Маги – Амира

Събудена

© Събудена
Магдалена Добрева – Амира – автор, 2024
Галина Крумова – коректор, 2024
„Ом Намо Нараяна“ ЕООД – предпечат, 2024
„Ом Намо Нараяна“ ЕООД – издател, 2024
ISBN
Първо печатно издание
София, 2024
2 3
Предговор
Скъпи приятелю, щом държиш тази книга в ръцете си,
това означава поне две неща.
Една съкровена мечта е на път да се осъществи –
още една Душа да тръгне по Пътя към себе си. Събудена.
А тази Душа може би си ти...
Никой не е извървял Пътя докрай.
Той е вечен, безкраен, също като самия Живот.
В един прекрасен ден, в един миг –
нещо ни докосва, нежно като полъх
или пък внезапно като гръм, за да отворим очи и осъзнаем,
че през цялото време сме били унесени в дълбок сън.
Вече Събудени, разтъркваме очи и виждаме Път пред себе си.
Всъщност Пътят е бил винаги пред нас.
Просто е дошло времето да вървим по него,
но вече будни...
Аз се събудих, когато на 33 годишна възраст преживях Бога.
Преживях го в дълбините си,
където Той ми припомни моята истинска същност.
И твоята! Истинската същност на всички нас.
Започнах с лекота да се свързвам
и получавам послания от Невидимите светове,
чиято единствена цел бе да ми помогнат
да вървя по Пътя по-осъзнато.
Едно от посланията, които получих
на един по-късен етап, бе, че е важно да споделя с останалите онова,
което лично съм преживяла и осъзнала.
Щастлива ще бъда, ако всичко,
което споделям, послужи на Душите да достигнат
до онези усещания на хармония, мир и любов,
до които аз самата се докоснах.
Усещания, в които се потопих с цялата си същност,
с позволението и благословията на Ангелските светове.
Всъщност тази книга е не мое, а тяхно дело.
Мое беше единствено желанието да бъда канал,
един посредник между тях и теб –
читателя на тази книга.
Пожелавам на себе си и на теб от тук насетне
по Пътя си напред винаги да вървим
Будни!
4 5
Любовта се изправи пред всички и рече:
„Сестри мои и братя, време е вече!
Отколе на този свят заедно сме всички,
но имаме твърде различни привички.
Макар да се срещаме, съседи сме даже,
никой не знае какво другият има да каже.
Според мен уместно ще бъде
по двойки да се разделим
и мислите си да споделим.
По-лесно ще извървим Пътя напред,
ако един другиму дадем си съвет.“
По своему всеки прие новината,
но вълнение всички затаиха в сърцата.
Зачакаха с трепет да дойде денят,
каквото те чувстваха да си го споделят.
Цяла нощ Надеждата не мигна.
Рано сутринта на уреченото място тя пристигна.
„Пожелай си нещо!“ – каза ѝ Зората.
„Пожелах си вече!“ – отвърна ѝ с Душата.
„Пожелай си, но после го пусни
в пространство да отлети.
Но, ако само за добро е! Запомни!
И нявга като гълъб бял ще долети,
желаното от теб ще се осъществи.“
„А знаеш ли какво си пожелах?“
„Усетих го, в сърцето ти видях!
Безмерното желание прозрях.“
Тогаз във тишината, се обърна тя
с молитва към Зората:
„Изгрей и освети я Тъмнината!
Нека дойде Виделината,
да озари тя и умовете, и сърцата,
та да съградят чадата
Царството Божие и тук на Земята.“
„И каза ѝ без глас Зората:
„Аз зная, че това ти е мечтата.
Чуй как ще се осъществи молбата!
По своя воля всеки ще отвори я Вратата,
да влезне тихичко през нея Светлината.
Едва когато човек самичък проумее,
че ако по Вселенските закони се живее,
лъчът Душата ще огрее,
Любов сърцето ще го завладее,
и всичко живо ще ликува и се смее.
Доброто като сноп лъчист ще се разлее
и над цялата Земя
Създателят във всеки ще изгрее!“
Надеждата усмихна се и благодари.
„Нека бъде!
Нека всеки по Пътя да върви...“
Там, сред белотата седеше Чистотата,
загледана в снежинките сияйни
и мислеше си колко са омайни.
До нея Огорчението бе се настанило.
От гледката то изобщо не бе се впечатлило,
само в своите мисли се беше вглъбило.
Обидата тежка не беше простило!
Горкото... Толкова беше унило,
болката вътре я беше стаило...
То тъй силно се бе оскърбило!
Сякаш на топка сърцето си свило,
че друг е виновен си бе наумило
и да прости то не беше склонило.
Но от всичко това
6 7
най-вече себе си бе наранило!
Все усещаше една горчивина,
от която се чувстваше като развалина,
като залято цялото с киселина.
В другите то търсеше все кривина,
у себе си не виждаше за нищо вина.
Живееше тъй в една мъчителна тъмнина.
Чистотата помисли какво да му каже,
та Пътя към прошката да му покаже.
„Братко! Знаеш ли вятър като задуха
как огънят пали съчката суха?
Искра единствена, ако се яви,
мигом тя дървото ще възпламени
и всичко наред ще унищожи.
Пушек се вее, дим се чернее,
да доближи там никой не смее.
Дървата в началото тлеят,
с тих пламък мъждукат,
но после яростно почват да пукат.
В огън, в червено всичко пламти,
страстно раздухва се и гори ли, гори!
Накрая остава само пепел и прах,
подобно в живота с човешкия крах.
Яростта е искра, която ако се запали,
човек съдбата своя ще има да жали.
Ще мине през огън, ще мине през жар,
ако не махне от себе си тоя товар.
Накрая самият той ще изгори,
всичко свое докрай ще опожари,
ако не опомни се и не реши
от душа и сърце той да прости.
Тежко е зная, знам, че боли,
но огънят най-силно тебе гори.
Когато искрено прошка дадеш,
пожара във тебе отвътре ще спреш!“
Снежинка красива достигна земята,
Обидата вдигна нагоре главата.
Ах, толкова права бе Чистотата!
Сякаш всичко стаено прочете в Душата...
Вятърът духна силно листата.
Молитва отправи се към Небесата:
„Нека в сърцето ми бяло да стане,
нека пожарът в мен да престане!“
А нейде там във планината,
на ръба на скалата,
загледани във пустотата
седяха Прозрението и Суетата.
Суетата изцяло от себе си обзета,
със своите нужди единствено тя бе заета.
Възприемаше себе си за оста,
около която завъртял бе се светът.
Глуха и сляпа за чуждото бреме,
не отделяше никому от своето време.
Смисъл за нея бе външното тяло,
забравила напълно за единното Цяло.
Охолство и лукс – това за нея бе цел
и нямаха граници, нито предел.
Вярваше сляпо, че цялата Вселена
завъртяла се около нейната дилема
като запазена емблема.
Освен за външността да се погрижи,
тя всъщност нямаше си други грижи...
Но нещо внезапно наруши тишината,
отрони се камък, полетя от скалата.
Стресна се в миг от туй Суетата,
очи ококори и отскочи в тревата.
8 9
Прозрението, това предвидило вече,
погледна надолу и спокойно ѝ рече:
„Видя ли, сестрице, какво току що се случи?
Също както в живота това се получи!
Живеем унесени сякаш във сън,
невиждайки нищо от живота отвън.
Но сепва ни нещо, рязко веднъж
и връща ни Смисъла тогаз изведнъж!
Внезапна опасност, ако ни разтърси,
сърцето ни Истината започва да търси.
Малко по малко човек ще открива,
съдбата чрез случки ще му го разкрива,
че ако за себе си само живее,
сърцето напълно ще охладнее.
Външното тяло е нашата дреха,
но не ще да намерим във него утеха.
Колкото и да е красиво,
колкото да е прекрасно,
нека го кажа пределно ясно:
Онова, което вижда се само с очи,
един ден несъмнено ще се разруши!
Затуй в същественото се съсредоточи.
Осъзнай се, времето си не пилей,
живота във Смисъл го ти изживей!
Телата са смъртни и лесно раними,
а Душите ни – те са неразрушими!
За тях да се грижим тук на Земята,
за тях сме изпратени от Небесата.
В това корени се докрай същината!“
Суетата отвори широко очи,
камъка търсеше да проследи.
Погледна тревожно нагоре,
надолу, а после встрани
и накрая с въздишка тя промълви:
„Слава на Бога, че падайки,
камъкът никого не нарани!“
Прозрението се усмихна и отново видя,
спасение има за всяка Душа...
Седяха там, на края на гората,
загледани във танца на листата
Съмнението и Светлината.
Съмнението, смръщило бе вежди,
нямаше у него ни мечти, нито пък надежди.
Нямаше и цветове красиви:
всички бяха черни, бели или сиви.
Умът му непрестанно бе зает
със схеми и анализи безчет.
Съществуваше за него само онова,
дето можеше да пипне лично със ръка.
За него със смъртта на физическото тяло
приключваше всичко, напълно, изцяло!
Отвъд нямаше нищо освен тъмнина...
Убеден бе нацяло в своята си правота
и не виждаше по-далече от носа.
За него всяко друго и различно мнение
бе плод единствено на болно въображение.
Нямаше у себе си ни капка вдъхновение,
напротив, едно безкрайно изчисление
и мисъл постоянна кой, какво, кога и как,
дали пак някой, някъде ще му подложи крак...
И каквото, и където и да му се случи,
мислеше от това какво щеше да получи.
Безжизненост и хлад, и сухота...
Затворът бе в собствената му глава,
а сърцето му заключено напълно за света.
Жалко, че дори не подозираше това...
Светлината известно време мълча,
омаяна от красивите листа.
10
Знаеше, че мисията няма да е лесна,
но решена бе докрай да бъде честна.
„Братко! Виж ги! Погледни листата,
танцувайки как стигат до земята.
Падайки отдават почит, преклонение,
сякаш тръгнали на свято поклонение.
Та дори те знаят, че частички са от
великото Творение!
Те стигат земята и със нея ще се слеят,
за това завръщане те свято милеят.
С облекчение отново ще се завърнат
Създателя свой да го прегърнат.
И макар да не съм в твойто тяло,
аз мога да те разбера изцяло,
защото минала съм оттам, видяла,
лично съм го всичко преживяла.
За да се стигне върха на планината,
минава се през ниското, през долината.
Преди да стане светло и слънце да изгрее,
непрогледен мрак навсякъде вилнее.
Но знай, докато диша, за всяко едно творение
има надежда за неговото спасение.
А то в едно най-важно нещо се състои:
Любовта през него да заструи!
Тогаз не само че на бурите ще устои,
но ще иска от сърце да служи,
на всекиго със всичко ще услужи.
И без никаква умора,
на другите все ще е опора.
На мравката ще прави път,
в сърцето му не ще настане смут,
ни страх, ни ужас, ни тревога
и за всичко ще благодари на Бога.
Докато на таз земя е жив,
такъв човек ще е щастлив!“
11
Съмнението в този час
огледа се като в захлас.
Гората! Сякаш цяла бе се пременила.
Сивите одежди бе ги разменила.
Някак цветни бяха, сияеха листата,
Съмнението загледа се във красотата...
И тихо се усмихна Светлината,
надежда имаше отново за Душата...
А на брега, там сред тишината
седяха Смирението и Тъгата един до друг,
очаквайки Зората.
Глава навела е Тъгата,
сълза отронва във водата.
Сянка плътна от тревога
нашепва в нея: „Не, не мога!“
Загубила е път, посока, смисъл.
И няма в нея друга мисъл.
Черно ѝ е, страшно пред очите.
Така се нижат тежко дните.
Вижда хаос, мъка тя навред,
а грижи и проблеми са безчет.
Предава се! Не иска да живее...
Нито радост има, нито ѝ се смее.
И сякаш никой тези мисли
не бе способен никога да ги разсее...
Тогава кротко, там в тъмата
Смирението се обърна към Тъгата:
„Ах, сестрице, знам какво ти е в Душата.
Сълзите ти напълниха реката!
Чуй! Към теб се аз обърнах,
да кажа ти, отдето идеш,
аз оттам се върнах!
Преминал съм през всичките неволи,
и питал съм защо на мен, защо ли...
12
И падал съм, на дъното лежах,
и чудил съм се как изобщо оцелях.
В гордост и охолство аз живях,
много болка и обида преживях,
на хиляди парчета от туй се разпилях.
Но ето виж! Цял отново се събрах.
Глава склоних и пожелах
живот със Смисъл, живот без грях.
Нов път за себе си избрах.
Дълбоко Истината аз прозрях,
в Любовта на Бога просто разцъфтях.“
Изгря Зората, лъч сияен освети водата.
Смирението нежно се обърна към Тъгата:
„Сестрице, погледни водата!
Виж как лъчът освети ѝ красотата.
Виж как заблестя и сякаш сля се с Небесата!
И ти го можеш. Довери ми се, опитай!
Възможно ли ще бъде, даже не ме питай.
Изборът за твоето спасение
е твоя воля, лично твое е решение!“
Слънце озари лицата и
видя Тъгата отражението
свое във водата. Ах, друга бе!
Сияйна, тиха, умиротворена.
Тъгата бе – преобразена!
Тъгата бе някак по-Смирена.
Скръбта и Лекотата загледани в мъглата,
седяха малко встрани от тълпата.
Скръбта облечена бе в черно изцяло.
Мъка раздираше нейното тяло.
Подобно на сал, люлян от вълните,
изгубила бе се напълно във дните.
Имаше в нея отворена рана,
та сълзи да събира със шепи във вана.
13
Почва твърда под краката си няма
сякаш пропада в бездънна, зейнала яма...
„Сестрице!“ Лекотата каза смирено.
„Твойто сърце така съкрушено,
как самотно ридае тъй наранено
усещам и зная как да опиша,
та моето редом до твоето диша!
Знам, че сякаш през теб преминал е влак,
но счупил е не само ръка или крак,
а направо в сърцето ти той се разбил
и на милиарди парченца го разполовил.
Като кораб плячкосан, изгубен в морето,
като почва изсъхнала, нейде в полето,
като птица разстреляна горе в небето,
знам, че така ти се чувства сърцето.
Но чуй ме какво имам да кажа,
аз приказка кратка ще ти разкажа:
– Живяла е нявга в далечна страна,
кралица красива, но с тежка съдба.
Сполетяла внезапно я страшна беда:
загубила в миг своите любими чада!
Помолила своя Небесен Баща
да зърне ги само за миг във света.
Тя вярвала силно, че това е възможно
и за Него това никак не би било сложно.
Та Той е способен и Той е велик!
Отзовал се Бог мигом на нейния вик.
Пред нея картина неземна засияла,
царицата от туй чак занемяла.
Светлина лъчиста била се разляла,
сякаш всичко в Любов е застлала.
Познала царицата своите деца –
били те със ангелски бели телца.
Неземно красиви, безкрайно щастливи,
проговорили те с гласчета звънливи:
14
„Майчице мила, майчица свята,
недей да тъжиш за нас на Земята.
Когато някога тук дойдеш и ти,
ще видиш отново как всичко блести,
във Любов и във нежност всичко трепти.
Майчице! От мъката твоя и нас ни боли –
от сълзите твои и тягостни вопли,
и болка и студ, и студ,
който нищо и никой не може да стопли,
от това как тялото вехне и се топи,
и сърцето твое кърви ли, кърви,
сякаш роза прегръщаш с много бодли...
Моля те, майчице, това в себе си спри!
Вместо безкрайно ти да тъжиш,
щастливи ще бъдем, ако решиш
на хората там да им споделиш,
че видяното тук на Небесата,
могат да го сътворят и на Земята.
Предай им, че докато са в земните си тела,
могат да творят Светлина, Доброта.
Нека се радват, нека не смеят,
нека Душите им в танц да се реят,
нека в Любов всички да греят!
Вятър задуха, разсея мъглата.
Скръбта забеляза в небето дъгата.
Изпрати молитва към Небесата:
„Вятърко мили, отнеси я и от мене тъгата!“
Завистта най-отпред се бе наредила,
Вярата без свян бе прередила,
понеже беше решила,
че така местата по-честно е разпределила.
Днес театър пред тях ще се играе!
Дали можеше нея това да я смае?
15
Завистта бе готова всичко свое
със зъби и нокти да брани.
От злоба устните ѝ бяха вечно събрани,
лицето ѝ беше изопнато, сиво,
съсухрено и сякаш не много красиво.
Очите ѝ малки, но много шавливи,
от поредния „удар“ те много щастливи.
Ако някой пред нея успяваше в нещо
лицето ѝ пламваше от яд до горещо.
Искаше винаги да изпъкне отпред,
ако ще и всички да срине наред.
Важното беше да стъпи отгоре,
ако ще и да мине през всички от доле.
От чуждата радост най я болеше,
по цели нощи от злоба не спеше.
Ако другиму с нещо тя навредеше,
да прикрие следите си се стремеше,
та да излезе невинна от всяка ситуация.
Направо бе символ на безумна еманация!
Съвест тя нямаше, нито пък срам,
камо ли милост към протегната длан.
Друга да бъде и да мисли различно
за нея бе нещо съвсем нетипично,
безумно, ненужно и напълно алогично.
Когато пиесата свърши,
у Завистта се сякаш нещо прекърши.
Вярата тогаз тихо заговори,
знаеше, че нещо трябва да стори.
„На сцената, сестрице, ти сама видя
историята, която пред нас се разигра:
Една майчица, мила и добра,
отглеждаше самичка двете си деца.
Когато бащата внезапно замина,
животът на всички нацяло се срина.
Живяха в лишения те онази година,
16
остави им дългове той цяла дузина.
От мъка и майката се скоро спомина.
Но времето мина. Пораснаха двамина.
При еднакви условия децата живели,
ала много различно света възприели.
Големият брат още от малък
чувстваше себе си недостоен и жалък.
Смяташе, че все някой го съди, някой го хока,
сякаш вижда у него само порока.
Непрестанно, през всичкото време
живееше сякаш някой ще вземе
последната хапка, която си има,
последния залък във лютата зима.
Липсата, у него дълбоко стаена,
самотно останала и несподелена,
бе със сигурност онова, дето
изиграло бе роля в ума на детето...
По-малкият брат бе твърде различен,
към никого и нищо не бе безразличен.
Майчина ласка и бащино рамо
и той бе загубил тъй също отрано,
но някак от малък беше разбрал,
отвътре самичък бе проумял,
че когато сърцето безусловно дава
и топлина, и любов на всеки раздава,
тогава съдбата му се усмихва
и всички неволи от само себе си стихват.
Твърдата вяра в Небесния баща
е онази, която изпраща всички блага.
Другиму да завиждаш и да те е яд
не би те направил ни щастлив, ни богат.
Ако сърцето ти с любов се изпълни,
твоите шепи ще бъдат винаги пълни,
и за другите ще искаш да има от онова,
което получила е вече и твойта душа.“
17
Тогаз Завистта стана спокойно,
реши да направи нещо достойно.
„Сестрице! Ела, нека разменим си местата.
Недей да седиш там на тревата.
Достатъчно аз на това място седях,
Пътя пред себе си сякаш видях...“
Вярата си помисли как дори Дума една
способна е да промени Пътя на всяка Душа...
Самотата в едно кътче се бе тихо стаила.
Изглеждаше тъжна и много унила.
Тя отдавна от света се бе скрила
и с фалшива усмивка бе прикрила,
че нямаше у себе си капчица сила.
И не искаше помощ или закрила,
със всичко вече се бе примирила.
Като бутилка вече изпита,
като делва отколе пробита,
като дърво докрай изгоряло,
чувстваше своето тяло.
Като листо след буря на есен,
като отдавна забравена песен,
като скиор след снежна лавина,
като захвърлена прашна картина –
животът ѝ така премина.
Като кораб плячкосан, без екипаж,
като захвърлен билет от последен тираж,
мечтите за нея бяха абсолютен мираж!
Като стадион след футболна среща,
като гърло след супа гореща,
през всичкото време тя точно така се усеща...
Към нея пристъпи Милостта за днешната среща.
За да помогне, с блага дума и закрила,
искрено и чисто го беше решила.
18
„Сестрице! Всичко в Душата твоя прочетох,
да говоря с тебе сега аз предпочетох.
Зная, усещаш безкрайна една пустота,
тежка, мъчителна непълнота,
бездънна, неясна една празнота.
Нека разсея поне малко от твойта тъга.
Ще ти разкажа за най-удивителната
животинка на тази земя –
за работливата малка пчела.
Виждала си отблизо кошер с пчели?
Наблюдавала си как той се рои?
Когато една прекрасна пчела
кошера напусне, за да търси цветя,
в божествения им аромат така се потапя,
че от екстаз невиждан тя се разтапя.
Но все пак, след известно време
прашеца потребен тя ще го вземе
и у дома ще се върне отново,
когато с работата си е вече готова.
Пчелата ще се върне обаче щастлива –
в кошера! В онази среда задушлива,
защото дори и при най-благоприятни условия,
които има на света,
ако до часове тя се не върне у дома
пчелата ще загине от самота. Да!
Не от студ или глад умира пчелата,
а именно от самотата...
От древността, от години милиони,
по неписани божествени закони
животът на пчелата се движи
и нейните най-важни грижи
са жертвата на индивида! На тялото!
В името единствено и само на Цялото.
В името на това Животът
въпреки всичко да продължи,
на всичко и на всяка цена Кошерът да устои.“
19
Когато Милостта своята история приключи,
нещо много красиво се случи.
Една мъничка пчеличка беше долетяла
и точно върху ръката
на Самотата беше се спряла.
Тя такава любов върху нея разля,
сякаш мед в Душата нейна изля.
„Благодаря ти, Сестрице, тази история дето разказа,
с нея Пътя напред ти ми показа!“
Очакването цялото в сълзи се беше обляло,
директно в сърцето му като че беше валяло,
много измъчено бе, направо примряло.
Причината всъщност не бе драматична,
напротив, доста бе прозаична,
но за него си беше направо трагична.
Не можеше изобщо да проумее,
и от туй направо щеше да му прилошее,
защо при тая пуста размяна,
то с нищо в замяна не се бе сдобило,
и тъй на практика се оказа,
че напразно беше дарило.
Това така силно го бе притеснило,
та чак сърцето му беше се свило!
Винаги силно се впечатляваше,
ако благодарност, награда или
почести то не получаваше
и това никак не му се нравеше.
И докато мислеше за тези неща разни
и защо усилията му все бяха напразни
то изобщо не беше разбрало,
че до него Прозрението беше седяло.
„Братко, видях че тук сам самичък си седиш,
затова към теб тихичко и аз се присъединих.
20
Времето е направо прекрасно, поне засега...
А, сетих се за интересна история, за мен е така,
ако искаш, ще я разкажа и на тебе сега...
„Разбира се, как! На всяка цена!“ –
отвърна Очакването веднага, на мига.
„Живяла нявга майчица една.
С любов отгледала трите си деца.
Пораснали много щастливи
и нетърпеливи да видят света,
като птички излетели от своите гнезда.
Тъй силно страдала тяхната майка,
но в себе си, тихичко, без да се вайка.
Мислела тя, че децата ѝ мили,
да я оставят сама, те не биха решили.
Но сега? Сякаш нож в гърба ѝ забили!
Та нали цял живот е на тях отделила,
и всичко свое на тях посветила!
Задължени били, до края, до нея да стоят,
да я гледат, помагат и за всичко да благодарят.
Тези натрапчиви мисли у жената
въртели се безспирно във главата.
„Господи ! Защо на мен това се случи,
защо рожби любящи аз не получих?“
Попитала в себе си Бога без глас..
И отвътре Го чула, била направо в захлас:
„Дъще! Погледни житния клас.
Когато семето падне самичко в земята,
от какво се нуждае да израсте над тревата?
Приема го почвата, оная любяща сила,
дето му дава и храна, и закрила.
За да порасте и стане то силно,
тя дава от себе си преизобилно.
Почвата не мисли дали ще обеднее,
дали, след като семето замине, тя ще осиротее.
Знае, че то ѝ е било поверено
21
и точно при нея разпределено
да го храни, обича и пази,
здраво и силно докрай да запази.
А когато порасне и си по пътя замине,
та трябва ли почвата от мъка да се спомине?
Вятърът един ден семето ще разпилее,
но почвата винаги за него ще милее.
Накъдето и да се случи то да изхвърчи,
тя винаги с готовност отново ще го приюти.“
Прозрението тогава продължи:
„Обич такава се нарича безусловна.
Сияеща, свята и чиста духовна.
Такава любов не чака, не пита, не търси.
За повереното ѝ тя света ще разтърси.“
Избърса Очакването своите очи,
вниманието си още по-силно съсредоточи,
да чуе как Прозрението думите си ще продължи.
„Братко, да израсте семето, то в това да успее,
е нужно и Слънцето своите лъчи да разлее.
Един може да страда, друг да се смее,
но Слънцето за всички по равно ще грее.
Слава на Бога, че то дава от себе си без условия
и не са му присъщи човешките своеволия.
Ти само за миг Слънцето си представи,
ако изведнъж то прецени и нявга реши,
че на небето само при едно условие да се появи:
ако навсякъде и постоянно му се благодари!
Ее, тогава със сигурност щеше безспир да вали!“
Очакването погледна нагоре небето.
Усмивка отново изгря на лицето,
а слънчев лъч отвътре стопли сърцето...
Алчността както обикновено
22
беше крайно недоволна.
По прогноза щеше да вали,
а срещата ѝ точно днес ще се състои.
Все пак с чадър се бе запасила
и с това донякъде се бе успокоила.
Макар че никак не се бе примирила,
защото твърдо беше решила,
че само тя заслужава приказно време,
а за другите принципно изобщо не ѝ „дреме“.
Тя външно изглеждаше свита,
а отвътре беше вечно сърдита.
Винаги с другите се сравняваше
и онова, което най я притесняваше,
бе, че няма от всичко, достатъчно и по много.
Малка като... злобно членестоного.
Трупаше вещи постоянно, без мяра,
сякаш в една вечна надпревара,
така от всичко да има, ама тъй да съумее,
ако може след всичко това и да не обеднее.
Онова, с което се бе (нечестно) сдобила,
и това го беше твърдо решила,
тя нищо и с никого не би споделила!
За нея бе важно да има, ей тъй да трупа,
ако ще и до шията своя да се затрупа.
„Да не би да е прислуга,
та все някому да е в услуга?“
Тези мисли в главата ѝ вечно кънтяха,
като грамофонна плоча си се въртяха.
Нямаха край нейните желания
и все намираше си оправдания,
че нещо още трябва да купи,
че още нещо не ѝ достига,
и имаше още и още какво да постига.
Нямаше начин от нещо да има само по едно.
Тъй ненаситено бе нейното око...
23
Благодарността към нея се приближи
и мило я поздрави.
„Сестричке, времето може да се развали
и бурен дъжд да завали.
Това мене няма да смути, но не съм сигурна дали
времето теб няма силно да притесни.
Затуй ще ти разкажа една приказка кратка,
и за мене самата не бе загадка,
защо краят ѝ е толкова чудесен,
поучителен, според мен интересен.
„Имало едно време един цар несметно богат.
Живял самичък той в своя палат,
целият в диаманти и злато излят.
Един ден царят решение взел и наредил,
на глашатая свой разпоредил,
а той сред поданиците му заповедта разгласил.
Разнесла се бързо навсякъде мълвата,
че не изпълни ли се на царя молбата,
мигом всеки ще загуби си главата.
В двореца необикновен подарък
трябвало поданиците да донесат,
но себе си в жертва ще да принесат,
ако царят подареното вече притежавал
или подаръкът с нищо не го впечатлявал!
Да увеличи богатството си тъй възнамерявал,
но за жалост царят никак не осъзнавал,
че ако отреже на всички главата,
сам себе ще управлява в палата.
Занареждали се един, втори, трети,
треперейки, от страх за живота си обзети.
Участта им била докрай идентична,
за съжаление – на всички тях трагична.
Минало известно време
и един ден в двореца дошла
една приказно красива млада мома.
24
„Царю, ида при теб с празни ръце,
но чуй какво ще ти кажа от душа и сърце:
Когато един ден от тук си заминеш,
когато дойде ти краят и ти се споминеш,
цялото твое имане, тая позлата,
те ще останат си тук на Земята.
В ковчега с празни ръце ще те занесат
и там каквото и да ти донесат,
не ще ти бъде вече потребно,
ако и да било е най-необикновено.
В ковчега празни и твоите ръце ще висят,
ако ще с безброй диаманти да ги украсят.
Голи всички ни посрещат на Земята
и пак тъй ще ни изпратят към Небесата.
Най-важно ще остане какво ни е било в сърцата.
Че Там ще ни попитат не какво сме придобили,
а какво сме на Земята научили и какво дарили!
Затуй сметнах аз за редно,
ако ще да ми е и за последно,
всичко, каквото мисля, да го споделя
и без страх при теб с празни ръце да се явя.“
Благодарността изведнъж с историята спря,
защото внезапно дъжд заваля.
Любопитството на Алчността обаче надделя
и за края на историята да попита – не се стърпя.
„Ах, Слава на Бога!“ – рекла Благодарността.
„Оттогава царят се рязко променил,
и не само че заповедта коварна в миг отменил,
ами всичко, което си имал той го раздал,
защото в думите на момата истината проумял.
Когато тъй изцяло се той преобразил,
за красивата девойка по любов се сгодил.
А остатъка от живота си на доброто посветил.“
Алчността, дето за дъжда с чадър
предварително се бе запасила,
25
смирено рече: „Сестрице мила,
моля те, вземи го, така съм решила,
ти живееш от мене по-далеко,
нека стигнеш по-бързо и по-леко.“
Благодарността се сърдечно усмихна,
а бурята тозчас внезапно стихна.
Дъждът спря, слънце изгря.
В небето дъгата изникна,
а Лъч в една Душа проникна...
„Има ли вероятност да завали...
Ами... ако... времето се развали...
А днес, изобщо някой ще дойде ли...
Не знам дали тук ми се стои...
Сигурно няма да има смисъл, или...“
Това и още много подобни неща
се въртяха в нечия глава,
докато чакаше за срещата си Радостта.
Колебанието по принцип така си живееше.
Никога за нищо лично не смееше
самото то да вземе решение,
без да потърси чуждото мнение.
И дори тогава непрекъснато се двоумеше
дали онова, което все пак решеше,
е било е най-правилният в случая избор.
Умът му непрестанно бе извор
на безброй казуси заплетени,
като патета в калчища оплетени...
Така се чувстваше непрестанно то,
сякаш нагърбено с непосилно тегло.
Като воденичен камък на шия,
носеше тази си своя орисия,
а камъкът просто там си висеше,
сякаш от него нищо не зависеше.
26
Страхът, който плашеше неговото сърце,
бе всъщност да вземе Живота свой във ръце...
И докато успее дори да се обърне,
Колебанието не можа да я зърне,
и сякаш наистина в началото не разбра,
че Радостта внезапно го връхлетя,
защото го сполетя направо като стрела.
„Колко прекрасно е тук днес!“ –
изрече тя с невероятен финес.
„В това слънчево приказно време
Душата ми направо иска да вземе
пътя пред нас и близката горска пътека.
Да тръгнем заедно, ако искаш, полека?“
„Ами... добре, щом ти казваш, нека!“ –
отговори Колебанието неуверено тогава.
Макар да не знаеше какво и защо става,
все пак нали друг го решава,
и неговата отговорност директно отпада...
За Радостта това и всичко друго беше награда!
От вълнение прескочи една близка ограда.
Танцуваше през цялото време и пееше,
и вътрешно, и външно от сияние грееше.
Толкова леко и ефирно ѝ бе на Душата.
Тя имаше един вътрешен подтик за нещата,
не беше нужно да ги мисли с главата
и в живота ѝ естествено се случваха чудесата.
Радостта сякаш не стъпваше по земята
и ако разпереше си крилата,
сигурно щеще да стигне в Небесата.
Толкова слънчева бе и толкова жива,
нейната енергия – като вълна те залива,
а чувството ѝ у теб се сякаш излива.
Смехът ѝ чист така се разлива,
а аурата ѝ – невероятно красива.
27
Такава си беше – безумно щастлива,
че никой не би могъл да остане безучастен,
най-малко пък да бъде безпристрастен.
Тя знаеше, че поведението на човека показва
повече, отколкото с думите се казва.
Защото външно всеки проявява онова,
което крие в своята Душа.
Щастливият другите ощастливява,
а несигурният се разколебава.
Затова Радостта днес реши,
че дълги слова няма да реди,
а с Колебанието просто ще си повърви.
Ще се разходят, ще попеят, ще се посмеят...
И както през гората те си вървяха,
внезапно изненадани се спряха.
На пътя пред себе си видяха
едно мъничко зайченце бяло,
изглеждаше сякаш едва оцеляло.
Трябваше бързо да се реши
кой и как животинката да спаси.
Радостта я вдигна внимателно на ръце,
за да стопли малкото ѝ телце.
От страх то се беше сковало
и всъщност не беше разбрало,
че някой в бързината го беше ударил
и върху му се беше стоварил.
Слава Богу, прегръдката на Радостта,
изпълнена със любовта и нежността,
върна му отново смелостта
и зайчето отново скочи на крака,
и изприпка в близката гора.
Бързата реакция на Радостта
и огромното ѝ сърце лудо
направиха едно мъничко чудо.
28
Колебанието погледна Радостта
и премина в него мисълта:
„За да можеш да спасиш една Душа,
трябва да поемеш отговорността!
Днес осъзнах на това важността.“
Радостта знаеше, че промяна се случва,
когато съзнанието е готово,
а тя се усмихна и си затананика отново.
Да седне, за малко да си почине,
пък и преумората тъй ще отмине.
Докато тези мисли ѝ се въртяха в главата,
Леността беше задрямала у дома на кревата.
Въпреки че с Търпението
за срещата днес се беше разбрала,
за пореден път се беше успала
и, разбира се, доста бе закъсняла.
Но за нея това бе съвсем обичайно,
все пак да бъде точна ѝ се струваше крайно.
И от това нито усещаше стеснение,
нито пък молеше някого за извинение.
Леността по принцип си изглеждаше унесена,
направо сякаш от вихър отнесена.
Вятър се вее, слънцето грее,
Леността все някъде „блее“.
Слава на Бога, че сърцето ѝ
пулсираше автономно по принцип
и не трябваше тя да го контролира,
че инак със сигурност щеше да колабира.
И добре че не ръководеше белите си дробове,
че тогава дъхът ѝ веднага щеше да спре.
Все гледаше скришом някъде да приседне,
още по-добре, ако може даже да легне,
че да не вземе нещо да се преумори,
ако в някоя дейност твърде много се съсредоточи.
29
Не дай си Боже да я помолиш да свърши нещо,
лицето ѝ червенееше от възмущение до горещо.
Ако нещо се наложеше да свърши,
все чакаше някой друг да го довърши.
Ако може даже друг изцяло да го направи,
та да не натовари излишно крехките си стави.
Да си го кажем честно – много я мързеше!
Нямаше енергия и вечно ѝ се спеше.
А сърцето ѝ направо кървеше,
Ако, както си лежеше, някой решеше,
че за услуга точно към нея ще се обърне:
е с това направо света ѝ нацяло щеше да преобърне!
Търпението най-смирено си беше седяло
и с гледката пред себе си
сякаш изцяло беше се сляло.
Когато Леността най-после пристигна,
ведър поглед към нея вдигна.
„Заповядай, Сестрице, до мене седни,
гледката невероятна и ти с мен сподели!
Виж как Творецът блестящо съчетал е цветовете,
та да се любуват и сърцата, и умовете!
Тъй и човекът, когато реши
нещо с ръцете свои да сътвори,
творението надминава
и най-смелите му мечти.
Представяйки си го, той го вижда с ума,
а наяве го материализира през Духа.
Когато художникът четка в ръката си вземе,
ако вдъхновение свише той възприеме,
в началото има бегла представа какво ще се случи,
но накрая шедьовър може да се получи.
През всичкото време нещо по-силно от него
го води, нещо по-висше посоката я ръководи.
Когато поетът застане пред страницата бяла,
30
ръката му сякаш с Вечността се е сляла
и една невидима сила в главата му думи реди,
за да може на белия лист той да ги подреди.
От Небесата всеки творец черпи
своето вдъхновение, за да СъТвори
всяко едно уникално произведение.
Когато над ежедневните неща мисълта си издигнеш,
едва тогава всичко с лекота ще постигнеш.
Онова, което ни дава енергия напред да продължим,
е връзката с Бога, която трябва да възобновим.
И не само това, ами здраво за нея да се държим,
никога повече да не склоним от Него да се отделим!
Когато от Божественото се вдъхновим,
тогава ще започнем истински да творим.
Желание в нас ще се роди да работим
в името на другите, на Цялото,
напълно ще забравим за мързела на тялото.
Онова, което сме сътворили, със всички ще го споделим,
със щастие и радост ще ги дарим,
и тъй с това вдъхновение и тях ще заразим.
Така като през жива верига
вдъхновението ще се предава
и сърцата навред ще пленява,
в името на доброто Любовта
ще се разпространява.“
Когато Търпението с думите свои приключи,
в Леността сякаш нещо ново и непознато се отключи.
Бързичко стана и на Търпението му рече:
„Братко, ще тръгвам, оставям те вече.
В мен породи се една невероятна идея,
повярвай ми, ще я осъществя, ще съумея.
вдъхновението и мен посети,
посоката моя осветли!“
Търпението се усмихна,
31
то имаше време да почака
и знаеше, че плодът от тая идея
с радост щеше да го дочака.
Безочието седеше само.
За туй че изобщо трябваше
със Скромността да се срещне,
от времето си да загуби и да я посрещне,
то бе силно възмутено,
та чак очите му светкаха разярено!
Където и да отидеше, Безочието
трудно оставаше незабелязано.
Присъствието му навсякъде беше белязано
със скандали и разпри до Небесата,
защото то винаги диреше си правата.
А тях, според него, по рождение беше придобило
и с присъщата нему арогантност си бе наумило,
че всичко и навсякъде му се полага,
а с чуждото безнаказано може да разполага:
и на всичко без съвест то да посяга!
Напълно излишно е да се споменава,
че от себе си то никому нищо не дава.
Свикнало бе единствено да получава!
Подлостта му беше безгранична,
а визията доста антипатична.
Съвест то нямаше категорично
и единственото нещо за него логично
бе, че където и да отиде, всеки трябваше
не просто да го поздравява,
а доземи да му се поклонява.
Скромността запъхтяна при него пристигна,
а Безочието със думи тежки веднага изригна.
Тя тихо и кротко обаче му проговори:
„Закъснях, Братко, но няма що да се стори.
32
Тъй стана, че в последния момент се отвори
една възможност да помогна на човек в нужда,
а не бих могла да седя безучастно за болката чужда.
Но ще ти разкажа историята,
на която свидетел бях лично,
а ти в края ѝ ще решиш категорично,
дали твоето време тя заслужава,
или била е само ненужна плява.
Снощи на вечеря си седях
в една гостилница край пътя,
когато към нея се запъти
един човек, който бе видимо заможен.
Седна на единствения стол възможен.
Поръча не една, а две порции
от менюто днешно,
сигурно бе много гладен
и очевидно беше спешно.
Без малко щеше да му приседне,
когато на масата понечи да седне
един посетител, който през туй време
чакаше стол да се освободи,
за да може към някоя маса
и той да се присъедини.
А дотогава седял си бе
някак незабелязано отстрани.
Човекът изглеждаше отруден
и доста изстрадал,
сякаш много пъти в живота е падал...
Че сиромахът на масата седна,
богатият това го нервира,
но когато сервитьорът порциите сервира,
с голямо нежелание той все пак реши
със непознатия половината да си я сподели.
Храната на богаташа никак не му се делеше,
а беднякът отсреща с добър апетит
33
през цялото време съвсем спокойно ядеше.
Когато се нахрани, се усмихна, нищо не каза,
но сърцето голямо на лицето му се сякаш показа.
Всички отстрани се замислиха дали
отново днес да се нахрани
странникът ще има пари.
Едва когато непознатият си тръгна,
и някъде зад ъгъла на улицата свърна,
богатият с изненада на масата своя зърна,
че изневиделица втора порция се яви.
Когато попита: „Откъде това се появи?“,
сервитьорът, поднасяйки му извинение, заяви:
„Ами това е вашата порция храна!
Поради многото ни поръчки малко изостана
и едва чак сега готова стана.“
Ах, едва в този миг богатият всъщност осъзна,
че беднякът делил е с него своята собствена храна!
Той остана толкова сащисан,
че мълчаливо, дълго седеше си тъй слисан.
Когато Скромността с историята приключи,
Безочието с твърдост в гласа си заключи:
„Благодаря ти сърдечно, за мен е прекрасно,
че какво ще направя от тук насетне е ясно.
Тръгвам и непознатия ще го намеря,
че нямам компания аз за вечеря.“
Скромността се зарадва от неговото решение
и по Пътя си тръгна със умиление.
„За всеки, за всеки има спасение.“
Злорадството седеше самодоволно,
понеже, уж без да иска, някак неволно,
дочуло бе, че Леността се успала
и за срещата своя била закъсняла.
Чудеше се как новината да разпространи,
та ако може така, повечко да я омаскари.
34
Злорадството беше особено едно явление.
То имаше за всичко и всекиго мнение,
и то отрицателно беше, без изключение.
Неговото заключение по всички въпроси
е, че право бе само то, а останалите са голи и боси.
Все обичаше нещата да ги коментира,
лошото винаги с убеденост да констатира
и най-вече в чуждите грешки то да се взира.
А постъпките вечно да ги обсъжда
и задължително да ги осъжда!
За всичко хората безспир критикуваше,
но пък навсякъде се преструваше,
че то самото е много жалостиво,
състрадателно и милостиво.
Ако знаеше, че някой е тръгнал да пада,
за него това си бе цяла награда,
защото така за интриги ще има храна –
от това най-доволно бе във света.
Виждаше клечката мъничка на друг във очите,
а кола огромен у него? Къде забит е?
Ее, той скрит е!
Ако някой се опиташе да му обясни,
че с тези си мисли и поведение
ще усложни собственото си положение,
Злорадството на жертва се преструваше
и тези думи сякаш не чуваше.
Равносилно бе в стената да се блъскаш,
опитвайки се да ѝ говориш,
или с радиото съвсем безсмислено да спориш.
„Братко, денят днес е прекрасен!“
Насочи Мъдростта към него погледа си ясен.
„Щастлива съм, че днес с теб мога да поговоря,
ако имаш нещо да ме попиташ,
с радост ще ти отговоря.
Но нека преди всичко това
35
да ти разкажа своя история една.
Познавах някога един скромен, но изстрадал човек,
с голямо сърце, деликатен, и в думите мек.
Макар да беше добър по Душа,
роден бе на тази земя със слепота.
Един ден по Пътя вървял си полека,
дочул от една близка пътека
глъчка голяма и смях детски.
Спрял да почине съвсем по човешки
там при децата, а те ядяли черешки.
Казали на човека, че за себе си берат,
но попитали дали и на него случайно не му се ядат.
Усмихнал се той и ръка към тях с благодарност подал,
но към устата когато поднесъл я, той разбрал,
че черешките едно от децата било разменило
и с овчи барабонки било ги подменило.
Прихнали в хор децата да се смеят,
постъпката грозна неспособни да проумеят.
Човекът станалото горчиво съзнал,
но нищо не казал, замълчал.
По Пътя напред смирено продължил,
на децата постъпката в себе си той я простил.
Минало време и децата пораснали,
здрави юнаци всички израснали.
На детето, което някога черешите разменило,
дошло му времето и се сгодило.
След дълги години на надежда и тревога,
мечтата му сбъднала се, дар от Бога –
с рожба свидна и то се сдобило.
На света за него нямало нищо по-мило.
Но в мига, в който на белия свят се явило,
разбрал, че детенцето му сляпо е било!
Кармата никого не забравя,
дори във времето да се забавя!“
36
Мъдростта историята приключи и млъкна,
а Злорадството сякаш цяло изтръпна.
Нямаше в него вече въпроси,
хората не бяха вече голи и боси.
За Мъдростта отново беше повече от ясно,
че Думите ѝ стигнали бяха правилното място.
Времето неусетно изминало беше,
все тъй в сълзи и в радост животът течеше.
Един слънчев ден Любовта
с вълнение навред обяви,
че важно събрание отново ще се състои.
Поканата отправена беше към всички,
без значение дали ще дойдат
по групи или самички.
Срещата беше за онези, които решат,
че на другите има какво да споделят.
В уреченото време желаещите пристигнаха,
Слава на Бога местата за всички достигнаха.
Някои от нетърпение дори подраниха,
по местата си с вълнение се настаниха
и в кръг огромен всички се подредиха.
Онези, дето точния час не бяха разбрали
и затова бяха закъсняли,
и онези, които с колебание решиха,
но все пак в последния момент се присъединиха,
всички тях Любовта много търпеливо изчака
и когато последните желаещи да се настанят ги дочака,
тогава в центъра на кръга тя застана
и с най-нежния глас своята реч захвана:
„Добре сте дошли, мили братя, сестрички.
Заедно днес събрахме се всички,
за да можем да се изслушаме, да поговорим
по приятелски и за нищо няма да спорим.
37
Кой каквото има ще каже.
Един за своя Път ще разкаже,
с пример своето верую ще докаже,
друг някой въпрос може да зададе,
та по този начин важни неща ще предаде.
По-малките братя и сестри
със сигурност това ще ги обнадежди.
Пътя им занапред това би могло да пренареди,
с нови сили да ги дари или презареди.“
Любовта своето място отстъпи,
а Мъдростта тихо в центъра пристъпи.
„По-малките братя и сестри сред нас
е нужно да ги подкрепим,
за Пътя им напред да ги поощрим.
Защото, когато си малък, още незрял,
много неща ти още не си осъзнал,
но с времето ти все пак ще растеш
и толкова истини ще разбереш!
Всички, когато били сме мънички,
сме имали нужда наш'те ръчички
някой здраво да ги подържи,
та Пътят ни в права посока да продължи.
По-леко е да знаем, че ако се загубим в Тъмнината,
някой за нас ще запали Светлината.
И ако паднем, защото това е неизбежно,
някой за ръката ще хване ни нежно.
И това ще е онзи, който в нас нищо не отрича.
Това ще е онзи, който – каквито и да сме – все ни обича!
Затуй този от вас, който реши,
нека въпрос зададе или
историята си пръв сподели.“
Изведнъж някой наруши тишината,
птиче запя близо в гората.
А въпроса първи зададе го Суетата:
38
„На изгубеното Време каква е цената?“
Думата, малко учудено, но все пак взе Тъгата:
„О, Времето никога не можеш да върнеш.
Изгубените хора, ситуациите, нещата
нивга отново не ще ги прегърнеш.
Тъй ще останеш, самичък в тишината
да жалиш до края си тежко съдбата!
Времето е просто едно мъчително бреме,
което от теб ще краде, докато всичко не вземе.
Ах, дори младостта!
Накрая без милост и нея то ще отнеме!“
„А защо пък трябва да съжаляваме за младостта?“ –
попита с гласче звънливо изведнъж Радостта.
„Да, Времето има свойта цена,
но тя се определя само от това,
доколко осмисляли сме онова,
което случвало се е в наш'та съдба.
Не е въпросът да жалим и да тъжим,
Вселената, Живота, Бог
или пък себе си да виним! Не!
Времето ни дадено е чрез воля свободна,
чрез Душа чиста и благородна
напред със вяра и надежда да продължим
и да униваме просто не бива да позволим!
По Пътя когато будно вървим,
вместо да лъкатушим или кривим,
ще съумеем посоката права да удържим
и тогава наместо да легнем и горко да скърбим,
Времето ще се научим правилно да го ценим!
Истина е, че отминалото не можеш да върнеш,
но красотата в мига какво ти пречи да зърнеш?
Да знаеш, че даден ти е още само ден
на тази Земя, още дори само миг –
това дар е от Бога, това дар е велик!“
39
Благодарността с усмивка това потвърди:
„Времето е наистина дар безценен, и най-вече,
когато използваш го другиму да си с нещо потребен.
А дали То все пак има цена,
бих отговорила на въпроса така.
Всяко нещо толкова струва,
колкото друг е готов за него
истински да се развълнува и
доброволно онази цена ще плати,
която в реалност превръща
неговите собствени мечти!“
Отчаянието тъжно и малко унило попита:
„Мечти? Времето пред нас неусетно отлита!
Като пясък в часовник безвъзвратно изтича,
а Старостта зад ъгъла тъй грозно наднича!
На Младостта всеки се радва, на всеки е нужна,
а Старостта? Само съжаление и присмех събужда!“
Търпението на туй смирено отговори,
отвътре му дойде това сега и то да стори:
„Нека ти кажа едни мои любими слова
по повод това, което ти сега назова.
„Ако младостта знаеше, ако старостта можеше!“
Разумът все така ни говореше...
Аз също някога мислех, че да остарееш е крах,
но Животът научи ме и чрез него разбрах,
че всяко едно състояние има своето обаяние.
Младостта е прекрасна със своето очарование,
но Старостта носи свещеното съзерцание
и дълбокото вътрешно признание
за величието на цялото мироздание.
Ако Младостта „на бял кон вятър я вее“,
то Старостта е склонна смирено
пред сътвореното да благоговее.
Ако Младостта мисли, че всичко,
40
„което в небето хвърчи, се яде“,
то Старостта, въпросът, който ще зададе,
е на какво ситуацията я научи,
какво от туй по-натам ще се случи!
Младостта през глава ще се втурне,
ако ще и животът ѝ от туй да се преобърне,
а Старостта ще се замисли, в миг ще поспре,
та посланието, ако може, да го разбере!“
Мъдростта с това бе се напълно съгласила,
защото бе многократно проверила,
и от опита свой го бе потвърдила,
че сам нещо ако не го опиташ,
ще се чудиш и маеш, ще има да питаш,
насам и натам все ще залиташ!
А дотогава Старостта не можеш да я почиташ.
Докато сам нещо не го провериш,
в правотата му не можеш истински да се убедиш.
„А че Времето било е изгубено, можем да твърдим
само ако в Живота си сами позволим,
поради невежеството свое да се отклоним
от копнежа на своята Душа
да познае себе си и Любовта!“
„А мен старостта не може да ме уязви!“ –
Гордостта с увереност тогава заяви.
„Имам всички средства необходими
да поддържам формата си вечно млада,
та Душата ми във вехто тяло да не страда!“
Смирението кротичко ѝ рече:
„Ех, скъпо на сърцето ми човече...
Всичко, което Отец е сътворил,
изцяло и перфектно е съобразил!
Само безумец би си въобразил,
че, ако изкуствено поддържа физиката си млада,
това за Душата му ще бъде награда!
41
Та нали безброй пъти тя ще сменя своето тяло,
и всеки път това ще започва от самото начало.
Не с външната визия човек трябва да се гордее,
а от това дали съзнанието му расте,
дали дава плодове, дали зрее!
Ако на Земята всички хора са слепи,
ако не виждаха нищо със своите очи,
тогава Младостта кого щеше да впечатли?“
Мъдростта също в разговора се включи:
„Благодарна съм, че събранието ни
днес толкова нови Врати отключи.
Младостта и старостта не са просто
състояния на телата,
а най-вече усешания на Душата.
Защото онзи, който готов е винаги
новото в себе си да приеме,
времето от него нищо не може да вземе.
Времето на него може само да донесе,
дух и живот нов във вените му да привнесе.
Дори да е млад, ако по Вселенските принципи в Живота
свой се води и живее,
зa Пътя да се ориентира човекът ще успее.“
Истината от своето място стана
и в центъра на кръга отново застана.
Заговори и сякаш още по-силно някак засия:
„Ще издам на всички ви тайна една,
защото за мен сте като мои деца.
За Времето говорим и дали то има цена,
а всъщност То съществува само на тази Земя!
Когато Душата се слее отново със Вечността,
си припомня, че Време няма от преди Древността.
То е единствено и само земно явление,
за да има човека, база за сравнение
между бъдеще, настояще и минало,
42
за да разбира кое, кога и защо е преминало.
То е необходимо тук и само в тази плътност,
за да имат събитията в живота
привидна достъпност,
за да може човек през призмата
на изминалото време
да направи равносметка за живота
и за да може по-ясно да го възприеме.
В Ангелските светове пространство
и време не съществуват,
Душите там нито хитруват,
нито воюват, ни боледуват!“
„Ако Животът е вече отминал,
то човекът, който си е заминал,
отново ще се върне ли на Земята,
да довършва си тук делата?“ –
попита Любопитството с недоумение.
Мъдростта отговори: „Без съмнение!
Човекът е многоизмерно творение.
На Земята той идвал е многократно,
и разбира се, че ще се върне обратно.
Просто в друго тяло Душата ще се скрие,
за да може нова опитност да придобие.“
„Всъщност друго религията ни учи,
че точно обратното на това ще се случи!
Учи, че Животът приключва с погребение,
отиваш на съд и присъда без право на мнение,
а оттам на заточение, изпратен в забвение...
Или пък блажено в Рая ще се излежаваш
и на Времето си там вечно се наслаждаваш.
Истината всъщност къде е?“ –
Съмнението попита изведнъж.
„Нима дървото разлиства се само веднъж?
43
Всичко в природата показва
и на практика ни ясно доказва
как смъртта е само привидна
и тази истина е очевидна.
Нов цикъл във всичко, що е живо, се редува,
може ли друга истина да съществува?
Ако животът на какавидата
завинаги в пашкула приключва,
то съществуването на пеперудата
трябваше напълно, нацяло да се изключва.
Ако в късна зима погледнем листата
как гният докрай те във тревата,
то бихме решили, че Животът
приключва завинаги, безвъзвратно,
а всъщност е точно обратно.
Пролетта идва и всичко отново
възражда се със благословение,
та нима човекът е единственото изключение?
Животът никога нацяло не приключва,
тази мисъл се просто изключва.
Той просто сменя премяната си изцяло,
както какавидата своето тяло.
Който има очи навсякъде това ще го види,
реалността просто не може да не провиди.“
Притеснението чу думата погребение,
а това създаде в него известно напрежение,
затуй веднага реши да попита,
пред събралото се множество, треперейки, запита :
„И за млад, и за стар Болестта все чука на вратата,
защо изневиделица на всички Тя идва до главата?“
И като вдигна си плахо ръката,
продължи да си лее словата:
„Защо в живота, както всичко наред си тече,
една болка внезапна с ярост ще ни завлече?
Така зверски ни дърпа, че ума и тялото
44
от ужас ги направо побърква!
Каква е таз чудовищна несправедливост,
към нас Небето няма ли капчица милост?“
Любовта, своя поглед разбиращ отправи
и понеже с усещания тя най-вече борави,
съзнаваше, че за по-малките братя и сестри
така зададени въпросите
действително звучат като беди.
Но ситуацията трябваше
към правата посока да се измени.
Затуй на Притеснението тя рече:
„Най-добре би било за Болестта
да отговори ни отново Мъдростта!“
„Братя мои и по-малки сестри!
Въпросът за Болестта за мене седи
на челно място по важност,
затуй се радвам, че
Притеснението даде му гласност.
Полезни неща имам по тази тема да кажа
и с примери ясни ще опитам да ги покажа.
Думите ми, ако решите, ги запомнете,
ако прецените, в Живота ги приложете,
но преди това лично сами ги проучете!
На нищо не се доверявайте сляпо,
всичко проверявайте през себе си пряко.
Тогава един ден ще се убедите,
и уверени, това знание сами
сред другите ще разпространите.
Болестта не е наш враг, който ни дебне,
та в тъмното подло целящ да ни посегне.
Болестта не е чудовище, което да напада от засада,
та да се радва на болката ни като трофей и награда.
Болестта не е и неверен предател,
от когото да крием се като от зъл неприятел.
45
Болестта е един чудесен ветропоказател!
Ако от Пътя си сме се отклонили,
ако грешни пороци сме придобили,
ако на важните неща местата сме разменили,
ако на безусловната Любов сме изменили:
Болестта ще ни пресрещне точно на прага,
и дали по-меко, или направо с тояга,
ще ни върне обратно точно там, дето
им е мястото и на ума, и на сърцето.
В живота многократно се убедих
и безброй пъти го лично проверих,
че отклони ли се от божествените закони,
горчиви сълзи човекът дълго ще има да рони.
Болката верен спътник ми бе, дорде не съзнах,
че да предадеш Любовта е същинският грях.
Болестта не само че не е невярна предателка,
а напротив, тя любима е моя приятелка,
която винаги много ясно афишира
и грешките конкретно на практика ги демонстрира.
Научих с Времето, че ако по Пътя си отново я срещам,
единствено с благодарност трябва я посрещам.
Знаех, че само с едничка цел при мен е дошла:
да израсне още и още мойта Душа!
С Времето все повече размишлявах
и да откривам причината за посещенията ѝ
все по-лесно вече съумявах.
Така по трудния начин например разбрах
кога всъщност боли ни стомах.“
„Кога Болестта идва при нас със замах?“ –
попита Нетърпението със страх.
„Ако човек или ситуация не можем да приемем,
откажем тогава буквално да „смелим“
и такива, каквито са, да ги възприемем,
тогава сякаш червей отвътре стомахът изяжда,
също както киселината метала разяжда.
46
И тук винаги избор пред нас се заражда –
Болката да виним, да не можем да я търпим
или чисто и просто възприятието си да променим.
И един трети вариант е някак допустим –
външни медикаменти да осигурим,
но те са само едни временни инструменти,
защото са подобни на фалшиви диригенти.
Ще накарат целия оркестър в нас да засвири,
но това си е едно своеобразно харакири.
Защото не мелодична ще е тази хармония,
а зле звучаща, набързо скалъпена симфония.
И дори да има привиден външно ефект,
в крайна сметка и те ще доведат до дефект,
защото причината там вътре в нас ще си стои,
докато из основи тя не се изкорени.
Болката отново и отново ще се връща,
като бумеранг по-силна ще се завръща
през различни ситуации, събития, хора и места,
докато научи ни да пуснем отвътре яростта.“
„Как Болката в нас тогава да премине?“ –
попита Тревожността.
По възможност преди тялото ни да се спомине,
Омразата трябва по Пътя завинаги да си замине.
Приемем ли, забравим ли, простим,
на Болката със сигурност ще устоим!
Тя все повече и повече ще избледнява
и ужаса си в нас не ще може да го всява.
Ако на място на Омразата поканим Любовта,
ще усетим отново в Живота Радостта.
Принципът е валиден за всеки орган или система
и това е най-лесно доказуемата теорема.“
„Кога тогава ни гърлото страшно боли?“
Попита внезапно някой встрани.
47
„Когато отрязал е някой нашите мечти!
Ако желание сме имали нещо да кажем,
но шанса пропуснали сме да го разкажем.
Ако изненадала ни е една новина неприятно,
но случило се е туй нещо твърде внезапно
и тогаз от ужас в миг сме замълчали,
та изцяло безмълвно сякаш онемяли.
Или премълчана била е мечта за сърцето
и да я изкаже на глас това било е отнето.
Тогава гърлото ни с болка ще отвърне,
че Времето назад не може да го върне,
че устата не е изрекла на глас онова,
което умът въртял е в нашата глава.
„Как Болка такава ще си тръгне?“ –
попита тогава Бедата.
„Когато онуи,̆ що неизказано било е с устата,
просто го пуснем от нас, от Душата:
в пространството да излети, през Вратата
на осъзнаването и разбирането за прошката свята.“
„А кога се хрема явява и ни става студено? –
Съмнението попита озадачено. И продължи:
„И кога носът ни почва да тече или се запушва?“
Мъдростта с готовност уверено му заяви:
„Нещо гнило, буквално или преносно,
човек ако постоянно някъде надушва,
носът със сигурност ще се запушва!
Проблемът първичен, ако открие,
симптомите като с гума човек ще изтрие!“
Съмнението доста се заинтригува,
и попита, без дори да се преструва:
„А кога болят ни тогава ушите?“
„Когато случи се някога в дните
48
на силен, неприятен шум или трясък,
на думи тежки, викове, крясък
да станем свидетели ние неволно
или някой с думи уцели ни мястото болно.
И ако всичко туй не искаме сякаш да чуем,
явява се вътрешен гняв неописуем!
Ушите започват силно да се бунтуват,
срещу неправдата яростно те ще бушуват.
Ще свистят, кънтят или пукат,
та чак тъпанчетата от болка ще спукат.“
От вълнение там някой зашушука,
и със сигурност това не беше от скука:
„А Болката ние как ще я спрем?“
„Причината когато я разберем!
Вместо възмущение и яд, ще изберем
да приемем, за всичко да простим
и така със Болката с лекота ще се разделим.“
„А кога ни Болка сърдечна в ляво пробожда?
Защо тази гостенка тъй рязко човека спохожда? “–
попита тогаз Самотата, седейки си там сред тълпата.
„Ако сърцето от липсата на Любов безутешно страда,
а нежността за него изгоряла е сякаш на клада,
ако за прегръдка и мил поглед то е жадувало,
а вместо туй като кораб самотен е в сълзите си плувало,
тогава сърцето дори външно да изглежда цяло,
отвътре на безброй парчета се е разпиляло.“
„Ах, всичко това дори лицето издава!“
Това изречение беше пропито
със съжаление от Скръбта, която попита:
„Какво ще стопли сърцето тогава?
Кога тази Болка страшна минава?“
„Когато човек търси Любовта не в очите чужди,
49
а обърне поглед към онези нужди,
които не навън в света ще дирят,
а у себе си Божественото трябва да провидят.
Любовта отвън, за да можем да приемем,
стъпката към Бога е нужно да предприемем
и когато у нас Той се посее,
сърцето човешко отново ще грее.
Тогава, вместо да търсим външно да я получим,
Любовта вътрешно да я познаваме ще се научим!“
„А кога например боли ни главата?“ –
попита с голям интерес изведнъж Суетата.
„Когато с ума си търсим стриктно правата.
Когато се мъчим да стигнем до заключение,
което да оправдае личното ни мнение
или когато отчаяно търсим решение
и лутаме се безспирно под напрежение.“
„И какво да направим?“ –
попита тя с недоумение.
„Просто е нужно едно търпение,
то ще доведе след себе си вдъхновение
и така ще получим от Горе прозрение.
Изходът състои се не във мъчение,
нито във доживотно фармацевтично лечение,
а чисто и просто в Бога доверие!
Тогава, при нас всяко неясно, мъгливо твърдение
с Лекота ще получи нужно и вярно решение!“
„А кога ни капе косата?“ –
попита отново Суетата,
„И кога с кожата има проблеми?“
„Когато има тревоги неразрешени.
Косата бурно реагира, когато човек се стресира
и ако в това с много болка се концентрира!
50
Ако една мисъл не го оставя на мира
и в едно конкретно нещо човекът се взира,
и го нервира, че нещо тялото му докосва,
и това усещане му много усилия коства,
защото е крайно нежелано и много неприятно.
Макар да звучи малко непонятно,
кожата това по свой си начин ще регистрира
и със сигурност външно ще реагира.
Кожата страда понякога отчасти, понякога цяла,
ако има от някого или от нещо раздяла,
била тя желана или нежелана.“
„Тогава в този случай какъв ще е планът
да върнем отново кожата или косата мечтана?“
„По-ясно ситуацията трябва бъде видяна,
а раздялата да бъде осъзната, приета, разбрана!
Човекът правилно ако нещата прецени,
проблемът трайно ще се реши.“
Нетърпението бързо реши да попита,
за това задължително трябваше да разпита:
„Ами, коленете например кога ни болят?“
„Болка в коленете се най-често явява,
когато на човек му е важно и си въобразява,
че някъде нещо трябва бързо да постигне,
че конкретна цел спешно трябва да достигне.
Но нещо все му пречи и пътя пресича
или не може достатъчно бързо да тича,
защото някъде, някой или нещо все го засича.
И че времето изтича и няма да му стигне,
онова дето решил е да го постигне.
Ако всичко това го най-силно притеснява,
то Болката в коленете ще се отразява.“
Любопитството тогаз се заинтересува,
та чак картината с мисъл си я нарисува:
51
„А интересно е тогава например кога
боли ни кръст и гръб, а рамене?“
„Когато поели сме тежък товар в наш'те ръце!
Помислим ли, че всичко на нашите плещи лежи,
и ако тази мисъл ни страшно много тежи,
клетките ни с болка ще отвърнат,
сякаш отчаяно искат да ни прегърнат.
Така тялото ни казва: „Полегни си, почини,
от това имаш нужда, за товара не мисли!
Ще се справиш с всичко, вярваш го, нали?“
„И това в крайна сметка докога ще продължи?“ –
попита Любопитството, без в отговора да се усъмни.
Мъдростта на Любопитството тогава отговори :
„Доверие в Бога! Това е, което всеки трябва да стори.
Създателят е този, който винаги помага,
и няма смисъл човекът да се мъчи и да страда.
Ако смирено си погледа отправи към Него
и изостави напълно човешкото его,
със сигурност помощ за него ще се яви,
и не само Болката в тялото,
но най-вече Душата му ще се спаси!“
Когато последните си думи Мъдростта изрече,
Благодарността доземи се поклони и рече:
„Каква гостенка значима е Болестта,
а тъй ненавиждана е тя от света!
Ах, колко милостив е винаги Творецът,
та Болестта е за нас сякаш звънецът,
който Небесата неслучайно ни изпращат,
като вълни една след друга го препращат,
та звънейки силно да ни разтърси, да ни събуди,
когато живеем, не осъзнавайки своите подбуди.
Когато бродим унесени в пълен противовес
и вместо напред да вървим към душевен прогрес,
окаяни тънем в някакъв жалък регрес,
52
спейки уютно под прояден от дървеници навес...
Отец е дарил ни със воля свободна,
а с изборите си Душата ни е способна
или доброволно Пътя си да изправи,
или доброзорно – но тя все някога
тъй или инак ще се поправи.
Болестта не е задължително условие,
но е едно чудесно способие,
което помага да осъзнаем,
че Пътят на Любовта е неопровергаем!“
„А зависи ли от това какво ядем,
колко здрави всъщност ще растем?“ –
попита сега отново Бедата.
Колкото по-умъртвена е храната,
толкова по-заземена е Душата!
А колкото по-наситена е с любов и светлина,
толкова по-леки и ефирни ще са нашите тела.“ –
отвърна ѝ Мъдростта с усмивка на уста.
„Клетките човешки ще бъдат щастливи,
ако получават вещества с енергия живи.
Колкото по-мазна, по-тежка е храната,
толкова по-плътни, по-тромави ще са телата.
Човек в крайна сметка заприличва
на онова, с което се храни,
макар думите ми да останат неразбрани...
Но ще кажа още нещо друго искрено –
ако човекът от суета единствено
в храната се силно фиксира
и за външния си вид той мисли само,
то интересът личен доминира.
Тогаз възможно е това да стане фикс идея
и той да ръководи се единствено от нея.
Но такива подбуди са душевно празни,
усилия такива са от Смисъл лишени, напразни.
53
Защото от всичко, що в устатата наша влиза,
всъщност по-важното е – какво излиза!“
„Природата дарява ни достатъчно храна
да живеем преизобилно във света.
Бог не отнема живота, за да се нахрани,
защо е нужно невинни да бъдат заклани,
защо човекът трябва това да направи?“ –
Състраданието през сълзи попита.
„С истина е, знам, сълзата твоя пропита!“ –
рече му Мъдростта с умиление.
„Но това е избор и лично решение
и всеки стига до различно заключение,
в зависимост от степента на своето
прозрение, на своето просветление.
Колкото повече човек Пътя си осъзнава,
правото на всичко да живее той утвърждава!
По-малко храна е нужна, за да преживява,
защото не стомаха да задоволява,
а Душата си да възвисява,
в това той Смисъл вече разпознава.“
Истината отново се изправи
и към думите на Мъдростта добави:
„Да принесеш за курбан чуждото тяло,
то Бога не си го разбрал изцяло.
Не животинка невинна да жертваш,
а Тъмнината у себе си да я пожертваш –
това е, което трябва да се разбере,
това е, което един ден всеки ще го прозре!“
„А защо изобщо съществува Тъмнината?“
С въпроса си Подозрението наруши тишината.
Мъдростта отново зареди си словата:
„А как по-истински да оценим Светлината?
Всичко създадено в Реалността
54
пропито е от Дуалността.
И всичко това е, за да го познаем,
Живота в пълнотата му да го осъзнаем.
Едно нещо е истински разбрано
само когато е лично преживяно.
А най-дълбоко до Истината се стига,
когато нейната противоположност се достига.
Ако не преминал си първо през низината,
как би видял на върха красотата?
Ако никога в нищо не си се повалял,
не би оценил, когато си се изправял.
Само ако преживял си корабокрушение,
можеш да се оцениш какво е спасение.
Как грешникът би се покаял,
ако преди това не се е окалял?
Не би видял у някого интелигентността,
ако не сблъсквал си се челно със глупостта.
В пустинята водата е най-ценното нещо,
защото е преживяно без нея колко е зловещо!
Ние самите сме от Дуалност сътворени,
Душа и плът са в едно съединени.
Дори розата, това уханно творение,
ведно с бодлите си е в общо сдружение.“
„А пътят до върха защо винаги
през отделни стъпала всъщност минава,
защо човек е нужно едно по едно да ги преминава?“
Мъдростта отговори така на Скръбта:
„Ако с формата на пирамида е целта,
към която човекът е устремен,
как по-лесно върха ѝ ще бъде покорен:
ако има стъпала, по които да върви,
или ако гладка е повърхността,
която трябва той да изкачи?
Ако тръгне нагоре стъпка по стъпка,
ще почине, ще вземе си глътка.
55
Ако тръгне обаче по гладката повърхнина,
това би било по-голяма злина,
защото там няма за какво да се задържи
и във въздуха просто ще да си виси.
Минавайки през стъпалата ще види по-ясно
и дали от Пътя кривнал е наляво или надясно,
върхът, за да достигнат неговите крака,
по-достъпен ще е през малките стъпала.
И дори да изглежда някъде той далечен,
стремежът човешки трябва да е вечен.
Както стъпалото едно след друго следва,
така и след този връх, друг ще го последва.“
„А когато връх един изкачим до горе,
трябва ли да издърпаме идващите от доле?“ –
попита тогава Нетърпението.
Отговори му разбиращо Смирението:
„Помощта, за да бъде осмислена и разбрана,
трябва винаги да бъде търсена и желана.
Ако човек те помоли за насока и Път,
не казвай му „ще видим, може би друг път“!
Помогни винаги, когато човекът помоли,
а не за подходящо, когато на теб ти се стори.
Непоисканата помощ обаче не е добро,
за съжаление често тя дори е за зло.
Ще види ли пътникът на Пътя красотата,
ако ти пренесеш го директно
на върха на планината?
Така ще отнемеш му възможността
да намери си Пътя на своя глава,
дори ако счупи тук-там крак или ръка.
Нека всеки сам преживее с очите си онези красоти,
през които преминал си вече, видял си и ти.“
Истината погледна с благодарност към Любовта,
после Мъдростта и към всички благо изрече:
56
„Дали ще бъде чрез Болката и Болестта,
Съня, Случайността или Синхроничността,
Небесата за нас винаги ще се погрижат
по Пътя напред да ни придвижат.“
Любопитството тогава поиска да узнае,
защо пък Случайността е важна то започна да се мае.
Мъдростта с желание тогава отново на всички заговори,
знаеше, че думите ѝ без повод никой нямаше да оспори.
„Хората обикновено мислят,
че Случайността просто така си минава,
и отнякъде внезапно, безпричинно тя се явява.
Вярват сляпо людете, че съвсем без цел се появява
или насам – натам като вятъра си се развява.
Случайността всъщност по строги закони се движи!
Сам Бог я изпраща, за да ни раздвижи!
Когато в живота си Пътя загубим,
когато мразим вместо да любим,
когато като вода в блато сме се заседяли,
а слънцето сякаш отдавна не довидяли
и почвата в нас дълго не сме я орали,
а само наготово сме чакали, яли и спали.
Тогава Случайността незабелязано при нас пристига
или внезапно – с гръм и трясък тя ни застига.
На погледа човешки му се струва
нечестно, дори несправедливо,
че Случайността намесила се в живота му,
дори понякога не много учтиво.
Но всичко, което се случва, е повече от правдиво,
защото Промяната в нас Бог чакал е дълготърпеливо.“
Скръбта с осъзнаване изрече:
„Ах, каква милост огромна е това от Негова страна.
Ако Случайността при нас Той не изпрати,
щяхме да живеем като безразсъдни примати!“
57
Добави тогава Любовта:
„Бог никога не е искал любимите му деца,
да се лутат напразно, нахалост в света,
да тъпчат отново на едно и също място
и все нищо да не бъде им ясно,
а в Душите им все да е тясно.“
„Ако правилно съм разбрала,
и чутото съм разгадала,
то като предопределена съдба ще дойде при нас
Случайността?“ –
попита сега и Разсеяността.
„Щастлива съм –
рече Мъдростта, – че разговорът ни така се завъртя.
Толкова много хора вярват,
че с тежка съдба са орисани
и че съдбите им са изцяло
предварително написани.
Затова все кахърни се жалват, ходят, оплакват
и бъдещето искат от някого да отгатват.
Съдбата съществува категорично
за всеки само тогава, когато от старите сметки
за разплащане още нещо остава.
Няма ни една наша мисъл, дума или действие,
което да не окаже своето въздействие.
Всяко нещо оставя своя следа и
запечатва се в Книгата на Вечността.
Независимо дали стореното било е
в този или живот вече отминал,
урокът за нас ще стои и не би ни подминал.
За направеното няма как, ще платим цената,
всичко във точното време ще дойде си по местата.
Каквото сме сели – това ще пожънем.
Ако разруха било е – във мрак ще потънем.
Ако сеем ветрове – ще жънем урагани,
това е пределно ясно и няма нужда от драми.“
58
Истината в кръга отново застана
и своите думи със благост захвана:
„Съдбата е вярно, че сами сме я сътворили,
и никой не ни е виновен за туи,̆ което сме надробили.
Но Бог винаги дава шанс, ако сме твърдо решили,
че искаме истински да се променим,
Съдбата със сигурност тогава можем да изменим!
Ако не можем изцяло неволите да отменим,
то поне можем много да ги смекчим,
на Бога, на Него ако се доверим.
Той Път ще покаже, по който смело да продължим.
Ако за Любовта през цялото време се здраво държим,
тогава дори в най-тежки моменти ще издържим.
Ако сеем цветя, ще пожънем ухание!
Това е от Бога велико послание!“
„А как да сме сигурни докога трябва да търпим
и дали това е цената, която трябва да платим?
И кога е време ситуацията да напуснем,
виновни ли ще бъдем, ако това го допуснем?“ –
попита искрено тогава Тъгата.
„О!“ – отговори ѝ Чистотата.
„Нито другите, нито себе си е нужно да виним!
Правият Път за нас трябва да е неоспорим.
Когато човек постъпил е грешно или несправедливо,
той трябва да се отнесе със смирение и търпеливо,
защото малко по малко от Горе
ще му се дават множество ситуации,
в различни вариации, та през всички
тях човекът грешката си да поправи
и ново начало по Пътя си да постави.
Не е въпросът в това човек
за станалото да се обвинява,
нито пък трябва да се самосъжалява,
защото от това нито има смисъл, нито нужда.
59
По-важно е да осъзнаеш болката чужда.
Когато грешката в себе си разбереш,
промяна в мисленето си ще избереш.
Тях промениш ли, ще измениш и постъпките,
а с това ще проследиш и взаимовръзките.
И ако в това си твърдо решен,
от Бога със сигурност ще си подкрепен.“
„За Търпението спомена Чистотата,
а то как се достига?“ – попита Бедата.
„Ех, то определено не идва изведнъж.
Слънцето как изгрява след дъжд?
Постепенно се случва, малко по малко –
на хоризонта да явява се Райко.
Така отредно е да бъде, бавно и полека –
така се върви и по тясна и стръмна пътека.
С малки крачки стъпваш внимателно,
ако искаш да стигнеш обезателно.
Виж бебето, докато смело проходи,
сякаш нещо от Горе го ръководи.
Докато накрая всичко то не обходи,
една грижовна ръка по Пътя ще го съпроводи.
Безброй пъти то ще пада и после ще става,
но всеки път все повече ще задобрява.
На търпение от малък човек се приучава
и добре че точно така се получава.
Непрестанни усилия човекът трябва да направи,
за да стане отново, за да се изправи.
Но трябва да вярва, че дори понякога да се забави,
той може и със сигурност и с това ще се справи!
Търпението е плод на множество усилия,
то не е само фантастична идилия.
Семенце садили ли сте някога в земята?
Очаквали ли сте с трепет да покажат се листата?
Цветовете красиви, когато разцъфват,
60
аромат опиянаващ как смирено разпръскват!
И едва най-накрая, ако достатъчно
били са грижите и проявеното търпение,
семенцето ще направи за нас своето дарение,
плодовете ще вкусим от нашето общо сдружение!“
„Така е и това е абсолютното благословение!“
– рече Прозрението и продължи:
„Търпението при човека идва след
многократно повторение на едно и също явление,
или понякога дори само със наблюдение.
Може да се случи и вътрешно корабокрушение,
твърде вероятно е да се появи и съмнение
от това дали ще се справим да има притеснение,
и дори съжаление, ако се случи падение.
Но накрая ще дойде при нас Откровение,
и на случилото се ще разберем
какво било е неговото значение.
Когато нещо желаем толкова силно,
но то не се случва или е много усилно,
Търпението трябва да изградим,
без значение дали причината
в момента можем да си обясним.
Накрая, едва когато урока научим,
изненадващо нещото ще го получим.
Смирение неотлъчно върви до търпението.
Те са неизменно едни до други,
и за успеха те заедно имат заслуги.“
„А как и кога те посещава смирението?“ –
попита тогава Недоумението.
„Ах!“ – рече Уважението, толкова потребно
му е предназначението.
Ако човек е на гордостта олицетворение,
ако опиянен е от самовъзхищение,
ако на другите гледа само с високомерие
61
и отнася се предимно, най-често с недоверие,
но вярва, че всичко е в неговото владение,
и отмъстително, арогантно е неговото поведение,
то той не е далеч от собственото си падение.
Животът, дали с помощта на Болестта,
на Случайността или Синхроничността
ще го постави в такава ситуация,
че да рухне из основи неговата репутация.
Всичко, в което сляпо е вярвал, ще се разруши,
и ще не ще човекът така или инак ще се смири.
Смирението идва, за да ни научи на Търпение.
Търпението иде да ни научи на Смирение.
И двете са невероятно благословение,
защото водят със себе си Умиротворение.“
Истината добави с възхищение:
„Дълбинна красота усеща се в
присъствието на Смирение.
То не е просто овчедушно външно преклонение,
а вътрешно да чувстваш изгарящо брожение.
Не! Смирението е тоталното изчезновение.
В мигове на съкровение,
преживяваш цялостно обединение,
сливане без капчица съмнение,
сещаш сияещо благоговение,
че сам ти си Негово творение...
Смаляваш се до степен такава,
че от теб самия нищо не остава.
Тогава предаваш човешката си роля
единствено на Неговата Воля.
Знаеш сам Той всичко ще твори,
а в теб Покоят просто ще цъфти.
Оставяш Той навсякъде да води,
ума, сърце, делата –
Любовта Му да ги ръководи.
Смирение е да съзнаваш кога творецът сътворява.
62
Отговор отвътре тогава ти се дава:
единствено когато Творец го позволява.
Въпроса само Любовта го разрешава.
Но без страдания това не става.
От туй желязна воля се калява.
Тогава цялото ти същество се доверява,
че Вселената на всеки му дарява,
онуй, що истинно го заслужава.
Нагоре и напред с лекота тогаз се продължава.
Светът все същият навън остава,
но очите вече са събудени от сън.
Тъмнината се развиделява,
отвътре лъч съзнанието просветлява.
Илюзията като мъгла се вдига
и булото полека се повдига.
Вълна от благодарност се навдига,
Любовта Му да опишеш, словото не стига... “
Озадачението тогава с изненада попита,
искрено пожела за това да разпита:
„А има ли друг брат или наша сестра,
която Небето изпраща, за да ни говори?“
„Разбира се!“ – Мъдростта с радост отговори.
„Винаги, когато се яви необходимостта,
на помощ идва и Синхроничността.
В Живота ни каква организаторка е тя!
Когато оплели сме сериозно конците,
надробили сме твъде много глупости в дните,
дошли са до гуша трудностите, а и белите,
и от отчаяние сме готови да си оскубем косите,
тогава сякаш съвсем неусетно
Синхроничността при нас се появява,
и на проблемите решение се дава.
Разбира се, това може да не бъде веднага,
защото за наше добро така се налага,
но се случва винаги по най-добрия начин възможен,
63
защото законът Небесен трябва да бъде приложен.
Синхроничността работи фино и почти незабележимо,
и понякога изглежда тъй необяснимо,
присъствието ѝ дори е трудно доловимо,
но познаеш ли я, то става неоспоримо!
Върху своите мисли започнеш ли по-ясно да се фокусираш
и върху постъпките в живота да се концентрираш,
малко по малко ще започнеш да откриваш,
че за взаимовръзките ти изобщо не халюцинираш.
Едно събите с друго така умело съвпада
и това от Небето би било абсолютна награда,
ако съумееш в този момент да прозреш
и неизвестните правилно да ги събереш.
Логически нещата ако успееш да навържеш,
то просто няма как да не разбереш,
че Синхроничността при теб е дошла,
за да помогне да се спаси твойта Душа.
Събития, които едно със друго нищо общо
понякога изглежда, че нямат изобщо,
ала това обаче е само привидно,
защото за теб ще е повече от очевидно,
че връзките между тях съществуват!
Защото Душите ни редно е да добруват.
Как често се случва да си помислим
за един наш отколешен приятел,
и точно в този момент, като някой гадател,
той също мислел за нас. Решил да позвъни,
а дълго не сме се виждали и точно преди
да се зачудим дали срещата ни ще се осъществи,
колебанието ни напълно се прояснява,
защото Синхроничността се появява.
В Живота всичко навреме се изяснява.
Но Синхроничността идва не само
единствено, когато човекът греши!
Небесата я изпращат и за да ни подкрепи,
когато по правия Път Душата върви.
64
Тогава с такава лекота нещата се получват и
по най-невроятни начини послания се дават.
С изумителна помощ, подкрепа, любов
отвръща всичко на човешкия зов!“
„Ах, преди малко, точно когато за Порока
въртяха ми се мисли в главата,
те чух да споменаваш опиянението си в словата.
На Синхроничността, познах, това са делата!“ –
рече Алчността на Чистотата.
„Благодаря ти, братко, че тази тема отвори,
нека Мъдростта за нея да ни поговори.“
„Кой от нас в Живота си не е грешал,
от бурята кой може сух да излезе, и цял?
И кой тук има всъщност намеса и дял?
Порокът влиза в Живота ни дали от суета,
дали от самота, дали от нищета,
но това за него е винаги на всяка цена.
Пълзи привидно и някак неусетно,
приижда всъщност той доста дискретно.
И тъй, докато ни се струва всичко омайно,
в Живота ни той настанил се е трайно.
Така ни прехласва, така ни залъгва,
незнайно как доброто от корен изтръгва.
Като малки кученца на каишка ни води
и живота изцяло започва да ръководи.
И както овцата водят я на заколение
и до последно не знае тя своето предназначение
и вярва, че мислят ѝ само доброто,
а всъщност приключва завинаги за нея сеното,
така и с човека – от Порока поведен
към края си смело върви, ала подведен.
Най-тъжно е, че човекът не осъзнава,
че най-ценното, което има – на него отдава.
Порокът краде от Времето му тук на Земята,
65
понеже умело играе си с него играта.
Защото под неговото пагубно влияние
човек променя изцяло своето съзнание,
докато превърне се в едно тъжно създание,
самотно живеещо нейде в изгнание.
Семейство, приятели, близки
той не иска, не вижда, не чува.
Порокът е този, който го само вълнува.
От всичко останало вече не се интересува...
Порокът, като алигатор кръвожаден върлува,
като разярено море отвътре бушува,
със всичките сили, със зъби и нокти се бори,
докато жертвата си той не събори.
Дърпа и влачи я към блатото, в тиня –
за него тя е трофей, а не милостиня.
Той знае, че ако силите жизнени на човека му вземе,
трудно ще бъде той отново да се съвземе,
затуй хищникът тъй умело върлува,
знае, че в мътна вода и без сили най-трудно се плува!
Порокът има способност невероятна,
директно го казвам, не само да го загатна,
че способен е да извади от човека онези лица,
които дълбоко заровени сякаш били са в прахта.
Така ни преобразява неговото присъствие,
че задръжките вече са в пълно отсъствие,
способни сме да извършим толкова грозни деяния,
под въздействие на неговите влияния.
Порокът е умел и действа чрез внушение,
а целта му е нашето пълно унищожение.“
„А как тогава Порока ще го променим?
Та той изглежда неудържим,
така самонадеяно невъзмутим!“ –
промълви отчаяно Тъгата.
Истината тогава лъчисто заговори,
сякаш вратата за светлината тя отвори:
66
„Няма нито едно събитие в живота човешки,
в което Бог да допуснал е грешки.
Порокът да те срещне било му позволено,
правдиво от Бога така е било преценено.
И не! Творецът не иска човешкото падение,
та винаги и за всеки има спасение!
Порока отговорен не бива да държим,
нито човека трябва да съдим или виним,
защото всеки изиграл си е своята роля,
а в изборите дадена е свободната воля.
Порокът е просто един помощник на Бога,
благодарение на когото човекът
накрая ще каже „Аз мога“.
Но сам Порокът дори не съзнава
каква важна мисия от Отец му се дава.
Той е просто един инструмент,
чрез който главният за всички Диригент
ръководи цялата симфония,
в която в края на краищата един ден
със сигурност ще зазвучи хармония.
Колкото и ниско да е падението,
след него все някога идва просветлението.
След като преживял си разделението,
копнееш силно за съединението.
Ако поживял си в Тъмнината,
истински ще оцениш и Светлината.
Ако мръзнал си до болка, нейде от студ,
ще търсиш родния дом с топлина и уют.“
Покаянието се изправи и когато себе си показа,
на всички то смирено каза:
„В Истината нека никой се не съмнява,
пред нея мисълта във миг се прояснява.
За всичко, което казва, е винаги права,
действително Порокът Пътя ни замъглява.
Но най-важно е човек никога да се не предава!
67
След всичко, което се случи, щом оцелях,
потвърждавам и лично пред вас утвърждавам
по Пътя си нов, щом Бога познах,
от миналото си сякаш изведнъж изтрезнях.
На мястото на опиянението,
в което Порокът бе ме въвлякъл,
поканих аз вдъхновението.
Тогава всичко забравено вече си спомних,
най-ценните неща в живота си ги припомних.
Събудих се сякаш от страшен кошмар,
в който всичко изгубил бях, като беден клошар.
Вдъхновението когато в живота ми влезе,
Порокът сам неусетно излезе.
Вдъхновението доведе със себе си Любовта,
а с тях прогледнах за всичко красиво в света.
Прероден заобичах цялото мироздание,
Творецът видя моето разкаяние,
затова и моето име е Покаяние.
Дори да има нещо, в което сам не успявам,
за всичко на Бога се аз уповавам.
Не спирам да вярвам и да се надявам,
че Пътят, по който успях и отпратих Порока
ще стои като знак, та всеки във нужда да ползва урока.“
„Каквито и поразии да сторим и грешки
в живота свой съвсем по човешки,
Бог винаги към нас е търпелив
и безкрайно е любящо милостив.
Види ли нашето покаяние,
ще ни изпрати Небесно послание,
сякаш от цветен полъх ухание.
Той винаги е обичал и ще обича своето създание!“ –
изрече Любовта със трепет в гласа.
„А защо човекът тогава трудно прощава,
щом сам Бог не ни укорява?“–
попита тогава Недоумението.
68
Отговори му с радост Прозрението:
„Човек не научи ли се да прощава,
то сам себе си всъщност унищожава.
Когато не можеш да простиш,
болката отвътре те разяжда,
както корозията метал изяжда,
засилва чувството за мъст и жажда,
и обвинения или безпомощност поражда.
Все по-дълбока вътре пропаст ражда,
а на повърхността гняв и ярост тя изважда.
А поводи за туй умът непрекъснато насажда:
ако вместо разумно и правдиво
към теб отнесли се несправедливо,
ако искал си по твоя начин нещата да се случат,
а тъкмо наобратно се получат,
ако отнето изведнъж било е
онуи,̆ що имал си за свое!
Тогаз светът отвътре ти се преобръща,
към човека, ситуацията и нещата
Умът отново и отново там те връща.
Не искаш и не можеш да се примириш,
неразбирайки, че на себе си
най-много всъщност ти вредиш.
Сякаш сам да си удряш шамар,
та да живееш в един постоянен кошмар.
Затова нужно е най-вече да се прости,
за да си помогне човекът и да се освободи!
Прошката е Път към Бога и към Покоя.
Прошката е Път към Лекотата,
Тя е Път към Светлината.“
„А кога разбираш, че все пак истински простил си?“ –
попита искрено Съмнението.
Отговори му с желание Търпението:
„Когато Гнева със Тишина сменил си,
69
тогава Път към Истината ти открил си!
Когато в мислите си за отминалото време,
не чувстваш вече тежкото и непосилно бреме.
Когато можеш да погледнеш ти човека
и да изречеш му дума блага, мека.
Всичко е един перфектен,
винаги от Горе план изречен,
да стане всеки все по-човечен
и да почувства Любовта в живота вечен.“
„Чух преди малко думата кошмар
и тъкмо се чудех дали от този товар
ще мога все пак някога да се освободя.
Но той идва при мене не наяве, ами във съня!
Благодарен съм и аз на Синхроничността,
че за това днес и тук сега се спомена!“ –
рече тогава Притеснението.
„Не се съмнявай!“ – отговори му Търпението.
„Сънищата са още един от начините да познаем
дали по Пътя си се движим и ако ги разгадаем,
помагат по-добре себе си да опознаем.
Сънищата са много интересно явление
и същинско е за нас благословение,
ако можем да осмислим тяхното значение.
Колкото повече у нас има вдъхновение,
по-ярки ще са сънищата, без съмнение.
Когато човек сънува, Душата му пътува.
Тя се връща обратно У Дома,
отново откъдето по принцип е дошла.
Новороденото има нужда от толкова сън,
защото все още не е готово за живота навън.
Душата му със земното тяло е нужно да свиква,
от ефир да преминеш във плътност се трудно привиква.
Докато спи, толкова често бебето се усмихва,
ах, как сърцето майчино от умиление притихва!
70
Тези невинни създания при Бога в съня си се връщат
и там те усещат как Ангелите ги силно прегръщат.
Преживява невръстното там любов и подкрепа
и тази увереност тук за Земята му дава утеха.
Но някъде по Пътя, растейки, тази връзка избледнява,
защото подложени сме не случайно на забрава.
Разбира се, Бог и това е замислил перфектно,
у Него няма как да има нещо дефектно.
Ако Душата ни преди да дойде нищо не забрави,
то няма как тук така добре да се справи.
Не бихме се вкопчили така силно в земната суета,
ако знаехме, че само актьори сме в една велика игра.
Но да се върна все пак към сънищата,
защото от темата се малко отклоних,
а все пак за тях да разкажа се залових.
Това, което всъщност лично установих
и през множество ситуации го проверих,
е, че многократното повторение
на едно и също съновидение
носи много важно прозрение за нашата Душа.
И то не бива да се отминава с лека ръка.
Обикновено сънищата идват при нас
под такова форма,
че да сме способни да ги осъзнаем,
за да направим реформа.
Небесата използват и времето ни прекарано в сън,
за да ни помагат и учат за Пътя навън.
Защото, ако сънят е много истински, много жив,
без значение дали човекът в него
бил е тъжен или щастлив,
тогава онова, което сме видели във съня,
не е нужно отново да преживяваме и в реалността.
Тоест посланието, ако от съня сме разбрали,
все едно и наяве сме го преживели.
Един вид от Горе ни спестяват време,
та да не носим дваж едно и също бреме.
71
Често се случва нещо, което в деня
ни е направило силно впечатление,
то през нощта да се повтори и в съновидение.
Но това привидно разбираемо повторение
има всъщност едно много дълбоко значение.
По този начин с аналогия или сравнение,
единствено за да стигнем до прозрение,
от Небето изпращат своето ценно послание,
но кодирано – към нашето съзнание.
Има и друга една възможност,
тя понякога се случва по неотложност.
Ако за нещо от Горе трябва да ни предупредят,
съня ни така ще го подредят,
че предварително ще ни покажат събития, картини,
които ще останат незабравими,
докато наяве не се реализират,
сякаш сънищата ни се материализират.
Такива сънища пророчески наричаме
и понякога сякаш ние ги привличаме,
но това не е просто поверие,
от Небесата всъщност ни имат доверие!
Онова, което са ни показали без съмнение,
може да има и общочовешко значение.
И пред когото е редно, ще го споделим,
ако нещо опасно е възможно с това да предотвратим.
През сънищата дават се послания от нас доловими,
защото тук за Земята те са ни необходими.
От Ангелските светове с тях ни насочват,
нежно и ефирно ни Пътя посочват.
Разбира се възможно е и често се получава,
съня си човек да не може да разгадава,
но това не бива да го притеснява!
Ако е кошмарен, заплетен или неясен,
ако не можем посланието му да възприемем,
тогава просто е нужно да приемем,
че или да го разберем не е дошъл моментът,
72
или други са плановете на Диригента.
Но това като и всичко друго е в реда на нещата,
защото да грешат не могат от Небесата.“
„Ако животът човешки е вече отминал,
означава ли това, че който от тук е заминал,
ще се върне отново на Земята,
за да довършва си тук делата?“ –
попита Учудването с недоумение.
„Човекът е многоизмерно творение.
На Земята той идвал е многократно
и разбира се, че ще се върне обратно.
Но с друго тяло Душата му ще се покрие,
за да може нова опитност да придобие.“
„Спомена по-горе за актьорската игра“ –
рече Любопитството с интерес.
„А точно за това и аз питах днес.
Спектакъл ли е или е реалност
таз плътна физическа Дуалност?
Как със сигурност да я определим,
кое е Истина, кое илюзия
можем ли да различим?“
Мъдростта в центъра отново застана и онова,
което трябва, да го разкаже тя се захвана:
„Ще нарисувам мислена картина,
ако решите, очите си затворете,
ако можете, даже си я представете.
Голяма зала.Театър, публика, завеса.
Представление започва. Дали ще се хареса?
Едва когато свърши, всички ще решат,
на база случилото се ще могат да го оценят.
Преди всяко начало е винаги тъмно,
също както денят, преди да се съмне.
И тъй, на сцената, в сумрака залата се осветява,
актьорският състав с аплодисменти се появява.
73
И същото е сякаш, като и в живота,
явяваме се в него, макар и не винаги с охота.
В началото сюжетът е неясен
и малко даже е мъглив,
актьорският състав обаче
е много талантлив!
Времето малко по малко минава
и всичко започва да се изяснява.
Нижат се едни след други сцени,
участниците са така вглъбени
във собствените си проблеми,
напред– назад все бродят натъжени.
Ех, главният герой така горчиво плаче,
а може ли да бъде другояче?
Изгуби всичко, което си има. И то изцяло!
А вкопчил се беше във него и със ум, и със тяло...
Любовта на живота му,
тази, която горещо обикна,
която в сърцето му тъй тихо,
тъй кротко проникна,
сега с гръм и трясък си тръгна,
сякаш душата му цяла изтръгна.
И къщата взе му, парите, колите,
надеждите, а подир тях и мечтите...
Каква драма, та това е цяла трагедия!
А можеше да бъде романтика или комедия...
Какво ще се случи от тука насетне
няма да го издам, по-важното бе
усещането за театър да го предам.
Защото, също както в пиесата, тъй и в живота,
от изборите, които направим,
зависи финалът, който сами ще поставим.
Наблюдавайки отстрани актьорските игри,
всичко изглежда съвсем реално,
тъй истинско, тъй живо,
било то страшно или красиво,
74
тъжно или несправедливо,
цветно или пък сиво.
Да би могъл да се отдели
(като се погледне някак отстрани)
от усещането, че всичко сам го преживява,
едва тогава човекът ще започне да съзнава,
че всъщност в живота си
сам е и сценаристът, и актьорът,
и наблюдателят, и героят,
и писателят, и режисьорът.
И в пиесата, и в живота
в крайна сметка на финала
мистерията се разплита цяла,
а публиката гледа занемяла.
В театъра завесата се спуска,
в живота главният герой си
тялото напуска.
И пак настава Тъмнината,
но Слава Богу след нея идва и Зората.
И ето! Нов спектакъл следва
и всичко пак започва от начало,
но вече с друг сюжет и
в друго, чисто ново тяло.“
Мъдростта така добре го всичко описа,
от картината чак публиката се залиса!
Тогава Истината към Мъдростта се присъедини,
искаше още нещо тя да проясни.
Сега отново реши да се включи,
за да може по-дълбоко разбиране
за нещата тя да отключи.
„Вярно е, че на човешко ниво
ние сме и сценаристът, и актьорът,
и писателят, и режисьорът,
но когато обратно там Горе върне ни асансьорът,
представлението отново ще проследим,
75
и ситуацията още по-дълбоко ще преценим.
Отначало наистина в него сме само играли,
после сме малко по малко разбрали,
че по свободна воля сме всичко избрали
и Пътя свой вече будно сме извървяли.
Но на едно много дълбоко ниво ще открием,
ако ни е позволено, Мистерия голяма ще разкрием.
Истинският Автор на пиесата е само един!
Дори привидно да играем своята роля,
то в крайна сметка винаги
изпълняваме Неговата воля...
Дали вярваме, или не вярваме,
не е от особено значение,
защото меродавно единствено
е Неговото решение.“
Тишина известна настъпи,
към осмисляне думите на Истината
всеки трябваше сам да пристъпи.
Не след дълго Нетърпението отново се обади,
а това разбира се не предизвиква изненади.
„Вълнува ме много един конкретен въпрос:
за Любовта, си признавам, съм гол и бос!
Не разбирам що за любов била е тази,
която главният герой не могъл да я опази,
та от мъка чак искало му се по земята да лази?!“
„Нека аз отговоря за Любовта“ –
рече тогава Благостта.
„За Любов! Но не оназ човешка, дето
обекта свой си търси
плътта ѝ тленна да разтърси.
Тя отколе си така вилнее,
когато тялото за страст копнее,
огън дързък ще посее.
76
Ще мине като ураган,
изригне като спящ вулкан,
а когато всичко го опустошее,
от после само тлее, тлее...
И не на всички е кристално ясна,
тя колко всъщност е опасна:
за нея водили са се войни,
замаяла е толкова глави...
Но не за нея ще говоря. Не!
Говоря за Любов!
Онази истинска Любов,
първична жива Същност,
която пресътвори ни всъщност.
Оназ Любов, която тихичко, смирено дреме
във всяка наша клетка от времето,
когато всъщност нямало е Време.
Оназ, която с нас е от Вечността,
родена е в Безпределността
и само заради Душите слиза тука –
в илюзията и във двойствеността.
Онази, дето даде подтик на Живота,
която каза ти: „Бъди!“ и плътта ти оживи.
Оназ, която лее се през теб като река
и напоява, дето мине,
пресъхналите, страдащи гърла.
Оназ Любов, която не пита
имаш ли в замяна нещо,
тя просто дава всичко,
дава го така горещо.
И не за гордост или пък за слава. Не!
Тя просто самата Себе си ти подарява.
И след всичко туй не само че не намалява.
Напротив! Тя се още повече възпламенява,
предава се като импулс и дето стигне,
като слънце озарява,
77
Радост, Радост възцарява!
Оназ Любов, която сълзите ще избърше от очите, надежда
ще ти вдъхне тя напред за дните.
Оназ Любов, която между Душите разлика не прави,
на нея всичко, всичко ѝ се нрави.
Защото всички същества за нея са едно,
създадени да бъдат заЕдно.
Не питай: Има ли я? Истина ли е? Дали?
Защото копнежът ѝ единствено и само е
да може да се прояви...“
Сълзи на радост и изумление
бликнаха у Любовта от сияещо вълнение.
„Мили братя и сестри“ – рече тя със умиление:
„За мен огромно е благословение,
че на Единствения аз съм мъничко творение.
Това носи ми безкрайното смирение.
Пред Него е моето благоговение.
Най-признателна съм за това,
че Той дари ме със онези права,
за които най-силно жадувах на света:
Нему аз да служа дори отвъд Вечността!“
„Каква потребност е на другите да служиш?“ –
попита Гордостта с изумление.
„Не е ли падение някому да си под наставление
и в едно постоянно подчинение?“
„Ах, моето мнение, сигурна съм,
ще подкрепят Смирението и Лекотата,
Покоят, Доверието и Тишината,
вдъхновението, Мъдростта и Дълбината,
и още, и още наши братя и сестри,
които дори не успявам да изброя, уви.“
Тогава Любовта пламенно продължи:
„Да служиш значи да любиш!
78
За Безусловната Любов,
най-ярък пример на Земята,
това е майката с децата.
От момента, в който с живот ги е дарила,
сърцето си цяло е на тях подарила.
Всичко в живота си им е посветила!
Когато децата растат и
майчината Любов я силно усещат,
трудностите в живота си те по-лесно посрещат.
И един ден, когато децата се случи
на майката от Любов да услужат,
нима с това тя ги изнудва да ѝ прислужат?
От Любов, от благодарност се
ръцете майчини винаги целуват,
искрено и от сърце, без да се преструват!
Децата ще бъдат безкрайно щастливи,
докато родителите им все още са живи,
да сторят за тях всичко, на което са способни,
защото това са постъпки истински благородни.“
Истината тогава реши и още нещо да сподели
и по темата, умиротворена (както винаги) продължи:
„Бог е на всичко единствен създател,
на цялото творение изкусен ваятел.
Всичко, което имаме, Той ни е дал, нима не е
достатъчно и само това, че ни е създал?“
Недоумението попита :
„С какво бихме могли тогава
изобщо да Му се отблагодарим? “
„Любовта, която Той ни е дал – да я разпространим!
Да служим явява се в нас като вътрешна потребност,
така усещаме в себе си една пълноценност,
която е истински рядка скъпоценност.
Каквото и добро да сториш на Земята,
с това си помогнал на Бога в делата!
79
Ако Той е Генераторът на импулса,
по който Любовта се разпространява,
то всички ние сме съоръжението,
чрез което всичко наоколо се с нея снабдява,
като вода, която пресъхналата почва напоява.
Нашето най-свято предназначение
е да бъдем просто Негово продължение.
През нашите ръце, през нашето сърце
Бог може и показва своето лице.
Служенето е винаги от благодарност, по избор и воля,
а не по принуда, заплаха или неволя.“
„Толкова е вдъхновяващо това, което ни каза,
сякаш прихвана ме и мен таз желана „зараза“.“ –
каза тогава Отчаянието.
„А има ли друг начин, по който Творецът на Земята
да се проявлява?“
„Ах, Душата ми за тоз въпрос те поздравява!“ –
Истината с огромна любов отвърна
и Душата ѝ наистина се сякаш разгърна.
„Бог се явява по начини
милиони, милиарди, безброй,
защото, където и да погледнеш,
навсякъде е все Той.
Помолили розата да разкаже за Бога,
а в отговор тя разцъфтяла.
Пчелата? Мед е събрала.
Слънцето? Земята огряла.
Майката? Над младенеца е бдяла.
Птичката – песен запяла,
Любовта Му тя е възпяла!
Когато Го е преживяла,
Душата все Него възхвалява,
просто защото Го обожава.“
80
Благоговението през сълзи изрече:
„И сърцето ми Нему стихотворение нарече:
Капка съм, а Ти вода.
Океан си Ти, а аз вълна.
Огън си, а аз искра.
Прашинка съм, а Ти си канара.
Камък съм, а Ти си планина.
Лъч съм аз, а Ти си светлина.
Снежинка съм, а Ти лавина.
Цвете съм, а Ти градина.
Листо съм аз, а Ти вековно си дърво.
Влакно съм аз, а Ти безкрайно си сукно.
Страница съм аз, а Ти свещена книга.
Пътник съм, а Ти оазис във пустиня.
Вулкан си Ти, а аз съм лава разтопена,
късче лед, вода... от Теб съм размразена.
Без Теб съм нищо, а във Теб – Вселена.
От Духа Ти Господи, съм аз родена.
Не ще бъда нивга вече сломена!“
Преображението тогава се изправи
и към думите на Благоговението добави:
„И в моето сърце Той се вмъкна дълбоко, защото,
когато Бог те целуне, в Душата ти става широко.
Когато Бог те целуне, света си побрал у дома си.
Когато Бог те целуне, нахранил би даже врага си.
Когато Бог те целуне, единствено искаш да даваш.
Когато Бог те целуне, на всички и всичко прощаваш.
Когато Бог те целуне, надежда на всеки даряваш.
Когато Бог те целуне, вече не се и съмняваш.
Когато Бог те целуне, отвътре покой получаваш.
Когато Бог те целуне, всяка тревога изчезва.
Когато Бог те целуне, мисълта става бяла и снежна.
Когато Бог те целуне, речта ти е някак по-нежна.
Когато Бог те целуне, навсякъде виждаш Го явно и тайно.
Когато Бог те целуне, Той те целува омайно.
81
Когато Бог те целуне, Негов си, Негов безкрайно...“
Отрицанието тогава попита:
„Не е ли Бог понякога несправедлив?
Не е ли Той твърде горделив?
Как е винаги правдив,
когато във широкий свят
има толкова разврат?
Има бедност, мъка и тъга,
убийство, похот, самота!
Къде е Той в дните на тревога –
кога човекът казва: „Повече не мога!“?
Къде е Той, когато загубата е непрежалима,
а скръбта стоварва се непреодолима?
Къде е Той, когато очите пълни със сълзи,
а вятърът безжалостно руши
останалата на парчета веч душа,
от таз безмилостна неправота?
Къде е Той, когато един краде, живее в изобилие,
а друг потънал в блато и тъне във безсилие?“
Мъдростта тогава с радост отговори,
„Ах, по тоз въпрос и моят ум искаше да спори,
отдавна някога и аз така живях,
но в един момент прогледнах, проумях.
Започнах все по-ясно да разбирам
и отговорите все повече да ги съзирам.
Всичко! Всичко си сами творим,
не може друг да набедим!
Всяка мисъл, изпратена навън,
връща се към нас като куршум,
ако е била критикуваща,
осъждаща и неправдива
ще се стовари обратно точно в наш'та нива
и ще бъде също толкова немилостива.
Тогава ще можем отново да решим
дали някого другиго да обвиним.
82
Колкото повече от тези въпроси си задаваме,
толкова по-сигурно, настоящото си положение
ще си обясняваме, ще си проясняваме.
Защото когато за другите помислили сме
нещо лошо – може,
а на нас, ако се случи същото, питаме:
„Е, как тъи,̆ Боже?“
Когато някого осъдим и много убедено заявим:
„Като него да постъпя аз никога не мога,
никога не бих!“ То доказва ни Животът тъй скоро
обратното на този стих.
И изминат се ден или два и точно
същото нещо дошло е до наш'та глава.
Онова, за което на другите се възмутим,
оказва се, че много скоро сами ще сътворим.
Защото от Горе все ни показват,
че думите чрез дела се доказват.
Имаме ли тактика, ще се наложи
да я докажем на практика.
Когато чуждата постъпка като грешна оценим,
още по-голяма каша сами ще надробим.
А когато вместо да простим,
жадуваме да отмъстим?
По цели нощи тогава не спим,
да съдим този грях тъй нетърпим.
Със сигурност ще се разболеем,
гнева ако не можем да преодолеем.
Тогава идва болката във нас –
хубавичко да помислим –
кога се отклонихме,
кога любовта със злоба заменихме,
кога смирението в ярост пременихме.
Защо, когато някой ни обиди,
не можем първи да простим?
Защо не можем ние да се извиним?
Отиди пръв при него и го прегърни,
83
нима гордостта ти това ще нарани? Но връщайки се отново на Земята
Така се осъзнава милостта на Бога! след време в нова премяна,
с нов шанс за растеж, за промяна,
Какъв по-явен начин Истината да ни покаже,
тя нова опитност ще придобие,
теорията на практика така да ни докаже?“
нови чувства ще развие,
„Но когато скъп човек си тръгне –
съзнанието ще разширява,
сърцето ни от болката ще се изтръгне!“ –
всичко по нов начин ще преживява,
каза тогава Скръбта.
нов стремеж ще я вдъхновява!
„Защо Бог допуска изобщо това?“
Земния път за да приключи,
„Така е!“ – Мъдростта се съгласи – без велик Промисъл от Горе –
„Това най-тежко е, обаче, това никога не може да се случи!“
трябва да погледнем малко другояче.
Смирението тогава потвърди:
Душите ни сами избират
„Бог е дълготърпелив,
кога при Бог да се прибират!
безкрайно милостив,
Ако целта на слизането на
дълбинно човеколюбив.
Душата в тяло е успешна,
Свободна ни воля оставя,
смъртта не бива ние
векове, хилядолетия ни наблюдава
да определяме за грешна.
как избираме по Пътя да вървим,
Когато Душата изпълни си
паднем, станем, съгрешим,
Плана, избран предварително,
изтупаме прахта, осъзнаем се, благодарим.
за нас не може да бъде съмнително,
И винаги нов Път се дава да решим,
че тръгването ѝ наобратно,
че можем да се променим,
макар да изглежда внезапно,
защото Той е всъщност достижим!
било е ненавременно, безрезултатно
До съществата толкова е близо Любовта,
или от всичко най-вече неакуратно.
ако не избират непрекъснато сами си Гибелта.
Защото това е Древен Завет
Ще живеят още днес, сега и тук във Рая,
между нея и Онзи, на когото тя ще даде отчет.
и не биха се страхували от Края.
Тогава Душата с лекота се завръща,
Във Бога няма и не ще да има грешка,
там Горе в Бащината къща.
отговорността винаги била е и ще бъде
А може и Душа да реши да си тръгне,
единствено в постъпката човешка!“
когато по Пътя свой не може вече да мръдне,
и тъне ли, тъне в застой, „На Него, на Създателя Творец,
подобно на един вечен запой. на Единствения, Абсолюта, на Отец... –
Ако развитието си напред е спряла, изрече тогава Вдъхновението –
съзнанието абсолютно е приспала. „Посвещавам това стихотворение:

84 85
Когато Той ме завладее,
словото започва да се лее.
А думите са бедни да разкажат,
Целостта са неспособни да покажат.
Но през опита си могат да докажат,
че всеки Търсещ със смирение
дарен ще бъде с откровение.
Истината лично нека бъде преживяна,
инак ще остане тя навеки неразбрана.
Смирено си Го пожелай и Той ще се яви.
Към Него първом ти тръгни.
Отдавна Той към теб е тръгнал, разбери!
И точно там във Тъмнината,
мига преди идването на Зората,
свещта отвътре сам я намери
и с благодарност си я запали,
за да може Пътя тя да осветли.
Но не онази храмовата свещ,
с канони окована и горяла като в пещ,
всеки що оказал се за Истината вещ.
Ти си храмът! Ти самият си свещта,
а огънят ти – пламък е от Любовта.
Искрата ти е смелостта
да провидиш зад реалността,
отвъд веригите на дуалността.
Може да се молиш и във външен храм,
стига първо да запалиш вътрешния плам,
та Словата да ги слушаш не с ума си,
за да оживеят, чуй ги първом във плътта си.
Отец не ще допусне капчица лъжа,
фалшивата ни доброта,
маската от лицемерие,
крещяща показност, безверие.
Не би поискал Той човеците да страдат–
те сами се спъват, бутат се и падат.
86
Ах, тогава колко е красива строгостта Му!
Ах, как могъщо се излива яростта Му...
Безценна, прелестна това е красота!
Особено пък Болестта!
Нея, който е разбрал, мистерия е разгадал.
На всеки се подава шанс безкраен.
Търси Го. Но зовът ти нека е потаен!
В Дълбините свои ще усетиш Милостта Му.
Ще познаеш там и близостта Му.
А Сливането? То е в Любовта Му!
Може, казвам, може да случи,
повярвай Му и ще се получи.
Любовта Му – Тя ще те научи.
Не питай как! Тръгни! Ще видиш знак!“
„Но това как да стане, как?“ –
попита, недоумявайки, Съмнението пак.
„На повърхността подобни сме едни на други –
очи, уши, уста, кожа, плът, коса“ –
каза тогава Мъдростта.
„Вътрешна ни е различността.
Различието ни във това се крие
кога към Него Път ни се открие.
Светът остава все същият навън,
но очите вече са Събудени от сън.
Тъмнината се развиделява,
отвътре лъч съзнанието просветлява.
Илюзията като мъгла се вдига
и булото полека се повдига.
Еднаквостта е, че все сме Негови чада.
Различността ни е – в осъзнаването на това.
Може, всеки може да го осъзнае.
Ако Него в себе си познае.
Ако Него в другия Го разгадае.“
87
„А кой открива Пътя?“
„Хем сме ний самите, хем е Той.
Ние сме в застой. Той самият е развой.
Крачката една е – Сърцето трябва да сияе!
Сливането с Него е бездумно.
И със сигурност е то безумно...
Изчезваш като мъничка рекичка
в безкраен Океан, просто слят си,
„Аз“ го няма вече там.
Предал човешката си роля
единствено на Неговата Воля,
знаеш сам Той всичко ще твори,
а в теб Покоят просто ще цъфти.
Оставяш Той навсякъде да води,
Ума, сърце, делата
само Любовта Му да ги ръководи.“
„Спомена по-горе ти думата храм.
Защо Бог настоява да молим му се там?“ –
попита тогава Неудовлетворението.
„Ах!” – заговори Прозрението –
„Някога много, много отдавна,
за да могат към Бога възхитата си да изразят,
човеците решили храмове да построят.
Толкова богато ги те украсявали
и там Отец с радост възхвалявали.
Но случило се е нещо в течение на времето
и под на Тъмнината внушението
храмът започнал да се превръща
от място на почит, на доброта,
вече единствено и само в празна суета,
където хората ходели, ако ги гризе съвестта.
Дори има и още по-тъжно от всичко това:
вменявало се умишлено страх и вина,
че ако не кланят се на
88
определеното време и място в деня,
не ще да спасят те свойта Душа.
Храмът за огромно съжаление
от свещено място за смирено поклонение
има вече друго предназначение –
контрол и замъгляване на човешкото зрение,
та да не стигне всеки сам до прозрение.“
„Тоест Бог не чака нашето преклонение?“ –
попита Тъгата с удивление.
„Разбира се, това е винаги наш избор
и лично на всекиго решение.
Без съмнение, ако човек има желание
на Бога да изпрати послание,
когато иде по вътрешен подтик във храм,
Отец ще чуе молитвите му, дори и от там!
Но истинският олтар на човек е в Сърцето,
единствено и само това е, което,
имало е и ще има значение
за нашето истинско спасение!“
„Ах, докато те слушах, сърцето ми
от щастие сякаш преля,
Любовта цялата със мене се сля
и този мъничък стих
на Бога аз посветих“ –
изрече тогава Копнежът.
„Повика ме, но не със глас.
Повиках Те смирено аз.
Погледна ме, но без очи.
Погледнах Те, усетих дълбини.
Говориш ми, но без слова.
Говоря Ти, отвътре с тишина.
Чуваш ме, но не с уши.
Чувам Те, Любовта Ти ми шепти.
89
Прегърна ме, но без ръце. Първо осъзнах, че искам нещо да се промени.
Прегърнах Те със цялото сърце. Помолих много силно,
Целуна ме, но без уста. така дълбинно, от сърце
Целунах Те със цялата Душа. да стана по-добър човек,
там при гроба на един Светец.
И вля се в мен, но без следа. И даде ми се някак Път
И влях се в Теб, изчезнах от света. и множество възможности,
Роди се в мен, но без начало. в които да докажа
Родих се в Теб в ефирно тяло. искреността на своята молба,
Заплаках аз, заплаках от вълнение. не само в мислите и думите,
Изля се Ти в това стихотворение...“ но и във делата
трябваше да я покажа.
„Ах, благодаря ти, Вдъхновение, И тръгнах, и вървях.
накратко да опиша как стигнах до прозрение И все по-уверено към Центъра,
сега е мое скромно намерение...“ – към Него се стремях.
каза тогава и Осъзнатостта. И даде ми се... И Го преживях.
„Разбирам паниката вън. И тогава осъзнах,
Виждам го – Страха в очите. със Страха се бяхме
Кънти на хората всекидневно във ушите, разделили със замах.
виждам как сковава той Душите. Той там си пак седеше,
Разбирам го, защото съм живяла в него. но аз си тръгнах.
В капаните на собственото его. Във мене вече леко беше!
Е, не точно в „онзи“ набедения за външен враг, В сърцето ми за него
целящ единствено да доведе до мрак. място не остана,
И все пак Да, при него бях! защото там се настани
До не чак толкова отдавна. Любовта Му преголяма!
И близки бяхме много. Ако нещо не е преживяно,
Споделяхме си всичко – остава то навеки неразбрано.
страхувахме си се Моето сърце копнее –
и в самотата, и във тъмнината, нека всеки да Го преживее!
и от болката, и от тишината, И само в миг ще осъзнае –
и от празнотата, от неяснотата... тръгне ли си от Страха,
А най ни беше страшно от смъртта, ново чувство ще познае!
защото мислехме, че с нея идва краят на света. Изново ще бъде роден,
Какво се случи? Как се разделихме? но вече от Бога Вдъхновен.
Бе всъщност много лесно. И тогава ни гъбичка, ни вирус,

90 91
ни бацил не би човека притеснил,
защото знае кой е всичко сътворил и
кой в нищо никога не е грешил.“
„А Душата ни, нали и тя всичко знае,
можем ли със нея да се срещнем?
Тя дали ще ни познае?“ –
попита отново Съмнението.
„Толкова благодарна съм на Провидението,
че посети ме и мен вдъхновението!“ –
изрече и Проникновението.
„Ще ви разкажа нещо за моя Път към Светлината,
и за моята среща с Душата.
Това не е лесно да предам със думи,
но мога да разкажа за тъгата,
отпосле закънтяла във ума ми.
Спомних си пейзаж безкраен
и Вечност... дълбини бездънни,
а пътят ни човешки е нетраен,
изнизвайки се в дните полусънни.
Там летиш свободно,
чувстваш се от Цялото събран,
а не в туй земно, плътно тяло окован.
И все пак съзнаваш – тук с цел си призован,
но не за живот нахалост разпилян.
Във тази тъй величествена среща,
вулкан извира от Любов гореща.
Лава изпарява всяка мисъл, дума и брътвеж.
Заражда се един единствен скъп стремеж.
Единственият е единствения ти копнеж...
Защо да чакаме да дойде краят?
Толкова сме мънички, прашинки от Безкрая
и въпреки това дарява ни се Рая
в мига, във който отвътре пожелаем!
Ах, в тази среща тъй ще се омаем...
92
Очите виждат само външната черупка,
Илюзия голяма и само суета,
ако не добиеш Любовта.
А Тя Душата знае – от служенето идва Радостта, служене
смирено в дар на Него и на Вечността.“
Рече Нетърпението на Мъдростта:
„За Небесата ми още разкажи,
ах, сърцето ми от вълнение цяло трепти!“
„Ще разкажа за Невидимите светове,
макар да зная, че не всеки може да ме разбере.
Но не със цел някого да убедя,
а само и единствено да споделя
през личния си опит Истината да я потвърдя.
И най-вече, обръщайки се към онези,
които вече Там са били,
да знаят, че и тук на Земята те не са сами.
Всъщност са много онези Души,
които от Любовта са призовани
и по магичен начин са избрани
да проникнат отвъд физическите измерения,
за да си спомнят Божествените проявления.
Ако в мислите си, думите, делата
изхождаш единствено от Чистотата,
ако силно желаеш да се промениш,
тъй щото по-добра своя версия да сътвориш,
то винаги и в точното време
се явява човекът, който ще вземе
да ти разкаже за книга, която да прочетеш,
или за филм, от който ще разбереш
за съществуването на неща
отвъд материалните тела.
И точно както когато малко семе се засее,
расте и чака да узрее
и момента подходящ назрее,
плода си непременно то ще даде,
93
а именно – в Незримото ще те отведе.
Думите са ключ, съзнанието е вратата,
ключалката разтваря се и... си в Лекотата!“
„А там?“
„Благословия е да пребиваваш.“
„Какво точно преживяваш?“
„Ах, да можеше тъй лесно да го обясняваш....
Но, ще се опитам. Приблизително звучи така:
представи си Времето, когато сме били деца,
играели сме си навън в снега,
а ръчичките сковали са се от студа.
Тогаз ни се приисква силно
в топлинка да ги обгърнем,
и милата ни майчица бързо да прегърнем.
Същото е чувството да се завърнеш У Дома
(но където е родено не тялото ти, а твоята Душа).
Усещаш тази силна Топлина,
Безусловната Любов и Тишина,
Радост, Свобода и Лекота...
Усещане за Вечност, за Безкрайност,
неспирна изумителна сияйност.
Там няма ум, съответно няма и тревоги,
няма Време, съответно просто нямаш бреме.
Да бъдеш в Ангелските светове е
като да си невинно мъничко дете
и просто си се наслаждаваш
на чувството да преживяваш
как всички те обичат и ти обичаш всички,
защото всъщност сте Едно,
споделяте я Радостта си заЕдно.
И ако тук радостта е повод от нещо конкретно,
Там Горе ти я излъчваш директно,
защото всяка част от тебе ликува,
единствено заради това, че съществува.
94
Всичко туй умът няма как да проумее,
докато не дойде до състоянието да съзрее
и когато пред Вселенските закони започне да немее,
ще му се даде от Горе всичко сам да преживее.
Ще дойде време всеки лично да се убеди,
ще дойде време и Истината ще се потвърди.“
„Благодаря ви, мили братя и сестри,
Благодаря на Любовта, че във мене тя трепти.
С думи кратки ще разкажа
как аз стигнах до прозрение,
как посети ме и мен вдъхновение.
Пред вас сърцето ми ще изрецитира,
нещата без предварително да репетира!“
Вглъбението заговори с озарение:
„Стая. Тяло. Брътвеж.
Цел. Хармония. Копнеж.
Ум. Мълчание. Стремеж.
Тишина. Усещане. Водовъртеж.
Измерения. Дълбини. Умиротворение.
Потапяне. Сливане. Изчезновение.
Безумно. Цялостно. ЕдинЕНие.
Безпределно. Едно. Мигновение.
Лекота. Възторг. Удивление.
Пълнота. Вечност. Смирение.
Подкрепа. Любов. Търпение.
Спомен. Душа. Проявление.
Път. Човек. Озарение.
Избор. Начало. Преображение.
Поглед. Навътре. Просветление.
Свещена. Истина. Потвърждение.
Родено. От Дух. Творение.
Само. На Бог. Решение.“
„Ах, ти сякаш моето пробуждане описа!“ –
Изумлението от чутото се сякаш стъписа.
95
„Нека тогава със същия стил вдъхновяващ, „Знанието със свещените книги
да опиша и моя Път озаряващ: отдавна било е донесено,
там всичко най-важно е за човека изнесено.
„Дете. Огледало. Отражение. Всъщност и днес тук ние не казахме
Въпрос. Аз ли съм? Недоумение. нищо ново или дори необикновено,
Време. Забрава. Затъмнение. но нека бъде то благословено!
Живот. Полусън. Забвение. Ако дори само една Душа промени Пътя и своята воля,
Спомен. Проблясък. Прозрение. то събирането ни тук изпълнило е своята роля.“
Душа. Поредно. Въплъщение.
Урок. Кръговрат. Повторение. Любопитството попита :
Опит. Спирала. Движение. „А ще бъдем ли занапред
Избор. Посока. Направление. отново заедно всички събрани?“
Увереност. Път. Без съмнение.
„За Душите, които търсят,
Радост. Стремеж. Вълнение.
няма и не ще има забрани!“
Любов. Безкрайност. Вдъхновение.
Молитва. Отговор. Потвърждение.
Нирвана. Бог. ЕдинЕНие.
За всеки. Шанс. Откровение.
Истина. Истина. Възвисение.
Да бъде. Да бъде. Благословение!“
Тъгата изслуша с трепет всичките тези послания.
Ах, всичко наоколо излъчваше такова сияние!
Изрече тогава на глас тя пред всички в захлас:
„Благодарна съм от сърце за нашето събрание.
Толкова нужно за мен бе цялото му съдържание,
изпълни Душата ми с такова покаяние,
избледня и изчезна моето отчаяние.
Досега всичко за мен бе кошмар, наказание...
Но дадох пред Бога, във себе си обещание,
че по Пътя напред ще вървя без колебание,
защото Пътят ми вече не ще бъде изтезание!
От Съня си аз съм вече пробудена,
аз съм друга, вече Събудена!“
Истината тогава изрече:

96 97
 Бележки на автора
Думите са Древни могъщи същества,
които отключват всяка врата,
много пъти в живота се уверявах в това.
Във точното време една книга се явяваше
и онези отговори ми даваше,
чието осъзнаване беше Ключът,
чрез който по-будна по Пътя аз да вървя.
Споделям списък с част от книгите,
които мен в даден момент са ме докосвали,
ако и на вас биха помогнали:
Германска нова медицина на Р.Хамер
(Книга на български език все още няма,
но има сайт и филм в youtube)
„Китайското проучване“ – Колин Кембъл,
„Целебното хранене“ – Галина Шаталова,
„Безслизестата диета“ – Арнолд Ерет,
„Пшеницата – масовият убиец“ – Уилям Дейвис,
„Терапията Герсон“ – Шарлот Герсон,
„Енергични за цял живот“ – Виктория Бутенко,
„Гладуването може да спаси живота ви“ – Хърбърт Шелтън,
„Сухо лечебно гладуване“ – Сергей Филонов,
„Чудото на лечебното гладуване“,
„Енциклопедия-теория и практика“ – Г.Малахов,
„Гладът – приятел и лекарство“ – Лидия Ковачева,
„Гладувайте правилно!“ – проф. Ангелов,
„Световна консипрация срещу здравето“и
„Окована свобода“ – Атанас Гълъбов,
„Съдбата като шанс“ и „Болеста като път“ – Торвалд Детлефсен,
„Карма и прераждане“ – Хироши Мотояма,
„Живот след живота“ – Реймънд Мууди,
„Между смъртта и живота“, „Исус и Есеите“ – Долорес Кенън,
„Любов“ – Елиф Шафак,

98 99
„Мистични медитации – Учението на суфите“ – Разказах всичко това с огромно желание
Хазрат Инаят Хан, и нямах във себе си грам колебание,
„Разговори с Бога“ – Нийл Доналд Уолш, направих го с надежда и голямо старание.
„Пътят на Душите“ и Но в същото време да споделя всичко това
„Следите на душите“ – Майкъл Нютън , за мен означаваше да се съблека цяла така,
„Храбри Души“ – Робърт Шварц, че не дрехите да свалям една по една,
„Лечители през времето“ и а пластове и пластове от моята Душа...
„Вестители от отвъдното“ – Браян Уайс , Не се срамувам от тази голота,
„Древната тайна на Цветето на Живота“ – защото осъществих една своя мечта.
том 1 и том 2 Друнвало Мелхизедек, Затова тази книга за мене няма цена.
„Бялата книга на Живота“, Ако нещо в нея ви докосна и вие решите
„Животът и учението на учителите от далечния Изток“, „Биология по свой си начин да благодарите,
на убежденията“ – Брус Липтън, оставям своите координати...
„Силата на настоящето“ и „Нова земя“ ЕкхартТоле, „Транссърфинг Независимо дали някой нещо ще изпрати,
на реалността“ и зная, че Бог чете ми в сърцето,
„Шепотът на утринните звезди“ – Вадим Зеланд и каквото, колкото и както е редно,
„Диагностика на кармата“ – Сергей Лазарев, ще се даде на всеки един от Небето.
„Доказателство за Рая“ – Ибън Алекзандър,
„Рейки за цял живот“ – Пенелопи Куест,
„Моят път. От Рейки до щит“ – Екатерина Стоянова,
„През времето и пространството“ – Нина Ничева,
Поредицата за Анастасия на Владимир Мегре,
„Мравки и Богове“ – Стефан Цанев,
„Където пеят раците“ – Дилия Оуенс,
„Портретът на Дориан Грей“ – Оскар Уайлд,
Окултния роман „Занони “ – Е. Литън,
„Океанът Руми“ откъси от „ Маснави “ и
„Диван-и Шамс-и Табриз“ – Маулана Джалал ал-Дин Руми,
„Животът на пчелите“ – Морис Метерлинк,
Всичко, всичко от Елеазар Хараш (книги и интервюта)!
И най-вече, най-силно, най-озаряващо бе
Словото на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно).
С помощта на неговата благословена ръка,
Бог направи от мен това, което аз съм сега.

100 101
 Всички заглавия от същия автор

Събудена
Магдалена Евелинова Добрева – Амира
https://www.sabudeni.com/книги/събудена
zinaidadobreva@abv.bg 0895666737

Revolut: @magdalenadobreva
magdalenadobreva85@gmail.com
Paypal: zinaidadobreva@abv.bg Вдъхновена
Epay Клиентски номер (КИН):3609206236
https://www.sabudeni.com/книги/вдъхновена
I BAN BG38UNCR70001523635228 UniCredit
I BAN BG16CECB979010I3434200 ЦКБ

Благодарна съм, че тази книга прочетоха онези,

които ме познават или Озарена
понякога за мен са се сещали, https://www.sabudeni.com/книги/озарена
и онези, които никога преди не са ме срещали.
Благодарна съм на дъщеря си и съпруга ми,
които безусловно в това ме подкрепиха
и моята радост я споделиха.
И от дълбините на Душата си на Бог благодаря, Преобразена
че да напише тази книга ръката ми успя. https://www.sabudeni.com/книги/преобразена

Съживена
https://www.sabudeni.com/книги/съживена

102 103