КАДЕНЦИ

(Лекционен курс на Николай Градев)

І. Етимология и определение.

1. Хармонично последование – поредица от поне два логично

организирани акорда (с различна функция).

2. Каденца – от лат. cado – залез (залязване); падане (свършвам,

завършек). От музикално-теоретична гледна точка каденцата е
заключително хармонично последование; хармонично
заключение. Това са типови музикални формули; приет начин
за завършване. (Докато напр. каденцата като структурен белег
на инструменталния концерт у виртуозна солова част, в която
на изпълнителя се дава възможност, импровизирайки върху
основния музикален материал на произведението, да покаже
своето висше професионално майсторство.)

3. Каденцова система – в музикално-исторически аспект това е

съвкупността от каденцови закономерности, характерни за
определен музикален стил или за някоя музикално-
историческа епоха; в структурен аспект това са нормите на
каденцовата организация в едно музикално произведение,
“маркиращи”, като важни опорни моменти в музикалното
развитие, основните етапи на музикалната форма. В този
смисъл анализът на каденците при отчитане на естествената
взаимовръзка и съподчинение помежду им трябва да стои в
основата както на музикално-теоретичния “прочит” на едно

1
 произведение, така и изобщо на интерпретационния поглед
към всяка музикална творба.

ІІ. Историческа еволюция.

1. Възникване и развитие на класическата каденцова система.

Праобраз на класическите каденци са клаузулите (clausula на
латински език) – завършек, заключение [край] (произлиза от claudo –
заключвам, затварям; ключалка; завършвам, свършвам). От
музикално-теоретична гледна точка клаузулите са типизирани
едногласни мелодически заключения, формирали се в музикалната
практика на строгия полифоничен стил. В Ренесансовата музикална
теория на ХVІ в. клаузулите, включващи последните два или три
тона на мелодическата фраза (които съответно носели латинските
наименования ultima – последен, penultima – предпоследен и
antepenultima – предпредпоследен), били строго диференцирани
според употребата си в различните гласове на многогласната хорова
фактура. Така например в четиригласната хорова музика от това
време се използвали четири типа клаузули:
а/ дискантова – VІІ – І ст.;
б/ алтови – V - V ст., V – ІІІ ст. или V – ІV – ІІІ ст.;
в/ тенорова – ІІ – І ст.;
г/ басова – V – І ст. (независимо от посоката на движението).
Техният хармоничен анализ свидетелствува за степента на
осъзнаване и водещата роля по това време на автентичните
хармонични последования от типа D – T, които в музикалната
практика на ХVІ в. постепенно трайно получават превес над
плагалните каденци от типа S – T, т. нар. “църковни каденци”,
господствали векове наред в музиката от епохата на Ренесанса.

2
Същевременно в тригласната хорова музика (с дискантова, тенорова
и контратенорова партии) до ХVІ в. съществувала и контратенорова
клаузула – възходящ октавов скок V – V ст., предизвикващ
кръстосване между контратенор и тенор. Впоследствие тя отпада от
музикалната практика, а останалите клаузули се трансформират в
градивен материал за каденцовата система на Новото време (ХVІІ –
ХІХ в.). Така през Бароковата епоха (времето на свободния
полифоничен стил от ХVІІ до средата на ХVІІІ в.) окончателно се
формира целият арсенал от класически каденцови средства и
тяхната система на взаимодействие при изграждането на
музикалната форма – историческата форма на каденцово мислене,
придобила за тривековен период значението на универсална за
музикалното изкуство каденцова система. Следващото коренно
интонационно обновление на каденцовите формули, като един от
основните елементи на музикалния език, е резултат на
стремителната еволюция на музикалното мислене от втората
половина на ХІХ – началото на ХХ в. по посока на съвременната
музика на ХХ в. Неизменна, обаче, при всички случаи остава
главната формообразуваща функция на каденците като хармонични
заключения. Затова и анализът на каденците и тяхното адекватно
музикално-теоретично обяснение и историко-стилистично
осмисляне е от основно значение за всеки музикант, истински
търсещ пътя към точното разкриване на художественото съдържание
на музикалното произведение.

2. Развитие на теоретичните схващания за каденци.

Терминът каденца е въведен от италианския теоретик Флоренцио
де Факсолис (ХV – ХVІ в.). Неговото утвърждаване в музикалната
теория е свързано с дейността на създателя на учението за

3
генералбаса, “бащата на хармонията” Джозефо Царлино и неговия
труд “Institutioni harmoniche” (“Хармонични наставления”, 1558).
Редица музикални теоретици на ХVІІІ и ХІХ в. като Ж. Ф. Рамо, М.
Хауптман, Х. Риман и др. допринасят за развитието на класическата
каденцова теория:
- Ж. Ф. Рамо – с анализа на автентичната каденца и
разглеждането й като модел на класическата функционална
логика (т. нар. от него “имитация на каденцата”);
- М. Хауптман – с идеята за дуализма (тоналната двойнственост)
на основните хармонични последования (DT и ST), отразяваща
противоположния тип зависимост на двете основни
неустойчиви функции (доминантовата и субдомининтовата)
спрямо устойчивата (тоническата);
- Х. Риман – с обяснението на закономерностите на класическата
функционална логика на микроравнище на музикалната форма
чрез основната й музикално-логическа формула TSDT и,
обратно, – на макроструктурно равнище – чрез формулата на
макроплана TDST.
В началото на ХХ в. Б. Асафиев в своята книга “Музикалната
форма като процес” свързва тези идеи с теорията си за интонацията.

ІІІ. Основни типове и видове каденци в класико-романтичната

хармония.
Класификацията на класическите каденци трябва да отчита
четири основни признака: място в музикалната форма, характер на
заключението, функционална логика и степен на съвършенство.

1. Според мястото в музикалната форма различаваме три

основни типа каденци:

4
 а/ заключителни – с тях завършва музикална мисъл (тема,
дял, част, цяло циклично музикално произведение);
б/ срединни – междинни заключения, разграничаващи
отделните етапи във вътрешното изграждане на една музикална
мисъл (мотив, фрази, полуизречение);
в/ допълнителни – допълнение, доизказване на музикалната
идея, след като основната музикална мисъл вече е завършила
(каденционни допълнения след заключителната каденца).
За всичките тези основни типове каденци е характерно
разграничаването с цезура, обособяваща съответна структурна
част от музикалната форма. Изключение представляват само т.
нар. “втурващи се” каденци (според терминологията на Ю.
Холопов) – особен вид заключителни каденци, получени в
резултат на застъпването на заключителната каденца с началото
на следващото ново музикално построение, при което при тях
липсва характерната за всички останали каденци цезура.

2. Според характера на заключението каденците биват два

типа:
а/ цели – когато завършват на устойчива функция (Т);
б/ полукаденци – когато завършват на неустойчива функция
(най-често доминантова, но също така и на долна медианта и
значително по-рядко на горна медианта или на субдоминанта).

3. Според особеностите на функционалната логика са

възможни два основни типа каденци: нормативни (с обичайна
функционална логика) и прекъснати (“ненормативни”
каденци, при които е налице някакво нарушение на
обичайните тонално-функционални закономенрности).

5
 а/ Нормативните каденци на свой ред биват два вида:
- автентична (от латински език “истинска”) – каденца от
типа DT, т.е. хармонично последование с възходящо
квартово съотношение между основните тонове на двата
акорда;
- плагална (от латинското plaga – “област”) – каденца от
типа ST, т.е. хармонично последование с низходящо
квартово съотношение между основните тонове на двата
акорда;
От гледна точка на броя на акордите, участващи в каденцата
различаваме прости (само от два акорда с различна функция, едната
устойчива, а другата – неустойчива – автентичната и плагалната
каденци) и пълни каденци (с участието на трите основни тонални
функции: SDT или TSD).
б/ Отличителен белег на всички прекъснати каденци е
нарушението на обичайната функционална логика, когато след D не
идва T, а акорд с някаква друга тонална функция: най-често W и по-
рядко S, ІІ, M и др. Т. е. прекъснатите каденци са неосъществени
автентични каденци. Прекъснатата каденца DW е известна още и
като лъжлива. За прекъснатите каденци е характерна плавност на
гласоводенето и максимално придържане до закономерностите на
обичайната автентична каденца. Като нереализирани заключителни
каденци лъжливите и другите прексъснати каденци предизвикват
разширение в рамките на самата музикална мисъл (за разлика от
допълнителните каденци, които са извън нея), отдалечавайки нейния
край. Затова прекъснатите каденци предполагат след себе си нова
обичайна (нормативна) пълна автентична каденца (най-често
разширена с участието и на трите основни функции – SDT, в
повечето случаи с употребата и на каденцов квартсекстакорд). Така

6
отново се възстановява инцидентно нарушената функционална
логика като в крайна сметка още по-силно е препотвърдена и
тържествува нормата на автентичната каденца DT . Защото тази
заключителна тоника, “реабилитирана” посредством пълна
автентична заключителна каденца на практика се явява “разрешение
на разстояние” и на доминантата от избягнатото чрез прекъснатата
каденца автентично последование DT, основният музикално-
логически двигател и тонално-функционален символ на музикалната
мислене от класико-романтичната епоха.
4. Според степента на съвършенство каденците биват три типа:
а/ мелодически съвършени и несъвършени – според сопрановото
положение на последния акорд;
б/ хармонически съвършени и несъвършени – според басовото
положение на последните два акорда;
в/ метрически съвършени и несъвършени – според
метрическото съотношение между последните два акорда.

ІV. Структура на класическия период.

1. Фактори за разчленявяне на музикалната мисъл:

- тематични (поява на нов, контрастен тематичен материал;
повторение на току-що изложено музикално построение;
възвръщане на стар тематичен материал след появата на нов);
- мелодически (скокове, завършек на мелодичната вълна,
мелодичен връх);
- ритмични (пауза; по-голяма нотна стойност);
- хармонични (функционални или тонални смени);
- други музикални изразни средства (смяна на темпо, тембър,
регистър, фактура, динамика);

7
- мелодико-ритмична периодичност.

2. Елементи на периода. Построение.

– мотив (хорей – ямб); субмотиви;
– фраза;
– полуизречение.

3. Видове период (с повторен строеж, с неповторен строеж, стри

полуизречения, неделем на полуизречения, сложен).
Експозиционен период и проста едноделна форма. Разширение
и допълнение.

4. Класически тематични каденцови съотношения.