Кула от карти Психология и психотерапия. построени на митове Робин Доус PDF

РОБИН М.
ДОУС, професор по психология в Кате-

драта по социални науки и вземане на решение в
университета „Карнеги-Мелън" е уважаван изследо-
Я к вател в областта на психологическата оценка и взема-
■ -."f не на решения. Той е автор на Rational Choice in an
JV Uncertain World („Рационален избор в един несигу-
рен свят") - книга, получила през 1990 г. наградата
^ „Уилям Джеймс" на Американската психологическа
асоциация.
В този изразителен и остроумен поглед към терапевтичната
| професия днес Робин Доус критично изследва някои от най-ви-
соко ценените клинични допускания и терапевтични методи,
използвани днес. Често се вярва например, че самооценката е
съществена предпоставка човек да е продуктивен, че събитията
в детството определят съдбата на човека като възрастен и че
„трябва да обичаш себе си, преди да можеш да обичаш друг“.
Чрез внимателно изследване на проучванията по тези въпроси
Доус системно показва, че тези широко приемани допускания са
в значителна степен неверни. Повечето хора с нещастно детство
продължават напред и водят здрав, продуктивен живот в зряла
възраст, а тези с ниска или никаква самооценка често са забеле-
жително ефективни. Освен това той оспорва претенциите за
| прогностични способности на терапевта и адресира измамните
твърдения на психолози, които се явяват като вещи лица,
демонстрирайки, че фалшивите им експертни познания са
истинска заплаха за справедливостта в съдебната зала.
Доус наистина е пуснал котката от чувала. Тази книга
говори отимето на всич
I наблюдаваме как професията
I погази науката психология.
I стъпва на науката психология,
I рем лековерието ни към професията психология.
Мерилин Брюър,
президент на Американското
психологическо общество
ISBN 954321764-5
9789543217649
9 789543 217649
20 лв.
Робин Доус
КУЛА ОТ КАРТИ
Психология и психотерапия, построени на м и тове
София, 2010
Преводът е направен по изданието:
Dawes, Robin М.
House of Cards: Psychology and Psychotherapy Built on M yth
The Free Press
A Division of Simon & Schuster Inc.
Copyright © 1994 by Robin M. Dawes
© Людмила Андреева, превод, 2010

© Издателство „Изток-Запад“, 2010
ISBN 978-954-321-764-9
Робин Доус
Превод от английски
Л ю д м и ла А н д р еева
Посвещавам на професионалните психолози (и психиатри), ко
ито познавам и които приемат изследователските резултати се
риозно, с надеждата, че тази книга ще засили, а няма да отслаби
тяхното влияние.
Най-големият враг на ист инат а не е лъж ата - предна-

мерената, скроената и нечестната, а м ит ъ т - упорит ият ,
широко разпространеният и нереалист ичният .
- Джон Ф. Кенеди
Когато идеите не се изследват и не се оспорват в продъл

жение на дълго време, се случват определени неща. Те ст ават
мит ологични и много, много мощни.
- Едгар А. Доктороу
С ъдържание
ПРЕДГОВОР............................................................................. 7
ПЪРВА ЧАСТ
ТВЪРДЕНИЯТА НА ЕКСПЕРТИТЕ ОТ ОБЛАСТТА НА
ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ СРЕЩУ ДОКАЗАТЕЛСТВАТА
1. Въведение....................................................................... 19
2. Психотерапия: митът за експертните познания......... 57
3. Прогноза и диагноза.
Още митове за експертни познания.............................. 99
4. Опит. Митът за разширяване на опита...................... 135
5. Лицензиране. Митът за защита на обществеността 167
6. Излишък от експерти и какво да ги правим?............ 221
7. Защо се вярва на митовете?.............»............................. 245
ВТОРА ЧАСТ
ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ НАШИТЕ КУЛТУРНИ ВЯРВАНИЯ
8. Ню Ейдж психология.................................................... 279
9. Патерналистични спастряния. Клиентите
като роби на терапевтите! а останалите от нас -
като роби на собствените си чувства.......................... 307
ю . Автономия и съвет...................................................... 343
БЕЛЕЖКИ_________________________________ 357
П О КА ЗА Л ЕЦ 397
Да благодарим
на Хипократ,
че направи изцеляването
от окултно изкуство
наука.
П редговор
акто твърдя в цялата книга, поведението е повлияно от множе

К ство фактори. Собственото ми решение да напиша тази книга
беше мотивирано от два фактора в частност: гняв и чувство за со
циален дълг. Поне тези два най-силно осъзнавам. Освен това имах
време благодарение на творчески отпуск в университета „Карнеги-
Мелън“, след като служих пет години като ръководител на катедра
та, и бях силно насърчен от колегите, които отделиха време да ре
цензират различни чернови на главите.
Защо гневът ме мотивира да напиша тази книга? Защото бър
зият растеж и професионализиране на моята област - психоло
гията - я накара да изостави ангажимента си, поет в началото
на този растеж. Този ангажимент беше да се създаде професия
от областта на психичното здраве, която ще се основава на из
следователски резултати, използваща - доколкото е възможно
- добре валидизирани техники и принципи. Най-малкото про
фесионалните практикуващи в психологията трябваше ясно да
информират клиентите си и обществото като цяло, че работят
при отсъствие на релевантно научно познание, когато такова не
съществува. Това, което никога никой не предвиди, е, че ще има
масив от изследвания и установени принципи, които да инфор
мират практиката, но практиката ще ги пренебрегне. Нещо още
по-лошо: твърде голяма част от професионалната практика в
психологията е израсла и е постигнала статус чрез приемане на
принципи, за които е известно, че са неверни, и чрез използване
на техники, за които е доказано, че са невалидни.
Вместо да разчитат на изследователски основани познания
в практиката си, твърде много професионалисти от областта на
психичното здраве се базират на „интуицията на обучения клини-
цист“. Има обаче предостатъчно свидетелства, че такава интуи-
8 > Робин Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
ция не върши добра работа в професиите, свързани с психичното

здраве. (В действителност често тя не е по-различна от интуици
ята на хора, които нямат никакво обучение.) Преди четиридесет
години професионалистите можеха да бъдат извинени, че вярват
в силата на интуитивните си преценки, защото по онова време
имаше много малко доказателства за тяхната точност. Това вече
не е вярно. Днес има достатъчно доказателства за точността на
интуицията им - те са отрицателни.
Затова съм разгневен, когато виждам бивши колеги да пра
вят смели твърдения, основани на техните „години на клиничен
опит“ в среда, която е от критично значение за живота на дру
гите - например при съдебни изслушвания за хоспитализиране,
в дела за родителски права или при подозирано сексуално мал
третиране на деца. Особено разгневен съм, когато те основават
такива твърдения на резултатите от психологически техники, за
които е доказано, че са невалидни, но: „Аз самият съм установил,
че това е особено полезно в клиничната ми практика“. Това са
реални хора в реалния свят, за които се вземат решения. Нещо
повече: хората, чийто живот е засегнат - или техните адвока
ти - може да имат големи трудности да поставят под съмнение
твърденията на такива професионалисти заради претенцията за
някаква наука, лежаща в основата на подобни изказвания. Това
често не е вярно. Наистина има наука психология, която се раз
работва благодарение на големите усилия на много хора в период
на дълги години, но тя все повече се пренебрегва, омаловажава
и опровергава от поведението на професионалисти, които - раз
бира се - правят мечешка услуга на съществуването й. Експертът
в съдебната зала би трябвало да е компетентен и да представи
мнение с голяма степен на сигурност. Експерт по психично здра
ве, който изразява уверено мнение за вероятно бъдещо поведе
ние на конкретен човек (например да се ангажира в актове на на
силие), по дефиниция е некомпетентен, защото изследванията
са демонстрирали, че нито експертът по психично здраве, нито
който и да било друг може да направи подобна прогноза с точ
ност, достатъчна, за да обосновава някаква особена увереност.
(Професионалистите често заявяват, че професионалната им
роля „изисква“ да правят такива преценки, колкото и лично да
оценяват включената несигурност. Не, от тях не се изисква - те
го правят доброволно.)
ПРЕДГОВОР < 9
И накрая, такива експерти струват на обществото все по-

скъпо не само защото се множат, но и защото твърдението им, че
работят на базата на авторитетна интуиция, е съвместимо с на
ивните ни идеи за онова, което изгражда „експертните познания
и умения“. Тези, които се възхищават на експертните познания
на лекарите например, подчертават способностите им да правят
преценки и интуицията им, като същевременно омаловажават
силното разчитане на лабораторни техники и резултати, които
са добре валидизирани, но безлични, например кръвни изслед
вания, биопсии и рентгенови снимки.
Чувствам, че съм длъжен, защото обществото подкрепя из
следванията и лично ме е подкрепило в достатъчна степен, за да
не ми се налага - като на някои предишни поколения универси
тетски професори - да се обричам на полубедност, за да правя
това, което ми е интересно. Затова смятам, че съм задължен да
информирам хората за становището си за ставащото. Нещо по
вече: ще се опитам да образовам не само чрез правене на заклю
чения, а чрез споделянето на изследванията и разсъжденията,
на които основават тези заключения. Например вместо просто
да цитирам изследвания, които са стигнали до заключението,
че професионалните психолози (и другите професионалисти
от областта на психичното здраве) не се „учат от опита“, съм се
опитал да диференцирам типовете учене, да направя преглед на
условията, при които тези различни типове могат да се появяват
или не, и да демонстрирам, че опитът на професионалистите от
областта на психичното здраве не позволява учене от типа, кой
то имат претенцията да притежават. За образователни цели съм
се опитал да направя всяка глава в първата част самостоятелна,
макар че след това трябва да повторя някои принципи (например
за природата на ретроспективната памет), когато са приложими
към различни теми, и от време на време трябва да цитирам едни
и същи източници (например теоретичните ориентации на пси-
хотерапевтите).
Опитал съм се да се придържам към фактите, поне тези, кои
то изглеждат най-вероятни на базата на изследователските резул
тати. Освен това читателят може би ще иска да знае какъв е моят
опит в професионалната област. Започнах като студент в магис
тратура по клинична психология през 1958 г., но се прехвърлих
към изследванията (в програма по математическа психология в
10 у Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
Мичиган) през 1960 г. Първата ми година на клиничен опит - в

болницата на Администрацията на ветераните в Ан А рбър - беше
достатъчно успешна, за да ми дадат стипендия от А мериканската
служба за обществено здраве по клинична психология за втора
та ми година и започнах да работя в психиатричното отделение
на болницата на Университета на М ичиган. П рез първата годи
на ставах все по-скептичен, че онези от нас, които отговаряха
за лечението на пациентите, наистина знаехме какво правим и
много от приятелите ми сред персонала от А дм инистрацията на
ветераните споделяха моя скептицизъм. Бях във втората година,
когато се запознах с неоправданата арогантност на „клиничния
опит“ и напуснах. (Вж. разказа ми в пета глава за заклю чение
то, направено от един-единствен отговор на теста на Роршах с
мастилените петна.) След това нямах какво толкова да правя с
професионалната психология, докато станах съ-ръководител
(1973), а след това и изпълняващ длъж ността ръководител (1979),
а накрая и ръководител (1981-1985) на катедрата по психология
в Университета на Орегон. Тази катедра имаш е програм а по про
фесионална клинична психология, в която се записваха м нозин
ството от студентите по психология; за разли ка от повечето, тази
програма споделяше собствената си основана на изследванията
философия, че разбирането ни на най-дълбоките проблем и и
мотиви на хората е ограничено и че би тряб вало п росто да им
помагаме на базата на това, което все пак знаем. Н априм ер тех
никите за проективно тестиране - които уж оси гуряват големи
прозрения за хората, но за които е доказано, че са невалидни - не
се преподаваха в програмата на У ниверситета на О регон (макар
че студентите често бяха заливани с подобни техники по-късно,
когато започнат едногодишния си стаж в институции, одобрени
от Американската психологическа асоциация).
Като ръководител на катедрата имах м нож ество взем ания-
давания с Американската психологическа асоциация (АРА)1,
особено защото нейните бю рократи, отговарящ и за акредити ра
нето на клиничното обучение, невинаги бяха доволн и от стан о
вището на катедрата, че клиничното обучение тряб ва да е част от
общо обучение по психология. В началото на 80-те години участ
вах в процедура по снемане на акредитаци ята (на стран ата на за
щитата). За мое изумление след това бях и збран за прези дент на
Психологическата асоциация на О регон, срещ у която бях свиде
ПРЕДГОВОР Ч II
телствал в процедурата по отнемане на лиценза. Бях три години

в нейния борд. (В тази книга не описвам изслушването по отне
мането на лиценза, защото не се чувствам компетентен да раз
гранича онова, което знам на базата на обществена информация,
и известно ми под клаузата на поверителност.) Имал съм и личен
опит с експерти по психично здраве като клиент, например като
самотен баща, който е отглеждал дъщеря с мозъчно увреждане
от деветгодишна възраст. (Наблюденията ми от този опит, както
и други лични преживявания ще бъдат пропуснати в тази книга
заради поверителността и личната защита.)
След като се преместих в „Карнеги-Мелън“ през есента на
1985 г., за да оглавя интердисциплинарна катедра по социални
науки и вземане на решения, бях приблизително две години в
националния комитет по етика на АРА. Подадох си оставка
та, когато се оказах единственият глас срещу шест по въпрос
на политиката, но бях убеден да се върна в комитета от борда
на директорите на АРА, след като той подкрепи моята позиция.
Следователно знам доста много неща за професионалната пси
хология както на лична, така и на изследователска база, макар че
не я практикувам. Вярвам, че съм компетентен да преценявам,
особено защото ангажираните в дадена дейност често са „по
следните, които научават“.
Имайки предвид моя опит и познанията ми за релевантни
те изследвания, фокусирам дискусията върху професионалната
психология, а не върху психиатрията или професионалната со
циална работа. Изследванията, които цитирам обаче, често имат
същите последици за тези области. Съсредоточавам се върху
психологията, защото това е областта, която познавам най-до
бре.
Бих искал да благодаря на колегите ми, които четоха чернови
на различни глави и ми дадоха отлични предложения. Всички те
са известни изследователи, но и приятели и затова особено ви
соко ценя факта, че отделиха от времето си, за да четат и да кри
тикуват изпратените от мен текстове. По азбучен ред те са проф.
Хал Аркс (Университет на Охайо), Джим Дейс (Университет на
Илинойс), Дейвид Фауст (Университет на Роуд Айлънд), Барух
Фишхоф (университет „Карнеги-Мелън“), Стивън Хейс (Уни
верситет на Невада в Рино), Джордж Лоуенстайн (университет
„Карнеги-Мелън“), Пол М ийл (Университет на М инесота), Джон
12 У Робии Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
Милър (университет „Карнеги-Мелън“), Алън Робърте (клиника

„Скрипс“) и Мартин Селигман (Университет на Пенсилвания).
Те не са отговорни за написаното от мен, особено Джордж, който
беше най-суровият ми критик.
И най-вече благодаря на моята секретарка Керъл Данович за
това, че е толкова неимоверно компетентна и толерантна.
Бих искал да изразя и благодарността си на моя агент, Джери
Макколи, най-вече за неговата упоритост и на редактора от Free
Press Сюзан Арелано за нейните (невинаги успешни) опити да
поддържа писането ми „невъзмутимо“, особено в обсъждането на
въпроси, които ме карат да се чувствам по всякакъв друг начин,
но не и невъзмутим. Освен това съм благодарен на коректорка-
та ми Джанет Бийл за енергичното й настояване да изразявам
идеите си (особено математическите) по възможно най-простия
начин. Макар че множеството й коментари не направиха особе
но много за повишаване на самооценката ми, книгата несъмнено
имаше полза - по-важният резултат. Благодарен съм и на Лорета
Денър за цялостното и търпеливо окончателно редактиране.
И накрая искам да изразя благодарността си на партньорката
ми, Мери Шафър, която не беше критик, за любовта й и множе
ството насърчения, които са абсолютно взаимни (поне любовта
е взаимна).
П ърва част
Т върденията на експертите от
ОБЛАСТТА НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ
СРЕЩУ ДОКАЗАТЕЛСТВАТА
Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
14 У
М
ного хора страдат от емоционален дистрес, простиращ се
от психоза през тежко пристрастяване до леки депресии. Та
къв дистрес в нашата култура е бил наречен „психична болест“ и
до края на 50-те години на XX век се е лекувал предимно от лека
ри. Най-вече от началото на 70-те години на XX век обаче броят на
хората, които твърдят, че са експерти в облекчаването на емоцио
налния дистрес, се е увеличил драматично; през 80-те години има
повече клинични психолози, отколкото психиатри, и повече психи
атрични социални работници, отколкото клинични психолози. С
изключение на предписването на психоактивни медикаменти, ле
чението на емоционалния дистрес се осигурява предимно от тези
лица без медицинско образование. Практикуването на психологи
ята, което изисква следдипломно обучение и докторска степен, е
лицензирано (а следователно ограничено) във всеки щат и терито
рия след средата на 70-те години на XX век, а психиатричните со
циални работници днес също се лицензират в повечето щати. Ли-
цензирането позволява на хората да събират такси, заплащани от
трети страни, за услугите си от застрахователните компании и аме
риканското правителство. Нещо повече: налицензираните практи
куващи все повече се разчита да бъдат „експерти“ „в съдебни дела,
включващи спорове за родителски права, диагностициране на емо
ционални проблеми, фактологични въпроси, например дали даде
но дете е било жертва на сексуално малтретиране, и дори прецен
ки и прогнози за бъдещо поведение, например дали даден човек е
вероятно да бъде агресивен или дали осъден убиец е „безнадежден
случай“ (а следователно кандидат за екзекуция).
Емоционалното страдание е много реално и огромното мно
зинство от хората в тези разширяващи се професии искрено же
лаят да помагат на страдащите. Те обаче наистина ли са експер-
ТВЪРДЕНИЯТА НА ЕКСПЕРТИТЕ ОТ ОБЛАСТТА НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ ^ 15
тите, за които се обявяват? Нашето общество оправдано ли е в

приписването им на специален статус и плащането с обществени
средства? Те по-добри терапевти ли са, отколкото минимално
обучените хора, които вероятно споделят познанията им за по
веденческите техники или емпатичното разбиране на другите?
Притежаването на лиценз означава ли, че те използват научно
обосновани методи в лечението на хората или в осигуряването
на „експертно мнение“? Трябва ли техните мнения да се призна
ват в нашите съдилища като имащи по-голяма валидност от тези
на всеки друг? В частност, мненията им по-добри ли са от тези на
съдиите, които са били избрани на базата на правната си биогра
фия, за да вземат трудни социални решения? Например могат ли
тези практикуващи в сферата на психичното здраве да определят
по-добре дали малко дете е било сексуално малтретирано, откол
кото може да се направи чрез внимателно обмисляне на доказа
телствата и без отчитане на техните мнения?
Тези въпроси са били изучавани много интензивно, често
от самите психолози. Де днес са натрупани внушително коли
чество изследователски ^ жазателства, сочещи, че отговорът
на тези въпроси е отрицат» ?лен. Онези, които твърдят, че са екс
перти по психично здраве, включително много психиатри, често
оценяват, че техният „опит“ им позволява да прилагат по-добре
принципите на психологията от другите, но изследователски
те свидетелства сочат, че и минимално обучен човек, прилагащ
принципите автоматично, се справя също толкова добре. Нещо
повече: изследователските доказателства сочат, че - за разлика
например от хирурга - практикуващите сферата на психичното
здраве не развиват умения в прилагането на тези принципи чрез
опита. Нещо повече: те често дори не се опитват да прилагат сис
темно принципите, а вместо това твърдят, че базират практиката
и преценките си на „обучена интуиция“, която уж им позволява
да надскочат или да пренебрегват тези принципи, когато не би
трябвало да го правят. Има „научно базирани“ практикуващи,
които се опитват да основават действията си на тези принципи,
но няма система, която да гарантира, че другите също ще го на
правят в тези бързо разширяващи се области, а те не го и правят.
За съжаление лицензът е станал разрешение за пренебрегване на
валидните принципи и обобщения, които наистина съществуват
в областта на психичното здраве (макар и не във внушителни раз-
мери). Когато практикуващите пренебрегват валидни принципи,

е възможно да станат дори опасни за гражданските ни свободи,
например когато пренебрегват онова, което би трябвало да знаят
за флуидността на човешката памет или внушаемостта на мал
ките деца („Всъщност нямаше особено добри доказателства. Бе
лежките на терапевта ме убедиха, че обвиняемата е виновна“)2.
Целта на първата част от книгата е да споделя с читателя из
следователската основа за тези отрицателни заключения. П оня
кога ще описвам конкретни изследвания, друг пък ще разчитам
на обобщения на групи от изследвания. Тези резултати имат съ
ществени последици за публичната политика в областта на пси
хичното здраве. Не би трябвало да изливаме ресурси и пари, за да
подкрепяме високоплатени хора, които не помагат в по-голяма
степен от онези с много по-малка подготовка, и чиито преценки
и прогнози са всъщност по-лоши от най-простото статистическо
заключение, базирано на „очевидни“ променливи. Вместо това
би трябвало да приемем сериозно резултатите, че ефективност
та на терапията не е свързана с обучението или акредитивите на
терапевта. Би трябвало да вземаме на сериозно резултатите, че
най-добрите прогностични фактори за бъдещото поведение са
миналото поведение и представянето на внимателно стандарти
зирани тестове, а не отговорите му на тестове с мастилени петна
или впечатленията, натрупани в интервюта, макар че никоя прог
ноза не е толкова добра, колкото бихме искали да е. Заключе
нието е, че опитвайки се да облекчим психичното страдание, би
трябвало да разчитаме много повече, отколкото го правим сега,
на научно обосновани, базирани в общ ността програми и на „па-
рапрофесионалисти“, които могат да имат интензивни контакти
със страдащите на не по-голяма цена, отколкото ни излизат днес
онези, на които плащаме, защото твърдят, че са експерти. Може
би ще сме в по-добро положение, ако разчитаме повече на себе си
при справянето със собствените си проблеми.
Тази част на книгата се базира на философия, формулирана
от ПолК. Стърн. Основна цел на политиката на психологическата
и социалната наука би трябвало да е „отделяне на здравия раз
ум от обикновената глупост и превръщане на рядко срещ аният
разум в по-често срещан“3. Здравият разум, който приема, че
обучените хора трябва да притежават уникални умения просто
защото те твърдят, че ги имат, е обикновена глупост. О свен това
ТВЪРДЕНИЯТА НА ЕКСПЕРТИТЕ ОТ ОБЛАСТТА НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ Ч 17
нагласите и убежденията в рамките на здравия разум, които са

ни накарали да приемем практикуващите от областта на психич
ното здраве в частност като експерти, трябва да се разбират като
обикновена глупост. Рядко срещаният разум да се разбират въ
просите, включени в оценяването на претенциите за експертни
познания и умения и схващането на смисъла на изследванията,
адресиращи тези въпроси, би трябвало да се превърне в често
срещан4. Имено на тази цел - на отделянето на здравия разум от
глупостта - са посветени първите седем глави на книгата.
4 Игра на думи от английското common sense - здрав разум, здрава,

практична преценка, но букв. често срещан разум.
I.
В ъведение
Много хора в САЩ страдат от проблеми, които професии

те психиатрия и психология имат претенцията да адресират.
Хората често се чувстват емоционално дистресирани до степен
на нетрудоспособност и мнозина се държат по дисфункцонален
и деструктивен начин. Финансовата цена на алкохолизма, при
страстяването към вещества и това, което е наречено „психично
разстройство“, е огромна: според оценките 273.3 милиарда дола
ра през 1988 г.5. Личната цена е трудно да се измери, но очевидно
също е огромна. Изследванията на общественото мнение сочат,
че хората осъзнават тази финансова и лична стойност и вярват, че
е критично важен социален проблем6. Както е обобщено в неот
давнашен News Report на Националния изследователски съвет:
Психичните разстройства причиняват значителна инвалид
ност в САЩ. Около един на петима възрастни страдат от ди-
агностицируемо разстройство, включително тежка психична
болест, например шизофрения, афективни разстройства и зло
употреба с вещества. Поне 12 % от младежите под 18-годиш-
на възраст - общо 7.5 милиона деца - имат диагностицируемо
психично разстройство. Психичните разстройства струват
милиарди всяка година като нетрудоспособност и икономи
чески разходи7.
Това са огромни проблеми. Въпросът е дали услугите на про

фесионалните психиатри и психолози осигуряват решенията
на тези проблеми. Отговорът, предложен в тази книга, е много
прост. Има натрупани научни познания за някои от тези психич
ни разстройства и типовете дистрес, както и как да се облекча
ват. Когато базират практиката си на това познание, психиатрите
и психолозите по принцип осигуряват ценни услуги на клиенти
те си. Твърде често обаче практикуващите в областта на психич-
20 У Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
ното здраве базират практиката си на онова, което вярват, че е

„интуитивно разбиране" на проблемите на клиентите им, разби
ране, което уж са натрупали „от опит“. Когато обаче практикуват
на такава интуитивна база, в най-добрия случай осигуряват оно
ва, което би могъл да прави и минимално обучен човек, който
няма техните акредитиви (темата на втора глава), а в най-лошия
действат като лицензирани, скъпи (макар и непреднамерени)
мошеници (темата на пета глава).
Причината, поради която достигам до тези заключения, е,
че способността на тези професионалисти да облекчават емо
ционалния дистрес
ч
е била подложена на внимателна емпирична
проверка, например тяхната ефективност като терапевти (втора
глава), прозрението им за хората (трета глава) и взаимоотноше
нието между това, колко добре функционират, и опита, който са
натрупали в областта си (четвърта глава). Практически всички
изследвания - а тази книга ще реферира повече от триста емпи
рични изследвания и обобщения на проучвания - установяват, че
твърденията на тези професионалисти за по-добри интуитивни
прозрения, разбиране и умения като терапевти са просто нева
лидни. Това, което за съжаление нашето общество е направило, е
да лицензира такива хора „да правят тяхното си нещо“, като едно
временно с това оправдава подобно разрешително на базата на на
учните познания, твърде често пренебрегвани от лицензираните.
Това не би било твърде лошо, ако „собственото им нещо“ имаше
някаква валидност, но няма. Това, което разреш ителното често
прави, е да осигурява държавна санкция за безсмислици като:
Аз за себе си знам какво т я е мислела и чувствала по време на
смъртта си - професор от Харвард по психиатрия, цитиран в
New York Times, 21 октомври 1987, с. А22. Неговата „психоло
гическа аутопсия“ е приета като свидетелски показания в съ
дебното дело срещу Тереза Джаксън за (психологическо) мал
третиране на дете след самоубийството на дъщеря й във Форт
Лодърдейл, Флорида;
или, от професионалист, говорещ за ж ертвите на кръвосме

шение:
Толкова често срещано е, че твърдя, че за 10 м инут и мога да
го идентифицирам, когато човек влезе през врат ат а, често
I. ВЪВЕДЕНИЕ Ч 21
преди дори той да го е осъзнал. Съществува доверието, лип

сата на доверие, което е най-често срещаният проблем. Има
начин, по който човекът се представя. Има определен език
на тялото, който казва: „Страхувам се да се разкрия. Стра
хувам се да не бъда наранен“ - психологът на Good Morning
America по програмата на CNBC Real Personal, 27 април 1992
г. (след като е заявил, че вероятно една на всеки четири жени и
един на осем мъже са били жертва на кръвосмешение).
Ако единственият резултат беше безсмислица, нямаше да е

толкова лошо. В света има много безопасни безсмислици. За съ
жаление безсмислици като цитираните могат да имат фундамен
тален ефект върху живота на хората и са скъпи.
Претенциите за интуитивно разбиране като в горните цита
ти оставят потенциалните клиенти неспособни да разграничат
услуга с истинска научна основа и такава, базирана просто на
твърденията на осигуряващите я. Професионалните асоциации
са утежнили объркването чрез наблюдаването и санкционира
нето на своите членове единствено за съответствие на тяхната
практика с предполагаемата им власт и статус, а не дали практи
ката им върши нещо добро или дали има някакво научно оправ
дание. Така във възникналата неотдавна паника по отношение на
жена психиатър от Харвард, чийто клиент се самоубива, фокусът
на разследването на професионалния борд е върху това, дали ле
карката е имала сексуални отношения с него, а не дали насър
чаването му да регресира до инфантилно състояние, така че тя
да може да „изиграе ролята на негов родител“, е имало някаква
доказана стойност за него или за който и да било друг. Хвалеб
ствената статия в Newsweek угости аудиторията с това, какво раз
лични известни психиатри и психолози „са казали“, „помислили“
или смятали, че „знаят“ за случая, но никъде нямаше препратка
към някакво доказателство за метода на лечение на психиатъра.
Създава се впечатлението, че психотерапията е въпрос на мнение
или догадки. Не е така, но много практикуващи се отнасят към
нея така, а професионалните асоциации ги подкрепят в праве
нето практически на всичко, което „импонира на клиничната им
интуиция“, сякаш не съществува никакво познание. П рофесио
налистите са имунизирани, стига да държат ръцете си далече от
клиентите и не правят нищо друго, което би засегнало чувство-
то за статус или благоприличие на колегите, например да бъдат

арестувани за хомосексуални аванси в мъж ката тоалетна или да
пледират nolo contendereг8 по обвинение в сексуално м алтретира
не на дете, за да избегнат лишаване от свобода като извърш ители
на сексуално престъпление.
. И накрая, професионалистите от областта на психичното
здраве, които претендират, че притеж ават експертни познания
без никаква научна основа, очевидно имат огром ен еф ект върху
убежденията на нашата култура по въпросите, какво представля
ва добрият живот, какви типове поведения са ж елателни и - най-
важното - как хората „би трябвало“ да се чувстват по отнош ение
на света (вж. Втора част). Н ай-гибелното от тези убеж дения е, че
поведението на възрастния е детерм инирано предим но от пре
живяванията в детството - дори и най-неуловим ите - и особено
онези, които засилват или понижават сам ооценката. С м ята се,
че самооценката на свой ред е важна каузална пром енлива в по
ведението, макар че Специалната работна група в К алиф орния за
значението на самооценката не мож а да открие доказателства за
такъв каузален ефект. О собено за ниската сам ооценка се смята,
че - с безпогрешна последователност - води до лично и соци
ално деструктивни поведения, така че хората, които ж елаят да
променят поведението си, трябва п ърво да си повиш ат сам оо
ценката (в резултат на терапия или група за сам опом ощ за по
вишаване на самооценката) и едва след това да п робват някаква
сериозна промяна в живота си. О тново: доказателствата за тези
убеждения са отрицателни. Това, което те правят, е да об езсърча
ват хората от опити да изковат приличен ж и вот за себе си и вмес
то това ги насърчават да правят всичко, к оето е необходимо, за
да се чувстват добре... по отнош ение на себе си. П онякога такова
преследване на „психично здрави“ чувства и нагласи п росто води
до нелепо поведение (например стискане на м ече играчка, докато
гордо обявяваш себе си несъмнено за ж ертва на кръвосм еш ение
въпреки неспособността си да си спом ниш н якакъв достоверен
пример). По принцип обаче тази стратегия е себеразгром яващ а,
* От латински - „Не желая да оспорвам“, т.е. обвиняемият нито при

знава, нито оспорва обвинението и това служи като алтернатива на
пледирането „виновен“ или „невинен“. (Всички бележки под линия са
на преводача.
защото пренебрегва простия принцип, че голяма част от нашите

чувства са резултат от онова, което вършим, а не ни карат да го
правим.
Обратното, други професионалисти наистина основават
препоръките си на известното или на онова, за което се смята, че
е вярно на базата на изследователските резултати. Те не предла
гат грандиозни и фалшиви съвети на общата публика как да жи
вее, да мисли и да се чувства. Простата причина е, че собствените
им научни познания за човешкия дистрес ги карат да осъзнават
ограниченията им и повечето от тях са достатъчно отговорни, за
да не претендират, че ограниченията не съществуват.
Растежът на психологията
След като проблемът за психичния дистрес става още по-те
жък в тази страна, значението и статусът на професиите, които
претендират да разполагат с решение, също растат. Психиатрия
та с нейното изискване за медицинско образование и ударението
върху предписването на лекарства почти се е удвоила като брой
професионалисти през изминалите тридесет години. Психоло
гията е станала огромен бизнес. В тази глава ще се концентри
рам върху растежа и практикуването на професионалната пси
хология, защото тя има най-голямо въздействие върху областта
на психичното здраве след началото на 70-те години на XX век,
когато клиничните психолози за пръв път са лицензирани като
експерти по психично здраве. Клиничната социална работа също
има растящо влияние, което обаче започва малко по-късно - ко
гато клиничните социални работници са лицензирани в редица
щати през 80-те години на XX век. Практиката на социалните ра
ботници е по-сходна с тази на психолозите, а не на психиатрите,
например в концентрирането върху психотерапията, а не пред
писването на психоактивни вещества. Освен това има и други
групи хора, наречени „терапевти“. Следователно, макар че в тази
глава се фокусирам върху психологията, много от заключенията
ми са приложими и за другите растящи професии и ще отбеляз
вам тази приложимост, като говоря и за другите професионали
сти от областта на психичното здраве там, където е уместно.
Според оценките през 1985 г. 2.8 милиарда долара са похар

чени за услугите на „имащи кабинети, лицензирани клинични
психолози“ на фона на 2.3 милиарда долара за услугите на „има
щи кабинети“ психиатри9. Това число - 2.8 милиарда долара - се
основава на изчислените 55 милиона часове при средна такса от
75 долара на час (все по-висока); то обяснява две трети от всич
ки немедицински професионални „кабинетни“ такси в област
та на психичното здраве. (Останалата част е за лицензираните
психиатрични социални работници и другите професионалисти
от областта на психичното здраве.) Разходите за немедицински
услуги за психично здраве, пристрастяване и алкохолизъм са се
увеличавали със среден темп от 13.9 % от 1985 до 1988 г.10; имайки
предвид темпа на растеж можем да изчислим, че разходите през
1990 г. за имащи кабинети лицензирани клинични психолози са
5.4 милиарда долара (на фона на 4.2 милиарда долара за имащи
кабинети психиатри). Подобна екстраполация дава цифрата 2.7
милиарда за други лицензирани експерти. М алко хора плащат
тези разходи от джоба си. Плащат медицински застрахователи,
програмите Medicare, Medicaid и други държавни агенции. С
други думи, плащаме всички ние.
Психологическите експертни показания често са търсени
в съдебните дела, особено в тези, включващи вменяемостта на
подсъдимия, присъдите, хоспитализацията в психиатрична кли
ника, развода, родителските права и - наскоро - обвиненията в
малтретиране на дете при отсъствието на физически доказател
ства или надежден свидетел. Окръг Алъгини в Пенсилвания на
пример въвежда нова процедура за всички дела, включващи спор
за родителски права, след решението от 1985 г. в делото Уолш
срещу Уолш11. Родителите и децата в такива случаи автоматично
се оценяват от професионален психолог и от социален работник
и при домашно посещение. Родителите, които не са съгласни с
уреждането на правата, не могат да възразяват пред съдията, без
преди това да преминат през такава оценка.
Не е изненадващо, че цената и правната мощ на професио
налните психолози съответстват на тяхното охолство. Според
най-новите статистики, публикувани от Американската психо
логическа асоциация12, заплатите на професионалните психоло
зи са средно 73 300 долара през 1989 г. Тези с две до пет години
професионален опит получават средно 54 068 долара, хората с
I . ВЪВЕДЕНИЕ Ч 25
пет до девет години - 67 005 долара, а психолозите с десет и по

вече години - средно 78 685 долара. Проучване на Орегонската
психологическа асоциация през 1985 г. (което включва брутното,
а не нетното трудово възнаграждение), когато аз бях неин прези
дент, сочеше приблизително сравними стойности. Изследваните
лица в това проучване се простираха от тези, които наскоро са
били лицензирани, до хора, които вече имат установена клиен
тела и репутация; Орегон по онова време преживяваше една от
най-тежките рецесии в страната. (Ранжирането Rand McNally
на градовете по онова време отбелязваше областта Ю джийн-
Спр^нгфийлд като най-лошата градска зона по икономически
възможности13.) На срещите на управителния съвет на Орегон
ската психологическа асоциация бях информиран, че най-често
срещаната такса на наложилите се клинични психолози в облас
тта на Портланд е 125 долара на час.
Цената, влпсттг ч охолството на професионалните клинични
психолози не възникват единствено от вярата в техните експерт
ни познания и ефикасно т, а и от сухите цифри. Професията се
е разширила драматично * рез последните тридесет години. Ко
гато станах член на АРА г рез 1959 г., тя имаше приблизително
18 000 членове, от които само 2500 вписани в специалностите
клинична или консултативна психология14. Когато напуснах през
1988 г., имаше 68 000 членове, от които приблизително 40 000
в клиничната или консултативната психология15. За сравнение:
Американската психиатрична асоциация имаше 10 000 членове
през 1959 г. и нарасна на 34 000 души през 1989 г.16; приемайки, че
постоянна пропорция от членовете й са ангажирани в практика
та, това е увеличение с фактор 3.4, докато пропорцията на члено
вете на АРА с професионална практика расте с фактор 16. Когато
станах член през 1959 г., нямаше щатски процедури за лицензи-
ране на психолози. Днес има процедури за лицензиране и упра
вителни съвети във всеки щат и територия в тази страна, както
и във всяка провинция в Канада. През 1985 г. в тази страна има
приблизително 45 500 професионални лицензирани психолози17.
Оттогава клиничната психология е удвоявала числеността си на
всеки десет години18. За сравнение периодът на удвояване за ад
вокатите е 12 години19, на социалните работници - 14 години, а
на психиатрите - 20 години20.
26 У Робин Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
Плащаме за тези услуги чрез застрахователните премии и

данъците. В повечето ситуации в пазарната иконом ика плащ а
нето за добра услуга се основава на убеждението, че тя ще функ
ционира по определен начин, например автом обилите със спи
рачки, които не блокират, и въздушни възглавници по принцип
са по-скъпи от тези без тях, защото купувачът вярва, че подобни
мерки за безопасност ще действат. Ако не работят така, както е
рекламирано, или ако не са част от кола, която претендира да ги
има, продавачът може да бъде съден и преследван за погреш на
интерпретация и за подвеждане или изм ам но реклам иране. О с
вен това съществува известна защ ита на п отребителите за стоки
и услуги, които купувачите не биха могли да оценяват сам остоя
телно без високоспециализирано обучение или които са предла
гани предимно на онези, които нямат общ а ком петентност, за да
разберат. Затова медиците се лицензират във всеки щат, каквато
е процедурата и за домовете за възрастни хора.
Н еоправдан растеж в психологията

Основната услуга, която проф есионалната психология
претендира да предлага, е умелото п рилож ение на научното
разбиране на човешкото поведение и чувства, особено в тяхно
то отношение към въпросите на психичното здраве и болест;
психотерапията предлага и уникални умения. Като група обаче
професионалните психолози и другите п роф еси он али сти от об
ластта на психичното здраве, които им ат същ ите претенции, не
притежават специални експертни позн ани я и умения, които да
им позволяват да осигуряват тази услуга. Те не са п о-добри като
психотерапевти в сравнение с други хора съ с сравн им а интели
гентност, които имат минимално обучение (вж. втора глава), те
нямат някакви специални умения в д и агн ости ц и ран ето на пси
хичния дистрес и прогнозирането на човеш кото поведение или
в оценяването какво кара определени хора да се държ ат и да се
чувстват по определен начин (вж. тр ета глава), те не научават
нищо от клиничния опит с дистресирани лица, което да не може
да се научи от четенето на учебници (вж. четвърта глава). В д ей ст
вителност съществуват значителни д оказател ства, че п ростите
статистически модели се справят по-добре от сертифицирани

те и опитните професионални психолози в прогнозирането на
човешките резултати. Нещо повече: експертните познания на
експертите в областта на психичното здраве са ограничени от
точността на техниките, които те използват; точните са лесни за
разбиране и овладяване, докато тези, които претендират да из
искват специализирано обучение (например тестът на Роршах с
мастилените петна) обикновено са невалидни. О т това следва, че
лицензирането на психолозите в частност защитава не общест
веността, а професията (вж. пета глава). В действителност соци
алното санкциониране на „клинични“ техники със съмнителна
валидност или доказана невалидност чрез лицензирането им
вреди на обществеността.
Ако изследванията показват, че услугите на професионал
ните психолози и другите експерти в областта на психичното
здраве не са това, за което се смятат или приемат, защо те не
се променят? Един от отговорите е, разбира се, че приемането
на сериозно на изследователските резултати би поставило под
съмнение охолството и властта на самите професионалисти в
областта на психичното здраве. Има обаче друг важен отговор:
стабилната ерозия в отдадеността на професията на изследова
телските резултати като основа на практиката през последните
тридесет години. Професионалната медицина се е придвижвала
в точно противоположната посока: започвайки с научните изпи
тания на ваксината на Салк срещу полиомиелит през 1954 г., сис
темната оценка на възможни нови лекарства и терапии е играла
все по-важна роля в детерминиране на практиката; отделните
практикуващи, които пренебрегват публикувани резултати от
такива оценки, са преценявани като вредни за пациентите си и
могат да се изправят пред обвинения в некомпетентност. За да
се разбере ерозията на отдадеността на изследванията в психо
логическата практика, е нужно да се знае накратко историята на
професията.
К ратка история на психологическата практика

Зигмунд Фройд, който основава психоанализата, довела до
експанзията на психотерапията като проф еси я21, не виж да при
чина неговите техники да се използват единствено от медици.
Въпреки това, особено в САЩ, психологическата оценка и пси
хотерапията са се смятали за медицински специалности, така че
преди Втората световна война само неколцина психолози в цяла
та страна са се ангажирали в това, което днес се нарича „практи
ка“. След войната много американски войници се връщ ат у дома с
психологически проблеми, които се см ятат за достатъчно тежки,
за да изискват хоспитализация, но ням а достатъчн о психиатри,
за да попълнят щата на многобройните болници на А дмини
страцията на ветераните (VA). Този недостиг е особено остър,
имайки предвид нивото на държ авните заплати. П окойният Е.
Лоуъл Кели от Университета на М ичигън предлага решение: да
се позволи на психолозите да лекуват хосп итали зи ран и ветерани
с (почти) равен статус с този на психиатрите, които запазват вър
ховната медицинска отговорност. Н еговата обосновка е, че пси
холозите имат квалификация, която психиатрите не притежават:
широко обучение в областта на изследванията. Следователно
психолозите могат да внесат в болничната среда компетентност,
различна от тази на стандартната м едицина, и техн и ят уникален
принос ще се базира точно на тази ком петентност. П рактиката
ще следва - а няма да предхожда - и зследователските резулта
ти дори по време, когато непсихиатричната м едицинска практи
ка не е толкова силно обвързана с такива резултати, както днес.
Кели има успех в лобирането въз основа на аргум ентите си и така
се ражда областта на клиничната психология.
Кели е избран за президент на А м ериканската психологиче
ска асоциация през 1956 г. С м инаването на врем ето обаче той
все повече започва да се притеснява, че и деята му е и зоставе
на, макар че след период на стабилен растеж от десетина години
професията експлодира по численост. М нож ат се м агистърските
и докторските програми, които искат „акреди тац и я“ от упра
вителния съвет на АРА. П рез 1971 г. АРА в зем а изклю чително
важно решение. След като доказателствата сочат, че обучение
то по теория и изследвания не е свързано с еф екти вн остта като
психотерапевт, асоциацията признава нова степен - докторат по
I. ВЪВЕДЕНИЕ Л 29
психология без обучение по изследователски методи. Той е съ

кратен на Psy.D., за да се диференцира от Ph.D., което технически
означава „докторат по философия“ и от години включва не само
релевантното обучение по изследователски методи, но и напис
ване на дисертация, допринасяща с ново познание в областта на
изследване. Признаването на степента Psy.D. е условно и зависи
от оценката на програмите и хората, които ги завършват.
Това, което се случва обаче, е бърза експанзия. Първоначал
ната програма в Университета на Илинойс вече не съществува,
но Psy.D. програми се появяват по цялата страна и някои от тях
—например клонът на Калифорнийското училище по професи
онална психология в Лос Анджелес - дори получават щатска
акредитация и такава от АРА, за да преминат от присъждане на
Psy.D. към Ph.D. Откритието, че обучението и компетентността в
изследванията не е свързано с ефективността като терапевт, по
лучава все по-силна изследователска подкрепа, така че омалова
жаването на основаната на изследвания практика - противопос
тавена на „изкуството“ на психотерапията - изглежда подходящо
на професията. Фактът, че изследванията сочат, че ефективност
та на човека като терапевт не е свързана с никакво професионал
но обучение, е пренебрегнат, особено когато възниква въпросът
дали да се даде по-голяма автономия и статус на свързаната про
фесия психиатрична социална работа. Хората със степен Psy.D.
стават равни на тези със степен Ph.D. в професията благодаре
ние на една фраза в повечето щатски закони за лицензирането,
които изискват Ph.D. от програма, акредитирана от АРА, „или
еквивалентно обучение“. „Битката“ в Американската медицинска
асоциация и в Американската психиатрична асоциация за позво-
ляване на психолозите да бъдат основни доставчици на услуги в
областта на психичното здраве до голяма степен е успешна, може
би по силата просто на бройката. Първоначалното становище, че
притежателите на степента Psy.D., а сега Ph.D. от професионални
висши училища би трябвало да действат предимно като терапе
вти, вече е загубено. Тези хора днес имат еднакво въздействие
като това на обучението в изследвания Ph.D. върху професио
налната и публичната политика22.
Еволюцията продължава в същата посока. Броят на доктор
ските програми по клинична, консултативна и училищна психо
логия се увеличава от около 250 през 1975 на почти 350 през 1989
30 у РобинДоус • КУЛА ОТ КАРТИ
г.23, към 1979 г. около 25 % от всички докторати, присъдени по

клинична психология, са Psy.D. или Ph.D. от проф есионални вис
ши училища, като този процент се увеличава до 39 през 1987 г.24
Започвайки през 1972 г., повече степени са раздадени в областта
на „осигуряване на здравни услуги“, отколкото в сф ерата на ака
демичните изследвания, а към 1985 г. отнош ението е почти три
към едно25.
По време на експанзията пропорцията на степените по кли
нична, консултативна и училищна психология, които са присъде
ни от институции, ранжирани от комисия на Н ационалния изсле
дователски институт в топ 25 % от м агистърските и докторските
програми, се свива от 37.5 % през 1973 на 23.2 % п рез 1983 г.26; тъй
като това свиване е с постоянния 1.4 % годиш но без значение коя
е годината, можем да направим разумната екстраполация до 13.2
% през 1990 г. Няма точни статистики, макар че Д ж ордж ийн М.
Пайон от университета „Вандербилт“, която е работила в много
комисии, чиито доклади са цитирани тук, дава по-оптимистична
оценка от „около 18-19 % през 1987 г.“27. П о врем е на тази експан
зия строгостта на научното обучение на практикуващ ите пси
холози намалява. Човек, получаващ м агистърска или докторска
степен от институция с по-нисък статус, н ям а задълж ително по-
слаба научна подготовка, отколкото този, диплом иращ се от ВУЗ
с по-висок статус, както и не е задълж ително да разб и ра по-слабо
научната основа на психологията: същ ествува голям о припокри
ване в действителното обучение и разбиране. Въпреки това про
порциите на завършилите психология в инсти туц ии с различен
статус може да се използва като индикатор за качеството и взис
кателността на обучението. Числата следователно подкрепят За
ключенията на Лий Секрест от У ниверситета на А ризона, бивш
ръководител на неговата катедра и бивш п рези ден т на О тдела по
клинична психология на А мериканската психологическа асоци
ация28:
Въпрос. Имате притеснения за посоката, в която се е отправи
ла психологията. Въпреки това всяка година се произвеждат
хиляди нови психолози [с магистърски и докторски степени],
повечето в приложните области.
Отговор: Един от фундаменталните проблеми е, че според мен

не дипломираме хиляди психолози. Д иплом ирам е десетки хи
I. ВЪВЕДЕНИЕ 4 31
ляди практикуващи, които са периферно запознати с дисци

плината психология.
Както ще видим във втора глава, такова периферно запоз

нанство не води задължително до лоши терапевти. Когато оба
че практикуващите в психологията се представят за експерти в
съдебни дела или при решаването дали наистина е имало мал
третиране на дете, или съветват хората как да живеят, подобно
периферно запознанство е тежък проблем. Обществеността се
доверява на такива експерти, че прилагат валидни психологиче
ски принципи. Когато обаче експертите дори не знаят за същест
вуването на тези принципи, техните мнения са неподкрепени.
Не зная за сравними промени в качеството на подготовката
на психиатрите. Изискванията за полагане на изпити по дифе
ренциално смятане, физика, биология и органична химия за вли
зане в медицинско виеше училище си остават константни обаче
и първите две години в повечето медицински учебни заведения
запазват силно академичен („научен“) учебен план. Както твърди
един приятел психиатър, биохимията може би не е толкова важ
на за психиатричната работа като статистиката и голяма част от
курсовете, задължителни за психиатрите, като че ли са просто
робски труд. Такъв робски труд обаче гарантира, че психиатри
те ще притежават интелигентността и упорството, за да успеят в
тези трудни задачи. Темите, които овладяват, може да не са пряко
релевантни на практиката, но качествата, необходими на човек,
за да ги овладее, най-вероятно са. Повечето от основните висо-
костатусни магистърски и докторски програми по психология
също изискват доказателства за тези качества, за да приемат кан
дидата, и техните учебни планове са интелектуално взискателни
както към студентите, които възнамеряват да станат професи
оналисти, така и към тези, които искат да влязат в изследова
телската сфера. Нещо повече: тези програми подчертават подход
към практиката, базиран на научно известното.
За съжаление нискостатусните висши училища - като група
- не подчертават изследванията и много от тези професионал
ни училища подбират кандидати и обучават предимно на базата
на впечатления за личните качества на студентите. Завърш или
те нерядко излизат с ограничена научна подготовка, състоящ а
се от едногодишен повърхностен курс по статистика, центриран
предимно върху това, как да се въвеждат данни с предварително

подготвена компютърна програма. АРА има списък с изисква
ния за акредитирането на програмите, но удовлетворяването на
подобен списък е далеч от осигуряването на взискателно обу
чение. Възможно е да се твърди, че човекът е толкова сложен,
а човешките проблеми - толкова неизразими, и т.н., че онова,
което терапевтите правят, не се поддава на научно разбиране,
така че научното разбиране и обучение са нерелевантни. Тогава
обаче няма да има оправдание за признаването на някои хора, а
не на други като имащи научни експертни познания в сферата на
занимаващите се с психичното здраве професии, за придаването
им на социален статус и заплащане на базата на претенциите им,
че прилагат научни принципи, или - най-важното - обръщането
на по-голямо внимание на онова, което те казват, пред думите на
всеки друг.
Изказвани са предупреждения за тази ситуация. Още през
1947 г., когато програмите на Администрацията на ветераните
едва започват да функционират, комисия на АРА по препоръчва
ните програми за обучение по клинична психология пише29:
Важно е този интерес към изследванията от страна на психоло
гията да продължи, защото когато човек проучва сцената, ве
роятността основното бреме по изследванията да падне върху
психолога става по-ясна. Ако той си позволи да бъде привле
чен към частната терапевтична практика като психиатъра или
към институционалната терапевтична работа като социалния
работник, перспективата пред изследванията е мрачна в об
ласт, в която нуждата е огромна. Както вече е посочвано, ако
съществува социална нужда от терапия, потребността от из
следвания е още по-голяма. Фактът, че няма еднакъв натиск
за второто се дължи предимно на извинимия, но въпреки това
късоглед възглед на обществеността. Университетите с тяхната
по-далекогледа ориентация носят много сериозната отговор
ност да развиват изследователски интереси и способности у
клиничните психолози, които подготвят. Интересът трябва
да е предимно към изследването на законите на човешкото по
ведение и след това върху техническите средства и терапията
(курсивът е добавен).
Защо изследванията и обучението по

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ МЕТОДИ СА ТОЛКОВА ВАЖНИ?
Една от причините изследователската подготовка да е тол
кова съществена е, че ние не знаем кой знае какво за развитието
и облекчаването на емоционалния дистрес. Дори в областите, в
които имаме големи познания, изследванията са съществени за
подобряване на услугата. Например в генната терапия видният
изследовател У. Френч Андерсън твърди, че е нужна предпазли
вост в медицинското лечение: „Медицината не е точна наука; ние
все още разбираме много малко за това, как функционира човеш
кото тяло. Добронамерените усилия в лечението със стандартни
терапевтични техники могат да създадат неочаквани проблеми
месеци или години по-късно“30. Андерсън работи - както и ос
таналите в тази област - с изключителна предпазливост и вни
мателен анализ на ставащото с пациентите, подложени на генна
терапия. В областта на психологическата терапия обаче разби
раме още по-малко и съществуват по-ограничени „стандартни
терапии“ настрана от медикаментозната и ориентираната към
социалното учене модификация на поведението.
Възможно е да се твърди, че тъй като не се знае много, оце
няването на психологическата терапия би трябвало да е еднакво
мъгляво и безкритично (един вид „съчетаване на характеристи
ки“, поради което дълги години жълтият цвят на корена на расте
ние се е интерпретирал като сочещ, че то може да е благотворно
за облекчаване на жълтеницата31). По-оправдан аргумент е, че
колкото по-малко знаем, толкова по-добросъвестни и внимател
ни трябва да бъдем в прилагането и наблюдението на онова, за
което си мислим, че знаем. Това изисква познание за научната
методология и изискване заключенията да отговарят на предиз
викателството „покажи ми“ - минимално изискване в науката.
Един стандартен отговор на този аргумент е да се подчертава
нуждата от терапия на психичното здраве, което води до под
разбиращата се етика, че „ние (интуитивните „експерти“) трябва
да направим нещо“. Много истинската нужда обаче не оправда
ва претенцията, че „нещото“, което може би искаме да направим
—често всъщност каквото и да било, - е задължително валидно
или полезно в отсъствието на доказателства, че то действително
е такова.
Втора причина изследователското обучение да е съществено

е, че е много лесно хората - всеки, а не само терапевтите - да се
заблуждават да вярват, че имат големи прозрен ия за причини
те и облекчаването на емоционалния дистрес. Вярваме, че ако
говорим с другите и ги опознаем като „отделни хора“, можем да
ги разберем по-добре, отколкото ако използвам е ш ироки общи
принципи и разбираме как те трябва да се прилагат. (Забележете,
че последното е точно курсът, преследван от общ ата медицина,
и съществуват емпирични доказателства, че експертите във фи
зиката и инженерните науки също го следват32.) Д оказателствата
обаче сочат, че това индивидуализирано разбиране често е илю
зорно. Очевидно има противоречие, защ ото в действителност
терапевтите, които твърдят, че притеж ават такова индивидуали
зирано познание, наистина помагат на клиентите си. П ротиворе
чието се разрешава, като се отбележи, че същ ите доказателства,
които сочат, че терапията на „инсайта“ е еф ективна, не разкриват
защо е такава; следователно - донякъде парадоксално - успехът
на вербалната терапия може да не се базира на разбирането на
клиента от страна на терапевта.
Трета причина е, че отдадеността на рац ион алността и на
учното познание пречи на зле обучения и следователно нескеп-
тичен професионалист да прави изклю чително големи грешки.
Някои от тези претенции са просто глупост: наприм ер претен
цията, че някой е способен да знае какво си е м ислела жена, ко-
гато се е самоубивала, или да каже в рам ките на десет минути
дали някой е бил сексуално малтретиран като дете на базата на
общото му поведение. На такива твърдения често се вярва. Хар-
вардският професор, който заявява, че знае какво си е мислела
дъщерята на Тереза Джаксън, когато се е сам оубивала, получава
разрешение да даде показания като вещ о лице в съдебния процес
на Тереза Джаксън за малтретиране на дете и обвиняем ата е осъ
дена. Много други професионалисти от областта на психичното
здраве, претендиращи за експертни познания, са способни - сво
бодни от ограниченията, които разби ран ето на доказателствата
би трябвало да осигури - да свидетелстват дали даден човек е
бил „луд“ или не по време на извърш ването на п рестъпление - не
„луд“ в обикновения, всекидневен см исъл на думата, в който съ
дилищата са способни като всеки останал да преценяват, а в ня
какъв предполагаемо научен смисъл на терм ина. Н ещ о повече: на
I. ВЪВЕДЕНИЕ 4 35
твърденията често се вярва от общата аудитория —често до сте

пен, която е в ущърб на всички участници. Например убеждение
то, че шизофренията и аутизмът се дължат на „шизофреногенна“
(„или ледена“) майка, която не е желаела или е била неспособна да
осигури на засегнатото дете любовта, нужна за нормалното раз
витие, е предизвикала неописуемо нещастие на семействата на
такива засегнати деца. Откъде се е появило това убеждение? От
„клинична преценка“, която е била приета, защото съответства
на „всекидневната ни интуиция“. (Във втора глава ще представя
в подробности още по-притеснителния пример на лоботомията
като „лечение“ на шизофренията.)
Един особено гибелен резултат от снемането на ударението
от изследванията е поредица от моди в областта на психичното
здраве. Най-преобладаващата по времето на написването на тази
книга е епидемията от диагностицирането на хората като стра
дащи от множествена личност. Предполага се, че това заболява
не е резултат от изтласкано сексуално малтретиране в детството
или дори от отглеждането от родители, които са практикували
сатанизъм, макар че вярата в съществуването на сатанистки сек
ти (противопоставена на вярата на съществуването на Ку-клукс-
клан или мафията) се основава единствено на „подпомогнати
спомени“ на хора в терапия или в „група за подкрепа“. (Получила
голяма публичност история за сатанистка секта в Тексас, която
е довела до десет убийства, по-късно е отречена. Било е група за
разпространяване на дрога.)
Разбира се, професионалните психолози продължават да
твърдят, че практиката им се основава на изследвания, незави
симо дали това е вярно или не. През 1988 г., когато тогавашният
президент на АРА е изправен през бунт на изследователски ори
ентираните психолози, които заплашват да формират собствена,
основана на изследванията организация33, той казва: „Научната
ни база е това, което ни отграничава от социалните работници,
консултантите и циганите“34. И по-късно: „Учените са перлата в
нашата корона и те ще продължат да бъдат такива. Затова няма
да се откажем от тях“35.
Настоящ, но неоправдан успех

След като се е отделила толкова силно от изследователската
си база, как професионалната психология оцелява? Един от отго
ворите е: чрез лобиране пред щатските и федералното правител
ство за пари и привилегии. Много пари са вложени в лобиране с
положителни резултати, които могат да се оценят чрез прочита
дори на случайно избрани броеве на Executive News Bulletin на
АРА или на State Issues Forum. Освен това положителна обра
тна връзка дава и самият растеж - точно както първоначалния
ръст на записите на VHS карат хората да купуват повече VHS,
отколкото Beta апарати, което стимулира ръста на VHS касетите,
и т.н. - макар че технологията Beta вероятно е била по-добра36.
Нещо повече: заплатите на професионалните психолози са висо
ки, поне в сравнение с тези на изследователите и академичните
психолози. И накрая, съществува вътрешната привлекателност
за завършващите студенти на вършенето на „истинска клинична
работа" с „реални хора" след години академична „подготовка за
живота“
Всички тези фактори сами по себе си обаче не могат да обяс
нят успешния ръст на професионалната психология. Например
лобирането само по себе си може да има ефект, когато броят на
хората, представлявани от лобистка група, е голям в сравнение
с целия избирателен район на отделния законодател, или е ори
ентирано към „един-единствен" въпрос. Стотици хиляди профе
сионални психолози и свързани с тях практикуващи не предста
вляват обаче такава група: те са географски разпръснати и едва
ли са хора, защитаващи „един-единствен" въпрос.
Други лобисти успяват, като формулират въпроса си по на
чин, съвместим със становището на законодателите за света37.
Точно това може да обясни лобисткия успех на АРА. Приема
нето на онова, което твърдят „авторитетите“ за собствените си
експертни познания, не е патологичен синдром, освен в своите
крайности. Следователно вярата в авторитетите, които наистина
разбират човешкия живот, е естествена за всички нас. Аз самият
не цитирах ли Кели и Секрест като авторитети? Нещо повече,
както ще видим в седма глава, авторитетите твърдят, че са спо
собни да „обяснят" индивидуалния жизнен път - способност, ко
ято всички вярваме, че имаме, но изследователските резултати
показват, че нито авторитетите, нито останалите от нас могат да

го правят добре, което може и да изненада читателите на New
York Review o f Books точно толкова, колкото и тези на списание
People. Наблюдателят не може да обясни „защо“ хората правят
определени неща, а самите хора често осъзнават единствено сво
ите рационализации post factum , малцина си водят внимателни
бележки въз основа на „разсъждения на глас“ по времето, когато
вземат най-съществените решения в живота си, а дори и ако го
правеха, редица важни фактори, влияещи върху поведението им,
нямаше да бъдат включени.
По-конкретно, професионалните психолози и другите про
фесионалисти от областта на психичното здраве, използващи
едни и същи процедури, правят едни и същи „атрибутивни греш
ки“ в обясненията си също като нас - прекалено силно подчерта
ване на ролята на личността, противопоставена наситуационните
фактори в оказването на влияние върху поведението на другите,
като същевременно твърде силно се подчертават ситуационни
те фактори, противопоставени на личността във въздействието
върху собственото ни поведение. С готовност вярваме, че когато
другите се държат по начин, който не ни харесва, това е защото
те са „болни мозъци“, но когато ние се държим по начин, който
не харесваме, това е заради отвратителната домашна среда, в ко
ято сме били отгледани. Това води до окончателното влияние на
претенциите на професионалните психолози. В крайна сметка те
се съгласяват с останалите от нас! Такова съгласие, разбира се,
означава, че те са съгласни и един с друг и че могат да се цитират
един друг като допълнителни авторитетни фигури.
Ю ридическа психология с „портрети“

Нека илюстрирам тези проблеми с анализ на речта на пре
зидента на Американската психологическа асоциация на нейния
конгрес през 1990 г.38 Президентът, който я изнесе, е водещ юри
дически психолог. Макар че президентското му обръщение е на
правено едва през 1990 г„ той е президентът, който предшества
другия, говорил за „перлата в короната“. Речта му е защита на пси
3$ У Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
хологическата оценка в съдебните дела. Той има редица добри

тези в началото, когато обсъжда представянето на резултатите
от стандартизирани и валидизирани тестове. Н априм ер най-ви
сокият резултат по субтест от цялостен тест за интелигентност
на някого, който след това е претърпял м озъчно увреждане, не
може да се използва като индекс колко добре е функционирал
този човек преди увреждането. (И съвърш ено нормални хора
ще имат по-високи резултати по някои субтестове, отколкото
по други, така че най-високият им резултат не м ож е да се вземе
като мярка за цялостния им IQ, който се оценява чрез средния им
резултат.) Освен това подчертава значението на надеж дността и
валидността (точността на прогнозата) на и зп олзвани те инстру
менти.
Към края на речта обаче президентът налага собствената
си употреба на това, което нарича „психологически портрети“
в съдебната зала, под което има предвид детайлни описания на
психичното функциониране на човека. П ърво, той посочва, че
изследователските доказателства, оценяващ и категоричните
преценки на професионалните клиницисти, дават отрицателни
резултати: „Публикувани много по-рано и зследвани я показват,
че типът диференциална диагноза с една или две думи, охарак-
теризирането и прогнозите, същ ествуващ и тогава, са преценени
като нямащи валидност (Meehl, 1954, 1956, 1957). О бзорите на
по-нови изследвания (Dawes, Faust and M eehl, 1989), включи
телно отличното скорошно осъврем еняване на използването на
собствената глава, а не на формули (K leinm untz, 1990), потвърж
дават това заключение“39. П о-нататък той отхвърля такива пре
ценки в полза на нареченото от него „резултати от валидна пси
хологическа оценка (портрет)“40.
Неговите доказателства за валидността им са два крайни
случая. Единият е на 21-годишна жена, която получава резултат в
98-мия персентилпо тестове за способности и е член на „Фи Бета
Капа“41в колежа. След това претърпява сери озн а травм а на глава
41 Phi Beta Kappa Society - академично почетно общество. Мисията му е

да „празнува и да защитава отличните постижения в хуманитарните и
точните науки“ и да приема „най-изтъкнатите студенти от хуманитар
ните и точните науки във водещите колежи и университети на Аме
рика". Основано е в Колежа на Уилям и Мери на 5.12.1776 г. като пър-
I . ВЪВЕДЕНИЕ Ч 39
та при автомобилна катастрофа и резултатите й от последващите

тестове за интелигентност са в обхвата на умственото изостава
не (третия персентил). Другият случай, който той цитира, е на
мъж, чиито интелектуални способности са напълно непромене
ни след съприкосновение с невротоксини на работното място.
(Не е изненадващо, че всеки участник е съгласен с експертните
свидетелски показания на президента, че жената е претърпяла
дълбоко влошаване в резултат от мозъчно увреждане, а мъжът
- не.) Използвайки тези крайни примери, той продължава, за
да заключи, че: „когато такава оценка се прави добре, за всич
ки участници (т.е. съдебни заседатели, съдии и адвокатите и на
двете страни) е очевидно, че заключенията на такова вещо лице
психолог са валидни (верни) в рамките на достатъчната степен
на сигурност, изисквана в подобни дела“42 (курсивът е добавен).
Всъщност обаче той издига обратния аргумент: тъй като е оче
видно, трябва да е вярно. С други думи, неговото твърдение, че
преценката му е валидна, е подкрепено от факта, че всеки друг
е съгласен с нея, т.е. от липсата на нужда от преценката му, тъй
като същата преценка може да се направи и без него. Той пропу
ска момента, че валидните експертни показания в съда трябва да
са по въпроси, които необучените съдии и съдебни заседатели не
могат да оценят без чужда помощ.
По-нататък той подкрепя твърденията си, като се позовава
на социалното одобрение на такива експертни свидетелски по
казания: „в това отношение психологията не е по-различна от
медицината, инженерните науки или другите професии. С дру
ги думи, професиите, в които практикуващите (занаятчиите) са
преценени от обществото като валидни (използваеми) за мно
го услуги независимо от отсъствието на нужните изследвания,
предимно на базата на това, че общият опит (на законодатели,
професионални колеги, пациенти, клиенти и други) подсказва
известна полза от техните услуги“43.
Логиката му е обърната. Вярваме на инженерите, защото
вярваме на инженерните науки и сме убедени, че инженерите са
вото студентско братство с име, състоящо се от гръцки букви. То е и

най-старото почетно общество за хуманитарни и точни науки, както и
сред най-старите бакалавърски общества в САЩ.
обучени да прилагат валидни принципи на инженерството; нещо

повече: всеки ден получаваме доказателства, че тези принципи
са валидни, когато наблюдаваме самолетите да летят. Вярваме
на лекарите, защото се доверяваме на съвременната медицина и
имаме доказателства, че тя върши работа, когато антибиотиците
и хирургичните операции лекуват хората. Не вярваме или поне
не би трябвало да вярваме във валидността на дадена област в
резултат първо на вярата в неин практикуващ - и след това да
заключаваме, че „ако той вярва в нея, тя трябва да е валидна“. В
историята има достатъчно примери за погрешна вяра в „профе
сии" (например астрологията и расовите анализи на нацистките
„учени"), за да сме убедени, че просто вярата не е доказателство
за валидност. Просветеното гледище изисква база за вярата. Този
президент не осигурява такава.
Най-дистресиращото от всичко обаче е, че президентът от
хвърля резултати от изследвания, които действително са били
провеждани, и вместо това цитира просто хипот ет ични изводи
от проучвания, които тепърва ще трябва да се правят. Както по
сочва самият той, изследванията не подкрепят неговите твърде
ния: „Те (Фауст и Зискин] правилно цитират моето убеждение, че
понастоящем няма изследвания, които сочат, че оценката в ця
лата област е валидна или различна просто от клиничното изку
ство"44. Матарацо обаче продължава: „Надеждата ми е, че скоро
ще бъдат предприети емпирични изследвания върху такава най-
модерна психологическа оценка. Когато това стане, съм твърдо
убеден, че те ще разкрият приемливи нива на валидност, същест
вуващи и днес, на тези съвременни всеобхватни психологически
оценки и че ще служат като нужната емпирична база за консенсус
относно валидността на подобни експертни мнения, които в мо
мента се постигат от адвокатите на двете страни за онази група
от дела, за които от първа ръка знам, че се уреждат, без да отиват
в съда"45.
Да предположим обаче, че надеждата му не се изпълни и бъ
дещите изследвания или не се направят, или не разкрият прием
ливи нива на валидност. Нещо повече: няма причини да вярваме,
че цялостната преценка ще има особено голяма валидност, кога
то компонентите й нямат никаква: нещо, което в този контекст
признава дори президентът. Тогава какво? Той и неговите колеги
ще се върнат ли в съдилищата, в които са свидетелствали, за да се
I. ВЪВЕДЕНИЕ <4 41
извинят и да настояват за нови съдебни изслушвания за потър

певшите? Този подход към практиката прегръща принцип, който
според мен е неприемлив: печели днес, учи по-късно, ако изоб
що. Сравнете тази философия с философията на крайна предпаз
ливост, изразена от У. Френч Андерсън в контекста на генната
терапия, за която вече се знае много повече.
Президентът обаче така или иначе представя „портретите“.
Професионалните психолози и другите експерти от областта
на психичното здраве често са готови да свидетелстват и имат
силно влияние върху живота на другите хора в отс ьствието на
каквито и да било доказателства, че правеното от тях е валидно.
Техните подкрепящи доказателства просто са хипотези, докато
отрицателните доказателства, които действително са събрани,
се пренебрегват. Тази форма на разсъждения може да се нарече
аргументация от вакуума, тъй като онова, за което се твърди,
че е вярно, не е подкрепено от никакви директни доказателства,
а от атакуване на алтернативна възможност. Както ще видим в
цялата книга, професионалистите от областта на психичното
здраве многократно се аргументират от вакуума, за да оправда
ват практиките си.
Американският народ със сигурност заслужава да има про
фесионални експерти по психично здраве в съдебната система
само след осигуряване на доказателства за тяхната точност, а не
преди това. Би трябвало да изискваме по-убедителни аргумен
ти от онези, представени от този президент на АРА. След като
не разполагат с такива доказателства, той и неговите колеги би
трябвало да бъдат изхвърлени от съда. Тяхното лицензиране
обаче ги е допуснало в съда, а оправданието за тяхното присъст
вие се базира точно на типа аргументи, който той представя. За
съжаление те са убедителни за много хора, макар че внимателно
то им изследване показва, че насочват към доказателства, които
просто не съществуват - вакуум. Те апелират към безкритичната
ни интуиция. Продават. Надеждата ми е, че тази книга ще убеди
читателя да не ги купува.
Н ауката обаче съществува... другаде

Фактът, че президентът не може да посочи изследвания,
подкрепящи позицията му, не означава, че изследователите пси
холози не са провеждали буквално хиляди изследвания, които са
довели до „науката психология“. Първо, голям прогрес в психоло
гическото познание е осъществен в областите на физиологията,
възприятието, мисленето, преценките, поведенческия контрол и
социалните вярвания, нагласите и взаим одействията46. П ости
женията не са ограничени до теоретичното разбиране, но имат и
приложна употреба. Много от тези прилож ения са толкова често
срещани, че дори не мислим за тях като вклю чващ и „социална
наука“: тестовете за способности и изследването на общ ествено
то мнение са такива примери. Този напредък мож е да няма не
изменно добри последици, но това не е така и в другите науки,
например ядрените бомби и медицинските апарати, които под
помагат свръхнаселеността и удължават ж ивота във вегетативно
състояние или в неотслабваща и изклю чително силна болка. Тес
товете за способности, които предвиждат успех в расистка сре
да, могат да се използват за расистки подбор спрям о тази среда;
изследванията на общественото мнение, които точно отразяват
нагласите на гласоподавателите, могат да карат политиците да
стават подвластни на тези нагласи, а не на това, за което вярват,
че е правилно, или да се стрем ят да пром енят нагласите в же
ланата посока. Въпреки това тестовете за способности наистина
прогнозират, изследванията на общ ественото м нение наистина
отразяват обществените нагласи - разбира се, на статистическа,
а не на сигурна основа.
В психологията обаче познанието, което се натрупва, го пра
ви бавно. Знаем някои неща за някои разстрой ства. Знаем, че
фобиите и конкретните тревож ности не са п росто сим птом и на
„по-дълбоко“ разстройство и следователно могат да се адресират
директно чрез поведенчески средства без появата на нови симп
томи. Знаем, че шизофренията47 и алкохолизм ът48 им ат силен ге
нетичен компонент. Общата мъдрост, базирана на действителни
научни изследвания, е, че леката или ум ерената депресия най-
добре се лекува чрез комбинация от поведенчески, когнитивни
и медикаментозни подходи49, макар да се натрупват доказател
ства, че когнитивните стилове на сам ообвинение за неуспехите
и обясняване на успеха с „късмет“ играят жизненоважна роля в

депресията50. (Все още обаче не можем да сме сигурни, че пома-
гането на хората да преодолеят депресивните симптоми колкото
е възможно по-бързо ще е благотворно в дългосрочен план, от
части защото преценките за ценното или благотворното в живо
та не могат да се правят на базата на стандартните категории за
психичното здраве или болест.)
Психологията е разработила редица ефективни инструмен
ти за измерване и начини за прогнозиране на бъдещото поведе
ние. Те обаче са от типа, който може да се прилага без особено
обучение, и не изискват умения на ниво доктор на науките, за да
се интерпретират. Нещо повече: най-добрите прогнози се правят
на базата на миналото видимо поведение. Не че хората не се про
менят - правят го, понякога дори фундаментално. По-скоро все
още не е разработено лично умение - или инструмент за оценка,
- които да ни позволяват да предвиждаме кой, кога и как ще се
промени.
Ироничното е, че причините за тази невалидност могат да се
открият в друга област на психологическите изследвания - чо
вешките преценки и вземането на решения. Тази област изучава
системните уклони на хората в правенето на преценки и дости
гането до решения51. (За тези предубедености се говори в трета и
четвърта глава на книгата.) Такива уклони са особено силни или
когато преценкит е се правят в отсъствието на валидизирана
научна теория, или когато се оценяват без системна обратна
връзка за т яхнот о качество. За съжаление и двете условия ха
рактеризират изкуството на клиничната прогноза в професио
налната психология. Те водят не само до невалидни преценки
от типа, за който президентът на АРА твърди, че е невалиден, но
и до заключението, че типът „портретни“ преценки, който той
приема, също ще е невалиден. Един конкретен проблем произти
ча от разчитането на ретроспективната памет в самооценяване-
то на точността на преценките, когато няма внимателно водени
архиви или научни сравнения. Ретроспективната памет не само е
любезна, но и „осмисля“ както самото минало52, например, че ако
човек е депресиран, родителите му са били резервирани, негри-
жовни и взискателни, така и нашите мисли за миналите събития
и прогнозите, направени въз основа на тях, например, че „през
цялото време си знаех, че така ще стане“, дори когато минали-
те доказателства сочат, че е било направено точно противопо

ложното предвиждане53. Следователно тя системно изкривява
миналото и миналите ни преценки по начин, който кара ходът
на събитията да изглежда предвидим, а преценките ни - добри.
Изследванията, подкрепящи това обобщение, са толкова силни,
че редакторите на докладите на Националната академия на на
уките, обобщаващи напредъка в психологията (вж. предходната
бележка), специално изключват изследвания и „доказателства“,
базирани на ретроспективната памет, тъй като не осигуряват
нищо, имащо научна стойност.
Именно предубедените преценки, свързани с липсата на до
бре валидизирана теория, липсата на системна обратна връзка
и разчитането на ретроспективната памет водят до това, което
клиничния психолог Дейвид Фауст нарича „заблудите на кли
ничната психология“54.
С татистически обобщения в психологическите

изследвания
Някои „научни“ изследвания в областта на психичното здра
ве включват експериментални сравнения (вж. втора глава). Дру
ги са „корелационни“ изследвания, в които ф актори те варират и
изследователите изучават взаимоотнош ението меж ду тях. Кри
тично важната разлика между експерименталните и корелацион-
ните изследвания е, че при първите изследователят манипулира
условията по възможно най-системен начин и наблю дава какво
се получава в резултат на това, докато при вторите той позволява
на условията и резултатите да варират естествено. И двата типа
са преминавали през внимателната проверка на рецензентите в
списанията, които обикновено отхвърлят от 60 до 90 % от пред
ложените за публикуване статии.
Всички тези изследвания имат друга общ а характеристика:
те достигат до статистически стабилни тенденции и влияния.
Никое не достига до резултати, чието ниво на си гурност се до
ближава до това на резултатите, които хората по принцип раз
глеждат като установена наука. В установената наука медицина
I. ВЪВЕДЕНИЕ *( 45
например имаме съвсем сигурна представа какво ще се случи,

ако раково заболяване не се лекува, ако се спука апендикс или
ако в кръвообращението навлезе HIV инфекция. Такова позна
ние е вероятностно само в смисъла, че ще има няколко изклю
чения - спорадична спонтанна ремисия на диагностициран рак,
рядка доброкачествена реакция на перитонита, когато незабав
но около инфекцията се образува торбичка или изключително
бавно напредване на HIV инфекцията към СПИН. Лечението на
такива заболявания е по-малко сигурно от диагнозата, макар че
ефикасността му може да се наблюдава по начин, който осигу
рява съвсем недвусмислено познание какво става, дори и да не
дава информация за действителната продължителност на живо
та на пациента. Друго, не толкова сигурно познание се открива
на границата на медицината. По същия начин знаем достатъчно
за физиката, астрономията и инженерните науки, за да преживе
ем само две катастрофи в космическите програми, въпреки че не
знаем достатъчно, за да бъдем сигурни за произхода на Вселената
- въпрос, подхранващ разгорещени дебати.
В психологията обаче не разполагаме с тази база от сигурно
познание. Дори когато сме доста сигурни в даден принцип, не
говото приложение остава вероятностно. Нещо повече: самите
психологически принципи са установени на вероятностна осно
ва. М имолетното прехвърляне на някакво успешно емпирично
изследване сочи, че то в най-добрия случай установява само „на
деждна“ или „значима“ статистическа тенденция. По-внимател
ният прочит показва, че тази тенденция е установена в контекста
на голяма изменчивост. „Надеждността“ в психологията означа
ва просто, че имаме основателни статистически причини да вяр
ваме, че тенденцията ще се повтори, ако се проведе подобно екс
периментално изследване или наблюдение в контекст, който не
е твърде различен от изследването, установило я първоначално.
„Значим" означава просто, че имаме причини да вярваме, че тен
денцията не е възникнала случайно. (Ироничното е, че начинът,
по който установяваме „значимостта“, е да приемаме, че действа
единствено случайна вариация, а след това да доказваме, че при
тези обстоятелства е малко вероятно да сме получили толкова
силен резултат като действително регистрирания. Ф раза като
„значим на ниво 1 на 1000“ означава просто, че ако резултатите
се дължаха на случайни процеси, бихме получили толкова силен

резултат като действително регистрирания един път на хиляда.)
Допълнителният анализ на научните изследвания върху
практиката в сферата на психичното здраве сочи, че винаги има
повече необяснена вариация в резултатите, отколкото тази, ко
ято може да се обясни чрез тенденцията, подкрепена според нас
от изследването. Когато твърдим, че при определени психични
разстройства има генетично влияние, базата за твърдението е, че
можем да прогнозираме тези разстройства въз основа на гене
тични фактори по-надеждно, отколкото въз основа на случайна
флуктуация. Например изследванията установяват, че появите
на алкохолизъм са свързани с алкохолизъм на биологичните ро
дители на деца, които са били осиновени, и не са свързани с ал
кохолизма на осиновителите на децата. Това не означава, че дете
с биологичен родител алкохолик или дори с двама такива роди
тели е по-вероятно да стане алкохолик, отколкото да не развие
разстройството. Съвсем не е така - повечето деца на алкохоли-
зирани биологични родители не стават алкохолици. Заключени
ята на изследването означават просто, че съществува тенденция,
включваща генетичния строеж. Дори пред лицето на добре уста
новени статистически тенденции дете на алкохолизирани био
логични родители най-вероятно ще израсте нормално. Същият
резултат се открива за децата на родители, болни от шизофре
ния, макар че е по-вероятно да развият заболяването, отколкото
хората, чиито родители не страдат от него. В този контекст на
изменчивостта (технически наречена „необяснена вариация“)
приблизително най-точната прогноза, че конкретен човек ще
има конкретно разстройство, която можем да направим, е, че ед-
нояйчни близнаци на родители с шизофрения имат около 50 %
вероятност да страдат от заболяването.
Същият принцип на откриване на повече необяснена вари
ация, отколкото тази, обяснена от установената тенденция, ха
рактеризира и изследванията върху облекчаването на емоцио
налния дистрес. Ние просто не знаем толкова много за при
чините за емоционалния дистрес, което не означава, че ако се
придържаме към известното, не можем да помогнем на хората.
Когато например открием тенденцията, че поведенческите под
ходи са по-добри в оказването на помощ за преодоляване на фо
бии, отколкото психоаналитичните, човек с фобия ще е по-добре
да пробва поведенческа, а не психоаналитична терапия, макар че

различията в процента на успехите не са огромни и конкретен
пациент може всъщност да се почувства по-добре благодарение
на психоанализата. (Натрупването на познание кои хора ще се
чувстват по-добре с психоанализата ще изисква допълнителни
изследвания, които може да дадат или не положителни резулта
ти.) Тази необяснена вариация е преобладаваща и е важно да се
разбере нейното съществуване. В действителност тя е основата
на често срещания аргумент от вакуума, който някои психолози
издигат: „Тъй като изследователските резултати сочат голяма не-
сиг) ^ност какво да се прави, моята експертна преценка е по-до
бра в предписването на терапия, отколкото тези резултати“. След
това се твърди, че тази преценка е „възникнала от опита“, без
никакви доказателства, че дава по-голяма сигурност, отколкото
се сочи от внимателните изследвания. (В действителност такива
преценки, които се противопоставят на изследователските ре
зултати, се справят по-зле; вж. трета глава.)
Статистическата npi тода на генерализациите в психологи
ята и другите социални к уки може да се маскира от заключе
ния от изследване, сочещс висока надеждност и значимост. Тези
фактори обаче в действителност са съвместна функция на разме
ра на ефекта и на извадката в дадено изследване55. Да разгледаме
хипотетично медицинско откритие, основано на изследване на
две извадки от по 10 000 души, че тези, които консумират бекон
поне един път на две седмици, имат два пъти повече тежки по
следици, отколкото онези, които не ядат бекон, и че този резул
тат е „с голяма значимост“. Първо, не знаем дали двата процента
сами по себе си са много високи или ниски спрямо общата попу
лация - резултат, който е от критично значение за решението ни
дали да се наслаждаваме на консумацията на бекон. Дори ако се
представят случаите обаче, те може да са абсолютно маловажни
за вземането на решение. Например 8 тежки последици в консу
миращата бекон група (при съотношение 8/10 000 = 0.0008) сре
щу 2 в другата група (при съотношение 2/10 000 = 0.0002) ще даде
съотношение 4 към 1 - резултат с гранична значимост. Възмож
но е обаче да не се интересуваме особено от стойност, равна на
0.0008. (Имаме шанс 1 на 50 000 да пострадаме сериозно или да
бъдем убити всеки път, когато се качим на автомобил56.) О т друга
страна, ако броят на тежките последици беше 10 000 (съотноше-
ние от 1.0) в консумиращата бекон група и 2 500 (съотношение

0.25) в другата, може би щяхме много силно да се заинтересуваме
от тези проценти.
Важно е да се помни, че дори ефекти, които гордо се провъз
гласяват за „много значими“, могат да са незначителни. Особено
важни е да помним това, когато психолозите и техните журнали
сти тръбят резултати, които имат сериозни последици за живо
та и желателните начини на живот. Една изследователска група
заявява, че „по принцип е прието, че полож ителното становище
за себе си и положителното настроение са нуж ни за адаптация
та и за упорството в постигането на целите“57. Това твърдение се
основава на резултати от множество изследвания, които сочат
положително статистическо взаимоотнош ение. Тези резултати
обаче не означават, че никой не се адаптира, не упорства и не
успява, ако не е позитивно настроен; някои хора всъщ ност ус
пяват, защото вярват, че онова, което се оп итват да постигнат, е
изключително ценно или защото са убедени, че влагането на уси
лия е „правилното“ или „единственото нещ о“ което следва да се
направи. (Терминът „нужни“ в горния цитат е злощ астен според
мен.) В действителност самите автори на това изследване в друга
част на същата статия обсъждат еф ектите на н еочаквания успех58,
който би бил почти невъзможен, ако предиш ното твърдение се
интерпретира като означаващо, че п ози ти вн ото отнош ение към
начинанието е абсолютно задълж ително за н еговия успех.
Имайки предвид изм енчивостта в „науката за психично
то здраве и болест“, отговорните твърдени я тр яб ва да бъдат от
вида ceteris paribus59. Н езависимо от п ретенциите, които имат
популярните медии например, ням а абсолю тно никакви доказа
телства, че да се чувстваш добре по отнош ение на себе си е за
дължително условие за ангажиране в ж елателно поведение. Нито
пък има доказателства, че ако се чувстваш зле по отнош ение на
себе си е задължително за ангаж ирането в неж елателно поведе
ние. Съществува статистическа корелаци я - това е всичко. Ние
обаче дори не сме сигурни как да и н тер п р ети р ам е тази корела
ция. Поведението може да води до чувствата или обратното, или
пък влиянието на поведението върху чувствата е възм ож но да
S9
От латински - при равни други условия.
обяснява цялата корелация. Нещо повече: корелацията може да

се промени с промяната на убежденията и нагласите на хората
или дори с промяната на убежденията им как да интерпретират
същата тази корелация.
По-важното е, че несигурността на познанието и неговото
приложение в областта на психичното здраве означава, че от
говорните професионалисти би трябвало да практикуват
с предпазлива, от крит а и съмняваща се нагласа. „Знаенето“,
придобито в рамките на десет минути от начина, по който кли
ентката върви, че тя е била жертва на кръвосмешение като мал
ка, лесно може да накара психолога да задава въпроси, които й
внушават, че трябва да е била жертва. Това внушение на свой ред
е възможно да я накара да интерпретира неточно възпроизведе
ните примери на безвредно поведение към нея като означаващи
малтретиране, което пък да я принуди да заключи, че е имало
малтретиране, когато в действителност такова нещо не е същест
вувало - може би въз основа на напълно реконструиран спомен
за такова малтретиране. Това убеждение след това ще я накара да
се отчужди от семейството си и да приеме позиция на негодност
пред лицето на собствените й „възпроизведени“ от паметта трав
ми от детството. Възникващият в резултат дистрес подкрепя за
ключението на терапевта, че клиентката силно е страдала от дет
ската си травма, която сега трябва да „преживее“ - от време на
време с добавени допълнителни малко вероятни и фантастични
подробности, - преди да може да функционира като възрастен
човек. „Авторитетни“ вярвания и твърдения за конкретни лица
са неуместни и - тъй като толкова често са погрешни - могат и
да са вредни. Тези, които търсят услугите на психолози, трябва да
са бдителни за всякакви професионалисти, които не проявяват
предпазливост.
Експертите в съда в частност би следвало да посочват ста
тистическата природа на психологическите генерализации, а не
да рисуват „портрет“ на отделен човек или да правят каузални
твърдения какво до какво е довело в живота му. Такива причин
но-следствени твърдения са особено често срещани в граждан
ските дела, защото съдилищата место изискват доказателства за
психологическа вреда. Психологическата вреда може да е също
толкова опустошителна, колкото и физическата, но въпросът е
как да се установи. За да оценим физическата вреда, имаме добре
валидизирани теории за начина, по който функционира отдел

ното човешко тяло, и техники за установяване на дисфункции-
те, например рентгенови лъчи и кръвни тестове, които надска-
чат самоотчетите и поведението на жертвите. Обратното, за да
се оцени психологическата вреда, доказателствата се състоят от
поведението и самоотчета на жертвата, както и от интуитивното
„изкуство“ на провеждащия оценката психолог или психиатър.
Означава ли това, че не можем да оценяваме психологическа
вреда, дори ако е значителна? Не. В гражданските дела, засягащи
излагане на вредни вещества, използваме статистически анали
зи, за да установим, че веществата са „причинили“ вреда. Правим
заключение от агрегатните данни, например увеличаване на про
цента ракови заболявания сред изложените на тях хора, за отдел
ния човек, т.е. за неговото раково заболяване. В съдебните дела
за такова излагане никое отговорно вещо лице няма да твърди, че
е способно да каже точно какво е довело до развитието на рак у
конкретната жертва или защо се е развил в една част от тялото,
а не в друга. Този експерт по-скоро ще свидетелства въз основа
на заключенията от агрегатните данни. По същ ия начин отго
ворният психолог или психиатър може да цитира статистическо
познание, казвайки „по принцип...“, и ще позволи на съда да при
ложи същите правила за определяне на вредата, които използва в
медицинските сфери, където доказателствата са статистически,
а не конкретни.
За съжаление, както се вижда от президентското обръщение
на юридическия психолог, този тип свидетелски показания не са
това, което съдилищата приемат от професионалните психоло
зи, и не това представят те. Вместо това психологът най-веро
ятно ще представи митично твърдение за причините, породили
нещо в оценявания човек, което често ще се оспорва от профе
сионален психолог, нает от другата страна. Ако експертът не е
особено убедителен в съда или ако експертът на другата страна
е по-убедителен, какво става? Тъй като преценката в най-добрия
случай е несигурна, стилът на представяне придобива най-голя-
мото значение.
С ъвети как да се живее

Професионалните психолози претендират да имат не само
експертни познания, които не притежават, но и прозрение как
хората би трябвало да мислят, да се чувстват и да се държат. На
пример президентът на АРА, който говори за „перлата в корона
та“, заявява през есента на 1988 г.60: „Всички сме учители. Мисля,
че моите клиенти ме възприемат предимно като учител. Ние сме
обучили цялата култура. Не сме измислили женското движение,
но сме сред най-пламенните му поддръжници. Бих искал напъл
но да се отървем от медицинския модел. Работата ни е да дава
ме познания на света“. Основателно можем да попитаме какво е
това, което професионалните психолози трябва да преподават.
Без „медицинския модел“ с неговата предполагаема експертност,
какво остава в психичното здраве? Отговорът може да е научно
познание. Практиката на професионалните психолози обаче чес
то не се основава на научно познание, всъщност дори му проти
воречи. Тогава какво има да преподават психолозите?
Отговорът е „система от убеждения“. Под прикритието на
подпомагане на „положителното“ психично здраве, което със
сигурност звучи добре и следователно е трудно да му се проти
вопоставиш, професията психология е изложила една опростен-
ческа философия за живота. Тази философия твърди, че целта на
живота е да се максимизира собственото психично здраве, кое
то зависи изцяло от самооценката. Някои психолози като Шели
Тейлър са „открили“, че самооценката е по-важна от реализма:
„Всяка теория за психичното здраве - твърди тя61 - разглежда
положителната Аз-концепция като крайъгълен камък за здраво
то его“. Ако целта на живота е да се максимизира самооценката,
от това следва, че положителната Аз-концепция е всичко.
Следователно любовта, сластта, приятелството, правенето
на „правилното нещо“, постиженията, оставянето на света малко
по-добро или по-лошо място от това, което си заварил и дори
самото поведение имат значение единствено доколкото влияят
върху психичното здраве, което е равно на самооценката. Чуде
сен човек, който по една случайност няма особено добро мнение
за себе си (по каквато и да е причина, например религиозно ос
нована скромност или отсъствие на гордост) е провалил се ин
дивид. Обратното, самомнителният „задник“ е в добро психично
52 У РобинДоус • КУЛА ОТ КАРТИ
здраве. (Твърди се, че такъв човек трябва да има недостатъчно

добра самооценка в някое отношение... иначе нямаш е да има
нужда да е самомнителен задник. Къде е този деф ицит обаче не
се конкретизира. Отново аргументация от вакуума.)
Втората част на книгата, която обсъж да последиците от това
едномерно становище за живота, е малко спекулативна. Въпро
сът за обема на онова, на което проф есионалните психолози
трябва да научат останалата част от населението извън областта
на „медицинския модел“, по принцип е въпрос на ценности. Ма
кар че самият аз не приемам позитивистката дихотом ия „факт
срещу ценност“ като абсолютна62, все пак е ясно (поне за мен), че
едно клинично становище за живота - дори ако адресира причи
ните за психичния дистрес - не може да води до заклю чения за
съставките на добрия живот точно така, както фактът, че някой
е доживял до 95 години без нито един соматичен проблем преди
30-секунден инфаркт не означава, че е водил удовлетворяващ или
добър живот. Ейбрахам Линкълн и Уинстън Ч ърчил винаги ли са
имали високо мнение за себе си? Не цялото психично страдание
е задължително лошо. Хората някога са вярвали, че „духовните
кризи“ биха могли да доведат до по-голям о разби ран е и зрялост.
Ценностно натовареното становищ е обаче п росто се изхвърля
от учител, който ни съветва да правим всичко възм ож но, за да
максимизираме психичното си здраве.
За съжаление това становище на „м аксим изирайте психич
ното здраве“ има и някои много отрицателни вли яни я - както
преки, така и индиректни. П сихологическият анализ на отдел
ния живот - поне така, както се практикува в м ом ента - често
пропуска онова, което е важно в ж ивота. Д руги качества може
да са по-важни от свободата от конф ликти, д и стрес или съмне
ния в себе си - или дори от някой добре р азп озн аван симптом на
психична болест. Въпреки това днес „болните“ хора се третират
с патерналистично презрение до степен, че когато такъв човек
води забележителен живот - както прави Берта П апенхайм, ко
ято е пациентката „Ана О.“ на Й озеф Б рой ер и Зигм унд Фройд, -
всичко, което е направил, се обяснява или п о-скоро омаловажава
от гледна точка на тяхната болест или адаптаци ята му към нея63.
„Психичната болест е абсолютно същ ата като всяка друга болест“,
като язвата може би, но някой, който е ети кетиран като психично
болен, е най-добре да не казва на околните, защ ото такава „бо
I. ВЪВЕДЕНИЕ ^ 53
лест" носи стигма. В действителност твърде много „експерти“ по

психично здраве до голяма степен са убедили обществеността,
че дали някой е или не е емоционално дистресиран може дейст
вително да дефинира дали той е добър човек или дали води же
лателен живот.
Презрението на психолозите към индивидуалната автономия
на техните клиенти може да се види и в обясненията им на живота
на всеки друг. Те обясняват социалните проблеми в психологи
чески термини, често в ущърб на разрешаването или облекчава
нето им: именно лошият Аз-образ на бедното американско дете
е това, което води до липса на академични умения - казва ни се,
- а не фактът, че тези умения се преподават приблизително в два
пъти по-малко на брой часове в американските училища в срав
нение със страна като Япония64. Психичната болест се използва
за обясняване на проблема на бедните и бездомните американци,
макар че най-широката възможна дефиниция на психичното раз
стройство би класифицирала най-много една трета от тях като
„психично болни“65.
Един от резултатите от преобладаването на такива необос
новани твърдения и теоретизиране е отслабването на вярата на
хората в собствената им автономия, в способностите им да се
справят с проблемите, с които се сблъскват в живота. След като
тази вяра отслабне, е нужно по някакъв начин на хората да се оси
гурява някаква компенсация. Една от формите на компенсация
е те да се насърчават да имат положителни илюзии за засилване
на самооценката (вж. девета глава). Без такива илюзии - твърди
се - хората са толкова инфантилни, че не могат да функционират
пред лицето на несигурността на света (отново уронване на авто
номията). В края на тази книга (десета глава) ще издигна тезата,
че ние всъщност сме много по-свободни, отколкото внушават
твърденията на професионалните психолози, че можем да реша
ваме какво да правим в живота си и че автономията расте чрез уп
ражняването й. Ние наистина имаме избор. Напълно възможно
е човек да функционира без илюзии - и не бива да се забравя, че
твърденията на „учителите“ включват статистически обобщения
за нещата такива, каквито са, а не каквито биха могли да бъдат.
Инакрая: медикаментите
Друга компенсация, която професионалистите от областта
на психичното здраве ни осигуряват, са медикаментите - отново
за да накарат хората да се „чувстват добре“, сякаш това е задъл
жително условие за подобряване на живота им. (Твърдението, че
хората „имат нужда“ от вещества, защото не са си решили про
блемите пред себе си, е още един аргумент от вакуума.) Не гово
ря само за незаконната улична дрога - която поне кара някои да
изпадат в еуфория, - а за психоактивните вещества, които днес
толкова широко се използват в областта на психичното здраве,
за да успокояват хората. Понякога тези медикаменти са полез
ни, макар че атакуват автономията на човека; със сигурност има
моменти, когато автономията е на второ място. Друг път обаче
те водят до такава тежка инвалидизираност, че автономията ста
ва невъзможна, например когато пациентите развиват тардивна
дискинезия (неконтролируем тремор, който може да е постоя
нен) в резултат от използването на невролептици. (Оценките са,
че от тардивна дискинезия страдат 10 до 40 % в зависимост от
продължителността на употребата и възрастта на пациента66.)
Лекарствата могат да водят и до пристрастяване. Те трябва да
се използват с огромна предпазливост и бремето на доказване
то, че са необходими, пада върху човека, който защ итава тяхната
употреба, а не върху този, който се аргументира срещу тях или се
съпротивлява срещу употребата им.
Днес предписването на медикаменти се контролира от меди
цинската професия. Психиатрите, а не психолозите предписват
лекарства, макар че много психиатри го правят по препоръка на
психолози. Медицинската общност от своя страна поне призна
ва, че лекарствата трябва да се предписват много внимателно,
въпреки че лекарите често не прилагат такава предпазливост
(както се сочи от актуалната загриженост за „свръхмедикаци-
ята“67 на хората в напреднала възраст в домовете за възрастни
хора). От няколко години висш приоритет на професионалните
групи в АРА е да постигнат привилегията клиничните психоло
зи да изписват лекарства. С други думи, точно тези хора (пред
ставени от „директората по практиката“ на АРА и консултантска
67 Изписване на прекалено много лекарства.

група, наречена Асоциация за професионална практика), които

погрешно вярват, че могат да правят валидни преценки на базата
на „моя опит“, са тези, които днес искат да получат правото да
предписват лекарства. Разбира се, те искат професията да изис
ква от докторантите да полагат изпити по психофармакология,
но със сигурност и не пълно обучение по медицина, тъй като не
е директно релевантно.
Тъй като има много повече клинични психолози, отколко-
то клинични психиатри, успехът в това начинание много лесно
може да наводни страната с хора, които раздават лекарства, и та
кива, които живеят под тяхното влияние. Основният говорител
на АРА твърди, че разширяването на правата за изписване на ле
карствени медикаменти към психолозите всъщност ще намали
количеството изписвани лекарства. Дори да не взимаме предвид
противоречивата предпоставка, че лекарствата са едновремен
но добри (така че на повече хора трябва да се разреши да ги из
писват) и лоши (намаляването на рецептите ще е нещо добро),
аргументът, че предписването на лекарства ще намалее чрез ра
дикално увеличаване на броя на хората, които изкарват пари от
него, може да се нарече наивен, ако искаме да сме изключително
любезни.
Има критици, които вярват, че психолозите не бива да по
лучават правото да изписват лекарства. Джефри Ръбин напри
мер посочва потенциално опустошителните странични ефекти
от медикаментите, които се използват днес68. Отговорът на един
психолог на Ръбин е да обяви проблема за „преувеличен“, защото
лекарствата могат да са „безопасни и ефективни, когато се из
ползват правилно“69. Това звучи добре, но кое не е безопасно и
ефективно, „когато се използва правилно“? Точно как трябва тези
лекарства „да се използват правилно“... и как предписващият ги
ще знае, че продължават да се „използват правилно“? (Например
тардивната дискинезия често не е видима преди спирането на
невролептиците.) Отговорът с „правилното използване“ е ваку
ум без конкретизиране какво съставлява правилна употреба -
един изследователски въпрос.
Нещо повече, защо е толкова невероятно важно да се облек
чават или спират симптомите, които тези лекарства адресират
незабавно - дори за сметка на притъпяване и замайване на паци
ента? Тук ценностно натовареният отговор още веднъж се при
крива като „клиничен“ с твърдението, че лекарствата са „необ

ходими“. Със сигурност на пациентите трябва да се позволи да
изберат да рискуват със страничните ефекти, ако облекчаването
на симптома е достатъчно важно за тях. Колко пациенти обаче
получават този избор? Решението се взема вместо тях в огром
ния процент от случаите, особено при хората в институции.
Натискът за получаване на право да се изписват лекарства
обаче продължава, при това с известен успех. Професионални
те психолози днес имат право да предписват психоактивни ме
дикаменти на войниците и на индианците, получаващи услуги
от Бюрото по индианските въпроси70. Както гордо заявява една
статия в АРА Monitor. „По въпроса за правото на предписване
на медикаменти областта клони към „да“71". Ако не друго, аз се
надявам тази книга да наклони областта в другата посока, поне
за психолозите.
2 .
П си хо терап и я :
МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ
Има случаи в терапията, които просто оплесках, но въпреки то

ва хората се подобриха. В други случаи се справих страхотно,
но въпреки това пациентът се влоши. Чудех се какво става.
- Лий Секрест72
Психотерапията като цяло върши работа за намаляване на

психологически болезнените и често инвалидизиращи симпто
ми. Причините, поради които върши работа, са неясни, защото
съвършено различни подходи могат да работят еднакво добре
при един и същ проблем или набор от проблеми. Възстановява
нето е въпрос на базисни проценти. С други думи, при прогно
зирането на вероятността конкретен човек да се възстанови не
можем да направим почти нищо друго освен да правим прогно
за на базата на общия процент подобряване; нямаме разбиране
точно защо някои хора се подобряват, а други - не. Знаем обаче
нещо за характеристиките на психотерапевта, които са причина
та психотерапията да върши работа. Терапевтите във вербално
ориентираните терапии - знаем това - трябва да са „емпатични“,
докато тези, използващи предимно поведенчески техники, тряб
ва да имат познания за принципите на поведението.
Освен това от над 500 научни изследвания на резултата от
психотерапията знаем, че акредитивите и опитът на психотера-
певтите не са свързани с резултатите за пациента. В действител
ност пиша тази книга отчасти защото психотерапията в множе
ството си форми по принцип е ефективна. Социално желателно е
да става още по-широко достъпна.
Н уждата от научни изследвания за оценяване

НА ЕФИКАСНОСТТА
Научната оценка на психотерапията е сравнително нова дей
ност. Собствената съпротива на проф есията срещ у оценяването
на себе си произтича отчасти от психоаналитичния й произход.
О сновната идея на Фройд е, че дистресиращ ите психологически
симптоми са резултат от „връщането на изтласканото“ в инва-
лидизираща форма (не от самото изтласкване). Възрастните се
защитават срещу неприемливи потребности, ж елания и чувства,
които в детството може да са били напълно осъзнати, и ги дър
жат настрана от съзнанието чрез „защ итни м еханизм и“, кои
то сами по себе си са безсъзнателни, а именно неосъзнаваната
част на „егото“. Ако през детството тези защ итни механизми не
са били добре конструирани или ако определени преживявания,
например сексуално прелъстяване от възрастен или непрекъс
нати фантазии за това затруднят особено силно развиващ ия се
човек да предотвратява влиянието на тези п отребности, мисли
и желания, те може да се изразят като психиатрични симптоми.
Например за пристъпите на кашлица на пациентката на Фройд
„Дора“ се смята, че изразяват както ж еланието й да има орален
секс с баща си (може би след като го е наблю давала да се анга
жира в тази дейност с любовницата си), така и погнусата й от
това желание73. (Фройд, вечният викториански м оралист, вярва,
че ангажирането на бащата в орален секс оси гурява убедително
доказателство, че е импотентен, което п одкрепя допълнително
то му заключение, че в развитието на невроти чни те симптоми
участват някои наследствени конституционални фактори.)
Единствено чрез продължителни психоаналитични сеанси,
водещи до „пренос“ към терапевта на детските реакции на па
циентката на родителите й и другите значим и възрастни, могат
да се разберат защитните механизми и импулсите, които те се
опитват да държат настрана от съзнанието. Терапевтът е изклю
чително пасивен по време на психоаналитичните сеанси както
за да насърчи този пренос, така и за да избегне преж девременни
„интерпретации“ на защ итите или на п отребностите; преж девре
менните тълкувания биха довели до „съпротива“ от пациента,
която ще обезсърчи, а няма да насърчи п розрен ието. С евентуал
ното прозрение идва способността да се „сублим ират“ неприем
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ Ч 59
ливите импулси по социално конструктивни начини (самата суб

лимация е тип защитен механизъм). Такава сублимация може да
се появи без помощта на терапевт или психоаналитик; например
когато съвременният психиатър Джордж Вейлънт74 обсъжда мъ
жете, чийто живот е проследявал от гледна точка на „зрелостта“
на защитните им механизми, сублимацията се смята за връхна
та точка. За разлика от Фройд Вейлънт заключава, че защитните
механизми се развиват не само през детството, но и през целия
живот и че окончателната зрялост не може да се предвиди от по-
ранния живот. Пример на сублимация според Вейлънт е човек,
който той изучава и който е канализирал твърде силния си гняв в
продуктивна политическа дейност и писане.
Този психоаналитичен подход отнема много време („безкра
ен“ според някои от критиците му). Нещо повече, ако симпто
мът се адресира директно, преди пациентът да е способен да се
справи ефективно с него, гласи теорията, на негово място ще се
появи нов симптом, тъй като „базисният проблем“ остава нераз
решен. И зползваният термин е „заместване на симптома“. След
това изследванията показват, че противно на теорията на Фройд
заместване на симптомите по принцип не се осъществява. Друго
твърдение е, че единствено терапевтът - и може би евентуално
пациентът - може да разбере истинската природа на проблемите
на пациента и тяхното възможно разрешение, и да оцени ефикас
ността на процеса.
Нека споделя една случка, която илюстрира твърдението.
През 1966 г. (когато бях на щат както в болницата на Админи
страцията на ветераните в Ан Арбър, така и в катедрата по психо
логия на Университета на Мичиган) бивш колега в болницата, д-р
Лоурънс Дж. Букбайндър, изследваше употребата на поведен
чески техники за облекчаване на някои от най-дистресиращите
психологически симптоми, от които страдат психиатричните
пациенти. Един следобед в кафенето на катедрата по психология
обсъждах труда на Букбайндър с двама професори, които се смя
таха за централните фигури в клиничната програма на катедрата.
Те се съгласиха, че няма доказателства за заместване на симпто
ми при тези пациенти, но изказаха забележителното твърдение,
че просто елиминирането на симптом е нерелевантно на въпро
са, дали пациентът е „излекуван“. Аз твърдях, че да си освободен
от наистина инвалидизиращ симптом би довело до повишаване
60 у Робин Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
на качеството на живота, което пък на свой ред мож е да облекчи

други психологически проблеми. Н апример м ного от мъжете в
болницата страдаха от импотентност, а неспособността да имаш
д обър сексуален живот беше много болезнена за тях. Канех се
да подчертая значението на положителната обратна връзка меж
ду различните симптоми, между сим птом ите и чувствата и т.н.
Старш ите ми колеги обаче ме прекъснаха. Н ям ало значение
дали мъжът в действителност е импотентен, или не - казаха те.
Важното било общото значение за този м ъж на им потентност
та като такава. Това значение може да се оцени единствено чрез
дълга терапия, а действителният физически ф акт на възвръщ а
нето на сексуалната потентност ще е важ ен сам о ако е резултат
от процес на пренос и по-голямо себеразбиране. В действител
ност нямало значение дали импотентността изобщ о е изчезнала
- твърдяха те, - стига преносът да е бил успешен. Единствено
терапевт с истински експертни познания би м огъл да оцени дали
е имал успех.
Наистина е много трудно „да се влезе“ в друг човек, за да се
определи недвусмислено дали е имал полза от н якаква форма на
психотерапия. Елиминирането на симптом, който е от критично
значение за клиента обаче, наистина е важно. Съгласен съм с Ханс
Струп, че „глобалната преценка на резултата [от психотерапията],
която е аналогична на фотография на обект в движ ение, винаги
ще остава изключително трудна и убягващ а“ и че преценките на
резултата „зависят от ценностите, придавани на човеш кото по
ведение“. Именно за ценностно натоварения резултат обаче пла
ща клиентът (или застрахователната ком пания, или държавата).
Процедурите - независимо дали са медицински техники или со
циални програми - трябва да бъдат оценявани на базата на опре
делени индикатори като кръвно налягане или детска смъртност,
които въпреки това сами по себе си не ни разкри ват „цялата кар
тина“. Трудно е да се установи съвърш ено отнош ение едно към
едно на наблюдаемите индикатори и глобалния процес, от който
се интересуваме, но това, че не разполагам е с такова взаим оот
ношение не бива да се използва като извинение за избягването на
оценката наставащ ото чрез оценяване на тези индикатори. Както
посочва Юджийн Мийхан, тези индикатори тряб ва да се избират
умно; детската смъртност не може да се и зп олзва за оценяване
на качеството на дом за възрастни хора, ако и зп олзвам неговия
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ 61
пример75. Трябва обаче да настояваме процедура като психоте

рапията да се оценява по начин, който позволява на външния на
блюдател да стигне до заключение за нейната ефективност. В пси
хотерапията ремисията на симптома е основен кандидат за такъв
индикатор, точно както е и в медицината. Кой лекар ще обяви па
циента за „излекуван“ без облекчение на болезнените симптоми?
В действителност след разговора ми в кафенето изследванията,
които са провеждани, използват ремисията на симптомите като
основен критерий за излекуване или подобрение.
Тези изследвания са много важни просто по силата на факта,
че включват външни наблюдатели, оценяващи ефикасността на
психотерапията. Философията, че единствено отделният тера
певт може да каже дали е постигнато подобрение на клиента, е
погрешна. Първо, несистемната преценка на терапевта е обект на
уклон точно толкова, колкото и несистемните преценки на всеки
друг, включително клиентите. Проблемите на несистемната пре
ценка са добре документирани, особено тези на ретроспектив
ната памет. Терапевтите, истински отдадени на професията - и
може би на конкретна техника - вероятно са „последните, които
научават“, когато усилията им са неефективни. Второ, оценка без
включване на собствените чувства и поведение (т.е. симптоми)
на пациентите пренебрегва уроците от историята на лечението
на психичните разстройства. Психиатричните пациенти в мина
лото са били „лекувани“ по жесток и необикновен начин, когато
практикуващите са пренебрегвали протестите им, че не желаят
да им се налага „лечение“; едва много по-късно практикуващите
стигат до извода в ретроспекция, че много от тези „терапии“ на
истина са били неефективни или жестоки. „Лечението“ е включ
вало използване на вериги, горещи бани, лоботомии, инсулино
ви шокове, а днес нарколептиците могат да водят до тардивна
дискинезия. Имайки предвид тази история, професионалистите
от областта на психичното здраве трябва да бъдат изключително
предпазливи, преди да решат, че дадена терапия е „ефективна“.
Днешният подход е - както знаем - много по-просветен, точно
както е смятало всяко предишно поколение за своя много по-
просветен подход в сравнение с предишните. Това заключение е
валидно само когато е основано на доказателства.
Възможно е дори терапиите да са предубедени от две нагла
си, които самите психолози имат, но не желаят да признаят и
пред себе си: те не харесват онова, което емоционално разстро

ените правят, и искат да се дистанцират от тях. Тези нагласи мо
гат да предубедят несистемните оценки на психолозите на „ле
чението“. Професионалистите от областта на психичното здраве
трябва правят заключенията си с изключителна предпазливост,
по начин, който би убедил скептика (отново критерий, който е
имплицитен в почти всички демонстрации, наричани от нас „на
учни“). Те дължат тази изключителна предпазливост на хората,
които търсят професионална помощ за себе си и облекчаване на
проблемите си и които се доверяват на онези, претендиращи да
имат експертни познания по психично здраве.
Въпросът следователно е как да достигаме до легитимни за
ключения за ефективността на терапията. Редица неадекватни
начини несъмнено са довели до лоши заключения. Един от ме
тодите, които на пръв поглед като че ли не изглежда неадекватен,
е сред клиентите на терапията да се търсят примери на „успех“ и
да се твърди, че тя е ефикасна на базата на този успех. Проблемът
с този метод е, че някои хора, които преживяват дистрес, ще го
преодолеят, независимо дали са в терапия, или не. След като са
се подобрили, тези хора ще потърсят причина за своето подобре
ние, както ще направят и терапевтите им. Не е изненадващо, че
клиентът и терапевтът може да се съгласят, че причината е била
психотерапията. Няма начин да се оцени това заключение, защо-
то клиентът не може да сравни действително станалото с онова,
което е можело да се случи, ако терапията не беше на разположе
ние. Това елементарно наблюдение илюстрира важна логическа
грешка. Правим нещо в конкретна ситуация и следва нещо друго.
Това нещо друго причинено и дори повлияно ли е било от сторе
ното от нас? Ако заключим, че е така, трябва да имаме предвид
хипотетичен контрааргумент, или някаква представа какво е
щяло да се случи, ако не сме направили стореното от нас. Хипо
тетично е, защото никога не можем да сме сигурни „какво щеше
да се случи, ако“. Въпреки това можем да оценяваме ефекта от
правеното от нас само чрез сравняването му с онова, за което
вярваме, че е щяло да се случи, ако не бяхме го направили.
През по-голямата част от всекидневния си ж ивот не използ
ваме хипотетични контрааргументи, за да потвърж даваме прости
вярвания, които според нас са очевидни. Повечето от нас вярват,
че знаем къде е разположен домът ни например, защ ото когато
отидем там, той се намира на това място. Никога не проверяваме

вярата си, като отиваме на друго място - може би случайно из
брано, - когато искаме да си идем у дома, за да верифицираме,
че домът ни не е на това друго място. Това отсъствие на провер
ка илюстрира „уклона към потвърждение“ във всекидневните ни
убеждения - уклон, който по принцип ни служи съвсем добре.
Повечето емоционални разстройства не са фатални и с промя
на на житейската ситуация развиваме нови начини за справяне
и мислене за тях; дистресът и щастието ни също варират. Къде
е хипотетичният контрааргумент в примерите за „успешна те
рапия“? Никъде. Терапевтите и клиентите въпреки това често
цитират такива успехи като „доказателство“ за ефективността на
терапията76.
Независимо от безполезността си обаче, примерите на успех
продължават да се цитират като „доказателства“ за ефективност
та на дадена терапия дори и от психолози. Например един автор
в American Psychologist твърди77: „Да предположим, че тестирате
художествени способности преди и след терапия. Трябва ли да
прогнозирате разлика между експерименталната и контролна
та [т.е. хората без терапия] група? Съвсем не! Прогнозирайте, че
измерваното ще се увеличи само за имащата успех подгрупа. В
крайна сметка не желаете да прогнозирате увеличение за случа
ите на неуспех“. О ставям на читателя да оцени валидността на
„прогнозирането“ на успех само за онези, за които по-късно се
установи, че са имали успех.
По-често срещан начин за претендиране за терапевтична
ефективност е група от хора да се подложи на терапия и да се
открие, че по принцип тези хора са по-добре след терапията, от-
колкото са били преди нея. Тук хипотетичният контрааргумент
е, че те щяха да си останат същите без терапията. В това обаче
има сериозни грешки. Първо, не знаем, че са щели да си останат
същите. М ного по-неуловима грешка на технически език се на
рича ефект на регресията. С други думи, процесите като че ли
„регресират“ от по-малко вероятни състояния към по-вероятни
просто защото по-вероятните са точно това - по-вероятно е да се
появят в по-късен момент от времето. Например хората рядко са
изключително щастливи (или изключително нещастни). От това
следва, че когато са такива, е по-малко вероятно да са изключи
телно нещастни (или щастливи) по-късно, без значение какво се
случва междувременно. Тъй като повечето хора започват тера

пия, когато са изключително нещастни, е по-малко вероятно да
са толкова нещастни по-късно, независимо какви са ефектите на
самата терапия. Следователно този „ефект на регресията“ може
да създава илюзията, че терапията е помогнала за облекчаване на
нещастието им, независимо дали е така, или не. В действителност
дори ако терапията е била направо вредна, хората е по-малко ве
роятно да са толкова нещастни, както когато са я започвали78.
За да разберем ефектите на регресията по принцип, да пред
положим, че два пъти хвърляме монета и двата пъти тя пада на
ези. Хвърляме я още два пъти. О чакваме при вторите две хвърля
ния да има по-малко ези; по-конкретно, очакваме вероятността
отново да получим два пъти ези да е само 1 на 4; при вероятност 1
на 2 ще получим едно ези и едно тура (без значение какъв е редът)
и две тура при вероятност 1 на 4, следователно очакваният брой
ези при вторите две хвърляния е само едно. О значава ли това, че
монетите „наваксват сами себе си“ (убеждение, наречено „греш
ката на комарджията“)? Не. Означава просто, че когато получим
необичаен резултат един път в случаен процес, е м алко вероятно
да го повторим. Тази регресия към 50 % ези е, разби ра се, веро-
ятностна, защото вероятността е само 1 на 4, че двете ези ще се
повторят и при вторите 2 хвърляния, но това м ож е и да стане. По
същия начин, ако неподправена монета е паднала 9 пъти на ези в
десет опита, вероятността да има по-малко от 9 ези в следващите
10 опита е 99 на 100, но пак има шанс от приблизително 1 на 1000
тя да падне на ези всичките 10 пъти в следващ а група от опита.
Не твърдя, че животът е хвърляне на м онета (всеки случай
не повече, отколкото е течаща река). Ц елта на прим ера е да по
каже, че когато има някакъв случаен ком понент и ние избираме
една група на базата на това, че по някакъв начин е необичайна,
получаваме ефект на регресият а. Н ещ о повече: дори не е не
обходимо да издигаме хипотеза за случаен ком понент в онова,
което се наблюдава. Нужно е само изучаваните променливи да
не са съвършено корелирани. Не всеки осъзнава, че от ефектите
на регресията могат да възникват илюзии. Н ай -д об ри ят начин да
получиш награда за „забележително п одобрение“ в академичната
работа в някои средни и висши училища е да се представиш ужа
сяващо предния семестър; например израелски инструктор по
бойни изкуства протестирал пред психолог79, че „знае“, че наказа-
*
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ ^ 65
нието работи по-добре от наградата, защото: „Често горещо съм

хвалили хората за красиво изпълнени операции и следващия път
те почти винаги се представят по-зле. Крещял съм им за лошо
изпълнени операции и в повечето случаи следващият път те се
представят по-добре“.
Пряката релевантност на ефектите на регресията за оценява
нето на психотерапията е, че хората често започват терапия в мо
менти, когато са особено нещастни и дистресирани. Ако техният
проблем варира във времето, а не е поел по непрекъснато слизаща
надолу крива, ефектите на регресията сами по себе си могат да до
ведат до „подобрение“... и до илюзията, че подобрението се дължи
на психотерапията: „Ако се лекува, настинката ще си иде за седем
дни, докато ако се остави сама на себе си, ще трае една седмица“.
Емоционалният дистрес със сигурност е по-сериозен от настин
ката, но дори и тежкият емоционален дистрес варира във времето.
Тъй като подобна изменчивост означава несъвършено взаимоот
ношение между резултатите в два различни момента от времето,
трябва да се очакват ефекти на регресията. В действителност те
се появяват дори в рамките на едно и също разстройство80: „От
особена важност е фактът, че получилите най-високи резултати
за намаляване на симптома след SD са тези, чиито симптоми пър
воначално са били по-тежки и които са били по-малко обещаващи
кандидати за традиционни типове терапия“. Разбира се.
Н ай-добрият начин за оценяване на ефективността на тера
пията обаче е да се сравни група от хора, които получават тера
пия, с група, която не получава. С други думи, подобно на всеки
такъв експеримент, трябва да има експериментална и контрол
на група. Двете групи трябва да са еквивалентни, когато едната
започва терапия, така че сравнението да не е между хора, които
търсят терапия, и такива, които не я желаят, а между такива, ко
ито имат едни и същи симптоми. Хората, които търсят терапия,
най-вероятно ще са мотивирани да преодолеят проблемите си
в сравнение с такива, които не търсят, което ще изкриви резул
татите. Дори силно усъвършенствани контролни механизми не
могат да установят еквивалентността по тази най-важна харак
теристика - дали хората търсят терапия. Резултатът е уклон на
самоподбора.
Уклонът се появява и в други области. Например през 1989
г. беше силна загрижеността, че абортът може да има лоши пси-
хологически ефекти. Министърът на здравеопазването К. Евъ-

рет Куп свидетелства в Конгреса, че изследванията, опитващи
се да оценят тази възможност, не са успели да достигнат до ни
какво твърдо заключение. Както посочват някои критици81: та
кива изследвания не могат да достигнат до твърдо заключение в
общество, в което жените са свободни да избират дали да имат
аборт или не, защото абортът е в рамките на собственото же
лание, а липсата на аборт е преплетена с желание да се износи
бременността. (Не твърдя, че всички жени, които искат аборт,
задължително го правят, или че тези, които желаят да имат дете,
задължително не го правят; тезата е, че двете групи жени по
принцип не са еквивалентни по този критично важен фактор -
избора.)
Ефектите на самоподбора могат да са много фини и често се
появяват в контекст, в който не се очакват „от здравия разум“. В
медицината например едно изследване от края на 70-те години
на XX век на лекарството Clofibrate, използвано за намаляване на
смъртността от коронарна болест на сърцето, открива, че сред
тези, които вземат предписаната доза Clofibrate през 80 % или
повече от времето, смъртността през следващите пет години е 15
%, за разлика от 25-те процента смъртност сред пациентите, ко
ито вземат предписаната доза от лекарството в по-малко от 80 %
от времето. Сред хората, които вземат плацебо в 80 % или повече
от времето, смъртността също е 15 %, докато при тези, които взе
мат плацебо по-малко от 80 % от времето, е 25 %82. М алко веро
ятно е плацебо ефектът да е повлиял върху смъртността в петго
дишен период; по-вероятно е тези, които са се придържали към
препоръчваното медицинско лечение чрез стриктното вземане
на лекарството, да са се грижели по-добре за себе си и по други
начини в сравнение с тези, които не са го правили. В изследвани
ята, оценяващи психотерапията, възможността за самоподбор
сред изследваните лица е подчертано видима. Хората, които са
силно мотивирани да се подобрят, не само търсят терапия, но и
се ангажират в други дейности, които помагат за облекчаване
то на симптомите в по-голяма степен, отколкото тези, които не
са силно мотивирани. Следователно изследванията може да не
разкриват нищо, когато стигат до заключението, че търсещите
психотерапия се представят по-добре, отколкото тези, които не
се интересуват от нея.
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ А 67
Решението на проблема със самоподбора е психотерапията

да се оценява по същия начин, по който се оценяват лекарствата.
Доброволците за изследването са случайно разделени на експе
риментална група, на която се прилага терапията, и контролна
група, която не я получава; след това се сравняват резултатите
на тези две групи. Такова случайно разпределение на хората в
групите не гарантира, че двете групи няма да се различават по
начини, релевантни на резултата, а просто създава статистиче
ско очакване, че двете групи няма да се различават. По-големият
размер на извадката увеличава вероятността експериментална
та и контролната група да си приличат. Този подход се нарича
рандомизиран експеримент в социално-научната литература и
експеримент с рандомизирани изпит ания в медицинската ли
тература, където се използва най-често. Контролната група оси
гурява хипотетичния контрааргумент, на чийто фон може да се
сравнява резултатът на експерименталната група. Логиката е до
бре обяснена в романа на Синклер Луис Arrowsmith; най-широко
оповестеният експеримент с рандомизирани изпитания е този
върху ваксината срещу полиомиелит на Салк през 1954 г.83.
В психотерапията рандомизираните експерименти често
включват случайно избиране на хора за контролна група и обе
щаването им, че ще получат лечение след определен период от
време - контролна група на „списъка на чакащите“. Класическите
медицински рандомизирани експерименти с контролна група не
правят това. Друга разлика е, че много медицински експеримен
ти включват контролна група на плацебо, в която на изследва
ните лица се дава плацебо и на нито една от групите не се казва
дали е експериментална или контролна. Такива експерименти са
наречени „двойно слепи“, защото изследваните лица и оценява
щите ги са „слепи“ за това, дали са в експерименталната или в
контролната група.
В психотерапията е трудно да се разработи двойно сляп екс
перимент. Изследваните лица и тези, които ги изучават, по прин
цип знаят дали са получили терапия. Нещо повече: в психотера
пията много от критериите, използвани за оценяване на успеха
на лечението, разчитат на самоотчетите на изследваните лица по
простата причина, че голяма част от терапията е насочена към
облекчаване на емоционалния дистрес, изпитван от човека. Та
кива самоотчети лесно могат да са предубедени от знанието на
изследваното лице, че е или не е получило психотерапия. По тази

причина самоотчетите рядко се използват, без да се отчитат и
други критерии за резултата.
Такива рандомизирани експерименти са много необходими
за оценяване на терапията на емоционалните разстройства. Из
следвания, които не се подчиняват на принципите на рандоми-
зираните експерименти, имат съмнителни резултати. В едно от
тях изследователят заключава, че от 136 души, получили обеща
ващо ново лечение, 98 се подобряват, 23 донякъде се подобряват
и само 12 не се подобряват84. Във второ изследване 228 души, по
лучили едно и също лечение, са разделени на две групи: „подо
брили се“ срещу „същото или по-лошо полож ение“. Сто петдесет
и един могат да се класифицират в първата група, а само 73 - във
втората85. (Числата не правят сто при събиране по причини, ко
ито ще разгледаме сега.) Нека опиша обещ аващ ата нова техника,
която се е изучавала86:
След пробиване на малка дупка във всяко слепоочие, хирургът
вкарва тъп нож в мозъка, прави подобен на ветрило разрез в
префронталния дял и няколко минути по-късно надолу. След
това повтаря разреза от другата страна на мозъка... Пациентът
получава само местна упойка в слепоочията - самият мозък е
нечувствителен - и лекарите го насърчават да говори, да пее,
да рецитира стихотворения или молитви. Когато отговорите
му на въпросите показват, че съзнанието му е напълно дезори
ентирано, лекарите знаят, че са направили достатъчно дълбок
разрез в мозъка му.
Как се е определяло „подобрението“? О т сам и те лоботоми-

сти, които неангажиращо са говорели с пациентите в някакъв по-
късен момент. „Аз съм чувствителен наблю дател - казва един от
тях - и заключението ми е, че огром ното м н ози н ство от моите
пациенти се подобряват в сравнение с тези, които са по-зле след
терапията“. Причината числата да не дават сто е, че другите па
циенти са умрели на операционната маса - три м а в първото спо
менато изследване, четирима във второто. Къде е контролната
група? Няма я. Всеки пациент, който се е см ятал за „отговарящ на
условията“ за ужаса на лоботомията, е подлож ен на операцията.
В действителност без да се прави нищо, което д ори далечно да
напомня за научно изследване на процедурата, изпълняващ ите
я лекари защитават широката й употреба. След извършване на

повече от 1200 лоботомии, един лекар заявява, че макар преди
да е защитават тезата, че „не би ги докоснал, ако не са изправени
през инвалидност или самоубийство“, е започнал да вярва, че „е
по-безопасно да се оперира, отколкото да се чака“ и че лоботоми-
ята „ще бъде разгледана като вариант при психиатричен пациент,
който не се подобри след шест месеца последователни неуспе
хи“87. Нещо повече: самата техника е „подобрена“. Цитираното
по-горе описание се отнася до префронталната лоботомия. По-
късно тя е заменена с трансорбиталната лоботомия - по-безо
пасна операция, която включва внимателно изваждане на окото
на пациента от орбитата му, вкарване на игла зад него и след това
- както и преди - въртенето й, за да се разруши същата мозъчна
тъкан, докато пациентът не стане некохерентен - „операцията с
шилото за лед“. Предвидени са още такива „подобрения“, преди
Американската медицинска асоциация да я спре напълно. Кол-
кото повече лекарите прилагат това лечение обаче, толкова по-
уверени стават. Основната им загриженост е да открият нови -
по-добри - варианти на терапия, а не да определят ефикасността
на самото лечение. Последните, които научават!
Ефектите от такива лоботомии са добре илюстрирани във
филми като „Франсис“ и „Полет над кукувиче гнездо“. Самият аз
съм наблюдавал опустошителни резултати. Първата пациентка,
с която опитах психотерапия, един ден беше свалила всичките
си дрехи и бе бягала по улиците на родния си град, крещейкиапс!
„Баща ми е най-красивият проклет пияница в [X], Пенсилвания!“.
След това бе хоспитализирана, а след шест седмици подложена
и на лоботомия. Често продължаваше да крещи „Баща ми е най-
красивият проклет пияница в [X], Пенсилвания!“, но не сваляше
дрехите си и не изразяваш е по никакъв друг начин очевидно ам-
бивалентните си и отчасти сексуални чувства към баща си, тъй
като незабавно забравяше за какво крещи. Неспособна да се кон
центрира за повече от 10 секунди, тя не можеше да си намери
работа извън болницата или да живее с роднини. В действител
ност беше осъдена на доживотен затвор за това, че е изразила
чувствата си по социално неприемлив начин. Макар че лобото-
миите днес са силно ограничени, деструктивните техники далеч
не са древна история88. Насочвам читателя към описанието на
Джефри М асън на техниките на „директната терапия“ от Джон
Роузън. Тези техники включват тормоз, а в някои случаи лиша

ване от свобода на клиентите, за да бъдат накарани да „вентили
рат проблемите си“; Роузън не губи разрешителното си за работа
заради използването им до 1983 г.89 Спомнете си и техниката на
„изиграването на ролята на родител“ на харвардската психиатър-
ка, спомената в първа глава.
Тезата ми е, че професионалистите от областта на психично
то здраве твърде лесно могат да правят това, което е причинено
на пациентката ми, ако не подлагат високо ценените си техники
на типа строго научно изследване, откриван в рандомизираните
експерименти. Колкото по-малко използват такова строго оце
няване, толкова по-уверени ще стават, че вършат добро. Всички
професионалисти от областта на психичното здраве са податли
ви на свръхнадценената вяра в собствената си позиция и трябва
непрекъснато да се подлагат на дисциплината на емпиричното
тестиране на идеите си или на четенето на проверките на другите
на тях. Медицината е научила този урок добре, когато широко
разпространената практика на отстраняването на детските сли
вици в края на 30-те и началото на 40-те години е подложена на
внимателна проверка от Хари Бакуин90. Той установява, че макар
мнозинството (61 %) от децата в Нюйоркската училищна система
през 30-те и началото на 40-те години да са с отстранени сливи
ци, няма абсолютно никаква корелация между оценката на един
лекар и тази на друг относно необходимостта от тонзилектомия,
когато е изследвана извадката от останалите 39 % от децата91, от
които за 45 %се казва, че се нуждаят от махане на сливиците (как-
то 46 % при по-късен скрининг на тези деца, които са преминали
пресяването). Осемдесет деца умират всяка година в резултат от
анестезията, прилагана при тонзилектомиите. Такива резултати
са накарали медицината, особено преподавателите във висши
те медицински училища, да оценяват значението на системното
проверяване на клиничната преценка, например чрез използва
не на рандомизирани клинични изпитания. Професионалистите
от областта на психичното здраве ще направят много добре, ако
последват примера на медицината.
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ А 71
Изследвания, които оценяват ефикасността

Рандомизираните експерименти, оценяващи ефикасността
на психотерапията, започват да се появяват спорадично в науч
ните списания през 60-те години на XX в. Един от стимулите за
тях идва от увеличената употреба от психолозите на поведенчес
ки техники, при които определени поведения се идентифицират
за промяна чрез използване на принципите на подкрепление.
Тъй като целта е да се променят тези поведения, ефикасността
на техниките лесно се оценява и се избират случайни (обикно
вено от списък на чакащи) контролни групи, които също лесно
могат да се оценяват. С бурното разпространение на професи
оналните психолози - и с покачването на таксите им до небето
- поддържането на философията „само терапевтът знае“ става
все по-трудно.
През 1977 г. М ери Л. Смит и Джийн В. Глас публикуват про
чутата статия в Am erican Psychologist, която стига до заключени
ето, че психотерапията е много ефективна. Те обобщават резул
татите от 375 изследвания на ефективността на психотерапия
та, които претендират, че използват случайно разпределение в
експериментални и контролни групи92. Техниката за обобщение,
която използват, наречена мет аанализ, първо определя сред
ната разлика във всяко изследване между експерименталната и
контролната група по някаква променлива-резултат, която те
рапията се е опитала да адресира (например поведение, само-
отчет на тревожност или депресия или оценка на психологиче
ското функциониране от „слепи“ наблюдатели). Тези различия
се измерват с термини като благополучие на изследваните лица
или намаляване на симптомите. Всяка разлика се оценява след
като терапията е свършила за хората в експерименталната група
и по същото време за тези в контролната. Смит и Глас вземат
цялостните разлики, откривани във всяко отделно изследване,
като единица, изчисляват средните им стойности и след това ги
анализират.
Един от интересуващите ги въпроси е дали средната разли
ка между средните аритметични на експерименталната и на кон
тролната група по мярката за благополучие или намаляване на
симптомите е положителна. Тези средни разлики се изчисляват
поотделно за всяко изследване и по принцип са положителни. В
действителност средната на средните аритметични на експери

менталните групи по различните изучавани мерки е около 75-тия
персентил на разпределението на контролната група. Правейки
стандартни статистически допускания93, Смит и Глас откриват, че
случайно избран човек от експерименталната група след терапи
ята има шанс 2:1 да се чувства по-добре по изучаваните мерки в
сравнение с някой, който е избран случайно от контролната група.
Това е много убедителен резултат - в действителност по-убедите-
лен от резултатите за повечето медицински процедури и за срав
ненията на здравословните срещу вредните начини на живот94
Критиците на Смит и Глас скоро се намесват. Метаанализът
- твърдят те - сравнява ябълки и портокали. Разнообразните
проблеми на клиентите, търсещи терапия, се различават в от
делните изследвания. Някои са тежко тревож ни, други са депре
сирани, трети са дори със ш изофрения. М ерките за резултатите
са различни. Използваните терапевтични техники са различни.
Терапевтите са различни. И зползваните м ерки за оценяване на
резултатите варират. На тази база м етаанализът е критикуван
като немарлив. Формите на цялостния феномен, който се оце
нява обаче - психотерапията, - същ о се разли чават във всички
тези отношения. За да се правят обобщ ения за плода, е съвър
шено подходящо да се комбинират ябълки и портокали. За да се
правят обобщения за психотерапията, е съвърш ено подходящо
да се комбинират различни мерки на подобрението, които оце
няват промените, важни за преодоляването на различните пси
хологически проблеми. Нещо повече: кон кретн и ят контекст на
експериментите може да е по-важен в психологията, отколкото в
медицината. Функционирането на човеш кото тяло изглежда по-
малко обект на конкретни времеви, социални и случайни факто
ри, отколкото психичното благополучие. С ледователно може би
е съвсем разумно всяко изследване, а не всяко изследвано лице
да се третира като единица, за която да се обобщ ава, макар че
стандартната статистическа теория е по-м алко прилож има към
съставянето на извадки от разнообразни и недобре дефинирани
проучвания, отколкото към подбора на хора (или други единици)
от хомогенна и добре дефинирана популация95. В действителност
същото разнообразие, което прави статистическото обобщение
колебливо, може да е необходимо в психологията и свързаните
социални науки.
Метаанализът на Смит и Глас не само представя внушителни

доказателства за ефикасността на психотерапията, но и заклю
чава, че трите фактора, за които повечето психолози вярват, че
влияят върху нея, всъщност не й влияят.
Първо, те откриват, че акредитивите на терапевтите - док
тор по психология, доктор по медицина или липса на докторска
степен - и опитът не са свързани с ефективността на терапията.
Второ, установяват, че типът терапия не е свързан с нейната
ефективност с възможното изключение на поведенческите тех
ники, които изглеждат по-добри при добре очертаните поведен
чески проблеми96. Освен това откриват, че продължителността
на терапията не е свързана с нейния успех.
Общността на професионалната психология приветства ця
лостния резултат на Смит и Глас, но не и трите допълнителни
открития. След това е проведена поредица от изследвания, за да
посочат, че поне първият резултат е неточен. Те обаче не успяват
да оборят Смит и Глас.
Включих се в областта на метаанализа, след като прочетох
статията на Смит и Глас. По онова време бях скептичен към него,
защото макар авторите на реферираните от тях статии да твър
дяха, че са използвали случайно разпределение, установих, че
много от тях не са. Както видяхме, изследваните лица в научно
изследване трябва да се разпределят по случаен начин в експе
рименталните и контролните групи, за да се избегне пробле
мът на самоподбора. В действителност няколко експеримента,
които претендират, че са използвали случайно разпределение,
всъщност са избрали членовете на контролната група случайно
от хора, които са подобни на търсещите терапия, но не на базата
на търсенето на терапия.
Една от експерименталните групи например се състои от
студенти с нисък успех, които искат да подобрят учебните си на
вици и нагласите си към академичната работа чрез групова тера
пия. Контролната група в това изследване се състои от случайно
избрани студенти с еднакво лош успех, но които - доколкото
изобщо знае експериментаторът - може и да са се отказали или
изобщо да са напуснали колежа. Самоподборът може да е много
по-фин. Например в едно изследване, сравняващо групово те
рапевтичния подход към непълнолетното отклоняващо се пове
дение със стандартната „терапия“ на служителя по пробациите,
експериментаторът по случаен начин разпределя изследваните

лица в експерименталната (групова терапия) и в контролната
група (пробация). Всеки от участниците в групата с групова те
рапия, който престава да присъства на сесиите, е връщан, за да
се среща със служителя по пробациите. Тези изследвани лица
скоро откриват, че отсъствието им от груповите сесии не е за
дължително да се отбелязва официално, и м нозина се отказват.
Когато сравнява цялостния успех (липса на последващ и арести)
на тези два подхода, експериментаторът не установява особени
различия между експерименталната и контролната група. Той
обаче заключава, че груповата терапия може да се оценява смис
лено само за тези, които присъстват на груповите сесии. Когато
сравнява само хората с добра посещ аемост с контролната група,
наистина открива разлика в полза на груповата терапия. Пробле
мът с това сравнение е, че не знаем кой в контролната група би
посещавал сесиите редовно, ако беше разпределен в експеримен
талната група. Следователно няма хипотетичен контрааргумент.
Нещо повече, смислено е да предположим, че по-мотивирани-
те хора в експерименталната група са редовно посещ аващ ите я,
така че последното сравнение включва сам оподбор. Ситуацията
е напълно аналогична с тази на изследването на Clofibrate. Ана
лизът на Смит и Глас обаче включва сам о една цялостна мярка
за качеството на изследването, в която наруш енията на наистина
случайното разпределение са само един компонент. Смятах, че е
възможно цялостните средни ефекти да се дълж ат на включване
то на изследвания, които нямат истински случайно разпределе
ние - ефект, който единичната м ярка на С м ит и Глас замъглява.
Когато бях в творчески отпуск от У ниверситета на Мичиган
през учебната 1978-1979 г., заедно с Д ж анет Л андм ан (тогава
докторантка) си сътрудничехме по проект, вклю чващ проверката
на самоподбора в изследванията, обобщ ени от С м ит и Глас. По
лучихме техен списък от Смит и Глас, който досега е допълнен,
за да включи 435 броя. О тстранихм е всички непубликувани из
следвания, например докторски дисертации, въз основа на това,
че не са били подложени на щ ателния анализ от предполагаемо
неутрални колеги, който се изисква при публикуване. Направи
хме извадка от всяко пето изследване от остан алите членове в
списъка - общо 65. П рочетохме сам остоятелн о всяко изследва
не, за да преценим дали е имало случайно разпределение в екс-
перименталната и контролната група. Никога не обсъждахме

изследванията един с друг, преди да направим независимите си
преценки. Когато ги сравнихме, установихме, че степента на съ
гласие е много висока: различавахме се в оценките си само на три
изследвания. (Макар че това представлява 95 % съгласие, по-до
бра статистика за оценяване на съгласието е „коефициентът фи“,
който беше 0.90.) След като разрешихме тези несъгласия чрез
дискусия, стигнахме до заключението, че само 42 от 65 изслед
вания (около две трети) са използвали истински случайно раз
пределение, както твърдят авторите.
Изследванията, които проучвахме, бяха забележително раз
нообразни. Едно изучаваше „кънтри клуб“ за алкохолици, в кой
то не се сервира алкохол. Друго проучваше „общ сътрудник“ в
реанимация, обслужващ хора, преживели инфаркти. Този човек
по случаен начин избирал един или двама пациенти от приети
те, обяснявал им в детайли сложената на шкафчето до леглото
им литература за успешния живот след инфаркт и предлагал да
действа като връзка с техните семейства, за да им обясни после
диците и предизвикателствата за тях от заболяването на техния
близък. (Не е включена никаква „дълбинна“ терапия.) Разликите
между експерименталната и контролната група по физиологич
ните мерки, отразяващ и възстановяване, са внушителни. Най-
често срещаните лекувани разстройства в изследванията бяха
поведенческа тревожност и фобии (които някои критици - след
като не са хронично тревожни или нямат фобия - отхвърлят като
тривиални), но в други изследвания ставаше дума за лечение на
депресия и дори хронична шизофрения. Мерките за успеха вари
раха според проблема, но резултатите бяха подобни.
Двамата с Ландман анализирахме тези изследвания по съ
щия начин като Смит и Глас в тяхната първоначална статия и
сравнихме нашите резултати с тези, които бихме получили, ако
бяхме анализирали всичките 65 изследвания. За наша изненада
резултатите ни бяха практически идентични с тези на Смит и
Глас въз основа на цялата им извадка от 435 изследвания. С дру
ги думи, нямаше значение дали изследванията използват истин
ско случайно разпределение97. Както казах по-късно пред Оре-
гонската психологическа асоциация, бях станал „реформиран
грешник“ - човек, който първоначално е бил готов да припише
видимата ефективност на психотерапията на методологически
грешки в изследванията, които я подкрепят, но сега се е превър

нал в „истински вярващ“.
К акво показват изследванията за

ЕФЕКТИВНОСТТА НА ТЕРАПЕВТА?
Резултатите от такива анализи обаче означават и че акреди
тивите и опитът на терапевта нямат значение. Този резултат е
твърде неприятен за професионалисти, от които се изисква го
дини постдокторско обучение и опит, за да бъдат лицензирани
да провеждат терапия, и които биха искали да ограничат практи
ката само до тези, които имат подобен лиценз. В годините, след
като беше публикувана статията на Смит и Глас, бяха направени
много опити да се обори техният резултат, че обучението, акре
дитивите и опитът на терапевта са нерелевантни. Тези опити се
провалиха. Резюмето на обзор на Дж ефри С. Бърм ан и Никълъс
К. Нортън обобщава тези резултати98:
[Неотдавнашен обзор] стига до заключението, че пациентите,
лекувани от парапрофесионалисти [хора с минимална подго
товка], се подобряват повече, отколкото тези, лекувани от про
фесионалисти. Същевременно това провокативно заключение
се основава на неподходящи изследвания и статистически ана
лизи. Настоящият обзор не включва проблематичните изслед
вания и организира данните така, че да позволи валидни ста
тистически заключения. За разлика [от споменатите по-рано
автори] ние установихме, че професионалните и парапрофеси-
оналните терапевти по принцип са с еднаква ефективност. На
шите анализи сочат, че професионалистите може би са по-до
бри при кратките терапии и по-възрастните пациенти, но тези
разлики са малки. Актуалните изследователски доказателства
не сочат, че парапрофесионалистите са по-ефективни, нито пък
разкрива някакво значително превъзходство на професионал
но обучения терапевт.
С други думи, проф есионалистите не са разли чни от пара-

професионалистите в еф ективността на терап и ята, която пред-
^.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ <( 77
лагат. Нещо повече: в съответствие с по-ранните обобщения на

изследванията, които те и други автори анализират:
В първата група от анализи изследвахме дали относителната
ефективност на професионалистите и парапрофесионалисти-
те може да варира при различните типове проблеми и тера
пии. Когато класифицирахме изследванията според четирите
най-често появяващи се категории оплаквания на пациентите
(социално приспособяване, фобия, психоза и затлъстяване), не
открихме надеждни различия [между професионалистите и па-
рапрофесионалистите] между отделните размери на ефекта...
Не успяхме да идентифицираме и никакви системни различия,
когато разделихме изследванията на пет форми на терапия (по
веденческа, когнитивно-поведенческа, хуманистична, кризисна
интервенция и недиференцирано консултиране).
И:
По същия начин няма статистически значими различия [отно
во както между професионалистите и парапрофесионалистите,
така и между експерименталните и контролните групи] между
четири различни източника на резултати (пациент, терапевт,
независим наблюдател и поведенчески индикатор).
Може би най-прочутото изследване в подкрепа на това за

ключение принадлежи на Ханс Стръп и Сюзън Хадли". Те при
вличат като терапевти университетски професори, които нямат
подготовка по психология, и случайно разпределят клиентите
или към тях, или към професионално обучени и акредитирани
психолози. Общо, по 15 клиенти са разпределени към професио
налистите и към професорите. Клиентите са хора, чиито пробле
ми, както посочват Стръп и Хадли, „биха се класифицирали като
невротична депресия или тревожни реакции. Натрапливостите
и граничното личностно разстройство са често срещани“. Про
фесионалистите вземат по-високи такси, но не са по-ефективни
като терапевти от професорите. Единствената малка разлика е,
че след терапията клиентите на професионалистите обикновено
са малко по-оптимистични за живота, отколкото тези на необу
чените професори, но не функционират по-добре по никоя от
множеството мерки, които изследователите оценяват. Тази раз
лика може да е резултат от актуалното професионално убежде-
ние, че оптимизмът е важен критерий в психичното здраве (може

би дори критерият, вж. девета глава), но може да е възникнала и
съвсем случайно.
Други обзори сочат, че богатството на опита на професио
налните терапевти не е свързано с тяхната ефикасност100. В съ
ответствие с такива резултати от типа на „няма значение“ Уилям
Милър и Рейд Хестър публикуват изключително влиятелен пре
глед на литературата, сочещ, че интензивността на професионал
ната терапия няма значение дори за хората с такъв проблем като
алкохолизъм101. Милър и Хестър обобщават всички изследвания,
в които алкохолици са разпределени случайно за амбулаторно
лечение или хоспитализация. Някои от програмите с хоспита
лизация включват продължителен престой в институция, посве
тен на радикални промени в начина на живот, убежденията и на
гласите. Няма обаче различия в резултатите между амбулаторно
лекуваните и хоспитализираните. Милър и Хестър не откриват
никакви взаимоотношения и между продължителността на лече
нието и резултатите. В действителност за алкохолиците нищо не
върши по-добра работа от минимална терапия с детоксикация и
един час консултиране!
Тези изводи противоречат на резултатите от изследвания
върху други типове терапия, в които е установено взаимоотно
шение на „ефекта на дозата“ между продължителността на пси
хотерапията и резултата: приблизително 50 % от клиентите из
меримо се подобряват след осем сесии, а 75 % - след двадесет и
девет102. Остава и притесняващата възможност малко или никоя
от програмите, които Милър и Хестър изследват, да не е добра.
Тази възможност е в съответствие с резултатите от първия кон
тролиран експеримент върху алкохолизма със случайно разпре
деление, публикуван през 1967 г. от Кийт Дитман и неговите ко
леги103. В това изследване хронични нарушители, които шофират
след употреба на алкохол, по случаен начин са разпределени за
лечение в психиатрична клиника, в програма на „Анонимните
алкохолици“ или в контролна група без лечение. През следваща
та година 68 % от тези, които са били разпределени в клиника,
отново са арестувани, както и 69 % от онези, разпределени за
„Анонимните алкохолици“, но „само“ 56 % от оставените без ле
чение са арестувани отново (най-вероятно това са статистически
вариации, които не отразяват стабилна разлика в резултата.)
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ 4 79
Обществото ни днес разглежда алкохолизма, особено шофи

рането след употреба на алкохол, като достатъчно сериозно, за да
не обмисляме разпределянето на хората в контролна група без
терапия. Приемаме подобен подход към малолетното отклоня
ващо се поведение, което може да е грешка.
Вярващите в професионалното обучение, акредитивите и
опита за психолозите реагират на тези изследвания по три основ
ни начина. Първо, комбинират атака срещу самите изследвания
с апел към хипотетични изследвания, които още не са проведени.
Дори Стръп и Хадли използват този познат аргумент от вакуума
в заключението на статията си за равната ефективност на необу
чените университетски професори104: „Професионалните психо
лози по силата на обучението и клиничния си опит очевидно са
много по-добре подготвени да се справят с приумиците и пре
вратностите, срещащи се във взаимодействията с повечето па
циенти“. Тук „повечето пациенти“ означава хората, които Стръп
и Хадли не са изследвали. Няма подкрепа за подобно твърдение
при пациентите, които Tt наистина са изучавали.
Майкъл Ламбърт, Де. зид Шапиро и Алън Бъргин издигат
същия аргумент в по-шир :>ка форма през 1986 г. в Handbook o f
Psychotherapy and Behavior Change („Наръчник по психотерапия
и поведенческа промяна“)105: „Макар че неуспехът в тази лите
ратура по принцип да се покаже уникалната терапевтична ефек
тивност на обучените професионалисти да е отрезвяващ, тези
изследвания са дефектни в няколко отношения“. Всички изслед
вания обаче са „дефектни в няколко отношения“. Психологията
е трудна област за провеждане на добро изследване, а камо ли
такова, което няма никакви дефекти. Трябва ли да пренебрегнем
неизменно показваното от всички тези дефектни изследвания?
Пренебрегването им би имало смисъл само ако всички бяха общо
дефектни в едно и също отношение, а те не са. Без такива общи
дефекти е изключително малко вероятно всички отделни и не
свързани дефекти да водят до едно и също заключение. Не е от
крит никакъв конкретен общ дефект, нито пък дори е издиган
като хипотеза, така че системно да предубеждава резултатите
в ущърб на професионалистите. Това отсъствие представлява
най-големия проблем за хората, които се опитват да пренебрег
ват последиците им, а именно, че няма положителни резултати
в подкрепа на ефикасността на професионалната психология.
Има истински случки, има правдоподобност, има широко раз

пространени убеждения, да, но няма убедителни доказателства.
Читателят, който иска подробности за изследванията, може да
прочете статията на Ламбърт, Шапиро и Бъргин.
Втора, свързана защита на професионализма в психологията
е да се постулират „ефекти на взаимодействието“, т.е. че резулта
тите за професионалистите могат да са различни от тези на пара-
професионалистите в зависимост от типовете клиенти, които те
лекуват, или типовете използвани техники, а същевременно няма
цялостна разлика. Твърди се, че експертните познания на профе
сионално обучените терапевти например са нужни за по-сериозно
разстроени клиенти, които са малцинство в проведените изслед
вания. Един критик на анализа на Милър и Хестър на изследвания
та на програма за алкохолици смята, че продължителното лечение
с хоспитализация може би е необходимо за по-тежките форми на
алкохолизъм, докато Милър и Хестър анализират само програ
ми, които обслужват голям процент не толкова алкохолизирани
лица106. Този критик след това представя аргумент защо по-интен
зивната терапия ще е добра за лицата с по-тежък алкохолизъм.
Проблемът с неговата идея обаче е, че той не успява да из
дигне едновременния аргумент защо по-интензивната програма
ще е лоша за лицата с не толкова тежък алкохолизъм. Ако една
терапевтична програма е по-добра за един клас пациенти, тогава
- за да е еднакво ефективна за всички пациенти заедно - трябва
да е по-лоша за някакъв друг клас пациенти. Това е проста арит
метика. Ако средната стойност на едно множество е нула и някои
от числата са положителни, други числа в множеството трябва да
са отрицателни. Присъствието на не толкова тежко алкохолизи
рани лица в по-интензивните програми би могло да прикрие пре
възходството на тези програми за по-сериозно алкохолизирани-
те пациенти, но няма да изличи цялостното им превъзходство,
освен ако тези програми са едновременно с това по-лоши за дру
ги, не толкова алкохолизирани лица. Изключението от цитира
ните по-горе резултати на Бъргман и Н ортън е, че „професиона
листите са донякъде по-ефективни в изследванията, използващи
краткосрочни терапии“107. Логично обаче, след като няма никак
ва цялостна разлика, те трябва да балансират това с резултата, че
„парапрофесионалистите са донякъде по-ефективни в изследва
нията, включващи по-дълги терапии, както се установява“.
2.ПСИХ0ТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ Ч 81
Типът взаимодействие, който би довел до нулев цялостен

ефект, технически се нарича дизординален, или кръстосан108.
Ако един тип терапия или терапевт, да речем опитен професио
налист, са по-добри за един тип клиент, докато друг тип - за друг,
това има няколко последици: то означава, че професионалният
терапевт е по-лош за някои клиенти, отколкото другите типове
терапевти109. Ако е така, е изключително важно да открием кои са
тези клиенти, преди да използваме професионални терапевти, а
не парапрофесионалисти. Такива опити не са правени.
От време на време терапевтите може да са по-ефективни,
когато използват техника, за която са убедени, че е по-добра,
отколкото ако използват такава, на която вярват по-малко, но
са приели за експериментални цели110. Рейд Хестър и неговите
колеги сравняват ефикасността на две терапии на алкохолизъм:
„Анонимни алкохолици“ (АА) с техния традиционен „болестен“
модели ударение върху духовното възстановяване, и традицион
ното консултиране111. Те по случаен начин разпределят клиенти
те в двете терапии и установяват, че терапиите имат еквивалент
ни ефекти като цяло. Шест месеца след края на терапията онези
клиенти, които преди започването на терапията са изразявали
становището, че алкохолизмът е болест, а не лош навик, е много
по-вероятно да се въздържат, ако са били в групата на АА, а не
в традиционно консултиране. Обратното, онези, които са изра
зявали становището, че алкохолизмът е лош навик и пристра
стяване, е много по-вероятно да се въздържат, ако са получили
традиционно консултиране, а не терапията на АА. (Тъй като няма
контролна група без терапия, не е възможно да се определи дали
на клиентите всъщ ност е навредено чрез получаването на тера
пия, която не съответства на гледищата им преди нея.)
Някои теоретици са приемали съвсем сериозно отрицател
ните резултати за акредитивите на терапевта. Защитници като
Джеръм Франк и Ханс Стръп предлагат тезата, че психотера
пията действа въз основа на „неспецифични ефекти“112. Неспе
цифичните ефекти са тези, които са резултат от „качеството на
взаимоотношението“ между клиента и терапевта. Тази идея е
подкрепена от резултата, че добрите терапевти обикновено са
емпатични, заслужават доверие и са топли113. В едно изследване
Уилям Милър, Черил Тейлър и Джоан Уест установяват, че „точ
ната емпатия“ на терапевтите, както я оценяват, обяснява 67 %
от вариацията в успеха им с проблемни пиещи, докато годините

опит на терапевта обясняват само 1 %114. За съжаление някои из
следвания, които подкрепят значението на емпатията, за разлика
от това, не я оценяват независимо от резултат за клиента. Напри
мер един изследовател избира терапевти над и под средното, като
оценява успеха на клиента, и след това заключава, че терапевтите
над средното са по-емпатични, защото клиентите им, които имат
успех, са ги оценили като по-емпатични, отколкото оценките на
нямащите успех клиенти за техните терапевти. Това е точно като
да се прогнозира успех на базата на наблюдаването кой има ус
пех. (Библиографските данни на това изследване няма да бъдат
посочени тук.)
Дори съществуването на корелация между емпатията и ус
пеха обаче не обяснява процеса на успех или неуспех и имайки
предвид, че някои терапии, които не се основават на променливи
на взаимоотношението (например някои техники за модифика
ция на поведението), са успешни, интерпретацията, че успехът
им трябва да се основава на някакво неоценено качество на вза
имоотношението, остава спекулативна. Собствената ми любима
спекулация, обратното, се базира на Хамлет, който в прочутия
си монолог говори за taking arms against a sea o f troubles („обна-
жил меч, да се опълчиш срещу море от мъки“115). (Това е чудес
но оплетена метафора, защото taking arms буквално означава да
си сложиш броня, а бронята води до по-бързо потъване, както
е демонстрирано в историята, когато холандците разгромяват
нахлуващата испанска армия, примамвайки я в низините и от
варяйки дигите. Безполезността обаче тук не е на дневен ред.)
Имплицитното послание е, че taking up arm s against troubles („об-
нажил меч, да се опълчиш срещу море от мъки“) върши известна
работа психологически дори и ако не by opposing end them („да
ги зачеркнеш всички“). Когато хората започват терапия, правят
избор за справяне с проблемите, а не просто да се чувстват сма
зани от тях116. Попадането в контролна група на чакащи може
да лишава хората от тази възможност, поне временно. (Отново:
такива хора могат да изберат да се справят с проблемите си по
115 Преводът е на Валери Петров. Уилям Шекспир, Хамлет. София: „Оте

чество“, 1985.
2.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ 83
друг начин, както и тези в медицинските експерименти с ран-

домизирано разпределение. Те имат за цел да оценяват превъз
ходството на експерименталната терапия, а не да предотвратяват
възможността на неполучилите я да се подобрят по друг начин.)
Ако беше важен единствено мотивът да започнеш терапия, екс
перименталните и контролните групи в списък на чакащи щяха
да имат еднакво добри резултати. Ако само качеството на взаи
моотношението клиент-терапевт беше важно, не бихме очаква
ли поведенческите техники да постигат толкова добри резулта
ти. Според мен е възможно причината да са действията на самите
клиенти в taking up arms (обнажването на меча), т.е. в правене
то на нещо за проблемите, адресирани в терапията, което води
до промяна в самия живот и има „терапевтичен ефект“. С други
думи, макар че терапията по принцип има успех, същият успех
може да се постигне и с други средства.
Има три допълнителни фактора, които могат да допринасят
за ефикасността на терапевта. Първо, терапевтът е „аутсайдер“
в живота на клиента и следователно може би е по-малко скло
нен да приема определени нагласи, процедури и ограничения или
възможности за даденост. Терапевтът освен това ще се чувства
по-малко длъжен да оправдава миналото поведение на клиента в
сравнение с него („потънали разходи“117)118 и следователно е по-
малко вероятно от клиента да желае то да се повтори (за да се
докаже, че то наистина е било мъдро въпреки липсата на успех).
Второ, всяка промяна, която прекратява себеразгромяваща или
социално вредна обратна връзка („порочен кръг“, често между
поведението и чувствата), може да е терапевтична и започването
на терапия нерядко се оказва „първоначалният тласък“ за разчуп
ване на непрекъснато повтарящия се кръг119. Мислите, поведени
ята и чувствата са взаимосвързани и всяка техника, която води
до положителна промяна в едно от тях (или в самото тяло) може
(може) да доведе до положителни промени и в другите120. Напри-
117 В икономиката и вземането на бизнес решения „потъналите разходи“

са такива минали разходи, които не могат да се възстановят. Обикно
вено те не би трябвало да се вземат предвид, когато се определя дали
да се продължи с проект или той да се изостави, тъй като така или
иначе не могат да се възстановят, но често срещаният инстинкт е те
да се отчитат при вземането на решение.
мер ако действам по-малко напрегнато и враждебно, отколкото

преди, в резултат на установяване на добра връзка с терапевт,
другите може да ме отбягват по-малко в сравнение с миналото.
Приятните и дори близките взаимоотношения, които установя
вам оттук нататък, може не само да подобрят „психичното ми
здраве“, но и да ме насърчат да бъда по-спокоен по отношение на
изправянето пред проблемите и по-енергичен в опитите ми да ги
преодолявам. (Забележете, че този модел не постулира, че човек
трябва първо „да разреши проблемите си“ и след това да започне
да се променя.) Трето, възможно е терапията да започне процес
на търсене на промени в собствената среда или начин на живот,
които могат да са от полза (макар че консервативните психоана
литици „изискват“ клиентите да не правят радикални промени в
живота си, например женитба, раждане на деца, развод или про
мяна на работата, докато са в анализа).
Тук самият аз се аргументирам от вакуума, защото нямам
никаква пряка мярка за терапевтичния ефект от активното спра
вяне с проблемите или доказателства за неговата ефикасност.
Най-защитимият отговор на въпроса защо терапията действа
е: Не знаем. Трябва да правим изследвания, за да разберем и
всъщност много хора посвещават кариерата си точно на таки
ва изследвания. Ние обаче знаем, че обучението, акредитивите
и опитът на психотерапевтите са нерелевантни или поне това
сочат доказателствата. Ужасната ирония е, че чрез подкрепа на
лицензирането, дохода и статуса на акредитираните практику
ващи професиите от областта на психичното здраве се отнасят
към променливи, които всъщност изобщо нямат значение така,
сякаш имаха. Много по-добре би било да открием какво има зна
чение, отколкото да поддържаме професионалната и социалната
власт на тези, които могат да го осигурят.
Обсъждането в тази глава е ограничено в две отношения.
Първо, то засяга ефикасността само на психотерапията, а не на
медикаментозната терапия. Изследователските резултати за
квалификацията на ефективните психотерапевти не адресират
въпроса кой се подобрява или влошава след изписване на лекар
ства. Изследванията на резултата, оценяващи ефикасността на
различните лекарствени медикаменти, по принцип третират са
мите лекарства като явление, което трябва да се изучава, напри
мер литий при биполярно разстройство. Доколкото знам, няма
изследвания върху това, как ефектите от лекарствата са свърза

ни с квалификацията, опита или личните характеристики на ле
карите, които ги предписват и се предполага, че следят техните
ефекти - може би една интересна област.
Второто ограничение на тази дискусия е, че повечето, макар
и не всички изследвания включват терапии, които клиентите
свободно избират. Ясното изключение са хроничните пациенти
в психиатричните клиники. Гордън А. П оли Антъни А. Мендито
обобщават известното по този въпрос121: „Наистина знаем кое е
най-добро за хронично инвалидизираните пациенти с крайности
в дезадаптивното и психотичното поведение, дефицити в адап
тивното функциониране или и двете (всеобхватна програма за
социално учене). Ние все още всъщност не знаем какво работи
най-добре за не толкова крайно инвалидизираните, приетите по
спешност или рецидивиращ ите пациенти, особено в програмите
с краткосрочна и средна хоспитализация".
Трето ограничение е, че критерият, използван за оценяване
както на ефикасността на терапията, така и на нерелевантността
на обучението и опита на терапевта, неизменно е бил намалява
нето или прекратяването на симптомите на клиента. В дебата в
кафенето аз го защитавах. Със сигурност симптомите са важни,
особено за човека, който ги преживява. Психичното разстрой
ство обаче е болест, чиято природа и лечение не могат да се оце
няват просто чрез наблюдаване на симптоми, не е ли така? И не
са ли симптомите просто „повърхностно" проявление на по-дъл
бок подлежащ патологичен процес? Процес, който сам по себе си
може да остава по същ ество непроменен дори ако симптомите са
редуцирани, точно както палиативното раково лечение може да
облекчава болката, без да забавя неизбежното унищожаване на
пациента? Не е ли единственият начин да гарантираме, че симп
томите няма да се появят отново, да изличим или да спрем самия
болестен процес? Накратко, ако психичните разстройства са ис
тински болести, не трябва ли да има по-добър начин за установя
ване дали хората са излекувани от отбелязването дали симпто
мите им да били намалени или елиминирани?
Точно КАКВО ИЗУЧАВАМЕ?

Въпросите за природата на „болестта" не могат винаги да по
лучат отговор дори и в областта на медицината, а камо ли в пси
хологията. СПИН болест ли е? Истинска болест ли е инфекцията
с ХИВ, която води до СПИН? Или може би болестта са опортю
нистичните инфекции, които убиват пациента, след като имун
ната му система на практика е била разрушена? Високото кръвно
налягане „тиха болест“ ли е, както се рекламира по телевизия
та, или е състояние, което увеличава вероятността да възникнат
други болести, например инфаркт или инсулт, които в крайна
сметка вероятно се появяват и без хипертония, ако човек живее
достатъчно дълго? В същото русло на мислене: инфарктът и ин
султът наистина ли са болести? Ако са болести, трябва ли всяко
дегенеративно състояние, чиято поява се увеличава с възрастта,
например далекогледство, да се нарече „болест"? Какво да кажем
за естественото намаляване на енергичността с възрастта?
Изкушаващо е да пренебрегнем такива въпроси като „просто
семантични". Имайки предвид широко разпространеното убеж
дение в тази култура, че „психичните разстройства са като всяка
друга болест", на подобни въпроси трябва да се отговаря, а не да
се заобикалят. Нещо повече: не можем да заключим, че психо
терапията облекчава психичното разстройство и че обучението,
акредитивите и опитът на терапевта са нерелевантни, без да из
ясним взаимоотношението между намаляване на симптомите и
включените „болести“.
Майрън Ротбарт и Марджъри Тейлър прекрасно обясняват
разграничението между „естествени“ и „артефактни“ категории,
което може да ни помогне тук122. „Естествените“ категории са тези,
които като че ли съществуват извън произволните човешки дефи
ниции или конвенции, докато „артефактните“ категории са оне
зи, които хората дефинират. Следователно естествената катего
рия „язва“ си е язва, докато артефактната „политически либерал“
може да варира съобразно историческите обстоятелства и стано
вищата на човека, използващ категоризацията. Дори деветгодиш-
ните деца ще възразят, че твърдението „лекарят превърна скункса
в заек“ няма смисъл (противопоставено на твърдението „лекарят
направи така, че скунксът заприлича на заек“). Никой обаче няма
да възрази срещу лингвистичния смисъл на твърдението „Демо-
2.ПСИХ0ТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ <4 87
кратът Роналд Рейгън стана републиканец" Ротбарт и Тейлър се

интересуват особено силно от това, дали социалните категории
се смятат за естествени или артефактни; например как реагират
хората на твърдението „евреинът прие християнството и следова
телно вече не е евреин". Някои антисемити и консервативни евреи
може да сметнат, че в такова твърдение няма никакъв смисъл. Раз
граничението между естествено и артефактно може да се приложи
тук към различните категории психични разстройства, а всъщ
ност и към целия широк клас „психична болест". Разглеждаме ли -
и трябва ли да разглеждаме - формите на психичната болест като
естествени категории и какво да кажем за целия широк клас?
Неизменността е един от критериите, чрез които естестве
ните и артефактните категории се разграничават, но както по
сочват Ротбарт и Тейлър, не е единственият. В крайна сметка
язвата може да изчезне и да се трансформира в нормална тъкан.
Друг критерий е броят на заключенията, които можем да напра
вим за дадено нещо, след като знаем на коя категория принад
лежи. След като сме определили, че китът е бозайник, а не риба
(естествени категории), можем да заключим, че не снася яйца, а
ражда малките си. След като знаем, че стомашните проблеми се
дължат на язва, а не на летен грип, можем да заключим, че тера
пията с нови лекарства ще е по-добра от аспирина. Обратното,
либерален „републиканец“ и консервативен „демократ“ (арте
фактни категории) могат да имат повече общи нагласи, откол-
кото либералите и консерваторите в една и съща политическа
партия. Следователно има няколко критерия за разграничаване
на естествените и артефактните категории. Нещо повече: разгра
ничението не е абсолютно. Подобен подход може да се открие
в труда на Уилям Чаплин, Оливър Джон и Луис Голдбърг, които
твърдят, че разграничаваме „състояния на личността" (напри
мер гневен) и „личностни черти" (например гневен човек)123. По
принцип личностните черти се смятат за стабилни, дълготрайни,
неизменни в отделните ситуации и вътрешно причинени, докато
състоянията имат противоположните характеристики, но разли
ката е абсолютна само в крайните примери на черти и състояния,
например „доминиращ“ срещу „увлечен“. Обратното, „прикрит“
и „прозрачен“ могат да се разглеждат като черти, състояния, като
нито едното, нито другото, или като двете едновременно. Така
стоят нещата с естествените срещу артефактните категории.
Ротбарт и Тейлър признават, че не могат напълно да оправ

даят разграничението на философска основа или дори на базата
на философия на науката, но в действителност хората наистина
правят разграничението. Тук те отхвърлят философията на по
зитивизма, която твърди, че категориите са определени от ед-
на-единствена дефинираща характеристика („ако обичаш, дефи
нирай своите термини“) и че несъгласията относно членството в
категория могат да възникнат само защото хората обръщат вни
мание на различна емпирична информация или са използвали
различни дефиниращи характеристики за категоризирането й.
Нещо повече: кои характеристики използват хората, може да е
въпрос на вкус. Онези, които упорстват в споровете помежду си
дали нещо принадлежи на определена категория (примерно дали
определено действие е „героично“), са просто объркани, защото
имат достъп до различна информация или използват езика по
различен начин. От това следва, че научните категории произли
зат от езиковите конвенции, макар че учените са приели конвен
циите на базата на съответствието с наблюдението и теорията.
Това становище да пръв път е оспорено от Лудвиг Витгенщайн,
който твърди, че примерите образуват „семейно сходство“124
(неговият пример: помислете за броя дейности, които наричаме
„игри“), и оттогава е оспорвано от хора, които вярват, че кате
горизацията следва от определени почти универсални човешки
дейности (за отличен пример вж. George Lakoff, Fire, Woman and
Dangerous Things125). В съответствие c отхвърлянето на позити
визма Ротбарт и Тейлър не представят дефинираща характерис
тика, чрез която широкият клас, състоящ се от естествени ка
тегории, може да се разграничи от този, съдържащ артефактни
категории.
Е, категориите на психичното разстройство, например ши-
зофреничен, манийно-депресивен, хистеричен, антисоциална
личност, невротичен, естествени или артефакстни са? Свързани
ли са чрез „семейно сходство“, или е най-добре могат да се раз
берат чрез изучаване на крайните примери? Ф ормират ли едни и
същи типове категории като соматичната болест - типове, за ко
ито повечето от нас вярват, че формират естествени категории?
Джордж Вейлънт дефинира психичното здраве от гледна
точка на адаптация към проблемите (която той разграничава от
„приспособяване“) и следователно разглежда формите на пси-
хичната болест като форми на неуспеха да се адаптираш126. Той

твърди, че адаптацията и неадаптивният неуспех уместно могат
да се разглеждат от медицинска гледна точка, както и защитни
те механизми на изследваните лица, чийто живот той изучава
на нивото на „зрелостта“ на тези защитни механизми. Вейлънт
твърди, че както защитите, така и тяхното ниво на зрялост пред
ставляват естествени категории, макар че може би по-скоро в
смисъла на семейни прилики, а не на ясна дефиниция. Той при
знава трудността на собствения си подход, когато отбелязва, че
„Американската психиатрична асоциация - със собствената ми
благословия - гласува хомосексуалността повече да не се класи
фицира като психично разстройство“ и пита: „как може за някого
да се гласува, че е болен или здрав, освен ако критиците на орга
низираната психиатрия са прави и психичното здраве е просто
културна илюзия?“127. В другата крайност Томас Шаш, Джефри
Масън и други разглеждат психиатричните категории просто
като социално конструирани, които унижават поведението или
хората, които не харесваме128. Дори ако „шизофрения“, „бипо-
лярно разстройство“ и „алкохолизъм“ са социални конвенции,
с които описваме социално неодобрявани поведения, какво да
кажем за „постлоботомийния синдром“, от който страдаха моите
пациенти? Той имаше съвсем добре разбирана причина, физио
логична природа, набор от свързани поведения (симптоми) и ход
на развитие във времето (непроменящ се).
Последните са четирите критерия, които X. Тристрам Енгел-
харт младши предлага за определяне дали нещо е соматична бо
лест129. Нито един от тях сам по себе си не дефинира соматичната
болест, а тяхната конвергенция. За да наречем нещо соматична
болест, трябва да знаем причината му, физиологията, симпто
мите и хода - особено по какъв начин реагира диференциално
на различните терапии. За повечето състояния, които наричаме
„психични разстройства“, психолозите не изискват познания за
физиологията - втория критерий; в действителност някои хора
твърдят, че физиологията не участва (макар че повечето психо
лози вярват, че различните чувства и поведение са свързани с
различни физиологични състояния. Съвременните открития
за значението на ендокринната секреция в мозъка, както и съ
ществуването на центрове на удоволствието и болката като че ли
подкрепят това убеждение). Ако открием конвергенция между
90 У М ин Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
останалите три критерия: причина, симптоми и ход, по принцип

можем да се чувстваме комфортно с разглеждането на състояни
ето като „естествена" болестна категория.
Откриваме ли такава конвергенция? Отговорът е много
прост: понякога да, друг път не. Зависи от типа поведение, син*
дромаот симптоми и емоционалното разстройство, за което гово
рим. Макар че има ясни доказателства за генетично влияние при
шизофренията и алкохолизма например, дори и при тези заболя-
вания се унаследява единствено склонност. Такива проблеми „се
предават в семейството" и изследванията на осиновени деца - и
на близнаци, отгледани разделени - сочат, че семейните влияния
са генетични, а не на средата. Генетичните влияния обаче, които
дават склонност към шизофрения, дават и склонност към други
проблеми, също етикетирани „психично разстройство"130.
Американската психиатрична асоциация чрез различните си
диагностични наръчници се е опитала да разработи категории на
базата на клъстери от симптоми (синдроми), да посочи някои от
състоянията, дефинирани но този начин, които мнозина от нас
биха приели като естествени, и след това да третира всички кате
гории в наръчниците така, сякаш са недвусмислено естествени -
освен категориите, за които е гласувано да влязат или да отпаднат,
или тези, които съдържат ясна полова предубеденост. Например
едно и също поведение може да води до етикета „антисоциална
личност", ако човекът е мъж, и „хистрионни", ако е жена1'1. Този
позитивистки опит да се „разположат" хората по различни „оси"
е оправдан не от показването, че тези местоположения водят до
категории, които ни позволяват точно да прогнозираме как хо
рата ще се държат със или без различни терапии, а от демонстри
рането, че когито диагностиците са достатъчно добре „обучени"
в използването на наръчниците, неизненадващо са съгласни по
въпроса, как да се етикетират хората. П оставянето в категории
Освен това е станало нужно, за да се получат плащанията от тре
та страна за услугите. (Познавам няколко души, чиито психиа
три или психолози всъщност са се извинявали за официалната
си диагнози: „Трябва да ви сложа този етикет, за да получа пари
те. Моля ви, не обръщайте твърде голямо внимание на етикета".
Представете си лекар да се извинява, че е етикетирал язвата язва»
обяснявийки, че етикетът е въпрос на удобство, за да бъде запла
тен трудът му!) В другата крайност Шиш и Мас ьн твърдят, че ети-
^.ПСИХОТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ Ч 91
кетите са единствено псйоративни и с лекота намират примери,

в които етикетите наистина се използват по този начин - със съ
щата лекота, с която защитниците на психиатричните диагнос
тични наръчници посочват примери на дистрес, които като че ли
попадат в недвусмислено естествени категории.
Моята теза е много проста: установяването на една катего
рия психично разстройство като естествена или артефактна не
ни информира особено добре дали други категории са естестве
ни или изкуствени, или за природата на категориите психично
здраве и болест по принцип. Тази теза води до едно много ясно
заключение: ш ирокият клас категории на психичната болест
сам но себе си не е естествена категория.
Както и при личностните черти (например „доминиращ"),
трудно е да се предложи ясна дефиниция или семейно сходство
между психичните разстройства. Има характеристики, които
ни карат да класифицираме нещо като форма на психично раз
стройство, точно както има характеристики, които ни карат да
класифицираме друго нещо като личностна черта. Три важни ха
рактеристики на психичното разстройство са: ( I) поведението на
човека изглежда на наблюдателя достатъчно дисфункционално и
дезадаптивно в определени отношения и наблюдателят е склонен
да вярва, че състоянието съставлява естествена категория на де-
задаптивност; (2) човекът страда от емоционален дистрес до сте
пен да е неспособен да „прави това, което иска" и (3) поведението
на човека се отрича от околните. Не изискваме силна конверген
ция между трите характеристики (както правим при характерис
тиките, очертани от Енгелхарт, за да заключим, че нещо е меди
цинска болест). Например човек, който е етикетиран „социопат"
(антисоциална личност) може да не страда от особен емоционален
дистрес (макар че не е ясно колко печелим от етикета, противо
поставен на простото описание, че човекът не преживява същите
угризения на съвестта или вина, ако нормите на обществото са
нарушени, както повечето хора). Освен това е важно да се отбеле
жи, че емоционалният дистрес - втората характеристика - не се
отнася до нещастието само по себе си. Както ще видим, разш иря
ването на концепцията за психична болест до простото нещастие
може лесно да доведе до инфантилна и по същество неетична фи
лософия за живота. Това, което е необходимо, е емоционалното
страдание да се преживява като омаломощаващо.
Тези три характеристики могат да водят до някакво прозре

ние за природата на психичното разстройство и до осъзнаване,
че отделните включени страни разчитат на различни описания.
Диагностичните наръчници на Американската психиатрична
асоциация се концентрират върху първата характеристика (пре
ценката на наблюдателя за дисфункционалност). Клиентите, ко
ито търсят помощ, разчитат на втората характеристика (субек
тивни чувства на некомпетентност); критици като Шаш и Масън
се концентрират върху третата характеристика (отричането от
другите). Изключителното разчитане на една от тези характе
ристики обаче води не само до пренебрегване на другите, но и
до игнориране на факта, че трите, взети заедно, имат положи
телно статистическо взаимоотношение в обществото като цяло.
За да оценим това положително взаимоотношение, представете
си, че то не съществуваше. Това би означавало, че хората, които
се държат по определен начин, каращ наблюдателя да вярва, че
страдат от естествена категория дезадаптивност, не биха изпит
вали по-силен емоционален дистрес от другите и че поведение
то им би се преценявало като не по-малко желателно от това на
останалите. Може би по-важното: това би означавало, че няма
статистическо взаимоотношение между крайния личен дистрес
и поведение, което другите преценяват като нежелателно. Пред
ставете си общество, в което тези разстройства съществуват, но
няма взаимоотношение между това, колко добре хората се чувст
ват по отношение на себе си, и до каква степен другите одобря
ват поведението им. Положителното взаимоотношение между
тези три характеристики оспорва претенцията на диагностика за
„обективност“, претенцията на клиента, че се интересува само от
облекчаването на дистреса и претенцията на критика, че цялата
концептуализация на психичната болест просто включва очер
няне на хората и - в крайните случаи - лишаването им от граж
данските им права.
Общото между тези характеристики е ударението върху
симптомите. Най-ясното доказателство, че определени типове
психична болест са естествени категории, е, че склонността да се
развиват е поне отчасти генетична. Днес не можем да направим
нищо за гените на човека, така че лекарството и облекчаването
включват подпомагането му са бъде възможно най-свободен от
симптомите. Когато казваме, че някой е „шизофреник в реми-
2.ПСИХ0ТЕРАПИЯ: МИТЪТ ЗА ЕКСПЕРТНИТЕ ПОЗНАНИЯ 4 93
сия“, имаме предвид, че симптомите са били ефективно облекче

ни - точно както продължаваме да смятаме някой за „диабетик“,
макар че поддържа нормално ниво на кръвната захар в резултат
на вземането на инсулин. (Интересното е, че не говорим за някои
други състояния като намиращи се „в ремисия“, макар че бихме
могли; например подаграта е резултат от наследен бъбречен де
фицит, който води до високи нива на пикочна киселина в кръв
та132, но не говорим за някой, който напълно избягва подаграта,
вземайки всекидневно Allopurinal, за да намалява нивото й, като
страдащ от „контролирана подагра“ или „подагра в ремисия“.)
Вземането на хапчета, обратното, може да се опише от привър
женик на подхода на Вейлънт като включващо „успешна адапта
ция“ към генетично предразположение. По същия начин обаче не
говорим за „шизофреника“ без симптоми като успял „успешно да
се адаптира към ш изофренията“ - липса, която може би отразява
третата характеристика на психичната болест - пейоративната.
Опитите на Американската психиатрична асоциация да де
финира психичните разстройства толкова ясно и прецизно, че
всички да създават впечатление за формиращи естествени кате
гории, включват и симптоми или в този случай клъстери от тях.
Човекът, преживяващ психичен дистрес до степен на омаломо-
щаване, със сигурност също е притеснен от симптомите. И на
края, разбира се, този, който очерня друг като „психично болен“,
го прави на базата на симптомите. Следователно облекчаването
или намаляването на симптомите е съвършено легитимен крите
рий в оценката на ефикасността на терапията.
Ударението върху симптомите е съвместимо и с основни
те принципи на свободното общество, макар че отнемането на
свободата на друг човек на базата на „медицинска“ преценка не
е. Хората решават дали да търсят терапия и от какъв вид. Ако
свободата се ограничава, трябва да е на базата на открито пове
дение, което води до социална преценка, че човекът не може да
функционира свободно, която съдия - а не професионален пси
холог или психиатър - може най-добре да направи и е социално
натоварен да го върши. В действителност дори в търсенето на
медицинско лечение именно свободният избор на човека да го
стори е това, което е важно. Например можем да принудим при
държащи се към „Християнска наука“ родители на деца с диабет
да им дават инсулин само въз основа на това, че самите деца не
са способни да направят информиран избор. Не принуждаваме

привържениците на „Християнска наука“ в зряла възраст, които
са диабетици, да вземат инсулин. Лекар, който уважава предва
рителните инструкции на човека за медицинските процедури,
имплицитно приема личната му автономия да реши какъв тип
терапия да търси. Нещо повече: повечето от нас търсят лечение
за облекчаване на симптомите. Дори ако отидем на годишен ме
дицински преглед, водещ до откриването на болест, която „само
лекарят“ може да разбере и да познава, го правим, за да избегнем
или да предотвратим развитието на по-късни инвалидизиращи
симптоми или смърт. Симптомите са важни.
Становището, че симптомите не са важни, изразено в описа
ния по-рано разговор в кафенето, е пародирано от моя орегонски
колега АлСийбърт, самият той клиничен психолог133. Симптоми
те на параноидната шизофрения - казва той - включват вярата в
собствената необикновена способност да се виждат, чуват и раз
бират неща, които другите не възприемат. Професионалист, пре
ценяващ, че човек, който не търси свободно помощ за психичен
дистрес, в действителност страда от форма на психична болест,
вярва и в собствената си специална чувствителност. Диагности
кът е чувствителен към проблемите на човек, които самият човек
не осъзнава. Искаме ли - пита Сийбърт - системите на психич
ното здраве и съдилищата да се контролират от параноидни ши
зофреници? Ако не, трябва да обръщаме специално внимание на
собствената автономия на човека в търсенето на помощ, какво
иска той да промени в резултат на помощта и формата на желана
та помощ. Отново симптомите - особено така, както са преживя
вани от човека - са от най-голямо значение. Фактът, че заключе
нията в тази глава се основават на елиминиране или редуциране
на симптома, по никакъв начин не ограничава обсега им.
Множество изследвания срещу най-новия

прелом
Критиците на моя аргумент може да измъкнат едно или дори
няколко изследвания, които като че ли противоречат на заклю-
ченията ми. Както посочих по-рано обаче, общият характер на

моите заключения зависи от множество изследвания, провежда
ни върху редица проблеми в многобройни типове контекст. Ще
са нужни значителен брой нови изследвания, за да се преобърнат
представените тук заключения. В това отношение психология
та и свързаните науки са различни от много физически науки.
Психолозите не се занимават (според мен правилно) с ябълки и
портокали и не изоставят теориите си на базата на един или два
противоречащи резултата.
Обратното, във физическите науки Луис Томас пише134: „В
областите, които познавам най-добре от науките за живота, е
нужно най-големите експерти и развитите умове да са способни
да променят тези становища, често напълно внезапно, на всеки
няколко години. В някои клонове на биологията промяната на
становищата се осъщ ествява с ускоряващ се темп. Броят от след
ващата седмица на всяко списание може да преобърне цялата
област, разтърсвайки многобройни неизменни идеи и налагайки
нови набори от догми, и това става през цялото време. То е почти
всекидневно събитие във физиката, химията, изследванията на
материалите, невробиологията, генетиката, имунологията“.
Може би малко преувеличава, като казва, че тази радикал
на промяна е „всекидневно събитие“. С възможното изключение
на изучаването на физиологията и функционирането на човеш
кия мозък психологията не може да се характеризира по начина,
по който Томас го прави за другите области. Много обещания
са дадени за предстоящи „преломи“ в призив за финансиране на
научната работа по психология и свързаните социални науки, но
в миналото преломите са били малко и редки. Едно-единствено
или две нови изследвания не осигуряват прелом по принцип,
особено в разбирането на природата на човешкия емоционален
дистрес, неговите предшественици и облекчаването му. Може би
затова много хора не възприемат тези области като включващи
„истинска наука“. Във всеки случай нов резултат или набор от ре
зултати, които ще преобърнат цялата обсъждана от мен област „с
краката нагоре“ е нещо, което е много малко вероятно да стане.
Тази завършваща част за увереността и предпазливостта е
„отбранителна“, но има много неща, от които да се отбраняваме.
Професионалистите и широката публика често са информирани
за нови „открития“, „техники“ или поне ново „разбиране“ на емо-
ционалния дистрес и неговото облекчаване. Такива твърдения

увеличават читателите на вестниците. Хората се интересуват от
тях. Изследователите намекват такива твърдения, за да печелят
грантове и да лобират правителството да разпределя повече пари
за такива изследователски стипендии. Отказът от подобни твър
дения, направени в миналото (например неспособността да се
открие нещо такова като „пристрастяваща се личност“, вж. седма
глава) потъват в изследователската литература и учебниците без
особени публични фанфари и от време на време без никакво въз
действие - дори върху практиката на професионалистите.
Най-отговорните учени се придържат към етиката да не опо
вестяват пред обществеността изследователските си резултати,
докато работата им се приеме от рецензирано от равни по статус
научно списание - да се надяваме такова, което има високи стан
дарти на подлагане на твърденията на много строг контрол. В
психологията обаче твърденията често се правят на базата на из
следвания, които са просто лоши. Нека ви дам конкретен пример.
Член на борда на директорите на Орегонската психологическа
асоциация, който е силно притеснен от сексуалното малтретира
не на деца, ми казваше на няколко пъти, че е бил разработен чу
десен нов тест, който ще помогне на психолозите да прогнозират
кой е вероятно да малтретира деца. След като този тест бъде пуб
ликуван, би могъл да се използва за скрининг на всички психиа
трични пациенти в щата, за да се определи кой е в риск да се анга
жира в такова деструктивно поведение. Тестът беше публикуван
и беше ужасен. Разработчикът му беше преровил 399 айтема от
„кратката форма“ на MMPI (Многофазен личностен въпросник
„Минесота“ - стандартен личностен тест, който ще опиша в под
робности по-късно), за да открие 11 айтема, които диференцират
извадка от 93 малтретиращи деца от извадка от 37 немалтрети-
ращи. Хвърлянето на 399 монети вероятно би се справило също
толкова добре135. Резултатът е тест, който не бива никога да се из
ползва, но беше приет на сериозно. Зимният броя през 1986 г. на
Oregon Psychology описваше теста със заключителния коментар,
че „малкият размер на 11-айтемната скала 1с лесно се обработва
и не изисква особено допълнително време и специално клинично
обучение, за да се използва ефективно“. „Отговорните“ хора оче
видно не разбираха колко ужасно неподходящ ще бъде тестът, ако
се използва за скринингови цели. Ако някой беше питал който и
да е от членовете на борда, щеше да бъде уверен, че психолозите

вече наистина разполагат с начин да идентифицират вероятни
те сексуални престъпници с метод, който е „изваден още врял от
фурната“. На такива твърдения не бива да се вярва.
Не твърдя, че никога не откриваме нищо важно или дори впе
чатляващо. Целта на изследванията- която аз силно подкрепям - е
да се правят подобни открития. Това, която твърдя, е, че процесът
е бавен и пълен със задънени улици, и читателят трябва да оценява
новите твърдения в светлината на значителния обем отрицателни
изследвания като тези, които се реферират в тази книга.
Заключения и последици
Психотерапията работи. Обхватът на положителните й ефек
ти е по-голям от мащаба на редица физикални терапии, вредни на
чини на живот и промени в тях. Онези, които вярват, че имат про
блеми, са насърчени да я опитат, особено ако не са били способни
да променят поведението си просто чрез „волята“ за промяна.
Няма причина обаче да се търси високо платен, опитен тера
певт с внушителни акредитиви. Ако се търси вербална терапия,
парапрофесионалистите са еднакво ефективни, особено емпа-
тичните. Ако изглежда, че проблемите изискват модификация на
поведението, например фобии и липса на контрол върху импул
сите, парапрофесионалист, който разбира поведенческите прин
ципи, е също толкова ефективен, колкото и професионалиста с
внушителни акредитиви. Успехът в терапията обаче далеч не е
гарантиран, макар че тя работи добре като цяло в статистиче
ския смисъл. Клиент, който е неудовлетворен от прогреса си в
терапията, не бива да се притеснява да смени терапевта или типа
терапия. (И зоставеният терапевт може да припише решението
на дълбочината на патологията на клиента, но какво от това?) В
частност трябва да се имат предвид резултатите от изследването
на Хестър и колеги върху лечението на алкохолизма. Те осигуря
ват доказателство, че съвместимостта на терапевтичния подход
със становищата и убежденията на човека преди започването на
терапията може да е важен фактор за успеха; клиентите неряд
98 У Робии Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
ко са в по-добра позиция от професионалиста да избират тера

певтична модалност и терапевт. (Лично аз при избора на профе
сионален психолог бих искал той/тя да е един от 30-те процен
та членове на АРА, които четат едно или повече от научните й
списания136.) Твърдения от професионалисти, че „знаят“ много
по-добре от клиента какво е „необходимо“, често е най-добре
любезно да се пренебрегват, особено когато са направени след
минимален контакт, следван от стандартен диагностичен етикет.
Ако търсите вербална терапия, намерете емпатичен терапевт. За
съжаление не разполагам с добър съвет как да прецените дали
някой е емпатичен, преди да го опознаете.
C aveat emptor137
Нужно е много време, за да се изучава ефективността на оп
ределен тип психотерапия или на психотерапията по принцип.
Необходимо е да се изследват множество клиенти и множество
терапевти, често в продължение на години. Повечето от изслед
ванията, на които основавам заключенията си, са започнати
преди години, дори и когато резултатите са били публикувани
наскоро. Качеството на подготовката на клиничните психолози
- голяма група от изучаваните терапевти - се е влошило бързо
през изминалите няколко години. Това може да не означава мно
го, имайки предвид, че обучението и акредитивите не прогнози
рат терапевтична ефикасност, но заедно с пониженото качество
на подготовката идва експлозия в броя, която гарантира, че през
90-те години на XX век има повече лоши терапевти, отколкото по
времето, когато изследванията са започнати. По-голямо притес
нение е, че са се зародили редица нови идеи и терапии, които в
най-добрия случай могат да се характеризират като идеологиче
ски основани или модни (вж. пета и шеста глава). О т това следва,
че има повече терапевти, които основават практиката си на таки
ва идеологии и моди, от които читателят трябва да се пази.
137 От латински - търговски принцип, че без гаранция купувачът поема

сам риска по отношение на качеството.
з.
П рогноза и диагноза.
О ще митове за експертни познания
Няма противоречие в социалните науки, което да показва тол

кова огромен брой качествено различни изследвания, насочва
щи толкова еднозначно в една и съща посока, като това. Когато
цитираш 90 изследвания [през 1991 г. вече близо 140], прогно
зиращи всичко: от резултатите от футболните мачове до диа
гнозата чернодробна болест, а с големи трудности можеш да
посочиш половин дузина изследвания, демонстриращи дори и
слаба тенденция в полза на клинициста, е време да се направи
определено заключение.
- Пол Е. Мийл138
Голяма част от успеха на вербалната терапия е повлиян от

личните качества на терапевта и как им откликва клиентът. Го
ляма част от успеха на поведенческата психотерапия е повлиян
от разбирането на терапевта на основните принципи на поведен
ческата промяна, които не са твърде сложни за схващане. Голяма
част от успеха на цялата терапия може би е повлиян от факта, че
клиентът предприема действие и вече не се чувства безпомощен
в лицето на разкъсващ ата емоционална болка. Ясните доказа
телства, че психотерапията работи по принцип и че обучението,
акредитивите и опитът на терапевта са нерелевантни на нейния
успех, пораждат тези разсъждения.
Въпреки това добре обученият и опитен психолог или по
добен професионалист може по-добре да разбере какви са хора
та, особено дистресираните, защо конкретен човек действа и се
чувства по определен начин и как да диагностицира отделните
проблеми, колкото и да наподобява на тюрлюгювеч възникваща-
та в резултат класификационна система. Ако е така, тогава про-

фесионализирането на областта на психичното здраве, таксите,
статусът й и общественото й приемане може би са оправдани.
Професионалните психолози в частност се държат така, ся
каш разбират. Тридесет и пет процента от тях дават показания в
съда139. Мнозина имат правото да хоспитализират, включително
недоброволно. Те са дълбоко ангажирани с диагностицирането
на хората в психиатричните клиники и в кабинетите си, и често
се виждат в медиите да осигуряват обяснения защо някой (от по
следния сериен убиец до Саддам Хюсеин) са направили това или
онова, или да предлагат съвет на слушателите какво да правят и
как да се чувстват, а най-вече кога да търсят психотерапия. Нещо
повече: те получават добри пари за такива услуги.
Претенцията е, че професионалното обучение дава разбира
не не просто за хората по принцип, а за отделния човек с цялата
му уникалност. В учебниците могат да се намерят статистически
обобщения, но разбирането на отделните хора в цялата им слож
ност - не.
Разбиране и прогроза
За да оценим тази претенция, трябва първо да решим какво
означава да разбираш друг човек. Със сигурност това означава
нещо повече от създаване на „добра история“ защо конкретни
хора правят определени неща и се чувстват по даден начин, или
защо това или онова е станало или е вероятно да се случи. До
брите истории може да са психологически убедителни, но не са
задължително валидни. Надскачането на критерия „добра исто
рия“ за разбирането изисква известни познания за света и не
говото функциониране. Как получаваме това познание? Този
сложен философски въпрос може да се трансформира в малко
по-прост: как знаем, че знаем?
Въпросът заустановяване на валидността на нашето познание
може да изглежда еднакво сложен, но отговарянето му ни позво
лява да установим критерии за познанието. Ако наистина знаем
нещо, тези критерии трябва да бъдат удовлетворени. Критерият,
с който ще се занимаваме в тази глава, е способността да прог-
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ |Q|
нозираме; т.е. знаем, че нещо е така, ако можем да предвидим, че

в дадена ситуация то ще е вярно. Прогнозируемостта не е сино
ним на познание - ужасно сложна, ad hoc система, която може да
прогнозира, не би включвала толкова много познание, колкото
теоретично оправдана по-проста система, която не прогнозира
толкова добре140. О свен това предвидимостта не е единственият
критерий, който използваме, за да оценяваме дали имаме позна
ние. Такава критерий може да е естетическа идея като „красотата
е в собствените уравнения“141. (Вж. дискусията на Сирак върху
уравненията за вълната на Ш рьодингер142.) Критично важен тест
за разбирането обаче е способността или липсата й да се прогно
зира. Не е задължително прогнозирането да е съвършено, но се
открива във всички клонове на науката. Дори науки, които не се
занимават с бъдещето, например палеонтология, правят прогно
зи какво ще се открие, когато се изследват определени свидетел
ства, например нова находка от вкаменелости. Осмислянето на
вече събраните доказателства е изключително важна дейност в
науката, но не е достатъчна.
В предишната глава обсъдих критично важната роля на
контролираните експерименти със случайно разпределение в
оценяването на терапия или лечение. Човек, който твърди, че
дадена терапия е ефективна, трябва да демонстрира, че тя има
ефект в сравнение с хипотетичен контрааргумент, получено чрез
конструирането на случайно създадена контролна група. Този
критерий „покажи ми“ вероятно е бил изключително важен за
развитието на научната демонстрация в западната цивилизация,
започвайки с отхвърлянето през Ренесанса на идеята, че твърде
ние за Вселената или хората може най-добре да се докаже чрез
позоваване на Библията или Аристотел. „Покажи ми“ по съще
ство се трансформира в „покажи ми какво става след това“, кога
то изискваме прогноза.
Настояването „Покажи ми“ може да е и много фино. Напри
мер в края на 40-те години на XIX век д-р Игнац Земелвайс отбе
лязва, че смъртността от „родилна треска“ сред майките, които
са родили в отделение, обслужвано от лекари, е почти четири
пъти по-голяма в сравнение с майките в отделението в същата
болница, обслужвани от акуш ерки143. Смъртта обикновено поко-
сява жени в една и същ а редица от легла. Земелвайс се чуди дали
причината е, че те са обслужвани от един и същ лекар. Лекарите
не си почистват ръцете дори и след аутопсия на труп в моргата,

защото такава практика се смята за недостойна за мъж. Или може
би ефектът е психологически, защото след като свещеникът даде
последно причастие на умираща пациентка, минава покрай ре
дицата от легла, звънейки „камбанката на смъртта“. По искане на
Земелвайс свещеникът престава да звъни с камбанката на смър
тта в болницата, но майките продължават да умират по редици.
Земелвайс след това настоява колегите и помощниците му да си
мият ръцете в разтвор от хлорна вар, преди да изследват жена
та или да изродят бебето й. През следващите петнадесет месеца
смъртността пада от 12 % на 1.2 %. След участие в републиканска
улична демонстрация през 1848 г. обаче, Земелвайс е уволнен от
болницата. Наследникът му отменя глупавото изискване за ми
ене на ръцете и смъртността се повишава на 15 %. Щяхме да сме
по-сигурни, че промените в смъртността се дължат на миенето
на ръцете, ако той беше изискал от лекарите да си мият ръцете за
някои случайно избрани редици от легла, но не и за други. Въпре
ки всичко обаче Земелвайс е прав и той проверява това по начин,
който му позволява да представи доказателства на човек, който
изисква „Покажи ми“. За съжаление медиците по онова време не
са толкова впечатлени, колкото ние смятаме в ретроспекция, че е
трябвало да бъдат. Старите практики са запазени до 80-те години
на XIX век, когато д-р Джоузеф Листър разбира значението на
експериментите на Земелвайс. Междувременно Земелвайс губи
разсъдъка си, започва да се обръща към хората по улиците и да
ги предупреждава да стоят настрана от лекари, които не си мият
ръцете, и умира в психиатрична институция през 1865 г.
По-весел пример на подхода „Покажи ми“ е даден от Р. У. Уд,
професор по физика в университета „Джоне Хопкинс“ и „заклет
извършител на лудории и номера“144. След откриването на рент
геновите лъчи от Вилхелм Рьонтген през 1895 г., които могат да
се разделят на алфа, бета и гама лъчи, физиците са нетърпеливи
да открият и други типове радиация. През 1903 г. един от най-
изявените физици на Франция Рене Блондло обявява, че той и
колегите му в лабораторията са открили нов тип, който той нари
ча N-лъчи в чест на Университета на Нанси, където е професор.
Тези лъчи - обявява той - се излъчват от слънцето; други откри
ват, че се излъчват и от човешкото тяло. Уд и други не успяват да
видят N-лъчите, когато се опитват да дублират експериментите
3 . ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ |Q3
на Блондло, и в крайн а см етка Уд посещ ава лабораторията в Уни

верситета на Н анси, очеви дн о за да открие къде греши. Когато му
показват разли чни те начини, по които могат да се създадат N-
лъчи, той не м ож е да ги види, м акар че домакините му ги виждат.
N-лъчите тряб ва да се ген ери рат на тъмно; едно от устройствата
включва прекарване на светлин а през призма. След демонстра
цията влю беният в лудориите Уд скриш ом отстранява призмата
от уреда и иска п о вто р н а дем он страц и я. О питът се повтаря. Той
отново не успява да види N -лъчите, но домакините му отново ги
виждат. Толкова за N -лъчите.
И сториите за Зем ел вай с и Уд илю стрират важен пункт: те
стът на твърдени ето и зи ск ва сравнителна демонстрация. С мърт
ността би тр яб вал о да нам алее, когато лекарите си мият ръцете;
учените би тр яб вал о д а наблю дават N -лъчите, когато призмата
си е на м ястото, но не и когато е отстранена, без те да знаят. За
да тестираме п р етен ц и и те на проф есионалните психолози за
разбиране, и зи ск вам е не сам о оценка на тяхната прогностична
сила, но и сравн ен и е на то ч н о стта на прогнозите им с тази на
други средства за п редви ж дан е. В крайна сметка професионал
ните психолози м огат да п р о гн о зи р ат с голяма сигурност, че чи
тателят на тази кни га щ е и зяд е нещ о през следващ ите 24 часа.
Това обаче м ож е да н ап р ави всеки, който има съвсем обикновени
наблюдения на ж и во та. В ъп росът е кой е подходящ ият прогнос
тичен м етод за п р ав ен ето на сравнение.
С татистически срещу клинични прогнози :

методите
О тговорът м ож е да се о тк р и е във факта, че проф есионални
те психолози твъ рд ят, че са сп особн и да правят прогнози за хо
рата, които н адскачат п р о гн о зи те за „хората по принцип“ или за
различните катего р и и хора. Това е п ротивното на ст ат ист иче
ските прогнози, п р авен и о т застрахователни те компании; таки
ва прогнози се п р а в я т на б азата на статистически таблици, които
например и зч и сл яв ат в е р о я т н о с т т а от инциденти въз основа на
възраст, пол, сем ей н о п олож ен и е и м инали пътно-транспортни
произшествия. Претенцията да се разбират отделните хора по

„клиничен“ начин включва надскачането на споменаването на
тяхното членство в широка категория. Резултатът е клинична
прогноза.
Други психолози по принцип приемат статистическите ана
лизи и обобщения като критично важна част от своята работа
(освен онези, които използват компютърни симулации). Соци
алните психолози изучават как хората по принцип или поне в оп
ределени култури се държат с дадени социални обстоятелства,
например в самота, в сплотена група, в групи от непознати, със
или без общуване. Когнитивните психолози изучават как хора
та мислят, принципите на „интелигентната мисъл“ и дори прин
ципите на изкуствения интелект. Психолозите, занимаващи се с
управление на човешките ресурси, използват определени проце
дури за подбор или обучение в опитите си да подобрят човеш
кото изпълнение. Психолозите на здравето изучават начините,
по които хората могат да бъдат убедени да усвоят здравословни
навици, понякога модифицирайки тези начини на базата на ха
рактеристиките на онези, които трябва да бъдат убедени. Тези
психолози по-конкретно разглеждат всеки отделен човек, когото
изучават, като представител на популацията, за която искат да
правят обобщения, а не се опитват да правят конкретно пред
виждане за индивида, разглеждан откъснато от популацията. Та
кива твърдения са статистически по природа. Професионалните
психолози се различават с претенцията си да разбират отделния
човек като уникален, а не като част от група, за които статистиче
ски обобщения са възможни. Те твърдят, че са способни да ана
лизират „кое какво е причинило“ в живота на човека, а не да зая
вяват както „по принцип“ е вярно. Има известно припокриване
и не всички професионални психолози претендират да разбират
отделния човек като такъв. Тези, които нямат подобни претен
ции обаче, не могат да се открият в заети в дейности, за които
представените в тази книга доказателства сочат, че са митоло
гично, а не научно основани.
Психолозите, които не са ангажирани с професионална
практика, често правят статистически обобщения въз основа на
категоризирането на хората и обстоятелствата. Освен това мно
го от техните правила за прогнозите оценяват променливи чрез
числа, които имат ясно взаимоотношение с резултата, който
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ |Q5
трябва да се предвиди; такива предвиждания използват цифро

ви скали. Средният успех е число, което обобщава изпълнението
на гимназиста: колкото по-голямо е числото, толкова по-добро е
представянето по принцип и толкова по-голяма е вероятността
за успех в колежа. Високият среден успех в колежа на свой ред
прогнозира успех в университета или професионалното виеше
училище. Тестовете за способности и интереси се конструират
така, че големите числа да прогнозират по-добро представяне,
точно както повечето медицински индекси свързват по-големи-
те числа с по-голяма сериозност на болестта или болестния про
цес. Нещо повече: някои психологически променливи имат „ес
тествено“ взаимоотношение, указващо посока, с интересуващия
ни критерий (например броят на миналите осъдителни присъди
на човека се използва за прогнозиране на успеха на пускането ус
ловно на свобода), точно както и някои физически променливи
(например кръвното налягане в хипертонията или броят левко
цити в болестта на Ходжкин). О т време на време променливите
имат взаимоотношение с критерия, който трябва да се предвиди,
под формата на обърнато U - например в контекста на управле
нието на персонала, където умерените нива на агресивност са
най-добри, или физическите, където умереното кръвно налягане
или дадено отношение на тегло и височина са желателни. Ако сте
пента на отклонение от максималната желателност се замести с
първоначалната променлива, това отклонение има ясно взаимо-,
отношение с посока с резултата, който трябва да се предвиди.
Прогнозите се правят въз основа на цифрови променливи
чрез статистически техники, за да се достигне до претеглени
средни стойности, които минимизират грешката на прогнозата:
това е известно като претеглена средна. (Обикновената средна
стойност на множество от числа е техният сбор, разделен на п
- броя на числата в множеството; например средната на 3, 4 и 8
е равна на 3 + 4 + 8 = 15, разделена на 3, или 5. Получаването на
такава средна стойност е равнозначно на претеглянето на всяко
число чрез дробта 1/п и след това събирането на произведенията;
например (3 + 4 + 8)/3 = (1/3)хЗ + (1/3)х4 + (1/3)х8 = 3/3 + 4/3 +
8/3 = 5. Забележете, че когато се сумират п числа, сборът на „те
глата“ 1/п, с които се умножават, е равен на 1. Претеглената сред
на е различна от обикновената средна стойност само по това, че
теглата, по които се умножава всяко число, изобщо не е задъл
жително да е 1/п; те обаче пак трябва да дават сбор 1. В този кон

текст теглата се избират чрез статистически метод, за да дадат
най-добрата възможна прогноза за интересуващия ни критерий.)
От време на време се издига хипотезата, че променливите „взаи
модействат“, което може да се включи в статистическата прогно
за, като се умножат стойностите на включените променливи и се
определи най-доброто тегло за това произведение. Както обаче
видяхме, такива ефекти на взаимодействието в психологията и
в другите социални науки са редки, защото означават, че про
гнозите за една променлива зависят от други променливи. По
принцип това не е вярно; например по-високият среден успех в
гимназията наистина прогнозира по-голяма вероятност от успех
в колежа без значение какви са били резултатите на учащия на
Scholastic Aptitude Test (SAT - Тест за академични постижения),
а по-високите резултати прогнозират по-голяма вероятност от
успех без значение какъв е средният успех. Това общо твърдение
има изключения, например че кофеинът помага на „импулсив-
ните“ хора да изпълняват когнитивни задачи сутрин и пречи на
изпълнението им вечер, докато обратното е вярно за „контроли
раните“ хора145. Такива изключения са рядкост.
Следователно двете основи на статистическата прогноза в
психологията са категоризацията и конструирането на прете
глени средни стойности на непрекъснати променливи. И двете
изследват агрегати от хора, за да определят най-добрите кате
гории или начин за претегляне на числа при формирането на пре
теглена средна стойност. И двете приемат грешка на прогнозата,
която трябва да се минимизира, а не да се анулира146. В дейст
вителност самите статистически модели конкретизират количе
ството грешка, която трябва да се очаква, когато възникващите
в резултат статистически формули се приложат към нови случаи
на прогнозиране. Отново: движението от агрегата към частното
е често срещано в медицинските дейности, например оценка на
лекарства, ваксини или нови форми на терапия. Нещо повече:
както е в такива изследвания, опитите за определяне на ефектите
от определени отделни хора - ефекти на взаимодействието - мо
гат да се правят само когато тези хора са групирани с други спо
ред обща характеристика.
Обратното, крайната форма на „клиничния“ подход е опи
тът за „вътрешно“ разбиране на конкретен човек, разглеждан в
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 107
изолация, следователно в цялата му сложност, а не като член на

агрегат.
Този подход наскоро е обобщен н статия от 1992 г. в American
Psychologist147. Авторите твърдят, че познанието на експертите се
състои от опит и практика, които „включват приспособяване на
предишното разбиране към уникалността на конкретна клинич
на ситуация“. Това приспособяване обаче не е експлицитно, т.е.
„компилация от независими факти или набори от правила, а е
динамично и контекстуализирано разбиране, което е резултат от
взаимодействието на когнитивни модели или гещалти от значе
ние с насоки от средата“. Те оправдават този подход, като рефе-
рират изследвания върху медицински и шахматни познания. В
крайната си и не толкова отговорна форма подходът е изразен
като „на базата на моя опит просто знам“ (вж. първа глава).
Проблемът с този аргумент е, че започва с предпоставката,
че практикуващите клиницисти имат експертни познания, по
добни на тези на диагностиците в медицината и гросмайсторите
в шаха, а не като установява това сходство емпирично. Това сход
ство обаче изобщо не е очевидно. Диагностиците в медицината
използват огромно експлицитно познание - резултат от диаг
ностични изследвания, - за да „натрупват интуитивни експертни
познания“, а повечето гросмайстори са изучавали приблизител
но петдесет хиляди шахматни игри148. Дефинираме „експертни
познания“ от гледна точка на онова, което експертите постигат,
а не чрез начина, по който подхождат към задачата си. Колко до
бре се представят тези експерти по психично здраве в сравне
ние със статистическите прогнози? Тъй като разбирането не е
еквивалентно на прогноза, но задължително я заключава в себе
си, можем да се запитаме дали професионалните психолози пра
вят прогнози, които са по-добри от предвижданията, основани
на статистически модели, които не включват професионалисти.
Свързан въпрос е дали клиничният подход е по-добър от статис
тическия в редица области, включително медицината, бизнеса,
криминологията, счетоводството, животновъдството и т.н. Тези
въпроси са били интензивно изучавани от самите психолози.
Отговорът им е „не“.
С татистическа срещу клинична

прогноза: резултатите
Първият всеобхватен обзор по въпроса, дали статистиче
ската прогноза е по-добра от клиничната, е от 1954 г. в статия
та на Пол Мийл Clinical Versus Statistical Prediction: A Theoretical
Analysis and Review o f the Literature („Клинична срещу статис
тическа прогноза: теоретичен анализ и преглед на литература
та")149. Обзорът на Мийл разкрива приблизително 20 изследва
ния, които сравняват двата метода за прогнозиране на такива
резултати като академичен успех, реакция на електрошокова те
рапия и криминален рецидивизъм. В нито едно от сравненията
клиничната прогноза не е по-добра от статистическата. Напри
мер прогнозирайки академичното представяне, просто линейно
претегляне на ранговото място в училище и резултатите от тест
за способности е много по-добро от преценките на служители
те по приема в няколко колежа. При прогнозиране на успеха на
електрошокова терапия претеглянето на семейното положение,
продължителността на психотичния дистрес и оценката на „ин-
сайта“ на пациента за собственото му състояние е по-добро от
МЮШО!
лекарите и психолозите на щат в една болница. При прогнозира

не на криминалния рецидивизъм в няколко типа среда минало
то криминално и затворническо досие е по-добро от експертите
криминолози.
Мийл се интересува предимно от статистическите срещу
клиничните методи за интегриране на информацията и следова
телно сравнява най-вече примери, в които и двата типа прогнози
са правени на базата на абсолютно едни и същи данни. (Освен
това той настоява точността на статистическия модел да не се
проверява върху същите данни, от които е извлечен, или разме
рът на извадката да е толкова голям, че моделът да не изглежда
по-добър заради случайни флуктуации.) Двадесет години по-
късно Джак Сойър публикува обзор на около 45 изследвания.
Отново в нито едно от тях клиничната прогноза не е по-добра150.
За разлика от Мийл, Сойър подчертава и изследванията, в които
клиницистът е имал достъп до повече информация от тази, из
ползвана в статистическия модел, например изследвания, които
включват интервюта на хората, за които се правят прогнозите,
провеждани от експерти, имали достъп до информация за ста-
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ .4 |Q9
тистическия модел преди интервюто. Такива интервюта обаче не

подобряват клиничните прогнози. В действителност прогнозите
са по-добри, когато мненията на интервюиращите са пренебрег
нати. Нещо повече: в малкото изследвания, в които на професи
оналните клиницисти са дадени статистическите прогнози и са
помолени да ги „подобрят“, те се справят по-зле от статистиче
ските прогнози; т.е. прогнозата е по-добра, ако техните „подо
брения“ се пренебрегнат. Сойър стига до заключението, че ако
за някои приноси на клиницистите се установи, че са валидни,
трябва да се включат в статистическия модел заедно с другите
прогностични фактори по „механичен“ начин. След обзора на
Сойър подобни доказателства продължават да се натрупват. Това
кара Пол Мийл през 1988 г. да стигне до заключението, цитирано
в началото на тази глава. П о-късно заедно с него и Дейвид Фауст
обобщихме още повече изследвания в поканена статия за Science,
която беше публикувана през март 1989 г.151
Тема, която е засегната след публикуването на книгата на
Мийл, е прогнозата за това, дали окончателната диагноза за хос
питализиран пациент в болничната система на Минесота ще е
„психоза“ или „невроза“. Пациент, диагностициран като психо-
тичен, е човек, който е загубил връзка с външната реалност (как-
то е при шизофренията); пациент, диагностициран като невро-
тик, е човек, имащ връзка с външната реалност, но страдащ от
вътрешен емоционален дистрес, който може да е толкова силен,
че дори да го инвалидизира.
При влизането в болница в М инесота всеки пациент попълва
Многофазния личностен въпросник „Минесота“ (ММР1) - тест,
състоящ се от 567 айтема, с които той трябва да се съгласи или
не. Някои от айтемите имат очевидно психологическо съдържа
ние, например „На моменти мисля, че за нищо не ставам“, „Поло
вият ми живот е удовлетворителен“ и „Но моменти съм толкова
развеселен от интелигентността на някои престъпници, че съм
се надявал да им се размине“. Други нямат очевидни психоло
гически последици, например „Обичам списания за механика“ и
„Вярвам в правораздавателната система“. Айтемите са избрани
на базата на факта, че отговорите им могат да диференцират па
циентите с ясен проблем от „нормалните“ хора (често, за съжале
ние, избрани от хората, посещаващи пациентите, например тех
ните роднини). Следователно депресираните хора е по-вероятно
no у Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
да отговарят „да“ на твърдението за чувствата за безполезност,

отколкото нормалните лица. Освен това се оказва, че паранои-
ците е по-вероятно от другите да харесват списания за механика.
Отговорите на пациента на всички въпроси водят до MMPI „про
фил“ (който трябва да се разграничава от „портрет“) от десет ре
зултата, всеки от които сочи степента, до която отговорите на па
циента съответстват на един от десет различни типа патология.
Конструиран в края на 40-те години на XX век, M MPI бързо става
- и продължава да е - най-широко използваният тест, даван на
психиатрични пациенти и други лица за „скринингови“ цели във
и извън психиатричните клиники152. М ногобройни изследвания
са провеждани, за да се установи статистическото взаимоотно
шение между възникващите в резултат профили (или профилни
„типове“) и различните типове психологически проблеми и лич
ностни и поведенчески разстройства153. Освен това „клиничното
изкуство“ на анализа на профили се практикува и преподава от
професионалните психолози.
В началото на 60-те години на XX век Луис Голдбърг получа
ва достъп до резултатите от повече от 1000 теста с MMPI, които
са били давани на пациенти в няколко психиатрични клиники в в
Минесота при приема. Голдбърг освен това има достъп до окон
чателната им диагноза като „невроза“ или „психоза“. Той разра
ботва проста статистическа формула, основана на десет MMPI
резултата, за да прогнозира тази окончателна диагностична ка
тегоризация. Формулата, приложима за всички пациенти във
всички болници, е приблизително 70 % точна, когато се прила
га с групи с еднакъв размер. Голдбърг представя набори от тези
профили на професионални психолози с различни акредитиви
и опит, и иска от тях да преценят дали всеки пациент е бил ди
агностициран като „невротичен“ или „психотичен“. Тези хора са
най-различни: от студенти в магистърска програма по клинична
психология до опитни професионалисти с репутация на експер
ти по интерпретиране на MMPI профили. Никой от тях не може
да надмине 70-те процента точност; от време на време някои го
правят по някои извадки, но не могат да повторят по-доброто
си представяне при други извадки. В едно изследване Голдбърг
и Лен Рорър дори представят на професионалисти резултатите
от статистическата формула, за да им помогнат в преценката, но
професионалистите пак се представят по-зле от формулата154.
И зследванията на Голдбърг, в които статистическата ф ор

мула и клиничната п рец ен ка се основават на едни и същи дан
ни (десетте резултата), са кри ти куван и на базата на аргумента,
че в някои от болн иц и те сам и те резултати от M M PI може да са
били влиятелни в о п р ед ел ян ето на окончателната диагноза. Не
е представена п ричи на обаче защ о тази възм ож ност трябва да
е по-полезна за стати сти ческата ф ормула, но не и за професио
налните клиницисти, п рилагащ и своето „изкуство“. В болницата
на А дминистрацията на в етер ан и те в Ан А рбър през 1966 и 1967
г. самият аз се н атъкн ах на друг тип критика. Бях въвел проце
дура, чрез която п р о ф и л и те на всички постъпващ и пациенти се
обработват автом ати чн о, и зп о л звай к и формулата на Голдбърг.
Винаги когато к л и н и ц и ст в болн иц ата откриеш е пациент, който
недвусмислено е бил к л аси ф и ц и р ан погреш но от тази формула,
ми посочваше греш ката, п он як ога ликуващ о, например когато
тя класифицира п ац и ен т с халю цинации и психоза като невро-
тик. Те си мълчаха за греш ките, кои то правеха, а формулата - не;
може би дори не ги забе/ тзваха. Резултатът беше, че паметта им
бе предубедена срещ у фо]. лулата и работеш е в тяхна полза. Уве
рено бях убеж даван, че ф> рм улата не работи, както аз твърдях,
поне не и в болн иц ата на А д м и н и стр ац и ята на ветераните в Ан
Арбър - сякаш п ам етта на к л и н и ц и сти те за малка извадка от па
циенти беше п о-д об ра о сн о ва за устан овяван е на валидността на
формулата, откол кото и зв ад к а от п овече от 1000 пациенти, ана
лизирани систем но. (К огато п осочвах тази възм ож на предубеде
ност в тяхната оценка, к о л еги те м и добродуш но се съгласяваха,
че тя е проблем, но н и к ой о т тях не беш е м отивиран да проведе
системно и зследване на то ч н о стта на собст венат а им преценка,
дори и върху м алката н али чн а и звадка.)
Случаи, в кои то п р о ф еси о н ал ен психолог има информация
освен използваната в стати сти ч еск ата ф ормула - но пак прави по-
неточни прогнози, —м огат да се о тк р и ят в почти всяка оценка на
неструктурирани и н тервю та. В едно изследване от Втората све
товна война п сихолози, зан и м аващ и се с управление на персона
ла, прогнозират п р ед став ян ето на новобран ци за военном орския
флот във военно училищ е, к о ето н овобран ци те са посещ авали,
преди да получат сп ец и ал и зи р ан о обучение. Служителите по пер
сонала имат д о стъ п д о ак ад ем и ч н и те справки от средното учили
ще или резултатите от тест о в е за п остиж ени я, или до двете. Те
m у Робин Доус • KVAAOT КАРТИ
правят прогнози колко добре новобранците, които интервюират,

ще се представят в училищата, които са посещавали. Р. Ф. Блум и
Е. Г. Бръндидж изучават извадка от повече от 37 000 новобран
ци, посещаващи различни училища, и откриват, че прогнозите
на психолозите са непрекъснато по-неточни от предвижданията,
основани на оценките от гимназията, резултатите от тестове за
способности или комбинация от двете, до които самите психоло
зи имат достъп155. Тази неизменно по-слаба прогноза на интервю
иращите, в сравнение със статистическите модели, основани на
прогностична информация, известна и на тях, се повтаря отново
и отново. Несъмнено интервютата са ценни, но само като начин
за откриване на информация, която е истински прогностична -
която най-добре се анализира след това чрез използване на ста
тистически модел. „Клиничното изкуство“ на интерпретирането
на резултати от интервюта дава по-малка точност, отколкото се
получава чрез комбиниране на тази информация „механично“.
Въпреки това „експертите“ продължават да интервюират, да пра
вят прогнози и да изразяват силна увереност във валидността
на своите предвиждащи преценки („колкото повече правя това,
толкова повече уча и ставам по-добър“). Практиката на базиране
на подбора за работа и академични или професионални програ
ми на подобни интервюта е особено популярна, отново въпреки
доказателствата. Засега обаче резултатите от новите изследвания
върху нея са съвсем предвидими. На неотдавнашен конгрес на
Американското психологическо общество Томас Герлайн и Ро
бърт Дипбой представят доклад, чието резюме е следното156:
Изследванията върху интервюто до голяма степен са игнори
рали различията между интервюиращите и инкременталната
валидност [степента, до която интервюиращият може да се
подобрява въз основа на информацията от интервюто, която
е статистически комбинирана]. Тези въпроси са изследвани в
контекст на приема в колежите. Рангът по SAT и средния успех
в училище са най-добрите прогностични фактори за средния
успех на първокурсника. Няма доказателства за [инкрементал
на] валидност на интервюто на агрегатно ниво или на нивото
на отделния интервюиращ. Противно на очакванията, опитни
те интервюиращи не са по-валидни от неопитните. Резултатите
хвърлят съмнение върху скорошните идеи, че анализите на ни
во интервюиращ дават по-високи оценки на валидността.
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ \ \3
Този доклад не беш е н ови н а. Щ еше да е новина, ако резулта

тите бяха различни. Той п р о сто о тх в ъ р л яш е внуш ението, че п ре
дишните изследвания са п одц ен и ли п р о гн о сти ч н ата валидност
на интервютата, като са съ б и р ал и резултати от разли чн и и н тер
вюиращи157. И зп олзвайки аргум ен та от „логиката на вакуума“,
който вече би тряб вало да е п о зн ат на читателя, предиш ните
изследвания правят то в а внуш ение, за да кр и ти к у ват авторите,
които не харесват, но не о си гу р яв ат п о лож и тел н и д оказателства,
че тяхното предполож ение м ож е да е вярн о. Герлайн и Д ипбой
представят доказателства, че то не е вярн о.
В действителност ц ели п р о гр ам и от и н тервю та са били
оценявани и е установено, че са н евали д н и . П рез ап рил 1979 г.
Тексаската щатска зак о н о д ател н а в л аст и зи ск в а М едиц ин ското
училище на Тексаския у н и в ер си тет в Х ю стън да увеличи б р о й
ката на студентите в п ъ р в и к у р с о т 150 на 200 душ и от Тексас.
Предишните 150 са били и зб и р ан и п ъ р в о ч р ез преглед на доку
ментите на п ри бли зи телн о 2200 к ан д и д ати и о п р ед ел ян ето на
800-те, които са н ай -к в ал и ф и ц и р ан и . Тези 800 душ и след то в а са
поканени в ун и верси тетски я к о м п л ек с в Х ю стън, к ъ д ето са и н
тервюирани от член на к о м и с и я т а п о п р и ем а и един от п р еп о д а
вателите. И нтервю иращ ите д ал и п и см ен и те си оц ен ки на ц ен
трална комисия, къ д ето всеки ч л ен о ц ен и л кан д и дата по скала от
0 (неприемлив) до 7 (отличен). Т ези о ц ен к и са усреднени, за да
се получи ком бинирано р ан ж и р ан е на в си ч к и те 800 кандидати.
Хюстънското ран ж и ран е заед н о с р ан ж и р ан ето на други тр и м е
дицински училища на Т ексаски я у н и в ер си тет са сравн ен и с р а н
жирането на кан ди дати те в т е зи у н и в ер си тети от ком п ю тъ рн а
програма, която гар ан ти р а п о д б о р а на н ай -в и со к и те резултати.
Всички 150 кандидати, к о и то в л и за т в Х ю стъ н ск и я кам пус, са
първите 350 кандидати, р а н ж и р а н и в п роц ед урата с и нтервю тата.
Около 10 отпадат и са зам ен ен и о т к ан д и д ати на п о -д о л н и м еста,
за да се получат 150-те ж ел ан и сту д ен та. К огато от ви сш ето у ч и
лище е поискано да д о б ав и д о п ъ л н и т е л н и 50 студ ен та в п ъ рви
курс, всичките канди дати са б и л и п ъ р в о н ач ал н о м еж ду 700-то и
800-то място. Ч ети ри д есет и т р и (86 %) от сту д ен ти те с то зи ран г
не са били приети от н и к о е ви еш е м ед и ц и н ск о училищ е във или
извън Тексаската си стем а.
На никой от п р еп о д ав ател и те о т у н и в ер си тета не е к аза н о
кои студенти са били ср ед п ъ р в и т е 150 и зб р ан и и кои са 50-те,
избрани от по-долните места. Робърт Девол и колегите му158 по-

късно сравняват представянето на първоначално избраните с
допълнителните 50. В края на втората година, в края на клинич
ното обучение (четвъртата година) или след първата година от
специализацията няма различия в представянето между тези две
групи. „Няма различия" в този контекст не означава „никакви
значими различия“, а просто „няма никакви различия“. Напри
мер 82 % от всяка група завършват и получава степента „доктор“,
процентът, който се дипломира с почести, е еднакъв и т.н. Девол
и колегите му заключават, че интервютата - единственият метод
за получаване на окончателното ранжиране - са пълно губене на
време. Подобно заключение е достигнато по-рано в по-малко из
следване, в което студенти по медицина, отхвърлени от Йейл на
базата на интервю и отишли в друго виеше медицинско училище,
са сравнени с тези, които са приети от Йейл, но въпреки това са
отишли в същите висши медицински училища159. Няма различия
в тяхното представяне в тези други училища. (Изследвайки раз
личията само в училищата, авторите контролират възможност
та отхвърлените от Йейл по принцип да са отишли в не толкова
взискателни училища в сравнение с приетите от Йейл.)
По-ограничен интерес представлява фактът, че 86 % от тези,
ранжирани на по-долно място (700-800) от Хюстън на базата на
интервюта, не са били приети никъде другаде. Очевидно някои
хора са последователни в неуспеха да създадат много добро впе
чатление на интервюто, но впечатленията, които създават, нямат
отношение към успеха им във висшето медицинско училище и
след това. Нещо повече: фактът, че интервютата не прогнозират
представянето през двете „клинични“ години от следването в ме
дицинското училище или през първата година от специализация
та, противоречи на стандартния хипотетичен аргумент, че макар
интервютата да не прогнозират успех в академичната работа, мо
гат - „трябва“ - да прогнозират успех в междуличностните отно-
шения. Ситуацията на интервюто („Впечатли ме!“) представлява
уникална задача за интервюирания; успехът в нея очевидно не
сочи много за това, какъв успех ще имат хората в по-късни задачи,
които са от съществено значение в професионалния живот или в
нещо друго. Със сигурност първите впечатления са важни, но ка
чествата, които впечатляват интервюиращите, очевидно са много
различни от онези, които впечатляват колегите и началниците.
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ 115
Интервюиращите, включени в изследванията в медицински

те висши училища, не са професионални психолози, но клинич
ният подход, който приемат, е същият. Той не само комбинира
информацията на интуитивна, а не на експлицитно статисти
ческа основа, но и събира огромна информация, която би била
комбинирана от валиден статистически модел. В областта на
психологическата оценка и прогноза не са ми известни изслед
вания, които да подкрепят валидността на този подход, без зна
чение кой го използва. Информацията, добавена към двете или
трите най-прогностични променливи, не помага. Тази, която не
е прогностична на статистическа основа, всъщност вреди. Един
ственият ефект на тази допълнителна информация е да увелича
ва увереността в прогнозата, докато в най-добрия случай оставя
точността непроменена160. (Изследванията в медицината и биз
неса, които ще обсъждам скоро, са малко по-съмнителни.)
Преди да оставим настрана тази нема, трябва да опиша едно
друго изследване върху интервюто, защото има толкова важни
социални последици. В Пенсилвания нарушителите, които са
осъдени на срок на лишаване от свобода от две или повече годи
ни, се обмислят за условно пускане от специален борд по проба-
цията и условното освобождаване, след като изтърпят полови
ната от максималната си присъда. Решението да бъдат пуснати
условно или не се основава на процес от четири стъпки. Първо,
персоналът в мястото за лишаване от свобода пише обобщена
оценка; второ, анализатор на молбите за условно освобождаване
добавя своето мнение; трето, интервюиращ интервюира канди
дата и прави препоръка пред целия борд; четвърто, бордът взема
положително или отрицателно решение. Интервюиращият или е
член на борда, или е специализиран служител по изслушванията,
който има достъп до предиш ните доклади от персонала и анали
затора.
Интервюиращият по условното пускане на свобода интервю
ира 1035 затворници между октомври 1977 и май 1978 г.; случаи
те на 743 от тях след това са разглеждани от борда по условното
освобождаване. Ш естотин двадесет и девет (84.7 %) получават
положителна резолюция. Във всички случаи без един решението
на борда е идентично с окончателната препоръка на интервюира
щия, който освен това дава 4- или 5-степенна оценка за прогно
зата при надзора, риска от извърш ване на бъдещо престъпление,
риска от бъдещо опасно престъпление и потенциала за извърш

ване на насилие. В едногодишно проследяващо изследване Джон
Каръл и неговите колеги сравняват точността на прогнозата за
поведението на условно пуснатите въз основа на оценките от ин
тервютата с тази на прогноза, базирана на основни биографични
фактори, например брой предишни присъди161. (Тази информа
ция е била на разположение на интервюиращите и е демонстри
рано, че корелира с клиничните им преценки.)
Бордът по условното пускане възприема около 25 % от пус
натите като провалили се в рамките на една година от освобож
дението по причини като повторно затваряне, укриване от съда,
задържане по криминални обвинения или извършване на техни
ческо нарушение на условното си пускане. Оценките на интервю
иращия не са предвидили нито един от тези резултати; най-висо
ката корелация е само 0.06. Обратното, модел с три променливи,
основан на типа правонарушение, което е довело до лишаването
от свобода, броя минали присъди и броя некриминални наруше
ния на правилата в затвора, има скромна прогностична стойност,
корелирайки на ниво около 0.22 - резултат, съответстващ на по-
ранните, че статистическите прогнози, основани на предишната
биография, прогнозират на ниво корелация от около 0.30 в ши
рок спектър от ситуации162. Когато пуснатите условно са осъдени
за нови правонарушения, сериозността на престъпленията им
корелира на ниво 0.27 с оценките на интервюиращите за потен
циала за насилие, по простите дихотомни оценки на миналата
употреба на хероин корелират на ниво 0.46.
Никоя от тези корелации не е особено висока; първо, извад
ките са силно подбрани, т.е. ограничени само до онези, които са
били осъдени за престъпление; второ, не всички пуснати услов
но затворници, които са извършили престъпление, са били зало
вени. Трето, тези типове поведение не са толкова прогностични,
колкото вярваме или бихме искали да бъдат. Разликата в ефек
тивността на статистическата срещу клиничната прогноза обаче
е много ясна.
Нещо повече: тази разлика съответства напълно на срав
ненията на статистическите срещу клиничните методи за про
гнозиране на насилието163. Едно важно уточнение: най-добрата
прогноза по принцип е, че нито насилието, нито криминалното
поведение ще се повторят, без значение какви са обстоятелства
та164. Макар че прогнозата въз основа на общия „базисен процент“

е, че хората няма да повтарят проблемите, съдиите - професио
налисти и непрофесионалисти в еднаква степен - предубедено
смятат, че повторението е често срещано. Изследванията показ
ват, че преценките за това, кой е по-вероятно да повтори зако
нонарушението, е много по-добре да се правят на статистическа
основа, отколкото на клинична. Същият принцип важи дори за
прогнозирането на недоброволното уволнение от полицията165.
Показано е, че статистическите методи са по-добри от кли
ничните при оценката на интелектуален дефицит вследствие
на мозъчно увреждане. Например когато изучават диагнозата
„прогресивна мозъчна дисфункция“, Лели и Филскоф откриват,
че диагностичното правило, извлечено от стандартни тестове за
интелектуално функциониране, правилно идентифицира 83 % от
новите случаи. Групи от неопитни и опитни професионалисти,
работещи въз основа на един и същ набор от данни, правилно
идентифицира само съответно 63 % и 58 % от новите случаи. Ко
гато на клиницистите са дадени резултатите от формулата, те се
представят по-добре (съответно 68 % и 75 % правилни иденти
фикации), но нито една от групите не може да стигне до 83-те
процента точност на статистическата формула. Подобрението
на клиницистите като че ли зависи от степента, до която използ
ват формулата166.
В действителност в поредица от изследвания Дейвид Фауст
и колегите му откриват, че професионалните психолози дори не
могат да идентифицират юношите, които симулират мозъчно ув
реждане на стандартни тестове за интелигентност, след като не
са им дадени практически никакви инструкции как да го правят,
освен „да бъдат убедителни“167. Д ори когато симулираните резул
тати са изпратени на професионалисти с равен брой резултати на
наистина мозъчно увредени пациенти и на професионалистите
коректно е казано, че има 50 % вероятност тестовите резултати
да са симулирани, пак не могат да идентифицират симуланти-
те168. Тези професионалисти са се регистрирали (в справочника
на Американската психологическа асоциация или в Н ационал
ния регистър на осигуряващ ит е здравни услуги в областта на
психологията) като специалисти по „невропсихология“; мнози
на от тях имат много обш ирно обучение, а някои са притежатели
на специален акредитив за експертни познания, наречен „дипло-
мат“ Въпреки това по-малко от 10 % разпознават симулираните

резултати. Нещо повече: регистрира се от рицателно взаимоот
ношение между опита и способността за разпознаване на симу-
лантите, което обаче не е статистически значимо. Обичайната
критика е, че изследванията са дефектни, защото невропсихоло-
зите обикновено не интерпретират тестови резултати, без да са
виждали клиентите - същевременно обаче тази критика, както
обикновено, не осигурява никакви положителни доказателства,
че невропсихолозите биха се представили по-добре, ако бяха
виждали клиентите169. По-интересна критика идва от прочут не-
вропсихолог, който - когато научава, че процентът дипломати в
изследването е приблизително равен на пропорцията им в облас
тта - казва на Фауст: „Е, всъщност те не може да са били добри
невропсихолози. Всеки, който е бил готов да участва във вашето
изследване, не може да е бил компетентен“.
Независимо от тези лоши резултати и въпреки непрекъс
нато по-лошата прогностично и диагностично представяне в
сравнение със статистическите анализи на тестовите резултати,
мнозинството от невропсихолозите сочат в проучване от 1988
г., че предпочитат да използват нестандартни методи, т.е. инту
иция, за да достигат до преценки за интелектуалните дефицити,
отколкото статистически формули170. Тези резултати имат фун
даментални последици за експертните показания в съда за ин
телектуални дефицити, за които се твърди, че са възникнали от
инциденти или от излагане на химикали, което може да е довело
до мозъчно нараняване, а също и за психологическите „портре
ти“ на включените страни.
Изследванията на медицинските преценки дават по-смесени
резултати, макар че когато клиничните преценки и статистиче
ските формули се базират на абсолютно една и съща входяща ин
формация, формулата още веднъж води до по-добри прогнози.
Например преди болестта на Ходжкин да може да се контролира,
покойният Хилел Айнхорн изучава колко добре оценките на се
риозността на болестния процес въз основа на биопсия прогно
зират останалото време до смъртта171. Всичките 193 пациенти в
изследването умират; критерият, който се изследва, е броят дни
до смъртта от момента на биопсията. Трима лекари, единият от
които международно признат авторитет, а другите двама - него
ви „чираци", оценяват девет характеристики на всяка биопсия,
за които смятат, че са свързани с тежестта на заболяването. Ос

вен това правят цялостни оценки на сериозността на болестния
процес. Макар че преценките за тежестта да не са идентични с
тези колко дълго ще живеят пациентите, очевидно би трябвало
да са много тясно свързани (в отрицателна посока, т.е. колкото
по-сериозно е заболяването, толкова по-кратко време ще живе
ят). Айнхорн разработва статистически формули - една от тях
включва претеглените средни стойности на цифровите оценки
на лекарите, - за да предвижда продължителността на живота
въз основа на деветте характеристики за извадка от 100 паци
енти, изследвали от медиците, и след това проверява точността
на прогнозите, използвайки същите формули с останалите 93
пациенти. Цялостните преценки на лекарите за сериозността са
напълно несвързани с останалия живот до смъртта, но форму
лите са. Изследването на Айнхорн демонстрира, че оценките на
лекарите на характеристиките на биопсията осигуряват потен
циално полезна информация за прогнозиране на останалото вре
ме на пациента, но само статистическата им комбинация всъщ
ност наистина предвижда. (След като говорих за това изследване
на официална лекция, деканът на престижно виеше медицинско
училище изказа убеждението, че ако Айнхорн беше изследвал д-р
Еди-кой-си - признатият „световен експерт“, щеше да открие, че
цялостните оценки на този лекар са еднакво точни. Там не можех
да го кажа, но лекарят в действителност е бил д-р Еди-кой-си.)
Подобен резултат е получен в изследванията, сравняващи
диагноза „сърдечен инфаркт“, поставяна от компютърна програ
ма и от лекари в спешно отделение. Лекарите и програмата са
еднакво добри в идентифициране на сърдечния инфаркт, когато
наистина присъства, но програмата е по-добра от лекарите в ди
агностицирането на отсъствието на инфаркт, когато наистина го
няма172. Установено е, че статистическите формули са по-добри
от клиницистите в прогнозирането на бъдещи сърдечни инфарк
ти173. От друга страна, прогнозите на статистическата формула
(АРАСНЕ-2) са по-слаби от тези на лекарите, които са сертифи
цирани по вътрешна медицина, които са специалисти по „спешни
грижи“ и които „са виждали пациента, запознали са се с анамне
зата му и са провели медицински преглед, както и са прегледали
уместните лабораторни данни и рентгенографии174. В друго ме
дицинско изследване лекарите са по-добри от формулата, когато
имат повече информация, отколкото се използва в статистиче

ските модели, и когато лично са изследвали пациентите175.
В бизнес контекста на прогнозирането на банкрут е уста
новено, че статистическа формула е по-добра от преценките на
експерти по банкови заеми, някои от които получават високи за
плати от банките, даващи заеми в размер на милиарди долари
годишно176. В изследване върху прогнозирането на продажбите
обаче мениджърите се представят по-добре от статистическа
та формула177. В изследването на банковите заеми прогнозите
както на статистическа формула, така и на експерти по банко
ви заеми се основават на една и съща информация, но в това на
продажбите медиджърите „имат и вътрешна информация“ освен
тази, използвана в статистическата прогноза. Следователно в
медицински и бизнес контекст изключенията от общото пре
възходство на статистическите преценки се откриват, когато
клиничните оценители имат достъп до повече информация от
тази, използвана в статистическите формули. Може би ако тази
информация е била включена във формулите, те отново щяха да
бъдат по-добри. В действителност точно това се е случило. За
разлика отАРАСНЕ-2, нова статистическа формула - АРАСНЕ-3,
се представя по-добре от лекарите в прогнозирането на смърт в
рамките на 24 часа в спешното отделение178.
Тези резултати не са съпоставими с интуитивните ни идеи за
валидността на собствените ни интуиции. Те оспорват експерт
ното качество на професионалните прогнози и ако професио
налистите не могат добре да прогнозират бъдещето, как бихме
могли да го правим всички ние, останалите? Нещо повече: резул
татите като че ли са „дехуманизиращи“, защото „свеждат хората
просто до числа“. (Нищо в статистическия подход обаче не заема
позиция по въпроса, какво значи да си човек; въпросът по-скоро
е как да се прогнозира. В действителност валидният статисти
чески подход включва по-голямо признаване на ролята на авто
номния избор, отколкото невалидния клиничен подход, който
се основава на неточното допускане, че експертът може да каже
толкова много неща за вас, че всъщност нямате никакъв избор.)
И разбира се, тези резултати са оскърбителни за Аз-образа на са
мите професионалисти, имащи претенцията да са експерти179.
Посочените по-горе резултати засягат области, в които
прогнозите често се правят на интуитивна основа, а не на базата
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 12 1
на добре установени научни принципи. Професионалната пси

хология е само една от тези области, както се илюстрира от раз
нообразието на изучавани прогностични проблеми. Професиите
в сферата на психичното здраве по принцип разчитат силно на
„интуитивно“ разбиране, чиято точност се опровергава от мало
ценността на основаните на него прогнози. Въпреки това про
фесионалистите от областта на психичното здраве, които разчи
тат на интуицията, са сред тези, които я „възхваляват“, вместо
да я използват като първа стъпка в познанието, което след това
се прави възможно най-експлицитно и се подлага на внимателен
анализ чрез научни изследвания.
Предпочитанието към интуицията пред изследователски
те данни може да се открие в приема на статия, публикувана в
Science от Дейвид Фауст и Джей Зискин, посветена предимно на
прогнозата на юридическите психолози за насилието в правна
среда180. Според авторите най-добрата прогноза е, че хората няма
да извършват насилнически действия; те споменават изследва
ния, които демонстрират превъзходството на статистическата
прогноза в определянето на от носит елнат а вероятност от на
силие, т.е. кои хора са по-склонни към насилие, макар че всич
ки е по-вероятно да не са насилници, отколкото да са. Те правят
преглед на литературата, показващ а това превъзходство в други
области, в които психолози и психиатри се представят също тол
кова добре. Отговорът е моментален и яростен.
Първо, президентът и избраният бъдещ президент на АРА пи
шат до Science, твърдейки, че говорят „от името на 90 000 членове
на Американската психологическа асоциация“, и оспорват заклю
ченията в статията181. Тъй като не могат да оспорят заключенията
от изследванията, те вместо това обвиняват Фауст и Зискин в едно
странчиво представяне и пренебрегване на ролята на съда в реше
нието за валидността на показанията на вещите лица в „битката на
експертите“. Цялата идея на свидетелските показания от вещи лица
обаче е, че те изразяват мнения „с достатъчна сигурност“ („да под
помогнат търсещия фактите“) по въпроси, за които съдът не може
да има мнение, въз основа на допускането, че техните експертни по
знания имат някаква валидност. Следователно доказателствата за
тази валидност са от изключителна важност. Съдът не е в позиция
та да оценява валидността на имащото претенцията да е наука като
цяло; изследователите са и точно това правят Фауст и Зискин.
По-късно АРА Monitor представя добри основания за прене

брегване на изследванията в полза на интуицията182:
Допълнителен аргумент срещу заключенията на Фауст и Зис-
кин е издигнат от Ръс Нюман, директор по правните и регула
торните въпроси на Директората на АРА по практиката, който
посочва съдебен иск от Северна Каролина, в който се настоя
ва, че е трябвало да се допуснат експертните показания на не-
вропсихолог...
Невропсихолог изследвал човек, който бил наранен от цепе
ница, паднала върху главата му. Невропсихологът открил до
казателства за нарушение и препоръчал мъжът да не шофира,
но Индустриалната комисия на Северна Каролина не призна
ла показанията на психолога, защото той не бил лекар. Вместо
това тя разчитала на показанията на невролог, който не открил
доказателства за нарушение. Мъжът по-късно направил ката
строфа, която отнела живота на двама души. Нюман отбеляз
ва: „Това противоречи на идеята, че трябва да изхвърлите тези
показания".
Цитирането на един-единствен пример на прогноза, която се

е сбъднала, не установява абсолютно нищо. В действителност в
този случай дори не знаем, че прогнозата се е осъществила, защо
то не се осигурява информация за катастрофата; знаем единстве
но, че е била изцяло отговорност на другия водач. Това разчитане
на един-единствен пример обаче илюстрира както дълбочината
на разчитането на професионалистите на интуицията, така и по-
грешността на интуитивното мислене. То е силно повлияно от
цитирането на единични, „живи" случки, които са съвместими с
интуитивните идеи, които вече съществуват.
Възражения срещу резултатите и техните

последици
Противно на силно емоционалните възраж ения срещу ста
тията на Фауст и Зискин, тези на нашата статия в Science върху
клиничната срещу статистическата прогноза (Dawes, Faust, and
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ |}3
Meehl183) разчитат не на случки, а на аргументи. (Трябваше да

им отговорим в четири преработки на статията, преди тя най-
накрая да се приеме за публикуване.) Тук бих искал да спомена
основните възражения срещу емпиричните резултати, показва
щи превъзходството на статистическата прогноза, и да ги оборя,
защото много от тях може да хрумнат и на читателя.
Първото възражение срещу резултати като тези на Фауст и
Зискин е, че всяко отделно оценявано изследване има конкретни
дефекти, или данните му могат да се интерпретират по алтер
нативни начини, които подкрепят валидността на клиничните
прогнози. Още веднъж обаче: това е просто възможност, а не
демонстрация (вездесъщият аргумент от вакуума). Например
възможно е за преценките на експертите по персонала, които са
интервюирали хора, ретроспективно да се установи, че са били
валидни, ако преценките им са пренебрегнати и хората, които
те смятат, че ще се представят зле, бъдат допуснати в програма
та, макар че сред приетите в програмата оценките им не коре-
лират с успеха. Когато прогнозите за насилието в психиатрично
отделение, направени от психиатри и психолози, се подложат на
изследване и се установи, че са неточни, е възможно да са таки
ва, защото пациентите, за които са предвидили, че ще прибяг
нат до насилие, в резултат са били внимателно наблюдавани и
следователно са имали по-малко възмож ности от останалите да
извършат насилие. Възможно е преценките на служителите по
условното пускане на свобода да са били валидни само ако бяха
пренебрегнати. Проблемът с използването на тези разнообразни
възражения срещу поставянето под съмнение на цялостния ре
зултат за превъзходството на статистическата прогноза е, че вся
ко включва отделно алтернативно обяснение за всеки резултат
и ние би трябвало да заключим на базата на тези отделни обяс
нения, че независимо, но едновременно обясняват посоката на
резултатите, а не да приемем един принцип, който обяснява тази
посока. Това е изключително невероятно.
Второ възражение срещу отрицателните резултати е, че
изучаваните хора не са истински експерти. То се основава оба
че на дефинирането на „експертните познания“ по такъв краен
начин, че те биха могли да характеризират само малък процент
от професионалните прогностици, за които по-голямата част от
обществеността вярва, че могат да правят валидни клинични
прогнози. Джеймс Шанто открива някои доказателства за валид

ността на интуитивните клинични експерти, когато те са дефи
нирани като много малкото на брой хора на върха на областта, но
областта е преценяване на добитъка, където има добре устано
вени принципи, комбинирани със системна обратна връзка, а не
психология184. Луис Голдбърг също открива някои доказателства
за валидността на преценките на един-единствен експерт (вече
покойник), но неговото изследване като цяло демонстрира, че
психолозите и техните секретарки са еднакво способни да раз
граничават отговорите на шизофреник и на лице с мозъчна трав
ма на теста Бендер-Гещалт, в който от хората се иска да копират
двумерни геометрични фигури185. Дейвид Фауст ме информира,
че един признат невропсихолог всъщност е провел емпирични
изследвания, за да демонстрира, че преценките му са валидни
в определена област, преди да даде показания в съда. Въпросът
обаче е, че клиницистите, чиито преценки са изучавани в обоб
щените по-рано изследвания, включват значителен брой призна
ти „експерти“. Макар че - нещо повече - много от изследванията
включват и „чираци“, например студенти в магистратура, те не се
представят по-зле от уважаваните експерти, които ги обучават.
Трето възражение е, че няма добре дефинирана популация
от „експертни прогностични задачи“, от които изследователи
като нас по случаен начин или системно да правят извадки. Е,
как е възможно да сме достигнали до статистически обобщения?
На това възражение по принцип има четири отговора. Първият
е, че в психологията и свързаните социални науки обобщение от
„качествено различен“ набор от изследвания може да е по-значи
мо, отколкото такова, направено на базата на изследвания с ясна
обща характеристика, макар че не са приложими обичайните ин
струменти за статистическото обобщение186. Вторият е - както
посочва Мийл, - че е време да достигнем поне до практическо
заключение за превъзходството на статистическата прогноза,
което се опитвам да направя в тази глава. Третият отговор е, че
издигането на хипотезата, че нова задача би могла да покаже по
точни прогнози от клиничния подход, не означава, че това ще
стане (отново вакуума). А дори и да стане, какво от това? Такъв
резултат няма да означава нито че обобщението е било погреш
но, нито че практическото заключение трябва да се модифицира.
И накрая, тези изследвания наистина имат обща характеристи-
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ \} 5
ка. Всички те вклю чват н уж дата да се и н тегр и р а ненесравним а

информация (например х ар ак тер и сти к и на биоп сията), често от
различни източници (н ап ри м ер д ем о гр аф ск а и н ф орм ац и я и т а
кава от тестове, н ап ри м ер среден успех и резултат от SAT). Как-
то ще се аргументирам п о -к ъ сн о в тази глава, стати сти чески те
формули са особено д о б р и в т ак ав а и н тегр ац и я, докато хората са
особено неспособни на нея.
Четвърто и м ного често срещ ан о в ъ зр аж ен и е е, че п рогн ос
тичните задачи, п редставен и на к л и н и ч н и те експерти, не са „еко
логично валидни“. Н а тази о сн о в а Ерин Биглър к р и ти кува и зслед
ванията на Фауст, кои то п оказват, че н евр о п си х о ло зи са неспо
собни да идентиф ицират си м ули ран и резултати за м озъчн о ув
реждане187. В „реалния св я т - тв ъ р д и Б иглър - н европ си холози те
виждат клиентите си, к ак то и тех н и те тесто в и резултати. Това
възражение обаче п р ен еб р егв а ф акта, че п о д о б н и прецен ки, кои
то се основават на тесто ви резултати , са съ щ н о стн и ком понент и
напо-екологично ч ести те оц енки . А з тв ъ р д я, че м ога блестящ о да
свиря Третия концерт за п и ан о на П р о к о ф и ев , м акар че не мога.
Можете да поискате о т м ен да и зс в и р я галата и да откри ете, че
го правя толкова н акъ сано, от в р ем е на в р ем е и ф алш иво. Когато
след това заключите, че т в ъ р д е н и е т о м и е би ло н евярн о, аз в ъ з
разявам, че не сте м и о си гу р и л и „екологи чн о вал и д н а“ задача. В
крайна сметка в П рокоф и ев н я м а м н о го гам и. Щ е бъде м ъ д р о от
ваша страна да не п ри ем ате м о е т о в ъ зр аж ен и е.
Тясно свързано в ъ зр аж ен и е е, че м н о го п рец ен ки с н аи сти
на интуитивна п ри род а са „гещ алтн и “, в к о и то ц ял о то е м н ого
повече от сбора на св о и те части , а и зи ск в ан ата задача вклю чва
просто компоненти. П о сл ед и ц ата е, че т е зи и зсл ед в ан и я о три чат
съществуването на так и ва гещ алти. Н е е в я р н о - в и зсл ед в ан и ята
няма нищо, което да о тр и ч а т я х н о то съ щ ествуван е. Е стествено,
множество възп ри яти я, п р ец ен к и и м одели в ж и во та (да речем
мелодия) имат гещ алтни х ар ак тер и сти к и , но к ак то и съ с с в и р е
нето на пиано, д еф ектн а ч аст н е п р ав и и н тегр и р ан о ц яло. Н ям а
нищо в гещалтните х ар ак тер и сти к и , к о е т о м ож е д а „спаси“ лош а
преценка за някой к о м п о н ен т н а п р о гн о сти ч н а та задача по н ач и
на, по който човек м ож е д а в ъ зп р и е м е ц я л кр ъ г д о р и ако в д е й с т
вителност в него им а м ал ка п р а зн о т а . Н ап р и м ер н ям а п р и ч и н а
да вярваме, че и н тер в ю и р ащ и ят п о у сл о в н о то п ускане на св о б о д а
може точно да оцени гр аж д ан ск о то съ зн а н и е на к ан д и дата, като
едновременно върши толкова зле работата по прогнозиране дали

пуснатият условно ще бъде арестуван и осъден за друго престъ
пление, докато е на свобода.
Поредно тясно свързано възражение е, че, ако не са гещал-
ти, истински важните резултати са поне неизразими. Например
„успехът“ означава нещо повече от простото получаване на об
разователна степен, стоене настрана от затвора или оцеляване.
„Истинският“ успех или провал в живота не могат да се измерят,
така че няма смисъл да се опитваме да сравняваме прогнози на
базата просто на „индикатори“. Няма обаче положителни дока
зателства, че клиничната професионална преценка се предста
вя по-добре в прогнозите на неизразимото, отколкото в тези на
„изразимото“ (отново и отново: вакуум). Второ, трудно е да се
постигне неизразимото в отсъствието на „изразими“ резултати
от типа, който е най-често използван като критерий. Например
изключително трудно е да се вкусва неизразимото в живота, ако
сте „изразимо“ мъртъв, или да изпитвате удовлетворение от ня
какво неизразимо чувство на професионален успех, след като
„изразимо“ многократно сте били уволнявани. Нещо повече: не
способността да се справяш със собствената избрана професия
едва ли е тривиална за човека, а престъплението е изключително
тежък резултат за жертвата.
Основното възражение срещу нашите отрицателни резулта
ти обаче е важно за останалата част от книгата: резултатите като
че ли противоречат на нашата интуиция, че животът едновре
менно е и би трябвало да бъде по-предвидим, отколкото сочат
резултатите от изследванията.
Защо обаче вярваме в голямата предвидимост по принцип
в такъв контекст? Първо, хората имат основателни когнитивни
причини да търсят предвидимост в света и успехът в това търсе
не според редица теоретици е „функция“ на познавателната дей
ност. Вярата, че предвидимостта съществува, когато не е така,
често може да нанася повече вреда, отколкото убеждението, че
не можем да прогнозираме, когато в действителност можем188, но
общата предубеденост да се вярва, че предвидимостта присъства
в света, може би е адаптивна. Нещо повече: очевидно имаме сил
на емоционална потребност да вярваме в такава предвидимост.
Свят, който не е предвидим, не може да е „справедлив“ - който
ни (на нас, добрите хора) осигурява „полагащото ни се“ (добри
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ М ИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 12 7
резултати), което за с л у ж а в а м е 189. (Н и к о й н е и ск а св ят, к о й т о е

съвършено предвидим об аче, т ъ й к а т о щ е е ск у ч ен . Н и т о п ъ к и с
каме свят, който е п р ек а д ен о с п р а в е д л и в , в к о й т о всек и , в и н о в е н
заради някакво лош о п о в ед ен и е, и л и с т р а д а щ о т л ек а ф о р м а на
невроза, ще е п ресл едван о т с т р а х о т в ъ зм е з д и е .) Т ова, че и м а м е
когнитивни и ем о ц и о н ал н и п о т р е б н о с т и о т п р е д в и д и м о с т о б а
че, не означава, че тя с ъ щ е с т в у в а в ъ в в с е к и к о н те к с т , в к о й т о я
търсим.
О бяснение на резултатите
Защо статисти ческата п р о г н о з а е п о -д о б р а о т к л и н и ч н а т а в
изучаваните типове к о н те к ст ? Н я к о и о т п р и ч и н и т е и м а т в р ъ зк а с
желателните х ар ак тер и сти к и н а т а к и в а ф о р м у л и . Те са с п е ц и а л н о
създадени, за да о т к р и в а т м о д е л и в к о н т е к с т а н а и з м е н ч и в о с т т а
- сигнала, изкривен о т ш ум а. С т а т и с т и ч е с к и т е ф о р м у л и к о м б и
нират информацията, к о я т о е о п т и м а л н а з а и д е н т и ф и ц и р а н е н а
модела. Нещо повече: м а л к и т е р а з л и ч и я в те гл а та , д ъ л ж а щ и се на
изменчивостта, не в о д я т д о г о л е м и р а з л и ч и я в п р о г н о з и т е , п р а
вени от формулите. В д е й с т в и т е л н о с т т ъ й к а т о с а м и т е п р о г н о с
тични променливи са п о л о ж и т е л н о с в ъ р з а н и , м а л к и т е р а з л и ч и я
в комбинаторните п р а в и л а (н а п р и м е р те гл а т а , п р и л а г а н и п р и
конструирането на п р е т е гл е н и с р е д н и ) в о д я т д о п р о г н о з и , к о и т о
са много подобни на о с и г у р е н и т е о т о п т и м а л н и т е к о м б и н а т о р -
ни правила. Н апри м ер к о га т о п р е т е г л е н и т е с р е д н и се и з п о л з в а т
за прогнозиране, сл у ч ай н и те тегл а, п р и л о ж е н и к ъ м с т а н д а р т и
зирани променливи, д а в а т п р о г н о з и , к о и т о с а м н о г о п о д о б н и на
осигурените от н а й -д о б р и т е в ъ з м о ж н и т е г л а 190. И н а к р а я , п р е т е
глените средни, о си гу р ен и о т с т а т и с т и ч е с к и т е ф о р м у л и , а в т о м а
тично включват с р а в н е н и я т а н а п с и х о л о г и ч е с к и н е с ъ в м е с т и м и
прогностични ф актори .
Обратното, х ората и м а т г о л е м и т р у д н о с т и д а к о м б и н и р а т
качествено различни и л и н е с ъ в м е с т и м и п р о г н о с т и ч н и ф а к т о р и .
Например как човек, р а згл е ж д а щ к а н д и д а т у р а т а н а н я к о и з а в и
еше медицинско учили щ е, к о м б и н и р а и н ф о р м а ц и я з а м и н а л и я
му успех с резултата п о Т еста з а с п о с о б н о с т и з а м е д и ц и н с к о у ч и
лище? За да го н ап рави д о б р е , е н у ж н о д а з н а е к а к т о р а з п р е д е л е -
нието на тези прогностични фактори, така и тяхната предвиди-

мост - информация, която не е на разполож ение на „съдията“ на
интуитивна основа, но формира базата на статистическата прог
ноза. По същия начин как може интервю иращ ият да интегрира
информация за миналата професионална история със саморе-
флексивно твърдение за амбициите, способностите и целите?
Как клинициста интегрира полож ителен резултат от медицинско
изследване или необичаен отговор на Теста с мастилените петна
на Роршах с познанието, че сочената от подобни резултати бо
лест е изключително рядка?
Такава интеграция не може да се направи на интуитивна ос
нова. Вместо това клиничната преценка често се базира на реди
ца когнитивни „евристики“ - основни правила за вземане на ре
шение. Първата евристика е да се тъ р сят в пам етта (включително
в спомените за собственото обучение) примери, подобни на на
стоящия. Тази евристика се нарича н а ли чн о ст 191. За съжаление
наличността може да е много предубедена от селективното изла
гане, селективното възпроизвеж дане, ж и востта на примера или
на категорията, която се възпроизвеж да, и т.н. Втора евристика
е да се съчетават насоките или характеристиките със стереотип
или с набор от други характеристики, асоциирани с категория
та - евристиката, нареченар еп р езен т а т и вн о ст 192. Степента, до
която нещо съответства на категория обаче, не сочи колко веро
ятно е. Например стереотипът ни за някой, който е пристрастен
към интравенозно вземана дрога, е, че този човек пуши мари
хуана; следователно пушенето на марихуана е характеристика,
която съответства на стереотипа ни за интравенозен наркоман
- макар че хората, които пушат марихуана, е много по-вероятно
да не използват интравенозно дрога, отколкото да използват, а
камо ли да са пристрастени към нея.
Наличността и репрезентативността са евристиките, кои
то най-често ни карат да правим слаби преценки, но не са един
ствените. Тъй като тези евристики имат н яка ква валидност в
преценките, разглеждани в настоящ ата глава, клиницистите по
принцип се представят по-добре от случайното, но не и толкова
добре, колкото внимателния избор между възм ож ните релевант
ни фактори и определянето как те би тряб вало да се комбинират,
което се прави автоматично от статистически модел. (За хапливо
хумористично описание на тези евристики в действие вж. есето
3. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 13 9
на ПолМийл Why I Do N ot A ttend Case Conferences („Защо не ходя

на обсъждания на клинични случаи“)193. На такива обсъждания
хората прекарват много време в „свободни асоциации“, правейки
преценки за пациентите, които се обсъждат, като ги сравняват
с предишни пациенти или с прототипен пациент - а понякога
дори и роднина - на базата на една-единствена обща характерис
тика, комбинирайки предубедена наличност и предубедена ре-
презентативност.)
Както се илюстрира в изследването на Айнхорн, включва
що болестта на Ходжкин и продължителността на живота оба
че, експертите наистина имат много важна роля в правенето на
прогнози: избирането на променливите, които биха могли да са
прогностични, и кодирането им. Точно както хората без меди
цинско образование не могат да кодират характеристиките на
биопсията, тези без обучение по психология не могат да съста
вят тестове, които биха могли да прогнозират успех на работно
то място или в академична среда. Тук е валидната роля на екс
пертните познания. След като променливите са избрани и след
това са конструирани или кодирани, трябва да се изучават, за да
се открие точно колко добри са в прогнозирането на резултати
те. Това е целта на статистическата „наука“: подлагане на идеите
на обществен строг анализ по начин, който ще убеди критика,
настояващ „Покажи ми“. Възникващите в резултат статистиче
ски формули не е нужно да са „ригидни“ (често срещана критика
срещу тях): те могат да се модифицират, за да включват нова ин
формация, когато се появи. Това е антитезата на подхода „само
аз мога да кажа и да обясня как“ на голяма част от експертните
показания в съдебните зали.
О бзор и последици
Превъзходството на статистическите формули в прогнози
рането поражда нещо, което може да се нарече „базисно ниво“ в
психологията. Поведението и чувствата на хората най-добре мо
гат да се предвидят, ако те се разглеждат като членове на агрегат
и като се определи кои променливи по принцип са прогностични
за този агрегат и как. Това заключение противоречи на твърдени

ето на експертите, че са способни да анализират живота на човека
в големи подробности и да определят кое какво е причинило. За
съжаление именно анализът от типа на индивидуализирана кау-
залност се очаква в най-голяма степен от професионалните пси
холози и другите професионалисти от областта на психичното
здраве. Това очакване възниква не само от нашите интуитивни
вярвания за света, но и от собствените декларации на тези пси
холози за техните способности. Както веднъж се изрази Дейвид
Фауст, такива декларации трябва да се разглеждат на фона на де
монстрациите какво действително могат да правят професиона
листите194.
Нещо повече, както видяхме, неспособността да се прогнози
ра внушава липса на разбиране - не защото разбиране и прогно
зиране са синоними, а защото претенцията за разбиране внушава
способност за прогнозиране. Оценяването на ефикасността на
психотерапията ни е накарало да заключим, че професионалните
психолози не са по-добри психотерапевти от всеки друг с мини
мално обучение, а понякога и от онези, които изобщо нямат под
готовка; професионалистите просто са по-скъпи. Нещо повече:
при прогнозирането какво ще направят хората клиницистите се
представят по-зле от статистическите формули, а статистиче
ските формули са много по-евтини: дори разработването им днес
не е много скъпо, имайки предвид наличието на евтино компю
търно време. Една от критиките към статистическите формули е,
че е възможно да се наложи те да се конструират, модифицират и
проверяват във всеки отделен контекст, в който се използват, но
има доказателства, че при подобни ситуации съществува „гене- |
рализация на валидността“195. Много жалко, че толкова усилия са
се хвърлили в повтарянето на един и същ резултат, а всъщност и
в повдигането и контрирането на едни и същи възражения - уси
лия, които можеха да се вложат в използването на този резултат за
разработване на по-добри статистически формули, които дават
по-точни прогнози. Когато излезе нашата статия в Science, един
критик (чието писмо до редактора не беше публикувано) заклю
чи, че смисълът на резултатите е, че психолозите и психиатрите
трябва да бъдат обучавани да използват по-надеждно стандарт
ните психиатрични диагностични наръчници. Тогава може би
тези клиницисти ще се представят по-добре. Защо вместо това
i. ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 13 1
не вложим усилията си в подобряване на метода, за който знаем,

че е по-добър, като разработваме по-добри статистически моде
ли? От това би трябвало да има полза почти всеки с изключение,
разбира се, хората, които са силно платени, за да правят по-слаби
прогнози. Обществеността обаче е по-важна от тях.
Етиката на прогнозирането
Едно от възраженията срещу тези заключения лично аз на
мирам за особено дистресиращо, всъщност вбесяващо: че праве
нето на прогнози за хората, използвайки статистически форму
ли, е „дехуманизиращо“, че третира хората „просто като числа“. В
този подход няма нищо, което да внушава преценка за онова, ко
ето хората са; въпросът е да се направят най-точните възможни
прогнози, които след това могат да се използват в полза на всеки.
Нещо повече: статистическият модел може да се публикува, да е
открит за внимателен анализ и да се модифицира по подходящия
начин. Той дори може да се даде на хората, за които се правят
прогнози, така че да знаят по какъв начин ще бъдат оценявани.
Нека ви дам пример за тази откритост. Изследване на кате
драта по психология в Университета на Орегон посочи, че прост
(претеглена средна стойност) статистически модел, комбиниращ
минал среден успех, резултати от тестове и груба оценка на се-
лективността на бакалавърския колеж на студента, прогнозира
по-късните оценки на преподавателите за представянето на ма
гистърско ниво по-добре, отколкото оценките на комисията по
приема по времето, когато студентите са кандидатствали. Същи
ят модел може да се използва за отхвърляне на 55-те процента
от кандидатите, които комисията така или иначе е отхвърлила
на базата на клиничната преценка на членовете й, без да бъдат
отхвърлени никакви кандидати, които комисията е обмисля
ла и е приела196. Заедно с колегите ми решихме, че този резултат
за автоматичното елиминиране е достатъчно важен, за да бъде
включен в процеса на приема - както за да се спести нуждата пре
подавателите по психология безсмислено да полагат усилия да
оценяват кандидати, които нямат шанс да бъдат приети, така и за
да се спести на самите кандидати работата, разходите и дистре-
са от кандидатстване в програма, в която нямат шанс да бъдат

приети.
Преди да приложим тази автоматична скринингова проце
дура, я проверих през следващата година, макар че от статисти
ческа гледна точка изглеждаше изключително валидна197. В край
на сметка това беше радикално решение. Информирах другите
членове на комисията по приема, че процедурата се прилага, и
след това ги помолих да направят преценки само за онези, които
бяха преминали през първоначалния скрининг, елиминиращ 55
% от кандидатите. Измамно им дадох да оценяват всеки канди
дат, който сякаш имаше определени силни страни, които не са
отразени в миналото представяне или тестовите резултати. Ни
кой от колегите ми не забеляза измамата (или при научаването
на причината за нея се оплакваха след това). Нито един от тези
кандидати, които не биха минали скрининга, не получи оценка
от някой от членовете на комисията, която да е достатъчно ви
сока, за да има той шанс да бъде приет. Причината бе, че за всеки
кандидат под гранична стойност, който имаше определена силна
страна, имаше поне един над граничната стойност със сравнима
силна страна и нямаше логическа или етична причина първият да
бъде приет за сметка на втория.
Когато беше шеф на същата комисия по приема, Луис Голд-
бърг след това информира потенциалните кандидати за ревизи
раната формула, която се използва за скрининг: средния резул
тат по GRE (Graduate Record Examination), плюс средния успех,
умножен по 100198. Потенциалните кандидати бяха информира
ни, че ако резултатът им е по-нисък от 950, не бива да си губят
времето и енергията да кандидатстват, освен това бяха инфор
мирани за вероятността да бъдат приети с определен резултат
над това ниво. Макар че тази процедура беше посрещната с някои
критични възгласи за „дехуманизиране“, мнението ни в катедрата
беше, че е съвършено открита и честна с кандидатите, като им
осигурява възможно най-много информация за шансовете им да
бъдат приети, и е изключително етична. (Разбира се, броят на
таксите за кандидатстване в университета от 25 долара спадна.)
Освен това на същата основа успяхме да приложим програма за
предоставяне на равни възможности - открито и експлицитно.
Нека сравня такава процедура с основаната на интервю, коя
то описах в предишната глава199:
I ПРОГНОЗА И ДИАГНОЗА. ОЩЕ МИТОВЕ ЗА ЕКСПЕРТНИ ПОЗНАНИЯ ^ 133
Мой колега от медицинското вземане на решение ми разказа за

изследване, което бил помолен да направи от декана на голямо
и престижно медицинско виеше учебно заведение, за да се оп
редели защо то няма успех в привличането на жени за студент
ки. Колегата ми изследвал статистически проблема „отвън“ и
идентифицирал съществен източник. Един от по-възрастните
преподаватели намалил практиката си, за да посвещава време
на интервюирането на кандидатите за висшето училище. Той
оценявал такива характеристики като „емоционална зрялост“,
„сериозност на интереса към медицината“ и „невротизъм“ Ви
наги когато интервюирал неомъжена жена, заключавал, че е
„незряла“. Когато интервюирал омъжена кандидатка, заключе
нието му било, че тя „не не се интересува достатъчно силно от
медицината“, а когато интервюирал разведена, заключавал, че
е „невротична“. Не били много жените, които получавали по
ложителна оценка по тези измерения, което - разбира се - ня
ма нищо общо с пола.
Ето го проблемът. Н еизразимата, интуитивна клинична пре

ценка е много трудно да бъде оспорена, поне не без обширни ста
тистически проучвания, за да се оцени нейната предубеденост.
Професионален психолог, който твърди в съда, че определена
опустошителна „клинична преценка“ се основава на години опит
и не е възможно експлицитно да се аргументира, може да се ос
пори само на нерелевантна основа, например обучение, години
на даване на подобни експертни показания, поведение и т.н. О б
ратното, статистически модел може да се оспори на рационална
основа, защото е публичен.
Нещо повече: няма нужда в такива модели да се включват
променливи, които см ятам е за неподходящи или нямащи до
стойнство. Например сам ият аз се противопоставям срещу из
ползването на писмени „тестове за честност“ и личностни тестове
при наемане на работа, макар че те наистина имат прогностична
стойност. Хората в такава среда би трябвало да се преценяват на
базата на онова, което са правили, и това, което могат да правят.
Миналото поведение осигурява индикатор за първото, а пред
ставянето на тест за способности или постиж ения - за второ
то. За разлика от личностните тестове или тези са способности,
изследваното лице, полагащо тест за способности или за пости-
жения, разбира, че има правилен отговор (например на кратка

математическа задача) и се стреми да го посочи. Какъв обаче е
правилният отговор на въпроса как би трябвало да реагира човек
на ценен служител, който краде 5 долара? Според обработката
на теста правилният отговор е да уволни служителя. Ако обаче
полагащият тест не смята, че това е най-доброто решение, отго
ворът му получава точки за непочтеност.
Изводът всъщност е един положителен резултат. В мнозин
ството от ситуациите миналото поведение на човека е най-до
брият предвиждащ фактор за бъдещото му поведение. Това не
означава, че хората са неспособни да се променят. Със сигурност
много от нас го правят, често фундаментално. Смисълът всъщ
ност е, че никой все още не е създал метод за определяне кой ще
се промени, как или кога. Професионалните психолози не могат
да предвидят това. (Ако някой е можел да го направи, го е за
пазил в тайна от изследователската литература.) Ако обаче сме
отговорни за нещо, то е за собственото ни поведение. Статисти
ческият подход често претегля повечето от онова, за което носим
най-голяма отговорност.
4 .
Опит.
Митът ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА
Важно [е] и може би императивно психологията да започне да

натрупва убедителни доказателства за стойността на специ
фичната подготовка и учебен опит.
- Американска психологическа асоциация, 1982200
Емпиричните данни сочат, че точността на преценката на

професионалистите от областта на психичното здраве не се
увеличава с увеличаване на клиничния опит, точно както не се
увеличава и успехът им като психотерапевти. И ма основателни
логически и емпирични причини защ о опитът не помага в този
контекст, макар че в друг контекст е възм ож но „да се учим от
опита“. Нещо повече: има основателни психологически причи
ни професионалистите неправилно да вярват, че опитът засилва
техните експертни познания, когато това не е така. О сновните
причини включват селективното възпроизвеж дане, селективна
та интерпретация и допусканията какво е вероятно да е вярно,
макар че не е наблюдавано.
Защо Американската психологическа асоциация вярва, че
събирането на „убедителни доказателства“ е им перативно в ци
тата в началото на главата? П ричината не е, че не са събрани д о
казателства, а че събраните доказателства са отрицателни. С ви
детелствата по онова време за психолозите в частност сочеха, че
тяхното обучение и опит имат ограничена (или нямат никаква)
стойност за практиката им. П рез 1989 г. Хауард Гарб обобщ ава
свидетелствата в статия в Psychological B ulletin201: п роф еси он ал
ните клиницисти правят малко по-добри преценки, отколкото
непрофесионалистите, но това лесно мож е да се обясни от гледна
точка на различията в такива характеристики като интелигент

ност и от факта, че хората, които са се научили как да използват
валидни техники, ги използват по-добре от тези, които не са ус
воили използването им. Това не е изненадващо заключение, но
онова, което може би е изненадващо, е, че след като основите
на техниките са овладени, тяхната точност не се увеличава с до
пълнителния опит от използването им. Това е много важен ре
зултат. Всяко селективно предимство, което професионалистът
има пред непрофесионалиста, се крие в неговото овладяване на
основите на една или две валидни техники. Например те науча
ват, че правилните източници за ст ат ист ическат а оценка на
MMPI профилите им помагат да ги оценяват. Научават принци
пите на определена поведенческа техника, които водят до пра
вилна употреба, и тези техники работят202. Точността на пре
ценката на професионалните психолози и другите професио- !
налисти от областта на психичнот о здраве обаче е ограни
чена от точността на т ехниките, коит о използват. Това не
е по-различно от всяко друго приложно поле, но в психологията
поради интуитивно убедителни причини е възникнал митът, че
чрез опита като такъв професионалистът може да постигне ко
ректна употреба на „любима“ техника, за която изследванията са
показали, че е невалидна, например Теста с мастилените петна
на Роршах. Нещо повече: колкото и често професионалните пси
холози да се отказват от „медицинския модел“, е възникнали ми
тът, че непрекъснатото практикуване на валидна техника води
до подобрение по аналогия с медицинските процедури като хи
рургията. Изследователските доказателства не подкрепят нито
един от тези митове.
Обобщението на Гарб, че опитът не подобрява изпълнението,
е основано на проучване на изследователската литература, оце
няваща представянето на клиницисти, които използват широко
разнообразие от техники. Една от областите, в които можем да
очакваме да има изключение, е оценката на неврологично увреж
дане. Мерките за конкретните типове интелектуално функцио
ниране са внимателно разработвани в течение на дълги години.
Още от успеха на тестовете за обща интелигентност, използва
ни за сканиране на новобранците в американската армия през
Първата световна война, психолозите се интересуват от дифе
ренциране на различните типове интелигентност и интелекту*
4. ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 137
ално функциониране. Заедно с тестове на цялостното „ниво“ на

интелигентността (IQ), тестовете за оценка на конкретни типове
интелектуални способности се множат и много от тях са вали-
дизирани. Използването им за оценка на резултатите от мозъчно
увреждане също се интензифицира и всъщност редица тестове,
разглеждани в изолация, наистина определят способностите,
свързани с такова нараняване. Използването на подобни тестове
за определяне как нечии способности са се променили в резултат
на мозъчно нараняване е много по-трудно освен в тези малко на
брой случаи, в които един и същ тест е прилаган преди уврежда
нето - а дори и тогава всякаква промяна в изпълнението трябва
да се оценява по отношение на вътрешно присъщата степен на
нестабилност в тестовите резултати и на всякакви фактори, раз
лични от нараняването, които може да са се появили междувре
менно. Имайки предвид, че по принцип използват такива валид
ни тестове, може да се очаква, че невропсихолозите, оценяващи
мозъчните наранявания, имат полза от опита в занаята си.
Не е така. В неотдавнашно изследване (публикувано след
обзора на Гарб) Фауст и неговите колеги искат от „национално
представителна извадка от клинични невропсихолози“ да оценят
писмени резултати от тестове на десет души, за които е известно,
че са претърпели конкретни типове мозъчни увреждания или не
са имали такива203. А вторите заключават:
С изключение на възможна тенденция сред по-опитните прак
тици за свръхдиагностициране на аномалия, не са получени
системни отношения между обучението, опита и точността в
поредица от невропсихологически оценки. Сравними резулта
ти са получени, когато анализът е ограничен до горните срещу
долните 20 % (от гледна точка на опита) от извадката. Това и
други изследвания повдигат съмнения, че клиничните невроп
сихолози се обучават и практикуват при условия, способства
щи за ученето от опита.
Защо комисията на Американската психологическа асоциа

ция вярва, че е „императивно“ да се „натрупват доказателства“
за нещо, което не е вярно? Причината според мен е, че успехът на
психологията и често на професиите от областта на психичното
здраве възниква от вярата на обществеността, че опитът настина
подобрява представянето на професионалистите. В крайна смет-
138 У Робин Доус • КУЛА О Т КАРТИ
ка той го прави в много други професии и следователно това би

трябвало да е така и в професиите, свързани с психичното здраве.
Макар да се твърди, че професионалната психология се основа
ва на „науката психология“, тя въпреки това възприема нужда да
осигурява доказателства, че опитът подобрява представянето,
вместо да признае, че не го прави и да приложи съответните про
мени в практиките. В действителност, след като професията се
разпространява с все по-голяма скорост, осигуряването на тези
несъществуващи доказателства става „императивно“.
За съжаление твърдението на асоциацията не е довело до за
почването на широка изследователска програма, ориентирана
към резултати, които могат да помогнат на практикуващите и на
техните клиенти. То по-скоро е публично признание, че профе
сията щастливо се носи по течението на отсъствието на такива
резултати и отразява степента, до която тя е загубила изследо
вателската си база. Твърдението определено не приема формата:
„Изследователските резултати са показали... [примерно, че вак
сината на Салк действа]. Следователно н и е ... [препоръчваме ней
ната употреба]“. Твърдението отразява противоположния подход
към събирането на доказателства: „Ние го правим... [примерно,
препоръчваме laetrile]. Следователно е императивно да съберем
доказателства... [че той върши работа, макар че не е така]“.
Бих могъл да завърша тази глава тук, защото емпиричният
основен извод е бил достигнат: апелите към опита като такъв са
невалидни, защото опитът като такъв не прави нищо, за да заси
ли точността. Няма дори намек в изследователската литература,
че го прави, а само селективни разкази за отделни случки. Бих
искал обаче да конкретизирам защ о опитът като такъв не засил
ва точността и след това да обсъдя защо може да сме неправилно
убедени, че той го прави204. Тези части ще осигурят на читате
ля разбиране защо неверните твърдения са неверни и може би и
разбиране на природата на ученето от опита. Читателят, който се
интересува само от основния извод, може би ще прескочи - или
просто ще прелисти набързо - остатъка от главата.
Разбира се, ние учим от опита. С други думи, учим някои
неща за определени въпроси от някои типове опит. Изкушава
що е да заключим, че винаги учим от опита, независимо от това,
какво трябва да се научи, и природата на опита. Не е ли казал Бен
Франклин, че „опитът е най-добрият учител“?
4. ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА 139
Всъщност не е. Казал е, че „опитът е скъп учител“ след об

съждане на Книгата на Йов и е добавил “и глупците няма да учат
от никого другиго“205. О т контекста и от допълнението „скъп“ в
този контекст е ясно, че е имал предвид „скъп“ като стойност.
(През 40-те и началото на 50-те години на XX век собственици
те на малки ферми в Ню Хемпшър, които познавах, обичаха да
цитират погрешно Франклин и бяха презрително настроени към
„ученето от книги“; днес земята им е собственост на синовете на
съседите, които отидоха в колеж, вместо да трупат „опит“.)
НАУЧАВАНЕ НА УМЕНИЯ СРЕЩУ

НАУЧАВАНЕ КАК ДА СЕ КАТЕГОРИЗИРА
И ПРОГНОЗИРА
Ученето е термин, който е толкова широк, че се отнася до
множество дейности. „Да се учиш от опита“ означава да разви
ваш определено умение в резултат от конкретен тип опит. Усвоя
ваните умения могат да са интелектуални (например медицинско
диагностициране), физически (например ходене) или комбина
ция от двете (например спортно или музикално изпълнение или
дори шофиране). М ожем да учим прости моторни умения по
различен начин от този, по който усвояваме умения като катего
ризиране, прогнозиране и диференцирани на важното в сложен
модел, като всичко това е от критично значение за психологиче
ската практика. Какъв тип умения се развиват в резултат на кои
видове опит? Кои са характеристиките на опита, нужен за разви
ване на различните умения?
Ясно е, че усвояваме много моторни умения от практиката.
Придобиването на някои от тях изисква наставничество, напри
мер плуването и свиренето на пиано; други обаче се придобиват
единствено чрез практика, например ходене и седене на стол. В
действителност някои моторни умения, които се придобиват
„автоматично“ чрез практиката, могат сериозно да се разстро
ят от наставничеството. М ного трудно е да наставляваш някого
как да седи на стола например; забавно упражнение е да обяс-
ните на някого процеса с думи, да настоявате той да следва точ

но вашите инструкции и след това да наблюдавате как човекът
и стола падат при първия опит за съобразяване с инструктажа
ви. Някои умения, например шофирането, се състоят както от
части, които се развиват автоматично, така и от такива, които
се преподават. Шофирането в права линия например се постига
чрез осъществяването на малки, дискретни приспособявания на
волана, които не се правят съзнателно206. („Лъкатушещото“ пове
дение на пияните шофьори често се дължи на нарушаване на тези
движения, а не на някакви зрителни проблеми.) Умението да се
извършват тези приспособяващи движения се развива единстве
но чрез опита в шофирането; в действителност на първия урок
по кормуване повечето пълни новаци се люшкат между насочва
не към канавката и почти пресичане на осевата линия - до голяма
степен за изненада и притеснение на инструкторите им-новаци,
които често не осъзнават собствените си „треморни“ движения
на волана. Умението да се шофира се развива в резултат от не
прекъсната и незабавна обратна връзка. Подобно на седенето на
стол, шофирането на кола може да доведе до катастрофа за чове
ка, който следва експлицитните вербални инструкции буквално.
Научаването да се седи и да се шофира в права линия въплъ
щава идеята ни за това, как уменията се учат интуитивно и се
подобряват с практиката. Клиничното умение в професиите от
областта на психичното здраве със същата природа ли е? Хора
та често обясняват, че и клиничното учение се основава на опит,
който води до неизразимо вътрешно чувство как да се процедира,
но не е така. По-скоро то е когнитивно умение, което най-често
включва съзнателно решение от страна на психолога. От време
на време психологът може да реагира импулсивно или „интуи
тивно“ на онова, което клиентът прави, но тези случаи са ряд
кост. Нещо повече, тъй като психологът не разполага с обратна
връзка за ефектите от подобни реакции нито на непосредствена,
нито на непрекъсната основа, те не могат да се „оформят“ авто
матично, както е при моторните умения. Уменията на клиницис-
та приличат повече на примерите с понятията и категоризира
нето (диагностицирането). За да се разбере как опитът може да
подпомага развитието на клиничните умения, е нужно да обмис
лим как хората се научават да идентифицират понятията и сле
дователно да категоризират примерите. Работата в областта на
идентифицирането на понятията продължава от няколко десети

летия и показва защо опитът като такъв не засилва точността на
клиничната преценка. За ученето от опита са важни две условия:
първо, ясно разбиране какво съставлява неправилен отговор или
грешка в преценката, и второ, незабавна, недвусмислена и кон-
систентна обратна връзка, когато се допускат такива грешки. В
професиите от областта на психичното здраве нито едно от тези
условия не е удовлетворено.
Да разгледаме първо усвояването на умението категоризира
не на хората, например разграничаване на малтретиращите деца
та от тези, които не ги малтретират, на базата на психологически
те им характеристики, а не на биографиите им. Проблемът е да
се реши кои хора са във всяка категория. Предполагаемо човекът,
който усвоява това умение първо вижда редица хора, които вече
са били идентифицирани като принадлежащи на едната или на
другата категория; учещият след това трябва да направи преценка
за нови хора. Да предположим, че човекът „научава“ правилното
разпределение чрез процес на откриване кои от преценките са
правилни и кои - не. Научаването как да се диагностицира рак се
прави по този начин; първо, студентът по медицина се запознава
с пациенти, които имат рак, и такива, които имат припокриващи
се симптоми, но не са болни от рак. След това от него се иска да
направи преценка за нови хора и получава обратна връзка кои от
преценките му са били правилни и кои - погрешни.
Внимателни изследвания на научаването как

ДА СЕ КАТЕГОРИЗИРА
Как хората се научават да правят такива категоризации точно
е било изследвано в психологическите лаборатории. Измисляни
са опростени проблеми, в които от тях се иска да разграничат
две категории стимули. Често използваните стимули са много
по-прости от разграничаването между малтретиращи и немал-
третиращи или между раковоболни от нераковоболни пациенти.
Вместо това от изследваните лица се иска да разграничат геомет
рични фигури, които се различават по форма, цвят, размер и т.н.
Експериментаторът учи изследваното лице на дадено понятие,

например че фигурите с пастелни цветове формират категория,
като изисква от него да разграничава примерите, включени в ка
тегорията, от тези, които не са включени. Понякога категориите
се определят от една-единствена характеристика на стимулите,
например геометрични фигури с пастелни цветове, друг път от
няколко характеристики в комбинация според правило, включ
ващо и!или, например фигури, които са едновременно с пас
телни цветове и са големи, форми, които не са нито с пастелни
цветове, нито са големи. Н ай-простият начин да се преподава на
изследваните лица категоризация е да се иска от тях да сортират
стимулите в купчинки вдясно или вляво; примерите, принадле
жащи на една категория, трябва да се сложат в една купчинка, а
тези, които не й принадлежат - в друга. В много експерименти
изследваните лица правят избор как да сортират всеки стимули
експериментаторът ги информира дали той е бил „правилен" или
„неправилен“, т.е. дали изследваното лице е сортирало примери
те според категориалното правило на експериментатора (напри
мер че фигурите с пастелни цветове ще се сортират вляво, а дру
гите фигури - вдясно). Научаването на правилното правило за
сортиране по този начин е еквивалентно на идентифицирането
на категория. Има много вариации в този основен експеримен
тален метод, например експериментаторът може да представи на
изследваното лице две купчинки от стимули: една с примери на
категорията, а другата - с примери, които не принадлежат на ка
тегорията, и са иска от изследваното лице да даде вербално опи
сание на категорията.
Когато тази лабораторна работа за пръв път е започната пре
ди четиридесет години, е описана като включваща формиране на
понятия, но това име по-късно е променено на идентифициране
на понятия, защото се описват по-добре като идентифициране
на понятието, което експериментаторът се опитва да внуши, а не
формирането му. (Например хората имат вече „формирано“ по
нятие за пастелен цвят, преди да влязат в лабораторията.) Рабо
тата освен това първоначално се описва и с твърде бихейвиорис-
тични термини: реакциите на изследваните лица са „оформяни“
чрез „подкрепление“, осигурено от експериментатора за всяко
сортиране. Обратното, използваните термини днес са употребе
ните от мен - изследваното лице се опитва да определи какво
,има предвид“ експериментаторът. Причината за тази промя

на скоро ще стане ясна. В действителност разграничаването на
понятията включва способността да се разграничават важните
характеристики, които дефинират понятието, от маловажните.
Точно това е проблемът, пред който е изправен клиницистът при
поставянето на диагноза или категоризацията.
Провеждани са експерименти, които искат от изследваните
лица да сортират примери в категории. Стандартната мярка за
резултата в експериментите е пропорцията правилно сортира
ни ппимери, които са направили във всички опити. Резултатът
вкльчва събирането на правилните срещу неправилните отгово
ри от различни изследвани лица, за да се получи тази пропорция.
Първоначалният анализ на резултата води до заключението, че
изследваните лица учат постепенно, почти както се учим да шо
фираме. За всеки проблем пропорциите на правилните сортира
ния на изследрянит° лица се увеличават във всеки опит. Нещо
повече: подоорението на тази пропорция на правилните реакции
също е пропорционално а дистанцията от 100-те процента, на
пример увеличава се два п и по-бързо, когато изследваните лица
сортират коректно в 60 % от случаите, отколкото когато сорти
рат 80 %правилно. Това пропорционално подобрение е класиче
ска форма на „крива на ученето“, която описва постепенно учене;
такова постепенно учене съответства на закона за ефекта, който
гласи, че реакциите се оф орм ят автоматично чрез подкрепление,
без да са повлияни от идеите или хипотезите на изследваното
лице. Ранните изследователи стигат до заключението, че поня
тията може да се схващат автоматично чрез условията на подкре
плението, точно както моторното умение постепенно се научава
чрез последователна обратна връзка за резултатите от практи
ката. Ако така се учат понятията, тогава професионалните кли
нични психолози може постепенно да започват да формират по
нятията, нужни за тяхната практика, и да се учат от опита как
коректно да категоризират хората и поведенията.
Има обаче друга интерпретация на резултатите, които мо
гат да се опишат като включващ и окончат елното прозрение.
Изследваните лица в експеримент със сортиране може да имат
представи за възможните категориални правила за сортиране,
които има предвид експериментаторът. Те отгатват кое е прави
лото и сортират съответно. Когато им се каже, че не са прави,
изоставят тази хипотеза и опитват друга („може би вляво са по-

големите фигури“). Ако техният набор от идеи за възможните
правила включва това, което има предвид експериментаторът
(и той след това ги подкрепя като „правилни“), в крайна смети
идентифицират правилното правило. След като са го идентифи
цирали, те се придържат към него, защото от този момент ще
сортират правилно. Оттук и фразата „окончателно прозрение“.
Забележете, че идеите на изследваните лица за правилото за
категоризация на експериментатора са изключително важни в
тази интерпретация; с други думи, те и експериментаторът тряб
ва да имат „обща основа“ за начина, по който примерите могат да
се категоризират и за посланията, предавани от изказванията на
експериментатора: „правилно“ и „неправилно“207. Нещо повече и
еднакво важно: обяснението чрез окончателно прозрение вну
шава, че изследваните лица ще опитват нови начини за сорти
ране чрез разграничаване на характеристиките само след като
получат обратна връзка, че са допуснали грешка (както когато
лекарят открие, че онова, за което е вярвал, че е рак на стомаха,
се окаже язва при по-внимателно изследване). От това следва, че
ако моделът на окончателното прозрение е правилен, експертите
от областта на психичното здраве могат да се научат на правилна
категоризация само след като са открили, че са направили грешка.
Имайки предвид вероятностната природа на познанието в тази
област обаче, как могат изобщо да бъдат сигурни някога, че са
направили грешка? Освен това типът обратна връзка, който те в
действителност получават - противопоставен на тази при меди
ците - обикновено е хаотична, дори от гледна точка на времевия
интервал, който изминава между преценката и обратната връз
ка, а понякога и не съществува - клиентът просто изчезва. Ако
моделът на постепенното учене на категоризацията беше прави
лен, такава двусмислена и хаотична обратна връзка би могла да
се преодолее; при наличието на достатъчно опит тя би могла да
води до учене. Ако обаче моделът е некоректен, тогава обратна
та връзка на практика прави невъзможно ученето. Следователно
за разбирането как хората се учат да категоризират от опита е
от критично значение двата модела да се диференцират. Сега ще
представя изследователските данни, които ги сравняват.
4 ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 145
Сравняване на моделите на постепенното

УЧЕНЕ И ОКОНЧАТЕЛНОТО ПРОЗРЕНИЕ
Как би изглеждал м оделът н а у ч ен ето сп о р ед стан о в и щ ето
на окончателното п розрен и е? К огато се с ъ б е р а т р езу л тати те на
изследваните лица, п р о п о р ц и я т а п р а в и л н о со р ти р а н е о т всеки
опит ще е същата като п р о гн о зи р а н а та о т м о д ел а на п о с т е п е н н о
тоучене. В действителност ак о и зс л е д в а н и т е л и ц а, к о и то все ощ е
не са отгатнали какво п р ав и л о за к а т е го р и зи р а н е и м а п р ед в и д
експериментаторът, и м ат п о с т о я н н а в е р о я т н о с т да го н а п р а в я т
във всеки следващ опит, р езу л тати те са и д ен ти ч н и . И зс л е д в а н и
те лица, които вече са о тгатн ал и к ак в о е п р а в и л о т о в п р ед и ш н и я
опит, ще продължат да с о р т и р а т п р а в и л н о и п о с т о я н е н п р о ц е н т
от тези, които не са, сега щ е о т га т в а т п р а в и л н о . О т н о в о с т е п е н
та, до която ученето се п о д о б р я в а п р и сл ед в ащ и те о п и ти , сам а по
себе си е пропорционална на о б ем а, к о й т о п р е д с т о и да се научи
(т.е. несъответствието на п р о п о р ц и я т а п р а в и л н и , и зв а д е н а от
100%). Анализът е услож нен д о н я к ъ д е о т ф а к т а , че и зс л е д в а н и т е
лица имат 50 % в ер о ятн о ст да са п р ав и н а ч и с л о сл учай н а о сн о в а ,
когато сортират случаи, н о за к л ю ч е н и е т о за и д е н ти ч н и п о с л е д и
ци, когато р езул т а т и т е се с ъ б и р а т о т и з с л е д в а н и т е л и ц а , на
моделите на постепенното у ч ен е и о к о н ч а т е л н о т о п р о зр е н и е не
се променят.
Тези два модела обаче м о гат д а се р азгр ан и ч ат. (Н е е в ъ п р о с
на идеология на ек сп ер и м ен тато р а д ал и д а и зп о л з в а п о в е д е н
ческа или менталистка р ам к а в а н а л и з и р а н е т о н а р езу л тати те.)
Методът е да се и зследват о т г о в о р и т е н а о тд е л н и те и зс л е д в а н и
лица. Ако моделът на п о с те п е н н о то у ч ен е е п р ав и л ен , т о га в а в с я
ко изследвано лице би т р я б в а л о д а д е м о н с т р и р а у в ел и ч ав ащ се
процент правилни с о р ти р а н и я в о п и т и т е п р е д и п о сл е д н ата си
грешка при сортирането. А ко, о б р а т н о т о , е п р а в и л е н м о д ел ъ т н а
окончателното п розрен ие, в с я к о и зс л е д в а н о л и ц е би т р я б в а л о д а
е право на случайно н и во (50 %, к о га т о и м а д в а и зб о р а) п р е д и
последната си греш ка, т ъ й к ато гр еш к ата сочи , че п р о зр е н и е т о
още не е било постигнато. С л е д о в а т е л н о п о я в а т а на п о с т е п е н н о
учене ще се открие само к о гато р е зу л т а т и т е н а и зс л е д в а н и т е л и ц а
се обединяват - които п о с ти га т п р о з р е н и е п р и р а з л и ч н и о п и т и
на експеримента, д окато сп о р е д м о д е л а н а п о с т е п е н н о т о у ч ен е
това постепенно увеличаване н а п р а в и л н и т е о т г о в о р и би т р я б в а -
ао да се появи и при отделното изследвано лице. Анализирайки

отделните модели отговори в такива експерименти, покойният
Франк Ресъл, Том Трабасо и Гордън Бауър откриват убедител
на подкрепа за обяснението чрез окончателното прозрение201.
Моделите отговори на изследваните лица преди последната им
грешка са стационарни и не показват увеличаване на правилните
опити. Нещо повече: пропорцията правилни сортирания преди
последната грешка са на нивото на случайността. Прозрението се
появява внезапно, след опит, при който на изследваното лице се
казва, че е направило грешка. Отново: тъй като това прозрение
настъпва в различен момент за различните изследвани лица, ре
зултатът е, че обединяването на резултатите им създава впечат
ление за постепенно учене.
Важно изследване на ученето как да се

ИДЕНТИФИЦИРАТ ПОНЯТИЯ
Въпреки това обаче е възможно изследваните лица да са на
учили нещо преди прозрението, но наученото да не е било ви
димо в собствените им отговори. За да проверят тази хипотеза,
Трабасо и Бауър разработват остроумна процедура, наречена ре
дуваща се промяна в изместването, при която правилното сор
тиране (вляво или вдясно) често се променя, когато изследвани
те лица все още не са идентифицирали понятието, така че да име
невъзможно да учат постепенно. Нека илюстрирам процедурата
с пример. Да предположим, че изследваните лица трябва да се
научат да разграничават пастелно оцветени геометрични фигу
ри и такива с други цветове, като сортират пастелните вляво.
Първият път, когато изследваното лице постави пастелно оцве
тена фигура вдясно или друга фигура вляво, е информирано, чее
сбъркало. Втория път, когато направи това обаче, му се казва, че
е право. Експериментаторите са обърнали задачата за сортиране,
така че пастелните фигури сега трябва да се сортират вдясно, а
останалите - вляво. Е, следващия път, когато изследваните лица
поставят пастелна фигура вляво или друга - вдясно, им се казва,
че бъркат. При грешката след това обаче им се казва, че са прави и
4. ОТМ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 147
правилото за сортиране, подкрепяно от изследователя, отново се

преобръща - този път обратно към първоначалното състояние.
Процесът продължава, така че всяка втора грешка се етикетира
като .правилна" и правилото за сортиране се преобръща.
Сега да разгледаме изследваните лица, които все още не са
постигнали прозрение за този модел. През половината от време
то те са подкрепяни, като им се казва, че са прави, когато поста
вят пастелните фигури вляво и другите - вдясно, а през остана
лата половина от времето им се казва, че бъркат, когато правят
това. Според закона за ефекта тези изследвани лица изобщо не са
способни да учат. „Подкреплението“, което получават, е напълно
противоречиво. Те обаче все пак учат и в действителност овла
дяват задачата, след като им се каже, че не са били прави същия
брой пъти средно, както и тези, на които последователно се каз
ва, че са прави, когато сортират пастелните фигури вляво, а оста
налите - вдясно. Резултатът много добре съответства на модела
на окончателното прозрение без никакво учене преди инсайта.
Когато изследваните лица направят грешка, посочват, че все още
не са обмислили категориалното правило, което има предвид
изследователят. Следователно няма значение дали експеримен
таторът променя изискването за начина, по който стимулите
трябва да се сортират. Нещо повече: когато изследваните лица
направят грешка, изоставят хипотезата, която са имали предвид
за правилото на експериментатора, и опитват друга. Може да е
правилната. Далеч от научаването на тази задача като автомати
чен резултат от подкреплението, изследваните лица я научават
внезапно и едва след кат о са направили грешка.
По времето на същ ествените изследвания на Бауър и Траба-
со самата психология не е свободна от бихейвиористична идео
логия. Тези изследователи не използват същите менталистки
термини, които употребих тук при описването на техните резул
тати. Те по-скоро разработват прецизен математически модел
за .теорията за проверка на хипотези“. (Интересното е, че моде
лът им е съвсем сходен с по-ранен, наречен „теория за подбор
на стимула“, който се е използвал за описване на постепенното
учене без участието на съзнанието.) Убеждението, че понятията
се учат чрез процеса на окончателното прозрение, в действител
ност бавно печели приемане. Н апример един изследовател твър
ди, че разполага с доказателства, които противоречат на подобен
модел, след като провежда експерименти, в които изследваните

лица като че ли идентифицират понятието постепенно, но не ус
пяват да постигнат пълен успех. И как тогава процесът можем
се обясни чрез прозрението на неговите изследвани лица? Такова
прозрение - твърди той - би довело до съвършено изпълнение,
което той не регистрира.
Задачата на тези изследвани лица е да се научат да сортират
обикновени карти за игра в две купчинки в зависимост от това
дали гърбовете на картите изобразяват „единен“ обект или сце
на, съдържаща „множество“ обекти. Средният им успех е 75 %в
края на експеримента дори за изследваните лица, които успяват
да опишат правилото правилно, когато са попитани какво е. Това
несъответствие между процента успешни реакции и вербалното
прозрение очевидно засилва тезата на автора, че действително
то поведение не може да е последица от прозрение, а може би?
развито според закона за ефекта, паралелно с развитието на та
къв инсайт. На сцената обаче се появяват неща, които развалят
картината. Дон Дълани и Д аниъл 0 ’Конъл вземат същите карти
за игра и просто искат от изследваните лица да ги сортират вдя
сно или вляво в зависимост от това, дали гърбовете им са с еди
ничен или с множество обекти209. Изследваните лица постигат
само 80 % успех, когато тези експериментатори правят едно и
също разграничение какво е единичен обект и какво - множест
вен, което прави и предишния експериментатор. Обяснението м
предишните резултати следователно не е, че изследваните лица
са научили категориалното членство чрез процес, независим от
съзнателната им проверка на хипотези, а че първият експери
ментатор е конструирал категории, които са толкова мъгляви,
че хората са можели да ги опишат вербално, без да са способни
на повече от 7 5 -8 0 % успех в определянето кои примери (кар
ти) принадлежат на тях. Разглеждането на гърбовете на картите
и опитите да се реши дали рисунката, например ваза с цветя, е
единен или множествен обект може да убеди читателят, че раз
граничението е необикновено мъгляво.
О борващ ият експеримент на Дълани и 0 ’Конъл насочва към
едно много важно заключение. О т критично значение в тези екс
перименти върху идентификацията на понятия е изследваните
лица да имат набор от ясни представи кои правила експеримента
торът е склонен да използва, преди да получат информация дал*
4 ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 149
определен избор е правилен или неправилен. Хипотези, които

не съществуват, не могат да се схванат. (В действителност точно
този принцип кара Платон да смята, че съществуват небеса, съ
стоящи ще от „чисти форми“, които трябва да се възпроизведат,
за да може човекът да развие разбиране за такива понятия като
добродетел“, и които трябва да се дефинират по същия начин
както за състезателен кон, така и за човек.) Понятие, което е не
известно за изследваното лице - или което е достатъчно мъгля
во, за да не „идва на ум“ като възмож ност - не може да се разбе
ре от изследваното лице просто като му се каже кои стимули му
принадлежат и кои - не.
Последствия за „Ученето от опита“ в

ОБЛАСТТА НА ПСИХИЧНОТО ЗДРАВЕ
Сега да разгледаме дали експерт по психология или психиа
трия може да се научи да разграничава категории въз основа на
чистия „опит“. Генерализирайки от тези внимателни експеримен
ти, можем да заключим, че такова учене може да се появи само
ако категориалното членство се основава на добре дефинирано
правило, което може да се разбере преди наблюдаването на кого
то и да било, т.е. преди опитите да се провери това правило, като
се прилага към конкретните примери. В противен случай про
фесионалистът е в позицията на медицински диагностик, който
се опитва да диагностицира рак на базата на предишен опит с
раковоболни пациенти и такива, които не са болни от рак, без да
знае що е рак. Категоризацията - оттук диагнозата и прогнозата
- може да не е по-добра от теоретичното познание, водещо до
конструирането на добре дефинирани категории.
Друг важен резултат от експериментите върху идентифици
рането на понятия има пряка релевантност за ученето чрез опита.
Спомнете си, че в тези експерименти изследванит е лица иден
тифицират правилнот о понят ие едва след кат о са инф орми
рани, не са сгрешили. Такава експлицитно точна обратна връзка
ги е накарала да отхвърлят неправилната хипотеза и да разберат
правилната. Приложението в професионалната психология е, че
ISO у Робш Друс • КУЛА ОТ МГГЯ
дори когато грубата категоризация съществува, например меж

ду «параноидна* срещу «проста* шизофрения, познанието u u e
представляват тези две категории и как да се категоризират хо
рата в тях се натрупва чрез опита само когато учещият преценява
неправилно, че човекът принадлежи на едната категория, и след
това открие чрез обратна връзка, че всъщност принадлежи на
другата.
Сега да разгледаме твърдението «Мога да идентифицира*
насилниците на деца, защото съм имал опита да работя с SO(клж
100, или дори 500] от тях*. М алтретирането на деца може да има
доста прецизна дефиниция на базата на действителното повеле
ние, но професионалистите, които се опитват да се учат от опита
да разграничават насилниците от ненасилниците, трябва - спо
ред принципа на ученето от грешките - да имат опит с хора, кои
то изглежда, че са насилници на деца, но не са. Откъде идва том
опит? Натрупването му е изключително трудно; в действител
ност е емпирично невъзможно да се получи, ако контактите ш
професионалиста са ограничени само до хора, които действител
но са насилници на деца. Освен това е невъзможно да се получи
по определение, ако заключението на професионалиста, че hi
кой е малтретиращ деца, се приеме да правилно при отсъствието
на подкрепящи доказателства210. М едицинските експерти мош
да твърдят, че са способни да разпознаят рака без обширен опит
в правенето на погрешни преценки, но преди опита съществува
ясна дефиниция на това «естествено* условие (категория), што
и биопсията, която потвърждава дали той присъства. Това по
знание на свой ред е резултат от предишни изследвания и биоло
гично познание. Сравнете това с познанието за «малтретиращата
личност“. Категориалното учене може да се появи в отсъствието
на обратна връзка за действителните отрицателни примери само
когато се основава на «солидно потвърдена теория, за да се на
прави преходът от теорията към факта (т.е. когато експертът има
достъп до конкретен модел)“, както се изразяват Доус, Мийлв
Фауст2“ . Такива модели просто не съществуват в областите, в
които професионалните психолози и психиатри най-често пра
вят уверени преценки - в съдилищата - «въз основа на дълго
годишния ми опит“. Този опит определено не е аналогичен на
включения в научаването как да се шофира по права линия мм
да се седи на стол.
4 ОПИТ МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 151
Друга характеристика на идентификацията на понятията е, че

«следваните лица трябва да получат незабавна и правилна обрат
на връзка, за да идентифицират понятията. В действителност та
кава обратна връзка е важна, ако хората трябва да научат каквото и
да било от опита, независимо дали е понятие, обща идея или как да
сесправят ефективно с хората, или някакво моторно умение. Дори
при ученето как да се шофира кола или да се седи на стол обратна
та връзка трябва да е незабавна, системна и обект на минимално
вероятностно изкривяване. О брат нат а връзка, която повечето
професионални клиницист и получават за преценките и реше
нията си обаче, нито е незабавна, нит о е свободна от вероят
ностно изкривяване. Проблемите на незабавността са очевидни:
при отсъствието на даващи окончателен отговор процедури като
медицинската биопсия, правилността на диагнозите и прогнози
те, които професионалистите от областта на психичното здраве
правят, често не може да се определи с години. Някои са вътреш
но невъзможни за оценяване, например преценка кой би бил по-
добър родител, за да получи родителските права. Знаенето дали
е направена добра преценка ще изисква не просто обратна връзка
ia станалото, когато правата са били дадени на единия родител, но
и какво е можело да стане, ако правата бяха дадени на другия. Не
разполагаме обаче с такива хипотетични контрааргументи212.
Дори лесно интерпретируема обратна връзка обаче е веро-
«тностна в три отношения. Първо, професионалистът може да я
получи, но е възможно и да не я получи, а самото й съществуване
може да е предубедено в определена посока, например когато ра
ботниците от областта на психичното здраве забелязват хората,
които се връщат в институцията, но не и тези, които не го правят
следователно, „както може да свидетелства всеки психиатър", „ус
пехът“ сред дългосрочно психично болните е въпрос на „по някое
време“212. (Някак си, и аз винаги съм смятал, че успехът за всеки
от нас е „въпрос на по някое време") Дори за практикуващите
извън институциите, както посочват Къртни Хардинг, Джоузеф
Зъбин и Джоузеф Строс, „няма вградена система за евентуалния
краен успех. Те получават само отрицателни послания, сигнали
зирани от повторната поява на пациенти, които са рецидивира-
ля, и често просто приемат, че онези, които си тръгват „неизле-
куваии“, водят някъде „маргинално съществуване"214.
Второ, обратната връзка, която се получава, няма яснота или

е двусмислена заради действието на различни замърсяващи фак
тори. Следователно тя е вътрешно вероятностна от гледна точка
на професионалиста. Човешкото поведение и мисли са повлияни
от множество несравними фактори, много от които не са извест
ни по времето, когато преценката се прави, или могат да упраж
няват съществено влияние едва след време.
Трето, „самоизпълняващи се пророчества“ възникват, когато
условията, които професионалистът е или не е оценил правилно,
са повлияни от собствената му преценка. Например когато човек
е преценяван като непоправимо агресивен и е осъден на смърт,
самата присъда може да е фактор за подпомагане на по-късното
насилие. Когато сериозно разстроен човек е преценен като „нуж
даещ се“ от хоспитализация, тази преценка може да е фактор за
влошаване на състоянието му. В такива случаи не е възможно
сравнение, тъй като хипотетичният контрааргумент отсъства -
само че тук това се дължи на собственото поведение на професи
оналиста (при преценяването на затворника като „непоправим“
и на разстроения човек като „нуждаещ се“ от хоспитализация), а
последващата обратна връзка лесно се интерпретира като сочеща
какво щеше да стане в отсъствието на преценката215. (Важно еда
се отбележи, че не всички пророчества са самоизпълняващи се;
например пророчеството, че нищо лошо няма да ми се случи, ма
кар че се подлагам на риск, когато шофирам, е самоотхвърлящо
се.)
Такава вероятностна обратна връзка е проблем. Внимател
ните лабораторни изследвания са демонстрирали, че изследва
ните лица не могат да научат дори и най-простата задача, ако
обратната връзка за това, колко добре се справят, е достатъчно
вероятностна216. „Грешката" в обратната връзка винаги пречи на
ученето; до каква степен го прави, зависи от природата на зада
чата. Професионалната преценка в психологията е трудна задача,
а вероятностният компонент в обратната връзка след преценката
е огромен.
Има я обаче илюзията за учене

Фактът, че точността на преценката не се увеличава с опи
та, днес (1992 г.) се признава в много статии в списания; същото
важи за ефикасността на парапрофесионалистите като психоте-
рапевти. Обзорът на Гарб е пример217. Тогава защо има толкова
много професионалисти, които продължават да са убедени, че
способностите им да правят преценки се „изострят“ и засилват
чрез опита? Това - за съжаление - смятат и много съдилища, къ-
дето твърдението за годините опит се приема като доказателство
за експертни познания. О тговорът се крие в проблема с обратна
та връзка, обсъден по-горе, и по-конкретно, в предубедената дос
тъпност на обратната връзка, получавана от професионалиста.
Тези предубедености, както видяхме, включват липсата на хипо
тетичен контрааргумент, вероятностната природа на обратната
връзка и възможността за самоизпълняващ и се пророчества.
Но не е ли конструирането на такива категории (или психич
ни болести) точно това, което се опитват да правят диагностич
ните наръчници? Да, те се опитват. Спомнете си обаче, че тези
категории имат някои естествени и артефактни характеристики
- някои са естествени, други са по-артефактни. Тези категории,
които най-лесно се категоризират като „естествени“, са включ
ващите генетични или други органични тенденции или „подат
ливост", която понякога се проявява в открита форма, а друг път
- не. Например много е трудно да се диагностицира ш изофрения
или маниакално-депресивна психоза, които са „в ремисия“, ос
вен на базата на предишна диагноза (и най-вероятно хоспитали
зация). Обратното, онези категории, които най-лесно се класи
фицират като артефактни (например „хистрионна личност“ или
„ситуационна депресия“), са точно тези, които имат най-голямо
количество мъглявина в мъглявите си граници. Още по-важ ен е
обаче проблемът, че „по плодовете им ще ги познаете“. Ако та
кава категоризация е важна в терапията, защо необучените те
рапевти са също толкова ефективни, колкото и онези, които са
били обучени в тази система за категоризиране? Защо простите
статистически модели прогнозират по-добре?
П редубедености, които подпомагат

ИЛЮЗИЯТА ЗА УЧЕНЕ
Известна част от предубедеността в наличието на обратна
връзка също е психологически убедителна и следователно води
до вярата във валидността на ученето, дори когато води до не
говата невалидност. Първата предубеденост е, че примерите,
в които преценката се оказва правилна (дори на чисто случай
на основа), често са много живи. Такива живи примери лесно се
възпроизвеждат от паметта от професионалиста се споделят с
другите. Тъй като такива примери се „събират“ през цялата ка
риера, относителната им честота се надценява. Ироничното е, че
колкото по-статистически невероятно е преценката да е правил
на, толкова по-голяма е живостта на нейния успех (може би още
една причина за омаловажаване на статистическите формули).
Оттук и по-голямото въздействие на такива примери в течение
на времето в сравнение с по-обикновените преценки, потенци
ално формиращи по-добра основа, на която да се получава об
ратна връзка, ако това трябва да се прави. Нека ви илюстрирам
такъв жив пример.
Преди години мъж на средна възраст отишъл в болница, оп
лаквайки се, че му растат гърди. И нтернистът забелязал, че мъ
жът е депресиран, и попитал защо. Човекът отговорил, че майка
му се самоубила в началото на седмицата. Той бързо бил насочен
към болничния психиатър и след това бил затворен в психиа
тричното отделение. Персоналът там, много от които психоана
литично подготвени, бил очарован от налудността за растящи
те гърди, последвала самоубийството на майката. (Налудността
била положително свързана с факта, че човекът, макар и женен,
нямал деца.) Приложили му обичайните психологически тестове,
включително тест за интелигентност, теста с мастилените петна
на Роршах, MMPI (обсъден в трета глава) и Бендер-Гещалт - тест
за копиране на прости геометрични фигури. Мой добър приятел,
който бе известен като експерт по Роршах, бил помолен - като
предизвикателство - да интерпретира резултатите от тези тесто
ве „на сляпо“; казано му било само, че човекът има необичаен
симптом. (Приятелят ми несъмнено е допуснал, че симптомът е
сериозен, вероятно с психотична природа, тъй като човекът бил
приет в отделение с ограничен достъп.)
На съвещанието на персонала, на което приятелят ми пред

ставил интерпретацията си на резултатите, присъствали изклю
чително много хора. Започнал, като заявил, че на базата на ре
зултатите от теста на Роршах с мастилените петна: „Смятам, че
може би има нещо органично [физически не наред] тук“. Попитал
дали могат да му съобщ ят резултатите от физическия преглед,
преди да продължат. В действителност, настрана от обичайно
то измерване на температурата, сърдечната честота и кръвното
налягане, нямало никакъв физически преглед. Н езабавно каза
ли на приятеля ми за симптомите на пациента с израстването на
гърди. Той заключил, че човекът може да страда от хормонален
дисбаланс и незабавно бил нареден пълен физически преглед на
пациента след съвещанието на персонала. О казало се, че той има
синдром на Клайнфелтер, който се предизвиква от допълнител
на X хромозома (една Y и две X хромозоми) и че наистина му
растат гърди - често срещан резултат от синдрома. П рез целия
си живот бил много слаб и не е забелязвал развитието на гърди
до седмицата, в която майка му се самоубила. (Двете X хром озо
ми обясняват и бездетството, тъй като такива мъже са безплод
ни.) След като му изписали медикаменти за противодействие на
ефектите на този синдром, човекът бил изпратен у дома (надявам
се с извинение за това, че ненужно е бил затворен за шест седми
ци, но не мога да бъда сигурен). И сторията за успешната диагноза
на приятеля ми била повтаряна из цялата болница и в близкия
университет, а самият той си я спомняш е живо, когато говорих с
него повече от 25 години по-късно. П риятелят ми обаче наисти
на ли беше научил нещо от този опит с теста на Роршах?
В действителност тестът на Роршах с мастилените петна не
е валиден тест за нищо, което би трябвало да се оценява по онова
време (вж. пета глава). П росто ням а начин да се идентифицира
синдром на Клайнфелтер на базата на виж даното от човека в на
бор от мастилени петна. Толкова. П риятелят ми обаче не е ка
зал, че човекът има синдром на Клайнфелтер, а е заявил - или
поне е цитиран да казва - „М исля, че има нещо органично“. Кол
ко пациенти от това отделение ням аш е да се диагностицират с
нещо органично, ако бяха подлож ени на интензивни физически
изследвания? (Именно м оят приятел по-късно диагностицирал,
че „органичното нещо“ е синдром на Клайнфелтер, но едва след
обширно търсене в библиотеката, а не от опита с отговорите на
156 >- Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
теста на Роршах на мъже, които имат синдрома.) Нещо повече: за

колко пациенти, чиито отговори сочат значителна степен на раз
стройство, моят приятел нямаш е да предположи, че има „нещо
органично"? (Всъщност той може да е обмислял тази възмож
ност по-често, отколкото другите, тъй като веднъж правилно
диагностицира човек като страдащ от озадачаващо психотично
разстройство, причинено от остра чувствителност към червено
вино.) Следователно случката не сам о описва една-единствена
диагноза, но и не осигурява н и к а к ви доказателства за идеята, че
опитен експерт по Роршах може да използва теста ефективно въз
основа на този опит. Въпреки това винаги, когато поставям под
съмнение валидността на Роршах пред хора, които са на работа в
болницата или в клиничната п рограм а на близкия университет,
те ми напомнят за тази случка като опровержение на изследо
вателските резултати, които спом енавам . Този един-единствен
случай се използва като доказателство, че м оят приятел - а сле
дователно всички клинични психолози - наист ина са научили
нещо от опита с Роршах, противно на м оите твърдения и на ем
пиричните данни, че не са го направили.
(Бих искал да направя два ком ентара за този случай, пре
ди да продължим. Първо, реалните случки могат да се използ
ват като обучителни инструменти; често ги помним по-добре,
отколкото общите принципи. В действителност тук използвах
точно такава истинска случка, за да демонстрирам, че не бива да
използваме реални случки, за да правим обобщения. Има обаче
критично важно разграничение между използването на случка
като илюстрация и и зползването й като основа за генерализация
или за доказателство. Друг пункт, който този случай илюстри
ра - отново пункт, който е установен от изследванията - е, че
след като е класиф ициран като „психиатричен случай“, оплаква
нията на човека не са взети на сериозно. Не е било искано дори
да си свали ризата! Ако лекарите не обръщ ат никакво внимание
на представените сим птом и на пациентите си, които не се кла
сифицират като страдащ и от психично разстройство, скоро ще
загубят разреш ителното си за работа или поне клиентелата си.
Същевременно е съвърш ено п рием ливо професионалист от об
ластта на психичното здраве да пренебрегне думите на пациента,
след като проблемите на този човек са били класифицирани като
произтичащи от психично р азстр о й ство или дефект. Шаш обича
да открива примери - отново истински случки, - в които някой

е бил пренебрегнат, когато е твърдял нещо, за което по-късно се
е оказало, че е буквално вярно, например че съседите са убили и
изяли някого218. Еднакво дистресиращ е имплицитният принцип,
че не бива да приемаме на сериозно какво разстроен ият човек
казва. Наскоро, когато споменах пред приятелка, която по същ е
ство симпатизира на становищ ето ми, че хората би трябвало да
се чувстват свободни да „проучват множ ество оф ерти“ за психо-
терапевт така, както за всяка друга услуга, тя каза, че според нея
това заключение е съмнително, защ ото „как можеш да очакваш
от силно дистресиран човек да направи добър избор?" О тгово
рът ми е: а защо не? Н яма абсолютно никакви доказателства, че
емоционалният дистрес задълж ително означава невм еняем ост
или неспособност да се прецени какво помага или пречи в опита
дасе облекчи този дистрес, както няма и доказателства, че човек
със сериозен соматичен проблем не може да прецени дали м еди
цинска терапия му помага, или не. Д ори много сериозно психо-
тични хора нямат контакт с реалността само през извест на част
от времето за някои аспекти на реалността219.
Втората предубеденост на наличността, засилващ а илю зията
за учене от опита, възниква, защ ото проф есионалистите често
си спомнят или цитират конкретни прим ери по начин, създаващ
обратна връзка, която е консист ент на, но нерелевантна. П ро
фесионалист отбелязва, че м нозинството от хората, които имат
проблем (примерно невроза), имат и характеристика, която е
диагностична“ за този проблем (например спом няне на нещ аст
ни инциденти от миналото). Друг проф есионалист отбелязва, че
жените с рак на гърдата преди това са имали много рискови гъ р
ди; трети заявява, че дислексиците имат трудности с правописа.
Относително консистентната връзка между проблем а и харак
теристиката води до невалидното заклю чение, че онези с харак
теристиката вероятно имат и проблема. Не. Ч естотата, с която
хората, имащи проблема, имат и характеристиката, не е екви ва
лентна на честотата, с която хората с характеристиката имат п р о
блема. Огромно мнозинство от хора, които могат да си сп ом н ят
нещастни инциденти от детството, не са невротични. П овечето
психотици са си миели зъбите като деца, но м иенето на зъби те
не прогнозира психоза, точно както огром ното м н ози н ство от
жени с високо рискови гърди не разви ват рак на гърдата, а огро-
мното мнозинство на невладеещите правописа не са дислексици.

Непрекъснатото откриване на връзка чрез избирането само на
онези, които имат проблема обаче, често кара професионалисти
те да обобщават от тази подбрана извадка от хора с проблема,
което Пол Мийл, Гари Мелтън и аз - наред с много други - сме
посочвали като ирационално обобщение220. Внимателните лабо
раторни изследвания сочат, че всички сме склонни да допускаме
тази грешка, която Еймъс Тверски и Дани Канеман определят
като възникваща от предубедената наличност, следвана от (тех
нически нареченото) репрезент ат ивно мислене, т.е. правенето
на преценки на базата на степента, до която дадена характерис
тика съответства на стереотип или категория221. Професионали
стите не са изключение. Единствено практиката, основана на по
знание, а не на впечатления, може да коригира проблема.
Нека ви дам един твърде поразителен пример. През 1984 г.
правилата и законите в Орегон относно лицензирането на пси
холозите бяха обект на преразглеждане вследствие на щатско
законодателство, изискващо автоматичната им преоценка („ус
ловия за прекратяване“)- По онова време имаше само няколко
правни изключения на правилото, постановяващо конфиденци-
алност между клиента и психолога. Основното беше, че ако пси
хологът има основателна причина да вярва, че дете е физически
или сексуално малтретирано, конфиденциалността се нарушава
в интерес на защитата му. Агенцията по закрила на децата тряб
ваше незабавно да бъде уведомена. Психологът не се нуждаеше
от доказателства, а само от основателно съмнение, че детето е в
опасност. Дали то наистина е в опасност, трябваше да се опре
дели от щатските агенции и в крайна сметка от криминалните
отдели. Целта на това нарушаване на конфиденциалността беше
да се предпазват децата.
Конфиденциалността не трябваше да се нарушава, ако дете
то не е в непосредствена опасност, т.е. ако инцидентът или ин
цидентите са станали преди години и детето вече е пораснало,
или ако самото семейство е осигурило защита, като е отстранило
детето на място, където предполагаемият насилник вече не може
да му навреди. Когато законите бяха преразглеждани, много
професионалисти твърдяха, че правилата за конфиденциалност
трябва да се променят и да се съобщ ава всяко заподозряно мал
третиране на дете, независимо дали то е в непосредствена опас-
4. ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШИРЯВАНЕ НА ОПИТА Л 159
ност в момента. А ргум ентът, и зт ъ к в а н о т тях , беш е, че „ако и м а

едно нещо, което знаем за н а с и л н и ц и те на д ец а, т о е, че те н икога
не престават сам о сто ятел н о б ез т е р а п и я “. К огато тези п р о ф е с и
оналисти бяха попитани о тк ъ д е го зн аят, о т го в о р ъ т беш е, че то в а
е тяхно мнение, осн ован о н а м н о го б р о й н и к о н т а к т и с н аси л н и ц и
на деца или на други ек сп ер ти , к о и т о са и м а л и б о гат опит. Как
са натрупали този опит? К ато са се а н га ж и р а л и в п си х о тер ап и я
с хора, които са били х в ан ати и и м е б и л о н ар ед е н о от съ д а да
започнат терапия. К олко в е р о я т н о е н я к о й , к о й т о е м а л тр е ти р а л
дете само веднъж или д ва п ъти , д а б ъ д е х ван ат? „М н ого н е в е р о
ятно“, беше отговорът. С л ед о в ат ел н о о п и т ъ т н а т е зи ек сп ер ти по
необходимост беше о гр ан и ч ен д о о н е зи х о р а с х а р а к те р и с ти к и ,
за които те твърдят, че са в е р н и з а в с и ч к и н аси л н и ц и на деца.
(Не твърдя, че голям б р о й н а с и л н и ц и н а д ец а и л и д о р и о п р е д е
лен процент спират с а м о с т о я т е л н о . Н я м а м п р е д с т а в а к о л к о го
правят. Това, което тв ъ р д я, е, че оп и т, о гр а н и ч е н д о тези , к о и то
не са спрели сам остоятелн о, е и р а ц и о н а л н а о с н о в а за п р ав е н е на
заключението, че м а л т р е т и р а щ и т е д е ц а т а „ви н аги п р о д ъ л ж ав ат
тези действия, докато б ъ д ат х в а н а т и “.) Н ещ о п о веч е: п о о п р е д е
ление беше невъзм ож но т е з и н а с и л н и ц и д а с п р а т б ез те р а п и я ,
защото те вече бяха в тер ап и я.
Когато посочих гр еш к и те в о б о б щ а в а н е т о н а т е з и ек сп ер ти ,
тесе съгласиха с мен, че и м а „л о ги ч еск и “ п р о б л е м и с д о с т и га н е т о
до заключението, но след т о в а п р и с л ед в ащ а та ср ещ а и зт ъ к в а х а
същия аргумент с ед н аква ж ар. С о б с т в е н и я т н и о п и т н а и с т и н а е
необикновено важ ен за д о с т и г а н е т о д о зак л ю ч ен и я ; т о й м о ж е д а
надделее над логиката и п о п р и н ц и п б и х м е и м а л и го л ем и тр у д
ности, ако не му о б р ъ щ ам е в н и м а н и е . К о гато о б ач е е с и с т е м н о
предубеден, опитът н и е л о ш а о с н о в а , н а к о я т о д а учим . О тн о в о :
няма нищо уникално в т о в а п р о ф е с и о н а л и с т и д а п р а в я т п о д о б н и
неуместни заклю чения. С ъ щ и я т п р о б л е м —и с ъ щ и я т п л а м - м о
гат да се открият п р и м ер н о п р и д и с т р е с и р а н и д ец а н а а л к о х о л и
ци, които посещават груп и с д р у ги д и с т р е с и р а н и д е ц а н а а л к о
холици и които след т о в а тв ъ р д я т , че д е ц а т а н а а л к о х о л и зи р а н и
родители, непризнаващ и, че са д и с т р е с и р а н и , п р о с т о о т р и ч а т
чувствата си.
Вкрайна сметка зак о н ъ т за к о н ф и д е н ц и а л н о с т т а н е б еш е п р о
менен, но може би п о -с к о р о за щ о т о н ар у ш ав аш е п р е р о га т и в и т е
на редица проф есионални груп и, в к л ю ч и те л н о ад в о к ати , п си х и а-
три и свещеници, отколкото заради това, че аргументите за про

мяната не издържат на логическия анализ. Променен или не оба
че, той беше със съмнителна стойност така или иначе, тъй като
терапевтите имаха етичното задължение не само да докладват по
дозрения за насилие над дете, но и да предупреждават клиентите
предварително, че ще съобщят подобни подозрения. Така те на
практика предупреждаваха клиентите си да не казват нищо, което
ще събуди подозренията им. Макар актуалните доказателства да
сочат, че областта на сексуалното малтретиране може да е изклю
чение от обобщението, че психотерапията е ефективна (правени
са малко на брой контролирани изследвания222), това изключение
не бива да се генерализира към сферата на насилието.
Третата предубеденост към илюзията за ученето от опита въз
никва, когато хората неадекватно създават собствения си опит, а
следователно и обратната си връзка. Както видяхме, трудно е да
се „научи“ валидността на преценката, че някой е „безнадежден“
или насилник, когато самата преценка води до обстоятелства,
имащи тенденцията да насърчават насилие, например включва
не на списък на чакащи за изпълнение на смъртна присъда. Това,
което се „учи“ в такива обстоятелства, се дължи на самоизпъл-
няващо се пророчество. Сервитьор например „научава“, че само
добре облечени хора дават големи бакшиши, защото след като
е развил тази първоначална хипотеза по каквато и да било при
чина обслужва добре облечените по-внимателно, отколкото зле
облечените223. Тези самоизпълняващи се пророчества могат да
са особено вредни. Например когато бях ръководител на катедра
колега създаде огромен хаос и неприятна атмосфера с изклю
чително агресивното си поведение. Очерняше хора публично,
заплашваше, че ще напусне и т.н. В един конфликт завърши те
лефонен разговор с мен, като изкрещя, че „единственият начин
да стигнеш някъде в този свят е да притискаш, да притискаш, да
притискаш!“ Това обаче беше вярно за него. Собствената му агре
сивност толкова силно беше отчуждила повечето от колегите, че
те не желаеха да си сътрудничат с него, освен ако не са принудени
да го правят. От негова гледна точка обаче той им реагираше по
единствения разумен начин. (За щастие той в крайна сметка на
пусна и неговите много по-положителни характеристики - ко
ито вече бяха видни в поведението извън университетска среда
- започнаха да доминират.)
На по-широко ниво самоизпълняващите се пророчества са

част от някои психични разстройства. Депресираните хора чес
то страдат от „негативни когниции“ за себе си и за живота си; те
се чувстват социално малоценни и отхвърлени от другите. За съ
жаление тези хора често са прави - тяхното чувство на малоцен
ност и отхвърляне е породено от собственото им „дисфорично“
поведение, както е посочено и документирано от Джеймс Койн
и неговите колеги224. Д епресираните хора не са особено забавни
за околните. Усилията на приятели да изразяват съчувствие и
„да ги измъкнат от депресията“ им се провалят; вследствие на
това приятелите им ги избягват. Следователно първоначална
преценка за нечия малоценност може да доведе до поведение,
което осигурява убедителна обратна връзка, че преценката е
била правилна. Този тъж ен процес нерядко завършва като из
вестната карикатура с терапевт, информиращ майката, че детето
й не страда от „комплекс за малоценност“: „Съжалявам, госпожо
Джоунс, синът ви наистина е малоценен“. Достатъчно силното
убеждение (например в собствената малоценност) може при
някои обстоятелства да създаде реалност (например малоцен
ност).
Самосъздадената обратна връзка може да се появи и в про
фесионалната практика. Например имам познат, който може
да бъде описан на нетехнически език като самовлюбен, суетен
и превзет. Той е психотерапевт, който очевидно е постигнал ня
какъв вътрешен мир чрез етикетирането си като имащ „нарци-
стично личностно разстройство“. Когато говореше за личната си
практика преди няколко години пред група професионалисти,
направи изненадващото твърдение, че заключението му за ос
новния психологически проблем на американските мъже днес е
нарцистичното личностно разстройство. Този синдром е свър
зан с казването им като момчета да са смели, твърдеше той, и
в частност да не плачат. След като осъзнал, че самият той има
това разстройство, все повече осъзнавал, че много от пациенти
те му също страдат от него. Практически всички те научили от
някого в някакъв етап от детството си, че трябва да са смели и
да не плачат. (Кое момче не го чува?) След като стигнал до това
заключение за клиентелата си, той развил като своя специалност
да помага на мъжки нарцистични характери и впоследствие все
повече такива идвали при него за помощ. О ттук и откритието му,
162 у РобинДоус • КУЛА ОТ КАРТИ
че синдромът е основният психологически проблем, пред който

са изправени американците днес.
Всички тези уклони на наличността се засилват от ретро
спективната памет, въз основа на която повечето хора - вклю
чително професионалистите - се научават „да се учат от опита“
Паметта обаче по същество е реконструктивен процес, както е
демонстрирано в лабораторни експерименти още през 1930 г. от
сър Фредерик Бартлет225. Опитваме се „да осмисляме“ възпро
извеждането на частици от миналото си („паметови следи“) от
гледна точка на онова, за което „знаем", че е истина за света днес,
като „попълваме празнотите“. Нещо повече: общите идеи, кои
то развиваме след попълването на някои празноти, влияят вър
ху търсенето на други паметови следи, дсоито в крайна сметка си
спомняме. Например това означава, че възпроизвеждането от
паметта на стабилността и промяната в собствения ни живот е
силно повлияно от настоящите ни експлицитни или имплицит
ни ни теории за човешката стабилност. Ако в момента сме де
пресирани например и вярваме, че депресията в зряла възраст се
причинява от детския опит да имаш резервирани и взискателни
родители, ни е лесно да си спомняме примери, в които родите
лите ни са били резервирани и взискателни. Така си формираме
преценката, че родителите ни по принцип са били сдържани и
резервирани, което подкрепя преценките ни, че в момента сме
депресирани заради начина, по който те са се отнасяли с нас. Или
да вземем друг пример: ако сме политически съвсем либерални
като по-възрастни и вярваме, че хората обикновено стават по
литически по-консервативни с напредване на възрастта, е лесно
да си спомняме някои политически нагласи от младостта си, ко
ито са били още по-либерални от настоящите. Такива спомени
подкрепят убеждението ни, че хората стават по-консервативни
с възрастта, дори ако оценките на нагласите ни, правени в раз
лични моменти от живота ни, демонстрират, че всъщност сме
станали още по-либерални226. Това означава също, че имаме ре
троспективен уклон, при който не само заключаваме, че „сме
го знаели през цялото време“, но и сме неспособни да си спом
ним какво всъщност сме вярвали, преди резултатът да стане из
вестен227. Сега сме станали експерти в това, което се е случило и
следователно страдаме от проклятието на експерта при рекон
струирането на онова, в което сме вярвали, преди да знаем резул-
тата228. (Често е трудно за експерта да разбере какво ще помисли

или прецени някой с по-малко познания, например за вино или
за автомобил.)
Макар че спомените ни може да са ярки, това не означава,
че са точни; самият аз често имам прецизен зрителен образ къде
се намира нещо, само за да открия при проверката, че образът
е неточен. Изследване след изследване сочат колко лесно е да
се манипулира какво хората си „спомнят“ - изследвания, които
включват внимателни проверки, за да се гарантира, че изследва
ните лица не изкривяват преднамерено спомените си229. Фактът,
че нещо се възпроизвежда, не означава задължително, че се е слу
чило. Наивната идея, че някой си спомня нещо точно или не може
да си го спомни, или си го спомня точно, но лъже, е невярна. Ние
реконструираме миналото. (Този проблем ще бъде обсъден в по-
големи детайли в шеста глава.)
Реконструктивната природа на паметта служи за засилване
на всички уклони на наличността, очертани по-горе, защото ми
налото се възпроизвежда от паметта по начин, който „валидизи-
ра“ настоящите ни преценки. Със сигурност професионалистите
си водят бележки и разполагат със схеми на поведението и чув
ствата на пациентите. Професионалистите обаче не включват
такива бележки или схеми в настоящите си преценки за клиен
тите. Когато преглеждат подобни бележки, е твърде лесно да са
обект на предубедена наличност или да заключат, че нещо е ста
нало по-късно, което „има смисъл“ в светлината на онова, което
е записано в бележките като думи на пациента. Както посочва Ба
рух Фишхоф, не можем да учим, ако не сме изненадани от стана
лото (отново: значението на „грешката“ в ученето). „Пълзящият
детерминизъм на ретроспекцията“ ни кара да не сме изненадани
и следователно не можем да учим дори в онези контекстове, в
които някакво учене може би е възможно. Професионалистите,
разчитащи на ретроспективната памет, не са изключение. Този
проблем се утежнява, когато - както става твърде често - самите
бележки се „осъвременяват“ ретроспективно, понякога седмици
или дори месеци след като се е осъществило действителното вза
имодействие с клиента.
Л ипсващият часовник
Професионалист от областта на психичното здраве, който
търси експертни познания, е като човек, претърсващ дома си
за ценен часовник от злато и платина, който е бил изработен от
прочут часовникар. Човекът е сигурен, че часовникът е някъде в
къщата. Първо търси в кабинета (който тук представляват спе
циалните експертни познания по психотерапия). Часовникът не
е там (изследванията, които действително са били провеждани,
не са в полза на професионалните психолози), но може би не е
успял да погледне на правилните места (може би изследвания на
други проблемни области или с по-тежко болни пациенти ще са
такива). Търси и в дневната (може би специалното разбиране се
посочва от по-добра прогностична способност). Часовникът не
е и там. Може да не е търсил толкова усилено, колкото трябва
(може би някоя друга стая ще демонстрира превъзходството на
клиничната пред статистическата прогноза). Със сигурност ча
совникът ще бъде открит в основната спалня (ученето от кли
ничния опит ще подкрепи идеята за експертните познания). Не
е и там, но той отново не е погледнал във всяко мислимо ъгъл
че и скрито кътче. Може би е в работната стая (съгласие между
диагностициращи клиницисти, използващи психиатрични диа
гностични наръчници, може да е достатъчно).
„Важно е и може би императивно“ човекът да открие часов
ника. Защо? Защото го е използвал като допълнителна гаранция
за огромен заем, който е взел, за да финансира бизнеса си. Да
предположим, че не може да го открие, или още по-лошо: да пред
положим, че той изобщо не е в къщата, а още по-лошо, че изобщо
не съществува. Тогава банката може да поиска предсрочно из
плащане на заема и фирмата ще фалира. Затова човекът продъл
жава да търси часовника, връщайки се към местата, които вече е
претърсил, отчитайки възможността той да е на малко вероят
ни места като банята или балкона (панорамни „психологически
портрети“). Проблемът е, че докато претърсва все по-затънтени
и тъмни места, светлинният лъч на фенерчето (или перлата в не
говата корона?) непрекъснато му казва, че часовникът не е там,
където търси.
Всички сме търсили френетично нещо, дори сме се връщали
отново и отново на места, които вече сме претърсили. В такива
4. ОПИТ. МИТЪТ ЗА РАЗШ ИРЯВАНЕ НА ОПИТА Ч 165
претърсвания има известна рационалност, дори и във връщане

то, ако знаем, че сме притежавали вещта и имаме поне мъгля
ва идея къде може да сме я загубили. Това, което човекът прави
обаче, е да действа така, сякаш е имал часовника в началото, като
е взел заема, и едва след това да го търси.
Мъжът несъмнено ще продължи с търсенето, без да престава
да осигурява обяснения защо търсенето му може да не е било дос
татъчно щателно, и ще продължи да преравя нови стаи. Банката
обаче няма да чака до безкрай, приемайки аргумента от вакуума,
че търсенето все още не е било достатъчно добро. Професио
налните психолози са поели този заем чрез плащанията от трета
страна. В действителност той не е просто заем, а професионална
такса за привилегията да им се каже, че часовникът съществува,
въпреки че все още не е открит. Не е ли време да са поискаме за
емът да се изплати?
ЛИЦЕНЗИРАНЕ.
МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА
Законите имат за цел да защитават обществеността чрез огра

ничаване на лицензирането до онези лица, които са квалифи
цирани да практикуват психология така, както е дефинирана
от щатското и провинциалното [канадското] право. Правната
основа за лицензирането е в основата на щата на законодател
на дейност, за да предпазва гражданите си. Caveat emptor или
„купувачи, пазете се“, се смята за нездрава максима, когато „ку
пувачът“ на услугите не може да е достатъчно добре информи
ран, за да се пази, и затова щатите са въвели регулаторни бор
дове, които да лицензират квалифицираните професионали
сти. Професионалният борд е щатска или провинциална аген
ция, действаща в защита на обществеността, а не обслужваща
професията.
- Американската асоциация
на щатските закони за лицензиране, 1982230
Много са причините да се лицензират хората, които се ан

гажират в медицинска практика. Психотерапията често е била
категоризирана като медицинска процедура, но както видяхме,
тя няма научната основа, която характеризира съвременната
медицина. (П сихотерапията наистина има много общо с меди
цинските практики отпреди векове, някои от които са вършили
работа.) В тази глава ще се концентрирам изключително върху
лицензирането на психолозите, особено на онези, които практи
куват психотерапия или предлагат „експертни“ съвети по пси
хологически въпроси в съдилищ ата, болниците и популярна
та преса. Ще обсъдя лицензирането и социалното приемане на
други самообявили се експерти в следващата глава и освен това

ще адресирам въпроса, дали някой извън областта на медицина
та, който предлага лечение за психични разстройства, трябва да
бъде лицензиран и как.
Всеки щат изисква практикуващите професионални пси
холози да бъдат лицензирани. В действителност в много щати
(например Орегон) е незаконно хора да се наричат „психолози"
ако не са лицензирани, дори ако не осигуряват професионални
услуги. Аз например юридически не съм психолог, а професор
по психология. За да станат лицензирани в повечето щати, хо
рата трябва да имат докторска степен (PhD) от програма, акре
дитирана от АРА, или „еквивалентна“ програма, да имат година
стаж по време на докторското си обучение (отново от одобрена
от АРА или „еквивалентна“ програма), да имат година или две
постдокторска супервизирана клинична практика, да издържат
национален изпит и - в повечето щати - да убедят своите вече
лицензирани колеги в интервю, че са способни. (Вж. трета глава
за валидността на подобни интервюта.)
Обосновката за предпазване на обществеността е добра.
Резултатите обаче са слабовати. За да разберем обосновката и
резултатите, е нужно да попитаме точно кой има нужда да бъде
предпазван и от какво. В противен случай лицензирането е прос
то ограничаване на занаята, т.е. ограничаване на психологията
до професионалистите, когато знаем (вж. втора глава), че и други
могат да я практикуват еднакво добре.
Н уждата от защита
Основната обосновка за лицензирането е, че някои паци
енти имат нужда от защита. Кой има нужда от защита? Хората,
над които психолозите имат институционална власт, не могат да
правят информирани избори. Сред тях са обитателите на домове
за възрастни, психиатрични болници, затвори и армията. Жи
вотът на тези хора е контролиран от други и щатът (държавата)
има пълното право - в действителност задължение - да изисква
онези, които отговарят, да са квалифицирани. Тези попечители
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА ^ 169
трябва да отговарят на определени образователни изисквания и

да се придържат към дадени стандарти на поведение. Психолози
те, които контролират обитателите на подобни институции, със
сигурност трябва да отговарят на стандартите на Етичния кодекс
на АРА, забраняващ им да осъществяват сексуален контакт или
да имат финансови уговорки с клиентите. Институционалната
среда обаче осигурява слаба обосновка за изискването за лицен-
зиране на психолозите. Първо, само около 9,8 % от лицензира-
ните психолози работят в такава среда231. Второ, обитателите на
такива институции нямат особен контакт със онези психолози
или психиатри; животът им по-скоро е контролиран в голяма
степен от помощници, които не са лицензирани и не може да се
очаква засега, че ще бъдат, тъй като по принцип се набират без
каквито и да са изисквания за квалификация и получават мини
мални надници.
Институционалният контрол, който имат помощниците, а не
професионалистите в такава среда, е добре документиран. Онези
от нас, работили в такива институции, от години са потресени от
степента, до която пациентите са пренебрегвани от професиона
листите на „високо ниво“ там. Интервюто при приемане, водещо
до диагноза, се следва най-често от много кратко всекидневно
наблюдение на „напредъка“ на пациента, спорадични обсъжда
ния на съвещанията на персонала и последно бързо решение, че
пациентът се нуждае от по-дълго затваряне или може би е „изле
куван“, а по-вероятно е „в ремисия“ и може да напусне (решение,
често вземано след като застрахователните плащания преста
нат)232. До началото на 70-те години на XX век обаче системните
изследвания върху ставащ ото липсваха, макар че няколко социо
лози, например Ървинг Гофман, са правили отлични несистемни
наблюдения на живота на пациентите в такива тотални инсти
туции233. (Тъй като такива изследвания нямат „твърди данни“,
онези, които не харесваха наблюденията или техните последици,
можеха да ги отхвърлят просто като „погрешни“ или „предубеде
ни“, а на други от нас те ни изглеждаха убедителни.)
В началото на 70-те години на XX век Дейвид Роузенхан от
Стенфорд провежда изследване, за да определи точно какво се
случва в психиатричните болници234. Осем изследвани лица,
включително самият той, доброволно изпълняват ролята на
„псевдопациенти“ в 12 различни психиатрични болници и си
водят подробни бележки за ставащото във всяка. Всеки от тези

псевдопациенти-доброволци се обажда за консултация и след
това, по време на интервюто, се оплаква, че чува гласове, казва
щи думите „празен“ или „кух“, или „тупване“. „Изборът на тези
симптоми - обяснява Роузенхан235 - беше направен заради ви
димото им сходство с екзистенциални симптоми. Сякаш халю
циниращият човек казваше: „Животът ми е кух и празен“. Избо
рът на симптомите освен това беше определен от пълната липса
на данни за екзистенциална психоза в литературата“ (курсивът е
добавен)“ Настрана от фалшифицирането на името и занятието
си, тези доброволци споделят истината за живота си. След като
са приети, често за тяхна изненада, те престават да се оплакват
от каквито и да било психологически симптоми и се държат нор
мално. Всички са диагностицирани като шизофреници и в край
на сметка прекарват хоспитализирани от 7 до 52 дни, със среден
престой от 19 дни, преди да бъдат пуснати. През цялото време
всички водят подробни и внимателни бележки за наблюдаваното
и за всичко, което им се случва.
Роузенхан е особено впечатлен от няколко сходства в запис
ките на тези псевдопациенти. Първо, другите пациенти често ги
подозират, че са нормални, може би дори „внедрени“, но никой от
персонала няма такива подозрения. Една от насоките е водене
то на бележки, което останалите пациенти често интерпретират
правилно като сочещо, че те са там, за да наблюдават, но членове
те на персонала го приписват на болестта им. Второ, персоналът
не приема опитите им за водене на разговор на сериозно. Рабо
тещите там отклоняват поглед в 80 до 90 % от времето, когато са
заговаряни, и обикновено отговарят само с една или две думи -
дори на пряк въпрос - и си тръгват. (Този резултат не е изненад
ващ за онези от нас, които са работили в такива институции. Г-н
Джоунс пита: „какво мога да направя, за да си изляза от тук?“ а
член на персонала отговаря: „Знаеш отговора на това“ и след това
съобщава на следващото заседание на персонала, че „Г-н Джоунс
продължава да отрича сериозността на проблемите си “)
Професионалистите на върха на институционалната йерар
хия почти не прекарват време с псевдопациентите. „Средният
дневен контакт с психиатрите, психолозите, стажантите и лека
рите общо е от 3.9 до 25.1 минути с обща средна стойност от 6.8
минути (шест псевдопациенти в период от 129 дни хоспитализа
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА Ч 171
ция) - пише Роузенхан236. - В тази средна стойност се включва

времето, прекарано в интервюто при приемане, визитациите в
присъствието на старши член на персонала, контактите в групо
вата и индивидуалната психотерапия, конференциите за пред
ставяне на случаите и срещите при изписването“.
Този резултат не означава, че никой психолог или психиатър
никъде не е направил нищо за поверените му пациенти. Мнозина
оказват голяма помощ; малцина са вредни. Това, което означава,
е, че няма причина само психолозите да се посочват като нужда
ещи се от лицензиране, противопоставени на хората, които имат
много по-силно всекидневно влияние върху живота на пациен
тите - помощния персонал.
Разбиране на техниките на психолозите

Другата основна обосновка за лицензирането е, че лицензи-
раните използват познание и техники, които обслужваните от тях
не разбират и не могат да оценят. От хората, които са интелек
туално некомпетентни например, не може да се очаква да правят
информирана преценка за различни услуги и те трябва да бъдат
предпазени, като осигуряващите услугите се държат отговорни
според щатските стандарти. Способността на останалите от нас
обаче да оценяваме услугите зависи от тяхната природа. Много
стоки и услуги изискват технически познания, които обикнове
ният гражданин не притежава. Малцина от нас например могат
да оценят нови автомобилни устройства, например неблокира-
щи спирачки в новите коли, или да определят дали коланите и
въздушните възглавници наистина ще функционират в случай на
челен сблъсък. Тъй като не можем, държавата изисква от осигу
ряващите такива продукти да бъдат лицензирани, за да отгова
рят на определени стандарти; те могат да се държат отговорни,
ако не отговорят на стандартите, и да са наказателно отговорни,
ако го направят преднамерено. От обикновените граждани не
може да се очаква и да са в състояние да оценят дали архитектур
ните планове на сградата са стабилни, следователно архитектите
трябва да се лицензират във всеки щат. Обикновените граждани
нямат и достатъчно познания за закона, за да го практикуват в
съдебната система, макар че от време на време може да им се

позволи да представляват себе си; следователно познанието за
щатското и федералното законодателство се мери на адвокатски
те изпити, които адвокатите трябва да издържат, за да могат да
практикуват. Областта, в която нуждата от лицензиране е най-
ясна, е медицината. От обикновения гражданин не може да се
очаква да оценява медицинска диагностична преценка въз осно
ва на изследване на кръвта или рентгенова снимка, или дали пре
поръчаната след това хирургическа операция е подходяща, или
дали човекът, който я извършва, има уменията да я направи по
приемлив начин.
Често се прави аналогия между психологията и медицина
та. „Психичното разстройство“ се представя в нашето общество
като „болест като всяка друга“ и от това сякаш следва, че хората,
осигуряващи услуги за облекчаването й, независимо дали са ле
кари, доктори по философия или доктори по психология, трябва
да бъдат лицензирани като всички останали, които лекуват бо
лести, включително медицинските сестри. Това представяне до
голяма степен е правено, за да се „дестигматизира“ емоционал
ният дистрес, като се твърди, че е „болест“ и следователно чо
век няма от какво да се срамува. Непрекъснатото повторение на
твърдението обаче води до убеждението, че онова, което психо-
терапевтите и другите правят за облекчаване на емоционалния
дистрес, е подобно на дейността на лекарите за облекчаване или
излекуване на соматичната болест. Това води до убеждението, че
лицензираните хора използват техники, които изискват години
обучение за овладяване и надскачат разбирането на клиентите
им. Това заключение обаче е вярно само за онези, които пред
писват лекарствени медикаменти. Въпреки това непрекъснатото
повторение ражда вяра (вж. седма глава), в този случай вярата в
общ принцип, от който се извличат конкретните подробности.
Аналогията между медицината и психологията обаче не е до
бра. Добра аналогия е тази, в която конкретните компоненти са
наистина сходни. Освен като реторическо средство - да облекча
ва стигмата и да подобрява статуса на професионалистите, зани
маващи се с дистресирани хора, - внушаваното сходство между
медицината и психологията просто не съществува в действител
ност. Емоционалният дистрес, чиито различни форми не пред
ставляват естествена категория, често е много различен от сома
тична болест и начинът, по който професионалните психолози

се опитват да го „лекуват“, е много различен от този на лекарите,
лекуващи соматична болест.
Медицинската аналогия се проваля по още една причина:
лицензирането може да пречи на некомпетентните хора да се на
месват в работата на организма на другите хора срещу такса (ма
кар че няма изискване за лицензиране за писането на бестселъ
ри, препоръчващи скандални диети), но очевидно е невъзможно
да се изисква лиценз за хора, за да осигуряват съвет на другите
срещу такса. Поне би трябвало да е невъзможно в едно свободно
общество. Проблемът е, че определени хора и групи, които не се
рекламират като психолози, въпреки това съвсем преднамерено
експлоатират емоционално дистресираните лица. Една такава
група, за която знам, рекламираше уикенд на „лично откритие“ за
онези, които го желаят, без такса, провеждаше маратони от гру
пово-терапевтични сесии, ориентирани към „разкъсването“ на
всеки нов човек, който е приел офертата, и след това изискваше
хиляди долари за следващите уикенди при покачващ се тарифен
план. Как можем да забраним такава дейност, като лицензираме
даването на съвети, но въпреки това да запазим свободното си
общество? Нашето убеждение е, че хората могат да се ангажират
и да харчат парите си така, както пожелаят, стига да не вредят на
другите.
Да се върнем към обосновката, че професионалните психоло
зи трябва да бъдат лицензирани, защото от потребителя не може
да се очаква да оценява техните услуги. Защо трябва потребите
лите, които са юридически вменяеми да избират психологически
услуги, да са неспособни да ги оценяват? Не обсъждаме потреби
телите, които са институционализирани и следователно безсилни
да обърнат гръб на услугата. Хората на амбулаторна терапия наис
тина ли са неспособни да преценят дали имат полза от нея, или не?
Ако професионалните работници в областта на психичното здра
ве имаха техники, подобни на рентгеновите снимки и изследвани
ята на кръвта, с които да оценяват състоянието на клиентите си,
щеше да има оправдание за лицензирането само на онези, които са
способни да ги използват. Те обаче не разполагат с такива техни
ки. Ако имаше доказателства, че хората, които са преминали през
процедурата на лицензиране, са по-добри терапевти, отколкото
онези, които не са лицензирани, щеше да има оправдание. Дока-
зателствата обаче сочат, че те не са по-добри (вж. втора глава). Ако

имаше доказателства, че лицензираните имат по-добро разбира
не от нелицензираните, щеше да има оправдание. Разбирането
обаче означава и способност за прогнозиране, а доказателствата
сочат, че статистическите модели прогнозират по-добре (вж. тре
та глава), а тези статистически модели - например използваните
за интерпретиране на MMPI, най-широко използвания тест237- са
обществено достояние. Ако имаше доказателства, че опитът, на
трупан чрез процедурата на лицензиране, подобрява използване
то на валидни техники, щеше да има оправдание. Доказателствата
обаче са, че опитът няма този ефект (вж. четвърта глава), след като
основите на валидните техники са били овладени. Лицензиране-
то със сигурност няма да попречи на правилната им употреба, но
гарантира ли, че валидните техники ще бъдат използвани по ва
лиден начин? Отговорът за съжаление е „не“.
ЛИЦЕНЗИРАНЕТО ГАРАНТИРАЛИ КАЧЕСТВО?

Дори ако лицензирането не може да се оправдае на базата на
защита на обществеността - хората, които нямат избор или от
които не може да се очаква да разбират, - същ ествува възмож
ното оправдание, че то подпомага общ ествеността. То наисти
на би помагало - ако практикуващите, които предлагат услуги
при настоящите изисквания за лицензиране, бяха по-добри от
нелицензираните. Значително обучение и тренинг са нужни, за
да се получи лиценз. Изглежда правдоподобно, че тези, които
получават такова обучение и тренинг, ще са по-добри от онези,
които не ги получават. За предписване на медикаменти например
можем поне да се надяваме, че обучението на лекарите по биохи
мия, физиология и медицина ще прави избора им по-добър (по
принцип), отколкото избора на хора, които нямат такова обуче
ние. Има обаче един проблем в аналогията между предписването
на лекарства и осигуряването на услуги с чисто психологическа
природа. Той е, че обучението и тренингът на психолозите не са
задължително във валидни техники или теории, а твърде често
става дума за тренинг в мнениет о на някой с висок статус - мне
ние, което може да има или да няма научна основа. Този човек
на свой ред е постигнал статус, като е бил обучен в мнението на

предишно високостатусно лице. Студентът продължава напред,
за да получи висок статус в резултат на тренинг и може по-късно
да обучава някой друг в същото мнение (обикновено леко мо
дифицирано) и т.н. С малко късмет или с планиране от страна
на по-отговорните обучителни програми някъде в този самоуве-
ковечаващ се процес има някаква научна основа. В други случаи
няма такава. Проблемът е, че лицензирането просто изисква тре
нинг - не тренинг в нещо валидно или нещо, което работи, или
дори нещо, което не е вредно, а просто тренинг. Що се отнася до
лицензирането, човек може да е еднакво добре „обучен“ в най-
добре установените техники на поведенческата модификация
или в „хипноза за възстановяване на изтласкани спомени“.
За да разберем този проблем, нека изследваме етичните пра
вила на АРА238, които управляват професионалната практика в
почти всеки шат. И зползването на психологически техники се
адресира в принцип, засягащ компетентността (Принцип 2).
Преамбюлът към принц! за на компетентността е следният:
Поддържането на висс <и стандарти на компетентност е отго
ворност, споделяна от зсички психолози в интерес на общест
веността и професията като цяло. Психолозите осъзнават гра
ниците на своята компетентност и ограниченията на техники
те си. Те осигуряват само услуги и използват единствено тех
ники, за които са квалифицирани чрез обучение и опит. В тези
области, в които все още не съществуват признати стандарти,
психолозите вземат всички необходими предпазни мерки, за да
защитават благополучието на клиентите си. Те поддържат по
знанията си за съвременната научна и професионална инфор
мация, свързана с предлаганите от тях услуги.
Твърдението звучи добре на пръв прочит, но на втори —не.

Най-важното: то не конкретизира нищо за това, какво психоло
зите би трябвало да направят , за да гарантират „поддържането
на високи стандарти“. То не казва какво психолозите би трябвало
да направят с „познанието си за съвременната научна и профе
сионална информация“, а твърдението, че „психолозите вземат
всички необходими предпазни мерки, за да защитават благопо
лучието на клиентите си“ „в тези области, в които все още не съ
ществуват признати стандарти“, не конкретизира какви са тези
176 У РобинДоус • КУЛА ОТ КАРТИ
предпазни мерки. (Например то не задължава психолозите да

споделят с клиентите си факта, че използват техника от „област,
в която все още не съществуват признати стандарти“)
Нито пък компонентите на принципа, който следва този
преамбюл, задължава психолозите да използват валидни тех
ники. Част А изисква точност в представянето на тренинга и
акредитивите; Част В изисква преподавателите да се подготвят
добре и представяното от тях да е „точно, актуално и научно“;
Част С изисква от психолозите да осъзнават потребността от
непрекъснато обучение (курсивът е добавен); Част D изисква от
тях да осъзнават разликите между хората (курсивът е добавен);
Част Е изисква разбиране за психологическото и педагогическо
то измерване (курсивът е добавен); Част F изисква осъзнаване,
че личните проблеми могат да пречат на осигуряваните услуги
(курсивът е добавен) и следователно психолозите трябва да се
въздържат от дейности, в които тези проблеми е вероятно да во
дят до неадекватно изпълнение или вреда. (Оценени как? Пом
нете, че макар да помага на две трети от клиентите, терапията ос
тавя една трета по-зле, отколкото ако са били в контролна група.
Личните проблеми на терапевта ли трябва да бъдат обвинявани в
конкретен случай?) Нито едно от тези правила не управлява как
во психолозите в действителност трябва да правят. Фактът, че
само 30 % от членовете на АРА през 1990 г. са абонирани за някое
от списанията й - настрана от American Psychologist, което се по
лучава автоматично заради членския внос - означава нарушение
на Части С и Е239, но тъй като единственото, което се изисква, е
„осъзнаване“ и „разбиране“, а не действително поведение, незна
нието какво става не представлява нарушение.
Например в илюстрация, публикувана в Casebook on Ethical
Principles o f Psychologists („Сборник със случаи за етичните прин
ципи на психолозите“), етичната комисия на АРА порицава човек,
който продължава - по настояване на супервизора - да приема
клиентка, която впоследствие се влошава, „защото“ се смята, че
страда от множествена личност240. Психоложката е порицана за
това впоследствие, защото нямала обучението за справяне с хора
с множествена личност и следователно е надскочила областта си
на компетентност.
Този донякъде изчистен пример илюстрира една част от
принципа на компетентност, който включва истинско задълже-
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МЙТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА Ч 177
ние: изискването за обучение. Същевременно на практика не

съществува научно базирано познание как да се справяш с хора
с множествена личност. Е, що е обучение? Дали означава да си
супервизиран от някой, който вярва, че е експерт по множест
вена личност и който е признат от останалите като такъв? Или
може би означава присъствие на един или два семинара, водени
от такъв човек (най-вероятно срещу прилична такса)? Как такива
„преподаватели“ започват да се признават като експерти по мно
жествена личност и да вярват в собствените си експертни позна
ния? Отговорът е: на базата на техния опит. Както беше посочено
в четвърта глава обаче, опитът не постига нищо в отсъствието
на научно разбиране и системна обратна връзка, която позволя
ва той да се оцени на базата на разбирането. Така в областите, в
които почти няма научно разбиране, изискването за обучение не
прави абсолютно нищо, за да повиши качеството на услугата. (За
съжаление това, което то наистина постига, е да прави съвърше
но компетентни и съвестни терапевти уязвими на post hoc пре
ценки, че са се отклонили от областта си на компетентност, като
същевременно подкрепя признаването на „експертите“)
Множествената личност не е единствената област, в която
научното разбиране е ограничено. В действителност такива об
ласти са легион. Вместо да позволява на терапевтите да правят
най-доброто в тези области обаче, изисквайки единствено те да
споделят факта за своето невежество с клиентите си, изискване
то за обучение прави точно обратното. То създава преструвка за
познание там, където такова не съществува, тъй като от практи
ка се изисква „да го придобие“. Тази преструвка подвежда както
клиентите, така и общата публика, която подкрепя цялото на
чинание чрез плащания от трета страна. Много щати изискват
непрекъснато обучение за поддържането на лиценза, което пра
ви преструвката още по-лоша. Лицензираните психолози ходят
на семинари, където някой „с обширен опит“ им казва как да се
справят с даден проблем, за който има минимални или никакви
научни доказателства - например как да определят дали дадено
дете е било сексуално малтретирано на базата на играта му с „ана
томично правдиви кукли“. Играта с кукли е недопустимо свиде
телство за малтретиране в съдилищата в Калифорния, „освен ако
може да се покаже, че е допустима като по принцип надеждна
в научната общ ност“241. Не е такава242, но това не обезкуражава
онези, обучени в интерпретиране на игра с кукли, да правят оби

чайните твърдения от вакуума, че „ако се използват правилно*
куклите могат да са от полза243.
Нещо повече: обучението в техники, които „не са по принцип
приети като надеждни в научната общност" процъфтява. Една от
любимите ми тренингови сесии беше върху това, как „напълно да
реконструирате личността на клиента си“. Поканата, която полу
чих, започваше с твърдението, че понякога е моя „отговорност“
да предприема такова реструктуриране в случаи на крайна деви-
антност, например алкохолизъм или разстройства на личност
та, и ми се предлагаше да ми кажат как. Настрана от включените
етични въпроси („Решил съм да реструктурирам вашата лич
ност, след като сте дошли при мен за помощ"), нямаме никакви
научни познания как да „реструктурираме личността“ или дори
как да я структурираме. Друга покана, която получих, беше за
семинар, осигуряващ познания как да помогнем да клиентите си
да преодолеят „ко-зависимостта“ от секса.
Лицензирането, което води до преструвката на научно бази
рано познание там, където такова не съществува, не гарантира
качество. Вместо това то пречи на честността. В частност, както
посочва Лий Секрест (чиято квалификация описах в първа глава),
то подкрепя човешкия провал, от който повечето от нас страдат
поне известна част от времето: липса на „смелост да кажеш „не
знаем как“244. Лицензът внушава, че притежателят му знае как.
Той внушава експертни познания в онова, в което лицензирани-
ят е бил „обучен“ да прави в областта на „психологията“. Както
отбелязва Лий Секрест245: I
Показанията в съда са пример на станалото. Ние [психолозите]
се понесохме към тях като област. Те започнаха с психолози, го
ворещи за въпроси, по които имаха някакви експертни позна-
ния: измерване на интелектуалното функциониране, описания
на когнитивни и поведенчески дефицити и т.н. Днес е възмож
но психолозите да са „експерти" пр всичко, което може да се
дефинира като „психология“. Това не следва. Само защото има
всякакви неща, които са част от психологията по природа - те
включват поведението, убежденията, нагласите и т.н., от това
не следва, че можем да претендираме да сме експерти в област,
включваща същите тези неща, без да генерираме научна база
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА 4 179
данни. Сексуалното насилие е такъв пример. Има много малко

научни данни за валидността на мненията, които психолозите
дават. А психолозите не могат просто да дадат „мнение". Вещи
те лица са принудени да надскачат данните. Техните такси за
висят от правенето на такива типове твърдения с ниво на уве
реност, което не може да се оправдае, имайки предвид нивото
на познанието ни.
Лиценз да се използват техники,

КОИТО НЕ РАБОТЯТ
Един вреден ефект от лицензирането е преструвката за по
знание при отсъствието на доказателства. Още по-лошо обаче е,
че преструвката за познание съществува, когато има доказател
ства, че това „познание" е неточно. Историята на използването
на биологичната обратна връзка за облекчаване на различни раз
стройства осигурява пример за такава преструвка. Тя е разказа
на от Алан X. Робърте246, един от първите изследователи, които
предполагат, че биологичната обратна връзка може да е ползо
творна в облекчаването на такива проблеми като главоболието.
Той започва тази история с посочването, че две статии, публи
кувани през 1969 г., допускат възможността хората да могат да
контролират собствените си автономни емоционални състояния
чрез обратна връзка, включваща методи на системно подкрепле
ние, без никакво движение от страна на човека, контролиращ
тези състояния. Първата статия е написана от световно извест
ния психолог Нийл М илър и е публикувана в Science?*7. Втората
статия - от Джо Кемия, е публикувана в книгата на Чарлз Тарт
Altered States o f Consciousness („Променени състояния на съ
знанието") - компилация под редакция, чиито глави не са обект
на типа строг анализ, изискван за публикация в Sciencei248. Както
посочва Робърте, „Първо, някои от най-важните изследвания,
обобщени в статията на М илър от 1969 г., никога не са повторе
ни със задоволителни резултати. Петнадесет години след публи
куването й все още нямаме убедителни доказателства, че авто
номната нервна система може да се учи чрез оперантни методи
180 >» Робин Д р у с • КУЛА ОТ КАРТИ
[системно подкрепление] независимо от пусредничеството на

набраздените мускули [мускулите, които хората могат да движат
волево] - и това независимо от факта, че блестящи и отдадени
учени са посветили години от живота си в търсене на липсва
щи данни и отчаяни опити за повторение на резултатите“. Нещо
повече: „други изследвания демонстрират, че алфа феноменът
[способността за директно контролиране на собствените мозъч
ни вълни] може да е артефакт и следователно да не е свързан с
ii O A Q
променените състояния на съзнанието .
О т години - всъщност от поколения - се знае, че хората мо
гат да променят автоматичните си състояния чрез промени във
волевите си дейности, например чрез релаксация или физически
упражнения. Въпросът е дали техниките на биологичната обрат
на връзка могат да повлияят върху автоном ната нервна система
директно. (Има известно объркване в популярната преса по от
ношение на това. Например неотдавнашна статия, възхваляваща
достойнствата на „биологичната обратна връзка“, говори почти
изцяло за успеха на техниките за релаксация, наричайки го „успех
на биологичната обратна връзка“250. Н овината, че хората могат
да се научат да релаксират - или да контролират мускули, които
рядко използват - не е точно новина. Електронната биологична
обратна връзка засилва еф ективността на техниките, използвани
за постигане на релаксация или контролиране на рядко използ
вани мускули. Такава обратна връзка обаче не включва „съеди
няването с проводници за постигане на чудо“, както твърди едно
популярно списание251. Терапията, използващ а този тип биоло
гична обратна връзка, се основава на познанието ни за човешката
мускулна система... и ползата от плацебото, възникващ а от адре
сирането на проблема. О тново вж. Робърте252.)
Въпреки това О бщ еството за изследване на биологичната
обратна връзка, което е основано през 1969 г., променя името
си през 1976 г. на Американско общ ество по биологична обратна
връзка и е отворено както за проф есионалисти, така и за изследо
ватели, сякаш съществуването на способността за контролиране
на автономните реакции чрез биологична обратна връзка е дока
зано и О бщ еството вече е способно да облекчава емоционалния
дистрес, като обучава хората на налож или се методи за използ
ване на такава обратна връзка. Както пиш е Робърте253: „Присъст
вах на срещата през 1975 г., на която този въпрос [отварянето
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА i 181
на обществото] беше дебатиран. Патосът на дебатите беше, че

обществото не може да оцелее единствено като изследователско.
Най-ясният ми спомен за онова време е за специалната среща,
посветена на изследвания, които уж показват, че мъжете могат
да бъдат научени [чрез техники на биологичната обратна връз
ка] да повишават температурата на тестисите си достатъчно, за
да убият сперматозоидите и че този процес може да се използва
като форма на контрол на раждаемостта“. Макар че това може да
шокира читателя като нелепо, както ще видим, са правени още
по-невероятни твърдения. Робърте продължава254: „Макар че по
дадох оставка от обществото, продължих да се надявам за по
тенциалните приложения на техниките на биологичната обратна
връзка“ и заедно със студентите си продължават да публикуват
статии да видимия успех на техниките на обратната връзка, ко
ито нито те, нито други успяват да повторят. „Дори и така, не
загубих надежда. Бяхме изправени [към края на 70-те години]
пред буквално стотици клинични изследвания, които уж показ
ваха, че техниките на биологичната обратна връзка са клинично
м
полезни.
За да оценят дали биологичната обратна връзка изобщо
действа, той и двама колеги - Доналд Кюман и Серджо Джули-
елми - „провеждат двойно слепи изследвания, за да проверят
дали биологичната обратна връзка е полезна в лечението на миг
рена и болест на Рейно съответно... Нито едно от изследванията
не успява да даде доказателства за специфични ефекти и някои
от защитниците на биологичната обратна връзка се разстрой
ват. Оттогава Кюман и Джулиелми и аз сме атакувани (понякога
невъздържано). Когато статията на Кюман получава наградата
за отлично постижение в изследванията и беше представена на
срещите през 1979 г. на обществото за биологична обратна връз
ка, видни клиницисти в аудиторията атакуваха не само нашите
методи, но и ет икат а и нравствеността ни“ (курсивът е до
бавен)256.
Професионални психолози са лицензирани да обучават хора
на техники на биологична обратна връзка. Ако търсим усилено
оправдание, можем да намерим. Поне има няколко доклада за ус
пешни резултати от използването на техниката, макар че публи
кувалите ги, а и други до един не са успели да ги повторят. Още
по-лошо: на лицензирани психолози и други представители на
j g2 у Р об и и Д о у с • КУЛА ОТ КАРТИ
1
свързани сфери е позволено да използват техники, за които из
следванията недвусмислено са показали, че не работят... и те го
правят. Най-често употребяваните са „проективните“, от които
Тестът с мастилените петна на Роршах е най-известният.
Лиценз да се използват калпави тестове

Тестът на Роршах с мастилените петна е най-високо препо
ръчван от професионалните психолози257 и е един от най-широко
използваните. Наречен е проективен по причини, които ще изя
сня след малко. След тестовете за интелигентност и MMPI (и два
та типа са статистически разработени тестове, които е най-добре
да се интерпретират статистически), такива проективни тесто
ве са най-често даваните258. Макар че по-кратките проективни
тестове, например рисуване на човек, завършване на изречения
или рисуване на човек, къща и дърво, са малко по-често среща
ни, Тестът на Роршах от години е „значката“ на практикуващия
клиницист259. (По-възрастните читатели вероятно си спомнят
спечелилото награди изпълнение на покойната Сюзан Хейуърт
в I Want to Live („Искам да живея“)260, в който психолог, изигран
от Тиъдър Бикъл, й показва бързо мастилени петна, пита я на
какво изглеждат и уверено заключава, че тя е неспособна да из
върши убийството, за което в крайна сметка е осъдена на смърт
и умъртвена с газ.)
Тестът на Роршах с мастилените петна се състои от десет
петна на карти с размерите приблизително две трети от лист А4.
Шест от тези петна са черни или в различни нюанси на сивото,
а останалите четири са цветни. Петната покриват приблизител
но половината от картата; те са симетрични по средата на листа,
Филм от 1958 г. на режисьора Робърт Уайз за Барбара Греъм - жена със

съмнителни нравствени стандарти и чест посетител на долнопробни
барове. Осъдена е за някои дребни престъпления. Двама мъже, ко
ито познава, убиват възрастна жена. Когато са хванати, те започват
да мислят, че Барбара е помогнала на полицията да ги арестува. Като
отмъщение те казват на полицията, че убийцата е Барбара.
когато се представят хоризонтално, каквото е изискването. Тези

петна първоначално са разработени от психиатъра Херман Рор-
шах (1884-1922) по причини, които не са свързани с оценката на
личностната структура или проблеми.
Полагащият теста вижда картите една от една и трябва да
каже „на какво му приличат“. Тази инструкция е целенасочено
мъглява, за да позволи на изследваното лице да отговори за ця
лото петно, за големи части от петното или за малки детайли и да
базира отговорите си на избрана част и нейната форма, строеж,
цвят или някаква комбинация от тези свойства. Изследваното
лице е свободно да реагира и на белите пространства около всяко
петно или вътре в него. И накрая, изследваното лице е свободно
да върти картите (но само след като реагира на петното в пози
цията, в която му е представено) или дори да ги обръща, за да
погледне гърбовете им.
След всеки отговор екзаминаторът иска от изследваното
лице да го обясни, като задава въпроси, например „Защо изглежда
като пеперуда?“ или „Какво кара фигурата да изглежда като двама
души, които водят политически спор дали Роналд Рейгън е бил
добър президент?“, или просто „Кажете ми нещо повече“. Освен
това изследваните лица са насърчени да виждат повече от едно
нещо във всяко петно с въпроси като „Нещо друго?“. През цялото
време екзаминаторът много внимава да не оспорва отговорите
на изследваното лице и да не сочи одобрение или неодобрение, а
всъщност и да показва каквато и да било реакция.
Теорията зад теста е проста и убедителна. Светът е пълен
с двусмислени ситуации и хората реагират на двусмисленост-
та по обичайни начини, които зависят от тяхната личност, или
„психодинамика“. Колкото по-двусмислена е ситуацията, толко
ва по-важни са тези обичайни начини на реагиране. Тъй като би
трябвало да няма никаква структура, мастиленото петно пред
ставлява за изследваното лице крайно двусмислена ситуация и
следователно е отлично средство за улавяне на тези обичайни
модели на реагиране. Нещо повече: съдържанието, което хората
виждат в петната, може да даде ценни насоки за онова, което „се
върти в ума им“, което вероятно не желаят да разкриват. „Дълбо
ки“ психологически притеснения и конфликти могат да се „про
ектират“ върху петната, защото се приема, че тези петна нямат
структура. Това е причината Роршах да го нарече „проективен
тест“. Реагирането на видимо лишените от структура петна е уж

аналогично на сънуването, чиято форма и съдържание - както
Фройд и по-късно Юнг смятат - може да доведат до прозрение
за безсъзнателните ни потребности и конфликти.
Точно както изследваното лице интерпретира петната, про
фесионалният психолог се опитва да тълкува неговите отговори.
Предполага се, че супервизираният опит, натрупан при интер
претирането на отговорите, води до по-големи умения в тълку
ването. Интерпретират се както формата, така и съдържанието
на отговорите. Този интерпретативен процес е също толкова ин
туитивно убедителен, колкото и „теорията“, лежаща в основите
на теста. Един елемент, който екзаминаторът интерпретира, е
дали изследваното лице се опитва да интегрира цялото петно в
единен образ или използва само части от него, или пък обръща
внимание единствено на малки детайли. Използването на цялото
петно уж сочи потребност от ориентиране в „голямата картина*.
Освен в онези редки случаи, когато цялото петно може разумно
да се разглежда като единен образ, този отговор уж сочи склон
ност към грандиозност, може би дори параноя - с пренебрег
ване на онези аспекти на реалността, които не съответстват на
собствените общи становища. Обратното, отговорите, основани
на дребни детайли на петната, сочат обсесивна личност - човек,
който обръща внимание на детайла за сметка на по-важните ас
пекти на живота, може би за да ги избегне. О т време на време из
следваното лице си формира образ от белите пространства око
ло или вътре в петното. Тъй като това „преобръщане на фигурата
и фона“ надскача очевидното изискване да се обърне внимание
на самото петно, няколко подобни отговори могат да сочат креа-
тивност, докато твърде много от тях (как се определя какво значи
„много“) вероятно сочат опозиционна личност. Интегриранетона
различните характеристики на петното, например цвят и форма,
включва „его сила“ (за справяне с коренно различните аспекти на
реалността), но само ако интеграцията не е ad hoc (например «зе
лена зебра“ или зебра, видяна на базата на няколко челни и бели
райета). Ако човекът е неспособен да отговори, след като види
първото ярко оцветено петно, това сочи емоционална лабилност,
или склонност да е емоционално реактивен на ситуации, които
у другите не предизвикват силни емоции. Извъртането на пет
ното, за да се видят нови неща след няколко отговора сочи гъв-
кавост - но само ако петното е завъртяно след няколко реакции.

(Да се вярва, че човек е свободен да върти петното незабавно, е
индикация за слаби умения за проверка на реалността.) И т.н.
Нещо повече: съдържанието на представите, които изслед
ваното лице генерира, е важно. Много хора виждат животни,
но твърде голям процент животни сочи незрялост и липса на
въображение. Човешкото движение е страхотен показател, ако
бъде видяно: то означава креативност и отново голяма его-сила,
за разлика от „виждането“ на полови органи. „Аналните“ отго
вори от мъж сочат хомосексуалност (само дето изследванията
показват, че не сочат261)! виждането на фигури, които са отчасти
човешки, отчасти нечовешки - сатири, анимационни герои, ве
щици - сочи отчуждение, може би началото на шизофренно от
дръпване от другите хора. Виждането на „конфабулирани“ сце
ни - такива, в които има различни образи, „нахвърляни заедно“
независимо от размер или кохерентност, или такива, които ин
тегрират нещо, което не присъства в петното - сочи „слаба про
верка на реалността“. Например един пациент веднъж ми каза,
че петното изглежда като два шотландски териера, разкъсващи
пеперуда. Така е. О тговорът беше конфабулиран обаче, защото
пеперудата трябваш е да е също толкова голяма, колкото кучета
та. И накрая, виждането на много неща, които другите хора не
могат, сочи откровена шизофрения (Невиждането на каквото и
да било, което другите хора не могат обаче, може да е индикация
на „свръхконтрол“. Хванах ви!).
Прилагането и интерпретирането на теста на Роршах е много
забавно. Нещо повече: интерпретациите, които човек прави, са
убедителни, поне на професионалистите, които ги правят. На
пример веднъж тестирах много депресиран човек, който отгово
ри незабавно на първото петно, че „изглежда като прилеп, който
е бил смачкан на паважа под тока на гигантски ботуш“. Брей! Кон
фабулиран отговор, сочещ крайна депресия и чувства на смаза-
ност от сили отвъд собствения контрол. Какъв отговор би могъл
да е по-депресивен? Фактът, че човекът е очевидно депресиран,
ме накара да повярвам във валидността на Роршах по онова вре
ме. (Една по-късно осъзнах, че вече знаех, че той е депресиран,
така че отговорът му не ми осигури абсолютно никаква нова ин
формация.) Разбира се, ако човекът беше очевидно психотичен,
можех да се концентрирам върху конфабулираната природа на
реакцията, т.е. да се фокусирам върху гиганта, който не присъст

ва в петното, а ако беше агресивен - върху враждебната природа
на отговора му. Роршах наистина е „проективен“... за интерпре
татора.
Колкото и убедителна да е теорията, колкото и убедителни
да са интерпретациите и колкото и да е забавно да се дава те
стът, той не осигурява прозрението за изследваното лице, както
твърдят използващите го. Броят отговори, които изследваното
лице дава, грубо корелира с оценената му интелигентност или
поне с резултата му на стандартен IQ тест - корелация от 0.50 в
болничната извадка, която някога изучавах. Отново: броят думи,
които изследваното лице изговаря в интервю, може да е еднак
во корелиран с интелигентността. Виждането на много неща,
които другите не могат да видят, наистина сочи разстройство.
Но пък даването на редица необичайни отговори на всеки набор
от айтеми на личностен тест - също (например отговарянето с
„да“ на „Чувствам, че моите идеи могат да се превърнат в насеко
ми“ или „Ако има несправедливост в света, яко съм го загазил“,
или дори „Обичам списания за механика“)262. В действителност
една система за интерпретиране на Теста на Роршах, разработена
през последните години, наистина работи (в известна степен). Тя
е статистически базирана и е наречена Exner System (система на
Екснър), защото е разработена от Джон Е. Екснър. Обработката
на резултатите се базира предимно на броя и пропорцията ре
зултати, които са „лоши“ в един или друг смисъл263. Тази система
приема, че петната наистина изглеждат на определени неща, кое
то е точната противоположност на обосновката на Теста на Рор
шах. Както е описано в неотдавнашен обзор от 1992 г. на Фран-
клин К. Шонц и Патриша Грийн264:
Системата на Екснър изисква еднаквост на процедурите на
прилагане, кодиране и интерпретиране. Тя насърчава употре
бата на Роршах като стандартизиран тест, а не като минимално
структуриран инструмент, който се възползва от възможности
те на материалите, като позволява гъвкавост при приложени
ето, обработката и интерпретацията. Следователно системата
на Екснър може би е трансформирала инструмента в нещо, ко
ето авторът му и много от използващите го вероятно не жела
ят той да е.
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА Ч IS7
Макар че изследванията, сочещи известна валидност на сис

темата Екснър, от време на време се реферират като доказател
ство за „валидността“ на Теста на Роршах като такъв, професио
налните психолози продължават да проектират интерпретаци
ите си на проекциите на изследваните лица по клиничен начин,
като част от цялостна „клинична оценка“. Както посочват Шонц
и Грийн265: „Никое от изследванията, които прегледахме, не адре
сира конкретно въпроса кое в Роршах допринася за клиничната
оценка“.
Способността на професионалните психолози е ограниче
на от валидността на техниките, които използват. Това е вярно
в медицината, инженерните науки и дори военната „наука“. Въ
преки това едно проучване открива266: „Клиницистите посочиха,
че личният клиничен опит с теста е по-важен в техните решения
за използването му, отколкото прагматичните или психометрич-
ните ограничения. В действителност клиницистите многократ
но подчертават субективната, преживелищна и изпълнена с про
зрения природа на процеса на тестиране. Макар че се признават
психометричните им ограничения, тестовете се смятат за по-
ценни, отколкото се внушава от изследванията на надеждността
и валидността, които обикновено се възприемат като дефектни
или некоректни“. Последната рационализация би следвало да е
твърде позната досега; многото изследвания, чиито заключения
са отрицателни, се отхвърлят като неадекватни по тази или онази
причина, и след това от възникващия вакуум се измисля положи
телен резултат в отсъствието на каквито и да било действител
ни изследвания, даващи положителни резултати: „Дебатите за
валидността на Роршах са продължителни и не са достигнали до
решение“267. Продължителни са, но „не са стигнали до решение“
само в смисъл, че професионалистите, които продължават да го
използват, не приемат убедителните доказателства, че Роршах
не работи така, както би трябвало. Нито пък другите проективни
техники.
Как може да съм толкова сигурен в твърденията си за Теста
на Роршах? О т края на 30-те години приблизително на всеки
шест години се публикува стандартна книга, която прави пре
глед на повечето най-ш ироко използвани тестове и техники за
измерване в психологията. Наречена е M ental Measurements
Yearbook („Годишник на измерването в психологията“) и нейни-
те редактори канят за обзори водещите експерти в областта, без

значение дали тези хора са по принцип „за“ определена техника
или са „против“ нея. Този Годишник беше редактиран от Оскар
К. Бъроус до смъртта му в края на 70-те години и наскоро публи
куването му беше възобновено. Роршах е рецензиран през 1949,
1953,1959,1965,1972 и 1978 г.268 Той и други проективни техники
са толкова дълбоко дискредитирани, че дори не се реферират в
томовете след смъртта на Бъроус. Преди това всеки том съдържа
поне една неблагоприятна и една благоприятна рецензия на Те
ста на Роршах. Ироничното е, че благоприят нит е рецензии са
най-изобличаващи. Например в първата благоприятна рецензия
(1949 г.) Морис Кругман пише: „Роршах издърж а на клиничните
проверки през годините и е станал по-силен вследствие на тях;
от друга страна, опитите за атомистично валидизиране са неус
пешни и вероятно ще продължат да бъдат такива“.
Тук Кругман предугажда аргумент, издигнат 41 години по-
късно от юридическите психолози, които защ итават „психологи
ческите портрети“ (вж. първа глава). А ргументът е, че простите
прогнози и категоризации, които тестът прави, са невалидни, но
по-сложни преценки могат да се подкрепят на базата на вакуума.
Не се цитират никакви положителни доказателства, че такива
преценки са валидни, а се цитират свидетелства, че употребата на
техниката като компонент от „голямата картина“ е издържала на
атаките въз основа на невалидността на същ ите тези прогнози.
Благоприятните и неблагоприятните рецензии през 1949 г.
оставят открита възможността бъдещ ите изследвания да оси
гурят положителни доказателства за валидност. Такива доказа
телства не се задават на хоризонта, когато се появява следващи
ят том на Годишника през 1953 г. Там защ итникът на Роршах -
Хелън Сарджънт - се опитва да отхвърли непрекъснатата липса
на положителни резултати въз основа на това, че „Тестът на Рор
шах е клинична техника, а не психометричен м етод“. (Сравнете
това с характеризирането на Шонц и Грийн на системата Екснър
39 години по-късно.)
До следващото издание през 1959 г. много от най-видните
психолози на света са се обявили срещ у употребата на Роршах.
Ханс Дж. Айзенк цитира Лий Кронбах - един от водещите све
товни експерти по психометрично тестиране269: „Тестът непре
къснато се проваля като средство за прогнозиране на практичес
ки критерии. Няма нищо в литературата, което да насърчава раз

читането на интерпретацията на Роршах". Реймънд Дж. Маккол
пише: „Макар че десетки хиляди тестове на Роршах са били при
лагани от стотици обучени професионалисти от онова време [на
предишните рецензии] и въпреки че са издигани като хипотеза
много взаимоотношения с личностната динамика и поведение,
огромното мнозинство от тези връзки никога не са били вали-
дизирани емпирично, независимо от появата на повече от 2000
публикации за теста“ (курсивът е в оригинала; с. 154). Макколпо-
сочва в частност, че броят отговори за човешко движение, които
са били всестранно изследвани дотогава, не е свързан с нищо.
В изданието от 1978 г. Ричард X. Дейвис заключава: „Общата
липса на прогностична валидност на Роршах повдига сериозни
въпроси за продължаващата му употреба в клиничната практи
ка“ (р. 1045).
Какво са написали поддръжниците на Роршах в Годишника?
Те не цитират никакви доказателства. Вместо това оправдават
употребата на техниката на следната база: това е „много ново
интервю“ или „извадка от поведението“. Въпреки това по-нови
обзори показват само, че системата Екснър - антитезата на „про-
ективната“ употреба на Роршах - има известна валидност. Тога
ва защо употребата на Роршах продължава сред лицензираните
професионалисти? Една от очевидните причини е, че на тях им
се плаща добре, за да го прилагат. Друга обаче е спомената в бла
гоприятната рецензия в Годишника от 1972 от А. Г. Бърнстейн:
„Становището, че разпознаването [така е в оригинала], актът на
конструирането на непознат стимул, улавя централни компонен
ти на личностните функции, е и ще остане от критично значе
ние за всяка психология, посветена на разбирането на човешкия
опит“. Съгласен съм, че становището е от критично значение за
практиката на използване на проективни тестове, но корект
но ли е то? Този възглед дава правдоподобна вяра, че тестът би
трябвало да работи. Подобна вяра осигурява добро основание за
търсене на положителни доказателства, че Роршах наистина ра
боти. Доказателствата са, че тестът не работи.
Тези доказателства най-накрая са имали известно въз
действие. Професионалните психолози днес са предупредени
срещу използването на Роршах и другите проективни тестове
като основа за показания в съда. В броя от февруари 1991 г. на
Pennsylvania Psychologist Quarterly членовете на етичната коми

сия на Филаделфийското общество на клиничните психолози
предупреждават срещу употребата в съдебна среда: „всеки пси
холог, който избере да използва инструменти, чиято валидност
не е демонстрирана като предвиждаща (например проективните
тестове), трябва да е подготвен да бъде оспорен на етична осно
ва“270. Аз обаче питам: ако използването на инструмент (проек-
тивен тест или който и да е друг) може да се оспори на етична
основа в съда, как употребата му може да е етично оправдана в
какъвто и да е друг контекст? Отговорът ми е: не може.
Тук бих искал да предложа на читателя един съвет. Ако про
фесионален психолог ви „оценява“ в ситуация, в която сте в риск,
и иска от вас да реагирате на мастилени петна или да довършвате
изречения, или да рисувате нещо, тръгнете си от кабинета му.
Извършването докрай на такова изследване създава опасност
та да се вземе сериозно решение за вас на абсолютно невалидна
основа. Ако контактът ви с психолога включва правен въпрос,
самите ви граждански права може да са заложени на карта. Ако
ви е наредено да се консултирате с психолог със съдебна заповед,
спокойно възразете срещу теста, ако е възможно, и поискайте
друг час. Незабавно се консултирайте с адвокат, който може да
бъде насочен към цитираните в тази книга източници или към
много по-богатия списък с реферирани изследвания в тритом-
ното произведение на Джей Зъскин и Дейвид Фауст271. В никакъв
случай не отговаряйте първо, за да възразите след това. Всеки
от отговорите ви може да се „интерпретира“ като сочещ, че въз
разявате срещу цялата процедура на базата на някаква форма на
психична патология. Тази интерпретация ще се подкрепи post
hoc от самото възражение. Това, разбира се, обслужва участва
щия психолог.
Нека ви дам пример какво може да се случи - то се е слу
чило. Последният път, когато приложих Теста на Роршах, беше
с 16-годишно момиче, което бе хоспитализирано от родителите
му против волята му. Лекарят на родителите беше препоръчал
хоспитализация, защото момичето се срещаше с над 10 години
по-възрастен от него мъж. Съвсем зряла и умна, тя реагираше
добре на тестовата ситуация и само от време на време плачеше.
Обясни, че е много разстроена и депресирана в резултат на за
тварянето в болничното отделение с ограничен достъп. Особено
се разстройваше винаги когато не можеше да отговори на въпрос

по начин, който смяташе за правилен. Независимо от отрицател
ното й настроение и спорадичните дълги периоди на невнимание,
които внимателно засичах с хронометър, тя получи IQ резултат
от 126 (в 95-тия персентил) и от 41-те отговора, които даде на
Роршах, 40 бяха „добра форма“ (т.е. образи, които лесно може
ха да се възприемат от наблюдател). Единственото изключение
беше на карта номер осем. „Изглежда като мечка. Това е всичко.
Не мога да обясня“. Карта номер 8 не изглежда като мечка.
На следващото заседание на персонала главният психолог
показа карта номер осем на всеки присъстващ и попита реторич
но: „Изглежда ли ти като мечка?“. Никой не смяташе, че изглеж
да. След това той „обясни защо“ момичето е казало, че прилича
на мечка: тя е имала халюцинации. Тя била „псевдоневротичен
шизофреник", който знае как да изглежда нормален, макар че
често халюцинира, например когато не е отговорила правилно
- както толкова внимателно бях документирал с хронометъра.
(Между другото, не това са имали предвид изследователите, ко
ито са предложили термина „псевдоневротичен шизофреник"
като описващ естествена категория на шизофренията.) Членове
те на персонала трябваш е да пренебрегнат факта, че тя не изгле
ждаше психотична. Тестът на Роршах в действителност я беше
„демаскирал“. (Освен това беше нарисувала очи, гледащи на една
страна, на теста „Нарисувай човек“ и от време на време се лю
лееше в леглото, когато си лягаше да спи - доказателство, което
главният психолог въведе в подкрепа на диагнозата си.) Когато
протестирах, че 40 добри отговори от 41 всъщност е по-висок
процент от откривания при повечето съвършено нормални хора,
главният психолог отговори, че макар да разбирам статистиката,
не съм успял да разбера хората. В частност не съм успял да раз
бера, че „статистиката не се прилага към отделния човек“. (Каже
те това на пушач с рак на белите дробове.) Пациентката накрая
беше диагностицирана като „шизофренична“ и изпратена у дома
на родителите си, защото конкретната институция, в която бях
нает по онова време, не можеше да се занимава с шизофрения.
Персоналът - въпреки моит е възражения - се съгласи, че ако
родителите и я доведат отново, т я трябва да бъде изпратена
директно в близкат а щ ат ска болница. В интерес на истината тя
можеше и да бъде осъдена на лишаване от свобода в онази лудни-
ца на базата на един-единствен отговор от Теста на Роршах. Не го

знам обаче със сигурност. Напуснах.
КАКВО ВСЪЩНОСТ ПОСТИГА ЛИЦЕНЗЪТ

Първото речниково определение на лиценз е: „официално или
правно разрешение да се притежава или да се прави конкретно
нещо“. В третата дефиниция обаче откриваме, че лицензът може
да означава и „отклонение от нормалните правила, практики или
методи, за да се постигне определена цел или ефект“. Щатските
законодателства очевидно са имали предвид първото определе
ние, когато са разработвали изискването за лицензиране в про
фесионалната психология; тяхната обосновка е, че съществува
науката психология, чието практикуване трябва да се лицензира,
така както се лицензира практикуването на медицина, инженерни
науки и архитектура. Науката обаче включва обръщане на внима
ние на емпиричните резултати и запазване само на онези теории,
които издържат на емпиричните тестове от типа, който ще убеди
скептиците (вж. трета глава). Ако обосновката за лицензиране е
убеждението, че то ще изисква от практикуващите да са дисцип
линирани от науката, тогава - както илюстрира опита с теста на
Роршах - лицензът иронично и непреднамерено е приел третото
значение. Подобно на „лиценза за убиване“ на Джеймс Бонд, про
фесионалните психолози са получили „лиценз за пренебрегване“.
„Лицензът за пренебрегване“ има много сериозни последици
както за практикуващите професионалисти, така и за останалите
от нас, които можем да бъдем техни клиенти. Както пише Пол
Мийл272:
Не е въпрос на това, дали човек изоставя „научните стандарти“
за доказателство, защото работи в клиничен контекст, където
събирането на „твърди данни“ може да е трудно. Става дума за
нещо повече. Има етични последици, ако използвам диагнос
тична процедура, за която многократно е показвано, че има
пренебрежима валидност, за да вземам решения на живот и
смърт за хора и да събирам парите на пациентите или на данъ
коплатците за това, че го правя.
Най-лошият лиценз от всички е лицензът да си изграждаш

собствени психологически теории, да си измисляш собствени
тестове и да представяш „резултатите“ от собствените си фанта
зии в правна среда като „вещо лице“. Както е посочено по-рано от
Лий Секрест, този ужасяващ тип лиценз днес е даден в областта
на насилието над деца, особено сексуалното. Той започва с огром
ното надценяване на броя случаи на сексуално насилие над деца.
Това свръхнадценяване на броя е подкрепено по определение от
двусмислието на малтретирането на деца: то се дефинира по раз
личен начин като всякакъв сексуален контакт преди 18-годишна
възраст от човек, който е 5 или повече години по-възрастен, или
като среща с ексхибиционист, без значение колко кратка273. Меж
дувременно, когато обществеността чуе за насилие над дете, хо
рата си мислят за действителен насилствен полов акт или сексу
ално натрапване. В телевизионно ток-шоу например такъв образ
може да се подкрепя от присъствието редом с „експерт“ на човек,
който наистина е бил ужасяващо насилван274. Това свръхнадце
няване на броя понякога се подсилва от твърденията, че хората
„забравят“ или „отричат“ какво в действителност е станало. Ав
торката на една особено нелепа статия едновременно твърди, че
една на всеки пет жени е била сексуално малтретирана като дете
и че половината от тези жени забравят преживяването275. Откъде
може авторката да знае това? Би било невъзможно да се проведе
общо проучване, което да достигне до това заключение, тъй като
подобно проучване ще изисква познания за действително наси
лие, без да се разчита на спомените на респондентите. Нещо по
вече: когато авторката заключава, че една от клиентките й, която
първоначално твърдяла, че не е жертва на малтретиране, сега си
го „спомнила“, откъде да знаем, че този спомен е точен? Автор
ката на тази статия - по една случайност - има частна практика,
даваща силно изкривена извадка от налични примери, въз осно
ва на които да се генерализира.
Следващата стъпка в създаването на фантазията за малтре
тирането на децата е да се твърди, че „децата никога не лъжат“
(освен, разбира се, когато отричат, че са малтретирани). Твърди
се, че един прокурор, разчитайки на „експертните познания“ на
психолозите, казал на съдебното жури: „Да се вярва на детското
„не“ е опростенческо“276. Разбира се, няма доказателства, че деца
та никога не лъжат, точно както няма доказателства, че възраст-
ните никога не лъжат. Както може да свидетелства всеки родител,

децата лъжат - точно като възрастните. Тогава обаче ни се задава
реторичният въпрос: „защо някой ще лъже за нещо толкова ва
жно?“. Внушението е, че хората, включително децата, не могат да
бъдат убедени, че важни събития са се случили в живота им, ко-
гато те в действителност не са се случвали. Това внушение лежи в
основата на апелите да вярваме на невероятните истории за зрели
хора в сатанински култове, които дават бебета като жертвопри
ношение и т.н. Фактът е, че голяма част от онова, което хората си
„припомнят“, не е можело да се случи, но това не пречи на онези,
които твърдят, че спомените за особено драматични инциденти
трябва да са точни. Лицензирани психолози също издигат този
аргумент. В областта на малтретирането на деца преживявани
ята, които предполагаемите жертви са си „спомнили", включват
пускане с парашут от самолет и малтретиране по време на лете
нето, принуждаване да се разкопават гробове на трупове, които
незабавно плюят кръв, и т.н.277 Друг си „спомня“ детска учителка
в детската градина, която водела децата в музикалния кабинет,
принуждавала ги да ходят по голяма нужда и мажела половите
им органи с фекалиите. Много от тези „спомнени“ събития уж
ставали в присъствието на други възрастни, които не забелязва
ли нищо необичайно, дори не и отсъствието на децата. В истори
ята с кабинета по музика не са получени никакви доказателства
чрез химически анализ278.
Дори и така, събития, които няма как да са се случили, се въз
произвеждат от хората с убедителна яркост.
Например майка ми винаги се забавляваше със собствения
си ярък зрителен спомен, че когато си порязала ръката като две
годишна и се наложило да я шият, шевовете били направени със
шевна машина. Един от световните експерти по човешка памет
има ярък спомен, че е чул съобщението за японската атака в Пърл
Харбър в емисия, която е прекъснала излъчването на бейзболен
мач. Години по-късно осъзнал, че последните мачове в бейзбол-
ния сезон са през октомври, докато атаката е била през декември.
Той още си „спомня“ инцидента. Просто знае, че споменът му е
неточен279.
Просто не е вярно, че хората или лъжат, или казват точно
какво се е случило, или забравят. Тези с най-рудиментарни по
знания по психология би трябвало да знаят, че възпроизвеж-
дането от паметта е активен процес на търсене, включващ ре

конструиране на миналото280, и че макар окончателният спомен
изглежда като движеща се лента на действително случилото се,
процесът, водещ до този резултат е всичко друго, но не и просто
реактивиране на действителното минало. Ако от професионално
лицензираните психолози се изискваше да знаят психологията и
да правят преценките си в съответствие с познанията, нямаше да
правят уверени твърдения за станалото в миналото на клиентите
им на базата на онова, което тези клиенти са били насочвани да
си спомнят. За съжаление самите професионалисти от областта
на психичното здраве са свободни да забравят всичко, което са
научили. (Изискването за „непрекъснато обучение“ няма нищо
общо с непрекъснатото образоване с емпирично установено по
знание по психология.) Следователно те са свободни да правят
всякакви оценки, които собствената им „клинична преценка“ по
сочи. Както посочва Лий Секрест, мнозина имат само „перифер
но познанство“ с науката психология и действат по съответния
начин.
Особено ужасни са принудителните и подвеждащи интер
вюта, които някои професионалисти провеждат с деца, убедени
от тях, че са сексуално малтретирани. (Вж. Ralph Underwager &
Hollida Wakefield, The Real World o f Child Interrogationsm .) „Екс
пертното“ заключение е, че когато детето най-накрая каже „да“,
това потвърждение е доказателство за действително осъществе
но сексуално насилие» За щастие съдебните заседатели - както в
случая с детската градина „М акмартин“ в Лос Анджелес - поня
кога са психологически по-ерудирани, отколкото лицензираните
експерти. В този случай се съгласявам изцяло със заседателите.
Просто никога няма да знаем какво се е случило, защото след
подвеждащите и принудителни интервюта, на които децата са
подложени, няма как да знаем със сигурност - най-малкото на
базата на личните им спомени282.
След като са преувеличили статистиките и много погрешно
разбират природата на паметта и ролята, която подвеждащите
интервюта могат да играят във възпроизвеждането, някои ли-
цензирани експерти след това продължават, за да създават спи
съци от „симптоми“ на сексуално насилие, които децата могат да
демонстрират. Тези списъци често включват следните симпто
ми2“ :
196 У Робии Доус • КУЛА ОТ Кдр^
1. Затваряне в себе си или прекомерно бленуване.

2. Лоши отношения с връстниците.
3. Лоша самооценка.
4. Плашливи или фобийни реакции, особено с възрастни.
5. Влошаване на телесния Аз-образ.
6. Чувства на вина или срам.
7. „Псевдозряло“ личностно развитие.
8. Опит за самоубийство.
9. Проявяване на положително отношение към заподозре
ния насилник.
10. Регресивно поведение.
11. Нощно напикаване.
12. Силно сексуализирана игра.
13. Сексуален промискуитет.
14. Прекалено подчиняващо се поведение.
15. Отреагиращо агресивно поведение.
16. Намеци за сексуална активност.
17. Сексуална игра с връстници, играчки или със себе си.
18. Прекомерна мастурбация.
19. Сексуално агресивно поведение.
20. „Възрастово неподходящо“ разбиране на сексуалното по
ведение.
21. Пристигане рано и тръгване късно от училище без от
съствия.
22. Липса на доверие, особено към значимите други.
23. Липса на участие в училище или училищните дейности.
24. Неспособност за концентрация в училище.
25. Внезапен спад на представянето в училище.
26. Необикновен страх от мъже, особено непознати.
27. Страх от оставане сам.
28. Оплакване от умора или соматична болест.
29. Заболявалия като пневмония или мононуклеоза.
30. Загуба на апетит.
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА
Ч 197
31. „Залепване“ за родителите.

32. Тикове.
33. Свръхбдителност.
34. Бягство от дома.
35. Раздразнителност.
36. Трудности със зрителния контакт.
37. Прекомерен интерес към огъня.
38. Непровокиран плач.
39. Прекомерно къпане.
40. Подозрителност.
41. Сомнамбулизъм.
42. Внезапно значително напълняване.
43. Внезапно значително отслабване.
44. Прекомерно уриниране.
45. Объркване.
46. Кошмари.
47. Лоши отношения на дъщеря с майка й.
48. Свръхзависимост.
Разбира се, този списък включва практически всяко поведе

ние, което може да е повод родителите да се притесняват - с въз
можното изключение на убийство и психоза, - и дори някои по
ведения, за които някои родители не се притесняват, например
„възрастово неподходящо“ разбиране на сексуалното поведение
(определено от кого?) и „зрялост“ („псевдо“ или друга). Както
посочват Ъндъруегър и Уейкфийлд, този списък има забележи
телна прилика на списъците на уж симптоми на мастурбацията,
които са предлагани в началото на XX в. - дейност, която днес
се смята за безвредна, но тогава се е „коригирала“ с такива драс
тични мерки като връзване на ръцете на момчетата и хирургич
но отстраняване на клитора момичетата284. Списъкът освен това
отразява забележително невярното убеждение, че нормалните
момчета и момичета не се интересуват от секс.
След като демонстрира някои от тези „симптоми“, от детето,
за което се подозира, че е жертва, често се иска да играе с „анато-
мично правдиви кукли“ (АПК) по време на или след интервюто.

Отново: няма научни доказателства, че играта с кукли има каква-
то и да е валидност в определянето дали детето е било сексуално
насилвано. Тази липса на валидност обаче не пречи на профе
сионалистите да използват техниката. Едно проучване от 1987
г. разкрива, че „от 92 агенции за защита на децата и 46 отдела за
налагане на закона в Северна Каролина 94 % от агенциите и поч
ти половината от отделите днес използват кукли или очакват да
ги използват в разследванията си до следващата година“285. Как-
то посочват Сю Уайт и Гейл Сантили обаче, само три статии „са
били публикувани в рецензирани списания до 1988 г., независи
мо че кукли се използват в оценки за сексуално насилие поне от
края на 70-те години286. Изследванията, описани в тези три ста
тии, сравняват съответно десет деца, за които се е смятало, чеса
малтретирани, с десет, които не са били, шестнадесет с шестна
десет и двадесет и пет с двадесет и пет. И в трите изследвания от
децата се иска да играят с куклите в продължение на 30 минути.
Всичко друго, използваните процедури, категориите необичай
на игра, които са изследвани, дефиницията на деца (изучаваните
възрастови групи са 2-6, 5 -8 и 3 -8 години) и дори физическото
конструиране на самите кукли варира. Както посочват критици
те, тези изследвания „предлагат ограничена информация за на
учния интегритет на АПК в оценките на насилие над деца. Някои
от методологическите проблеми, които ограничават резултати
те, включват: малкият размер на извадките; „не-слепият“ статус
на другите участници в интервюто; сексуализираното поведение
на ненасочените [нормалните] участници в контролната извадка:
документирането на сексуално насилие върху изследваните лица
по установени критерии; неуспехът да се установи надеждност
та между оценителите в множество интервюта и проблемите
при воденето на повторяем протокол“.287 Тази група от критици
провежда самостоятелно изследване, което коригира повечето
от тези проблеми. В техния експеримент професионалисти от
областта на психичното здраве не успяват да разграничат мал
третираните (със сигурност) и немалтретираните деца. Тяхната
извадка обаче е дори още по-малка от предишните - изучавани
са шест малтретирани и девет немалтретирани деца.
В по-нов обзор на всички изследвания, публикувани през
1991 г., който включва вече споменатите и някои нови, двама ко
леги и аз открихме ще един проблем, при това много сериозен288.

Децата, които бяха подозирани, че са жертва на малтретиране,
по принцип произлизаха от по-бедни семейства, живеещи в бе
дни квартали, докато децата от контролната група за сравнение -
като цяло на познати на експериментаторите или избрани от дет
ска градина - бяха предимно от по-богати семейства, живеещи
в райони на средната класа. Разликите играта с кукли следова
телно могат да се обяснят - поне отчасти - не само от разлики в
културата, в която децата са били отгледани, но и от физическите
различия на домовете им. Тъй като изследователите представят
само обобщения на фоновите различия между групите и не опис
ват домовете, не можем да оценим тази възможно критична раз
лика. Децата, които живеят в малки къщи или апартаменти с ня
колко стаи, е по-вероятно да наблюдават сексуалното поведение
на възрастните, отколкото тези, живеещи в по-големи домове.
Да предположим обаче, че дори след допълнителни изслед
вания с адекватни контролни механизми наистина като че ли има
някои различия в количеството сексуализирана или агресивна
игра между децата, за които се подозира, че са малтретирани, и
тези, които не са. Пак трябва да има три важни условия пред до
стигането до категорично заключение. Първо, съвършено нор
мални деца често играят с кукли по начин, който „експертите“
възприемат като диагностичен за малтретиране, както посочват
доста изследвания. М акар че действителната степен на различ
ните поведения, включващи сексуалност, се различава в отдел
ните изследвания, те непрекъснато стигат до извода, че около
5 % от нормалните деца на около 5-годишна възраст, за които
няма дори и най-слабо подозрение за малтретиране, разиграват
полов акт между куклите, когато те имат действителен вагина
лен отвор, а не са само нарисувани, но над половината докосват
пенис, влагалище или анус289. (В особено дистресиращ пример на
„мислене на затворения кръг“ един изследовател отхвърля „сек-
суализираното“ поведение на едно от нормалните деца, като ре
шава, че то в крайна сметка може и да е малтретирано и съобщава
това на агенция за защ ита на децата.) Възможността за „фалшиви
положителни“, т.е. неправилното заключение, че немалтретира-
но дете е насилвано, сама по себе си е дистресираща, ако няма
убедителни доказателства - освен играта с кукли - за малтрети
ране.
Второто условие е, че подозираните деца в изследванията са

започнали да осъзнават сексуалните въпроси чрез разговорите с
родителите, обвиненията, включващи близки техни хора, интер
вюта (често принудителни) и - в случаите на подозирано групово
малтретиране - чрез разговори с връстниците. Да се свърже иг
рата с кукли директно с малтретиране за такива деца е прибли
зително също толкова рационално, колкото и приписването на
бавните движения на тежко упоен с лекарства психотичен паци
ент на психозата.
И накрая, съществува възможността фактори, независими
от малтретирането (например „преждевременно развитие“) да
водят както до подозрението за малтретиране, така и до играта с
кукли, която се различава от „нормалната“. Разбира се, „експерт“,
който вярва, че самото преждевременно развитие е признак на
малтретиране, няма да обмисли такава възможност. Всички из
следвания обаче не успяват да демонстрират това, което техни
чески е наречено инкрементална валидност, т.е. не успяват да
демонстрират, че играта с кукли осигурява каквато и да е инфор
мация, надскачаща тази, която вече е причината за подозрението
за някои деца, че са малтретирани. Играта с кукли би следвало да
разграничи тези, които наистина са малтретирани, от онези, ко
ито наистина не са малтретирани, в групи от деца, за които вече
се подозира, че са насилвани. Изследванията, които се интерпре- |
тират като подкрепящи играта с кукли обаче, всъщност разгра
ничават само между подозираните и неподозираните.
Нека обясня тази разлика, като направя една аналогия. Да
предположим, че някой претендира да разполага с „тест“ за ба
скетболна способност. Човекът изследва две групи от хора. Пър
вата е групата на тези, за които се подозира, че са добри баскетбо
листи - млади, високи, слаби и атлетични хора. Втората е групата
на хората, за които се подозира, че не са добри баскетболисти;
хората в тази група са на същата възраст, но са ниски, пълни и
неатлетични. Тестът консистентно разграничава изследваните
лица в тези две групи. Той тестира колко високо хората могат да
скачат и само малък процент от тези в групата на ниските, пълни
те и неатлетичните „незаподозрени в баскетболни умения“ може
да скача по-високо от тези в „заподозряната“ група на високите,
слабите и атлетичните. Разработилият тест твърди, че той е от
лична индикация за това, кои хора в групата на високите, слабите
и атлетичните са по-добри баскетболни играчи, и подкрепя това

твърдение, като подчертава правдоподобността способността за
скачане да е важна в баскетбола. Трябва ли да приемем твърде
нията, направени за този тест? Не, защото сред онези, които вече
са високи, слаби и атлетични, колко високо могат да скачат чисто
и просто вероятно е много слабо свързано с това, колко добре
играят баскетбол. Способността за скачане сама по себе си не би
добавила инкрементална валидност за прогнозиране на баскет
болната способност, след като вече знаем, че тези хора са висо
ки и атлетични. М айкъл Джордан и другите баскетболни звезди
често скачат превъзходно, но същото правят редица други хора,
които не могат да играят баскетбол толкова добре, а мнозина до
бри баскетболисти не са шампиони по скачане.
На 8 февруари 1991 г. Съветът на представителите на АРА
приема „Изявление за използването на анатомично правдиви
кукли в съдебните оценки“290. В изявлението се казва: „Нито
куклите, нито тяхната употреба са стандартизирани или при
дружавани от нормативни данни. Днес няма единни стандарти
за провеждане на интервюта с кукли“. Е, как така на членовете
на АРА е позволено да използват кукли за диагностични цели в
такива критично важни ситуации? Изявлението завършва: „Сле
дователно в съответствие с Ет ичнит е принципи психолозите,
които предприемат центрирани върху кукли оценки на сексу
ално малтретиране, трябва да са компетентни да използват тези
техники“. Това, казано просто, е скандално. Крещящо неетично е
да се използва техника, освен ако някой не е компетентен да я из
ползва. (Това разграничава професионалистите от „гадателите и
циганите“.) Въпреки това е напълно възможно да си компетентен
в използването на техника, която не е демонстрирала никаква ва
лидност, в изключително важна среда.
Обратното, етичният кодекс на Американската медицинска
асоциация строго забранява на лекарите да използват техники, ко
ито нямат валидност, която може да се демонстрира, и в частност
такава техника като полиграфа291. Такава забрана предпазва об
ществеността. Подкрепата за детайлни интервюта с кукли, „про
ведени компетентно“ - когато няма абсолютно никакви стандарти
как да се провеждат компетентно, - вредят на обществеността.
Макар че играта с кукли всъщност разграничава подозира
ните от неподозираните, а не малтретираните от немалтрети-
раните деца, от това следва, че м нозинството от децата, които

са подозирани, че са малтретирани, ще бъдат преценени като
действително насилвани. Така диагноза въз основа на АПК може
да се нарече „надеждна“ в смисъл, че различните наблюдатели,
използващ и един и същ тест, достигат до една и съща диагноза.
Д етето е било сексуално малтретирано. Наблюдателите могат
дори да цитират взаимно мненията си като доказателства за тази
надеждност. Тази „надеждност" обаче е измамна. Ако кантарът
непрекъснато показва 150 кг, когато Хари стъпи на него сутрин,
и 170 кг, когато стъпи следобед, е консистентен („има тест-ре-
тест надеждност“). Ако има два такива кантара, които се държат
по абсолютно еднакъв начин (посочвайки, че Хари тежи 150 кг
сутрин и 170 кг следобед), съгласието им м ож е да се цитира като
доказателство за консистентността им (те имат „надеждност
между оценителите“). Проблемът е, че макар да са наистина на
деждни, са неточни.
Обратно на надеждните, но неточни АПК, много други оцен
ки на сексуално малтретиране на деца (независим о дали използ
ват играта с кукли като компонент292) страдат от ненадеждност.
Експертите просто са твърде несъгласни за значението на техните
резултати. Например Томас Хорнър, М елвин Гайър и Нийл Кал-
тър изучават мненията на старш и кли н иц исти в четири клиники
за това, дали дете на име М елиса е било сексуално малтретирано
от баща си293. Техните мнения се основават на представяне от д-р
У., който е интервюирал М елиса насаме за предполагаемото мал
третиране, интервюирал я е заедно с м айка й, а и заедно с бащай.
Д -р У. е залисал на видео всички интервю та и части от записите
са показани на старшите клиницисти по врем е на представянето |
от негова страна. След представянето д -р У. води дискусията. От
старш ите клиницисти се иска да п рец ен ят вероятността Мели
са наистина да е била малтретирана от бащ а си на два пъти: не
посредствено след представянето, но преди дискусията, и след
това веднага след дискусията. П реди дискуси ята преценките на
клиницистите се простират от 5 до 75 % вероятн ост Мелиса да е
била малтретирана; след дискусията п рецен ките им се простират
от 0 до 60 %. Една четвърт от по-ранните оценки са за вероятност
по-малка от 20 %, а една четвърт - над 60 %. Подчертавам, че това
изследване не се базира на кратко описание или сценарий, а на
типа инф ормация и обсъж дане, които се изп олзват в съдебните
дела, за да се достигне до авторитетно решение за малтретиране

или липсата му като исторически факт.
Имайки предвид този широк спектър на несъгласие, тези
експерти като група не могат да са точни. Да вземем пак аналоги
ята с кантара. Ако се стъпи няколко пъти последователно на него
и той посочва радикално различно тегло всеки път, не е точен.
Ако два еднакви кантара дават радикално различни тегла помеж
ду си, поне единият от тях нее точен. Няма начин да знаем кой
само от показанията. Нещо повече: и двата може да не са точни.
Това, което можем уверено да заключим, е, че не могат и двата да
са точни294.
Е, експертите се разминават в мненията си. Често срещаната
реакция е: „Е и? Другите експерти, например в медицината, не
се ли разминават?“ О ставяйки настрана за момент, че причини
те за несъгласията в областта на психичното здраве могат да са
по-заклеймяващи, отколкото в другите области, нека посоча, че
области на експертни познания като медицината се основават на
валидизирани научни принципи. Разбирането и приложението
на научните принципи на заблуден експерт могат да се оспорят
като неправилно разбиране и погрешно приложение. В психич
ното здраве, обратното, експертите основават мненията си на
неизразима мъдрост, която се натрупва чрез опита (вж. четвърта
глава), или от време на време натрансцендентната способност да
се комбинира информация, която всъщност има ограничена или
никаква валидност (както е при резултатите от Роршах). Следо
вателно основа за оспорване на мнението на експерт по психично
здраве на базата на неговите детайли не съществува; по-скоро
трябва да се оспорват експертните познания по психично здра
ве.
Поведението на експертите по психично здраве в това отно
шение щеше да е смешно, ако не беше трагично. То може да дове
де не само до осъж дането на невинни хора, но и до разстройване
на живота на деца, които уж са малтретирани, и до създаване на
убеждения у тях до края на живота им, че са били насилвани —
независимо дали наистина е било така. Както се изразява съдия
Робърт Клайн295, „това, което са научили в процеса на разпити
през дълъг период от време“, за тях сега е „факт“. Нещо повече:
„В действителност, тъй като сега вярват, че такова насилие се е
случило, децата са неспособни да отделят фактите от заучения
опит и следователно поведението им е същото, каквото щеше да

бъде, ако бяха малтретирани. Това насилие сега е станало тяхна
реалност". Сексуалното малтретиране на деца е ужасно. Прите
жавайки лиценз за измисляне на теории, списъци със симптоми,
техники за интервюиране и тестове, набедените за експерти в
действителност сами се ангажират в него. Фактът, че те са ли-
цензирани, не осигурява каквато и да било защита за тези деца
- точно обратното.
Защо се толерират тези практики? И звестна насока вероятно
може да се открие в изявлението за политиката на Американска
та академия за детска и юношеска психиатрия, озаглавено „На
соки за клиничната оценка на сексуално малтретиране на деца
и юноши"296. Те съветват: „Клиницистът трябва да реши - въз
основа на историята, оценка на детето и родителите и преглед
на потвърждаващите доказателства - дали е било осъществено
сексуално малтретиране, или не“ (курсивът е добавен). Изобщо
не съм съгласен. Такова решение е работата на съда. Сексуално
то малтретиране на деца е престъпление и въпросите дали се е
случило и ако да, кой го е извършил, трябва да получават отгово
ри съобразно всички правила на доказателствата, използвани в
съдебните дела. Такова решение не трябва да е въпрос на „кли
нично мнение". Подобно мнение, разбира се, може да подпомог
не съда, но само когато е в състояние да осигури доказателства,
релевантни на фактите в спора. „Помощ", основана на калпави
тестове и оценки обаче изобщо не е помощ.
Нещо повече: дори най-добрите психологически тестове
оценяват само чувства, предразположения, нагласи, способно
сти и т.н., а не какво действително се е случило (а често и не
какво е вероятно да се случи, вж. трета глава). В случай на мал
третиране на дете какво е или не е станало трябва да се установи
по начина, по който обикновено се установява - чрез разпит на
свидетели, осигуряване на физически доказателства и позволя-
ване на критичен анализ на тези доказателства чрез изследване
и кръстосани разпити. Съд, който изслушва показания на екс
перт, който вече е „решил" какво в действителност се е случило,
е изправен пред проблема как да достигне до решение... за валид
ността на „решението“ на експерта. След като нямат специални
експертни познания за изследвания върху клиничната преценка,
съдилищата по принцип не са в състояние да адресират този про-
блем. Вместо това те разчитат на такива неща като „дали профе

сионална преценка наистина е била упражнена“ или „дали кли-
ницистът съществено се е отклонил от приетата професионална
преценка, практики или стандарти“297. Тук съм напълно съгласен
със Секрест, че когато истински и отговорен професионалист е
помолен да определи дали нещо се е случило, когато няма как
да се знае това, правилният отговор е „Не знам“. Лицензиране-
то и системата от правила и процедури вместо това насърчават,
всъщност изискват отговор „да/не“, макар че са конструирани
върху пясъците на променящ и се мнения, а не върху внимателно
изследвани доказателства за валидността на мнението. Отгово
рите „да/не“ за съжаление са станали „стандартна професионал
на практика“.
Тук отново имам съвет към читателя: приемете думите на съ
дия Клайн сериозно. Ако подозирате, че дете е било насилвано,
не позволявайте то да бъде изследвано от „лицензирани експер
ти", а само от лекар. В противен случай процесът на изследване
съвсем спокойно може да завърш и със създаване на убеждение у
детето, че е било насилвано, дори ако нищо такова не се е случ
вало. Бъдете особено предпазливи при позволяването детето да
бъде изследвано (по друг начин, а не физически), когато е вклю
чена група от деца. Д обре известният ефект на „групова поля
ризация“- чрез който групите достигат до преценки, които са
по-крайни, отколкото индивидуалните мнения, изразени преди
груповото обсъждане298 - лесно може да се трансформира в гру
пова хистерия, когато става дума за такъв чувствителен и емо
ционално натоварен въпрос като малтретирането на деца. Нещо
повече: ако детето ви е било малтретирано, не приемайте идеята,
че за него ще е „терапевтично“ да види извършителя наказателно
обвинен. Няма доказателства в подкрепа на тази позиция, но има
доказателства, че децата нерядко се разстройват дълбоко, ако чо
век, за когото са започнали да вярват (правилно или погрешно),
че ги е малтретирал, бъде обявен за невинен, например в резул
тат на невалидни техники, използвани от подобни „експерти“299.
По-късно в живота детето може да започне да съжалява за някои
от нещата, които е било принудено да каже. Опитайте се колкото
е възможно по-спокойно да определите фактите по същия начин,
по който определяте другите факти - не на базата на интервюта и
„тестове“, които нямат никаква валидност, или симптоми, които
биха могли да сочат почти всякаква ф орм а на дистрес, включи

телно соматична болест. Благополучието на детето е поставено
на карта тук. Родителите имат правото да откажат да позволят
детето им да бъде разпитвано и тестирано. Упражнете това пра
во.
Още веднъж: може да се случи най-лош ото300:
Семейство от Сан Диего, Джеймс и Дениз Уйд, се разделя с 8-го-
дишната си дъщеря Алиша, която им е отнета през 1989 г., след
като момичето е сексуално нападнато. Алиша казала, че непо
знат я е похитил, но социалните работници заподозрели Джеймс
Уейд. Когато тя променила разказа си след едногодишна тера
пия - за която семейство Уейд твърдят, че й е промила мозъка,
- срещу него са повдигнати криминални обвинения. Накрая
ДНК-тестовете, направени от прокурорите, не само изключват
Уейд, но посочват мъж, който вече е бил осъждан за подобни на
падения. Съдия обявява Уейд за невинен и след две и половина
години при приемни родители момичето е върнато при своите
разбити, банкрутирали родители (курсивът е добавен).
Лиценз за побъркване
Лицензирана психоложка от К алиф орния, И дит Фиори, раз
работила уникална специалност, която споделя с поне 14 други
лицензирани практикуващи от областта на психичното здраве из
цялата страна. Тя помага на хората да п реодолеят вредните ефек
ти от това, че са били похитени от извънзем ни, които са ги хип
нотизирали, така че да забравят преж ивяването. Симптомите на
тези похищения, както и имената на 14-те други експерти в тази
област, са отбелязани в неотдавна и злязлата книга Encounters: А
Psychologist Reveals Case Studies o f A b duction by Extraterrestrials
(„Срещи: психолог разкрива случаи на похищ ения от извънзем
ни“)301. М ного от хората, които са били похитени, били, разбира
се, и сексуално малтретирани от и звънзем ните; в други случаи
извънзем ните използвали забележ ителни техники за лекува
не на похитените от хронични и понякога видим о фатални бо
лести. Н якои от сим птом ите на подобно похищение, например
разстройства на съня, са подобни на тези на хора, които са били

сексуално малтретирани или са били отгледани в сатанински
култове и след това са „забравили“ преживяването. Подобно на
другите списъци със симптоми, този на Фиори включва симпто
ми, които могат да са индикация на широко разнообразие от (по
някога твърде сериозни) разстройства, например „бели петна в
паметта за периоди от време“, „чувство, че те наблюдават, следят
и/или общуват с теб“302. Сред симптомите е включена и натрап-
ливост, свързана с извънземни и летящи чинии.
Терапията, която Фиори осигурява, е забележително прос
та. Опитите на извънземните да накарат похитените да забравят
преживяването не могат да успеят напълно. Използвайки собст
вените им хипнотични техники, Фиори и нейните 14 колеги
могат да помогнат на клиентите да си спомнят преживяването.
Причината опитът за хипноза на извънземните да се провали, а
последващата хипноза да успее, е следната303:
Подсъзнанието има паметова банка с всичко, което някога сме
преживявали, точно както сме го възприели. Всяка мисъл, емо
ция, музикален звук, дума, вкус и гледка. Всичко е надеждно
регистрирано в подсъзнанието ви. Паметта на подсъзнанието
е съвършена, безпогрешна.
Тук имаме шокиращ пример на „лиценз за игнориране“, кой

то се е побъркал - в този случай да се игнорира практически вся
ко изследване, което някога е било провеждано върху природата
на човешката памет, особено тези, които показват, че паметта
под хипноза не е по-точна от тази в будно състояние304. После
диците от тези изследвания лишават от изненада новината, че
хипнозата създава „възпроизвеждане“ на преживявания, включ
ващи извънземни и летящ и чинии, тъй като един от симптомите,
които Фиори отбелязва, са натрапливостите с извънземни и ле
тящи чинии. Бриди М ърфи305 е отново жива, само че този път й е
придадена святост чрез щатски лиценз.
306 Бриди Мърфи е името на жена, която домакинята от САЩ Вир

джиния Тайг (1923 - 1995) твърди, че е била в предишен свой жи
вот. През 1952 г. бизнесменът и аматьор хипнотизатор от Коло
радо Мори Бърнстейн въвежда Вирджиния Тайг от Пуебло, Ко
лорадо, в транс, който задейства изумителни разкрития за пред-
208 V- Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
Фиори и колегите й далеч не са сами във вярванията си, че

хора са похищавани от извънземни. През 1992 г. получих непо-
искан доклад по пощата от „Бигълоу Холдинг Корпорейшън“. Въ
ведението, написано от Джон Е. Мак (професор по психиатрия в
Медицинското училище на Харвард), започва с наблюдението, че
„Проучването Ропър, проведено между юли и септември 1991 г„
показва, че стотици хиляди, ако не милиони американци може
би са били жертва на похищения от летящи чинии или свързани
с похищенията явления“306. Той продължава с думите: „клини-
цистите от областта на психичното здраве трябва да се научат
да разпознават най-често срещаните симптоми в историята на
пациента или клиента, показващи им, че имат работа със случай
на похищение"307. Тези симптоми включват страх от тъмнината
или от настъпването на нощта, повтарящи се кошмари, сънища
за похищаване, необяснени фобии или страхове и дори поява без
видима причина на малки белези, порязвания или натъртвания.
В това проучване Ропър са включени пет „ключови индика
тора“. Изследваните лица - 5947 възрастни - са попитани дали
някога (1) са се събуждали парализирани от чувство на странна
фигура или присъствие в стаята; (2) са преживявали период от
час или повече, в който очевидно са се загубили, но не са може-
ли да си спомнят защо; (3) са имали преживяването да летят във
въздуха, без да знаят защо или как; (4) са виждали необикнове
ни светлини или светли топки в стаята, без да разбират какво
ги причинява, и (5) са откривали озадачаващи белези по тялото
си, без да си спомнят как са били придобити. О т респондентите
119 отговарят с „да“ на четири или пет от тези айтеми. Авторите
на доклада Бигълоу заключават; „това е 2 % от нашата извадка и
следователно подсказва, че 2 % от американците на средна въз
раст имат съзвездие от преживявания, които съответстват на
похищение от извънземни. Следователно въз основа на нашата
извадка от близо 6000 респонденти ние сме убедени, че един на
полагаемото минало на Тайг като ирландка от XIX век и раждането

й в САЩ 59 години по-късно. Бърстейн използва техника, наречена
„хипнотична регресия“, при която субектът постепенно се води об
ратно към детството си. След това пробва да отведе Вирджиния една
стъпка по-далеч, преди раждането, и с изумление открива, че слуша
Бриди Мърфи.
всеки 50 американци може да е имал опит с похищение от неи

дентифицирани летящи чинии“308. Както посочват, 2 % от 185-те
милиона американци в зряла възраст прави 3,7 милиона души.
Знаейки, че хората може да са насърчени да отговарят поло
жително на всеки необичаен въпрос, изследователите контроли
рат това, като питат респондентите дали са чували или виждали
думата trondant309 и дали тя има някакво специално значение за
тях. Само един процент от извадката казват „да“ и авторите за
ключават, че положителните отговори на другите въпроси не се
дължат на внушение от страна на изследователите.
И накрая, в защ ита на заключението си, че 3.7 милиона аме
риканци може би са имали опит с похищение, авторите смятат,
че причината много хора да ж елаят да отхвърлят „огромната те
жест на доказателствата“ е отричане.
От емоционална перспектива открихме, че всеки - учени, ла
ици, похитени и изследователи на неидентифицирани летящи
обекти - иска да отрече реалността на такива странни и при
теснителни срещи. Отричането предлага утеха и уверение на
всеки, притеснен от възможността явленията с неидентифици
рани летящи обекти, както са представени от хилядите случаи
на виждане на НЛО, снимките, радарните данни и разказите
за похищение, наистина да представляват не-човешка интели
гентност и технология. В този контекст е съвсем естествено да
се предпочете лесното, необосновано отричане пред усилието
на обективното изследване, (курсивът е в оригинала)310.
В небесата и на зем ята има повече неща, отколкото фигури

рат в моята философия. Това, че живот съществува и извън Зе
мята, несъмнено е възможно. По-малко, но все пак далечно въз
можно е той да се е развил по същ ия начин (със същото изчезване
на видове) като живота на Зем ята311. Всички съобщения предста
вят извънземните като хуманоиди: скептикът ще твърди, че това
сходство е доказателство, че твърденията на похитените са по
влияни от вярванията на попкултурата. Разбира се, тези скепти
ци „отричат реалността на тази ужасна възможност“. Това, което
според мен е по-невероятно обаче, е, че много от нас в общата
W Измислена дума.
2 10 У Робин Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
аудитория искаме застраховките ни в „Блу К рос“312 и поддържа

ните с данъците ни медицински ф ондове да се харчат за лицензи-
рани клиницисти, които помагат на хората с „посттравматичен
стресов синдром“, резултат от похищение от извънземни. Да, хо
рата, които страдат от емоционален дистрес, за който вярват, че
е последица от подобно похищение, мож е би заслужават помощ
или терапия, но не от хора, които потвърж дават пред тях, че на
стоящ ите им проблеми се дължат на някакво фантастично мина
ло събитие. Внушаващите това послание, отбелязани в книгата
на Фиоре, са професионални практикуващ и.
Независимо от 3.7-те милиона евентуални клиенти, за ко
ито се твърди в доклада на Бигълоу, б р о ят на лицензираните
практикуващи, които специализират в подпомагане на хората
„да възстановят спомените“ за похищ ения от извънземни, е ма
лък. Мнозина обаче участват в подпом агането на клиентите да
възстановяват спомени, че са били ж ертви на сексуално наси
лие като деца, особено кръвосм есително сексуално малтретира
не. Тези спомени от време на врем е вклю чват сексуални оргии
(твърди се, че те са ставали в различни детски градини) или дори
оргазмени части на практиките в сатанински култове313. Проце
сът на възстановяване на такива спом ени е дистресиращо подо
бен на този, който води до обвинения в м асово детско сексуално
насилие или похищения от извънзем ни. Клиентите, които много
често (но невинаги) са жени на 3 0 -4 0 години, страдат от различ
ни често срещани проблеми (например с храненето или времен
на липса на интерес към секса), нерядко докато са в процес на
развод. Терапевтът вярва в своите специално тренирани сили да
„идентифицира“ хората, които имат таки ва проблеми в резултат
от сексуално насилие в детството. С пом нете си твърденията на
експерта по CNBC за секса и сем ейството: че тя може да каже за
10 минути дали хората са „оцелели“ от кръвосмеш ение по поход
ката им; вж. първа глава. В съ ответстви е с наръчниците и книги
те за самопомощ, например тази на Елън Бас и Лора Дейвис The
3,2 The Blue Cross Blue Shield Association (BCBSA) - федерация на 39 от
делни организации за здравни застраховки и компании в САЩ. Заед
но, директно или индиректно осигуряват здравни застраховки на над
100 милиона американци.
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА Ч 21!
Courage to Heal („Смелостта да се изцелиш“), клиентът е насърчен

да предъвква някакво мъгляво чувство, че „нещо се е случило“, а
именно: „Ако смятате, че сте жертва на насилие, и животът ви
демонстрира симптомите, значи вероятно сте били“314. Теорията
е, че сексуалното насилие в детството е било напълно „изтлас
кано“, но - отново - споменът съществува незасегнат в безсъ
знателното и се изразява чрез езика на тялото и в симптомите,
които клиентът представя пред терапевта си. Твърди се, че те де
монстрират „готовността“ на клиента да си спомни експлицитно
събитията, защото - в донякъде изкривен фройдистки смисъл
- те отразяват както събитието, така и тази готовност. (Точно
защо настоящият дистрес, какъвто често се появява по време на
брачни проблеми и развод, поставя клиента в щастливото поло
жение да е способен „да се изправи пред фактите“, не е напълно
ясно.) Често освен работата лично с клиента за възстановяване
на спомена, терапевтът го съветва да се присъедини към група за
подкрепа на оцелели от сексуално насилие през детството.
Кръвосмешението е сериозен проблем. Социално табу срещу
ангажирането в такова действие съществува във всички човешки
общества с изключение на много малко примери, където управ
ници и крале и техните семейства смятани за имащи божествени
характеристики, получават разреш ението да се ангажират в него.
Има кръвосмешения и несъмнено те могат да повлекат след себе
си опустошителни последици, макар че процентът на подобни
поражения не може да се изчисли от отчетите на терапевтите,
тъй като вследствие на работата си те виждат само онези хора,
които са дистресирани. Разумно е да приемем, че кръвосмешени
ето никога няма неутрални последици и те никога не са доброка
чествени. Следователно твърденията за възстановени спомени
за кръвосмешение трябва да се приемат много по-сериозно от
тези за възстановени спомени за похищения от извънземни.
Проблемът е толкова важен, че трябва много внимателно да
изследваме подобни твърдения. Дори когато го направим обаче,
те остават твърдения: малкото публикувани изследвания, кои
то уж ги подкрепят, имат сериозни дефекти. Обратното, профе
сионалистите, които са лицензирани да си формират собствено
мнение независимо от изследователските резултати - и други
«експерти“ - са убедени, че те са нещо повече от просто твърде
ния. Например Бас и Д ейвис пишат: „досега никой, с когото сме
212 V йа&л Л у • КУ\Л ОТ и щ
говорили и конто е смятал, че може да е насилван, по-късно net

открил, че не е*т . Точно тук е причината за дълбок скетттишиъя
Няма инсайт или техника в сферата на психичното здраве, torr*
да са непогрешими, т.е. които понякога да не водят до norpeamj
заключение. Твърдението, че никога не са били правени неверна
заключения, незабавно го поставя под съмнение, както напри
мер е трябвало да се направи с твърденията за забележителна*
успех на трансорбиталиата лоботомия (вж. втора глава).
Да анализираме изследванията. Няма нито едно, което да
сочи съществуването на Фрейдовото .изтласкване“, проткво
поставено на обикновените процеси на забравянето или мотиви
раното селективно невнимание. Последният процес се поамва.
когато съществуването на събитие, например кървава военна
битка, се признава, но някои от най-разстройващите му под
робности се извличат от паметта една по-късно, може би като
част от .ретроспективен проблясък“. Дори ако съществуваш*
изтласкване, не разбираме как би могло да работи. Това не омл
чана, че подобно изтласкване с по-късно точно възпроизвеждан*
е невъзможна. Но - обратното —огромен брой изследвания со
чат дефектната природа на човешката памет, реконструктивната
й природа и че събития, които буквално никога не са ставали, ш>
гат да се .припомнят" в големи подробности11*. Нека се придвн
жнм към конкретни изследвания върху извличането от п ам ет
на сексуално малтретиране през детството.
Първо, твърденията се приемат за правдоподобни, затцот©
се настоява, че кръвосмешението е по-често срещано, отколхото
общата аудиторна осъзнава. Оценката, че 5 % от населението е
пострадало от сексуално малтретиране през детството (направе
на от Националния център за малтретиране и пренебрегван* кд
децата през 1986г.уг) може да е занижена - казва ни се - зарадя
„заговора на мълчанието“, който често следва подобно кръвосм*
щение. Ако 5 % е „занижена оценка* обаче, не знаем точно колко
по- ниска от реалната е, а скокът от 5 на 25 % е огромен. Освен това
се твърди, че кръвосмешението е по-често срещано, отколкото се
осъзнава от ланците, защото изследванията на хора, за които се
знае, че са били негови жертви като деца, сочат, че около 1/3 не
съобщават за него, когато са разпитвани като възрастни, доря
и при сондиращи въпроси54*. Зози резултат като че ли подкрепя
твърденията за занижаване, но всъщност не е така. Когато пита
1 \Л£НЗ«ЧНЕ МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА 06ЩЕСТВЕН0СТТА Ч 213
ме нося за дадено събитие, ще има такива, които са го преживели

я ие го съобщават („фалшиви отрицателни“), и такива, които не
са го преживели, но го съобщават („фалшиви положителни"). Ба
лансът хората, които погрешно не съобщават дадено събитие, и
геш. които погрешно го съобщават, определя дали съобщеният
яроцент надценява или подценява истинското разпространение.
Това е особено важно да се разбере, когато събитието е от вида,
сдпващ се на по-малко от половината популация, тъй като кол
ието по* малък е процентът на хората, които не са го преживели
* погрешно го съобщават, балансира по-голямата част от тези,
които са го преживели, но не го съобщават.
Другите основни изследвания на разпространението на кръ-
•осмесителното насилие над деца се опитват да валидизнрат въз
становените спомени, като търсят действителни доказателства
по елин или друг начин. За съжаление най-често цитираното из
следваме до момента на писане на книгата не изучава точността
ма тези спомени по начин, който прави възможно определянето
щтяхната валидност*1*. Първо, авторите не конкретизират кри
териите, които те (за разлика от техните изследвани лица) са из
ползвачи за определяне на точността (не е тривиален пропуск,
имайки предвид, че други изследователи биха искали да могат да
проверят методите и заключенията им). Второ, те не представят
възможни за интерпретиране статистики, включващи валидизи-
рлшгго, особено по въпроса кои типове критерии водят додадени
заключения, а вместо това просто представят разкази (истории
ма случаи). Грето, изследването не разграничава изследваните
лица, които са помнили кръвосмешението през целия си живот,
и тези, които са си го спомнили вследствие на възстановени спо
мени. Това разграничение е абсолютно критично за въпроса за
точността на подобни спомени.
Е, продължаваме да сме на тъмно. На този етап практику
ващите биха могли да признаят съвсем честно: „Не знаем дали
тези спомени са точни". (Самият аз никога не бих предлагал мне
ние по определен случай без убедителни доказателства, при това
не говоря за доказателства от психологическо тестиране или
интервюта, които ие са убедителни.) Практикуващите обаче не
казват: „Не знаем“, а твърдят» че знаят. Резултатът е предвидим:
бяс. Бесни са клиентите, които са убедени, че са били насилвани
най по-скоро „подложени на кръвосмешение". Имаме нов глагол
в езика: incest. Бесни са на родителите си. Бесни са и професио

налистите, които от време на време препоръчват клиентите им
да предприемат такива действия като завеждане на съдебно дело
срещу родителите, отказ родителите им да виждат внуците си
или разрушаване на репутацията им, като информират общи
приятели и познати за новооткритите си спомени. Осен беса, съ
ществува и дистресът: острият дистрес на родителите, които са
обвинени, а вярват, че са невинни. Мнозина от тях реагират пър
воначално, като питат дали могат да помогнат по някакъв начин;
когато професионалистите откажат да се срещнат с тях - както
става често320, - родителите са бесни и искат да съдят терапевта.
В действителност нова група, наречена фондация False Memory
Syndrome (FMS; Синдром на фалшивата памет) през 1992 г. има
членска маса от около 2000 семейства, предимно родители, кои
то твърдят, че са неоснователно обвинени в резултат на „терапи
ята“ на децата им. (Към края на първото шестмесечие на 1993 г.
членовете са нараснали на над 4600.) Фондацията FMS разпрос
транява информация за природата на човешката памет и как да
се справяме с наказателните действия на децата и техните тера
певти, особено заведените от тях съдебни дела.
И накрая, бесни са и истински вярващите на скептиците, кои
то ги предизвикват, особено онези от нас, които са в научния кон
султативен съвет на фондацията FMS. Ние сме обвинявани, че сме
антифеминисти, че подкрепяме отричането (обвинение, което чу
ваме отново и отново) и че не ни интересува кръвосмешението321.
Обвинявани сме - някак си, - че се противопоставяме на Анита
Хил322. Обвиняват ни дори, че правим преценки за отделни случаи,
когато всъщност не е така. Въвеждат се ирационални аргументи,
например: „Защо някой ще иска да си измисля това?“ - аргумент,
базиран на невярното убеждение, че хората казват истината, не си
спомнят или лъжат, но никога не вярват искрено, че казват исти-
322 Анита Феи Хил (1956) - професор по социална политика, право и

женски изследвания в университета „Брандайз“, училището „Хелър“
за социална политика и мениджмънт, и бивша колега на върховния
съдия Клерънс Томас. Най-известна е със свидетелските си показа
ния под клетва в Сенатските изслушвания на Томас през 1991 г. за
обвиненията й, че шефът й Томас е правил провокативни изказвания
и я е тормозил сексуално.
ната, когато всъщност дават неточна информация за станалото.

Истински обученията практик би трябвало да знае, че това става
много често, че хората наистина търсят обяснения за неприятни
събития, дори и ако самите обяснения са неприятни. Истински
обученият практикуващ би трябвало да знае, че обясненията лес
но се влияят от настоящите културни вярвания, например значе
нието на събитията от детството в развитието на дистрес в зряла
възраст, дори когато такива вярвания са некоректни. Истински
обученият практикуващ би трябвало да разбира погрешимостта
на човешката памет и нейната податливост на внушения.
В частност истински обученият практикуващ знае, че не
трябва да издига хипотези, които са непроницаеми за доказател
ствата. Същевременно не само че много практикуващи правят
такива твърдения, но и отхвърлят противоречащите им доказа
телства като отричане, например твърдението на брат/сестра, че
не е имало и най-дребни признаци за минимален дистрес по вре
мето на набеденото събитие или доказателство, че събитието не
е можело да се случи, когато или където твърди клиентът. Клиен
тите, които впоследствие се отказват от думите си, обяснявайки,
че са били „с промит мозък“, се отхвърлят като „отново влезли в
отричане“. (Един професионалист стигна дотам, че да дава сви
детелски показания в съда —според вестникарски репортажи, —
заявявайки, че след като клиентката говори за събития, които не
е можело да се случат, това единствено засилва заключението,
че е имало кръвосмешение, тъй като преувеличението е типично
за жертвите.) Тъй като готовността да се обмислят някакви про
тиворечащи доказателства би изисквала разпитване на обвини
теля, такава готовност сама по себе си отразява предубеденост
срещу обвинителя, да не говорим за жените по принцип. Проте
стите на членовете на фондацията FMS се интерпретират като
пример на отричане - не като разбираема реакция на хора, които
искрено вярват, че животът им е бил сериозно подкопан, а дори и
разбит от обвинения в събития, които никога не са се случвали.
Може би някои от тях наистина „отричат“ или „изтласкват“ фак
та, че наистина са извършили кръвосмешение, но отричането и
убежденията им са истински. Ироничното е, че самите профе
сионалисти, които твърдят, че са помогнали на клиентите си да
излязат от отричането, изглежда, не съчувстват на родителите,
за които смятат, че имат същия проблем323.
Нека подчертая, че не в с и ч к и спомени за кръвосмешение

през детството са фалшиви. Лекар, който казва на хората, стра
дащи от умора в продължение на три седмици, че е вероятно да
имат левкимия, ще е прав в някои случаи. Някои от „правилно“
диагностицираните може дори да идат в телевизионни токшоута,
за да свидетелстват за чудните диагностични умения на лекаря и
може би ще кажат че той е спасил живота им, като ги е насърчил
да започнат лечение от рано. Това обаче няма да е добра диа
гностична практика. Самият аз имам много сериозни съмнения в
точността на по-радикалните твърдения заради всички очертани
по-горе причини и заради (буквално невероятното) сензационно
съдържание на много от тези спомени324. (Контрааргументът е,
че необичайното количество насилие и дори оргии и сатанински
ритуали, включени в тези спомени, осигурява просто доказател
ство „защо“ са били изтласкани.) Аз обаче не знам.
Лицензираните професионалисти също не знаят. Вместо да
признаят, че не знаят обаче, те „решават“, че спомените са точни.
Резултатът не е само бяс и дистрес, но и широко разпростране
но страдание, омраза и осъждане - все в името на психичното
здраве. Няма доказателства, че клиентите, които възстановяват
спомените си, се чувстват по-добре, колкото и точни или фалши
ви да са те. Макар че дава на професионалистите разрешение да
предлагат мнение така, сякаш е факт, лицензирането очевидно е
отнело на много от тях способността да казват две прости думи:
„Не знам“.
Патерналистична лакомия
Фактът, че някои хора наистина са дистресирани, ги прави
уязвими на експлоатация от нелицензирани лица. Тъй като ал-
труистичният интерес съвпада с икономическия личен интерес
за ограничаване на търговията на нелицензирани спекуланти,
психолозите са особено активни в разработването на начини за
предотвратяване на подобна експлоатация. Повечето щати днес
нямат закони, които биха попречили на нелицензирано лице или
група да предлагат съвети срещу заплащане, стига този човек или
група да не твърди измамно, че е лицензирана. Както установих,
5. ЛИЦЕНЗИРАНЕ. МИТЪТ ЗА ЗАЩИТА НА ОБЩЕСТВЕНОСТТА < 217
когато бях президент на Орегонската психологическа асоциация

по време на изгрева на лицензионните процедури, психолозите
законодателите са особено загрижени за ограничаването на дей
ностите на подобни експлоататори: „Нека не лицензираме само
името, но и действителната практ ика!“ В крайна сметка такива
ограничения върху практиката се откриват в медицината, инже
нерните науки и архитектурата. Защо не и в психологията? Та
кива ограничения биха изкарали от бизнеса и мнозина „терапе
вти-лаици“, които не са експлоататори и които - както показват
изследванията —са също толкова добри, колкото и професиона
листите, и по този начин ще намалят достъпността на терапията
и ще повишат цената й. Това обаче може да се формулира като
злощастен страничен ефект на предпазването на общественост
та чрез ограничаване на практиката, за да се сложи точка на екс
плоатацията.
Патерналистичният алтруизъм и индивидуалната алчност
се комбинират през 1987 г., за да дадат „закон-модел за лицен-
зиране“, приет от Съвета на представителите на АРА. Заявена
та цел е този „закон“ да се приеме в щатското законодателство
във всички американски щати и територии. Каква е природата на
този закон-модел за лицензирането? Първо, само хората, които
са получили степен от акредитирана от АРА професионална про
грама, ще могат да получат лиценз. Второ, лицензът ще покри
ва не само статуса „психолог“ и възможността да се получават
плащания от трета страна, но и действителното практикуване на
психологията. Практика е дефинирана като практически всяка
дейност, която включва отварянето на устата, за да се даде съвет
за какъвто и да е аспект на човешкия живот или да се помогне
на човек по някакъв начин, независимо дали срещу заплащане,
или не. Тази практика включва някои дейности, които не работят
(например обучение в биологична обратна връзка). Нещо пове
че: през 1987 г. дефиницията на практика „не е ограничена“ до
нещо, което може разумно да се възприеме като включващо ня
какъв вид „психология“. Да цитирам:
П ракт икуванет о на психологията се дефинира като наблю
дение, описание, оценка, интерпретация и модификация на
човешкото поведение чрез приложението на психологически
принципи, методи и процедури за целите на предотвратяване-
то или елиминирането на симптоматично, дезадаптивно или

нежелано поведение и на подобряването на междуличностни
те взаимоотношения, приспособяване към работата и живота,
личната ефективност, поведенческото и психичното здраве.
Практикуването на психологията включва, но не е ограничено
до психологическо тестиране и оценяване на лични характе
ристики, например интелигентност, личност, способности, ин
тереси, умения и невропсихично функциониране; консултира
не, психоанализа, психотерапия, хипноза, биологична обратна
връзка и поведенчески анализ и терапия, диагноза и лечение на
психични разстройства или нарушения, алкохолизъм и злоупо
треба с вещества, разстройства на поведенческите навици, как-
то и психологически аспекти на соматичната болест, инциден
ти, наранявания или инвалидност, и психолого-педагогическа
оценка, терапия, корекция и консултация. Психологическите
услуги могат да се правят на отделни хора, семейства, групи и
на обществеността като цяло. Практикуването на психология
та ще се извършва в рамките на тази дефиниция, без значение
дали се получава заплащане за извършените услуги. (Вж. Част
J за освобождаване от изискването.)
Част J осигурява освобождаване от изискването за лицензи-
ране на хора, които са ангажирани в преподаване, изследвания
или осигуряват психологически услуги на организации или ин
ституции, стига тази дейност да:
не включва осигуряването или супервизирането на директни
психологически услуги на отделни хора или групи, които са - а
не трета страна - бенефициентите на подобни услуги, без зна
чение какъв е източникът или размерът на заплащането за оси
гурените услуги325.
Смисълът на този тромав текст всъщност е, че универси

тетските преподаватели и „организационните“ или „индустри
алните" психолози, които работят за бизнес организации или
държавни агенции, са освободени от това изискване. Обоснов
ката е, че такива хора не работят за индивидуалните клиенти като
такива. Тази концепция е в противоречие с Етичния кодекс на
АРА, който конкретизира, че психологът трябва да работи за чо
века, който е оценяван или лекуван. Това на свой ред често е в
конфликт с действителната практика на психолозите при дава

нето на експертни показания в съда, например решаването дали
осъден убиец е „непоправим“, и с практиката на избиране на хо
рата, които ще имат право на бонуси като обучение или инвалид
ни плащания. Психолозите, които решават, че убийците трябва
да бъдат екзекутирани като „непоправими“ или че ранени хора
не заслужават инвалидни плащания, трудно могат да се опишат
като работещи в техен интерес, но според етичните правила чо
векът, който е оценяван, е клиентът.
„Законът-модел за лицензирането“ е силно рестриктивен.
Нещо повече: той предлага силно специализирано обучение поне
до нивото на получаване на докторска степен или друга подоб
на от „ориентирана към практиката“ институция, акредитирана
от АРА. Няма доказателства в подкрепа на твърдението, че рес-
триктивността е в полза на обществеността. Тя е напълно не
оправдана.
Излишък ОТ ЕКСПЕРТИ и
КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ?
рофесионалните психолози не са единствените хора извън ле

П карската професия, които са лицензирани да практикуват. През
1992 г. социалните работници са или лицензирани, или сертифици
рани във всички щати и територии; в 27 щата те имат право на стан
дартното заплащане през здравни застраховки, в зависимост от ти
па полица - в три щата, и са ограничени да работят в клиника само
в един щат326. Освен това различни нелицензирани лица също се
представят пред обществеността като експерти в определени обла
сти, включващи психичното здраве, например консултанти при из
насилване, консултанти по въпросите на алкохолизма и религиозни
консултанти. Някои от тези нелицензирани или несертифицирани
експерти работят на неформална база (като лидери на частни гру
пи на „Анонимните алкохолици“); някои се наемат от частни или
публични агенции, а трети просто „си имат частна практика“, след
като няма закон, забраняващ на необучени лица да се наричат „те
рапевти“, стига да не се представят подвеждащо като принадлежа
щи към определена професия. Много от тези хора осигуряват цен
ни услуги като терапевти, обикновено - освен ако не са обучени в
някаква конкретна поведенческа техника - като емпатични и раз
биращи слушатели. Много от тях не са особено добри терапевти и
в редки случаи са откровени мошеници. Както беше посочено във
втора глава обаче, процентът на успехите на минимално обучените
и парапрофесионалните психотерапевти не е по-различен от този
на високоплатените професионалисти. (Мошениците не са вклю
чени в изследванията, водещи до това заключение.) От това заклю-
чение за ефективността като терапевти следва ли нещо за лицензи-

рането или уникалния социален статус на професионалистите?
Лекарите трябва да са лицензирани. Те могат да изписват ле
карства. Нещо повече: обучението във висшите медицински учи
лища покрива принципи на медицинската наука и макар че такива
лидери в областта като У. Френч Андерсън може да я смятат за
„неточна“, студентите по медицина трябва да я овладеят поне на
повърхността. В психологията, обратното, макар че има някои
добре установени принципи, получаването на степен, водеща до
лиценз, често изисква не повече от „периферно познанство“ с тях
(вж. първа глава). Лицензирането на психолозите не работи за за
щита на никой друг, освен на лицензираните. А какво да кажем за
нелицензираните? Подобно на психолозите, те често оправдават
своите експертни познания на базата на „опита“. Подобно на пси
холозите, те често използват калпави тестове и предлагат теории,
които се основават на идеология или мода, а не на емпирични из
следователски резултати или добре проучени теории. Най-голяма-
та употреба на анатомично правдиви кукли за идентифициране на
сексуално малтретиране през детството например е от самообя-
вили се експерти в агенциите за закрила на детето и от полицията
и прокуратурата, а не от нелицензирани и необучени консултанти.
Хората, които специализират във „възстановяване“ на потиснати
спомени за това, че са били подложени на кръвосмешение, е веро
ятно да се нарекат просто консултанти като психолози327. Трябва
ли всички те да бъдат лицензирани? Или никой не трябва да се ли-
цензира? Трябва ли всички да бъдат признати като експерти в съ
дебна среда или като експерти в консултирането на съдиите в дела
за попечителство над деца? Трябва ли изобщо да обръщаме внима
ние на казваното от тях за алкохолизма или затлъстяването?
Тук ще отложа трудния въпрос кой би трябвало да се лицен-
зира, т.е. да има право на плащания от трета страна и да бъде при
знаван като експерт в съда, за края на главата. Първо, искам да
обсъдя въпроса, дали тези, които днес не са лицензирани, трябва
да се признават като валидни експерти по проблемите, които ад
ресират. Те като група имат ли някакви експертни познания вън
от просто човешката дейност емпатично слушане и от време на
време даване на добри съвети?
Твърденията на самообявилите се експерти за компетент
ност могат да бъдат изключително убедителни. Тези с минимал-
б. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? 4 223
но обучение базират твърденията си на личния си опит с опре

делен проблем на психичното здраве. Това твърдение може да се
изрази от гледна точка на силогизма:
Самият аз съм имал проблема; чувствал съм се по този начин.
Направих еди-какво си и преодолях проблема (следователно
еди-какво си беше причината да го преодолея).
Оттогава имам многобройни взаимодействия с хора, които
имат същия проблем.
Следователно разбирам напълно проблема. (Например знам
какво всеки, който иска да преодолее алкохолизма, трябва да
направи, за да успее.)
Сега сравнете този тип личен опит с твърдението на учения,

което също може да се изрази със силогизъм:
Изучавал съм всестранно проблема.
Анализирал съм алтернативни хипотези за природата, причи
ните и възможното облекчаване на проблема.
Оценявал съм тези хипотези в светлината на съществуващите
доказателства. Неокончателно съм заключил, че някои от те
зи алтернативни хипотези са по-добре подкрепени, отколкото
други. Следователно разбирам нещо за проблема и как той би
следвало да се адресира (например че избирането на програ
ма, съответстващ а на собствените убеждения, обикновено е от
полза при алкохолизма), макар че новите доказателства винаги
могат да ме оборят.
Да предположим, че някой твърди, че разполага с ваксина

срещу HIV. Кой тип човек ще е по-убедителен? Вярвам, че вто
рият ще бъде такъв за повечето читатели. Собственият опит на
човека с инфекцията HIV ще се разглежда като нерелевантен на
твърдението му за ваксината; познаването на хора, които са за
разени, и дори личното им лекуване също ще се смятат за нере-
левантни. Не бихме вярвали особено на някой, чиито доказател
ства за ефективността на ваксината са, че е спряла развитието от
инфекция към СПИН само при него. Бихме искали доказателства
дали този човек е бил всестранно обучен по биохимия или моле
кулярна биология, как да провежда лабораторни експерименти,
как да провежда медицински изпитания със случайно разпреде
ление на изследваните лица за проверка на ваксината и т.н.
224 У Робин Д о у с • КУЛА ОТ КАРТИ
Проблемите, включващи психичен дистрес, обратното, често

изглеждат уникални, индивидуални, духовни, т.е. лични. При ра
ботата с такива проблеми сме по-склонни да приемем силогизма
с личния опит като валиден, може би дори като по-валиден, от-
колкото този за учения. Наблюдаваме тези хора да претендират
за експертни познания на базата на личния си опит в ток-шоу
тата по телевизията. Те са убедителни. Нещо повече: ние „знаем
за какво говорят те“. Често обаче имаме само най-бегло разбира
не на някой, който претендира за експертни познания на базата
на научно изследване. Можем да приемем идеята, че е възможно
да не знаем много или дори каквото и да било за точните науки.
Не приемаме обаче лесно идеята, че не знаем много за хората.
Следователно човекът, претендиращ за експертни познания за
нас на базата на силогизма за учения, се разглежда с подозрение,
докато тези, които използват силогизма за личния опит - не.
Изкушени сме да приемаме твърдението за личния опит
като легитимно, но то не е такова. В предишните глави посочих
дефектите в цитирането на личния опит като обосновка за пре
тенцията за експертни познания на професионалиста. Личният
опит на непрофесионалиста не е по-различен от този на профе
сионалиста. И двата са обект на уклони (например наличност),
ретроспективни изкривявания, неподходящи обобщения, стере
отипно мислене и т.н. Професионален психолог може да твърди
- както видях да прави един по телевизията преди няколко месе
ца, - че всички хора, които са депресирани и не получат терапия,
започват да мислят как да се самоубият, макар че твърдението се
основаваше на опита с депресирани хора, които са суицидни, а не
на изучаване на депресирани хора, за да се провери дали стават
суицидни без терапия. Непрофесионален лидер от „Анонимните
алкохолици“ може да има претенцията да знае, че следването на
12-те стъпки е единственият начин, по който някой може да пре
одолее алкохолизма. И двамата са в състояние да цитират истин
ски случки от личния си опит, за да подкрепят твърденията си.
Нито единият, нито другият обаче не бива да са убедителни.
Не всички непрофесионалисти, които призовават силогизма
за личния опит, заявяват, че са имали проблемите. За мнозина
личният опит означава опит с други хора, които са имали про
блема, често богат опит. Дефектите на генерализирането на база
та на такъв опит са същите като обобщенията въз основа на себе
б. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? М 225
си. Да разгледаме група от претендиращи да бъдат експерти по

изнасилването, които се появиха по телевизията, след като Уи-
лям Кенеди Смит328 беше обявен за невинен в изнасилване. Мно
зина заявиха, че им се искало да могат да свидетелстват, защото
знаят как реагират жертвите на изнасилване и следователно са
можели да оценят дали обвиняващата го наистина е била жертва
на изнасилване. Като оставим настрани факта, че това желание
поставяше под съмнение невинността на Смит точно след като
съдът го обяви за невиновен, то илюстрира голям проблем с ин
туитивната диагноза. Може би тези хора наистина знаят как ре
агират жертвите на изнасилване. Проблемът в съдебното дело
обаче беше да се разграничи дали обвиняващата Смит наистина
е била жертва на изнасилване, или не. Единственият релевантен
опит на експерта следователно би бил в научаването как да се раз
граничават твърдящите, че са жертви на изнасилване, и онези,
които всъщност не са били изнасилени. Целият опит на света с
жени, които наистина са били изнасилени, не би помогнал в пра
венето на това разграничение. Тъй като това беше опитът на екс
пертите (или поне те твърдяха, че това е техният опит), той беше
нерелевантен. Отново: подобно на диагностицирането на рак на
стомаха, същността на диагнозата се крие в разграничаването на
възможностите (например рак срещу язва). За съжаление психо
лозите са се провалили не в ограничаването на опита на своите
колеги или на други лица, а в обучаването им, че диагнозата е
диференциална и за да бъде смислена, общата преценка трябва
да е сравнителна. Този принцип често не се разбира интуитивно,
макар че от време на време става и това. За да го разберем, е нуж
но нещо повече от периферни познания по психология.
За съжаление обществеността, както и психолозите, често не
успява да приеме личното значение на безличния подход. Какво
би могло да има по-голямо лично значение за човек, заразен с
HIV, от безличното развитие на лечение за HIV? Кое би могло да
е по-лично важно за кандидатите за магистърска програма, пус-
я» Уилям Кенеди Смит (1960) - американски лекар, чиято работа се съ

средоточава върху сухоземните мини и рехабилитацията на хора, ко
ито са били инвалидизирани от тях. Член е на известното политиче
ско семейство Кенеди и е прочут с широко отразяван съдебен процес
за изнасилване през 1991 г.
натите условно на свобода и пациентите със сърдечен инфаркт,

обсъждани в трета глава, от подобрението в безличните, статис
тически техники за прогнозиране? Това ще означава по-малко
провали в кариерата, по-малко жертви на пуснатите условно, ко
ито се връщат към престъпността, по-малко провалили се услов
но пуснати, по-добро медицинско лечение и т.н. Фактът, че няма
„съответствие“ между стила (личен или безличен) на адресира
не на даден проблем и личното значение на разрешаването му
не бива да ни пречи да мислим ясно за него. Повече лична полза
може да се получи от безличното развитие на ваксина или от раз
бирането на значението на стерилните медицински процедури,
отколкото от огромен личен интерес - колкото и добронамерен
^ __ 39Q
и мотивиран да е, - които не прави много .
Най-големият проблем с претенциите за експертни позна
ния, базирани наличен опит, е, че те са обект на моди и идеологии.
Когато определен въпрос изпъкне на преден план в обществото,
хората с опит с него стават „експерти". Другите приемат техните
твърдения за личен опит като основа за неправилен извод, че тъй
като има нужда от експертни познания, те трябва да съществуват.
Естествено, те трябва следователно да съществуват сред онези,
които претендират да ги имат. Такова приемане е често срещано
в ситуации на лична нужда, например сред хората, които имат
терминален рак и които искат да приемат експертните позна
ния на религиозни лечители, мотивационни треньори или лица,
продаващи laetrile. Такова приемане може да се появи и в цялото
общество. Например, когато СССР разработиха атомна и водо
родна бомба много преди времето, прогнозирано от американ
ските политически лидери - и комунистическите политически
групи изглеждаха способни да завладеят Европа и Азия, - САЩ
преживя прилив на антикомунизъм, който може най-добре да се
опише като хистерия. Незабавно сенатори (Джоузеф Маккарти
в частност), бивши комунисти (като Уитакър Чеймбърс) и аген
ти на ФБР, които бяха проникнали в комунистически клетки в
САЩ, станаха „експерти“ по „комунистическата заплаха“. Коми
сията на Камарата на представителите по „Неамериканските дей
ности“ провеждаше широко рекламирани изслушвания за такива
тривиални неща като холивудски звезди, които присъствали на
спонсорирани от комунистите демонстрации за мир, което пък
гарантираше влизането в черни списъци. Обикновеното благо-
б. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? Ч 227
разумие и скептицизъм често бяха очерняни или омаловажавани

като „наивни“, а дори се ругаеха като „симпатизиране“. Пишеха се
книги (като тази на Уитакър Чеймбърс Witness [„Свидетел“]), по
телевизията се излъчваха постановки по разкази на информато
ри на ФБР (например Хърбърт Филбрик в Three Lives [„Три жи
вота“]), а хората, които „знаеха“, осъждаха противопоставящите
сенахистерията като „облагодетелстващи комунистите“ - точно
както „знаещите“ днес за ужасното разпространение на кръво
смешенията заклеймяват скептичните като подкрепящи педера
сти, антифеминисти и дори сатанисти.
Антикомунистическите „експерти“ не бяха анализатори на
външната политика, политолози или историци. „Монолитният
комунизъм“ - казаха те - няма да издържи вечно, освен ако не
подемем радикална кампания за унищожаването му, без значе
ние какво тази кампания би причинила на собствената ни Харта
на правата или на разбирането ни за етика във външната полити
ка. Антикомунистическите експерти „знаеха“, защото бяха има
ли личен опит с комунизма. Бъркаха - наблюдавайте съдбата на
„монолитния комунизъм“ днес. По онова време обаче бяха убе
дителни. Интересът към психичното здраве е първостепенен в
обществото днес; ние не страдаме от недостиг на храна, матери
али или ресурси. Страдаме, защото хората са дистресирани, не се
образоват, насочват се към престъпленията в пропорция, която е
много по-голяма от тази в сравними страни, използват дрога и се
пристрастяват към нея, алкохолизират се, стават агресивни и не
работят много усилено или не се гордеят особено с работата си.
Естествено, непрофесионалистите, както и професионалистите
ни дават множество съвети какво да правим за психичното си
здраве. А ние приемаме личния опит като основа за експертни
познания, когато не би трябвало да го правим.
Малтретиране/злоупотреба
Темата на най-голяма загриженост днес (1993 г.) може да се
опише с една-единствена дума: малтретиране. Стигнали сме до
разбирането, че съпрузите физически малтретират жените си и
от време на време и обратното, макар и обикновено с не толкова
228 У Робин Друс • КУЛА от КАРТИ
опустошителни последици, родителите малтретират децата фи

зически и сексуално, порасналите деца малтретират родители
те си, наркоманите (и дори употребяващите от време на време)
злоупотребяват с дрога, а голяма част от нас злоупотребяват с
алкохол. Цялата тази злоупотреба и малтретиране разрушават
хората. Нещо повече: злоупотребата/малтретирането не са огра
ничени до физически актове. Психологическото малтретиране
също може да има опустошителни ефекти. Имаме нужда да знаем
колкото е възможно повече за малтретирането/злоупотребата,
следователно има хора, които твърдят, че знаят.
Длъжен съм да заявя, че не съм благоразположен към малтре
тирането/злоупотребата, точно както противопоставящите се на
Джо Маккарти в началото на 50-те години на X X век не са били
задължително „за“ комунизма. Нещо повече: длъжен съм да зая
вя, че аз съм „за“ слагането край на малтретирането, точно както
опонентите на антикомунистическата хистерия през 50-те години
на X X век са били длъжни да заявят, че не желаят комунизмът да
успява. Самата нужда да се казва, че човек се противопоставя на
методите, но не и на целта, сочи дълбочината на загрижеността на
обществото ни по отношение на малтретирането/злоупотребата.
Видяхме дефектите в начина, по който професионалните
психолози адресират сексуалното малтретиране, в предишна
та глава и резултатите, че ранното малтретиране статистически
предхожда по-късни проблеми. Тези проблеми по никакъв начин
не следват задължително малтретирането или дори не го следват
с голяма вероятност. (Продължителното и крайно малтретиране,
каквото е преживявано от хора, оцелели от концлагери в продъл
жение на години, може би е изключение.) Нещо повече: както ви
дяхме, мнозина от тези, които твърдят, че имат най-голям опит с
малтретирането/злоупотребата - и които използват най-калпа-
вите техники и тестове, за да ги открият и лекуват, - не са профе
сионалните психолози или психиатри. Днес имаме цели клиники
от непрофесионалисти, специализиращи в различни типове и ви
дове малтретиране/злоупотреба, особено сексуално насилие.
Вманиачеността по отношение на малтретирането може да
има и лични негативи. Тя може да подкрепя чувствата на неком
петентност у хората, които вярват, че са били малтретирани, и -
по-важното - възможно е да им пречи да предприемат действия,
за да решат настоящите си житейски проблеми, които вероятно
б. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? 4 229
имат. Има примери на непрекъснато малтретиране, с което жерт

вите наистина са некомпетентни да се справят, например деца,
малтретирани от родителите си, немощни възрастни хора, мал
третирани от порасналите си деца, съпруги, които не могат да
напуснат физически малтретиращи ги съпрузи, без да се изпра
вят лице в лице с бедността. Притеснен съм обаче от настоящата
вманиаченост по отношение на миналото малтретиране. Просто
няма доказателства, че „миналото малтретиране ще излезе на по
върхността“, без значение каква е настоящата ситуация на човека
или какво той прави, за да я подобри. Историята на малтретиране
в семейството през детството се свързва с депресия в зряла въз
раст и рецидиви по принцип, но не и за възрастни, които въпреки
това не страдат от хроничен междуличностен стрес330. Пробле
мът е, че чувстването и вярването, че си жертва и следователно
некомпетентен, може да пречи на действието. Това води до поло
жителен ефект на обратната връзка, защото действието за подо
бряване на собствения живот - или неуспехът да се предприемат
такива действия - може да оказва дълбоко влияние върху убеж
денията и чувствата. Погрешно убеждение, че миналото малтре
тиране задължително има продължителни ефекти, може да води
до бездействие и влошаване на настоящия живот на онези, които
вярват, че са били малтретирани в миналото. Често онези от нас,
които поставят под съмнение въпроса за мъдростта на насърча
ването на хората да се разглеждат като жертви, сме обвинявани,
че „обвиняваме жертвата“ и се предполага, че разговорът трябва
да спре тук. Не спира. Може би по-добре е да бъдем обвинявани
в „обвиняване на съветника“ и възникващият вследствие на това
разговор да засяга съветите, а не виктимизацията.
Натрапливата идея за миналото малтретиране създава друг
проблем. Тъй като извършителят винаги е някой друг, този чо
век е отговорен за дефектите в настоящия ни Аз, ако смятаме,
че сме били малтретирани в миналото. Това може да доведе до
обвинения. При обикновени обстоятелства правилно приписа
ната вина може да ни накара да предприемем действия, за да по
добрим ситуацията331. (Понякога и не, например когато жертвите
или роднини на жертвите на полицейско преследване на някой
друг заради нещо сравнително тривиално като превишена ско
рост или кражба на кола научават, че трябва „да обвиняват бяга
щия, а не полицията“, докато такива преследвания продължават
и все повече и повече хора са убити.) Когато обаче малтретиране

то или предполагаемото малтретиране се е случило преди дълги
години, нищо, което може да промени ситуацията, няма да про
излезе от обвиненията, въпреки че някои „експерти“ подтикват
вярващите, че са били виктимизирани, да предприемат такива
драконовски мерки като публично обвиняване на прародители
на смъртния им одър въз основа на тезата, че „да си го върнеш*
е „терапевтично“. (Обикновено нашето общество приема пре
зумпцията за невинността и вярва, че на хората трябва да се даде
възможност да отговорят на обвиненията или изобличенията;
същевременно някои от по-яростните защитници на идеята, че
малтретирането е навсякъде, вярват, че трябва да пренебрегнем
такива любезности - точно както някои от по-яростните анти
комунисти от началото на 50-те години на XX век.) Самата вина
не прави много, ако не активира промяна. Къде са доказателства
та, че просто научаването да обвиняваш или да мразиш някого
е терапевтично? Преди да насърчаваме хората да правят такива
негативни неща, със сигурност трябва да изискваме убедителни
доказателства, бе обвиняването е терапевтично. Такива доказа
телства обаче не съществуват.
Това, за което имаме многобройни исторически доказател
ства е, че хората обичат да обвиняват другите и че могат да се
нанесат големи щети, когато обвиненията излязат от контрол,
особено когато са фокусирани върху нараняването на тези други
хора, а не върху извличането на лична полза. В средновековието
за евреите се твърдяло, че отравят кладенците във времена на
холера, а вещиците - че са отговорни за необясними физически
проблеми и халюцинации и че са инструмент на дявола332. Точ
но както „властовия диференциал“ на малтретиращите родители
или терапевти над техните деца оставя жертвите безсилни, дя
волът е всемогъщ - освен ако може да уреди някакъв квазимис-
тичен екзорсизъм (в днешното общество - психотерапия). Няма
дявол, когото да обвиним за малтретирането на децата, така че
е все по-често да се приписват демонични сили на реални или
предполагаеми насилници. Сатанински култове, които уж дават
бебета като жертвоприношение, са толкова изключително умни
и могъщи, че непрекъснато заблуждават ФБР, полицията и раз
следващите репортери, които не откриват независимо потвър
дени физически доказателства за техните дейности333. Дори се
6. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? 4 231
твърди, че те са завладели полицията и ФБР334. Точно както ко

мунистите, уж проникнали в Държавния департамент в началото
на 50-те години на XX век, били толкова умни, че никой никога не
могъл да ги намери, но вероятно са завладели министерството.
Малтретиращите са изцяло отговорни за бремето на малтрети
раните, те трябва да бъдат обвинявани и мразени, и са толкова
могъщи, че няма нищо, което жертвите им могат да направят, за
да подобрят живота си.
За кого се вярва най-често, че е некомпетентен в резултат
от минало малтретиране? За жените. Макар че психоложката на
CNBC в първа глава обяви, че доста голям процент мъже също
са жертва на кръвосмешение, убеждението й не се подкрепя от
мнозинството. Сред самопровъзгласилите се експерти има силен
консенсус за пропорцията жени, които са били виктимизирани.
Днес дори четем цифри във вестниците, представящи съотно
шението като една на три жени335. Това становище за жената като
жертва, чието психично здраве следователно е по-лошо от това
на мъжа, има дълга и позорна история в психиатрията и психо
логията.
Имплицитното становище за женската малоценност може да
се открие - наред с другите места - в психоаналитичната теория.
Фройд твърди, че „биологията е съдба“ и психоаналитичната тео
рия наистина внушава, че мъжете и жените са вътрешно различ
ни заради различно разрешаване на Едиповия конфликт. За мъжа
успешното разрешаване включва отказ от желанието да притежа
ва майка си, като се идентифицира с бащата, който действително
я „притежава“. Това означава - по времето на Фройд - иденти
фициране на себе си като притежаващ власт и надмощие и пре
връщане в активен и агресивен по социално приемлив начин в
доминирано от мъжете общество. Жените, обратното, могат да
се откажат от ранните си желания да притежават майката, като
станат „момичето на татко“. Те всъщност нямат нужда „да по
раснат“ по начина, по който това трябва да направи мъжът, и в
психоаналитичната теория те по принцип не го и правят. Като
момичето на татко те могат да се концентрират върху това да са
сладки и привлекателни - тяхната правилна роля в обществото.
Нещо повече: тъй като тяхната привлеченост към майката ни
кога не е толкова директно сексуална като тази на малките мом
чета, не е нужно да се отказват от нея изцяло като момчетата;
232 У Робин Д о у с • К У Л А О Т КАРТИ
всъщност те могат да се идентифицират с майките си с много

по-малко конфликт и оттук и по-малко възможности за зрялост,
отколкото момчетата могат да се идентифицират с бащите си.
Жените могат да се идентифицират отчасти, като станат самите
те грижовни майки - отново: тяхната правилна роля в доминира
но от мъжете общество.
Това, което често се обърква при мъжете, е, че те не могат
напълно да се откажат от желанието си да притежават майките
си; накрая те може да изпитват твърде голяма нежност към мама
например, така че да могат да имат удовлетворяващ секс само
с жени, към които не изпитват нежност. (В противен случай би
било твърде кръвосмесително.) Обратното, проблемът на моми
чето е, че може твърде силно да се привърже към татко. Макар че
първоначално вярва, че женската хистерия е резултат от дейст
вителни кръвосмесителни взаимоотношения или инциденти с
бащата или със свързана мъжка фигура в детството, Фройд по-
късно стига до твърде оспорваното заключение, че спомените
за такива отношения или инциденти всъщност са изпълняващи
желания фантазии на твърде силно привързаните жени. Самите
чувства са „потиснати“, защото са неприемливи. Фантазиите на
жените, в които тези неприемливи чувства се проектират като
идващи от бащата към момичето, а не обратното, казва Фройд, по
принцип са неверни спомени, които съдържат насоки за дейст
вителни сегашни чувства. (Забележете, че в психоаналитичната
теория на Фройд няма нищо за изтласкване на спомени за дейст
вителни инциденти в живота, а само изтласкване на собствени
те чувства. Забележете също, че наскоро имаше изместване от
абсурдната вяра на Фройд, че всички спомени за кръвосмешение
са фантазии, към еднакво абсурдната вяра, че всички фантазии
с инцестна природа сочат действителното осъществяване на
кръвосмешение; „ако мислиш, че нещо може да се е случило и
имаш симптомите, най-вероятно се е случило“). Когато се поя
вяват хистерични симптоми, това означава, че самото изтласк
ване не е успяло да позволи на жената да функционира нормал
но и проблемът на жената и на нейния аналитик е да анализират
симптомите, за да достигнат до разбиране на тези чувства, така
че тя да може да се „защитава от тях“ по наречения по-късно от
Джордж Вейлънт „по-зрял“ начин. (Отново: според стандартната
психоаналитична теория не изтласкването води до симптомите,
а по-скоро неговият провал и „връщането на изтласканото“. Това

отново е трансформирано в убеждение, че самото изтласкване
причинява проблема и единственият начин да се функционира
е да се преживее повторно действителното малтретиране в не
говата цялост - жената да се научи да мрази извършителя тол
кова, колкото е бил мразен, когато е предал доверието на детето
чрез омерзителните си актове. Тази промяна включва още едно
„превключване“: за Фройд именно възрастните са тези, които
са гледали на кръвосмешението с ужас - ужас, който възниква
само когато Едиповият конфликт е адресиран, когато пораснем.
Според настоящото популярно убеждение детето е това, което
изпитва ужаса.)
Никъде това пренебрежително становище за жените не е
по-добре илюстрирано от малтретирането на Берта Папелхайм
- първият „случай“, който е представен в прочутата книга на
Фройд и Йозеф Бройер Studies in Hysteria („Изследвания на хис-
терията“)336. За да съм справедлив към Фройд, трябва да посоча,
че Папелхайм е лекувана от Бройер, а Фройд е отговорен само
за анализа на терапията. (Всъщност историите на случаите на
Фройд разкриват човек, който е много по-емпатичен към кли
ентките си и е по-заинтересуван от тях като хора, отколкото сте
реотипите, които биха се извлекли от теорията му.)
Берта Пепенхайм (1869-1936) е активна социална работнич
ка в Германия и ранна защитничка на равните права за жените
до началото на идването на нацистите на власт. Тя организира
и ръководи дом за извънбрачни деца и млади момичета, които
са били принудени да проституират. Тя превежда важни феми
нистки книги като A Vindication o f the Rights of Women („Защита
на правата на жените“) от Мери Уолстоункрафт, и пише книги,
памфлети и пиеси по собствени феминистични теми. Призната
е за толкова важна личност в борбата за правата на жените, че
в нейна чест е издадена немска пощенска марка през 1954 г. на
погребението й Мартин Бубер казва: „Аз не само й се възхища
вах, но я и обичах и ще я обичам до деня, в който умра. Има хора
на духа и хора на страстта. Още по-редки са хората на духа и на
страстта. Най-рядкото от всичко е страстният дух. Берта Папен-
хайм беше жена с точно такъв дух“. Колега също я хвали: „Вулка
нът, който живееше в тази жена, изригваше, когато някой я раз
гневеше... Тя се бореше само за неща, които участваха в крайните
234 У Робии Д о у с • КУЛА ОТ КАРТИ
й цели... Ако имаше чувството, че се е отклонила от истинския

път и е наранила другия в личен смисъл, без колебания се изви
няваше и прекратяваше атаката. ...Тя обичаше хората и се нужда
еше от тях“.337
Берта Папенхайм първо е лекувана от Бройер на 21-годиш
на възраст. В едно описание на Фройд и Бройер на лечението тя
получава псевдонима Ана О. и „случаят Ана О.“ по-късно става
една от най-известните истории на случаи в психоаналитичната
литература, вероятно и най-известната, отчасти може би защото
по-късните аналитици заключават, Бройер е „оплескал“ случая,
като не е осъзнал, че Ана се е влюбила в него (любезно наречено
като неин „пренос“), а и той в нея (не толкова любезно наречено
негов „нарцистичен контрапренос“). В действителност Бройер
рязко прекратява лечението (критиците му твърдят, че е „избя
гал“), когато Ана неоснователно започва да твърди, че е бременна
от него. Въпреки това той пише в Studies in Hysteria („Изследва
ния на хистерията“), че лечението й е било успех и е първата де
монстрация на ефективността на „отреагирането“ - лечението за
хистеричните симптоми чрез позволяване на пациента да говори
за обстоятелствата около тяхното развитие и така достигането
до разбиране на символното им значение. (Ана говори за този
процес като „измитане на комина“; в действителност тази тех
ника не е успешна и Бройер наистина „оплесква“ случая, макар
и най-вероятно по причини, които не са свързани с преноса или
контрапреноса.)
Бройер е консултиран за пръв път, след като Ана развива раз
нообразни притеснителни симптоми: парализа, умора, безсъние,
периоди на амнезия, халюцинации, и променя настроенията си
между нейния „пакостлив Аз“ (в който е гневна) и по-обичайния
й тих Аз. Баща й, на когото тя е отдадена, умира от белодробен
абсцес. Макар че семейството е много богато и лесно би могло да
си позволи медицинска сестра, Ана и майка й непрекъснато се
грижат за него дълги месеци; два месеца след това Бройер поема
нейния случай. На този етап майка й била толкова разтревожена
за соматичното и психичното състояние на Ана, че й забранила
да вижда баща си освен за много кратки периоди от време. Бро
йер описва първоначалните си впечатления от Ана338:
6 . ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? 1 235
Тя беше подчертано интелигентна, с изненадващо бърз и схват-

лив ум за нещата и проникновена интуиция. Притежаваше мо
гъщ интелект, който би бил способен да преработи и твърдата
умствена храна и който се нуждаеше от такава, откакто напус
нала училище. Имаше големи поетични дарби и богато въоб
ражение, които се контролираха от бръснещ и критичен здрав
разум.
И по-късно339:
Това момиче, което бъбреше с интелектуална жизненост, воде
ше изключително монотонно съществуване в нейното пуритан-
ско семейство. Украсяваше живота си по начин, който вероятно
й е повлиял решително да поеме към болестта си, като се отда
ваше на систематично бленуване, което тя описваше като неин
„частен театър“. Докато всеки мисли, че внимава, тя живееше в
приказки във въображението си, но винаги беше на място, ко-
гато й се заговореше, така че никой не го осъзнаваше.
Терапията му се състои в говорене, за да се локализират пре

живяванията —за които той смята, че са точно възпроизведени,
- които предшестват появата на всеки от множеството й симп
томи. Например петдесет пъти тя не чула другия човек, когато
директно била заговаряна; тези умствени пропуски - казва Бро-
йер - се дължат на убеждението й, че тя трябва да пренебрегне
молбата на баща си за още вино един ден, когато се грижела за
него340. Предугаждайки по-късното психоаналитично ударение
върху сексуалността, Бройер отбелязва, че „елементът на сексу
алността беше необикновено недоразвит у нея“341, че е „момичето
на татко“ и че необикновено силно се привързала към „д-р В“342,
когото Бройер довел в терапията, и самия Бройер. Отново: макар
Бройер да твърди, че лечението е успешно, има редица истори
чески доказателства, че това не е така, особено имайки предвид
по-късното й приемане в санаториум за почти две години между
1890 и 1892 г.
По-късно, когато самоличността на Ана О. става известна
(Берта Папенхайм), професионалните психолози и психиатри са
озадачени: как може някой, който е толкова болен на 21 години,
да стане такъв осъществил се и жизнен човек по-късно в живота?
През 1984 г. Макс Розенбаум и Мелвин Мъроф търсят мнението
на 12 други практикуващи, за да адресират тази загадка в книгата

Anna О.: Fourteen Contemporary Reinterpretations („Ана 0.: чети
ринадесет съвременни повторни интерпретации")343. Централ
ният въпрос е формулиран от Розенбаум във въведението: „Как
тази жена, смятана за безнадежден случай от Бройер [на базата
на онова, за което се твърди, че той е смятал - не е негово опи
сание на случая], успява да излезе от дълбоко патологичното си
състояние и да води сравнително [!] удовлетворяващ живот?“344.
Розенбаум заключава345: „Има съвременни експерти по психоди-
намична теория, които изразяват убедеността, че целият й по-
късен живот всъщност не е удовлетворяващ, а свръхкомпенса-
ция на онова, което тя в действителност никога не е обработила
в терапията. Те казват, че е живяла проблемите си - нерешеното
взаимоотношение с баща й, сексуалните й трудности, фантазии
те й - и всекидневната й трудова дейност просто е била маска“.
Джон Спийгъл отразява това становище, когато пише: „Не бива
да ни изненадва, че когато Ана О. най-накрая успява да се възста-
нови от болестта си, изразява гнева си като социален протест .
В действителност с важното изключение на Марион Каплан
коментаторите в книгата са приблизително разделени поравно
между мнението, че тя не изобщо се е „възстановила“ и това, че
по-нататъшният й живот е просто продължение на предишната
болест в социално приемлива форма.
Каплан, напротив, анализира ситуацията, в която Ана „се
разболява“347. Първо, тя е затворник в собствения си дом. Като
момиче от много богато семейство, от нея се очаква да се омъжи
подобаващо и да не се занимава с интелектуални или творчески
дейности. (Тя наистина има необикновени постижения въпреки
внезапното прекратяване на обучението; един от симптомите й
за известно време е да говори само на английски - един от ези
ците, които владее до съвършенство.) Изключително консерва
тивното й еврейско възпитание е напълно мъжки-ориентирано и
от нея се очаква да стане почтителна съпруга на подходящ мъж,
макар че болестта на баща й пречи на типа социален живот, кой
то обикновено предшества подобен резултат. Следователно тя
е сама, наоколо са само умиращият й баща и майка й. Ако об
щественото ударение върху мъжките качества я е накарало да
бъде „момичето на татко“, нагласите на майка й - която Ърнест
Джоунс описва като „нещо като дракон“348 - могат единствено да
подкрепят тази привързаност. След това пък не й се позволява да

го вижда, освен за кратко! „Това е най-тежката психична травма,
която тя би могла да преживее" - пишат Бройер и Фройд349. А
тогава той умира.
Ако живееш в сексистки затвор, чудно ли е, че сексуалност
та й е „необикновено недоразвита“? Че тя е привлечена към д-р
Бройер и д-р Б. - единствените мъже извън семейството, с които
изобщо е имала някакъв контакт? Че се е оттеглила в блянове
те и фантазиите? Какво щеше да стане, ако терапията на Бройер
се състоеше от изискване към майката: „За Бога, позволете й да
види баща си и да излиза от къщата, да вижда други хора и да
преследва творческите си интереси!"?
Има още един, може би по-тъмен аспект на нейната ситуация
- аспект, към който д-р Бройер се отнася пренебрежително. Част
от „терапията“ на Ана О. се състои от даването й на огромни ко
личества лекарства, които днес биха се изписвали много по-пес-
теливо. В един момент Бройер решава350: „През нощите, когато
тя не се успокояваше с думи, беше нужно да се върнем към хло-
рала [хидрат]. Бях го опитал на няколко пъти преди това, но бях
длъжен да й дам 5 грама и сънят се предшестваше от състояние
на интоксикация, което продължаваше няколко часа". Пет гра
ма са два пъти повече от дозата, нужна обикновено, за да може
нормален човек да се пристрасти в рамките на 30 дни351. По-къс
но, когато тя е в санаториум, получавала допълнително - спо
ред архивите там352- седем до десет сантиграма морфин дневно,
приблизително пет до десет пъти повече от дозата, която днес
се дава за постоперативни болки. Подобно на Бройер, лекарите
очевидно са вярвали, че такива медикаменти са „необходими“ и
че те са били „длъжни“ да ги изписват.
(Тук има паралел със съвременната практика, в която про
фесионалистите се чувстват „длъжни“ да изписват медикаменти
на пациентите, за да предотвратяват открити симптоми, и около
60 000 професионални психолози са нетърпеливи да поемат на
плещите си това задължение. Аз отново питам: Кое е толкова
ужасното в психологическите симптоми, което налага покуше
нието срещу нервната система на проявяващия ги пациент?
Разбира се, съвременните защитници на такива терапии твърдят,
че знаем много повече, отколкото по времето на Бройер, и че дро
гирането на пациентите всъщност не им вреди - точно каквото
твърдят лоботомистите за лоботомиите и каквото терапевтите,

използващи горещи вани и инсулинов шок заявяват за горещите
бани и инсулиновата терапия. Онези практики са били базирани
на невежество, което сме преодолели - отговарят моите крити
ци, така че съм несправедлив. Един особено тревожен аспект на
професионалната терапия е кучешки упоритото, но искрено вяр
ване, че каквато и да е настоящата практика, тя е „просветена",
докато миналите практики са били ако не възмутителни, поне с
дефицити. Научаваме конкретните дефекти на миналото, но из
глеждаме имунизирани срещу научаването на общия принцип, че
десетилетие след десетилетие страхотни нови прозрения и стра
хотни нови терапии се оказват всичко друго, но не и страхотни.
Изобщо не е необичайно психиатър, който е напълно убеден в
собствената си перспектива през 1991 г., да говори за началото
на 70-те години на XX век като за „тъмните векове“ в психиатри
ята353.)
Берта Папенхайм все пак излиза от санаториума. В послед
ния доклад там се сочи, че „тя продължава да е раздразнена от
семейството си, проявява хистерични симптоми и продължава
да говори пренебрежително за медицината [така е в оригинала]
и науката [така е в оригинала] като терапевтични модалности.
Освен това тя е „в детинско противопоставяне на лекарите си.
По времето, когато напуска швейцарската болница, тя е потвър
ден наркоман, свикнал на високи дози морфин и хлорал. Общото
мнение на нейните лекари в болницата е, че тя е неприятен чо
век, който проявява хистерично поведение и има неврологични
симптоми“.354
Е, как се променя толкова дълбоко? Ако оставим настрана
Каплан, психологическите анализи, представени в сборника на
Розенбаум и Мъроф - и които са толкова преобладаващи в наше
то общество - пренебрегват очевидни фактори, за да се концен
трират единствено върху езотерични хипотези. Нещо повече:
те пропускат единствената наистина забележителна промяна в
живота на Берта Папенхайм, а именно способността й да преодо
лее собственото си пристрастяване, наложено й от собствените
й добронамерени лекари - история, която, доколкото знам, из
общо не е разказвана. Вместо това тя е очерняна: твърди се, че
по-ранните й проблеми възникнали заради привързаността към
баща й. Временният успех на Бройер се дължал на отреагиране
б. ИМИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? Ч 239
на изтласканото, свързано с тази привързаност. Независимо от

видимите й постижения в живота, тя така и не успяла да порасне.
Заради нерешената си привързаност към баща си постиженията
й не били „истински“ реални, ами прояви на защита срещу или
сублимация на болестта й. Според Фройд и Бройер, а и 13 от 14
коментатора тя била просто една хистерична жена, неспособна
да стане цялостен човек... без психотерапия.
Има обаче един аспект в „характера“ на Берта Папенхайм,
който не се променя. Както го описва Бройер355: „Дори по време
на болестта самата тя беше силно подпомогната от факта, че мо
жеше да се грижи за редица бедни, болни хора и така бе в състоя
ние да задоволява могъщ инстинкт“.
Докато Бройер пристрастява Папенхайм към дрогата, други
не толкова психоаналитично ориентирани психиатри атакуват
мозъка на жените по по-директен и не толкова обратим начин
- с лоботомии (вж. втора глава). Фрийман и Уотс, основните
практикуващи, оправдават тази процедура така356: „По-добре е
за него [пациента] да има опростен интелект, способен на еле
ментарни актове, отколкото интелект, в който царува хаосът на
финия синтез“ —каквото и да значи това. „Обществото може да
се приспособи към най-непретенциозния работник, но с основа
ние не се доверява на лудия мислител“. И кои са тези „луди ми
слители“, към които обществото не може да се приспособи? „Же
ните са предпочитани пред мъжете - отбелязва един историк на
психиатрията357, - защото те могат да получат защита у дома след
операцията, за разлика от мъжете, от които се очаква да работят
извън дома. Евреите са предпочитани заради „уединението“ на
семейния им живот. Фрийман и Уотс казват също, че „лобото-
миите са по-успешни с чернокожи, отколкото с бели“. Точният
брой на лоботомиите не е известен. Много болници, където тези
операции се извършват, оттогава са затворили и единствените
цифри, които съществуват, са от извадки, включени в ужасно де
фектни изследвания. Трябва да приемем думите на Фрийман и
Уотс за техните предпочитани пациенти. Те предпочитат хора,
които разглеждат като, първо, по-инфантилни и чийто интелект
не е важен. Отново: жените.
Сега да разгледаме днешната натраплива идея за „изтласка
ните“ минали кръвосмешения. Отново: малкото момиче е „мо
мичето на татко“, само че този път по по-пряк и отблъскващ на
чин. Отново: в резултат то е неспособно да порасне по начина, по

който го правят повечето мъже. То е дефектно до живот, без да
го осъзнава, докато този дефект се посочи от експерт (често на
базата на необикновено често срещани симптоми). Жената нито
е зряла, нито е отговорна - без интервенция от психотерапевт.
Следователно е оправдано да я подлагаме на необикновено су
рово лечение —този път не като посягаме към мозъка й, а като й
„помагаме“ да се отчужди от семейството си, може би научавайки
се да мрази не само бащата, който е извършил акта, но и майката,
която не е успяла да я защити, като се е присъединила към „заго
вора на мълчанието“. В най-добрия случай онези, които твърдят,
че насилието не се е случило, включително братята/сестритей,
са в състояние на „отричане“, а в най-лошия случая са психопати
или дори сатанисти. Единственият начин, по който жена, дове
дена до некомпетентност поради изтласкано кръвосмешение,
може да нормализира живота си, е като го започне изцяло наново
с осъзнаването и признаването, че всичко, което е ценила преди
това, не е нищо друго освен кухото отричане на жертвата.
Подобно на Фройд и Бройер, както и Фрийман и Уотс, хора
та, лекуващи жените по този начин днес, получават заплащане,
често при това твърде добро, за да го правят. Подобно на тези
предшественици, те са убедени, че помагат. Подобно на пред
шествениците няма доказателства, че правят повече добро, от-
колкото зло, а някои от тях със сигурност нанасят повече вреда,
отколкото полза.
Възможно РЕШЕНИЕ
На кого трябва да се разреши да е психотерапевт и какво ли-
цензиране трябва да се включи? Със сигурност на всеки трябва
да е позволено да дава съвети срещу пари. Живеем в свободно
общество. Хората, които не са обявени от съда за невменяеми,
трябва да имат правото да харчат собствените си пари така, как
то пожелаят. Това означава, че на някои уязвими хора ще бъде на-
вредено от некомпетентните или експлоататорски настроените,
но това е цената, която трябва да платим за свободата в нашето
общество - точно както имаме по-голяма престъпност, отколко-
6. ИЗЛИШЪК ОТ ЕКСПЕРТИ И КАКВО ДА ГИ ПРАВИМ? Ч 241
то тоталитарните държави, където държавата може да контроли

ра и да задържа хората без никакво зачитане на техните свободи.
Не можем и не бива да ограничаваме хората да не търсят съвет от
другите просто защото ние вярваме, че те са уязвими или че съ
ветът е лош, или че ще са по-добре, ако потърсят съвет другаде.
Нещо повече: ако хората, даващи съвети, желаят да се наричат
„терапевти“, не бива да ги ограничаваме да не правят това, за да
защитаваме правно вменяеми граждани от правенето на - спо
ред нас - глупав избор. Ясновидците завличат парите на хората,
но не би трябвало да обявяваме „ясновидството“ извън закона.
Нещо повече: както видяхме във втора глава, има доказателства,
че личните характеристики на терапевтите са важни в терапиите
на взаимоотношението и не можем да си позволяваме да оценя
ваме тези характеристики за всички, които се рекламират като
добри терапевти.
Това обаче не означава, че всеки, който се нарече „терапевт“,
трябва да получава заплащане за услугите си от трета страна или да
бъде признат като някакъв експерт в съда, или да му се приписва
определен социален статус или уважение. (Същият принцип важи
за всеки друг със самоприписан „етикет") Кой трябва да има това?
С други думи, кой трябва да е лицензиран като психотерапевт?
Моят отговор се основава на три прости принципа.
1. Лицензирането трябва да предпазва обществеността на
дело, а не да е просто реторика.
2. Лицензираните хора трябва да получават заплащане на ба
зата на прилагане на познания. Моделът „печели днес, учи
по-късно, ако въобще“ трябва напълно да се отрече. Фак
тът, че терапевтите и другите понякога осигуряват ценна
терапия и понякога правят коректни преценки независи
мо от прилагането на познанието, не означава, че те тряб
ва да получават заплащане на „експертно ниво“ за такива
терапии и преценки.
3. Правните ценности и процедури трябва да се основават
единствено на познание, което е издържало на внимател
ния анализ на скептичното оспорване. Интуицията няма
място в съдебната система. Фактът, че интуицията поня
кога е права, не оправдава нейното присъствие. Правната
и гражданската съдба на никого не трябва да се определя
на базата на нечия интуиция.
Първият принцип, засягащ защитата на обществеността, оз

начава, че от всеки в областта на психичното здраве, имащ власт
върху хора, които не могат да упражняват свободен избор, трябва
да се изисква да има лиценз. Помощен персонал, асистенти и кон
султанти - както и психиатри, психолози и социални работници
- трябва да бъдат лицензирани, когато работят в психиатрични
болници или преходни къщи (или всякакви защитени домове,
които клиентите са физически неспособни да напуснат или поли
цията може да бъде призована да върне клиент, който си е тръг
нал). Хората, които работят в такава среда, трябва да са обект на
етични и правни правила, включени в лицензиране. Доказаната
злоупотреба с клиент в каквато и да е подобна ситуация трябва
да е основа за автоматично анулиране на лиценза и налагане на
правно наказание. За да се постигне такава промяна, трябва да
осъвременим позицията и заплащането на помощния персонал,
асистентите и консултантите, работещи в такава среда.
Вторият принцип, засягащ приложението на познанието, оз
начава, че само хората, които могат да демонстрират, че практи
куват психотерапията на базата на научни познания и подготовка,
трябва да бъдат лицензирани като експерти по психично здраве.
Само мнението не може да е достатъчно, без значение в каква
степен други, имащи същата претенция за експертни познания,
са съгласни с него. Цели програми трябва да се лицензират на
същата основа, което автоматично ще лицензира заетите в тях да
работят там, но няма да позволява такава заетост да се превръща
в път към започване на частна практика въз основа на нещо, кое
то пожелаят или смятат за полезно на интуитивна основа.
Тези, които са лицензирани, трябва да получават същото за
плащане, което получават и днес. Те трябва да имат право да им
се плаща от общи фондове (застрахователи или държавата) и да
получават статуса „експерт“, защото имат някакви специални по
знания, прозрение и умения, които останалите не притежават.
Може да е трудно бордът по лицензирането да прави прецен
ки дали даден човек или програма действително прилагат науч
ните принципи. Не би трябвало обаче да е по-трудно по принцип
от правенето на преценка дали някой наистина е добър тера
певт. Прилагането на практика би било по-трудно, отколкото по
принцип обаче, защото в действителност лицензионните бордо
ве днес не правят преценки дали кандидатът за лиценз наистина
би осигурявал ценна услуга. Вместо това подобни бордове раз-

читат на документи и интервюта. Нещо повече: преценката дали
някой действително прилага научни принципи ще е по-трудно да
се направи, отколкото сегашните преценки на „бордовете по ре-
цензиране от равни по статус“, оценяващи планове за терапия.
Проблемът с рецензирането от равни по статус е, че те могат да
бъдат - и са - съставени според принципа, че терапията е добра,
ако е същата, която участниците в борда биха осигурявали. Об
ратното, би трябвало да сме готови да инвестираме пари и уси
лия за цялостната оценка дали онова, което някой действител
но прави или предлага, наистина има научна обосновка. Такива
пари и усилия със сигурност ще доведат до големи финансови
спестявания и не могат да имат отрицателен ефект върху качест
вото на лечението.
И накрая, третият принцип: само лицензираните според
тези правила трябва да имат право да свидетелстват в съда за оп
ределени хора. Когато свидетелстват, от тях трябва да се изисква
да осигуряват доказателства и обосновка за всяко заключение,
до което достигат, и за всяка своя препоръка. Представянето на
психологически портрети или интуиции трябва да са автоматич
но основа за дисквалифициране. Ако съдилищата се интересуват
от общите принципи, а не от преценки за конкретни лица, трябва
да се обърнат към специалистите по общите принципи, т.е. ува
жавани изследователи. Сегашната система на признаване на ня
кой на базата на годините му опит, който е получил акредитив въз
основа на минимално обучение, е не само абсурдна, но е опасна
за гражданските свободи на онези, за които се прави преценката.
Съдиите се избират или назначават, за да правят такива прецен
ки. На тях им се плаща, за да го правят. Те трябва да са хората,
които ги правят.
Би трябвало да има различен тип лиценз за хората, които се
занимават само с терапия, които нито ще получават статус на
„експерт“, нито ще им се заплаща на тази база. Основната при
чина за този лиценз ще е да се защити конфиденциалността на
търсещите техните услуги и да се позволи заплащането от тре
ти страни, когато хора, които са наистина експерти по психично
здраве, вярват, че подобна терапия е препоръчителна или нало
жителна.
Съвременните изследвания сочат, че хора с магистърска

степен, които практикуват поведенческа или ориентирана към
емпатията терапия, са също толкова ефективни, колкото и оне
зи с докторска степен по медицина или по психология. В дейст
вителност дори и лицата с бакалавърска степен могат да бъдат
също толкова ефективни. Някои директори на програми, които
ги използват, са стигнали до същите заключения358. Ако лекар
или доктор по психология иска да е терапевт, няма причина да не
е, стига да е лицензиран и да му се плаща на същата основа като
на притежателите само на магистърска степен. Първо, хората,
лицензирани като терапевти, могат да получават заплащане по
настоящите тарифи на независимите социални работници със
степен MSW (магистър по социална работа). Дали услугите на
терапевта са необходими или желателни за пациента и са обект
на плащания от трета страна обаче трябва да е преценка, праве
на от притежател на друг тип лиценз - лицензиран експерт по
психично здраве. Макар че терапията по принцип е ефективна и
би било мило да осигуряваме терапия на всеки, който я иска на
базата на собствената си преценка за нужди или желания, обще
ството като цяло не трябва да плаща. Отново обаче: хората, ко
ито не са преценени като юридически невменяеми в обществото
ни, трябва да са свободни да плащат на всеки от собствените си
средства толкова, колкото желаят, за даден съвет или терапия.
За бъдещото модифициране на този специален терапевтичен
лиценз трябва да се проведат допълнителни изследвания, за да се
определи прагът на интелигентността или обучението, нужни на
човека, за да е терапевт, който е също толкова ефективен, колко
то и повечето други. Може би дори и магистърската степен не е
необходима. Може би безработни бакалаври ще са също толкова
ефективни, колкото и всеки друг. Не знам. Тезата ми е, че парите
и усилията, вложени сега за откриването на това, могат да дове
дат до по-голяма стойност и спестявания по-късно.
Промените, разбира се, не бива да се прилагат от тези, кои
то вече контролират професията. Отново: въвеждането им няма
да е лесно, но ако искаме обосновката за лицензирането - пред
пазването на обществеността - да се реализира на практика, те
трябва да се приложат. Днешните процедури за лицензиране не
защитават никого другиго освен лицензираните.
7.
Защо се вярва на митовете?
Повечето практикуващи в сферата на психичното здраве

искрено вярват, че помагат на клиентите си, че имат специали
зирано познание и че преценките им са добри, независимо дали
ги основават на минимални научни познания или на някаква вя
търничава нова идеология. Нещо повече: каквото и да правят, то
изисква интензивно обучение - често продължително и скъпо.
Естествено, че биха искали да бъдат наградени с пари и статус.
Както видяхме, непрекъснатото повтаряне на изречението „пси
хичното разстройство е точно като всяка друга болест" е довело
до статус на практикуващите в областта на психичното здраве,
сравним с високия статус на лекарите, от които поне се иска да
базират практиката си на верифицирано медицинско познание.
Наградите, свързани с този висок статус, са се натрупали, за да
се превърнат в основен разход за обществото ни, който то по
принцип плаща чрез трети страни. При това, за разлика от лека
рите, добре платените практикуващи в областта на психичното
здраве едва ли са допринесли дори нищожно за облекчаването на
дистреса на обществото. По каквато и причина човек да печели
статус обаче, той води до богатство, а богатството на свой ред
увеличава статуса, тъй като както общата публика, така и отдел
ните законодатели са обект на лобиране за повишаване статуса
и финансовото разпределение. Такъв самоувеличаващ се стил не
е необичаен в капиталистическото общество, най-малкото пък в
нашето, където лобирането е станало толкова важен инструмент
за влияние върху решенията на правителството за разпределяне
на парите.
Лобирането е широко приемана практика и моето намерение
не е да я анализирам или критикувам в тази книга. Това, което
искам да направя, е да анализирам някои от факторите, лежащи
в основата на успешното лобиране. Лобирането може да е особе
246 У Робин друс • КУЛА ОТ КАРТИ
но успешно, когато се прави от голяма група, контролираща зна

чителни суми пари за подпомагане на политически партии или
влияеща върху значителен брой гласоподаватели. Националната
оръжейна асоциация по принцип има успех в лобистките си уси
лия в резултат на такъв контроли влияние. Същевременно 64 000
до 90 000 психолози в страната, заедно с приблизително 40 000
психиатри, около 150 000 социални работници и неопределен
брой други „експерти“ по психично здраве едва ли представля
ват такава група. Друг основен начин, по който лобирането може
да има успех обаче е чрез простото убеждаване, в частност чрез
осигуряване на информация и формулиране на въпросите по на
чин, който ще накара законодателите да се съгласят с позицията
налобистите359. Желаният резултат е законодатели, които вярват,
че гласуват в интерес на гласоподавателите си или дори за „пра
вилното нещо“, когато гласуват по начина, пожелан от лобисти-
те. Следователно лобисти за съвсем малки групи могат да имат
успех, ако са в състояние да представят убедителни аргументи.
Аргументите за засилване на професионалната психология
могат да са много убедителни в това отношение, защото апелират
към психологическите нужди на хора и институции. Нещо пове
че: възможно е да се конкретизира точно кои потребности и ин
туиции задоволяват на базата на добре установени психологиче
ски принципи. Не твърдя, че онези, които желаят да подпомагат
съдбата на професионалната психология и психиатрия, предна
мерено използват тези принципи. (Както посочва Секрест, мно
зина дори не ги знаят.) По-важното е, че според мен включени
те в лобирането не са взели съзнателното решение да използват
тези принципи, за да заблуждават обществеността. Подобно на
другите установени принципи, и тези работят в статистическия
смисъл: че приложението им увеличава вероятността от успех.
Това, което работи по принцип, се подкрепя на индивидуално
ниво и селективно се развива през „поколенията“ лобисти и дру
ги, които желаят да реализират каузата на професионалистите от
областта на психичното здраве.
7. ЗАЩО СЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 247
Потребността ни да приемаме авторитета

Първата потребност, към която апелират аргументите за за
силване на професионалната психология, е нуждата от авторитет.
Когато за пръв пък започнах да се занимавам с психология, тази
потребност беше очерняна като част от отклоняваща се „автори
тарна личност“ След като бяхме наблюдавали ужаса на нацист
ка Германия, търсехме обяснение защо толкова много хора са
следвали желанията на този авторитарен и ирационален режим.
Стандартните психоаналитични обяснения не работеха; нямаше
доказателства осъдените в Нюрнбергските процеси за военни
те престъпления да са страдали от „психосексуални“ патологии
- не повече от всеки друг, или че детските им преживявания са
били изключително отклоняващи се от нормата. Освен това те
не изглеждаха особено „жадни за кръв“ хора: всички твърдяха,
че просто са си вършели работата, дори когато това означаваше
изтребление на хора. (Когато Адолф Айхман е заловен и съден в
Йерусалим почти 20 години по-късно, пълната му липса на па
тологични емоции по отношение на стореното от него кара Хана
Арент да измисли фразата „баналност на злото“). Стандартната
фройдистка психопатология не можеше да обясни и широкома-
щабното пасивно сътрудничество на германския народ, което е
от толкова съществено значение за успеха на нацистите. Какво
има в германците, което е довело до този ужас? Предложени
ят отговор беше, че тяхното ригидно, ориентирано към баща
та възпитание ги е накарало да развият „авторитарна личност“,
характеризираща се с „нетърпимост към неопределеността“ и
пасивно подчинение на авторитетни фигури360. Авторитаризмът
получава статуса на психопатологичен синдром сам по себе си,
който трябва да се разграничава от нормалното психологическо
функциониране. Разработват се писмени тестове, които искат
от хората да приемат или да отхвърлят такива твърдения като
„Уважението към родителите и властите е най-важната добро
детел, която децата могат да научат“. Да обвиниш някого, че е
авторитарен, стана същата обида като да го обвиниш по-късно,
че е „пасивно-агресивен“ или „сексист“. Смяташе се, че автори
тарните личности са особено преобладаващи в крайностите на
политическото ляво и дясно, макар че можеха да се открият на
всякъде. За разлика от останалите от нас, авторитарните хора
бяха немислещи, лековерни, пасивни овце, които в групова среда

можеха лесно да бъдат подведени да приемат авторитети, които
хвърлят света в хаос.
От самото начало имаше проблеми с тази концептуализа-
ция. Първо, разликите в авторитаризма между хората не прогно
зираха особено добре разлики в действителното им поведение;
корелациите бяха значими, но не големи. Второ, хората, които
бяха преценени като авторитарни, имаха смущаващия навик да
приемат противоречащи си твърдения от писмените скали, ко
ето пък бе несъвместимо с идеята, че авторитаризмът е консис-
тентен синдром.
През 1963 г. обаче покойният Стенли Милграм промени ми
сленето ни за „авторитаризма", като публикува прочутите си из
следвания върху „деструктивното подчинение"361. В тях обикно
вени хора са карани да прилагат (те вярват така) силни и опасни
електрошокове на други лица. Жертвите всъщност са актьори,
които се преструват, че ги боли. М илграм оспорва теорията за
отклоняващата се „авторитарна личност“ за нацизма, като обръ
ща въпроса, питайки на практика не по какъв начин нацистите са
различни от останалите от нас, а по какво ние им приличаме.
Резултатите на изследваните лица на писмени скали за ав-
торитаризъм наистина прогнозираха до известна степен колко
силен електрошок са готови да приложат, но не толкова, колкото
социалните и физическите условия между експериментатор, на
стояващ за подчинение, човека, който получава шока и уж страда
от него, и изследваното лице. Ако изследваното лице е в същата
стая като този, който получава електрошока, чиято (неистинска)
агония е ясна, има по-малко подчинение: повече хора отказват да
продължат, при това по-скоро в експеримента. Ако получаващи
ят шока не може да бъде чут, се наблюдава по-силно подчинение;
дори ако този човек се е чувал, но не е можел да се види, над 60
% от изследваните лица прилагат (според тях) най-силния шок,
обозначен като „XXX“ и „опасен“. Ако експериментаторът, който
насърчава изследваните лица да приложат електрошокове, е да
лече - например дава нарежданията по телефона, има по-малко
подчинение. Ако изследваното лице е в група от няколко човека,
които трябва да решат колективно дали да приложат електро
шок, има по-малко подчинение, ако поне един подтиква остана
лите да се откажат, но много повече, ако всички настояват да про
дължат. И накрая, няма особено значение дали експериментът

се провежда в Йейлския университет или във вехто обзаведен
офис в Ню Хейвън с табела „Сдружение по психология“. (Гьобелс
твърди, че ефектите на пропагандата зависят по-малко от вярата
в легитимността на източника, отколкото от повторението и ин
тензивността й. Следващите психологически експерименти по
твърждават това твърдение: те непрекъснато установяват, че хо
рата обикновено преценяват, че каквото и да се повтаря, е вярно,
дори когато повторението е просто на думите в твърдението362.
Например имунизирани ли сме срещу ефектите на повтарящите
се новини, че знаем, че сме „управлявани“ просто защото знаем,
че онова, което ни се показва и казва, е това, което управлява
щите го искат да видим и да чуем? Аз знам, че не бях по време на
първата Война в Залива.)
Заключението от експериментите на Милграм и други изсле
дователи, които го следват, е, че „авторитаризмът“ не е толкова
необичаен феномен. Съвършено нормални хора имат склоннос
тта да приемат авторитета —дори до степен да нанасят болка и
възможна вреда на другите, или поне да вярват, че го правят. В
действителност тази тенденция е толкова силна, че не отправяме
настоятелни искания към властите да докажат, че наистина са ав
торитети. През по-голямата част от времето и в повечето типове
контекст повечето от нас не приемат научната нагласа „покажи
ми“ (вж. трета глава).
Нещо повече, както са посочвали и други, не бихме могли363.
Помислете колко изключително труден би бил животът, ако не
приемаме, че това, което много авторитети ни казват, е вярно.
Да предположим, че сме болни и отидем на лекар за диагноза
и лечение. Ако нямаме медицинско образование, ще трябва да
прекараме поне една година във виеше медицинско училище, за
да получим знанието, нужно да решим дали диагнозата на лекаря
ни е точна и дали препоръчаното лечение е добро - по това вре
ме може и да сме мъртви. Провеждаме ли собствени химически
тестове на храната, която консумираме, за да определим дали е
отровна, или приемаме авторитета на Администрацията по хра
ните и лекарствата? Разбира се, авторитетите правят грешки и
понякога дори изискват от нас да вършим ужасни неща, но жи
вотът би бил невъзможен, без да приемаме думите на повечето
авторитети. Ние не приемаме само езотеричното познание, на
пример онова, което казват „авторитетни“ молекулярни биолози

и бележити астрономи. Колко от нас наистина са наблюдавали
лично, че земята е кръгла, а не плоска? Повтаряли ли сме експе
риментите на Ератостен (от Александрия, ок. 276-193 пр.Хр.) за
ъгъла, под който слънчевите лъчи достигат дъното на кладенци,
намиращи се на определено разстояние?
Това е въпрос просто на справяне със света. „Напълно от
критият ум, който поставя под съмнение всеки авторитет“, е не
възможен, това е мит. Такъв ум никога не би оставил миналото да
си иде. Да се твърди, че приемането на авторитета представлява
психологическо отклонение от нормалността е глупаво. Собст
веното ми становище е, че необичайната позиция е отхвърлянето
на авторитета. Нещо повече: „цената на свободата е вечна бдител
ност“364, което не е задължително щастлив начин за преминаване
през живота и лесно може да се превърне в параноя или поне в
„параноиден реализъм“.
Следователно не е изненадващо, че приемаме авторитета на
лекарите. Не само че сме социализирани да го правим, но защото
медицината „работи“: „по плодовете им ще ги познаете“. Хората
се възстановяват от болести, които само преди няколко поколе
ния са били почти неизменно фатални (например пернициозната
анемия) или често са били фатални (например холерата), или са
били нелечими освен ако симптомите не влязат в ремисия (на
пример сифилиса). Някои болести - поне в тази страна - вече
не съществуват, например полиомиелит и едра шарка. Продъл
жителността на живота ни се е повишила радикално от времето
на прародителите и прапрародителите ни. Днес се притесняваме
предимно за болести, които възникват, когато нещо се обърка в
тялото ни, често в резултат на остаряване или генетично пред
разположение, а не когато нещо нахлуе в него, например HIV, е
важно и опустошително изключение. Само преди няколко по
коления съветът, че децата трябва да контролират приема на
мазнини, тъй като твърде многото холестерол може да доведе
до запушени артерии през 50-те години или след това, щеше да
изглежда нелепо. Само малко повече от половината деца, ражда
ни дори в тази страна, оцеляваха от детските болести, а за тези,
които оживяваха, притесненията за собственото състояние след
65-годишна възраст изглеждаше като притеснение за твърде
малко вероятно събитие. Следователно разполагаме с множе
7. ЗАЩО а ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 251
ство доказателства за последиците от съвременната медицина,

които ни карат да приемем медиците за авторитети.
Обратното, ограничени са доказателствата, че „експертните
познания“ в областта на психичното здраве са довели до намаля
ване на случаите на емоционални разстройства и дистрес. Дори
големите защитници на медикаментозните терапии твърдят, че
тези лекарства само контролират разстройството. Американ
ците като че ли не осъзнават тази липса на доказателства, но пре
ценяват, че националният проблем с психичните разстройства се
влошава, поне според неотдавнашно проучване на Янкелович365.
Въпреки това поддържаме вярата в авторитета на уж „експерти“
в областта на психичното здраве.
Как е възможно да съществува такова ярко противоречие?
Първо, хората не са задължително последователни в убеждения
та си. Противоречията често трябва да се посочват и дори тога
ва мнозина са склонни да ги забравят. (Помислете колко време
е нужно за противоречията, възникващи от Нютоновото гледи
ще за пространството и времето, да доведат до теорията на от
носителността на Айнщайн.) В популярна книга за „зрелия ум“
в края на 40-те години на XX век Хари Оувърстрийт (на базата
на общите си впечатления и истински случки) пише, че човек е
„много силно интегриран модел на консистентност“366. Внима
телното изследване показва, че по не от гледна точка на убежде
нията, хората не са такива (нито пък са консистентни от гледна
точка на поведението —ако бяха, бъдещите им действия щяха да
са по-предвидими, отколкото са; вж. трета глава). Често поддър
жаме противоречащи си убеждения и фактът, че не настояваме
за разрешаването им, не е знак за психопатология в по-голяма
степен, отколкото факта, че приемаме авторитета, често без да
проверяваме и нерядко - за лошо.
Друг пример на непоследователност е обичайната добавка
към твърдението, че психичното разстройство е абсолютно съ
щото като всяка друга болест - „и не е нещо, от което човек да се
срамува“. Хората приемаха тази баналност и същевременно бяха
ужасени, че сенатор Игълтън, когото Джордж Макгавърн беше
избрал за свой вицепрезидент в надпреварата за президентския
пост през 1972 г., претърпя електрошокова терапия за депресия:
той бързо беше изоставен. Не бяха последователни и психоло
зите, които преди бяха свидетелствали за нейните ползи: те не
се изправиха и не заявиха публично, че такава терапия по ника

къв начин не бива да дисквалифицира кандидата. Повтаряме, че
психичното разстройство „не е нещо, от което човек трябва да се
срамува“, но законите, включващи разрешително за закупуване
на оръжия, съдържат забрана оръжия да се продават на бивши
психиатрични пациенти, макар че бившите психиатрични паци
енти имат степен на насилие, която е по-ниска от тази на обща
та популация. Бихте ли искали дъщеря ви да се омъжи за такъв?
Това не е двуличие, а е просто непоследователност. Следовател
но нищо не пречи на хората да приемат професионалистите от
областта на психичното здраве като авторитети по въпросите на
психичната болест, като едновременно с това вярват, че те нямат
дори и минимален успех в решаването на проблема.
Правим множество социални преценки на базата на онова,
което ни е било казано, и на интуицията си - заключение, кое
то не е подкрепено от убедителни доказателства. В интуицията
няма нищо задължително лошо; в действителност мнозина от
нашите най-дълбоки или интересни прозрения, а вероятно най-
вече творчеството, може би идват от нея. Проблемът е обаче, че
интуицията може да е погрешна. В този конкретен контекст ин
туицията ни, че хората, които твърдят, че са експерти по психич
но здраве, трябва наистина да са експерти, е погрешна.
О собено авторитетите, които

СА СЪГЛАСНИ С НАС
Интуитивните ни убеждения за самата психична болест под
крепят приемането на авторитета на експертите по психично
здраве. Основна причина да вярваме на експертите е, че техните
мнения наистина толкова често съвпадат с популярното стано
вище, че като че ли подкрепят общественото мнение. Интересен
пример за това идва от изследване на бившия ми студент Вон 0.
Лейрър и неговите колеги367. Те сравняват прогнозите на групи
от психиатри и психолози за това, кои нови пациенти в психи
атричното отделение ще започнат да буйстват, и прогнозите на
гимназисти за същите нови пациенти. Прогнозите се основават
на „списък с прилагателни“, в който характеристики като „емо

ционално отдръпване“, „моторно изоставане" и „халюцинаторно
поведение“ се оценяват при приемането на всеки пациент. Кога-
то Лейрър представя същите резултати по списъка на напълно
необучени гимназисти и иска от тях да прогнозират кои паци
енти ще станат агресивни, средностатистическите им преценки
са почти идентични с тези на професионалистите. Въпреки екс
пертните познания на професионалистите, прогнозите на про
фесионалистите и на гимназистите се базират на един и същ сте
реотип, че колкото „по-болен“ е пациентът, толкова по-вероятно
е да прибягва до насилие, претегляйки например „емоционално
отдръпване“ —втория най-добър прогностичен фактор - поло
жително, когато би следвало да се претегли отрицателно. Това
съвършено добре съответства на социалния ни стереотип, изра
зен в потенциалното законодателство за контрола върху оръжи
ята, че „лудите“ са склонни на насилие. Дали хоспитализацията
на пациента е в резултат на нападане на някого е петата по важ
ност променлива в оценките на професионалистите и десетата
по важност в оценките на учениците, докато в действителност е
най-добрият прогностичен фактор за бъдещо насилие.
Подобно на президента на АРА, цитиран в първа глава, про
фесионалните психолози твърдят, че са експерти не само по про
блемите на психичната болест, но и по съставките на добрия жи
вот по принцип („Ние сме учители...“). Отново, те са установили
този авторитет отчасти чрез достигане до „експертни" заключе
ния, съответстващи на онова, което хората по принцип така или
иначе вярват. Например „йерархията на потребностите“ на Ей-
брахам Маслоу и йерархията на етапите през детството на Ерик
Ериксън са станали толкова широко приемани в нашата култура,
че хората често говорят за тях така, сякаш са установени факти.
Въпреки това доказателствата в подкрепа на тяхното съществу
ване са оскъдни. Истински йерархична структура означава фун
даментални асиметрии; невъзможно е да се достигне по-висок
етап, без да се достигнат по-долните - често и по-рано във вре
мето. Оскъдните изследователски доказателства за тези йерар
хии често могат да се преформулират с обобщението, че „добри
те неща в живота се случват в неструктурирани групи, както и ло
шите“. Това обобщение не бива да ни изненадва, имайки предвид
съществуването на положителна обратна връзка между онова,
254 У Робии Д о ус • КУЛА ОТ КАРТИ
което хората правят, как се чувстват по отношение на себе си к

бъдещите възможности пред тях. Джордж Вейлънт също обсъж
да резултатите си за забележителни промени в зрялата възраст i
хода на живота на мъжа в термините на йерархия от засилваща се
„зрялост“ на защитните му механизми368. Той смята използването
на хаплив хумор в социална кауза например за по-зрял защитен
механизъм срещу собствените враждебни импулси от проекция
та („Те са враждебни") или отричането („Какво? Аз враждебенГ).
Вейлънт обаче не демонстрира никакъв системен напредък от
по-ниски към по-високи нива (или регресия от високо към ни
ско) от типа, който е нужен, за да се установи съществуването на
истинска йерархия; т.е. той не показва, че придвижването нагоре
или надолу по йерархията на защитните механизми се появява
в последователност и не конкретизира житейските преживява
ния, които хипотетично биха го предизвикали.
Някои йерархии наистина съществуват. Отрицателното по
ведение на агресивните малки момчета например попада в под
реден йерархичен модел: те не се ангажират и не се опитват да
използват насилие над родителите и братята/сестрите си, ако не
се „бият" с тях, използвайки вербално малтретиране и унижение.
Без последното поведение, те не се ангажират в първото**. Те
зата ми обаче е, че твърде лесно постулираме йерархии на пове
дението и чувствата (или духовни „нива“) в отсъствието на задо
волителни доказателства. Когато професионалистите приемат
такива йерархии, бързо започват да им вярват и идеите им стават
приемливи. Йерархии съществуват в почти всички общества и
организации, и много големи западни философи са предлагали
идеята, че душата също е - или би трябвало да бъде - йерархич
но подредена. Платон експлицитно предлага идеята, че йерархи
ите на добре подредената душа и добре подреденото общество
би трябвало да са идентични; най-ниското ниво на душата се съ
стои от животински функции (производителите в обществото),
средното ниво - от духовни функции (воините в обществото),
а най-високо ниво - от рационални функции (философите-уп
равници на обществото). Проблемът с отделния човек или обще
ството възниква, когато йерархията е разстроена от „нисшите*
функции, които пречат на no-висшите. Хората и обществата са
„подмамвани" от алчност (животински желания: най-низките от
всички) или амбиция (малко по-високи) да се държат ирацио-
7. ЗАЩО а ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? <( 255
налио. Аристотел не е толкова страстен защитник на духовните

функции, така че когато подрежда душата йерархично, прогре
сията е от пасивни („вегетативни") животински функции към
активни - отново - разума. Католическата църква запазва йе
рархичната структура на душата, така че най-високото ниво се
състои от „чиста“ любов към Христос и Бога, а най-ниското - от
нечиста похот за чувствени и материални неща на земята - до та
кава степен, че безбрачието (или „девствеността") и аскетизмът
са често срещани сред набожните християни от много ранно вре
ме. Фройдистката психология съдържа две йерархии: безсъзна
телно, предсъзнателно и съзнание; и To (id), его и суперего. Нещо
повече: тези Фройдови йерархии взаимодействат, защитните ме
ханизми се състоят от безсъзнателната част на егото, макар че са
били предсъзнателни по времето, когато са се установявали. Та
кава „пространствена паралогика“ е привлекателна за много хора
по причини, които не са напълно ясни (причината трите нива да
са вездесъщи също е неясна); ясно е обаче, че хората много често
кодират света в такива термини, както демонстрират Клинтън
Лесото и неговите колеги *70. Професионалистите от областта на
психичното здраве, които обсъждат живота по принцип, често
утвърждават съществуването на такива йерархии, обикновено
от гледна точка на „психичното здраве".
Йерархиите на живота не само са приети заради съвмести
мостта си с начина, по който хората обикновено мислят, но и
имат допълнителната мотивационна привлекателност, че отри
чат понякога болезнената необходимост от правенето на ком
промиси в живота, от отказа от някои ценени резултати или
поведения в полза на други, защото постигането на по-високо
положение в йерархията означава, че си постигнал всичко ценно
на по-ниските нива; следователно не се налага хората да преска
чат нищо при постигането на по-високо положение. Йерархиите
освен това отричат, че обществата не просто са „по-висши" или
„по-нисши" („примитивни“) едно спрямо друго; някои осигуря
ват политически и икономически права на членовете си (напри
мер лична свобода, автономия и възможност за себеизразяване
и постижения), докато други осигуряват социални грижи (на
пример гаранция за заетост и минимално физическо благопо
лучие и безопасност, чувство на единение с другите живи съще
ства или дори с Вселената като цяло). Йерархичното становище
256 У Робин Д о у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
за обществата, обратното, означава, че има някакъв подобен на

процес духовен растеж, психично здраве, социален напредък -
напредък в натрупването на желателните резултати. При хората
йерархичното становище означава, че психично здравият човек
задължително е такъв, който е любещ, отнася се добре с другите,
социално активен е, докато вътрешно е спокоен, постига много
в живота, креативен е и т.н., така че за да постигне всяко от тези
желани състояния единственото, което човек трябва да направи,
е да стане психично здрав. Светът би бил много прекрасно място,
ако този мит беше верен. За съжаление светът е такъв, какъвтое
- колкото и привлекателни да са митовете. Налагайки такъв мит
в областта на психичното здраве, професионалистите засилват
приемането му като авторитетни фигури.
Значението на всекидневните атрибуции

Друга причина авторитетът на професионалистите от облас
тта на психичното здраве да се приема е, че те подчертават значе
нието на личността в обясняването на поведението на другите.
Това отново съответства на правеното от повечето от нас: Дой е
гневен човек, ти си обидчив, аз просто си търся правата“. Тук аг
ресивното поведение се приписва като стабилна характеристика
на „него“, изменчивото поведение - на „теб“, а разумността - на
„мен“. Както се отбелязва в това прочуто любезно отказване на
покана, причините, които често издигаме като обяснения на по
ведението, могат да са много различни, когато се прилагат към
другите, от тези, които приписваме на себе си.
Тези каузални атрибуции варират по прост, но системен на
чин. Както посочват Нед Джоунс и Ричард Нисбет, правим фун
даментална ат рибутивна грешка или уклон в приписването
на поведението на другите на личностни фактори, а собствено
то - на ситуационни променливи371. Този уклон не е просто об
служващ нас самите, какъвто е горният пример на обясняване
на агресивното поведение. Човекът, който се ангажира в герои
чен акт - помага на другите да излязат от горящ самолет, гмур-
кане под леда, за да се спаси дете, и след това твърди, че „всеки
I ЗАЩО СЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 257
би направил същото“ - не е просто скромен или дори фалш иво

скромен. Когато хората действат, обръщ ат внимание на среда
та - на теглото на онези, нуждаещи се от помощ, на обида, на
конкурентна заплаха. Героят или злодеят не обръщ а внимание на
собствения си героизъм или низост. В действителност не е ясно
дали изобщо има вътрешни насоки за това, как се чувства герои
змът или низостта, а със сигурност няма насоки, които диф ерен
цират моите чувства от тези на другите, до които нямам достъп.
Обратното, наблюдателят на героичния или низкия акт обръщ а
внимание предимно на човека, който действа, а не на неговата
среда. Действащият търси каузални обяснения в средата, докато
наблюдателят ги търси в действащ ия. Н аблю дателят на героичен
акт много вероятно ще атрибутира твърдението на действащ ия,
че е обръщал внимание само на „онова, което трябва да се на
прави“, като дължащо се на скром ност или фалш ива скромност.
(По една случайност от това следва, че често се притеснявам е,
че военният капацитет на потенциална враж еска страна може
да я накара да предприеме агресивно действие, докато рядко се
тревожим, че собственият ни военен капацитет мож е да има п о
добен ефект върху нас.) Ние сме предубедени да приписвам е ка-
узалност на фокуса на нашето внимание. П роф есионалният екс
перт по психично здраве излъчва послание, което е съвърш ено
консистентно на този уклон. Това, което другите хора правят, в
частност нещата, които правят и които на нас не ни харесват, се
дължат на тяхната личност. Те страдат от такива проблем и като
нискасамооценка или потискана враж дебност. Те не са психично
здрави. Следователно ние ги очерняме, без да се налага да п ри
знаваме собствените си преценъчни нагласи или гняв, както би
трябвало да направим например, ако трябваш е да ги наречем
„зли“или „лишени“. Черешката на тортата е, че когато ние п рави м
неща, които не харесваме, приписвам е действи ята си на ф актори
насредата и по-специално начина, по който родителите ни са ни
отгледали, и последвалите ни преж ивявания, които са спънали
растежа ни през йерархията на психично здравите състоян и я.
258 У Робин Д о у с • КУЛА ОТ КАРЛ?
Вярата в тиранията на детските преживявания

Нашата среда и преживявания през детството наистина ля
имат такъв фундаментален каузален ефект върху остатъка от
живота ни? Когато Александър Поуп пише, че „Точно както се
прегъва клончето, се прегъва дървото“ - променено на „детето е
баща на мъжа" от Уърдсуърт, - не Фройд, Поуп обсъжда възпи
танието, а не ранния детски опит372. Колкото и да е убедителна
тази аналогия, по принцип дори не е буквално вярна; дърветата
се превиват от последователни сили като скали, други дървета,
пречещи на растежа им, или вятъра, и в отсъствието на такива
сили ще се ориентират право нагоре към слънчевата светлина.
Нещо повече: твърдението на фройдистката психология, че про
блемите на възрастните са „причинени“ от детски преживява
ния, може да се интерпретира по два начина. Първият е, че някои
преживявания са патологични и неизбежно ще породят про
блеми; например хора, които са били малтретирани по някакъв
начин като деца, трябва да страдат като възрастни. Вторият е,
че когато проблемите се появят, приемат формата на „регресия*
към детинските начини на справяне и следователно отразяват
като огледало тези преживявания. Например ако - по някакви
причини, включително медицински - хората се дистресират в
зряла възраст, формата и типът на техния дистрес вероятно ще
отразяват формата и типа дистрес, който са изпитвали като деца.
В съответствие с втората интерпретация Фройд отбелязва, че
познава много хора, които са преживявали едни и същи детски
травми и патологии като пациентите му, но въпреки това не са
били дистресирани като възрастни - щастлив резултат, който
често приписва на „конституционални фактори“. Въпреки това
нашата култура е започнала да приема първенството на детските
преживявания в оформянето на характера на възрастния и ли
чностните проблеми, и това приемане е широко разпространено.
Неотдавна излязла книга за художника и скулптура Макс Ернст
ни казва, че „сега знаем, в светлината на психологическите из
следвания през XX век, че детските преживявания от типа, от
който Ернст страда, са решителен фактор в личностното разви
тие" (курсивът е добавен)373. В по-популярен източник, TV Guide,
режисьорът на специална телевизионна програма за покойния
актьор Рок Хъдзън ни казва, че Хъдзън „е мълчалив като дете
7. ЗАЩОСЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 259
Той се научил да пази мислите и чувствата за себе си, да създа

де фантазен свят. Дори без кариерата му той щеше да има труд
ности с поддържането на взаимоотнош енията, защ ото никога не
позволяваше на никого да разбере кой е той. Когато се превърна
в суперзвезда, тайната му стана още по-болезнена. Резултатът
беше измъчено, изкривено, странно поведение - промискуитет
иакохолизъм“374. Въпрос: откъде знае този режисьор, че Хъдзън
е бил „затворен като дете“ или какво е „научил“? В действител
ност откъде знаем как самите ние сме се чувствали като деца или
каксме учили?
Ролята на ретроспективната памет

За повечето хора отговорът е: паметта. Както е документи
рано и прието след публикуването на книгата на сър Ф редерик
Бартлет375 Remembering („Спомняне“) през 1932 г. обаче, ретро
спективната памет е реконструктивен процес. Тя е повлияна от
сегашните ни идеи за това, какви са хората, от сегаш ните ни
„сценарии“ за начина, по който те се държат, вклю чително и ние,
теориите ни за човешката промяна и стабилност, и в частност
имплицитните ни теории за причините за подобна пром яна и
стабилност376. Преживяването на спомняне на станалото може да
е като наблюдаване на филм за онези от нас, чието „схематично
мислене“ е предимно зрително, или като диалог за хората, чи
ето кодиране е предимно вербално. Д ействителният процес на
спомняне е на възпроизвеждане на късчета от м иналото („па-
метови следи“) и попълване на пропуските с онова, което „има
смисъл“ за нас днес - макар че тези празноти може да са същ о
толкова живи, колкото и възпроизвеж дането на сам ите паме-
тови следи377. Сегашното ни състояние, както и настоящ ите ни
теории и допускания за това, какво би трябвало да е миналото,
влияят както върху подбора на конкретните примери, така и въ р
ху процеса на попълване на празнотите. Ц ялостните ни оценки
заминали периоди от живота ни - и дори за „емоционалния то н “,
включен в тях - са особено уязвими на такова влияние.
260 У Робии Д р у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
Този процес се илюстрира с опита на един от най-уважава-

ните световни експерти в изследванията на паметта - Елизабет
Лофтъс378:
Неин вуйчо й каза, че когато е била на 14, намерила тялото на
удавената си майка. Това шокира г-жа Лофтъс. „Отвърнах: „Не,
не съм намирала тялото, някой ми каза за това“.
Вуйчото беше непреклонен по отношение на разказа си. През
следващите няколко дни тя казва: „Мислех си: „Боже, може би
имам изтласкан спомен. Може би затова съм толкова вманиа
чена на тази тема“.
Твърдението на вуйчо й скоро започва да си играе с ума й. „За
почнах да виждам майка ми в басейна, беше с лицето надолу.
Започнах да си се представям как откривам тялото. Започнах да
поставям всяко парче на мястото му. Може би затова съм така
ва работохоличка. Може би затова съм толкова емоционална,
когато си помисля за нея, макар че тя почина през 1959 г. И на
практика споменът се въртеше през следващите два дни“. То
гава се обади брат й и каза, че е станала грешка.
Вуйчото проверил отново историята. Г-жа Лофтъс в крайна
сметка не е откривала никакво тяло.
Това влияние засяга и оценките низа миналите преживявания

на другите. Можем да сме напълно сигурни например, че авторът
на книгата за Макс Ернст не е наблюдавал директно ранното дет
ство на Ернст, точно както телевизионният режисьор на филма на
Рок Хъдзън не е наблюдавал неговото детство. Естествено, може
да са чели описания на други хора, може би дори описания на
самите Ернст и Хъдзън, но и тези разкази биха били повлияни от
същите фактори. Да разгледаме описанието на Хъдзън. Мнози
на от нас мислят, че има нещо лошо в сексуалния промискуитет;
Хъдзън е промискуитетен. Хората имат лоши характеристики в
резултат на детски преживявания и затова вярвахме, че детство
то на Хъдзън трябва да е било такова, каквото описва режисьорът
- и ще повярваме на всяка информация, която потвърждава това
описание. (Забележете пълната липса в анализа на режисьора на
възможността Хъдзън просто да се е наслаждавал на секса и на
алкохола. Тази интерпретация не „пасва“ на убежденията ни за
хората, които са промискуитетни и алкохолици.)
7. ЗАЩО СЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? << 261
През юни 1986 г. имах привилегията да организирам семинар

върху ретроспективната памет за среща на комисия към И зсле
дователския съвет по социални науки върху И зследване на ког-
нициите чрез проучвания379. И зследователи от различни области
представиха работата си и присъстващ ите обсъдиха релевант-
ността й на достигането до заклю чения на базата на проучвания,
които третират възстановената от пам етта информация като
точна. Нека накратко очертая няколко примера от дискусиите.
Обикновено споделяме убеждението, че в нашата култура
жените страдат от по-силен стрес, отколкото мъжете, и че стре
советена жените са по-фокусирани върху междуличностни съби
тия, отколкото тези, от които страдат мъжете. В действителност
много теоретици на феминистичната психология смятат, че пси
хологията на жените е много „по-отнош енческа“, отколкото тази
на съревнователните, ориентирани към правила, емоционално
нечувствителни мъже380. Данните, подкрепящ и тези убеждения,
сеосновават предимно на онова, което ж ените казват за себе си,
итехните реакции на минали събития и поведение.
В своята докторска дисертация в О регонския университет
Сандра Хамилтън се интересуваш е особено от откриване на р аз
личията в онова, което мъж ете и ж ените нам ират за стресиращ о
идоколко те действително са стресирани във всекидневния си
живот381. В първите няколко изследвания тя искаш е от изслед
ваните си лица - първокурсници в О регонския университет -
да си спомнят кои събития и проблем и са били стресиращ и за
тях през последния семестър и как са се опитвали да се справят.
Така тя разработи списък от 28 конкретни стресиращ и събития,
които бяха най-често срещани. Ж ените страдаха от всички тях;
мъжете също страдаха от тях с изклю чение на осем, които м о
жеха да се нарекат „междуличностни“ стресове, ако се и звадят
притесненията за теглото. Ж ените споделиха, че са се опитвали
дасе справят със стресовете си, като са пром еняли чувствата си,
докато мъжете бяха по-склонни да предприемат действия. Тези
полово диференцирани резултати се базираха на спом ените на
изследваните лица. В последното изследване, вместо да р азч и
та на ретроспективната памет на изследваните лица, Х ам илтън
плати на изследваните лица, за да й съобщ ават по телеф она три
пъти седмично какви стресиращ и събития са преж ивели п ред
ния ден и как са се справили с тях. П ри всяко телеф онно обаж да-
Робин Д о у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
262 У
не интервюиращият четеше на изследваното лице списъка с 28-

те стресиращи събития в различен ред през целия експеримент,
питаше дали човекът е преживявал всяко и как се е справил с
онези, които е преживял. Начинът на справяне се кодираше като
„вътрешен“ (промяна на чувствата) или външен (предприемане
на действие). Резултатът беше, не половите различия напъл
но изчезнаха с изключение на притеснението за теглото. Когато
жените обмисляха само събитията от предния ден, не споделяха
по-стресиращи събития от мъжете. Вероятността при мъжете да
преживеят „женски“ междуличностни стресове беше абсолют
но същата като при жените. Нещо повече: и мъжете, и жените
бяха склонни да се справят с тези стресове вътрешно, а не тол
кова външно, така че различията в стила на справяне също из
чезнаха. Преживяването на стрес от междуличностни проблеми
и справянето с него чрез промяна на чувствата просто не е част
от културното ни становище за природата на мъжете. Хамилтън
заключи, че в първите изследвания - на възпроизвеждането на
по-дългосрочни спомени - мъжете не са лъгали съзнателно, че
не са имали такива стресове, когато са ги имали, а техните ста
новища за себе си по времето, когато са били ангажирани с въз
становяване на далечни събития, просто не са ги насочили към
съществуването на тези стресове. Интерпретацията съответства
на другите изследвания върху ретроспективната памет.
На същата среща за изследването на когнициите чрез проуч
вания Питър Луинсън и Майкъл Розенбаум представиха изслед
ване на депресията на приблизително хиляда изследвани лица в
района на Юджийн-Спрингфийлд, Орегон, в продължение на 15
месеца382. Изследваните лица били набрани чрез 20 000 листов
ки, изпратени по пощата на случайна извадка от хора, питащи
дали биха се заинтересували от участие в психологическо из
следване, за което ще им заплатят. Съгласилите си дават кратка
информация как са се чувствали на всеки няколко месеца и ако
посочат в тези отчети, че са депресирани, са интервюирани дъл-
бинно. (Общо 998 души са наблюдавани по този начин.) Луинсън
и Розенбаум се интересуват предимно от степента, до която мно
го явления, които асоциираме с депресията, се дължат на „съ
стоянието“ депресиран срещу „чертата“ податлив към изпадане
в депресия. Предишните изследвания, които просто бяха срав
нявали депресирани и недепресирани хора, не можеха да разгра-
ничат тези два фактора. Хората, които са депресирани обаче, не

само п р е ж и в я в а т депресия, но е вероятно да имат и „депресивни
черти“, н а п р и м е р отрицателна оценка на себе си и песимистични
нагласи за б ъ д е щ е т о . Н едепресираните лица по принцип нямат
тези два п р о б л е м а . В изследването на Луинсън и Розенбаум н я
кои и зс л ед в ан и лица са депресирани в началото на проучването,
но го п р е о д о л я в а т , други не са депресирани в началото, но се де
пресират п о в р е м е на изследването, а трети не са депресирани в
началото, депресират се по време на изследването и преодоляват
депресията. Различията между тези хора и другите, които нико
га не са б и л и депресирани, по принцип вклю чват чертата склон
ност към депресия; от друга страна, разликите, които възникват
само в п е р и о д а , когато депресираните хора наистина са такива,
са свързани със състоянието „депресиран“.
Една о т най-интригуващите и впечатляващ и разлики, които
и зследователи те откриват между депресираните и недепресира
ните лица, з а с я г а спомените за начина, по който родителите им
са ги о тгл е д а л и . Депресираните хора си спом нят родителите си
като по принцип много по-отхвърлящ и, отколкото родителите,
за които си спомнят недепресираните хора. Ако Луинсън и Ро
зенбаум сравняваха просто депресирани и недепресирани лица,
лесно м о ж е х а да заключат, че отхвърлящ ите родители водят до
депресия. Оказва се обаче, че такива спомени са специфични за
времето, когато депресираните хора наистина са депресирани.
Преди да се депресират или след като го преодолеят, спом ените
им за о т х в ъ р л я щ о т о поведение на родителите им не са п о -р аз
лични о т тези на изследваните лица, които никога не са се де
пресирали. Очевидно това, което става, е, че самата депресия
«оцветява“ спомените за детството (по-конкретно, оцветява ги в
«синьо“383 - цветът, който моите приятели антрополози ме уве
ряват, че се използва за описване на депресията в много, ако не
във всички култури). М оже би спомените на депресираните хора
всъщност са по-точни, когато са депресирани, отколкото когато
не са; без достъп до познание какви са били в действителност
техните родители и детските им п реж ивявания не мож ем да ка-
383 От английската фраза feel blue - в мрачно настроение съм, тъжен

съм.
жем. Има доказателства, че поне в областта на оценяването на

впечатлението, което правят на другите, депресираните хора са
по-точни от недепресираните, чиито преценки за собственото
им въздействие са оцветени в „розово“384. Недепресираните хора
- поне тези в колежа (Това е важно уточнение) - вярват, ме са по-
популярни, интелигентни, приятни и любещи, отколкото смятат
хората, които взаимодействат с тях. (това е накарало някои пси
холози да заключат, че да си реалистичен не е толкова важно за
поддържането на психичното здраве, колкото да имаш „положи
телни илюзии“385.)
Резултатите на Луинсън и Розенбаум за спомените за дет
ството съответстват добре на откритието, че депресираните
хора по принцип имат големи трудности да си спомнят или да
очакват радост, и че неуспехът да се очаква изпитване на наслаж-
дение от обикновено приятни дейности („Сега, след като тя си
отиде, мога да се наслаждавам на всичко“) им пречи да се анга
жират в тях, което пък на свой ред нерядко утежнява депресията.
В действителност Луинсън е разработил поведенческа терапия
за лека депресия, която се състои единствено в карането на хора
та да водят списъци на дейностите, които им носят удоволствие
(или на които се радват дори и съвсем слабо, имайки предвид, че
са депресирани), и след това съзнателно полагане на усилия да се
ангажират в тях по-често386. Тя действа.
В съответствие с резултатите на Луинсън и Розенбаум Джор
дж Вейлънт представя история на случай на човек, който, когато
е изследван като млад, изглеждал изключително добре приспо
собен, но се забъркал с алкохол, дрога и кражби (за да поддържа
навиците си), след като завършил колеж. Присъединил се към
„Анонимните алкохолици“ (АА), отказал се от тези поведения и
постигнал успех в професията си. След това той си спомня дет
ството и ранната си зряла възраст като изключително разстро
ени и твърди, че винаги е бил „психопат“, който сега е трезвен и
се подчинява на закона само в резултат на приемането на собст
вената болест и следването на програмата от 12 стъпки на АА,
обръщайки се към Висшата сила, която тя призовава. Спомени
те му за взаимоотношенията му с майка му сега са напълно раз
лични от действително наблюдаваните, когато той бил по-млад.
Дори живо си спомня смъртта й по начин, който не се е случвал,
при това от неотговаряща на истината болест. Според човека
I ЗАЩО СЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 265
програмата на АА е отговорна за сами най-драматична промяна

в живота м у, но Вейлънт отбелязва, че макар наистина да е била
драматична, промяната се е предхождала от еднакво радикална
промяна о т обещаващ млад човек към наркоман, която човекът
не о съ зн ава. По-късните спомени на мъж а съответстват много
повече н а неговата „житейска и стория“ на драматична п ром я
на, резултат от приемането на принципите на АА, отколкото на
действително случилото се.
Да разгледаме какво би станало, ако едно от депресираните
изследвани лица на Луинсън и Розенбаум или изследваното лице
на В ейлънт от групата на АА отиде на психотерапевт. Терапевтът
може да поиска от човека да си спомни детските преж ивявания
и може да открие, че са се случили точно тези неща, които той
е очаквал. Това, което става в подобна ситуация обаче, е, че па
циентът и терапевтът споделят един и същ набор от допускания
за зн ач ен и ето на детския опит за развитието в зряла възраст и
може би дори за това, точно какви типове детски проблеми ще
доведат точно до какви типове проблем и в зряла възраст. Тъй
като тези допускания предубеждават пам етта на клиента, стано
вището н а терапевта за каузалната сила на детските п реж ивява
ния се подкрепя, а пациентът се сдобива с „добра и стория“ защ о
е такъв, какъвто е387. Това е съвм естим о взаимоотнош ение, което
води както клиента, така и терапевта да приемат терапевта като
експерт. Механизмът не е обаче реалността, а предубедеността
на ретроспективната памет. (Когато представих този м атериал
през Питсбъргското психологическо общ ество, много от тера
певтите изразиха поне частично съгласие, но след това твъ р д я
ха, че разполагането с „добра и стори я“, която удобно обяснява
миналите и настоящите психологически проблеми, мож е да е от
полза за клиентите в промяната на техните чувства и поведение.
С обственото ми притеснение е, че такава добра и стория мож е да
е по-скоро капан, отколкото освобож дение; ако хората се убедят,
че н якаква травма през детството е причинила техния дистрес,
тогава - тъй като не могат да направят нищо по отнош ение на
травмата - не могат да направят особено много и за дистреса, ос
вен да се фокусират върху опити „да преж ивеят отново травм а
та“ и да пренебрегнат адресирането на много реалните проблем и
в зряла възраст, пред които вероятно са изправени388.) За съ ж а
ление не са правени изследвания върху това, доколко „добрата
история“ е освобождаваща или е капан - поне аз не знам за та

кива, - така че въпросът остава нерешен. Дори ако такава „добра
история“ е освобождаваща обаче, пак можем да се питаме дали
наистина работата на терапевта е да насърчава вярата в история,
която е предвидимо неточна. Клиентите идват ли на терапия,
за да бъдат заблуждавани в интерес на тяхното освобождаване?
Наистина ли ще изберем да вярваме в некоректно „обяснение"
на собственото ни поведение просто защото ни прави щастливи,
особено ако то отрича ролята на собствения ни съзнателен избор
в онова, което сме направили? (Критични въпроси за стойността
като тези, които надскачат терапията като такава, ще бъдат обсъ
дени във втората част.)
След края на срещата за изследването на когнициите чрез
проучвания Робърт Пиърсън, Майкъл Рос и аз бяхме в процес на
описването й, когато открихме още много примери. Жени, кои
то са отгледали децата си много строго, преди публикуването на
прочутата книга за отглеждане на деца на д-р Бенджамин Спок,
насърчаваща толерантността, си спомнят практиките си като
радикално по-угаждащи, отколкото са били в действителност3® 9.
Жени си спомнят психологическия стрес по време на менстру
ация като много по-силен, отколкото е бил оценен в действи
телност по време на самата менструация, когато не са знаели,
че оценките на стреса ще бъдат корелирани с етапа на менстру
алния цикъл390. Нещо повече: колкото по-силна е изразената им
вяра, че психологическият стрес е бил свързан с менструалния
период, толкова по-некоректни са спомените им, когато се срав
няват с всекидневните им оценки на стреса. Хората, които са пи
тани в пет отделни случая дали „някога“ са били депресирани,
са забележително непоследователни в отговорите си, но когато
настоящото им депресивно състояние се оценява по време на пе
тото попълване на въпросника, то е положително свързано с от
говорите, че са били депресирани в миналото391. (Отново: изсле
дователите, използващи проучване, не могат да са сигурни дали
респондентите някога са били депресирани „в действителност“,
но два непоследователни отговора означават, че поне единият
от тях е фактологично некоректен.) И най-тъжното: преди да се
открие, че синдромът на Даун („монголоизъм“) се дължи на при
съствието на трета 21-ва хромозома от зачатието, жените с деца
със синдрома на Даун ретроспективно споделят, че са имали тол-
I ЗАЩОСЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? 4 267
кова много „шокове“ в началото на бременността, че изследова

телят, който събира тези разкази, заключава, че синдромът може
дасе дължи на стрес по време на бременността392. (М акар че той
внимателно отбягва твърдения за каузалността в текста на ста
тията, тя е озаглавена Some Psychosomatic Aspects o f Causality in
Reproduction [„Някои психосоматични аспекти на каузалността
въввъзпроизводството“].)
Единственият начин да се избягват уклоните на ретроспек
тивната памет в разбирането на взаим оотнош ението между дет
ството и зрялата възраст е ж итейският път да се изследва про-
спективно; т.е. да се започне с изследвани лица в детска възраст
ислед това те да се наблюдават през целия им ж ивот или поне
вопределени моменти от него. Какво показват проспективните
изследвания? Те са добре обобщ ени от Сандра Скар, Д ебора Ф и
липс и Катлийн М аккартни в статия, озаглавена Facts, Fantasies
and the Future o f Child Care in the U nited States („Факти, ф антазии
ибъдеще на грижите за децата в САЩ “).
„Романтиката на ранния опит“ (Scarr & A rnett, 1987) ни е дала
допускането, че младенчеството осигурява по-силно и всепро-
никващо влияние, отколкото по-късните преживявания. Макар
че съществуват доказателства за скромно отношение между
ранния опит и по-късното развитие [препратките са пропусна
ти], ние сме съгласни с интерпретацията на данните от Кегън
(Kagan, 1979), а именно, че приемствеността не означава неиз
бежност. Човешкият организъм е изненадващо издръжлив пред
лицето на вредни преживявания и е достатъчно гъвкав, за да
„отскочи обратно“, когато има конструктивно влияние. Един
ствено най-всепроникващите и непрекъснато вредни преживя
вания имат дълготрайни ефекти върху развитието [препратки
те са пропуснати] 393.
С други думи, хората в крайна см етка са като клони: сам о не

прекъснатите пречки ще попречат на първоначално огъване на
клонада се изправи в посока на слънцето. Заклю чението на Скар и
колегите й е подкрепено от внимателни изследвания, обобщ ения
на подобни изследвания и внимателни наблю дения на ж изнения
път на отделни случаи. Тезата на Скар и колегите й е добре илю
стрирана в неотдавнашно проспективно изследване на Кати Уид-
ъм, която изучава приблизително 2600 жалби, вклю чващ и мал-
268 У Робии Д о у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
третиране на дете, за да сравни група от деца, които категорично

изглежда да са били малтретирани или пренебрегвани до 11-го-
дишна възраст, с деца със сходен социоикономически произход,
чиито родители никога не са били подозирани в малтретирането
или пренебрегването им394. След това тя изучава съдебните дела
за доказателства за арести през следващите 20 години395: „В срав
нение с контролната група малтретираните и пренебрегваните
деца като цяло имат повече арести като малолетни (26 % срещу
17 %), повече арести като възрастни (29 % срещу 21 %) и повече
арести за всяко престъпление с насилие (11 % срещу 8 %)“.
Макар че статията на Уидъм е приветствана като „най-накрая
доказваща научно, че малтретирането води до престъпно пове
дение“, самата Уидъм посочва в резюмето, че Мнозинството от
малтретираните и пренебрегваните деца не стават лица с
отклоняващо се поведение, престъпници или насилници [кур
сивът е добавен]396.
В действителност онези, които не са такива, са огромното
мнозинство. Освен това в статията има един резултат, който тя
не подчертава, но според мен е изключително важен: „от тези
с нарушения като непълнолетни, приблизит елно същият про
цент малтретирани и пренебрегвани деца, и участници в кон
тролната група продължават, за да извърш ват престъпления
като възрастни (S3 срещу 50 %). По същия начин: от тези с
престъпления с насилие като непълнолетни, приблизително
същият процент продължават, за да извърш ват насилнически
актове като възрастни в малт рет иранат а и пренебрегвана
та група (34.2 %), колкото и в контролната (36.8 %). Незави
симо от значимите различия в степента на ангажираност в
престъпни дейности, немалтретираните и непренебрегвани-
те изследвани лица е също толкова вероятно като малтрети
раните и пренебрегваните са продължат престъпната си дей
ност, след като веднъж са я започнали" [курсивът е добавен]397.
Сега да погледнем процента изследвани лица, които са има
ли арести като възрастни, но не и като малолетни. Малко арит
метика разкрива, че около 16 % от пренебрегваните и малтрети
раните деца са арестувани само като възрастни срещу 12.5 %от
немалтретираните и непренебрегваните. Тази разлика се оказва
статистически незначима. Тогава каква е връзката в тази извад
ка между детството и зрялата възраст? Ранните преживявания
7. ЗАЩОСЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 269
(като деца) увеличават вероятността на по-късните (арести като

юноши), а те н а свой ред увеличават вероятността на още по-
късните (арести като възрастни). Дали арестите в ю нош еството
сочат л и ч н о с т н а характеристика или всъщ ност играят директна
каузална роля в по-късните арести (например чрез етикетиране
то), не можем да знаем от тези данни, но не този въпрос е важен
тук. В аж ното е, че знанието за далечното минало (в изследването
наУидъм физическото малтретиране до 11-годишна възраст) не
увеличава предвидимостта на настоящ ето, което се комбинира
с познания за по-непосредственото минало (в изследването на
Уидъм а р е с т в юношеството). Н ям а доказателства, че „малтре
тирането и пренебрегването в детството ще излязат на повърх
ността" и л и че ще имат някакъв необратим еф ект върху зрялата
възраст, без първо да са оказали влияние върху ю нош еството. Те
твърдят, че такъв ефект е невъзмож ен - само че няма доказа
телства в тези данни и че отсъствието на такива „инкубационни“
ефекти съответства на другите резултати, споменати в тази кни
га, и на смисленото теоретизиране.
С ъщ и ят модел се установява в прогнозирането на академ ич
ните постижения. П роменливите на подготовката прогнозират
колко добре студентите ще се справят през първата си година
в колежа или в професионалното виеш е училище. П остиж ени
ята през първата година на свой ред прогнозират п остиж енията
през втората, но на този етап добавянето на инф орм ацията от
средното училище не подобрява прогнозата. Този резултат, как-
то е повторен от М арджъри Райе Луис в докторската й дисер
тация в университета „Карнеги М елън“, е донякъде забележ ите
лен, защ ото ако беше се открило някакво подобрение, щеше да се
припише на „грешка“ в оценката на постиж енията през п ървата
година398. Постиженията през втората година п рогнозират т р е
тата, но сега добавянето на инф орм ацията за средното училищ е
и за първата година не подобрява прогнозата, и т.н. О тново: м и
налото съвсем не е идеален п ророк за бъдещ ето, но въп росъ т е,
че прогнозите, базирани на скорош ното минало, са п о-добри от
тези, основани на далечното минало. Разглеж дан проспективно,
този принцип е същият като принципа, че прогнозата винаги е
по-добра, колкото по-кратък е периодът, за който се прави. Това
е и моделът, откриван в изследванията върху п рогн ози ран ето
на психологически проблеми в зряла възраст от детските про-
270 У Р обин Д р у с • КУ Л А ОТ КАРТИ
блеми. Проблеми като лоши взаим оотнош ения с връстниците в

училище прогнозират юношески проблеми, например отпадане
от училище и малолетно отклоняващ о се поведение, много по-
добре, отколкото проблеми в зряла възраст като депресия или
шизофрения399. Отново: не се откриват „инкубационни ефекти*
в такива изследвания върху прогнозирането, макар че може да
има тривиални изключения, например сигурността на прогно
зата, че всички ще сме м ъртви след 300 години, в сравнение с
несигурността на прогнозите, че ще сме живи или мъртви след
десет години.
(Пленително предизвикателство пред това обобщение може
да се открие в изследването на И лейн Уокър и Ричард Лиуайн,
показващо, че изследваните лица, гледали домашни филми на
5-годишни деца или по-малки, могат да прогнозират кой ще раз
вие ш изофрения400. За съж аление изследователите не искат от
изследваните си лица да прогнозират някакви други необичайни
разстройства освен ш изоф ренията, така че всякакви „необичай
ни деца" са посочени за бъдещи ш изофреници. Друга интерпре
тация е, че наистина същ ествува някаква физиологична разлика
между бъдещите ш изофреници и норм алните деца, която хората
интуитивно могат да преценят, като гледат тези домашни филми,
което пък съответства на становищ ето, че шизофренията е „ес
тествена категория“. Ако е така, ф изиологичните различия може
да имат по-голяма прогностична сила, отколкото психичните,
за които по принцип се вярва, че имат прогностична стойност,
например „затворен“ в училищна среда. М ежду другото, отново
клиничният опит не е свързан с точността на прогнозите.)
Защо трябва резултатите за предвидим остта във времето да
бъдат различни? Например състояни ето на здравето ни в бъде
ще се определя от състоянието на тялото ни в този момент плюс
какво става с него между настоящ ия м ом ент и това бъдеще вре
ме. Фактът, че тялото ни е било в различна ф орм а преди 6 месеца
или 6 години, е нерелевантен на прогнозирането в каква форма
ще е след седмица, месец или година. М иналите състояния могат
отчасти да детерминират какво е тялото ни днес, но добавянето
на познание за миналото към настоящ ото състояние не добавя
нищо в прогнозата. Дори ако сме пушели, отказали сме цигарите
и след това сме развили болест, свързана с тютюнопушенето, ва
жното е състоянието на тялото ни, което е резултат от миналото
ЗАЩОСЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 271
пушене, а не че миналото тютюнопушене по някакъв начин „си

наваксва“ по отношение на нас. М иналото е отминало и не на
ваксва с настоящето или бъдещето по някакъв мъгляв начин. В
действителност дори физическата „инкубация“ на дадена болест
сеотнася само до появата на открити симптоми. По време на ин
кубационния период от инфекцията с бяс до бясното поведение
например тялото на животните или хората, заразени с бяс, не
прекъснато се променя (иначе буквално нищо не би се случило);
през период от заразяването с HIV и развитие на симптомите
наСПИН, клетките Т-4 непрекъснато се разрушават. Защо пси-
хол< .ическите промени през ж ивота трябва да следват напълно
различен принцип? О тговорът е, че не трябва и емпиричните до
казателства сочат, че те не го правят.
Въпреки това интуицията ни е, че те често следват напълно
различен принцип. Н апример хората, които се присъединяват
към групи за гямогпмощ за хора, които са били малтретирани
като деца, чесю уверено твърдят, че тези, които са били малтре
тирани, но днес като че л не изглеждат засегнати от преж ивява
нето, просто „отричат“, че а дистресирани. Същ ото твърдение се
открива при деца на алкохс лици, които са страдали и или са запо
чнали терапия, или са се присъединили към такива групи. Твър
дението, разбира се, е базирано отчасти на „наличността“; тези, с
които те взаимодействат и които са имали подобни п реж ивява
ния, неизменно са страдали от тях, следователно всеки, който е
ималподобни преживявания, същ о трябва да страда. П роблемът
стази логика е, че хората, с които правещ ият обобщ ението в заи
модейства, присъстват в неговия опит именно защ от о страдат.
Иначе е малко вероятно те да се присъединят към такива гру
пи или да започнат психотерапия. О свен това обаче много хора
приемат интуитивното твърдение, че „определени неща ще и з
лязат на повърхността“, приличащ о на интуитивното убеждение,
че „каквото повикало, такова се обадило“. Тази интуиция просто
преувеличава степента на предвидимост, ред и справедливост
в света401. Животът може да е по-управляем, ако светът беше
справедлив, но това не го прави по-справедлив. Тази интуиция
е подобна на интуитивното вярване на много деца - и на м алко
повече от 50 % от възраст нит е, коит о са изследвани, - че ако
малка топка се завърти в затворена спирала, тя ще продълж и да
седвижи спираловидно, след като излезе от ограж дението402. Не
212 У Р обин Д о у с • КУ Л А ОТ КАРТИ
го прави; в съответствие със законите на Нютон тя се движи по

права линия в посоката, в която е ориентирана, след като напусне
спиралното ограждение. Н якак си интуицията ни за ефектите на
детството е, че всякакви спирални пътеки, които се пресичат в
него, трябва да се повторят, след като човек го напусне.
„Връзката“ от детството към п о-късния живот - че едното
може да води до другото, което пък води до трето и т.н. - означа
ва, че можем да очакваме да открием големи промени в зрялата
възраст и наистина ги откриваме. Д ж ордж Вейлънт обобщава
резултатите от изследванията си върху извадката от харвардски
мъже през целия им живот така403;
Първо, не изолираните травми от детството оформят бъде
щето ни, а качеството на поддържаните отношения с важните
за нас хора. Второ, животът се променя и курсът му е пълен с
прекъсвания и непоследователност... [Трети въпрос засяга не
говата интерпретация на психопатологията, а не директното му
наблюдение на ставащото.] Четвърто, човешкото развитие про
дължава през зрялата възраст и следователно истината за жи
вота остава относителна и може да се открие само лонгитюдно.
Ретроспективните обяснения са изпълнени с изкривявания.
В съответствие с ударението на Вейлънт върху поддържани

те взаимоотношения Еми Уърнър същ о открива, че „поддържа
ното взаимоотношение“ е най-важ ният ф актор „защо някои хора
триумфират над физическите неудобства и детство на лишения“
в своето 30-годишно изследване на деца, родени на хавайския
остров Кауай404.
Това, което откриваме в п роспективните изследвания сле
дователно е, че нашата култура прием а „романтичността на дет
ството“, а не доказателства, че детските преживявания радикал
но ограничават функционирането в зряла възраст. Аз предлагам
по-драматична фраза: т и р а н и я т а на детството. Америка
нците се дивят как хората от „прим итивните“ култури приемат
абсурдни вярвания почти без никакви доказателства, как гер
манците в една „напреднала култура“ м ож е да са повярвали на
всички безсмислици за „арийското превъзходство“. Въпреки това
нашата вяра в тиранията на д етството н ям а по-солидна основа,
отколкото вярата в някой планински бог. Да, професионални
те авторитети по психично здраве пропагандират тази вяра, но
1.ЗАЩОСЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? Ч 273
авторитетите по планински богове същ о пропагандират вярата

в тях. П р и е м а н е т о на тази вяра е в тяхна полза; в крайна см ет
ка, ако л о к у с ъ т на проблемите е детството и неговите ефекти са
тиранични, тогава безкрайното говорене за детството, докато се
плаща д о б р е на слушателя, трябва да е единственият начин да
се избяга от тиранията. О тново, аз не твърдя, че проф есионали
стите от о б л а с т т а на психичното здраве пропагандират тази вяра
преднамерено, за да изкарват пари, но пък отново: това, което
работи, е подкрепящо и се развива. М ного научно ориентирани
п р оф еси он али сти от сферата на психичното здраве, обратното,
са започнали да разбират заблудените интуиции и изкривявани
ята на ретроспективната памет, които леж ат в основата на тази
вяра. Те са се отказали от тях и аз см ятам , че е врем е и останалите
от нас да направят същото.
В обобщение: вярваме в авторитета на проф есионалистите
от областта н а психичното здраве, защ ото непрекъснато сме чу
вали, че те са експерти, защ ото сме склонни да прием ам е това, ко
ето хората с претенции да бъдат авторитети казват, защ ото тези
конкретни авторитети ни казват онова, в което ние вече така или
иначе в я р в а м е , и защото подкрепят уклона ни да приписвам е не
желателните поведения у другите на личностни характери сти
ки („психична болест“), а у нас - на ситуационни обстоятелства,
особено н а средата, в която сме били отгледани като малки, и т и
раничните й ефекти върху нас п рез целия ни живот. Тези п отреб
ности и убеждения не издържат на рационален или ем пиричен
анализ, но съществуват. Така прием ам е дори противоречащ и си
твърдения, съгласяваме се и лицензирам е.
Не трябва. Не се налага. Вместо това трябва да вярвам е на
препоръките и на изследователските резултати на онези психо
лози и психиатри, които вярват, че психологическото познание
трябва да се „раздава“, ако използвам ф раза от п рези дентското
обръщение на един от последните изтъкнати психолози -изсле
дователи, който беше избран на този пост в АРА, Д ж ордж К. М и-
лър405.
В тора част
Влияние върху нашите културни
вярвания
276 У Робин Д р у с • КУЛА ОТ КАРТИ
В
предишните глави сравнявах мита за експертните познания за
психичното здраве с изследователските резултати. Единствено
седма глава беше спекулативна, защото - не е изненадващо - няма
директни изследвания от психолози по въпроса, защо хората имат
необосновани убеждения за собствените си експертни познания.
Заключенията в нея обаче се базираха на изследвания. Опитах се
да избегна просто представяне на „гледна точка“, а запознах чита
теля с публикуваните резултати или техни обобщения, публикува
ни в научни топ списания - по ирония най-вече тези на Американ
ската психологическа асоциация. Макар че се концентрирах върху
мита срещу факта в професионалната психология, защото я позна
вам по-добре от другите области, много от тези резултати имат ва
жни последствия за другите претенции за професионални експерт
ни познания в свързани сфери, например психиатри и психиатрич
на социална работа.
В цялата книга най-вече отхвърлям подхода, използван в
една излязла неотдавна книга, поставяща под съмнение експерт
ните познания, че „Моите коментари и заключения са извлечени
предимно от личния ми опит в областта“, защото „за всяка теза,
която издигам, можех да намеря многобройни цитати в подкрепа
на позицията ми, както и многобройни други източници, които
я оборват“406. Изследвания, подкрепящи уникалната ефикасност
на високостатусните професионалисти в областта на психотера
пията или тяхната уникална способност да разбират хората, как
то се свидетелства от способността им да прогнозират човешкия
резултат, или уникалната им способност да се учат от опита по
някакъв неизразим и интуитивен начин, просто не съществуват.
Читателите, които подозират, че моето представяне е предубе
дено или едностранчиво, могат да прочетат сами цитираната ли-
7. ЗАЩО СЕ ВЯРВА НА МИТОВЕТЕ? ^ 277
тература, изследванията, които са реферирани, или да прегледат

внимателно Psychological Abstracts в напразно търсене на „дру
гата“ литература. Нея просто я няма. Нещо повече, макар че от
време на време цитирам собствени изследвания, огромното мно
зинство от изследвания, които обсъждам, са правени от други.
Втора част, обратното, представя моите виждания за пси
хологията и психотерапията. Те не са базирани на „личния ми
опит“ от хиляди часове професионална практика (както твърди
авторът, цитиран по-горе), макар че личният опит не е напълно
нерелевантен. По-скоро те се основават на познание какво ста
ва в свързаните с психичното здраве професии и в обществото,
особено склонността да се „психологизират“ всички проблеми
като детерминирани от чувства (не безсъзнателните нагони и
потребности на Фройдовата психология, а А з-образа на Ню ейдж
психологията). Освен че води до погрешно доверие в професио
налистите, недисциплинираното теоретизиране на лидерите в
професиите от областта на психичното здраве е довело до не
оправдани и вредни натрапливости: натрапливост по отношение
на самооценката, бързото постигане на желаните цели и нереа
листичното чувство на сигурност и превъзходство над другите
хора. Тези натрапливости нямат желателни последици за обще
ството ни.
Ще използвам изследователските резултати в подкрепа на
моята позиция, но за разлика от предишните глави, изследвания
та ще бъдат реферирани селективно, защото няма отделни сфери
на изследване, релевантни на областите, които ще дискутирам.
Макар че съм направил най-доброто, на което съм способен, не
мога да твърдя, че заключенията ми са подкрепени със златния
стандарт: способността да отговоря на предизвикателството
„покажи ми“. Вярвам обаче, че аргументите, които ще направя, са
подкрепени от достатъчно доказателства, за да заслужат сериоз
но обмисляне от страна на читателя.
8.
Ню Ейдж психология
Нищо добро никога не е произлязло от чувството на вина: ни-

то интелигентност, нито политика, нито състрадание. Винов
ните не обръщат внимание на обекта, а само на себе си, и дори
не и на собствените си интереси, в което би имало смисъл, а на
тревожността си.
- Пол Гудман407
Решението M ’H othh 408 (British House of Lords, 1843), засяга

що защитата въз основа на невменяемост за убийство, приема,
че хората, които разбират природата на реалността, в частност
това, което обществото дефинира като правилно или погреш
но, са отговорни за своите действия. Следователно само онези,
които са умствено некомпетентни или психотични по времето,
когато извършват престъпление, не са виновни поради невменя
емост. Макар че често се приписва на „просветеното“ становище,
че „човекът е рационално животно“ или „се ръководи от разума“,
в крайна сметка това решение може да се проследи до философи
ите на Платон, Аристотел и католическата църква. То въплъщава
едновременно едно „би трябвало“ и едно „е“. Хорското поведение
би трябвало да се ръководи от съзнателния избор и последстви-
408 През 1843 г. Даниел М'Нотин, англичанин, който очевидно е парано-

иден шизофреник, страдащ от налудността, че е преследван, стреля и
убива Едуард Дръмонд - секретар на британския премиер сър Робърт
Пийл. М'Нотин вярва, че Дръмонд е Пийл. За изненада на цялата стра
на М'Нотин е оправдан въз основа на това, че е невменяем по време
на извършване на престъплението. Последвалата обществена ярост
убеждава английската Камара на лордовете да установи стандарти за
защита въз основа на невменяемост и резултатът впоследствие се на
рича M'Naghten Rule (Решение М’Нотин).
ето е, че такава способност може да контролира, защото ние не

нареждаме хората да се държат по начини, които са невъзможни
за тях.
Обратното, решението Дърам409 (District of Columbia Court
of Appeals, 1954), изготвено от съдия Д. Л. Бейзълън, приема, че
хората могат да бъдат обявени за невиновни за престъпление на
основание „непреодолим импулс" Това решение по-късно води
до оправдателната присъда на Джон Хинкли заради опита за
убийство на президента Роналд Рейгън. Самият Бейзълън след
това поставя под съмнение решението410. Проблемът, както по
сочва той, е в определянето дали нечий импулс за извършване
на престъпление е „непреодолим“. Как съдебните заседатели до
стигат до това решение за нечие чуждо поведение? Всъщност как
бихме могли самите ние да решим дали собствените ни импулси
са „непреодолими"? Ако просто фактът, че действаме въз основа
на тях, ги прави непреодолими по определение, тогава решени
ето Дърам означава, че никой не е юридически виновен за нищо
или не е отговорен за нищо добро или лошо, защото по определе
ние би било невъзможно за който и да било от нас да е действал
по начин, различен от стореното. (Както гласи шегата: „Всеки,
достатъчно луд, за да иска да убие президента, трябва да е луд“.)
Да се твърди, обратното, че можем да разграничаваме импулси,
които са преодолими, и тези, които не са, означава забележител-
409 Принцип на наказателното право, използван за определяне на валид

ността на защитата въз основа на невменяемост на обвиняемия: че
той е бил невменяем по време на извършване на престъплението и
следователно не може да е правно отговорен за действието си. Реше
нието Дърам е издадено през 1954 г. от съдия Дейвид Л. Бейзълън от
американския Апелативен съд на окръг Колумбия, по делото Дърам
срещу САЩ, 214 F.2d 862. Правилото, както е формулирано в реше
нието на съда, приема, че „обвиняемият не е наказателно отговорен,
ако престъпното му действие е било продукт на психична болест“. То
изисква решение на съдебното жури, че обвиняемият е страдал от
психична болест и че е имало каузално взаимоотношение между бо
лестта и акта. Заради трудности с приложението правилото Дърам е
отхвърлено от същия съд през 1972 г. в делото САЩ срещу Браунър,
471 F.2d 969 (en banc). Правилото Дърам замества проверката от XIX
в. за наказателна отговорност, наречена Правило М’Нотин.
s. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ ч 281
на способност да оценяваме хипотетични контрааргументи за

това, какво е можело да стане, но не е станало (които би трябвало
да са правно задължителни за всеки). Нещо повече: това озна
чава не просто съществуването на човешки волеви процес, но и
разбиране как той функционира - разбиране, което е убягвало
на философи и психолози, откакто за пръв път е бил повдигнат
въпросът. Фактически това, което става, когато се позоваваме на
правилото Дърам - както посочва Бейзълън, - е, че съдиите и съ
дебните заседатели оставят това невъзможно разграничение на
психиатричните и психологическите „експерти“. Те на свой ред
просто не са съгласни едни с други често в зависимост от това
кой им плаща.
Както подчертавах в текста дотук, в психиатрията или пси
хологията няма познания, които биха позволили на някого да
определи дали импулсите са „непреодолими“ - няма теория,
няма валидна техника за оценка, няма доказателства за специ
ална интуитивна способност за дискриминация на „обучени
те клиницисти“, няма нищо. Както твърди бивш президент на
Американската психиатрична асоциация и професор по право и
психиатрия след делото Хинкли, неговите колеги, които уверено
са направили това разграничение в съда, е най-добре да се раз
глеждат като „тайфа клоуни“. Глупостта, включена в прилагането
на решението Дърам обаче, тук ни занимава по-малко, отколко-
то фундаменталното му допускане за това, какво „причинява“
човешкото поведение. О т векове в западната мисъл причината
се е приемала за съзнателен избор, основан на рационални съо
бражения. Такъв избор, знаели са мислителите, невинаги доми
нира; животински или повлияни от алкохола потребности, или
„зле потиснати нагони“ от време на време могат да надделеят
над неговия диктат. Те обаче не би трябвало да го правят, защо-
то единственото извинение за иначе заклеймявано поведение е
дефект в самата рационалност. Хората, които „би трябвало да
знаят по-добре“, са били държани отговорни; оттук и значени
ето на „нравственото възпитание“. „Той не е знаел нищо по-до
бро“ в този начин на разсъждения е било извинение. „Слабост
на волята“ се е признавало за проблем, когато нерационалните
потребности са били силни и изкусителни, но те е можело да се
преодоляват чрез молитва или размисъл: оттук и значението на
религията. Чувствата недвусмислено са били важни; макар че за
Платон те са били „разсейващи", мнозина други признават тях

ното значение. Чувствата сами по себе си обаче не биха могли
да обяснят поведението или да го детерминират, особено не и
по начин отвъд „съзнателния контрол" на човека. Решението Дъ-
рам признава промяна в това становище. Чувство, което е дос
татъчно силно, за да постигне статуса на „непреодолим импулс“
би могло да определя поведението. Следователно човекът, който
преживява това чувство, не е отговорен. Тази промяна отразява
промени в гледището ни за такива проблеми като алкохолизма,
наркоманиите и престъпленията. (Забележете: казвам „пробле
ми", а не „злини“.) Алкохолизмът и наркоманиите стават „боле
сти“, престъпното поведение - „продукт" на социалната среда,
в която хората са били отгледани, и т.н. Дори много „еколози“,
които подчертават значението на ранния опит в „оформянето на
характера“, са склонни да приемат идеята, че опосредстващата
променлива, водеща до поведението, е как възрастните се чувст
ват по отношение на себе си и на света.
В края на 60-те години мнозина в хипи движението прегър
наха философията, че чувствата не само са основният детерми-
нант на поведението, но и трябва да бъдат такива: „Прави любов,
не война“. Хората, които се чувстват добре, нямат нужда да бъдат
империалисти, смятаха те. Ако дрогата може да помогне за по
стигането на целта да се чувстваш добре, всичко е о’кей; така или
иначе, по онова време използването на „легална дрога" беше ста
нало преобладаваща практика в американската култура. Сексът
осигуряваше не само общо физическо удоволствие и екстаз, но и
„просветление". Платоновата йерархия беше обърната наопаки.
Злото сега беше резултат от позволяването на „рационалността“
- често под формата на посвещаване на някакъв ,,-изъм" - да уп
равлява чувствата, които най-често включват любов. Св. Фран-
циск беше единственият истински религиозен лидер. Експери
ментите със строгия източен аскетизъм бяха кратки и се заме
ниха с „индуизма" на онези гурута, които проповядваха сатори411
чрез върхови преживявания и свободна любов (като Багван Шри
411 В дзен-будизма: състояние на внезапно духовно просветление

8 . НЮЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч 283
Ражниш412 в Орегон). Настрой се, включи се, отпадни; върни се

едва по-късно, след като останалите ти съграждани са постигна
ли подобно просветление. „Не можеш да обичаш никой друг, ако
не се научиш първо да обичаш себе си" е максимата, а първите
неща трябва да се правят първо.
Интересното е, че един от първите философи, които предла
гат това преобръщане на Платоновата йерархия, не е някой изто
чен гуру, а Бертранд Ръсел. На 80-годишна възраст той решава да
пише разкази. „Посветих първите 80 години от живота си на фи
лософията - пише той - и възнамерявам да посветя следващите
80 години на друг клон на фикцията"413. Разказите, най-дългите
от които са Zahatopolk и Faith and M ountains („Вярата и планини
те“), са все с една и съща тема; обществата са конструирани на ба
зата на вярата във „висши принципи" - религиозни, медицински
или рационални. Тези, които са на отговорни постове, позволя
ват чувството им за справедливост и дълг да „смаже всички по-
меки емоции" (фраза, която Рудолф Хес, комендантът на Ауш-
виц, отговорен за убийството на 2 900 000 души, също използва в
автобиографията си, за да опише как собственото му поведение
е било по-скоро героично, отколкото презряно414.) На някакъв
етап обаче сексуалното привличане между млад мъж и жена ги
кара да поставят под съмнение убежденията на обществото си и
един или и двамата в крайна сметка повеждат революция, за да
разрушат тези вярвания. Сексуалното привличане според виж
данията на Ръсел е добро, а „мисълта“, подкрепяща настоящата
социална система —лоша. Както обяснява един симпатичен ге
рой на двойка, изразяващ а разкаяние, че са приели това, в което
412 Ошо, роден като Чандра М оан Джаин (1931-1990), известен и като
Ачариа Ражниш от 60-те години на XX век нататък, наричащ се Багван
Шри Ражниш през 70-те и 80-те години и Ошо от 1989 г. - индийски
мистик и духовен учител, който печели последователи по целия свят.
Синкретичното му учение подчертава значението на медитацията,
осъзнаването, любовта, празнуването, творчеството и хумора - ка
чества, които разглежда като потискани от придържането към ста
тична система от убеждения, религиозни традиции и социализация.
Учението му има подчертано влияние върху западното Ню ейдж ми
слене и популярността му се засилва значително след смъртта му.
са били възпитани да вярват, „Не, скъпи мои млади приятели, нее

нужно да смятате, че сте били изключителни в глупостта, защото
глупостта е естествена за човека. Ние смятаме себе си за различ
ни от маймуната благодарение на способността да мислим. Не си
спомняме, че тя е като способността на едногодишното да ходи.
Мислим - вярно е, но мислим толкова лошо, че често смятам, че
би било по-добре, ако не мислехме“.415 Рационалното мислене е
важно за Ръсел, но само за определяне на противоречията, за
щото онова, което не може да е вярно, не е вярно. Нещо повече:
тази функция възниква не от силата на един-единствен интелект,
а от колективната свободна критика и анализ. Значението на ра
ционалността не означава обаче, че е или би трябвало да е детер
миниращият фактор в живота ни. След като често бихме били
по-добре, ако не мислехме, Платоновата йерархия трудно може
да обясни човешкия живот; нито път й се налага... или поне така
смята Ръсел.
На сцената излиза професионалният психотерапевт. Този
човек се занимава предимно с чувствата. Ако чувствата са до
миниращи, тогава този човек разбира не само защо хората се
държат така, както го правят, но и как би трябвало да се държат.
(Спомнете си твърдението на президента на АРА, че психолози
те би трябвало да са „учителите на обществото“) Посланието на
професионалиста е съвършено съвместимо с ориентираното към
чувствата, експресионистично становище в стила „прави собст
веното си нещо“ за начина, по който хората функционират. Ходът
с обръщането на Платон наопаки и експанзията на професиите,
свързани с психичното здраве, са съвършено разположени във
времето и се подкрепят взаимно.
Макар че Ню Ейдж психологията започва с музиката на Во
долея, свършва с детската хармония на чистия егоизъм. Актьо'
рът Пол Нюман добре формулира проблема през есента на 1991
г. в интервю по CBS, след като заедно със съпругата му, актрисата
Джоан Удуърд, получават наградата „Франклин Рузвелт“ за под
помагане на освобождаването на хората от бедността. Той твър
ди, че обожествяването на човека е лошо както за нас, така и за
обществото и че това обожествяване може би е стигнало точка
та, от която няма връщане назад. Ако индивидуалните чувства са
това, което единствено има значение, защо не?
g. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч 285
Нещо повече: неуспехът да се почувстваш както трябва би

следвало да се обясни в психологически термини. Външни про
блеми като икономически лишения или да те прострелят във вой
на събуждат лоши чувства само защото те подсещат за области
на психологическа дезадаптация (Джон Хюстън в документал
ния си филм за психичния срив в битка приема това убеждение).
Почти всеки е бил малтретиран по един или друг начин от ро
дителите си („психологическото малтретиране" доминира) и тъй
като преживяванията през детството са детерминант на начина,
по който се чувства възрастният, можем да се подобрим един
ствено, като позволим на егоистичното, пакостливо „дете вътре“
да излезе, може би дори в групово „терапевтични“ сесии, където
прегръщаме мечета, за да подпомогнем общуването с „вътреш
ното си дете“416. Ние обаче сме блокирани не само от собствените
ни зависимости, но и от „козависимостите“417 между всеки друг с
изключение клиента и терапевта, но аз с увереност очаквам нови
терапии за такива козависимости да се появят в най-скоро време.
Дванадесетте стъпки могат да помогнат, но това може да напра
ви почти всичко, което те накара да признаеш колко ужасно се
чувстваш и да разбереш, че единствено чрез шумно разкриване
на собственото си нещастие можеш да постигнеш някаква сво
бода от тези ужасни чувства. Отрицателните емоции като вина
„причиняват“ нежелателно поведение и следователно трябва да
се отстранят с всички възможни средства, вероятно чрез някаква
нова, недоказана, често фалшива техника. Широко цитираният
пасаж от Пол Гудман, с който започнах тази глава, става не прос
то описателна догма, но и нравствен императив. Хората не бива
да се чувстват виновни, без значение какво правят. Има нещо не
наред с хората, които изпитват вина. Следователно, противно на
това, което хората са вярвали в продължение на векове, вината
след лошо поведение е неуместна; нещо повече: за разлика от
другите наказания, чувството на вина не бива да ни мотивира да
променяме поведението си; ако все пак се почувстваме винов
ни за нещо, това е индикация за психопатология (и така можем
в крайна сметка да се почувстваме виновни, че се чувстваме ви
новни). Други отрицателни емоции имат подобно опустошите
лен ефект, без значение как се пораждат. Както един задаващ въ
прос в ток-шоуто на Опра Уинфри на 5 ноември 1991 г. се изрази:
„Всеки трябва да започне терапия“.
Самооценка
Защо трябва „всеки да започне терапия"? Ню Ейдж отгово
рът е, че всички ние страдаме от дефицити в самооценкатаитези
дефицити са отговорни за проблемите ни, категорично не е об
ратното. Това убеждение, че човешкият дистрес може да се про
следи до недостатъчно висока самооценка, е широко разпрос
транено в днешното общество. Популярни книги като тази на
Натаниъл Брандън The Psychology o f Self-Esteem („Психология на
самооценката“) го пропагандират418, а ниската самооценка често
се цитира като „първоизточника“ на всичко: от неуспех да се учи
в основното училище до провала в бизнеса, „свръхпостижения-
та“, развода и дори „сексуалната козависимост“.
Например Брандън пише в следваща статия:
Не мога да се сетя дори за един психологически проблем -
от тревожност и депресия до страх от интимност или от ус
пех, малтретиране на брачния партньор или насилие на дете,
- който да не може да се проследи до проблема на лошата са
мооценка.
И по-нататък:
Има необорими доказателства, включително научни резулта
ти, че колкото по-висока е самооценката на човека, толкова по-
вероятно е той да се отнася с другите с уважение, любезност
и щедрост. Хората, които не обичат себе си, нямат капацитета
да обичат другите. Хората, които преживяват дълбока несигур
ност или съмнения в себе си, обикновено преживяват други
те като плашещи и враждебни. Хората, които нямат Аз, няма с
какво да допринесат за света419.
Още веднъж: „ако не обичате себе си, не можете да обичате

никой друг“. Ако имате „дълбока несигурност и съмнения в себе
си“, не само „няма с какво да допринесете за света“, но и може
да свършите като малтретиращ собствения си брачен партньор и
деца. (Ако страдате от ниска самооценка, това е още една причина
да се чувствате зле по отношение на себе си.) В разсъжденията на
Брандън има редица дефекти, но преди да ги обсъдим, нека зая
вя категорично, че няма „научни доказателства“, че хората, които
имат „дълбока несигурност и съмнения в себе си“, „няма с какво
да допринесат за света“. Най-повърхностното четене на биогра
8 . НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ 4 287
фии сочи, че много от будещите възхищение хора като Ейбрахам

Линкълн, често са страдали от „дълбока несигурност и съмне
ния в себе си“ и че много от тези, на които не се възхищаваме
особено, не са страдали от абсолютно никакви съмнения в себе
си, поне не и докато са били заловени или опозорени. (За добър
разказ от първа ръка как липсата на съмнения в себе си може да
доведе до катастрофа препоръчвам книгата на Джон Дийн Blind
Ambition [„Сляпа амбиция“], която не е толкова за „амбицията“,
колкото за безразличната арогантност420.)
„Научните доказателства“, за които Брандън говори, са ко
релация между нивото на самооценката и степента, до която хо
рата се ангажират в лично и социално положителни дейности и
избягват отрицателните. М оята прапрабаба нямаше да е изнена
дана от съществуването на тази корелация. „Разбира се - би мо
гла да каже тя, - това, защото хората, които правят лоши неща, се
чувстват зле по отношение на себе си, а тези, които правят добри
неща, се чувстват добре“. Би могла и да добави: „И ужасно добри
неща, или обществото щеше да се разпадне“.
И могла дори да отбележи типа уклон на наличността, който
е накарал психотерапевта Брандън да стигне до това заключение:
„Той вижда хора, които не се чувстват добре по отношение на
себе си - би могла да каже прапрабаба ми, - иначе не биха ходили
при него“. Би могла и да издигне хипотезата, че злоупотребата с
алкохол и малтретирането на деца „не могат да се проследят“ до
лоша самооценка, а желанието да се промениш е проследимо до
лошата самооценка, която е резултат от тези поведения - отново
ужасно добро нещо. Тук тя би била в съгласие с писателя Уилард
Гейлин, който пише421:
Има толкова много глупости за чувствата. Всички поп-психо
лози подвеждат хората за чувства като вина и съвест. Вината е
благородна емоция; човек без нея е чудовище.
В действителност има термин за такива „чудовища“: нарича

ме ги психопати, или понякога социопати. Това са думите ни за
хората, които не страдат от отрицателни емоции, когато извърш
ват антисоциални, често насилнически действия, и не страдат от
„угризения на съвестта“ след това. Съдебните заседатели и съди
ите често препоръчват особено сурови присъди за онези, които
са обявени за виновни и не демонстрират разкаяние.
288 У Робин Д р у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
Разбира се, много хора, които се държат по лично или со

циално деструктивен начин, страдат от понижена самооценка,
а ниската самооценка наистина представлява психологически
проблем сама по себе си. Разликата между „наивното“ станови
ще на прапрабаба ми и това на Брандън е, че според него лошото
поведение „може да се проследи“ до ниска самооценка. На някои
места в трудовете и лекциите си казва, че желателните поведения
могат да се проследят до висока самооценка. Моята прапрабаба
обаче разглежда самооценката като следваща онова, което пра
вим. Някоя от тези интерпретация коректна ли е? Има ли дока
зателства за едната или за другата? За отговори се обръщаме към
доклада на Калифорнийската работна група за социалното значе
ние на самооценката.
Д окладът на работната група

По настояване на Джон Васконселос - един от нейните
членове - Калифорнийското щатско събрание основава работ
на група за поддържане на самооценката и губернатор Джордж
Дукмеджян подписва закон за финансиране на работата й през
1986 г. Резултатите от работата на работната група са публикува
ни в книга, озаглавена The Social Importance o f Self-Esteem („Со
циалното значение на самооценката“)422, през 1989 г.
Във въведението на книгата редакторът задава тона с тезата,
че ние вече знаем, че високата или ниската самооценка като кау
зална променлива води съответно до желателни или нежелател
ни последици423. Той пише: „Интуицията също ни казва, че както
добродетелен, така и порочен кръг характеризират различните
нива на самооценката и техните предполагани поведенчески по
следици“. Неговите примери: „Тези [висока самооценка] чувства
са отразени в по-добро академично и социално изпълнение на де
тето; това подхранва положително детските възприятия за себе
си и се превръща във възходяща спирала, която може да продъл
жи през целия живот“. И още: „Насилието задейства безумието
на по-силна вина и срам, които могат да намерят изражение само
в нов пристъп на деструктивност“.
Той продължава:
g. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ ^ 289
Ниската самооценка е каузален първостепенен фактор в това

хората да търсят типове поведение, които стават социални про
блеми... Или, както казваме в занаята, понижената самооценка
изпъква като силна независима променлива (условие, причина,
фактор) в генезиса на съществени социални проблеми. Всич
ки знаем, че това е вярно и наистина не е нужно да създаваме
специална калифорнийска работна група по въпроса, за да ни
убеждава. Истинският проблем, който трябва да разгледаме -
и който обсъждат авторите на този том, - е как можем да оп
ределим, че това е научно вярно.
Това е твърде забележително твърдение. Ние „знаем“, че

нещо е вярно, и това, което трябва да направим, е да „определим“,
че е „научно вярно“ - като покажем, че самооценката наистина
е важна каузална променлива („независима променлива“), прог
нозираща поведението („зависима променлива“). Тук като че ли
има включени два типа истина. Първият е типът истина, който
знаем, преди да търсим доказателства и е независим от тях, дока-
то вторият е типът, който възниква от доказателствата. Целта на
втория тип е да потвърди първия. За повечето от нас обаче целта
на доказателствата е да определят какво е и не е действително
вярно или да модифицират предишните ни убеждения.
Проблемът, пред който са изправени редакторът и авторите,
е, че онова, за което „знаят“, че е вярно, се оказва „научно невяр-
но“. Самият редактор в телеграфен стил описва това заключение,
когато пише: „Един от разочароващите аспекти на всяка глава в
този том (поне за онези от нас, които се придържаме към инту
итивно правилнит е модели, очертани по-горе), е колко слаба е
връзката между самооценката и нейните последици в изследва
нията до днес“ (с. 15, курсивът е добавен). И още: „Ако се сочи
връзката между самооценката и поведението толкова често в
публикациите като слаба, още по-малко може да се каже за кауза
лното взаимоотношение между двете“.
Това обаче няма значение. Отново редакторът: „Защо, ще по
питаме, трябва това каузално взаимоотношение да се разглежда
като толкова слабо?“ (с. 17). Отговорът се дава в началото на все
ки следващ параграф: „Първият отговор на този въпрос се осно
вава на широко разпространеното научно познание, че корела
цията не установява п ричина.
1
290 Робин Д р у с • КУЛА ОТ КАРТИ
Вярно е: просто съществуването на корелация не установява

причинно-следствена връзка; възможно е да има корелация и без
каузалност. Проблемът е, че с изключение на необикновени об
стоятелства, които не са релевантни тук, каузалността наистина
предполага корелация. Следователно неуспехът да се открие коре
лация означава липса на каузалност. С други думи, ако самооценка-
та беше „причина" за по-добро или по-лошо поведение (например
в академичните постижения), тогава по-високите нива на самоо-
ценката би трябвало да са свързани с по-високи нива на поведение,
а по-ниските нива на самооценката - с по-лошо поведение.
Следващите глави продължават в същия дух. Първата засяга
връзката между малтретирането на децата и самооценката424. Ов
края й авторите отбелязват седем заключения за връзките, които
са открили. Бих искал да отбележа три от тях тук.
1. „Не са достатъчно доказателствата в подкрепа на вярата в
пряко отношение между ниската самооценка и малтрети
рането в детството“.
2. „Ниската самооценка не бива да се възприема като основ
на причина за малтретирането на децата, особено в свет
лината на други фактори като възраст, заетост, наличие
на детски градини и икономическа несигурност“. (В свет
лината на първото заключение защо изобщо трябва да се
смята за причина, камо ли основна?)
3. „Няма база, на която да се твърди, че повишаването на са
мооценката е ефективно или ефикасно средство за намаля
ване на малтретирането на децата (в сравнение с другите
техники)“ Въпреки това: „Интервенциите чрез политики
за намаляване на малтретирането на децата, които включ
ват повишаване на самооценката, трябва да се насърчават
и да включват интервенции на индивидуално, семейно,
групово, общностно и обществено ниво“.
Не е нужен коментар.
Следващата глава засяга взаимоотношението между само
оценката и академичните постижения в училище425. Тя е забе
лежителен пример как сериозен изследовател с предварителна
идея може да оценява тонове доказателства, които не подкрепят
идеята му - а в някои случаи й противоречат, - но въпреки това
да е в състояние да издига хипотези за причини, поради които
доказателствата са слаби, а идеята - правилна.
s. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч 291
Първо, авторът о тб ел я зв а значението на диф еренцирането

между каузалност и корел ац и я. С лед това прави преглед на из
следвания, които п р о сто п р ед став ят корелации, и заключава, че
средната корелация, о тк р и в ан а меж ду различните мерки на са-
мооценката и академ и чн и те п ости ж ен и я е около 0.17. И ма около
300 изследвания, ко и то в о д ят до тази средна корелация, която
е абсолютно п рен еб реж и м а. Р азби ра се, тя мож е да се използва
за отхвърляне на нулевата хи п отеза, че ням а каквот о и да било
взаимоотношение м еж ду сам ооц ен ката и изпълнението, но мал
кият й разм ер сочи, че о п и ти те за засилване на академичното
изпълнение чрез п ови ш аван е на сам ооценката ще доведат до
минимален успех. В д ей стви тел н о ст дори и м иним алният успех,
който би се п остигнал, не е задълж ително да се дължи на кауза
лния ефект на сам ооц енката; н якаква друга променлива, напри
мер усърдна раб ота, м ож е да е причината, или пък самооценката
може да е от раж ение на академ ичн ите постиж ения.
О съзнавайки, че к орел ац и я не означава каузалност, авторът
отбелязва ед н о-ед и н ствен о изследване, в което самооценката е
добавена към другите п ром ен ли ви в изследване на множ ество
променливи, п рогн ози ращ и училищ ните постиж ения, „които
вече вклю чват таки ва ф акто р и като социална класа и интели
гентност“. (Тъй като и зследван ето е пропуснато от списъка с
литературата в к р ая на главата, и аз не мога да го цитирам тук.)
„Самооценката о б ясн яв а сам о допълнителни 3 % от обяснената
вариация в и зп ъ л н ен и ето “.
След това авто р ъ т пита: „Само въз основа на това свидетел
ство ще бъде ли п о-д об ре да концентрирам е ограничените си
образователни ресурси върху потенциално по-еф ективните и
непосредствени пътищ а [отколкото да повиш аване сам ооцен
ката] за п редотвратяван е на образователния провал, например
преподаване на п одобрен и навици за учене или увеличаване на
количеството врем е, което учениците посвещ ават на дадена за
дача?" (с. 29). Този въ п рос е особено убедителен, защото: „Ситу
ацията едва ли се п одобрява, когато обмислим изследванията,
опитващи се да д ем он стри рат експериментално, че промените в
А з-концепцията во д ят до подобрено изпълнение“.
Човек би си помислил, че отговорът на реторичния въпрос
е „да“. А вторът обаче има друг отговор: „Първо, фактът, че чув
ството за лично удовлетворение в училищ е и средния успех не
292 У Робии Д о у с • КУЛ А ОТ КАРТИ
корелират задължително, сега е разбираем. Някои ученици, осо

бено тези, които по-нататък ще характеризираме като сърьх-
стремящи се, могат да постигат необикновени неща, но отново,
по погрешни причини“ (с. 89 и 91). Кои са тези „погрешни причи
ни“? Отговорът: „Тези ученици са мотивирани да успяват просто
за да избегнат провала“ (с. 91).
Тогава, в забележително кръгово твърдение, авторът про
дължава:
Второ, ръководеният от страх успех от типа, който беше опи
сан току-що, убеждава учениците, че са достойни. Може да из
глежда, че свръхстремящите се притежават голяма самоувере
ност в резултат на непрекъснат низ от успехи. Имайки предвид
техните фундаментални съмнения в себе си, може да са доста
тъчни само няколко провала, да са се убедят в това, което са
подозирали през цялото време: че всъщност не са достатъчно
умни, за да бъдат достойни“ (с. 91, курсивът е добавен).
Авторът не осигурява каквото и да е независимо определение

на „свръхстремящ се“ или що е да постигат в резултат на това, че
си „ръководен от страх“, а не в резултат на самооценката. Идеята,
че само няколко провала могат да имат ужасни последици за „ръ
ководените от страх свръхстремящи се“ просто се издига като
хипотеза и не се представят никакви доказателства.
С други думи, корелации близо до нулата се приписват на
компенсиращи фактори, които просто се теоретизират, а не се
идентифицират. Читателят вече би трябвало да е запознат с таки
ва аргументи, например от втора глава, където видяхме, че неус
пехът да се намерят каквито и да било корелации между резултата
от терапията и акредитивите или опита на терапевта се приписва
на различни възможности, които се изказват като хипотеза, но
не се изучават. Базираното на вакуума „обяснение“, представено
тук обаче, е особено неправдоподобно. Първо, мерките за ака
демичния успех са оценките, а не Нобеловите награди, и имайки
предвид стандартите в нашите училища, характеризирането на
постигането на високи оценки като „необикновен подвиг“ в най-
добрия случай е съмнително. Второ, анализът пренебрегва един
ствената умерено силна корелация, публикувана в самата глава:
средна стойност от 0.42 между мерките за постижения и възпри
ятията за собственото изпълнение по скали за способности™.
I НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч 293
Самооценката, засягаща академичните способности, корелира

умерено с действителните академични способности. Това, ко
ето не корелира, е изпълнението и мерките за обща самооцен-
ка. Измъченото обяснение с компенсиращи се сили и погрешни
причини на автора за липсата на втората корелация пренебрегва
първата, която най-директно се интерпретира като означаваща,
че изпълнението на учениците реалистично влияе върху тяхната
самооценка за представянето им.
Следващата глава в доклада на работната група засяга само
оценката и нежеланата юношеска бременност427. След въведени
ето главата е разделена на три части, засягащи самооценката и
сексуалната активност сред тийнейджърите, самооценката и из
ползването на контрацептивни средства, и самооценката и не
желаната бременност. В първата част авторите правят преглед на
четири изследвания, от които „Само това на Джесън и Джесън
включва лонгитюдни данни“428. В това изследване основният ре
зултат е, че за юнош ите по-високата самооценка преди ангажи
рането в първия им полов акт е свързана с по-голяма сексуална
активност през следващите юношески години. (Консерваторите,
защитаващи „семейните ценности“ би трябвало да слушат вни
мателно.) О тчитайки и четирите изследвания, авторите заклю
чават: „Накратко, тези изследвания не подкрепят връзка между
самооценката и половия акт през юношеството [само дето го
правят при момчетата в „нежеланата“ посока], може би защото
предбрачният секс вече не може да се смята за отклоняваща се
дейност в културата като цяло“ (с. 139). Въпреки това, „ниската
самооценка може да обясни поведението на девойките, описано
по-горе, но това на този етап е просто спекулация“. Да, просто
спекулация е да се опитваш да обясняваш поведението на бре
менното момиче в юношеска възраст, описано по-горе, тъй като
това бременно момиче е напълно хипотетично и е един стерео
тип, който трябва да се изрита с шут. Имайки предвид изследо
вателските резултати, би било еднакво валидно да се спекулира,
че за истинските юноши има взаимоотношение, но в обратната
посока.
Доказателствата за ролята на самооценката в използването
на контрацептиви са малко по-насърчаващи за авторите на тази
глава: „има доказателства, свързващи високата самооценка с по-
ефективното използване на контрацептиви от сексуално актив
ните юноши. Тъй като нито едно от тези изследвания не контро

лира напълно възможността бременността или вината, свърза
на с неизползването на контрацепция, да обясняват по-ниската
самооценка, споделена от по-малко ефективните потребители,
всякакво каузално заключение трябва да е неокончателно“ (с.
143). Съгласен съм, но трябва освен това да обмислим донякъде
тривиалната алтернативна възможност ниската самооценка да е
резултат от ангажиране в поведение, което изучаваните юноши
по принцип смятат за нежелателно - рискуването да се забреме
нее. И накрая, авторите разглеждат взаимоотношението между
самооценката и нежеланата юношеска бременност. Те правилно
отбелязват, че корелационните изследвания, провеждани след
започването на бременността, не осигуряват релевантна инфор
мация за предполагаемата каузална роля на самооценката, тъй
като ниската самооценка, която те установяват (макар че - до
някъде изненадващо - не я откриват последователно) сред бре
менните момичета в юношеска възраст, може да е резултат от
бременността. Те правят преглед на три лонгитюдни изследва
ния, в които самооценката се оценява преди бременността. Две
откриват, че по-ниската самооценка е свързана с бременността,
едно - не. Тяхното заключение: „Имайки предвид коренно раз
личните резултати и различията в експерименталните планове
на изследванията, разумните хора могат оправдано да направят
различни заключения от данните“ (с. 149). Тогава обаче те очер
тават собствените си правила за извличане на заключение. „На
шият подход е да издигнем най-убедителните аргументи, имайки
предвид изследванията, за съществуването на каузална връзка
между самооценката и юношеската бременност“.
Нежеланата юношеска бременност е необикновено сериозен
проблем в нашата култура. Подходът на тези автори обаче е „да
издигнем най-убедителните аргументи“ за каузалния ефект на
самооценката“, а не да изследват доказателствата, за да се види
дали самооценката наистина е важна каузална променлива. Тук
те отразяват философията на редактора във въведението. Ние
„знаем интуитивно“ каква би трябвало да е природата на реал
ността и смисълът на разглеждането на доказателствата е да де
монстрираме, че това, което интуитивно знаем, че е вярно, е и
научно вярно; ние не използваме доказателствата, за да офор
мим или да модифицираме убежденията си за реалността.
s. НЮЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч 295
Следващата глава изследва каузалната роля на самооценката

в прогнозирането на престъпленията и насилието429. Няма така
ва, както признават самите автори:
Читателите на последните две изследвания може да заключат,
че тези обзори представят състоянието на областта като здра
во. Възможно е обаче те да се разтълкуват - в съответствие с
четирите критични обзора - по различен начин: дори правещи
те обзорите, които са изцяло благоразположени към намере
нията на количествените изследвания, признават, че тези
изследвания не са дали резулт ат и (с. 177).
По-нататък:
Заключението от шестте общи обзора не е, че областта е здрава,
а че е в криза, при това от доста време. Тази интерпретация се
подчертава от публикуването на два положителни обзора (през
1976 и 1979 г.). Няколко хиляди количествени изследвания по-
късно все още няма резултати, които да са едновременно убеди
телни и повторяеми. Колко неокончателни изследвания ще се
проведат, преди да се преразгледат основните предпоставки?
Въпреки това авторите продължават, за да издигнат „правдо
подобна“ аргументация за самооценката като каузална промен
лива. „Публичната политика не чака за окончателно доказател
ство в другите области и дори аргумент, който е просто правдо
подобен, би трябвало да осигури основа за дебати и обсъждане
на възможен нов закон и политика в областта на наказанията“ (с.
178). Моето възражение срещу този подход е, че обществеността
е съвършено способна сама да реши кое е „правдоподобно“ и че
когато се обръща към експерти в социалните науки за съвет, оч
аква нещо повече от „правдоподобност“, т.е. доказателства.
Следващата глава, върху самооценката и хроничното разчи
тане на социални помощи, по същия начин не открива резултати
в изследователската литература430. Двете последни глави зася
гат самооценката и алкохолизма и употребата на дрога431. Няма
доказателства в нито една от тези глави, че ниската самооценка
играе каузална роля в алкохолизма или употребата на дрога, ма
кар че рет роспект ивнит е разкази на жените алкохолици и на
потребителите на хероин от двата пола сочат, че те може да са
страдали от ниска самооценка през юношеството. Вече обсъдих
проблемите с ретроспективните отчети.
След като изследвахме всички глави, се оказваме с докладна

работна група, който не подкрепя основната идея, че самооцен-
ката играе каузална роля в детерминирането на различни соци
ални поведения, а камо ли, че правителствените програми, съз
дадени за подпомагането й, ще имат заслужаващи овации соци
ални ефекти. Както питат авторите на главите за академичните
постижения и върху престъпленията и насилието, не е ли време
да потърсим други причини, да открием какво наистина влияе
върху желателното и нежелателното поведение (противопоста
вено просто на отразяването му). Не е ли време да изследваме
наново предпоставките си относно ролята на самооценката?
Отрицателните резултати в доклада на работната група със си
гурност не възникват от липсата на цялостно изследване. Най-
малкото, авторът на последната глава провежда библиотечно
търсене на такива източници като Psychological Abstracts, Social
Science Index, Educational Resource Information Center в Универ
ситета на Калифорния и други, и открива повече от 6500 изслед
вания, които използват думата самооценка в заглавието си. Ос
вен това има повече от 30 000 статии в списания и дисертации,
които използват различни термини, свързани със самооценката,
например Аз-концепция, идеален А з и Аз-образ. Ако бяха прове
дени само няколко изследвания, можехме да обвиним начина, по
който оценяват самооценката или мерките за резултатите, които
използват. Самооценката обаче е била изследвана „по всеки ми
слим начин“. Всичко, което е открито относно глобалната само
оценка, са много невпечатляващи корелации и те - както и по-ви
соките, включващи конкретни области на самооценката - лесно
могат да се обяснят на базата на това, че самооценката отразява
реалността. Калифорнийската работна група е извършила ценна
услуга, но не тази, която е възнамерявала. Тя по-скоро е създа
ла огромен обем от работа, демонстрираща, че Светият граал на
поп-психологията не е нищо друго освен мираж.
g НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ «< 297
О бщият проблем с фиксацията

НА САМООЦЕНКАТА
Един от проблемите с Ню Ейдж фиксацията върху само-
оценката (настрана от отсъствието на доказателства за нейната
валидност) е, че обезсърчава действието. Доставчиците на поп-
психология често твърдят, че миналият провал се дължи на де
фицити на самооценката и че те следователно прогнозират бъ
дещи провали. П ървият проблем с този анализ е, че пренебрегва
вероятностната природа на взаимоотнош ението мехсду минали
те и бъдещите успехи (вж. първа глава). Макар че миналото пове
дение по принцип е най-добрият пророк за бъдещото поведение,
с който разполагаме, съвсем не е непогрешим (вж. трета глава).
Втори и гибелен проблем е, че фиксацията обезсърчава опи
тите за промяна на собственото поведение и житейски път.
Вместо това тя насърчава първо „подпиране“ на самооценката
чрез тичане до терапевт или група. За щастие много други хора в
нашето общество не са достатъчно „психологически софистици-
рани“, за да омаловажават ролята на полагането на усилия в пове
денческата промяна. Спортистите и техните треньори разбират
важността на усилията - при това големи. Макар че малцина сил
но видими фигури може да търсят психотерапия (или размисъл)
след провал, огромното мнозинство тренират и „опитват по-уси-
лено“ следващия път. Понякога успяват и често го правят само с
уверението, че ако не опитат, няма да успеят. Бихме могли да се
поучим от тях в по-голяма степен, отколкото от Ню Ейдж психо
лозите - в мнооого по-голяма степен.
Ню Ейдж психолозите обясняват не само личните, но и со
циалните проблеми от гледна точка на самооценката. Ако децата
от икономически бедни райони не учат в училище, това е, защото
ранните им преживявания не им позволяват да се чувстват доста
тъчно добре по отношение на себе си. Липсва им висока самооцен-
ка, както и на бездомните на улицата, членовете на „най-долната
класа“ и майките на социални помощи, които не получават и нис
коплатена работа (и следователно губят здравните осигуровки за
децата си, които социалните помощи осигуряват). Отново: всеки
трябва да получи терапия. Никой не е отговорен за себе си или за
ситуацията на някой друг. Тъй като проблемът с бездомността е
въпрос на чувства и самооценка, увеличаването на данъците, за
ч
да се осигурят жилища, няма да помогне. Хората не могат да по

могнат на себе си или на другите, без първо да променят чувства
та: ще се притесняват за реалното правене на нещо за себе си или
за другите след това. Ако „не можеш да обичаш никого, ако не си
се научил да обичаш себе си“, центрираното върху себе си фикси
ране върху чувствата е единственият начин да се живее.
Разбира се, това е безсмислица и както е в документите на
калифорнийската работна група, дори корелациите, водещи до
такива интерпретации, са или твърде слаби, или изобщо не съ
ществуват. Чувствата ни, взети сами за себе си, не ръководят по
ведението ни в по-голяма степен, отколкото разумът, взет сам
по себе си. И двете му влияят, точно както генетичните фактори
и тези от средата му влияят. Точно как си взаимодействат тези
влияния в конкретна ситуация? Честният отговор на този въ
прос е, че не знаем, и психолог-експерт, който твърди, че знае,
съзнателно или неволно се ангажира в измама. Ако професиона
листите - или други хора - знаеха, тогава клиничната преценка
щеше да е по-добра от статистическата, основана на теглата на
релевантните фактори. Не е (вж. трета глава). Поведението, ми
слите и чувствата са тясно свързани, при това по различен начин
в отделните ситуации. Нещо повече: те си влияят взаимно. Точно
както да се чувстваш зле по отношение на себе си е възможно да
оказва важно влияние, водещо до саморазрушително или анти
социално поведение от време на време, тези поведения могат да
ни карат да се чувстваме зле по отношение на себе си. Това вза
имно подкрепящо се взаимоотношение важи не само за мислите,
чувствата и поведението, но и за социалните взаимодействия.
Аз съм такъв, какъвто съм, отчасти заради начина, по който вие
ми реагирате, а вие ми реагирате така, отчасти защото съм та
къв. Опитът да се „редуцират“ или субординират някои от тези
влияния на други на този етап от развитието на познанието ни е
просто глупав. (Не твърдя, че някой ден няма да развие по-пълно
становище за живота, което води до такова свеждане или живот,
който води до подобно редуциране или субординиране, но то със
сигурност не съществува в сегашния момент.) Нещо повече: тъй
като познанията ни по психология и свързаните социални нау
ки са силно вероятностни, безсмислените твърдения, облечени
в грандиозни думи —като това на Гудман за „никога нищо добро“
—очевидно нямат никакво научно достойнство.
НЮ ЕЙДЖ психология ■ < 299
ФИКСАЦИЯТА ВЪРХУ САМООЦЕНКАТА И

ОБРАЗОВАТЕЛНАТА НИ СИСТЕМА
Качеството на образователната система в САЩ е ниско, особе
но на ниво основно и средно училище. Много е писано за това;
заклеймяването на нейното „жалко състояние“ и издигането на
смели нови предложения за „образователни реформи“ със или
без начини за повишаване на средствата за реализирането им
е станало почти ритуал за всеки включен - родители, педагози
и политици. Може би най-силното обвинение идва от Нацио
налната комисия за отлични постижения в образованието, ос
нована от президента Рейгън. В своя доклад от 1983 г. „Нация
в риск“ тя заключава: „Ако чужда сила се беше опитала да даде
на Америка лошото образование, което тя има днес, щяхме да
смятаме, че ни е обявена война“432.
Ето само няколко примера на резултатите от тази система:
1. Според оценките 29 милиона американци не могат да по

сочат САЩ на карта на света433.
2. Според оценките 48 % от американците, които имат само
средно образование, не са в състояние да проучат меню в
ресторант, за да сравнят цената на обяда от отделните яс
тия и след това да определят какво ресто би трябвало да
получат, ако платят в долари. От онези, които са продъл
жили образованието си с две или четири години колеж, 39
% според оценките не могат да изчислят колко е 10-про-
центен бакшиш434.
3. Сред хората на възраст 21 до 24 години 20 % според оцен
ките не могат да четат на ниво осми клас, а 38 % не могат
да четат на ниво единадесети клас, макар че това равнище
е нужно, за да се разбират повечето професионални наръч-
43S
НИЩГ .
Тези оценки са базирани на национални проучвания, а не на
ad hoc извадки или неформални мнения. Списъкът продължа
ва. Макар че преднамерено избрах примерите, за да илюстрирам
мащаба на проблема, всички сме запознати с него.
Мнозина в нашата култура приемат, че липсата на висока
самооценка на учащите е коренът на образователните провали.
300 у Робин Д р у с • КУЛА ОТ КАРТИ
В действителност критици, които са твърде многобройни, за да

бъдат цитирани, твърдят, че ниската самооценка на учащите,
възникваща от разрушени семейства, зависимост от социал
ни помощи и т.н., е имала такива катастрофални ефекти върху
академичната работа, че почти няма причини да се опитваме да
правим образователни реформи директно, без преди това да се
реализират широки обществени реформи, които да повишат са-
мооценката (предимно на „тях", бедните).
Обратното, има много малко внимателно контролирани
изследвания на множеството фактори, които всъщност влияят
върху академичните постижения или тяхната липса в училища
та ни. Едно такова изследване е проведено от Ричард Фелсън436.
Той започва с признанието, че има добре установена корелация
между академичните постижения на учениците и нивото им на
самооценка по отношение на т ези постижения (вж. доклада на
калифорнийската работна група). Фелсън правилно обаче отбе
лязва, че такива корелации „са трудни за каузално интерпрети
ране, защото поведението влияе върху самооценката и поведе
нието и съответстващата самооценка вероятно ще имат общи
предшестващи фактори“437. Той използва статистическа техника,
наречена структурно моделиране, за да оцени дали намесваща се
променлива би могла да обясни взаимоотношението, което той
самият открива между самооценката и успеха на изучаваните от
него ученици438. Установява, че взаимоотношението между тях
ната самооценка и академичните им постижения може напълно
да се обясни с усилията, както са оценени чрез самоотчетите за
броя часове, които работят, и „колко усилено работя“. С други
думи, самооценката наистина е свързана с постиженията, но вза
имоотношението може да се обясни с връзката между самооцен
ката и усилията и усилията са променливата, която в най-голяма
степен прогнозира успеха. Конкретният статистически модел,
който използва, не може да даде твърди заключения „кое как
во обяснява“, но може да определи кои хипотези за такива вли
яния са подкрепени от данните в по-голяма степен от други, а
тук „усилията“ несъмнено печелят. В действителност резултати
те му са съвместими със заключението, че другата променлива,
свързана със самооценката, за която често се смята, че е важна
в детерминирането на изпълнението - тестовата тревожност, -
няма абсолютно никакъв ефект върху постиженията на ученици-
g. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ ч 301
те, въпреки че влияе върху резултатите им по стандартизирани

тестове.
Ако усилията са толкова важни, как помагаме на децата да
ги влагат? Един от начините - само един от начините - е чрез
промяна на чувствата им. Друг е въвеждането на външни стиму
ли. Например Албърт Шанкър, президентът на Американската
федерация на учителите, предлага по Националното обществено
радио на 9 ноември 1991 г. компании като „М акдоналдс“ да изби
рат своите служители в юношеска възраст на базата на академич
ните им постижения. Трети начин е да се възпитава чувството,
че усилената работа е „правилното нещо“. Четвърти начин, силно
обезсърчаван от Ню Ейдж психологията, е просто те да се изис
кват (макар че последното може да се реинтерпретира като фор
ма на малтретиране на децата). М ъдрите родители изискват от
децата си да посвещават половин ден на свирене на музикален
инструмент; децата, които го правят първоначално под заплаха
та от наказание, може да открият, че всъщност се наслаждават и
самостоятелно да пожелаят да продължат да се занимават с му
зика - процес, който покойният психолог Гордън Олпорт нарича
функционална авт ономия439. Поведението, в което те първона
чално са се ангажирали, за да търсят външни награди или да из
бегнат наказание, може да стане вътрешно награждаващо само
по себе си.
Променливата, която е от изключително важно значение в
стимулирането на децата да влагат усилия, без значение какво
ги мотивира, е осигуряването им на време да го правят. Нашата
училищна система не осигурява време. В сравнение със страни
като Германия и Япония - и дори с това, което съществуваше тук
допреди няколко години - ние имаме по-кратка учебна година и
по-кратък учебен ден. Нещо повече: тази пропорция на времето в
училище, действително прекарано в академична работа, е много
по-малка тук, отколкото на други места. Група от изследователи,
които засичат колко време се посвещава на различните дейности
в една паралелка от пети клас в Минесота, открива, че само 64.5
%от часовете в училище са за академична работа, противопоста
вено на 91.5 % в сравнимо китайско училище и 87.4 % в сравнимо
японско училище440. (Училището в Минеаполис е избрано, защо-
то учениците произхождат от „родени в САЩ, английскоговоря-
щи, икономически стабилни семейства" и следователно не биха
т
имали някои от проблемите, през които са изправени учениците

в не толкова заможни райони441.) Нещо повече: учителите, които
изследователите интервюират, са съгласни, че са изправени пред
съществен проблем заради количеството време, което се посве
щава на неакадемични функции.
Американските учители казват, че ако са в състояние да се
отърсят от някои от неакадемичните си функции, биха могли
да прекарват повече от времето си действително в преподава
не. Голяма част от времето в класната стая е посветено на не
продуктивни дейности, които могат да се припишат отчасти
на факта, че от американския учител се иска да поема твърде
много функции освен преподаването, включително ролята на
консултант, семеен терапевт и сурогатен родител442 .
Следователно проблемът е, че от учителите се очаква да

действат in loco parentis (да действат като родители в отсъст
вието на родителите) по отношение не само на образователни
те въпроси, но и на емоционалните и поведенческите, особено
„дисциплината“. Няма нищо вътрешно погрешно в такава дей
ност, само дето тя отнема от времето, посвещавано на обучение.
В крайна сметка, ако родителите не могат или не искат да се за
нимават с емоционалните и поведенческите проблеми на децата
си, някой друг трябва да го направи, а ако децата не се научат на
дисциплина, те разстройват учебното време на другите. Пробле
мът възниква обаче, когато учителите приемат, че в ролята си на
консултанти трябва да помагат на самооценката на децата, преди
да ги научат на каквото и да било. Ако обаче самооценката (или
поне академичната) отразява предимно постижения, а пости
женията до голяма степен са резултат от усилена работа, тогава
тези усилия са погрешно насочени. Ироничното е, че резултатът,
който учителите се опитват да постигнат като консултанти, ще
се постигне по-добре чрез изоставяне на тази роля и вместо това
концентриране върху преподаването и настояването на стандар
ти за изпълнението.
Опитите на някои учители да насаждат (илюзорна) само-
оценка може да имат успех, макар че е трудно да се отдели роля
та на учителите от тази на общата култура в този „успех“. Меж-
дунационално сравнение на деца в две добри училища в САЩ
и в Япония и Китай сочи, че американските деца са много по-
I НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ Ч зоз
зле по математика и че т яхнат а от носителна малоценност

се увеличава през годините в училищ е, но те (и техните майки)
по принцип разглеждат себе си като над средното или по-добри
по математика, докато азиатските ученици нямат толкова висо
ко мнение за себе си443. Още по-зле: това сравнение открива, че
нашите ученици омаловажават значението на усърдната работа
в усвояването на умения: „попитахме единадесетокласници кое
според тях е най-важното, за да се представяш добре по матема
тика. Над 60 % от китайските и японските ученици отговарят: „да
се уми усилено“. Обратното, по-малко от 25 % от американските
учеклци казват, че усърдното учене е важно“.444
Тези проценти в изследването в М инесота всъщност под
ценяват степента на проблема, защото учебната седмица е по-
кратка в САЩ, отколкото в други страни. В действителност в
училището в М инеаполис абсолютното количество време сед
мично, посветено ма академична работа (19.6 часа средно) е
приблизителни половината от това в сравнимо китайско (40.4
часа) и в японско учили] е (32.7 часа). Добавете факта, че учеб
ната година в САЩ е по-* ;атка, отколкото на други места, и че
училищата тук изискват о-малко домашни работи (две трети
от гимназистите в последните класове споделят, че посвещават
по-малко от един час дневно445), и стигаме до забележително за
ключение: нашите деца прекарват средно между една т рета
и половината от времето в училищ на работ а в сравнение с
връстниците им от наш ит е „конкурентни“страни. Не е чуд
но, че оценките на американската образователна система са тол
кова мрачни. Нужна е промяна в поведението; промени в чув
ствата или самооценката са само един от начините за постигане
на поведенческа промяна (може би) и както се сочи от самите
учители, опитите за постигане на тази промяна в училищна сре
да сами по себе си отнемат от времето, посвещавано на акаде
мичната работа.
Преди да продължа, искам ясно да кажа, че обсъждам не
просто времето като такова, а „времето, посвещавано на задача
та“. Със сигурност няма нищо нередно в междучасията, спорта,
културните дейности, клубовете, събранията и дори неформал
ните дискусии. Училищата в страни с образователни системи,
които са много по-успешни от нашата (отново например Китай и
Япония), в действителност посвещават повече време от нашите
училища на такива дейности. Проблемът е какво става в класната

стая. Междунационалните сравнения, споменати по-горе, уста
новяват, че американските ученици обръщат внимание на става
щото в 60 % от времето, а азиатските - в 80 %.
Нещо повече: когато учителите са попитани кои качества са
важни за тях, американските оценяват: (1) „чувствителност“, (2)
„ентусиазъм“, (3) „търпение“, (4) „стандарти“ и на далечното пето
място „яснота“. Обратното, китайските учители оценяват „ясно
тата“ като изключително съществена, съгласявайки се донякъде
за „ентусиазма“, но нямат особен интерес към „чувствителност
та“ и „стандартите“ и никакъв към „търпението“, от което оче
видно нямат нужда. („Чувствителност“ е основната добродетел
за консултанта; „яснота“ - за учителя“446.) Не желая да омалова
жавам ролята на родителите, но отново тя очевидно има най-го-
лямото си въздействие чрез подпомагането на времето, посве
щавано на задачата - домашната работа. Учениците от азиатски
произход, второ поколение, често се представят добре в нашите
училища, насърчени (ако не и задължени) да работят усилено от
родителите и братята/сестрите си, с впечатляващия резултат, че
тези ученици са единствената група в САЩ, чиито академични
постижения корелират положително с броя братя и сестри, ко
ито имат447.
Последният резултат е важен. Родителите имат огромно зна
чение, както и културата на семейството, и културата на страна
та. Модифицирането на училищата може да има ефект, но той
ще се понижи или засили от родителските нагласи и поведения.
(В идеалния случая би било полезно да променим и родителите,
но те са по-малко под социален контрол, отколкото училищата -
съвсем основателно в едно свободно общество.) Действителните
изследвания обаче показват, че влиянието на родителите се опо-
средства не чрез повишаването или понижаването на самооцен-
ката на децата, а чрез нагласите им към работата и академичните
постижения, както и чрез използването на награди и дисцип
линиращи мерки, за да прилагат тези нагласи. Доколкото тряб
ва да компенсират родителската негативност и пренебрегване,
училищата трябва да се концентрират върху тези нагласи, а не
върху засилването на самооценката. Ако родителите не награж
дават или дисциплинират, трябва да го правят училищата. Това
изисква поддържане на стандарти и предаване на очакването, че
g. НЮ ЕЙДЖ ПСИХОЛОГИЯ 305
учениците ще им отговарят. И роничното е, че както илюстри

ра сравнението на американски и азиатски училища, опитите на
училищата да повишават самооценката директно имат ефекта на
понижаване на стандартите.
Какво е мнението на професионалистите?

Професионалистите по психология и психотерапия недву
смислено имат полза от една Ню Ейдж психология - тя им води
клиенти. За съжаление те на свой ред допринасят за и подкре
пят тази психология. Загубили от поглед научния скептицизъм и
нуждата от внимателни изследвания, „мнението“ на професиона
листите е станало изключително съвместимо с това на Ню Ейдж
вълната. В частност същ ият този егоизъм, който Пол Нюман
порицава, е започнал да се разглежда като задължителен компо
нент на „психичното здраве“. Отново: аз не твърдя, че професио
налистите преднамерено избират да изразяват тези становища,
за да привличат клиенти или да повишават икономическото си
благополучие и статус, а че подчертаването на егоизма като нещо
желателно ще доведе клиенти и ще продължи в отсъствието на
причина да не се прави, което в този случай е придържане към
научния стандарт „покажи ми“. Без този стандарт професионал
ната психология и психотерапия стават въпрос на „мнения“ и
„школи“, а резултатът е, че те са силно повлияни от културните
вярвания и моди: днес това е фиксацията върху „аз“ и „мен“. Вли
янието на идеологията на самооценката и училищната система
осигуряват пример за отрицателни ефекти на заместването на
цялостно „становище“ за строго внимание към ставащото и вни
мателен негов анализ, в частност становище, че чувствата и са
мооценката „причиняват“ определени проблеми, в отсъствието
на доказателства. За съжаление има много други примери както
ще видим в следващата глава.
306
^ А ^ -К У М О Г ^
а ПАТЕРНАЛИСТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ..
Ч 307
9.
ПАТЕРНАЛИСТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ.
Клиентите като роби на терапевтите,
А ОСТАНАЛИТЕ ОТ НАС - КАТО РОБИ НА
СОБСТВЕНИТЕ СИ ЧУВСТВА
Психиатър пиш е448:

Притеснителен аспект на нарцистичния контрапренос, как-
то ще свидетелстват много аналитици, е, че те не преживяват
себе си като намиращ и се в състоянието, в което са. Отново и
отново, докато работя с предедипови клиенти, ми се иска да се
отърва от тях като нелечими случаи или чувствам, че може би
трябва да се ож еня за тази чудесна пациентка, или да имам хо
мосексуална връзка с привлекателен мъж, преди да осъзная, че
съм завладян от индуцирани чувства. Освен ако не сте нащрек
за възмож ността чувствата, които преживявате като свои и ко
ито като че ли нямат нищо общо с пациента, да са в действител
ност на пациента, тази опасност съществува.
През вековете явлението емоционална индукция като че ли е
допринесло за некадърното справяне на обществото с онези,
които страдат от остра психична болест. Едно от обяснения
та защо тези хора са били осакатявани, оковавани, сексуално
малтретирани, горени на клада и дори убивани е, че те са смя
тали, че заслужават такова отношение и са индуцирали същите
чувства у околните.
Защ о вярвам е, че е толкова необходимо да се пром енят пове

денията („да се облекчат симптомите“) на онези, които етикети
раме „психично болни“? О питите това да се направи са водели до
всички ужаси, споменати в цитата по-горе, а днес силни лекарства
могат да водят до странични ефекти като тардивна дискинезия и

може би други ефекти при дълговременна употреба, за които днес
не знаем. Бих искал да предложа прост отговор на този въпрос.
По основателни социални и лични причини поведението на хора,
които етикетираме „психично болни“, е дистресиращо за остана
лите от нас. Искаме да му сложим край, бързо. Защо? Не ни харес
ва онова, което те правят. Както може да свидетелства всеки,
който има приятели или роднини, които са с мозъчно нараняване
или сериозно увредени, тяхното поведение може да се простира
от досадно до вбесяващо. Дори ако обичаме такива хора, самите
ние не можем да избегнем изпитването на раздразнение или гняв,
а от време на време и желание те просто да изчезнат, да притесня
ват някой друг или да умрат. Нещо повече: често когато си имаме
работа с някой близък, който преди е бил много компетентен, но
днес е изключително разстроен, мозъчно увреден или сенилен,
имаме чувството, че този човек преднамерено „се подиграва“ с
нас и с другите. „Престани“ - първо искаме да се пошегуваме, а
по-късно крещим. Такива чувства могат да се „индуцират“ у нас
от тяхното поведение в смисъл, че реагираме на онова, което те
правят, но нашите чувства и реакции са си наши. Да се твърди,
както прави цитираният по-горе психиатър, че малтретирането е
резултат от чувства, които всъщност не са наши, а са на жертвата,
е забележителен пример на „обвиняване на жертвата“.
Не би трябвало да се чувстваме гневни на психично болните.
В крайна сметка, „психичната болест е болест като всяка друга“, а
със сигурност мозъчното увреждане е отвъд контрола на човека.
Подходящата реакция на някой, който е болен, е подкрепа и съ
чувствие, а не гняв. Разбира се, хората през цялата история са се
чувствали отвратени от болестите на другите; термини като про-
кажен, епилептик, сакат и кретен отразяват такива чувства;
нещо повече: реакциите на болните хора често е била „да бъдат
държани на мястото им“ - далече от всеки друг. Често такова
дистанциране е било оправдавано като правено в интерес на ос-
тракирания човек. (Мястото на психично болните хора е психиа
тричното заведение, казва ни се; да им се позволи да живеят дру
гаде, означава да ги „изоставим“.) Такава реакция може дори да е
адаптивна за здравия човек, който желае „да поддържа дистан
ция“, като предотвратява съприкосновение със заразна болест.
Адаптацията далеч не е идеална; например държали сме хората с
9. П А ТЕР Н А Л И С ТИ Ч Н И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. ^ 309
проказа в колонии за п рокаж ени , м акар че проказата в най-често

срещаната й ф орм а е и н ай -м алко заразн ата от всички болести.
А даптивните м еханизм и тол ери рат такива фалш иви положител
ни: „По-добре човек да се подсигури, отколкото да съж алява“.
Можем да направим съзнателно усилие за преодоляване на от
вращението от соматичната болест, но постигането на същото по
отношение на психичната болест е по-трудно. Обикновено държим
хората отговорни за онова, което правят, а „психичната болест“ се
дефинира от поведението на човека, поне както е наблюдавана от
другите. По-трудно ни е да извиним поведението, отколкото телес
но състояние. Тази трудност е същ о толкова естествена, колкото
и гневът ни. П роф есионалистите, които се занимават с психично
болни хора, са дори в още по-трудна позиция. Първо, техният не
прекъснат контакт с такива хора може да утежни отрицателните им
чувства към тях, дори ако философията, ръководеща работата на
професионалиста е на приемане, а понякога даже на „безусловно“
приемане. Второ, каквито и амбивалентни чувства да имат профе
сионалистите, тяхната цел е да са „обективни“ и да не позволяват на
такива чувства да пречат на работата им. Някои наблюдатели, на
пример Дж ефри М асън449, твърдят, че такава обективност не само е
мит, но е и опасна за клиентите, защ ото скрива собствените чувства
на професионалистите —най-важното —от тях самите. Тук по-мал
ко се интересувам от еф ектите от „обективността“, отколкото от
нейните последици за разликата между професията психология и
тази на медицината. М едиците, повечето от нас приемат, трябва да
са обективни; не е нужно хирургът да познава хората, които опе
рира, но трябва да върш и компетентно работата си; как се чувства
по отношение на работата си е вторично по отношение на изпълне
нието й. Нещо повече: има стандарти за това, какво представлява
компетентна и некомпетентна хирургия. Етичният кодекс на Аме
риканската м едицинска асоциация много ясно посочва, че етиката
на използването на дадена процедура се основава на това, дали е из
вестно, че е най-добрата съществуваща, и забранява на лекарите да
използват безполезни или остарели процедури450. В професионал
ната психология, обратното, където основната емпирична претен
ция за обективност е социално трениран консенсус за диагнозата,
чувствата на професионалиста се смятат за първостепенни.
И майки предвид, че са амбивалентни, поне за много проф е
сионалисти, тези чувства ги карат да се отнасят към клиентите си
като към трудни деца. Детето е вбесяващо, но „не зависи от него“

и е „наша отговорност“ да го променим. Такъв патернализъм об
хваща признаването и приемането, че определени поведения имат
нужда от промяна - и че може да са лично дистресиращи, може би
дори отвращаващи за човека, който се опитва да ги промени. Тази
философия най-добре може да се изрази в един фундаментален
труд върху етиката, който е цитиран в цялата професия психоло
гия: Ethics in Psychology: Professional Standards in Cases („Етика в
психологията: професионални стандарти в клинични случаи“) на
П артита Кийт-Спийгъл и Джералд Кучър451. Философията е, че
професионалната етика в психологията трябва да се базира на вза
имоотношението на професионалиста и клиента, в което психо
логът има преднина. Клиентът в крайна сметка „се разкрива“ пред
професионалиста, независимо дали е в дълговременна терапия, в
едночасова сесия за това, как да се държи по време на интервю за
наемане на работа, или попълва тест за професионални интереси.
Или поне клиентът би трябвало да се открие и се допуска, че ще го
направи, ако професионалистът е ефективен. Професионалистът,
от друга страна, не се открива пред пациента и не бива да го прави.
Следователно професионалистът и клиентът имат взаимоотноше
ние, аналогично на това между родителя и детето. Родителите са
обсъждат проблемите си с децата вероятно би се сметнало за лошо
родителство и в действителност всяко споменаване от страна на
терапевта на собствените му проблеми днес се смята за индикатор,
че такива терапевти са „болни“, може би страдат от нарцистичен
контрапренос. Тази патерналистична етика на висшестоящия не
само решава проблемите, повдигнати от амбивалентните чувства
на професионалистите към клиентите им, но и води до напредък
на професията. Практикуващите психолози имат етичното задъл
жение да бъдат високостатусни професионалисти.
Два примера на патернализъм

Етиката на висшестоящия се прилага с голяма строгост в об
ластта на сексуалните контакти между професионалисти и кли
енти. В началото на 70-те години на XX век, по време на ерата на
неформалното, непотискано и ad hoc експериментиране (включи-
9 Ш Р К А Л И С Т И Ч Н И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ..
Ч 311
телно нудистки енкаунтър-групи) в терапията, такъв контакт не

беше забранен, дори и за клиенти, които в момента са в терапия.
През 1977 г. обаче етичният кодекс на Американската психологи
ческа асоциация беше пренаписан и специално включи твърде
нието, че „сексуалната интимност с клиентите е неетична“452. Н я
кои професионалисти разглеждаха новото правило, Принцип 6А,
като експлицитно признание, че всеки подобен контакт може да
е единствено въпрос на експлоатация и следователно правилото
просто признава „това, което сме си знаели през цялото време“.
Други го възприемаха като задължаващо въвеждането на ясно от
деляне на терапевта от клиента като задължително условие за до
бра терапия. Трети го виждаха като правило за предотвратяване
на измамите - да се попречи на терапевта да се опитва да постиг
не сексуална връзка, докато привидно полага усилия да помогне,
независимо от собствените му желания (и в повечето случаи да
получава заплащане за тази помощ). Имаше известни спорове в
професията, когато правилото беше въведено, но те не бяха ожес
точени. Скоро обаче възникна проблемът „Кой е клиентът?“ Бив
шият клиент „клиент“ ли е? Студентът в магистърска програма
„клиент“ ли е? Стажант-докторант, получаващ обучение по нещо,
което не работи, „клиент“ ли е? Тъй като повечето щати приеха
етичните правила на АРА като необходимо условие за запазване
на разрешително за работа като психолог, тази неопределеност
доведе до правни спорове и крайни лични обвинения.
На пролетната си среща през 1986 г. етичната комисия наАРА
„гласува с 6 на 1 (дисидентът е Доус)“, че: „При решаване по оп
лаквания за сексуални интимности по Принцип 6а на Етичните
принципи на психолозите Етичната комисия приема позицията,
че след като човек стане клиент, независимо от прекратяването
на професионалното взаимоотношение, всички последващи сек
суални интимности с клиента са неетични. Политиката влиза в
сила от датата на настоящото уведомяване на членовете“. Новата
политика би трябвало да се публикува в следващия брой на АРА
Monitor*™. Всеки, който някога е отишъл при психолог в някакво
професионално взаимоотношение по каквато и да било причина:
стажант, бизнесмен, търсещ консултация, трябва да се смята за
клиент.
Възразих и написах писмо с оставката си, посочвайки нис
костоящата позиция на клиента, съдържаща се имплицитно в
тази забрана, и изпратих копие до борда на директорите наАРА.

Адвокатите на борда след това опровергаха политиката въз ос
нова на аргумента, че „съставлява н ово п рави ло“, и аз бях убеден
да доведа докрай мандата си в ети чната ком исия. Днес има пре
цизна забрана на интим ности в продълж ение на две години след
прекратяване на т ерапият а (а не п р о сто на всеки професиона
лен контакт); твърдението за п о-къ сн и те интим ности е мъгляво
и двусмислено.
Според мен имаше две причини да се въ зразява срещу тази
твърде всепомитаща политика. П ърво, когато правилото срещу
сексуалните интимности беше ф орм улирано за пръв път през
1977 г., множество причини за п ри ем ан ето му бяха пренебрег
нати в полза на обосновката за висш естоящ ата позиция на Кийт-
Спийгъл и Кучър454. А ргументът за в л астта и експлоатацията,
поставил терапевтът на нещо като пиедестал, просто приема, че
основата на сексуалния контакт се дълж и на експлоататорските
склонности на терапевта (нарцистичен контрапренос) - проти
вопоставени на чисто и просто сексуалното привличане, взаим
ните чувства или дори „влюбване“ (понятие, което отсъства от
анализите на повечето проф есионални психолози). Висшесто
ящият статус на терапевта освен това — по необходимост - оз
начава „нискостоящ“ статус на клиента. Този нискостоящ статус
нарушава друг лелеян принцип: автон ом и ята на клиента , но
какво видяхме в шеста глава, всички ние м ож ем да толерираме
противоречията в собствената си систем а от убеж дения. Втората
причина е, че концепцията „клиент до ж и во т“ със сигурност е в
конфликт с политиката, че хората не бива да се двоумят по от
ношение на търсенето на терапия. (В д ей стви телн ост той дори
може да изключва възможността бивш клиент да заем а позиции
на по-голяма отговорност в бъдеще; наприм ер бихме ли искали да
изберем сенатор или президент, който е „под контрола“ на тера
певт, посетен преди 20 години?) Един последен проблем беше, че
двойките, които споделят каквото и да било ем оционално въл
нуващо преживяване - война, политическа кам пания, изграж
дане на организация или дори вдъхновяващ изследователски
проект, - са склонни да се ангажират ем оционално по сексуален
начин, а терапията може да е доста емоционално възбуждаща.
Другите членове на етичната комисия и подкрепящ ите тази
твърде екстремистка политика определено не бяха безчувствени
9. ПАТЕРНАЛИ СТИ ЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. Ч 313
към проблемите, които повдигнах пред тях. Мнозина в действи

телност бяха съвсем скромни хора, които биха възненавидели
идеята да се разглеждат като кацнали на пиедестал. Мнозина де
монстрираха дълбоко уважение към автономията на клиентите си.
Един от основните защитници на тоталната забрана на сексуални
те контакти беше изразявал в статиите си защита на позицията, че
е съвършено естествено терапевтите да са сексуално привлечени
към клиентите си456. Защо тогава тези хора като група („дисиден-
тът е Доус") достигнаха до такова крайно заключение за бившите
клиенти? Моето предположение е групова поляризация: когато
група взема решение, то обикновено е по-крайно от средните по
зиции, заемани от отделните членове; ако средната им позиция е
от консервативната страна на въпроса, груповото решение обик
новено ще е още по-консервативно; ако средната позиция е от
либералната страна, груповото решение ще е още по-либерално.
Психолозите изследователи за пръв път откриват този феномен,
когато мислят, че са наблюдавали, че противно на общественото
възприятие, групите е по-вероятно да прегърнат по-рисковани
решения, отколкото техните членове поотделно. Това явление на
„изместване към риска" обаче - както демонстрира Доруин Кар-
трайт - се дължи на групова поляризация457. Това, което се е слу
чило, е, че в мнозинството от проблемите, изследвани от първо
началните експериментатори, средното групово мнение е било на
страната на риска или неутрално, оттук и изместването, въведено
от груповата поляризация е довело до по-голяма рискованост.
Резултатът беше опит да се установи официална политика въз
основа на предпоставката, че клиентите са напълно под контрола
на своите терапевти. Ако това патерналистично омаловажаване
беше ограничено до клиентите, притесненията ми също щяха да
бъдат ограничени. В крайна сметка, клиентите често наистина
избират да са в терапия (и следователно могат да избират да бъдат
разглеждани патерналистично, ако осъзнават предварително, че
това е преобладаващата философия). Онези, които не избират
терапията, например тези в институция, често така или иначе се
третират силно патерналистично. Тази патерналистична фило
софия и отношение обаче се простират към обществеността като
цяло и могат да влияят върху социалната политика.
Никъде съществуването на това разширение не е по-ясно,
отколкото в лобистките усилия на професионалната психоло-
тия (АРА в частност) да се предотврати продажбата на домашни

комплекти за тестиране за инфекция с HIV. В действителност
професията се противопоставя не само на продажбите на такива
домашни тестове, но дори и на обмислянето от страна на Аген
цията по храните и лекарствата на възможен маркетинг и научни
изпитания на тяхната употреба от вида, често срещан при други
медицински продукти, например лекарства и тестове за бремен
ност458. АРА и свързани групи се противопоставят на домашното
тестиране за HIV на базата на аргумента, че настоящата система
на изследване осигурява консултиране на онези, които са изслед
вани, както преди, така и след узнаването на резултатите. Изслед
ването е или конфиденциално (като извършващите изследването
защитават самоличността на човека), или анонимно (без хората,
провеждащи изследването, да знаят самоличността на човека).
Такова консултиране не само се осигурява —то се изисква. Чове
кът, който иска да се изследва, отива в лабораторията, разказва
му се за природата на инфекцията с HIV и как да взема предпазни
мерки срещу нея, и му се взема кръв. По времето, когато резулта
тите от изследването станат известни, той получава допълнител
но консултиране. И двете консултативни сесии (първата обикно
вено в групова среда) би трябвало да подчертават известното в
момента за инфекцията с HIV и СПИН, докато втората (най-чес
то индивидуална) може да акцентира и върху психологическите
фактори, особено за тези с положителни резултати. Консулти
рането освен това би трябвало да осигури на изследващите се
информация за това, къде могат да получат допълнителна меди
цинска или психологическа помощ, ако я желаят.
Професионалната психология чрез АРА подкрепя тако
ва консултиране; аз също. То очевидно е желателно. Въпросът
обаче засяга хората, които искат да знаят своя HIV статус, но не
желаят да имат консултиране - които не желаят да ходят в лабо
ратория и да взаимодействат с други хора, вероятно в групова
среда, или не харесват настоящата система по някаква причина
(дори и по причина на „параноиден реализъм“ по отношение на
обещанията за запазване на конфиденциалността или аноним
ността по принцип). Не трябва ли да им се позволява да открият
дали са заразени? Очевидно има такива хора. (Чувал съм чове
кът, който е създал теста, да твърди, че те са 17 милиона, но не
ми е известно да има някакви надеждни данни за техния брой.)
9. ПАТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. 315
Според мен политиката на отказ дори да се обмисли домашното

изследване нарушава правата на такива хора, точно както преди
около 30 години решението на лекаря да не информира пациента,
че заболяването му е фатално, нарушаваше правата на пациента.
Нещо повече: много хора, които са заразени, имат силно жела
ние да избегнат да инфектират другите (въпреки популярното
убеждение, че „на тях“ не им пука за другите, или изключител
но необичайните, но добре отразявани случаи на някой, който
преднамерено инфектира околните459), така че да не се разрешава
на човек, който иска да се изследва, може само да засили епиде
мията от HIV. Аргументацията срещу домашното изследване за
HIV („може да не потърсят медицински съвет“ или „може да се
самоубият“) е също толкова неубедителна, колкото и тази сре
щу домашното изследване за бременност и много я наподобява.
Преди да продължим обаче искам съвършено ясно да формули
рам един аспект на моята позиция: макар не съм член на Н ацио
налния изследователски съвет по СПИН (CBASSE-AIDS), който
наскоро е издал т ри доклада460, мненията, които ще изразя, са
единствено мои, а не на т ози съвет.
Основната предпоставка на противопоставянето на домаш
ното изследване е, че е желателно хората, които се изследват, да
получават консултиране. Отново: напълно съм съгласен. Заклю
чението, че следователно изследването не трябва да е достъпно
без консултиране обаче не следва от това. Заключението е па-
терналистично. Родителите могат да решат (правилно), че е по-
желателно децата им да ядат здравословна храна, а не боклуци,
следователно могат да забранят на децата си да ядат твърде мно
го боклучава храна или дори да ги лишават временно от нея. Това
е добре за отглеждането на децата. Проблемът обаче е, че тези,
които биха използвали комплекта за домашно изследване е не са
деца. Те са хора в зряла възраст и имат правото да се ангажират
в поведение, което не е оптимално, ако пожелаят. Това право е
особено важно в контекст, в който детерминирането какво е оп
тимално или желателно поведение се прави от „експерти“. (О т
ново: лично съм съгласен с тези други, път съгласието ми с тях
не е целта на аргументацията ми.) Възрастните имат правото да
пренебрегват медицинския съвет и да се откажат от препоръч
вана операция, терапия или дори промяна в начина си на живот,
ако така решат.
Ролята на Агенцията по храните и лекарствата, както видях

ме в пета глава, очевидно е да предпазва хората, когато от тях не
може да се очаква да разбират последиците от изборите си. Ле
карствата, които имат опасни ефекти или научно е доказано, чеса
безполезни, не се пускат на пазара; обосновката е, че гражданите,
които нямат медицинско образование (а най-вероятно и мнози
на от тези с такова образование), не могат да погледнат таблетка
или течност, или да прочетат няколко параграфа за тях и да опре
делят ефектите им върху тяхното тяло. След като на гражданите
се кажат последиците - например от медицинската процедура,
обяснена от лекаря, - те имат правото сами да изберат.
Противопоставянето на домашното изследване представля
ва радикално отклонение от тази философия. Първо, противо
поставянето на провеждането на научно изследване на ефектите
на нещо е напълно неизвестно за други предложени процедури.
Второ, противопоставянето се основава не на допускането, че
тестът може да е неточен или безполезен, защото хората няма да
разберат резултатите му, а на презумпцията, че той ще е точен и
че потребителят ще разбере резултатите от него. Това противо
поставяне включва тотално преобръщане на обосновката меди
цинските процедури да се регулират от Агенцията по храните и
лекарствата.
И на какво тогава се основава противопоставянето? Базира
се на презумпцията, че обикновеният гражданин е неспособен да
се справи с резултатите от теста. Обикновеният гражданин
може да не потърси подходящия медицински съвет, ако резул
татите са положителни - казва ни се. Положителният резултат
трябва да се верифицира с по-конкретен тест заради проблема
с фалшивите положителни резултати, повдигнат от чувствител
ността на теста; обикновеният гражданин не може да разбере
това и автоматично ще интерпретира положителния резултат
като „смъртна присъда“, макар че гражданинът ще бъде инфор
миран много конкретно за тази необходимост. Нещо повече:
опонентите предупреждават, че обикновеният гражданин може
да интерпретира погрешно отрицателен резултат като означаващ
имунитет или да е толкова опустошен от положителния резултат,
че да възникнат тежки психологически проблеми като депресия
или дори самоубийство. Когато са притиснати, противопоставя
щите отстъпват от такова оскърбление и презрение към масата
9. ПАТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. ^ 317
от гражданите; тяхната загриж еност е за малцината, които не

могат да се справят. Както твърдеше един говорител на АРА по
телевизията, дори ако един-единствен човек се самоубие в ре
зултат на теста, той трябва да бъде забранен.
Същите аргументи обаче могат да се издигнат срещу домаш
ните тестове за бременност или рак на ректума, или хипертония.
Няма съмнение, че някои хора са се депресирали или дори са се
самоубивали в резултат на наличието на подобни тестове. Става
дума обаче за техните тела и това е техен избор. Психологически
ят патернализъм на опозицията настоява по същество, че хората
не трябва да имат правото на информация за собственото си тяло
без насоката на експерт, или правото да правят собствени избо
ри. Това противопоставяне се базира отчасти на формулирането
на социалните проблеми в термините на индивидуалната психо
логия и отчасти на нежеланието да се признае съществуването
на компромиси във всяка социална политика. Да, някой може
да се самоубие, но от друга страна, стотици хиляди души, които
не знаят своя HIV статус и които няма да последват настоящите
процедури за изследване, могат неволно да заразят още хиляди,
може би стотици хиляди.
И накрая, можем да попитаме как хората трябва да се спра
вят с това, че са заразени с HI V. Наистина, който трябва да реша
ва как хората би следвало да се справят с това знание: самите те
или професионалист?
Освен това за домашното изследване съществува и аргумен
та за утилитарното правило. Макар че предполагат, че отрица
телните последици ще надделеят над положителните, опонен
тите не го знаят, а без експериментални изследвания никой не
може да го знае. Колективният ни опит (поне в САЩ) обаче е, че
позволяването на хората да имат достъп до информацията, която
търсят, свободна от ограничения или цензура, има благоприятни
социални резултати. При отсъствието на каквато и да е причи
на за обратното, защо предполагаме, че знанието за собствения
HIV статус ще има отрицателни последици? Отново: хората,
претендиращи за психологически експертни познания, правят
заключението, че това, което по принцип е вярно, не е вярно в
конкретния случай, при това без никакви доказателства461.
Тази патерналистична нагласа от страна на професионал
ните психолози не е ограничена до домашното изследване за за-
разяване с HIV. Винаги, когато има трагедия в училищен двор,

земетресение или терористична атака, психолози, психиатри
и социални работници се спускат като скакалци в района, за да
помагат на хората, за които се предполага, че са неспособни да
си помогнат сами. Колко тежко травмирани са хората от такива
преживявания? В каква степен им се помага от експертите? Не
знаем. За да открием, е нужно да се проведе дългосрочно, може
би 50-годишно проспективно изследване на хора, които имат и
които нямат такива преживявания както преди, така и след съби
тието. Твърдения като това на видния психиатър, че половината
от хората страдат от постоянно психично увреждане от травми-
ращи преживявания, са просто голи думи без никакви доказател
ства. Такива твърдения очевидно обслужват изказващия ги. От
зората на историята хората са страдали от травмиращи събития,
от несигурност за бъдещето и от отрицателни промени в живо
та им, над който са имали малък или никакъв контрол. До XIX
век половината от децата средно са умирали, преди да стигнат
до юношеска възраст. При все това, когато нещо толкова прос
то като възможно разстройващ филм се покаже по телевизия
та, професионалните психолози са готови да сформират ad, hoc
консултантски услуги, за да се справят с травмата от гледането
му. Поне това се предлага - и прилага в малък мащаб в Орегон,
когато е излъчен The Day After („Денят след“)462. (По мое мнение
On the Beach („Плажът“) е много по-убедителен филм за ядрения
холокост, както и Testament („Заветът“)463 и Threads („Нишки“)464,
но The Day After беше широко рекламиран и оттук вниманието на
хората, които решават вместо другите какви проблеми ще имат,
след като са били изложени на даден филм.) Отново питам: кой
трябва да решава как хората би трябвало да се справят с нега
тивите на живота? Успокояването на хората правилният начин
за всички ли е? Няма ли мъдрост в популярната офис табела от-
462 Американски телевизионен филм от 1983 г. на режисьора Никълъс

Майър за ефектите от опустошително ядрено унищожение на жите
лите на малък град в източен Канзас.
463 Филм от 1983 г. на режисьора Лин Литман на същата тематика.
464 Телевизионен филм от 1984 г. на режисьора Мик Джаксън в докумен
тален стил за ефектите от ядрено унищожение върху жителите на Ше-
филд, Англия.
9 ПАТЕРНАЛИСТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. л 319
преди няколко години „Ако главата на всеки пуши, а ти оставаш

спокоен, може би не разбираш ситуацията“? Не трябва ли хората
да решат за себе си кое ценят повече: психичния комфорт или
„разбирането на ситуацията“?
И стория
Идеята, че обикновеният човек не може да се справи без
някаква помощ, просмуква професионалната психология и пси
хиатрия откакто те стават влиятелни области. Фройд вярва, че
неврозата и психозата са резултат не от изтласкване, а от неуспе
ха на изтласкването да държи под контрол неприемливите идеи
и импулси. Убеждението на Фройд включва по същество същата
йерархия като философиите на Платон, Аристотел и католическа
та църква; в добре подредената душа разумът (а за католическата
църква „чистата“ любов) овладява животинските импулси (или
„користната“ любов), докато в обърканата душа нуждите на „нис
шите“ нива надделяват над по-висшите. Основната разлика е, че
според Фройд тази йерархия не е оправдана философски, а се е
развила от животинската природа на хората. Нещо повече: йерар
хичната структура на Фройд е много по-крехка, отколкото тези на
по-ранните мислители и не може да се манипулира просто чрез
акт на волята, размисъл или молитва. Фройдовата идея, че хора
та винаги трябва да се справят със свойствената агресивност на
природата си, макар че тя може да е до голяма степен или напълно
изтласкана, е популярна, след като „цивилизованите“ страни на
света водят две кървави световни войни едни срещу други в пе
риод от 30 години. По-малко приеманата идея на Фройд за свой
ственото „желание за смърт“ предлага обяснение за тази касапни
ца, а с развитието на атомните оръжия мнозина вярват, че просто
сме се качили на нашата кутия на Пандора с животински импулси
с крехко лустро на цивилизация. Без необикновения късмет да
сме имали преживявания през детството, които са ни накарали да
се справяме ефективно с тези импулси, ще сме обект на сили из
вън нашите познания или контрол, а някои от нас в резултат може
дори да изличат цялата човешка раса. Това не е особено ласкател
на картина на средностатистическото човешко същество.
Някои хора, които са вярвали, че следват Фройд, обвиняват

за бремето на жалкото ни състояние изтласкването, а не неговия
неуспех и вследствие на това защитават постигането на нирвана
чрез „позволяването му да излезе“ (може би чрез един или два
„първични вика“). Повечето професионалисти все повече се оча
роват от това, което се нарича его психология. Егото е уж час
тично осъзнавано и частично несъзнавано; безсъзнателната част
се състои от защитни механизми, които се борят, за да пречат на
безсъзнателните сексуални и агресивни нагони и потребности на
To (id) да се изразяват в социално неприемлива форма. Може би
съдържанието на тези нагони и потребности - смятало се е - не е
толкова важно, колкото силата на самото его и неговото ефикас
но функциониране. Разработени са различни скали за „его сила“,
включително и някои, основани на отговорите на Теста на Рор-
шах с мастилените петна. Тъй като част от егото е съзнателна,
по-силно ударение се поставя върху съзнателното функционира
не на човека и съответно по-слаб акцент върху неосъзнаваното
му функциониране. Това изместване в ударението е отразено и в
отдалечаването на академичната психология от бихейвиоризма
към онова, което днес се нарича когнитивна психология. Бихей-
виористичните принципи са приемали, че ефектът на наградите
върху хората е автоматичен; законът за ефекта определя реак
циите, точно както в психологията на Фройд безсъзнателната
потребност би трябвало да води до определено поведение, след
като се е „просмукала“ през егото. (Не искам да внушавам, че би-
хейвиористите и ранните психоаналитични теоретици са осъз
навали сходството в мисленето си или са чувствали някакъв афи
нитет едни към други - точно обратното!) Експерименти като
тези на Бауър и Трабасо обаче карат академичните психолози да
постулират съществуването на проверка на хипотези, съзнание,
което опосредства стимула и реакцията, сякаш тази нужда не е
и без това очевидна от всекидневните наблюдения465. Фактът, че
дори кучетата могат да се научат на такава обща реакция като
„безпомощност“ и не успяват да научат прост начин за избягване
на електрошока в следваща ситуация, кара академичните психо
лози да обърнат гръб на становището за стимула и реакцията за
поведението и на другите животни466.
Фокусът на его психологията, обратното, е върху реалност
та; според нея най-важната функция на човешкия разум е „про-
9. ПАТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. ч 321
верката на реалността“, т.е. способността да „тестираме“ непо

средствените си възприятия и преценки, за да разграничим
реалното от нереалното. Такова тестиране обаче не се научава
лесно. Предполага се, че новородените имат много ограничена
способност за проверка на реалността, обърквайки собствените
си вътрешни потребности и импулси със заобикалящ ия ги вън
шен свят, така че изграж дането на „его бариери“ е бавен процес.
Фактът, че повечето новородени се хранят, след като огладнеят,
води до естествената асоциация на глада с храненето до степен,
че по-късно, като възрастен, човек може (в резултат на това „дет
ско всемогъщество“) да вярва, че неговите потребности влияят
върху ставащото във външния свят - форма на параноя. Отново:
ударението е върху развитието през детството и възникващият
в резултат на него човек в зряла възраст - или по-скоро човешко
его - се разглежда като крехък. (Не е чудно, че толкова много хора
могат да се смазват от отрицателна информация от домашен ме
дицински тест, а камо ли от различни трагедии, които тормозят
човечеството от самото начало.)
Его психологията отчасти е издънка на психоаналитично
то движение, намирайки израз в книгата на Дейвид Рапапорт
Organization and Pathology o f Thought („Организация и патоло
гия на мисленето“)467. Тя получава стимул и от теоретизирането
и наблюденията на психолога на развитието Жан Пиаже и него
вите последователи468. Макар че не е психоаналитично ориенти
ран, Пиаже е съгласен, че новородените и много малките деца
са напълно „егоцентрични", т.е. обясняват света от гледна точка
на своите потребности и неговите реакции на тях, и е убеден, че
детското развитие включва засилващо се разбиране, че светът
функционира според логика и закони, съществуващи незави
симо от отделния човек. Кулминацията на човешкото развитие,
която се постига чрез процес на асимилация, т.е. включване на
„външното“ като част от Аза, и акомодация, или промяна на себе
си, за да си съвместим със света отвън, е да се осъзнава обектив
ната реалност, като се мисли като учен. Така децата първо науча
ват, че обектите не са задължително одушевени, както егоизмът
им е проектирал преди това, и че те имат постоянство („запазва
не“ на материята и броя). След това научават, че това запазване
може да се разбере чрез принципите на компенсация (количе
ството вода е едно и също, когато се прелива от къса и широка
във висока и тясна чаша); после, че неодушевеният външен свят

може да се опише от гледна точка на системни закони за движе
нието, силата и причината. Н акрая научават, че принципите на
абстрактното мислене могат да се използват, за да се извлекат
тези закони469.
Следващите изследвания демонстрират, че този напредък
далеч не е толкова подреден и че Пиаже може би е объркал разби
рането на света такъв, какъвто е, със способността това разбира
не да се вербализира. Много малките деца, които не би трябвало
да разбират постоянството на обектите например, възприемат
магически фокуси, основани на неподчинението на това по
стоянство, като изненадващи и забавни (или дистресиращи)470.
„Ориентиращата се“ или изненадана реакция дори на 6 -месечни
деца сочи рудиментарно разбиране за брой, пък било то и на еле
ментарното ниво на „едно, две, три, много“471. Обратното, хора
в зряла възраст много често пренебрегват принципите на логи
ката, когато трябва да решават всекидневни проблеми, които не
разглеждат като включващи кохерентни разсъждения472. Въпре
ки това и психоанализата, и Пиажистките убеждения в значени
ето на движението (от детството към зрялата възраст) от прими
тивен егоизъм към проверка на реалността имат фундаментално
въздействие върху професионалната психология, подкрепяйки
вярата в изключителното значение на детските преживявания и
становището за психопатологията в зряла възраст като резултат
от неспособност да се порасне —становище, което е съвсем съв
местимо с патернализма. Детството става не само преживяване,
а тирания с резултата, че не само клиентите, ами всеки се смята
за крехък - това, което Пол Мийл нарича „стъклен модел“ на чо
века в зряла възраст473.
Същевременно друга група от психолози разработват „по
веденческа терапия“, основана на принципите на класическото и
оперантното обуславяне. Тяхната надежда е да успеят да обяснят
и да облекчат психичния дистрес от гледна точка на определе
ни принципи. За да оценим тази надежда, е нужно да разберем
принципите.
Класическото обуславяне, изучавано от Иван П. Павлов,
предизвиква „условна“ реакция на преди неутрален стимул, ко
гато стимулът се съчетава в двойка с „безусловен“, който авто
матично предизвиква реакцията. Например когато звънец се
9. П АТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ..
Ч 323
съчетава с даването на храна, кучетата ще започват да отделят

слюнка винаги когато чуят звънеца. Популярната фраза условна
реакция е превод от руски език и може би щеше да е по-добре,
ако беше преведена р еа кц и я под условие. Самата храна кара ку
четата да отделят слюнка по безусловен начин, докато слюнката,
която следва звънеца, зависи от това, звънецът да е бил съчета
ван в двойка с храната. Думата conditioned (условен) на англий
ски език, обратното, има конотацията на „безмозъчност“.
Оперантното обуславяне, обратното, предизвиква нова ре
акция на стимулна ситуация чрез награждаването й. Когато дел
фин е награден с риба, след като скочи по знак например, бързо
се научава да скача винаги когато дресьорът покаже знака. Съ
ществуването на оперантното обуславяне е известно вероятно
от десетки хиляди години на дресьорите и на родителите, и в
действителност на всеки, който се интересува от контролиране
на поведението на друг човек. Това, което поведенческите пси
холози правят, до голяма степен повлияни от Б. Ф. Скинър, е да
изследват системно това обуславяне и да разработят „закони“
(всъщност вероятностни обобщения), които го ръководят. Тер
минът подкрепление се използва вместо награда и е по-широ
ко дефиниран като всяко събитие, следващо реакция, което ще
увеличи вероятността от тази реакция в същата стимулна ситу
ация. Това дава предимството да се изследват събития, които
интуитивно може да не изглеждат „награждаващи“. (Подобно на
обуславяне, терминът reinforcement (подкрепление) е започнал
да има конотациите на безмозъчност, макар че действителното
явление оперантно обуславяне просто се отнася до условията,
при които вероятността за определено поведение се увеличава
или намалява.)
Някои от „законите“, разработени от поведенческите пси
холози, изглеждат особено важни за развитието на психопато-
логия, например тези, включващи обуславяне на избягването.
При него животното се научава как да реагира на един стимул,
за да избягва друг, неприятен стимул; например плъх или куче се
научават да прескачат бариера, за да избегнат неприятен елек-
трошок, следващ звънец. Противно на класическото обуславяне,
прескачането на бариера не е автоматична реакция на електро-
шока, каквато е отделянето на слюнка при вида на храната. Пове
денческите психолози откриват, че обуславянето на избягването
може да е дълготрайно. О чевидно подкреплението, което то оси

гурява, е намаляване на тревож ността или страха, че неприят
ният стимул ще се появи. Ако експериментаторът продължи да
звъни на звънеца, но никога не въвежда електрошока, животното
няма как да научи, че прескачането на бариерата е ненужно, тъй
като ще я прескочи така или иначе. Обуславянето на избягването
може да участва в много фобии, например от излизане от дома.
Избягвайки предизвикващия страх стимул (излизането от дома)
винаги, когато го обмисля, човекът преживява намаляване на
тревожността, което е подкрепление. Проблемът е, че колкото
повече той избягва предизвикващата страх ситуация или обект,
толкова по-голям е броят на тези подкрепления, като резулта
тът е, че фобията става по-силна, а не по-слаба. (Невинаги е тол
кова просто; например много, ако не всички лица, които имат
фобия от летене със самолет, са по-ужасени от „полудяването
в началото на полета, а не толкова от самолетна катастрофа474. В
действителност фобиите често възникват, когато хората просто
интерпретират погрешно физиологични и психологически ин
дикатори на лек стрес като знак, че по някакъв начин ще се „раз
паднат" или може би ще умрат.)
Подобно обуславяне на избягването включва отрицателно
подкрепление, което не бива да се бърка с наказанието. Подкре
плението се състои от отстраняването на неприятния стимул, в
този случай вътрешно предизвикваната тревожност. (Строгият
бихейвиорист ще обясни обуславянето на избягването без по
зоваване на такова вътрешно състояние, но постулирането на
тревожността, която всички ние изпитваме, когато се прибли
жаваме към предизвикващ фобия стимул или ситуация, дава
най-пестеливото обяснение.) Такова отрицателно подкрепление
често участва и в нефункционалните семейни взаимодействия,
включително побоите. В отрицателното взаимодействие (боя)
това, което води до последния акт - от напускането до крясъци
те, хвърлянето на вещи и физическото малтретиране, —е необик
новено неприятно както за човека, който извършва акта, така и
за всеки останал. Самият акт прекратява отрицателното взаимо
действие и следователно слага точка на неприятността. Следова
телно той може да е изключително подкрепящ. (Забележете, че в
този бихейвиористки анализ не освобождаването на чувството е
това, което прави акта награждаващ, а следователно и увеличава
9. ПАТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. ч 325
вероятността да бъде повтарян в бъдеще, а ставащ ото като по

следица от него.)
И накрая, бихейвиористите откриват, че класическото обу-
славяне може да се появи в резултат от един-единствен опит, ако
безусловният стимул предизвиква изключително силна реакция.
(Предполага се, че оперантно обуславяне може да се появи и в
един-единствен опит, ако подкреплението е достатъчно силно.)
Ведно особено зловещо изследване мъже в болнично отделение
за възстановяване на алкохолици са изложени на тон от звънец
с честота 600-цикъла в секунда достатъчен брой пъти, така че
вече не му реагират475. След това експериментаторите инжекти
рат мъжете със scoline незабавно след една поява на тона. Scoline,
производно на кураре476, предизвиква пълна мускулна парализа
за около минута и половина, включително невъзможност да се
диша. След това, макар че инжекцията не е повторена, изследва
ните лица реагират на звънеца с тон 600 цикли в секунда с изклю
чително силна тревож ност (оценена по физиологични индикато
ри). Тази тревожна реакция не намалява за седмица, а дори се
засилва. (При „проверка за манипулация“ експериментаторите
определят, че всичките им изследвани лица възприемат прежи
вяването като „ужасяващо“, в действителност „всички изследва
ни лица в стандартната серия казват, че са смятали, че умират“.
Това е твърде уникално лечение на алкохолизма. Експериментът
обаче не повдига етични притеснения в изследователската общ
ност, докато изследванията на М илграм върху деструктивното
подчинение, публикувани в същото списание една година по-ра-
но, предизвикват лавина от протести. Собственото ми обяснение
на тази диференциална реакция е, че изследването на М илграм
включва подмамване на реални хора да „вършат зло“, докато това
изследване просто включва допълнително виктимизиране на не-
хора - исторически консистентно на трансорбиталната лобото-
мия и прекомерното използване на лекарства, за да се направят
такива хора податливи.)
Някои психолози започват да вярват, че (издигнатото като
хипотеза) взаимоотношение между травмиращи събития през
476 Кураре е една от най-силните южноамерикански отрови, приготвяна

от кората на растението Strychnos toxifera.
детството и проблемите в зряла възраст може да се обясни в тер

мините на обуславяне от един опит. Наивната надежда е, че таки
ва принципи на класическото и оперантното обуславяне могат да
доведат до разбиране на човешкия емоционален (по-строго каза
но поведенчески) дистрес и неговото облекчаване. Ако ефектите
на подкреплението се предизвикват автоматично чрез „закона за
ефекта“ (наградата и наказанието водят до поведение и промяна
в него независимо от убежденията на човека за наградата и на
казанието или за тяхното значение), работникът от сферата на
психичното здраве трябва да обръща специално внимание на но
вото развитие в психологическите лаборатории, което е довело
до експанзията и усъвършенстването на принципите на подкре
плението. Умението всъщност се състои в системното приложе
ние на тези принципи. Както посочих в четвърта глава, законът
за ефекта не работи с цялата сила, която би трябвало да има, и
професионалните психолози с бихейвиористична ориентация
започват да комбинират поведенческите принципи с принципи
те, постулирани от его психологията, открити всъщност в ког-
нитивната психология („еклектичния“ подход). Въпреки това
няколко професионалисти запазват ударението върху използва
нето на поведенческите техники, понякога с успех.
Пример на еклектичен подход е този на Хоринда Уейкфийлд
и Рабф Ъндъруегър, които разработват програми за подпомагане
на бедни хора477:
Фокусираме се върху поведението, а не върху чувствата. Каз
ваме на хората, че могат да изберат да променят поведението
си, независимо дали „им се ще“ да се ангажират в новото, или
не, дори ако трябва да се преструват за няколко минути. След
като започнат да се държат по по-ефективен начин, получават
положителна обратна връзка. Това улеснява да поддържат по
ведението и да се чувстват по-добре. Важен факт е, че нашите
чувства са повлияни от начина, по който се държим. Не е много
ефективно да се опитваш да се чувстваш по-добре и тогава да
промениш поведението... ние сме свободни да правим когни-
тивен избор да се държим по начин, който работи по-добре за
нас. Подчертаваме този принцип през цялата терапия. Знаем
принципите, по които хората учат.
9 ПАТЕРНАЛИСТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ..
ч 327
Други терапевти същ о се съсредоточават върху поведение

то, например Питър Луинсън го прави в терапията на лека депре
сия478. Обратното, трети терапевти се фокусират върху чувствата
и убежденията. М оже би най-успешен е подходът на Арън Бек
и неговите колеги, същ о за справяне с депресията479. О сновна
та предпоставка е, че депресията следва от приемането на себе-
разгромяващи когниции (мисли и обичайни начини на мислене),
които карат хората да избягват удовлетворяващ и поведения, да
интерпретират положителните преж ивявания като отрицателни
и да се обвиняват за резултати, които са частично или напълно
извън техния контрол. Целта на терапията е да се помогне на хо
рата да установят по-реалист ични когниции, а не да им се по
могне задължително да се чувстват добре по отношение на себе
си независимо от начина, по който се държат. Съществува обаче
злощастното усложнение, че в някои отношения депресираните
вече са по-реалистични от недепресираните „нормални“ лица,
които често имат поглед през „розови очила“ към собствената си
личност, способности и социални взаимодействия480. Има го и
допълнителното усложнение, че - както се посочва от Джеймс К.
Койн и неговите колеги —депресираните лица наист ина са по-
малко способни и приятни от останалите, поне докато са депре
сирани и че следователно сравняването на „реализма“ на депре
сираните и недепресираните хора за себе си включва сравняване
колко реалистични са по отношение на различни реалности481.
Въпреки това подходът на Бек работи. Той често се комбинира
с медикаментозно лечение, особено за хора, които са тежко де
пресирани. Макар традиционната мъдрост да е, че комбинаци
ята от психотерапия и лекарства работи най-добре, винаги има
потенциал, все още неоценен, за дългосрочни вредни ефекти на
лекарствата.
След като бихейвиоризмът е изоставен като система на пси
хологията, терапевтите започват по-силно да се ориентират към
мислите и чувствата на клиентите. Его психологията води до
концепцията, че най-важният аспект на егото може да не е как то,
изглежда, функционира за аутсайдера, а как се струва функцио
нирането му на самия човек, по-специално, дали човекът (егото)
има висока самооценка и вяра във вът реш ния контрол върху
важни резултати в живота. Високата самооценка и вътрешният
контрол се смятат за важни в ръководенето на човека да се спра-
32 8 у Робин друс • KVM ОТ КАРТИ
вя успешно с проблемите на живота, а не да приема пасивната

позиция на безпомощността. Това движение в професионалната
психология отново има паралел в академичната, който започва
да подчертава атрибутивната теория, или „ефекта на това, как си
обясняваме събитията“. О т особено значение в атрибутивната
теория е как си обясняваме собственото си поведение и успехи
и неуспехи... и как тези обяснения влияят върху по-нататъшното
ни поведение. Нещо повече, както е документирано от Албърт
Бандура, степента, до която тези атрибуции водят до потенци
ално реалистично чувство за ефективност, е свързана с бъдещ
успех в опитите ни да променим себе си482.
Вече обсъдих какво професионалната и поп-психологията
приемат по отношение на самооценката. Теориите за значението
на самооценката и вярата във вътрешния контрол дори са довели
до новата концепция, че оценката на реалността е маловажна или
поне вторична в психично здравото функциониране. Сега да се
обърнем към вярата във вътрешния контрол върху резултатите.
Служителите, които вярват, че имат контрол върху награ
дите, които организациите им дават, имат по-висок дух от тези,
които не вярват в това, и често работят по-добре. Чувството, че
без значение какво правите то няма да има ефект, е инвалидизи-
ращо и възникващата в резултат заучена безпомощност може да
е гибелна. Алтернативите на вярата в липсата на контрол обаче
включват не само вярата в частичния контрол, но и тази в то
талния контрол. Вярата в частичния контрол е по-реалистична,
докато тоталният контрол вероятно е по-успокояващ, макар че
- ще се аргументирам - невинаги. Със сигурност, както преду
преждава мъдрият проповедник в „Еклисиаст“: „времето и слу
чаят “483 са фактори в човешкия живот, а нашата способност да
прогнозираме неговия ход е ограничена.
Основните изследвания върху благотворните ефекти на въз
приемания контрол над резултатите обаче са сравнявали вярата в
липса на контрол с тази в тоталния или почти тоталния контрол
По-конкретно, най-популярната скала на Джулиън Ротър за оце
няване на „локуса на контрола“ смесва „да си командир на душата
си“ с „да си господар на съдбата си“484 в края на вътрешния кон-
4(0 Еклисиаст, 9:11: „Но на всичките се случва според времето и случая“.

9Ц Щ Р Н М И С Т И Ч Н И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. Ч 329
трол. Например човекът, попълващ тази скала, трябва да избере

м еж ду приемането на твърдението, че „да имаш успех е въпрос на
усилена работа, късметът няма много общо с него“ и твърдение
то, че „получаването на добра работа зависи предимно от това да
at на правилното място в правилното време“.
Когато самият аз погледнах скалата, ми се искаше да отго
варям с „нито едното, нито другото“ отново и отново. Вярвам,
че както контролът върху себе си - овладяване на собствената
душа, така и късметът са важни. Да приемеш твърдението, че или
.късметът няма нищо общо“ с резултата, или е „основният“ му
детерминант, е абсурдно. По-общо казано, вярвам, че в по-къс
на зрялост мога да се контролирам, за да съм в състояние да се
възползвам от поне някои от щастливите случайности, които се
изпречват на пътя ми. Въпреки това, имайки предвид широкото
разпространение на тази объркана скала, много професионални
психолози вярват, че е психично здраво да вярваш само в тотал
ния контрол, дори за случки - например самолетни катастрофи,
- над които, реалистично погледнато, човек няма никакъв кон
трол. Нещо повече: нашата култура е приела тази вяра; например,
когато поисках от студенти да ранжират девет случайно избрани
други студенти от гледна точка на вероятността да развият мно
жествена склероза, за която знаят, че не може да се контролира
чрез поведението, получих среден ранг от около 7.5. В много по-
системни изследвания Нийл Уейнстейн е установил, че хората
вярват, че е по-малко вероятно от другите да развият заболява-
ния, включително такива, които не са свързани с личното пове
дение като тютюнопушене, пиене или липса на физически упраж
нения485. (Проблемът с такива изследвания е, че хората, които се
преценяват като по-малко вероятно от другите да преживеят
отрицателни резултати, може или да подценяват собствената си
вероятност или да надценяват вероятността за другите, или и
двете; например неотдавнашно проучване на сексуално активни
студентки, проведено от Бърнард Уитли младши и Андрея Хърн,
сочи, че жените са съвсем точни по отношение на собствената си
вероятност да забременеят, имайки предвид предпазните мерки,
които вземат, но преувеличават вероятността другите студентки
да забременеят486. Може би примерите на нежелана бременност
сред връстничките им са били твърде видими за тях, докато фа
ктът, че другите вземат същите предпазни мерки, не е бил.)
330 у Робии Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
Как се е родила идеята, че вярата във вътрешния контрол -

колкото и нереалистична да е - е добра? Чрез изучаване предим
но на студенти, допълнени от проучване на хора, болни от рак,
макар че има важни изключения като базираната в общността
извадка на Уайнстейн. Студентите и раково болните пациенти са
уникални по това, че първите наистина имат почти тотален кон
трол върху резултатите си, докато вторите нямат почти никакъв
контрол освен да следват медицинския режим и да се надяват.
Вярата във вътрешния контрол сред студентите последовател
но е била свързвана с други индекси на психично благополучие,
докато данните за раково болните пациенти са неубедителни487.
Следователно ще фокусирам дискусията върху използването на
студенти - популация от изследвани лица, от която универси
тетските професори, ангажирани с изследвания, лесно правят
извадки, но чийто етап в живота и ситуация може би са непред-
ставителни за популацията на хората в зряла възраст 488 .
Комисиите по приема в университетите не са всезнаещи и
от време на време допускат студенти, които не могат да се спра
вят толкова добре като останалите, без значение колко усилено
се опитват. По принцип обаче успехът в академичната работа и
в сексуалните и романтичните връзки зависи от „вземането в
ръце“, за да преодолееш до голяма степен вътрешните пробле
ми на късното юношество. Самата тази университетска среда по
принцип предпазва студентите от външни проблеми, макар че
със сигурност има изключения, например здравословни и фи
нансови проблеми. При такива „хора в по-благоприятно положе
ние“ не е чудно, че по принцип вярата в контрола върху себе си
и този върху резултата са объркани. Сравнете ситуацията на сту
дента с тази на 40-годишна жена от малцинство от беден район.
Тя със сигурност ще разбира, че резултатите й са повлияни както
от това, което прави, така и от фактори отвъд нейния контрол.
Объркване в стил Полиана489 на контрола върху себе си с този
върху резултатите ще се асоциира ли с психично здраве за нея?
489 „Полиана“ е роман бестселър от 1913 г. на Елинор X. Портър, който

днес се смята за класика на детската литература, а името на героинята
се е превърнало в популярно название на човек, който е изключител
но оптимистичен. Книгата има такъв успех, че Портър скоро пише
9 ПАТЕРНАЛИСТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. Ч 331
Продължавайки да използват студенти, психолозите наско

ро са разширили становищ ето си („теорията") за това, как убеж
денията на хората във вътреш ния и външ ния контрол са свърза
ни с тяхното благополучие. Едно системно изследване проучва
кои според такива студенти са източниците на успех и провал в
живота. Приписването на успеха на вътрешен контрол и атрибу-
тирането на провала на външни, конкретни и временни причи
ни са положително свързани с благополучието490. („Този идиот,
професора, даде адски гаден тест“ ) В излязлата наскоро книга
Learned Optimism („Заучен оптим изъм “) М артин Селигман пра
ви преглед на това скорошно развитие и представя доказател
ства, че такива атрибуции са свързани с благополучието и бъде
щия успех за професионални спортисти, както и за студенти491. И
такива хора обаче са в „защитена“ среда, в която превратностите
на времето и случая играят минимална роля. Същото важи за
търговците (и между другото за университетските хабилитирани
преподаватели). Например малцина губят работата си в резултат
на ръководни решения за производство на некачествени продук
ти, поглъщане от друга компания или закриване на даден завод,
макар че закриването на определени катедри в университетите
явление от последните пет години —тенденция, която скоро ще
се разшири до закриване на цели университети. Превъзходните
спортисти обаче остават неуязвими в нашето общество —докато
се представят добре.
В предавана по CNN дискусия на съдебните заседатели в
делото за изнасилване от 1984 г. в Ню Бедфорд психологът Дий
Солк твърди, че един от най-лошите аспекти на това да си вик-
тимизиран е, че събитието разрушава вярата на човека,- че е не
уязвим и превъзхождащ, както и че светът е присъщо справед
лив. Солк казва, че често отнема няколко години жертвите на
изнасилване да възстановят тези убеждения, които са основата
на психично здравото функциониране. Разбира се, ние не сме
продължение, Pollyanna Grows Up („Полиана пораства“, 1915). По-

късно са издадени още 11 книги за Полиана, повечето от тях написа
ни от Елизабет Бортън или Хариет Лъмис Смит. Има допълнителни
продължения, включително Pollyanna Plays the Game („Полиана играе
играта“) от Колийн А. Рийс, издадена през 1997 г.
изключителни във всички отношения; не сме неуязвими, а све*

тът често е несправедлив. Дъждът вали и върху добрите, и върху
лошите глави. Ироничното е, че изследователят Мелвин Лърнър
наскоро показва, че заблудата, че светът е справедлив, може
да доведе до напълно нерационално поведение492. Хората често
действат така, сякаш светът като цяло им дължи нещо „полагащо
им се по право“ за това, че са добри493. О т време на време това
ги кара да се държат глупаво, например тези, които се чувстват
неуязвими за инфектиране с HIV от небезопасен хомосексуален
секс, защото „Толкова съм бил добър по отношение на това по
принцип“494, други оправдават безнравствено поведение с факта,
че това тяхно „право“ не е реализирано: „Тъй като наистина за
служавам това, е о’кей да лъжа“.
Кулминацията на становището, че психичното здраве се съ
стои от висока самооценка, оптимизъм, чувства на неуязвимост
и превъзходство —вътрешни, всепроникващи и стабилни обяс
нения за собствения успех, и външни, конкретни и мимолетни
обяснения за провала — може да се открие в книгата на Шели
Тейлър Positive Illusions: Creative Self-Deception and the Mentally
Healthy M ind („Положителни илюзии: творческа самоизмама и
психичното здраве“)495. Приемането на становището, че „всяка
теория за психичното здраве разглежда положителната Аз-кон-
цепция за крайъгълен камък на здравото его“, Тейлър се опитва
да установи, че „в много отношения здравият разум е самоиз
мамващ се“496. Основният й аргумент е, че тъй като хората, които
се самозаблуждават с положителни мисли за себе си, обикновено
са щастливи, и защото щастливите хора обикновено се държат
по начин, който смятаме за добър и конструктивен, следва, че
хората, които се самозаблуждават, са психично по-здрави, от-
колкото тези, които не го правят. Тя основава този аргумент на
статистическата връзка (и ниска корелация при това), така че не
е особено убедителна. Ако трябваше да твърдим, че „всички хора
са животни и всички животни са смъртни, следователно всички
хора са смъртни“, силогизмът щеше да е валиден (като аргумент,
независимо дали приемаме или не предпоставките). Да се издига
същият аргумент на базата на статистическа асоциация е досущ
като аргументацията на базата на статистическата асоциация, че
„тъй като повечето бозайници живеят на сушата и защото пове-
чето многоклетъчни, които живеят на сушата, са насекоми, от
9. П АТЕРН А ЛИ СТИ ЧН И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. 4 333
това следва, че повечето бозайници са насекоми“ Следовател

но цитирането на изследване, че добре приспособените студен
ти правят през „розови очила“ оценките на себе си, както прави
Тейлър, и изследването на Алис Айзен, показващо, че „положи
телният афект е свързан със засилена социабилност и доброже
лателност“497, не доказва тезата на Тейлър.
Това, което трябва да се установи, е директна връзка между
положителните илюзии и психически здравото функциониране.
Съществува ли? Има ли доказателства? Кристофър Питърсън,
Мартин Селигман и Джордж Вейлънт откриват в лонгитюдно-
то си изследване на завършили Харвард, че песимизмът на 25
години наистина прогнозира здравословни проблеми и смърт
между 45- и 60-годишна възраст498. Има обаче други алтернативи
на песимизма освен положителните илюзии. Двадесет и петго
дишните са помолени да отговорят на открити въпроси за себе
си; когато авторите анализират резултатите, песимистичните
обяснителни стилове често се объркват с основателни причини
за песимизъм (например „Като че ли не мога да взема твърдо ре
шение за професионална кариера,... това може да е нежелание да
се изправя лице в лице с реалността“ или „това, което изпитвам,
се характеризира повече от объркване, отколкото от смисъл“, вж.
тяхната Таблица 1 ). Това, което анализът им не обърква, е песи
мизмът по отношение на действителното соматично здраве на
25-годишна възраст.
Какво е асоциирано със соматичното здраве, ако не опти
мизмът? В по-късно произведение Селигман предлага четири
възможни механизма, които е възможно да са важни499. Първият
е избягване на заучената безпомощност, която може да засегне
имунната система. Вторият е „придържане към здравословен
режим и търсене на медицински съвет“. Третият е избягване на
лоши събития в живота, а четвъртият - наличие на социална
подкрепа от околните, за чиято липса Шелдън Коен и други из
следователи показват, че може да утежнява симптомите на сома
тичното заболяване500. Самоизмамата ли е наистина единствени
ят начин да се избегне заучената безпомощност, да се изградят
разумни здравословни навици, да се избягват лошите събития
и да се разполага с подкрепата на другите? Самоизмамата дори
важен начин ли е? Щеше ли да е важна дори ако беше демонстри
рано, че има директна корелация, макар и ниска?
Внимателният прочит на книгата на Тейлър разкрива връзки

между оптимизма и добрите резултати, които не включват илю
зии - и подобно на тези на Селигман, до една включват действи
телно поведение и опит. Например тя цитира Лий Якока да обяс
нява успеха си в „Крайслер“ със съвета: „Решете какво искате да
постигнете и след това работете неуморно за постигането му“
(„Положителна илюзия“, а не познаване за собствените способ
ности ли е довела до неговото поведение?) Тя цитира твърдени
ето на Томас Едисън, че успехът е „един процент вдъхновение
и 99 % пот “501 и т.н. Връщаме се към принципа, илюстриран от
изследването на Фелсън, че каузалната сила на идеите и чувства
та, за които се твърди, че са толкова важни, са опосредствани от
усилията. Какво кара хората да влагат усилия? Илюзията наис
тина ли е единственият или най-добрият начин да се мотивираш
да влагаш усилия? Защо не „желанието да правиш правилното
нещо“ или религиозна или екзистенциална отдаденост? Защо не
рационален анализ на ситуацията, която води до заключението,
че ако някой не влага усилия, със сигурност ще се провали, дока-
то полагането им би могло да доведе до успех?
Физическите упражнения са чудесен пример. В резултат на
функционална автономия (обсъдена в предишната глава), за мно
го от нас е станало много приятно да се занимаваме с някакъв
спорт. Какво значение има защо правим физически упражнения?
Поведението е по-важно, отколкото мотивите за ангажирането
в него, но тези модерни „теории“ за психичното здраве, които
обсъждам, засягат единствено мотивите и чувствата, на които
според тях ние сме роби.
Нека парафразирам този аргумент. Ние не сме неуязвими;
не сме превъзхождащи другите (дори по определение мнозин
ството от нас не могат да бъдат такива) и ако има справедливост
в света, тя не възниква от атоми, молекули и нишки ДНК, а от
действията на хората, от някакво допълнително измерение на ре
алността, постулирано от религиозните мислители или етиците
или от някаква комбинация от тези два източника. Не предлагам
някаква специална теория за произхода на справедливостта, а
само твърдя, че вярата в „справедливия свят“ е фалшива. Какво-
то повикало невинаги завършва с такова се обадило. Да се вярва
в лична неуязвимост, лично превъзходство и справедлив свят
може да се характеризира просто като глупаво. Сега откриваме,
9. ПАТЕРНАЛИ СТИЧНИ СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. Л 335
че тази глупост е положително корелирана с щастието в някои

институционални контекста, които могат да се характеризират
като „защитени", например университетите и онкологичните от
деления; следователно всички хора трябва да са глупави, а тези,
които не са, имат нужда от помощ. Например вярата, че светът е
безразличен към собствената си конкретна съдба, уж е симптом
надепресия, нуждаещ се от терапия. Това обаче е абсурдно. Няма
нищо погрешно изследователите да открият някаква корелация
и да я съобщят. Проблемът възниква в следователно - в безми-
словния скок от е към би трябвало. Социалната измама в този
ско:. е в твърдението, че той е оправдан от някакви научни ре
зултати, които терапевти и автори на книги по поп-психология,
както и гости в ток-шоута правят, подкрепени от частни разкази
за това, как скокът е облагодетелствал разказващия. Онези, ко
ито им вярват, са виновни не за измама, а за невежество. Пиша
тази книга отрасти защото не искам хората в нашата страна да
вярват, че би 1ря 6 вало да са глупави502. Проповядването, че хора
та трябва да са глупави,. ^че е накарало твърде много да сменят
вярата си. В частност, так ва проповядване насърчава хората да
прегърнат егоистичния ш дивидуализъм.
Заповедта, която психолозите ни издават днес, е да бъдем
щастливи, каквато и да е цената за собствената проверка на ре
алността. Трябва да приемем това, което поетът Евгений Евту-
шенко ни призовава да забравим: „вулгарната, обидно патрони-
зираща приказка, която ви е набита в главите от детството, че
основният смисъл на живота е да си щастлив“503. Фройд, вечният
морализатор, щеше да е ужасен, ако се вдигне от мъртвите и от
крие, че интелектуалната му рожба е пораснала в наперен юно
ша, интересуващ се единствено от собствените си чувства. Може
би юношата пак може да стане възрастен, но само ако отхвърли
собствените си приети понастоящем теории за психичното здра
ве.
Егоистичен индивидуализъм
Подходите на Фройд и на неговите приемници наистина спо
делят една обща характеристика: те по сходен начин се основават
на рамката на егоист ичния индивидуализъм. Егоистичното до
пускане е, че взаимодействията на човека с външния свят, вклю
чително света на другите хора, са важни не само за начина, по
който влияят върху вътрешната структура на този човек. Дори
психолозите, които подчертават значението на собствените вза
имоотношения с другите, най-често ги смятат за важни само от
гледна точка на тяхното съзнателно и безсъзнателно значение в
индивидуалната теория за „обектните отношения“. Да се твърди,
че междуличностните отношения имат смисъл или ефект отвъд
тяхното въздействие върху индивида, се смята за трансцендент-
на глупост, а теоретиците на обектните отношения лесно могат да
„отхвърлят с дефиниция“ всеки предложен контрапример, като
посочат, че тъй като човекът се ангажира във взаимоотношение
то, неговият смисъл трябва да е егоистичен. (Катовторокурсници
в университета често сме спорили, че алтруизмът е невъзможен,
защото хората, които избират да се държат алтруистично, по де
финиция правят това, което искат, но като дефинирахме „егои
зъм“ и „алтруизъм“ по начин, който прави едното универсално и
изключва съществуването на другото, сме оставяли термините
изпразнени от значение.)
Рамката на егоистичния индивидуализъм е съвсем консис-
тентна с тази в другите социални науки, например класическа
та икономика. Взаимодействията се смятат по същество като
включващи размени - на пари за стоки, на стоки за пари, на сто
ки за стоки, на време за нещо друго и т.н. На напълно свободния
„пазар“ човек ще предложи да размени А с В само ако цени В по
вече от А, а този, който приема размяната, ще го направи, само
ако цени А повече от В.
Така всяка свободна търговия включва нетно увеличение на
стойността за всички участници. Държавното законодателство
за защита на онези, които „нямат избор“ (например родители,
които нямат избор по отношение на изпращането на седемго
дишните си деца във фабриките, за да избегнат гладната смърт)
потиска тази нетна полза.
9. П АТЕРН А Л И СТИ ЧН И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. 337
Макар че много от нас не са съгласни с тази рамка, тя има

определена привлекателност и консистентност. П рез последни
те двадесетина години обаче този икономически анализ е раз
ширен, за да отчете всички социални взаимодействия - и тези
на любовниците, на брачните партньори, на родителите и деца
та - като размени. Тези взаимоотнош ения трябва да се обяснят
от гледна точка на егоистичната полза, която хората извличат
от тях. Тук икономиката се е сляла с т еорият а за социалнат а
размяна в социалната психология. Хората правят мили неща за
другите само заради очакването, че тези други ще отвърнат също
с мили неща към тях. Както признава Робърт Акселрод, осно
вен защитник на обясняването на социалното сътрудничество от
гледна точка на такъв „реципрочен алтруизъм“, това становище
има някои последици, които според хората са притеснителни, на
пример, че не бива да си сътрудничим или да сме любезни с хора,
които нямат властта да отвърнат със същото, или с възрастни
те хора, които може да не живеят достатъчно дълго, за да могат
да се реваншират504. П олитологията също е приела позицията на
егоистичния индивидуализъм. Гласовете и изявленията на по
литиците се интерпретират като стратегии за максимизиране на
техните шансове да избиране или преизбиране.
Следователно всички тези анализи обясняват поведението на
хората „навън“ от гледна точка на ефектите „вътре“, в индивидуал
ното его. Според тях ние се стремим единствено към егоистична
отплата. За икономистите тази отплата вай-често включва парите;
за социалните психолози - реципрочността; за политолозите - из
борите; а за мнозина, ако не за всички професионални психолози
- самооценката. Монетата е различна в отделните области, но „не
наситната лакомия“ за натрупването на тези монети е една и съща.
П равилно ли е обаче
НАСТОЯЩОТО СТАНОВИЩЕ?
Често тези анализи на егоистичния индивидуализъм са твър
де сладкодумни. Хората наистина отвръщат на любезността, но
това не означава задължително, че първият акт на любезност е
338 У Робии Д о у с • К УЛ А О Т КАРТИ
бил мотивиран от желанието за реванширане. Политиците чес

то гласуват по начин, който угажда на избирателите им, но това
не означава задължително, че го правят, за да им угодят. В край
на сметка техните избиратели са ги избрали, а ако политиците,
които неизменно „гласуват по съвест“, ще бъдат избрани, ако
мнозинството от гласоподавателите са съгласни с тях, и ще бъ
дат разгромени, ако мнозинството не мисли като тях. Тъй като
социалните структури се опитват да объркат социалното доброи
алтруистичното поведение с егоистични мотиви (като награжда
ват работа, която помага на другите, като изпраща хора, обира
щи банки, в затвора), е трудно да се разплетат мотивите за всяко
действие. По принцип извличането на мотивите от последстви
ята е несигурна процедура. Лю бимият ми пример: на среща за
изчерпването на ресурсите, на която присъствах, един марксист
твърдеше, че тъй като богатите стават все по-богати, независимо
дали има инфлация или депресия, те контролират политическия
процес, който предизвиква такива промени в икономиката. Фак
тът, че не можа да намери никакви емпирични доказателства за
такъв контрол, просто демонстрираше колко подмолни са те.
По същия начин просто фактът, че повечето от нас са живи и се
чувстват добре или по-добре по отношение на себе си, не означа
ва, че всички наши действия трябва да се обяснят в термините на
стремеж за оцеляване и висока самооценка.
Хората егоистични ли са? Поредица от експерименти с ко
легите ми Джон Орбел, политолог в Орегонския университет, и
покойния Алфонс ван де Краг, социолог, сочат, че дори студенти
те може да не са такива, освен ако някой желае да приеме всеоб
хватна дефиниция на егоизъм. Тук накратко ще опиша само един
експеримент от тази поредица505.
Седем души, нуждаещи се от пари, които не се познават, вли
зат в стая и им се предлагат по 6 долара. След това им се казва
анонимно да постави знак в една от две кутийки на лист хартия.
Ако отбележат кутийката „задръж“, си запазват шестте долара,
без значение какво правят останалите в стаята; ако отбележат
кутийката „дай“, губят шестте долара, но експериментаторът уд
воява парите на 12 долара и дава два от тези 12 на всеки от дру
гите шестима в стаята. Те могат да направят само един избор.
Никой освен експериментаторът не знае дали всяко изследвано
лице избира „задръж“ или „дай“.
, П Л ГС Р Н А Л И С ТИ Ч Н И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. Ч 339
Този избор и зп р авя всеки човек п р ез това, което е нарече

но социална дилем а. Всеки чо век се получи д ва д олара от избора
дай“ на всеки друг. Х ората, к о и то задърж ат своите 6 долара, ще
подучат още ш ест в доп ъ л н ен и е. С ледователн о индивидуалис-
тичната стратегия би била да се задъ рж ат ш естте долара, тъ й като
без значение колко от д руги те дадат п ари те си, човекът, който ги
задържи, ще е с ш ест д о л ар а повече. А ко всеки задърж и ш естте
долара обаче, всеки н акр ая се о к азв а сам о с 6 долара, докато ако и
седмината дадат п ар и те си, всеки щ е завърш и с 12 долара (по два
долара от всеки и зб о р „дай“ на о стан ал и те ш естима). Ясно е, че
даването е сътрудничещ и зб ор, но вклю чва ж ертва и риск. Какво
правят хората в т о зи експ ери м ен т?
Само с две и зклю чени я, кои то м ож ахм е да открием в изсле
дователската л и тер ату р а, п реди ш н и те експерим ентатори, които
бяха изучавали и зб о р и те на хората в такива експериментални
игри, просто прием аха, че еди н ствен ата причина, поради която
изследваните лиц а биха им али за сътрудничество, ще е надежда
та да накарат другите да сътрудничат в бъдеще, т.е. да приемат
реципрочния алтруи зъм като норм а. С ледователно тези изследо
ватели бяха п лан и рали експерим енти, в които изследваните им
лица имат н яколко въ зм о ж н о сти за такъв избор. В нашите екс
перименти обаче р ец и п р о ч н и ят алтруизъм не е възможен. Н яма
повторение на и зб ора. В ъпреки това около 80 % от изследваните
лица си сътрудничеха, като даваха парите си, когато групата м о
жеше да о б съ д и п роблем а, и около 30 % - ако не можеше, макар
че нямаше начин н якое и зследвано лице да открие какво биха из
брали другите да направят, след като експериментът приключи.
Плащахме на и зследван и те лица едно по едно и се уверявахме, че
всяко е напуснало експерим енталната зона, преди да платим на
следващото; нещ о повече: в условието с дискусия забранявахме
всякакво об съ ж д ан е на планове да се срещ нат по-късно, макар
че дори ако м ож еха да си уредят среща, изследваното лице, кое
то избираш е да задърж и парите, не беше задължително да отиде.
Сътрудничеството и неуспехът за сътрудничество по този начин
бяха еднакво анонимни.
Е, защ о хората раздаваха шестте си долара, особено когато
можеха да о б съ д ят проблема? Един от изследователите пред
положи, че м отивите включват съвест, самооценка или просто
навика да се сътрудничи - защото в другите ситуации сътруд-
ничеството и неуспехът да се сътрудничи не са анонимни. За да

проверим тези обяснения, модифицирахме експеримента, за да
включим две групи. Бяха набрани няколко групи от по 14 изслед
вани лица, видяха се, но не говориха в чакалнята и след това бяха
разделени на две групи от по седем души на абсолютно случайна
основа (вадене на бели срещу сини чипове за покер от книжна
торба). Тези групи бяха изпратени в отделни стаи. В половината
условия не им се позволяваше да обсъждат проблема и изборът
им беше като описания по-горе; в другата половина им се разре
шаваше да го дискутират. В другата половина от условията оба
че им се казваше, че всеки избор „дай“ ще генерира 12 долара за
хората в другата група. Следователно, ако човек А от една група
даде парите, два долара се дават на В, С, D, Е, F и G в другата гру
па. Отново половината от групите в това условие „другата група
се облагодетелства“ имаха право да говорят, а другата половина
- не.
Ако даването беше въпрос на навик, самооценка или съвест
- може би задействани от разговора с останалите, - не бихме
очаквали различия в отказа от парите в зависимост от това, дали
отиват при хората в същата, или в друга стая. В съответствие с
по-ранните резултати обаче бихме очаквали повече даване, кога-
то групите могат да обсъдят проблема. Това, което установихме
обаче, беше огромна разлика в процента на даване, която взаи
модейства с обсъждането. Когато парите отиват в хората от съ
щата стая, отново процентът на даване беше около 80, но когато
изследваните лица не можеха да обсъдят проблема или парите
отиваха в другата група, процентът оставаше 30. Противно на хи
потезата за съвестта, по време на обсъжданията много от изслед
ваните лица предполагаха, че „би било страхотно, ако можехме
да запазим парите си, а те да ни дадат техните“, макар че „те“ бяха
хора точно като членовете на групата, от които бяха отделени на
случайна основа по-малко от десет минути преди това.
Стигнахме до заключението, че нашите 30 % „герои“ дейст
ваха въз основа на съвестта и точно това ни казаха те във въ
просниците, събрани точно преди да си тръгнат. За мнозинство
то от изследваните лица обаче важният фактор беше груповата
идентичност и солидарност. В действителност дискусията ги
накара да заменят естествения си интерес да получат най-добро
то заплащане за себе си с интерес към това групата да получи
9 П АГО Н А Л И СТИ ЧН И СКАСТРЯНИЯ. КЛИЕНТИТЕ КАТО РОБИ.. ч 341
най-много пари, но само тяхната група. Ако някоя друга група

се облагодетелстваше, какво от това? Тази интерпретация беше
подкрепена от следващи резултати от подобни експерименти, че
увеличаването на кооперативното даване чрез обещ ания работи
само когато всички членове на групата обещ аят, т.е. когато има
групова солидарност. Фактът, че няма абсолютно никакво за
ключение между това отделният човек да обещае и индивидуал
ния избор в отсъствието на единодушие допълнително подкре
пя интерпретацията чрез груповата идентичност. М акар че две
трети от нашите изследвани лица да бяха студенти, а една трета
- граждани, ние изобщо не успяхме да открием последователна
разлика в степента на сътрудничещо даване между тези две гру
пи, нито пък открихме полови различия или разлика, основана
на религиозни вярвания или принадлежност.
Груповата идентичност не е морал. Тя обаче е могъща сила в
човешкото поведение, която често кара хората да жертват дори
живота си в полза на „нас“. Нужно е само да наблюдавате хората,
без да се напрягате да разграничавате „очевидната“ загриженост
за другите от „наистина“ мотивираната загриженост за това,
какво човек ще спечели индивидуално. Подобно на други изсле
дователи открихме, че е необикновено лесно да се създаде гру
пова идентичност в експериментална лабораторна ситуация506.
Случайното теглене на син срещу бял чип за покер не осигурява
особена база за идентифициране с една или друга група, със си
гурност не и такава, която може да се свърже с вътрешни его
истични потребности. Това обаче става. Социална наука, която
пренебрегва силата на груповата идентичност (семейна, етниче
ска, местна, национална) - или се опитва да я сведе до егоистич
ни термини чрез разширяване на дефиницията на „егоизъм“, за
да устройва групово ориентираното поведение, —е просто нере
алистична.
В действителност егоистичният индивидуализъм е по-скоро
религия, отколкото наука. Не е изненадващо да открием, че той
се приема от унитарианския пастор Кенет Л. Патън, когато пише:
„Искаме да разберем срамежливостта зад арогантността, страха
зад гордостта... страданието зад жестокостта“507. Ето ви твърде
ние, че противното поведение трябва да се дължи на вътрешни
дефекти, независимо дали са наблюдавани, или не. Допускането,
че поведението, което не харесваме или заклеймяваме, се дължи
I
на вътрешни проблеми, е религиозно обаче, а не установено от

емпиричната наука и макар че хората със сигурност имат пра
во на религиозните си вярвания, няма основание да плащаме на
лица, които прегръщат егоистичния индивидуализъм и са етике
тирани „терапевти“, солидни заплати от застраховки и държавни
фондове, в които вноски правим всички. Нито пък да обръщаме
внимание какво те казват в наказателни или граждански съдебни
дела.
Егоистичният индивидуализъм дали е дори добра религия?
Съмнявам се. (Не обсъждам унитарианството, със сигурност не
на базата на едно-единствено твърдение на един-единствен пас
тор.) Мартин Селигман приема добродетелите на егоистично
базирания оптимизъм например, но и предлага тезата, че акту-
алната епидемия от депресия в САЩ - а тя е мащабна - може би
се дължи до голяма степен на фокуса на обществото върху Аза501.
В действителност типичният човек в тази култура има това, кое
то Антъни Грийнуолд нарича „тоталитарно его“ - его, фиксирано
върху защитата на себе си и интерпретиращо информацията по
начин, който е благоприятен за него509. Трябва ли обаче да имаме
такова его? Налага ли се? Не мога да цитирам доказателства, но
вярвам, че тезата на Селигман, че прекомерният егоизъм създава
проблеми като депресията, е добра. Егоизмът е крехък. Егото в
крайна сметка е обект на вреда, нанасяна от сили извън неговия
контрол, и е изправено пред окончателната съдба на дезинте-
грация и смърт. През цялата история хората са отговаряли с „Не“
на въпроса „това ли е всичко?“, когато са разглеждали слабостта
на собственото си его. Може би това е всичко, но приемането на
това заключение като научно е неоправдано и е възможно то да
създава голяма вреда в нашата култура. „Опяването“ на профе
сионалната психология за Аза и в частност как той се чувства
по отношение на себе си, като фокусът на цялото желателно или
нежелателно поведение може единствено да утежни вредата.
10.
Автономия И СЪВЕТ
Няма нищо по-изгодно за човека от приемането на добър съ

вет, защото дори ако събитието се окаже обратното на онова,
за което сме се надявали, решението ни въпреки това е било
правилно.
- Херодот510
Можем да променим живота си. За да постигнем промяна, не

е нужно първо да се почувстваме чудесно по отношение на себе
си. Не е нужно да имаме превъзходни детски преживявания или
такива, които си спомняме като превъзходни. Не е нужно да ти
чаме при скъп терапевт. Не е нужно дори да имаме история на
успехи в опитите си за промяна. Например макар че хората, ко
ито отказват цигарите самостоятелно, нямат по-висок процент
успех от тези, които влизат в програми за отказ от тютюнопуше
не, успехът на новия опит не е свързан с броя минали провали511.
Съвсем не е задължително предварително да сме сигурни, че ще
успеем да променим нещата, а само че не е нужно да сме сигур
ни в провала. Можем да последваме Херодот, отразен в книгите
Нов и Еклисиаст на Стария завет. Невинаги получаваме наши
те „справедливи десерти“ (за щастие от време на време все пак
ги получаваме), а убеждението, че винаги трябва да получаваме
дължимото, защото сме по-добри, неуязвими и светът е справед
лив, има негатива да ни прави нещастни от провала, нетолерант-
ни към другите, които не успяват (или имат СПИН512), и склонни
да мамим (което е широко разпространено в нашето общество:
от детската градина до залите на бордовете на директорите).
Чувството за Аз-ефективност може много да помага, но ние не
сме роби на чувствата на съмнение или несигурност.
Професионалните психолози и свързаните професионалисти
от областта на психичното здраве, освободени от скромността,
наложена от действителните изследователски резултати, често

ни карат да вярваме, че не можем да променим живота си самос
тоятелно. Както казва Арън Бек, чиято работа беше обсъдена в
предишната глава513:
Притесненият човек е накаран да вярва, че не може да си по
могне и трябва да търси професионален лечител, когато е из
правен пред дистрес, свързан с всекидневните проблеми на
живота. Увереността му в използването на „очевидните“ тех
ники, които обичайно е използвал, за да си решава проблеми
те, е ерозирана, защото приема становището, че емоционално
то разстройство възниква от сили отвъд неговото разбиране.
Не може да се надява да разбере себе си със собствени усилия,
защото идеите му се отхвърлят като кухи и незначителни. Уни
жавайки идеите на здравия разум, тази фина индоктринация му
пречи да използва собствената си преценка в анализирането и
решаването на проблемите.
Нашето поведение наистина ли е определено от сили отвъд

контрола ни? Ако е, те не са „психологическите" сили, които кул
турата ни е накарала да смятаме за отговорни. Има предостатъч
но доказателства, прегледани в тази книга, че макар някои пси
хологически сили (по-добре да ги наречем влияния) да са свър
зани с човешките резултати, те със сигурност не детерминират
резултатите. Въпреки това обаче не е ли възможно животът ни
да бъде детерминиран? В крайна сметка всички ефекти трябва
да имат причина и нашите интуитивни идеи за волята (дори сво
бодната воля) трябва да са илюзии, не е ли така?
Този тип философски детерминизъм се основава на аргу
мента, че ако можем да открием всички причини, тогава бихме
могли да прогнозираме следствията. В традиционната му рели
гиозна форма той приема, че тъй като всемогъщият и всезна
ещият Бог знае със сигурност бъдещето, нашата съдба е „пред
начертана“. Много религиозни мислители са отхвърляли такова
всезнание като база за отричане на човешката воля обаче, а ня
кои нерелигиозни учени са предлагали тезата, че актът на дос
татъчно знание, за да се прогнозира бъдещето с висока степен
на сигурност би довел до промяна в неговата природа - поне в
човешките дела - и че следователно индетерминизмът, а не де-
терминизмът е върховният принцип, отново поне за човешките
10. АВТОНОМИЯ И СЪВЕТ Ч 345
дела. Тук просто посочвам, че „ако“ в аргумента никога не е било

и не може да бъде установено.
Една по-научна формулировка на аргумента би била: „С при
ближаването до съвърш еното познание можем все по-добре да
прогнозираме бъдещето; следователно е разумно да предполо
жим, че съвършеното познание ще доведе до съвърш ено прогно
зиране“. Тук аргументът е същ ият като „във все по-съвърш ен ва
куум всички обекти ще падат на зем ята с все по-еднотипно уско
рение“. Аналогията в психологията би била: „Знаейки все повече
за човека, можем да прогнозираме поведението му с все по-голяма
прецизност; следователно...“ За тази предпоставка може да се де
монстрира, че е невярна, както видяхме в трета глава. Научавай
ки все повече за хората, в действителност често се объркваме все
повече, обръщайки внимание на впечатляваща, но нерелевантна
информация, а не на статистически валидни, но предвидимо сла
би данни, и прогнозите ни се влошават. Ще станат ли по-добри в
бъдеще, когато ще сме научили повече чрез по-системни изслед
вания? Това е емпиричен въпрос, на който не мога да отговоря, а
дори положителният отговор ще остане единствено хипотетичен
и не е нужно да променя настоящ ото ни становище за себе си.
Няма нищо в настоящ ото психологическо познание, което да
ни накара - по един или друг начин - да променим становището
си за значението на собствените ни стремежи и опити да про
меним живота си. Дори настоящата подкрепа за значението на
генетичните фактори в повлияването на действията ни демон
стрира единствено влияние; например децата на алкохолици или
шизофреници е по-вероятно да страдат от същите проблеми в
сравнение на децата, чиито родители не са такива, но въпреки
това е по-вероятно да не станат алкохолици или шизофреници,
отколкото да страдат от тези заболявания.
Следователно ние имаме свобода, поне доколкото не знаем
какво ще изпитаме или ще изберем да правим, и можем да се про
меним. За да предизвикаме промяна обаче, трябва да приемем
реалността на компромисите в живота. Не можем да очакваме
„да имаме всичко“ чрез успешното преследване на химерата на
съвършеното „психично здраве“, което ще ни доведе само до
добри резултати за всички нас. Със сигурност оптимистичният
подход към живота е от голяма помощ за дейности, които включ
ват например продажби. Обвиняването на себе си за грешките и
пораженията може да е вредно. О птимизмът обаче полезен ли е

за създаването на висококачествени продукти? Първо, какъв е
мотивът за подобряване на настоящите, ако всичко с тях е наред
- всъщност, ако са чудесни? Когато нещата се объркат, филосо
фията „прикрий си задника“ (ПСЗ) може да е от полза, за да не за
губим клиенти, но ще коригира ли нещата, които са се объркали?
Тук бих искал да заявя: понякога признаването на малоценност
може да има благотворни резултати.
Нашите изключително успешни бизнес конкуренти, япон
ците, започнаха с директното признание за малоценността на
техните продукти. Както разкриват Джак Грейсън и КарлаО'Дел:
„това, което японците направиха [през 1950 г.], беше да призна
ят недостатъците“ си по време, когато единственият автомобил,
внасян в САЩ, не беше корола, хонда, камри, акура или лексъс,
а тояпет, „който почти не можеше да изкачи хълмовете на Сан
Франсиско“514. Японското правителство събра приблизително
340 изследователи, инженери и директори на заводи на конфе
ренция, за да адресират проблема: японските продукти имаха
заслужена репутация на малоценност. Тази конференция всъщ
ност бе 8-седмичен курс, изнесен от американския специалист
по индустриален мениджмънт У. Едуард Деминг, пренебрегнат в
САЩ по онова време, но днес почитан като автор на TQM515, кой
то по-рано получава честта да бъде посочен в японската награда
JUSE Deming - най-престижната награда, давана за индустриален
напредък в Япония (само на четирима души годишно). Деминг
подчертава пред японците значението на качеството и дълго
срочната отдаденост както на разработването на продукта, така
и на развитието на персонала, което води до взаимното ангажи-
515 Total Quality Management - пълно управление на качеството; основата

на TQM е да се намалят грешките, направени по време на производ
ството или услугата, да се увеличи удовлетворението на клиента, да
се оптимизира управлението на веригата на доставките, да се модер
низира апаратурата и да се гарантира, че работниците имат най-ви
соко равнище на подготовка. Една от основните цели на TQM е да се
ограничат грешките на 1 на 1 млн. произведени единици. Total Quality
Management (Пълното управление на качеството) често се свързва с
разработването, разгръщането и поддържането на организационни
системи, които са необходими за различни бизнес процеси.
ране на работниците и компаниите, за което яп онц ите нам ират

културен прецедент. Знаем резултатите. П о-м алко и звестн о е, че
признанието на малоценност и провал е довело до тях.
Резултатите обаче не идват без негативи. В много отнош е
ния крайната трудова етика, конкурентност и етноцентризъм на
японската култура я п равят неприятна за нас. С амо преди н якол
ко години имаше множ ество разкази в САЩ за ужаса на млади
японци, които се самоубиват след провал на изпит за влизане в
университетите и по-нататъш но образование. Нещ о повече: ж е
ните имат „своето м ясто“, а пенсионерите често са изклю чвани от
обществените фондове на японската икономика; те същ о прие
мат „своето място“ в общ еството. Тезата е, че не можем да има
ме всичко всеки път по начина, по който го искаме, ако все пак
ще правим избори. Не можем да сме щастливи по отнош ение на
относителната оскъдност на изискванията към децата ни в учи
лище - мнозина от нас всъщ ност са щастливи - и едновременно
да оплакваме липсата на технологична конкурентоспособност на
страната ни 16. Разбира се, можем да опитаме, но не и ако искаме
да функционираме по кохерентен, автономен начин.
Японският икономически успех илюстрира друг принцип -
благотворните ефекти на ориентираността към проблема, а не
към успеха. Успехът е награда за собствените усилия от гледна
точка на пари и признание. О т поведенческата психология обаче
знаем, че перспективата за далечна награда няма особен ефект
върху поведението. Както посочва Албърт Шанкър, президент на
Американската федерация на учителите, казването на осмоклас
ници, че трябва да работят усилено, за да могат да влязат в колеж
след пет години и след като се дипломират може би да си намерят
добра работа, осигурява забележително слаба мотивация на съ
вестни усилия. Ориентацията към успех изисква наградите, кои
то подкрепят стремежите, да бъдат осигурявани възможно най-
бързо, т.е. изисква точно типа „краткосрочно“ мислене, което по
рицават наблюдателите на бизнес практиките в САЩ през 80-те
и 90-те години на XX век: „успех сега“ чрез надуто заплащане на
ръководните кадри, изкупувания, финансови манипулации.
Нещо повече: самата природа на наградите, които по прин
цип успешните хора в нашата култура търсят, може да води до се-
бе0азгромяващ цикъл на стремежи, водещи до катастрофа. Плъ
ховете в кутиите на Скинър натискат ръчки, когато тази дейност
се следва от появата на храна, от която се нуждаят, за да оцелеят,

и л и дори чрез „стимулиране на центъра на удоволствието“ в мо
зъка им, което очевидно е още по-подкрепящо от храната за уми

ращ от глад плъх. В нашата култура сме склонни да приемаме, че
основната награда, към която се стрем ят хората, са парите. Това
може и да е вярно за 14-те процента от нашите съграждани, които
живеят в бедност (както беше съобщ ено по CNN на 4 септември
1992 г.), или за онези, които са избрали криминална „кариера“,
или за представителите на средната класа, които се надяват да
натрупат достатъчно, за да си купят прилична къща в приличен
квартал и да изпратят децата си в колежа. Това ли е обаче наис
тина наградата, към която се стрем ят „онези на върха“? Почти
всяка седмица сме свидетели на позора на някой изключително
богат човек в нашето общ ество заради финансови далавери и се
питаме какво може да го е мотивирало. Такива хора често имат
„повече пари, отколкото биха могли да изхарчат“; защо наруша
ват закона или етичния кодекс, за да придобият още повече?
О тговорът е „социален статус“. В края на август 1992 г. иг
рачът от Н ационалната футболна лига (NFL) Джери Райе подпи
са договор с „Ф орти-Н айнърс“ от Сан Франсиско за 4 милиона
долара годишно. И зклю чителен хващач, той изчакваше за тази
голяма заплата, която се превърна в най-високата, давана някога
на някой играч в NFL, който не е защитник. Никой от спортните
коментатори, които отразиха подписването на договора, не из
разиха мнение какво ще прави Райе с 4 милиона долара годишно,
за разлика например от ситуация, в която би получил 3.5 мили
она. Влиянието на парите върху ж ивота на Райе не беше важно за
коментаторите, а по импликация и за него. Вместо това всички те
подчертаваха, че тази годишна заплата представлява признание
за изключителността на Райе, за това, че той е „най-добрият“.
Принципът тук е, че след като физическите ни потребности
са задоволени, основната награда, която често търсим, е соци
алният статус, който по самата си природа включва сравнение
между нас и останалите. Пари, титли, дори някакви медали ста
ват важни до степента, до която представляват и отразяват со
циален статус, особено за онези, които вече и без това са богати,
т.е. онези с най-много власт в наш ето общество.
Социалният статус обаче, или по-скоро възприетият от са
мия човек социален статус, е психологическо явление и като та
10. АВТОНОМИЯ И СЪВЕТ w( 349
кова е обект на ефектит е на нивот о на адаптация. Точно както

се адаптираме към сумрака в киното, след като първоначално ни
етрудно да виждаме, и точно както се приспособяваме към ярка
та светлина, когато излезем от киното, се адаптираме към всяко
нещо в настоящото ни психично състояние, което започваме да
преживяваме като нормално, или поне лично за нас. Следовател
но хората, които другите разглеждат като „успели“, може да из
питват неудовлетворение от живота си, докато затворниците в
концлагер - да извличат огромно удоволствие от това, че могат да
получат допълнително парче хляб или да култивират плевел, или
данарисуват нещо на лист хартия. В резултат на такава адаптация
възприетият от самия човек социален статус може да качва хора
тана това, което покойния Филип Брикман и Дон Кембълнаричат
„хедонистична пътека“517. Чрез ефектите на нивото на адаптация
включваме предишните си награди в настоящото си статукво;
на практика те стават невидими. Статуквото ни, което включва
предишните успехи, става нова „нулева точка“. Това включване се
засилва, когато оценяваме социалния си статус, защото съдържа
сравнение с другите, а онези, с които имаме най-много контакти,
обикновено са с приблизително същия статус като нас (оценен в
абсолютни термини). Така наградата на социалния статус е резул
тат от неговото повиш аване, а не от преживяването му. Трябва да
тичаме много бързо по тази пътека, защото ефективните награди
са краткосрочните. Така хората с милиони или стотици милиони
долари „се нуждаят“ от повече пари, но финансовите фокуси, в
които се ангажират, за да ги получат, струват на останалите от нас
около 600 милиарда. Това, че подобни лични отклонения ще се
случват от време на време, както е ставало в миналото, е предви
дим резултат от културно споделяна ориентация към успеха.
Обратното, ориентацията към проблема, към „приемането
на добър съвет“, „правенето на правилното нещо“, не ни оставя
на пътеката, на която значение има само „повече“. Новите и раз
лични проблеми и предизвикателства в живота изискват нови и
различни „добри“ реакции. Не се питаме (освен ако не сме Бен
Франклин, стрем ящ се към „нравствено съвършенство“) дали
мъдростта ни в отговарянето на тези проблеми и предизвика
телства се увеличава, тъй като се вълнуваме дали успехът ни в
работата „поддържа тем пото“. Когато изпитваме удоволствие от
приемането на добър съвет и от доброто държание, причината
350 ► Робии Друс • КУЛА ОТ КАРТИ
е, че сме го направили тук и сега. Не преценяваме дали сме се

държали етично в конкретна ситуация, като сравняваме нашето
„ниво на етичност“ с това на другите. Много занаятчии и поети
не извличат удоволствие от резултатите от усилията си, защото
са по-добри от тези на другите, а защото са такива, каквито са.
(Хората без тази ориентация се оказват на пътеката, често въз
приемани от околните като неприятни егоисти.) Извайването на
живота ни, а не търсенето на награди отдавна се препоръчва от
мнозина философи на морала. Психологическите изследвания
подкрепят тази препоръка. При свобода от социални сравнения
и ефекти на нивото на адаптация тя работи.
Ориентацията към проблема, противопоставена на тази към
успеха, може да има и интелектуални ползи, а не само психоло
гически. Робърт Дж. Стърнбърг се смята от мнозина когнитивни
психолози за един от най-видните изследователи на света в об
ластта на „неакадемичната интелигентност“ и творчеството. Той
и докторантът му Тод Л. Лъбарт обобщават миналите си резул
тати518: „Отново и отново се установява, че хората вършат най-
творческата си работа, когато мотивацията им е (1) фокусирана
върху задачата, а не върху целта и (2) вътрешна, а не външна. Тези
хора силно се интересуват от това, което правят, а не просто как
во то ще им донесе“.
Оптимизмът и ориентацията към успеха са оказвали същест
вен ефект и върху американската политика, което си има своята
цена. Както показва Мартин Селигман в системни изследвания,
резултатите от избори, дори преобръщането на вота и на мнения
та са свързани с оптимизма и добрите чувства, които политиците
изразяват в речите си519. Да разгледаме феноменалния политиче
ски успех на Роналд Рейгън. Каквото и да мисли човек за негово
то президентство, е ясно, че привлекателността му е значително
засилена от необикновения му оптимизъм и забележително ви
соката му самооценка, дори ако тя до голяма степен се базира,
както смята Гари Уилс, на памет, често неспособна да разграничи
действително станалото от онова, което той е искал да се слу
чи520. Такова становище за живота и за себе си обаче добро ли е
за действителното управление на една държава? Да разгледаме
оптимистичното заключение на Рейгън, че икономическият рас
теж, стимулиран от масираното намаляване на данъците, ще до
веде до повече приходи в държавата, отколкото биха се загубили
заради намалението, и възникващ ия в резултат дефицит, който

трябва да поемат нашите деца.
И в личния живот има компромиси. Ако да се чувстваме до
бре беше върховната ни цел, тогава защо всички ние не вземаме
дрога? Много хора го правят; някои вземат нелегална дрога, по-
вечето вземат легална дрога. Трябва обаче да жертваме известна
част от тяхното добро настроение, за да постигнем по-свободно
от дрогата общество. Иронично е фундаменталното убеждение в
нашата култура, че ние и децата ни вземаме дрога, защото не се
чувстваме достатъчно добре, особено по отношение на себе си,
макар изследователите, които действително изучават използва
нето на дрога, да стигат до заключението, че проблемите с нис
ката самооценка на потребителите на дрога следва, а не пред
хожда самата употреба521. Предлагам да поставим под съмнение
това становище, като —заедно с Евтушенко - се запитаме дали
„основният смисъл на живота е да си щастлив“. Не е нужно чита
телят да го поставя под съмнение, но го насърчавам да мисли и
да прави автономни избори по тези въпроси, без автоматично да
приема допускането, че чувствата определят всичко останало в
живота или че егоистичният индивидуализъм изчерпва всичко.
Връзките с другите хора и „приемането на добър съвет“ може да
са по-важни, дори с „чистата съвест като единствената ни сигур
на награда“, както казва Джон Ф. Кенеди.
Ако някой е разстроен до степен да чувства, че не може да
се справи обаче, което е много различно от това да си разстроен
до степен да не си напълно сигурен, че можеш, тогава терапията
е добър вариант. Някои терапевти, например цитираните с най-
голямо одобрение в тази книга, базират помощта си на систем
ните принципи на поведението и теорията, извлечена от внима
телните изследвания и анализи на техните изводи. Иронията е,
че те често не са най-скъпите терапевти, обикновено са свързани
с университети и тъй като терапията им е системна, често включ
ват редица парапрофесионалисти в своите „екипи“. Освен мно-
гото вече споменати в тази книга, тези в Oregon Social Learning
Center („Орегонски център по социално учене“) в Юджийн, Оре-
гон, са добър пример; те използват поведенчески и когнитивни
принципи, за да се справят с „излезлите от контрол“ деца, и са
успели чрез обучаване не само на парапрофесионалисти, но и на
самите родители да прилагат включените принципи.
Много - може би повечето - терапевти обаче се смятат за

„еклектични“522. Това означава, че те се опитват да използват
всичко, което според тях е „най-доброто“. Разбира се, проблемът
е как определят кое е най-доброто. Самите те решават - на база
та на ограничен опит, с всичките проблеми на опитите да се учи
от него, обсъдени в четвърта глава. Въпреки това често успяват
да помогнат на хората. Опитът им, акредитивите и цената оба
че не са свързани с успеха им. Човекът, търсещ такъв терапевт,
трябва да се чувства свободен да „пазарува“ точно така, както
би обикалял, за да открие най-добрата услуга за себе си. Хората
трябва да се опитат да открият терапевт, който е емпатичен и чи-
ято философия за живота е съвместима с тяхната. (Спомнете си
изследването на Хестър и колеги [Hester et al.], в което на хорас
проблеми с алкохола е помогнато много повече в програма, съ
ответстваща на тяхното убеждение, че проблемът е лош „навик"
или „духовна болест“.)
Нещо повече, няма причини човек да изоставя собственото
си становище за това, какво е важно в живота, за да го замени с
виждането на терапевта. Макар че може да не са в репертоара на
много терапевти, конструкти като „любов“ или „заслужена вина
е възможно да са важни за човека, търсещ терапия, и няма при
чини да се изоставят заради некоректно убеждение във всемогъ-
ществото на терапевта. Няма нищо лошо интуицията да помага
да се вземе решение как да се живее собственият живот (проти
вопоставена на използването й —без проверка —като основа за
практикуване на професия). Когато работят с терапевт, който ра
боти на интуитивна база, няма причини клиентите да изоставят
собствената си интуиция заради тази на терапевта, без да обмис
лят много сериозно подобна промяна. Терапията е вероятностен
процес - или поне нейният успех е такъв —и възможността кли
ентът да е прав, а терапевтът - сгрешил, винаги е важна. Нещо
повече: терапията включва ценности и няма причини клиентите
да изоставят своите. Много хора вярват, че важен начин да прео
долеят депресията например е „да направят нещо за някой друг“.
Обратното, терапевтът може да разглежда заучения оптимизъм
като най-добрия начин. Доколкото знам, тези два начина не са
били сравнявани. Дори и ако са били обаче, и е било открито,
че заученият оптимизъм е по-добър по принцип, резултатите
отново ще се отнасят само до статистическа тенденция. Със си-
гурност не бих настоявал да се върви срещу базисните проценти

на статистическата тенденция при медицински избор или прави
телствена политика, но когато изборът включва лични ценности,
човек може да реши и да го направи. Конкретен депресиран чо
век например може да възприема заучения оптимизъм като от
блъскващ, а помагането на другите - не само като награждаващо,
но и като нравствено по-висше.
Да предположим, че дистресът на даден човек е много сери
озен - от типа, диагностициран като психоза или изключително
дълбока депресия. Тук призовавам за предпазливост. Много екс
перти ще кажат, че „знаят точно какво да правят“, за да го „изле
куват“. Макар да има доказателства, че експертите са съгласни
един с друг (както мнозина са правили през историята по отно
шение на редица процедури, които не са вършели работа или са
причинявали вреда), доказателствата за валидността на техните
преценки съвсем не са насърчаващи. Тук съществува дилема, за-
щото макар културата да диктува, че истинският експерт тряб
ва да „излъчва увереност“ и макар да сме започнали да очакваме
това от експерта, всякаква увереност, излъчвана в тази област, е
недвусмислено нереалистична. Това оставя потенциалния кли
ент или неговите роднини и приятели на тъмно. Трябва ли да се
доверят на човека, който, изглежда, знае какво прави, колкото и
съмнителна да е базата на такава увереност? Или трябва да се до
верят на човек, който, изглежда, се съмнява и не може да реши?
Нямам убедителен отговор. Имам обаче някои конкретни
съвети да се проявява консерватизъм. Първо, опитайте се да пре
цените какво да правите със себе си или с някой друг на базата
на действителното поведение, а не на предполагаемите прозре
ния на експерт по психично здраве независимо от поведението,
особено не и прозрение, основано на проективен тест, който
само експертът „знае как да интерпретира“. Второ, системните
изследвания, използващи научния златен стандарт на случайно
то разпределение са демонстрирали, че хората, които могат да
се лекуват в болница или амбулаторно, се справят по-добре, ако
са разпределени за амбулаторна терапия523. Избягвайте хоспи
тализацията освен ако не е недвусмислено необходима - отно
во на базата на настоящото поведение. Бъдете предпазливи по
отношение на лекарствата и техните дози. Ние просто не знаем
дългосрочните ефекти на много от лекарствата, макар да знаем,
че някои могат да бъдат катастрофални - могат да водят до тар-

дивна дискинезия. Терапевтът, който казва: „Вземайте това ле
карство до края на живота си“, несъмнено е виждал хора, които
са престанали да вземат лекарството и са имали проблеми след
това, но не знае колко хора, получили този съвет, са изхвърлили
лекарствата в тоалетната, когато са се почувствали по-добре и не
са преживели последващи неблагоприятни ефекти. Само науч
ните изследвания могат да адресират проблемите на дългосроч
ните ефекти и самите изследвания също трябва да са дългосроч
ни. И накрая, ако хоспитализацията и следователно лекарствата
са единственият вариант, давайте си сметка за властта на помощ
ниците в психиатричните болнични заведения. Настоявайте - за
доброто както на пациента, така и на всички останали - те да са
лицензирани и регулирани, а не само гурутата.
Съветът да сте предпазливи и да се интересувате предимно
от онези, които имат истински контрол върху живота на психи
атричните пациенти се отнася до начина за справяне с наистина
инвалидизиращия емоционален дистрес. Той съществува и по
някога може да е свързан с продължителни преживявания, които
емоционално са белязали хората, или до „подобни на естествени“
състояния, които може да имат генетична или физиологична ос
нова. Хората, преживяващи подобен дистрес обаче, е малко ве
роятно да четат тази книга и тъй като те —за щастие —съставля
ват малцинство в нашето общество, читателят е малко вероятно
да е един от тях. Съветът ми към общия читател следователно е
да не забравя, че онези фактори и преживявания, които научната
психология е идентифицирала като важни за повечето хора в жи
вота, е по-добре да се нарекат „влияния“, а не „причини". Просто
не е вярно, че оптимизмът и вярата в собствената компетентност
и перспективи за успех са необходими условия за компетентното
поведение. Добрите чувства могат да помагат, но те не са необ
ходими. Нещо повече: не е нужно да вярваме, че по принцип сме
превъзхождащи, неуязвими, а светът - справедлив. (Покажете
ми някой, който наистина вярва в това - или който изобщо не из
питва съмнения в себе си - и аз ще ви покажа глупак.) Не е вярно,
че сме роби на чувствата или детските си преживявания, които
често са неточни реконструкции на действително станалото. И
още по-важното: не е нужно да се чувстваме чудесно по отноше
ние на себе си и на света, за да се ангажираме в поведение, което е
лично или обществено благотворно. Ако не се чувстваме толкова

чудесно, не е срамно да потърсим малко помощ от приятели (или
от терапевт), но пък и няма необходимост да търсим услугите на
скъпи професионалисти, претендиращи да имат прозрения, за
които изследванията показват, че не са по-добри от тези, извле
чени от общите принципи. Нито пък е необходимо да се запис
вате в програма за „възстановяване“ или някаква осъвременена
версия на EST524, която може да ни убеди, че сме се провалили
в постигането на съвърш ения егоизъм, защото родителите ни
и всеки друг са ни малтретирали по някакъв директен или фин
начин. И най-важното от всичко, няма доказателства, че за мно
зинството от хората промяната във вътрешното състояние и чув
ствата е нужна, преди да започнат да се дължат по благотворен
начин. Обратното, има достатъчно доказателства, че промяната
на поведението ще промени вътрешното ни състояние и чувства.
Просто го направете.
S24 Erhard Seminars Training - организация, основана от Вернер X. Ер-

хард, предлагаща 60-часов (два уикенда) курс, известен официално
като „The est Standard Training". Целта на est е да позволи на участни
ците да постигнат - за много кратко време - чувство за лична тран
сформация и по-голяма сила. Курсът est е предлаган от края на 1971
до края на 1984 г.
Бележки
1 Американската психологическа асоциация и Американската пси

хиатрична асоциация имат един и същ акроним. Ако не е посочено
друго, в цялата книга АРА се отнася до Американската психологи
ческа асоциация.
2 Това твърдение е направено от двама съдебни заседатели, които
обявяват за виновен втория обвиняем в делото от 1991 г. на Днев
ния детски център „Литъл Раскалс“ от Северна Каролина за сек
суално малтретиране - присъда, която оди до доживотен затвор.
Интервютата, в които съдебните заседатели заявяват това, са по
казани по обществената телевизия във вечерна програма, излъчена
по WQED в Питсбърг, Пенсилвания, на 22 юли 1993 г.
3 Р. С. Stern. (1993). A second environmental science: Human-
environment interactions. Science, 260,1997-199.
5 D. P. Rice, S. Kelman, L. S. Miller, and S. Dunmeyer, The Economic Costs
o f Alcohol and Drug Abuse and M ental Illness: 1985, report submitted
to the Office of Financing and Coverage Policy of the Alcohol, Drug
Abuse, and M ental Health Administration, U.S. Department of Health
and Human Services (San Francisco, CA: Institute for Health and Aging,
University of California, 1990), p. 81.
6 Вж. например D. Yankelovitz, „Public Attitudes Toward People with
Chronic Mental Illness,“ prepared for the Robert Wood Johnson
Program in Mental Illness, April 1990.
7 National Research Council, „News Briefs: Mental Health,“ News Report,
April-May 1992, p. 26.
9 Rice et al., Economic Costs, p. 164.
10 Ibid., p. 164.
11 Вж. J. R. Wilder, S. E. Mahood, and M. B. Greenblatt, Pennsylvania
Family Law Practice and Procedures Handbook, 2nd ed. (Norcross, G A:
Harrison Co., 1989).
12 J. L. Kohout, M. M. Wicherski, T. J. Popanz, and G. M. Pion, Salaries in
Psychology 1989. Officeof Demographic, Employment, and Educational
Research, American Psychological Association, 1200 17th Street N.W.,
Washington, DC 20036.
13 R. Boyer and D. Savageau, Places Rated Almanac: Your Guide to Finding

the Best Place to Live in America (Chicago: Rand McNally Co., 1985).
14 American Psychological Association, Directory o f the American
Psychological Association, 1959 ed.
15 American Psychological Association, Directory o f the American
Psychological Association, 1989 ed.
16 Encyclopedia o f American Associations (Cole Research Company,
Detroit Book Tower, 1959,1989).
17 Rice et al., Economic Costs, p. 81.
18 G. M. Pion, „Psychologists Wanted: Employment Trends over the Past
Decade," in R. R. Kilburg, ed., How to M anage Your Career in Psychology
(Washington, DC: American Psychological Association), pp. 229-246.
19 R. B. Reich, The Work o f Nations: Preparing Ourselves fo r the Twenty-
first Century (New York: Alfred A. Knopf, 1991), p. 192. Райх издига
тезата, че най-бързо растящите професии са тези, които включват
„символна манипулация“, противопоставена на създаването или
производството.
20 Последните две числа са от Т. Н. Dial, R. Tebbutt, G. М. Pion, J.
Kohout, G. VandenBos, M. Johnson, P. H. Schervish, L. Whiting, J. C.
Fox, and Е. I. Merwin, „Human Resources in Mental Health," in R. W.
Manderscheid and M. A. Sonnenschien, eds., M ental Health, United
States 1990 (DHHS 9DM 90-1708) (Washington, DC: U.S. Government
Printing Office, 1990), pp. 196-260.
21 Други, например Шарко и Жане, преди това са лекували психич
но дистресирани хора с „говорна“ терапия или хипноза. В дейст
вителност основният интерес на Фройд след невропсихиатрията
е хипнозата. Трети, например Адолф Майер, а по-късно Алфред
Адлер, продължават да се занимават с вербално ориентирана пси
хотерапия независимо от психоаналитичните идеи на Фройд.
22 Лоуъл Кели изнася последната си реч пред Американската психо
логическа асоциация през 1984 г. Тъй като страда от физическите
нарушения на остаряването, той я репетира първо на касетофон. За
съжаление очевидно не разбира, че хората говорят много по-бър
зо пред касетофона, отколкото пред откликваща аудитория, и така
и не довършва речта си пред публиката. Кели документира колко
бързо и сериозно клиничната практика се откъсва от изследова
телската си база, но накрая му се налага да претупа заключението
си, че „балонът ще се спука“. През останалата част на този конгрес
той е високо почетен и дори получава награда, но посланието му е
пренебрегнато.
23 G. М. Pion, „Psychologists Wanted," р. 232.
24 Ibid.
БЕЛЕЖКИ 4 359
25 A. Howard, G. M. Pion, G. D. Gottfredson, P. E. Flattau, S. Oskamp,

S. M. Pfafflin, D. W. Bray, and A. Burstein, „The Changing Face of
American Psychology: A Report from the Committee on Employment
and Human Resources," Am erican Psychologist, 41 (1986): 1311-1327,
1313.
26 Ibid., p. 1315.
27 Лично писмо, 21 юли 1991 г.
28 S. С. Hayes, „An Interview with Lee Sechrest: The Courage to Say ‘We
Do Not Know How,’“ APS Observer, 2, no. 4 (1989): 8-10,8.
29 „Recommended Graduate Training Program in Clinical Psychology,"
report of the Com mittee on training in clinical psychology of the
American Psychological Association submitted at the Detroit meeting
of the American Psychological Association, September 9-13, 1947,
published in Am erican Psychologist, 2 (1947): 539-558,549.
30 W . F. Anderson, „Human Gene Therapy," Science 256 (1992): 808-813,
цитатът е на c. 812.
31 За обсъждане на (невалидното) медицинско убеждение в „доктри
ната на подписите“, според която медицинската стойност на опре
делено вещество или процедура би могла да се оцени чрез сход
ството им със заболяването, което би трябвало да облекчават, вж.
R. Nisbett and L. Ross, H um an Inference: Strategies and Shortcomings
o f Social Judgment (Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall, 1980), шеста
глава.
32 J. Larkin, J. M cDermott, D. Simon, and H. Simon, „Expert and Novice
Performance in Solving Physics Problems," Science, 209 (1980): 1335—
1342.
33 И го правят: Американското психологическо общество, което има
малко над 13 500 членове през 1992 г.
34 К. Fisher, „Graham: A Product of My Times,'“ APA Monitor, 19 (1988):
5.
35 P. Scott, The Jewel in the Crown (New York: William Morrow, 1966;
препечатана от Avon, 1979). По онова време този роман е превър
нат в сериал, излъчван по обществената телевизия. Основна тема е
късогледата британска експлоатация на Индия.
36 W. В. Arthur, “Positive Feedback in the Economy," Scientific American,
262 (1990): 92-99, цитатът е на c. 92.
37 Вж. например R. A. Smith, „Advocacy, Interpretation, and Influence
in the U.S. Congress," American Political Science Review, 78 (1984):
44-63.
38 J. B. Matarazzo, „Psychological Assessment Versus Psychological
Testing: Validation from Binet to the School, Clinic, and Courtroom,“
American Psychologist, 45 (1990): 999-1017.
N
39 Ibid., р. 1016.
40 Ibid., р. 1015.
42 Ibid., р. 1015.
43 Ibid.
44 Ibid.
45 Ibid., р. 1016.
46 През 1986 г. Националната академия на науките издаде книгата Neil
J. Smelser & Dean R. Gerstein (Eds.), Behavioral and Social Sciences:
Fifty Years o f Discovery (Washington, DC: National Academy Press), ко
ято обобщава тези резултати. През 1988 г. Академията издаде друга
книга, озаглавена The Behavioral and Social Sciences: Achievements and
Opportunities (Washington, DC: NationalAcademy Press), също редакти
рана от Гърстейн и Смелсър, но този път заедно с Р. Дънкан Лус и Соня
Спърлик. Интересуващият се читател може да открие в тези томове
богат материал за напредъка в социалните и поведенческите науки.
47 Вж. например Р. S. Holzman and S. Matthysse, „The Genetics of
Schizophrenia: A Review,“ Psychological Science, 1 (1990): 279-286.
48 За интересен разказ за неспособността да се предвижда алкохо
лизмът в зряла възраст от детските проблеми, след като генетич
ните фактори се контролират статистически вж. G. Е. Vaillant and
Е. S. Milofsky, „The Etiology of Alcoholism: A Prospective Viewpoint,“
49 За кратък, нетехнически преглед на тази „приета мъдрост“ от
носно използването на медикаменти и психотерапия при депре
сия - както и противоположните становища — вж. D. Goleman,
„Critics Challenge Reliance on Drugs,“ New York Times, October 17,
1989, pp. Cl, C6. За малко по-дълго нетехническо обсъждане вж. М.
Shuchman, and М. S. Wilkes, „Dramatic Progress Against Depression,“
New York Times Magazine, October 7,1990, p. 2, pp. 12-32.
50 За съвременна дискусия на атрибуциите при депресирани лица,
както и взаимоотношението между такива атрибуции и податли
востта на последващи депресии вж. S. Peterson, and A. J. Stunkard,
„Cognates of Personal Control: Locus of Control, Self-efficacy, and
Explanatory Style," Applied and Preventive Psychology, 1 (1992): l l l -
l l 8. Вж. също коментарите на тази статия в същия брой на списа
нието от М. Е. Р. Seligman (рр. 119-120), A. Bandura (рр. 121-126), и
J. Р. Rotter (рр. 127-129).
51 Не е изненадващо, че препоръчвам собствената си книга: R. М.
Dawes, Rational Choice in an Uncertain World (San Diego: Harcourt
Brace Jovanovich, 1988).
52 R. W. Pearson, M. Ross, and R. M. Dawes, „Personal Recall and the
Limits of Retrospective Memory in Surveys,“ in J. Tanur, ed., Questions
БЕЛЕЖКИ 4 361
About Questions: Inquiries into the Cognitive Bases o f Surveys (New

York: Russell Sage Foundation, 1992), pp. 65-94.
53 M. Conway, and M. Ross, „Getting W hat You W ant by Revising W hat
You Had," Journal o f Personality a n d Social Psychology, 47 (1985): 738-
748; и M. Ross, „The Relation of Implicit Theories to the Construction
of Personal Histories," Psychological Review, 96 (1989): 341-357.
54 S. C. Hayes, „The Em peror’s Clothes: Examining the ‘Delusions’ of
Professional Psychology: The Healthy Skepticism of David Faust,"
Scientist Practitioner, 1 (1991): 22-25.
55 R. M. Dawes, „Comments on W alster and Cleary," Am erican Statistician,
25 (1971): 56.
56 За сравнение на вероятностите пътуване по пътуване срещу до
животните и техния съмнителен ефект върху убеждаването на
хората да използват предпазни колани вж. Р. Slovic, В. Fischhoff,
and S. Lichtenstein, „Accident Probabilities and Seat-belt Usage:
A Psychological Perspective," Accident Analysis and Prevention, 10
(1978): 281-285.
57 Злощастно преувеличение на иначе отличен обзор на С. Anderson
and В. Weiner, „Attribution and Attributional Processes in Personality,"
Forthcoming in G. Caprara and G. Heck, eds., Modern Personality
Psychology: Critical Reviews and New Directions.
58 Ibid.
60 K. Fisher, „Graham: ‘A Product of My Times,'" The APA Monitor, 19
(1988): 5.
61 S. Taylor, Positive Illusions: Creative Self-Deception and the Healthy
Mind, (New York: Basic Books, 1989), p. 227.
62 Вж. A. J. Ayer, Language, Truth, and Logic (New York: Dover,
1935/1947).
63 Вж. M. Rosenbaum and M. Muroff, eds., Anna O.: Fourteen
Contemporary Reinterpretations (New York: The Free Press, 1984).
64 Вж. G. P. Gardner, (chair), National Committee on Excellence in
Education, A Nation At Risk: The Imperative for Educational Reform. A
Report to the Nation and the Secretary of Education, U.S. Department
of Education, 1983. Вж. също H. W. Stevenson, S. Lee, and J. W. Stigler,
„Mathematics Achievements of Chinese, Japanese, and American
Children," Science, 231 (1986): 693-699.
65 Rice et al., Economic Costs, p. 157. Вж. също M. R. Burt, Over the Edge:
The Growth o f Homelessness in the 1980s (New York and Washington,
DC: Russell Sage Foundation and Urban Institute Press, 1991), втора
глава.
66 American Psychiatric Association, Task Force Report: Tardive
Dyskinesia (Washington, DC: American Psychiatric Association, 1980).
Р. R. Breggin, “Brain Damage, Dementia and Persistent Cognitive

Dysfunction Associated with Neuroleptic Drugs: Evidence, Etiology,
Implications,“ The Journal o f M ind and Behavior, 11 (1990): 425 [179]—
464(218].
68 J. Rubin, „Drugs for Treating Behavior Problems: How Safe Are ТЪеуГ
69 R. L. Balster, „Comment on Comment by Rubin," American Psychologist,
45 (1990): 986.
70 S. Moses, „Training in Prescribing Planned by the Military,“ APA
Monitor, 21 (July 1990): 30-31.
71 N. Youngsrrom, „On Privileges Issue Field Is Tilting to ‘Yes,*“ APA
Monitor, 21 (June 1990): 12-13.
72 S. C. Hayes, „An Interview with Lee Sechrest: The Courage to Say ‘We
Do Not Know How,’“ APS Observer, 2, no. 4 (1989): 8-10,8.
73 S. Freud, An Analysis o f a Case o f Hysteria (New York: Collier Books,
1963).
74 G. E. Vaillant, Adaptation to Life (Boston: Little, Brown and Co.,
1977).
75 E. Meehan, „Social Indicators: Policies and Inventories," paper presented
at the meeting of the Public Choice Society, New Haven, March 1974.
И ли вж. E. J. Meehan, The Thinking Game: A Guide to Effective Study
(Chatham, NJ: Chatham House, 1988).
76 Посочването на примери за успех представлява толкова дефектно
доказателство за ефикасността на терапията, че Етичният кодекс
на АРА, когато аз бях член на Националната й етична комисия спе
циално забраняваше „свидетелските разкази" за успешна терапия
като начин терапевтът да рекламира ефективността си. Принцип 4,
имащ отношение към публичните твърдения, е ревизиран. Сравне
те например принципът за публичните твърдения (№ 4) в Етичния
кодекс от 1981 г. в American Psychologist, 36 (1981): 533-638, със съ
щия принцип в American Psychological Association, Ethical Principles
o f Psychologists, допълнени на 2 юни 1989 r., American Psychologist,
45 (1989): 390-395. Докато бях в тази комисия обаче, Федералната
комисия по търговията (FTC) стигна до заключението, че такава
забрана представлява ограничение на търговията и информаци
ята. Обществеността -твърдеше FTC - има правото да реши за
себе си, че такива свидетелски разкази нямат никаква стойност,
или - ако АРА е толкова убедена, че те са безполезни и подвеж
дащи; - може да образова обществеността за причините, поради
които е достигнала до това заключение. АРА така и не го направи.
Забраната трябваше да отпадне. (Аз лично съм на страната на FTC
и образоването.)
бел еж ки
ч 363
v Е. т. Gendlin, „What ComesAfter Traditional Psychotherapy Research?-

American Psychologist, 41 (1986): 131—136.
78 Вж. R. M. Dawes, Rational Choice in an Uncertain World (San Diego:
Harcourt Brace Jovanovich, 1988), pp. 84-89. За отлична статия в
списание вж. L. Furby, „Interpreting Regression Toward the Mean in
Developmental Research," Developmental Psychology, 8 (1973): 172-179.
79 K. McKean, „Decisions: Two Em inent Psychologists Disclose the
Mental Pitfalls in W hich Rational People Find Themselves W hen They
Try to Arrive at Logical Conclusions," Discover, June 1985, 22-31.
80 Behavior Today, 3 (May 16,1977). Има някои статистически начини за
разбиране дали промяната в течение на времето след интервенция
като психотерапията просто се дължи на ефекти на регресията или
на интервенцията. Вж. D. Т. Campbell and J. С. Stanley, Experim ental
and Q uasi-Experim ental Design fo r Research (Chicago: Rand McNally
and Co., 1963). Един от тези начини е да се прогнозира функциони
рането в следващ момент в сравнение с това в момента, в който е
започната терапията, и след това да се търси несъответствието с
прогнозираното по-късно функциониране. Например при оценя
ване дали образователна програма има ефект върху хората, които
са имали особено нисък (или висок) резултат на тест за постиже
ния в даден момент от времето, техните резултати във втория мо
мент могат да се прогнозират от тези в първия и след това да се
направи оценка дали резултатите се различават от прогнозирани
те. Технически, такова несъответствие се нарича „остатъчен резул
тат , който е различен от „резултата за несъответствие“. (Това е в
сила и за лицата в групата с първоначални високи резултати —за да
се заключи за по-висок резултат при тях, той трябва статистически
значимо да се различава от прогнозираният на базата на изходното
равнище.) Друг метод е да се използва целият набор от променли
ви, за да се прогнозира функционирането във втория момент от
времето и отново да се търсят несъответствия. Вж. R. W. Mee and
Т. С. Chau, „Regression Toward the Mean and the Paired Sample T
Test," American Statistician, 45 (1991): 39-42. Тук статистическият
модел, прогнозиращ какво е щяло да се случи без интервенцията,
осигурява хипотетичния контрааргумент. Тези два и други методи
обаче разчитат на строги статистически допускания и максимал
ното, което може да се направи, е да се демонстрира, че резултатите
не ги нарушават „значимо“ (вж. първа глава), а не че допусканията
задължително са удовлетворени. Нещо повече: винаги е възможно
въпреки липсата на значими нарушения при изследването на набор
от допускания, допълнителните проверки на други допускания да
открият подобни нарушения.
Е. J. Posavac, and Т. Q. Miller, „Some Conceptual Problems Caused

by Not Having a Conceptual Foundation for Health Research: An
Illustration from Studies of the Psychological Effects of Abortion,’
Psychology and Health, 5 (1990): 13-23. Вж. също R. M. Dawes, letter
to the editor, Chronicle o f Higher Education, February 28,1990, p. B4.
82 Coronary Drug Project Research Group, „Influence of Adherence to
Treatment and Response to Cholesterol on Mortality in the Coronary
Drug Project," New England Journal o f Medicine, 303 (1980): 1038-
1041.
83 P. Meier, „The Biggest Public Health Experiment Ever: 1954 Field
Trials of the Salk Poliomyelitis Vaccine," in J. Tanur, F. Mosteller, W.
H. Kruskel, R. F. Link, R. S. Pieters, and G. R. Rising, eds., Statistics: A
Guide to the Unknown (San Francisco: Holden Day, 1972).
84 „Psychosurgery," Time, November 30,1942, p. 42.
85 „Mass Lobotomies," Time, October 15,1952, p. 86.
86 „Psychosurgery," Time, November 30,1942, p. 42.
87 Ibid., p. 100.
88 „Mass Lobotomies," Time, October 15, 1952, p. 86. Лоботомии в по-
малък мащаб и други форми на психохирургия въпреки това про
дължават. Обикновено приеманата дефиниция на психохирургия
е разрушаването на мозъчна тъкан с основната цел постигане иа
поведенческа или психологическа промяна - а не облекчаване на
болка или намаляване на припадъци, макар че успехът в това начи
нание би дал поведенчески и психологически промени. Доклад иа
Националната комисия за защита на хората като изследвани лица,
публикуван през 1977 г., отразява психохирургията (за лечение
на такива проблеми като затлъстяване), осъществена след 1970 г.
Както и по-рано, оценките на резултатите от такива хирургически
операции са неадекватни. Както отбелязва комисията в таблици
те, отразяващи резултатите от тези изследвания, „В огромното
мнозинство от случаи резултатите от хирургическата операция са
обобщени от неврохирурзи и/или свързани с тях психиатри и се
основават на субективни (или зле дефинирани) критерии“. Вж. К.
J. Ryan, Psychosurgery. The National Commission for the Protection
of Human Subjects of Biomedical and Behavioral Research, DHEW
Publication No. 105J 77-0002 (Washington, DC: U.S. Department of
Health, Education, and Welfare, 1977), таблици 19 (1-76) и 20 (1-79)
в Приложението.
w J. M. Masson, Against Therapy: Emotional Tyranny and the Myth of
Psychological Healing (New York: Atheneum, 1988), пета глава.
90 H. Bakwin, „Pseudodoxia Pediatrica," New England Journal o f Medicine,
2 3 2 (1945): 691-697.
6£Л£ЖКИ <( 365
♦l Ibid., p. 692.
« M. L. Smith and G. V. Glass, „Meta-analysis of Psychotherapy Outcome
Studies," A m e r ic a n P s y c h o lo g is t, 3 2 (1977): 752-760.
« А именно, че двете групи са нормално разпределени по мерките за
резултата (стандартното разпределение с форма на камбанка) и че
извадките са независими.
* За някои впечатляващи сравнения вж. например R. Rosenthal, „HowAre
We Doing in Soft Psychology?" A m e r ic a n P sychologist, 4 5 (1990): 775-776.
* R. M. Dawes, „Comment: Quandary: Correlation Coefficient and
Contexts," in L. Montada, S. H. Filipp, and M. J. Lemer, eds., L ife C rises
a n d E x p e r ie n c e s o f L o ss in A d u lt h o o d (Hillsdale, NJ: Erlbaum, in press),
pp. 521-529.
* A. A. Lazarus, „If This Be Research," A m e r ic a n P sy ch o lo g ist, 4 5 (1990):
670-671.
r I- T. Landman and R. M. Dawes, „Psychotherapy Outcome: Smith and
Glass’ Conclusions Stand Up to Scrutiny," A m e r ic a n P sy ch o lo g ist, 3 7
(1982): 504-516.
* J- S. Berman and N. C. Norton, „Does Professional Training Make a
Therapist More Effective?" P s y c h o lo g ic a l B u lletin , 9 8 (1985): 401-407.
w H. H. Strupp and S. W. Hadley, „Specific Versus Nonspecific Factors in
Psychotherapy," A r c h iv e s o f G e n e r a l P sy c h ia try , 3 6 (1979): 1125-1136.
100 D. M. Stein and M. J. Lambert, „On the Relationship Between Therapist
Experience and Psychotherapy Outcome," C lin ic a l P sych o lo g y R eview ,
4 (1984): 127-142; и B. Smith and L. Sechrest, „The Treatment of
Aptitude X Treatment Interactions," J o u rn a l o f C o n su ltin g a n d C lin ic a l
P sy c h o lo g y , 59 (1991): 233-244.
W 1 W. R. Miller and R. K. Hester, „Inpatient Alcoholism Treatment: Who
Benefits?“ A m e r ic a n P sy ch o lo g ist, 4 1 (1986): 794-805.
103 K. L. Howard, S. M. Kopta, M. S. Krause, and D. E. Orlinsky, „The Dose-
Effect Relationship in Psychotherapy," A m e r ic a n P sych o lo g ist, 4 1 (1986):
159-164.
103 K. S. Ditman, G. G. Crawford, E. W. Forgy, H. Moskowitz, and C.
Macandrew, „А Controlled Experiment on the Use of Court Probation
for Drunk Arrests," A m e r ic a n J o u rn a l o f P sy c h ia try , 1 2 4 (1967): 64-67.
104 Strupp and Hadley „Specific Versus Nonspecific Factors," p. 1136.
106 M. J. Lambert, D. A. Shapiro, and A. E. Bergin, „The Effectiveness of
Psychotherapy," in S. L. Garfield and A. E. Bergin, eds., H a n d b o o k o f
P s y c h o th e r a p y a n d B e h a v io r C h an ge, 3rd ed. (New York: John Wiley,
1986), pp. 157-212.175.
104 D. Mazza, „Comment on Miller and Hesters „Inpatient Alcoholism
Treatment: Who Benefits?" A m e r ic a n P sy c h o lo g ist, 4 3 (1988): 199-
200.
Збб У Робин Доус • КУЛА ОТ КАРТИ
107 Berman and Norton, „Does Professional Training Make a Therapist

More Effective?" p. 404.
108 Вж. R. M. Dawes, „Monotone Interactions: It’s Even Simpler Than
That," Behavior and Brain Sciences, 13 (1990): 128-129; и W. F. Chaplin
and R. M. Dawes, „The Interpretation and Evaluation of Statistical
Interactions in Psychotherapy Outcomes," в подготовка.
109 Smith and Sechrest, „Aptitude X Treatment Interactions" (в процес на
подготовка).
110 Р. Lafferty, L. Е. Beutler, and M. Crago, „Differences Between More and
Less Effective Psychotherapists: A Study of Select Therapist Variables,"
Journal o f Consulting and Clinical Psychology, 57 (1989): 76-80. Вж.
също J. S. Berman, R. C. Miller, and P. J. Massman, „Cognitive Therapy
Versus Systematic Desensitization: Is One Treatment Superior?"
Psychological Bulletin, 97 (1985): 451-461.
111 R. K. Hester, W. R. Miller, H. D. Delaney, and R. J. Meyers, „Effectiveness
of the Community Reinforcement Approach," paper presented at the
twenty-fourth annual meeting of the Association for the Advancement
of Behavior Therapy, San Francisco, November 2,1990.
112 J. D. Frank, Persuasion and Healing, 2nd. ed. (Baltimore, MD: Johns
Hopkins University Press, 1973); и H. H. Strupp, „Psychotherapy: Can
the Practitioner Learn from the Researcher?" American Psychologist, 44
(1989): 717-724. Други, например Ото Ранк и С. Ференци, и преди
това са подчертавали значението на взаимоотношението.
113 За критика на такива мъгляви твърдения вж. N. D. Schaffer,
„Multidimensional Measures of Therapist Behavior as Predictors of
Outcome," Psychological Bulletin, 92 (1982): 670-681.
114 W. R. Miller, C. A. Taylor, and J. C. West, „Focused Versus Broad-Based
Behavior Therapy for Problem Drinkers," Journal o f Consulting and
Clinical Psychology, 48 (1980): 590-591.
116 Тази идея не е нито оригинална, нито нова. Например Ото Ранк
пише през 1929 г: „Съвременният невротик е завършил човешкия
процес на интернализация, който достига апогея си в психологи
ческото самопознание, но е и сведен до абсурд. Той не се нуждае
от повече познание; само преживяването и способността за него
могат все още да го спасяти (курсивът е добавен). В О. Rank, Will
Therapy and Truth and Reality (New York: Alfred A. Knopf, 1964): p.
94.
118 За обяснение на „потънали разходи" и тяхното потенциално вли
яние в предизвикването на ирационални решения вж. Dawes,
Rational Choice, втора глава.
119 За отлично описание на такава положителна обратна връзка вж. спе
челилата награда статия на М. Maruyama, “The Second Cybernetics:
БЕЛЕЖКИ Ч 367
D e v ia tio n -A m p lify in g Mutual Causal Processes,“ American Scientist,

51 (1963): 164-179.
i» p. M. Lewinsohn, D. O. Antonuccio, J. L. Steinmetz, and L. Teri, The
Coping With Depression Course (Eugene, OR: Castalia Press, 1984).
G. L. Paul and A. A. Menditto, „Effectiveness of Inpatient Treatment
Programs for Mentally 111Adults in Public Psychiatric Facilities,“Applied
and Preventive Psychology, 1 (1992): 41-63, цитатът е на c. 56.
122 M. Rothbart and M. Taylor, „Category Labels and Social Reality: Do We
View Social Categories as Natural Kinds?" forthcoming in G. Semin and
K. Fiedler, eds., Language and Social Cognition (in press).
123 W. F. Chaplin, O. P. John, and L. R. Goldberg, „Conceptions of States
^iid Traits: Dimensional Attributes with Ideas as Prototypes,“Journal o f
Personality and Social Psychology, 54 (1988): 541-557.
124 L. Wittgenstein, Philosophical Investigations (New York: Macmillan,
1953).
125 G. Lakoff, Women, Fire, and Dangerous Things (Chicago: University of
Chicago Press, 1987).
126 G. Vaillant,. * laptu ion to Life (Boston: Little, Brown and Co., 1977).
127 Ibid., p.353.
128 Вж. T. S. Szasz, The My ’’ o f M ental Illness: Foundations o f a Theory
o f Personal Conduct, rev. ?d. (New York: Harper and Row, 1974); и
J. M. Masson, Against Th ‘rapy: Emotional Tyranny and the Myth o f
Psychological Healing (New York: Atheneum, 1988).
129 J. T. Englehardt, Jr., „Typologies of Disease: Nosologies Revisited," in K.
F. Schaffher, ed., Logic o f Discovery and Diagnosis in Medicine (Berkeley,
CA: University of California Press, 1985), pp. 56-71.
130 H. Schulsinger, „А Ten Year Follow-Up Study of Children of
Schizophrenic Mothers: Clinical Assessment," Acta Psychiatrica
Scandinavica, 53 (1976): 371-386; и R. M. Dawes, „An Unexpected
Correlate of Psychopathology Among Children of Schizophrenic
Couples," Journal o f Psychiatric Research, 6 (1968): 201-209.
131 S. Hamilton, M. Rothbart, and R. M. Dawes, „Sex Bias, Diagnosis, and
DSM-III," Sex Roles, 15 (1986): 279-284.
132 За интересна статия за психологическите и социалните корелати
на високото ниво на пикочната киселина, което придружава склон
ността да се развие подагра, вж. S. V. Kasl, G. W. Brooks, and W. L.
Rodgers, „Serum Uric Acid and Cholesterol in Achievement Behavior
and Motivation," Journal o f the American Medical Association, 213, no.
7 (1970): 1158-1164, и no. 8 (1970): 1291-1300.
133 A. Siebert, „Should Schizophrenia Be Facilitated Instead of Treated?"
paper presented at the Western Psychological Association convention,
San Jose, CA, April 1985.
134 L. Thomas, „Chapter 84: Humanities and Science,“ in L. Thomas, A

Long Line o f Cells: Collected Essays (New York: Viking Penguin, 1990),
pp. 345-352, 348.
135 За да осигурим статистическа стабилност на нашите резултати, из
искваме отношение на размера на извадката към броя айтеми или
прогностични фактори от поне 10 към 1. Тук отношението е 3.1 към
1 в погрешната посока. (Фактът, че са запазени само 11 айтема, все
пак оставя броя изучавани айтеми to 399; 399 - 11 = 388 айтеми
просто са получили реално тегло нула.) Скалата с 11 айтема след
това е „кросвалидизирана“ с нова извадка от 33 правонарушители,
но със същата извадка за сравнение от 37 човека, което не предста
влява нов тип сравнение, изисквано, когато айтемите или промен
ливите се избират по начина post hoc на разработчика на теста.
136 Според информация от борда по публикациите наАРАот 14.02.1991 г.
приблизително 30 %от членовете наАРА се абонират за едно или по
вече научни списания. Тази цифра включва изследователите и уни
верситетските преподаватели, както и членовете с професионална
практика. Оттогава таксите са повишени и едно списание по избор на
членуващия вАРА се осигурява заедно с увеличения членски внос.
138 Р. Е. Meehl, „Causes and Effects of My Disturbing Little Book," Journal
o f Personality Assessment, 50 (1986): 370-375, 372-373.
139 Според съобщение на Джанет Коул ODEER Office на АРА на
22.02.1991 г. 15 509 от 44901 проучени.
140 Принципът на бръснача на Окам, обявен за пръв път от Уилям
Окам през XIV век.
141 „Този резултат е твърде красив, за да е неверен; по-важно е уравне
нията да са красиви, отколкото да съответстват на експеримента“.
- Цитат от Пол Дирак, нобелов лауреат по физика за 1933 г.
142 Р. A. М. Dirac, „The Evolution of the Physicist’s Picture of Nature,“
Scientific American, 208 (1963): 45-53.
143 Вж. описанието в която и да е енциклопедия.
144 L М . Klotz, „The N-Ray Affair," Scientific American, 242 (1980): 168-
173.
145 W. Revelle, „Personality, Motivation, and Cognitive Performance,“ in
R. Ackerman, R. Kanfer, and R. Cudeck, eds., Learning and Individual
Differences: Abilities, Motivation, and Methodology (Hillsdale, NJ:
Erlbaum, 1989), pp. 297-341.
146 H. J. Einhorn, „Accepting Error to Make Less Error," Journal of
Personality Assessment, SO (1986): 387-395.
147 L. T. Hoshmand, and D. E. Polkinghorn, „Refining the Science-Practice
Relationship and Professional Training," American Psychologist, 47
(1992): 60.
БЕЛЕЖКИ ч 369
148 н. J. Einhorn, „Accepting Error to Make Less Error,“ Journal o f

Personality Assessment, 50 (1986): 387-395.
149 p e. Meehl, Clinical Versus Statistical Prediction: A TheoreticalAnalysis
and Review o f the Literature (Minneapolis: University of Minnesota
Press, 1954).
150 J. Sawyer, „Measurement and Prediction, Clinical and Statistical,“
151 R. M. Dawes, D. Faust, and P. E. Meehl, „Clinical Versus Actuarial
Judgment," Science, 243 (1989): 1668-1674.
152 B. Lubin, R. M. Larsen, and J. D. Matarazzo, „Patterns of Psychological
Test Usage in the United States: 1935-1982,“ American Psychologist,
39 (1984): 451-454; and C. Piotrowski and J. W. Keller, “Psychological
Testing in Outpatient Mental Health Facilities: A National Study,"
Professional Psychology: Research and Practice, 20 (1989): 423-425.
153 Вж. S. R. Hathaway and P. E. Meehl, An Atlas fo r the Clinical Use o f
the M M PI (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1951); и W.
G. Dahlstrom, G. S. Welsh, and L. E. Dahlstrom, An MMPI Handbook:
Revised Edition (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1982).
154 L. R. Goldberg, „Simple Models or Simple Processes? Some Research
on Clinical Judgments,“American Psychologist, 23 (1968): 483-496.
155 R. F. Bloom and E. G. Brundage, „Predictions of Success in Elementary
School for Enlisted Personnel,“ in D. B. Stuit, ed., Personnel Research
and Test Development in the Naval Bureau o f Personnel (Princeton, NJ:
Princeton University Press, 1947), pp. 233-261.
156 T. M. Gehrlein and R. L. Dipboye, „In Search of Validity in the Selection
Interview," poster presented at the second annual convention of the
American Psychological Society, Dallas, TX, June 8,1990.
157 G. F. Dreher, R. A. Ash, and P. Hancock, „The Role of the Traditional
Research Design in Underestimating the Validity of the Employment
Interview,“ Personnel Psychology, 41 (1988): 315-327.
15e R. A. DeVaul, F. Jervey, J.A. Chappell, P. Carver, B. Short, and S. O’Keefe,
„Medical School Performance of Initially Rejected Students,“Journal o f
the American Medical Association, 257 (1957): 47-51.
159 R. M. Milstein, L. Wilkinson, G. N. Burrow, and W. Kessen, „Admission
Decisions and Performance During Medical School? Journal o f Medical
Education, 56 (1981): 77-82.
160 S. Oskamp, „Overconfidence in Case Study Judgments," Journal o f
Consulting Psychology, 63 (1965): 81-97.
161 J. S. Carroll, R. L. Winer, D. Coates, J. Galegher, and J. J. Alibrio,
„Evaluation, Diagnosis, and Prediction in Parole Decision Making," Law
and Society Review, 17 ( 1988): 199-228.
162 D. Gottfredson, L. T. Wilkins, and T. B. Hoffman, Guidelinesfo r Parole
and Sentencing (Lexington, MA: Lexington Books, 1976).
163 Вж. например Р. D. Werner, Т. L. Rose, J. A. Yesavage, and К. Seeman,

„Judgment of Dangerousness in Patients on an Acute Care Unit,“
American Journal o f Psychiatry, 142 (1984): 263-266.
164 Вж. J. Monahan, „The Prediction of Violent Behavior: Toward a Second
Generation of Theory and Policy,“Am erican Journal o f Psychiatry, 141,
(1984): 10-15. За впечатляващ пример вж. H. J. Steadman, „Follow Up
on Baxstrom Patients Returned to Hospitals for the Criminally Insane,“
American Journal o f Psychiatry, 130 (1973): 317.
165 R. E. Inwald, „Five Year Follow-up Study of Departmental Terminations
as Predicted by Sixteen Pre-employment Psychological Indicators,“
Journal o f Applied Psychology, 73 (1988): 703-710.
166 D. A. Leli and S. B. Filskov, „Clinical-Actuarial Detection and
Description of Brain Impairment with the W-B Form 1,“ Journal of
Clinical Psychology, 37 (1981): 623-629.
167 D. Faust, K. Hart, and T. J. Guilmette, „Pediatric Malingering: The Capacity
of Children to Fake Believable Deficits on Neuropsychological Testing,"
Journal o f Consulting and Clinical Psychology, 56 (1988): 578-582.
168 D. Faust, K. Hart, T. J. Guilmette, and H. R.Arkes, „Neuropsychologists’
Capacity to Detect Adolescent Malingerers," Professional Psychology:
Research and Practice, 19 (1988): 508-515.
169 E. D. Bigler, „Neuropsychology and Malingering: Comment on Faust,
Hart, and Guilmette (1988),“ Journal o f Consulting and Clinical
Psychology, 58 (1990): 244-247.
170 T. J. Guilmette, D. Faust, K. Hart, and H. R. Arkes, „А National Survey
of Psychologists Who Offer Neuropsychological Services,“ Archives of
Clinical Neuropsychology, 5 (1990): 373-392.
171 H. J. Einhorn, „Expert Measurement and Mechanical Combination,“
Organisational Behavior and Human Performance, 7 (1972): 86-106.
172 L. Goldman, E. F. Cook, D. A. Brand, T. H. Lee, G. W. Rouan, M. C.
Weisberg, D. A. Acampora, C. Stasiulewicz, J. Walshon, G. Terranova,
L. Gottlieb, M. Kobernick, B. Goldstein-Wayne, D. Copen, K. Daley,
A. A. Brandt, D. Jones, J. Mellors, and R. Jakubowski, „А Computer
Program to Predict Myocardial Infarction in Emergency Department
Patients with Chest Pain,“New England Journal o f Medicine, 318 (1988):
797-802.
173 K. L. Lee, D. B. Pryor, F. E. Harrell, R. M. Califf, V. S. Behar, W. L. Floyd,
J. J. Morris, R. A. Waugh, R. E. Whalen, and R. A. Rosati, „Predicting
Outcome in Coronary Disease,“ American Journal o f Medicine, 80
(1986): 553-560.
174 A. L. Brannen, L. J. Godfrey, and W. E. Goetter, „Prediction of Outcome
from Critical Illness: A Comparison of Clinical Judgment with a
Prediction Rule,“ Archives o f Internal Medicine, 19 (1989): 1083-1086.
БЕЛЕЖКИ ч 371
175 g. С. Sutton, „How Accurate Is Computer-Aided Diagnosis?" L a n c e t,

O c t o b e r 14,1989, pp. 905-908.
i75 w h . Beaver, Empirical Research in Accounting: Selective Studies
(Chicago: University of Chicago, Graduate School of Business, Institute
of Professional Accounting, 1966); and Е. B. Deacon, „А Discriminant
Analysis of Prediction of Business Failure,“ Journal o f Accounting
Research, 10 (1972): 167-179.
177 R. C. Blattberg and S. J. Hoch, „Database Models and Managerial
Intuitions: 50 percent Model 50 percent Manager," Management
Science, 36 (1990): 887-899.
178 See W. A., Knaus, D. P. Wagner, and J. Lynn, „Short-term Mortality
Predictions for Critically 111 Hospitalized Adults: Science and Ethics,"
Science, 2S4 (1991): 389-394.
179 P. E. Meehl, „Causes and Effects of My Disturbing Little Book," Journal
o f Personality Assessment, SO (1986): 370-375.
180 D. Faust and J. Ziskin, „The Expert Witness in Psychology and Psychiatry,"
Science, 241 (1988): 31-35.
181 R. D. Fowler and J. D. Matarazzo, „Psychologists and Psychiatrists as
Expert Witnesses," Science, 241 (1988): 1143-1144.
182 J. Bales, „АРА Rebuts Criticism of Clinical Witnesses," APA Monitor,
September 1988, p. 17.
183 R. M. Dawes, D. Faust, and P. E. Meehl, „Clinical Versus Actuarial
184 J. Shanteau, „Psychological Characteristics and Strategies o f Expert
Decision Makers," Acta Psychologica, 68 (1988): 203-215.
185 L. R. Goldberg, „The Effectiveness of Clinicians' Judgments: The
Diagnosis of Organic Brain Damage from the Bender Gestalt Test,"
Journal o f Consulting Psychology, 23 (1959): 25-33.
186 R. M. Dawes, „Comment: Quandary: Correlation Coefficients and
Contexts," forthcoming in L. Montada, S. H. Filipp, and M. J. Lerner,
eds., Life Crises and Experiences o f Loss in Adulthood (Hillsdale, NJ:
Erlbaum, 1993), pp. 521-529.
187 Bigler, „Neuropsychology and Malingering."
188 Вж. R. M. Dawes, Rational Choice in an Uncertain World (San Diego:
Harcourt Brace Jovanovich, 1988), единадесета глава.
189 M. J. Lerner, „Integrating Societal and Psychological Rules of
Entitlement: The Basic Task of Each Social Actor and Fundamental
Problem for the Social Sciences," Social Justice Research, 1 (1987): 107-
125. Препоръчвам и неговата превъзходна книга The Belief in a Just
World: A Fundamental Delusion (New York: Plenum Press, 1980).
190 S. S. Wilks, „Weighting Systems for Linear Functions of Correlated
Variables When There Is No Dependent Variable," Psychometrika,
8 (1938): 23-30; R. М. Dawes and В. S. Corrigan, „Linear Models

in Decision Making," Psychological Bulletin, 81 (1974): 95-106; H.
Wainer, „Estimating Coefficients in Linear Models: It Don't Make No
Nevermind," Psychological Bulletin, 83 (1978): 312-317; H. Wainer, „On
the Sensitivity of Regression and Regressors," Psychological Bulletin,
85 (1978): 267-273; и D. A. Bloch and L. E. Moses, „Non-Optimally
Weighted Least Squares," American Statistician, 42 (1988): 50-53.
191 A. Tversky and D. Kahneman, „Judgments Under Uncertainty:
Heuristics and Biases," Science, 185 (1974): 1124-1131; R. Hamil, T. D.
C. Wilson, and R. E. Nisbett, „Insensitivity to Sample Bias: Generalizing
from Atypical Cases," Journal o f Personality and Social Psychology, 39
(1980): 578-589; и Dawes, Rational Choice, шеста глава.
192 Dawes, Rational Choice, chap. 5; and A. Tversky and D. Kahneman,
„Judgments of and by Representativeness," in D. Kahneman, P. Slovic,
and A. Tversky, eds., Judgments Under Uncertainty: Heuristics and
Biases (London: Cambridge University Press, 1982).
193 P. E. Meehl, „Why I Do NotAttend Case Conferences," in Psychodiagnosis:
Selected Papers (New York: Norton, 1973).
194 D. Faust, „Declarations Versus Investigations: The Case for the Special
Reasoning Abilities and Capacities of the Expert Witness in Psychology/
Psychiatry," Journal o f Psychiatry and Law, 13 (1986): 33-59.
195 Вж. F. L. Schmidt, J. E. Hunter, K. Pearlman, H. R. Hirsh, P. R. Sackett,
N. Schmidt, M. L. Tenopyr, J. Kehoe, and S. Zedeck, „Forty Questions
About Validity Generalization and Meta-analysis with Commentaries,"
Personnel Psychology, 38 (1985): 697-798.
196 R. M. Dawes, „А Case Study of Graduate Admissions: Application of
Three Principles of Human Decision Making," American Psychologist,
26(1971): 180-188.
197 Dawes and Corrigan, „Linear Models in Decision Making."
198 L. R. Goldberg, „Admission to the Ph.D. Program in the Department
of Psychology at the University of Oregon," American Psychologist, 32
(1977): 663-668.
199 Dawes, Rational Choice, p. 219.
200 American Psychological Association, Report o f the Task Force on
the Evaluation o f Education, Training and Service in Psychology
(Washington, DC: American Psychological Association, 1982).
201 H. N. Garb, „Clinical Judgment, Clinical Training, and Professional
Experience," Psychological Bulletin, 105 (1989): 387-392.
202 Ibid.
203 D. Faust, T. J. Guilmette, K. Hart, H. R. Arkes, F. J. Fishburne, and L.
Davey, „Neuropsychologists’ Training Experience, and Judgmental
Accuracy," Archives o f Clinical Neuropsychology, 3 (1988): 145-163,145.
б ел еж к и Ч 373
R. М. Dawes, „Experience and Validity of Clinical Judgment: The

Illusory Correlation," Behavioral Sciences and the Law, 7 (1989): 457-
467. Голяма част от представения в тази глава материал може да се
открие в статията от 1989 г.
205 В. Franklin, Poor Richard’s A lm anac (1757; New York: David McKay,
1973), p. 31.
206 N. J. Ehrlich, „Toward a Taxonomy of Automobile Driving," Perceptual
and Motor Skills, 22 (1966): 759-762.
207 За обсъждане на тази обща основа и нейното значение в човешкото
общуване вж. Н. Н. Clark, R. Schreuder, and S. Buttrick, „Common
Ground and the Understanding of Demonstrative Reference," Journal
of Verbal Learning and Verbal Behavior, 22 (1983): 245-258.
208 E Restle, „Selectionof Strategy and Cue Learning," Psychological Review,
69 (1962): 329-343; and G. Bower and T. Trabasso, „Reversals Prior
to Solution in Concept Identification Tasks," Journal o f Experimental
Psychology, 63 (1963): 438-443.
209 D. E. Dulany and D. C. O ’Connell, „Does Partial Reinforcement
Disassociate Verbal Rules and the Behavior They Might Be Presumed
to Control?" Journal o f Verbal Learning and Verbal Behavior, 2 (1963):
361-372.
210 Вж. например Wakefield, H., & Underwager, R. Sexual abuse allegations
in divorce and custody disputes. Behavioral Sciences and the Law, 9,
(1991), 451—468, и R. M. Dawes, Rational Choice in an Uncertain
World (San Diego: Harcourt Brace Jovanovich, 1988), шеста глава.
2,1 R. M. Dawes, D. Faust, and P. E. Meehl, „Clinical Versus Actuarial
212 Отново: причината за изследвания, включващи рандомизирани
сравнения, е да се осигурят тези хипотетични контрааргументи по
възможно най-добрия начин. В случаите със спор за родителските
права рационалната процедура би била първо да се изследва и след
това да се приложат резултатите от изследванията в действителна
среда, а не да се правят преценки първо в приложна среда и след
това да се твърди, че човек може да каже въз основа на „опита", че
такива преценки са били валидни, без изобщо ад са били провеж
дани изследванията, нужни да достигане до това заключение. На
пример лесно бихме могли да проверим преценките на експерт по
психично здраве в дела за родителски права, като по случаен начин
изберем дела, които да се оценят със или без приноса и оценките
на такива експерти - на „сляпа" основа, - относно това, дали ре
зултатите за децата в случаите с експерт са по-добри, отколкото
резултатите за децата в контролните дела. Или, ако вярваме, че та
кова експериментиране ще е неуместно в правен контекст, бихме
могли най-малкото да оценим дали резултатите от примерите, в

които експертите са направили много уверена препоръка, са по
добри от тези, в които препоръките са били по-неуверени, ако в
действителност има достатъчен брой такива препоръки към съда,
за да се оценят.
213 Reported in Т. Morganthau, S. Agrest, N. F. Greenberg, S. Doherty, and
G. Raine, „Abandoned,“ Newsweek, January 6,1986, pp. 14-19.
214 C. M. Harding, J. Zubin, and J. S. Strauss, „Chronicity in Schizophrenia:
Fact, Partial Fact, or Artifact, Hospital and Community Psychiatry, 38
(1987): 477-486, цитатът е на c. 481.
215 Вж. H. J. Einhorn and R. Hogarth, „Confidence in Judgment: Persistence
of the Illusion of Validity," Psychological Review, 85 (1978): 395-416.
216 J. C. Naylor and E. A. Schenck, „The Influence of Cue Redundancy
upon the Human Inference Process for Tasks of Varying Degrees of
Predictability,“ Organizational Behavior and Human Performance,
3 (1968): 47-61; и J. C. Naylor and R. D. Clark, „Intuitive Inference
Strategies in Interval Learning Tasks as a Function of Validity Magnitude
and Sign,“ Organizational Behavior and H um an Performance, 3 (1968):
378-399.
217 H. N. Garb, „Clinical Judgment, Clinical Training, and Professional
Experience,“ Psychological Bulletin, 105 (1989): 387-396.
218 T. Szasz, The Myth o f M ental Illness: Foundations ofa Theory ofPersonal
Conduct, rev. ed. (New York: Harper and Row, 1974).
219 R. Brown, „Schizophrenia, Language and Reality,“ American
Psychologist, 28 (1973): 395-403.
220 P. E. Meehl and A. Rosen, „Antecedent Probability and the Efficacy of
Psychometric Signs, Patterns, or Cutting Scores,“ Psychological Bulletin,
52 (1955): 194-201; G. B. Melton, „Bringing Psychology to the Legal
System,“ American Psychologist, 42 (1987): 488-495; K. R. Murphy,
„Detecting Infrequent Deception, Journal o f Applied Psychology, 72
(1987): 611-614; R. M. Dawes, „ANote on Base Rates and Psychometric
Efficiency,“ Journal o f Consulting Psychology, 26 (1963): 422-424; и R.
M. Dawes, „Representative Thinking in Clinical Judgment,“ Clinical
Psychology Review, 6 (1986): 425-441.
221 A. Tversky and D. Kahneman, „Judgments Under Uncertainty:
Heuristics and Biases,“ Science, 185 (1974): 1124-1131; и A. Tversky
and D. Kahneman, „Judgments of and by Representativeness,“ in D.
Kahneman, P. Slovic, andA. Tversky, eds., Judgments Under Uncertainty:
Heuristics and Biases (London: Cambridge University Press, 1982).
222 L. Furby, M. R. Weinrot, and L. Blackshaw, „Sex Offender Recidivism,*
223 Вж. Einhorn and Hogarth, „Confidence in Judgment,“ pp. 395-416.
и“ вж. например S. Strack and J. С. Coyne, „Confirmation of Dysphoria:

Shared and Private Reactions to Depression, Journal o f Personality and
Social Psychology, 44 (1983): 798-806.
225 F. C. Bartlett, Remembering: A Study in Experim ental Social Psychology
(Cambridge: Cambridge University Press, 1932).
226 R. W. Pearson, M. Ross, and R. M. Dawes, „Personal Recall and the
Limits of Retrospective Questions in Surveys" [forthcoming], in J.
Tanur, ed., Questions A bout Questions: M eaning Memory, Expression,
and Social Interaction in Surveys ( New York: Russell Sage Foundation),
pp. 65-94.
227 B. Fischhoff, „Hindsight * Foresight: The Effect of Outcome Knowledge
on Judgment and Uncertainty," Journal o f Experimental Psychology:
Human Perception and Performance, 104 (1975): 288-299. B. Fischhoff,
„For Those Condem ned to Study the Past: Reflections on Historical
Judgment," in Kahneman, Slovic, and Tversky, Judgment Under
Uncertainty.
228 C. Camerer, G. Loewenstein, and M. Weber, „The Curse of Knowledge
in Economic Settings: An Experimental Analysis," Journal o f Political
Economy, 97 (1989): 1232-1254.
229 E. R. Loftus, K. Donders, H. G. Hoffman, and J. W. Schooler, „Creating
New M emories That Are Quickly Assessed and Confidently Held,"
M emory and Cognition, 17 (1989): 607-616.
230 American Association of State Psychology Boards, Entry Requirements
fo r Professional Practice o f Psychology: A Guidefo r Students and Faculty
(undated, obtained in 1990). American Association of State Psychology
Boards, P. O. Box 4389, Montgomery, AL 36101.
231 American Psychological Association, Office of Demographic,
Employment and Educational Research, 1989 Salaries in Psychology
(American Psychological Association 1990), table 5, pp. 18-19.
232 R. G. Frank and J. R. Lave, „The Effect of Benefit Design on the Length of
Stay of Medicaid Psychiatric Patients," The Journal o f Human Resources,
21 (1986): 321-337.
233 E. Goffman, Asylums (Garden City, NY: Doubleday and Co., 1961).
234 D. L. Rosenhan, „On Being Sane in Insane Places," Science, 179 (1973):
250-258.
235 Ibid., p. 251.
236 Ibid., p. 256.
237 Вж. B. Lubin, R. M. Larsen, and J. D. Matarazzo,„Patternsof Psychological
Test Usage in the United States," American Psychologist, 39 (1984): 451-
454. Вж. също C. Piotrowski, and J. K. Keller, „Psychological Testing in
Outpatient Mental Health Facilities," Professional Psychology: Research
and Practice, 20 (1989): 423-425.
238
AmericanPsychologicalAssociation, „Ethical Principlesof Psychologists
(Amended June 2, 1989)“ American Psychologist, 45 (1990): 390-395,
390-391.
239
Според информация от издателския борд на АРА на 14.02.1991 г.
приблизително 30 % от членовете на АРА са абонирани за едно или
повече научни списания. Тази цифра включва членовете, които са
изследователи и академични преподаватели, както и тези с профе
сионална практика. След този период членският внос е повишен и
едно списание по избор на членуващия в АРА се доставя след запла
щане на вноските.
240 American Psychological Association, Casebook on Ethical Principles of
Psychologists (Washington, DC: American Psychological Association,

1987).
241 U.S. Department of Justice, National Institute of Justice, NIJ Reports,
no. 207 (January/February 1988), p. 4.

242 Вж. собственото изявление на АРА „Statement on the Use of
Anatomically Detailed Dolls in Forensic Evaluations,“ прието от ней

ния съвет на представителите на 8 февруари 1991 г.: „Нито кукли
те, нито тяхната употреба са стандартизирани или придружени от
нормативни данни. Днес няма единни стандарти за провеждане на
интервюта с кукли“.
243
Ibid.: „Следователно в съответствие с Ethical Principles of
Psychologists (Етичните принципи на психотерапевтите), психоло
зите, които предприемат центрирана върху кукли оценка на сек
суално малтретиране, трябва да са компетентни да използват тези
техники“.
244
S. С. Hayes, „An Interview with Lee Sechrest: The Courage to Say ‘We
Do Not Know How,“' APS Observer, 2, no. 4 (1989): 8-10.
245
Ibid., p. 9.
246
A. H. Roberts, „Biofeedback: Research, Training, and Clinical Roles,“
247
N. E. Miller, „Learning of Vascular and Glandular Responses,“ Science,
163 (1969): 434-445.
248
J. Kamiya, „Operant Control of EEG Alpha Rhythm and Some of Its
Reported Effects on Consciousness,“ in C. Tart ed., Altered States of
Consciousness (New York: John Wiley, 1969).
249 Roberts, „Biofeedback,“ p. 939
250 Ibid.
251
J. Morrow, and R. Wolff, „Wired for a Miracle,“ Health, 23 (1991): 64-
69, 84.
252 Roberts, „Biofeedback.“
253 Ibid., p. 939.
254 Ibid.
255 ibid., рр. 939-940.
255 ibid., р. 940
257 Вж. Lubin, Larsen, and Matarazzo, „Patterns of Psychological Test
Usage,“ and Piotrowski and Keller, „Psychological Testing."
258 Ibid.
259 ibid.
261 L. J. Chapman and J. P. Chapman, „Associatively Based Illusory

Correlation as a Source of Psycho-diagnostic Folklore," in L. Goodstein
and R. Lanyon, eds., Readings in Personality Assessment (New York:
John Wiley, 1971).
262 L. R. Goldberg "Objective Diagnostic Tests and Measures" Annual
Review o f Psychology, 25 (1974): 343-366.
263 J. E. Exner, Jr., The Rorschach: A Comprehensive System, 2nd ed., vol. 1
(New York: John Wiley, 1986). Вж. също обзора на „валидността“ на
Теста на Роршах от К. С. Н. Parker, R. К. Hanson, J. Hunsley, „ММР1,
Rorschach, and the WAIS: A Meta-analytic Comparison of Reliability,
Stability, ar.i' Valia ty," Psychological Bulletin, 103 (1988): 367-373.
Шестте изследвания, c >чещи валидност на Роршах, оценяват та
кива хипотетични коне оукти като „адаптивна регресия" и „ниво
на развитие“ на тестира* ите. Дори най-беглият прочит на стати
ите обаче разкрива, че д< йствителната оценка на тези конструкти
се основава на нивото на формата, т.е. доколко изследваните лица
виждат в петната онова, което може да се види от други, за които се
смята, че са нормални (т.е. психолозите).
264 Е С . Shontz and Р. Green, „Trends in Research on the Rorschach: Review
and Recommendations,“ Applied and Preventive Psychology, 1 (1992):
149-156,150.
265 Ibid., p. 152.
266 T. C. Wade and T. B. Baker, „Opinions and Use of Psychological Tests,"
American Psychologist, 32 (1977): 874-882, 874.
267 T. A. Widiger and M. Schilling, „Towards a Construct Validation of the
Rorschach," Journal o f Personality Assessment, 44 (1980): 450-459,
450.
268 Материалите, цитирани в тази част, са взети от втория до осмия
M ental Measurement Yearbooks, всичките под редакцията на Оскар
К. Бъроус. Вторият и третият са публикувани в Ню Брънсуик, Ню
Джързи, от Rutgers University Press; от четвъртия до осмия са публи
кувани в Хайленд Парк, Ню Джързи, от Gryphon Press; годините са
1949,1953,1959,1965,1972 и 1978. Всеки годишник, в който Роршах
е рецензиран, включва поне една положителна и една отрицателна
рецензия. Положителните рецензии цитират възможна валидност
I
и клинична употреба; отрицателните - изследвания, които не ус

пяват да потвърдят възможностите, които са били предложени,
често - и в това е иронията - в previous „положителни“ рецензии.
Темата на положителните рецензии през годините се повтаря: „Е,
изследванията показват, че Роршах не прави това, следователно
трябва да прави онова“. Очарователно е люшкането между пред
ложенията на тези рецензенти, че съдържанието на вижданото е
важно, и идеята им, че са съществени структурните характерис
тики (размер, използване на цвета, движение). Всякакви насто
ящи твърдения за валидността на Роршах - отвъд употребата му
като дегизиран тест за интелигентност или като метод за оценка
на цялостното отклонение на базата на виждането на множество
образи, които другите не могат да видят - трябва да се разглеждат
в светлината на натрупваните десетилетия наред отрицателни до
казателства.
269 L. J. Cronbach, „Assessment of Individual Differences," Annual Review
o f Psychology, 7 (Stanford, CA: Annual Reviews, 1956): 173-196, цита
тът е на c. 184.
270 P. Goldenthal, S. N. Berk, J. I. Eidelson, L. Knauss, and J. F. McBreaty,
„Ethical Issues in Child Custody Evaluations,“ Pennsylvania Psychologist
Quarterly (February 1991): 14-15,15.
271 J. Ziskin and D. Faust, Coping With Psychiatric and Psychological
Testimony, 4th ed. (Marina del Rey, CA: Law and Psychology Press,
1988).
272 P. E. Meehl, „Psychology: Does Our Heterogeneous Subject Matter
Have Any Unity?' Minnesota Psychologist (Summer 1986): 3-9,4.
273 За добър пример на двусмислието на дефиницията, когато се оп
итваме да обобщим резултатите от множество изследвания, вж. А.
Browne and D. Finkelhor, „Impact of Child Sexual Abuse: A Review of
the Research,“ Psychological Bulletin, 99 (1986): 66-77.
274 Гледал съм такива интервюта по телевизията, например в средата
на април 1991 г. по CBS Morning News Show.
275 W. Mala, „Adult Survivors of Incest: How to Help Them Overcome
the Trauma,“ Medical Aspects o f Human Sexuality (December 1990):
42-47.
276 D. Rabinowitz, „From the Mouths of Babies to a Jail Cell: Child Abuse
and the Abuse of Judgment: A Case Study,“ Harper’s, May 1990, pp. 52-
63. Вж. също L. Manshel, Nap Time: The True Story o f Sexual Abuse
in a Suburban Day-Care Center (New York: Zebra Books, Kensington
Publishing Co., 1991). За разлика от Дороти Рабиновиц, Лайза Ман-
шел е напълно убедена, че децата са насилвани по начина, по който
се твърди, въпреки факта, че всяко отделно дете, което описва (с
псевдоними) първоначално е отричало насилието да се е случвало:

Еван на с. 15, Пол на с. 16, Шон на с. 17, Джоуи на с. 26, Алисън на
с. 36, Нина на с. 38, Люси на с. 39, Робърт на с. 43, Джули на с. 61,
Кевин на с. 68, Луис на с. 78 и Лу на с. 125.
За доказателства от емпирични изследвания, че децата действи
телно могат да разказват събития, които никога не са се случи
ли, вж. S. J. Ceci and М. Bruck, „Suggestibility of the Child Witness:
A Historical Review and Synthesis," Psychological Review, 113 (1993):
403-439. Тези изследвания са обобщени и в D. Goleman, „Studies
Reveal Suggestibility of Very Young Children, The New York Times,
June 11, 1993. Едно от изследванията наистина включва сексуално
съдържание, а именно дали генитално изследване е било включе
но или не в преглед от лекар. Тридесет и осем процента от децата
не са прегледани генитално, но са накарани да заявят, че са били
подложени на такъв преглед - в този случай чрез използването на
анатомично правдиви кукли - метод на интервюиране, който ще
обсъдя след малко.
277 J. F. Victor, „Satanic Cult ‘Survivor* Stories," Skeptical Inquirer, 15
(1991): 274-280.
278 Рабиновиц и Маншел обсъждат природата на обвинението и фа
ктите на последвалото съдебно дело срещу Сели Майкълс, обвине
ната насилница, макар да стигат до заключения за нейната невин
ност. Вж. също D. Nathan, „Victim or Victimizer: Was Kelly Michaels
Unjustly Convicted?" Village Voice, August 2,1988, pp. 31-39.
279 U. Neisser, „Snapshots or Benchmarks?" in U. Neisser, ed., Memory
Observed: Remembering in Natural Settings: Selections and Commentary
by Ulric Neisser (San Francisco: W. H. Freeman, 1982), pp. 43-48, при
мерът е на c. 45.
280 F. C. Bartlett, Remembering: A Study in Experimental and Social
Psychology (Cambridge: Cambridge University Press, 1932); и R. W.
Pearson, M. Ross, and R. M. Dawes, „Personal Recall and the Limits
of Retrospective Questions in Surveys," J. Tanur ed., Questions About
Questions: M eaning Memory, Expression, and Social Interaction in
Surveys (New York: Sage Press, in press).
281 R. Underwager and H. Wakefield, The Real World ofChild Interrogations
(Springfield, IL: Charles Thomas, 1990).
282 R. Reinhold, „After Seven Years, Not Guilty," Pittsburgh Post-Gazette,
63 (January 19,1990): 1-2.
283 Списъкът е комбиниран от два списъка в Underwager and Wakefield,
Real World. Много от същите симптоми се появяват и в списъци за
страдащи от изтласкани спомени за малтретиране в детството спо
ред Maltz, "Adult Survivors of Incest."
284 Вж. Underwager and Wakefield, Real World, p. 27.

285 Реферирано в B. W. Boat and M. D. Everson, „Interviewing Children
with Anatomical Dolls," Child Welfare, 67 (1988): 337-352.
286 S. White and G. Santilli, „А Review of Clinical Practices and Research
Data on Anatomical Doils," Journal o f Interpersonal Violence, 3 (1988):
430-442.
287 G. M. Realmuto, J. B. Jensen, and S. Wescoe, „Specificity and Sensitivity
of Sexually Anatomically Correct Dolls in Substantiating Abuse: A Pilot
Study,“ Journal o f the American Academy o f Child and Adolescent
Psychiatry 29 (1990): 743-746.
288 G. Wolfner, D. Faust, and R. M. Dawes, „The Use of Anatomically
Detailed Dolls in Sexual Abuse Evaluations: The State of the Science,“
Applied and Preventive Psychology, 2 (1993): 1—11.
289 Вж. например A. B. Sivan, D. P. Schor, G. K. Koeppl, and L. D. Noble,
„Interaction of Normal Children with Anatomical Dolls,“ Child Abuse
and Neglect, 12 (1988): 295-304; D. Glaser and C. Collins, „The
Response of Young, Non-sexually Abused Children to Anatomically
Correct Dolls,“ Journal o f Child Clinical Psychology, 30 (1989): 547-
560; M. D. Everson and B. W. Boat, „Sexualized Play Among Young
Children: Implications for the Use of Anatomical Dolls in Sexual Abuse
Evaluations,“ Journal o f the American Academy o f Child and Adolescent
Psychiatry, 29 (1990): 736-742.
290 American Psychological Association, „Statement on the Use of
Anatomically Detailed Dolls in Forensic Evaluations,“ APA Council of
Representatives, February 8,1991.
291 American Medical Association, Council on Ethical and Judicial
Affairs, Current Opinions (Chicago: American Medical Association,
1989). За полиграфа вж. American Medical Association, A M A Policy
Compendium: Current Policies o f the AM A House o f Delegates through
the 1988 Interim Meeting (Chicago: American Medical Association,
1988), p. 172.
292 Предполагаемо точно заключение може да се достигне, като се
комбинира насока с неизвестна инкрементална валидност, с други
насоки, чиято валидност тя не увеличава.
293 Т. J. Horner, М. J. Guyer, and N. М. Kalter, „Prediction, Prevention,
and Clinical Expertise in Child Custody Cases in W hich Allegations of
Child Sexual Abuse Have Been Made: III. Studies of Expert Opinion
Formation,“ Family Law Quarterly, 26 (1992): 141-170.
294 Разбирането, че надеждността е необходимо - макар и не доста
тъчно - условие за валидността, психиатрите и професионални
те психолози са разработили диагностични наръчници, които би
трябвало да водят до консистентни диагнози на базата на психиа-
бележ ки Ч 381
трично интервю. Хората могат да бъдат обучени да правят същите

диагнози. Валидността на диагнозите обаче се определя от степен
та, до която те формират част от теоретичното разбиране на про
блема, позволявайки ни да прогнозираме и да се намесваме, за да
въвеждаме желаните промени. Точно това липсва. Вж. например D.
Faust and R. A. Miner, „The Empiricist and His New Clothes: DSM-III
in Perspective,“ Am erican Journal o f Psychiatry, 143 (1986): 962-967.
295 R. Klein, In re Hawaii v. McKeliar, Criminal No. 85-0553 (Circuit Court,
First Circuit C ourt Hawaii), O rder Granting Defense Motion, January
15,1986.
296 Guidelines for the Clinical Evaluation of Child and Adolescent Sexual
Abuse. American Academy of Child and Adolescent Psychiatry, одо
брено от Съвета на AACAP на 10 юни 1988, модифицирано на 14
декември 1990 г.
297 За обсъждане на решенията на съда, особено в делото Youngberg
v. Romeo, вж. D. N. Bersoff, „Judicial Deference to Nonlegal
Decisionmakers: Imposing Simplistic Solutions on Problems of
Cognitive Complexity in Mental Disability Law,“ SMU Law Review, 46
(1992): 329-372.
298 D. Cartwright, „Determinants of Scientific Progress: The Case of
Research on the Risky Shift,“ American Psychologist, 28 (1973): 222-
231.
299 Реакцията на децата, много от тях вече юноши, на присъдата на
съдебното жури в делото Макмартин е описана в Reinhold, “After
Seven Years, Not Guilty.“ Вж. този или всеки друг вестникарски ре
портаж.
300 К. Krajick, „Justice: Genetics in the Courtroom," Newsweek, January 11,
1993, p. 64
301 E. Fiore, Encounters: A Psychologist Reveals Case Studies o f Abduction
by Extraterrestrials (New York: Bantam Doubleday Dell Publishing
Co., 1989). Фиори има лиценз за практикуване на психология в Ка
лифорния, издаден на 26.06.1974 г. и валиден до 30.09.1992 г.
302 Ibid., предговорът е без номера на страниците.
303 Ibid., р. 61.
304 Опитите да се покаже, че паметта е по-малко податлива под хипно
за, отколкото в нормално будно състояние, не са имали успех. Вж.
например Р. W. Sheehan and D. Stalham, „Hypnosis, the Timing of Its
Introduction, and Acceptance of Misleading Information,“ Journal o f
Abnormal Psychology, 98 (1989): 170-176.
306 J. E. Mack, „Mental Health Professionals and the Roper Poll,“ in
B. Hopkins, D. M. Jacobs, and R. Westrum, The UFO Abduction
Syndrome: A Report on Unusual Experiences Associated with {sic] UFO
Abductions, The Roper Organization’s Survey o f5,947A dult Americans

(Las Vegas: Bigelow Holding Co., 1992), p. 7.
307
Ibid., p. 8.
308
Ibid., p. 15.
310
Ibid., p. 50.
311
Вж. S. J. Gould, “This View of Life,“ N atural History, 102 (1993): 14-21,
в която той обсъжда „засилената чувствителност на палеонтоло
зите към многото елементи случайността и условностите, които
изграждат всеки конкретен (еволюционен) път, включително този
към Homo sapiens - напълно непредвидим и малко вероятно няко
га да възникне отново, ако лентата на живота можеше да се пусне
отново“.
313 Н. Wakefield and R. Underwager, „Recovered Memories of Alleged
Sexual Abuse: Lawsuits Against Parents,“ Behavioral Sciences and the

Law (in press).
314
E. Bass and L. Davis, The Courage to Heal (New York: Harper and Row,
1988), p. 22.
315
Ibid.
316
B. F. Loftus, „The Reality of Repressed Memories,“Am erican Psychologist
44 (1993): 518-537. Вж. също P. Monaghan, „Professor of Psychology
Stokes a Controversy on the Reliability and Repression of Memories,“
Chronicle o f Higher Education, September 23,1992, p. A9.
317
National Center on Child Abuse and Neglect, Children's Bureau,
Administration for Children, Youth, and Families, Office of Human
Development Services, Executive Summary: Study of National
Incidence and Prevalence of Child Abuse and Neglect: 1988 (U.S.
Department of Health and Human Services). Вж. също A. J. Sedlak,
Technical Am endm ent to the Study Findings-National Incidence and
Prevalence o f Child Abuse and Neglect: 1988 (Westat, 1988).
318
L. M. Williams, „Adult Memories of Childhood Abuse: Preliminary
Findings from a Longitudinal Study,“ The APSC Advisor (Summer,
1992): 19-21.
319
J. L. Herman and E. Schatzow, „Recovery and Verification of Memories
of Childhood Sexual Trauma,“ Psychoanalytic Psychology, 4 (1987):
1-14.
320
От тях обаче се очаква да „оценяват“ родителите, преди да стиг
нат до „решение“. Вж. отново Guidelinesfo r the Clinical Evaluation of
Child and Adolescent Sexual Abuse.
321
C. Wasserman, ,,FMS: The Backlash Against Survivors,“ Sojourner,
November 1992, p. 18.
323
Ibid.
324 Wakefield and Underwager, „Recovered Memories.“
325 American Psychological Association, „Model Act for State Licensure of

Psychologists,“ Am erican Psychologist, 42 (1987): 686-703, цитатът e
нас. 697 и 700.
326 L. Whiting, „State Comparison of Laws Regulating Social Work,“
N ational Association o f Social Workers, May 1992.
327 H. Wakefield and R. Underwager, „Uncovering Memories of Alleged
Sexual Abuse: The Therapists W ho Do It.“ Issues in Child Abuse
Accusations, 4 (1992): 197-213
329 Вж. G. W. Albee, „No M ore Rock Scrubbing,“ Scientist Practitioner, 1
(1991): 26-27.
330 See R. C. Kessler and W. J. Magee, „Childhood Family Violence and
Adult Depression,“ може да се получи от: from Ronald С. Kessler,
Institute for Social Research, University of Michigan, Box 1247, Ann
Arbor, MI 48106-1248.
331 Вж. произведенията на Бърнард Уайнър, например неговата An
A ttributional Theory o f M otivation and Emotion (New York: Springer-
Verlag, 1986) и „On Sin Versus Sickness: A Theory of Perceived
Responsibility and Social Motivation," American Psychologist (in
press).
332 Вж. например L. R. Caporael, „Ergotism: The Satan Loosed in Salem?“
Science, 192 (1976): 21-26.
333 Вж. например „Satanic Ritual Abuse: The Current State of Knowledge,“
Journal o f Psychology and Theology, 20, no. 3 (Special Issue, Fall 1992).
За разкази за разследванията вж. К. V. Lanning, Investigator’s Guide
to Allegations o f “Ritual“ Child Abuse (Quantico, VA: National Center
for the Analysis of Violent Crime, 1992), която може да се получи от
Академията на ФБР, Quantico, VA22135, (800) 634-4097, безплатна,
единични копия. За по-общ разказ вж. книгата на бившия полицай
R. D. Hicks, In Pursuit o f Satan: The Police and the Occult (Buffalo, NY:
Prometheus Books, 1991). За социологическо изследване вж. J. S.
Victor, Rumors o f Evil: The Satanic Scare and the Creation ofImaginary
Deviance (Peru, II: Open Court, 1993).
334 Поне един клиничен психолог вярва в съществуването на „живот
новъди“ на 2 милиона бебета годишно, които трябва да бъдат при
несени в жертва и че сатанистите контролират полицията и ФБР.
Вж. В. Siano, “All the Babies You Can Eat,“ Humanist, March/April
1993, pp. 40-41. За друго ексцентрично вярване сред професиона
листите - че сатанистите отравят не кладенците, а климатичните
системи на Градския съвет на Лос Анджелес с диазонон - вж. J.
Okerblom and М. Sauer, „Probe of ‘Ritual-Abuse' Therapy Urged,“ San
Diego Union-Tribune, January 18,1993, pp. Bl, B10.
335 Вж. например J. E. Singleton, „Enemy Is Domestic for Women," U S A
Today, August 6,1992, p. 12A.
336 J. Breuer and S. Freud, Studies on Hysteria. Translated from the

German and edited by James Strachey in collaboration withAnna Freud,
assisted by Alix Strachey and Alan Tyson (New York: Basic Books, by
arrangement with the Hogarth Press, Ltd., first published in 1957).
337 Цитирано в L. Freeman, The Story o f A nna O. (New York: Walker and
Company, 1972), pp. 174-175.
338 Breuer and Freud, Studies on Hysteria, p. 21.
339 Ibid., p. 22.
340 Ibid., p. 36.
341 Ibid., p. 21
342 Ibid., p. 31.
343 M. Rosenbaum and M. MurofF, eds., A nna O: Fourteen Contemporary
Reinterpretations (New York: The Free Press, 1984).
344 Ibid., p. xi.
345 Ibid.
346 Ibid.
347 J. P. Spiegel, The Case of Anna O.: Cultural Aspects," in Rosenbaum and
MurofF, Anna O, pp. 52-58, 57.
348 M. A. Kaplan, „Anna O. and Bertha Pappenheim: An Historical
Perspective," in Rosenbaum and MurofF, Anna O., pp. 101-117.
349 Реферирано в M. Rosenbaum, „Anna O. (Bertha Pappenheim): Her
History," in Rosenbaum and MurofF, Anna O., p. 13.
351 R. Berkow, The Merck M anual o f Diagnosis and Therapy, Fourteenth
Edition (Rahway, NJ: Merck Sharp and Dohme Research Laboratories,
1982), p. 1426.
352 Реферирано в Rosenbaum, „Anna O. (Bertha Pappenheim)," p. 7.
353 Фразата се приписва на психиатъра Джудит Хърман в J. Hawkins,
“Rowers on the River Styx," Harvard Magazine, 93 (March-April 1991):
43-52.
354 Reported in Rosenbaum, „Anna O. (Bertha Pappenheim),“ p. 7.
356 W. Freeman and J. W. Watts, Psychosurgery (Springfield IL: Charles C.
Thomas, 1942).
357 A. Kucharski, „History of Frontal Lobotomy in the United States, 1935-
1955,“ Neurosurgery, 14 (1984): 765-772, цитатът е от c. 767.
358 V. Follette, „An Ecological Approach to Treatment: An Interview with
Scott Henggeler," Scientist Practitioner, 3 (1993): 10-17.
359 R. A. Smith, „Advocacy, Interpretation and Influence in the U.S.
Congress," American Political Science Review, 78 (1964): 44-63.
360 T. W. Adorno, E. Frenkel-Brunswick, D. J. Levinson, and R. N. Sanford,
The Authoritarian Personality (New York: Harper and Row, 1950).
бележ ки Ч 385
361 $. Milgram, „Behavioral Study of Obedience,“ Journal o f Abnormal and

Social Psychobgy, 67 (1963): 371-378.
*2 L. Hasher, D. Goldstein, and T. Toppino, „Frequency and the Conference
of Referential Validity," Journal o f Verbal Learning and Verbal Behavior,
16 (1977): 107-112; и I. Begg, V. Armour, and T. Kerr, „On Believing
W hat We Remember," Canadian Journal o f Behavioral Science, 17
(1985): 199-214.
363 Вж. например S. P. Stich, and R. E. Nisbett, „Justification and the
Psychology of Human Reasoning," Philosophy o f Science, 47 (1980):
188-202.
364 John Philpot Curran, Speech Upon the Rights of Election (1790), in J.
Bartlett, Familiar Quotations (Boston: Little, Brown, and Co., 1904), p.
855.
365 Вж. например D. Yankelovitch, “Public Attitudes Toward People with
Chronic M ental Illness," подготвен за програмата „Робърт Уд Джон
сън“ за психичното разстройство, April 1990. Възприятието е точ
но, особено по отношение на децата. Вж. например V. R. Fuchs and
D. М. Reklis, "Americas Children: Perspectives and Policy Options,"
Science, 255 (1992): 41-46.
366 H. Overstreet, The M ature M ind (New York: W. W. Norton, 1949), p.
73.
367 V. O. Leirer, P. D. Warner, T. L. Rose, and J. A. Yesavage, „Predictions of
Violence by High School Students and Clinicians," доклад, представен
на годишния конгрес на Орегонската психологическа асоциация,
Сейлъм, Орегон, 1984.
368 G. Е. Vaillant, Adaptation to life (Boston: Little, Brown and Co., 1977).
369 G. R. Patterson, and R. M. Dawes, „А Guttman Scale of Children’s
Coercive Behaviors," Journal o f Consulting and Clinical Psychology, 43
(1975): 594.
370 C. B. De Soto, M. London, and S. Handel, „Social Reasoning and Spatial
Paralogic,“ Journal o f Personality and Social Psychology, 2, (1965): 513-
521.
371 Е. E. Jones, and R. E. Nisbett, „The Actor and the Observer: Divergent
Perceptions on the Causes of Behavior," in Е. E. Jones, D. E. Kanouse,
H. H. Kelley, R. E. Nisbett, S. Valins, and B. Weiner, eds., Attribution:
Perceiving the Causes o f Behavior (Morristown, NJ: General Learning
Press, 1972).
372 A. Pope, in Bartlett, Familiar Quotations, p. 230; и W. Wordsworth,
from „My Heart Leaps Up When I Behold." In Bartlett, Familiar
Quotations, p. 469.
373 E. Quinn, Max Ernst. Translated from the French by Kenneth Lyons
(Barcelona: Ediciones Poligrafa, S. A., 1984). Цитатът е на c. 29 и се
приписва на Даян Уолдман, р. 16, но не е дадена библиографска

справка; вместо това читателят е насочен към нещо, наречено
Ecritures, „благодарение на система от дати и подзаглавия, въведе
ни от автора“.
374
Денис Търнър, режисьорът на телевизионен филм за живота на Рок
Хъдзън, 8 октомври 1990, както е цитиран в S. Littwin, “WillAmerica
be Shocked by 'Rock'?“ T V Guide, 37, no. 1 (1990): 14-17,15.
375
F. C. Bartlett, Remembering: A Study in Experim ental Social Psychology
(Cambridge: Cambridge University Press, 1932).
376
R. W. Pearson, M. Ross, and R. M. Dawes, „Personal Recall and the
Limits of Retrospective Memory in Questions in Surveys,“ in J. Tanur
ed., Questions About Questions: Inquiries into the Cognitive Bases of
Surveys (New York: Sage Press, 1991), pp. 65-94.
377
E. F. Loftus, K. Donders, H. G. Hoffman, and J. W. Schooler, „Creating
New Memories That Are Quickly Assessed and Confidently Held,“
Memory and Cognition, 17(1989): 607-616.
378
P. Monaghan, „Professor of Psychology Stokes a Controversy on the
Reliability and Repression of Memories,“ Chronicle o f Higher Education,
September 23,1992, p. A9.
379
Срещата се състоя в Центъра за напреднали изследвания в пове
денческите и социалните науки, Пало Алто, Калифорния, 26-28
юни 1986 г.
380
С. Gilligan, In a Different Voice: Psychological Theory and Women’s
Development (Cambridge, MA: Harvard University Press, 1982).
381
S. Hamilton, A Comparison o f Coping Styles in M ale and Female Young
Adults (Unpublished doctoral diss., University of Oregon, 1986).
382
P. M. Lewinsohn, M. Rosenbaum, „Recall of Parental Behavior by Acute
Depressives, Remitted Depressives, and Nondepressives,“ Journal of
384
P. M. Lewinsohn, W. Chaplin, and R. Barton, „Social Competence and
Depression: The Roleof Illusory Self-perceptions?" Journal o f Abnormal
Psychology, 89 (1980): 203-212.
385
S. E. Taylor, Positive Illusions: Creative Self-deception and the Healthy
M ind (New York: Basic Books, 1989).
386
P. M. Lewinsohn, D. O. Antonuccio, J. L. Steinmetz, and L. Teri, The
Coping with Depression Course (Eugene, OR: Castalia Press, 1984).
387
„Добрата история“ е такава, в която героят се ангажира в търсене
(например „търсенето на огъня“) и трябва да преодолее поредица
от пречки, докато е антажиран в търсенето - пречки, често вме
стени една в друга. Много добри истории имат два компонента:
първо, героят - след като е особено добродетелен, получава някак
ва неочаквана и магическа или почти магическа помощ, например
меч в скалата, електронна джаджа от джуджето във филмите за

Джеймс Бонд, инструкции как да постигне вътрешно просветле
ние във „Връщането на джедаите“, 12-те стъпки на „Анонимните
алкохолици" или конкретни прозрения от психотерапевта. Второ,
при преодоляването на спънките героят преживява неочаквана
промяна в себе си - винаги промяна към по-добро, дори ако тя в
крайна сметка коства живота му. В терапията ни се казва напри
мер, че „хората идват на терапия при мен, защото са фрустрира-
ни в невротичните си желания, но след като постигнат прозрение,
търсят много по-здрави цели в живота си“. Дори нашите теории за
човешката еволюция обикновено следват линията на добрата ис
тория. Хората са били физически по-слаби от видовете, с които е
трябвало да се съревновават за храна, но в търсенето на оцеляване
те получават почти магическо предимство - изправена поза, реч,
използване на оръдия, на огъня и дори полов акт лице в лице, което
кара зрелите представители на вида да се гледат един друг по време
на любовния акт, а така и да развият същата връзка един с друг,
която възрастните представители на тясно свързани биологични
видове имат с новородените. Резултатът е нещо неочаквано в нача
лото на търсенето: човешката цивилизация (и ядрените оръжия).
Вж. М. Landau, "Human Evolution as Narrative," American Scientist,
72 (1984): 262-268.
388 Вж. C Tavris, “Beware the Incest-Survivor Machine," New York Times
Book Review, January 3, 1993, p. 1; в частност вж. коментарите на
Таврис за гнева на една уж жертва на кръвосмешение към сина й,
който хленчел да бъде заведен на ресторант за бързо хранене, кре
щял и я псувал, както и я замерял с обувките си. Тази оцеляла от
кръвосмешение майка „осъзнала", че съвършено уместната й гнев
на реакция на отвратителното поведение на сина й всъщност бил
гняв, насочен към баща й, който я изнасилил.
389 L. С. Robbins, „The Accuracy of Parental Recall of Aspects of Child
Development and of Child Rearing Practices,“ Journal o f Personality
and Social Psychology, 66 (1963): 261-270.
390 C. McFarland, M. Ross, and N. DeCourville, „Women's Theories of
Menstruation and Biases in Recall of Menstrual Symptoms,“ Journal o f
Personality and Social Psychology, 57(1989): 522-531.
391 C. S. Aneshensel, A. L. Estrada, M. J. Han sell, and V. A. Clark, „Social
Psychological Aspects of Reporting Behavior: Lifetime Depressive
Episode Reports," Journal o f Health and Social Behavior, 28 (1987):
232-246.
392 D. H. Stott, „Some Psychosomatic Aspects of Causality in Reproduction,"
Journal o f Psychosomatic Research, 3 (1958): 42-55.
393 S. Scarr, D. Phillips, and К. McCartney, „Facts, Fantasies and the Future
of Child Care in the United States,“ Psychological Science, 1 (1990): 26-
33,27. Техните препратки са към S. Scarr and J. Arnett, „Malleability:
Lessons from Intervention and Family Studies,“ in J. J. Gallagher, ed.,
The M alleability o f Children (New York: Brooks, 1987): pp. 71-84; и
J. Kagan, „Family Experience and the Child’s Development,“ American
Psychologist, 34 (1979): 886-891.
394 C. S. Widom, „The Cycle of Violence,“ Science, 244 (1989): 160-166.
395 Ibid., p. 162.
396 Ibid., p. 160.
397 Ibid., p. 163.
398 M. Lewis-Rice, Marketing Post'Secondary Educational Programs
With Implications for Higher Education Administration (Unpublished
doctoral diss., Carnegie Mellon University, 1989).
399 J. G. Parker and S. R. Asher, „Peer Relations and Later Personal
Adjustment: Are Low-Accepted Children at Risk. Psychological Bulletin,
102 (1987): 357-389.
400 E. Walker and R. J. Lewine „Prediction of Adult-Onset Schizophrenia
from Childhood Movies of the Parents,“ American Journal o f Psychiatry,
147 {1990): 1052-1056.
401 M. J. Lerner, The Belief in a Just World: A Fundam ental Delusion (New
York: Plenum Press, 1980). Вж. R. M. Dawes, Rational Choke in an
Uncertain World (San Diego: Harcourt Brace Jovanovich, 1988), chap.
12.
402 M. McCloskey, „Naive Theories of Motion,“ in D. Gentner and A.
S. Stevens, eds., M ental Models (Hillsdale, NJ: Lawrence Erlbaum
Associates, 1983), pp. 299-324.
403 G. E. Vaillant, Adaptation to Life (Boston: Little, Brown and Co., 1977),
p. 29.
404 Е. E. Werner, „Children of the Garden Island,“ Scientific American, 206
(1989): 106-111.
405 G. A. Miller, “Psychology as a Means of Promoting Human Welfare,“
American Psychologist, 24 (1969): 1063-1075: „Лично аз обаче не
мога да си представя нищо, което да сме в състояние да направим
и да е по-релевантно на човешкото благополучие, нищо, което да
може да представлява по-голямо предизвикателство пред следва
щото поколение психолози, отколкото да открием как най-добре
да раздадем психологията“ (р. 1074).
406 R. A. Gardner, Sex Abuse Hysteria: Salem Witch Trials Revisited
(Cresskill, NJ: Creative Therapeutics, 1991), p. 2.
407 P. Goodman, „Reflections on Racism, Spite, Guilt, and Violence,“ New
York Review o f Books, 10, no. 10 (1968): 18-23,22.
бележ ки ч 389
4,0 D. L. Bazelon, „Psychiatrists and the Adversary Process," Scientific

American, 230, no. 6 (1974): 18—3.
413 B. Feinberg, The Collected Stories o f Bertrand Russell (New York: Simon
and Schuster, 1972). Цитатът е от задната корица.
414 R. Hoess, C om m andant a t Auschwitz: Autobiography (London:
Weidenfeld and Nicholson, 1959).
4,5 B. Feinberg, Short Stories o f Bertrand Russell, p. 132.
416 За разказ от „включен наблюдател" (т.е. внедрен участник) в една
такава група вж. D. Nathan, "Cry Incest," Playboy 39, no. 10 (October
1992): 84ff.
417 За хумористично и язвително становище за движението на козави-
симостта от човек, който е присъствал на множество срещи на ня
колко места вж. W. Kaminer, Гт Dysfunctional, You re Dysfunctional
(Reading, МА: Addison-Wesley, 1992.)
418 N. Branden, The Psychology o f Self-Esteem (Toronto, New York, London,
Sydney, Auckland: Bantam Books, 1969).
4,9 N. Branden, „In Defense of Self," Association fo r Humanistic Psychology
Perspectives (August-September 1984): 12-13.
420 J. W. Dean III, Blind Am bition (New York: Simon and Schuster, 1976).
421 В интервю в броя от 23 март 1990, на Publishers Weekly.
422 A. M. Mecca, N. J. Smelser, and J. Vasconcellos, The Social Importance
o f Self-Esteem (Berkeley: University of California Press, 1989).
423 N. J. Smelser, „Self-Esteem in Social Problems: An Introduction," in Mecca,
Smelser, and Vasconcellos, Social Importance o f Self-Esteem, pp. 1-23.
424 B. Bhatti, D. Derezotes, S. O. Kim, and H. Specht, „The Association
Between Child Maltreatment and Self-Esteem," in Mecca, Smelser, and
Vasconcellos, Social Importance o f Self-Esteem, pp. 24-71.
425 M. J. Covington, „Self-Esteem and Failure in School: Analysis and Policy
Implications," in Mecca, Smelser, and Vasconcellos, Social Importance
o f Self-Esteem, pp. 72-124.
426 В. C. Hansfeld and J. A. Hattie, „The Relationship Between Self
Achievement/Performance Measures," Review o f Educational Research,
52(1982): 123-142.
427 S. B. Crockenberg, and B. A. Soby, „Self-Esteem and Teenage Pregnancy,"
in Mecca, Smelser, and Vasconcellos, Social Importance o f Self-Esteem,
pp. 125-164.
438 S. L. lessor and R. lessor, „Transition from Virginity to Non-virginity
Among Youth: A Social-Psychological Study over Time," Developmental
Psychology, II (1975): 473-484.
424 T. J. Scheff, S. M. Retzinger, and M. T. Ryan, „Crime, Violence, and Self-
Esteem: Review and Proposals," in Mecca, Smelser, and Vasconcellos,
Social Importance o f Self-Esteem, pp. 165-199.
430 L. Schneiderman, W. М. Furman, and J. Weber, „Self-Esteem and

Chronic Welfare Dependence,“ in Mecca, Smelser, and Vasconcellos,
Social Importance o f Self-Esteem, pp. 200-247.
431 R. Skager, and E. Kerst, „Alcohol and Drug Use and Self-Esteem: A
Psychological Perspective," in Mecca, Smelser, and Vasconcellos, Social
Importance o f Self-Esteem, pp. 248-293; H. H. L. Kitano, „Alcohol
and Drug Use and Self-Esteem: A Sociocultural Perspective," Mecca,
Smelser, and Vasconcellos, Social Importance o f Self-Esteem, pp. 294-
326.
432 G. P. Gardner (chair), National Commission on Excellence in Education,
A Nation a t Risk: The Imperative fo r Educational Reform (Washington,
DC: U.S. Government Printing Office, 1983), p. 5.
433 G. Grosvenor, „Super Powers Not So Super in Geography," National
Geographic, 176 (1989): 816-821.
434 U.S. Congress, Office of Technological Assessment, Worker Training:
Competing in the New International Economy, OTA-ITE-457
(Washington, DC: U.S. Government Printing Office, 1990), p. 160.
435 Ibid., p. 154.
436 R. B. Felson, „The Effects of Self-Appraisal of Ability on Academic
Performance," Journal o f Personality and Social Psychology, 47 (1984):
944-952.
437 Ibid., p. 944.
438 Тази техника предлага горни граници на влиянието на далечните
променливи, например нагласа преди работата в училище, и долни
граници на значението на влиянията, които ги „опосредстват“, на
пример усилена работа в този пример. Вж. Н. F. Gollob, and С. S.
Reichardt, „Interpreting and Estimating Indirect EffectsAssuming Time
Lags Really Matter," in L. M. Collins and J. L. Horn, eds., Best Methods
fo r the Analysis o f Change (Washington, DC: American Psychological
Association, 1991), 242.
439 За обсъждане на концепцията на Олпорт за функционалната ав
тономия вж. N. J. Ehrlich, Psychology and Contemporary Affairs
(Belmont, CA: Woodsworth, Brooks/Cote, 1972).
440 H. W. Stevenson, S. Lee, and J. W. Stigler, „Mathematics Achievement
of Chinese, Japanese, and American Children," Science 231 (1986):
693-699.
441 Ibid., p.694.
442 Ibid., p .6 9 8 .
443 H. W. Stevenson, A Long Way to Being Number One: W hat We Have
to Learn from East Asia. Federation o f Behavioral, Psychological, and
Cognitive Sciences: Science and Public Policy Seminar, March 20,1992.
444 Ibid., p. 14.
бел еж ки Ч 391
445 Gardner, Nation A t Risk, p. 19. Комисията освен това открива, че в гим
назията на академична работа са посветени средно 22 часа седмично.
446 Stevenson, Long Way to Being N um ber One.
447 N. Caplan, M. H. Choy, and J. K. Whitmore, „Indochinese Refugee
Families and Academic Achievement," Scientific American, 266 (1992):
36-42.
448 H. Spotnitz, „The Case of Anna O.: Aggression and the Narcissistic
Countertransference,“ in M. Rosenbaum and M. MutofF, Anna O.:
Fourteen Contemporary Reinterpretations (New York: The Free Press,
1984): 132-140,137.
449 J. M. Masson, Against Therapy: Emotional Tyranny and the M yth o f
Psychological Healing (New York: Atheneum, 1988).
450 American Medical Association, Current Opinions: The Council on
Ethical and Judicial Affairs o f the American Medical Association
(Chicago: American Medical Association, 1989), принцип 2.19.
451 P. Keith-Spiegel, and G. P. Koocher, Ethics in Psychology: Professional
Standards in Cases (Hillsdale, NJ: Lawrence ErlbaumAssociates, 1985).
Макар че самата книга подчертава много други проблеми, а не само
„висшестоящата“ позиция на професионалния психолог (а следо
вателно „нисшата“ позиция на клиента), този въпрос е най-често
посочваният от другите членове на комисията, когато членувах в
комисията по етика на Американската психологическа асоциация
от 1985 до края на 1987 г.
452 American PsychologicalAssociation, „Ethical PrinciplesofPsychologists
(Amended June 2, 1989),“ American Psychologist, 45 (1990): 390-395,
390-391.
453 Вж. R. M. Dawes, „The Philosophy of Responsibility and Autonomy
Versus That of Being One-up," paper presented at theAnnual convention
of the American Psychological Association, Washington, DC: August
24,1986.
454 Keith-Spiegel and Koocher, Ethics in Psychology.
455 Ibid.
456 K. E. Polk, P. Keith-Spiegel, and B. G. Tabachnick, „Sexual Attraction to
Clients: The Human Therapist and the (Sometimes) Inhuman Training
System,“ American Psychologist, 32 (1986): 752-760.
457 D. Cartwright, „Determinants of Scientific Progress: The Case of
Research on the Risky Shift," American Psychologist, 28 (1973): 222-
231.
458 P. Freiberg, „AIDS Home Test Kits Will Get a Second Look," APA
Monitor, July 1990, p. 35.
459 За изследване на хомосексуални мъже вж. J. Coates, R. D. Stall, S. M.
Kegeles, B. Lo, S. F. Morin, and L. McKusick, „AIDS Antibody Testing:
Will It Stop the AIDS Epidemic? Will It Help People Infected with
HIV?" American Psychologist, 43 (1988): 859-864. За изследване на
потребители на дрога с HIV вж. D. Desjarlais, „Effectiveness of AIDS
Educational Programs for Intravenous Drug Users,“ background paper
prepared for the Health Program, Office of Technology Assessment,
U.S. Congress (Washington, DC: U.S. Government Printing Office,
1987).
460 C. F. Turner, H. G. Miller, and L. E. Moses, eds„ AIDS, Sexual Behavior,
and Intravenous Drug Use (Washington, DC: National Academy Press,
1989); H. G. Miller, C. F. Turner, and L. Moses, eds., AIDS: The Second
Decade (Washington, DC: The National Academy Press, 1990); S. L.
Coyle, R. F. Boruch, and C. F. Turner, eds., Evaluating AID S Prevention
Programs (Washington, DC: National Academy Press, 1991).
461 Вездесъщността на контраиндуктивните заключения, в дейст
вителност самата фраза, са описани в Р. Е. Meehl, “Why I Do Not
Attend Case Conferences,“ in P.E. Meehl, ed., Psychodiagnosis: Selected
Papers (New York: W.W. Norton and Co., 1977), pp. 225-302.
465 G. W. Bower and T. Trabasso, „Reversals Prior to Solution in Concept
identification Tasks,“ Journal o f Experim ental Psychology, 63 (1963):
438-443.
466 За пълен списък c библиографски данни за експериментите с жи
вотни върху заучената безпомощност вж. М. Seligman, Helplessness:
On Depression, Development, and Death (San Francisco: W. H.
Feeeman, 1975).
467 D. Rapaport, Organization and Pathobgy o f Thought (New York:
Columbia University Press, 1951).
468 Вж. например J. Piaget, The Construction o f Reality in the Child (New
York: Basic Books, 1954), и I. E. Sigel and F. H. Hooper, eds., Logical
Thinking in Children (New York: Holt, Rinehart and Winston, 1968).
469 Вж. B. Inhelder and J. Piaget, The Growth o f Logical Thinking from
Childhood to Adolescence (New York: Basic Boob, 1958).
470 За обсъждане на изненадата на малките деца вж. W. R. Charlesworth
in D. Elkind and J. H. Flavell, Studies in Cognitive Development (New
York: Oxford University Press, 1969), pp. 257-314.
471 Вж. P. Starkey, E. S. Spelke, and R. Gelman, „Detection of Intermodal
Numerical Correspondence," Science, 111 (1983): 179-181.
472 Вж. R. M. Dawes, „An Interpretive of Inhelder and Piaget," in
Proceedings: Third Invitational Interdisciplinary Sem inar on Piagetian
Theory and Its Implications for the Helping Professions (Los Angeles:
UAP, Children’s Hospital of Los Angeles, 1975).
473 Meehl, „Why I Do Not Attend Case Conferences.“ „Теорията за стък
лото“ се обсъжда на с. 252-255.
474 Вж. например D. Н. Barlow, A nxiety and Its Disorders: The Nature and
Treatment o f A nxiety and Panic (New York: Guilford Press, 1985).
475 D. Campbell, R. D. Sanderson, and S. G. Laverty, „Characteristics of
a Conditioned Response in Human Subjects During Extinction Trials
Following a Single Traumatic Conditioning Trial," Journal o f Abnormal
and Social Psychology, 68 (1964): 627-639.
477 H. Wakefield and R. Uhderwager, „Discovering a Life That Works," IP T
Newsletter, Fall 1989, pp. 2 -6 ,6 .
478 P. M. Lewinsohn, D. O. Antonuccio, J. L. Steinmetz, and L. Teri, The
Coping with Depression Course (Eugene, OR: Castalia Press, 1984).
479 A. T. Beck, Cognitive Therapy and the Emotional Disorders (New York:
New American Library, 1976).
480 P. M. Lewinsohn, W. Michel, W. Chaplin, and R. Barton, „Social
Competence and Depression: The Role of Illusory Self-perceptions.
Journal c f A bnorm al Psychology, 89 (1980): 203-212.
481 Вж. например S. Strack and J. C. Coyne, „Social Confirmation of
Dysphoria: Shared and Private Reactions to Depression," Journal o f
482 A. Bandura, „Self-Efficacy Mechanism in Human Agency," American
Psychologist, 37 (1982): 122-147.
484 Вж. J. Rotter, „Generalized Expectancies for Internal Versus External
Control of Reinforcements," Monographs o f the American Psychological
Association, 80 (1966) (whole issue no. 609); и J. Rotter, „Some Problems
and Misconceptions Related to the Construct of Internal Versus
External Control of Reinforcement," Journal o f Consulting and Clinical
Psychology, 43 (1975): 56-67. Вж. също W. E. Henley, „Invictus" (1875)
in H. Felleman, ed., The Best-loved Poems o f Americans (New York:
Doubleday, 1936).
485 N. D. Weinstein, „Unrealistic Optimism About Susceptibility to Health
Problems: Conclusions from a Community-Based Sample," Journal o f
Behavioral Medicine, 10 (1987): 481-500.
486 В. E. Whitley, Jr., and A. L. Hern, „Perceptions of Vulnerability to
Pregnancy and the Use of Effective Contraception," PSPB Bulletin, 17
(1991): 104-110.
487 Вж. S. E. Taylor, R. Lichtman, and J. Word, „Attribution, Belief About
Control, and Adjustment to Breast Cancer," Journal o f Personality and
Social Psychology, 46 (1984): 289-503.
488 За този етап от живота вж. D. О. Sears, „College Sophomores in the
Laboratory: Influences of a Narrow Data Base on Psychology’s View
of Human Nature," Journal o f Personality and Social Psychology,
SI (1986): 515-539. За ситуацията вж. R. M. Dawes, „Discovering
‘Human Nature' Versus Discovering How People Cope with the Task
of Getting Through College: An Extension of Sears’s Argument," paper

presented at the annual, convention of the American Psychological
Society, Washington, DC, June 16,1991.
490 За преглед вж. C. Anderson and B. Weiner, „Attribution and
Attributional Processes in Personality," forthcoming in G. Caprara and
G. Heck, eds., Modern Personality Psychology: Critical Reviews and
New Directions.
491 M. Е. P. Seligman, Learned O ptimism (New York: Alfred A. Knopf,
1991).
492 M. J. Lerner, The Belief in a Just World: A Fundam ental Delusion (New
York: Plenum Press, 1980).
493 M. J. Lerner, „Integrating Social and Psychological Rules of Entitlement:
The Basic Task of Each Actor and Fundamental Problem of the Social
Sciences," Social Justice Research, 1 (1987): 107-125.
494 R. S. Gold, M. J. Skinner, P. J. Grant, and D. C. Plummer, „Situational
Factors and Thought ProcessesAssociated with Unprotected Intercourse
in Gay Men," Psychology and Health, 5 (1991): 1-20.
495 S. E. Taylor, Positive Illusions: Creative Self-Deception and the Healthy
M ind (New York: Basic Books, 1989).
496 Ibid., p. 227; p. xi.
497 A. M. Isen, „Toward Understanding the Role of Affect in Cognition," in
R. Wyer and T. Scrull, eds., Handbook o f Social Cognition (Hillsdale,
NJ: Erlbaum, 1984), pp. 174-236, цитатът е на c. 189.
498 C. Peterson, M. Е. P. Seligman, and G. E. Vaillant, „Pessimistic
Explanatory Style in a Risk Factor for Physical Illness: A Thirty-five Year
Longitudinal Study," Journal o f Personality and Social Psychology, 55
(1988): 23-27.
499 Seligman, Learned Optimism.
500 S. Cohen, „Psychosocial Models and the Role of Social Support in the
Etiology of Physical Disease," Health Psychology, 7 (1988): 269-297.
501 Якока и Едисън са цитирани в S. Е. Taylor, Positive Illusions: Creative
Self-deception and the Healthy M ind (New York: Basic Books, 1989), p.
60.
502 Ричард П. Бентрел в юнския брой от 1992 г. на Journal o f Medical
Ethics предлага на шега щастието да стане нова категория на па
тологията, която да се включи в Diagnostic and Statistical Manuals
(Диагностичните и статистически наръчници) на Американската
психиатрична асоциация. Предложението се базира на идиотската
липса на реализъм, която се смята не точно за корелат на щастието,
но е задължително условие за постигането му.
503 Е. Евтушенко е цитиран в Chronicle o f Higher Education, June 12,
1991, p. B3.
бел еж ки Ч 395
504 R. Axelrod, The Evolution o f Cooperation (New York: Basic Books,

1984).
505 За пълен преглед на експериментите вж. R. М. Dawes, „Social
Dilemmas, Economic Self-interest, and Evolutionary Theory,“ In D. R.
Brown and J. Е K. Smith, eds., Recent Research in Psychology: Frontiers
o f M athem atical Psychology: Essays in Honor o f Clyde Coombs (New
York: Springer-Verlag, 1991). Или R. M. Dawes, A. J. C. van de Kragt,
and J. M. Orbell, „Cooperation for the Benefit of Us—Not Me or My
Conscience,“ in J. Mansbridge, ed., Beyond Self-interest (Chicago:
University of Chicago Press, 1990).
506 Сред тези други изследователи са R. М. Kramer, and М. В. Brewer,
„Social Group Identity and the Emergence of Cooperation in Resource
Conservation,“ in H. Wilke, D. Messick, and C. Rutte, eds., Psychology
o f Decisions and Conflict, 3, Experim ental Social Dilemmas (Frankfurt
am Main: Verlag Peter Lang, 1986), 205-234; H. Tajfel, Differentiation
Between Social Groups: Studies in the Social Psychology o f Intergroup
Relations (London: Academic Press, 1978); A. P. Witt, Group Efficiency
and Fairness in Social Dilemmas: A n Experimental Gaming Effect
(Doctoral diss., Rijksuniversiteit, Groningen, 1989).
K. L. Patton, in Unitarian Universalis! Association, Hymns fo r the
Celebration o f Life (Boston: The Beacon Press, 1964).
508 Seligman, Learned Optimism, pp. 63-65.
509 A. G. Greenwald, „The Totalitarian Ego: Fabrication and Revision of
Personal History,“ American Psychologist, 35 (1980): 603-618.
510 Цитиран в E. Kasner and J. Newman, Mathematics and the Imagination
(London: Bell and Sons, 1949), p. 239.
511 Вж. например S. Cohen, E. Lichtenstein, J. O. Prochaska, J. S. Rossi,
E. R. Gritz, C. R. Carr, C. Y. Orleans, V. J. Schoenbach, L. Biener, D.
Abrams, C. DiClemente, S. Curry, G. A. Marlatt, K. M. Cummings, S.
L. Emont, G. Giovino, and D. Ossip-Klein, „Debunking Myths About
Self-Quitting," American Psychologist, 44 (1989): 1355-1365. „Както
е видно от фигура 1, няма особена връзка между [броя] предишни
опити да се откажат [цигарите] и вероятността за успех на насто
ящия опит“ (р. 1362).
512 V. Murphy-Berman and J. J. Berman, „The Effect of Respondents' Just
World Beliefs and Target Persons Social Worth and Awareness-of-Risk
on Perception of a Person with AIDS," Social Justice Research 4 (1990):
215-228.
513 Цитиран в M. Е. P. Seligman, Learned Optimism (New York: Alfred A.
Knopf, 1991), p. 73.
514 C. J. Grayson and C. O’Dell, American Business: A Two-minute Warning
(New York: The Free Press, 1988), p. 309.
396 У РЬбдаДоус • КУЛА ОТ КАРТИ
516 Поне в Минесота. Отново вж. Н. W. Stevenson, S. Lee, and J. W.

Stigler, «Mathematics Achievement of Chinese, Japanese, andAmerican
Children,“ Science, 231 (1986): 693-699,697.
51' P. Brickman and D. T. Campbell, «Hedonic Relativism and Planning
the Good Society,* in M H. Appley, ed., Adaptation-Level Theory: A
Symposium (New York: Academic Press, 1971).
518 R. J. Sternberg and T. I. Lubart, «Buy Low and Sell High: An Investment
Approach to Creativity,“ Current Directions in Psychological Science, 1
(1992): 1-5, цитатът е на c. 4.
5W M. Е. P. Seligman, «Predicting Depression, Poor Health, and Presidential
Elections,“ paper presented at the Science and Public Policy Seminar
o f the Federation o f Behavioral, Psychological, and Cognitive Sciences,
February 27,1987.
520 G. Wills, Reagan's America: Innocents a t Home (Garden City, NY:
Doubleday, 1987).
521 M. Newcomb, «Losing the Drug War: Are We Too Addicted to the
Quick Fix to Seek the Ultimate Fix?" Science and Public Policy Seminar,
Federation o f Behavioral, Psychological, and Cognitive Sciences,
September 7,1990.
522 J. O. Prochaska and J. C. Norcross, «Contemporary Psychotherapists:
A National Survey of Characteristics, Practices, Orientations and
Attitudes," Psychotherapy: Theory, Research and Practice, 20 (1983):
161-173. Вж. също S. L. Garfield and R. Kurtz, «А Study of Eclectic
Views," Journal o f Consulting and Clinical Psychology, 45 (1977): 78-83,
или по-новата A. Zook II and J. M. Walton, «Theoretical Orientations
and Work Settings of Clinical and Counseling Psychologists: A Current
Perspective," Professional Psychology Research and Practice, 20 (1989):
23-31. След няколко години в относителна забрава, психоанализа
та днес е почти обвързана с еклектизма като любима ориентация.
Това възраждане може би е резултат от растежа (абсолютен и отно
сителен) на професионалните училища.
523 С Л . Kiesler, «Mental HospitalandAlternativeCare: Noninstitutionaliza
tion as Potential Public Policy for Mental Patients," American
Psychologist, 37(1982): 349-360.
ИНДЕКС
A
авторитаризъм 248, 249 артефактни категории 86-88,
авторитет 247, 249—252, 273 153
адаптация 48, 52,88—89, 93, атрибутивна теория 328
349-350
А дминистрация по храните и Б
лекарствата 249
Бакуин, X. 70
А з-образ 53,196, 296
Бандура, А. 328
Айзен, А. 333
Бартлет, Ф. 162,259
Айзенк, X. Дж. 188
Бас, Елън 210
Айнхорн, X. 1 1 8 -1 1 9 ,1 2 9
Бауър, Г. 146-147,320
академични постиж ения 106,
Бейзълън, Д. А. 280-281
2 6 9 ,2 9 0 -2 9 1 , 296, 300, 304
Бек, А. 327,344
Акселрод, Р. 337
Бендер-Гещалт тест 124* 154
алтруизъм 2 1 7 ,3 3 6 ,3 3 7 ,3 3 9
Биглър, Е. 125
Американска медицинска
биологична обратна
асоциация 2 9 ,6 9 ,2 0 1 ,3 0 9 връзка 179-181,217-218
А мериканска психиатрична бихейвиоризъм 320,327
асоциация 2 5 ,2 9 ,8 9 -9 0 ,9 2 , Блондло, Р. 102-103
93, 281, 369,407
Блум, Р. Ф. 112
Американска психологическа Брандън, Н. 286—288
асоциация 1 0 ,2 4 ,2 8 ,3 0 ,3 7 , Брикман, Ф. 349
117,121,135,137,276,311, Бройер, Й. 52, 233—240
36 9 -3 7 0 ,4 0 4 Бръндидж, Е. Г. 112
Американска федерация на Бубер, М. 233
учителите 301,347 Букбайндър, А. Дж. 59
анализ на профили 110 Бъргин, А. 79-80
Ана О. Вж. Папенхайм, Берта Бърман, Дж. С. 76
Анатомично правдиви Бърнстейн, А. Г. 189, 207
кукли 177,198, 201,222,391 Бъроус, О. К. 188,390
Андерсън, У. Ф. 33,41,222
Анонимните алкохолици 78,
221, 224, 264, 399
В
Аристотел 101,255,279,319 ваксина на Салк 27,67,138
валидност 15, 20, 27, 38,4 0 ,6 3, Деминг, У. Е. 346

1 0 0 -1 1 1 ,112-113,115,120, депресия 4 2 -4 3 ,7 1 ,7 5 ,7 7 ,1 5 3 ,
121,123,124,128,154,156, 161-162,185, 229, 251,262,
160,168,179,185,187-190, 263,264, 270,286, 316, 327,
192,198,201,203-205,213, 335, 338, 342, 352-353,372
280, 297, 353, 389-390, 393 Десото, К. 255
вандеК раг, А. 338 детско развитие 321
Васконселос, Дж. 288 Джон, О. 87
Вейлънт, Дж. 59, 8 8 -8 9 ,9 3 ,2 3 2 , Джоунс, Нед 256
254, 264-265,272, 333 Джоунс, Ъ. 236
вероятностна природа 144,153, Джулиелми, С. 181
297 Дийн, Дж. 287
Витгенщайн, А. 88 Дипбой, Р. 112-113
Дирак, П. А. М. 380
Дитман, К. 78
Г доказателства 8 ,1 5 -1 6 ,2 2 ,2 4 ,
Гайър, М. 202 27, 31, 33-34, 3 8 ,4 0 -4 2 ,4 4 ,
Гарб, X. 135-137,153 47-49, 59, 61, 63, 73,76, 80,84,
Гейлин, У. 287 9 0 ,9 9 ,1 0 1 -1 0 2 ,1 0 4 ,1 0 9 ,1 1 2 -
генерализации 47,130,156 113,118,122,124,126,130,
генерализация на 1 3 5 -1 3 8 ,1 4 7 ,1 5 0 ,1 5 6 -1 5 8 ,
валидността 130 1 6 0 ,1 73-174,177,179,181,
Герлайн, Т. 112-113 1 8 7 -1 8 9 ,1 9 3 -1 9 4 ,1 9 8 -1 9 9 ,
Глас, Дж. В. 7 1 -7 6 202, 204-205, 213, 215-216,
Голдбърг, А. 87,110-111,124, 219, 223, 229-230, 235, 240-
132 241, 243, 247, 251-254, 264,
Гофман, Ъ. 169 267-269, 271-272, 277, 281,
Грейсън, Дж. 346 286-290, 292-293, 295, 297,
Грийн, П. 186-187 305, 317, 318, 331, 333, 338,
Грийнуолд, А. 342 342, 344, 353, 355,390-391
групова идентичност 340-341 доклад Бигълоу 208
групова поляризация 205,313 докторат по психология 29
Гудман, П. 279, 285,298 Доктороу, Е. 4
Дукмеджян, Дж. 288
д Дълани, Д. 148
двойно сляп експеримент 67,
181 Е
Девол, Р. 114
Евтушенко, Е. 335,351,407
Дейвис, Лора 210-211
Дейвис, Р. X. 189
ИНДЕКС Ч 399
егоистичен ж
индивидуализъм 335—337, желание за смърт 319
342
его психология 320—321,
3
326-327
Едисън, Т. 334 закон за ефекта 143,147,148,
Еклисиаст 328, 343 326
Екснър, Дж. Е. 186—189 защитни механизми 58-59,89,
експериментална група 67, 254, 255, 320
71-74 Земелвайс, И. 101-103
експерти 9,11,14-17, 23-24, 27, Зискин, Дж. 40,121-123
31, 33,41, 53, 95,107,108,110, Зъбин, Дж. 151
120,123-125,150,159,162,
168,177-178,188,194,195, И
203-206, 211, 221-222, 225-
игра с кукли 178,198-202
227, 230-231, 236, 242-243,
идентифициране на
246, 251-253, 260, 273, 281,
понятия 142,149
295, 315, 353, 386
йерархична структура 253,255,
Енгелхарт, X. Т. 89, 91
319
Енкаунтър-групи 311
извънземни 206-211
Ератостен 250
изтласкване 58,212,232-233,
Ериксън, Е. 253
319-320
Ернст, Макс 258, 260 индикатори 30,60,61, 77,126,
естествени категории 87-89, 133,310, 324-325
91-93 инкрементална валидност 112,
етика 11, 33, 96,181, 227, 200, 393
309-310, 347,404 инсайт 34,108,147
етика на висшестоящия 310 интервюта 16,108-109,
етичен кодекс 169, 218, 374 111-114,116,168,195,198,
ефективност на терапията 16, 200-202, 205, 213, 243, 388,391
62, 63, 65, 73,76 интуитивни експертни
ефекти на нивото на познания 107
адаптация 349 интуитивни клинични
ефекти на регресията 64—65, експерти 124
375 интуиция 7-9,15,21,35,41,
ефикасност 25,45,58-59,61, 118,121-122,126, 235, 241,
69, 71, 73, 78-79, 81, 83-85, 93, 252, 271,272,352
98,130,153, 276,374
К Кюман, Д. 181
калифорнийска работна група
за социалното значение на А
самооценката 288 лабораторни експерименти 162,
Калтър, Н. 202 223
Канеман, Д. 158 Ламбърт, М. 79-80
Каплан, М. 236, 238 Ландман, Дж. 74-75
Картрайт, Д. 313 Лейрър, фон О. 252-253
Каръл, Дж. 116 Лели, Д. А. 117
категоризации 86, 88,106,141, Листър, Дж. 102
143-144,188 Лиуайн, Р. 270
Кели, Е. Л. 28, 36,370 лиценз за пренебрегване 192
Кембъл, Д. 349 лицензионни бордове 242
Кемия, Джо 179 лицензиране 25, 27, 29,41, 84,
Кенеди, Дж. Ф. 4,225,351 158,167-169,171-175,179,
Клайн, съдия Р. 203, 205 192, 216-219, 222, 240, 242,244
клинична прогноза 43,103-104, лобиране 28, 36, 245-246
108,109,116,123,124 лоботомиия 69, 238-239
клинична психология 9,10,25, лоботомия 35,68-69,212,325
28, 30, 32,44,110 Лофтъс, Е. 260
клинични социални Луинсън, П. 262-265,327
работници 23 Луис, М. Р. 269
клъстъри от симптоми 90 Луис, С. 67
когниции 161, 261-262,266,327 Лъбарт, Т. Л. 350
Коен,1И. 333 Лърнър, М. 332
Койн, Дж. 161,327
контролна група 65,67-68,
71-75,78-79, 81-82,101,176, м
199, 268 Мак, Дж. Е. 208
крива на ученето 143 Маккартни, К. 267
Кронбах, А. 188 Маккол, Р. Дж. 189
Кругман, М. 188 малтретиране 8,14,20,22,24,
кръвосмешение 20-22,49,210— 31, 34-35,49, 96,158,160,177,
216, 222, 231-233,240,400 193,194,199, 200-201, 202-
култура 14, 22, 51, 86,199,253, 204, 210, 212, 222, 227-231,
258,261,272, 282, 293-294, 233,254, 268-269, 285-286,
299, 302, 304, 329, 342, 344, 301, 324, 369, 389, 392
347, 348, 351, 353 Маслоу, Е. 253
Куп, К. Е. 66 Масън, Дж. 69, 89,90, 92, 309
Кучър, Дж. 310,312 медикаментозна терапия 84
ИНДЕКС Ч 401
медицински експерименти 67, обратна връзка 36,43-44,60,

83 83,124,140-141,143-144,
Мелтън, Г. 158 149-152,154,157,161,177,
Мендито, А. А. 85 179,180,253,326,379
метаанализ 71 обуславяне на
Мийл, П. 11, 99,108-109,124, избягването 323-324
129,150,158,192, 322 обучение 8,10,14,26-30,32,34,
Мийхан, Ю. 60 43, 55, 76,79, 96,100,104,111,
Милграм, Стенли 248-249, 325 114,117,128-130,133,135,
Милър, Дж. К. 12, 78, 80,179, 168,172,174-177,195,217,
273 219,223,243, 245,302,311
Милър, Н. 179 общество за изследване на
Милър, У. 78, 81 биологичната обратна
множествена личност 35,176, връзка 180
177 0'Д ел, К. 346
Мъроф, М. 235,238 окончателно
прозрение 143-147
0'Конъл, Д. 148
н Олпорт, Гордън 301,403
наличност 128,157,162-163, оперантно обуславяне 322-323,
271, 287 325-326
научна методология 33 Орбел, Дж. 338
национална комисия за Орегонски център по социално
отлични постижения в учене 351
отрицателно подкрепление 324
образованието 299
Оувърстрийт, X. 251
нелицензирани лица 174,216,
221-222
Нисбет, Р. 256 п
Нортън, Н. К. 76, 80 Павлов, И. П. 322
Ню Ейдж 277, 279, 283-284,286, Пайон, Дж. М. 30
297. 301, 305 Папенхайм, Берта 52, 233-235,
Нюман, П. 284, 305 238-239
Нюман, Р. 122 парапрофесионалисти 76-77,
80, 97,153
о патернализъм 310, 317,322
Патън, К. А. 341
обобщения 15—16,20,44,53,72,
Пиаже, Ж. 321-322
77,100, 104,124,156,199, 224,
Питърсън, К. 333
267, 276, 323 Пиърсън, Р. 266
образователна система 299,303
Платон 149,254,279, 282, 284, 121,130,135-136,151,195,

319 198, 246, 252, 256, 273,343
плацебо 66-67 професионални психолози 9,
поведенческа п с и х о л о г и я 347 24, 26-27, 35-37, 50-53,71,
подкрепление 71,142-143,147, 103-104,107,110,115,117,
179,180, 323-326 130,136,150,164,168,173,
познание 7,19, 21, 29, 33-34, 182,187,192, 228, 235, 237,
42,45,47, 50-51,100-101,107, 253, 312, 317-318, 326, 329,
149-150,158,171,177-178, 337, 393
179,195,241, 245, 249, 263, профили 110-111,136
270, 273, 277, 289, 345, 378 психиатрия 11,19, 20, 89,149,
Пол, Г. Л. 11,16,85,99, 204, 208, 231, 238-239,246,
108-109,129,158,192, 279, 281,319
285, 322,380, 391 психично разстройство 19, 53,
положителни илюзии 332-333 85-86, 88-89, 90-92,156,172,
помощен персонал 171, 242 245, 251-252, 397
посттравматичен стресов психоаналитична
синдром 210 теория 231-232
предвидимост 101,126, психоаналитично движение 321
269-270 психологически портрети 188
предубедени преценки 44 психолози на здравето 104
предубеденост 90,111,126,133, психопати 240, 287
154,157,160, 215, 265 психопатология 272, 322
преобръщане 184, 283, 316 психотерапия 21, 23, 26,28, 29,
преценки 8-9,14,16,38, 57-58, 60-62, 65-69,71-73,
43-44,47, 55,61,75,112,116, 75,78-79, 81, 84, 86,98-100,
118-119,120,124,125,128- 130,159-160,164,167,171,
129,132,135,150,153-154, 218, 230, 239, 242, 271,276,
158,163,177,188, 205, 214, 277,297, 305, 327, 370, 372, 375
241,242-243, 252-253, 264,
321, 353, 386 Р
проективни техники 187-188
прозрение 20, 51, 58,92, разбиране 15,20-21,26-27,
144-148,184-186, 242,353, 30, 32, 34,42, 52, 57,95,100,
399 103,106-107,121,130,138,
промяна в изместването 146 141,149,164,174,176-177,
професионалисти от областта 196-197, 203, 224, 232, 234,
на психичното здраве 7,9, 281, 321-322, 326, 344, 375,393
22-24, 26, 34, 37,41, 54,61,70, разграничаване на понятия 143
рандомизирани
експерименти 67-68,70
ИНДЕКС Ч 403
Рапапорт, Д. 321 Селигман, М. 12,331,333-334,

Рейгьн, Р. 87,183,280,299,350 342, 350
репрезентативно мислене 158 сертифициране 27,119,221
Ресъл, Ф. 146 Сийбърт, А. 94
ретроспективен уклон 162 синдром на Клайнфелтер 155
ретроспективна памет 9,43-44, синдром на фалшивата
61,162-163,259, 261-262, 265, памет 214
267, 273 Скар, С. 267
решение Дърам 280-281 Скинър, Б. 323,347
решение М’Нотин 279 Смит, М. А. 71-76,225,331
PA>P|iPSP|iPrPe, Р”Р$. Рп. 4 Сойър, Дж. 108-109
Робърте, A. X. 12,179-181 Солк, А. 331
Розенбаум, М. 235-236, 238, социална подкрепа 333
262-265 социална работа 11,23,29,244,
Роршах, X. 183 276
Рорър, А. 110 социални психолози 104
Рос, М. 266 социопати 287
Ротбарт, М. 86-88 Спийгъл, П. К. 236, 310, 312
Ротър, Дж. 328 СПИН 45, 86,223, 271.314,315,
Роузенхан, Д. 169-171 343
Роузън, Дж. 70 Спок, Б. 266
Рузвелт, Франклин 284 статистическа прогноза 103,
Ръбин, Дж. 55 106-109,116,120-124,
Ръсел, Б. 283-284 127-128,164 (
статистически
с тенденции 45- 46,352-353
статистически техники 105,
самоизпълняващи се
226, 300
пророчества 152-153,
статистически формули 106,
160-161
110,111,117-120,125,127,
самоотчети 50,67,68,71,300
129-131,154
самооценка 12,22,51-53,196, Строс, Дж. 151
257, 277, 286-297,299-305,
структурно моделиране 300
327-328, 332, 337-340, Стръп, X. 77, 79,81
350-351 Стърнбърг, Р. Дж. 350
Сантили, Г. 198
Съвет на представителите 217
Сарджънт, X. 188 сънища 184, 208
свидетелски показания 20,39,
50,121,215
Секрест, Л. 30,36,57,178,193,
195, 205,246
Т Фелсън, Р. 300, 334

физиологични различия 270
тардивна дискинезия 54,61, Филипс, Д. 267
308, 354 Филскоф, Б. 117
Тарт, Ч. 179 Фиоре, Е. 210
Тверски, Е. 158 Фишхоф, Б. 11,163
Тейлър, М. 86-88, 332-334 фондация "Синдром на
Тейлър, Ч. 81 фалшивата памет" 214
Тейлър, Ш. 51,332 Франк, Джеръм 81,146
Тест на Роршах 186-188,190, Франклин,
192, 320, 389 Бенджамии 138-139, 349
Томас, Л. 95 Фрийман, У. 239-240
точност на преценката 135,153 Фройд, 3. 28, 52, 58-59,184,
Трабасо, Т. 146-147,320 231-234, 237, 239-240, 258,
319-320, 335-336, 370
У фундаментална атрибутивна
Уайт, С. 198 грешка 256
Уд, Р. У. 102-103,397 функционална автономия 301,
Удуърд, Дж. 284 334
Уейкфийлд, X. 197, 326
Уейнстейн, Н. 329 X
Уест, Дж. 81
Хадли, С. 77,79
Уидъм, К. 267-269
Хамилтън, С. 261-262
Уитли, Б. 329
Хардинг, К. 151
уклон към потвърждение 63
Херодот 343
уклон на самоподбора 65-67,
Хестър, Р. 78, 80-81,97,352
73-74
Хинкли, Дж. 280-281
Уокър, И. 270
хипотетичен
Уотс, Дж. У. 239-240
контрааргумент 62-63,67,74,
управление на персонала 105
101,152-153, 375
учене от опита 9,47, 64,135,
Хорнър, Т. 202
137-139,141,143-144,
Хъдзън, Р. 258-260, 398
149-151,155-157,160,162,
Хърн, А. 329
276
Уърнър, Е. 272
ч
Ф Чаплин, У. 87
чувство за ефективност 328
Фауст, Д. 11,40,44,109,
117-118,121-125,130,137,
150,190
ИНДЕКС
Ч 405
ш н
Шанкър, А. 301, 347 HIV 45,223,225,250,271,314,
Шанто, Дж. 124 317-318, 332,404
Шапиро, Д. 79-80
Шаш, Т. 89-90, 92,156
м
MMPI 96,109-111,136,154,
щ 174,182,381,389
Шонц, Ф. К. 186-187
N
ъ N-лъчи 102,103
Ъндъруегър, Р. 197,326
ю
Юнг, К. Г. 184
ТЪРСЕТЕ
ТЪРСЕТЕ
Джеймс
Суровецки
Робин Д оус
КУЛА ОТ КАРТИ
Психология и психотерапия, построени на митове
А м ериканска, п ъ р во издание
/
Превод Людмила Андреева

Коректор Людмила Петрова
Компютърна обработка Людмила Петрова
Оформление на корицата Румен Хараламбиев
формат 1 6 /6 0 /9 0
обем 25.5 п. к.
дадена 3а печат октомври 2010

излязла о т печат октомври 2010
Предпечат и печат Изток-Запад
ifvi зток
ЗАПАД^у
1 1 2 4 София, бул. „Цариградско шосе“ № 5 1 (до БТА)

те л .: (02) 9 4 6 35 2 1 , тел./ф акс: (0 2 ) 9 4 3 7 9 5 1
e-mail: iztok_zapad@ m ail.bg
iztok_zapad@ abv.bg

Кула от карти Психология и психотерапия. построени на митове Робин Доус PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Кула от карти Психология и психотерапия. построени на митове Робин Доус PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

РОБИН М.

ДОУС, професор по психология в Кате-

Copyright © 1994 by Robin M. Dawes

© Людмила Андреева, превод, 2010

Най-големият враг на ист инат а не е лъж ата - предна-

Когато идеите не се изследват и не се оспорват в продъл­

акто твърдя в цялата книга, поведението е повлияно от множе­

ция не върши добра работа в професиите, свързани с психичното

И накрая, такива експерти струват на обществото все по-

Мичиган) през 1960 г. Първата ми година на клиничен опит - в

телствал в процедурата по отнемане на лиценза. Бях три години

Милър (университет „Карнеги-Мелън“), Алън Робърте (клиника

тите, за които се обявяват? Нашето общество оправдано ли е в

мери). Когато практикуващите пренебрегват валидни принципи,

нагласите и убежденията в рамките на здравия разум, които са

4 Игра на думи от английското common sense - здрав разум, здрава,

Много хора в САЩ страдат от проблеми, които професии­

Това са огромни проблеми. Въпросът е дали услугите на про­

ното здраве базират практиката си на онова, което вярват, че е

или, от професионалист, говорещ за ж ертвите на кръвосме­

преди дори той да го е осъзнал. Съществува доверието, лип­

Ако единственият резултат беше безсмислица, нямаше да е

то за статус или благоприличие на колегите, например да бъдат

* От латински - „Не желая да оспорвам“, т.е. обвиняемият нито при­

защото пренебрегва простия принцип, че голяма част от нашите

Според оценките през 1985 г. 2.8 милиарда долара са похар­

пет до девет години - 67 005 долара, а психолозите с десет и по­

Плащаме за тези услуги чрез застрахователните премии и

Н еоправдан растеж в психологията

статистически модели се справят по-добре от сертифицирани­

К ратка история на психологическата практика

психология без обучение по изследователски методи. Той е съ­

г.23, към 1979 г. около 25 % от всички докторати, присъдени по

Отговор: Един от фундаменталните проблеми е, че според мен

ляди практикуващи, които са периферно запознати с дисци­

Както ще видим във втора глава, такова периферно запоз­

предимно върху това, как да се въвеждат данни с предварително

Защо изследванията и обучението по

Втора причина изследователското обучение да е съществено

твърденията често се вярва от общата аудитория —често до сте­

Настоящ, но неоправдан успех

показват, че нито авторитетите, нито останалите от нас могат да

Ю ридическа психология с „портрети“

хологическата оценка в съдебните дела. Той има редица добри

41 Phi Beta Kappa Society - академично почетно общество. Мисията му е

та при автомобилна катастрофа и резултатите й от последващите

вото студентско братство с име, състоящо се от гръцки букви. То е и

обучени да прилагат валидни принципи на инженерството; нещо

извинят и да настояват за нови съдебни изслушвания за потър­

Н ауката обаче съществува... другаде

и обясняване на успеха с „късмет“ играят жизненоважна роля в

те доказателства сочат, че е било направено точно противопо­

С татистически обобщения в психологическите

например имаме съвсем сигурна представа какво ще се случи,

се дължаха на случайни процеси, бихме получили толкова силен

да пробва поведенческа, а не психоаналитична терапия, макар че

ние от 1.0) в консумиращата бекон група и 2 500 (съотношение

обяснява цялата корелация. Нещо повече: корелацията може да

валидизирани теории за начина, по който функционира отдел­

С ъвети как да се живее

здраве. (Твърди се, че такъв човек трябва да има недостатъчно

лест" носи стигма. В действителност твърде много „експерти“ по

67 Изписване на прекалено много лекарства.

Когато идеите не се изследват и не се оспорват в продъл

акто твърдя в цялата книга, поведението е повлияно от множе

Много хора в САЩ страдат от проблеми, които професии

Това са огромни проблеми. Въпросът е дали услугите на про

или, от професионалист, говорещ за ж ертвите на кръвосме

преди дори той да го е осъзнал. Съществува доверието, лип

* От латински - „Не желая да оспорвам“, т.е. обвиняемият нито при

Според оценките през 1985 г. 2.8 милиарда долара са похар

пет до девет години - 67 005 долара, а психолозите с десет и по

статистически модели се справят по-добре от сертифицирани

психология без обучение по изследователски методи. Той е съ

ляди практикуващи, които са периферно запознати с дисци

Както ще видим във втора глава, такова периферно запоз

твърденията често се вярва от общата аудитория —често до сте

извинят и да настояват за нови съдебни изслушвания за потър

те доказателства сочат, че е било направено точно противопо

валидизирани теории за начина, по който функционира отдел

крива като „клиничен“ с твърдението, че лекарствата са „необ

Има случаи в терапията, които просто оплесках, но въпреки то

ливите импулси по социално конструктивни начини (самата суб

пример75. Трябва обаче да настояваме процедура като психоте

пред себе си: те не харесват онова, което емоционално разстро

случва междувременно. Тъй като повечето хора започват тера

Роузън. Тези техники включват тормоз, а в някои случаи лиша

действителност средната на средните аритметични на експери

грешки в изследванията, които я подкрепят, но сега се е превър

Може би най-прочутото изследване в подкрепа на това за

Обществото ни днес разглежда алкохолизма, особено шофи

Има истински случки, има правдоподобност, има широко раз

115 Преводът е на Валери Петров. Уилям Шекспир, Хамлет. София: „Оте

изследвания върху това, как ефектите от лекарствата са свърза

Ротбарт и Тейлър признават, че не могат напълно да оправ

Тези три характеристики могат да водят до някакво прозре

сия“, имаме предвид, че симптомите са били ефективно облекче

ко са в по-добра позиция от професионалиста да избират тера

Няма противоречие в социалните науки, което да показва тол

на Блондло, и в крайн а см етка Уд посещ ава лабораторията в Уни

трябва да се предвиди; такива предвиждания използват цифро

жително да е 1/п; те обаче пак трябва да дават сбор 1. В този кон

лекарите и психолозите на щат в една болница. При прогнозира

И зследванията на Голдбърг, в които статистическата ф ор