ТОМАС ХАРИС

«Аз съм добър, ти си добър»

=================
ПСИХОЛОГИЯ НА ЧОВЕШКОТО ВСЕКИДНЕВИЕ

Thomas D. Harris
I`m OK — You 're OK
As stadet in the original edition published in English by Harper § Row
Inc. ALL RIGHTS RESERVED

Преведе от английски език СВЕТЛА БАЙКУШЕВА

„НАУКА И ИЗКУСТВО" СОФИЯ
1991
Редакционна колегия
ДОНЧО ГРАДЕВ
ЕНЧО ГЕРГАНОВ
ЧАВДАР КИСКИНОВ
=============================================================

На
Ейми,
мой сътрудник,
мой философ,
мое успокоително средство,
моя радост и моя съпруга
============================================
Съдържание
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА 8
ПРЕДГОВОР 9
1. ФРОЙД, ПЕНФИЙЛД И БЪРН 17
2. Родител, ВЪЗРАСТЕН И ДЕТЕ 36
3. ЧЕТИРИТЕ ЖИЗНЕНИ ПОЗИЦИИ 63
4. НИЕ МОЖЕМ ДА СЕ ПРОМЕНИМ 87
5. АНАЛИЗИРАНЕ НА ТРАНЗАКЦИЯТА 100
6. ПО КАКВО СЕ РАЗЛИЧАВАМЕ 142
7. КАК ИЗПОЛЗУВАМЕ ВРЕМЕТО 165
8. Р—В—Д И БРАКЪТ 182
9. Р—В—Д И ДЕЦАТА 206
10. Р—В—Д И ЮНОШИТЕ 250
11. КОГА Е НЕОБХОДИМО ЛЕЧЕНИЕ 276
12. Р—В—Д И МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ 298
13. СОЦИАЛНИ ПРИЛОЖЕНИЯ НА Р—В—Д 339
ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ 370

Бележка на автора
Необходимо е тази книга да се чете отпред назад. Ако не прочете най-напред
първите глави, които дефинират метода и езика на Транзакционния анализ,
читателят не само няма да разбере напълно следващите глави, но сигурно ще
направи погрешни заключения.
 Втора и трета глава са особено важни, за да се разбере това, което следва.
За читателите, които проявяват неудържима склонност да четат отзад напред, аз
бих искал да подчертая, че в книгата се срещат пет думи със специфично
значение, различно от онова, което обикновено им се придава. Тези думи са
„Родител", „Възрастен", „Дете", „Добър" и „игри".

Предговор
Напоследък се появяват все повече доказателства за нарастване на
недоволството от психиатрията с нейната мнима слава, високи цени на сеансите,
оспорими резултати и трудноразбираеми термини. За много хора тя наподобява
сляп човек в тъмна стая, който търси в нея черна котка, без котката да е там.
Списанията и асоциациите за психично здраве твърдят, че психиатричното
лечение е нещо добро, но не дават представа за това, какво може да се постигне
с него. Въпреки че годишно за психиатрията се правят стотици хиляди
изказвания, малко са убедителните данни, които да накарат някой, нуждаещ се
от лечение, да пренебрегне карикатурния образ на психиатрите и техните
мистични убежища.
С все по-голяма загриженост се проявява нетърпение не само от страна на
пациентите и на широката маса, но и от самите психиатри. Аз съм един от тези
психиатри. Тази книга е резултат от един опит да се отговори на онези хора,
които търсят убедителни факти, за да отговорят на следните въпроси — как
функционира умът, защо правим това, което правим, как бихме могли да се
удържим да не го правим, ако пожелаем това. Отговорът може да се намери в
най-обнадеждаващия според мен пробив в психиатрията за години наред. Той се
нарича Транзакционен анализ и дава надежда на хората, обезкуражени от
неяснотата на много от традиционните видове психотерапия. Транзакционният
анализ дава нов отговор на тези, които по-скоро биха искали да се
променят, отколкото да се приспособят; на тези, които искат преобразяване
вместо подчиняване. Този метод е реалистичен, в смисъл че кара пациента да
разбере, че самият той е отговорен за това, което ще се случи в бъдеще,
независимо от всичко, което се е случило в миналото. Нещо повечер — той дава
възможност на хората да се променят, да установят самоконтрол и да насочват
действията си, както и да познаят съществуването на свободата на избор.
За развитието на този метод ние сме изключително задължени на д-р Ерик
Бърн, който, развивайки концепцията за Транзакционния анализ, създаде
унифицирана система за индивидуална и социална психиатрия — разбираема от
теоретично и ефективна на практическо ниво. Аз имах преимуществото да
провеждам изследвания заедно с Бърн през последните десет години и да
участвувам в дискусиите, организирани от ускорения семинар в Сан Франциско,
който той ръководи.
За първи път се запознах с новия метод на Бърн чрез една статия, която той
представи на западнорегионалната среща на Американската асоциация по
групова психотерапия в Лос Анжелес през ноември 1957 година. Тя беше
озаглавена „Транзакционен анализ: нов и ефективен метод за групова терапия".
Бях убеден, че това не е „просто още една статия", а е такава мисловна схема,
каквато никой не беше създавал дотогава, която имаше точен език, разбираем от
всеки, за идентифициране на отделните части на схемата. Този език даде
възможност двама души да обсъждат въпроси на поведението и да знаят какво
искат да кажат.
 Една от трудностите по отношение на много от психоаналитичните термини
се състои в това, че те не означават едно и също за всички. Например думата
ЕГО за много хора означава различни неща. Фройд имаше подробна дефиниция,
а такава имаше и почти всеки психоаналитик след него; но подобни дълги,
усложнени консултации не са особено полезни за пациент, който се опитва да
разбере защо той никога не може да се задържи на определена работа, особено
ако един от проблемите му е, че той не може да чете достатъчно добре, за да
следва инструкциите. Не съществува твърдо становище и сред самите
теоретици за това, какво означава думата «его». Неясните значения и
усложнените теории по-скоро задържаха, а не помагаха на процеса на лечение.
Хърман Мелвил е установил, че истинският учен използува рядко трудни думи, и
то само тогава, когато други не отговарят на смисъла на това, което иска да
каже; докато дилетантът в науката смята, че след като произнася
трудноразбираеми думи, то той и разбира трудни неща. Езикът, използуван от
Транзакционния анализ, е прецизен начин за лечение, тъй като с думи, които
всеки може да разбере, той назовава действително съществуващите неща и
показва реален житейски опит на действително съществуващи хора.
Методът, който е особено подходящ за лечение на групи от хора, също така
посочва необходимостта да се преодолее противоречието между
необходимостта от лечение и наличието на хора, които могат да вършат тази
работа. През последните 25 години и особено в годините непосредствено след
Втората световна война популярността на психиатрията породи надежди, които
далеч надхвърляха способността ни да ги осъществим. Непрекъснатият поток от
психологическа литература, независимо дали беше публикувана в
психиатричните списания или в „Рийдърс Дайджест", увеличаваше очакванията с
всяка година, като пропастта между тях и лекуването все повече нарастваше.
Винаги е съществувал проблем, как да се откъсне Фройд от неговия пиедестал и
да се свали той до масите.
Отправеното към психиатрията предизвикателство да посрещне тази
необходимост беше изразено от Майк Гордън, административен директор на
Националния комитет за борба с психичните заболявания, в едно негово
обръщение на годишната среща на Американската психиатрична асоциация в
Ню Йорк през май 1965 година:
„Тъй като от едно малко ядро от около 3000 психиатри през 1945 година вие
се увеличихте значително до голяма специализирана организация, състояща се
от 14 000 члена през 1965 година, налагаше са непрекъснато да участвувате в
обсъждането на най-важните въпроси на нашето време. Вие вече не можете да
се криете в ограниченото пространство на частния си кабинет, обзаведен с
тапицирана кушетка и снимката на Фройд, направена при посещението му във
Вочистър, Масачузетс, през 1909 година.
Аз смятам, че психиатрията трябва да разработи един „общодостъпен" език,
изчистен от специализиран жаргон и приспособен към това на него да се
обсъждат всеобщите проблеми на нашето общество. Осъзнавам, че това е
трудна задача; тя предполага изоставяне на удобните, изпитани и предпазливи
професионални изрази и настройване към много по-живия диалог в откритата
дискусия. Колкото и трудна да се окаже тази задача, тя трябва да се реши, ако
изобщо психиатрията иска да бъде чута в домовете на гражданите на нашата
нация.»
 Насърчен съм от сегашните публикации на редица млади психиатри, които
проявяват здравословно отвращение от това да прекарат целия си
професионален живот като лекуват 10 до 20 пациенти на година.
Коментарът на психиатъра д-р Мелвин Сабшин е особено характерен: „Един
обикновен въпрос е този: може ли психиатрията да реализира тези нови функции
или роли само като използува традиционните си средства, стандартната си
методология и съществуващата практика. Моят личен отговор на този въпрос е
„не". Аз смятам, че всичко това не осигурява съответствуваща на новите
функции и форми база."
Психиатрията трябва да е готова да посрещне факта, че тя не може да
задоволи необходимостта от психологическа и социална помощ, която изпитват
бедните, неуспяващите в нашите училища, потиснатите сред занимаващите се с
физическа работа, страдащите от клаустрофобия обитатели на нашите
пренаселени градове и т.н. почти ad finitum*.* До безкрайност. Бел. пр.
Повечето от най-мъдрите ръководители се замислят все повече за новата
роля, която психиатрията трябва да играе през следващите няколко
десетилетия, и то не само в разширяването на своето собствено професионално
усъвършенствуване, но и в приобщаването си към сферите на други поведенски
дисциплини на равностойна база, за да могат да се реализират програми за
обучение на хиляди и хиляди нови медицински работници в областта на
лекуването на психични заболявания, от които ние ще имаме нужда, ако искаме
да постигнем целите, програмирани от президента Кенеди в историческото му
послание за психично здраве, отправено през 1963 година"1.
Създаването на програми за обучение на хиляди работещи в областта на
психичните заболявания на един „общодостъпен" език, изчистен от
професионален жаргон и приспособен за обсъждането на всеобщите проблеми в
нашето общество, стана възможно днес благодарение на Транзакционния
анализ. Повече от хиляда специалисти бяха обучени на този метод в щата
Калифорния и такова обучение бързо се разпространява в други части на
страната. Около половината от тези специалисти са психиатри; другата включва
лекари от други специалности (гинеколози, педиатри, интернисти, лекари за
обща практика), психолози, хора, които работят в социалната сфера, инспектори
за условно осъдени престъпници, медицински сестри, учители, персонални
мениджъри, чиновници, съдии. Транзакционният анализ се използува сега за
групово лечение в щата Калифорния в много болници, затвори и институции,
занимаващи се с младежи. Той се използува от все повече терапевти в брачни
консултации, при лечение на подрастващи и деца, при пасторски съвети, в
центрове за семейна гинекологична помощ и поне в една от институциите,
занимаваща се с умствено изоставащи, а именно Лоръл Хилс в Сакраменто.
Основната причина, поради която Транзакционният анализ дава надежди, че
може да запълни пропастта между необходимостта от лечение и неговото
обезпечаване, е, че е най-ефикасен при прилагането му в групи от хора. Той
представлява по-скоро средство за обучение и познание, отколкото изповядване
или археологическо изследване на психичните дълбини. В личната ми практика
като психиатър той даде възможност да лекувам четири пъти повече пациенти,
отколкото това беше възможно преди. През последните 25 години в работата ми
като психиатър — в лечението на пациенти и в прилагането на големи програми
на различни институции, нищо не ме е въодушевявало така, както това, което се
случва днес в моята практика. Едно от най-важните постижения на
Транзакционния анализ е, че той дава на пациентите средство, което те могат да
използуват. Целта на тази книга е да дефинира това средство. То може да бъде
използувано от всеки човек. И не е задължително да се прибягва до него само
когато си „зле".
Изключително благодарен резултат е да виждаш как хората започват да се
променят от първия час на лечението, чувствуват се добре, израстват и се
измъкват от тиранията на миналото. Нашата още по-голяма надежда се базира
на твърдението, че това, което е било някога, може да се случи отново. Ако
взаимоотношението между двама души може да се направи градивно, пълно и
освободено от страх, то следователно същото може да стане и във
взаимоотношенията между двама, трима, стотици и дори, убедени сме в това, и
между цели социални групи, дори нации. Проблемите на света — а те фигурират
всекидневно в съобщенията за насилие и безнадеждност— са всъщност
проблеми на отделни хора. Ако отделните хора успеят да се променят, ще се
промени развитието на света. Това е наистина една цел, която заслужава да
бъде подкрепяна.
Бих искал да благодаря на редица хора за тяхната помощ и принос в
усилията, вложени при написването на тази книга. Най-много дължа на съпругата
си Ейми, чието писателско умение и феноменални мисловни способности
вмъкнаха в тази окончателна форма съдържанието на моите лекции,
изследвания, написаните в миналото неща, наблюдения и формулировки, много
от които сме разработили заедно. Доказателства за нейните философски,
теологични и литературни търсения са пръснати из цялата книга, а главата,
посветена на моралните ценности, е неин оригинален принос. Изразявам също
така благодарност на секретарките си Бевър-ли Флеминг и Кони Дрюъри, които
подготвиха машинописния текст и работните екземпляри на ръкописа; на Алис
Билингс, Мерил Хайдиг, Джийн Лии, Марджъри Маршъл и Ян Руут за тяхната
ценна помощ; на моите деца за тяхното прекрасно съдействие.
На колегите си, които участвуваха с мен при основаването на Института за
Транзакционен анализ: д-р Гордън Хабърг, д-р Ъруин Айхорн, д-р Брюс Маршъл,
Рев Дж.Уийвър Хес и Джон Р.Солдайн; на директорите, които се присъединиха
към нас при разширението на Институтския съвет: д-р Дейвид Еплгейт, Левърн
Крайтс, г-жа Донис Айхорн, д-р Роналд Фонг, д-р Ал-вин Фрийд, Дейвид Хил, д-р
Денис Маркс, Лари Март, д-р Джон Митчъл, Ричард Никълсън, Рев Ръсъл Онс, д-
р Уорън Прентис, Бъртън Руут, Бари Ръмбълс, Френк Съмърс, Рев Айра Тенър,
Лирой Уолтър и д-р 3. О. Йънг.
На покойния Рев, д-р Робърт Р. Фъргюсън, старши пастор на
презвитерианската черква Фремонт в Сакра-менто и консултант за обучението в
Принстънския теологичен семинар на проповедници, които говорят на открито;
на д-р Джон М. Кембъл, завеждащ катедрата по антропология в университета на
Ню Мексико; на Джеймс Дж. Браун от „Сакраменто Бии"; на Ерик Бьорк за
мъдрите и щедри коментари; на д-р Форд Люис, председател на Първото
унитарианско общество в Сакраменто, чиято преданост към истината и
съчувствие бяха богат извор на подкрепа.
На д-р Елтън Трублъд, професор по философия в Ърлхам Колидж, за
значителните нови данни, които ми предостави; на епископ Джеймс Пайк, местен
теолог в Центъра за изучаване на демократическите институции в Санта
Барбара, за неговия заразителен ентусиазъм и великодушна помощ; на две
изключителни личности, които обезпечаваха години наред обучението и
насърчението, д-р Фрида Фром-Райхман и д-р Хари Стек Съли-ван, под чието
ръководство аз за първи път чух термина „междуличностни транзакции".
И най-накрая на моите пациенти, чието творческо и освободено мислене даде
голяма част от съдържанието на тази книга. Именно по тяхно настояване аз
реших да я напиша.
Т.А.Харис
Институт за Транзакционен анализ Сакраменто, Калифорния юни, 1968

ФРОЙД, ПЕНФИЙЛД И БЪРН

Аз противореча на себе си. Аз съм голям. Аз съм съставен от множества.
Уолт Уитман* (1813—1892) — американски поет, един от великите поети на XIX в. Бел. ред

По протежение на цялата история на човечеството съществува едно

постоянно впечатление за човешката природа: че човек има множествена
природа. В повечето случаи това се нарича двойствена природа. Тя е намерила
своя митологически, философски и религиозен израз. На нея винаги се гледа
като на конфликт: конфликта между доброто и злото, между по-нисшата и по-
висша-та природа, между човека отвътре и човека отвън. „Има моменти, казва
Съмърсет Моъм, когато разглеждам отделните части на своя характер с
недоумение. Разбирам, че съм изграден от отделни личности и че личността,
която доминира в момента, неминуемо ще отстъпи мястото си на друга. Но
коя от тях е истинската? Всички заедно или нито една от тях?"
Че човек може да се стреми и наистина да постигне доброто, е очевидно от
цялата история независимо какво се разбира под добро. Мойсей вижда доброто
като справедливост, Платон — най-вече като мъдрост, а Христос го вижда
главно като любов; и все пак те всички стигат до извода, че добродетелта, както
и да се разбира тя, постоянно се подклажда от нещо в човешката природа, което
е във война с нещо друго. Но кое е това друго нещо?
Когато на сцената в началото на 20 век се появи Зигмунд Фройд, енигмата
беше подложена на ново изучаване в рамките на научно търсене. Основният
принос на Фройд е неговата теория, че воюващите фракции съществуват в
подсъзнанието. На воюващите страни им бяха дадени условни имена:
Суперегото се разглеждаше като ограничаваща, контролираща сила над
инстинктивните пориви (Id)* * Instinctual drives, инстинктивни пориви - Бел. пр. , заедно с Егото в
ролята на арбитър, който изхожда от „разбран собствен интерес".
Дълбоко сме задължени на Фройд за неговите ревностни и пионерски усилия
да положи теоретичните основи, върху които ние градим днес. С течение на
времето учени и клиницисти уточниха, систематизираха и допълниха неговите
теории. И все пак „хората отвътре" все още ни се изплъзват и изглежда, че
стотиците томове, които събират прах, и коментарите на психоаналитиците
мислители не дадоха подходящи отговори на хората, за които бяха написани.
Когато стоях във фоайето на театъра след показването на филма „Кой се
страхува от Вирджиния Уулф", чух редица коментари от хора, които току-що бяха
гледали филма: „Изтощен съм!", „Уж идвам на кино, за да се откъсна от къщи". „С
каква цел показват всичко това?", „Аз не го разбрах; явно трябва да си психолог".
Имах впечатлението, че много от тези хора напуснаха театъра, като се чудеха
какво всъщност е станало, уверени, че е имало някакво послание, но неспособни
да открият нещо, свързано с тях или което да ги накара да се освободят от
гледна точка на това да сложат край на „забавленията и игрите" в собствения си
живот.
Ние с основание сме впечатлени от формулировки като дефиницията на
Фройд за психоанализата: „динамична концепция, която свежда психичния живот
до взаимодействие на реципрочно действуващи импулсиращи и задържащи
сили". Тази дефиниция и безбройните й уточнявания могат да са полезни за
„професионалистите", но доколко могат те да бъдат полезни на хората, които са
засегнати? Джордж и Марта в пиесата на Едуард Олби си отправят яростни,
отвратителни, нецензурни думи — подходящи за случая и съвсем на място.
Въпросът е: Като терапевти можем ли да говорим с Джордж и Марта колкото се
може по-ясно и насочено за това, защо те постъпват така и се уязвяват един
друг? И дали това, че им казваме истината, може да им бъде и полезно, защото
ще ни разберат? „Говорете на английски! Не разбирам нищо от това, което
говорите" — това не е обичайно отношение към хората, които се смятат експерти
в областта на психологията. Да се превръщат трудноразбираемите
психоаналитични идеи в още по-трудно разбираеми термини не значи, че те ще
достигнат до хората. В резултат на това размишленията на обикновените хора
често се свеждат до жалки многословия и до превзети разговори, които
завършват с коментари от рода на: „Добре, а не става ли винаги така?", без
никакво разбиране за това как нещата могат да бъдат по-различни.
В известен смисъл едно от противоречията днес се състои в отдалечаването
на специализацията от комуникацията, което продължава да увеличава
пропастта между специалисти и неспециалисти. Космосът е сфера на дейност на
астронавтите, разбирането на човешкото поведение е сфера на дейност на
психолозите и психиатрите, законодателството е сфера на дейност на конгрес-
мените и това, дали ще имаме или не Дете, е в сферата на дейност на
теолозите. Това е понятно; и все пак съществуващите проблеми, състоящи се в
неразбиране и неспособност за комуникация, са толкова големи, че трябва да се
намерят пътища езикът да върви в крак с развитието на науката.
В областта на математиката опит да се отговори на тази дилема беше
направен с развитието на т.н. „нова математика", която днес се преподава във
всички училища в страната. Новата математика не е толкова нов метод на
изчисляване, колкото на преподаване на математическите идеи, отговаряне на
въпроси не само като какво, но и защо така, че вълнението от отиването на
Луната или от използуването на компютър не остава само в сферата на учените,
но може да съществува в разбираема форма и за ученика. Науката математика
не е нова, но начинът, по който тя се преподава, е нов. Ние щяхме да се окажем
в задънена улица, ако все още използуваме вавилонските, египетските, римските
цифрени системи или тези на майте. Желанието да се използува творчески
математиката позволи да се намерят нови начини да се систематизират
концепциите за цифрите. Днешната нова математика продължи творческия си
възход. Ние признаваме и оценяваме творческото мислене, което предишните
системи представляваха, но не обременяваме днешната работа с тези, сега по-
неефективни методи.
Това е моята позиция по отношение на Транзакционния анализ. Уважавам
преданите усилия на теоретиците на психоанализата в миналото. Това, което
искам да покажа в тази книга, е новият начин да се поставят старите идеи и
ясното представяне на новите не като враждебна или противопоставяща се
атака срещу работата, извършена в миналото, но по-скоро като начин да се
приеме безспорното твърдение, че със старите методи вероятно не може да се
работи много добре.
Веднъж към един стар фермер, който поправял ръждива брана на
междуселски път, се приближил сериозен млад човек, който обхождал фермите,
за да им продава нов наръчник от Народния университет за консервация на
почвата и за нова фермерска техника. След учтива и лустросана реч младият
човек попитал фермера дали би искал да купи тази нова книга, на което старият
човек отговорил: „Синко, аз вече не върша стопанската си работа дори
наполовина от това, което зная, че трябва да правя."
Целта на тази книга е не само да представи нови данни, но също така да
отговори на въпроса, защо хората не живеят толкова добре, колкото знаят, че
биха могли. Те могат да осъзнават, че специалистите имат да кажат много неща
за поведението на човека, но подобни знания нямат ни най-малко влияние върху
старите им преживявания, разпадащия им се брак или върху опаките им деца. Те
могат да се обърнат към колоните за лични обяви, за да им се помогне или за да
се видят чудесно обрисувани в „Пийнътс"** Американско хумористично списание. - Бел. пр., но
съществува ли нещо едновременно дълбоко и просто, свързано с динамиката на
поведението, което да им помогне да намерят нови отговори на стари проблеми?
Съществува ли информация, която да е едновременно вярна и полезна?
Нашите търсения на отговори доскоро бяха ограничени от факта, че ние
знаехме сравнително малко за това, как човешкият мозък съхранява спомена и
как този спомен се провокира, за да възпроизведе тиранията — както и
богатството на миналото в настоящето.

НЕВРОХИРУРГЪТ СЪС СОНДАТА

Всяка хипотеза, за да бъде потвърдена, трябва да зависи от доказателства,
които могат да се наблюдават. Доскоро съществуваха малко доказателства за
това, как функционира мозъкът в процеса на познанието и кои от дванайсетте
милиарда клетки в мозъка съхраняват паметта. Каква част от нея се запазва?
Може ли тя да изчезне? Паметта обща ли е или е специфична? Защо някои
спомени по-лесно се възпроизвеждат, отколкото други?
Един изтъкнат изследовател в тази област е д-р Уайлдър Пенфийлд,
неврохирург от Университета Макджил в Монреал, който през 1951 г. започна да
получава интересни данни, за да потвърди и измени теоретичните схващания,
формулирани в отговор на тези въпроси. /Penfield, W. Memory Mechanisms. A. M. A. Archives of
Neurology and Psychiatry, 67 (1952): 178—198, с дискусия от Л. С. Куби и сътр. Цитатите от Пенфийлд и Куби по-нататък в
главата са от същия източник. Бел. авт./
По време на хирургични операции на мозъка при лечението на пациенти,
страдащи от епилепсия, Пенфийлд провежда серия от експерименти, по време
на които докосва темпоралния кортекс на мозъка на пациента със слаб
електрически ток, предаван чрез галваничен елемент. Наблюденията му върху
реакциите спрямо тези стимулации се натрупват в продължение на няколко
години. При всеки един от случаите пациентът, който е с местна упойка, се
намира в пълно съзнание при изследването на мозъчната кора и може да говори
с Пенфийлд. В течение на тези опити той чува учудващи неща.
(Дотолкова, доколкото тази книга е предназначена да бъде практическо
ръководство към Транзакционния анализ, а не технически научен трактат, аз бих,
искал да поясня, че следващият материал от изследванията на Пенфийлд —
единственият, който може да се разглежда като технически — е включен в
първата глава, защото смятам, че е необходим за даването на научна основа на
всичко, което следва. Данните като че ли говорят за това, че всичко, което е било
в обсега на нашето осъзнато усещане, се е записало подробно и се съхранява в
мозъка, като може да се „пуска" отново в настоящето. Следващият материал
може би ще изисква повече от еднократно прочитане за пълното разбиране на
приложенията на откритията на Пенфийлд.)
Пенфийлд установява, че електродът, с който се извършва стимулацията,
може да предизвика спомени, очевидно извлечени от паметта на пациента.
Пенфийлд казва: „Физическото усещане, предизвикано по този начин, изчезва,
когато електродът се отстрани, и може да се повтори, когато електродът се
докосне пак." Той дава следните примери.
„Първият случай е този на С. Б. Стимулирането в точка 19 при първата
конвулсия на дясното полукълбо на мозъка го накара да каже: „Там имаше пиано
и някой свиреше. Знаете ли, чувах песента!" Когато тази точка беше отново
стимулирана без предупреждение, той каза: „Някой говори на някого", и той
спомена едно име, но аз не можах да го разбера... беше като насън. Мястото
беше стимулирано трети път, също без предупреждение. Тогава той спонтанно
установи „Да! О, Мари, о, Мари! — някой пееше това." Когато мястото беше
стимулирано за четвърти път, той чу същата песен и обясни, че това е била
основната мелодия на една радиопрограма.
Когато се стимулира точка 16, докато електродът се държи на мястото, той
каза: „Нещо възстановява паметта. Аз мога да видя Севън Ъп Ботлинг Къмпани...
Фурната на Бейкър." След това той беше предупреден, че е стимулиран, но
електродът не беше докоснат. Той отговори: „Нищо не си спомням."
При друг случай, този на Д. Ф., когато е стимулирана точка от по-външната
повърхност на дясното полукълбо на мозъка вътре в браздата на Силвий,
пациентката чува някаква известна песен, която като че ли се изпълнява от
оркестър. Повторните стимулации възпроизвеждат същата музика. Докато
електродът се държи на мястото, тя тананика мелодията, припява и текста на
мелодията, която чува.
Пациентът Л. Г. беше накаран да преживее „нещо", за което той бе казал, че
му се е случило преди. Стимулирането в друг мозъчен център го накара да види
мъж и куче, които вървят по пътя край неговата къща в провинцията. Друга една
жена чуваше глас, който не можеше да разбере какъв е, когато в началото се
стимулираше първата мозъчна гънка. Когато електродът се допираше пак до
почти същата точка, тя чу отдалечен глас, който викаше „Джими, Джими!" —
Джими беше прякорът на младия й съпруг, за когото тя се беше омъжила
неотдавна."
Едно от най-важните заключения на Пенфийлд е, че електродът провокира
един-единствен спомен, а не смесица от спомени или някакво тяхно обобщение.
Друго негово заключение е, че реакцията спрямо електрода е спонтанна и
непреднамерена:
Под непреодолимото въздействие на сондата в съзнанието на пациента се
появява познато преживяване независимо от това, дали той иска да насочи
вниманието си върху него или не. Една песен преминава през ума му, тъй като
вероятно я е чувал при някакъв случай: той се чувствува част от някаква
определена ситуация, която се развива и завършва така, както и самата
първоначална ситуация: За него това е действие от позната пиеса, в която той е
едновременно и действуващо лице, и публика.
Може би най-значителното откритие е, че се записват подробно не само
миналите събития, но и чувствата, свързани с тях. Едно събитие и чувството,
което то е предизвикало, са неразривно свързани в мозъка така, че едното не
може да бъде провокирано без другото. Пенфийлд отбелязва:
Субектът чувствува отново вълнението, което ситуацията първоначално е
предизвикала у него, и той узнава същите интерпретации, истински или лъжливи,
които е давал на преживяното преди. Така че предизвиканият спомен не е точна
фотография или фонографски запис на минали сцени или събития. Той
възпроизвежда това, което пациентът е видял, чул, почувствувал и разбрал.
Спомените се провокират от стимули във всекидневните преживявания по
начин, който е много близък до този, предизвикан изкуствено със сондата на
Пенфийлд. Във всеки от случаите провокираният спомен може да се опише по-
скоро като ново преживяване, отколкото като припомняне. В отговор на един
стимул човек моментално се пренася в миналото. Аз съм там! Тази реалност
може да продължи само части от секундата или да се задържи много дни наред.
Като следва преживяното, човек може съзнателно да си спомни, че той е бил
там. Последователността на непреднамерените спомени е:
(1) преживяване (спонтанно, непреднамерено чувство) и
(2) спомняне (съзнателно, доброволно мислене за миналото събитие, което е
било преживяно). Много от това, което преживяваме отново, не можем да си го
спомним!
Следващите описания от двама пациенти илюстрират начина, по който
стимулиранията в момента провокират минали чувства.
Четиридесетгодишна жена съобщава, че когато една сутрин вървяла надолу
по улицата, минавайки покрай музикалния магазин, чула музика, която
предизвикала у нея неудържима меланхолия. Тя се почувствувала обхваната от
тъга, която не можела да проумее и чиято интензивност била „почти
непоносима". Нищо в съзнанието й не можело да обясни това. След като тя
описа пред мен това свое чувство, аз я попитах дали няма нещо в предишния й
живот, за което тази песен да й напомня. Тя каза, че не може да направи никаква
връзка между песента и тъгата си. По-късно през седмицата тя ми се обади по
телефона, за да ми каже, че като продължила да си тананика отново и отново
песента, изведнъж почувствувала проблясък на паметта, при което видяла майка
си да седи пред пианото и я чула да свири тази песен. Когато пациентката била
само на пет години, загубила майка си. Смъртта на майката предизвикала у нея
тежка депресия, която продължила много дълго въпреки всички усилия на
семейството да я накара "да се привърже към една леля, поела майчината роля.
Тя никога не си е спомняла да е чула тази песен или пък майка си, че тя я свири,
до деня, в който минала покрай музикалния магазин. Попитах я дали
възникването на този ранен спомен я е освободило от депресията. Тя каза, че то
е променило природата на чувствата й: все още изпитвала меланхолия при
спомена за смъртта на майка си, но това не е било обсебващото я отчаяние,
което отначало е чувствувала. Изглежда, като че ли сега тя съзнателно си
спомня чувство, което в началото е било преживяването отново на това чувство.
В следващия момент тя си спомня какво значи да се чувствуваш по този начин;
но в първия момент чувството е било точно същото, както е било изживяно при
смъртта на майка й.
 Приятните чувства биват провокирани по същия начин. Всички знаем как
някаква миризма, звук или мимолетен спомен могат да предизвикат неизказана
радост, понякога толкова моментна, че отминава незабелязана. Ако не направим
усилие, ние няма да можем да си спомним къде сме почувствували тази
миризма, този звук или поглед преди това. Но усещането е действително.
Друг един пациент съобщава за следния случай. Като вървял по улица „Л"
покрай Капитолийския парк в Сакраменто, той почувствувал миризма на вар и
сяра, която обикновено се смята за отвратителна и която се използува за
пръскане на дърветата, и осъзнал, че изпитва великолепно безгрижно чувство на
радост. За него е било по-лесно да открие първопричината, тъй като изпитал
приятно усещане. По същия начин, когато бил малко момче, баща му пръскал
ябълковата градина и за пациента тогава тази миризма е съпровождала
идването на пролетта, раззеленяването на дърветата и всички радости, които е
изпитвало малкото момче навън след една дълга зима. Както и в случая с
първия пациент, съзнателното припомняне на чувството е било малко по-
различно от силата на първоначалното чувство, което той е изпитвал. Той не е
могъл да улови великолепното, спонтанно пренасяне в миналото, както това е
станало с този бързо отлитащ момент. Изглежда, като че ли сега той е имал усет
за това, как се е чувствувал някога, а не е изпитал самото чувство.
Това илюстрира друго едно заключение на Пенфийлд: записът в паметта се
запазва цял дори когато изчезне способността на субекта да го възстановява.
Споменът, провокиран от кората на главния мозък, запазва подробно
първоначалния опит. Когато той достигне съзнанието на пациента,
преживяването, изглежда, става в настоящето — може би защото то се натрапва
неудържимо на неговото внимание. Едва когато то премине, той може да види в
него жив спомен от миналото.
Друг извод, който правим от тези наблюдения, е, че мозъкът функционира
като високочувствително записващо устройство, което запечатва, както е било в
случая, всяко преживяване от раждането, а може би и преди него. (Процесът на
съхраняване на информацията в мозъка е несъмнено химически процес, който
включва редуциране на данните и кодирането им и който все още не е напълно
изяснен. Макар и опростена, аналогията със записващото устройство се оказа
полезна за обяснение на процеса на запомняне. Важният момент тук е този, че
независимо как се извършва записването, възпроизвеждането става с голяма
точност.)
Когато един нормален човек насочи съзнанието си към нещо, казва
Пенфийлд, в същото време той го записва в кората на всяко полукълбо от
главния мозък.
Тези записи са последователни и непрекъснати.
Когато електродът се докосне до кората, където се съхранява паметта, той
може да предизвика някаква картина, но картината обикновено не е статична. Тя
се променя така, както това е ставало, когато е била видяна за първи път и
субектът може би е променил посоката на погледа си. Тя следва първоначално
наблюдаваните събития в продължение на няколко секунди или минути. Песента,
която се чува при стимулиране на мозъчната кора, напредва бавно от една фаза
към друга и от куплет към припев.
Пенфийлд заключава по-нататък, че нишката, по която се движат
провокираните спомени, изглежда, е времето. Изначалната постановка е била
построена във времето.
 Нишката от последователност във времето, изглежда, свързва елементите на
провокирания спомен в едно цяло. Изглежда също така, че само онези сензорни
елементи, на които индивидът обръща внимание, се записват, а не всички
сензорни импулси, които „бомбардират" централната нервна система.
Извикването на сложни последователности от спомени позволява да се
смята, че всеки от спомените, който извикваме, има отделен невронен път.
От голямо значение за разбирането на това, как миналото влияе на
настоящето, е наблюдението, че кората на главния мозък очевидно се използва
при интерпретирането на сегашния опит.
Илюзиите... могат да бъдат предизвикани чрез стимулиране на кората на
главния мозък... и предизвиканото нарушение е преценка по отношение на
сегашния опит — преценка дали този опит е познат или необичаен, или
абсурден; че разстоянията и размерите са променени и дори че сегашното
положение е ужасяващо.
Това са илюзии на възприятието и разглеждането им те кара да смяташ, че
някакъв нов опит се класифицира веднага заедно към записите на предишни
подобни опити, което позволява да се преценят разликите и общите неща в тях.
Така например след известен период от време може да е трудно някой да извика
във въображението си точен, подробен спомен за някой приятел, както той е
изглеждал преди години, но все пак когато срещне приятеля си, колкото и това
да стане неочаквано, възможно е той да улови веднага промяната, която
времето е предизвикало. Човек знае това много добре — нови бръчки по лицето,
промяна в косата, прегърбена стойка. (Курсивът е на Томас Харис.)
Пенфийлд заключава:
Демонстрирането на съществуването на „структура" в главния мозък,
която запазва подробности от всекидневния опит подобно на библиотека с
много томове, е една от първите стъпки към физиологията на мозъка.
Природата на тази структура, механизмът на нейното формиране,
механизмът на нейното използуване и интегративните процеси, които
формират субстрата на съзнанието — всички те един ден ще бъдат
представени чрез физиологични формули.
Д-р Лорънс С. Куби от Балтимор, един от най-известните национални
психоаналитици, който беше сред тези, които обсъждаха статията на Пенфийлд,
каза като заключение на своето изложение:
Аз съм дълбоко благодарен за възможността да обсъждам статията на д-р
Пенфийлд... поради огромният тласък, който тя самата даде на въображението
ми. Наистина тази статия ме държа в състояние на възбуда през последните две
седмици, сякаш наблюдавах елементите на една мозайка да се подреждат всеки
на мястото си и картината да се появява постепенно, за да хвърли светлина
върху известна част от работата, която извършвах през последните няколко
години. Мога да усетя сенките на Харви Кушинг и Зигмунд Фройд, които си
стискат ръцете над дълго отлаганата среща между психоанализата и
съвременната неврохирургия чрез експерименталната работа, която д-р
Пенфийлд докладва.
В резюме можем да констатираме:
1. Мозъкът функционира като прецизно записващо устройство.
2. Чувствата, свързани с минали преживявания, също се записват и са
неотделимо включени в тези преживявания.
 3. Хората могат да съществуват в две състояния в едно и също време.
Пациентът е знаел, че е на операционната маса и говори с Пенфийлд; той знае
също така, че вижда и „Севън Ъп Ботлинг Къмпани... и фурната на Харисън". Той
е в двойствено състояние, в смисъл че по едно и също време той е в
преживяването и извън него, като го наблюдава.
4. Тези записани преживявания и чувствата, свързани с тях, са на
разположение, за да се възпроизвеждат днес толкова живо, както и когато са се
случили, и осигуряват много от данните, които предопределят природата на
днешните транзакции. Тези преживявания могат не само да се припомнят, но и
да бъдат преживявани отново. Аз не само помня как съм се чувствувал. Аз се
чувствувам така и сега.
Експериментите на Пенфийлд показват, че функцията на паметта, която най-
често се разглежда с психологични термини, е също така биологична. Ние не
можем да отговорим на вечния въпрос, как умът е свързан с тялото. Уместно е
обаче да се позовем на бързия прогрес в областта на генетичните изследвания
във връзка с това, как наследствеността се програмира в молекулата на РНК**
Рибонуклеиновата киселина. Бел. пр.
Шведският лекар Холгар Хайдън разсъждава така:
Способността да се напомня миналото на съзнанието може със сигурност
да се очаква да лежи в някакъв първичен механизъм с общобиологична
валидност. Здравата връзка с генетичния механизъм е от голямо значение,
като особено в това отношение молекулата на РНК с големите си
възможности би задоволила много изисквания2. Hyden, H. „The Biochemical Aspects of Brain
Activity", in: Farber, S. M. and R. Wilson, eds. Control of the Mind, 1961, New York, p. 33.
Установените доказателства, получени при тези биологични изследвания,
потвърждават и помагат да се обясни това, което се наблюдава в човешкото
поведение. Как прилагаме научния метод към изучаването на поведението, така
че нашите резултати да представляват също толкова точни и полезни познати
величини, както и резултатите на Пенфийлд?
/В края на тази глава трябва да се спомене, че нито един изследовател досега в неврохирургията,
не е могъл да повтори изложените от Пенфийлд експериментални обобщения и наблюдения. С други
думи, колкото и да са опитвани, никой досега не е могъл да повтори това, за което говори Пенфийлд.
Причината за това е само в рамките на хипотезите… - бел. на редактора на компютърния вариант на
книгата/

Основна научна единица: Транзакцията

Една от причините за обвинението, че психотерапевтичните науки са
ненаучни, както и за много от разногласията, проявяващи се в тази област, е, че
не съществува основна единица за изследване и наблюдение. Тази трудност има
същия характер, както и трудността, с която са се сблъскали физиците преди
формулирането на молекулната теория и лекарите — преди откриването на
бактериите.
Ерик Бърн, създателят на Транзакционния анализ, е обособил и дефинирал
тази основна научна единица:
Единицата на социално взаимодействие са нарича транзакция. Ако
двама или повече хора се срещнат... рано или късно един от тях ще проговори
или ще даде знак, че осъзнава присъствието на другите. Това се нарича
транзакционен стимул. Другият тогава ще каже или направи нещо, което по
някакъв начин е свързано със стимула, и това се нарича транзакционен
отговор.
 Транзакционният анализ е методът, чрез който се изучава определена
транзакция, при която „Аз ти отправям някакъв сигнал и ти ми отговаряш", и
за определяне на това, коя част от съставения от много характерни черти
индивид е активизирана. В следващата глава „Родител, Възрастен и Дете" се
идентифицират и описват трите части на множествената природа на индивида.
Транзакционният анализ е също така метод за систематизиране на
информацията, получена при анализирането на тези транзакции чрез думи,
които имат едно и също значение така, както са дефинирани, и то за всеки,който
ги използува. Този език е очевидно един от най-съществените успехи на
системата. Съгласуването на значенията на думите плюс съгласуването на това,
какво да се изучава, са двата ключа за отварянето на вратата към „загадките за
това, защо много хора постъпват така, както постъпват". Това не е малък
резултат.
През февруари 1960 г. имах възможността в продължение на един ден да
слушам прекрасната дисертация на д-р Тимоти Лийри, който тогава беше
започнал работа в катедрата по социални взаимоотношения в Харвардския
университет. Той изнесе лекцията си пред състава на щатската болница „Де Уит"
в Обърн, Калифорния, където аз бях директор на професионалното обучение.
Независимо от противоречивите отзиви, които той сега предизвиква поради
пристрастието си към използуването на наркотици за постигането на психеде-
лично преживяване, аз бих искал да приведа някои от неговите коментари тук
дотолкова, доколкото те драматично разкриват проблема и могат да обяснят
това, което той нарича свое собствено „лъкатушене при последователното
загубване на илюзиите". Той посочи, че една от най-големите пречки, които е
срещал като психотерапевт, е била неспособността му да намери начин да
стандартизира езика и наблюденията върху човешкото поведение.
Аз бих искал да споделя с вас някои исторически сведения за моето
безсилие като учен психолог. Като се обръщам назад, мога да видя, че са
съществували три стадия на моето собствено невежество.
Първият, който беше и най-щастлив, бихте могли да наречете стадий на
невинно неведение, когато бях обсебен от идеята, че съществуват някакви
тайни на човешката природа, че има някакви закони и правила, някакви
причинно обусловени взаимоотношения и че посредством изучаването им,
посредством опитите, посредством четене някой ден аз ще се добера до
тези тайни и ще мога да приложа знанията си за тези правила на човешкото
поведение, за да помогна на други хора.
През втория стадий, който би могъл да бъде наречен период на илюзията,
че не съм невежа, дойде смущаващото откритие — въпреки че, от една
страна, знаех, че не зная в какво се състои тайната, неочаквано открих, че,
от друга страна, хората поглеждат към мен като че ли мислеха, че аз може
би я знам или поне съм по-близо до нея, отколкото са те... Никое от
изследванията, които проведох, не даде нещо, нито пък самата ми работа
изясняваше някакви тайни, но отново аз можех винаги да кажа: „Добре де, но
ние нямахме достатъчно на брой случаи" или пък „Ние трябва да подобрим
методологията", а имаше и много други твърдения, които съм сигурен, че
познавате. Човек може да отложи момента на болезненото откритие, но все
пак неприятната истина излиза на бял свят — че макар и много хора да
гледат в теб и да те слушат — нали имаш пациенти и студенти и
посещаваш семинарите по нагледен Транзакционен анализ и те те гледат в
очакване да научат тайната — и тогава евентуално започваш да мислиш, че
може би, може би не знаеш какво говориш изобщо.
След такова рязко и откровено признание на съмненията, които малко
психотерапевти се осмеляват да изкажат, но много от тях чувствуват, Лийри
продължи подробно да описва различните видове изследвания при тестуването,
каталогизирането и систематизирането, с които той и неговата група са се
занимавали. Но в това, което е предприел, той се е сблъскал с липсата на общ
език и на обща единица за наблюдение:
Кои естествени събития ние ще получим в постоянна форма, за да можем
да ги оценим? Вместо да изучавам естественото свободно поведение, аз
експериментирах с възможността да разработя стандартизирани езици за
анализа на която и да е естествена транзакция. От всички поетични изрази,
музикални тонове и лирични звуци, които използуваме, думи като „прогрес",
„помощ", „подобрение" са най-чести. Ние боравим с твърде малко информация
за самите нас и за другия човек. Аз не разполагам с никаква теория за нови
променливи в психологията, с никакви нови думи или специфичен език на
психологията. Аз просто се опитвам да разработя нови начини да накарам
хората да разберат какво те правят и какъв шум предизвикват. Най-
интересното нещо за мен в света точно сега е да се докосна до
противоречията между хора, които участвуват в едно и също
взаимоотношение. Защото, ако веднъж се добереш до тях, ще зададеш
въпроса „как така?".
Той се оплакваше от липсата на стандартизиран език за човешкото
поведение, като отбеляза, че борсовите посредници, търговците на коли и
играчите на бейзбол се справят по-добре:
Дори продавачите на коли имат своите малки сини книжки и те наистина са
много по-напреднали в науката за поведението, отколкото сме ние, които се
смятаме за експерти. Всеки играч на бейзбол, неговото естествено поведение са
записани под формата на индекси, такива като „Котира се — вкарва топката" или
„Спечелил — Котира се — Среден". За да разбираш и за да правиш прогнози за
бейзбола, както й ако решиш да продадеш първия си бейзболист, за да вземеш
един играч за дясно крило, разполагаш с множество показатели за поведението.
Не се използува поетичен език като например „Той тича след летящата топка
като елен" или пък „Той е завладяващ защитник". По-скоро в тези случаи се
описва поведението.
Аз преследвах някакъв мит, като се опитвах да открия тайната. Исках да
порасна и да стана умен терапевт и умен диагностик. Всички тези мои надежди
се основаваха на предположението, че има закони, закономерности, тайни, а има
и техники, които могат да се приложат, и че проучването и изследването могат
да доближат тези тайни до нас.
Транзакционният анализ твърди, че е налучкал някои от тези закономерности.
Ние твърдим, че сме намерили нов език на психологията, от който имаше такава
нужда Лийри; твърдим, че се намираме много по-близо до тайната на човешкото
поведение, отколкото когато и да било преди.
В тази глава аз представих част от основната информация, която се оказа
полезна на много хора, лекувани в моите групи с помощта на Транзакционния
анализ — интелектуално средство за разбиране основата на поведението и
чувствата.
 Едно средство е по-ефикасно и съдържа повече смисъл, ако имаме
представа как то е било разработено и по какво се различава от другите. Дали е
извлечено от автентични данни, или е просто още една теория? Дали книгата на
Бърн „Игрите, които хората играят" е бестселър поради някаква мода, или пък тя
предлага на хората лесни за разбиране и автентични идеи за тях самите, просто
защото те позволяват да се прояви тяхното минало в игрите, които играят днес?
В следващата глава ние започваме описанието на това средство чрез
дефиниране на понятията Родител, Възрастен и Дете. Тъй като тези три думи
имат специфични и широки значения, които се различават от обикновения
смисъл, който се влага в тях, Родител, Възрастен и Дете ще бъдат изписвани с
главни букви в цялата книга. Както ще разберете в следващата глава,
Родителят не е просто майка или баща, Възрастният означава нещо по-
различно от пораснал човек, а Детето не е същото като малко човече.

Родител, Възрастен и Дете

Силното увлечение към истината се задушава от отговори, които имат тежестта на
непререкаем авторитет.
Паул Тилих* (1886—1965) — немски теолог и философ. Бел. ред.

В началото на своята работа по разработването на Транзакционния анализ

Бърн установява, че когато наблюдаваш и слушаш хората, можеш да ги видиш
как се променят пред очите ти. Това е една пълна промяна. Съществуват
промени едновременно в израза на лицето, речника, жестовете и действията на
тялото, които могат да накарат лицето да се изчерви, сърцето да се разтупти и
дишането да се учести.
Можем да установим такива резки промени във всеки: малкото момченце,
което избухва в плач, когато не успее да накара играчката си да работи;
подрастващото момиче, чието лице се оживява от възбуда, когато телефонът
най-сетне звънва; мъжът, който пребледнява и трепери, когато получава
съобщение за служебен неуспех; бащата, чието лице става на камък, когато
синът му не се съгласява с него. Индивидът, който се променя по този начин, е
все същият човек, ако се има предвид структурата на костите, кожата и дрехите.
Така че какво се е променило вътре в него? Променил се е от какво в какво?
Този въпрос е увличал Бърн в началото, когато започва да разработва
Транзакционния анализ. Един тридесет и пет годишен адвокат, когото той
лекува, казал следното: „Аз всъщност не съм адвокат. Аз съм просто едно малко
момче." Извън кабинета на психиатъра той наистина е преуспяващ адвокат, но
по време на лечението се чувствува и се държи като малко момче. Понякога по
време на едночасовия сеанс той току ще попита: „На адвоката ли говорите или
на малкото момче?" Както Бърн, така и пациентът били заинтригувани от
съществуването и появяването на тези две реални личности или състояния на
човека и започнали да говорят за тях като за „възрастния" и „детето". Лечението
се насочило към тяхното разделяне. По-късно и друго едно състояние започнало
да става очевидно като състояние, различно от „възрастния" и „детето". Това е
„родителят" и то било идентифицирано по поведението, при което всъщност се
възпроизвеждало това, което пациентът виждал и чувал неговите родители да
правят, когато бил малко момче.
 Промените от едно състояние в друго се усещат по маниера, вида, думите и
жестовете. Една тридесет и четири годишна жена дойде при мен за помощ, тъй
като имаше проблем с безсънието си, с постоянната си тревога „какво правя на
децата си" и с нарастваща нервност. Още през първия час тя започна внезапно
да плаче и каза: „Карате ме да се чувствувам като че ли съм тригодишна." Гласът
и маниерът бяха като на малко дете. Аз я попитах: „Какво се случи и Ви накара
да се почувствувате като дете?" „Не зная", отговори тя и след това добави: „Аз
изведнъж почувствувах, че се провалям." Аз казах: „Добре, нека да говорим за
децата, за семейството. Може би ще можем да открием нещо у Вас, което
предизвиква тези чувства на неуспех и отчаяние." В друг един момент през този
час нейният глас и маниери отново се промениха внезапно. Тя стана критична и
догматична: „В края на краищата родителите също имат право. Децата трябва да
се поставят на тяхното място." През този един час майката се променяше в три
различни и отделни личности: тази на малкото Дете, доминираща чрез
чувствата, тази на самоуверения родител и тази на размишляващата, логична
голяма жена и майка на три деца.
Непрекъснатото наблюдение подкрепи предположението, че тези три
състояния съществуват при всички хора. Като че ли във всеки човек съществува
същият малък човек, който той е бил на тригодишна възраст. В него също така
съществуват и собствените му родители. В мозъка има записи на действителни
преживявания на вътрешни и външни събития, най-значителните от които са се
случили през първите пет години от живота му. Съществува и трето състояние,
различно от тези двете. Първите две се наричат Родител и Дете, а третото —
Възрастен (виж фиг. 1).
Тези състояния на човека не са роли, а психологически същности. Бърн казва,
че „Родителят, Възрастният и Детето не са концепции, каквито са Суперего, Его и
т. н... а феноменологични реалности". Самото състояние се предизвиква от
възпроизвеждането на записани данни за събития в миналото, в които
участвуват реални хора, реални времена, реални места, реални решения и
реални чувства.
РОДИТЕЛЯТ
Родителят представлява огромна колекция от записи на данни в мозъка на
неоспорвани или наложени външни събития, възприети от човека в ранните му
години — период, който ние означаваме приблизително като първите пет години
от живота. Това е периодът преди социалното раждане на индивида, преди той
да напусне дома си в резултат на влизането му в обществото и започването на
училището (виж фиг. 2). Наименованието Родител най-точно описва тези данни
дотолкова, доколкото най-значителните „записи" са онези, дължащи се на
примера и съжденията на неговите собствени истински родители или на хора,
които ги заместват. Всичко, което детето е видяло да правят родителите му, и
всичко, което е чуло да казват, е записано в Родителя. Всеки има Родител, в
смисъл че всеки е изпитал външни въздействия през първите пет години от
живота си. Родителят е специфичен за всеки човек, тъй като е запис на такива
ранни преживявания, които са уникални за него.
Записи на наложени, непроверени, външни събития, възприемани от човека
между раждането и петгодишна възраст /преподавана концепция за живота
Майката и бащата се интернализират в Родителя като записи на това, което
детето е наблюдавало, че казват и правят
 Данните в Родителя се поемат и записват „направо" без редактиране.
Положението на малкото Дете, неговата зависимост, неговата неспособност да
се изразява с думи не му позволяват да променя, коригира или обяснява. Затова,
ако родителите са настроени враждебно един към друг и постоянно се сражават,
борбата се записва заедно с ужаса, породен от това детето да вижда двамата, от
които зависи оцеляването му, да се разрушават взаимно. В този запис няма как
да се включи например фактът, че бащата се е напил, защото работата му върви
към провал, и че майка му е извън себе си от яд, защото току-що е разбрала, че
е отново бременна.
В Родителя са записани всички предупреждения, правила и закони, които
детето чува от родителите си и вижда в начина им на живот. Те обхващат всичко,
като се започне от най-ранните връзки с родителите, интерпретирани не съвсем
буквално посредством тона на гласа, израза на лицето, гушкане или не до по-
сложните словесно изказани правила и предписания, възприемани от
родителите, когато малкият човек започне да разбира думите. В тази група
записи са хилядите „не", отправяни към детето, което се учи да ходи,
повтарящите се „недей", които го бомбардират, изпълнените с болка и ужас
изражения на лицето на майката, когато неговата тромавост посрамва
семейството например при счупването на старинната ваза на леля Етел.
По същия начин са записани гуканията с удоволствието на щастливата майка
и доволните погледи на гордия баща. Като имаме предвид, че записващото
устройство е включено през цялото време, става ни ясно защо такова огромно
количество данни се намират в Родителя. По-късно идват и по-сложните
изказвания: —
Запомни, сине, където и да отидеш по света, винаги ще установяваш, че
най-добрите хора са методистите;
никога не казвай лъжа;
плащай си сметката;
за тебе се съди по компанията ти;
ти си добро момче, ако си изядеш всичко;
от прахосничеството идват всички други грехове;
нямай доверие на нито един мъж; нямай доверие на никоя жена;
проклет да си, ако направиш това, и проклет да си, ако не го направиш;
никога не вярвай на полицай;
заетите ръце са щастливи ръце;
недей да минаваш под стълби;
отнасяй се към другите така, както искаш те да се отнасят към теб;
прекарай другите, за да не те прекарат теб.
Важното е, че независимо от това, дали тези правила са добри или лоши в
светлината на разумната етика, те се записват като истина от източника на
пълна сигурност, от хората, които са „шест фута високи", по времето, когато е
важно за „високото два фута дете" да им доставя удоволствие и да им се
подчинява. Това е трайно записване. Човек не може да го изтрие. То е винаги на
разположение и лесно се възпроизвежда през целия живот.
Това възпроизвеждане оказва мощно влияние през целия живот. Тези
примери — обуздаващи, насилствени, понякога разрешаващи, но по-често
ограничаващи — са солидно усвоени като голям обем от данни, които са
съществени за оцеляването на индивида при установяването му в определена
група, като се започне от семейството и продължава последователно през целия
живот в групи, необходими за преживяването му. Без физически родител детето
би умряло. Вътрешният Родител също е от жизнено важно значение, предпазва
от много опасности, които, разглеждани емпирически, могат да предизвикат
смърт. В Родителя се намира записът „Не докосвай този нож!". Това е
заплашителна заповед. Заплахата за малкия човек така, както той я вижда, е, че
майка му ще го наплеска или ще изкаже по друг начин неодобрението си.
Голямата заплаха се състои в това, че може да се пореже и нарани до смърт.
Той не може да проумее това. Той няма достатъчно данни. Така че записването
на родителските заповеди е необходимо средство за оцеляване както във
физически, така и в социален смисъл.
Друга характерна черта на Родителя е точното записване на непостоянство.
Родителите казват едно, а правят друго. Казват „Не лъжи", а лъжат. Казват на
децата, че пушенето е лошо за здравето, а самите пушат. Проповядват
подчинение на религиозната етика, но не живеят според нея. За малкото дете не
е безопасно да поставя под въпрос тази непоследователност и така то се
обърква. Тъй като тези данни предизвикват объркване и страх, то се защитава,
като изключва записването.
Ние разглеждаме Родителя предимно като записи на транзакциите между
двамата родители на детето. Би било полезно да се разглеждат записите на
данните в Родителя като запис на стереофоничен звук. Съществуват две писти
за звук, които, ако са хармонични, дават великолепен ефект, когато свирят
заедно. Ако те не са хармонични, ефектът е неприятен, записът се слага
настрана и се пуска много малко, ако изобщо се пуска. Ето какво се случва,
когато Родителят съдържа нехармонична (противоречива) информация.
Родителят е потиснат или в краен случай — изцяло изключен. Майката може да
бъде „добра" майка и бащата може да е „добър" или обратно. Има много полезни
данни, които се натрупват в резултат на предаването на добър материал от
единия Родител, но тъй като Родителят съдържа материал и от другия
Родител, който е противоречив и предизвиква безпокойство, Родителят като
цяло е отслабен или непълен. На онези данни на Родителя, които са
противоречиви, не се позволява да влияят силно върху живота на човека.
Друг начин да се опише това явление е да се сравни то с едно алгебрично
уравнение: плюс умножен по минус дава минус. Независимо колко голям е бил
плюсът или колко малък минусът. Резултатът винаги е минус — отслабен,
дезинтегриран Родител. Ефектът в по-късните години от живота може да бъде
раздвоение, противоречивост и отчаяние — за човека, който не е свободен, за да
изследва Родителя.
Много данни от Родителя се появяват във всекидневния живот в категорията
„как да...":
как да забия пирон,
как да оправя легло,
как да ям супа,
как да си издухам носа,
как да благодаря на домакинята,
как да се ръкувам,
как да се преструвам, че няма никой вкъщи,
как да сгъвам пешкирите за баня
или как да подреждам коледната елха.
 „Как да..." съдържа огромен обем от данни, получени чрез наблюдение на
родителите. Това са до голяма степен полезни данни, което позволява на малкия
човек да се научи да се оправя. По-късно (когато неговият Възрастен се
усъвършенствува и може свободно да изучава данните в Родителя) тези
първоначални начини да се оправят нещата могат да бъдат осъвременени и
заменени от по-добри, които са по-подходящи за променената действителност.
Човек, чието първоначално инструктиране е било съпроводено с непреклонна
сила, може би ще бъде по-затруднен да прави разбор на старите начини и може
да продължи да се придържа към тях дори те отдавна да са станали безполезни,
тъй като се е развил натрапчив импулс да се направи това „само по този начин и
по никакъв друг".
Майката на един юноша разказа за следната родителска заповед, която дълго
е властвувала над домашната й работа. Майка й казвала: „Никога не слагай
шапка на масата или палто на леглото." Така че през целия си живот тя никога не
слагала шапка на масата или палто на леглото. Само ако случайно забравяла
или пък някое от малките нарушело това старо правило, тя прекомерно силно
реагирала, което не можело да се обясни само с нарушаването на правилата на
чистотата. Най-накрая, след като живяла няколко десетилетия с този необясним
закон, майката попитала бабата (тогава вече над осемдесетте): „Майко, защо
никога не слагаш шапка на масата и палто на леглото?"
Бабата отговорила, че когато тя била малко момиче, имало някакви съседски
деца, които били „пълни с паразити" и майка й я предупредила, че е много важно
те да не слагат никога шапките на съседските деца на масата и палтата им на
леглата. Напълно разумно. Неотложната нужда от това предупреждение тогава е
била понятна. На езика на установеното от Пенфийлд е също така понятно защо
записът излиза наяве с първоначалната настойчивост. Много от правилата, по
които живеем, са нещо такова.
Някои влияния са по-неуловими. Една съвременна домакиня с всички
модерни удобства в къщата си решила, че просто няма нужда да купува
приспособление за смилане на боклука. Съпругът й я карал да вземе едно, като
изтъквал същите аргументи, в полза на това, че то ще опрости работата й в
кухнята. Тя се съгласила с това, но непрекъснато намирала извинение, за да
отложи да отиде в магазина и да избере едно приспособление. Най-накрая
съпругът й я обвинил, че тя преднамерено не купува приспособлението. И
настоял тя да каже защо. Като се замислила малко, тя осъзнала едно по-ранно
впечатление по отношение на боклука. Детските й години са съвпаднали с
годините на депресията през 30-те години. В дома й боклукът бил грижливо
прибиран и даван за храна на прасето, което се колело на Коледа и осигурявало
значителен източник на храна. Чиниите се миели без сапун, за да може водата,
съдържаща макар и нищожно количество хранителни вещества, да се сложи в
помията. Като малко момиче тя разбрала, че боклукът е необходим, и като
голяма жена вече й било трудно да се втурне да купува новото обезопасено
приспособление, за да го унищожава. (Тя купила устройството за смилане на
боклука и оттогава заживяла спокойно.)
Като разберем, че хиляди такива прости правила за живеене са записани в
мозъка на всеки човек, ние започваме да осъзнаваме какъв огромен склад с
подробни данни включва Родителят. Много от тези наредби са подсилени от
допълнителни императиви като „никога" и „винаги" и „никога не забравяй" и
вероятно завладяват някои основни невронови пътища, които осигуряват готови
данни за транзакциите, извършващи се в момента. Такива правила стават
причина за натрапчивите импулси, чудатости и ексцентричности, които се
появяват по-късно в поведението. Доколко данните в Родителя са товар или
благодат, зависи от това, дали са подходящи за момента, дали те са били
осъвременени от Възрастния, чиято функция ще разгледаме в тази глава.
Има и други източници на данни от Родителя освен физическите родители.
Тригодишното Дете, което седи пред телевизора много часове през деня,
записва това, което вижда. Програмите, които то гледа, са една „внушена"
концепция за живота. Ако то гледа програми с насилие, предполагам, че ще
запише това в Родителя си. Ето как става в действителност. Това е животът!
Това заключение е сигурно, ако родителите му не се противопоставят, като
изключват канала. Ако те харесват програми с насилие, детето получава двойно
нареждане — от телевизора и от родителите — и то приема, че му е разрешено
да проявява насилие, ако набере в себе си достатъчно обиди. Малкият човек
намира свои собствени причини, за да стреля някъде така, както прави това
шерифът; три поредни вечери филми за конекрадци, ограбване на дилижанс и
скитник, който мами мис Кити, могат лесно да се превърнат в реалност в живота
на малкия човек. Много от това, което преживява от страна на възрастните или
от други авторитетни фигури, също се записва в Родителя. Всяко въздействие
отвън, при което малкият човек се чувствува зависим до степен, че не е
свободен да поставя под съмнение или да изследва, е източник на данни, които
се съхраняват в Родителя. (Съществува и друг тип преживяване под външни
влияния при много малкото Дете, което не се записва в Родителя и което ние
ще разгледаме, когато описваме Възрастния.)
ДЕТЕТО
Докато външните събития се записват като съвкупност от данни, която
наричаме Родител, едновременно с тях се осъществява и друг вид запис. Това е
записването на вътрешни събития, реакцията на малкия човек
Фиг. 3. Детето
Записи на вътрешни събития (чувства) в отговор на външни събития (главно
майката и бащата) между раждането и петгодишна възраст почувствувана
концепция за живота спрямо това, което вижда и чува (фиг. 3). В тази връзка е
необходимо да напомним наблюденията на Пенфийлд, че субектът изпитва
отново чувството, което ситуацията е предизвикала за първи път у него, и
узнава същите интерпретации, истински или фалшиви, които е дал на
преживяването най-напред. Така че извиканият спомен не е точно
фотографско или фонографско възпроизвеждане на минали сцени или
събития. Той е възпроизвеждане на това, което пациентът е видял, чул,
почувствувал и разбрал.
Именно този блок от данни, включващи „видяното, чутото, почувствуваното и
разбраното", ние дефинираме като Детето. Тъй като малкият човек не
притежава речник при най-критичните си преживявания, повечето от неговите
реакции са чувства. Ние трябва да имаме предвид неговото положение в тези
ранни години. Той е малък, зависим, несръчен, тромав, той няма думи, с които да
конструира това, което иска да каже. Емерсън казва, че ние „трябва да знаем как
да преценим един раздразнен индивид". Детето не знае как да направи това.
Раздразнението, насочено към него, може да предизвика само чувства, които се
добавят към резервоара от отрицателни данни за самия него. Това е моя грешка.
Отново. Както винаги. Както ще бъде. Не му се вижда краят.
 През цялото това време на безпомощност върху детето се изсипват безброй
тотални и неоспорими искания.
От една страна, то притежава импулси (предадени по генетичен път) да се
освободи напълно, да изследва, да знае, да унищожава и да удря, да изразява
чувства и да преживява всички приятни усещания, свързани с движението и
откриването.
От друга страна, е налице постоянен натиск, главно от страна на родителите, то
да се откаже от тези основни удоволствия заради наградата под формата на
одобрение от родителите. Това одобрение, което може да изчезне така
внезапно, както е получено, е неразкрита загадка за детето, което още не прави
определена връзка между причина и ефект.
Основният страничен резултат от объркващия цивилизоващ процес
са негативните чувства. Въз основа на тези чувства малкият човек
рано заключава „Аз не съм добър". Ние наричаме тази дълбока
самооценка „НЕ СЪМ ДОБЪР" или Дете, което чувствува, че НЕ Е ДОБРО.
Това заключение и непрекъснатото преживява не на чувство за
нещастие, което е довело до него и го затвърждава, се записват
постоянно в мозъка и не могат да бъдат изтрити. Този постоянен запис
остава от това, че си бил дете. Каквото и да е детето. Дори дете на мили,
любящи, доброжелателни родители. Именно самото състояние в детството, а не
намерението на родителите създава проблема. (Това ще бъде обсъдено
подробно в следващата глава, посветена на житейските позиции.) Един пример
за дилемата, преживявана в детството, е изявлението на моята седемгодишна
дъщеря Хайди, което тя направи една сутрин на закуска: „Татко, щом като
баща ми е добър и майка ми е добра, как става така, че аз не съм добра?"
Когато децата на „добрите" родители носят товара на чувството, че не са
добри, започваш да разбираш колко е тежко на онези деца, чиито родители
могат да бъдат обвинени в това, че ги изоставят или че са груби и жестоки.
Както е в случая с Родителя, Детето е такова състояние, в което човек може
да бъде пренесен почти по всяко време при осъществяването на транзакциите
си. Много от нещата, които могат да се случат днес, възстановяват ситуация,
възникнала в детството, и предизвикват същите чувства, които сме изпитвали и
тогава. Често ние можем да се окажем в ситуации, при които сме изправени пред
невъзможни алтернативи, при които се чувствуваме притиснати в ъгъла — както
в буквалния смисъл на думата, така и по начина, по който ги виждаме. Това
„сплашване на Детето", както го наричаме, и което предизвиква
възпроизвеждане на първоначалните чувства на обърканост, несъгласие или на
изоставяне, ни кара да преживеем отново днес една версия на първоначалната
депресия на малкото дете. Затова, когато някой е обладан от чувства, ние
казваме, че Детето у него е надделяло. Когато гневът му доминира над разума,
казваме, че Детето е на власт.
Всичко това има също така и добра страна. В Детето се съхраняват и много
положителни данни. В Детето се намират стремеж към творчество, любопитство,
желание да се опознава и знае, стремежи да се докосне, почувствува и да се
опита, както и записи на възхитителни, първични чувства за
първооткривателство. В Детето са записани безброй големи а-ха*-преживявания,
/* А-ха-преживяване — в случая първите открития на детето при опознаване на действителността. Бел. ред./ първите в
живота на малкия човек, първото отливане от градинския маркуч, първото
погалване на мекото котенце, първото здраво улавяне на майчината гръд,
първия път, когато лампата светва, след като е натиснат леко ключът, първото
търсене на сапуна под водата, непрекъснатото връщане отново и отново към
тези неща. Чувствата, предизвикани от тези удоволствия, също са записани. На
всичките „недобри" записи има противотежест — чувството, че всичко е „наред",
което се получава от ритмичното поклащане на майката, усещането за мекота от
любимото одеяло, непрекъснатата положителна реакция на любими външни
събития (ако се касае наистина за любимо дете), които също лесно могат да се
възпроизвеждат в сегашни транзакции. Това е благополучното, щастливо Дете,
безгрижното, тичащо след пеперудите малко момче, малкото момиче, изцапано
по лицето с шоколад. Това се наслагва също със сегашните транзакции. Все пак
наблюденията ни както като малки деца, така и като големи хора ни
убеждават, че чувствата „НЕ СЪМ ДОБЪР" далеч надхвърлят добрите.
Затова ние смятаме, че няма да сгрешим, ако кажем, че всеки носи в себе
си едно Дете, което чувствува „НЕ СЪМ ДОБЪР".
Често ме питат кога Родителят и Детето спират да се записват? Дали
Родителят и Детето съдържат само опита от първите години на живота? Аз
смятам, че до времето, когато детето напуска дома, за да изпита своя първи
независим социален опит — училището, — то е изложено на почти всякакво
отношение и поучаване от страна на родителите; оттогава нататък по-
нататъшните съобщения от родителите са по същество затвържда-ване на това,
което вече е било записано. Фактът, че то сега започва да „използува своя
Родител" спрямо другите, също говори за такова затвърждаване в смисъла на
идеята на Аристотел, че това, което се изразява, се запечатва в съзнанието. Що
се отнася до по-нататъшните записи в Детето, трудно е да си представим, че
може да съществува емоция, която да не е била вече почувству-вана в най-
силната си форма до навършването на петгодишна възраст. Това е в съгласие с
почти цялата психоаналитична теория и съвпада с моите собствени наблюдения.
Тогава, ако ние излезем от детството с определен опит, който е записан в
едни неизтриваеми Родител и Дете, каква надежда можем да имаме за
промяна? Как бихме могли да се отърсим от примката на миналото?

ВЪЗРАСТНИЯТ
Като достигне някъде около десетмесечна възраст, нещо забележително
започва да се случва с детето. Дотогава животът му се е състоял главно от
безпомощни и лишени от мисъл реакции спрямо желанията и поощренията на
тези, които са около него. То е имало Родител и Дете. Но което му е липсвало,
е била способността или да избира своите реакции, или пък да променя това,
което го заобикаля. То не е имало самостоятелност, нито пък способност да
излезе и посрещне живота. То просто е вземало това, което му се е изпречвало
на пътя. На десетмесечна възраст то започва да изпитва силата на движението.
То може да манипулира предметите и започва да се освобождава от затвора на
неподвижността. Вярно е, че по-рано, на около осем месеца, детето може често
да плаче и да има нужда от помощ, за да се справи с някое неудобно положение,
от което не може да излезе само. На десет месеца то концентрира вниманието
си върху изучаването и използуването на играчките. Според Гезел и Илг
десетмесечното дете:
...изпитва удоволствие от играта с чаша и се преструва, че пие. То
поднася предмети до устата си и ги дъвче. То изпитва удоволствие от
голямата двигателна активност: като сяда и играе, след като е било
изправено, като се накланя напред и се изправя само. То си доставя играчка,
рита, от седнало положение започва да пълзи, надига се и може да се наведе.
То започва да кръстосва напред-назад. Социалните дейности, на които се
радва, са криеница и игра на целувки, то ходи, като му се държат и двете
ръце, поставят го да легне по очи на пода или го слагат върху люлееща се
играчка. Момиченцата показват първите признаци на срамежливост, като си
навеждат главичките на една страна, когато се смеят3.
Десетмесечното дете започва да разбира, че може да прави нещо, което
произтича от собствената му представа и оригинално мислене. Това
самореализиране слага началото на Възрастния(фиг. 4). Данните във
Възрастниясе натрупват в резултат на способността на детето да установи само
за себе си по какво се различава „концепцията" за живота, която е в неговия
Родител, и „концепцията" за живота, така, както я чувствува в Детето си.
Възрастният разработва „мислена концепция" за живота, базираща се на
събраните и на обработените данни.

Фиг. 4. Постепенно появяване на Възрастнияслед десетмесечна възраст

Подвижността, която слага началото на Възрастния, създава чувство на
увереност по-късно в живота, когато човек изпадне в беда. Той отива на
разходка, за да му се „избистри мозъкът". Краченето е също така и начин за
преодоляване на възбудата. Съществува запис, че движението е нещо полезно,
че то има способността да го откъсва от събитията, че му помага да разбере по-
ясно в какво се състои проблемът.
Възрастният през тези ранни години е крехък и нерешителен. Той лесно може
да бъде „изваден от релсите" чрез заповеди от Родителя и от страх у Детето.
Майката казва за кристалната чаша: „Не, не! Не пипай това!" Детето може да се
отдръпне и да заплаче, но при първа възможност ще я пипне пак, за да види
какво ще стане. В повечето хора Възрастният въпреки всички препятствия,
поставяни по пътя му, ще преживее и ще продължи да функционира все по-
ефикасно в процеса на съзряване.
Възрастният „се занимава основно с това да превръща стимулите в частици
информация, да обработва и картотекира тази информация въз основа на
предишния си опит". Той се различава от Родителя, който „преценява по
подражателен начин и търси средства да подсили набора от заимствани
стандарти, и от Детето, което има склонност да реагира по-рязко поради
изпреварващо логиката мислене и недобре диференцирани и изкривени
възприятия". Чрез Възрастния, малкият човек може да започне да прави
разлика между живота такъв, на какъвто го учат и му показват (Родителя),
живота такъв, какъвто той го усеща, желае или си го представя (Детето) и живота
такъв, както той самият го преценява (Възрастния).
Възрастният е обработващ данните компютър, който взема решения, след
като прецени информацията от трите източника: Родителя, Детето и данните,
които Възрастният е събрал и събира (фиг. 5). Една от съществените функции на
Възрастния е да изследва данните в Родителя, да провери дали те са верни и
все още приложими днес и едва след това да ги приеме или отхвърли; да
изследва Детето, за да разбере дали чувствата в него съответствуват на
действителността или са архаични и са реакция на архаични данни в Родителя.
Целта не е да се разправи с Родителя и Детето, а да бъде свободен да изучава
съдържащите се в тях данни. Възрастният по думите на Емерсон* * Ралф Уолдо Емерсон
 „не трябва да бъде спиран
(1803—1882) — прочут американски поет, писател и философ идеалист. Бел. ред.
в името на доброто, а трябва да разбере дали това е добро"; или всъщност зло
— както става при ранното детско заключение „Аз не съм добър".
Тестуването на данните в Родителя от страна на Възрастнияможе да
започне в ранна възраст. Уверен в себе си младеж е този, който открива, че
повечето от данните в Родителя са надеждни: „Те ми казаха истината!"
Фиг. 5. Възрастният получава данни от три източника
„Вярно, че колите на улицата са опасни", заключава малкото момче, като
става свидетел на това, как неговото кученце е ударено от кола на улицата.
„Вярно, че нещата стават по-добре, когато си давам играчките на Боби", мисли
малкото момче, което е получило нещо желано, притежавано от Боби. „Наистина
се чувствувам по-добре, когато гащичките ми не са мокри", заключава малкото
момиче, което се е научило само да ходи в банята. Ако наставленията на
родителите се потвърждават в действителността, детето посредством своя
Възрастен ще достигне до целостта или до чувството за пълнота. Това, което той
подлага на тест, издържа на теста. Данните, които той събира при
експериментирането и изследването си, започват да представляват известни
„Константи", на които може да вярва. Това, което открива, потвърждава
първоначалните му знания.
Важно е да се подчертае, че потвърждаването на данните от Родителя не
изтриват записите „НЕ СЪМ ДОБЪР" в Детето, които са били предизвикани от
налагането на тези данни в детството. Майката смята, че единственият начин да
държи тригодишния Джони настрана от улицата, е да го напляска. Той не
разбира опасността. Неговата реакция е уплаха, яд и объркване, без да прецени
това, че майка му го обича и просто защитава живота му. Уплахата, ядът и
объркването се записват. Тези чувства не се изтриват от това, че по-късно той
разбира, че тя е била права да постъпи така, а по-скоро от опита му да разбере
как първоначалната ситуация в детството е предизвикала толкова много записи
на „НЕ СЪМ ДОБЪР". Само това може да ни освободи от тяхното непрекъснато
възпроизвеждане в настоящето. Ние не можем да изтрием записа, но можем да
предпочетем да го изключим!
Както Възрастният осъвременява данните от Родителя, за да определи кое е
валидно и кое не, по същия начин той осъвременява и данните от Детето, за да
определи кои чувства могат да се изразяват безопасно. В нашето общество се
смята подходящо жена да плаче на сватба, но не се смята подходящо тази жена
да крещи на съпруга си след празненството. Все пак както плачът, така и
крещенето са емоции в Детето. Възрастният овладява израза на емоциите.
Функцията на Възрастнияда осъвременява Родителя и Детето е представена
като
- Осъвременени, утвърдени данни на Родителя
- Осъвременени данни на Възрастния към СЕБЕ СИ
- Осъвременени, подходящи данни на Детето
Фиг. 6. Осъвременяваща данните функция на Възрастниячрез изучаване на
действителността
диаграма на фиг. 6. Възрастният, който се намира вътре във Възрастнияот
тази фигура, се отнася за осъвременените данни от действителността. (Фактите
някога показваха, че пътуването в Космоса е фантазия; сега зная, че то е
действителност.)
 Друга една от функциите на Възрастния е определянето на
вероятностите. Тази функция се развива бавно при малкото дете и очевидно
за повечето от нас трудно успява да се прояви в пълна степен през целия ни
живот. Малкият човек непрекъснато се сблъсква с неприятните алтернативи (или
ще си изядеш спанака, или ще минеш без сладолед), които представляват
твърде малко стимули за изследване на вероятностите. Неизследваните
вероятности могат да обусловят много от неуспешните ни транзакции и
неочакваните сигнали за опасност могат да направят Възрастнияпо-слаб, да
предизвикат у него повече задръжни реакции, отколкото се очакват. Има общи
неща тук с часовника на борсата в период на инвестиционна треска, който може
да изостава с много часове в дните на активни сделки. Понякога ние говорим за
това забавяне като за „компютърно закъснение", мярка против което е старата,
позната практика да „броиш до десет".
Способността за установяването на вероятността може да бъде повишена
чрез съзнателно усилие. Подобно на мускула в тялото Възрастният расте и
увеличава ефикасността си чрез тренировки. Ако той е нащрек за възможността
от неприятност чрез определяне на вероятността, може да намери решения, за
да посрещне тази неприятност, ако и когато тя дойде.
При достатъчно силен стрес обаче Възрастният може да бъде разстроен до
такава степен, че емоциите да вземат връх по неподходящ начин. Границите
между Родителя, Възрастнияи Детето са лесно накърними, понякога неясни и
уязвими спрямо онези постъпващи сигнали, които имат тенденция да възраждат
ситуации, изпитани от нас в безпомощните дни на детството, когато сме били
зависими. Понякога Възрастният е затрупан от сигнали за „лоши новини", които
са толкова завладяващи, че той остава само „зрител" в транзакцията. Индивид,
изпаднал в такова положение, може да каже: „Знаех, че това, което правя, е
погрешно, но самият аз нищо не можех да направя."
Нереалистични, ирационални, неприсъщи за Възрастнияреакции се
наблюдават при положението, което се означава като травматична невроза.
Опасността или сигналът за „лоши новини" нанася удар върху Родителя и
Детето по едно и също време с нанасянето на удар и върху Възрастния. Детето
реагира по начина, по който е реагирало първоначално — с чувството, „НЕ СЪМ
ДОБЪР". Това може да предизвика всякакви видове регресивни явления.
Индивидът може да се почувствува отново малко, безпомощно, зависимо дете.
За едно от най-елементарните явления от този вид се смята блокирането. Някои
от местата, където това може да се наблюдава, са психиатричните клиники,
които имат политика на заключени врати. Когато вратата се хлопне след новия
пациент, неговото отдръпване в себе си е бързо и явно. Затова аз съм против
лекуването на пациенти по схема, в която ударението пада върху родителската
грижа. Полагането на грижи за безпомощното Дете в индивида отлага процеса
на реконструиране за възстановяването на Възрастния в неговата
изпълнителска функция.
Идеалната болница би изглеждала като удобен мотел с „място за игра" за
Детето, която обкръжава сградата на клиниката, в която се прави всичко
възможно да се постигне автономия на Възрастния. Сестрите не трябва да
носят униформи или да играят ролята на родители за пациентите. Напротив,
сестри в обичайните си дрехи, с които ходят по улицата, ще използуват своите
умения и знания, за да помогнат на всеки индивид да опознае идентичността на
своите Родител, Възрастен и Дете.
 При нашето лечение ние използуваме някои разговорни ключови фрази като
„Защо не останеш в твоя Възрастен?", когато някой разбере, че чувствата му
надделяват. Друга подобна фраза е „Каква е била първоначалната
транзакция?". Тя се задава, за да послужи за „включване на Възрастния", за да
анализира той приликата между постъпващия в момента сигнал, който
предизвиква сегашното разстройство и първоначалната транзакция, при която
малкото дете е изпитало страдание.
Непрекъснато извършващата се работа от Възрастния се състои тогава в
контролирането на старите данни, като той може да ги признава за валидни или
невалидни, и да ги подрежда в картотеката за бъдеща употреба. Ако тази работа
върви гладко и е налице относителна липса на конфликт между това, което е
втълпявано, и това, което съществува в действителност, компютърът е свободен
да извършва нова работа — творчество. Творчеството се ражда от
любопитството в Детето, както се ражда и самият Възрастен. Детето
обезпечава „искам да", докато Възрастният обезпечава „как да".
Съществена предпоставка за творчество е компютърното време. Ако
компютърът е затрупан със стара работа, малко време му остава за нова. След
като веднъж вече са проверени, много директиви от Родителя стават
автоматични и по този начин освобождават компютъра за творчество.
Много от нашите решения във всекидневните ни транзакции са автоматични.
Така например, когато видим стрелка, която сочи надолу по еднопосочна улица,
автоматично се въздържаме от това да тръгнем в обратната посока. Ние не
включваме нашия компютър в продължителна обработка на данни за това, как е
конструиран пътят, каква е статистиката от злополуките или как се рисуват
пътните знаци. Ако трябваше да започнем отначало при всяко решение или да
оперираме изцяло без данните, които са ни предоставени от нашите родители,
компютърът ни рядко би имал време за творчески процес.
Някои хора твърдят, че недисциплинираното Дете, което не е възпитано в
някакви граници, е по-съзидателно, отколкото детето, чиито родители му
поставят такива ограничения. Едно дете има повече време за творчество — да
изследва, открива, отделя и събира, — ако то не губи времето си за вземане на
безплодни решения, за които няма достатъчно данни. Едно малко момче ще има
повече време да направи снежен човек, ако не му се позволи да ангажира майка
си в дълга кавга за това, дали да си сложи шушони. Ако на едно дете му се
позволи да твори, като цапоти стените на гостната с боя за обувки, то не е
подготвено за болезнените последици, когато то направи това в къщата на
съседа. Болезнените резултати не предизвикват чувство, че си „добър". Има и
други последици, за които се изисква време, като например възстановяването в
болницата след като си опитал срещата с кола на улицата. Времето на
компютъра е строго определено. Конфликтът заема значителна част от него.
Особено ангажиращ времето конфликт се получава, когато това, което
родителите твърдят, че е вярно, не изглежда вярно на Възрастния. Най-
творчески е този индивид, който установява, че голяма част от съдържанието на
Родителя се покрива с реалността. Тогава той може да картотекира тази
проверена информация във Възрастния, да й вярва, да я забрави и да започне
да се занимава с други неща — например как да накара едно хвърчило да лети,
как да построи замък от пясък или пък как да извърши диференциално смятане.
Все пак обаче много младежи са претоварени през голяма част от времето с
конфликта между данните в Родителя и това, което виждат в действителност.
Проблемът, който най-много ги безпокои, е, че те не могат да разберат защо
Родителят има такава власт над тях. Когато се случи така, че Истината почука
на вратата на Родителя, Родителят казва: „Хайде, нека размишляваме
заедно." Малкото Дете, чийто баща е в затвора и чиято майка краде, за да го
издържа, може да има силен запис в своя Родител: „Никога не вярвай на
полицай!". Обаче то среща полицай, който е приятелски настроен. Неговият
Възрастен пресмята всички данни за този приятен човек — как той организира
началото на играта с топка на пясъчния терен, как води бандата да я черпи с
пуканки, колко е приятелски настроен и как тихо говори. За това дете съществува
конфликт. Което вижда в действителност е различно от онова, на което са го
учили. Родителят му казва едно нещо, а Възрастният — друго. През периода на
неговата действителна зависимост от родителите, заради сигурността му,
колкото и слаба да е тя, вероятно то ще приеме мнението на родителите, че
полицаите са лоши. Ето как се пренася един предразсъдък/ За едно малко дете
може би е по-сигурно да повярва на лъжа, отколкото на собствените си очи и
уши. Родителят до такава степен заплашва Детето (в постоянен вътрешен
диалог), че Възрастният вдига ръце и спира да се опитва да търси в зоните на
конфликт. Затова „полицаите са лоши" преминава нататък като една истина.
Това се нарича контаминация на Възрастнияи ще бъде разгледано в гл. 6.

Четирите жизнени позиции

Защото печалното в сериозното настроение се състои във факта, че честно и без измама, по
един напълно човешки начин порицава това, което означава да си дете.
Сьорен Киркегор*- (1813—1855) — именит датски философ, предшественик на екзистенциализма. Бел. ред

Съвсем рано в живота всяко дете стига до заключението „Аз не съм

добър".
То също така прави заключение и за своите родители: „Вие сте добри".
Това е първото нещо, което то проумява за времето, откакто съществува в
резултат на опита си да разбере себе си и света, в който живее. Тази позиция —
АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР — е най-определящото заключение в
живота му. То се записва трайно и ще влияе на всичко, което детето прави. Тъй
като това е заключение, то може да бъде сменено от друго заключение. Но не,
преди да бъде осъзнато.
За да подкрепя тези твърдения, аз бих искал да посветя първата част от тази
глава на анализ на ситуациите, в които се намира новороденото, малкото дете и
порастващото Дете, както в годините, преди да проговори, така и след това.
Много хора твърдят, че са имали „щастливо детство" и не са стигали до
заключението „АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР". Аз съм сигурен, че всяко
дете прави такова заключение въпреки „щастливото детство". Първо бих искал
да разгледам ситуацията при навлизането му в живота и да наблегна на факта,
че събитията от раждането и докато е в бебешка възраст се записват, въпреки
че не се припомнят.
В тази връзка ние отбелязваме отново заключенията на Пенфийлд, че
мозъкът изпълнява три функции:
(1) записване,
(2) припомняне и
(3) повторно преживяване.
 Въпреки че припомняне на най-ранния период от живота не е възможно, ние
имаме доказателства, че можем и действително преживяваме отново най-ранния
опит под формата на връщане към състоянието на чувствуване при
новороденото бебе. Тъй като бебето не може да използува думи, неговите
реакции се ограничават до усещания, чувства и може би неясни, архаични
представи. Неговите чувства се изразяват чрез плач или чрез различни
движения на тялото, които говорят или за страдание, или за успокоение.
Неговите усещания и представи, макар и неизразими поради безсловесността му
по времето, когато са били записани, наистина се възпроизвеждат отново
понякога в сънищата по-късно в живота.
За илюстрация: Една пациентка разказа сън, който й се явява през целия й
живот. Всеки път, когато сънувала този сън, тя се събуждала в страхотна паника,
с учестено сърцебиене и затруднено дишане. Тя се опитваше да опише съня, но
не можеше да намери думи за това. При един от опитите за описването му тя
каза, че се чувствува като че ли е „просто мъничко, дребно, малко същество и
големи, огромни, кръгли космически предмети се въртят като вихрушка около
мен, подобно на гигантски спирали, които стават все по-големи и заплашват да
ме погълнат, и аз, като че ли изчезвам в това грамадно чудовищно нещо".
Въпреки че нейният разказ беше съпроводен с наблюдението й, че губи своята
самоличност, самото наличие на крайна паника може да означава, че може да
съществува страх това да не би да й коства живота, просто като първична
биологична реакция спрямо заплахата от смърт.
След известно време тя пак ми разказа съня. За първи път от една година
насам той й се беше присънил. Тя пътувала и със съпруга си обядвали в един
отдалечен от пътя ресторант с по-висока категория, отколкото е било качеството
на сервираната им храна. Тя не се чувствувала добре, когато се върнали в
хотела си, така че легнала да си подремне. Заспала. Не след дълго се събудила
в паника от същия този сън. Тя почувствувала също така остри спазми в корема,
които „удвоиха страданието". Никакво събитие в последно време не е
предизвикало тревога и ужасният сън, изглежда, е имал някаква пряка връзка
със силната преобладаваща болка в корема. Сънят все още не можеше да се
опише; все пак тя съобщи за друго едно усещане — чувството, че се задушава.
Известна информация за майката на пациентката подсказа възможния
произход на този сън. Майката — едра, пълна жена, кърмела децата си и
смятала, че няма проблем, който яденето да не може да излекува. Идеята й
била, че добре гледани деца са тези, които са добре нахранени. Тя била също
така агресивна, властна жена. Ние предположихме (което беше единственото,
което можехме да направим), че сънят води началото си от времето, преди
пациентката да е можела да си служи с думи, тъй като сега не можеше да
предаде съдържанието му. Асоциацията със спазмите в корема подсказа, че има
връзка с някакъв ранен опит от хранене. Съществува вероятност, че ако като
бебе пациентката се е нахранила или поне е имала чувството, че е сита и е
спряла да се храни, майката да е настоявала да яде още. (Това е било преди
времето на залъгваме при храненето: „Наяж се добре, за да си сита дълго
време".) Така че чувство за халюцинации в състояние на сънливост, задушаване
и спазми в корема е могло да се породи. Съдържанието (малкото същество,
погълнато от огромни космически тела) би могло да бъде възпроизвеждане на
бебешкото възприятие на нейното положение — самата тя, малката прашинка,
която се поглъща от огромни кръгли неща, гърдите на майката, или нейното
внушително присъствие.
Такъв материал от сънищата подкрепя.предположе-нието, че нашият най-
ранен опит, макар и да е неизразим, се записва и наистина се възпроизвежда в
настоящето. Друг признак, че опитът започва да се записва от момента на
раждането, е запомнянето на неща от миналото. Реакциите на бебето към
външни стимули, въпреки че в началото те са инстинктивни, скоро започват да
отразяват придобит при известни условия или записан опит. Така например то се
научава да се обръща натам, откъдето се чуват стъпките на майката. Ако
наистина целият опит и чувства се записват, тогава можем да разберем
изключителната паника, ярост или страх, които ние изпитваме в някои ситуации
днес, като че ли отново изживяваме първоначалното състояние на паника, ярост
или страх, които сме изпитвали като малки деца. Ние можем да гледаме на това
като на възпроизвеждане на оригиналния запис.

Клетъчно зараждане (концепция)

Физическо раждане (дишане)
Психологическо раждане (милване)
Социално Раждане (училище)
Отчуждаване
Петгодишна възраст
Фиг. 7. Зараждане на инвидивида от зачеването до петгодишна възраст

За да се разберат приложенията, необходимо е да се разгледа самото

състояние на детето. Ако разгледаме фиг. 7, ние виждаме линия, която
представлява периода от време от момента на зачеването до петгодишна
възраст. Първата част от този период включва деветте месеца между
зачеването и раждането. През тези девет месеца се слага началото на живота, и
то в най-идеалната среда, в която индивидът може някога да съществува. Този
отрязък от живота се означава като състояние на симбиоза.
След това при биологичното раждане малкият индивид само за краткия
отрязък от време, състоящ се от няколко часа, бива изтласкан в катастрофално
различно състояние, при което той е изложен на външни и несъмнено ужасяващо
крайностни въздействия на студ, грубост, натиск, шум, липса на опора, ярка
светлина, отделяне и изоставяне. Бебето за кратко време е откъснато, отделено,
разделено, не е свързано. Общото на много теории за травмата при раждането е
схващането, че чувствата, предизвикани от това събитие, са били записани и
съществуват под някаква форма в мозъка. Това схващане се подкрепя от
големия брой повтарящи се сънища от вида „дренажна тръба", които толкова
много хора преживяват след крайни стресови ситуации. Пациентът описва сън, в
който той се намира в относително спокойна водна маса, откъдето е изхвърлен в
канал или дренажна тръба. Той изпитва чувството за увеличаваща се скорост и
натиск. Същото чувство се изпитва и в състояние на клаустрофобия. Бебето е
обсипано от непреодолими, неприятни дразнители и чувствата в резултат на тях
са според Фройд образец за всяка тревога по-късно.
Само за няколко мига бебето е дадено на спасител — друго човешко
същество, което го поема, завива го с топли завивки, държи го и започва
успокояващото действие на „галенето". Това е моментът (фиг. 7) на
Психологическото Раждане. Това са първите постъпващи данни, че животът „там
навън" не е съвсем лош. Това е помиряване, възвръщане на близостта. То
запалва жаждата му да живее. Галенето или повтарящите се телесни контакти са
съществени за неговото оцеляване. Без тях то ще загине, ако не физически, то
психически. физическата смърт, дължаща се на условия, известни като маразъм,
някога беше често явление в домовете за безпризорни деца, където е липсвало
това галене в ранна възраст. Физическа причина, която да обясни смъртта на
такива деца, не е съществувала с изключение на липсата на необходимото
поощрение.
Тази болезнена смяна на добро с лошо отношение и обратно държи детето
постоянно в състояние на нарушено равновесие. През първите две години от
живота си то няма средства за концептуално „мислене" — думи, — за да намери
обяснение на своето несигурно положение в своя свят. То обаче непрекъснато
записва чувствата, които се пораждат от отношенията между него и околните
(преди всичко майка му) и тези чувства са пряко свързани с галенето и неговото
отсъствие. Който го гали, е добър (ОК) Неговата оценка за него самия е
несигурна, защото неговите чувства, че е добър (ОК), са преходни и
непрекъснато се изместват от чувства, че не е добър (not OK). В края на
краищата тази несигурност го убеждава — „Аз не съм добър". В кой момент
детето стига до окончателното заключение за своето положение — АЗ НЕ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР*? Пиаже въз основа на внимателни наблюдения върху
бебета и малки деца смята, че разкриването на причинността кое след кое
следва започва в началните месеци от живота и се постига до края на втората
година. С други думи, данните под формата на смесица от впечатления започват
да се натрупват последователно под определени форми в такава степен, в
каквато са възможни и предшествуваща словесността позиция или заключение.
Пиаже казва: „През първите две години от детството еволюцията на
сензомоторната интелигентност и създаването на една Вселена въз основа на
направените връзки, изглежда, води до състояние на равновесие, доближаващо
се до рационалното мислене." Аз смятам, че това състояние на равновесие,
което става очевидно в края на втората година или през третата година, е
резултат от заключението, което детето прави за себе си и за другите: неговата
жизнена позиция. След като неговата позиция е решена, то има на разположение
нещо сигурно, с което да борави, някаква база да прогнозира. Пиаже казва, че
тези ранни умствени процеси не водят до това „да се узнаят или да се установят
истините", а се ограничават до желанието за успех или практическо
приспособяване: След като АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР, а ТИ СИ ДОБЪР, какво мога да
направя, за да те накарам теб, добрия човек, да си добър с мене, НЕ ДОБРИЯ
човек? Позицията може да изглежда неблагоприятна, но това е истинското
впечатление на детето и това е по-добро, отколкото и него да го няма. Така се
стига до някакво състояние на равновесие. Възрастният в малкия човек е
постигнал първото си умение да „разбира живота", да разрешава това, което
Адлер /Алфред Адлер (1870—1937) — бележит австрийски психиатър и психоаналитик. Бел. ред./ наричаше
„основния проблем на живота" — отношението към другите — и което
Съливан /Хари Стек Съливан (1892—1949) — американски психиатър и психоаналитик, представител на
неопсихоанализата. Бел. ред./ наричаше „отношението към себе си, което се съхранява
завинаги от индивида".
Едно от най-ясните изказвания върху развитието на позициите е направено от
Куби:
 Възможно е да се направи едно сигурно заключение: а именно, че доста
рано в живота, някъде в началните месеци, понякога и по-късно, често се
установява една централна емоционална позиция... Клиничният факт, който
става вече очевиден, е, че след като веднъж рано в живота се установи една
централна жизнена позиция, тя става чувствителна позиция, към която
индивидът ще има склонност да се връща автоматично през целия си живот.
Това от своя страна може да стане или основен фактор на неговата
самозащита, или пък най-уязвимото място в живота му. Всъщност
заемането на една основна емоционална позиция може да се окаже един от
най-ранните етапи от утвърждаването на универсални идеи в еволюцията на
невротичния процес при човека, особено като се има предвид, че това може да
започне дори в предсловесния и още повече в предсимволичния период на
детството... Когато централната емоционална позиция е болезнена...
индивидът може да прекара целия си живот, като се защитава срещу нея,
като отново използува съзнателни, предсъзнателни и несъзнателни начини с
цел да избегне тази изпълнена с болка основна позиция.
Куби след това повдига въпроса, дали тези позиции могат в живота да бъдат
променени. Аз смятам, че могат. Въпреки че ранният житейски опит, който
създава предпоставки да се стигне до тях, не може да бъде изтрит, аз вярвам, че
ранните позиции могат да бъдат променени. Това, за което веднъж е взето
решение, може да се отмени. Транзакционният анализ формулира следната
класификация на четирите жизнени позиции, които човек заема спрямо околните:

1. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР (I`M NOT OK — YOU`RE OK).

2. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР (I`M NOT OK—YOU`RE NOT OK).

3. АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР (I`M OK — YOU`RE NOT OK).

4. АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР (I`M OK — YOU`RE OK).

Преди да разгледам всяка позиция, бих искал да изложа някои общи

наблюдения по отношение на позициите. Аз смятам, че до края на втората
година от живота, а понякога по време на третата година детето се е установило
на една от първите три позиции.
АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е първото условно решение,
основаващо се на опита от първата година от живота. До края на втората година
то или се потвърждава и затвърждава, или отстъпва на позициите 2 или 3. — АЗ
НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ
ДОБЪР. След като реши окончателно, детето остава в избраната си позиция и тя
доминира над всичко, което то прави. Тя остава през целия му живот, освен ако
по-късно то съзнателно не я замени с четвъртата позиция. Хората не се
променят напред и назад. Вземането на решение по отношение на първите три
позиции се базира изцяло на това, дали детето е милвано или не. Първите три
са безсловесни решения. Те представляват заключения, а не обяснения. И все
пак те са нещо повече от реакции, предизвикани от определени условия. Те са
това, което Пиаже нарича интелектуални разработки при конструирането на
връзката между причина и следствие. С други думи, те са резултат от
обработването на данните от страна на Възрастнияв съвсем малкия човек.
 АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР*
Това е универсалната позиция, която се възприема в ранното детство и е
логично заключение, което бебето прави от положението си от раждането и през
първите месеци. В тази позиция има и елемент на „ДОБЪР", тъй като налице е
милването. Всяко дете е милвано през първата година от живота му просто
поради факта, че то трябва да бъде взето на ръце и да се полагат грижи за него.
Без определен минимум грижи, бебето не би оживяло. Съществува също така и
елемент на „НЕ СЪМ ДОБЪР". Това е заключението, което то прави за самия
себе си. Смятам, доказателствата сочат, че детето е затрупано прекалено много
с чувства, че НЕ Е ДОБРО, и то прави логическото (въз основа на
доказателствата, с които разполага) заключение за себе си, че НЕ Е ДОБРО. При
обясняването на Транзакционния анализ на пациенти и други хора аз установих,
общо взето, една реакция от рода на „точно така е" към обяснението за
причината и съществуването на Детето, което НЕ Е ДОБРО. Аз вярвам, че
признаването на Детето, което НЕ Е ДОБРО, във всеки от нас е единственият
предизвикващ съчувствие и поради това целебен начин, по който игрите могат
да бъдат анализирани. Като се има предвид универсалният характер на игрите,
универсалността на АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР е едно разумно заключение. Скъсването
на Адлер с Фройд беше точно тук: не сексът е в основата на борбата на човека в
живота, а по-скоро чувствата му за малоценност, че той НЕ Е ДОБЪР, които са
били очевидно във всеки един случай. Той твърди, че детето поради своя малък
ръст и безпомощност неизбежно се счита по-долу от фигурите на възрастните
около него. Хари Стек Съливан беше силно повлиян от Адлер, а аз бях силно
повлиян от Съливан, с когото провеждах научна работа в продължение на петте
години, преди той да почине. Съливан, чийто най-важен принос към
психоаналитичната мисъл беше концепцията за „междуличностните
взаимоотношения" или транзакции, твърдеше, че детето изгражда самооценка-та
си изключително въз основа на одобрението на другите, което той нарича
„отразени одобрения". Той казва:
На детето му липсват средства и опит, необходими да формира точна
представа за себе си, така че единствено го ориентират реакциите на другите
към него. Особени основания да поставя под въпрос тези одобрения няма и във
всеки случай то е прекалено беззащитно, за да ги предизвика или да се бунтува
срещу тях. То пасивно приема мненията, които патетично му се съобщават
отначало чрез думи, жестове и постъпки през този период... така че отношенията
към самия себе си, усвоени рано в живота, се носят винаги от индивида, като се
допуска известно влияние от изключителни външни условия и модифицирането
им чрез по-късно натрупания опит.
В първата позиция човек се чувствува зависим от благоволението на другите.
Той има голяма нужда от милване или изразяване на внимание, което е
психологическата версия на физическото милване в ранна възраст. В тази
позиция има надежда, тъй като има източник на милувка — ВИЕ СТЕ ДОБРИ —
дори ако милването не е постоянно. Възрастният има над какво да работи: какво
трябва да направя, за да спечеля милувките им или тяхното одобрение? Има два
начина, по които хората могат да се опитат да излязат от тази позиция.
Първият е да се излезе от житейския сценарий*, * Анализът на Сценария е метод за
разкриване на взетите в ранна възраст решения, направени несъзнателно, по отношение на това, как трябва да
се живее животът. Моето позоваване на сценария и на контрасценария е най-общо. Определени изследвания
върху произхода и анализа на сценариите са били проведени от различни специалисти, прилагащи
Транзакционния анализ, по-специално Бърн, Ърнст, Гроудер, Карпман и Стайнър. който потвърждава
чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Той се пише несъзнателно от Детето. Сценарият
може да изисква отдръпване в себе си, тъй като е твърде болезнено да си около
ДОБРИ хора. Така че човек може да се стреми към милувка, като си внушава и
се ангажира в сложната представа за живота, който иска да живее, и която се
свежда до „ако аз" и „когато аз". Сценарият на друг може да изисква поведение,
което е провокиращр'до такава степен, че другите могат да се нахвърлят върху
него (отрицателна милувка), като се доказва още веднъж АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР.
Това е случаят с „малкото лошо момче". Вие казвате, че съм лош, така че аз
наистина ще бъда лош! То може да рита и да плюе и с нокти да си пробива пътя
в живота и по този начин да достигне до измамно съгласие по отношение поне на
едно постоянно нещо, на което може да разчита: АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ
СТЕ ДОБРИ. Има известен смисъл в това, че съгласието по отношение на тази
позиция се поддържа, но то води до отчаяние. Решаването на тази позиция в
края на краищата се свежда до отстъпване (водещо до институционализиране)
или самоубийство. Друг по-обикновен начин да се излезе от това положение е
контрасценарият (също несъзнателен) със за-имствувани елементи от Родителя:
ТИ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО. Такъв човек търси приятели и колеги,
които имат значителен Родител, защото той има нужда от големи милувки, а
колкото по-крупен е Родителят, толкова по-добре той може да милва.
(ДОБРИТЕ милувки могат да дойдат само от ДОБРИ хора, а Родителят е
ДОБЪР, както е бил в началото.) Такъв човек се старае, има силно желание и
угоднически се стреми да отговори на исканията на другите. „Някои от нашите
най-добри хора" са там, където са, поради усилията им да получат похвала. Те
обаче са обречени да изкачват една планина през целия си живот и когато
достигнат до върха на едната планина, те се изправят пред друга. Писането на
сценария става от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР; ВИЕ СТЕ ДОБРИ (и аз искам да
съм като вас) пише контрасценария. Нито едно от тях обаче не предизвиква
щастие или усещането за трайна ценност, защото позицията в края на краищата
не се е променила. „Независимо от това, какво правя, аз все пак НЕ СЪМ
ДОБЪР".
След като веднъж позицията е разкрита и променена, постиженията и
уменията, получени в резултат на контрасценария, могат да послужат на човек
добре, когато той разработва нов и съзнателен план за живота заедно с
Възрастния.
АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ*
След като всички деца, които преживяват ранната бебешка възраст, в
началото решават АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ СТЕ ДОБРИ, какво става все пак,
че се стига до втората позиция, АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — НИТО ПЪК ВИЕ? Какво се
е случило с ВИЕ СТЕ ДОБРИ? Какво се е случило с източника на милувка?
Докъм края на първата година с детето се е случило нещо важно. То ходи. То
вече няма нужда да бъде вземано. Ако майка му е студена и не го милва, ако тя
просто се е грижила за него от немай-къде, тогава про-хождането означава, че
неговите „бебешки" дни са свършили. Милването напълно изчезва. Освен това
наказанията стават все по-строги и по-чести, тъй като то може да изпълзява от
креватчето си, навира се във всичко и не може да стои мирно. Дори и раните,
които само си нанася, стават по-чести, тъй като подвижността му го кара да се
препъва в препятствия и да се премята презг-лава надолу по стълбите.
В живота през първата година е имало неща, които са действували
успокоително и които сега вече ги няма. Милувката е изчезнала. Ако това
затруднено състояние на изоставеност продължава без прекъсване през втората
година от живота, детето заключава АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ.
В тази позиция Възрастният спира да се развива, тъй като една от неговите
основни функции — да получава милувки — е разстроена, в смисъл че няма
източник на милувки. Човек в тази позиция се предава. Няма никаква надежда.
Той просто минава през живота и в края на краищата може да го завърши в
някоя институция за душевно болни в състояние на пълно отдръпване в себе си,
с регресиращо поведение, което отразява отвлечен архаичен копнеж за връщане
към живота във вида му, какъвто той е бил през първата година, когато е
получавал и единствената милувка, която изобщо е познал — като бебе, което е
било държано и хранено.
Трудно е да си представим човек, който да е преживял живота си без каквато
и да е милувка. Дори при майка, която не милва, все пак ще се намерят хора,
които могат да бъдат внимателни към човек в тази позиция и които всъщност
наистина проявяват нежност. След като обаче веднъж позицията е била
възприета, всеки житейски опит се интерпретира селективно, за да я подкрепя.
Ако някой реши — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, — това се отнася за всички други и той
отхвърля тяхната нежност, колкото и искрена да е тя. Той първоначално е
намерил някаква мярка за цялостност или смисъл в своето ранно заключение;
поради това новият житейски опит не може лесно да го разруши. Такава е
детерминистичната природа на позициите. В тази позиция индивидът също така
престава да използува своя Възрастен по отношение на взаимоотношенията си с
околните. Затова дори по време на лечение е трудно да се добереш до неговия
Възрастен, особено като се има предвид фактът, че терапевтът също е
поставен в категорията ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ.
Съществува едно обстоятелство, при което АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ
СТЕ ДОБРИ може да бъде първоначална позиция, а не следваща първата.
Такова е положението на затвореното в себе си дете. Затвореното дете остава
психологически неродено. Затвореността на малкото Дете, изглежда, е реакция
на незрелия организъм към катастрофалния стрес във външния свят, в който
няма милувка, която да достигне до него. Затворено дете е това, което в
критичните първи седмици от живота не се е чувствувало защитено. Все едно, че
то е установило, че „там няма никой" след катастрофалното му експулсиране в
живота.
Шоплър заключава, че съществува психичен фактор, който се комбинира с
недостатъчната нежност и създава затвореното дете. Смята се, че факторът
представлява висока бариера за стимула, така че оказаната нежност дори не се
регистрира. То може да не е напълно лишено от нежност, но може да е лишено
от усещането си за нея или от „първоначалното натрупване" на усещането си за
нея. Тогава родителите гледат на малкото като на неотзивчиво дете (не обича да
го държат, само си лежи, просто е различно) и тогава дори нежността, която му е
била отправяна, вече не му се оказва, защото „то не обича да го държат".
Възможно е силната нежност (по-голяма от обикновената) да може да преодолее
тази бариера.
Веднъж наблюдавах едно единадесетгодишно мълчаливо затворено момче
да демонстрира очевидно възприетата позиция АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ
СТЕ ДОБРИ, като интензивно и непрекъснато удряше с юмрука си — най-напред
човека, който го съветваше нещо, а след това и собствената си глава.
Изглеждаше като че ли изиграва своето виждане за живота ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ
и АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР. Нека тогава и двамата да бъдем смазани.

АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР*

Дете, което е било тероризирано достатъчно дълго от родителите, които то е
смятало за добри, ще заеме третата — на престъпниците—позиция: АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Тук е налице чувството, че то е добро, но откъде
идва то? Къде е източникът на милувка, ако ТИ НЕ СИ ДОБЪР?
Това е труден въпрос, като се има предвид, че тази позиция може да се реши
през втората или третата година от живота. Ако едно двегодишно заключи, АЗ
СЪМ ДОБЪР, означава ли това, че неговото ДОБЪР е продукт на „милувка,
идваща от него самия", и ако това" действително е така, как би могло едно малко
дете да я проявява спрямо самото себе си?
Аз смятам, че такава насочена към самия себе си милувка може да възникне
тогава, когато малкият човек се лекува от значителни болезнени наранявания,
каквито се изсипват върху него и той е в положението на „битото дете". Това е
детето, което е бито жестоко, така че му се чупят кости и му се одира кожата.
Всеки, който е имал счупена кост или масивни контузии, познава тази болка.
Чести при битите деца са изключително болезнените наранявания, като
например счупени ребра, пребити бъбреци и пукнати черепи. Как се преживява
при всяко вдишване агонията от счупените ребра или мъчителното главоболие
от кръвта, попаднала в гръбначната течност, от едва проходилото дете? Всеки
час пет бебета в САЩ получават наранявания от този вид от ръцете на
собствените си родители.
Смятам, че именно когато малкият човек се лекува, в смисъл че „лежи там и
ближе раните си", той изпитва чувство само на успокоение, като сам успокоява
себе си, ако не по друга причина, то поне затова, че неговото подобряване е в
такъв контраст с голямата болка, която току-що е изпитал. Като че ли усеща —
ще бъда добре, ако ме оставите сам. АЗ СЪМ ДОБРЕ, като съм сам. Ако
бруталните родители се появят отново, той може да се свие от ужас, че всичко
това може да се случи отново. Вие ме наранихте! Вие НЕ СТЕ ДОБРИ. АЗ СЪМ
ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ. Ранната биография на много криминални
психопати, които заемат тази позиция, свидетелствува за подобно физическо
малтретиране.
Такъв малък човек е изпитал бруталността, но е изпитал също така и
оцеляването. Това, което веднъж се е случило, може да се случи отново. Аз
наистина оцелях: Аз ще оцелея. Той отказва да се предаде. Той постепенно
пораства и започва да отговаря с удар. Той е познал грубостта и знае как да
бъде груб. Той има разрешение (заложено в неговия Родител) да бъде груб и да
бъде жесток. Омразата го поддържа, въпреки че той може да се научи да я
прикрива под маската на премерена учтивост. Керил Чесман казва: „Нищо друго
не те поддържа така, както омразата; по-добре е да бъдеш какъвто и да е,
отколкото да се страхуваш."
За такова дете позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ е
спасяваща живота. Трагедията както за него, така и за обществото е, че то
минава през живота, като отказва да погледне вътре в себе си. То не е способно
да бъде обективно за своето собствено съучастие в това, което му се случва.
Винаги „грешката е тяхна". „Те са виновни" за всичко. Непоправимите
криминални престъпници заемат тази позиция. Те са хората „без съвест", които
са убедени, че те са ДОБРИ независимо какво правят и че като цяло вината при
всяко положение лежи върху другите. Това състояние, което по едно време се
наричаше „морално слабоумие", е всъщност състояние, при което човек е
изключил каквито и да е постъпващи данни, че някой е ДОБЪР. По тази причина
лечението е затруднено, тъй като и терапевтът, както и всички останали, НЕ Е
ДОБЪР. Краен израз на тази позиция е убийството, което убиецът смята
оправдано (по същата логика, по която смята, че е оправдано да заеме
първоначално тази позиция).
Човек, който заема позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ,
страда от липсата на милувка. Една милувка може да е само толкова добра,
колкото е добър и този, от когото идва тя. ДОБРИ хора няма. Затова няма и
ДОБРИ милувки. Такъв човек може да се обгради, със свита от „хора, които
казват само да", които силно го хвалят и милват. И все пак той знае, че това не
са истински милувки, защото той сам си ги предизвиква по същия начин, по който
е трябвало в началото той самият да се милва. Колкото повече го хвалят,
толкова повече ги презира, докато най-накрая ги отхвърли всичките, за да
намери нова група хора, които му казват само „да". „Ела близо, за да ти го дам",
е стар запис. Именно така е било в началото.

АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР *

Съществува четвърта позиция, в която е заложена нашата надежда. Това е
позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Има качествена разлика между
първите три позиции и четвъртата. Първите три са несъзнателни, тъй като са
били заети рано в живота. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е била първата
и остава при повечето хора през целия им живот. За някои крайно нещастни
деца тази позиция е била заменена с втората или третата. До края на първите
три години една от тях се затвърждава у всеки. Решението по отношение на
позицията е може би една от първите функции на Възрастнияв малкото дете в
опита му да разбере живота, така че да може да се намери някаква мярка за
прогнозиране, когато се обърка от различните стимули и чувства. До тези
позиции се стига въз основа на данните от Родителя и Детето. Те се базират на
емоцията и впечатленията без помощта на външни, модифицирани данни.
Четвъртата позиция, АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, тъй като е
съзнателно и буквално взето решение, може да включва не само неограничено
по-голямо количество информация за самия индивид и за другите, но също така
предполага и въвеждането на още неизпро-бвани възможности, които
съществуват в абстракциите на философията и религията. Първите три позиции
се базират на чувства. Четвъртата се базира на мисъл, вяра и облог за действие.
Първите три боравят със защо. Четвъртата борави със защо не? Нашето
разбиране за това, какво значи ДОБЪР, не е обвързано с нашия собствен опит,
защото ние можем да го издигнем в абстракция като крайна цел на всички хора.
Ние не преминаваме в нова позиция. Това, което правим, е да вземем
решение. В това отношение то прилича на усвояване на друго мнение. Ние не
можем да решим да заемем четвъртата позиция, без да разполагаме с много
повече информация, отколкото в тази, с която разполагат повечето хора за
обстоятелствата, които са съпровождали заемането на първоначалните позиции
толкова рано в живота. Щастливи са децата, на които са им помогнали рано в
живота да установят, че са ДОБРИ, като са били непрекъснато излагани на
ситуации, в които те могат да докажат на себе си собствената си цена и цената
на другите. За нещастие най-честата позиция, която се заема както от „успели",
така и от „неуспе-ли" хора еднакво, е позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ
ДОБЪР. Най-обикновеният начин да се разправиш с тази позиция е, като се
играят игри. Бърн дефинира една игра като:
„... непрекъсната серия от комплементарни последователни транзакции, които
се развиват към добре дефиниран, предсказуем изход. Описателно това
представлява повтаряща се група от транзакции, често периодични, външно
приемливи, със скрита мотивация; или пък, по-разговорно казано, серия от
действия с някаква уловка или някакъв „трик"6.
' Смятам, че всички игри водят началото си от обикновената детска игра,
която лесно може да се види във всяка група от тригодишни деца: „Моето е по-
хубаво от твоето." Тази игра се играе, за да донесе моментно облекчение от
ужасния товар, който предизвиква чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. От голямо
значение е да се има предвид какво означава за тригодишното позицията АЗ НЕ
СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР означава: Аз съм висок само
два фута, аз съм безпомощен, аз съм беззащитен, аз съм мръсен, нищо от това,
което правя, не е както трябва, аз съм тромав и аз нямам думи, с които да се
опитам да те накарам да разбереш какво значи да изпитваш такова нещо. ТИ СИ
ДОБЪР означава: Ти си висок шест фута, ти си силен, ти си винаги прав, ти
намираш всички отговори, ти си умен, ти контролираш живота ми и смъртта ми и
ти можеш да ме удариш и да ме нараниш и въпреки всичко—това е НЕЩО
ДОБРО.
Всяко облекчение от такова несправедливо състояние е добре дошло за
детето. По-голяма чашка сладолед, блъскане да стигнеш пръв, да се смееш на
грешките на сестра си, да биеш малкия си брат, да ритнеш котката, да имаш
повече играчки — всичко това доставя моментно облекчение, въпреки че долу на
пътя те чака друго нещастие, като плесване, ритник от малкия брат,- одраскване
от котката или пък откриваш, че някой има повече играчки.
По-големите се отдават на сложни вариации на играта „Моето е по-хубаво".
Някои хора постигат временно облекчение, като трупат придобивки, като живеят
в по-голяма, по-хубава къща от Джонсови или дори като се наслаждават от
скромността си: Аз съм по-скромен от теб. Тези маневри, които се базират на
това, което Адлер нарече „ръководни фикции", могат да донесат желаното
облекчиние дори ако долу по пътя може да има неприятност под формата на
строг кредитор по ипотеката или унищожителни сметки за плащане, които
обричат човека на живот, изпълнен с робски труд. В глава 7 игрите са обяснени
подробно като „решение", което предизвиква нещастие и което включва
първоначалното нещастие, като потвърждава чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.
Целта на тази книга е да покаже, че единственият начин хората да са добре
или да станат ДОБРИ е да се извадят наяве затрудненията на детството, които
лежат в основата на първите три позиции и да се докаже как поведението в
момента запазва завинаги позициите.
И най-накрая важно е да се разбере, че АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е
позиция, а не чувство. Записите НЕ СЪМ ДОБЪР в Детето не се изтриват от
някакво решение, взето в настоящия момент. Непосредствената задача е как да
се пуснат такива записи, които да възпроизвеждат положително /ДОБРА/
развръзка за транзакциите, да гарантират успехи под формата на цялостни
действия, които имат смисъл, които са програмирани от Възрастния, а не от
Родителя или Детето. Успехи, основаващи се на етика, която пък може да бъде
рационално подкрепена. Човек, който е живял много години посредством
решенията на еманципирания Възрастен притежава голяма колекция от такъв
минал опит и може да каже с увереност „Аз зная тези работи". Причината, поради
която позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР влиза в действие, е, че не се
очаква внезапна радост или успокоение.
Един ден млада разведена жена в една от моите групи се оплака ядосано.
„Вие с вашето проклето ДОБЪР! Снощи отидох на едно парти и реших да бъда
колкото се може по-приятна и че всички други са ДОБРИ. Така че отидох при
една жена, която познавам, и казах: „Защо не минете да пием кафе някой път?",
а тя ме поряза като че ли съм два фута висока с : „Ами да, бих искала да го
направя, но знаете ли, не всички имат време да седят тук и там да плямпат,
както вие правите това." Това е за наивните хлапенца... няма да може да
действува!"
Личните или социалните бури няма да отминат веднага, когато приемем нова
позиция. Детето иска бързи резултати - като нескафето и като бързото
облекчение от киселини при храносмилането. Възрастният може да разбере, че
са необходими търпение и вяра. Ние не можем да гарантираме внезапни чувства
или че човек става ДОБЪР чрез приемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ
СИ ДОБЪР Ние трябва да сме чувствителни към наличието на старите записи;
но можем да предпочетем да ги изключваме, когато се възпроизвеждат по начин,
който подкопава вярата ни в новия начин на живот и който /с времето/ ще доведе
до нови резултати и ново щастие в живота ни. Възрастният също може да
разпознае реакциите на Детето в другите и може да реши да не отговаря по
същия начин. Въпросът за промяната, която идва след това, и как тази промяна
може да стане възможна ще бъде пояснен в следващата глава.

Ние можем да се променим

Всички се гордеят с усъвършенствуването на обществото, но никой сам не се
усъвършенствува.
Ралф Уолдо Емерсон
Да твърдим, че имаме проблеми, не е от особена полза. По близо до
същността на въпроса е фактът, че повечето ни енергия ден след ден се
използува за вземане на решения. Пациентите често казват: Не мога да реша,
кажете ми какво да правя. Страхувам се, че ще взема погрешно решение. Или
пък при невъзможността да се вземе решение: Винаги съм на границата на раз-
капването, мразя се, изглежда, никога не мога да доведа нещо до край, животът
ми е низ от неуспехи.
Макар да може да се каже, че тези твърдения изразяват наличието на
проблеми, те всички произлизат от трудността, която съществува при вземането
на решения. Неспокойният характер на нерешителността понякога се изразява в
следния довод: Направи нещо, каквото и да е, само направи нещо. При
лекуването на пи-циенти ние наблюдаваме две основни трудности при
вземането на решения: /1/ „Аз винаги вземам погрешно решение", което е
характерно за човек, чиито решения и дейността вследствие на тях обикновено
имат лош край за него, и /2/ „Аз непрекъснато започвам да се въртя в кръг, около
едно и също нещо", което е характерно за човек, чийто компютър е задръстен с
недовършена работа или висящи решения.
Първата стъпка при решаването на която и да е от тези трудности е да се
признае, че при всяко решение съществуват три групи данни, които трябва да
бъдат обработени. Първата група данни е в Родителя, втората - в Детето, а
третата във Възрастния. Данните в Родителя и Детето се отнасят до определен
период от време. Данните във Възрастнияпредставят външната реалност, така
както тя съществува понастоящем заедно с огромно количество данни,
натрупани в миналото и независими от Родителя и Детето. Данните от всичките
три източника се изсипват в компютъра в отговор на стимул при транзакция. Кой
ще отговори — Родителя, Възрастнияили Детето? Може би най-добрият начин
да се обясни този процес е той да се илюстрира с примери. Ето например един
бизнесмен на средна възраст, който се ползува с репутацията на добър баща,
добър съпруг и почтен гражданин, трябва да реши дали да сложи името си под
петиция, която ще се появи в местния вестник. Тази петиция подкрепя
справедлив законопроект за жилищното настаняване, който позволява на хора от
всички раси да живеят там, където доходът им позволява. Предложението се
получава по телефона и веднага след като окачва слушалката, той започва да
усеща силно неразположение, смущения в стомаха и чувството, че един чудесен
ден е бил развален.
Той трябва да вземе решение, а именно очевидно в него има противоречие.
Откъде идват противоречивите данни?
Един от източниците е неговият Родител. Сред запасите, които се пускат,
има „Не посрамвай семейството!", „Не се навирай!", „Защо пък точно ти?" и
„Мисли преди всичко за семейството и децата си!" Това са отенъци на дори още
по-безпрекословен по силата си запис, който му е бил втълпен в най-ранните
години у тях вкъщи в някой южен град. „Трябва да ги държим там, където им е
мястото." Всъщност има цяла категория данни в Родителя под рубриката
„чернокож", която не е достъпна, за да се изследва. Вратата към този блок от
данни е била заключена още в ранно детство чрез твърди наставления: „Не
задавай въпроси." „Той е черен, затова." „И да не съм те чул отново да говориш
за това!" /Дори „безобидните" малки стихчета като „Ени, миини мини, мо. Хвани
негъра за палеца на крака" оркестрират темата./
Тези ранни записи, подсилвани през годините чрез непрекъснатите
родителски наставления и чрез други доказателства, че присъствието на негри
може да стане причина за неприятности /например в Литъл Рок, Зел-ма, Уотс и
Детройт/, са мощна сила, която подхранва решението на този човек.
Силата на тези постъпващи данни лежи в способността им да
възпроизвеждат страх в Детето. „Високият шест фута" Родител отново работи
върху „високото два фута" Дете, за да го накара да се подчини. Така че втората
група данни идва от Детето. Тези данни се изразяват преди всичко като чувства:
страх какво ще кажат „те", какво ще се случи, ако дъщеря ми „се ожени за такъв",
какво ще се случи с имота ми? Тук съществуват напълно реалистични трудности,
но интензивността на чувствата не е толкова свързана с тях, колкото е
първоначалната трудност на тригодишното Дете, което е зависимо от
родителите си за своята сигурност. Конфликтът може да е толкова болезнен, че
човекът да се насочи към барчето с напитките или към друга отклоняваща го
дейност, за да „свали Родителя от гърба си".
Това би била една краткотрайна борба, ако не съществуваше и друга група
данни, която също се подава в компютъра. Това са данните, които идват от
действителността и са от спецификата на Възрастния. „Простият" или
„немислещ" човек не се безпокои много от действителността. Той просто се
подчинява на Родителя. Неговият девиз е
 Мир /за Детето/ на Всяка Цена.
Старите начини са най-добри.
Такава е човешката природа.
Историята се повтаря.
Нека Джордж го направи.

Само човекът с активнодействуващ Възрастен трябва да вземе предвид

сериозността на заплахата от криза поради расови проблеми дори за
собственото си блогополучие. Само неговият Възрастен може да потърси
допълнителни данни. Само неговият Възрастен може да прецени как злото на
робството или третирането на хората като предмети е довело до унижение,
безнадежност за толкова много Негри, че получи своя израз в Литъл Рок или
Зелма, или Уотс, или Детройт. Само Възрастният подобно на Линкълн може да
каже: „Догмите на спокойното минало са недостатъчни за сегашната борба."
Само Възрастният може да разгледа всички данни и да продължи да търси нови.
Именно в този процес на индентифициране и разграничаване на трите групи
данни ние започваме да въвеждаме ред сред хаоса от чувства и нерешителност.
Веднъж разделени, трите блока от данни могат да бъдат изследвани от
Възрастния, за да се види кое е валидно. Въпросите, които обезпокоеният
бизнесмен трябва да зададе при изследване на данните в своя Родител, са:
Защо родителите му са вярвали в тези неща? Какво е представлявал техният
Родител? Защо тяхното Дете е било заплашено? Каква е била тяхната
способност или неспособност да изследват своите собствени Р — В — Д? Вярно
ли е това, в което са вярвали? Белите превъзхождат черните? Защо? Защо не?
Грешно ли е никога да не се навираш между шамарите? Непременно ли анти-
дискриминационната позиция би донесла позор върху семейството? Може ли да
донесе добро име? Дали наистина той поставя семейството си и децата си на
първо място, ако не допринася за реалистичното разрешаване на расовите
проблеми в неговата общност? Би могло да бъде полезно, дори да се попита
какво смятат родителите му сега за разлика от това, което са смятали тогава,
когато е бил направен записа в неговия Родител.
Възрастният също така трябва да изследва данните, постъпващи от Детето.
Защо той се чувствува толкова наплашен? Защо стомахът му се бунтува?
Съществува ли реално заплаха? Този страх уместен ли е днес? Или е бил
уместен само когато той е бил тригодишен? Той може да има реални страхове за
смутове и насилие. Той може да бъде убит, но той трябва да прави разлика
между страха, предизвикан от сегашните събития, и страха, който е изпитвал на
тригодишна възраст. Страхът на три години е много по-силен. На тригодишна
възраст той не може да промени действителността. Но на четиридесет и три
може. Той може да предприеме стъпки да промени действителността и в края на
краищата да промени условията, които предизвикват реална опасност.
Разбирането на страха на „тригодишното" е съществен момент при
освобождаването на Възрастнияза обработването на нови данни. Това е
страхът — архаичният страх от всемогъщия Родител, — който кара хората „Да
си съставят предварително мнение" или който ги прави предубедени.
Предубеденият човек прилича на малкото момче от Втора глава, което приема:
„полицаите са лоши" като истина от последна инстанция. Той се страхува да
постъпи по друг начин. Това предизвиква контаминация на Възрастния/фиг. 8/ и
тази контами-нация допуска предубедените или неизследвани данни от
Родителя да се облекат в конкретна форма и да се приемат за верни.
Фиг. 8. Предразсъдък
Ако перифразираме Сократ, който е казал, че „неизследвания живот не
заслужава да се живее", ние можем да кажем, че не си заслужава да базираш
живота си на неизследвания Родител: Той може да не е верен.

ЕМАНЦИПИРАНИЯТ ВЪЗРАСТЕН
Целта на Транзакционния анализ е да позволи на човек да има свобода на
избор, свобода да се променя, ако поиска, да променя реакциите си към
повтарящи се и нови стимули. Голяма част от тази свобода се загубва в ранното
детство, бележейки според Куби началото на „невротичния процес". Именно този
процес непрекъснато участвува при решаването на архаични проблеми, като при
това не може ефективно да се справя с днешната реалност.
Корените на невротичния процес могат да лежат в ... самото състояние на
бебешка възраст и/или ранното детство — формирането на стереотипни начини
на поведение или „отпечатъци". Те могат да включват емоционални прояви —
например плач, крещене, нощни страхове, инстинктивно действие или липса на
действие - например ядене, дъвчене, повръщане, бълване, отказване от храна,
принудителен избор на храна, начини на изхвърляне или задържане на храната,
дихателни навици като поемане на дъх и т.н., или начини, по които се
осъществяват обикновените дейности - например тикове, поклаща-не на главата,
полюляване, бозаене и т.н.
Никое от тези действия само по себе си не е анормално. Дотогава, докато
може да се променя свободно в отговор на променящите се външни и вътрешни
указания, то остава нормално. Загубването на свободата за промяна е това,
което бележи началото на невротичния процес1.
Възстановяването на свободата, за промяна е целта на лечението. Тази
свобода произтича от познаването на истината за това, какво има в Родителя,
какво има в Детето и как тези данни подхранват сегашните транзакции.
Свободата също така има нужда бт истината или от доказателства за света, в
който човек Живее. Тази свобода предполага всеки, с когото общуваш, да има
Родител, Възрастен и Дете. Тя изисква постоянно изследване не само в
„достъпните" области, но също така и в непознатите, което може най-добре да се
разбере като друга функция на Възрастния— тази, чрез която се извършва
определянето на вероятностите. Една от реалностите в човешките предсказания
е, че ние често трябва да вземаме решения, преди да разполагаме с всички
факти. Това важи за всяко начинание. Важи за брака. Важи за гласуването. Важи
за подписването на петиция. Важи за установяването на предимства. Важи за
онези ценности, които приемаме по независим път — т. е. чрез Възрастния.
Детето, което е в нас, изисква сигурност. Детето иска да знае, че слънцето ще
изгрява всяка сутрин, че Мама ще е тук, че „лошият човек" винаги ще си получи
заслуженото в края на краищата. Възрастният обаче може да приеме и факта, че
невинаги съществува сигурност. Философът Елтън Трублъд изказва следното
твърдение: Фактът, че ние нямаме абсолютна сигурност по отношение на което и
да е заключение на човека, не означава, че задачата да се изследва е
безплодна. Ние трябва наистина винаги да действуваме на базата на
вероятността. Но да имаш пред себе си някаква вероятност значи все пак да
имаш нещо. Това, което търсим в което и да е царство на човешката мисъл, не е
абсолютната сигурност, защото това значи да се отказваме от себе си като хора,
а по-скоро е по-скромният път на онези, които намират надеждни начини да
съзрат различните степени на вероятност.
Това е в сферата на изследване от страна на философията и религията, в
която ние ще надникнем по-ната-тък в глава 12: „Р — В — Д и моралните
стойности". Възрастният в нашия бизнесмен, който се е сблъскал с петицията по
жилищното настаняване, може да признае, че резултатът, който следва от
подписването на петицията, е несигурен. Ако подпише — може да бъде осмян.
Ако позицията му АЗ СЪМ ДОБЪР — ВИЕ СТЕ ДОБРИ включва всички хора,
независимо от расата или религията, той може да бъде атакуван от хора с
предразсъдъци, които заемат такова обществено положение, че могат да
навредят на доходите му, на членството му в клуба за голф или на
взаимоотношенията с жена му. Но той може също така да прецени
възможността, че приносът му за решаването на расови вълнения в неговото
селище би довел до значително намаляване на проблема. С времето това може
да донесе милувка за Детето в него под формата на репутация на човек, който
притежава почтеност и смелост.
Когато доминират Родителят или Детето, резултатът може да се предскаже.
Това е една от съществените характеристики на игрите. В игрите е налице
известна сигурност. Те винаги могат да завършат болезнено, но това е болка, с
която играчът е свикнал да се справя. Когато отговорен за транзакцията е
Възрастният, изходът невинаги е предсказуем. Съществува възможност за
неуспех, но има също така и възможност за успех. Което е най-съществено
обаче, съществува възможност за промяна.

КАКВО КАРА ХОРАТА ДА ИСКАТ ДА СЕ ПРОМЕНЯТ?

Три неща карат хората да искат да се променят. Едното е, че те достатъчно
страдат. Те си блъскат главата срещу една и съща стена толкова дълго време,
че са решили, че им стига. Инвестирали са в един и същи автомат, без да
печелят, толкова дълго, че най-накрая искат да спрат да играят или да го сменят.
Мигрените им предизвикват болка. Язвите кървят. Те са алкохолици. Те искат да
се променят.
Друго нещо, което кара хората да искат да се променят, е постепенно
обхващащо ги отчаяние, наричано скука или досада. Това е, което човек през
целия си живот казва „В такъв случай какво?", докато най-накрая зададе големия
въпрос: „В такъв случай какво?" Той е готов да се промени.
Третото нещо, което кара хората да искат да се променят, е внезапното
откритие, че те могат да направят това. Това е доказан ефект при
Транзакционния анализ. Много хора, които не са проявили особено желание да
се променят, са били подложени на Транзакционен анализ или чрез лекции, или
като са чули за него от някой друг. Това е предизвикало надежда за нови
възможности, което пък е довело до търсенето на такива и до все по-голямо
желание за промяна. Съществува също и такъв тип пациент, при когото са
налице симптоми, че е изваден от строя, но въпреки това той все още не иска
всъщност да се промени. Неговият начин на лечение се свежда до: „Обещавам
да ви позволя да ми помогнете, ако не трябва да ставам по-добър." Това
отрицателно отношение се променя обаче, когато пациентът започне да разбира,
че наистина има и друг начин да се живее. Действителното познаване на Р — В
— Д позволява на Възрастнияда изследва нови и интересни непознати области
— желание, което винаги е съществувало, но е било дълбоко погребано под
товара на чувството — НЕ СЪМ ДОБЪР.

ПРИТЕЖАВА ЛИ ЧОВЕК СВОБОДНА ВОЛЯ?

Може ли човек наистина да се промени, ако поиска и ако може, дали дори и
промяната му не е резултат на влияние на миналото? Има ли човек воля? Един
от най-трудните проблеми на фройдистката позиция е проблемът на
детерминизма, отнесен спрямо свободата. Фройд и повечето бихевиористи
заемаха становището, че причинно-следственото явление, което се наблюдава в
цялата Вселена, важи също така за човешките същества, в смисъл че каквото и
да се случва днес, може теоретично да бъде разбрано чрез това, което се е
случило в миналото. Ако един човек убие друг, ние сме свикнали с фройдистката
ориентация да търсим причината в миналото. Допускането се състои в това, че
трябва да има причина или причини и че причината или причините се намират
някъде в миналото. Чистият детерминист смята, че поведението на човека не е
свободно и е само продукт на миналото му. Неизбежното заключение оттук е, че
човек не е отговорен за това, което прави, че всъщност той няма свободна воля.
Философският конфликт е най-очевиден в съда. Юридическото положение е, че
човек е отговорен. Детерминистката позиция, която лежи в основата на голяма
част от психиатричните данни, е, че човек не е отговорен за това, което му се е
случило в миналото.
Ние не можем да отричаме реалността на причината и ефекта. Ако ударим
една топка за билярд и тя удари няколко, които поради инерцията удрят други
топки, ние трябва да приемем демонстрацията на верижната последователност
от Причината и следствието. Монистичният принцип поддържа, че едни и същи
закони действуват в цялата природа. И все пак историята показва, че докато
билярдните топки не са станали нищо повече от това, което са били, когато са
участвували в драмата от причини и следствия, човешките същества са станали
нещо повече, отколкото са били. Очевидността на еволюцията и на личния опит
ни убеждава, че човек е станал нещо повече от предшествениците си.
Уил Дюрант коментира как френският философ от деветнадесети век Анри
Бергсон непреклонно и до абсурдност наблягал на темата за детерминизма:
В края на краищата бил ли е изобщо детерминизмът по-обоснован в
сравнение със свободната воля? Ако сегашният момент не съдържа никакъв
жизнен и съзидателен избор и е просто механичен резултат от същността и
развитието на предишния момент, тогава такъв е и моментът преди него,
повлиян от механичния ефект на предшествуващия го и отново на този преди
предшествуващия... и т. н., докато достигнем до прастарата мъглявина като
цялостна причина за всяко по-късно събитие, за всеки ред от пиесите на
Шекспир и за всяко страдание на неговата душа. Така че мрачната реторика на
Хамлет и Отело, на Макбет и Лир във всеки пункт и всяка фраза е била написана
някъде в далечни времена, като се съди от начина на построяването на
произведението и от състава на тази легендарна плеяда. Каква цена за
лековерието... Тук е имало достатъчно основание за бунт и ако Бергсон толкова
бързо си спечели слава, това стана, защото имаше смелостта да се съмнява в
това, в което всички съмняващи се почтително вярваха.
Отговорът лежи не в опровергаването на причинно-следствената природа на
Вселената или на човешкото поведение, но в търсенето на причината и другаде
освен в миналото. Човек прави това, което прави, по няколко причини, но не
всички от тях се намират в миналото. В едно телевизионно интервю ме попитаха
за мнението ми по това, защо Чарлс Уитман се е качил на кулата в Тексаския
университет и застрелял маса хора долу на земята. След изброяването на
няколко възможни причини ме попитаха: „А защо някои хора са способни да
направят такова нещо, а други не са?" Това е правилен въпрос. Ако нашата
позиция се свежда до това, че ние просто не знаем достатъчно за миналото на
един човек, тогава пак бихме се придържали към становището, че някъде „там
назад" лежи самият отговор.
Съществува значителна разлика обаче между един човек и една билярдна
топка. Човекът чрез мисълта си може да погледне в бъдещето. Той се повлиява
от друг тип причинен ред, който Чарлс Хартшорн нарича „творческо
причиняване". Елтън Трублъд разработва този пункт, като предполага, че
причините за човешкото поведение лежат не само в миналото, но и в
способността на човека да обмисля бъдещето или да определя вероятностите:
Човешкият ум... действува до голяма степен, като се позовава на крайните
причини. Това е толкова очевидно, че може да е невъзможно да се пренебрегне,
и въпреки това се пренебрегва от всички, които отричат свободата при
използуването на аналогията за причиността, в случая с билярдната топка.
Разбира се, билярдната топка се движи главно поради причина, която се е
оказала ефикасна, но човек действува по съвсем друг начин. Човекът е
същество, чието настояще непрекъснато се доминира от отношението към едно
несъществуващо, но въпреки това потенциално възможно бъдеще. Това, което
не съществува, влияе на това, което съществува. Аз имам голям проблем, но
изходът не е просто резултат от механичното комбиниране на силите, което важи
за физическото тяло; вместо това аз размишлявам и повечето ми мисли са заети
с това, какво може да се получи, ако се предприемат определени стъпки5.
Хосе Ортега-и-Гасет определя човека като „същество, което се състои не
толкова от това, което е, колкото от това, което ще бъде".
Трублъд изтъква:
... не е достатъчно да се каже, че резултатът дори се определя от предишния
характер на някого, защото реалността, в която се намираме, е такава, че нещо
наистина ново може да възникне в самия акт на мислене. Мисленето, така както
го правим всекидневно, е не просто съзнаване на действието, както се смята в
цялата епифеноменистична доктрина, а е истинско и съзидателно дело. Нещо се
случва, когато човек размишлява и което иначе не би се случило. Това всъщност
се разбира под самопричинност като истинска трета възможност в познатата ни
дилема7.
Така че ние виждаме Възрастния като това място, в което се извършва
действието, където се съхранява надеждата, където промяната е възможна.

Анализиране на транзакцията
Сега, когато сме създали един език, ние стигаме до основната техника: Как да
използуваме този език, за да анализираме транзакцията. Транзакцията се състои
в изразяването на някакво влияние (стимул) от страна на един човек и в отговора
на друг, който пък от своя страна оказва влияние на трети, на което влияние този
трети човек отговаря. Целта на анализа е да се разбере коя част от нас —
Родителят, Възрастният или Детето — предизвиква всеки стимул и отговор.
Има много указания, които помагат да се идентифицират стимулът и
отговорът като Родител, Възрастен или Дете. Те включват не само думите,
които се използуват, но също така и интонацията, жестовете на тялото и
изражението на лицето. Колкото повече се усъвършенствуваме в улавянето на
тези насочващи ни нишки, толкова повече данни получаваме при
Транзакционния анализ. Не е необходимо да се ровим в някакъв епизодичен
материал от миналото, за да разберем какво е записано в Родителя,
Възрастния и Детето. Ние разкриваме тези аспекти в себе си всекидневно.
Ето един списък от физически и словесни белези за всяко състояние.
БЕЛЕЗИ НА РОДИТЕЛЯ:
Физически: сбръчкано лице, свити устни, назидателно вдигнат пръст, клатене на
глава, „ужасен на вид", тропане с крака, ръце на кръста, скръстени на гърдите
ръце, кършене на ръце, цъ-кане, въздишане, погалване на някого по главата.
Това са типични за Родителя жестове. Така например баща ви е имал навика да
се покашля и да поглежда нагоре всеки път, когато е искал да осъди лошото ви
поведение. Този маниер несъмнено би бил явен признак за вашата собствена
прелюдия към изразяване на родителския статут дори ако това не се разбира,
общо взето, като Родител при повечето хора. Съществуват също така разлики в
културно отношение. Например в Съединените щати хората издишват, когато
въздишат, докато в Швеция те вдишват, когато въздишат.
БЕЛЕЗИ НА РОДИТЕЛЯ
Словесен: Ще сложа край на това веднъж завинаги. Да ме убиеш, не мога да
го направя... Сега винаги си спомням... („винаги" и „никога" са почти винаги думи
на Родителя, които разкриват ограниченията на една архаична система,
затворена за новопостъпващи данни). Колко пъти съм ти казвал? Ако бях на твое
място...
Много оценъчни думи, било то критични или одобрителни, могат да
идентифицират Родителя, тъй като характеристиката, която правят на някой
друг, се базира не на оценката на Възрастния, а на автоматични архаични
отговори. Примери за такива думи са: глупав, нахален, комичен, отвратителен,
шокиращ, тъп, мързелив, глупост, абсурд, бедното, милия, не! не!, синко, ду-
шичко (от страна на някоя любезна продавачка), Как смееш?, хитър, хайде,
хайде, Сега какво? Никога повече! Важно е да се има предвид, че тези думи са
само белези и те не са категорични. Възрастният може да прецени след
сериозно обмисляне, че от гледна точка на етичната система на
Възрастниянякои неща са глупави, комични, отвратителни и шокиращи. Две
думи — „би трябвало" и „длъжен си" — са пароли за състоянието на Родителя,
но, както казах в гл. 12, „би трябвало" и „длъжен си" могат да бъдат и думи на
Възрастния. Именно автоматичното, архаично, несъзнателно използуване на
тези думи заедно с жестовете на тялото и контекста на самата транзакция
помагат за идентифицирането на Родителя.

БЕЛЕЗИ НА ДЕТЕТО — Физически: Тъй като най-ранните реакции на Детето

към външния свят са били безсловесни, най-лесно различните белези на Детето
се установяват във физическите прояви. Всеки един от следните изрази говори
за участието на Детето в транзакцията: сълзи, трепереща устна, цупене,
избухване, писклив хленчещ глас, въртене на очи, свиване на рамене, сведен
поглед, дразнене, възхищение, смях, вдигане на ръка за разрешение да говори,
гризане на ноктите, бъркане в носа, въртене и кикотене.
БЕЛЕЗИ НА ДЕТЕТО — Словесни: Много думи освен бебешкия говор
идентифицират Детето искам, не знам, не ме интересува, отгатвам, когато
порасна, по-голям, най-голям, по-добър, най-добър (много суперлативи
възникват у Детето като „елементи на играта" в играта „Моето е По-Хубаво"). В
същия дух като „Виж, мамо, никак не пипам" те се изричат, за да впечатляват
Родителя и да преодолеят състоянието НЕ СЪМ ДОБЪР.
Има друго групиране на думи, които се изговарят непрекъснато от малките
деца. Тези думи обаче не са близки до Детето, а по-скоро до Възрастния, който
действува в малкия човек. Тези думи са защо, какво, къде, кой, кога и как.

БЕЛЕЗИ НА ВЪЗРАСТНИЯ — Физически: Как изглежда Възрастният? Ако

изключим видеото при записите на Родителя и Детето, какво ще бъде
изражението на лицето? Празно ли ще бъде? Добродушно? Тъпо? Безцветно?
Ърнст твърди, че празното лице не означава лице на Възрастен. Той забелязва,
че слушането чрез Възрастния се идентифицира по непрекъснатото движение
— на лицето, на очите, на тялото — с мигване на окото на всеки три до пет
секунди. Липсата на движение означава липсата на слушане. Лицето на
Възрастния е прямо, казва Ърнст. Ако главата е наклонена, човекът слуша, като
има нещо друго на ума си. Възрастният също така позволява на любопитното,
възбудено Дете да се прояви.
БЕЛЕЗИ НА ВЪЗРАСТНИЯ — Словесни: Както беше изтъкнато преди,
основният речник на Възрастниясе състои от защо, какво, къде, кога, кой и как.
Други думи са: колко, по какъв начин, сравнително, верен, фалшив, вероятен,
възможен, непознат, обективен, аз мисля, аз разбирам, моето мнение е и т. н.
Всички тези думи говорят за обработка на данни от страна на Възрастния. Във
фразата „моето мнение е" мнението може да бъде извлечено от Родителя, но
твърдението е на Възрастниязатова, защото се изказва като мнение, а не като
факт. Твърдението: „Моето мнение е, че учениците в гимназиите трябва да могат
да гласуват", не е същото като „Учениците в гимназията трябва да могат да
гласуват."

Като си служим с тези „белези", ние можем да започнем да идентифицираме

Родителя, Възрастнияи Детето в транзакции, в които включваме себе си и
другите.
Фиг. 9. Транзакция Родител — Родител
Всяка ситуация в обществото изобилства с примери за всякакъв възможен
вид транзакции. Преди няколко години отбелязах редица транзакции, когато
пътувах с автобус от Грейнаунд до Бъркли цял един ден. Първата беше обмен
Родител — Родител (фиг. 9) между две безгрижни дами, които седяха една до
друга срещу мен. Те надълго и нашироко философстваха по въпроса, дали
автобусът ще пристигне навреме в Бъркли. С голяма самоувереност, като си
кимаха със симпатия, те осъществиха продължителен словесен обмен, който
започна със следните транзакции:
Дама 1: (Поглежда си часовника, навива го, мърмори под носа си, улавя
погледа на дамата до себе си, въздиша тежко.)
Дама 2: (Въздиша и тя, мести се неспокойно, гледа часовника си.)
Дама 1: Изглежда, че пак ще закъснеем. Дама 2: Никога не става обратното.
Дама 1: Да сте виждали автобус, който някога да пристига навреме? Дама 2:
Никога.
Дама 1: Точно както казвах на Хърбърт тази сутрин — просто вече не
получаваш такова обслужване, както някога.
 Дама 2: Абсолютно сте права. Просто времената са такива.
Дама 1: И всичко е за твоя сметка. Можеш да си сигурен в това.
Тези транзакции са Родител — Родител поради това, че протичат,
неподкрепени от реални данни, и са от този вид мнения, които тези дами като
деца са дочували да се разменят между майките им и лелите им, когато са
седели една до друга в пътуващите трамваи. Дама 1 и Дама 2 изпитват по-
приятно чувство от това да изброяват „ужасните неща", отколкото да научат
фактите. Това идва от приятното чувство, предизвикано от обвинението и
установяването на вината. Когато обвиняваме и намираме грешка, ние
възпроизвеждаме ранното обвиняване и намиране на грешки, които са записани
в Родителя, и това ни кара да се чувствуваме ДОБЪР, защото Родителят е
ДОБЪР, а ние се натъкваме именно на Родителя. Да намериш някой да се
съгласи с теб и да играе тази игра предизвиква чувство на почти пълно
удоволствие.
Дама 1 прави първата крачка. Дама 2 би могла да я спре, ако по който и да е
пункт беше отговорила с твърдение на Възрастнияна кое да е твърдение на
Дама 1: Дама 1: (Поглежда часовника си, навива го, мърмори си под носа, улавя
погледа на дамата до себе си, въздиша тежко.)
ВЪЗМОЖНИ ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАСТНИЯ
1. Прави се, че не забелязва въздишката, като гледа настрани.
2. Просто се усмихва.
3. (Ако Дама 1 е доста разтревожена): „Добре ли сте?" Дама 1: Изглежда, че
пак ще закъснеем.
ВЪЗМОЖНИ ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАСТНИЯ:
1. Колко е часът сега?
2. Този автобус обикновено се движи по разписание.
3. Закъснявали ли сте преди това?
4. Ще попитам.
Дама 1: Да сте виждали автобус, който някога да пристига навреме?
ВЪЗМОЖНИ ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАСТНИЯ
1. Да.
2. Обикновено не пътувам с автобус.
3. Не съм мислила за това.
Дама 1: Точно това казвах на Хърбърт тази сутрин — просто вече не те
обслужват така, както някога.
ВЪЗМОЖНИ ОТГОВОРИ НА ВЪЗРАСТНИЯ
1. Не мога да се съглася с това.
2. Какво обслужване имате предвид?
3. Стандартът на живота е толкова висок, както е бил винаги, така ми се
струва.
4. Не мога да се оплача.
Тези алтернативни отговори щяха да бъдат на Възрастния, но нямаше да
бъдат комплементарни. Който изпитва удоволствие от играта „Не е ли ужасно",
не посреща добре натрапването на фактите. Ако съседските момичета се
наслаждават всяка сутрин на играта „Съпрузите са Глупави", те няма да
посрещат добре новото момиче, което обявява сияещо, че съпругът й е
скъпоценен камък.
Фиг. 10. Транзакция Възрастен — Възрастен
 Така стигаме до първото правило в Транзакционния анализ. Когато стимулът
и отговорът върху транзакционната диаграма на Р — В — Д са успоредни линии,
транзакцията е комплементарна и може да продължи неопределено дълго
време. Няма значение по какъв начин вървят векторите Родител — Родител,
Възрастен — Възрастен, Дете — Дете, Родител — Дете, Дете —
Възрастен), ако те са успоредни. Дама 1 и Дама 2 не проявяват разбиране, като
използуват фактите, но техният диалог е комплементарен и продължава около
десет минути.
На „Приятната несгода" на двете пътнички беше сложен край, когато един
мъж пред тях попита шофьора дали ще пристигнат в Бъркли навреме. Шофьорът
отговори: „Да — в 11,15." Това също беше комплементарна транзакция между
мъжа и шофьора, Възрастен — Възрастен (фиг. 10). Това беше пряк отговор на
пряк въпрос само за информация. Няма елемент на Родителя (Какви са нашите
шансове да стигнем в Бъркли навреме, за да сменя автобуса?) и елемент на
Детето (Не знам защо винаги става така, че се качвам на най-бавния автобус).
Това беше безстрастен обмен. Такъв вид транзакция използува фактите.
Зад жените имаше двама души, чиято дейност илюстрираше друг тип
транзакция — Дете — Дете. Единият беше навъсено възмъжаващо лице с
рошава коса, който носеше мръсни черни панталони и яке от черна кожа. Другият
младеж беше облечен по подобен начин и имаше доста разпуснат вид. И
двамата бяха погълнати от четенето на една и съща книга с меки корици —
„Тайните на култа към измъчването". Ако двама свещеници се бяха надвесили
над същата книга, човек можеше да си помисли, че търсят данни за
Възрастнияпо този странен предмет, но като се наблюдават тези две
подрастващи момчета, човек по-скоро ще допусне, че това е транзакция Дете
— Дете, в която се влага почти същото жестоко наслаждение, което две
петгодишни момчета могат да изпитат, когато разберат как могат да късат
крилата на мухите. Да предположим, че младежите са действували според това,
което са усвоили, и са намерили начин да измъчват някого, както е изложено в
четения от тях текст. В този случай няма да има принос на Възрастния(няма
разбиране на последиците) и никакъв принос на Родителя („Ужасно е да се
прави такова нещо"). Дори ако транзакцията вземе лош обрат за тях
(пристигането на полицията — или на майката, в случая
Фиг. 11. Транзакция Дете — Дете
с петгодишните, които откъсват крилата на мухите), и двамата участници в
транзакцията щяха да постигнат съгласие. Затова тя е комплементарна, Дете
— Дете (фиг. 11).

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ИЛЮСТРАЦИИ НА КОМПЛЕМЕНТАРНИ ТРАНЗАКЦИИ

ТРАНЗАКЦИИ РОДИТЕЛ — РОДИТЕЛ (Виж фиг. 9):
СТИМУЛ: Работата й е да си седи вкъщи с децата:
ОТГОВОР: Явно няма никакво чувство за отговорност.

СТИМУЛ: Отвратително е как таксите се покачват, за да се хрантутят всички

нехранимайковци за обществена сметка.
ОТГОВОР: Докъде ще доведе всичко това?

СТИМУЛ: Децата днес са мързеливи.

ОТГОВОР: Такива са времената сега.
 СТИМУЛ: Веднъж завинаги ще разбера как стоят нещата.
ОТГОВОР: Непременно трябва да направиш това! Такова нещо трябва да се
пресича в зародиш.

СТИМУЛ: Извънбрачно е, знаеш ли.

ОТГОВОР: О, това е някакво обяснение.

СТИМУЛ: Джон уволнен? Как могат да направят такова нещо?

ОТГОВОР: Именно, именно, миличка. Не знам защо работеше за тази тъпа
компания и я поставяше над всичко друго.

СТИМУЛ: Тя се ожени за него заради парите му.

ОТГОВОР: Да, ама това е и всичко, което получи.
СТИМУЛ: Не можеш да имаш вяра на тези хора.
ОТГОВОР: Точно така! Всички са един дол дренки.

ТРАНЗАКЦИИ ВЪЗРАСТЕН — ВЪЗРАСТЕН

(Виж фиг. 10):
СТИМУЛ: Колко е часът? ОТГОВОР: Часовникът ми показва 4,30.
СТИМУЛ: Този костюм изглежда добре. ОТГОВОР: Благодаря.
СТИМУЛ: Това ново мастило изсъхва много бързо. ОТГОВОР: По-скъпо ли е
от другото?
СТИМУЛ: Моля ти се, подай ми маслото. ОТГОВОР: Заповядай.
СТИМУЛ: На какво мирише така хубаво, мила? ОТГОВОР: Канеленият
сладкиш е метнат във фурната... почти е готов.

СТИМУЛ: Не знам какво да правя. Не мога да преценя кое е правилно.

ОТГОВОР: Не смятам, че трябва да вземаш решение, когато си толкова
изморен. Защо не си легнеш и ще говорим за това сутринта?

СТИМУЛ: Изглежда, ще вали.

ОТГОВОР: Такава е прогнозата.

СТИ.МУЛ: Отношенията между властта и частните лица са функция от

управлението.
ОТГОВОР: Искаш да кажеш, че те не могат да бъдат уреждани чрез някакви
действия?

СТИМУЛ: Лърлайн ще отплава в един часа в петък. ОТГОВОР: Кога трябва да

бъдем там?
СТИМУЛ: Джон изглеждаше разтревожен напоследък. ОТГОВОР: Защо не го
поканим на вечеря?
СТИМУЛ: Уморен съм. ОТГОВОР: Хайде да си лягаме.
СТИМУЛ: Виждам, че данъците ще се повишат следващата година.
ОТГОВОР: Това не е добра новина. Но ако продължим така да харчим, ще
трябва да намерим отнякъде пари.
ТРАНЗАКЦИИ ДЕТЕ — ДЕТЕ (Виж фиг. 11):
 Лесно се разбира, че съществуват много малко лишени от игра
комплементарни транзакции Дете — Дете. Това е така, защото Детето е
същество, което по-скоро получава, отколкото дава милувки. Хората
осъществяват транзакции, за да получат милувка. Бертранд Ръсел е казал:
„Човек не може да мисли усилено само поради чувството си на задължение. Аз
имам нужда от малки успехи от време на време, за да поддържам... източник на
енергия"2. Без участието на Възрастнияв транзакцията никаква милувка не се
пада на никого и взаимоотношението става некомплементарно или се загубва
поради чувството на досада.
Ясен социален пример за такова явление е движението на хипитата. Децата
цветя превъзнасят един живот, в който има транзакции Дете — Дете. И все пак
ужасната истина започва да става очевидна: Не е никакво удоволствие да
правиш своето, ако всички други се интересуват само от това да правят тяхното.
Като отхвърлят Истеблишмънта*, те отхвърлят Родителя (неодобрението) и
Възрастния(„баналната" действителност), но като са отхвърлили това
неодобрение, те установяват, че са отхвърлили и източника на одобрение.
(Няколко четиригодишни могат да решат да избягат от къщи, но се отказват от
тази идея, когато си помислят, че би било хубаво да получат фунийка сладолед,
а за това има нужда от майки.) Децата цветя се надяват да получат милувка едно
от друго, но тези милувки стават все по-безлични и безсмислени. Момче към
момиче: „Разбира се, аз те обичам. Аз обичам всички!" Така животът започва да
се свежда до все по-примитивни начини за милване като например въображаеми
ласки (бягство чрез опиати) и непрекъсната сексуална активност. Сексът може да
бъде единствено дейност на ниво Дете — Дете дотолкова, доколкото
сексуалният импулс е генетичен запис в Детето, както са и всички първични
биологични импулси. Сексът, който доставя най-голямо удоволствие обаче, е
този, при който има нещо от Възрастния, елемент на внимание, нежност и
съобразяване с чувствата на другия. Не всички хипита са лишени от тези
ценности, така както и не всички хипита са лишени от Родител и Възрастен.
Много от тях обаче живеят, като търсят да открият себе си и в известен смисъл
се използуват един друг за сензорно стимулиране.
Щастливите взаимоотношения между хипитата или приятелства в детството,
които са изпълнени с радост, непременно съдържат не само транзакции Дете
— Дете, но и обработващ данните Възрастен, както и ценности от Родителя.
Например две малки момиченца си играят:
МОМИЧЕНЦЕ 1 (ДЕТЕ): Аз ще бъде майката, а ти ще бъдеш малкото момиче.
МОМИЧЕНЦЕ 2 (ДЕТЕ): Винаги аз трябва да бъда малкото момиче.
МОМИЧЕНЦЕ 1 (ВЪЗРАСТЕН): Е, добре, нека да се сменяме, ти ще бъдеш
най-напред майката, а следващия път аз ще бъда майката.
Този обмен не е Дете — Дете поради приноса на Възрастния(решаване на
проблема), който е очевиден в последното изказване.
Също така много от транзакциите на малките деца са и Възрастен —
Възрастен, въпреки че те могат да изглеждат „детски" поради недостига на
данни:
МАЛКО МОМИЧЕ: Помощ, помощ! На Бъзи (котката) й падна зъб.
СЕСТРАТА: Добрата фея донася ли пари на котките?
Както стимулът, така и отговорът са на Възрастния — валидни твърдения
въз основата на наличните данни. Добра обработка на данните, но погрешни
данни!
 Комплементарни транзакции Дете — Дете могат да се наблюдават по-лесно
в нещата, които хората правят заедно, отколкото в това, което си казват един на
друг — което е вярно и за много малките деца. Двойка, в която и двамата са се
хванали здраво един за друг, треперят за живота си и крещят с цяло гърло по
време на пътуването с „влакчето на ужасите", осъществява транзакция Дете —
Дете. За Талиавини и Тасинари, когато пеят дуета в трето действие на
„Мефистофел", може да се каже, че имат интензивна транзакция Дете — Дете.
За Баба и Дядо, които ходят боси по брега, също може да се каже, че имат
транзакция Дете — Дете. И все пак именно благодарение на Възрастнияте
имат тези щастливи преживявания. За да се возиш на влакчето, трябват пари.
Талиавини и Тасинари са се упражнявали години, за да изпитат екстаза от
пеенето. Баба и Дядо споделят радостта от това да са заедно, която е станала
възможна чрез цял един живот на даване и вземане. Така че ние можем да
кажем, че комплементарни транзакции Дете — Дете съществуват с
разрешението и надзора на Възрастния. Когато Възрастният не е наблизо,
Детето се оплита в пресечени транзакции, които ще бъдат описани по-нататък в
тази глава.
ТРАНЗАКЦИИ РОДИТЕЛ — ДЕТЕ
Друг тип комплементарна транзакция е тази между Родител и Дете (фиг. 12).
Съпругът (Дете) е болен, с температура е и има нужда от внимание. Съпругата
(Родител) разбира колко зле се чувства той и иска да се грижи майчински за
него. Това може да трае съвсем успешно неопределено дълго и дотогава, докато
съпругата се държи майчински. Някои бракове са от този характер. Ако съпругът
иска да играе ролята на „малко момче", а съпругата му иска ла се отнася като
Родител, да
Болен съпруг (малкото момче)
Грижовна съпруга (добрата майка)
Фиг. 12. Транзакция Дете — Роли им 115
Бабит
г-жа Бабит
Фиг. 13. Транзакция Дете
поема отговорността за всичко и да се грижи за него, това може да е един
задоволителен брак дотогава, докато някой не поиска да се изменят ролите. Ако
единият или другият се уморят от постановката, паралелното взаимоотношение
се нарушава и започват неприятностите.
На фиг. 13 ние представяме диаграма на комплемен-тарна транзакция между
Джордж Ф. Бабит (Родител) и Г-жа Бабит (Дете):
Бабит (поглежда във вестника): „Сума новини има. Ужасно голямо торнадо на
юг. Истинско нещастие. А това, виж тук, просто знаменито! Идва вече краят на
онези нехранимайковци! Нюйоркското събрание е приело няколко закона, които
трябва напълно да ограничат социалистите! А има и стачка на работниците по
асансьорите в Ню Йорк. Местата им се заемат от ученици от колеж. Ето на, така
трябва! А на един масов митинг в „Бирмингам" се е взело решение да бъде
отстранен онзи тип Де Валера. Напълно справедливо! Всички тези агитатори,
платени с германско злато! И не ни трябва да се месим на ирландците и на което
и да било чуждо правителство. Да се държим настрана. А от Русия идва съвсем
достоверен слух, че Ленин умрял. Великолепно. Просто ми е чудно защо не
стъпим там и не изритаме онези Болшевишки разбойници."
Г-жа Бабит: „Прав си".
 ТРАНЗАКЦИИ ДЕТЕ — ВЪЗРАСТЕН
Друг тип комплементарна транзакция е тази между Дете и Възрастен (фиг.
14). Човек, овладян от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, може да се насочи към друг
човек за реална подкрепа. Съпруг се страхува от предстоящата служебна среща,
от която зависи повишението му. Въпреки че е квалифициран във всяко
отношение, той има прекалено голям товар от данни в Детето, които постъпват в
компютъра му: Няма да успея! Така че той казва на жена си: „Няма да успея",
надявайки се тя да му каже истинските причини, поради които той може да успее,
ако не позволи на Детето си, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, да провали
шансовете му. Той знае, че тя има силен Възрастен/ и „го заема", когато неговият
собствен е разцентрован. Нейният отговор е различен от отговора на Родителя,
който може да бъде успокояващ дори ако реалните данни не са налице или който
Фиг. 14. Транзакция Дете — Възрастен
може просто да отхвърли чувствата на Детето: „Разбира се, че ще успееш,
недей да бъдеш глупав!"
ТРАНЗАКЦИИ ВЪЗРАСТЕН — РОДИТЕЛ
Друг тип комплементарна транзакция е Възрастен — Родител (фиг. 15) и се
илюстрира от мъж, който иска да престане да пуши. Той разполага със
съответните данни на Възрастниязащо това е необходимо за здравето му.
Въпреки това той моли жена си да играе ролята на Родител, да му унищожава
цигарите, когато ги намери, да реагира остро, когато той запали. Тази транзакция
има много добри възможности за игра. Щом като той прехвърли отговорността
върху Родителя на жена си, съпругът може да се държи като лошо малко момче
и да играе „Ако не беше заради теб, аз бих могъл" или „Опитай се и ме хвани".
Фиг. 15. Транзация Възрастен — Родител

НЕКОМПЛЕМЕНТАРНИ ИЛИ ПРЕСЕЧЕНИ ТРАНЗАКЦИИ

Тип транзакция, която предизвиква неприятност, е пресечената транзакция
(фиг. 16). Класическият пример на Бърн е транзакцията между съпруг и съпруга,
при която съпругът пита: „Скъпа, къде са ми бутонелите?" (Стимул на
Възрастен, който търси информация.)
Един комплементарен отговор от страна на жена му би бил:
„В горното ляво чекмедже на тоалетната ти масичка" или „Не съм ги
виждала, но ще ти помогна да ги потърсиш."
Обаче ако Скъпата съпруга е имала тежък ден и е натрупала „обиди" и
„ядове", тя крясва: „Където си ги оставил!" — резултатът е пресечена
транзакция. Стимулът идва от Възрастния, но съпругата извърта отговора към
Родителя.
С това стигаме до второто правило за комуникацията в Транзакционния
анализ. Когато стимулът и отговорът се пресичат, на диаграмата на транзакцията
Р — В — Д комуникацията се прекъсва. Съпругът и съпругата не могат да
говорят за бутонелите повече, те първо трябва да установят защо той никога не
си прибира нещата. Ако отговорът идваше от нейното Дете („Защо трябва винаги
да ми крещиш?") (фиг. 17), би се получило същото безизходно положение. Тези
пресечени транзакции могат да предизвикат цяла серия от шумни реплики, които
завършват с трясък и се достига висок градус. „Ето какъв си, старче!"
Повтарящите се варианти на този вид обмен съставляват игри като „Ти Си
Виновен За Всичко", „Ако Не Беше Ти, Щях…", „Врява", „Сега Те Спипах, Кучи
Сине", които ще бъдат по-нататък разгледани в гл. 7.
Причината за отговори, които не се дават от Възрастния, е позицията НЕ
СЪМ ДОБЪР на Детето. Човек, доминиран от НЕ СЪМ ДОБЪР, „прочита" 9
коментарите това, което там не съществува: „Откъде взе бифтеците?" „Какво им
е?", „Харесвам новата ти прическа!" „Ти никога не я харесваш за дълго", „Чух, че
се местите", „Не можем наистина да си го позволим, но този район запада", „Дай
картофите, мила." „А мен ме наричаш дебела". Както каза една от моите
пациентки: „Съпругът ми казва, че бих могла да заподозра нещо дори когато чета
готварска книга."
ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРИМЕРИ ЗА ПРЕСЕЧЕНИ ТРАНЗАКЦИИ
Пациент (Р): Бих искал да работя в болница като тази.
Сестра (Р): Вие не можете да се справите дори с вашите собствени проблеми
(фиг. 18).

Майката (Р): Иди да си изчистиш стаята.

Дъщерята (Р): Не можеш да ми казваш какво да правя. Ти не си главната тук.
Татко е главният (фиг. 19)!

Терапевтът (В): Каква е основната пречка в живота ви?

Пациентът (Д): Бюрокрацията, бюрокрацията (удря с юмрук масата), по
дяволите, бюрокрацията (фиг. 20)!

Синът (В): Трябва да завърша доклада за утре.

Бащата (Р): Защо оставяш нещата винаги за последната минута (фиг. 21)?

Мъжът (В): (Стои с приятел.) Опитвахме се да отворим тази капачка и

изпуснахме ключа под бронята. Можете ли да ни помогнете да я вземем?
Обслужващото лице от сервиза (Р): Кой го направи (фиг. 22)?

Малкото момиче (В): Мръсните блузи държат топло.

Майката (Р): Иди да се окъпеш (фиг. 23).

Младо момиче (Р): Е, честно казано, баща ми обича най-много Палм Спрингс.
Приятелката (Р): Нашето семейство се опитва да из бягва туристическите
места (фиг. 24).

Малко момиче (Д): Мразя супа. Няма да ям. Готвиш icky*.

Майката (Д) : Аз ще си отида и тогава си готви сама твоето icky ядене (фиг.
25).

Малко момче (Д): Баща ми има един милион долара.

Малко момиче (Д): Това не е нищо. Баща ми има безброй долари (фиг. 26).

Дъщерята на Бабит. Верона (В): „Знам, но виж какво, искам да върша нещо
полезно... Бих желала да работя в някое работническо общежитие. Колко
прекрасно ще бъде, ако ми позволят да уредя там една хубава зала за почивка
със светли кретони, удобни кресла и тъй нататък и тъй нататък. Или пък бих
могла..."
 Бабит (Р): „Виж какво! Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че всички
тези приказки за благотворителна дейност, подпомагане и организирано
забавление на трудещите се не са нищо друго освен отваряне вратите за
социализма. Колкото по-скоро един човек разбере, че няма да го глезят и да му
уреждат разни свободни курсове и залъгалки за децата му, освен ако не си ги
спечели сам, толкова по-бързо той ще се залови да работи и да произвежда, да
произвежда, да произвежда! Страната ни се нуждае точно от това, а не от всички
тези занесени работи, които отслабват волята на работника и тъпчат главите на
децата му с разни идеи не за тяхната класа. А ти — ако си гледаш работата в
бюрото, вместо да се занимаваш с такива фантазии и да ме дразниш постоянно,
и ... Когато аз бях младеж, без колебание реших с какво да се занимавам и се
придържах Обслужващо лице към решението си каквото и да ми се случеше и
затова сега имам такова положение"4 (фиг. 27).

Отговорите на Родителя, както е при Бабит, все още произтичат от чувството

на Детето — НЕ СЪМ ДОБЪР. Той усеща, че неговите деца не го ценят
достатъчно, че не разбират колко силно се е борил: той все още чувствува НЕ
СЪМ ДОБЪР, когато е с хора, които имат нещо повече от него. Ако беше оставил
Детето му да се активизира, можеше и да се разплаче. Така че той възприема
по-сигурния път и извърта транзакцията към Родителя, в който се намира
чувството за собствена справедливост, правота и „всички отговори".
Човек, у чието Дете чувството НЕ СЪМ ДОБЪР е винаги налице, не може да
разбере транзакции, които ще го сблъскат с действителността, защото той
непрекъснато е зает с недовършена работа, тъй като трябва да се справя с
миналата действителност. Той не може да приеме комплимент с благодарност,
защото не смята, че го заслужава, а смята, че му се готви някаква клопка. Той е
зает непрекъснато да поддържа позицията, която е била установена при
обстоятелствата в детството. Човек, който винаги оставя Детето да реагира,
казва в действителност: „Виж ме, аз НЕ СЪМ ДОБЪР." Човек, който винаги
оставя Родителя му да реагира, казва в действителност: „Виж се, ти НЕ СИ
ДОБЪР (и това ме кара да се чувствувам по-добре)." И двете маневри са израз
на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР и всяка от тях допринася за удължаване на
отчаянието.
Позицията НЕ СЪМ ДОБЪР не се изразява единствено в отговора. Тя може
да се открие и в стимула. Съпруг казва на жена си: „Къде си скрила отварачката
за консерви?" Главният стимул идва от Възрастния и се състои в това, че той
търси обективна информация. Но налице е вторична информация в думата
скрила. (Твоето домакинство е мистерия за мен. Ще се разкапем, ако и аз бях
толкова разхвърлян като теб. Ако можех веднъж, поне веднъж да намеря нещо
на мястото му!) Това е Родителят. Това е тънко прикрита критика. Тя
стимулира двойна транзакция (фиг. 28).
Протичането на тази транзакция зависи от това, на кой стимул съпругата ще
пожелае да отговори. Ако тя иска да запази нещата доброжелателни и се
чувствува достатъчно ДОБРА, за да не бъде застрашена, тя може да отговори:
„Аз я скрих до супените лъжици, мили." Транзакцията е комплементарна в този
смисъл, че дава на съпруга необходимата информация и също така подчертава
доброжелателно неговото стоене „настрана" от домакинската работа. Ако
нейният Възрастен изчисли, че е важно за брака й да направи нещо по
отношение на леката забележка на съпруга си, тя може да улови намека и да
стане по-организирана. Ако Възрастният владее транзакцията, тя може да
направи това.
Ако обаче нейното Дете, което е в позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, е сплашено,
първоначалният отговор ще бъде насочен към думичката скрила и тя може да
отговори с фраза от рода на: „Какво ти става — сляп ли си или що?" И тук
свършва търсенето на отварачката за консерви, докато се спори за
достойнствата и недостатъците на единия и на другия по отношение на подреде-
ността, неспособността да се намират нещата, глупостта и т. н. Бирата му все
още не е отворена и с пълни сили върви играта „Врява".
Някои транзакции от подобен род могат да включват стимул и отговор на
всички нива: Един мъж се връща вкъщи и написва на прашната масичка за кафе
„Обичам те!" Тук Възрастният владее ситуацията, въпреки че неговите Дете и
Родител също вземат участие (фиг. 29) Родителят казва: „Защо никога не
почистваш това мяс-то?" Детето казва: „Моля те, не се сърди, ако те критикувам."
Възрастният поема отговорността, но разсъждава така: „За семейството ми е
важно да се обичаме така че няма да позволя на Родителя и Детето ми да се
активизират. Ако й кажа, че я обичам, тя няма да се раздразни, но може би ще се
досети, че е важно в края на краищата за човек в моето положение да има дом
„който изглежда добре".
Това може да се превърне в комплементарна транзакция, ако съпругата е до
голяма степен в позицията „ДОБРА СЪМ", за да приеме малко конструктивна
критика. Изходът ще е щастлив, ако почисти до блясък къщата, посрещне
съпруга си на вратата с висока чаша със студена напитка и му каже какъв
сладък, чувствителен и с добро въображение съпруг е той. „Другите съпруги
само пъшкат и се оплакват, а виж аз какво съкровище имам!" Такъв подход има
шанс да успее. Обаче ако тя не може да се държи така, нейният Родител ще
отговори дръзко: „Кога за последен път си чистил гаража?", или Детето й ще я
накара да отиде в града да направи покупки, за да увеличи сметката, която той
има да плаща. Тази транзакция показва, че дори когато Родителят и Детето
вземат участие, изходът може да бъд приятен и да съдействува за добър брак,
ако Възраст ният вземе нещата в ръцете си.
Възрастният има избор по отношение на това, как да се отговори на един
стимул по комплементарен начин, който ще съхрани както взаимоотношенията,
така и индивидите, участвуващи в тях. Това понякога изисква много бързо
(интуитивно) изчисляване:
Сцената представлява коктейл. Транзакцията се започва от мъж, който (Дете)
тупва една жена по задните части. Тя отговаря (Възрастен): „Майка ми винаги ми
е казвала да си дам и другата страна." Защо този отговор се определя като на
Възрастен?
Тя би могла да отговори с Родителя: „Стар мръснико!", и дори да му удари
шамар.
Ако тя беше отговорила с Детето, би могла да извика, да се смути, ядоса,
разтрепери или пък да започне да кокетничи.
Нейният отговор обаче е на Възрастен поради това, че в него се съдържа
много информация.
1. Имах майка, която винаги ми казваше — (така че внимавай!).
2. Подай си и другата страна — (освен това познавам Библията, така че не
съм такова момиче).
 3. Чувството за хумор в играта на думи му казва: „Детето в мен се смее и ти
си ДОБЪР, и аз мога да понеса шегата."
4. Транзакцията е завършена.
За човека, който винаги излиза „сух", това не става случайно. Той има
Възрастен с бърза реакция. Макар и това да е при различни ситуации в
обществото, както е в горния случай, много по-важно е да проявяваш това
качество вкъщи. От коктейла можеш да си тръгнеш. Да си тръгнеш от къщи, е
нещо друго.
Възниква въпросът: Как може Възрастният да работи по-добре и по-бързо?
Когато някой почука на предната врата на живота, кой ще стигне там пръв —
Родителят, Възрастният или Детето?
КАК ДА СЕ ОСТАНЕ ВЪВ ВЪЗРАСТНИЯ
Възрастният съзрява по-късно, отколкото това става с Родителя и Детето и
изглежда, че му е трудно да се развие в необходимата степен с времето.
Родителят и Детето притежават възлови позиции, които, изглежда, се заемат
автоматично в отговор на стимулите. Така че първият начин да се изгради
стабилност на Възрастнияе да станем чувствителни към сигналите от Родителя
и Детето. Надигналите се чувства са признак, че Детето е сплашено. Да
познаваш своето собствено Дете, да си чувствителен към НЕ СЪМ ДОБЪР в
тебе самия, е първото изискване за обработване на данните от страна на
Възрастния. Това, че си наясно и можеш да кажеш „Това е Моето Дете, което е
в позицията НЕ СЪМ ДОБЪР", позволява да се въздържаш от трансформиране
на чувствата в действия. Обработката на тези данни изисква само един момент.
Да се брои до десет е полезен начин да се отложи автоматичният отговор, за да
може Възрастният да установи контрол върху транзакцията. „Когато се
съмняваш, откажи се" е добра практика за потискане на архаични или
деструктивни реакции от страна на Детето. Аристотел е твърдял, че истинската
проява на сила е самообладанието — овладяването на автоматичните, архаични
отговори на Родителя и Детето, докато чакаш Възрастният да определи
подходящите отговори.
Сигналите от Родителя могат да се следят по същия начин. Полезно е да се
програмират в компютъра някои въпроси на Възрастния, които да се приложат
към данните на Родител:
Вярно ли е. това?
Приложимо ли е?
Подходящо ли е?
Откъде ми дойде тази идея?
Какво е доказателството?
Колкото повече човек знае за съдържанието на Родителя и Детето, толкова
по-лесно той може да разграничи Родителя и Детето от Възрастния. Това се
доближава до познатото средство „да разбереш себе си". Точно това е
процесът, който е необходим за развиване на Възрастния. Колкото повече човек
е чувствителен към своите собствени Родител и Дете, толкова по-разграничен,
автономен и силен става Възрастният.
Един от начините да се упражнява разпознаване на Родителя и Детето е да
се води вътрешен диалог. Това е сравнително лесно, тъй като няма външни
изисквания за отговор и човек има време да изучава данните. Когато човек се
чувствува зле, тъжен е, съжалява за нещо, потиснат е, може да си зададе
въпроса: „Защо Родителят ми удря моето Дете?" Вътрешните, обвинителни
диалози са нещо обикновено. Бертранд Ръсел беше писал за Алфред Норт
Уайтхед*: „Подобно на други хора, които са имали изключително дисциплиниран
живот, той беше склонен на печални диалози със себе си и когато смяташе, че е
сам, мърмореше обиди към себе си за своите предполагаеми недостатъци"5.
Когато човек е способен да каже: „Това е моят Родител" или „Това е моето
Дете", той го казва чрез Възрастния, така че поради самия процес на поставяне
на въпроса човек се измества към Възрастния. Човек може да изпитва веднага
облекчение в една стресова ситуация просто като се попита: „Кой реагира?"
Тъй като човек става чувствителен към своето собствено Дете, той започва
да става чувствителен и към Детето у другите. Никой не обича човека, от когото
се страхува. Ние се страхуваме от Родителя у другите, Детето у тях можем да
обичаме. Една полезна практика при трудна транзакция е да се види малкото
момче или малкото момиче в другия човек и да се говори на това малко момче
или момиче не по начин, който го унижава, но по любящ, покровителствен начин.
Когато се съмнявате — „погалете" другия. Когато човек отговаря на Детето у
другия, той не се страхува от неговия Родител.
Пример за „обръщане към малкото момче" има в книгата на Адел Роджърс
Сен Джоунс „Не казвай на никой друг", където Хенк Гейвин казва:
„Аз изпитах нещо като че ли погледът ми я видя от начало до край такава,
каквато е тя сега. Няколко пъти ми се е случвало при големи сделки с мъже,
шефове на компании — виждах го от начало до край — и понякога това беше
някакъв странен, тъжен, отчаян човек — като детето, което той е бил, когато е
ходил да лови риба с червеи. Това може да звучи отвлечено, но се е случвало
няколко пъти. На този човек му „подадох топката" и той я пое"6.
Този човек беше Детето.
Друг начин да се засили Възрастният е да се отдели известно време, за да се
вземат някои големи решения по отношение на основните ценности, което ще
направи излишни много от малките решения. Тези големи решения могат винаги
да бъдат преразгледани, но не е необходимо да се губи време за решаването им
по всеки повод, за който са приложими основните ценности. Тези големи
решения образуват етическата база за отгово] на внезапните въпроси, които
могат да възникнат.
Изисква се съзнателно усилие да се вземат такива решения. Не можеш да
усвояваш принципите на навигацията по време на буря. По същия начин не
можеш да построиш система от ценности за части от секундата между
твърдението на сина ви „Джони ме удари с юмрук по носа" и вашия отговор. Не
можете да осъществявате конструктивна транзакция с помощта на Възрастния,
ако не е помислено предварително за основните ценности и приоритети.
Ако притежаваш яхта, ти ставаш добър навигатор, защото си се запознал с
последиците от това да си лош. Не може да чакаш, докато бурята връхлети
върху теб, за да разбереш как да си служиш с радиото. Ако имаш брак, ставаш
опитен партньор, защото знаеш какво значи да си лош. Ти си изработваш
ценностна система, върху която се основава бракът ти и която ти служи, когато
нещата вървят трудно. Тогава Възрастният е подготвен да вземе в ръцете си
транзакцията с въпрос ка'то „Кое е същественото в случая?".
Възрастният, който функционира като фактор, определящ възможностите,
може да изработи система от ценности, която насочва не само
взаимоотношенията в брака, но всички взаимоотношения. За разлика от Детето
той може да предвиди последиците и да отложи удовлетворението. Може да
установи нови ценности, основаващи се на по-внимателно разглеждане» на
историческите, философските и религиозните основания за ценности. За разлика
от Родителя той е заинтересован повече от опазването на индивида, отколкото
от опазването на институцията. Възрастният може съзнателно да стигне до
позицията, че е важно да обичаш. Възрастният може да види нещо повече от
родителска заповед в идеята, че „е по-благословено да дадеш, отколкото да
получиш".
Начинът на даване, характерен за Възрастния, е изложен от Ерих Фром:
Най-широко разпространеното неразбиране е това, което приема, че
даването е „предаване" на нещо, от което се лишаваш, жертвуваш. Хората,
чиято главна ориентация е нетворческа, чувствуват даването като обедняване...
само защото е болезнено да даваш, човек трябва (Родител) да дава,
добродетелта да даваш според тях се намира в самия акт на приемане на
лишението...
За творческия характер (Възрастния) даването има съвършено различен
смисъл. Даването е най-висш израз на сила. В самия акт на даването аз
изпитвам моята сила, моето богатство, моето могъщество. Това преживяване на
повишена виталност и сила ме изпълва с радост. Аз се чувствувам щедър,
жертвоготовен, пълен с живот и вероятно поради всичко това — радостен.
Даването доставя радост повече, отколкото получаването не защото е лишаване
от нещо, но защото в самия акт на даване е заложено проявяването на моята
жизнена сила (ДОБЪР)7.
Такава пожертвователност може да бъде избран начин на живот. Този избор
може да лежи в основата на всички решения, когато Възрастният попита: „Какво
е съществено в случая? Обичам ли?" След като веднъж такива решения за
ценностите са взети, човек може конструктивно да отреже „Къде скри
отварачката за консерви?" и да продължи всекидневно да подсилва позицията си
АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Накратко, силен Възрастен се изгражда по следния начин:
1. Научете се да разпознавате вашето Дете, неговата уязвимост, неговите
страхове, неговите основни методи за изразяване на тези чувства.
2. Научете се да разпознавате вашия Родител, неговите предубеждения,
предписания, определени позиции и основните начини за изразяване на тези
предубеждения, предписания и позиции.
3. Бъдете чувствителен към Детето у другите, говорете на това Дете,
милвайте Детето, защищавайте Детето и разберете нуждата му от творческа
изява, както и на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, която то носи със себе си.
4. Бройте до десет, ако е необходимо, за Да дадете на Възрастниявреме да
обработи данните, постъпващи в компютъра, да разграничи Родителя и Детето
от действителността.
5. Когато се съмнявате, оставете нещата така, както са. Не можете да бъдете
упрекнати за нещо, което не сте казали.
6. Изработете си система от ценности. Не можете да вземате решения без
етически рамки. Начините за изработване на ценностна система от страна на
Възрастниясе разглеждат подробно в гл. 12 „Р—В—Д и моралните ценности".

По какво се различаваме
 Средствата на ума стават бреме, когато средата, която ги е направила необходими, вече не
съществува.
Анри Бергсон*(1859 — 1941) — френски философ, представител на школата на интуитивизма. Бел. ред.

Всички хора си приличат структурно по това, че имат Родител,

Възрастен и Дете.
Различията са в две отношения: по съдържанието на Родителя, Възрастния
и Детето, което е уникално за всеки един човек, тъй като това са записи на
уникални за всекиго преживявания, и по разпределението на работата или
функционирането на Родителя, Възрастнияи Детето.
Настоящата глава е посветена на изследването на тези функционални
разлики. Съществуват два вида функционални проблеми: контаминация и
изключване.
КОНТАМИНАЦИЯ
В края на първия час, след като бях обяснил Р—В— Д на едно 16-годишно
момиче, което се беше затворило в себе си и беше изостанало в културно
отношение, отпаднало от училище и насочено от Отдела за социални грижи, аз
попитах: „Можеш ли да ми кажеш какво означава за теб Р—В—Д сега?"
Фиг. 30. Контаминация (а) Предразсъдък, (б) Самозаблуда
След дълго мълчание тя каза: „Означава това, че ние всички сме направени
от три части и по-добре е да ги държим разделени или ще имаме неприятности."
Неприятността, когато те не са разделени, се нарича контаминаиия на
Възрастния.
В идеалния случай (фиг. 30) кръговете на Р _ В _ Д са разделени. При много
хора обаче кръговете се припокриват. Припокриването (а) на фигурата е
контаминация на Възрастнияс остарели, непроверени данни от Родителя, които
са представени като верни. Това се нарича предразсъдък. Така например
убеждения от рода на „белите са по-добри от чернокожите", „служенето с
дясната ръка е по-добро, отколкото с лявата" и „полицаите са лоши" се въвеждат
в транзакциите въз основа на предубеждение, преди към тях да бъдат
приложени данните от действителността (Възрастният). Предразсъдъкът се
създава в ранно детство, когато вратата за изучаването на някои теми е
затворена от загрижените за сигурността родители. Малкият човек не се
осмелява да я отвори от страх родителите да не го смъмрят.
Ние всички знаем колко е трудно да се спори с предубеден човек. С някои
хора можеш да представиш логичен и убедителен довод по отношение на
расовите проблеми, служенето с лявата ръка или по който и да е друг въпрос, за
който човекът има предубеждения; и все пак Родителят в тези хора постоянно
доминира сферата на Възрастния и винаги ще се намерят доводи с всякакви
видове неуместни аргументи, за да подкрепят позицията си. Колкото и нелогична
може да изглежда позицията им, стабилността й се дължи на нейната
безопасност. Както беше показано в гл. 2, по-сигурно е за малкото дете да
вярва на една лъжа, отколкото да вярва на собствените си очи и уши.
Затова човек не може да елиминира предразсъдъка чрез проповед на
Възрастнияпо темата „предразсъдък". Единствените начини да се елиминира
предразсъдъкът се състоят в това да разкрие фактът, че вече не е опасно да не
се съгласяваш с родителите си и да осъвремениш Родителя с данни от
сегашната действителност. Така че лечение може да се очаква едва ако се
разделят Родителят и Възрастният и се възстанови границата между тях.
Припокриването (б) на фиг. 30 е контаминация на Възрастния с Детето под
формата на чувства или архаичен опит, които се представят в момента по
неподходящ начин. Два от най-обикновените симптоми от този вид контаминация
са самозаблудите и халюцинациите. Самозаблудата се основава на страха. Един
пациент, който ми каза: „Светът е ужасен", описваше всъщност как му се е
виждал светът като малко момче. Един малък човек, който се е намирал в
състояние на постоянен страх от насилие в ръцете на ядосани, непредсказуеми
родители, може като голям човек под действието на стрес да бъде обхванат от
същия страх до такава степен, че да изфабрикува „логически" подкрепящи го
данни. Възможно е да стигне дотам да смята, че търговският агент, който идва по
улицата, наистина идва, за да го убие. Ако се сблъска с факта, че това е просто
един търговски агент, този човек може да подкрепи страха си чрез твърдение
като: „Знаех си в минутата, в която го видях. Той е! Търсят го от ФБР. Видях
снимката му в пощата. Затова той идва да ме унищожи." Както е в случая с
предразсъдъка, тази самозаблуда не може да бъде елиминирана просто с
излагането на истината такава, каквато е — всъщност че това е просто един
търговски агент. Тя може да бъде елиминирана само ако се разкрие истината, че
първоначалната заплаха за Детето вече външно не съществува. Само след като
се деконтаминира Възрастният, то може да изчисли действителните данни.
Халюцинациите са друг вид контаминация на Възрастнияс Детето.
Халюцинацията е феномен, който се предизвиква от силен стрес, при който това,
което е било изпитано в резултат на външни въздействия — унижение,
отхвърляне, критика, — се изпитва отново по външни причини, въпреки че „няма
никой там". Едно записано преживяване „изглежда като действително" и човекът
„чува" гласовете, които са съществували в предишната действителност. Ако го
попиташ какво казват теЗи гласове, той по характерен начин ще опише
съдържанието на казаното като думи на критика, заплаха или ярост. Колкото по-
фантастична е халюцинацията, толкова по-фантастичен е бил животът за него
като дете. Не е трудно да се разберат фантастичните халюцинации, ако имаме
предвид действителните видове обиди — словесни и физически, на които някои
деца са подложени.
ИЗКЛЮЧВАНЕ
Освен контаминацията съществува друго функционално нарушение, което
показва по какво още се различаваме: изключването.
Изключването се проявява като стереотипно предсказуемо отношение, което
се поддържа стабилно колкото е възможно по-дълго пред лицето на каквато и да
е заплашителна ситуация. Постоянният Родител, постоянният Възрастен и
постоянното Дете са резултат преди всичко на защитно изключване на два
комплементарни аспекта във всеки един от случаите2.
Това е ситуация, при която Изключващият Родител може да „блокира" Детето
или Изключващото Дете може да „блокира" Родителя.
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА ИГРАЕ
Типичен случай на контаминирания от Родителя Възрастен при Блокирано
Дете (фиг. 31) е човек, при когото доминират служебните задължения, винаги
работи до късно в службата, целият се е посветил на бизнеса, нетърпелив е към
членовете на семейството, които искат да планират ски-поход или пикник в
гората. Изглежда, като че ли в някой момент в детството си той е бил напълно
спиран от сериозни, непреклонни заети родители, така че е разбрал, че
единственият сигурен начин да върви в живота е да изключи напълно. Детето си
или да го блокира. Той е установил чрез собствен опит, че всеки път, когато му
позволи то да се прояви ще има. неприятности: „Върви си в стаята"- "Децата
трябва да се гледат, но не и да се изслушват"; "Колко пъти трябва да ти
казвам..."; „Порасни!". Ако този малък човек е бил възнаграждавай за пълното
послушание, старателното усилие, отстъпчивостта и е правил точно това. което
са му казвали, разумният път изглед да, че е пълното послушание към Родителя
и пълно блокиране на детските импулси.
Фиг. 31. Контаминиран с Родителя Възрастен с блокирано Дете

Такъв тип човек притежава ограничен запис на своето Дете. Той вероятно
никога няма да може да позволи на щастливото си дете да се прояви, защото
щастливото Дете в него е „много малко". Все пак може да му помогне да разбере,
че неговата позиция не е справедлива към собственото му семейство и
собствените му деца и че наистина бракът му може да се разруши, ако той
упорствува в опитите си да блокира Детето в жена си и децата си. Той може чрез
насочено усилие от страна на своя Възрастен да предприеме пътуване със
семейството си, да намали часовете на работа в службата, да слуша нежно
(характерно за Възрастния) фантазирането на децата си и да участвува в техния
живот. Той може посредством своя Възрастен да установи, че е ценно да обичаш
или да запазиш семейството си. Той няма да промени природата на своя
Родител или да създаде щастливо Дете, което липсва в него, но той може да
постигне прозрение, което да направи възможно осъществяването на
задоволителен начин на живот в настоящето.
ЧОВЕКЪТ БЕЗ СЪВЕСТ
Една по-сериозна трудност, особено за обществото, създава
Контаминираният от Детето Възрастен при Блокиран Родител (фиг. 32). Това
състояние се развива у човек, чиито истински родители или онези, които са
изпълнявали ролята на родители, са били толкова брутални или всяващи ужас
или пък — в другата крайност — толкова глупаво отстъпчиви, че единственият
начин да се съхрани животът е бил „да се изключат" или да бъдат блокирани.
Фиг. 32. Контаминиран с Детето Възрастен с блокиран Родител
Това е типично за психопата — човек, който в някакъв момент рано в живота
си се отказва от първата позиция — АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, и
възприема нова — АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР. Този малък човек
правилно заключава, че неговите родители всъщност НЕ СА ДОБРИ. ТЕ
ТОЛКОВА НЕ СА ДОБРИ, че той напълно ги изключва. В краен случай той може
да направи това чрез убийство. Ако не по този начин, поне може да ги изключва
психологически, така че в известен смисъл няма да има Родител. Той изключва
болезнения Родител, но изключва и това малко „добро", което има в Родителя.
Такъв човек не разполага за транзакциите си в момента с каквито и да е записи,
които предоставят данни, свързани със социалния контрол, подходящите
„трябва" и „не трябва", културните норми или това, което в известен смисъл може
да се означи като съвест. Неговото поведение се доминира от Детето, което
посредством контаминирания Възрастен манипулира другите хора за свои
собствени цели. Неговият Възрастен е способен да определя последиците, но
последиците, които го вълнуват, са свързани с това, дали той няма да бъде
„заловен", и рядко съдържат елементи на загриженост за другите. Въпреки че
може да има изключения, общото правило е, че ние не можем да се научим да
бъдем любвеобилни, ако никога не сме били обичани. Ако първите пет години от
живота са съпроводени изцяло с ожесточена борба за физическо и
психологическо оцеляване, вероятно е тази борба да продължи през целия
живот.
Един от начините да се определи дали един човек има Родител или не, е да
се определи дали в него съществуват такива чувства като срам, угризения,
смущение или вина. Тези чувства, които се намират в Детето, се включват,
когато Родителят „бие Детето". Ако тези чувства не съществуват, възможно е.
Родителят да е бил блокиран. Едно сигурно предположение е, че ако един
човек, който е бил уличен в детски пакости, не изразява никакви чувства на
угризение или вина — освен заради факта, че е бил хванат, — той няма
функциониращ Родител. Това има прогностични приложения за
възстановяването му. Лечението на такъв човек е трудно. Не можеш да
предизвикаш появата на Родител там, където той не съществува. Редица опити
са били проведени с маймуни, отглеждани не от собствените им майки, а от
майки заместители под формата на телени манекени, покрити с кадифе. В
бебешката си възраст малките маймунки се привързвали към тези сурогати от
кадифе. Когато обаче маймуните, отгледани от кадифените майки, достигнали
зрелост, способността им да се възпроизвеждат и да отглеждат свои собствени
малки била минимална. На тях им е липсвал опит на майки, за който често се
смята, че е инстинктивен. Майчинското чувство не е било записано в Родителя,
затова не е можело да се възпроизвежда.
Прогнозата за човек с блокиран Родител не е толкова безнадеждна в този
смисъл, че за разлика от маймуната той има 12 милиарда клетки в компютъра, с
които да възприема действителността и да конструира отговорите си дори ако
никой от тях не е бил записан преди това. Един криминален психопат може да
вникне в своя (Р) — В — Д до такава степен, че Възрастният да насочва
бъдещата му дейност по начин, променящ неговата представа за престъпление,
арест и убеждение. Той може никога да не се сдобие с оперативен Родител,
който да подкрепя Възрастния му, но неговият Възрастен може да стане
достатъчно силен, за да го преведе през един успешен живот, в който той печели
одобрението и дори уважението на другите. Именно върху тази възможност
трябва да се основават усилията за възстановяване, когато се налагат корекции.
ИЗВАДЕНИЯТ ОТ СТРОЯ ВЪЗРАСТЕН
Човекът, който има блокиран Възрастен (фиг. 33), е психотичен** Страдащ от
психоза. Бел.ред.
Фиг. 33. Блокиран или нефункциониращ Възрастен (психоза)
Неговият Възрастен не функционира и затова той е загубил връзка с
действителността. Неговите Родител и Дете „вървят направо", често в една
объркана смес от архаични данни, объркано възпроизвеждане на ранни
преживявания, които нямат смисъл сега, защото не са имали смисъл и когато са
били записани. Такова нещо беше наблюдавано при една хоспитализирана
пациентка, в чиито песни за лагерен сбор (Родител)бяха вмъкнати нецензурни
думи, свързани с някои функции на тялото (Дете). Съдържанието беше нелепо,
но, изглежда, възпроизвеждаше стар конфликт Родител— Дете между доброто и
лошото, трябва и не трябва, избавление и проклятие. Съдържанието на тези
словесни изяви бързо разкри доста неща за Родителя и. Детето. Фактът, че
Възрастният е изчезнал, показа сериозността на конфликта. „Борбата е много
тежка; няма да се опитвам." Не може да се каже, че има някакво утешение в това
да се предаде. Тя е във властта на същите ужасяващи чувства, съществували в
нея още като е била дете.
Първата стъпка при лечението на психотичен пациент е да се редуцират тези
чувства на ужас. Основен момент за възстановяването на пациента е той от
първата си среща с терапевта да усети демонстрирането на позицията АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. През 1963 г. моят сътрудник Гордън Хайбърг описа
значението на тази заемана позиция върху психотични пациенти, които е лекувал
тогава в държавната болница на Сток-тън:
Лечението започва с първия обмен на погледи между терапевта и пациента,
когато терапевтът влезе с основната позиция АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Психотиците се стремят да установят по-смислени отношения с хората... Когато
тези обикновено много възприемчиви индивиди се сблъскат с човек, който заема
позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, това е ново и интригуващо
преживяване за тях. Възрастният е „сплашен" от тази човешка гледна точка и
започва да пита: „Как става така, че ти си отвън, а аз съм вътре?" На въпроса не
му се отговаря веднага, а едва след определено по интуиция време, когато
терапевтът е имал възможност да установи коя е най-разрушителната маневра
или игра, която човекът използва. Пациентът просто и директно е информиран
например по този начин: „Ти изкарваш акъла на хората..." Честно му се казва, че
той е ДОБЪР, той е важна личност поради уникалността на това, че е човешко
същество, и той започва да се обнадеждава. Когато Възрастният е способен да
започне да обработва данните, да слуша, да научава и да помага в решенията,
инстинктивните сили за възстановяване започват да действуват самостоятелно и
така започва процесът на оздравяване4.
Моите текущи хоспитализирани групи, които по всяко време се състоят от
десет до двадесет души, често включват психотични пациенти. В рамките на
една група, в която АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е установена
договореност, психотичният пациент се смята подпомогнат, милван и уверен и
сцената е готова за възвръщането на Възрастния.
В една болнична група една жена ставаше непрекъснато по време на сеанса,
за да си оправи полата и да я свали под коленете си. Въпреки че такава дейност
не можеше да мине незабелязана, никой нищо не направи, никой не погледна с
неодобрение. Групата просто продължи своята дискусия. Часът включваше
тридесет минути преподаване на Р — В — Д, последвано от дискусия. В края на
сеанса един мъж,-който седеше до жената, й каза: „Знаете ли, аз проследих, че
станахте да оправите полата си деветнадесет пъти."
С известно учудване и удоволствие от откритието, тя каза: „Така ли?"
Тя можа да даде този отговор на Възрастния без подозрение за заплаха.
Появата на Възрастния, колкото и да е незначителна, е началото на
възстановяването на контакта с действителността и „сцената е готова", за да се
започне усвояването на Р — В — Д, чрез което пациентът може да направи по-
нататъшни открития за своето собствено поведение.
Едновременно с груповото лечение се дават и лекарства, за да подпомогнат
повишаването на настроението и успокояването на крайната възбуда. В случаи '
на тежка депресия се прилага лечение с електрошок. Ефектът на лечението с
електрически шок е изключителен. След два или три сеанса пациентът става
весел, релаксиран и има желание да говори. Лечението временно изтласква
болезнените архаични записи, като по този начин позволява възвръщането на
Възрастния. С Възрастния, който функционира отново, пациентът може да
започне да усвоява Р — В — Д, да разбере откъде идват архаичните му чувства
и как самият той може да ги изключва.
ПЕРИОДИЧНО БЛОКИРАНЕ ПРИ МАНИАКАЛНО-ДЕПРЕСИВНАТА
ЛИЧНОСТ
Човек с постоянен Родител, постоянно Дете или постоянен Възрастен, който
изключва другите две части на личността, реагира на събитията около себе си по
доста определен и предсказуем начин. Неговото настроение също остава
постоянно.
Повечето от нас показват промени в настроението, тъй като всяка част от Р —
В — Д дава своя принос за нашето мислене и поведение. През някои дни ние се
чувствуваме ДОБРИ, а през някои — обратно. Обикновено, ако се опитаме, ние
можем да установим причината защо сме „горе" или „долу". Понякога причините
са неуловими или не изглежда да са свързани с който и да е специфичен сигнал
в настоящия момент. Много хора изпитват промени в настроението в зависимост
от промяната на сезоните. Ваканционните сезони обикновено предизвикват
депресия, за което говори рязкото повишаване на броя на хоспитализираните по
Коледа. Идването на есенния сезон предизвиква повишено настроение у много
хора, тъй като старите записи от завръщането в училище се възпроизвеждат и
„отново ни замирисва" на възбуждащата миризма на кутии за моливи, намазани с
паркетин подове и тебешири. Същите тези миризми могат да предизвикат
депресия у други в зависимост от това, какво се е случило през онези ранни
години в училище. Много стари записи се пускат и предизвикват нашето
„повишаване" и „падане" на настроението, което изпитваме. Въпреки че са
неясни, тези причини за промените в настроението могат да бъдат разкрити, като
се поровим малко във Възрастния. Повечето от нас из-гонват тъжните чувства и
се наслаждават на добрите, защото Възрастният остава отговорен и поддържа
нашето поведение както трябва.
Има ситуация, при която тези промени в настроението са крайни и
предизвикват неестествено поведение, върху което Възрастният няма контрол.
Възрастният не само не може да контролира поведението, но той е неспособен
да открие причината за промяната в настроението. Тази ситуация се наблюдава
при маниакално-депресивната личност. Маниакално-депресивната личност
периодично претърпява остри и необясними промени в настроението. В
маниакалната или приповдигната фаза той се чувствува еуфоричен, на върха на
света и пълен с енергия. Той може да бъде приказлив и агресивен. Изглежда,
като че ли Детето му тича заедно с него. Родителят, изглежда, няма
ограничаващо въздействие в тази фаза и човекът смята, че няма да направи
нещо погрешно. Той скача от един обект на друг, изливайки своето повишено
настроение в една дейност, като я изоставя заради друго, дори по-рисковано
удоволствие и като че ли в известен смисъл пробва докъде може да стигне в
приятната си разюзданост. Проблемът е, че въпреки че той се чувствува
великолепно, неговият Възрастен е разстроен или контаминиран и поведението
му не е реалистично. Той може да стане неприятен за другите и в крайния случай
— трябва да бъде удържан или хоспитализиран. В края на краищата той „слиза
на земята" и започва отново нещо като стабилен период, който може да трае
дълго. Тогава Възрастният държи под контрол неговото поведение, което
изглежда реалистично и подобаващо.
 След това по неизвестна за него причина той изпада в период на крайна
депресия. Чувството, че е ДОБЪР, е изчезнало така загадъчно, както се е и
появило. Животът изглежда празен, енергията му я няма и Родителят му се е
завърнал с натрупания скептицизъм и старата потиснатост. Възрастният отново
е разстроен и човекът е демобилизиран от своята депресия.
Маниакално-депресивният се различава от другите, които изпитват
обикновени всекидневни „възходи" и „падения" главно по това, че промените в
настроението изглеждат необясними. Тези промени в настроението са също така
периодични и повтарящи се.
За да се разбере какво става по време на маниакално-депресивните цикли,
важно е да се разбере, че както чувството за всемогъщество при маниакалната
фаза, така и липсата на чувство за собствена ценност при депресивната фаза са
чувства, които са записани в Детето. И двете са реакции на архаични записи в
Родителя. В която и да е от фазите вътрешният диалог, който се води, е
Родител—Дете. В депресивния стадий Родителят „удря по Детето", а в
маниакалния стадий Родителят аплодира
Както и при анализа и на други чувства, от значение е да се попита: „Каква е
била първоначалната транзакция?" При маниакално-депресивната личност ние
често откриваме силно, ако не и прекалено силно биещ Родител, който е пълен
с противоречиви команди и разрешения, записани много рано - вероятно според
наблюденията на Пиаже през първите две години от живота, — когато
Възрастният в малкия човек е за първи път ангажиран в изработването на
система за връзка между причина и следствие. В това решаващо време, ако са
налице прекалено голяма непоследователност и много противоречия, детето
може да се откаже от интелектуалното разработване на структурата на
причинността (няма смисъл, както и да го погледне) и вместо това може да
стигне до това да наблюдава какво се случва с него с течение на времето, а не
връзката между обектите и събитията. Маниакално-депресивният индивид не
може да каже какво е предизвикало нито неговото „горе", нито неговото „долу",
както е било и в началото. Неговото настроение е толкова непредсказуемо сега,
както и тогава, защото наказващите и хвалещите родители са непредсказуеми.
Фрида Фром-Райхман отбелязва, че човек, който проявява маниакални и
депресивни колебания, е бил по правило възпитаван под въздействието на
голяма непоследователност. Възрастният в малкия човек не е могъл да разбере
периодичните промени в родителите си, така че Възрастният абдикира, като си
отива с последен опит да формулира позицията: АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР и НЕ СЪМ
СИГУРЕН ВИЕ КАКВИ СТЕ. Детето все пак стига до това да разбере, че „е време
нещо да се случи" или че „всички добри неща трябва да свършат". Така е
ставало тогава; така ще стане и сега.
Фактът, че е имало добри неща, много добри неща, които се възпроизвеждат
в маниакалната фаза, показва, че родителят (обикновено майката, тъй като тя е
най-влиятелната личност през първите две години) наистина всъщност освен
разрушителното отхвърляне е доставял голяма нежност и одобрение. Нейната
реакция към детето не е била свързана пряко с това, какво е направило самото
Дете, а с нейните собствени промени в настроението или драматичните
промени в личността й.
Трябва да имаме предвид колко е трудно за едно двегодишно момче да
разбере какво става, когато майка му се променя периодично и напълно, като се
превръща от един човек в друг. Редица причини могат да са отговорни за такъв
вид промяна. Едната може да бъде алкохолизмът. Майката е „горе". Тя го гушка
и го гали, и го стиска, докато то започва да вика. Играе на гоненица с него около
масата. Подхвърля го във въздуха. Пляска с ръце и се смее истерично, когато то
върти котката за опашката. Ей! Животът е прекрасен! След това майката излиза.
Часове малкият е изоставен. Гладен е Празно му е. Тя си е отишла. Галенето е
свършило Как може да го получи пак? Какво се е случило? Той не знае По-късно
тя се събужда махмурлия. Не може да го понася. Пъди го настрана. Той плаче и
идва при нея отново. Тя го удря. Какво се е случило? Какво е направил? Толкова
добре се чувствуваше. Сега е толкова лошо Плаче, докато заспи. Идва
следващият ден. Майката е отново в приповдигнато настроение. И ето какво се
случва. Снощи беше лошо. Сега пак е добре. И, разбира се, ще стане лошо пак.
Не зная защо, но с времето всичко ще се промени. Ужасно хубаво е
(маниакално) и ужасно лошо (депресивно). Ужасно описва и двете състояния
поради преживяното в действителност, че промяната ще дойде внезапно, ще
бъде пълна и непредсказуема.
И други обстоятелства при родителите предизвикват подобен вид промени —
например наркоманията, рели-гиозността (изключително, изключващо, мистично
за-нимаване с религия) или психозата; или пък майката може да е имала
маниакално-депресивен характер, който реагира не на алкохола, а на стари
записи, които сега тя възпроизвежда в малкия си. Маниакалната депресия се
проявява и в семейството. Лесно е да се види как се предава. В объркваща
обстановка като тази се увеличава чувството НЕ СЪМ ДОБЪР у детето. Едно
възможно спасение е да се опита да се обърне родителят в негова полза: АЗ
МОГА ДА БЪДА ДОБЪР, АКО. Но АКО-то се променя. (Снощи, когато въртях
котката за опашката, тя се смееше и ме прегръщаше. Тази сутрин направих
същото и тя ме наби.) Когато детето пораства, тези различни непоследователни
реакции се усилват Детето свирепо се наказва затова, че използва „лоши" думи;
но същата вечер чува пияния си баща да забавлява „момчетата", когато играят
покер, с разкази за смелостта на момчето му, че произнася четирибуквени думи,
като най-накрая вика малкия, настоявайки (обратно на предишната забрана) да
„каже на чичо Хари шегата, която беше казал".
Така че маниакално-депресивната личност може да се разглежда като човек,
у когото е задържано развитието на Възрастнияоще по времето на ранния
процес за конструиране на системата от причинно-следствен ефект по
отношение на родителското одобрение или порицание. Тъй като в ранните
години това одобрение или порицание е било изразявано най-често чрез устно
задоволство или отричане, люшкането в настроението на маниакално-
депресивния и вече пораснал човек са също свързани с чувството „животът е
богат", характерно за маниакалната фаза, и „животът е празен" по време на
депресивната фаза.
Както е при лечението на всички емоционални проблеми, необходимо е да се
ангажира Възрастният в изследването на чувствата и да се окуражава той да
задава въпроса „защо?". Най-голямата трудност при лечението на маниакално-
депресивната личност е, че много рано детето се е отказало да пита защо,
всъщност е решило никога да не пита вече. Фром-Райхман отбелязва, че у
маниакално-депресивните има „липса на способност за правилни наблюдения,
липса на интерес, ранно обучение и талант за интроспективно наблюдение и
разбиране". Тези установявани черти са резултат от ранно взети решения.
Лечението се състои във връщане на Възрастниякъм неговата някога
изоставена ръководна роля, когато става дума за преценяване на връзката
между причина и следствие. Тъй като границата между Възрастнияи Детето е
разрушена и човекът е обзет напълно от чувства, често е необходимо да се
окаже помощ на пациента чрез прилагането или на транквилизатори, или на
антидепресивни средства, или пък да му бъде направена шокова терапия. След
като един път Детето се успокои, Възрастният започва да функционира и може
да му се помогне да разкрие причините за неговите „необясними" промени в
настроението. В началото детето е било в „техни" ръце. Сега човекът стига до
това да разбере, че което той прави, може да предизвика похвала или
порицание. Похвалата или порицанието, които получава днес, може и да не са
толкова силни като онези, които е получавал в детството си — похвалата може
да не предизвика маниакална приповдигнатост или порицанието — депресивно
спадане, но той е освободен от крайната възбуда на непредсказуемостта, която
е налице дори в маниакалната фаза.
ПОСТОЯННИЯТ ДОСАДНИК
Съществува един тип мек човек, чиито записи в Родителя и Детето са
толкова безцветни, че той просто не притежава необходимите предпоставки да
бъде колоритна личност. Това най-често се проявява клинично при човек с лека
депресия (щастието е за другите хора) или просто отегчен от живота. Неговите
родители са били скучни, неразговорчиви и двойствени. Рядко е имало
наказания и рядко награда. Малко ентусиазъм е съществувал за каквото и да
било. Като малък той не е бил изложен на вълненията на външния свят, рядко е
имал отношения с други деца и въпреки че е бил „добро" момче, в смисъл че не
е причинявал особени неприятности, не е Дете, което някой би забелязал.
Неговият Възрастен правилно възприема действителността, но
действителността сама по себе си е скучна. Той може да порасне, да има
освободен Възрастен, но той ще бъде човек, който не вижда някаква полза от
това да контактува с други хора. (Такава полза се забелязва най-напред при
Родителя, а може да бъде и ценност за Родителя.) Неговата личност много
прилича на компютър. Докато другите се забавляват на някое парти, той
разгръща списание в ъгъла, като прави единственото нещо, което знае да прави
— да разчепква фактите. Ако най-накрая стигне до лечение, въпросът му ще
бъде от рода на „Няма ли нищо повече от това?". Въпреки че не представлява
проблем за обществото, той е проблем за самия себе си. Неговата
действителност е ограничена по същия начин, по който неговата действителност
е била ограничена по-рано в живота му.
В известен смисъл важи твърдението на Алфред Норт Уайтхед: „Невъзможно
е нравственото възпитание да бъде отделено от привичното видение за
величие." Ако „нравственото" се разглежда като ценностна система и ако „да не
си досаден" или „да си интересен на другите хора", или пък „да си съзидателен и
продуктивен" се възприемат като положителни ценности, ясно е, че човек, чиито
ранни впечатления от живота са били скучни, освен ако не се появят някакви
впечатляващи взаимоотношения, ще бъде и самият той скучен.
Вярно е, че има и други причини за досада и да си досаден. Малкият човек,
който започва живота си с огромно любопитство за това, защо пушекът отива
нагоре, защо дъждът вали надолу, кой е създал Бога и кой ме е създал мен, и на
когото се дават твърди отговори без колебание, които само допринасят за
неговото объркване, а по-късно се оказват погрешни, в края на краищата спира
да пита, спира да изследва, спира да се интересува и започва да изпитва
досада. Неговият компютър започва да изключва в обширни сфери на интереси,
защото отговорите на въпросите му само допринасят за объркване. Този вид
досада често се наблюдава сред учащите в гимназии и колежи към религиозни
институции. Тяхната досада произлиза от опростените отговори, които са им
били давани често при търсенето на истината, забраните, на които са подложени
при следването на истината (очевидни, наблюдавани факти), където и тя да ги
отведе, и предписанието, че трябва да изберат между истината и вярата, като че
ли те взаимно се изключват. Не всички служители на църквата дават
опростенчески отговори; и все пак неизследваната догма присъствува все още
по правило в много религиозни общества. Това ще бъде разгледано по-нататък в
гл. 12 „Р — В — Д и моралните ценности".
РАЗЛИЧИЯ В СЪДЪРЖАНИЕТО НА Р — В — Д
В предшествуващото изложение ние видяхме как хората се различават
благодарение на различното структурно построяване на Родителя, Възрастния
и Детето. Повечето от тези разлики са клинични проблеми. Ние се различаваме
също така и по съвсем „здравословен" начин. Дефиницията за здраве е
еманципиран Възрастен, който е постоянно отговорен за всяка транзакция. Това
означава, че при всяка транзакция Възрастният взема данни от Родителя, от
Детето и от действителността и стига до решение какво да направи. Колкото е
по-богат фондът, от който се извличат данните, толкова повече възможности за
изпълнение съществуват. Малкото Дете, чийто ранен опит включва
безпрепятственото изучаване на тенджерите и тиганите, калта заедно с
маргаритките, любимите домашни животни, приятелите, пътуванията до
фермата, разказването на приказки вечер, традициите около празниците,
играчките за манипулиране, плочите за слушане и откритите и приятелски
разговори с родителите, които не бързат, ще има далеч по-богат фонд от данни в
своя Родител и много повече положителни чувства в своето Дете, отколкото
малкият човек, който е изолиран и прекалено опекунстван. Малкият човек, който
рано изпробва начините за преодоляване на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, усилва
своя Възрастен и е окуражен за по-нататъшно изследване и усъвършенствуване.
Той става тогава „блестящо дете", като си докарва похвала и самочувствие,
които го вдъхновяват да бъде още по-блестящ. Фактът, че той носи престиж на
семейството, не намалява факта, че той носи престиж на себе си, освен ако с
течение на времето неговите родители не окажат неподходящ натиск и поставят
изисквания върху него, които не са в негов интерес.
Чрез разбирането на нашите собствени Р — В — Д ние можем да стигнем до
това да разбираме не само какво има в Родителя и Детето, но също така и какво
няма там. Ако момичето, което се оплаква: „Аз съм невзрачна и скучна... точно
такава съм", може да разбере, че това, което липсва в нейните Родител и Дете,
идва именно от въвеждането й в живота по един невзрачен и скучен начин, тя
може тогава да се освободи и със своя Възрастен да се доближи до
действителността, за да разбере какво точно е невзрачното и скучното. Може и
да е необходимо известно време, за да навакса; тя няма да го обърне на бурен
живот, но поне може да й се помогне да разбере, че тя има шанс. Казва се, че да
обвиняваш за грешките си своята природа, не променя природата на твоите
грешки. Така че „Такъв съм си и това е" не помага в нищо: „Аз мога да бъда
различен" помага.

Как използуваме времето

 Времето е това, което най-много желаем, но което уви — използуваме най-зле.
Уилям Пен*(1644—1718) — основател на английска колония в Сев. Америка, получила по-късно името Пенсилвания

Едно от най-драматичните научни приключения през този век е изследването

на Космоса. Това, че той е безкраен, не предизвиква задоволство у нас.
Предпочитаме нещо да ни служи за ориентири — те да служат като площадки за
кацане на нашите сателити или пък да бъдат математически изчислени пролуки,
през които можем да насочваме космическите си кораби. Желанието ни е да
усвоим пространството; да го охарактеризираме; в известен смисъл — да го
използуваме.
Другата огромна космическа реалност е времето. Можем да правим
предположения за който и да е край на нашето земно съществуване. Можем да
вярваме в безсмъртието пред лицето на непонятната смърт; но както в случая с
нашите усилия да дефинираме космическото пространство, в нашето
определение за време ние трябва да започнем оттам, където сме. Всичко, което
можем да знаем, е, че средната дажба от време, която се полага на човека, е 70
години. Това, което основно ни вълнува, е какво правим с полагащата ни се част
от него. Най-непосредствено ни засяга как се разпореждаме с по-малките
блокчета от време в непосредствена близост до нас.
Всички споделяме с Дизраели* Английски политик и писател от 19 век. Бел. пр. общата
загриженост, че „животът е твърде кратък, за да бъде нищожен". И все пак най-
много ни безпокои това, че толкова голяма част от живота ни е именно такава.
Може би по-важно и драматично от изследването на Космоса е това, как
използуваме времето. „Какво безразсъдство е, казва Джон Хау, да се страхуваш
да отхвърлиш живота изведнъж и да не виждаш, че го отхвърляш на части, една
по една."
Както и по отношение на Космоса, ние не се задоволяваме да възприемаме
времето само като безкрайно. За много хора непосредственият въпрос е „Как ще
прекарам следващия час?". Колкото по-структурирано е времето, толкова по-
лесен за разрешаване е този проблем. Много заетите хора с различни външни
ангажименти нямат време за себе си. „Следващият час" е много добре
програмиран. Програмирането или структурирането на времето е това, което
хората се опитват да постигнат и когато не са способни да го направят сами,
очакват други да направят това вместо тях. „Кажи ми какво да правя след това?",
„Това, от което имаме нужда, е някой да ни води".
Нуждата от структуриране на времето е резултат от необходимостта за
признание, която се е породила от първоначалната нужда от милване. Малкото
дете няма необходимото понятие за време, за да го структурира, а просто
започва да прави неща, които му доставят удоволствие в момента. Когато стане
по-голямо, то се научава да отлага удовлетворението заради по-големи награди:
„Мога да изляза навън и да правя сладкиши от кал със Сузи сега, но ако
изчакам още двадесет минути и си запазя хубавата рокля, ще мога да отида в
търговския център с Татко." Това е в основни линии проблемът при
структуриране на времето. Коя алтернатива ще достави по-голямо удоволствие?
Коя ще донесе по-голяма нарада? Като ставаме все по-големи, ние имаме все
по-голям избор. Все пак обаче позицията НЕ СЪМ ДОБЪР ни удържа да
изпробваме този избор свободно, както мислим, че бихме могли да направим.
 При наблюденията ни върху транзакцията между отделни хора имахме
възможност да установим шест типа житейски опит, които влизат във всички
транзакции.
Те са затваряне в себе си, ритуали, дейности, прекарване на времето, игри и
интимност.
Затварянето в себе си, въпреки че не представлява транзакция с друг човек,
може да се осъществи въпреки това и в социална среда. Човек, който обядва с
група досадни колеги, заети повече с това да им се обръща внимание, може да
се затвори в себе си и да започне да си представя как е прекарал предишната
вечер, когато вниманието към него е било голямо. Тялото му все още се намира
на масата за обяд, но не и самият „той". Класните стаи през хубав пролетен ден
са пълни с тела, чиито „притежатели" са долу в плувния басейн, стрелят във
въздуха по горяща ракета или си спомнят колко приятно е било да се целуват
под глицинията. Когато и да се отдръпнат така в себе си хората, винаги е
сигурно, че отдръпването ги държи настрана от онези, с които са тялом. Това е
съвсем безобидно, освен ако не се случва постоянно или пък освен ако се случи,
когато жена ви се обръща към вас.
Ритуал се нарича социално програмираното използуване на времето,
когато всички се съгласяват да правят едно и също нещо. То е безопасно,
няма задължение или ангажиране с други хора, изходът му може да се
предскаже и то може да бъде приятно, докато вие сте „в крак" или правите това,
което трябва. Има ритуали за поведение при боготворене, при поздравяване, на
коктейли, в спални. Ритуалът има за цел да събере група хора за час-два, без да
има нужда да се сближават един с друг. Те могат да направят това, но не са
длъжни да го направят. По-удобно е да се отиде на литургията в Хай Чърч,
отколкото да присъствуваш на религиозна служба, където може да ти бъде
зададен въпросът „Спасена ли е душата ти, братко?". Сексуалните
взаимоотношения при хората, за които физическата близост не се реализира на
личностно ниво, са по-малко сковани, когато те се осъществяват на тъмно.
Съществува по-малка възможност за участие, ако дадеш коктейл, отколкото
вечеря за шест души. Налице е ниска степен на ангажиране и оттам и слаба
реализация. Ритуалите, както и отдръпването в себе си, може да ни задържат на
разстояние.
Дейността според Бърн е „обичаен, подходящ, удобен и полезен
метод за структуриране на времето чрез планиране, целящо да се
справи с естеството на външната реалност". Обичайни дейности са
участието в служебни срещи, приготвянето на яденето, построяването на къща,
писането на книга, чистенето на сняг, ученето за изпити. Поради това, че са
продуктивни и съзидателни, тези дейности могат да бъдат източник на
удовлетворение само по себе си или пък могат да доведат до удовлетворение в
бъдеще от самото милване в резултат на добре свършена работа. Но по време
на извършването на дейността няма нужда от интимно обвързване с друг човек.
Това може да стане, но то не е нещо задължително. Някои хора използуват
работата си, за да избегнат установяването на интимност, като работят и нощем
в службата си, вместо да се върнат вкъщи, и посвещават живота си да правят
милиони, вместо да си създават приятели. Дейности като отдръпването в себе
си и ритуалите могат да ни държат на разстояние един от друг.
Развлеченията са начин за прекарване на времето. Бърн дефинира
развлечението като:
 ...ангажимент, при който транзакциите са директни...
С щастливи или добре организирани хора, чиято способност да се забавляват
не е нарушена, можеш да се отдадеш на социално развлечение заради самото
развлечение да предизвикаш удовлетворение за себе си.
При други, особено при невротици, както и самото име показва, начин за
прекарване (т. е. структуриране) на времето е: докато човек опознае хората по-
добре, докато се изкара някак си този час и за по-голям период от време —
докато си легна, докато дойде ваканцията, докато започне училището, докато
лечението се почувствува, докато получа благоволение, утешение или пък дойде
смъртта.
В екзистенциален смисъл развлечението е начин да се разтоварим от
чувство за вина, отчаяние или от интимност — средство, което се
предоставя от природата или културата, за да облекчава тихото отчаяние.
По-оптимистично погледнато, в най-добрия случай то е нещо, на което се
наслаждаваме заради самото него, и то служи поне като начин да се запознаем,
надявайки се да постигнем дълго жадуван контакт с друго човешко същество.
Всеки човек използува ситуациите, в които попада, и то по начин, че да извлече
доколкото е възможно някакви основни и второстепенни ползи от тях.
Хора, които не могат да се ангажират в развлечения, когато пожелаят, не са
лесни за обществото. Развлеченията могат да се разглеждат като един вид
социално тестуване, при което човек търси информация за нови запознанства по
един незастрашителен, неангажиращ начин. Наблюдението на Бърн се състои в
това, че „развлеченията формират базата за селекционирането на познанства и
могат да доведат до приятелство", а освен това те имат като предимство
„потвърждението на ролята и стабилизирането на позицията".
" Бърн даде чудесни и привлекателни имена на някои от тези развлечения,
които могат да се видят по коктейлите, обедите в женска компания, семейните
събирания и в клуба Кивайнис*, Кивайнис Интърнешънъл е организация на бизнесмени, основана през 1915
г. Местните клубове са много активни в бизнеса и в гражданските дела. Бел. пр. и те са:
вариации на „Светски разговор" като например „Дженерал Мотърс"
(сравняване на коли) и „Кой победи" (и двете са „мъжки разговор");
„Бакалница", „Кухня" и „Гардероб" (всичките са „женски разговор");
„Как да" (направиш нещо); „Колко" (струва?); „Какво беше" (за някое
носталгично място);
„Знаеш ли" (Така и така); „Какво стана с" (Добрия стар Джо); „На сутринта"
(какъв махмурлук!); и „Мартини" (Аз зная по-добър начин).
Развлеченията могат да се играят от Родителя, Възрастния и Детето.
Развлечението Родител — Родител започва със следната транзакция:
Мод: Искаш да кажеш, че правиш тапицерии?
Бес: Само когато е необходимо.
Това довежда до дискусия колко скъпо струва да се направи това, колко
„афиф" се работи днес, както и за разпродажбите с намалени цени в магазина на
Мейси.
Едно развлечение Дете — Дете е споделянето на невъзможни алтернативи,
символизиращи положението на малкото дете — да му мислиш, ако го направиш,
и да му мислиш, ако не го направиш. Възбудата може да бъде намалена от това
развлечение не защото проблемът е решен, а защото е предаден на някой друг
— „Ето, ти се боричкай с това известно време!". Ето някои въпроси, които бяха
дочути от две петгодишни деца:
 Какво би предпочел — да изядеш един хълм, пълен с мравки, или да изпиеш
кофа с вряло лекарство? Какво би предпочел — да те преследва див бик или да
носиш обувките си разменени цял ден?
Какво предпочиташ — да седиш на гореща печка или да минеш през
пералната машина петдесет пъти?
Какво би предпочел — да те ужилят хиляда оси или да спиш в кочината?
Отговори по единия или другия начин! Ти трябва да отговориш по единия или
другия начин. Версиите на възрастните могат да бъдат по-сложни, като
„Демократ ли си или републиканец?".
Възрастният може да играе за развлечение на такива теми като времето и да
поддържа някакви взаимоотношения, докато не се появи нещо интересно или
предизвикващо милувка:
Г-н А: Изглежда, че идва буря.
Г-н Б: Тези облаци наистина изглеждат черни.
Г-н А: Напомня ми времето, когато карах самолета си и попаднах на внезапна
буря над залива на Сан Франци-ско.
Г-н Б: О, ти караш самолет?
Колкото и полезни да са развлеченията в определени ситуации в обществото,
очевидно е, че взаимоотношения, които не се развиват извън тях, загиват — в
най-добрия случай те съществуват, съпроводени с тиха безнадеждност и
нарастваща досада. Развлеченията, както и отдръпването в себе си, ритуалите и
дейностите могат да държат хората настрани един от друг.
Игрите са такива важни транзакционни явления, че Бърн е посветил цяла
книга на тях — своя бестселър „Игрите, които хората играят". Повечето игри
предизвикват неприятности. Те разчистват взаимоотношенията и всичко, което
предизвиква нещастия, като разбирането им предполага да се даде отговор на
въпроса „Защо това винаги ми се случва?". Думата „игра" не трябва да ни
подвежда, обяснява Бърн. Тя не означава непременно удоволствие или дори
забавление. За пълното разбиране на игрите се препоръчва неговата книга. Все
пак следващото е кратка дефиниция, която ще послужи за целите на това
ръководство по Транзакционен анализ.
Игра е извършващата се серия от комплементарни транзакции със
скрити подбуди, които се насочват към добре дефиниран, предсказуем
изход. Казано по-общо, тя е периодично осъществяваща се група транзакции,
които се повтарят често, външно са правдоподобни и имат прикрита мотивация;
или, казано по-разговорно — това е серия постъпки с уловка или някакъв „трик".
Игрите са строго разграничени от процедурите, ритуалите и развлеченията по
две техни характерни черти: (I) скрития замисъл и (2) отплатата. Процедурите
може да са успешни, ритуалите — ефективни, а развлеченията — полезни, но
всички по дефиниция са прями; те могат да включат спор, но не конфликт и
завършекът им може да бъде сензационен, но не и драматичен. Всяка игра, от
друга страна, е в основата си нечестна и изходът има драматичен, а не само
вълнуващ характер4.
Както беше изтъкнато в гл. З, всички игри произхождат от простата
детска игра „Моето Е По-Хубаво От Твоето", която често се наблюдава
във всяка група четиригодишни. Както някога, така и сега тя има за цел да
донесе моментно облекчение от бремето на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. При по-
сложните версии на възрастните тя е прикрита в този смисъл, че не изразява
онова, което наистина се чувствува. Когато малкият човек казва: „Моето Е По-
Хубаво От Твоето", той всъщност чувствува „Аз не съм толкова добър, колкото
си ти". Това е само начин за дръзка защита. Тя има предпазен характер, в
смисъл че търси начин да се запази хомеостазата. За нея също има отплата,
както е при игрите, които големите играят. Когато „Моето Е По-Хубаво От Твоето"
се натрапва силно, играта завършва със силен удар, с плесница или с
унищожително доказателство от рода на „Не е вярно: моето е по-хубаво". Едва
тогава малкият човек е поставен обратно на мястото му, отново е доказано, че
НЕ Е ДОБЪР, и в поддържането на тази определена позиция има известна
нищожна сигурност.
Това е същността на всички игри. Игрите са начин да се използува времето
от хора, които не могат да понасят липсата на ласка при отдръпването в
себе си и чиято позиция НЕ СЪМ ДОБЪР все пак прави невъзможен
последния опит за близост, интимност. Въпреки че има нещастие, все пак
има нещо. Както казва комедиантът: „По-добре е да имаш лош дъх,
отколкото да нямаш дъх изобщо." „По-добре е да се отнасят грубо с теб,
когато играеш игри, отколкото да нямаш изобщо никакви взаимоотношения."
„Развиващото се (дете) има по-голям шанс да оцелее в разпалеността на гнева и
да страда безнадеждно в хладината на безразличието", написа д-р Ричард
Голдстън за малтретираните деца5.
Така че игрите предоставят изгоди за всички играчи. Те охраняват целостта
на позицията без заплаха от това да се разкрие самата позиция.
За да изясним по-добре природата на игрите, ние ще представим действията
в една игра „Защо Не Направиш? Добре, Но". Участниците са Джейн, млада
жена, която работи, и нейна приятелка. (Тази игра се играе често в ситуация,
когато има нужда от помощ — стаичката за изповед на пастора, кабинета на
психиатъра или кухнята на дълго страдащ приятел, с когото пиеш обикновено
кафе.)
Джейн: Толкова съм безцветна и скучна, че никога не ми определят среща.
Приятелката: Защо не идеш в добър фризьорски салон да си промениш
прическата?
Джейн: Добре, ама това струва твърде скъпо.
Приятелката: Ами какво ще кажеш да си купиш списание с някои идеи за
различни начини да го направиш самата ти?
Джейн: Добре, опитах това — но косъмът ми е много тънък. Не държи
прическа. Ако си направя кок, косата ми изглежда поне чиста.
Приятелката: Какво ще кажеш да си сложиш малко грим, за да подсилиш
чертите си.
Джейн: Добре, ама кожата ми е алергична към грим. Опитах веднъж и кожата
ми стана груба и се напука.
Приятелката: Сега правят много добри нови гримове, които не предизвикват
алергия. Защо не идеш при кожен лекар?
Джейн: Добре, но зная какво ще каже. Ще каже, че не се храня, както трябва.
Зная, че ям много боклуци и нямам балансирана храна. Ето какво е, като живееш
сам. Е, добре, красотата е само повърхностно нещо.
Приятелката: Да, така е. Може би би имало смисъл да изкараш някакви
курсове за възрастни, например да се запознаеш с изкуството или с текущите
събития. Това, знаеш ли, помага да станеш добър събеседник.
Джейн: Добре, но те всички са вечер. А след работа съм толкова изморена.
Приятелката: Добре, тогава запиши се в курсове за машинопис.
 Джейн: Добре, но като нямам време дори да пиша писма на нашите. Как ще
намеря време за курсове по машинопис?
Приятелката: Можеш да намериш време, ако са необходими.
Джейн: Добре, но на теб ти е лесно да говориш така. Толкова си енергична. Аз
винаги съм като умряла.
Приятелката: Защо не си лягаш навреме? Нищо чудно, че си уморена, щом
като седиш и гледаш „Дъ Лейт Шоу"* „Късното шоу", известна американска телевизионна програма.
Бел. пр всяка вечер.
Джейн: Добре де, ама все пак трябва да правя нещо приятно. Това е всичко,
което може да се прави, когато си като мен!
Тук дискусията очертава пълен кръг. Джейн системно отхвърля всяко едно от
предложенията на приятелката си. Тя започва с оплакването, че е безцветна и
безинтересна, а после завършва, извъртайки въпроса с крайната причина: тя е
безцветна и безинтересна, защото „просто си е такава".
Приятелката й най-накрая отстъпва и вероятно в края на краищата спира да
идва, което още повече подчертава чувството на Джейн, че НЕ Е ДОБРА. Това
„доказва" на Джейн, че за нея няма наистина надежда — тя дори не може да
задържи приятелите, които има, и това й служи като оправдание да започне
друга игра: „Не Е Ли Ужасно." Ползата за Джейн се състои в това, че тя няма
нужда да прави нещо за себе си, защото многократно е получила доказателства,
че нищо не може да се направи.
„Защо Не Направиш? Добре, Но", може да се играе от няколко души според
Бърн:
Единият от играчите, който в случая е „тя", представя проблем. Другите
започват да представят решения, всяко от които започва със „Защо Не
Направиш?". На всяко от тях този, който е „тя", се противопоставя с „Добре, Но".
Добрият играч може да се противопоставя на останалите от групата за
неопределено време, докато те отстъпят, а „тя" тогава печели.
Тъй като с редки изключения всички решения се отхвърлят, очевидно е, че
тази игра служи за някаква скрита цел. „Трикът" в „Защо Не Направиш? Добре,
Но" се състои в това, че не се играе за неговата очевидна цел (Възрастен търси
информация или решение), а за да се увери и възнагради Детето. Самият запис
може да изглежда като Възрастен, но на живо може да се забележи, че този,
който е „тя", се представя като Дете, неподготвено да посрещне ситуацията;
след което другите се превръщат в сурови Родители, нетърпеливи да дадат
съвет за доброто на безпомощния човек. Точно това е, което „тя" иска, тъй като
нейната цел е да прати по дяволите тези Родители един след друг6.
(Това е последна версия на „Моето Е По-Хубаво От Твоето", която отрича
истинското убеждение „Ти Си По-Добър От Мен".) Когато играта свърши, всички
онези, които са предложили съвет, са обезкуражени, тъй като не са успели да „й"
помогнат и „тя" е доказала, че нейният проблем е наистина неразрешим, което й
позволява да въвлече Детето си в нова игра — „Не Е Ли-Ужасно". Ето как стоят
нещата и ето какво представлявам (и затова няма нужда да правя каквото и да е,
тъй като, както току-що разбрахме, нищо не може да се направи).
Бърн описва около три дузини игри в „Игрите, които хората играят".
Наименованията на неговите игри са разговорни и повечето от тях са точни в
семантичен смисъл, посочват основната характеристика на игра като: „Не Е Ли
Ужасно", „Ако Не Беше За Теб, Аз Бих Могъл", „Нека Ти и Той Да Спорите", „Сега
Те Хванах, Кучи Сине". Тъй като наименованията са разговорни, те често
предизвикват смях. Факт е обаче, че игрите не са смешни. Те са защита, за да се
запазят индивидите от по-голяма или по-малка степен на болка, която се
поражда от позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Популярността на книгата на Бърн за
игрите породи в много изискани кръгове ново развлечение, състоящо се в
повикване за игри. Концепцията за игрите може да бъде полезно терапевтично
средство, когато се използува в комбинация с предварително усвояване на Р —
В — Д; но когато липсва такъв поглед, концепцията за играта, особено за
призоваване към игри, може просто да стане определен начин за изразяване на
враждебност. Хора, които разбират Р — В — Д, могат да дискутират научно
игрите, като ги прилагат към себе си; но да бъдеш „повикан" на игра от друг
човек, без да е налице разбиране или истинска заинтересованост, най-често
предизвиква гняв. Мое твърдо убеждение в резултат на продължителни
наблюдения върху този феномен е, че анализът на игрите трябва винаги да
следва Структурния и Транзакцион-ния анализ. Осъзнаването на това, каква игра
играеш, не може само ipso facto* Поради самия този факт. Бел. пр. да ти позволи да се
промениш. Съществува опасност за лишаването от защита, без да се помогне
преди това на човека да разбере позицията и ситуацията в детството, в която тя
е била установена и която е направила тази защита необходима. Друг начин да
се формулира това е, че ако само един час е на разположение, за да се помогне
на някого, методът, който трябва да се избере, е да се направи кратко обучение
за значението на Р — В — Д и феномена на транзакцията. Уверен съм, че тази
процедура дава по-голяма сигурност за промяна при краткосрочно лечение,
отколкото това може да се постигне с анализа на игрите.
Да сумираме накратко — ние разглеждаме игрите като структуриращи
времето средства, които, както отдръпването в себе си, ритуалите, дейностите и
развлеченията, държат хората настрана един от друг. Какво можем тогава да
направим с времето по начин, който няма да ни държи разделени? Ето какво е
установил Джордж Сартън: „Смятам, че човек може да раздели хората в две
основни категории: онези, които страдат от измъчващо ги желание за близост, и
онези, които не изпитват това. Между тези две категории има бездна —
„стремящият се към близост" е обезпокоен; другият е спокоен".
Хиляди години човешкото съществуване е било структурирано предимно чрез
отдръпване в себе си, ритуал, развлечения, дейности и игри. Скептицизмът по
отношение на това твърдение може най-добре да се преодолее, ако се припомни
възникващото през цялата история повтаряне на войната — най-ужасната игра
от всички. Повечето хора безпомощно са приели тези примери като човешка
природа, неизбежен ход на нещата, признаци на историята, която се повтаря.
Такова примирение със съдбата е донасяло известно душевно спокойствие. Но
както предполага Сартън, истински обезпокоени хора в историята са били онези,
които са отказвали да се примиряват с неизбежността на отчуждението и които
са били движени от измъчващо ги желание за близост. Основната действена
сили на философията е бил импулсът за сливане. Винаги е съществувала
надеждата, но не е преодолян присъщият страх от близост, от това да се
обезличиш в другия, от участието в последния възможен избор за структуриране
— интимността.
Едно отношение на интимност между двама души може да се разглежда като
съществуващо независимо от първите пет начина на структуриране: отдръпване
в себе си, развлечения, дейности, ритуали и игри. То се основава на приемането
от страна на двама души на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. То се
състои буквално в приета любов, при която защитното структуриране на времето
става излишно. Даването и споделянето по-скоро са спонтанни изрази на радост,
отколкото реакция на обществено програмираните ритуали. Интимността е
лишено от игра взаимоотношение, тъй като целите не са прикрити. Интимността
става възможна в ситуация, в която отсъствието на страх прави възможна
пълнотата на възприятието, в която красотата може да се възприема отделно от
полезността, в която собственическите чувства стават излишни поради
наличието на самото притежание.
Тя е взаимоотношение, в което Възрастният и в двамата е отговорен и
позволява да се прояви Естественото Дете. В това отношение може да се
смята, че Детето има две природи:
Естественото Дете (съзидателно, спонтанно, любопитно, съзнаващо,
освободено от страх) и
Адаптивното Дете (адаптирано към първоначалните цивилизоващи искания
на Родителя). Освобождаването на Възрастнияможе да позволи на
Естественото Дете да се покаже още веднъж. Възрастният може да
идентифицира исканията на Родителя на такива, каквито са всъщност —
архаични, — и да позволи на Естественото Дете да се прояви отново, без да го е
страх от ранния цивилизоващ процес, който е изключил не само агресивното му
антиобществено поведение, но и радостта, и съзидателността му. Това е
истината, която го прави свободен — свободен да осъзнава отново и
свободен да чува и чувствува и вижда по свой собствен начин. Това е
част от феномена на интимността. Така например подаряването на букет
иглики може да бъде по-скоро спонтанен израз на любов и радост, отколкото е
скъпият парфюм на някой си И. Магнин* Собственик на известна фирма за козметика. Бел. пр.по
случай важна годишнина. Забравеният рожден ден не е катастрофа за
интимните съпруг и съпруга, но е често такъв за онези, чиито взаимоотношения
съществуват благодарение на ритуала.
Често се задава въпросът: Дали отдръпването в себе си, развлеченията,
ритуалите, дейностите и игрите са винаги лоши за взаимоотношенията? Може да
се каже, че | игрите почти винаги са разрушителни дотолкова, доколкото тяхното
действие е с прикрит замисъл, а качеството прикритост е антитеза на
интимността. Първите четири не са винаги разрушителни, освен ако не станат
доминираща форма за структуриране на времето. Отдръпването в себе си може
да бъде начин за отпускане и възстановяване при уединено съзерцаване.
Развлеченията могат да бъдат приятен начин за забавяне на социалния
двигател. Ритуалите могат да доставят удоволствие — рождени дни,
ваканционни традиции, тичането да посрещна татко, когато се връща от работа
— поради това, че те повтарят отново радостни моменти, които могат да бъдат
предчувствувани, да се разчита на тях и да си ги припомняме. Дейностите, които
включват и работата, са не само необходимост за живота, но сами по себе си са
награда, тъй като предполагат майсторство, ценни качества, професионализъм и
проявяването на много разнообразни умения и таланти. Все пак, ако съществува
дискомфорт в отношенията между двама души, когато тези начини за
структуриране на времето се прекратят, може да се каже, че интимността е
малко. Някои двойки програмират изцяло времето, което прекарват заедно с
неистова активност. Активността сама по себе си не е разрушителна, освен ако
принудата да си зает с нещо не е равносилна на принудата да се държиш
настрана.
 Сега възниква въпросът: Ако се лишим от първите пет начина за
структуриране на времето, автоматично ли ще имаме интимност? Или ще
останем с нищо? Не съществува прост начин да се дефинира интимността и все
пак възможно е да се посочат онези условия, които са най-благоприятни за
появата й: отсъст на игри, еманципиране на Възрастнияи преминаване в
позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Именно посредством
еманципирания Възрастен ние можем да овладеем огромни сфери на знание за
нашата Вселена и един за друг, да изследваме дълбините на философията и
религията, да възприемаме новото, без да се влияем от миналото и може би да
намерим отговори един по един на голямата ни обърканост: „Какво е хубавото на
всичко това?". Разглеждането на тази идея ще стане в гл.12.

Р — В — Д и бракът
„Ние обещаваме според надеждите си и изпълняваме според страховете си”
Ларошфуко
Един приятел ми разказа следната история за нещо, което се е случило,
когато е бил малко момче. В края на храненето майка му обявила на братята и
сестрите, които били пет на брой, че десертът ще бъде това, което е останало от
нейните специални домашни сладки с овесени ядки, след което донесла купата
със сладките и я поставила на масата. Последвало бързо боричкане на децата
да се доберат до купата, като най-малкото брат-че — четиригодишно — било
последно, както обикновено. Когато дошъл и неговият ред, то намерило само
една сладка, останала там, и на нея й липсвало едно парче. То я грабнало и
ядосано я хвърлило на пода с ожесточение, като плачело „Моята сладка цялата
е счупена!".
В природата на Детето е да бърка разочарованието с бедствието, да
разрушава цялата сладка, защото едно парче липсва или защото тя не е толкова
голяма, съвършена или вкусна, както тази на някой друг. В неговото семейство
анекдотът съществувал като стандартен язвителен отговор на по-късни
оплаквания „Какво става, сладката ти е счупена ли?".
Подобно нещо се случва и когато се руши бракът. Детето надделява в един
от двамата партньори и когато несъвършенствата започнат да се появяват —
разклаща се целият брак.
Бракът е най-сложното от всички човешки взаимоотношения. Някои
брачни съюзи могат да доведат емоциите до такива крайности или бързо да
изминат пътя от уверения за най-безоблачно щастие до един студен и от
юридическа гледна точка разрушителен финал — душевната жестокост. Когато
човек престане да взема предвид огромното съдържание от архаични данни,
които всеки партньор донася в брака чрез непрекъснато участие на неговия
Родител и Дете, лесно може да се разбере необходимостта от еманципиран
Възрастен във всеки от тях, за да накара това взаимоотношение да заработи. И
все пак обикновено брачният контракт се прави от Детето, което разбира
любовта като нещо, което чувствуваш, а не което правиш, и което вижда
щастието като нещо, което преследваш, а не като допълнителен резултат от
определено действие за постигане по-скоро на щастието на другия, а не само на
своето собствено. С късмет са, но и са рядко тези млади партньори, чийто
Родител съдържа впечатленията от това, как изглежда един добър брак. Много
хора никога не са виждали такъв. Така че те заимствуват концепцията за брака
от романите, които четат, в които съпругът има хубава работа като млад
администратор в голяма фирма за реклами и си идва всяка вечер с букет рози
при елегантната усмихната съпруга, очакваща го в дома им, който струва
петдесет хиляди, където подът е „Армстронг" и прозорците блестят, свещите са
запалени и стереото свири музика, подходяща за любов. Когато илюзията
започне да се разклаща, когато килимите са изтъркани, стари и подарени от
сватовете, стереото не работи, съпругът загуби работата си и престава да казва
„обичам те", Детето се появява със записа за „счупената сладка", цялото
представление, всичко започва да се руши на парчета. Архаичните чувства НЕ
СЪМ ДОБЪР контамини-рат Възрастниявъв всеки един от партньорите и като
няма къде другаде да избягат, партньорите се обръщат един срещу друг.
Отдавна е признато, че най-добрите бракове се създават, когато и двамата
партньори имат аналогично минало и аналогични интереси в живота. Когато
обаче Детето е отговорно за планирането на брака, значителните
несъответствия често се игнорират и контракт, според който „докато смъртта ни
раздели" се базира на толкова слаба близост като например „и двамата обичаме
да танцуваме", „и двамата искаме да имаме много деца", „и двамата обичаме
конете" или пък „и двамата сме резки". Съвършенството се разбира като широки
рамене, блестящи зъби, големи бюстове, блестящи коли или други в известен
смисъл преходни чудеса. Понякога връзката се установява на основата на
взаимен протест с погрешното допускане, че врагът на някой мой враг ми е
приятел. Така, както две деца, ядосани на майките си, се успокояват едно друго
чрез общото си нещастие, някои двойки се държат заедно под девиза „ние срещу
света" като един вид протест срещу зле настроените „те". И двамата мразят
семействата си, мразят своите фалшиви някогашни приятели, мразят
Истеблишмънта или онези безсмислени институции на американската
„повърхностност" — боулинг, бейзбол, къпане и работа. Те съществуват в
атмосферата на folie a deux** Лудория на двама, фр. Бел. пр., в която споделят едни и същи
самозаблуди. В края на краищата обаче те бързо сами предизвикват
собственото си огорчение и играта „Всичко е заради тях" става „Всичко е заради
теб".
Един от най-подходящите начини да се изследват приликите и разликите с
помощта на Транзакционния анализ е обсъждането преди сключването на брака
на нещо като диаграма на личността на партньорите, които възнамеряват да
встъпят в брак. Целта е да се изтъкнат не само явните прилики или разлики, но
да се предприеме по-доброто изследване на това, което се намира в Родителя,
Възрастнияи Детето на всеки от партньорите. Може да се каже, че двойка, която
се насочва към такова изследване, има вече нещо на своя страда, понеже
приема брака достатъчно сериозно, за да се вгледа продължително, преди да
направи големия скок. Един от партньорите обаче, имайки сериозни съмнения за
основанията на връзката, може да предприеме такова изследване и сам за себе
си. Пример за това беше млада жена в една от моите групи за лечение. Тя ме
помоли за индивидуален час с цел да обсъдим следната дилема — един млад
мъж, с когато тя се срещаше отскоро, й предложил да се оженят. Нейното Дете е
било изключително привлечено от него и все пак има други данни, които са
постъпвали в компютъра й и които я карат да се пита — дали идеята за такъв
брак е добра. Тя се беше научила да използува добре Р — В — Д и молбата й се
състоеше в това да й помогна да изследва техните взаимоотношения въз основа
на Р — В — Д, което съществува във всеки един от тях.
 Започнахме с това, че сравнихме Родителя и в двамата. Установихме, че тя
има силен Родител, който съдържа безброй правила и много „би трябвало" и
„длъжен си", включително и предупреждението да не се втурва в брака, без да
помисли. Имаше някои елементи на самодоволство, като например „нашият тип"
сме най-добрите хора. Той съдържаше идеи като „за теб се съди по компанията,
която имаш" и „не прави нищо, което е под твоето ниво". Той съдържаше ранните
отпечатъци на живота вкъщи, който е бил високоорганизиран, където майката е
била главата на семейството и където бащата е работил усилено и до късно в
службата. Имаше голям запас от материал „как се": Как се празнува рожден ден,
как се подрежда коледно дърво, как се възпитават деца, как да се държиш при
определени ситуации в обществото. Нейният Родител е с очевидно голямо
влияние в живота й именно поради факта, че е съществувала някаква
последователност на впечатленията. Неговата непоколебимост пък, от друга
страна, е имала деспотичен характер и е предизвикала силни чувства НЕ СЪМ
ДОБРА в нейното Дете, но въпреки това Родителят е продължавал да бъде
постоянен източник на данни във всички нейни транзакции в настоящето.
Вниманието ни след това се насочи към разглеждане на Родителя в младия
мъж. Родителите му са се развели, когато е бил на седем години. Отгледала го е
майка му, която го е занимавала предимно с битови и материални проблеми и
рядко му е оказвала някакво внимание. Самата тя е била емоционална и
доминирана от Детето и под действие на чувствата си бурно е проявявала
щедрост, прекъсвана от периоди на цупене, отдръпване в себе си и прибягване
до наказание. Бащата не се появява на записа изобщо, освен че в съзнанието му
е запечатано, че той е „гадно копеле като всички мъже". Родителят в момчето е
толкова разбит, откъслечен и непоследователен, че изобщо не се проявява в
сегашните транзакции като контролиращ или модифициращ фактор за неговото
импулсивно, доминирано от Детето поведение. Нейният и неговият Родител не
само нямаха нищо общо; нейният дори изобщо не одобряваше неговия. Лесно се
вижда, че е съществувала недостатъчна основа за транзакции Родител—
Родител по който и да е въпрос, като по този начин се изключва всяко
комплементарно взаимоотношение на това ниво.
След това ние предприехме проучване на стабилността на Възрастния във
всеки от тях и определихме интересите им в живота. Тя беше интелигентна,
добре образована млада жена, която имаше широк кръг от интереси. Обичаше
класическа музика, но и съвременна; добре познаваше класиците на
литературата; обичаше да прави на ръка различни неща и да изработва
артистични декоративни неща за къщата. Обичаше да обсъжда философски и
религиозни идеи и въпреки че не можеше да приеме религиозните вярвания на
своите родители, все пак чувствуваше, че някаква „вяра" е необходима. Тя
умееше да разсъждава, да разговаря и беше любознателна. Засягаха я
последиците от това, което прави и чувствуваше, че проявява отговорност към
себе си. Съществуваха определени предразсъдъци, които се оказаха
контаминация на Възрастния от Родителя, като например: „Всеки мъж над
трийсет, който не е женен, не е свестен"; „От жена, която пуши, няма да излезе
нищо"; „Всеки, който днес не може да завърши колеж, е мързелив"; „Какво можеш
да очакваш от разведен мъж?"
Обратно, Възрастният на приятеля й беше контаминиран от Детето. Той
продължаваше да е разглезен, както е бил разглезен като малко момче.
Липсвало му е интерес към учението, когато е бил ученик в гимназията, и е
отпаднал от долните класове през първия срок, защото „това не го
ентусиазирало много". Не беше лишен от интелигентност, но сериозните неща не
го интересуваха особено, докато за момичето те бяха важни. Предизвикателно
заявяваше, че цялата религия е лъжа и че всички възрастни са фалшиви. Което
особено я дразнеше, беше, че той не можеше да произнася думите буква по
буква и че единственото, което следеше, бяха картинките в списанието „Лайф";
т.е. „той е такъв човек", казваше тя, „който смята, че Бах е бира." Идеите му за
политика бяха повърхностни и смяташе, че правителството е лошо, защото „ти
отнема свободата". Беше духовит и умен, но без съдържание. Неговите основни
интереси в живота бяха спортните коли, от които разбираше и за които
проявяваше големи познания. Очевидно беше, че малко неща можеха да
способствуват за устойчиви взаимоотношения Възрастен—Възрастен между
двамата. Това ниво на транзакция предизвикваше объркване в нея и досада у
него.
След това ние се насочихме към изучаване на Детето във всеки от тях
двамата. Нейното Дете копнееше за обич, приятно му беше да доставя
удоволствие. То беше често потиснато и чувствително към отправена към него
критика, която предизвикваше силно чувство НЕ СЪМ ДОБРА. Момичето не
можеше до проумее факта, че „някой толкова красив" може да си пада по нея. Не
беше имала много приятели и смяташе себе си за безцветна, че чертите й са
толкова обикновени, че по всяка вероятност никой няма да я познае след само
една среща. Краката й се подкосяваха от този приятен за обичане рус Адонис и
тя не можеше да отрече какво чудесно чувство е това да си обичан и
преследван. Когато беше с него, тя се чувствуваше толкова ДОБРА, колкото
никога преди това и да се откаже от такова нещо беше много трудно за нея.
От друга страна, неговото Дете беше агресивно, егоистично и изплъзващо се.
Той „винаги си правеше своето" и имаше намерение да си прави каквото поиска с
нея, а това вече създаваше проблеми, тъй като нейният Родител не би й
позволил да се забавлява с екзотични удоволствия, в които той имаше
намерения да я въвлече. Детето така контаминираше Възрастнияу него, а
Родителят му беше толкова слаб, че той не само не можеше да прецени
последиците, дори смяташе самата идея за някакви последици за глупава и
пуританска и предпочиташе, подобно на Скарлет О'Хара - героиня в романа „Отнесени от
вихъра" от Мар-гарет Мичъл. , да „мисли само за утре".
С течение на времето оставаха все по-малко неща, за които да си говорят. Не
съществуваше нищо на ниво Родител—Родител, малко — на ниво Възрастен—
Възрастен и дори това, което съществуваше на ниво Дете-Дете, скоро започна
да предизвиква значителни разстройства в Родителя на момичето. Тогава
връзката започна да клони към типа Родител—Дете, като тя приемаше ролята на
отговорния и критичен партньор, а той — ролята на подвеждащото, опипващо
почвата Дете, което възпроизвеждеше първоначалната ситуация в детството.
Тази оценка на Р — В — Д е доста различна от преценяването на това, колко
„добър" или „лош" е всеки от партньорите. Това беше търсене на обективни
данни за всеки от тях с надеждата да се предскаже какъв тип взаимоотношение е
възможно в бъдеще. След дълго размишление върху този материал момичето
реши да се откаже от връзката като нещо лошо, което обещава малко щастие за
когото и да е от тях. По този начин тя успя да види също така как нейното Дете с
присъщото му НЕ СЪМ ДОБРА беше чувствително към ухажванията от страна на
мъжете, които са „по-долу от нея" в този смисъл, че тя някак усещаше, че не е
достатъчно добра за „един наистина свестен мъж". Тя не само разбра защо тази
връзка не беше комплементарна, но откри и какво всъщност търси в един мъж и
действуваше не въз основа на позицията НЕ СЪМ ДОБРА, а на основата на едно
ново уважение към себе си.
Не всички взаимоотношения контрастират толкова явно като това. Тя имаше
силен Родител, а неговият беше слаб. Има много случаи, в които и двамата
партньори имат силен Родител, но различаващ се често по противоречивото си
съдържание. Различията от религиозно и културно естество може да
предизвикат сериозни трудности, ако всеки от партньорите чувствува силната
нужда да се подчинява на непроверените нареждания на своя Родител.
Понякога тези различия не се улавят през ранния етап на брака, но започват да
се проявяват много бързо с появата на децата. Макар че един евреин може да се
съгласи предварително децата ' му да се възпитават в католическа вяра според
желанията на бъдещата младоженка католичка, това не означава, че той няма
да е дълбоко обезпокоен по този повод по-късно. Чувството в случая е, че „моята
религия е по-добра от вашата" и всъщност „нашите хора са по-добри от вашите",
което скоро се свежда до „аз съм по-добър от теб". И не че различия от този
характер не биха могли да се разрешат, но те изискват еманципиран Възрастен
във всеки от партньорите, който оперира на основата на позицията АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Такива различия биха се възприели съвсем добре, преди бракът да е
сключен. Но това рядко се случва. Младата двойка е влюбена; партньорите, ако
изобщо се съветват преди брака, прекарват формално един час с пастора и след
това тръгват по път, който смятат, че ще ги изведе до щастлив брак. А често те
дори не са имали възможността да видят такъв.
Какви са тогава възможностите за възстановяване или спасяване на един
брак, към който е пристъпено, без да бъде направен подобен анализ? След като
не могат да се намерят двама души, абсолютно еднакви, идеята за пълна
съвместимост е илюзорна. Може би проблемът може да се формулира, като се
съпоставят някои трудности: трудно е да се преодолеят разликите и да се правят
компромиси, но също така е трудно да се върви по другия път — разтрогването
на брака. Човек не може да действува само въз основа на безкомпро-мисност от
рода на „разводът винаги е грешка", защото има други принципи, които се
намесват и които важат. Да се твърди, че една жена трябва да продължи да
живее с жесток и нагрубяващ я съпруг и никога да не намери щастие с някой
друг, значи да се отрече значението на човешкото достойнство само заради
някакво възмездие: каквото си си постлал, на него ще лежиш. Да се настоява, че
един мъж трябва да продължи да издържа мързелива, отмъстителна съпруга,
която отрича каквото и да било свое участие в разрушаването на техния брак,
значи да се отрекат същите тези принципи, на които се базира човешкото
достойнство. Това съвсем не означава, че не можем да се придържаме към
идеала за брака като една трайна връзка, но не трябва пък и да я разглеждаме
като нещо, което опримчва някои така, че те завинаги да останат свързани със
законни, но не и с морални задължения. Хората започват да се занимават с
брака си едва когато забележат, че се приближават към развод. Тогава започва
съпоставянето на трудностите и вникването във възможностите за избор, който
трябва да направят.
След един нещастен брак животът на веселата разведена или на безгрижния
ерген може да започне да изглежда наистина чудесен; и все пак импулсивно
направеният избор само въз основа на непроверено допускане може да доведе
до още по-голямо отчаяние. Това, че животът на преди това женения не е
толкова за възхваляване, е предмет на една книга на Мортън М. Хънт1. Този
автор пише за многото проблеми, които идват след развода, които трябва да се
имат предвид от хората, замислили развод, за да могат те да вземат своите
решения, като сравняват възможните трудности: трудност от самотата като
непрекъснато повтаряща се болка, загубването на стари приятели, които не
искат да „вземат ничия страна", загубването на децата, разбиването на детски
сърца, финансовите загуби, изводът, че си претърпял неуспех, и умората от
това, че знаеш, че всичко трябва да започне отначало. Когато Възрастният
преценява положението, той трябва да взема предвид тези реалности.
Тогава може да се пристъпи към търсенето на причините в самия брак. Много
често само единият от партньорите проявява интерес към подобно разглеждане,
тъй като една от най-обичайните брачни игри е „Ти Си Виновен За Всичко". Ако
единият партньор, да кажем съпругата, дойде за лечение и научи Р — В — Д,
тогава ние се концентрираме върху начините, по които можем „да сплашим
Възрастния у съпруга й" и да го заинтересоваме също да научи този език. Само
чрез него може да започне да се развива отношение на основата Възрастен —
Възрастен. Ако единият партньор откаже да участвува в това, шансовете за
спасяване на брака силно се намаляват. Но ако и двамата са заинтересовани
достатъчно да работят върху брака си, Р — В — Д им дава средство да се
разграничат от архаичните Родителски команди, като използуват вече добре
установените начини за игра.
Едно от първите неща, които те могат да разглеждат след научаването на
този език, е техният брак сам по себе си. Обикновено брачният контракт е
съставен лошо, като и двете страни участвуват с равни дялове от финансова
гледна точка. Ерих Фром нарича този вид брачен контракт „търгуване с пакети
личности". Сполучливо ли са се оженили? Тя ще бъде толкова добра партия за
него. Допълват ли се взаимно? Той разменя положението си на млад член на
търговската камара срещу нейния принос като средство за реклама на И. Магнин
и Елена Рубинщайн. Така те вместо хора стават вещи, принадлежащи на един
конкурентен пазар. Те трябва да запазят равното съотношение, иначе
икономиката им ще се взриви. Този вид контракт се осъществява от Детето.
Детето проявява усет за справедливост, за равно участие, но поради своята
позиция НЕ СЪМ ДОБЪР то не разбира по-дълбокия принцип — този за
неограниченото задължение към друг човек, — когато не се държи на петдесетте
процента, а човек е изпълнен с желанието да не вижда чертата и да отдава
цялото си време на партньора в общата цел, установена от Възрастния. В една
своя книга, изпълнена с изтънчени размишления, Пол Шерер, професор по
хомилетика* Хомилетика (лат.) — научна дисциплина, изучаваща организацията и провеждането на църковната
беседа. Бел. ред. в Щатската теологична семинария, изразява подобна идея по този
начин: „Любовта е прахосник, оставя аритметиката си вкъщи, винаги е „на
червено"... Детето, което е получаващо любов същество, не може да види
любовта по този начин. Възрастният може. Днес в света съществува аритметика
на отчаянието, където всеки търси любов, но много са малко тези, които могат да
я предоставят. Това е заради факта, че все още се подценява влиянието на
позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, характерна за малкото дете. То
е налице у всеки един. Ние трябва да имаме предвид как малкият човек се
опитва да се облекчи от този товар рано в живота чрез първоначалните игри
„Моето Е По-хубаво От Твоето" и „Аз Имам Повече". Вярно е, че вече започва
постепенно да се зарежда идеята за равностойното участие. И все пак НЕ СЪМ
ДОБЪР, изглежда, изгонва твърде рано идеята за справедливост в живота.
Една сутрин дъщеря ми Хайди, тогава на четири години, се канеше да се
почерпи с приятелката си Стейси. И двете бяха заети с това, кой да вземе по-
голямото парче, въпреки че много пъти им е било напомняно, че такъв спор
предизвиква само неприятности. Майка й тогава даде на всяка една от тях по
бисквита Орео. Ясно беше дори за момичетата, че бисквитите са еднакви. И все
пак дори изправена пред факта, че са еднакви, Хайди не можа да прекрати
протестите си и да настоява „Ха, ха — аз имам същото като теб, но не и ти!" Това
е скрито one upmanship* One upmanship (непрев.) — В статия от 23 ноември 1962 год „Спек-тейтър"
определя това понятие като „изкуството да бъдеш над другите", което се държи като резерв от
Детето в брака, построен на принципа за равенство на дяловете.
Двойката, която търси начин да спаси брака си, трябва да направи съвместни
усилия за еманципирането на Възрастниятака, че НЕ СЪМ ДОБЪР в Детето,
както и предизвикващото неприятности съдържание на Родителя във всеки от
двамата да може да се изследва и да се види как тези архаични данни
продължават да доминират и провалят техните взаимоотношения в настоящия
момент.
Взаимоотношенията често биват нарушени от някои абсолютни декларации
от рода на „Такъв съм си — и не се опитвай да ме променяш". Като се
придържа към упоритото „Аз съм в лошо настроение, преди да изпия
първата си чаша кафе", човек приписва грешките си на своя характер, а не
характера си на своите грешки. Ситуация от типа „Човек в Лошо Настроение
Преди Кафето" разваля всички сутрини в много семейства. Това, което може да
бъде най-добрата част на деня, когато се втурваш с ентусиазъм към
предстоящите задачи, се превръща направо в съпроводена с враждебност
бъркотия. Децата отиват на училище вкиснати, съпругът се втурва на работа с
киселини в стомаха, а майката има нужда да легне, защото току-що е загубила
тези, които зависят от нея. Може да се признае, че човек не трябва да изпада в
лошо настроение поради това, че още не е изпил първата си чаша кафе, пък
това важи и за което и да е друго време от деня. Той може да направи избор
само след като веднъж Възрастният му е достатъчно свободен.
Една стара френска песен гласи: „...I`amour est I`enfant de la liberte"** Любовта е
дете на свободата, фр. Бел. пр.
Любовта в брака предполага Възрастният да може свободно да изучава
Родителя, да го приема или отхвърля въз основа на създаденото в момента
положение и да изследва позицията на Детето и измислените от него разплати
или игри, които предизвикват неприятности и имат за цел то да ги отрече, да се
издигне над тях или да отхвърли товара на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.
Причините, поради което женените двойки решават да влязат в групите за
лечение, са различни. Някои са чували за Транзакционния анализ и идват „да
научат нещо ново". Други идват, за да търсят отговор на въпрос, на който не
могат да отговорят, който не им дава мира: „Това ли е всичко в живота?" Други
идват, защото децата им имат неприятности. А много са и тези, чиито брачни
отношения са в критично състояние. Голяма част от тридесет и седемте двойки,
с които се занимавах за период от четири години, замислят или поне са
обсъждали развода като единствен начин да решат проблемите си. Някои бяха
започнали официални постъпки за това и се бяха отнесли към адвокатите си или
към роднинския съвет. Кризата на седемнадесет от тези двойки (46 процента)
беше доведена до краен предел, когато единият партньор беше взет в болница
поради тежка депресия с намерение за самоубийство или дори направен опит за
това. Четиринадесет от хоспитализираните пациенти бяха съпруги и двама бяха
съпрузи, а в един от случаите и съпругата, и съпругът бяха хоспитализирани
заедно по тяхно искане, „за да се успокоят нещата". Всички двойки бяха
прекарали поне десет години брачен живот. Всички имаха деца, а някои — и
внуци.
Те усвоиха Р — В — Д или в болничните групи, или на индивидуални сеанси в
моя кабинет. Когато и двамата партньори вникнаха в самата идея, те пожелаха
да бъдат включени в някоя от съществуващите групи за женени двойки, всяка от
тях състояща се от по пет двойки. Средният брой на сеансите за лечение за
всяка една двойка беше седемнадесет, приблизително един сеанс седмично в
продължение на четири месеца. Моите групи от женени двойки бяха насрочени
за последния час на деня, но понякога продължаваха по-дълго.
Доколкото ми е известно, от тези тридесет и седем Двойки, тридесет и пет са
все още женени, като само две са се развели. Четири от тези тридесет и пет
отпаднаха от групата, защото трябваше да се откажат от игрите си, а те не
пожелаха да направят това. Другите тридесет и една двойки имат добри
транзакции в браковете си, като всеки от партньорите сега изпитва
въодушевление от новите цели, от относителното отсъствие на старите
разрушителни игри и от установяването на интимност. Що се отнася до
реализирането на първоначалните цели на лечението, а те се свеждат до
спасяване на брака, 84 процента от пациентите в тази група успяха да постигнат
това.
Взаимоотношенията на много двойки са сложна клопка от игри, в които
натрупаното озлобление и горчивина са предизвикали заплетени версии на
игрите „Врява", „Ти Си Виновен За Всичко", „Кусур", „Ето Какъв Е Баща Ти" и „Ако
Не Беше Ти Щях". Правилата и стереотипните изпълнения в тези игри са
каталогизирани в големи подробности в книгата на Бърн „Игрите, които хората
играят", която е едно от универсалните ръководства, препоръчвано на двойките
при лечение. Всички тези игри произлизат от ранната детска игра „Моето Е По-
Хубаво От Твоето", измислена, за да се преодолее първоначалният страх от
това да бъдеш изигран. Един от най-блестящите пасажи, разкриващи участие в
игра, е написан от Едуард Олби във вече споменатата пиеса „Кой се страхува от
Вирджиния Уулф?". Тази пиеса илюстрира как въпреки цялото предизвикано
отчаяние игрите, макар и косвено, съдействуват за стабилизирането на брака.
Някои бракове се задържат поради това, че единият партньор е „зле". Ако този
партньор започне да се подобрява и започне да отказва да участвува в старите
игри, бракът се разпада. Един съпруг, чиято жена беше току-що изписана от
болницата, смаян ми се обади и ми каза: „Жена ми изглежда по-щастлива и по-
добре, но сега аз не мога да се оправя с нея изобщо." Бракът е като стойката на
човека: ако раменете започнат да се отпускат, съответно отпускане трябва да
стане и на друго място, за да се задържи главата перпендикулярно на ходилата.
По същия начин, ако единият партньор се променя, промени са необходими и в
другия, ако искат взаимоотношенията да се запазят ненакърнени. Това е една от
най-главните слабости на старите видове психотерапия, където психиатърът
лекува само единия партньор и отказва дори да говори с другия. Ударението
падаше върху взаимоотношението, установено между психиатъра и пациента,
оставяйки брачните взаимоотношения от другата страна на вратата. Когато
лоялността и поведението на пациента започнаха да се променят, бракът често
страдаше, тъй като другият партньор нямаше концептуални средства, с които да
разбере какво става или да осъзнае натрупаните в себе си ярост и отчаяние.
Ако имаше възможност да направи това, другият партньор би могъл да
започне лечение при друг терапевт, като по този начин отчуждението би се
задълбочило поради факта, че е сменен обектът на неговата привързаност.
Когато базата на комуникация е малка, открива се възможност за нови и по-
добри начини да се играе „Моето е По-Хубаво" под формата на „Моят Терапевт е
По-Добър От Твоя Терапевт" или „Аз Преодолявам Промяната По-бързо От Теб"
или „Ще Реша Дали Да Се Любя С Теб След Сесията Си В Сряда". И двамата
позволяват на своето Дете да се отдаде на интроспекция, до която само то има
достъп и която, въпреки че би могла да доставя полезни данни по отношение на
произхода на техните собствени чувства, не улавя вярно реалността на
съществуването, когато става дума вече не само за един човек, а за двама —
т.е. във взаимоотношение, каквото е бракът.
Една бележка в „Сакраменто Бии"*, макар и малко крайна, все пак е уместна:
„Много психиатри твърдят, че не може да има психично емоционално здраве, ако
човек не се обърне към действителността. Ако случаят е такъв, защо те карат
пациентите си да лягат на кушетката, където е толкова лесно да се мечтае?
Може би матрак с шипове би бил по-подходящ."
Всеки партньор трябва да е готов да признае своята съпричастност в
трудностите на брака. Гледна точка като „Ти Си Виновен За Всичко" се посочва
от Емерсон като грешна при наблюденията му, че „никой не може да намери
подход към мен другояче освен чрез моето собствено поведение". Ако съпругът
е бил груб в продължение на десет години и съпругата го е понасяла десет
години, тогава тя по свой начин е участвувала в този обмен. Ако който и да е от
партньорите откаже да признае това съучастие, надеждата за промяна е малка.
Артър Милър в своя прочувствен разказ за Меги от „След грехопадението"
(персонаж, който имаше поразителна прилика със съпругата му Мерилин Монро)
отбелязва, че неговата пиеса била „за животинското нежелание или
неспособност у човека да открие в себе си кълновете на своята собствена
деградация".
Отново и винаги същата борба: да долови някак своята собствена
причастност към злото е нещо ужасно, което не може да се понесе. Това е много
по-окуражаващо — да видиш света като напълно невинни жертви и напълно
злостни подстрекатели на цялото чудовищно насилие, което виждаме около нас.
На каквато и да е цена, никога не безпокой нашата невинност. Но кое е най-
невинното място в която и да е страна? Не е ли психиатричното убежище? Там
хората се носят по течението на живота наистина невинни, неспособни да видят
в себе си каквото и да е било. Най-висока степен чувството за невинност достига
в лудостта.
Този „ужас да не можеш да понесеш нещо" е разбираем, когато се вземе
предвид, че признаването на съпричастността прибавя още нещо към смазващия
товар на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, който е причина за възникването на
проблема. Трудно е да се признае една вина. Тази последна обида на
нещастното Дете, този последен товар има предвид германският теолог Дитрих
Бонхофер, като казва: „Не става ли всичко това само за да се сложи друг и още
по-тежък товар върху раменете на хората? Нима това е всичко, което
можем да направим, когато душите и телата на хората пъшкат под
тежестта на толкова много измислени от човека догми?".
Разбирането на Структурния анализ — а именно опознаването на същността
на Родителя, Възрастнияи Детето — ни показва пътя да излезем от тази
дилема: от една страна, невъзможността за промяна без признаването на
собственото участие, а, от друга — смазващите последици от това да се признае
вината. По един напълно конкретен начин ние можем да видим разликата в това,
как отнасяме самия човек към това, което прави. Ако някой каже: „Ти си опак,
зъл, труден, неприятен човек и затова бракът ти не върви", той просто засилва
позицията НЕ СЪМ ДОБЪР и предизвиква чувства, които правят човека още по-
капризен, злобен, труден и неприятен. Може да се каже, че се случва точно това,
т.е. ти задълбочаваш депресията му. Ако, от друга страна, човек може със
симпатия да каже: ,,Твоето Дете, което чувствува, НЕ СЪМ ДОБЪР,
непрекъснато ти създава неприятности и като реагира по този стар
дестабилизиращ и раздразнителен начин, разрушава шансовете ти за някакво
щастие в момента", то тогава съществува известно обективно представяне на
дилемата и човекът вижда себе си не като кръгла нула, а като комбинация на
минал опит, както положителен, така и отрицателен, който именно предизвиква
затруднението. Нещо повече — той прави възможен избора. Човек може да
признае тази реалност за себе си, без да се разстрои и подобна оценка може да
сложи началото на оздравяването на Възрастния при изпълнение на функции за
изучаване на Родителя и Детето, както и на начина, по който тези стари записи
започват да упражняват тиранията на миналото.
Без признаването на „моя дял в нашите проблеми" Транзакционният анализ
или анализът на игрите могат да се окажат просто друг начин за изразяване на
омраза: „Ти и твоят проклет Родител", „Твоето отвратително Дете пак започва,
скъпи". „Ето накъде отиващ, отново играеш игра." Тези конструкции тогава
започват да се използуват като умни, но обидни епитети в една нова игра —
„предизвикване за игра". Когато видим проблемите, които могат да възникнат,
ние започваме да разбираме значението на идеята, изразена в заглавието на
статията на Артър Милър за неговата пиеса. „С Уважение към Нейната Агония —
но с Любов."
Именно възприемането на тази идея се изисква от двойките, които постъпват
за лечение, ако те искат да успеят да построят нещо ценно в брака си. Възниква
един последен въпрос: Когато спрем да играем игри, какво правим тогава? Какво
друго остава? Какво правиш с освободения за действие Възрастен?

УСТАНОВЯВАНЕТО НА ЦЕЛИ
Кораб, който плува, без да има цел, се люшка и се отнася от приливите и
отливите — веднъж нагоре, веднъж надолу, стенейки и скърцайки, когато е в
открито море, спокоен и чудесен при безветрие. Той се подчинява в действията
си на волята на морето. Много бракове наподобяват нещо такова. Те се държат
на повърхността, но са без определена посока. Най-голям принос при вземането
на решения при тях има максимата: „Какво правят другите хора?" Такива
бракове се подчиняват на своя социален кръг по отношение на облеклото,
домашната работа, отглеждането на децата, ценностите и мисленето. „Докато
другите го правят, значи е ДОБРЕ" е техният еталон за това, какво да правят.
Ако „всеки" купува определен вид луксозен автомобил, те също ще купят такъв,
дори ако техните парични задължения за покупки на изплащане вече им носят
всеки месец купища неприятни квитанции за плащане. Те не са построили свой
собствен ред от независими ценности по отношение на своите собствени
реалности и поради това често завършват обезверени и в дългове.
Само Възрастният може да каже „НЕ" на шумните протести на Детето за
нещо по-голямо, по-хубаво и повече, за да се чувствува то още по-ДОБРО.
Само Възрастният може да попита: „Ако четири чифта обувки те правят щастлив,
ще те направят ли по-щастлив десет чифта обувки?" Както сочи правилото, всяко
увеличение на материалните придобивки носи по-малко радост от тази, която е
била изпитана предишния път. Ако можеше по някакъв начин да се изчисли
радостта, много вероятно е нов чифт обувки да предизвика повече щастие у
едно Дете, отколкото новата кола у възрастен мъж. По същия начин първата
кола носи повече радост от втората и втората повече от третата. Х. Л. Менкен
казва:
„Човек винаги помни първата си любов. След това той започва да ги трупа".
Детето в нас има нужда от трупане — както е на Коледа сутринта:
заобиколено с подаръци, детето плаче: „Това ли е всичко?" По време на една
телевизионна програма питаха едно малко момче какво е получило за Коледа.
„Не зная", каза то натъжено, „имаше твърде много".
Едно проучване от страна на Възрастнияна действителнито положение в
семейството може да определи дали получаването на определени придобивки
си струва (в смисъл на радост) изплащането на ипотека, сметката от магазина
или отклоняването на пари от нещо друго. Възрастният също може да отстъпи
пред нуждата на Детето да събира купища вещи, както е хобито за събиране на
марки, монети, редки книги, модели на железопътни съоръжения, бутилки или
камъни. Възрастният може да определи, доколко разходът за тези колекции е
реален. Когато това е така, „събирачеството" е удоволствие и е безвредно. Но
ако то обаче разорява семейството (например колекционирането на вили,
спортни коли и оригинали на Пикасо), Възрастният може да каже „не" на
забавленията на Детето.
Решенията относно хобитата, притежанията, къде да се живее и какво да се
купува трябва да се правят според системата на ценностите и отчитането на
реалните възможности, които са различни за всеки брак. Постигането на
съгласие по тези решения е изключително трудно, ако целите на брака не са
установени. По време на само- I то лечение една двойка може да се научи да
вижда разлика между Родителя, Възрастнияи Детето, но тя все още е потопена
в същото социално море и ако не се ориентира правилно курсът, тя ще продължи
независимо от своето прозрение да следва старите обрати, забавления и игри.
Нужно е повече от това само да знаеш нещо, за да владееш умението да
преодоляваш социалните течения. Изисква се установяването и следването на
нов курс при определянето на целите, до които е стигнал Възрастният. Хората
или поемат нов курс, или се връщат към същите начини на плаване без посока. И
без значение е колко карти са на тяхно разположение.
Ето къде вземането предвид на моралните ценности, етиката и религията
стават от голямо значение за хода на брака. Един мъж и съпругата му трябва да
предприемат някои основни проучвания за това, какво те смятат за важно, за да
могат да насочват курса си. Уил Дюрант разглежда основния проблем на етиката
като задава следния въпрос: „Какво е по-добре — да си добър или да си
силен"6? Той може да бъде зададен по различни начини в контекста на брака.
По-добре ли е да си любезен, или да си богат? По-добре ли е да прекараш
времето си със семейството, или да прекарваш времето си в обществени
дейности? По-добре ли е да окуражаваш децата си „да не губят смелост", или да
„нанесат ответен удар"? По-добре ли е да живееш царски днес, или да трупаш
всяко пени в банката за утре? По-добре ли е да си известен като разумен съсед,
или да си известен като обществен водач?
Това са въпроси, които могат да доведат до безнадеждни принципни
затруднения, освен ако не се задават от Възрастния, защото дори и тогава те си
остават трудни. Не е достатъчно да знаеш какви мнения съдържа Родителя на
отделния партньор, за да отговориш на тези въпроси. Не е достатъчно да знаеш,
че Детето има нужда от чувствата на всеки от тях. Ако данните от Родителя и
Детето си противоречат, трябва да има някакви морални норми, приети и от
двамата, които могат да насочват хода на брака и важат за всички решения,
които предстои да се вземат. Казва се, че „любовта не означава да се гледате в
очите, а да гледате към околния свят заедно, в една и съща посока". Родителят
и Детето във всеки от партньорите могат да предизвикат големи различия. Само
посредством Възрастнияе възможно те да се срещнат. И все пак целта в
перспектива не може да бъде достигната без морални и етични съображения.
Един от честите ми въпроси към двойка, изпаднала в задънена улица при
въпроса, „какво да правим сега", е: „Какво да се направи с любов?"
Това надхвърля научното оценяване на възможността за еволюция на
каквото и да е към нещо по-добро. Какво означава „да си любящ"? Какво е
любов? Какви думи са „трябва" и „длъжен си"? Тези въпроси се разглеждат
задълбочено в глава 12: „Р — В — Д и Моралните Ценности."

Р — В — Д и децата

Онези, които не могат да си спомнят миналото, са обречени да го повторят.

Джордж Сантаяна* американски философ и писател, представител на критическия реализъм. Бел. ред.

Най-добрият начин да се помогне на децата е да се помогне на родителите.

Ако родителите не одобряват това, което техните деца правят, не са само
децата, които трябва да се променят. Ако Джони създава проблеми, той няма да
стане по-добър само от това, че го разкарват от специалист на специалист,
докато нещо не се направи с положението вкъщи. Тази глава е написана, за да
позволи на родителите да помогнат на децата. „Специалистите" не са в
състояние да направят това, което е във възможностите на самите родители.
Вярно е, че има много професионално ориентирани към възпитанието на
децата специалисти, включително и детски психиатри и детски психолози, които
извършват тестуване и провеждат лечение. В миналото кръщаването на детето
означаваше „да се изгради детето". Разсъждавайки по този начин, може да
изглежда, че довеждането на Джуниър при детски психиатър може да означава
детето да се „преправи" или може би „развали". Докато едновременно с това
родителите не се преправят, смятам, че в повечето случаи такива усилия са
загуба на време и пари. Сигурен съм, че повечето родители чувстват същото, но
някои от тях, като не знаят какво друго да направят или пък като не искат самите
те да се ангажират, възприемат идеята за лечение на детето, ако могат да си го
позволят. Много други родители се плашат от неизвестностите около помощта
отвън при възпитанието на детето, като гледат на положението си като на
някаква кутия на Пандора, която е по-добре да не се отваря. Те четат най-новите
книги, вземат съвети от колоните на вестниците и играят на „Не Е Ли Ужасно" по
време на сутрешното си кафе. Те практикуват „търпение", без да има резултат —
с надеждата, че Джуниър „минава през определена фаза". Тази надежда се
основава на несигурния принцип, че е хубаво да разрешаваш нещо на някого.
Резултатите, които се очакват, не идват бързо и борбата при възпитанието на
детето носи само малкото утешение: „Добре, аз поне съм по-голям от него."
Някои родители използуват ожесточено това, че са „големи", и малтретират
децата си, за да ги вкарат в пътя. След това обаче идва денят на равносметката
— някъде по време на юношеството, — когато вече „той е по-голям от мен".
Навсякъде и за децата, и за родителите нещастието е огромно. Това не би
трябвало да е така. Целта на тази глава е да хвърли светлина върху картината
на възпитанието на детето при прилагането на Р — В — Д не само към
взаимоотношенията между родителите и децата, но също между децата и други
деца.
Психиатричното лечение на децата се развива сравнително отскоро. Докато
теоретиците на психоанализата, наблягащи на влиянието на първоначалния
житейски опит, подчертаваха значението на това, което се е случило на детето
през ранния период в семейството, пряка работа с деца не се провеждаше в
ранния етап на приложението на теорията за целите на лечението. Една от
трудностите беше проблемът за комуникирането с малкия човек. Другата беше
осъзнаването още в самото начало на факта, че малко може да се постигне при
работата с децата без участието на важните за него възрастни в неговата среда,
главно родителите му.
Първият обширен клиничен модел за лечение на деца беше разработен през
20-те години под формата на това, което стана известно като Ръководство по
Детска клиника. То се разви в обединен „опит за лечение" за родителя и детето,
като детето се „лекува" по метод, който се нарича игрова терапия, а на родителя
му се помага с консултации по някои социални проблеми. Основното за метода е
възможността родителят и детето да „изразяват чувства" с цел да се елиминира
потенциален източник за провокиране на лошо и пагубно поведение.
Посредством използуването на играчки и други символични средства за
комуникация детето се окуражава да се нахвърли срещу своите мъчители —
родителите, — преминавайки през пречистващ катарзис от „негативни чувства".
Така че, когато Джуниър хвърля куклата майка в тоалетната и пуска водата или
пък отчупва ръцете на малката кукла сестричка, набелязва се следващият сеанс
за „разискване" — много важна дейност за участие в терапията. Предполагаше
се, че тези изблици разчистват пътя за развитието на по-положителни чувства,
базиращи се на новото прозрение, което родителите ще извлекат от тяхната
работа с консултанта по социални въпроси — че след неколкократно
повтореното „Мразя те" ще последва и „Обичам те". Неправилното разбиране
обаче от страна на родителите на действията или транзакциите, които са
предизвикали самите чувства, често не позволяват положението да се промени.
Всъщност то често става още по-лошо, тъй като на детето му е казано, че „да
изразяваш чувствата си е хубаво нещо", и по този начин семейството се
превръща в бойно поле, на което Джуниър е в ролята на командуващ генерал.
Това е нещо като капките за нос — облекчават запушването на носа за известно
време, но не помагат за предотвратяването на състоянието през следващите
дни. Някои хора през целия си живот изразяват някакви чувства. И в двата
случая изглежда, че активността отива в погрешна крайност. Това не значи, че от
изразяването на чувства или от използуването на капки за нос няма известна
терапевтична полза, но съществува нещо повече от това.
Тежестта в тези първоначални начини на лечение падаше върху това, какво
самото дете може да постигне и как неговото поведение може да се промени,
въпреки че се признаваше отчасти, че родителите също трябва да участвуват.
Тежестта при нас в Транзакционния анализ пада върху това, какво родителите
могат да постигнат, така че характерът на транзакциите между родителя и
детето да се промени. Когато това се случи, скоро ще последва промяна и в
детето.
Всеки признава увеличаващата се сложност на културата и социалната
структура, в която живеем днес — с натиска от много страни, които отслабват и
дори разрушават семейството като първична социална структура за посрещане
на емоционалните нужди на децата. Под действието на несигурността,
претрупването с новини, средствата за развлечение и непрекъснатите
изисквания съвременната майка се чувствува притисната и е на път да се
предаде в борбата си с нервното разстройство. Всичко около нея е конфликтно.
Чувствителността й е притъпена, както може и да се очаква, след като само за
секунди на телевизионния екран се сменят ужасяващи съобщения за война с
великолепието на новия живот с Клейрол. Нейният Родител е в конфликт с
Родителя на съпруга и по отношение на подробностите за доброто възпитание
на детето. Нейният Родител вади душата на Детето й в един вътрешен диалог,
който я кара да чувства, че е претърпяла неуспех като майка. Децата крещят
едно срещу друго и срещу нея. Тя чете, за да получи повече данни, но данните
си противоречат. Един авторитет казва „пляскай", друг казва „никога не пляскай",
а трети — „пляскай понякога". Междувременно нейните чувства достигат до
градус, когато й се иска „да пребие от бой малките копелета". Къщата й е пълна с
технически приспособления, които й помагат да прави всичко лесно. Но това, от
което тя има най-много нужда, е начин да сложи ред в хаоса, да определи кои
цели се важни и кои не, да намери правилни отговори на често повтаряния
въпрос: Как да възпитам както трябва децата си?
При този въпрос нейната майка може да отбележи мъдро: „Ние не сме имали
такива неприятности навремето, преди да се появят всички тези книги по
съвременна психология." Бабата е права в това отношение, тъй като е имало
много повече добро в старите времена.
Гезел и Илг установяват:
•
В по-старите времена светът на природата и на човешките взаимоотношения
се е разраствал по доста подреден начин, като е вървял в крак с узряването на
детето. Къщата е била голяма, членовете на семейството многобройни и
обикновено друго дете е било на път да се роди. Винаги е имало някой, който да
наглежда детето в предучилищна възраст и да го въвежда постепенно, на етапи
в неговия все по-разширяващ се свят, стъпка по стъпка, с последователно
нарастване на неговите изисквания. Имало е много свободно място около
къщата — поле, ливада, овощна градина. Имало е животни в обора, кокошки,
кафези за кокошките и пасище. Някои от тези същества са били малки като него.
То е можело да им се радва, да ги докосва, понякога да ги прегръща.
С времето тази среда напълно се е преобразила. Детето от апартамента, пък
до известна степен и детето от предградието, днес е много ощетено от своите
предишни компаньони — хора и по-низши от тях. Пространството за живеене
вкъщи се е свило до размерите на няколко стаи, веранда, двор; понякога една-
единствена стая с един или два прозореца.
Те тъгуват за това, че малкото дете е загубило „цялостния интимен контакт в
течение на живота с другите деца, с други възрастни освен родителите им".
Не само тези ранни преживявания липсват, а потокът от постъпващи данни
всява дори страх. Вярно е, че винаги е имало войни и зверства, но те не са се
случвали във всекидневната на някое семейство, показвана на телевизионния
екран. Дълго преди детето да може да се справя с елементарните трудности в
отношенията си в семейството, то бива въвлечено в това, което моята малка
дъщеря нарича „нечестен свят" от расови безредици, малолетни затворници,
намушкани с нож, масови убийства, световни водачи, обсъждащи вероятността
от глобално унищожение. Прибавете към това трудностите на малкото дете да
прецени кое е реално и кое — измислица: Това новините ли са или е филм?
Предизвиква ли пушенето рак или това е полъхът на пролетта?
По време на кубинската криза през 1962 г. дъщеря ми Хайди, още в детската
градина, където малките се обучават на „пускане на атомни бомби", каза на
майка си: „Мамо, хайде да говорим за войната и бомбата и за нещо такова."
Майка й отговори: „Добре, Хайди, какво да говорим за тях?" На което Хайди
отговори: „Ти кажи всичко, мамо. Аз не зная никакви думи за това.", прилича на
оазис с пасторална сцена с малки агънца, жълти цветенца и Добрия Кораб
Лолипоп*, а на свят, изпълнен с оглушителни звуци, доведени до такава сила, че
ти идва да ги изключиш и да не те интересува каква е разликата между това да
се убие един Президент и смъртта на конекрадеца с черна шапка от комикса.
Някога Уил Роджърс** предприемач, хуморист, автор на политически сатири. Бел. ред.
каза: „Училищата не са това, което бяха и което никога не са били." Може би
добрите стари времена също „никога не са били", но лошото не е засягало
децата толкова рано и толкова пряко, както става днес. Това не променя
проблема, но изисква повече от всякога родителите да имат начин да помогнат
на децата си да развиват своя Възрастен рано, за да се справят в
съществуващия свят.
ОТКЪДЕ ДА СЕ ЗАПОЧНЕ
В най-добрия случай ние бихме искали да започнем отначало. Ефикасно
приложение на Транзакционния анализ е програмата за обучение на бъдещи
родители, която се провеждаше в Сакраменто от 1965 г. от д-р и г-жа Ъруин
Айхорн. Той е акушер-гинеколог, а тя обучава медицински сестри в Сакраменто
Сити Колидж. В повечето акушерски консултации подготовката за раждането на
детето обикновено включва инструкции за бъдещите родители, особено за
майките, за това, какво може да се случи по време на бременността, родилните
болки и раждането, както и информация за физическите грижи за бебето. Това
често е съпроводено с различни книги и филми, които изобразяват идиличния
живот с Новото бебе. Може да се проведе и разговор за някои неприятни
аспекти, какъвто например е вероятността от „следродилна депресия" или
отпадналост или колики, но рядко специфично и задълбочено са се изучавали
отношенията между съпруга и съпругата, новата майка и новия татко и това
чудесно, но понякога всяващо ужас ново малко човече — бебето. Повечето
акушер-гинеколози биха искали да помогнат на младата двойка по този начин, но
не е имало система за бързо усвояване, лесно разбираема и която да може
веднага да се приложи. Много акушер-гинеколози посвещавали цели часове на
съчувствени дискусии за трудностите в семейното положение, като
напрежението се разреждало чрез отговарянето на въпроси и като се правят
опити да се намали страхът по тактичен начин. Други разчитаха на по-
настойническа позиция, която накратко се състои в това: „Ти следваш
инструкциите ми, правиш каквото ти казвам и всичко ще мине добре." Ако има
обаче серио.з-ни проблеми във взаимоотношенията на двойката, подобен
подход може да препрати тези проблеми някъде на заден план, тъй като в края
на краищата бебето трябва да бъде на първо място. И все пак, оставайки
нерешени, те се превръщат в източник на непрекъснато раздразнение и
алиенация и за майката, и за бащата през първите месеци или години от живота
на бебето, през време на които в детето остава най-значителният отпечатък.
Г-н и г-жа Айхорн — и двамата членове на Директорския съвет на Института
за Транзакционен анализ — започнаха да въвеждат преподаването на Р — В —
Д в класовете за бъдещи родители през 1965 г. Вечерни съвместни за съпруга и
съпругата сеанси се планират всяка седмица. Посещението е доброволно, но
повечето двойки са обикновено редовни. Освен обичайните инструкции във
връзка с бременността, родилните болки и раждането, преподават се и основите
на Транзакционния анализ. Те се излагат, като се използува действителният опит
на двойката в момента — че тя ще има бебе. Този личен опит се използва за
определени цели, но двойките могат да го използуват и при решаването на много
други проблеми в живота, след като бебето се появи. Пълният курс за
усвояването на Р — В — Д за всяка двойка се провежда за около двадесет и
четири часа, но разработеният в него език служи като база и за по-нататъшно
обсъждане при посещението на бъдещата майка на редовните акушерски
прегледи, когато често тя е придружавана от съпруга си, въвлечен по този начин
да участвува в събитията, а не да бъде само техен страничен наблюдател.
Установено е, че усвояването на Р — В — Д още в началото на бременността
помага на двойката да разбере как възникват някои нови, доста сложни и не
съвсем положителни усещания. Младите хора, в чийто Родител се съдържат
много категорични неотдиференцирани записи за общуването и бременността,
не би трябвало да се изненадват, че тези записи се възпроизвеждат по време на
това емоционално наситено преживяване. Млада двойка, дори когато е
планирала и с желание очаква бременността, открива, че изпада в периоди на
„необяснима" депресия. Брачното свидетелство и малката бяла къщурка не са
достатъчни, за да изтрият стария запис в Родителя, в който „Аз съм бременна"
се явява като една наистина ужасна новина. Това не променя и записа в
Родителя на съпруга, който достига до съзнанието му по стария начин: „Ти
забременя от мен."
С бременността са свързани и много други силни чувства, които Джералд
Каплан характеризира като „период на повишена чувствителност към криза -
период, когато някои важни проблеми стават още по-значителни". Освен
външните финансови и социални промени съществуват и вътрешни промени —
както физиологични, така и емоционални. Майката вече има нова поля, особено
ако това е нейното първо бебе; при родилни болки е налице чувство за
самотност, а оставането насаме с бебето вкъщи е причина майката да се чувства
в изолация, особено ако преди това е работела; възниква и отговорността да се
структурира времето. Жената също така започва сериозно да осъзнава, че с
бебето, което е налице, тя вече никога няма да бъде същото малко момиче, че е
прекрачила границата към по-възрастното поколение: т.е. сега тя е майка. Това
напомня чувството за мимолетността на живота и безвъзвратното отлитане на
времето, което кара хората да плачат на сватби. Същите сакраментални
моменти в живота, които отварят вратите към бъдещето, затварят едновременно
с това вратата към миналото и връщане назад няма. Подобни чувства спохождат
и младата майка.
Понякога тези чувства стават толкова потискащи, че се развива това, което
може да се нарече постпартумна или следродилна психоза. В тези случаи Детето
става толкова всесилно, че границите се нарушават и позволяват да настъпи
пълна контаминацйя на Възрастния. Майката не може да се справи със своите
собствени непреодолими нужди, а същевременно е и напълно неспособна да се
грижи за бебето си.
Една пациентка, която видях най-напред в остра сцена на следродилна
психоза след раждането на първото й Дете, беше в състояние да напусне
болницата три седмици след като беше въведена в принципите на Р —В - Д Тя
вече можеше да започне да се грижи за бебето си и нейният Възрастен стана по-
силен, тъй като тя продължи да идва за групово лечение. В истинско изпитание
на тази нейна способност се превърна втората и бременност две години по-
късно. Като знаеше през какво е минала преди това, тя понасяше бременността
си с голяма доза разбиране. Но тя можеше да обсъжда това разбиране на езика
на Р — В — Д с нейния акушер-гинеколог. (Фактът, че двама лекари — единият
акушер-гинеколог, а другият - психиатър, говорят един и същ език, е сам по-себе
си окуражаващ.) Тя роди своето дете и остана в добро разположение на духа
през целия след-родов период. (Не е необичайно за постпартумната психоза да
се възвръща с всяка бременност.)
Ето тези са някои от чувствата, които могат да бъдат осъзнати и преодоляни
чрез Р — В — Д. Когато съпругът и съпругата могат да използуват свой току-що
усвоен език, предстоящото вълнение се споделя и от , двамата. Айхорн
съобщава, че ако лекарят може да използува своя Възрастен, за съпруга би
било по-лесно да стане баща. При взаимоотношениет Родител — Дете между
някои акушер-гинеколози и пациентките им в значителна степен се включва
бащата. Майката и лекарят изглеждат погълнати от дейност, в която проявяват
изключителни познания, а съпругът е изоставен и пуши цигара след цигара в
чакалнята. Повечето съвременни болници разрешават на съпруга да бъде със
съпругата си и да й помага през часовете на родилни болки, а някои, но не
всички допускат той да присъствува в родилната зала. Айхорн казва, че в
неговата собствена практика връзката между бащата и бебето започва рано.
Съпругът е въвлечен, доколкото е в неговите възможности, в оказването на
помощ по време на родилните болки, показва му се как може да масажира й
облекчава физическия стрес, как може да предпази съпругата си от чувството за
самотност при болките и как в действителност тя може да разчита на неговия
Възрастен дори ако при нейната собствена умора и способност за разбиране
Детето й надделее. Когато една двойка премине през подобна криза заедно,
посрещането на всяка друга криза в живота вече е нещо познато, - „Ако можем
да направим това, можем да направим всичко!" Тези бащи бързо започват да
говорят за „нашето" бебе. И майката, и бащата се чувствуват добри и това се
предава на малкото дете.
На такива бащи им се помага да признаят още в началото на бременността,
както това прави Каплан, че бременната жена има нужда от допълнително любов
така, както има нужда от повече витамини и белтък. Това важи особено за
последните няколко месеца на бременността и за кърмаческия период. По време
на бременността тя често става интровертна и пасивно зависима. Колкото
повече е способна да приеме това състояние и колкото повече любов и
загриженост получава от хората около себе си, толкова по-майчински може да се
държи към детето си. Медицинският персонал не може да й даде любовта, от
която има нужда, но той може да мобилизира членовете на семейството й и
особено усилията на съпруга й да сторят това. В нашето общество съпрузите и
другите роднини често се страхуват да не „развалят" бъдещата майка и се
изискват специални усилия, за да се противодействува на това отношение3.
Присъствието на съпруга при самото раждане е. кулминация на чувство за
близост при двойка, която е била подготвена; но дори ако двамата са били
разделени при раждането, въвеждането им в принципите на Р — В — Д не само
е помогнало по време на бременността, но позволява максимално отдръпване от
конфликта, който обикновено назрява в началния период на отглеждането на
детето. Топла, ласкава майка е тази, която е освободена от вътрешен диалог
Родител — Дете, предизвикващ в самата нея чувството НЕ СЪМ ДОБРА.
Нейният еманципиран Възрастен може да чуе фактите, може да отхвърли
„бабините деветини" и може да реагира на спонтанните майчински чувства, да
иска да прегръща, гали и милва, без да проверява преди това дали е добре.
Една от най-често проповядваните идеи на Родителя в групите от родители,
които очакват Дете, е, че „бебето не трябва постоянно да се взема на ръце,
защото ще се разглези". Ако този запис се пуска всеки път, когато младата майка
отива да погали детето си, очевидно ще възниква противоречие, което по
някакъв начин ще се отразява и на детето. Възрастният в майката може да се
заеме с проучване на тази догма, но по-нататък ще разчита на нейната
собствена преценка на въпроса, преценка, която ще се доближи до: Ако се
държиш с бебето като с бебе, когато то е бебе, няма да" е необходимо да се
държиш с него като с бебе през останалата част от живота му. (Термини
като „разглезване" на детето или „нарушаване" на навиците на детето ми
изглеждат винаги толкова груби и жестоки, когато се отнасят за човешки
същества. Те положително са били измислени от някоя злобна мащеха от
приказките, обитавала тъмна кула някъде в блатата!)
Майката със силен Възрастен може да се справи при напрегната ситуация с
майка си или свекървата по начин, който ще намали разрушителните пресечени
транзакции. Тя може да оцени това, че майка й има също Р — В — Д и че както
Р, така и Д са уязвими при сплашване. Или пък нейният Възрастен може да каже
на свекърва си, че те имат прислужница, за да се грижи за къщата, и че тя,
майката, ще се грижи за бебето. Възрастният й може да остави да се събере
прах, докато тя се грижи за малкото, дори ако богатата й леля Агата пристига с
подарък същата вечер. Накратко, младите родители имат избор как да
процедират с изграждането на това ново ценно нещо, тяхното семейство, което
се състои от новороденото бебе, младата майка и младия баща.
Едно от най-полезните неща, които трябва да се разберат при отглеждането
на малките деца, е осъзнаването на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ
ДОБЪР. Детето се държи благодарение на чувството АЗ СЪМ ДОБРА — у
майката. То чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР само дотогава, докато тя е ДОБРА — т.е.
има нещо, за което да се държи. Значението на родителската милувка за детето
е правопропорционално на значението, което детето отдава на своя Родител.
Съвсем очевидно е, че когато Детето у майката е сплашено и тя се заплита в
разпра Дете — Дете с малкия, той усеща, че неговият свят наистина върви на
зле. Както и да се погледне, той НЕ Е ДОБЪР. Ако този вид транзакция
преобладава в началото на живота на малкия човек, пътят е отворен за
заемането на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или в краен
случай — АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР,
Майката и бащата (особено майката, тъй като тя е по-влиятелният родител в
ранните години) трябва да са чувствителни към Детето в себе си, което
чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. Докато в родителите, особено в майката, се появи
нужната чувствителност, способността да усеща нещата и докато те проявят
интерес към прилагането във възпитанието на децата на такова средство,
каквото е Р — В — Д, можем да очакваме изостряне и задълбочаване на
болезнената позиция НЕ СЪМ ДОБЪР. Ако позицията НЕ СЪМ ДОБРА на Детето
в майката е силно застъпена и ако то лесно се сплашва от такива житейски
затруднения, пречки или разочарования, до които обикновено води
твърдоглавото поведение на едно малко Дете, чието Дете чувствува НЕ СЪМ
ДОБЪР, дава се възможност в родителя да надделее неговото Дете. Това
предизвиква регресираща последователност от непрекъснато повтарящи се
цикли от архаични събития, които вземат връх в нелепата игра „Моето Е По-
Хубаво", където майката спечелва последния тур с „Аз Съм По-Голяма".
Лесно е да се разбере, че само чрез Възрастниямалкият човек може да
усвои ефективни начини да живее. Но съвсем уместно е децата да попитат: Как
можеш да изградиш пълноценен Възрастен, без да си виждал такъв? Децата се
учат чрез подражание. Един от най-ефикасните начини, по които едно малко
дете може да из-гр*ади свой Възрастен с все по-стабилни нива на контрол, е то
да има възможност да наблюдава своя Родител, и то в моменти на сплашване
на Детето у Родителя, когато се проявяват изблици на ярост в стремежа за
надмощие на Детето, и как тези прояви биват контролирани от Възрастнияпо
разумен и обмислен начин.
Много по-лесно е да се покаже какво представлява. Възрастният, отколкото
да се даде дефиниция за него. Това поставя въпроса, дали родителите трябва
да обучат децата си на Р — В — Д. Като се съди по това, което казват родители с
малки деца, обучени на Р — В — Д, елементарните положения на Р — В — Д
могат да бъдат разбрани от децата още в изненадващо ранна възраст — три или
четири години. Това може да стане, когато детето става свидетел на
Транзакционния анализ при родителите му. Когато родителите се занимават с
анализирането на една транзакция и го правят по привлекателен начин, тргава
малкото дете е в състояние да улови смисъла на това, което става. Много
родители на три-четиригодишни деца са били изненадани как малкото се
намесва със забележка, в която думите Родител и Дете се употребяват
правилно.
Когато едно петгодишно дете казва: „Татко, не използувай целия си Родител",
то влага разбирането, че Таткото има също „части", че той има Родител и Дете,
които могат да бъдат сплашени. Когато Таткото казва на петгодишното „Ако
продължаваш да правиш това, ще сплашиш моя Родител и тогава и двамата ще
се чувствуваме зле", тогава става възможно да се възприемат нещата на ниво
Възрастен—Възрастен, а именно — че както малкият човек, така и баща му имат
чувства и тези чувства могат да ги тласнат надалеч. Позиция
Възрастен — Възрастен вероятно не би могла да се заеме, ако бащата само
крещи: „Само да направиш такова нещо още веднъж, и ще те пребия от бой!"
Всичко това служи да затвори компютъра на детето; то не може да размишлява
върху всички „за" и „против" на „това, което прави", а се концентрира единствено
върху факта, че може да бъде пребит от бой. И така урокът завършва. Бащата
вероятно го е чул по този начин от. своя баща и така може да продължи до
безкрайност.
Тук би било уместно да се отправи едно предупреждение! Всяко използуване
на Р — В — Д (особено предизвикването за игра) от страна на родителите в
случаите, когато Детето в малкото дете е вече активирано, ще бъде възприето
като проява на Родителя. Това означава, че цялата идея може да започне да
олицетворява Родителя и да загуби значението си като средство вкъщи за
предизвикване на транзакции на ниво Възрастен — Възрастен. Не може да се
обяснява Р — В — Д на едно ядосано, натоварено с адреналин дете. Отговорът
е: Бъди Възрастен при взривоопасни ситуации. За Р — В — Д може да се говори
академично само в друг случай, като се поднасят на детето данните, чрез които
то ще е в състояние само да стигне до свое собствено „Аха"-преживяване; „Хей,
какво правя аз!" С течение на времето употребата на такива думи позволява на
децата да започнат да изразяват чувствата си словесно, а не да избухват
внезапни поради объркването, което изпитват, и да се стремят да овладеят
ситуацията чрез единственото средство, с което разполагат — своите емоции.
Като се имат предвид почти непреодолимите бариери за развитието на
Възрастнияв детството, не можем да се учудваме на цялата ирационалност или
просто чист инат, които преобладават днес. Любопитството на детето, нуждата
му да знае са все прояви на развиващия се у него Възрастен и те трябва да
бъдат поощрявани от страна на чувствителните, разбиращи родители. За
двойки, при които настоятелните искания на децата са прекалено големи и
трудно осъществими според представите на техните собствени Родител и
Дете, проявата на чувствителност и разбиране може да се окаже свързана със
значителни трудности. Освобождаването на Възрастнияот архаичните данни
може да даде възможност такива положителни качества като търпение,
внимание, уважение и грижа за другия да станат въпрос на избор. Изборът е
нещо, което е логично да помага на малкото Дете, но може и да започне да го
притиска надолу й да го тегли назад към ужасния терор, налаган от беснеене-то
на архаични Родител — краен резултат от натрупване на родителско чувство за
непогрешимост в безкраен низ от поколения.
Както философът при всяка транзакция си поставя за цел да попита „Какво
следва?", така и родителят може да намери за полезен навика да се попита
„Какво е имало преди?" Каква е била първоначалната транзакция? Кой какво
каза? Отговорите на децата не се отдалечават много от това, което ги е
стимулирало. Практиката да се задават подходящи въпроси и да се изслушват
отговорите ще ни доближи бързо до причината за затрудненията. Ако едно дете
дойде при майка си обляно в сълзи, пред нея стоят две задачи. Едната е да
успокои обезпокоеното Дете, а другата е да накара Възрастнияда се
задействува. Тя може да каже: „Мога да разбера, че някой те е накарал да се
чувствуваш зле... а е тежко да си малък... и понякога единственото, което можеш
да направиш, е да плачеш... можеш ли да ми кажеш какво се случи? Някой ти
каза нещо, което те накара да се почувствуваш зле ли?" Много бързо
транзакцията, която е предизвикала безпокойството, бива описана и майката и
детето могат да говорят за нея на ниво Възрастен — Възрастен. Понякога
установяваме, че децата извличат изгода едно от друго. Например голямата
сестра измъква с измама пари от малката сестра, като хитро я заблуждава. Ние
веднага ще накажем голямата сестра за това своеволие, но трябва да се
запитаме: „Къде е научила тя това?" То може да е интуитивна изобретателност
или пък е урок, усвоен от Мама и Татко: Бъди умна и гледай да печелиш много
пари; те наистина са по-важни от самите хора (дори от малките сестрички).
Често забравяме колко бързо съжденията за ценностите, които правим, се
отразяват върху действията на нашите деца. Х. Алън Смит разказва една
история, написана от деветгодишно момиче: „Някога имаше едно малко момиче
— Клариса Ненси Имоджин Ла Роуз. Тя нямаше коса и краката й бяха доста
големи. Но тя беше изключително богата и останалото беше лесно."
Освен задаването на въпроса, „Какво е имало преди?", Възрастният може
също да попита какво е това, което е от значение тук? Родителят е прочувствен
и може да изложи всякакви причини за това, защо някой трябва, би трябвало, не
трябва и т.н. Тази филипика се стоварва върху малкото дете като от
пожарникарски маркуч и то не чува изобщо нищо. Възрастният може да бъде
селективен и да представи най-добрата гледна точка, а не всички гледни точки.
Особено объркваща детето транзакция е тази, при която, за да отговори на
някакво искане на детето, родителят скучно излага всички причини, поради които
нещо не би трябвало да се прави, а всъщност не излага истинската причина. Ако
тази причина не е достатъчно изяснена, за да може да бъде формулирана с
прости думи, тогава по-добре би било тя да не се излага изобщо.
Шестгодишно дете идва в кухнята, последвано от четири другарчета. Часът е
4,45 следобед. Майката се е заела да приготви яденето за вечеря и от време на
време го и опитва. Шестгодишното казва: „Майко, може ли да хапнем нещо?"
Майката отговаря с пълна уста „Не, вече е почти време за вечеря. Много
бонбони ядеш. Лошо е за зъбите ти. Ще трябва да ти слагат пломби. (Тя има
пломби.) Ако сега хапнеш, няма да ядеш на вечеря. (Тя яде сега.) Иди навън да
си играеш. Винаги цапаш кухнята. Защо не прибираш никога нищо?" Това е
чудесна възможност за Родителя у майката да тормози детето с цяла серия
морализиращи „още повече". Децата се нацупват и излизат и след десет минути
отново се „забавляват и играят".
Истинската причина, поради която майката е била раздразнена, е „защо
винаги трябва да водиш тези съседски деца вътре? Омръзна ми да давам
всичкия сладолед на съседските деца. Никога не остава за нас". Точно в този
момент това е естествената причина и тя именно е истинската. Но като не може
да признае това, тя натоварва дъщеря си с поток от несъществуващи данни. В
резултат на такъв вид транзакция детето се свива и започва да усвоява
второстепенни (или изопачени) начини как да се нанася удар срещу
Истеблишмънта. Ако „учтивостта" не позволява на майката да представи
истинската причина, тя по-добре би трябвало да каже „Не може — ще говорим за
това по-късно". След това, в отсъствието на другите деца, тя би трябвало да
обясни действителното положение на своето собствено дете. Или пък би могла
да измисли почерпка и за другите деца, но да не използува „скъпата почерпка —
сладоледа".
В случая тя е обременила транзакцията с противоречиви аргументи, които
предизвикват въпроси в мозъка на детето: Как става така, че ти ядеш, а ние да
не можем да ядем? Какво лошо има в това да си с пломби? Ти имаш пломби. Ти
цапаш кухнята също. Ти ядеш бонбони. Какво значи „твърде много бонбони"?
Това е потискащо, ако не и вбесяващо за детето, както би се почувствал един
възрастен, ако поиска от шефа си повишение, а го карат да изслуша десетте
божи заповеди.
За да докаже каквато и да е гледна точка, човек, който може да се справя с
положението, би представил най-доброто доказателство. Той не обременява
ситуацията с противоречиви аргументи. Същото важи и за родителите. Те могат
да постигнат нещо само ако се придържат към най-вярната причина. Това
предоставя на Възрастнияу детето нещо солидно за обработване и неговият
компютър не се натоварва с противоречиви данни. То има също така възможност
да излезе от транзакцията със самоуважение, вместо да бъде обхванато от
чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Ти се въздържаш да четеш на подчинения си
десетте божи заповеди, защото уважаваш неговия Възрастен; ако искате
Възрастният във вашето дете да порасне, трябва да го уважавате.
ДЕЦАТА В УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ
Когато петгодишното смело тръгва през първия тържествен ден към детската
градина, то взема със себе си около 25 000 часа записи, регистрирани на две
писти. Едната писта представлява неговият Родител. Другата — неговото Дете.
То също така има огромен компютър, който може да даде точни отговори и да
роди хиляди блестящи идеи, ако не е напълно въвлечено да разработва
проблемите, свързани с чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Блестящо малко момче би
било само онова, което е получавало много ласки, което се е научило да
използува и да вярва на своя Възрастен и което знае, че неговият Родител е
ДОБЪР и ще остане такъв дори когато то чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. То ще е
научило своя Възрастен на умението да прави компромис (въпреки че може да
очаква връщане отново към същото състояние), то ще е изпълнено с доверие,
което е резултат от успешно справяне с проблемите, и ще се чувствува добро.
Друга крайност представлява свитото, затворено в себе си малко момче, при
което 25 000 часа записи се възпроизвеждат като какофония, обхващаща широк
диапазон, като се започне от рязко, настойчиво и критично отношение до
постоянно повтарящи се чувства НЕ СЪМ ДОБЪР, НЕ СЪМ ДОБЪР, НЕ СЪМ
ДОБЪР. То има също така на разположение изключително добър компютър, но
още не го е използувало. Луиджи Бонпенсиер в една забележителна книга по
пиано коментира върху това, колко слабо използваме изключителния физически
апарат на човешкото тяло: „Това е както да имаш най-съвършения апарат с
голяма прецизност, конструиран и построен така, че да бъде използуван от
високопрофе-сионален оператор, но отстъпен на лошо обучен инженер, който в
края на краищата ще се оплаче от неговите ограничени възможности".
Ако детето не може да използува своя компютър това вероятно е защото то
никога не е виждало как той трябва да се използува или пък не е виждало някой,
който да му помогне да се научи как да прави това. Ако не му върви в училище,
неговите опла.квания от ограничените му възможности ще бъдат изразени под
формата "Аз съм глупав", а становището на родителите му ще бъде „Той не
използува докрай потенциала си". Основният проблем е безжалостността на
позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Училището, освен ако не
разполага с наистина компетентни учители, е мястото, където, формално
погледнато, „богатият става по-богат и бедният става по-беден". При Дете,
което очевидно има проблеми в училище — лошо поведение, разсеяност или
лоши оценки, много вероятно е да се окаже, че него непрекъснато го занимава
позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. В училището е налице
конкурентна ситуация с твърде много заплахи за Детето, които впоследствие се
реализират и има много малко възможности поне в началото за някакви дори
символични успехи, които да намалят чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Ранните
години в училище могат да сложат началото на определен тип повтарящи се
пробни транзакции, за които то усеща, че са в основата на неговата позиция НЕ
СЪМ ДОБЪР и са свързани с чувството за несполука и отчаяние, което тя
предизвиква. Действително натрапващият се аспект на тази ситуация е, че
всичко в живота е конкурентно, като се започне от живота в семейството и се
разшири това през времето в училище и до живота на възрастните в обществото.
През целия живот чувствата и свързаният с тях начин за справяне с
позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, които детето възприема в рамките на семейството и
в училище, могат да се съхранят и в зряла възраст и да го лишат от гордостта и
удовлетворението, които човек изпитва само когато съществува истинско
чувство за свобода на избор при насочването на своята собствена съдба.
Моят съвет към родителите на Дете, което има трудности в училище, е да
научат Р — В — Д, да го приемат сериозно и да започнат да осъществяват
своите транзакции с детето на равнище Възрастен — Възрастен, а ако е
необходимо, да потърсят терапевтична помощ. Те трябва винаги да имат
предвид какво огромно влияние оказва позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Правилото
се състои в следното: Когато се съмнявате, бъдете ласкави. Това ще успокои
наплашеното, възбудено Дете, докато Възрастният успее да се справи с
възникналата ситуация. Много често обаче самата ситуация не е много ясна на
детето. Д-р Уорън Прентис, професор по педагогика в Щатския колеж в
Сакраменто и член на Директорския съвет на Института за Транзакционен
анализ, смята, че Дете, което донася вкъщи контролно със забележката „Опитай
по-добре", възприема това като родителска, неидентифицирана оценка ТИ НЕ
СИ ДОБЪР. Това, което то има нужда да знае, е „Да опитам какво по-добре?".
Становището „твърде бавно" включва въпроса: Колко бързо ще бъде добре?
Прентис казва, че детето има нужда от помощ, за да определи областите, в
които то има или може да има успех, и това не се прави чрез писмен тест, такова
средство възпроизвежда стария запис „Аз не мога да го направя, защо да
опитвам?". Това се прави, като с детето се води разговор. Той също така казва,
че ако едно дете има неприятности в училище, безсмислено е да се приема, че
повече занимания в лятното училище* Учениците могат да се занимават допълнително по някои
предмети според системата на образование в САЩ в лятното училище. Бел. пр или през съботите и
неделите ще му помогнат, освен ако специфичният проблем не се разбере и
приеме. Родителят казва: „Прави повече." Възрастният задава въпроса „Да
правя какво повече?"5.
Това напомня една уводна статия, която се появи във вестник „Стар",
излизащ в Канзас Сити, която цитираше някакво обществено ангажирано лице,
което декларирало, че „в бирариите има твърде много непълнолетни, но както
винаги пропуснало да отбележи колко/ непълнолетни е нормално да има там".
Когато препоръчвах Транзакционния анализ пред група учители, ми казаха:
„Трябва да въведем това в училищата." Напълно съм съгласен. Много родители
също са съгласни с това. Въпросът, „Дали би трябвало Транзакционният анализ
да се преподава в училищата?", беше зададен на 66 родители, които току-що
бяха завършили осемседмична серия от лекции върху него. В отговор 94
процента от родителите казаха „да", когато става въпрос за ученици от
гимназията, и 85 процента казаха „да" за по-долните класове и началното
училище.
 Образованието се обяви за най-доброто лечение на всички злини по света.
Тези злини обаче са дълбоко вкоренени в самото поведение. Поради това
образоваше за поведението чрез една лесна за разбиране система, каквато е Р
— В — Д, може наистина да бъде най-значителното нещо, което можем да
направим, за да решим проблемите, които ни обсипват и които заплашват да ни
унищожат. Поставената задача почти надхвърля границите на възможностите ни;
и все пак по някакъв начин и в определен момент ние трябва да се опитаме да
нарушим неумолимия път на поколенията към умопомрачение или към други
форми на саморазруха, започнали още по време на детството.

ЛЕЧЕНИЕ В ПРЕДЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ

Някои родители гледат на предюношеската възраст като на период от време,
преди да се достигне краят на пропастта — преди хормоните и прическите на
юношеството, които усложняват вече и без това трудните| взаимоотношения
между деца и родители, да се появят. Това е време, когато децата са изложени
най-много на нови идеи за света около тях — в училище и в обществените
контакти. Това е време, когато децата допълват своите ранни игри с нови
творчески действия, които довеждат някои родители до объркване, а други до
лекаря. Ние трябва да имаме предвид, че Детето има нужда от сигурност, която
се дава от близостта, последователността, милването, одобрението и
подкрепата. Някои деца са установили, че такава сигурност може да се постигне,
като се приспособяват, участвуват и — ако родителите им позволяват това —
творят. Други, които не са се научили да получават милувка по този начин, ще
продължат да използуват предишните начини за манипулиране от страна на
тригодишното Дете, като разиграване, пробване, надпреварване, избягване,
крадене и съблазняване. Тези начини могат да внесат смут в семейството,
особено когато детето в предюношеска възраст използува острия си ум за
тяхното усъвършенствуване.
През 1964 г. започнах да работя с група деца в предюношеска възраст — от
девет до дванадесет години. Групата се събираше веднъж седмично. Отделно
група от техните родители се събираше вечер веднъж на всеки две седмици.
Тези групи продължиха да функционират през цялата учебна година. В края на
годината всяко дете беше поканено с родителите си да дойде на обсъждане на
резултатите. Промените бяха поразителни. Дори външният вид на повечето деца
беше променен; много деца носят своето НЕ СЪМ ДОБЪР в израза на лицето и
стойката и налице беше значително подобрение и в двете. Всички семейства
съобщиха за подобряване на общуването. Детето е почувствувало, че може да
говори за чувствата си и да обяснява своята гледна точка, без да предизвика
протест на родителите или мълчаливо сърдене. Родителите бяха стигнали до
извода, че е възможно, когато отправят реалистични искания и налагат
реалистични ограничения, това да не предизвика поведение на защита. На
децата в предюношеска възраст и на техните родители им беше препоръчано да
използуват концепцията за „контракта", която се състои в изказването на това,
какво очакват двете страни, и то се извежда на преден план, обсъжда се и от
време на време се преразглежда на ниво Възрастен — Възрастен. Там, където
контрактът е ясно формулиран и се свежда до „прави", „недей да правиш", като
включва и последиците от нарушаване на този контракт, в този случай във
взаимоотношенията между родителя и детето се установяваше значително
подобрение. Контрактът е едно от най-добрите средства, които познавам, да се
даде вярна насока на действията; и все пак, тъй като той е формулиран от
Възрастния, самият Възрастен може от време на време да го преразглежда с
по-далечната цел за осъвременяване и достатъчно гъвкавост, необходими за
приспособяването към променящата се действителност. Много родители се
отнасят със своите деца от предюношеска възраст по същия начин, както са се
отнасяли, когато тези деца са били на четири години. Често това става така, за
да могат те да поддържат строг родителски контрол, но по-често това се дължи
просто на факта, че не се преценява до каква степен детето подлежи на промени
с всяка изминала година и колко се повишава способността му все повече да
използува своя Възрастен. В крайна сметка именно с помощта на Възрастния
детето усвоява начините за осъществяване на действителен вътрешен контрол.
Да схване, че то има в себе си Възрастен, а не е вече просто „едно малко
глупаво дете", значи да се отстранят до голяма степен търканията при
семейните транзакции.
Моите пациенти от предюношеска възраст усвоиха доста лесно Р — В — Д и
намираха, че това е нещо интересно и полезно. Когато почувствуваха зад гърба
си одобрението на едни заинтересовани и загрижени Родители, усвояването на
Транзакционния анализ вървеше бързо. Тъй като вътрешният и външният диалог
родител — Дете ставаше вече не толкова критичен, наблюдаваше се
освобождаване на Възрастния, за да може той да работи върху нещо важно —
разбирането на самия живот. Това е времето, когато момчетата и момичетата
мечтаят за това, какви ще станат, когато те започват да се превръщат в големи
идеалисти и да чувствуват една нова близост във взаимоотношенията си със
своите приятели. Това е времето, когато те започват да задават трудни въпроси
за това, какво е правилно и какво не. Това е времето на Том Сойер и Хъкълбери
Фин, които „обещават до кръв" и които искат все повече и повече да изживяват
живота. Това е време, когато детето е особено чувствително към начина на
живот, който водят родителите му. През годините преди юношеството става
ясно, че не е достатъчно да си добър Родител, сякаш това е единствената
функция на големите, а да бъдеш добър човек, с широки и творчески интереси
към всички страни от живота, а не само да проявяваш интровертно* Насочено навътре,
към себе си. Бел. пр. безпокойство и грижа за „моето Дете, моето семейство и дали аз
съм добър родител или не".
Алън Уотс, бивш англикански свещеник и специалист по източната
философия, говори за самоунищожителното отношение на Родителя, който
„седи вкъщи, безпокоейки се дали прави най-доброто за детето си, и живее така,
като че ли единственото нещо, което трябва да постигне, е да има едно добре
възпитано дете". Той казва: „Неприятно е, че в толкова много семейства бащата
и майката са принудени да се чувствуват виновни за това, дали възпитават
децата си както трябва. Те смятат, че единствената причина да вършат
уважаваната си работа е да имат добър резултат при детето. Това е като да се
опитваш да бъдеш щастлив само за да си щастлив. Но щастието е един
вторичен продукт..."6.
Както е и доброто дете. Ако единственото нещо, към което детето трябва да
гледа, когато стане голямо, е това да е Родител, който ще трябва да „се грижи
за едно „келеме" (като самото него), защо да се безпокои? Ето в този момент по-
добре е родителите да попитат: Що за човек съм аз, изправен до моето дете?
Или по-скоро след това: Що за родител съм аз? Аз искам то да е щастливо. Има
ли радост в нашия дом? Аз искам то да бъде творческа натура. Аз самият
въодушевлявам ли се от нови неща? Аз искам то да научи нещо. Колко книги съм
прочел през. миналия месец, година, години? Аз искам то Да има приятели.
Колко дружелюбен съм аз? Аз искам то да има идеали. Имам ли аз такива?
Значителни ли са те, за да оказват влияние на това, което правя? Казвал Ли съм
му в какво вярвам? Искам то да е щедро.
Състрадателен ли съм аз към нуждите на когото и да било извън моето
семейство? Хората привличат не с това, което искат, а с това, което са. Хората
също така отглеждат не децата, които искат, а децата, които само
възпроизвеждат това, което са самите родители, и т.н. Именно в това, което
родителите „влагат" в децата си, те могат да започнат да виждат път, който
извежда извън това да бъдат обладани От чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Именно
„там, навън", в света и заедно с другите хора става нещо, там, където с един все
по-укрепващ Възрастен, изпитващ чувство за отговорност за всичко, могат да се
случат такива неща, които започват да предизвикват чувството ДОБЪР СЪМ и то
да противодействува както на предишните чувства НЕ СЪМ ДОБЪР, така и на
отчаянието.
ОСИНОВЕНОТО ДЕТЕ
Периодът преди юношеството е особено труден за деца, коите се борят с
допълнителни натоварвания. Това например е времето, когато осиновеното дете
може внезапно да избухне в ожесточен протест към родителите си въпреки
всички добронамерени разкази, че то е „било избрано". Дълго време постоянната
позиция на агенциите за осиновяване беше, че на малкото дете трябва да му се
каже, че е осиновено, колкото се може по-рано, всъщност дълго преди неговият
Възрастен да бъде равностоен за транзактивация. Всичко, което детето извлича
от това е, че е по-различно. Вероятно то няма достатъчно данни, когато е на три-
или на четиригодишна възраст, за да разбере какво означава осиновяването. То
просто има нужда да знае, че принадлежи на някого, и то на своите родители.
По-детайлните подробности, свързани с биологичното раждане, нямат особен
смисъл за него на тази възраст. И все пак някои осиновили дете родители правят
такъв извод по отношение на осиновяването — а именно: „ние сме те избрали от
всички други", така че малкият човек остава с чувството, че е длъжен и че трудно
може да се отплати. Как мога някога да бъда достатъчно добър към вас, след
като вие сте били толкова добри, за да ме изберете? Това прилича на
унижението, което наблюдаваме, когато човек чувствува нужда да каже
„благодаря" на друг човек само заради проявата на обикновената любезност да
се държи с него като с човешко същество — например по-възрастен човек, който
казва „благодаря" на по-млад човек за това, че му е казал „здравейте".
Усещането на осиновеното Дете, че се различава, може да засили позицията
НЕ СЪМ ДОБЪР, докато се превърне в наслоено болезнено и дезорганизиращо
чувство на безсилие. Моята позиция в това отношение е, че обсъждането на
въпроса за осиновяването Ьи трябвало да бъде отложено до момента, в който
детето има достатъчно силен Възрастен, може би на шест или седемгодишна
възраст. Родителите се противопоставят на това и защитават необходимостта за
„пълна искреност с моето дете". Може би тук важи друг по-важен принцип, а не
фиктивната искреност. Това е едно правилно отношение към малкия човек, тъй
като е малко вероятно да се очаква той да може да обработи всички сложни
данни на тази транзакция. Ние се намесваме и предпазваме децата от други
неща, които те още не са способни да разберат. Защо в такъв случай да не се
намесим и да ги предпазим от „истината", която не могат да разберат. „Но той ще
го чуе от съседските деца!" възразяват родителите. Истина е, ще може да го чуе.
Но как тези данни ще бъдат регистрирани от малкия човек, зависи до голяма
степен от реакцията на родителите му. Ако четиригодишното влезе и съобщи, че
другите деца казват, че той е осиновен, и попита: „Какво значи „осиновен"?",
майката може да представи това като нещо без особено значение, уверявайки
отново детето: „Ти принадлежиш на нас." Аз наистина смятам, че би било по-
добре на детето да се каже „да, ти си пораснал в корема на мама" дори като се
прибягва до една лъжа, отколкото да се изпада в подробности за това, че е
пораснал в корема на друга мама. Ако може да се накара малкият човек да
почувствува, че наистина им принадлежи, той ще има достатъчно силен
Възрастен малко по-късно в живота, за да разбере защо неговите родители са го
излъгали: заради любовта си към него, за да избегнат да го обременят с
объркваща и обезпокояваща истина.
Ние трябва да се замисляме върху заемането на категорични становища.
Дали пълната искреност е най-доброто нещо? Може и да изглежда така. Както
обаче изтъква Трублъд: „Ние винаги грешим, като прекалено опростяваме
нещата, когато наблягаме само на един от свързаните с даден въпрос
принципи"7. Той илюстрира по следния начин как може би загрижеността за
доброто на човека или на хората би представлявал един повиеш критерий, и то
по-ценен от абстрактната искреност:
Вземете последиците от това да се казва истината при всички обстоятелства.
Да предположим, че сте в тоталитарна страна, в която човек с високи принципи и
смелост е бил изпратен в затвора. Така се случва, че го виждате как успява да
избяга надолу по някоя улица и скоро след това забелязвате, че пазачите от
затвора го търсят. Вие сте напълно сигурен, че ако той бъде заловен и върнат в
затвора, ще бъде измъчван. Питат ли ви дали сте го видели надолу по улицата
— вашите единствени отговори са Да или Не. Какво би било в тази конкретна
ситуация вашето морално задължение?
Тук е налице ситуация, при която нашите решения очевидно трябва да се
вземат, като се претеглят относителните трудности. Ето какво трябва да
направят родителите, когато се сблъскат с проблема, какво да кажат на
осиновеното дете. Трудно е да му кажат, че е осиновено, но е трудно и да не му
кажат. А вероятност то да разбере това съществува. Но родителите могат да му
го кажат по такъв начин, че да го предпазят от последиците на чувството НЕ
СЪМ ДОБЪР, като изберат подходящо време, начин и подробности. Детето може
да приеме по-лесно всичко това едва когато е развило вече свой Възрастен и да
разбере, че „ние те излъгахме, защото те обичахме", вместо да започне да смята
в съвсем ранна възраст, че напълно и значително се различава от всички други.
Не е възможно да се изготви предварителен сценарий за това, какво трябва да
се каже. Но може да се помогне на родителите да разберат както положението
на детето с неговото чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, така и променящите се
въздействия от страна на техния собствен Р—В—Д. Знаейки това, подобни
родители могат да продължат по-нататък да „свирят по слух" в следния контекст,
както той е изложен от Трублъд пак в същата книга:
„Най-доброто" във всяка конкретна ситуация означава „най-малкото зло"!
Всяка лъжа носи в себе си зло, защото тя разрушава чувството за сигурност и
наистина извършва зло, ако върнеш в затвора един добър човек, обвинен
несправедливо. Добрият човек трябва да преценява тези неща колкото се може
по-добре и е негово задължение да предпочете по-малкото зло, тъй като другата
алтернатива е нещо още по-лошо. Често, когато изпаднем в такава ситуация, ние
искаме някак си да можем да избегнем жестокия избор, но не можем, защото сме
изправени пред това, което Уилям Джеймс нарича принудително мнение.
Самата невъзможност да решим е сама по себе си вече едно решение, което
намалява възможностите за други алтернативи. Който отказва да вземе
решение, не се освобождава от отговорност, а заслужава порицание. Ние сме
точно толкова виновни за злото, което допускаме, както и за злото, което сами
извършваме.
Ето защо трябва да постъпваме, ръководени от това, което ни е известно.
Влизането в положението на малкото дете се основава на известни знания,
който могат да помогнат на родителите да вземат такива решения, които ще
обезпечат най-много ласки, най-много облекчение от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР,
най-много подкрепа на версията: „ти принадлежиш на нас". Такова разбиране
също така ще помогне на осиновилите дете родители да бъдат чувствителни към
тяхното собствено Дете, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР. Много хора, които не
могат да имат деца, изпитват толкова силно чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, че те
стават прекалено взискателни към детето, което са осиновили: Това дете няма
да донесе срам на семейството, и т. н.
Бремето на чувството НЕ СЪМ ДОБЪР е дори по-голямо за отгледаното от
чужди родители Дете, но както при всяко друго Дете, ние трябва да започнем
оттам, където се намираме. Не можем да се върнем назад и да възстановим
условията в такъв вид, в какъвто те не са съществували никога. Ползата от Р—В
—Д се състои в това да се сложи ред в хаоса от чувства, в това да се разделят
Родителят, Възрастният и Детето и да се осигури възможност за избор. В
многогодишната ми работа като консултант при Отделението за социални грижи
за децата към Окръжната служба за социални грижи в Сакраменто аз имах
възможност да работя с много осиновени деца и с техните осиновители. Аз
установих, че ако успеехме да развием чувствителност както в родителите, така
и в децата към влиянието на Родителя и Детето в двете страни, тогава ставаше
възможно да търсим най-добрите пътища за помагане на тези деца да
преодолеят мощния пагубен запис НЕ СЪМ ДОБЪР, направен в ранните,
травмиращи детето месеци и години. При развод децата стават жертви пък на
друга стихия — ужасяващата, потискаща емоционална буря, която разрушава
семейството. В най-добрия случай разводът е ситуация НЕ СЪМ ДОБЪР, която
непременно сплашва Детето с чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, което изпитват всички
засегнати. Обикновено само много малка част от Възрастнияфункционира в
такъв нещастен за човека момент. Това е основният проблем. Майката и Бащата
се сражават толкова неистово в пресечени транзакции, че децата са оставени да
Се лутат сами. Въпреки че родителите могат да бъдат загрижени, те често не са
способни да дадат достатъчно помощ, за да може децата да преживеят
разрушаването да семейството без сълзи и унижения, които значително
засилват чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. В това положение, както и във всички
други, където децата преживяват периоди на голям стрес, все още има
възможност да се отърват от обърканото си минало, ако им се помогне да
разберат, че те наистина имат Възрастен, който може да им помогне да намерят
собствената си същност и собствения си път, за да излязат от джунглата на
чувствата, в която живеят.
БИТОТО ДЕТЕ
 Битото дете е програмирано да стане убиец. Това е детето, което е било
непрекъснато бито, и то по толкова жесток начин, че са му свличали кожата и са
му чупили костите.
Какво се е записало в Детето и какво се е записало в Родителя на този малък
човек в момента на такъв побой?
В Детето са записани разрушителни чувства на ужас, страх и омраза. Детето
се бори и се мята в този кошмар (поставете се на негово място) и изпитва
вътрешно гняв. Ако аз бях толкова голям, колкото си ти, бих те убил! Тук става
изместването към психопатната позиция АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР.
В Родителя е записано разрешението да бъде жесток, дори да убива, както и
повече подробности как да прави това.
В по-късния си живот такъв човек при достатъчно голям стрес може да даде
ход на стари записи: Той има желание да убива (Детето) и позволение за това
(Родител). И то наистина го прави!
В много щати са приети закони срещу малтретирането на децата. Изисква се
от лекарите при съмнение за извършено насилие в случаи, когато се обръщат за
съдействие съм тях, да съобщават за тези си съмнения на властите. Въпросът
се състои в това: Какво да се прави след това? Бих казал, че прогнозата е лоша,
освен ако детето, преди да достигне възрастта пред юноошеството, не премине
интензивно лечение, така че да осъзнае източника на тази склонност към
убийство и да разбере впоследствие, че въпреки миналото си то може да има
избор в бъдеще. Ако обществото не предложи на малтретираното дете нещо
такова, това означава да се играе със зареден пистолет.
Степените на малтретиране, разбира се, са различни. Аз съм твърдо убеден,
че всякакво насилие върху децата предизвиква възпроизвеждащи се чувства на
ярост. Предписанието, записано в него, гласи: Когато всичко върви към провал,
удряй! Крайното решение е насилие. Не оправдавам плесването с едно
изключение: само ако детето е съвсем малко, за да се накара да разбере
опасността. Тогава плесването може да се окаже единственият начин да бъде
убедено детето да не излиза на улицата. Такъв подход би имал ефект в
определена ситуация, но не и да се използува всекидневно за безобидни
нарушения като например, ако е разляно млякото или е ударена сестричката. Не
е възможно да внушаваш ненасилие чрез насилие.
Въпреки че родителите са по-скоро човечни а не обратно, все пак понякога те
посягат на децата си Чувствата както в Родителя, така и в детето могат да
бъдат обсъждани чрез Р - В - Д така, че нещо конструктивно все пак може да се
извлече от инцидента: например как да не се допусне това да се случи отново
Важно е родителите да разберат, че прилагането на физическо наказание
показва, че е надделяло Детето, а то не е не що положително, което може да се
постави в рубриката дисциплина.
Бруно Бетълхайм казва:
Нека да спрем за момент и направим елементарен опит ла дефинираме какво
означава думата „дисциплина". Ако вземеш Уебстъра Известен американски речник. Бел. пр.*.
ше откриеш, че тя има общ корен с думата ученик, последовател Да, но
последователят не е човек, когото удряш по главата Това е някой, който се учи
на занаят от майстора и изучава занаята му като работи със същото увлечение.
Това е концепцията за дисциплината Така че ако покажете пред децата си, че
„Котато си ядосан, биеш това е добър начин да постигнеш целта си"; те ще
копират това от вас И после се оплаквате, че съществува насилие в нашите
градове.
Преподаване на Р—В—Д но деца
със забавено развитие
Едва когато разберем, че всички деца се борят под тежестта на чувството НЕ
СЪМ ДОБЪР, ние започваме да оценяваме колко потискащо е бремето, което се
стоварва върху детето със забавено развитие. То не само чувствува НЕ СЪМ
ДОБЪР, а и в действителност то е по-малко ДОБРО от другите деца по
интелектуални възможности. Неговото умствено изоставане често е придружено
и от други физически затруднения и видими уродства, които предизвикват у
околните реакции, под-клаждащи лошото му самочувствие. При състезание с
другите деца неговата позиция непрекъснато се потвърждава отново и избликът
на бушуващите емоции умножава проблемите, с които се сблъсква. Всъщност
трудностите му се дължат на факта, че използува един дефектен компютър,
който още повече се разстройва от продължаващото пагубно влияние на
чувството НЕ СЪМ ДОБЪР.
Неговата неспособност да се държи в обществото, където има сравняване и
състезания, понякога създава конфликти, изискващи настаняване в лечебно
заведение, в което състезанието е намалено до минимум. Й все пак това
емоционално вълнение продължава да тормози и него, и хората наоколо.
Ефективността на психотерапията при деца със забавено развитие е много
обсъждан въпрос. В психиатричната литература се отделя малко внимание на
тяхното лечение. Неголям е опитът и в груповото им лечение. Традиционните
техники, използувани в повечето локални програми, включват обикновено
контрол от страна на родителите, структуриране на времето, избягване на
прекалена състезателност и даване на възможности за относителен успех в
работата, извършвана от детето. Такива техники са били доста успешни при
обезпечаването на осигурен и понякога щастлив живот за детето със забавено
развитие. Те обаче са били изградени на базата на транзакции Родител—Дете,
което дава ограничени резултати, що се отнася до това да се помогне на децата
да развият вътрешен контрол чрез заздравяване на своя Възрастен. Постоянен
проблем за хората, с които детето живее, е било винаги справянето с
предизвикващи емоции епизоди.
През януари 1966 г. в Сакраменто беше започната нова програма за
преподаване на Р—В—Д на деца със забавено развитие, организирана от Денис
Маркс, педиатър и директор на Лоръл Хилс — негов наскоро завършен център
със сто места за деца със забавено развитие. Маркс, който е член на
Управителния съвет на Института за Транзакционен анализ, усети, че Р—В—Д е
толкова лесна за разбиране система, че тя може да бъде преподавана на
пациентите и в неговия център. Възрастовите граници са от шест месеца до
четиридесет и седем години, което представлява пълният обхват от възрасти на
изоставащите. Онези, които посещават групите за Р—В—Д, имат коефициент за
интелигентност между 30—75. Една трета от тях имат значителни до сериозни
физически недостатъци, а много проявяват и предизвикващи гърчове
отклонения. Една трета са настанени по частна инициатива, а две трети са били
препоръчани от, обществени служби като например от отделите за социални
грижи, а рядко и от отделите за условно осъдени. Те идват от семейства, от
домове, където са били осиновени, и понякога от щатски болници или центрове
за малолетни престъпници. По отношение на хронологичната възраст повечето
от тях са между 12— 19 години и по-големи.
Тъй като се борави често пъти с безпомощни деца с увреждания, необходимо
е да не се допускат такива, които не могат да контролират агресивното си
поведение. Откритият характер на заведението (вратите не се заключват) също
изисква да не се включват деца, които са или прекалено буйни, или много
асоциални, или пък такива, които имат склонност да бягат оттам. Подобна
структура обаче предоставя на много активните и шумни деца значителна
свобода и търпимост.
Така че двата най-спешни въпроса за разрешаване са, от една страна, как да
се успокои силно възбуденото, войнствено настроено Дете, а, от друга — как да
се предотврати това то да не избяга. Именно по отношение на тези две ситуации
Маркс постига значителен успех, като използува Транзакционния анализ.
Групата се състои от тридесет деца (използуваме термина „деца" по
отношение на целия възрастов обхват поради липса на по-добър общ термин) и
се среща веднъж седмично в една голяма стая в Центъра. Участниците са
подредени в два кръга, като Маркс и черната дъска се виждат от всички.
Контрактът (термин, който се приема за удобство) се състои в това: „Ние се
намираме тук, за да усвоим Р — В — Д, което ще ни помогне да разберем как я
карат хората и ще ни позволи да заменим голяма част от съществуващата
бъркотия с приятни развлечения и дейности..." Групата най-напред се въвежда в
принципите на Р — В — Д: идентифицират се трите части на личността,
представени като три кръга — Родител, Възрастен и Дете. Маркс помага на
децата да установят „коя част говори", когато някой член на групата прави
изказване. Така например той ще попита групата: „Кой говори сега? Това
родителят на Джон ли е или неговият Възрастен, или може би неговото Дете?"
По този начин те се научават също така да идентифицират и думите. „Ако
погледнеш едно парче плод, а то е развалено и ти кажеш „то е лошо", това е
Възрастният. Ако погледнеш към някого, който рисува, и заявиш „картината е
лоша", това е Родителят. Той прави една критична оценка. Ако се втурнеш в
стаята за игра облян в сълзи и викаш: „Всички са лоши с мен!" — това вече е
Детето. Децата много бързо се научават да идентифицират думите и действията
по този начин. Те изпитват задоволство от това и за тях това е опит, който им
помага да разберат, че имат Възрастен или компютър.
Думата компютър" е друга дума, която е удобна за децата. Разбирането на
Възрастния като компютър даде възможност да се говори за умственото
изоставане което иначе рядко се споменава в повечето институции На чинът, по
който Маркс представя това на групата е следният:
Някой може да има компютър, който струва милион долара а друг може да
има компютър за десет хиляди, но ние няма да се притесняваме от това. Трябва
да използуваме компютъра който имаме колкото е възможно по-добре. В края на
краищата не е задължително да имаш компютър за милион долара, за да бъдеш
добър с хората или да вършиш добре една работа.
В подтекста на цялата програма е често повтаряното твърдение АЗ СЪМ
ДОБЪР - ТИ СИ ДОБЪР. Децата повтарят това заедно в началото и в края на
всеки сеанс и то се превръща във всекидневието им в средство което изключва
емоциите и включва техния Възрастен На тях им се помага да разберат, че
Детето е това което винаги изпитва желание да подлага нещата на сравнение.
Маркс обяснява следното:
 Детето иска да каже: „Моето Е По-Хубаво" и , Аз Имам По-Хубав Компютър От
Теб". Това е един ох начините Детето да се чувства по-добре. Детето винаги е,
което се безпокои кой е по-способен. Но Възрастният може да разбере, че ако
най-важното нещо в живота е да си способен, то тогава в света ще има много
малко щастливи хора: такива ще бъдат например най-добрият художник или най-
добрият математик, или пък най-добрият музикант, а всички останали ще са
нещастни, защото не са толкова способни. Групата добре схваща и оценява
такъв подход. Групата дооре
Що се отнася до това да се контролира агресивното поведение, Маркс казва,
че едно възбудено, войнствено настроено Дете би могло да бъде успокоено само
за две-три минути. Той обяснява, че основната работа трябва да се извърши от
самата група. Методите за самоконтрол се представят в три групи: на Родителя,
на Възрастнияи на Детето. Ето когато пред него е Дете, което става и се
преструва, че ще го удари:
„Тогава аз сграбчвам ръката му и я задържам" — казва Маркс — и питам
групата „Как възпирам Джо?". Те тогава се съгласяват, че това е възпиране от
Възрастния, тъй като той само го спира да не удря. Тогава Маркс се преструва,
че нанася ответен удар на детето, и те веднага идентифицират това като
възпиране чрез Детето. Когато Маркс се преструва, че го хваща над коляното и
го плесва, това веднага се разбира като възпиране от страна на Родителя. Как
усвоеното се използува, когато възникват проблеми с контрола върху емоциите,
беше илюстрирано от Маркс по следния начин:
Един ден влязох в стая, където трима души държаха едно дете. То беше
ужасно възбудено, трепереше от ярост и се опитваше да удари всеки, който
беше наоколо. Това беше момче с коефициент на интелигентност 50 и в
повечето случаи беше привлекателно и приятно. Отидох при тях, буквално
сключих здраво край него ръцете си, за да го овладея.То трепереше и крещеше:
„Оставете ме, оставете ме..." След около двадесет секунди аз казах:
„Сега, Том, кажи как те възпирам? Това Родителят ли е, Възрастният или
Детето?"
Том изкрещя: „Родителят!"
Аз казах: „Не съвсем, Том. Аз не те плясвам. Така щеше да постъпи
Родителят. Освен това аз не се сбивам с теб. Ако бях направил това, чия
реакция щеше да бъде тогава?"
„На Детето", каза той.
„Значи как те възпирам — с моя Родител, Възрастен или с Детето?"
„С Вашия Възрастен", отговори Том.
„Добре, това е хубаво, Том", казах аз. „Сега ще покажем на тези хора какво
можем да направим. Вземи сега ръката ми и да кажем това, което казваме
винаги." Той взе ръката ми и промърмори „АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР" и
така отидохме в стаята с телевизора, където да се присъединим към децата,
гледащи програмата.
Целият епизод — от срещата с треперещото, натоварено с адреналин и
развилняло се дете до влизането в стаята с телевизора — всичко стана точно за
три минути. Въпросът се състои в това да се изключи Детето и да се включи
Възрастният. Това става чрез задаването на простия въпрос „Как те възпирам?".
Невъзможно беше човек да се справи с тази разгневена кипяща маса от чувства
— неговото Дете; в този момент положително нямаше как да разбереш какво го е
ядосало. Моята конкретна цел в момента беше просто да променя поведението
му и епизодът да отшуми. Не би могло да се каже или чуе каквото и да е
„разумно" нещо, докато положението се намираше под контрола на Детето.
Един традиционен Родител, ангажиран в подобна ситуация, би посветил
значително повече време, за да се справи с Детето, което по-остро от всякога
чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, защото смята, че е „лошо момче" В горния случай до
известна степен чувството АЗ СЪМ ДОБЪР се явява резултат на умение именно
на Възрастния, което е довело до постигане на самоконтрол и е спомогнало за
приобщаване отново към дейността на групата.
Децата лесно възприемат представи като тези да се „потопиш във
Възрастния" и да изключваш уплашеното Дете или порицаващия Родител (както
човек може да направи с един телевизор).
Друг пример, който Маркс дава, е свързан със справянето със ситуация, при
която детето бяга от групата Това е случаят със срамежливото
осемнадесетгодишно момиче с коефициент на интелигентност 68, което говори с
тих глас и обикновено няма много какво да каже Един ден, когато Маркс минавал
покрай стаята й, я сварил, че е опаковала всичко и е готова да си тръгне.
Виждайки го през сълзи, които се стичали по лицето й, тя промърморила: „Нямам
нужда да стоя повече тук. Отивам си!"
Обикновеният подход на Родителя в този случай би бил да отхвърли
чувствата й с нещо като: „Разбира се, че няма да си тръгнеш. Иди сега да
обядваш с другите деца. Никъде няма да ходиш. И освен това с какъв
транспорт смяташ да си ходиш?"
Това само би направило Детето й още по-решително, упорито и разгневено.
Не можеш да се опитваш да „убеждаваш", когато преобладават чувствата в
Детето, когато Детето контролира положението.
Вместо да постъпи така, Маркс седнал на леглото на момичето и казал: „Ти
сигурно не се чувствуваш добре днес, Керолин. Някой наистина трябва да е
сплашил Детето ти."
„Да", отговорила тя бързо.
„Добре, но какво всъщност се е случило?", попитал Маркс.
„Не ми дават да си купя книга джобен формат", казала Керолин.
„Знаеш ли, казал Маркс, обичам Детето в теб, което чувствува НЕ СЪМ
ДОБРА, но сега искам да говоря с Възрастнияти. Затова ще ти кажа... вземи
ръката ми и ние ще кажем АЗ СЪМ ДОБРА — ВИЕ СТЕ ДОБЪР." Което те и
направили. Това било точно това средство, което е било усвоено през
седмичните сеанси от началото на годината досега. След това Маркс вече
можел да говори на нейния Възрастен и нейният Възрастен бил в състояние да
разбере, че този ден просто не е имало кой да я заведе да си купи книгата, която
искала, и че биха могли да отидат за нея утре или вдругиден. След като
Възрастният вече е овладял положението, това не било трудно, но би могло да
се окаже невъзможно, докато нещата са били под контрола на Детето. Куфарите
били дръпнати настрани и момичето отишло на обяд. Всичко случило се
продължило само четири минути.
„И в двата случая, коментира Маркс, ние постигнахме това, което искахме.
Намалихме емоционалния заряд и обогатихме взаимоотношенията си. Рискувам
да кажа, че ако тези деца са имали достатъчен брой такива взаимоотношения в
продължение на няколко месеца или години, те биха постигнали достатъчен
самоконтрол и обработка на данните, което да им позволи да се чувствуват и да
се държат добре."
 Като обобщение можем да кажем, че към решаването на проблемите на
всички деца независимо от тяхното поведение се подхожда по същия начин,
както и към проблемите на големите. Трябва да се тръгне от това да разберем,
че миналото не може да бъде променено. Можем да започнем само оттам,
където се намираме. Това, което е в нашите възможности, е само да отделим
миналото от настоящето, като използуваме Възрастния, който може да се научи
да идентифицира записите на Детето с неговите архаични страхове и записите
на Родителя — с обезпокояващото възпроизвеждане на миналата
действителност. Родители, които са се научили да правят това чрез собственото
си разбиране и прилагане на Р — В — Д, ще се уверят, че могат да помогнат на
децата си да правят разлика между живота, какъвто са го видяли, — или пък
както им е бил обяснен (Родител); живота такъв, какъвто са го почувствували
(Детето); живота такъв, какъвто е в действителност, и живота такъв, какъвто
може да бъде (Възрастният). Те ще разберат колко необходим е точно такъв
подход, когато предстои да се извърши промяна, като навлизането в годините на
юношеството, които ще бъдат разгледани в следващата глава.

10 Р — В — Д и юношите

Ако искаш да разговаряш с мен, определи понятията си

Волтер

Веднъж едно шестнадесетгодишно момче от юношеските ми групи разказа

следния случай: „Стоях на ъгъла на улицата и светофарът беше червен.
Родителят ми каза: „Не преминавай", Детето ми каза: „Независимо от всичко —
мини" и докато се чудех какво да направя, светофарът стана зелен."
Така изглеждат и годините на юношеството. Тийнейджърите* Юношите между 13- и 19
годишна възраст се сблъскват с големи и малки решения. И все пак, изглежда, те
често трябва да изчакват самите условия да решават вместо тях, защото
всъщност те не са свободни, за да решат сами. Мозъкът им се е развил напълно.
Физически са съзряли. Но юридически и икономически те са зависими и опитите
им за независими действия често са предварително пресечени поради
осъзнаването на факта, че така или иначе не могат да вземат свои собствени
решения. Така че каква е ползата от това да вземаш правилни решения. Те
чувствуват, че могат да се влачат така по посока на движението по време на
юношеството и да чакат светофарът да стане зелен. При тези условия
Възрастен не се развива. Изведнъж, когато са юридически еманципирани, те
чувствуват, че ги носи течението, не знаят какво искат да правят и много от тях
прекарват времето си, като се надяват нещо да се случи, някой да дойде, някак
си нещо да ги задвижи. И все пак до този момент една четвърт от живота им вече
е преминала.
Поради външния и вътрешен натиск транзакциите на тинейджърите често се
свеждат до старите транзакции от типа Дете — Родител. Чувствата на Детето
се възпроизвеждат у юношите в силно преувеличена форма, тъй като хормоните
започват да действуват и юношата се пренасочва от родителите си като основен
източник на милувка към своята собствена възрастова група, за да получи
милувка от нов тип. Записите НЕ СЪМ ДОБЪР се появяват все по-често, но
техниката за справяне с тях, усвоена в детството, за да намалява това чувство,
може да бъде опасна. Съблазнителната миловидност на малкото момиче трябва
сега да се постави под контрол, за да се предотвратят нови събития, както
външни, така и вътрешни» „Моето е по-хубаво", разигравано от малкото момче,
трябва да бъде модифицирано в името на добрите обноски, тъй като юношата
започва да усвоява болезнения процес на самоконтрола. Начинът за общуване
трябва да се учи наново и да бъде преразгледан. Юношата е изтласкан на
сцената с нов ръкопис в ръце, който никога не е чел и редовете му не се виждат
много добре в началото. Той прилича на самолет, който върви напред с пълна
скорост между движещи се един срещу друг слоеве от облаци. Отдолу бързо се
издигат кипящите облаци от сексуални тласъци и се води упорита борба за
независимост, отгоре са надвисналите и снишаващи се облаци на родителските
опасения и неодобрения. Той чувствува, че нещата се затварят около него и
отчаяно търси изход.
Основната трудност се състои в това, че той и родителите му често
действуват със средствата на стария контрак Родител — Дете. Колкото и да се
чувствува пораснал, той все пак се чувствува като дете. Родителите могат да
предложат нещо, което смятат за напълно разумен начин на действие и са
смутени, объркани и засегнати от неговата яростна съпротива, която сплашва
тяхното Дете. Често проблемът се състои в това, че своите външни родители
той взема за вътрешния си Родител. Той не може да чуе майката и бащата през
погледа от тинейджърските си години, защото старите записи възпроизвеждат
майката и бащата на тригодишното, които го понатупват, гледат го с ужасяващи
погледи и заплашително казват винаги „не", както са правили това в онези ранни
години. Външният стимул засяга едновременно и Родителя, и Възрастния, и
Детето на ти-нейджъра. Въпросът е следният: „Кой от тях ще овладее
транзакцията?" През цялото детство Детето е непрекъснато активирано, макар и
да се проявяват в зависимост от самия индивид голям брой транзакции на
Възрастния. Детето е изключително уязвимо или „сплашващо се" в това
емоционално натоварено време от живота. Докато реакциите на Детето в малкия
човек могат бързо да се определят като „детински", същите тези реакции сега
стават заплашителни и разрушителни за родителите. Хлопването на вратата от
страна на едно петгодишно дете може да изглежда направо ужасно, ако
блъскащият е някой петнадесетгодишен юноша, висок шест фута. Цупенето на
малкото момиче изглежда грозно и вбесяващо, когато го прави тинейджър. Това,
на което се гледа у малкото момче като на навик да „измисля истории", при
юношата се появява в рубриката „лъжи". Ранните записи са същите. Много от
техниките за справяне на Детето продължават да са същите и през юношеските
години. Бертранд Ръсел пише по този повод:
„Толкова много неща бяха забранени за мен, че свикнах да хитрувам, в
което постоянствувах до двадесет и еднагодишна възраст. Стана ми втора
природа да смятам, че каквото и да правя, по-добре е да го правя само за себе
си и никога напълно не преодолях импулса да крия какво чета, когато някой
влизаше в стаята. И дори сега само с усилие на волята мога да преодолея
този импулс.”
Това „усилие на волята" е Възрастният у юношата. Възрастният може да
идентифицира старите записи. Той може също така да установи, че не е
подходящо и полезно те да се възпроизвеждат по време на юношеството.
Необходимо е Възрастният да контролира това тяло с размери на възрастен по
такъв начин, че на реалните на настоящето да може да се даде предимство пред
реалиите на миналото.
 Основната работа при лечението се свежда до освобождаване на
Възрастниякакто в тинейджъра, така и в неговите родители, за да създадат
контракт на основата на Възрастен — Възрастен. Без освободен Възрастен
животът и за двете страни изглежда като търсене на нещо слепешката.
Проблемът на юношата е, че вътре в себе си той има силен Родител, който му
създава неприятности, и че той е принуден да живее в рамките, в които този
Родител се е развил и в които Родителят вътре в него се усилва от родителите
отвън. Когато те се почувствуват заплашени или обезпокоени, все повече и по-
често се обръщат към своя собствен Родител за решения, идващи от
прадедите, които могат да бъдат толкова неадекватни, колкото когато се
опитваш да подкараш реактивен самолет с трева вместо с гориво. И родителите,
и тинейджърът са толкова сплашени, че никой от тях не използува своя
Възрастен. Тинейджърът избухва в чувства, идващи от Детето, а родителите,
уплашени от това да не позволят чувствата им да надделеят, най-често извъртат
транзакцията към Родителя (баба и дядо). Не съществува обща реалност, без
да е установен контракт на ниво Възрастен—Възрастен, и в такъв случай
комуникацията спира.
Отдавна се възхищавам на староеврейската церемония, известна като Бар
Митцва, която е символичното и публично сключване на нов контракт или
излагане на взаимните очаквания. В края на тринадесетата година еврейското
момче става мъж, като поема отговорност и религиозни задължения. Това не
става без известна подготовка. Този момент е отдавна установена цел и той е
подготвен за приемането на отговорността чрез усилени упражнения и
дисциплина, както се предписва от староеврейския закон. Жалко, че подобно
събитие не може да се случи в живота на всеки тинейджър. Познавам едно
нееврейско семейство, което проведе подобна церемония, когато синът им
навърши четиринадесет години. На него му беше казано, че сега той е отговорен
за всички, свързани с етичните норми, свои решения. Той прие тази отговорност
напълно сериозно, въпреки че изрази известна загриженост за възможните
последици. Безспорно това би имало успех, тъй като младият човек е подготвен
за тази отговорност. На него са му помагали да взема тези решения от ранно
детство и е наблюдавал родителите си да вземат трудни решения, базиращи се
на техните собствени задължаващи ги етични ценности.
Често питат тинейджърите: „Какъв ще станеш?" Трудно е да се изкаже
особено плодотворна мисъл по този важен въпрос, ако времето на компютъра е
заето непрекъснато с недовършена работа от типа „какъв съм бил". Мира
Комаровски използува следната алегория:
Хора, пътуващи в автобус, в който местата на всички пътници, включително и
на шофьора, са обърнати назад. Това някак символизира пътищата на хората в
живота. Но, изглежда, най-добре представя пътищата на начинаещия, който по
времето, определено за събиране на голям запас от знания поради самото си
емоционално развитие, често се обръща назад, а не напред2.
Ако това минало бъде разбрано и отразено в картотеката, компютърът няма
да бъде непрекъснато натоварен с архаична работа; а ще бъде свободен да
твори да се справя с възникващите в действителността проблеми. Едва тогава
тинейджърът може да се качи в автобус, в който седалките гледат напред. По
този начин той може да има правомерен, свободен избор, може да види накъде
отива и да взема трудни решения за това, къде иска да отиде, а не да приеме
фаталистично път, който не е избрал.
 В моята практика аз имам няколко групи от ти-нейджъри, които се събират
всяка седмица. Родителите също имат възможност да се срещат вечер.
Основният въпрос е комуникацията. Повтарящи се пресечени транзакции са
довели до ограничаване на диалога до „подай ми маслото" и „трябват ми десет
долара за края на седмицата". Първата крачка при лечението е да се обучат
както тинейджърите, така и родителите на езика на концепциите на Р—В—Д.
Това е ефикасен начин за сортиране, който въвежда ред в масата от хаотични
чувства и родителски забрани. Родителите представляват смесица от страх,
вина, несигурност и самозалъгване. Тинейджърите са смесица от "страх, вина,
несигурност и самозалъгване. Ако им се даде език, за да обяснят всичко това, те
установяват, че имат нещо много общо, а именно — Родител, Възрастен и
Дете. Едно от най-неутрализиращите тинейджъра открития е да разбере, че
неговите родители имат Дете със също толкова болезнени записи като неговите.
С този нов език морето от тревоги започва да стихва. Един от моите пациенти —
тинейджър, каза: „Наистина е великолепно да можеш да говориш за идеи вкъщи,
а не само за хора и неща." Друг пък каза: „Това, което наистина е чудесно при Р
—В— Д, е че нашите взаимоотношения се извеждат от Аз— Ти и се разчупват на
шест души." Членовете на много семейства като че ли са затворници един на
друг. Детето казва: „Не можеш да се отървеш от родителите, защото нямаш къде
да отидеш другаде." Родителят казва: „Бих обичал дъщеря си, ако ми беше
съседка, но не мога да понеса да живея с нея в една къща." Чрез Р—В—Д за
това може да се говори като за обща трудност и обединените усилия могат да се
насочат към това семейството да не се превръща само в поносима група, в която
да се живее, а това да бъде приятно и интересно.
Невинаги обаче е толкова просто да се превърне семейството от бойно поле
в сцена на домашно спокойствие. Някои тинейджъри не се отказват лесно от
игрите си „Те Са Виновни За Всичко", въпреки че могат да разберат до известна
степен последиците от такова становище. Родителите пък също се опитват да
наблягат на „Виж Колко Много Се Старах". Когато ситуацията вкъщи е особено
шумна и враждебна, ефикасен начин за слагане край на игрите е да се
хоспитализира юношата за кратък период от време, например за една седмица.
Това не само подчертава факта, че нещо не е в ред вкъщи, но отдалечава
юношата от провокираща Детето домашна обстановка и го поставя в
успокояваща среда, където може да активизира Възрастнияси. Тогава той може
да започне да се обучава. В същото време и на родителите му се обясняват
принципите на Р—В—Д и те биват насочвани в групите за родители. След като
юношата е изписан от болницата, той се присъединява към извънболничните
групи за продължаване на лечението.
За нещастие лечението понякога започва лошо поради начина, по който
тинейджърът е доведен до лечение. Едно момче каза: „Аз бях вкаран насила в
тази група и това сплаши моето Дете, което чувства НЕ СЪМ ДОБЪР — аз не
знаех, че ще идвам тук до сутринта на същия ден, когато за първи път дойдох.
Ние сме натика-ни тук, защото сме лоши, но след това вие ни научавате на Р—В
—Д и ние се чувствуваме по-добри. Когато си отидем вкъщи обаче, или ни се
подиграват, или се чувствуваме неудобно. Когато се опитвам да обясня нещата,
старият ме отрязва с думите: „Избий си от главата това нещо Р—В—Д и прави
каквото ти казвам!" Аз наистина бих се чувствувал по-добре, ако виждах, че
родителите ми също се интересуват да научат това, което ние учим. Поне да не
продължават пак по стария начин." Родителите на момчето в началото не
посещаваха групите. В края на краищата те бяха убедени да направят това и
особено ги впечатли колко бързо взаимоотношенията вкъщи са се подобрили.
Някои от най-блестящите формулировки се дават именно от моите
тинейджъри. Като че ли осем или десет компютъра обработват данните в групата
с цел да извлекат нов смисъл от тях. Така например по време на сеанс един
тинейджър твърдеше: „Аз смятам, че Родителят е по-заинтересован от
институцията на Родителя, отколкото от личността като цяло. Само Възрастният
може да разбере, че моето Дете има чувства, които също са от значение." При
друг случай един тинейджър заяви: „Аз смятам, че мислещата част от нас е
нещо като закъснелия Джони. На първо място стоят чувствата. „Аз
чувствувам" е по-насочващо, отколкото „Аз мисля". „Аз мисля" ти дава
възможност да се дистанцираш, докато „Аз чувствувам" включва цялата ми
същност". Друг пък каза така: „Само моят Възрастен може да уважава майка ми
и баща ми: моето Дете е твърде необуздано."
Много родители се страхуват да се доверят на Възрастнияв техните деца
при сериозни решения. Бащата на едно момиче каза следното: „Когато тя беше
на пет години и си играеше с бръснача, аз трябваше да й го взема. Сега я
виждам да си играе с друг вид бръснач. Какво да й кажа — продължавай и си
играй с него ли?" Разликата е в това, че на пет години тя не е имала достатъчно
данни, за да разбере всички възможни последствия, в случай че през годините
родителите са се заели да я запознаят с ценностите, реалностите, значението на
хората и нейната собствена ценност.
Вярата във Възрастнияе единственият конструктивен начин да се посрещнат
многото предизвикващи безпокойство решения, които тинейджърът може да
донесе вкъщи. Ако дъщеря ви в тинейджърска възраст пристигне вкъщи и обяви
печално „Аз съм бременна", това вероятно ще избие писеца на сеизмографа на
Р—В—Д. Родителят в родителите ще се надигне с голямо възмущение и
порицание, Детето ще се просълзи и ще бъде тъжно (още един неуспех) и гневно
(как можа да ни направиш това), и ще се чувствува виновно (тъй като
вътрешният Родител удря вътрешното Дете с неодобрението си). Коя част от
родителите ще реагира на съобщението на дъщерята? Ако Родителят и Детето
стоят и си чупят ръцете, може да се каже, че Възрастният никакъв го няма или
пък се чуди какво да прави. Възрастният е в състояние да определи коя част от
Родителя и Детето могат да се облекат в конкретни конструктивни данни и все
пак да направи нещо за това — дъщеря им да се справи с трудното положение.
Едно от нещата, които най-силно допринасят за вътрешната сила у дъщерята, е
гя да види, че родителите й се борят с техните собствени отчаяни чувства и все
пак запазват нещата под контрола на Възрастния, който планира тяхното
протичане въз основа на реалността и както диктува любовта им.
Тя самата ще има голяма нужда от такъв вид контрол в близките месеци.
Възрастният може да обработва всички реални положения: чувствата на
родителите и на дъщерята, болката от вътрешния диалог в тях самите, силното
чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, което се възпроизвежда у тях, срамът върху
семейството, който те трябва да понесат, трудността да се направи това, което
трябва, решението за или против брака, решение за или срещу приемането на
това положение — накратко казано, последиците.
В много семейства травмата е дори по-голяма, когато дъщерята обяви:
„Излизам тази вечер с Джон. Той е негър." Позорът пред обществото по
отношение на бракове между хора от различни раси е обикновено по-жесток от
предбрачната бременност. Някои родители се справят с положението, като
изкрещяват: „По дяволите! Само да видя, че дори говориш с това момче, ще ти
счупя глупавата глава." Тази глава, разбира се, знае, че Джон е председател на
класа, от добро семейство е, посещава колеж и всъщност така, както е чернокож,
той е в ред. Към дилемата се прибавя и фактът, че в гимназията на нея й е било
внушено, че хората са равни, класът се е опитвал да намери начин да се сложи
край на расовите предразсъдъци и е осъдил фанатизма. Като осъществяват
транзакцията чрез Родителя, родителите забиват още-по-дълбок клин между
реалността и нейното възприемане. Съществува и друг начин да се справят с
това — чрез Възрастния, който вижда действителността не като заплаха, а като
съществена част от оценката на това, което трябва да се направи. Само човек с
изключителен усет и честност може да разгледа и провежда междурасовите
взаимоотношения на ниво Възрастен — Възрастен. Факт е обаче, че
обществото все още не одобрява такова нещо. Нито го одобряват роднините.
Нито пък повечето от членовете на църквата въпреки официалните твърдения за
обратното. Някой ден и това може да стане. Има ли тази двойка достатъчно
силен Възрастен, за да изгради при тези условия достойни взаимоотношения?
Някои двойки наистина имат такъв. А тази може ли да има такъв Възрастен?
Реалистичният поглед към последиците е единственият начин да се справи
човек с такава ситуация. Съществува риск, но съществува и възможност за
укрепване на Възрастния, който се подготвя за пълна независимост.
Пример за неадекватност на някои родителски предписания е въпросът за
секса извън брака. Червените фенери на бременността и венерическите
болести, размахвани повече или по-малко успешно от родителите през
поколенията, сега са свалени поради откритията в науката. Все още съществува
напълно реалната възможност да се донесе срам върху семейството, въпреки че
това не е толкова важно, както е било някога, тъй като много от тези, които
участвуват в родителските групи, сформирани паралелно с групите на техните
деца, гледат на сексуалния опит не с лошо око.
Това се възхвалява също така в „Плейбой", в рекламите, във филмите и
всъщност — в много аспекти в света на възрастните. Възгледът на Възрастния
може да бъде доста по-различен, тъй като той задава въпрос: „До какво води
човека това?" А, Олдрич формулира становището по то.зи начин:
Много млади хора приемат, че ако двама души постигнат съгласие за секс и
ако двамата смятат, че това няма да бъде продължителен ангажимент и никой
няма да е засегнат, тогава какво лошо може да има в това? Бедата е в това, че
нещо със стойност — сексът _ е било обезценено. Той е бил случаен и не е
постигнал това, което е могло да се получи от него. Въпросът е бил да се изпита
това без усложнения. Грехът от предбрачния секс не означава, че нещо е било
дадено, а по-скоро, че нещо не е било дадено достатъчно3.
Няма абсолютни доктрини освен тази, че е лошо да се използуват хората като
вещи дори ако един от тези хора си самият ти. Ако в продължение на дълго
време една преходна връзка предизвиква липса на добро мнение за себе си и
усилване на позицията НЕ СЪМ ДОБЪР, тогава сексът извън брака осигурява
само физическо облекчение от напрежението, но не води до продължителен
екстаз на двама души, които силно се привличат. Как да уважава човек такова
взаимоотношение безрезервно, когато много други биха имали по-основателни
претенции за неговото внимание? Много момичета казват също така, че
изживяването е неприятно и те не могат да достигнат оргазъм. „Смята се, че е
страхотно, каза едно момиче, а аз не изпитвам такова нещо." Едно момче,
запитано дали приятелката му стигала до оргазъм, казало: „О, не можех да я
попитам такова нещо. Не я познавах толкова добре." Сексуални
взаимоотношения без интимност могат да доведат само до загуба на чувството
за собствено достойнство. Това важи и за брака.
Една чудесна книга, която разглежда реалностите на секса, с които се
сблъскват както юношите, така и техните родители, е книгата на епископ Джеймс
Пайк „Тийнейджърите и сексът". Основният момент в нея е, че сексуалната
връзка носи със себе си и етична отговорност:
Ние боравим не с принципи и кодове, а с преките ефекти, които решението на
някого може да има върху другите хора — за добро или за лошо. Както правилно
отбелязва философът теолог Мартин Бюбър, нашите взаимоотношения с Бога
не са на основата на Аз — Той, а на основата на Аз — Ти. Затова отношенията
между едно човешко същество с друго трябва да бъдат Аз — Ти: основна
нравствена норма, според която хората не могат да се третират като вещи.
Каквото и решение да се вземе във всеки отделен случай, идеята е, че то
трябва да се вземе с чувство на отговорност. Епископ Пайк продължава:
Взето като цяло, дори по-важно от това, какво точно нашите синове и дъщери
ще направят или няма да направят, е как те разбират смисъла на самия
сексуален акт — тайнство, външен и видим белег на вътрешна и духовна
изтънченост. Физическият акт не само изразява духовната и емоционална връзка
между мъж и жена, той е също така средство, чрез което тази връзка се засилва.
Това е нещо хубаво. Каквито и да било ограничения върху него, които могат да
се сметнат разумни, както от абсолютистка, така и от екзистенциална гледна
точка, трябва да се базират на предварителното условие, че това е нещо хубаво,
толкова хубаво, че то не трябва да бъде използувано при определени условия.
Ако ограничението се основава на факта, че сексуалната връзка е нещо толкова
хубаво, а не на схващането, че тя е нещо толкова лошо, младите хора ще
навлизат в брака много по-пълноценно и с по-голямо желание за сексуална
реализация.
Проблемът все пак остава: как могат идеи като горните да бъдат предмет на
разговор между юношата и възрастния, ако двамата са разделени от мълчание,
неудобство, недоверие или преувеличение, от догматичния отказ на тинейджъра
да говори с мама и с татко (Защо е необходимо това? Аз си знам!)? Следният
разговор между мен и петнадесетгодишно момиче илюстрира начина, по който Р
—В—Д може да бъде използуван, за да се говори по сложните проблеми на
взаимоотношенията, включително и секса, с който тинейджърите се сблъскват.
По времето на това интервю момичето беше подложено четири пъти на сеанси
за индивидуално лечение и осем пъти на лечение в групи. Това е индивидуален
сеанс. „Д" означава Доктор, „С" означава Сали (не е нейното истинско име):
С.: Знаете ли, говорите точно като психиатър — разбира се вие сте такъв, но
това е толкова типично.
Д.: Това лошо ли е?
С.: Ами прилича ми на телевизионна програма, точно тези, които презирам,
когато ги показват; тези психиатрични програми. Ненавиждам това нещо. А аз
говоря точно като типичен пациент. Искам да кажа, че действително съм, зная
това.
Д.: Защо не говориш за Р—В—Д?
 С.: О, днес не мога. Не мога да го използувам сега. Правя всичко съвсем не
както трябва.
Д.: Разбираш ли какво казваш?
С.: Не.
Д.: Ти казваш на този, който играе ролята на психиатър: „Хайде, променете
ме." Не е ли това, което искат да кажеш?
С.: Кога съм ви казвала такова нещо?
Д.: Ами това е, което искаш да кажеш. Аз те питам защо не искаш да
използуваш твоя Р—В—Д, а ти казваш: „Аз не го използувам, няма да го
използувам, хайде накарайте ме да го използувам."
С.: Аз не казах завинаги. Казах просто за днес — аз не го използувам и нямам
желание да го използувам. Нервна съм, това е. От няколко дни съм нервна.
Д.: Значи днес искаш да играеш ролята на нервна.
С.: Не, не искам да играя никаква роля. Искам по-силно успокояващо
средство.
Д.: Искаш по-силно успокояващо средство?
С.: Защо не? Имам нужда от по-силно успокоително. Не трябваше да идвам
днес, знаете ли, не ми се идваше.
Д.: Ти искаш по-силно успокоително, защото те мързи да използуваш твоя Р—
В—Д.
С.: Аз го използувах и наистина се опитвах, но съм избухлива и...
Д.: Значи какво ново има?
С.: Значи какво ново има? (Смее се.) Това не беше хубаво. Но искам да кажа,
че съм много избухлива, а не бях такава, когато излязох от болницата.
Д.: Това ли е единственото, което искаш — да бъдеш избухлива?
С.: Не, не е и аз опитвам да не бъда, но понякога съм такава.
Д.: Самонавиваш ли се?
С.: Не съвсем, но усещам, че полудявам и тогава, когато го задържам вътре в
себе си, това ме изважда от равновесие. Разбирате ли?... Неприятно ми е,
всичко това ми е неприятно и днес всички са ми неприятни. Ще напусна
психиатрията. Не звучи ли това сега съвсем като от пациент.
Д.: С усмивка — радвам се, че се усмихваш.
С.: О, не.мога да се смея за това. Аз съм... това ме прави нервна. Но знаете
ли какво правя?
Д.: Какво?
С.: Ако се усмихна, започвам да се смея и тогава ми става много тревожно и...
Д.: Можеш ли да ми кажеш какво те тревожи? С.: Не!
Д.: Искаш да се разплачеш ли?
С.: Надявам се, че не. Не, добре съм. Тревожно ми е днес, знам — мразя това
състояние. То не ни води доникъде — защо просто не спрем лечението и да
взема хапчета. Какво ми е на мен освен главоболието и постоянното нещо, което
имам? Какво ми е?
Д.: Не искаш да пораснеш.
С.: Точно това ми казахте веднъж. Казахте, че не искам да порасна голяма. В
сегашния случай това не е вярно.
Д.: Не зная какво значи „голяма", аз казах „пораснеш" — знаеш ли, отвори ума
си за някои нови мисли.
С.: Какви нови мисли?
Д.: Р—В—Д.
 С.: Аз с готовност възприех това, когато бях в болницата. Отидох си вкъщи и
се чувствувах доста добре.
Д.: Защо Възрастният ти не се включва днес?
С.: Не зная.
Д.? Можеш да говориш само това: „Нервна съм, не мога. Не трябваше да
идвам днес тук, вие сте стар психиатър, а аз съм пациент."
С.: Ами точно това сме днес.
Д.: Добре, това беше едно реално твърдение. То дойде чрез Възрастния.
Точно това сме днес.
С.: Не мога да бъда Р—В—Д всеки един ден.
Д.: Добре, ама това не би било лоша идея. Аз съм.
С.: Добре, чудесно е, че можете да го правите, но точно сега аз не мога.
Д.: О, защо пък не?
С.: Защото съм...
Д.: Детето ти иска да надделее.
С: Добре, предполагам, че от време на време това може да се случи. Не съм
използувала Р—В—Д през целия си живот или дори за една година или нещо
такова. Не зная.
Д: Какви са отношенията с баща ти?
С:_Аз съм била — била съм много добра с родителите си.
Д: Как е майка ти?
С: Чудесно — по-близки сме, откогато и да било преди и двамата ги обичам и
се опитвам да бъда такава дъщеря, каквато те биха искали да имат, защото, не
зная, но развивам комплекс за вина — чувствувам, че съм била толкрва лоша, и
т. н.
Д: Добре нека да отделим шестдесет секунди на това, защото не мога да
видя, че — да мислиш колко си лоша ще те доведе донякъде.
С: Ако продължават с тази психиатрия, ще се психоанализирам оттук до
второ пришествие.
Д: Това лошо ли е?
С: Ами да.
Д: Но не и ако това помогне да си отговориш на някои въпроси.
С: Не, невинаги това става. Аз имам един близък приятел и той е почти
умопобъркан, поне така смятам. Той не ходи на психиатър, познавам го от
години, толкова е далеч от действителността, че е просто покъртително, и той се
психоанализира непрекъснато. Чете книги.
Д.: Той тинейджър ли е?
С.: Да.
Д.: Добре, ама едно нещо е да се психоанализираш, без да познаваш
начините за това, но ти имаш Р—В—Д, за да се психоанализираш, и Р—В—Д ще
ти даде отговорите, от които имаш нужда.
С.: Добре, все пак е добре, ще ви кажа нещо. Не зная дали искам или не да
използувам Възрастния си през цялото време. Аз се опитвам да го използувам в
повечето случаи. Понякога просто не искам, в мен става нещо като борба, това е
почти да бъдеш идеален, да постъпваш по правилния начин, когато е
необходимо. Понякога просто не е човешко.
Д.: Зная какво искаш да кажеш. Наистина ние бяхме казали преди — Детето у
теб е това, което те прави очарователна и приятна за другите, така че ние не
искаме да отстраним Детето, а по-скоро Р—В—Д да е винаги на разположение,
искам да кажа — Родителят, Възрастният и Детето винаги да присъствуват.
Вярно е, че Детето може да изтласка Възрастнияи емоциите да надделеят или
пък Родителят може да изтласка Възрастния; и Родителят да надделее.
Смятам, че главното се състои в това Възрастният винаги да бъде на мястото си
дори когато Детето играе. Ако Детето иска да играе, остави Възрастния да
огледа, за да се убеди, че всичко е както трябва, защото начинът, по който
момичетата си навличат беда, е, когато надделее Детето и играе, но играе игри,
които са опасни. Така ли е?
С.: Да. Искате да кажете нещо като съблазнителка, нещо такова ли?
Д.: Ами...
С.: И не знае кога да спре?
Д.: Да, точно така — не може, — когато Възрастният не е способен да каже
„не" на Детето и то кара да „хлътне", всички имаме неприятности.
С.: Това е валидно за всичко, а не само за...
Д.: Така е. За всичко. Детето може да поиска да вземе нещо, което не му
принадлежи или пък Детето може да поиска да използува другия. Детето може
да иска да манипулира друг човек.
С.: О, престанете да говорите по този начин.
Д.: Наблюдавал съм малки деца да манипулират възрастни.
С.: Аз да манипулирам — това не е ли грях? Нали?
Д.: Ами не знам дали грях е подходяща дума, но ако манипулираш другите и
това ги обърква, кара ги да се чувствуват зле или ги безпокои, тогава бих казал,
че това е нещо, от което искаш да се освободиш. Или пък, ако се оставя да бъда
манипулиран, това ще ме накара да се чувствувам неудобно. Ако манипулирам
други и не го разбирам, но те се нахвърлят върху мен, тогава се чувствувам
неудобно. Виждаш ли? Така че кога сме започнали да манипулираме или да
позволяме да бъдем манипулирани? На три или на двегодишна възраст.
С.: Добре, ама как става така? Искам да кажа как става, че постоянно съм
манипулирала баща си и все още го правя в известна степен. Не зная, може би
вие не смятате това за манипулация или за манипулиране на хората, но аз бих
могла — защо пък, наистина бих могла. И той позволяваше това — защото аз не
зная какво беше това, може би точно това е било, — аз съм го манипулирала, а
може и да не съм.
Д.: Добре, в това, което става между теб и баща ти, сигурно има елементи на
манипулиране, но до известна степен налице е радостта на бащата от неговата
дъщеря — тинейджър, разбираш ли, — той се радва да дава различни неща,
това е част от това да бъдеш баща на чудесен тинейджър, но ти можеш да
извлечеш полза от неговата щедрост, нали така, да използуваш чувствата му и
това не е хубаво за теб, а и за него също, защото това ще ви доведе до кавга.
С.: Аз правех точно така.
Д.: Какво правеше?
С.: Аз го използувах и използувах и неговите чувства. Очаквах да получа
всичко, което исках, очаквах всяко... добре де, очаквах доста и все пак той
толкова ме обичаше, а аз не му разрешавах дори да ме докосне, освен ако не
бях в настроение. Аз си тръгвах и всъщност понякога бях жестока. Това
продължаваше и в болницата и тогава една нощ аз казах нещо ужасно, когато ме
водеше в болницата, когато той щеше да слиза с асансьора, и мисля, че искаше
да ме прегърне, а аз се отдръпнах и му казах да не прави това, май се засмях и
казах: "Разстройва те, нали?", като че ли аз наистина се опитвах да го засегна, а
той ми каза: „Да" и се съгласи с мен. Тогава се почувствувах зле.
Д.: Тогава прегърна ли го?
С: Не.
Д.: Жалко, защото твоят Възрастен би разрешил на твоето Дете да го
прегърне, тъй като за твоя Възрастен може да е ценно това да не засегнеш
някого.
С.: Макар и досега да не съм опитвала това, ако той поиска да ме прегърне,
аз ще му позволя. Ако не изпитвам желание да показвам много привързаност, аз
просто му позволявам да ме прегърне и това е всичко. Но аз му показах
привързаността си.
Д.: Не искаш ли да го прегърнеш отново?
С.: Добре, сега ще ида и ще го целуна по бузата или нещо такова, ще му
покажа известна привързаност и ще бъда много мила — това съм правила също
така и с майка ми. Правила съм го преднамерено, за да им покажа
привързаността си. Е, това не беше всеотдайно, защото искам да кажа, че
почувствувах...
Д.: Виждаш ли, проблемът тук с привързаността към обратния пол се състои в
това, че Детето се страхува от п-о-л-а независимо дали това е чувство или
каквото и да било, както смятат другите. Твоят вътрешен Родител наблюдава
твоето Дете и твоето Дете се страхува от п-о-л-а поради вътрешния Родител, но
твоят Възрастен може да каже: „Виж какво, съвсем подходящо е, съвсем уместно
е ти да покажеш привързаност към баща си под формата на физическа
прегръдка и ако можеш да го направиш, това е овладяване на Детето от страна
на Възрастния."
С.: Аз правя това.
Д.: Хубаво.
С.: Аз го правя много добре.
Д.: Но знаеш ли, че това е наистина проблем на тийнейджърите.
С.: Добре, добре, аз не знаех това.
Д.: Наистина е така.
С.: Не виждам защо.
Д.: Не виждаш? Това е съществувало през всички поколения — т-а-б-у.
Привързаността към противоположния п-о-л е нещо хубаво, стига да не
съществува кръвна връзка. Това именно е едно изключително голямо т-а-б-у. Но
това са неща, които трябва да бъдат открити. Аз разбирам, че мога да помогна
на всеки тинейджър да бъде напълно естествен и любвеобилен и да се разбира
с родителите си, ако мога да им помогна да извадят наяве фактите, за да ги
обработят с техния Възрастен. Разбираш ли, ти не можеш да чувствуваш
привързаност към обратния пол цяла вечност като че ли ти не можеш . да
правиш разлика и да бъдеш селективен. След като го разберат, извадят фактите
наяве, тогава те могат да бъдат нежни на ниво Възрастен и нежни на ниво Дете,
като Възрастният ще има грижата за Родителя, защото Възрастният обработва
данните закова, какво е реално. Знаеш ли, данните на родителите са вече
остарели. С каква давност?
С.: Три години.
Д.: Така е и това е напълно различно от това, което е реално днес. Освен
това, както и двамата знаем, ти имаш красив баща — когато ви виждам заедно и
забелязвам как той те гледа, разбирам, че ти си гордостта в неговия живот.
 С.: Не съм. Аз съм толкова лоша, че понякога е ужасно.
Д.: Добре, ами защо си лоша?
С.: Защото съм му причинила мъка. Съжалявам. Той е жертва.
Д.: Добре, вероятно го обичаш толкова много, че както ти веднъж каза, трябва
да постъпваш така, за да запазиш дистанция, да не се сближаваш много.
С.: Да, понякога и той, знаете ли — това е лошото в известен смисъл също —
не е заради момчетата, наистина ще опитам. Имам много приятели момчета и в
тях има нещо, което не харесвам, защото мислят много за секса и обикновено
много от тях, когато ме гледат — как да кажа, — искат нещо от мен и...
Д.: Как те кара това нещо да се чувствуваш?
С.: Не много добре, не зная, не обичам да ме докосват, освен ако самата аз
не искам да бъда докосвана, а момчетата обичат да докосват момичетата, това
ме безпокои и ми е много трудно, когато трябва да кажа „не". Аз мога да кажа
„не", но ми е неудобно и обикновено те разбират това, но ако някой не може да го
почувствува, искам да кажа, ще ме измами, така че трябва да внимавам.
Д.: Добре, хайде да видим, има винаги три групи данни. Детето иска да играе,
Родителят казва „засрами се" или „дръж се както трябва", или „по-добре е да
внимаваш", или пък, знаеш ли, Родителят излиза с редица формули за
справяне с положение като това. Възрастният ще вземе предвид, че Детето иска
да играе, Родителят иска да критикува, Родителят има дълъг списък от
правила, които да включи в ситуацията, но реалното, с което Възрастният се
съобразява, е: Какво означава за теб транзакцията? Така например какво ще
извлечеш от нея? Какви са опасностите? Какви са рисковете? Какви са
последиците? Помниш ли момичетата в групата, които имаха неприятности — те
бяха напълно слепи за последиците. Разбира се, ние знаем, че Възрастният е
този, който борави с последиците. Детето не се интересува от последиците,
Детето иска само да играе. Колко от тези тинейджъри, на които им се бяха
случили неприятности са изследвали внимателно последиците, преди да вземат
решението? Добре, ще ти кажа колко — никой. Съществуват други, които имат
добър Възрастен. Има само няколко такива, виждал съм ги тук. Много от тях се
научиха тук, в групата, да развиват Възрастния.
С.: За това както и да е, то е трудно да се усвои, но това това са морални
ценности. Научаваш ги обикновено от родителите си. При мен е така. И се учите
един от друг Тинейджърите наистина говорят помежду си.
Д.: Да, това са наистина морални ценности, но те с реалистични или ценности
на Възрастнияот типа „Да не бъда засегнат", или пък, ако си най-важната
личност в света, а ти би трябвало да си такава за себе си в известен смисъл, ти
не искаш да засегнеш този човек и не искаш да изпаднеш в положения, които да
са отвратителни, знаеш ли, и така нататък.
С.: Знаеш ли какво правя?
Д.: Какво?
С.: Имам склонност да дразня, всъщност преди момчетата ме смятаха за
закачлива и това не е много хубаво.
Д.: Добре, ама какво имат те предвид? Това, че ги водиш за носа ли?
С.: Ами да, нещо такова, с жест или поглед, или само с присътвието си, като
правя нещо, понякога не го осъзнавам, но понякога го правя умишлено.
Д.: Добре, на това може да се погледне по два начина. Единият е, че ти си
чаровна и привлекателна и с тебе е приятно, което е хубаво, другият е, че си
съблазнителна, което...
 С.: ...е лошо и понякога дори аз правя това
Д.: Добре, ами знаеш ли откъде си се научила да правиш това?
Съблазняването е игра, която се научава много рано от малките момичета,
защото им осигурява бонбони, така че те я усвояват рано.
С.: Кога?
Д.: Татко гледа малката кукличка, тя се държи мило и татко изважда бонбон и
играчка, така тя е възнаградена за това, че е била мила.
С.: (Смеейки се.): Може би точно така съм се научила. Значи грешката е на
баща ми.
Д.: Няма грешка, това е удоволствие за бащата и дъщерята.
С.: Да, ама ти просто не го правиш с друг...
Д.: Ами да, това е нещо забавно, нали?
С.: О, да.
Д.: Това става така, ако Възрастният е близо до Детето, когато Детето играе,
както играе на съблазняване или играе на закачки, или с която и дума да го
наречеш, Възрастният ще се справи с транзакцията, когато момчето започне да
се закача.
С.: Не само момчетата, а и мъжете. Ако някой мъж ме гледа, аз съм
поласкана понякога, ако не е с мръсен поглед, и всъщност повечето време ми е
приятно това да се случва, но все пак, когато половината от времето правят това
или по-дълго, аз всъщност, знаете ли, не че съм засегната, но малко се плаша
или не толкова, че се плаша, обикновено не се плаша, но не бих го погледнала
втори път.
Д.: Ето какво казва той и какво казваш ти: той казва „Виж, аз бих искал да те
използувам", а ти казваш: „Зная, че ти така и така, но няма да успееш". Така че,
знаеш ли, стигаме отново до манипулиране, ти обичаш да играеш на закачки или
съблазняване, защото това ти носи нещо като „златни монети". Тук отново се
връщаме към монетите за обмен при транзакцията. Ти казваш, че това формира
твоята нравственост, а всъщност ти нямаш нужда от това. Всяка жена играе тази
игра и тя създава образа на жената, морала на жената, но знаеш, че този, който
ти дава златните монети, иска нещо в замяна. И ето за това Възрастният трябва
да е подготвен да се справя, така че това е. Някои от тези индивиди имат много
привлекателни Златни монети, знаеш, те имат четиринадесет карата злато с
украса навсякъде по тях и наистина е трудно, знаеш ли — едър, красив, широки
рамене и подобни глупости, но всичко, което трябва да направиш, както в нашата
дискусия сега, е да извадиш всички данни наяве и да имаш възможност за избор,
след като си ги обработила чрез Възрастния. Не е нужно да извървиш целия път
както някои момичета, защото това е единственият им избор. Ти имаш свестен
Възрастен, имаш възможността да играеш играта, както трябва и след това да
кажеш: Добре, беше приятно да се запознаем и след това каквото и да...
С.: О, това ме притеснява, никога не мога да допусна такова нещо, освен ако
не е насила, защото ме притеснява, не искам нищо такова.
Д.: Защо да те притеснява?
С.: Не зная, но ме притеснява.
Д.: Може би би трябвало да се притесняваш, за да предпазиш Детето си от
това да излезе изпод контрол, но след като веднъж нарасне увереността в този
твой Възрастен, като имаш свестен Възрастен — ти си успяла, защото твоят
Възрастен може да се справя с всяка транзакция. Дори когато Детето изпитва
удоволствие от транзакцията, Възрастният и тогава дава сигнали и това е, което
те спасява.
С.: Виждам, че времето ми изтече. Ще ви видя, когато групата започне
отново. Довиждане
Д.: Добре, и запомни, АЗ СЪМ ДОБРА — ТИ СИ ДОБЪР. (Край на интервюто.)
През тревожните години на юношеството, когато младите хора понякога
изглеждат като че ли са глухи за думите на своите разтревожени родители,
въпреки това съществува голяма нужда от това да чуят и почувствуват
уверенията в любов и загриженост от страна на мама и татко. Жаждата за такива
уверения беше формулирана по неопровержим начин неотдавна от моята
петгодишна дъщеря, Гретхен. Когато Мама се появи на сцената, Гретхен пазеше
неуверено равновесие, като вървеше по тесния ръб на една тухлена оградка.
Майка й каза: „Внимавай или ще паднеш в онези цветя."
Гретхен каза: „За цветята ли е грижата ти или за мен самата?"
„Петгодишното" в юношата задава същия въпрос само че не използува
толкова много думи. Родители, които са чувствителни към такава неизказана
молба и които чрез прояви на любов, грижа, сдържаност и уважение показват
постоянно — „Именно за Теб Ни е Грижата", ще почувствуват, че годините на
юношеството могат да носят радости и изненади далеч извън техните очаквания.

11 Кога е необходимо лечение

Ние се замисляме едва когато се сблъскаме с един проблем.

Джон Дюи* американски философ идеалист, представител на школата на прагматизма. Бел. ред.

Ако човек си изкълчи глезена, той може да покуцука | и евентуално глезенът

му ще се оправи. Той все пак ще може да го използува дори когато куца. Ако си
счупим крак, той има нужда от подпора за него за известно време, докато
зарасне. Едно нещо е увреждането, друго — осакатяването. Медицинските грижи
са от полза в първия случай, те са наложителни във втория.
В известен смисъл можем да разглеждаме нуждата от лечение на
емоционалните проблеми именно по този начин. Възрастният на един човек
може да бъде увреден чрез стари записи от миналото, но той може да съумее да
преодолее трудностите и проблемите без лечение. Лечението само би улеснило
това. Но той се справя. За някои хора обаче Възрастният е увреден до степен, в
която той не може да функционира. Те са осакатени от повтарящ се неуспех или
са блокирани от чувството за вина. Често има и физически симптоми. Майките не
могат да се държат като майки, работниците не могат да си вършат работата,
децата се отчайват в училище или пък поведението на някого става до такава
степен неподходящо, че влиза в конфликт със закона. За такива хора се изисква
лечение: и всеки би имал полза от това.
Всички хора могат да. станат транзакционни аналитици. Лечението просто
ускорява процеса. Лечението чрез транзакционен анализ представлява по
същество познавателен опит, чрез който индивидът разбира как да сортира
данните, които се използуват за вземането на неговите решения. Не съществува
някаква магия в ръцете на всесилен експерт. Терапевтът използува думи, за да
предаде това, което знае, и тях той прилага в своята собствена транзакция с
човека, дошъл за лечение, за да може да усвои и да използува същата техника.
Един от моите приятели психиатри казваше: „Един от най-добрите транзакционни
аналитици, които познавам, е шофьор на камион." Целта е всеки човек при
лечението да стане специалист при анализирането на своите собствени
транзакции.
Много от формите на психиатрично лечение са доста различни. Различните
хора несъмнено си го представят различно. По тази причина решението да се
отиде при психиатър, общо взето, не се взема без сериозен вътрешен спор.
Много пациенти изпитват неприятни чувства при мисълта да се изложат напълно
пред някого, дори този някой да е „експерт" и да оказва професионална помощ,
например психиатрична. Когато пациентът отваря за първи път вратата на
кабинета, в много от случаите той се чувствува самотен, наплашен и се срамува
поради наличието на неуспех.
Дори ако Възрастният в индивида го заведе в кабинета на психиатъра, Детето
скоро надделява и се развива ситуаци Родител — Дете. При транзакциите през
първия час Детето у пациента изразява чувства и очаква взаимоотношения с
Родителя на психиатъра. Психоаналитиците наричат това трансфер — т. е.
ситуацията предизвиква пренасяне на чувства и съответно поведение от
миналото, когато пациентът е бил дете — в настоящето, в което Детето у
пациента реагира спрямо авторитета на Родителя така, както е правило някога.
Тази уникална транзакция е доста често срещана в живота и елементи от нея
присъствуват във всеки контакт с авторитет, например както когато някой е спрян
от патрул по магистралата. Психоаналитиците поддържат становището, че
състоянието на пациента се е подобрило, когато той е успял да избегне този вид
пренасяне на чувствата от детството. В тази част на анализата пациентът не е
нужно да взема и подбира това, което ще разкрие за себе си пред своя аналитик.
С други думи, пациентът вече не трябва да се страхува от Родителя у
аналитика. Това в традиционната психоанализа се нарича преодоляване на
съпротивата.
В Транзакционния анализ ние избягваме много от забавящите ефекти на
трансфера и съпротивата чрез взаимно уточнените граници и съдържание на Р—
В—Д. Пациентът скоро разбира, че той се отнася на равностойна основа към
друго човешко същество, при което той е дошъл за помощ, и което е
заинтересовано знанията на пациента за самия него бързо да нарастват, така че
колкото е възможно по-скоро той да може да стане аналитик на самия себе си.
Ако пациентът е затруднен поради трансфер и съпротива на чувствата,
овладяването им може да стане още в първия час след като той се запознае с
Родителя, Възрастния и Детето.
В моята практика първият час протича по един доста определен начин, през
който приблизително половината от времето се посвещава за да се изслуша
разказа на пациента за неговия проблем, а другата половина — за да бъде той
въведен в принципите на Р—В—Д. След като пациентът разбере смисъла на
Родителя, Възрастнияи Детето, неговият проблем се обсъжда, като вече се
използува току-що усвоеният език... Тази транзакция „сплашва" неговия
Възрастен, ако се използува един от разговорните изрази, с които изобилства
Транзакционният анализ, като при това пациентът обикновено иска да чуе и
нещо повече. Обезпокоеното Дете не се предава лесно и може да упорства или
да се появи отново (съпротива) в следващите индивидуални сеанси или при
груповото лечение. Интерпретация на база Възрастен _ Възрастен се прави при
всяка поява на Детето, като се посочва характерът на транзакцията, която
произлиза от Детето и как това обременява и предизвиква проблеми в живота
при транзакциите на индивида.
В началната си фаза Транзакционният анализ е по същество метод за
обучение с цел да се установят някои специфични понятия като основа на
взаимно изследване на това, как Родителят, Възрастният и Детето се
проявяват в настоящите транзакции. Този процес на установяването още в
началната фаза на лечението на език със специфични понятия е според мен
уникален за този метод на лечение и благодарение на него става и изразяването
на промяна, например чрез „Аз се чувствувам по-добре" или „Това ми дава
надежда", които често могат да се чуят още в края на първия час.
Първият час също така включва дискусия по отношение на определен
„контракт на лечението". Ние използуваме думата „контракт" за формулиране на
взаимните очаквания (аз съм тук, за да те науча нещо, а ти си тук, за да научиш
нещо). Той не включва гаранция за излекуване. Той просто дава обещание за
това, което ще направи терапевтът и какво ще направи пациентът. Ако някой от
тях се отклони от първоначалните очаквания, контрактът може да се
преразгледа. Този диалог се улеснява от новия език, който разкрива пътя към
собствената си специфика. Пациентът се съгласява да усвои езика на
Транзакционния анализ и да го използува при изучаване на всекидневните си
транзакции. Целта на лечението е да излекува наличния симптом и методът на
лечение се състои в освобождаването на Възрастния, така че индивидът може
да има свобода на избора, която да бъде поставена над и извън ограничаващото
влияние на миналото.
ДИАГНОЗАТА
Понякога в течение на първия час пациентът с напрегнат глас, настроен като
че ли да чуе присъда отгоре пита: „Каква е моята диагноза?" Това е провокиращ
момент за транзакциите Родител — Дете, които аз избягвам с въпрос като този:
„Имаш ли нужда от диагноза?" или „Какво би ти помогнала една диагноза?"
Убеден съм, че повече хора се инхибират от психиатричните диагнози, вместо да
им се помогне с тях. Карл Менин-гер* — американски психотерапевт. Бел. ред.се съгласява с
това: „Пациентите не идват при нас, за да бъдат жигосани, като им се окачи знак
за проклятие. Те идват, за да им се помогне. Хората могат да се възстановят от
симптомите на едно душевно заболяване, но не и ако им се сложи някакъв
етикет."
В рамките на медицинските традиции диагнозата е ефикасно средство за
комуникации между лекарите. Узнаването на диагнозата им помага да разберат
какво да предприемат. Остър апендицит, бурсит, карцинома на белия дроб,
инфаркт на миокарда — тези термини обозначават специфичното състояние и
изискват определено лечение. В психиатричната практика съществуваше
традиция да се поставя диагноза, но тя претърпя пълен неуспех по отношение на
първоначалната цел на общуването. Много страници с диагнози се намират в
Ръко водството, издадено от Американската психиатрична асоциация, и с някои
изключения информацията, която всяка от тези диагнози дава, е съвсем неясна,
както са неясни например термините суперего, его и инстинктивни импулси (Ид).
Като се каже, че някой има Псевдо-шизофренична обсесивно-компулсивна
пасивно-зависима страхова невроза, Ръководството не ти казва кой знае какво,
освен че това ще продължи дълго, дълго време. Да се каже, че някой страда от
шизофрения също не ти говори много, защото няма ясна дефиниция за
шизофренията. Това може и да устройва в известен смисъл пациента, като знае,
че страда от такава странна и труднолечима болест. Така или иначе мненията на
малко терапевти съвпадат по отношение на това, как да се лекува
шизофренията, и дори за това, каква трябва да е основната единица за
наблюдение. Така че диагностични термини като този нямат собствен смисъл и
служат предимно да придадат на усилията на психиатрите лекарски авторитет и
да отговарят на изискванията на регистратурата на болницата. Всяка дума, която
е неподходяща за комуникация, е безполезна и трябва да бъде отстранена.
Това, което трябва да знаем в окончателния анализ, именно то променя нещата.
Думи, които замъгляват истината, трябва да бъдат отстранявани и замествани от
такива, които дефинират нещата просто, точно и направо. Всъщност самите ние
можем да се почувстваме свободни само ако знаем истината за това, как сме
устроени като цяло.
Езикът на Транзакционния анализ, наблюденията върху една приета единица
(транзакцията) и специфичните дефиниции на Родителя, Възрастния и Детето
дават възможност за нов, смислен, разговорен начин за комуникиране не само
между лекарите, които го използуват, но и между лекарите и пациентите.
Пациент, над когото доминира Родителят, а Детето му е блокирано, знае в
какво се състои неговият проблем и може да се освободи от миналото, без да се
влияе от това, че състоянието му има „обсесивно-компулсивен и хроничен
характер". Когато някой от групата настоява да научи диагнозата си („Какъв съм
все пак?"), аз обикновено отговорям с формулировка, която той може да разбере
и която се базира на това, което знам за него от получените впечатления при
наблюденията си в групата. Такава формулировка може да бъде следната:
„Чувството НЕ СЪМ ДОБЪР в твоето Дете е силно изразено и значително
контаминира твоя Възрастен и ти разбираш това в неподходящ момент,
което пък дава на неуравновесения ти Родител възможност да бие Детето
ти. Откъде смяташ идва цялото това чувство на вина?"
Тягостното ровене в симптомите може да бъде също толкова разрушено,
колкото и търсенето на диагнозата. Ние никога не сме могли да докажем
предположението, че непрекъснатото обсъждане на такива симптоми като
депресия, главоболие, безсъница или болки в корема помагат за тяхното
премахване. Ние успяхме да докажем, че намаляването на вътрешния конфликт
може да направи чудеса за отстраняването на коремните болки. Същественият
момент е този, че диагнозите и симптомите се оказват в услуга на доста печална
човешка склонност към хазарт или заемане на позиция за някаква
изключителност като например „Моето Е По-Хубаво" или „Никой Не Знае Какво
Ми Е Било". Ако човек има проблеми в живата си независимо какви са те и търси
помощ, за да ги реши, той може да бъде обучен на Транзакционния анализ, за да
изследва моментните си транзакции в живота, в резултат на което да може да
разкрие какви влияния от далечното минало лежат в дъното на неговите
неприятности.
„Колко дълго ще трае това?" е често задаваният още през първия час въпрос.
В много, ако не и в повечето психиатрични практики отговорът на такъв тип
въпроси е бил най-малкото „предпазлив". Изводът е — дълго време. Джеръм Д.
Френк изтъкваше, че очакванията на пациентите за продължителността на
тяхното лечение са съществени фактори за определяне на продължителността
от време, необходимо да се постигнат едни и същи терапевтични резултати. Той
цитира две групи с приличащи си „психосоматични" пациенти, които стигат до
една и съща крайна точка — едните за шест седмици, а другите за една година в
зависимост от техните представи за продължителността на лечението. Аз
считам, че за да бъде тази представа реална, трябва да се разбират очакваните
терапевтични резултати.
Нашата цел при лечението е формулирана ясно с новия език, който току-що е
усвоен, така че пациентът знае какво предприема. Аз обичам да помагам на
пациентите си да гледат на ограниченията, налагани от реалностите на времето,
и цената, която трябва да се плати, като на предизвикателство, а не като на
потискащо бреме. Това често е вмъкнато в предложението: „Нека да те запиша
да идваш с групата от два часа след обяд във вторник за десет сеанса и да
видим какво можем да направим за това време." Ако пациентът иска да
продължи след тази серия, можем да организираме още десет сеанса. Той знае,
че винаги може да дойде пак. Средната продължителност от време за една група
в моята практика е двадесет часа. Съществуват, разбира се, и отклонения, като
се започне с индивидуалните разлики. Ние се различаваме по Родителя,
Възрастнияи Детето. Различаваме се по трудностите в нашите условия на
живот: семейни проблеми, работа, която не ни задоволява, липса на време за
почивка и т. н. Имало е пациенти, при които пробив се получава вече след три
или четири групови сеанса, т. е. те успяваха да освободят достатъчна част от
своя Възрастен така, че да могат да започнат точно да разграничават своя
Родител от Детето, а пък Родителят и Детето, от другата страна, да бъдат
разграничавани от действителността, от външния свят.
Един от първите признаци на такава диференциация е твърдението на
пациента „Чувството НЕ СЪМ ДОБЪР в моето Дете беше..." или „е...".
Използуването на този израз показва, че е постигнато осъзнато, истинско и
действително отделяне на Детето на пациента от неговия Възрастен, който е,
така да се каже, както интелектуално, така и вътрешно и външно интегриран в
неговата личност.
ЗАЩО НЕПРЕМЕННО ГРУПОВО ЛЕЧЕНИЕ?
Лечението на хората в групи е предпочитан метод от Транзакционния анализ.
Лошо ли е това или добро? Лечението на групи не е ли „психиатрия, основаваща
се на сделката"? Много хора реагират на думата „група" по същия начин, както е
било реагирано на израза на Франклин Рузвелт за „обикновения човек". Кой иска
да бъде обикновен? Кой иска да бъде деперсонализиран до някаква статистика
или да бъде сведен просто до член на една група? Какво става при груповото
лечение? Какво става при груповото лечение, когато се използува
Транзакционният анализ?
Едно общо впечатление е, че при груповото лечение хората стигат до
изразяването на чувства, „излизат от рамките на собствената си система", казват
на други хора какво мислят за тях и „всичко се приема". Всъщност много от
нещата, които са написани за груповото лечение, подкрепят такава гледна точка.
С. Р. Славсън, един от пионерите в развитието на методите за групово лечение,
казва в своята книга „Практика на груповата теория":
„Главното и общо значение на групата се състои в това, че тя позволява
да се прояват инстинктивните подбуди, което се засилва от
катализиращото действие на другите членове. Налице е по-малко
предпазливост и по-голямо увлечение в групата, където членовете намират
подкрепа един от друг и страхът от саморазкриване е учудващо намален. В
резултат на това пациентите разкриват проблемите си по-лесно и
терапията се ускорява. Защитните реакции са занижени, търпимостта на
цялата среда и примерът, който се дава от другите, позволяват на всеки да
проявява намалени ограничения със самозащитен характер. Въпреки че и при
групите на възрастните се забелязва понижаване на защитните реакции,
това все пак особено важи за групите от деца и юноши. Свободните изяви и
разговарянето донасят удовлетворение. В същото време това сблъсква
пациентите лице с лице с техните проблеми в доста ранна фаза на
лечението. Защитата срещу засягане на чувството за собствено
достойнство също отслабва. Доброжелателният климат, който съществува
в групата, и взаимната благосклонност не налагат човек да бъде в защитна
позиция. Всички имат същия или подобни проблеми и негативни реакции не се
проявяват от когото и да било. Статусът е осигурен. Не съществува страх,
че ще отвърнат със същото или че ще те унижат”.
В моя собствен клиничен опит аз не съм могъл да докажа горното твърдение.
Да се позволява на Детето да проявява своите собствени инстинктивни импулси
и да играе игри без определена цел, когато лечението се извършва в групи, е
губене на времето на групата и нарушаване на правата и целите на всеки
отделен член на групата. Ако му се позволи да продължи така, то ще саботира
контракта за лечение, сключен при Транзакционния анализ. Докато всеки член не
е поне започнал свободно да саморазкрива своя Възрастен, желанието за
изповядване ще допринесе много за излекуването на индивидите в групата.
Лечението се ускорява само когато Възрастният вземе нещата в ръцете си. Само
Възрастният може да идентифицира Детето или Родителя. Разкриването на
проблемите е покана за игра: „Защо не ..., да, ама ...". Изразяването на чувства и
„изприказването" могат да дадат удовлетворение на Родителя и Детето, както и
във всекидневието, но в груповото лечение такива транзакции пречат на
усвояването на основните принципи и концепции, което е съществено за
постигането на освободен Възрастен.
Няма никаква магия в думата „група". Тъй като в началната си фаза
Транзакционният анализ е придобиването на опит вследствие на процеса
обучение — усвояване, груповата постановка има някои определени предимства
пред традиционната, характерна за индивидуалното лечение, което се провежда
от лекаря с един пациент. Всичко, което се казва в групата, трябва да бъде
видяно и чуто от всеки друг неин член — всеки въпрос, всеки отговор, всяка
транзакция. Неуловимите и различни начини, по които при транзакциите се
разкрива самият Родител, трябва да бъдат разкрити и усвоени. Както
вътрешните, така и външните заплахи на Детето трябва да бъдат разпознати
отначало най-общо, последвано от индивидуално и специфично
характеризиране на Детето във всеки индивид в групата. Съществува взаимна
конфронтация на игрите, на реалностите, „в които живееш", което е доста
различно всъщност от изолираното и толерантно „ухо" при терапиите,
провеждани индивидуално. При груповото лечение хората се виждат в
естествена среда, ангажирани с други хора, а не съвсем сами в изолация, която
никога не може да се осъществи навън. Основната полза от груповото лечение с
Транзакционния анализ е, че по-бързо се постига подобрение, хората започват
да живеят, да виждат и да чувствуват кое е реално или „израстват", ако може
така да се изрази целта на индивида при лечението. В края на интересен час в
групата един член каза така: „Чувствувам се, като че ли съм висок десет фута."
Преди да се разгледа тази „основна печалба" обаче, би било добре да се
посочи, че с груповата терапия се решава въпросът с всеизвестните високи цени
на индивидуалното лечение и с огромната разлика между броя на хората, които
имат нужда от помощ, и броя на хората, които са на разположение да им я
окажат. Живеем във век, в който се държи сметка за цената и за времето.
Навсякъде чувствуваме неотложна нужда да се помогне на хората в беда, на
много хора в беда. При търсенето на решение ние трябва да разгледаме една от
основните критики, отправяни към психиатричното лечение: то струва доста
скъпо и е необходимо доста дълго време за постигането на едни несигурни
резултати. Ние не можем да подминем тази критика само като се позоваваме на
мнението, че хора с такива възгледи нямат реалистични предимства, както е
случаят с някой, който наистина има неприятности и смята, че може да ги реши
по-скоро, като си купи нов модел кола, отколкото, като потърси помощ, от която
действително има нужда.
Съществуват много хора днес, които, въпреки че могат напълно да приемат
идеята, че „душевното здраве е важно", все още нямат сили да включат и
продължително психиатрично лечение към своя иначе разорите-лен начин на
живот. В тази категория попадат много от средната класа и всички влизащи в
категорията с ниски доходи. Нима душевното здраве е само за богати? И дали
психиатричното лечение е, както чух един колега лекар да казва неотдавна,
„разкош"? Или дали груповото лечение е именно начинът да се помогне на много
повече хора? Може ли психиатричните грижи да се разглеждат като толкова
важна част от лечението, както е спешната операция?
Д-р Ленард Шацман, лекар социолог в Медицинския център на
Калифорнийския университет, завърши през 1966 г. обширно проучване на
петнадесет медицински центъра за период от осем години, като се
концентрираше върху психиатрите и техните екипи. В една статия, публикувана в
„Сан Франциско Кроникъл" през 1966 г., той съобщава следното:
Старият клиничен модел за индивидуално лечение на богатите и пълното
пренебрегване на масите от бедни вече не може да се смята приемлив. По-
високо образованите различни групи от населението изискват все повече
психиатрична помощ и обслужване. Психоаналитично ориентираният психиатър
се ограничава в рамките на своя кабинет, осигурява индивидуално обслужване
на много ограничена клиентела и трябва да се занимава с по-богати хора, за да
покрива разноските на своята дейност. Добро, лошо или без полза обслужването
се скроява според клиента, и то с голяма изисканост и финес. Но кой купува сега
ушити от моделиер дрехи? Кой вечеря редовно в ресторанти с изискано меню на
светлината на свещи и с вино? Кой кара коли, направени по поръчка?
Лечението на индивидите в групи може да намали средствата за лечението
до такава степен, че повечето хора със скромна заплата да могат да си го
позволят. От моя собствен опит мога да кажа, че груповото лечение при
използуването на Транзакционния анализ намалява продължителността на
лечението, което също води до намаляване на цената за пациента. Съществува
и трети фактор, който се състои в това, че „контрактът" за лечението и
използуваните процедури са толкова специфични, че според мен тази форма на
лечение може да се осъществи в голям мащаб. Ако е във възможностите ни да
купим застраховка, за да осигурим на децата си образование, бихме могли да
осигурим и специално образование по отношение на тяхното поведение.
По-съществен от тези съображения обаче е фактът, че според моя собствен
опит индивидите вървят към подобрение много по-бързо при групово лечение с
използуването на Транзакционния анализ, отколкото при лечение, при което
взаимоотношението се осъществява между лекар и пациент. Под „подобрение"
аз разбирам постигането на целите, формулирани още в първия час на контакта,
една от които е облекчение на наличния симптом (например, ако се касае за
разрушаването на брака, умора, главоболие, неуспех в работата и т.н.), а
другата се състои в усвояването на точна и ефективна употреба на Р—В—Д.
Един от показателите за излекуване на пациента е дали той може да каже какво
се е случило във всяка транзакция по начин, който да е разбираем за останалите
в групата. Ако някой ми каже, че е минал лечение за дълъг период от време и че
е „било много полезно", а все пак не може да отговори на въпроса ми „какво се
случи по време на лечението?", то аз не смятам, че той е успял да овладее
своите действия. Тук важи идеята на Аристотел, че „това, което се изразява, се
внушава". Ако пациентът може да изрази с думи защо е направил това, което е
направил, и знае как е станало така, че е спрял да го прави, тогава той е
излекуван, защото знае в какво се състои лечението и може да го прилага отново
и отново.
След като веднъж пациентът е усвоил основите на Р—В—Д, той може да
погледне на групата за Транзак-ционен анализ като на нещо много по-различно
от това, което е свикнал да вижда със своите Родител и Дете. Съвсем отрано
може да са го учили „недей да переш мръсното си бельо пред други" или „не
издавай семейните тайни". Това се появява като ясно записана лента от
Родителя. Детето, от друга страна, „иска думата за целия час" в
продължаващата игра „Горкият аз". Индивид, който иска да играе на „Признание",
„Психиатрия", „Не Е Ли Ужасно" и „Той Е Виновен За Всичко" скоро не намира
никого в групата, който иска да играе с него. Ролята на терапевта е тази на
учител, треньор и вещ човек, като се набляга на участието на пациента Групата
представлява сцена на действие, участие и движение с поощряване на
възможността за смях, която облекчава, от евентуалната тенденция да се гледа
на преживяното като на нещо наистина „отблъскващо".
За всеки член от групата Р—В—Д целта е ясна, тя е кратка и
лесноформулирана: да се излекува пациентът, като се освободи неговият
Възрастен от влиянията и желанията на неговите Родител и Дете, които
предизвикват неприятности. Целта се постига, като всеки член на групата се
обучава как да разпознава, идентифицира и описва Родителя, Възрастнияи
Детето, когато някой от тях се появява в транзакциите на групата.
Тъй като основното предназначение на групата е обучението, усвояването и
анализирането, ефективността на Транзакционния анализ се основава на това,
че се приема с ентусиазъм и служи като средство за обучение и за бързо
реагиране при овладяването на всяка комуникация или сигнал в групата —
словесен или от друг вид. В постановката на групата Родителят се разкрива в
различни форми: размахания показалец, вдигнатите вежди, свитите устни или
пък изрази като: „Не си ли съгласен?" „Всеки знае, че..." „Те казват..." „В края на
краищата..." „Аз ще разбера как стоят нещата веднъж завинаги!"
Детето също се проявява по начин, който лесно го разкрива: смях,
свенливост, гризане на ноктите, нервност, затвореност и цупене в допълнение
към игрите на Детето като „Бедният Аз", „Не Е Ли Ужасно" й „Пак Ще Го
Направя". Чувствуващото НЕ СЪМ ДОБЪР Дете у всеки един от групата намира
подкрепа в другите членове, които упрекват неговото активирано Дете по
маниера на Родителя. Вместо това е налице съчувствено отношение като:
„Виждам, че Детето ти е засегнато: коя е причината?" или „Можеш ли да ми
кажеш какво сплаши Детето ти?"
Чрез многобройните транзакции в групата пациентите бързо започват да
попълват пропуските в информацията по отношение на Родителя, Възрастнияи
Детето на всеки един от тях.
Това е „оценка на отбора" — не на данни, които отдавна са погребани, а на
видими данни, проявяващи се в момента при транзакциите, в които всеки един от
тях участвува. Отборът се състои обаче от участници, а не от безпристрастни
наблюдатели, наречени просто група за лечение. „Малко пациенти биха приели
отборния принцип и малко психиатри могат да го оправдаят пред своите
пациенти", казва Евръм Джейкъбсън, директор на психиатрията в Джърси Шор
Медикъл Сентър:
Клиниките обаче продължават да „преценяват" пациентите според груповия
подход. Това е за пациента жесток по отношение на продължителността си
процес, който включва процедурата на събиране на данни от този, който се
занимава със случая [археология] и тестуването от страна на психолог, което
допринася много малко за впечатлението у психиатъра от клиничното състояние
на пациента. Времето, което той трябва да прекара, за да слуша излагането на
всички тези сведения — събирани толкова внимателно в продължение на
няколко месеца, — може да се използува по-полезно за пряк контакт с пациента.
Той се позовава на едно по-ранно изследване в една клиника, което
показвало, че повечето от клиничното време е било посветено на занимания с
пациенти, които няма да бъдат подложени на терапия.
В първите дни от прилагането на Р—В—Д от мен някои пациенти се отнасяха
предпазливо към влизането в група, като настояваха според своето разбиране за
традиционните методи на лечение, че са дошли за индивидуално и многократно
обсъждане на проблемите им. Позицията им се състоеше в това: Аз ви плащам,
за да ме изслушате, и от това все пак нещо ще излезе. Това отношение беше до
голяма степен променено вследствие на добрите отзиви за ефективността на
груповото лечение. От известно време насам хората биват насочвани от външни
инстанции направо към групи или пък молят да им се разреши да влязат в тях,
тъй като са чули за тези групи от приятели. Предварителен подбор на членовете
на групата според диагностичната категория не се прави. Нито пък
причисляването към групата се извършва въз основа на аналогичност на
симптомите не само защото това не е необходимо, но и поради клеймото, което
се „лепва" заедно с психиатричната диагноза. Не е уместно да се отделят в
различни групи всички алкохолици, всички хомосексуалисти или всички
отпаднали от училище, тъй като това е предпоставка за възникването на една
обща тенденция „Не са ли всички такива?", като терапевтът остава
единственият, който се различава от тях.
Така че групата може да включва всички основни диагностични категории,
включително и пациенти с ниска интелигентност и такива, на които им липсва
елементарно образование. Голям брой „самоуки" индивиди са способни да
провеждат добре Транзакционния анализ. Много от моите пациенти са имали
възможността да видят как някой пациент от трупата изпада във или се измъква
от остър психотичен епизод (нефунк-циониращ Възрастен) или пък те стават
свидетели на свободното проявяване на различни самозаблуди (надделяване на
архаичното Дете). В групата те са наблюдавали и слушали пациенти с много
силни халюцинации, свидетелствуващи, че се осъществява диалогът Родител
— Дете, който пациентът възприема като нещо извън него. Пациенти с
освободен Възрастен не се безпокоят от такива прояви на временни умствени
разстройства. Те са склонни да помагат, да окуражават и да проявяват нежност,
като игнорират това, което е. необичайно.
Всяка от моите групи за Транзакционен анализ се събира веднъж седмично
освен болничните групи, които се срещат всекидневно. В края на пребиваването
в болницата, чиято продължителност е средно по две седмици, пациентът влиза
в една от групите, които се събират в моя кабинет. Членовете на групата се
обучават да бъдат нащрек за склонността на Детето да сравнява — „Аз усвоявам
по-бързо от теб" или пък „Ти си по-зле от мен". По тази причина новите пациенти,
когато влизат в група от „стари членове", изглежда, се чувствуват свободно и
бързо навлизат в работата с използуването на Транзакционния анализ.
Условията на груповите сеанси са удобни и съвършени в акустично отношение.
Всичко може да бъде чуто, включително и въздишката. Централно място в
стаята заема черната дъска, която във всеки сеанс се използува доста често за
структурни диаграми за представянето на по-важни формулировки по
символичен начин.
Някои напредват бързо при усвояването на умението да идентифицират
Родителя, Възрастнияи Детето и на начина, по който те участвуват в
транзакциите в този момент. На други им е необходимо по-дълго време за това.
И все пак онези, за които усвояването протича по-бавно, започват постепенно да
разбират че това, което им пречи на усвояването, е чувството НЕ СЪМ ДОБЪР
у Детето, което страда под тежестта на една стара действителност, в която на
малкия човек не му е било разрешено да мисли самостоятелно.
Разбирането на факта, че у теб съществува Дете, което изпитва чувство НЕ
СЪМ ДОБЪР, е една от първите и най-важни стъпки за разбирането на основите
на поведението. Това бележи началото на обективното оценяване на
структурата на собствената личност. Това е нещо, което трябва да се разбере по
умозрителен път. Съвсем друго нещо е да успееш да уловиш точно тази
реалност в самия себе си. Детето, което чувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, може да се
разглежда като една интересна идея. Моето Дете, което изпитва чувството НЕ
СЪМ ДОБЪР, наистина съществува в действителност.
Съдържанието, което се влага в самите транзакции, осъществяващи се в
групата, се отнася преди всичко към днешните проблеми на членовете й. Какво
се е случило вчера или какво се е случило миналата седмица, е много по-често
обект на изучаване, отколкото това, което се е случило отдавна. Членовете се
научават да идентифицират Родителя, Възрастнияи Детето по техните прояви
в транзакцията в настоящия момент, особено при транзакцията в самата група.
Това е доста по-различно от данните, на които гледаме като на получени в
резултат на психологическо изследване. В своето обръщение към американската
психологическа асоциация през септември 1967 г. Президентът на Асоциацията
Ейбръхам Маслоу изтъкна, че неговите колеги, общо взето, са доста склонни да
натрупват „тривиални" факти под егидата на научното изследване.
„Информацията, която те събират, е полезна, но е по-скоро тривиална, прилича
на натрупването на дребни факти... Твърде много психолози работят върху
такива измислени теми като например „левият квадрант на очната ябълка на
някого".
Крайният резултат на научното изследване, каквато и да е неговата форма,
се състои в получаването на информация, която да позволи на хората да се
променят. Промяната, настъпваща, когато техният Възрастен започне да се
променя, става веднага очевидна в групата. Тя става очевидна и за членовете на
семейството. Понякога това може да предизвика редица изненади за индивида.
Един съпруг, чиято съпруга беше в моя група, се оплака: „Какво става в тази
група — съпругата ми изглежда по-щастлива, но бракът ни се клати." В такъв
случай аз поканвам този съпруг на индивидуален сеанс, за да му обясня
принципите на Р—В—Д. Обикновено в резултат на това и двамата влизат в
брачна група. По-'чти задължително е, когато един член от семейството влезе в
група и започне да се променя, цялото семейство да се включи, защото иначе
целият начин на игра се нарушава.
Ако например един член на семейството е „черна овца" и започне да излиза
от тази си роля, ролите на останалите, особено на хората от една и съща
генерация, могат да се объркат, обърнат или по някакъв друг начин да се
нарушат. В моите юношески групи контрактът изисква равностойно участие и на
родителите. Една от постоянните теми за дискусия в тези срещи на групата е
„Как се саботира терапията". Някои родители несъзнателно подкопават усилията
за лечение, защото наистина не искат да се откажат от взаимоотношенията
Родител — Дете, които според тях „са действували толкова успешно" в
миналото. Тяхната власт е застрашена, когато юношата започне да действува
чрез Възрастния; ако родителите също не действуват с Възрастния,
Транзакциите ще бъдат пресечени. Такива родители виждат в
самостоятелността на своето дете заплаха за техния контрол върху него и могат
да решат, че по-добре е. било по-рано, преди лечението. Познатите
неприятности могат да изглеждат по-удобни за изплашените родители, отколкото
рискът да поверят на своя тинейджър да развива собствените механизми на
контрол.
Членовете на групата се поощряват да гледат на своите взаимоотношения
навън с чувство на отговорност и симпатия. Някои взаимоотношения
съществуват единствено благодарение на игрите. Да се спре играта означава да
се прекратят взаимоотношенията. Това не-винаги е приятно или пък
реалистично. Ако посещенията в дома на баба са били структурирани през
последните двадесет години чрез игри от типа „Не е ли ужасно", няма да е много
мило да се спрат посещенията при баба, защото повече не може да се понася
това „Не Е Ли Ужасно". Възрастният има избор: да играе, да не играе, да измени
играта или да се опита да обясни своите съображения така, че да помогне на
хората да се откажат от игрите. Ние не можем в края на краищата да се
отдръпнем от човешката раса, колкото и да е въвлечена тя в игрите. Ако не
искаме да бъдем победени от злото, то трябва да преодоляваме злото с добро.
От време на време аз се позовавам на съдържащата се в Р—В—Д
самозащитна реакция. Когато пиша това, виждам пред себе си редиците от
лавици с книги, отрупани с цели томове, посветени на общата тема за терапията.
Голяма част от съдържанието им е посветена на едни и същи ужасяващи данни
за така нареченото „душевно заболяване" или за човешкото нещастие и съвсем
малко на „техническо" обсъждане на опасностите от терапията. До голяма степен
това & свързано с така наречените проблеми за трансфера и съпротивата, които
са толкова съществени при метода на психоанализата. Твърде често в тези
писания се размишлява върху това, как да се предпази терапевтът, а не как да
се излекува пациентът. При психоанализата главен герой е психоаналитикът.
При Транзакционния анализ такъв герой е пациентът. Самозащитните елементи
на Р—В—Д се коренят в поставянето на неговата форма на съучастие (с език,
който създава основата за транзакции от типа пациент — пациент и пациент —
терапевт) за подробно изучаване на всички аспекти на поведението и чувствата
независимо от тяхната природа. В групата на Р—В—Д членовете имат
едновременно и подпомагащо влияние един на друг. Няма нищо от всемогъщия
терапевт, който седи в тъмния ъгъл със своето пациентче, отпуснато пред него
— и двамата нащрек за опасностите от тази мрачна дейност. Една особеност на
груповия контракт при Р—В—Д е, че той позволява и дори окуражава Детето във
всеки член, включително и в терапевта, да се прояви и да се смее. Групите за Р
—В—Д са обикновено групи, които се смеят и които притежават, от друга страна,
голяма способност да бъдат внимателни и да подпомагат възпитаващия
Родител, докато търсят нови решения с бдителния Възрастен.
Опасността тогава се състои в това терапевтът да не знае или никой да не
знае какво може да направи в живота на един човек и в живота на хората около
него позицията НЕ СЪМ ДОБЪР за Детето. Когато някой член в групата обяви:
„Ти сплаши моето Дете, което почувствува НЕ СЪМ ДОБЪР, когато ти каза
това", тогава е открит пътят за изучаване на една от. загадките на нашето
съществуване. Резултатът от него може да се окаже изключително полезен за
всички членове на групата.

12 Р—В—Д и моралните ценности

Аз съм съгласен, че напрежението между науката и вярата би трябвало да се премахва

не чрез елиминиране или двойственост, а чрез синтез.
Теяр дьо Шарден*(1881—1955) — френски палеонтолог, философ и теолог. Бел. ред.

Казваш на своя шестгодишен син да се върне и да удари онова дете по носа,

„както то те удари!". Защо?
Ти участвуваш в демонстрация, протестираща срещу войната във Виетнам.
Защо?
Даваш една десета част от приходите си на своята църква. Защо?
Не доносничиш за своя добър приятел пред Вътрешната данъчна служба,
макар да знаеш, че е виновен, тъй като се е измъкнал от плащането на голяма
такса. Защо?
Ти поемаш върху себе си грешката, допусната от някой служител. Защо?
Ти си за справедливи жилищни закони, но забравяш да гласуваш. Защо?
Казваш на дъщеря си, че трябва да спре да се вижда с някой свой приятел от
семейство, което не одобряваш. Защо?
Не съобщаваш за лошия навик на някой колега, макар и да знаеш, че това
засяга други хора. Защо?
Не разрешаваш на децата си да гледат „Съдилище за разводи", но могат да
гледат „Човекът от UNCLE"**. Защо?
Всеки ден повечето хора вземат решения като тези. Това са все морални
решения за това, кое е правилно и кое не. Откъде идват данните, които
обуславят тези решения? От Родителя, Възрастния и Детето. След като сте
изучили всички данни във вашия собствен Родител, някои сте възприели, а
други сте отхвърлили. Какво правите обикновено, ако не сте сигурни, че
разполагате с необходимите ориентири, които да ви ръководят при вземането на
решения? И ще се откажете ли да направите това? След като имате
еманципиран Възрастен, какво правите с него? При моралните въпроси можете
ли да решите нещата сами — или трябва да се обърнете към някой „авторитет"?
Можем ли всички да бъдем „морализатори"? Или такива могат да бъдат само
много умни и разумни хора?
Ако стане ясно, че ние не се справяме както трябва, откъде можем да
получим нови данни? Какво ни липсва? Какви страни на действителността може
да изследва Възрастният?
Реалността е нашето най-важно средство за справяне с положението.
Реалността, която опознаваме чрез изучаване на историята и наблюденията
върху човека, също представлява средство за построяване на валидна система
от морални ценности. Ние не постъпваме разумно обаче, ако приемем, че
единствената реалност за човека е тази, която се вмества в рамките на нашия
собствен опит и разбирания. Реалността за някои хора е нещо по-широко,
отколкото е за други, защото те са видели повече, живели повече, чели повече,
преживели повече и размишлявали повече. Или пък тяхната реалност е просто
различна от реалността на някой друг.
Нуждата ни от посока по нашия път в живота прилича на навигационните
проблеми, с които се сблъсква един пилот на самолет. В зората на авиацията
пилотите са летели без специална екипировка и са разчитали на собственото си
зрение, като са сравнявали това, което са виждали под себе си — реки,
заливчета, железопътни линии и градове, — с означенията на картите, които са
лежали пред тях. Това, разбира се, е било ненадеждно, особено когато
видимостта е била нарушена дори за кратко време. Затова навигационната
помощ от земята е имала за цел да се съсредоточи в две точки. (Двете точки
представляват специални радиостанции. Всяка от тях излъчва сигнал, чрез
който, използвайки канала, пилотът се информира за радиала на неговия
самолет спрямо станцията.) Той нанася тези координати като две линии на
картата и там, където те се пресичат, е и мястото, в което се намира самолетът.
Ако фиксира положението си само в едната посока, пилотът не би могъл да
определи местонахождението си. Може да открие, че се намира на екватора. Но
къде на екватора? Той ще трябва да погледне в друга посока и да получи
допълнителни данни, за да отговори на този въпрос.
Разбирам, че много психиатри и психолози извършват този грях —
„еднопосочното фиксиране" на лечението, в смисъл че посвещават цялото си
време да виждат само една реалност — миналата история на пациента — какво
е извършил той — и силно игнорират изучаването на други реалности, което би
му помогнало да разбере какво би трябвало да прави.
Ние бихме останали безнадеждно ощетени, ако смятаме, че единствените
реалности, които засягат нашето душевно здраве, са свързани с такова
положение на нещата, при което „Аз съм такъв и такъв, защото, когато бях
тригодишен, старата ми Майка удари Баща ми с нощното ми гърне на Коледа в
Синсинати". Подобна археология ми напомня историята, разказана от Х. Алън
Смит, за малкото момиче, което написало благодарствена бележка на баба си за
това, че й подарила за Коледа книга за пингвините: „Мила бабо, благодаря ти
много за хубавата книга, която ми изпрати за Коледа. Тази книга ми дава за
пингвините повече информация, отколкото лично мен ме интересува."
Можем да прекараме целия си живот, „разравяйки пепелта" на миналите
преживявания, сякаш единствено там съществува действителността, като
напълно игнорираме други, властно налагащи се реалности. Една такава
реалност е нуждата от и съществуването на система от морални ценности.
Мнозина „учени психолози" гледаха на установяването на ценностни оценки
като на неприятно отклонение от научния метод, което трябва да бъде избягвано
на всяка цена. Някои от тези хора упорито твърдят, че научното търсене не може
да се прилага в тази област. „Това е ценностна оценка; затова ние не можем да я
изучаваме." „Това засяга вярата; затова не можем да получим правдоподобни
данни." Те подценяват обаче факта, че научният метод сам по себе си е напълно
зависим от моралната ценност — и това е, което заслужава доверието на
авторите на научните съобщения. Защо един учен казва истината? Защото може
да докаже в лабораторията, че трябва да прави това, което прави? На този
сериозен проблем, повдигнат от хората, които твърдят, че на учените не им
влиза в работата да се занимават с моралните ценности, е посветена една
статия от Натениъл Брендън:
Централен за науката психология е въпросът или проблемът за
мотивацията. В основата на науката лежи необходимостта да се отговори
на два фундаментални въпроса:
1, Защо човек постъпва така, както постъпва?
2, Какво е необходимо, за да постъпва той по друг начин?
Ключът за мотивацията лежи в сферата на ценностите. Трагедията на
психологията днес се състои в това, че ценностите са един от проблемите,
които по особен начин се изключват от нейния обект на изследване. Не е
вярно, че простото осъзнаване на конфликтите гарантира на пациента
тяхното разрешаване. Отговорите на моралните въпроси не се разбират от
само себе си: те изискват процес на сложно философско мислене и анализ.
Ефективната психотерапия изисква съзнателен, рационален, научен код на
моралните стойности една система от ценности, основаваща се на
фактите от действителността и приспособена към нуждите на човека в
живота му на земята.
Брендън смята, че психиатрите и психолозите носят сериозна морална
отговорност, когато твърдят, че „философските и моралните аспекти не ги
засягат, че науката не може да произнася морални оценки", ако те „отхвърлят
своите професионални задължения с уверението, че не е възможен рационален
код за моралните стойности, и чрез мълчанието си дават благословията си за
унищожаване на духа".
КАКВО ОЗНАЧАВА РАЦИОНАЛНИЯТ КОД НА МОРАЛНИТЕ СТОЙНОСТИ?
Чест отговор на въпрос като този е: „Ако всеки живееше според Златното
правило, всичко би било чудесно." Противоречието в този отговор лежи във
факта, че това, което правим на другите, дори то да е същото, което другите ни
правят на нас, може да бъде разрушително. Човек, който се опитва да преодолее
чувството НЕ СЪМ ДОБЪР чрез упорита и продължителна игра на „ритни ме", не
прави на никого услуга, като прехвърля това „разрешение на проблема" на някой
друг. Златното правило не е подходящо ръководно начало, и то не защото
идеалът е погрешен, а защото повечето хора нямат достатъчно данни за това,
какво искат за себе си или защо го искат. Те не разпознават позицията АЗ НЕ
СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР и не познават игрите, които играят, за да
облекчат товара от нея. Хората спират да приемат сериозна Златното правило и
много подобни вярвания, защото според техния собствен опит тези вярвания не
действуват. Бертранд Ръсел пише:
 Много възрастни дълбоко в себе си все още вярват на всичко, на което са ги
учили в детството, и се чувствуват порочни, когато техният живот не
съответствува на максимите на Неделното училище. Злото, което е сторено, не е
в това просто да се прекара разделителна линия между съзнателната разумна
личност [Възрастния] и несъзнателната инфантилна личност [Детето]; бедата се
състои също така във факта, че валидните части на конвенционалния морал се
дискредитират заедно с невалидните части. Тази опасност е неотделима от цяла
"една система, която внушава на младите en bloc*редица убеждения, които те
положително ще отхвърлят, когато станат зрели хора2. Съществуват ли тогава,
задава си въпроса Ръсел, „валидни части на конвенционалния морал"? Една от
функциите на освободения Възрастен е да изучава Родителя, така че да има
избор дали да приема, или да отхвърля постъпващите в него данни. Трябва да
се пазим от догмата да се отхвърля Родителят като цяло и да попитаме: Има
ли нещо, което заслужава да бъде запазено? Ясно е, че много данни от
Родителя са надеждни. В края на краищата нашата култура се е предавала
именно чрез Родителя. Антропологът Ралф Линтън отбелязва, че „без
присъствието на културата, запазваща миналите придобивки и формираща всяко
следващо поколение по свой образец, homo sapiens не би бил нищо повече от
една земна антропроидна човекоподобна маймуна, малко дивергирала по
структура и малко по-развита по интелигентност, но все пак сестра на
шимпанзето и горилата"3.
Така че моралните ценности могат да се разглеждат като възникващи най-
напред в Родителя.
Ние смятаме, че „трябва" и „длъжен си" са думи на Родителя.
Основният въпрос в тази глава е: Могат ли „трябва" и „длъжен си" да бъдат думи
на Възрастния?

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ПОСТИГАНЕТО
НА СЪГЛАСИЕ ПО ОТНОШЕНИЕ
НА МОРАЛНИТЕ ЦЕННОСТИ?
Съществува ли обективен морал, който да важи за всички хора, или пък ние
трябва да конструираме своя собствена индивидуалност, нравствени норми
според самите обстоятелства? Виктор Френкъл коментира отчаянието на
младежите днес, които се оказват в това, което той нарича екзистенциален
вакуум, където всеки човек е център на своята собствена вселена, където се
отрича съществуването на каквито и да е правила, при положение че те са му
наложени „без него". Цялата нравственост в този вакуум е субективна. Ако това е
вярно, тогава трябва да имаме предвид, че в света днес съществуват 3
милиарда „нравствености" и 3 милиарда души Изнесените от автора данни тук са валидни за
началото на 60-те години. Бел. ред. , които следват свой собствен път, отричайки каквито и да
било ръководни принципи, които да могат да управляват отношенията между
хората. Все пак е факт, че търсенето на тези обективни принципи и копнежът за
взаимност са всеобща реалност. Факт е, че хората не могат и не искат да живеят,
без да са свързани с другите. Причината за увлечението на някои по употребата
на ЛСД се корени в нещо, което те описват като трансценденталност на
психеделичното преживяване, че „там, в него" те откриват нещо общо, което
свързва всички хора заедно. Въпреки че средството за транс-цендентност, което
ги отвежда дотам, може и да е спорно, ние трябва да вземаме предвид този
стремеж за близост, способността за усещането за единомислие, еволюцията на
човешкия ум до степен, в която разбира, чувствува и приема, че човешките
същества, тъй като са свързани едно с друго, имат право един на друг.
Стремежът към близост е факт, въпреки че принципите, управляващи тази
близост, не могат да се постигнат емпирично. Най-силните аргументи за морална
обективност, казва Трублъд, не са емпирични, а са винаги диалектични. Той
твърди следното:
Когато се вгледаме в тези неща внимателно, отбелязвайки, че
субективният релативизъм може да се намали до абсурдност, ние ставаме
склонни да вярваме в съществуването на морален ред, въпреки че нашето
разбиране за него в който и да е период или при каквито и да е културни
предпоставки може да бъде действително неясно. Какво тогава разбираме
под обективен морален ред? Ние имаме предвид тази реалност, по
отношение на която човек греши, когато прави неправилен морален избор
както в собственото си поведение, така и в оценката си за друг човек.
Заключението, че съществува такъв ред, какъвто диалектиката изисква, не
е същото, като да знаеш точно или дори приблизително какво е естеството
на това морално изискване. Когато хората се различават в разбиранията си
за моралните норми, това не означава, че те трябва да се откажат от
стремежа да научат какво трябва да правят.
Онези, които отричат идеята за съществуването на обективен морален ред
или на едно универсално „трябва", трябва да се замислят и вземат предвид
трудностите, които такова отрицание предполага. Екзистенциа-листите
отхвърлиха тази идея. Сартър* фр. философ и писател, лидер на френския атеистичен
екзистенциализъм. Бел. ред твърди, че човек създава собствена духовна същност чрез
серия от избори, действия, които именно го формират. Той поддържа тезата, че
човек създава своя собствена дефиниция за човека чрез свои собствени
действия, че съществуването му, казано накратко, предшествува неговата
човешка същност. Човек не само създава своята собствена човешка същност, но
едновременно с това създава цялото човешко достойнство. Той може само да
избере какво е добро за него, но това, което е добро за него, трябва да бъде
добро за всички хора.
Джоузеф Колинън ни напомня обаче и за обратната страна на медала:
Затова човек трябва да поема отговорността за всеки акт не само за себе си,
но и за всички хора. Не е безпочвено твърдението на Сартър, че „страданието,
невъздържаността и отчаянието" са част от неговата участ и от участта на всеки
екзистенциалист. Защото, ако никой или никое убеждение не може да ни помогне
при вземането на едно решение, огромно по своето значение, човек може лесно
да си представи отчаянието, присъщо на такава философия...
Екзистенциализмът има огромно влияние върху младежите. Вълнуващо е те да
смятат света за абсурден, тъй като това им дава чувство за превъзходство над
установения ред, за власт над самите себе си. Светът за тях вече не е
препарирано, философско единство; съществува поле за действие, за
изграждане, дори и само за самите тях на човешко достойнство.
Но загубването на илюзиите също е факт. При завършването на една лекция
върху екзистенциализма преди около една година забелязах, че много от
студентите приемаха близко до сърцето си тази философия. Последната лекция
беше прекъсната със смазващата новина за смъртта на президента Кенеди.
Зашеметяващата тишина, която последва, беше прерязана от един глас —
безочлив и рязък: „Това беше съвършен екзистенциален акт." Въпреки че
неуверено го накараха да млъкне и много от класа плачеха, мисълта остана: Да,
това беше съвършен екзистенциален акт. Не беше нужно да се казва каквото и
да било; да постъпваш индивидуално, свободно е чудесно, но кой би
контролирал свободното действие за убийството на един млад президент, който
беше отдал по-голяма част от съзнателния си живот в служба на своята страна?
Актът на убийството на един президент може да е бил носещо удовлетворение
преживяване в свободното упражняване на волята от страна на Лий Осуалд, но
не и за останалата част от страната и света6... [Курсивът е на Т. Харис.]
Ако нямаше едно универсално „би трябвало", не би имало начин да се
твърди, че Алберт Швайцер* немски философ хуманист, протестантски теолог и мисионер, лекар,
музиковед и органист. Бел. ред. е бил по-добър човек от Адолф Хитлер. Ако такова нещо не
съществуваше, единственото валидно наблюдение, което можем да направим, е,
че Алберт Швайцер е направил това и това, а Адолф Хитлер е направил това и
това. Въпреки че по-нататък отбелязваме, че Алберт Швайцер е спасил толкова
и толкова живота, а Адолф Хитлер е предизвикал смъртта на милиони хора, ние
гледаме на тези неща като статистически знаци по страниците на историята и
отхвърляме каквато и да е връзка с моралното им въздействие върху промяната
на човешкото поведение. Ценността на хората или на личностите в края на
краищата не може да се докаже научно. Алберт Швайцер е смятал, че е прав. И
Адолф Хитлер е смятал, че е прав. Това, че и двамата са били прави, е очевидно
противоречие. Но по какъв критерий определяме кой е бил прав?
ЦЕННОСТТА НА ЛИЧНОСТТА
Бих искал да изкажа предположението, че едно разумно приближаване до
този обективен морален ред или истина от последна инстанция е, че личностите
са ценни поради това, че са свързани заедно в универсална близост, която
предхожда тяхното собствено лично съществуване. Но дали това е разумен
постулат? В опитите ни да си отговорим на този въпрос най-добре служещата ни
аналитична концепция е концепцията за сравнителните трудности. Трудно е да
се повярва, че личностите са ценни, както е трудно да се повярва, че те не са.
Отричането на ценността на личността обезсилва всичките ни усилия, които
им се посвещават. Защо е целият този шум около психиатрията, ако личностите
не се ценни? Идеята за ценността на личността е морална идея, без която всяка
система за разбиране на човека е безплодна. И все пак ние не можем да
установим тази ценност в резултат на един силогизъм. Историята — древна и
съвременна, с подробната равносметка за очерняне на хората и човешка
деградация, обратно, подкреця позицията, че човешките същества са от малко
значение. Ако раждането, мъката и смъртта на билиони (милиарди, бел. пр.)
хора, които са живели на тази земя, са били без цел и замисъл за човешкото
съществуване, изглежда, по-логично е да се отстоява позицията, че всички наши
усилия да разберем умовете на хората и да предизвикаме промени в човешкото
поведение са безсмислени. Няма възможност да докажем, че те наистина са
важни. Ние вярваме, че те са такива, само защото ни е по-трудно да повярваме,
че не са.
„Човек ще продължи да търси, писа Теяр дьо Шар-ден, само дотогава,
докогато е подтикван от някакъв страстен интерес и този интерес ще зависи от
убеждението, че Вселената има някаква цел, което изобщо не може да има
някаква стойност за науката"7.
Ние не бихме могли да бъдем верни служители на науката, ако
пренебрегваме факта, че този „страстен интерес" всъщност е просъществувал
през цялата история на човечеството, през погроми и мрачни епохи, през войни и
концентрационни лагери. Можем да вярваме, че Вселената има някаква цел или
пък можем да не вярваме в това. Но като разумни хора не можем да игнорираме
факта, че въпросът за ценността на човека е бил постоянна философска енигма.
Ако не можем да докажем ценността на личността и ако з същото време не
можем да игнорираме този въпрос, какво трябва да правим?
Тъй като всяка култура се различава от другите в своята оценка за ценността
на личността и тъй като тази информация се предава чрез Родителя, не можем
да разчитаме по никакъв начин Родителят да достигне до някакъв извод за
стойността на личността. В много страни, включително и в САЩ, убийството бива
опрощавано от Родителя. Така че стойността на личността е нещо условно. По
време на война убийството е приемливо. Смъртното наказание е нещо законно в
много страни. Обичаят да се убиват новородени деца се е практикувал от много
древни народи с довода да се запази най-доброто от расата. Има данни за
практикуването на този обичай дори през двадесети век. Така например сред
племето танала на Мадагаскар съществуват две групи, които значително се
различават по цвета на кожата си, въпреки че доста си приличат в другите
физически характеристики и са почти еднакви по отношение на културата и езика
си. Тези групи са известни най-общо като Червеният клан и Черният клан. Ако
при безспорни родители от Червения клан се роди чернокожо Дете, смята се, че
като порасне, то ще стане магьосник, крадец, ще влезе в кръвосмешение или пък
ще стане прокажен. Затова то бива убито. Поверието, разпространено за „такъв
тип човек", се предава от поколение в поколение чрез Родителя. В повечето
страни културният Родител не може да се съгласи с това. Той обаче налага
други форми на дискриминация, които също могат да завършат със смърт.
По същия начин ние не можем да разчитаме на Детето за постигането на
съгласие за ценността на личността. Детето, осакатено от своето собствено
чувство НЕ СЪМ ДОБЪР, има малко положителни данни за собствената си
стойност, а какво остава за стойността на другите. Детето във всяко общество,
ако се провокира достатъчно силно, може да избухне в убийствена ярост или
самото то да започне да върши убийства, и то масово.
Само еманципираният Възрастен може да стигне до единно мнение с
еманципирания Възрастен у другите по въпроса за стойността на личността.
Виждаме колко неподходящи са думи от рода на „съвест". Ние трябва да
попитаме: „Какъв е тихият, плах глас вътре в нас? Каква е тази съвест, според
която живеем? Това Родител ли е, Възрастен или. Дете?"
Бертранд Ръсел, който никога не се примирявал със съществуването на
слепите догми, казва: „Този вътрешен глас, тази дадена от Бога съвест, която е
накарала Кървавата Мери* Мария Тюдор (1516—1558) — кралица на Англия, наречена Кървавата Мери
поради преследванията на протестантите в стремежа й да реставрира католицизма в Англия. Бел. ред. да изгаря
на кладата протестантите, това ли е, което ние, разумните същества, трябва да
следваме? Аз смятам такава идея за налудничава и се осмелявам да следвам
разума, и то колкото е възможно по-надалеч".

АЗ СЪМ ЦЕНЕН, ТИ СИ ЦЕНЕН

Възрастният е единствената част от нас, която може да предпочете да
направи изказването „Аз съм ценен, Ти си ценен". Родителят и Детето нямат
свободата да го сторят, тъй като са оплетени в това, което, от една страна, е
било научено и видяно в определена култура, а, от друга страна — в това, което
е било почувствувано и разбрано.
Твърдението на Възрастния, че Личностите Са Ценни, доста се различава
от становището на една пациентка, която, докато стискаше юмруците си, каза
прочувствено: „Аз обичам хората." Това различаващо се становище идва от
адаптивното й Дете: „Сега иди да целунеш леля Етел, Мила!" Четиригодишната
Мила покорно прави това, въпреки че леля Етел я ужасява. Но тя го прави и го
подчертава — „Аз обичам леля Етел", _ като го канонизира — „Аз обичам
хората". Тя обаче все още свива юмруците си.
Всички ние трябва да разгледаме нашите собствени версии „Аз обичам
хората", за да разберем как действително се чувствуваме и откъде идват тези
данни. Прве-чето от нас изказват определени схващания, но те често са резултат
от приемането от страна на Детето на внушени от Родителя доктрини, а не
заключения на Възрастния, базирани на целенасочено получени данни.
Обратно, подходът на Възрастниякъм стойността на личността ще следва
тези линии.
Аз съм личност. Ти си личност. Без теб аз не съм личност, защото само
чрез теб езикът става възможен, а само чрез езика е възможна мисълта и
само чрез мисълта е възможно да приличаш на човек. Ти ме направи важен.
Затова аз съм важен и ти си важен. Ако те обезценя, аз обезценявам себе си.
Това е обосновката на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Само чрез
тази позиция ние можем да бъдем личности, а не предмети. Връщането на
човека към полагащото му се място като личност е идеята за спасението,
помиряването или посвещението, която лежи в основата на всички големи
световни религии. Тази позиция съдържа едно необходимо условие — тезата,
че ние сме отговорни един за друг и тази отговорност е крайната цел,
наложена еднакво на всички хора. Първият извод, който можем да направим, е
„Не се убивайте един друг".
„ТОВА НЯМА ДА ЗАДЕЙСТВУВА!"
Един следобед колега ме посрещна в паркинга за колите на лекарите и ми
каза весело: „Ако АЗ СЪМ ДОБЪР и ТИ СИ ДОБЪР, защо става така, че си
заключваш колата?"
Проблемът за злото също е една съществуваща в света реалност. Пред
лицето на всичкото зло, което виждаме, тази четвърта позиция — АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, може да изглежда като една неосъществима мечта.
Може би нашата цивилизация бързо се доближава до безпрецедентна
конфронтация: или трябва да уважаваме съществуването на всеки един от нас,
или всички ще загинем. Дори и съвсем безстрастно, все пак ще трябва да
признаем, че да се сложи край на нещо, за което е било необходимо толкова
дълго време, за да бъде построено, е истински позор.
Теяр възприема с удивление разгръщането на Вселената като един
еволюционен процес, който се усъвършенствува и ре съсредоточава в една
точка и който все още продължава, но все пак той завършва своя голям труд
„Феноменът човек" с известна болка, когато размишлява върху злото на
Вселената. Той си задава въпроса, дали цялото страдание и неуспех, сълзите и
кръвта „не са в известен излишък, необясним за нашия разум другояче, освен
ако към нормалния ефект от еволюцията не се добави изключителният ефект на
някаква катастрофа или първоначално отклонение"?
 Не сме ли ние някаква еволюционна грешка? И дали забележителните
събития, в развитието на човечеството обещават някакви още по-значителни
събития, които могат да го защитят в бъдеще? Теяр говори и за момента, когато
първият човек е размишлявал, когато е започнал да гледа на себе си като на
„мутация от нула до всичко".
Може би се доближаваме до друга важна точка, в която поради
необходимостта от самосъхранение ще претърпим друга мутация, ще можем да
направим друг скок, да размислим — с нова надежда, основаваща се на
разбирането на това, как сме построени — аз съм важен — ти си важен, АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Аз смятам, че Транзакционният анализ може да даде отговор на
затрудненията на човека. Въпреки че това твърдение привидно почива само на
предположения, аз черпя кураж от Дж. Робърт Опенхаймер, според когото ще
има обща дискусия, непрекъснато взаимодействие между света на учените и
света на хората като цяло — художници, фермери, адвокати и политически
лидери. През 1947 г. той написа: „... понеже повечето учени като хора на
знанието имат склонност отчасти и да проучват, то те носят отговорност за
съобщението на истините, които са открили." Според едно негово мнение,
споделено през 1960 г., хората във „висшата интелектуална сфера трябва да
дават принос към общата култура, чрез която ние говорим един на друг, и то
говорим не само за фактите в природата... но и за природата на човешките
трудности, за природата на човека, за закона, за доброто и лошото, за
моралността, за политическата добродетел и за политиците"10.
Ние носим отговорност нашите открития, направени при наблюдаването на
транзакциите между отделните хора, да се приложат за решаване на по-широкия
проблем за съхраняването на човечеството.

ПЪРВОНАЧАЛНАТА ИГРА Е ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ГРЯХ

Смятам, че е възможно благодарение на данните, с които разполагаме, да
кажем нещо ново за проблема на злото. Грехът или лошото, или злото, или
„човешката природа", както и да наречем недостатъка на нашия вид, е очевиден
за всеки човек. Ние просто не можем да оспорваме постоянната „проклетия" на
човека. Смятам, че всеобщият проблем се състои в това, че по природа всяко
малко дете без значение в какво общество е родено поради своето положение (т.
е. намиращо се в ситуацията „да бъдеш човек") се установява в позицията АЗ НЕ
СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР или на другите две вариации на темата: АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР или пък АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ НЕ СИ ДОБЪР.
Това е трагедия, но тя не става явно зло, докато не започне първата игра,
първото вътрешно движение, насочено към друг човек, за да се облекчи товарът
от чувството НЕ СЪМ ДОБЪР. Това първо усилие за отплата демонстрира
неговата „вродена лошотия" — или първоначален грях, от който, както му е
наредено, трябва да се отрича. Колкото повече се съпротивлява, толкова по-
голям е грехът му, по-прикрито живее, докато изведнъж не почувствува голямо
отчуждение и отдалечаване, което Паул Тилих характеризира като грях". Но
това, което човекът прави (игри), не е основният-проблем; проблемът се състои
по-скоро в това, за какъв се смята той (позицията). Тилих казва: „Преди да стане
акт, той е състояние." Преди да започнат да се играят игрите, заема се
определена позиция. Убеден съм — трябва да признаем, че това състояние —
позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР — е основният проблем в
нашия живот и че тя е резултат от решение, взето рано в живота по принуда, без
правилна обработка на данните и без някой застъпник. Но след като разберем
истината, можем да преразгледаме случая и да вземем ново решение.
Един от моите пациенти каза веднъж: „Аз играя играта „Мой собствен съд",
като моят Родител е съдия, жури и изпълняващ присъдата. Това е предрешен
процес, тъй като Родителят ми определя предварително, че съм виновен.
Никога не можах да осъзная, че защитата трябва да се осъществява от адвокат.
Никога не се опитах да защитя своето Дете. Родителят ми не позволяваше да
оспорвам неговата присъда. Но компютърът ми най-накрая щракна и ме накара
да осъзная, че съществува възможност за избор — моят Възрастен може да
оцени ситуацията и да се застъпи за Детето ми. Възрастният е адвокат."
Чрез осъзнаването на това, че заемането на позицията АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР е
било погрешна стъпка, настъпва облекчението, след което човек може да
започне да разбира, че е по-безопасно да се откаже от игри.

Р — В — Д И РЕЛИГИЯТА
По своята природа повечето западни религии са от типа Родител—Дете
и това е много съществено, ако се вземе предвид, че революционното
въздействие, което са оказвали най-уважаваните религиозни водачи, е било пряк
резултат от тяхната дързост да изучават институциите на Родителя и да
осъществяват с помощта на Възрастния търсенето на истината.
Достатъчно е само едно поколение, за да се превърне доброто в зло, а
изводът от някакъв опит да бъде превърнат в догма. Догмата е враг на
истината и враг на личностите.
Догмата казва: „Недей да мислиш! Бъди нещо по-малко от личност."
Сред идеите, съдържащи се в догмата, може да има добри и мъдри, но
догмата сама по себе си е нещо лошо, защото се приема като нещо добро,
без да се изследва.
В основата на повечето религиозни практики е приемането от страна на
Детето на авторитарната догма като един акт на вяра с ограничено, ако не и
напълно отсъствуващо, участие на Възрастния. Така че, когато моралът се
включи в структурата на религията, то тя представлява основно Родителя. Тя е
остаряла, често неизучена и противоречива.
Аз изтъкнах преди това, че тъй като всяка култура се различава в оценката си
за стойността на личността и тъй като тази информация се предава чрез
Родителя, ние не можем по никакъв начин да разчитаме на Родителя да стигне
до определено становище по отношение на ценността на личността. Така че
именно моралът на Родителя, а не издигането на идеята за универсална етика,
която да има власт върху всички хора, пречи на нейното формулиране.
Позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР не би била възможна, ако тя
зависи от това ти да приемеш именно това, в което вярвам аз.
Тези наблюдения отнасям само към християнската религия, защото това е
единствената религия, за която имам достатъчно данни за правилни изводи.
Основният завет на християнството е била концепцията за опрощението.
Опрощението е „пресилена" дума, но тя може да бъде заменена с друга.
Концепцията за опрощението, както беше интерпретирана от Паул Тилих,
бащата на всички „нови християнски теолози", е теологична форма на съзряване
на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. И това не означава, че ТИ
МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО... или ТИ ЩЕ БЪДЕШ ПРИЕТ, АКО, а по-скоро
ТИ СИ ПРИЕТ безусловно.
Това свое схващане Тилих илюстрира, като се позовава на притчата за онази
лека жена, която дошла при Исус Христос. Според Тилих: "Исус не прощава на
жената, но той декларира, че тя е опростена. Състоянието на духа й любовният й
екстаз показват, че нещо се е случило с нея." Тилич казва по-нататък: „Жената
дойде при Исус, защото беше опростена", а не да бъде опростена. Вероятно тя
не би дошла при него, ако вече не знаеше, че той ще я приеме с любов или с
благоволение, или с АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБРА.
Тази концепция е непонятна за много „религиозни хора", защото тя може да
бъде разбрана чрез Възрастния, а над много от вярващите доминира
Родителят. Родителят изпитва твърде много резерви към другия и изповядва
веруюто ТИ МОЖЕШ ДА БЪДЕШ ДОБЪР, АКО.. с условие /ако ме слушаш/.
Детето, от друга страна, е измислило много игри, за да избегне присъдата на
Родителя. Пример за такава игра е „Религиозният Шлемил", вариация на играта
„Шлемил", описана от Бърн14. Това е игра, при която Виновникът (кой е той)
прекарва дните през седмицата, като изпъжда своите наематели, плаща по-
малко на своите работници, унижава жена си, крещи на децата си,
разпространява клюки за своите конкуренти, а след това — в неделя, се обръща
с монотонен глас към Бога и казва „Прости ми", като по този начин излиза от
черквата вдъхновен от увереността, че „за 12 часа всичко ще бъде наред!" —
дългът е изплатен.
Не всички „грешници" са такива нагли играчи. Но тъй като техният вътрешен
религиозен диалог е предимно Родител—Дете, те непрекъснато са ангажирани в
активно уреждане на сметки за добрите или лошите работи и никога не са
сигурни точно какво е положението им. Пол Турние твърди, че религиозният
морал „замества освобождаващия опит на благоволението АЗ СЪМ ДОБЪР —
ТИ СИ ДОБЪР с всеобхватния страх от допускането на грешката".
Ако подобно на Тилих разбираме основния си проблем като състояние (на
отчуждение, на позиция НЕ СЪМ ДОБЪР, грях, един-единствен грях), а не като
акт, актове на грях, игри да преодолееш позицията, или множество грехове, то
тогава ние разбираме неефикасността на повтарящото се „Изповядване на
греховете" с цел да се предизвика промяна в живота на човека. Тилих казва, че
за някои хора опрощението е „готовността на един духовен крал и баща да
прости отново и отново глупостта и слабостта на своите поданици и деца. Ние
трябва да отхвърлим това схващане за опрощението, тъй като то е просто
детинско рушене на човешкото достойнство". Такова схващане само допринася
за позицията НЕ СЪМ ДОБЪР. Това е позиция, която ние трябва или да
„изповядваме", или да приемем, или да разберем. Тогава е възможно да
проумеем игрите и да станем свободни, за да се откажем от тях. •
Изповядването на Възрастния е нещо съвсем различно от изповядването на
Детето. Докато Детето казва: „Съжалявам... АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР... моля те
прости ми... не е ли ужасно", Възрастният може критично да прецени къде е
възможна промяна и след това да продължава. Изповед без промяна е игра.
Това е така независимо дали това става в храма, в изповедалнята на пастора
или в кабинета на психиатъра.
Предаването на християнските доктрини без посредничеството на
Възрастнияе най-голямата злина на Христовото послание за опрощението.
Посланието е било опорочавано през цялата история, за да подхожда на
различните игри, характерни за всяка култура, в която е било въвеждано.
Посланието АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР е било изопачавано отново и
отново до позицията НИЕ СМЕ ДОБРИ — ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ, като по силата
на тази присъда евреите са били преследвани, расовият фанатизъм се е
установил като нещо морално и законно, водили са се религиозни войни,
вещиците са бивали изгаряни, а еретиците — убивани. Доктрината за
опрощението АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР трудно може да се улови в
доктрини за Богоизбраност и Предопределение, проповядвани от такива хора
като Елмър Гантри и Джонатан Едуардс, в които Родителят заклеймява, а
Детето изпада в ярост и които виждаха божественото опрощение като почетно
място от дясно на Бога, откъдето може да се наблюдава спектакълът на
изгарянето на прокълнатите в ада.
Това е сложна игра, замислена, за да накара индивидите да се измъчват.
Много пастори днес се отнасят трезво към въпросите за греха и покаянието на
индивидите и обръщат атаките си срещу греха на обществото като цяло, за да го
накарат самото то да започне да се измъчва. Тези „атаки" варират от умерена
социологична лекция до яростно нападение срещу социалната несправедливост.
Въпреки това бедните квартали, гетата и униженията няма да изчезнат от
обществото, докато копторите и игрите не изчезнат от сърцата на хората.
Убедителен пример за това е резултатът от гласуването за Калифорнийския
Проект 14 през 1964 г. Това всъщност беше проект, насочен срещу
справедливото решаване на жилищния проблем. Становището на „Обществото"
беше ясно: Почти всяка важна организация в щата официално се
противопостави на него — почти всички религиозни организации, съветът по
образованието, най-важните политически партии, търговски камари, профсъюзи
и Асоциацията на адвокатите на щата, като това са само някои от
представителните организации. И все пак проектът спечели при гласуването с
две към едно. Какво би трябвало да прави обществото, е едно нещо. А какво
индивидите се осмеляват да направят, е съвсем друго.
Неспособността да се прави разлика в тези близкосвързани области е довело
много пастори до отчаяние, накарало е много хора да напуснат паството и е
тласнало други отново към безропотно приемане на „консервативен възглед",
при който — въпреки възвишените твърдения — църквата в края на краищата
продължава да подхранва Родителския диктат, който има за цел да държи
нещата такива, каквито са — кооперира се с търговската камара, за строежа,
кръщава, жени и погребва. Има много добро в това, което се прави, но като се
има предвид състоянието на света, тези дейности едва ли са достатъчни:
Младите църковни служители, Които завършват днес семинария, вдъхновени от
Бонхофър; Тилих и Бюбър, изпадат в депресия и загубват илюзиите си, когато
разберат, че са наети, за да изпълняват игрите на църквата, да изпълняват
ролята на бавачка, да организират приятни социални събития за младите хора и
да предпазват младите момичета от забременяване. Контрактът се състои в
това, че ние всъщност няма нужда да се променяме; в края на краищата ние сме
толкова свестни хора. Много е възможно историческият Христос да бъде
отстранен от много неделни сутрешни служби. Исус бива наричан пияница и
лакомник, защото е изпитвал удоволствие от общуването с обикновените хора.
Родителят у един WASP* В САЩ, протестант от бялата раса, който е от англосаксонски произход. Бел.
пр.от двайсетивек казва така: „Твоите приятели те осъждат; недей да се свързваш
с хора като тях." Исус казва: „Нахрани овцете ми." Родителят казва така: „За
това плащаме на нашия пастор." Исус казва: „Благословени са бедните и
смирените." Детето казва: „Моето е по-хубаво от твоето." Исус казва, че най-
великата заповед е: „Обичай Господа — твоя Бог, с цялото си сърце и Ближния
си — като самия себе си." Родителят казва: „Не искаме те да ни се мяркат пред
очите." Участвува също така и детето. Детето се страхува от тях.
За нещастие много от хората, чийто Възрастен не може да „разбере цялата
тази непоследователност и лицемерие", са изхвърлили; както в случая с бебето
и водата за къпане, първоначалното послание на Христос заедно с „мътните
води на християнството". И именно към такава задача като възстановяването на
онова просто послание за личностно освобождаване и отмиване на калта от
догмата на институцията се насочиха усилията на „новите теолози".
Ако личностното освобождаване може да бъде ключ към социална промяна и
ако истината ни прави свободни, то тогава основната функция на църквата е да
осигурява място, където хората могат да дойдат и да чуят истината. Истината не
е нещо, сведено до финал на една среща на високо ниво на духовници, нито пък
е затворена в някаква черна книга. Истината е нарастващ обем от данни, които
показват, че това, което виждаме, е вярно. Ако Транзакционният анализ се
разглежда като част от истината, която помага за освобождаването на хората,
църквите би трябвало да го направят достъпен. Много пастори, които са били
обучени на Транзакционния анализ, са, съгласни с такова нещо и провеждат
курсове по Транзакционен анализ за посетителите на техните църкви, като го
използуват и при пасторските консултации.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА РЕЛИГИОЗНОТО ПРЕЖИВЯВЯНЕ?

Съществува ли нещо като религиозно изживяване и не ли то просто една
психологическа аберация? Дали умът „просто е отнесен далеч" по собствено
желание, както предполага Фройд, или пък в него има нещо повече от фантазия?
Трублъд изказва следното становище:
Фактът, че голям брой хора, които представляват голям брой цивилизации и
много векове, включително и онези, които въобще се смятат най-добрите и най-
мъдрите представители на човешкия род, са свидетелствували за пряко
религиозно изживяване, е един от най-значителните аргументи в нашия свят.
Твърдението, което се съдържа в техните съобщения, е толкова поразително и е
разпространено толкова нашироко, че никоя философия не може да си позволи
да го отхвърли. Тъй като ние не можем да се надяваме да построим една
убедителна концепция на Вселената, докато не вземем предвид всяка поредица
от факти в нея, твърдението за едно религиозно изживяване, поднесено ни с
някое обективно доказателство, не може с лека ръка да бъде отхвърлено.
Самата вероятност, че нещо толкова важно би могло да се окаже вярно, внася в
нашето ровене в тези материи необходимата нагласа за сериозно отношение.
Тъй като твърдението може да се окаже валидно, тежък е упрекът към онези,
които не го изучават сериозно. Когато то бива отхвърляно с високомерие, без да
бъде внимателно изучавано, това обикновено става поради съществуването на
някаква догматична позиция.
Способността да се размишлява върху религиозното изживяване е сама по
себе си нещо забележително. Откъде идва създаването на идеята за Бога или
„по-висшия", или трансцендентността?* * Трансцендентен (лат. transcendo — преминавам) — термин,
който означава това, което се намира отвъд границите на познанието и съзнанието. Бел. ред.
 Дали идеята за Бога е породена просто от страха пред неизвестното? Дали в
началото наистина чрез свидетелства за религиозни изживявания не са били
манипулирани другите хора чрез оповестяването на някакви други земни сили?
Току-така ли се е появила идеята за Бога и дали тя е оцеляла само защото по
някакъв начин е свързана с оцеляването на най-приспособените?
Теяр във „Феноменът човек" се противопоставя на такъв възглед на
еволюцията:
Ние определено сме принудени да изоставим стремежа да обясняваме всеки
случай като оцеляване на най-приспособените или като механично адаптиране
към средата и нуждата. Колкото повече се сблъсквам с този проблем и колкото
повече размишлявам върху него, толкова по-твърдо започвам да смятам, че ние
сме изправени не пред влиянието на някакви външни сили, а на психологията.
Според съвременните схващания животното развива месоядните си инстинкти,
защото кътниците му могат да дъвчат, а ноктите му стават остри. И не трябва ли
да обмислим самото твърдение? С други думи, ако тигърът подостря зъбите си и
точи ноктите си, нима това не е така, защото, следвайки това, което е заложено
наследствено в него, той получава, развива и предава „духа на месоядното
животно"?
Би могло да се помисли, че през дългия процес на еволюцията нещо в
състоянието на човека се е променило, възникнало само като представа за
трансцендентност, а после и като трансцендентността сама по себе си.
Теяр казва по-нататък в същата книга:
Законът е нещо формално. Ние говорихме за него и преди, когато
споменавахме за зараждането на живота. Нищо в света не може да продължава
да нараства, без рано или късно да достигне критичната точка, която включва и
някаква промяна в състоянието.
Първата забележителна промяна на състоянието в развитието на човека е
настъпила, когато той е преминал прага на разсъждението, което Теяр нарича
критична трансформация, „мутация от нула до всичко". Благодарение на силата
на разсъждението клетката е станала „някой". Той казва, че този праг трябва да
се премине с голяма крачка и че това е „трансекспериментален интервал, за
който ние нищо не можем да кажем научно, но след който ние се оказваме
пренесени в нова биологична плоскост".
Предвид на „невероятното, безпрецедентното" развитие на мислещия човек,
не е ли разумно и съвместимо със самия еволюционен процес във Вселената да
се каже, че може. да се е развил „невероятен, безпрецедентен", трансцендентен
човек?
Трансцендентността означава изживяване на нещо, което е повече от мен,
действителност извън мен самия, тази, която би могла да се означи като Другия,
Най-големия или Бога. Тя не прилича на „плаване нагоре", както, е в живописта
преди Коперник; всъщност тя се изразява по-добре като една представа за
дълбочина. Именно по този начин Тилих я схваща в „Новото битие":
Името на тази безкрайна дълбочина и основа на всичко същест,ву-ващо е
Бог. Тази дълбочина е това, което думата Бог означава. И ако тази дума няма
голям смисъл за вас, преведете я и говорете за дълбините на вашия живот, или
за източника на вашето съществуване, за това, което най-много ви занимава, за
това, което приемате сериозно без никакви резерви. Може би, за да направите
това, трябва да забравите всичко традиционно, което сте научили за Бога, дори
самата дума. Защото, като знаете, че Бог означава дълбочина, вие вече знаете
много за него: Тогава вече не можете да наречете себе си атеист или невярващ.
Защото не можете да смятате или да кажете: Животът няма дълбочина! Животът
е плитък. Сам по себе си е само повърхностен. Ако можете да кажете това
напълно сериозно, вие бихте били атеист; но иначе вие не сте такъв.
Какво тогава се случва при едно религиозно преживяване? Моето мнение е,
че религиозното преживяване може да бъде уникално съчетание от Детето
(чувство за интимност) и Възрастния(размишление върху основния принцип) с
пълно изключване на Родителя. Според мен пълното изключване на Родителя
е именно това, което се случва при кинозиса или самоосвобождаването. Според
епископ Джеймс Пайк това самоосвобождаване е характерно общо за всички
митични преживявания.
Както видяхме, има нещо общо в мистичното приживяване например на
християнин и на дзен-будист, както и в начините на религиозно преживяване на
хората от двете вери. Това се илюстрира с факта, че днешните дзен-будистки
философи използуват същата гръцка дума, която се използува от източни и
западни, за да се опише процес, чийто опит се е оказал основният път за
постигането на личностна реализация. Думата е кинозис, т. е.
самоосвобождаване".
Аз смятам, че това, от което човек наистина се е освободил, е Родителят.
Как може някой да изпита радост или екстаз в присъствието на онези записи в
Родителя, които са предизвикали първоначално чувството НЕ СЪМ ДОБЪР? Как
мога да почувствувам одобрение в присъствието на преди това почувствуваното
неодобрение? Вярно е, в началото майката е участник я интимността, но това е
интимност, която не продължава дълго, свързана е със самите обстоятелства и е
„винаги недостатъчна". Смятам, че функцията на Възрастнияв религиозното
преживяване е да блокира Родителя, за да може Естественото Дете да
прогледне отново и да осъзнае собствената си ценност и красота като частица от
творението на Бога.
Малкият човек смята, че Родителят е добър, има религиозно влечение и е
добродетелен. Тилих казва така: „Добродетелността на добродетелните е
твърда и самоуверена." (Така малкият човек вижда родителите си дори ако
всъщност според други стандарти те не изглеждат добродетелни.) По-нататък
той се запитва: „Защо децата се отвръщат от своите добродетелни родители, а
съпрузите — от своите добродетелни съпруги и обратно? Защо християните се
отвръщат от своите добродетелни пастори? Защо хората се отвръщат от
добродетелните си съседи? Защо много хора се отвръщат от добродетелното
християнство, от образа на Исус, който то рисува, и от Бога, който то
провъзгласява? Защо се обръщат те към онези, които не смятат за
добродетелни? Често, наистина, това е, защото искат да избегнат да бъдат
преценявани". Религиозното преживяване е с цел да се избегне актът на това да
бъдеш преценяван, да бъдеш приет безусловно. „Вярата на нашите бащи" не е
същата като моята вяра, въпреки че, упражнявайки моята вяра, аз мога да
открия същото преживяване, каквото са изпитали и те, със същия обект като тях.
Съществува един вид религиозно преживяване, което може да е качествено
различно от това, което изключва Родителя и което току-що описахме. Това е
чувството за огромно облекчение, което идва от пълното адаптиране към
Родителя. „Аз ще се откажа от моите трикове и ще бъда точно това, което ти
(Родителят) искаш от мен да бъда." Един пример за това е „преминалата в друга
вяра" жена — първото, което тя прави, за да осигури спасението си, е да
избърше червилото си. Спасението не се преживява като независима среща със
снизходителния Бог, а като одобрение на благочестивите, които създават
правилата. „Волята на Бога" е Волята на принадлежащия на църквата Родител.
Фройд смята, че религиозният екстаз е от този тип: Детето се чувствува
всесилно, като се отдава изцяло на всесилния Родител. Позицията е АЗ СЪМ
ДОБЪР ДОТОГАВА, ДОКАТО. Помирението предизвиква такова чудесно чувство,
че то (Детето, Бел. пр.) жадува да се случи отново. Това води до „плъзгане
назад", което открива пътя за преживяването на друга „конверсия"*. Възрастният
не взема участие в това преживяване. Религиозното преживяване у децата може
да бъде нещо подобно. Ние не можем да преценяваме религиозните
преживявания на другите, тъй като не съществува сигурен, обективен начин да
се разбере какво всъщност се случва с тях. Не можем да кажем, че
преживяването на един е искрено, а на друг не е. Една субективна оценка обаче
ме кара да смятам, че съществува разлика между религиозно преживяване,
основаващо се на одобрението на Родителя, и религиозно преживяване,
основаващо" се на приемането на човека такъв, какъвто е, без да се поставят
някакви условия.
Ако е вярно, че при религиозното преживяване, което беше описано най-
напред, се освобождаваме от Родителя, тогава остават Детето и Възрастният.
Вълнуващ въпрос е дали Бог се усеща от Детето или от Възрастния. Казва се,
че Богът на философите не е същият Бог, както Богът на Авраам, Исаак и Яков.
Богът на.филосо-фите е една „мисловна" конструкция, търсене на смисъла от
страна на Възрастния, размишление върху възможността за съществуването на
Бога. Авраам, Исаак и Яков „са вървели с Бога и са говорили с Бога". Те са
изпитали съвършенството. Те са го почувствували. Тяхното Дете е взело участие
в това.
Теологията представлява Възрастния. Религиозното преживяване въвлича и
Детето. Не е изключено религиозното преживяване да представлява изцяло
Детето. В края на краищата Авраам, който последва Бога извън земята на Ур, не
е чел петокнижието, а Павел се покръс-ти без помощта на Новия завет. Те
говорят за преживяване и животът им се е променил благодарение на това
преживяване.
„Това, което сме видели и чули, го заявяваме и на вас", написа Йоан. Може би
в самото начало спонтанността и жизнеността на църквата се дължи на факта,
че не е съществувала формална християнска теология. Ранната християнска
литература е всъщност предаване на това, което се е случило и което е било
казано. „Някога аз бях сляп, а сега виждам" е твърдение за преживяване, а не
интересна теологична идея. Първите християни са се събирали, за да разговарят
за една вълнуваща среща, за това, че са срещнали човек, наречен Исус, който
вървял с тях, който се смял с тях, който плакал с тях и чиято откритост и
състрадание към хората е основен исторически пример за АЗ СЪМ ДОБЪР —
ВИЕ СТЕ ДОБРИ.
Х. Дж. Уелс казва: „Аз съм историк. Аз не съм вярващ. Но трябва да призная
като историк, че този беден проповедник от Галилея безспорно е централна
фигура в историята."
Ранните християни са му имали доверие, вярвали са му и са се променили.
Те са говорили помежду си за това, което се е случило. Така характерната за
църквите днес ритуална, несвързана с преживяването дейност тогава е била
твърде малко. В едно интервю пред месечното списание „Колокуи", публикувано
от Обединената христова църква, д-р Харви Кокс от Харвардския богословски
факултет заяви:
„На най-ранните събирания на последователите на Исус... им е липсвала
култовата тържественост на повечето съвременни богослужения. Тези християни
се събирали за това, което те наричали разчупване на хляба — т. е. споделянето
на общо ядене.
Те са вземали хляб и вино, спомняли са си думите на Исус, четяли са
писмата от апостолите и от други групи християни, обменяли са идеи, пяли са и
са се молили. Техните служби за поклонение са били доста весели... по-скоро
като празненства при победа на футболен отбор, отколкото това, което днес
наричаме поклонение".
Техен е бил новият, революционен стил на живот, основаващ се на АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Ако християнството беше само една интелектуална
идея, то може би нямаше да оцелее, като се има предвид колко крехко е било в
началото. То оцеля, защото неговото разпространяване е било такова
историческо събитие, каквото е било напускането на Земята на Ур от Авраам,
каквото е излизането на Мойсей от Египет, каквото е промяната на вярата у
Павел по пътя към Дамаск. Ние може и да не разбираме религиозното
преживяване, можем да се различаваме в неговото обясня-ване, но ако сме
честни, не можем да отречем това, че уважавани хора през вековете споменават
за такива преживявания.

КАКВИ ЧУВСТВА СЕ ИЗПИТВАТ ПРИ РЕЛИГИОЗНО ПРЕЖИВЯВАНЕ?

Хората казват, че религиозното преживяване е по-скоро присъствие на Бога,
отколкото познание за Бога. То наистина е неизразимо и единственото му
обективно утвърждаване може да бъде промяната, която може да предизвика в
живота на човека. Тази промяна се улавя в хората, които са способни да
отстранят чувството НЕ СЪМ ДОБЪР от отношението към себе си и към другите.
В края на краищата заемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР
се счита като преживяване, което обръща вярата.
Следният откъс от. „Новото битие" на Тилих, изглежда, се: доближава до
определянето на това, как се усеща религиозното преживяване. Той започва с
въпроса:
„Знаеш ли какво значи да си пронизан от божията милост?" (Бих искал да
перифразирам: Знаеш ли какво значи да изпиташ чувството АЗ СЪМ ДОБЪР —
ТИ СИ ДОБЪР?)
И той отговаря:
Това не означава, че ние изведнъж сме повярвали, че Бог съществува или
пък че Исус е Спасителят, или пък че Библията съдържа истината. Да
вярваме, че нещо действително съществува, почти напълно противоречи на
смисъла, който се влага в божията милост. Нещо повече — божията милост
не означава просто, че ние имаме напредък в нашия морален самоконтрол, в
нашата борба с обществото. Моралният прогрес би могъл да бъде резултат
от божията милост; но това не е самата божия милост и той може дори да
ни попречи да получим божията милост... И положително божията милост не
се получава... дотогава, докато все още смятаме, изпаднали в собственото
си самодоволство, че нямаме нужда от нея. Божията милост ни спохожда,
когато изпитваме силна болка и безпокойство.-Тя ни спохожда, когато вървим
из тъмната долина на един безсмислен и празен живот. Тя ни спохожда,
когато усещаме, че изолирането ни от света е по-дълбоко от обикновено,
защото сме внесли смут в живота на някого. Тя ни спохожда, когато нашето
отвращение от собственото ни съществуване, от нашето безразличие, от
нашата слабост, от нашата враждебност и нашата липса на ориентация и
самообладание са станали непоносими за нас. Тя ни спохожда, когато с
годините не настъпва жадуваното съвършенство на живота, когато
старите натрапчиви импулси ни обладават, както е било вече десетилетия,
когато отчаянието разрушава цялата радост и смелост. Понякога в такъв
момент лъч светлина се втурва в нашия мрак и като че ли един глас казва:
„Теб те приемат, приет си от нещо, което е повече от теб и името" на
което ти не знаеш. Не питай за името сега; може би ще го разбереш по-
късно. Не се опитвай да правиш каквото и да било; може би по-късно ще
направиш много. Недей да търсиш нищо; не изпълнявай нищо; не предприемай
нищо. Просто приеми факта, че те приемат! Ако това наистина се случи с
нас, ние изпитваме божията милост. След такова изживяване може и да не
станем по-добри от преди и може и да не вярваме повече от преди, но всичко е
вече променено. В такъв момент благородството побеждава греха и
помиряването хвърля мост над залива на отчуждението. За това
преживяване не се изисква нищо; никакви религиозни, морални или
интелектуални предпоставки — нищо, освен че те приемат.
В светлината на тази божия милост ние възприемаме нейната сила както
по-отношение на другите, така и на себе си. Способността да погледнем
честно в очите на другия ни позволява да изпитаме чудодейната б.ржия
милост — сливането на твоя живот с живота на другия.
Това е интимност. Това е чувствуване. В „Игрите, които хората играят" Бърн
казва: „Чувствуването означава способност да видиш една кана за кафе и да
чуеш птиците как пеят по свой собствен начин, а не така, както си бил научен."
Тилих твърди, че чувствува Бога или божията милост по свой собствен начин, а
не така, както е бил учен на това. Всяка препрограмирана идея за това, какво
представлява Бог, тръгва от собственото му усещане за Бога. За това аз смятам,
че изключването на Родителя представлява важна страна на религиозното
преживяване на самата интимност.
Отново в „Игрите, които хората играят" Бърн казва:
Малко момче гледа й слуша птиците с удоволствие. Тогава идва „добрият
баща" и смята, че той трябва „да сподели" преживяването и да помогне на сина
си „да се развие". Той казва: „Това е сойка, а това е врабче." В момента, в който
малкото момче започва да мисли кое е сойка и кое — врабче, то повече не може
да вижда птичките и да ги чува как пеят. Трябва да ги вижда и чува точно така,
както баща му иска това. Бащата от своя страна има основания, тъй като малко
хора могат да си позволят да напредват в живота и да слушат само как пеят
птиците, а колкото по-скоро малкото момче започне своето „образование",
толкова по-добре... Някои хора обаче могат все още да виждат и чуват, както са
правели това и преди. Но по-голямата част от човешката раса е загубила тази си
способност... и не й е оставена свобода на избор да вижда и чува направо дори
ако може да си го позволи; хората отново трябва да придобиват това умение.
Ето затова теологията или религията могат да представляват пречка ио пътя
на религиозното преживяване. Трудно бих изпаднал в екстаз, ако умът ми е зает
с нарисуваните образи, на женствения Исус, на ангелите с неправдоподобни
криле, на змията в Градината на Едем, със съдбата или с отделните етапи на
чистилището. Интимността е преживяване на естественото Дете (детето, което
по свой начин е чуло птиците да поят). „Обикновено", казва Бърн, „именно
адаптирането към влиянието на Родителя е това, което разваля религиозното
преживяване, а за голямо нещастие — точно така става винаги".
Адаптирането започва още при раждането. Исус казва: „Ако човек не се
прероди, той не може да види царството божие." Прераждането, за което
говори Исус, според мен е повторното раждане на естественото Дете. Това
е възможно, след като Възрастният разбере чувството НЕ СЪМ ДОБЪР, което е
предизвикано от адаптивния, цивилизоващ процес. Когато успеем да изключим
Родителя, съществува възможност дори за интимност с нашите собствени
родители. Те също са страдали от процеса на адаптация.

ХОРАТА В ПЕРСПЕКТИВА
Един от най-подходящите начини да се направи Възрастният по-силен с цел
изучаване на данните от Родителя (а тези данни могат да окажат изключително
въздействие върху Детето особено по въпросите на религията) е да се
дистанцираме, за да видим нещата в по-голяма перспектива, с по-широк поглед.
Аз успях да получа по-добра представа от един „календар" на еволюцията на
човека, който беше изготвен от Робърт Т. Франкьор:
Тъй като точната дата на появата на човека никога няма да бъде установена
дори приблизително, нека приемем, че това се е случило преди около един и
половина милиона години. Нека тогава предложим да се сравни историята на
човечеството с една календарна година, в която един „ден" е равностоен на
хиляда години от човешката история.
В тази схема януари най-напред ще бъде свидетел на появата на
предшествениците на сегашния Хомо хабилис. Хомо хабилис е можел да ходи
изправен и да използува най-примитивни оръдия. Като е ловувал на групи, той
вероятно не е можел да говори така, както ние правим това, въпреки че
несъмнено е използувал някакъв начин за комуникация. Речта такава, каквато
сега я познаваме, се е развила постепенно през първите три месеца на нашата
„година". Еволюционният процес при човека е бил в най-добрия случай
еднообразен и неуверен: огънят бил използуван най-напред за защита от студа и
от дивите животни и едва много по-късно за приготвяне на храната, оръдията,
издяляни от камък, умението да се ловува, бавното концентриране и нагъване на
мозъчната кора. Лятото е дошло и си е отишло и две трети от есента вече са
минали, когато неандерталецът най-накрая се е появил някъде около първи
ноември. Първите признаци за съществуване на някаква религия могат да се
установят в гробниците на късните неандерталци, според нашата схема около 17
декември.
До 24 декември от нашата хипотетична година всички, които не спадат към
вида сапиенс или които са били примитивните форми на човека, са загинали или
са били погълнати от прогресивния и модерен кроманьонец човек. Селското
стопанство започва да се развива около 28 декември и цялата ни историческа
ера, тези кратки шест до десет хиляди години, за които имаме данни, се
вместват в последните два дни на нашата „година". Сократ, Платон и Аристотел
са се родили около 9 часа сутринта на 31 декември, Христос — на обяд, а Ко-
лумб — около 9,30 часа вечерта. Последният час от 31 декември включва целите
деветнадесети и двадесети век.
 По този начин ние разбираме пределно ясно, че специално нашият клон на
„старата религия", с нейните твърдения за решаващо и изключително познание
на Бога и неговото творение не е толкова стар в края на краищата.
Вярата, казва Трублъд, не е скок слепешката в нищото, а всъщност е
обмислен път в озарението, с което разполагаме. Елемент на такова озарение е
признанието, че светът, който „Бог толкова обичал", е значително по-голям от
нашето собствено разбиране за това. Ако не друго, това признание би трябвало
да ни направи скромни и да изключва някакви претенции за изключителна
истина.
Спомням си твърдението на един политик, който каза: „Когато бели, черни и
кафяви и другите от който и да е цвят на кожата решат, че ще живеят заедно
като християни, тогава и само тогава ние ще бъдем свидетели на края на тези
неприятности." Това твърдение може да има за него някакъв смисъл, но какво
означава то днес за един и половина милиарда души в света, които не знаят кой
е бил Христос и никога не са чували неговото име?
Това ни довежда до други измерения, чрез които можем да погледнем на
хората в перспектива. В една реч, която чух преди известно време, беше
представена следната статистика:
Ако трите милиарда души в света могат да бъдат представени като общност
от сто души:
Шест ще бъдат граждани на Съединените щати, деветдесет и четири ще
бъдат граждани на други страни.
Шест ще притежават половината от парите в света, деветдесет и четири ще
си разделят останалата половина, двадесет от деветдесет и четирите ще
притежават всъщност всичко от останалата половина.
Шестима притежават 15 пъти повече материални блага, отколкото другите
деветдесет и четири, взети заедно.
Шестима имат 72 процента повече от средната необходима дневна дажба,
две трети от деветдесет и четиримата ще бъдат под минимума за изхранване и
доста от тях направо ще гладуват.
Продължителността на живота на шестимата ще бъде седемдесет години.
Продължителността на живота на деветдесет и четиримата ще бъде тридесет и
девет години.
От деветдесет и четиримата тридесет и трима живеят в страни, където е
разпространена християнската вяра. От тези тридесет и трима — двадесет и
четири са. католици и девет са протестанти*.* В приведения от автора пример очевидно е
пропуснат фактът, че освен католици и протестанти към християнската религия се числят и православните. Бел. ред
По-малко от половината от двадесет и четиримата са чували някога името на
Христос, но повечето от тези деветдесет и четири знаят за Ленин.
Сред деветдесет и четиримата трима ще се окажат комунисти, които
отхвърлят Библията.
До 2000 година от всеки двама един ще бъде китаец. /книгата е писана 1967 година и е
пример колко неточна наука може да бъде статистиката. Бел на редактора на компютърното издание/
Ние тръгваме по неправилен път, ако продължаваме да правим категорични
изказвания за Бога и за човека, без постоянно да имаме предвид фактите от
живота: дългата история на човешкото развитие и съществуващото сега
разнообразие от гледни точки. За някои тези данни могат да се окажат
ужасяващи. „Безнадеждно!" могат да извикат те. Аз предпочитам възгледа на
Теяр. Когато го попитали веднъж какво го прави щастлив, той отговорил:
„Щастлив съм, защото светът е кръгъл." Границите, ъглите не са физически, а
психологически. Ако премахнем психологическите огради, издигнати за да
предпазват Детето, което чувствува онова НЕ СЪМ ДОБЪР, съществуващо във
всеки човек, няма други бариери, които да ни попречат да живеем в мир.
Споделям обнадеждаващото виждане на г-н Хирш-бергер, аптекарят в
произведението на Адела Роджърс Сен Джонс „Не казвай на никого". „Нещо
става, млади Хенк, нещо се появява, ние се мятаме в своя дълъг сън. Нещо
гигантско и ново, както, когато Мойсей слезе от планината, еволюцията
конвергира, величието на човека започва да прекарва малък зелен лъч светлина
през цялата гадост на това, което се нарича действителност".

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТЕРАПИЯТА ПОСРЕДСТВОМ РЕАЛНОСТТА?

Вече подчертах в настоящата глава, че реалността е нашето най-важно
средство за лечение. След това обсъдих редица съществуващи реалности. При
завършването на тази глава бих искал да сравня накратко Транзакционния
анализ с Терапията посредством реалността, разработена от д-р Уилям Глесър.
Глесър твърди, че основният проблем на човека е от морално естество поради
това, че да се поема отговорността е само по себе си предпоставка за душевно
зраве.
Смятам, че и двата подхода — както Транзакционният анализ, така и
Терапията чрез реалността — могат да се разглеждат като резултат на един
истински пробив в психиатрията, дължащ се на неудовлетворението от
неефективността и нереалността на онези видове психиатрия и клинична
психология, които в края на краищата изпускат морала от фокуса на лечението.
И Транзакционният анализ, и Терапията чрез реалността приемат, че хората са
отговорни за своето поведение. Съществува обаче една важна разлика. Не мога
да се съглася с Глесър в това, че той категорично отхвърля значението на
миналото, за да може да се разбере поведението на някого в настоящия момент.
Не вярвам в играта на „Археология" или ровенето в миналото, но същевременно
съм убеден, че не можем напълно да пренебрегваме това минало. За мен човек,
който пренебрегва миналото си, прилича на някой, който стои на дъжда и спори
за това, дали ще се намокри, когато целият е прогизнал. Да кажеш на някой
пациент, че трябва да носи отговорност, е далеч от това той наистина да поеме
тази отговорност. Транзакционният анализ е в същото време и „реалностна
терапия", но той дава такива отговори, каквито не смятам, че Глесър може да
даде. Какво не е наред у хора, които например не могат да възприемат
реалността или чието възприятие е нарушено (контаминирано)? Какво трябва да
се отговори на онези, които „знаят какво трябва да направят, но непрекъснато не
успяват да сторят това"?
Глесър казва така: „Ние не се интересуваме от несъзнателните умствени
процеси... ние не се занимаваме с историята на пациента, защото нито можем да
променим това, което вече му се е случило, нито пък да приемем факта, че той е
ограничен от своето минало."
Вярно е, че ние не можем да променим миналото. И все пак миналото
неизменно се натрапва в настоящия ни живот чрез Родителя и Детето.
Докато не разберем защо това се случва и не признаем, че действително
това е така, ние не можем да имаме освободен Възрастен, с помощта на
който да станем хора с чувство на отговорност, както това очаква от нас
Глесър. Необходимо е, преди да започнем да отхвърляме миналото, да
познаваме Р—В—Д в самите себе си. Когато един терапевт ни каже, че ние
трябва... това е Родителят. Ако сами предпочетем да направим това, защото
знаем как сме устроени, това е Възрастният. „Потенциалната енергия" на нашето
решение напълно зависи от това, дали решението се взема от Родителя или от
Възрастния.
Други резерви, които имам по отношение на Терапията чрез реалността, са
свързани с това, че тя не разполага със специален език, на който да обясни
„какво се е случило". Глесър твърди, че „Способността на терапевта да се потопи
в проблема е най-важната предпоставка за провеждане на Реалностна терапия,
но това е и най-трудно да се опише. Как може отведнъж да се изрази с думи
създаването на силна емоционална връзка между двама сравнително непознати
хора?".
При Транзакционния анализ ние разполагаме с такива думи. Пациентът
започва чрез активиране на Детето и гледа на терапевта като на Родител. Още
в самото начало се дефинират Родителят, Възрастният и Детето и тези думи се
използуват, за да се дефинира контрактът или взаимните очаквания на
лечението. Терапевтът е, за да преподава, а пациентът — за да усвоява.
Контрактът е на ниво Възрастен—Възрастен. Ако на пациента му се постави
въпросът „Какво се е случило?", той може да обясни наистина какво се е
случило. Той се е научил да разпознава своя собствен Родител, Възрастен и
Дете. Той може да. анализира своите транзакции. Той разполага със средство
да освобождава и укрепва своя Възрастен, а само неговият Възрастен може да
поеме отговорност.
Напълно съм съгласен с основния аспект за отговорността при Глесър, както
приемам и идеала за десетте божи заповеди и златното правило. В
действителност това, което ме тревожи, е защо признаването на тези неща не
води до формирането на хора с чувство за отговорност. Тяхното повторно
формулиране, но по нов на-чин би могло да бъде от някаква полза.
Не е възможно да започнем да създаваме хора с чувство на отговорност,
докато не им помогнем да разберат позицията „АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ
ДОБЪР", която лежи в основата на сложните и разрушителни игри, които те
играят. След като разберем позициите и игрите, свободата на отговора започва
да се очертава като една реална възможност. Докато хората са обвързани с
миналото, те не са свободни да отговарят на нуждите и намеренията на другите
сега. А „да кажем, че сме свободни, казва Уил Дюрант, означава просто това, че
знаем какво правим".

Социални приложения на Р—В—Д

Историята е населена с тирани, които са извършили трудни за

проумяване неща. И бутонът все още съществува.
„В търсене на човека", документален филм на Ей Би Си телевижън и Уолпър
продъкшънс

Ако можем да разберем защо отделните хора постъпват именно така, а не

другояче, дали това ще ни помогне да разберем защо групи от хора, например
цели нации, постъпват така, както правят това? Важно е да зададем този въпрос,
защото, ако не направим това в най-скоро време, не би имало смисъл да се
безпокоим за отделните хора.
„Смятате ли наистина, че човек е разумно същество?" — попита сенаторът
Уилям Фулбрайт на заседанието на Комитета по връзки с чужбина в Сената. „Във
Виетнам, продължи той, за да дадем изборна система на народ, който никога не
е имал такава, искаме да убием хиляди. Това ми се струва неразумно."
Тъй като както колективните, така и личните форми на поведение се предават
от едно поколение на друго чрез Родителя, важно е дадена нация да е
изключително критична по отношение на съществуващите институции и
процедури, както това важи за отделен човек. Съединените щати допускат
голяма свобода за такъв вид критична преоценка и все пак съществува въпросът
за това, доколко ефикасно ние упражняваме тази свобода. Ние защитаваме
нашия национален или колективен Родител съвсем слепешком и, изглежда,
забравяме, че другите нации също правят това. Ние наричаме нашата защита
„патриотизъм", а тяхната — „поробване". До известна степен всички нации
живеят като зад завеса. А може би това е една и съща завеса. (
Главният началник на училищата в Калифорния Макс Рафърти дефинира
понятието добър гражданин по следния начин:
Добрият гражданин се държи по отношение на своята страна така, както
добрият син към своята майка.
Той й се подчинява, тъй като тя е по-възрастна от него, защото тя обединява
в себе си вижданията на много други и защото той й дължи това, че съществува,
както и това, че тя го е отгледала.
Той я почита повече от всички други, поставяйки я дълбоко в сърцето си на
специално място, пред което „свещите на уважението и почитанието винаги са
запалени".
Той я защитава от всички врагове и е готов да се самопожертвува за нея.
Поставяйки я над всичко друго, той дълбоко я обича, без да излага това на
показ, като знае, че макар и да споделя тази привилегия с други, естеството на
неговото чувство е уникално и лично и идва от най-големите дълбини на
неговото същество, като по някакъв начин получава награда за това.
Ето това е добрият гражданин. Докато преобладава неговият тип, ще
процъфтява и Великата Република,
Единственият смислен отговор на такова твърдение би могъл да бъде „Все
пак, зависи". Дали се подчиняваме, почитаме и защитаваме нашата майка,
нашия Родител или нашия национален Родител, зависи от това, какво
представлява самият Родител. Може да излезе така, че само защото
чувствуваме, че трябва да вярваме в една идея, не можем да видим какво
представлява самата идея.
Това е точно същото чувство на всеотдайност, което кара хората в Индия да
позволяват на плъховете да изяждат 20 процента от недостатъчните им
хранителни запаси или което кара индийската жена да роди десет деца, които
ще гладуват по улиците само защото Родителят у нея няма да позволи на мъжа
лекар да постави вътрематочно контрацептивно средство, което днес се
произвежда масово в Индия. Нейният Родител не се противи на самото
средство, а само на това да я преглежда лекар мъж. А жените лекари, които
могат да извършват тази процедура, не са много. Навсякъде в света сме
свидетели на „слепота" и все пак не разбираме, че това е слепота, характерна за
всички хора. Това е същата слепота като тази на малкото момче в гл. 2, което
трябва да вярва, че „полицаите са лоши", когато с очите си вижда, че в
действителност е точно обратното. Само първоначалният страх и зависимост у
малкото дете са тези, които го карат да приеме родителските нареждания, за да
съхрани живота си. Ние можем да гледаме със симпатия на неговото състояние.
Може би, ако се концентрираме не върху Родителя на нашите „световни
врагове", а на тяхното Дете — именно с надеждата да установим комуникация
на ниво Възрастен—Възрастен, ние бихме могли да дадем по-скоро
доброжелателна, отколкото враждебна оценка на това, какво трябва да се
направи, за да се съдействува за създаването на един по-добър свят.
Нашите собствени страхове ни карат например да виждаме само строгия
Родител на червения Китай — заплашващ, забраняващ, ядосан и силен. По-
различно мнение беше изразено от Ерик Севарид, когато той преценяваше
позицията на сенатора Уилям Фулбрайт по отношение на червения Китай:
Фулбрайт, изучаващ историята и нейната непредсказуемост, би погледнал на
тези страхове като на детински. Той е по-склонен да интерпретира
предизвикателствата на неудържимата китайска пропаганда, както прави това
Генералният секретар на Обединените нации У Тан — като естествено
поведение на един режим, който е обременен с трудности от вътрешен характер
и който чувствува, че като че ли около него все повече „се затяга примката" от
страна на силните Русия и Съединени щати. Фулбрайт мисли по такъв начин, че
би се опитал да си представи реакцията на своята собствена страна, ако
китайската армия започне да се сражава например в недалечно Мексико и
самолетите й хвърлят бомби на четиридесет мили от Рио Гранде.
Той се опитва да разгледа един международен въпрос не само за да разбере
основните интереси на противника, но и да се опита да си представи какво
чувствува противникът в сърцето си. Той смята, че светът е много опасен, за да
постъпва другояче.
На въпроса на Фулбрайт дали човекът е рационално същество д-р Джеръм
Френк, професор по психиатрия в университета „Джон Хопкинс", който
присъствувал на заседание на Комитета по международни връзки към Сената,
отговорил: „Ние сме рационални само от време на време. Смятам, че
действуваме, тласнати от голяма доза страх и емоционално напрежение, което
пречи на ясното мислене. Имаме право да се страхуваме от ядрените оръжия."
Малкото дете има също така право да се страхува от това да не го набие
неговият брутален баща. Но по-важното в случая обаче е не дали то има право
да се страхува, а по-скоро какво може да направи в този случай. Когато животът
му е доминиран от страха, не съществува възможност за такова нещо като
прецизна обработка на данните, която би направила възможна благоприятната
позиция (индивидуална или в световен мащаб) АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ
ДОБЪР.
Това беше изразено и при друг случай от сенатора Фулбрайт в една реч през
1964 г. (вмъкванията в скобите са на Т. Харис):
Съществува неизбежна дивергенция, дължаща се на несъвършенството на
човешкия ум [Контаминирания Възрастен], между света — такъв, какъвто е [от
гледна точка на еманципирания Възрастен], и света, както той се възприема от
хората [от гледна точка на Родителя или Детето или от Контаминирания
Възрастен]. Дотогава, докато нашите възприятия са доста близко до обективната
реалност [некон-таминиран], ние можем да влияем на проблемите си по един
рационален и подходящ [Възрастен] начин. Но в случаите, когато нашите
възприятия не успяват да следват събитията [архаични са], когато отказваме да
повярваме в нещо само защото то ни е неприятно [Родител] или ни плаши [Дете],
или пък защото то е просто нещо обезпокоително непознато, тогава
разстоянието между факта и възприятието се оказва една пропаст и действието
става неподходящо и ирационално...'

КОЛКО НЕРАЗУМНИ МОЖЕМ ДА БЪДЕМ?

Ужасът, който повечето хора изпитаха при разкритията на това, което се беше
случило в нацистка Германия през Втората световна война, се съпровождаше
нерядко със самоувереното твърдение, че „това никога не би могло да се случи
тук", че ние не бихме могли да допуснем такива невероятни зверства.
Наистина ли никога не бихме могли? Какво се случи в нацистка Германия?
Всички хора ли могат да бъдат нерационални? И до каква степен? Кой определя
границата за това?
Най-смразяващата статия, която съм чел напоследък, се появи като рецензия
от Ралф Крошоу за книгата на Фред Д. Кук „Корумпираната страна:
Общественият морал на съвременна Америка", публикувана от „Макмилан".
Крошоу пишеше следното:
Всъщност Кук казва в „Корумпираната страна", че американските граждани са
пренебрегнали своя личен морал заради колективния, индустриализирания. Те
са пренебрегнали дълбокото убеждение заради компромисна сантименталност и
популярност, така да се каже, разменили са отговорност заради подчинение.
Това лекарство е твърде силно, за да бъде преглътнато. Винаги можем да се
скрием зад факта, че той не разполага със статистически данни и доказателства,
че това е лично негово впечатление, затова така или иначе то не е от голямо
значение. Така ли е наистина?
Ще цитирам подробно част от рецензията, където Крошоу съобщава за един
изследователски проект, ръководен от Стенли Милграм в Йейлския университет,
който дава доказателства в отговор на този въпрос:
Изследванията на Стенли Милграм от Йейл поставят на научна основа
дедукциите на Кук. Милграм е провел редица психологически експерименти,
изследвайки конформизма. Той е направил напречен разрез на възрастното (във
възрастта от двадесет до петдесет години) мъжко население на Бриджпорт,
Кънектикът — като се започне от обикновени работници до хора с най-различни
професии. Експериментът е имал за цел да определи колко голямо наказание
може да наложи един човек на друг, ако му се нареди, но за прикритие той беше
представен като научно изследване от „Бриджпорт Рисърч асо-шиейтс" върху
техниката на заучаване. Обектите са били избрани произволно и им се е
плащало до четири и половина долара за участие.
Един ученик е бил поставен в „електрически стол", след като обектът на
изследване (в ролята на учител) е изпитал шок например от 45 волта, за да се
увери в това, че апаратът е истински. След това от съседна стая обектът
(учителят) предизвикал шок у ученика с увеличаваща се сила за всеки негов
погрешен отговор. Всъщност ученикът не е получавал такъв шок, но реакциите
му са били от определен тип като мърморене, въздишка, молба и писъци,
съответствуващ на повишаване на волтажа. Реакциите са били предварително
уговорени от експериментатора така, че единственият ограничаващ фактор,
който може да възпира учителя от максимално експлоатиране на апарата,
предизвикващ шока, е съжалението към едно човешко същество, което изпитва
болка. За учителя (г-н Всеки) конфликтът се предизвиква от принудата да се
подчинява на авторитарната система, като в същото време той смята, че не би
трябвало да наранява друг човек.
Какъв е процентът на така наречените учители, които са изминали този път
докрай и са предизвикали максимален шок? Но преди да се досетите за това,
вслушайте се в гласа на г-н Всеки на пулта:
150 волта са подадени: „Този човек там крещи. Много са! Има вероятност да
му стане зле на сърцето. Искате ли да продължавам?" (ОЧАКВА КОМАНДА)
180 волта са подадени: „Той не може да понесе това. Няма да убия този човек
там! Чухте ли го как крещи? Той крещи... Той не издържа. Ами ако нещо се случи
с него? Разбирате ли какво имам предвид? Имам предвид, че не мога да поема
отговорност." (ЕКСПЕРИМЕНТАТОРЪТ ДА ПОЕМА ОТГОВОРНОСТТА) „Добре."
195 волта, 210, 225, 240 и т. н.
Обектът (учителят) непрекъснато се подчинява на експериментатора. Какъв е
процентът от почти хилядата учители, които са стигнали докрай? Опитайте се да
го определите, преди погледът ви да продължи да следи текста. Една група от
четиридесет психиатри, които са изучавали проекта, са предсказали 0,1
процента. В самия опит тези, които са се подчинили напълно на командата на
експериментатора, са били 62 процента. Какъв процент бяхте предсказали вие?
Милграм заключава: „Ужасяващо често добри хора се подчиняваха на
исканията на авторитета и изпълняваха действия, които се характеризираха с
безчувственост и жестокост. Хора, които в обикновения си живот имаха чувство
за отговорност и приличие, бяха подмамени от уловките на авторитета, от
контрола върху своите възприятия и от безкритичното приемане на
определянето на ситуацията от страна на експериментатора, за да извършват
груби актове. Резултатите, такива, каквито бяха регистрирани и почувствани в
лабораторията, бяха твърде обезпокоителни (според този автор). Те повдигат
въпроса за това, че съществува вероятност да не може да се разчита на
човешката природа или по-точно на човек, чийто характер се формира в
американското демократично общество, което не е в състояние да предпази
своите граждани от прояви на бруталност и нечовешко отношение в случаите,
когато те биват налагани от злонамерен авторитет"5. [Курсивът е на Т. Харис.]
Изводите от този експеримент са наистина ужасяващи, ако разглеждаме
резултатите като дължащи се на нещо неизменно в човешката природа. Все пак
с помощта на Транзакционния анализ ние можем да говорим за този
експеримент по друг начин. Можем например да кажем, че 62% от обектите не са
имали освободен Възрастен, с който да изследват авторитета в Родителя на
експериментатора. Несъмнено една от неизследваните докрай предпоставки е:
„Каквито и да са експериментите, необходими за такова изследване, те са
добри." Това е може би същата предпоставка, която е накарала „уважаемите"
учени да участвуват в лабораторните зверства в нацистка Германия.
Като малки деца повечето от нас са били приучвани на „съответно уважение"
към авторитета. Този авторитет е бил въплътен в полицая, шофьора на автобус,
пастора, учителя, директора на училище, а също така и в по-далече стоящи
личности, като губернатора, конгрес-мена, генерала или президента. Реакцията
на много хора при появяването на тези авторитетни групи е автоматична. Така
например, ако карате бързо и изведнъж забележите патрул по пътищата, не се
замисляте, когато решавате, че е по-добре да намалите скоростта, кракът ви
автоматично се вдига от педала на газта. Запис на старото „По-Добре Да
Внимаваш" се проявява в пълна сила и Детето реагира автоматично, както прави
това винаги. Като помисли, и Възрастният признава, че законите за скоростта са
необходими. Затова автоматичната реакция в тази ситуация е подходяща.
Не всички автоматични реакции спрямо авторитета обаче са нещо хубаво.
Може да има голям риск в това да се съгласяваш с нещо хубаво. Може да има
голям риск в това да се съгласяваш с нещо, ако Възрастният не успява да
обработва новите данни в един променящ се свят. Именно затова въпреки
вълнението, което изпитваме, можем да гледаме с надежда сегашната
атмосфера на недоволство и безпокойство в нашата страна. Демонстрациите и
острите въпроси, които младите хора поставят, показват, че има нещо здраво и
силно в тяхното нежелание да се подчиняват сляпо на авторитета или да
приемат безпрекословно законите, които смятат вредни за справедливостта и
оцеляването. Законите не са истина от последна инстанция. Наред с добрите
закони е имало и лоши и много от тях са били изменени в резултат на протести,
подобни на тези, които виждаме и днес. Като се изключи протестът, който не е
свързан с насилие, може да се очакват все повече доказателства за това, че в
създаването на безредиците и насилието именно Детето е това, което взема
връх. Ако не реагираме с разума си, нашите реакции все повече и повече ще
бъдат доминирани от страха. В същото време трябва да вземаме предвид
изискванията на един демократичен процес, който не може да функционира без
закони. Както беше казал Чърчил: „Демокрацията е най-лошата форма на
управление, която можем да си представим, докато не си представим някоя по-
добра." Все пак демокрацията може да функционира само с интелигентни
избиратели, а интелигентните избиратели са избирателите, в които действува
Възрастният. Едно правителство, основаващо се на Родителя, за Родителя и от
Родителя, само може да изчезне от Земята.
РАЗЛИЧНО ЛИ Е СЕГАШНОТО МЛАДО ПОКОЛЕНИЕ?
Много родители са крайно обезпокоени от независимия начин на живот на
сегашната младеж. Мисълта, че тя спира да изпълнява нарежданията на
родителите, не е никак приятна. Някои казват, че независимо от всичко натискът
трябва да се увеличава, За много родители просто е невъзможно да повярват, че
нещо смислено или полезно може да се намира в главата на един млад
колежанин, който носи дълга- коса, има протестни надписи върху дрехите си и
пуши марихуана. Въпреки че същите тези родители не биха могли да дадат
смислено обяснение на това, защо носят къса коса, както и на церемониите на
посвещение в тяхната братска организации или пък на ритуалите по време на
коктейлите. „Ето че тези разглезени деца разрушават всичко, което с толкова
усилия сме се мъчили да построим" — каза един разгневен баща по отношение
на движението за свободно изразяване на мненията в Калифорнийския
университет в Бъркли. Има нещо вярно в това твърдение, младите хора са в
състояние да рушат и някои наистина правят това. Те не са плащали такси и не
са участвували при изграждането на тези институции, които атакуват. От друга
страна, те не могат да гласуват, като въпреки това ги карат да плащат повече и
от таксите*.* В САЩ право на глас имат лица над двадесет и една година. — Бел. ред От тях се иска да са
готови да отдадат живота си във войни, които много от тях не подкрепят.
Едно изучаване на Р—В—Д на днешния студент от колежа би позволило да
се погледне на неговия характер съвсем по нов начин, което според мен пък
помага да „изтеглим" изучавания от нас обект от вечната борба (старото срещу
младото поколение), с неговото чупене на пръстите и безсмисленото „НЕ Е Ли
Ужасно?".
През 1965 год. една от най-големите в света институции на знанието —
Калифорнийският университет в Бъркли — бе разтърсвна от редица шумни
транзакции, които се разпространиха из целия свят. При много от студентите
съвсем явно се проявяваше бунтуващото се Дете, например в лозунга от рода
на „Не вярвай никому над тридесет". Тук се изяви и Родителят в лицето на
председателя на управителния съвет на университета, който основателно бе
възмутен от скандалната употреба на една цинична думичка, състояща се от
четири букви. Прояви се също така внушителната фигура на Възрастния—
тогавашния президент на университета Кларк Кър, който по-късно, през януари
1967 год., бе застрелян. (Решенията, вземани от Възрастния, не гарантират
бурни одобрения, популярност или пък сигурност, особено за онези, които са
твърде силно застрашени от реалността, за да надзърнат отново в нея.)
Какво се случи всъщност в кампуса* * Кампус — в САЩ наименование на университетско градче. —
Бел. пр.в Бъркли? Какъв беше истинският смисъл на четирибуквената дума? Защо в
една институция, известна всред нацията като една от най-либералните, се
намериха студенти, които, протестирайки по един шумен, просташки начин
срещу цялото университетско ръководство, искаха неограничена свобода? Като
прави един изчерпателен анализ на вълненията в Бъркли, Макс Уейз от
списание „Форчън" коментира:
Калифорнийският университет е онази образователна институция, която най-
малко заслужава прозвището тиранин. Студентите могат — и в Бъркли повечето
от тях наистина го правят — да живеят извън кампуса без какъвто и да било
надзор върху тяхното поведение. Възможностите за академичен избор са
огромни и само леко се ограничават от изискванията на учебната програма.
Всъщност много от оплакванията на студентите в Бъркли, изразени като искания
за повече свобода, произтичат фактически от последиците на това, което
преподавателите в по-малко напредничавите университети биха приели като
изключителна свобода.
Той заключава освен това, че „недостатъчното предварително
съприкосновение с институционалния тип ръководство, което действува чрез
безлични закони, прави университета — и обществото — да изглежда на много
от студентите като един тираничен Истеблишмънт.
Идеята за предварително съприкосновение е нещо съществено. Да
погледнем по-подробно първите пет години на повечето студенти, много от
които, дори и да не са били активни в студентски бунт, са му симпатизирали.
Възрастовият диапазон на студентите от колежите е между 18 и 22 години.
Много от протестиращите студенти са били родени между 1943 и 1946 г. и
годините, през които те са се формирали, са съвпадали отчасти или с времето
на войната, или с годините непосредствено след нея. Тези години се
характеризираха с нестабилни семейни отношения, местене от едно място на
друго, отсъствие, ако не и загуба на бащите, тревожни, объркани, обезпокоени
майки и общи социални процеси, които са засилвали неспокойството у дома.
Много млади бащи, връщайки се от битките, влизат в колежите и университетите
съгласно правителствения закон* * През 1944 год. в САЩ излиза закон за икономическо и образователно
подпомагане на ветераните от войната. — Бел. ред.и гледат трезво на света, който е поставил
пред тях такива изисквания. Техните огнени сърца и наранен дух са били добра
почва за формиране на омраза към войната и унищожението. Те не са
капитулирали лесно пред вече отживелите институции и старите клишета за
това, какъв трябва да бъде светът. Техните малки деца, сега вече колежани, не
са виждали живота като царство на домашно спокойствие или свят, в който
демокрацията е нещо сигурно. Те са виждали в съвсем ранна възраст снимка на
концентрационните лагери и са поставяли сериозните въпроси, които тези
снимки повдигат — за доброто у човека. Тези данни са били записани в
Родителя.
От друга страна, върху много от тези деца се е изливал рогът на изобилието,
което родителите им са предоставяли. Те са били недоразвити, празни откъм
съдържание, натъпкани с витамини, с добре поддържани зъби и с осигурено
висше образование. И все пак цялата тази подкрепа не може да изтрие по-
ранните записи, които сега чуваме да се възпроизвеждат в „неразумните"
действия на протестиращите студенти. Трябва да бъдем внимателни, когато
правим обобщенията си по отношение на всички студенти или на всички
протестиращи студенти. Непременно има и изключения. Някои са от семейства,
които са се запазили стабилни през годините на войната. Все пак такъв подход
при анализа има смисъл. Именно чрез такъв начин на изследване можем да
отидем по-далеч от „Не Е Ли Това Ужасно", когато обсъждаме младото
поколение.
Предварителното излагане на трудностите и колебанията не означава, че
тези млади хора могат да избегнат отговорността за собственото си поведение.
Въпреки това обаче да се разбере какво е било записано в Родителя и Детето
на тези студенти би помогнало да се разбере и тяхното отношение. Ние
признаваме, че архаичните данни произлизат не само от бунтуващото се
разгневено Дете, но също така и от Родителя, в който са се запечатали много
белези на гняв и на бунт, неверие и безпокойство от света, който, изглежда, не
може да съществува дълго време без война. Огромен брой студенти, много от
които никога не са съжителствували с някакъв авторитет, на който да могат да
вярват или който да не могат да манипулират, сега бяха готови да протестират
срещу всеки авторитет, включително и този на университета. Нагласата им е
такава, че те могат да приемат много неща като материалните удобства
например, но не и доказателствата, които подкрепят твърдението, че хората са
нещо важно и че животът има някакъв смисъл. Техният Родител е
фрагментарен, Детето им е потиснато, а Възрастният им задава въпроса: „Няма
ли нещо друго?"
Една от суровите критики при разгърналия се спор в университета беше „Не е
ли вече университетът твърде голям", подобно мнение би могло да се изкаже и
за населението в света. Секретарят на Калифорнийския университет в Лос
Анжелес Франклин Мърфи, който е лекар, отговаря на този въпрос, като
използува неочаквана биологична метафора, важна констатация и за света,
който „е станал твърде голям":
Не, той не е твърде голям. Но той трябваше да нарасне през последните
години. Главното внимание беше насочено към анатомията на животното, а не
към неговата физиология. Ако тялото изпревари нервната система, животното
губи координация. Понякога то започва да залита. Що се отнася до университета,
ние трябва сега да създадем нервна система, която подхожда на животното.
Необходима е усложнена нервна система, за да се справя със сложната задача
да провежда сигналите между отделните органи. Университетът има нужда от
все по-голяма децентрализация, по-голяма и по-добра координация.
 Функцията на „нервната система" на един университет е същата като тази на
нервната система на човешкото тяло — комуникацията. Функция на нервната
система е и това да свързва всичко в едно цяло и да се концентрира върху
комуникацията — какво я улеснява и какво я спира — и това е, което ще доведе
до нещо ново под слънцето, а не прибягването до насилие независимо как го
наричаме — война, действие на полицията или военна интервенция.
Тези, които решават проблемите — били те международни или местни, —
говорят непрекъснато за „нуждата от диалог", без дори да вземат предвид
необходимостта от това да се дефинира терминологията. При Транзакционния
анализ ние развихме система, която е уникална по отношение на
(1) дефинирането на терминологията и
(2) свеждането на поведението до основна единица за наблюдение.
Диалогът, ако изобщо може да се изведе някъде, трябва да се базира на
предварително съгласие какво да се изследва, както и съгласие по отношение на
думите, с които да се опише наблюдението. Един човек, който е познавал
Сирхан Сирхан*, разказва следното: „Той беше фанатик по отношение на
собствената си страна, на политиката — но не, той не беше * Сирхан Б. Сирхан
— йордански емигрант в САЩ, който през нощта на 5 юни 1968 г. ранява
смъртоносно сенатора Робърт Кенеди. — Бел. ред.
неуравновесен." Думи като „фанатик" и „неуравновесен" са безсмислени при
анализирането или описването на определено поведение. Много от нашите
диалози са безсмислени по същата тази причина. Много се говори, но нищо не се
разбира.

АНАЛИЗИРАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ТРАНЗАКЦИИ

Ако Транзакционният анализ позволява на двама души да разберат какво
става между тях, не може ли същият език да се използува, за да се разбере
какво става между отделни нации? Както е с отделните хора, транзакциите
между нациите могат да бъдат компле-ментарни само ако векторите на
транзакционната диаграма са успоредни един на друг. Транзакциите Възрас-тен
—Възрастен са единствените комплементарни транзакции, които биха могли да
се осъществят днес в света, като се има предвид нарастването на
самосъзнанието и самоопределението дори на най-малките нации.
Взаимоотношенията Родител—Дете, които някога можеха да се осъществяват
между големите и малките страни, вече не са комплементарни. По-малките
страни израст-ват. Те вече не искат да бъдат Детето. Понякога на острите им
критики ние отговаряме: „Как могат да се чувствуват така след всичко, което сме
направили за тях?"
Една от най-надеждните институции за анализиранена международните
транзакции е Организацията на обединените нации. Тя успя да преживее много
пресечени транзакции. Когато ръководителят на една от най-големите нации
удря с обувката си върху масата, комуникацията спира. Когато ни се казва, че „те
ще ни зако-паят", това сплашва нашето Дете. Но ние не би трябвало да
отговаряме с Детето си. Нито пък трябва да правим това с войнствено
размахващия меча си Родител. | И точно тук лежи възможността за промяна.
Човек трябва да казва отново и отново на малкото дете „Обичам те", но само
веднъж казаното „Мразя те" е напълно достатъчно за отхвърлянето завинаги на
каквито и да е любвеобвилни родителски подходи. Ако малкият човек можеше да
разбере откъде идва това | „Мразя те" — как Детето и неговият Родител са били
провокирани на такова необмислено, деструктивно отношение към малкото
Дете, което той всъщност много обича, — то тогава това малко дете няма да
смята произнесената фраза като последна истина.
Така беше и с твърдението на Никита Хрушчов „ние ще ви закопаем". Въпреки
че това беше едно неприятно твърдение и не доведе до нищо конструктивно за
неговата страна или за когото и да било изобщо, може да се извади до известна
степен жилото от него, ако си спомним, че той е просто човешко същество със
свой Родител, Възрастен и Дете, съдържанието на които е различно от
Родителя, Възрастнияи Детето на всеки друг, особено на Р—В—Д у
американския държавник.
Доказателство за това, че той не беше политическо свръхсъщество е и
фактът, че и самият той сега е погребан, поне политически. Не се изисква
дълбоко ровене в историята, за да се открият също такива нетактични твърдения
— и действия — от страна на ръководителите на други страни, включително и на
нашата собствена Г Ние трябва да се научим да реагираме на твърденията и
действията на другите не с нашето колективно наплашено, готово да се сражава
Дете, но с нашия Възрастен, който може да потърси истината, да види откъде
идва страхът в Детето у другите и да разбере болката, която те усещат поради
присъствието на един културно обусловен Родител, който им диктува абсолютни
решения, които вече не работят в полза на оцеляването на човечеството. Ние
трябва да можем да стоим на безопасно разстояние и да виждаме нашия
американски културно обусловен Родител. Този Родител е много велик, но в
него има много порочност, както е в случая със злокачествения тумор на
робството, което се изпречва сега пред нас в ожесточените лица на фанатичните
застъпници на расизма — били те бели или черни. Елтън Трублъд пише:
В сегашното си положение ние приличаме на играчи на шах, принудени да
играят на позиции, в които всички свободни ходове са наистина опасни. Ние
започваме постепенно да схващаме, че това, което става, се дължи отчасти
на ужасното действие на един закон, но то е трудно да се повярва и да се
разбере. Негодуванието на азиатците например изглежда неразумно и
неоправдано и то наистина е неоправдано, ако разглеждаме нещата в
светлината на сегашните събития, но това, което събираме сега, е една
закъсняла реколта. Всеки бял човек, който е накърнявал в миналите години
принципа на достойнството, присъщо на всяко човешко същество, като е
казвал „момче" на някой китаец, е спомогнал да се изгради ожесточената
омраза, която в края на краищата се изля върху нас с толкова явна
необузданост точно когато ние се опитваме да защитаваме един възвишен
принцип с голяма доза самопожертвувателност'.
Друг начин за изразяване на този морален закон е — ако някой унижава
Детето в другия човек достатъчно дълго време, този друг-ще се превърне в
чудовище. Така че не трябва да ни учудва, че безбройните години на унижаване
са създали много „чудовища" в Америка, които ни плашат.
След вълненията в Уотс, в Лос Анжелес една негър-ка отговори на всички
изпадащи в крайни обяснения за това, защо събитията в Уотс са се случили (т. е.
действия на полицията, безработица, бедност и т. н.), като каза така: „Ако те
трябва да питат защо, то тогава никога няма да узнаят."
Аз смятам, че ние всички бихме разбрали защо това се е случило, ако
ужасеното ни дете и самоувереният Родител не изтласкваха настрани
Възрастния.
 Какво да се прави, е вече друг въпрос. Мисля, че трябва да започнем с това
да приемем един общ език, който може да се приложи към човешкото поведение.
Имам чувството, че с такъв език ние разполагаме именно при Транзакционния
анализ. Психологията се провъзгласява като голямата „наука" на днешния ден,
но тя може да ни каже малко неща, които да имат смисъл за нашите социални
борби днес. При запитване на комисията по външните отношения при Сената
един специалист в областта на поведението и комуникациите между хората
сподели: „Чувствувам, че затъвам. Чувствувам, че е напълно възможно да
излеждам глупаво." Тази добродетелна проява на скромност не отхвърля факта,
че онези, които твърдят, че разбират човешкото поведение, би трябвало да
могат да кажат нещо и за нашите взаимоотношения с хората от другите страни.
Надеждата им се състои в това, че сенаторът Фулб-райт и всички наши
обществени дейци могат да извлекат някаква полза от областта на психиатрията.
Убеден съм, че разбирането на Р—В—Д и на възможността да се освободи
Възрастният и в управляващите, и в избирателите също биха допринесли
изключително много за разбирането на социалните и световните проблеми, с
които се сблъскваме.
Като разбираме въздействието, което Родителят има върху нас (нашият
собствен Родител, подсилен от културно обусловения Родител), като разбираме
ужаса на нашето собствено Дете пред лицето на смутовете и войната, на хората
в Индия, станали жертва на глада и суеверието, на хората в Израел, които са
под впечатление на убийството на 6 милиона евреи, на хората във Виетнам,
Северен и Южен, със страха от напалм и щикове, на хората в Япония, които
помнят атомната бомба — ако ние можем да започнем да виждаме това Дете
като едно малко човешко същество в един свят, пълен с ужас, същество, което
жадува само за облекчаване от болката, то тогава може би нашите
международни разговори ще започнат да звучат малко по-различно. Лонгфелоу*
Хенри Уъдсуърт Лонгфелоу (1807—1882) — американски поет романтик. — Бел. ред. предполага, че „ако
можехме да узнаем тайната история на нашите врагове, ние бихме открили в
живота на всеки човек тъга и достатъчно страдание, които да обезоръжат
нашата враждебност".
Не можем да проявяваме симпатия към Детето, което чувствува НЕ СЪМ
ДОБЪР у нашите врагове, защото сме ужасени от игрите, които те играят, за да
отрекат позицията си. По същата причина те не могат да изпитват симпатия към
нас. Ние споделяме дилемата на липса на доверие. Навсякъде хората искат
разбирателство, но единствено на базата на техните собствени специални
условия. Ние ставаме победители в незначителните проблеми, защото сме
„отрязали" твърде много възможности за избор, докато се занимаваме с главните
въпроси. Можем да си признаем страха един от друг, но не знаем как да се
справим с него.
Ако хората, които се занимават с международните отношения, познаваха
езика на Р—В—Д, ако можеха да споделят разбирането, че страхът е в Детето,
че няма начин да се стигне до разбирателство при участие на Родителя, а че
само посредством освободения Възрастен може да се преодолее всеобщата
позиция АЗ НЕ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР, то тогава ние можем да започнем
да виждаме възможности за решения извън ограничаващите въздействия на
миналото. Основните думи на Транзакционния анализ (Родител, Възрастен,
Дете, НЕ СЪМ ДОБЪР, ДОБЪР, игри и милувки) са толкова прости, че дори ако
не можеха да бъдат преведени на всички други езици, те биха могли да се
използуват и просто така, като се дадат дефинициите им с думи на техния език.
„О. К." е вече интернационална дума. Parent, Adult, Child, O. K.* * Родител, Възрастен,
Дете, Добър (също и добре). — Бел. пр. биха могли също да станат интернационални думи.
Сега, когато разполагаме с концепция за разбиране на човешкото поведение,
която всички хора могат да разберат, която може да се изрази с прости думи и да
се преведе на всеки език, ние може би се доближаваме до момента, когато ще
можем да отхвърлим нашите архаични страхове, основаващи се на трагедии,
станали в миналото, и да започнем да говорим един с друг по единствения
начин, по който е възможно постигането на съгласие за каквото и да било като
Възрастен с Възрастен. С Възрастнияможем да погледнем заедно на някои от
многовековните проблеми. Неизучените докрай фрази затварят възможностите
ни за избор и надеждите ни да живеем заедно на базата на позицията АЗ СЪМ
ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР. Така например колко можем да напреднем в
дипломацията, ако продължаваме да използуваме един ограничен език с
клишета, като „безбожен комунизъм", „свободния Запад" и „непримирим
конфликт"? Дължим преоценка и на понятието „световен комунизъм", което
предизвиква такъв ужас, че сме склонни да продължаваме да участвуваме във
войни, една след друга, за които плащаме фантастична цена. В колко войни ще
трябва още да се сражаваме? Вижда ли им се изобщо краят? Възможен ли е
световен комунизъм? Всички ли комунисти са безбожници? Какво значи
комунист? Променил ли се е той през последните петдесет години? Всички
комунисти ли са еднакви?
В света има три милиарда души*. * Данните са валидни за 60-те години. — Бел. ред.
Ние знаем твърде малко за тези хора като личности. Ние малко мислим за тях
като личности. Ето например не гледаме ли на страна като Индия само като на
огромно петно на картата с неясни очертания, пренаселено от хора, чието
значение се състои само в това да накланят международния баланс на силите в
борбата ни срещу световния комунизъм? Или пък можем ли да гледаме на
индусите като на нация много по-сложна, с реални хора, които съставляват една
седма част от населението на земята и в чиято страна съществуват шест
различни етнически групи, 845 различни езика и диалекта, седем основни
религии и две враждебни култури? Ако индийският Родител и американският
Родител в нищо не могат да постигнат съгласие, можем ли да се надяваме на
силни преживявания в резултат на откриването на взаимни интереси и
споделена радост чрез освобождаването на Възрастния? Ние сме свързани един
с друг и сме хора, а не вещи. Хората в света не са вещи, с които можем да си
играем, а хора, които трябва да познаваш, не единици, които трябва да
привлечеш в твоята вяра, а хора, които трябва да чуеш, не врагове, които трябва
да бъдат мразени, а хора, които трябва да срещаш, не братя, които да имаш, а
братя, които наистина да бъдат братя.
Невъзможно ли е? Наивно? В общество на изобилието, чиито граждани са
свикнали да вярват, че проблемите на един човек не могат да бъдат разрешени,
без да се отнеме от времето на друг човек (обучаван в продължение на три до
пет години на психоанализа след медицинския факултет и лекарския стаж) в
рамките на един период, обхващащ хиляди часове в течение на няколко години,
мисълта за решаването на нуждите на 3 милиарда хора, намиращи се в кризисно
състояние, изглежда наистина абсурдна. Родителят казва така: „Яж, пий и се
весели, защото утре всички ще умрем." Историята ни показва какво е станало.
Но тя не може да ни каже какво трябва да стане или не може да стане. Това е
една отворена и развиваща се вселена и ние не знаем достатъчно за тази
вселена, за да кажем какво не може да се случи. Само Възрастният би се заел
да работи върху тази вълнуваща идея. Само Възрастният има творческа сила.
Възрастният може да разпознае реакциите на Детето в другите, но би могъл
да предпочете да не отговаря по същия начин. Не може Съединените щати да
налагат винаги волята си, както отбелязва и Робърт Хътчинс по този повод в
една своя статия за ролята на Съединените щати:
Нека допуснем зла воля от страна на Китай, непреклонност в Северен
Виетнам, враждебност в Съветския съюз, ексцентричност у Де Гол, както и
нестабилност на изоставащите страни. Нека си спомним в същото време, че
живеем под заплахата от термоядрено унищожение. Коя би била правилната и
мъдра политика, която да бъде следвана?
Ние сме жертви не на злонамереността на други — това е пара-ноялен
възглед, — а на нашите собствени грешки и заблуди. Това е не за да отрека, че
другите са недоброжелателни. Разбира се, че са. Това, което ние трябва да
направим, е да избягваме недоброжелателността от наша страна, за да дадем
пример за благородна и интелигентна сила и да организираме света да обуздае
неизбежната недобро-желателност, която ще намерим и у нас, и зад границата.
Според мен американският мит се основава на позицията НИЕ СМЕ ДОБРИ
— ВИЕ НЕ СТЕ ДОБРИ. НИЕ СМЕ ДОБРИ благодарение на нашите
сантиментални възпоминания на Патрик Хенри*,* Патрик Хенри (1739—1799) — американски
патриот и оратор. Подклажда колониален бунт в Американския Юг чрез своите речи. Томас Джеферсън*,
(1743—1826) — третият поред президент на Съединените щати (1801—1809), автор на Декларацията за
независимостта. Учен, политик и философ. Той вярвал, че хората, просветени чрез едно свободно образование при
демократично-републиканските институции, биха се управлявали по-добре, отколкото при която и да е друга система.
— Бел. пр.Томас Пейн** (1737—1809) — американски политически деец и писател. Неговата книга „Здравият
разум" ускорява създаването на Декларацията за независимостта. — Бел. и Ейбръхам Линкълн. Ние
мислим за себе си с най-хубавите образи, но представяме като карикатура
противника си. Томас Мертън, като пише за днешния ожесточен свят, задава
въпроса:
Какво ли ще направим, когато най-накрая осъзнаем, че сме изхвърлени от
пустинната прерия и сме натикани в света на историята заедно с всички тези
италианци, испанци, португалци и поляци: че ние сме точно толкова значителна
част от историята, колкото и всички останали от тях? Това е вече краят на
американския мит: Ние не можем повече да се надвесваме от високите и чисти
слоеве на атмосферата и да посочваме от небесната твърд към хората на
земята модела на нашата идеална република. Ние сме в същата каша с всички
останали. Ще обърнем ли гръб към всичко това? Дали ще си отворим още една
кутия бира и ще натиснем копчето, за да намерим пътя обратно към познатия
мескит / вид пустинен храст в Северна Америка. — Бел. Ред/, където всички проблеми лесно се
разрешават, където добрите хора и точните стрелци винаги печелят?
Точната стрелба и победата са на почит в Америка сред „добрите, честните
богобоязливи хора", които са бавни в краката и с лошо зрение, а се чудят защо
насилието залива сега страната. След убийството на Робърт Кенеди Артър
Милър написа:
Съществува насилие, защото всекидневно се сблъскваме с култа към
насилието. Всеки полуобразован човек в приличен костюм може да направи
богатство, като скалъпи телевизионно шоу, чиято бруталност е заснета с
достатъчно чудовищни подробности. Кой е продуцент на тези шоу-програми, кой
плаща, за да ги подпомага, на кого е оказана честта да играе в тях? Нима тези
хора са престъпни психопати, прокрадващи се по улиците на бедните квартали?
Не, те са стълбовете на обществото, нашите уважавани хора, нашите примери
за успех и социален напредък. Ние трябва да започнем да чувствуваме срам и
разкаяние, които действително сме заслужили, преди да можем да започнем
разумно да изграждаме едно миролюбиво общество, да не говорим за един
разумен свят. Страна, където хората не могат да се движат безопасно по своите
улици, не е заслужила правото да казва на които и да е други хора как се
управляват, още повече пък да ги бомбардира и изгаря10.
Почитта към насилието се записва в Родителя на нашите малки деца. Това
прави допустими яростта и омразата, които се намират в Детето на всеки човек.
Такава комбинация е смъртна присъда за нашето общество. Всяка година в
Съединените щати се извършват 6500 убийства в сравнение с 30 в Англия, 99 в
Канада, 68 в Германия и 37 в Япония. Повече от два милиона броя огнестрелно
оръжие са продадени в Съединените щати само през 1967 година. През първите
четири месеца на 1968 г. само в Калифорния са били закупени 74 241 пистолета
— и то съвсем легално.
Президентът Джонсън натовари новосъздадената от него комисия да
разгледа „причините за извършването на насилие и контрола върху физическите
му прояви сред нацията, като се започне от убийство, мотивирано от
предразсъдъци, идеология, политика или пък от нарушена психика, и се стигне
до насилие по улиците на нашите градове, и дори в домовете ни". (Курсив — Т.
Харис.)
Насилието в нашите домове е най-значителното насилие въобще. Този, който
извършва убийството, е самото Дете. Откъде го е научило то?
Всеки ден едно или две деца под петгодишна възраст в Съединените щати
биват убивани от родителите си, както твърдят това докторите Рей Е. Хелър и С.
Хенри Кемп от Университета в щата Колорадо, които съобщават тези данни в
книгата си „Битото дете". Броят на тези деца е по-висок от общия брой на
децата, умиращи от туберкулоза, магарешка кашлица, полиомиелит, за-ушка,
диабет, ревматична треска и апендицит. Освен това на всеки един час пет деца
са наранени от родителите си или от тези, които се грижат за тях.
Един от проблемите, когато се прави опит да Се намери изход от това, казва
д-р Хелфър, е да се намерят психиатри, които да лекуват самите родители.
Оказването на помощ на родителите беше посочено като възможно решение в
едно проучване на Института Галъп, проведено в деня на убийството на
сенатора Кенеди. Отговорите показват, че за решаването на проблема с
насилието би било добре в началото да се въведат „по-строги закони за носене
на оръжие", но освен това по-голяма част от анкетираните са искали: „по-строго
спазване на закона... премахване на програмите с насилие от телевизията...
повишаване на родителския контрол (включително и курсове за родителите как
да отглеждат своите деца)".
Институтът за Транзакционен анализ в Сакраменто предлага такива курсове
от 1966 г. Неколкостотин родители вече са посетили тези курсове.
Продължаващите осем седмици курсове започват с обяснение на Р—В— Д.
Провеждащият обучението състав включваше психиатри, инспектори,
упражняващи надзор над пуснати под гаранция лица, свещеници, педиатри,
преподаватели, психолози и гинеколози, като всички използуваха един и същ
език — този на Р—В—Д. Транзакционният анализ беше приложен към следните
проблеми: да се реши дилемата „Искам Да Му Вярвам, обаче...", да се
предизвика промяна в младежа, който безчинства, да се определят моралните
ценности, да се направи връзка между свободата и любовта, неуспеваемостта и
непъл-ноценността, настъпването на криза, защо децата „се държат глупаво",
утешаването и подпомагането на „слабите ученици", изграждане на едно
здравословно отношение към секса и брака, както и създаването на контрол
върху емоциите. Тези курсове успяха да помогнат на добрите родители да
станат още по-добри и да спасят и подпомогнат обезпокоените семейства.
След като беше завършила един такъв курс, една майка написа следното:
„Този курс е най-доброто, което някога ни се е случвало. Той откри нови пътища
за комуникация между съпруга ми и мен и лично аз смятам, че имах голяма
полза от него. Хората, с които работя, непрекъснато ми казват колко съм се
променила, откакто започнах курса. Една жена винаги ми казва: „Бог да
благослови твоя Възрастен." Ние също така сега разбираме какъв е проблемът,
който имаме с дъщеря си, и чувствуваме, че можем наистина да се справим с
него сами."
Ако знаеш как да спреш насилието вкъщи, ще знаеш как да го спреш и в
обществото. Водещите в нашата индустрия, хората, които правят рекламите и
които участвуват в индустрията за забавления, трябва да научат това, което тези
родители са научили. Усилията вкъщи не са независими от постоянното
вкарване на противоречиви данни отвън. Моята десетгодишна дъщеря попита
веднъж дали „можем да отидем да гледаме „Бони и Клайд". Аз казах „не" —
филмът е пълен с насилие и не ми харесваше начинът, по който той възве-
личаваше някакви жалки индивиди. Беше някак си трудно няколко дни по-късно
да обяснявам защо „Бони и Клайд" непрекъснато бива споменаван при
раздаването на наградите на Академията.
Предполагам, че хората, които правят капитал от насилието, се успокояват от
едно становище, което се поддържа и от някои психолози, а именно, че
гледането на сцени с насилие е отприщващ клапан, който помага на хората да се
освободят от желанието да проявяват насилие, вместо да прибягват до него.
Такава гледна точка не би могла да бъде доказана. Уверен съм, че все по-
увеличаващите се данни всъщност дори я опровергават. Тези психолози,
изглежда, смятат, че чувствата се натрупват като че ли в някакво ведро, което от
време на време трябва да се изпразва. По-точно би било. на чувствата да се
гледа като на възпроизвеждане на стари записи, които биха могли да бъдат
изключени при желание. Не е необходимо да се отърсваме непрекъснато от
нашите чувства, ние просто можем да ги изключваме, да не им позволяваме да
задръстят нашия компютър, като вместо тях го заангажираме с нещо друго.
Емерсон беше казал: „Човек е това, което мисли през целия ден."
В една друга епоха, когато светът беше изпълнен с политически убийства, с
продаването на хора в робство, с разпъването на кръст на невинни хора, с
убиването на деца и с крясъците на забавляващи се на кървавата арена
властелини, един мъдър и добър човек написа следното до една група хора във
Филипи: „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е справедливо, що е
чисто, що е любезно, що е достославно за това, що е добродетел, що е похвала
— само за него мислете" Послание на св. Апостол Павел до филипяните, 4:8.
Ние можем да мразим злото толкова силно, че да забравим да обичаме
доброто. А в Америка има много добри неща, голяма част от които в минали
години са предизвиквали възхищението на хората по целия свят, които са
привлекли потиснатите от други земи. През 1950 г. Чарлс Малик, тогава посланик
на Ливан в Съединените щати, каза следното:
Като си помисля какво могат да направят вашите [американските] църкви и
университети като проводници на любовта и прошката, внушавайки самоконтрол,
тренирайки ума, разкривайки истината, когато виждам какво са постигнали
вашите индустрии, като са превърнали цялата тази материална вселена в
инструмент, който ще облекчи товара върху човека, когато си помисля какво
могат да помогнат вашите семейства и малки общности само чрез твърдост и
стабилност на характера и с чувство на хумор, като имам предвид мащабите на
масмедиите — кино, радио и телевизия, и чувствителния им принос за
формирането на демократичния начин на мислене, когато аз смирено и
конкретно мисля за тези неща и още повече, когато заемам ролята на посредник,
който смята, че нищо не може да попречи на тези институции да се посветят на
истината, любовта и съзиданието, тогава мога да кажа, че може би наближава
денят на Господа.
Единственото нещо, което може да попречи да се посветим на тази цел, е
страхът — страх от другите хора по тази земя, страх в Детето, който ще изчерпи
нашите сили да правим добро до степен на непрекъснато ожесточаваща се
битка, за която ние погрешно ще смятаме, че можем да я спечелим.

ПОБЕДИТЕЛИ И ГУБЕЩИ
Алтернативата за Хамлет е била „да бъде или да не бъде". Смята се, че
нашата (на САЩ) алтернатива е „да спечелим или да не спечелим" борбата
срещу световния комунизъм. Да спечелиш е нещо по-важно, отколкото да бъдеш,
както изглежда на фона на засилващата се опасност от крайна въоръжена
агресия, която ще доведе до глобално унищожение. Едно виетнамско село е
било обстрелвано толкова много, че когато частите най-накрая влезли в него,
там не било останало нищо и никой не оцелял. Изявлението на командуващ
операция от такъв род е било: „Трябваше да ги разбием, за да ги спасим." Това
звучи много близко до твърдението на Родителя, който казва ex cathedra* Ex
cathedra (лат.) — авторитетно, безапелационно. — Бел. Ред . откъм дървения навес: „Това мен ме
наранява повече, отколкото теб." Можем ли наистина да се обърнем към
разрушеното село, застлано с изпепелените си жители: Това нас ни засяга
повече, отколкото засяга вас?
Как хората от Северен и Южен Виетнам наистина виждат демокрацията,
която американците възхваляват и настояват, че е най-доброто нещо за тях? Те
одобряват ли я? Дали те преценяват „нашия свободен начин на живот" по това,
което виждат, че става в тяхната страна? Дали вярват, че ние наистина обичаме
азиатците, които не са с бял цвят на кожата, като се има предвид расовият
конфликт в Америка? Ние казваме: „Демокрацията е нещо чудесно", по същия
начин, както, майката казва: „Спанакът е чудесен". На нас не ни беше позволено
да изкажем нашите вкусови предпочитания. В много подобни транзакции ние сме
били принудени да не вярваме на собствените си усещания и да не признаваме
нашите собствени чувства. Наистина ли самата майка е била толкова
ентусиазирана за качествата на спанака? Доколко сме ентусиазирани и ние за
нашите демократични институции? Демокрацията е хубаво нещо, но нима
насилието и. войната са единственият начин да докажем това?
И „Демокрацията е чудесна", и „Това мен ме засяга повече, отколкото засяга
теб" са изключително опасни международни игри поради това, че те са по-
далечен отглас на истинския мотив, който гласи: „Ние трябва да спечелим,
защото ако не направим това, ще загубим."
Нима победата и загубата са единствената възможност за избор на
личностите или на нациите? Единственият начин да останеш победител е да се
заобиколиш с хора, които губят. Победителите и губещите са били единствените
модели, които сме имали пред нас. Когато приматите са били изтласквани от
горите, които снижили размерите си поради настъпилите климатични промени,
са съществували два единствено възможни изхода при сблъсъка им с
някогашните месоядни животни в откритата равнина. Онези, които спечелили
битката за храна, са успели да оцелеят, онези, които я загубили, са загинали.
Вярно е, че от време на време религиозните и политическите водачи излизат
пред света с нещо ново, което наричат нов модел, и все пак в повечето случаи
идеите на тези „мечтатели и пророци" са били отхвърляни като утопични, като
възможни само за друг свят и направо неосъществими. Факт е, че моделите,
които са преобладавали през цялата история на човечеството, са били именно
побеждаващите или губещите модели.
Но обстоятелствата се промениха. Развитието на науката позволи да се
произвежда достатъчно храна, за да се изхрани населението на света, при
положение че може да се предотврати демографски взрив. Науката също така
позволи да се постави под контрол раждаемостта. Сега вече е по-лесно да
започнем да мислим за възмо- • жен избор: АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР.
Най-после съвместното съществуване е възможност, основаваща се на
реалността. В началото мозъкът на човека е нараствал и се е развивал за
целите на собственото му оцеляване. Можем ли сега да насочим ума си към
нови задачи, към задачите за оцеляването на всички хора по света? Може ли
удоволствието от даровете на живота и краткият проблясък на нашето
съществуване на земята да се проникнат изцяло от духовните възможности на
човека?
Ако разберем, че заемането на позицията АЗ СЪМ ДОБЪР — ТИ СИ ДОБЪР
е най-сетне в границите на възможното, ще се осмелим да потърсим промяна,
нещо ново под слънцето, нещо, което да спре насилието, заплашващо да
разруши това, за построяването на което са били необходими милиони години?
Теяр казва: „Или природата не обезпечава реализиране на нашите
намерения за по-нататъшно съществуване, в който случай мисълта —
резултат на милиони години усилия, ще бъде задушена, мъртвородена в
границите на една самоабортираща се и абсурдна Вселена.
Ние вярваме, че сме намерили някакъв изход. Този изход ще се проучва не от
една безименна общност, а от отделни личности в нея. Това проучване може да
стане само ако личностите са освободени от миналото и могат да избират, да
приемат или да отхвърлят ценностите и методите на миналото. Неизбежно се
стига до такова заключение: Обществото не би могло да се промени, докато не
се променят самите хора. Ние основаваме нашата надежда за бъдещето на
факта, че сме видяли хората все пак да се променят. Как те са успели да
направят това, е и ползата, която ни носи тази книга. Ние сме сигурни, че тя
може да бъде книга на надеждата и да стане важна страница на указанието за
оцеляване на човечеството.