Professional Documents
Culture Documents
Логан Бел - Библиотекарката
Логан Бел - Библиотекарката
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Седма глава
Осма глава
Девета глава
Десета глава
Единайсета глава
Дванайсета глава
Тринайсета глава
Четиринайсета глава
Петнайсета глава
Шестнайсета глава
Седемнайсета глава
Осемнайсета глава
Деветнайсета глава
Двайсета глава
Двайсет и първа глава
Двайсет и втора глава
Двайсет и трета глава
Двайсет и четвърта глава
Двайсет и пета глава
Двайсет и шеста глава
Двайсет и седма глава
Двайсет и осма глава
Двайсет и девета глава
Трийсета глава
Трийсет и първа глава
Трийсет и втора глава
Трийсет и трета глава
Трийсет и четвърта глава
Трийсет и пета глава
Трийсет и шеста глава
Трийсет и седма глава
Трийсет и осма глава
Трийсет и девета глава
Четирийсета глава
Четирийсет и първа глава
Четирийсет втора глава
Четирийсет и трета глава
Четирийсет и четвърта глава
Благодарности
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
Логан Бел
Библиотекарката
Любовта е най-строгото наказание за сладострастието.
Ан Енрайт
***
***
***
***
***
***
— Как вървят нещата в библиотечния бранш? — попита Дерек, посягайки към
пакетчето й с бисквити „Орео“ и налапвайки две наведнъж.
Тя погледна към Карли с намек да коригира лошите обноски на приятелчето си, но
съквартирантката й изобщо не я отчете, а просто продължи да лакира ноктите си в неоново
зелено.
— Да кажем добре — отвърна Реджина, отвори хладилника и извади спагетите,
останали от снощната вечеря.
— Да е имало нови воайорски изживявания? — попита Карли.
— Не.
— Каза ли на шефката си? — поинтересува се Дерек.
Реджина пъхна спагетите в микровълновата.
— Не, не съм й споменавала.
— И ще позволиш на онзи перверзник да се разхожда безнаказано? — престори се на
възмутена Карли.
Реджина сви рамене.
— Не мога да кажа със сигурност, че е перверзник. Все пак си вършеше работата в стая,
която се оказва, че семейството му е построило.
Седна на масата в трапезарията, избутвайки настрана последната купчина от модни
списания на Карли.
— Ало? Не можеш просто така да си излезеш от стаята, без да си довършила пикантната
историйка — нахока я Карли.
Нагази в стаята на пети с разперени пръсти на краката. Дерек влезе след нея.
— Как така семейството му е построило стаята? Кои са родителите му?
— Не ми се ще да ти казвам — възпротиви се Реджина.
Карли се разсмя.
— И защо не? Най-накрая ти изпадна интересна информация, и да не искаш да я
споделиш с нас?
— Просто знам, че директно ще я раздухате в Туитър или в някой блог, или там в
каквато клюкарска мрежа е на мода в момента.
— Не е вярно — каза Карли. — Кълна се, че палавото ти другарче от библиотеката ще
си остане нашата малка тайна. И дума няма да обелим. Нали така, Дерек?
— Точно така — изтръби Дерек.
Реджина се поколеба, но нуждата й да сподели с някого надви недоверчивостта й.
— Себастиан Барнс — изстреля, преди да е успяла да се спре.
— Какво за него? — продължи с въпросите Карли.
— Той е палавникът.
Карли си придърпа стол пред масата и се тръсна отгоре му с ококорени очи.
— Гъбаркаш ли ме?
— Съвсем не. Защо? Да не би да го познаваш?
Дерек се присламчи към тях, очевидно заинтересован от отговора на този въпрос. Карли
грабна нов брой на „W“ от купчината си списания и го запрелиства бързо към крайните
страници. Не откри каквото търсеше и взе още едно. Заровичка се из него, спря се на една
страница и го бутна отворено пред лицето на Реджина. Погледа й привлече черно-бяла
снимка на елегантна жена в рокля с гол гръб, разкриваща изящния свод на извития й
гръбнак. Ръцете с фини пръсти на балерина се протягаха към стъпалата й и почти докосваха
изисканите й обувки с токчета.
— Коя е тя? — попита Реджина, неясно защо опасявайки се, че Карли ще отговори:
„Приятелката му“. И защо изобщо би я притеснило това? Но вместо това Карли посочи към
долния край на страницата: Фотограф Себастиан Барнс.
Нужно й беше време да асимилира видяното.
— Дай да погледна. — Реджина взе списанието и прелисти на следващата страница, и
на следващата. Снимката, която Карли й беше показала, се оказа само първата от многото
фотографии на Себастиан, илюстриращи уводната статия на броя.
— Този е голяма клечка да ти кажа — обяви Карли. — Когато за пръв път се появи по
страниците на списанията, хората го имаха за дилетант — понеже е въшлив от пари, сещаш
се. Но той смаза всичките критики още в зародиш със снимки като тази.
Реджина остави списанието на масата.
— Е, браво на него. Но това не му дава правото да използва библиотеката за игрална
площадка.
Карли въздъхна.
— Карай я по-кротко, Реджина. Трябва да се научиш да разпознаваш нюйоркските
очарования, когато се разкриват пред очите ти.
— Или когато нечий гол задник се разкрие пред очите ти — пошегува се Дерек.
Двамата се посмяха едно хубаво, докато Реджина ровичкаше с вилица из спагетите си.
Омръзнало й беше все да е на топа на устата, развихреше ли се хапливият хумор на Карли и
Дерек.
— И как предлагате да постъпя тогава?
Карли сложи ръка върху рамото й.
— Позабавлявай се. Знаеш ли какво значи това, Реджина?
Осма глава
На сутринта намери една камара книги на бюрото си, всичките наскоро публикувани и
с добри отзиви. Две от тях вече беше прочела. Върху купчината имаше синя бележка:
***
***
След вечеря мерцедесът ги чакаше пред „Даниел“. Сви на запад и тръгна по Седмо
авеню.
— Къде отиваме? — попита Реджина.
— Ще те откарам до вас — отговори Себастиан. Тя опита да потисне внезапната вълна
на разочарование.
— Няма ли да питаш кой е адресът ми?
— Знам къде живееш.
— Моля? — Чародейният ефект на виното, шикозните дрешки и похотливите приказки
мигновено угасна. — Как така?
— Взех адреса ти от офиса.
— Нямат право да го дават на когото им падне!
— Аз не съм „който им падне“, Реджина. Познават ме.
— Не в това е въпросът!
— Чувстваш ли се осквернена? — попита я той. Погледът му обаче я увери, че не говори
за адреса й.
— Просто… не е порядъчно — отвърна тя.
Той като че ли се позамисли, после кимна бавно.
— Признавам, понякога се държа доста непорядъчно. И не ме бива особено в искането
на разрешение. — Взе ръката й и очите му намериха нейните. Жарта в погледа му я жегна
по-неизживян досега начин. — Май е най-добре да свикнеш с тази черта на характера ми,
ако ще прекарваме повече време заедно.
Думите му разсеяха напълно възмущението й. Предстоеше да прекарват повече време
заедно.
Когато колата спря пред блока й, Реджина някак успя да скалъпи:
— Благодаря ти за вечерята.
Той пак взе ръката й и дръзкият му, топъл допир подкладе у нея желание да се притисне
в гърдите му.
— И не забравяй да прегледаш книгата за Бети Пейдж, преди да си легнеш. Искам да чуя
какво мислиш. Искам да те опозная, Реджина.
— Добре — съгласи се тя. Очите му отново се впиха в нейните. В тъмните, нетрепващи
дълбини на погледа му прочете обвързващото обещание на думите си. Макар че дори не
смееше да си помисли на какво се беше обрекла.
Дванайсета глава
Реджина не успяваше да заспи.
Часове след като Себастиан я беше оставил пред вратата й в мислите й не спираха да
кръжат откъси от разговора им и горещи спомени за повелителния му поглед. И макар едва
да се бяха докоснали цяла нощ — ръката му върху нейната, случайният допир на раменете
им — тялото й беше напрегнато като струна, като притисната пружина, която просто
нямаше силите да се освободи.
Реджина набра нощницата върху бедрата си и се изпъна върху леглото, после деликатно
се докосна през памучните си бикини. Ръката й се плъзна под бельото, а пръстите й заиграха
познатия си сладострастен танц. Показалецът се задържа върху клитора й, сетне проникна в
нея, но очакваната вълна от наслада така й не я обля.
Какво й ставаше, по дяволите?
Помъчи се да насочи мислите си към Себастиан, но това послужи единствено да събуди
гузната й съвест.
Седна в леглото озадачена. По-добре да се спре, докато е време, вместо да си навлече
допълнително угризения.
Обърна се на една страна и погледна през пролуката между пердетата. Полумесецът я
посрещна с яркото си сияние и тя разкри прозорците нацяло, за да пусне лунната светлина в
стаята си. Докато гледаше как сенките танцуват по отсрещната стена, се сети за обещанието
си да прегледа книгата за Бети Пейдж.
Беше я оставила на нощното си шкафче и сега я придърпа в леглото до себе си.
Усмихната прелестна брюнетка й намигна от корицата, сякаш за да каже: „Не го мисли
толкова“.
— Обзалагам се, че точно ти никога не си се сблъсквала с подобни затруднения —
въздъхна Реджина. Лунната светлина не стигаше за четене, затова стана от леглото и светна
лампата. Примига няколко пъти и се върна в леглото заедно с книгата.
Запрелиства страниците в опити да открие онова, което пленяваше въображението на
Себастиан. Безспорно жената беше неотразима. И нещо повече — излъчваше несломима
самоувереност. Макар че книгата беше изпъстрена и с някои доста провокативни снимки,
сините й очи притежаваха онова, което бащата на Реджина би нарекъл „блясъче“. А и в
много от фотографиите на лицето й светеше огромна, някак старомодна усмивка, същински
символ на американската неприкритост.
Първият раздел на книгата, „Прелюдия към една старлетка“, съдържаше снимки на
съвсем нормално облечена и не открояваща се — макар й красива — Бети Пейдж — още
момиче. Тук нямаше даже запазената си марка бретон. В следващия раздел бяха събрани
фотографии от периода, в който Бети се преселила в Ню Йорк, малко преди да започне
кариерата й на модел. В колонката отстрани пишеше: „Първоначално била не набиваща се
на око секретарка, която работела по цяла седмица, а през уикендите обичала да излиза на
дълги разходки самичка, съпровождана единствено от мечтите си за един по-бляскав
живот“. Реджина се чудеше как изобщо бе възможно прекрасната жена с властно излъчване,
чиито снимки красяха втората част от книгата, да е имала и един самотен миг в живота си
— и да се е заточавала в скучен офис от девет чак до пет.
Прелисти към следващите страници, проследявайки развитието й като модел: Бети по
сутиен и копринени чорапи с жартиер, после Бети с камшик в ръка и най-накрая Бети — с
вързани ръце и тапа в устата.
Реджина затвори книгата.
Чудно й стана дали Бети някога беше изпитвала чувството, което погледът на Себастиан
бе предизвикал у Реджина тази вечер: една част вълнение, една част унижение. Питаше се
дали Бети бе допуснала някой фотограф твърде близо до себе си.
Съзнанието й се впусна в размишления около предложението на Себастиан да я снима.
Тя му беше казала истината: мразеше да стои пред нечий обектив. Досрамяваше я, когато
някой насочеше апарата си към нея, а и в повечето случаи не се чувстваше особено
фотогенична. Не й се щеше да се самоопредели като суетна, но собствената й представа за
външния й вид никога не съвпадаше с тази на обектива. Интересно й беше как е започнала
Бети Пейдж. Дали и тя се е борела с вътрешните си задръжки в началото? Дали го е
направила за пари? Как е събрала смелостта да свали дрехите си? Реджина не смяташе, че тя
самата някога би съумяла, а живееше в свят, където жените се събличаха по-радушно,
отколкото се обличаха. Кой ли нямаше голи снимки в личния си интернет профил в наши
дни? Колко ли хора си имаха свой собствен видеоархив? Понякога Реджина си мислеше, че е
изостанала от времето си.
Погледна към мястото на пода, където дантеленото бельо лежеше, струпано на
купчинка. Не й бяха останали сили дори да го хвърли в коша за бельо. Взе жартиерите и
опипа с пръсти малките кукички. После стана от леглото и тръгна с бельото към голямото
огледало, подпряно на стената до тесния й гардероб.
Съблече нощницата и огледа тялото си, останало напълно голо, с изключение на
обикновените памучни бикини. Скимна й да премери жартиерите, за да види как й стоят, но
се сети що за занимавка е обличането им. Вместо това изпита по-голямо желание „да се
докосне. Прокара нежно длани по гърдите си. Не виждаше себе си в отражението на
огледалото, а жената от бурлеската, капката боровинково сладко между гърдите й, чувствено
облизания пръст. Реджина не проумяваше как е възможно някой да се докосва така пред
публика или как Бети Пейдж дръзва да се съблече гола пред обектива. Хубаво ли беше да те
гледат? Дали хорските погледи ги караха да се чувстват желани?
Реджина плъзна показалец от корема към бюста си, също като жената от сцената.
Заигра се със зърната си, погледа ги как настръхват и си представи, че и някой друг гледаше.
После загърби огледалото, внезапно засрамена. Но тялото й си искаше своето.
Върна се в леглото, изключи лампата и се изтегна върху завивките. На сигурно, под
прикритието на мрака, пак докосна гърдите си, този път без да оставя започнатото, докато
не почувства онова познато пулсиране между бедрата си. Едната ръка намери клитора й,
другата продължи да обгрижва нежно зърната й. Реджина затвори очи и си представи как
Себастиан седи в края на леглото, съзерцава я, не й позволява да спре. Тя му казва, че не
може да прави такива неща пред него, а той я пита: «Нали затова се премести в Ню Йорк?
За» да се отдадеш на сексуалността си, на истинската си същност?“
Простена тихичко в тъмнината, пъхвайки един пръст в тръпнещата си вагина.
Представи си как Себастиан й казва: „Нека те отменя“. А тя му отговаря: „Не, не мога“. Но
той избутва ръката й настрана и я докосва на онова съкровено място, сразявайки
съпротивата й, и я обладава с големите си пръсти… задоволява я така, както никога не е
знаела, че може да бъде задоволена.
Ръката на Реджина ускори движението си, навлажнена от соковете на екстаза. Очите й
още бяха затворени, лицето и гласът на Себастиан продължаваха да са с нея, докато не я
връхлетяха първите буйни трепети на оргазма — вълна, която прииждаше отново и отново и
накрая я отведе на спокойния бряг на съня.
***
***
Реджина го видя още щом стъпи в ярко осветената галерия на Грийн Стрийт.
Себастиан стоеше в центъра на бялата стая, обграден от хора. Беше облечен в обичайния
си небрежно-елегантен стил. Ризата му беше разкопчана около врата, широките му рамене
— напето изправени, а покритата му с лъскава черна коса глава стърчеше няколко
сантиметра над всички околни. Вдигна поглед и тъмнокестенявите му очи незнайно как
срещнаха нейните. Стомахът й подскочи и трябваше да положи особено усърдие, за да
запази самообладание.
Не искаше да го прекъсва, затова реши просто да пообиколи стаята и да разгледа
фотографиите. Но Себастиан вече си проправяше път през тълпата към нея. През цялото
време не я изпусна от поглед, а същото важеше и за повечето други хора в галерията.
— Радвам се, че успя да дойдеш — поздрави я с усмивка.
Значи поканата наистина е била за нея. От това просветление коленете й омекнаха.
Знаеше, че е редно да отвърне с нещо ведро от рода на: „За нищо на света не бих го
пропуснала“, или пък с нещо пасивно като например: „Така или иначе имах път насам “. Но
смогна единствено да се усмихне свенливо, а на него като че ли и това му стигна. После й
дойде на ум репликата, без която нямаше как да мине. И бездруго щеше да е от сърце.
— Поздравления. Не разбирам кой знае колко от фотография, но несъмнено
постижението ти е голямо.
Той се разсмя, но не надменно.
— Бих го окачествил като скромно до средно голямо. Но да кажем, че се изкачвам по
стълбицата.
В този момент познат силует проникна през тълпата досущ като живак и изникна до тях
от нищото. Платиненорусата коса на Слоун беше пристегната в конска опашка на тила й, а
тоалетът й се състоеше от вталена черна пола и блуза без ръкави, разкриваща добре
оформените й ръце с апетитен загар.
— Каква изненада да те видя тук, Реджина! — обади се Слоун. Тонът на гласа й беше
приветлив, но всеки, забелязал кръвнишкия й поглед, би разбрал защо Реджина моментално
се скова. За радост Слоун незабавно насочи вниманието си към Себастиан. — Значи най-
сетне си издейства жадуваната популярност. — Слоун вдигна чашата си с шампанско за
малък тост.
Изказването й говореше за изненадваща близост между двамата.
— Не точно, но мога да се похваля със стъпка в желаната посока — отвърна Себастиан.
Отношението му беше по-скоро любезно, отколкото приятелско. — Ще ни извиниш ли за
секунда?
А това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.
Ако Слоун изобщо се беше засегнала, то самочувствието й се възстанови удивително
бързо.
— Разбира се, все пак си на работното си място. Отивай да… пускаш контакти. Аз ще
огледам творбите на конкуренцията — намигна му тя.
Себастиан поведе Реджина през навалицата от хора, приклещващи от всички страни. Тя
едвам устоя на импулса да погледне назад към Слоун, убедена, че пренебрежителното
отношение на Себастиан все някак щеше да се изсипе на нейната глава. Чувстваше се не в
свои води и й се прищя Карли да я беше придружила.
Докато следваше Себастиан към задната стаичка, Реджина прочете името му,
напечатано с големи черни букви върху една от стените.
— Това твои фотографии ли са? — попита го, спирайки на място.
— Да — потвърди той.
— Искам да ги разгледам — каза Реджина и тръгна в тяхна посока. Той й се стори
нетърпелив, което я изненада. — Нали затова ме покани? Да видя работата ти?
— Поканих те, защото аз исках да видя теб.
Не знаеше как да отговори на подобно изречение, затова просто се обърна към стената
със снимки. Всичките бяха черно-бели и й направи впечатление, че от всяка я гледаше една
и съща жена. Лицето й беше толкова прочуто, че дори Реджина я разпозна веднага:
холандската манекенка Астрид Линдал.
— Невероятни са — похвали го тя. — За кое списание си ги правил?
— Мои лични снимки са — отговори той. — Не са отпечатвани в никое списание.
Реджина изпита мъчителен прилив на ревност… и несигурност. Дали имаше
романтична връзка с Астрид Линдал? И ако да, как изобщо беше възможно сега да проявява
интерес към нея!
— Наистина са… красиви. Любимите ти ли са? — поинтересува се.
Той се изкиска.
— Не, защо?
— Ами защото си избрал тях за изложбата си.
— Не съм ги избирал аз, галерията ги поиска. Правил съм ги в началото на кариерата
си. Именно поради тази причина намериха място в изложбата. Всички снимки тази вечер
представляват първите крачки на фотографите в бранша. Запозната ли си с работата на Люк
Карл? Защото ако си, ще останеш изненадана от ранната му материя.
Реджина за пръв път чуваше името на Люк Карл — беше абсолютна невежа, станеше ли
дума за фотография. Разпозна лицето на Астрид Линдал единствено защото манекенката бе
набрала голяма слава през момичешките й години.
— Себастиан, браво — поздрави го жена с къса бяла коса и огромни очила с обли черни
рамки. — Очарователна поредица. Знаеш ли, от много време чувам слухове за фотосесиите
ти с Астрид, но ги отписвах като мит… нещо като Голямата стъпка. — Жената се изкикоти.
— Благодаря ти, че дойде — каза Себастиан, но не си направи труда да прикрие факта,
че мислите му бяха другаде.
Долепи ръка до гърба на Реджина и деликатно я насочи към усамотеното кътче под
стълбището.
Реджина забеляза, че Слоун ги наблюдава, макар и да се преструваше на разсеяна.
— Защо не си с обувките, които ти подарих? — поиска да научи той.
Реджина го погледна смаяно.
— В разгара на изложбата ти сме, а ти се интересуваш с какво съм обута?
— Не е тайна, че възприемам света визуално, Реджина. Предупредих те, че тези неща са
важни за мен. Поне облякла ли си дантеленото бельо?
— Ами, да — излъга го тя.
Той проучи лицето й, а тя се разсмя нервно.
— Ела с мен.
Себастиан тръгна нагоре по тясното черно стълбище и тя го последва. Вторият етаж
беше по-притъмнен и стените не бяха украсени. В единия край на стаята видя струпани маси
и столове, а до отсрещната стена бяха подредени големи плоски кашони.
Бяха сам-самички.
— Май не е позволено да се качваме тук — каза тя.
— Бъди сигурна, че не е — увери я той с обезоръжаваща усмивка. — А сега ми покажи
бельото си.
— Няма да ти покажа бельото си!
— Знаех си, че ме лъжеш.
Лицето й пламна.
— Хубаво. Излъгах те. Но дори да ти казвах истината, нямаше шанс да ти покажа
бельото си. Стига вече, сигурно ме занасяш.
— По-сериозен от това няма как да съм — каза й той и жаркият му поглед накара
сърцето й да прескочи.
Тръгна към нея и се спря малко преди телата им да се сблъскат. В първия момент
Реджина се притесни, че ще я докосне. Но когато видя, че помежду им остана разстояние,
изпита смътно разочарование. Изтече цяла минута и накрая тя сведе поглед към пода.
Усещаше очите му върху себе си и започваше да я полазва познатото стеснение.
— Следващия път не пренебрегвай заръките ми — прошепна в ухото й.
После я подмина и слезе по стълбите.
Четиринайсета глава
Колкото и да се бе опитвала да устои на изкушението на всичките книги около себе си,
докато се намираше на работното си място — възприемаше четенето зад гишето като един
вид неуважение спрямо хората, които се нуждаеха от помощта й, — Реджина някак беше
успяла да оправдае четенето на произведенията, кандидати за наградата на „Младите
лъвове“. Тази сутрин листчетата със заявките още не бяха започнали да отрупват бюрото й,
когато разгърна един от романите в списъка. Оказа се дебютната творба на млада британка,
чийто баща беше награждаван писател. Реджина тъкмо се беше зачела дълбоко в опити да
разкрие стилистичното влияние на бащата, когато чу Алекс да казва: „Здрасти пак!“, с
осезаемо пресилен глас.
Стресната от четивото си, вдигна поглед и видя, че колегата й не говори на нея, а на
завърналата се татуирана куриерка.
— Привет — поздрави я момичето, без да обръща внимание на Алекс. — Подпишете
тук. — Подаде й розово-черна пазарска торба, която Реджина моментално набута под
бюрото си. Надраска подписа си и с притаен дъх дочака пънкарката да си тръгне.
После заби поглед в торбата между краката й. Към черните пластмасови дръжки беше
прикрепен плик за писмо. Свали го и го отвори.
С.
***
***
Скъпа Реджина,
Надявам се, че си се прибрала безпроблемно снощи.
Следващия път като ми избягаш така, моля те, поне ми прати един есемес да
знам, че си добре. Или просто аз ще ти се обадя, за да се уверя лично.
Да, този телефон е за теб, но е само за комуникация между нас двамата.
Искам да го носиш със себе си — включен — непрекъснато.
С.
Неясно как Реджина беше успяла да се натъкне на единствения мъж на планетата, който
изпращаше айфони вместо букети на следващия ден.
— Какво става, Финч? — стресна я Алекс.
— Нищо — отговори му тя. — Знаеш ли как се работи с това чудо? — Тя му подаде
айфона.
— Нали съм представител на човешката раса — каза колегата й и натисна някакво
копче. Бялото лого на „Епъл“ изникна на екрана.
— И къде се беше дянало всичкото това остроумие, когато беше моментът да забиеш
секси куриерката? Така, а като звънне, как да отговоря?
Алекс въздъхна и се впусна в ускорен курс на обучение, шарейки с пръсти из целия
екран.
— Къде му е клавиатурата? — зачуди се Реджина. — Не мога да пиша така.
— Даммм — провлачи той. — Май си за „Блекбери“, Финч.
И с тази загадъчна реплика Алекс се замъкна към книгохранилището.
Тя пъхна телефона в дамската си чанта и пак прочете бележката, после още веднъж и
още веднъж, неспособна да въздържи усмивката си… нито пък мислите си, които нямаха
никакво място в библиотека.
Осемнайсета глава
Съвсем й се беше изплъзнало от ума, че с Карли имаха уговорка за тази вечер. Докато си
бяха правили плановете, очакваше момента с нетърпение, но сега идеята изобщо не я
влечеше.
Главата й тънеше в гъста себастианска мъгла. През целия работен ден мислите й се бяха
въртели единствено около спомена за ръката на Себастиан между бедрата й. Разиграваше
сцената в съзнанието си отново и отново в безкраен цикъл, докато обработваше машинално
листчетата със заявки. Мислите й постоянно се връщаха към страстта, с която тъмните очи
на Себастиан се бяха взирали в нея, докато пръстите му проникваха в тялото й. Самият
спомен я беше възбудил неимоверно много.
Когато таксито им спря пред „Сестра Бети“, Реджина видя, че опашката от желаещи да
влязат в бара вече се виеше по улицата. Карли хукна към входа. Реджина се заклатушка на
високите си токчета след нея. Понеже Карли беше настояла съквартирантката й да изглежда
„секси“, тя се беше спряла на черната рокля и обувките, подарък от Себастиан.
— Май е страшна блъсканица — отбеляза Реджина. Карли хвърли разсеян поглед към
чакащите.
— Пфу, тези загубеняци никога няма да влязат — увери я тя. Хвана Реджина за ръката,
поведе я към входа и подаде някаква картичка или покана на охраната. Той вдигна червеното
кадифено въже и двете директно влязоха.
— Как така успяхме да се прередим?
— Тази вечер пускат само хора с покани — обясни Карли. — Мен ме има в списъка.
Вътре не само нямаше къде да се седне, но нямаше и къде да се стъпи. Реджина, вече
напълно разочарована от контешкия си избор, стъпваше от крак на крак с набити от
високите токчета пети.
— Какво се случва тук? — попита след известно време. Около импровизираната сцена
се освобождаваше допълнително място, а на стената беше окачено огромно британско знаме.
— Катрина Дарлинг е звездата тази вечер — обясни Карли. Реджина й отвърна с празен
поглед. — Братовчедка е на Кейт Мидълтън.
Братовчедката на Кейт Мидълтън беше изпълнителка на бурлеска? Май светът наистина
отиваше по дяволите с експресния влак, както обичаше да се изказва майка й.
— Ще взема коктейли. Изчакай ме тук.
Реджина предпочиташе да я придружи, но Карли вече си пробиваше път през тълпата
към бара. В този момент чантата й завибрира. След моментно недоумение, Реджина си
спомни за новия си мобилен телефон.
Извади умната джунджурия — все още я чувстваше напълно извънземна в ръката си — и
се опули насреща й. Звънеше ли? Тогава видя текстовото съобщение на екрана: „Къде си?
Пред вас съм.“
Сърцето й се разтуптя неудържимо. Първата й мисъл беше да се срита в задника, задето
не си беше вкъщи. Но после се досети, че хич не е зле Себастиан да знае, че и тя може да
излиза с приятели и да се забавлява.
„На бар съм“, написа непохватно с един пръст, допускайки толкова грешки, че
приложението за автоматично коригиране допринесе с повече думи, отколкото нея самата.
— Хей, изглеждаш ми много познато. Да не би да беше на сцената по-миналата вечер?
Реджина вдигна поглед и един привлекателен блондин се усмихна насреща й. На
тениската му пишеше „Спин Ню Йорк“.
— На мен ли говорите? — учуди се тя. Телефонът отново извибрира в ръката й.
— Аха. Излизаш ли на сцена тук?
— На сцена ли? Аз? Не — отговори, питайки се дали този тип наистина си мислеше, че
е изпълнителка на бурлеска, или просто я задява. Погледна към екрана на телефона си.
Още едно текстово съобщение: „Къде си?“
Тя се усмихна и написа „Сестра Бети“, после върна телефона в чантата си.
— Какво пиеш? — попита я свалячът.
Сякаш по сценарий, Карли се завърна с двата коктейла. Подаде едната чаша на Реджина.
— Ти пък кой си? — заприказва блондина с игрив поглед.
— Брендън — представи й се той.
— Карли.
Реджина пийна от коктейла си. Беше същият като онзи, който бяха пили първата вечер с
Дерек, и вкусът му й се стори не по-малко ужасен. Но все пак продължи да пийва.
— Тъкмо казвах на приятелката ти, че прилича на една от изпълнителките — обясни
мъжът.
— Спор няма — съгласи се Карли и смигна на Реджина. „Побаламосвай го малко“,
подканваше я изражението й.
Реджина обърна поглед към сцената, питайки се кога ли ще започне шоуто.
Един от приятелите на Брендън се присъедини към тях и Карли забърбори и с двамата.
— Много си мълчалива — докосна рамото й новодошлият и се усмихна насреща й. Беше
кльощав и миришеше на цигари.
— Доста е шумничко тук — оправда се Реджина. — Не е най-подходящата среда за
разговори.
— Как се казваш? — попита я слабакът, забол очи в деколтето й.
— Реджина — измрънка неохотно тя.
— Супер. Аз съм Ник.
Тя кимна, погледна на другата страна и отпи от коктейла. Поне парещото чувство в
гърлото й послужи да отвлече вниманието й от нежеланата компания. Карли обаче си
прекарваше чудесно. Долепила се беше до Брендън, размяташе коси и се смееше на
историите му.
— Ехо — Ник привика Брандън и Карли. — Одрина се оплаква, че е прекалено шумно
тук. Май е най-добре да си бием камшика.
Реджина не си направи труда да го поправя.
— Какво ще кажете? — подкани ги Ник. Карли кимна одобрително.
— Но шоуто още не е започнало — възпротиви се Реджина на ръба на тиха паника.
Нямаше ни най-малко намерение да ходи, където и да било с тези индивиди, но пък и не
искаше да остава сама в бара. Дори не знаеше къде е най-близката спирка на метрото.
Ник се разсмя.
— Забавна си — коментира, докосвайки я по ръката. Тя се отдръпна от допира му.
Тримата започнаха да си пробиват път към изхода.
— Чакай малко, искам да ти кажа две думи — Реджина подръпна Карли за ръкава.
Карли на свой ред придърпа Брендън, каза му нещо на ухо и угоди на Реджина.
— Какво има? — попита с алкохолизиран поглед. Реджина се зачуди как е възможно да
се напива толкова бързо. — Тези младежи са сочни. Знаеш колко съм съкрушена напоследък
заради Роб. Да се позабавляваме малко.
— Няма да дойда с вас и не смятам, че е добра идея да тръгваш сама с тях — каза
Реджина.
— Стига си се държала като бабичка — нахока я Карли и тръгна към двамата си нови
приятели до вратата. Реджина не я последва. Карли се обърна и й махна да идва. Като видя,
че Реджина не помръдва, вдигна рамене в жест, символизиращ „Ти губиш“. Двамата с
Брендън излязоха навън, но, за ужас на Реджина, Ник тръгна към нея.
— Какво има, Одрина? Повярвай ми, нищо няма да пропуснеш. Обещавам да се погрижа
за забавлението ти тази вечер.
Усмивката водеше отделен живот от очите му.
— Просто не ми се ходи никъде другаде. Не се безпокой за мен. Сигурна съм, че
тримцата ще си прекарате страхотно.
— Хайде де — заупорства Ник, приближавайки се към нея. — Ако не дойдеш, ще се
чувствам като пето колело. Нали не искаш да ми е гадно?
Тя извърна поглед. Този навлизаше твърде навътре в личното й пространство, но
нямаше къде да му избяга. В следващия момент видя през рамото му нещо, което я накара да
си мисли, че халюцинира.
Себастиан вървеше право към тях.
Реджина усети как дишането й се учестява. Не можа да отлепи поглед от него. Движеше
се през салона досущ като акула през океански води, напълно несмутен от заобикалящата го
тълпа.
Ник продължаваше да плямпа, но ушите й вече бяха глухи за думите му. До няколко
секунди голямата ръка на Себастиан се стовари върху рамото му и го обърна.
— Прощавай — каза му Себастиан безцеремонно и хвана Реджина за ръката.
Деветнайсета глава
Докато се возиха в частния асансьор до студиото на Себастиан, между двама им цареше
мълчание.
Себастиан й се беше сторил крайно неразговорлив след сценката в „Сестра Бети“.
Отворил й беше вратата на паркираната пред бара кола, после безмълвно беше седнал на
задната седалка до нея. Струваше й се дотолкова напрегнат и изнервен, че Реджина се боеше
да го попита какво го е вбесило толкова.
Сега, в просторния апартамент, настроението му продължаваше да е мрачно.
— Ела с мен — привика я и тръгна към задната част на жилището, без дори да я
погледне. Тя закуцука след него, тракайки с токчета по твърдия дървен под.
Подминаха първата стена със снимки, после и личната му изложба на еротични
фотографии, и Реджина се озова на място, което не й беше показал при първото й гостуване.
Сега навлизаше в друг тесен коридор, водещ до две отделни стаи. Тя понечи да надникне в
едната, но той бързо затвори вратата.
— Насам — каза Себастиан и отвори друга врата. Влезе в непозната стая и установи, че
се намира в спалнята му.
Стените бяха боядисани в наситено горскозелено, а рамката на голямата спалня беше
изработена от масивно тъмно дърво. Едната страна на стаята представляваше панорамен
прозорец с изглед към река Хъдсън. Отсрещната стена беше отрупана с картини, някои от
които й бяха познати от учебниците в университета. А се съмняваше да са репродукции.
Едно от платната й говореше най-много — красива творба на Марк Шагал, изобразяваща
жена на синкав кон. Зад нея на гърба на коня седеше мъж с почти закрито от вдигнатите й
ръце лице. Беше я прегърнал през кръста, а червената й рокля се беше свлякла, оголвайки
гърдите й.
За нейна изненада, в тази стая нямаше нито една снимка.
Себастиан щракна едно ключе на стената и тежките завеси закриха прозореца. Най-
внезапно Реджина изтръпна.
Той се обърна към нея.
— Какъв ти е мъжът, с когото беше излязла тази вечер?
— Не бях излязла с него. Излязох със съквартирантката ми, а в бара ни се присламчиха
двама…
Себастиан вдигна ръка в знак, че трябва да замълчи, сякаш му беше обидно дори да я
слуша.
— Подарих ти тази рокля, за да я носиш пред мен — единствено и само пред мен.
Затова сега ще ти я взема. Ако обичаш, съблечи я.
Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не се шегува, че не е недочула, че
може да направи само едно.
Затова се пресегна зад гърба си с разтреперани ръце и разкопча ципа.
Себастиан я гледаше със съсредоточено и сериозно изражение. По лицето му се четеше
задълбоченост, която й подсказваше, че церемонията по събличането на роклята носеше
истинска значимост за него.
Старото притеснение отново я навести, но тя позволи на роклята да се свлече на земята.
Чувстваше се жалка в белия си сутиен от „Гап“ и обикновени памучни бикини. Тогава я
връхлетя споменът за ласките му предишния път, когато се беше изправила разсъблечена
пред него, и между бедрата й се зароди сладостен пулс.
— Прекрасна си, Реджина — каза Себастиан, прокарвайки поглед по цялото й тяло. —
Но сама знаеш, че не можеш да се появяваш пред мен по старо бельо. Моля те, съблечи и
него.
Сърцето й се разбушува, а дланите й плувнаха в пот. Пръстите й се впуснаха в отчаяна
борба със закопчалката на сутиена, който беше обличала и събличала хиляди пъти, и имаше
чувството, че изобщо няма да се справи. Но, в крайна сметка, успя да го разкопчае и го
свлече от раменете си.
Усети очите му върху себе си, но нямаше сили да го погледне. Вместо това си
представи, че е сама в стаята си и смъкна бикините по бедрата си, чак до глезените. После
ги изрита настрана.
— Тялото ти ме възбужда нечовешки много — каза Себастиан.
Реджина така се изчерви, че почувства иглички по страните си. Сърцето подскачаше в
гръдния й кош и й стана чудно, дали е възможно да се тръшне мъртва на земята от единия
срам.
— Легни върху спалнята — нареди й той. Тя се обърна към огромното легло и се помая
как ще успее да се покатери отгоре му, без да предложи на Себастиан неприличен изглед
към задните си части.
Той надуши колебанието й и сякаш прочел мислите й, се премести и застана точно зад
нея.
— Тръгвай — пришпори я.
Не й остана никакъв избор, освен да изпълни нареждането му.
— По корем — добави след малко. Тя го послуша и зарови глава в извивката на лакътя
си, разкривайки нацяло задните си части. След няколко секунди на пълно затишие, Реджина
не издържа и се обърна да види какво става.
— Не мърдай — възпря я тихия му глас. Главата й пак потъна върху леглото.
Минаха още няколко минути, без всякакво развитие. Тя пак се обърна. Този път
Себастиан откликна с плесница по задника й.
— Ох! — изпищя тя.
— Казах ти да не мърдаш — повтори й с назидателен, търпелив глас, сякаш си имаше
работа с недисциплинирано хлапе. Тя остана напълно неподвижна, подготвяйки се за
следващия шамар. Изтече още време, а не се случваше нищо.
Чу го как се движи в стаята. В следващия момент матракът потъна под теглото му.
— Разтвори крака — заповяда й. Тя ги разтвори и остана така няколко мъчителни
секунди без всякакво раздвижване край нея. Най-накрая усети как ръката му милва бузата,
понесла плесницата. Пръстите му се спуснаха между бедрата й и единият проникна в нея.
Веднага се подмокри, а той отдръпна пръста си, после пак го вкара, и така, докато вътре в
нея не изригнаха милион искри на наслада.
— Обърни се — каза й и допирът на ръката му изчезна. Влажна и пулсираща, тя
моментално почувства липсата му. Очите му изучаваха погълнато тялото й, но в подлуденото
й съзнание не бе останало място за стеснение. Видя, че ризата му е разкопчана и
еректиралият му пенис издува черните му панталони.
Той разтвори краката й и тя зачака жадно отново да почувства ръцете му върху онова
интимно място. Но вместо това, за неин шок и ужас, той притисна лицето си там. Тя седна в
леглото, отдръпвайки се от него. Мисълта, че ще я види от толкова близо й дойде много.
— Не съм ти разрешавал да се местиш. Легни пак по корем.
Тя се отпусна върху леглото и се обърна по корем, отново отпускайки глава върху
ръцете си. Не се изненада, когато дланта му се стовари върху задника й, по-силно този път,
наистина болезнено.
И още веднъж.
Реджина прехапа устна и изпъшка, когато пръстът му докосна онази свръхчувствителна
точка във вътрешността й. Вагината й изпадна в конвулсии и стонът й прозвуча толкова
похотливо, че едва разпозна собствения си глас в него.
Той извади пръста си и раздалечи бедрата й още повече. Тя почувства нова влажна
топлина между тях и осъзна, че това е устата му. Вложи всичката си воля да не му се
изплъзне. Тогава пръстът му също се включи в играта и тя директно забрави съпротивата,
стеснението — изобщо всичко, с изключение на прииждащите вълни от наслада, така бурни,
че се доближаваха опасно близо до болка. Тя изрева нещо нечленоразделно, нещо, носещо в
себе си първичното, животинско послание да не спира, да й дава още от себе си.
Но той спря и тя го усети как се движи зад нея върху леглото.
— Обърни се — извика я с пресипнал от лъст глас.
Тя се обърна по гръб и го видя гол над себе си. Красотата на тялото му надхвърляше
дори представите й; мощните му плещи и изваяният му корем я изумиха със съвършенството
си. Но онова, което привлече най-силно погледа й, нещото, от което не можа да отлепи
очите си, беше големият му, напиращ към нея пенис. Захласът й не се дължеше единствено
на факта, че досега не беше виждала гол мъж — поне не на живо. Всичко идваше от там, че
органът му, изпълнен с кръв и твърд, представляваше нагледната проява на жаждата му за
нея.
Себастиан се приведе и тя видя, че си слага презерватив. Чак в този късен момент се
почувства готова да приеме истината за предстоящото — за нещото, което жадуваше с
цялото същество.
Той застана над нея, а Реджина обгърна с ръце широките му рамене и затвори очи.
Целуна я по шията, после спусна устата си към гърдите й, стимулирайки зърната, първо
със зъби, сетне и с език, докато накрая не ги налапа алчно с цялата уста, сякаш смучейки, за
да задоволи собствените си нужди. Вагината й тръпнеше в очакване на пръстите му,
жадуваше ги повече от всякога. Тазът й шаваше под него, притискаше се към тялото му,
молеше се за допира му. Но вместо ръката му, Реджина почувства как главичката на члена
му си пробива път в нея. Тя се напрегна, но той провлезе съвсем бавно, лека-полека, все по-
надълбоко, и по-надълбоко, докато не се почувства изпълнена отвътре. Той спря, после
тласна напред. Прободе я рязка болка, сетне тялото й го приветства с топъл, влажен прилив.
Себастиан излезе от нея.
— Защо не си ми казала? — хвана той лицето й с ръце, взирайки се в очите й със
стихиен порив на нещо неузнаваемо. Гняв ли беше? Или объркване?
— Не исках да спираш — отговори му тя.
Той опря глава на рамото й. Реджина погали косата му, чувствайки се по-близо до този
странен мъж, отколкото някога си бе представяла, че ще се чувства с който и да било човек.
Изпита дълбок душевен покой, но тялото й продължаваше да тръпне от страст.
— Не спирай.
— Сигурна ли си.
— Да.
Тя обви тялото му с ръце, а той я целуна по устата и внимателно се върна отгоре й, без
да провлиза в нея. Тя усети колебанието му и прошепна:
— Няма да ме счупиш — макар че част от нея току-що се беше пречупила.
Тя се пресегна към задните му части и го придърпа към себе си. Почувства как я
изпълва съвсем бавно, и този път вагината го притисна в себе си, сякаш беше естествена част
от нея. Той започна да се движи напред-назад, простенвайки веднъж. Сладострастният звук
доразпали и нейната вече ярка искра и удоволствието се разпростря от таза й към всички
части на тялото й. Движенията на Себастиан се ускориха, повличайки и нея в ритъма си.
Сладостта назря и пукна като девствена зора.
— Себастиан! — нададе вик Реджина, напълно безпомощна в разгара на оргазма си.
Тялото й не спираше да се движи в тандем с неговото в инстинктивен танц, напълно
неподвластен на контрола й.
Тласъците му се ускориха, станаха почти неистови, докато накрая не изрева като
разярено животно.
Реджина беше удивена от факта, че тялото й е способно да му достави толкова бурно
удовлетворение. За пръв път в живота си се чувстваше могъща.
А когато се отпусна на леглото до нея с влажна от пот коса и ръка през гърдите й,
осъзна дълбоко в себе си, че би минала и през ада, за да е с него.
Двайсета глава
Събуди се напълно дезориентирана.
Стаята беше тъмна, но нещо й подсказа, че е сутрин и нощта е отлетяла. Обърна се в
леглото и погледът й се озова върху стена с достойни за музейно изложение картини —
което й напомни къде се намираше и как беше прекарала нощта.
Спалнята беше празна от страната на Себастиан, макар и отчетливо да си спомняше, че
беше заспала в обятията му.
Пресегна се за ключето на нощната лампа и я светна, за да се ориентира по-лесно.
Непропускащите светлина завеси не й позволяваха да придобие представа за часа, но имаше
чувството, че ще закъснее за работа.
После очите й се спряха на сгънат лист хартия върху възглавницата на Себастиан. Тя го
взе.
С.
***
— Добро утро — поздрави я Себастиан с усмивка. Беше облечен в тъмни дънки и бяла
риза с навити малко над здравите му китки ръкави. Косата му беше мокра, очите — искрящи
и провокиращи, както винаги.
Седеше в единия край на дълга, тясна, черна и лъщяща сякаш под ледено покритие маса.
Пред него имаше отворен лаптоп, обграден от чинии с гевречета, пресни плодове, кифлички
и гарафа за кафе. Тя седна на отсрещния край на масата и Себастиан й сипа чаша кафе.
— Всичко е… чудесно — подхвана Реджина срамежливо, — но закъснявам за работа.
Налага се да тръгвам.
— Вече се обадих на Слоун — каза той.
— Моля?
— Уведомих Слоун, че днес няма да се явиш на работа, тъй като имаме страничен
проект.
— Нямаш право. Хрумна ли ти въобще, че може би аз искам да отида на работа днес?
— А ти пък нямаш право да искаш каквото и да било. Държиш се крайно непокорно и е
нужно да понесеш наказанието си.
На дневна светлина подобни приказки звучаха доста по-абсурдно, отколкото в
единайсет посред нощ.
— Това не ти е някаква игра — заяви тя и остави чашата с кафе.
— Права си. Приемам нещата насериозно. Въпросът е отвръщаш ли ми и ти със същото?
— И какво трябва да значи това?
— Как можа да скриеш от мен, че си девствена?
Реджина се изчерви.
— Съжалявам. Май не изпадна подходящ момент. Щеше да е нелепо да ти го изтърся ей
така.
— Никога не бих те чукал по този начин, ако знаех.
Каква безочливост само!
— Как и кога ме „чукат“ — както ти така вежливо се изказа, — си е изцяло мое
решение.
— Щом толкова те бива във вземането на подобни решения, защо чак сега се
престрашаваш? Ако наистина беше достатъчно уверена, за да направиш този избор сама за
себе си, досега щеше да си го направила. Но теб те е страх. Ще те отуча от този страх. Стига
да ми позволиш.
Реджина усети потресена, че очите й се пълнят със сълзи.
— Не се тревожи, Реджина — успокои я той. — Знам, че чувството да предадеш
контрола върху живота си е прекрасно. Вече не е нужно да си блъскаш главата. Да
преодоляваш трудности. Не е нужно да постъпваш правилно. Отдай ми се и сама ще се
увериш.
Дъхът секна в гърлото й.
— А сега хапни нещо — подкани я Себастиан. — Ще ти трябват сили.
Двайсет и първа глава
Двамата стояха пред единствената стая от апартамента му, която още не й беше показал.
Вратата беше заключена.
— Обуй тези обувки — нареди й той. Остави в краката й чифт бели сатенени обувки с
десетсантиметрови токчета. Тя ги обу.
— А сега съблечи халата.
След незначително колебание, Реджина развърза колана на копринения халат и,
олюлявайки се на високите токчета, го смъкна от раменете си. Себастиан го пое.
— Обърни се с гръб към мен и затвори очи — беше следващата му команда и тя се
подчини.
Усети как нещо меко се плъзва по лицето й и осъзна, че връзва очите й с ивица плат,
поръбена с пух. Ръцете й инстинктивно посегнаха да я докоснат.
— Дръж ръцете до тялото си — възпря я строго. Тя го послуша. Сърцето й се разтуптя
неудържимо.
— По-рано се разбрахме, че си тук по свое съгласие. Че можеш да си тръгнеш във всеки
един момент и изборът е твой. Повечето от… партньорките ми идват с ясно обособени
лични граници — твърди граници, така им казваме. Но тъй като всичко това е новост за теб,
тепърва предстои да откриваш границите си. Затова, ако в процеса на работа ме помолиш да
спра, ще те игнорирам.
— Наистина ли? — учуди се тя. Да не би да беше пропуснала нещо?
— Наистина. Ако стигнем дотам, че в действителност не можеш повече, казваш „твърда
граница“ и аз ще сложа край на играта незабавно.
— Твърда граница — повтори Реджина под носа си.
Чу го как завърта валчестата дръжка и отваря вратата. Удивително беше, че е способна
да разпознае действията му само с помощта на толкова смътни звуци, но явно липсата на
зрение водеше до обострянето на другите й сетива.
— Направи десет крачки напред — каза й Себастиан. Тя тръгна бавно,
съсредоточавайки вниманието си върху опасно високите токчета. Протегна ръка напред и
той й даде опора. Никога не беше предполагала, че десет стъпки могат да се окажат толкова
дълго разстояние.
Токовете тракаха силно по твърдия под.
— Спри тук — нареди й той.
Дочу металически звук и по тялото й пробяга тръпка.
— Вдигни ръце над главата си. — Тя се подчини, макар че се почувства нелепо.
— Раздалечи ги.
Почувства как нещо обхваща китката й, нещо гладко, но здраво; нещо като кожа. После
чу щракване над главата си и ръката й остана заключена в това положение. И другата я
сполетя същото.
— Стой мирно — предупреди я. — Ще използвам ножица, и ако мръднеш, може да те
порежа, без да искам.
— Моля? — смая се тя и инстинктивно се сгърчи. Пулсът й запрепуска бясно. В този
момент усети студения допир на металното острие по гърба си и шумоленето на финия
текстил. Металът се спусна с хладно дращене надолу по плътта й, докато накрая ножицата
сряза копринената нощница през средата и тя се свлече в краката й.
Останала единствено по обувки, Реджина почувства с голата си кожа хладовития въздух
в стаята. Ръцете й започваха да изтръпват от престоя в подобно неестествено положение.
Чу отдалечаващите се стъпки на Себастиан. Вратата се отвори и затвори.
И тя остана сама.
***
Вече не усещаше ръцете си. Беше пробвала да сгъне колене и да се отпусне напред или
назад, за да раздвижи кръвта в тялото си. Но в крайна сметка проумя, че колкото по-
изправена и неподвижна стоеше, на толкова по-малко напрежение подлагаше мускулите по
гърба и краката си, които я убиваха от болка в някои позиции.
Нямаше представа колко време е минало. Двайсет минути? Цял час? Два?
Мислите се прескачаха в главата й — да го извика ли, или да търпи? Но нещо я
подтикваше да се въоръжи с търпение.
Точно когато се убеждаваше, че не може повече, че е крайно време да се пречупи и да
извика „твърда граница“ с пълно гърло, ушите й се наостриха: вратата се беше отворила. Чу
приближаващи стъпки.
Последва дрънкане на метал и едва не й потекоха лиги при мисълта, че ръцете й най-
сетне ще са свободни. Но съвсем скоро осъзна, че Себастиан не ги освобождава, а просто
снижава оковите, колкото да позволи на ръцете й да се свият в лактите. И все пак
облекчението беше безценно. Дори да я оставеше в това положение, щеше да издържи още
малко.
Себастиан застана пред нея. Усети го толкова близо, че наклонеше ли се напред,
вероятно би го докоснала. Въпреки това не помръдна.
Той притисна ръка към слабините й и пръстите му незабавно напипаха онази гореща
точка, за чието съществуване дори не беше подозирала до миналата нощ. Контрастът между
сладостно насечените движения на пръстите му и тъпата, настоятелна болка, която я
мъчеше, беше така остър, че коленете й се подкосиха.
— Изправи се — заповяда й той и тя стъпи на краката си с мъка. Той извади пръстите
си от нея и погали нежно вулвата й, стимулирайки клитора. В следващия момент Реджина
усети влажния му език между краката си и единият му пръст отново потъна в нея. Тя
простена, ръцете й се напрегнаха, краката й се разтрепериха на ръба на равновесието, а
между бедрата й разцъфваха усещания, каквито не бе подозирала, че може да изпита.
Доведе я на косъм от оргазма и рязко се отдръпна от нея. Ако ръцете й бяха свободни,
сама щеше да довърши независимо от всичко, толкова отчаяна беше нуждата й. И тогава го
почувства — нямаше как да обърка чувството от допира на члена му до входа на вагината й.
Едвам-едвам раздели срамните й устни, и се отдръпна.
— Моля те — простена Реджина, засрамена от себе си, но тръпнеща в очакване.
Той отвори срамните й устни с пръсти, опря главичката на пениса си в мокротата й и
остана неподвижен. Тя изпъшка и тласна тялото си към него.
— Още съм ти обиден, Реджина — проговори той. — Искам от теб да ми обещаеш, че
повече няма да пазиш тайни от мен. Не и що се отнася до секса.
— Добре — промълви тя.
— Обещай ми.
— Обещавам. — Гласът й прозвуча като от километри разстояние. Пръстите му не
спираха да я докосват и напрежението беше непоносимо.
Себастиан бързо свали кожените белезници и Реджина залитна към него, неспособна да
запази равновесие. Без да отлепя ръка от слабините й, той й помогна да легне на студения,
твърд под.
— Моля те — повтори му трепетно и този път той застана отгоре й. При други
обстоятелства несъмнено би се упрекнала за начина, по който разтвори краката си за него,
придърпа го с изтръпнали ръце и изрева дивашки, когато члена му я изпълни, тръшкайки се
под тялото му, докато не пренебрежимата й нужда не намери отдушник в стихиен оргазъм.
След няколко секунди свърши и той с прилепнала към шията й мокра уста, шепнеща на
неразбираем език. После я вдигна на ръце, сякаш тежеше колкото перце. Все още с
превръзка на очите, тя отпусна глава на рамото му и, за свой ужас, се разплака.
Почувства как ръцете му я притискат по-силно и крачката му се ускорява. След няколко
секунди я остави върху леглото и махна превръзката от очите й.
— Добре ли си? — попита я с напрегнато от притеснение красиво лице. Вдигна нежно
бретона й и притисна устни към бледата кожа на челото й.
— Да — отговори му тя в опити да се овладее. — Просто изживяването беше толкова…
силно.
— Това е добре — коментира той. — Защо ни е да се стремим към него, ако не е силно?
Поне за мен е така.
— Не е за вярване, че физическият дискомфорт може така рязко да премине в
наслаждение. Толкова е… странно.
— Всъщност, ако се замислиш, не е. За да изпитаме нещо в пълната му сила, трябва да
го поставим в контраст с друго нещо. Тъга и щастие, работа и почивка, самота и връзка с
околните. Самостоятелно всяко губи смисъла си.
— Да — съгласи се Реджина. — Напълно те разбирам.
Той я придърпа към себе си.
— Сигурен бях, че ще ме разбереш.
Двайсет и втора глава
Следобедът вече клонеше към вечер, когато Реджина влезе в собствения си апартамент.
Тръпката още не беше отшумяла.
Карли беше заела обичайния си пост на дивана и като я чу, вдигна поглед от скицника в
скута си.
— Къде ходиш? Как така не се прибра снощи? Побърках се от притеснение по теб —
овика я, хвърляйки гневно молива си.
Реджина се наведе да разкопчае обувките си. Себастиан я беше изпратил вкъщи в чисто
нов тоалет — пременил я беше в „Прада“ от глава до пети. Както обикновено, обувките й
разказваха играта.
— Учудвам се, че ти си се прибрала снощи — отвърна Реджина. — Като гледах накъде
вървят нещата в „Сестра Бети“, изобщо не предполагах, че си тръгнала в посока дома.
— Недей да сменяш темата. Къде се загуби? Не можеш да постъпваш така с хората,
Реджина.
— Не съм се загубила, ти беше онази, която си тръгна, забрави ли?
— Съжалявам. Просто съм потънала в такава дупка напоследък. Все нещо трябваше да
отвлече мислите ми от Роб.
— И реши да ме оставиш с онзи мизерник в бара?
— Ник ставаше. Добре че беше той да ми каже, че си забегнала с някакъв тип.
— Не беше „някакъв тип“, а Себастиан. Както и да е, извинявай, че съм те притеснила
— Реджина остана трогната от загрижеността на Карли.
— Каква работа е имал в бара Себастиан? Преследвал ли те е?
Реджина сви рамене и тръгна към кухнята. Не беше хапвала нищичко от закуска и
внезапно я споходи вълчи глад. Пресегна се да вземе чиния от втората полица на шкафа и я
преряза такава болка, че веднага отпусна рамото си.
— Ау.
— Какво ти е?
— Би ли ми дала една чиния?
Карли се показа на вратата.
— Не и докато не ми кажеш какво се е случило?
— Болят ме ръцете — обясни с половин уста Реджина.
— Аха, това е очевидно. И освен ако не си се отдала на среднощен тенис маратон в
Сентръл Парк, не мога да разбера защо. — Тя я загледа с ръце на хълбоците. Реджина не
успя да сдържи усмивката си. Незнайно как, връзката й със Себастиан беше преобразила
заядливата й съквартирантка в грижовна вълчица.
— Ако ми свалиш една чиния, ще ти разкажа — изхитри се Реджина.
Карли се пресегна, подаде й чинията и каза:
— Изплюй камъчето, Реджина.
***
Настаниха се пред масата с остатъка от вчерашното пилешко с ориз и две шишета
„Корона“. Реджина се беше преоблякла в раздърпана тениска на Дрекселския университет и
долнище на анцуг. Чувстваше се напълно изцедена физически, но съзнанието й работеше на
пълни обороти, сякаш беше превключило на непозната за нея трета предавка.
— Харесва му да… как да го кажа… да ме доминира — сподели Реджина.
— Как по-конкретно? — попита Карли.
Сега, когато най-накрая имаше с какво да се похвали, умираше от нетърпение да
разкаже на някого с подробности. Не знаеше как ще реагира Карли: дали щеше да я увери, че
това е лудост, че трябва да бие шута на побърканото си приятелче, или пък да изтърси:
„Какво пък толкова? На мен постоянно ми се случва.“ Независимо от реакцията й, Реджина
трябваше да сподели с някого.
— Ами подари ми мобилен телефон и настоя постоянно да го държа включен и да го
използвам единствено за разговори с него. Дава ми заповеди чрез есемеси. Нарежда ми
какво да обличам — неизменно високи токчета и по-специални модели бельо.
— Е, честно да ти кажа, Реджина, малко стилистични насоки ще ти дойдат добре.
Реджина й стрелна престорено гневен поглед, преди да продължи.
— Ако не му се подчиня, например ако не се облека както ми е наредил, ме „наказва“.
Успя да привлече вниманието. Вятърничавата, отегчена от живота тарикатка Карли
блещеше очи колкото музикални плочи.
— Слушам те — подкани я да продължи.
— Ами, той един вид… ме пошляпва. — Дотолкова й стигаше куражът. Не можеше да й
разкаже за тайната стаичка.
Карли кимна.
— Чувала съм за такива неща — съобщи, чоплейки етикета на биреното си шише.
— Така ли? — учуди се Реджина.
— Разбира се. Най-обикновено ПДСМ.
— ПД какво?
— ПДСМ: подчиняване, дисциплиниране, садомазохизъм. Доста нашумяла субкултура.
— Наистина ли?
— Аха. Някои хора са доста зарибени по нея.
— Значи не го мислиш за… извратено?
Карли вдигна рамене.
— Не е по моята част, ама какво пък. Предполагам в премерени дози може да е доста
възбуждащо. Познавах една девойка, която си падаше по нашийниците.
— Как така?
— Носеше кожен нашийник — като тези на кучетата. Но нейният си имаше малка
ключалчица. Казвала ми е, че тя била знак за другите хора от общността им, че е нечие
„притежание“.
— Сигурно ме будалкаш.
— Никак даже.
Тази информация значително поуспокои Реджина. Поне още не беше стигнала чак
дотам.
— Значи според теб всичкото това е що-годе нормално? — попита Реджина.
— О, далеч е от нормалното — отговори Карли. — Но щом ти носи удоволствие, кой го
е грижа? Особено при положение, че се контиш с „Прада“. Мен ако питаш, да те пляска
колкото си ще.
Реджина почервеня и забоде поглед в чинията си. Вероятно Карли не беше най-
подходящият довереник, но само с нея разполагаше в момента. Пък и вече имаше име за
игричките, в които участваше: ПДСМ.
Нямаше да е зле да проведе едно проучване, макар че нещо й подсказваше, че няма да
намери книга по тази тема в библиотеката.
***
***
Пусна телефона обратно в чантата си. Защо ли Слоун не я беше уведомила за срещата?
Или пък Реджина беше изключила? Никак не й се вярваше да е забравила нещо толкова
важно, но като се имаше предвид колко извънкласни занимания й се струпваха напоследък,
май не беше съвсем немислимо. Не знаеше как да постъпи. Ако се явеше на срещата
неканена, Слоун щеше да подивее. Но пък окажеше ли се, че присъствието й е било
наложимо, не появата й щеше да й навлече още повече неприятности.
— Трябва да се връщам на работа — обяви Реджина, прибра недоядения сандвич в
хартиената торба и изтупа ръце.
— Надявам се, не съм те наплашила — каза Маргарет.
— Не е това. Просто току-що научих за среща, за която Слоун не ме е информирала. Не
мога да разбера какво се случва тук.
Маргарет изцъка с език, клатейки глава като да каже: „Предупредих те“
На път към входа на библиотеката Реджина си спомни, че съобщението на Себастиан не
засягаше единствено срещата, а и уговорената подготовка за нея. Спря пред вратата и отвори
чантата си, опипвайки за черната кутийка, почти сигурна, че я е взела, но за един
умопобъркващ момент — недотам убедена. Когато пръстите й я докоснаха, Реджина си
отдъхна с облекчение.
Хладът, струящ от климатичната инсталация на фоайето, моментално накара кожата й
да настръхне. После през тялото й пробяга тръпка, този път не от студ, а при мисълта за
тайната, с която щеше да влезе в съвещателната стая — неописуемата тайна между нея и
Себастиан. Подраска с нокът капачето на кутийката и се усмихна.
***
Опа.
Изпрати му бърз отговор:
Не съм вкъщи.
Реджина написа:
***
***
Скъпа ми Р.,
Честит рожден ден! Не обичам да закъснявам с подаръците, но в този случай и
двамата знаем, че вината не е моя. Надявам се чантата да ти е удобна. И понеже не
желая да рискувам, помолих куриера да вземе от теб отвратителния платнен чувал,
който носеше досега, и да ми го достави лично. От „Шанел“ ме увериха, че новата
ти чанта безпроблемно ще побере всичките ти книги.
Във вътрешния й джоб ще намериш ключ-карта за „Четири сезона“.
Тазвечерният ти тоалет — и истинският ти подарък — ще те очакват в стаята.
Доскоро,
С.
***
Реджина и Маргарет си намериха маса в Брайънт Парк — приятно кътче между Пето и
Шесто авеню в съседство с библиотеката, разполагащо с тучна зелена поляна, павилиони с
хотдог, маси със столчета и дори детска въртележка.
— Същински рай. Как досега не сме се сетили да обядваме тук? — дивеше се Реджина.
Местенцето наистина беше райско — и щеше да й се стори още по-райско, ако металният
стол не ръбеше насинения й задник.
— Паркът е позагубил чара си заради пълчищата туристи. Седмицата на модата се
провеждаше тук няколко години подред. Сега и филмовите фестивали, и още какво ли не.
Някога го имах за задния двор на библиотеката, но тези дни отминаха. Макар че, ако не
знаеш, под краката ни се намират подземните архивни помещения.
— С библиотечните архиви? Леле.
— Аха — кимна Маргарет, отваряйки кутията си с плодова салата. — Мястото за
складиране започна да става кът още през осемдесетте, въпреки че преместихме много от
колекциите в други сгради. Единственото решение беше да се изгради просторно складово
помещение под парка. Свързано е със самата библиотека посредством двайсетметров тунел.
— Невероятно! — възкликна Реджина, оглеждайки се наоколо. — А и онази въртележка
е толкова симпатична.
— Сериозно ли? Все още не мога да й свикна.
— Нова ли е?
— Да. Сложиха я преди около десетилетие. — Маргарет присви очи към катинарчето на
врата й. — Интересно колие.
— О, благодаря — каза Реджина и го скри в шепата си смутено.
— Някога и Слоун носеше същото — отбеляза небрежно Маргарет.
Реджина я погледна стъписана. Когато най-накрая успя да призове гласа си, изпелтечи:
— Не съм я виждала с него.
— И аз не съм го виждала отдавна. Но по едно време не го сваляше. После изчезна.
Реджина се зае да отваря шишето с вода с наведена глава, прикривайки с коса
пламналото си лице.
— Добре ли си? — загрижи се Маргарет.
— Да… просто времето е много топло. Май рибата тон не беше най-подходящият избор.
Съжалявам.
— Реджина, кажи какво те мъчи?
Реджина се поколеба за момент, но болката от съмненията й се оказа твърде голяма, за
да я задържи в себе си.
— От известно време излизам с един човек — провлачи. Маргарет кимна
окуражително. — Колието ми е подарък от него. Носи специално значение за двама ни. Но
той познава и Слоун, и фактът, че и тя е имала такова колие, не ми се струва съвпадение.
— Слоун е сгодена. Да не би да се съмняваш, че тайно се среща и с твоя приятел?
При мисълта коремът на Реджина се сви на топка.
— Не, не и в момента. Ужас. Но вероятно в миналото… — Тя се изправи и й причерня
от летния зной, рязкото движение и болезнената поредица от картини в съзнанието й. —
Трябва да говоря с него.
— Реджина, всеки си има своето минало. Вероятно трудно ще го проумееш на твоята
възраст, но трябва да гледаш на нещата в перспектива. Ако изобщо е вярно.
— Може би си права. Но не е редно да го научавам по този начин. Трябвало е да ми
сподели. Нали уж на това се градят връзките между хората? На споделянето?
Маргарет кимна в знак на съгласие.
— Позволи ми да ти дам един съвет обаче: проучи фактите, преди да дадеш воля на
емоциите си. Ние, жените, често забравяме колко важен е този момент. И наговаряме сума
неща, за които после съжаляваме.
— Ако съмненията ми се окажат верни — а така ми се струва, — единственото нещо, за
което ще съжалявам, е, че изобщо съм попаднала в подобна ситуация — отвърна Реджина.
Двайсет и осма глава
В шест и половина Реджина пъхна ключ-картата в четеца на стая 2020 в „Четири
сезона“. Тази вечер обаче единствено за това възнамеряваше да се подчини на Себастиан.
Охладеният от климатичната инсталация въздух в стаята я накара да изтръпне. Затвори
вратата след себе си.
— Ехо? — извика, пристъпвайки във всекидневната. Почти всяка плоска повърхност
беше покрита с цветя — рози, орхидеи, кали — всичките в релефни кристални вази.
За пръв път в апартамента не я очакваше асистентка/помощничка по обличането и
Реджина си отдъхна. Навярно Себастиан вече я считаше за обучена.
Хвърли чантата на „Шанел“ върху черешовото порт манто и надникна в спалнята.
Луксозното легло беше отрупано с пазарски торби и кутии, овързани с разноцветни
панделки. Реджина се обърна и закрачи обратно към всекидневната.
Седна на велуреното кресло и затропа изнервено с крак по земята.
Всичко си идваше на мястото. Яростта, с която Слоун беше изтръгнала поканата за
изложбата от ръката й; жадните погледи, които му хвърляше по време на съвещанията;
нарастващото й раздразнение в случаите, когато Себастиан проявяваше интерес към
Реджина. В съзнанието й се избистряше фактът, че не само е имало нещо помежду им, но
Слоун, сгодена или не, очевидно продължаваше да изпитва чувства към него.
Вратата се отвори.
Себастиан влезе и остана повече от изненадан да я намери седнала по средата на стаята.
Недоумението по лицето му можеше да се определи като първото му непринудено
изражение, откакто го познаваше, и при различни обстоятелства навярно би спечелило
симпатиите й. Не и в този момент обаче.
— Защо не си облечена? — попита я той, по-скоро притеснен, отколкото ядосан.
Безспорно беше достатъчно схватлив, да отгатне, че нещо не е както трябва.
— Облечена съм — отвърна тя, стана от креслото и отиде до него. — И си тръгвам.
Просто исках да ти върна това.
Реджина сложи колието в ръката му. Той го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.
— Не разбирам.
— Ти ли? Аз съм онази, която не разбираше. Не осъзнавах, че колието е част от
униформата на всички служителки в библиотеката.
Очите му го издадоха за момент, но после светкавично възприеха неутрална
безизразност.
— Съмнява ме, която и да е от колежките ти на Бюрото за отдаване на книги да носи
подобно колие — възрази той.
— О, нима не си научил? Вече не съм в заемната. Понижиха ме в ранг — сега отговарям
за върнатите книги. Изглежда шефката ми напоследък не е особено доволна от мен. Хрумва
ли ти каква би могла да е причината?
— Май на теб ти е хрумнало. Защо просто не изплюеш камъчето, Реджина?
— Защо не ми каза, че си спал с шефката ми?
— Нямам навика да обсъждам бившите си любовници. А и се случи отдавна.
— По дяволите, Себастиан! Не мога да повярвам. Чувствам се като пълна глупачка. —
Очите й започнаха да парят от надигащите се сълзи и тя му обърна гръб, за да не ги види. —
Снощи в леглото си приказвахме с часове и въпреки всичко на теб не ти е дошло наум да ми
споделиш тази подробност?
— Това не те засяга по никакъв начин, Реджина — каза той и сложи ръка на рамото й.
Тя не се обърна, а продължи да се взира през прозореца с изглед към Мидтаун Манхатън.
— Аз имам друго чувство.
— Беше много отдавна, Реджина. И за съвсем кратко.
— Бил ли си влюбен в нея? — попита го тихо.
— Никога през живота си не съм се влюбвал, Реджина. Любовта няма нищо общо.
Сълзите й шурнаха неудържимо и тя вече не смогваше да ги попива. Тялото й се
разтресе от усилието да ги пресуши.
След малко Реджина грабна чантата си и го подмина на път към вратата.
***
***
***
Реджина затвори вратата на тоалетната кабина и опря гръб в нея. Тъкмо се канеше да
отвори пощенския
209
плик, когато чу някой друг да влиза в помещението. Пусна водата в тоалетната чиния, за
да прикрие звука от разкъсването на хартията.
Моля те, ела в стая „Барнс“ в шест. Предполагам си спомняш къде се намира.
С.
***
Още като се събуди в съботната сутрин, Реджина намери съобщение на телефона си.
Ще дойда по обяд.
Слънчевите лъчи струяха през тънките пердета и къпеха малката стая в топла светлина.
Вентилаторът до леглото й не се справяше особено убедително с лятната жега, но Реджина
не обичаше да спи на включен климатик, защото винаги измръзваше.
Погледна към часовника. Беше станало единайсет. „ Не му се обаждай“ — заповяда си
сама.
После се измъкна от чаршафите и набра номера му.
Себастиан вдигна още на първото позвъняване.
— Не ми казвай, че чак сега се събуждаш.
— Ами… всъщност да — призна си тя с виновна усмивка. Приятно й беше да чуе гласа
му, макар и да намекваше, че е мързелана.
— Много си дейна, няма що.
— Събота е все пак.
— Именно. Обличай се. Отиваме на пазар.
— За какво?
— Ще ти трябва нов тоалет за довечера.
— И откога зачиташ мнението ми по въпросите на конфекцията? — попита го
шеговито.
— Откакто проумях, че не осъзнаваш колко много искам да си щастлива, Реджина.
Тя си замълча.
— Дай ми един последен шанс — примоли й се той.
— Каквото и да значи това.
— Значи, че искам да си с мен поне днес и довечера. Ще склониш ли поне за толкова?
— Добре — съгласи се тя, а думите на Маргарет прокънтяха в главата й: „ Един слънчев
ден ще узнаеш. Ще се убедиш сама за себе си.“ — Давам ти днешния ден.
Трийсет и втора глава
Магазинът за дрехи беше скътан на една от периферните улички на Гринуич Вилидж,
недалеч от апартамента й. Макар че се намираше в непосредствено съседство, едва ли някога
щеше да й се набие на око.
Казваше се „Гуинивер“ и за разлика от останалите бясно популяризирани обекти в
търговския квартал, витрините му не бяха затрупани с манекени и дрехи, а покрити с
червени кадифени завеси, скриващи голяма част от вътрешността.
Себастиан й отвори вратата и Реджина влезе. И моментално ахна.
Интериорът представляваше запленяваща смесица от рококо/барок плюс елементи в
стил „Този див, див запад“ и „Алиса в страната на чудесата“. Оставаше само да я поръсят с
вълшебен прашец на влизане.
Стените бяха украсени с фотографски стенописи на жени с призрачно бледа кожа,
феерична платиненоруса или бонбоненорозова коса, кукленски румени бузи и рокли в стил
рококо с пънк или приказни мотиви: военни ботуши, корсети, пеперудени криле.
Мебелировката — кресла с резбовани облегалки, внушителни огледала с месингови рамки
по стените и пететажни кристални полилеи — като нищо бяха докарани директно от
снимачната площадка на „Мария-Антоанета“.
Роклите, окачени по безразборно разпръснатите измежду фрапантните мебели щендери,
не бяха ретро, а съвсем модерни интерпретации на всеки един стадий от развитието на
дамското облекло от епохата на кралица Елизабет Първа.
— Памела тук ли е? — попита Себастиан една от консултантките. Момичето беше
дребничко и цялото облечено в бяло, а тесните й очи надзъртаха под теглото на гъст бретон,
доста сходен с този на Реджина.
Реджина се облегна на най-близкия рафт и едва не катурна на земята поръбена със
златисто порцеланова чаша.
— В задната стая е — отвърна дребосъчката.
Себастиан хвана Реджина за ръката и я поведе към задната част на магазина през
лабиринт от щендери и маси и закачалки за шапки. Шмугнаха се през още една кадифена
завеса и попаднаха в малка стаичка, почти празна, с изключение на пет-шест стъклени
витрини.
— Здрасти, Себастиан — поздрави го висока червенокоска, надигайки се от кресло от
Едуардовата епоха, тапицирано в горскозелено и златисто.
— Памела — отвърна на поздрава й той и я целуна по бузата. Реджина се помъчи да
потисне ревността си, чудейки се дали Памела също не беше членка на онази така наречена
„общност“. Фактът, че започваше да възприема всичко през призмата на отношението му
към Себастиан, я дразнеше неимоверно. — Това е приятелката ми, Реджина.
Реджина го изгледа с мисълта, че „приятелка“ беше доста неподходящ етикет за
настоящия й статут. И именно в това се коренеше проблемът. Какви си бяха един на друг?
Любовници? Господар и робиня?
— Приятно ми е да се запознаем — каза Памела с искрена усмивка и стисна ръката й.
— И какво точно си търсите?
— Търсим й маска — обяви Себастиан. Реджина го погледна стреснато. Първото нещо,
което й дойде наум, бяха хелоуинските силиконови маски, които се продаваха по
карнавалните магазини. Всъщност Памела ги насочи към една от най-близките витрини.
Пред очите на Реджина се разкри богат избор от разноцветни, изкусно изработени домина,
подходящи за всеки изискан маскарад. Златисти, бледовиолетови, черни, с пайети, с пера, с
ширити, с лъскав брокат и висящи пискюли.
— Тази е инкрустирана с двеста кристали „Сваровски“ — обясни Памела, забелязвайки
интереса на Реджина към златното домино в центъра. После извади ключе от джоба си,
отключи вратичката на витрината и подаде маската на Реджина.
— Пробвай я — подкани я Себастиан, като видя, че се колебае. Реджина го послуша и я
промуши през глава. Той й помогна да я нагласи така, че да опре в горната част на носа й.
Учуди я колко добре се виждаше през дупките за очите, колко солидна я чувстваше върху
лицето си — не като картонените карнавални маски, които раздаваха по новогодишните
тържества.
Алексис й подаде ръчно огледало. Като се видя в отражението, Реджина се усмихна.
— Прекрасна е — възхити се на глас.
— Фасулска работа значи. Няма нищо по-хубаво от една решителна жена — похвали я
Себастиан с одобрителна усмивка и Реджина изпита истинско задоволство дълбоко в себе
си. Не беше свикнала да му доставя удоволствие извън кревата. Чувството беше изумително.
Обнадежди я, че може би връзката им все пак имаше шанс да се развие в още една насока.
Реджина свали маската и я върна на Памела.
— Нещо друго? — попита ги тя, запътвайки се към касата в предната част на магазина.
— Засега не — отговори Себастиан. — Но ако не намерим каквото търсим из града,
може и да се върнем.
Колата ги чакаше отпред.
— Какви си ги намислил? — попита го Реджина, поемайки черната пазарска торба от
ръцете му.
— Довечера сме на фетиш бал — отговори той и й отвори вратата на мерцедеса. Днес
той се изживяваше като шофьор. Реджина седна на предната пасажерска седалка и се
почувства къде-къде по-удобно, отколкото с всичките официалности около досегашните им
излизания.
— Боже мили, това пък какво е?
— Не е истински бал, просто зрелищно парти. Но доминацията е неделима част от него.
Реджина преглътна напрегнато.
— Сигурен ли си, че идеята е добра? Нямам против игричките, на които се отдаваме
насаме, но не мога да си представя да се явя публично…
— Няма да е публично. Партито е частно. И нямах планове да го посещавам. Но спорът,
който възникна около Слоун, ме увери, че е време за малко изпитание на доверието ти.
— Не беше точно спор… — подхвана Реджина.
— Недоразумение тогава. Както искаш го наричай — той стисна ръката й, — но точно
то ме накара да включа бала в графика ни. Мисля, че ще ни се отрази добре.
— Слоун там ли ще е?
— Не. Откъде накъде?
— Каза, че е част от сцената… или „общността“, или каквото там го наричате.
— А, да. Но се отдръпна, откакто се сгоди. Годеникът й е овчица.
Реджина нямаше представа какво трябва да значи това.
— И аз ли съм овчица? — попита го троснато.
Той се разсмя.
— Ти си слънчице.
— Не се дръж с мен като с хлапе — ядоса се Реджина.
— Нищо подобно! Не виждаш ли, че съм луднал по теб? Още преди да съм отворил очи
сутрин, вече съм направил план за деня ни… и нощта. Не ми излизаш от главата, Реджина.
Запленен съм от теб. Обсебен. Все едно ме е омагьосала някоя от вълшебните феи по
стените на „Гуинивер“.
Реджина погледна през прозореца.
— И накъде сме тръгнали сега?
— Към „Лубутен“. Изключено е принцесата да отиде на бала без стъклени пантофки —
смигна й той.
***
***
— Знаеш ли какво ти трябва? Някой нормален, хрисим мъж — информира я Карли.
Беше късна сутрин. Неспособна да мигне, Реджина беше отброявала безкрайните й
часове в тъмнината, докато слънцето най-накрая я беше известило, че е време да се изниже
от леглото.
На закуска просто не се беше сдържала и бе рухнала пред съквартирантката си.
Разказала й беше за бала в „Джейн“, подозирайки, че дори закалената Карли ще остане
възмутена от среднощните й преживявания. Но Карли просто беше ококорила очи,
въздъхвайки „Обожавам «Джейн».“
После, сякаш внезапно осенена от идеята, че задълженията й на
приятелка/съквартирантка включват и малко повечко състрадание, беше сложила ръка върху
рамото на Реджина с думите:
— Слушай, какво ти казах още от самото начало? Забавлявай се, но не му възлагай
големи надежди. Приключението си струваше, а сега е време да го отпишеш като шантава
нюйоркска свалка, за която ще разказваш на внуците си някой ден.
Реджина я погледна смаяно.
— Точно тази история ли ще разказвам на внуците си?
— Е, може би не ти на твоите, но пък моите със сигурност ще я оценят. — Карли
прихна да се смее, шляпайки едното си коляно.
Реджина сви крака към гърдите си и й се прищя диванът да я погълне цялата.
— Страшно се радвам, че неволите ми те забавляват.
— Не ти се присмивам, Реджина. Знаеш, че и аз съм минала през същото.
Да, Карли наистина беше вкусила точно този тип мъка след раздялата си с Роб. Почти
физическата болка, липсата на апетит, загубата на сън. Сякаш изживяваше абсолютната
противоположност на енергийния бум от първите дни със Себастиан.
А и Карли беше права. Наистина я беше предупредила.
— Знаеш, че и аз бях развалина като скъсахме с Роб — продължи Карли, сякаш прочела
мислите й. — И как се измъкнах от дупката?
— Хм, знам ли — отвърна неубедително Реджина.
— Пак яхнах коня, както би се изразила майка ми.
Да, ама не. По наблюдения на Реджина, язденето в апартамента им доста беше
понамаляло след раздялата й с Роб. Но може би и тя самата беше прекалено погълната от
собствената си драма, за да обръща внимание на интимните преживявания на
съквартирантката си.
— И накъде биеш? — попита Реджина повече от любезност, отколкото от реален
интерес. Карли просто нямаше как да я утеши. Беше се влюбила до уши в недостижим,
донякъде сбъркан тип, а шансът да открие щастие с друг мъж й се струваше съразмерим с
този да пропадне през дрешника в Нарния.
— Ще те уредя с някого — каза Карли.
— Ами благодаря, ще пропусна — отвърна Реджина, потрепервайки при мисълта за Ник
и свитата му от „Сестра Бети“.
— Осъзнавам, че няма да ти е лесно да излизаш с простосмъртен след любовната ти
афера със Себастиан Барнс, но ще трябва да ми се довериш, Реджина.
— Да, бе — каза Реджина. — Всички така разправят.
Върна се в стаята си и затвори вратата.
***
***
***
Когато Себастиан отвори вратата на апартамента си, Реджина осъзна, че за пръв път тя
поднася изненадата.
Той се усмихна и пое двете платнени торби от ръцете й.
— Цяла седмица не ми говориш и накрая се нанасяш у нас? — пошегува се той,
очевидно щастлив да я види.
За разлика от непредвидената им среща на улицата, този път Реджина незабавно го
погледна в очите и още в същия миг се увери, че постъпва правилно. Стига нещата да
потръгнеха.
— Излиза, че не говоренето не помага особено. Реших, че е време да изпробвам
различна тактика.
Усмихна се, но вътрешно я тресеше. Ами ако откажеше? Ами ако й заявеше, че идеята е
глупава? Или просто не можеше да работи по този начин? Той я хвана за ръката и я поведе
към всекидневната.
— И с какво точно очакваше да помогне не говоренето? — попита я, сядайки на дивана
до нея.
— С размишленията ми, близостта с теб ги смущава. Виждам всичко… замъглено. —
Дори в този момент присъствието му разсейваше мисълта й. Усещаше как цялото й същество
се устремява към него, досущ като растение, обърнало се към слънцето, за да попие живото
даряващите лъчи. — Държа да изясним какво искам от теб и какво съм готова да ти дам в
замяна.
— Честно да си призная, нямам представа какво се случва. За което можеш да виниш
липсата ми на опит в емоционалната обвързаност.
Реджина преглътна напрегнато.
— Е, струва ми се миналата седмица, в нощта, когато ме заведе в „Джейн“, ти казах, че
искам повече от връзката ни. Че искам да те опозная. А ти ми се ядоса, задето подхванах
деликатната тема за майка ти. Навярно вината е моя, постъпих нетактично. Но после ти ми
даде да разбера, че не се стремиш към такъв тип връзка. В крайна сметка и двамата
усетихме, че нещо куца, нали така?
Той кимна.
— Но после…
— Да, знам — побърза да го прекъсне Реджина. — Тази седмица ме причака след
работа, за да поговорим, а пък аз казах… е, не помня какво точно казах.
— Позволи ми да парафразирам: „След дъжд качулка“ — припомни й Себастиан, но с
любвеобилен поглед.
— Аха… нещо подобно. Но май нещото, което най-сериозно ме стресна, беше
прозрението, че щом ти си готов да опиташ, то и аз ще трябва да направя опит. После пак ме
помоли да ти позирам и стана така, че ти казах „не“, точно когато ти ми казваше „да“…
един вид ме постави на тясно. А не исках да съсипвам отношенията ни. — Усети как сълзите
напират в очите й. Премига, за да ги върне назад, но те вече се ронеха по бузите й.
Себастиан се пресегна и ги изтри.
— Нищо не съсипваш, Реджина.
— Добре де, може би „съсипвам“ е прекалено силна дума. По-скоро да ги
„ограничавам“.
— Всички си имаме граници. Нали обсъдихме този въпрос още в началото?
Тя кимна.
Той я прегърна с една ръка и помълчаха така няколко минути.
— Реджина? — обади се пръв Себастиан.
— Да?
— Какво има в торбите?
— А, да, торбите. Затова съм тук. Размислих: искам да ме снимаш.
Себастиан я погледна сякаш в очакване на довършителната реплика. Като осъзна, че
Реджина говори сериозно, поклати бавно глава.
— Оценявам го, Реджина. Но последният ни диалог подтикна и мен към дълбоки
размисли. Нали си спомняш, че ти казах кое е общото между садомазохизма и
фотографията?
— Май, да.
— Казах ти, че не можеш да принудиш някой тутакси да прояви върховно покорство,
нито пък да се разкрие пред обектива. Стават ли нещата на сила, резултатите са
отблъскващи. Същото важи и ако опиташ да заставиш сама себе си.
Ясно беше, че е решил да я остави на мира. Можеха просто да забравят за въпроса, да
продължат с физическата си връзка до изчерпване, и толкова. Повече нямаше да я моли.
Сама беше господарка на границите си.
— Не се заставям. Искам го.
Той я изгледа скептично.
— И откога?
Реджина отиде до торбите, развърза връвта на едната и извади от вътре книгата за Бети
Пейдж. После се върна на дивана с нея.
— Ти ми я даде — каза му, отваряйки я в скута си.
— Да, спомням си.
Разгърна на последната част и намери любимите си снимки.
— И аз мога ето така.
Себастиан взе книгата от ръцете й. Погледна отворената страница, но поклати глава.
— Не мога да копирам нечий чужд стил — обясни й. — Не става така.
— Нямам предвид стила на снимките. Говоря ти за нея. — Реджина не проумяваше
защо думите й се опъваха. Бързо прелисти до друга част от книгата и му показа Бети, вързана
за дървени греди. — Но не и така. Не искам да правя подобни неща.
— Искаш да те снимам в доминантна позиция? — попита я той. Тя кимна. Той като че
ли се замили. — Но аз не те възприемам така. Не си такава. Няма да се получи истинско.
— Нали уж ти ми казваше, че трябва да — как се изрази? — да еволюирам? —
провокира го тя с усмивка.
Себастиан я погледна със сериозно изражение. Не отлепи поглед от нея поне минути.
Тя също не извърна очи. Мина още минута.
— Ще си помисля — каза й накрая. — Но ще трябва да ме убедиш, че си способна да
изиграеш ролята автентично. Да видим какво си ми донесла в торбите.
Трийсет и седма глава
Всичко зависеше от движенията в китката — най-лекото трепване, и можеше да пуснеш
кръв, вместо само да шляпнеш.
Или поне така разправяше Себастиан.
Екипирана с високите черни ботуши, здраво стегнатия корсет и черните кожени
ръкавици до лактите, Реджина стоеше в спалнята му с нагайка в ръка и чувство за надмощие
— при все че бичуваше най-обикновена възглавница.
Удари я пак.
— Не е препоръчително да насочваш енергията към горната част. Ако нанесеш удар
само с върха, ще останат червени следи, дори и да не разраниш кожата до кръв — обясни
Себастиан. Настанил се беше в аристократски стол от другата страна на стаята и
режисираше действията й като същински Франсис Форд Копола на садо-мазо индустрията.
Отиде до нея и взе нагайката от ръката й.
— От какво е изработена, пластмаса или фибростъкло? — попита я.
— Нямам представа.
— Добре, пробвай пак. — Върна се на режисьорското си място.
Тя вдигна ръка и жилна възглавницата с нагайката.
— Точно така — похвали я той. — И не забравяй, че силата на удара се определя от
скоростта на замаха, не от физическия напън, който влагаш в него.
— Не съм предполагала, че шибането е цяла наука — коментира Реджина.
— Изисква известна степен усилие и мисъл — обясни Себастиан с усмивка. — Какво?
Да не би да си си въобразявала, че ми е било лесно?
Реджина перна възглавницата още веднъж.
— Този път прецизността ти куцаше — изплющя по-скоро бедрата, а не задника. Трябва
да си по-внимателна.
Тя го погледна.
— Това е възглавница. Ще ми обясниш ли къде точно е въображаемият й задник?
— Права си — малкото ни упражненийце си има своите недостатъци. — Стана от
стола. — Май е време да пренесем тренировката на друга площадка.
В гърдите й се надигна вълнение. Надяваше се да я заведе в Стаята, за да види най-сетне
какво се крие в нея. Но тогава видя, че взима ключовете за колата.
— Къде отиваме? — попита го.
— На творчески излет.
***
Ако клубът изобщо имаше име, Реджина не го видя изписано отвън. Вътре пък беше
прекалено тъмно, за да види каквото и да било.
Беше се преоблякла в ежедневните си дрехи, макар че Себастиан я беше предупредил, че
няма да остане с тях задълго. Клубът имал стриктен дрескод „бельо или нищо“ и
посетителите се събличали още на входа. Естествено тя се беше възпротивила, но Себастиан
я бе уверил, че влезеше ли вътре облечена, щеше да привлича повече внимание върху себе си,
отколкото ако просто му отпуснеше края и се слееше с тълпата. Имаше логика в думите му,
но още я мъчеше махмурлук от свръхдозата експерименти в „Джейн“ и далеч не беше готова
да усвои нагласа от рода „отпусни му края“.
Портиерът се оказа предразполагаща дама на около четирийсет и когато най-учтиво и
делово покани Реджина да остави дрехите си на гардероб, тя склони.
Когато Себастиан се съблече по боксерки, просто не устоя на гледката и се подхилна.
— Не ми беше минало през ума, че специалният дрес-код ще се отнася и за теб — каза
му ухилено.
— Държа на равенството между половете, бебчо — отвърна й той.
Макар че нощта бе поела в неочаквана посока, вече започваше да го чувства по-близък.
Затова нямаше търпение да стигнат до момента на снимките, преди пак да са се оплели в
несигурности или преди да е загубила кураж.
Но Себастиан настояваше да я види как се вживява в ролята, която сама искаше да
изпълнява по време на фотосесията. Чудно й стана доколко Бети е проявявала истинската си
същност, и доколко е изпълнявала роля.
— Ако желаете да наемете камшици, белезници, пръчки, превръзки за очи или друг
атрибут, щандът се намира на долния етаж вдясно.
Реджина предаде дрехите си и служителката й връчи пъстър картонен билет, също като
онези, които даваха по гардеробите на театри и ресторанти.
— Къде ще го прибера като нямам джоб? — попита Себастиан.
— Можеш ли да запомниш номерчето?
— Да.
Той взе картончето и го върна на тезгяха.
— Никакво отлагане повече — да вървим.
Подаде й нагайката за езда, хвана я за ръката и двамата тръгнаха надолу по стълбището.
Атмосферата можеше да се опише като шикозна тъмница. Свещниците по стените
осветяваха клетки, каменни подове и облицовани с дървена ламперия сводове между
отделните стаи. Мебелите в средновековен стил очевидно служеха като уреди за изтезание, а
от стените висяха въжета, вериги, куки и скрипци.
Себастиан се беше оказал прав: нямаше чувството, че се набива на очи с голотата си.
Останалите посетители на клуба й хвърлиха по един мимолетен поглед, какъвто се полагаше
на всеки новодошъл в пълна стая или отдавна вихрещо се парти.
Той я разведе из стаята. Странното беше, че вързаните и оковани мъже бяха повече от
жените; Взаимоотношенията й със Себастиан я бяха довели до прибързаното заключение, че
главно жените доброволно се превръщат в робини, но тук преобладаваха мъжете.
— Няма да си играеш с тези момчета — каза Себастиан като минаха покрай двама
оковани с гръб един към друг мъже. Пенисът на единия беше заграден в странна метална
клетка. Обслужваха ги две жени, въоръжени с пръчки и други инструменти за изтезания.
— Съгласна — каза Реджина, без да се замисли.
Жена в червено дантелено боди седеше на голям, подобен на трон стол; дългите й крака
бяха обути в червени кожени ботуши, а в скута й лежеше по корем гол мъж. Жената го
пляскаше по задника с палка и Реджина можеше да се закълне, че го чу да я нарича „мамче“.
— Оттук.
Себастиан я преведе под още един свод към друга стая. Тук видя кръгла ограда от
дървени колове, а в нея — гола от кръста нагоре жена с превръзка на очите. Себастиан я
загледа за момент, но после тръгна към една маса, където лежеше опънато по корем голо
женско тяло с овързани за плота ръце и крака. Мъжът до нея я шляпаше с ръка, оставяйки
червени отпечатъци по бледата й кожа.
Себастиан спря Реджина на метър-два от масата.
— Просто гледай — каза й тихо и я прегърна с една ръка през кръста.
Мъжът до масата плесна с длан лежащата жена и почака известно време преди да
нанесе следващия удар. Жената простена — не от болка, а от удоволствие.
Като усети, че има публика, мъжът се обърна към тях. Сетне пак насочи вниманието си
към голото тяло пред себе си и стовари длан върху плътта й с шляпане, което навярно се чу и
в съседната стая.
След това си тръгна.
— Къде отива? — изшушука Реджина.
— Отстъпва ни я — обясни Себастиан.
— Отстъпва ни я за какво?
— Да си поиграем с нея.
Реджина оцъкли очи и заклати глава.
— Забрави.
— Нали затова сме дошли — каза й той.
— Мислех си, че идваме само да гледаме.
— Не знам какво те е навело на тази мисъл. — Подаде нагайката и рече: — Почакай
тук.
Себастиан доближи жената и се приведе, за да й прошепне нещо. Лицето й беше
обърнато в другата посока и Реджина не успяваше да долови разговора им.
Той вдигна поглед към нея и я привика. Реджина отиде до масата с нежелание. Отблизо
отпечатъците по кожата на жената изглеждаха още по-червени и ясно изразени. Реджина
извърна поглед.
— Съгласна е да използваш нагайката — каза й Себастиан. Реджина го изгледа сякаш се
беше побъркал.
— Няма да ударя тази жена.
— Тя затова е тук — обясни Себастиан. — И още по-важно — ние затова сме тук. —
Погали я по главата и подхвана с променен тон: — Или тя ще изяде боя сега, или ти ще го
изядеш по-късно. Всъщност ще ядеш бой така или иначе. Въпросът е колко силен.
Реджина се втренчи в тъмните му очи и почувства как в стомаха й се заражда познатата
тръпка и се разпростира надолу към таза й. Може би нямаше причина да щади жената. Може
би тя си нямаше свой Себастиан и идваше тук, за да изживее нещата, които Реджина бе
започнала да възприема като даденост.
Вдигна нагайката, държейки ръката си, както Себастиан я беше учил. Той посочи
задните части на жената, за да напомни на Реджина да се цели там, а не в бедрата й, където
болката щеше да е по-силна.
Тя се поколеба за секунда, но едно кимване от страна на Себастиан беше достатъчно да
й вдъхне нужната решимост. Прехапа устна и шибна розовото дупе пред себе си.
— Можеш и по-силно — поощри я Себастиан.
Чудно й стана дали гледката го възбуждаше. И в името на по-откритата и пряма връзка,
към която се стремяха, дръзна да го попита:
— Действа ли ти възбуждащо?
Той поклати глава.
— Не. — Приближи се до нея и прошепна в ухото й: — Едвам се сдържам да не ти
вържа очите и да те окова върху онази пейка. Ти ще ми се дърпаш, но аз директно ще ти
разпоря гащичките и ще им покажа на тези аматьори как се използва палка. Ето това би ми
подействало възбуждащо.
Сърцето й запрепуска.
— А сега — продължи той тихо, — искам от теб да я шибнеш четири пъти и после си
тръгваме. Кажи й да брои.
Реджина се изправи разтреперана пред жената.
— Брой — нареди й напрегнато, мъчейки се да прогони всякакво колебание от гласа си.
Погледна към Себастиан, а той й кимна.
Удари я с нагайката, не прекалено силно, но с достатъчна енергия.
— Едно — заброи жената с ясен глас. „По-силно“ — каза Себастиан без звук.
Този път Реджина стовари пръчката с по-голяма скорост и едвам понесе
изплющяването й върху кожата.
— Две! — провикна се жената. Реджина продължи, а ръката й започваше да трепери.
— Накарай я да свърши — каза Себастиан. Реджина го погледна озадачено. Нагайката
шибна плътта още по-силно. Жената простена лекичко — не както в ръцете на
предшественика на Реджина, но все пак беше нещо.
— Три — отброи жената с малко по-обтегнат глас.
Четвъртият удар изсвистя с мощ, която учуди Реджина. Жената откликна с екзалтиран
писък и дрезгаво:
— Четири.
Себастиан взе пръчката от ръката на Реджина и я поведе нагоре по стълбите.
***
Навън нощта започваше да се разхлажда. Реджина, доволна, че пак е влязла в дрехите си,
се питаше дали най-тежката част от нощта е вече зад гърба й — или тепърва предстои.
Радваше се, че Себастиан я беше довел в клуба и й беше позволил да изживее от първо
лице чувството да се намираш от другия край на камшика. Удивяваше я фактът, че не изпита
ни най-малка възбуда в позицията си на доминиращ. Това й послужи като показател, че
сексуалните им отношения със Себастиан не са такива само защото се стремеше да му угоди,
а защото бяха точният тип за нея. Експлозивната наслада, която й носеха, трябваше отдавна
да й го е подсказала. Но прозрението я осени чак след като се вживя в противоположната
роля. Сега, когато беше проумяла каква не е, най-сетне държеше ключа към собствената си
сексуалност. Колкото и нелогично да звучеше, откритието, че не е родена да развява камшик,
щеше да улесни появата й пред обектива: нямаше да разголва душата си в снимките, а просто
щеше да играе роля. Сексуалността й щеше да си остане апетитната тайна, която нямаше да
напусне леглото им.
Надяваше се единствено да успее да изгради успешно образа на доминаторката.
Уважението й към Бети Пейдж достигаше нови измерения.
Себастиан извади телефона си.
— Джес, искам да те помоля за нещо. Ще можеш ли да дойдеш у нас до двайсет
минути? Двамата с Реджина имаме нужда от сръчните ти ръчички.
Реджина го погледна въпросително, а той само й смигна.
Трийсет и осма глава
— Погледни надолу, но дръж главата си изправена и с лице напред.
Джес, червенокосата англичанка от първото й посещение в „Четири сезона“,
напътстваше търпеливо Реджина за първия й сблъсък с професионалния грим.
Реджина седеше послушно в един от столовете на Себастиан. Таванските лампи
нагряваха лицето й.
— Имам чувството, че изразходва всичкия си грим по мен — отбеляза Реджина,
мъчейки се да не мърда главата си докато говори. Джес тъкмо нанасяше поне трети слой
сенки върху клепачите й.
— Това нищо не е, повярвай ми. Знам, че Себастиан работи главно в черно-бяло, затова
ще трябва да постигнем още по-добър контраст. Може и да не се познаеш, като се погледнеш
в огледалото, но на лента ще изглеждаш идеално.
Себастиан се беше заел с превръщането на всекидневната в снимачно студио и го чуваха
как тътри мебелите по пода.
— Някои от кадрите ще са навън — обяви Себастиан на Джес. Реджина също научаваше
чак сега.
— С марк двойката5 ли ще снимаш?
Себастиан измрънка нещо, което прозвуча като „да“.
— Не мърдай — каза назидателно Джес.
Принудена да гледа надолу, Реджина беше забила поглед директно в гърдите на
гримьорката, които опъваха заплашително фината материя на сивата й тениска с щампа на
„Ролинг Стоунс“. Питаше се колко ли често е работил с нея Себастиан — и колко отблизо.
Мразеше се, задето мислите й автоматично тръгваха в тази насока и я изстрелваха към
необоснована ревност. Питаше се още кога ли най-накрая ще се почувства сигурна в него.
Джес насочи вниманието й към главозамайващата колекцията от четчици, бурканчета,
пудри, извивачки за мигли, спирали, моливи за очи, пинцети и компактни огледалца,
разпилени по масата на Себастиан.
— Почти приключваме — успокои я, пробирайки и захвърляйки какви ли не цветове
червила.
Себастиан дойде да каже тежката си дума. Реджина се чувстваше толкова намацана и
напудрена, че направо се боеше да види реакцията му. Но изражението на лицето му
моментално унищожи всичките й опасения.
— Джес, човек винаги може да разчита на безценния ти талант — похвали гримьорката.
— А що се отнася до теб — той я доближи и сложи ръка върху главата й; тя вдигна поглед и
замечтаното обожание в очите му накара сърцето й да подскочи, — ти си прелестна.
***
***
***
Карли се прибра към четири следобед и се изненада звучно да види Реджина на дивана.
— Защо си вкъщи толкова рано? — попита я. Толкова се беше натоварила с пазарски
торби, че едвам успя да затвори вратата, без да изтърси половината.
Макар че беше разполагала с няколко часа да осмисли съкрушителната си участ,
Реджина едвам намираше сили да отговаря на тирадата от въпроси, с която я засипа
съквартирантката й. Треската още я тресеше. Присъдата на Слоун така беше размътила ума
й, че си беше тръгнала, без дори да събере складираните под бюрото си книги, нито да се
сбогува с Алекс и Маргарет.
При мисълта за Маргарет в гърлото й заседна буца. После си припомни, че възрастната
жена така или иначе напускаше. И както се беше засилила по нанадолнището на отчаянието
си, се сети, че отгоре на всичко щеше да пропусне галавечерята на „Младите лъвове“ след
две седмици.
Спомни си за всичките години на усърден труд в училище, залегнала над учебниците,
вместо с чаша в ръка на някое парти, вглъбена в повишаването на средния си успех, сякаш
цифрите бяха строителният материал на бъдещето й, унесена в мечти за деня, когато щеше
да започне работа в истинска библиотека. За прохладните, дъждовни мартенски дни,
прекарани в интервюта за свободната длъжност в Нюйоркската обществена библиотека. За
съвършения априлски ден, в който беше получила обаждането от Отдела по човешки ресурси
— телефонният разговор, променил живота й. И всичко това на вятъра.
— Уволниха ме — съобщи на съквартирантката си с нови сълзи.
По лицето на Карли се изписа истински шок.
— Сигурно ме будалкаш — дойде запазената й марка коментар. Отвори хартиена торба
на „Хоул Фуудс“ и предложи на Реджина кифличка. Тя поклати глава в отговор и на храната,
и на коментара й.
— Не, не те будалкам.
— Но защо? Какво е станало? — Карли се бухна на дивана.
На Реджина не й хрумваше как точно да отговори на този въпрос. „Ами, преспах с
бившия любовник на шефката ми. Все цъфвах късно на работа със замаяна от бурната нощ
глава…“
— Дълга история — реши да пасува.
— Имам време колкото щеш — подкани я Карли.
Мобилният й телефон извибрира, но тя учудващо го пренебрегна. Реджина си пое
въздух.
— На няколко пъти закъснях за работа.
Карли вдигна рамене.
— Е и? На всеки се случва.
— Освен това шефката ми и Себастиан са били… — думите й се провлачиха
многозначително.
— Да бе — възкликна Карли, привеждайки се напред с оцъклени очи.
— Да.
— Не мога да повярвам. Реджина, Реджина, изникваш като невинна мишчица на прага
ми и след броени дни — гледай какво става! Киприш се с дрешки трепач, яздиш един от най-
секси мъжагите в цял Ню Йорк и животът ти е по-драматичен от холивудски филм.
— Май ти убягва главната тема на разговора ни. Загубих работата си. Безработна съм.
Мъча се да не изпадна в паника, но точно заради библиотеката се преместих в Ню Йорк.
Изхранвам се със заплатата си. И какво ще правя сега?
— Първо на първо ще се успокоиш. После ще си намериш друга работа. Искаш ли да
врътна няколко жици?
— Не… не знам. Искам си старата работа. Още от малка мечтата ми е да стана
библиотекарка. Сигурна съм, че на теб ти звучи скучно и сухо, но за мен е важно.
Изражението на Карли поомекна.
— Е, хубаво. Ако мога да ти помогна с нещо, свиркай. Ако се тревожиш за наема —
недей. Сама знаеш, че не съм останала без пари. Живея със съквартирантка, за да
заблуждавам родителите си, че кротувам.
Реджина я погледна учудено.
— Благодаря ти, Карли. Сега се чувствам гузна и задето не изпълнявам съвестно своята
част от сделката — клаузата с кротуването ти.
Карли се разсмя.
— Тая длъжност е на пълно работно време, драга.
— Както и да е, сериозно говоря — благодаря, но ще трябва да ти откажа. Сама ще си
намеря работа.
— Как реагира Себастиан?
— Не съм му казала още.
— Защо? Може и да задейства някоя и друга връзка в твоя полза.
Не беше казала на Себастиан, защото не искаше го оставя с впечатлението, че търчи на
прага му при всяка трудност. Нямаше против да се чувства безпомощна в спалнята. Но
реалният живот беше друго нещо.
Сякаш прочела мислите й, Карли каза:
— Слушай, ясно ми е, че не ти се ще да те вижда в момент на слабост. И си права. Но
него наистина го е грижа за теб. Пролича си, когато се появи тук след скандала ви.
Реджина кимна.
— Знам, че го е грижа за мен. В началото не бях толкова сигурна. Но вече съм.
Естествено, че ще му кажа. Просто искам да премисля нещата първо. — Погледна часовника
си. — В интерес на истината, имаме среща пред библиотеката след час. Няма как да отлагам
повече. — Взе телефона си и набра номера му. Веднага се включи гласова поща.
— Не вдига. Ще трябва да се срещнем лично. Ще го изчакам при лъвовете.
— Какви лъвове?
— Ами, сещаш се, онези каменните в дъното на стълбището.
Карли поклати глава.
— Реджина, честно, хич не знам какво им харесваш на тези библиотеки.
***
Макар че идеята й беше да се крие пред лапите на лъвовете, докато се появи колата на
Себастиан, метрото я докара до библиотеката в шест без петнайсет и просто не можеше да
стои на едно място толкова време. Вместо това реши да поговори с Маргарет. Нямаше
телефонния й номер, а се съмняваше да използва електронна поща. Не знаеше дори кога е
последният й работен ден, което я наведе на паническата мисъл, че може да не я види вече.
Осъзнаваше, че подобни опасения са неоправдани, но именно те я подтикнаха да изкачи
стълбището и да се изложи на риска от непредвидена среща със Слоун.
Като стигна до вратата, я обзе параноя, че портиерът няма да я допусне, но си напомни,
че влиза в обществена сграда, а и не беше обвинена в престъпление — просто уволнена.
Портиерът, който й кимваше за поздрав всяка сутрин, сигурно нищо не подозираше.
Реджина притича през фоайето и хукна по страничното стълбище към четвъртия етаж.
Портиерът само й махна.
Подмина стая „Барнс“, извръщайки очи. Ако Слоун беше разбрала на що за поквара се
бяха отдали вътре, щеше да я е уволнила още преди две седмици.
Вратата на архивната стая беше отворена. Реджина почука на касата, за да не стресне
Маргарет. Като не получи отговор, престъпи прага.
— Маргарет? — извика.
— Отзад съм.
Реджина я откри кацнала върху висока стълба. В протегнатата си ръка държеше тежка
книга — тъкмо взета или в процес на връщане върху рафта.
— Внимавай! Дай да ти помогна — каза Реджина, спускайки се към нея.
Маргарет я погледна отвисоко.
— Какво правиш тук? Подочух, че принудително си напуснала сградата — каза с
усмивка.
Реджина я изгледа недоумяващо.
— Преувеличавам, разбира се — обясни Маргарет. — Но знаеш как е със слуховете. —
Слезе бавно от стълбата. — Не съм предполагала, че ще доживея ден, в който домогването
до рафтовете с любимите ми книги ще ми струва толкова усилия — сподели задъхана.
Изтупа напрашени длани в полата си. — Та какво стана, скъпа моя?
— Пълно бедствие — каза Реджина, мъчейки се да сдържи сълзите, които ту шурваха, ту
пресъхваха през последните пет часа. — Отсъствах един ден, после пък закъснях за работа,
но… май истинската причина е, че Слоун ревнува Себастиан от мен.
Маргарет кимна.
— Опитах да те предупредя.
— Знам. Като ми каза за колието.
— Да си призная, не очаквах да се стигне чак дотук.
— Не знам какво да правя.
— Ако ти е нужна препоръка, с удоволствие ще ти напиша. Слоун може и да ти е шефка,
но аз съм пуснала достатъчно корени, че да ти отворя някоя и друга вратичка. Сещам се за
една нетърговска организация за подобряване на грамотността.
— О, Маргарет. Толкова си мила. — Маргарет я прегърна с една ръка през рамо, а
Реджина вдиша дълбоко няколко пъти, за да отпусне нервите си. — Кога е последният ти
ден? Боях се, че няма да те хвана.
— Петъкът, в който ще се състои галавечерята на „Младите лъвове“. Но защо реши, че
няма да поддържаме връзка? Винаги можеш да се свържеш с мен в Туитър.
— В Туитър ли?
— Да. Или в новия ми блог за литературни рецензии.
— Имаш собствен блог?
Маргарет кимна и тръгна да търси химикал и хартия. Надраска набързо номера си и
подаде листчето на Реджина.
— Ще се видим скоро. Нека нещата се поуталожат, преди да вземеш някое важно
решение за бъдещето си. Понякога е най-разумно да отвориш напълно нова страница.
— Но ти си се задържала на едно и също място петдесет години.
— Точно така, и щом аз мога да се престраша на основна промяна, значи и ти ще можеш
— окуражи я Маргарет с лъснали сини очи и стисна ръката й.
— Не ме притеснява промяната, ами идеята за провал.
— Проваляла ли си се в нещо досега? Единствено с времето ще можеш да определиш в
кое си сполучила, и в кое — не. Кой знае как ще гледаш на този период от живота си след
година, две, пет. Може пък да се окаже важна повратна точка.
Четирийсет втора глава
Видя мерцедеса още на излизане от библиотеката. Зад волана седеше Себастиан.
Дори от такова разстояние усещаше погледа му върху себе си, докато слизаше по
широкото стълбище. Като наближи колата, той излезе да й отвори вратата. Още не си бяха
разменили и дума, а вече се чувстваше по-добре — за пръв път, откакто я бяха уволнили, не
чувстваше острите нокти на паниката под кожата си.
Той я придърпа към себе си в бърза прегръдка, преди да я покани в колата. Като зае
мястото си зад волана, тя изстреля:
— Пробвах да ти се обадя по-рано, но директно се включваше гласовата ти поща.
Той кимна, впускайки колата в натоварения трафик на централната лента.
— Съжалявам, цял ден се занимавам със снимките от снощи. Не исках нищо да ме
разсейва. — Отлепи очите си от пътя колкото да й хвърли широка усмивка на задоволство.
— Добре ли сме се справили? — попита го тя напрегнато.
— Ще те водя у нас, за да видиш със собствените си очи.
Вълнението му беше напълно осезаемо — и заразно.
Тя отвърна на усмивката му, макар и по-сдържано.
— Добре — съгласи се.
Той стисна ръката й.
— Ще ми кажеш ли накрая какво се е случило?
Наистина ли толкова си личеше? Дали имаше вид на току-що уволнен човек?
— Ами Слоун ме уволни.
Той се разсмя.
— Няма право да те уволнява.
— Има, и още как — отвърна Реджина потиснато. — Шефка ми е все пак. Ти никога не
си заемал щатна длъжност, така че не си наясно.
— Ще си поговоря с нея — заяви той решително, сякаш приказките можеха да променят
нещо.
— Не! — възрази тя, ужасена от идеята. — Моля те, недей. Дори ако успееш да я
принудиш да ме назначи отново — а това си е голямо ако, — ще попадна в абсолютен
кошмар. Ще трябва просто да го преглътна.
Пето авеню беше задръстено от неистовия трафик, типичен за пиковите часове.
Себастиан зави на запад.
— Не съм съгласен с теб — обади се след малко. — Искаш ли си работата обратно или
не?
— Не разбираш, Себастиан, оплетох конците. А си умирах да работя точно това.
— Не си сторила нищо, с което да предизвикаш уволнение.
— Явно съм. Накарах я да те ревнува от мен, а после й поднесох на тепсия извинение да
ми бие шута. Колко глупаво от моя страна. — Сълзите пак напираха да текнат.
— Неправилен трудов подход — съгласи се той. — Съжаляваш ли, че се забърка с мен?
Тя поклати глава.
— В никакъв случай.
— Е, дори да съжаляваш, като хвърлиш едно око на снимките, ще си промениш
мнението.
***
***
***
***
Информация за текста
Информация за текста
Сканиране:
Разпознаване, корекция и форматиране: ventcis, 2014
Логан Бел
Библиотекарката
Превод Цветелина Тенекеджиева, 2013 г.
Корица Станислав Иванов, 2013 г.
Редактор Надежда Делева
Технически редактор Станислав Иванов
Коректор Антоанела Станева
Първо издание
Формат 84x108/32.
Печ. коли 20
Книгоиздателска къща „Труд“, 2013 г.
гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 47,
тел.: 02/942–23–70, 02/971–99–18 Разпространение — тел. 02/846–75–29
e-mail: office@trud.cc
www.trud.cc
Печат „Бетпринт“ АД
notes
1
Beaux Arts (фр. изящни изкуства) — неокласически архитектурен стил на парижката
школа — бел.прев.
2
„Добрата книга е скъпоценната кръв на извисения дух, с умисъл и благоговение
съхранена за живот след живота“ — бел.прев.
3
От лат. „с похвала“ (най-ниската от три степени на отличие за представяне над
средното ниво) — бел.прев.
4
Американска писателка, лекторка и социален критик, възприемаща себе си като
феминист дисидент — бел.прев.
5
Mark II — модел на марката фотоапарати „Canon“ — бел.прев.
6
Превод от английски: Александър Шурбанов, 1981 г. — бел.прев.