Беа Нади

ЕКСПЕРИМЕНТ “ДУША”
Новела

ПРОЛОГ

Както почти всяка вечер Асатра

посети сектора за физическа отмора.
Огромното помещение беше създадено така,
че имитираше природата на старата им
планета Дангин в периода, когато тя беше в
разцвета си. Извисяващи се отделни дървета,
ниска мека трева, изпъстрена с острови от
големи бели камъни, простор, накъдето и да
погледнеш. Жалко, че тази красота вече не
съществуваше. Към планетата им се беше
приближил огромен астероид и с
тогавашните си познания дангините не
1
можаха да го отклонят от орбитата му. Само
малка част от населението успя да избегне
гибелта и да се премести на ограничения
брой космически кораби, които
притежаваше. Дотогава дангините бяха
съсредоточили умствените си способности
главно в собствената си биология, в начина
да подобрят телата си и да усъвършенстват
храната си. Техниката не им беше страстта.
Едва не загина цялата им
цивилизация, защото в момента на сблъсъка
с астероида корабите им все още не се бяха
отдалечили достатъчно от родната планета.
Огромни парчета от разкъсаната Дангин се
разлетяха на всички страни и застрашиха не
само тях, но и цялата слънчева система.
Тогава им помогна друга,
извъндангинска цивилизация, с която и
досега поддържаха приятелски контакт. Те
ги обучиха как да преместят духа си в
създадените от тях клонинги, включително
2
и духовете на онези дангини, които бяха
загинали, но бяха оставили органичен
материал за клониране. Скоро сред тях се
появиха и истински гении на техниката,
които построиха този изкуствен свят и го
пренесоха през вселената.
Асатра имаше само мъгляви спомени
за онова време. Безброй пренасяния в нов
клонинг бяха изтрили доста преживявания
от съзнанието му. Тази информация
съществуваше някъде в подсъзнанието, а
може би само на духовно ниво, но не им
трябваше за сегашния им живот. Помнеше
обаче, че тогава животът им беше пълен с
енергия за действие, за разлика от сега.
Обществото им се нуждаеше от
коренна промяна. Прекалено дълго се
въртяха в един и същ кръг на пренасяне на
духа им в копие от същото тяло, когато
предишното остаряваше и се появяваха
първите несъвършенства. Застоят се
3
проявяваше в нежелание за промяна, в
отслабване на творческия им потенциал.
Вече никой не помнеше времето, когато и те,
докато живееха на планетата си, познаваха
раждането и смъртта. Бяха станали
безсмъртни, бяха изследвали космоса и
живееха в изкуствения си свят, с който
отиваха където поискат. Творяха заедно с
по-висши разумни същества и помагаха при
изграждане на нови населени светове. Умът
и уменията им се развиваха, но се беше
настанила някаква пасивност, липса на
желание да правят каквото и да е ново и
това щеше да доведе рано или късно до
пълен упадък.
Асатра затича сред дърветата, като
обикаляше каменните острови. Дишаше
дълбоко. Рядко срещаше друг бегач да се
разхожда или да е зает с гимнастика.
Повечето дангини се занимаваха с
физически упражнения в предназначени за
4
целта салони с уреди, а ако тичаха тук го
правеха сутрин. Светлината от двете
изкуствени слънца започна да намалява.
Скоро щеше да настъпи пълен мрак. Бяха
пренесли в новия си свят ритъма на стария.
Така телата им най-дълго оставаха здрави.
Докато тичаше не мислеше за нищо,
само се наслаждаваше на заобикалящата го
красота. После, с приятно чувство на умора
в тялото си, се изчисти в специалните
кабини със струя въздух и вода. Едва когато
стигна личните си покои допусна отново
мисълта за назрялата в последно време идея,
как да промени живота на дангините. Той
беше техният Предводител и беше дължен
да вземе мерки срещу настанилата се
летаргия.
Време бе да предприеме
решителната крачка. Но за да е сигурен, че
идеята му на практика няма да навреди
повече на дангините, отколкото ще донесе
5
полза, най-напред трябваше да направи
експеримент. Още утре щеше да подготви
всичко за него.

Надигнал се бавно от ложето,

Асатра внимаваше да не събуди Орана.
Седнал, той не можеше да откъсне поглед
от нея. Възхищаваше се на съвършените ѝ
черти, на прекрасните ѝ извивки. Отскоро
беше сменила тялото си с ново копие, но и
да беше със старото, за него нямаше
значение. Бяха заедно от незапомнени
времена и той нито веднъж не изпита
желание да я смени с друга партньорка.
Орана не му беше само любовница, тя беше
най-довереният му помощник, отговорна и
старателна, умна и лоялна, и сега нямаше да
му е лесно да се раздели с нея. Но
решението му беше окончателно и щом

6
Орана се събуди, щеше да ѝ съобщи каква
огромна промяна е предвидил за живота ѝ.
Тя нямаше да е доволна, но трябваше
да се съгласи. Не му се искаше да я принуди,
но щеше да го направи, ако се наложеше.
Орана се събуди и се протегна
доволна. Обърна глава към него и попита:
– Ще повторим ли?
– Не, трябва да поговорим.
Тя се повдигна и седна до него.
Лицето ѝ излъчваше съсредоточеност, очите
ѝ го гледаха в очакване. Орана винаги беше
готова – и за удоволствие, и за работа.
Той мълчеше и Орана се зачуди
какво ли иска да обсъди с нея. Не помнеше
Асатра да не е казвал директно какво иска и
сегашното му замисляне беше необичайно.
Някакъв стар инстинкт се събуди в нея и тя
настръхна. Беше странно усещане, което я
разконцентрира.
– Какво има?
7
 – Искам нещо от теб – накрая
проговори и пак замълча, гледайки я право в
очите. Орана направо се стъписа. Какво е
станало?
– Знаеш, че отдавна мисля по
въпроса какво да направя, за да дам нов
тласък на развитието на обществото ни.
Накрая намерих възможно решение. Но
трябва да ми помогнеш.
– Кажи, ще направя всичко, което
поискаш.
– Този път не съм сигурен.
Да му откаже? Какво е замислил
Асатра? Нямаше нещо, на което Орана не
би била готова, за да му достави
удоволствие. А и той никога не бе поисквал
нещо, с коeто не се е справила. Познаваха се
толкова отдавна, че ѝ се струваше
невъзможно да се появи каквато и да е
промяна в отношенията им. Но сега, кой
знае защо, Асатра ѝ се видя съвсем чужд.
8
 – Не гадай, ще ти кажа какво искам
от теб – Асатра усети смущението ѝ. – Но
първо да ти обясня.
– За да се промени животът ни –
продължи Асатра, – ще ни трябва нещо,
което други разумни същества, появили се
след нас, притежават.
Учудена, Орана го прекъсна. Не би
си го позволила, ако не беше решила, че
Асатра просто си играе с нея.
– И какво е това?
Предвид онова, което искаше от нея,
Асатра не обърна внимание, че Орана не
спази почтителността, която му се полагаше
като Предводител на дангините и която тя
досега винаги спазваше.
– Те имат душа.
– Душа? – изумена, Орана го
прекъсна отново.

9
 – Така примитивните раси наричат
емоционалното тяло1. Ние имаме физическо,
висше астрално и ментално тяло, разбира се
и тези над тях, но не и емоционално. Някои
го наричат и тялото на страстите.
– Не беше ли това тяло свързано с
рептиляните? Доколкото знам, само те и
променените от тях раси притежават такова.
– Не само те, но гущеровидните са
били първи, които са го развили.
– И сега искаш и ние да се сдобием с
такова тяло? За какво ни е? Емоциите само
биха потискали нежната чувственост, която
притежаваме, ще повлияят на логическото
ни мислене и ще доведат до необмислени
постъпки.
– Да, до всякакви неприятности,
които ние не познаваме. Но точно там се
открива и възможност за промяна. Засега

1
Емоционално тяло – виж приложението в края
10
само искам да я проучвам. Решението дали
ще свърши работа, ще взема по-късно.
– Искаш да проучваш как ще ни
влияе душата? – темата на разговора се
струваше на Орана доста отвлечена.
– Да, искам един от нас да премине
през циклите на раждане и смърт докато
изгради емоционално тяло и да видя какво
ще се получи.
Асатра искаше да я доведе до
логичното заключение, без да го налага
веднага. Надяваше се, че Орана ще разбере
подбудите му и сама ще се предложи за тази
задача. Но отговорът ѝ го разочарова не
само по съдържание, но и по тона на
изказване:
– Кой ще е този глупак, който ще се
съгласи на такова самоунищожение! Да се
ражда и да умира – това наистина е най-
лудата идея, която можа да ти хрумне.

11
 Асатра въздъхна. Орана нямаше да
го облекчи. Стана така както се беше
опасявал. Направи още един опит да я
спечели за каузата:
– Този глупак е може би последната
ни надежда за промяна.
– Не откри ли друга възможност?
След това приключение пратеникът може да
е духовно увреден окончателно. Какво ли не
съм чула за духовете на тези раси. Някои от
тях не могат да се оправят с еони.
Асатра я погледна отново дълбоко в
очите и премина към въпроса директно:
– Не открих, и за да държа риска на
минимално ниво, ще изпратя теб.
– Мен??!
Орана цялата настръхна. В този
момент тя разбра, че Асатра не се шегува и
не обсъжда някакви отвлечени идеи.
Хиляди мисли минаха през главата ѝ. Нищо
не помнеше от последното си раждане на
12
планетата, но винаги беше смятала, че това
е много болезнен процес, после идваха
остаряване, болести и накрая смърт. Самата
представа да мине отново през това мъчение
беше ужасна.
– Не! – каза го категорично, – не
можеш да искаш това от мен.
– Преди малко обеща всичко да
направиш – напомни ѝ Асатра.
– Всичко има граници. А и къде
точно ще искаш да ме пратиш и как си
представяш тази работа?
– Най-бързо ще изградиш такова
тяло на Земята, а и хората приличат много
на нас, след като едно време спряхме
рептиляните и внедрихме нашето ДНК в тях.
Все пак ще трябва да се прераждаш повече
пъти там, докато душата ти се развива.
Духът ти ще се връща между отделните
животи тук, където те чака твоето тяло.

13
Няма през цялото време да си само сред
хората.
– Ще се върна, но с опашка! – Орана
беше скочила от ложето и се разхождаше
нервно напред-назад. Асатра знаеше какво
иска да каже: ще получи част от тялото на
гущероподобните, междинния мозък2, и той
ще остави отпечатък в душата и духа ѝ.
– Ще бъда грозна и неуправляема с
това емоционално тяло – продължаваше
Орана да се оплаква.
– Да, особено докато не е изградено
докрай. Очаквам го.
– И въпреки това точно мен искаш да
пратиш?
– Защото само на теб имам доверие.
Орана, не ми е лесно да се лишавам от теб
за толкова време. Но ако ти не издържиш,

2
Лимбична система в мозъка с амигдала. Изглежда
завита като опашка.
14
ако се провалиш, друг няма смисъл да
пращам. Знам, че този експеримент е опасен,
бих отишъл сам, но не мога да оставя
нещата тук на самотек. Ти ще се справиш!
Орана не успя да се зарадва на тази
похвала. Предстоящото разделяне от
всичките ѝ приятели, особено от Асатра,
предизвика в нея неприятни усещания, а
перспективата да се роди на Земята ги
усилваше неимоверно. Като че ли още
отсега изграждаше емоции в себе си. Каза го
на Асатра и продължи с възраженията си:
– Може би има начин да изградим
емоционално тяло и по друг път. Имам
усещането, че се страхувам, а това не беше
ли емоция?
– Не съвсем. Страхът е необходим за
оцеляване във физическа среда. Това е
инстинкт, без който не може. Просто сме го
забравили съвсем, защото няма от какво да
се страхуваме. За емоциите дори нямаме
15
думи, тепърва ще трябва да ги включим в
нашия език. Това ще стане, когато ще ги
видим в теб на връщане.
– Асатра, не искам да те напускам.
Не мога да си представя да живея без теб.
– След раждането няма да помниш
нищо от този наш живот, ще почнеш на
чисто. Няма да ти липсвам. Виж, за мен е
друго, ти определено ще ми липсваш.
Времето на Земята протича по-бързо от
нашето, още един аргумент защо точно там
е най-удобно да изградиш емоционално
тяло. Няма да отсъстваш много дълго.
Орана въздъхна. Никак не ѝ се
участваше в този експеримент. Но наистина
беше готова на всичко заради Асатра.
– Ще имам ли време за подготовка?
– Не ти трябва, дори ще ти вреди.
Още утре ще пренесем духа ти в тяло на
новородено бебе. Разбрах се с Господарите,
които отговарят за хората на Земята. По-
16
нататък ще се прераждаш по земните закони
ту в мъжко, ту в женско тяло и ще живееш в
различни епохи от историята на земната
цивилизация. Хората така си развиват
душата и смятам, че и ти трябва да минеш
по същия път. Няма да се намесвам повече в
този процес. За начало ще ти се даде силно
мъжко тяло, така ще свикнеш по-лесно.
Какво ще правиш с него е твоя работа.
Каква съдба те чака също ще зависи изцяло
от теб. Желая ти успех!
Той стана да напусне личните ѝ
покои, но Орана го спря с последен въпрос:
– Ще мога ли да споделя
намерението ти с други преди да ме
изпратиш?
– Искаш да се съветваш с Ваага? –
той беше най-близкия приятел на Орана
след Асатра. – Няма проблем, и без това
утре всички ще узнаят, че заминаваш. Само
че засега не трябва да разберат крайната цел
17
на този експеримент. Какво означава лично
за теб, Ваага и без това ще знае.
– Опасяваш се, че ще настъпят
брожения? Няма страшно, нали тепърва ще
се сдобием с емоционално тяло – опита се
Орана да се пошегува, въпреки че изобщо
не ѝ беше до шеги.
– Опасявам се, че ще трябва на всеки
да обяснявам мотивите си и да изслушвам
куп възражения. Ценя времето си, въпреки
че имаме привидно безкрайно от него. Само
че вече не мисля така. Промяната трябва да
стане относително скоро. Дано успееш да
овладееш емоционалното си тяло по-бързо,
така че да има надежда и за другите.
– Ще се постарая.
Асатра само кимна и излезе. Орана
не го видя повече преди да изпие коктейла,
който откъсваше духа ѝ от тялото и го
консервираше до следващото ѝ идване тук.

18
 ***

– Чу ли? – попита Микела

приятелката си.
– Да, Асатра изпрати Орана на
Земята. Ти разбра ли с каква цел?
– Не, Ваага също не знае. Странно,
иначе Орана споделя всяка дреболия с него.
– Може Асатра и на нея да не е казал.
– Едва ли, той всичко обсъжда с нея.
С мен никога не го е правил, въпреки че съм
му не по-лоша помощница от Орана.
– Е, но не си му любовница. Май сега,
когато Орана я няма, ще имаш по-голям
шанс за успех да я заместиш.
Ивола знаеше за многобройните
неуспешни опити на Микела да заеме
мястото на Орана. Дали този стремеж беше
продиктуван от безспорно привлекателната
личност на Асатра или от властовата му
позиция като ръководител, оставаше под
19
въпрос. Тъй като познаваше Микела много
добре, предположи по-скоро второто.
Микела се правеше на изненадана.
Ивола беше сигурна, че откакто е разбрала
за заминаването на Орана, тя не е мислила
за нищо друго. Горкият Ваага. Как ще се
справи със загубата и на приятелката, и на
любовницата си?
– Да я замествам ли? Винаги съм
имала шанс да я изместя – възрази Микела.
– Орана не е по-хубава или по-умна от мен.
– Дори не успя да се уредиш като
втора любовница – подразни я шеговито
Ивола. – За твой лош късмет Асатра е
решил да бъде моногамен.
– Да, но сега ще се нуждае от нова
първа помощница и от нова любовница –
отвърна Микела.
– Желая ти успех.
– Благодаря.

20
 В този момент Ваага влезе в
помещението и разговорът между
приятелките секна.
– Преча ли ви? – Ваага усещаше
всякакъв вид напрежение между дангините.
Главната му задача беше да помирява
спорещите страни и да възстановява
хармонията там, където беше необходимо.
– Не – побърза да възрази Микела и
да пренасочи разговора. – Разбра ли нещо
ново за намеренията на Асатра?
– Не, а и не искам да гадая. Той си
знае работата. Но се тревожа за Орана.
Доколкото разбрах, той иска тя да се
преражда на Земята повече пъти. Няма да ѝ
се отрази добре.
– Асатра не би навредил на Орана
без основателна причина – замисли се
Ивола.

21
 – Така е и точно това ме кара да
изпитвам някакво странно усещане – Ваага
се вглъби в мислите си.
– Май се казваше «тревога» – спомни
си Ивола. – Стари инстинкти на тялото ни.
Нека те не повлияят на оценките ни за
ситуацията.
– Да, по-добре да чакаме и да видим,
какво ще излезе от цялата тази история –
включи се Микела. – Най-малко е нещо
ново и интересно.
Другите се съгласиха и всеки се зае с
ежедневните си задължения.

22
 

Думкането се разнесе през нощта.

Огънят между скачащите около него мъже
пращаше искри към небето. Удряха
ритмично краищата на копията си в
земята и пееха песента на войните,
готвещи се за поход.
Матипура, старателно изрисуван с
бяла глина, постепенно изпадна в транс.
Нанизаните зъби от леопард подскачаха на
гърдите му. Заедно с другите редуваше
ударите на копието отново и отново първо
в гърдите, после в земята. В центъра на
кръга шаманът викаше духовете на
предците. Той носеше маската на Уму. Под
нея се превръщаше в грозния “Дух на
кървавата сеч”. Нуждаеха се от
подкрепата му в предстоящото нападение.
Изпълняваха танца в «мъжкото
село», далеч от очите на жените и децата.
23
Само младежите, минали ритуала на
инициацията и признати за ловци, но все
още не и за войни, бяха седнали зад тях.
Никой друг не трябваше да знае за
намерението им. Още преди разсъмване
щяха да тръгнат през джунглата до най-
близкото село на омбезите, съседно племе.
Беше важно да успеят да приближат
незабелязани, за да ги изненадат в съня им.
Шаманът издаде дълбок стон и се
свлече на земята в конвулсии. Беше пил от
сока на дървото керитака и сега на устата
му излезе жълта пяна. Още малко и щеше
да извика. По вика другите щяха да
разберат дали имат одобрението на Уму и
предците им за похода. Ако да, мъжете
щяха да забият копията си до шамана, да
пият от отварата нудану, да поспят малко
и да тръгнат на път в средата на нощта.
Ако пък не – щяха да си легнат да спят и да
повторят ритуала след няколко дни. Но
24
Матипура беше сигурен в положителната
развръзка. Кръвта му кипеше от желание
за битка. Той предвкусваше удоволствието
от наградата, ако тя завършеше успешно.
Имаше намерение да добави поне още три
жени към домакинството си, млади, сочни
и хубави. И още от сега се възбуди от тази
мисъл.
Викът на шамана огласи поляната.
Мъжете забиха копията си и се свлякоха на
земята. Младежите дотичаха с купи
пенлива течност. Наляха я директно в
гърлата на уморените войни и отново се
оттеглиха. Тя щеше не само да им придаде
сила и смелост, но и щеше да притъпи
болката от неизбежните рани заедно с
всяка следа от съчувствие. Такива чувства
в битка само щяха да я провалят.

***

25
 Лъчите на изгрялото преди малко
слънце осветяваха върховете на дърветата.
Селото на омбезите все още лежеше в
сянката им и жителите му спяха. Войните
се движеха безшумно срещу вятъра, за да
не ги усетят няколкото кучета, спящи
между колибите. Спряха и си предадоха
знаци с ръце, кой откъде да заобиколи.
Матипура зае мястото си и изчака. Все в
някой момент кучетата щяха да ги усетят
и да залаят. Тогава всички щяха да се
хвърлят в бой.
Не почака много...

Хукнаха с бойни викове напред.

Матипура се втурна към първата колиба,
изпречила се пред него и още преди двамата
млади мъже в нея да успеят да го видят
заби копието си в гърдите на единия, а с
топора разцепи черепа на втория. Няколко
жени и деца се разпищяха. Той не им
26
обърна внимание, а се огледа в сумрака на
колибата за още мъже. Видя един старец
да вдига топор, но той хвърли оръжието
немощно и Матипура лесно го избегна. С
един скок се оказа до него. Удари го с
опаката страна на топора си по главата и
вече се обърна към момче, на не повече от
десет години, за да го убие по същия начин.
С жените по-късно щеше да се разправи.
Напусна колибата, за да нахлуе в
следващата.
Опиянен от рева на войните, от
шуртящата кръв на враговете и крясъците
от ужас на жените и децата, Матипура
викаше с цяло гърло. Радост изпълваше
жилите му. Докато посичаше всичко живо
наоколо се почувства непобедим и
безсмъртен. Нищо и никой не можеше да
му противостои.

***
27
 Като подбутваше с тъпия край на
копието плачещата млада жена пред себе
си, за да върви по-бързо, Матипура влачеше
с другата си ръка момиче за косата и ѝ
крещеше, да престане да се дърпа. По-
възрастна жена вървеше сломена след тях.
Тя беше бременна, а това означаваше, че бе
все още в детеродна възраст – причината,
Матипура да я вземе със себе си. Иначе
щеше да я убие, както направи с всички
мъже, старци и деца, които попаднаха в
обсега му. Само жените и малките им
бебета бяха ресурс, необходим за по-
бързото разрастване на неговото племе. Те
сега плачеха, но щяха да свикнат с новите
си господари, да им родят деца и да ги
защитават от набезите на старите им
съплеменници.
Не само той водеше пленници със
себе си, другите войни също можеха да се
28
похвалят с плячка. Този път наистина бяха
имали поддръжка от Уму и предците. Бяха
загубили само четирима войни, а изклаха
многократно повече. Неколцината ранени,
подкрепени от съплеменниците си, се
влачеха сред тях по тясната пътека.
Сполуката правеше всички щастливи и
шумни. Нямаше опасност да ги чуе някой и
да ги нападне – другите села на омбезите
се намираха далеч. Ако са имали късмет и
са успели да избият всички освен
пленничките си, враговете им нямаше скоро
да узнаят какво се е случило. Така
отмъщението се отлагаше, ако въобще
биха посмели да ги нападнат.
С пристигането в селото им
жените и децата ги приветстваха с
радостни възгласи. Жените се погрижиха
пленничките да бъдат здраво вързани в
колибите им, децата се закачаха с тях, а
младежите приготвиха уловените две
29
маймуни и диво прасе. Предстоеше
жертвоприношение за духа на Уму. Щяха
да почетат и духовете на загиналите.
Очакваше ги голям пир, в който и предците
им щяха да участват.

***

Матипура знаеше, че това ще бъде

последната му битка. Пред него стоеше
снажен млад войн, такъв какъвто и той
беше навремето. Леко приклекнал, хванал
здраво копие в едната и топор в другата
ръка, той само изчака удобния момент да
го нападне. Матипура случайно се натъкна
на него в гората, беше тръгнал сам на лов
за птиците гуруки. Мъжът пред него
принадлежеше на племето на пигатите.
Разбра го по многобройните белези на
рамото и гърдите му, зараснали рани от
времето, когато като момче го бяха приели
30
в обществото на мъжете. Това, че се появи
тук, дълбоко навътре в тяхната
територия, въоръжен като за война, не
вещаеше нищо хубаво. Би трябвало да бяга
и да предупреди съплеменниците си, но
Матипура го беше забелязал твърде късно и
нямаше шанс да му избяга. Сетивата му се
бяха притъпили и коленете го боляха от
възрастта. Ще се постарае поне да го
нарани, за да спечели време на евентуални
преследвачи, ако някой от техните открие
трупа му. Изобщо не си правеше илюзии, че
тази среща би могла да завърши по друг
начин.
Мъжът извика и скочи напред...

31
 

Орана отвори очи и се издигна от

капсулата на клонинга. Зачуди се – нали
съвсем наскоро си беше сменила тялото?
Защо е отново тук? Случило ли се е нещо?
Огледа се. Всичко беше както винаги.
И всичко беше някак чуждо. Спомени
нахлуха в главата ѝ, спомени за някакъв
дивак. Вълна от чувства я заля. Страх, яд,
безсилие, но и гордост и удовлетвореност.
Какво ставаше с нея?
В помещението влезе Ермика,
отговорникът по прехвърляне на духа в
ново тяло. Загледа я и попита с равен глас:
– Добре дошла. Как се усещаш,
всичко наред ли е?
Стандартният въпрос след
прехвърлянето.

32
 – Не знам, усещам се странно. Като
че ли трябваше да имам друго, мъжко тяло –
последва вече съвсем нестандартен отговор.
– Значи още не можеш да си
спомниш. Асатра те изпрати на Земята в
тяло на мъж. Явно се смесват
преживяванията в спомените ти.
Предполагам, че ще ти трябва малко време
да подредиш нещата.
“Асатра” – това име предизвика
вълнение в Орана и засенчи остатъка от
отговора. Някакво усещане за нежност и
силна привързаност. Изведнъж старият ѝ
живот застана ясно пред нея.
– Как е Асатра, добре ли е?
“Ама че въпрос – помисли Ермика, –
разбира се, че е добре.”
– Той те очаква.
Орана стана и тръгна към вратата в
радостно очакване. След като прекрачи
прага почти се блъсна във Ваага.
33
 – Орана, вече си будна – Ваага хвана
двете ѝ ръце в приятелския поздрав на
дангините. – Надявам се да си добре.
– Добре съм. Тъкмо тръгнах да видя
Асатра. Странно, че не е тук, досега винаги
чакаше до капсулата събуждането ми в ново
тяло.
Ваага се зачуди как най-щадящо да
обясни на Орана, че Асатра си е намерил
междувременно друга любовница. Реши, че
не е нужно тя да го разбере веднага.
– Ела преди това да похапнеш нещо.
Тялото ти трябва да свикне отново с
твърдата храна.
– Но Ермика каза, че Асатра ме
очаква. Не искам да се забавя. А и съм
нетърпелива да го видя.
Нямаше как, трябваше да я подготви
за разочарованието, което я очакаваше.

34
 – Орана, докато те нямаше Асатра се
нуждаеше от нова Първа помощничка –
започна внимателно той.
– Разбира се, но сега вече съм тук и
ще работим пак заедно.
– Това той ще реши.
– Не те разбирам. Да не искаш да
кажеш, че той вече няма да ме иска за
помощничка? Но това е абсурдно!
Тя се откъсна от Ваага и затича към
сектора на ръководството. Ваага учуден я
проследи с очи. При дангините никой не се
затичваше, правеха го само в секторите за
физическа подготовка. Нещо се беше
променило в обичайното ѝ поведение. Явно
престоят на Земята ѝ се беше отразил. Каква
ли ще е реакцията ѝ когато разбере, че
Асатра си намери не само нова помощничка?
Побърза да я последва. Но пристигна
твърде късно.

35
 Орана влетя в централното
управление. Закова се на място, защото
завари Асатра и Микела заети със себе си.
Дори не я забелязаха. Кръвта на Орана
закипя:
– Какво прави тази кучка3 тук? –
извика, като използваше и дума от езика,
който беше говорила на Земята, защото не
намери подходяща в дангинския речник.
Нахвърли се на Микела и я откъсна с
неподозирана сила от Асатра. – Ако те видя
още веднъж до Асатра, ще ти откъсна
главата!
После се обърна бясно към бившия
си любовник.
– Не те е срам! Да не си ме пратил на
Земята, за да можеш да чукаш друга? –

3
Бел. автора: думи и изрази, които са донесени от
Земята и нямат аналог при дангините, са дадени в
курсив
36
Лицето ѝ се изкриви от яд. – Защо не го каза
веднага. Щях да те зарежа още тогава!
Асатра и Микела я гледаха смаяни.
Подобно поведение не бяха срещали досега.
А Орана цялата трепереше от възмущение.
– Отговори ми!
– Как си позволяваш да говориш така
на Предводителя? – окопити се най-напред
Микела. – Той има право на любов с която
си пожелае.
– Това вашето няма нищо общо с
любов! Дори не знаете какво е това! – Орана
отблъсна Микела по-далеч от Асатра.
Обърна се пак към него.
– Не можа ли да ме почакаш,
разгонен нерез такъв?!
– Не знам какво е това – “нерез”, но
поведението ти е наистина неуместно –
накрая взе думата Асатра. – Нима си
очаквала да се лиша от телесните
удоволствия докато те няма? Да не говорим
37
за това, че самата ти на Земята си имала
поне пет съпруги. Това не е ли същото?
– Не, не е! Защото аз не си спомнях
за теб на Земята, а ти едва ли си забравил
какво ни свързва.
В този момент Ваага влезе и хвана
Орана отново за ръцете. Тя грубо го
отблъсна и му изкрещя:
– А ти? Защо позволи на Микела да
стане любовница на Асатра? Нали беше
твоя?
– Микела може да бъде с когото
пожелае – отвърна Ваага, – тя не ми е
собственост и има право да си избира друг
партньор.
– И това не ти е неприятно? –
невярващо отвърна Орана. – Не ви разбирам.
– И ние не те разбираме – стана
Асатра. – А сега напусни работния ми
кабинет. Ще поговорим по-късно.

38
 – По-добре я прати веднага обратно
на Земята – обади се Микела, – тук само ще
създаде неприятности.
– Това ще реша аз – отвърна твърдо
Асатра на новата си любовница. –Излез и ти.
Трябва да говоря с Ваага.
Двете жени излязоха с
демонстративно вдигнати глави. Ваага ги
проследи с очи:
– Странно еднакво ми изглеждат.
Жените ни май запазиха повече чувства от
нас.
– Чувства да, но не и страстите. Тях
никога не сме имали.
– Орана се държа ужасно, не я
познавам такава.
– Нито пък аз. И кой знае какво още
ни очаква.
– Ти пак ли ще я изпратиш на
планетата?

39
 – Да, много пъти докато не успее да
овладее новите си емоции.
– Това ли си целял с преражданията
ѝ на Земята?
– Да, но нека това остане между нас.
– Докато постигне равновесие май
ще станем свидетели на още много такива
сцени – въздъхна Ваага.
– Безспорно. Разчитам на теб да ѝ
помогнеш да се държи прилично.
На Ваага му се искаше да зададе
въпроса “А ти? Няма ли да ѝ помогнеш?”,
но го потисна в последния момент. Нямаше
право да казва на Асатра как да се държи.
Тръгна и се зачуди с кого да говори
по-напред, с Орана или с Микела. Беше
привързан и към двете, макар че бяха
толкова различни по характер. Орана първо
трябваше да се успокои, така че се отправи
към покоите на Микела.

40
 Завари Микела в стаята на
приятелката ѝ Ивола. Двете жени бяха
неразделни.
– Микела, трябва да говоря с теб –
Ваага се надяваше да говори с бившата си
любовница насаме. Но не сполучи.
– Каквото имаш да казваш, можеш да
кажеш и пред Ивола. И без това ще ѝ го
разкажа после.
Откакто Микела стана Първа
помощничка и любовница на Асатра, тя се
държеше много повелително. Ваага
намираше тази ѝ нова страна за любопитна,
макар че не я хареса особено.
– Добре. Искам да не реагираш на
странното поведение на Орана. Тя е била
изложена на влияния, които трудно бихме
могли да оценим. Придобила е чужди за нас
поведенчески модели.
– Няма ли да ги изостави след като е
вече сред нас? – попита Ивола.
41
 – Ако остава по-дълго тук, може би –
разсъждаваше Микела, – но разбрах от
Асатра, че скоро ще я прати пак на Земята.
Надявам се да го направи по-скоро, защото
не ми се иска още веднъж да ме сграбчи
така. Ръцете ме болят, ще излязат синини.
Ваага вече знаеше, че митарствата на
Орана ще продължат. Но се зачуди, че
Асатра явно не е забранил на Микела да
говори за плановете му. А беше немислимо
тя да престъпи волята му.
– Каза ли ти какъв е смисълът на тези
прераждания на Земята? – искаше да
разбере Ивола.
– Не – отвърна Микела, – може би
просто искаше да я разкара.
– За да се отдаде на теб ли? –
съмняваше се Ивола, която добре разбра
тайната надежда на приятелката си. А Ваага
просто не можа да повярва на ушите си.

42
 – Какво става с теб, Микела? Като че
ли и ти се върна от Земята. Говориш като
Орана.
– А как искаш да реагирам след
днешното ѝ поведение?
– Дано не загрубяваме всички след
като сме изложени на избухванията на
Орана – замисли се Ивола. Тя беше доста
по-сдържана и разумна от Микела.
В този момент Ваага се досети за
замисъла на Асатра. Нима той искаше точно
това да стане? Да се превърнат отново в
диваци? Но това беше пълна лудост!
Трябваше да говори с него, да го
предупреди за последствията за тяхната
общност от подобно поведение. Като
отговорник за потушаване на напрежения
между дангините това щеше да се отрази
изключително силно на работата му.

43
 – Микела, моля те, кажи на Асатра,
че трябва да говоря с него. Важно е! – каза
той на излизане от стаята.
– Какво му стана? – зачуди се
Микела, – не съм го виждала толкова
притеснен от не знам колко време.
– Той видя пред себе си безкрайни
проблеми – отвърна Ивола.

***

Орана седеше със свити юмруци

върху ложето, в което заедно с Асатра
преживяха безкрайно много моменти на
близост. Спомените я връхлетяха като буря.
Никога не ѝ беше минала дори мисълта, че
тази радост някога ще свърши, че той ще я
изостави и ще си избере друга любовница.
Как тази никаквица Микела можа да ѝ
отнеме любовника?

44
 Разбира се, Орана отдавна знаеше, че
Микела беше хвърлила око на Асатра, но как
така той изведнъж се поддаде на
ухажванията ѝ? Или още отпреди е искал да
бъде с Микела и сега намери повод да я
отстрани?
Обидата и мъката се сляха в нея в
луда ревност. Ако нещо я удържаше да не
хукне към покоите на Микела и да я набие,
то беше, че все още в нея бе останала много
от старата ѝ същност. Разкъсваше се
вътрешно между двете личности, които
съжителстваха в нея. Доминантният,
жестокият мъж и разумната, нежна
дангинка.
Някой помоли да влезе. Знаеше, че
това не е Асатра, когото очакваше с
нетърпение, защото той просто щеше да
влезе.
На вратата се показа Ваага. Орана
въздъхна. Имаше нужда да излее всички
45
бушуващи в нея чувства върху някого, но
точно Ваага не го заслужаваше. Все пак не
успя да се въздържи напълно.
– Какво? Идваш да ме успокоиш? Не
си прави труда, няма да успееш.
– Орана, трябва да се овладееш. С
тези емоции ще бъдеш заплаха за цялото ни
общество.
– Хич не ме интересува обществото
ни! Искам си Асатра обратно!
– И с това поведение смяташ да го
постигнеш? – Ваага седна до нея и я хвана
пак за ръцете. – Добре знаеш, че няма. Защо
се държиш така?
Орана скочи от ложето и нервно се
разходи пред приятеля си.
– Защото не мога иначе. Защото боли,
боли все едно ме разкъсват на парчета. Не
знам как да ти го обясня.
– Не може ли да се спре тази болка –
учуден отвърна Ваага. Не знаеше, че
46
емоционалната болка прилича толкова
много на физическата. – Как се справят с
нея на Земята? Там сигурно си се сблъскала
с подобни проблеми.
Отговорът на Орана го шокира.
– Там щях да взема копието и топора
и да предизвикам противника на двубой!
Когато един от нас умре, проблемът е решен!
– Но това е много жестоко! Няма ли
начин да бъдете помирени?
– Когато се касае до честта и
достойнството – не!
– Чест и достойнство – замисли се
Ваага, – какво общо имат тук тези чувства.
Аз виждам само наранена гордост.
Ваага, в качеството си на помирител,
се беше занимавал с видове чувства, които
можеха да възникнат при физическите
същества от различни раси. При дангините
те се бяха уталожили почти напълно след
като вече не живееха на планетата си, но все
47
още се срещаха в рудиментарна форма.
Бившата му любовница беше типичен
пример за това. Микела дори успяваше да
постига някоя и друга мимика когато много
се развълнуваше. Но това беше бледо копие
на израженията, които се бяха сменили в
лицето на Орана, откакто тя се върна при
тях. Цялото ѝ тяло, стойката ѝ и
положението на ръцете, които сега
размахваше пред него, говореха за
изключително силните ѝ вътрешни
преживявания.
– Орана, моля ти се, престани да
ръкомахаш така. Ще ме подлудиш.
Тя ехидно се изсмя.
– Интересно, как изглежда един
“подлуден” дангин? – после се усети, че
така обиждаше Ваага и го прегърна силно.
– Извинявай, наистина не се владея.
Как само един земен живот можа да ме
промени така?
48
 Изненадан, Ваага едва си пое дъх.
Сякаш и изразяване на положителните ѝ
емоции му дойде в повече. Освободи се
внимателно от прегръдката ѝ и я
предупреди:
– Не знам, Орана. Но ако искаш да си
върнеш благоразположението на Асатра
трябва да се владееш повече. Той сигурно
ще иска да те види насаме.
– Надявам се – отвърна Орана,
отново мрачно, – имам какво да му кажа.
Ваага само въздъхна. Не се надяваше
на положителна развръзка в този разговор.
Но с нищо не можеше да помогне на
приятелката си освен с един последен съвет:
– Успокой се и се усмихни. Надявам
се, че вече го можеш. Защото лицето ти
изглежда страшно грозно, когато си ядосана.
Той остави Орана учудена и
притеснена. “Грозно?” Нима това беше
вярно? Потърси нещо лъскаво за огледало.
49
Дангините отдавна бяха престанали да се
оглеждат. Те бяха убедени в красотата си и
единствено при капсулата за прехвърляне на
духа в нов клонинг имаше подобна вещ. Не
намери нищо подходящо и се отправи натам.

***

Асатра се появи чак след три дни.

Орана едва се удържа да не нахлуе пак в
кабинета му и да му хвърли всички
обвинения, които през това време на чакане
се трупаха в нея, директно в лицето. Беше
излязла от покоите си само веднъж, за да се
огледа в огледалното си изображение при
капсулата на клонинга. Но не можа да
открие какво е имал предвид Ваага с думите,
че изглежда грозна. Хареса каквото видя.
Горда осанка и решително лице.
Сега стоеше пред бившия си
партньор точно с такъв израз. Поне се
50
надяваше, че е такъв. Защото през главата ѝ
минаваше хаос от мисли, които сигурно се
отразяваха на лицето ѝ. Асатра беше седнал
на ложето и я наблюдаваше.
– Орана – каза той отчужден, – не
знам какво ти става. Все някой трябваше да
те замести по време на отсъствието ти.
Микела се справи добре.
– О, да, представям си – Орана вече
не се владееше, – особено в ложето ти. Как
можа да захвърлиш така дълговечното ни
приятелство?
– Не съм го захвърлил, имах
намерение да възстановя отношенията ни
веднага след завръщането ти.
– И вместо да ме изчакаш до
капсулата на клонинга си се забавлявал с
нея. Така ли възстановяваш отношенията?
Асатра съзнаваше, че тук Орана беше
права. Но Микела някак успя да го привлече
точно когато трябваше да тръгне натам.
51
Очевидно нарочно. Изглежда
съперничеството между двете жени
съществуваше по-отдавна.
– Извинявай, увлякох се.
Извинение от Асатра трябваше да се
цени високо, но Орана направо го пропусна
покрай ушите си. Цялото чувство за респект,
което винаги беше имала по отношение на
Асатра, беше отлетяло в небитието.
– И как си представаше тази работа
да възстановиш отношенията ни? Спиш за
малко с мен, после, след като ме изпратиш
отново на Земята пак с нея, после пак с мен,
така ли? – Орана направо беснееше. Тръгна
към него с желание да го удари. Спря се в
последния момент.
– Няма да стане така! Или си ми
верен, или не си! Не можеш да ме
захвърляш всеки път като парцал и да ме
вдигаш на връщане. Или ми принадлежиш
изцяло, или не!
52
 – Орана, аз не ти принадлежа.
Странни претенции имаш.
– Да, имам. Това беше най-малкото,
което можех да очаквам от теб след като се
пожертвах за безумната ти идея да ме
снабдиш с емоционално тяло. Е, харесва ли
ти какво постигна?
– Не, разбира се, и докато не
овладееш чувствата си нямам намерение да
те превърна отново в най-близкия си
помощник.
– И любовница, разбира се – ядно
добави Орана.
– И любовница – потвърди Асатра
спокойно.
– Тогава ме изпрати веднага обратно
на Земята. Няма да гледам как се
забавляваш с Микела докато съм тук. Поне
това не ми причинявай.
– Не си представих завръщането ти
така – въздъхна Асатра, – но щом това ти е
53
желанието, ще го изпълня. Дано ти дадат
този път женско тяло. Може би така ще
развиваш малко по-други емоции и не ще
убиваш старци и деца.
Орана се стресна. Убивала е деца?
– Не те обвинявам – каза Асатра на
тръгване, – беше ти първото прераждане,
нямаше още душа. Ще я развиваш
постепенно.
Орана седна върху ложето си. В
главата ѝ нахлуха спомени, но някак бледи
и нереални. Какво общо имаше тя с онзи
див мъж и неговите дела? Не ѝ се искаше да
премисля живота си на Земята и изхвърли
тягостните спомени. Потърси Ваага, за да се
прости с него преди новия си живот на
планетата. Имаше намерение този път да
действа правилно, за да не даде повод на
Асатра да я пренебрегва.

54
 

Извика колкото глас ѝ държи.

Болката беше неописуема. Пак си пое дъх и
натисна надолу. Раждаше за трети път,
би трябвало да е по-леко. Но не беше.
Направо ѝ разкъсваше корема. Пола
коленичеше пред нея и викаше:
– Показва се, дай още веднъж!
Дойде поредната контракция.
Почти не усети болката от разкъсването,
само облекчение, че бебето най-накрая
излезе. Пола, робинята, която се
занимаваше между другото и с акушерство
когато се наложеше, го пое, но въздъхна.
– Мъртво е – каза, – и то не отсега.
Имаш късмет, че не те изпрати също при
Плутон4.

4
Плутон – в античен Рим бог на подземното царство
55
 Кварта не мислеше така. Мечтаеше
за времето, когато идваше нейния ред за
подземния свят. Не си представи, че там
може да е по-лошо отколкото беше
сегашният ѝ живот. От малка свикнала и с
побоите, и с глада, така и не свикна със
сексуалното малтретиране. Макар че тя
направо имаше късмет – като съвсем
невръстно дете я бяха залели с вряло масло
и оттогава нито лицето, нито тялото ѝ
бяха привлекателни. Трябваше още тогава
да умре, но боговете не я обичаха и я
оставиха жива след жестоки мъки. Вече
непригодна за лупанариума5, където майка
ѝ работеше и където я бяха отгледали, я
продадоха за няколко медни аса на
съпругата на богат търговец, която
търсеше грозно момиче за домакинството.
Искаше да подразни похотливия си съпруг.

5
Лупанариум – бордей в античния Рим
56
В началото се беше зарадвала на
промяната, но се оказа, че там я очакваше
най-мръсната работа. Грижеше се за
нощните гърнета не само на господарите и
гостите, но и на домашните роби. Търкаше
подове и чистеше тоалетните. Не би се
оплаквала, ако господарят на дома нямаше
обичай да кани постоянно гости, които
почерпваше на воля с вино. А пияните мъже
не обръщаха голямо внимание на коя робиня
попадаха когато им се искаше да се
позабавляват. Забременя с първото си дете
още на тринайсет години. Роди го живо, но
на господаря не му се хранеше още едно
гърло и ѝ отнеха момиченцето веднага след
раждането. Знаеше каква ще е съдбата му,
но не я интересуваше. Не е искала това
дете, плод на поредното изнасилване. Нека
го убиват, така ще е по-добре и за него и за
нея. Имаше късмет няколко години, после
пак забременя. Този път от самия господар.
57
Знаеше го със сигурност и направи
грешката да му го каже. Той я преби
жестоко, после господарката лично се
погрижи за “копелето”. За разлика от
първия път, сега ѝ беше жал за
момченцето, то беше хубаво и тя имаше
желание да го отгледа. Но в този дом
робите нямаха право на поколение.
Стана от каменния под. Пола се
погрижи за мъртвото дете, Кварта дори
не го погледна. Виеше ѝ се свят, наоколо
имаше много кръв. Стече се по краката ѝ,
но тя нямаше право на почивка. Потърси
парцал да го мушне между тях и друг, с
който да почисти. Ако главният роб
видеше тази мърсотия, щеше да вдигне
страхотен скандал. Ежедневието
продължаваше...

58
 

Ваага се тревожеше за Орана. След

като при миналото си идване тя се държа
доста странно, той използваше свободното
си време да я наблюдава на Земята. А
сегашният ѝ живот наистина беше жесток.
Поиска лична среща с Асатра. Не виждаше
смисъла в тези прераждания на Орана.
Асатра го прие след официалното му
работно време. Беше необичайно, но явно се
досещаше за какво Ваага иска да говори и
не искаше тази тема да се обсъжда в
ръководния сектор. Предпочете личните си
покои.
– Асатра – започна леко притеснен
Ваага, защото каквото и да кажеше щеше да
звучи като обвинение, – интересува ли те
живота на Орана на планетата?

59
 – Разбира се! – реагира Асатра
учуден. – Знам, че не ѝ е лесно и разбирам
притеснението ти.
– “Не ѝ е лесно” подценява мъките ѝ.
Няма ли начин да ѝ се помогне?
– Ваага, Орана си докара доста лоша
карма в предишния си живот и сегашните ѝ
6

трудности са логично следствие от

тогавашното ѝ поведение.
– Да, така е, но все пак ми се вижда
прекалено жестоко. Нали имаше
възможност това “изкупване” на кармата да
се разпредели върху повече прераждания?
– Може, но ние с нея се разбрахме, тя
да премине колкото е възможно по-бързо
през тези земни животи.
Асатра се хвана при мисълта, че това
не беше съвсем вярно. Ако Орана имаше

6
Карма – съдба, основаваща се на причина и
следствие
60
представа за трудностите, които я чакаха на
Земята, тя не би се съгласила да участва в
неговия експеримент. Още тогава беше
убеден, че трябва да ѝ спести някои
подробности.
– Знаеш, че земните хора се
прераждат стотици пъти – продължи той. –
Нямаме толкова време.
– Не разбирам, за какво бързаш?
Каква е целта на тази одисея? – Ваага
отдавна искаше да зададе този въпрос.
Но Асатра го посрещна с мълчание.
След известно време каза:
– Виж, това не искам да обсъждам,
поне засега.
– А Орана знае ли я? – не се предаде
Ваага.
– Да, знае. Имаш ли други въпроси?
– Да. Има ли начин да изпратиш и
мен на Земята по същото време и на същото
място като Орана?
61
 Ваага предварително беше обмислил
добре тази молба. След като Микела го
беше изоставила, той се чувстваше някак
излишен. Прехвърли цялата си нужда от
близост към Орана. Беше решен на всичко,
за да ѝ помогне.
Учуден Асатра го премери с очи. Не
беше преценил правилно привързаността на
Ваага към Орана. За момент се запита, дали
самият той би се пожертвал за нея.
Отхвърли тази мисъл като несъстоятелна и
отговори:
– Ваага, това не е игра. Премисли го
добре. Ще говорим за това преди следващия
живот на Орана. Сега и без това е вече
късно за такава стъпка.
Макар и изненадващо,
предложението на Ваага откриваше нови
възможности пред Асатра. Да изследва
взаимодействието между дангините в чужд

62
свят разширяваше обхвата на експеримента.
Той се замисли върху последствията.
Ваага видя, че Асатра обмисля
предложението му и реши да не му пречи.
Тихо напусна покоите му, доволен, че успя
да говори с него по интересуващите го
въпроси. Все още остана без отговор
въпросът за целта на преражданията на
Орана, но ако Асатра намери рационално
зърно в предложението му да замине с нея,
той ще има шанс да ѝ помогне. Разбира се
тогава и на него ще му се прикачи това
емоционално тяло, но Ваага беше убеден, че
ще се справи по-добре с него, отколкото
Орана.

63
 

Кварта стоеше сама на върха на

скалата. Долу вълните шумно се разбиваха
в камъните. За първи път виждаше морето.
Додето поглед стига само вода. Вятърът
развяваше рехавите ѝ бели коси. С големи
мъки се беше изкачила дотук, защото
искаше да се хвърли от най-високото. И
точно сега, в края на живота си, за първи
път забеляза нещо красиво в този свят.
Седна на студената скала. Искаше да
поеме от тази красота колкото може
повече преди да скочи и да приключи с
всичко.
Как не успя да умре досега? Защо
точно тя остана жива от цялото
домакинство на господаря? Той умря
отдавна, последва го скоро и господарката.
Робите преминаха в ръцете на третия му
син, по-големите синове бяха убити,
64
единият в битка, другият в кръчма. И
третият не живя дълго. Жена му заложи
целия имот заедно с домашните роби,
загуби всичко и за малко и тя да се превърне
в робиня. Всичко това мина покрай Кварта,
която продължаваше да чисти мръсните
нощни гърнета. Новият собственик
продаде от старите домашни роби когото
можа, но за нея не намери купувач. Той
страшно се ядоса и я биеше всеки ден.
Преди няколко седмици последва съвета на
един свой приятел и я освободи. Така поне
не трябваше да я храни.
Кварта не изпита никаква радост
от факта, че е свободна. Без никакви
средства тя имаше само един изход – да
проси. Белезите от изгаряне предизвикваха
малко съчувствие у гражданите и те ѝ
подхвърляха някоя медна монета. Но скоро
другите просяци почнаха да я гонят, а тя
беше прекалено слаба, за да устоява на
65
натиска. Напусна града, хранеше се с
малкото, което намереше по пътя. От
няколко дни нищо не беше сложила в
устата си и вече дори не усещаше болките
от глада. А сега беше решила да взема
съдбата в собствените си ръце, макар че
тази участ щеше да я настигне скоро и без
нейна помощ. Нямаше никакво желание за
живот, никога не беше имала.
Поседя още малко и скочи.

66
 

Този път Орана не се запита защо

излиза от капсулата на клонинга. Не защото
го знаеше, а защото не я интересуваше.
Както и факта, че този път Асатра я чакаше.
Тя за кратко вдигна очи към него, после ги
свали и повече не го погледна. Седеше на
ръба на капсулата с отпуснати рамене. Дума
не отрони.
Асатра, който искаше да я прегърне
за “добре дошла”, се дръпна учуден назад.
Беше подготвен за всякаква реакция, но не и
за тази пълна апатия. Какво ставаше с Орана?
– Радвам се на завръщането ти – каза
леко смутен. Тя благодари и стана. Попита,
все още със сведени очи, дали ѝ позволява
да отиде в покоите си. Изненадата на Асатра
беше безмерна.
– Орана, какво ти става? Защо искаш
моето позволение за нещо, което няма нищо
67
общо с работата ни и което е лично твое
решение.
Отговорът направо го срази:
– Ти си Господарят.
Каза го раболепно. От гордостта ѝ
при миналото идване не беше останало
нищо. Тя леко се поклони пред него и
тръгна.
Ермика, чието задължение беше да
присъства при събуждане в ново тяло, се
обърна към Асатра.
– Не прилича на миналото ѝ
събуждане. Тогава повече разбирах
реакцията ѝ.
– И аз – отвърна Асатра. – Ваага,
имаш ли обяснение?
Ваага стоеше по-назад, за да не
попречи на Асатра да приветства Орана.
Държанието ѝ го обърка дотам, че изобщо
забрави да се обади.

68
 – Засега не. Изглежда все още
действа робското ѝ съзнание. Не знаех, че
безразличието също е емоция.
– Прилича повече на затъпяване.
Май предпочитам скандала, който ми
вдигна миналия път – негодуваше Асатра.
Ваага помисли, че и мъжете дангини не са
загубили съвсем чувствата си. Учуди се
много на думата, която Асатра употреби.
– Явно ѝ трябва време, ще говоря с
нея по-късно – каза Асатра и напусна
помещението. Ваага го последва. Беше
решен да поговори преди това с Орана
насаме.

Тя лежеше на ложето си с отправен

към тавана поглед. Не реагира когато Ваага
влезе. Той седна до нея и взе ръката ѝ.
– Орана, ти знаеш ли къде се
намираш?

69
 – Разбира се – последва равнодушен
отговор.
– Не се ли зарадва да ни видиш,
особено Асатра?
– Да се радвам? – тя като че ли се
опита да си спомни това чувство. – Не знам
какво е това.
– Спомняш ли си миналото ти идване?
Беше много ядосана тогава.
– Да, спомням си, но вече не
разбирам защо. Това се отнасяше до
някакъв мъж, не бях аз.
– Този мъж беше ти – поне донякъде
– искаше да я провокира Ваага. Трудно му
беше да приеме от нея този равнодушен тон.
Дангините контактуваха помежду си без
емоции и с минимална проява на чувства, но
то беше по-скоро сдържаност, отколкото
пълна липса на интерес, каквато Орана сега
проявяваше.

70
 Тя обаче само седна и повдигна
рамене. Лицето ѝ не изразяваше нищо.
Попита:
– Ваага, каква работа се очаква да
върша? Не мога да се сетя сама.
– Е, във всеки случай няма да миеш
нощни гърнета – опита да се пошегува
Ваага.
– Няма значение, но се чувствам
неудобно да лежа тук без работа.
Най-накрая някакъв намек за чувство!
Ваага помисли как да я извади по-бързо от
това състояние.
– Скоро ще дойде Асатра, попитай
него.
Реакциите на Орана продължиха, но
не така както се беше надявал Ваага. Тя се
сви изплашена.
– Не се харесвам на Господаря. Той
ще ми се скара.

71
 Тази някога самоуверена и умна
жена като че ли беше загубила цялото си
себеуважение и се беше превърнала в жалко
нищожество. Ваага просто не можа да
повярва на очите и ушите си.
– Орана, какво ти направиха? Какво
стана с теб?
– Не знам – отвърна тя отново
апатично.
Тогава Ваага направи нещо, което
никога досега не си беше позволявал – той я
прегърна. Орана се отпусна на гърдите му и
затихна. Но не заплака, както се надяваше
той. Ако го направеше, по-бързо щеше да
преодолее последиците от тежкия си живот.
Ваага я подържа така известно време,
после се наложи да я остави. Тя легна
обратно на ложето и заспа. На излизане от
покоите ѝ Ваага реши да предупреди Асатра
за състоянието на Орана. Не трябваше да я
притискат сега, нека си почива.
72
 ***

– Ти разбра ли какво стана при

завръщането на Орана? – попита Ивола
приятелката си.
– Да, Асатра ми разказа, държала се
много странно. Може би се е примирила с
факта, че сега вече той е мой.
– Рано е да се каже. А той какво
мисли за нея?
– Май не му се занимава вече с нея.
Има мен, за какво му е тази откачалка?
– Микела, приказваш като..., не знам
като кого. Какво ти стана? По-рано не си
позволяваше такъв език. Ако те беше чул
Асатра, и теб щеше да те “зареже”.
– Не знам, дразни ме, че той отиде
да я посрещне. Миналия път му отклоних
вниманието, този път не успях.

73
 – Ти май забравяш, че Орана му беше
най-близката приятелка, откакто се помним.
Нормално е да е загрижен за нея.
– Загрижен... – тя да не е бебе! Но
май вече съжалява, че го направи. Няма
нужда аз да го отклонявам от нея, тя успява
сама. Нещата се развиват благоприятно за
мен, не мислиш ли?
– Да, засега. Не е ясно какво ще
стане по-нататък. Дано не останеш
разочарована.
– Няма такава опасност, укрепвам
позициите си успешно – похвали се Микела,
въпреки че беше разтревожена. Когато
покани Асатра да разпусне в ложето ѝ, той ѝ
отказа. Не му било до това. Случи се за
първи път. Не го сподели с Ивола. Не
искаше да обсъжда с никого провалите си.
Двете приятелки оставиха тази тема
за разговор и обсъдиха други, по-приятни
неща.
74
 ***

Асатра се разхождаше нервен из

кабинета си. Случилото се при
пристигането на Орана не му излизаше от
главата. Когато се реши на този
експеримент и стигна до заключението да
прати точно нея, не си представяше, че
нещата могат да вземат такъв обрат.
Ревността ѝ при първото връщане беше
разбираема, макар и досадна. Но сегашното
ѝ състояние наистина го разтревожи. Нима
щеше да се наложи и тя като земните хора
да мине през безкрай прераждания, докато
изгради завършена душа? Ако е така, този
път вече нямаше да е подходящ за
дангините, а той за дълго щеше да загуби
най-близката си приятелка, помощничка и
любовница. Ако въобще някога се оправеше.

75
Как можа само след два живота да се
провали така?
Ваага поиска разрешение да влезе.
Асатра беше наясно какво ще иска да
обсъди с него, а и се надяваше той да е
повлиял междувременно благоприятно на
Орана. И без това не беше в състояние да се
захване с някаква работа, така че разреши.
– Асатра, Орана не е никак добре –
започна Ваага.
– Това го разбрах веднага. Ти
поговори ли с нея?
– Опитах се, но това, което успях да
изкопча от нея, не беше много утешително.
– И ти вече говориш като Микела.
– Извинявай, търся подходящи думи
да опиша ситуацията. Нормалният ни език
явно не върши работа – сведе засрамен очи
Ваага.
– Няма нищо, продължавай –
подкани го Асатра и помисли, че дори само
76
техните реакции спрямо странното
държание на Орана предизвикват в тях
отдавна забравени усещания и промени в
езика им.
– Тя ме попита за някаква работа,
която да върши, а когато казах, че ти си този,
който ще ѝ даде работа, се изплаши.
– Изплаши се? От какво?
Ваага се позабави с отговора. Чудеше
се как да го кажа на Асатра. Но не можа да
измисли друго освен истината.
– От теб.
Асатра рязко се обърна към него и го
погледна смаян с красивите си зелени очи.
– От мен?
– Да, виж – опита се да обясни Ваага,
– тя в онзи живот винаги е имала един
господар, на когото принадлежеше, който
разполагаше с тялото и с живота ѝ. Той
можеше да я насилва по всякакъв начин и да
я убие когато поиска. Тя нямаше право на
77
нищо, беше вещ, с която се разполага.
Родена от робиня, тя автоматично стана
също робиня и не е имала възможност да
изгради собствена личност със собствено
мнение и самоуважение. Не можем да я
виним за това.
– Не я виня. Но защо ще се страхува
от мен?
– Защото ти си Предводителя, а това
в нейните очи те превръща в поредния
господар.
Асатра кимна и седна замислен на
работното си място.
– Кога ще излезе от това състояние?
– Не знам. Сега спи. Може да ѝ
трябва много време докато се опомни.
– Какво предлагаш?
– Да я оставим на мира. Или я
изпрати по-скоро отново на Земята. Само
подбирай този път един малко по-хубав
живот за нея.
78
 – Ти мислиш, че аз ѝ избирам
животите? – Асатра се почувства засегнат,
отново чувство, което не беше изпитвал кой
знае откога. – Нямам влияние над това.
Само за първия ѝ живот се разбрах с
Отговорниците за хората. Оттук нататък
животите ѝ са подвластни на закона за
причината и следствието, всичко зависи от
самата нея, как се държи там, на Земята. Не
съм виновен за начина, по който изживя
първия си живот.
– А какво очакваше от нея, след като
я направи войн в първобитно племе? – Ваага
не можа повече да потисне мнението си по
въпроса. Нека Асатра поемеше
отговорността, която носеше за съдбата на
Орана.
Асатра разбра мисълта му, но не му
се разсърди, както се опасяваше Ваага.
Знаеше с какво беше натоварил Орана,

79
знаеше за опасността тя да не се справи.
Реши, че е рано за такова заключение.
– Ще я пратя отново на Земята.
Покрай нов живот най-бързо ще забрави за
този.
– Но те моля, този път да не я
пратиш сама. Искам да тръгна с нея.
Сигурен съм, че ще мога да ѝ помогна –
напомни му Ваага за предишния им
разговор.
– Не бъди толкова сигурен. Надявам
се, даваш си сметка, че и ти ще бъдеш
изложен на същите влияния както Орана. Не
ми се сърди, ако нещата излязат извън
контрол.
– Готов съм. Напоследък много се
занимавах с изучаване живота на Земята.
Орана май нямаше тази възможност.
– Реших тогава, че без подготовка
по-лесно ще приеме задачата си.

80
 – Тъкмо ще имаш сравнение – каза
Ваага, макар че му се искаше да каже
“тъкмо ще видиш, дали си бил прав.” Но се
спря навреме, защото такова изказване
щеше да е признак на неуважение. Макар да
мислеше, че Асатра е грешил, когато
изпрати Орана по пътя на земните хора, той
все пак го уважаваше много, а и не знаеше
мотива за решението му.
– Ще те осведомя по-късно какво са
решили Отговорниците. От тях зависи дали
са съгласни да те пратят заедно с нея. Тя
самата вече се движи по своя поток, мога
само да я задържа тук или да я пусна за
следващото прераждане.
– Благодаря, че се съгласи – леко се
поклони Ваага и напусна кабинета.
А Асатра продължаваше да мисли за
последствията, които заминаването на Ваага
щеше да предизвика.

81
 

Оюун препускаше по степта, а пред

него малката му сестричка Нарантуя
викаше от радост. Тя съвсем наскоро беше
получила името си и първото си
подстригване в знак, че вече стигна
възрастта, на която повечето деца
оцеляват. Скоро щеше да се научи да язди
сама и тогава щеше да съпровожда брат
си на собствен кон. Нарантуя обичаше да
язди с него, както и той с нея. Момичето
беше истински слънчев лъч, а името ѝ
означаваше точно това – “слънчев лъч”.
Винаги засмяна, тя обичаше всички и ги
прегръщаше. Но с брат ѝ Оюун я свързваше
много повече, отколкото с останалите.
След като майка им беше родила само
момчета до нейното идване на този свят,
точно Оюун помогна при отглеждането ѝ,

82
носеше я навсякъде със себе си, макар че
беше само с пет години по-голям.
Беше късна пролет, хълмовете бяха
покрити с милиони цветчета в най-
различни нюанси. Обкръжаващата красота
беше неописуема. Нарантуя обожаваше
тази гледка и беше помолила брат си за
тази разходка.
Бяха се отдалечили много от
семейния стан и би трябвало вече да се
връщат, когато тя поиска да набере цветя.
Оюун слезе от коня си и я свали.
– Не се бави много, знаеш, че ни чака
работа.
Не само растителният свят се беше
събудил за нов живот, животинският също.
Започнал беше сезонът на ражданията на
жребчета. Бяха необходими всички ръце в
семейството, за да се справят с десетките
малки, които идваха почти едновременно
на този свят. Макар и само на десет
83
години, Оюун имаше две от тези нужни
ръце и не за първа година помагаше. А
малката Нарантуя трябваше да помогне на
баба си в домакинството.
Но, разбира се, момичето се увлече и
Оюун трябваше да я качи на коня насила
под протестните ѝ викове. Студеният
вятър се засили и брулеше лицата им. Не
само заради него беше време да се върнат,
а и за да не замръкнат. Конят можеше да
се спъне в тъмното, а освен това нощем се
раждаха най-много кончета и Оюун
трябваше да е край тях.
Посрещна ги баба им пред юртата.
– Къде я водиш в този вятър? –
нахока тя Оюун. – И без това вече кашля
от време на време. Ще я простудиш!
Нарантуя побърза да прекрати
скарването, като протегна набраните
цветчета към баба си.

84
 – Виж, бабо, колко са красиви. Те са
за теб.
Старата жена се усмихна и
благодари с думите:
– Ех, моята малка дивачка,
благодаря. Ела, трябва да приготвим храна
за мъжете.
После се обърна към Оюун.
– А ти побързай да идеш при тях.
Майка ти също е там. Тази нощ се очаква
да родят поне дванайсет кобили. По-късно
ще ви донесем нещо да хапнете.
Тя хвана момичето за ръка и заедно
прекрачиха внимателно прага. Вярваха, че
всяко негово докосване щеше да донесе
нещастие.
Оюун обърна коня и препусна към
близкото пасище.

***

85
 Никой не успя да спи тази нощ. На
сутринта разглобиха юртата. Трябваше да
се преместят много на запад, по-близо до
шаманката. Братовчедът на Оюун рано
сутринта бе яздил напред, за да я потърси
и да я помоли за помощ. Кашлицата на
Нарантуя се беше влошила много през
последния месец. Вече не помагаха
билковите чайове на бабата, които в
началото успяваха да потиснат
пристъпите. Момичето, любимката на
всички, се беше разболяло сериозно. Оюун
прекара нощта седнал до постелята ѝ.
Държеше ръцете ѝ и едва се удържаше да
не плаче. Пееше тихо най-любимите ѝ
песни.
Чувстваше се виновен за болестта
на Нарантуя. Не трябваше тогава да я
води на разходка във ветровития пролетен
ден. Точно след него кашлицата ѝ се беше
усилила, а сега тя вече хрипкаше като
86
старец. Едва поемаше въздух. Времето вече
се беше стоплило, бяха повдигнали долните
краища на покриващите юртата платнища,
за да се проветрява помещението и
лютият дим от огнището да не дразни
допълнително дробовете ѝ. Но Нарантуя се
стопяваше от ден на ден.
Оюун я уви в топли кожи и я подаде
на баща им. Този път той щеше да поеме
грижите за малката по дългия път. Учуди
се, колко лека е станала.
Всичко стана готово за път бързо.
Братовчедите заедно с единствения му
оцелял в суровите условия брат подкараха
стадото коне напред, баба му и майка му
водеха натоварените с разглобената юрта
и покъщнината коне след тях. Бяха
необходими поне пет дни, докато стигнат
близо до табуна на шаманката. Дано
Нарантуя издържи дотогава.

87
 ***

Равномерните удари по барабана и

тихото пеене накараха не само шаманката
да изпадне в транс, но и Оюун се унесе.
Някакви спомени се надигнаха в него. Видя
се да скача край огън в друго време и на
друго място. После рязка промяна в ритъма
на барабана го стресна и той отвори очи.
Погледна към средата на юртата, където
лежеше сестра му до огнището. Като че ли
беше заспала. Шаманката викаше духове
от небесата, от земята и водата.
Трябваше да възстанови хармонията
между тях и душата на момичето, за да
може то да оздравее. Останалите членове
на семейството бяха насядали до стените
на юртата и наблюдаваха ставащото с
тревога. Майка му тихо плачеше в
прегръдката на баба им. Мъжете
проследиха действието с вкаменели лица.
88
Никой не остана равнодушен. Барабанът
замлъкна. Чуваше се вече само тихото
запяване. Шаманката беше коленичила до
Нарантуя и минаваше с ръце над нея. После
извика и се срина на постелките. Всички се
стреснаха, момичето се събуди и започна
да кашля немощно.
– Духът ѝ отива – изправи се
шаманката. – Вече не може да бъде спрян.
Опитах всичко, което беше по силите ми.
Съжалявам.
Тя излезе от юртата, а роднините
се спогледаха изплашени. Майка му се
хвърли към сестра му и я прегърна ридаеща.
Мъжете станаха и излязоха. Оюун изтича
при шаманката, която си почиваше върху
бала кожи.
– Защо не можахте да ѝ помогнете?
– палеше се той.
– Момче, още си малък да разбереш.
В света има раждане и смърт, това е
89
вечният цикъл на живота. Тялото ѝ може
и да не се пребори с болестта, но духът на
сестра ти е вечен. Ще влезе в царството на
предците и някога отново ще се върне на
Земята. Тя няма да си отиде завинаги.
Оюун не я разбра. Чувстваше
разочарование и яд, че шаманката не успя
да помогне. Искаше още да говори с нея, но
баща му дойде заедно с чичо му и един
поглед стигна, за да го накара да ги остави
сами. Влезе в юртата. Бабата и майка му
разливаха в купи кумис да почерпят
шаманката и да подкрепят мъжете. Той
също получи своята, но не му се пиеше. По-
малкият му брат се опита да даде и на
Нарантуя.
– Дай на мен – взе купата от ръка му
и го избута встрани. Повдигна главата ѝ с
една ръка, а с другата се опита да излее
малко мляко в устата на момичето. То
вдигна очи към него и тихо, едва чуто каза:
90
 – Оюун, не плачи за мен. Бях там,
където ще ходя след като ви напусна. Там е
хубаво. Обичам те.
Тя отпи една глътка и се закашля
силно. Оюун остави купата, притисна я до
гърдите си и заплака. Хич не го
интересуваше как ще реагират другите на
това. Брат му беше излязъл навън при
мъжете, жените също бяха там. Те знаеха,
че той ще се погрижи добре за Нарантуя.
Когато кашлицата спря, Оюун
пренесе сестра си на женската страна на
юртата и я зави внимателно.
– Ще се оправиш – опита да я
успокои, – ще видиш, утре ще си по-добре.
Нарантуя се усмихна със затворени
очи. Унесе се, а брат ѝ остана до нея.

91
 

– Защо не ме остави по-дълго до

Орана – негодуваше Ваага, когато излезе от
капсулата на клонинга и видя Асатра да
чака пред нея.
– Ваага, това не го решавам аз, а
Господарите на кармата. Знаеш го.
– Не можа ли да се разбереш с тях, че
аз съм по-особен случай? Както и Орана,
между другото.
– Не, не можах – възрази Асатра. – А
сега и ти се връщаш недоволен. Надявам се,
че няма да ме нападнеш като Орана след
първия си живот.
– Тя не те нападна, само ти се скара и
то с основание – отвърна Ваага с тон, който
преди никога не би си позволил. – Какво ще
стане сега с нея?
– Доколкото разбрах, и тя скоро ще
дойде.
92
 – Ще умре млада? С какво го
заслужи?
– Не мислиш ли, че тук животът ѝ е
по-хубав отколкото на Земята? – учуди се
Асатра. – За какво да съжалява?
– За степта, за въздуха, за водата и
вятъра. Всичко онова, което ние вече
нямаме.
– Както нямаме глада, болестите и
смъртта. Това не е ли по-важно?
– Не знам – Ваага се замисли. –
Наистина не знам дали тази сигурност, в
която живеем, е по-важна от всички онези
преживявания на Земята. Поне на мен ми
хареса.
– Да, виждам, но не забравяй, че ти я
напусна още като малко дете без много да
си се сблъскал с мъчнотиите в живота. По-
късно може би нямаше да си толкова
доволен.

93
 – Не знам – повтори Ваага и тръгна
към вратата. – Ще трябва да помисля върху
това, което ми се случи.
– Добре, по-късно ще се видим.
Почивай си.
Асатра тръгна след него с усещането,
че земният живот направи Ваага много по-
самоуверен отпреди. Ако всички дангини
реагират така, позицията му на Предводител
щеше да е застрашена в случай, че реши да
върне цикъла на раждане и смърт в тяхното
общество. Не че държеше особено на нея,
но можеха да възникнат много брожения,
конфликти и дори физически разпри.
Притежаването на емоционално тяло имаше
не само положителни страни. Трябваше
внимателно да прецени, дали този път е
правилният. За първи път му мина мисълта,
че може би, преди това, ще трябва сам да
мине по него.

94
 Микела чакаше Ваага пред покоите
му. Беше любопитна да разбере как се
чувства след един земен живот. Докато
приближаваше, той като че ли не я забеляза.
Погледът му се рееше в далечината, лицето
му имаше необичаен израз –едновременно
спокоен, вглъбен, а и още нещо неясно.
Едва когато стигна на една крачка от нея
той я погледна.
– Добре дошъл – каза Микела
смутена. Не помнеше някога да я бе
поглеждал така.
Ваага не отговори на поздрава.
Вместо това попита:
– Защо не ме посрещна до капсулата?
– Защото Асатра ми забрани –
промълви тя. Не ѝ беше удобно да признае,
че е трябвало да се подчини, макар и на
Предводителя.
На Ваага мина мисълта, че Асатра
проявяваше по-изтънчен усет към
95
ситуацията, отколкото Микела. Очевидно
двамата бяха спорили по въпроса.
– И сега си любопитна да разбереш
как се чувствам? Ще ти кажа – тъжен съм.
– “Тъжен”? Какво е това?
– Това е, когато нещо обичаш и го
загубиш. Няма да го разбереш.
Микела се засегна от този
пренебрежителен отговор.
– Защо? За глупава ли ме мислиш?
– Тук не става дума за ум, а за
чувство – продължи да обяснява Ваага, – а
от чувства дангините нищо не разбират.
Тези думи бяха необичайно груби за
Ваага. Микела още повече се смути.
Въпреки че тя го смени с друг любовник,
досега Ваага се беше отнасял с нея като с
близка приятелка. Нима това се беше
променило? Освен това Ваага не беше прав
– и дангините имаха чувства. Поне тя в
момента изпита такова – съжаление, че
96
предишните им взаимоотношения се бяха
променили.
Тъкмо искаше да възрази, когато
Ваага я помоли:
– Виж, уморен съм, искам да остана
сам. Друг път ще говорим.
Той влезе в личните си покои и
остави Микела навън.

***

Асатра го повика на следващия ден.

– Ваага, Орана скоро ще дойде и
искам от теб да не ѝ кажеш, че си бил сестра
на Оюун. Трябва ми неподправената ѝ
реакция за миналия ѝ живот, все едно че
момичето е било съвсем чужд дух.
– Защо? – учуди се Ваага.
– Изпратих Орана с определена цел.
Изучаването на начина, по който тя изразява
придобитите чувства, е съществен аспект на
97
този експеримент. Твоето заминаване не
беше предвидено и не трябва да попречи.
Ваага остана изумен.
– Изучаването на чувства ли е целта
на експеримента? Би могъл да изучиш тези
неща и директно при хората, нямаше защо
да изпращаш Орана.
Асатра само поклати глава.
– Все някога ще разбереш целта,
Ваага. Казах ти вече, засега няма да я
обсъждам.
– И докога не трябва да ѝ казвам, че
и аз се родих на Земята и то като любимата
ѝ сестра – върна Ваага разговора на
главната тема.
– Докато сама се сети, докато я
изпращам на следващото прераждане, или
докато ти позволя.
Ваага се усмихна, убеден, че Орана
ще се сети много бързо. Тази реакция

98
предизвика интереса на Асатра към лицето
му. Дангините не използваха мимика.
– Това, което направи сега, е приятно
– констатира Асатра, – трябва да се науча на
него.
– Ех, – засмя се Ваага, – пожелавам
ти да го видиш в лицето на Орана.
– Приятелски жест ли е?
– Да, изразява радост. Поне, когато е
искрено.
– А може ли да бъде “неискрено”? –
учуди се Асатра.
– Да, хората умеят да се преструват,
те използват мимиката и за заблуда. По-
добре наблюдавай и жестовете, тях по-
трудно ги подправят.
– И това си научил само за този
кратък живот?
– Не – засмя се Ваага, – научих го,
когато се подготвях за него.

99
 – Май че имам и аз да науча доста по
въпроса – каза Асатра и стана. Знак, че
разговорът е приключил.
Ваага се питаше, за какво му е на
Предводителя да разпознава реакции, които
дангините не проявяваха. Странна работа.
– А, щях да забравя. Недей да идваш
на събуждането ѝ. Тогава е още силно
свързана със земната си личност и би могла
веднага да те разпознае. Нека не го
рискуваме.
– Добре – отвърна Ваага и му се
искаше да добави “шефе”. Сам не
разбираше откъде се появи това желание да
се заяжда с Асатра. Побърза да напусне
кабинета му преди да каже нещо
неподходящо.

100
 

Празникът Наадам събра целия

клан. В разгара на лятото животните
намираха добра паша, даваха достатъчно
мляко и хората можеха да се отдадат на
развлечения и игри. Беше минала една
година от смъртта на Нарантуя, но Оюун
така и не се пребори с тъгата, обхванала
го оттогава. Липсваше му смеха ѝ, песните
ѝ, съвместните разходки. Наскоро си
спомни как, когато беше само на три,
Нарантуя го окуражаваше да участва в
конните надбягвания. За да ѝ угоди, той
тогава застана с коня си на старта, но не
се представи много добре в състезанието.
За сестра му това нямаше значение, не уби
ентусиазма ѝ да го насърчава. Твърдеше, че
неговият кон някога ще стане шампион и
ще пеят прекрасни песни за него. Тогава
Оюун ѝ се изсмя и отвърна, че няма
101
амбиция да бъде пръв, а на коня му е все
едно.
Сега беше друго. Искаше го, искаше
го заради нея. Искаше да го постигне в
нейна памет, с коня, на който и тя беше
яздила толкова пъти. Искаше да съчини
песен не само в памет на коня, но и на нея.
Цял месец измъчи животното, за да
го приготви за състезанието. Баща му се
учуди на усърдието му, но и се зарадва.
Винаги го беше смятал за “женка”, за
прекалено мек и отстъпчив за момче. Каза,
че най-накрая щеше да стане истинско
момче, че явно привързаността му към
Нарантуя му е попречила досега.
Това обвинение го нарани дълбоко, но
той успя да скрие обидата си. Тя му даде
сила да тренира през всяка свободна
минута. Искаше да докаже, че Нарантуя
не му е пречила, а че духът ѝ сега помагаше
и на коня му, и на него.
102
 Нареди се на старта с останалите
момчета и момичета, всички поне с година
по-млади от него. Но Оюун беше дребен и
слаб и конят му не се натовари повече от
техните. Очакваше ги дълго яздене.
Издържливостта беше по-важна от
скоростта.

Конят препусна напред като

подгонен от вълци. Скоро другите деца
останаха назад. Оюун подвикваше на
животното, въртейки късия бич покрай
главата му. Стана му студено, защото се
беше облякъл с лека лятна дреха, за да не
тежи допълнително. Но не обърна
внимание. Мислеше само за целта и когато
тя, най-накрая, се мерна в далечината,
вътрешно ликуваше. Помисли за сестра си
и се отпусна, вече сигурен в победата. И
точно тогава, препускайки край големи
камъни, конят му се изплаши от някакво
103
животно, рязко отскочи встрани и Оюун
изхвръкна от гърба му. Последната му
мисъл беше, че разочарова духа на
Нарантуя. Последва силна болка и всичко
изчезна...

Бащата на Оюун видя как конят на

сина му пресича пръв финалната линия. Но
не видя сина си. Разтревожен, повика брат
си и двамата яздиха назад по трасето,
като оставиха грижите за коня на малкия
брат на Оюун. Животното щеше да получи
лаврите за победата си независимо от
това, което се случи на ездача.
Намериха го безжизнен край скален
къс, с размазана глава.

104
 

Този път освен Ермика я посрещна

само Асатра. Орана кимна към двамата след
официалните поздрави и стана.
– Много рано се върнах – каза почти
безизразно и Асатра вече се опасяваше дали
няма да се повтори апатичното ѝ настроение
от миналия път. Но в очите ѝ имаше сълзи.
Израз на тъга, сети се той. За сълзите
знаеше от проучванията, които предприе
след разговора с Ваага. Според тях той би
трябвало да реагира с утешение, но нямаше
представа как да го направи.
– Кажи, как се чувстваш – попита
вместо това.
– Зле – последва едносричният
отговор.
– Мога ли да ти помогна?
Въпросът му стресна Орана. Учудено
погледна бившия си приятел. Не беше
105
очаквала съчувствие. Само поклати
отрицателно глава. Не ѝ се говореше,
чувстваше се смазана от мъка. Този път
всичко помнеше. Най-вече провала си,
който я докара обратно при дангините. А
какво да прави тук? Близките ѝ останаха на
Земята. Все пак дължеше някакъв отговор
на въпроса на Асатра.
– Да, остави ме сама. И без това не
можеш да ми помогнеш.
Звучеше грубо, особено пред
Предводителя, но Орана нямаше намерение
да щади Асатра, след като я беше изоставил
още по време на първия ѝ живот на Земята.
Асатра се почувства засегнат, но не
се разсърди на Орана.
– Права си, не знам как да облекча
тъгата ти.
– С нея ще се справя сама – отвърна
Орана, – виж, с чувството за вина ще бъде
по-трудно.
106
 – Вина? За какво се чувстваш
виновна? – изненада се Асатра.
– Че разболях сестра си, а после се
провалих, когато исках да почета паметта ѝ
– обясни Орана като усети, че говоренето за
чувствата ѝ я отпуска малко. Дали Асатра го
знаеше и заради това сега разговаря с нея?
Сигурно му беше все едно.
– Нямаш вина, искала си само най-
доброто за сестра си – възрази Асатра.
– Така е, но тук не става дума за
логически заключения. Това оправдание не
може да намали болката, която усещам тук
– Орана посочи гърдите си.
– Май и след първия ти живот си се
оплаквала от болка – спомни си Асатра един
от разговорите с Ваага.
– Да, но тази болка е друга –
въздъхна Орана, – не мога да го обясня.
Трябва да го преживееш.

107
 – Ще помисля по въпроса – нежно
отвърна Асатра и погали леко раменете ѝ.
Жест, който Орана много обичаше преди.
Тя за миг се отдаде на хубавия спомен,
после отстъпи назад.
– Остави това, имаш си Микела –
грубо отвърна и тръгна към покоите си.
Старата ревност се събуди в нея и прогони
донякъде новата ѝ тъга. Засмя се вътрешно
– все пак Асатра успя да намали новата ѝ
болка, макар и по неочакван начин.

***

Беше минало доста време откакто

Орана се върна, когато Асатра я повика в
сектора за забавления. Орана се зачуди,
какво ли ще ѝ каже точно там, а когато видя,
че и Микела и Ваага присъстват, съвсем се
обърка. Избягваше Микела по понятни
причини, а Ваага, неизвестно защо,
108
избягваше нея. Орана се беше почувствала
като отхвърлена от всички, но не им се
сърдеше. Мислеше, че го заслужава, след
като не се беше представила по-добре на
Земята. Запълваше времето си с изучаване
на история на цивилизациите на тази
планета. Каквото узна, не беше много
утешително. Досега там не е имало развита
цивилизация, която успешно да се е
справила с проблемите на населението.
Някои, тъкмо постигнали известно
благополучие, били помитани от орди
диваци, а други са западали поради
изтощаване на жизнено важни ресурси.
Очакваха я още тежки прераждания.
– Орана, Ваага има да ти съобщи
нещо – каза Асатра.
– Ще го направя по мой начин, нали
нямаш против? – усмихна се Ваага.
Орана изтръпна. Ваага умееше да се
усмихва! Откъде се е научил?
109
 Ваага затвори очи и започна тихо да
пее. Орана остана със зяпнала уста, а
другите двама се спогледаха неразбиращо.
– Нарантуя! – извика Орана и се
хвърли на врата на Ваага. Той я прегърна
силно и се засмя.
– Да, аз съм.
Орана не можа да си намери място от
щастие. От очите ѝ бликнаха сълзи и тя ту
се отдръпваше от него, ту пак се
притискаше към гърдите му.
– Ти си бил, толкова се радвам, ти си
жив!
Когато първият изблик на чувства
мина, Орана го запита почти сърдито:
– Защо не каза досега? Защо ме
остави с това чувство за вина?
Преди Ваага да успее да отговори,
Асатра поясни:
– Защото му забраних.

110
 – Защо? Кога взе решението да
изпратиш и него?
– Той сам ме помоли и аз се съгласих.
Виж, Орана, не исках да те измъчвам,
просто исках най-напред да видя как ще се
оправиш с чувствата, които този път донесе.
– И? Издържах ли изпита? – отвърна
Орана засегната. Но не изпадна в ярост,
защото разбираше мотивите на Асатра. А
освен това радостта да разпознае във Ваага
бившата си сестричка отвя всички
негативни чувства и мисли.
– Не е изпит, Орана, знаеш го – каза
Асатра.
Но нещо ставаше с него, защото
усети, че близостта на бившата му
любовница с Ваага му бе неприятна. Все
пак не бяха загубили всичките си чувства.
Погледна Микела. Тя по-ясно изразяваше
същите чувства по отношение на Ваага.
Вече обръщаше внимание на стойката,
111
стискането на ръцете. Попита се, дали
техните взаимоотношения не са бутафорни,
а истинските им партньори сега се
прегръщат пред тях. Долови някакво
съжаление за направения избор. Но сега не
беше време да се променя нещо. Орана
скоро пак щеше да се превъплъти, Ваага
също. Каква ли съдба ги очакваше?
Хвана Микела за ръка и я изведе от
помещението с думите:
– Нека ги оставим да се порадват
един на друг.
Погледът на Микела ясно показваше,
че не е много съгласна.
– Спокойно, Орана скоро ще замине
пак.
– И Ваага отново ще бъде с нея. Не
може ли да се прероди далеч от нея?
– Вече животът на двамата ще
подлежи на закона на кармата. Нямам
влияние върху него.
112
 – Не трябваше да пускаш и Ваага!
– Е, преди май нямаше нищо против
той да замине?
– Не знаех какви могат да бъдат
последствията!
“Сега би трябвало да се изсмея” –
помисли Асатра, преговаряйки наум
наученото за чувствата и мимиката.

113
 

– Паулина, отново не почисти

масата в столовата както трябва – извика
абатисата7 Ноа към младата послушница.
– Няма да търпя повече пропуските ти. Ако
не станеш по-акуратна ще те пратя
обратно при семейството ти.
– Не, моля ви, не мога да се върна
там – заплака момичето, – баща ми ще ме
пребие. Моля, всичко ще направя както
трябва.
– Момичето се старае – подкрепи я
сестра Клара, която беше довела
послушницата по настояване на
настоятелката и присъстваше на
разговора. – Тя е още много млада, ще се
научи.

7
абтиса – игуменка в католицизма
114
 – Контролирай я по-често –
недоволно се скара абатисата и на
сестрата. – Има късмет, че има хубав глас.
Това е единствената причина, заради
която не я прогоних досега. И да не я
виждам вече да идва на молитва с
измачкани дрехи.
Сестра Клара побърза да изведе
послушницата навън преди да последват
още куп обвинения. Абатиса Ноа беше
прочута с лютия си нрав и нетърпимостта
към най-малките пропуски. Клара
съжаляваше, че предишната настоятелка
ги бе напуснала преди няколко месеца. По
нейно време атмосферата в малкия
манастир беше много дружеска. Но
амбициозната Ноа успя да уговори абата
на съседния мъжки манастир, който
отговаряше за женската обител, точно тя
да заеме мястото на починалата абатиса.
С какви аргументи – за това се мълвяха
115
всякакви слухове. Сестра Клара не вярваше
много на тях. Познаваше Ноа още откакто
попаднаха заедно в манастира на съвсем
млада възраст, само малко по-големи от
послушницата Паулина. Не станаха близки
приятелки, но всяка знаеше всички
достойнства и слабости на другата.
Абатиса Ноа набързо въведе строг
ред. За всеки намери работа така, че цял
ден да е зает, а вечер наложи пълно
мълчание. Някои мислеха, че тя така иска
да покаже ревностното си отношение към
Иисус, за когото бяха венчани всичките
сестри, но Клара предполагаше, че така
просто си осигурява спокойствие, като
избягва другите да я одумват. Ноа не беше
глупава и правеше всичко възможно да
запази властовата си позиция.
Настъпваше времето за вечерната
молитва и сестра Клара се отправи към
малката църква в двора на манастира.
116
 ***

Отрядът им от 90 войници се беше

откъснал от основната армия след
поредната битка в този халифат. Все по-
често губеха битките си тук на север,
мъгливият климат не им понасяше много.
Идваха от Африка и макар че и в
пустинята, и в техните планини ставаше
студено, влагата ги разяждаше. Винитран
мечтаеше за родината си, за племето и
жените им, горди и красиви. Кой знае как
са там, след като тук трябваше да се
борят редом с арабите от Изтока. Но
нямаше как да напуснат тази страна преди
да покорят окончателно упоритите
християни от Севера. Доколкото знаеше,
по на юг не е имало такива проблеми.
Мразеше тази земя и жителите ѝ.

117
 Идигер, който яздеше до него, се
обади:
– Дано този път имаме повече
късмет. Преди да отсечем главата на онзи
тъп селянин разбрахме, че тук имало
манастир, женски, където сигурно са
скътали част от богатствата на този
край.
– Не бъди толкова сигурен. Арабите
преди нас вече ошушкаха каквото можаха.
За нас, берберите, не остана много.
– Така е, но нямаше слухове за точно
този манастир. Сигурно не са го открили
досега.
– И какво се надяваш да намериш
там? – със съмнение подходи Винитран.
– Е – засмя се Идигер, – поне жени
ще има, и то девици. Откога не съм бил с
жена!
– Не тръгна ли по бордеите?

118
 – Да плащам за робиня? Не, това е
недостойно за бербер. А и пестя малкото
си пари, които ми останаха.
– Да, вече дори не плащат редовно –
изплю се Винитран на земята. – След
християните ще се оправя с тези араби.
– Псс... – внимавай – подшушна
Идигер, – да не те чуе Али. Виж, язди близо
до нас.
Винитран млъкна, но вътрешно
продължаваше да негодува. Беше роден
свободен човек, а тук трябваше да се бие
на страната на чужденци. Огорчението му
се пренасочи към християните, които не
искаха да се предадат.
Скоро съзря на върха на трудно
достъпна скала манастира. Не можеше да
излее яда си върху арабите, но върху
обитателите на манастира можеше.
Стисна устни и пришпори коня.

119
 ***

– Маври, маври! – извика

портиерката с изцъклени от страх очи.
Досега женският им манастир,
разположен в почти недостъпни планини,
се беше разминал с чуждото нападение.
Жените само бяха чули откъслечни
сведения за зверствата на арабските
завоеватели в Салерно и Ним. На едното
място били изнасилили всички монахини
върху олтара, на другото направо ги били
заклали наравно с цялото християнско
население. А оцелелите продавали в робство.
Жестокостта им към “неверниците”
нямала граници.
Жените дотичаха от кухнята,
градината и пералното помещение. Всички
се сбутаха на прозорците на столовата,
откъдето можеха да съзират бъдещите си
насилници отдалеч. Трепереха от ужас.
120
 – Какво сте се свили тук? – извика
абатисата, когато влезе с тежка стъпка в
просторното помещение. – Давайте долу,
при портата, барикадирайте с каквото
намерите! Бързо, бързо!
– Майко, какво ще правим, вижте,
идват поне стотина мъже!
– Ще се защитаваме, манастирът
за какво има тези стени? Бързо долу!
С гредите, натрупани до стената за
поправка на покрива, който течеше от
доста време, подпряха здраво вратите.
Когато чуха първите удари по портата се
оттеглиха навътре в каменната сграда,
домъкнаха масивната маса от съседния
кабинет на сестрата, отговорна за
продоволствието. Навън се чуваха
виковете на войниците и ударите с брадви
по крилата на дървената порта.

121
 – Елате в моята килия, тя е най-
голямата – подкани ги абатиса Ноа, –
вратата е здрава.
Всичките 35 жени се наблъскаха
там. Дръпнаха леглото пред вратата,
после паднаха на колене.
– Хайде да се помолим, сега вече
само Бог може да ни помогне – тихо каза
сестра Мария, отговорницата за
службите. Жените събраха ръце и
престанаха да се молят едва когато и
последната бариера пред подивелите от
жажда за плячка мъже падна.

Никоя не се размина с неизбежната

участ, дори сестра Мария, която беше в
доста напреднала възраст. Някои,
примирени, се отдадоха без ропот, други се
защитаваха доколкото можеха. Най-много
се съпротивляваше абатисата. Беше се
въоръжила с тежкия дъбов кръст, който
122
висеше над леглото ѝ. С него удряше
войника, който искаше да се забавлява с нея,
където завари. Друг му се притече на
помощ, но нищо не можа да укроти
подивялата монахиня. Чак след като със
съвместни усилия я удушиха, успяха да
удовлетворят нагона си.
Но с това не свърши нападението.
Да се унижи победеният беше част от
жестоката игра на войната. Съблякоха ги
голи, дори мъртвата настоятелка, и ги
натикаха в дървената църквичка на двора
под подигравателните викове на войниците.
Преди това бяха изнесли от там всичко,
което имаше някаква стойност.
– Да видим сега, как ще ви спаси
вашият бог! – извика единият от тях и
друг, очевидно роб, го преведе на техния
език. После залостиха вратите и запалиха
църквата.

123
 Претършуваха манастира и тъй
като не намериха нищо по-ценно от
хранителни запаси и малко платове, ги
натовариха на конете и го напуснаха.
Командирите им нямаше да са доволни от
жалката плячка.
Винитран намести балата прости
памучни платове зад себе си. Не на такъв
дял от плячката се беше надявал, но
можеше да е доволен, че поне толкова му се
е паднало. Като награда, че се справи с
тази опърничава настоятелка.
Трябваше Идигер да му помогне –
какъв срам! Първоначално нямаше
намерение да я убие, но тя не му остави
никакъв избор. Как само го погледна, с
каква ненавист в очите! Нещо го жегна
тогава, а това му се случваше за първи път.
Беше насилил доста християнки досега,
никоя не се беше съпротивлявала така.
Дори сега не можеше да забрави този
124
поглед – жесток и обвиняващ. Добре че
Идигер се намеси, беше почти готов да я
остави. Откъде се беше появила тази
слабост изведнъж?
Тръсна глава и погледна назад.
Приятелят му приближи и успя да
управлява коня си редом с неговия по
тясната пътека.
– Е – извика срещу студения вятър, –
не беше чак каквото очаквахме. Как обаче
се съпротивляваше тази курва, дяволът да
я вземе дано!
– Откъде научи тази християнска
ругатня? – учуди се Винигран.
Идигер се засмя:
– А ти откъде я знаеш? Най-бързо и
лесно тъкмо това се научава. Мога да ти
кажа и други. Тая дърта кранта те
обсипваше с доста от тях, нали?
Това напомняне не му беше приятно.
Чувстваше се омърсен от цялото това
125
преживяване. Никакво удоволствие не му
достави изнасилването на вече мъртвата
монахиня. Нямаше изобщо да го направи,
ако не бяха другите войници, а най-вече
Идигер, които с викове го бяха
окуражавали. Нямаше как, не трябваше да
се изложи пред тях. Оттогава му остана
буца в гърлото и имаше чувството, че вече
никога няма да пипне жена.
Пътеката стана много тясна.
Идигер пришпори коня и тръгна напред.
– Магаре такова – измърмори
Винигран, като се надяваше той да не го е
чул. Това беше тежка обида за бербер.

126
 

Орана седна на ръба на капсулата

за клонинга и с погнуса се разтресе. Лицето
ѝ изразяваше силно отвращение.
– Не можах ли поне в един живот да
приключа стара в леглото? – скара се тя на
Асатра, който чакаше пред нея. Беше дошъл
отново сам на посрещането ѝ. Орана знаеше,
че той няма вина за начина, по който умря,
но трябваше да излее върху някого яда си.
– Съжалявам – каза той спокойно с
безизразно лице, а помисли, че когато
Орана узнае, какво наистина се е случило,
ще побеснее. Вече беше наясно с
различните емоции и как те се отразяват в
мимиката и движенията на хората. С
интерес установи, че при Орана не е по-
различно.
– Надявам се, съжаляваш, че изобщо
ме нагърби с тази мисия – продължи Орана.
127
– Предполагам, че вече не мога да се откажа
от нея.
– Не можеш.
Тя въздъхна и стана.
– Къде е Ваага? Пак ли му забрани да
ме посреща?
– Не, Ваага още не се е върнал.
– Той отново тръгна след мен? И той
ще трябва да мине целия цикъл докато
уравновеси емоционалното си тяло, нали?
– Да – кратко отвърна Асатра. – Но
решението бе негово.
– Не е знаел на каква гадост се е
съгласил, когато реши да ме подкрепи. А ти
сигурно ще извлечеш полза от това.
Орана добре познаваше Асатра и той
не би могъл да скрие от нея мотива си да се
съгласи с авантюрата на Ваага.
– Срещнали ли сме се на Земята този
път? – попита Орана с любопитство. Не

128
можа да си спомни нито един близък човек,
който би ѝ напомнил за Ваага.
– Да, за малко – избегна подробности
Асатра. Нямаше намерение да каже на
Орана какво се е случило. – Ще го попиташ,
когато се върне. Ела, трябва да ядеш нещо.
Поръчах любимото ти ядене. Заслужаваш го.
Нещо в държанието му ѝ напомняше
за предишните времена. Винаги се държеше
мек и нежен с нея в моменти, когато бяха
сами. Тя се усмихна и тръгна след него. А
Асатра помисли, че тази работа с усмивката
наистина е нещо приятно, както му бе
споменал Ваага.
За съжаление в сектора за хранене я
чакаше не само любимото ѝ ядене, но и
Микела с приятелката си Ивола. Така
усмивката на Орана бързо отлетя заедно с
доброто ѝ настроение.
– Добре дошла – поздравиха двете
жени в един глас. Ивола я погледна открито,
129
Микела изглеждаше странно мрачна. “Не се
зарадва да ме види” – помисли Орана.
Настроението ѝ леко се оправяше, но
Микела успя да го развали набързо.
– Този път прояви характера си на
шефка – изстреля тя. Явно следеше какво
прави на Земята и намери повод да използва
нецензурирани думи, които очевидно
харесваше.
– Защо ѝ позволяваш да ме следи? –
обърна се Орана към Асатра.
– Мисля, че по-скоро е следила Ваага.
После той се обърна към Микела и я
погледна предупредително. Жената се сви
на мястото си. Този поглед на Предводителя
не беше никак приятен. Орана гледаше ту
него, ту нея. Нещо ставаше тук, но не беше
наясно какво. Ивола ги извади от
напрегнатата ситуация.

130
 – Хайде да хапнем, нали затова се
събрахме. Я разкажи, как беше този живот?
Аз не съм го следила.
Орана разказа за спокойното си
детство в бедно аристократично семейство
като най-малкото от седем деца. За да не
подсигури и на нея както на по-големите ѝ
сестри чеиз, баща ѝ я изпрати в манастир.
Там уж била на по-сигурно място в тези
размирни времена. И наистина, доста време
нямаше досег с околния свят. Успя да оцени
реда и отдадеността на духовни занимания в
манастира. Физическа работа не се
налагаше да върши, с това се занимаваха
послушниците от по-долно потекло. В
усилието да израства във вътрешната
йерархия намери цел, която я
удовлетворяваше. И ако не беше
кошмарният край на този живот, щеше да е
доволна.

131
 Докато Ивола слушаше с интерес,
Микела ставаше все по затворена. Нещо я
мъчеше. Изведнъж Орана се изпълни със
съчувствие към нея и я попита:
– Какво ти е? Не си ли добре?
– Не съм! – извика в отговор Микела,
скочи и изтича навън. Ивола се извини и
побърза да я стигне.
Останала сама с Асатра, Орана каза:
– Нея май няма нужда да изпращаш
на Земята, тя и сега проявява доста чувства.
– Но не може да се усмихва като теб
– пошегува се Асатра, на което Орана
отвърна с широко разтеглени устни, а после
се засмя.

***

Ваага се върна няколко дни по-късно.

Орана чакаше с нетърпение той да излезе от
капсулата. Асатра не ѝ даде да прегледа
132
живота му преди това и тя през цялото
време се питаше – защо? Явно нещо важно
се беше случило при срещата им на Земята,
която, според думите му, била кратка.
Трудно ѝ беше да запази спокойствие
докато приключи това прехвърляне на духа
в тялото.
– Добре дошъл. Как се усещаш,
всичко наред ли е? – прозвуча стандартният
въпрос на Ермика.
Ваага го погледна бегло и затули
лицето си с ръце.
– Зле – измърмори под дланите си и
отпусна главата още по-ниско. Цялата му
стойка говореше само за едно – срамуваше
се!
Орана го изгледа с разширени от
изненада очи. Какво се беше случило на
Ваага? Готова да го прегърне, тя искаше да
изтича трите крачки до него, но Асатра,

133
който стоеше до нея, я грабна за ръка и я
дръпна грубо обратно до себе си.
– Остави го! – изсъска, – трябва да
разбера как ще се справи.
– Ти само за това ли мислиш? –
ядосано се нахвърли върху него, – да
наблюдаваш, да преценяваш? Не виждаш ли,
че му трябва помощ?
– Ще я получи, но по-късно –
отвърна безжалостно Асатра.
Орана започна да се дразни от
студеното му отношение към техните
преживявания на Земята. Макар да
разбираше, че дангините не биха могли да
реагират различно поради липса на силни
чувства, това я ядосваше. Особено когато
идваше от Асатра.
– Ти си един студенокръвен
рептилянин! – изстреля тя обидата в лицето
му.

134
 Той я погледна равнодушно и само я
поправи:
– Знаеш, че рептиляните не са
студенокръвни, а освен това точно те първи
развиха това емоционално тяло, което сега
се проявява във вас.
Докато се препираха, Ваага идваше
малко по малко на себе си. Беше смъкнал
дланите от очите си и ги гледаше объркано.
– Не се карайте заради мен – каза с
немощен глас. – Дайте ми малко време.
Орана си припомни миналото си
връщане и прояви разбиране. Обърна се и
излезе без да продума повече. Асатра
въздъхна с облекчение. Никак не му се
искаше Ваага още отсега да разбере какво е
станало между двамата. Отиде при него и
му помогна да стане.
– Ела, ще те подкрепя, за да стигнеш
до покоите си.

135
 Беше му интересно, колко силно
душевните терзания могат да повлияят на
телесните функции. Тялото на Ваага със
сигурност не беше немощно, но сега
направо увисна на ръцете му. Колко странно!

***

След два дни Ваага пристигна в

сектора за работа. Попита Асатра с какво да
се захване. За старата му работа на
помирител не можеше да става дума, нея
сега беше поел колега. Асатра се подвоуми.
Видя му се рано да включи Ваага в
обичайната им дейност. Той първо
трябваше да изясни отношенията си с Орана.
Не искаше да ги остави сами, а освен това
бе любопитен да види как ще се държат
двамата. Събра ги в едно изолирано
помещение, уж да работят по нов проект
заедно.
136
 – Ваага! – зарадва се Орана когато го
видя, – трябва да ми разкажеш какво си
правил този път на Земята. Асатра ми каза,
че за кратко сме се виждали, ти разбра ли
кога?
– Не – отвърна той и сведе очи, – не
си спомням.
– Бягаш от спомена си както аз бягах
след първия си живот – разтревожено каза
Орана. Тръгна към него, взе главата му в
ръцете си и го накара да я погледне. –
Трябва да споделяш, иначе ще те мъчи през
цялото време.
Тя се загледа в очите му и двамата
изведнъж извикаха. Ваага се дръпна
изплашен назад, а Орана отказа да повярва.
– Ти!? – извика. – Ти ли ме нападна?
И после ме облада вече мъртва? Как можа!?
В нея се надигна противният спомен
в цялата си яркост. Нахвърли се върху Ваага
и го удряше с юмруци по гърдите, все едно
137
още държеше дървения кръст в ръка. От
очите ѝ бликаха сълзи. А Ваага стоеше
вкаменен пред нея със затворени очи. След
онзи ден той повече не беше докосвал жена,
преследван от кошмара на тази среща. А
едва сега разбра какво беше видял в очите
на тази монахиня. Видя приятелката си,
видя брат си от миналия живот. Но това не
го беше спряло тогава.
Нямаше с какво да потули чувството
си на срам. Искаше му се да изчезне вдън
вселената, да не го е имало въобще.
Асатра откъсна Орана от Ваага и я
притисна до себе си. Беше очаквал нещо
подобно, но не и с тази интензивност. Тя
продължаваше да плаче, вече на неговите
гърди, напълно съсипана. А Ваага се срина
на пода, свит на кълбо, и се разтресе от плач.
Асатра видя пред себе си две нещастни
създания, неспособни да изразят по друг

138
начин разочарованието си. Орана от Ваага, а
той от себе си.
– Стига, Орана, успокой се. Спомни
си какво направи ти в първия си живот. Не
беше много по-различно от това, което
направи Ваага. На Земята непрекъснато
стават такива неща. Хората не владеят
емоциите си, малко са тези, които успяват.
А вие сте много млади души, особено Ваага.
Явно всеки трябва да мине през тези
преживявания.
Асатра леко я погали и Орана
постепенно затихна. Беше ѝ хубаво в
прегръдките му, би искала да забрави
всичко друго и да остане така притисната
към него. Близостта му ѝ липсваше.
После се сети за Микела, въздъхна и
се отдръпна от Асатра. Погледна към Ваага,
сгушен като олицетворение на нещастието.
Дожаля ѝ. Клекна пред него и го прегърна.

139
 – Няма нищо, Ваага, това не беше ти,
а някакъв земен глупак.
Той повдигна очи с поглед, пълен с
нещастие, и промълви:
– Съжалявам, толкова съжалявам.
– Няма нищо – повтори Орана, –
забрави този живот. Спомни си как хубаво
пееше като Нарантуя, колко се обичахме.
Искам пак да ми попееш.
Думите ѝ постигнаха целта. Ваага
постепенно се успокои. Изправи се и попита:
– Ще можеш ли да ми простиш?
– Прощавам ти, обичам те.
Той я прегърна и тихо отвърна: –
Благодаря, благодаря.
Асатра ги наблюдаваше и се учуди
колко бързо и лесно двамата се справиха със
сложната ситуация. Решиха проблема с
нежни думи и докосвания. Дали
помиряването ще бъде трайно? Излезе от

140
помещението. Очевидно повече нямаха
нужда от него.

***

Микела помоли Орана да поговорят.

Приятелката ѝ Ивола, както винаги, беше с
нея. Орана нямаше голямо желание да
разговаря с Микела, но беше любопитна,
какво ли иска да ѝ каже.
Трите жени се отпуснаха във
въздушни фотьойли. Настана неудобно
мълчание. На Микела явно не ѝ беше лесно
да започне разговора. Тя скочи от удобния
си стол и нервно се движеше пред Орана.
– Трябва нещо да направиш, за да не
тръгне Ваага повече след теб на Земята –
каза накрая. – Той ще съсипе духовното си
развитие заради теб. Ти може и да искаш
това емоционално тяло, то си е твоя работа,

141
но защо трябваше и него да повлечеш след
себе си?
От това изказване Орана разбра, че
Асатра не е споделил с Микела плановете си.
Отбеляза със задоволство, че тя все пак си
остана единственият доверен дангин за него.
– Не съм накарала Ваага да ме
последва, нито Асатра го направи. Сама си
виновна за тази негова постъпка, след като
го заряза и се хвърли в прегръдките на
Асатра.
Това обвинение накара Микела да
прояви отново чувства – на възмущение и
яд. И макар че тя не ги изразяваше така ярко
както Орана, все пак ѝ личеше, че именно
това изпитва. На Орана ѝ стана приятно, че
успя да я ядоса.
– Аз винаги бях по-достойната
партньорка за Асатра от теб – изпъна се
гордо Микела. – Но това не означава, че

142
Ваага ми е безразличен. Той е прекрасен
дангин и не заслужаваше да го съсипеш.
– Кой кого тук е съсипал, не се знае –
отвърна Орана. – Не съм му направила
нищо лошо нито тук, нито на Земята. Няма
за какво да ми приписваш вина. Моята
съвест е чиста, за разлика от твоята. Нямаше
да търсиш този разговор, ако не искаше да
прехвърлиш угризенията си на моята глава.
– Угризения? – палеше се все повече
Микела, – не изпитвам никакви угризения!
Ти май забрави, че ние сме дангини, а не
земляни. Ти може и да приличаш вече на
тях, но аз нямам нищо общо с тази
примитивна раса.
– Е – засмя се Орана, – ако те видеше
сега един землянин, нямаше да намери
никаква разлика между тяхното поведение и
твоето. Сигурна ли си, че си дангин?
– Стига! – включи се за първи път
Ивола. – Наистина не правите чест на
143
нашата раса. И двете. Микела, какво ти
стана? Защо се държиш така... просташки?
– Ивола се сепна. – Видяхте ли какво
направихте? Сега и аз вече използвам тези
примитивни думи.
– Мога да ти кажа защо Микела се
държи така – отвърна Орана и стана. – Тя
усеща, че е направила грешка, когато смени
Ваага с Асатра. Защото Асатра все още е
мой, нищо че временно се забавлява с нея. И
Ваага ще бъде мой, ще видите!
Напусна помещението с триумфиращ
израз на лицето. Почувства се великолепно.

***

Ваага завари в кабинета на Асатра

освен него и Микела. Усети някакво
неудобство, че трябва да отправи молбата
си в нейно присъствие.

144
 – Кажи, защо искаш да говориш с
мен – подкани го Асатра.
– Искам да ме изпратиш колкото
може по-скоро пак на Земята.
Микела вдигна очи към него и
възрази:
– Защо бързаш толкова? Само отново
ще бъдеш наранен.
– Трябва да изтрия петното върху
честта си. Не мога да живея със съзнанието
за пълния си провал. Искам по-бързо да
изкупя вината си. Преди да го сторя няма да
намеря спокойствие – обясни Ваага.
Въпреки че Микела си позволи да
отговори вместо него, Асатра не се включи
в спора им, а наблюдаваше внимателно.
Непочтителното отношение не го дразнеше,
докато то спомагаше да си изгради по-ясна
представа какво ги очаква в бъдеще, ако
реши всички дангини да минат по пътя на
душата.
145
 – Няма за какво да изпитваш вина –
Микела продължаваше да възразява, – тия
животи на земните превъплъщения нямат
нищо общо с теб.
Ваага горчиво се засмя.
– Ти нищо не разбираш. Всичко това
е част от мен, само не е имало условия да се
прояви досега. Ако ти се преродиш на
Земята, кой знае какво ще направиш.
– Аз никога няма да се преродя там –
възмутено отвърна Микела, – не съм тъпа
като Орана.
– И като мен, нали?
Микела направи лека гримаса,
толкова нетипично за дангин.
– Като те гледам, няма нужда да се
преродиш там, ти вече си имаш
емоционално тяло – продължи Ваага. Точно
тази висока чувствителност на Микела
винаги беше харесвал у нея.

146
 – Микела е естествена мутация,
която се среща много рядко при дангините –
поясни Асатра.
Двамата го гледаха шокирани.
– Мутация? Аз съм била мутация? –
Микела скочи от мястото си и се нахвърли
върху Асатра. – Защо не ми го каза досега?
Защо си толкова потаен?
– Не исках да те разстройвам –
спокойно отвърна Асатра. – Твоето
емоционално тяло е само зачатъчно, не е
развито достатъчно.
Помисли, че може би не се налага да
изпрати всички дангини на Земята, за да се
сдобият с емоционално тяло. Ставащото с
Микела показваше, че има и друг път на
развитието му, поне в тези специални
случаи. Ако тя успее покрай Орана и Ваага
да го развие достатъчно, може би една лека
мутация на телата им ще свърши работа.
Интересно, защо му хрумна тази
147
алтернатива едва сега? Очевидно някакъв
инстинкт го беше накарал да се поддава на
ухажванията на Микела. Така тя беше
винаги пред очите му и той имаше
възможност да наблюдава процеса у нея.
Беше потънал в мислите си, но Ваага
го извади от тях.
– Извинявай, Предводителю, но
чакам решението ти. Ще мога ли да се върна
още сега на Земята?
– Да, и без това си вече на пътя на
кармата. Няма как да се спира този процес и
няма защо да го отлагаме. Желая ти успех!
Ваага хвърли последен прощален
поглед към Микела и напусна кабинета. А
тя се отпусна на мястото си и Асатра
отбеляза, че има доста нещастен вид. Тя
явно напредваше бързо по пътя на душата,
за който беше се информирал толкова
подробно, че вече разпознаваше реакциите
ѝ. Беше доволен от хрумналата му идея и
148
реши да обръща повече внимание на новата
си любовница.

149
 

Топлата пара в гладачницата

изпълваше пространството. Берта
опъваше поредното вълнено платно.
Помагаше на двете работнички, които
бяха наели, след като мъжете, вършили
тази работа преди, умряха от Големия
мор8. Като господарка на дома тя не беше
длъжна да работи тук, но платната
трябваше да са готови за превозване с
кораба утре, а двете неопитни жени не
биха се справили сами.
Имаше късмет, че само две от
децата ѝ бяха умрели от кошмарната
болест. Цели семейства от съседите им
вече ги нямаше. Съпругът ѝ твърдеше, че
бързата му реакция с преместването им на

8
Големият мор – народно название за чумата през
Средновековието
150
село при брат ѝ и оставянето на болните
им деца тук, в лечебницата, макар и
против волята ѝ, ги беше спасило. Според
него малката Магда и десетгодишният
Ханнес, любимецът на майка си, били
изплатили греховете на родителите си и
това била причината, останалите да
оцелеят. Берта не можеше да се съгласи.
Не се сети за какви грехове е трябвало да
плащат децата, след като и тя и съпругът
ѝ най-редовно се бяха изповядвали. Каза на
изповедника дори, че не харесва какво прави
мъжът ѝ с нея в леглото, нещо, за което се
обвиняваше. А той ѝ се скара, че
удоволствието там било предназначено за
мъжете, не за жените, и те трябвало да
се подчиняват, за да им го доставят и да
родят деца. Тази последна зависимост
разбра чак след като роди първото си дете

151
и попита “знаещата жена”9 как то се е
появило в утробата ѝ. Изпита ужасен срам,
когато чу обяснението на смеещата се
баба.
Беше ѝ мъчно за двете дечица, но
грижата за опазване на другите четири не
ѝ позволи да потъне в тъга.
Домакинството и малкото им
занаятчийско стопанство изстискаха
изцяло силите ѝ.
Даде последни нареждания на
работничките и се качи на втория етаж.
Чакаше я готвене и почистване при
свекървата. Как така децата умряха, а
старата досадница все още беше жива?
Грижата за жената, която ѝ тровеше
живота откакто се омъжи за Йорген, ѝ
тежеше най-много.

9
Знаеща жена – наименование за акушерка в
средните векове
152
 Тъкмо започна да нарязва зелето,
когато се обади старицата.
– Берта, къде се дяна? Трябва ми
гърнето!
С тежка въздишка остави зелето и
влезе в стаята на свекървата. Издърпа
гърнето изпод леглото и видя, че е пълно.
Отвори малкия прозорец към улицата и
изсипа съдържанието. Чак след това се
сети да погледне долу да види, дали не е
уцелила някого. За щастие нямаше жив
човек наоколо. След Големия мор числото
на жителите в града се бе намалило на
половина.
– Затвори прозореца, искаш да умра
ли? – откъм леглото дойде поредната
команда заедно с оплакване. Вече цяла
година трябваше да я обслужва. Ако не
беше съпругът ѝ, когото обичаше въпреки
проблемите при изпълняване на
съпружеските си задължения, нямаше да ѝ
153
обърне внимание. Биха могли да вземат
самотна жена да я гледа, но мъжът ѝ не
искаше и да чуе. Винаги е бил силно
привързан към майка си.
– Нали искаше гърнето! – сопна ѝ се
Берта. Щеше да добави още нещо, но в
този момент мъжът ѝ влезе.
– Скоро ли ще е готов обядът? –
попита жена си.
– Още не, току-що започнах да готвя.
Бях досега долу.
– Една манджа не можеш да
направиш навреме – нахока я свекървата, а
обръщайки се към сина си, добави: – Къде
намери тази повлекана? Трябваше да се
ожениш за Ютте, щяхме да живеем
богато с прислужници. Но ти все тази
Берта, та Берта...
– Майко, стига вече, от колко години
го повтаряш. Обичах Берта и все още я
обичам.
154
 – Обич, обич! Никаква зестра не ни
донесе вкъщи!
Берта ги остави да се карат и
отиде отново в кухнята. Наистина беше
станало късно. Добави цепеница в печката
и продължи с рязането. Още малко ечемик
и моркови – и яденето можеше да се вари.
Сложи сол и отиде да види децата. Двете
момичета си играеха в спалнята, а
синовете ѝ ги нямаше.
– Къде са братята ви?
– Излязоха навън – отвърна по-
голямата ѝ дъщеря.
– Надявам се няма пак да правят
някоя беля – въздъхна Берта. Миналата
седмица трябваше да дадат почти
всичките си скътани пари на обущаря,
защото бяха счупили навеса над дюкяна му.
Двете момчета бяха много буйни, толкова
различни от Ханнес, който беше кротко

155
момче. Берта отново въздъхна – защо
Големият мор отнесе все най-добрите хора?

***

Йорген едва си поемаше въздух. От

гърлото му излизаше пищящ звук при всяко
вдишване и хриптящ при издишане. Краят
му наближаваше. Берта седеше до него на
леглото и държеше ръката му. Плачеше.
– Повикай свещеника – едва отрони
болният.
– Не, Йорген, не си отивай – завайка
се Берта, макар да знаеше, че протестът е
безполезен. – Какво ще правим без теб? Кой
ще води кореспонденцията с търговците?
Аз не мога да чета и пиша, а Мертин също
не го бива.
– Обърни се към хората от
гилдията, те ще ви помогнат. Плащах
редовно вноската – тихо, с последни сили
156
каза мъжът. – А сега повикай свещеника
преди да е станало късно.
Берта погледна към малката си
дъщеря, която още живееше при тях. Анне
стоеше до вратата, кимна и преди да
излезе попита:
– Да повикам ли и Урзел и Мертин?
Урзел, голямата им дъщеря, бяха
омъжили и тя живееше няколко преки по-
надолу в града. Мертин беше поел
работата на баща си откакто той се
разболя. Другият ѝ син преди няколко
години избяга от къщи след скандал с баща
си и Берта дори не знаеше дали е още жив.
– Да – каза с последни сили Йорген.
Берта се хвърли върху гърдите му в
ридания. С това още повече затрудни
дишането на мъжа си и тя бързо се
отдръпна. Все някога този момент щеше
да дойде, още повече, че Йорген беше доста
по-възрастен от нея. Досега тя беше
157
държала тази мисъл далеч от себе си.
Откакто свекърва ѝ най-сетне умря, те си
живяха в пълно разбирателство.
Единствено заради лошото поведение на
големия им син бяха спорили, но след като
той изчезна, всичко се успокои. Знаейки как
стоят нещата в други семейства, Берта
благодари на Господа за големия си късмет
с Йорген. Той я обичаше и правеше всичко
по силите си да им осигури спокоен живот.
Не живееха в разкош, но и не гладуваха.
След смъртта на Йорген положението им
щеше да се влоши. Мертин се стараеше, но
нямаше нюх за сделки като баща си. Берта
се видя пред трудно бъдеще. По-добре да
бях умряла преди Йорген – помисли тя.
Мертин се качи горе, скоро дойде и
Урзел. С пристигането на свещеника и Анне
малката спалня се напълни до краен предел.
Йорген лежеше със затворени очи и докато
трая миросването, последното опрощение
158
на греховете и причастието, всички се
молеха за душата му прави. Нямаше къде
да коленичат.
Берта не се съмняваше, че душата
на Йорген ще отиде в рая. Само се
надяваше скоро да я последва.
Малко след като свещеникът си
отиде Йорген предаде Богу дух. А в града
отново тръгна слухът за нова вълна на
Големия мор.

159
 

Пристигайки при дангините,

Ваага се нуждаеше от малко време, за да
разбере къде е попаднал. Все по-трудно
приемаше тази промяна. Този път освен
отговорникът за клонинга Ермика го
посрещнаха Микела заедно с Ивола. Асатра
бил възпрепятстван.
– Как си? – попита Микела. Искаше
да добави, че изглежда по-добре от миналия
път, но реши, че не трябва да му напомня за
онова прераждане.
Ваага се замисли. Стигна до извода,
че чувството, което този път донесе, беше
удовлетворение.
– Изпълних дълга си – отвърна
спокоен.
– Радвам се, че приличаш пак на себе
си – Микела все пак не успя да избегне
сравнението.
160
 – И Орана сигурно ще бъде доволна
– добави Ивола.
– Тя беше жена ми, нали? – искаше
да разбере Ваага.
– Да – малко дръпнато отговори
Микела, – много се грижеше за нея.
– Заслужаваше го – усмихна се той. –
Нека да похапна нещо. Ужасно съм гладен.
– Не те ли нахрани онова там, дето ти
сложи свещеникът в устата преди да умреш?
– пошегува се Микела и Ваага се зарадва от
проявата ѝ на хумор. Това не беше най-
изявеното качество на дангините. Микела
наистина се променяше откакто той се
прераждаше заедно с Орана на Земята.
– Казва се нафора10. Ти откъде знаеш,
че се дава като провизия за последния път?
– Информирах се – малко смутено
отговори Микела. Нямаше да му каже, че

10
Нафора – малко кръгло залче от осветен хляб.
161
Асатра я беше накарал да прояви повече
заинтересованост към живота на Земята, за
да разбере реакциите на Ваага и Орана.
А Ваага наистина беше приятно
изненадан от интереса на Микела.
Чувствата му към нея не се бяха променили,
все още я смяташе за най-близкия си дангин.
Това, което се случваше между него и
Орана на Земята и което заздравяваше
приятелството им, нямаше влияние върху
чувственото му влечение към Микела.
Надяваше се, че тя отново ще бъде негова
любовница, когато Орана приключи с
преражданията си и си върне Асатра.
Тримата напуснаха кабинета на
Ермика и се отправиха към сектора за
хранене.

Асатра наблюдаваше от кабинета си

какво става при пристигането на Ваага.
Беше решил да го остави насаме с Микела,
162
но разбира се, тя без приятелката си не
можеше. Оценяваше обаче държанието на
Ивола като много умерено и разумно.
Благотворното ѝ влияние върху Микела
беше безспорно. Явно интуицията на
Микела я караше да търси
уравновесяващото въздействие на Ивола.
Тъй като не бяха възникнали
проблеми, Асатра се захвана пак с работата
си. При пристигане на Орана отново щеше
лично да присъства.

163
 

Берта надяна на главата си маска

с подобна на птичи клюн дълга торбичка,
пълна с билки. Стоеше отчаяно в средата
на спалнята на дъщеря си Урзел. Тя, двете
ѝ малки деца и съпругът ѝ лежаха пред нея.
Децата вече не помръдваха, а възрастните
болни стенеха. Всички бяха голи, не можеха
да търпят дрехи върху себе си. Бяха
покрити с множество синьо-черни
подутини.
– Вода – помоли Урзел със слаб глас.
Мъжът ѝ само стенеше от болка.
Берта наля в глинена купа малко от
каната на масата. Вече нямаше значение
дали беше чиста или не. Всички те, все едно,
щяха да умрат. Как можа тази страшна
болест отново да засегне града само след
няколко години? С какво го заслужиха
хората, с какво бяха ядосали Господ?
164
 Вярата ѝ, преди силна и
непоколебима, сега беше поставена на
изпитание. Как един милосърден Бог
допускаше да умират толкова много хора, и
най-напред децата? Те с какво се бяха
провинили?
Зави в покривка за маса едното си
малко внуче и го изнесе на улицата. После
отиде за другото. Вече нямаше сълзи да
плаче. Този път при първите слухове за
болестта не побягна при брат си.
Съпругът на Урзел не искаше да напусне
града, а Берта не можеше да изостави още
едно от децата си. Мертин и Анне бяха на
сигурно място на село, поне така се
надяваше. Самата тя вече нямаше какво да
губи. Щеше да чака тук до утре, за да
изнесе Урзел и съпруга ѝ навън. Там други
щяха да се погрижат за изгаряне на
труповете. Болестта се разрастваше
много бързо, нямаше надежда двамата да
165
оцелеят. Все по-малко оставаха хората,
които да поемат грижата за болните. И
Берта реши, че ще помогне, ако ще сама да
се зарази. Вече не ѝ се живееше след тези
тежки загуби. Време беше да се прибере
при Йорген.

166
 

Пристигането на Орана вече не

развълнуваше никого, дори нея. Тя отвърна
на въпроса на Ермика с “добре”, огледа се за
кратко и кимна към Асатра и Ваага, които я
чакаха.
– Хайде да вървим към сектора за
храненето – предложи още преди един от
двамата да може да зададе въпрос.
– Добре, нека поговорим там –
отвърна Асатра, учуден от пълното ѝ
спокойствие. Това не беше апатията след
второто ѝ прераждане, нито отчаянието ѝ
след третото или буйството ѝ след първото.
Сякаш изобщо не бе напускала общността
им.
Орана се изправи от капсулата,
приближи Ваага и се вгледа в очите му. Той
ѝ се усмихна и каза:

167
 – Надявам се този път няма да ме
набиеш.
– Ти беше Йорген, нали?
– Да.
– Благодаря ти за подкрепата в
последния ми живот.
– Постарах се, но хайде, нали си
гладна, ще продължим на масата.
Асатра се почувства излишен.
Засегна го, че Орана изобщо не му обърна
внимание.
– Аз имам работа – каза и си тръгна.
– Леле! – засмя се Ваага след като
Асатра ги напусна, – май първо трябваше да
обръщаш внимание на него. Обиден е.
– Обидата е сложно чувство за
дангини, те не могат да го изпитват –
оправда се Орана. – Нека Асатра усети как е,
когато те пренебрегнат. Поне доколкото
може да го усети.

168
 – Изглежда, че може. Да знаеш,
колко често виждам тази реакция
напоследък при Микела. Нещо става с
приятелите ни откакто се прераждаме.
“Странно – помисли Орана, – Асатра
искаше промяна в общността им, но едва ли
е имал предвид точно такава.”
– Хайде, ще умра от глад докато
обсъждаме поведението на другите – каза тя
и хвана Ваага под ръка. Още нещо, което
преди не би ѝ хрумнало да направи. Ваага се
засмя и двамата забързаха към хранителния
сектор, вървейки под ръка като стара
съпружеска двойка.

Асатра не можа да се концентрира

върху работата си. Случваше му се много
рядко. Облегна се назад във въздушния си
работен стол. Равнодушието на Орана към
него не само беше неочаквано, то беше
смущаващо. Нима двамата с Ваага си бяха
169
станали толкова близки, че тя вече не се
нуждаеше от него?
Включи наблюдението на двамата в
хранителния сектор. От кабинета си имаше
достъп до всички места в изкуствения им
свят, дори до личните покои. Не
злоупотребяваше с тази възможност, но сега
не искаше да изпусне наблюдението на
Орана и Ваага толкова скоро след като се
събраха тук. Кой знае защо, все пак се
почувства неудобно и като видя, че двамата
си приказват за нещо, държейки се за ръце,
изключи връзката. Повика Микела, за да го
разсее.
– Какво става, нали Орана дойде
преди малко? – учуди се Микела. Асатра ѝ
се видя мрачен.
– Тя има какво да сподели с Ваага –
отвърна и стана. – Ела да се забавляваме и
ние.

170
 Протегна ръка към нея, за да я отведе
в покоите си, но Микела неочаквано се
дръпна назад.
– Асатра, така не става. Ти ме повика,
за да запълниш празнината, която Орана
остави в теб. Не искам да съм “заместителя”.
Асатра се учуди:
– Но ти си “заместителя” от самото
начало. Нали така се бяхме разбрали –
докато Орана я няма.
– Тогава си мислех, че ще успея да те
откъсна от нея завинаги – откровено
отвърна Микела, доста нетипично за нея.
– А сега престана да се надяваш?
– Сега се чувствам използвана.
Асатра се сепна. Никога не е имал
лоши намерения по отношение на Микела.
Тя го е искала, той се съгласи. Можеше да
си вземе коя да е друга любовница за
периода на отсъствието на Орана. Жените
реагираха странно. Първо Орана му отказа
171
докато бе тук, сега и Микела. Не е
предполагал, че някога ще възникнат
проблеми по отношение на сексуалния му
живот.
– Не исках да те използвам, мислех,
че ти харесва.
– Харесва ми, въпросът не е в това –
Микела почти заплака. – Искам те изцяло,
искам да не мислиш за друга, когато си с
мен.
– Сега говориш като Орана след
първото ѝ раждане на Земята – по-скоро
отбеляза за себе си, отколкото го каза на
Микела. Странно, как си приличаха
реакциите на двете жени! – Не принадлежа
нито на нея, нито на теб. Доставяме си
удоволствие, нищо друго. Какво лошо има в
това?
Микела се взря в него странно, после
въздъхна и се предаде:
– Добре – за удоволствие.
172
 Но на Асатра му беше минало
желанието. Каза ѝ да продължи с работата
си и я отпрати. Седна отново на работното
си място и с огромно усилие се настрои за
обичайната си дейност. Довечера щеше да
помисли върху личните си проблеми.

След вечерния крос, когато легна на

ложето си, допусна отново мислите за
Орана и Микела. Последната очевидно не
беше наясно кого предпочита повече, него
или Ваага. А Орана? Нахлуха куп спомени
за прекрасни преживявания с нея и той
съжаляваше, че не е до него сега. Не искаше
да си представи, че тя може да е с друг,
например с Ваага. Нима и той започна да
усеща чувство на ревност? Не бе възможно,
нали нямаше емоционално тяло? Беше ли
изпращането на Земята на любовник
достатъчно, за да възникне такова тяло и
при партньора му? Пред него изведнъж
173
възникнаха много варианти как да раздвижи
мудните дангини.
Не трябваше да прибързва със
заключенията си. Отпусна се, изхвърли
всички мисли от главата си и заспа.

***

Микела тъжно гледаше пред себе си.

Ивола, седнала срещу нея в стаята ѝ, я
анализираше безпристрастно. Нещо ставаше
с приятелката ѝ.
– Какво ти е? – попита, макар че се
сещаше за причината на настроението ѝ.
– Асатра – отвърна без пояснение тя.
– Не те иска повече? – Ивола по-
скоро твърдеше, отколкото питаше.
– Още ме иска, но само за да
удовлетвори нагона си – въздъхна Микела.
– Предупредих те. Няма да изместиш
Орана, дори сега, когато тя страни от него.
174
 Микела скри лице в ръцете си. Макар
че често виждаше в приятелката си прояви
на необичайна мимика и жестове, този беше
нов за Ивола.
– Какво ти е? – попита загрижено, –
толкова ли е зле?
– Ужасно е! Провалих се.
– Е, случва се желанията ни да не се
изпълнят.
Микела скочи и извика:
– Изобщо не знам какво желая! Не
съм наясно със себе си, разбираш ли?
Тя погледна Ивола и въздъхна.
– Не, не разбираш.
Седна обратно и отново изпадна в
тъжното си настроение. После продължи:
– Никой не разбира, с изключение
може би на Ваага. За разлика от Асатра той
не ме повика, а дойде днес и ме прегърна
без да продума. Толкова ми беше хубаво!
После каза, че винаги ще е насреща, ако ми
175
потрябва. Обичал ме, каквото и да означава
това. Ивола, не знам какво да направя!
– Обич е нещо свързано с
емоционалното тяло, което се придобива на
Земята – отвърна замислено Ивола. – Честно
казано, така и не разбрах какво точно я
различава от привързаността, която ние
изпитваме един към друг.
– Имам чувството, че започвам да
разбирам – отвърна Микела с въздишка. –
Усещам тази разлика когато сравнявам
какво изпитвам при Асатра и при Ваага.
– Ти си била пак с Ваага? – учуди се
Ивола.
– Не, нямах предвид това. Имам
предвид самото присъствие... Не мога да го
обясня по-добре. То е усещане. Поне аз го
усещам, нали съм мутация.
Микела беше споделила с Ивола
какво ѝ каза Асатра.

176
 – Да, странно. Още не разбирам, но
се питам, дали Асатра не изпрати Орана
точно с тази цел на Земята.
– Какво искаш да кажеш? – учуди се
Микела.
– Може би иска Орана да придобие
тези чувства.
– Да го обича? – учудването на
Микела нямаше граници. – Но той не знае
какво е това. Не би могъл да го оцени.
– Още не – замисли се Ивола. После
продължи:
– Остави, това са само догадки.
Може да няма нищо общо с намеренията му.
– А и без това имам чувството, че
Орана сега обича повече Ваага, отколкото
него – намусено отвърна Микела.
– Виж, в това също не съм сигурна.
Май е по-добре да не обсъждаме неща, от
които нищо не разбираме. А любовта

177
попада точно в тази категория. Мисля, че
времето ще покаже накъде тръгват нещата.
Микела се съгласи. Ивола
обикновено излизаше права когато спореха
за нещо. Приятелката ѝ знаеше много неща,
от които тя изобщо не се бе интересувала.
Но сега имаше усещането, че точно в
областта на чувствата я превъзхожда.

***

Ваага и Орана отново се бяха

преродили на Земята. В живота на Микела
се върна спокойствието. Изпълняваше си
задълженията, забавляваше се заедно с
Ивола и другите им приятели и от време на
време преглеждаше записите от живота на
Ваага. Асатра повече не я повика в ложето
си, което я устройваше. Той сигурно си
беше намерил друга жена за тази цел, но
дори не я интересуваше коя е. Микела
178
чакаше с нетърпение Ваага да се върне от
поредното си приключение в земния свят.
Успокои се окончателно когато разбра, че
този път не е съпруг на Орана, а двамата са
братя. Мислеше да възобнови отношенията
си с него когато се върне. Едва сега, когато
можеше да сравни двамата любовници, тя
разбра, че се е заблуждавала с мисълта, че с
Асатра ще бъде по-щастлива. Той беше
прекалено хладен за нея, прекалено
съсредоточен в работата си. Как ли се
оправяше Орана с него? Или с нея все пак се
държеше различно? Чувстваше и обида, и
известно облекчение, защото сега имаше
моралното право да “зареже” Асатра. Каза
му, че повече не иска да му бъде любовница,
а той съвсем спокойно заяви, че е разбрал и
няма вече да я притеснява. Отново прояви
онази разумност, която напоследък
започваше да я дразни.

179
 Гледаше как хората на Земят
проявяваха страстите си и се опита да ги
разбере. Отчасти я отвращаваше големият
хаос, който предизвикваха тези чувства, но
от друга страна я привличаха. Понякога
съжаляваше, че тук, при дангините, тя не
можеше така да реагира, без задръжки. През
целия си досегашен живот се беше
постарала да прикрива колкото може по-
добре своите чувства, а земляните ги
изразяваха открито. Би искала и тя понякога
да крещи, да плаче, да се смее.
Но емоциите имаха и тъмна страна.
Тъкмо сега, когато наблюдаваше живота на
Ваага, тя откри и ужасната жестокост, на
която хората бяха способни. Направо се
отврати. Дано той и Орана не я донесат при
връщането си в тяхната общност.
А най-странното бе, че въпреки това
двамата очевидно се забавляваха в този
живот. Бяха загубили родителите си още
180
като деца при селско въстание срещу
жестокия гнет на императорските
чиновници. За да не убият и тях, какъвто
беше обичаят в тази страна, където
заличаваха цели родове, те избягаха от
родния си край и намериха препитание в
голям град като дребни крадци. Там един
вече възрастен крадец ги бе взел под
крилото си и ги обучи какво да правят.
Подвизаваха се основно в кръчмите, където
пияните веселяци и пристрастените към
игра комарджии ставаха лесна жертва.
Кесиите им олекваха с някоя и друга медна
монета под сръчните пръсти на джебчиите.
Не прекаляваха, за да не ги хванат.
Старецът обаче не беше доволен от
скромната плячка и когато станаха младежи
ги накара да посетят домовете на богатите
търговци. Тази работа си беше доста опасна,
защото имаше охранители и се изискваше
голяма находчивост, за да ги разсеят. Рано
181
или късно, щяха да ги хванат. Микела се
притесняваше за Ваага и макар че желаеше
да се върне по-скоро, тя все пак не искаше
той да изтърпи наказанието за кражба, което
можеше да завърши със смъртта му.
Проклинаше Орана, която, като по-малък
брат, с голямо лекомислие предлагаше все
по-рисковани набези.

182
 

Чан се ухили на Уей и му посочи

тромавия чиновник, който събираше налози
от занаятчиите, чиито дюкяни бяха
разположени по улицата надолу. Уей
поклати глава. Да крадеш налози
означаваше да обираш самия император, а
за това се полагаше смъртно наказание.
Разбира се, дебелият служител на гуана11
не би представлявал проблем за тях, но
щяха да пратят войници да ги хванат, а с
тях шега не биваше.
Чан остана недоволен. Как да
изпуснат такъв изгоден случай? Брат му
беше прекалено страхлив. Дори
“спечелените” пари и ценности отчиташе
изцяло на дъртия пияница, без да задели
част за себе си. А той им даваше от тях

11
Гуан – висш чиновник, мандарин
183
колкото да не умрат от глад. Все
твърдеше, че трябва да останат леки като
перца, за да се катерят безшумно по
покривите на къщите, което означавало да
не ядат много. Уей се примири с
полугладното им съществуване, а Чан не
искаше. Беше с година по-малък от брат си,
но апетитът му беше три пъти по-голям
от неговия. Без да каже на Уей, заделяше
част от откраднатите монети за себе си.
Досега нито брат му, нито старецът,
нито другите малки крадци под опеката му
бяха разбрали за това, макар че ставаше
все по-трудно да ги крие от тях. Когато
имаш само един кат дрехи на гърба си и
малка кутия с най-необходими лични вещи,
нямаш много възможности за трупане на
имане.
Продължиха към друг квартал,
където се намираха къщите на
чиновниците от среден ранг. Старецът им
184
втълпяваше упорито да не се подвизават в
квартала на по-богатите. Там, ако ги
хванат, нямаше да им се размине с 50 удара
с бамбукови пръчки, а тежки сопи щяха да
играят по голите им гърбове. Тъй като
бяха слаби, можеха и да не оцелеят след
наказанието.
Досега Чан и Уей ги бяха успешно
избегнали. Само веднъж хванаха Чан за
дребна кражба на една улица. Набиха го, но
го пуснаха, след като изхленчи, че е сираче и
няма какво да яде. Дори един чичко му
подари парче от оризова пита. Изгълта го
настървено пред очите им и така му
повярваха. Искаха да го отведат в дом за
изоставени деца, където щяха да го
обучават за войник на императора, но той
успя да се измъкне. И сред крадците
трябваше да се съблюдава известна
дисциплина, но тя беше несравнима с тази
на войниците. Чан нямаше никакво
185
намерение да промени живота си, хареса
му да бъде крадец. Той заемаше уважавано
място сред другите деца от
“семейството” на стареца заради
хитростта и сръчността си. А и нямаше
да остави брат си сам. Макар че Уей го
ядосваше с примерното си поведение, Чан
го обичаше и почиташе.
Изкатери се на дърво край високия
зид, който обграждаше двете постройки с
двора на чиновника. Дворът беше пуст.
Почака малко скрит в гъстия листак, после
подаде знак на брат си с разклащане на
клонче.
Уей обиколи откъм другата страна,
където се намираше още една къща с двор.
Знаеха от предишни наблюдения, че там в
това време се намираха само две баби и
три малки деца. Той прехвърли зида, като
се набра на ръце. Беше почти обяд,
слънцето жареше с всички сили и хората се
186
бяха скрили на сянка в къщите си. Нямаше
никого наоколо. Уей безшумно се приземи
зад зида, изтича покрай къщата до
задната ѝ страна, там се изкатери върху
разделяща двете къщи стена и горе отново
се огледа. Дотук добре. За жалост нямаше
поглед върху дървото, на което се беше
скрил Чан. Тъкмо се канеше да скочи в
двора, когато чу гласове. Замръзна. Облечен
в кафяв сукман той почти се сливаше с
дървената задна страна на съседната
къща. Изчака.
– Казвам ти – чу да казва мъж, –
видях да се разклаща дървото отпред, а
няма никакъв вятър.
– Не виждам нищо, но да проверим –
отвърна друг.
Уей прокле брат си. Какво правеше
той? Толкова невнимателен ли стана?
Изведнъж чу под себе си леко дращене.
Загледа се в плътната сянка под него.
187
 – Слез най-накрая – шепнеше брат
му отдолу – сега е моментът.
Уей скочи до него.
– А двамата мъже?
– Отвлякох им вниманието. Трябва
да побързаме.
Чан изтича наведен напред. Беше
бърз и гъвкав като котка. Шмугна се в
къщата през странична отворена тераса и
грабна каквото намери.
– Само металните неща – напомни
му Уей шепнешком, докато напъха вещите
в торбата, която носеше със себе си, но
Чан вече влезе в съседната стая. Там явно
завари някого, защото се чуха истерични
викове. Уей изтича с торбата навън убеден,
че Чан го последва. Прехвърли я през
стената в двора на съседната къща и се
изкатери нагоре. После се обърна да
помогне на Чан да се качи, но него го
нямаше. Къде се бавеше той? Вече помисли
188
да се върне, за да му помогне, когато Чан се
появи под него. Нещо му предаде, нещо
голямо, което Уен в плътната сянка не
можа да различи.
– Не я хвърляй! – предупреди го Чан.
Стиснал предмета в едната ръка,
Уей протегна другата към Чан. Прехвърли
го със силен замах направо в другия двор и
също скочи. От обраната къща се чуваше
силната олелия, типично за такъв случай, и
тичащите стъпки към тях. Дано не ги бяха
видели. Взе торбата, напъха и голямата
вещ вътре и последва Чан, който вече се
беше отправил към отсрещния зид. Мерна
за момент една от бабите, но не ѝ обърна
внимание. Тя не се развика както очакваше.
Отново им проработи късметът.
Бързо се скриха зад ъгъла в съседна
уличка и тръгнаха привидно спокойно
напред. Ако тичаха сега, щяха да им

189
обърнат внимание. Торбата тежеше и Уей
попита тихо брат си:
– Какво ми даде накрая? Щом се те
видели, трябваше веднага да се върнеш.
Чан се ухили.
– А, онези двамата бяха много заети
и не можаха да се разделят веднага. Имах
време да грабна една ваза, мисля, че е
сребърна.
– Бабата от задната къща ни видя –
предупреди Уей, – скоро няма да можем да
посетим отново този квартал.
– Дъртата? – засмя се Чан. – Няма
да ни издаде.
– Откъде си сигурен?
– Усмихнах ѝ се, а тя ми отвърна –
захили се Чан и подсвиркваше тихо весела
песен.
– Умея да се справям с бабите –
похвали се той, а Уей само поклати глава.

190
Страхуваше се, че Чан все някога ще
изпадне в беда.

***

Прибраха се радостни от поредния

успешен обир. Техните другари стояха пред
къщата, в която живееха заедно със
стареца и ги гледаха притеснени.
– Старецът ви чака с нетърпение –
каза Юн с гробен глас.
– Чан, на твое място бих си плюл
още сега на петите – тихо подшушна Линг.
Момичето обичаше Чан като по-
голям брат.
– Какво е станало? – учуден попита
Уей.
– Ще ви кажа какво е станало! –
извика старецът отвътре. – Елате веднага
тук!

191
 Двамата братя се спогледаха.
Нямаха представа за какво се сърди
наставникът им. Но тъй като носеха
богата плячка, гордо влязоха вътре.
– Ли – извика старецът на най-
голямото момче от групата, – пази
вратата! Виж да не избягат!
Уей погледна смаян брат си, чието
лице беше станало бяло като платно. Чан
пък гледаше като хипнотизиран в ръцете
на стареца, който държеше кутия.
– Какво си направил? – попита тихо
Уей.
Чан не отговори.
– Кой от вас двамата мисли, че
може да ме окраде?
Старецът взе сопата и се отправи
към тях.
– Аз! – извика Чан, за да предпази
поне брат си.

192
 Но на стареца му беше все едно.
Наложи и двамата жестоко. Уей, въпреки
че не беше виновен, получи по-големия дял
удари, защото се наведе над брат си, за да
го предпази.
– И следващия път ако ви хвана, че
дори един кеш12 задържате за себе си, ще
ви убия! – заплаши ги старецът, когато се
умори.
После лежаха цяла седмица по корем
докато отново можеха да се изправят на
крака.

12
Cash – китайска кръгла монета с квадратна дупка в
средата
193
 

За първи път се върнаха заедно при

дангините. Ермика прехвърли първо духа и
душата на Орана в тялото ѝ, след това, във
втора капсула, дойде ред на Ваага. Сега
двамата седяха един срещу друг на ръба на
капсулите си, погледнаха се и се засмяха.
Скочиха и се прегърнаха. Не обърнаха
никакво внимание на посрещачите.
– Как може да са толкова весели след
като умряха по много мъчителен начин –
учудено измърмори Микела и погледна към
Асатра до нея. Той не откъсваше очи от
двамата. По лицето му нямаше движение,
беше самата съсредоточеност.
– Май нямат нужда от нас, да ги
оставим тогава – отвърна той и тръгна.
Микела още малко се зачуди, какво
да прави, после като видя, че двамата гледат
само себе си, опипват лицата си и очевидно
194
се радват един на друг, реши да го последва.
Тогава чу Ваага да извика:
– Микела!
Тя спря и се обърна към него. Ваага
пусна Орана, притича няколкото крачки към
нея и я грабна в прегръдката си. Микела
едва успя да си поеме въздух. Такъв изблик
на радост не бе срещала досега.
– По-леко – изстена, – ще ме
смачкаш.
Той изплашен я пусна, после взе
двете ѝ ръце.
– Извинявай, но така се радвам да те
видя.
– Аз също се радвам – отвърна
смутено Микела, – но ти май се радваше
повече на Орана. Нали цял живот бяхте
заедно, какво толкова се поздравявахте тук?
– Ти проследи ли живота ни?
Микела го потвърди.

195
 –Тогава знаеш как е завършил.
Хванаха ни, биха ни и ни заключиха в
клетки, като стегнаха главите ни в обща
дървена плоскост, а накрая и ни оставиха да
умрем в земна дупка. Но винаги заедно. Чан
докрай се шегуваше, аз пеех. Беше
единственият начин да се справим с болката.
И когато най-накрая умряхме и се
събудихме тук, се зарадвахме, че все още
сме заедно, че всичко приключи, че всичко е
само спомен, който ще отмине. Нямаш
представа какво облекчение ни донесе.
– Това, че имаме пак тела, здрави и
красиви, е толкова прекрасно – включи се
Орана в обяснението. – Здравей Микела, и
аз се радвам да те видя пак. Къде е Асатра?
– Беше тук, но ти не му обърна
внимание и той си тръгна – малко жлъчно
отговори Микела. Чудеше се на думите на
Орана, че се била зарадвала да я види.
– Ще го потърся.
196
 Орана се отправи към вратата.
– Предай му много поздрави и от мен!
– извика след нея Ваага. После пак погледна
бившата си любовница.
– Имаш ли нещо против да се
забавляваме заедно?
– С мен ли? – учудено отвърна
Микела.
– А с кого друг? – засмя се Ваага. –
Нали си ми още приятелка?
Микела се усмихна и Ваага направо
се стъписа.
– Ти умееш да се усмихваш?
– Умея и други неща, ще видиш –
засмя се тя и го задърпа със себе си.

Орана потърси доста, докато откри

Асатра в сектора за физическа отмора.
Тичаше между дърветата. Учуди се, защото
той обикновено само вечер се занимаваше с
физическата си подготовка. Тя затича до
197
него, макар че ѝ беше трудно да поддържа
неговото темпо, а за говорене и дума не
можеше да става. Той не спря докато не
приключи с тренировката си. После седна
на един от белите камъни и я погледна без
да продума. Орана седна до него и също
мълчеше. Първо трябваше да успокои
дишането си. Да натовариш така тялото си
след излизане от капсула, не беше в реда на
нещата.
– Трябваше първо да ядеш – каза той
накрая.
– Храня се с присъствието ти, което в
последно време е толкова рядко – отвърна
тя, опитвайки се да премахне напрежението
помежду им с чувство за хумор.
– Нямах усещането, че ти липсвам.
На това Орана отговори с “Нищо не
разбираш”, с което нарани още повече и без
това вече нараненото му самолюбие. Тя
набързо повтори, каквото Ваага беше
198
обяснил на Микела. Но то не можа да
удовлетвори Асатра.
– На Земята може и да сте много
близки, в крайна сметка сте единствените
дангини там, но тук е друго. Поне трябваше
да уважавате присъствието ми. Ще си
помисля дали да дойда при следващото ти
завръщане.
Орана не повярва на ушите си. За
първи път Асатра се оплакваше, че тя не
проявява достатъчно почитание към
позицията му на Предводител. Погледна го
отчуждена.
– Асатра, какво те промени така?
Нима си обиден? Реагираш като човек.
Той скочи от мястото си и извика
ядосан:
– Никога повече не ме сравнявай с
човек!
– Нали искаш точно такива да станем?
– възмути се тя.
199
 – Не, не искам да станем като хората!
Искам да взимаме само техния хъс, не и
всички отрицателни емоции, които
проявяват.
– Едното не може без другото –
отвърна Орана. – А ти сега показваш една
такава отрицателна страна, макар че не знам
как е възможно, след като не си бил на
Земята.
– Лошо ни влияете!
Той ѝ обърна гръб и се затича до
почистващите кабини. Там, под струйките
въздух и вода се успокои и съжали за
реакцията си. Орана беше права. Той се
държа неадекватно. Отново по загадъчен
начин емоциите на двамата “нови земляни”,
както ги наричаха шеговито, се бяха
предали на близък до тях дангин. В случая
на него, колкото и да не му се искаше да го
признае. Това влияние беше стряскащо,

200
защото не знаеше как да го контролира.
Експериментът му излизаше извън контрол.

Орана остана седнала на камъните, с

остра болка в сърцето. Нима губеше Асатра
съвсем? Влияела му лошо – защо? Имаше
към него само добри чувства, как така те
предизвикаха такава негативна реакция?
Досега той винаги ценеше откровеността ѝ,
нима от сега нататък ще трябва да крие
какво мисли?
Очите ѝ се пълнеха със сълзи. Остави
ги да се стичат по бузите ѝ.

***

Ивола не можа да повярва на очите

си когато видя Микела да приближава. Не
вървеше, а пристъпваше с лека като перце
походка. Откъде тази радост?

201
 – Микела, какво ти става, изглеждаш
толкова щастлива!
– Щастлива съм! Направо ми се пее –
засмя се приятелката ѝ.
– Честито! Но кажи каква е
причината?
Микела се отпусна във въздушно
кресло.
– Ваага се върна.
– Да, разбрах, но досега това не те
довеждаше до такова състояние.
– Защото досега не се любихме след
завръщането му – ухили се Микела.
– Ти си била с Ваага? А Асатра?
– О, прекратихме интимните си
отношения преди известно време.
Ивола много се учуди. Не защото
Асатра “заряза” Микела – беше сигурна, че
точно това е станало, а от това, че тя не ѝ
беше разказала за раздялата им. Досега не е
имало тайни помежду им. Микела се
202
променяше пред очите ѝ. И всичко започна
след като Асатра изпрати Орана на Земята.
Каква беше връзката между двете събития?
Не можа да я открие.
– И преди си била с Ваага, но не съм
те виждала така променена след това –
опита да изясни поне отчасти загадката.
Микела скочи от креслото и се
завъртя пред Ивола.
– Всичко е различно! Беше така...
така... нямам думи за това. Как да ти обясня?
Ваага винаги е бил много нежен, но сега
докосванията му ме карат да изтръпна, а
очите му излъчват такава светлина... –
Микела пак се хвърли върху креслото и
блажено затвори очи.
– Ивола, мисля, че съм влюбена!
– Влюбена? Какво означава това?
Нали решихме, че не знаем какво е любов.
– Ваага ми каза, че влюбването е
състояние, в което изпадат земляните когато
203
срещнат човек, за когото мислят, че цял
живот са го чакали.
– Доколкото си спомням от
наученото, става дума за раздвижване на
най-различни хормони в кръвта на хората –
поправи я Ивола.
– Хормони? Не знам, няма значение.
Чувствам се прекрасно.
– Да, виждам, радвам се за теб. Но
мисля, че това състояние е временно.
– Хич не ме интересува!
– А би трябвало.
Двете приятелки, увлечени в
разговора си, не бяха забелязали, че Асатра
ги бе доближил. Стреснато, Микела се
изправи в креслото си. Почувства се
страшно неудобно, че той беше чул част от
разговора им. Еуфоричното ѝ настроение
отлетя.

204
 – След влюбването идва отрезвяване
– добави Асатра, – а после и
разочарованието.
– Не винаги – възрази Микела. –
Може да идва и любовта.
– Да, може, но рядко. Желая ти
късмет с Ваага. Но да оставим това. Търсих
те от доста време. Имаш да вършиш и
работа, не само да се забавляваш. Ела,
трябваш ми.
– Идвам – стана Микела с въздишка.
Би предпочела да продължи да обсъжда
новите си чувства с Ивола.
Двамата напуснаха помещението, а
Ивола се зачуди, защо Асатра лично дойде
да я повика. В последно време като че ли не
само Микела, но и той се държеше странно.

***

205
 Орана седеше срещу Ваага в един от
кътове на столовата и най-сетне прие
първата си порция храна след събуждане в
капсулата на клонинга. Ваага не ядеше.
– Ти по-рано ли се нахрани? – попита
го Орана.
– Да, дойдохме тук с Микела веднага
след като напуснахме кабинета на Ермика.
Имах нужда да се подкрепя преди да покажа
на Микела какво означава да обичаш някого
– усмихнат добави той.
– О, очевидно успя, изглеждаш доста
щастлив – върна усмивката Орана.
– Да, така се чувствам. Вече не
съжалявам, че тръгнах и аз да придобия
емоционално тяло.
– Преди съжаляваше ли?
– Имаше такъв момент, особено след
второто си прераждане. Мислех, че никога
няма да мога да се оправя след моралното
ми падение.
206
 – Това те направи доста по-разумен в
следващите две прераждания.
– Надявам се и по-нататък.
Орана приключи с храната си и се
облегна назад.
– Кажи сега, как успя да склониш
Микела да ти се отдаде? Нямаше ли
проблем заради Асатра.
– Не, те се разделиха още след като
заминахме. Микела е разбрала, че Асатра не
е за нея и че ѝ е по-хубаво с мен. Мисля, че
ѝ доказах, че е права – намигна Ваага.
– Радвам се, че при вас нещата се
развиват така – малко тъжно отвърна Орана.
Споменът за срещата ѝ с Асатра
продължаваше да я наранява. Ваага, разбира
се, веднага усети, че тя е нещастна. Взе
двете ѝ ръце в своите.
– Какво е станало между вас? –
Нямаше нужда да уточни кого има предвид.

207
 – Асатра се обиди, че не му обърнах
внимание когато пристигнахме.
Обяснението ти не го удовлетвори. Накрая
взе да се ядосва, че сравних реакцията му с
тази на човек. Направо беше бесен.
– Асатра? Бесен? Не е възможно! Той
няма емоционално тяло.
– Каза ми, че му влияем зле –
измрънка Орана с наведена глава.
– Ама че глупости!
– Внимавай какво говориш – включи
се в разговора Микела, която се бе появила
отнякъде. Двамата с Ваага се прегърнаха. –
Май ви изиграх същия номер, който Асатра
изигра преди малко на мен – подслушах
част от разговора ви. Извинявайте.
– Няма нищо – каза Ваага и засмян
добави: – Надявам се, не си казала нещо
лошо за него, например, че е лош любовник.
– Не бих казала, че това е вярно –
обади се Орана. Микела я подкрепи.
208
 – И аз не бих. Но си е друго с теб –
целуна го тя.
Орана стана. Тук само щеше да
пречи. Тръгна си с “приятно прекарване” и
си помисли, че Ваага е станал много
самоуверен. Преди не би си позволил такава
“шега”, и то с Предводителя. Може би
Асатра беше прав като прецени, че те
донесоха нещо отрицателно. Поне
уважението им към другите дангини силно
пострада. Бяха придобили нещо, което
другите не притежаваха, но това не ги
правеше по-велики. Още повече, че бяха
далеч от съвършенство на душите си.
Искаше да разбере, какво точно Асатра
имаше предвид когато каза, че им влияят
зле. Помоли го за среща.

Същата вечер двамата седяха в

кабинета на Асатра, отпуснати на работни
столове. Обстановката, която той избра,
209
ясно показваше, че не смята да превръща
разговора в приятелска среща. Орана беше
работила тук безкрайно дълго с Асатра, но
за първи път се почувства като подчинена.
Преглътна.
– Кажи, какво искаш от мен –
започна Асатра. – Нямам излишно време.
Работното време отдавна беше
свършило и макар че се случваше Асатра да
работи извънредно, това беше по-скоро
изключение. Орана днес набързо се беше
информирала какво е станало по време на
отсъствието ѝ и не бе открила нищо извън
нормалното. Значи просто се заяждаше.
– Бих искала да ми обясниш какво
имаше предвид когато каза, че ви влияем
зле.
Асатра просто ѝ отказа.
– Остави това, няма да го обсъждам с
теб.

210
 – Не с мен? Това означава ли, че с
друг може? – появи се отнякъде старата
ревност, макар и в друг вариант.
– Да, за обсъждането на този въпрос
ми трябва някой, който не е лично засегнат.
Не, той не се заяждаше, каза го
хладно преценяващ ситуацията. Орана
просто беше отвикнала от този начин на
работа.
– Но аз трябва да знам, защото иначе
ще се чувствам виновна, без да знам за
какво – възрази Орана, опитвайки се да
подхожда по същия начин към проблема –
безпристрастно.
– Няма смисъл да се чувстваш
виновна – аз те изпратих на Земята, аз нося
отговорността.
Орана поклати глава.
– Асатра, така не става. За всичко,
което правя и чувствам, съм само лично аз

211
отговорна. Моля те да ми помогнеш да
проумея в какво конкретно съгреших.
– “Съгреши”? Какво общо има тук
„грях”?
– Извинявай, исках да попитам каква
грешка направих?
– Никаква. Грешката е моя.
– Не ми помагаш така. Казах вече, не
смятам, че ти си отговорен. Кажи, какво
точно не харесваш в мен, а сигурно и във
Ваага?
Асатра не отговори, само я гледаше,
като че ли търсеше думи да ѝ каже куп
неприятни неща.
– Че станахме много непочтителни
ли? – изпревари го Орана. – Признавам,
това е вид гордост, която е също непозната
за дангините, но върху този проблем можем
да поработим. Поне аз имам такова
намерение.

212
 Асатра поклати глава. Изразяване на
мнението му с жест също беше нещо ново за
Орана. Нима той приемаше част от
поведението на “новите земляни”?
– Не става дума за това какво
харесвам и какво не харесвам във вас.
Когато казах, че ни влияете, имах предвид
точно това, което казах.
Орана потисна бърз отговор и се
замисли за момент.
– Да не искаш да кажеш, че по
някакъв начин променяме и другите
дангини?
– Точно така – Асатра остана
доволен, че Орана все пак беше запазила
нещо от разсъдливостта си. Вече беше
мислил, че покрай емоционалното си тяло
съвсем е загубила менталните13 си умения.
– Как е възможно?

13
ментално – мисловно, умствено.
213
 – Не знам. Трябва да проучвам
въпроса. Засега ефектът се забелязва само
при близки партньори, другите не изглеждат
засегнати. И поради това явлението трябва
да бъде проучено от някой, който не е в
близки отношения с вас.
– Което означава, че и ти отпадаш –
учуди се Орана.
– Да, за съжаление, и още не знам
кого да натоваря с тази задача.
Орана помисли малко и после
предложи:
– Ивола. Тя ни познава добре, но не е
твърде близка с мен и Ваага. Освен това
разсъждава много трезво, това ще ти
допадне.
– Имам вече впечатления от нея, ще
обмисля този вариант.
– Тя е много близка с Микела, която
според мен е поредната ни “жертва”.

214
 Проява на чувство за хумор беше от
приятните “странични явления” на душата.
Отбеляза, че тези разговори с Орана му бяха
липсвали. Поне докато тя се държеше
разумно както сега.
– Микела е особен случай. Не знам
дали Ваага ти каза, но тя има зачатъци на
емоционално тяло. При нея е естествена
мутация.
– О, сега започвам да разбирам –
отвърна Орана. – Но ако е възможно да се
сдобиеш с душа чрез мутация, то би било
още един начин за постигане на промяна
при дангините.
– Вече мислех по въпроса. Но
Микела има тази мутация открай време, а
досега не е проявявала по-силни чувства от
останалите. Едва след като ти се върна след
първото си прераждане на Земята тя започна
да се променя. А сега, след като и Ваага
тръгна по този път, тя все по-бързо развива
215
емоционалното си тяло. Така че само
наличието на мутация няма да върши работа.
– Логическият извод е да пратиш
само половината дангини на Земята – засмя
се Орана.
Асатра хареса смеха ѝ, въпреки че в
него имаше доза сарказъм. И точно това му
напомни, че сегашната Орана не е същата
като бившата. И че той още не знае, дали ще
може да я харесва, както я харесваше някога.
– Рано е да се мисли по този въпрос –
върна той разговора в изходна позиция. –
Ще проучим докъде ще се простира
влиянието ви върху нас. Засега не мога да
кажа повече по въпроса.
Орана разбра. Надеждата ѝ, че ледът
между тях може да се стопи, не се оправда.
Остана с чувство на съжаление. За малко да
помисли, че всичко е като преди. Но нищо
не беше като преди. Асатра отново върна
дистанцията.
216
 Тя стана и благодари формално за
срещата. Вече в покоите си отново се
бореше със сълзите. Трябваше по-бързо да
мине по пътя на душата, за да не се
увеличава тази дистанция прекалено много.

***

Ивола много се учуди когато Асатра

я повика в кабинета си. Дори не беше
посещавала това място досега. Огледа се в
спартанската обстановка. Допадна ѝ. Тя
също не обичаше разни “дрънкулки” за
украса и винаги се чудеше какво харесва
Микела в тях.
Асатра даде още няколко
нареждания на помощниците си преди да ги
отпрати и да се обърне към нея. Изучаваше
я с очи и Ивола за първи път забеляза, че
бяха зелени. Не беше виждала този цвят при
друг дангин. Хрумна ѝ мисълта, че и той е
217
мутация и може би точно това го правеше
толкова подходящ за Предводител – пост,
който заемаше от много време.
– Извиках те, за да ти дам задача,
която не трябва да споделяш с никого, освен
с мен.
Интересно начало. Ивола се
почувства поласкана. С какво беше
заслужила доверието му?
– Ще разбереш, защо избрах точно
теб – каза той, като че ли беше прочел
мислите ѝ. Ивола изведнъж разбра защо
помощниците на Асатра го почитаха
толкова. Почувства се “оголена” пред
неговата проницателност.
Сътрудничеството можеше и да се оформи
не толкова приятно.
– Искам да изследваш как се отразява
присъствието на Орана и Ваага на
дангините, по-специално на мен и Микела.

218
 – Забелязах промените при Микела,
но не мога да преценя дали ги има и при вас.
Прекалено слабо ви познавам.
Ивола използва учтивата форма при
разговора с Асатра, което му направи
впечатление. Другите му помощници
отдавна бяха преминали към обичайното
приятелско обръщение между сътрудници.
Тя държеше да спазва дистанция между тях
и това напълно го устройваше. При близки
отношения отново имаше вероятност да си
повлияят взаимно.
– Ще работиш повече с мен и ще
присъстваш при разговорите ми с Орана,
Ваага и Микела. Наблюдавай внимателно –
трябва ми и най-малката реакция, не само
думите, а и мимиката, и жестовете. Разбира
се, тези разговори вече ще се записват, така
че ще имаш възможност и по-късно да ги
анализираш. Наблюдавай и живота на
двамата на Земята, за да направиш връзка
219
между преживяванията им там и
поведението им тук.
– Правилно ли ви разбрах –
внимателно попита Ивола, – искате да
наблюдавам личните ви разговори?
– Точно така.
– Ще се постарая да ви бъда полезна
– отговори Ивола като се учуди, че Асатра
не си запази никакво лично пространство,
дори когато е с Орана.
– И не го казвай на никого, най-вече
на Микела и Ваага. Орана ще се досети, но
не го обсъждай с нея. Разбрахме ли се?
– Напълно.
– Добре. Ще ти уредя място в
кабинета ми и някаква привидно важна
работа, за да не прави впечатление на
другите, че си край мен. Ако мислят, че сме
любовници, не ги разубеждавай. Няма
значение какво мислят, важно е да не се
сетят за истинската причина.
220
 – Разбирам.
Ивола тръгна със смесени чувства.
Напълно споделяше опасенията на Асатра,
другите да разберат с какво се занимава тя.
Предводителя под наблюдение –
авторитетът му щеше да пострада. Учуди се,
че въпреки тази опасност, той се реши на
тази стъпка. Очевидно новата ѝ задача беше
важна.

***

Орана за пореден път се прероди и

Ваага също се готвеше за заминаването си.
За разлика от Орана той никак не бързаше.
Вече не му се тръгваше оттук. Любовта му
към Микела беше получила ново измерение,
те изживяваха най-щастливите мигове в
живота си. Предстоящата раздяла им
причиняваше дълбока болка.

221
 – Ти си добре – каза Микела, –
отиваш там без да помниш нищо, ще имаш
отново приятелки и партньорки, а аз ще те
гледам оттук и ще ревнувам. Не е честно!
Той се усмихна и я прегърна силно.
– Която и земна жена да прегръщам,
то е нищо в сравнение с теб. А и ти си
свободна да правиш тук каквото поискаш.
– Не, стига вече, искам само теб.
– А ако Асатра те иска отново?
– Ще му откажа като миналия път.
– Ти си му отказала? – Микела не му
беше разказала за раздялата с Асатра. Ваага
остана приятно изненадан, че инициативата
е дошла от нея.
– Да, и пак ще го направя. Прекалено
е студен за мен, прекалено разсъдлив. А и
не искам да те наранявам.
Ваага се засмя щастлив. Прегърна я
страстно и прошепна:

222
 – Ти си най-великолепната жена,
която може да съществува. Обичам те.
– И аз те обичам и ще бъда винаги
твоя – нежно отвърна Микела.
Двамата потънаха в поредна любовна
игра, забравяйки за всичко друго, освен
желанието да си доставят върховно
удоволствие.

А Ивола следеше прегръдката им от

кабинета на Предводителя. Изпълняваше
задачата си без излишно притеснение, че
наблюдава двамата в най-интимната им игра.
Знаеше всичко за секса, беше имала и тя
някога интимни приятели, но отдавна не се
вълнуваше от подобни изживявания. Не
изпита абсолютно нищо.
Асатра я следеше от работното си
място и остана доволен от видяното. Тя
беше напълно подходяща за тази работа, по-
добър едва ли щеше да намери. Попита се
223
обаче, дали би бил съгласен и него да
наблюдава така в толкова интимен момент.
Отхвърли мисълта си като несъстоятелна. За
да попадне в подобна неудобна ситуация, би
трябвало да се люби или с Микела или с
Орана. Първата твърдо отстояваше
привързаността си към Ваага, а с втората
едва ли скоро щеше отново да се сближи.
Макар че, като хвърли поглед към двамата
влюбени, изпита известно съжаление, че не
може да изживее същия екстаз.
Надяваше се, че Ивола беше твърде
заета с наблюдението на Ваага и Микела и
не му обърна внимание в момента. Защото
никак не беше сигурен дали това съжаление
не се е отразило по някакъв начин на лицето
му.
Изключи връзката с покоите на Ваага
и каза на Ивола:
– Стига толкова. Не е нужно да се
престараваш.
224
225
 

Мария гледаше в краката си да не

би някоя змия да се появи на пътя. Носеше
храна за мъжете на сечището. Ударите на
брадвите достигнаха до нея отдалеч.
Гъстата гора не се даваше лесно, много
мъжка сила трябваше за изкореняване на
дебелите дънери. Но мястото им трябваше,
за да разширят полето с царевицата. Тази
култура се продаваше добре, а и говедата я
обичаха. За пшеница и захарна тръстика
тук беше високо и студено.
Огледа се. Не видя никого.
Тукашните индианци се намираха недалеч в
мисията на йезуитите. Там ги бяха
превърнали в католици, те работеха по цял
ден и опасността да бъде нападната беше
малка. По-скоро можеше да попадне на
ловци на роби, които все по-често се
забелязваха наоколо. Не че тя щеше да е
226
целта им – това бяха онези индианци от
мисията, въпреки официалната забрана да
ги заробват, но тя не държеше пътищата
им да се кръстосват.
Чу шум и изплашено се обърна. От
гората излезе мъж, облечен в черно.
Въздъхна с облекчение.
– Падре14, какво ви води насам?
– Искам да говоря със съпруга ви.
– Ще ви заведа при него, той е на
сечището.
– Точно за това го търся. Не трябва
да навлиза в територията на мисията.
– Дори не знам докъде точно се
простира. Трябва да разширим полето, а
откъм другата страна не може. Там има
много пустееща земя, но тя принадлежи на

14
Падре (исп.) – “отче”, обръщение към свещеник
227
латифундията15, а собственикът ѝ не е
склонен дори едно пие16 да отстъпи.
– Да, знам, но и нашата земя е само
за мисията. Трябва да се съобразявате.
– Поговорете с мъжа ми, аз тези
неща не решавам.
– Дайте поне да ви помогна да
носите тежката кошница. Мирише
приятно – усмихна се той.
– Месо със сладки картофи –
похвали се Мария – ще ги пробвате, нали?
– Благодаря, но сега постя – извини
се той. – Друг път.
– Жалко, не знаете какво изпускате
– засмя се тя.
Мария се радваше на компанията на
йезуита. Вече нямаше за какво да се
притеснява по пътя, а и кошницата вече не

15
латифундия – голямо земеделско владение
16
пие (pie) – стъпка = 28,3 см
228
ѝ тежеше. Той беше млад човек, с приятна
външност и поведение и с него можеше да
се говори за най-различни неща.
– Как върви обучението на диваците?
– попита, за да поддържа разговора.
– Те не са диваци. Имат си своя
култура, но, разбира се в очите на
цивилизован човек изглеждат тъкмо
такива. Когато ги посвещаваме в нашата
права вяра, стават послушни и способни
работници.
– Разбрах, че ги учите да четат и да
пишат на испански. За какво? Дори аз не
мога да чета и да пиша. Родена съм тук, в
колонията, далеч от място с училище.
– Бих ви поканил да посетите
нашето училище, но от ордена са решили,
че местните индианци трябва да бъдат

229
изолирани в мисиите. Контакти със
заселниците и креолите17 не са желателни.
– О, благодаря за предложението –
засмя се Мария, – но и без това нямам
време за учене. Домакинската работа
изцяло поглъща времето и силите ми. За
съжаление имам само една дъщеря да ми
помага. Но и тя скоро ще напусне дома.
Вече си е харесала един младеж от
латифундията.
– Желая ѝ късмет с момчето. Дано
не е пияница като повечето мъже в
имението.
– Уж не е, но знае ли човек? –
измърмори Мария.
Тя точно от това се опасяваше, но
дъщеря ѝ не искаше и да чуе. А съпругът ѝ
гледаше само по-скоро да я омъжи, за да

17
креоли – родени в колония лица от европейски
произход
230
предаде отговорността за нея на някой
друг. Не беше привързан към момичето,
уважаваше само момчетата. И нея не
обичаше особено. Когато се ядосваше за
някаква дреболия, дори ѝ посягаше и
повтаряше, че я беше взел само защото му
трябвало жена в стопанството. В
началото много се обиждаше, защото
преди да се оженят я беше ухажвал и тя
му беше повярвала. Сега вече не я
интересуваше, беше се примирила с
положението. Роди му петима синове един
подир друг, дъщеря ѝ беше последното дете.
След един спонтанен аборт остана
безплодна, което напълно я устройваше.
– А снахи нямате ли?
– Засега не, момчетата не бързат,
искат да си запазят свободата. А и
намират в латифундията момичета за
забавление.

231
 – Да, за съжаление. Порокът е
навсякъде. Добре че повечето от нашите
индианки успяхме да опазим от него.
– Ще има проблем и с разделянето
на малкото ни стопанство. Това
положение засега устройва всички.
– Всички освен вас – усмихна се
свещеникът.
“Наистина е много приятен мъж –
помисли Мария, – защо точно такива
трябва да се обричат на безбрачие?”
Ако дъщеря ѝ би искала да се омъжи
за него, нищо против не би имала, напротив,
щеше да се зарадва. Но това бяха съвсем
безплодни разсъждения.
Бяха стигнали сечището. Мария
простря покривката върху разхвърляните
дребни клони, единствено що-годе сухо
място, и положи на нея пълните паници.
Отдръпна се, за да не пречи на момчетата

232
да се нахранят. Мъжът ѝ спореше с
йезуита на висок глас.
– Какво ме интересуват вашите
диваци! И без друго скоро няма да ви има
вече тук.
Отговорът на йезуита не се чу, но
лицето му издаваше учудването му.
– Чух, че вицекралят бил много
недоволен, че не плащате данъци. И че
кралят на Испания се бил оплаквал на
папата.
– Това не е нещо ново – отвърна
свещеникът по-високо.
– Да, но този път било сериозно –
ухили се селянинът.
– Откъде сте чули за това?
– В кръчмата на латифундията
дойдоха бандейранти18 да предлагат
стоката си. Казаха, че скоро щяло да има

18
бандейранти – търговци на роби
233
не само негри. Щели да докарат и
образовани индианци. А откъде, мислите,
ще ги взимат? – засмя се мъжът на Мария.
Жената изтръпна. Ако наистина
дойде краят на мисията тогава
индианците биха останали без надзор и
близостта им до тях щеше да докарва сума
ти неприятности. Вече не съжаляваше, че
имаше няколко момчета вкъщи. Но сигурно
ще поискат да харчат повече пари за
боеприпаси, а това щеше да отложи
сватбата на дъщеря ѝ. Мария не знаеше
дали да се зарадва на този факт, или да се
ядосва.
Накрая всички се нахраниха, само
йезуитът не се докосна до храната, макар
че го поканиха. Обясни, че спазва определен
режим. На връщане той отново направи
компания на Мария, което не се хареса на
съпруга ѝ. Гледаше ги с подозрение.
Ревността му беше всеизвестна.
234
 Когато се отдалечиха достатъчно,
за да не ги чуят, свещеникът проговори:
– Искам да ви помоля за нещо.
– Кажете – учуди се Мария. С какво
би могла да бъде полезна на падрето?
– Вашият съпруг е прав, и аз чух
слуховете, че мисиите на йезуитите могат
да бъдат закрити. Толкова труд ще отиде
на халос!
Мария не беше виждала падрето да
се възмущава така. Размахваше оживено
ръце.
– Старахме се да ги превърнем във
верни поданици на краля, да ги приобщим
към правата вяра, а той мисли само за
непосредствената си изгода.
Експлоатират безогледно тази земя и
жителите ѝ, а как ще завърши това
хищничество, един Бог знае. Индианци
почти не останаха, кралските заместници
се чувстват като царе. Вместо да дадат
235
на много хора по малко земя, за да могат да
се изхранват сами, раздадоха на разни там
съмнителни подлизурковци и престъпни
типове имоти, големи колкото цели страни
в Европа. Пълно безумие. Умориха
индианците с оръжие и болести и докараха
африканци. Робовладелството няма да
доведе този континент доникъде. Старият
Рим също падна заради него.
Мария мълчеше. Нямаше какво да
каже по въпроса, не знаеше нищо за
Стария Рим, нито какво трябва или не
трябва да прави кралят на Испания, нито
какво е това “експлоатация”. Но от
избухването на йезуита разбра, че ги чакат
трудни времена.
– Разтревожихте ме – отвърна тя.
– Извинете, вие не сте виновна за
нищо. Просто трябваше да изкарам яда си
на някого, а вие ми бяхте подръка – усмихна

236
се той след въздишка. – Нали не ми се
сърдите?
– Не – засмя се Мария, – свикнала
съм. Но вие имахте молба. За какво се
отнася?
– Ако ме отзоват от тук и закрият
мисията, моля вземете поне двама-трима
от нашите индианци при вас. Но като
работници, не като роби. Възможно ли ще
бъде?
– Ще се постарая да уговоря съпруга
си – замисли се Мария. – Няма да е лесно.
Стопанството ни е малко, а и имаме доста
мъже вкъщи.
– Нека синовете ви поискат част от
земята на мисията. Имате известен шанс
да я получите. Но бедните безимотни
индиоси19 трябва да живеят от нещо. Те
вече доста разбират от земеделие, а има и

19
Indio (исп.) - индианец
237
добри занаятчии сред тях. Ще са ви от
полза.
– Не знам дали ще стане. Със
сигурност няма да ги купим, пари за това
нямаме.
– Трябва да вземете решението си
бързо, ловците на роби вече са наоколо.
– Ще направя каквото мога – обеща
Мария и получи от свещеника поредната
усмивка.
– Много ми е приятно да говоря с вас
– каза той на прощаване. – Името ми е
Йохан.
– Мария – усмихна се тя. – Желая ви
успех.
“Йохан”, повтори Мария, когато
той се отдалечи. Защо това име ѝ звучеше
познато?

Вечерта Мария предаде на мъжа си

молбата на йезуита. Той първо се ядоса, че
238
бил говорил с нея по този въпрос, а не с него.
После се разсмя.
– Е, май успях да наплаша надутото
падре.
– Слуховете не са ли верни? – учуди
се Мария, пропускайки край ушите си
неуважителното отношение. Познаваше
мъжа си.
– Верни са, то се знае, но ако
йезуитът мисли да спаси скъпите си диваци,
се лъже – бандейрантите само чакат той
да се махне.
– Все пак, помисли за нас –
внимателно поде Мария, – от тях няма да
можем да купим роби, а тук се предлага
възможност да взимаме работници
безплатно.
– Ха, безплатно! Ще трябва да им
плащаме надница, а на робите само
храната.

239
 – И облекло, и дом ще трябва да им
устроим. Няма да излезе много по-евтино –
възрази тя.
– Хм, ще помисля. Имаме нужда от
ковач в стопанството. Този от
латифундията е калпав, те също купуват
ножовете си от мисията. Ако можем да си
осигурим ковача им няма да е зле. Ще
говоря с падрето. Дано бандейрантите не
се усетят по-рано и го откраднат.
– Но ние нямаме ковачница, ще
трябва да я изградим тепърва.
– Това не е проблем. Ще поставя
условието да донесе и инструментите си.
Тъкмо ще обучи най-малкия ни син. Хубаво
ще е да имаме ковач в семейството.
Мъжът ѝ започна да си прави
планове, а Мария остана доволна, че успя
поне отчасти да удовлетвори молбата на
отеца.

240
 

Когато Орана излезе от капсулата

на клонинга, освен Ермика я посрещнаха
само Микела с Ивола.
– Ваага не е ли дошъл вече? – попита
тя учудена. Би очаквала да я посреща всеки
друг, но не и тези две жени. Нямаше
причина да ги мисли за близки приятелки.
– Той тръгна след теб – отговори
Микела.
– Е, това нищо не означава –
измърмори Орана. – Този път умрях чак на
стари години.
После попита:
– Асатра ли ви каза да ме посрещнете?
– Правя компания на Ивола – ухили
се Микела, – а тя е тук по задължение.
Орана си спомни последния ѝ
разговор с Асатра преди заминаването си и

241
се досети, че той най-вероятно е послушал
съвета ѝ.
– Хубаво. Стана ли нещо важно тук
по време на отсъствието ми?
– Не, нищо съществено – отвърна
този път Ивола.
– Тогава да тръгваме към столовата,
нали няма да ме изпускаш от очи –
подсмихна се Орана на Ивола. Тя явно се
смути, но нищо не отговори, а Микела
погледна учудено към приятелката си.
– Такива ли са нарежданията ти?
Ивола съвсем се притесни, но Орана
я извади от неудобната ситуация.
– Хайде, гладна съм – каза и тръгна
напред. Двете жени я последваха.

Вече на масата Микела я разпита за

живота ѝ. Явно бе следила само живота на
Ваага. Орана разказа, между хапките, за
селския си бит, за децата и съпруга си, за
242
годините на изобилие и други на глад,
докато не усети, че това не интересува
никого. Тогава спря и попита за нещо, което
интересуваше нея.
– Микела, срещнах ли се с Ваага?
– Да, видяхте се за малко. В онзи
живот той е свещеник.
– Падре Йохан? – Орана се засмя. –
Нямаше да го позная никога! Е, може би ако
се бяхме виждали по-често. Жалко.
Напомнеше ми за Йорген. Името е подобно.
Какво прави сега?
– Папата забрани дейността на
йезуитите в Южна Америка. Върнаха Ваага
в Европа, в ордена му. Продължава да
проповядва, бори се срещу реформаторите.
– Надявам се не гори вещици!
– Не, май това време отмина.
Йезуитите вече се правят на много “учени”.
Докато двете с Микела говореха,
Ивола ги наблюдаваше внимателно.
243
Отбеляза мимиката на лицата им и
жестовете и се учуди на факта, че много си
приличаха. Микела наистина развиваше
същите реакции като Орана и Ваага. С
интерес очакваше среща между Асатра и
Орана. Дали и той ще реагира така?
– Аз трябва да ви оставя – вдигна се
от мястото си Микела, – имам да завърша
един проект. Приятно прекарване с Ивола –
подсмихна се тя на Орана.
Орана също се усмихна. Изглежда,
отношенията ѝ с Микела се оправяха. След
като тя се отдалечи, се обърна към Ивола.
– Е, запомни ли всичките ни реакции?
Нали това ти е задачата?
Ивола, предупредена от Асатра, че
Орана сигурно ще се досеща какво прави, ѝ
се скара:
– Орана, престани. Няма да мога да
изпълня поръчението на Предводителя, ако
Микела разбере, че я наблюдавам.
244
 – Добре, добре – засмя се Орана, –
сигурно ще се отрази зле и на приятелството
ви. Макар че имах чувството, че Микела се
досети.
– Дано не си права. Засега няма
голямо значение, но когато и Ваага се върне,
може да ѝ стане неприятно.
– Надявам се това “изучаване” да има
известни граници.
– Засега няма никакви.
– Какво? Нима ги наблюдаваш и в
интимни моменти? – не можа да повярва
Орана.
– Асатра иска да узнае как дангините
реагират на завръщането ви. В интимни
моменти разликата от обичайното
поведение най-добре се проявява. Не са
изключени от наблюдението.
Орана скочи възмутено от мястото си.

245
 – Да не сте си загубили ума! Как
може? Асатра ли ти разпореди
тази.., ...тази... свинщина?
Ивола остана смаяна. До този момент
напълно спокойната Орана изведнъж се
превърна в изригващ вулкан. Какво
предизвика тази реакция? Че се наблюдава и
сексуалния живот? Та в него нямаше нищо
особено.
Видя, че Орана е готова да хукне към
кабинета на Асатра и я задържа, хващайки я
за ръка.
– Успокой се! Какво толкова? Защо
реагираш така?
– Вие сте едни емоционални идиоти!
Обидата беше тежка. Добре, че
Асатра не я чу. Ивола се притесни не на
шега. Не знаеше докъде може да обсъжда
работата си с Орана.
– Да, ние не разбираме от емоции. Аз
направо ги намирам за отвратителни. И
246
нямам представа защо Предводителя се
занимава с тях. А защо не ми обясниш какво
точно чувстваш? И какво е това – свинщина?
Орана седна отново, опитвайки се да
се успокои. Знаеше, че с избухването си
нямаше да постигне нищо. Щеше да говори
с Асатра по този въпрос, но за това имаше
време. Докато Ваага е на планетата,
“интимни моменти” не се очакваха.
Можеше да тренира с Ивола как да убеди
Асатра, че тук са стигнали прекалено далеч.
– Ще се опитам да ти обясня –
въздъхна тя. – Свинете са животни, които
обичат да се въргалят в калта и да ядат
всякакви гадости, което се приема от хората
като нещо мръсно. А мръсно означава
възможност да се разболееш и затова е
опасно и трябва да се избягва. Думата
свинщина се прилага, в по-широк смисъл, и
за морално падение. Да наблюдаваш
сексуалния живот на хората е морално
247
недопустимо. Това важи за почти всички
култури на човечеството. Тези неща стават
само между участниците и докато се
харесва на тях други нямат право да се
бъркат. Положението е различно когато
става дума за насилие, тогава действието
може да се прекрати отвън.
– Моралът норми за поведение ли е?
Те не са ли различни в различните култури?
– Разлики има, но повечето норми
съвпадат. Хората имат съвест, нещо като
вътрешен оценител на действията им. Ние,
дангините, познаваме осъзнаване и оценка
на нашите постъпки, но от тях не
произлизат чувства на вина, страх и провал.
Много е трудно да се обясни нещо свързано
с чувства на дангин.
– В думите ти има някакво
несъответствие с реалността. Наблюдавах
този ти живот и прегледах записите на
предходните. В тях имаше доста насилие, а
248
не забелязах то да предизвиква намеса на
други хора за прекратяването му. Защо е
така?
– Защото донякъде се счита за
нормално. Не забравяй, че хората не са
стигнали до пълното си развитие, някои са
доста далеч от тази цел. Това е причината да
се прераждат много пъти. Така се развива
“вътрешния глас”, съвестта, която много
хора смятат за даденост от Бога. А е част от
нашето истинско Аз, от това, което сме.
Част е от духа, онова, което ние
прехвърляме от едно копие на тялото ни в
друго. Но хората притежават освен дух и
душа, нещо много по-близко до личността
им. Тя се развива заедно с емоционалното
тяло. Те пречупват съвестта си през нея и
така възникват чувства като вина и
малоценност. А тези чувства или им
помагат да се развиват по-бързо, или
издигат бариери пред тях. Да се пребориш с
249
негативни чувства е труден процес, но
успееш ли ще бъдеш много по-силен
отпреди. Една развита душа е в пълна
хармония със себе си и света около нея. Тя
приема вместо да осъжда, тя обича вместо
да мрази.
След тези думи Орана осъзна колко е
далеч още от този идеал. Щеше да изпадне в
потиснато настроение, ако Ивола не я
откъсна от вглъбяването ѝ със следващ
въпрос.
– Това означава ли, че вие с Ваага
сега притежавате нещо допълнително, което
развивате на Земята и което ще остане с вас
оттук нататък?
– Да – отвърна кратко Орана.
– И каква е ползата?
Ивола беше стигнала сама доста
близо до целта на експеримента, която
продължаваше да се пази в тайна от Асатра.
Затова Орана отвърна:
250
 – Този въпрос ще зададеш на
Предводителя.
Тя стана с думите, че иска да си
почине малко. Напусна столовата и се
отправи към покоите си. Отпусна се на
ложето и отново я завладяха спомените за
прекрасните моменти, прекарани тук с
Асатра. Много би искала да е сега до нея.
Но си спомни думите му, че повече няма да
я посреща. Тогава си помисли, че тази
заплаха не е сериозна, но се оказа, че е.
Сърцето ѝ се изпълни с мъка. Заплака тихо,
но когато се сети, че Ивола сега може да я
наблюдава, се стегна и напусна покоите си.
На път към сектора за почивка се замисли,
за пореден път, за отношенията си с Асатра.
Знаеше, че го обича, но още не се чувстваше
достойна за него. Точно това показа
избухването ѝ днес. Трябваше да се научи
да овладява добре чувствата си преди да му
каже, какво изпитва към него. А той дали
251
щеше да разбере? Щеше ли да усети някаква
разлика между сегашните ѝ чувства към
него и онези отпреди?
Въздъхна тежко, защото знаеше, че
най-вероятно отговорът ще бъде – не.

***

След като Орана излезе от покоите

си, Асатра прекъсна наблюдението. Замисли
се над видяното. Не беше трудно да
изтълкува сълзите ѝ. Знаеше, че той е
причината за тъгата ѝ. Почувства някакъв
странен дискомфорт и се сети, че това би
трябвало да е гузна съвест. “Съвест” –
Орана току-що беше говорила за нея.
Вътрешен глас, който регулира поведението.
То не беше нещо ново за дангините, техният
Висш Аз също им нашепваше, когато
направеха някаква грешка. Но Орана беше
говорила за чувства на вина, на потиснатост
252
и малоценност. Това не бяха чувства, които
би искал да изпитва.
Ивола влезе в кабинета и зае
работното си място. Започна да преглежда
записа от пристигането на Орана.
– Напредваш ли? – попита Асатра.
– Рано е още за изводи,
Предводителю. Мога ли да ви попитам
нещо?
– Разбира се.
– Орана наистина знаеше с какво се
занимавам. Това няма ли да попречи на
естественото ѝ поведение?
– Възможно е, но малко вероятно.
Орана е открита личност, тя не обича да
крие мислите си. Няма да го направи и с
чувствата си.
– С всяко ново завръщане тя реагира
все по-разумно, макар че и сега, в един
момент, се развика.

253
 – Да – отвърна Асатра с лека гримаса
на лицето си, което предизвика учудването
на Ивола, – щеше да щурмува кабинета ми.
Интересното в случая е, че този път успя
много бързо да потисне този порив.
– Овладя се едва, когато я спрях
физически.
– Да, благодаря, опази ме жив –
пошегува се Асатра.
Ивола веднага отбеляза тази проява
на хумор на работното място. Дангините
рядко се шегуваха и то само в личната
сфера. Наистина, Предводителя също беше
повлиян от Орана. Добре че не загуби
предвидливостта си и я назначи да следи
тези ненормални прояви. Докъде ще стигнат,
ако той става емоционален като двамата
“земляни”? Това щеше да застраши
общността им.
– Тя не прави голяма разлика между
нашите разбирания за морал и тези на
254
хората – добави Ивола. – Като че ли заедно
с Ваага се превръщат в нещо средно между
дангините и тях. После, след като
приключат с тези прераждания, много
трудно ще се приспособят отново към нас.
– Или ние към тях – отвърна Асатра.
– Не е логично всички ние да правим
усилия да се съобразяваме с тях – възрази
Ивола.
Асатра отбеляза за себе си, че Ивола
преди никога не би си позволила да му
противоречи. Значи и тя беше “заразена” от
общуването ѝ с двамата “нови земляни”, а
сигурно и от поведението на Микела. Може
би Орана се оказа права когато шеговито
предложи да изпрати само половината
дангини на Земята. Но тогава щяха да се
появят две различни прослойки, поне за
известно време, а това можеше да се отрази
зле на тяхната общност. Не биваше да

255
прибързва с изводите си. Пренасочи
разговора.
– Ивола, ти намери ли някаква
положителна промяна в двамата за краткото
време на одисеята им?
Ивола стисна устни и единият им
край се повдигна нагоре. Наистина направи
гримаса – Асатра остана изумен. Точно от
нея не би очаквал подобно нещо. Вече не го
интересуваше отговорът ѝ, реакцията ѝ
беше доста красноречива.
– Не, поне засега не забелязах. Само
Микела твърди, че общуването с Ваага е
станало по-приятно. Но не разбрах, какво
точно има предвид.
– Чувствата изключително силно
влияят на интимния живот.
– По този въпрос не съм компетентна.
Асатра за малко да се засмее. Поне
така му се искаше, макар че не знаеше как
да го направи. Ивола и интимен живот
256
очевидно бяха несъвместими понятия. В
момента, в който тя ще се заинтересува от
другия пол, той ще знае, че вече не става за
безпристрастен наблюдател. Беше в
настроение и реши да се пошегува с нея.
Протегна ръка и нежно погали лицето ѝ.
– Толкова ли ти е неприятно?
Тя се отдръпна изплашено назад.
– Предводителю, какво правите? –
заекна. – А ако някой ни види?
Асатра моментално изтрезня от
шеговитото си настроение. Това ли я
тревожеше? Нима и тя тайно се надяваше на
близки отношения с него? А колко жени
още го правеха? Стана му много неприятно
и с това прояви още едно чувство, което
досега не беше изпитвал. Прекрати
разговора с Ивола със думите “продължавай
с работата си” и напусна кабинета.
Тръгна към сектора за физическа
подготовка и се затича в природния парк.
257
Имаше нужда да освободи ума си преди да
обмисли случилото се. При една от
обиколките забеляза Орана да седи на
острова от камъни, където миналия път се
бяха скарали. Тя не направи опит да го спре,
а изчакваше спокойно да завърши вечерния
си крос. Отиде до нея едва след като се
изчисти.
– Добър вечер – посрещна го Орана,
като че ли бяха минали само няколко часа
откакто се видяха за последен път.
– И на теб – отвърна той и седна до
нея. Очакваше Орана да се нахвърли върху
него с куп обвинения, но тя само го
разглеждаше мълчаливо. После отмести очи
и съзерцаваше пейзажа в далечината.
Излъчваше странно спокойствие.
– Ти искаше да говориш с мен? –
попита той накрая.
– Да, исках, но може би е по-добре да
си мълча. Приятно ми е просто така да седя
258
до теб. Но ако бързаш за някъде – не те
задържам.
– Не, не бързам.
И двамата потънаха в мълчание.
Всеки се вглъби в себе си. Чак когато
слънцата започнаха залеза си, те станаха и
си пожелаха “лека нощ”. Тръгнаха си с
приятно чувство на отпускане.

Единствен, който остана недоволен

от тази странна среща, беше Ивола. Тя ги
беше наблюдавала през цялото време все с
надежда, двамата да се спречкат или поне да
има нещо друго интересно за наблюдение.
Остана с усещането, че ѝ направиха нарочен
номер. Разочарована, тя напусна кабинета и
също се прибра.

***

259
 Орана наблюдаваше живота на Ваага
с тревога. Не хареса ревностното му
отдаване на религиозните догми. Тя самата
през три от животите си беше католичка, но
нито веднъж не стигна до фанатизма, с
който Ваага сега преследваше лутераните.
За щастие Микела беше права, времената на
инквизицията заедно с мъченията и кладите
бяха отминали, поне на повече места, но и
сегашните политически методи не бяха
много почтени. Накрая орденът на
йезуитите беше забранен от папата и Ваага
се премести с други монаси в Далечния
изток, за да продължи мисионерската си
дейност там.
С нетърпение очакваше завръщането
му. Липсваше ѝ някой, с когото би могла да
сподели чувствата си. Не се разбираше вече
с предишните си приятели, някаква пропаст
се беше образувала между тях. Те се
дразнеха от емоционалните ѝ реакции, а тя
260
ги намираше за прекалено скучни с тяхното
равнодушие. Как ли ще се впише отново в
обществото им? Перспективата, че Асатра
можеше да се откаже от идеята си да снабди
всички дангини с душа, я изправи пред
дилемата да продължи живота си в изолация
или да се отърве по някакъв начин от
емоционалното си тяло. Не знаеше дали е
възможно или завинаги ще бъде белязана.
По-скоро второто. А това щеше да означава,
че вече никога няма да бъде истински
щастлива.
От друга страна знаеше, че точно
нейното поведение ще има значение за
решението на Асатра. Това я натоварваше с
огромна отговорност. Не беше уверена, че
ще се справи. Имаше нужда от подкрепата
на Ваага в този процес, а по всичко личеше,
че той няма скоро да овладее чувствата си.
Вместо да изкупва стари грехове, сега
товареше кармата си с нови. Дано в
261
следващия си живот успее да му помогне. За
сегашния беше късно.

***

Орана с вълнение изчака Ваага да

излезе от капсулата. Стоеше до Микела,
която се вълнуваше още повече. Бяха само
двете, Асатра и Ивола сигурно ги следяха от
кабинета на Предводителя. Орана се
чувстваше неудобно от факта, че знае какво
правят двамата, без да има право да го
сподели с Микела. Можеше само да се
надява тя да е разбрала правилно намека,
който направи при пристигането си.
– Добре дошъл. Как се усещаш,
всичко наред ли е? – прозвуча въпросът на
Ермика.
– Добре съм – дойде самоувереният
отговор от Ваага.

262
 В момента, в който се изправи,
Микела изтича до него и го прегърна.
– Толкова се радвам, че си отново
при нас!
Ваага смутено я отдели от себе си.
Явно още не се беше откъснал от старата си
личност.
– Извинете, коя... Микела!
Той я завъртя, смеещ се, край себе си.
– Ако още много пъти се прераждаш
на Земята, ще ме забравиш съвсем –
усмихна му се Микела.
– Теб? Не, никога, просто промяната
е толкова рязка. Обичам те и през този
живот дори не се интересувах от жени.
– Трябва все свещеник да ставаш, за
да съм спокойна – засмя се Микела.
Орана не помръдна от мястото си.
Зачуди се, дали Ваага ще я забележи. Но
когато видя, че той има очи само за Микела,
напусна помещението. Не се почувства
263
обидена. Разбираше радостта на двамата и
не искаше да им пречи. Стана ѝ малко
мъчно, че самата тя не е била посрещана
нито веднъж така. Но бързо отхвърли това
чувство, радваше се за тях.
Отправи се към работното си място.
Асатра ѝ даде задачата да измисли нов
дизайн на няколко от стаите за отдих, след
като тя беше настояла за някаква работа. В
противен случай би се почувствала много
безполезна. Тук можеше да се развихри на
воля. Придаваше на всяка стая друга
атмосфера. Те бяха украсени с много по-
наситени цветове от обичайното за дангини.
Орана създаде обкръжението, което ѝ
харесваше. Асатра наистина разбираше къде
би могла да използва на практика
новопридобитите чувства. Беше му
благодарна за тази работа.
По някое време дойде Узана, една от
бившите ѝ приятелки.
264
 – О! – възкликна още като влезе. –
Тук още с прекрачване на прага се чувстваш
прехвърлен в друг свят. Къде се намира този
прекрасен пейзаж в онзи край? Все едно
гледам от някакво високо място в далечина.
– Точно така е – зарадва се Орана на
положителната оценка за работата ѝ. – Това
е изглед от висок връх, част от планинска
верига, към морето.
– Много бурно море – Узана тръгна
към него, – имам чувството, че с всеки талаз
ще ме залее водата.
– Няма страшно, тук си на сигурно
място – засмя се Орана. Но илюзията се
получи наистина добре.
– Ела да седнем. Кажи, как вървят
твоите работи.
– Благодаря, добре. Но не виждам
къде мога да седна – учудено се огледа
Узана.

265
 – Извинявай, ей сега ще видиш
въздушните фотьойли.
Орана превключи режима на
осветлението с мислена заповед и фините
движения на въздуха ставаха видими.
– Когато знаеш къде се намират,
няма нужда да разваляш атмосферата –
добави тя.
– За какво ще бъде предназначена
тази стая?
– За отмора, за съзерцание, за
медитация.
– Това пък какво е?
– Пълно отпускане на тялото и ума.
– И това го научи на Земята?
– Не, не бях родена в област и във
време, в което тя се практикува. Поне досега.
Но информацията я има в нашата
библиотека и мисля, че разбрах за какво се
отнася. Моля, нека седнем. После забрави за
мен и се отпусни. Искам за разбера какво
266
усещаш след като поседиш известно време
тук.
– Искаш да тестваш работата си?
– Да. Вече ми е трудно да преценя
как влияе на нормален дангин обстановката,
която създадох. Аз я чувствам по нов начин.
– Асатра доста те обърка, когато те
изпрати на Земята. Всички се чудим защо го
е направил. Защо е забулвал целта си с
такава тайнственост?
Узана се отпусна във фотьойла.
– Не знам – излъга Орана без капка
срам, – затвори очи, отпусни се.
– Но как да съзерцавам със затворени
очи?
– Остави се на другите ти сетива, на
слуха и осезанието. Чувстваш ли вятъра?
– Да, нещо обвява лицето ми. Нежно
е и е приятно.
– Остани така. Нека помълчим за
малко.
267
 Двете жени потънаха в мълчание.
След време Орана превключи отново
режима на работа и Узана излезе от
релаксацията си.
– Наистина се усещам много леко,
отпочинала – тя бавно се изправи. – Ще
използвам тази стая, когато съм напрегната.
Добре влияе.
– Надявам се – усмихна се Орана. –
Заповядай когато имаш нужда. Друг път ще
ти покажа и друга стая. Тя още не е готова.
– Също за почивка ли ще бъде?
– Не, обратно, за възбуждане на
сетивата. Ще видиш.
Узана излезе, а Орана остана доволна
от постигнатия ефект.

Асатра беше проследил ставащото от

кабинета си заедно с Ивола.
– Ивола, не е лошо да поразпитваш
Узана. Може да е интересно да разберем как
268
повлия на нея контакта ѝ с Орана. А и как ѝ
повлия стаята.
– Веднага, Предводителю – отвърна
Ивола и тръгна.
Тази поредна проява на раболепие
подразни Асатра. Вече съжаляваше, че беше
натоварил точно Ивола със задачата да
следи и него. Зачуди се дали това
раздразнение по отношение на сътрудник
беше нещо ново от негова страна и
повлияно от контакта му с “новите земляни”,
или Ивола наистина прекаляваше. Гледаше
да я разкара през повечето време. Не му
беше приятно да седи с нея в едно
помещение. Замисли се сериозно дали да не
прекрати нейната “мисия”.

***

След още два дена Орана най-накрая

завари Ваага в столовата. Разбира се,
269
Микела беше до него, но поне в момента не
се държаха за ръце.
– Здравей, Орана – каза Ваага когато
тя наближи масата им. – Микела ми каза, че
си била на посрещането ми. Извинявай, че
не ти обърнах внимание.
– А сега преча ли? – попита Орана.
– Не, не – отговори Микела, – аз и
без това ще трябва да поработя малко.
Оставям ви.
Тя стана, целуна Ваага леко по
бузата и тръгна. Орана седна срещу него и
също си поръча нещо за ядене. Скоро
средата на масата се отвори и се появи
поднос със супа.
– Как си, доволен ли остана от онзи
живот? – попита Орана, гребвайки от супата.
– Да, не се оплаквам. Имаше и добри,
и не толкова добри времена. Както винаги.
– Как понесе забраната на папата?

270
 – В началото много се ядосах. После
се откриха нови задачи.
– В които се хвърли с голямо
старание – прекъсна го Орана. –
Наблюдавах те след като се върнах тук,
знам какво стана. Не прекали ли?
– От сегашната ни гледна точка може
би. Но не ми тежи на съвестта. Какво
значение има в какво точно вярват хората?
И едните и другите религии са само техните
представи за света. Никой не знае истината.
– Включително ние. Но това не е
основание да принудиш някого да вярва
точно в твоята доктрина.
– Там бях убеден, че съм прав.
– И тук май си убеден, че си прав.
Орана не разбра защо каза точно това.
Нямаше намерение да обиди Ваага. Но се
подразни от чувството му за непогрешимост.
– Какво искаш да кажеш? – също
подразнен попита Ваага.
271
 Орана отвърна с контравъпрос.
– Да не би да намираш за нормално
да лъжеш, да манипулираш и да участваш в
интриги?
Ако сега беше отговорил с “не,
разбира се” или с “трябва първо да видя
какво точно имаш предвид”, Орана би
променила темата на разговора, убедена, че
той ще се замисли върху действията си на
Земята. Но той каза:
– Точно ти ли ще ми правиш
забележка? Май забрави, какво направи в
първия си живот!
Той стана ядосан и напусна
столовата. Орана остана изумена и с болка в
сърцето. Може би прекалено рано го беше
конфронтирала за грешките му, но да
реагира така? Това ли беше винаги
внимателният, нежният Ваага, който
умееше да тушира напрежението между
дангините? Колко много се е променил!
272
 Но най-лошото беше, че се
прокрадна мисълта, че не само Ваага се е
променил. Сигурно и тя вече не приличаше
на себе си. Нищо чудно, че старите ѝ
приятели страняха от нея. Изведнъж разбра
защо Асатра държеше да бъде наблюдаван
отстрани. Той, както винаги, се оказа по-
умен. Ясна преценка как влияе емоционално
тяло на тях можеше да даде само външен
наблюдател.

***

Асатра извика Ваага в кабинета си.

Последният се чудеше, за какво ще
разговаря с него.
– Искам да знаеш, че никак не ме
интересува какво правиш на Земята, но как
се държиш при нас ме интересува – започна
Асатра.

273
 Ваага отвори широко очи.
Учудването беше ясно изписано на лицето
му. Нямаше представа за какво му се кара
Предводителя. Асатра се видя принуден да
обясни забележката си.
– Имам предвид разговора ти с
Орана в столовата.
– Откъде знаеш за какво сме
говорили? – дръпна се Ваага назад.
– Това няма значение.
Но Ваага не се задоволи с този
отговор.
– Следиш ли ме?
Асатра нямаше намерение да
защитава действията си и игнорира въпроса.
– Тук си от три дни, би трябвало да
си се настроил към нашия живот. Не искам
отрицателни емоции тук и ще правя каквото
трябва, за да ги предотвратя или поне да ги
прекратя. Това е всичко, което исках да ти
кажа. Можеш да излезеш.
274
 Лицето на Ваага почервеня от
възмущение. Нямаше да се предаде толкова
лесно.
– Не си ми отговорил!
Асатра го погледна в очите с
каменно лице. Ваага досега не беше виждал
този поглед – суров, студен и повеляващ.
Направо изтръпна. Самонадеяността му
изчезна в небитието. Изломоти извинение,
обърна се и излезе. Чак по-късно в него се
надигна отново чувството на възмущение и
яд. Отправи се при Орана.

– Какво си казала на Асатра, защо си

се оплаквала на него? – подхвърли
обвинението, щом пристъпи прага на стаята
за преустройство.
– Не те разбирам, на никого не съм
се оплаквала. За какво говориш? – учуди се
Орана не само на думите му, но и на
възбуденото му състояние.
275
 – Лъжеш! Откъде иначе ще знае за
разговора ни в столовата, освен от теб?
Орана повдигна вежди от стъписване.
Не можеше да познае стария си приятел.
– Не лъжа. С Асатра не сме се
виждали от деня на връщането си.
Досещаше се, че Асатра най-
вероятно ги беше наблюдавал от кабинета
си, но нямаше как да го каже на Ваага. Най-
неочаквано от неудобната ситуация я извади
Микела, която влезе при тях в този момент.
– Ваага, защо те извика
Предводителя? – притеснено извика тя още
от прага.
– Чете ми конско, защото Орана се е
оплаквала от мен.
– Не съм се оплаквала! – повиши тон
Орана. Вече и тя се ядосваше.
– Конско?
– Скара му се – обясни Орана. – Но
не знам за какво.
276
 – Защото съм се бил държал лошо с
теб – поясни Ваага.
– О! – засмя се Орана. – Не мога да
повярвам, че Асатра се е застъпил за мен.
– По важен е въпросът, откъде е
знаел за разговора ни – намръщи се Ваага.
Двете жени се спогледаха. Този жест
не остана скрит от него.
– Вие знаете нещо! – извика той.
– Само предполагам – каза Микела, –
не съм сигурна. Мисля, че ни следят.
– Ни? Кого по-конкретно? И защо?
На Орана ѝ олекна. Микела явно е
разбрала лекия намек, който ѝ направи при
пристигането си. Нямаше да ѝ тежи повече
на съвестта, че не им го каза.
– Сигурно иска да види как се
променяте – отвърна Микела.
– И как се променят дангините
покрай нас – добави Орана.

277
 – Затова ли Ивола следи и мен? –
учуди се Микела. – Сега вече разбирам
странното ѝ поведение. Тя си мислеше, че
няма да забележа, но аз я познавам много
добре.
– Ивола ни следи? – Ваага направо не
си намери място. – Това е нечувано
нахалство! Какво си въобразява Асатра?
Дори не посмя да ми го каже директно в
очите.
– Ваага – възрази смутено Микела, –
овладей се! Тук говориш за Предводителя.
Той има право да взема каквото иска
решение, когато смята, че това е в полза на
обществото.
– В полза на обществото – повтори с
насмешка Ваага. – Да не сме случайно
заплаха за него?
– Да – включи се Орана, без да дава
допълнителни обяснения.

278
 – Ти си знаела, че ни следи, нали? И
не ми го каза! Страхотна приятелка си!
– Сигурно Асатра ѝ е забранил да
говори за това – защити я Микела.
Но Ваага не я слушаше. Хвана Орана
за раменете и я разтърси.
– Аз тръгнах след теб да ти помагам,
оставих спокойния си живот тук и омърсих
духа си с какви ли не гадости, а ти дори не
можа да си отвориш устата за такова важно
нещо! Винаги си била по-лоялна към Асатра,
аз за какво съм ти? Я сега кажи, кога ни
наблюдават и къде!
Орана се отдръпна от него с чувство
на отвращение. Как Ваага можа да се
промени така? Не успя да потисне яда си
напълно и изстреля в отговор:
– Винаги и навсякъде!
Край на криенето! За да избегне
допълнителни въпроси и обиди, тя напусна
помещението. Ядоса се най-вече на себе си.
279
Не успя да се овладее и предаде волята на
Асатра, да не им казва за наблюдението.
Чувстваше се омерзена от нападките на
Ваага и от собственото си предателство.
Време беше да се махне пак оттук.
А Микела и Ваага се спогледаха
изплашено. Винаги и навсякъде? Нима и в
най-интимните им моменти? Вече никога
нямаше да могат да се порадват един на
друг без притеснение. Как можаха да им
причинят това?
Прегърнаха се, потънали в мълчание.

Ивола се обърна към Асатра с

изплашено лице.
– Предводителю, те разбраха за
наблюдението. Орана им каза.
– Рано или късно щяха да разберат.
Продължавай със записите, ще ги прегледам
довечера.

280
 Знаеше, че Ваага нямаше да го
остави на мира докато не узнае със
сигурност, че ги наблюдават. Но не
очакваше точно Орана да му каже. Реши,
обаче, да не прави прибързани изводи
докато сам не прегледа записа. Вече нямаше
доверие на Ивола. Тя беше прекалено
раболепна, за да признае някои свои грешки.
Единствен извод, който досега можеха да
направят от тези наблюдения беше, че
“новите земляни” наистина влияят на
обкръжението си. А това и без друго знаеше.
Може би нямаше смисъл да продължат,
защото сега, когато разбраха, поведението
им нямаше да е естествено.

***

Орана изчака Асатра да завърши

вечерния крос на същото място като преди.
Обстановката тук ѝ хареса за разговор
281
повече отколкото в кабинета му. А може би
Ивола нямаше да ги наблюдава тук. Искаше
да говори с него на спокойствие.
Асатра я забеляза още докато тичаше.
Но, както и миналия път, първо завърши
физическата си подготовка и се изчисти,
преди да седне до нея.
– Добър вечер – поздрави я той.
– И на теб да е добра – отвърна
Орана. – Трябва да ти призная нещо. Казах
на Ваага и Микела, че ни следят.
– Да, зная. Ивола ми каза и прегледах
записа.
– Трябваше първо да го обсъдя с теб,
но ситуацията...
– ...беше напрегната – прекъсна я
Асатра. – Постигна, каквото искаше – няма
да продължим наблюдението.
Каза го спокойно, без да я упрекне.
Орана се учуди. Нима не ѝ се сърдеше?
Попита го за това.
282
 – Няма смисъл. Зная, че не
одобряваше решението ми.
– Това не ми даваше правото да се
намесвам – възрази Орана на собствените си
действия.
Той я погледна и се усмихна.
– Добре, че останаха поне двама
души, които да ми противоречат. Иначе
съвсем ще затъна в самоуправство. Никой
не смее да оспорва решенията ми. Това не е
здравословно за мен.
В отговор Орана му се усмихна
широко. Пред нея седеше старият приятел,
готов да се пошегува със себе си. Винаги
беше харесвала самоиронията на Асатра,
която проявяваше в моменти, когато бяха
сами. А сега той я гарнираше допълнително
с усмивка, което го правеше още по-приятен.
– Със сигурност ще те тормозим още.
Но аз се безпокоя за Ваага. След този живот

283
е станал много дързък, толкова нетипично
за него.
– Той ще тръгне по своя път –
отвърна, пак сериозен, Асатра. – Може да
му трябва повече време да изгради
хармонична душа. Не го пришпорвай.
– Бях се зарадвала на идването му, а
какво стана! Не е лесно да те обвини
приятел в предателство.
– Чувстваш се самотна?
– Да – въздъхна Орана. – Имам
чувството, че вече никой не ме разбира.
Това е най-трудната част от експеримента
ти.
Асатра протегна ръка и погали Орана
с думите:
– Ти си силна, ще издържиш. Вярвам
в теб.
Орана, изненадана от нежния жест,
за малко не заплака. Затвори очи и наведе
глава, за да скрие вълнението си.
284
 – Липсваш ми – каза тихо.
– И ти ми липсваш – каза Асатра,
стана и си тръгна с пожелание за лека нощ.
Когато той се отдалечи, Орана
зарови лице в дланите си и остави сълзите
да се излеят на воля.

***

Микела с радост предаде на Ваага

новината, когато влезе в покоите му.
– Вече няма да ни наблюдават!
– Откъде си сигурна?
– Ивола ми каза. А тя не умее да
лъже, поне не и мен. Асатра така бил решил.
– Сигурно защото се губи смисълът
след като вече знаем за наблюдението.
– Да, вероятно е така – Микела се
усмихна. – Можем да се любим на
спокойствие.

285
 – Ела тогава, любима моя. Защото аз
скоро трябва отново да се преродя на Земята.
– Толкова скоро? Защо?
– Орана иска, а моята съдба е
свързана с нейната.
– Не може ли да се прекъсне тази
връзка?
– Не, за съжаление, и аз не разбирам
напълно тази зависимост. Тя, или по-скоро
Асатра, може да реши кога ще се преражда,
някак се е разбрал с Отговорниците за
Земята, а аз съм някакъв придатък.
– Не е трябвало да се набутваш в
техния експеримент. Не е било твоя работа.
– Да, вече съжалявам, но нищо не
мога да променя. Макар, ако помисля, едва
ли щяхме да се обичаме така, ако не бях
тръгнал по този път.
Микела пак се усмихна, прегърна го
и прошепна:

286
 – Станал си моя велик рицар и
любовник. Обичам те.
– Толкова си прекрасна с тази нежна
усмивка. Радвам се, че успях да ти повлияя.
– И аз се радвам, любов моя.
Отдадени изцяло един на друг, те
забравиха за всичко друго.

287
 

– Елз, ела на нашата маса! Това е

приятелката ми Роза. Тя е художничка, а
това е Густаф, нейният приятел. Той
работи в Министерството за обучение и
култура.
– Добър вечер на всички. Аз съм
моделиерка.
– Вече им казах, че ти ми уши тази
хубава рокля – похвали се Маргарет. – По
последна мода е.
– Къса е и краката ти с
копринените чорапи изглеждат страхотно
– усмихна се мъжът в компанията. На
което, разбира се, приятелката му регира
гневно.
– Я внимавай, накъде отправяш
погледа си! – Роза изправи единия си крак
напред и нагоре. Коленете ѝ се виждаха. –
Виж моите, те са по-хубави.
288
 Всички весело се засмяха.
– Елз, погледни натам, това е
новият пианист. Ще свири тази вечер тук
– Маргарет си запали цигара с дълго цигаре.
– Голям хубавец е.
– Дано свири така добре, както
изглежда – огледа се Елза.
В пълния локал ѝ беше трудно да
открие, кого точно има предвид
приятелката ѝ. После го видя как се кани да
седне зад пианото. Оказа се млад мъж с
тъмна коса, сресана назад със страничен
път. Той си сваляше тъмното широко сако
и остана по сива риза на райета и жилетка.
Човекът, очевидно, се е постарал да е в
крак с модата. Имаше леко орлов нос, друго
не можа да различи. Не му обърна повече
внимание, отпи от изящната си стъклена
чаша с коктейл и се вслуша в разговора на
новите си познати, докато не прозвучаха
първите звуци на известна мелодия.
289
 Елза често я беше слушала тук, но
тази вечер мелодията не звучеше като друг
път, новият пианист я свиреше със замах,
добавяше нови акорди на неочаквани места
и накара хората по масите да замлъкнат.
Беше истинска експлозия от страст,
която завърши накрая със затихваща
нежност. Елза обичаше музика, ходеше на
нямото кино често само заради нея, но
нищо не бе завладявало душата ѝ така
както тази мелодия.
След кратка тишина последваха
шумни аплодисменти. Пианистът стана,
обърна се към публиката и се поклони с
доволна усмивка. Наистина беше хубав
мъж. Той отново седна зад пианото и
засвири следващата мелодия. Този път
тиха и хармонична, подходяща за разговори,
такава, каквато се очакваше от музикант
в заведение.

290
 Цялата вечер мина във весели
закачки. Когато Елза си тръгна видя на
излизане афиш с името на пианиста.
Някакъв си Давид Блум. Името нищо не ѝ
говореше и тя повече не се замисли за него.
Утре трябваше да е готова роклята за
една известна актриса, с която случайно се
запозна, а тя все още имаше работа по нея.

На следващата вечер Елза отново се

срещна с Маргарет на запазената им маса.
Имаше повод за приповдигнато настроение
– актрисата беше платила добра цена за
роклята.
– Марго – започна още щом седна, –
днес аз черпя. Опаричих се.
– Е, поне един да се похвали –
странно мрачно отвърна Маргарет. – Роза
ми каза, че са ѝ намалили заплащането. Все
по-малко хора могат да си позволят да
купуват хубави шапки и собственичката на
291
ателието, за което работи, не иска вече
скъпите украшения по тях. Дано не стане
както преди няколко години. Още помня
кошмара на хиперинфлацията.
– Бях малка тогава, но помня как
родителите ми продадоха на безценица
старите резбовани мебели на дядо ми, за да
ни изхранят със сестра ми. Дано не
обедняват и моите клиенти.
– Дано. Безработни – все повече.
Тези политици само си приказват, нищо не
могат да вършат като хората.
– Марго, нека оставим политиката.
Не ми разваляй настроението. Хей, келнер,
донеси едно мартини и един абсент! – Елза
се обърна към приятелката си. – Нали това
ще пиеш?
– Да – усмихна се тя, – трябва ми
нещо силно.

292
 – Виж, пианистът от вчера отново
е тук. Дано свири пак нещо подобно като
вчера, много ми хареса първата песен.
В залата настана тишина.
Повечето посетители бяха постоянни
гости на заведението и помнеха
вчерашното му изпълнение.
– Давайте, давайте този джаз –
чуха се подвиквания от публиката.
Това било “джаз”? Елза беше чула
за тази нова музика, но за първи път се
срещна с нея. Трябваше да събере пари за
радио, за да бъде наясно с новите течения.
Още първите звуци я накараха да
изтръпне. Слушаше в захлас. Накрая всички
станаха, аплодирайки го.
– Давайте още! – викаше публиката.
Той пак седна, отпи глътка бира и
продължи с друга, също нова мелодия. Елза
все едно чуваше чуруликане на птици и звън
на камбани. Много странна комбинация.
293
 Когато свърши и стана да се
поклони, Маргарет подшушна на Елза:
– Да го попитам ли дали е ерген?
– Да не си посмяла! Не съм тръгнала
да си търся приятел – възмути се Елза, а
Маргарет се засмя. Лошото ѝ настроение
беше отлетяло.
– Ако сега, когато си млада и хубава,
не си търсиш мъж, после няма да има. Тази
война20 ни остави без мъже.
– Да, наскоро четох, че сега имало
четири жени на един мъж. За щастие
нашето поколение не е толкова засегнато.
Но не се безпокой за мен, аз ще се справя и
без такъв. Освен това, този е евреин, а те
се женят само за еврейки.
– Откъде разбра това?
– От името му на афиша до входа.
Не го ли прочете?

20
Бел. авт. - Първата световна война
294
 – Не, не се вълнувам толкова от
музиканти. Аз си търся по-стабилен мъж с
дебел портфейл – намигна Маргарет на
приятелката си.
– Някой с шкембе и плешив.
– Има и хубави.
– Желая ти късмет. Ще ти
потрябва.
Двете жени се изкикотиха.
Разговорите за мъже беше любимата им
тема и винаги им повишаваше
настроението.

***

Нещо ставаше. Елза се прибираше

късно вечерта от приятелката си.
Маргарет беше пак бременна и я беше
помолила за подходяща дреха за последните
месеци. Жалко, че откакто тя се омъжи
рядко се срещаха. Спомниха си “златните
295
години”, заведенията и питиетата. Тогава
бяха на по двадесет години, сега на по
тридесет. Разбира се Маргарет пак ѝ
натякваше, че е крайно време и тя да
последва примера ѝ да се омъжи и да роди
деца. Но Елза обичаше свободата си и с
много труд успя да запази работата си,
въпреки трудните времена. Живееше близо
до еврейския квартал и намираше
клиентелата си основно сред по-богатите
представители на тази общност. Но
откакто дойдоха на власт новите
управници, те прогонваха голяма част от
тях в чужбина. Все по-трудно намираше
клиенти и едва успяваше да спести по някоя
марка за мечтата си да закупи малкия
магазин, който беше наела за ателие. Той
се намираше на удобно място, в лицева
сграда на главната улица.
Шум я извади от мислите ѝ. Долу по
улицата се беше събрала тълпа мъже.
296
Притесни се. Нямаше друг път към дома. В
студената влажна ноемврийска нощ,
обикновено тиха и спокойна, се чуха викове.
Не можа да различи за какво точно викаха,
но беше нещо свързано с евреите. Чу се
счупване на стъкло. Трима мъже,
въоръжени с прътове, тичаха покрай нея
надолу по улицата. За щастие не ѝ
обърнаха внимание. Явно целта им беше
синагогата на края ѝ. Стигайки входа, тя
се шмугна с облекчение в тъмния проход
към задния двор, където беше наела във
втората редица сгради малко жилище на
трети етаж.
Изведнъж видя тъмна фигура
притисната към вратата, водеща към
жилищата на лицевата сграда. Изплаши се
и забърза, когато непознатият с тих глас я
помоли:
– Госпожо, моля ви, помогнете ми.

297
 Тя спря и се загледа в лицето на
мъжа, който излезе от нишата и сега се
осветяваше от лампата над входа. Позна
го.
– Господин Давид Блум? – учудено
извика. – Какво правите тук?
– Вие ме познавате? Моля ви,
помогнете ми. Трябва да се измъкна оттук.
– Как да ви помогна?
– Не мога да остана тук,
щурмоваците разбиха жилището ми и ще
дойдат да ме отведат, както направиха
със съседите ми. Нещо страшно става
тази нощ. Запалиха синагогата.
– Тези хулигани в кафявите дрехи? –
Елза по-скоро въздъхна, отколкото да
питаше. Знаеше от новините по радиото,
че имало все по-чести погроми над евреите.
Нима сега са стигнали до нейния квартал?
– Елате, ще ви скрия у дома до утре.
Друго не мога да ви предложа засега.
298
 – Много ще съм ви задължен –
отвърна музикантът и я последва.
За щастие, в това време жителите
се бяха прибрали по апартаментите си и
те стигнаха до жилището ѝ без да ги види
някой.
– Ще ме извините, но при мен не е
много прибрано. Не съм очаквала гости.
– Не се притеснявайте, сега изобщо
не ми е до удобство. Вие ми спасявате
живота.
– Е, чак живота. Но от бой може би.
Заповядайте!
Тя запали лампата в тесния коридор
с две врати. Бяха отворени и едната
водеше в малка кухня, другата към
просторна стая с два прозореца.
– Дайте палтото си – протегна се
Елза и разгледа мъжа пред себе си.
Той не се беше променил много през
тези десет години, откакто го видя
299
последния път в заведението. Покани го в
стаята и попита:
– Гладен ли сте, да ви приготвя нещо?
– и помисли, че няма нищо в къщи. Често се
хранеше навън. Така че отговорът му, че
бил вечерял, я извади от неудобството.
– Елате вътре. Не е много луксозно.
Можете да седнете на дивана.
До прозорците имаше голяма маса,
на която стоеше шевна машина и няколко
кутии с разни неща за шиене. До тях
натрупана купчина платове. Откъм
свободната страна на масата имаше два
дървени стола, постлани с възглавници. До
стената стар протрит диван със смачкано
одеало в единия край. Подвижен параван
отделяше от дивана широко желязно легло
с неоправени завивки. До леглото малка
лампа на нощно шкафче, покрито с книги;
отсреща трикрилен стар гардероб и ракла.

300
Нямаше килим или пътека. Имаше и нисък
рафт с книги и радио отгоре.
– Може ли – попита мъжът и
посочи радиото.
– Да, не се притеснявайте. Ще
пиете ли чай?
– С удоволствие.
– Веднага предупреждавам:
тоалетните са между етажите, ползват
се от четири семейства. В кухнята виси
ключът и има кофа за през нощта.
– О, направо луксозно – пошегува се
той. – Не се притеснявайте, знам, че тук
жилищата са такива.
– Отдавна ли живеете в квартала?
Не бях чувала за вас.
– Не, съвсем отскоро се преместих
тук. Мислех, че в центъра на града е по-
безопасно, но май се излъгах.
– Да, времената са сложни. Хората
намериха отново работа и са доволни, но
301
това не се отнася за евреите. Тях ги гонят.
Какво стана днес, защо точно тази нощ ви
нападнаха?
– Някакъв евреин застрелял в Париж
немски дипломат и сега уж отмъщават на
нас. Какво общо имаме?
Той превъртя копчето на радиото,
заслуша се тук-там, но скоро се отказа.
– Нищо не съобщават.
– По добре да пазим тишина –
разтревожи се Елза, – да не започват
съседите да задават неудобни въпроси.
Ето ви чай – билков е, за да можете да
заспите.
– Благодаря.
– Легнете на дивана. Не е много
удобен, но с друго не разполагам. Аз ще си
легна, уморена съм. Лека нощ.
Давид се учуди на доверието, което
му оказа.
– Извинете, откъде ме познавате?
302
 Елза разказа за локала, където преди
десет години хареса изпълненията му.
Докато тя лягаше зад паравана, те си
приказваха още малко за музика, после тя
изгаси нощната лампа.

На сутринта я събуди миризма на

кафе. Учуди се и ѝ трябваше време да си
спомни събитията от снощи. Погледна
будилника на нощното шкафче – минава
девет часа. Въпреки присъствието на
чуждия мъж, беше спала добре. Усмихна се.
Е, ако сега я видеше Маргарет!
– Добро утро – усмихнат, Давид
донесе чаша с кафе до леглото. – Вие
знаете името ми, мога ли да попитам за
вашето?
– Елза, за приятелите просто Елз –
отвърна тя с усмивка. Сигурно изглеждаше
като страшилище с тази щръкнала коса, но,

303
по неизвестна причина, не се притесни от
чуждия мъж. Беше такъв симпатяга!
Усмивката му скоро се стопи и се
смени със загрижено изражение.
– Не бързайте да ставате. Запалих
печката в кухнята, нека затопли малко. Аз
трябва да видя какво е положението навън,
какво остана от жилището ми.
– По-добре недейте. Ще изляза аз.
Едва ли тази сутрин ще имам клиенти.
Трябва да видя дали ателието не е
пострадало заедно с другите магазини.
Кажете къде точно живеете? Ще
погледна и там.
– Ораниенбургер штрасе 11,
четвърти етаж вляво.
– Добре. Почакайте ме тук.
Тя стана и отиде в кухнята да се
измие и облече.

304
 – Ще трябва да ви заключа. Нали не
се боите, че ще ви предам на онези
разбойници?
– Не. Но моля ви, не се бавете много.
– Ще побързам.

Излезе от входа и с облекчение видя,

че нейното ателие не беше пострадало. Но
по-надолу по улицата положението беше
друго. Малките магазинчета, обущарят,
месарят, бакалията – на всички витрините
бяха изпотрошени, тротоарите бяха
осеяни със стъкла. До тях на стената с боя
беше написано “Judenschweine”21.
Когато стигна синагогата, или по-
точно това, което беше останало от нея,
се спря. Имаше доста зяпачи. Учуди се на
силата на омразата, довела до това
разрушение. Бяха останали само

21
Judenschweine (немски) – еврейски свине
305
почернелите външни страни. Разбра от
другите, че съседните сгради били запазени
от пожарната, която обаче нищо не
направила, за да спаси синагогата.
– И другите синагоги изглеждат
така – подшушна един мъж наоколо.
– Ти какво, да не съжаляваш сега
евреите? – подвикна друг до него.
– Не, не – измрънка човечецът. Беше
обхванат от страх, както повечето други
мълчаливи зрители. За разлика от тях,
група доволни граждани, основно млади
момчета, се радваха на гледката.
– Така им се пада на тези еврейски
свине! Да се заличат от лицето на Земята!
Елза беше видяла достатъчно.
Потърси адреса на Давид. Пред входа на
сградата видя събрани жени и плачещи
деца. Какво ли е станало тук? Попита.
– Влязоха с взлом, изпочупиха всичко,
изведоха мъжете и дори изнасилиха две
306
жени – е, това е станало – ядосано ѝ викна
една от тях.
– Какво търсите тук – развика се
друга, – вече изнесоха всичко ценно.
– Търся Давид Блум. Нали тук живее?
– Да, живееше. Но май и него
отведоха. А пианото му – да не ви разправя
какво го направиха. Толкова хубаво беше! И
как свиреше човекът! Вие да не сте му
приятелка?
– Не, не. Аз съм просто почитателка
на свиренето му – измъкна се Елза. –
Разбрах, че живее тук и какво е станало
тази нощ. Значи, отвели са го?
– Сигурно. Не сме го видели повече.
Къде да потърсим мъжете си, я кажете?
– Съжалявам, нямам представа.
Елза гледаше да се измъкне от кръга
враждебно настроени жени. Те имаха
основание да не ѝ вярват, щурмоваците
понякога използваха и жени под прикритие.
307
 Върна се вкъщи и каза на Давид
какво е видяла. Той изпадна в униние.
– Какво ще правя сега? Без дом, без
дрехи, без пари.
– Постойте още един ден тук, после
отидете до жилището си и вижте какво е
останало. Не мога да ви дам друг съвет.
Той само кимна и тя тръгна към
ателието си. Чудеше се откъде да набави
малко храна, след като магазините наоколо
бяха или изпотрошени, или затворени.

***

От уж само за няколко дни

гостуването на Давид продължи вече месец.
Той беше мил и отзивчив и скоро престана
да спи на дивана. Елза се радваше на
компанията му, той не само прекрати
самотното ѝ съществуване, но и най-
накрая имаше някой, с когото можеше да
308
говори за красота, музика, за духовното.
Съседите естествено разбраха, че се беше
събрала с мъж, и то евреин, но повечето не
се интересуваха с кого живее. Само двама
от тях викаха зад гърба ѝ “Judenhure”22.
Но това не я засегна, такива бяха
времената, евреите за всичко се обвиняваха
и хората вярваха на пропагандата. Тя си
беше щастлива.
Една студена вечер, гушнати в
леглото, Давид каза:
– Елз, не можем да продължаваме
така. Не мога вечно да живея на твоя и без
това малък доход. Искам да свиря, трябва
да се упражнявам. Рано или късно ще ме
отведат в един от онези лагери, откъдето
жив не се излиза. А теб ще те очернят
като мръсна предателка на арийските
идеали и също могат да те изпратят там.

22
Judenhure (немски) – еврейска проститутка
309
 – Какво ще мислят за мен ми е все
едно. Но ти наистина трябва да свириш, да
даваш концерти. Ще намерим отнякъде
едно пиано.
– Не е толкова лесно. Няма и да ми
дадат разрешение за работа. Нали виждаш
какво става.
– Хайде тогава да се оженим! –
полушеговито, полусериозно каза Елза, –
Чух, че така съпрузите-евреи се
“ариизират” и ще можеш да работиш.
– Аз съм евреин, не искам да се
“ариизирам” – възрази той, като пропусна
да отговори на недвусмисленото
предложение. Елза остана разочарована.
– Трябва да се махна от тази
държава – продължи той. – Все още може
срещу десет хиляди швейцарски франка да
се напусне страната. Но трябва да
побързам. Чух, че с всеки изминал ден става
все по-скъпо.
310
 – И ще ме оставиш тук сама? – Елза
не хареса този вариант. – А и откъде ще
вземеш толкова много пари? Нали каза, че
спестяванията ти в банката са
конфискувани.
– Когато се установя в Швейцария
или може дори в Америка, ще те взема при
себе си – обеща той. – Но първо аз трябва
да се оправя сам. А за парите... Нали ми
каза, че си събрала доста пари за магазин
на главата улица?
– Искаш да ти дам моите пари? –
Елза се дръпна от него. – Този магазин е
мечтата на живота ми, лишила съм се от
всички удоволствия откакто ги събирам.
– Не искам да ми ги подариш, искам
ги назаем. Ще ти ги върна, обещавам. Само
да се измъкна оттук и ще имам много
концерти. Имам и богат вуйчо в Америка,
той ще ми помогне. Но той не може да
изпрати тези пари на мен, веднага ще ги
311
откраднат от правителството. Преди
можеше, сега вече всичко става само “под
масата”. Моля те, Елз!
Въпреки уверенията му, тя се
почувства отчуждена. Не го познаваше
достатъчно, за да му има пълно доверие.
Не беше и толкова млада, за да се
заблуждава, че той не би я излъгал.
Особено след като не реагира на
предложението ѝ да се оженят.
– Няма ли друг начин да си набавиш
тези пари?
– Тук нямам роднини. Родителите
ми отдавна починаха, сестрите ми живеят
в Южна Америка. Сам съм.
На Елза ѝ дожаля за него. Знаеше, че
е най-безопасно, ако напусне страната. Че
тази възможност се заплаща и то с много
пари, беше ново за нея. Десет хиляди
швейцарски франка – това отговаряше на
цялото ѝ натрупано състояние.
312
 – И си сигурен, че тези пари ще ти
стигнат?
– Да, ако го направя скоро. Може
след седмица да е вече по-скъпо.

На следващия ден тя изтегли парите

от банката. Остана ѝ само колкото да не
закрият сметката съвсем. На въпроса, за
какво са ѝ парите, отговори, че има
предложение да купи изгодно ателие. Даде
ги на Давид. Той ѝ благодари с целувка и
усмивка и отново я увери, че ще ѝ ги върне.
След няколко дена се прибра
радостен при нея и ѝ показа
разрешителното да напусне страната.
Някой познат му бил помогнал.
– Каза, че е крайно време и всеки
момент могат да забранят да замина.
Тръгвам още утре.
– Толкова скоро? – Елза се изплаши,
че ще загуби приятеля си завинаги. – Моля
313
те, веднага ми пиши когато пристигнеш в
Швейцария.
Не му напомни за обещанието да я
вземе при себе си. Когато той нареди в
куфара си малкото му останали дрехи и ред
партитури23, които бяха оцелели в
старото му жилище, Елза не можа да
удържи сълзите.
– Не плачи, спасителко моя, ще ти
пиша, ще се видим отново.
На прощаване на гарата я прегърна,
а неодобрителни погледи ги съпроводиха.
Елза му махаше докато влакът не напусна
перона. Някак знаеше, че няма да го види
вече.

***

23
партитура – нотен запис
314
 Годините излетяха. Елза така си и
остана сама. След като оцеля по време на
войната като шивачка във фабрика за
военни шинели, а след нея от преправяне на
стари дрехи за няколко пфенинга24, тя
отново си стъпи професионално на крака.
Шиеше нови модни рокли на съпругите на
американските, английските и френските
офицери, стационирани в града, и си
създаде име в кръговете на новия хайлайф25
на града. Освен това имаше късмет, че
живееше западно от стената, която сега
пресичаше града. Успя да се замогне дотам
да вземе две млади жени за помощнички и
скоро щеше да се пенсионира. Реши на
рождения си ден да си направи подарък и да
посети Париж. Надяваше се да получи нови

24
Пфенинг – немска парична единица. 100 пфенинга
са равни на една марка.
25
High life(англ.) – висше общество
315
идеи в града на модата и да предлага някои
свои модели в малките бутици.
По време на разходка из центъра на
Париж, изведнъж обърна внимание на
афиш за концерт. Знаеше малко френски
от училището и се зачете. Изтръпна от
изненада. “Известният американски
пианист Дейвид Блум ще изнесе концерт в
зала Олимпия”.
Нима това беше нейният Давид?
След като той емигрира тя получи от него
една единствена пощенска картичка, че бил
пристигнал благополучно в Швейцария.
Нито дума повече. Най-напред се беше
надявала, после се беше ядосала, после се
примири, а през последните години съвсем
го забрави. Не му се сърдеше заради парите,
които така и не върна – тях щеше да ги
загуби и без това. Или след войната,
когато обезцениха райхсмарката съвсем,
или, ако беше успяла да закупи набелязания
316
магазин на главната улица на квартала
също не би извадила късмет. Сградата
изгоря до основи след една от
бомбардировките.
Сега предимно усети любопитство.
Купи си билет за концерта и отиде с цветя
в изящната концертна зала. Давид свиреше
великолепно, Елза се почувства върната в
“златните години” на своята младост. Не
успя да го разгледа добре от мястото си и
след концерта отиде напред да остави
цветята. Той не я разпозна. Беше остарял
много, разбира се, и тя не беше първа
младост. Помоли да го види зад кулисите,
но не ѝ разрешиха. Всеки би могъл да
твърди, че е стар познат.
Изчака го на служебния изход и ѝ
провървя. Видя да излиза с млада жена под
ръка и му подвикна:
– Давид! Аз съм Елза!

317
 Той стъписан се спря и се обърна
към нея. Тя му се усмихна.
– Радвам се да те видя след толкова
години – каза тя.
– Елз? – заекна, загръщайки се по-
плътно в палтото си. Придружителката
му я изгледа с чувство за превъзходство.
– Да. Как си? Прекрасно свири.
Срещата явно го притесняваше. Той
протегна ръка, която Елза стисна с радост.
– Добре съм. Извинявай, аз... –
отвърна на английски, после мина на немски.
– ...не те познах. И ти изглеждаш добре.
Чудеше се какво да каже, но
придружителката му го извади от
неудобната ситуация.
– Дейв, имаме среща, не можем да
закъсняваме. Времето е лошо, ще изстинеш.
Коя е тази жена?

318
 – Сара, това е жената, която ми
помогна да напусна Германия. Елз, това е
съпругата ми Сара.
Още преди да могат да кажат още
нещо, Елза приключи разговора, който явно
беше неудобен за всички.
– Радвам се, че те видях. Желая ви
всичко добро. Довиждане.
Тръгна, за да не го принуди да каже
нещо в отговор. А вътрешно се усмихна.
“Плешив стар дъртак” – нямаше за какво
да съжалява. Нека се забавлява с младата
си жена. Тя ще му изхарчи парите и ще му
вземе здравето. Достатъчно наказание за
неспазване на обещание.
Разходи се по улиците на нощния
град с лекота в сърцето. Вече можеше
окончателно да приключи с тази история.

319
 

Орана се събуди в кабинета на

Ермика. Отговори с “добре” на въпроса му и
се огледа за посрещачи. Видя Асатра да
стои сам до капсулата. Зарадва се
неимоверно, скочи и го прегърна поривисто.
Притисната до стария си приятел тя
помисли само за едно – колко много ѝ е
липсвал.
– И аз се радвам да те видя –
шеговито каза Асатра. Държеше я в ръцете
си без да направи опит да я откъсне от себе
си. Чак след малко Орана осъзна, че
отношенията им бяха доста охладнели в
последно време и тя смутено го пусна.
– Извинявай. Натрапих ти се.
– Беше много самотна там този път –
обясни го Асатра вместо нея. – Не се
притеснявай, наистина ми е хубаво с теб.
И добави пак шеговито:
320
 – Отдавна не ме е прегръщала жена.
Орана направо искаше да изчезне
вдън космоса от срам. Как можа така
спонтанно да реагира? За да излезе от
ситуацията попита:
– Ваага върна ли се вече?
– Да, преди дни. Чака те засрамен в
столовата.
– Засрамен? Защо?
– Не се ли сещаш кой е бил?
– Не, няма значение. Ще помисля
после. Радвам се, че съм отново тук.
– И аз се радвам, че си отново тук –
почти повтори първите си думи Асатра.
Той я хвана за ръка и я изведе от
кабинета на Ермика.
– Ела, трябва да ти кажа нещо.
Орана не можа да повярва на
приятелския му жест. Макар и със събудено
любопитство не попита за подробности.
Следваше Асатра в кабинета му, където ѝ
321
предложи да седне на старото си работно
място. Бяха сами.
– Ивола няма вече да ни подслушва.
Забраних го тук и в личните покои.
– Но още наблюдава. Нали щеше да
го прекратиш?
– Продължаваме само на обществени
места. Трябва ми тази информация, Орана.
– Знам. Ще я споделиш ли с мен?
– Затова те доведох тук. Ивола
съвестно изпълнява задълженията си и не
подозира, че също е “заразена”
– Тя? – Орана не можа да повярва.
– Странно въздействате на дангините.
В тях като че ли се появява някакво желание
за подражание, съзвучие. Или казано иначе
– резонанс.
– Ти взе ли вече решение какво да
правиш по въпроса?

322
 – Не, още е рано. А и поне един от
вас трябва да има развита душа, за да се
направят окончателни изводи.
Орана въздъхна.
– Нямам никаква представа колко
пъти ще трябва да се прераждам още докато
стигна до развита душа.
– Господарите на кармата ми казаха,
че ти си вече близо – усмихна се Асатра.
– Така ли? – Орана се учуди на това
твърдение. – Но всеки момент мога да се
проваля и да започна отначало. Между
другото, ти много хубаво умееш да се
усмихваш. Как се научи?
– Не знам как точно. Ивола е на
мнение, че колкото по-често общувам с теб,
Ваага и Микела, толкова по развивам
собствени чувства и мимиката, която ги
отразява.
– И Микела ли включи във
“влияещите”?
323
 – Да, мисля че нея изобщо няма
нужда да я изпратя на Земята. Тя се повлия
много положително от Ваага.
– Любовта ги променя – тихо обясни
Орана.
Впери поглед в пода, защото в този
момент силна болка жегна сърцето ѝ. Не
искаше Асатра да забележи колко страда от
това, че техните отношения не бяха взели
същия обрат. Но той разбра. Протегна ръка
и нежно я погали.
– Имай търпение с мен, аз не
притежавам мутацията на Микела.
Орана скочи от мястото си. Имаше
нужда да превърне мъката си в нещо друго,
например в движение.
– Извинявай, не искам да те
притеснявам с чувствата си. Обичам те, но
разбирам, че не можеш да ми отвърнеш със
същото.

324
 – Съжалявам, наистина. Виждам
колко щастливи са Микела и Ваага, когато
са заедно.
Орана седна и го погледна. Осъзна,
че няма за какво да упрекне Асатра. Той не
можеше да ѝ даде каквото търсеше, той
просто нямаше емоционално тяло. А
нейните чувства си бяха нейни, подвластни
само на нейното отношение към него. И ако
тя променеше отношението си към него
мъката и неудовлетворението щяха да
изчезнат. Но не беше в състояние да го
направи. Да обичаш без да искаш нищо в
замяна беше много трудна задача. А
трябваше да се стреми точно към това.
– Не си виновен за нищо – каза тя, –
аз просто още не съм готова да обичам
безответно. Може би точно това ще
означава да имаш “развита душа”.
Асатра я гледаше с възхищение.
Орана беше много променена. Придобитите
325
чувства я бяха направили по-чувствителна
към вътрешния свят на другите, без да
пречат на логическото ѝ мислене. Все по-
близо стигаше до равновесието между
чувствата и разума. Не се беше излъгал в
нея. Тя се справяше отлично.
– Има ли начин да бъдем заедно, без
аз да те обичам толкова колкото ти мен? –
шеговито попита той.
Орана се усмихна. Не му се хвърли
на врата, въпреки че точно това ѝ се искаше,
а само каза:
– Може би. Но първо трябва да
похапна нещо.
Стана и се отправи към столовата.

Ваага, Микела и Ивола вече я чакаха

на масата. Докато приближаваше я
изучаваха с поглед и ако Орана не беше
свикнала вече да я гледат като “извън-

326
дагинско” същество, сигурно щеше да се
притесни.
– Доста закъсня, чакаме те от сума
време – каза Микела.
– Изглеждаш щастлива – Ивола
показа, че вече разбира от чувства.
– Как няма да е – включи се Ваага, –
Асатра я е посрещнал.
– И си поговорихте повечко? –
полюбопитства Микела.
– Здравейте! И да, добре съм –
усмихна им се Орана. После се обърна към
масата и си поръча храна. Нямаше
намерение да им каже за какво си бяха
говорили с Асатра. Другите разбраха и
смениха темата.
– Хайде разкажи, как беше този път
на Земята? – продължи Микела да
любопитства.
– Нормално – отвърна Орана с пълна
уста. Беше ѝ забавно как с нетърпение
327
очакват оплакванията ѝ. Само че този път тя
нямаше намерение да се оплаква.
– И това е всичко, което има да
кажеш? – учуди се Ивола. Тя, разбира се,
прояви професионален интерес.
– А какво искаш да чуеш?
– Например какво мислиш за
срещата ти с Ваага – изплю Микела
камъчето.
– Още не знам кога съм се срещала с
него. Мъж ли беше или жена? – обърна се
Орана към Ваага, макар че вече се
досещаше кой е бил.
– Мъж – измънка Ваага. Очевидно му
беше неудобно, но стоически изчака да
признае провинението си пред нея.
– А да, Давид – направи се Орана на
изненадана. Играта ѝ хареса. – Радвам се да
те срещна отново. Кога ще ми върнеш
парите?

328
 – Не се ли отказа от тях? – влезе
Микела в играта. Орана остана учудена, че
точно тя оцени ситуацията правилно. За
разлика на Ваага, който страшно се
притесни.
– Извинявай, аз...
– О, не, никакви извинения! –
прекъсна го Орана, – ще ги върнеш и още
как.
– Може би в някой следващ живот –
предложи Микела.
– Съмнявам се, че ще успее –
продължи Орана да го дразни. – Нямам
намерение да се прераждам още сто пъти. Я
да измислим нещо, с което да заличиш
кармичния си дълг докато сме тук. Ивола,
имаш ли предложение?
Ивола се стресна от въпроса. Беше се
концентрирала на наблюдението и не беше
готова да се включи в играта. Ако въобще
разбра, че Орана си играе.
329
 – Аз... не знам, може ли въобще? –
попита съвсем сериозно.
– А защо не? Би трябвало да е все
едно дали тук или на Земята. Ваага, какво
можеш да направиш за мен? Пари нямаме
тук, така че трябва нещо друго.
Ваага повдигна рамене, объркан и
безпомощен.
– О, сещам се – извика Орана, – ще
ги отработиш. Ти си бил отговорник за
потушаване на напрежение между
дангините и сигурно познаваш всички
много добре. Ще ти дам задачата да
намериш интимен приятел на Ивола.
Микела прихна да се смее, Орана
стисна устни да не направи същото, а
лицето на Ивола се удължи от изненада и
възмущение. Ваага гледаше смутен трите
жени, докато накрая се досети, че Орана си
играе. Каза с престорена сериозност:

330
 – Тежка задача ми поставяш. Не знам
дали ще се справя. Но ще дам всичко от
себе си, за да успея.
Е, този последен израз вече накара
Орана да се засмее на глас. А Ивола
почервеня от срам. Да, Асатра беше прав –
мина през главата на Орана, когато се
успокои, – дори Ивола вече показваше
чувства. Май нямаше нужда друг да
изпраща на Земята, те с Ваага щяха да
свършат работа. Постепенно всички щяха да
се “заразят” с емоции. Горките дангини! Не
знаеха какво ще им дойде на главата.
От съседните маси учудени се
обърнаха към тях и ги разгледаха възмутени.
Какво им ставаше на тези “нови земляни”?
А защо и Микела участваше в несдържаното
им веселие? Нали тя не беше се прераждала
на Земята?
Обърнаха се пак към храната си. Тук
не беше място за забавление.
331
 ***

Вечерта Асатра седна след

физическата си подготовка до Орана.
Белите камъни се бяха превърнали в място
за среща. Фиксира я със зелените си очи и
Орана сведе своите от неудобство. Знаеше,
че щеше да ѝ се скара.
– Позабавлявахте се днес за сметка
на Ивола – започна той.
– Беше шега – оправда се Орана.
– Но не беше уместна. Какво ти стана,
Орана? Тъкмо бях те харесал отново.
Орана се сви на мястото си. Заедно
със сълзите, които напираха в очите ѝ, тя се
и ядоса. Не на себе си, а на него.
– Какво искаш от мен? – извика тя и
скочи от мястото си. – Да бъда вечно
сериозна и съсредоточена? Да уважавам
чувствата на дангини, които нямат такива?
332
А кой ще уважи моите? Имаш ли представа
какво е да си с емоционално тяло? Не,
нямаш! Търсиш старата Орана, а нея
отдавна я няма. Ако не ти харесвам – остави
ме! Няма да ти се натрапвам. Ще се
забавлявам с когото искам и с каквото
искам. И сама ще преценя дали съм
сбъркала или не. А днес не съм сбъркала.
Исках да видя реакцията на Ивола и я видях.
На нея чувството на срам и неудобство ѝ
липсваше. Освен това наистина мисля, че тя
няма да може да прецени какво е това
“обич”, без сама да го е изпитала. Така че
задачата на Ваага си е напълно сериозна.
Обърна се и тръгна към изхода.
Сълзите ѝ вече се лееха свободно и други
дангини, които се изпречваха на пътя ѝ, се
обръщаха удивени след нея. Но на Орана ѝ
беше все едно какво мислят. Нямаше да се
остави повече да я унижават. Дори Асатра.

333
 Когато се прибра в покоите си се
хвърли на ложето и се наплака на воля.
Колко пъти вече се случваше едно и също?
Колко пъти тя плачеше тук след
завръщането си? Като че ли повече
отколкото на Земята.
Преглътна сълзите и се изправи.
Какво беше казала днес на Ваага за кармата?
Каза го шеговито, но може би беше права.
Сигурно и тукашното ѝ поведение влияеше
върху съдбата ѝ. А може би това за кармата
по принцип действаше и върху дангините,
само досега те не се бяха интересували от
нея.
Замисли се за разговора с Асатра.
Съжаляваше за грубите си думи. Отново
беше реагирала прекалено емоционално.
Случваше ѝ се само с Асатра и Ваага. Защо?
Сигурно, защото ѝ бяха най-близки
приятели. И точно тях ли трябваше да
обижда? Реши да се извини.
334
 Потърси първо Ваага, но когато
разбра, че се намира в покоите на Микела,
не искаше да го безпокои. Отправи се към
покоите на Асатра. Пред входа се зачуди
какво да му каже. Доста объркани мисли ѝ
минаха през главата, а през тялото ѝ минаха
объркани чувства. Преди безкрай пъти беше
идвала тук и винаги беше напускала
покоите му доволна. Усети, че и сега се
развълнува. Почти се бе отказала от
намерението си да влезе, когато вратата се
отвори.
– Ела – чу гласа на Асатра да я кани
вътре.
Тя пристъпи внимателно. Той беше
променил обстановката, която помнеше от
последното си идване тук. Огледа се и каза с
възхищение:
– Хубаво е.
Асатра се беше опънал във въздушен
фотьойл до малка маса във вид на кристална
335
скулптура. Тя променяше формата и цвета
си в зависимост от мислите на седящите
край нея. Очевидно Асатра сега беше
спокоен, защото скулптурата светеше в
нежно синьо. Помещението не беше голямо
за разлика от съседното, където се
намираше ложето му. Там сигурно също
имаше промени.
Той затвори входа с насочена мисъл
и я попита:
– Искаш да ми кажеш нещо?
– Да, искам да се извиня. Не знам
какво ми стана, че реагирах така остро.
– Каза истината.
– Може би, но начинът, по който я
казах, беше глупав.
Той се усмихна.
– Първо реагираш, после мислиш.
Емоциите изпреварват мислите –
предполагам, за да ускорят реакциите при
опасност.
336
 – Но тук няма опасност и този
страничен ефект на емоционалното тяло не
бе уместен.
Орана се опитваше да остане в
рамките на логиката, макар че ѝ беше
трудно. В близост до Асатра тя усещаше
силното си привличане към него, тръпки
полазиха по тялото ѝ. Избягваше да го
погледне в очите. Нейните щяха да издадат
силното желание да бъде с него.
А той продължаваше да я изучава с
очи. Изведнъж стана, протегна ръка към нея
и я покани:
– Ела. Не се измъчвай повече. И аз те
желая.
Тя почервеня и отстъпи назад.
– Не... искам.. така...
– Как? – учуди се той.
– Да го предложиш от съжаление към
мен. Защото аз го изпросих.

337
 Той се засмя и щеше да я прегърне,
но тя му се изплъзна и побърза да напусне
покоите му. Как можа да се изложи така?
Разбира се, Асатра беше наясно с чувствата
и желанието ѝ, но тя да ги потвърди така
недвусмислено?
Изведнъж си даде сметка, че това
беше обичайно поведение за дангините, че
по-рано точно така щеше да се държи –
директно и недвусмислено. А сега, заедно с
емоционалното тяло се беше появило и
чувство на свян, напълно непознат в
обществото им. Когато се замисли върху
това чувство, не намери нищо положително
в него. Защо трябваше да се крият
желанията, включително сексуалните?
Нямаше разумно обяснение. А по
отношение на Асатра свянът беше съвсем
неуместен. Нали бяха интимни от
незапомнени времена? Очевидно тя се беше
превърнала в ненормално, глупаво същество.
338
 Въздъхна. Какво да прави сега със
себе си?
Не изпадна в униние. Въпреки
късния час тръгна към библиотечния сектор,
за да запълни, доколкото беше възможно,
празнините в познанията си за душата.

***

Ваага и Микела почиваха заедно на

нейното ложе. Ненаситният апетит за
взаимно отдаване се беше уталожил и на
Микела ѝ се обсъждаха събитията от този
ден.
– Днес беше забавно. За първи път
видях Ивола притеснена от нещо.
– Май Орана попрекали с шегичката
– възрази Ваага.
– А ти много късно загря, че се
шегува –усмихна му се Микела.

339
 – Как да се сетя, когато беше права с
твърдението, че имам да връщам кармичен
дълг?
– Не знам, не разбирам напълно
какво е това “кармичен дълг”. Не е ли
достатъчно ако ти прости?
– Може би, не знам. А какво мислиш
за задачата, която ми постави?
Микела се изправи и отвърна весело:
– Страхотна задача – и забавна, и
адски трудна. Имаш ли вече някого предвид?
Ваага усмихнат я придърпа обратно
при себе си.
– Май и ти се подиграваш с мен!
– О, изобщо не съм сигурна дали
Орана се подигра с теб, когато ти постави
тази задача. На твое място бих се отнесла
сериозно към нея.
Той се засмя и я прегърна.

340
 – Имаш ли предложение кого да
прикрепя към Ивола? Ти я познаваш най-
добре.
– Я да помисля... – Микела се
правеше на много сериозна. – Трябва да е
някой студен, сух, умен с добра логика и
безкрайно търпение да изслушва тирадите ѝ
по най-различни въпроси.
– Чудя се как ти стана нейна
приятелка, след като близък до Ивола
трябва да отговаря на тези критерии.
Микела го наръчка и Ваага избухна в
смях.
– Я сега предложи някого – подкани
я той.
– Дай да помисля. Студен, сух, умен...
Сещам се само за един – Асатра.
– Забравяш за безкрайното търпение
– засмя се Ваага. – Не мисля, че Асатра
покрива това изискване. Освен това Орана
ще ми издере очите, ако ѝ направя това
341
предложение. Интересно, как ли би се
отнесла самата Ивола към него?
– Положително, сигурна съм. Ако
въобще някога забелязах интерес от нейна
страна към някой представител от мъжки
пол, то е само към него. Но не само Орана
ще ти издере очите за такова предложение,
Асатра със сигурност също.
– Мислех, че той харесва логическия
ум на Ивола – възрази Ваага.
– Това да, но нищо повече. Защо,
мислиш, успях да го спечеля за любовник?
Заради логическия си ум ли?
– Не искам съвсем да ти го отрека –
пошегува се Ваага.
Микела го побутна този път не на
шега. Той изохка и отскочи настрани.
– Ще ме убиеш!
– Заслужаваш го! Но сериозно –
Асатра е бил привлечен от по-
емоционалната ми страна.
342
 – Както и аз – усмихна се Ваага. – Но
тогава възниква въпросът защо по-рано е
бил с Орана. Тя едва откакто тръгна да се
преражда развива емоционално тяло.
– Не знам, но мисля, че те просто са
родени един за друг.
– Както и ние двамата – притегли я
Ваага към себе си. – Никога не съм харесвал
друга и винаги ще бъда твой.
Целунаха се и потънаха в прегръдка.

***

След като Орана избяга от стаята му,

Асатра се замисли върху отношенията им.
Реакцията ѝ му беше непонятна. Тя
безспорно го желаеше, не може да се е
заблудил в това отношение. А освен това го
призна. Защо тогава му отказа?
Нелогичните ѝ действия го
объркваха. Щеше ли да я разбере някога? Тя
343
все се люшкаше между две крайности.
Изведнъж осъзна защо хората на Земята
напредваха толкова бавно в духовното си
развитие, за разлика от материалното,
където се справяха добре. Емоциите им
пречеха да намерят равновесие в
междуличностните им взаимоотношения.
Може би дангините имаха късмет, че са
стара раса, която няма емоционално тяло.
При тях цареше по-голямо спокойствие,
конфликти възникваха рядко и лесно се
уталожваха. Само че, както винаги, медалът
имаше две страни и това спокойствие
доведе до сегашното им мудно развитие.
Ако въобще продължаваха да се развиват.
Засега обаче не беше сигурен дали пътят,
който беше избрал за излизане от кризата,
беше правилен. Плашеше го хаосът, който
вървеше ръка за ръка с емоциите.
Представи си за момент как щеше да
изглежда обществото им, ако всички
344
дангини се държаха като Орана или Ваага.
Направо изтръпна. Не можеше да се оправи
с най-близката си приятелка, какво остава за
всичките му подопечни? Защо някой беше
решил, че да имаш душа е ценна
придобивка? Или душата беше все пак нещо
повече от емоционално тяло?
Предчувстваше, че няма да намери
лесен отговор на въпросите си. Липсваше
му някой, с когото би могъл да ги обсъди.
Тежеше му отговорността, която би поел,
ако изпрати дангините по пътя на душата.
Би искал да я сподели с някого, да не взема
решението сам. Но този някой ще трябва да
разбере за целта му, а засега само Орана я
знаеше. Беше му трудно да се довери на
някой друг. Дангините обичаха
колективната работа, те не пазеха тайни
един от друг. Узнаеше ли се за намеренията
му, щяха да започнат безкрайни спорове,
възражения и опасения. Така скоро нямаше
345
да се реши нищо. Ще бъде принуден да
използва целия си авторитет, за да наложи
този нов начин на живот.
Съжаляваше, че не можеше да
сподели тревогите си с Орана. Нямаше шанс
за спокойна дискусия с нея. В присъствието
му тя като че ли губеше разума си. Първо
трябваше да оправят взаимоотношенията си.
За тази цел той трябваше да преодолее
съпротивата ѝ и да я вкарва отново в ложето
си. Това щеше да я успокои, а и той имаше
нужда от интимна приятелка.
Изведнъж се усети, че тази мисъл бе
прекалено пресметлива. Орана не
заслужаваше такова отношение. Тя
твърдеше, че го обича, каквото и да
означава това, а той как се отнасяше към
нея? Дългото време на раздяла изпрати
старата привързаност на заден план.
Въпреки това нещо продължаваше да го

346
привлича към нея. Нейната различност ли я
правеше интересна?
Тръсна глава. Нямаше смисъл да
губи време в търсене на отговори по лични
въпроси. Имаше по-важна работа, но засега
трябваше да си почива. Стана и се отправи
към другата си стая.

***

Орана се захвана с прекъснатата си

работа по преустройство на помещения за
почивка. Сега вече работеше усилено по
стаята за възбуждане на сетивата. Избра
илюзия на висок водопад сред буйна
растителност. Разни странни звуци от
въображаеми животни допълваха ефекта.
Щом се влезеше в помещението, кожата
настръхваше, един от инстинктите, които

347
съвсем бяха забравили. Реликт26 от старата
им планета, където имаше и растителен, и
животински свят, които загинаха заедно с
нея. Досега при обзавеждане на изкуствения
си свят винаги бяха използвали образи
оттам, но Орана бе решила да запознае
дангините с природата на Земята. Тя със
сигурност щеше да има по-разтърсващ
ефект заради множеството различни видове
на тясно пространство. При досегашното си
скитане из космоса не бяха намерили друга
планета с такова разнообразие на живот
като Земята. Ако Асатра наистина реши да
изпрати всички дангини на нея, тези стаи за
почивка щяха да бъдат добра подготовка за
тях. Ако пък не – щяха да разширят
хоризонта на възприятията им.
Тъкмо се чудеше дали да добави,
освен звуци и миризми, и нещо за усещане

26
реликт - остатък
348
на допир към кожата, например полазване
на насекоми, когато някой влезе в стаята. От
мястото, където се намираше, не можа да
види госта заради гъстата растителност.
– Кой е? – извика малко неучтиво.
– Аз съм, Ваага – чу гласът на
приятеля си. – Къде си? В тази джунгла
нищо не се вижда.
– Ела по пътеката – зарадва се Орана.
– Тя едва се забелязва – отвърна
Ваага и се чу шум от приближаването му.
Вече пред нея той се огледа учуден.
– Пресъздала си атмосферата на
мястото от предпоследното ни прераждане.
Доста е страшничко. Съмнявам се, дали ще
се харесва на другите. Те не са свикнали да
живеят в тесни пространства заедно с други
същества.
– Но мисля, че погледът към
водопада ще ги възнагради за неудобството
от прехода до него – възрази Орана.
349
 – Да, той наистина е прекрасен. И
вирът под него те кани да скочиш във
водата. Ще може ли?
– Разбира се. Засега басейнът е чист.
Но имам намерение да поселя там също
“други същества”.
– Надявам се няма да хапят.
– Е, само мъничко – засмя се Орана.
– Ще има и змии и буболечки в гората. За
жалост изкуствени.
– Не забравяй за птичките и
маймуните.
– Не искам да прекалявам.
Помещението е малко. Засега ще има само
звуците от присъствието им.
– Жалко – засмя се Ваага. – Трябва
да доведа Микела тук. Да видя реакцията ѝ.
– И аз искам да видя реакцията на
дангините. Колко ли ще се престрашат да
посетят това място, въпреки че няма
истинска опасност в него?
350
 – Предлагам да пробваме и с Ивола.
– Тя вече не е еталон за сравнение.
– Защо?
– Защото и тя е “заразена”. Трябва да
е някой дангин, който няма често контакт с
нас.
– Ивола – “заразена”? Не мога да
повярвам! Между другото – аз точно заради
нея те търся. Ти сериозно ли искаш аз да
намеря приятел за нея?
– Да. Не знам дали това ще повлияе
благоприятно на кармата ти, с това се
пошегувах, но Ивола трябва да разбере
какво е това – любовта. Поне, доколкото
може.
– Защо това е важно?
– Защото тя ще оценява нас. А от
тази оценка ще зависи решението на Асатра.
– Какво решение?

351
 Орана захапа устни. Не трябваше да
намеква за целта на експеримента. Опита се
да излезе от неудобната ситуация.
– Ваага, това не мога да споделя с теб.
Само Асатра може да ти каже за какво става
дума. Моля те, не питай повече.
– След като се прераждам заедно с
теб на Земята би трябвало да ме включите
във вашата конспирация, не мислиш ли? –
недоволен отвърна Ваага. Не разбираше
тази тайнственост. Очевидно му нямаха
доверие, а това го обиждаше.
– Става дума за нещо много сериозно,
друго няма да ти кажа. Просто приеми този
факт и се примири с него.
– Да се примиря? Тук сме сред
дангините, не сме на Земята. Тук всички сме
равнопоставени. Едно е Предводителя да
има своите съображения да премълчи нещо,
но ти не си по-различна от мен или другите

352
дангини. Щом е казал на теб, трябва да каже
и на мен!
– Не мислиш ли, че сега говориш
глупости? – възмути се Орана. – Какво
прави той си е негова работа. Това е в
правомощията му. И щом е преценил, че
може да казва нещо на мен, а на другите не
може – това е също в правото му. Виж, аз
трябваше да си мълча, грешката е моя.
Извинявай, че събудих любопитството ти.
Очаквам обаче от теб да бъдеш по-разумен
от мен и да не дълбаеш повече по въпроса.
В името на приятелството ни.
– Какво приятелство? От приятел
очаквам друго!
Ваага се обърна и изчезна сред
шубрака. Орана остана с болка в сърцето.
Ядоса се на себе си. Скоро всички дангини
щеше да отблъсне. Въздъхна. Дано Ваага да
я разбере, когато се успокои. Нещо обаче ѝ
подсказваше, че докато той не разбере какво
353
става, отношенията им няма да се върнат на
старото ниво. Не му се сърдеше, тя може би
щеше да реагира по същият начин.
Огледа се. Сред всичкия този живот
наоколо тя се чувстваше самотна. Не само
защото беше илюзия, а и защото нямаше
накъде да отправи любовта, която напираше
в нея. Като че ли никой не я искаше.

***

Ивола беше наблюдавала двамата

“нови земляни” в една от стаите за почивка,
тъй като този сектор се падаше към
“обществените места”. Не ѝ хареса, че
Асатра ограничи наблюдението до тези
места, много по-интересни бяха интимните
разговори между засегнатите от емоции. Но
този път от разговора между двамата беше
разбрала нещо важно. Според Орана тя е
трябвало да познава интимните отношения,
354
за да даде на Предводителя правилен съвет
относно нещо важно, което той бил
споделил само с нея. Какво ли беше това?
Освен това я смятаха за “заразена” от
емоциите им. Ама че глупост! Абсурдно
беше и тя да се е променила. Не се
чувстваше по-различна от преди.
Обърна се към Асатра. Видя, че
работеше по нещо, което поглъщаше цялото
му внимание. Дали да му каже за новия
пропуск на Орана? По-добре не. Той отново
щеше да я изгони като миналия път. Не
даваше да се пипне Орана и с малкия пръст.
Не само Ваага се дразнеше от
привилегированото положение на бившата
му любовница. Защо още я подкрепяше след
като вече не лягаше с нея? Беше ли това
също част от “заразата”?
Видя, че Орана остана сама в стаята,
върху която работеше, и потърси накъде се
беше отправил Ваага. Ако отидеше до
355
Микела би могло пак да се случи нещо
интересно. Хареса тази работа с
наблюдението, но се боеше, че
Предводителя всеки момент можеше да я
прекрати изцяло. Бързаше да подслуша
колкото може повече разговори между
четиримата.

Асатра хвърли бърз поглед към

Ивола и видя, че тя се е съсредоточила
върху наблюдението на Ваага. Използва
момента да напусне незабелязано кабинета
и да говори с Орана. Стана му смешно от
факта, че се криеше от сътрудничката си
вместо като Предводител просто да ѝ
заповяда да го остави на мира. Но ѝ беше
разпоредил задачата да го наблюдава и сега
щеше да изглежда доста непоследователно
от негова страна да ѝ го забрани. Трябваше
да запази реномето си, то беше важна част
от позицията, която заемаше.
356
 Обади се на Орана и ѝ каза, че я
очаква в личните си покои. Тя знаеше, че
Ивола няма право да ги подслуша там и той
се надяваше, че този път няма да се
притесни от мястото на срещата, което ѝ
навяваше толкова много спомени.
Покани я да седне срещу него на
масата, която този път светеше в
жълтозелено. Предстоеше интелектуален,
доброжелателен разговор. Когато тя се
отпусна във фотьойла, масата промени
цвета си откъм нейната страна в
оранжевовиолетово. Странно съчетание от
сексуална възбуда и възвишени помисли.
Асатра видя, че Орана се притесни от тази
реакция на масата и заповяда мислено да
бъде неутрална. Тя избледня до чисто бяло.
– Имаш ужасни мебели – опита да се
пошегува Орана.
– Обикновено масата не реагира
толкова бързо – усмихна се той.
357
 – Когато снабдиш всички с емоции,
по-добре я разкарай.
– Дойдохме на темата – лицето на
Асатра стана сериозно. Орана с
любопитство наблюдаваше промяната в
изражението му.
– Накратко – какво мислиш за идеята
ми? – продължи той.
Орана вдигна рамене.
– Не знам, все още не мога да
преценя. Има и хубави и лоши страни. А
първоначално ще преобладават лошите.
Трябва да подхождаш внимателно, за да не
настъпи пълен хаос. От друга страна
промяната, която искаш да постигнеш, ще е
сигурна.
– Да, само дето може да не е за добро.
– Гаранция няма. Не ти завиждам.
Отговорността е огромна.

358
 Той само кимна и се загледа в
илюзията зад нея, показваща безкрайна
пустиня.
– Засега дори не видях нито едно
положително следствие от факта, че имаш
душа.
Орана се сепна. Нима това беше
вярно? Опита се да си спомни срещите им.
В нея бяха възникнали цяла гама от чувства,
които смяташе за ценна придобивка, макар
и някои да бяха недотам приятни.
– Мисля, че ти е трудно да го оцениш.
Ако позволиш, искам да направя един
експеримент. Ти вече си по-чувствителен
отпреди. Ще се опитам да предизвиквам
някое положително чувство в теб.
– Давай! – усмихна се той.
Тя протегна ръка и погали неговата,
която лежеше на масата. Вложи цялата си
нежност в този жест.

359
 Асатра обърна очи към нейните.
Забеляза някаква светлина в тях, нещо което
го трогна. Взе ръката ѝ в своята и я допря до
устните си. Орана обичаше този жест още
отпреди, а сега очите ѝ се насълзиха.
– Плачеш ли? Неприятно ли ти е? –
разтревожен попита той и свали ръката ѝ
без да я пусне.
– Не – усмихна се тя през сълзи, –
човек може да плаче не само от мъка, но и
от радост. Много ми е приятно.
– Това не го разбирам, не е логично.
– Просто така реагира тялото,
емоционалното тяло. Остави логиката
настрана. Опитай се само да усещаш.
Затвори очи!
Последното каза не само с оглед на
това, той да се концентрира върху чувствата
си, но и защото погледът му я смущаваше.
Беше ѝ трудно да се съсредоточава. Нямаше
план какво да прави. Изпрати мислено
360
цялата си обич към него. Надяваше се той
да може да усети това енергийно преливане.
– Чувстваш ли нещо? – попита след
малко. – Някаква разлика в сравнение с по-
рано?
Усмивка мина по лицето му, той
отвори очи и каза:
– Да, несъмнено. Сега седим един
срещу друг на масата, а по-рано щяхме да се
прегръщаме в ложето ми.
Тя пусна ръката му и скочи
възмутена от въздушното кресло.
– Ти ми се подиграваш!
Той също скочи и я грабна преди да
успее да напусне покоите му. Притисна я в
прегръдките си. Нежно прошепна в ухото ѝ:
– Орана, не ти се подигравам. Имам
нужда от теб, много ми липсваш. Моля те,
остани.
Тя нямаше сили да се съпротивлява
повече на силното си привличане към него.
361
Притисна лице към рамото му и сключи
ръце зад гърба му. Не каза нищо, само
приемаше топлината на неговото тяло в себе
си. А когато той потърси устните ѝ за
целувка, всичко друго на света престана да
съществува. Тръпки я полазиха от желание
да се претопи в него.
Той я повдигна и я отнесе в
съседното помещение. Там не маса, а
самите стени сменяха цвета си в зависимост
от настроението на присъстващите. Скоро
те се оцветиха от ярко червено до нежно
розово, от огнено оранжево до светло
зелено, за да избухнат накрая в ослепително
бяло.

***

– Разбра ли, че Асатра и Орана пак са

заедно? – попита Ваага приятелката си.

362
 – Разбира се, нямаше начин да не
забележа – усмихна се Микела. – Но няма да
е задълго.
– Какво искаш да кажеш?
Двамата се бяха събрали в сектора на
познанието. Обикновено дангините не
смесваха личната сфера с работната и
фактът, че говорят по лични теми на място,
предназначено за работа, показа колко
много се бяха променили. Не им пукаше за
мнението на другите, както каза веднъж
Микела, а се наслаждаваха на нарушаването
на правилата като малки деца, които
извършват някаква пакост, знаейки, че
възрастните ще им простят.
– Господарите на кармата искали от
Асатра да я изпрати отново на Земята. Било
подходящ момент.
– Така ли? Горките! Тъкмо си
оправиха отношенията и ще трябва да се
разделят. Горката Орана!
363
 – Не забравяй и “горката Микела”!
Ти сигурно ще трябва да я последваш.
Ваага се сепна. За това не беше
помислил веднага. Но Микела беше права,
прераждането на Орана засягаше и него.
– Ако това продължава още дълго,
ще намразя Орана – измънка той.
– Бъди обективен – тя не е виновна за
твоята авантюра.
– Откога започна да я защитаваш? –
учуди се Ваага.
– По-рано я мислех само за някоя,
която отклонява вниманието ти от мен. Но
вече разбирам, че тя не тръгна по собствено
желание по този път и е доста нещастна.
Развих някакво чувство за женска
солидарност. А и поведението ѝ в последно
време стана доста по-приятно.
– Вярно. Но ти откъде разбра за
желанието на Господарите на кармата?

364
 – Аз все пак останах Първа
помощница на Предводителя, нищо, че не
съм му вече любовница.
– Надявам се, че няма и да бъдеш! –
придърпа я Ваага в прегръдките си.
Тя се засмя и го целуна.
– Няма за какво да ревнуваш вече –
прошепна тя, – Орана няма да го изпусне
отново.
– Откъде да знам? – шеговито
отвърна Ваагал – Той пак ще има нужда от
нова любовница, когато Орана е на Земята.
– Не знам защо, но мисля, че той
вече няма да ѝ търси заместничка.
– Да, може би си права. А и кой ще
стане, щом Ивола не успя...
Двамата се засмяха дружно. Добре,
че бяха сами в помещението. Иначе отново
щяха да ги порицаят.

***
365
 Със сълзи на очи Орана се притисна
в прегръдката на Асатра. Стояха до
капсулата на клонинга в кабинета на Ермика.
За първи път Асатра я изпращаше в новия ѝ
живот.
– Дано се справя – тихо каза Орана, –
дано това да е последното ми прераждане.
– Вярвам в теб. А и Господарите на
кармата дадоха надежда, че ще успееш.
– Винаги може да се случи нещо и да
те отклони от пътя – въздъхна Орана. – На
Земята нищо не е сигурно.
– Ти много напредна, и там и тук, ще
се справиш.
– Време е – обади се Ермика. –
Капсулата е готова.
Той донесе питието за откъсване на
духа ѝ от тялото. То откъсваше и
изградената до този момент душа.

366
 Орана с нежелание се отдели от
Асатра. Пое чашата и я изпразни на един
дъх. После седна на ръба на капсулата и
погледна с тъжни очи към приятеля си.
– Стискай ми палци – реши да се
пошегува, въпреки че изобщо не ѝ беше до
шеги.
– Какво да правя? – учуди се Асатра.
– Да ми пожелаеш късмет – усмихна
се тя насила. Не искаше да се раздели с него
със сълзи. – Погледни в библиотеката за
суеверията на Земята, там сигурно е описан
този жест.
– Ще погледна – отвърна Асатра
също с усмивка, разбрал какво иска да
постигне Орана. Притворството не му се
отдаде лесно, но се беше упражнявал в
жестове без да изпита съответните емоции.
По-добре да се прощават с привидна
веселост, отколкото с мъка.

367
 – Време е – повтори Ермика, който
наблюдаваше с интерес промяната в
мимиката им. Откакто се занимаваше с
“новите земляни”, беше станал свидетел на
редица емоционални сцени, които, макар и
непонятни понякога, предизвикваха
любопитството му. И той вече посещаваше
библиотеката и се информираше за
реакциите на емоционалното тяло. Бяха
доста интересни.
Орана легна в капсулата, и каза
преди да затвори очи:
– Обичам те.
Асатра се наведе над нея и успя да я
целуне преди тя да се унесе и капакът да се
затвори. Прошепна:
– Ще стискам палци – и се обърна, за
да скрие лицето си от Ермика. Не искаше
той да разбере колко трудно му беше това
изпращане. Рано беше подопечените му да

368
разберат колко силно вече беше повлиян от
“новите земляни” и техните емоции.

369
 

– Вярно ли е, че Статуята на
свободата е жена? – попита малката Амал.
Големите ѝ тъмни очи светеха под
шарената забрадка. Тя беше най-будното
дете в класа.
– Да, вярно е. И знаете ли кой я
подари на Америка?
– Франция! – извика всезнайкото
Хамал, който седеше пред Амал.
– Правилно! А сега да минем пак на
английски. Защото вече разбирам добре
арабски, но все още ми е трудно да го
говоря. Вчера какво учихме за спрежението?
Айша от последната редица вдигна
ръка. Но преди да може да отговори, се чу
ужасен гръм. Всички скочиха.
– Елате при мен, бързо! – извика
учителката.

370
 Нямаше мазе, където биха могли да
се крият. Събраха се, доколкото успяха,
под широката маса до дъската.
Гърмежите продължиха. Децата се
притиснаха изплашени до учителката си, а
тези, които не можеха, към съучениците
си. Някои започнаха да плачат, Раниа
направо пищеше, защото беше загубила
родителите си и двама братя при
предишно нападение. Учителката
Джасмин Паркър, млада жена от
Съединените Щати на доброволна мисия, я
притисна към себе си. Всички бяха свели
глави към коленете си и чакаха ракетният
обстрел да спре. Някъде до тях рухна
стена. После се чуха картечни изстрели.
Нападението на бунтовниците над града
явно беше напреднало към по-южните
квартали. Джасмин само се надяваше да не
стигнат до тях. Напразно.

371
 Чу се тропане по коридора. С рязко
движение някой направо откъсна вратата
и няколко въоръжени с автомати мъже
нахлуха в стаята. Носеха черни кърпи на
главите си.
– Всички навън! – изкомандва един
от тях. – Движение!
Никой не помръдна от страх. Само
учителката се надигна.
– Това са деца, оставете ги – помоли
се тя на развален арабски.
– Ей, тук има чужденка, и то хубава
– засмя се този, който явно командваше.
После се обърна към едно от момчетата.
– И откъде ти е учителката?
– От Америка – похвали се детето.
– Американка, така ли? Хубаво ще си
поиграем с нея.
– Почакай Мурад, командирът ще
реши. Ще я иска за себе си. Може и пари да
донесе.
372
 – Аз не взимам заложници – отвърна
Мурад.
– Ти не, но той може да реши и
друго.
– Хайде, всички навън! – недоволен се
развика боецът, когото наричаха Мурад. –
Като гледам сред учениците има и сочни
момичета. Като не мога да взема
американката и те ще свършат работа.
– Та това са деца! – ужасено извика
учителката.
– Ние се женим за тях когато са на
девет години – засмя се той и грабна две
от децата. Сред тях и Амал. – Тези стават.
Момичетата се разпищяха, което не
трогна грубия мъж.
– Остави ги, по-добре се “жени” за
мен – опита се учителката да го спре.
– И твоят ред ще дойде – ухили се
той.

373
 Останалите избутаха децата навън.
Част от децата успяха да избягат, но
другите ги завлякоха със себе си.
Набутаха учителката в
изпотрошена кола, двама бабаити седнаха
до нея и започнаха да я опипват докато
третият караше.
– Можем да си поиграем малко с нея
преди да я предадем, нали? – засмя се
единият.
После се чу поредната експлозия,
колата излетя във въздуха и се преобърна.
Учителката почувства остра болка и
потъна в мрак.

***

Джасмин се събуди с ужасни болки в

главата и ръката, която сигурно се беше
счупила. Дърпаха я по песъчлива почва,
осеяна с камъни. Тя изстена.
374
 – Чужденката май идва в съзнание –
извика някой. Джасмин отвори с мъка очи и
се огледа. Повдигнаха я и я хвърлиха на пода
на багажника на някакъв пикап. Тя извика
от болка.
– Как точно тя оцеля, а нашите
бойци лежат мъртви под колата? – изрита
я някой.
– Седеше между тях, това я опази –
каза друг.
Джасмин се опита да си спомни
какво се беше случило. Картините се
върнаха една по една. Училището,
обстрелът, бунтовниците и пленяването.
После мрак. Надяваше се тези мъже да не
са с черни кърпи на главата, но когато вече
успя да фокусира нещо около себе си, видя
на колата веещото се изпокъсано черно
знаме с белия кръг и надпис. Очевидно днес
не ѝ беше ден.

375
 Отново затвори очи и се унесе от
болката. Май не само ръката беше
пострадала. Какво казаха тези мъже?
Всичките ѝ похитители ли бяха загинали
при обстрела? Тогава тези може би не
знаеха, че тя разбира езика им. По-добре да
крие този факт. Попита на английски:
– Къде ме водите?
– Млък! – получи ритник, – и без
това никой не те разбира.
Тя го послуша. Опипа си внимателно
ръката. Беше счупена, но поне кост не се
показваше навън. Дано тези хора имат
лечебница и желание да се погрижат за нея.
И двете бяха под въпрос.
Пътуваха доста по неравен терен,
което ѝ докара много болка. Но Джасмин
стисна зъби. Беше убедена, че занапред я
чакаха не по-малко мъки. И унижение,
разбира се.

376
 Изведнъж си спомни нещо странно.
То отвлече вниманието ѝ от болката и тя
се остави на тези спомени. Пренесе се в
друго време, на друго място. Видя се като
малтретирано дете с ужасно обезобразено
лице. После картината се разми и тя вече
беше мъж, войн, суров и безпощаден. Нима
сега трябваше да преживее този кошмар
заради стореното тогава? Винаги беше
вярвала в прераждания и в кармата, макар
че израсна в порядъчно баптистко
семейство. Но се интересуваше от всичко
алтернативно, включително други религии.
Така в колежа се запозна не само с
различните направления на
християнството, но и с индуизма, будизма
и исляма. Когато се подготви за мисията в
тази арабска страна прочете целия коран,
истинско изпитание дори за упорит
читател като нея. Но искаше да разбере
този народ, а това включваше и вярата им.
377
Покрай спорове с местните тези познания
доста ѝ помагаха и се задълбочаваха.
Имаше добра памет и знаеше цели пасажи
от корана наизуст. За разлика от
тукашните мюсюлмани, само малка част
от които бяха прочели свещената си книга.
Е, на запад също много от така наречени
християни не бяха чели Библията. Хората
просто израстваха с една религия и по-
скоро формално вярваха в нея. Но виж,
тези с черните кърпи и знамена бяха
истински фанатици. Трябваше да послуша
съвета на родителите си и да се върне
веднага след избухването на войната с
бунтовниците. Но искаше първо да завърши
този учебен курс, знаейки, че децата скоро
няма да имат по-добра учителка по
английски. Помагаше и при
разпределението на редките пратки с
помощи. Тази дейност трябваше да върши
някой чужденец, защото местните винаги
378
гледаха да снабдят първо себе си и
семействата си. Истински нуждаещите се
обикновено бяха в края на опашката и
често не стигаха до помощта.
Наближиха малко селище. Сивите
къщи едва се различаваха от околната
пустинна територия. Винаги се беше
чудила, какво ли ядяха хората тук, след
като в тези размирни времена едва ли
някой се занимаваше със земеделска работа.
А и липсващата вода беше проблем. Дори
често не стигаше за пиене.
– Слизай! – избута я един от
мъжете. Тя изохка и хвана здраво
счупената си ръка с другата. Опита се да
слезе така от багажника, но силна болка в
главата я замая. Подхлъзна се и падна на
земята.
Ритнаха я докато се изправи с мъка.
Гадеше ѝ се и повърна.

379
 – Хайде да я откараме все пак до
лечебницата, емирът няма да е доволен от
окаяния ѝ вид – каза единият.
– Хич не ме интересува как се
чувства тя, но си прав, не е приятна гледка.
Пак я качиха на пикапа и след малко
каране спряха пред полусрутена сграда на
два етажа. Миризма на мърша удари
Джасмин в носа. Господи – тук ли ще я
лекуват? Двама мъже изнесоха завито в
чаршаф тяло. Поредната жертва на
войната.
Една забулена жена ги посрещна.
– Дайте я насам, какво ѝ е?
– Колата катастрофира. Май си
счупи ръката и си удари главата. Повръща.
– Ще я прегледам. Чужденка е, нали?
Защо не я застреляхте?
– Емирът може да реши друго.
Приведи я в по-нормален вид и ще я
откараме при него.
380
 Жената я отведе навътре в някакво
женско отделение. Там, също на пода,
лежаха само жени и малки деца. Всички с
бинтове, по които личаха кръвави петна.
Явно е имало бомбардировка.
– Разбираш ли ме? – попита жената,
която я водеше.
Джасмин само я гледаше и повдигна
рамене.
– Явно не. Няма значение.
Тя издърпа ръката ѝ и Джасмин
изрева от болка. После жената потърси
нещо, върна се с продълговата дъсчица и
няколко откъснати ленти от чаршаф със
съмнителна чистота, направи с тях шина
на ръката и я върна на чакащите навън
мъже.
– Това е, няма какво друго да ѝ
направя. Гипсът ни е малко и е за бойците.
Сътресението на мозъка ще ѝ мине и така,
стига да почива малко.
381
 Но за почивка не можеше да става и
дума. Пак я качиха в багажната част на
колата и след около половин час спряха
пред горе-долу прилична къща. Сигурно е
принадлежала някога на богат човек с
влияние. А фактът, че пред оградата
пазеха двама замаскирани с автомати
говореше, че вече не принадлежи на него.
Разтовариха я и я бутнаха напред
през входа. Вътре в къщата беше приятно
хладно. Джасмин дойде малко на себе си.
– Остави я тук – каза един от
пазачите, ще кажа на Абу Камил.
Този човек явно беше местният
водач. Почакаха. Боецът се върна сам.
– Каза да я оставите тук, ще се
погрижи една от жените му. Ако получи
откуп за нея, ще ви възнагради.
Зад него се появи забулена в черно и с
фередже стройна млада жена, също с

382
автомат в ръка. Тя заговори Джасмин на
съвършен английски.
– Кучко, ще видиш как се изпълнява
волята на Аллах.
Подпря автомата в кръста на
Джасмин и я направляваше навътре в
къщата. След като отвори красива
решетка се озоваха във вътрешен двор.
Имаше растения, фонтан, който не
работеше, и красиви мозайки. Но на
Джасмин не остана време да го разгледа, а
и се чувстваше зле. Жената я водеше през
двора към кухня. Там работеха три
забрадени, но с открити лица жени на
различна възраст, които се свиха над
печката при влизането им.
Жената с автомата им подвикна на
развален арабски, че трябва да я почистят
и преоблекат, скара им се, че още не са
готови с обяда и ги блъсна с автомата си
точно така, както и Джасмин. Очевидно
383
това беше “обслужващ персонал”, а нищо
чудно и робини. Джасмин беше чула какво
ли не за практиката на бунтовниците да
взимат пленници и да ги продават на
пазара за нищожна цена. Горките жени!
Едното момиче едва ли беше по-голямо от
дванадесет години.
Щом господарката напусна
помещението трите жени се изправиха. По
израза на лицето им видя, че поне две от
тях не се бяха пречупили. Погледът, с
който изпратиха хазайката, беше
красноречив. Мразеха я до дъното на
душата си.
– Как се казваш? – попита по-
възрастната, може би 40-годишна жена.
– Джасмин – отговори с мисълта, че
този въпрос би трябвало да знае на арабски
всеки живял малко в страната. Не я
поздравиха с “добре дошла”, знаейки, че
пребиваването в този дом не беше за добро.
384
 – Аз съм Хатун, но тук ме
задължават да нося името Шадия.
– Хатун – повтори Джасмин.
Жената се усмихна. Беше ѝ приятно, че
Джасмин използва истинското ѝ име. А
Джасмин помисли, че има късмет, че
нейното име се среща и в арабските
страни. Надяваше се да не я принуждават
да смени името си.
– Йезиди? – попита Джасмин.
Те потвърдиха с кимане. Горките
жени бяха военнопленници, джихадистите
ги смятаха за “поклонници на дявола”,
въпреки че йезидите сами се определяха
като “поклонници на слънцето”. Отнасяха
се с тях като с животни, използваха ги за
домашни роби и най-вече за сексробини.
Изнасилваха ги когато им се искаше, често
се изреждаха всички присъстващи.
Измиха я внимателно с вода от
бутилка, дадоха ѝ чисти дрехи, разбира се и
385
забрадка и я нахраниха. Джасмин не знаеше
как да изрази благодарността си. А те през
цялото време я гледаха със съжаление. Тези
жени бяха минали през ада, но им беше
мъчно за нея. Това говореше за мъките,
които тепърва ѝ предстояха.
Оставиха я в стая, в която нямаше
нищо друго освен един матрак на пода.

***

Върнаха я от най-големия кошмар,

който помнеше. И в предни животи е била
изнасилвана, но никога от шест мъже
наведнъж. Едва ходеше. Легна на матрака
и си избърса с полата кръвта между
краката. Тези разгонени свине пред нищо не
се спираха. А виковете ѝ от болка и кръвта
само ги настървяваха допълнително.
Нямаше да може да седи поне седмица, ако
не и повече.
386
 Вратата се отвори и господарката
влезе. Този път свали фереджето от
никаба и Джасмин видя лицето ѝ. Беше
младо и красиво момиче. Очевидно не беше
местна, при този добър английски трябва
да е израснала на Запад.
Тя се ухили злорадо.
– Е, така ти се пада, кучко. Всички
неверници ще гният в ада.
– И затова решихте, че можете да
пренесете ада на Земята? – Джасмин
трябваше с нещо да отвлече вниманието си
от окаяното си положение.
– Ако се закълнеш да приемаш
истинската вяра, може и да те омъжат и
да не бъдеш изнасилвана – изглежда все пак
предизвика малко жалост у това момиче.
– Знаеш, че това няма значение, все
едно ще ме продадете.
– Съобщиха за теб на халифа, ще
искат шест милиона долара за теб. По-
387
нататък ще направят видеозапис. А аз
трябва да те пазя докато се съгласят да
плащат.
– И кой ще плаща толкова много
пари за една учителка? Родителите ми не
са милионери, обикновени работници са.
Няма кой да ме откупи.
– Ако не плащат те, все някой ще
даде няколко долара за теб на пазара –
ухили се тя отново.
Джасмин беше наясно с
положението си на пленница. Не си
представи някой да даде тези пари за нея.
Реши да смени темата на разговора.
– Как се казваш? Откъде си? –
попита и в отговор получи удар с
автомата, който момичето и сега носеше.
– Тук аз задавам въпроси, разбра ли!
– извика тя.

388
 Седяха известно време мълчаливо, но
изглежда на момичето му стана скучно.
Сега вече тя търсеше разговор.
– Казвам се Лейла и съм от
Великобритания – гордо започна тя.
– И как попадна оттам тук? – не
спази заповедта Джасмин.
– Исках да се омъжа за истински
мъж, не за такива женки, каквито има в
Европа.
– А родителите ти? Бяха ли
съгласни? Много млада ми се виждаш за
брак.
– Родителите ми не са истински
мюсюлмани! Те са като тези местни тук,
уж вярват в пророка Мохамед, а не спазват
всички правила. Освен това не съм млада,
на шестнайсет съм. Съпругът ми има
друга жена, която е на тринайсет.
– Нима и тя е доброволка? – попита
Джасмин.
389
 – Не, взе я от тукашен търговец. За
данък.
– Странни данъци имате –
измърмори Джасмин.
– Това няма какво да те интересува
– засегната отвърна Лейла и отново я
удари с автомата, като гледаше да уцели
счупената ѝ ръка. Джасмин изстена и се
преви от болка.
– Я се разкарай до банята. Мръсна
си и смърдиш!
Предаде я на йезидските жени да ѝ
помогнат да се измие. Преди да ги остави
сами ги заплаши да внимават, Джасмин да
не избяга.

Робините я заведоха в банята и

Хатун тихо се обърна към Джасмин.
– Знаем, че ни разбираш, но няма да
им кажем. Съжаляваме за това, което ти
сториха. И ние минахме всички през това,
390
дори малката Арзу, а тя беше само на
единадесет.
– Не са хора – тихо отвърна
Джасмин.
– Не, не са. Я да видя, доста
разкъсвания имаш. Ще ти донеса един крем.
Джасмин се остави на грижите на
домашните робини. В тяхно лице срещна
поне малко съчувствие. Единственото,
което успяха да дадат, но за нея
означаваше много. Беше им много
благодарна.
Изведнъж видя нещо покрай Хатун,
видя един неин предишен живот. Не
разбираше как се появиха тези картини
пред погледа ѝ, но ги прие вече за даденост.
Знаеше, че йезидите вярват в прераждания
и когато остана сама с по-възрастната
жена, попита:
– Хатун, откакто катастрофирах
започвам да виждам разни неща. Например
391
откъде идваш, какво си била в предишен
живот. Искаш ли да узнаеш какво видях
край теб?
– Не, недей. Не носи късмет да
знаеш откъде идваш. Но благодаря.
Джасмин кимна. Разбираше. Дали на
Хатун ще ѝ бъде по-леко ако узнае, че по-
рано е принадлежала към по-висока каста и
като мъж била натрупала грехове? В този
живот със сигурност чистеше кармата си.
Странно, че се прероди в същия народ като
предишния. За себе си откри, че всеки път
се появяваше на различни места. А освен
предишни прераждания започна и да си
спомня някакъв съвсем различен живот,
извън Земята. Там винаги беше жена и
имаше винаги едно и също тяло. Как е
възможно още не знаеше, но реши в
свободното време да се концентрира върху
тези спомени.

392
 ***

Няколко дни не я бяха закачали. През

повечето време стоеше заключена в
стаята. Раните ѝ постепенно заздравяваха,
ръката ѝ също не болеше когато не я
натоварваше. Един ден я облякоха в бяло,
изведоха я навън и тя трябваше да повтори
един безумен текст на английски. Нарочно
вкара при прочитането толкова много
грешки, че веднага личеше, че това не бяха
нейни думи. Например, че е приела исляма и
че се отнасят добре с нея. За щастие Лейла
не присъстваше и никой не разбра какво
прави. Щели да изпратят записа по
интернет и по арабска телевизия.
Тази сутрин имаше някакво
раздвижване извън къщата, чуха се викове
и форсиране на коли. Изглежда мъжете се
готвеха за поредно нападение. Лейла влезе

393
при нея, отново с автомат и възглавница за
сядене.
– Никога ли не се разделяш с
оръжието? – задява я Джасмин, като
потисна другия въпрос: “Толкова ли съм
страшна?” Не искаше да бъде отново бита.
Не сполучи, защото момичето точно това
направи в отговор.
– Я, млък! Няма да търпя
подигравките ти. Стига ми, че трябва да
те пазя няколко дни.
Тя седна на възглавницата и облегна
гръб на стената. Дулото на оръжието
сочеше директно към корема на
пленницата.
Джасмин, облегната на
отсрещната стена, затвори очи, за да не
гледа автомата. Не изпита страх, по-
скоро досада. Откакто си спомняше
предишните си животи, страхът от
смъртта я беше напуснал. При положение,
394
че отново можеха да я насилят, смъртта
по-скоро се превърна в желана. Вече не
смяташе, че е имала късмет, че не умря
заедно с другите при обстрела на колата.
На Лейла отново ѝ стана скучно.
– Кажи, защо не си стоя у дома в
Америка? Какво те е накарало да дойдеш
тук?
Интересът ѝ учуди Джасмин. Явно
момичето не беше глупаво, въпреки че се е
присъединило към тези фанатици.
– След като завърших колежа реших
да не започвам веднага работа. Исках да
използвам необвързаността си, за да видя
нещо от света. Нямах пари за пътуване
като турист и видях обява, че търсят
доброволци към помощни мисии. Търсеха
основно инженери и учителки по английски
и кандидатствах. Изпратиха ме тук. Преди
да ме отвлекат преподавах езика в едно
училище.
395
 – И ние търсим преподавателки, но
трябва да са правоверни.
– Вашето понятие за правоверни е
много ограничено. Бих разбрала всеки мъж,
който се присъединява към вас, подгонен
от тестостерона и увлечен от
романтичната идея да стане мъченик, но
не мога да разбера как жена може да
направи същото. Ислямът по принцип не
предлага много свободи на една жена, но
салафизъмът27, който тук изповядвате, ги
превръща изцяло в робини.
– Не съм робиня! Нашият ислям е
единствена истинска вяра, която иска от
жената да се подчинява на мъжа си, за да
отиде в рая!

27
Салафизъм – крайно сунитско течение в исляма.
Проповядва строго придържане към примера на
предците
396
 – В Корана не пише нито дума за
това, какво става с жените след смъртта
им. Виж, мъжете ще получат куп хурии28
за забавление, броят им варира от 70 до
500. Явно си представят рая като място за
безкрайна оргия. Ти чела ли си въобще
свещената ви книга?
Лейла скочи ядосано и за пореден
път я наложи с автомата.
– Една неверница не може да
обсъжда вярата ни! – извика тя.
Джасмин се прикри с дъската на
счупената си ръка от ударите доколкото
можа. След като Лейла се умори и отново
седна, тя разтри болезнените места. Но
продължи с надежда, това момиче да се
замисли малко върху избора си.

28
Хурии – вечни девици, безумно красиви и чисти,
които се дават на праведните в рая
397
 – Чух, че вие, салафистите,
признавате само 17 сури от Корана. Излиза,
че Мохамед не е вашият пророк.
– Коранът е съставен по-късно и
само тези сури са важни – върна се Лейла
към разговора, явно уморена от боя, който
нанесе. – Няма една неверница да ми казва
какво е написано в Корана. Нас ни обучават
тук.
– Да, например че сте собственост
на съпрузите си. Те могат да се разведат с
вас във всеки момент само с три
повтаряния на няколко думи, но вие не
можете, все едно какво прави той. Децата
също са тяхна собственост и ако ги
смятат за непослушни, могат да ги
измъчват и дори убиват. И жените си,
разбира се, могат да бият колкото си
искат. А запозната ли си с най-новите
разпореждания? Ще обрязват всички жени
до 46 годишна възраст! А смятало се е, че
398
точно Пророкът се е противопоставил на
тази жестока практика.
Лейла я погледна с широко отворени
очи. Очевидно тази подробност не знаеше.
Джасмин изведнъж изпита жал към нея.
– Лъжеш! – извика Лейла, – теб ще
те режат, не мен!
– Мен и на парчета могат да ме
нарежат, знам. Нали това правите с
хората, които смятате за шпиони само
защото не изпълняват всичките ви безумни
правила.
– Това са правила, които Аллах
възложи на всеки правоверен – гордо
отвърна тя. – Който не ги спазва, няма
право на живот.
– И ти знаеш какво иска Аллах от
теб? – насмешливо попита Джасмин. –
Доколкото знам вярвате, че Аллах е
определил предварително съдбата на всеки
човек и тъй като никой не може да
399
престъпи волята му, те правят точно това,
което той иска от тях. А не това, което
вие искате от тях. Интересното е, че така
излиза неверниците да са също такива по
неговата воля. Той иска те да грешат!
– Ти извърташ нещата както ти е
изгодно – запротестира Лейла, – щом
неверникът се обръща към истинския ислям,
щом се подчинява на Аллах и неговия пророк,
ще бъде спасен.
– И в края на краищата всички хора
ще бъдат мюсюлмани според Корана, дори
Исус. Но вие не смятате да изчакате
дотогава, а си присвоявате правото да
убиете всеки, който не вярва точно във
вашата версия на исляма. Налагате вярата
си с оръжие в ръка.
– И християните едно време са
направили същото.
– Във всяка религия има фанатици.
Но не всички фанатици убиват наред
400
друговерците. Дори Мохамед не го е правил,
убивал е враговете си на бойно поле.
Джасмин се зарадва, че успя да
завърже с Лейла един относително спокоен
разговор за вярванията ѝ. Засега ѝ спести
подробностите от живота на Пророка, в
които той заповядва да убият всички мъже,
жени и деца на противниците си. Макар че
салафистите сигурно точно тази сура
харесваха.
Мюезинът29 приканваше за
поредната молитва и Лейла я накара да
коленичи до стената докато тя се изми
само с жестове “на сухо” и после
измърмори речитатив, който би трябвало
да е молитва. Джасмин знаеше, че
мюсюлманите не се молеха като
християните на Бога, те само го

29
Мюезин – служител на джамия, който призовава от
минарето за молитва
401
възхваляваха и цитираха готови текстове.
Те не очакваха любов от Аллах и не го
молеха за помощ, а само се бояха от него и
искаха да им прости греховете.
Когато завърши, Лейла отново взе
автомата в ръка и зае позицията си до
вратата. Джасмин помисли, че ако е
искала, би могла да грабне оръжието
докато тя се моли, но не би наранила
момичето, за да избяга. А и нямаше да
стигне далеч.
Виждайки, че Лейла не иска да
продължи разговора след молитвата,
Джасмин се облегна на стената и се
загледа в нея с полузатворени клепачи.
Както беше очаквала, пред нея възникнаха
картини. Изтръпна. Това момиче се
появяваше и в по-ранните ѝ животи. Ту
като мъж, ту като малко момиче. А най-
странното беше, че се появи и на онова
странно място, което не беше на Земята.
402
Изведнъж цялата истина застане ясно
пред нея. Засмя се на глас.
– Какво ти става? – учуди се Лейла,
забравила за момент, че тук тя е
господарката, а Джасмин пленница.
– Не мога да повярвам, просто не
мога да повярвам – не успя да задави смеха
си Джасмин. – Ти си Ваага!
– Кой е Ваага? – смутено попита
Лейла.
– Един мой приятел от един друг
живот.
– Какъв друг живот? –
продължаваше да се чуди Лейла.
– Няма да ми повярваш.
Но това твърдение на Джасмин
само разпали любопитството на Лейла.
– Заповядвам ти да ми кажеш какво
общо имам аз с един твой приятел!

403
 Джасмин въздъхна. Е сега вече щеше
да стане сложно. И всичко със сигурност
щеше да приключи с бой.
– На теб нищо ли не говори името
Ваага? Моля те, не бързай, помисли.
– Нищо не ми говори! – не последва
Лейла съвета ѝ.
– Добре, ще опитам по друг начин.
Слушай!
И Джасмин тихо запя песента на
Нарантуя. Лейла я загледа с уголемени очи.
После се опомни.
– Веднага спри! Музиката е дяволска
работа! Тя е забранена!
– Така ли? А аз видях видеоклип в
интернет, където вербувате млади
момичета с помощта на красив юноша,
който пее сърцераздирателно. Ти заради
него ли тръгна насам?
Лейла скочи и я наби. Възмутено
извика:
404
 – Не съм тръгнала заради него! И не
можеш да сравниш твоята песен с
неговата! Той пее свещени текстове!
– Добре, добре – засмя се Джасмин
въпреки боя. – Но е истина, нали? Има
такова момче.
Лейла се върна на възглавницата си.
Беше разстроена, все пак нещо в
подсъзнанието ѝ се беше събудило от
песента. Джасмин реши, че за днес стига,
но Лейла продължи да пита.
– Какъв е този друг живот?
– Говоря за прераждане – отвърна
Джасмин.
– Ти си християнка, те не вярват в
прераждане.
– А защо мислиш, че съм християнка?
При нас, в Америка, има привърженици на
всякакви религии. Не, не съм християнка.
Нито съм будистка или хиндуистка. Аз съм
агностик.
405
 – Какво е това?
– Това е човек който твърди, че
хората не могат да узнаят дали
съществува Бог или не – опростено обясни
Джасмин.
– Ама че глупост! Разбира се, че
Аллах съществува. Това е богохулство! То е
по-лошо и от християнството.
– А ти откъде знаеш? Разбери ме, аз
знам, че го вярваш, въпросът е откъде
знаеш, че вярата ти е правилна?
– Защото Аллах е велик и Мохамед е
негов пророк!
– Просто повтаряш на каквото са
те научили.
– Ако продължаваш да обиждаш
вярата ни ще кажа на мъжа си. Той ще те
научи на това, какво е вяра!
Лейла скочи възмутена и заобиколи
стаята. Но тъй като нямаше мъж, на

406
когото да се оплаче, отново седна и се
успокои.
– Още не ми каза, какво имаш
предвид с това, че аз съм била Ваага.
– Ще ти кажа само ако обещаеш, че
няма да го разправяш на никой друг. Дори
на мъжа си. Той след това ще насили не
само мен, но и теб. Сигурна съм.
Момичето се намръщи. Знаеше, че не
ѝ се полагаше да разговаря на такива теми
с пленница и че Джасмин вероятно е права.
Но любопитството победи.
– Обещавам.
Джасмин не вярваше много на това
обещание. Ако някой мъж разбереше за
разговора им и я питаше за него, тя
нямаше право да мълчи. Но нали целта
беше да разколебае, доколкото бе
възможно, заблудата ѝ, така че започна да
обяснява.

407
 – При обстрела не ми се счупи само
ръката, но и си ударих силно главата, бях в
безсъзнание, почти бях умряла. Оттогава
виждам и разбирам неща, за които по-рано
нямах представа. Първо ми се явиха
картини от собствения ми живот, после
от живота на другите. Накратко: виждам
какво са били те в предишните си
превъплъщения.
Спря за малко да изчака реакцията
на Лейла. Тя явно през времето на
израстването си на Запад беше чула за
подобни неща и остана спокойна.
– За разлика от другите хора ние
двете с теб сме различни. Ние не сме земни
хора, а от друга, извънземна цивилизация.
Лейла се засмя.
– О, става като във фантастичен
филм.

408
 – Да, филм, който вече нямаш право
да гледаш. Помисли, дали искаш да слушаш
по-нататък. Може да ти е неприятно.
Тя мълчеше. Отново прозвуча позива
за молитва. Този път тя напусна
помещението и заключи. Очевидно считаше,
че трябва да се пречисти след този
разговор.
След известно време момичето се
върна, отправи автомата към нея и
заповяда да я последва. Джасмин помисли,
че ще я изведе навън, за да я застреля, но
Лейла я заведе в банята, после в кухнята, за
да хапнат нещо. За първи път се хранеха
заедно по причина, че тя не трябваше да я
изпуска от очи. Хатун хвърли на Джасмин
въпросителен поглед, на който тя отвърна
с усмивка. Очевидно положението беше
извънредно.
Когато се върнаха в стаята и
седнаха, Лейла каза:
409
 – Не вярвам на нито една твоя дума.
Но с нещо трябва да запълвам времето
докато те пазя тук, така че продължавай!
Джасмин потисна усмивка. Тя само
щеше да провокира момичето. Тези
фундаменталисти бяха много докачливи. За
едното нищо можеха да ти отрежат
главата.
– Не можах още да разбера защо ние
двете се раждаме на Земята. Но знам, че в
предишен живот си била мъж, и то евреин.
А още по-преди си била също мъж, католик.
Ревностен защитник на вярата си.
Каза го бързо, преди Лейла да може
да я прекъсне. Както очакваше, момичето
скочи от възглавницата си и насочи дулото
на автомата към главата ѝ.
– Ще те застрелям, кучко! Как
можа да твърдиш такива глупости? Няма
прераждания и не съм била мъж!

410
 Джасмин спокойно се отнесе към
заплахата ѝ. Тя нямаше право да я застреля,
все още чакаха откупа за нея.
– А откъде, мислиш, идва твоята
войнственост? Тя е толкова нетипична за
една мюсюлманка. Би трябвало да си
бременна и да гледаш малко дете както
почти всички жени тук.
Този аргумент стресна момичето.
Тя се нацупи и се върна на възглавницата си.
Побърза да смени темата.
– Още не си казала защо ме нарече
Ваага. И защо пя онази песен.
– Тази песен е твоя, ти я пя като
малко момиче. Тогава бях големия ти брат
и много те обичах. Харесах тази песен.
Лейла мълчеше. Изглежда всичко ѝ
дойде в повече. Но продължи да пита:
– И тя ли се казваше Ваага?
Явно това име я човъркаше. Уж на
нищо не вярваше, но се връщаше
411
непрекъснато към него. Джасмин въздъхна.
Трябваше да ѝ каже и останалото.
– Когато сме извънземни ние сме
приятели. Аз съм жена и се казвам Орана, а
ти си мъж, който се казва Ваага.
След кратко мълчание Лейла скочи и
извика:
– Не съм извънземна и не съм мъж!
Личеше, че ѝ се иска да напуска
стаята, но повелята на емира беше по-
силна. Хвърли се обратно на възглавницата
и замълча. По бузата ѝ се търкаляше
самотна сълза.
– Съжалявам, Лейла – изрази
съчувствието си Джасмин. – Знанието
понякога е тежко бреме.
Навън се чу приближаване на коли и
викове. Мъжете се върнаха доста по-рано
от очаквано. Лейла с облекчение напусна
стаята и отиде да ги посрещне. Джасмин
остана сама и се заслуша в шума.
412
Изглежда имаше и ранени, защото чу как
жените в къщата тичаха напред-назад.
Грубият глас на емира извика Лейла. Той
очевидно беше недоволен. Може би бяха
загубили сражението. В Джасмин се
надигна тревогата. Те ще търсят да
изкарват разочарованието си на някого.
Беше наясно, на кого.

***

Отново изнасилена и пребита

Джасмин лежеше на матрака. Хатун
коленичеше пред нея. Бяха я пуснали вътре,
за да помогне на американката да се
изчисти.
– Трябваше да използваш момента и
да избягаш – тихо каза тя.
– И после какво? – изстена Джасмин.
– Дори да успеех, щяха вас да ви изкарат

413
виновни и да си отмъстят за мен. Особено
Лейла щеше да пострада.
– Какво ти е грижа за нея, тя не е
по-добра от тях. Жестока фанатичка!
Колко пъти ни е била. Не бих я съжалила.
– Тя е глупаво младо момиче –
оправда я Джасмин. – И ще го разбере по-
нататък.
– Дано ѝ се върне! – не изпита
жалост жената. Джасмин не я
обвиняваше. Кой знае през какви мъки бяха
минали тези йезиди.
– Вие защо не избягахте досега? –
попита Джасмин.
– Арзу опита, но я хванаха. Няма да
ти разправя какво ѝ се случи след това.
Твоето е нищо в сравнение с нейното
състояние. Едва оживя след жестокия
побой и насилствено “омъжване” за
безброй бойци. А е още толкова малка!

414
 Джасмин нямаше какво да каже.
Очевидно нямаше надежда за тези жени. А
за нея имаше ли? Не вярваше някой да
плати шест милиона долара за нея.
Можеше да чака само цената ѝ да падне.
Ако това насилие ѝ се случваше още няколко
пъти, този ден не беше далеч. Може и да я
обезглавят публично за назидание. И после
да изпратят видеозаписа по целия свят.
Лейла влезе и Хатун напусна
помещението.
– Не съм казала нищо – някак се
почувства длъжна да поясни Лейла след
като видя окаяното ѝ състояние. Джасмин
само кимна. Не ѝ се говореше.
– Скоро ще те преместят, няма вече
да те пазя – каза момичето с явно
облекчение в гласа.
Това не беше хубава новина за
Джасмин. На друго място сигурно всичко

415
щеше да започне отначало. Тук тъкмо се
беше запознала с обстановката.
Изведнъж дочуха дълбок, засилващ
се звук. Още беше далеч.
– Бомбардировачи! – извика Лейла
от страх и изтича от стаята. Дори
забрави да вдигне фереджето. Пред
вратата спори с някого, чу се, как някой я
удари и тя се върна в стаята. Бузата ѝ
беше пламнала, устата ѝ се подуваше.
Сгуши се в ъгъла.
– Трябва да те пазя – измрънка с
омраза в гласа.
Навън имаше олелия. Хората
очевидно тичаха да се скрият.
– Няма да посмеят да хвърлят
бомби тук – опита Лейла да се успокои, –
сигурно знаят, че тук е американката.
Емирът затова те държи в къщата си.
– Не знам дали това ще помогне –
спокойно възрази Джасмин. – Не само
416
американците ви бомбардират. Руснаците
едва ли ги е грижа.
Страховитият шум приближи. Чуха
първите взривове. Земята под тях
потрепери като при силно земетресение.
– Много е близо. Имате ли
бомбоубежище? – извика Джасмин, за да
може да я чуе Лейла.
– Има, но е само за бойците, а и аз
трябва да съм неотлъчно до теб –
разтрепери се Лейла. Беше станала бяла
като платно.
– Ела при мен – подкани я Джасмин
и я взе в прегръдките си. – Не се страхувай,
Ваага. Ако умрем, поне ще е заедно.
Момичето не обърна внимание на
името. Притисна се до наранените гърди
на Джасмин и хлипаше тихо:
– Мамо, мамо...
А Джасмин затвори очи и си пожела
този живот да свърши по-скоро.
417
 Нещо свистеше над главите им.
Това беше последното, което възприе.

418
 

Събудиха се едновременно в
капсулите си. Орана си спомни веднага,
какво се беше случило и най-напред
погледна дали Ваага е добре. Видя, че се
вдига и че Микела изтича до него. После се
обърна да види дали някой посреща нея.
Асатра стоеше усмихнат до Ермика. Изчака
той да зададе стандартния въпрос и да чуе
отговора преди да я приближи.
– Радвам се, че не трябваше много да
чакам до завръщането ти.
– И аз се радвам, че този живот
приключи по-бързо – надигна се Орана от
капсулата. Застана пред Асатра без да се
хвърли в прегръдките му, само също му се
усмихна. Като че ли премериха кой по-
дълго ще устои на нарастващото
привличане между тях. Накрая Асатра се
предаде, засмя се и я грабна. Орана сключи
419
ръце зад гърба му и се наслади на
присъствието му. Не ѝ трябваше нищо
друго. Онзи земен живот, мъките и
радостите му отлитаха в небитието,
оставаше само чувството, че е у дома, че е
при любимите си същества, че е щастлива.
Времето като че ли спря, докато не се
опомни от радостните възгласи на Микела.
Откъсна се бавно от Асатра и се обърна към
нея.
– Здравей, Микела.
– Здравей. Благодаря, че ми върна
Ваага толкова бързо.
– Нямам заслуга за това – засмя се
Орана. После се обърна към Ваага:
– Забавлявайте се. По-късно ще
поговоря с теб. Има за какво.
Ваага сведе поглед. Микела го
задърпа със себе си навън. Асатра, който
още я държеше за ръце, направи същото.

420
 – Хайде да те заведа в столовата –
каза той, – ще похапна и аз нещо.
Всичко беше толкова нормално,
толкова привично. Всичко освен чувствата
ѝ. Орана се носеше на облак от щастие.
Някъде се прокрадна мисълта, че
еуфоричното ѝ състояние няма да трае
дълго и че трябва да го задържа доколкото
можеше. Вървеше до Асатра и облегна
глава на рамото му. Той спря, обърна се към
нея и я целуна. Орана се притисна отново
плътно до него и страстно отвърна. Не я
беше грижа, че можеха да ги видят, че това
поведение не беше прието сред дангините.
Изглежда, Асатра също не се интересуваше
от това.
Някой се закашля зад тях. Пуснаха се
с нежелание и се обърнаха.
– Предводителю, не тук – каза Ивола.
Орана направо се стъписа. Ивола,
която беше самото олицетворение на
421
спазване на етикеция, да си позволи такава
забележка по отношение на Асатра? При
положение, че само двамата с Ваага от
общността им се бяха сдобили с
емоционално тяло на Земята, много неща се
бяха променили.
– Благодаря, Ивола – отвърна Асатра
спокойно.
Да, Ивола беше права. Орана се
огледа. Нямаше никой друг наоколо. Имаха
късмет. Ако Асатра нарушаваше правилата,
поведението му щеше да изглежда в очите
на дангините нестабилно и те биха се
замислили дали може да продължи
дейността си като техен Предводител.
Трябваше да внимават.
Храниха се в столовата спокойно, без
да показват публично колко се радват един
на друг. После Орана се прибра в покоите
си, а Асатра се върна на работа. Бяха се
разбрали да се видят вечерта при нея.
422
 Времето дотогава се видя безкрайно
на Орана и тя се захвана да преустрои
личните си стаи. Старото обзавеждане вече
не отговаряше на новите ѝ представи за
красивото. Зачуди се, защо досега не беше
пипнала нищо. Сети се, че така всичко ѝ
беше напомняло за времето прекарано
заедно с Асатра тук. Но вече нямаше нужда
от старата обстановка. Вече мечтаеше за
нови, по-прекрасни преживявания с него.
Изпълнена с радостно очакване, се захвана
за работа.

***

След няколко дни Орана помоли

Ваага за разговор. Тревожеше я новата му
проява на фанатизъм в последния му живот.
Така Ваага щеше да натрупва лоша карма и
тя искаше той да разбере грешката си преди
отново да трябва да се прераждат.
423
 – Знам за какво ме повика – каза
Ваага още на влизане в стаята.
Срещаха се в стаята за слушане на
музика, върху която Орана в момента
работеше. Не е имала време да напредне
много с нея. Засега в чисто бяло помещение
имаше само няколко постелки на пода. Но
Орана прецени, че тук е подходящо, защото
нищо нямаше да отвлече вниманието им от
темата, която искаше да обсъди с Ваага.
Той се огледа учуден.
– Тук ли ще говорим? Много е
неуютно.
– Да, тук. Нека седнем.
– Къде? Не виждам въздушни
фотьойли.
– На постелките.
И двамата се отпуснаха един срещу
друг.

424
 – Явно разговорът ще бъде точно
толкова неудобен, колкото тези твърди
постелки – опита да се пошегува Ваага.
– Може би. Предполагам че знаеш за
какво искам да говоря с теб. Искам да чуя
твоето мнение по въпроса.
– Честно казано, не знам защо се
увличам толкова по религията, когато съм
на Земята. И няма значение – коя. От
сегашната ми гледна точка това е пълна
глупост. Имаш ли представа каква може да е
причината?
Прехвърли въпроса към нея. Орана
не беше готова с отговор на този въпрос.
Замисли се.
– Има няколко предпоставки, които
водят до фанатизъм. Едната е високо
самомнение, желание да бъдеш различен и
да спечелиш последователи, които да ти се
възхищават. Не мисля, че в твоя случай това
е причината. Другата, много по-
425
разпространената е, че не се справяш с
обкръжението, че с вярата си в определени
догми ти го вкарваш в лесно разбираема
система, търсиш идеология или водач,
които да вземат решенията вместо теб и
така бягаш от отговорността да се справиш
сам с живота си.
– Мислиш, че е от слабост? От
чувство за малоценност?
– Определено това има значение. Да
считаш, че само ти и групата ти са прави и
всички останали са грешни и трябва да
бъдат обърнати в твоята вяра дори насила, а
ако не желаят трябва да бъдат унищожени,
доста опростява света около теб, нали? Така
по-лесно се справяш с емоциите си, няма
нужда да мислиш, съмнението се изхвърля.
Винаги другите са виновни.
– И това има нещо общо с
емоционалното тяло?

426
 – Да, предполагам че емоциите тук
играят особена роля. Рационален човек не
би станал фанатик. Освен водачът на
стадото, разбира се.
– Това изисква голяма пресметливост
от негова страна – потвърди Ваага. Той се
замисли вече сериозно. – Но аз не бях
религиозен водач, така че не можеш да ме
обвиниш в низки помисли.
– Не те обвинявам, Ваага, искам само
да се замислиш. За да не повториш това
поведение още няколко пъти.
– Дано не трябва да повтарям
уроците на кармата до безкрай – въздъхна
той.
Орана се усмихна.
– Чак безкрайно не, Микела няма да
ми го прости.
– Тя също е на мнение, че се
вживявам прекалено много. Че губя част от

427
самоличността си на Земята. Но знае, че ти
нямаш вина за това.
– Вина не, но се чувствам отговорна
за отклоненията ти от пътя към хармонична
душа. Прераждам се след кратък престой
тук, а по някаква закономерност всеки път
трябва да ме последваш или дори да ме
изпреварваш. Като че ли си някакъв
придатък към мен, което не се отразява
добре на теб – не ти дава време да
обмислиш обстойно миналия си живот като
човек.
– Да, наистина няма да е зле да имам
този път малко повече време. Знам, че не ти
решаваш кога да се преродиш, но може би
можеш да помолиш Асатра този път да
почака.
– Той също не решава кога да замина,
а Господарите на кармата. С тях не може да
се преговаря.

428
 – Идеята да те изпрати беше негова, а
управлението на процеса му е изтръгнат от
ръцете. Трябваше да е знаел предварително
– недоволстваше Ваага.
– Може би е знаел. Но май не съм
права, че Господарите управляват процеса.
Управляваме го ние. От нашето развитие
зависи колко често и колко бързо трябва да
се прераждаме. Те само помагат да намерим
подходящите условия.
– Не знам с какво този минал живот
беше подходящ за мен – възрази Ваага. –
Защо точно в мюсюлманско семейство
трябваше да се родя? Самата им религия
дава предпоставки за проява на войнстващ
фанатизъм. Те са силно религиозни и
убедени, че трябва да разпространят вярата
си по целия свят.
– Това ти даде възможност да
докажеш, че не се поддаваш на догматизма,
че имаш собствен ум в главата. Ако беше
429
успял, старата ти карма щеше да се заличи.
А ти добави нова.
– Бях много младо момиче, нямах
време да обмисля нещата. На тази възраст
всички хора са нестабилни.
– Да, и явно са преценили, че
посоката, по която пое, ще те отведе в
нежелано направление. Не знам, Ваага, дали
имам право да ти давам съвети, не съм
достатъчно компетентна. Би било хубаво да
имаме учител, с когото можем да
обсъждаме тези неща, някой, който е минал
по пътя на душата и е успял да я
хармонизира. За съжаление сред дангините
няма такъв.
– Остава ти да бъдеш мой учител –
усмихна се Ваага.
Орана се засмя.
– Само с два живота преднина? Няма
да имаш голяма полза от такъв учител.

430
 Обаче се изненада от предложението
му. Отново видя пред себе си стария си
приятел, толкова мъдър и пълен с разбиране
за другите. Стана ѝ ясно колко много ѝ е
липсвал този приятел в последно време.
Скочи, издърпа го нагоре и го прегърна.
– Ваага, обичам те. Ти си такъв
прекрасен дангин! Не се погубвай на Земята!
– Ще внимавам, учителко – засмя се
той.

****

Орана спеше до гърдите му. Асатра

нежно я погали и затвори очи. Още не
знаеше как да ѝ съобщи за решението, което
беше съзряло в него през последно време.
Тя беше толкова щастлива! За разлика от
времето, когато ѝ съобщи за намерението си
да я прати на Земята, сега го болеше от
представата да я нарани. Стягаше го
431
сърцето, едно съвсем ново усещане. Не му
се искаше да се разделя с нея. И по-рано
бяха преживели прекрасни моменти, но сега,
след като тя вече притежаваше хармонично
емоционално тяло, не се любеха само за
удоволствие. Тя се отдаваше с особена
нежност, с непонятна за него самозабрава.
Как само го гледаше, как светеха очите ѝ
когато беше щастлива! А щеше да я направи
нещастна. Би се намразил за това, ако
можеше. Оценяваше, че засега по-скоро
усети неудобство и притеснение. Тези
чувства също бяха нови за него, а какво е
омраза не знаеше. Но сигурно му
предстоеше да научи.
Изчака Орана да се събуди. Тя се
надигна над него и се усмихна. В очите ѝ
отново видя блясъка на щастието. Не му се
искаше да я разочарова, но отлагаше ли
прекалено дълго, щеше да се разколебае.

432
Трябваше да мине през това колкото може
по-бързо.
Блясъкът в очите ѝ загасна, тя вече го
гледаше с тревога.
– Какво има? Нещо не е ли наред? –
попита.
– Трябва да ти кажа нещо.
Тя се разтревожи още повече от
сериозността, с която я гледаше.
– Имам една хубава и една лоша
новина за теб.
– Не искам лоши новини – Орана
притисна лицето си към неговото. – Нима
отново ще се разделим?
Асатра остана учуден от
проницателността ѝ. Тя не обмислеше вече
нещата, а ги усещаше. Способност, която
можеше да е полезна за всички дангини.
– Нека започна с хубавата новина –
той я повдигна, за да я гледа в очите. Орана
коленичи до него с тежка въздишка. Каза:
433
“почакай малко” и затвори очи. Направи
няколко вдишвания и когато ги отвори
отново в тях имаше съсредоточено
спокойствие. Асатра направо се възхити на
самообладанието ѝ. Наистина беше
напреднала много.
– Господарите на кармата ми
съобщиха, че си изградила уравновесено
емоционално тяло, че имаш достатъчно
развита душа и няма нужда повече да се
прераждаш на Земята.
Тя леко се усмихна.
– А лошата новина?
Той се забави с отговора. Взе ръцете
ѝ и ги допря до устните си. Очите му бяха
тъжни. За момент Орана се учуди на
голямата промяна, която стана с него.
Спомни си разговора в подобна ситуация,
когато ѝ съобщи, че иска тя да се прероди
на Земята. Тогава беше хладен и пресметлив.
А сега той безспорно изразяваше чувства.
434
 – Моля те, не ме осъждай за
решението, което взех – въздъхна той.
– Няма да те осъждам, каквото и да
си решил – успокои го Орана. Вече беше
готова да чуе която и да е лоша новина. И
някак знаеше, че отново им предстоеше
раздяла.
– Не мога да взема решението дали
да изпратя всички дангини по пътя на
душата само въз основа на твоите и на Ваага
преживявания. Трябва сам да мина по
вашия път.
– Ти искаш да се прераждаш на
Земята? – тревогата се върна в гласа на
Орана.
– Да. Само така ще мога да преценя
всички рискове и ползи. Би било нечестно
по отношение на останалите, ако не съм
изпитал на собствен гръб какво означава да
придобиеш емоционално тяло. Замислям го
отдавна. Не е прибързано решение. И те
435
моля да ми простиш, че те оставям отново
сама.
– Не става въпрос за това, което
причиняваш на мен, аз ще се справя. Става
дума, че оставяш дангините без
Предводител през неясно колко време. Как
си го представяш? Как ще обосновеш
идеята си пред другите?
Орана се опита да потисне
разкъсващата я болка, като се концентрира
върху практичната страна на въпроса.
– Кой ще те замества през това време?
– Ти.
– Аз?! Не съм готова да поема такава
отговорност, а и другите може да не се
съгласят. Трябва да свикаш Големия съвет,
нямаш право да решаваш сам.
– Знам и ще го направя. А ти ще се
справиш добре със задачата. Няма да си
сама, Микела, Ивола и Ваага ще ти помагат.
Разбрах се с Господарите на кармата да
436
отложат следващите прераждания на Ваага,
той ще поддържа и Микела и теб в
емоционално равновесие. А освен това той
има добри познания за дангините, които ще
са ти от полза.
– Но аз от много време се откъснах
от дейността си на Първи помощник, не съм
в течение на новите проблеми в общността
ни.
– Какви нови проблеми? – засмя се
горчиво Асатра. – Да бе имало такива,
нямаше нужда изобщо да се занимавам с
тези прераждания. Освен учудването им,
защо ви изпратих на Земята, други нови
проблеми няма.
– Ще им съобщиш ли вече целта?
– Да. Няма да мога да я крия повече.
Иначе никога няма да се съгласят със
заминаването ми. Време е да разберат какво
целя.

437
 – Ще стане голяма олелия – опита да
се усмихне Орана.
Гледаха се в очите и Асатра
изведнъж я издърпа отново до гърдите си.
Прошепна:
– Извинявай, не искам да те правя
нещастна. Но мисля, че трябва да замина.
Орана се притисна към него и тихо
каза:
– Обичам те, Асатра. Обичам те
каквото и да направиш. Няма нужда да се
извиняваш.
Тя с всички сили опита да потисне
сълзите, които напираха. Но не успя.
Захлипа тихо до гърдите му, а той я галеше
нежно по раменете.
– Тъкмо ще мога и аз да ти кажа
някога тези думи.

***

438
 Микела, Ваага и Ивола седяха заедно
в един от салоните. Бяха сами, но през
отворения преход към столовата се чуваше
общата врява.
– Всички оживено обсъждат идеята
на Асатра – подхвърли Микела.
– И дори успяват да направят някой и
друг жест, да не повярваш – усмихна се
Ваага.
– Да, новината разбуни духовете. Да
изпрати всички дангини да се прераждат на
Земята е наистина луда идея – допълни
Ивола.
– Ей, Ивола, ти си позволяваш да
наречеш идеите на Предводителя “луди”? –
засмя се Ваага. – Наистина се промени
много.
– Не намерих по-подходяща дума –
промълви Ивола притеснено.
– Тя е напълно подходяща –
противоречи ѝ Микела, – тази идея е
439
наистина луда. Дано не вземе това решение.
Иначе ще настанат тежки времена.
– Иска най-напред да премине сам по
пътя на душата – каза Ваага. – Има шанс да
се откаже от идеята си, когато разбере,
колко е труден този път.
– Това откъде знаеш? – учудено
попита Микела.
– От Орана. Беше много тъжна и я
попитах защо.
– Ако е вярно – горката Орана!
Тъкмо го спечели отново и пак трябва да се
разделят – съчувстваше ѝ Микела.
– Не мога да повярвам, че той ще се
реши на това безумие – възрази Ивола.
– Според Орана е твърдо решен.
– А кой ще бъде заместникът му? –
продължи Ивола да пита.
– Попитах Орана, но тя каза, че
Асатра ще ни съобщи по-късно.

440
 – Не си представям по-добър
ръководител от него – въздъхна Микела.
– И аз също – подкрепи я Ивола, –
никой друг няма неговия авторитет.
– Нека изчакаме да разберем – каза
Ваага, въпреки че се сещаше кой ще бъде
новият Предводител. Но не искаше с
догадките си да обърква жените
допълнително. Стигаше им тревогата от
решението на Асатра да замине, а най-вече
тревогата от намерението му да прати
всички по този път. Ако Асатра искаше да
раздвижи общността им, вече го бе
постигнал.

***

Големият съвет беше минал. Още

никой не знаеше какво решение е взел.
Напрежението сред дангините се усещаше
навсякъде, когато Асатра повика Микела,
441
Ваага и Ивола в кабинета си. Развълнувани,
тримата се отправиха натам. Щяха най-
сетне да разберат какво ги очаква.
Когато пристъпиха прага, видяха, че
Орана също ги чака. Лицето ѝ изразяваше
съсредоточеност, зад която не успя съвсем
да скрие тъгата си. Ваага веднага се досети,
че съветът беше разрешил на Асатра да
замине.
Предводителят им посочи въздушни
работни столове и тримата седнаха. Самият
той остана прав.
– Вие вече знаете за намерението ми
и няма да го повторя. Съветът прие
аргументите ми за основателни. Те оставиха
на моя преценка кого да избера за заместник
по време на отсъствието ми.
Асатра направи пауза и ги огледа
един по един. Изчака всички да са
съсредоточени. После продължи.

442
 – Орана ще бъде Предводителя, а вие
тримата ще ѝ бъдете Първи помощници.
Другите помощници ще останат. Те ще
вършат работата си както досега.
Развълнувани Микела и Ваага се
размърдаха в креслата си. Само Ивола успя
да остане безпристрастна. Нейните емоции
бяха най-слабо развити. Тя беше и
единствената, която имаше възражение.
– Предводителю, Орана няма ли да
се влияе от емоционалното си тяло при
вземане на решенията си?
Асатра се усмихна. Ивола дори не се
усещаше колко много самата тя е повлияна
от “новите земляни”. Иначе никога нямаше
да си позволи да го прекъсне с въпрос преди
да е разрешил да задават такива. Но не би се
подразнил от нея по този повод, след като в
крайна сметка сам беше виновен за
поведението ѝ.

443
 – Със сигурност ще бъде повлияна.
Но Господарите на кармата ме увериха, че
нейното емоционално тяло е вече
уравновесено, което предполага, че
решенията ѝ ще бъдат разумни. А вашата
задача е не само да я подкрепяте, но и да ѝ
посочвате грешките, които евентуално ще
направи. Очаквам активното ви участие. И
не забравяйте, че и вие вече имате емоции,
дори ти, Ивола.
Всички са умълчаха.
– Много голяма отговорност ми
възлагате – обади се Ваага след малко. –
Микела и Ивола са били Първи помощници
досега, но аз нямам представа каква работа
ме очаква.
– Основната ти задача ще бъде да
осигуриш идеални условия за работа на
Орана и Микела. Имам предвид в
емоционално отношение. Гледай те да са
максимално уравновесени. Мисля, че
444
разбираш какво искам от теб. Освен това ти
ще поемеш задължението да разясняваш на
другите решенията на Орана. Тя ще ги
налага, а ти ще трябва да убедиш
останалите, че тя постъпва разумно, дори да
си на друго мнение. Разбра ли ме?
– Да, искаш да пазя авторитета ѝ,
дори да греши – учуди се Ваага.
– Ще гледам тези грешки да са по-
малко – включи се Орана в обсъждането. –
И ви обещавам, че преди всички важни
стъпки, които смятам да направя, ще се
консултирам с вас.
– Но ако не се стигне до съгласие,
Орана ще има последна дума. Приемете го
като моя воля – заповяда Асатра.
– А какво ще стане, когато трябва
отново да се прераждам?
– Уговорих се с Господарите на
кармата. Няма да се прераждаш, докато
Орана не реши, че може да те пусне. Най-
445
добре е да се изчака докато се върна
окончателно, за да можеш да си полезен тук.
И още нещо. Не искам никой да ми помага
докато съм на Земята. Имам намерение да се
справя сам. Орана има право да разреши
такова нещо само в изключителни случаи и
само на теб, Ваага. Разбрахме ли се?
Всички кимнаха.
– Има ли други въпроси?
– Да – обади се Микела. – Когато се
върнеш между отделните прераждания,
може вече да имаш различно мнение по
много въпроси. Може да си доста
нестабилен, както се случи с Орана в
началото. Кой от вас двамата тогава има
решаваща дума?
– Благодаря, Микела, въпросът ти е
много основателен. Орана ще е
Предводител, докато Господарите на
кармата не решат, че и аз вече имам
уравновесено емоционално тяло или развита
446
душа, както те го наричат. Така че при
престоя ми тук между отделните
прераждания аз ще имам статут на редови
дангин без никакви допълнителни права и
задължения.
– Ясно – кимна Микела.
Само Ивола се почувства неудобно.
Не си представяше да се обръща към Асатра
вече като към най-обикновен дангин.
Притеснението ѝ си личеше.
– Ваага, ти имаш още една задача.
Продължавай с търсене на приятел за Ивола
– усмихна се Асатра, – защото иначе ще ѝ
бъде трудно да изпълни последното ми
разпореждане.
Ваага се усмихна.
– Трудна задача, но ще се постарая.
– Други въпроси?
Всички мълчаха.
– Добре, ако възникнат докато съм
тук, обадете се. Ще замина след няколко
447
дни. Дотогава съм Предводителя. Можете
да си тръгнете. Орана, ти остани.
След като другите излязоха от
кабинета Орана се обърна към Асатра:
– Не си представям да командвам
както ти го правиш. Не може ли с по-
приятелски тон?
– Би могла да опиташ. Но от опит
знам, че приятелството само пречи когато
трябва да се върши работа. Раздели строго
двете сфери – на работа и на почивка,
помоли другите за разбиране и така ще
управляваш най-добре.
– Никога няма да бъда на твоето
ниво – въздъхна тя.
Асатра се усмихна и я погали нежно.
– Май и аз вече не успявам да бъда
на моето ниво.
Орана също му се усмихна, след
което му се хвърли на врата и го целуна.
Асатра я грабна.
448
 – Е, това съвсем не трябва да се
прави в кабинета – каза и върна страстно
целувката.

***

Стояха един до друг в кабинета на

Ермика. Последните дни бяха запълнени с
много дела през деня и прекрасни
преживявания през нощта. И с много тайни
сълзи от страна на Орана. Но, разбира се,
Асатра знаеше за тях и сега я държеше в
прегръдката си. Ермика се правеше на
много зает, за да не им пречи на прощаване.
Той също вече се ориентираше в чувствата
на “новите земляни”, към които предстоеше
да се добави още един.
– Сега аз ще бъда в положението на
чакащия – опита се Орана да разведри
атмосферата.

449
 – Едва ли е същото – отвърна Асатра
с усмивка. – Ти вече имаш чувства и ще
преживееш раздялата по-трудно.
– Освен това нямам намерение да те
заместя с друг любовник – смигна му тя.
– Няма да ти се сърдя, ако го
направиш – засмя се Асатра.
– О, изобщо не ти вярвам! Още не
знаеш какво е ревност.
– Мислиш, че ще ти вдигна такъв
ужасен скандал, както ти след първия си
живот?
– Сто на сто по-лош. По-добре да не
те изкушавам. Иначе ще отворя работа на
Ермика да ми намери по спешност ново
тяло.
– Но така ме лишаваш от
възможността да се науча на това чувство.
– На Земята ще имаш достатъчно
поводи за него, сигурна съм.

450
 – По-лошо беше апатията ти след
втория живот.
– Какво ѝ беше лошото? Поне не
пречех на никого.
– Съвсем загуби собствения си облик.
Не можех да те гледам такава.
– Кой знае ти на какво ще приличаш
след като се върнеш – се правеше на
обидена Орана. – Мога и аз да те намирам за
отвратителен.
Но Асатра не се хвана на
преструвката ѝ.
– Колкото и непоносим да бъда, знам,
че ти ще ми простиш, нали?
– Не бъди толкова убеден – засмя се
Орана. Шеговитият тон на разговора я
забавляваше, въпреки тъгата от
предстоящата раздяла. Обичаше
самоиронията на Асатра.
Ермика се обади:
– Време е, Предводителю.
451
 – Е, това обръщение ще се отнася до
мен за последно. Оттук нататък ти си
Предводител – обърна се Асатра към Орана.
– Когато се върнеш окончателно, с
най-голямо удоволствие ще ти отстъпя
отново титлата.
– А ако ще имам непоправимо
увредена душа?
– Да не си посмял! Няма вечно да ти
върша работата! – придърпа го Орана
плътно до себе си. И му прошепна в ухото –
Постарай се да бъдеш накрая с хармонична
душа, защото иначе ще те пратя в ада на
Земята завинаги.
– О, току-що стана Предводител, а
вече си с претенция да решаваш съдби.
Двамата се засмяха. А после
утихнаха и се гледаха в очи.
– Обичам те, Асатра. Ще те чакам,
ако трябва, цяла вечност. Но вярвам, че ще
успееш бързо.
452
 – И аз вярвам в теб. Ще се справиш с
всичките проблеми на нашата общност. И
бъди сигурна – ти си единствена за мен,
каквото и да стане.
Целунаха се нежно и дълго. После
Асатра се обърна към Ермика, взе купата с
течността за откъсване на духа от тялото и я
изпи на един дъх. Орана отстъпи крачка
назад, за да не му пречи да влезе в капсулата.
Усмихнаха се един на друг, докато капакът
не се затвори. Асатра заспа, а Орана още
малко съзерцаваше отпуснатото му лице.
Усети по някакъв начин момента, когато
духът му напусна това тяло. Отново
потекоха сълзи по бузите ѝ.
– Всичко е наред – опита се да я
успокои Ермика. – Не е много по-различно
отколкото при прехвърляне на духа в нов
клонинг.
– По-различно е – възрази Орана. –
Няма да е същият, когато се събуди пак.
453
 Избърса сълзите си. После напусна
кабинета и се отправи към новото си
работно място. Макар че то си беше старото,
защото преди безкрайно дълго беше
работила там като Първи помощник. Но без
Асатра то не беше същото. Щеше да липсва
там не само с тялото си, но и със силния си
дух. Сила, която винаги я крепеше когато
имаше нужда. Сега можеше да разчита само
на себе си. И на помощниците си, разбира се,
но това си беше друго.
Седна и ги повика в кабинета си.

***

Орана беше завършила с обичайните

си задачи като Предводител и се облегна
назад в работния стол. Беше оформен също
от въздушни потоци, но приемаше по-
различен вид от фотьойлите за почивка. По
мислена команда можеше да заема и
454
тяхната форма, но Орана го остави такъв.
Не беше още време за почивка и можеха да
възникнат нови дела. Първите ѝ помощници
ги нямаше, кой знае къде се бяха запилели
пак. Макар че се сещаше какво правят.
Гледат живота на Асатра.
Самата тя избягваше да го направи,
след като разбра къде и като какъв се е
родил. Беше момче. Странно, че
Господарите на кармата не му смениха пола
в това първо прераждане, както го
направиха и с нея и с Ваага. Те сигурно
имаха свои съображения или Асатра ги бе
помолил за това.
Роди се на север в бедно семейство
на номади, които воюваха непрестанно със
съседни племена, също номади. Очерта се
един труден живот с много лишения,
физически и психически болки. След като
убиха родителите му и го взеха в плен,
Орана реши да прекъсне наблюденията си.
455
Щеше само да трупа мъка, без да е в
състояние да му помогне. По-добре да се
концентрира върху работата си тук, при
дангините. Знаеше, че Асатра точно това би
искал от нея.
Изведнъж Ваага нахлу в кабинета.
– Орана, видя ли какво става с
Асатра? – извика той.
– Не и не искам да знам.
Ваага се стъписа от отговора.
– Не те интересува? – не можа да
повярва той.
Орана въздъхна.
– Реших да прегледам живота му чак
когато се върне.
– Значи не знаеш, че е много зле –
по-спокойно каза Ваага.
– Мисля, че ще ми е по-леко, ако не
знам.

456
 – На теб може би, но не и на него!
Искам да ме пуснеш да се преродя, за да му
помагам.
– Ваага, знаеш какво каза Асатра
преди да тръгне. Не искаше да се намесваме.
– Но той не знаеше какво го чака там
– палеше се Ваага. – Виж какво става и ще
разбереш.
Той отиде до пулта и включи запис
от наблюдението на живота на Асатра. Пред
Орана се появи триизмерна сцена на
вътрешността на паянтова колиба. В средата
стоеше наведен мъж, облечен в мръсни
кожени парцали с бич в ръка и удряше по
полуголо момче, може би на десет години,
покрито със смес от кал и кръв, което
викаше от болка.
– Ще ти покажа как се бяга оттук! –
викаше дивакът и пак замаха да удря
момчето.

457
 Орана преглътна, после бързо
посегна към пулта и картината изчезна.
– Казах ти, че не искам да го видя! –
извика тя към Ваага. – Трябваше ли да ми
покажеш това? Какво искаш да постигнеш?
– Искам да ме пунеш да се преродя.
Искам да му помогна!
– И как ще му помогнеш, когато
тепърва ще бъдеш бебе! А ако изобщо не се
родиш на същото място?
– Можеш да помолиш Господарите
на кармата – малко смутено измънка Ваага.
– Асатра ни каза, че върху техните
решения няма влияние.
– Но поне можеш да опиташ! Той е
още дете, с нищо не може да си е докарал
такава карма!
Орана дишаше тежко. Току-що
видяното се беше врязало в паметта ѝ.
Въпреки това отвърна с твърд глас:

458
 – Ваага, знаеш, че Асатра ми забрани
да се намесвам. Ще спазя неговото желание,
каквото и да става. Ако, след като се върне,
отмени тази заповед, ще е друго. С нищо не
мога да му помогна.
– Но той каза, че в краен случай
можеш да ме изпратиш!
– Това не е краен случай. Ще има да
търпи още много удари и болки.
– Просто не искаш да му помогнеш!
– палеше се Ваага. – А аз мислех, че го
обичаш. Как можеш да гледаш как го мъчат?
– Не мога, затова не гледам. И повече
да не си посмял да повториш този номер с
включване на запис, без да съм го
разрешила.
– Откакто си Предводител си станала
студена, безсърдечна кучка! – извика Ваага
и изтича от кабинета.
Орана изтръпна цялата. Никога не бе
очаквала Ваага да я нарече така. Беше
459
наясно, че след малко той щеше да съжалява
за тези думи, че те са резултат от силната,
истинска тревога за Асатра, но въпреки това
усети мъчителна болка в сърцето. За всичко
беше готова, заемайки този пост, но не и за
нападка от страна на най-близкия си
приятел. Дори фактът, че той все още
нямаше развита душа, че не владееше
емоциите си, не го оневиняваше. Какво да
прави сега с него? И как да изкара видяното
от главата си?

Микела чакаше заедно с Ивола Ваага

да се върне в покоите ѝ. Тук бяха гледали
записи от живота на Асатра и бяха решили
да помолят Орана да помогне на Асатра.
Когато Ваага влезе, силно възбуден,
Ивола попита:
– Какво стана?
Лично тя нямаше голяма надежда
Орана да се съгласи.
460
 Микела само го погледна и отговори
вместо него.
– Нали виждаш, нищо не е станало.
Ваага се тръшна във въздушно
кресло и се опита да успокои дишането си.
Лицето му беше зачервено от възмущение.
– Отказа!
– То се очакваше – каза Ивола. –
Асатра не искаше да тръгваш след него.
– Но това не е всичко, нали? –
пожела да уточни Микела. Тя усети, че
Ваага се ядосва не само на Орана, но и на
себе си.
– Не – въздъхна той, вече по-спокоен,
– нарекох я безсърдечна кучка.
Двете жени се спогледаха онемели.
Това не бяха очаквали.
– Вбеси ме с това спокойствие –
опита Ваага да се оправдае. – Отказа,
въпреки че включих големия екран в

461
кабинета и тя видя как го мъчат. А твърди,
че го обича.
Настана дълбока тишина. Микела
беше скрила лице в дланите си, а Ивола
просто не можа да повярва на думите му.
Как той можа да се отнесе така към
Предводителя?
– Ти си глупак – накрая каза Микела.
– След като си бил на Земята, мислех, че
повече разбираш от любовта.
Ваага я погледна стреснат. Не беше
очаквал, че точно Микела ще му
противоречи. Нали тя беше подкрепила
идеята му да помоли Орана да го изпрати
след Асатра?
– Да не твърдиш случайно, че повече
разбираш от любовта? Ти не си ходила на
Земята.
– Да, но я срещнах тук. И имам не
по-малко развито емоционално тяло от теб.
После добави:
462
 – Орана обича безкрайно Асатра, в
това изобщо няма съмнение. За нея е много
тежко, че го няма, а ти само ѝ причини
допълнителна болка с тези думи.
– Щом го обича толкова, защо не
иска да му помогна? – не се предаде Ваага. –
А освен това и ти се съгласи, че си струва да
я помолим.
– Когато ти казах, че можеш да
опиташ да я убедиш, че може би е време да
му се помага, нямах предвид да я обиждаш.
Ако беше казал тези думи на мен, не знам
какво щях да ти направя. А тя явно те пусна
да си тръгнеш без да те накаже.
– Тя само изпълнява неговата воля –
включи се Ивола. – А той много точно я
изрази. Не трябваше въобще да се опитваме
да я убеждаваме да я престъпи.
Ваага не обърна внимание на думите
на Ивола. Чувстваше се обиден от мнението
на Микела, че нищо не разбирал от любовта.
463
 – За “кучката” съжалявам, но бях
много ядосан. Онзи дивак биеше Асатра,
който е още малко дете, а тя гледа и не
реагира. Нима това е любов?
– Не е реагирала? – учуди се Ивола.
– Изключи бързо записа.
– И аз нямаше да искам да гледам
такова нещо – вметна Микела. – Особено
ако се отнасяше до теб.
– Какво, сега само аз ли излизам
виновен? – възмути се Ваага. – Нали заедно
решихме да я помолим да ме изпрати.
– Но ти най-много настоя – уточни
Ивола. – Искаше по-скоро да приключиш с
тези прераждания. И сега видя възможност
да уредиш въпроса.
– Разбира се, че искам! – палеше се
Ваага отново. – Няма никакъв смисъл да
чакам докато той приключи с
преражданията си. Кой знае кога ще стане
това.
464
 – Той ще се оправи бързо – уверено
отвърна Ивола.
– Няма никаква гаранция за това.
– Може би точно това страдание ще
му помогне повече, отколкото ти би му
помогнал – Микела се изправи. – Няма
значение, отиваш да се извиниш на Орана.
Ваага направи гримаса.
– Веднага!
Двамата с Ивола се стреснаха от
заповедническия тон на Микела.
– Асатра трябваше теб да направи
Предводител – сърдито каза Ваага и
напусна покоите ѝ.
Микела се свлече във въздушното си
кресло и заплака. Ивола протегна ръце и я
прегърна приятелски.
– Не плачи, Микела, още е много
нестабилен. Предстоят му още прераждания.
Ще се оправи.

465
 ЕПИЛОГ

Орана седеше на един от белите

камъни в природния парк и гледаше към
изкуствените слънца в далечината. Тук се
бяха срещали с Асатра, когато отношенията
им бяха обтегнати, и този каменен остров
придоби особено значение за нея. Освен
това мястото не предизвикваше същите
спомени като личните им покои, спомени,
които довяха тъга по изгубена радост. Тук
по-лесно можеше да се замисли над
проблемите си.
Както беше очаквала, Ваага дойде да
ѝ се извини. Не му се беше обидила. Тя
подозираше, че желанието му да се прероди
не беше само свързано с тежкото положение
на Асатра. Разбираше, че тази неочаквана
пауза притесняваше Ваага, че той би искал
също като нея да приключи по-бързо с
466
изграждането на душата си. Но от друга
страна, тази пауза беше полезна за него
защото му осигуряваше достатъчно време
да обмисли досегашните си животи на
Земята. И да се замисли за промяна в
поведението си тук, разбира се.
Асатра беше предполагал, че Ваага
ще допринесе за емоционалното ѝ
равновесие. А последният изобщо не се
досещаше какво ѝ причини с показване на
записа от живота на Асатра. Къде изчезна
нежното му отношение, емпатията30 му по
отношение на други дангини, което го беше
направило най-добър възстановител на
хармония в общността им? Вече изобщо не
приличаше на стария ѝ приятел. Ваага
имаше да научи още много за любовта. Не
беше достатъчно да си страстен любовник и

30
емпатия (лат.) – вживяване във вътрешното
психично състояние на друг
467
да обичаш сексуалния си партньор.
Любовта трябваше да обхване всички
духовни същества, каквито бяха и
дангините, и хората, и незнайно още колко
други същности. Самата тя не беше сигурна
дали е вече способна на такава обич. Но
едва ли процесът на развитието на душата ѝ
беше приключил. Фактът, че повече няма да
се прероди на Земята, още нищо не
означаваше.
Проследи залеза на двете слънца.
Като че ли чакаше всеки момент Асатра да
се появи след кроса. Неволно картината от
записа на побоя над него застана пред
вътрешния ѝ взор. Сърцето ѝ се сви. Не
можа да прогони видяното. Скри главата си
зад сключените около коленете ръце и
заплака. Когато вече съвсем се стъмни
Орана се изправи. Мислено се свързваше с
духа на Асатра и му изпрати послание:
“Обичам те, Асатра!”.
468
Край

469
Приложение:
Cлoeвeте нa aypaтa

470
471
Емоционалното тяло е второто аурично
ниво с оранжев цвят, който съответства на
сакралната чакра. То е свързано с
нашите чувства, емоции, желания и страсти
- подсъзнателното ниво.

472