Professional Documents
Culture Documents
Томас Харис
Томас Харис
=================
ПСИХОЛОГИЯ НА ЧОВЕШКОТО ВСЕКИДНЕВИЕ
Thomas D. Harris
I`m OK — You 're OK
As stadet in the original edition published in English by Harper § Row
Inc. ALL RIGHTS RESERVED
На
Ейми,
мой сътрудник,
мой философ,
мое успокоително средство,
моя радост и моя съпруга
============================================
Съдържание
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА 8
ПРЕДГОВОР 9
1. ФРОЙД, ПЕНФИЙЛД И БЪРН 17
2. Родител, ВЪЗРАСТЕН И ДЕТЕ 36
3. ЧЕТИРИТЕ ЖИЗНЕНИ ПОЗИЦИИ 63
4. НИЕ МОЖЕМ ДА СЕ ПРОМЕНИМ 87
5. АНАЛИЗИРАНЕ НА ТРАНЗАКЦИЯТА 100
6. ПО КАКВО СЕ РАЗЛИЧАВАМЕ 142
7. КАК ИЗПОЛЗУВАМЕ ВРЕМЕТО 165
8. Р—В—Д И БРАКЪТ 182
9. Р—В—Д И ДЕЦАТА 206
10. Р—В—Д И ЮНОШИТЕ 250
11. КОГА Е НЕОБХОДИМО ЛЕЧЕНИЕ 276
12. Р—В—Д И МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ 298
13. СОЦИАЛНИ ПРИЛОЖЕНИЯ НА Р—В—Д 339
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ 370
Бележка на автора
Необходимо е тази книга да се чете отпред назад. Ако не прочете най-напред
първите глави, които дефинират метода и езика на Транзакционния анализ,
читателят не само няма да разбере напълно следващите глави, но сигурно ще
направи погрешни заключения.
Втора и трета глава са особено важни, за да се разбере това, което следва.
За читателите, които проявяват неудържима склонност да четат отзад напред, аз
бих искал да подчертая, че в книгата се срещат пет думи със специфично
значение, различно от онова, което обикновено им се придава. Тези думи са
„Родител", „Възрастен", „Дете", „Добър" и „игри".
Предговор
Напоследък се появяват все повече доказателства за нарастване на
недоволството от психиатрията с нейната мнима слава, високи цени на сеансите,
оспорими резултати и трудноразбираеми термини. За много хора тя наподобява
сляп човек в тъмна стая, който търси в нея черна котка, без котката да е там.
Списанията и асоциациите за психично здраве твърдят, че психиатричното
лечение е нещо добро, но не дават представа за това, какво може да се постигне
с него. Въпреки че годишно за психиатрията се правят стотици хиляди
изказвания, малко са убедителните данни, които да накарат някой, нуждаещ се
от лечение, да пренебрегне карикатурния образ на психиатрите и техните
мистични убежища.
С все по-голяма загриженост се проявява нетърпение не само от страна на
пациентите и на широката маса, но и от самите психиатри. Аз съм един от тези
психиатри. Тази книга е резултат от един опит да се отговори на онези хора,
които търсят убедителни факти, за да отговорят на следните въпроси — как
функционира умът, защо правим това, което правим, как бихме могли да се
удържим да не го правим, ако пожелаем това. Отговорът може да се намери в
най-обнадеждаващия според мен пробив в психиатрията за години наред. Той се
нарича Транзакционен анализ и дава надежда на хората, обезкуражени от
неяснотата на много от традиционните видове психотерапия. Транзакционният
анализ дава нов отговор на тези, които по-скоро биха искали да се
променят, отколкото да се приспособят; на тези, които искат преобразяване
вместо подчиняване. Този метод е реалистичен, в смисъл че кара пациента да
разбере, че самият той е отговорен за това, което ще се случи в бъдеще,
независимо от всичко, което се е случило в миналото. Нещо повечер — той дава
възможност на хората да се променят, да установят самоконтрол и да насочват
действията си, както и да познаят съществуването на свободата на избор.
За развитието на този метод ние сме изключително задължени на д-р Ерик
Бърн, който, развивайки концепцията за Транзакционния анализ, създаде
унифицирана система за индивидуална и социална психиатрия — разбираема от
теоретично и ефективна на практическо ниво. Аз имах преимуществото да
провеждам изследвания заедно с Бърн през последните десет години и да
участвувам в дискусиите, организирани от ускорения семинар в Сан Франциско,
който той ръководи.
За първи път се запознах с новия метод на Бърн чрез една статия, която той
представи на западнорегионалната среща на Американската асоциация по
групова психотерапия в Лос Анжелес през ноември 1957 година. Тя беше
озаглавена „Транзакционен анализ: нов и ефективен метод за групова терапия".
Бях убеден, че това не е „просто още една статия", а е такава мисловна схема,
каквато никой не беше създавал дотогава, която имаше точен език, разбираем от
всеки, за идентифициране на отделните части на схемата. Този език даде
възможност двама души да обсъждат въпроси на поведението и да знаят какво
искат да кажат.
Една от трудностите по отношение на много от психоаналитичните термини
се състои в това, че те не означават едно и също за всички. Например думата
ЕГО за много хора означава различни неща. Фройд имаше подробна дефиниция,
а такава имаше и почти всеки психоаналитик след него; но подобни дълги,
усложнени консултации не са особено полезни за пациент, който се опитва да
разбере защо той никога не може да се задържи на определена работа, особено
ако един от проблемите му е, че той не може да чете достатъчно добре, за да
следва инструкциите. Не съществува твърдо становище и сред самите
теоретици за това, какво означава думата «его». Неясните значения и
усложнените теории по-скоро задържаха, а не помагаха на процеса на лечение.
Хърман Мелвил е установил, че истинският учен използува рядко трудни думи, и
то само тогава, когато други не отговарят на смисъла на това, което иска да
каже; докато дилетантът в науката смята, че след като произнася
трудноразбираеми думи, то той и разбира трудни неща. Езикът, използуван от
Транзакционния анализ, е прецизен начин за лечение, тъй като с думи, които
всеки може да разбере, той назовава действително съществуващите неща и
показва реален житейски опит на действително съществуващи хора.
Методът, който е особено подходящ за лечение на групи от хора, също така
посочва необходимостта да се преодолее противоречието между
необходимостта от лечение и наличието на хора, които могат да вършат тази
работа. През последните 25 години и особено в годините непосредствено след
Втората световна война популярността на психиатрията породи надежди, които
далеч надхвърляха способността ни да ги осъществим. Непрекъснатият поток от
психологическа литература, независимо дали беше публикувана в
психиатричните списания или в „Рийдърс Дайджест", увеличаваше очакванията с
всяка година, като пропастта между тях и лекуването все повече нарастваше.
Винаги е съществувал проблем, как да се откъсне Фройд от неговия пиедестал и
да се свали той до масите.
Отправеното към психиатрията предизвикателство да посрещне тази
необходимост беше изразено от Майк Гордън, административен директор на
Националния комитет за борба с психичните заболявания, в едно негово
обръщение на годишната среща на Американската психиатрична асоциация в
Ню Йорк през май 1965 година:
„Тъй като от едно малко ядро от около 3000 психиатри през 1945 година вие
се увеличихте значително до голяма специализирана организация, състояща се
от 14 000 члена през 1965 година, налагаше са непрекъснато да участвувате в
обсъждането на най-важните въпроси на нашето време. Вие вече не можете да
се криете в ограниченото пространство на частния си кабинет, обзаведен с
тапицирана кушетка и снимката на Фройд, направена при посещението му във
Вочистър, Масачузетс, през 1909 година.
Аз смятам, че психиатрията трябва да разработи един „общодостъпен" език,
изчистен от специализиран жаргон и приспособен към това на него да се
обсъждат всеобщите проблеми на нашето общество. Осъзнавам, че това е
трудна задача; тя предполага изоставяне на удобните, изпитани и предпазливи
професионални изрази и настройване към много по-живия диалог в откритата
дискусия. Колкото и трудна да се окаже тази задача, тя трябва да се реши, ако
изобщо психиатрията иска да бъде чута в домовете на гражданите на нашата
нация.»
Насърчен съм от сегашните публикации на редица млади психиатри, които
проявяват здравословно отвращение от това да прекарат целия си
професионален живот като лекуват 10 до 20 пациенти на година.
Коментарът на психиатъра д-р Мелвин Сабшин е особено характерен: „Един
обикновен въпрос е този: може ли психиатрията да реализира тези нови функции
или роли само като използува традиционните си средства, стандартната си
методология и съществуващата практика. Моят личен отговор на този въпрос е
„не". Аз смятам, че всичко това не осигурява съответствуваща на новите
функции и форми база."
Психиатрията трябва да е готова да посрещне факта, че тя не може да
задоволи необходимостта от психологическа и социална помощ, която изпитват
бедните, неуспяващите в нашите училища, потиснатите сред занимаващите се с
физическа работа, страдащите от клаустрофобия обитатели на нашите
пренаселени градове и т.н. почти ad finitum*.* До безкрайност. Бел. пр.
Повечето от най-мъдрите ръководители се замислят все повече за новата
роля, която психиатрията трябва да играе през следващите няколко
десетилетия, и то не само в разширяването на своето собствено професионално
усъвършенствуване, но и в приобщаването си към сферите на други поведенски
дисциплини на равностойна база, за да могат да се реализират програми за
обучение на хиляди и хиляди нови медицински работници в областта на
лекуването на психични заболявания, от които ние ще имаме нужда, ако искаме
да постигнем целите, програмирани от президента Кенеди в историческото му
послание за психично здраве, отправено през 1963 година"1.
Създаването на програми за обучение на хиляди работещи в областта на
психичните заболявания на един „общодостъпен" език, изчистен от
професионален жаргон и приспособен за обсъждането на всеобщите проблеми в
нашето общество, стана възможно днес благодарение на Транзакционния
анализ. Повече от хиляда специалисти бяха обучени на този метод в щата
Калифорния и такова обучение бързо се разпространява в други части на
страната. Около половината от тези специалисти са психиатри; другата включва
лекари от други специалности (гинеколози, педиатри, интернисти, лекари за
обща практика), психолози, хора, които работят в социалната сфера, инспектори
за условно осъдени престъпници, медицински сестри, учители, персонални
мениджъри, чиновници, съдии. Транзакционният анализ се използува сега за
групово лечение в щата Калифорния в много болници, затвори и институции,
занимаващи се с младежи. Той се използува от все повече терапевти в брачни
консултации, при лечение на подрастващи и деца, при пасторски съвети, в
центрове за семейна гинекологична помощ и поне в една от институциите,
занимаваща се с умствено изоставащи, а именно Лоръл Хилс в Сакраменто.
Основната причина, поради която Транзакционният анализ дава надежди, че
може да запълни пропастта между необходимостта от лечение и неговото
обезпечаване, е, че е най-ефикасен при прилагането му в групи от хора. Той
представлява по-скоро средство за обучение и познание, отколкото изповядване
или археологическо изследване на психичните дълбини. В личната ми практика
като психиатър той даде възможност да лекувам четири пъти повече пациенти,
отколкото това беше възможно преди. През последните 25 години в работата ми
като психиатър — в лечението на пациенти и в прилагането на големи програми
на различни институции, нищо не ме е въодушевявало така, както това, което се
случва днес в моята практика. Едно от най-важните постижения на
Транзакционния анализ е, че той дава на пациентите средство, което те могат да
използуват. Целта на тази книга е да дефинира това средство. То може да бъде
използувано от всеки човек. И не е задължително да се прибягва до него само
когато си „зле".
Изключително благодарен резултат е да виждаш как хората започват да се
променят от първия час на лечението, чувствуват се добре, израстват и се
измъкват от тиранията на миналото. Нашата още по-голяма надежда се базира
на твърдението, че това, което е било някога, може да се случи отново. Ако
взаимоотношението между двама души може да се направи градивно, пълно и
освободено от страх, то следователно същото може да стане и във
взаимоотношенията между двама, трима, стотици и дори, убедени сме в това, и
между цели социални групи, дори нации. Проблемите на света — а те фигурират
всекидневно в съобщенията за насилие и безнадеждност— са всъщност
проблеми на отделни хора. Ако отделните хора успеят да се променят, ще се
промени развитието на света. Това е наистина една цел, която заслужава да
бъде подкрепяна.
Бих искал да благодаря на редица хора за тяхната помощ и принос в
усилията, вложени при написването на тази книга. Най-много дължа на съпругата
си Ейми, чието писателско умение и феноменални мисловни способности
вмъкнаха в тази окончателна форма съдържанието на моите лекции,
изследвания, написаните в миналото неща, наблюдения и формулировки, много
от които сме разработили заедно. Доказателства за нейните философски,
теологични и литературни търсения са пръснати из цялата книга, а главата,
посветена на моралните ценности, е неин оригинален принос. Изразявам също
така благодарност на секретарките си Бевър-ли Флеминг и Кони Дрюъри, които
подготвиха машинописния текст и работните екземпляри на ръкописа; на Алис
Билингс, Мерил Хайдиг, Джийн Лии, Марджъри Маршъл и Ян Руут за тяхната
ценна помощ; на моите деца за тяхното прекрасно съдействие.
На колегите си, които участвуваха с мен при основаването на Института за
Транзакционен анализ: д-р Гордън Хабърг, д-р Ъруин Айхорн, д-р Брюс Маршъл,
Рев Дж.Уийвър Хес и Джон Р.Солдайн; на директорите, които се присъединиха
към нас при разширението на Институтския съвет: д-р Дейвид Еплгейт, Левърн
Крайтс, г-жа Донис Айхорн, д-р Роналд Фонг, д-р Ал-вин Фрийд, Дейвид Хил, д-р
Денис Маркс, Лари Март, д-р Джон Митчъл, Ричард Никълсън, Рев Ръсъл Онс, д-
р Уорън Прентис, Бъртън Руут, Бари Ръмбълс, Френк Съмърс, Рев Айра Тенър,
Лирой Уолтър и д-р 3. О. Йънг.
На покойния Рев, д-р Робърт Р. Фъргюсън, старши пастор на
презвитерианската черква Фремонт в Сакра-менто и консултант за обучението в
Принстънския теологичен семинар на проповедници, които говорят на открито;
на д-р Джон М. Кембъл, завеждащ катедрата по антропология в университета на
Ню Мексико; на Джеймс Дж. Браун от „Сакраменто Бии"; на Ерик Бьорк за
мъдрите и щедри коментари; на д-р Форд Люис, председател на Първото
унитарианско общество в Сакраменто, чиято преданост към истината и
съчувствие бяха богат извор на подкрепа.
На д-р Елтън Трублъд, професор по философия в Ърлхам Колидж, за
значителните нови данни, които ми предостави; на епископ Джеймс Пайк, местен
теолог в Центъра за изучаване на демократическите институции в Санта
Барбара, за неговия заразителен ентусиазъм и великодушна помощ; на две
изключителни личности, които обезпечаваха години наред обучението и
насърчението, д-р Фрида Фром-Райхман и д-р Хари Стек Съли-ван, под чието
ръководство аз за първи път чух термина „междуличностни транзакции".
И най-накрая на моите пациенти, чието творческо и освободено мислене даде
голяма част от съдържанието на тази книга. Именно по тяхно настояване аз
реших да я напиша.
Т.А.Харис
Институт за Транзакционен анализ Сакраменто, Калифорния юни, 1968
ВЪЗРАСТНИЯТ
Като достигне някъде около десетмесечна възраст, нещо забележително
започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от
безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на
тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало,
е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това,
което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да
излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало
на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението.
То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на
неподвижността. Вярно е, че по-рано, на около осем месеца, детето може често
да плаче и да има нужда от помощ, за да се справи с някое неудобно положение,
от което не може да излезе само. На десет месеца то концентрира вниманието
си върху изучаването и използуването на играчките. Според Гезел и Илг
десетмесечното дете:
...изпитва удоволствие от играта с чаша и се преструва, че пие. То
поднася предмети до устата си и ги дъвче. То изпитва удоволствие от
голямата двигателна активност: като сяда и играе, след като е било
изправено, като се накланя напред и се изправя само. То си доставя играчка,
рита, от седнало положение започва да пълзи, надига се и може да се наведе.
То започва да кръстосва напред-назад. Социалните дейности, на които се
радва, са криеница и игра на целувки, то ходи, като му се държат и двете
ръце, поставят го да легне по очи на пода или го слагат върху люлееща се
играчка. Момиченцата показват първите признаци на срамежливост, като си
навеждат главичките на една страна, когато се смеят3.
Десетмесечното дете започва да разбира, че може да прави нещо, което
произтича от собствената му представа и оригинално мислене. Това
самореализиране слага началото на Възрастния(фиг. 4). Данните във
Възрастниясе натрупват в резултат на способността на детето да установи само
за себе си по какво се различава „концепцията" за живота, която е в неговия
Родител, и „концепцията" за живота, така, както я чувствува в Детето си.
Възрастният разработва „мислена концепция" за живота, базираща се на
събраните и на обработените данни.
Защото печалното в сериозното настроение се състои във факта, че честно и без измама, по
един напълно човешки начин порицава това, което означава да си дете.
Сьорен Киркегор*- (1813—1855) — именит датски философ, предшественик на екзистенциализма. Бел. ред
ЕМАНЦИПИРАНИЯТ ВЪЗРАСТЕН
Целта на Транзакционния анализ е да позволи на човек да има свобода на
избор, свобода да се променя, ако поиска, да променя реакциите си към
повтарящи се и нови стимули. Голяма част от тази свобода се загубва в ранното
детство, бележейки според Куби началото на „невротичния процес". Именно този
процес непрекъснато участвува при решаването на архаични проблеми, като при
това не може ефективно да се справя с днешната реалност.
Корените на невротичния процес могат да лежат в ... самото състояние на
бебешка възраст и/или ранното детство — формирането на стереотипни начини
на поведение или „отпечатъци". Те могат да включват емоционални прояви —
например плач, крещене, нощни страхове, инстинктивно действие или липса на
действие - например ядене, дъвчене, повръщане, бълване, отказване от храна,
принудителен избор на храна, начини на изхвърляне или задържане на храната,
дихателни навици като поемане на дъх и т.н., или начини, по които се
осъществяват обикновените дейности - например тикове, поклаща-не на главата,
полюляване, бозаене и т.н.
Никое от тези действия само по себе си не е анормално. Дотогава, докато
може да се променя свободно в отговор на променящите се външни и вътрешни
указания, то остава нормално. Загубването на свободата за промяна е това,
което бележи началото на невротичния процес1.
Възстановяването на свободата, за промяна е целта на лечението. Тази
свобода произтича от познаването на истината за това, какво има в Родителя,
какво има в Детето и как тези данни подхранват сегашните транзакции.
Свободата също така има нужда бт истината или от доказателства за света, в
който човек Живее. Тази свобода предполага всеки, с когото общуваш, да има
Родител, Възрастен и Дете. Тя изисква постоянно изследване не само в
„достъпните" области, но също така и в непознатите, което може най-добре да се
разбере като друга функция на Възрастния— тази, чрез която се извършва
определянето на вероятностите. Една от реалностите в човешките предсказания
е, че ние често трябва да вземаме решения, преди да разполагаме с всички
факти. Това важи за всяко начинание. Важи за брака. Важи за гласуването. Важи
за подписването на петиция. Важи за установяването на предимства. Важи за
онези ценности, които приемаме по независим път — т. е. чрез Възрастния.
Детето, което е в нас, изисква сигурност. Детето иска да знае, че слънцето ще
изгрява всяка сутрин, че Мама ще е тук, че „лошият човек" винаги ще си получи
заслуженото в края на краищата. Възрастният обаче може да приеме и факта, че
невинаги съществува сигурност. Философът Елтън Трублъд изказва следното
твърдение: Фактът, че ние нямаме абсолютна сигурност по отношение на което и
да е заключение на човека, не означава, че задачата да се изследва е
безплодна. Ние трябва наистина винаги да действуваме на базата на
вероятността. Но да имаш пред себе си някаква вероятност значи все пак да
имаш нещо. Това, което търсим в което и да е царство на човешката мисъл, не е
абсолютната сигурност, защото това значи да се отказваме от себе си като хора,
а по-скоро е по-скромният път на онези, които намират надеждни начини да
съзрат различните степени на вероятност.
Това е в сферата на изследване от страна на философията и религията, в
която ние ще надникнем по-ната-тък в глава 12: „Р — В — Д и моралните
стойности". Възрастният в нашия бизнесмен, който се е сблъскал с петицията по
жилищното настаняване, може да признае, че резултатът, който следва от
подписването на петицията, е несигурен. Ако подпише — може да бъде осмян.
Ако позицията му АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ СТЕ ДОБРИ включва всички хора,
независимо от расата или религията, той може да бъде атакуван от хора с
предразсъдъци, които заемат такова обществено положение, че могат да
навредят на доходите му, на членството му в клуба за голф или на
взаимоотношенията с жена му. Но той може също така да прецени
възможността, че приносът му за решаването на расови вълнения в неговото
селище би довел до значително намаляване на проблема. С времето това може
да донесе милувка за Детето в него под формата на репутация на човек, който
притежава почтеност и смелост.
Когато доминират Родителят или Детето, резултатът може да се предскаже.
Това е една от съществените характеристики на игрите. В игрите е налице
известна сигурност. Те винаги могат да завършат болезнено, но това е болка, с
която играчът е свикнал да се справя. Когато отговорен за транзакцията е
Възрастният, изходът невинаги е предсказуем. Съществува възможност за
неуспех, но има също така и възможност за успех. Което е най-съществено
обаче, съществува възможност за промяна.
Анализиране на транзакцията
Сега, когато сме създали един език, ние стигаме до основната техника: Как да
използуваме този език, за да анализираме транзакцията. Транзакцията се състои
в изразяването на някакво влияние (стимул) от страна на един човек и в отговора
на друг, който пък от своя страна оказва влияние на трети, на което влияние този
трети човек отговаря. Целта на анализа е да се разбере коя част от нас —
Родителят, Възрастният или Детето — предизвиква всеки стимул и отговор.
Има много указания, които помагат да се идентифицират стимулът и
отговорът като Родител, Възрастен или Дете. Те включват не само думите,
които се използуват, но също така и интонацията, жестовете на тялото и
изражението на лицето. Колкото повече се усъвършенствуваме в улавянето на
тези насочващи ни нишки, толкова повече данни получаваме при
Транзакционния анализ. Не е необходимо да се ровим в някакъв епизодичен
материал от миналото, за да разберем какво е записано в Родителя,
Възрастния и Детето. Ние разкриваме тези аспекти в себе си всекидневно.
Ето един списък от физически и словесни белези за всяко състояние.
БЕЛЕЗИ НА РОДИТЕЛЯ:
Физически: сбръчкано лице, свити устни, назидателно вдигнат пръст, клатене на
глава, „ужасен на вид", тропане с крака, ръце на кръста, скръстени на гърдите
ръце, кършене на ръце, цъ-кане, въздишане, погалване на някого по главата.
Това са типични за Родителя жестове. Така например баща ви е имал навика да
се покашля и да поглежда нагоре всеки път, когато е искал да осъди лошото ви
поведение. Този маниер несъмнено би бил явен признак за вашата собствена
прелюдия към изразяване на родителския статут дори ако това не се разбира,
общо взето, като Родител при повечето хора. Съществуват също така разлики в
културно отношение. Например в Съединените щати хората издишват, когато
въздишат, докато в Швеция те вдишват, когато въздишат.
БЕЛЕЗИ НА РОДИТЕЛЯ
Словесен: Ще сложа край на това веднъж завинаги. Да ме убиеш, не мога да
го направя... Сега винаги си спомням... („винаги" и „никога" са почти винаги думи
на Родителя, които разкриват ограниченията на една архаична система,
затворена за новопостъпващи данни). Колко пъти съм ти казвал? Ако бях на твое
място...
Много оценъчни думи, било то критични или одобрителни, могат да
идентифицират Родителя, тъй като характеристиката, която правят на някой
друг, се базира не на оценката на Възрастния, а на автоматични архаични
отговори. Примери за такива думи са: глупав, нахален, комичен, отвратителен,
шокиращ, тъп, мързелив, глупост, абсурд, бедното, милия, не! не!, синко, ду-
шичко (от страна на някоя любезна продавачка), Как смееш?, хитър, хайде,
хайде, Сега какво? Никога повече! Важно е да се има предвид, че тези думи са
само белези и те не са категорични. Възрастният може да прецени след
сериозно обмисляне, че от гледна точка на етичната система на
Възрастниянякои неща са глупави, комични, отвратителни и шокиращи. Две
думи — „би трябвало" и „длъжен си" — са пароли за състоянието на Родителя,
но, както казах в гл. 12, „би трябвало" и „длъжен си" могат да бъдат и думи на
Възрастния. Именно автоматичното, архаично, несъзнателно използуване на
тези думи заедно с жестовете на тялото и контекста на самата транзакция
помагат за идентифицирането на Родителя.
Младо момиче (Р): Е, честно казано, баща ми обича най-много Палм Спрингс.
Приятелката (Р): Нашето семейство се опитва да из бягва туристическите
места (фиг. 24).
Дъщерята на Бабит. Верона (В): „Знам, но виж какво, искам да върша нещо
полезно... Бих желала да работя в някое работническо общежитие. Колко
прекрасно ще бъде, ако ми позволят да уредя там една хубава зала за почивка
със светли кретони, удобни кресла и тъй нататък и тъй нататък. Или пък бих
могла..."
Бабит (Р): „Виж какво! Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че всички
тези приказки за благотворителна дейност, подпомагане и организирано
забавление на трудещите се не са нищо друго освен отваряне вратите за
социализма. Колкото по-скоро един човек разбере, че няма да го глезят и да му
уреждат разни свободни курсове и залъгалки за децата му, освен ако не си ги
спечели сам, толкова по-бързо той ще се залови да работи и да произвежда, да
произвежда, да произвежда! Страната ни се нуждае точно от това, а не от всички
тези занесени работи, които отслабват волята на работника и тъпчат главите на
децата му с разни идеи не за тяхната класа. А ти — ако си гледаш работата в
бюрото, вместо да се занимаваш с такива фантазии и да ме дразниш постоянно,
и ... Когато аз бях младеж, без колебание реших с какво да се занимавам и се
придържах Обслужващо лице към решението си каквото и да ми се случеше и
затова сега имам такова положение"4 (фиг. 27).
По какво се различаваме
Средствата на ума стават бреме, когато средата, която ги е направила необходими, вече не
съществува.
Анри Бергсон*(1859 — 1941) — френски философ, представител на школата на интуитивизма. Бел. ред.
Такъв тип човек притежава ограничен запис на своето Дете. Той вероятно
никога няма да може да позволи на щастливото си дете да се прояви, защото
щастливото Дете в него е „много малко". Все пак може да му помогне да разбере,
че неговата позиция не е справедлива към собственото му семейство и
собствените му деца и че наистина бракът му може да се разруши, ако той
упорствува в опитите си да блокира Детето в жена си и децата си. Той може чрез
насочено усилие от страна на своя Възрастен да предприеме пътуване със
семейството си, да намали часовете на работа в службата, да слуша нежно
(характерно за Възрастния) фантазирането на децата си и да участвува в техния
живот. Той може посредством своя Възрастен да установи, че е ценно да обичаш
или да запазиш семейството си. Той няма да промени природата на своя
Родител или да създаде щастливо Дете, което липсва в него, но той може да
постигне прозрение, което да направи възможно осъществяването на
задоволителен начин на живот в настоящето.
ЧОВЕКЪТ БЕЗ СЪВЕСТ
Една по-сериозна трудност, особено за обществото, създава
Контаминираният от Детето Възрастен при Блокиран Родител (фиг. 32). Това
състояние се развива у човек, чиито истински родители или онези, които са
изпълнявали ролята на родители, са били толкова брутални или всяващи ужас
или пък — в другата крайност — толкова глупаво отстъпчиви, че единственият
начин да се съхрани животът е бил „да се изключат" или да бъдат блокирани.
Фиг. 32. Контаминиран с Детето Възрастен с блокиран Родител
Това е типично за психопата — човек, който в някакъв момент рано в живота
си се отказва от първата позиция — АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, и
възприема нова — АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Този малък човек
правилно заключава, че неговите родители всъщност НЕ СА ДОБРИ. ТЕ
ТОЛКОВА НЕ СА ДОБРИ, че той напълно ги изключва. В краен случай той може
да направи това чрез убийство. Ако не по този начин, поне може да ги изключва
психологически, така че в известен смисъл няма да има Родител. Той изключва
болезнения Родител, но изключва и това малко „добро", което има в Родителя.
Такъв човек не разполага за транзакциите си в момента с каквито и да е записи,
които предоставят данни, свързани със социалния контрол, подходящите
„трябва" и „не трябва", културните норми или това, което в известен смисъл може
да се означи като съвест. Неговото поведение се доминира от Детето, което
посредством контаминирания Възрастен манипулира другите хора за свои
собствени цели. Неговият Възрастен е способен да определя последиците, но
последиците, които го вълнуват, са свързани с това, дали той няма да бъде
„заловен", и рядко съдържат елементи на загриженост за другите. Въпреки че
може да има изключения, общото правило е, че ние не можем да се научим да
бъдем любвеобилни, ако никога не сме били обичани. Ако първите пет години от
живота са съпроводени изцяло с ожесточена борба за физическо и
психологическо оцеляване, вероятно е тази борба да продължи през целия
живот.
Един от начините да се определи дали един човек има Родител или не, е да
се определи дали в него съществуват такива чувства като срам, угризения,
смущение или вина. Тези чувства, които се намират в Детето, се включват,
когато Родителят „бие Детето". Ако тези чувства не съществуват, възможно е.
Родителят да е бил блокиран. Едно сигурно предположение е, че ако един
човек, който е бил уличен в детски пакости, не изразява никакви чувства на
угризение или вина — освен заради факта, че е бил хванат, — той няма
функциониращ Родител. Това има прогностични приложения за
възстановяването му. Лечението на такъв човек е трудно. Не можеш да
предизвикаш появата на Родител там, където той не съществува. Редица опити
са били проведени с маймуни, отглеждани не от собствените им майки, а от
майки заместители под формата на телени манекени, покрити с кадифе. В
бебешката си възраст малките маймунки се привързвали към тези сурогати от
кадифе. Когато обаче маймуните, отгледани от кадифените майки, достигнали
зрелост, способността им да се възпроизвеждат и да отглеждат свои собствени
малки била минимална. На тях им е липсвал опит на майки, за който често се
смята, че е инстинктивен. Майчинското чувство не е било записано в Родителя,
затова не е можело да се възпроизвежда.
Прогнозата за човек с блокиран Родител не е толкова безнадеждна в този
смисъл, че за разлика от маймуната той има 12 милиарда клетки в компютъра, с
които да възприема действителността и да конструира отговорите си дори ако
никой от тях не е бил записан преди това. Един криминален психопат може да
вникне в своя (Р) — В — Д до такава степен, че Възрастният да насочва
бъдещата му дейност по начин, променящ неговата представа за престъпление,
арест и убеждение. Той може никога да не се сдобие с оперативен Родител,
който да подкрепя Възрастния му, но неговият Възрастен може да стане
достатъчно силен, за да го преведе през един успешен живот, в който той печели
одобрението и дори уважението на другите. Именно върху тази възможност
трябва да се основават усилията за възстановяване, когато се налагат корекции.
ИЗВАДЕНИЯТ ОТ СТРОЯ ВЪЗРАСТЕН
Човекът, който има блокиран Възрастен (фиг. 33), е психотичен** Страдащ от
психоза. Бел.ред.
Фиг. 33. Блокиран или нефункциониращ Възрастен (психоза)
Неговият Възрастен не функционира и затова той е загубил връзка с
действителността. Неговите Родител и Дете „вървят направо", често в една
объркана смес от архаични данни, объркано възпроизвеждане на ранни
преживявания, които нямат смисъл сега, защото не са имали смисъл и когато са
били записани. Такова нещо беше наблюдавано при една хоспитализирана
пациентка, в чиито песни за лагерен сбор (Родител)бяха вмъкнати нецензурни
думи, свързани с някои функции на тялото (Дете). Съдържанието беше нелепо,
но, изглежда, възпроизвеждаше стар конфликт Родител— Дете между доброто и
лошото, трябва и не трябва, избавление и проклятие. Съдържанието на тези
словесни изяви бързо разкри доста неща за Родителя и. Детето. Фактът, че
Възрастният е изчезнал, показа сериозността на конфликта. „Борбата е много
тежка; няма да се опитвам." Не може да се каже, че има някакво утешение в това
да се предаде. Тя е във властта на същите ужасяващи чувства, съществували в
нея още като е била дете.
Първата стъпка при лечението на психотичен пациент е да се редуцират тези
чувства на ужас. Основен момент за възстановяването на пациента е той от
първата си среща с терапевта да усети демонстрирането на позицията АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. През 1963 г. моят сътрудник Гордън Хайбърг описа
значението на тази заемана позиция върху психотични пациенти, които е лекувал
тогава в държавната болница на Сток-тън:
Лечението започва с първия обмен на погледи между терапевта и пациента,
когато терапевтът влезе с основната позиция АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Психотиците се стремят да установят по-смислени отношения с хората... Когато
тези обикновено много възприемчиви индивиди се сблъскат с човек, който заема
позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, това е ново и интригуващо
преживяване за тях. Възрастният е „сплашен" от тази човешка гледна точка и
започва да пита: „Как става така, че ти си отвън, а аз съм вътре?" На въпроса не
му се отговаря веднага, а едва след определено по интуиция време, когато
терапевтът е имал възможност да установи коя е най-разрушителната маневра
или игра, която човекът използва. Пациентът просто и директно е информиран
например по този начин: „Ти изкарваш акъла на хората..." Честно му се казва, че
той е ДОБЪР, той е важна личност поради уникалността на това, че е човешко
същество, и той започва да се обнадеждава. Когато Възрастният е способен да
започне да обработва данните, да слуша, да научава и да помага в решенията,
инстинктивните сили за възстановяване започват да действуват самостоятелно и
така започва процесът на оздравяване4.
Моите текущи хоспитализирани групи, които по всяко време се състоят от
десет до двадесет души, често включват психотични пациенти. В рамките на
една група, в която АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е установена
договореност, психотичният пациент се смята подпомогнат, милван и уверен и
сцената е готова за възвръщането на Възрастния.
В една болнична група една жена ставаше непрекъснато по време на сеанса,
за да си оправи полата и да я свали под коленете си. Въпреки че такава дейност
не можеше да мине незабелязана, никой нищо не направи, никой не погледна с
неодобрение. Групата просто продължи своята дискусия. Часът включваше
тридесет минути преподаване на Р — В — Д, последвано от дискусия. В края на
сеанса един мъж,-който седеше до жената, й каза: „Знаете ли, аз проследих, че
станахте да оправите полата си деветнадесет пъти."
С известно учудване и удоволствие от откритието, тя каза: „Така ли?"
Тя можа да даде този отговор на Възрастния без подозрение за заплаха.
Появата на Възрастния, колкото и да е незначителна, е началото на
възстановяването на контакта с действителността и „сцената е готова", за да се
започне усвояването на Р — В — Д, чрез което пациентът може да направи по-
нататъшни открития за своето собствено поведение.
Едновременно с груповото лечение се дават и лекарства, за да подпомогнат
повишаването на настроението и успокояването на крайната възбуда. В случаи '
на тежка депресия се прилага лечение с електрошок. Ефектът на лечението с
електрически шок е изключителен. След два или три сеанса пациентът става
весел, релаксиран и има желание да говори. Лечението временно изтласква
болезнените архаични записи, като по този начин позволява възвръщането на
Възрастния. С Възрастния, който функционира отново, пациентът може да
започне да усвоява Р — В — Д, да разбере откъде идват архаичните му чувства
и как самият той може да ги изключва.
ПЕРИОДИЧНО БЛОКИРАНЕ ПРИ МАНИАКАЛНО-ДЕПРЕСИВНАТА
ЛИЧНОСТ
Човек с постоянен Родител, постоянно Дете или постоянен Възрастен, който
изключва другите две части на личността, реагира на събитията около себе си по
доста определен и предсказуем начин. Неговото настроение също остава
постоянно.
Повечето от нас показват промени в настроението, тъй като всяка част от Р —
В — Д дава своя принос за нашето мислене и поведение. През някои дни ние се
чувствуваме ДОБРИ, а през някои — обратно. Обикновено, ако се опитаме, ние
можем да установим причината защо сме „горе" или „долу". Понякога причините
са неуловими или не изглежда да са свързани с който и да е специфичен сигнал
в настоящия момент. Много хора изпитват промени в настроението в зависимост
от промяната на сезоните. Ваканционните сезони обикновено предизвикват
депресия, за което говори рязкото повишаване на броя на хоспитализираните по
Коледа. Идването на есенния сезон предизвиква повишено настроение у много
хора, тъй като старите записи от завръщането в училище се възпроизвеждат и
„отново ни замирисва" на възбуждащата миризма на кутии за моливи, намазани с
паркетин подове и тебешири. Същите тези миризми могат да предизвикат
депресия у други в зависимост от това, какво се е случило през онези ранни
години в училище. Много стари записи се пускат и предизвикват нашето
„повишаване" и „падане" на настроението, което изпитваме. Въпреки че са
неясни, тези причини за промените в настроението могат да бъдат разкрити, като
се поровим малко във Възрастния. Повечето от нас из-гонват тъжните чувства и
се наслаждават на добрите, защото Възрастният остава отговорен и поддържа
нашето поведение както трябва.
Има ситуация, при която тези промени в настроението са крайни и
предизвикват неестествено поведение, върху което Възрастният няма контрол.
Възрастният не само не може да контролира поведението, но той е неспособен
да открие причината за промяната в настроението. Тази ситуация се наблюдава
при маниакално-депресивната личност. Маниакално-депресивната личност
периодично претърпява остри и необясними промени в настроението. В
маниакалната или приповдигната фаза той се чувствува еуфоричен, на върха на
света и пълен с енергия. Той може да бъде приказлив и агресивен. Изглежда,
като че ли Детето му тича заедно с него. Родителят, изглежда, няма
ограничаващо въздействие в тази фаза и човекът смята, че няма да направи
нещо погрешно. Той скача от един обект на друг, изливайки своето повишено
настроение в една дейност, като я изоставя заради друго, дори по-рисковано
удоволствие и като че ли в известен смисъл пробва докъде може да стигне в
приятната си разюзданост. Проблемът е, че въпреки че той се чувствува
великолепно, неговият Възрастен е разстроен или контаминиран и поведението
му не е реалистично. Той може да стане неприятен за другите и в крайния случай
— трябва да бъде удържан или хоспитализиран. В края на краищата той „слиза
на земята" и започва отново нещо като стабилен период, който може да трае
дълго. Тогава Възрастният държи под контрол неговото поведение, което
изглежда реалистично и подобаващо.
След това по неизвестна за него причина той изпада в период на крайна
депресия. Чувството, че е ДОБЪР, е изчезнало така загадъчно, както се е и
появило. Животът изглежда празен, енергията му я няма и Родителят му се е
завърнал с натрупания скептицизъм и старата потиснатост. Възрастният отново
е разстроен и човекът е демобилизиран от своята депресия.
Маниакално-депресивният се различава от другите, които изпитват
обикновени всекидневни „възходи" и „падения" главно по това, че промените в
настроението изглеждат необясними. Тези промени в настроението са също така
периодични и повтарящи се.
За да се разбере какво става по време на маниакално-депресивните цикли,
важно е да се разбере, че както чувството за всемогъщество при маниакалната
фаза, така и липсата на чувство за собствена ценност при депресивната фаза са
чувства, които са записани в Детето. И двете са реакции на архаични записи в
Родителя. В която и да е от фазите вътрешният диалог, който се води, е
Родител—Дете. В депресивния стадий Родителят „удря по Детето", а в
маниакалния стадий Родителят аплодира
Както и при анализа и на други чувства, от значение е да се попита: „Каква е
била първоначалната транзакция?" При маниакално-депресивната личност ние
често откриваме силно, ако не и прекалено силно биещ Родител, който е пълен
с противоречиви команди и разрешения, записани много рано - вероятно според
наблюденията на Пиаже през първите две години от живота, — когато
Възрастният в малкия човек е за първи път ангажиран в изработването на
система за връзка между причина и следствие. В това решаващо време, ако са
налице прекалено голяма непоследователност и много противоречия, детето
може да се откаже от интелектуалното разработване на структурата на
причинността (няма смисъл, както и да го погледне) и вместо това може да
стигне до това да наблюдава какво се случва с него с течение на времето, а не
връзката между обектите и събитията. Маниакално-депресивният индивид не
може да каже какво е предизвикало нито неговото „горе", нито неговото „долу",
както е било и в началото. Неговото настроение е толкова непредсказуемо сега,
както и тогава, защото наказващите и хвалещите родители са непредсказуеми.
Фрида Фром-Райхман отбелязва, че човек, който проявява маниакални и
депресивни колебания, е бил по правило възпитаван под въздействието на
голяма непоследователност. Възрастният в малкия човек не е могъл да разбере
периодичните промени в родителите си, така че Възрастният абдикира, като си
отива с последен опит да формулира позицията: АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР и НЕ СЪМ
СИГУРЕН ВИЕ КАКВИ СТЕ. Детето все пак стига до това да разбере, че „е време
нещо да се случи" или че „всички добри неща трябва да свършат". Така е
ставало тогава; така ще стане и сега.
Фактът, че е имало добри неща, много добри неща, които се възпроизвеждат
в маниакалната фаза, показва, че родителят (обикновено майката, тъй като тя е
най-влиятелната личност през първите две години) наистина всъщност освен
разрушителното отхвърляне е доставял голяма нежност и одобрение. Нейната
реакция към детето не е била свързана пряко с това, какво е направило самото
Дете, а с нейните собствени промени в настроението или драматичните
промени в личността й.
Трябва да имаме предвид колко е трудно за едно двегодишно момче да
разбере какво става, когато майка му се променя периодично и напълно, като се
превръща от един човек в друг. Редица причини могат да са отговорни за такъв
вид промяна. Едната може да бъде алкохолизмът. Майката е „горе". Тя го гушка
и го гали, и го стиска, докато то започва да вика. Играе на гоненица с него около
масата. Подхвърля го във въздуха. Пляска с ръце и се смее истерично, когато то
върти котката за опашката. Ей! Животът е прекрасен! След това майката излиза.
Часове малкият е изоставен. Гладен е Празно му е. Тя си е отишла. Галенето е
свършило Как може да го получи пак? Какво се е случило? Той не знае По-късно
тя се събужда махмурлия. Не може да го понася. Пъди го настрана. Той плаче и
идва при нея отново. Тя го удря. Какво се е случило? Какво е направил? Толкова
добре се чувствуваше. Сега е толкова лошо Плаче, докато заспи. Идва
следващият ден. Майката е отново в приповдигнато настроение. И ето какво се
случва. Снощи беше лошо. Сега пак е добре. И, разбира се, ще стане лошо пак.
Не зная защо, но с времето всичко ще се промени. Ужасно хубаво е
(маниакално) и ужасно лошо (депресивно). Ужасно описва и двете състояния
поради преживяното в действителност, че промяната ще дойде внезапно, ще
бъде пълна и непредсказуема.
И други обстоятелства при родителите предизвикват подобен вид промени —
например наркоманията, рели-гиозността (изключително, изключващо, мистично
за-нимаване с религия) или психозата; или пък майката може да е имала
маниакално-депресивен характер, който реагира не на алкохола, а на стари
записи, които сега тя възпроизвежда в малкия си. Маниакалната депресия се
проявява и в семейството. Лесно е да се види как се предава. В объркваща
обстановка като тази се увеличава чувството НЕ СЪМ ДОБЪР у детето. Едно
възможно спасение е да се опита да се обърне родителят в негова полза: АЗ
МОГА ДА БЪДА ДОБЪР, АКО. Но АКО-то се променя. (Снощи, когато въртях
котката за опашката, тя се смееше и ме прегръщаше. Тази сутрин направих
същото и тя ме наби.) Когато детето пораства, тези различни непоследователни
реакции се усилват Детето свирепо се наказва затова, че използва „лоши" думи;
но същата вечер чува пияния си баща да забавлява „момчетата", когато играят
покер, с разкази за смелостта на момчето му, че произнася четирибуквени думи,
като най-накрая вика малкия, настоявайки (обратно на предишната забрана) да
„каже на чичо Хари шегата, която беше казал".
Така че маниакално-депресивната личност може да се разглежда като човек,
у когото е задържано развитието на Възрастнияоще по времето на ранния
процес за конструиране на системата от причинно-следствен ефект по
отношение на родителското одобрение или порицание. Тъй като в ранните
години това одобрение или порицание е било изразявано най-често чрез устно
задоволство или отричане, люшкането в настроението на маниакално-
депресивния и вече пораснал човек са също свързани с чувството „животът е
богат", характерно за маниакалната фаза, и „животът е празен" по време на
депресивната фаза.
Както е при лечението на всички емоционални проблеми, необходимо е да се
ангажира Възрастният в изследването на чувствата и да се окуражава той да
задава въпроса „защо?". Най-голямата трудност при лечението на маниакално-
депресивната личност е, че много рано детето се е отказало да пита защо,
всъщност е решило никога да не пита вече. Фром-Райхман отбелязва, че у
маниакално-депресивните има „липса на способност за правилни наблюдения,
липса на интерес, ранно обучение и талант за интроспективно наблюдение и
разбиране". Тези установявани черти са резултат от ранно взети решения.
Лечението се състои във връщане на Възрастниякъм неговата някога
изоставена ръководна роля, когато става дума за преценяване на връзката
между причина и следствие. Тъй като границата между Възрастнияи Детето е
разрушена и човекът е обзет напълно от чувства, често е необходимо да се
окаже помощ на пациента чрез прилагането или на транквилизатори, или на
антидепресивни средства, или пък да му бъде направена шокова терапия. След
като един път Детето се успокои, Възрастният започва да функционира и може
да му се помогне да разкрие причините за неговите „необясними" промени в
настроението. В началото детето е било в „техни" ръце. Сега човекът стига до
това да разбере, че което той прави, може да предизвика похвала или
порицание. Похвалата или порицанието, които получава днес, може и да не са
толкова силни като онези, които е получавал в детството си — похвалата може
да не предизвика маниакална приповдигнатост или порицанието — депресивно
спадане, но той е освободен от крайната възбуда на непредсказуемостта, която
е налице дори в маниакалната фаза.
ПОСТОЯННИЯТ ДОСАДНИК
Съществува един тип мек човек, чиито записи в Родителя и Детето са
толкова безцветни, че той просто не притежава необходимите предпоставки да
бъде колоритна личност. Това най-често се проявява клинично при човек с лека
депресия (щастието е за другите хора) или просто отегчен от живота. Неговите
родители са били скучни, неразговорчиви и двойствени. Рядко е имало
наказания и рядко награда. Малко ентусиазъм е съществувал за каквото и да
било. Като малък той не е бил изложен на вълненията на външния свят, рядко е
имал отношения с други деца и въпреки че е бил „добро" момче, в смисъл че не
е причинявал особени неприятности, не е Дете, което някой би забелязал.
Неговият Възрастен правилно възприема действителността, но
действителността сама по себе си е скучна. Той може да порасне, да има
освободен Възрастен, но той ще бъде човек, който не вижда някаква полза от
това да контактува с други хора. (Такава полза се забелязва най-напред при
Родителя, а може да бъде и ценност за Родителя.) Неговата личност много
прилича на компютър. Докато другите се забавляват на някое парти, той
разгръща списание в ъгъла, като прави единственото нещо, което знае да прави
— да разчепква фактите. Ако най-накрая стигне до лечение, въпросът му ще
бъде от рода на „Няма ли нищо повече от това?". Въпреки че не представлява
проблем за обществото, той е проблем за самия себе си. Неговата
действителност е ограничена по същия начин, по който неговата действителност
е била ограничена по-рано в живота му.
В известен смисъл важи твърдението на Алфред Норт Уайтхед: „Невъзможно
е нравственото възпитание да бъде отделено от привичното видение за
величие." Ако „нравственото" се разглежда като ценностна система и ако „да не
си досаден" или „да си интересен на другите хора", или пък „да си съзидателен и
продуктивен" се възприемат като положителни ценности, ясно е, че човек, чиито
ранни впечатления от живота са били скучни, освен ако не се появят някакви
впечатляващи взаимоотношения, ще бъде и самият той скучен.
Вярно е, че има и други причини за досада и да си досаден. Малкият човек,
който започва живота си с огромно любопитство за това, защо пушекът отива
нагоре, защо дъждът вали надолу, кой е създал Бога и кой ме е създал мен, и на
когото се дават твърди отговори без колебание, които само допринасят за
неговото объркване, а по-късно се оказват погрешни, в края на краищата спира
да пита, спира да изследва, спира да се интересува и започва да изпитва
досада. Неговият компютър започва да изключва в обширни сфери на интереси,
защото отговорите на въпросите му само допринасят за объркване. Този вид
досада често се наблюдава сред учащите в гимназии и колежи към религиозни
институции. Тяхната досада произлиза от опростените отговори, които са им
били давани често при търсенето на истината, забраните, на които са подложени
при следването на истината (очевидни, наблюдавани факти), където и тя да ги
отведе, и предписанието, че трябва да изберат между истината и вярата, като че
ли те взаимно се изключват. Не всички служители на църквата дават
опростенчески отговори; и все пак неизследваната догма присъствува все още
по правило в много религиозни общества. Това ще бъде разгледано по-нататък в
гл. 12 „Р — В — Д и моралните ценности".
РАЗЛИЧИЯ В СЪДЪРЖАНИЕТО НА Р — В — Д
В предшествуващото изложение ние видяхме как хората се различават
благодарение на различното структурно построяване на Родителя, Възрастния
и Детето. Повечето от тези разлики са клинични проблеми. Ние се различаваме
също така и по съвсем „здравословен" начин. Дефиницията за здраве е
еманципиран Възрастен, който е постоянно отговорен за всяка транзакция. Това
означава, че при всяка транзакция Възрастният взема данни от Родителя, от
Детето и от действителността и стига до решение какво да направи. Колкото е
по-богат фондът, от който се извличат данните, толкова повече възможности за
изпълнение съществуват. Малкото Дете, чийто ранен опит включва
безпрепятственото изучаване на тенджерите и тиганите, калта заедно с
маргаритките, любимите домашни животни, приятелите, пътуванията до
фермата, разказването на приказки вечер, традициите около празниците,
играчките за манипулиране, плочите за слушане и откритите и приятелски
разговори с родителите, които не бързат, ще има далеч по-богат фонд от данни в
своя Родител и много повече положителни чувства в своето Дете, отколкото
малкият човек, който е изолиран и прекалено опекунстван. Малкият човек, който
рано изпробва начините за преодоляване на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, усилва
своя Възрастен и е окуражен за по-нататъшно изследване и усъвършенствуване.
Той става тогава „блестящо дете", като си докарва похвала и самочувствие,
които го вдъхновяват да бъде още по-блестящ. Фактът, че той носи престиж на
семейството, не намалява факта, че той носи престиж на себе си, освен ако с
течение на времето неговите родители не окажат неподходящ натиск и поставят
изисквания върху него, които не са в негов интерес.
Чрез разбирането на нашите собствени Р — В — Д ние можем да стигнем до
това да разбираме не само какво има в Родителя и Детето, но също така и какво
няма там. Ако момичето, което се оплаква: „Аз съм невзрачна и скучна... точно
такава съм", може да разбере, че това, което липсва в нейните Родител и Дете,
идва именно от въвеждането й в живота по един невзрачен и скучен начин, тя
може тогава да се освободи и със своя Възрастен да се доближи до
действителността, за да разбере какво точно е невзрачното и скучното. Може и
да е необходимо известно време, за да навакса; тя няма да го обърне на бурен
живот, но поне може да й се помогне да разбере, че тя има шанс. Казва се, че да
обвиняваш за грешките си своята природа, не променя природата на твоите
грешки. Така че „Такъв съм си и това е" не помага в нищо: „Аз мога да бъда
различен" помага.
Р — В — Д и бракът
„Ние обещаваме според надеждите си и изпълняваме според страховете си”
Ларошфуко
Един приятел ми разказа следната история за нещо, което се е случило,
когато е бил малко момче. В края на храненето майка му обявила на братята и
сестрите, които били пет на брой, че десертът ще бъде това, което е останало от
нейните специални домашни сладки с овесени ядки, след което донесла купата
със сладките и я поставила на масата. Последвало бързо боричкане на децата
да се доберат до купата, като най-малкото брат-че — четиригодишно — било
последно, както обикновено. Когато дошъл и неговият ред, то намерило само
една сладка, останала там, и на нея й липсвало едно парче. То я грабнало и
ядосано я хвърлило на пода с ожесточение, като плачело „Моята сладка цялата
е счупена!".
В природата на Детето е да бърка разочарованието с бедствието, да
разрушава цялата сладка, защото едно парче липсва или защото тя не е толкова
голяма, съвършена или вкусна, както тази на някой друг. В неговото семейство
анекдотът съществувал като стандартен язвителен отговор на по-късни
оплаквания „Какво става, сладката ти е счупена ли?".
Подобно нещо се случва и когато се руши бракът. Детето надделява в един
от двамата партньори и когато несъвършенствата започнат да се появяват —
разклаща се целият брак.
Бракът е най-сложното от всички човешки взаимоотношения. Някои
брачни съюзи могат да доведат емоциите до такива крайности или бързо да
изминат пътя от уверения за най-безоблачно щастие до един студен и от
юридическа гледна точка разрушителен финал — душевната жестокост. Когато
човек престане да взема предвид огромното съдържание от архаични данни,
които всеки партньор донася в брака чрез непрекъснато участие на неговия
Родител и Дете, лесно може да се разбере необходимостта от еманципиран
Възрастен във всеки от тях, за да накара това взаимоотношение да заработи. И
все пак обикновено брачният контракт се прави от Детето, което разбира
любовта като нещо, което чувствуваш, а не което правиш, и което вижда
щастието като нещо, което преследваш, а не като допълнителен резултат от
определено действие за постигане по-скоро на щастието на другия, а не само на
своето собствено. С късмет са, но и са рядко тези млади партньори, чийто
Родител съдържа впечатленията от това, как изглежда един добър брак. Много
хора никога не са виждали такъв. Така че те заимствуват концепцията за брака
от романите, които четат, в които съпругът има хубава работа като млад
администратор в голяма фирма за реклами и си идва всяка вечер с букет рози
при елегантната усмихната съпруга, очакваща го в дома им, който струва
петдесет хиляди, където подът е „Армстронг" и прозорците блестят, свещите са
запалени и стереото свири музика, подходяща за любов. Когато илюзията
започне да се разклаща, когато килимите са изтъркани, стари и подарени от
сватовете, стереото не работи, съпругът загуби работата си и престава да казва
„обичам те", Детето се появява със записа за „счупената сладка", цялото
представление, всичко започва да се руши на парчета. Архаичните чувства НЕ
СЪМ ДОБЪР контамини-рат Възрастниявъв всеки един от партньорите и като
няма къде другаде да избягат, партньорите се обръщат един срещу друг.
Отдавна е признато, че най-добрите бракове се създават, когато и двамата
партньори имат аналогично минало и аналогични интереси в живота. Когато
обаче Детето е отговорно за планирането на брака, значителните
несъответствия често се игнорират и контракт, според който „докато смъртта ни
раздели" се базира на толкова слаба близост като например „и двамата обичаме
да танцуваме", „и двамата искаме да имаме много деца", „и двамата обичаме
конете" или пък „и двамата сме резки". Съвършенството се разбира като широки
рамене, блестящи зъби, големи бюстове, блестящи коли или други в известен
смисъл преходни чудеса. Понякога връзката се установява на основата на
взаимен протест с погрешното допускане, че врагът на някой мой враг ми е
приятел. Така, както две деца, ядосани на майките си, се успокояват едно друго
чрез общото си нещастие, някои двойки се държат заедно под девиза „ние срещу
света" като един вид протест срещу зле настроените „те". И двамата мразят
семействата си, мразят своите фалшиви някогашни приятели, мразят
Истеблишмънта или онези безсмислени институции на американската
„повърхностност" — боулинг, бейзбол, къпане и работа. Те съществуват в
атмосферата на folie a deux** Лудория на двама, фр. Бел. пр., в която споделят едни и същи
самозаблуди. В края на краищата обаче те бързо сами предизвикват
собственото си огорчение и играта „Всичко е заради тях" става „Всичко е заради
теб".
Един от най-подходящите начини да се изследват приликите и разликите с
помощта на Транзакционния анализ е обсъждането преди сключването на брака
на нещо като диаграма на личността на партньорите, които възнамеряват да
встъпят в брак. Целта е да се изтъкнат не само явните прилики или разлики, но
да се предприеме по-доброто изследване на това, което се намира в Родителя,
Възрастнияи Детето на всеки от партньорите. Може да се каже, че двойка, която
се насочва към такова изследване, има вече нещо на своя страда, понеже
приема брака достатъчно сериозно, за да се вгледа продължително, преди да
направи големия скок. Един от партньорите обаче, имайки сериозни съмнения за
основанията на връзката, може да предприеме такова изследване и сам за себе
си. Пример за това беше млада жена в една от моите групи за лечение. Тя ме
помоли за индивидуален час с цел да обсъдим следната дилема — един млад
мъж, с когато тя се срещаше отскоро, й предложил да се оженят. Нейното Дете е
било изключително привлечено от него и все пак има други данни, които са
постъпвали в компютъра й и които я карат да се пита — дали идеята за такъв
брак е добра. Тя се беше научила да използува добре Р — В — Д и молбата й се
състоеше в това да й помогна да изследва техните взаимоотношения въз основа
на Р — В — Д, което съществува във всеки един от тях.
Започнахме с това, че сравнихме Родителя и в двамата. Установихме, че тя
има силен Родител, който съдържа безброй правила и много „би трябвало" и
„длъжен си", включително и предупреждението да не се втурва в брака, без да
помисли. Имаше някои елементи на самодоволство, като например „нашият тип"
сме най-добрите хора. Той съдържаше идеи като „за теб се съди по компанията,
която имаш" и „не прави нищо, което е под твоето ниво". Той съдържаше ранните
отпечатъци на живота вкъщи, който е бил високоорганизиран, където майката е
била главата на семейството и където бащата е работил усилено и до късно в
службата. Имаше голям запас от материал „как се": Как се празнува рожден ден,
как се подрежда коледно дърво, как се възпитават деца, как да се държиш при
определени ситуации в обществото. Нейният Родител е с очевидно голямо
влияние в живота й именно поради факта, че е съществувала някаква
последователност на впечатленията. Неговата непоколебимост пък, от друга
страна, е имала деспотичен характер и е предизвикала силни чувства НЕ СЪМ
ДОБРА в нейното Дете, но въпреки това Родителят е продължавал да бъде
постоянен източник на данни във всички нейни транзакции в настоящето.
Вниманието ни след това се насочи към разглеждане на Родителя в младия
мъж. Родителите му са се развели, когато е бил на седем години. Отгледала го е
майка му, която го е занимавала предимно с битови и материални проблеми и
рядко му е оказвала някакво внимание. Самата тя е била емоционална и
доминирана от Детето и под действие на чувствата си бурно е проявявала
щедрост, прекъсвана от периоди на цупене, отдръпване в себе си и прибягване
до наказание. Бащата не се появява на записа изобщо, освен че в съзнанието му
е запечатано, че той е „гадно копеле като всички мъже". Родителят в момчето е
толкова разбит, откъслечен и непоследователен, че изобщо не се проявява в
сегашните транзакции като контролиращ или модифициращ фактор за неговото
импулсивно, доминирано от Детето поведение. Нейният и неговият Родител не
само нямаха нищо общо; нейният дори изобщо не одобряваше неговия. Лесно се
вижда, че е съществувала недостатъчна основа за транзакции Родител—
Родител по който и да е въпрос, като по този начин се изключва всяко
комплементарно взаимоотношение на това ниво.
След това ние предприехме проучване на стабилността на Възрастния във
всеки от тях и определихме интересите им в живота. Тя беше интелигентна,
добре образована млада жена, която имаше широк кръг от интереси. Обичаше
класическа музика, но и съвременна; добре познаваше класиците на
литературата; обичаше да прави на ръка различни неща и да изработва
артистични декоративни неща за къщата. Обичаше да обсъжда философски и
религиозни идеи и въпреки че не можеше да приеме религиозните вярвания на
своите родители, все пак чувствуваше, че някаква „вяра" е необходима. Тя
умееше да разсъждава, да разговаря и беше любознателна. Засягаха я
последиците от това, което прави и чувствуваше, че проявява отговорност към
себе си. Съществуваха определени предразсъдъци, които се оказаха
контаминация на Възрастния от Родителя, като например: „Всеки мъж над
трийсет, който не е женен, не е свестен"; „От жена, която пуши, няма да излезе
нищо"; „Всеки, който днес не може да завърши колеж, е мързелив"; „Какво можеш
да очакваш от разведен мъж?"
Обратно, Възрастният на приятеля й беше контаминиран от Детето. Той
продължаваше да е разглезен, както е бил разглезен като малко момче.
Липсвало му е интерес към учението, когато е бил ученик в гимназията, и е
отпаднал от долните класове през първия срок, защото „това не го
ентусиазирало много". Не беше лишен от интелигентност, но сериозните неща не
го интересуваха особено, докато за момичето те бяха важни. Предизвикателно
заявяваше, че цялата религия е лъжа и че всички възрастни са фалшиви. Което
особено я дразнеше, беше, че той не можеше да произнася думите буква по
буква и че единственото, което следеше, бяха картинките в списанието „Лайф";
т.е. „той е такъв човек", казваше тя, „който смята, че Бах е бира." Идеите му за
политика бяха повърхностни и смяташе, че правителството е лошо, защото „ти
отнема свободата". Беше духовит и умен, но без съдържание. Неговите основни
интереси в живота бяха спортните коли, от които разбираше и за които
проявяваше големи познания. Очевидно беше, че малко неща можеха да
способствуват за устойчиви взаимоотношения Възрастен—Възрастен между
двамата. Това ниво на транзакция предизвикваше объркване в нея и досада у
него.
След това ние се насочихме към изучаване на Детето във всеки от тях
двамата. Нейното Дете копнееше за обич, приятно му беше да доставя
удоволствие. То беше често потиснато и чувствително към отправена към него
критика, която предизвикваше силно чувство НЕ СЪМ ДОБРА. Момичето не
можеше до проумее факта, че „някой толкова красив" може да си пада по нея. Не
беше имала много приятели и смяташе себе си за безцветна, че чертите й са
толкова обикновени, че по всяка вероятност никой няма да я познае след само
една среща. Краката й се подкосяваха от този приятен за обичане рус Адонис и
тя не можеше да отрече какво чудесно чувство е това да си обичан и
преследван. Когато беше с него, тя се чувствуваше толкова ДОБРА, колкото
никога преди това и да се откаже от такова нещо беше много трудно за нея.
От друга страна, неговото Дете беше агресивно, егоистично и изплъзващо се.
Той „винаги си правеше своето" и имаше намерение да си прави каквото поиска с
нея, а това вече създаваше проблеми, тъй като нейният Родител не би й
позволил да се забавлява с екзотични удоволствия, в които той имаше
намерения да я въвлече. Детето така контаминираше Възрастнияу него, а
Родителят му беше толкова слаб, че той не само не можеше да прецени
последиците, дори смяташе самата идея за някакви последици за глупава и
пуританска и предпочиташе, подобно на Скарлет О'Хара - героиня в романа „Отнесени от
вихъра" от Мар-гарет Мичъл. , да „мисли само за утре".
С течение на времето оставаха все по-малко неща, за които да си говорят. Не
съществуваше нищо на ниво Родител—Родител, малко — на ниво Възрастен—
Възрастен и дори това, което съществуваше на ниво Дете-Дете, скоро започна
да предизвиква значителни разстройства в Родителя на момичето. Тогава
връзката започна да клони към типа Родител—Дете, като тя приемаше ролята на
отговорния и критичен партньор, а той — ролята на подвеждащото, опипващо
почвата Дете, което възпроизвеждеше първоначалната ситуация в детството.
Тази оценка на Р — В — Д е доста различна от преценяването на това, колко
„добър" или „лош" е всеки от партньорите. Това беше търсене на обективни
данни за всеки от тях с надеждата да се предскаже какъв тип взаимоотношение е
възможно в бъдеще. След дълго размишление върху този материал момичето
реши да се откаже от връзката като нещо лошо, което обещава малко щастие за
когото и да е от тях. По този начин тя успя да види също така как нейното Дете с
присъщото му НЕ СЪМ ДОБРА беше чувствително към ухажванията от страна на
мъжете, които са „по-долу от нея" в този смисъл, че тя някак усещаше, че не е
достатъчно добра за „един наистина свестен мъж". Тя не само разбра защо тази
връзка не беше комплементарна, но откри и какво всъщност търси в един мъж и
действуваше не въз основа на позицията НЕ СЪМ ДОБРА, а на основата на едно
ново уважение към себе си.
Не всички взаимоотношения контрастират толкова явно като това. Тя имаше
силен Родител, а неговият беше слаб. Има много случаи, в които и двамата
партньори имат силен Родител, но различаващ се често по противоречивото си
съдържание. Различията от религиозно и културно естество може да
предизвикат сериозни трудности, ако всеки от партньорите чувствува силната
нужда да се подчинява на непроверените нареждания на своя Родител.
Понякога тези различия не се улавят през ранния етап на брака, но започват да
се проявяват много бързо с появата на децата. Макар че един евреин може да се
съгласи предварително децата ' му да се възпитават в католическа вяра според
желанията на бъдещата младоженка католичка, това не означава, че той няма
да е дълбоко обезпокоен по този повод по-късно. Чувството в случая е, че „моята
религия е по-добра от вашата" и всъщност „нашите хора са по-добри от вашите",
което скоро се свежда до „аз съм по-добър от теб". И не че различия от този
характер не биха могли да се разрешат, но те изискват еманципиран Възрастен
във всеки от партньорите, който оперира на основата на позицията АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Такива различия биха се възприели съвсем добре, преди бракът да е
сключен. Но това рядко се случва. Младата двойка е влюбена; партньорите, ако
изобщо се съветват преди брака, прекарват формално един час с пастора и след
това тръгват по път, който смятат, че ще ги изведе до щастлив брак. А често те
дори не са имали възможността да видят такъв.
Какви са тогава възможностите за възстановяване или спасяване на един
брак, към който е пристъпено, без да бъде направен подобен анализ? След като
не могат да се намерят двама души, абсолютно еднакви, идеята за пълна
съвместимост е илюзорна. Може би проблемът може да се формулира, като се
съпоставят някои трудности: трудно е да се преодолеят разликите и да се правят
компромиси, но също така е трудно да се върви по другия път — разтрогването
на брака. Човек не може да действува само въз основа на безкомпро-мисност от
рода на „разводът винаги е грешка", защото има други принципи, които се
намесват и които важат. Да се твърди, че една жена трябва да продължи да
живее с жесток и нагрубяващ я съпруг и никога да не намери щастие с някой
друг, значи да се отрече значението на човешкото достойнство само заради
някакво възмездие: каквото си си постлал, на него ще лежиш. Да се настоява, че
един мъж трябва да продължи да издържа мързелива, отмъстителна съпруга,
която отрича каквото и да било свое участие в разрушаването на техния брак,
значи да се отрекат същите тези принципи, на които се базира човешкото
достойнство. Това съвсем не означава, че не можем да се придържаме към
идеала за брака като една трайна връзка, но не трябва пък и да я разглеждаме
като нещо, което опримчва някои така, че те завинаги да останат свързани със
законни, но не и с морални задължения. Хората започват да се занимават с
брака си едва когато забележат, че се приближават към развод. Тогава започва
съпоставянето на трудностите и вникването във възможностите за избор, който
трябва да направят.
След един нещастен брак животът на веселата разведена или на безгрижния
ерген може да започне да изглежда наистина чудесен; и все пак импулсивно
направеният избор само въз основа на непроверено допускане може да доведе
до още по-голямо отчаяние. Това, че животът на преди това женения не е
толкова за възхваляване, е предмет на една книга на Мортън М. Хънт1. Този
автор пише за многото проблеми, които идват след развода, които трябва да се
имат предвид от хората, замислили развод, за да могат те да вземат своите
решения, като сравняват възможните трудности: трудност от самотата като
непрекъснато повтаряща се болка, загубването на стари приятели, които не
искат да „вземат ничия страна", загубването на децата, разбиването на детски
сърца, финансовите загуби, изводът, че си претърпял неуспех, и умората от
това, че знаеш, че всичко трябва да започне отначало. Когато Възрастният
преценява положението, той трябва да взема предвид тези реалности.
Тогава може да се пристъпи към търсенето на причините в самия брак. Много
често само единият от партньорите проявява интерес към подобно разглеждане,
тъй като една от най-обичайните брачни игри е „Ти Си Виновен За Всичко". Ако
единият партньор, да кажем съпругата, дойде за лечение и научи Р — В — Д,
тогава ние се концентрираме върху начините, по които можем „да сплашим
Възрастния у съпруга й" и да го заинтересоваме също да научи този език. Само
чрез него може да започне да се развива отношение на основата Възрастен —
Възрастен. Ако единият партньор откаже да участвува в това, шансовете за
спасяване на брака силно се намаляват. Но ако и двамата са заинтересовани
достатъчно да работят върху брака си, Р — В — Д им дава средство да се
разграничат от архаичните Родителски команди, като използуват вече добре
установените начини за игра.
Едно от първите неща, които те могат да разглеждат след научаването на
този език, е техният брак сам по себе си. Обикновено брачният контракт е
съставен лошо, като и двете страни участвуват с равни дялове от финансова
гледна точка. Ерих Фром нарича този вид брачен контракт „търгуване с пакети
личности". Сполучливо ли са се оженили? Тя ще бъде толкова добра партия за
него. Допълват ли се взаимно? Той разменя положението си на млад член на
търговската камара срещу нейния принос като средство за реклама на И. Магнин
и Елена Рубинщайн. Така те вместо хора стават вещи, принадлежащи на един
конкурентен пазар. Те трябва да запазят равното съотношение, иначе
икономиката им ще се взриви. Този вид контракт се осъществява от Детето.
Детето проявява усет за справедливост, за равно участие, но поради своята
позиция НЕ СЪМ ДОБЪР то не разбира по-дълбокия принцип — този за
неограниченото задължение към друг човек, — когато не се държи на петдесетте
процента, а човек е изпълнен с желанието да не вижда чертата и да отдава
цялото си време на партньора в общата цел, установена от Възрастния. В една
своя книга, изпълнена с изтънчени размишления, Пол Шерер, професор по
хомилетика* Хомилетика (лат.) — научна дисциплина, изучаваща организацията и провеждането на църковната
беседа. Бел. ред. в Щатската теологична семинария, изразява подобна идея по този
начин: „Любовта е прахосник, оставя аритметиката си вкъщи, винаги е „на
червено"... Детето, което е получаващо любов същество, не може да види
любовта по този начин. Възрастният може. Днес в света съществува аритметика
на отчаянието, където всеки търси любов, но много са малко тези, които могат да
я предоставят. Това е заради факта, че все още се подценява влиянието на
позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, характерна за малкото дете. То
е налице у всеки един. Ние трябва да имаме предвид как малкият човек се
опитва да се облекчи от този товар рано в живота чрез първоначалните игри
„Моето Е По-хубаво От Твоето" и „Аз Имам Повече". Вярно е, че вече започва
постепенно да се зарежда идеята за равностойното участие. И все пак НЕ СЪМ
ДОБЪР, изглежда, изгонва твърде рано идеята за справедливост в живота.
Една сутрин дъщеря ми Хайди, тогава на четири години, се канеше да се
почерпи с приятелката си Стейси. И двете бяха заети с това, кой да вземе по-
голямото парче, въпреки че много пъти им е било напомняно, че такъв спор
предизвиква само неприятности. Майка й тогава даде на всяка една от тях по
бисквита Орео. Ясно беше дори за момичетата, че бисквитите са еднакви. И все
пак дори изправена пред факта, че са еднакви, Хайди не можа да прекрати
протестите си и да настоява „Ха, ха — аз имам същото като теб, но не и ти!" Това
е скрито one upmanship* One upmanship (непрев.) — В статия от 23 ноември 1962 год „Спек-тейтър"
определя това понятие като „изкуството да бъдеш над другите", което се държи като резерв от
Детето в брака, построен на принципа за равенство на дяловете.
Двойката, която търси начин да спаси брака си, трябва да направи съвместни
усилия за еманципирането на Възрастниятака, че НЕ СЪМ ДОБЪР в Детето,
както и предизвикващото неприятности съдържание на Родителя във всеки от
двамата да може да се изследва и да се види как тези архаични данни
продължават да доминират и провалят техните взаимоотношения в настоящия
момент.
Взаимоотношенията често биват нарушени от някои абсолютни декларации
от рода на „Такъв съм си — и не се опитвай да ме променяш". Като се
придържа към упоритото „Аз съм в лошо настроение, преди да изпия
първата си чаша кафе", човек приписва грешките си на своя характер, а не
характера си на своите грешки. Ситуация от типа „Човек в Лошо Настроение
Преди Кафето" разваля всички сутрини в много семейства. Това, което може да
бъде най-добрата част на деня, когато се втурваш с ентусиазъм към
предстоящите задачи, се превръща направо в съпроводена с враждебност
бъркотия. Децата отиват на училище вкиснати, съпругът се втурва на работа с
киселини в стомаха, а майката има нужда да легне, защото току-що е загубила
тези, които зависят от нея. Може да се признае, че човек не трябва да изпада в
лошо настроение поради това, че още не е изпил първата си чаша кафе, пък
това важи и за което и да е друго време от деня. Той може да направи избор
само след като веднъж Възрастният му е достатъчно свободен.
Една стара френска песен гласи: „...I`amour est I`enfant de la liberte"** Любовта е
дете на свободата, фр. Бел. пр.
Любовта в брака предполага Възрастният да може свободно да изучава
Родителя, да го приема или отхвърля въз основа на създаденото в момента
положение и да изследва позицията на Детето и измислените от него разплати
или игри, които предизвикват неприятности и имат за цел то да ги отрече, да се
издигне над тях или да отхвърли товара на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.
Причините, поради което женените двойки решават да влязат в групите за
лечение, са различни. Някои са чували за Транзакционния анализ и идват „да
научат нещо ново". Други идват, за да търсят отговор на въпрос, на който не
могат да отговорят, който не им дава мира: „Това ли е всичко в живота?" Други
идват, защото децата им имат неприятности. А много са и тези, чиито брачни
отношения са в критично състояние. Голяма част от тридесет и седемте двойки,
с които се занимавах за период от четири години, замислят или поне са
обсъждали развода като единствен начин да решат проблемите си. Някои бяха
започнали официални постъпки за това и се бяха отнесли към адвокатите си или
към роднинския съвет. Кризата на седемнадесет от тези двойки (46 процента)
беше доведена до краен предел, когато единият партньор беше взет в болница
поради тежка депресия с намерение за самоубийство или дори направен опит за
това. Четиринадесет от хоспитализираните пациенти бяха съпруги и двама бяха
съпрузи, а в един от случаите и съпругата, и съпругът бяха хоспитализирани
заедно по тяхно искане, „за да се успокоят нещата". Всички двойки бяха
прекарали поне десет години брачен живот. Всички имаха деца, а някои — и
внуци.
Те усвоиха Р — В — Д или в болничните групи, или на индивидуални сеанси в
моя кабинет. Когато и двамата партньори вникнаха в самата идея, те пожелаха
да бъдат включени в някоя от съществуващите групи за женени двойки, всяка от
тях състояща се от по пет двойки. Средният брой на сеансите за лечение за
всяка една двойка беше седемнадесет, приблизително един сеанс седмично в
продължение на четири месеца. Моите групи от женени двойки бяха насрочени
за последния час на деня, но понякога продължаваха по-дълго.
Доколкото ми е известно, от тези тридесет и седем Двойки, тридесет и пет са
все още женени, като само две са се развели. Четири от тези тридесет и пет
отпаднаха от групата, защото трябваше да се откажат от игрите си, а те не
пожелаха да направят това. Другите тридесет и една двойки имат добри
транзакции в браковете си, като всеки от партньорите сега изпитва
въодушевление от новите цели, от относителното отсъствие на старите
разрушителни игри и от установяването на интимност. Що се отнася до
реализирането на първоначалните цели на лечението, а те се свеждат до
спасяване на брака, 84 процента от пациентите в тази група успяха да постигнат
това.
Взаимоотношенията на много двойки са сложна клопка от игри, в които
натрупаното озлобление и горчивина са предизвикали заплетени версии на
игрите „Врява", „Ти Си Виновен За Всичко", „Кусур", „Ето Какъв Е Баща Ти" и „Ако
Не Беше Ти Щях". Правилата и стереотипните изпълнения в тези игри са
каталогизирани в големи подробности в книгата на Бърн „Игрите, които хората
играят", която е едно от универсалните ръководства, препоръчвано на двойките
при лечение. Всички тези игри произлизат от ранната детска игра „Моето Е По-
Хубаво От Твоето", измислена, за да се преодолее първоначалният страх от
това да бъдеш изигран. Един от най-блестящите пасажи, разкриващи участие в
игра, е написан от Едуард Олби във вече споменатата пиеса „Кой се страхува от
Вирджиния Уулф?". Тази пиеса илюстрира как въпреки цялото предизвикано
отчаяние игрите, макар и косвено, съдействуват за стабилизирането на брака.
Някои бракове се задържат поради това, че единият партньор е „зле". Ако този
партньор започне да се подобрява и започне да отказва да участвува в старите
игри, бракът се разпада. Един съпруг, чиято жена беше току-що изписана от
болницата, смаян ми се обади и ми каза: „Жена ми изглежда по-щастлива и по-
добре, но сега аз не мога да се оправя с нея изобщо." Бракът е като стойката на
човека: ако раменете започнат да се отпускат, съответно отпускане трябва да
стане и на друго място, за да се задържи главата перпендикулярно на ходилата.
По същия начин, ако единият партньор се променя, промени са необходими и в
другия, ако искат взаимоотношенията да се запазят ненакърнени. Това е една от
най-главните слабости на старите видове психотерапия, където психиатърът
лекува само единия партньор и отказва дори да говори с другия. Ударението
падаше върху взаимоотношението, установено между психиатъра и пациента,
оставяйки брачните взаимоотношения от другата страна на вратата. Когато
лоялността и поведението на пациента започнаха да се променят, бракът често
страдаше, тъй като другият партньор нямаше концептуални средства, с които да
разбере какво става или да осъзнае натрупаните в себе си ярост и отчаяние.
Ако имаше възможност да направи това, другият партньор би могъл да
започне лечение при друг терапевт, като по този начин отчуждението би се
задълбочило поради факта, че е сменен обектът на неговата привързаност.
Когато базата на комуникация е малка, открива се възможност за нови и по-
добри начини да се играе „Моето е По-Хубаво" под формата на „Моят Терапевт е
По-Добър От Твоя Терапевт" или „Аз Преодолявам Промяната По-бързо От Теб"
или „Ще Реша Дали Да Се Любя С Теб След Сесията Си В Сряда". И двамата
позволяват на своето Дете да се отдаде на интроспекция, до която само то има
достъп и която, въпреки че би могла да доставя полезни данни по отношение на
произхода на техните собствени чувства, не улавя вярно реалността на
съществуването, когато става дума вече не само за един човек, а за двама —
т.е. във взаимоотношение, каквото е бракът.
Една бележка в „Сакраменто Бии"*, макар и малко крайна, все пак е уместна:
„Много психиатри твърдят, че не може да има психично емоционално здраве, ако
човек не се обърне към действителността. Ако случаят е такъв, защо те карат
пациентите си да лягат на кушетката, където е толкова лесно да се мечтае?
Може би матрак с шипове би бил по-подходящ."
Всеки партньор трябва да е готов да признае своята съпричастност в
трудностите на брака. Гледна точка като „Ти Си Виновен За Всичко" се посочва
от Емерсон като грешна при наблюденията му, че „никой не може да намери
подход към мен другояче освен чрез моето собствено поведение". Ако съпругът
е бил груб в продължение на десет години и съпругата го е понасяла десет
години, тогава тя по свой начин е участвувала в този обмен. Ако който и да е от
партньорите откаже да признае това съучастие, надеждата за промяна е малка.
Артър Милър в своя прочувствен разказ за Меги от „След грехопадението"
(персонаж, който имаше поразителна прилика със съпругата му Мерилин Монро)
отбелязва, че неговата пиеса била „за животинското нежелание или
неспособност у човека да открие в себе си кълновете на своята собствена
деградация".
Отново и винаги същата борба: да долови някак своята собствена
причастност към злото е нещо ужасно, което не може да се понесе. Това е много
по-окуражаващо — да видиш света като напълно невинни жертви и напълно
злостни подстрекатели на цялото чудовищно насилие, което виждаме около нас.
На каквато и да е цена, никога не безпокой нашата невинност. Но кое е най-
невинното място в която и да е страна? Не е ли психиатричното убежище? Там
хората се носят по течението на живота наистина невинни, неспособни да видят
в себе си каквото и да е било. Най-висока степен чувството за невинност достига
в лудостта.
Този „ужас да не можеш да понесеш нещо" е разбираем, когато се вземе
предвид, че признаването на съпричастността прибавя още нещо към смазващия
товар на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, който е причина за възникването на
проблема. Трудно е да се признае една вина. Тази последна обида на
нещастното Дете, този последен товар има предвид германският теолог Дитрих
Бонхофер, като казва: „Не става ли всичко това само за да се сложи друг и още
по-тежък товар върху раменете на хората? Нима това е всичко, което
можем да направим, когато душите и телата на хората пъшкат под
тежестта на толкова много измислени от човека догми?".
Разбирането на Структурния анализ — а именно опознаването на същността
на Родителя, Възрастнияи Детето — ни показва пътя да излезем от тази
дилема: от една страна, невъзможността за промяна без признаването на
собственото участие, а, от друга — смазващите последици от това да се признае
вината. По един напълно конкретен начин ние можем да видим разликата в това,
как отнасяме самия човек към това, което прави. Ако някой каже: „Ти си опак,
зъл, труден, неприятен човек и затова бракът ти не върви", той просто засилва
позицията НЕ СЪМ ДОБЪР и предизвиква чувства, които правят човека още по-
капризен, злобен, труден и неприятен. Може да се каже, че се случва точно това,
т.е. ти задълбочаваш депресията му. Ако, от друга страна, човек може със
симпатия да каже: ,,Твоето Дете, което чувствува, НЕ СЪМ ДОБЪР,
непрекъснато ти създава неприятности и като реагира по този стар
дестабилизиращ и раздразнителен начин, разрушава шансовете ти за някакво
щастие в момента", то тогава съществува известно обективно представяне на
дилемата и човекът вижда себе си не като кръгла нула, а като комбинация на
минал опит, както положителен, така и отрицателен, който именно предизвиква
затруднението. Нещо повече — той прави възможен избора. Човек може да
признае тази реалност за себе си, без да се разстрои и подобна оценка може да
сложи началото на оздравяването на Възрастния при изпълнение на функции за
изучаване на Родителя и Детето, както и на начина, по който тези стари записи
започват да упражняват тиранията на миналото.
Без признаването на „моя дял в нашите проблеми" Транзакционният анализ
или анализът на игрите могат да се окажат просто друг начин за изразяване на
омраза: „Ти и твоят проклет Родител", „Твоето отвратително Дете пак започва,
скъпи". „Ето накъде отиващ, отново играеш игра." Тези конструкции тогава
започват да се използуват като умни, но обидни епитети в една нова игра —
„предизвикване за игра". Когато видим проблемите, които могат да възникнат,
ние започваме да разбираме значението на идеята, изразена в заглавието на
статията на Артър Милър за неговата пиеса. „С Уважение към Нейната Агония —
но с Любов."
Именно възприемането на тази идея се изисква от двойките, които постъпват
за лечение, ако те искат да успеят да построят нещо ценно в брака си. Възниква
един последен въпрос: Когато спрем да играем игри, какво правим тогава? Какво
друго остава? Какво правиш с освободения за действие Възрастен?
УСТАНОВЯВАНЕТО НА ЦЕЛИ
Кораб, който плува, без да има цел, се люшка и се отнася от приливите и
отливите — веднъж нагоре, веднъж надолу, стенейки и скърцайки, когато е в
открито море, спокоен и чудесен при безветрие. Той се подчинява в действията
си на волята на морето. Много бракове наподобяват нещо такова. Те се държат
на повърхността, но са без определена посока. Най-голям принос при вземането
на решения при тях има максимата: „Какво правят другите хора?" Такива
бракове се подчиняват на своя социален кръг по отношение на облеклото,
домашната работа, отглеждането на децата, ценностите и мисленето. „Докато
другите го правят, значи е ДОБРЕ" е техният еталон за това, какво да правят.
Ако „всеки" купува определен вид луксозен автомобил, те също ще купят такъв,
дори ако техните парични задължения за покупки на изплащане вече им носят
всеки месец купища неприятни квитанции за плащане. Те не са построили свой
собствен ред от независими ценности по отношение на своите собствени
реалности и поради това често завършват обезверени и в дългове.
Само Възрастният може да каже „НЕ" на шумните протести на Детето за
нещо по-голямо, по-хубаво и повече, за да се чувствува то още по-ДОБРО.
Само Възрастният може да попита: „Ако четири чифта обувки те правят щастлив,
ще те направят ли по-щастлив десет чифта обувки?" Както сочи правилото, всяко
увеличение на материалните придобивки носи по-малко радост от тази, която е
била изпитана предишния път. Ако можеше по някакъв начин да се изчисли
радостта, много вероятно е нов чифт обувки да предизвика повече щастие у
едно Дете, отколкото новата кола у възрастен мъж. По същия начин първата
кола носи повече радост от втората и втората повече от третата. Х. Л. Менкен
казва:
„Човек винаги помни първата си любов. След това той започва да ги трупа".
Детето в нас има нужда от трупане — както е на Коледа сутринта:
заобиколено с подаръци, детето плаче: „Това ли е всичко?" По време на една
телевизионна програма питаха едно малко момче какво е получило за Коледа.
„Не зная", каза то натъжено, „имаше твърде много".
Едно проучване от страна на Възрастнияна действителнито положение в
семейството може да определи дали получаването на определени придобивки
си струва (в смисъл на радост) изплащането на ипотека, сметката от магазина
или отклоняването на пари от нещо друго. Възрастният също може да отстъпи
пред нуждата на Детето да събира купища вещи, както е хобито за събиране на
марки, монети, редки книги, модели на железопътни съоръжения, бутилки или
камъни. Възрастният може да определи, доколко разходът за тези колекции е
реален. Когато това е така, „събирачеството" е удоволствие и е безвредно. Но
ако то обаче разорява семейството (например колекционирането на вили,
спортни коли и оригинали на Пикасо), Възрастният може да каже „не" на
забавленията на Детето.
Решенията относно хобитата, притежанията, къде да се живее и какво да се
купува трябва да се правят според системата на ценностите и отчитането на
реалните възможности, които са различни за всеки брак. Постигането на
съгласие по тези решения е изключително трудно, ако целите на брака не са
установени. По време на само- I то лечение една двойка може да се научи да
вижда разлика между Родителя, Възрастнияи Детето, но тя все още е потопена
в същото социално море и ако не се ориентира правилно курсът, тя ще продължи
независимо от своето прозрение да следва старите обрати, забавления и игри.
Нужно е повече от това само да знаеш нещо, за да владееш умението да
преодоляваш социалните течения. Изисква се установяването и следването на
нов курс при определянето на целите, до които е стигнал Възрастният. Хората
или поемат нов курс, или се връщат към същите начини на плаване без посока. И
без значение е колко карти са на тяхно разположение.
Ето къде вземането предвид на моралните ценности, етиката и религията
стават от голямо значение за хода на брака. Един мъж и съпругата му трябва да
предприемат някои основни проучвания за това, какво те смятат за важно, за да
могат да насочват курса си. Уил Дюрант разглежда основния проблем на етиката
като задава следния въпрос: „Какво е по-добре — да си добър или да си
силен"6? Той може да бъде зададен по различни начини в контекста на брака.
По-добре ли е да си любезен, или да си богат? По-добре ли е да прекараш
времето си със семейството, или да прекарваш времето си в обществени
дейности? По-добре ли е да окуражаваш децата си „да не губят смелост", или да
„нанесат ответен удар"? По-добре ли е да живееш царски днес, или да трупаш
всяко пени в банката за утре? По-добре ли е да си известен като разумен съсед,
или да си известен като обществен водач?
Това са въпроси, които могат да доведат до безнадеждни принципни
затруднения, освен ако не се задават от Възрастния, защото дори и тогава те си
остават трудни. Не е достатъчно да знаеш какви мнения съдържа Родителя на
отделния партньор, за да отговориш на тези въпроси. Не е достатъчно да знаеш,
че Детето има нужда от чувствата на всеки от тях. Ако данните от Родителя и
Детето си противоречат, трябва да има някакви морални норми, приети и от
двамата, които могат да насочват хода на брака и важат за всички решения,
които предстои да се вземат. Казва се, че „любовта не означава да се гледате в
очите, а да гледате към околния свят заедно, в една и съща посока". Родителят
и Детето във всеки от партньорите могат да предизвикат големи различия. Само
посредством Възрастнияе възможно те да се срещнат. И все пак целта в
перспектива не може да бъде достигната без морални и етични съображения.
Един от честите ми въпроси към двойка, изпаднала в задънена улица при
въпроса, „какво да правим сега", е: „Какво да се направи с любов?"
Това надхвърля научното оценяване на възможността за еволюция на
каквото и да е към нещо по-добро. Какво означава „да си любящ"? Какво е
любов? Какви думи са „трябва" и „длъжен си"? Тези въпроси се разглеждат
задълбочено в глава 12: „Р — В — Д и Моралните Ценности."
Р — В — Д и децата
10 Р — В — Д и юношите
ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПОСТИГАНЕТО
НА СЪГЛАСИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ
НА МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ?
Съществува ли обективен морал, който да важи за всички хора, или пък ние
трябва да конструираме своя собствена индивидуалност, нравствени норми
според самите обстоятелства? Виктор Френкъл коментира отчаянието на
младежите днес, които се оказват в това, което той нарича екзистенциален
вакуум, където всеки човек е център на своята собствена вселена, където се
отрича съществуването на каквито и да е правила, при положение че те са му
наложени „без него". Цялата нравственост в този вакуум е субективна. Ако това е
вярно, тогава трябва да имаме предвид, че в света днес съществуват 3
милиарда „нравствености" и 3 милиарда души Изнесените от автора данни тук са валидни за
началото на 60-те години. Бел. ред. , които следват свой собствен път, отричайки каквито и да
било ръководни принципи, които да могат да управляват отношенията между
хората. Все пак е факт, че търсенето на тези обективни принципи и копнежът за
взаимност са всеобща реалност. Факт е, че хората не могат и не искат да живеят,
без да са свързани с другите. Причината за увлечението на някои по употребата
на ЛСД се корени в нещо, което те описват като трансценденталност на
психеделичното преживяване, че „там, в него" те откриват нещо общо, което
свързва всички хора заедно. Въпреки че средството за транс-цендентност, което
ги отвежда дотам, може и да е спорно, ние трябва да вземаме предвид този
стремеж за близост, способността за усещането за единомислие, еволюцията на
човешкия ум до степен, в която разбира, чувствува и приема, че човешките
същества, тъй като са свързани едно с друго, имат право един на друг.
Стремежът към близост е факт, въпреки че принципите, управляващи тази
близост, не могат да се постигнат емпирично. Най-силните аргументи за морална
обективност, казва Трублъд, не са емпирични, а са винаги диалектични. Той
твърди следното:
Когато се вгледаме в тези неща внимателно, отбелязвайки, че
субективният релативизъм може да се намали до абсурдност, ние ставаме
склонни да вярваме в съществуването на морален ред, въпреки че нашето
разбиране за него в който и да е период или при каквито и да е културни
предпоставки може да бъде действително неясно. Какво тогава разбираме
под обективен морален ред? Ние имаме предвид тази реалност, по
отношение на която човек греши, когато прави неправилен морален избор
както в собственото си поведение, така и в оценката си за друг човек.
Заключението, че съществува такъв ред, какъвто диалектиката изисква, не
е същото, като да знаеш точно или дори приблизително какво е естеството
на това морално изискване. Когато хората се различават в разбиранията си
за моралните норми, това не означава, че те трябва да се откажат от
стремежа да научат какво трябва да правят.
Онези, които отричат идеята за съществуването на обективен морален ред
или на едно универсално „трябва", трябва да се замислят и вземат предвид
трудностите, които такова отрицание предполага. Екзистенциа-листите
отхвърлиха тази идея. Сартър* фр. философ и писател, лидер на френския атеистичен
екзистенциализъм. Бел. ред твърди, че човек създава собствена духовна същност чрез
серия от избори, действия, които именно го формират. Той поддържа тезата, че
човек създава своя собствена дефиниция за човека чрез свои собствени
действия, че съществуването му, казано накратко, предшествува неговата
човешка същност. Човек не само създава своята собствена човешка същност, но
едновременно с това създава цялото човешко достойнство. Той може само да
избере какво е добро за него, но това, което е добро за него, трябва да бъде
добро за всички хора.
Джоузеф Колинън ни напомня обаче и за обратната страна на медала:
Затова човек трябва да поема отговорността за всеки акт не само за себе си,
но и за всички хора. Не е безпочвено твърдението на Сартър, че „страданието,
невъздържаността и отчаянието" са част от неговата участ и от участта на всеки
екзистенциалист. Защото, ако никой или никое убеждение не може да ни помогне
при вземането на едно решение, огромно по своето значение, човек може лесно
да си представи отчаянието, присъщо на такава философия...
Екзистенциализмът има огромно влияние върху младежите. Вълнуващо е те да
смятат света за абсурден, тъй като това им дава чувство за превъзходство над
установения ред, за власт над самите себе си. Светът за тях вече не е
препарирано, философско единство; съществува поле за действие, за
изграждане, дори и само за самите тях на човешко достойнство.
Но загубването на илюзиите също е факт. При завършването на една лекция
върху екзистенциализма преди около една година забелязах, че много от
студентите приемаха близко до сърцето си тази философия. Последната лекция
беше прекъсната със смазващата новина за смъртта на президента Кенеди.
Зашеметяващата тишина, която последва, беше прерязана от един глас —
безочлив и рязък: „Това беше съвършен екзистенциален акт." Въпреки че
неуверено го накараха да млъкне и много от класа плачеха, мисълта остана: Да,
това беше съвършен екзистенциален акт. Не беше нужно да се казва каквото и
да било; да постъпваш индивидуално, свободно е чудесно, но кой би
контролирал свободното действие за убийството на един млад президент, който
беше отдал по-голяма част от съзнателния си живот в служба на своята страна?
Актът на убийството на един президент може да е бил носещо удовлетворение
преживяване в свободното упражняване на волята от страна на Лий Осуалд, но
не и за останалата част от страната и света6... [Курсивът е на Т. Харис.]
Ако нямаше едно универсално „би трябвало", не би имало начин да се
твърди, че Алберт Швайцер* немски философ хуманист, протестантски теолог и мисионер, лекар,
музиковед и органист. Бел. ред. е бил по-добър човек от Адолф Хитлер. Ако такова нещо не
съществуваше, единственото валидно наблюдение, което можем да направим, е,
че Алберт Швайцер е направил това и това, а Адолф Хитлер е направил това и
това. Въпреки че по-нататък отбелязваме, че Алберт Швайцер е спасил толкова
и толкова живота, а Адолф Хитлер е предизвикал смъртта на милиони хора, ние
гледаме на тези неща като статистически знаци по страниците на историята и
отхвърляме каквато и да е връзка с моралното им въздействие върху промяната
на човешкото поведение. Ценността на хората или на личностите в края на
краищата не може да се докаже научно. Алберт Швайцер е смятал, че е прав. И
Адолф Хитлер е смятал, че е прав. Това, че и двамата са били прави, е очевидно
противоречие. Но по какъв критерий определяме кой е бил прав?
ЦЕННОСТТА НА ЛИЧНОСТТА
Бих искал да изкажа предположението, че едно разумно приближаване до
този обективен морален ред или истина от последна инстанция е, че личностите
са ценни поради това, че са свързани заедно в универсална близост, която
предхожда тяхното собствено лично съществуване. Но дали това е разумен
постулат? В опитите ни да си отговорим на този въпрос най-добре служещата ни
аналитична концепция е концепцията за сравнителните трудности. Трудно е да
се повярва, че личностите са ценни, както е трудно да се повярва, че те не са.
Отричането на ценността на личността обезсилва всичките ни усилия, които
им се посвещават. Защо е целият този шум около психиатрията, ако личностите
не се ценни? Идеята за ценността на личността е морална идея, без която всяка
система за разбиране на човека е безплодна. И все пак ние не можем да
установим тази ценност в резултат на един силогизъм. Историята — древна и
съвременна, с подробната равносметка за очерняне на хората и човешка
деградация, обратно, подкреця позицията, че човешките същества са от малко
значение. Ако раждането, мъката и смъртта на билиони (милиарди, бел. пр.)
хора, които са живели на тази земя, са били без цел и замисъл за човешкото
съществуване, изглежда, по-логично е да се отстоява позицията, че всички наши
усилия да разберем умовете на хората и да предизвикаме промени в човешкото
поведение са безсмислени. Няма възможност да докажем, че те наистина са
важни. Ние вярваме, че те са такива, само защото ни е по-трудно да повярваме,
че не са.
„Човек ще продължи да търси, писа Теяр дьо Шар-ден, само дотогава,
докогато е подтикван от някакъв страстен интерес и този интерес ще зависи от
убеждението, че Вселената има някаква цел, което изобщо не може да има
някаква стойност за науката"7.
Ние не бихме могли да бъдем верни служители на науката, ако
пренебрегваме факта, че този „страстен интерес" всъщност е просъществувал
през цялата история на човечеството, през погроми и мрачни епохи, през войни и
концентрационни лагери. Можем да вярваме, че Вселената има някаква цел или
пък можем да не вярваме в това. Но като разумни хора не можем да игнорираме
факта, че въпросът за ценността на човека е бил постоянна философска енигма.
Ако не можем да докажем ценността на личността и ако з същото време не
можем да игнорираме този въпрос, какво трябва да правим?
Тъй като всяка култура се различава от другите в своята оценка за ценността
на личността и тъй като тази информация се предава чрез Родителя, не можем
да разчитаме по никакъв начин Родителят да достигне до някакъв извод за
стойността на личността. В много страни, включително и в САЩ, убийството бива
опрощавано от Родителя. Така че стойността на личността е нещо условно. По
време на война убийството е приемливо. Смъртното наказание е нещо законно в
много страни. Обичаят да се убиват новородени деца се е практикувал от много
древни народи с довода да се запази най-доброто от расата. Има данни за
практикуването на този обичай дори през двадесети век. Така например сред
племето танала на Мадагаскар съществуват две групи, които значително се
различават по цвета на кожата си, въпреки че доста си приличат в другите
физически характеристики и са почти еднакви по отношение на културата и езика
си. Тези групи са известни най-общо като Червеният клан и Черният клан. Ако
при безспорни родители от Червения клан се роди чернокожо Дете, смята се, че
като порасне, то ще стане магьосник, крадец, ще влезе в кръвосмешение или пък
ще стане прокажен. Затова то бива убито. Поверието, разпространено за „такъв
тип човек", се предава от поколение в поколение чрез Родителя. В повечето
страни културният Родител не може да се съгласи с това. Той обаче налага
други форми на дискриминация, които също могат да завършат със смърт.
По същия начин ние не можем да разчитаме на Детето за постигането на
съгласие за ценността на личността. Детето, осакатено от своето собствено
чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, има малко положителни данни за собствената си
стойност, а какво остава за стойността на другите. Детето във всяко общество,
ако се провокира достатъчно силно, може да избухне в убийствена ярост или
самото то да започне да върши убийства, и то масово.
Само еманципираният Възрастен може да стигне до единно мнение с
еманципирания Възрастен у другите по въпроса за стойността на личността.
Виждаме колко неподходящи са думи от рода на „съвест". Ние трябва да
попитаме: „Какъв е тихият, плах глас вътре в нас? Каква е тази съвест, според
която живеем? Това Родител ли е, Възрастен или. Дете?"
Бертранд Ръсел, който никога не се примирявал със съществуването на
слепите догми, казва: „Този вътрешен глас, тази дадена от Бога съвест, която е
накарала Кървавата Мери* Мария Тюдор (1516—1558) — кралица на Англия, наречена Кървавата Мери
поради преследванията на протестантите в стремежа й да реставрира католицизма в Англия. Бел. ред. да изгаря
на кладата протестантите, това ли е, което ние, разумните същества, трябва да
следваме? Аз смятам такава идея за налудничава и се осмелявам да следвам
разума, и то колкото е възможно по-надалеч".
Р — В — Д И РЕЛИГИЯТА
По своята природа повечето западни религии са от типа Родител—Дете
и това е много съществено, ако се вземе предвид, че революционното
въздействие, което са оказвали най-уважаваните религиозни водачи, е било пряк
резултат от тяхната дързост да изучават институциите на Родителя и да
осъществяват с помощта на Възрастния търсенето на истината.
Достатъчно е само едно поколение, за да се превърне доброто в зло, а
изводът от някакъв опит да бъде превърнат в догма. Догмата е враг на
истината и враг на личностите.
Догмата казва: „Недей да мислиш! Бъди нещо по-малко от личност."
Сред идеите, съдържащи се в догмата, може да има добри и мъдри, но
догмата сама по себе си е нещо лошо, защото се приема като нещо добро,
без да се изследва.
В основата на повечето религиозни практики е приемането от страна на
Детето на авторитарната догма като един акт на вяра с ограничено, ако не и
напълно отсъствуващо, участие на Възрастния. Така че, когато моралът се
включи в структурата на религията, то тя представлява основно Родителя. Тя е
остаряла, често неизучена и противоречива.
Аз изтъкнах преди това, че тъй като всяка култура се различава в оценката си
за стойността на личността и тъй като тази информация се предава чрез
Родителя, ние не можем по никакъв начин да разчитаме на Родителя да стигне
до определено становище по отношение на ценността на личността. Така че
именно моралът на Родителя, а не издигането на идеята за универсална етика,
която да има власт върху всички хора, пречи на нейното формулиране.
Позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР не би била възможна, ако тя
зависи от това ти да приемеш именно това, в което вярвам аз.
Тези наблюдения отнасям само към християнската религия, защото това е
единствената религия, за която имам достатъчно данни за правилни изводи.
Основният завет на християнството е била концепцията за опрощението.
Опрощението е „пресилена" дума, но тя може да бъде заменена с друга.
Концепцията за опрощението, както беше интерпретирана от Паул Тилих,
бащата на всички „нови християнски теолози", е теологична форма на съзряване
на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. И това не означава, че ТИ
МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО... или ТИ ЩЕ БЪДЕШ ПРИЕТ, АКО, а по-скоро
ТИ СИ ПРИЕТ безусловно.
Това свое схващане Тилих илюстрира, като се позовава на притчата за онази
лека жена, която дошла при Исус Христос. Според Тилих: "Исус не прощава на
жената, но той декларира, че тя е опростена. Състоянието на духа й любовният й
екстаз показват, че нещо се е случило с нея." Тилич казва по-нататък: „Жената
дойде при Исус, защото беше опростена", а не да бъде опростена. Вероятно тя
не би дошла при него, ако вече не знаеше, че той ще я приеме с любов или с
благоволение, или с АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБРА.
Тази концепция е непонятна за много „религиозни хора", защото тя може да
бъде разбрана чрез Възрастния, а над много от вярващите доминира
Родителят. Родителят изпитва твърде много резерви към другия и изповядва
веруюто ТИ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО.. с условие /ако ме слушаш/.
Детето, от друга страна, е измислило много игри, за да избегне присъдата на
Родителя. Пример за такава игра е „Религиозният Шлемил", вариация на играта
„Шлемил", описана от Бърн14. Това е игра, при която Виновникът (кой е той)
прекарва дните през седмицата, като изпъжда своите наематели, плаща по-
малко на своите работници, унижава жена си, крещи на децата си,
разпространява клюки за своите конкуренти, а след това — в неделя, се обръща
с монотонен глас към Бога и казва „Прости ми", като по този начин излиза от
черквата вдъхновен от увереността, че „за 12 часа всичко ще бъде наред!" —
дългът е изплатен.
Не всички „грешници" са такива нагли играчи. Но тъй като техният вътрешен
религиозен диалог е предимно Родител—Дете, те непрекъснато са ангажирани в
активно уреждане на сметки за добрите или лошите работи и никога не са
сигурни точно какво е положението им. Пол Турние твърди, че религиозният
морал „замества освобождаващия опит на благоволението АЗ СЪМ ДОБЪР —
ТИ СИ ДОБЪР с всеобхватния страх от допускането на грешката".
Ако подобно на Тилих разбираме основния си проблем като състояние (на
отчуждение, на позиция НЕ СЪМ ДОБЪР, грях, един-единствен грях), а не като
акт, актове на грях, игри да преодолееш позицията, или множество грехове, то
тогава ние разбираме неефикасността на повтарящото се „Изповядване на
греховете" с цел да се предизвика промяна в живота на човека. Тилих казва, че
за някои хора опрощението е „готовността на един духовен крал и баща да
прости отново и отново глупостта и слабостта на своите поданици и деца. Ние
трябва да отхвърлим това схващане за опрощението, тъй като то е просто
детинско рушене на човешкото достойнство". Такова схващане само допринася
за позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Това е позиция, която ние трябва или да
„изповядваме", или да приемем, или да разберем. Тогава е възможно да
проумеем игрите и да станем свободни, за да се откажем от тях. •
Изповядването на Възрастния е нещо съвсем различно от изповядването на
Детето. Докато Детето казва: „Съжалявам... АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР... моля те
прости ми... не е ли ужасно", Възрастният може критично да прецени къде е
възможна промяна и след това да продължава. Изповед без промяна е игра.
Това е така независимо дали това става в храма, в изповедалнята на пастора
или в кабинета на психиатъра.
Предаването на християнските доктрини без посредничеството на
Възрастнияе най-голямата злина на Христовото послание за опрощението.
Посланието е било опорочавано през цялата история, за да подхожда на
различните игри, характерни за всяка култура, в която е било въвеждано.
Посланието АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е било изопачавано отново и
отново до позицията НИЕ СМЕ ДОБРИ — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, като по силата
на тази присъда евреите са били преследвани, расовият фанатизъм се е
установил като нещо морално и законно, водили са се религиозни войни,
вещиците са бивали изгаряни, а еретиците — убивани. Доктрината за
опрощението АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР трудно може да се улови в
доктрини за Богоизбраност и Предопределение, проповядвани от такива хора
като Елмър Гантри и Джонатан Едуардс, в които Родителят заклеймява, а
Детето изпада в ярост и които виждаха божественото опрощение като почетно
място от дясно на Бога, откъдето може да се наблюдава спектакълът на
изгарянето на прокълнатите в ада.
Това е сложна игра, замислена, за да накара индивидите да се измъчват.
Много пастори днес се отнасят трезво към въпросите за греха и покаянието на
индивидите и обръщат атаките си срещу греха на обществото като цяло, за да го
накарат самото то да започне да се измъчва. Тези „атаки" варират от умерена
социологична лекция до яростно нападение срещу социалната несправедливост.
Въпреки това бедните квартали, гетата и униженията няма да изчезнат от
обществото, докато копторите и игрите не изчезнат от сърцата на хората.
Убедителен пример за това е резултатът от гласуването за Калифорнийския
Проект 14 през 1964 г. Това всъщност беше проект, насочен срещу
справедливото решаване на жилищния проблем. Становището на „Обществото"
беше ясно: Почти всяка важна организация в щата официално се
противопостави на него — почти всички религиозни организации, съветът по
образованието, най-важните политически партии, търговски камари, профсъюзи
и Асоциацията на адвокатите на щата, като това са само някои от
представителните организации. И все пак проектът спечели при гласуването с
две към едно. Какво би трябвало да прави обществото, е едно нещо. А какво
индивидите се осмеляват да направят, е съвсем друго.
Неспособността да се прави разлика в тези близкосвързани области е довело
много пастори до отчаяние, накарало е много хора да напуснат паството и е
тласнало други отново към безропотно приемане на „консервативен възглед",
при който — въпреки възвишените твърдения — църквата в края на краищата
продължава да подхранва Родителския диктат, който има за цел да държи
нещата такива, каквито са — кооперира се с търговската камара, за строежа,
кръщава, жени и погребва. Има много добро в това, което се прави, но като се
има предвид състоянието на света, тези дейности едва ли са достатъчни:
Младите църковни служители, Които завършват днес семинария, вдъхновени от
Бонхофър; Тилих и Бюбър, изпадат в депресия и загубват илюзиите си, когато
разберат, че са наети, за да изпълняват игрите на църквата, да изпълняват
ролята на бавачка, да организират приятни социални събития за младите хора и
да предпазват младите момичета от забременяване. Контрактът се състои в
това, че ние всъщност няма нужда да се променяме; в края на краищата ние сме
толкова свестни хора. Много е възможно историческият Христос да бъде
отстранен от много неделни сутрешни служби. Исус бива наричан пияница и
лакомник, защото е изпитвал удоволствие от общуването с обикновените хора.
Родителят у един WASP* В САЩ, протестант от бялата раса, който е от англосаксонски произход. Бел.
пр.от двайсетивек казва така: „Твоите приятели те осъждат; недей да се свързваш
с хора като тях." Исус казва: „Нахрани овцете ми." Родителят казва така: „За
това плащаме на нашия пастор." Исус казва: „Благословени са бедните и
смирените." Детето казва: „Моето е по-хубаво от твоето." Исус казва, че най-
великата заповед е: „Обичай Господа — твоя Бог, с цялото си сърце и Ближния
си — като самия себе си." Родителят казва: „Не искаме те да ни се мяркат пред
очите." Участвува също така и детето. Детето се страхува от тях.
За нещастие много от хората, чийто Възрастен не може да „разбере цялата
тази непоследователност и лицемерие", са изхвърлили; както в случая с бебето
и водата за къпане, първоначалното послание на Христос заедно с „мътните
води на християнството". И именно към такава задача като възстановяването на
онова просто послание за личностно освобождаване и отмиване на калта от
догмата на институцията се насочиха усилията на „новите теолози".
Ако личностното освобождаване може да бъде ключ към социална промяна и
ако истината ни прави свободни, то тогава основната функция на църквата е да
осигурява място, където хората могат да дойдат и да чуят истината. Истината не
е нещо, сведено до финал на една среща на високо ниво на духовници, нито пък
е затворена в някаква черна книга. Истината е нарастващ обем от данни, които
показват, че това, което виждаме, е вярно. Ако Транзакционният анализ се
разглежда като част от истината, която помага за освобождаването на хората,
църквите би трябвало да го направят достъпен. Много пастори, които са били
обучени на Транзакционния анализ, са, съгласни с такова нещо и провеждат
курсове по Транзакционен анализ за посетителите на техните църкви, като го
използуват и при пасторските консултации.
ХОРАТА В ПЕРСПЕКТИВА
Един от най-подходящите начини да се направи Възрастният по-силен с цел
изучаване на данните от Родителя (а тези данни могат да окажат изключително
въздействие върху Детето особено по въпросите на религията) е да се
дистанцираме, за да видим нещата в по-голяма перспектива, с по-широк поглед.
Аз успях да получа по-добра представа от един „календар" на еволюцията на
човека, който беше изготвен от Робърт Т. Франкьор:
Тъй като точната дата на появата на човека никога няма да бъде установена
дори приблизително, нека приемем, че това се е случило преди около един и
половина милиона години. Нека тогава предложим да се сравни историята на
човечеството с една календарна година, в която един „ден" е равностоен на
хиляда години от човешката история.
В тази схема януари най-напред ще бъде свидетел на появата на
предшествениците на сегашния Хомо хабилис. Хомо хабилис е можел да ходи
изправен и да използува най-примитивни оръдия. Като е ловувал на групи, той
вероятно не е можел да говори така, както ние правим това, въпреки че
несъмнено е използувал някакъв начин за комуникация. Речта такава, каквато
сега я познаваме, се е развила постепенно през първите три месеца на нашата
„година". Еволюционният процес при човека е бил в най-добрия случай
еднообразен и неуверен: огънят бил използуван най-напред за защита от студа и
от дивите животни и едва много по-късно за приготвяне на храната, оръдията,
издяляни от камък, умението да се ловува, бавното концентриране и нагъване на
мозъчната кора. Лятото е дошло и си е отишло и две трети от есента вече са
минали, когато неандерталецът най-накрая се е появил някъде около първи
ноември. Първите признаци за съществуване на някаква религия могат да се
установят в гробниците на късните неандерталци, според нашата схема около 17
декември.
До 24 декември от нашата хипотетична година всички, които не спадат към
вида сапиенс или които са били примитивните форми на човека, са загинали или
са били погълнати от прогресивния и модерен кроманьонец човек. Селското
стопанство започва да се развива около 28 декември и цялата ни историческа
ера, тези кратки шест до десет хиляди години, за които имаме данни, се
вместват в последните два дни на нашата „година". Сократ, Платон и Аристотел
са се родили около 9 часа сутринта на 31 декември, Христос — на обяд, а Ко-
лумб — около 9,30 часа вечерта. Последният час от 31 декември включва целите
деветнадесети и двадесети век.
По този начин ние разбираме пределно ясно, че специално нашият клон на
„старата религия", с нейните твърдения за решаващо и изключително познание
на Бога и неговото творение не е толкова стар в края на краищата.
Вярата, казва Трублъд, не е скок слепешката в нищото, а всъщност е
обмислен път в озарението, с което разполагаме. Елемент на такова озарение е
признанието, че светът, който „Бог толкова обичал", е значително по-голям от
нашето собствено разбиране за това. Ако не друго, това признание би трябвало
да ни направи скромни и да изключва някакви претенции за изключителна
истина.
Спомням си твърдението на един политик, който каза: „Когато бели, черни и
кафяви и другите от който и да е цвят на кожата решат, че ще живеят заедно
като християни, тогава и само тогава ние ще бъдем свидетели на края на тези
неприятности." Това твърдение може да има за него някакъв смисъл, но какво
означава то днес за един и половина милиарда души в света, които не знаят кой
е бил Христос и никога не са чували неговото име?
Това ни довежда до други измерения, чрез които можем да погледнем на
хората в перспектива. В една реч, която чух преди известно време, беше
представена следната статистика:
Ако трите милиарда души в света могат да бъдат представени като общност
от сто души:
Шест ще бъдат граждани на Съединените щати, деветдесет и четири ще
бъдат граждани на други страни.
Шест ще притежават половината от парите в света, деветдесет и четири ще
си разделят останалата половина, двадесет от деветдесет и четирите ще
притежават всъщност всичко от останалата половина.
Шестима притежават 15 пъти повече материални блага, отколкото другите
деветдесет и четири, взети заедно.
Шестима имат 72 процента повече от средната необходима дневна дажба,
две трети от деветдесет и четиримата ще бъдат под минимума за изхранване и
доста от тях направо ще гладуват.
Продължителността на живота на шестимата ще бъде седемдесет години.
Продължителността на живота на деветдесет и четиримата ще бъде тридесет и
девет години.
От деветдесет и четиримата тридесет и трима живеят в страни, където е
разпространена християнската вяра. От тези тридесет и трима — двадесет и
четири са. католици и девет са протестанти*.* В приведения от автора пример очевидно е
пропуснат фактът, че освен католици и протестанти към християнската религия се числят и православните. Бел. ред
По-малко от половината от двадесет и четиримата са чували някога името на
Христос, но повечето от тези деветдесет и четири знаят за Ленин.
Сред деветдесет и четиримата трима ще се окажат комунисти, които
отхвърлят Библията.
До 2000 година от всеки двама един ще бъде китаец. /книгата е писана 1967 година и е
пример колко неточна наука може да бъде статистиката. Бел на редактора на компютърното издание/
Ние тръгваме по неправилен път, ако продължаваме да правим категорични
изказвания за Бога и за човека, без постоянно да имаме предвид фактите от
живота: дългата история на човешкото развитие и съществуващото сега
разнообразие от гледни точки. За някои тези данни могат да се окажат
ужасяващи. „Безнадеждно!" могат да извикат те. Аз предпочитам възгледа на
Теяр. Когато го попитали веднъж какво го прави щастлив, той отговорил:
„Щастлив съм, защото светът е кръгъл." Границите, ъглите не са физически, а
психологически. Ако премахнем психологическите огради, издигнати за да
предпазват Детето, което чувствува онова НЕ СЪМ ДОБЪР, съществуващо във
всеки човек, няма други бариери, които да ни попречат да живеем в мир.
Споделям обнадеждаващото виждане на г-н Хирш-бергер, аптекарят в
произведението на Адела Роджърс Сен Джонс „Не казвай на никого". „Нещо
става, млади Хенк, нещо се появява, ние се мятаме в своя дълъг сън. Нещо
гигантско и ново, както, когато Мойсей слезе от планината, еволюцията
конвергира, величието на човека започва да прекарва малък зелен лъч светлина
през цялата гадост на това, което се нарича действителност".
ПОБЕДИТЕЛИ И ГУБЕЩИ
Алтернативата за Хамлет е била „да бъде или да не бъде". Смята се, че
нашата (на САЩ) алтернатива е „да спечелим или да не спечелим" борбата
срещу световния комунизъм. Да спечелиш е нещо по-важно, отколкото да бъдеш,
както изглежда на фона на засилващата се опасност от крайна въоръжена
агресия, която ще доведе до глобално унищожение. Едно виетнамско село е
било обстрелвано толкова много, че когато частите най-накрая влезли в него,
там не било останало нищо и никой не оцелял. Изявлението на командуващ
операция от такъв род е било: „Трябваше да ги разбием, за да ги спасим." Това
звучи много близко до твърдението на Родителя, който казва ex cathedra* Ex
cathedra (лат.) — авторитетно, безапелационно. — Бел. Ред . откъм дървения навес: „Това мен ме
наранява повече, отколкото теб." Можем ли наистина да се обърнем към
разрушеното село, застлано с изпепелените си жители: Това нас ни засяга
повече, отколкото засяга вас?
Как хората от Северен и Южен Виетнам наистина виждат демокрацията,
която американците възхваляват и настояват, че е най-доброто нещо за тях? Те
одобряват ли я? Дали те преценяват „нашия свободен начин на живот" по това,
което виждат, че става в тяхната страна? Дали вярват, че ние наистина обичаме
азиатците, които не са с бял цвят на кожата, като се има предвид расовият
конфликт в Америка? Ние казваме: „Демокрацията е нещо чудесно", по същия
начин, както, майката казва: „Спанакът е чудесен". На нас не ни беше позволено
да изкажем нашите вкусови предпочитания. В много подобни транзакции ние сме
били принудени да не вярваме на собствените си усещания и да не признаваме
нашите собствени чувства. Наистина ли самата майка е била толкова
ентусиазирана за качествата на спанака? Доколко сме ентусиазирани и ние за
нашите демократични институции? Демокрацията е хубаво нещо, но нима
насилието и. войната са единственият начин да докажем това?
И „Демокрацията е чудесна", и „Това мен ме засяга повече, отколкото засяга
теб" са изключително опасни международни игри поради това, че те са по-
далечен отглас на истинския мотив, който гласи: „Ние трябва да спечелим,
защото ако не направим това, ще загубим."
Нима победата и загубата са единствената възможност за избор на
личностите или на нациите? Единственият начин да останеш победител е да се
заобиколиш с хора, които губят. Победителите и губещите са били единствените
модели, които сме имали пред нас. Когато приматите са били изтласквани от
горите, които снижили размерите си поради настъпилите климатични промени,
са съществували два единствено възможни изхода при сблъсъка им с
някогашните месоядни животни в откритата равнина. Онези, които спечелили
битката за храна, са успели да оцелеят, онези, които я загубили, са загинали.
Вярно е, че от време на време религиозните и политическите водачи излизат
пред света с нещо ново, което наричат нов модел, и все пак в повечето случаи
идеите на тези „мечтатели и пророци" са били отхвърляни като утопични, като
възможни само за друг свят и направо неосъществими. Факт е, че моделите,
които са преобладавали през цялата история на човечеството, са били именно
побеждаващите или губещите модели.
Но обстоятелствата се промениха. Развитието на науката позволи да се
произвежда достатъчно храна, за да се изхрани населението на света, при
положение че може да се предотврати демографски взрив. Науката също така
позволи да се постави под контрол раждаемостта. Сега вече е по-лесно да
започнем да мислим за възмо- • жен избор: АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Най-после съвместното съществуване е възможност, основаваща се на
реалността. В началото мозъкът на човека е нараствал и се е развивал за
целите на собственото му оцеляване. Можем ли сега да насочим ума си към
нови задачи, към задачите за оцеляването на всички хора по света? Може ли
удоволствието от даровете на живота и краткият проблясък на нашето
съществуване на земята да се проникнат изцяло от духовните възможности на
човека?
Ако разберем, че заемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР
е най-сетне в границите на възможното, ще се осмелим да потърсим промяна,
нещо ново под слънцето, нещо, което да спре насилието, заплашващо да
разруши това, за построяването на което са били необходими милиони години?
Теяр казва: „Или природата не обезпечава реализиране на нашите
намерения за по-нататъшно съществуване, в който случай мисълта —
резултат на милиони години усилия, ще бъде задушена, мъртвородена в
границите на една самоабортираща се и абсурдна Вселена.
Ние вярваме, че сме намерили някакъв изход. Този изход ще се проучва не от
една безименна общност, а от отделни личности в нея. Това проучване може да
стане само ако личностите са освободени от миналото и могат да избират, да
приемат или да отхвърлят ценностите и методите на миналото. Неизбежно се
стига до такова заключение: Обществото не би могло да се промени, докато не
се променят самите хора. Ние основаваме нашата надежда за бъдещето на
факта, че сме видяли хората все пак да се променят. Как те са успели да
направят това, е и ползата, която ни носи тази книга. Ние сме сигурни, че тя
може да бъде книга на надеждата и да стане важна страница на указанието за
оцеляване на човечеството.