УРОЦИТЕ НА БУДА

от ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ ВИПАССАНА медитация по С Н

Гоенка

Недейте просто така да вярвате на това, което ви

се казва, или на това, което достига до вас от
предишни поколения, или на това, което се смята
за общоприето или което казват свещените писа-
ния. Не приемайте нещо за истина просто по
подразбиране или като умозаключение, съдейки
по това как изглежда, заради пристрастие към
определен възглед, понеже звучи правдоподобно
или защото учителят ви е казал, че е истина. Но
когато разберете от собствен опит: „Тези
принципи са неблаготворни, заслужаващи
порицание, осъждани от мъдрите; когато бъдат
приети и приложени, водят до вреда и
страдание“, тогава трябва да ги отхвърлите. А
когато разберете от собствен опит: „Тези
принципи са благотворни, безупречни,
възхвалявани от мъдрите; когато бъдат приети и
приложени, водят до благополучие и щастие“,
тогава вие трябва да ги приемете и практикувате.
Най-висшият авторитет е личното
преживяване на истината. Нищо не бива да бъде
приемано само на доверие; ние трябва да
проверим дали то е логично, практично и
полезно. Нито пък е достатъчно, след като сме
подложили на проверка дадено учение с
помощта на здравия си разум, просто да го
приемем за вярно на интелектуално ниво. Ако
искаме да извлечем полза от истината, то трябва
лично да я преживеем. Само тогава можем да
знаем, че тя действително е истина. Буда винаги
подчертавал, че преподава само това, което е
преживял чрез пряко познание, и окуражавал
другите сами да развият такова познание и да се
превърнат в авторитет сами за себе си: „Всички
вие, направете от себе си остров, направете от
себе си свое убежище; няма друго убежище.
Направете истината свой остров, направете
истината свое убежище; няма друго убежище.“
Единственото истинско убежище в живота,
единствената твърда почва, на която можеш да
застанеш, единственият авторитет, който може
да даде правилно напътствие и защита, е истина-
та, Дхамма, законът на природата, преживян и
проверен лично. По тази причина в своето
учение Буда винаги отдавал най-голямо значение
на прякото преживяване на истината. Той
обяснил своите преживявания възможно най-
ясно, така че другите да имат указания, с които
да напредват към своето собствено осъзнаване на
истината. Той казал: „Учението, което
представям, няма отделна вътрешна и външна
версия. Нищо не се държи скрито в дланта на
учителя.“ Той нямал езотерична доктрина за
малцина избрани. Напротив, желанието му било
да направи закона на природата колкото се може
по-ясен и по-широко познат, така че възможно
най-много хора да извлекат полза от него.
Нито пък се интересувал от установяването
на секта или култ към самия себе си. Той
настоявал, че личността на преподавателя е по-
маловажна от самото учение. Неговата цел била
да покаже на другите как да се освободят, а не да
ги превърне в слепи поклонници. На един
последовател, който демонстрирал прекалено
благоговение към него, той казал: „Какво
печелиш, като виждаш това тяло, подвластно на
разложение? Този, който вижда Дхамма, вижда
мен; този, който вижда мен, вижда Дхамма.“
Предаността към друга личност, без
значение колко свята, не е достатъчна, за да
освободи някого. Не може да има освобождение
или спасение без пряко преживяване на
реалността. Затова от първостепенна важност е
истината, а не този, който я изрича. На
преподаващия истината се полага уважение, но
най-добрият начин човек да покаже това
уважение е като работи за осъзнаване на
истината в самия себе си. Когато отдали
прекомерна почит на Буда към края на живота
му, той казал следното: „Това не е подходящият
начин да се засвидетелства почит или уважение,
или преклонение, или благоговение към един
просветлен човек. По-скоро монахът и
монахинята, както и светските мъже и жени,
които непоколебимо вървят по пътя на Дхамма
от първата стъпка до крайната цел, които
практикуват Дхамма, работейки по правилния
начин, са тези, които уважават, тачат, прекланят
се, благоговеят и отдават на просветления най-
висшата почит.
Буда преподавал път, който всяко човешко
същество може да следва. Нарекъл го
Благородния осморен път, което обозначава
практикуването на осем взаимносвързани
компонента. Той е благороден в смисъл, че
всеки, който върви по пътя, неизбежно се
облагородява, става свят човек, свободен от
страдание.
Това е път на вникване в същината на
реалността, път на осъзнаване на истината. За да
разрешим проблемите си, ние трябва да видим
положението си такова, каквото е в
действителност. Трябва да се научим да
разпознаваме повърхностната, привидна
реалност, а също и да проникнем отвъд
видимото, така че да възприемем по-фини
истини, след това висшата истина и накрая да
изпитаме истината на свободата от страданието.
Не е важно как ще наречем тази истина на
освобождението, дали ниббана - „рай“, или нещо
друго. Важното е да я преживеем.
Единственият начин да преживеем лично
истината е да погледнем навътре, да
наблюдаваме самите себе си. Свикнали сме цял
живот да гледаме навън. Винаги сме се
интересували от това какво се случва отвън,
какво правят другите. Много рядко, ако въобще
някога, сме опитвали да изследваме себе си,
своята собствена умствена и физическа
структура, своите собствени действия и
реалност. Затова оставаме непознати за себе си.
Не разбираме колко вредно е това невежество, до
каква степен робуваме на сили вътре в себе си,
които не съзнаваме.
Този вътрешен мрак трябва да бъде
разпръснат, за да се долови истината. Трябва да
прозрем собствената си природа, за да разберем
природата на съществуването. Затова пътят,
посочен от Буда, е път на самонаблюдение, на
самоизследване. Той е казал: „В самото това
ограничено човешко тяло, съдържащо ума с
неговите възприятия, аз разкривам вселената,
нейното възникване, прекратяването й и пътя,
водещ до прекратяването й.“ Цялата вселена и
законите на природата, чрез които тя
функционира, трябва да бъдат изпитани вътре в
самия човек. Те могат да бъдат преживени
единствено вътре в нас.
Пътят е също път на пречистване. Ние
проучваме истината за себе си не просто от
интелектуално любопитство, а с определена цел.
Като се наблюдаваме, започваме за пръв път да
осъзнаваме обусловените реакции,
предубежденията, които замъгляват умственото
ни зрение, които скриват реалността от нас и
причиняват страдание. Разпознаваме
натрупаните вътрешни напрежения, които ни
държат обезпокоени и нещастни, и разбираме, че
те могат да бъдат премахнати. Постепенно се
научаваме как да им позволим да се разтворят и
умът ни става чист, умиротворен и щастлив.
Пътят е процес, изискващ постоянно
старание. Може и да има моменти на внезапен
напредък, но те са резултат от продължителни
усилия. Необходимо е да се работи стъпка по
стъпка. С всяка стъпка обаче ползите са
незабавни. Ние не следваме пътя с надеждата, че
ще натрупаме ползи, на които да се насладим ня-
кога в бъдеще, че след смъртта ще отидем в рая,
който познаваме тук само от предположения.
Ползите трябва да бъдат конкретни, ярки, лични,
осезаеми тук и сега.
Преди всичко това е учение, което трябва да
бъде практикувано. Вярата в Буда или в неговото
учение сама по себе си няма да ни помогне да се
освободим от страданията. Нито пък ще ни
помогне чисто интелектуалното разбиране на
пътя. И двете неща имат стойност единствено
ако ни вдъхновяват да прилагаме учението на
практика. Само действителното практикуване на
това, което Буда учи, ще ни даде конкретни
резултати и ще промени нашия живот към по-
добро. Буда е казал:

Някой може да рецитира голяма част от

свещените текстове, но ако не ги практикува,
такъв нехаен човек е като пастир, който само
брои чуждите крави. Той не се наслаждава
на благата, които един търсач на истината
получава в живота си.
Друг може да е способен да рецитира
само няколко думи от свещените текстове,
но ако живее живот, изпълнен с Дхамма,
вървейки по пътя стъпка по стъпка от
неговото начало до целта, тогава той се
наслаждава на благата, които един търсач на
 истината получава в живота си.
Пътят трябва да бъде следван, учението
трябва да бъде прилагано, в противен случай се
превръща в безсмислено упражнение.
Не е необходимо човек да се нарича будист,
за да практикува това учение. Етикетите са
неуместни. Страданието не подбира, а е присъщо
на всички. Следователно, за да бъде ефикасно
лекарството, то трябва да бъде еднакво
приложимо за всички. Практиката не е
предвидена само за отшелници, които са се
откъснали от нормалния живот. Несъмнено
трябва да има период, в който човек да се
посвети единствено на задачата да се научи как
да практикува, но след като го направи, трябва да
приложи учението в ежедневието си. Този, който
се откаже от дом и светски отговорности, за да
следва пътя, има възможност да работи по-ин-
тензивно, да усвои учението по-дълбоко и
съответно да напредва по-бързо. От друга страна,
човекът, който води светски живот и съвместява
много различни отговорности, може да отдели
само ограничено време за практикуване. Но
независимо дали е светски човек или монах,
човек трябва да прилага Дхамма.
Само приложената Дхамма дава резултати.
Ако това наистина е път от страдание към
вътрешен мир, тогава, напредвайки в практиката,
ние трябва да изпитваме повече щастие в
ежедневието си, повече хармония и мир в самите
себе си. В същото време отношенията ни с
другите трябва да стават по-спокойни и хармо-
нични. Вместо да допринасяме към
напрежението в обществото, ние трябва да
можем да дадем положителен принос, който да
увеличи щастието и благополучието на всички.
За да следваме пътя, ние трябва да живеем живот
на Дхамма, на истина, на чистота. Това е
правилният начин да се прилага учението.
Дхамма, практикувана правилно, е изкуството да
се живее.
идват при мен и питат: „Какъв е пътят до
ниббана, до освобождението?“ Какво има тук за
криене? Аз им обяснявам ясно: „Това е пътят.“
Ако някой само кима с глава и заяви: „Добре
казано, добре казано, много добър път, но аз
няма да направя и крачка по него. Прекрасен път,
но няма да си направя труда да вървя по него“
тогава как може такъв човек да достигне
крайната цел?
Аз не нося никого на гърба си, за да го
отведа до крайната цел. Никой не може да
пренесе някого на гърба си до крайната цел.
Всичко, което може да направи, е с любов и
състрадание да каже: „Е, добре, това е пътят и аз
го извървях по този начин. Ти също работи, ти
също върви и ще достигнеш крайната цел.“ Но
всеки човек трябва сам да върви, сам да направи
всяка една крачка по пътя. Този, който е
направил една крачка по пътя, е една крачка по-
близо до целта. Който е направил сто крачки, е
сто крачки по-близо до целта. Който е направил
всички крачки по пътя, е достигнал крайната цел.
Ти трябва сам да вървиш по пътя.*

Източникът на страдание се намира във

всеки от нас. Когато разберем собствената си
реалност, ще открием и решението на проблема
за страданието. Всички мъдреци съветват:
„Познай себе си.“ Трябва да започнем с
опознаването на собствената си природа, защото
в противен случай никога няма да можем да
разрешим нито собствените си проблеми, нито
проблемите на света.
Но какво в действителност знаем за себе си?
Всички сме убедени в това, че сме значими и
уникални, но това, което знаем за самите себе си,
е само повърхностно. На едно по-дълбоко ниво
ние изобщо не се познаваме.
Буда изследвал феномена, който човешкото
същество представлява, разучавайки собствената
си природа. Като оставил на-страна всички
предубеждения, той проучил реалността в себе
си и осъзнал, че всяко същество се състои от пет
процеса - четири умствени и един физически.
Най-накрая истината станала ясна на Буда:
страданието започва с невежество относно
реалността на истинската ни природа, относно
явлението, наречено „Аз". А следващата причина
за страданието е санкхара, умственият навик да
се реагира. Заслепени от незнанието си, ние
реагираме с копнеж и неприязън, които
прерастват в привързаност, водеща до всички
видове нещастие. Навикът да се реагира е калша,
този, който определя нашето бъдеще. А
реакциите възникват само поради невежество
относно истинската ни природа. Невежеството,
копнежът и ненавистта са трите корена, от които
израстват всички страдания в живота ни. ваме да
се засилят. Така поради невежество попадаме в
клопката на навика да реагираме.
Ето как Колелото на страданието започва да
се върти:
Ако възникне невежество, се случва
реакция;
 ако възникне реакция, се случва съзнание;
ако възникне съзнание, се случват ум и
материя;
ако възникнат ум и материя, се случват
шестте сетива;
ако възникнат шестте сетива, се случва
контакт;
ако възникне контакт, се случва усещане;
ако възникне усещане, се случват копнеж и
неприязън;
ако възникнат копнеж и неприязън, се
случва привързаност;
ако възникне привързаност, се случва
процес на зараждане;
ако възникне процес на зараждане, се случва
раждане;
ако възникне раждане, се случват упадък и
смърт, заедно с тъга, плач, физическо и умствено
страдание и мъка.
Така възниква цялата съвкупност от
страдания.*
 Пътят ЗА ИЗБАВЯНЕ ОТ СТРАДАНИЕТО
Като разбрал същността на страданието и
неговия произход, бъдещият Буда си задал
следния въпрос: как може страданието да се
прекрати? Като помним закона на камма, на
причината и следствието: „Ако това съществува,
онова се случва; онова възниква.
защото възниква това. Ако това не
съществува, онова не се случва; онова изчезва,
защото изчезва това Нищо не се случва без
причина. Ако причината се изкорени, няма да
има следствие. По този начин процесът на
възникване на страданието може да бъде
обърнат:
Ако невежеството се изкорени и напълно
спре, реакцията спира;
ако реакцията спре, съзнанието спира;
ако съзнанието спре, умът и материята
спират;
ако умът и материята спрат, шестте сетива
спират;
 ако шестте сетива спрат, Контактът спира;
ако Контактът спре, усещането спира;
ако усещането спре, копнежът и
неприязънта спират;
ако копнежът и неприязънта спрат,
привързаността спира;
ако привързаността спре, процесът на
зараждане спира;
ако процесът на зараждане спре, раждането
спира;
* Пак там.
Уилям Харт в ИЗКУСТВОТО ДА СЕ
ЖИВЕЕ
ако раждането спре, упадъкът и смъртта
спират, заедно с тъгата, плача, физическото и
умствено страдание и мъката. Така спира цялата
съвкупност от страдания^*
Ако сложим край на невежеството, тогава
няма да има слепи реакции, които водят до
всякакви видове страдание. А ако няма повече
страдание, тогава ще изпитваме истински мир,
истинско щастие. Колелото на страданието може
да се превърне в колело на освобождение.
Това направил Сидхаттха Готама, за да
постигне просветление. На това учил и другите.
Той казал:
Като извършваш лоши постъпки, сам се
омърсяваш.
Като не извършваш лоши постъпки,
сам се пречистваш.**
Всеки от нас е отговорен за реакциите,
които ни причиняват страдание. Когато приемем,
че те са наша отговорност, можем да се научим
как да премахнем страданието.