Х. Рьодигер, Е. Капалди, С. Парис и Дж.

Поливи
Възприятия [1]

Перцептивна организация
Когато очите ни изследват околния свят, милионите пръчици и колбички във всяка
ретина реагират на електрически сигнали… Осъзнаваме обаче само обектите и
повърхностите в средата. Не съзнаваме какво пръчиците и колбичките правят;
ако правехме това, може би щяхме да виждаме света като огромна поредица от точки,
вариращи по цвят и яркост, а не като сцена в средата, съдържаща естествени обекти.

Структурирането на елементарните усещания като точки, линии и ръбове в

обектите, които възприемаме, се нарича перцептивна организация.

Гещалтпсихолозите, включително Макс Вертхаймер, Курт Кофка и Волфганг Кьолер,

са сред изследователите, които имат най-голям принос за извеждането на това
понятие на преден план в психологията на възприятието през първата половина на
ХХ в. Те твърдят, че възприятието е повече (или е поне различно) от сбора
на усещанията, лежащи в основата му. Точно както природата на молекулата се
определя не само от съставящите я атоми, но и от подреждането им, природата на
перцептивния опит зависи не само от усещанията, създадени от рецепторите, но и от
начина, по който те са подредени в цялостни модели или гещалти.
Демонстрация на гещалт
Следният експеримент илюстрира едно понятие от гещалт-
психологията (вж. фиг. 4.1). Да предположим, че светлинен
източник се прикрепи към гумата на велосипедно колело и
колелото се върти в тъмна стая. Какво вижда наблюдателят?
Не колелото, защото стаята е тъмна, а само светлината,
движеща се в циклоида (А). Ако светлинният източник е
поставен във венеца на колелото (В), наблюдателят вижда
само светлинна точка, която се движи хоризонтално в
стаята. Нито в единия, нито в другия случай не се вижда
нещо, наподобяващо въртящо се колело.И накрая,
представете си, че два светлинни източника са прикрепени
към колелото – единият във венеца, а другият – върху гумата. Ако двете перцептивни
събития се преживяват просто като акт на събиране, наблюдателят ще вижда едната
светлина като следваща циклоидната крива, а другата – като права линия (С). Това
обаче не става: двете светлини се възприемат като формиращи единно, въртящо се
колело (D) и дори най-упоритият наблюдател не може да види циклоидната пътека на
светлината върху гумата

Тази демонстрация подкрепя твърдението на гещалтпсихолозите, че

възприятието на целия модел или конфигурацията от стимули се различава от
простия сбор на възприеманите части. Вместо сбор наблюдателят възприема
модел или взаимоотношение между частите.

Принципи на групирането и на фигурата и фона

Гещалтпсихолозите осигуряват два набора от принципи за описване на начина, по
който възприятията са организирани в смислени цялости[3].
Първият се занимава с перцептивното групиране,
а вторият – с разделението фигура-фон.
 Перцептивното групиране, илюстрирано на фигура 4.2, е начинът, по който
пространствените модели са организирани в по-големи единици. На част А е
изобразен квадрат със сменящи се редици от точки в различни цветове.

Фигура 4-2

Поради начина, по който точките са оцветени, е по-вероятно да ги видите като

организирани в редици (хоризонтални групи), отколкото в колони (вертикални групи). В
част В е по-вероятно да видите точките като организирани в колони. Част А и В де-
монстрират групиране по сходство: сходните стимули обикновено по-лесно се
групират в една и съща единица, отколкото различните стимули.

Част С демонстрира сравнимия принцип на групиране по съседство:

стимулите, които са близо един до друг, обикновено се поставят в една и съща
единица по-често, отколкото тези, които са по-отдалечени – точките са
организирани в колони, а не в редици. (…)

Групирането по плавно следване [се състои в това, че] следващите се

плавно стимули е по-вероятно да се видят като отделна група, отколкото ако
няма приемственост.

И накрая [нека разгледаме]… как организирате последователност от сменящи се

леви и десни скоби. Най-вероятно е да видите елементите като групирани в двойки [ ( )
| ( ) | ( ) ], но можете да ги видите и като тройки [ ( ) ( | ) ( ) ], като изолирани елементи [
( | ) | ( | ) ] или като някаква друга възможна група.

Тези принципи на гещалта ни дават научно разбиране на всекидневното

възприятие в света. Представете си, че виждате движеща се кола през метална
решетка: макар че образът върху ретината е насечен на малки парченца от
решетката, все пак виждате колата като единен обект. Това отчасти става поради
сходството и плавното следване: парчетата от колата са подобни по цвят и по строеж
и освен това се следват плавно. Роботите и другите създадени от човека перцептивни
устройства често са заблудени от такива образи и няма да успеят да видят цялата
кола през оградата.

Подобни ефекти на групиране се появяват и при слуховото възприятие. Когато

слушаме някой да говори, можем да останем с впечатлението, че думите му са
разделени от кратки паузи. Когато звуковите вълни от гласа на говорещия се запишат
на касетофон и се изследват обаче, се оказва, че това изобщо не е така. Макар че
потокът от звукове наистина съдържа паузи или интервали на тишина, те се появяват
с еднаква честота както между думите, така и в самите думи и следователно не са от
особена полза при отделянето на всяка дума в изречението. Когато слушаме някой да
говори на чужд език, често оставаме с впечатлението, че говорят прекалено бързо и
сливат думите. Вярно е, че сливат думите, но същото важи и за тези, които говорят
собствения ни език. Когато слушаме майчиния си език, перцептивната ни система
групира слетите звукови елементи така, че чуваме отчетливи думи.
 Вторият гещалтистки принцип на перцептивната организация е отделянето на
фигура и фон или начинът, по който перцептивната ви система отделя обекта от
фоновия му контекст. Илюстрация на това понятие е представена на фигура . Ако гле-
дате фигурата достатъчно дълго, ще я възприемете или като ваза, или като две лица,
които се гледат едно друго. Трудно е да се видят двата образа едновременно. Когато
виждате вазата, областите, които изглеждат като лица, стават фон, а не основни
обекти. (…)

Макар че добре съзнават проблемите на групирането и на фигурата и фона във

възприятието, психолозите все още не разбират напълно как перцептивната система
ги разрешава. Никой не знае точно как системата групира различните части… но
понякога зрението може да осигури забележително смислена интерпретация на
объркващи сцени. (…)

Разпознаване на модели
Всеки ден веднага и без грешка разпознаваме кучетата, но малко хора разбират
как правят това. Постижението на идентификацията се нарича разпознаване на
модели или с други думи това е процесът на класифициране на стимулите в
смислени категории обекти.

Можем да идентифицираме почти всеки обект или събитие като модел или кълбо
от характеристики. За да определим кучето например, започваме с набор от черти:
четири крака, космена покривка, опашка. Разбира се, дотук списъкът описва не
само кучето, но и котката. Добавяме други характеристики, например кръгли
зеници (котките имат вертикални) и мек език (езикът на котките е като шкурка).
Изоставяме характеристики като еленови рога и плавници. И накрая даваме известна
свобода за характеристики, които могат да отсъстват в някое конкретно куче:
например опашката му може да е била подрязана. Когато мислим по този начин,
виждаме, че самата категория куче е сложно, абстрактно понятие. Повечето теории
за човешкото разпознаване на модели приемат, че зрителната система
използва такива характеристики при разпознаването на обектите.

Теориите за разпознаването на модели могат да се групират в два класа

– преработка „от долу на горе“ и „от горе на долу“.
И двата типа приемат, че перцептивната система разпознава току-що споменатите
видове характеристики. Нека разгледаме случая на разпознаването на буквите от
азбуката – процесът, който ви помага да четете тази страница. Буквите могат да се
представят с кратък списък от характеристики, например хоризонтални, вертикални и
диагонални линии, прости криви, пресечни точки. Например, ако знаете, че дадена
буква съдържа само една вертикална и една хоризонтална линия, сте сигурни, че тя
трябва да е или T, или L. Разпознаването на буквите обаче се усложнява, тъй като те
се печатат по най-различен начин (вж. фигура 4.6), но всички вариации могат да се
опишат чрез отчетливи характеристики.

Преработка „от долу на горе“

Теориите за преработката „от долу на горе“ разглеждат зрителната система
като вертикално организирана: пръчиците и колбичките са в основата, а
абстрактните категории или понятия, например куче и стол, са на върха – някъде
в кората на главния мозък. (…)
Описахме клетките в зрителната кора, наречени детектори на характеристиките,
които реагират на прости черти като линии и ъгли в различни положения. Те са
разположени много близо до основата на зрителната система – до пръчиците и
колбичките, от които получават сигнали.

Според тези теории хората разпознават зрителен модел, например буква от

азбуката, като отбелязват кои детектори на характеристиките са активирани,
когато гледат някакъв модел. По-точно казано, клетките за разпознаване на линии и
ъгли подават информация на друг набор от клетки, които могат да се нарекат
детектори на букви. Детекторът на буквата L ще се възбужда от детектори на
характеристики, които реагират на хоризонтални и вертикални линии, и ще се потиска
от детектори на диагонални линии, т.е. такива, които не се съдържат в L. Макар че
могат да съдържат много сложни подробности, моделите за разпознаването на
модели отдолу нагоре вършат добра работа при обясняването на определени
перцептивни грешки. Например те предвиждат, че буквите със сходни характеристики
(например E и F) ще се бъркат по-често, отколкото тези с различаващи се
характеристики (като E и O) – предвиждане, което е потвърдено[4].

Преработката отдолу нагоре се използва в опитите за конструиране на машини,

които са в състояние да „виждат“. Ясно е, че подходът е значим и има много
практически приложения, но независимо от интензивните усилия на психолози,
инженери и компютърни специалисти и до днес не е била разработена машина, която
да е 100-процентно успешна.

Най-обещаващите съвременни изследвания принадлежат на Дейвид Мар[5] и са

описани в книгата му Vision [„Зрение“]. Той приема, че възприятието винаги
работи отдолу нагоре през серия от стъпки. Фигура 4-7 илюстрира първата
стъпка от процеса. Линиите в първичната скица бележат тези места в образа,
където се появяват промени в яркостта. Вторият и третият етап в репре-
зентацията добавят към образа дълбочина и други характеристики, например
леки различия в образите, представени на двете очи. Последният етап от
схемата на Мар е конструирането на триизмерен модел, наречен така, защото
са представени едновременно височината, ширина и дълбочината. (…)

Теорията на Мар е смел опит да се осигури отговор на основния въпрос при

реконструирането на обекта: „Как разграничаваме представените характеристики?“
Авторът се опитва да му отговори във форма, която може да се използва от учените
за създаване на „зрящи“ механични средства. Моделът работи автоматично от
зрителния образ, без системата да знае предварително какво трябва да очаква.
Поради тази причина го споменаваме под рубриката модели на преработката отдолу
нагоре.

Теорията на Мар е приветствана като съществена революция в обяснението на

начина, по който зрението трябва да се концептуализира[6], но е създадена за целите
на конструирането на виждащи машини. Дали теорията му работи при хората и
другите животни?
 Ървинг Бидермън[7] предлага концепция, която прилага принципите на теорията на
Мар към човешкото възприятие и разпознаването на обектите. Тя се нарича
разпознаване по компоненти и приема, че хората разпознават сложни обекти,
като ги разчленяват на основните им съставни части. Ако вземем за пример
проста аналогия, всички думи са съставени от подредени в различни комбинации
букви. Буквите могат да се разглеждат като основните съставни части, които ни
позволяват да разпознаваме цели думи. Според концепцията на Бидърмън
съществуват сравнително малък брой основни (първични) елементи – геони, които
могат да представят хиляди обекти в средата, когато са подредени в различни
комбинации.

Авторът[8] смята, че трябва да съществуват около 36 геона, за да обяснят

разпознаването на обектите… Емпиричните свидетелства подкрепят неговата идея, че
лекотата при разпознаването на обектите е директно свързана с броя геони, които
могат да се възприемат. (…)

Теорията на Мар за изчислението и тази на Бидърмън за разпознаването по

компоненти проследяват възприятието от ретината („дъното“ на зрителната система)
нагоре през различните равнища, докато образът не се разпознае по време на пре-
работката му от по-висшите нервни центрове. Тези теории за преработката „от долу
на горе“ са много мощни. Същевременно обаче повечето изследователи признават, че
и други източници на информация – миналият опит на възприемащия, очакванията
и познанията му – също влияят върху разпознаването на модела. Тези
съображения водят до моделите „от горе на долу“, които приемат, че
възприятието включва активен процес на използване на миналото познание, за да
ни подпомогне в определянето на това какви обекти съществуват в средата.

Теории за преработката „от горе на долу“

При теориите „от долу на горе“ разпознаването на модела започва в рецепторните
органи и работи нагоре. При подхода „от горе на долу“ разпознаването започва
много „по-нагоре“ в мозъка и работи надолу.

Защо някой ще предлага такава обърната последователност? Предимно защото

възприятието много често е процес на активно изследване, ръководено от
високорангови психологически фактори. Теоретиците, защитаващи подхода на
преработката отгоре надолу, твърдят, че мозъкът непрестанно си формира хипотези
за това кой модел присъства и после активно подбира характеристиките, които иска да
провери, за да потвърди предположенията си. Да разгледаме отново акта на четенето.
Когато срещнете буквата q в английския език, можете да сте почти сто процента
сигурни, че следващата буква ще е u. Следователно ще е най-ефективно активно да
проверите само онези няколко характеристики, които определят буквата u. Ако
първите три букви от четирибуквена дума са bow, коя е най-вероятно да бъде послед-
ната буква? Ако е английска, думата вероятно ще е bowl [бокал, чаша] или bows
[поклони]. За да решим кое е вярното, трябва само да погледнем дали в основата на
последната буква присъства характеристиката „хоризонтална линия“ или „вертикална
линия“. (Или трябва да погледнем последната буква, за да видим дали съдържа
някакви извити линии.) За мозъка би било загуба на време да се занимава с анализ на
всички характеристики на буквата, когато само една или две стигат.

Моделите „от горе на долу“ обясняват как разпознаването на модели работи

толкова бързо, като позволява на възприемащите да пропускат ненужните
стъпки. Обясняват и определени ефекти на контекста върху възприятието, например
представения на фигура 4.11, където един и същ стимул може да се разпознае като
 буквата H или като буквата A в зависимост от контекста. Контекстът представя на
перцептивната система хипотеза, върху която да работи. Ако стимулът съответства
достатъчно добре на хипотезата, тя се приема и разпознаването е пълно. За разлика
от подходите „от долу на горе“ моделите на преработката „от горе на долу“ помагат за
обясняването на други силни ефекти на контекста върху възприятието. Например цял
триъгълник може да се разпознае по-бързо от всяка от характеристиките си, т.е. по-
бързо, отколкото всеки от изграждащите го три сегмента (линии)[9]; бързото
прожектиране на дума може да се разпознае по-точно, отколкото ако буквите ѝ се
прожектират поотделно[10], а обектът може да се разпознае по-добре в естествена
сцена, отколкото когато е представен самостоятелно[11]. Във всички тези случаи
моделът на преработката „от долу на горе“ ще ни доведе до очаквания да се случи
обратното.

Нека разгледаме по-подробно втория от тези три примера, за да илюстрираме

начина, по който контекстът влияе върху възприятието. Джералд Рейчър[12] подлага
на проверка човешките възприятия на отделни букви или на същите тези букви, поя-
вяващи се в думи. Например думи като cash [пари] се показват на изследваните лица
с много голяма скорост – прекалено бърза, за да се възприеме точно. След като
думата е изчезнала, от тях се иска да идентифицират коя от двете представени букви
(h или t) е била последната буква от думата. (Забележете, че и двете букви изграждат
дума, когато са комбинирани с cas [cast – хвърлям, разпределям роли], така че те не
могат да гадаят.) Когато са изправени пред този избор, изследваните лица са прави в
89% процента от времето – доста над случайното равнище (50% при две
алтернативи). В друго условие хората са изправени пред същата задача, само че този
път виждат единствено отделна буква (например h), след което трябва да я посочат от
две алтернативи (h или t). В този случай те избират правилния отговор само в 78% от
времето. Така Рейчър демонстрира, че буквата може да се възприеме по-лесно,
когато се появява в контекста на думата, отколкото когато се появява самостоятелно.
Това е доста учудващ резултат, ако си дадете сметка, че в думата има повече
информация, отколкото в отделната буква.

Ефектът на превъзходството на думата (по-доброто възприемане на

буквата когато се появява в дума, а не самостоятелно по време на кратко
прожектиране) е показателен пример на ефекта на контекста върху възприятието. Все
още се спори по причините за този факт, но едно от последствията му е съвсем ясно:
възприемането на думите при четенето не става буква по буква, т.е. да се обработва
първо една буква, после следващата и т.н., докато не се схване цялата дума. Ако
четенето се осъществяваше според теорията за обработката буква по буква, тогава
четири букви, съставящи някаква дума, не могат да се прочетат толкова ефективно,
колкото отделната буква… Буквите в думата не се четат независимо „от долу на горе“,
а именно контекстът на цялата дума (действайки „от горе на долу“) прави
възприятието на буквите по-ефикасно.

Ефектът на превъзходството на думите е показателен пример за влиянието

на контекста върху възприятието.

В действителност общият извод от цялата глава е, че това, което човек

вижда, често зависи от контекста, в който е поставен обектът (вж. фигура 4.11).
По-нататък ще се изправите пред много зрителни илюзии, които отчасти възникват
поради ефектите на контекста, но засега нека разгледаме един последен пример на
силното влияние на контекста върху възприятието, а именно феномена на
обърнатото лице, отбелязан за пръв път от Томпсън[13]. Погледнете двете обърнати
лица, представени на фигура 4.13. Те изглеждат малко странно, защото не сте
свикнали да виждате хорските лица „надолу с главата“, но нито едно от тях не изпъква
по някакъв особен начин. Сега обърнете книгата обратно (така че да изправите ли-
цата). В този момент лицето отдясно лесно може да се разпознае като принадлежащо
на Вана Уайт, но това отляво изглежда гротескно.

Ако изследвате двете снимки, ще откриете, че ужасяващият фотос е създаден

просто чрез обръщане на очите и устата върху лицето. Защо лицата изглеждат доста
подобни, когато са обърнати „с краката нагоре“, а са така различни, когато се гледат
изправени? Рок[14] твърди, че хората имат естествена тенденция да виждат правилно
изправените характеристики. Следователно когато се гледа „Вана от ада“ „надолу с
главата“, устата и очите изглеждат както трябва, и цялата сцена ни се струва повече
или по-малко като всяко друго обърнато лице. Когато обаче се разглеждат в контекста
на изправеното лице (както обикновено възприемаме лицата), обърнатите „надолу с
главата“ очи и уста изглеждат гротескни. Рок твърди също, че феноменът се появява и
с други обекти, а не само с лица, както се вижда на фигура 4-14. На пръв поглед и
двете думи изглеждат нормални, но обърнати – в тях няма нищо особено. Когато
обаче се гледат изправени, става ясно, че едната е нормална дума, а другата е
необичайна. Както при лицата, думите изглеждат много различно, когато се гледат в
нормалната им (дясната им страна нагоре) ориентация.

Каквото и да е обяснението, тези фигури илюстрират силното влияние на контекста

върху възприятието. По принцип те подкрепят идеята, че преработката на
информацията при възприятието става „от горе на долу“, или наличието на конструк-
тивни процеси.

Интерактивни теории
Теориите за преработката „от долу на горе“ при възприятието подчертават
приносите на информацията, идваща от сетивата към мозъка. Тези за
преработката „от горе на долу“ акцентират върху ролята на предишните
очаквания и хипотези за това, което ще се възприеме, върху възникващите в
резултат възприятия.

Макар че е изкушаващо да се запитаме „коя теория е правилната“ и да очакваме

конкретен отговор, истинският отговор е, че и двата подхода са правилни. В повечето
ситуации сетивата ни осигуряват достатъчно информация за преработката „от
долу на горе“, за да ни позволят да виждаме света точно, макар че процесите „от
горе на долу“ могат да засилят точността. Когато обаче информацията от
сетивата е недостатъчна (например когато се опитваме да разберем какво
виждаме в тъмното), тогава по-силно действат процесите „от горе на долу“.

Осъзнавайки, че и двата типа преработка на информацията играят роля във

възприятието, много изследователи предлагат интерактивни теории, които приемат
съществуването на взаимодействие между сетивните и по-високоранговите
когнитивни фактори. Например, когато четете думите на тази страница, осигуреният от
предишните думи контекст ви кара да очаквате думата или думите, които ще
последват. Разбира се, трябва да видите по-късно идващите думи (преработка „от
долу на горе“), за да разберете пасажа и да се уверите, че не сте били подведени от
контекста.

Повечето изследователи разглеждат четенето като взаимодействие между

процесите „от долу на горе“ и „от горе на долу“[15]. (…) Съществуват три нива на
репрезентация – за линии, букви и думи[16]. Детекторите на линии в основата са
чувствителни към линиите на страницата (характеристиките на буквите). Когато те се
активират, частично активират буквите, които съдържат линия, например | частично
активира t… В същото време активирането на някаква характеристика потиска
буквите, които не я съдържат, така че детекторът за хоризонтални линии потиска
детектора за N (като същевременно възбужда тези за A, T, G и S). Линия, завършваща
с точка, сигнализира потискане.

Когато са активирани достатъчно детектори за линии (да речем | и – за буквата t), се

задейства равнището на репрезентацията на букви. Активирането на буква като t на
свой ред има тенденцията да активира репрезентацията на думи, съдържащи t
(например trap, trip) и в същото време потиска репрезентацията на думи, които не
съдържат тази буква (например able).

Дотук моделът е „от долу на горе“, като линиите активират (и потискат)

букви, а буквите възбуждат или потискат думи, но показва и влиянието „от горе на
долу“, от думите към буквите. В частта „от горе на долу“ различните думи потискат
детекторите за характеристики, които не се съдържат в думите (освен това се
потискат едни други), което пък на практика изключва детекторите за малко вероятни
характеристики. Така ако четете пасаж, който започва с Колата ми не искаше да
запали, така че не можах да стигна в час ______, детекторът за думата време ще се
активира от контекста на изречението, а тези за характеристики, които не се съдържат
в думата време, ще бъдат потиснати. Като работи едновременно „от долу на горе“ и
„от горе на долу“, разпознаването на думите се осъществява изключително бързо,
защото читателите могат да предвиждат следващите думи и букви от контекста.
Когато това не е възможно (например при изключително технически материал, пълен с
непознати думи), преработката „от горе на долу“ не помага и четенето трябва да
продължи само въз основа на преработката „от долу на горе“ и се осъществява много
по-бавно. Когато се появи дума, която изобщо не си е на мястото, преработката „от
горе на долу“ в действителност пречи на възприятието и ни кара да четем за втори и
трети път това, което е напечатано на страницата.

Двойствени и обратими фигури

Психолозите и художниците са създали доста зрителни модели, които могат да
се възприемат по повече от един начин. Някои от тях са илюстрирани на фигура 4.16.
(…) Погледнете картинките. Включва ли се всяка от тях спонтанно в някакъв нов
модел, след като я изследвате в продължение на няколко секунди? Много
изследователи вярват, че сама за себе си преработката „от долу на горе“ не може да
обясни тези промени: в крайна сметка едни и същи отпечатани върху страницата
зрителни характеристики създават и двата варианта на всяка фигура. Тези двойствени
фигури по-скоро демонстрират действието на процесите отгоре надолу или активното
съчетаване на зрителните характеристики в различни организации.

Субективни контури
Друг феномен, който изисква обработка отгоре надолу, са субективните контури
или очертания на форми, които се виждат дори когато отсъстват физически линии или
ръбове. Фигура 4-17 показва двойка триъгълници, чиито краища изглеждат реални,
докато не ги изследвате съвсем отблизо. Детекторите за краища, работещи в кората
на мозъка „от долу на горе“, не би трябвало да отчетат привидните линии; точно
обратното, линиите, изглежда, се запълват от процесите „от горе на долу“, които ни
карат да очакваме съществуването на контури от физически съществуващия в
рисунката контекст. Фигура 4-18 представлява особено забележителна демонстрация,
която смесва субективните контури с „пулсиращия“ куб на Некер от фигура 4-16.
Фигурата може да се види като куба на Некер, който плува (1) или над черните
кръгове, или (2) в черно пространство зад бяла повърхност с дупки… Виждането на
тези две възможности изисква известни усилия, но пък добре се отплаща!
 Субективните контури са само един от многото типове зрителни образи,
които се конструират отгоре надолу от мозъка, а помощта на сетивните рецептори е
много малка. Естествено, когато сънуваме, повечето от нас могат да „виждат“ неща,
които могат да изглеждат съвсем „истински“; възможно е наркотиците и депривацията
да водят до интензивни халюцинации у хора, които са будни. В по-малко крайния
случай някои хора имат зрителни образи в „главата“ си, които за тях са приятни и
полезни при планирането как да решат даден проблем. Някои психолози обаче са
притеснени от идеята да изследват нещо толкова субективно, колкото личните
умствени образи на хората. (…)

Възприятие за дълбочина, големина и форма

Когато погледнете някое куче, не само го разпознавате, но и получавате
информация за дълбочината, на която се намира (или разстоянието от вас), размера и
формата му. Точно, както разпознавате модели обаче, идентифицирането на
дълбочината, големината и формата е по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.
Размерът на образа, който обектът проектира върху ретината… зависи
както от физическата големина на обекта, така и от разстоянието, на
което се намира от възприемащия. Проблеми като възприятието за дълбочина са
били изследвани от много години не само от психолозите, но и от художниците, които
са се опитвали да създадат илюзията за дълбочина върху плоското платно.

Възприятие за дълбочина
Спомнете си… че ретината на всяко око е пласт тъкан, покриващ
вътрешната задна част на окото. По същество тя е двуизмерна
повърхност, имаща височина и ширина. Ако обаче тя има само две
измерения, как хората виждат света в три дименсии? Какви насоки
за дълбочина използват, за да възприемат дълбочината?
Бинокулярно разминаване. Една от причините, поради които сме способни да
възприемаме дълбочина, е, че очите ни се намират на няколко сантиметра едно
от друго и това ни позволява да виждаме света от две различни гледни точки.
Следователно всеки образ върху двете ретини се различава с нещо. Разликата,
наречена бинокулярно разминаване, може да се демонстрира, като погледнете тази
страница един път с едното око, а после с другото – тя сякаш се мести. В нормалния
случай двата образа в мозъка се сливат в единен, триизмерен (или стереоскопичен)
образ. Принципът на стереоскопа е да представя на двете очи фотографии на сцени,
заснети от две различни гледни точки – обикновено с камера с две лещи и
едновременно експониране на филма. Процедурата е аналогична на
стереофоничните записи, които се записват с два микрофона, поставени на
разстояние, за да симулират разстоянието между двете уши.

Точният метод, който мозъкът използва, за да смеси образите от двете очи, е

широко изследван от Бела Жулеш[17]. Един от използваните от него материали е
показан на фигура 4-21. Двата модела структура в част А са идентични с изключение
на малък квадрат, който е бил изместен малко наляво в десния панел. (Двете
квадратни области в част В показват изместването.) Ако двата образа от част А се
покажат отделно на двете очи чрез стереоскоп, така че лявото око да вижда левия, а
дясното – десния модел, наблюдател с нормално бинокулярно зрение в действи-
телност вижда картината, изобразена в част С, където изместеният квадрат сякаш
плува над фона. Резултатът сочи, че един от начините, по които зрителната система
определя дълбочината, е чрез изместване на нервната репрезентация на образите от
всяко око, докато не се подравнят един с друг. Колкото по-близо е обектът до
наблюдателя, толкова по-голямо изместване е необходимо за това подравняване. За
да се убедите в това, затваряйте едно по едно очите си, докато гледате пръста си
само на няколко сантиметра от лицето, а после с изцяло протегната ръка. Ще ви се
стори, че пръстът ви скача повече, когато е близо до очите ви. Следователно, за да се
създаде един-единствен образ при нормалното наблюдаване на обектите, мозъкът
трябва да осъществява повече изместване за близките, отколкото за отдалечените
предмети. Не е ясно точно къде в главния мозък става това изместване и сравняване,
но вероятно е в окципиталните дялове.

Монокулярни насоки за дълбочина.

Дори когато затворите едното око, все пак виждате доста добре дълбочината и това се
дължи на монокулярните насоки. Размерът на образа върху ретината е такава
насока … .

Друга монокулярна насока включва градиента на структурата или гъстотата на

елементите в средата. Примери са показани на фигури 4-23 и 4-24. Когато структурата
на образа става все по-фина, наблюдателят го вижда като отдалечаващ се.

Повечето хора са били научени да рисуват сцени в дълбочина, като първо

начертаят линии, които се приближават все повече, докато не се слеят на хоризонта.
Фигура 4-24 показва илюзия за размер, която е основана на промяната във видимото
разстояние на трите цилиндъра чрез използване на градиент на структурата и
линейна перспектива, или сливането на линиите на хоризонта.

Припокриването осигурява друга монокулярна насока за дълбочина, която е

илюстрирана на фигура 4-25. Когато един обект блокира гледката на друг, първият
изглежда по-близо от втория.

Друга насока за дълбочина действа само при движещи се стимули и се нарича

паралакс на движението, при който образите на близките обекти преминават през
зрителното поле на наблюдателя по-бързо от тези на отдалечените обекти. Този
ефект лесно може да се наблюдава от автомобил. Паважът сякаш лети с по-голяма
скорост, докато дърветата на хоризонта се движат по-бавно. Обектите на още по-
голямо разстояние – например Луната – изобщо не се движат по отношение на колата
или се местят в същата посока. (…)

Големина, форма и перцептивна константност

Възприятието за големина може да изглежда просто, но не е. По принцип колкото
по-голям е обектът, толкова по-голям ще е образът, който той проектира върху
ретината… Ако мозъкът е в състояние да определи размера на образа върху
ретината, може да използва тази информация, за да оцени действителния размер на
обекта, но този образ зависи от разстоянието на предмета от наблюдателя и от
действителния му размер. Прост факт в геометрията е, че с отдалечаване на обекта
от зрителя размерът на образът върху ретината се свива.

Подобен проблем възниква и при възприемането на формата. Формата на

образа на обекта върху ретината зависи отчасти и от ъгъла, от който той се
гледа. Това се вижда на фигура 4-28, където рисунката изглежда или елипса, или кръг
в зависимост от ъгъла, от който се гледа.

Когато проследяваме движещ се обект, размерът и формата на образа му

върху ретината непрекъснато се променят, но въпреки това го виждаме като
непроменящ се и в двете отношения. Не вярваме, че колите намаляват размера си,
когато се отдалечават. Този феномен е известен като перцептивна константност.

Константността на големината и на формата са само два от многото

случаи на константност във възприятието. (…) Черният път изглежда черен
независимо дали го гледаме на дневна светлина, или на смрачаване, макар че
количеството светлина, което той отразява, е различно. Такава константност е изклю-
чително ценна, защото коригира възприятията ни и ни позволява да виждаме
истинските форми, големини и цветове в света, а не моментните образи върху
ретината. За съжаление обаче количеството корекция, което константността може да
осигури, има граници. Когато погледнем надолу от много висока сграда, хората отдолу
изглеждат с размера на мравки, макар да знаем, че това не е истинската им големина.
Такова нарушаване на константността се появява само в екстремални ситуации като
тази, вероятно защото уменията ни във вертикалното възприятие (през незапълнено
пространство) не са така развити, както тези за хоризонталното.

Психолозите отдавна са озадачени от начина, по който перцептивната ни система

постига константност. Защо хората не ни изглеждат смаляващи размера си, когато се
отдалечават?

Константността може да се разбере като първо се изследва разграничението между

близки и отдалечени стимули.
Близките стимули са модели физическа енергия, които достигат до сетивните
рецептори. Образът върху ретината е близък стимул, такъв е и звукът, който оказва
натиск върху тъпанчетата ни.
Отдалечените стимули са обектите на разстояние, които пораждат близките
стимули. Съществуването на перцептивна константност показва, че перцептивният
опит е свързан по-тясно с отдалечените стимули, отколкото с близките. Затова, ако
вдигнете книгата и я приближите към вас, а след това я отдалечите, ще възприемете
големината и формата ѝ като непроменящи се: отдалеченият стимул – книгата –
остава с една и съща форма и размери, макар че близкият стимул – образът ѝ върху
ретината – флуктуира в много големи граници. (…)

Зрителни илюзии
Перцептивните илюзии възникват винаги, когато има несъответствие между
отдалечения стимул – обектите в реалния свят – и възприятията ни за тях.
Понякога тези илюзии възникват в средата, понякога – в перцептивните ни органите, а
друг път – в мозъка, докато конструира перцептивните образи.

Зрителните илюзии са забавни за наблюдение и експериментиране (или поне когато

не са опасни). Фокусниците често ги включват в представленията си, за да изненадват
и да объркват публиката си.

За психолозите на възприятието илюзиите са нещо повече от просто забавление:

те са потенциалният ключ за разбирането на начина, по който възприятието
работи в нормалния случай[18]. Както беше отбелязано по-горе, сетивата
обикновено работят толкова бързо и са толкова буквални, че понякога ги вземаме за
дадени. Когато се появи някоя илюзия, осъзнаваме невидимите процеси на усещането
и възприятието. Като ги изследваме внимателно, илюзиите могат да ни кажат как
възприемаме света толкова точно.

Илюзии, които възникват в рецепторите

 Доста зрителни илюзии могат да се проследят до процеси, които се осъществяват в
окото и ретината много преди нервните сигнали да достигнат мозъка. Една от
възникващите в ретината илюзии е показана на фигура 4-30. Наречена е решетката
на Херман. Създадената от фигурата илюзия се дължи на латерално потискане в
ретината… Малките сиви петна, които виждате в местата, където се пресичат белите
линии близо до ъглите на оцветените квадрати, са чисто илюзорни – ако се вгледате в
едно от тях, то изчезва. Пресечните точки са заобиколени с повече бяло пространство
от това, което заобикаля другите бели зони във фигурата… Тъй като белите региони
потискат съседните нервни клетки и им пречат да изпращат нервни импулси,
пресечните точки са по-потиснати, отколкото другите бели полета, и затова изглеждат
по-тъмни. Петната изчезват, когато гледате продължително в тях, защото латералното
потискане е много по-слабо във фовеята, отколкото в периферията на окото.
Латералното потискане обикновено служи на полезната цел да засилва възприятието
за контраст и да заостря неясните или замъглени контури. Така илюзията в
действителност възниква от система, която в нормалния случай подобрява зрението
ни.

Друга възникваща в окото илюзия включва късчетата тъкан, които се отлепват от

вътрешната му стена и безвредно плуват в течността, изпълваща основната му
камера. Макар тези плуващи частици (както се наричат неформално) да са вътре в
окото, сянката, която хвърлят върху ретината, изглежда като истински обект. Те са
често срещани у хора над 30-годишна възраст и най-лесно се виждат, когато се
изследва празна едноцветна повърхност, например бяла стена или ясно синьо небе.
Разбира се, в някои случаи плуващите частици не са илюзии, защото са малки обекти
в самото око. Илюзията се появява тогава, когато те се проектират в света като
действително съществуващи. Проекцията се осъществява в нервните процеси след
като информацията напусне окото. Следователно възприемането на плуващите
частици е на границата на илюзиите, възникващи в рецепторите, и тези, възникващи в
мозъка, към които ще се обърнем сега.

Илюзии, които възникват в мозъка

Въпреки че някои възникват в сетивните ни органи, още по-голям брой
илюзии не се появяват, докато сетивните сигнали не достигнат мозъка за по-
нататъшна обработка. Тъй като организацията на мозъка е по-сложна от тази на окото
и ухото, не знаем точно къде в мозъка възникват, но това не ни пречи да научим как
действат. (…)

Пространствени илюзии. (…) Пространствените илюзии [са] „трикове“, които

включват изкривяване на геометрични форми, например дължината или
правилността на линии. При илюзията на Мюлер-Лайер, показана на фигура 4.32,
двете вертикални линии изглеждат с различна дължина, въпреки че са идентични.
(Измерете ги, ако се съмнявате.) Някои други добре известни пространствени илюзии
са показани на фигура 4.33.

От експерименти, в които релевантната информация се представя отделно на двете

очи (т.е. линиите се представят на едното око, а окончанията им – на другото, така че
информацията се комбинира в мозъка, а не в окото) знаем, че илюзията на Мюлер-
Лайер не възниква в ретината. Тя продължава да се появява и това означава, че
произходът ѝ е някъде на по-късен етап в зрителната система – някъде, където
сигналите от двете очи се комбинират в мозъка – вероятно в зрителната кора[19].

По-рано представихме две илюзии, които възникват от действието на

перцептивната константност, помагаща ни обикновено да поддържаме възприятието
стабилно (фигура 4-24 и 4-27). Какво обаче да кажем за пространствените илюзии като
тази на Мюлер-Лайер? И те ли възникват от полезен процес, който се е объркал?
Британският психолог Р.Л. Грегъри[20] отговаря „да“: илюзията се дължи на нормалния
процес константност на големината. Той твърди, че фигурата на Мюлер-Лайер се
вижда в дълбочина, тъй като краищата на линиите осигуряват насоки за линейна
перспектива. В перспектива те представляват правите ъгли например на кутия. Фигура
4-34 обяснява съставните линии на илюзията на Мюлер-Лайер в триизмерна сцена.
Линията, възприемана като по-къса, съответства на вертикалния ъгъл на сграда, която
се отдалечава от вас, и затова се вижда като по-близка; линията, която изглежда по-
дълга, е вертикалният ъгъл на стая, която се простира в дълбочина и затова ни се
струва по-далеч. Ако двете линии имат еднакво дълги образи върху ретината – както
тези в илюзията – тогава едната, която изглежда по-близо, логично трябва да е по-
къса. (…)

Тези обяснения на пространствените илюзии допълват идеята, че наблюдателите

определят големината на обектите чрез умозаключения или интелигентни догадки за
разстоянието до тях. Понякога догадките могат да бъдат ужасно погрешни. Човекът в
дясно на фигура 4-35 изглежда много по-голям от този, който стои в левия ъгъл.
Илюзията се появява, защото зрителната ви система е направила интелигентната, но
погрешна догадка, че стаята е правоъгълна. Това е разумно, защото ъглите на стаята
изглеждат прави и защото повечето стаи са правоъгълни. Тази стая обаче е
трапецоидна, а не правоъгълна и геометрията ѝ е показана на фигура 4-36.
Изглеждащият като по-малък човек в действителност е по-далеч от този, който ни се
струва по-голям. Тъй като не успява да забележи това различие в дълбочината,
наблюдателят вижда илюзорно различие в размера. Това, разбира се, е изкуствена
демонстрация. (Ако наистина стояхте в тази стая, щяхте ли да бъдете заблудени?)
Независимо от това тя ясно показва как възприятието може да се гради въз основа на
погрешни догадки и допускания.

Ролята на ученето във възприятието

Правдивото възприятие не се постига просто чрез пасивно преработване на
сетивните данни „отдолу нагоре“, а се нуждае от помощ от процесите „отгоре надолу“,
за да се вземе предвид контекстът и да се градят интелигентни хипотези за присъст-
ващите във физическата среда стимули. Дали тази потребност от интелигентни
догадки означава, че хората трябва да се научат да виждат?

Този древен въпрос продължава да се задава и представлява коренът на споровете

за нативизма и емпиризма. Аргументът на нативистите е, че някои типове
познание са вродени: човешките същества се раждат със способността да
възприемат стимулите и ученето играе ограничена роля в тяхното развитие.
Твърдението на емпириците е, че цялото познание произтича от опита: без
сетивата си хората нямаше да знаят нищо; психиката им щеше да бъде като
празна дъска.

В психологията този спор често се обозначава с термина полемика върху

наследствеността или възпитанието. Дали човешкото поведение е детерминирано
от вродената ни природа? Дали то се възпитава и променя от преживяванията? Не е
нужно едната позиция да е напълно вярна, а другата – изцяло погрешна. Някои типове
възприятие например могат да са силно повлияни от ученето, докато други да са
вродени и да не се влияят в такава голяма степен от опита. Съвременните свидетел-
ства говорят в полза на компромисната позиция. Един от класическите методи за
изучаване на ролята на ученето във възприятието е да се изследват случаи на хора,
които са възстановили зрението си.

Възстановено зрение: превръщането на слепците в зрящи хора

Британският философ Джон Лок (1632–1704) получава писмо от колегата си Уилям
Молино, което поставя следния въпрос[21]:

Да предположим, че човек е роден сляп. Сега е възрастен и чрез осезанието си се е

научил да разграничава куб от сфера, направени от един и същ метал и
приблизително с една и съща големина, така че, когато пипне едното, а после другото,
може да каже кое какво е. Да предположим след това, че кубът и сферата са
поставени на маса, а слепецът е прогледнал… може ли [той], преди да ги докосне
чрез зрението, да ги разграничи и да каже кое е глобусът, кое – кубът?

Молино отговаря сам и казва „не“. Добрият емпирик Лок е съгласен. Без
познанието, получено чрез зрителния опит, хипотетичният човек на Молино би бил
затруднен.

Експериментът, който Молино и Лок си представят, в действителност е бил

многократно провеждан. Хора, които са родени слепи, но са възстановили зрението си
по хирургичен път, са били изследвани от психолозите. Много от тях първоначално
виждат много малко и не успяват да разграничат дори прости форми[22]. Способни са
да различават предметите, да фиксират погледа си върху тях и да ги следват, ако се
движат, така че тези способности вероятно са вродени. Обикновено не могат да
разпознаят зрително дори тези обекти, които са способни да идентифицират
осезателно, например ключове, плодове и лица на любимите им хора. Могат да
идентифицират триъгълници, но само като броят ъглите. Понякога – след дълго
обучение – развиват зрение, което им върши работа, и успяват зрително да
разпознават обектите. Тъжното е, че някои от тях силно се разстройват емоционално,
отказват се и фактически се връщат към по-ранните си незрящи начини на живот.

Свидетелствата от хора с възстановено зрение вероятно не са така важни за

споровете между нативизма и емпиризма, както може да ни се струва. Макар че тези
случаи изглеждат като решаващи експерименти върху делата на природата, при
тълкуването им изникват няколко проблема[23]. Доскоро много хора възстановяваха
зрението си чрез отстраняване на лещите в очите. Първо, този вид хирургия може би
не е успешна при премахването на всички причини за слепотата. Второ, вероятно е
необходимо известно време, за да се възстановят пациентите след такава операция,
така че непосредствените трудности във възприятието на някои от тях могат да се
дължат на бавния оздравителен процес. И накрая, малцина късметлии сякаш се
възстановяват много бързо след операцията. Резултатите от случаите на
възстановено зрение са толкова разнообразни и могат да се дължат на толкова много
фактори освен липсата на зрителен опит, така че вероятно е най-добре да не им се
придава подобна голяма тежест[24]. Няколко други линии на натрупване на
доказателства обаче са съществени в дебата върху наследствеността и възпитанието.
Ще изследваме четири от тях: ефектите на зрителната депривация, на временните
сетивни изкривявания, степента на перцептивните способности на новородените и
влиянието на културата върху възприятието.

Зрителна депривация
Друг начин да се открие отговора на въпроса на Молино е да се лишат млади животни
от перцептивен опит и след това, когато навлязат в зряла възраст, да се тестират
перцептивните им способности. Типичният експеримент включва отглеждането на кот-
ки, маймуни или шимпанзета с полупрозрачни очила, които позволяват преминаването
на светлината, но разрушават образите. Такива изследвания показват, че зрителната
депривация не оказва особено влияние върху прости перцептивни задачи, например
разграничаването на различията в цвета, големината или яркостта, когато животните
се тестират без очила. След продължителна депривация обаче по-сложните
способности, изискващи разпознаване на модели или проследяване на движещи се
обекти, сериозно се влошават[25]. Тези свидетелства подкрепят предположението на
емпириците, че опитът е съществен фактор в перцептивното развитие, макар че той,
разбира се, трябва да действа въз основа на наследената структура на зрителната
система.

Това заключение за значението на опита се подсилва от неврофизиологичните

записи, правени върху животни, които са държани в ограничена среда. Котета,
отгледани в кошарки, съдържащи единствено хоризонтални и вертикални райета, се
изследват, за да се определи дали са чувствителни към диагонални райета, които
никога не са виждали. При тези условия котетата се държат така, сякаш са слепи за
диагоналните линии; на тях, изглежда, им липсват невроните, които обикновено
съществуват в зрителната кора на главния мозък и които са чувствителни към
диагоналите[26]. Тези клетки за разпознаване на характеристики са атрофирали точно
така, както атрофират неупражняваните мускули.

Друг тип зрителна депривация е малко по-фина и пречи на активното ангажиране на

животното със средата. Хелд и Хайн[27] провеждат изследвания с двойки котета, които
са отгледани почти изцяло в тъмнина и са излагани на светлина само във внимателно
контролирани условия.

Две котета са поставени в кошници, прикрепени към двата края на летва, която може
да се върти около централната си точка… Едната кошница има дупки за крачетата на
котето, така че малкото създание да може да обикаля тестовата клетка в кръг, а
другата кошница няма такива прорези. Когато първото коте върви в кръг, второто се
„вози безплатно“. Така и двете животинки са изложени на една и съща зрителна
стимулация. Когато двойките са тестирани по-късно, само котетата, които са можели
да вървят, проявяват нормални перцептивни способности, а другите изглеждат
функционално слепи в много отношения. Те не мигат и не вдигат отбранително
лапичките си, когато срещу тях е хвърлено нещо. Следователно само зрителната
стимулация не е достатъчна за нормалното перцептивно развитие.
Проприоцептивната обратна връзка или усещането за позицията на крайниците при
активното движение е съществена за развитието, а именно това липсва на втората
група котета. Този тип обратна връзка е съществена и за адаптацията към зрителните
изкривявания.

Ефекти на зрителните изкривявания върху възприятието

Друг начин да се определи как опитът оформя възприятието е да се изучава
начинът, по който хората се адаптират към създаващи зрителни изкривявания
лещи. Героичният опит на Джордж М. Стратън[28] е първият експеримент от този тип.
Той закрива едното си око и носи система от лещи върху другото, която обръща
образа върху ретината от горе на долу и от ляво на дясно. (Спомнете си… че образът
върху ретината в нормалния случай е обърнат „с краката нагоре“ поради лещата на
окото; лещите на Стратън фактически го изправят.)

В единия от експериментите Стратън носи лещите непрекъснато в продължение на

8 дни. Първоначално е напълно дезориентиран и не може да ходи, без да се блъска в
мебелите. (Трябва да гледа нагоре, за да види пода, или да посегне наляво, за да
хване обект, който се намира вдясно.) За тези 8 дни той се научава да върви свободно
и дори да кара велосипед и да играе спорт. Заключава, че ако трябваше да носи
лещите до безкрай, ще се адаптира напълно и изводът му е потвърден и от по-съвре-
менни изследвания[29]. Едно изследвано лице, което носи подобна система от лещи в
продължение на 30 дни, е способно да шофира[30].

Как изглежда светът на тези смели хора? Зрителната им система променя ли се,
така че всичко вече не изглежда „с главата нагоре“, или просто се научават да посягат
към обектите, които сякаш са под тях? В началото на този век широко приемано е
първото становище – че с течение на времето и с натрупването на опит светът отново
ще изглежда с „главата нагоре“. По-съвременните изследвания обаче отхвърлят тази
идея[31]. По-правилно е да се каже, че проприоцептивните усещания се променят,
както твърди второто становище, т.е. осезанието се „възпитава“ от опита с
изкривената зрителна среда.

Възприятието при новородените

Друг начин за изследване ролята на ученето във възприятието е да се изследват
перцептивните способности на бебетата. Ако новороденото може да възприема
стимула по същия начин, по който го възприема възрастният, това би било
доказателство за вродеността на перцептивните способности. Ако не е така,
резултатът ще сочи, че или задачата трябва да се научи, или че перцептивната
система на новороденото не е съзряла психологически до изискваното от задачата
равнище. Въпреки че експериментирането с цел откриване на отговора може да
изглежда просто, са нужни значително търпение и изобретателност, за да се определи
как изглежда светът на новороденото. В крайна сметка бебетата не могат да кажат на
изследователя какво виждат, нито пък психолозите могат да инструктират бебетата
какво да правят. Нещо още по-лошо: бебетата често не обръщат внимание на
показваните им стимули и заспиват, плачат или си гледат пръстите на краката и
ръцете, вместо да гледат стимулите.

Уилям Джеймс (1842–1910) твърди, че светът трябва да изглежда на бебето като

„цъфтящ и жужащ хаос“[32]. Той вероятно би бил изненадан, ако можеше да научи за
забележителните перцептивни способности на новородените, в чието съществуване
психолозите днес са убедени. Разбира се, бебетата не виждат света толкова ясно,
колкото възрастните, но това вероятно е резултат на физиологична незрялост,
а не на липса на опит. Например очите на бебетата не се фокусират добре върху
обектите, намиращи се на около 30 см, така че те са доста късогледи[33]. Вероятно им
трябват около 6 месеца, за да стигне зрението им до равнището на възрастния[34], а
други свидетелства сочат, че движенията на очите на 4- до 5-годишните деца
системно се различават от тези на възрастните[35]. Независимо от това бебетата имат
много по-големи перцептивни способности, отколкото изследователите са очаквали
преди да се проведат експериментите от последните 20 години.

В тази глава ще бъде цитиран един пример на изследване с бебета. Той е

избран, защото посочва трудността окончателно да се отговори на въпроса за ролята
на наследствеността или възпитанието по отношение на перцептивните способности.
 Скорошните изследвания на Антъни Декаспър и неговите колеги[36] си поставят за
цел да отговорят на интересния въпрос: „Могат ли новородените да разграничават
гласа на майка си от този на другите жени?“ Разбира се, тестирането на
перцептивните способности на новородените изисква изобретателност и търпеливо
експериментиране. Как можем да знаем, че бебето възприема? Как то може да посочи
възприятието си?

Декаспър и Файафър[37] адаптират техниката, известна като високоамплитудно

сучене, която се е оказала полезна в много изследвания с новородени[38]. Каквито и
да са другите им ограничения, бебетата сучат страхотно и психолозите добре са се
възползвали от тази силно развита реакция за изследване на перцептивните им
способности. Общата идея е, че ако те променят модела си на сучене в отговор на
външни събития, тогава трябва да са в състояние да ги разграничават. Декаспър и
Файфър експериментират с бебета на 2–3 дни, като им дават изкуствено зърно, което
да сучат, когато чуват различни звуци. Един модел на сучене позволява на всяко бебе
да чуе гласа на собствената си майка, докато друг модел води до чуването на гласа на
чужда жена. Критичният въпрос е дали новороденото може да се научи да суче така,
че да предизвиква чуването на майчиния глас. Изключително интригуващият отговор е
„да“: резултат, която е бил потвърден и в по-късни изследвания.

Как могат новородените да разпознават гласа на майка си? Една от

възможностите е, че те се появяват на света биологично подготвени да разграничават
собствените си родители от другите хора. С други думи, нещо от генетичното им
наследство им позволява да притежават забележителната способност да
разграничават гласа на майка си от този на другите жени само два-три дни след
раждането си. Очертаната по-горе логика при отделянето на наследствеността от
ученето подкрепя тази интерпретация, защото проявяваните скоро след раждането
способности имат генетично детерминиран компонент. Декаспър обаче отхвърля
идеята, че тази способност се наследява, в полза на предположението, че тя възниква
в пренаталния опит или ученето в утробата на майката.

Няколко факта подкрепят заключението, че способностите на

новородените се дължат на подобно пренатално учене[39]. Първо, звукове с ниска
честота (като тези в човешката реч) преминават през матката и плацентата, в които
бебето удобно прекарва деветте месеца преди раждането си. Второ, има
доказателства, че плодът реагира диференцирано на звуци от външната среда[40].
Следователно най-вероятно е предпочитанията на новородените към гласа на майка
им да се дължат на непрекъснатото присъствие на нейния глас през цялото
пренатално развитие. Интересното е, че въпреки способността на бебетата да
разграничават мъжки гласове, те не сучат по различен начин, когато чуят гласа на
баща си[41].

Способността на новородените да разграничават и да предпочитат

гласовете на майка си илюстрира колко сложно е да се отдели ролята на генетиката
от тази на опита върху поведението. Обичайното допускане, че появяващите се рано в
живота способности са генетично детерминирани, тук изглежда малко вероятно. Дори
перцептивните способности на новородените сякаш са комбинация от наследствени
фактори и такива от средата.

Влияние на културата върху възприятието

 Последен, но съществен начин, по който могат да се изучават ефектите на
ученето върху възприятието, е да се изследва дали хората, отгледани в различни
култури, имат различни перцептивни способности. Макар че не са много
изследванията, които са адресирали тази тема, някои експерименти са се опитвали да
отговорят на въпроса дали зрителните илюзии са универсални, а други са били
посветени на кроскултурните различия във възприемането на рисунки[42].

Интересна поредица от експерименти е проведена от Сигал, Кембъл и Хърсковиц[43] и

показва, че илюзията на Мюлер-Лайер (вж. фигура 4.32) може да отсъства или да е
силно редуцирана у хора, отгледани в определени типове среда. Те изследват зулуси
от Южна Африка, които по онова време живеят в колиби и имат ограничен опит с
типичните западни структури (правоъгълни сгради с прави линии). Ако теорията на
Грегъри[44] за илюзията на Мюлер-Лайер е правилна (вж. фигура 4.34), тогава има
смисъл в твърдението, че зулусите и хората с малък опит с правоъгълната
архитектура няма да я демонстрират… И наистина зулусите изглеждат имунизирани
срещу нея. Разбира се, илюзиите, които възникват в рецепторите – например
решетката на Херман, представена на фигура 4.30, се проявяват от всички хора, но
някои когнитивни и зависещи от опита илюзии могат да се появяват диференцирано у
народите по света.

Дегеровски[45] издига тезата, че е възможно да съществуват фундаментални

различия в начина, по който западните култури и тези в някои не-западни култури
възприемат рисунките. Някои индивиди, които никога не са виждали рисунки, често не
успяват да осмислят сцената, особено ако е необичайна (макар и не извън обхвата на
опита им). Понякога лицата, невиждали преди рисунки, използват само част от тях, за
да осмислят какво те представят. Например Шоу[46] показва рисунка… [на костенурка]
на хора от селските райони на Кения. Някои идентифицират животното като змия,
други казват, че е крокодил, а трети – че е слон. Според Шоу тези отговори са напълно
разбираеми, ако наблюдателите се фокусират единствено върху един детайл. Краката
на рисунката приличат на слонски, главата и вратът – на змийски, а петната по
черупката приличат на тези на кенийския крокодил.

Други изследвания сочат, че понякога лицата, нямащи опит в тълкуването на рисунки,

могат да възприемат рисунката като обекта, който тя изобразява. В началото на века
Лойд[47] показва на племе от Уганда диапозитив на слон, прожектиран върху бяло
платно. Той описва сцената така:

Когато всички се настаниха, първата картина, прожектирана на платното, беше на

слон. Незабавно настъпи дива възбуда: много хора станаха и започнаха да крещят,
страхувайки се, че животното е живо, докато седящите най-близо до екрана скочиха и
побягнаха. Самият вожд боязливо запълзя напред и надникна зад екрана, за да види
дали животното има тяло, и когато откри, че тялото му е с дебелината на паравана,
силен рев проряза тишината на нощта.

Дегеровски[48] твърди, че кроскултурните изследвания върху възприятието вероятно

сочат, че принципите на възприятието, извлечени от лабораторни експерименти със
западни наблюдатели, са прекалено ограничени и трябва да бъдат модифицирани.
Тази позиция е привлякла някои критици[49], които твърдят, че качеството на
изследванията досега не разкрива никакви общи различия във възприятието като
функция на културата.

Не е необходимо да се разглеждат изследвания от други култури, за да се получат

свидетелства, че опитът влияе върху възприятието и особено върху възприемането на
картини. Например Сайджъл[50] иска от деца да сортират картини в категории и
установява, че те имат големи трудности. Когато по-късно им дава да сортират
действителните обекти, децата нямат никакви проблеми. Очевидно те са били
затруднени при разпознаването на картинките. Възможно е много от вас да са се
натъквали на подобна трудност, когато гледат рентгенови снимки. Неопитните лица са
изключително затруднени при възприемането и запаметяването на аномалии в
рентгенови снимки – задача, която радиолозите с многогодишен опит извършват с
лекота[51]. Ученето вероятно играе голяма роля във възприемането на смислени
модели от сложни представени материали. Психолозите едва сега започват да
изследват тези по-комплексни аспекти на влиянието на опита върху възприятието.