Съдържание

Страданието като избор

Кой може да се смее на Мик Джагър?
Как се става писател бегач
Средата на лятото в Атина, първи 42 километра
Научих много за писането благодарение на бягането всяка сутрин
Дори по онова време да бях имал дълга конска опашка
Никой вече не тропа по масата, нито мята чаши
Есен в Ню Йорк
На 18, докато умра
И до края не премина на ходом
По пътищата на света
 Авторски права
Haruki Murakami
HASHIRU KOTO NI TSUITE KATARU TOKI IN BOKU NO KATARU KOTO
© Haruki Murakami, 2007
© Албена Тодорова, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2016
ISBN 978-619-150-965-2
 За автора
Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в
Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература.
Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а
по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема
участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във
Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се
установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в
местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и
атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още
първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна
награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските
литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила
прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи
американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки
Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-
добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-
превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си,
издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа,
но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с
поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се
продава в повече от 2 000 000 екземпляра.
 Анотация
За какво говори Мураками, когато говори за бягането? За себе си,
искрено и с хумор, за съкровените си мисли, за премълчаното и
преглътнатото, за поуките от житейския път, за писателския труд, за
предизвикателствата пред маратонеца, за вчерашния и днешния си Аз,
за изнизващото се време и за браздата, която оставя. Всеки ден той бяга,
години наред, по 10 километра, в усамотение, под глухия звук от
стъпките и в ритъма на любимия си рок, бяга в празното, бяга в себе си
и към себе си. Час-два от разноликото, невинаги уютно и ласкаво
ежедневие, посветени на джогинг за тялото, духа и ума. И всяка година
участва в поне един маратон, упорито, съсредоточено, неизменно
устремен към финала. Неслучайно навярно заглавието е заимствано от
сборника с разкази на Реймънд Карвър „За какво говорим, когато
говорим за любов“, защото за Мураками бягането е страст. А също и
метафора за писателството и за живота. Надали, щом затвори
последната страница, читателят ще нахлузи маратонките и ще се втурне
да тича. Не това е и посланието на автора. Но със сигурност у него ще
отекне алегоричната японска мъдрост, стаена в това мемоарно есе на
един писател бегач.
За какво говоря, когато говоря за бягането
 Предисловие
Страданието като избор
„Истинският джентълмен не говори за жените, с които се е разделил, и
за данъците, които е платил“, гласи един афоризъм – това е пълна
измислица. Преди малко го съчиних случайно. Извинете. Ако
предположим обаче, че действително съществува такава максима, може
би да не говориш за здравословните си навици, ще е едно от условията
да бъдеш истински джентълмен. Да, те вероятно не приказват надълго и
нашироко за поддържането на физическата си форма пред хората. Така
ми се струва.
Разбира се, всички знаят, че аз не съм истински джентълмен, затова
подобни неща не ме тревожат, но все пак малко ме беше срам да пиша
тази книга, както и очаквах. Неудобно ми е да звуча така, сякаш се
оправдавам, само че тук става дума за бягането, а не за здравословния
начин на живот. Не отправям призиви от типа на „Хайде всички да
тичаме всеки ден за здраве“. Единствената ми цел беше да осъзная
какво означава за мен самия да продължавам да тичам, да си задам
някои въпроси и да потърся отговори.
Според Съмърсет Моъм всяко бръснене си има своята философия. Дори
и най-незначителното нещо, ако бъде извършвано ден подир ден,
добива своего рода съзерцателен, медитативен характер. Бих искал от
сърце да се съглася с Моъм. Така че за мен като писател и като бегач
написването и издаването на скромен текст за бягането не би следвало
да бъде чак такова немислимо деяние. Може би поради характера ми,
изискващ много усърдност, трябваше да раздвижа китката си и да
създам подобен текст, за да разсъждавам върху значението на бягането,
понеже съм човек, който не умее да вниква добре в нещата, които не е
въплътил в думи.
Веднъж, полегнал в една хотелска стая в Париж, прелиствах вестник
„Интернешънъл Хералд Трибюн“ и случайно попаднах на голяма статия,
посветена на маратонците. Съдържаше интервюта с известни
спортисти, на които бе зададен въпросът каква мантра си повтарят, за да
се мотивират при състезание. Доста интересен материал. Прочетох го и
останах поразен от отговорите – за какво ли само не мислят бегачите,
докато пробягват разстоянието от 42,195 километра. Пълният маратон е
толкова безмилостна надпревара. Няма как без мантри.
Сред интервюираните имаше един, който от самото начало на
кариерата си по време на маратон превъртал наум следните думи,
научени от по-големия му брат (също бегач): Pain is inevitable. Suffering is
optional. Това беше неговата мантра. Не е лесно да се улови верният
нюанс при превода, но предадено буквално, звучи така: „Болката е
неизбежна. Страданието е въпрос на избор“. Дори докато тича, човек да
реши: „Ааа, трудно ми е, боли, не мога повече“, трудното и болката са
неизбежен факт, ала дали може, или не може повече, зависи от
преценката на бегача. Мисля, че тези две изречения ясно обобщават
най-важния аспект на маратона.
Хрумна ми да насоча вниманието си към книга за бягането преди около
десет години, но все не се залавях за работа и доста време мина в
мъчителни колебания как да я подхвана. Простичкото бягане е твърде
обширна тема и не смогвах да събера мислите си как и какво трябва да
напиша.
Ала веднъж ненадейно си казах: „Дай да се пробвам да пренеса на
хартия това, което усещам, което мисля, така, както се излива
непосредствено от съзнанието ми. Няма откъде другаде да започна,
нали?“. Захванах се с новата книга малко по малко през лятото на 2005-а
и я приключих през есента на 2006 година. На места цитирам предишни
свои писания, но почти всичко е отражение на „моментното ми
състояние“. Да пиша без заобикалки за бягането, беше равнозначно на
това да пиша без заобикалки за себе си (до известна степен). Разбрах го в
процеса на работа. Ето защо смятам, че няма да е проблем
произведението да бъде четено като един вид мемоарен разказ,
построен около действието бягане.
Макар тази книга да не е чак философска, мисля, че в нея се съдържат
своеобразни житейски правила. Може би не е кой знае какво, но най-
малкото са извънредно лични неща, които съм научил чрез движението
на собственото ми тяло, осъзнавайки страданието като избор. Навярно
не са съвсем универсални. И така да е, това съм аз – такъв, какъвто съм.
Един ден от месец август 2007 година
 Глава 1
Кой може да се смее на Мик Джагър?
5 август 2005 г., остров Кауаи, щата Хаваи
Днес е 5 август 2005 година, петък. Остров Кауаи, Хаваите. Северният
бряг. Времето е изумително ясно. Не се мярка и едничко облаче. В
момента няма дори и намек за понятието „облак“. Дойдох в края на
юли. Както винаги, наех апартамент и сутрин, докато е хладно, сядам на
бюрото и работя. Например сега пиша този текст. Свободно съчинение за
бягането. Лято е, затова, естествено, е горещо. Хаваите често са наричани
„острови на вечното лято“, но понеже се намират в Северното
полукълбо, и четирите сезона си ги има. Лятото е (сравнително) по-
топло от зимата. Ако обаче го съпоставим с мъчителната душна жега в
Кеймбридж, щата Масачузетс, сред тухли и бетон, комфортът тук е
райски. Няма никаква нужда от климатик. Отворя ли прозореца,
полъхва свеж вятър. Щом кажа, че ще прекарам август на Хаваите,
всички в Кеймбридж се учудват: „Добре ли си, да ходиш на толкова
горещо място лятно време?“. Ала те не знаят. Не знаят как пасатът,
духащ безспир от североизток, разхлажда хавайското лято. Не знаят
колко щастлив те правят блаженото четене под прохладните сенки на
авокадовите дървета и възможността да отидеш да поплуваш в южен
тихоокеански залив, когато ти скимне.
И на Хаваите бягам редовно. Едно на друго, минаха два месеца и
половина, откакто поднових тренировките, с изключение на дните, в
които няма как да го сторя. Днес тичах час и десет минути с минидиск с
два албума в уокмена – „Daydream“ и „Hums of the Lovin’ Spoonful“1 на
„Лъвин Спунфул“.
В период на търпеливо трупане на разстояние съм, затова скоростта
засега не е проблем. Просто заделям време и мълчаливо бягам. Ако усетя,
че ми се тича бързо, съответно ускорявам темпото, но дори да съкратя
продължителността на пробега, старая се да пренеса непокътнато и в
следващия ден приятното чувство, което тялото ми изпитва. Същият
подход, както при писането на роман. Там, където ми се струва, че мога
да пиша още и още, решително спирам. Така подхващането на работата
на идния ден става по-леко. Ърнест Хемингуей май го беше споменавал
някъде. Да постоянстваш, означава да не нарушаваш ритъма. Това е
важно за продължителния труд. Веднъж зададен ли е ритъмът, всичко
все някак се получава. Докато обаче се завъртят колелцата с определена
скорост, няма такова нещо като прекалено много време, отделено за
постигане на постоянство.
 Както си бягах, за кратко преваля, но дъждът приятно охлади тялото
ми и дотам. Плътни облаци допълзяват откъм океана, закриват небето
над главата ми, пускат ситен мимолетен дъжд и без да се обърнат, сякаш
казват: „Имаме спешна работа“, и запрашват нанякъде. И слънцето все
напича неп​ римиримо. Разбираем климат. Не се наблюдават неясноти и
двоякост, няма метафори и символика. По пътя срещам неколцина
бегачи. Броят на жените и мъжете е горе-долу еднакъв. Здравите, с
къртеща земята стъпка, разсичащи въздуха, в гръб изглеждат подгонени
от банда разбойници. Има и запъхтени пълни бегачи, които тичат с
мъка, притворили очи, привели рамене. Може би едва преди седмица
при изследване за диабет лекуващият лекар горещо им е препоръчал
ежедневно движение. Аз съм някъде между двете групи.
Музиката на „Лъвин Спунфул“ е чудесна за слушане по всяко време.
Музика, която не се опитва да се изкара по-голяма, отколкото е в
действителност. Докато се наслаждавам на умиротворяващите душата
звуци, постепенно се пробуждат спомени за разни неща, които ми се
случиха в средата на 60-те. Никое от тях не е кой знае какво. Ако
заснемат биографичен филм за мен (самата мисъл е плашеща), всичките
ще бъдат изрязани при монтажа. С коментар от сорта на „Може и без
този епизод, а? Не е лош, ама е много банален“. Така е, все дребни,
банални истории. Аз обаче ги смятам за значими, нужни спомени. Може
би неволно се усмихвам или свъсвам вежди, щом в съзнанието ми
изплува това-онова. И ето ме мен – резултат от натрупване на такива
банални случки, – мен тук и сега. На северния бряг на Кауаи. Когато
разсъждавам за живота, понякога ми се струва, че не съм нищо повече
от отломка, изхвърлена на морския бряг. Пасатът, духащ откъм фара,
нежно разклаща върховете на евкалиптите.
Откакто се преместих в Кеймбридж, щата Масачузетс, в края на май
тази година, бягането отново се превърна в един от опорните стълбове
на живота ми. Тичам доста сериозно. Конкретно в цифри „тичам
сериозно“ означава 60 километра седмично. Казано иначе, шест дни в
седмицата бягам по 10 километра. Редно би било да ги минавам всеки
ден, но има дни, когато вали, и други, в които, зает с работа, не смогвам
да отделя време. Случва се и да съм изморен и да не ми се тича. Затова
предварително си оставям един почивен ден. Така 60 километра
седмично, около 260 месечно, е моят ориентир за сериозно бягане.
През юни пробягах точно 260 километра. През юли ги увеличих на 310.
По 10 километра дневно, без никаква почивка. Разбира се, невинаги са
10, има случаи, когато един ден тичам 15 километра, но на следващия –
едва 5. Средно стават по 10 на ден (с темпо за джогинг за около час се
изминават приблизително 10 километра). За мен това означава доста
сериозно бягане. Откакто съм на Хаваите, поддържам нормата 10
километра дневно. Отдавна не ми се беше случвало да пробягвам толкова
упорито и последователно едно и също разстояние.
Лятото в Ню Ингланд е далеч по-тежко, отколкото си представят онези,
които не са го преживявали. Има и прохладни, ведри дни, ала и
непоносимо горещи, направо смазващи. Докато духа вятър, все още се
търпи. Щом обаче утихне, мъглоподобната влага, идваща от океана, се
превръща в тънък мокър плат и залепва за теб. Само един час тичане
покрай река Чарлс и ставаш вир-вода от пот, сякаш са те полели с кофа.
Кожата пари, изгорена от слънцето. Унасям се. Никоя мисъл не е цяла от
край до край. Дори тогава, щом положа усилие и бягам до последно,
сякаш изцедил и сетни сили от сърцевината на тялото, ме изпълва
отчаяна свежест.
Има няколко причини от един момент нататък да спра да тичам
сериозно. Първо, животът ми ставаше все по-деен и липсваше време. Не
че когато бях млад, разполагах с неограничено количество време, ала
поне нямах толкова ангажименти. Броят им с възрастта, изглежда, се
увеличава. Също така, ако трябва да съм честен, се увлякох по триатлона
повече, отколкото по маратона. Както знаете, триатлонът включва
плуване и колоездене освен бягането. Поначало съм бегач и като цяло
тичането ми спори, но за да овладея другите две дисциплини, ми бяха
нужни тренировки. Промених из основи маниера на плуване, усвоих
техниките на колоезденето и подготвих мускулите си за триатлон.
Дейност, която отнема време и сили. За сметка на това бягането мина на
по-заден план.
Най-съществената причина обаче да престана да го практикувам
отдадено се корени вероятно в лекото отегчение от действието бягане,
настъпило след един момент. Започнах през есента на 1982-ра и тичах
близо двайсет и три години. Почти всеки ден правех джогинг, всяка
година пробягвах поне един пълен маратон (като сметна, до днес са
двайсет и три), участвах и в безброй различни по дължина надпревари в
целия свят. Бягането на дълги разстояния пасна на вродения ми
характер и тичането просто ми беше приятно. То може би е най-
ползотворният навик от всички, придобити дотук, и е нещо значимо. А
и мисля, че поради това, че повече от две десетилетия бягах безспир,
тялото и духът ми укрепнаха и се развиха в положителна посока.
Не мога да кажа, че съм човек, скроен за отборни спортове. За добро
или за лошо, такъв съм по рождение. Изпитвам известен дискомфорт
винаги когато играя футбол или бейзбол (с изключение на детството
всъщност почти ми липсва подобен опит). Може би е свързано с това, че
нямам братя и сестри, но не успявам да се увлека от игри с други хора.
Не бих казал, че ме бива кой знае колко и в индивидуални спортове като
тениса. Харесвам скуоша, изправя ли се срещу партньор обаче, все не
съумявам да се отпусна, независимо от резултата. Не съм много-много
по състезанията.
Не че обичам да губя, има си хас. Ала по някаква причина никога не
съм проявявал особени претенции да спечеля от някого. Тази черта не се
промени съществено и в зряла възраст. Каквото и да става, не ме
впечатлява толкова дали ще бия, или ще падна. По-скоро вниманието
ми се насочва към това да успея да покрия изискванията, които сам съм
си пос​ тавил. В този смисъл бягането на дълги разстояния е спорт,
прилягащ добре на манталитета ми.
Пробвайте се на пълен маратон и ще разберете – бегачите не се
вълнуват особено дали ще победят конкретен противник, или не.
Естествено, за един топбегач, който се бори за надмощие, задминаването
на съперника пред него се превръща във важна цел, но за редовите
участници личният триумф или поражение не са на дневен ред. Може
би сред тях има хора, които бягат, стимулирани от мисли като „От тоя
няма пък да падна“, и това би могло да ги нахъса за тренировки. Ако
обаче загубят изцяло (или частично) мотивация, понеже въпросният
съперник по някаква причина случайно не се е включил в надпреварата,
няма да изкарат дълго в този спорт.
Голяма част от обикновените бегачи се явяват на състезания с
предварително определена лична цел, например: „Този път ще бягам за
такова време“. Ако се вместят, постигат нещо, а не успеят ли, нещо не
постигат. Дори да не се справят, навярно удовлетворението, че са дали
всичко от себе си, или наличието на положителна реакция, която води
към следваща стъпка, или някакво значимо откритие, стига да се случи,
ще се превърнат в известно постижение. С други думи, способността да
се гордее (или да изпитва подобие на гордост) със себе си след края на
пробега е важно умение за бегача на дълги разстояния.
Същото се отнася и за работата. В писателската професия – поне за мен
– няма състезание. Може би тиражите, литературните награди,
ласкавите или негативните отзиви могат да послужат за ориентир, но
не бих казал, че са съществен проблем. Главното е дали създаденото
покрива стандартите, които сам съм си поставил, и оправдания не
важат. Все някак ще измисля оправдание за пред другите. Не съм в
състояние обаче да измамя сърцето си. В този смисъл писането на
романи прилича на маратонското бягане. В основата стои
необходимостта авторът да носи мотивацията вътре в себе си, тихо и
твърдо, а не да търси външни потвърждения и критерии.
За мен бягането беше едновременно ползотворно упражнение и
ефективна метафора. Чрез ежедневно тичане и участия в надпревари
ставах по-добър, като надскачах летвата на изискванията си, която
вдигах по малко. Поне целях да я вдигам и полагах непрестанни усилия
за това. Разбира се, не съм кой знае какъв бегач. Определено на средно –
даже по-скоро посредствено – ниво съм. Само че то изобщо не е от
значение. По-същественото е да преодолея, макар и малко, вчерашния
си Аз. Понеже ако има съперник в бягането на дълги разстояния, това
всъщност е предишният ми Аз.
Ала откакто прехвърлих четиресет и пет, тази система за самооценка
започна лека-полека да се изменя. Просто казано, резултатите ми спряха
да се подобряват. С оглед на възрастта ми, донякъде няма как. Всеки
достига връхната точка на физическите си възможности в даден
момент от живота. Разбира се, всичко е индивидуално, но обичайно
плувците прекрачват невидим рубикон между двайсет и двайсет и пет,
боксьорите – преди трийсет, а бейзболистите – около трийсет и пет.
Неминуемо е. Когато попитах един офталмолог: „Има ли на света някой,
който не развива старческо зрение?“, той отговори през смях: „Такъв не
съм срещал“. Същото е и тук. (За щастие, при отделните творци върхът
идва по различно време. Например през последните няколко години от
шейсетгодишния си живот Достоевски пише две от най-значителните
си произведения – „Бесове“ и „Братя Карамазови“. Доменико Скарлати
композира 555 клавирни сонати, повечето от които създава между
петдесет и седем и шейсет и две годишна възраст.)
Моята собствена кулминация като бегач настъпи след четиресет и пет.
Дотогава пробягвах пълен маратон за около три часа и половина. С темпо
точно километър за пет минути или миля за осем. Случваше се да се
вместя в рамките на по-малко от три часа и половина (по-често не ми се
удаваше все пак). Горе-долу обаче за това време успявах със сравнителна
лекота да се справя. Дори когато мислех, че съм оплескал нещата, смогвах
за под три часа и четиресет минути. Даже и почти да нямах възможност
да се упражнявам или да имах някакво неразположение, беше
немислимо да надхвърля четири часа. Този равен като плато период
продължи известно време, но не щеш ли, вятърът смени посоката си.
Макар да тренирах както преди, ставаше все по-трудно да постигна
резултат три часа и четиресет минути, взимах километър за пет минути
и половина и накрая ударих четирите часа. Беше шок. Какво ми става?
Не исках да мисля, че е от възрастта, защото в ежедневието не долавях и
следа от усещането, че отслабвам физически. Колкото и да отричах обаче,
колкото и да не обръщах внимание, крачка по крачка цифрите
отстъпваха и ме предаваха.
Вероятно причината да отправя поглед към възможността да тичам на
още по-дълги разстояния беше и това, че резултатите ми при пълния
маратон станаха обезсърчителни. Заинтересувах се от други спортове –
триатлон, скуош. Започнах да мисля, че може би тичането деформира
тялото ми и е добре да го съчетая с различни дисциплини, за да
усъвършенствам физиката си цялостно.
 Съсредоточих се върху основите на плувните техники с личен треньор
и взех да плувам по-леко и бързо. Мускулите възприеха позитивно
новата среда и тялото ми видимо се измени. Резултатите ми обаче на
пълния маратон бавно, но сигурно продължиха да спадат като отливна
вълна. Престанах да смятам бягането за безметежно и приятно. Между
мен и него постепенно се възцари умора. Появи се разочарование от
неоправданите усилия и усещане за препречване, сякаш някаква врата,
която трябва да стои отворена, е била затръшната без мое знание.
Кръстих го „унинието на бегача“. Ще разкажа подробно за това по-
нататък.
Когато обаче се върнах в Кеймбридж (преди бях живял тук две години
между 1993-та и 1995-а; Бил Клинтън беше президент по онова време) и
видях река Чарлс, у мен отнякъде се пробуди желание да тичам. Реките,
стига да няма големи преобразования, изглеждат горе-долу винаги
еднакво и Чарлс си беше досущ като някога. Бе минало време, лицата на
студентите се бяха сменили, аз бях десет години по-стар и буквално
много вода беше изтекла. И въп​ реки това самата река, почти
неизменена, пазеше едновремешния си вид. Водата плавно и беззвучно
се носи към Бостънския залив. Тя залива речните брегове, от нея
избуява лятната зеленина, дава среда за въдене на водни птици,
промушва се под старите каменни мостове, отразява облаците по
лятното небе (а през зимата влачи късове лед) като непоклатима идея,
която е минала множество проверки, просто тихо се лее към океана, без
да бърза особено и без да спира.
Щом си разопаковах багажа, който бях донесъл от Япония, приключих с
различни административни процедури и си наредих жилището,
започнах отново да тичам с ентусиазъм. В живота ми се върна радостта
от това краката ми да докосват познати земи и да вдишвам
ободряващия въздух рано сутрин. Звукът от стъпките, дъхът и ритъмът
на сърцето се наслагват и създават особена полиритмия. Река Чарлс е
нещо като Мека на регатата и все ще има някой да гребе по нея. Тичам,
мерейки се с гребците. Най-често те са по-бързи, но се случва и да вляза
в достойна надпревара с единична лодка, напредваща бавно срещу
течението на реката.
Може би заради Бостънския маратон Кеймбридж е град с много бегачи.
Успоредно на Чарлс се простира дълга алея за джогинг и ако ми скимне,
мога да тичам часове наред. По нея обаче се движат и велосипедисти и
постоянно съм нащрек някой да не връхлети с висока скорост иззад
гърба ми. Понеже тук-там има пукнатини на пътя, внимавам да не се
спъна. Чакането на бавен светофар също поохлажда ентусиазма. Ала
извън тези неща това е изключително приятно място за бягане.
Когато тичам, обикновено слушам рок. Понякога се случва да си пусна и
джаз. Като се вземе предвид напасването с ритъма на движението,
струва ми се, че рокът е най-добър акомпанимент. „Ред Хот Чили
Пепърс“, „Горилас“, Джеф Бек или стара музика като „Крийдънс
Клиъруотър Ривайвъл“ или „Бийч Бойс“. Желателно е песните да бъдат с
възможно най-простичък ритъм. Днес много бегачи тичат с айпод, ала
аз предпочитам привичния минидиск. В сравнение с aйпода
устройството е по-голямо и паметта е чувствително по-малка, но на мен
ми е таман. Засега не искам да смесвам музиката с компютъра. Така
също не смесвам приятелство, работа и секс.
Както вече споменах, през юли пробягах 310 километра. Два дни валя и
имаше два, в които не можех да тичам поради пътуване. След това се
заредиха няколко непоносимо горещи дни. Та в крайна сметка тези 310
километра са нелошо постижение. Никак не е зле. Ако 260 на месец са
сериозно бягане, 310 трябва да са си солидно бягане. С увеличаване на
пробега телесното ми тегло спадна. За два месеца и половина олекнах със
седем паунда и тлъстинките, започнали незабележимо да се натрупват
по корема, изчезнаха. Седем паунда са малко над три килограма.
Представете си, че отивате в месарницата, купувате три кила месо и с
тях в ръка се прибирате вкъщи. Сигурно бихте усетили тежестта им.
Обземат ме сложни чувства само като си помис​ ля, че съм живял с
подобно бреме по тялото си. Наливната бира (летният ейл на „Самюъл
Адамс“) и „Дънкин Донътс“ са неизбежна част от живота в Бостън, но
постоянните, ежедневни тренировки си казват тежката дума.
Струва ми се глуповато човек, доживял моите години, тепърва да пише
такива неща, но вметвам уговорката, че е с цел изясняване на факти –
верен на характера си, по-скоро предпочитам да бъда сам. Не, по-точно
казано – характерът ми е такъв, че не ми тежи да бъда сам. Не ми е нито
мъчително, нито скучно да тичам, без да обеля дума час-два, или
усамотен да пиша мълчаливо на бюрото си по четири-пет часа на ден.
Такъв съм си от младини. Предпочитах да чета книга в уединение или
съсредоточено да слушам музика, вместо да правя нещо с друг. Винаги
имах някаква идея, ако идеше реч да правя нещо сам.
Въпреки това, откакто се ожених твърде млад (бях на двайсет и две),
малко по малко привикнах да споделям бита си с някого. След като
завърших университет, държах заведение и осъзнах важността на
взаимодействието с околните. На собствен гръб научих, че не мога да
живея съвсем сам – съвършено очевидно е, и все пак. В резултат
постепенно придобих нещо подобно на общителност, макар и в леко
изкривена форма. Замисляйки се сега, възгледите ми за живота се
промениха съществено между двайсет- и трийсетгодишната ми
възраст; тогава израснах като човек. Усвоих практически хитрини за
оцеляване, удряйки си главата силно в разни ръбове. Ако не притежавах
коравия житейски опит от тези десет години, вероятно нямаше да пиша
романи и със сигурност нямаше да умея да го правя дори при добро
желание. От друга страна, дълбините на характера не подлежат на
драстична промяна. Желанието да бъда сам си остана неизменно. Ето
защо отделянето на това смълчано време само за мен самия, този час и
нещо тичане всеки ден се превърна в съществено условие за душевната
ми хигиена. Най-малкото, докато тичам, не се налага нито да говоря с
някого, нито да слушам нечии думи. Достатъчно е да наблюдавам
гледките наоколо и да се взирам в себе си. Това е незаменимо, безценно
време.
Често ме питат за какво мисля, докато тичам. Обичайно
интересуващите се са хора, които никога не са тичали дълго. Винаги
щом ми зададат този въпрос, започвам да ровя дълбоко в паметта си.
Всъщност за какво толкова мисля, тичайки? Честно казано, нямам ясен
спомен.
Не отричам, в студени дни донякъде мисля за студа. В горещи дни – за
жегата. Когато съм тъжен, донякъде мисля за тъгата. Когато съм весел –
за радостта. Както писах по-горе, понякога безредно си припомням
едновремешни случки. Друг път (съвсем рядко) внезапно изплуват в
главата ми идейки за романи. На практика обаче почти не мисля за
нищо съществено.
Когато тичам, просто тичам. По принцип тичам в празното. Другояче
казано, може би тичам, за да придобия празното. В това празно на
моменти, естествено, се намъкват мисли. Нормално. Понеже в
човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият
дух нито е достатъчно силен, та да обеме нищото, нито е
последователен. При това тези мисли, които нахлуват у мен, докато
тичам, са подчинени на празното. Съдържанието им не подлежи на
обсъждане – те се подвизават като опорна ос на празнотата.
Мислите, изникващи в главата ми, когато бягам, приличат на облаците
по небето. Облаци с различна форма и големина. Идват и си отиват.
Небето си е небе. Облаците са мимолетни гости. Те минават и изчезват.
След тях остава само небето. То е там и същевременно го няма.
Веществено е и едновременно с това не е. Нямаме избор, освен да
приемем без уговорки съществуването на подобна неопределена шир.
Вече съм доста над петдесет. Когато бях млад, беше невъобразимо за
мен, че XXI век в действителност ще настъпи и че ще взема да ги
навърша. Разбира се, на теория винаги е било очевидно, че двайсет и
първото столетие все някога ще дойде и (ако всичко върви по план)
тогава ще бъда на петдесет, но за младия ми Аз бе почти толкова
непосилно да си представи себе си на такава възраст, колкото и да опише
конкретно задгробния живот. Веднъж Мик Джагър се беше изфукал, че
„ако на четиресет и пет все още пея „Satisfaction“2, по-добре да умра“.
Той обаче продължава да я пее и сега, прехвърлил шейсетте. Има хора,
които му се смеят. Не и аз. Младият Мик Джагър не е могъл да си
представи себе си на четиресет и пет. На младини и аз не можех. Мога ли
да му се смея? Не мога. По случайност не бях прочут млад рок певец.
Каквито и глупости да съм дрънкал навремето, никой не ги помни и
няма как да ме цитират. Само това е разликата, нали?
Сега обитавам свят, който някога не бях в състояние да си представя.
Тази мисъл ме кара да се чувствам някак странно. Сам не разбирам добре
дали сегашният ми Аз е щастлив, или нещастен, ала смятам, че това не
заслужава да бъде разглеждано като отделен проблем. За пръв път ми се
случва – предполагам, както на всички останали – да остарявам и
чувствата, които изпитвам, също ме сполитат за пръв път. Ако ми се
беше случвало поне веднъж преди, щях да мога да разгранича по-ясно
едно от друго, но съм напълно начинаещ и не е толкова лесно. Ето защо
съм решил, че нямам друг избор, освен да оставя за после разни дребни
решения, да приема нещата в настоящия им вид и заедно с това на
първо място да живея. Като небето, облаците и реката. Струва ми се, че в
подобно решение несъмнено има някаква комичност, ала в зависимост
от настройката на човека то не е съвсем за изхвърляне.
Както отбелязах по-горе, и в бита, и в работата състезанието и
съперничеството не са начинът на живот, който търся. Може да ви се
стори, че редя банални истини, но свят широк, хора всякакви. Другите
имат собствени възгледи и живеят в съответствие с тях. Аз имам своите
и според тях живея. Тези отлики пораждат дребни разминавания в
ежед​ невието и натрупването им нерядко води до големи
неразбирателства. В резултат понякога ни давят в неоснователна
критика. Естествено, не е особено приятно да не те разберат или да те
разкритикуват. Случва се това да нарани дълбоко душата. Болезнен опит
е.
С годините обаче малко по малко започваме да осъзнаваме, че подобна
болезненост и рани са донякъде необходим житейски опит. Тъкмо
понеже се отличава, макар и минимално, от околните, човек успява да
се утвърди и съхрани като самостоятелно същество. В моя случай
успявам да пиша романи. Мога да продължавам да създавам истории
именно защото в един пейзаж виждам черти, различни от тези, които
виждат другите, усещам неща, различни от онова, което усещат
останалите, и избирам думи, различни от техните. Това поражда така
невероятните ситуации, в които мнозина взимат в ръце книгите ми и
ги четат. Един от съществените ми активи е фактът, че аз съм аз, а не
някой друг. Откритите рани на сърцето са неизбежната цена, която
трябва да платим на света за самостоятелността си.
Така мисля и винаги съм живял в съответствие с тази нагласа. В
резултат в някои отношения съм търсел откъснатост от всичко, може би
доброволно. За хора със занаят като моя подобна участ е неминуема –
различаваме се само по степента на усамотение. Случва се обаче тази
откъснатост неусетно да пробие дупка в сърцето и да го разяде досущ
като киселина, преляла от бутилката. Нож с две остриета. Пази сърцето и
в същото време безспирно и лекичко руши стените му отвътре.
Вероятно съм осъзнавал опасността посвоему (от опит). Тъкмо затова
трябваше да облекча и релативизирам чувството на откъснатост в себе
си чрез непрекъснато движение на тялото, понякога доведено до
крайност. По-скоро инстинктивно, не умишлено.
Ще бъда конкретен.
Когато получа неоснователна критика (поне в моите очи) или когато
някой, от когото съм очаквал да ме приеме, не го е сторил, винаги тичам
по-дълго от обичайното. По този начин се изтощавам физически. Тогава
наново осъзнавам, че съм слаб човек и възможностите ми са
ограничени. Най-дълбоко го схващам физически. В резултат, макар и
малко, съм укрепил тялото си – толкова, колкото съм пробягал в повече.
Ако съм ядосан, по-добре гневът да удари мен. Ако ме е яд за нещо, по-
добре да се усъвършенствам. С тази нагласа съм живял досега. Нещата,
които можех да преглътна мълчешком, пог​ лъщах без остатък и се
стараех да ги пускам навън (съществено изменяйки вида им) през
страниците на романите, вплетени в повествованието.
Не смятам, че подобен характер би допаднал някому. Може би има
няколко души, които ми се възхищават (наистина малцина). Рядко будя
дружелюбие. Кой изобщо би проявил (нещо подобно на) симпатия
спрямо човек, дето не е готов да сътрудничи и понечва да се мушне в
гардероба веднага щом нещо стане? Мисля си дали професионалните
белет​ ристи изобщо могат да бъдат симпатични. Нямам идея. Може би е
възможно някъде по света. Не съм в състояние да говоря от името на
всички. Но най-малкото ми е трудно да повярвам, че е постижимо да
бъдеш харесван като човек, докато продължаваш толкова години да
пишеш романи. Струва ми се, че е по-естествено да си мразен,
ненавиждан и презиран. Не твърдя, че така ми олеква. И на мен не ми е
приятно да ме мразят.
Ала това е друга история. Да се съсредоточим върху бягането.
Откъдето и да го погледнем, отново си върнах бегаческия живот.
Започнах съвършено сериозно и в момента тичам доста солидно. Все още
не разбирам добре какво значение има това за мен при моите петдесет
години и отгоре. Предполагам, че значи нещо. Може би не е толкова
съществено и не е в голямо количество, но трябва да таи някакъв
смисъл. Както и да е, сега просто тичам усърдно. Ще мисля за значения
после (мисленето после е една от силните ми страни и с напредването на
възрастта я усъвършенствам). Обувам маратонки, намазвам си обилно
лицето и врата с крем против изгаряне, нагласям часовника, излизам на
пътя. И започвам да бягам. Пасатът ме удря право в лицето, гледам как
белите чапли прорязват небето над мен с прилежно събрани и изпънати
крака и слушам пълната със спомени музика на „Лъвин Спунфул“.
Докато бягам, изведнъж ми хрумва, че дори пос​ тиженията ми да не
се подобряват, няма как. Поостарял съм и времето взима своето. Никой
не ми е виновен. Това са правилата на играта. Досущ като река, която
тече към морето. Не съществува друг изход, освен да се приема като част
от природния пейзаж такъв, какъвто съм. Може да не е най-приятният
развой. Крайният резултат може да не е радостен. Ала си мисля – ами
няма как. Даже да не е било достатъчно, тихо и полека се наслаждавах на
живота си дотук, колкото можах.
Не че се пъча, но не съм особено умна глава (та би ли могъл някой да се
пъчи с това?). Аз съм човек, който може да осъзнае ясно нещата
единствено чрез осезаем материал, чрез собственото си тяло. За каквото
и да става дума, първо го обръщам във форма, видима за очите, и чак
тогава добивам вяра. Не съм скроен като интелектуалец, а по-скоро като
физкултурник. Е, поне малко интелигентност си имам. Мисля, че имам.
Ако не притежавах никаква, нямаше как да пиша романи. Но не съм от
хората, които живеят, сглобявайки чисти теории и смисли в главата си.
Не съм и от онези, които се движат напред, захранвани със съзерцания.
Аз съм от хората, които реално натоварват тялото си и напрягайки
мускулите да стенат (на моменти да викат), качват конкретните
деления на скалата на разбирането и накрая стигат до вяра. Очевидно е,
че ако изминавам всеки път всяка стъпка от тези, добирането до извод
отнема време. Също и усилия. Понякога отнема твърде много време и се
случва, когато най-после бъда убеден, да е прекалено късно. Ала няма
как. Такъв съм си.
Искам да мисля за реката. Искам да мисля за облаците. Но всъщност не
мисля за нищо. Просто бягам в сгушеното домашно приготвено празно,
в родната тишина. Доста е добре. Кой каквото ще да казва.
1 „Блян“ и „Мотиви „Лъвин Спунфул“ (англ.). – Б. р.
2 „Удовлетворение“ (англ.). – Б. р.
 Глава 2
Как се става писател бегач
14 август 2005 г., остров Кауаи, щата Хаваи
14 август, неделя. Сутрин бягам час и петнайсет минути, слушайки на
минидиск музиката на Карла Томас и Отис Рединг. Следобед плувам 1300
метра в басейна на фитнес залата, а привечер се гмурвам в океана. После
пия бира и ям риба в ресторант „Делфин“ близо до входа на Ханалей.
Рибата е валу – бяла и маслена. Пекат я на грил и я поливам със соев сос.
Гарнитурата е зеленчуци на скара. Дават и голяма салата.
От началото на август до днес съм пробягал 150 километра.
Започнах да тичам ежедневно преди доста време. По-точно – през
есента на 1982-ра. Тогава бях на трийсет и три.
До неотдавна бях държал подобие на джаз клуб близо до гарата на
Сетагая. Веднага щом завърших университет (всъщност реално се водех
още студент, понеже, зает с почасова работа, не успях да взема част от
нужните кредити), отворих заведение до южния вход на гара
„Кокубунджи“, но три години по-късно в сградата, където се
помещаваше, започна основен ремонт и го преместих в центъра на
града. Не беше голямо, ала не бе и толкова малко. Имаше роял и едва-
едва побираше квинтет. По обяд сервирахме кафе, а вечер ставаше бар.
Поднасяхме и малко храна, в събота и неделя устройвах програма с
изпълнения на живо. Подобни заведения бяха рядкост навремето, та
клиентите постепенно се увеличаваха и работите не вървяха съвсем зле.
Мнозина от хората около мен предричаха, че няма как такова
любителско начинание да потръгне гладко, нито пък че младо-зелено би
имало талант да управлява бизнес, ала прогнозите, за щастие, не се
сбъднаха. За да бъда честен, и аз не смятам, че притежавам
предприемачески заложби. Мисля, че просто влагах всичко от себе си с
идеята, че ако се проваля, това ще е. И тогава, и днес единствената ми
силна карта е, че съм усърден, търпелив и физически силен. Ако
прибегнем до сравнение с коне, не съм състезателен, а по-скоро товарен
кон. Дете на служител във фирма, нямах представа от бизнес, но
съпругата ми е от семейство търговци и вроденият ѝ нюх ми помогна
доста. Колкото и отличен товарен кон да бях, нямаше как да успея
съвсем сам.
Работата беше тежка. Трудех се до премала от сутрин до късна нощ.
Минах през множество перипетии, случваше се да изпадам в
затруднение и неведнъж оставах разочарован. Както бъхтех в захлас
обаче, постепенно наех хора и сметките започнаха да ми се връзват. Към
края на третото си десетилетие най-сетне успях да се окопитя. Понеже
бях заел пари от всички възможни места, върнах си заемите и си
отдъхнах. Дотогава не можех да мисля почти за нищо друго освен за
това, че трябва да оцелея и да си държа главата над водата. Най-после
сполучих да изкача едно от стръмните житейски стълбища, излязох на
широкото и добих увереност, че щом съм се добрал дотук, все някак ще
се справя, дори с известни спънки. Поех дълбоко въздух, озърнах се,
погледнах назад към пътя, който бях изминал, и се замислих за
следващата стъпка. Щях да навърша трийсет съвсем скоро. И да се озова
на прага на възраст, в която вече нямаше да съм младеж. Тогава –
неочаквано за мен самия – стигнах до мисълта да пиша романи.
Мога да посоча с точност деня и часа, когато реших да пиша. Първи
април 1978-а, един и половина следобед. Пиейки бира, гледах бейзболен
мач на трибуната на стадион „Джингу“. Той беше близо до тогавашното
ми жилище и от ония дни съм яростен почитател на отбора „Якулт
Суолоус“3. По небето не се мяркаше нито едно облаче, вятърът бе топъл
– съвършеният пролетен ден. По онова време на трибуните нямаше
седалки и по склоновете се простираше морава. Полегнал на нея, пийвах
бира и току хвърляйки поглед към небето, наблюдавах спокойно играта.
Както винаги, нямаше много зрители. „Якулт“ посрещаха на свой терен
„Хирошима Карпс“4 в първи мач за сезона. Помня, че питчър на
„Якулт“ беше Ясуда. Дребен и набит, със страшно неудобни параболи.
Той с лекота задържа първия ининг на нула за хирошимците. Във
втората половина на ининга главният батър Дейв Хилтън (нов играч –
млад инфилдър, току-що дошъл от Щатите) удари топката наляво.
Острият звук на батата, точно посрещнала бърза топка, се разнесе из
цялото игрище. Хилтън, без да се бави, заобиколи първа база и лесно
достигна втора. Тъкмо в този момент помислих: „Да, ще се пробвам да
пиша романи“. Още помня ясното от край до край небе, допира на
свежозелената млада трева и звъна на батата. В онзи миг от висините
тихо се спусна нещо и аз безпогрешно го улових.
Нямах амбиции да ставам писател. Просто ми се пишеха романи, нищо
повече. Без да имам конкретна идея, усетих, че ако започна сега, май ще
мога да създам нещо запомнящо се. Прибрах се, седнах на бюрото с
желание да пиша, но не разполагах дори със свястна писалка. Отидох в
книжарница „Кинокуния“ в Шинджуку и си купих пакет листове за
писане и писалка „Сейлър“ за хиляда йени5. Една малка инвестиция.
Това се случи през пролетта, а до есента бях готов с ръкопис от около
двеста страници по четиристотин знака. Завърших го и се кротнах. Не
знаейки какво да правя с текста, под влиянието на моментно хрумване
участвах с него в конкурс за начинаещи писатели на литературно
списание. Съдейки по това, че не си извадих копие, преди да го пратя,
изглежда, ми е било все едно, че може и да се загуби, ако не спечеля. Бе
произведението, издадено малко по-късно със заглавие „Чуй как пее
вятърът“. Беше ми по-скоро любопитно да го напиша, а не дали ще види
бял свят.
През онази есен „Якулт Суолоус“, година след година губещи, се
класираха за Централната лига, биха „Ханкю Брейвс“6 и станаха отбор
номер едно на Япония. Развълнуван, ходих нееднократно на стадион
„Коракуен“, където се играеха мачовете („Якулт“ явно не са си и
помисляли, че ще дръпнат толкова напред, и бяха отстъпили правото за
използване на собственото им игрище за университетските бейзболни
състезания). Ето защо помня живо онази есен. Беше истински прекрасна
и времето бе чудно дни наред. Небето синееше до премала и алеята с
дърветата гинко пред художествената галерия блестеше в златно по-
ярко от всякога. Беше последната ми есен, преди да навърша трийсет.
Когато в началото на идната пролет се обадиха от редакцията на
„Гундзо“ с думите „Творбата ви се класира за последния кръг на
конкурса“, бях напълно забравил, че съм изпратил ръкопис. Просто
ежедневието ми беше прекалено натоварено. В първия момент не
проумях за какво изобщо става дума. „А?“ – така отвърнах. Както и да е,
произведението спечели наградата и през лятото бе издадено с твърди
корици. Получи нелоши отзиви. На трийсет, без да разбирам добре какво
се случва, без да имам такова намерение, дебютирах като писател.
Учудих се, но околните бяха още по-удивени.
След това завърших сравнително неголемия роман „Флипер, 1973“,
междувременно написах и няколко кратки разказа и дори преведох
няколко разказа на Франсис Скот Фицджералд, все така поддържайки
бара. „Чуй как пее вятърът“ и „Флипер, 1973“ бяха номинирани за
наградата „Акутагава“7, и за двете творби се говореше, че са силни
претенденти, ала в крайна сметка не бяха удостоени с отличието. Честно
казано, беше ми все едно. Бях по-скоро притеснен, че ако спечеля, ще ме
затрупат с молби за интервюта и статии и това би се отразило на
ангажиментите ми в джаз клуба.
Управлявах заведението (водех сметките, проверявах доставките,
редях смените на работещите) и самият аз всеки ден заставах зад бара,
правех коктейли, готвех, затварях посред нощ, прибирах се и пишех на
кухненската маса, докато ми се доспи, и така в продължение на близо
три години. Струва ми се, че бях изживял двойно повече живот от
останалите. Разбира се, бяха дни на тежко физическо натоварване и ме
сполетяха всякакви несполуки заради това, че едновременно обслужвах
хора и пишех романи. В заведение не можеш да подбираш по вкуса си
онези, които влизат. Какъвто и човек да дойде (стига да не е крайно
неприятен), трябва с усмивка да се поклониш и да кажеш:
„Заповядайте!“. Благодарение на това срещнах множество чудати люде и
без да го искам, придобих необичаен опит. Мисля, че по-скоро се радвах
на новото русло на живота ми и на стимулите, които поднасяше.
Постепенно обаче ме обзе желание за по-голям роман с по-сериозно
съдържание. Първите два – „Чуй как пее вятърът“ и „Флипер, 1973“ –
бяха поначало създадени заради насладата от писането и не останах
докрай удовлетворен от нивото им. Не съумявах да се концентрирам,
защото пишех сякаш в надпревара с времето, изморен, в промеждутъци
от половин-един час, когато смогвах да се откъсна от работата в бара.
Дори да успявах да родя нещо интересно и новаторско по този разпилян
начин, не можеше да се получи задълбочена, съдържателна творба. Щом
ми бе предоставен шанс да бъда писател (очевидно не всеки има подобен
късмет), беше естествено да се стремя да дам живот поне на един роман,
който да звучи убедително за мен самия, да се пробвам да направя
каквото мога. Тогава след дълъг размисъл реших да изоставя бизнеса и
да се съсредоточа върху писането. В онзи момент доходите от джаз клуба
надвишаваха писателските ми хонорари, ала трябваше да се примиря с
този факт.
Много мои познати се възпротивиха на намерението ми. Други не
криеха дълбоките си съмнения. Подхвърляха ми загрижено, че щом
барът така и така е тръгнал добре, защо да не поверя управлението на
някого и да ида нейде да пиша. Мисля, че от тяхна гледна точка беше
съвсем разумен вариант. А и вероятно мнозина не са и предполагали, че
ще успея да оцелея като професионален писател. Не можех да се вслушам
в съветите им. Характерът ми е такъв, че не съм в състояние да се
вживея, ако не се отдам напълно на това, което върша, каквото и да се
случва. Нямаше как умело и ловко да се справя със задачата да пиша
някъде си, докато някой ми върти бара. Залягам с всички сили,
посвещавам се всецяло и не се ли получи, приемам го и се отказвам. Ако
обаче се проваля в половинчато начинание, ще ме е яд след това.
Ето защо независимо от възраженията на околните продадох джаз
клуба и реших да поживея под табелата „писател“ въпреки несъмненото
неудобство. Казах на жена си: „Дай ми две години свобода. Ако не стане,
ще си отворим пак малко заведение. Още сме млади и ще издрапаме“.
„Разбира се“, отвърна тя. По онова време имах доста заеми, ала все
някак щяхме да изплуваме. Годината беше 1981-ва. Щях да се пробвам да
направя всичко по силите си.
Залових се да пиша роман и през есента заминах за Хокайдо да събирам
материал. През април следващата година завърших „Преследване на
дива овца“. Стараех се, без да жаля сили, като за последно. Получи се
нещо по-голямо и значимо и като обем, и като съдържание.
Когато приключих, имах убеждението, че съм успял да изработя свой
белетристичен стил. Също така се уверих с цялото си тяло и сърце как
прекрасно (и трудно) е да можеш всеки ден, съсредоточен, да сядаш да
съчиняваш истории колкото ти душа иска, без да се тревожиш за
времето. Добих усещането, че вътре в мен дреме нещо подобно на рудна
жила, и си рекох: „Ако е това, май ще мога да си изкарвам хляба като
писател“. И така в крайна сметка не се стигна до повторното отваряне на
заведение. Е, и досега понякога ми се прищява да имам малък приятен
бар.
Помня как „Преследване на дива овца“ никак не се хареса на
тогавашните редактори в „Гундзо“, търсещи мейнстрийм литература, и
романът бе пос​ рещнат хладно. Изглежда, че моята представа за роман
беше доста еретична за онова време (как ли е сега?). Ала читателите го
приеха възторжено и това ме зарадва най-силно. Мисля, че той бе
същинската ми отправна точка като писател. Може би, ако бях
продължил с инстинктивни произведения от рода на „Чуй как пее
вятърът“ и „Флипер, 1973“, рано или късно щях да ударя на камък и да
престана да мога да пиша каквото и да е.
Между другото, първият сериозен проблем, с който се сблъсках като
начеващ писател на пълен работен ден, беше поддържането на добра
физичес​ ка форма. Поначало съм склонен към напълняване, ако не
взимам никакви мерки. Дотогава бях работил всеки ден тежък
физически труд и успявах да контролирам телесното си тегло, но щом
започнех да седя от сутрин до вечер на бюрото, тялото ми постепенно
щеше да заслабне и неминуемо щях да кача килограми. Прекалявах с
цигарите, понеже трябваше да се съсредоточа. По онова време пушех по
шейсет цигари на ден. Пръстите ми пожълтяха и цялото ми тяло се
усмърдя на дим. Откъдето и да погледнеш, нездравословна работа. Ако
възнамерявах да имам дълъг творчески живот, се налагаше да открия
начин да поддържам кондиция и адекватно тегло.
Мисля, че започнах да тичам сериозно малко след като завърших
„Преследване на дива овца“. Може би някъде по времето, когато реших
да си изкарвам хляба като професионален писател.
Бягането притежава няколко големи предимства. Преди всичко, не ти
трябват компания и партньори. Не са нужни специални уреди или
екипировка. Не се ходи на някакво специално място. Ако са налични
обувки за бягане и подходящ път, можеш да бягаш когато и колкото ти
душа иска. С тениса не е така. Трябва да стигнеш до корта, а и да има с
кого да играеш. Плуване би могъл да практикуваш сам, но пък е важно
да откриеш подходящ басейн. След като приключих с бара, исках да
променя начина си на живот и се преместих в Нарашино. По онова
време там беше дълбока провинция и в квартала нямаше нито едно
прилично спортно съоръжение. Нормален път обаче имаше. Понеже
наблизо се намираше база на силите за самоотбрана, пътната нас​ тилка
бе в добро състояние. Освен това, за късмет, стадионът на университета
„Нихон“ не беше далеч и можех свободно (по-точно, без да питам) да
ползвам четиристотинметровата писта рано сутрин. Ето защо избрах
бягането без много чудене – или всъщност без много избор.
Скоро след това спрях цигарите. Започнеш ли да тичаш всеки ден,
отказването си идва естествено. Разбира се, не беше лесно, но нямаше
как да продължавам да бягам и да пуша. Логичното желание да тичам
все повече стана важен стимул да не се върна отново към вредния навик
и ми помогна да преодолея симптомите на абстиненцията. Раздялата с
цигарите беше символ на скъсването ми с предишния начин на живот.
Поначало съм привърженик на бягането на дълги разстояния. Така и
не обикнах часовете по физкултура в училище, а от спортните празници
ми се повдигаше. Причината е, че онова спортуване беше принудително
и спуснато отгоре с повелята „Хайде, давайте“. От едно време не
понасям да бъда заставян да върша неща, за които нямам желание. За
сметка на това, ако имам възможност да правя каквото, когато и както
поискам, полагам повече усилия от обичайното. Тъй като не се
отличавам с атлетичност и добра координация, не съм силен в
спортовете, където всичко се решава за секунди, но бягането и
плуването на дълги разстояния пасват на характера ми. Бях наясно с
това донякъде. Мисля, че то бе причината да успея да превърна бягането
в част от живота си сравнително гладко и без вътрешна съпротива.
Ако ми позволите отклонението, ще кажа същото и за ученето. От
началното до висшето училище, с редки изключения, не ме привличаше
нищо от онова, което ни караха да учим насила. Успях да стигна до
университета, повтаряйки си, че това трябва да се свърши и няма как
иначе, ала почти не ми се е случвало да си помисля, че ученето е
интересно и вълнуващо занимание. Успехът ми беше приличен, но не
съм запазил нито един светъл спомен как ме хвалят за добра оценка или
как съм първенец по еди-що си. Ученето ме заинтригува, след като
някак избутах, преминах през задължителната образователна система и
станах зрял човек. Разбрах, че ако усвоявам в свое темпо, по приятен за
мен начин неща от интересна за мен сфера, придобивам знания и
умения изключително ефективно. Например така една по една овладях
техниките на писмения превод по собствен път, със свои средства. Отне
ми време да се усъвършенствам на принципа проба – грешка, но пък
наученото ми остана за цял живот.
Най-щастливата придобивка от живота ми на професионален писател
беше възможността да лягам и ставам рано. Когато работех в бара,
обикновено си лягах току преди зазоряване. В полунощ зат​ варях,
подреждах, приключвах касата, разговарях и пийвах малко, за да сваля
напрежението. Неусетно се оказваше, че часът е три. Аха да съмне. Често
се случваше на изток да изсветлява все повече, докато седях и пишех
чернови в кухнята. Разбира се, като се събудех, слънцето вече бе
преполовило небето.
Първото, което направихме – аз и жена ми, – след като се отказах от
джаз клуба и станах писател, беше да променим изцяло стереотипа си. Да
си лягаме, щом се стъмни, и да се будим по изгрев-слънце. Това бе
естественият маниер на живот, който си представяхме. Живот на
нормални човешки същест​ ва. Понеже вече не държахме заведение,
решихме да се срещаме само с хората, с които искахме, и по възможност
да избягваме останалите. Струваше ми се, че бихме могли да си
позволим подобна дребна глезотия поне за известно време. Повтарям се,
но действително не съм вещ в общуването. Имах нужда да се върна към
своя изначален Аз.
Обърнахме рязко руля от седемте години отворен към затворен начин
на живот. Смятам, че онзи период бе полезен и за добро. Сега мисля, че
научих множество съществени неща тогава. Беше един вид „школа на
живота“ за мен, истинското ми училище. Ала не вървеше да
продължавам все така. Училището е място, където постъпваме,
придобиваме знания и си тръгваме.
Ето как започна моят простичък и редовен живот – лягах си в десет
вечерта и се будех малко преди пет. Вероятно часовете на оптимална
активност са по различно време на денонощието при всеки; в моя
случай са в ранни зори. Концентрирам се и свършвам важната работа за
деня в тези няколко часа. В останалите спортувам, отхвърлям
ангажименти и задачи, които не изискват особено внимание. Залезе ли
слънцето, си почивам и не работя. Чета, слушам музика, отмарям и
гледам да си легна максимално рано. Горе-долу така съм живял досега.
Благодарение на това в последните двайсет и няколко години работата
ми върви много продуктивно. Само че при такъв режим нощният
живот отива кажи-речи в небитието, а общуването с хора неизбежно се
влошава. Има и обидени, понеже отказвам на мига, щом ми предложат
да идем някъде или да правим нещо.
Мисля си как в живота на човек – като не броим младините –
неизменно в един момент се налага да степенува приоритетите си. Това
е редът, по който се изразходват времето и силите му. Ако до известна
възраст не установи подобна ясна система за самия себе си, животът му
става разфокусиран и вял. Исках да си осигуря най-вече спокойно
ежед​ невие, за да мога да се отдам изцяло на писането, не на връзки с
околните. Най-важните отношения трябваше да бъдат изградени не с
определени хора, а с неопределеното множество читатели. Те несъмнено
биха приветствали решението ми да променя бита си из основи и да
създам среда, в която да се посветя на писането, и всяко мое следващо
произведение да е поне малко по-стойностно от предишното. Не е ли
именно това дългът ми, най-челният ми приоритет като писател? И
днес мисля така. Не виждам лицата на читателите си и отношенията ни
са донякъде концептуални. Живея обаче с твърдото и неизменно
убеждение, че тези невидими, идейни отношения са най-значими за
мен.
Накратко, няма как да си мил всекиму.
Когато държах бара, се ръководех от същия принцип. Едно заведение се
посещава от много хора. Достатъчно е един от десет да си рече: „Ех, че
хубаво местенце, хареса ми, ще дойда пак“. Ако всеки десети стане
редовен клиент, бизнеса ще го бъде. Иначе казано, дори на останалите
девет да не им се понрави, няма страшно. От тая мисъл ми олекваше. На
този един обаче трябва непременно да му се влезе под кожата. Ето защо
е нужно управителят да издигне като знаме своя ясна визия и собствена
философия и да се придържа упорито към тях. Това научих на практика
от бара.
След „Преследване на дива овца“ продължих да пиша с тази нагласа,
която бях придобил от пред​ приемаческия си опит. Публиката ми
нарастваше с всяка следваща книга. Бях най-щастлив от факта, че
произведенията ми имат верни почитатели. С други думи, появяваха се
все нови и нови редовни читатели. Те чакаха търпеливо поредната ми
творба (много от тях бяха млади хора) и щом излезеше, я грабваха и я
прочитаха. Моделът се изграждаше пос​ тепенно. Такова беше идеалното
– или поне много уютно – положение на нещата за мен. Не е нужно да
съм пръв бегач на пистата на литературата. Нямаше какво повече да
желая от това, пишейки каквото искам и както искам, да мога да живея
нормално. Неочаквано високите продажби на „Норвежка гора“
наложиха известни изменения в тази комфортна позиция, но за тях по-
нататък.
Като започнах да бягам, първоначално не можех да изминавам големи
разстояния. Двайсет, не повече от трийсет минути – там някъде бях,
мисля. Толкова стигаше да ми секне дъхът. Сърцето ми биеше отчаяно,
краката трепереха. Нямаше как – отдавна не бях спортувал. Беше ме и
малко срам от погледите на съседите. Същият срам, който изпитвам от
званието писател, с все скобите, което слагат след името ми. Постепенно
обаче тялото ми прие позитивно новото занимание и разстоянието
лека-полека взе да се увеличава. Влязох във форма почти като истински
бегач, дишането ми се стабилизира и пулсът ми се успокои. Усилията ми
бяха насочени към това всеки ден да тичам, без почивка, независимо от
скоростта и дължината на пробега.
Ето как бягането се вписа в моя ежедневен цикъл наедно с храненето
три пъти, съня, домакинстването и работата. Превърна се в съвсем
естествено действие и усещането за срам се стопи. Отидох в магазин за
спортни стоки и си избрах обувки, подходящи за целта, и дрехи за
бягане. Сдобих се с часовник с таймер и си купих ръководство за
начинаещи бегачи. Така се става бегач.
Поглеждайки назад, сега разбирам, че най-голям късмет съм извадил с
тялото си, здраво по рождение. За четвърт век редовно бягане и
множество надпревари нито веднъж не ми се е случвало да не мога да
тичам поради болки в краката. Не разгрявам като хората, ала никога не
съм се контузвал, ранявал или боледувал. Не съм ас, но съм несъмнено
як бегач. Това е едно от малкото качества, с които се гордея.
Дойде 1983-та и участвах в първото си състезание. Беше кратко, 5
километра; закачих си номер, поех на „Готови! Старт!“ сред тълпата и
осъзнах, че действително мога да бягам сериозно. През май пробягах 15-
те километра около езерото Яманака, а през юни реших да пробвам колко
всъщност съм в състояние да издържа и направих няколко обиколки на
Императорския дворец. По-точно седем, 35 километра успях да измина с
нелоша скорост и не усетих особено затруднение. Краката изобщо не ме
заболяха. Казах си, че щом е така, може и да се справя с пълен маратон.
Впоследствие на собствен гръб научих, че най-наситената с изпитания
част от маратона е след 35-ия километър.
На снимките от онова време физиката ми все още не е на бегач.
Понеже не съм навъртял достатъчно пробег, нужните мускули не са се
оформили, ръцете и краката изглеждат кльощави, а бедрата – слаби.
Възхищавам се, че съм съумял да пробягам маратон. В сравнение със
сегашното ми тяло сякаш съм друг човек (като бягаш продължително
време, мускулатурата се развива, очертанията на фигурата чувствително
се менят). Но дори и тогава усещах как структурата на тялото ми
ежедневно се изменя и това ме радваше. Долавях, че макар и
прехвърлил трийсетте, у мен има останал потенциал. И тази непозната
страна от моя Аз се разкриваше малко по малко с бягането.
Междувременно телесното ми тегло, тръгнало да се покачва, падна и
стана каквото трябва да бъде. Спортувам ли всеки ден, то се стабилизира
от само себе си. Достига стойността, при която тялото се движи най-
леко. Измени се и това, което ям. Минах основно на зеленчуци, а
протеини си набавях предимно от риба. Поначало не съм почитател на
месото и тази тенденция се засили още повече. Намалих белия ориз и
алкохола; стараех се да консумирам само естествени храни. По принцип
не обичам сладко.
Както вече споменах, тялото ми дебелее осезаемо, ако бъде оставено на
самотек. Обратно на мен жена ми, колкото и да яде (тя яде малко, но
сладко никога не отказва), даже да не спортува, никак не пълнее. Не
трупа и тлъстини. По този повод често си мисля колко несправедлив е
животът. Това, което някой успява да постигне с маса усилия, другиму
се удава с лекота.
Ала в известен смисъл вродената ми склонност към напълняване може
да е благословия. Иначе казано, трябва всеки ден да тренирам усърдно,
да внимавам какво ям и да се ограничавам. Изморителен живот. Само че
от тези непрестанни усилия метаболизмът ми се подобри и тялото ми
заякна и стана по-здраво. Навярно и остаряването се забави донякъде. А
онези, дето не пълнеят, дори да не правят нищо, може и да нехаят за
спортуването и начина на хранене. Едва ли са толкова много хората,
които се занимават с подобна досада, без да е нужно. Ето защо нерядко с
напредването на възрастта от раз грохват физически. Без целенасочени
грижи мускулите се стопяват, а костите отслабват. Ако не се погледне в
перспектива, не се знае кое е справедливо. Може би сред онези, които
четат тази книга, има такива, дето припознават като свое неприятното
заключение „Ами да, щом се отпусна малко, и веднага трупам
килограми...“. Както казах обаче, не е ли по-добре да мислим за това
позитивно, по-скоро като за дар свише? Късметлии сме, че червеният
сигнал на светофара ни се набива в очите. Е, трудно е човек да
разсъждава по този начин, и все пак.
Смятам, че същата гледна точка е приложима и към писателската
професия. Писателят, благословен с талант по рождение, може да пише
свободно и с лекота, даже да не прави нищо особено (или каквото и да
прави). Словесният поток извира сам като вода от извора и ето че
произведението е готово. Не е нужно да се напряга. Срещат се такива
хора. За жалост, аз не съм от тях. Не желая да се фукам, но колкото и да
се озъртам, извор няма. Ако не разбия бавно и методично с длето скалата
и не прокопая дълбока дупка в нея, не съм в състояние да стигна до
извора на творчеството. За да напиша роман, трябва да използвам до
краен предел физическия си потенциал и да посвещавам време и
усилия. За всяка следваща творба се налага да дълбая наново. Но след
дълги години подобен живот ставам доста ефективен и технически, и
физически в откриването на водни находища и проникването в твърди
скали. И когато усетя, че някой воден източник започва да пресъхва,
мога веднага смело да се прехвърля на друг. Онзи, който е живял само от
естествени водоеми, дори изведнъж да реши да действа като мен, едва
ли ще му потръгне току-така.
Животът е несправедлив. Без съмнение. Мисля обаче, че даже и в
несправедлива ситуация би могло да се потърси някаква справедливост.
Това може да отнеме време и усилия. Или вложените време и усилия да
се окажат напразни. Разбира се, всеки решава сам дали си струва
търсенето.
Някои хора се възхищават, щом спомена, че тичам всеки ден. Понякога
ми казват: „Имате много силна воля“. Със сигурност похвалите ме
радват. Много по-добри са от обидите. Мисля все пак, че нещата не стоят
по този начин – „имам силна воля“ не значи „мога каквото си
поискам“. Нищо в този свят не се постига толкова просто. Всъщност,
честно казано, смятам дори, че не съществува особена връзка между
ежедневното бягане и наличието на воля. Тичам вече двайсет години и
отгоре, защото бягането пасва на характера ми, това е. Най-малкото
защото не ми тежи прекалено. Хората са устроени така, че могат по
естествен път да продължават да правят неща, които им харесват, и да
не правят други, които не им харесват. Тук волята има някакво участие.
Но колкото и волеви да е човек, колкото и да мрази да губи, няма как да
върши продължително нещо, което не му е по сърце. А даже да успее,
едва ли е добре за организма му.
По тази причина никога не съм препоръчвал бягането на дълги
разстояния на никого около мен. Опит​ вам се да не „озвучавам“
послания като „Бягането е супер, хайде всички да бягаме“. Ако те влече,
ще започнеш да тичаш рано или късно, нямаш ли интерес, и най-
настоятелното убеждаване е безполезно. Маратонът не е универсален
спорт, досущ както писателството не е професия за всеки. Не съм станал
писател по нечие изискване или препоръка (не че не ме спираха). А по
собствено желание. По същия начин не можеш да станеш бегач, повлиян
от нечий съвет. Ставаш бегач, защото ти иде отвътре.
Все пак току-виж някой се заинтригува от бягането, след като прочете
тия редове, реши да потича и си каже: „Ама то било доста хубаво“. Това
ще е чудесно. Ако се случи, като автор на тази книга ще бъда много
щастлив. Хората обаче притежават специфични наклонности и
предпочитания. Има някои, добри в пълния маратон, други са умели в
голфа, трети ги бива на хазарт. Всеки път, когато видя как в час по
физическо заставят учениците дружно да бягат на дълги разстояния, ми
дожалява за тях. Безсмислено мъчение е да караш насила някого, който
няма желание или физически данни за това, да го прави. Иска ми се да
предупредя, че е добре да се спре с принудителното бягане при ученици
в прогимназията и гимназисти, преди да има жертви, ала не мисля, че
ако някой като мен се обади, ще се намери дори кой да чуе. Училището е
такова място. Най-важното, на което ни учат там, е истината, че най-
важните неща не се учат в училище.
Колкото и да ми приляга бягането, има дни, в които усещам тялото си
тежко и никак не ми се тича. Всъщност доста често. В такива моменти
измислям всякакви правдоподобни причини и гледам да го пропусна.
Веднъж интервюирах олимпийския бегач Тошихико Секо8. Беше
приключил състезателната си кариера и наскоро бе станал треньор на
отбора на S&B9. Попитах го: „Навестява ли и спортисти от вашия ранг
мисълта, че не ви се тича днес, че не искате, че ви се ще просто да си
останете вкъщи?“. Секо буквално подбели очи и с тон, казващ сякаш:
„Що за глупав въпрос?“, отвърна: „Естествено! През цялото време!“.
Сега ми се струва действително глупав. Всъщност и тогава си давах
сметка. Но все пак държах да чуя отговора директно от устата на Секо.
Дали се чувстваме по един и същ начин, той и аз, докато сутрин си
връзваме маратонките, макар разликата по отношение на сила,
количество тренировки и мотивация между нас да е от земята до небето.
Олекна ми, като го чух. Значи, при всички е така!
Ако ми позволите, ще споделя нещо лично – не ми ли се тича, си
казвам: „Понеже се водиш писател и можеш да работиш вкъщи когато
си искаш, няма нужда сутрин и вечер претъпканият влак да те друса на
път към и от офиса или да висиш на скучни съб​ рания. Не смяташ ли,
че е голям късмет? (Смятам.) Е, в сравнение с това, какво ще ти стане,
ако потичаш един час в квартала?“. Щом си представя влака и
събранията, успявам лесно отново да се надъхам, да стегна връзките на
обувките и да се втурна да бягам. Мисля, че ако поне толкова не направя,
ще ме връхлети възмездие. Разбира се, ясно съзнавам, че има множество
хора, за които препълненият влак и събранията са много по-приемливи
от едночасов пробег всеки ден.
Както и да е, така се захванах да бягам. На трийсет и три. Все още доста
млад. Но вече не бях младеж. Христовата възраст. Някъде на толкова е
започ​ нало пропадането на Фицджералд. Може би тогава се изправяш
пред един от своеобразните житейски рубикони. Това бе началото на
живота ми като бегач и макар и късно, се озовах в същинската си
отправна точка като писател.

3 „Якулт Суолоус“ („Лястовиците на Якулт“) – професионален бейзболен отбор, създаден

през 1950 г. През 2006 г. преименуван на „Токио Якулт Суолоус“. Състезава се в
Централната лига. – Б. пр.
4 „Хирошима Карпс“ („Шараните на Хирошима“) – професионален бейзболен отбор,
създаден през 1950 г. Пълното име на отбора е „Хирошима Тойо Карпс“. Състезава се в
Централната лига. – Б. пр.
5 Около пет щатски долара. – Б. р.
6 „Ханкю Брейвс“ („Смелчаците на Ханкю“) – професионален бейзболен отбор, през 2005 г.
преименуван на „Орикс Бъфалос“. Състезава се в Тихоокеанската лига. – Б. пр.
7 Литературната награда „Рюноске Акутагава“ е едно от най-престижните отличия за
проза в Япония. Връчва се два пъти в годината. Сред носителите са имена като
Кендзабуро Ое, Кобо Абе и други бележити японски писатели. – Б. пр.
8 Тошихико Секо (р. 1956 г.) – един от най-големите маратонци. Приключва
състезателната си кариера в края на 80-те години на миналия век. – Б. пр.
9 Отборът по лека атлетика на японската компания „S&B Foods“. – Б. р.
 Глава 3
Средата на лятото в Атина, първи 42 километра
1 септември 2005 г., остров Кауаи, щата Хаваи
Вчера беше последният ден на август. Пробегът ми за изминалия месец
(трийсет и един дни) възлиза на 350 километра.

Юни 260 км (60 км седмично)

Юли 310 км (70 км седмично)
Август 350 км (80 км седмично)

Целта е маратонът в Ню Йорк на 6 ноември. Подготовката върви по-

скоро гладко, понеже започнах да тренирам планирано пет месеца
предварително и постепенно увеличавах пробега.
Август на Кауаи е благословено време и нямаше и един ден, в който да
се наложи да пропусна бягането. Понякога преваляваше, ала дъждът бе
приятен, колкото да охлади разгорещеното ми тяло. През лятото
климатът на северния бряг на Кауаи е сравнително добър, но толкова
дълъг низ ясни дни все пак е рядкост. Благодарение на това успях да се
подготвя превъзходно. Тялото ми е в безупречна кондиция. То не нададе
вой, въпреки че всеки ден изминавах все по-голямо разстояние.
Изкарах тези три месеца без контузии, болки или особено изтощение.
Не почувствах и лятна отпадналост. Не се боря по някакъв специален
начин с нея. Опитвам се да не ям и да не пия студено, май само това.
Наблягам най-вече на плодовете и зеленчуците. Хаваите, където
пресните плодове – манго, папая, авокадо – са достъпни на ниска цена
(и буквално зреят под стряхата на съседа), представляват идеалното
място за прекарване на лятото при моя режим.
Маниерът ми на хранене не е свързан толкова с жегата, просто
организмът ми го иска. Когато спортувам редовно, чувам по-ясно този
вътрешен глас.
Друг мой здравословен навик е следобедният сън. Наистина често спя
следобед. Обикновено ми се доспива, щом се наобядвам, полягвам на
дивана и задрямвам. Подир трийсетина минути рязко се будя. Вялостта
в тялото е изчезнала, а главата ми е прояснена. В Южна Европа го
наричат сиеста. Доколкото си спомням, навикнах, докато живеех в
Италия, но нищо чудно и да греша. Може поначало да съм обичал
обедния сън. Така съм устроен, че мога да заспя сладко където и да ме
застигне сънливостта, и това качество си е голямо предимство за
поддържането на здраво тяло. Само дето понякога се случва да се унеса,
когато не е време за сън, което определено създава проблеми.
Постепенно отслабнах и чертите на лицето ми станаха по-изразени.
Приятно ми е да усещам положителните промени в тялото си. Само че те
вече не настъпват толкова бързо, колкото в младежките ми години.
Това, което някога постигах за месец и половина, сега отнема три.
Ефикасността на резултата спрямо количеството движение също
видимо спадна. Няма как обаче, не ми остава друг избор, освен да правя
единствено онова, дето ми се удава. Това е крайъгълен камък на
човешкия живот; пък и ефикасността не е мерило за ценността на
живота. Между другото, във фитнеса, който посещавам в Токио, има
залепена бележка, която гласи: „Мускулите се образуват трудно и се
топят лесно. Мазнините се образуват лесно и се топят трудно“.
Неприятен факт, но фактите са си факти.
Когато август отмина, махайки с ръка (стори ми се, че маха), и дойде
септември, стилът на тренировките ми се промени рязко. През
последните три месеца целях да увелича разстоянието и без да се
замислям особено, просто бягах упорито всеки ден, качвайки постепенно
темпото. Така изградих основите на общата физическа издръжливост.
Натрупах сила, укрепих всички мускули, придобих физическа и
душевна бодрост и повдигнах духа си. Важна задача е да обясня на
тялото си, че е нормално да тичам толкова. Естествено, „обяснявам“ е
метафорично казано, но колкото и да му говориш на тялото, думите
трудно стигат до него. То е много практична система, която съзнава и
разбира посланието единствено ако бива поставяно регулярно и
продължително на конкретни изпитания. В резултат започва да приема
позитивно (може би не съвсем) натоварването, на което го подлагам.
След това лека-полека натискам все повече педалите. Леко и полека. За
да не прегрее.
Вече е септември и два месеца преди състезанието тренировките
влизат в режим на „фина нас​ тройка“. Редувайки къси и дълги
разстояния, леки и тежки натоварвания, постигам преминаване от
количество към качество. По такъв начин нещата се нагласяват така, че
около месец преди надпреварата настъпва върхът на умората. Това е
важен момент. Трябва да напредвам, говорейки внимателно с тялото си
и вслушвайки се в него.
За разлика от август, когато можех да се кротна на остров Кауаи и да
тренирам, през септември се налага да пътувам до Япония и оттам до
Бостън, а докато съм в Япония, съм зает, ща не ща. И не мога да се
съсредоточа върху тичането както на Хаваите. Намаляването на пробега
компенсирам с ефективна тренировъчна програма.
 12 километра след старта. Бягам по трасето на булевард „Маратонос“.

Не е нещо, за което искам да говоря (ако имаше как, бих го скрил в

дъното на гардероба), но резултатът от последния ми пълен маратон
беше покрусяващо слаб. Участвал съм в множество състезания, ала за
пръв път ми се случва да съм толкова зле. Мястото беше някъде в
префектура Чиба.
До 30-ия километър тичах с приемливо темпо. Мислех дори, че ако
продължавам така, ще завърша с нелошо постижение. Щях да издържа,
не ми липсваха сили. Вярвах, че ще пробягам оставащото разстояние.
Ала изведнъж краката престанаха да ме слушат. Започнаха спазми,
постепенно се засилваха и в крайна сметка се оказа, че не съм в
състояние да бягам повече. Колкото и да се разтягах, задната част на
бедрата стоеше опъната, трепереше, бе зас​ тинала в странна форма и не
се подчиняваше. Даже не можех да се държа изправен. Неволно клекнах
насред пътя. И преди ми се беше случвало да получавам спазми на
състезание. Винаги щом внимателно разтегнех мускулите, след около
пет минути те се отпускаха и тръгвах да бягам отново. Сега обаче
нямаше такова нещо. Спазмите не спираха и не спираха. На моменти
решавах, че са поотминали, и се затичвах, но мускулите пак се схващаха.
Цели 5 километра бях принуден да извървя бавно-бавно. За пръв път не
бягах, а ходех на маратон. Гордеех се с това, че дотогава, колкото и да ми
беше трудно, никога не го бях допускал. Маратонът е бягане, не ходене.
Такова е моето убеждение. Ала в онзи ден дори ходенето ме озори.
Неведнъж ми мина през главата мисълта да се откажа и да се кача на
автобуса за участници, оттеглили се от надпреварата. И без това
резултатът ми ще е печален, не е ли по-доб​ ре да бия отбой – така
мислех. Ала единственото, което исках да избегна, бе да се предам. Казах
си: „Даже да се наложи да пълзя, ще стигна до края“.
Докато останалите бегачи ме изпреварваха един подир друг, вървях
към финала с изкривено лице и влачейки крака. Цифрите на
дигиталния часовник безмилостно отброяваха времето. Духаше вятър от
океана, потта, попила в тениската, изстиваше и ми бе адски студено.
Вари го, печи го – зимно състезание. Много ясно, че ще замръзвам, щом
съм тръгнал пеш в режещия вятър по тениска и шорти. Понеже тялото
загрява, като тичаш, и не усещаш студа, дори не си бях представял колко
се изстива, когато спреш да бягаш. Ала това, което ме жегна още по-
силно, бяха наранената ми гордост и жалкият вид на собствената ми
куцукаща фигура. Някъде 2 километра преди финала спазмите най-
сетне престанаха и можех да започна да тичам отново. С бавен джогинг
постепенно си върнах темпото и накрая стигнах даже до финален
спринт. Резултатът ми обаче беше достоен за съжаление.
Причините за поражението бяха ясни. Недостатъчна подготовка,
недостатъчна подготовка, недостатъчна подготовка. Това е. Не бях
правил достатъчно комплексни упражнения и имах килограми в
излишък. Вероятно се беше зародила неусетно арогантната мисъл, че ако
тичам както ми падне, все някак ще ги мина тия 42 километра.
Границата между здравословната увереност и нездравословното
възгордяване е много тънка. На младини, дори да тичах както ми
паднеше, вярно е, все щях да пробягам пълен маратон може би. Тогава
сигурно бих могъл да се вместя в задоволително време само с наличните
сили и възможности, без прекомерни тренировки. Но, за жалост, вече
не съм млад. Навлязох във възраст, когато, не платя ли съответната
цена, получавам единствено колкото ми се полага.
Него ден бях пропит от мисълта, че това не искам да си го причинявам
пак, каквото ще да става. За последен път минавам през този студ и през
такова унижение. За следващия пълен маратон ще подхвана всичко
отначало и ще се старая като новак. Ще натрупам фундаментални
тренировки и отново ще изровя физическите си умения. Ще затегна
здраво винтовете един по един. Пък да видим какви ще са резултатите.
Това си мислех, докато вървях, брулен от студения вятър, влачейки
схванатите си крака, задминаван от тълпата бегачи.
Както вече отбелязах, характерът ми е такъв, че не държа да печеля на
всяка цена. Смятам, че губенето е донякъде неизбежно. Никой не би
могъл да побеждава вечно. На магистралата на живота не можеш да
караш единствено и само в платното за изпреварване. Все пак не ми се
повтарят едни и същи грешки по няколко пъти. Искам да науча нещо от
провала и да използвам поуката при следващ повод. Поне докато ми е
дадено да водя този активен начин на живот.
 Почивка в гръцка таверна след края на пробега.

И ето ме сега тук – подготвяйки се за следващия маратон, Нюйоркския,

пиша този текст, седнал на бюрото си. Разравям едно по едно нещата от
времето, когато бях начинаещ бегач, преди двайсет и няколко години,
пресявам спомени, препрочитам простичките записки от ония дни (не
съм от хората, които си водят дневник, но за бягането прилежно си
нахвърлям бележки) и ги обединявам в разказ, в есе. Целта е да се върна
по извървените стъпки и да се докосна до тогавашните си мисли и
чувства. За да се смиря и да се нахъся. А и за да събудя една определена
мотивация, заспала неусетно в някой момент. Ако щете, пиша този
текст с цел да подредя и да събера мислите си. Резултатът обаче –
единствено резултатът – може би се превръща в нещо като мемоарен
разказ, построен около оста на действието бягане.
Само че това, което заема съществена част от мислите ми, не са
някакви мемоари, а как на практика да пробягам все пак достойно
маратона в Ню Йорк след два месеца. Най-важната непосредствена
задача е да подготвя тялото си за него.
На 25 август имах фотосесия за американското списание „Рънърс
Уърлд“. От Калифорния дойде фотограф и цял ден ме снима. Млад,
запален фотог​ раф на име Грег. Донесе един сандък техника чак на
Кауаи. Неотдавна ме помолиха за интервю и снимките бяха за него.
Портретни и как тичам. Изглежда, не са толкова много писателите,
които постоянно пробягват пълен маратон (не че изобщо няма, но броят
им е съвсем малък), и от списанието проявиха интерес към моя (начин
на) живот на писател бегач. Понеже „Рънърс Уърлд“ се ползва с голяма
популярност сред американските бегачи, вероятно в Ню Йорк мнозина
ще ме поздравяват. Мисълта за това ме напряга – не мога да си позволя
слаб резултат.
 18 юли 1983 г., първи завършен пълен маратон в родината на маратонското бягане.

Да се върнем към 1983-та. Към върха на славата на „Дюран Дюран“ и

„Хол и Оутс“ – време, изпълнено с носталгия.
През юли същата година бях в Гърция и пробягах сам разстоянието от
Атина до Маратон. С други думи, първоначалния маратонски пробег
Маратон – Атина в обратна посока. Причината бе, че по пътя към
Маратон имаше значително по-малко движение и ми беше по-леко да
тичам, тръгвайки рано сутринта от центъра на Атина и излизайки от
града, преди да настъпи часът пик (и замърсеността на въздуха да
надхвърли допустимите норми). Това не беше официално състезание, аз
бягах сам, за себе си, и, естествено, никой не спираше движението
заради мен.
Защо стана така, че отидох в Гърция и изминах тези 42 километра?
Поводът беше случаен – покана от едно мъжко списание да напиша
пътепис. Пътуването представляваше медийна обиколка, със
съдействието на Националната гръцка туристическа организация. Едно
след друго се включваха различни списания; бяха предвидени
дежурните посещения на руини, както и круизи из Егейско море, но
после можех да остана колкото си искам и да се отдам на каквото
пожелая, понеже билетът за връщане беше отворен. Пакетните
екскурзии не ми бяха интересни, ала ме привлече фактът, че бих могъл
да правя каквото реша след края на задължителната програма. Все пак
Гърция е родината на маратона. Нямах търпение да видя легендарното
трасе с очите си. Можех да пробягам част от него, да го докосна с краката
си. Несъмнено това щеше да бъде вълнуващо преживяване за мен,
млад-зелен бегач.
„Чакай малко – казах си. – Защо само част? Защо да не е цялото
разстояние?“
Предложих идеята си и редакторите на списанието приеха с думите:
„Звучи интересно“. Така пробягах мълчаливо сам първия в живота си
пълен маратон (или нещо близко до него). Без публика, финална лента,
весела глъчка от агитката, без нищо. Както и да го погледнеш –
автентичният маратонски пробег. Какво повече можех да искам?
Всъщност на практика, ако просто пробягаш пътя от Атина до Маратон,
няма да се получи класическото разстояние от 42,195 километра. Не
достигат 2 километра. Научих това, когато по-късно участвах в
официален Атински маратон (той беше като оригинала – от Маратон до
Атина). Онези, които са гледали по телевизията Олимпийските игри в
Атина, вероятно помнят как бегачите, след като излязоха от Маратон, в
един момент завиха наляво, направиха кръг около незабележителни
останки и се върнаха отново на главното трасе. По този начин се
компенсира недостигът в разстоянието. Но аз нав​ ремето не ги знаех
тези неща и бягах от центъра на Атина до Маратон със заблудата, че съм
изминал 42 километра. А те са били 40. В града обаче се отклоних по
няколко обиколни улици, пък и километражът на съпровождащата ме
кола отмери плюс-минус 42 километра, така че в крайна сметка май съм
бил много близо до пълния маратон. Не че днес това има особено
значение, и все пак.
 Беше средата на лятото в Атина, когато предприех дръзкото начинание.
Мисля, че онези, които са ходили в Гърция, знаят за какво говоря. През
този сезон там е невъобразима жега. Местните не си подават носовете
навън следобед, стига да не се налага. Не правят нищо, пестят си
енергията и дремят под дълбока сянка. Едва като се свечери, излизат и
започват да действат. Няма да сгрешите, ако сметнете повечето хора,
които са по улиците след пладне, за туристи. Даже кучетата са се
проснали на хлад и не мърдат. Колкото и да ги гледате, надали ще
разберете живи ли са, или умрели. Толкова е горещо. Само луд би тичал
42 километра по това време на годината.
Щом кажех, че възнамерявам да бягам сам от Атина до Маратон,
всички мои познати гърци ме съветваха: „Недей да правиш глупости.
Никой нормален човек не ги върши такива“. Понеже нямах представа за
лятната атинска жега, бях доста спокоен, преди да пристигна на място.
Единственото, което ме интересуваше, бе да пробягам 42 километ​ ра.
Само разстоянието ми беше в главата и температурата изобщо не ме
вълнуваше. Но когато се озовах в Атина, невероятният зной ме накара
да потреперя. Започнах да мисля, че май наистина не е много разумно.
От друга страна, бях обявил, че ще пробягам първоначалното маратонско
разстояние и ще напиша материал, та нали затова бях дошъл чак в
далечна Гърция. Не вървеше да се отказвам. След дълги мъдрувания
стигнах до заключението, че ако искам да избегна прегряването,
едничкият изход е да поема по тъмно от Атина и да финиширам, преди
слънцето да се е изкачило високо в небето. Колкото по-късно тръгнех,
толкова по-горещо щеше да ми е. И се получи досущ като в „Бягай,
Мелос!“10, същинска надпревара със слънцето.
Фотографът от списанието, Масао Кагеяма, който дойде с мен в Гърция,
щеше да ме придружава с кола, заедно с редактор, и да снима. Тъй като
не беше официален пробег, нямаше пунктове с освежаващи напитки и
реших от време на време да спирам и да взимам вода от колата. Лятото в
Гърция е низ от дни на пек, нажежени до бяло. Трябваше да внимавам
да не се обезводня.
– Господин Мураками, наистина ще пробягате цялото разстояние, така
ли? – каза с учудване Кагеяма, наблюдавайки как се подготвям.
– Има си хас! Нали затова съм тук?
– Тъй, значи. Но да знаете, че не са много онези, които осъществяват
изцяло подобни начинания. Често снимаме само колкото да има, в
началото и на финала, и прескачаме средата. Хей, ама като гледам, вие
действително ще бягате!
Светът е пълен с неща, дето не проумявам. И такива работи се били
случвали.
Както и да е, тръгнах в пет и половина сутринта от Олимпийския
стадион, по-късно домакин на Олимпиадата през 2004-та, и потеглих
към Маратон. По магистрала. Като потичах малко, разбрах, че гръцките
пътища имат съвсем различно покритие в сравнение с японските.
Вместо дребен чакъл в асфалта се примесва нещо като мраморен прах,
затова настилката блести ослепително на слънце и се хлъзга много.
Когато вали, трябва да се внимава зад волана. Дори да не вали,
подметките скърцат. И даже с ходилата си усещаш тази гладкост.
Следващите редове представляват съкратен вариант на материала, който
тогава написах за списанието.
Зазорява се. Атинските улици са страшно трудни за бягане. От изхода
на стадиона до началото на пътя за Маратон има около 5 километра, но
светофарите са досадно много и темпото се накъсва. На доста места
тротоарите са запушени от неправилно паркирани автомобили или
ремонти и във всеки такъв участък съм принуден да слизам на
платното, а колите сутрин препускат с бясна скорост и неизменно
усещаш заплаха за живота си.
Щом поемам по пътя за Маратон, слънцето се показва и уличното
осветление изгасва отведнъж. Неумолимо наближават часовете на
господството на лятното слънце над земята. По автобусните спирки тук
и там се появяват хора. За гърците е прието да спят следобед, ала за
сметка на това сутрин тръгват рано за работа. Всички с почуда гледат как
бягам. Вероятно не им се случва често да видят азиатец да тича в Атина
призори. В този град дори хората, тичащи за здраве, са малцина.
До 12-ия километър върви леко, плавно се изкачвам. Почти няма
вятър. На 6-ия свалям тениската си. Винаги тичам гол до кръста;
съблека ли се, олек​ ва ми на душата (е, впоследствие ме мъчат тежки
слънчеви изгаряния).
Щом стигам върха на хълма, най-сетне усещам, че съм излязъл от
града. Ще ми се да въздъхна с облекчение, но едновременно с това
тротоарът се изпарява в небитието и бива заменен от тесен банкет,
отделен от платното единствено с бяла линия. Започва сутрешният час
пик и броят на колите се увеличава. Инфарктно близо до тялото ми със
скорост 80 километра в час профучават автобуси и камиони. Булевард
„Маратонос“ може да звучи притегателно, да напомня за легенди и
история, ала всъщност си е най-обикновена магистрала, по която хората
отиват на работа.
Някъде там попадам на първия кучешки труп. Голямо кафяво куче.
Няма видими следи от наранявания. Просто си лежи в средата на
платното. Вероятно е бездомно и е било блъснато от кола, движеща се с
бясна скорост през нощта. Още е някак си неизстинало и не изглежда
мъртво. Все едно е дълбоко заспало. Шофьорите на камиони,
преминаващи току до него, не му обръщат никакво внимание.
 Малко по-нататък виждам котка, размазана от гумите на колите. Като
сплескана пица, тя е съвсем плоска и напълно изсъхнала. Навярно е била
блъсната преди доста време.
Ето за такъв път говоря.
Обзет от негодувание, започвам да се питам за какво ми беше да идвам
от далечна Япония в тази красива страна и да тичам сред този
безрадостен пейзаж по безкрайно опасна магистрала? Няма ли други
неща, които чакат да бъдат свършени? В крайна сметка в онзи ден броят
на животните, намерили смъртта си на „Маратонос“, възлезе общо на
четиринайсет – три кучета и единайсет котки. С всяко следващо
настроението ми се влошаваше.
Тичам, просто тичам. Слънцето разкрива целия си лик и с невероятна
скорост се носи към зенита. Гърлото ми е пресъхнало. Няма дори как да
се изпотя. Тъй като въздухът е много сух, потта се изпарява мигновено
и по кожата остават само бели следи от сол. Сещам се за израза „капчици
пот“, но влагата изчезва, без да има време да се образуват капки. Тялото
ме сърби и щипе от солта. Облизвам устни и усещам вкус на сос с аншоа.
Мисля си колко добре би ми дошла една леденостудена бира, със скреж
по бутилката. Ала такова нещо наоколо няма и затова на всеки 5
километра взимам вода от редактора в колата, за да си разквася устата.
За пръв път пия толкова често при пробег.
Тялото ми обаче е в чудесна кондиция. Все още имам достатъчно
енергия. Със седемдесет процента от силите си бягам уверено с
равномерно темпо. Редуват се изкачвания и спускания. Понеже се
движа от сушата към морето, спусканията са сякаш повече. Градът и
предградията са останали зад гърба ми и се озовавам сред селски пейзаж.
В селцето Неа Макри на маса пред кафенето възрастни хора пият
сутрешното си кафе от малки чашки и мълком проследяват с поглед моя
тичащ силует. Като свидетели на един безинтересен кадър от
историческа хроника.
На 27-ия километър има проход; след него се открива гледка към
Маратонските възвишения. Излиза, че съм пробягал вече две трети.
Пресмятайки времето наум, мисля, че ще успея да се вместя в три часа и
половина, ако бягам с това темпо. Ала не върви все така гладко. На 30-ия
километър се появява насрещен вятър от морето и колкото повече се
приближавам към Маратон, толкова по-силно духа и като че стърже
кожата ми. Ако се отпусна, ще ме отвее назад към Атина. Мирише слабо
на море. Започва леко нанагорнище. Пътят до Маратон е само един и е
прав, сякаш прокаран с линийка. Тук ме застига същинската умора.
Макар и да пия вода, гърлото ми на мига пресъхва. Да имаше една
студена бира!
Стига съм мислил за бира. Също и за слънцето. Забравям за вятъра.
Забравям за материала, който трябва да пиша. Съсредоточавам се
единствено върху това да местя ритмично крака напред – раз, два.
Нямам друг належащ проблем в момента.
Ето ме на 35-ия километър. Онова, което предстои, е тера инкогнита за
мен. През целия си живот нито веднъж не съм бягал повече от 35
километра. От лявата ми страна се издигат заплашително диви скалисти
планини. Изглеждат безплодни и безполезни. Питам се: кой, какви ли
богове са се трудили да сътворят това? Отдясно са се ширнали маслинови
горички. Всичко наоколо сякаш е покрито с белез​ никав прах. А и
вятърът, все така плющящ и дращещ по кожата, продължава да напира
откъм морето. Откъде накъде ще духа толкова силно?
На 37-ия километър ми писва. Не, не мога. Не ми се бяга повече.
Физическата ми енергия е ударила дъното. Чувствам се като кола, която
трябва да се движи с празен резервоар. Жаден съм, ала ми се струва, че
ако спра, за да пия вода, ще си остана тук и няма да помръдна. Гърлото
ми е пресъхнало. Не съм в състояние да събера сили дори да утоля
жаждата си. Това постепенно започва да ме дразни. Ядосвам се и на
овцете, които щастливо пасат, пръснати из пустошта край пътя, и на
фотографа, който снима ли, снима от колата. Звукът от затвора на
фотоапарата е прекалено силен и остър. Овцете са прекалено
многобройни. Но на фотографа работата му е да снима, а на овцете – да
пасат. Какви претенции мога да имам? И все пак неконтролируемо се
ядосвам. Цялата ми кожа побелява и изпръхва, надигат се мехури от
изгарянето. Положението се влошава. Каква е тази жега, да му се не
види!
Пробягал съм 40 километра.
„Още 2 километра. Давайте!“, обажда се ведро редакторът от колата. Ще
ми се да му отвърна: „Лесно ти е на теб“, ала само си го помислям, без да
успея да го изрека. Голото слънце пече безжалостно. Едва е минало девет
сутринта, а жегата е страховита. Потта ми влиза в очите. От солта ми
пари и известно време не виждам нищо. Понечвам да се избърша, но и
ръцете, и лицето ми са целите в сол и ако го направя, очите ще ме
засърбят и заболят още по-силно.
Отвъд високото пасище се мярва, дребна в далечината, моята цел –
могилата при входа на селището, Паметникът на загиналите атиняни в
битката при Маратон. В началото не мога да преценя дали това наистина
е целта, струва ми се прекалено неочаквана появата ѝ. Разбира се, радвам
се да зърна финала, но тази внезапност ме дразни. Искам да изцедя
последни сили и да вдигна скоростта, ала краката ми отказват. Нямам
ясен спомен как съм движил тялото си. Сякаш мускулите ми са били
остъргани с ръждясало ренде.
Финал.
 Най-сетне. Не изпитвам никакво чувство на удов​ летворение от
постигнатото. Единствено облекчение, че не е нужно повече да бягам.
Охлаждам тялото си с вода от бензиностанцията и отмивам засъхналата
сол. Същинско солно поле съм – целият в сол. Възрастният работник
изслушва одисеята ми, откъсва цветя от саксията, връзва ги в букетче и
ми ги поднася: „Браво на теб, поздравявам те“. Непринудената
сърдечност на хората от чуждата държава ме трогва. Маратон е малко,
приветливо селце. Тихо и мирно. Дори не мога да си представя, че на
подобно място преди няколко хиляди години се е разразила страшна
битка, в която гърците са надделели над персийските завоеватели. В
таверната на Маратон пия студена бира „Амстел“ колкото ми душа иска.
Вкусна е, разбира се. И все пак не е толкова вкусна, колкото онази, която
непрестанно си представях, докато тичах. В реалния свят не съществува
нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, загубил
разсъдъка си.
Изминах разстоянието от Атина до Маратон за три часа и петдесет и
една минути. Не бих казал, че е добро време, но успях да пробягам
самичък маратонския маршрут. В компанията на адския трафик,
невъобразимата жега и жестокото пресъхване от жажда. Предполагам,
мога да се гордея с това. В момента обаче ми е все едно. Няма нужда да
тичам и метър повече – ето кое ме радва най-много, каквото и да си
говорим.
Ох, да, няма нужда да бягам повече.
Това бяха първите в живота ми (близо) 42 километра. За щастие, беше
и първият, и последният път, в който пробягах разстоянието при
подобни нечовешки условия. През декември същата година завърших
маратона в Хонолулу с нелош резултат. И на Хаваите бе топло, но в
сравнение с лятна Атина съм запазил по-скоро умилителен спомен.
Беше моят пръв официален пълен маратонски пробег. После привикнах
да преодолявам по един годишно.
Като препрочитам обаче този материал, който написах в Гърция,
откривам, че чувствата, които изпитвам, никак не са се променили дори
днес, подир двайсет и повече години и почти толкова пълни маратони.
Неизменно преминавам през горе-долу същия душевен процес. До 30-
ия километър вярвам, че този път ще съумея да постигна добър
резултат, но след 35-ия физическото ми гориво се стопява и започвам да
се ядосвам на какво ли не. А накрая съм с усещане за „кола, която трябва
да се движи с празен резервоар“. Ала щом изтече малко време, забравям
трудностите и самосъжалението и вече мисля как следващият маратон
да е по-успешен. Колкото и опит, и години да трупам, всичко се повтаря.
Да, смятам, че някои процеси не търпят промяна под никаква форма.
И ако нямаме избор, освен да съжителстваме с тях, това, което можем да
сторим, е да променим (или да изкривим) себе си чрез упорито
повторение и да ги втъчем като част от лич​ ността си.
Ох, да, така е.
10 Разказ от японския писател Осаму Дадзай (1909–1948), публикуван през 1940 г.
Действието се развива в Древна Гърция. – Б. пр.
 Глава 4
Научих много за писането благодарение на
бягането всяка сутрин
19 септември 2005 г., Токио
На 10 септември се върнах от остров Кауаи и ще прекарам в Япония две
седмици.
Тук се придвижвам с кола от офиса в Токио до жилището си в
префектура Канагава. Разбира се, междувременно продължавам да
бягам, но поради дългото ми отсъствие всякакви дела са се натрупали и
едва са дочакали да ме връхлетят. Налага се да ги отхвърля едно по едно.
Има много хора, с които трябва да се срещна. Ето защо не мога да бягам
на воля, както през август. За сметка на това намирам свободно време и
тичам на дълги разстояния. Откакто съм в Япония, два пъти пробягах 20
километра и веднъж 30. Успявам с мъка да поддържам нормата от
средно 10 километра дневно.
Съзнателно се заех и с упражнения по наклон. Около дома ми има
маршрут през хълмовете, при който разликата между най-високия и
най-нис​ кия участък е горе-долу колкото пет-шестетажна сграда, и го
пробягах двайсет и един пъти. За час и четиресет и пет минути. Беше
много влажен и задушен ден и тялото ми го усети. Маратонът в Ню Йорк
е почти изцяло на равен терен, но трябва да се мине по седем големи
моста, а повечето от тях са висящи и средната част е силно изпъкнала.
Участвал съм три пъти в този градски маратон и това уж плавно
изкачване и спускане винаги натоварваше краката ми.
Възвишенията в Сентръл Парк, където приключва обиколката, също са
доста сериозни и там скоростта ми неизменно пада. Те имат лек наклон,
не особено тегав по време на сутрешно бягане, ала когато това е
последната отсечка от маратона, се изправят като стена пред бегача. И
безжалостно изцеждат силите, запазени за края. И дори да се нахъсвам,
че малко остава, напред препуска само духът, а финалът не се
приближава ни на йота. Гърлото пресъхва, но стомахът не иска повече
вода. Мускулите на краката започват да надават жални стонове.
Нанагорнищата по принцип не са ми слабо място. Именно на тях
изпреварвам другите участници и като цяло ми се нравят, ала
финалните склонове в Сентръл Парк винаги ме изтощават. Искам да
пробягам последните километри (относително) леко, да спринтирам с
всички сили и да финиширам усмихнат. Този път това е една от целите.
Даже да намаля общия километраж, основно правило при
тренировките е да не почивам два дни поред. Мускулите приличат на
паметливо товарно животно. Ако внимателно и постепенно ги товаря,
те, естествено, се адаптират така, че да могат да издържат. Ако ги
убеждавам посредством конкретни примери, че трябва да свършат ето
толкова работа, отвръщат: „Ясно“, и лека-полека трупат сили, за да
отговорят на изискването. Отнема време, без съмнение. В случай че се
престаравам и изсилвам, стават травми. Но щом действам
последователно и методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди),
търпеливо, силата послушно расте. Повторението записва в мускулите
спомена, че ето толкова работа трябва да се свърши. Те са съвестни и
изпълнителни. Играя ли по правилата и постоянствам, не се оплакват.
Ако обаче няколко дни поред не бъдат товарени, автоматично решават:
„Аха, значи, не е необходимо да се стараем чак толкова. О, супер“, и
смъкват границата на възможностите си. И мускулите, досущ като всяко
живо същество, искат да живеят безгрижно и с леснина, затова, не ги ли
„подсещаш“, се отпускат и изтриват спомените. А за да се запише
изтритото отново, се налага да се повтори отначало целият процес.
Разбира се, нужен е и отдих. Но в такъв важен момент току преди
маратона трябва недвусмислено да обясня на мускулите си какво се
очаква от тях. Да им предам кристално ясното послание, че това не са
някакви си половинчати работи. И неумолимо да поддържам
напрежението, ала без пренапрягане. Всеки опитен бегач владее този
баланс.
Докато съм в Япония, излиза от печат моят нов сборник разкази
„Необикновени токийски истории“. Имам няколко интервюта във
връзка с него. Необходимо е да хвърля един поглед на коректурите на
сборника с музикална критика, планиран за издаване през ноември, и
да се срещна с хората, занимаващи се с дизайна на корицата. Мисля да
прегледам и старите си преводи на Събраните съчинения на Реймънд
Карвър, те започват да излизат догодина в томчета с меки корици. А
всичко това изисква време. Също така трябва да подготвя дълъг
предговор към сборника „Сляпа върба, спяща жена“, който ще бъде
издаден идната година в Щатите. Едновременно се старая малко по
малко да пиша – без някой да ме е молил – това есе за бягането. Като
мълчалив, усърден селски ковач.
Имам да разреша и някои делови въпроси. Жената, която работеше
като асистентка в токийския офис, докато със семейството сме в
Щатите, изведнъж обяви, че иска да напусне преди края на годината,
защото се омъжва, и се налага да ѝ търся заместник. Няма как да затворя
офиса през лятото. Веднага щом се върна в Кеймбридж, ми предстои да
изнеса няколко лекции в университета, съответно трябва подготовка за
тях.
Едно по едно уреждам тези дела систематично и стегнато. А и
продължавам да тренирам за маратона в Ню Йорк. Искам да изцедя от
себе си всички налични сили, че и отгоре. Каквото и да става, упорствам.
Ежедневното бягане е нещо като спасително въже и не върви да се
отпускам или да прекъсвам, понеже уж съм бил зает. Ако престана да
тичам сега поради едничката заетост, със сигурност никога няма да
почна отново. Причини да тичам – една шепа, причини да спра – цял
тир. Мога единствено да продължа внимателно да подхранвам шепата
причини. Да намирам време и да ги подхранвам неуморно.
 16 април 1995 г., на стадиона на университета „Тъфтс“.

Когато съм в Токио, обикновено бягам в парка „Джингу Гайен“,

обкръжаващ храма „Мейджи Джингу“. Пътят минава покрай стадион
„Джингу“. И дума не може да става за сравнение със Сентръл Парк, но е
зелен район – рядкост за центъра на Токио. Дълги години бягам тук и
съм си изградил усет за разстоянието и за терена. Помня всяка
издатина, всяка вдлъбнатина. Ето защо маршрутът върши чудесна
работа при тренировки за скорост. Проблемът е натовареният трафик
наоколо, в определени периоди от деня е пълно и с пешеходци, въздухът
не е толкова чист, ала от сърцето на Токио не мога да очаквам повече.
Смятам се за късметлия, че има къде да бягам близо до дома си.
Една обиколка на парка „Джингу Гайен“ е 1325 метра и всеки 100 метра
са отбелязани с маркировка на настилката, което го прави изключително
удобен. Използвам този маршрут, когато решавам да се пробвам при
предварително зададена скорост, например да измина километър за пет
минути и половина, за пет или за четири и половина. Като започнах да
тичам, Тошихико Секо все още се състезаваше и също бягаше тук. С
решителен вид тренираше за Олимпийските игри в Лос Анджелис. В ума
му имаше само едно – блестящ златен медал. След като бе пропуснал
Олимпиадата в Москва заради бойкот по политически причини, Лос
Анджелис беше вероятно последният му шанс да грабне отличието. Щом
срещнех очите му, съзирах ясно как у него витаеше някакъв патос с
нотка на героичност. Треньорът Кийоши Накамура още беше здрав и във
форма, освен това отборът по лека атлетика на S&B бе съставен само от
силни спортисти, нахъсани до степен да свалят птица в полет. Виждахме
се всеки ден в парка и, естествено, си запомнихме физиономиите.
Позволиха ми дори да напиша репортаж за тренировките им в Окинава.
Сутрин, преди да идат на работа, бягаха самостоятелно, а следобед
правеха колективна тренировка. Понеже навремето бях тук всеки ден
около седем сутринта (тогава трафикът е по-слаб, пешеходците са по-
малко и въздухът е сравнително чист), често се разминавахме със
състезателите от S&B и си кимвахме за поздрав. В дъждовни дни си
разменяхме усмивки, казващи сякаш: „И на вас не ви е леко, а?“.
Особено добре помня двама млади състезатели – Томоюки Танигучи и
Ютака Канаи. И двамата наближаваха трийсетте, бяха бивши членове на
отбора по лека атлетика на университета „Васеда“, участвали в щафетата
„Хаконе“11. След като Секо стана треньор, на тях се възлагаха големи
надежди да бъдат асовете на S&B. Мисля, че имаха потенциал да
завоюват олимпийски медали рано или късно. Издържаха и на суровите
тренировки. Но по време на летен лагер в Хокайдо и двамата загинаха
при автомобилна катастрофа. Бях видял с очите си на какъв жесток
режим се подлагаха и новината за смъртта им ме шокира. Заболя ме
сърцето и изпитах искрена жал.
Лично аз не знаех много за тях. Почти не бяхме общували директно.
Научих след кончината им, че и двамата наскоро се били оженили.
Долавям обаче, че е имало нещо, което ни е свързвало като бегачи, ден
подир ден срещащи се на пътя. Колкото и различно да е нивото на
умения, съществуват неща, разбираеми само за онези, които
преодоляват дълги разстояния. Така мисля.
И сега, когато бягам в парка „Джингу Гайен“ или около двореца
„Акасака“, понякога се сещам за тях. Струва ми се, че като свърна зад
ъгъла, ще ги зърна да тичат мълчаливо насреща ми с бяла пара, струяща
от устите им. И все си мисля, след като са вложили толкова усилия и
старание, минали са през такива усърдни тренировки, къде ли са
отишли техните чувства, желания, мечти и планове? Мисля си: дали
чувствата и желанията на човек изчезват безследно заедно със смъртта
на тялото?
11 Щафетaта „Хаконе“, официално наричана „Университетска щафетна двупосочна
надпревара Токио – Хаконе“, е едно от най-престижните студентски щафетни
надбягвания. Провежда се ежегодно на 2 и 3 януари. – Б. пр.
 18 април 1994 г., Бостънският маратон. В средата вляво в тъмния екип е авторът.

Около къщата в Канагава успявам да правя съвсем различни

тренировки в сравнение с тези в Токио. Както вече споменах, наблизо
има маршрут със стръмни наклони. Освен това и един тъкмо като за
упражнения за пълен маратон, който може да бъде пробяган за три часа.
По-голямата част минава пок​ рай реката и по брега на океана, пътят е
равен, не фучат коли и почти няма светофари. За разлика от Токио тук
въздухът е чист. Да бягаш сам три часа, е доста скучно занимание, но
понеже знам с какво се захващам, напредвам спокойно, с наслада и
любима музика в ушите. Особеното е, че маршрутът ме отвежда далеч и
няма как да се откажа на средата поради умора. Пълзешком да е, трябва
все някак да се добера до вкъщи. Е, това всъщност са си много добри
условия.
 Винаги може да се видят бегачи по бреговете на река Чарлс.

Да поговорим за писането.
Когато ме интервюират, често ме питат: „Кое е най-важното качество
за един писател?“. Най-важ​ ното качество безспорно е талантът. Без
литературен талант, колкото и старателни усилия да положи, човек не
може да стане писател. Той е по-скоро предпоставка, предварително
условие, а не придобито качество. Без капка гориво и най-върховната
кола няма да потегли.
Проблемът с таланта обаче е в това, че обикновено нито количеството,
нито качеството са подвластни на контрола на притежателя. И да искаме
да добавим недостигащото количество, и да решим да го пестим и
ползваме по малко, та да остане за по-дълго, не става по наше желание.
Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни
дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има,
пресъхва и толкова. Съдбите на Шуберт и Моцарт или пък на някои
поети и рок изпълнители несъмнено очароват с това, че те за кратко,
буйно и докрай изливат изобилно дарбите си, драматично умират млади
и се превръщат в красиви легенди, но при повечето от нас този
сценарий няма как да проработи.
Ако ме попитат кое е най-важното качество за писателя след таланта,
без колебание ще посоча умението да се концентрира. Способността да
със​ редоточи и вложи ограниченото си количество талант в най-
значимото за момента. Без това не се постига нищо съществено. Така
донякъде се компенсират капризите на таланта, дори и недостигът му.
Обикновено работя вглъбено сутрин по около три или четири часа.
Сядам на бюрото и се фокусирам единствено върху онова, което пиша.
Не мисля за друго. Не поглеждам друго. Колкото и даровит да е един
писател, колкото и да са неизчерпаеми идеите в главата му, ако
(например) го мъчи зъбобол поради кариес, надали ще може да роди
нещо. Просто концентрацията му ще бъде нарушена от люта болка. Този
смисъл влагам в твърдението, че без съсредоточаване не се постига
нищо съществено.
Освен концентрация са необходими и постоянство и издръжливост.
Даже да пишете съсредоточено три-четири часа дневно, кажете ли след
седмица: ето нà, изтощих се, няма как да създадете дълго произведение.
На писателя – или поне на автора, който има амбицията да твори
романи – му е нужна енергия, за да работи сериозно всеки ден в
продължение на половин, на една, на две години. Да направим
сравнение с дишането. Ако уподобим концентрацията на дълбоко
вдишване, постоянството и издръжливостта се състоят в умението да се
диша бавно и безшумно, пестеливо разходвайки поетия въздух. Без
баланс между двете е трудно да се пишат професионално романи дълги
години. Поемайки и задържайки въздух в белите дробове,
продължаваме да дишаме.
За щастие, за разлика от таланта, тези качества (концентрацията и
издръжливостта) може да се придобият и да бъдат усъвършенствани
чрез тренировки. Ако човек всеки ден сяда на бюрото и се упражнява да
фокусира мисълта си в една точка, способността за съсредоточаване и
издръжливостта се постигат по естествен път. То е като тренирането на
мускулите, за което писах по-горе. Непрестанно изпращаме на тялото си
посланието, че вглъбената работа, ежедневното писане е важно за Аза, и
го караме да го запомни. После малко по малко разширяваме границите
на възможностите си. И неусетно вдигаме летвата. Това е същият тип
дейност като изграждането на добра физическа форма посредством
редовно тичане при бегачите. Подаваме импулс и постоянстваме, за да
го вкореним. И отново подаваме импулс и постоянстваме. За този процес
безус​ ловно трябва търпение. Ала си струва.
Брилянтният автор на детективски романи Реймънд Чандлър споделя
на едно място в личната си кореспонденция, че „дори да нямам какво да
пиша, задължително седя по няколко часа на ден на бюрото и се
съсредоточавам“, и аз прекрасно разбирам защо го е правил. Той
усърдно е поддържал нужната на професионалния писател физическа
издръжливост и лека-полека е укрепвал силата на волята си. Не може да
се мине без тези непрестанни упражнения.
 Според мен създаването на роман е в основата си физически труд.
Самото съчиняване на текст наистина е умствено начинание.
Сътворяването на цяла книга обаче се родее по-скоро с физическия труд.
Естествено, не е необходимо да се вдига тежко, да се бяга бързо или да се
скача високо. Ето защо мнозина забелязват единствено онова, което е на
повърхността, и гледат на работата на писателя като на тих,
интелектуален, кабинетен труд. Мислят, че щом можеш да вдигнеш
чаша кафе, значи, ще имаш сили да напишеш роман. Но ако пробват,
тутакси ще осъзнаят, че писателството не е толкова безметежно
занимание. Да седнеш на бюрото, да фокусираш мислите си в една точка
като лазер, да развихриш въображението си от хоризонтите на нищото,
да родиш история, да подбереш верните думи една по една, да държиш
и насочваш целия поток на сюжета в нужното направление – тази
дейност изисква далеч повече енергия за много по-дълго време,
отколкото обикновено си представят хората. Въпреки че тялото
практически е неподвижно, як, усилен труд кипи вътре в него. Разбира
се, мисли се с главата. Писателят обаче мисли, носи с цялото си тяло като
работна одежда крайния продукт, повествованието, и това налага да
впрегне физическите си умения до максимален предел, а нерядко и
отвъд него.
Благословените с талант творци минават през този процес едва ли не
несъзнателно, без да си дават сметка какво се случва. Особено на млади
години писането не е кой знае каква мъка, стига човек да притежава
дарба над определено ниво. Разните препятствия се преодоляват с
лекота. Докато си млад, цялото ти тяло е изпълнено с естествена
жизненост. И концентрацията, и издръжливостта идват сами, когато
трябва. Почти няма какво писателят да гони и изгражда. Да си млад и
даровит, е като да имаш криле.
Ала с отминаването на младостта тази лекота и волност често губят
постепенно естествения си устрем и блясък. Онова, с което някога сме се
справяли лесно, след определена възраст вече не ни спорѝ толкова.
Досущ като постепенното забавяне на скоростта на топките, които
хвърля бърз питчър. Разбира се, съзряването и израстването като
личност може да компенсира отслабването на таланта. Както с времето
бързият питчър се превръща в умен, съобразителен и разчита повече на
параболи. Но несъмнено всичко това има предел. И тук може да се
долови прозирната сянка на чувството за загуба.
От друга страна, писателите, недотам облагодетелствани с талант –
всъщност принудени да работят досами границата на стандарта, –
трябва някак да натрупат сами мускули на младини. С тренировки да
възпитават способност за концентрация и да повишават
издръжливостта. Те нямат особен избор, освен да използват тези
качества като (до някаква степен) „заместител“ на надареността. Ала
понякога се случва да срещнат истински талант, скрит у тях самите,
докато някак „преживяват“ по такъв начин. Както усърдно си копаят с
лопата в ръка и с пот на чело, случайно попадат на таен извор, бълбукащ
открай време вдън земя. Ето това се казва късмет. Ако обаче проследим
нещата от началото, осъзнаваме, че този късмет е възможен
благодарение на изградените с упорити тренировки мускули и сила за
издълбаване на дълбоки дупки. Мисля, че онези, чиито дарби разцъфват
в по-късните им години, са повече или по-малко минали през подобен
процес.
Естествено, на този свят съществуват и хора – макар да се броят на
пръстите на едната ръка, – благословени с мощен талант, който не чезне
до края, а стойността на произведенията им не пада. Те притежават
извор, дето не пресъхва, колкото и да черпят от него. Трябва да сме
благодарни, че ги има. Без тези великани литературната история
нямаше да е това, което е. Без Шекспир, Балзак, Дикенс... Великаните
обаче са си великани. Изключителни, легендарни личности.
Мнозинството писатели (и аз съм един от тях) следва по различни
начини да компенсират недостига на запасите от талант, всеки със
своите хитрини и усилия. Иначе е невъзможно да се сътвори нещо що-
годе стойностно. А способите за такова компенсиране се превръщат в
част от индивидуалността и почерка на автора.
Колкото до мен, много от онова, което знам за писането, съм научил
благодарение на ежедневното бягане. На това физическо, практическо
действие. В каква степен, колко сериозно мога да се пришпорвам. Докъде
е необходимата, полезната почивка и къде започва отпускането. Докъде
е адекватната, уместната последователност и настойчивост и кога ставам
кон с капаци. Колко внимание трябва да посвещавам на външния свят и
колко дълбоко да се съсредоточавам върху вътрешния си мир. Доколко
да вярвам на уменията си и доколко да се съмнявам в себе си. Мисля, че
ако не бях взел решението да пробягвам дълги разстояния, когато станах
писател, произведенията ми щяха да са доста различни от това, което са.
В какъв смисъл различни? Не знам. Определено нещо в тях обаче щеше
да е различно.
Както и да е, радвам се, че през всичките тези години успявах да бягам
редовно. Защо ли – защото самият аз харесвам романите си. Очаквам с
нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които
ще излязат от мен. Не е ли достижение, че съм в състояние да изпитвам
такова чувство въпреки скучния, пълен с противоречия изминат
жизнен път на несъвършен човек, на писател с предел? Струва ми се, че
макар и леко пресилено, мога да го нарека „чудо“. И ако тичането ден
след ден поне малко е спомогнало за това достижение, навярно трябва да
му бъда дълбоко благодарен.
 Срещат се понякога хора, които се отнасят с насмешка към онези, дето
бягат всеки ден: „Толкова ли си петимен да живееш дълго?“. Всъщност
смятам, че повечето тичат не за дълголетие, а с мисълта: „Докато съм на
този свят, да живея пълноценно“. От само себе си се разбира, че
годините, изживени пълнокръвно, с ясна цел, са далеч по-добри от
времето, прекарано как да е. Вярвам, че бягането определено помага в
това отношение. Да изразходваш себе си поне малко по-ефективно в
рамките на индивидуалния си предел – това е същината на тичането,
ала също и метафора за живота (а за мен и за писането). Предполагам, че
много бегачи ще се съгласят с такова мнение.
Ходя във фитнес залата до офиса в Токио за разтягане на мускулите.
Как да кажа – това става с чужда помощ, извършва се от треньор за
участъците, които не успявам да разтегна сам. Благодарение на
продължителните упорити тренировки мускулите на цялото ми тяло са
изключително стегнати, направо сковани, и ако от време на време не ги
отпускам, има риск да прегрея преди маратона. Важно е да се напряга
тялото до границите на възможностите, веднъж преминати, всичко
отива по дяволите.
Треньорката, която ме масажира, е млада, но яка. Това означава, че
масажът за разтягане е съпроводен със силна, може да се каже –
неимоверно силна болка. Дотолкова, че след половин час съм целият
вир-вода, дори бельото ми е подгизнало. „Ама вие сте страшен, до
такава степен сте втвърдили мускулите си. Още малко и ще получите
мускулни спаз​ ми – удивява се тя всеки път. – Друг на ваше място
щеше вече да е споходен от крампи. Как изобщо съумявате да живеете
нормално в това състояние?“ И ме предупреждава: „Ако толкова
интензивно експлоатирате мускулите си, рано или късно ще се
увредите“. Може и така да е. Ала аз имам чувството – по-скоро се
надявам, – че все някак ще се справя и ще ми се размине. То е, защото в
продължение на дълги години съм се движил по ръба в натоварването
на мускулите. Тренирам ли усилено, обикновено стават като камък.
Сутрин, когато обуя маратонките и тръгна да тичам, краката ми са
тежки, та тежки и ми се струва, че никога повече няма да мога да вървя
като хората. Започвам да тичам бавно, почти се влача. Не успявам да
настигна възрастните дами, които се разхождат с бодра крачка из
квартала. Щом обаче потичам търпеливо, мускулите полека се отпускат и
след двайсетина минути докарвам някакво прилично бягане.
Постепенно идва и бързината. Пос​ ле без особени мъки автоматично
продължавам да напредвам.
С други думи, моите мускули са от типа, който има нужда от време, за
да се задейства. В началото са извънредно мудни. За сметка на това,
веднъж заг​ рети и раздвижени, могат да функционират доста дълго с
добро темпо и без много изсилване. Именно такива мускули са
подходящи за бягане на дълги разстояния. Ала хич не ги бива на къси
дистанции. Съществува риск моторът ми да е едва проработил, когато
надпреварата вече е приключила. Не разполагам със специализирани
познания, но смятам, че тази особеност на мускулите е до известна
степен вродена. Също така ми се струва, че е свързана с начина ми на
мислене. Означава ли това, че умът се влияе от физиката? Или
напротив, разумът оказва въздействие върху структурата на тялото?
Или пък интелектът и физиката си влияят взаимно и тясно си
взаимодействат? Знам само, че човек притежава някакви вродени
особености и наклонности и не може да избяга от тях независимо дали
му харесват, или не. Те може да бъдат донякъде коригирани. Няма как
обаче да се измени същината им. Наричат това природа.
Да вземем например сърцето. Моят пулс е едва около петдесет удара в
минута. Мисля, че е от бавните (между другото, чух, че при Наоко
Такахаши12, златната медалистка от Олимпиадата в Сидни, е трийсет и
пет). Но щом потичам трийсетина минути, се вдига до седемдесет.
Веднага след спринт с всички сили приближава сто. Тоест, като потичам
известно време, пулсът ми достига стойностите, характерни за повечето
хора в състояние на покой. Това очевидно също е особеност на
организ​ ма при бегачите на дълги разстояния. Откакто се заех да
тренирам, пулсът ми осезаемо се забави. Сърцето ми се приспособи към
режима на бягане. Ако пулсът ми беше бърз в състояние на покой и се
покачваше все повече в съответствие с пробяганото разстояние, сърцето
нямаше да издържи. Отида ли в някоя болница в САЩ, се започва с нещо
като предварителен преглед, при който сестрите ми мерят пулса и
винаги чувам: „А, вие сте бегач, нали?“. Предполагам, че всички
активни бегачи на дълги разстояния придобиват сходен пулс. Веднага
различавам начинаещите от ветераните, когато бягам в града. Новаците
се познават по късото шумно дишане, а тихото равномерно дишане е
присъщо на бегачите с опит. Сърцата им отмерват времето бавно,
потънали в мисли. Срещайки се на пътя, взаимно се вслушваме в
ритъма си на дишане и всеки усеща как сърцето на другия отмерва
времето. По същия начин писателите взаимно усещат езика и стила в
произведенията си.
12 Наоко Такахаши (р. 1972 г.) – японска бегачка на дълги разстояния. Приключва
състезателната си кариера през 2008 г. – Б. пр.
 След преобличането на пункта на 55-ия километър поемам към най-трудната част от
обиколката.

Така или иначе, мускулите ми в момента са доста корави и схванати.

Колкото и да се разтягам, не щат да реагират. Разбира се, причината е и в
това, че е най-натовареното време за тренировки, но мисля, че все пак
са прекалено твърди. Понякога трябва да удрям с всички сили с юмрук
скованите участъци на краката (боли, и то как!), за да се отпуснат. И аз
съм си инат, ама мускулите ми са май още по-инатливи. Те помнят и
търпят. Донякъде се усъвършенстват. Не правят обаче компромиси. И не
се предават. Както и да го въртя и суча, това е моето тяло. Моето тяло със
своите ограничения и особености. Да вземем например лицето или
таланта: дори да не харесвам нещо, нямам други и трябва да живея с
каквото има в наличност. С напредването на възраст​ та подобно
примиряване си идва естествено. Научавам се да приготвям с лекота
каквото и да е (при това по-засукано) ястие само с продуктите, които са
ми останали в хладилника. Дори да ми се намират единствено ябълка,
кромид лук, сирене и туршия от кисели джанки, не се оплаквам.
Справям се с каквото разполагам в момента. Способността да се мисли по
този начин е едно от малкото предимства на остаряването.
Бягам в Токио за пръв път от много време. Септември още е доста
горещ. Жегите на късното лято в големия град са по-особени. Целият
потен, мълчаливо тичам. Усещам как шапката ми попива все повече
влага. От тялото ми се стича пот. Сенките, хвърляни от капките пот, се
виждат отчетливо на пътя. Потта пада върху настилката и се изпарява
мигновено.
Израженията на лицата на бегачите на дълги разстояния си приличат
навсякъде по света. Всички изглеждат така, като че тичат и
размишляват за нещо. Може би не мислят за нищо, но имат вид, сякаш
вглъбено разсъждават. Неволно се питам удивен как бягат в тази жега;
като се замисля обаче, в същия кюп съм и аз.
Насред обиколката в парка „Джингу Гайен“ ме заговаря жена. Една от
моите читателки. Това става рядко, ала се случва. Спирам и си
разменяме няколко думи. Тя казва: „Чета романите ви повече от двайсет
години“. Започнала, преди да навърши двайсет, а сега вече наближава
четиресетте. Всички остаряваме. Отвръщам: „Благодаря“. Усмихваме се,
стискаме си ръцете и се разделяме. Боя се, че дланта ми е била мокра от
потта. Отново се съсредоточавам върху бягането. Тя продължава да
крачи към своята цел – не знам накъде. Аз продължавам да бягам към
своята. Моята цел? Ню Йорк, разбира се.
 Глава 5
Дори по онова време да бях имал дълга конска
опашка
3 октомври 2005 г., Кеймбридж, щата Масачузетс
В околностите на Бостън през лятото има няколко гадни дни, когато ти
се иска да прокълнеш всичко. Ако обаче ги изтърпиш, през останалите
никак не е зле. Заможните люде бързат да се изнесат на хлад във
Върмонт или Кейп Код, градът се изпразва и става много приятен.
Редиците дървета от двете страни на крайречната алея хвърлят щедра
сянка, а по ослепително блестящата река усърдно тренират за регата
студенти от Харвардския и от Бостънския университет. Момичета в
оскъдни бански се припичат на слънце върху плажни кърпи по
моравите с уокмени или айподи. Сладоледаджии пристигат с
минибусове. Някой свири на китара и пее стари песни на Нийл Йънг.
Рошави кучета съсредоточено гонят фризбита. Психиатър демократ
(вероятно) профучава в червеникавокафяв кабриолет „Сааб“ покрай
реката на фона на залеза.
Ала характерната за Ню Ингланд кратка и красива есен постепенно
сменя лятото, правейки колебливо крачка напред, крачка назад. Гъстата,
спираща дъха зеленина, която доскоро ни е обграждала от всички
страни, малко по малко отстъпва място на нежна позлата. А щом се
наложи да обувам анцуг върху шортите за бягане, листата започват да
танцуват на вятъра и твърдото сухо тупване на жълъдите по асфалта
озвучава околността. Дошло е време усърдните катерици да препускат
напред-назад със светнали очи, заети с набавяне на хранителни запаси
за зимата.
Мине ли Хелоуин, стегнато, мълчаливо и решително – като ефективен
данъчен агент – идва зимата. Докато се усетя, и реката е скована от
дебел лед, лодките са изчезнали безследно. Науми ли си човек, може да
прекоси леда до отсрещния бряг. Дърветата се сбогуват със своите листа,
тънките им клонки, блъскани от вятъра, се удрят една в друга и
трополят като сухи кокали. Високо горе се виждат гнездата, свити от
катериците. Те навярно сънуват тихи сънища. Безстрашните прекрасни
канадски гъски прииждат на ята от север (да, там има по-мразовити
места от тукашните). Вятърът край реката е студен и режещ като прясно
наточена брадвичка. Дните се скъсяват все повече, облаците стават все
по-плътни.
Надявам ръкавици, нахлузвам вълнена шапка върху ушите и слагам
маска на устата. Дори и така пръстите измръзват, а меката част на
ушите започва да боли. Ако беше само леденият вятър, пак добре. Реши
ли човек, търпи се. Това, което ни довършва, е големият сняг. Снежните
преспи, натрупани през нощта, се превръщат в огромни хлъзгави
ледени буци и преграждат пътищата. Тогава се отказвам от бягането и
чакам настъпването на пролетта, поддържайки форма с плуване в
басейн или седене на противния велоергометър.
Реката, естествено, е Чарлс. Хората обичат да прекарват времето си тук.
Всеки със своето занимание – бавна разходка, извеждане на куче, каране
на колело, джогинг, ролери за забавление (честно казано, нямам идея
защо подобна ужасия може да бъде забавна). Събират се по речните
брегове като привлечени от магнит.
За нас, хората, вероятно е важно да виждаме много вода всеки ден. Е, с
това „за нас, хората“ май се поувлякох, но ми се струва, че за мен е
важно. Ако известно време не виждам вода, започвам да усещам, сякаш
по малко губя нещо. Може би донякъде напомня начина, по който се
чувстват онези, които обичат музика, ала по някакво стечение на
обстоятелствата дълго са били лишени от съприкосновение с нея.
Навярно има връзка и фактът, че съм израснал досами морето.
Ден подир ден повърхността на водата е все различна – менят се
цветът, силуетът на вълните, скоростта на течението. Също така
сезоните не пропускат да преобразят растенията и животните наоколо.
Облаци във всички размери и форми току се появяват незнайно откъде
и изчезват, реката, заляна от слънчева светлина, отразява техните бели
върволици веднъж ясно, веднъж размито. В зависимост от сезона
вятърът се променя като с натискане на бутон. По това как докосва
кожата ми, по мириса и посоката му мога отчетливо да усетя границите
между изниз​ ващите се годишни времена. В този осезаем кръгов​ рат
осъзнавам, че не съм нищо повече от мъничко парченце в гигантската
мозайка на природата. Аз съм само частица, и то заменяема, от
изменчивите природни явления, досущ като речните води, които се
провират под мостовете и текат към океана.
През март твърдият сняг най-сетне се стапя, гад​ ната киша изсъхва,
хората свалят дебелите палта, отправят се към бреговете на Чарлс
(вишните покрай реката цъфтят по-късно, чак през май) и сякаш с
думите: „Хайде, всичко е готово“, идва Бостънският маратон.
Сега е едва началото на октомври. Нормално е да усещам хлад, когато
тичам по потник, но е прекалено рано да обличам тениска с дълги
ръкави. Остава малко повече от месец до маратона в Ню Йорк. Лека-
полека трябва да намаля пробега и да премахна натрупаната умора. На
английски този период се нарича тейпъринг13. От тук насетне, колкото
и да бягам, няма да има полза за надпреварата. Даже нап​ ротив, може и
да ми попречи.
 Като преглеждам записките за изминатото разстояние, струва ми се, че
съм се подготвил с едно нелошо темпо.

Юни 260 км
Юли 310 км
Август 350 км
Септември 300 км

Резултатите образуват такава една красива пирамида. Средно на

седмица това са 60 км – >70 км – >80 км – >70 км. През октомври
сигурно ще бягам горе-долу със същата интензивност като през юни (60
километра седмично).
Купих си и нови маратонки „Мидзуно“. Пробвах различни марки в
„Сити Спортс“ в Кеймбрид​ ж и в крайна сметка избрах същите
„Мидзуно“ като тези, с които тренирам сега. Леки са, а възглавничката
на петата е възтвърда. И както винаги, трябва малко да ги поразтъпча,
за да свикна. Тази марка, дали заради липсата на необичаен привкус и
на всякакви екстри, внушава естествено доверие. Това е мое лично
мнение. Всеки с предпочитанията си. Случи ми се да говоря с продавач
на маратонки „Мидзуно“, който призна: „Нашите обувки са скромни и
не изпъкват особено. Самият продукт е качествен, но видът му не
грабва“, и добре разбирам какво има предвид. Нямат иновативна
закачка, и модност им липсва, отсъства и хващащ окото рекламен
слоган. Ето защо не е възможно да привлекат обикновения потребител
(иначе казано, имиджът им е близък до този на „Субару“ в
автомобилната промишленост). Подметката обаче стабилнo, уверено,
непоклатимо захапва настилката. От опит знам, че за споделяне на
маратонските 26 мили са безупречен партньор. Тъй като в последно
време качеството на маратонките се подобри главоломно, моделите на
отделните производители от определен ценови клас не се различават
съществено. Въпреки това се долавят малки отлики в привкуса и
бегачите постоянно търсят подобни дребни детайли като
психологически стимул.
В оставащия до надпреварата месец полека ще свиквам с новите
обувки, да ми „легнат“ на краката.
Тъй като изтощението, натрупано вследствие продължителното
бягане, не ме напуска, липсва ми бързина. Когато рано сутрин тичам
спокойно, в свое темпо, по поречието на Чарлс, една след друга ме
задминават девойки с вид на първокурснички в Харвард. Повечето са
дребни на ръст, слаби и стегнати, в тъмночервени тениски с логото на
университета, руси, с конски опашки; профучават покрай мен,
слушайки музика на новите си айподи. Излъчват нещо агресивно и
предизвикателно. Изглежда, са свикнали да изпреварват. Не и да бъдат
изпреварвани. По всичко личи, че са отличнички, здрави, чаровни,
сериозни, преливащи от увереност в себе си. Тяхното бягане, откъдето и
да го погледнеш, не е подходящо за дълго разстояние, а е типичното за
състезатели на средни дистанции. Крачката им е дълга, оттласкват се от
земята рязко и силово. Явно бавното бягане, без да се откъсваш от
околния пейзаж, е чуждо на начина им на мислене.
Нямам намерение да се фукам, но в сравнение с тях съм доста свикнал
да губя. Светът е пълен с неизброимо количество неща, които не са ми
по силите, и със съперници, които не мога да победя въпреки всички
опити. Тези момичета навярно все още не познават тази болка. Пък и,
естествено, не е необходимо да я познаят. Такива безцелни мисли
минават през главата ми, докато гледам техните люлеещи се горделиви
опашки и източените им войнствени нозе. Продължавам да тичам
покрай реката с бавно, размерено темпо.
Дали животът някога ми е поднасял подобни бляскави дни? Май да,
само че малко. Ала дори по онова време да бях имал дълга конска
опашка, струва ми се, че тя нямаше да се люлее толкова горделиво,
колкото опашките на тези момичета. А и краката ми тогава едва ли са
стъпвали с такава сила, с как​ вато стъпват техните. Но то си е в реда на
нещата. Нали те са новоприетите студентки в единствения и
неповторим Харвардски университет!
Все пак е чудесно да ги наблюдавам как тичат. Кротко усещам как
светът безпогрешно се движи напред от поколение към поколение. В
крайна сметка това е нещо като предаване на щафетата на света. Ето
защо не ме хваща яд, че ме изпреварват. Те притежават свое темпо и
свое чувство за време. Различни от моите. Идват от други селения и е
логично да се различаваме.
Сутрин край реката има хора, с които се засичаме горе-долу в един и
същ час. Дребна индийка се разхожда сама. Някъде към шейсетте е;
чертите ѝ са фини и винаги изглежда спретнато. Освен това, за мое
учудване – или всъщност не е никакъв повод за учудване, – всеки ден е
облечена различно. Понякога е увита в елегантно сари, друг път е с
възширок суитшърт с университетско лого. Нито веднъж не съм
забелязал да е с нещо, което вече е носила (ако не ме лъже паметта). Едно
от дребните удоволствия на бягането рано сутрин е да видя какво ли си е
сложила днес.
Има и един господин, който се разхожда с бодра крачка, с голяма черна
ортопедична шина на десния крак. Едър бял човек. Вероятно се
възстановява след сериозна травма. Шината – доколкото знам – стои
вече четири месеца. Какво ли е станало с крака му? Във всеки случай
мъжът изглежда, като да няма проб​ леми с ходенето, и се движи доста
енергично. Върви по брега на реката мълчаливо, с безапелаци​ онна
скорост, надянал огромни слушалки на ушите.
Вчера, докато бягах, си пуснах албума „Beggars Banquet“14 на „Ролинг
Стоунс“. Онова „ху-ху“ във фънки стил на беквокалите от „Sympathy for
the Devil“15 пасва таман за тичане. Предишния ден тренирах с
„Reptile“16 на Ерик Клептън. Обичам тези два албума – съвършена
музика. Докосва душата и не омръзва. Особено „Reptile“ съм слушал
безброй пъти. Ако ми позволите да изкажа лично мнение, това са
идеалните парчета за сутрини на бавно бягане. Няма и следа от
натрапчивост или претенциозност. Ритмични, напълно естествени
мелодии. Съзнанието ми сякаш се разтваря в музиката, краката ми се
движат в нейния ритъм. Понякога отзад чувам вик: „Ваше ляво!“,
примесен със звуците от слушалките, и спортен велосипед със свистене
профучава от лявата ми страна.
Породени от бягането, ме спохождат още мисли за писателския труд.
13 Тейпъринг (англ. tapering) – намаляване на натоварването преди състезание. – Б. пр.
14 „Просешки пир“ (англ.) – студиен албум на „Ролинг Стоунс“ от 1968 г. – Б. пр.
15 „Симпатия към дявола“ (англ.) – първата песен от албума „Просешки пир“. – Б. р.
16 „Влечуго“ (англ.) – албум на Ерик Клептън от 2001 г. – Б. пр.
 97-ият километър, минавам през Парка на полските цветя.

Понякога ме питат: „Като водите такъв здравословен живот, няма ли в

някакъв момент да изгубите способността да пишете?“. В чужбина рядко
чувам това, но в Япония явно има доста хора, които са на мнение, че
писането е нездрава дейност и писателят трябва да живее колкото е
възможно по-нездравос​ ловно, откъснат от общоприетия ред и нрави.
Така той се отдалечава от профанното и би могъл да се доближи до нещо
чисто, което притежава художествена стойност – подобно схващане
сякаш е вкоренено у мнозина. Изглежда, в продължение на дълги
години се е формирала представата: човек на изкуството = нездрав
(разложен). Във филми и телевизионни сериали се налага такъв
стереотип и често се срещат писатели от този – за да придадем
позитивен смисъл, ще кажем митичен – тип.
Като цяло съм готов да се съглася с твърдението, че писането е нездраво
занимание. Когато реша да работя върху роман, тоест да въплътя
история в текст, нещо подобно на отрова, стаено в дълбините на всяко
човешко същество, излиза на повърхността, извлечено насила. Ние,
писателите, в една или друга степен трябва да застанем лице в лице
срещу тази отрова и ловко да се справим с нея, ясно съзнавайки
опасността. Налага се, понеже без намесата ѝ не можем да осъществим
творчески акт в истинския смисъл (простете ми причудливото
сравнение с рибата балон17, чието месо е най-вкусно около отровните
части). Както и да го усукваме, писането на книги едва ли би могло да
бъде окачествено като здравословно начинание.
Накратко, творческият процес, дори единствено заради
първоизточника си, съдържа обществено неприемливи елементи. Не
споря. Ето защо сред писателите (хората на изкуството) има немалък
брой, които стават декаденти – в ежедневието и не само –или навличат
антисоциални одеяния. Разбирам и това. Всъщност по никакъв начин не
отричам подобна позиция.
Ала все пак мисля, че ако възнамерявам да пиша професионално и
занапред, следва да изградя собствена имунна система, способна да се
противопостави на такива опасни (а понякога и смъртоносни) ментални
токсини вътре в мен. По този начин ще мога да се справям ефикасно с
още по-силни отрови. С други думи, да създавам още по-мощни
произведения. Но за да развия и поддържам дълго тази имунна система,
е необходима чутовна енергия. Трябва да я почерпя отнякъде. Откъде
другаде освен от собствената си физика?
Не искам да бъда разбран погрешно – не твърдя, че това е
единственият верен път за писателя. Както има различни видове
литература, така съществуват и различни видове писатели. И всеки
притежава свой възглед за света и за живота. Онова, с което борави, е
различно, също и целите. Тъй че няма универсален път за всички. От
само себе си е ясно. От своята камбанария обаче смятам, че укрепването
на физическите сили е едно от нещата, без които е невъзможно
създаването на по-сериозно, мащабно творчество, и вярвам, че си
струва да се полагат усилия в тази посока (или поне е по-добре да се
полагат, отколкото да не се полагат). И въпреки че изглежда доста
изтъркано, за онова, дето си заслужава, е по-добре да се постараеш (а
понякога, защо не, и да се престараеш) с хъс, както често се казва.
Човек трябва да е максимално здрав, за да борави с истински
нездравото. Това е моята теза. С други думи, нездравият дух се нуждае
от здраво тяло. Може да звучи парадоксално. Ала откакто станах
професионален писател, не спирам физически да го усещам. Здравото и
нездравото не са непременно напълно противоположни. Не си
противостоят. Те могат да се допълват и в някои случаи естествено да се
съдържат едно в друго. Често тези, които са от здравата страна на
живота, мислят само за здравото, а онези от нездравата – единствено за
нездравото. Подобна едностранчивост обаче не е никак плодоносна.
Случва се писател, който на младини е създавал великолепни,
възхитителни, силни произведения, след определена възраст рязко да
започне да показва признаци на изтощение. И тук точно приляга
изразът „изписал се е“. Текстовете му може да са все така прекрасни. И
изтощението да привнася свой особен чар. Ала изчерпването на
творческата енергия е видимо за всички. Предполагам, това би могло да
е резултат от факта, че вече няма сили да надвие отровите, с които
борави. Физическата жизненост, до този момент естествено
надделяваща над токсините, е преминала някакъв предел и имунитетът
е отслабнал съвсем. Стигне ли се дотам, за писателя е трудно да
продължава да твори интуитивно и спонтанно. Нарушен е балансът
между въображението и поддържащите го физически способности.
Единственото, което остава, е посредством умело използване на
натрупаните техники и похвати да се скалъпват произведения с
помощта на остатъчна жар. Меко казано, това със сигурност не е радващ
сърцето път. Тогава някои решават да се простят с живота си. Други пък
се отказват завинаги от писателството и дирят друго поприще.
Иска ми се, ако мога, „да не се изписвам“. В творенето на литература,
както аз го разбирам, има нещо спонтанно, центростремително. В него
трябва да присъства естествена, позитивна виталност. За мен писането е
все едно да покорявам стръмни планини, да пълзя нагоре по отвесни
скали и след дълга, жестока борба да се добирам до върха. Или
преодоляваш себе си, собствения си предел, или не – едно от двете.
Винаги пиша с подобна физическа картина в главата си.
Очевидно е, че идва денят, в който човек губи. С годините тялото се
руши и неумолимо върви към края. Рано или късно губи битката и си
отива. Изчезне ли тялото, (вероятно) душата и тя няма къде да иде.
Давам си ясна сметка за това. Иска ми се обаче, колкото е възможно, да
отложа този момент – момента, когато жизнеността ми ще бъде
надмогната от отровите и ще претърпи поражение. Такъв е моят
стремеж като писател. Засега нямам време „да се изписвам“. Именно
затова, дори да ми казват: „Тия неща не са за творец“, продължавам да
бягам.
17 Риба от семейство Tetraodontidae, на японски „фугу“. Силно отровна. Един от
деликатесите в японската кухня. – Б. пр.
 Финал! 100 километра, пробягани за 11 часа и 42 минути.

На 6 октомври ми предстои четене в MIT (Масачузетския технологичен

институт) и трябва да изляза пред многобройна аудитория, ето защо
днес бягам и упражнявам речта си (естествено, наум). В такива случаи
не слушам музика. Тичам и едва мърдайки устни, говоря английски.
Когато съм в Япония, нямам почти никакви публични изяви. Не
изнасям лекции и речи. На английс​ ки обаче ми се е случвало няколко
пъти и ако в бъдеще се наложи, ще го направя отново. Може да звучи
странно, но говоренето пред публика ми се удава по-добре на английски
(макар моят английс​ ки да е все още доста несъвършен), отколкото на
японски. Навярно причината е в това, че ако понеча да се изкажа по
някоя сериозна тема на японски, ме обзема усещането, че съм погълнат
от море от думи. В него има неизброими опции и безкрайни
възможности. Като литератор съм прекалено вътре в родния си език.
Ето защо, трябва ли да говоря на японски пред непознато множество
хора, се изгубвам в това обилно словесно море и фрустрацията ми расте.
По отношение на японския, искам, доколкото е възможно, да бъда
здраво закотвен в самотното писане на бюрото. На свой терен, на полето
на писателството, мога да улавям ловко и умело думите и контекста и да
ги изливам в конкретна форма – все пак това ми е работата. Изпитвам
обаче болезненото чувство, че щом застана пред публика и се помъча да
разкажа на глас онова, което съм сигурен, че съм уловил, нещо се
изплъзва (и то съществено). Не мога да приема такова смислово
разминаване. Разбира се, в действителност най-важната причина,
поради която не се явявам много-много пред хора, е, че не ми се ще да
бъда разпознаваема личност, понеже не ми е приятно да ме спират на
улицата.
Ала тъй като, когато се налага да сглобя реч на чужд език, опциите и
възможностите, с които разполагам, са неизбежно ограничени (обичам
да чета книги на английски, но говоренето не ми е силата), противно на
очакванията, се справям с по-леко сърце. Чужд език е, какво да правиш
– така си казвам. Това е интересно откритие. Несъмнено подготовката
отнема време и усилия. Преди да се кача на подиума, трябва да съм
наизустил реч, дълга около трийсет-четиресет минути, на английски. То
е, защото не мога да предам живи емоции на публиката, ако чета. Следва
да подбирам думи, лесни за произнасяне, за да бъда разбран, и да
вмъкна някакви смешки, та да накарам слушателите да се отпуснат.
Също така да стане ясно на хората в залата що за човек съм. Макар и
словото да е кратко, трябва да ги спечеля за съюзници, щом искам да
бъда изслушан. И тренирам ли, тренирам изказванията си. Това е доста
времеемко занимание. Усещам обаче отплатата с всяко такова
предизвикателство, което отправям към себе си.
Струва ми се, че бягането е подходящо за запаметяване на речи. Почти
несъзнателно местя крака и в главата си редя дума по дума. Проверявам
ритъма на фразите и звученето им. Когато мислите ми са другаде, мога
да бягам дълго без изсилване, с естествена скорост. Само дето се случва
понякога неволно да правя физиономии или да размахвам ръце, както
си превъртам словото в главата, и по лицата на хората, идващи насреща,
се изписва почуда.
 Днес, докато бягах, на брега на Чарлс открих мъртва една едра,
охранена канадска гъска. Под близкото дърво имаше и мъртва катерица.
Сякаш бяха потънали в дълбок сън. Изглеждаха кротки и смирени,
спокойно приели края на живота. Като да са били освободени от нещо. А
недалеч от навеса за лодки бездомен мъж, навлечен с няколко ката
мръсни дрехи, буташе количка от супермаркет и пееше с пълно гърло
„America the Beautiful“18. Не успях да доловя дали го правеше спонтанно,
искрено, или със стаена ирония.
Така или иначе, календарът се смени и вече е октомври. И този месец
ще хвръкне неусетно. На вратата тропа суров сезон.

18 „Америка прекрасната“ (англ.) – една от най-популярните патриотични песни в САЩ.

– Б. пр.
 Глава 6
Никой вече не тропа по масата, нито мята чаши
23 юни 1996 г., езерото Сарома, Хокайдо
На вас случвало ли ви се е да пробягате 100 километра за един ден?
Огромната част от хората на този свят (или може би трябва да кажа, от
хората с всичкия си) едва ли имат подобен епизод в биографията си.
Здравомислещите люде не се захващат с такива безразсъдни авантюри.
Но аз съм го правил веднъж. Участвах в 100-километрова надпревара,
която продължи от сутринта до вечерта. Физическото изтощение беше
страховито, няма спор, и известно време след пробега ми се струваше, че
бягането вече не е за мен. Ето защо мисля, че никога не ще го повторя,
ала бъдещето не е известно никому. Може да дойде момент, в който ще
спра да се дърпам и отново ще приема предизвикателството да се
впус​ на в ултрамаратон. Няма как да разберем какво ще донесе
утрешният ден, преди да е настъпил.
От друга страна, връщайки се назад във времето, установявам, че
състезанието беше събитие с немалко значение за мен като бегач. Не
знам колко общоприет смисъл има в това да пробягаш 100 километ​ ра.
Навярно обаче подобен акт дарява съзнанието с някакво особено
прозрение, както често се случва с делата, които далеч надхвърлят
обичайното, но като цяло не са в разрез с фундаменталното. Привнасяш
нови елементи в себеопознаването, в разбирането си за теб самия. В
резултат може би твоето виждане за живота ти в нюансите и
полутоновете ще претърпи промяна. Малко или много, за добро или за
лошо. В моя случай изменения настъпиха.
По-долу следват един вид душевни наброски, кратко есе, нахвърляно
няколко дни след състезанието, преди да съм забравил детайлите. Като
го препрочитам десет години по-късно, мислите и чувствата, породени
от тогавашното бягане, отново се пробуждат и оживяват. Може би ще
доловите в общи черти следата – неща, които ме радват, и други, на
които няма как да се зарадвам искрено, – която остави у мен тази тежка
надпревара. Може и да чуя само: „Хич не го разбирам това“.
Стокилометровият ултрамаратон около езерото Сарома на остров
Хокайдо се устройва ежегодно през юни, там няма дъждовен сезон. По
това време на годината на острова е приятно, но в северната част,
където се намира езерото, същинското лято тепърва предстои. Ранната
сутрин на старта е пронизващо студена. Трябва да се навлека добре, за да
не охладя тялото. С издигането на слънцето и пос​ тепенното загряване
състезателите, досущ като насекоми, които сменят обвивката си,
хвърлят една по една дрехите от гърба си насред бягането. Ръкавиците
не се свалят до края, но по потник е твърде хладно. Ако завали, вероятно
би станало доста студено. За щастие, не падна и капка дъжд, въпреки
навъсеното небе.
Маратонците обикалят езерото Сарома край Охотско море. Когато
потичаш, си даваш сметка, че това е едно немислимо огромно езеро.
Град Юбецу на западния бряг е стартовата точка на надпреварата, а
Токоро (днешен Китами) на изток – финалът. Последният участък (от
85-ия до 98-ия километър) е в тесен и дълъг, но просторен природен
парк на брега на морето, Парка на полските цветя. Маршрутът – ако
предположим, че тичайки, смогнем да се насладим на пейзажа – е
невероятно красив. Докато трае обиколката, движението изобщо не се
спира, пък и не е необходимо, понеже там поначало има изключително
малко коли и хора. Покрай пътя кротко пасат крави. Те не проявяват
никакъв интерес към бегачите. Заети с преживяне, нямат време да
обръщат внимание на безсмислените деяния на някакви си особняци.
На маратонците също не им е до кравите. След 42-рия километър на
всеки 10 е разположен контролен пункт; не преминеш ли в рамките на
определено време, автоматично те дис​ квалифицират. Всяка година
голям брой участници биват дисквалифицирани. Състезанието има
доста строги правила. Не съм дошъл до най-северната точка на Япония,
за да отпадна насред пътя. Каквото и да става, държа да спазя
съответния регламент.
Това е един от първите ултрамаратони в Япония и благодарение на
добрата организация от страна на местните жители протича гладко и
ефективно. Истинско удоволствие е да участваш в подобно събитие.
 Преди състезание по триатлон тренирам колоездене. С каска на главата.

Нямам кой знае какво да разказвам за частта до пункта за почивка на

55-ия километър след старта. Просто бягам мълчаливо. Не е много по-
различно от дълъг пробег в неделя сутрин. Пресмятам, че ако
поддържам това темпо – километър за шест минути, ще успея да мина
100-те за десет часа. Намерението ми е да се вместя някак в единайсет
часа с времето за отдих и ядене (впоследствие стана ясно, че съм бил
твърде голям оптимист).
На 42-рия километър има табела: „Това е разстоянието на пълния
маратон“. И видима бяла линия върху бетона. Няма да преувелича
особено, ако кажа, че прекосявайки я, леко изтръпвам. За пръв път в
живота си бягам повече от 42 километра. Това е моят Гибралтарски
проток. Сега излизам в непоз​ натите води на открито море. Дори не
подозирам какво ме чака от тук насетне, какви ли неизвестни същества
живеят там. Доколко е така, не знам, но май изпитвам трепета и ужаса,
спохождал древните мореплаватели.
Наближавайки 50-ия километър, усещам известни физически
промени в тялото си. Мускулите на краката са започнали да се
втвърдяват. На всичкото отгоре съм гладен и жаден. Старая се винаги да
пия вода на съответните пунктове, даже да не чувствам нужда, ала
въпреки това жаждата ме застига като неблагоприятна участ, като
кралица на нощта с черно, безжалостно сърце. Смътно безпокойство ме
бодва. Още дори не съм преполовил разстоянието; ако я карам така, ще
мога ли изобщо да пробягам 100-те километра?
На мястото за почивка на 55-ия километър се преобличам в друг екип
и изяждам закуската, приготвена от жена ми. Понеже слънцето се е
вдигнало и температурата се е покачила, събувам клина три четвърти и
си слагам леки шорти и тениска. Сменям специалните обувки за
ултрамаратон „Ню Баланс“ (да, да, наистина има такива неща по света)
размер 8-и с 8,519. Краката ми са започнали да се подуват и трябва да
надяна обувки с половин номер по-големи. Решавам да сваля шапката с
козирка, тъй като е облачно. Тя предпазва главата ми и от охлаждане
при дъжд, но няма изгледи да завали. Не е нито твърде горещо, нито
твърде студено – идеални условия за бягане на дълги разстояния.
Поглъщам две опаковки енергийно желе, пия вода и изяждам филия с
масло и една сладка. Внимателно се разтягам на тревата и пръскам
прасците си със спрей срещу мускулни възпаления. Отивам до
тоалетната и отмивам потта и праха от лицето си.
Правя около десетминутна пауза, ала през това време не сядам нито
веднъж. Струва ми се, че седна ли, май ще ми бъде трудно да се надигна
и да започна пак да тичам. Ето защо гледам да стоя прав.
– Добре ли си? – питат ме.
– Нищо ми няма – отговарям стегнато. Какво друго да кажа?
След като утолявам жаждата и разтягам долната половина на тялото си,
излизам на пътя и поемам отново. Остават 45 километра само бягане и
бягане до финала. Но в момента, в който потеглям, усещам, че не съм в
състояние да тичам нормално. Мускулите на краката ми са схванати
като втвърдена стара гума. Сили още имам достатъчно. Дишането ми е
равномерно. Краката обаче не ме слушат. Кипя от желание да бягам, ала
те, изглежда, са на различно мнение.
Нямам друг избор, освен да отклоня вниманието си от непокорните
крака и да се съсредоточа върху горната половина на тялото си.
Размахвам широко ръце, разлюлявам се от кръста нагоре и предавам
движението надолу. Използвам този импулс, за да изтласкам краката
напред (благодарение на това след края на състезанието китките ми се
подуха, но нямаше как). Разбира се, бягам едва-едва. Скоростта не е
много по-различна от тази при бързо ходене. Междувременно обаче
мускулите на краката полека се отпускат, сякаш малко по малко си
припомнят или се предават, и отново мога някак да бягам с темпо,
близко до обичайното. Благодарен съм.
 Макар и краката ми вече да не са сковани, пробегът от пункта на 55-ия
до 75-ия километър е невъобразимо мъчителен. Чувствам се като парче
месо, прекарвано през бавна месомелачка. Имам хъс да напредвам, само
че организмът не ме слуша. Сякаш катеря наклон с кола на ръчна
спирачка. Тялото ми е разбито, всеки момент ще се разпадне. Масло
няма, гайките са разхлабени, предавките не помръдват. Скоростта ми
пада драстично и останалите бегачи един по един ме изпреварват.
Задминава ме дори една дребна дама на около седемдесет. И ме
обод​ рява, подвиквайки ми: „Давай!“. Стана тя, каквато стана, какво ли
ме чака? Остават ми 40 километра, умът ми не го побира.
Докато бягам, различни части на тялото започват да ме болят поред.
Първо дясното бедро, после болката се прехвърля в дясното коляно,
оттам в лявото бедро... Обаждат се една по една и гръмко се жалват.
Надигат вой, оплакват се от окаяното си състояние, отправят заплахи. За
тях 100-километровият пробег е непознато преживяване и всички те
имат причини да се дърпат. Разбирам добре. Ала нямам друг избор –
трябва да издържа и мълчаливо да бягам докрай. Увещавам горещо всяка
част на тялото си, както Дантон или Робеспиер са впрегнали цялото си
красноречие, за да убедят недоволните и войнствено настроени членове
на Революционния трибунал. Окуражавам, умолявам, мъмря, повдигам
духа. Още малко. Не се предавайте, стегнете се. Всъщност обаче – мисля
си – и на Дантон, и на Робеспиер в крайна сметка са им отрязали
главите.
Каквото и да е, някак си със стиснати зъби ще преодолея тези
мъчителни 20 километра. Ще устоя, пускайки в действие всякакви
средства.
„Аз не съм човек. Аз съм машина. Понеже съм машина, няма нужда да
изпитвам нищо. Само нап​ ред!“
Нашепвам си го отново и отново. Единствено това мисля и то ме
държи. Ако бях помислил, че съм жив човек от плът и кръв, вероятно
щях да се строполя насред пътя от болка. Определено тук присъства
някаква същност, наричана Аз, която притежава самосъзнание. Ала се
старая да си внуша, че в момента е само условна категория, необходима
форма, нищо повече. Необичаен начин на мислене и необичайно
усещане. Същността, обладаваща съзнание, се опитва да отрече това
съзнание. Трябва да се „преселя“ в един нежив свят. Прозирам
инстинктивно, че не разполагам с друг начин да оцелея.
„Аз не съм човек. Аз съм машина. Понеже съм машина, няма нужда да
изпитвам нищо. Само нап​ ред!“
Повтарям си го безброй пъти като мантра. Буквално го превъртам в
главата си машинално. И се опитвам да стесня колкото се може повече
осезае​ мия свят. Виждам настилката само три метра нап​ ред, от там
насетне не знам. Светът ми започва тук и свършва след три метра, това
е. Няма нужда да мис​ ля за отвъд трите метра. Небето, вятърът,
тревата, кравите, които я пасат, зрителите, окуражителните викове,
езерото, романите, реалността, миналото, спомените – всички тези
неща вече не значат нищо за мен. Придвижването три метра напред –
единствено това е смисълът на съществуването на Аза, грешка, на
машината.
Пия вода на пунктовете, разположени през 5 километра. При всяко
спиране грижливо разтягам мускулите. Втвърдили са се като престоял
седмица хляб от училищен стол. Сякаш не са моите мускули. На едно от
местата за почивка предлагат солена туршия от кисели джанки. Никога
маринованите джанки не са ми били толкова вкусни. Устата ми се
изпълва със сол и киселина, които бавно се разнасят и попиват в цялото
ми тяло.
Може би щеше да е по-разумно от време на време просто да вървя,
вместо да се насилвам да бягам. Мнозина постъпват така. Дават почивка
на краката си. Аз обаче не. Правя стриктно паузи за разтягане. Но
никакво ходене. Не съм дошъл да участвам в тази надпревара, за да ходя.
А за да бягам. Затова – единствено затова – съм прелетял разстоянието
чак до най-северната точка на Япония. Колкото и бавно да тичам, все е
по-добре от ходене. Такова е правилото. Веднъж престъпя ли правилото,
което сам съм установил, вероятно ще продължа да го нарушавам още и
още и в такъв случай надали изобщо ще стигна до финала.
19 8-и размер за обувки съответства на 41-ви, а 8,5 – на 41,5 по европейските
стандарти. – Б. пр.
 Международно състезание по триатлон в Мураками, 28 септември 1997 г. Минавам от
плуване към колоездене с „На 18, докато умра“.

И както си бягам, търпейки все някак, ето че на 75-ия километър тихо

минавам през нещо. Така го усещам. Не ми хрумва по-подходящ израз
от „минавам през“. Сякаш е каменна стена – тялото минава през нея и
се озовава от другата страна. Не помня точния момент. Когато се усещам,
вече съм отвъд. „А, значи съм преминал“, казвам си само. Просто
приемам факта на „преминаването“, макар да не разбирам нито
причините, нито процеса, нито логиката му.
От там насетне не е нужно да разсъждавам. По-скоро отпада нуждата
да се опитвам съзнателно да не мисля за нищо. Достатъчно е
автоматично да се движа по течението. Отпускам се и някаква сила
започва да ме тласка напред.
Толкова продължително бягане няма как да не е тежко физически. Ала
от този момент нататък умората не е толкова сериозна пречка. Може би
изтощението се възприема от тялото като нещо нормално. Сега
мускулите ми не са кипящ от недоволство, войнствен революционен
трибунал и, изглежда, са се отказали да се жалват неспирно. Никой вече
не тропа по масата, нито мята чаши. Приели са мълчаливо изтощението
като историческа даденост, неизбежна последица от революцията. А аз
съм се превърнал в автомат, който само ритмично размахва ръце и
стъпка по стъпка мести крака напред. Не разсъждавам. Не мисля. Дори
физическите болки почти са изчезнали. Или са забутани някъде, в
някой ъгъл, досущ като грозни мебели, от които имаш причина да не се
отървеш.
Веднъж минал през невидимата преграда, изпреварвам мнозина. След
контролния пункт на 75-ия километър (трябва да стигнеш дотам за по-
малко от осем часа и четиресет и пет минути, иначе отпадаш от
състезанието), за разлика от мен много бегачи рязко намаляват
скоростта или се отказват да тичат и продължават ходом. Мисля, че до
финала съм задминал около двеста души. Поне толкова успявам да
преброя. Изпреварват ме само веднъж или два пъти. Броя ги един по
един, понеже няма какво друго да правя. Приел съм докрай обзелото ме
дълбоко изтощение и вече мога уверено да бягам. Какво повече да искам
от света?
Тъй като съм на автопилот, ако ми кажат да бягам и отвъд 100-те
километра, може би бих го сторил. Странно звучи, но накрая даже не
знам кой съм и какво правя тук. Това би трябвало да е много тревожно
състояние, ала съм изгубил дори способност​ та да доловя колко е
странно и плашещо. В този момент бягането е достигнало сферата на
метафизичното. Първично е действието бягане, обуславящо битността
на тази същност, наричана Аз. Бягам, следователно съществувам.
При пълния маратон, докато преодолявам пос​ ледните метри,
съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-
скоро и да прик​ люча с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На
ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се,
че краят е само завършек на един етап, без особен смисъл. Също като
живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва. Имам
усещането, че с цел да се открои, макар и временно, смисълът на
съществуването, или пък като индиректна метафора за преходността на
битието, в някаква точка е бил поставен край. Доста философско. Но
тогава съвсем не ми се стори така. Изпитах го физически, с цялото си
същество, не на интелектуално равнище чрез думите.
Когато стигам до последния участък в парка във формата на дълъг,
предълъг полуостров, това чувство се засилва още повече. Бягам, сякаш
съм в състояние на медитация. Крайбрежните гледки са прекрасни,
долавя се мирисът на Охотско море. Вече се свечерява (стартът е бил
призори) и въздухът прозира до необгледните висини по един особен
начин. Усеща се раннолятно, плътно ухание на треви. Няколко лисици се
събират на групичка в полето и гледат с любопитство нас, бегачите.
Многозначителни облаци, като от английска пейзажна живопис от XIX
век, тежко затулват небето. Пълно безветрие. Повечето маратонци около
мен просто местят мълчаливо крака към финала. Насред всичко това
успявам да изпитам кротко щастие. Вдишвам, издишвам. Не се
задъхвам. Въздухът плавно влиза в мен, после излиза. Успокоеното
сърце се свива и отпуска равномерно и ритмично. Дробовете ми, като
духала в ръцете на усърден и съвестен работник, вкарват свеж кислород
в тялото. Мога да усетя как работят органите ми и да чуя всеки звук,
който издават. Всичко функционира безпроблемно. Хората край пътя
подвикват: „Давай, още малко!“. Гласовете им като кристален въздух
просто минават през мен. Усещам как минават от другата ми страна, без
да ме докосват.
Моят Аз си е същият и едновременно не е. Така се чувствам. Това е
едно тихо, спокойно душевно състояние. Съзнанието не е толкова
важно. Така си мисля. Разбира се, тъй като съм писател, то заема
съществено място в работата ми. Оригинална, самобитна история не се
ражда там, където отсъства съзнание. И въпреки всичко в момента се
чувствам именно по такъв начин – сякаш съзнанието не е от голямо
значение.
При все това, когато пресичам финала в град Токоро, съм искрено
радостен. Финиширането при бягане на дълги разстояния винаги носи
радост, но сега се вълнувам силно. Вдигам високо дясната си ръка,
стисната в юмрук. Часът е 4:42 следобед. Минали са единайсет часа и
четиресет и две минути от старта.
Сядам на земята за пръв път от половин денонощие, попивам потта с
кърпа, пия вода колкото ми душа иска, развързвам връзките на
обувките и внимателно разтягам глезените в бавно припадащата вечер.
Не е кой знае какво като гордост например, и все пак някакво чувство,
подобно на удовлетворение от постигнатото, най-сетне пропълзява в
гърдите ми. Съкровена радост и облекчение, че още имам сили да
предприема нещо толкова рисковано и да се справя. Облекчението е дори
по-силно от радостта. Сякаш някакъв възел, стегнат здраво вътре в мен,
постепенно се разхлабва, възел, за чието съществуване до този момент
не съм и подозирал.
 Август 1997 г., на велотрасето край река Едогава, Токио, следвам треньора по време на
интензивна велосипедна тренировка.

Непосредствено след края на състезанието край езерото Сарома се

налагаше да слизам по стълби бавно, опирайки се на парапета. Краката
ми трепереха и едва се държах, ала за няколко дни се възстанових и
отново можех нормално да се качвам и слизам. Все пак краката ми са
били настройвани в продължение на години за бягане на дълги
разстояния. Както споменах по-горе, ръцете бяха онази част от тялото,
която създаде проблеми. Вероятно причината беше, че се бях престарал,
размахвайки ги с цел да компенсирам умората на мускулите на краката.
В деня след надпреварата се обади дясната китка, взе да ме боли, поду се
силно и почервеня. Пробягал съм не един маратон, но за пръв път ми се
случваше не краката, а ръцете да пострадат повече.
Най-съществената последица обаче от 100-километровия пробег не
беше физическа, а психологическа. Обзе ме душевен ступор. Неочаквано
си дадох сметка, че ме е обвило нещо подобно на тънък филм, който
нарекох на английски runner’s blues, „унинието на бегача“ (въпреки че
усещането бе не за синьо, а по-скоро за млечнобяло20). Сякаш бях
загубил способността да изпитвам предишната естествена страст към
бягането. Разбира се, би могло да се дължи и на това, че физическата
умора все не отзвучаваше, но не само. Не можех да си отговоря
еднозначно на въпроса „Бяга ли ми се?“. Не знам защо. Ала беше
неоспорим факт, че нещо се бе случило в мен. Тичах по-рядко и на по-
кратки разстояния.
Въпреки всичко, както и преди, продължих да участвам всяка година в
един пълен маратон. Всекиму е ясно, че пълен маратон не се преодолява
с половинчата отдаденост. Затова тренирах посвоему съвестно и
посвоему съвестно пробягвах километрите. Но то си оставаше в
пределите на посвоему. Изглежда, че някъде дълбоко се беше загнездило
нещо непоз​ нато. Не само че желанието да тичам бе намаляло. Нещо си
беше отишло и едновременно нещо ново се бе зародило у мен. И
вероятно процесът на замяна бе причинил непривичното „униние на
бегача“.
А какво бе това ново нещо? Не мога да намеря точното определение, но
може би е близко до „просветлено смирение“. Възможно е леко да
сгъстявам краските, ала по време на 100-километровото бягане бях
прекрачил в „едно различно място“. В празнотата на съзнанието,
последвала внезапното изчезване на изтощението подир 75-ия
километър, имаше нещо философско, дори религиозно. Нещо, което ме
подтикваше към интроспекция. Може би поради тази причина бях
загубил неподправената позитивна нагласа да бягам независимо от
всичко, каквото и да става.
Не, всъщност вероятно прекалено се вдълбавам. Навярно просто се бях
отегчил в някаква степен от тичането. След толкова много километри
през всичките тези години. А може би от гледна точка на физическите
умения се бях изправил лице в лице с възрастта, тази стена, която няма
как да се заобиколи – наближавах петдесетте. Може би съзнавах, че съм
прехвърлил върха на физическия си капацитет. Или пък преминавах
през душевна депресия, причинена от някаква мъжка менопауза (без да
разбирам добре какво се случва). А дали не се беше забъркал един
мистериозен коктейл от тези различни фактори? Като потърпевш не
мога да подложа всичко това на обективен анализ и дисекция. Както и да
е, нарекох нещото „унинието на бегача“.
Няма спор, ултрамаратонът ми донесе много вълнение и ми даде
самочувствие. И сега се радвам, че го пробягах. Трябваше обаче да се
справя с този „посттравматичен синдром“. Дълго след това бях в дупка
(не че преди съм бил в особено бляскав подем, и все пак) като бегач на
дълги разстояния. Резултатите ми на пълен маратон се влошаваха
неизменно с всеки пробег. Въпреки дребните различия и тренировките,
и състезанията се превърнаха в празна формалност, в низ от досадни
повторения. Нямаше го предишния сърдечен трепет. Изглежда, че и
адреналинът в деня на надпреварата падна с едно деление. Вероятно
това беше една от причините да насоча интереса си към триатлона, взех
да ходя на фитнес и да играя с желание скуош. В резултат начинът ми
на живот постепенно се промени. Започнах да мисля, че тичането не е
всичко на този свят (очевидно). С други думи, отчасти съзнателно се
откъснах от бягането, както се дистанцираме от любов, загубила
първоначалния си безумен плам.
 Сега чувствам, че най-сетне излизам от мъглата на „унинието на
бегача“, която трая доста дълго. Все още не съм се отърсил напълно, но
имам усещането за ново начало. Щом обуя маратонките за сутрешен
пробег, долавям едва забележими знамения. Нещо във въздуха и вътре в
мен осезаемо се раздвижва. Искам да отгледам този кълн грижливо.
Съсредоточил съм се в собственото си тяло, за да не изпусна нито един
звук, нито една гледка, да не загубя посоката.
Освен това за пръв път от много време насам с искрено желание всеки
ден трупам разстояние и тренировки за следващия пълен маратон. Взел
съм нова тетрадка, отворил съм ново шишенце мастило и съм готов да
пиша с нови думи. Все още не мога да обясня логично и последователно
защо пак съм способен да изпитвам подобно усещане за свобода. Може би
с връщането в Кеймбридж, на брега на река Чарлс, са се пробудили
някогашните ми нас​ троения. И милият на сърцето пейзаж е възродил
спомените за дните, в които се наслаждавах на тичането, без много да
му мисля. Не, навярно е било въпрос на време. Вътре в мен се е
извършвало неизбежно настройване и времето, необходимо за него, е
приключило – може би е просто това.
Вече споменах, че докато пиша, размишлявам, както вероятно мнозина
от онези, дето писателстват професионално. Не просто въплъщаване на
мисли в текст, а размисъл в хода на писането. Пишейки, оформям и
подреждам мислите си. Преработвайки и пренаписвайки, задълбавам в
размисли. Разбира се, случва се и да не стигна до нещо завършено,
колкото и да пиша, да не стигна до целта, колкото и да поправям. Сега
например е така. В такива моменти единственият изход е да предложа
няколко хипотези и толкова. Или да перифразирам самите съмнения
едно по едно? Или пък да сравня структурата на тези съмнения с нещо
друго по структурен начин?
Честно казано, не знам. Как и защо ме застигна „унинието на бегача“?
Как и защо то вече отслабва и отшумява? Нямам капка обяснение. Може
би в крайна сметка трябва ясно да го заявя. Такъв е животът. Навярно
не ми остава друг избор, освен да приема това като даденост, без да диря
отговор на тези „как и защо“. Подобно на данъците, приливите и
отливите, смъртта на Джон Ленън и съдийските грешки на световното
по футбол.
Във всеки случай усещам ясно как времето нап​ рави един кръг, как
един цикъл се затвори. Бягането се завърна като носеща радост,
неделима част от ежедневието. И вече повече от четири месеца всеки
ден бягам неотменно. Това не е автоматично повторение. Не е наложена
отнякъде формалност. Тялото само иска да излезе на пътя и да бяга,
както пожелава свеж, сочен плод, когато е пресъхнало от жажда. Очаквам
с нетърпение маратона в Ню Йорк на 6 ноември – да видя дали ще мога
да бягам с наслада, удовлетворително за мен самия.
Не ме вълнува времето, за което ще измина разстоянието. Сега
вече навярно не бих могъл да тичам както някога, колкото и усилия да
положа. Готов съм да го приема. Не е много приятно, но това е
стареенето. Аз имам своята роля, времето – своята. И то върши работата
си много по-неотклонно и акуратно от мен. Още от началото (кога ли е
било?) времето се е движило напред, без да спре ни веднъж. И онези,
които са успели да избегнат смъртта на млади години, неизменно биват
дарени с привилегията да остареят. Очаква ги честта на физическото
изнемощяване. И трябва да се свикне с този факт.
Важното не е да се състезаваш с времето. Дали ще почувствам
удовлетворение, пробягвайки 42 километра, доколко ще мога да се
радвам на себе си – ето кое ще придобива все по-голямо значение
занапред. Вероятно ще ме радват и ще ценя неща, които не подлежат на
изразяване с цифри. И ще се стремя да се домогвам до гордост,
произхождаща от „едно различно място“.
Нито съм наивен младеж, хвърлящ ръкавица на рекордите, нито съм
нежива машина. Аз съм само един писател, който съзнава
ограниченията си, но се опитва да поддържа колкото е възможно по-
дълго уменията и жизнеността си.
До маратона в Ню Йорк остава месец.
20 На англ. blue означава както „син“, така и „унил“. – Б. пр.
 Глава 7
Есен в Ню Йорк
30 октомври 2005 г., Кеймбридж, щата Масачузетс
Досущ сякаш да оплаче загубата в плейофа на бейзболистите от „Бостън
Ред Сокс“ (не успяха да вземат и една точка от съперниците „Чикаго
Уайт Сокс“ в „мачовете на чорапите“21), цели десет дни в Ню Ингланд
непрестанно валя. Продължителни дъж​ дове в началото на есента.
Засилваха се, отслабваха, понякога спираха, сякаш усетили се, ала нито за
миг времето не се проясни. Небето беше затулено от плътните сиви
облаци, характерни за този край. Подобно на човек, който все се
затруднява да избере как да постъпи, дъждът валеше най-напред
колебливо, докато накрая се реши и рукна като из ведро. Много градове
от Ню Хампшър до Масачузетс бяха наводнени. Тук и там затвориха
магистрали (все пак нямам намерение да натрапвам чак такава морална
отговорност на „Ред Сокс“). Тогава се случи да имам работа в
университет в щата Мейн и пътувах през северната част на Ню Ингланд,
но помня единствено как и на отиване, и на връщане шофирах в
сумрачен дъжд. Стига да не е насред зима, винаги обикалям из тези
места с удоволствие, ала този път, за жалост, не беше особено приятно.
За лято бе прекалено късно, за златна есен – прекалено рано. Имаше
страховити свлачища, а на всичкото отгоре изникна малък проблем с
чистачките на колата под наем. Прибрах се в Кеймбридж посред нощ,
смазан от умора.
На 9 октомври, неделя, участвах в сутрешно състезание; в този ден
също валеше. Беше полумаратон, устройван всяка година по това време
от Бостънската атлетическа асоциация, организатор на Бостънския
маратон през пролетта. Тръгва от стадион „Роберто Клементе Фийлд“,
близо до бейзболното игрище „Фенуей Парк“, минава покрай Джамайка
Понд, насред зоопарка „Франклин“ обръща и финалът е там, където и
стартът. Тази година участниците бяха четири хиляди и петстотин.
Включих се в това бягане с цел да се настроя за маратона в Ню Йорк. Ето
защо гледах да изминавам километър за осем минути и само на
последните 3 да впрегна каквито сили имах. Ала не е толкова лесно да
тичаш сдържано, без да се раздаваш изцяло. Заобиколен ли съм от други
бегачи, все си мисля: „Как ли пък не!“, и неволно се напъвам. Приятно е
да потегля с всички останали, щом чуя „Старт!“, и да усетя как
състезателният дух в мен постепенно надига глава. Сега обаче се стараех
да бягам спокойно, удържайки порива, понеже трябваше да пестя
силите си и да занеса този „ръчен багаж“ цял-целеничък със самолета в
Ню Йорк.
 Резултатът ми бе час и петдесет и пет минути. В рамките на
очакваното. На последните няколко километра натиснах газта,
изпреварих стотина бегачи, че и отгоре, и финиширах с неизползван
запас от енергия. Беше студен неделен ден; ситен дъждец, подобен на
мъгла, валеше неспирно, но докато бягах по трасето с номер на гърдите,
чувайки дишането на маратонците наоколо, си помислих: „Ааа, ето че
сезонът на състезанията отново дойде“. Адреналинът изпълни тялото
ми докрай. Понеже иначе винаги тичам сам, този опит бе добър стимул.
Можех да преценя в общи линии с какво темпо да бягам по време на
първата половина от маратона през ноември. А за втората трябваше да
почакам и да видя на място.
Тъй като обаче, когато тренирам, редовно пробягвам разстоянието за
полумаратон, понякога и повече, краят на надпреварата настъпи
разочароващо бързо. Е, това ли беше? Разбира се, ако на полумаратон,
тичайки с умерена скорост, изплезвам език от умора, пълният би се
превърнал в същински ад, нали така? Едва ли не всички около мен бяха
бели. И сред тях – особено много жени. По някаква причина почти
нямаше участници от малцинствата.
Дъждът се сипеше упорито, с кратки прекъсвания, а и понеже през
това време имах служебни пътувания, не успявах да бягам както ми се
искаше. Но тъй като маратонът в Ню Йорк бе наближил съвсем, не беше
чак толкова страшно, че не тренирам редовно. Тъкмо напротив,
хубавото бе, че щях да си отпочина както трябва. Дори да си давам
сметка, че е добре да си отдъхна, за да намаля умората, предстои ли ми
състезание, съм възбуден и не съм в състояние да се спра, бягам ли,
бягам. Ала щом вали, мога по-лесно да се откажа: „Е, няма как“. Всяко
нещо си има своите преимущества.
Истинският проблем беше в това, че едното коляно започна да ме боли,
макар и да не бях бягал усърдно. Както повечето неприятности в живота,
случи се неочаквано и без никакво предизвестие. На 17 октомври
сутринта, като понечих да сляза по стълбите в сградата, където живея,
дясното коляно изведнъж се обади. Капачката боли по особен начин,
щом го свия под даден ъгъл. Малко по-различно е от обикновена болка. В
определена точка изпитвам дискомфорт и ми е трудно да се движа.
Онова, което японците наричат „коленете се смеят“22. Не мога и едно
стъпало да преодолея, без да се хвана за парапета.
Навярно умората от периода на сериозните тренировки си казваше
думата, провокирана от внезапното понижаване на температурите. В
началото на октомври летните жеги все още не искаха да си отидат, но
дъждът само за седмица доведе в Ню Ингланд същинската есен. До
съвсем скоро бяхме включвали климатиците, а сега студен вятър духаше
из града и пейзажът, докъдето погледът стига, се преобрази в
късноесенен. Побързахме да извадим пуловерите. Катериците, май също
с променени физиономии, се заеха с набавяне на запаси за зимата. Тези
резки преходи между сезоните се отразяват зле на организма, няма как.
Е, на младини не беше така. Най-лошо е, когато студът е съпроводен с
влага.
Коленете са слабо място на бегачите на дълги разстояния, подложени
на ежедневни тежки тренировки. Казват, че при всяко стъпване по
време на бягане краката поемат натоварване, тройно по-голямо от
телесното тегло. Това се повтаря близо десет хиляди пъти дневно. И
коленете безмълвно търпят, затиснати между твърдата бетонна
настилка и абсурдната тежест (при все че помежду са възглавничките на
обувките). Така погледнато – впрочем обикновено почти не го мисля, –
ми се струва, че е по-странно да не възникват проблеми, отколкото
обратното. И на коленете сигурно понякога им се иска да се оплачат.
„Радваме се, че бягаш толкова наперено, ама поне малко ни обърни
внимание. Ако се повредим, няма с какво да ни замениш.“
Кога за последен път съм се замислял сериозно за коленете? Задавайки
си този въпрос, се почувствах, сякаш им дължа извинение. Така си е.
Напереното самочувствие търпи замяна, но коленете не. Нямам избор,
освен да бъда с тях до гроб. Затова трябва да си ги пазя.
Както писах по-горе, за щастие, никога не съм преживявал тежка
бегаческа травма. Не ми се е случвало и да пропусна състезание поради
физическо неразположение. Не съм се отказвал насред пробег. Няколко
пъти съм усещал дискомфорт в дясното коляно (винаги в дясното), ала
все някак успявах да го придумам и да продължа. И сега би трябвало
всичко да е наред. Опитвах се да мисля по този начин. Дори в леглото
обаче тревогата не ме напускаше. Какво ще правя, ако не мога да
участвам в маратона? Да не би да имаше някаква грешка в
тренировъчната програма? Може би разтягането не беше достатъчно?
(Вероятно не е било.) Да не би да съм се изсилил твърде много в
последния участък на полумаратона? Тези мисли не ми даваха мира и
дълго не можех да заспя. Навън студеният вятър трополеше упорито и
сурово.
На другия ден станах, измих се, пих кафе и пробвах да сляза по
стълбите. Предпазливо пристъпих с ръка на парапета, цялото ми
внимание бе насочено към дясното коляно. Някъде вътре продължавах
да усещам известен дискомфорт. Имаше намек за болка. Не вчерашната
обаче, рязка и спираща дъха. Още веднъж опитах нагоре и надолу. Този
път със скорост, близка до обичайната, слязох четири стъпала и се качих
обратно. Стъпвах по разни начини и извъртах коляното под различни
ъгли. Не долових зловещото скърцане на ставите. Малко ми олекна.
Няма директна връзка с бягането, ала ежедневието ми в Кеймбридж не
предполага отпускане. В жилището тече основен ремонт и през деня е
неспирно огласяно от шума на бормашини. Работници влизат и излизат
през прозорците на четвъртия етаж. Суматохата започва в седем и
половина сутринта (преди още да се е развиделило) и продължава до три
и половина. В изолацията на балкона над нас има някакъв сериозен
дефект и апартаментът ни се наводни значително от дъждовете.
Прокапа дори в спалнята. Съдовете в къщата не стигаха да събираме
водата и бяхме принудени да застелем пода с найлон. За капак,
изневиделица се повреди котлето и се оказахме без топла вода и парно.
И това не е всичко. Противопожарната сигнализация в коридора явно не
е в ред и алармата вие непрестанно. Откъдето и да го погледнеш, весело,
заето ежедневие.
Жилището е удобно – близо до Харвард Скуеър, на пешеходно
разстояние от университета, но нямахме късмет, че случайно улучихме
този ремонт. Не върви обаче само да се оплаквам. Чака ме куп работа, а и
маратонът наближава.
Поне изглежда, сякаш проблемите с коляното са отшумели. Безспорно
добра новина. Ще се постарая да гледам позитивно на нещата.
И още една добра новина.
Четенето на 6 октомври в Масачузетския технологичен институт мина
успешно. Може би даже твърде успешно. Беше предвидена аула за
четиристотин и петдесет души, но имаше наплив от около хиляда и
седемстотин и трябваше повечето желаещи да бъдат върнати. Наложи се
съдействие от страна на университетската охрана за въдворяване на ред.
Заради настъпилото объркване началото се забави, а отгоре на това
климатикът не работеше. Беше горещ ден, сякаш бе разгарът на лятото,
и всички ние, натъпкани в аулата, се потяхме обилно.
Започнах с думите: „Благодаря ви, че дойдохте на четенето ми. Ако
знаех, че ще бъдете тъй многоб​ ройни, щях да ангажирам „Фенуей
Парк“. Понеже бяха изнервени от жегата и неуредиците, трябваше да ги
разсмея. Свалих сакото и останах по тениска. Реакциите на публиката
(почти изцяло съставена от студенти) бяха страхотни и успях да говоря
през цялото време весело и ведро. Бях истински щастлив, че толкова
много млади хора се интересуват от творчеството ми.
И още нещо – преводът на „Великият Гетсби“ от Фицджералд върви
добре. Завърших първата чернова и в момента нанасям ювелирни
поправки. Внимателно редактирайки текста ред по ред, усещам как
става все по-гладък и изказът на Фицджералд добива естествено японско
звучене. Може би откровенията ми са закъснели, но това е действително
великолепен роман. Колкото и да го препрочитам, не ми омръзва.
Произведение, пълно с храна за размисъл. Всеки прочит ми носи нови
открития и нещо силно и до дъно ме трогва. Как един едва двайсет и
девет годишен писател е успял толкова вярно, с такава изос​ трена
чувствителност и топлота да прозре същи​ ната на този свят? Как е
възможно това? Колкото повече мисля, колкото по-дълбоко вниквам,
толкова повече расте удивлението ми.
На 20 октомври, след като не бях тренирал четири дни най-вече заради
дъжда и коляното, отново излязох да бягам. Следобед, когато
температурата се вдигна малко, пробвах да потичам бавно, облечен
топло, само четиресет минути. За щастие, не усетих нищо
обезпокоително в коляното. В началото поех леко, следейки състоянието
си, и постепенно увеличавах скоростта. Добре беше. И краката, и
коленете, и петите засега работеха отлично. Прокарах ръка по гърдите си
с облекчение. Все пак маратонът е по-важен от всичко останало. Да
финиширам, да не ходя, да се наслаждавам на бягането. Тези три неща,
в този ред, са моята цел.
В продължение на три дни времето просветна и благодарение на това
ремонтът на изолацията най-накрая приключи. Ръководителят на
обекта Дейвид (висок млад швейцарец) отправяше мрачни погледи към
небето с думите: „Само три дни ясно време и все някак ще свършим“, и
ето че най-после дъждът спря. Така тревогите около наводнението
отпаднаха. Котлето също беше поправено и топлата вода тръгна. Най-
сетне топъл душ. Мазето, недостъпно покрай ремонта на котлето, се
освободи и отново можехме да използваме пералнята и сушилнята. На
следващия ден пуснаха и парното. Беше тежък период, но, изглежда,
повечето неща – включително коляното – отиваха на добре.
Двайсет и седми октомври. Днес най-сетне успях да бягам с осемдесет
процента от силите си, без да изпитвам дискомфорт. Вчера все още се
прокрадваха някакви злокобни усещания, но тази сутрин тренирах
както винаги. Тичах петдесет минути и в последните десет спринтирах,
влагайки цялата си енергия. Представих си как влизам в Сентръл Парк и
наближавам финала, и бягах със съответната скорост. Никакъв проблем.
Краката ми силно ритаха настилката и рязко се изпъваха в коленете.
Опасността премина вероятно.
Доста захладня. Градът е залят с тикви за Хелоуин, сутрин алеята
покрай реката е застлана с разноцветни листа. Немислимо е да бягам без
ръкавици.
Двайсет и девети октомври, седмица преди маратона. Сутринта
прехвръкна снежец, следобед го обърна на истински сняг. Удивявам се
как до съвсем скоро беше лято, а сега направо зима. Такъв е климатът на
Ню Ингланд. През прозореца на кабинета в университета наблюдавам
неспирно сипещите се мокри снежинки. В добро здраве съм. Докато ме
държеше умората от тренировките, краката ми тежаха и потеглях бавно
и мъчително, но тези дни отново мога да стартирам с лекота. Изглежда,
че краката ми са се възстановили. Колкото повече бягам, толкова по-
силно ми се иска да бягам.
И въпреки това тревогата не ме напуска. Наистина ли си е отишла
тъмната сянка, за миг мярнала се пред погледа ми? Не дебне ли сгоден
момент да се покаже, свила се някъде в тялото ми? Като ловък крадец,
потулен далеч от очите на обитателите на къщата, затаил дъх в очакване
домочадието да потъне в сън. Надничам опулен във вътрешността на
тялото си. Опитвам се да съзра силуета на нещо, което може би е там. Ала
досущ като съзнанието, тялото също представлява един лабиринт.
Навсякъде мрак, никаква видимост. Навсякъде безмълвни намеци,
навред дебне двусмисленост.
Разполагам единствено с опит и инстинкт. Опитът ме наставлява:
„Вече си направил всичко възможно. И да мислиш, и да не мислиш, все
тая. Просто чакай да дойде състезанието, това е“. Инстинктът ми казва
лаконично: „Пробвай да си представиш“. Затварям очи и си представям.
Как през Бруклин, през Харлем към Мидтаун Манхатън прекосявам
улиците на Ню Йорк сред десетки хиляди бегачи. Как преминавам по
няколко гигантски стоманени моста. Какво изпитвам в момента, когато
наближавам финала, тичайки покрай шумния Сентръл Парк Саут. Ето го
и стария ресторант за скара близо до хотела, където отиваме да хапнем
след края на маратона. Тези образи лека-полека вливат жизненост в
тялото ми. Спирам да се взирам в сенките на мрака. Преставам да се
вслушвам в кънтенето на тишината.
Получавам имейл от Лиз, която отговаря за книгите ми в издателство
„Рандъм Хаус“. И тя ще участва в Нюйоркския маратон. Първият ѝ
пълен маратон. Отвръщам ѝ: Have a good time! („Приятно изкарване!“).
Така е, маратонът има смисъл само когато се бяга с наслада. Ако не е
приятно, за какво ли десетки хиляди ще тичат 42 километра?
Проверявам още веднъж резервацията в хотела близо до Сентръл Парк
Саут и купувам самолетен билет Бостън – Ню Йорк. Слагам в чантата за
фитнес екип за бягане, с който съм свикнал, и достатъчно улегнали
маратонки. Остава ми само кротко да чакам състезанието, във
физически покой. И да се моля 6 ноември да бъде прекрасен,
благословен с ясно време есенен ден.
Всеки път, щом съм в Ню Йорк за маратона (този май е четвърти
поред), си припомням изящната, красива балада „Autumn in New York“
(„Есен в Ню Йорк“) на Върнън Дюк.
Мечтатели безсмислено въздишат по екзотични земи,
а в Ню Йорк пак е есен
и тъй приятно е отново да я преживееш.
Ню Йорк през ноември е истински очарователен град. Въздухът е
кристалночист и свеж, а дърветата в Сентръл Парк са започнали да се
обагрят в златисто. Небето синее високо-високо и прозорците на
небостъргачите блестят, отразили щедро слънчевите лъчи. Имам
чувството, че мога да вървя и да вървя, да преброждам квартал подир
квартал, без отдих и безспир. На витрините на „Бергдорф Гудман“ са
изложени изискани кашмирени палта, а иззад ъгъла се разнася чуден
аромат на препечени брецели.
Дали ще успея в деня на надпреварата да се нас​ ладя до дън душа на
тази есен в Ню Йорк, докато бягам през града? Или, погълнат от
състезанието, не ще мога да си позволя подобна свобода? Няма как да
разбера, преди да се впусна да тичам. При маратона е така.
21 „Boston Red Sox“ и „Chicago White Sox“ (англ.) – съот​ветно „Бостънските червени
чорапи“ и „Чикагските бели чорапи“. – Б. р.
22 Hiza ga warau, букв. „коленете се смеят“ – японски израз, означаващ „коленете
треперят, подгъват се от болка, умора и пр.“. – Б. пр.
 Глава 8
На 18, докато умра
26 август 2006 г., едно крайбрежно градче,
префектура Канагава
В момента полагам усилия да се подготвя за състезание по триатлон.
Напоследък съсредоточено тренирам колоездене. Всеки ден в
продължение на час-два съвестно въртя педалите на брега на океана в
град Оисо по тъй наречената Тихоокеанска велосипедна алея (въпреки
гръмкото название тя е тясна, разделена на малки участъци и не е
толкова лесно да се кара по нея, а и винаги духа силен страничен вятър).
Благодарение на това мускулите ми от бедрата до кръста са опънати като
въжета.
Състезателният велосипед има ремъчета на педалите, които позволяват
едновременно с натискането на единия педал другият да се издърпва
нагоре. Така се набира скорост. За да се поддържа плавно движение на
краката, е необходимо фокусиране най-вече върху издърпването,
особено при изкачване на наклони. Тъй като обаче мускулите,
натоварени с това издърпване, почти не се използват в ежедневието,
когато карам по-дълго, те неизменно се изтощават и се опъват не на
шега. Сутрин яхвам велосипеда, а привечер тичам. По този начин някак
успявам да бягам дори със силно подути мускули на краката. Разбира се,
това не е нещо, от което да скачам от радост. Ала не се оплаквам. Нали
така ще бъде и на самото състезание.
Започвам сериозни велосипедни тренировки едва няколко месеца
преди триатлон. Понеже поначало харесвам бягането и плуването, те са
част от ежед​ невието ми, даже и да не ми предстои състезание, ала с
велосипеда не е така. Една от причините да ме кара да се чувствам,
сякаш са ми потънали гемиите, е фактът, че той е инструмент.
Възниква и необходимост от аксесоари – каска, специални обувки и
какво ли още не. Няма как да ми се размине и поддръжката на
съставните компоненти и части. А по рождение не ме бива много-много
в поддръжката на инструменти. Също така е нужно да намеря
сравнително безопасно място, където да мога да карам достатъчно бързо,
и да се занеса дотам. Ето как неусетно губя мотивация.
Към това се добавя и страхът. За да стигна до пистата за пробег, трябва
неизбежно да мина с колелото по градските улици. Онзи, който не го е
преживявал, не познава страха, дето те обзема при лавирането между
колите, качен върху високочувствителен спортен велосипед (влияе се и
от най-малката денивелация на пътя), с крака, закотвени на педалите. С
натрупването на опит донякъде се привиква към подобни неудобства.
Усвояват се и хитрини. Няколко пъти обаче се озовавах в инфарктни
ситуации и ме избиваше студена пот.
Дори по време на тренировки, когато влизам в остър завой с висока
скорост, сърцето ми се разтуптява. Ако не го взема с точната траектория
и с правилен наклон на тялото, или ще падна, или ще се забия в
оградата. Трябва да открия сам, по експериментален път, предела на
скоростта. Ужасът е голям, като се спускам бързо по настилка, мокра от
дъжд. При многолюдно надбягване едно погрешно действие води до
масово падане.
Понеже не съм нито много пъргав по природа, нито пък любител на
скоростните надпревари, тази част от състезанието ми тежи. Когато се
готвя за триатлон (плуване, колоездене, бягане), все гледам да отложа
велосипедните тренировки. Колоезденето е слабото ми място,
естествено. Даже да се старая да наваксам при бягането, само с 10
километра не успявам напълно. Затова съм се съсредоточил върху
велосипедните умения. Днес е 1 август. Състезанието е на 1 октомври,
значи, имам точно два месеца. Съмнявам се дали, почвайки да тренирам
едва сега, съответните мускули ще са готови дотогава, ала няма как,
трябва да накарам тялото да привикне към колелото.
Велосипедът ми е титанов спортен модел „Панасоник“. Лек е като
перце. Имам го от седем години. Смяната на скоростите се е превърнала
в телесна функция. Отлично возило. Най-малкото превъзхождащо
ездача. Доста безжалостно го карам, но нито веднъж не се е случвала
истинска беля. С него съм участвал в четири състезания по триатлон. На
рамката пише „На 18, докато умра“. Заех заглавието на хита на Брайън
Адамс „18 Til I Die“. Шега е, разбира се. За да остана на осемнайсет до
смъртта си, трябва да умра на осемнайсет, няма друг начин.
Това лято в Япония имаше климатични аномалии. Дъждовният сезон,
който обикновено свършва в началото на юли, продължи почти до края
на месеца. Валя прекалено много. Из цялата страна се изсипаха порои и
доста хора загинаха. Всичко се пише на сметката на глобалното
затопляне. Може в действителност да е така, а може и да не е. Някои
експерти казват, че е, други – че не е. Има доказуеми и недоказуеми
аргументи. Но повечето беди, пред които е изправен светът днес, в
някаква степен се приписват на глобалното затопляне. Падането на
продажбите на облекло, изхвърлените на брега значителни количества
боклуци, наводненията, сушата, вдигането на цените за крайния
потребител – налага се голяма част от отговорността да бъде поета от
глобалното затопляне. Човечеството се нуждае от конкретен злодей,
когото да посочи с пръст и да заяви: „Ти си виновен!“.
Както и да е, по вина на някакъв неконтролируем злосторник дъждът
валеше ли, валеше и през юли почти не успях да тренирам.
Отговорността не е моя. Заради злодея е. Най-сетне през последните
няколко дни времето се проясни и започнах отново да излизам с
колелото. Слагам аеродинамичната каска и спортните слънчеви очила,
наливам вода в шишето, нагласявам скоростомера и вглъбено потеглям.
Основното, за което човек следва да внимава, когато се качи на спортен
велосипед, е наклонът на тялото – то трябва да е приведено, за да се
избегне натискът на вятъра; на това отгоре лицето трябва да е вдигнато
и обърнато напред. Нужно е преди всичко да се усвои тази стойка. Ако
обаче не си свикнал, е крайно мъчително да се задържиш в
продължение на повече от час в подобна поза с изправена глава, като
богомолка. Междувременно гърбът и вратът надават жални стонове.
Изтощя ли се, главата все клюма надолу и лицето неволно се свежда към
земята. Тогава връхлита опасност, която само това е чакала.
Когато правих близо 100-километрова обиколка, за да се подготвя за
първото си състезание по триатлон, фронтално и с всички сили се забих
в метална преграда. Беше нисък пилон, поставен да възпира
преминаването на автомобили и мотоциклети в алеята за велосипедисти
и пешеходци. Бях премалял, главата ми се маеше и само за секунда
отклоних поглед. Предното колело на велосипеда се огъна живописно и
безпомощно, а аз бях през глава изхвърлен на пътя. Докато се усетя,
буквално полетях във въздуха. Добре, че каската предпазваше главата
ми, ако не беше тя, щях да се контузя сериозно. Обелих ръце на
бетонната настилка и ме болеше доста, но се радвах, че ми се размина
само с толкова (познавам не един и двама, които са попадали в по-
страшни ситуации).
Веднъж преживее ли подобна страхотия, човек научава нещо с тялото
си. Често е необходима физическа болка, за да усвоим същностни неща.
След въпросната случка, колкото и да съм изморен, главата ми
неизменно е вдигната и очите вперени напред. Старая се да не изпускам
нищичко от пътя пред мен. Това, разбира се, предполага жестока
експлоатация на горките ми мускули.
Не се потя. Всъщност сигурно се потя, ала тъй като насрещният вятър е
силен, потта се изпарява на мига. За сметка на това гърлото ми пресъхва.
Ако не взема мерки, тутакси се обезводнявам. Главата ми се замайва.
Затруднявам се да въртя педалите. Тогава грабвам бутилката от
специалната стойка, бързо и жадно пия и я връщам на място. Тренирам,
за да мога да извършвам цялата тази поредица от движения
автоматично и плавно, без да отлепям поглед от пътя пред себе си.
Честно казано, тия солови препускания с колело са тегави. В самото
начало изобщо не бях ориентиран и помолих човек, който разбира от
подобни надпревари, да ми бъде треньор. Качихме велосипедите в
микробус и отидохме в неработен ден до пристана в Ои23. Понеже в
такива дни там не пристигат камиони за доставки, широкият път около
складовете се превръща в идеална писта. И се събират множество
велосипедисти. Определихме колко кръга ще направим и за колко време
и поехме. Той ме придружи и на онази обиколка с инцидента. Дългото
бягане, което предприемам, за да се подготвя за маратон, и то е самотно
занимание, но продължителното въртене на педали сам, в пълно
мълчание, здраво стиснал кормилото, е с пъти по-самотно. Едно и също
се повтаря до безкрай. Изкачване, равен участък, спускане, попътен
вятър, насрещен вятър. В зависимост от това сменям предавките,
променям позицията на тялото, проверявам скоростта, по-висока
предавка, проверявам скоростта, по-ниска предавка, пия вода, сменям
предавките, променям позицията на тялото... Понякога се чувствам
подложен на изтънчени мъчения. В своята книга триатлонистът Дейв
Скот заявява по повод на първата си велосипедна тренировка: „Реших,
че от всички спортове, изобретени от човечеството, този е най-
гадният“. Напълно съм съгласен.
Само че в месеците преди триатлона трябва да върша именно това, без
увъртания и извинения. Натискам педалите и ги издърпвам нагоре,
отчаяно мрънкайки под нос рифовете от „На 18, докато умра“ на Брайън
Адамс, а понякога проклинам целия свят. Карам краката да запомнят
този ритъм на въртене. Парещият вятър, без свян духащ откъм Тихия
океан, яростно стърже бузите ми.
Задълженията ми в Харвардския университет приключиха в края на
юни, едновременно с това и животът ми в Кеймбридж (Сбогом, наливна
бира „Сам Адамс“ и понички „Дънкин Донътс“!), събрахме си багажа и в
началото на юли отпътувахме за Япония. Какво правих основно, докато
бях в Кеймбридж? Ще си призная. Купувах дългосвирещи плочи. Около
Бостън все още има немалко магазини за качествени плочи втора
употреба. Освен това, щом ми се удадеше възможност, прескачах до
подобни магазини в Ню Йорк или щата Мейн. Седемдесет процента от
купеното беше джаз, останалото – предимно класическа музика и малко
рок. Аз съм доста (не, изключително) запален, стане ли дума за
грамофонни плочи от едно време. Транспортирането им до Япония се
оказа трудоемко начинание.
За да бъда честен, не съм сигурен колко плочи има у дома в момента.
Не съм ги броил и не намирам кураж да се заема с такава ужасяваща
дейност. От петнайсетгодишен купувам плочи, а и съм се разделил с
много от тях. Оборотът е твърде оживен и бърз и не успявам да проследя
движението им. Те идват и си отиват. Броят им обаче неумолимо
нараства. Впрочем не е толкова важно колко плочи притежавам. Ако
някой ме попита, мога да отвърна само: „Май са цял куп, ала все още не
са достатъчно“.
 Един от героите във „Великият Гетсби“ на Фицджералд, Том Бюканан –
богаташ, играч на поло, – казва: „Чувал съм да правят гараж от
конюшня, но аз съм първият човек, който е направил конюшня от
гараж“24. Не че се хваля, ама и аз правя нещо подобно. Щом намеря
качествена плоча с изпълнение, което имам на диск, без да се замисля,
продавам диска и купувам плочата. Ако попадна на плоча, с която вече
съм се сдобил, но с по-добро качество на звука, по-запазена, без
колебание я взимам. Това занимание отнема време, а и разходите са
сериозни. Мнозина вероятно ще го нарекат мания.
Както бях планирал, през ноември миналата (2005) година пробягах
Нюйоркския маратон. Беше ясен, приятен есенен ден. Тъй прекрасен, че
неизменно очакваш отнякъде да се появи покойният Мел Торме, да се
облегне на рояла и да запее „Есен в Ню Йорк“. Заедно с десетки хиляди
от цял свят потеглих сутринта от моста „Верадзано – Нероус“ в Статън
Айлънд, прекосих Бруклин (тук винаги чака, за да ме окуражи,
писателката Мери Морис), после минах през Куинс, Харлем и Бронкс и
няколко часа по-късно стигнах финала, на 42 километра от старта, близо
до „Тавърн он дъ Грийн“ в Сентръл Парк.
Какъв беше резултатът? Казано направо, не особено добър. Най-малкото
не онзи, на който тайно се надявах в душата си. Щеше ми се, ако има
как, да сложа точка на книгата с могъщия завършек: „Благодарение на
усърдните тренировки успях да пробягам Нюйоркския маратон със
страхотно време. На финала бях истински развълнуван“, и под звуците
на триумфалната тема от „Роки“25 да се стопя небрежно в красивия
залез. Признавам, до началото на надпреварата таях надежди, че може и
така да стане, че ще е чудесно, ако тъкмо така стане. Това беше моят
план А. Превъзходен план.
В реалния живот обаче нещата не се случват по наша воля. В решаващи
моменти, когато, притис​ нати от обстоятелствата, дирим изход,
нерядко на вратата идва да потропа вестоносец с лоши новини. Не
казвам чак винаги, но опитът показва, че далеч по-често получаваме
мрачни, нежели други известия. Вестоносецът вдига леко ръка към
шапката и физиономията му издава едва доловимо съжаление, ала от
това съдържанието на съобщението, което ни поднася, изобщо не става
по-добро. Вината не е у него. Не върви да го корим. Не върви да го
хванем за реверите и да го разтърсим. Горкият вестоносец просто
стриктно изпълнява заръката отгоре. Повелител е, о, да, добре познатата
Реалност.
Ето как опираме до план Б.
Преди маратона вярвах, че съм във върхова форма. Отделих достатъчно
време за почивка. Дискомфортът в коляното отшумя. В краката, най-
вече в областта на прасците, все още усещах малко умора, но не чак
толкова, че да бъде повод за притеснение (мислех си аз). Изпълних
тренировъчната програма като по ноти. Смятах, че досега нито веднъж
не се беше случвало да тренирам толкова методично. Ето защо очаквах
(или хранех умерена увереност), че ще успея да завърша състезанието с
отличен резултат, какъвто не бях постигал в последните години.
Оставаше ми само да обменя натрупаните чипове в кеш.
На стартовата линия се строих зад пейсмейкъра26 с табелка „3 часа и 45
минути“. Реших, че мога спокойно да се целя в това време. Може би там
ми беше грешката. Сега си мисля, че вероятно щеше да е по-добре да
тичам след онзи с табелката „3 часа и 55 минути“ докъм 30-ия
километър и ако усетя сили в себе си и си кажа: „Днес май мога повече“,
да гоня по-амбициозна цел. Навярно подобен разумен подход би ми бил
от полза. Тогава обаче нещо сякаш ме побутваше в гърба. И шепнеше в
ухото ми: „Нали тренираше така усърдно в големите жеги? Ако не се
вместиш в това време, какъв е смисълът? Нали си мъж, давай де!“.
Досущ като лукавите изкусители, лисицата и котака, които подмамват
Пинокио да тръгне с тях към Нивата на чудесата. А и до съвсем скоро
този резултат, три часа и четиресет и пет минути, беше за мен нищо и
никаква работа.
Докъм 25-ия километър успях да следвам пейс​ мейкъра, който бях
избрал, но само дотам. Яд ме е да призная, ала краката ми постепенно
отказаха. Темпото ми неумолимо спадаше. Изпревари ме пейсмейкърът,
сочещ „3 часа и 50 минути“, после и този, указващ „3 часа и 55 минути“.
Най-лошият сценарий. Не вървеше обаче да позволя и онзи с табелката
„4 часа“ да ме задмине. След моста „Куинсбъро“, като поех по широката
права улица от Ъптаун към Сентръл Парк, малко се окопитих и
проблесна далечната надежда, че май ще мога да си възвърна все някак
ритъма, но за кратко, защото някъде в началото на споменатите вече
безкрайни изкачвания и спускания, щом влязох в Сентръл Парк,
десният ми прасец изведнъж бе скован от спазъм. Не се налагаше чак да
спирам, ала заради болката в мускулите можех да бягам със скорост,
която не надвишаваше пешеходната. Зрителите ме окуражаваха с викове
„Давай! Давай!“, а и на мен ми се бягаше като за световно, само дето
краката не ми се подчиняваха.
Ето как и този път въпреки всичко се вместих в малко под четири часа.
Разбира се, макар и с мъка, преодолях разстоянието и не наруших
правилото да пробягвам докрай всеки маратон, в който участвам (беше
двайсет и четвърти поред). Излиза, че съм успял да изпълня
минималните изисквания. Неудов​ летворението обаче не ме напусна,
мислех си: „Та нали тренирах толкова съвестно по педантично съставен
план“. Все едно буца като тъмен облак беше заседнала в стомаха ми. Не
бях доволен, просто не го проумявах. Та нали се бях старал толкова, защо
трябваше да ме спохождат тези спазми? Нямам никакво намерение да
настоявам, че всяко усилие зас​ лужава справедлива награда, но ако на
небето има Господ, не може ли поне да даде мъничък знак? Да прояви
поне тази милост?
Около половин година по-късно, през април 2006-а, пробягах
Бостънския маратон. Обикновено участвам в един пълен маратон
годишно, ала понеже резултатът от Нюйоркския все не ми даваше мира,
реших да опитам още веднъж. Съвсем съзнателно обаче драстично
намалих количеството тренировки. За Ню Йорк се бях готвил толкова
грижливо, а резултат нямаше. Кой знае, може да съм прекалил. Ето защо
този път не съставих конкретна тренировъчна програма и избрах да
пробвам както ми дойде, без сложни сметки, само бягайки малко повече
от обичайното всеки ден. С небрежната мисъл: „Хм, та това е просто още
един маратон“. Казах си, че искам да видя какво ли ще излезе, ако
подходя по такъв начин.
И така, бягах в Бостън. Бе седмото ми участие в тази надпревара.
Познавам горе-долу добре маршрута. Помня броя на склоновете,
видовете завои. Разбира се, това изобщо не е гаранция за успех.
И какъв беше резултатът?
Ами почти не се отличаваше от този в Ню Йорк. Взел си поука от
случилото се там, през първата половина на състезанието се щадях
максимално. Бягах, пазейки силите си, с равно темпо. Тичах бодро и с
наслада, загледан в пейзажа, и чаках да дойде моментът да си река:
„Хайде, дай сега да дръпнем напред“. Ала този момент не настъпи. В
участъка между 30-ия и 35-ия километър, тъй наречения Хълм на
разбитото сърце27, все още бях в добра форма. Никакви проблеми.
Приятелите и познатите, дошли, за да ме подкрепят, също ми казаха
впос​ ледствие: „Харуки, изглеждаше чудесно“. Засмяно им помахах и
продължих нагоре по склона. Реших дори, че при това темпо може да
успея да кача скоростта накрая и да се вместя в достойно време. След
Кливланд Съркъл обаче, навлизайки в центъра на града, краката ми
изведнъж натежаха. Изтощението ме застигна внезапно. Спазми
нямаше, но на няколкото километра от моста на Бостънския
университет до финала всичките ми усилия бяха впрегнати в това да не
остана последен. Хич не ми беше до спринтиране.
Финиширах, естествено. Под замреженото с облаци небе пробягах, без
да спирам, 42,195 километ​ ра и успях да мина под финалната арка,
поставена както винаги пред кулата „Джон Ханкок“. Загърнат в одеяло
заради студа, бях закичен с медал от една от доброволките. Неизменното
облекчение: „Ох, да, няма нужда да бягам повече“, ме връхлетя могъщо.
Пълният маратон си е невероятно изживяване и прекрасно постижение.
Резултатът ми обаче не беше удовлетворителен. Обичайно удоволствие
за мен е след пробег да пия наливна бира „Сам Адамс“ колкото ми душа
иска, но този път нямах особено желание. Изпитвах усещането, че съм
капнал от умора чак до дъното на вътрешностите си.
„Какво стана? – попита учудено жена ми, която ме чакаше на финала.
– Уж не си толкова изнемощял физически и тренираш усърдно.“
И аз не знам. Може би чисто и просто остарявам. Или пък причината е
другаде. Може би има нещо важ​ но, което нехайно изпускам от поглед.
При всички положения в момента стигам единствено до „може би“ и
замлъквам. Като ручейче, беззвучно поглъщано от пясъците на
пустинята.
Само едно мога да заявя с твърда увереност. Няма да отстъпя, ще
продължа да пробягвам пълни маратони, докато не си върна усещането,
че съм се справил подобаващо, и мога отново да си кажа: „Супер, този
път бягах добре“. Докато тялото ми позволява, дори енергията ми да
намалява, дори околните да ми подмятат: „Господин Мураками, не е ли
по-разумно вече да се откажете? Все пак сте на години“, ще упорствам,
без да им обръщам внимание. Даже резултатите ми да се влошават още
и още, убеден съм, че не ще престана да полагам обичайните усилия – че
и повече, – устремен към финала. Да, кой каквото ще да говори, такава е
моята природа. Както скорпионът жили, както цикадата се впива в
дървото. Както сьомгата се връща да хвърли хайвера си в родната река,
както дивите патици си избират партньор за цял живот.
Може би това е някакъв завършек, подхождащ на мен и на тази книга.
Песента от „Роки“ не долита отникъде. Залеза, към който трябва да съм
се запътил, също никакъв го няма. Непретенциозен финал, досущ като
маратонки за дъжд. Може да го наречете антикулминация. Ако
произведението бъде превърнато във филмов сценарий и предложено
на холивудски продуцент, той ще го отхвърли веднага щом бегло
прегледа последната страница. Все пак ми се струва, че именно такъв
завършек е подходящ за човек като мен.
Нали не съм се втурнал да бягам, помолен от някого: „Би ли станал
бегач, моля те!“? Нито пък съм се захванал да пиша романи вследствие
на нечия молба: „Моля те, стани писател!“. Един ден неочаквано
започнах да пиша, защото исках. Също както неочаквано започнах да
бягам, защото исках. Прекарах живота си в правене на неща, които
искам, по начин, който ми допада, независимо от всичко. Не промених
подхода си дори когато ме възпираха или критикуваха злостно. Какво и
от кого би могъл да поиска такъв човек?
Поглеждам небето. Провижда ли се там поне капка милост? Не. Вижда
се само равнодушен летен облак, реещ се над Тихия океан. Той не казва
нищо. Облаците винаги мълчат. Може би не бива да гледам небето.
Навярно трябва да обърна очи навътре, към себе си. Опитвам се да
надзърна в собствените си глъбини. Както се наднича в дълбок кладенец.
Провижда ли се там милост? Не. Онова, което се вижда, както
обикновено, е единствено моята природа. Моята природа на
индивидуалист, на инатлив човек, без умения за работа в екип, често
себичен и въпреки това неизменно съмняващ се в себе си, дето все се
мъчи да намери нещо смешно – или изглеждащо смешно – дори в
тежки ситуации. Извървях дълъг път, нарамил я като стара бостънска
чанта. Не защото ми е харесвала. Прекалено тежка е за съдържанието си,
а и външният ѝ вид не е кой знае какво. Тук-там е протъркана. Мъкнах
я, понеже нямаше нищо друго на разположение. Изпитвам обаче
някаква привързаност към нея. Има си хас!
И така, в момента усърдно се подготвям за триатлона на 1 октомври в
град Мураками, префектура Ниигата. С други думи, продължавам да
нося старата чанта. Вероятно към поредната антикулминация. Към
барокова зрелост – по-скромно казано, към задънената улица на
еволюцията.
23 Пристанищен район в Токио. – Б. пр.
24 Превод от английски Нели Доспевска. – Б. пр.
25 „Gonna Fly Now“ („Ей сега политам“) – култовата песен от саундтрака на филма
„Роки“. – Б. р.
26 При маратона пейсмейкърът e човек, който бяга за определено време с цел да
ориентира участниците относно темпото им. – Б. пр.
27 Heartbreak Hill (англ.). Наименованието произхожда от епизод, разиграл се по време на
Бостънския маратон през 1936 г. между двама легендарни бегачи на дълги разстояния –
защитаващия шампионската си титла Джон Кели и водача в надпреварата Елисън
Браун, наричан Тарзан. На този хълм, най-трудния участък от трасето, Кели задминава
съперника си и съчувствено го потупва по рамото – жест, който амбицира Браун и той
побеждава, „разбивайки сърцето на Кели“, по думите на спортния репортер на в.
„Бостън Глоуб“. – Б. р.
 Глава 9
И до края не премина на ходом
1 октомври 2006 г., град Мураками, префектура
Ниигата
Мисля, че бях на шестнайсет, когато издебнах да няма никой вкъщи,
застанах гол-голеничък пред огледалото и заразглеждах внимателно
тялото си. Пос​ ле си съставих списък на недостатъците, или поне на
онова, което на мен не ми се нравеше. Нап​ ример – и това са само
примери – прекалено гъстите вежди или странната форма на ноктите
на ръцете. Помня, че списъкът се състоеше от двайсет и седем точки.
Стигнах до двайсет и седем, омръзна ми и прекратих огледа. Тогава ме
споходи следната мисъл. Щом в толкова много видими части на тялото
откривам неща, които са по-калпави от обичайното, ако навляза в
територията отвъд – да речем, характер, ум, моторика, – със сигурност
несъвършенст​ вата ще бъдат неизброими.
Както, предполагам, знаете добре, шестнайсет години е една отвсякъде
непоносима възраст. Пречат ни всевъзможни дреболии, няма как да
определим ясно и обективно положението, в което сме, и от най-
незначителното нещо необяснимо вирим нос или придобиваме
комплекси. С напредването на възрастта се научаваме по метода проба –
грешка да взимаме това, което трябва да вземем, и да изхвърляме онова,
дето е за изхвърляне, и осъзнаваме, че дефектите ни са безчет. Ала все
пак притежаваме и добри страни и не съществува друг начин, освен да
се оправяме с наличното.
Споменът обаче за срама, който изпитах гол пред огледалото, броейки
физическите си недостатъци, се е загнездил в мен като своего рода
пробен камък. Печален счетоводен баланс на моя милост такъв, какъвто
съм – дълговете са обезсърчаващо много, активите ги няма никакви.
Оттогава минаха четиресет години и докато чакам старта на триатлона
на морския бряг, облечен в черен екип и с плувни очила на главата,
спомените за този ден неочаквано оживяват. Съдът, който
представлявам, отново ми се струва жалък и нескопосан. Вижда ми се
недостатъчен, цял напукан, негоден. Изглежда, сякаш каквото и да
подхвана тепърва, ще е нахалост. Тръгнал съм да преплувам километър
и половина, да препускам с колелото цели 40 и да тичам 10 километра. И
какво от това? Не е ли все едно да наливаш трескаво вода в стара
тенджера с дупчица на дъното?
Както и да е, времето е чудесно. Идеално за триатлон. Няма вятър,
морето е огледално. Слънцето обсипва земята с ласкави лъчи,
температурата на въздуха е около двайсет и три градуса. Температурата
на водата е като по поръчка. Участвам в триатлона в град Мураками,
префектура Ниигата, за четвърти път, но досега условията винаги са
били сурови. Веднъж морето беше прекалено бурно (наесен Японско
море мени нрава си за секунди) и ни накараха да направим плажен
пробег, вместо да плуваме. Дори и когато не се е стигало дотам, доста съм
патил – ту ръми безспир пронизващ есенен дъжд, ту не мога да си
владея добре дишането при кроула заради високите вълни, ту се налага
да въртя педалите, треперещ от студ. Затова, докато пътувам с колата от
Токио до Ниигата – разстоянието е триста и петдесет километра, та и
отгоре, – в съзнанието ми изплуват най-ужасни метеорологични
сценарии. Ясно съзнавам, че и този път едва ли ще ме огрее. То е като
тренировка на представите ми. Ето защо, зървайки тихото, кротнало се
море пред мен, се чувствам някак измамен. Не, не, решавам, че не
върви да му се доверявам просто ей тъй. Вероятно това е само залъгване,
а в действителност ме очаква непредсказуема клопка. Може би във
водата дебнат злонравни медузи с отровни пипала. Или върху колелото
ми ще връхлети мечка, изгладняла преди зимния си сън. Току-виж ме
удари своенравен гръм, както си тичам. Или пък ме подгони незнайно
защо разлютен рояк диви оси. Може би жена ми, която уж ме чака на
финала, е открила някакъв страшно неприятен факт от личния ми
живот (би могло да се намерят няколко). Нямам идея какво ще ме
сполети. Точно това Международно състезание по триатлон в Мураками
ми е много съмнително.
Засега обаче времето става. Слънцето припича и черният ми гумен
костюм се стопля приятно.
Хората наоколо, облечени досущ като мен, са неспокойни, явно нямат
търпение надпреварата да започне. Необичайна гледка. Напомняме
жалки морски обитатели, изхвърлени на сушата поради природен
каприз, в очакване приливът да ни прибере. Останалите ми се струват
потънали в малко по-позитивни мисли от моите. Ала може би просто
така изглежда. Все едно, повтарям си да престана да превъртам всякакви
глупости в главата си. Ето ме, стигнах дотук, сега трябва да положа
всички усилия и достойно да завърша състезанието. Три часа само
плуване, само въртене на педали, само бягане, без да се разсейвам.
Няма ли да почва вече? Хвърлям поглед на часовника. Ала съвсем малко
време е минало от последния път, когато го погледнах. Веднъж да
стартирам, (навярно) няма да ми е до мислене за глупости...
Участвам в триатлон за шести път. В периода между 2000-та и 2004-та
обаче се бях пооткъснал. Тази дупка се дължи на това, че през 2000
година в Мураками изведнъж се обездвижих във водата. Отпадането от
състезанието беше неизбежно. Отне ми време да се възстановя от шока и
да си възвърна формата. Не стана особено ясна причината, поради която
загубих способността да плувам. Какви ли не мисли минаха през главата
ми, увереността ме напусна. Това бе първият случай, в който не успях да
завърша надпреварата.
Всъщност истината е, че не ми беше за пръв път да се озоря при
триатлонско плуване. Можех със сравнителна лекота да плувам кроул и в
басейн, и в морето. Минавах 1500 метра без усилие за трийсет и три
минути. Не е кой знае каква скорост, ала за триатлон ставаше. Израснах
близо до морето и съм свикнал с него. Хора, които тренират предимно в
басейн, често се затрудняват или ги е страх, но при мен не е така. В
морето се чувствам по-свободен и ми е по-лесно заради плавателността.
При все това на състезание, необяснимо защо, не се справях добре. И
когато участвах в надпреварата „Тин Мен28“ на Хаваите (остров Оаху),
кроулът не ми се удаде. Щом влязох във водата и понечих да заплувам,
дишането ми се накъса на мига. Дори да се опитвах да дишам както
обикновено, с вдигната глава, синхронът все ми бягаше. Когато
дишането е неправилно, ужас обзема тялото ми и мускулите се сковават.
Сърцето почва да бие лудо и крайниците не ме слушат изобщо. Не мога
да доближа лице до водата. С други думи, изпадам в паника.
Понеже надпреварата „Тин Мен“ е по-кратка, едва 800 метра, успях да
финиширам, като зарязах кроула и преминах на бруст. Стандартната
дистанция обаче, 1500 метра, не можеш да преодолееш по такъв начин. В
сравнение с кроула този стил е много по-бавен и краката отмаляват. Ето
защо през сълзи бях принуден да се откажа и така отпаднах от триатлона
в Мураками през 2000 година.
Излязох на брега, но тъй като ме беше страшно яд, реших да се пробвам
още веднъж. Разбира се, останалите състезатели вече се бяха качили на
велосипедите и отпрашили нататък. Бях самичък, плувах кроул и
изминах разстоянието без особени трудности. Дишах с лекота, тялото се
движеше плавно. Защо не се получава на състезание?
На първия ми триатлон стартовата линия беше в морето. Плаващ старт,
всички участници бяха наредени един до друг във водата. Съседът до
мен ме изрита няколко пъти силно отстрани. Няма как, конкуренция.
Всеки се опитва да дръпне напред, да поеме по най-краткия път. По
време на плуването отнасяш по някой удар с лакът или ритник, това те
кара да гълташ вода, очилата ти падат – тези неща са повсеместни. В
моя случай обаче балансът при плуването навярно се наруши вследствие
на шока от онези ритници в началото на първото ми състезание. Може
би при всеки старт споменът за тях оживяваше. Не бях съвсем убеден, но
бе твърде вероятно да е така, понеже психиката е особено важна при
надпревара.
Имаше и друго – май нещо не беше наред в самия ми начин на
плуване. Кроула го научих сам, без треньор. Можех да плувам колкото
пожелая, ала движенията ми не бяха красиви, обрани. По-скоро спадах
към типа „силов плувец“. И преди бях мислил, че ако някога се захвана
сериозно с триатлон, трябва да си оправя плуването. Нямаше да е зле
успоредно с работата върху психиката да усъвършенствам и кроула.
Изчистех ли техническите дефекти, може би и другите проблеми щяха
да се изяснят.
Така прекратих опитите в триатлона за четири години.
Междувременно продължавах да тичам на дълги дистанции и веднъж
годишно участвах в маратон. Честно казано обаче, ми беше криво.
Разбира се, причината бе, че провалът в Мураками ме глож​ деше.
Мислех неуморно как да си отмъстя. В това отношение съм доста
неотстъпчив. Ако нещо не ми се удава, не се кротвам и не мирясвам,
докато не се справя с него.
Поработих с различни треньори за изпипване на движенията, ала
никой не се оказа онова, което ми трябваше. Добри плувци – колкото
щеш, но вещите инструктори по плуване са рядкост. Ето какво показва
моят опит. Да се преподава как се пише роман, е трудно (поне аз едва ли
бих се справил), ама май да се обясни как се плува, е не по-малко
сложно. И това се отнася не само за плуването и писателството.
Несъмнено съществуват учители, дето могат да поднесат дадени знания
и умения в определен ред и с определени фрази, ала малцина са онези,
които са в състояние да го правят със свои думи, по начин, съобразен с
ученика и неговото ниво и възможности. Всъщност може би трябва да
кажем, че почти не се срещат.
Първите две години пропилях напусто в търсене на треньор. Всеки се
мъчеше да промени вече усвоеното, благодарение на това съвсем се
обърках и понякога едва смогвах да плувам. Загубих самочувствие,
нямаше как. Изобщо не ми беше до състезания.
Нещата потръгнаха, когато бях на ръба да се откажа – с мисълта, че е
невъзможно тепърва да подоб​ ря техниката си. Човекът, който ми
намери треньор, беше жена ми. Тя никога не бе умеела да плува, но във
фитнес залата, която посещаваше, случайно попадна на млада треньорка
и се научи така майсторски и толкова красиво, че чак не можех да я
позная. И ми препоръча да пробвам и аз при нея.
Треньорката погледа как плувам и се поинтересува каква е целта ми.
Отвърнах: „Искам да участвам в триатлон“. Тогава ме попита: „Значи,
смятате да плувате кроул на дълги дистанции в морето, така ли?“.
Отговорих: „Да. Не ми трябва скорост като за къси разстояния“. „Разбрах
ви. По-лесно е, когато целта е ясна.“
Ето как започна оправянето на техниката ми с индивидуални уроци.
Дотогавашният начин на плуване обаче не беше изцяло отречен, та да
тръгна от нулата. Мисля, че за преподавателя вероятно е по-трудно да
работи с човек, който знае да плува, отколкото да обучи новак. Да се
преодолеят погрешните навици, не е лека задача. Тъй че жената не
пристъпи към рязка промяна, а се залови с бавно и методично
коригиране на дребните движения едно по едно.
Методът на въпросната треньорка се отличава със следната особеност –
тя не се опитва от самото начало да преподава като по учебник. Да
вземем например завъртането на тялото. Онези, които са самоуки в
кроула, често се престарават в това отношение от много мислене. По
тази причина съпротив​ лението на водата нараства и скоростта пада.
Вложената енергия отива на вятъра. Ето защо жената първо показва как
се плува водоравно като дъска, без завъртане. С други думи, тъкмо
обратното на онова, което пише в учебниците. Ясно е, че така не може да
постигнеш плавност. Имам чувството, че съм станал крайно непохватен
плувец. Тренирайки упорито обаче, както ми се обяснява, някак успявам
да плувам и по този алогичен, неграциозен начин.
Тогава тя постепенно започва да добавя елементи на завъртане. По
мъничко. Не казва: „Сега упражняваме това“, а внимателно ме
напътства как да извършвам отделните движения. Ученикът не разбира
целта на тези занимания. Просто изпълнявам и усърдно мърдам
съответната част на тялото. Ако е въртене на рамене, повтарям го до
втръсване. Има дни, в които само въртя рамене. Доста изтощително и
неудовлетворително. След време обаче ми светва: „Ааа, така ли било?
Затова сме го правили, значи“. Всички парчета от мозайката си идват на
местата, вижда се цялата картина и най-сетне схващам ролята на всяка
част. Като покрив на къща, чиито форма и цвят са размазани и мътни,
докато не изпъкнат ярко на сутринта, щом се развидели и небето
изсветлее.
Може би това прилича на овладяване на ударни инструменти. Дни
наред те карат да се упражняваш само на голям барабан. После на
чинели. След това на там-там... Еднообразно и скучно. Когато обаче ги
обединиш в едно, резултатът е гладко смазан механизъм за ритъм. За да
стигнеш дотам, трябва да завиваш упорно, стриктно, търпеливо гайките
на всеки елемент един по един. Отнема време, естествено. Ала понякога
времеемкият и трудоемък път е най-прекият. По този начин, след като
година и половина усъвършенствах техниката си, се научих да плувам
на дълги разстояния много по-красиво и сравнително по-ергономично
от преди.
А и открих нещо важно в процеса на тренировките. Причината да не
мога да дишам по време на състезание всъщност е била в това, че съм
хипервентилирал. Получих съвсем същите симптоми при плуване в
басейна и в миг се досетих. Преди старт съм дишал прекалено дълбоко и
бързо. Вероятно поради стреса рязко съм поемал твърде много кислород.
Ето защо, когато започнех да плувам, се запъхтявах и дихателният
ритъм се нарушаваше.
Щом разнищих конкретния проблем, изпитах огромно облекчение.
Трябва да внимавам да не допускам хипервентилация. Старая се преди
началото на надпревара да потренирам в морето и да накарам тялото и
ума да привикнат към него. Дишам бавно и равномерно, за да избегна
хипервентилацията, и вдишвам с длан на уста, та да не поемам много
кислород. Повтарям си: „Всичко е наред. Промених техниката и изобщо
не е каквото беше“.
И така, четири години по-късно, през 2004-та, се пробвам отново на
триатлона в Мураками. Стартираме. Когато сирената прозвучава и
потегляме, някой ме рита отстрани в корема. Стряскам се. Ужас
пронизва съзнанието ми: „Да не взема пак да се проваля?“. Поглъщам
малко вода. Дали да мина на бруст? Все пак се стягам. „Не, няма нужда.
Със сигурност ще се справя.“ Нормализирам дишането и продължавам
да плувам кроул. Съсредоточавам се не върху вдишването, а върху
издишването под водата. Долавям добрия стар бълбукащ звук от
мехурчетата въздух. Точно така. Усещам как тялото умело пори вълните.
По този начин успях някак да надвия паниката и да завърша
триатлона. Понеже дълго време не бях участвал, а и все не стигах до
велосипедните тренировки, резултатът не беше кой знае какъв. На
първо място обаче целях да измия срама от отпадането и го постигнах.
Отдъхнах си, както обикновено, най-вече от това.
Винаги съм се смятал за доста дебелокож, но пок​ рай проблема с
хипервентилацията неочаквано установих, че съм невероятно
чувствителен. Не си давах и ни най-малка сметка, че нервите ми са
толкова опънати преди старт. Ала напрежение явно е имало. Както при
всеки. Независимо от възрастта, докато съм жив, ще продължа да
откривам нови неща за себе си. Колкото и да стоя гол пред огледалото,
онова, което е вътре, не се отразява в него.
И ето ме сега, в девет и половина на 1 октомври 2006 година, в тази
ясна есенна неделна сутрин, отново на морския бряг в град Мураками,
префектура Ниигата, чакам да започне състезанието. Терсене ми е, но
внимавам да не изпадна в хипервентилация. За всеки случай
проверявам още веднъж да не съм забравил нещо. Гривната за
електронно проследяване е на глезена ми. Намазал съм се с вазелин, за
да мога да сваля бързо костюма, след като изляза от водата. Разтягането е
грижливо направено. Пил съм достатъчно вода. И до тоалетната съм
ходил. Нищо не е пропуснато. Надявам се.
Тъй като съм се включвал няколко пъти в тази надпревара, зървам
познати физиономии сред състезателите. Докато чакаме, се ръкуваме и
си разменяме любезности. Не съм особено добър в социалните контакти,
но с триатлонисти успявам да говоря леко и без задръжки. Ние,
принадлежащите към тази общност, сме особен вид. Помислете само.
Повечето участници работят, семейни са и отгоре на всичко трябва да
тренират ежедневно плуване, колоездене и бягане – и то доста усилено.
Естествено, изискват се време и енергия. От гледна точка на
здравомислещите люде това нашето съществено се отличава от
нормалния начин на живот. И да ни нарекат особняци и чудаци,
донякъде няма как да възразим. Дори да не е възвишена солидарност,
между нас съществува един вид топла съвместност, подобна на бледа,
прозирна мъглица, рехаво обгръщаща планински връх в късна пролет.
Разбира се, понеже все пак иде реч за надпревара, налице е без съмнение
и състезателен елемент, ала за мнозина триатлонът вероятно има
значение не толкова като съревнование, колкото като ритуал за
проверка на състоянието на тази съвместност – с други думи, на
плътността и цвета на мъглицата.
В този смисъл спортното събитие в Мураками е много подходящо.
Броят на състезателите не е толкова голям (горе-долу между триста и
четиристотин) и организацията не е прекалено претенциозна. Това е,
така да се каже, провинциален, домашен триатлон. Обитателите на града
радушно ни окуражават. Не се долавя нищо претруфено и прекомерно и
тази спокойна атмосфера ми е по сърце. Няма връзка със самото
състезание, но тук има и горещи минерални извори, храната е вкусна и
местният алкохол (най-вече оризовото вино „Шимехаридзуру“) е добър.
С всеки триатлон се увеличава броят на тукашните ми познати. Намират
се и хора, които идват специално от Токио, за да ме подкрепят.
Сигналът за старт прозвучава в девет и петдесет и шест. Плувците като
един се впускат в темпото на кроула. Най-напрегнатият момент.
Аз също потапям глава, ритам, загребвам с ръце. Гоня всичко излишно
от съзнанието си и се съсредоточавам върху издишването, не върху
вдишването. Сърцето ми бие лудешки. Не успявам да вляза в ритъм.
Тялото ми е леко стегнато. По традиция някой ме изритва в рамото.
Изотзад друг се опитва да се плъзне над мен. Като костенурка, която се
мъчи да полази корубата на своя посестрима. Благодарение на това
гълтам малко вода. Не е кой знае колко. Повтарям си, че няма повод за
паника. Не бива да изпадам в паника. Равномерно вдишвам и
издишвам. Това е главното. Усещам как напрежението в тялото ми спада
деление по деление. Да, ще се справя някак. Този начин на плуване
върши работа. Веднъж уловя ли ритъма, остава само да го поддържам.
Не щеш ли обаче – донякъде неизбежно при триатлона, – сполита ме
неочаквана беда. Вдигам глава и поглеждам напред, без да губя темпо, за
да проверя накъде се движа, и – „А!“ – не виждам нищо. Очилата ми са
запотени. Светът е размазан и мътен, все едно съм потънал в гъста
мъгла. Спирам да плувам и яростно търкам очилата с пръсти. Пак нищо
не съзирам. Какво става? Сложил съм чифт, който ползвам често.
Тренирал съм и проверка на посоката във водата. Какво се случва, да му
се не види?! Изведнъж ми просветва. Не съм си измил ръцете от
вазелина. С мазните пръсти неволно съм избърсал очилата. Какъв глупак
съм! Винаги преди старт плюнча и трия стъклата. Да не се замъгляват
отвътре. Ала тъкмо днес съм забравил да го сторя.
По време на 1500-те метра плуване се измъчих с тези очила. Все се
отклонявах от трасето, криввах в погрешна посока и пропилях доста
време. Понякога се налагаше да спирам и да ги свалям, за да видя накъде
плувам. Представете си дете, което се опитва с вързани очи да спраска
диня с тояга29, и картинката ще ви стане ясна.
Мисля, че щеше да е по-добре, ако бях захвърлил очилата от раз.
Трябваше да продължа без тях. Тъй като обаче на състезание човек не е
на себе си, дори не се сетих. Поради това премеждие плуването ми беше
напрегнато и объркано. Резултатът ми бе по-лош от очаквания. Ако
нищо не ми беше попречило и бях впрегнал всички сили – при толкова
сериозни тренировки, – със сигурност щях да плувам по-бързо. Все пак
успях да стигна до края, без да отпадна, без да се удавя, и смятам, че се
получаваше доста прилично, когато плувах по права линия.
Излизам на брега, насочвам се директно към мястото, където е
паркиран велосипедът (изглежда лесно, но не е така), отлепям стегнатия
костюм от тялото си, надявам обувки за колоездене, слагам каска и
защитни очила, пия жадно вода и се отправям към пистата. Всичко това
върша автоматично. В един момент се улавям, че допреди малко съм
плувал в морето, а сега въртя педалите и поря въздуха с 30 километра в
час. Колкото и пъти да го правя, все ме кара да се чувствам особено.
Гравитацията е различна, скоростта е различна, усещането е различно,
мускулите, които участват, са съвсем различни. Все едно саламандър
изведнъж еволюира в щраус. И да се старая, мозъкът не превключва
толкова бързо. Тялото също се чуди какво става. Не успявам да запазя
темпото и за секунди ме задминават седем души. И макар да си мисля:
„Така няма да стане“, до обратния завой не смогвам да изпреваря
никого.
Велосипедното трасе минава по известната брегова ивица Сасагава
Нагаре – място с живописни гледки и извисяващи се насред водата
скали с причудливи форми (нямам време безгрижно да съзерцавам
пейзажа). От град Мураками поемаме на север покрай морето, близо до
границата с префектура Ямагата завиваме и се връщаме по същия път.
Тук-там има нанагорнища и нанадолнища, но не са стръмнини, от
които да ти настръхнат косите. Без да ме е грижа дали изпреварвам, или
ме изпреварват, с внимание, насочено единствено към поддържането
на постоянно темпо, уверено карам на лека предавка. На определени
интервали посягам към бутилката с вода и бързо пия. Постепенно си
възвръщам усещането за колелото. Понеже явно се очертава да се
справя, след като свивам обратно, превключвам на по-тежка предавка,
вдигам скоростта и задминавам седмина. Тъй като вятърът не е силен,
успявам да въртя педалите агресивно. При напорист вятър не особено
вещи велосипедисти като мен се чувстват, сякаш са им потънали
гемиите. За да привлечеш вятъра на своя страна, са нужни
дългогодишен опит и сериозна техничност. Не духа ли обаче, всичко
зависи само от силата на краката. В крайна сметка преодолявам 40-те
километра малко по-бързо от предвиденото, слагам добрите стари
маратонки и минавам на последната част – бягането.
Ала тъй като очевидно съм се увлякъл и престарал през втората
половина от велосипедната обиколка, превключването на бягане е
истински тегаво. Разумният подход предполага съзнателно да се спестят
сили към края на колоезденето, за да стигнат за последната дистанция
от триатлона, но насред състезанието все не успявам да помисля за това.
И стремително се втурвам да тичам. Както и би могло да се очаква обаче,
краката отказват. Дори мозъкът да нарежда: „Хайде, бегом!“, мускулите
на краката не се подчиняват. Общо взето, бягам, но почти не го приемам
за бяг.
В различна степен това се повтаря при всеки триатлон. Мускулите за
бягане не помръдват ни на йота, защото „колоездачните“, използвани
интензивно в продължение на повече от час, са все още в режим на
работа. Преминаването от едни релси на други поглъща време. На
първите 3 километра краката ми са като оковани. После най-сетне
тялото се пренастройва. Този път обаче процесът отнема повече енергия
и време от обичайното. Обикновено задминавам с лекота трийсетина
души, тъй като съм най-силен в бягането, ала не и сега. Оставям зад себе
си едва десетина-петнайсет участници. На предишното състезание
мнозина ме изпревариха на велосипедния участък. На това съумях
някак си да постигна баланс. Жалко, че резултатът при бягането не беше
впечатляващ, но пък разликата между показателите ми в отделните
дисциплини (макар в едно да съм по-силен, в друго – по-слаб) намаля и
може би вече бях на път да придобия физическите качества и умения на
истински триатлонист. Факт, който би трябвало да ме радва.
Сред окуражителните викове на местните жители (предполагам) бягам
като луд по красивите стари улици на град Мураками и финиширам,
впрегнал силите си до последна капка. Възторжен миг! Дори да е имало
различни премеждия, дори нещата да са се развивали по неочаквани
сценарии, в този момент всичко се изпарява яко дим. Поемам си въздух
и се ръкувам засмян с мъжа със състезателен номер 329 – с него бяхме в
непрестанно двуборство още от велосипедната обиколка и не спряхме да
се изпреварваме един друг. „Браво на вас!“ Накрая вдиг​ нах темпото и
аха-аха да взема преднина, ала не ми достигнаха 3 метра. Малко след
като започнах да тичам, маратонките ми се развързаха и трябваше да
спирам два пъти да ги връзвам, което отне време. Ако не беше това,
несъмнено щях да го задмина (поне според моята пожелателна
хипотеза). Естествено, сам съм си виновен, че не съм проверил
маратонките си преди старта.
Както и да е, триатлонът приключи, аз съумях благополучно да пресека
на бегом финала пред кметството. Не се удавих, не спуках гума, не ме
нажилиха злонравни медузи, не ме връхлетя изгладняла мечка, не
видях никъде оси, не ме удари гръм. Жена ми не беше открила нищо
смущаващо в моето минало и от сърце ме поздрави: „Браво на теб!“. Ох,
добре!
Най-щастлив бях поради факта, че самият аз успях действително да се
насладя на събитието. Не постигнах резултат, с който да се гордея.
Допуснах множество дребни пропуски. Посвоему обаче мобилизирах
всичките си сили и усещането за удов​ летворение все още не ме е
напуснало. Освен това мисля, че имаше подобрение в доста отношения в
сравнение с предишните ми участия. А това съвсем не е маловажно.
Триатлонът е съчетание от три дисциплини и трудното е тъкмо
преходът от една към друга, ето защо опитът е от решаващо значение.
Той позволява да се компенсират разликите и недостигът във
физическите умения. С други думи, хубавото на този спорт е, че се учиш
от опита си.
Разбира се, беше ми тежко, изпитвах физическа болка и понякога
имаше ситуации, в които бях на косъм да падна духом. Болката обаче е
своего рода предпоставка в подобен вид спортове. Ако я нямаше нея, кой
ли щеше да си прави труда да пробва сили в триатлон и пълен маратон,
изискващи толкова време и енергия? Именно благодарение на болката,
на стремежа да я превъзмогнем, можем в хода на този процес да
извлечем поне частица от усещането, че сме живи. Качеството на
собствения ни живот не се обуславя от обективни, количествени
показатели като време или позиция в класирането, а от осъзнатото
сливане със самото действие.
По пътя от Ниигата към Токио видях неколцина, качили велосипедите
на покривите на колите си. Хора с плътен слънчев загар, със здрави тела.
Типичната физика на триатлонисти. Подир края на непретенциозното
състезание в този есенен неделен ден се прибираме по домовете си,
връщаме се към ежедневието. И продължаваме да тренираме
мълчаливо, вероятно както и преди, всеки на своето място, с мисъл за
следващата надпревара. И дори погледнат отстрани или от позицията на
някакво превъзходство подобен живот да не притежава кой знае какъв
смисъл, да изглежда като нещо ялово или ужасно непродуктивно, това
не ме притеснява. Дори да не е нищо повече от работа напусто, от
наливане на вода в стара тенджера с дупчица на дъното, най-малкото
остава фактът, че сме положили усилия. Продуктивно или не,
прив​ лекателно или отблъскващо, като теглим чертата, почти винаги
най-същественото е невидимо за очите (но осезаемо за сърцето). И се
случва доста често да придобиваме истински ценните неща чрез на пръв
поглед безплодни действия. Даже да е напразно, едно действие не е
непременно глупашко. Така мисля. Това съм установил на практика, на
това ме е научил опитът ми.
Разбира се, не знам докога ще съм в състояние да поддържам цикъла от
подобни нискоефективни действия. Щом обаче все някак съм успял, без
да ми омръзне, да добутам упорито дотук, мисля да продължавам,
докато мога. Надпреварите на дълги разстояния са ме изградили такъв,
какъвто съм сега (повече или по-малко, за добро или за лошо), те са ме
формирали. И занапред ще живея и ще остарявам в тяхната
„компания“. Това е част от моя живот – не казвам, че е обяснима.
Всъщност нима тепърва имам избор?
Внезапно ме споходиха тези мисли, както си седях зад волана.
Вероятно тази зима ще участвам някъде в пълен маратон. А
следващото лято ще се пробвам на някой триатлон. Така се сменят
сезоните и времето отлита. Ще остарея с една година и навярно ще
напиша нов роман. Ще се захвана с належащите задачи и впрегнал сили,
ще ги отмятам една по една. Съсредоточавам се върху всяка своя стъпка
в настоящето. Ала едновременно се старая да мисля много напред и да
виждам пейзажа колкото може по-надалеч. Отвсякъде бегач на дълги
разстояния.
Резултатът и позицията в класирането, външният вид, хорските
оценки – всичко това все пак е вторично. Онова, което е най-
съществено за мен като бегач, е уверено да прекося на бегом, със
собствените си крака, всеки финал. Да се убедя, доколкото мога, че съм
положил всички усилия, че съм изтърпял каквото трябва. Да извлека
конкретните – дори и несъществени, но непременно конкретни –
поуки от провалите и радостите. И с течение на времето, с годините,
надпревара подир надпревара, накрая да стигна до място, където ще се
почувствам удовлетворен. Или поне да го зърна (да, така е по-
подходящо да се каже).
Ако допуснем, че ще има надпис на надгробния ми камък, и ако мога
да избера сам какъв да бъде, бих искал да издълбаят следното:

Харуки Мураками
 1949–20**

Писател (и бегач)
И до края не премина на ходом.

Засега такова е желанието ми.

28 Tin Man (англ.) – Оловен човек. Състезание по триатлон, при което дистанцията за
плуване е 800 м, по-кратка в сравнение с олимпийските 1500 м. – Б. р.
29 Има се предвид традиционната японска игра суикавари („разцепи динята“). – Б. р.
 Послеслов
По пътищата на света
Както подсказват заглавията на отделните глави, текстовете, събрани в
тази книга, са написани между лятото на 2005-а и есента на 2006
година. Не съм ги създал „на един дъх“, а лека-полека, в пролуките
между останалите занимания. И всеки път, работейки над един или
друг фрагмент, се питах: „Какво, за бога, си мисля в момента?“. Въпреки
че произведението не е чак толкова голямо, написването му ми отне
доста време, и най-вече грижливото и детайлно преработване и
изглаждане накрая.
През годините съм публикувал сборници с есета и пътеписи, но нямам
много опит в това да разказвам без заобикалки за самия себе си,
използвайки конкретна тема за основа, ето защо бях особено
внимателен и прецизен. Не исках да пиша прекалено за моя милост, ала,
от друга страна, ако не изложех открито и честно онова, което трябваше
да бъде споделено, не би имало смисъл изобщо да се захващам с подобна
книга. Дали този деликатен баланс е спазен, може да се прецени след
известно време, когато ръкописът отлежи и бъде препрочетен отново и
отново.
Виждам това произведение като своего рода мемоари. Не е мащабен
биографичен труд, но ми е трудно да го нарека сборник с есета. Може би
повтарям написаното вече в предисловието, ала съм се стремил,
доколкото мога, да покажа посредством действието бягане как съм
живял през последния четвърт век в разни роли, тук и там, като
писател, като бегач, като обикновен човек. Вероятно стандартът за това
доколко авторът трябва да бъде забележим и чуваем в съчиненията си, е
различен при всеки творец, така че е невъзможно да се правят
обобщения. Самият аз се надявах, работейки над тази книга, да открия
своя собствен стандарт. Не съм твърде сигурен дали съм успял. Но когато
прик​ лючих, усетих едва доловимо как от раменете ми се свлича дълго
носен товар. Навярно моментът за написването ѝ е бил настъпил.
След като привърших книгата, участвах в няколко надпревари. Бях
планирал да пробягам един пълен маратон в началото на 2007-а в
Япония, ала точно в навечерието настинах (което рядко се случва) и не
успях. Щеше да бъде двайсет и шестото ми състезание, в крайна сметка
обаче сезонът от есента на 2006-а до пролетта на 2007-а приключи, без
да съм минал и един пълен маратон. Яд ме е, но ще положа усилия през
следващия.
За сметка на това участвах в триатлона в Хонолулу през май.
Състезание на олимпийска дистанция, съумях да го завърша леко,
гладко и с наслада. И резултатът ми беше малко по-добър в сравнение с
преди. А в края на юли се включих в триатлона „Тин Мен“, също в
Хонолулу. Освен това, тъй като живях там една година, реших, че е
добра възможност да се запиша в нещо като школа по триатлон, и в
продължение на три месеца три пъти седмично тренирах заедно с
местните жители. Тази програма ми беше от голяма полза, пък и успях
да си създам приятели в групата (другари по триатлон).
Ето как маратон в студ и триатлон в жега се превърна в мой житейски
цикъл. Няма мъртъв сезон, непрекъснато съм зает с нещо, но не
възнамерявам да се оплаквам, понеже удоволствията ми се умножават.
Честно казано, не е като да не проявявам интерес към ултратриатлон,
„Айрън Мен“30, ала стигна ли дотам, тревожа се, че ежедневните
тренировки може да погълнат доста време (със сигурност) и това ще
попречи на професионалните ми занимания. По същата причина се
отказах от ултрамаратона. В моя случай главната цел на непрестанните
спортни упражнения е да подобряват и да поддържат физическата ми
форма, за да мога да пиша, така че, ако времето ми за писане бъде
изядено от тренировки, ще се получи изместване на основната ос и ще
възникнат проблеми. Затова се придържам към сравнително лек режим
и разумен баланс.
Освен всичко останало, за този четвърт век ежед​ невно бягане у мен са
се натрупали множество спомени.
И досега добре си спомням как бягахме в Сентръл Парк заедно с
писателя Джон Ървинг през 1984-та. Тогава превеждах романа му
„Освобождаването на мечките“ и когато отидох в Ню Йорк, го помолих
за интервю. Отговорът му гласеше: „Не мога да отделя време, защото съм
зает, но сутрин тичам в Сентръл Парк и ако дойдеш, може да
поговорим“. Така си поприказвахме за всякакви неща, бягайки в парка.
Разбира се, нямаше как да запиша интервюто, нито пък да си водя
записки, и в съзнанието ми е останал само приятният спомен за това
как тичаме рамо до рамо в утринния хлад.
През 80-те бягах всяка сутрин в Токио и често се разминавах с една
хубава млада жена. Тъй като се засичахме години наред, вече се
познавахме по физиономия и се поздравявахме с лека усмивка, ала така
и не я заговорих (нали съм си срамежлив) и даже името ѝ не знам.
Приятно ми беше обаче да я виждам и това бе една от дребните ми
радости по онова време. Без подобни радости щеше да ми бъде трудно да
тичам всеки ден.
Бягането в Боулдър, щата Колорадо, с Юко Аримори31, сребърната
медалистка от Олимпиадата в Барселона, е преживяване, което съм
запазил в сърцето си. Беше лек преход, но понеже, пристигайки от
Япония, се бях озовал изведнъж на близо 3000 метра надморска
височина и трябваше веднага да започна да тичам, белите ми дробове
застенаха, главата ми се замая, гърлото ми пресъхна и не можех да
поддържам темпо. Госпожица Аримори само ми хвърли един студен
поглед и каза: „Какво ви е, господин Мураками?“. Светът на
професионалистите е суров (всъщност тя беше доста мил човек). Някъде
на третия ден организмът ми свикна с редкия въздух и успях да се
насладя на джогинга в Скалистите планини.
Благодарение на бягането срещнах най-различни хора и това бе една от
истинските радости в живота. Много от тях ми помагаха и ме
окуражаваха. По принцип тук, като на церемония по връчване на
наг​ радите „Оскар“, би трябвало да благодаря на мнозина, но мисля, че
почна ли да ги изброявам, няма да има край, а и са непознати за
читателите, затова ще се огранича само с две имена.
Заимствах заглавието на това произведение от сборника с разкази „За
какво говорим, когато говорим за любов“ на Реймънд Карвър – автор,
когото обичам и уважавам. Благодарен съм на съпругата му Тес Галахър
за добросърдечното ѝ съгласие. Също така искам да изразя дълбоката си
признателност към госпожа Мидори Ока, редакторката, която повече от
десет години търпеливо чакаше този текст.
И накрая бих желал да посветя книгата на всички бегачи, с които сме се
срещали по пътищата на света и сме се изпреварвали взаимно – ту те
мен, ту аз тях. Без вас не бих могъл да продължа да бягам толкова дълго.
Харуки Мураками
Един ден от месец август 2007 година
30 Iron Man (англ.) – Железен човек. Ултрадистанция в триатлона – 3,8 км плуване, 180
км колоездене и 42,195 км маратонско бягане. – Б. р.
31 Юко Аримори (р. 1966 г.) – японска бегачка на дълги разстояния. Два пъти Атлет на
годината в Япония (1992 и 1996 г.). Посланик на добра воля на Фонда на ООН за
населението. Приключва състезателната си кариера през 2007 г. – Б. р.
 Издателство „Колибри“
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от първите частни
издателства след промените и от малкото, които съществуват и днес. През
годините „Колибри“ се утвърди със своя професионализъм и качество като едно
от водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната като единствен
представител на много чужди издателства. Високото качество на текстовете и
преводите на „Колибри“, както и изисканото художествено оформление са
признати в страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател има възможността да се
запознае с популярни и не толкова популярни автори от различни страни и
континенти, представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели, които е
необходимо да познаваме, за да сме в крак със световните литературни
тенденции.
„Колибри“ притежава впечатляващ издателски портфейл – „колекция“ от автори,
с които би се гордяло всяко световно издателство. Сред тях са имена като Исабел
АЛИЕНДЕ, Жоржи АМАДУ, Фредерик БЕГБЕДЕ, Симон дьо БОВОАР, Бернар
ВЕРБЕР, Кърт ВОНЕГЪТ, Греъм ГРИЙН, Франсоаз ДОЛТО, Марио ВАРГАС Льоса,
Вим ВЕНДЕРС, Лаура ЕСКИВЕЛ, Итало КАЛВИНО, Труман КАПОТИ, Даниел
КЕЛМАН, Дъглас КЕНЕДИ, Харлан КОУБЪН, Милан КУНДЕРА, Дийн КУНЦ, Стиг
ЛАРШОН, Xорхе ЛУИС БОРХЕС, Иън МАКЮЪН, Едуардо МЕНДОСА, Харуки
МУРАКАМИ, Амели НОТОМБ, Пол ОСТЪР, Милорад ПАВИЧ, Джеймс ПАТЕРСЪН,
Филип РОТ, Дж. К. РОУЛИНГ, Салман РУШДИ, Джон СТАЙНБЕК, П. Г. УДХАУС,
Вирджиния УЛФ, Хелън ФИЛДИНГ, Томас ХАРИС, Сири ХУСТВЕТ и много други.
Книжарници в Cофия
„КОЛИБРИ“
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/988 87 81
ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ
пл. „Славейков“ № 3
тел. 02/981 50 47
„НИСИМ-КОЛИБРИ“
бул. „Васил Левски“ № 57
тел. 02/981 19 12
www.colibri.bg
www.livresfrancais.bg
www.dora.bg
www.facebook.com/ColibriBooks