МорисМетерлинк

Разумът
на

ЦВЕТЯТА

ЮНИВЪРС
• НОВА ЕПОХА •

София, 2008
 Тук искам просто да напомня
известен брой факти, познати
на всички ботаници. Не съм
направил никакво откритие и скромният ми
принос се свежда до няколко елементарни
наблюдения. От само себе си се разбира, че
нямам намерение да правя пълен преглед на
доказателствата за интелигентност, които ни
дават растенията. Те са безчет, натъкваме се
на тях непрекъснато, особено що се отнася
до цветята, съсредоточили целия стремеж на
растителния живот към светлината и духа.
Макар и да се срещат неумели и несрети
растения, не съществува нито едно напълно
лишено от мъдрост и изобретателност. Всички
те са се отдали на величествено и амбициозно
дело - да завладеят земната повърхност, като
умножат до безкрай своята форма на живот. И
понеже природният закон ги е приковал към
земята, за да постигнат целта си, им се налага
да преодоляват много по-големи трудности от
онези, които срещат животните при размно­
жаването си. Затова повечето от тях прибяг­
ват до хитрости, до комбинации, използват
техники и трикове, които, ако ги сравним с
постиженията на механиката, балистиката,
авиацията, често изпреварват изобретенията
и познанията на човека.
 II
Би било излишно да описваме в
подробности големите системи
на опрашването - играта на ти-
чинките и плодника, прелъстителното ухание,
зовът на хармоничните и ярки цветове, напъл­
но излишния за цвета нектар, който той про­
извежда, за да привлече и задържи чуждия
освободител, пратеника на любовта - пчела,
муха, дневна или нощна пеперуда - донесъл
му целувката на далечния, невидим, неподви­
жен любовник...
Растителният свят, наглед тъй кротък,
примирен, самовглъбен, сякаш изпълнен със
съгласие, мълчание, покорство, всъщност най-
яростно и упорито се бунтува срещу съдбата.
Защото основният орган, органът-кърмилник
на растението - коренът му - неразривно го
свързва с почвата. И ако за нас е трудно да
открием кой от великите закони, на които се
подчиняваме, ни тежи най-много, за растени­
ето съмнение няма - това е законът, обрекъл
го на неподвижност от раждането до смъртта.
Затова, докато ние разпиляваме усилията си,
то прекрасно знае срещу какво да въстане
най-напред. И енергията, с която преследва
фикс-идеята си, която се надига от мрака на
корените, за да се организира и разгърне в
светлината на цвета, представлява несравним
спектакъл. Растението цяло се напряга с ед-
но-едничко намерение - да избяга нагоре от
фаталната участ, която го дебне отдолу; да за­
обиколи, да престъпи тежкия и мрачен закон,
да се освободи, да разбие тясната сфера, да си
изобрети или наподоби крила, да избяга въз­
можно най-далеч, да победи пространството,
в което го е затворила съдбата, да се доближи
до друго царство, да проникне в нов свят, под­
вижен и динамичен... И успява. То е все едно
ние да успеем да заживеем в друго, неотреде-
но ни от провидението време, или да навлез­
ем във вселена, свободна от обременителните
закони на материята. Цветето дава на човека
забележителен пример за неподчинение, за
смелост, за постоянство и находчивост. Ако
можехме да вложим в преодоляването на не­
избежната болка, старост и смърт половина­
та от енергията, разгърната от най-дребното
цветенце в градината ни, съдбата ни положи­
телно щеше да е много по-различна.
 III
У повечето растения потребност­
та от движение, апетитът за
простор се проявява и в цвета,
и в плода. За плода това е лесно обяснимо или
поне не говори за кой знае каква предвидли­
вост. Обратно на онова, което се случва в жи­
вотинското царство, и поради ужасния закон,
налагащ абсолютна неподвижност, първият и
най-зъл враг на семето е бащиният клон. На­
мираме се в странен свят, където неспособни­
те да помръднат родители знаят, че са осъде­
ни да уморят от глад или да задушат потом­
ството си. Всяко семе, паднало в подножието
на дървото или на растението, е загубено или
обречено на мизерно съществуване. Оттам и
огромното усилие да се отхвърли ярема и да
се завладее пространството. Оттам и фантас­
тичните системи на разпръскване, на изтласк­
ване, на летене, които откриваме навсякъде в
гората и в равнината; ще споменем пътьом
само някои от най-любопитните - въздуш­
ната перка или крилатката на К лена , при-
цветникът на Л и пата , летателният апарат на
Бенедиктинския трън , на Глухарчето , на
К озята брада ; взривоопасният катапулт на
М лечката , забележителната пръскалка на
Т иквата м ом орди ка , куките на Ери оф или-
те; и хиляди други неочаквани и изумител­
ни механизми - на практика не съществува
семе, което да не си е измислило собствен
начин за бягство от майчината сянка.
Ако човек поне малко не се е занима­
вал с ботаника, не би повярвал какво въоб­
ражение, какъв гений притежава галещата
окото ни зеленина. Вижте например кра­
сивото гърненце за семе на П олското ог-
нивче ,петте люспи на С лабоногата , петте
готови за изстрелване капсули на Здравеца.
Не забравяйте да огледате при случай всеиз­
вестната глава на Градински я м ак , който ще
намерите при кой да е билкар. В тази едра
позната глава ще откриете благоразумие и
предвидливост, достойни за най-голяма пох­
вала. Знаем, че тя съдържа хиляди миниа­
тюрни черни зрънца. Задачата й е сръчно
да ги разпръсне възможно най-далеч. Ако
съдържащата ги кутийка се спука, падне
или се разтвори отдолу, скъпоценният черен
прашец ще се превърне в никому ненужна
купчинка в подножието на стъблото. Само
че той може да излезе единствено от отво­
рите, пробити в горната част на обвивката.
Дойде ли зрелостта, стъблото се привежда
и при най-лекия полъх кутийката започва да
ръси, да засява пространството - буквално,
с размаха на сеяч.
 Да споменавам ли семената, чието раз­
пространение е поверено на птиците и които,
за да ги примамят, се гушат в сладка на вкус
обвивка като при Белия им ел , Х вой нови я
храст , С коруш ата и толкова други? В това
има такъв разум, такова разбиране за крайна­
та цел, че дори не ни се ще да настояваме, за
да не допуснем наивните грешки на Бернар-
ден дьо Сен-Пиер. А няма как другояче да
обясним фактите. Сладката обвивка е толкова
ненужна на плода, колкото нектарът, привли­
чащ пчелите, на цвета. Птицата изяжда пло­
да, защото е сладък, и заедно с него поглъща
несмилаемото семе. После отлита, а малко по-
късно изхвърля освободеното от обвивката си
семе, готово да покълне далеч от опасностите
на родното място.
 IV
Да се върнем към по-прости­
те неща. Откъснете от първия
срещнат край пътя сноп трева
кое да е стръкче и с изненада ще откриете
един малък ум - независим, неуморим, не­
очакван. Да вземем две жалки пълзящи рас­
тения, на които сте се натъквали хиляди пъти
в разходките си, защото те са разпространени
навсякъде, дори в най-неплодородните места,
стига там да е попаднала шепа пръст. Това са
два вида дива Л ю церна (M edicago ), два буре­
на в най-скромния смисъл на думата. Единият
е увенчан с червеникав цвят, другият поклаща
жълто кичурче с големината на грахово зър­
но. Като ги видите как се промъкват и крият в
ливадата сред горделивите членове на семей­
ство Житни, никога не бихте заподозрели, че
те са открили и се опитват да прилагат - не
в хидравликата, а в авиацията - учудващите
свойства на Архимедовия винт много преди
знаменития геометър и физик от Сиракуза.
Значи Л ю церните настаняват семената си в
леки, възхитително изградени спирали с по
три или четири кръга с цел да забавят пада­
нето им и с помощта на вятъра да удължат
пътуването им по въздуха. Жълтата дори е
усъвършенствала апарата на червената, като
е украсила ръба на спиралата с двоен ред ост­
рия с очевидното намерение да ги накара да
се закачат за дрехите на минувачите или за
козината на животните. Ясно е, че се е опи­
тала по този начин да съвмести предимствата
на ериофилията, тоест на разпръскването на
семената чрез овцете, козите, зайците и пр., с
тези на анемофилията или разпространяване­
то чрез вятъра.
Най-трогателното в това голямо усилие
е, че то е безполезно. Горките червени и жълти
Л ю церни са се заблудили. Забележителните
им винтове не служат за нищо. Те биха могли
да функционират само ако падаха от извест­
на височина - от върха на голямо дърво или
на някое високомерно житно растение; но тъй
като се намират на нивото на тревата, още не
направили и четвърт завъртане, и вече са до­
коснали земята. Тук имаме любопитен пример
за заблудите, налучкванията, експериментите
и дребните пропуски в пресмятането, доста
чести в Природата - защото трябва да не си
я изучавал, за да заявиш, че Природата нико­
га не греши.
Да отбележим пътьом, че други видове
Л ю церна, без да споменаваме Д етелината
- бобово пеперудоцветно с почти същите
характеристики като описваните тук - не са
възприели този вид авиация и се придържат
към примитивния метод на бобената обвив-
ка. При една от тях - M edicago aurantiaca
- съвършено ясно се забелязва преходът от
бобената обвивка към витлото. Друга разно­
видност - M edicago scutellata - завива спи­
ралата във формата на топка. Нещата изглеж­
дат така, сякаш присъстваме на вълнуващия
спектакъл на отдал се на изобретяване вид, на
опитите на семейство, което още не е опреде­
лило съдбата си и търси най-добрия начин да
осигури бъдещето си. Дали тъкмо по време
на тази научна работа разочарованата от спи­
ралата жълта Л ю церна не й е прибавила ос­
триета или кукички, като с право си е казала,
че след като листата й привличат овцете, то
е неизбежно и справедливо последните да се
погрижат за потомството й? И дали тъкмо за­
ради това ново усилие и тази сполучлива идея
Л ю церната с жълти цветове не е далеч по-
разпространена от своята по-яка, облечена в
червено братовчедка?
 V
Многобройни следи от съобра-
зителност и развита интели­
гентност откриваме не само в
семето и цвета, а и в цялото растение - стъб­
ла, листа, корени - стига да благоволим за
миг да сведем поглед над смирения им труд.
Спомнете си за великолепния порив към свет­
лината на притиснатите в сянката клони или
за находчивата и смела борба на изложените
на опасност дървета. Аз лично никога не ще
забравя възхитителния пример за героизъм,
който наскоро ми даде в Прованс, в дивото и
прелестно дефиле на река Лу, цялото ухаещо
на теменужки, един огромен столетен Л а в ъ р .
По измъчения му и почти сгърчен дънер лес­
но можеше да се прочете драмата на жилавия
му и труден живот. Някоя птица или вятърът
- господари на съдбата - бяха пуснали семе­
то върху склона на отвесна като желязна ре­
шетка канара; и дървото се бе родило там, на
двеста метра над буйната река, недостъпно и
самотно в жаркия и безплоден камънак. Още
в първите си часове бе проводило слепите си
корени на дълго и мъчително пътешествие със
заръка да открият капчица вода и шепа пръст.
Но това все още е била само наследствената
грижа на растителен вид, запознат със сушата
на Юга. Младото стъбло е трябвало да раз­
реши много по-сериозен и неочакван проблем
- тръгвайки от отвесна плоскост, вместо да
се издига към небето челото му се е свеждало
над бездната. Така че му се бе наложило да
върви нагоре въпреки нарастващата тежест
на клоните, упорито да огъва покрай скалата
измъчения си ствол и като плувен с изправена
глава да устремява към лазура - с усилие на
волята си и с огромно напрежение - тежката
си корона от листа.
От този момент нататък всички грижи,
цялата енергия, целият съзнателен и свободен
гении на растението се бяха съсредоточили
около този жизнен възел. Чудовищната, хи-
пертрофирана извивка разкриваше една по
една тревогите на нещо като мисъл, успяла
да се възползва от предупрежденията на дъ­
ждове и бури. От година на година листният
свод бе ставал все по-тежък с единствената
цел да се разгърне в светлината и топлината,
а в това време трагичната ръка, поддържала
го в простора, е била разяждана от подмол-
на язва. Тогава, подчинявайки се на незнайно
каква заповед на инстинкта, два здрави коре­
на, два космати кабела, израстнали от стъб­
лото на повече от две стъпки над извивката, я
бяха закотвили за гранитната стена. Дали са
били повикани от отчаянието или предвидли­
во са чакали от самото начало страшния час
на бедата, за да се притекат на помощ? Дали
присъствието им се дължеше на щастливата
случайност? Ще проследи ли някога човеш­
ко око тези неми драми, прекалено дълги за
краткия ни живот*?

* Нека споменем за един друг акт на ин­

телигентност, дело на друг корен, за чиито
подвизи свидетелства Брандис в Der Leben
and Polaritat («Оцеляване и противопоставя­
не»). Забивайки се в земята, този корен се
натъкнал на стара подметка от ботуш; за да
преодолее това препятствие, което очевид­
но пръв във вида си срещал по пътя си, той
се разделил на толкова части, колкото дупки
имало по шева, а след като преминал от дру­
гата страна, съединил и споил частите, така
че те се срастнали и отново образували един-
единствен корен.
 VI
Измежду растенията, предла­
гащи най-поразителни дока­
зателства за инициативност,
особено подробно изследване заслужават оне­
зи, които можем да наречем одушевени или
чувствителни. Тук ще се задоволя да напомня
за прелестната боязливост на Срамежливата
мимоза - целомъдреното цвете, което всички
познаваме. Има и други треви с по-неизвест-
ни спонтанни реакции; например Hedysarum
gyrans или Трептящият еспарзет извърш­
ва учудващи движения. Това малко бобово
растение от Бенгалия, често отглеждано и по
нашите земи, изпълнява нещо като неспирен
и сложен танц в чест на светлината. Листата
му са разделени на три чашелистчета, едното
широко и външно, другите две тесни и разпо­
ложени в основата на първото. Всяко от чаше-
листчетата се движи по свой собствен начин.
Така трите ритмично и постоянно се вълнуват
с почти хронометрична точност. И са толкова
чувствителни към светлината, че танцът им се
забавя или ускорява в зависимост от това дали
късчето небе, което съзерцават, е ясно или за­
булено от облаци. Става дума, както виждате,
за истински фотометри - и естествени отео-
скопи много преди изобретението на Крукс.
 VII
Но тези растения, към които
трябва да прибавим Росянка-
та, Венерината мухоловка и
много други, са нервни създания, преминали
тайнственото и вероятно въображаемо било,
отделящо растителния от животинския свят.
Не е необходимо да се изкачваме дотам, за
да открием не по-малко разум и почти тол­
кова спонтанни реакции на другия край на
занимаващата ни вселена, в низините, където
растението едва се различава от тинята или от
камъка - имам предвид приказното племе на
Т а й н о б р а ч н и т е . Но те могат да се изследват
само под микроскоп. Затова ще ги отминем,
макар играта на спорите на Г ъ б а т а , П а п р а -
т а и особено на П о л с к и я х в о щ или К о н с к а ­
т а о п а ш к а да се отличава с несравнима из­
тънченост и съобразителност. Сред водните
растения, обитатели на естествената тиня,
стават не толкова потайни чудеса. Тъй като
опрашването на цветовете им не може да се
извърши под водата, всяко от тях е изобрети­
ло различна система за разпространяване на
прашеца на сухо. Така В о д н а т а т р е в а , то­
ест обикновеното К а ф я в о в о д о р а с л о , с което
пълнят дюшеците ни, грижливо затваря цве­
та си в нещо като истински батискаф; цветът
на Л и л и я т а се разтваря на повърхността на
блатото, задържа се там и се храни от без­
крайно дългата дръжка, която се удължава с
покачването на водното равнище. Ф а л ш и в а ­
т а л и л и я ( V i l l a r s i a n y m p h o i d e s ) няма разте-
глива дръжка, затова просто пуска цветовете
си, които се издигат нагоре и се пукат като
балони. В о д н и я т о р е х пък (Trapa n a t a n s )
снабдява своите с нещо като изпълнен с въз­
дух мехур; цветът се издига, разтваря се, а
след като се извърши опрашването, въздухът
в мехура бива заменен със слизеста течност,
по-тежка от водата, и цялото съоръжение се
връща в тинята, където ще узреят бъдещите
плодове.
Системата на М е ш е с т и т е е още по-
сложна. Ето как я описва М. Бокийон в
«Животът на растенията»: «Тези растения,
разпространени в блатата, канавките, бари-
те, локвите в торфищата, не могат да се видят
зиме; тогава те почиват върху тинята. Удъл­
жената им, мършава, провлачена дръжка е
украсена с листа, подобни на сноп от нишки.
В основата на листото, между всеки две ниш­
ки се забелязва нещо като конусовиден джоб
или мехче с дупчица в горния заострен край.
Дупчицата е съоръжена с клапа, която се от­
варя само отвън навътре; краищата й са об­
расли с разклонени косъмчета; вътрешността
на мехчето е тапицирана с други, изпускащи
секрет косъмчета, които му придават лъска-
вината на кадифе. Когато дойде моментът на
цъфтежа, мехчетата се изпълват с въздух; в
стремежа си да излезе, въздухът плътно за­
тваря клапана. В крайна сметка растението
олеква и се издига на повърхността на вода­
та. Едва тогава се разтварят очарователните
жълти цветчета, прилични на странни муцун­
ки с леко издути устни и с небце, набраздено
от оранжеви или железносиви линии. През
месеците юни, юли, август те свежо сияят
сред растителните отпадъци, като грациоз­
но се полюшват над калната вода. Но ето че
опрашването се е извършило, плодът започва
да се развива и ролите се разменят; околна­
та вода натежава върху клапана, разтваря го,
нахлува в кухината, притиска растението и го
принуждава да се прибере в тинята.»
Не е ли любопитно да се видят в този съ­
ществуващ от памтивека миниатюрен механи­
зъм някои от най-полезните и най-скорошни
човешки изобретения - вентилът и клапата,
налягането на течностите и на въздуха, зако­
нът на Архимед в действие? Както отбелязва
цитираният от нас автор, «инженерът, който
пръв е прикачил към потъналия кораб апарат,
преднаначен да го издигне на повърхността,
не е и подозирал, че подобно съоръжение се
използва от хиляди години». Ние си въобра­
зяваме, че в този свят, който сме обявили за
безсъзнателен и лишен от интелигентност, и
най-малката наша идея представлява някаква
новост. Ако обаче се вгледаме в него по-от­
близо, ще ни се стори безкрайно по-вероятно,
че не сме в състояние да изобретим каквото
и да било. Появили сме се последни на тази
земя и просто откриваме онова, което винаги
е съществувало; изминаваме като очаровани
деца пътя, който животът е прокарал преди
нас. Впрочем естествено и успокоително е, че
е така. Но ще се върнем и на това.
 VIII
Не можем да се разделим с во­
дните растения, без да при­
помним накратко живота на
едно от най-романтичните - легендарната
Валиснерия от семейство Х и д р о х а р и с о в и ,
чиято брачна церемония е най-трагичният
епизод в любовната история на цветята.
Валиснерията е доста незначителна
трева, лишена от странната грация на Л и л и ­
я т а или на някои подводни видове. Но човек
би казал, че Природата си е доставила удо­
волствието да вложи в нея една своя красива
идея. Цялото съществуване на растенийцето
преминава под водата в нещо като полусън до
часа на сватбените камбани, които му вдъхват
нов живот. В този миг женската В а л и с н е р и я
бавно разгъва дългата спирала на стъблото
си, издига се в блатната вода, изплува отго­
ре й, разтваря се и леко се понася по повърх­
ността. Мъжките цветове от съседния корен
я зърват през огряната от слънцето вода, на
свой ред се надигат, изпълнени с надежда, и
се устремяват към тази, която се полюшва и
ги чака, зове ги във вълшебния си свят. Но
едва преполовили пътя, женихите усещат, че
нещо ги задържа - стъблото, от което черпят
живот, е твърде късо; то няма да ги пусне в
царството на светлината - единственото мяс­
то, където тичинките и плодникът могат да се
съединят.
Пропуск или жестокост на Природата?
Представете си драмата на това желание -
почти да си докоснал недостъпното, да гледаш в
очите недостижимата съдба, да не виждаш пре­
пятствие пред невъзможната си цел!...
Като собствената ни драма на тази земя
и тази не би имала щастлив край без намеса­
та на неочакван елемент. Дали пък мъжките
цветове не са предчувствали разочарование­
то си? Все едно - те са затаили в сърцата си
топка въздух, тъй както ние таим в душите
си отчаяна мечта за избавление. За миг сякаш
се поколебават; после с възхитително усилие
- най-свръхестественото, записано в анали­
те на насекомите и цветята, - се устремяват
към щастието си, като умишлено прекършват
връзката си с живота. Изтръгват се от стъб­
лото и с несравним отскок - истински бисер
сред подобните нему - пробиват водната по­
върхност. Там смъртно наранени, но сияйни
и свободни, прегръщат безгрижните си го­
деници; съюзът бива осъществен. След това
самопринеслите се в жертва загиват, отнесени
от течението, докато съпругата, вече станала
майка, затваря венчето си, поело последния
им дъх, завива спиралата си и се спуска в
дълбините, където ще узрее плодът на геро­
ичната целувка.
 Да отнемем ли блясъка па тази пре­
красна картина, съвършено точна, но видяна
откъм светлината, като я погледнем и откъм
сянката? Защо не? Понякога сенчестата ис­
тина е не по-малко интересна от осветената.
Прелестната трагедия е съвършена само ако
се взрем в разума и целите на вида. Но при
отделните индивиди често ще забележим не-
сръчност, неумение в изпълнението на идеал­
ния замисъл. Ту мъжките цветове ще се из­
дигнат на повърхността, когато наоколо все
още няма цветове с плодници. Ту пък, кога­
то водата е плитка и лесно могат да достиг­
нат спътниците си, машинално и ненужно ще
пречупват стъблата си. Тоест и тук установя­
ваме, че геният е свойствен на вида, на живота
или на природата; и че индивидът е по-скоро
глуповат. Единствено при човека съществува
истинско състезание между двата вида инте­
лигентност, колективната и индивидуалната,
само при него се наблюдава все по-ясна, все
по-действена тенденция към равновесие меж­
ду тях. И в това е голямата тайна на нашето
бъдеще.
 IX

Паразитните растения също мо­

гат да ни предложат необичай­
ни и забавни спектакли като
удивителната К укувича преж да, наречена
още М онаш еска брада. Тя няма листа и едва
дочаква стъблото й да достигне няколко сан­
тиметра дължина, за да се изтръгне от коре­
ните си и да се увие около избраната жертва,
в която впива смукалата си. Оттук нататък
живее само за сметка на плячката си. Няма
начин да се заблуди острата й проницателност
- тя ще откаже всяка ненужна и подкрепа и
ще измине толкова път, Колкото е необходимо,
за да намери стъблото на К онопа, на Х м ела,
на Л ю церната или Л ена, които подхождат на
темперамента и вкусовете й.
Кукувичата прежда съвсем естествено
привлича вниманието ни към пълзящите рас­
тения, които имат забележителни нрави и за
които следва да се кажат няколко думи. Впро­
чем живелите на село многократно са имали
възможност да се възхитят на инстинкта,
на ясновидството, което насочва мустачките
на Беседковата лоза или на Грам оф ончето
към дръжката на гребло или лопата, опрени
до стената. Преместете греблото и на другия
ден мустачките ще са се обърнали към него.
В трактата си Ueber den Widen in der Natur
(«Против волята в Природата»), в главата,
посветена на физиологията на растенията,
Шопенхауер прави преглед на многобройните
наблюдения и опити, извършени в тази област,
преглед, твърде дълъг, за да го преразказва­
ме тук. Затова само препращам читателя към
въпросния труд; в него той ще намери указа­
ния и за много други източници. Необходи­
мо ли е да добавям, че от петдесет-шестдесет
години насам тези източници изненадващо се
умножиха и че материята е всъщност почти
неизчерпаема?
Измежду толкова изобретения, хитро­
сти и предпазни мерки нека цитираме като
пример и благоразумието на Hyoseris radiata
- малко растение с жълти цветове, доста по­
добно на Глухарчето , което често се среща по
старите дувари на Ривиерата. За да осигури и
разпространението, и стабилността на расата
си, то разполага с два вида семена - едните
са по-подвижни и имат крилца, благодарение
на които лесно се понасят на вятъра, докато
другите са безкрили, остават в плен на съцве-
тието и се освобождават едва когато послед­
ното се разпадне.
Случаят с Казашкия бодил (Xanthium
sponosum ) ни показва колко добре замислени
и ефикасни са някои системи за разпростране­
ние. Този Бодил е една ужасно зла трева, на-
стръхнала от варварски остриета. Доскоро тя
бе непозната в Западна Европа, а и никому
не би хрумнало да я аклиматизира тук. Дъл­
жи териториалните си завоевания на куките,
които красят кутийките на плодовете и и се
закачат за руното на животните. Родена е в
Русия и е стигнала до новия за нея свят чрез
балите с вълна, внесени от Московските сте­
пи, така че можем да проследим направо по
картата етапите, преминати от бегълката.
Итaл и а нс к о т о плюскавиче (S i l e n e
I t u l i l c a ) - бяло и наивно цветенце, което
расте в изобилие под маслиновите дървета,
е насочило мисълта си в друго направление.
Очевидно много плахо и мнително, за да из­
бегне посещението на неприятни и недели­
катни насекоми, то е въоръжило стъблата си
с жлезисти власинки, от които се процежда
лепкава течност. Паразитите падат в капа­
на и така добре са заклещват, че селяните от
Юга отглеждат растението в къщите си и го
използват вместо мухоловка. Някои видове
П л ю с к а в и ч е много изобретателно са опро­
стили тази система. Тъй като най-много се
боят от мравките, те са открили, че е доста­
тъчно да разположат под прешлена на всяко
стъбло широк лепкав пръстен, за да препре­
чат пътя па насекомото. Точно това правят
градинарите, когато описват около дънера на
ябълките кръг от вар, за да спрат нашестви­
ето на гъсениците.
 Така стигаме до защитните средства на
растенията. В своята чудесна научно-попу­
лярна книга «Оригиналните растения», която
препоръчвам на желаещия повече подробнос­
ти читател, Анри Купен изследва някои от
тези странни оръжия. На първо място стои
изключително интересният въпрос с бодлите.
По този повод един от възпитаниците на Сор-
боната, Лотлие, е направил крайно любопит­
ни експерименти, доказващи, че в сенчести и
влажни места растенията губят бодливите си
части. Колкото мястото е по-сухо и слънчево,
толкова повече растението настръхва и умно­
жава жилата си, сякаш разбира, че след като е
така усамотено сред безплодните скали и об­
горения пясък, то трябва енергично да удвои
защитата си срещу лишения от избор враг.
Забележително е освен това, че отглежданите
от човека растения с бодли в повечето случаи
постепенно се разоръжават, като поверяват
благополучието си на осиновилия ги свръхес­
тествен покровител*.

* С ред растенията, които не се защ и­

тават, най -поразителният случай е този на
М арулята. «А ко откъснем стъбло и ли листо
от дива м аруля , отбелязва цитираният по-
горе автор , виж дам е да излиза бял латексов
сок. съставен от различни вещ ества, който
яростно защ и тава растени ето от набези те
на голи те охлю ви. О братно, при култивира -
ния вид латексът почти отсъства: затова
растението, за голям о отчаяние на градина­
рите, не е способно да се бори и се оставя да
бъде изядено от охлю вите.» С ледва да се до­
бави, че латексът отсъства сам о у м ладите
растения, затова пък става обилен, когато
М арулята започне да «се закръгля» и да про­
извеж да сем е. А и м енно в началото на ж ивота
си, по врем ето на първите неж ни ли ста, тя
им а особена нуж да от защ ита. С якаш култи­
вираното растени е загубва здравия си разум ,
ако м ож ем да се изразим така, и вече не знае
как точно стоят нещ ата.

Някои растения, между които Грапаво­

л и с т н и т е , заместват бодлите с много твърди
власинки. Други, като К о п р и в а т а , добавят
към тях и отрова. А пък З д р а в е ц ъ т , М е н т а ­
т а , С е д е ф ч е т о , за да прогонят животните, се
пропиват с остра миризма. Но най-странните
са онези, които се защитават механично. Ще
цитирам само П о л с к и я х в о щ , който се скрива
зад истинска броня от микроскопични зрънца
от кремък. Освен това, за да отнемат апетита
на голите и градинските охлюви, почти всич­
ки членове на семейство Ж и т н и вкарват вар
в тъканите си.
 X
Преди да преминем към слож­
ните апарати, необходими за
кръстосаното опрашване, нека
споменем измежду хилядите сватбени цере­
монии, обичайни за градините ни, находчиви­
те идеи на някои много обикновени цветя, при
които съпрузите се раждат, обичат се и уми­
рат в едно и също съцветие. Достатъчно до­
бре познаваме типичната система - тичинки­
те* или мъжките органи, общо взето крехки и
многобройни, са подредени около якия и тър­
пелив плодник. Mariti et uxores uno efoemque
thalamgaudent - «Съпрузи и съпруги на една
и съща спалня се радват», както прелестно се
е изразил великият Линей. Но разположени­
ето, формата, навиците на тези органи са раз­
лични за различните цветя, сякаш Природата
е имала някаква все още неизбистрена идея
или пък е сметнала за въпрос на чест да даде
воля на въображението си и никога да не се
повтаря. Нерядко узрелият прашец сам пада
от тичинките върху плодника; но случва се
също плодникът и тичинките да са на еднак­
ва височина или да са твърде отдалечени, или
пък плодникът да е два пъти по-висок. Тогава
цветето полага безкрайни усилия да ги съе­
дини. При К оп ривата например тичинките
стоят превити на дръжките си в основата на
съцветието. В момента на опрашването дръж­
ката се разгъва като пружина и прашникът
или торбичката с прашец на върха й изхвърля
облак прах върху близалцето. А при К и с е л и я
трън, за да се извърши бракосъчетанието
през хубавите часове на слънчев ден, тичин-
ките са отдалечени от плодника и прикрепени
към стените на цвета чрез две тежки влажни
жлези; когато слънцето изгрее, течността се
изпарява и освободените от баласта тичинки
се устремяват към близалцето. Има и други
начини. Женските органи на Ж ъ л т а т а и г ­
л и к а са ту по-дълги, ту по-къси от мъжки­
те. При Б е л и я к р е м , Л а л е т о и някои други
прекалено стройната съпруга прави каквото
може, за да поеме и задържи прашеца. Но
най-много фантазия е вложена в оригинална­
та система на С е д е ф ч е т о ( R u l a g r a v e o l e n s )
- една доста зловонна билка от ползващата
се с лошо име банда на С е д е ф ч о ц в е т н и т е .
Тичинките спокойно и кротко чакат в жълто­
то съцветие, подредени в кръг около дебелия
набит плодник. В часа на бракосъчетанието,
подчинявайки се на заповедта на съпругата,
която очевидно е издадена поименно, един от
мъжете се приближава и докосва близалцето,
след него идва третият, после петият, седмият,
деветият, докато всички нечетни в редицата
дадат своя принос. После минават вторият,
четвъртият, шестият и пр. Любов под коман-
да. Това цвете, което знае да брои, ми изгле­
ждаше толкова необикновено, че отначало не
повярвах на ботаниците и неведнъж проверя­
вах усета му към числата, преди да си позволя
да го потвърдя. Установих, че рядко греши.

* В началото на тази глава, която би

м огла да се превърне в златна книга на цвет -
ните сватби (оставям п рочее тази чест на
по-учените от м ен), м ож е би не би било из­
лиш но да привлечем вним анието на читателя
към недом ислената, объркващ а терм инология,
която се употребява в ботаниката, за да се
назоват разм нож ителните органи на расте­
нието. П ри ж енския орган нито п лодникът,
нито стъблото му или близалцето, което го
увенчава, не са от ж енски род и изглеж дат п о-
скоро м ъж ествени. О братно, при м ъж кия ор­
ган тичинките носят и м е на девойка. С тран­
на антоним и я.

Впрочем да не прекаляваме с примери­

те. Една обикновена разходка из полето или
в гората ще ни позволи да извършим хиляди
наблюдения, не по-малко любопитни от опи­
саните от ботаниците. Но преди да завърша
тази глава, държа да спомена едно последно
цвете; не защото е надарено с някакво из­
ключително въображение, а заради прелест­
ната и лесно доловима грация на любовния
му жест. Това е Д ам аски ят ким ион (N igella
d a m a s c e n a ) , чиито народни имена - В е н е р и н
косъм, Дявол в храстите, Красавицата с
разпуснатите - са направо очарова­
коси
телни и свидетелстват за трогателните уси­
лия, положени от поетичния дух на народа,
за да опише растение, което му харесва. В
диво състояние то е разпространено в Южна
Франция край пътищата и под маслиновите
дървета, а в Северна често го отглеждат в ня­
кои старомодни градини. Цветът му е нежно
син, просто устроен, а «Венериният косъм»,
«разпуснатите коси» са разбърканите тънки
и леки листенца, които обграждат съцветие-
то с «храст» от ефирна зеленина. В основата
на цвета петте извънредно дълги плодника са
нагъсто разположени в центъра на лазурна­
та корона като пет надменни и недостъпни
кралици, облечени в зелени роби. Около тях
безнадеждно се тълпят безчетните влюбени
- тичинките, които едва достигат до колене­
те им. И ето че през честитите летни дни в
този дворец от тюркоази и сапфири започва
драмата без думи и предвидима развръзка
на безпомощното, ненужно, неподвижно оч­
акване. Минават часове, които са за цветето
години; блясъкът му помътнява, венчелист-
четата окапват и чак тогава животът сломя-
ва гордостта на стройните кралици. В един
момент, сякаш подчинявайки се на тайната
и неустоима заповед на любовта, сметнала
изпитанието за достатъчно, те до една се на­
веждат назад със съгласувано и симетрично
движение, сравнимо с хармоничните пето-
струйни параболи, описвани от водата в двор­
цовия фонтан, и грациозно поемат от устните
на смирените си любими златния прашец на
брачната целувка.
 XI
Както се вижда, тук неочаква­
ното изобилства. Би могло да
се напише дебела книга за раз­
ума на растенията, каквато Романс написа за
разума на животните. Но аз нямам претенци­
ята да създавам подобен учебник; искам само
да привлека вниманието към някои интересни
събития около нас, в света, в който прекалено
самонадеяно сме се обявили за привилегирова­
ни. Тези събития не са специално избирани, а
са дадени само като примери, плод на случай­
ни наблюдения и обстоятелства. Като начало
смятам да се занимая преди всичко с цветето,
защото с него се случват най-големите чуде­
са. За момента оставям настрана месоядните
растения като Р о с я н к а т а , К а н и ч к а т а , Ур-
н о л и с т н и т е и др., които се доближават до
животинското царство и изискват специално
и подробно проучване, за да се съсредоточа
върху цветето в истинския смисъл на дума­
та, смятаното за безчувствено и неодушевено
цвете.
За да отделим фактите от теориите, ще
говорим за него сякаш е предвидило и замис­
лило, както правят хората, онова, което е осъ­
ществило. Ще видим по-нататък какво следва
да му признаем и какво да му отречем. За мо-
мента цветето е само на сцената като велико­
лепна принцеса, надарена с разум и воля. По
всичко личи, че това е точно така; за да дока­
жем противното, би трябвало да прибегнем до
доста мъгляви хипотези. Ето го, стои цветето,
неподвижно върху стъблото си, приютило в
блестяща дарохранителница размножителни­
те се органи. На пръв поглед то просто трябва
да изчака да се извърши на дъното на любов­
ния съсъд тайнственият съюз между тичин-
ките и плодника. И много цветя правят точно
това. Но за други възниква натежалия от за­
плахи неразрешим проблем на кръстосаното
опрашване. Вследствие на какви безбройни и
древни експерименти са разбрали те, че само-
опрашването, при което тичинковият прашец
пада върху близалцето от същото съцветие,
бързо води до израждане на вида? Нищо не
са разбрали, нито са се поучили от опита си
- казват ни. Отслабналите от самоопрашва-
нето семена и растения започнали постепенно
да измират. Скоро останали само онези, кои­
то по силата на някаква аномалия, например
прекалената дължина на плодника, станал
недостъпен за прашниците, престанали да се
самоопрашват. Тези изключения оцелели и
след като преминали през хиляди перипетии,
наследствеността прегърнала каузата на слу­
чая и нормалният тип изчезнал завинаги.
 XII
Ще видим по-нататък за как­
во става дума. Засега нека
още веднъж се поразходим
из градината или в равнината и да разгледа­
ме отблизо някои любопитни изобретения на
гения на цветята. Ето впрочем, без да се от­
далечаваме от къщи, една нападната от пче­
лите благоуханна китка, в която живее много
сръчен механик. Няма човек дори измежду
заклетите граждани, който да не познава до­
брия Градински чай. Това е едно непретен­
циозно Устноцветно , чието скромно цветче
се разтваря енергично като прегладняла паст,
за да пресрещне и излапа слънчевите лъчи.
Съществуват впрочем много негови разно­
видности, но не всички от тях - любопитна
подробност - са възприели или усъвършен­
ствали системата на опрашване, която ще
разгледаме.
Тук ме интересува най-обикновеният
Градински чай , този, който в момента, сякаш
за да отпразнува идването на Пролетта, е по­
крил с виолетови драперии стените на тераси­
те ми с маслинови дръвчета. Уверявам ви, че
балконите на големите мраморни дворци, ко­
ито очакват своя крал, никога не са се радва­
ли на по-подходяща, по-разкошна, по-уханна
украса. Струва ти се, че долавяш аромата на
самото слънце, когато грее най-силно, на връх
пладне...
Но да минем към подробностите. Бли-
залцето или женският орган е затворено в гор­
ната устна, която образува нещо като калпа­
че, приютяващо и двете тичинки или мъжките
органи. За да им попречи да го опрашат, бли-
залцето, настанено в същия брачен дом, е два
пъти по-дълго от тях, така че те нямат никаква
надежда да го достигнат. Освен това, за да се
избегне всеки инцидент, цветът е станал про-
тандричен, ще рече, че тичинките зреят преди
плодника, та когато женският орган е готов
да зачене, мъжките вече са презрели. Ясно
е, че за да се извърши съюзът, е необходимо
да се намеси външна сила, като пренесе чужд
прашец върху изоставения плодник. Някои
цветя, наречени анемофили , се осланят на
вятъра. Градинският чай обаче - той е по-
типичен случай - е ентомофил , тоест обича
насекомите и разчита само на тяхното сътруд­
ничество. А и знае - защото е наясно с много
неща, - че живее в свят, където е по-добре
да не очакваш съчувствие, нито милосърдна
подкрепа. Затова не си дава труд да отправя
зов към благосклонността на пчелата. Като
всяка твар на тази земя, която води битка със
смъртта, пчелата съществува само за себе си
и за вида си и не би й минало през ум да прави
услуга на цветето, което я храни. Как тогава
да бъде принудена да отслужи бракосъчета­
нието против волята си или поне без да знае?
Ето какъв прекрасен любовен капан е измис­
лил Градинският чай : на дъното на шатрата
си от виолетова коприна той разстила някол­
ко капки нектар - това е стръвта. Достъпът
до сладката течност обаче е преграден от две
отвесни успоредни дръжки, доста прилични
на въртящите се механизми на холандските
подвижни мостове. В горния край на всяко
стъбло се намира голям мехур - прашни-
кът, който прелива от прашец; в долния край
две по-малки мехурчета служат за противо­
тежест. Когато пчелата проникне в цвета, за
да достигне до нектара, тя трябва да побутне
с глава малките мехурчета. Равновесието се
нарушава, двете стъбла се прекатурват, при
което горните прашници докосват хълбоците
на насекомото и ги покриват с оплодителен
прашец.
Щом пчелата излезе, освободените ме­
хурчета възстановяват функцията си и меха-
низмът възвръща първоначалното си поло­
жение. Всичко е готово за ново посещение.
Само че това е едва първата половина от
драмата - продължението се разиграва при
друг декор. В някое от съседните цветя, в ко­
ито тичинките са увехнали, на сцената изли­
за очакващият прашеца плодник. Той бавно
се надига от калпачето, протяга се, навежда
се, извива се, така че на свой ред да прегради
входа на брачната зала. Устремена към нек­
тара, главата на пчелата свободно преминава
под свода, образуван от плодника, който оба­
че докосва гърба и хълбоците на насекомото
точно там, където са ги докоснали тичинките.
Раздвоеното близалце жадно всмуква и по­
пива тичинковия прашец. Лесно е впрочем да
се вкара в цветето сламка или края на кибри­
тена клечка, да се задвижи апаратът и да се
види с каква чудесна и трогателна точност се
изпълняват всички тези движения.
Разновидностите на Градински я чай
са много, около петстотин; ще ви спестя на­
учните им наименования, които не винаги са
елегантни: Salvia P ratensis , O fficinalis (нея
отглеждаме в зеленчуковите си градини),
H orm inum , H orm iniodes, G lutinosa , Sclarea ,
R oem iri , A zurea , P itcheri , Spendens (велико­
лепното алено цвете в цветните ни лехи), и т.н.
Едва ли има една от тях, която да не е про­
менила някоя подробност от описания по-го-
ре механизъм. Някои - и това, струва ми се,
е спорно достижение - са удвоили, понякога
утроили дължината на плодника, така че той
не само стърчи от калпачето, ами се превива,
разперен като ветрило пред входа на цвета.
Така се избягва опасността близалцето да се
оплоди от прашниците, разположени в също-
то калпаче, но пък, ако протандрията не е ясно
изразена, на излизане от цвета пчелата може
да изсипе върху близалцето прашеца на съ­
квартирантите му. При други разновидности
по време на преобръщането си прашниците
запазват по-голямо разстояние помежду си и
по този начин по-точно попадат върху хълбо­
ците на насекомото. Трети пък не са успели да
сглобят всички части на механизма. Намерих
например недалеч от моя виолетов Градински
чай, близо до кладенеца под Олеандровия
храст семейство с бледолюлякови почти бели
цветове. В тях няма и следа от въртящи се
около оста си стъбла. Тичинките и близалцето
са струпани насред съцветието. Всичко е без­
редно и оставено на случайността. Не се съм­
нявам, че е възможно, ако се изследват мно-
гобройните разновидности на Устноцветни -
те, да се възстанови цялата им история, да
се проследят етапите на изобретението - от
първичния хаос в бялото цвете пред очите ми
до последните подобрения, внесени от вио­
летовото. Какво означава това? Мигар аро­
матното племе продължава да усъвършенства
размножителната си система? Още ли сме в
периода на проектирането и опитите, какъвто
бе случаят с Архимедовия винт у семейство
Люцернови? Нима превъзходството на авто­
матичния лост още не е единодушно призна­
то? Значи ли това, че не всичко е неизменно и
веднъж завинаги установено, че още се спори,
още се експериментира в този свят, който ни
се струва фатално, органично рутинен*?

* От няколко години правя серия от оп­

ити за получаване на хибриди, като изкуст­
вено опрашвам - взимайки всички предпазни
мерки, за да предотвратя намесата на вятъ­
ра и на насекомите - една разновидност на
Градинския чай, чийто флорален механизъм е
много усъвършенстван, с прашец на друга, из­
останала разновидност, и обратно. Наблюде­
нията ми още не са достатъчно многобройни,
за да ги излагам в подробности. Струва ми се
все пак, че се очертава действието на общ за­
кон, а именно че изостаналата разновидност
охотно възприема подобренията на напредна­
лата, докато втората рядко се заразява от
недостатъците на първата. Това като че ли
ни дава много любопитен поглед върху спосо­
бите, навиците, предпочитанията, вкусът
към по-доброто на Природата. Но експери­
ментите ми са бавни и дълги заради загубено­
то време в търсене на разновидности, заради
необходимите опити и контра-опити и пр.
Така че е преждевременно да се вадят каквито
и да било заключения.
 XIII
Тъй или инак цветът на повече-
то разновидности на Градин­
ския чай предлага елегантно
решение на големия проблем с кръстосаното
опрашване. Но както при хората всяко ново
откритие веднага бива подхванато, опросте­
но, подобрено от цяла тълпа неуморни дребни
изобретатели, в света на цветята-«механици»
лицензът на Градинския чай е бил в много
от детайлите си изменен и усъвършенстван.
Едно доста обикновено Живеничево - Гор­
ския въшкавец (Pedicularis sylvatica ), което
сигурно сте срещали по сенчестите поляни с
Изтравничета , е внесло изключително на­
ходчиви подобрения. Формата на съцветието
му е почти същата като на Градинския чай ;
близалцето и двата прашника обитават го­
рното калпаче. Единствена влажната топчица
на близалцето се подава от калпачето, докато
прашниците са запрени вътре като в затвор.
Тази копринена дарохранителница е твърде
тясна за органите на двата пола, които поч­
ти се докосват; но благодарение на едно ус­
тройство, съвършено различно от механизма
на Градинския чай , опрашването е абсолютно
невъзможно. Прашниците представляват два
пълни с прашец мехура само с по един отвор,
като двата отвора се допират и взаимно се за­
пушват. Превитите им като пружини стъбла
се задържат в това положение от два вида
зъбци. Пчелата, проникнала в цвета, за да
пие нектар, по необходимост избутва зъбците;
тогава освободените мехури отскачат нагоре и
се стоварват върху гърба на насекомото.
Но с това геният и предвидливостта на
растението не се изчерпват. Както отбеляз­
ва X. Мюлер, който пръв проучва напълно
знаменития механизъм па Въшкавеца , ако
тичинките удареха насекомото заедно, нито
едно зрънце прашец нямаше да излезе от тях,
тъй като отворите им взаимно се запушват.
Но ето че един колкото прост, толкова и на­
ходчив трик им помага да се справят със за­
труднението. Долната устна на съцветието не
е симетрична и хоризонтална, а неправилна
и коса, така че едната й страна се намира с
няколко милиметра по-нависоко. Кацналата
отгоре й пчела може да заеме само наклонена
поза, при което главата й се удря последо­
вателно в едната, после в другата изпъкна­
лост на съцветието. От своя страна тичин­
ките също една след друга удрят насекомото
с освободения си вече отвор и го посипват с
оплождащ прашец.
Когато след това пчелата премине към
друг цвят, тя неминуемо го опрашва, защото,
провирайки глава в съцветието, среща най-
напред близалцето, което я докосва точно на
мястото, където в следващия миг ще я ударят
тичинките, тоест където вече са я докоснали
тичинките на предишния цвят.
 XIV

Можем да дадем още много та­

кива примери, тъй като всяко
цвете си има собствена идея,
собствена система и придобит опит, който
умее да оползотворява. Откритията и спо­
собите на цветята ни напомнят за онези за­
владяващи изложби на механични изобре­
тения, в които инженерният гений на човека
разкрива всичките си възможности. Само че
нашият инженерен гений е едва от вчера, до­
като флоралната механика функционира от
хиляди години. Когато цветето се е появило
на нашата земя, то не е заварило нито един
модел, на който да подражава; наложило се
е да разчита на собствените си сили. По вре­
мето, когато още сме си служили с тояга, лък
и боздуган, когато, сравнително наскоро, сме
измисляли макарата, скрипеца и стеноломна-
та машина, когато, може да се каже миналата
година, сме обявявали за наши шедьоври ка-
тапулта, часовника и тъкачния стан, Градин­
ският чай вече е бил изобретил въртящите
се оси и противотежестите на своите везни,
а Въшкавецът е експериментал със запу­
шените си мехури, последователно разгъва­
щите се пружини и наклонените плоскости.
Кой преди по-малко от сто години подозира-
ше за качествата на витлото, които Кленът
и Липата използват още от раждането на
дървесния род? Кога ще успеем да създадем
парашут или самолет тъй солиден и лек, така
фин и надежден като този на Глухарчето?
Кога ще разгадаем как се вгражда в толко­
ва крехка тъкан като коприната на венче-
листчетата такава мощна пружина като тази,
която изстрелва в пространството златистия
прашец на Жълтугата? Ами декоративна­
та Тиква момордика , наречена още Дамски
пистолет , която цитирах в началото на това
кратко изследване? Кой ще ни разкрие мис­
терията на фантастичната й сила? Познавате
ли Момордиката? Това е скромно растение
от семейство Тиквови , доста разпространено
по средиземноморския бряг. Месестият му
плод, който прилича на неголяма краставица,
е надарен с необяснима жизненост и енергия.
Достатъчно е да го докоснете, когато узрее,
и той внезапно се откъсва от дръжката си с
конвулсивен гърч и изхвърля през разкрилия
се отвор слизеста струя, смесена с множе­
ство семена, при това с такава забележителна
сила, че семената биват отнесени на четири
или пет метра от родното растение. Това из­
ключително постижение би съответствало на
успешния ни опит с едно-единствено рязко
движение да изпратим всичките си органи и
вътрешности, заедно с кръвта си, на половин
километър от кожата и скелета си. Впрочем
много семена използват балистични способи и
източници на енергия, които са ни, общо взе­
то, неизвестни. Да си спомним например за
пушечната стрелба на Р а п и ц а т а и на Ж ъ л -
тугата. Но един от големите майстори в
растителната артилерия е Г р а д и н с к а т а м л е ч -
к а . М л е ч к а т а , която вирее в нашия климат, е
голям, доста декоративен «бурен», често над­
вишаващ човешки бой. В момента пред очите
ми на масата стои чаша с натопено клонче от
М л е ч к а . По него има триделни зеленикави
топчици, които съдържат семе. От време на
време някоя от топчиците се пука с трясък и
семената, получили шеметна начална скорост,
се пръскат във всички посоки, удряйки се в
стените и мебелите. Ако някое от тях достиг­
не лицето ви, ще помислите, че ви е ожилило
насекомо, толкова изключителна е ударната
сила на миниатюрните семенца, не по-големи
от главичка на топлийка. Разгледайте топ-
чицата, потърсете пружините, които я за­
действат, и няма да откриете тайната на тази
сила; тя е невидима като силата на нервите ни.
Испанската Ж ълтуга (Spartium Junceum )
пък разполага не само с шушулки, а и с цве­
тове на пружина. Може би сте зървали това
възхитително растение, най-великолепният
представител на своето могъщо семейство -
бедно, скромно, но яко и жизнеспособно, то
не се отвращава от никаква земя, не бяга от
никакво изпитание. Ще го видите край пъте­
ките и в планините на Юга, където образува
огромни кичести туфи, понякога триметрови,
които от май до юни се покриват с приказни
цветове от чисто злато; уханието им, примесе­
но с мириса на обичайния им съсед Орловия
нокът , разстила под изпепеляващото слън­
це свежест, единствено сравнима с небесната
роса, с изворите в елисейските полета, с би­
стротата и звездната прозрачност на сините
подводни пещери...
Цветът на Жълтугата , както и този
на всички бобови пеперудоцветни, прилича
на цвета на граха от градините ни; тичинките
и плодникът му са херметически затворени в
долните, изострени като шпора венчелистче-
та, където пчелата не може да проникне, до­
като пленените годеници не узреят. Но настъ­
пи ли часът на пубертета, шпората се накланя
под тежестта на насекомото, златната спал­
ня сладострастно се пука и изстрелва върху
посетителя и върху съседните цветове облак
от светъл прашец, който един широк листец,
разположен като стряха, за всеки случай за­
лепва върху плодника.
 XV

Желаещите да проучат из ос­

нови всички тези проблеми,
бих препратил към трудо­
вете на Кристиян-Конрад Шпренгел, който
пръв, още през 1793 г., в любопитното си из­
следване Das entdeckte Geheimniss des Natur
(«Разкритата тайна на Природата») анали­
зира функциите на различните органи при
Орхидеите ; също и към книгите на Чарлс
Дарвин, на доктор X. Мюлер от Липщад, на
Хилдебранд, на италианеца Делпино, на Ху-
кър, Робърт Браун и много други.
Най-съвършените и най-хармонични
прояви на интелигентност откриваме именно
сред Орхидеите. У тези изстрадали и нео­
бикновени цветя геният на растението дости­
га връхната си точка и взривява стената, раз­
деляща царствата. Не трябва впрочем името
Орхидея да ни заблуждава и да ни кара да
мислим за редките и скъпоценни цветя, за ца­
риците на оранжериите, които сякаш се нуж­
даят от грижите на бижутер, а не на гради­
нар. Местната ни дива флора наброява сред
скромните си «бурени» повече от двайсет и
пет вида Орхидеи , между които и се срещат
най-изобретателните и най-сложните. Тъкмо
тях е описал Чарлс Дарвин в книгата си «За
опрашването на Орхидеите от насекомите»,
разказвайки ни чудната история за героичните
усилия на цветната душа. Не бихме могли тук
да предадем в няколко реда тяхната богата и
феерична биография. Но понеже говорим за
разума на цветята, следва да дадем достатъч­
на представа за действията и умствените на­
вици на онова от тях, което надминава всички
в изкуството да накара пчелата или пеперуда­
та да направят точно каквото иска, по опреде­
ления начин и в предвиденото време.
 XVI

Не е лесно да се обясни, без да

се нарисува, как действа из-
ключително сложният размно­
жителен механизъм на Орхидеята ; ще се
опитам все пак да го опиша чрез приблизи­
телни сравнения, като избягвам, доколкото е
възможно, употребата на технически термини
като ретикулум , лабелум , полиний и др.,
които не будят никакъв образ у незапознати­
те с ботаниката хора.
Да вземем една от най-разпространени­
те Орхидеи , например Orchis maculata , или
по-скоро малко по-голямата и следовател­
но по-удобна за наблюдение Orchis latifolia
- широколистата Орхидея , наричана още
Петдесетница . Това е многогодишно расте­
ние, което достига от трийсет до шейсет сан­
тиметра височина. То е доста разпространено
в горите и влажните ливади и е увенчано с
пирамидка от бледорозови цветове, които се
разтварят през май и юни.
Типичният цвят на нашите Орхидеи
доста наподобява фантастичната зейнала паст
на китайски дракон. Долната устна е силно
удължена и увиснала и прилича на дантеле­
на престилка. Тя служи за временно жилище
или за място за отдих на насекомото. Горната
устна е закръглена като качулка и съдържа
основните органи, а до дръжката виси нещо
като шпора или като дълго заострено рогче,
в което се крие нектарът. При повечето цве­
тове плодникът или женският орган предста­
влява лепкаво топче, което търпеливо очаква
на върха на крехкото си стъбълце идването на
прашеца. При Орхидеята това класическо
съоръжение е станало неузнаваемо. В дъно­
то на устната й кухина, там, където би било
разположено малкото езиче в гърлото, се на­
мират два слепени плодника, над които се из­
дига трети, видоизменен в невиждан другаде
орган. На върха му е закрепено някакво по­
добие на джобче или по-точно на плитко ле-
генче, наречено rostellum. Това полу-легенче
е пълно с лепкава течност, в която са натопе­
ни две миниатюрни топчета. От тях излизат
две къси стъбълца, понесли в горния си край
грижливо овързано пакетче със семена.
Да видим сега какво става, когато в цве­
та проникне насекомо. То каца върху горна­
та устна, готова да го приеме, и привлечено
от аромата на нектара, се опитва да стигне
до съдържащото го рогче на дъното. Само
че проходът съвсем умишлено е много тесен.
Затова главата му няма как да не се блъсне
в легенчето. Последното тутакси се разкъсва
точно където трябва и оголва двете пропити
с лепкава течност топчета. Те пък, докоснат
ли темето на гостенина, здраво се залепват
за него, така че, когато напусне цвета, насе­
комото ги отнася със себе си заедно с двете
стъбълца и завързаните им пакетчета с пра­
шец. И ето го насекомото надянало шапка с
два рога, подобни на бутилки за шампанско.
Несъзнателен съратник на трудно дело, то
посещава съседния цвят. Ако роговете му не
помръдваха, те просто щяха да ударят с паке­
тите прашец другите пакети прашец, натопени
в лепкавата течност и от това нямаше да про­
излезе никакво събитие. Тук блясва геният,
опитът и предвидливостта на Орхидеята. Тя
педантично е изчислила времето, необходимо
на насекомото, за да изсмуче нектара и да по­
сети следващия цвят, като е установила, че за
това са му необходими около трийсет секунди.
Видяхме, че пакетите с прашец са закачени
върху две къси стъбълца, забити в лепкавите
топчици. А там, където се забиват, е разпо­
ложена под всяко стъбълце малка мембрана,
чиято единствена функция е да се сгърчи точ­
но след трийсет секунди и да прегъне всяко
от стъбълцата така, че те да се извият, като
опишат деветдесетградусова дъга. Това пък
е резултат от ново изчисление - този път не
във времето, а в пространството. Двата рога
с прашец, коронясали брачния пратеник, сега
са хоризонтални и стърчат напред, така че
когато влезе в съседния цвят, да се ударят в
слепените плодници под легенчето.
 И това не е всичко - геният на Орхи­
деята още не е проявил цялата си съобрази-
телност. Плодникът, в който се удря пакетът
с прашец, е покрит с лепкаво вещество. Ако
това вещество притежава лепливост, равна на
тази на течността в легенчето, пакетът с пра­
шец ще се откъсне от стъбълцето си, ще се
залепи за плодника и ще остане там завинаги.
Това ще е и краят на живота му. Което, раз­
бира се, не бива да се случва. Не бива да се
изразходва шансът на прашеца в едно-един­
ствено приключение, а напротив, да се из­
ползва възможно най-пълноценно. Цветът,
който отброява секундите и измерва ъглите, е
и отличен химик и умее да дестилира два вида
смола - едната извънредно леплива и неза­
бавно втвърдяваща се на въздуха - тя при­
крепя рогчетата с прашец върху главата на на­
секомото; другата много разредена - тя об­
служва плодника. Силата на втората е точно
толкова, колкото е необходимо, за да развър­
же или разхлаби тънките и еластични нишки,
с които е опакован семенния пакет. Някои от
семената полепват по нея, но основната маса
остава непокътната; и когато насекомото по­
сети други цветове, тя ще продължи оплоди-
телното си дело.
Изчерпах ли цялото чудо? Не, остават
още много достойни за внимание подробнос­
ти - като например движението на легенче-
то, което, след като се разкъса, за да извади
на бял свят лепкавите си топчета, незабавно
повдига долния си край с цел да задържи теч­
ността и да запази в добро състояние праше­
ца, който насекомото не е отнесло. Можем да
отбележим и крайно любопитната разлика в
дължината на стъбълцата върху главата на
насекомото, както и някои химически пред­
пазни мерки, общи за всички растения - по­
следните опити на Гастон Боние като че ли
доказват, че за да запази вида си, всеки цвят
секретира токсини, които унищожават или
стерилизират чуждия прашец. Това е, кажи-
речи, всичко, което можем да видим. Но и
тук като във всяко нещо истинската и велика
мистерия започва там, където погледът ни не
може да проникне.
 XVII
Току-що открих в един неопле-
вен край на маслиновата го­
ричка великолепна Лороглоса
с дъх на тиня - разновидност, която по неиз­
вестни за мен причини (може би е малко раз­
пространена в Англия) Дарвин не е проучил.
От всички диви Орхидеи тази е най-забеле-
жителната, най-фантастичнта, най-порази­
телната. Ако имаше ръста на американските
си посестрими, бихме могли да твърдим, че не
съществува по-химерично растение. Предста­
вете си тире като този на Зюмбюла , но малко
по-висок. Той е симетрично окичен със злобни
трироги цветове, бяло-зеленикави на люляко­
ви точки. Долното венчелистче е снабдено в
основата си със златисто-кафяви карункули,
със средновековни мустаци и лилави пъпки,
които не предвещават нищо добро. То без­
крайно, безумно, невероятно се удължава във
формата на лента, спираловидна като тирбу-
шон и с цвета на удавник, прекарал във водата
поне месец. Цялото това нещо, будещо мисли
за смъртоносни болести и сякаш пръкнало се
от най-зловещите ни кошмари, излъчва ужас­
на и мощна миризма на отровна тиня, която се
разнася надалеч и говори за присъствието на
приказно чудовище. Описвам по този начин
тази зловонна Орхидея , защото тя е доста
разпространена във Франция и лесно се раз­
познава, а големината й и добре оформените й
органи я правят подходяща за всякакви опити.
Достатъчно е да вкарате в цвета й върха на ки­
бритена клечка и да проникнете до дъното на
нектара, за да разгледате с просто око всички
перипетии по опрашването. Ако го докоснете
пътьом, джобчето или rostellum се навежда
и разкрива лепкавото легенче (Лороглосата
има само едно), в което са забити две стрък­
чета с прашец. Легенчето мигом се вкопчва
във върха на клечката, двете ложи, съдържа­
щи топчетата прашец, се разтварят по дължи­
на и когато извадите клечката, върху върха й
ще са здраво залепнали две рогчета, увенчани
със златисти топчици. За съжаление тук не
можем да се насладим, както при широко -
листата Орхидея , на постепенното и точно
привеждане на роговете. Защо всъщност не
се привеждат? Достатъчно е да пъхнете клеч­
ката с двурогата шапка в нектара на съседния
цвят, за да установите, че това движение би
било ненужно, тъй като цветът е много по-
голям от този на широколистата Орхидея , а
рогчето с нектар е разположено така, че кога­
то натовареното с прашец насекомо проникне
вътре, прашецът се оказва точно на нивото на
очакващия го плодник.
 Да прибавим, че за да успее опитът, е
важно да се избере добре съзряло цвете. Не
знаем кога точно става това. Но насекомото и
цветът го знаят, защото последният кани сво­
ите гости на капка нектар едва когато цялото
устройство е готово за работа.
 XVIII
Ето такава е в общи линии систе­
мата на опрашване, възприета
от О рхидеята , която вирее по
нашите места. Но всеки вид, всяко семей­
ство променя, усъвършенства детайлите й в
зависимост от опита си, от психологията и
предпочитанията си. О рхидеята A nacam ptis
pyram idalis например - една от най-интели-
гентните - е прибавила към долната си уст­
на или лабелум а два малки гребена, които
насочват хобота на насекомото към нектара
и го принуждават да извърши точно каквото
се очаква от него. Дарвин съвсем справед­
ливо сравнява този находчив аксесоар с ин­
струмента, който използваме понякога, за да
прекараме конеца през игленото ухо. Друго
интересно подобрение: двете топчици, в кои­
то са забити стъбълцата с прашец и които са
натопени в легенчето, са заместени от един-
единствен лепкав диск във формата на седло.
Ако вкараме в цвета, следвайки евентуалния
път на хобота на насекомото, върха на игла
или на косъм от свинска четина, съвсем ясно
забелязваме предимствата на това по-просто
и по-практично устройство. Щом косъмът
докосне легенчето, то се разкъсва симетрично
и разкрива седлото, което незабавно се закач-
ва за косъма. Ако бързо отдръпнете косъма,
ще успеете да зърнете красивото движение на
седлото, което, възседнало косъма или иглата,
сгъва краищата си така, че плътно да обхва­
не поддържащия го предмет. Гова движение
е предназначено да подсили стабилността на
седлото и главно да осигури с повече точност,
отколкото при широколистата Орхидея, за­
дължителното разстояние между стъблата
с прашец. Веднага щом седлото обгърне иг­
лата и щом забитите в него стъбла неминуе­
мо се раздалечат, започва второто движение
- стъблата се свеждат към края на иглата
точно както при по-горе разгледаната Орхи­
дея. Двете движения се извършват за около
трийсет до трийсет и четири секунди.
 XIX

Не изминават ли същия път на

дребни поправки и последо­
вателни подобрения и човеш­
ките изобретения? Всички ние сме следили
в най-младата ни индустрия малките, но не­
прекъснати промени, внасяни в запалването,
карбуратора, съединителя, скоростите. Човек
би казал, че идеите спохождат цветята точно
както спохождат нас. Лутат се в една и съща
нощ, сблъскват се с едни и същи препятствия,
с една и съща зла воля, с едни и същи неиз-
вестности. Подчиняват се на еднакви закони,
изпитват еднакви разочарования, еднакво
бавно и трудно постигат победите си. Из­
глежда, че и те като нас притежават търпение,
постоянство, самолюбие; че интелигентността
им е не по-малко разнолика и многостранна
от нашата; че хранят същите надежди и спо­
делят същите идеали. И те като нас се борят
срещу огромната и равнодушна сила, която в
край на краищата им помага. Въображение­
то им прилага същите предпазливи и внима­
телни методи, следва същите тесни и криво­
личещи пътеки, но и извършва неочаквани
скокове, с които внезапно нанася последния
щрих па някоя недовнедрена идея. Така едно
семейство от велики изобретатели - странно
и богато семейство американски Орхидеи - е
било осенено от дръзкото хрумване да се от­
каже от някои навици, които сигурно са му
изглеждали прекалено примитивни. При него
разделението на половете е абсолютно - все­
ки разполага със собствен цвят. Освен това
полинията или пакетът с прашец не стои с
натопена дръжка в пълното със смола леген-
че в пасивно или поне лишено от инициатива
очакване на случая, който ще му позволи да
се залепи на главата на насекомото. Тя е сви­
та върху мощна пружина в нещо като ложа.
Нищо специално не привлича насекомото
към тази ложа. Затова гордите американски
Орхидеи предпочитат да не се осланят като
обикновените на определено движение на
посетителя - вярно, насочвано и точно дви­
жение, но все пак незадължително. И насе­
комото прониква не просто в чудесно механи­
зиран, а в жив, надарен със сетивност цвят.
Едва кацнало върху разкошното преддверие
от медночервена коприна, и няколко дълги и
нервни антени, които няма как да не докосне,
вдигат под тревога цялата сграда. Веднага се
разкъсва ложата с лепкавия диск и сгънатото
стъбло, увенчано с два отделни пакета с пра­
шец. Стъблото се разгъва като пружина и из­
стрелва двата пакета и диска, като вследствие
на любопитно балистично изчисление дискът
винаги полита пръв и се залепва за насекомо­
то. Замаяно от удара, последното и не поми­
сля веднага да напусне агресивното съцветие,
за да се скрие в съседния цвят. Точно каквато
е целта на американската Орхидея.
 XX
Нека отбележим и интересно­
то и практично опростяване,
внесено в общата система от
друго семейство екзотични Орхидеи. Да си
припомним първо как се лута понякога чо­
вешкият дух и да направим една забавна съ­
поставка. Един ден чиракът в работилницата
или ученикът в лабораторията казал на своя
учител: «Ами ако направим обратното? Ако
сменим посоката на движението? Ако смесим
течностите в обратни пропорции?» Напра­
вили опита - и от неочакваното изскочило
непознатото. Нашите Орхидеи като че ли са
провели същия разговор помежду си. Всички
познаваме Дървената обувка на Венера или
Cypripedium ; с огромната си брадичка във
формата на галош, със злобния си и отровен
вид, тя е най-характерното цвете в оранже­
риите ни - така да се каже, типичната Ор­
хидея. Тя смело е премахнала целия сложен и
деликатен апарат с неговите пакети с прашец
на пружина, раздалечаващи се стъбълца и пр.
Чехъловидната й брадичка и един безплоден
прашник във формата на щит преграждат вхо­
да така, че насекомото е принудено да прекара
хоботчето си над две малки купчинки прашец.
Но това не е най-важното. Най-неочакваното
и ненормалното е, че обратно на всички други
видове, не плодникът, женският орган, е леп­
кав, а самият прашец. Зрънцата му съвсем не
са праховидни, а са споени от толкова лепкава
течност, че можем да ги разтеглим като ко­
нец. Какви са предимствата и недостатъците
на това нововъведение? Пренасяният от насе­
комото прашец би могъл да се закачи за друг
предмет, не за плодника; затова пък плодни­
кът не е принуден да секретира течност, пред­
назначена да стерилизира чуждия прашец.
Във всеки случай всичко това заслужава спе­
циално проучване. Съществуват изобретения,
чиято полза не може да се схване веднага.
 XXI
За да привършим със странното
племе на О рхидеи те , ще кажем
няколко думи и за един спома­
гателен орган, който задвижва цялата меха­
ника - нектарника. Той впрочем е бил пред­
мет - от страна на вида - на търсения, опити
и експерименти не по-малко интелигентни и
разнообразни от онези, които непрекъснато
подобряват функциите на основните органи.
Както вече казахме, нектарникът пред­
ставлява нещо като дълга шпага, дълго за­
острено рогче, което се разтваря на дъното
на цвета, до дръжката, и донякъде служи за
противотежест на съцветието. Той съдържа
сладка течност - нектара, с който се хранят
пеперудите, твърдокрилите насекоми и някои
други, и който пчелата превръща в мед.
Следователно неговата задача е да при­
влича необходимите гости. Той се е нагодил
към големината им, към навиците и вкусовете
им. Винаги е разположен така, че да могат да
вкарат и изтеглят хобота си чак след като съ­
вестно и последователно са изпълнили всички
ритуали, предвидени от органичните закони
на цвета.
Вече достатъчно добре познаваме ха­
рактера и странното въображение на О рхиде -
ите , за да се досетим, че и тук като другаде
- дори повече от другаде, защото гъвкавият
орган е по-подходящ - изобретателният им,
практичен, наблюдателен и неспокоен дух е
дал воля на фантазията си. Една от тях на­
пример, Sarcanthus leretifolius, явно не е могла
да изработи достатъчно бързо втвърдяваща
се смола, за да залепи пакета с прашец върху
главата на насекомото, затова е заобиколила
трудността, като се е постарала да задържи
възможно по-дълго време хобота на посети­
теля в тесните пролуки, водещи към нектара.
Лабиринтът, който е очертала, е толкова сло­
жен, че Бауер, опитният художник на Дар-
вин, се е признал за победен и се е отказал да
го възпроизвежда.
Някои други пък, изхождайки от отлич­
ния принцип, че всяко опростяване е усъвър­
шенстване, смело са се отказали от рогчето с
нектар. Заменили са го с месести, странни и
очевидно сочни издатини, които насекомите
гризат. Нужно ли е да добавяме, че въпрос­
ните издатини са разположени така, щото
гостът, решил да си хапне от тях, задължи­
телно задвижва механизма с прашец?
 XXII
Без да се спираме на хиляди­
те най-разнообразни хитри­
ни, нека завършим нашата
приказка с капана, заложен от Coryanthes
macrantha. Тук дори не знаем с какво точно
същество си имаме работа. Тази изумител­
на Орхидея е измислила следното: горната й
устна или labellum образува нещо като голяма
паничка, в която непрекъснато падат капки
почти чиста вода, секретирани от разположе­
ните над нея две рогчета. Когато паничката
се напълни до половината, водата изтича през
специален улей от едната й страна. Самото
това хидравлично съоръжение е вече доста­
тъчно забележително; но ето къде започва
обезпокоителната, бих казал почти сатанин-
ска страна на комбинацията. Течността, коя­
то секретират рогчетата и която се събира в
копринената паничка, не е нектар и изобщо
не е предназначена да привлича насекомите;
тя има по-деликатна мисия в истински макиа-
велисткия план на странното цвете. Наивните
насекоми биват поканени от сладкото ухание,
разпръсквано от месестите издатини, за кои­
то споменахме, да заемат мястото си в капана.
Издатините се намират над паничката в нещо
като стая, достъпът до която е осигурен от два
странични отвора. Голямата пчела - огромно­
то цвете привлича почти само най-тежките
ципокрили, сякаш останалите се стесняват да
проникнат в такъв обширен и луксозен салон,
- голямата пчела започва да гризе вкусните
карункули. Ако е сама, тя би могла да хапне
и спокойно да си отиде, без дори да докос­
не паничката с вода, плодника и прашеца; и
нищо не би се случило. Но мъдрата О рхидея
е наблюдавала живота около себе си. Тя знае,
че пчелният народ е многоброен, лаком и за­
бързан, че гражданите му излизат навън с хи­
ляди през слънчевите часове, че е достатъчно
да се разнесе лекият като целувка парфюм на
разтварящия се цвят, за да долетят на тълпи
на брачното пиршество, което се подготвя под
палатката му. И ето ги - две или три нетър-
пеливки в сладката стая; мястото е тясно, сте­
ните са плъзгави, гостенките - тромави. Те
бързат, бутат се една друга, така че винаги
се намира някоя, която да падне в дебнеща­
та я под коварния обяд паничка. Неочаквана
баня - пчелата съвестно навлажнява краси­
вите си прозрачни крила и въпреки огромните
си усилия, не успява да отлети. Точно тук я
причаква хитрото цвете. От вълшебната па­
ничка може да се излезе през един-единствен
отвор - улея, през които се оттича излишна­
та вода. Той е точно толкова широк, колкото
да може да премине насекомото, чийто гръб
докосва най-напред лепкавата повърхност
на плодника, после лепкавия прашец, който
го очаква покрай свода. И насекомото се из­
мъква, натоварено с прашеца, влиза в съсед­
ния цвят, където отново започва драмата на
пиршеството, на блъсканицата, на падането,
на къпането и бягството, при което внесени­
ят прашец непременно попада върху лакомия
плодник.
Ето това цвете познава и използва страс­
тите на насекомите. Едва ли може да се твър­
ди, че става дума за романтично тълкуване.
Не, фактите са потвърдени от съвестни науч­
ни наблюдения и няма друг начин, по който
да се обяснят функциите и разположението на
различните органи в цвета. Очевидното тряб­
ва да се приеме. Невероятната и резултатна
хитрост е особено учудваща, защото целта й
не е да задоволи спешната нужда от храна,
която изостря и най-посредствените умове, а
да постигне един далечен идеал - продължа­
ването на вида.
Но за какво са, ще кажете, всички тези
фантастични усложнения, които в крайна
сметка само увеличават зависимостта на рас­
тението от случая? Да не бързаме да отгова­
ряме и да съдим. Нямаме никаква представа
за мотивите на цветето. Не знаем какви пре­
пятствия среща, кое за него е логично, кое е
просто. Не ни е известен нито един от орга­
ничните закони на съществуването и растежа
му. Ако някой ни види от Марс или Венера
как се мъчим да завладеем въздушното прос­
транство, сигурно също ще се запита: за какво
им са тези безформени и чудовищни апарати,
тези балони, аероплани, парашути, след като
би било толкова лесно да сторят като птиците
и да удължат ръцете си с чифт крила?
 XXIII
На тези доказателства за инте­
лигентност детинската сует­
ност на човека противопоставя
традиционното възражение: да, те създават
чудеса, но тези чудеса си остават вечно същи-
те. Всеки вид, всяка разновидност си има сис­
тема и поколенията не внасят в нея никаква
промяна. Вярно е, че откакто ги наблюдаваме,
тоест от петдесетина години, не сме видели
Coryanthes macrantha да усъвършенства ка­
пана си; това е всичко, което можем да твър­
дим, и то не е достатъчно. Мигар сме напра­
вили и най-елементарните опити? Знаем ли
какво ще сторят след век потомците на изу­
мителната къпеща се Орхидея, ако попаднат
в различна среда, сред непознати насекоми?
А и имената, които даваме на родовете, видо­
вете и разновидностите, ни подвеждат - чрез
тях обозначаваме въображаеми типове, ко­
ито ни се струват строго определени, докато
всъщност са може би представители на едно
и също цвете, бавно изменящо органите си в
зависимост от бавните обстоятелства.
Цветята са се появили на нашата земя
преди насекомите; затова им се е наложило
при появата на последните да ги принудят
да им сътрудничат, изобретявайки цяла една
сложна техника. Само този геологически нео­
спорим факт измежду всички останали, които
са ни неизвестни, е достатъчен, за да призна­
ем наличието на еволюция, а не означава ли
въпросната не особено ясна дума приспосо­
бяване, изменение, производен от интелекта
прогрес?
Впрочем можем и да не се връщаме към
това праисторическо събитие. По-лесно би
било да се облегнем на множеството факти,
които показват, че способността да се прис­
пособява и развива не е свойствена само на
човека. Няма да цитирам всички подробнос­
ти, които съм изложил в «Животът на пчели­
те», ще припомня само две-три от основните.
Пчелите са изобретили кошера. В първо­
началното си диво състояние и в родната си
страна те са работили на открито. Нашите не­
сигурни и безмилостни северни сезони са им
подшушнали да потърсят убежище в скалните
вдлъбнатини и в горските хралупи. Тази гени­
ална идея е позволила на хилядите работнич­
ки, неподвижно скупчени около пилото, за да
поддържат необходимата топлина, да се от­
къснат от него и да започнат да събират мед.
Често се случва впрочем, особено в Южна
Франция, когато лятото е особено горещо,
пчелите да се върнат към тропическите нрави
на прадедите си*.
 * Бях написал тези редове, когато г-н Е.
Л. Бувие направи пред Академията на науки­
те (Бюлетин от 7 май 1906 г.) съобщение за
две гнезда, построени на открито в Париж,
едното върху една Японска акация, другото
върху един Див кестен. Последното висяло
на тънък, раздвоен като вилица клон, и било
крайно забележително поради очевидното и
интелигентно приспособяване към особено
трудни обстоятелства. «Пчелите (цитирам
резюмето на г-н Дьо Парвил, публикувано в на­
учната рубрика на в. «Деба» от 31 май 1906 г.)
са построили цяло укрепително съоръжение и
с наистина забележително изкуство са успе­
ли да превърнат в стабилен таван вилицата
на Кестена. Някой находчив човек едва ли би
измислил нещо по-добро.»
«За да се защитят от дъжда, те са
измайсторили огради и удебеления, както и
щори срещу силното слънце. Невъзможно е да
си представим съвършеното строителство
на пчелите, ако не видим архитектурата на
тези две гнезда, които понастоящем се нами­
рат в Музея.»

Друг факт: пренесена в Австралия или

в Калифорния, нашата пчела изцяло променя
навиците си. Още през втората или третата
година, след като установи, че лятото е вечно,
че цветя никога не липсват, тя започва да жи­
вее ден за ден, като се задоволява да събира
само необходимото за всекидневна консума­
ция количество мед и прашец. Тъй като ско-
рошните и осмислени наблюдения са по-силни
от наследствения опит, пчелата престава да се
запасява. Бюхнер споменава още един факт,
който също доказва приспособяването към
обстоятелствата, и то не бавното, вековното,
несъзнателното и съдбовното, а незабавното
и интелигентното - на остров Барбадос, в ра­
финериите, където целогодишно намират за­
хар, пчелите престават да посещават цветята.
Да припомним и как забавно бяха оп­
ровергани твърденията на двамата английски
ентомолози Кърби и Спенс. «Покажете ни,
казваха те, един-едничък случай, в който,
притискани от обстоятелствата, пчелите ще се
сетят да заменят глината или хоросана с восък
или клей, и ще се съгласим, че могат да раз­
съждават. »
Едва изразили това доста лекомисле­
но желание, и един друг естественик, Андре
Найт, намазал със смес от восък и терпентин
кората на някои дървета и забелязал, че пче­
лите изцяло са се отказали да събират клей и
са започнали да използват само новото, непо­
знато вещество, което намирали приготвено
и в изобилие близо до жилището си. Освен
това пчеларите добре знаят, че при липса на
прашец е достатъчно да им се предложат ня­
колко щипки брашно, и те веднага разбират,
че то може да им направи същата услуга и да
бъде използвано за същите цели като праше­
ца, независимо че вкусът, миризмата и цветът
му са различни.
Това, което припомних за пчелите, би
могло, струва ми се, да се наблюдава и в цар­
ството на цветята. Вероятно ще е достатъч­
но за тази цел възхитителното еволюционно
усилие на многобройните разновидности на
Градински я чай да бъде подложено на някои
експерименти и изследвано по-методично, от­
колкото може да го стори любител като мен.
Междувременно сред многото доказателства,
които не би било трудно да се съберат, едно
изследване на Бабине върху житните растения
свидетелства, че някои от тях, след пренася­
нето им в различен от родния им климатичен
пояс, наблюдават новите обстоятелства и се
възползват от тях точно както правят пчелите.
Така в по-горещите области на Азия, Африка
и Америка, където зимата не го убива всяка
година, нашето жито се връща към първона­
чалния си статус на многогодишно и вечнозе­
лено растение, което се размножава чрез коре­
на си и няма нито класове, нито зърна. Когато
някога е напуснало тропическата си родина, то
е било принудено да промени навиците си и да
си измисли нов начин за размножение. Както
прекрасно се е изразил Бабине, «по някакво
невъобразимо чудо организмът на растението
е предугадил необходимостта да премине през
състоянието на зърно, за да не загине през су­
ровия сезон.»
 XXIV

Във всеки случай, за да отпадне

възражението, което цитирах­
ме по-горе и заради което се от­
клонихме от темата си, би било достатъчно да
установим поне веднъж извън човечеството
наличието на възходящо развитие, движено
от интелекта. Но като не смятаме удоволст­
вието, което изпитваме, отхвърляйки един
твърде суетен и остарял аргумент, можем да
кажем, че всъщност няма особено значение
дали цветята, насекомите или птиците са ин­
телигентни. Да приемем за О р х и д е я т а , както
и за пчелата, че не растението, нито насекомо­
то, а Природата изчислява, комбинира, укра­
сява, изобретява и разсъждава. Каква е раз­
ликата? Един много по-същностен и достоен
за страстното ни внимание въпрос стои над
тези подробности, а именно: какъв е характе­
рът, качеството, навиците и може би целта на
всеобщия Ум, от който произлизат всички ин­
телигентни действия на тази земя. Именно от
такава гледна точка е извънредно любопитно
да се изучат - освен човека - и онези съще­
ства, включително пчелите и мравките, при
които се проявяват най-ясно методите и иде­
алът на този гений. След всичко, което уста­
новихме, изглежда, че въпросните тенденции
и интелектуални методи са еднакво сложни,
напредничави и поразителни при О рхидеи те
и при социалните Ц ипокрили. Да добавим и
че много от подбудите, както и част от логи­
ката на неспокойните и трудни за наблюде­
ние насекоми, още ни се изплъзват, докато в
същото време без труд долавяме безмълвните
мотиви, сериозните и мъдри разсъждения на
мирното цвете.
 XXV

Какво всъщност забелязваме,

когато наблюдаваме как При­
родата, Всеобщият разум или
Универсалният гений (името е без значение)
действа в света на цветята? Много неща, меж­
ду които - ще споменем за това само между
другото, защото темата би следвало да се про­
учи подробно - обстоятелството, че предста­
вата им за красотата, за радостта, средствата
им за прелъстяване, естетическите им вкусове
са твърде близки до нашите. Впрочем по-точ­
но би било да заявим, че нашите са близки до
техните. Защото е доста съмнително, че сме
измислили красота, която е присъща само
нам. Всичките ни архитектурни, музикални
мотиви, всичките ни хармонии от цветове и
светлина са пряко заимствани от Природа­
та. Можем ли например да опишем хубостта
на дървото, без да споменем морето, плани­
ната, небето, нощта, здрача? Имам предвид
не само дървото като част от гората, която е
една от силите на земята и може би основни­
ят извор на инстинктите ни, на чувството ни
за вселената, а дървото само по себе си, от­
делното, самотното дърво, чиято неувяхваща
младост е съставена от хиляда сезони. Кой от
нас не е запазил лика на някое красиво дърво
сред спомените, които - дори без да си да­
ваме сметка - образуват бистрия вир и може
би дълбокото море от щастие и спокойствие в
живота ни? Когато преминем средата на жи­
вота си и позагубим способността да се въо­
душевяваме, когато сме видели почти всички
чудеса, които могат да ни предложат изку­
ството, геният и разкошът на вековете и на
хората, когато сме изпитали и сравнили много
неща, ние се връщаме към някои съвършено
прости спомени. Те се възправят на изчисте­
ния хоризонт в два или три невинни, непро­
менливи и свежи образа, които охотно бихме
отнесли във вечния си сън, стига образът да
може да прекрачи прага между двата свята.
Аз лично не си представям рай, нито задгро­
бен живот, колкото и да е прекрасен, без ня­
кой великолепен Бук, Кипарис или Пиния,
без скромния отшелник близо до къщата ми,
който дава на минувача пример за съпротива
срещу съдбата, за кротка смелост, за порив,
упоритост и победоносно постоянство.
 XXVI

Но аз пак се отклоних. Исках

само да отбележа по повод на
цветята, че когато желае да е
хубава, да се хареса, да радва окото и да из­
глежда щастлива, Природата прави горе-долу
същото, което бихме направили ние, ако раз­
полагахме със съкровищата й. Знам, че като
говоря така, приличам на онзи епископ, който
се възхищавал, че Провидението е прекарало
големите реки близо до големите градове; но
мога да разглеждам нещата само от човешка
гледна точка. А от тази гледна точка нека си
признаем, че щяхме да познаваме твърде мал­
ко знаци, твърде малко изрази на щастие, ако
не бяха цветята. За да оценим ликуващата им
красота, би следвало да живеем там, където
никой не оспорва царството им, както в този
провансалски кът между реките Стан и Лу,
където пиша тези редове. Тук цветето наисти­
на е единствен господар на долини и ридове.
Тукашните селяни са отвикнали да отглеждат
жито, сякаш са се издигнали до по-възвишена
човечност, подхранвана с ухания и амброзия.
Нивите представляват огромен, непрекъсна­
то подновяван букет, а редуващите се арома­
ти сякаш танцуват около лазурната година.
С ъсънки, Ш ибой, М им ози, Тем енуги, К а-
рам ф и ли, Н арциси, Зю м бю ли, Р езеда, Ж а­
см ин, Т уберози - всички те завладяват дните
и нощите, зимата и лятото, пролетта и есента.
Но най-великолепният месец е май и той при­
надлежи на Р озите. Тогава те се стичат от
склоновете на хълмовете към нишите на рав­
нините между лозята и маслиновите горички
като пълноводна река от венчелистчета, сред
които се открояват само къщите и дърветата;
река с цвета, който приписваме на младостта,
на здравето, на радостта. Топлият и свеж, но
главно всепроникващ аромат, който открехва
дори небесните порти, сякаш блика направо
от извора на блаженството. Пътищата, пъте­
ките през този месец са прокарани в самото
сърце на цветето, в самото вещество на Рая.
Видите ли Р озите през май, все едно сте ви­
дели щастието.
 XXVII
Все от наша, човешка гледна точ­
ка и за да запазим необходимата
ни илюзия, нека прибавим към
първата забележка още една - по-всеобхват­
на, не толкова рискована и може би натежала
от последствия; а именно, че Геният на Зе­
мята или може би на цялата Вселена действа
в борбата за живот точно както би действал
човекът. Той използва същите методи, съща­
та логика. Постига целта си чрез средствата,
към които бихме прибягнали и ние, лута се,
колебае се, опитва отново и отново, добавя,
премахва, признава и поправя грешките си,
както бихме сторили ние на негово място. С
много старание, мъчително и постепенно из­
обретява, както правят работниците и инже­
нерите от нашите работилници. Като нас се
бори срещу тежката, огромна и тъмна маса на
съществото си. Като нас не знае накъде вър­
ви; търси се, полека се открива. В неясния му
идеал се открояват някои прави линии, насо­
чени към по-пламенен живот, по-сложен, по-
темпераментен, по-духовен. Геният на Земята
разполага с безкрайни материални ресурси,
държи ключа към тайната на фантастични
сили, които са ни непознати. Но интелекту­
алните му възможности не надвишават на-
шите, не излизат извън сферата на човешкия
ни разум. Не означава ли това, че отвъд тази
сфера няма нищо? Че методите на човешкия
дух са единствените възможни, че човекът
не е сбъркал, че не е нито изключение, нито
чудовище, а същество, през което минават, в
което се проявяват в най-концентриран вид
волята и желанията на великата Вселена?
 XXVIII
Ориентирите на нашето позна­
ние се появяват бавно, песте­
ливо. Може би прословутият
образ на Платон - пещерата, по чиито стени
се мяркат необясними сенки, вече не е доста­
тъчен; но ако искаме да го заместим с нов и
по-точен, то и той няма да е особено утешите­
лен. Представете си една уголемена пещера,
в която не прониква и искрица светлина. Като
се изключат светлината и огъня, тя е снабде­
на с всичко, създадено от цивилизацията ни.
И хората са затворени в нея от раждането си.
Не съжаляват за светлината, която никога не
са виждали. Не са слепи, очите им са живи,
но тъй като няма нищо за гледане, са се пре­
върнали, да речем, в орган на осезанието.
Да си представим тези нещастници в
мрака, сред множеството непознати предмети,
които ги заобикалят. Колко ли странни греш­
ки, невероятни пропуски, неочаквани тълку­
вания биха правили! Но и колко трогателно и
често находчиво ще си служат с неща, несъз-
дадени за нощта!... Колко ли пъти ще улучат
предназначението им и каква ще е изненадата
им, ако изведнъж открият на дневна светлина
истинската природа и употреба на сечивата и
апаратите, които са приспособили, доколкото
са могли, към несигурността на мрака?...
 И все пак в сравнение с нашето, тяхното
положение изглежда просто и лесно. Мисте­
рията, в която блуждаят, е ограничена. Лише­
ни са само от едно сетиво, а ние дори не можем
да изчислим колко сетива ни липсват. Причи­
ната на техните грешки е една-единствена, а
причините за нашите са неизброими.
Така че след като тъй или инак живе­
ем в подобна пещера, не е ли интересно да
установим, че силата, която ни е поставила
тук, нерядко, и то за важни неща, дейст­
ва, както действаме ние? Това са истински
светлини в нашето подземие и те ни сочат,
че не се заблуждаваме за употребата на за­
обикалящите ни предмети; някои от тези
светлини са ни донесени от насекомите и
цветята.
 XXIX

Дълго време с глупава гордост

сме се мислили за чудни, уни­
кални и великолепно случай­
ни същества, може би паднали от друг свят,
без сигурна връзка с останалия живот, и във
всички случаи надарени със странни, несрав­
ними, чудовищни способности. За предпочи­
тане е да не сме чак толкова необикновени,
защото знаем, че в нормалната еволюция на
Природата чудесата бързо изчезват. Много
по-утешително е да осъзнаем, че следваме съ­
щия път като Духът на огромния свят около
нас, че имаме същите идеи и надежди, пре­
минаваме през същите изпитания и - като се
изключи специфичната за нас мечта за спра­
ведливост и милосърдие - изпитваме почти
същите чувства. Много по-успокоително е да
се уверим, че за да подобрим съдбата си, за
да се възползваме от силите, случаите, зако­
ните на материята, ние си служим със същите
средства, които използва той, когато изследва
и подрежда своите непокорни и несъзнателни
области; че други средства не съществуват, че
ние сме прави, че сме на мястото си, у дома
си в една вселена, замесена от неизвестни нам
вещества, но чиято мисъл съвсем не е непро­
ницаема и враждебна, а подобна или съответ­
стваща на нашата.
 Ако Природата знаеше всичко, ако ни­
кога не бъркаше, ако винаги, във всяко свое
начинание се проявяваше като съвършена и
непогрешима, ако във всяко нещо влагаше
разум, несравнимо по-висш от нашия, тогава
би трябвало да се боим и обезсърчим. Тогава
бихме се чувствали жертви и плячка на чужда
сила без никаква надежда да я опознаем или
измерим. Много по за предпочитане е да се
убедим, че тази сила, поне в интелектуално
отношение, е наша родственица. Че нашият
ум черпи от същия резервоар като нейния.
Че сме почти равни и принадлежим на един
и същи свят. Че нямаме работа с недостъпни
богове, а с прикрити, но братски настроени
воли, които трябва просто да открием и опи­
томим.
 XXX

Според мен не би било прека­

лено дръзко да се заяви, че не
съществуват в различна степен
разумни същества, а разпръснат, общ Раз­
ум, нещо като универсален флуид, който по
различен начин прониква в организмите в
зависимост от това дали са добри или лоши
проводници на Духа. Досега на Земята чове­
кът като че ли винаги е бил живото същество,
оказващо най-малка съпротива на въпросния
флуид, наречен от религиите Бож ествен.
Нервите ни са жиците, по които протича това
по-фино електричество. Гънките на мозъка
ни образуват в известен смисъл индукцион­
ните бобини, в които се увеличава силата на
тока. При това този ток не идва от специален
източник и не е различен от електричеството,
преминаващо през камъка, звездата, цветето
или животното.
Но това са Тайнства, с които е доста без­
смислено да се занимаваме, като се има пред­
вид, че все още сме лишени от способния да ги
долови орган. Да се задоволим с наблюдения­
та, но извън нас, на някои прояви на всеобщия
Разум. Защото всичко, което наблюдаваме в
себе си, е с право подозрително - ние сме и
съдници, и участници; а и сме прекалено за-
интересовани да населим света си с илюзии
и прекрасни надежди. Затова нека скъпим и
ценим и най-дребните външни доказателства.
Цветята ни предлагат такива - вероятно съв­
сем незначителни в сравнение с онова, което
биха ни съобщили планините, морето и звез­
дите, ако можехме да проникнем в тайните на
живота им. Но и тези малки доказателства
все пак ни позволяват да предположим с по-
голяма сигурност, че Духът, който се съдър­
жа в нещата или се излъчва от тях, е от също­
то естество като нашия. Ако прилича на нас,
ако и ние му приличаме, ако всичко, което е в
него, е и в нас, ако използва нашите методи,
ако има нашите навици, грижи, наклонности,
желанието ни за нещо по-добро, какво нело­
гично има в инстинктивните ни, непобедими
надежди, след като е почти сигурно, че и той
се надява на същото? Възможно ли е, когато
откриваме разпръснато в живата материя та­
кова количество Разум, тази материя да не е
превърнала Разума в свое дело, ще рече, да не
се стреми към щастие, съвършенство, победа
над онова, което наричаме зло, смърт, мрак,
небитие и което най-вероятно е само сянката
или сънят му?
 УХАНИЯТА

След като доста обстойно гово-

рихме за разума на цветята, би
било естествено да кажем ня-
колко думи и за душата, която живее в ухани­
ето им. За съжаление и тук като при човеш­
ката душа - ухание от друга сфера, в която
се къпе интелектът ни - веднага се натъква­
ме на непознаваемото. Не знаем почти нищо
за намеренията на този ореол от празничен
и невидимо прекрасен въздух, който венче-
листчетата разпръскват около себе си. Доста
е съмнително, че неговата цел е да привлича
насекомите. Преди всичко много от най-ухан-
ните цветя не са приели кръстосаното опраш­
ване, така че посещението на пчелата или на
пеперудата им е безразлично, ако не и досад­
но. Освен това насекомите биват привлича­
ни единствено от прашеца и нектара, които
обикновено нямат доловима миризма. Затова
пренебрегват най-прелестно парфюмираните
цветя като Розата и К арам ф ила , а обсаждат
на тълпи цветовете на К лена или на Леската,
чийто аромат е кажи-речи несъществуващ.
Та нека си признаем, че все още нямаме
представа за какво служи уханието на цвета,
така както ни е неизвестно как го долавяме.
Обонянието е най-необясненото от сетивата
ни. Очевидно е, че зрението, слухът, осеза-
нието и вкусът са абсолютно необходими за
живота ни. А дългото възпитание ни научава
и да се наслаждаваме безкористно на форми­
те, цветовете и звуците. Впрочем обонянието
също добре ни служи. То е пазачът на въз­
духа, който дишаме; то е хигиенистът, хими­
кът, който зорко бди за качеството на храната
ни, тъй като всеки неприятен мирис разкри­
ва присъствието на подозрителни или опасни
бактерии. Но освен тази практична мисия, то
има и една друга, която очевидно не отговаря
на никаква потребност. Приятните миризми
са във всяко отношение безполезни за физи­
ческия ни живот. Когато са прекалено силни
и прекалено постоянни, те дори могат да ни
навредят. Ние обаче притежаваме способнос­
тта да им се наслаждаваме с толкова въоду­
шевление и с такова убеждение, сякаш сме
открили сочен плод или чудотворно питие.
Тази безполезност заслужава вниманието ни.
Тя вероятно крие някоя прекрасна тайна. Това
е единственият случай, в който Природата ни
дарява с безпричинна наслада, със задовол­
ство, което не украсява капана на необходи­
мостта. Обонянието е единственият лукс, кой­
то си е позволила, когато е създавала сетивата
ни. Затова то изглежда почти чуждо на телата
ни, сякаш не е тясно свързано с организма ни.
Дали не е апарат, който тепърва ще еволюи­
ра или вече се е атрофирал, способност, която
заспива или се пробужда? По всичко изглеж­
да, че се е развивало заедно с цивилизция-
та ни. Древните са се интересували само от
най-грубите, най-тежките и, така да се каже,
солидни миризми - мускус, бензое, смирна,
тамян; уханието на цветята е твърде рядко
споменавано в гръцките и латинските поеми,
както и в еврейската литература. Ами днес
дали ще видим нашият селянин, дори в най-
свободното си време, да вдъхва мириса на Т е­
м енуж ката или на Р озата? И не е ли това
първият жест на жителя на големия град, щом
попадне на цвете? Така че имаме известно ос­
нование да смятаме, че обонянието е изтърса­
кът на сетивата ни, може би единственото от
тях, което не е «в процес на регресия», както
дълбокомъдро се изразяват биолозите. Това
е достатъчна причина да се занимаем с него,
да го проучим и да развиваме способностите
му. Знае ли някой какви изненади ни чакат,
ако то достигне например съвършенството на
окото като при кучето, което живее чрез носа
си не по-малко отколкото чрез очите си?
Тук има цял един свят за изследване.
Ако се взрем в това тайнствено сетиво, ко­
ето на пръв поглед изглежда почти чуждо на
организма ни, може би ще открием, че то е
най-тясно свързано с него. Защото не сме
ли ние преди всичко въздушни същества? Та
нали въздухът е за нас най-жизнено необхо­
димият елемент, а обонянието - единствено­
то сетиво, което долавя някои от частите му.
Уханията - бисерите на животворния въздух
- ненапразно красят простора. Няма да бъде
учудващо, ако се окаже, че този неразбран
разкош съответства на нещо много дълбоко
и много основно, или по-скоро, както вече
видяхме, на нещо, което още не е дошло, на
нещо, което вече си е отишло. Много е въз­
можно това сетиво, единственото обърнато
към бъдещето, вече да долавя изумителните
прояви на щастлива и спасителна форма или
състояние на пълната с изненади материя.
Междувременно то все още е чувстви­
телно единствено към най-силните, най-гру­
бите миризми. И само подозира, само смътно
си представя дълбоките и хармонични ухания,
които няма как да не обгръщат великите спек­
такли на атмосферата и светлината. След като
долавяме мириса на дъжда и на здрача, защо
да не успеем да различим парфюма на снега,
леда, росата, на утринната зора и блещукащи­
те звезди? Всичко във вселената ухае, дори
лунният лъч, дори ромолът на водата, дори
реещият се облак, дори усмихнатият лазур...

Случаят или по-скоро изборът на живо­

та ме върна напоследък към местата, където
се раждат и изработват почти всички парфю­
ми на Европа. Както е добре известно, имен­
но по ивицата светла земя между Кан и Ница
последните хълмове и долини с живи и искре-
ни цветя водят героична битка срещу грубите
химически миризми на Германия, представля­
ващи за естественото ухание онова, което са
за истинските гори и равнини изрисуваните
върху театралните декори.
Тук трудът на селянина следва нещо
като цветен календар, в който през май и юли
царуват две възхитителни кралици - Розата
и жасминът. Около тези две господарки на
годината, едната с цвят на зора, другата - за­
гърната в белозвездна мантия, дефилират от
януари до декември безбройните мимолетни
Теменужки, темпераментните Жълти нар-
циси, наивните Бели нарциси, огромните Ми­
мози, Резедата, Карамфилът с драгоценни­
те си зрънца, властният Здравец, тиранично
девственият цвят на Портокала, Лавандата,
Испанската жълтуга, могъщата Тубероза
и Остролистната касия - вид Акация с
цвят, подобен на оранжева гъсеница.
Смущаващо е да се види как тромавите и
яки селяци, които навсякъде другаде неволята
е отклонила от усмивките на живота, взимат
цветята насериозно, как внимателно боравят
с тази крехка украса на земята, как нежно я
докосват подобно на пчелички или феи, как
се прегъват под товара на Т ем енуж ките и
Н арцисите. Но най-поразително е впечатле­
нието от някои вечери или утрини през сезона
на Р озите и Ж асм и на. Човек би казал, че
самата атмосфера внезапно се е променила,
че е отстъпила мястото си на друга, дошла от
далечна, безкрайно честита планета, където
уханието не е като тук бегло, неясно и нетрай­
но, а стабилно, вездесъщо, пълноводно, по­
стоянно, щедро, нормално, неизбежно.
 Когато става дума за Грас и
околностите му, и други са об­
рисували - поне така си мисля
- картината на фееричната индустрия, в коя­
то е зает цял един работлив град, разположен
на планинския склон като огрян от слънцето
кошер. Сигурно са споменавали за великолеп­
ните каруци, пълни с румени Рози , изсипвани
на прага на димящите заводи, за просторните
зали, където сортировачките буквално плуват
във венчелистчета, за по-ненатрапчивото, но
още по-прекрасно пристигане на Теменуж­
ките , Туберозите, Касията , в
Жасмина
широките кошници, които селянките гордо
носят на главите си. Не може да не са опи­
сани различните начини, по които хората из­
тръгват сърдечните тайни на цветята, за да ги
затворят в кристалния флакон. Знаем, че ня­
кои от тях, Розите например, са изпълнени
с благоразположение и добра воля и охотно
даряват аромата си. Натрупват ги в огромни
котли, не по-малки от тези на локомотивите, и
прекарват през тях водна пара. Не след дълго
розовото масло, по-скъпо от дълбокоморски
бисер, започва да се стича капка по капка в
тясна като гъше перо стъклена тръба в долна-
та част на чудовищния аламбик, от който мъ­
чително ще се роди кехлибарена сълза.

Но повечето цветя не така лесно поз­

воляват да пленят душата им. Няма да се
спирам на безкрайно разнообразните инквизи­
ции, на които ги подлагат, за да ги принудят
най-сетне да предадат съкровището, отчаяно
съхранявано на дъното на съцветието им. За
да дадем представа за хитростта на палача и
за упорството на жертвата, достатъчно е да
напомним мъчението, което изтърпяват пре­
ди да проговорят Нарцисът, Резедата, Тубе-
розата и Жасминът. (Да отбележим пътьом,
че уханието на Жасмина е неподражаемо,
че само то не може да се получи от ловкото
смесване на други миризми).

Върху големи стъклени плоскости раз­

стилат два пръста свинска мас и ги покриват
с цветове. До какви притворни маневри, до
какви сладки обещания прибягва маста, за да
получи пълни признания? Неизвестно. Тъй
или инак много скоро бедните доверчиви цве­
тя вече нямат какво да губят. Всяка сутрин ги
събират, изхвърлят ги на боклука и ново по­
пълнение от наивки ги замества върху ковар­
ното ложе. И те на свой ред понасят съща­
та съдба, следвани от други, и пак от други.
Едва три месеца по-късно, след като е погъл­
нала деветдесет поколения цветове, лакомата
и коварна мас, преяла от уханни признания,
отказва да измъчва нови жертви.
 устоява на натиска на
Т ем енуж ката
студената мас; за нея използват мъчение чрез
огън. Затова загряват маста във водна баня.
Вследствие на това варварско отношение,
скромното и приятно цвете от планинските
пътища постепенно губи сили и рухва, издава
тайната си на своя течен палач. А той, преди
да се насити, поглъща количество, равно на
четворната му тежест, така че инквизицията
продължава през целия сезон, през който Т е­
м енуж ките цъфтят под М аслиновите дър­
вета.
Но това не е краят на драмата. Лако­
мата, топла или студена мас, която се опитва
да задържи погълнатото съкровище с цялата
си безформена и стичаща се енергия, трябва
да бъде принудена да го избълва. Което не е
лесно. Затова използват низките й страсти -
наливат я със спирт, напиват я, докато прес­
тане да се съпротивлява. Сега вече спиртът
притежава тайната. Но едва сдобил се с нея, и
той решава, че е само негова, че няма да я спо­
деля с никого. Затова и него го нападат, из­
паряват го, кондензират го. Чак тогава, след
толкова приключения чистата, неизчерпаема
и почти неизтребима капка най-сетне е поета
от кристалната ампула.
Няма да изброявам химическите спо­
соби за извличане - чрез бензинов етер, чрез
въглероден сулфид и пр. Верни на традиция­
та, големите парфюмеристи на Грас се отвра­
щават от тези изкуствени и почти нелоялни
методи, чрез които се получават само стип-
чиви миризми и които оскърбяват душата на
цвета.
ОТБРОЯВАНЕТО
НА ЧАСОВЕТЕ
Лятото е сезонът на щастието.
Тогава се завръщат сред дърве­
тата, в планината или на плажа
най-хубавите часове от годината; тези, които
очакваме и на които се надяваме в разгара на
зимата, които най-после ни отварят златни­
те врати на отдиха. Нека се научим да им се
наслаждаваме пълноценно, дълго, сладос­
трастно. Нека измерваме тези изключителни
часове с аршин, по-благороден от онзи, който
използваме за обикновените. Нека съберем
ослепителните им минути в необичайни, слав­
ни, прозрачни урни, направени от светлината,
която са предназначени да поберат; така както
сипваме някое рядко вино не в простите чаши
на всекидневната трапеза, а в празнични купи
от сребро и кристал.

Да измерим времето
Така сме устроени, че не го съзнаваме и
не можем да вникнем в тъгата или блажен­
ството му освен ако не го премерим, ако не
преброим часовете му като невидими монети.
Времето добива плът и става веществено и
ценно само в сложните апарати, които сме из­
мислили, за да го направим видимо, тъй като
то не съществува само по себе си и възприема
вкуса, уханието и формата на измерващия го
инструмент. Така разкъсаната минута на ръч­
ния ни часовник не прилича на тържествено
отмерваната от голямата стрелка на градския
или църковния часовник. Затова не е зле да
не ни е безразлично как се раждат часовете
ни. Щом притежаваме чаши, чиято форма,
отсенка и блясък се различават в зависимост
от това дали са призовани да предложат на
устните ни леко бордо, гъсто бургундско, све­
жо рейнско, тежко порто или жизнерадостно
шампанско, би трябвало и минутите ни да
бъдат изброявани съобразно тяхната мелан­
холия, инерция, радост. Би било подходящо
например отрудените ни зимни дни и месеци
на грижи, работа, бързане, тревога да бъдат
стриктно, методично, строго разделени и ре­
гистрирани от зъбните колела, стоманените
стрелки, емайлираните дискове на стенните
ни часовници, окачени над огнището, от елек­
трическите или пневматични циферблати, от
миниатюрните ни джобни часовничета. Тога­
ва величественото време, господар на човеци­
те и боговете, времето, тази необятна човешка
форма на вечността, е само упорито насекомо,
което механично гризе живот без хоризонти,
без небе и без отмора. Най-много в миговете
на почивка, вечер, под лампата, през твърде
краткото ни бодърстване, откраднато от гри­
жите за прехраната, ще бъде позволено на го­
лямото медно махало на часовника от Ко или
на фламандския часовник да забави и придаде
тържественост на секундите, предшестващи
тежките крачки на настъпващата нощ.

От друга страна можем само да съжа­

ляваме за античния, унил и безмълвен пясъ­
чен часовник на дедите ни, който би могъл да
отмери наистина тъмните ни часове, часове­
те ни на обезсърчение, на отчаяние, болест
и страдание, мъртвите минути от живота ни.
Днес той е само бездеен символ, изрисуван
по надгробните плочи или по погребалните
драперии в църквите ни; или пък го вижда­
ме свален от пиедестала си да служи в някоя
селска кухня за прозаичното варене на яйца.
Пясъчният часовник вече не съществува като
инструмент на времето, макар още да фигури­
ра заедно с косата на смъртта в остарелия му
герб. А е имал заслуги и смисъл. В тъжните
дни на човешкия дух, в параклисите, построе­
ни в близост до вечното жилище на починали­
те, в манастирите, чиито врати и прозорци са
се открехвали само към несигурната светлина
на един друг свят, по-страшен от нашия, той
е бил незаменимо мерило за часовете, лишени
от радост, усмивка, щастлива изненада, укра­
са. Не е уточнявал времето, а го е задушавал
под изтичащия пясък. Създаден е бил, за да
отброява едно по едно зърната на молитвата,
на очакването, на ужаса и скуката. Превръ­
щал е минутите в прах, изолирал ги е от окол­
ния живот - от небето, градината, простора,
държал ги е затворени в стъкления съд, как­
то монахът е бил затворен в килията си, не е
назовавал часовете, а ги е погребвал в траур­
ния пясък, докато безделните мисли, които са
бдяли над непрестанното им и нямо отмина­
ване, са се присъединявали заедно с тях към
пепелта на мъртвите.

Между великолепните брегове на жар­

кото лято сякаш е по-добре да вкусиш от
пламенното преминаване на часовете в реда,
определен от звездата, разпръснала ги над
покоя ни. През тези по-широки, по-отворе-
ни, по-разпилени дни имам вяра и използвам
големите деления на светлината, посочени ми
от топлата сянка на слънчевия лъч върху мра­
морния циферблат, който там, в градината, до
басейна отразява и чертае мълчаливо, сякаш
върши нещо незначително, пътя на света ни
през планетарното пространство. На фона
на тази пряка и единствено истинска тран­
скрипция на волята на времето, управляващо
звездите, нашият жалък човешки час, по кой­
то насаждаме храненето си и движенийцата
на малкия си живот, придобива благородство,
дъх на властна и пряка безпределност и прави
по-ширни и честити искрящите от роса утри­
ни и почти неподвижните следобеди на безу­
корно прекрасното лято.
За съжаление слънчевият часовник, кой­
то единствен умееше с благородство да следва
тържествения и лъчезарен ход на девствени­
те часове, е почти изчезнал от градините ни.
Срещаме го само в почетните дворове, по ка­
менните тераси, покрай алеите за разходка на
някой стар град, в парковете на някой стар
замък, в някой стар дворец, където позлате­
ните му цифри, дискът и показателят му са
вече поизтрити от ръката на същия бог, чие-
то име са предназначени да славят. И все пак
Провансът, както и някои италиански град­
чета, не са изневерили на небесния часовник.
Там често виждаме на слънчевия фронтон на
някоя безгрижно рухнала къща да се разтваря
като цвете изрисуваният кръг, в който лъчите
грижливо отмерват фееричния си ход. Виж­
даме и девизи - дълбокомислени или наивни,
но винаги многозначителни заради мястото и
участието си в необятния живот - да се оп­
итват да замесват човешката душа в неразби­
раеми явления. «Часът на Правдата не бие в
циферблатите на този свят» - гласи соларни­
ят надпис на църквата в Турет-сюр-Лу, това
изключително, почти африканско селце в бли­
зост до моя дом, което, сред скалните сипеи и
нашествието на Столетниците и Опунцията,
прилича на миниатюрно Толедо, изгризано до
кости от слънцето. A lumine motus - «Задви­
жен съм от светлината» - гордо обявява друг
грейнал часовник. A myddst ye flowres I tell
you houres! «Сред цветовете броя часовете»
- повтаря антична мраморна табела в дъното
на стара градина. Но един от най-прекрасни­
те надписи бе открит край Венеция от Хаз-
лит, английски есеист от началото на миналия
век: Horas noon numero nisi serenas - «Отбро­
явам само светлите часове». «Какво гибелно
за всяка грижа чувство! Когато облаци закри­
ят слънцето, сенките изчезват от цифербла­
та и времето се превръща в огромен вакуум;
единствено радостта отбелязва изтичането
му; нещастието потъва в забрава! Тези хубави
слова ни учат да броим часовете само по бла­
годеянията им, да обръщаме внимание само
на усмивката и да пренебрегваме ударите на
съдбата, да възприемаме съществуването си
само чрез блестящите му и приятни моменти,
да забелязваме само слънчевата страна на не­
щата, да забравяме останалото, да го пропус­
каме през ситото на въображението си!»
 Стенният, пясъчният, водният часовник
ни сочат абстрактни, безформени, безлики
часове. Те са инструментите на обезкръвено­
то време на домовете ни, на поробеното, за­
творено време; докато слънчевият часовник
ни разкрива истинската и вълнуваща сянка,
хвърлена от крилото на реещия се в лазура
Бог. Около мраморната плоча, която краси
терасата или кръстовището на големите буле­
варди и така хармонично се съчетава с вели­
чествените стълби, с разперените балюстради,
със зелените стени на габърите, се радваме на
мимолетното, но неотменимо присъствие на
сияйните часове. Научим ли се да ги разли­
чаваме в пространството, ще ги видим после­
дователно да докосват земята и да се свеждат
над тайнствения олтар, за да принесат дар на
Бога, когото човекът слави, но не познава.
Ще ги видим как пристъпват в разнообразни
и променливи роби, с венци от цветя, плодове
или роса - първо ефирните и едва видими ча­
сове на зората; после обедните им братя, пла­
менни, жестоки, блестящи, почти безмилост­
ни; и накрая последните, часовете на здрача,
бавни и величествени, забавяни в движението
си към приближаващата нощ от пурпурната
сянка на дърветата.
 Само слънчевият часовник е достоен да
измери великолепието на зелените и златисти
месеци. Той не говори, както не говори дъл­
бокото щастие. Времето преминава през него
безмълвно, както безмълвно преминава през
небесните сфери; но понякога църквата от
съседното село му заема бронзовия си глас и
тогава няма нищо по-хармонично от камбан­
ния звън, съчетан с немия жест на сянката му,
бележеща пладне в океана от лазур. Слънче­
вият часовник събира и назовава разпръсна­
тото и анонимно блаженство. Цялата поезия,
всички прелести на околността, всички тайн­
ства на небосвода, всички смътни мисли на
гъсталака, запазил дарената му от нощта све­
жест като свято съкровище, целият честит и
трепетен необят на житните полета, на равни­
ните, на хълмовете, беззащитно предадени на
всепоглъщащото великолепие на светлината,
цялото нехайство на реката, стичаща се меж­
ду нежните си брегове, и сънят на езерцето,
покрито с капчиците пот на водните мехурче­
та, и задоволството на дома, разтворил върху
бялата си фасада своите жадни да вдъхнат хо­
ризонта прозорци, и уханието на цветята, ко­
ито бързат да завършат пламналия от красота
ден, и птиците, които пеят по реда на часове-
те, за да им оплетат гирлянди от радост в не­
бесната шир - всичко това, заедно с хилядите
невидими неща и същества, си дава среща и
осъзнава своята нетленност около огледалото
на времето; върху него слънцето - едно от ко­
лелата на огромната машина, напразно опит­
ваща се да раздели Вечността - бележи със
снизходителен лъч маршрута, който Земята,
заедно с всичко върху нея, изминава всеки
ден по звездния си път.
 Заповядайте в книжарница
НОВА ЕПОХА
Семинари за духовно развитие & езотерична литература

София, 1000, ул. “6ти септември’' 28

тел: 981-98-98; CSM: 088-981-98-98
e-mail: novaepoha@novaepoha.com

www.novaepoha.com

Морис Метерлинк

Разумът на цветята
ф р е н с к а , п ъ р в о и зд а н и е

предпечат : Галина Денчева

д и за й н к о р и ц а : В е с е л и н Г е о р ги е в

Ф о р м а т : 1 6 /6 0 /8 4
П ечат ни коли: 7
Печат: “ВЕГАП РИН Т”

и зд а т е л с т в о Ю Н И В Ъ Р С . 2 0 0 8
IS B N : 9 7 8 -9 5 4 -9 1 3 6 1 -8 -0
 Граф Морис Полидор Мари Бернар Метер-
линк (на френски Maurice Polydore Marie Bernard
Maeterlinck) е белгийски поет, драматург и есеист.
Той пише на френски език, а стиховете и пиесите
му (напр. прочутата „Синята птица") са типични
за символизма.
През 1889 г. Метерлинк бързо става известен
след като първата му пиеса-приказка La princess
Maleine („Принцеса Мален“, 1890) получава енту-
сиазираното одобрение на критика Октав Мирбо.
През следващите години пише поредица от пиеси,
характеризиращи се с фатализъм и мистицизъм
Сред тях са L'Intruse („Натрапницата“, 1890), Les
Aveugles („Слепците“, 1890) и Pelleas et Melisande
(„Пелеас и Мелизанда“, 1892), по която през 1902 г. е написана и опера от Клод
Дебюси. Най-успешната пиеса на Метерлинк, докато е жив, е L'Oseau Bleu
(„Синята птица“, 1909).
През 1911 г. Морис Метерлинк получава Нобелова награда за литература,
но през следващите години популярността му намалява.
През 1914 г. Римокатолическата църква включва всички негови произведе­
ния в Индекса на забранените книги.
През 1932 г. е обявен за граф от белгийския крал Албер I. След началото
на германското настъпление във Франция през 1940 г. Метерлинк заминава за
Съединените щати и се връща в Ница след края на Втората световна война.
Морис Метерлинк умира в Ница през 1949 г.
Метерлинк е определен като мистик. За Метерлинк „животът е мистерия,
в която човекът играе роля, неподдатна за неговия разум, но достижима за въ­
трешното му чувство.”
Други известни негови книги са:
о „Съкровището на смирените“ (1896)
о „Мъдростта на съдбата” (1898)
о „Животът на пчелите“ (1901)
о „Животът на термитите” (1926)