Annotation

Телевизионните журналисти имат израз за новинарските репортажи: „Ако има кръв, пускаме го пръв“. А бомбеният атентат в
прогимназия „Албърт Макриди“ несъмнено ще оглави всички новинарски емисии.
Холи Гибни от детективска агенция „Търси се“ работи по различни случаи − и върху собственото си самочувствие, − когато вижда
репортажа по телевизията. По-късно осъзнава, че има нещо странно в репортера, озовал се пръв на мястото на събитието. Така започва
„Ако има кръв“, отделен разказ, чието действие се развива след събитията в бестселъра „Другият“. Той проследява неповторимата Холи
Гибни при първото ѝ самостоятелно разследване и е смразяващата новела, дала заглавието на новия великолепен сборник на Стивън Кинг.
Компания му правят още три чудесни истории на този невероятно разнообразен автор − „Телефонът на господин Хариган“, „Животът
на Чък“ и „Плъх“. И четирите новели представят нагледно майсторството на Кинг като разказвач, умеещ да съчетава хумор, ужас и спиращ
дъха съспенс. Изключително любопитната „Бележка на автора“ разкрива как се е зародила идеята за всяка от историите и ни позволява да
надзърнем в безграничното въображение на писателя.

Читателите обожават романите на Стивън Кинг, но разказите му са една друга мрачна наслада.
Тези новели показват не само диапазона на Кинг като писател, но засягат и някои неизменни за автора теми. Сред тях е темата за злото
и то присъства осезаемо в „Ако има кръв“, където един от героите го описва като „голяма птица, проскубана и стоманеносива“.
Съществува и противоположна на злото сила, която в произведенията на Кинг често приема формата на приятелство. В този сборник Холи
си припомня, че приятелството не само прави живота ти по-хубав, но може и да го спаси.
Кинг също така ни напомня, че дребните удоволствия в живота са още по-прекрасни, тъй като са мимолетни: да се порадваш на
синьото небе след поредица от мрачни дни; насладата от танц или съдбовна среща. В тези моменти умението на Кинг да описва усещането
за чиста радост и наслада, си съперничи със способността му да ни плаши до смърт.
Стивън Кинг е автор на повече от шейсет книги, всички превърнали се в международни бестселъри. Сред последните му романи са
„Институтът“, „Другият“, „Спящите красавици“ (в съавторство със сина му Оуен Кинг). Носител е на наградата за принос към
американската литература PEN за 2018 г. и на Националния медал за принос към изкуствата за 2014 г. Живее в Бангор, Мейн, със съпругата
си, писателката Табита Кинг.

„Ако има кръв“ съдържа четири нови увлекателни истории, които отново доказват, че Кинг е майстор на новелата. Средно дългият
разказ особено подхожда на дарбата му. В резултат имаме истории, които са изненадващо задълбочени емоционално, но въпреки това се
четат на един дъх… Сборник, пълен с изумителни, понякога обезпокоителни удоволствия.

Стивън Кинг — Ако има кръв

Телефонът на господин Хариган
Животът на Чък
Трето действие: Благодарим ти, Чък!
1
2
3
4
5
Второ действие: Улични изпълнители
Първо действие: Съдържам множествата
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
Ако има кръв

8-9 декември 2020

1
2
3
4
5
9-13 декември 2020
1
2
3
4
5
 6
7
14 декември 2020
1
2
3
4
5
14 декември 2020
16 декември 2020
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
17 декември 2020
1
2
3
4
5
18 декември 2020
1
2
3
19 декември 2020
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
22 декември 2020
25 декември 2020
1
2
3
4
Плъх
1
2
3
 4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
Бележка на автора
Информация за текста
Стивън Кинг — Ако има кръв
В памет на Ръс Дор.
Липсваш ми, приятелю.
Телефонът на господин Хариган
Родното ми градче си беше на практика село с около шестстотин жители (и продължава да е, макар аз да се преместих), но имахме
интернет също като в големите градове и с баща ми започнахме да получаваме все по-малко писма по пощата. Обикновено господин Недо
ни носеше седмичния брой на „Таймс“, листовки, адресирани до „Живущите“ или „Скъпите ни съседи“ и месечните сметки. Но от 2004-та,
годината, в която навърших девет и започнах да работя за господин Хариган горе на хълма, всяка година можех да разчитам на поне четири
писма, адресирани на ръка лично до мен. Получавах картичка за Свети Валентин през февруари, картичка за рождения ми ден през
септември, картичка за Деня на благодарността през ноември и коледна картичка малко преди или малко след празника. Във всяка
картичка имаше пъхнат лотариен билет от един долар за Щатската лотария на Мейн, а текстът винаги беше един и същ: С най-добри
пожелания от господин Хариган. Кратко и официално.
И реакцията на баща ми винаги беше една и съща: смях и добродушно, но пренебрежително изсумтяване.
— Той е скъперник — каза татко един ден. Тогава май бях на единайсет, две години след като картичките започнаха да пристигат. —
Плаща ти мизерна надница и ти дава мизерен бонус — билетчета за триене от магазина на Хауи.
Аз му напомних, че обикновено поне един от билетите печели по долар-два. В тези случаи татко взимаше печалбата вместо мен от
магазина на Хауи, защото непълнолетни нямаха право да играят лотария, дори билетите да им бяха подарък. Веднъж, когато ударих печалба
от пет долара, помолих татко да ми купи с тях още билети. Той отказа с думите, че ако насърчи увлечението ми по хазарта, майка ми ще се
обърне в гроба.
— Достатъчно е, че Хариган те насърчава. Освен това трябва да ти плаща по седем долара на час. Дори осем. Бог знае, че може да си
го позволи. Пет долара на час може и да е законосъобразна надница, тъй като си още дете, но някои биха казали, че е експлоатация на
детския труд.
— Приятно ми е да работя за него — казах аз. — Харесвам го, татко.
— Разбирам, а и това, че му четеш и му плевиш градината, не те прави съвременен Оливър Туист, но все пак Хариган е скъперник.
Изненадвам се, че е готов да се охарчи за пощенски марки, за да ти праща картички, след като разстоянието от неговата пощенска кутия до
нашата е има-няма четиристотин метра.
Докато водехме този разговор, седяхме на предната веранда и пиехме спрайт в стъклени чаши, а татко посочи с палец пътя (черен,
както повечето пътища в Харлоу) към къщата на господин Хариган. Тя по-скоро беше имение със закрит басейн, зимна градина, стъклен
асансьор, в който обожавах да се возя, и оранжерия в задния двор на мястото, където някога имало обор за крави (преди аз да се родя, но
татко го помнеше добре).
— Знаеш колко тежък артрит има — казах аз. — Понякога вече се подпира на два бастуна вместо на един. Разходка до тук направо би
го убила.
— Тогава може просто да ти дава проклетите картички — каза татко, но не хапливо, а по-скоро шеговито. Двамата с господин Хариган
се разбираха добре. Татко се разбираше с всички в Харлоу. Предполагам затова беше добър търговец. — Бездруго прекарваш достатъчно
време там горе.
— Няма да е същото — възразих аз.
— Нима? Защо?
Не можех да обясня. Разполагах с богат речников запас, благодарение на любовта ми към книгите, но нямах голям житейски опит.
Знаех само, че ми е приятно да получавам картичките, очаквах ги с нетърпение, както и лотарийните билети, които винаги изтривах с
късметлийската си момента, харесваше ми и надписът със старомодния му почерк: С най-добри пожелания от господин Хариган. Сега като
се замисля, ми хрумва думата „тържествено“. Също както господин Хариган винаги си слагаше някоя от тънките черни вратовръзки, когато
ме караше с колата до града, макар обикновено той да оставаше зад волана на практичния си форд да чете „Файнаншъл Таймс“, докато аз
влизах в супермаркета, за да купя продуктите от списъка му за пазаруване. В него винаги фигурираха полуготови кюфтета и дузина яйца.
Господин Хариган понякога изказваше мнението, че след като един мъж достигне определена възраст, може да се изхранва само с кюфтета
и яйца. Когато го попитах коя е тази възраст, той отговори „шейсет и осем“.
— Когато един мъж стане на шейсет и осем, вече не се нуждае от витамини.
— Наистина ли?
— Да. Но го казвам само за да оправдая лошите си хранителни навици. Крейг, ти не поръча ли сателитно радио за колата?
— Да. — От компютъра на татко, защото господин Хариган нямаше компютър.
— Тогава къде е? Хващам само онова кречетало Ръш Лимбо. Показах му как се пуска сателитното радио. Той завъртя копчето и мина
през стотина станции, докато намери една с кънтри музика. Звучеше „Stand By Your Man“.
От тази песен все още ме побиват тръпки и предполагам, че така ще си остане до края на дните ми.
През онзи ден от единайсетата ми година, докато с татко седяхме на верандата и пиехме спрайт, загледани в голямата къща (точно така
я наричаха жителите на Харлоу: Голямата къща, сякаш беше затворът „Шоушенк“), аз казах:
— Супер е да получаваш обикновена поща. Татко изсумтя насмешливо.
— Имейлите са супер. И мобилните телефони. На мен те ми изглеждат като чудеса. Твърде малък си, за да разбереш. Ако беше
израснал само с една телефонна линия, към която са вързани още четири къщи — в едната от които живее госпожа Еделсън, която не
пускаше слушалката, — щеше да мислиш по друг начин.
— Кога ще ми купиш мобилен телефон? — През онази година задавах често този въпрос, още повече след като излязоха първите
айфони.
— Когато преценя, че си достатъчно голям.
— Както кажеш, татко. — Мой ред беше да изсумтя насмешливо, което го разсмя. После каза сериозно:
— Съзнаваш ли колко богат е Джон Хариган? Свих рамене.
— Знам, че е притежавал фабрики.
— Притежаваше не само фабрики. Преди да се пенсионира беше най-големият шеф в компанията „Оук Ентърпрайзис“, която имаше
флотилия от транспортни кораби, търговски центрове, верига кина, телекомуникационна компания и кой знае още какво. „Оук“ беше една
от най-големите компании на Борсата.
— На коя борса?
— На стоковата. Хазартната игра на богаташите. Когато Хариган продаде всичко, „Ню Йорк Таймс“ не просто писа за сделката в
бизнес раздела си, а излезе с новината на първа страница. Този тип, който кара форд модел отпреди шест години, живее в края на черен
път, плаща ти по пет кинта на час и ти изпраща лотариен билет от един долар четири пъти годишно, има повече от един милиард долара. —
Татко се ухили.
— А най-износеният ми костюм, онзи, който майка ти би ме накарала да даря на бедните, ако още беше жива, е по-хубав от костюма, с
който той ходи на църква.
Всичко това ми се стори интересно, особено мисълта, че господин Хариган, който нямаше лаптоп, нито дори телевизор, някога е
притежавал телекомуникационна компания и киносалони. Готов бях да се обзаложа, че дори не ходи на кино. Той беше от онези хора, които
татко наричаше „лудити“, тоест хора, които (освен всичко останало) не харесват новите технологии. Сателитното радио беше изключение,
защото той обичаше кънтри музика, но ненавиждаше многобройните реклами по WOXO — единствената радиостанция за кънтри, която
хващаше радиото в колата му.
— Знаеш ли колко са един милиард долара, Крейг?
— Сто милиона, нали?
— Всъщност са хиляда милиона.
— Еха! — казах аз, но само защото ми се стори уместно да възкликна. Разбирах колко са пет долара, разбирах колко са и петстотин
долара — цената на малкия мотоциклет втора употреба, обявен за продажба на Дийп Кът Роуд, за който мечтаех (напразно, разбира се).
Имах и теоретична представа колко са пет хиляди долара, защото баща ми изкарваше толкова на месец като продавач в „Трактори и
селскостопански машини Пармело“ в Гейтс Фолс. Редовно окачваха снимката на татко на стената като Продавач на месеца. Той твърдеше,
че не е голяма работа, но аз знаех, че скромничи. Когато го обявяваха за Продавач на месеца, ходехме да вечеряме в „Марсел“, луксозния
френски ресторант в Касъл Рок.
— Именно — каза татко и вдигна чаша за наздравица към голямата къща на хълма с многобройните стаи, повечето от които пустееха, и
асансьора, който господин Хариган ненавиждаше, но използваше заради артрита и ишиаса. — „Еха“ е дяволски добре казано.
Преди да ви разкажа за печелившия билет, за смъртта на господин Хариган и за неприятностите с Кени Янко през първата ми година в
гимназията в Гейтс Фолс, трябва да ви кажа как започнах работа в къщата на хълма. Стана заради църквата. С татко ходехме в Първа
методистка църква в Харлоу, която беше единствената методистка църква в Харлоу. Преди в града имало и друга църква, в която ходели
баптистите, но тя изгоряла през 1996 година.
— Някои хора празнуват появата на новородено бебе с фойерверки — каза ми веднъж татко. Тогава бях на не повече от четири години,
но си спомням разговора добре, вероятно защото фойерверките ме заинтригуваха. — С майка ти обаче не се задоволихме с това и решихме
да подпалим цяла църква, за да те посрещнем, Крейгстър, и какъв пожар само пламна.
— Не говори така — смъмри го мама. — Може да ти повярва и да вземе да подпали някоя църква, когато на него му се роди дете.
Двамата обичаха да се шегуват и аз се смеех дори когато не схващах шегата.
Тримата ходехме пеша до църквата, ботушите ни скърцаха по отъпкания сняг през зимата, през лятото новите ни обувки вдигаха
облачета прах (който мама избърсваше с носна кърпичка преди да влезем), а аз винаги вървях, хванал татко с лявата ръка и мама с дясната.
Тя беше добра майка. Още ми липсваше ужасно през 2004, когато започнах работа при господин Хариган, макар да беше мъртва от три
години. Сега, шестнайсет години по-късно, тя все още ми липсва, въпреки че ликът ѝ е избледнял в спомените ми, а снимките не ми го
припомнят напълно. Вярно е онова, което се пее в песента за децата без майки: много им е тежко. Обичах татко и с него винаги сме се
разбирали добре, но и в това отношение песента е много точна: има твърде много неща, които баща ти не разбира. Като например да
направи венец от маргаритки, да ти го нагласи на главата на голямата поляна зад къщата и да каже, че днес не си обикновено момченце, а
си крал Крейг. Като например да изпита задоволство, но да не го демонстрира бурно — с хвалби и тям подобни, — когато започнеш да
четеш комикси за Супермен и Спайдърмен на тригодишна възраст. Като например да ляга при теб, когато се събудиш посред нощ от
кошмар, в който те преследва Доктор Октопус. Като например да те прегърне и да ти каже, че всичко ще се оправи, когато някое по-голямо
момче — Кени Янко например — те спука от бой.
В онзи ден имах нужда от такава прегръдка. Една майчина прегръдка в онзи ден можеше да промени много неща.
Да не се хваля, че съм започнал да чета на изключително ранна възраст, беше дар от родителите ми, благодарение на които бързо
научих, че дори да имаш някакъв талант, това не те прави нещо повече от другите. Но в малките градчета всичко се разчува и когато бях на
осем, отец Муни ме попита дали искам да прочета библейската притча на Семейна неделя. Възможно е да му се беше понравило
необичайното естество на идеята; обикновено тази чест се падаше на някой гимназист или гимназистка. Въпросната неделя четох от
Евангелието на Марк, а след службата отецът каза, че съм се справил отлично и че ако искам, мога да чета от Библията всяка седмица.
— Каза ми: „Ще ги води малко дете“ — обясних на татко. — Пише го в Книга на пророк Исаия.
Баща ми изсумтя, сякаш не се впечатли особено. После кимна.
— Добре, стига да не забравяш, че ти си посланикът, а не посланието.
— А?
— Библията е Словото Божие, а не Словото на Крейг, тъй че да не се главозамаеш.
Обещах, че няма, и през следващите десет години — докато заминах за колежа, където се научих да пуша трева, да пия бира и да
свалям момичета — четях от Библията всяка седмица. Правех го дори в най-тежките моменти. Отецът ми съобщаваше кой откъс ще чета
една седмица предварително — дума по дума, както се казва. А на сбирката на Методистката младеж в четвъртък вечерта аз му носех
списък с думите, които не знаех как да произнасям. Поради това навярно съм единственият в целия щат Мейн, който не само знае как се
произнася Навуходоносор, но и как се пише.

***

Един от най-богатите хора в Америка се премести в Харлоу около три години преди да започна всяка неделя да чета от Светото
писание на по-възрастните си съграждани. В началото на века, с други думи, непосредствено след като продал компаниите си и се
пенсионирал, и преди голямата къща да бъде напълно завършена (басейнът, асансьорът и асфалтираната алея бяха добавени по-късно).
Господин Хариган ходеше на църква всяка седмица с вехтия си костюм с увиснало дъно, някоя от старомодните си тънки черни
вратовръзки и грижливо сресана оредяваща коса. През седмицата същата тази прошарена коса стърчеше във всички посоки като на
Айнщайн след тежък ден в разгадаване на космоса.
 По онова време господин Хариган се подпираше само на един бастун, когато ставахме да пеем химни, които вероятно ще помня до
сетния си час… и от онзи куплет на „Старият очукан кръст“ за водата и кръвта, бликаща от раните на Христос, винаги ще ме побиват
тръпки, също както от последния куплет на „Stand By Your Man“, когато Тами Уинет извисява глас. Господин Хариган всъщност не пееше, и
по-добре, защото гласът му беше хриплив и скърцащ, а само си отваряше устата. Татко правеше същото.
Една неделя през есента на 2004 (всички дървета в нашата част от света пламтяха в огнени багри) четях от Втора книга Царства и
както обикновено предавах на паството послание, което самият аз почти не разбирах, но знаех, че отец Муни ще обясни в проповедта си:
„Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини! Как паднаха силните! Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на
Азкалон, да се не радват дъщерите филистимски, да не тържествуват дъщерите на необрязаните!“
Когато седнах обратно на скамейката, татко ме потупа по рамото и ми прошепна на ухо: „Не знам как не ти се оплете езикът!“. Наложи
се да закрия уста с длан, за да скрия усмивката си.

***

На другия ден, докато миехме чиниите от вечеря (татко ги миеше, аз ги бършех и ги прибирах), фордът на господин Хариган спря пред
къщи. Бастунът му изтропа нагоре по стъпалата и татко отвори вратата миг преди той да почука. Господин Хариган отказа поканата да
влезе в хола и седна на кухненската маса като у дома си. Прие спрайта, който татко му предложи, но отказа чашата.
— Пия направо от бутилката, както правеше баща ми — каза той.
Мина веднага на въпроса, като истински бизнесмен. Каза, че ако баща ми позволи, би искал да ме наеме да му чета по два или три
часа седмично. В замяна ще ми плаща по пет долара на час. Можел да ми предложи още три часа работа на седмица, ако плевя градината и
изпълнявам някои други задачи като да чистя снега от стълбите през зимата и да бърша праха целогодишно.
Двайсет и пет, може би дори трийсет долара на седмица, половината от които само за четене, което бих правил и безплатно! Не можех
да повярвам. В съзнанието ми веднага нахлуха мисли как ще спестя за скутер, въпреки че нямаше да имам право да карам такъв още седем
години.
Твърде хубаво беше, за да е истина, и се страхувах, че татко ще откаже, но той се съгласи.
— Само не го карайте да чете прекалено скандални текстове — каза той. — Никакви политически работи и прекалено насилие. Чете
като възрастен, но е само на девет, а и тях навърши съвсем наскоро.
Господин Хариган му даде дума, отпи от спрайта и млясна със сбръчкани устни.
— Чете много добре, но това не е главната причина да го наема. Не си мънка под носа дори когато не разбира. Намирам това за
забележително. Не удивително, но забележително.
Остави шишето, приведе се напред и ме прикова с проницателния си поглед. Често виждах хумор в тези очи, но в много редки случаи
зървах топлота, а онази вечер през 2004-та не правеше изключение.
— Относно четенето в църквата вчера, Крейг. Знаеш ли какво означава „дъщерите на необрязаните“?
— Не съвсем — отвърнах аз.
— Така си и мислех, но въпреки това изрече думите с подобаващ гняв и вопъл. Между другото, знаеш ли какво е „вопъл“?
— Нещо като плач. Той кимна.
— Но не прекали. Не преигра. Това беше чудесно. Четецът предава, а не създава. Отец Муни помага ли ти с произнасянето на думите?
— Да, господине, понякога.
Господин Хариган отпи глътка спрайт, стана и се подпря на бастуна.
— Кажи му, че се произнася „Аскалон“ със „с“, а не със „з“ като задник. Досмеша ме, а нямам много развито чувство за хумор. Искаш
ли да направим проба в сряда в три? Учебните занятия са приключили по това време, нали?
Часовете в основното училище на Харлоу свършваха в два и половина.
— Да, господине. В три часа мога.
— Да речем до четири. Или е прекалено късно?
— Става — каза татко. Изглеждаше зашеметен от цялата тази работа. — Храним се чак в шест. Обичам да гледам местните новини по
време на вечеря.
— Не смущават ли храносмилането ви?
Татко се разсмя, макар че според мен господин Хариган не се шегуваше.
— Понякога. Не съм почитател на господин Буш.
— Пада си малко глупак — съгласи се господин Хариган, — но поне се е обкръжил с хора, които си разбират от работата. В сряда в
три, Крейг, и бъди точен. Не понасям закъсненията.
— И без неприлични текстове — каза татко. — Ще има достатъчно време за тях, когато порасне.
Господин Хариган обеща, но предполагам, че мъжете, които разбират от бизнес, знаят и че обещанията лесно се нарушават, защото не
ти струва нищо да ги дадеш. Нямаше нищо неприлично в „Сърцето на мрака“ — първата книга, която му прочетох. След като приключихме
с нея, господин Хариган ме попита дали съм я разбрал. Мисля, че нямаше намерение да ме обучава, а просто му беше любопитно.
— Не особено — отговорих аз, — но онзи тип Курц е напълно полудял. Това го схванах.
Нямаше нищо неприлично и в следващата книга — „Сайлъс Марнър“, която беше голяма скука по мое скромно мнение. Третата обаче
беше „Любовникът на лейди Чатърли“ и тя определено ми отвори очите. През 2006-а се запознах с Констънс Чатърли и нейния див горски
пазач. Бях на десет. Дори след толкова години още помня текста на „Старият очукан кръст“ и също толкова ясно си спомням как Мелърс
милва дамата и шепти: „Ех, че си хубава“. За момчетата би било полезно да се поучат от начина, по който той се държеше с нея.
— Разбра ли онова, което прочете току-що? — попита ме господин Хариган след един особено разгорещен пасаж. Отново само от
любопитство.
— Не — отговорих аз, но не беше напълно вярно. Разбирах много по-добре какво се случва между Оли Мелърс и Кони Чатърли в
гората, отколкото какво става между Марлоу и Курц в Белгийско Конго. Трудно е да разбереш секса — научих го още преди да стана
студент, — но е още по-трудно е да разбереш лудостта.
— Добре, но ако баща ти те пита какво четем в момента, му кажи „Домби и син“. Бездруго след това ще се захванем с нея. Баща ми
така и не попита — поне за тази книга — и изпитах голямо облекчение, когато преминахме към „Домби и син“, първия роман за възрастни,
който наистина ми хареса. Не исках да лъжа татко, щях да се почувствам ужасно гузен, макар да съм сигурен, че господин Хариган не би
имал нищо против.
Господин Хариган обичаше да му чета, защото очите му се уморяваха бързо. Едва ли се нуждаеше от услугите ми за плевенето на
градината; мисля, че Пийт Бостуик, който косеше голямата му около акър поляна, с радост щеше да се заеме и с тази задача. А Една Гроган,
икономката му, с радост би бърсала праха от голямата му колекция старинни стъклени преспапиета, но това беше моя задача. На господин
Хариган просто му беше приятно да му правя компания. Каза ми това чак малко преди да умре, но аз го знаех. Само не знаех защо, не съм
сигурен и до днес.
Веднъж, на връщане от Касъл Рок след вечеря в „Марсел“, баща ми попита внезапно:
— Хариган докосвал ли те е по начин, който те смущава?
Щяха да минат години преди дори да ми поникне мъх над горната устна, но знаех какво има предвид; все пак бяхме учили за
„опасността от непознати хора“ и „непристойно докосване“ още в трети клас.
— Питаш дали ме опипва, нали? Не! Божичко, татко, той не е гей.
— Добре. Не се ядосвай, Крейгстър. Длъжен бях да попитам, защото прекарваш много време у тях.
— Ако ме опипваше, можеше поне да ми праща билетчета от два долара — казах аз и разсмях татко.
Изкарвах по трийсет долара седмично и татко настояваше да внасям поне двайсет от тях в спестовната си сметка за колежа. Правех го,
макар да намирах идеята за мега-тъпа. Когато дори тийнейджърските години ти се струват в далечното бъдеще, имаш чувството, че ще
станеш студент чак в следващия си живот. Все пак десет долара на седмица си бяха цяло състояние. Харчех част от тях за шейкове и
хамбургери от топлата витрина в магазина на Хауи, ала повечето отиваха за стари книги с меки корици от книжарницата за книги втора
ръка „Дали“ в Гейтс Фолс. Не си купувах тегави четива като онези, които четях на господин Хариган (дори „Лейди Чатърли“ беше тегава,
когато Констънс и Мелърс не разпалваха страстите). Предпочитах криминални и каубойски романи като „Престрелка в Хила Бенд“ и
„Горещата следа“. Докато четях на господин Хариган, работех. Не извършвах тежък физически труд, но все пак работех. Книга като „Един
понеделник ги избихме до крак“ на Джон Д. Макдоналд ми доставяше истинско удоволствие. Казвах си, че трябва да пестя от парите,
които не внасям в сметката за колежа, за един от новите телефони, които „Епъл“ пуснаха в продажба през лятото на 2007, но те бяха скъпи,
към шестстотин долара, и с десет долара на седмица щеше да мине година преди да ги събера. А когато си на единайсет, една година ти се
струва цяла вечност.
Освен това старите романи с пъстри корици ме зовяха.
Сутринта на Коледа през 2007, три години след като започнах работа при господин Хариган и две години преди той да умре, под елхата
за мен имаше само един подарък и татко ми каза да го отворя най-накрая, след като той съвестно се възхити на жилетката с щампи на
капчици, пантофите и лулата, които му бях взел. След като приключихме с това, разкъсах опаковката на моя подарък и изписках радостно,
когато видях, че ми е взел точно онова, за което копнеех: айфон, който имаше толкова много функции, че в сравнение с него телефонът в
колата на татко изглеждаше като антика.
Много неща са се променили оттогава. Сега айфонът, който татко ми подари през 2007, е антика също като единствената телефонна
линия за пет домакинства от детството му. Настъпиха толкова много промени, отбелязан бе огромен напредък, при това с много бързи
темпове. Айфонът, който получих за Коледа, имаше само шестнайсет приложения, предварително инсталирани. Едно от тях беше YouTube,
защото по онова време „Епъл“ и YouTube бяха приятели (това се промени впоследствие). Едно приложение се казваше SMS и
представляваше примитивна програма за текстови съобщения (нямаше емотикони — дума, която още не беше измислена — освен ако
човек не си ги направеше сам). Имаше приложение с прогнозата за времето, която обикновено беше грешна. Но можех да провеждам
телефонни обаждания от устройство, достатъчно малко, за да се носи в джоба, а отгоре на всичко имаше и браузър Safari, който ме
свързваше с външния свят. Ако си израснал в градче без светофари и асфалтирани пътища като Харлоу, външният свят ти се струва странно
и изкусително място и копнееш да се докоснеш до него по начин, който стандартните телевизионни канали не могат да ти осигурят. Поне
аз смятах така. Но с телефона всички тези неща бяха в ръцете ми благодарение на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“ и Стив
Джобс.
Имаше и едно друго приложение, което ме накара да се сетя за господин Хариган още през онази първа радостна сутрин. Нещо много
по-яко от сателитното радио в колата му. Поне за хора като него.
— Благодаря, татко. — Прегърнах го. — Много ти благодаря!
— Само не прекалявай. Цените на телефонните разговори са астрономически и ще следя какви ги вършиш.
— Ще паднат — казах аз.
По този въпрос се оказах прав и татко никога не ми се караше за сметките. Бездруго нямаше много хора, на които да се обаждам, но
страшно ми харесваха клипчетата в YouTube (на татко също му харесваха), а и обожавах възможността да влизам в онова, което тогава
наричахме Трите w: глобалната мрежа. Понякога разглеждах статии в „Правда“, не защото знаех руски, а просто защото можех.
Няма и два месеца по-късно се прибрах от училище, отворих пощенската кутия и намерих писмо, адресирано до мен със старомодния
почерк на господин Хариган. Беше картичката за Свети Валентин. Влязох вкъщи, оставих учебниците на масата и отворих плика.
Картичката не беше с цветя или лигави картинки, това не беше в стила на господин Хариган. На нея имаше мъж със смокинг, покланящ се
за поздрав с цилиндър в ръка сред поле от цветя. Отпечатаният върху картичката надпис гласеше: Нека годината ви е изпълнена с любов и
приятелство. Отдолу: С най-добри пожелания от господин Хариган. Мъж, отправящ поздрав с поклон и свалена шапка, добро пожелание,
никакви лигавщини. Това беше типичният стил на господин Хариган. Сега като се замисля, се изненадвам, че е смятал Свети Валентин за
празник, заслужаващ изпращането на картички.
През 2008 билетчетата „Дяволски късмет“ от един долар бяха заменени от билетчета на име „Борче на късмета“. На малката скреч
карта бяха изобразени шест борови дръвчета. Ако ги изтриеш и под три от тях има една и съща сума, това е печалбата ти. Изтрих дръвчетата
и погледнах резултата. В първия момент си помислих, че е някаква грешка или шега, въпреки че господин Хариган не беше от хората, които
погаждат номера. Отново погледнах, прокарах пръсти по цифрите, избърсах прашинките от изтритото фолио, които татко наричаше
(винаги с насмешливо изсумтяване) „скреч мръсотия“. Цифрите не се промениха. Може и да съм се разсмял, не помня, но си спомням, че
запищях. Запищях от радост.
Извадих новия телефон от джоба си (носех го навсякъде с мен) и се обадих в „Трактори Пармело“. Вдигна Дениз, рецепционистката, и
щом ме чу така задъхан, ме попита дали се е случило нещо лошо.
— Не, не — отвърнах аз, — но трябва да говоря с татко веднага.
— Добре, един момент. — После добави: — Имам чувството, че се обаждаш от обратната страна на луната, Крейг.
— Звъня от мобилния телефон. — Боже, колко обичах да казвам това.
 Дениз изсумтя.
— Тези проклетии излъчват радиация. Никога няма да си взема. Ей сега ще го повикам.
Татко също ме попита дали се е случило нещо лошо, защото дотогава не му бях звънял на работа, дори онзи път, когато изпуснах
училищния автобус.
— Татко, получих картичката за Свети Валентин заедно с лотарийния билет от господин Хариган…
— Ако се обаждаш, за да ми кажеш, че си спечелил десет долара, можеше да почакаш до…
— Не, татко, ударих голямата печалба! — Тоест голямата печалба по онова време за билетчетата от един долар. — Спечелих три хиляди
долара!
В другия край на линията се възцари тишина. Помислих си, че връзката е прекъснала. В онези дни мобилните телефони, дори новите,
често прекъсваха разговорите. Телефонната мрежа не беше особено надеждна.
— Татко? Чуваш ли ме?
— Аха. Сигурен ли си?
— Да! В момента гледам билета! Три хиляди долара! Една цифра на горния ред и две на долния!
След ново дълго мълчание чух как баща ми казва на някого: „Детето ми май е спечелило пари“. Миг по-късно той отново заговори в
слушалката:
— Прибери билета на сигурно място, докато се прибера.
— Къде?
— Да речем, в кутията за захар в килера.
— Да, добре.
— Крейг, сигурен ли си? Не искам да се разочароваш, затова провери пак.
Проверих отново, някак си убеден, че съмненията на татко ще променят онова, което бях видял; поне една от цифрите 3000 щеше да се
окаже друга. Но си бяха същите.
Казах му го и той се разсмя.
— Ами, честито, тогава. Довечера ще почерпиш в „Марсел“. Това разсмя мен. Не помня друг път да съм изпитвал толкова чиста радост.
Трябваше да се обадя на някого, затова звъннах на господин Хариган, който вдигна допотопния си стационарен телефон.
— Господин Хариган, благодаря ви за картичката! И за билета! Аз…
— От онази джаджа ли се обаждаш? — попита той. — Несъмнено звъниш от нея, защото едва те чувам. Все едно се обаждаш от
обратната страна на луната.
— Господин Хариган, спечелих голямата награда! Спечелих три хиляди долара! Много ви благодаря!
Настана тишина, но не толкова дълга, колкото с татко, а когато господин Хариган заговори пак, не ме попита дали съм сигурен. Спести
ми това.
— Извадил си късмет — каза той. — Браво на теб.
— Благодаря!
— Пак заповядай, но няма защо да ми благодариш. Купувам цели пакети от тези билети. Изпращам ги на приятели и познати от
работата като един вид… хм… визитна картичка може да се каже. Правя го от години. Някой все щеше да удари голяма печалба рано или
късно.
— Татко ще ме накара да внеса почти всичко в банката. Нямам нищо против. Така спестяванията за колежа ще набъбнат.
— Ако искаш, можеш да дадеш парите на мен — предложи господин Хариган. — Да ги инвестирам. Мисля, че мога да ти гарантирам
по-добра възвръщаемост от лихвата в банката. — После, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Ще ги вложа в нещо сигурно. Тази
година ще е добра за пазара. Виждам на хоризонта да се задават облаци.
— Разбира се! — Замислих се. — Тоест, може би. Трябва първо да говоря с татко.
— Естествено, така е редно. Кажи му, че съм готов да гарантирам основната сума. Следобед ще дойдеш ли да ми четеш? Или ще спреш
да работиш сега, след като си заможен мъж?
— Да, само че трябва да се прибера преди татко да се върне от работа. Ще ходим на ресторант. — Замълчах за момент. — Вие искате
ли да дойдете с нас?
— Тази вечер не мога — отговори той без колебание. — Знаеш ли, можеше да ми съобщиш лично, нали след малко ще дойдеш у нас.
Но обичаш тази джаджа, а? — Не изчака отговор; нямаше нужда. — Какво ще кажеш да инвестирам печалбата в акции на „Епъл“? Убеден
съм, че компанията ще постигне големи успехи в бъдеще. Чувам, че айфонът ще закопае блекберито. Прости ми шегата. Във всеки случай,
не ми отговаряй веднага. Говори първо с баща си.
— Непременно. Идвам след малко. Ще тичам.
— Младостта е прекрасно нещо — каза господин Хариган. — Колко жалко, че децата я пилеят.
— Моля?
— Много хора са го казвали, но Шоу го е казал най-добре. Няма значение. Тичай, щом искаш. Тичай като вятъра, защото ни чака
Дикенс.
Изминах на бегом четиристотинте метра до къщата на господин Хариган, но на връщане не бързах и по пътя ми хрумна идея.
Измислих начин да му благодаря, макар той да твърдеше, че няма нужда от благодарности. По време на изисканата вечеря в „Марсел“
същата вечер разказах на татко за предложението на господин Хариган да инвестира печалбата ми, както и за идеята ми за подарък в знак
на благодарност. Мислех, че татко ще има резерви по въпроса, и се оказах прав.
— Съгласен съм да инвестира парите ти, разбира се. Що се отнася до твоята идея… знаеш какво е мнението му за тези неща. Той е не
само най-богатият човек в Харлоу — и в целия щат Мейн, — но е и единственият, който няма телевизор.
— Но има асансьор — отбелязах аз. — И го използва.
— Защото му се налага. — Татко се ухили. — Е, парите са си твои и ако искаш да похарчиш двайсет процента от тях за това, няма да ти
забраня. Когато той откаже да го приеме, можеш да го дадеш на мен.
— Наистина ли мислиш, че няма да го приеме?
— Да.
— Татко, той защо е дошъл в Харлоу? Та градчето е толкова малко. И е далеч от всичко.
— Добър въпрос. Попитай го някой път. А сега какво ще кажеш да си поръчаме десерт, богаташче?
След месец подарих на господин Хариган чисто нов айфон. Не го опаковах като подарък, отчасти защото не беше празник, и отчасти
защото знаех, че той предпочита така: без излишни финтифлюшки.
Господин Хариган обърна кутията няколко пъти в разкривените си от артрита ръце с озадачено изражение.
— Благодаря ти, Крейг, оценявам жеста, но не мога да приема подаръка. По-добре го дай на баща си.
Взех кутията.
— Той предвиди, че така ще кажете. — Разочаровах се, но не се изненадах. И не бях готов да се предам.
— Баща ти е мъдър човек. — Господин Хариган се приведе напред и сплете ръце между раздалечените си колене. — Крейг, рядко
давам съвети, смятам го за безсмислено, но сега ще дам съвет на теб. Хенри Торо е казал, че не ние притежаваме вещите, а вещите
притежават нас. Всеки нов предмет — бил той къща, кола, телевизор или модерен телефон като този — е нещо, което трябва да носим на
гърба си. Това ми напомня за думите на Джейкъб Марли към Скрудж: „Нося веригата, която си изковах приживе“. Нямам телевизор, защото
ако имах, щях да гледам телевизия, макар повечето от предаванията да са пълна глупост. Нямам радио вкъщи, защото ако имах, щях да го
слушам, а имам нужда единствено от малко кънтри музика, за да наруши монотонността на дълго пътуване с колата. Ако имах такова
нещо… — той посочи кутията с новия телефон, — несъмнено щях да го използвам. Получавам по пощата дванайсет различни периодични
издания, съдържащи цялата необходима ми информация, за да следя бизнес сделките и новините от широкия злощастен свят. — Той се
облегна назад с въздишка. — Ето. Не само дадох съвет, а изнесох цяла реч. Старостта е коварно нещо.
— Може ли да ви покажа само едно нещо? Не, две неща. Господин Хариган ми хвърли поглед, какъвто го бях виждал да хвърля на
градинаря и икономката, но никога не беше отправял към мен до онзи следобед: пронизителен, скептичен и доста страшен. Сега, години
по-късно, осъзнавам, че това е погледът на проницателен и циничен човек, който смята, че надниква в душата на другите хора и не очаква
да открие нищо добро.
— Това само потвърждава старата поговорка, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Май ми се иска лотарийният билет да не
се беше оказал печеливш. — Той отново въздъхна. — Е, добре, направи демонстрацията. Но да знаеш, че няма да ме разубедиш.
След като видях студения и дистанциран поглед, отправен към мен, си помислих, че е прав. В крайна сметка наистина щях да подаря
телефона на татко. Но така и така бях стигнал дотук, реших да довърша. Телефонът беше напълно зареден, погрижил се бях за това, и беше в
изряден ред като резенчетата ябълка — ха-ха — върху пай. Включих го и му показах иконата на втория ред. Тя имаше назъбени линии като
на електрокардиограма.
— Виждате ли това?
— Да. И виждам какво пише. Но не ми трябва актуална информация за стоковата борса, Крейг. Абониран съм за „Уол Стрийт
Джърнъл“.
— Естествено — съгласих се аз, — но „Уол Стрийт Джърнъл“ не може това.
Натиснах иконката и отворих приложението. Появи се индексът Дау Джоунс. Нямах представа какво означават цифрите, но виждах, че
се променят. 14 720 се покачи на 14 728, после спадна на 14 704, след това се вдигна на 14 716. Господин Хариган ококори очи и зяпна.
Сякаш някой му беше направил магия. Той взе телефона и го приближи до очите си. После ме погледна.
— Тези цифри в реално време ли са?
— Да. Е, може да излизат с една-две минути закъснение, не съм напълно сигурен. Телефонът ги получава от новата телефонна кула в
Мотън. Имаме късмет, че е толкова наблизо.
Господин Хариган се приведе напред. Неохотна усмивка докосна ъгълчетата на устата му.
— Проклет да съм. Прилича на телеграфите, по които магнатите едно време получаваха данните директно в домовете си.
— О, това приложение е много по-добро от тях — казах аз.
— Телеграфите понякога доставяли информацията с часове закъснение. Татко ми го каза снощи. Много му е интересна тази работа със
стоковата борса, все ми взима телефона, за да я прегледа. Каза, че една от причините за срива на борсата през 1929 година била, че колкото
повече хора търгували, толкова повече изоставали телеграфите.
— Прав е — каза господин Хариган. — Нещата са били отишли прекалено далеч, преди някой да успее да удари спирачките. Разбира
се, нещо като това може да ускори паническото разпродаване на акции. Трудно ми е да преценя, тъй като технологията все още е нова.
Зачаках. Исках да му разкажа още, да го убедя — все пак бях само дете, — но нещо ми подсказа, че правилният подход е да изчакам.
Той продължаваше да се взира в минималните колебания на Дау Джоунс. Образоваше се пред очите ми.
— Но… — каза след малко, все още втренчен в екрана.
— Какво, господин Хариган?
— В ръцете на човек, който познава добре пазара, подобно нещо би могло… вероятно вече е… — Той се смълча замислено. След
малко продължи: — Трябваше по-рано да науча за това. Фактът, че съм пенсионер, не е оправдание.
— А сега и второто — казах аз, твърде нетърпелив да чакам повече. — Нали се сещате за всички списания, които получавате?
„Нюзуик“, „Файнаншъл Таймс“ и „Фордс“?
— „Форбс“ — поправи ме той, без да сваля очи от екрана. Напомняше ми за самия мен, когато бях четиригодишен и се взирах във
вълшебната гадателска топка, която получих за рождения си ден.
— Да, точно така. Може ли да взема телефона за момент?
Той ми го подаде неохотно и бях сигурен, че в крайна сметка съм го убедил. Радвах се, но и малко се засрамих. Като човек, който е
фраснал опитомена катерица по главата, когато се е приближила, за да вземе орех от ръката му.
Отворих Safari. Тогава браузърът беше много по-примитивен, отколкото е днес, но работеше добре. Въведох „Уол Стрийт Джърнъл“ в
търсачката и след няколко секунди се отвори първата страница на вестника. Едно от водещите заглавия гласеше: КАФЕНАТА КРАВА
ЗАТВАРЯ ОБЕКТИ. Показах му го.
Той погледна, после взе вестника от масата до фотьойла, където бях оставил пощата, когато пристигнах. Прегледа първата страница.
— Тук не пише нищо по въпроса.
— Защото вестникът е от вчера — казах аз. Винаги взимах пощата на идване към къщата, а писмата винаги бяха увити в пристегнатия с
ластик брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. — Вестникът винаги пристига с един ден закъснение тук. — А по празниците пристигаше с два
дни закъснение, понякога с три. Нямаше нужда да му казвам това; той винаги мърмореше по въпроса през ноември и декември.
— Това днешният брой ли е? — попита той, вперил очи в екрана. После погледна датата в горния край. — Днешният е!
— Да. Пресни новини, а не остарели, нали?
— Пише, че има карта на обектите, които ще затворят. Можеш ли да ми я покажеш? — Определено изглеждаше алчен за знания. Малко
се уплаших. Споменал беше за Скрудж и Марли; почувствах се като Мики Маус във „Фантазия“, когато използва заклинание, което не
разбира добре, за да съживи метлите.
 — Сам можете да го направите. Просто плъзнете пръст по екрана, ето така.
Показах му. Първоначално той плъзна пръст твърде силно и го издърпа твърде далеч, но след това схвана как се прави. Всъщност
ориентира се по-бързо от баща ми. Намери правилната страница.
— Я виж ти! — удиви се той. — Шестстотин магазина! Ето затова ти обяснявах колко нестабилен е… — Млъкна, взрян в
миниатюрната карта. — Югът. Повечето от затворените магазини са на юг. Югът е като ветропоказател, Крейг, почти винаги… Трябва да се
обадя в Ню Йорк. Борсата ще затвори скоро. — Понечи да стане. Обикновеният телефон се намираше в другия край на стаята.
— Можете да се обадите от този телефон — казах аз. — Това му е основната функция. — Поне по онова време беше. Натиснах иконата
със слушалката и се появи клавиатурата. — Просто наберете номера, който искате. Натискайте цифрите с пръст.
Господин Хариган ме погледна с блеснали сини очи под рунтавите побелели вежди.
— Наистина ли мога да се обаждам, дори тук от тази пустош?
— Да. Връзката е страхотна, благодарение на новата кула.
Имате четири чертички.
— Чертички ли?
— Няма значение, просто се обадете. Ще ви оставя да говорите на спокойствие, само помахайте през прозореца, когато…
— Няма нужда. Разговорът ще е кратък и не е тайна.
Той докосна цифрите колебливо, сякаш очакваше да задейства експлозия. После, също толкова колебливо, вдигна телефона до ухото си
и потърси с поглед одобрението ми. Кимнах насърчително. Той се заслуша, заговори с някого (първоначално твърде високо), а после, след
кратка пауза, говори с някой друг. Тъй че видях с очите си как господин Хариган продаде акциите си в „Кафената крава“, трансакция,
възлизаща на кой знае колко хиляди долара.
След като приключи, успя сам да се върне на началния екран. От него отново отвори Safari.
— „Форбс“ тук ли е? Проверих. Нямаше го.
— Но ако търсите конкретна статия във „Форбс“, за която знаете, вероятно ще я намерите, защото някой вече я е публикувал.
— Публикувал…?
— Да, ако искате някаква информация, Safari ще я потърси. Само трябва да я въведете в полето. — Отидох до стола му и въведох в
търсачката „Кафената крава“. Телефонът се замисли, след което изплю няколко резултата, сред които беше статията в „Уол Стрийт
Джърнъл“, заради която той се беше обадил на брокера си.
— Гледай ти — удиви се той. — Това е интернетът.
— Ами да — съгласих се аз и си помислих: „Много ясно“.
— Глобалната мрежа.
— Да.
— Която съществува от колко време?
„Би трябвало да знаете тези неща — помислих си аз. — Нали сте виден бизнесмен, би трябвало да ги знаете, въпреки че сте
пенсиониран, защото все още се интересувате“.
— Не знам откога точно съществува, но хората използват интернет непрекъснато. Татко, учителите ми, полицаите… всички. — И
натъртих: — Включително вашите компании, господин Хариган.
— А, само че компаниите вече не са мои. Поназнайвам нещичко, Крейг, както знам малко за телевизионните сериали, макар да не
гледам телевизия. Обикновено прескачам статиите за новите технологии във вестниците и списанията, защото не ме интересуват. Ако
искаш да говорим за зали за боулинг или разпространението на филми, това е друг въпрос. Относно тях продължавам да се интересувам.
— Да, но не виждате ли, че… тези компании използват новите технологии. И ако вие не ги разбирате…
Не знаех как да довърша изречението, без да излизам от рамките на добрия тон, но господин Хариган явно схвана.
— Ще изостана. Това искаш да кажеш.
— Е, едва ли е толкова важно — казах аз. — Все пак сте пенсионер.
— Но не искам да изглеждам като глупак — заяви той разпалено. — Мислиш ли, че Чък Рафърти се изненада, когато му се обадих и му
казах да продаде „Кафената крава“? Не, защото със сигурност поне още пет-шест големи клиенти са му звъннали да направи същото. Някои
от тях несъмнено са получили вътрешна информация. Други обаче просто живеят в Ню Йорк или Ню Джърси и получават „Уол Стрийт
Джърнъл“ в деня, в който излезе, и са разбрали така. За разлика от мен тук вдън горите тилилейски.
Отново се зачудих защо е дошъл да живее тук — нямаше роднини в града, — но ми се стори, че моментът не е подходящ да попитам.
— Може би бях арогантен. — Той се замисли мрачно, а после неочаквано се усмихна. Сякаш гледах как слънцето пробива през гъстите
облаци в мразовит ден. — Със сигурност бях арогантен. — Той вдигна айфона. — Ще приема подаръка.
Първото, което ми дойде на езика, беше „Благодаря“, но би било странно, затова казах просто:
— Чудесно. Радвам се.
Господин Хариган погледна стенния часовник (стана ми смешно, щом веднага го свери с часовника на екрана).
— Какво ще кажеш днес да прочетем само една глава, след като си говорихме толкова дълго?
— Не възразявам — казах аз, макар с радост да бих останал по-дълго, за да прочетем две или три глави… Наближавахме края на
„Октоподът“ от автор на име Франк Норис и нямах търпение да разбера какво ще стане. Романът беше старомоден, но въпреки това
увлекателен и вълнуващ.
След като приключихме със съкратеното четене, полях саксиите с цветя на господин Хариган. Това винаги беше последната ми задача
за деня и ми отнемаше само няколко минути. Забелязах, че през това време той си играе с телефона, като го включва и изключва.
— Е, щом ще използвам това чудо, ще трябва да ми покажеш как се работи с него — каза той. — Първо, как се зарежда? Виждам, че
батерията вече се изтощава.
— За повечето неща и сам ще се досетите — отговорих аз.
— Лесно е. Зарежда се с кабел, който е в кутията. Просто го включвате в контакта. Мога да ви покажа и други неща, ако…
— Не днес. Може би утре.
— Добре.
— Но имам още един въпрос. Защо успях да прочета статията за „Кафената крава“ и да видя карта на обектите, които ще затворят?
Първото, което ми дойде наум, беше отговорът на Хилари относно изкачването на Еверест, който тъкмо бяхме обсъждали в училище:
„Защото може“. Но на господин Хариган подобна забележка би му прозвучала заядливо, каквато си беше в известен смисъл. Затова казах:
— Не ви разбирам.
 — Наистина ли? Умно момче като теб? Замисли се, Крейг, замисли се. Току-що прочетох безплатно статия, за която хората по принцип
плащат доста. Дори с абонамент за „Уол Стрийт Джърнъл“, с който излиза доста по-евтино, отколкото да си го купиш от павилиона,
плащам към деветдесет цента за брой. Но с това устройство… — Той вдигна телефона по същия начин, по който хиляди тийнейджъри щяха
да вдигат телефоните си на рокконцерти след няколко години. — Сега разбираш ли въпроса ми?
Когато го обясни по този начин, го разбрах, но нямах отговор. Звучеше…
— Звучи глупаво, нали? — попита той, разгадал изражението ми или мислите ми. — Безплатното предоставяне на полезна
информация противоречи на всичко, което знам за успешните бизнес практики.
— Може би…
— Може би какво? Сподели наблюденията си. Не го казвам саркастично. Очевидно по тази тема знаеш повече от мен, затова ми кажи
какво мислиш.
Мислех си за фрайбъргския панаир, който с татко посещавахме един-два пъти всеки октомври. Обикновено взимахме приятелката ми
Марджи от нашата улица. С Марджи се возехме на въртележките, а после тримата хапвахме мекици и наденички преди татко да ни
помъкне да гледаме новите трактори. За да стигнеш до павилионите със селскостопанска техника, трябваше да минеш покрай шатрата за
бинго, която беше огромна. Разказах на господин Хариган за мъжа, който стоеше пред нея с микрофон и повтаряше на преминаващите хора,
че първата игра е безплатна.
Той се замисли.
— Стимул за привличане на клиенти. Има известна логика. Искаш да кажеш, че мога да прочета една статия, може би две или три, а
после машината… Какво? Спира ти достъпа? Казва ти, че ако искаш още, ще трябва да платиш, така ли?
— Не — отговорих. — Явно все пак не е като шатрата за бинго, защото на телефона можеш да четеш колкото си статии поискаш. Поне
доколкото знам.
— Но това е лудост. Едно е да предлагаш безплатни мостри, но да раздадеш безплатно целия магазин… — Той изсумтя. — Нямаше
дори реклама, забеляза ли? А рекламите осигуряват огромна част от приходите на вестниците и другите периодични издания. Огромна.
Той взе телефона, погледна отражението си в черния екран, после го остави и ме погледна с чудата, малко кисела усмивка.
— Възможно е да ставаме свидетели на огромна грешка, Крейг, грешка, допусната от хора, които не осъзнават ясно практическите
аспекти на тази работа — последиците — също като мен. Възможно е да се задава икономическо сътресение. Може дори вече да е
започнало. Сътресение, което ще промени начина, по който получаваме информация, кога я получаваме, къде я получаваме и следователно
как виждаме света.
— Той замълча. — И как я използваме, разбира се.
— Загубих нишката — казах аз.
— Погледни от този ъгъл. Ако ти вземат кученце, трябва да го научиш да си върши работата навън, нали?
— Да.
— Ако имаш кученце, което не е обучено да живее в къща, би ли му дал лакомство, когато се изходи в хола?
— Не, разбира се. Господин Хариган кимна.
— Това би имало напълно противоположен ефект. А когато става въпрос за търговия, Крейг, повечето хора са като кученца, които
трябва да бъдат дресирани.
Тогава концепцията не ми се понрави особено, не ми се нрави и до днес — мисля, че идеята за наказания и награди говори много за
начина, по който господин Хариган беше натрупал богатството си, — но си замълчах. Виждах го в нова светлина. Заприлича ми на стар
изследовател, поел на ново откривателско пътешествие, и ми беше много интересно да го слушам. Струва ми се и че не се опитваше да ми
даде урок. Самият той се учеше, а за човек на осемдесет и пет години се учеше бързо.
— Безплатните мостри са добра идея, но ако раздаваш прекалено много безплатни неща, били те дрехи, храни или информация, хората
започват да очакват, че им се полагат. Като палетата, които акат на пода, а после те поглеждат в очите и си мислят: „Ти ме научи така“. Ако
бях на мястото на „Уол Стрийт Джърнъл“… или на „Таймс“… дори на проклетия „Рийдърс Дайджест“… здраво щях да се уплаша от тази
джаджа. — Той отново взе айфона; сякаш не можеше да го остави на мира. — Прилича на спукан водопровод, който бълва информация
вместо вода. Мислех си, че става въпрос само за телефон, но сега разбирам… или поне започвам да разбирам…
Той тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си.
— Крейг, ами ако някой с вътрешна информация за разработването на нови лекарства реши да пусне резултатите от клиничните
изпитания по това чудо и целият свят ги прочете? Може да струва на фармацевтичните компании милиони долари. Или ако някой
недоволен служител реши да разгласи държавни тайни?
— Няма ли да го арестуват?
— Може би. Вероятно. Но изстискаш ли пастата за зъби от тубичката, както се казва… майко мила! Няма значение. По-добре се
прибирай, да не закъснееш за вечеря.
— Тръгвам.
— Благодаря ти отново за подаръка. Едва ли ще го използвам често, но възнамерявам да размишлявам за него. Поне доколкото мога.
Умът ми вече не е толкова остър като едно време.
— Мисля, че все още е достатъчно остър — казах аз, но не за да му се подмажа. Защо наистина нямаше реклами към статиите и
клиповете в YouTube? Ако имаше, хората щяха да са принудени да ги гледат, нали? — А и татко казва, че е важен жестът.
— Афоризъм, който често се изрича, но рядко се спазва — отвърна господин Хариган и като видя озадаченото ми изражение, добави:
— Няма значение. До утре, Крейг.
По обратния път надолу по хълма, докато подритвах кални буци от последния сняг за годината, размишлявах върху думите му, че
интернет е като спукан водопровод, който бълва информация вместо вода. Това важеше за лаптопа на татко и за компютрите в училище, и
за компютрите в цялата страна. Всъщност в целия свят. Макар айфонът все още да беше такава новост за него, че едва успяваше да го
включи, господин Хариган вече разбираше нуждата да се поправи спуканата тръба, ако бизнесът — поне във вида, в който той го познаваше
— искаше да продължи да функционира като преди. Не съм сигурен, но мисля, че той предвиди появата на платения достъп до съдържание
година-две преди този термин да бъде измислен. Аз определено нямах представа по онова време, както нямах представа и как да
премахвам ограничения, наложени от производителя — операция, станала известна с прозвището jailbreaking. Платеният достъп до
съдържание се появи, но дотогава хората бяха свикнали да получават всичко безплатно и се възмущаваха, че трябва да се изръсят.
Сблъскалите се с необходимостта за плащане на сайта на „Ню Йорк Таймс“ отиваха на сайтовете на Си Ен Ен или „Хъфингтън Поуст“
(обикновено мигновено), макар статиите да не бяха толкова добри. (Освен ако, разбира се, не искаха да научат за новата модна тенденция,
известна като „надничаща гърда“). Господин Хариган беше напълно прав за това.
След вечеря същия ден, когато чиниите бяха измити и прибрани, татко отвори лаптопа си на масата и каза:
— Открих нещо ново. Сайт на име previews.com с информация за предстоящи филми.
— Наистина ли? Дай да видим какво има!
И така, през следващия половин час гледахме трейлъри на филми, които иначе трябваше да отидем на кино, за да видим.
Господин Хариган би си оскубал косите. Малкото, които му бяха останали.
На връщане от дома на господин Хариган през онзи мартенски ден на 2008 бях сигурен, че той греши за едно. „Едва ли ще го
използвам често“, беше казал, но аз забелязах изражението, с което се взираше в картата с обектите, които
„Кафената крава“ възнамеряваше да затвори. И колко бързо само прибягна до новия телефон, за да се обади в Ню Йорк. (Позвънил беше
на мъж, който съвместяваше функциите на негов адвокат и бизнес мениджър, а не на брокера си, както научих по-късно.)
Оказах се прав. Господин Хариган използваше телефона непрекъснато. Приличаше на стара неомъжена леля, която, вкусила пробно
глътка бренди след шейсет години въздържание, се превръща в благовъзпитана алкохоличка за нула време. Съвсем скоро айфонът винаги
стоеше на масата до любимия му стол, когато пристигнех следобед. Бог знае на колко хора се обаждаше, но мога да кажа със сигурност, че
на мен звънеше почти всяка вечер, за да ми задава един или друг въпрос за функциите на новата си придобивка. Веднъж я сравни със
старинно писалище, пълно с чекмедженца и отделения, които лесно могат да останат незабелязани.
Намираше повечето чекмедженца и отделения сам (с помощта на инструкции от интернет), но аз му помагах — може да се каже, че го
подтиквах — в началото. Когато се оплака, че не може да понася превзетата мелодия на ксилофон, с която звънеше телефонът, аз я смених с
кратък откъс от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. На господин Хариган много му хареса. Показах му как да изключва звука, за да не го
безпокоят, докато спи следобед, как да настройва алармата и как да запише съобщение, което да се включва, когато не му се занимава да
отговаря на обаждания. (Неговото беше истински пример за лаконичност: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за
необходимо“.) Той започна да изключва стационарния си телефон, когато лягаше да подремне следобед, и забелязах, че го оставя изключен
все по-често. Пишеше ми съобщения, които преди десет години наричахме „моментални съобщения“. С телефона правеше снимки на гъби
на поляната зад къщата и ги изпращаше по електронната поща, за да бъдат идентифицирани. Водеше си записки в приложението за
бележки и откри клиповете с песни на любимите си кънтри изпълнители.
— Сутринта пропилях цял час от този слънчев летен ден да гледам клипове на Джордж Джоунс — каза ми по-късно през годината със
смесица от срам и странна гордост.
Веднъж го попитах защо не отиде да си купи лаптоп. На него можеше да прави всички неща, които се беше научил да прави на
телефона, а на по-големия екран можеше да гледа Портър Уагонър в цялата му бляскава прелест. Господин Хариган само поклати глава и се
засмя.
— Назад, о, Сатана! Все едно си ме научил да пуша марихуана, която взела, че ми харесала, а сега ми казваш: „Да знаете, че хероинът
ще ви хареса още повече“. Не, Крейг, това ми е достатъчно. — И погали любящо телефона, както се гали спящо животинче. Например
кученце, което най-накрая е успешно дресирано да ходи по нужда навън.
Четяхме „Уморените коне ги убиват, нали?“ през есента на 2008-а, а когато господин Хариган ме прекъсна по-рано един следобед
(заяви, че танцовите маратони в книгата са го изтощили), отидохме в кухнята, където госпожа Гроган беше оставила чиния с овесени
бисквити. Господин Хариган вървеше бавно, като се подпираше на бастуните си. Аз вървях след него с надеждата, че ще успея да го хвана,
ако тръгне да пада.
Той седна с пухтене и болезнена гримаса и си взе бисквита.
— Милата Една. Обожавам тези сладки, а и ми раздвижват червата безотказно. Би ли сипал по една чаша мляко, Крейг? Докато
наливах млякото, отново ми хрумна въпросът, който все забравях да му задам.
— Защо се преместихте тук, господин Хариган? Можели сте да отидете да живеете където си поискате.
Той вдигна чашата с мляко като за наздравица, както обикновено, а аз отвърнах на жеста, както обикновено.
— Ти къде би живял, Крейг? Ако, както се изрази, можеше да живееш, където си поискаш?
— Може би в Лос Анджелис, където снимат филмите. Мога да се хвана на работа да пренасям апаратура и постепенно да се
издигна. — Тогава му споделих голяма тайна. — Навярно бих могъл да пиша сценарии.
Помислих си, че ще се изсмее, но той не го направи.
— Е, някой трябва да ги пише, тъй че защо да не си ти? Но няма ли да ти е мъчно за дома? Да видиш лицето на баща си, да занесеш
цветя на гроба на майка си?
— О, ще се прибирам — отвърнах, но въпросът му — и това, че спомена майка ми — ме накара да се замисля.
— Исках пълна промяна — каза господин Хариган. — Като човек, прекарал целия си живот в големия град — израснах в Бруклин,
преди кварталът да се превърне в… не знам, един вид цвете в саксия — и исках на старини да се махна от Ню Йорк. Исках да живея в някое
малко градче, но не туристическо, не като Камдън, Кастин или Бар Харбър. Исках да живея някъде, където все още има неасфалтирани
пътища.
— Значи сте дошли на точното място — отбелязах аз. Той се разсмя и си взе втора бисквита.
— Обмислях дали да не отида в Северна или Южна Дакота… или в Небраска… но в крайна сметка реших, че би било прекалено.
Накарах асистентката да ми донесе снимки от различни градчета в Мейн, Ню Хампшър и Върмонт и се спрях на това. Заради хълма.
Разкрива се хубава гледка във всички посоки, но не зашеметяваща. Зашеметяващите гледки привличат туристи, а точно тях исках да
избегна. Тук ми харесва. Харесва ми спокойствието, харесват ми съседите и ти ми харесваш, Крейг.
Думите му ме зарадваха.
— Има и нещо друго. Не знам колко си чел за работата ми, но ако си чел нещо — или го направиш в бъдеще, — ще срещнеш
многобройни мнения, че съм бил безскрупулен и съм се изкачил по онова, което завистливите и невежите наричат „стълбичката на успеха“.
Не грешат съвсем. Създадох си врагове, признавам го. Бизнесът е като футбола, Крейг. Ако трябва да събориш някого, за да стигнеш до
голлинията, по-добре го направи, иначе по-добре да не обличаш екипа и да не излизаш на игрището. Но когато мачът свърши — а за мен
той свърши, макар все още да следя резултатите, — събличаш екипа и се прибираш вкъщи. Сега моят дом е тук. Това невзрачно кътче на
Америка с единствения си магазин и училището, което ми се струва, че скоро ще затвори. Вече никой не се „отбива на по чашка“. Не ми се
налага да ходя на работни вечери с хора, които винаги, винаги искат нещо. Не ме канят да присъствам на заседания на борда. Не съм
принуден да ходя на благотворителни мероприятия, които ме отегчават до смърт, нито да се будя в пет сутринта от бръмченето на
боклукчийските камиони по Осемдесет и първа улица. Ще ме погребат тук, в гробището „Елм“ сред ветераните от Гражданската война, и
няма да се налага да използвам връзки или да давам подкуп на някой директор на отдел Гробищни паркове, за да получа хубав парцел. Това
обяснение достатъчно ли е?
И да, и не. Господин Хариган си остана загадка за мен до самия край, че и след това. Но може би това важи за всички. Струва ми се, че
живеем предимно сами. По собствен избор като него или просто защото така е устроен светът.
— Горе-долу — казах аз. — Поне не сте се преместили в Северна Дакота. Радвам се.
Той се усмихна.
— Аз също. Вземи си бисквита за из път и поздрави баща си от мен.
Поради намаляващия брой жители, от чиито данъци да се издържа, малкото ни училище с шест класни стаи в Харлоу наистина затвори
през юни 2009 и аз се озовах изправен пред перспективата да изкарам осми клас на другия бряг на река Андроскогин в прогимназията в
Гейтс Фолс с над седемдесет съученици във випуска вместо само дванайсет. През онова лято целунах момиче за пръв път, не Марджи, а
най-добрата ѝ приятелка Реджина. Това беше и лятото, когато господин Хариган умря. Аз го намерих.
Знаех, че му е все по-трудно да се придвижва, както и че все по-често се задъхва, а понякога вдишваше от кислородната бутилка, която
сега държеше до любимия си стол, но освен тези неща, които просто приемах за даденост, нямаше друг предупредителен знак. Предишният
ден мина като всеки друг. Прочетох му две глави от „Мактийг“ (попитал бях дали може да прочетем още някоя книга на Франк Норис и
господин Хариган се съгласи) и се заех да полея цветята в къщата, докато той преглеждаше имейлите си.
По едно време той вдигна очи към мен и каза:
— Хората започват да схващат.
— Какво?
Показа ми телефона.
— Това. Какво означава всъщност. На какво е способно. Архимед е казал: „Дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна света“. Е,
това е този лост.
— Супер — казах аз.
— Току-що изтрих три реклами за продукти и поне десет политически послания. Нямам никакво съмнение, че раздават имейла ми по
същия начин, по който списанията продават адресите на абонатите си.
— Добре че не знаят името ви — казах аз. Никът, който господин Хариган използваше за електронната си поща (много му харесваше
да има ник), беше pirateking1.
— Няма и нужда, ако следят какво търся в интернет. Ще разберат какви са интересите ми и ще ми изпращат реклами според тях.
Името ми няма никакво значение за тях. Важни са интересите ми.
— Да, спамът е много дразнещ — казах аз и отидох в кухнята да изпразня лейката и да я оставя в преддверието.
Когато се върнах, господин Хариган си беше сложил кислородната маска върху устата и носа и вдишваше дълбоко.
— Личният лекар ли ви я даде? — попитах аз. — Тоест, предписа ли ви я?
Той свали маската и отговори:
— Нямам личен лекар. Осемдесет и пет годишните мъже могат да ядат кюфтета на корем и вече не се нуждаят от доктори, освен ако
нямат рак. В тези случаи докторът би им дошъл добре, за да им изпише рецепта за болкоуспокояващи. — Отнесъл се беше нанякъде. —
Мислил ли си за Амазон, Крейг? За компанията, не за река Амазонка.
Татко понякога купуваше разни неща от „Амазон“, но аз не се бях замислял особено за компанията. Казах го на господин Хариган и го
попитах какво има предвид.
Той посочи „Мактийг“, издание от поредицата „Съвременна библиотека“.
— Пристигна от „Амазон“. Поръчах я по телефона с кредитната си карта. Тази компания продаваше само книги. Беше едва ли не малка
семейна фирма, но скоро може да се окаже една от най-големите и влиятелни корпорации в Америка. Усмивката от логото им ще стане
повсеместна като емблемата на „Шевролет“ по колите или ето това на телефоните ни. — Той вдигна своя и ми показа нагризаната ябълка.
— Дразнещ ли е спамът? Да. Превръща ли се в хлебарката на американската търговия, множаща се и плъзваща навсякъде? Да. Защото
спамът постига целта си, Крейг. Върши си работата. В съвсем скоро бъдеще спамът може да определя резултатите от избори. Ако бях по-
млад, щях да сграбча този приходен поток за топките… — Той сви едната си ръка в юмрук. Не успя да я стисне напълно заради артрита, но
схванах идеята. — И щях да стисна здраво. — В очите му блесна онзи поглед, който зървах понякога и изпитвах облекчение, че не е насочен
към мен.
— Ще живеете още дълги години — казах аз в блаженото си неведение, че това е последният ни разговор.
— Възможно е, но искам пак да ти кажа колко се радвам, че ме убеди да приема това чудо. Накара ме да се замисля. А и ми прави
компания, когато не мога да заспя вечер.
— Радвам се — отвърнах съвсем искрено. — Трябва да тръгвам. Ще се видим утре, господин Хариган.
И наистина го видях, но той не видя мен.
Влязох през преддверието на кухнята, както обикновено, и се провикнах:
— Здравейте, господин Хариган, дойдох.
Не получих отговор. Реших, че сигурно е в банята. Надявах се да не е паднал вътре. Когато влязох в хола и го видях да седи на фотьойла
— с кислородната бутилка на пода, а айфонът и „Мактийг“ на масичката до него — се успокоих. Само че брадичката му беше клюмнала на
гърдите и седеше килнат на една страна. Изглеждаше заспал. Ако наистина спеше, то за пръв път му се случваше да го прави толкова късно
следобед. По принцип подремваше за един час след обяд, а докато пристигнех вече беше бодър и свеж.
Пристъпих напред и видях, че очите му не са напълно затворени. Зърнах долната извивка на ирисите му, но синьото вече не
изглеждаше бистро. Изглеждаше замъглено, избледняло. Обзе ме страх.
— Господин Хариган?
Никаква реакция. Възлестите му ръце бяха отпуснати в скута. Един от бастуните му още стоеше подпрян до стената, но другият беше
на пода, сякаш той се беше протегнал към него и го беше бутнал. Осъзнах, че чувам равномерното съскане на кислородната маска, но не и
слабото му хрипливо дишане, звук, с който толкова бях свикнал, че рядко забелязвах.
— Господин Хариган, добре ли сте?
Направих още две крачки и посегнах да го побутна по рамото, за да го събудя, но отдръпнах ръка. Дотогава не бях виждал мъртвец, но
си помислих, че май в момента виждам такъв. Отново посегнах към него, но този път не се уплаших. Стиснах рамото му (ужасно костеливо
под ризата) и го разтърсих.
— Господин Хариган, събудете се!
 Едната ръка падна от скута и увисна между краката му. Той се килна още по-настрани. Зърнах пожълтелите му зъби, като щифтове
между устните. Трябваше да се уверя с абсолютна сигурност, че не просто е припаднал или заспал, преди да повикам помощ. Споходи ме
спомен, съвсем краткотраен, но много ясен, как мама ми четеше приказката за лъжливото овчарче.
Отидох с омалели крака в банята в коридора, която госпожа Гроган наричаше санитарния възел, и се върнах с огледалото, което
господин Хариган държеше там. Поставих го пред устата и носа му. Стъклото не се замъгли от топъл дъх. Тогава разбрах (макар че сега като
си помисля, съм сигурен, че разбрах още когато ръката му падна от скута и увисна между краката му). Стоях в хола с мъртвец. Ами ако
протегнеше ръка и ме сграбчеше? Разбира се, че не би го направил, харесваше ме, но си спомних за погледа му, когато каза — едва вчера!
Докато още беше жив! — че ако бил по-млад, щял да сграбчи този приходен поток за топките и да стисне здраво. Спомних си и как беше
свил юмрук, за да го демонстрира.
„Ще срещнеш многобройни мнения, че съм бил безскрупулен“, беше казал.
Мъртъвците не протягат ръце да те сграбчат, освен във филмите на ужасите, знаех това, мъртвите не са безскрупулни, мъртвите не са
никакви, но все пак отстъпих назад, докато вадех телефона от джоба на панталона си и не свалях очи от господин Хариган, докато набирах
номера на татко.
Татко каза, че сигурно съм прав, но че ще изпрати линейка за всеки случай. Попита ме дали знам кой е личният лекар на господин
Хариган. Отвърнах, че той няма личен лекар (а от състоянието на зъбите му ставаше ясно, че няма и личен зъболекар). Казах му, че ще го
изчакам, и така направих. Само че отвън. Преди да изляза, си помислих дали да не вдигна увисналата ръка обратно в скута му. Почти го
направих, но в крайна сметка не намерих сили да я докосна. Щеше да е студена.
Вместо това взех телефона му. Не беше кражба. Мисля, че го направих от скръб, защото започвах да осъзнавам, че наистина е мъртъв.
Исках нещо негово за спомен. Нещо, на което беше държал.
Погребението му беше най-голямото, състояло се някога в нашата църква. Най-дълга беше и процесията до гробището, съставена
предимно от взети под наем коли. Присъстваха много местни хора, разбира се, включително Пийт Бостуик, градинарят, Рони Смит, който
беше направил почти целия ремонт на къщата (и несъмнено беше забогатял от него), и госпожа Гроган, икономката. Дойдоха и други от
градчето, защото в Харлоу харесваха господин Хариган, но повечето опечалени (ако наистина бяха опечалени, а не бяха дошли само за да се
уверят, че господин Хариган наистина е мъртъв) бяха бизнесмени от Ню Йорк. Той нямаше роднини. Наистина никакви, нито един, нула.
Дори някоя племенница или втори братовчед. Не беше женен, нямаше деца — вероятно една от причините, поради които татко
първоначално нямаше желание да ме пусне да ходя в дома му, — а останалите беше надживял. Затова го беше намерило мъртъв именно
съседското хлапе, на което плащаше, за да му чете.
Господин Хариган трябва да е знаел, че не му остава дълго, защото собственоръчно беше написал инструкции как да бъде изпратен в
последния си път. Всичко беше съвсем простичко. Погребална агенция „Хей и Пийбоди“ беше получила депозит в брой още през 2004 г.,
достатъчно голям, за да покрие всички разходи, че и да останат малко пари. Нямаше да има сбирка след службата, нито бдение, но беше
заръчал „да ме приведат в приличен вид, ако е възможно“, за да може ковчегът да е отворен на погребението.
Отец Муни трябваше да води службата, а аз трябваше да прочета откъс от четвърта глава на Послание до ефесяни: „Но бивайте един
към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа“. Видях как някои от бизнесмените се
спогледаха, докато четях това, сякаш господин Хариган не беше проявявал голямо състрадание към тях, нито им беше прощавал.
Поискал бе да се изпеят три химна: „Бъди с мен, Боже“, „Старият очукан кръст“ и „В градината“. Проповедта на отец Муни не биваше
да трае повече от десет минути, а отецът приключи само за осем, по-рано от графика и, според мен, постави личен рекорд. Като цяло
свещеникът изброи всичко, което господин Хариган беше направил за Харлоу, като например че беше финансирал ремонта на сградата на
Съюза на фермерите и на покрития мост над река Роял. Основал беше благотворителен фонд в полза на общинския плувен басейн, но беше
отказал той да бъде кръстен на него, както му се полагаше.
Отец Муни не обясни защо, но аз знаех. Господин Хариган твърдеше, че да кръщават разни неща на теб е не само нелепо, но и
недостойно и ефимерно. След петдесет години, казваше той, дори след двайсет, се превръщаш просто в име върху паметна плоча, на която
никой не обръща внимание.
След като изпълних задължението си да прочета откъса от Светото писание, седнах на първия ред до татко и погледнах ковчега с
вазите с лилии в двата му края. Носът на господин Хариган стърчеше като носа на кораб. Казах си да не гледам, да не си мисля, че е смешно
или страшно (или и двете едновременно), а да го запомня какъвто беше приживе. Хубав съвет, но очите ми не спираха да се връщат към
лицето му.
Когато завърши кратката си реч, отецът подкани с жест опечалените да станат и ги благослови. После каза:
— Желаещите да си вземат последно сбогом могат да пристъпят към ковчега.
Разнесоха се приглушени гласове и шумолене на дрехи, когато присъстващите се изправиха. Вирджиния Хатлън засвири на органа
много тихо и аз осъзнах — със странно усещане, което тогава не можех да назова, но години по-късно разбрах, че е усещане за
нереалност, — че свири откъси от кънтри песни, сред които „Wings of a Dove“ на Ферлин Хъски, „I Sang Dixie“ на Дуайт Йоакам и, разбира
се, „Stand By Your Man“. Значи господин Хариган беше оставил инструкции и с каква музика да го изпратят, а аз си помислих: „Браво на
него!“. Образуваше се опашка, местните със спортните си сака и бежови панталони, редуващи се с бизнесмените от Ню Йорк с официални
костюми и скъпи обувки.
— А ти, Крейг? — попита тихичко татко. — Искаш ли да го видиш за последно, или ще се въздържиш?
Исках нещо повече, но не можех да му кажа. Както не можех да му кажа и колко зле се чувствам. Вече бях осъзнал напълно, че
наистина е мъртъв. Не се случи, докато четях от Библията, както му бях чел толкова много книги, а го осъзнах, докато гледах стърчащия му
нос. Осъзнах, че ковчегът е кораб, който ще го отведе на последното му плаване. Кораб, който щеше да потъне в мрака. Идеше ми да заплача
и плаках, но по-късно, сам. В никакъв случай нямаше да плача в църквата пред непознати.
— Да, но ще се наредя най-отзад. Искам да мина последен. Татко, Бог да го поживи, не ме попита защо. Само стисна рамото ми и се
нареди на опашката. Аз излязох в притвора. Чувствах се малко неудобно със сакото, което ме стягаше в раменете, защото най-сетне бях
започнал да раста. Когато краят на опашката се придвижи до средата на централната пътека и бях сигурен, че никой друг няма да се нареди,
застанах зад двама костюмирани, които си говореха тихичко за — каква изненада — акциите на „Амазон“.
Докато стигна до ковчега, музиката беше спряла. Амвонът беше празен. Вирджиния Хатлън вероятно се беше измъкнала през задната
врата да изпуши една цигара, а отецът сигурно беше в ризницата, за да съблече богослужебните одежди и да среши малкото му останала
коса. Във вестибюла имаше няколко души, които разговаряха едва доловимо, но в църквата останахме само аз и господин Хариган, както в
многобройните следобеди в къщата му на хълма, от която се разкриваше хубава гледка, но не чак зашеметяваща, за да привлече туристи.
Той беше облечен с тъмносив костюм, с който не го бях виждал преди. В погребалната агенция му бяха сложили малко руж, за да
изглежда жив, само че живите хора не лежат в ковчези със затворени очи и последните струи дневна светлина не огряват мъртвите им лица
преди да бъдат положени в земята завинаги. Ръцете му бяха сплетени, което ми напомни за начина, по който ги беше сплел, когато влязох в
хола му само преди няколко дни. Приличаше на кукла с човешки ръст и не ми се искаше да го виждам по този начин. Не исках да оставам.
Исках да глътна свеж въздух. Исках да отида при татко. Исках да се прибера вкъщи. Но първо трябваше да направя нещо, и то бързо, защото
отец Муни можеше да се върне от ризницата всеки момент.
Бръкнах в джоба на спортното си сако и извадих телефона на господин Хариган. Последния път, когато го видях с него — още жив, а не
килнат на стола или положен като кукла в скъпа кутия, — той каза, че се радва, че съм го убедил да задържи телефона. Каза, че му прави
компания, когато не може да заспи нощем. Телефонът беше защитен с парола — както вече споменах, господин Хариган се учеше бързо,
когато нещо привлечеше интереса му, — но аз знаех паролата: pirate1. Отключил го бях в стаята си вечерта преди погребението и бях
отворил приложението за водене на бележки. Исках да му оставя съобщение.
Мислех си да напиша „Обичам ви“, но това нямаше да е съвсем искрено. Вярно, харесвах го, но изпитвах и известно подозрение към
него. Мисля, че и той не ме беше обичал. Мисля, че господин Хариган никога не беше обичал никого освен майка си, която го отгледала
след като баща му ги напуснал (бях проучил миналото му, естествено). В крайна сметка написах следното:

„За мен беше чест да работя за вас. Благодаря ви за картичките и за лотарийните билети. Ще ми липсвате“.

Повдигнах ревера на сакото му, като се опитвах да не докосвам безжизнените му гърди под колосаната бяла риза… но кокалчетата ми
се допряха до тях само за миг, и помня усещането и до днес. Бяха твърди като дърво. Пъхнах телефона във вътрешния му джоб и отстъпих
назад. Тъкмо навреме. Отец Муни излезе през страничната врата, като оправяше вратовръзката си.
— Последно сбогом ли си взимаш, Крейг?
— Да.
— Добре. Така е редно. — Той ме прегърна през рамото и ме отведе настрани. — Сигурен съм, че много хора биха завидели на
отношенията ти с него. Защо не отидеш при баща си? И би ли предал, ако обичаш, на господин Рафърти и останалите, които ще носят
ковчега, че ще сме готови след няколко минути. На вратата на ризницата се появи друг мъж със събрани пред тялото ръце. Само един
поглед към черния му костюм и белия карамфил разкриваше, че е погребалният агент. Предположих, че е негова задача да затвори капака
на ковчега и да се увери, че е здраво заключен. При вида му ме обзе ужас от смъртта и с радост излязох навън на слънце. Не казах на татко,
че се нуждая от прегръдка, но той явно се досети, защото ме прегърна.
„Не умирай, татко — помислих си. — Моля те, не умирай“.
Службата в гробище „Елм“ мина по-добре, защото беше по-кратка и защото се проведе на открито. Бизнес мениджърът на господин
Хариган Чарлз — Чик — Рафърти изнесе кратка реч за различните благотворителни инициативи на клиента си и предизвика малко смях,
когато разказа как той, Рафърти, трябвало да търпи „съмнителните музикални предпочитания“ на господин Хариган. Това беше
единствената лична подробност за него, която Рафърти успя да изтъкне. Каза, че е работил „за и със“ господин Хариган в продължение на
трийсет години, и нямах повод да се съмнявам в думите му, но изглежда не знаеше нищо за него като човек, с изключение на
„съмнителните му предпочитания“ към певци като Джим Рийвс, Пати Лавлес и Хенсън Каргил.
Помислих си да изляза напред и да кажа на събралите се около гроба хора, че господин Хариган смяташе интернет за спукан
водопровод, бълващ информация вместо вода. Помислих си да им кажа, че на телефона си имаше над сто снимки на гъби. Помислих си да
им кажа, че обичаше овесените бисквити на госпожа Гроган, защото раздвижваха червата му безотказно, и че когато си минал осемдесетте,
вече няма нужда да пиеш витамини и да ходиш на лекар. Когато си минал осемдесетте, можеш да ядеш кюфтета на корем.
Но си замълчах.
Този път отец Муни прочете от Библията откъса как всички ще се въздигнем от смъртта като Лазар в онази паметна утрин. Отново ни
благослови и службата приключи. След като ние си тръгнехме, за да се завърнем към обичайното си ежедневие, господин Хариган щеше да
бъде спуснат в земята (с айфона в джоба си, благодарение на мен), пръстта щеше да го покрие и аз повече никога нямаше да го видя.
Преди с татко да си тръгнем, господин Рафърти дойде при нас. Каза, че ще хване самолет за Ню Йорк чак на следващия ден, и попита
дали може да се отбие вкъщи тази вечер, за да обсъдим нещо.
Първата ми мисъл беше, че иска да говорим за отмъкнатия айфон, но не виждах как господин Рафърти би могъл да знае, че съм го взел,
а и в крайна сметка го бях върнал на собственика му. „Ако ме пита — помислих си, — ще му кажа, че всъщност аз съм му го подарил“. А и
как можеше телефон за шестстотин долара да е от значение, след като наследството на господин Хариган несъмнено възлизаше на огромна
сума?
— Разбира се — каза татко. — Заповядайте на вечеря. Правя страхотни спагети болонезе. Обикновено вечеряме към шест.
— Благодаря за поканата. — Господин Рафърти извади бял плик с името ми, написано върху него с познат почерк. — Това ще обясни за
какво искам да говорим. Получих го преди два месеца и бях инструктиран да го задържа, до… хм… случай като този.
Щом се качихме в колата, татко избухна в смях, толкова силен и гръмък, че очите му се насълзиха. Смееше се и удряше по волана,
пляскаше се по бедрото, бършеше сълзи и продължаваше да се смее.
— Какво? — попитах го, когато смехът му започна да утихва.
— Защо се смееш?
— Защото е невероятно смешно. — Той спря да се смее, но продължи да се подхилква.
— За какво говориш?
— Мисля, че те е включил в завещанието си, Крейг. Отвори плика. Виж какво пише.
В плика имаше само един лист, който представляваше типично комюнике в стил Хариган: нямаше цветя и сърчица, нямаше дори
обръщението „Скъпи“, а направо минаваше на въпроса. Прочетох го на татко на глас:

Крейг, ако четеш това писмо, значи съм мъртъв. Оставих ти 800 000 хиляди долара в попечителски фонд. Попечителите са
баща ти и Чарлз Рафърти, който е мой бизнес мениджър и ще служи като изпълнител на завещанието ми. Изчислих, че тази сума
ще е достатъчна, за да покрие четиригодишно висше образование и по-нататъшно обучение, ако решиш да продължиш. Би
трябвало да останат достатъчно пари, за да подпомогнат началото на кариерата, която си избереш.
Спомена, че искаш да станеш сценарист. Ако наистина е така, избери това поприще, естествено, макар да не одобрявам. Има
един вулгарен виц за сценаристите, който няма да разказвам тук, но го потърси на телефона си с ключови думи „сценаристът и
начинаещата актриса“. В него се крие истина, която мисля, че ще разбереш дори на твоята възраст. Филмите са ефимерни, докато
 книгите — хубавите книги — са вечни или поне се доближават до вечността. Ти ми прочете много хубави книги, но още хубави
книги чакат да бъдат написани. Само толкова ще кажа.
Макар баща ти да има право да налага вето върху всичко, свързано с попечителския ти фонд, разумно би било да не
упражнява това си право относно инвестициите, които предлага господин Рафърти. Чик познава добре пазарите. Дори с
разходите за университетски такси твоите 800 000 долара могат да нараснат до един милион, че и повече, докато навършиш
двайсет и шест, когато сумата ще бъде на твое разположение и ще можеш да я харчиш (или инвестираш — това винаги е по-
разумното решение), както желаеш. Следобедите, които прекарахме заедно, ми бяха много приятни.
Искрено твой, Господин Хариган.
П.П. Няма нужда да ми благодариш за картичките и приложените билети.

От послеписа ме побиха тръпки. Сякаш беше отговорил на бележката, която оставих на телефона му, когато реших да го пъхна във
вътрешния джоб на погребалния му костюм.
Татко вече не се смееше, нито се подхилкваше, а се усмихваше.
— Какво е усещането да си богат, Крейг?
— Приятно е — отвърнах и естествено, че беше приятно. Подаръкът беше прекрасен, но също толкова приятна — може би дори повече
— беше мисълта, че господин Хариган е имал толкова високо мнение за мен. Някой циник вероятно би казал, че си придавам фалшива
скромност, но не е вярно. Защото, разбирате ли, парите бяха като фризбито, което без да искам метнах във високите клони на големия бор в
задния ни двор, когато бях на осем или девет: знаех къде е, но не можех да стигна до него. Нямах нищо против. За момента имах всичко, от
което се нуждая. Освен господин Хариган. Сега какво щях да правя в делничните следобеди?
— Взимам си назад думите, че е скъперник — каза татко и потегли след един лъскав черен джип, който някой от бизнесмените беше
наел на портландското летище. — Макар че…
— Какво? — попитах аз.
— Като се има предвид, че няма роднини, а е толкова богат, можеше да ти остави поне четири милиона. Може би дори шест. — И щом
видя изражението ми, отново се разсмя. — Шегувам се, момчето ми, шегувам се.
Пернах го по рамото и пуснах радиото, като прескочих WBLM („Рокендрол радиото на Мейн“) и се спрях на WTHT („Станция № 1 за
кънтри музика в Мейн“). Започнал бях да харесвам кънтри музиката. И до днес я харесвам.
Господин Рафърти дойде на вечеря и, за толкова кльощав мъж, омете доста голяма порция от спагетите на татко. Казах му, че съм
разбрал за попечителския фонд, и му благодарих.
— Недей да благодариш на мен — отвърна той и ни обясни, че би искал да инвестира парите.
Татко каза, че идеята му се струва добра, само помоли да го държи в течение. Все пак му предложи да инвестира част от парите ми в
производителя на трактори „Джон Диъри“, тъй като компанията разработвала купища нововъведения. Господин Рафърти обеща да вземе
предвид предложението му и по-късно установих, че действително е инвестирал в
„Диъри“, макар и само символична сума. По-голямата част от парите беше вложил в „Епъл“ и „Амазон“.
След вечеря господин Рафърти ми стисна ръка и ме поздрави:
— Хариган имаше много малко приятели, Крейг. Имаш късмет, че беше един от тях.
— И той имаше късмет, че Крейг беше негов приятел — каза татко тихо и ме прегърна през рамото. В гърлото ми заседна буца и след
като господин Рафърти си тръгна, се прибрах в стаята си и поплаках. Опитвах се да не вдигам шум, за да не ме чуе татко. Може би успях, а
може би той ме беше чул, но знаеше, че искам да остана сам.
Когато сълзите спряха, си включих телефона, отворих Safari и въведох в търсачката думите „сценарист“ и „начинаеща актриса“. Вицът,
за който се предполагаше, че е измислен от писателя Питър Фийбълман, е за начинаеща актриса, която е толкова невежа, че преспала със
сценарист. Може би сте го чували. Аз не го знаех, но разбрах какво се опитваше да ми каже господин Хариган.
През нощта се събудих към два от гръмотевици в далечината и отново осъзнах, че господин Хариган е мъртъв. Аз лежах в леглото си, а
той — под земята. Носеше костюм, с който щеше да остане облечен за вечни времена. Ръцете му бяха сплетени на гърдите и щяха да си
стоят така, докато от тях не останеха само костите. Ако след гръмотевиците завалеше дъжд, водата можеше да се просмуче и да намокри
ковчега му. Гробът му нямаше циментова изолация — той изрично беше посочил това в „мъртвешкото писмо“, както го наричаше госпожа
Гроган. След време капакът на ковчега щеше да изгние. Костюмът също. Айфонът, изработен от пластмаса, щеше да изкара много по-дълго
от костюма и ковчега, но все някога и той щеше да се разпадне. Нищо не е вечно, освен може би божията воля, а дори на тринайсет вече
имах съмнения по този въпрос.
Изведнъж ми се прииска да чуя гласа му. И осъзнах, че мога да го направя.
Злокобна идея (особено в два през нощта), както и нездрава, знаех го, но знаех и че ако го направя, ще мога отново да заспя. Затова се
обадих и настръхнах целият, когато осъзнах простичката истина за мобилните технологии: някъде под земята в гробище „Елм“, в джоба на
мъртвец, Тами Уинет пееше два стиха от „Stand By Your Man“.
Тогава гласът му прозвуча в ухото ми, спокоен и ясен, само малко дрезгав от старостта: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя,
ако сметна за необходимо“.
Ами ако се обадеше? Ако наистина се обадеше?
Затворих преди да прозвучи сигналът и се върнах в леглото. Докато придърпвах одеялото, размислих, станах и позвъних отново. Не
знам защо. Този път изчаках сигнала и казах:
— Липсвате ми, господин Хариган. Благодарен съм ви за парите, които ми завещахте, но бих се отказал от тях, ако можехте да останете
жив. — Замълчах за момент. — Навярно изглежда като лъжа, но не е. Наистина.
Тогава си легнах и заспах веднага щом главата ми докосна възглавницата. Не сънувах.
По навик включвах телефона си преди да се облека и преглеждах приложението за новини, за да проверя дали не е избухнала Трета
световна война и дали не е станала някоя терористична атака. На сутринта след погребението на господин Хариган, преди да успея да
прегледам новините, видях малкото червено кръгче върху иконата за есемеси, което означаваше, че съм получил съобщение. Предположих,
че е от Били Боган, мой приятел и съученик, който имаше телефон „Моторола“, или от Марджи Уошбърн, която имаше самсунг… въпреки
че напоследък рядко получавах съобщения от Марджи. Предполагах, че Реджина се е раздрънкала, че съм я целунал.
Знаете ли стария израз „да ти се смрази кръвта“? Наистина е възможно да се случи. Знам, защото се случи на мен. Седнах на леглото,
вперил очи в екрана на телефона. Съобщението беше от pirateking1.
Чувах дрънчене долу в кухнята, където татко вадеше тигана от шкафа до печката. Явно възнамеряваше да приготви топла закуска, както
се стараеше да прави един-два пъти седмично.
— Татко? — казах аз, но дрънченето продължи и го чух да мърмори нещо от рода на „Хайде, излез де, проклетия такава“. Той не ме чу
не само защото вратата на стаята ми беше затворена. Дори аз едва чух гласа си. От съобщението кръвта ми се беше смразила и гласът ми
беше секнал.
Предишното съобщение, което бях получил, беше изпратено четири дни преди господин Хариган да умре. То гласеше:

Днес няма нужда да поливаш цветята в къщата, госпожа Г. вече ги поля“.

Под него имаше следното съобщение:

К К К аа.

Изпратено беше в 2:40 ч.

— Татко! — казах, този път малко по-високо, но явно не достатъчно. Не помня дали вече плачех, или сълзите потекоха, когато слизах
по стълбите, все още само по гащи и тениска с емблемата на „Тигрите“ от Гейтс Фолс.
Татко стоеше с гръб към мен. Успял беше да измъкне тигана и топеше в него масло. Чу ме и рече:
— Дано си гладен. Аз лично умирам от глад.
— Тате — казах аз. — Тате.
Обърна се, когато чу да го наричам, както не го бях наричал откакто бях на осем или девет. Видя, че не съм облечен. Видя, че плача.
Видя, че държа телефона си. Забрави за тигана.
— Крейг, какво има? Какво е станало? Кошмари за погребението ли сънува?
Кошмарно беше и вероятно вече беше твърде късно — все пак той беше стар човек, — но може би още имаше шанс.
— О, тате — разциврих се аз. — Той не е мъртъв. Поне не е бил мъртъв в два и половина тази нощ. Трябва да го изровим. Трябва да го
изкопаем, защото са го погребали жив.
Разказах му всичко. Как бях взел телефона на господин Хариган и го бях пъхнал в джоба на сакото му. Защото той бе означавал много за
него, обясних. И защото аз му го бях подарил. Разказах му как бях набрал номера му през нощта и първия път бях затворил, но след това бях
позвънил отново и му бях оставил съобщение на гласовата поща. Нямаше нужда да показвам на татко съобщението, което бях получил в
отговор, защото той вече го беше видял. Всъщност го беше разгледал подробно.
Маслото в тигана започваше да загаря. Татко стана и махна тигана от котлона.
— Едва ли сега ти е до яйца — каза той. После се върна на масата, но вместо да седне отсреща, на обичайното си място, седна до мен
и ме хвана за ръката. — Слушай сега.
— Знам, че постъпката ми е зловеща — казах аз, — но ако не се бях обадил, нямаше да разберем. Трябва да…
— Синко…
— Не, татко, чуй ме! Трябва веднага да изпратим някого на гробището! Булдозер, багер, дори хора с лопати! Той може още да е…
— Крейг, престани. Преметнали са те.
Зяпнах го с отворена уста. Знаех за подобни измами, но вероятността да се случи на мен — при това посред нощ — дори не ми беше
минавала през ум.
— Случва се все по-често — продължи татко. — На работа дори имахме инструктаж по този въпрос. Някой е получил достъп до
телефона на Хариган. Клонирал го е. Знаеш ли какво означава това?
— Да, знам, но, тате… Той стисна ръката ми.
— Някой вероятно се е надявал да открадне бизнес тайни.
— Той беше пенсионер!
— Но продължаваше да следи пазара, той лично ти го е казал. Или са искали достъп до кредитните му карти. Който и да е бил, е
получил съобщението ти на клонирания телефон и е решил да ти спретне номер.
— Няма как да си сигурен. Тате, трябва да проверим!
— Няма да го направим и сега ще ти обясня защо. Господин Хариган беше богат човек, който умря сам. Отгоре на всичко не беше ходил
на лекар от години, макар, бас държа, че Рафърти не е спирал да му натяква, дори само за да може да актуализира застрахователната полица
на стареца да покрие по-голяма част от данъците върху наследството му. Затова му направиха аутопсия. Установиха, че е умрял от сърдечна
недостатъчност.
— Рязали са го? — Спомних си как кокалчетата ми докоснаха гърдите му, когато пъхах телефона в джоба му. Имаше ли зашити разрези
под колосаната му бяла риза? Ако татко беше прав, значи бе имало. Зашити разрези под формата на буквата Y. Виждал ги бях по
телевизията. В „От местопрестъплението“.
— Да — каза татко. — Не ми е приятно да ти го казвам, не искам да ти докарам кошмари, но е по-добре, отколкото да си мислиш, че
са го погребали жив. Не са. Няма как да е бил жив. Мъртъв е бил. Разбираш ли?
— Да.
— Искаш ли днес да си остана вкъщи? Само кажи и ще остана.
— Не, няма нужда. Прав си. Метнали са ме. — И здраво ме бяха уплашили.
— Какво възнамеряваш да правиш? Защото, ако ще седиш потънал в мрачни мисли, ще си взема почивен ден. Може да отидем за риба.
— Няма да седя потънал в мрачни мисли. Но трябва да отида до къщата да полея цветята.
— Дали е добра идея? — Татко ме наблюдаваше внимателно.
— Дължа му го. А и искам да говоря с госпожа Гроган. Да разбера дали е оставил и на нея… Какъв беше изразът?
— Дали я е подсигурил финансово ли? Хубаво е, че си загрижен за икономката. Разбира се, тя може да ти каже да си гледаш работата.
Госпожа Гроган е янки от старата школа.
— Ако не ѝ е оставил нищо, искам да ѝ дам част от моите пари — казах аз.
Татко се усмихна и ме целуна по бузата.
— Ти си добро момче. Майка ти много щеше да се гордее.
По-спокоен ли си вече?
 — Да. — Хапнах малко яйца и препечена филийка, за да докажа, че съм се успокоил, макар да не ми се ядеше. Татко несъмнено беше
прав — открадната парола, клониран телефон, жестока шега. Явно наистина не беше господин Хариган, чиито вътрешности са били
разбъркани като салата и чиято кръв е била заменена от балсамираща течност.
Татко отиде на работа, а аз отидох в дома на господин Хариган. Госпожа Гроган чистеше с прахосмукачка хола. Не пееше както
обикновено, но беше достатъчно спокойна и след като полях цветята, ме попита дали искам да отидем в кухнята за по чаша чай (или, както
тя се изразяваше, за „ободряваща чашка“).
— Има и бисквити.
Отидохме в кухнята и докато тя кипваше вода в чайника, аз ѝ разказах за бележката на господин Хариган и че ми е оставил пари за
колежа в попечителски фонд.
Госпожа Гроган кимна делово, сякаш не беше и очаквала друго, и каза, че също е получила писмо от господин Рафърти.
— Шефът ме е уредил. По-добре, отколкото очаквах. Може би повече, отколкото заслужавам.
И аз така се чувствах.
Тя донесе чая на масата — по една голяма чаша за мен и за себе си. Между чашите сложи чиния с овесени бисквити.
— Той много ги обичаше — каза тя.
— Да, каза, че му раздвижват червата.
Това я разсмя. Взех една бисквита и я наченах. Докато дъвчех, си спомних за откъса от Послание до коринтяни, който бях прочел на
сбирката на Методистката младеж на Велики четвъртък и после на великденската служба само преди няколко месеца: „… Господ Иисус
през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете
за Мой спомен“. Бисквитите не бяха причастие, отец Муни определено би заклеймил тази идея като богохулна, но въпреки това аз с радост
изядох бисквитата.
— Погрижил се е и за Пийт — каза госпожа Гроган. Имаше предвид Пийт Бостуик, градинаря.
— Чудесно — отвърнах и си взех втора бисквита. — Господин Хариган беше добър човек, нали?
— Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш. Не помниш Дъсти Билодо, нали? Не, няма как
да го помниш. Това се случи преди да започнеш работа тук.
— От семейство Билодо във фургоните ли?
— Да, точно, онези дето живеят до магазина, но подозирам, че Дъсти вече не е при тях. Сигурно отдавна се е запилял нанякъде. Той
беше градинар преди Пийт, но не беше изкарал и осем месеца, когато господин Хариган го хвана да краде и го уволни. Не знам колко беше
откраднал и как господин Хариган е разбрал, но не се приключи само с уволнението. Знаеш за част от даренията, които господин Хариган
направи на градчето ни и за помощта, която ни оказа, но на погребението Муни не спомена и половината от тях, може би защото не е знаел
или пък защото бързаше. Благотворителността е хубаво нещо, но също така дава власт на човек и господин Хариган използва тази власт
срещу Дъсти Билодо.
Тя поклати глава. Отчасти, както ми се стори, от възхищение. Носеше в себе си онази сурова северняшка жилка.
— Надявам се да е свил поне няколкостотин долара от бюрото на господин Хариган или от чекмеджето с чорапите му, или откъдето ги
е задигнал, защото това бяха последните пари, които изкара в град Харлоу, окръг Касъл, щата Мейн. След този случай не можа да се хване
на работа дори да рине курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар. Господин Хариган се погрижи за това. Той беше справедлив
човек, но ако ти не си като него, Бог да ти е помощ. Вземи си още една бисквита.
Взех си.
— Пий си чая, момче. Пийнах чай.
— Мисля да се кача на втория етаж. Ще взема да сменя чаршафите на леглата, вместо само да ги сваля, поне засега. Как мислиш, какво
ли ще стане с къщата?
— Не знам.
— И аз не знам. Идея си нямам. Не мога да си представя, че някой ще я купи. Господин Хариган беше уникален, а същото важи и
за… — тя разпери ръце — къщата.
Помислих си за стъкления асансьор и реших, че е права. Госпожа Гроган си взе бисквита.
— А саксиите с цветя? Хрумва ли ти някаква идея за тях?
— Аз ще взема няколко, ако не възразявате. За останалите не знам.
— И аз не знам. А и фризерът е пълен. Предполагам, че замразените храни можем да ги разделим на три — ти, аз и Пийт.
„Вземете, яжте, това е Моето тяло — помислих си аз. — Това правете за Мой спомен“.
Тя въздъхна.
— Просто отлагам. Разтакавам се с няколко задачи, все едно са цял куп. Не знам какво ще правя занапред. Ами ти, Крейг? Какво ще
правиш?
— Сега ще сляза долу да напръскам гъбите майтаке — отвърнах аз. — И ако наистина не възразявате, ще взема африканската
теменужка.
— Наистина не възразявам. — Каза го по характерния за янките начин: н’стина. — Вземи колкото саксии искаш.
Тя се качи на втория етаж, а аз слязох в мазето, където господин Хариган държеше гъбите си в няколко терариума. Докато ги пръсках,
се замислих за съобщението, което бях получил през нощта от pirateking1. Татко беше прав, сигурно беше някаква шега, но нямаше ли
шегаджията да изпрати нещо поне малко остроумно, като „Спаси ме, затворен съм в ковчег“ или онази стара шега „Не ме безпокойте,
докато се разлагам“? Защо някой шегобиец би изпратил „аа“, което изречено на глас звучеше като задавен хрип или предсмъртен стон? И
защо един шегобиец би изпратил първата буква от името ми? Неведнъж, не два пъти, а три пъти?
В крайна сметка взех четири от цветята на господин Хариган — африканската теменужка, антуриума, пеперомията и дифенбахията.
Поставих ги на различни места из къщи, като запазих дифенбахията за стаята си, защото ми беше любима. Но осъзнавах, че само протакам.
След като подредих саксиите, взех бутилка плодов сок от хладилника, сложих я в чантата на колелото и се отправих към гробището „Елм“.
То пустееше в горещата лятна сутрин и аз отидох право при гроба на господин Хариган. Поставили бяха надгробния камък, нищо
специално, просто гранитна плоча с името и датите. Имаше многобройни букети, все още свежи (не за дълго), повечето с картички, пъхнати
в тях. Най-големият букет, вероятно набран от собствената градина на господин Хариган — и то от уважение, а не за да се направи
икономия, — беше от семейството на Пийт Бостуик.
Коленичих, но не за да се помоля. Извадих телефона си и го стиснах в ръка. Сърцето ми биеше толкова силно, че пред очите ми
играеха малки черни точици. Отворих списъка с контактите си и набрах номера му. После свалих телефона от ухото си и долепих буза до
прясно положените чимове, заслушан за гласа на Тами Уинет.
Стори ми се, че го чух, но трябва да е било плод на въображението ми. Звукът трябваше да премине през сакото му, през капака на
ковчега и през два метра пръст. Но ми се стори, че го чух. Не, по-точно бях сигурен, че го чувам. Телефонът на господин Хариган пееше
„Stand By Your Man“ дълбоко в гроба.
С другото си ухо, онова, което не беше долепено до земята, чувах гласа му, съвсем слабо, но доловимо сред задрямалото в тишина
гробище: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
Само че той нямаше да се обади, необходимо или не. Беше мъртъв.
Прибрах се вкъщи.
През септември 2009 тръгнах на училище в прогимназията в Гейтс Фолс заедно с приятелите ми Марджи, Реджина и Били. Пътувахме
с малък стар автобус, който бързо ни спечели подигравателното прозвище „хлапетата от късия автобус“ сред учениците от Гейтс Фолс. Аз в
крайна сметка пораснах (макар да спрях да раста на 177 см, което ме натъжаваше неимоверно), но през онзи първи учебен ден бях най-
ниският в осми клас. Което ме правеше идеална мишена за Кени Янко, едър хулиган, останал да повтаря годината, чиято снимка трябваше
да стои в речника срещу думата „побойник“.
Първият ни час не беше по конкретен предмет, а представляваше училищно събрание за така наречените „приходящи ученици“ от
градчетата Харлоу, Мотън и Шайло Чърч. Директорът през онази година (и години напред) беше висок тромав тип с плешива глава, толкова
лъскава, че изглеждаше полирана с препарат за коли. Това беше господин Албърт Дъглас, известен сред децата като Алко Ал и Дъг
Фиркания. Всъщност никой от учениците не го беше виждал пиян, но по онова време се ширеше мнението, че пие като смок.
Той се качи на подиума, приветства с добре дошли в прогимназията в Гейтс Фолс „прекрасните ни нови ученици“ и ни разказа за
всички великолепни неща, които ни очакват през предстоящата учебна година. Сред тях бяха оркестърът, хорът, клубът по дебати, клубът по
фотография, Бъдещите фермери на Америка и спортове, колкото ни душа поиска (стига да бяха бейзбол, лека атлетика, футбол или лакрос
— американски футбол се предлагаше чак в гимназията). Обясни ни, че веднъж месечно се провеждат Официални петъци, когато
момчетата трябва да идват със сака и вратовръзки, а момичетата — с рокли (не по-къси от пет сантиметра над коляното, ако обичате).
Накрая заяви, че изрично забранява ритуали по посвещаването на новите ученици от съседните градове. С други думи — ние. Явно
предишната година нов ученик, пристигнал от Върмонт, се озовал в Централната болница на Мейн след като бил принуден да изпие
наведнъж три бутилки енергийни напитки, и сега тази традиция беше забранена. После ни пожела всичко хубаво и ни изпрати на, както се
изрази, „академичните ни експедиции“.
Страховете ми, че ще се изгубя в огромното ново училище, се оказаха напразни, защото то изобщо не беше огромно. Всичките ми
часове, освен седмия час по английски, бяха на втория етаж, а всички учители ми се сториха приятни. Притеснявах се за часовете по
математика, но се оказа, че тук с материала са стигнали до същото място като в старото ми училище. Положението изглеждаше
обнадеждаващо до малкото междучасие между шестия и седмия час.
Тръгнах по коридора към стълбището, покрай тряскащи се врати на шкафчета, бърборещи хлапета и мириса на макарони с кайма от
столовата. Тъкмо бях стигнал до стълбите, когато ме сграбчи ръка.
— Ей, новият, къде си се разбързал?
Обърнах се и видях метър и осемдесет висок трол с надупчено от акне лице. Черната му коса падаше до раменете на мазни кичури.
Малки черни очички ме гледаха изпод масивно изпъкнало чело. Изпълнени бяха с лъжливо веселие. Носеше тесни дънки и очукани
кубинки. Държеше хартиена торба.
— Вземи я.
Недоумяващ, аз я взех. Покрай мен забързано минаваха ученици и слизаха надолу по стълбите, като някои поглеждаха крадешком
момчето с дългата черна коса.
— Погледни вътре.
Погледнах. Вътре имаше парцал, четка и кутия боя за обувки „Киви“. Понечих да му върна торбата.
— Трябва да вървя в час.
— А, не, новият. Първо ще ми лъснеш обувките.
Най-сетне схванах какво става. Това беше един от ритуалите за прием в новото училище и макар директорът изрично да ги беше
забранил сутринта, си помислих, че трябва да го изпълня. После обаче се сетих за учениците, които минаваха покрай нас на стълбите. Те
щяха да видят дребното селянче от Харлоу на колене с парцал, четка и кутия боя. Историята щеше да се разчуе бързо. Въпреки това
вероятно щях да се подчиня, защото момчето беше много по-едро от мен и погледът в очите му хич не ми се нравеше. „Иска ми се да те
спукам от бой — гласеше той. — Само ми дай повод“.
Тогава си помислих какво би казал господин Хариган, ако ме видеше как съм паднал на колене и хрисимо лъскам обувките на този
простак.
— Не — отказах твърдо.
— Голяма грешка ще направиш. По-добре не ми се опъвай.
— Момчета? Какво става? Проблем ли има?
Беше госпожица Харгенсън, учителката ми по география. Тя беше млада и красива, вероятно завършила колеж съвсем наскоро, но
създаваше впечатление на жена, която не търпи глупости.
Голямото момче поклати глава: не, няма проблеми.
— Всичко е наред — отговорих аз и върнах хартиената торба на собственика ѝ.
— Как се казваш? — попита госпожица Харгенсън. Не гледаше мен.
— Кени Янко.
— Какво има в торбата, Кени?
— Нищо.
— Не са пособия за ритуал, нали?
— Не — отвърна той. — Трябва да влизам в час.
Аз също. Потокът от слизащи надолу ученици беше намалял и звънецът скоро щеше да удари.
— Знам, Кени, но изчакай един момент. — Тя насочи вниманието си към мен. — Ти беше Крейг, нали?
— Да, госпожице.
— Какво има в торбата, Крейг? Просто ми е интересно.
 Замислих се дали да ѝ кажа. Не защото ни бяха учили да казваме истината, а тъй като този тип ме беше уплашил и това ме ядоса. Както
и (какво пък, ще си призная), защото в ситуацията се беше намесил учител. Тогава се запитах: „Как би постъпил господин Хариган? Би ли
го изпортил?“.
— Остатъка от обяда му — отговорих. — Половин сандвич.
Попита ме дали го искам.
Ако учителката беше взела торбата и беше надзърнала вътре, и двамата щяхме да загазим, но тя не го направи… макар да съм готов да
се обзаложа, че знаеше. Само ни каза да вървим в час и се отдалечи с чаткане на обувките си с ниски токове, подходящи за училище.
Аз тръгнах да слизам по стълбите, но Кени Янко ме сграбчи отново.
— Трябваше да ги лъснеш, новият. Това ме ядоса още повече.
— Току-що ти спасих кожата. Трябва да ми благодариш. Лицето му пламна, което не отиваше особено на изригващите вулкани по
кожата му.
— Трябваше да ги лъснеш. — Той си тръгна, но се обърна, все още стиснал хартиената торба в ръка. — Майната им на
благодарностите. И майната ти на теб.
Седмица по-късно Кени Янко се сдърпа с господин Арсено, учителя по дървообработване, и го заплаши с трион. Кени имаше на
сметката си цели три отстранявания от училище за първите си две години в прогимназията на Гейтс Фолс — след сблъска си с него на
стълбището разбрах, че е легендарна фигура — и това беше последната капка. Изключиха го и си мислех, че проблемите ми с него са
приключили.
Като повечето училища в малки градчета, прогимназията в Гейтс Фолс много държеше на традициите. Официалните петъци бяха само
една от многото. Друга традиция беше Разнасянето на ботуша (което означаваше да стоим пред супермаркета и да събираме дарения за
пожарната), Преминаването на милята (да тичаме двайсет обиколки в салона по физкултура) и да пеем химна на училището на месечните
ученически събрания.
Друга от тези традиции беше Есенният бал, на който момичетата канеха момчетата. Марджи Уошбърн покани мен и аз, естествено,
приех, защото исках да продължим да бъдем приятели, макар да не я харесвах, сещате се, по онзи начин. Помолих татко да ни закара и той
го направи с радост. Реджина Майкълс покани Били Боган, тъй че отидохме четиримата. Най-хубавото беше, че Реджина ми прошепна в
читалнята, че е поканила Били само защото ми е приятел.
Прекарвах си страхотно до първия антракт, когато излязох от физкултурния салон, за да разтоваря част от пунша, който бях погълнал.
Стигнах до вратата на мъжката тоалетна, когато някой ме сграбчи за колана с една ръка и за врата с другата и ме избута по коридора до
страничния вход към учителския паркинг. Ако не бях протегнал ръка, за да натисна дръжката, Кени щеше да ми размаже лицето във вратата.
Помня добре всеки миг от случилото се след това. Нямам представа защо лошите спомени от детството и ранното юношество са
толкова ясни, просто е така. А този спомен е много лош.
Нощният въздух беше шокиращо студен след горещината в салона (да не говорим за влагата, създадена от многобройните потящи се
детски тела). Лунната светлина блестеше върху метала на двете паркирани коли, принадлежащи на дежурните учители господин Тейлър и
госпожица Харгенсън (новите учители бяха задължени да надзирават баловете, защото това беше — точно така — традиция в
прогимназията на Гейтс Фолс). В далечината, на магистрала 96, прозвуча оглушителното бръмчене на кола с повредено гърне. Дланите ми
бяха пронизани от пареща болка, когато Кени Янко ме повали на асфалта.
— Ставай — каза той. — Имаш задача за вършене. Станах. Погледнах дланите си и видях, че кървят.
Върху капака на една от паркираните коли имаше торба.
Той я взе и ми я подаде.
— Лъсни ми обувките. Тогава ще сме квит.
— Майната ти — казах аз и го фраснах в окото.
Нали казах, че помня абсолютно всичко? Помня всеки удар, който ми нанесе: бяха общо пет. Помня как последният ме запрати в
бетонната стена на сградата и как наредих на краката си да не се подкосяват, но те не ме послушаха. Свлякох се бавно и се озовах по задник
на чакъла. Помня как
„Блак Айд Пийс“ пееха, слабо, но доловимо, „Бум Бум Пау“. Помня как Кени се надвеси задъхан над мен и ме заплаши:
— Ако кажеш на някого, си мъртъв.
Но от всичко най-ясно помня — и ценя — върховното и дивашко удовлетворение, което изпитах, когато юмрукът ми го удари в лицето.
Това беше единственият удар, който успях да нанеса, но беше страхотен.
Бум бум пау.
След като Кени си тръгна, извадих телефона от джоба си. Щом установих, че не е счупен, се обадих на Били. Само това ми хрумна да
направя. Той вдигна на третото позвъняване и закрещя, за да надвика скандиранията на Фло Райда. Казах му да дойде навън и да доведе
госпожица Харгенсън. Не исках да намесвам учителката, но макар и със здраво размътен мозък, осъзнавах, че това ще се наложи рано или
късно, затова ми се стори по-добре да го направя веднага. Реших, че господин Хариган би постъпил така.
— Защо? Какво става, човече?
— Един тип ме наби — отговорих. — По-добре да не се връщам вътре. Не изглеждам много добре.
Били пристигна след три минути, не само с госпожица Харгенсън, но и с Реджина и Марджи. Приятелите ми зяпнаха изумено
разбитата ми уста и разкървавения ми нос. Дрехите ми също бяха опръскани с кръв, а ризата ми (чисто нова) беше скъсана.
— Ела с мен — каза госпожица Харгенсън. Не изглеждаше смутена от кръвта, от синината на бузата ми или от все поотичащите ми
устни. — Вие също.
— Не искам да се връщам вътре — казах аз, като имах предвид физкултурния салон. — Не искам да ме зяпат.
— Напълно те разбирам — отвърна учителката. — Елате, насам.
Заведе ни до врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД, отключи я, пусна ни да минем и ни заведе в учителската стая. Помещението не
можеше да се нарече луксозно обзаведено, виждал бях по-хубави мебели по дворните разпродажби в Харлоу, но все пак имаше столове и аз
седнах на един. Госпожица Харгенсън извади аптечка и изпрати Реджина в тоалетната да донесе студена кърпа, за да я наложат върху носа
ми, който по думите ѝ не изглеждал счупен.
Реджина се върна с впечатлено изражение:
— Вътре има крем за ръце „Аведа“!
— Мой е — каза госпожица Харгенсън. — Използвай го, ако искаш. Сложи кърпата върху носа си, Крейг. Дръж я здраво. Кой ви
докара?
 — Бащата на Крейг — отговори Марджи. Тя оглеждаше тази неизследвана територия с ококорени очи. След като стана ясно, че няма да
умра, беше започнала да прави инвентаризация, която да обсъди после с приятелките си.
— Обадете му се — каза госпожица Харгенсън. — Крейг, дай телефона си на Марджи.
Марджи се обади на татко да дойде да ни вземе. Той каза нещо. Марджи го изслуша, после отговори:
— Ами, случи се малка неприятност. — Пак го изслуша. — Ами… всъщност…
Били взе телефона.
— Набили са го, но е добре. — След малко ми подаде телефона. — Иска да говори с теб.
Татко, естествено, искаше да ме чуе и след като попита дали съм добре, поиска да разбере кой ме е набил. Отвърнах, че не знам, но
вероятно е бил гимназист, който се е опитвал да влезе на бала.
— Добре съм татко. Да не правим от мухата слон, става ли? Той заяви, че случилото се е сериозно. Аз казах, че не е.
Той каза, че е. Продължихме така известно време, след което той въздъхна и каза, че тръгва веднага. Затворих.
Госпожица Харгенсън каза:
— Нямам право да раздавам обезболяващи хапчета, единствено училищната сестра може да го прави, и то само с разрешение на
родител, но нея я няма, тъй че… — Тя взе дамската си чанта, която висеше на закачалката до якето ѝ, и надзърна вътре. — Ако ме издадете,
ще ме уволнят. Ще си мълчите ли? Тримата ми приятели кимнаха. Аз също, но предпазливо.
Кени здраво ме беше фраснал в лявото слепоочие и се надявах ръката на проклетото копеле още да го боли.
Госпожица Харгенсън извади шишенце напроксен.
— От личните ми запази. Били, донеси му вода.
Били ми донесе картонена чашка. Изпих хапчето и веднага се почувствах по-добре. Толкова голяма е силата на внушението, особено
когато внушението идва от много красива млада жена.
— Вие, тримата, размърдайте се — каза госпожица Харгенсън. — Били, иди в салона и кажи на господин Тейлър, че ще се върна след
десет минути. Момичета, вие излезте навън да чакате бащата на Крейг. Кажете му да спре при служебния вход. Те излязоха. Госпожица
Харгенсън се наведе над мен, достатъчно близо, че да усетя аромата на парфюма ѝ, който беше прекрасен. Влюбих се в нея. Знаех, че е
лигаво, но нищо не можех да направя. Тя вдигна два пръста.
— Моля те, не ми казвай, че виждаш три или четири пръста.
— Не, само два.
— Добре. — Тя се изправи. — Янко ли беше? Той е бил, нали?
— Не.
— На глупачка ли ти приличам? Кажи ми честно.
Приличаше ми на красива принцеса, но не можех да ѝ го кажа.
— Не, не приличате на глупачка, но не беше Кени. Което е добре, защото, ако беше той, бас държа, че щяха да го арестуват, защото вече
е изключен. После ще го дадат на съд, а аз ще трябва да свидетелствам и да призная, че ме е набил. Всички ще разберат. Представете си
колко срамно би било.
— А ако пребие друго дете?
Тогава се замислих за господин Хариган — представих си, че той е на моето място.
— Това си е техен проблем. Интересува ме само, че е приключил с мен.
Тя опита да се намръщи. Но устните ѝ се извиха в широка усмивка и се влюбих в нея още повече.
— Много коравосърдечно говориш.
— Просто искам да си живея спокойно — отвърнах аз. Което беше самата истина.
— Знаеш ли какво, Крейг? Мисля, че ще успееш.
Когато пристигна, татко ме огледа внимателно и поздрави госпожица Харгенсън за добрата работа.
— В предишния си живот явно съм кърпила раните на боксьори — каза тя. Това го разсмя. Никой от двамата не предложи да отидем в
спешното отделение, което ми донесе облекчение.
Татко ни закара по домовете, тъй че изпуснахме половината бал, но никой не възрази. Били, Марджи и Реджина бяха преживели нещо
по-интересно от това да размахват ръце във въздуха на песните на Бионсе и Джей-Зи. Що се отнася до мен, аз продължавах да си
припомням приятното потръпване, когато юмрукът ми попадна в окото на Кени Янко. Щеше да му остане хубава синина и се зачудих как
ли ще обясни появата ѝ. Ъм, блъснах се в една врата. Ъм, блъснах се в една стена. Ъм, биех си чекия и ръката ми трепна.
След като се прибрахме вкъщи, татко отново ме попита дали знам кой ме е набил. Аз отговорих, че не знам.
— Нещо не ти вярвам, синко. Замълчах.
— Не искаш да вдигаш шум. Така ли да разбирам? Кимнах.
— Добре — въздъхна той. — Мисля, че схващам. И аз някога бях млад. Родителите рано или късно казват това на децата си, но се
съмнявам, че децата им вярват.
— Аз го вярвам. — Наистина го вярвах, макар да ме напушваше смях, когато си представех татко като дребен хлапак в епохата на
стационарните телефони.
— Тогава ми кажи поне едно. Майка ти щеше да ми се ядоса, че изобщо ти задавам този въпрос, но понеже я няма… ти отвърна ли на
ударите?
— Да. Само веднъж, но попадението беше добро. Това го накара да се ухили.
— Добре. Само трябва да знаеш, че ако те нападне отново, ще се намеси полицията. Разбираш ли?
Кимнах утвърдително.
— Учителката ти — харесвам я — заръча да стоиш буден поне един час, за да се уверим, че няма да ти завие свят. Искаш ли пай?
— Да.
— А чай?
— И още как.
Тъй че ядохме пай и изпихме по една голяма чаша чай, докато татко ми разказваше истории, но не за дуплексни телефонни линии или
как е ходил в училище само с една класна стая, където се отоплявали с печка на дърва, или за телевизори само с три канала (и нито един,
когато вятърът духнел антената на покрива). Разказа ми как двамата с Рой Деуит намерили фойерверки в мазето на Рой и когато ги
запалили, те хвръкнали в сандъка с дърва на Франк Дрискол и го подпалили, а Франк Дрискол ги заплашил, че ако не му насекат три
кубика дърва, ще каже на родителите им. Разказа ми как майка му го чула да нарича стария Фили Лубърд от Шайло Чърч Червения вожд и
му измила устата със сапун, без да обръща внимание на обещанията му повече никога да не изрича подобно нещо. Разказа ми за
пререканията на пързалката за ролкови кънки в Обърн — „битките“, така ги нарече, — които децата от гимназия „Лисбън“ и децата от
„Едуард Литъл“, училището на татко, подхващали всяка петъчна вечер. Разказа ми как две големи момчета му смъкнали плувките на Белия
плаж („Прибрах се вкъщи с кърпа, завързана на кръста“) и как някакво момче го гонило по Карбин Стрийт в Касъл Рок с бейзболна бухалка
(„Твърдеше, че съм направил смучка на сестра му, което не беше вярно“).
Татко наистина е бил млад някога.
Когато се качих в стаята си, се чувствах добре, но действието на хапчето, което ми беше дала госпожица Харгенсън, вече преминаваше
и докато се съблека, приятното усещане също се стопи. Смятах, че Кени Янко няма да ме нападне повече, но не бях съвсем сигурен. Ами
ако приятелите му започнеха да го подкачат за синината? Ако му се подиграваха за нея? Ако дори му се смееха? Дали нямаше да се ядоса и
да реши, че е нужен втори рунд? В такъв случай едва ли щях му нанеса и един удар — все пак тази вечер го бях сварил неподготвен. Можеше
да ме вкара в болницата, дори по-лошо.
Измих си лицето (много внимателно), измих си зъбите, легнах, угасих лампата и останах да лежа, преживявайки отново случилото се.
Шокът, когато ме сграбчи отзад и ме заблъска по коридора. Как ме удари в гърдите. Как ме удари в устата. Как наредих на краката си да не
се подкосяват, а те не ме послушаха.
На тъмно започнах да се убеждавам все повече, че Кени не е приключил с мен. Логично — всичко изглежда много по-страшно, когато
си сам в тъмнината.
Затова отново светнах лампата и се обадих на господин Хариган.
Не очаквах да чуя гласа му. Исках само да си представя, че говоря с него. Очаквах тишина или автоматично съобщение, че номерът,
който търся, не съществува. Пъхнал бях телефона в джоба на погребалното му сако преди три месеца, а батерията на първите айфони
издържаше само около 250 часа, дори когато не ги използваш. Което означаваше, че батерията трябва да си е отишла, също като господин
Хариган.
Но телефонът звънеше. Нямаше причина да звъни, реалността беше в пълно противоречие с тази идея, но под земята в гробище „Елм“,
на пет километра оттук, Тами Уинет пееше „Stand By Your Man“.
Някъде на петото позвъняване леко дрезгавият му старчески глас прозвуча в ухото ми. Както винаги, той веднага мина на въпроса и
дори не подкани обаждащия се да остави телефонен номер или съобщение. „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за
необходимо“.
Прозвуча сигналът и аз се чух как говоря. Не помня да бях обмислил думите си; устата ми сякаш действаше напълно самостоятелно.
— Днес ме набиха, господин Хариган. Едно голямо тъпо момче, Кени Янко. Искаше да му лъсна обувките, но аз отказах. Не го
изпортих, защото си мислех, че с това ще се приключи, и се опитвах да постъпя като вас, но все пак се притеснявам. Иска ми се да можехме
да поговорим.
Замълчах за момент.
— Радвам се, че телефонът ви още работи, макар да не знам как е възможно това.
Замълчах.
— Липсвате ми. Дочуване.
Затворих. Прегледах списъка с „Последни разговори“, за да се уверя, че наистина съм се свързал. Номерът му стоеше в списъка заедно
с часа: 23:02. Изключих телефона и го оставих на нощното шкафче. Угасих лампата и заспах почти мигновено. Това се случи в петък
вечерта. На следващата нощ — или може би рано в неделя сутринта — Кени Янко умря. Обеси се, макар да разбрах това, както и
останалите подробности, чак след година.
Некрологът на Кенет Джеймс Янко беше публикуван в луистънския вестник „Сън“ чак във вторник и гласеше само, че е „починал
внезапно при трагичен инцидент“, но новината беше плъзнала из цялото училище още в понеделник и, естествено, машината за слухове
работеше с пълна пара.
Дишал лепило и умрял от инсулт.
Чистел една от пушките на баща си (говореше се, че господин Янко имал цял арсенал вкъщи) и тя гръмнала.
Играел си на руска рулетка с един от револверите на баща си и се гръмнал в главата.
Напил се, паднал по стълбите и си счупил врата. Никоя от тези истории не беше вярна.
Били Боган ми каза веднага щом се качи в Късия автобус. Щеше да се пръсне от нетърпение да сподели новината. Каза, че една от
приятелките на майка му от Гейтс Фолс се обадила да ѝ каже. Приятелката живеела срещу семейство Янко и видяла как изнасят трупа на
носилка, заобиколена от рояк роднини, които плачели и пищели. Като редовен читател на Библията дори си представих как си съдират
дрехите.
Веднага си помислих — с гузна съвест — за обаждането до господин Хариган. Казах си, че той е мъртъв и е невъзможно да има нещо
общо със случилото се. Казах си, че дори подобно нещо да е възможно извън комиксите на ужасите, не си бях пожелал изрично Кени да
умре, а просто исках да ме остави на мира, само че това уточнение изглеждаше някак неубедително. Също така от ума не ми излизаше
нещо, което госпожа Гроган беше казала в деня след погребението, когато споменах, че господин Хариган е добър човек, тъй като ни е
включил в завещанието си.
„Не съм сигурна. Вярно, отнасяше се справедливо към хората, но само да не го ядосаш“.
Дъсти Билодо беше ядосал господин Хариган, а Кени Янко несъмнено щеше да го ядоса, защото ме наби, когато отказах да лъсна
шибаните му обувки. Само че господин Хариган вече не се ядосваше. Продължавах да си повтарям това. Мъртвите не се ядосват. Разбира се,
телефони, които не са зареждани от три месеца, също не могат да звънят и да изпращат съобщения (или да ги получават)… но телефонът на
господин Хариган иззвъня и бях чул хрипливия му старчески глас. Затова се чувствах гузен, но изпитвах и облекчение. Кени Янко нямаше
повече да ме преследва. Махнал се беше от пътя ми.
По-късно същия ден по време на свободния си час госпожица Харгенсън слезе във физкултурния салон, където стрелях в баскетболния
кош, и ме повика в коридора.
— Днес в час изглеждаше унил — каза тя.
— Не е вярно.
— Напротив, вярно е и знам защо, но ще ти кажа нещо. Децата на твоята възраст имат птолемееви възгледи за вселената. Достатъчно
млада съм, че още да помня.
— Не разбирам…
— Птолемей е бил римски математик и астролог, който вярвал, че земята е центърът на вселената и всичко се върти около нея. Децата
вярват, че целият свят се върти около тях. Това усещане, че си център на вселената, обикновено започва да се стопява, докато навършиш
двайсет, но ти имаш още доста време дотогава.
Беше се привела към мен, говореше много сериозно и имаше прекрасни зелени очи. А и от уханието на парфюма ѝ малко ми се виеше
свят.
— Виждам, че не схващаш какво ти говоря, затова нека спрем с метафорите. Ако си мислиш, че си виновен по някакъв начин за
смъртта на младия Янко, то грешиш. Нямаш никаква вина. Прегледах досието му и видях, че е имал сериозни проблеми. Проблеми вкъщи,
проблеми в училище, психологически проблеми. Не знам какво се е случило и не искам да знам, но виждам нещо положително в цялата
работа.
— Какво? — попитах аз. — Това, че вече не може да ме бие ли? Тя се разсмя и зърнах зъбите ѝ, красиви като всичко останало в нея.
— Пак почваш с птолемеевия възглед за вселената. Не, Крейг, положителното е, че Янко беше още малък за шофьорска книжка. Ако
беше достатъчно голям, за да кара кола, можеше да вкара в гроба и други деца. А сега се връщай в салона да играеш баскетбол.
Понечих да си тръгна, но тя ме хвана за китката. И единайсет години по-късно още помня електрическия ток, който ме разтърси.
— Крейг, не намирам нищо хубаво в това едно дете да умре, дори грубиян като Кенет Янко. Но се радвам, че не беше ти на негово
място.
Внезапно ми се прииска да ѝ разкажа всичко и може би щях да го направя. Но в този момент звънецът удари, вратите на класните стаи
се отвориха и коридорът се изпълни с бърборещи деца. Госпожица Харгенсън пое по своя път, а аз — по моя.
Вечерта включих телефона си и отначало само се взирах в него и събирах смелост. Думите на госпожица Харгенсън от сутринта
звучаха логично, но тя не знаеше, че телефонът на господин Хариган още работи, макар да е невъзможно. Не бях успял да ѝ го кажа и
смятах — погрешно, както се оказа, — че никога няма го направя.
„Този път няма да се получи — казах си. — В батерията е имало остатъчен заряд, това е всичко. Като крушка, която проблясва ярко
преди да изгори“.
Натиснах телефонния му номер и очаквах — всъщност се надявах — да чуя тишина или съобщение, че избраният номер не съществува.
Но чух сигнал и след няколко позвънявания гласът на господин Хариган отново прозвуча в ухото ми. „В момента не мога да говоря. Ще ви
се обадя, ако сметна за необходимо“.
— Обажда се Крейг, господин Хариган.
Почувствах се глупаво да говоря на мъртвец — по чиито бузи вече трябваше да е плъзнала плесен (проучил бях въпроса). В същото
време изобщо не се чувствах глупаво. Чувствах се уплашен, като човек, навлязъл в прокълната територия.
— Вижте… — Облизах устни. — Нямате нищо общо със смъртта на Кени Янко, нали? Ако имате… ъ… почукайте на стената.
Затворих.
Зачаках почукването. Такова не последва.
На другата сутрин видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Само шест букви:

а а а. К К х.

Безсмислици. Изплаших се до смърт.

През есента мислех често за Кени Янко (по това време се носеше слухът, че е паднал от втория етаж, докато се опитвал да излезе
незабелязано посред нощ). Още по-често мислех за господин Хариган и неговия телефон, който сега ми се искаше да бях изхвърлил в
езерото Касъл. Съществува една притегателна сила, която всички изпитваме към странни неща. Забранени неща. На няколко пъти за малко
да позвъня на господин Хариган, но така и не го направих, поне тогава. Някога гласът му ми действаше успокояващо, глас на житейски опит
и успех, гласът на дядо, какъвто нямах. Вече не помнех този глас, какъвто беше в слънчевите следобеди, докато разговаряхме за Чарлз
Дикенс, Франк Норис или Д. Х. Лорънс, или как интернет е като спукан водопровод. Сега мислех само за стържещия като изхабена шкурка
старчески глас, който ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо. Мислех си как лежи в ковчега. Погребалният агент от „Хей &
Пийбоди“ несъмнено беше залепил клепачите му, но колко време издържаше лепилото? Сега очите му отворени ли бяха? Взираха ли се в
мрака, докато гниеха в очните кухини?
Такива мисли ме измъчваха.
Една седмица преди Коледа отец Муни ме повика в ризницата, за да си „поговорим“. Говори предимно той. Каза, че баща ми се
тревожел за мен. Отслабнал съм бил, започнал съм да изкарвам по-ниски оценки. Искал ли съм да споделя нещо с него? Замислих се и
реших, че май искам. Не всичко, но поне една част.
— Ако ви кажа нещо, то може ли да си остане само между нас?
— Стига да не е свързано с престъпление — тежко престъпление — или със самонараняване. Аз не съм католически свещеник и това
не е изповедалня, но повечето духовни лица умеят да пазят тайна.
И аз му разказах, че съм имал спор с момче от училище, по-голямо момче на име Кени Янко, което ме е набило здраво. Казах, че и през
ум не ми е минавало да желая смъртта на Кени и определено не съм се молил за нея, но че той е умрял почти веднага след сблъсъка ни и че
не спирам да мисля за това. Казах му за думите на госпожица Харгенсън как децата си мислят, че всичко се върти около тях, както и че това
не е вярно. Казах, че думите ѝ малко са ме успокоили, но все още си мисля, че може да съм изиграл някаква роля в смъртта на Кени.
Отецът се усмихна.
— Учителката ти е права, Крейг. Докато станах на осем, не стъпвах по пукнатини на тротоара, за да не счупя неволно гръбнака на
майка си.
— Сериозно ли?
— Напълно сериозно. — Той се приведе към мен. Усмивката му се стопи. — Аз ще пазя тайната ти, ако ти пазиш моята. Съгласен ли
си?
— Да.
— Отец Ингерсол от църквата „Света Анна“ в Гейтс Фолс ми е добър приятел. Това е църквата, която посещава семейство Янко. Той
ми каза, че момчето се е самоубило.
Мисля, че ахнах на глас. Самоубийството беше сред слуховете, които се носеха из училище в седмицата след като Кени умря, но аз не
вярвах. Бих казал, че мисълта за самоубийство никога не би хрумнала на проклетия побойник.
Отец Муни продължаваше да стои надвесен над мен. Хвана ме с две ръце за ръката.
— Крейг, наистина ли вярваш, че това момче се е прибрало вкъщи, помислило си е: „Господи, набих по-малко дете, ще взема да се
самоубия“?
— Едва ли — отвърнах аз и въздъхнах тежко с облекчение, което търсех от два месеца. — Сега като се замисля, едва ли. Как го е
направил?
— Не попитах, но нямаше да ти кажа дори Пат Ингерсол да ми беше казал. Стига си мислил за това, Крейг. Момчето си е имало
проблеми. Желанието да те набие е било само симптом на тези проблеми. Нямаш никаква вина.
— А ако изпитвам облекчение задето повече не трябва да се тревожа за него?
— Бих казал, че това те прави човек.
— Благодаря.
— Олекна ли ти?
— Да.
Наистина ми олекна.
Малко преди края на учебната година госпожица Харгенсън застана пред дъската в часа по география с широка усмивка.
— Сигурно си мислите, че ще се отървете от мен след две седмици, но имам лоша новина за вас. Господин Де Лесепс, учителят по
биология в гимназията, ще се пенсионира и назначиха мен на неговото място. Може да се каже, че и аз завършвам прогимназията и отивам
в гимназията.
Няколко от съучениците ми изстенаха театрално, но повечето започнахме да ръкопляскаме, а най-силно плясках аз. Нямаше да се
разделя с любовта си. На детинския ми ум това му изглеждаше отредено от съдбата. И в известен смисъл беше.

***

Аз също завърших прогимназията в Гейтс Фолс и започнах осми клас в гимназията. Там се запознах с Майк Юберрот, известен по
онова време — както и сега като резервен кетчър в отбора на „Скорците“ от Балтимор — като Подводницата.
В „Гейтс“ спортистите и по-академично настроените ученици не дружаха (предполагам, че това важи за повечето гимназии, защото
спортистите имат склонността да сформират отделни групи) и ако не беше „Арсеник и стари дантели“ се съмнявам, че щяхме да станем
приятели. Подводницата беше в единайсети клас, а аз — незначителен осмокласник, което правеше приятелството ни още по-необичайно.
Но се сприятелихме и оставаме приятели и до днес, макар да се виждаме много по-рядко.
В много гимназии се изнасят театрални постановки от абитуриентите, но в „Гейтс“ не беше така. Всяка година играехме по две пиеси
и макар да ги организираше Театралният клуб, всички ученици можеха да се явят на прослушване. Знаех историята, защото бях гледал
филма по телевизията един дъждовен съботен следобед. Хареса ми, затова се явих на прослушването. Приятелката на Майк, която
членуваше в Театралния клуб, го беше придумала и той да се яви, и му дадоха ролята на маниакалния Джонатан Брустър. Аз влязох в образа
на припрения му съучастник доктор Айнщайн. Във филма тази роля изпълняваше Питър Лор и аз се стараех да звуча като него, когато
казвах презрително преди всяка реплика: „Даа! Даа!“. Не го имитирах особено добре, но да ви кажа, на зрителите страшно им хареса. В
малките градчета хората не са претенциозни.
Ето така с Подводницата станахме приятели и от него разбрах какво всъщност се беше случило с Кени Янко. Оказа се, че отец Муни
греши, а некрологът във вестника е прав. Наистина било злополука.
В антракта между Първо и Второ действие от генералната репетиция стоях пред автомата на „Кока-кола“, който беше глътнал
последните ми седемдесет и пет цента, без да ми пусне напитка. Подводницата остави приятелката си, дойде при мен и удари здраво
машината с длан в горния десен ъгъл. Кутийка с кола веднага падна в подноса.
— Благодаря — казах аз.
— Няма проблеми. Помни, че трябва да го удариш в този ъгъл.
Обещах да запомня, макар да се съмнявах, че мога да ударя автомата със същата сила.
— Ей, чух, че си имал неприятности с онзи Янко. Вярно ли е? Нямаше смисъл да отричам — Били и момичетата се бяха
раздрънкали, — а и вече беше минало доста време. Затова признах, че е вярно.
— Искаш ли да знаеш как е умрял?
— Чувал съм поне сто различни версии. Ти нова ли имаш?
— Аз знам истината, приятелче. Не знаеш ли кой е баща ми?
— Знам. — В полицейското управление на Гейтс Фолс работеха само двайсетина униформени полицаи, началникът на управлението и
един следовател. Той беше бащата на Майк
— Джордж Юберрот.
— Ще ти разкажа за Янко, ако ми дадеш да си пийна от колата ти.
— Добре, само недей да лигавиш кутийката.
— На животно ли ти приличам? Дай ми я, смотльо!
— Даа! Даа! — отвърнах аз с гласа на Питър Лор. Той се изкиска, взе колата, изпи я половината и се оригна. Малко по-нататък по
коридора приятелката му пъхна пръст в устата си и се престори, че повръща. Гимназиалната любов по принцип е много възвишена.
— Баща ми разследваше случая — каза Подводницата и ми върна колата. — Няколко дни след случката го чух да говори със сержант
Полк от Къщата. Така наричат участъка. Двамата седяха на верандата и пиеха бира, а сержантът каза нещо от сорта на, нали разбираш, че
Янко „увиснал от мерак“. Татко се разсмя и отвърна, че чувал да му викат и „бевърлихилска вратовръзка“. Сержантът каза, че това вероятно
е бил единственият начин горкото хлапе да се облекчи с надупчено от пъпки лице като неговото. Татко се съгласи, че е тъжно, но истина.
После добави, че най-много го безпокояла косата. Каза, че и съдебният лекар нямал обяснение.
— Какво му е имало на косата? — попитах аз. — И какво е „бевърлихилска вратовръзка“?
— Проверих на телефона. Жаргонен израз за „еротична асфиксия“. — Каза думите на срички. Почти с гордост. — Слагаш си примка
на врата и си биеш чекии, докато се задушаваш. — Когато видя изражението ми, сви рамене. — Не аз измислям новините, доктор Айнщайн,
само ги съобщавам. Изглежда, тръпката е голяма, но аз лично ще пропусна.
И аз мислех да пропусна.
— Кажи за косата.
— Попитах татко. Той не искаше да ми каже, но тъй като бях чул и останалото, в крайна сметка се съгласи. Каза, че половината от
косата на Янко била побеляла.
Мислех много за това. От една страна, дори да ми беше хрумнала идеята, че господин Хариган се е вдигнал от гроба, за да отмъсти
заради мен (а понякога нощем, когато не можех да заспя, тази идея, колкото и абсурдна да беше, се промъкваше в съзнанието ми),
историята на Подводницата, изглежда, я опровергаваше напълно. Като си помислех за Кени Янко, седнал в гардероба с гащи, смъкнати до
глезените, въже на врата и посиняващо лице, докато си слага „бевърлихилска вратовръзка“, дори ми ставаше жал за него. Какъв нелеп,
недостоен начин да умреш. „Починал внезапно при трагичен инцидент“, гласеше некрологът в „Сън“ и това беше по-точно, отколкото ние,
децата, предполагахме.
Но, от друга страна, не ми даваше мира и онова, което бащата на Подводницата беше казал за косата на Кени. Нямаше как да не се
запитам какво ли е предизвикало подобно нещо. Какво ли беше видял Кени в гардероба до себе си на път към забвението, докато беше
лъскал горкия си бастун с всички сили?
Най-накрая се обърнах към най-верния си съветник — интернет. Там открих различни мнения. Някои учени твърдяха, че няма никакви
доказателства, че от силен шок косата ти може да побелее. Други учени твърдяха, че даа, даа, това е напълно възможно. Че внезапен шок
може да убие произвеждащите меланин стволови клетки, които определят цвета на косата. В една статия прочетох, че това всъщност се
случило с Томас Мор и Мария Антоанета преди да бъдат екзекутирани. Друга статия поставяше под съмнение тези твърдения, като
заявяваше, че това са само легенди. В крайна сметка се оказа като онова, което господин Хариган често казваше за купуването на акции:
няма гаранции.
Малко по малко въпросите и тревогите ми избледняха, но ще излъжа, ако кажа, че забравих напълно за Кени Янко. Той не ми излиза от
ума дори сега. Кени Янко в гардероба с въже на врата. Може би все пак не беше изпаднал в безсъзнание преди да успее да разхлаби въжето.
Може би беше видял нещо — може би, — което го беше уплашило толкова силно, че е припаднал. Че всъщност е умрял от страх. На дневна
светлина тази идея изглеждаше глупава. Нощем, особено ако духаше силен вятър и пищеше в пролуките на стрехите, не ми изглеждаше
толкова абсурдна.
Табела ПРОДАВА СЕ от портландска фирма за недвижими имоти изникна пред къщата на господин Хариган и няколко души дойдоха
да я огледат. Повечето бяха от онези типове, които пристигат със самолет от Бостън или Ню Йорк (някои вероятно с частни самолети). От
онези, които като бизнесмените на погребението на господин Хариган плащат допълнително, за да си наемат скъпи коли. Двама от тях бяха
първата семейна гей двойка, която виждах, млади, но видимо заможни и влюбени. Те пристигнаха с лъскаво беемве, ходеха хванати за ръце
и ахкаха и охкаха възхитено, докато разглеждаха имота. После си тръгнаха и повече не се върнаха.
Виждах много от тези потенциални купувачи, защото господин Рафърти (който управляваше имуществото на господин Хариган) беше
задържал на работа госпожа Гроган и Пийт Бостуик, а Пийт нае мен да му помагам в градината.
Той знаеше, че умея да се грижа за растенията и си върша работата съвестно. Получавах по дванайсет долара на час за дванайсет часа
работа на седмица и тъй като нямаше да имам достъп до голямата сума в попечителския фонд, докато не стана студент, парите ми идваха
много добре.
Пийт наричаше всеки потенциален купувач Ричи Рич. Като омъжената двойка с беемвето, която се възхищаваше гласно на къщата, но
не я купи. Като се има предвид, че се намираше на черен път, а гледките, които се разкриваха от нея, бяха хубави, но не и зашеметяващи (не
се виждаха езера, планини, крайбрежни скали с фарове), не се изненадвах. Не се изненадваха и Пийт и госпожа Гроган. Те кръстиха къщата
„Белият слон“.
През зимата, в началото на 2011 година, използвах част от парите, които изкарвах от градинарство, за да сменя айфона си от първо
поколение с нов iPhone 4. Още същата вечер прехвърлих списъка с контактите си и докато ги преглеждах, стигнах до номера на господин
Хариган. Без да му мисля много, го натиснах. На екрана се изписа: „Обаждане до господин Хариган“. Вдигнах телефона до ухото си със
смесица от страх и любопитство.
Не се включи запис на съобщението от господин Хариган. Не прозвуча механичен глас, който да ме уведоми, че телефонният номер не
съществува, не чух и сигнал за позвъняване. Чух единствено пълна тишина. Може да се каже, че новият ми телефон беше, ха-ха, тих като
гроб.
Изпитах голямо облекчение.
В десети клас записах биология и отново се срещнах с госпожица Харгенсън, красива като преди, но вече не любовта на живота ми.
Насочил бях любовта си към по-достъпна (и далеч по-подходяща на възраст) млада дама. Уенди Джерард беше дребна блондинка от Мотън,
която тъкмо беше свалила шините от зъбите си. Скоро двамата вече учехме заедно и ходехме на кино (когато баща ми или нейната майка
можеха да ни закарат) и се целувахме на последния ред. Правехме всички напълно нормални лигави детински неща.
Увлечението ми по госпожица Харгенсън умря от естествена смърт, което беше хубаво, защото отвори възможност за приятелство.
Понякога носех саксии с цветя за часовете по биология и ѝ помагах да почисти лабораторията, която деляхме с класа по химия, след
занятията в петък следобед.
При едно такова чистене я попитах дали вярва в призраци.
— Предполагам, че като човек на науката, не вярвате. Тя се разсмя.
— Аз съм учителка, а не учен.
— Разбрахте какво имам предвид.
— Да, но въпреки това съм добра католичка. Това означава, че вярвам в Бог, в ангелите и в духовния свят. Не съм толкова сигурна за
екзорсизма и обладаването от демони, те ми се струват вече прекалени, но призраци? Да речем, че не съм стигнала до твърдо заключение
по този въпрос. Но не бих отишла на сеанс с медиум, нито бих призовавала духове с магическа дъска.
— Защо?
Почиствахме мивките, което беше задължение на учениците от класа по химия преди почивните дни, но те рядко го изпълняваха.
Госпожица Харгенсън спря и се усмихна, като че ли малко засрамено.
— И учените се поддават на суеверия, Крейг. Не искам да се занимавам с нещо, което не разбирам. Баба ми казваше, че не бива да
викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори. Винаги съм смятала, че това е много добър съвет. Защо питаш?
Нямах намерение да ѝ кажа, че Кени още не ми излиза от ума.
— Аз съм методист и в църквата говорим за Светия дух. Само че в Библията на крал Джеймс, вместо „дух“ използват думата за
„призрак“. В тази връзка ви попитах.
— Е, дори призраците да съществуват — отвърна тя, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято.
 ***

Все още исках да стана писател, макар амбициите ми да стана сценарист да се бяха поуталожили. От време на време се сещах за вица
на господин Хариган за сценариста и начинаещата актриса и той беше помрачил малко представите ми за шоубизнеса.
Същата година за Коледа татко ми подари лаптоп и започнах да пиша разкази. Погледнати изречение по изречение не бяха зле, но
изреченията трябва да изграждат цяла история, а моите не постигаха това. На следващата година ме избраха за редактор на училищния
вестник и се запалих по журналистиката, като този плам така и не угасна. Мисля, че никога няма да угасне. Мисля, че чуваш едно
щракване, не в ума си, а в душата си, когато си намериш мястото. Можеш да го пренебрегнеш, но защо ти е да го правиш?
Започнах да раста на височина и в единайсети клас, след като показах на Уенди, че действително съм набавил предпазни средства
(всъщност Подводницата купи презервативите), изгубихме девствеността си. Завърших с трети успех във випуска (само 142 точки, но все
пак) и татко ми купи „Тойота Корола“ (втора употреба, но все пак). Приеха ме в „Емерсън“, един от най-добрите университети в страната за
бъдещи журналисти, и съм сигурен, че щяха да ми предложат поне частична стипендия, но благодарение на господин Хариган не се
нуждаех от нея — голям късметлия бях.
Между четиринайсет и осемнайсет преживях няколко характерни тийнейджърски бури, но те не бяха много — сякаш кошмарът с Кени
Янко беше изчерпал голяма част от бурните емоции на израстването. Освен това обичах баща си, а и си бяхме само двамата. Мисля, че това
оказа влияние.
Когато станах студент вече почти не се сещах за Кени Янко. Но все още мислех за господин Хариган. Нищо изненадващо, като се има
предвид, че той ми беше постлал пътя за бляскаво академично бъдеще. Само че имаше дни, в които мислех за него по-често. Ако в
съответния ден си бях вкъщи, отивах да занеса цветя на гроба му. Ако ме нямаше, изпращах Пийт Бостуик или госпожа Гроган да ги занесат
от мое име.
На Свети Валентин. В Деня на благодарността. На Коледа.
И на рождения ми ден.
В тези дни винаги си купувах и лотариен билет от един долар. Понякога печелех долар, друг път — пет, а веднъж спечелих петдесет, но
повече не ударих джакпота. Не съжалявах. Ако отново бях спечелил, щях да даря парите на някоя благотворителна организация. Купувах
билетите в негова памет. Благодарение на него вече бях богат.
Тъй като господин Рафърти беше щедър с попечителския фонд, в трети курс в колежа вече имах собствен апартамент. Само две стаи и
баня, но се намираше в Бак Бей, където и малките апартаментчета изобщо не са евтини. По това време вече работех в литературно
списание. „Рало“ е едно от най-добрите списания в страната и винаги главният редактор е нашумяло име, но все някой трябва да пресява
плявата и този човек бях аз. Харесвах си работата, въпреки че повечето от творбите, които получавахме, бяха на нивото на класическия
пример за лоша поезия „10 причини да мразя майка си“. Ободрявах се да видя колко много мераклии да пишат са по-некадърни от мен.
Може би звучи злобно. Може би наистина е така.
Точно с това се занимавах една вечер с чиния бисквити „Орео“ от едната си страна и чаша чай от другата, когато телефонът ми звънна.
Обаждаше се татко. Каза, че има да ми съобщи лоша новина. Госпожица Харгенсън беше умряла.
За момент онемях. Купчината с „плява“ изведнъж ми се стори абсолютно маловажна.
— Крейг? — попита татко. — Чуваш ли ме?
— Да. Как е станало?
Той ми разказа каквото знаеше, а след няколко дни разбрах повече подробности, когато качиха онлайн седмичния брой на вестник
„Уикли Ентърпрайз“ от Гейтс Фолс. ЛЮБИМА УЧИТЕЛКА ЗАГИНА ВЪВ ВЪРМОНТ, гласеше заглавието. Виктория Харгенсън Корлис все
още преподавала биология в гимназия „Гейтс“; съпругът ѝ бил учител по математика в съседния град Касъл Рок. Решили през пролетната
ваканция да обиколят на мотоциклет Нова Англия и да отсядат в различни семейни хотелчета всяка вечер. На връщане, докато пътували
през Върмонт и почти били стигнали до границата с Ню Хампшър, Дийн Уитмор, на трийсет и една, от Уолтъм, Масачузетс, навлязъл в
насрещното платно на шосе
№ 2 и ги блъснал челно. Тед Корлис загинал на място. Виктория Корлис — жената, която ме заведе в учителската стая, след като Кени
Янко ме наби, и ми даде тайничко таблетка напроксен от личните си запаси — починала на път за болницата.
Предишното лято бях стажувал в „Ентърпрайз“, където задълженията ми се състояха предимно в изхвърлянето на боклука, но от време
на време пишех спортни коментари и ревюта на филми. Когато се обадих на Дейв Гарднър, главния редактор, той ми разказа някои неща,
които не бяха включени в статията. Дийн Уитмор бил арестуван четири пъти за шофиране в нетрезво състояние, но баща му бил някакъв
директор на хедж фонд (господин Хариган ненавиждаше тези забогатели набързо арогантни типове) и скъпо платени адвокати се
погрижили обвиненията срещу него да бъдат свалени първите три пъти. В четвъртия случай, след като се блъснал в минимаркет „Зоуни“ в
Хингам, успял да отърве затвора, но му взели шофьорската книжка. Когато блъснал семейство Корлис, карал без документи и пиян. „Пиян
до козирката“, както се изрази Дейв.
— Ще се размине само с плясване през ръцете — каза Дейв.
— Татенцето ще се погрижи. Повярвай ми.
— Няма начин. — Само при мисълта, че подобно нещо може да се случи, ми призля. — Ако информацията ти е вярна, това е
неоспорим случай на предумишлено убийство.
— Повярвай ми.
Заупокойната служба се проведе в „Света Анна“, същата църква, която госпожица Харгенсън — невъзможно ми беше да мисля за нея
като Виктория — и съпругът ѝ бяха посещавали от деца и в която се бяха венчали. Господин Хариган беше богат, прекарал беше дълги
години сред бизнес елита на Америка, но на погребението на Тед и Виктория Корлис присъстваха много повече хора. „Света Анна“ е
голяма църква, но през онзи ден храмът се пръскаше по шевовете, а ако отец Ингерсол не беше използвал микрофон, нямаше да се чува от
плача на опечалените. И двамата бяха обичани учители, влюбени и, естествено, млади.
Млади бяха и повечето опечалени. Сред тях бях аз; Реджина и Марджи; Били Боган; както и Подводницата, който беше дошъл
специално от Флорида, където играеше бейзбол във втородивизионен отбор. С Подводницата седяхме заедно. Той не плачеше, не съвсем, но
очите му бяха зачервени и той, як мъжага, подсмърчаше.
— Тя преподаваше ли ти изобщо? — попитах го шепнешком.
— По биология в единайсети клас — прошепна той в отговор. — Трябваше да запиша курса, за да завърша. Подари ми четворка.
Включих се и в клуба ѝ по орнитология. Тя ми написа препоръка за колежа.
 И на мен беше написала препоръка.
— Просто не е редно — продължи Подводницата. — Просто са си се возели на мотора. — Замълча за момент. — И са носили каски.
Били си беше почти същият, но Марджи и Реджина изглеждаха пораснали, почти като зрели жени с грима и официалните си рокли. Те
ме прегърнаха пред църквата след края на службата и Реджина каза:
— Помниш ли как се погрижи за теб онази вечер, когато те набиха?
— Да — отвърнах аз.
— Позволи ми да ползвам крема ѝ за ръце — добави Реджина и отново се разплака.
— Дано тикнат онзи тип в затвора до живот — заяви разпалено Марджи.
— Точно така — съгласи се Подводницата. — Дано да изгние в пандиза.
— Ще го осъдят — казах аз, но, естествено, се оказа, че греша, а Дейв е бил прав.
Дийн Уитмор се изправи пред съда през юли. Осъдиха го на четири години условно, ако се съгласи да влезе в клиника за алкохолици и
да се подлага на случайни тестове за алкохол през този период. Аз отново работех в „Ентърпрайз“, вече на заплата (макар и само на
половин работен ден). Прехвърлили ме бяха в отдела за местни новини, а от време на време ми възлагаха по някоя водеща статия. В деня
след като обявиха присъдата на Уитмор (ако изобщо можеше да се нарече присъда) изразих възмущението си пред Дейв Гарднър.
— Знам, че е отвратително — каза той, — но трябва да пораснеш, Крейг. Живеем в истинския свят, в който парите говорят, а хората
слушат. В случая на Уитмор някъде по веригата някой е получил пари. Гарантирам ти го. Ти не трябваше ли да пишеш статия за Панаира на
занаятите?
Клиника за алкохолици — вероятно с тенис корт и игрище за голф — не беше достатъчно. Четири години тестове не бяха достатъчно,
особено когато можеш да платиш на някого да ти набави чиста урина, ако знаеш предварително кога ще ти направят тест. Уитмор вероятно
щеше да знае.
Докато месец август прежуряше, понякога се сещах за една африканска поговорка, която бях прочел в някакъв учебник: Когато умира
един старец, с него изгаря една библиотека. Виктория и Тед не бяха стари, но това някак си беше още по-лошо, защото потенциалът, който
бяха имали, никога нямаше да се реализира. Всички младежи на погребението, настоящи и бивши техни ученици като мен и приятелите
ми, бяха доказателство, че нещо наистина е изгоряло и никога няма да може да бъде възстановено.
Помня как тя рисуваше листа и клонки на черната дъска, красиви рисунки, направени по памет. Помня как чистехме лабораторията по
биология в петъчните следобеди, а после се заемахме и с химичната лаборатория, как се смеехме на вонята и как тя се чудеше дали някой
млад доктор Джекил от класа по химия ще се превърне в господин Хайд и ще се развилнее по коридорите. Спомних си как ми каза, че
напълно ме разбира, когато отказах да се върна в салона след като Кени ме наби. Мислех си за тези неща и за уханието на парфюма ѝ, а
после си мислех как кретенът, който я беше убил, ще излезе от клиниката и ще си живее живота спокойно и щастливо.
Не, не беше достатъчно.
Същия следобед се прибрах вкъщи и затършувах из чекмеджетата на бюрото в стаята си, без да си признавам напълно какво търся… и
защо. Не успях да го открия, което предизвика едновременно разочарование и облекчение. Понечих да изляза, но се върнах и се надигнах на
пръсти, за да огледам найгорния рафт в гардероба, където се бяха събрали какви ли не вехтории. Намерих стар будилник, айпод, който се
беше счупил, когато го изпуснах на асфалта, докато карах скейтборд, куп слушалки с оплетени кабели. Имаше кутия с бейзболни картички
и купчина комикси за Спайдърмен. Най-отзад намерих фланелка на „Ред Сокс“, прекалено малка за тялото, което обитавах сега. Вдигнах
дрехата, а под нея открих айфона, който татко ми беше подарил за Коледа. Когато още бях дребен сополанко. И зарядното беше там.
Включих стария телефон да се зарежда, като все още не бях готов да призная какво възнамерявам да направя, но сега като се замисля — не
много години по-късно, — съм убеден, че ме подтикнаха думите, които госпожица Харгенсън изрече, докато чистехме мивките в
лабораторията: „Не бива да викаш нещо, ако не искаш то да ти отговори“. През онзи ден исках да ми отговори.
„Едва ли ще успее да се зареди — казах си аз. — Събира прах в гардероба от години“. Но телефонът се зареди. Когато го изключих от
тока вечерта, след като татко си беше легнал, видях на иконата в горния десен ъгъл, че батерията е заредена докрай.
Леле, какъв архив от спомени! Видях имейли отпреди години, снимки на татко преди косата му да започне да побелява и съобщения,
които си бяхме писали с Били Боган. Те не съдържаха никаква съществена информация, състояха се предимно от шеги, важни новини като
„тъкмо пръднах“ и сериозни въпроси като „Написа ли си домашното по алгебра?“ Били сме като деца, говорещи си по завързани с канап
консервени кутии. Което всъщност представлява по-голямата част от съвременната комуникация, като се замисли човек; говорим си, за да
се намираме на работа.
Взех телефона със себе си в леглото, както правех преди да започна да се бръсна, когато целувката с Реджина беше голяма работа.
Само че сега леглото, което тогава ми се струваше голямо, изглеждаше прекалено малко. Погледнах към плаката на Кейти Пери на
отсрещната стена, който бях закачил в прогимназията, когато тя ми изглеждаше като олицетворението на секси закачливост. Сега бях по-
голям от онзи дребен сополанко, но и не се бях променил много. Интересно как става така.
„Дори призраците да съществуват — беше казала госпожица Харгенсън, — обзалагам се, че в много от тях няма нищо свято“.
Като се сетих за тези думи, за малко да се откажа. Но после отново си представих как онзи безотговорен задник играе тенис в
клиниката и набрах номера на господин Хариган. „Не се тревожи — казах си. — Нищо няма да стане. Не е възможно. Това е просто начин
да си прочистиш съзнанието, за да се освободиш от гнева и скръбта и да продължиш напред“.
Само че дълбоко в себе си знаех, че нещо ще се случи, затова не се изненадах, когато чух сигнал за звънене вместо тишина. Не се
изненадах и когато хрипливият му глас прозвуча в ухото ми от телефона, който бях пъхнал в джоба на погребалния му костюм преди близо
седем години: „В момента не мога да говоря. Ще ви се обадя, ако сметна за необходимо“.
— Здравейте, господин Хариган. Обажда се Крейг. — Гласът ми беше изненадващо спокоен, като се има предвид, че говорех с труп, а
този труп може би дори ме чуваше. — Един тип на име Дийн Уитмор уби любимата ми учителка от гимназията и съпруга ѝ. Карал пиян и
ги блъснал с колата си. Те бяха добри хора, тя ми помогна, когато се нуждаех от помощ, а извършителят не си получи заслуженото
наказание. Е, това е всичко.
Само че не беше всичко. Имах поне още трийсет секунди преди записът да се изключи, а не ги бях използвал. Затова изрекох и
останалото, казах истината, като сниших глас толкова, че прозвуча като тихо ръмжене:
— Иска ми се проклетникът да умре.
Сега работя в „Таймс Юниън“, вестник в Олбъни. Заплатата е мижава, вероятно бих изкарвал повече като сътрудник на „Бъзфийд“ или
Ти Ем Зи, но разполагам с попечителския фонд, тъй че предпочитам да работя в истински вестник, макар и почти всичко интересно вече да
се случва онлайн. Може да се каже, че съм старомоден.
Сприятелих се с Франк Джеферсън, компютърния специалист на вестника, и една вечер на по халба в бирария „Мадисън“ му разказах
как едно време съм успял да оставя съобщение на гласовата поща на мъртвец… но че съм звънял от стария телефон, който съм ползвал,
докато мъжът още е бил жив. Попитах Франк дали е чувал за подобно нещо.
— Не — отвърна той, — но е възможно.
— Как?
— Нямам представа, но при първите мобилни телефони и компютри имаше какви ли не бъгове. Някои са легендарни.
— И при айфоните ли?
— Най-вече при тях — отвърна той и надигна халбата си. — Защото са вкарани прибързано в производство. Стив Джобс никога не би
си признал, но в „Епъл“ ужасно се страхували, че само след две години, може би дори една, „Блакбери“ ще установи пълно господство на
пазара. Някои от първите айфони например се заключвали всеки път когато натиснеш буквата L. Или пък си могъл да изпратиш имейл и да
търсиш нещо в интернет, но ако опиташ първо да гледаш в интернет, а после да изпратиш имейл, телефонът ти понякога забивал.
— И на мен ми се е случвало два-три пъти — казах аз. — Налагаше се да рестартирам.
— Да, случвали се какви ли не подобни работи. Що се отнася до твоя случай, предполагам, че съобщението от неговия телефон някак
си се е закачило в софтуера на твоя, както костица се забива между зъбите ти. Ако искаш, можем да го наречем Дух в машината.
— Да — казах аз. — Само че в него няма нищо свято.
— Моля?
— Няма значение.
Дийн Уитмор умря на втория ден от престоя си в рехабилитационен център „Рейвън Маунтин“, клиника за алкохолици в Ню Хампшър
(оказа се, че там наистина има тенис кортове; както и игрище за шафълборд и плувен басейн). Разбрах почти веднага какво е станало,
защото се бях абонирал да получавам нотификации за новини, съдържащи неговото име, и на лаптопа, и на компютъра си в редакцията на
„Уикли Ентърпрайз“. Не беше упомената причината за смъртта — парите говорят, както знаете, — затова наминах до град Мейдстоун в
съседния щат Ню Хампшър. Отидох като журналист, зададох няколко въпроса и се разделих с част от парите, завещани ми от господин
Хариган.
Не трябваше да чакам дълго, защото когато става въпрос за самоубийства, това на Уитмор беше доста необичайно. Може да се каже, че
беше почти толкова необичайно, колкото да се задушиш, докато мастурбираш. В „Рейвън Маунтин“ наричаха алкохолиците и наркоманите
„гости“, а в стаята на всеки гост имаше самостоятелна баня. Дийн Уитмор влязъл в банята си преди закуска и пийнал малко шампоан.
Изглежда, не за да се самоубие, а за да подготви почвата. После разчупил калъп сапун на две, пуснал едната половина на пода, а другата
напъхал дълбоко в гърлото си.
Научих по-голямата част от тази информация от един терапевт, чието задължение в „Рейвън Маунтин“ беше да накара пияниците и
наркоманите да зарежат лошите си навици. Този тип, Ранди Скуайърс, седеше в тойотата ми и пиеше направо от шише „Уайлд Търки“,
купено с част от петдесетте долара, които му бях дал (да, виждам иронията). Попитах дали Уитмор е оставил предсмъртно писмо.
— Остави — отвърна Скуайърс. — Доста мило всъщност. Почти като молитва. Пишеше „Продължавай да даваш всичката любов, която
можеш“.
Настръхнах целият, но дългите ми ръкави скриха този факт и успях някак си да се усмихна. Можех да му кажа, че това не е молитва, а
стих от „Stand By Your Man“ на Тами Уинет. Скуайърс бездруго нямаше да го разбере, а и нямаше нужда. Това си беше между мен и господин
Хариган.
Отделих три дни за това разследване. Когато се прибрах, татко ме попита дали съм прекарал добре на кратката си ваканция. Отвърнах,
че съм прекарал добре. Попита ме дали съм готов за новата учебна година след две седмици. Отговорих утвърдително. Той ме огледа и
попита дали нещо ме тревожи. Аз отвърнах, че няма такова нещо, без да съм сигурен дали е истина или лъжа.
Дълбоко в себе си вярвах, че Кени Янко е загинал при злополука, а Дийн Уитмор се е самоубил, вероятно защото се е чувствал виновен.
Опитах се да си представя как господин Хариган би могъл някак си да се е появил и да е причинил смъртта им, но не можах. Ако беше
станало така, то значи аз бях съучастник в убийство, морално, ако не юридически. Все пак бях пожелал смъртта на Уитмор. Вероятно
дълбоко в сърцето си бях пожелал и смъртта на Кени.
— Сигурен ли си? — попита татко. Не сваляше очи от мен и ме гледаше по онзи изпитателен начин, както когато направех някоя
дребна беля като малък.
— Абсолютно — отвърнах аз.
— Добре, но ако искаш да поговорим, да знаеш, че съм насреща.
Да, и слава богу, но за това не можех да говоря. Не и без да изглеждам напълно полудял.
Отидох в стаята си и взех стария айфон от най-горния рафт в гардероба. Невероятно, но батерията почти не беше паднала. Защо го
направих? Нима възнамерявах да позвъня до гроба и да му благодаря? Да го попитам дали наистина е там? Не помня, но едва ли има
значение, защото не се обадих. Когато включих телефона, видях, че съм получил съобщение от pirateking1. Отворих го с треперещ пръст и
прочетох: „К К К сП“.
Докато го гледах, ми хрумна нещо, което не ми беше минавало през ум до онзи късен летен следобед. Ами ако по някакъв начин
държах господин Хариган в плен? Дали не го държах обвързан със земните си дела чрез телефона, който бях пъхнал в джоба на сакото му
преди да затворят капака на ковчега? Ами ако нещата, които го молех да прави, му причиняваха болка? Може би дори го измъчваха?
„Едва ли — помислих си. — Не помниш ли какво каза госпожа Гроган за Дъсти Билодо. Каза, че не могъл да се хване дори да рине
курешки в кокошарника на стария Доранс Марстелар след като откраднал от господин Хариган. Той се погрижил за това“.
Да, както и още нещо. Беше казала, че той е справедлив човек, но ако ти не си такъв, тогава Бог да ти е на помощ. Дийн Утимор
справедлив човек ли беше? Не. Кени Янко справедлив човек ли беше? Не. Тъй че може би господин Хариган е бил доволен да ми окаже
съдействие. Може би дори го е направил с радост.
— Ако изобщо е бил той — прошепнах.
Той е бил. Дълбоко в сърцето си знаех и това. Знаех и още нещо. Знаех какво означава съобщението: Крейг, спри.
Защото измъчвах него или защото измъчвах себе си? Реших, че в крайна сметка това е без значение.
На другия ден валеше силен дъжд, от онези студени порои без гръмотевици, които означават, че първите багри на есента ще започнат
да се появяват след седмица-две. Дъждът беше хубаво нещо, защото означаваше, че летните пришълци — колкото от тях бяха останали —
седяха сгушени във вилите си и езерото Касъл беше безлюдно. Паркирах колата в зоната за пикници в северния край на езерото и отидох до
мястото, което като малки наричахме Терасите и където се качвахме по бански и се предизвиквахме да скочим във водата. Някои дори се
осмеляваха.
 Приближих се до ръба на скалите, където свършваха нападалите борови иглички и започваха голите камъни — истинската основа на
Нова Англия. Бръкнах в десния джоб на панталона си и извадих стария айфон. Подържах го в ръка за момент, почувствах тежестта му и си
спомних колко се зарадвах през онзи коледна сутрин, когато разопаковах кутията и видях логото на „Епъл“. Разпищях ли се от радост? Не
помнех, но почти сигурно го бях направил.
Батерията още не се беше изтощила, макар и да беше паднала на петдесет процента. Позвъних на господин Хариган и дълбоко в
черната пръст на гробище „Елм“, в джоба на скъпо сако, вече обгърнато от плесен, знаех, че Тами Уинет пее. Изслушах как хрипливият му
старчески глас за последен път ми казва, че ще ми се обади, ако сметне за необходимо.
Изчаках да прозвучи сигналът. Казах:
— Благодаря ви за всичко, господин Хариган. Сбогом.
Затворих, вдигнах ръка и метнах телефона с цялата си сила. Проследих с поглед как описва дъга на фона на сивото небе. Видях как
вдига слаби пръски, когато цопна във водата. Бръкнах в левия си джоб и извадих настоящия си телефон — iPhone 5C в пъстър калъф.
Мислех и него да хвърля в езерото. Бих могъл да се справя и само със стационарен телефон и несъмнено това щеше да ми улесни живота.
Много по-малко безсмислено дърдорене, край на съобщенията „Какво правиш?“ и тъпите емотикони. Ако след дипломирането си намерех
работа във вестник, ако се наложеше да държа връзка с някого, можех да взимам служебен телефон и да го връщам, след като приключа с
материала, по който работя.
Вдигнах ръка, останах така дълго време — минута, може би две. Накрая прибрах телефона в джоба си. Не бях сигурен, че всички се
пристрастяват към тези високотехнологични консервени кутии, вързани с канап, но знам, че аз съм пристрастен, и господин Хариган също
беше пристрастен към тях. Затова пъхнах телефона в джоба му на погребението. Мисля, че сега, през двайсет и първи век, телефоните са
начинът, по който се венчаваме за външния свят. Ако е така, значи това е един нещастен брак.
А може би греша. След случилото се с Янко и Уитмор и след като прочетох последното съобщение от pirateking1, има страшно много
неща, за които не съм сигурен. Като започнем със самата реалност. Сигурен съм обаче за две неща и те са непоклатими като канара в Нова
Англия. Не искам да ме кремират, когато умра, и искам да ме погребат с празни джобове.
Животът на Чък
Трето действие: Благодарим ти, Чък!
1

Марти Андерсън видя билборда в деня преди интернет да се срине окончателно. Крепеше се някак си в продължение на осем месеца
след първите кратки смущения. Всички бяха съгласни, че е само въпрос на време, както и че все ще избутат някак си след като световната
мрежа угасне завинаги — нали се бяха оправяли и преди това? А и имаше други проблеми, например че измираха цели видове птици и
риби, а сега трябваше да мислят за Калифорния: отиваше си малко по малко, а скоро навярно щеше да изчезне напълно.
Марти си тръгна по-късно от училище, защото беше най-неприятният ден за гимназиалните учители, денят предназначен за
родителски срещи. Както се оказа, днес Марти не срещна много родители, желаещи да обсъждат академичния напредък (или липсата на
такъв) на отрочетата си. Искаха основно да говорят за краха на интернета, който щеше да заличи профилите им във Фейсбук и Инстаграм
завинаги. Никой не спомена Порнхъб, но Марти подозираше, че много от родителите, които все пак дойдоха — както жените, така и
мъжете — скърбят за неминуемата кончина и на този сайт.
Обикновено на път за къщи той минаваше по околовръстния път и се прибираше за нула време, но днес това не бе възможно заради
рухването на моста над Отър Крийк. Срутил се беше преди четири месеца и нямаше и следа от ремонтни дейности; само дървени бариери
на оранжеви и бели ивици, които вече бяха потрошени и нашарени с графити.
Тъй като околовръстният път беше затворен, Марти беше принуден да мине през центъра, за да стигне до къщата си на Сидър Корт
заедно с всички останали, които живееха в източната част на града. Заради родителските срещи си беше тръгнал в пет вместо в три, точно в
пиковия час, и пътуването, което едно време щеше да отнеме двайсет минути, сега щеше да продължи поне един час, защото част от
светофарите също не работеха. През целия път ту спираха, ту потегляха, звучаха клаксони, пищяха спирачки, закачаха се брони и се
размахваха средни пръсти. Чака десет минути на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт, тъй че имаше предостатъчно време да
забележи билборда на върха на „Мидуест Тръст“.
До днес там се беше рекламирала една от авиокомпаниите, „Делта“ или „Саутуест“, не помнеше точно. Този следобед обаче засменият
екипаж от хванати под ръка стюардеси беше заменен от снимка на мъж с кръгло лице и очила с рамки, черни като грижливо сресаната му
коса. Той седеше на бюро с химикалка в ръка, без сако, но с перфектно завързана вратовръзка под яката на бялата му риза. На ръката, с
която държеше химикалката, имаше белег с формата на сърп, който по незнайни причини не беше премахнат при обработката на снимката.
Мъжът приличаше на счетоводител. Усмихваше се ведро от върха на банката на автомобилите в непроходимото вечерно задръстване долу.
Над главата му със сини букви пишеше ЧАРЛЗ КРАНЦ. Под бюрото му, в червено: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
Марти никога не беше чувал за Чарлз — Чък — Кранц, но трябваше да е бил някоя важна клечка в „Мидуест Тръст“, за да заслужи по
случай пенсионирането си снимка на билборд поне четири и половина метра висок и петнайсет метра широк. И снимката трябваше да е
стара, щом Чък е работил в банката близо четирийсет години, иначе косата му щеше да е побеляла.
— Или опадала — каза Марти на глас и попипа собствената си оредяваща коса. Реши да рискува пет минути по-късно, когато на
главното кръстовище в центъра за момент се отвори пролука. Промуши се с тойотата „Приус“, на тръни, че всеки момент ще се блъсне в
някого, и не обърна внимание на размахания юмрук на мъж, който успя да набие спирачки миг преди да се натресе в него странично.
На Главната улица отново попадна в задръстване и избегна на косъм нов сблъсък. Докато се прибере вкъщи, съвсем беше забравил за
билборда. Вкара колата в гаража, затвори вратата с копчето, после седя поне минута, като дишаше дълбоко и се опитваше да не мисли, че
утре сутринта ще трябва отново да мине през същата месомелачка. Но тъй като околовръстният път беше затворен, просто нямаше друг
избор. Ако, разбира се, искаше да отиде на работа, а в момента го блазнеше мисълта да си вземе поне един ден болничен (имаше
достатъчно натрупани).
— Няма да съм единственият — каза на празния гараж. Знаеше, че е прав. Според „Ню Йорк Таймс“ (който четеше на таблета си всяка
сутрин, ако имаше интернет) отсъствието от работа беше достигнало рекордни нива в световен мащаб.
С една ръка взе купчината книги, а с другата — очуканото старо дипломатическо куфарче, натежало от контролни, които трябваше да
провери. Така натоварен, излезе с мъка от колата и затвори вратата с дупе. При вида на сянката си върху стената, която сякаш изпълняваше
чудат танц, се разсмя. Звукът го стресна; в тези тежки времена рядко се чуваше смях. После изпусна половината книги на пода, което
попари всякакви наченки на добро настроение.
Вдигна „Въведение в американската литература“ и „Четири кратки романа“ (в момента с десетокласниците изучаваха „Червеният знак
за храброст“) и влезе в къщата. Едва беше успял да остави всичко на шкафа в кухнята, когато телефонът иззвъня. Стационарният, разбира
се; мобилните телефони напоследък почти нямаха покритие. Понякога се поздравяваше за съобразителността да запази стационарния си
телефон, докато повечето му колеги се бяха отказали от своите. Те в момента бяха напълно прецакани, защото да си прекараш стационарен
през последната една година… беше почти невъзможно. По-вероятно беше отново да пуснат движението по околовръстния път, отколкото
да ти дойде редът в списъка на чакащите, а напоследък дори стационарната мрежа често прекъсваше.
Вече не се изписваше информация от кой номер ти звънят, но Марти беше достатъчно сигурен кой е в другия край на линията, за да
вдигне и да каже:
— Здрасти, Фелиша.
— Къде беше? — попита бившата му съпруга. — Звъня ти от цял час!
Марти ѝ разказа за родителската среща и дългото пътуване към дома.
— Добре ли си?
— Ще се оправя, след като хапна нещо. Ти как си, Фел?
— Бива, но днес докараха още шестима.
Марти нямаше нужда да пита шестима какви. Фелиша беше медицинска сестра в градската болница, където сестрите бяха започнали
да се наричат „Отрядът на самоубийците“.
— Съжалявам.
— Такива са времената. — Долови безразличието в гласа ѝ и си помисли, че преди две години — докато още бяха женени — шест
самоубийства за един ден щяха да я оставят разтърсена, съкрушена и нямаше да ѝ дадат да мигне през нощта. Но изглежда човек можеше да
свикне с всичко.
— Пиеш ли си редовно хапчетата за язва, Марти? — И преди той да успее да отговори, побърза да добави: — Не ти натяквам, просто се
тревожа. Фактът, че сме разведени, не означава, че вече не държа на теб, нали знаеш?
 — Знам. Пия си хапчетата. — Това не беше съвсем вярно, защото сукралфатът, който се продаваше само с рецепта, вече не се намираше
никъде и сега той разчиташе на омепразол. Каза ѝ тази полуистина, защото и той продължаваше да държи на нея. Всъщност двамата се
разбираха по-добре сега, когато вече не бяха женени. Правеха дори секс, който макар и да се случваше рядко, беше страхотен. — Благодаря
ти, че се интересуваш.
— Наистина ли?
— Да, госпожо. — Отвори хладилника. Изборът беше оскъден, но имаше кренвирши, няколко яйца и кутия с боровинково кисело
мляко, което щеше да си запази за лека закуска преди лягане. Както и три кутийки бира.
— Добре. Колко родители изобщо дойдоха на срещата?
— Повече, отколкото очаквах, но далеч не всички. Искаха предимно да говорим за интернета. Явно си въобразяват, че аз трябва да знам
защо се срива. Наложи се да им обясня, че съм учител по английски, а не по информатика.
— Разбра за Калифорния, нали? — Фелиша сниши глас, сякаш му доверяваше голяма тайна.
— Да. — Тази сутрин при разрушително земетресение, третото за последния месец и най-силното до момента, от Златния щат се беше
откършил нов огромен къс и беше потънал в Тихия океан. Добрата новина беше, че почти цялата тази част от щата беше евакуирана. Лошата
новина — че стотици хиляди бежанци се стичаха на изток и превръщаха Невада в един от най-многолюдните щати в страната. В момента в
Невада бензинът струваше двайсет долара за галон. По бензиностанциите приемаха само плащания в брой, и то ако горивото не е
свършило.
Марти взе пълна до половината бутилка мляко, подуши го и отпи направо от нея въпреки леко подозрителния мирис. Нуждаеше се от
алкохолно питие, но знаеше от горчив опит (и безсънни нощи), че първо трябва да си подложи на стомаха.
Каза:
— Интересно, но родителите, които все пак дойдоха на срещата, се тревожеха повече за интернета, отколкото за земетресенията в
Калифорния. Вероятно защото основните зърнопроизводителни региони на щата все още са непокътнати.
— Но докога? Чух някакъв учен по националното радио да казва, че Калифорния се лющи като стар тапет. Още един японски реактор
бил залят днес следобед. Твърдят, че бил спрян и всичко е наред, но хич не им вярвам.
— Много си цинична.
— Живеем в цинични времена, Марти. — Тя се поколеба.
— Според някои живеем в Края на дните. При това не го твърдят само религиозните фанатици. Вече не. Казва ти го уважаван член на
Отряда на самоубийците от градската болница. Вярно, днес изгубихме шестима, но успяхме да спасим други осемнайсет. Най-вече с
помощта на налоксон. Но… — Отново сниши глас. — Запасите ни от това лекарство почти са се изчерпали. Главният фармацевт казва, че
до края на месеца ще свършат напълно.
— Кофти работа — отвърна Марти и погледна куфарчето. Всички контролни, които го чакаха. Всички правописни грешки, които
трябваше да поправи. Всички висящи подчинени изречения и неясни заключения, които чакаха да бъдат нашарени с червено.
Компютърните помощни средства като проверката на правописа и граматиката явно изобщо не помагаха. Изтощи се само при мисълта за
това.
— Виж, Фел, трябва да затварям. Имам да проверявам контролни и есета за поезията на Робърт Фрост. — Мисълта за
безсъдържателните писаници в очакващите го есета го накара да се почувства стар.
— Добре. Само… исках да проверя как си.
— Разбрано. — Марти отвори шкафа и извади бърбъна. Възнамеряваше да си налее чак след като приключи разговора, та Фелиша да не
чуе бълбукането и да не разбере какви ги върши. Съпругите притежаваха интуиция; бившите съпруги, изглежда, развиваха силно
чувствителна радарна система.
— Мога ли да кажа, че те обичам? — попита тя.
— Само ако и аз мога да ти го кажа — отговори Марти и прокара пръсти по етикета на бутилката: „Ранни дни“. „Чудесна марка —
помисли си — за края на дните“.
— Обичам те, Марти.
— И аз те обичам.
Най-подходящият начин да приключат разговора, но Фелиша не затваряше.
— Марти?
— Какво, мила?
— Светът отива по дяволите, а ние можем да кажем единствено „кофти работа“. Значи май и ние отиваме по дяволите.
— Май така излиза. Но Чък Кранц се пенсионира, тъй че може би има светлина в тунела.
— Трийсет и девет страхотни години — каза Фелиша и се разсмя на свой ред.
Марти остави млякото.
— И ти ли видя билборда?
— Не, но чух реклама по радиото. В онова предаване, за което ти разказах.
— Щом са почнали да въртят реклами по националното радио, значи наистина идва краят на света — каза Марти. Фелиша отново се
разсмя и му стана приятно. — Как мислиш, защо Чък Кранц получава такова медийно внимание? Прилича на счетоводител и никога не съм
чувал за него.
— Нямам представа. Светът е пълен със загадки. Никакъв твърд алкохол, Марти. Знам, че мислиш да си сипеш. По-добре изпий една
бира.
Марти не се смееше, когато приключи разговора, но се усмихваше. Радарът на бившите съпруги. Високо чувствителен. Все пак прибра
бърбъна в шкафа и си взе бира. Сложи два кренвирша да се варят и отиде в малкия си кабинет, за да види дали има интернет, докато чака
водата да кипне.
Имаше и при това не се влачеше толкова бавно, колкото обикновено. Той пусна Нетфликс с намерението да изгледа отново някой
епизод на „В обувките на Сатаната“ или „Наркомрежа“, докато яде. Появи се началният екран с предложения за гледане, които не се бяха
променили от предишната вечер (а до неотдавна се сменяха поне веднъж дневно), но преди да успее да реши кой злодей иска да гледа —
Уолтър Уайт или Стрингър Бел, началният екран изчезна. Появи се надписът ТЪРСЕНЕ и малкото въртящо се кръгче.
— Мамка му — изруга Марти. — Прекъсва за стотен…
Тогава кръгчето изчезна и екранът светна отново. Само че не беше началната страница на Нетфликс, а Чарлз Кранц, седнал на
отрупаното с книжа бюро с усмивка на лице и химикалка в ръката с белега. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ; отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ!
БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Кой, по дяволите, си ти, Чъки? — попита Марти на глас.
— Защо си толкова популярен? И тогава, сякаш дъхът му беше духнал интернета като свещичка за рожден ден, картината изчезна и на
екрана се изписа ЛИПСА НА ВРЪЗКА.
Връзката не възстанови през нощта. Също като половин Калифорния (скоро щяха да станат три четвърти), интернетът беше изчезнал.
Първото, което Марти забеляза на следващия ден, докато изкарваше колата на заден ход от гаража, беше небето. Откога не беше виждал
толкова синьо и чисто небе? От месец? От месец и половина? Облаците и дъждът (понякога лек ръмеж, друг път порой) бяха вече почти
неизменни, а в дните, в които облаците се разкъсваха, небето обикновено оставаше мъгливо от дима заради пожарите в Средния запад. Те
бяха изпепелили почти цяла Айова и Небраска и се движеха към Канзас, тласкани от ураганни ветрове.
Второто, което забеляза, беше Гас Уилфонг да се тътри по улицата с голямата си кутия за обяд, блъскаща се в бедрото му. Гас носеше
спортен панталон, но с вратовръзка. Той беше мениджър в отдел „Ремонтни дейности“ към Градския съвет. Макар да беше едва седем и
петнайсет, изглеждаше уморен и посърнал като в края на тежък работен ден, вместо в самото му начало. И ако тепърва отиваше на работа,
защо вървеше към дома си в съседство с къщата на Марти? Също така…
Марти отвори прозореца.
— Къде ти е колата?
Гас се изсмя без капчица хумор.
— Паркирана на тротоара по средата на Главната улица заедно с още стотина други. — Той въздъхна. — Леле, не помня кога за
последно съм изминавал пеша пет километра. Което май говори достатъчно за начина ми на живот. Ако си тръгнал към училището,
приятелю, ще се наложи да отидеш чак до шосе 11 и после да се върнеш по шосе 19. Ще ти удължи пътя с поне трийсет километра, а
несъмнено и там движението ще е натоварено. Възможно е да стигнеш навреме за обедната почивка, но се съмнявам.
— Какво е станало?
— Зейнала е дупка на кръстовището на Главната и Маркет Стрийт. Огромна е, човече. Възможно е причината да са непрестанните
валежи в последно време, но още по-вероятно се дължи на лошата поддръжка на пътищата. Това не е задача на моя отдел, слава богу. В
дупката са паднали поне двайсет коли, може би трийсет, а някои от хората в тези коли… — Той поклати глава. — Няма да излязат повече.
— Господи — каза Марти. — Снощи минах оттам. Киснах на кръстовището в задръстване.
— Радвай се, че не си бил там тази сутрин. Може ли да се кача при теб? Да поседна за минутка? Напълно съм скапан, а Джени сигурно
отново е заспала. Не искам да я будя, особено с лоша новина.
— Заповядай.
Гас се качи в колата.
— Положението е зле, приятелю.
— Кофти работа — съгласи се Марти. Същото беше казал на Фелиша снощи. — Но просто ще трябва да се усмихнем и да стиснем
зъби.
— Хич не ми е до усмивки — рече Гас.
— Почивен ден ли мислиш да си вземеш?
Гас вдигна ръце и плесна кутията за обяд в скута си.
— Не знам. Може да се обадя на колеги, да попитам дали някой може да мине да ме вземе, но не съм голям оптимист.
— Ако не отидеш на работа, не си прави планове да гледаш Нетфликс или клипове в Ютюб. Интернетът пак се срина и имам
чувството, че този път може да е завинаги.
— Предполагам си разбрал за Калифорния — каза Гас.
— Не съм пускал телевизора тази сутрин. Поспах малко повече. — Марти замълча за момент. — А и честно да ти кажа, не исках да
гледам. Има ли нещо ново?
— Да. И останалата част е потънала. — Гас се замисли. — Е… твърдят, че двайсет процента от Северна Калифорния все още се
държат, което означава, че всъщност са десет, но земеделските райони са заминали.
— Ужас. — Наистина беше ужасно, но вместо страх, потрес и мъка, Марти изпита само вцепенено изумление.
— Да, така си е — съгласи се Гас. — Особено след като Средният запад бързо се превръща в пепелище, а южната половина на Флорида
вече на практика е мочурище, годно само за алигатори. Дано имаш достатъчно запаси в килера и фризера, защото сега всички основни
селскостопански региони в страната са унищожени. Същото важи за Европа. В Азия вече върлува глад. Милиони са мъртви. От бубонна
чума, доколкото чух.
Седяха в колата пред къщата на Марти и гледаха как още хора се връщат пеша откъм центъра, много от тях с костюми и вратовръзки.
Жена с хубав розов костюм се тътреше по гуменки и носеше високите си токчета в ръка. Марти си помисли, че името ѝ май е Андреа и
живее на съседната улица. Фелиша не му ли беше казала, че работи в „Мидуест Тръст“?
— И пчелите — продължаваше Гас. — Още преди десет години измираха масово, но сега вече са напълно изчезнали с изключение на
няколко кошера в Южна Америка. Медът свърши, драги. А без тях да опрашват каквито насаждения са останали…
— Извинявай — каза Марти. Слезе от колата и се затича да догони жената с розовия костюм. — Андреа? Андреа ли се казвате?
Тя се обърна предпазливо и вдигна обувките си все едно щеше да използва токчетата, за да го прогони. Марти разбра — напоследък
беше пълно с изтрещели хора. Той спря на метър и половина от нея.
— Аз съм съпругът на Фелиша Андерсън. — Всъщност бившият, но думата „съпруг“, като че ли звучеше по-малко опасно. — Мисля, че
с Фел се познавате.
— Да. Бяхме заедно в Кварталния комитет. С какво мога да ви помогна, господин Андерсън? Идвам пеша от центъра, а колата ми
остана в непроходимо задръстване. Що се отнася до банката, тя… се е наклонила.
— Наклонила — повтори Марти. В съзнанието му изскочи образът на Наклонената кула в Пиза. Със снимката на Чък Кранц на върха.
— Намира се в края на свлачището и макар още да не е паднала в дупката, изглежда много нестабилна. Със сигурност ще я отцепят
като опасна. Вероятно това значи, че вече съм безработна, поне клонът в центъра ще затвори, но не ме интересува особено. Искам само да
се прибера и да си вдигна краката.
— Исках да ви питам за билборда на сградата. Видяхте ли го?
— Как да го пропусна? Все пак работя там. Виждала съм и графитите, навсякъде са — Обичаме те, Чък, Да живее Чък, Чък Завинаги
— както и рекламите по телевизията.
— Наистина ли? — Марти се сети какво беше видял на страницата на Нетфликс снощи, точно преди интернетът да спре. Тогава си
помисли, че е просто някоя от дразнещите реклами, които изскачаха по сайтовете.
— Поне по местните канали ги въртят. Може да не ги дават по кабелната телевизия, но вече нямаме кабелна. Спря през юли.
— И при нас. — След като вече беше подхванал измислицата, че още е женен, реши, че е най-добре да продължава в същия дух. —
Хващаме само Канал 8 и Канал 10.
Андреа кимна.
— Вече не дават реклами на коли, лекарства или „Евтините мебели на Боб“. Само Чарлз Кранц, трийсет и девет страхотни години,
благодарим ти, Чък. Върти се по една минута, после продължават с повторенията на сериали. Много странно, но в последно време какво ли
не е странно? А сега наистина искам да се прибирам.
— Нима този Чарлз Кранц не е от вашата банка? Не е ли служител, който се пенсионира?
Андреа се спря за момент преди да продължи тътренето си към дома, понесла високите токчета, които днес повече нямаше ѝ трябват.
Може би никога повече.
— Не знам кой точно е Чарлз Кранц. Трябва да е работил в централата в Омаха. Макар че, доколкото разбирам, сега Омаха
представлява огромен пепелник.
Марти я изпрати с поглед. Както и Гас Уилфонг, който беше застанал до него. Гас кимна към мрачния парад от връщащи се работници,
които вече не можеха да стигнат до работните си места, където да продават, търгуват, банкират, обслужват маси и правят доставки.
— Приличат на бежанци — каза Гас.
— Да. Наистина. Хей, нали ме попита за запасите ми от храна?
Гас кимна.
— Имам доста консерви супа. Както и ориз басмати и макарони. Май и корнфлейкс. Що се отнася до фризера, там май има шест
пакета с полуфабрикати и кутия сладолед.
— Не ми изглеждаш особено разтревожен. Марти сви рамене.
— С какво ще ми помогнат тревогите?
— Виж, това е интересно — каза Гас. — В началото всички се тревожехме. Искахме отговори. Един куп хора се стекоха във Вашингтон
да протестират. Помниш ли как събориха оградата на Белия дом и онези студенти бяха застреляни?
— Да.
— В Русия свалиха правителството, а между Индия и Пакистан избухна Четиридневната война. В Германия изригна вулкан — в
Германия, за бога! Казахме си, че всичко ще премине, но няма никакви изгледи да му се види краят, нали?
— Така е — съгласи се Марти. Въпреки че беше станал преди малко, вече се чувстваше уморен. Много уморен. — Няма да премине,
става все по-зле.
— Да не говорим за самоубийствата. Марти кимна.
— Фелиша ги вижда всеки ден.
— Мисля, че самоубийствата ще намалеят — каза Гас — и хората просто ще седнат да чакат.
— Какво?
— Края, приятелю. Края на света. Преминаваме през петте етапа на скръбта, не си ли забелязал? Сега стигнахме до последния.
Примирение.
Марти мълчеше. Не му хрумваше какво да каже.
— Вече рядко някой проявява любопитство. И всичко това…
— Гас размаха ръка. — Появи се изневиделица. Тоест, знаехме, че съсипваме природата — мисля, че дори крайнодесните откачалки
тайно го вярваха, — но сега ни удариха цял куп бедствия наведнъж. — Той погледна Марти едва ли не с молба в очите. — За колко време се
случи? Една година? Година и два месеца?
— Да — каза Марти. — Кофти работа. — Това като че ли беше единствената подходяща фраза.
В небето се разнесе бръмчене и те погледнаха нагоре. Големите самолети, които кацаха и излитаха от общинското летище, вече бяха
рядкост, но това беше малък самолет, пърпорещ в необичайно ясното небе и бълващ бяла диря от опашката си. Самолетът правеше виражи,
спускаше се и се издигаше, а пушекът (или какъвто там химикал беше) образуваше букви.
— А! — Гас източи врат. — Самолет, който изписва послания в небето. Не бях виждал такъв от малък.
ЧАРЛЗ, изписа самолетът. После: КРАНЦ. А след това — естествено — 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! Името вече започваше да се
разсейва, докато самолетът изписваше: БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Какво става, по дяволите? — недоумяващо каза Гас.
— И аз това се питам — отвърна Марти.
Пропуснал беше закуската, затова когато се прибра, стопли в микровълновата едно от замразените полуготови ястия — пилешки пай
„Мари Календър“, доста вкусен — и го занесе в хола, за да гледа телевизия. Но единствените два канала, които излъчваха, въртяха нонстоп
снимката на Чарлз — Чък.
— Кранц, седнал на бюрото си с химикалка в ръка. Марти я позяпа, докато си изяде пая, изключи апарата за затъпяване и отиде да си
легне. Реши, че това е най-разумно.
Спа почти целия ден и макар да не я сънува (поне доколкото помнеше), се събуди с мисълта за Фелиша. Искаше да я види и да я попита
дали може да преспи у тях. Може би дори да остане за постоянно. Ако наистина настъпваше краят на света, не искаше да го посрещне сам.
Харвест Ейкърс, спретнатият малък квартал, в който Фелиша живееше сега, се намираше на пет километра и Марти нямаше никакво
намерение да рискува пътуване с колата, затова облече анцуг и обу гуменки. Късният следобед беше прекрасен за разходка, небето все още
ясно и синьо и навън имаше доста хора. Няколко души, изглежда, се наслаждаваха на слънцето, но повечето вървяха, забили поглед в
краката си. Почти не се чуваха разговори, дори между онези, които вървяха по двама и трима.
На Парк Драйв, един от основните булеварди в източната част на града, и четирите платна бяха задръстени от коли, повечето празни.
Марти си проправи път между тях, а на отсрещния тротоар се натъкна на старец с туиден костюм и бомбе. Той седеше на тротоара и
чистеше лулата си в канавката. Мъжът видя Марти да се приближава и се усмихна.
— Почивам си малко — каза той. — Ходих до центъра да видя дупката и направих няколко снимки с телефона. Мислех си, че някой от
местните телевизионни канали ще прояви интерес, но изглежда всички са спрели да излъчват. Въртят само снимки на онзи Кранц.
— Да — каза Марти. — Накъдето и да се обърнеш, виждаш само Чък. Случайно да имате представа кой…
— Никаква. Попитах поне двайсет души. Никой не знае. Нашият човек Кранц, изглежда, е митичната фигура на Апокалипсиса.
Марти се разсмя.
 — Накъде отивате, господине?
— Към Харвест Ейкърс. Хубаво местенце е. Спокойно. — Той бръкна в джоба си, извади пликче тютюн и започна да пълни лулата.
— И аз натам съм тръгнал. Бившата ми жена живее там.
Може да вървим заедно.
Възрастният господин стана с болезнена гримаса.
— Стига да не бързате. — Вдигна лулата и дръпна от нея. — Артрит. Пия хапчета, но колкото повече ме сковава артритът, толкова по-
малко ми помагат хапчетата.
— Кофти — каза Марти. — Вие задайте темпото.
Старецът го зададе. Темпото беше бавно. Мъжът се казваше Самюъл Ярбру, собственик и главен агент в погребално бюро „Ярбру“.
— Но истинският ми интерес е метеорологията — каза той.
— Мечтаех да казвам прогнозата за времето по телевизията, когато бях млад и зелен, може би дори по някой от големите канали, но
всички те явно предпочитат млади жени с… — Той сви шепи и ги постави пред гърдите си. — Все пак продължавам да се интересувам,
чета научните списания и мога да ви разкажа удивителни неща. Ако искате да ги чуете.
— Да, разбира се.
Стигнаха до автобусна спирка. На облегалката на пейката беше изписано: ЧАРЛЗ — ЧЪК — КРАНЦ 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ!
БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
Сам Ярбру седна и потупа мястото до себе си. Марти седна. Димът от лулата на стареца влизаше в очите му, но той не възразяваше.
Мирисът беше приятен.
— Нали знаете как си мислим, че в денонощието има двайсет и четири часа? — попита Ярбру.
— И в седмицата има седем дни. Всички знаят това, дори малките деца.
— Е, значи всички грешат. В един звезден ден имаше двайсет и три часа и петдесет и шест минути. И някоя и друга секунда.
— „Имаше“ ли?
— Точно така. Въз основа на изчисленията ми, които ви уверявам, мога да докажа, сега в едно денонощие има двайсет и четири часа и
две минути. Според вас какво означава това, господин Андерсън?
Марти се замисли.
— Нима твърдите, че въртенето на Земята се е забавило?
— Именно. — Ярбру извади лулата от устата си и посочи към хората, които минаваха по тротоара. Свечеряваше се и потокът минувачи
започваше да оредява. — Обзалагам се, че много от тях си мислят, че многобройните бедствия, които ни сполитат, се коренят единствено в
начина, по който съсипахме природата. Не е вярно. Пръв ще призная, че се отнесохме с майката земя — да, тя е наша обща майка —
ужасно, издевателствахме над нея, направо я изнасилихме, но сме нищожни в сравнение с големия часовник на вселената. Нищожни. Не,
това, което се случва, е много по-мащабно от съсипването на природата.
— Може Чък Кранц да е виновен — каза Марти. Ярбру го погледна изненадано и се разсмя.
— Пак до него стигаме, а? Чък Кранц излиза в пенсия и цялото население на Земята, да не говорим за самата Земя, се пенсионира с
него. Това ли е вашата хипотеза?
— Все нещо трябва да обвиним — отвърна с усмивка Марти.
— Или някого.
Сам Ярбру стана, хвана се за кръста, протегна се и направи болезнена гримаса.
— Прощавайте, господин Спок, но изказването ви е нелогично. Предполагам, че трийсет и девет години са доста дълго време според
човешките стандарти — почти половин живот, — но последната ледникова епоха е била доста преди това. Да не говорим за епохата на
динозаврите. Е, вдигаме ли гълъбите?
Вдигнаха гълъбите и тръгнаха бавно с издължени пред себе си сенки. Марти се смъмри наум задето беше проспал най-хубавата част от
един прекрасен ден. Ярбру се движеше все по-бавно. Когато най-накрая стигнаха до каменната арка, която бележеше входа към Харвест
Ейкърс, старият погребален агент отново седна.
— Мисля да погледам залеза, докато артритът ме поотпусне. Ще се присъедините ли?
Марти поклати глава.
— Трябва да вървя.
— Да видите бившата — каза Ярбру. — Разбирам. Приятно ми беше да си поговорим, господин Андерсън.
Марти мина през арката, но спря и се обърна.
— Чарлз Кранц означава нещо — заяви той. — Сигурен съм.
— Може и да имате право — каза Сам и дръпна от лулата, — но забавянето във въртенето на земята… няма по-важно от това,
приятелю.
Главната улица на квартал Харвест Ейкърс представляваше елегантна обрамчена с дървета парабола, от която се разклоняваха по-
малки улици. Уличните лампи, които на Марти му приличаха на лампите от илюстрираните романи на Дикенс, се бяха включили и
хвърляха бледо сияние. Когато стигна до Фърн Лейн, където живееше Фелиша, зърна момиченце с ролкови кънки да взима завоя елегантно.
Облечено беше с широки червени къси панталони и тениска без ръкави с някакъв лик, може би на рок звезда или рапър. Марти
предположи, че детето е на десет или единайсет години, и видът му страшно го разведри. Момиченце на ролкови кънки: едва ли имаше по-
нормална гледка в този ненормален ден. В тази ненормална година.
— Здрасти — поздрави я той.
— Здрасти — отвърна тя, но се завъртя ловко на кънките, може би готова да избяга, ако Марти се окажеше някой от онези извратени
типове, за които майка ѝ несъмнено я беше предупреждавала.
— Отивам да видя бившата си жена — обясни той, без да помръдва от мястото си. — Фелиша Андерсън. Но може и отново да е
Гордън. Това е моминското ѝ име. Живее на Фърн Лейн № 19.
Момиченцето направи ловък пирует, движение, при което Марти би се проснал по задник.
— А, да, май съм ви виждала. Със синята тойота, нали?
— Да, същият.
— Защо идвате да я видите, след като ви е бивша жена?
— Още я харесвам.
— Не се ли карате?
 — Карахме се. Но откакто се разведохме, се разбираме по-добре.
— Госпожица Гордън понякога ни черпи с джинджифилови бисквити. Мен и братчето ми Рони. Аз предпочитам
„Орео“, но…
— Но са бисквити и се ронят, какво да ги правиш, нали? — рече Марти.
— Не, джинджифиловите не се ронят. Поне докато не ги схрус…
В този миг уличните лампи угаснаха и главната улица се превърна в лагуна от сенки. Къщите също потънаха в мрак. До момента в
града токът беше спирал три пъти, веднъж за цели осемнайсет часа, но в крайна сметка отново идваше. Марти не беше сигурен, че този път
електрозахранването ще бъде възстановено. Може би, но имаше чувството, че електричеството, което той (и всички останали) беше
приемал за даденост цял живот, май си е отишло също като интернета.
— Да му се не види — каза момиченцето.
— По-добре се прибирай — каза Марти. — Без уличното осветление е твърде тъмно за каране на кънки.
— Господине? Нещата ще се оправят ли?
Макар да нямаше собствени, Марти преподаваше на деца от двайсет години и смяташе, че макар да трябва да започнеш да им казваш
истината, щом станат на шестнайсет, добронамерената лъжа често е най-правилният подход, когато са още малки като това момиченце.
— Разбира се.
Той проследи с поглед треперещия ѝ пръст към къщата на ъгъла на Фърн Лейн. На притъмнелия прозорец над малката морава се беше
появило лице. Изтъкано беше от сияещи бели линии и сенки като дух на спиритически сеанс. Усмихнато кръгло лице. Очила с черни
рамки. Химикалка в ръка. Над него: ЧАРЛЗ КРАНЦ. Отдолу: 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ! БЛАГОДАРИМ ТИ, ЧЪК!
— Навсякъде е — промълви момиченцето.
Имаше право. Чък Кранц плуваше по предните прозорци на всички къщи на Фърн Лейн. Марти се обърна и видя дъга от лицата на
Кранц да се простира назад по главната улица. Десетки ликове на Чък, може би стотици. Хиляди, ако този феномен се наблюдаваше из
целия град.
— Прибирай се — каза Марти вече без усмивка. — Тичай вкъщи при мама и татко, миличка. Хайде, бързо.
Тя потегли; кънките трополяха по тротоара, а косата ѝ се развяваше назад. Марти виждаше червените ѝ панталони, докато не се
стопиха в сгъстяващия се мрак.
Той тръгна бързо в същата посока като момиченцето под погледа на усмихнатия Чарлз — Чък — Кранц, който го гледаше от всички
прозорци. Чък с бялата риза и черната вратовръзка. Сякаш го наблюдаваше орда от клонирани призраци. Радваше се, че няма луна; ами ако
лицето на Чък се беше появило и върху нея? Как щеше да реагира тогава?
Отказа се да върви при № 13. Измина тичешком останалата част от пътя до малката къщичка на Фелиша, взе на спринт алеята и почука
на вратата. Зачака, внезапно убеден, че тя е още в болницата, може би на двойно дежурство, но тогава чу стъпките ѝ. Вратата се отвори. Тя
държеше свещ. Пламъкът осветяваше отдолу уплашеното ѝ лице.
— Марти, слава богу. Видя ли ги?
— Да. — Лицето на онзи тип беше и на нейния прозорец. Чък. Усмихнат. С вид на типичен счетоводител. Мъж, който и на мравката би
сторил път.
— Просто започнаха… да се появяват!
— Знам. Видях.
— Само тук ли е?
— Мисля, че е навсякъде. Изглежда, вече…
Тогава тя го прегърна, издърпа го вътре и той се зарадва, че не му беше дала възможност да изрече и останалите две думи: идва краят.

Дъглас Бийтън, доцент по философия във Факултета по философия и религии на колежа в Итака, седи в болнична стая и чака зет си да
умре. Единствените звуци, които се чуват, са равномерното бип… бип… бип на монитора за сърдечната честота и все по-бавното и тежко
дишане на Чък. Повечето апарати са изключени.
— Вуйчо?
Дъг се обръща и вижда Брайън да стои на прага, все още с якето на гимназията и раница на рамо.
— По-рано ли си тръгна от училище? — пита Дъг.
— Разрешиха ми. Мама ми писа, че ще им позволи да спрат апарата. Направиха ли го вече?
— Да.
— Кога?
— Преди един час.
— Мама къде е?
— В параклиса на първия етаж. Моли се за душата му.
„Вероятно се моли и да е постъпила правилно — мисли си Дъг. — Защото дори когато свещеникът те уверява, че всичко е наред и Бог
ще се погрижи за останалото, подобно решение ти се струва някак си нередно“.
— Обещах да ѝ пратя съобщение, ако преценя, че той… — Вуйчото на Брайън свива рамене.
Брайън пристъпва до леглото и поглежда притихналото бяло лице на баща си. Без очилата с черни рамки, мисли си момчето, баща му
не изглежда достатъчно възрастен, за да има син в гимназията. Самият той още прилича на гимназист. Вдига ръката на баща си и целува
бързичко белега с формата на полумесец.
— На млади хора като него им е рано да умрат — казва Брайън тихо, сякаш баща му може да ги чуе. — За бога, вуйчо Дъг, та той едва
навърши трийсет и девет миналата зима!
— Ела да седнеш. — Дъг потупва празния стол до себе си.
— Там седи мама.
— Когато се върне, ще ѝ го отстъпиш. Брайън сваля раницата и сяда.
— Как мислиш, колко му остава?
— Лекарите казват, че може да се случи всеки момент. Вероятно най-късно утре. Знаеш, че апаратът му помагаше да диша, нали? А със
системите го хранеха. Той… Брайън, той не изпитва болка. Това приключи.
— Глиобластом — казва горчиво Брайън. Когато се обръща към вуйчо си, в очите му има сълзи. — Защо Бог иска да вземе татко, вуйчо
Дъг? Обясни ми това.
— Не мога. Божият промисъл е загадка.
— Ами тогава майната му на този промисъл — казва момчето. — Загадките трябва да си стоят в книгите с приказки, където им е
мястото.
Дъг кимва и прегръща Брайън през раменете.
— Знам, че ти е тежко, момчето ми, и на мен ми е тежко, но само това мога да ти кажа. Животът е загадка. Смъртта също.
Смълчават се, заслушани в равномерното бип… бип… бип и хрипливото дишане, докато Чарлз Кранц — Чък за жена си, нейния брат и
приятелите си — поема бавно дъх след дъх, последното взаимодействие на тялото му с този свят, всяко вдишване и издишване ръководено
(като ударите на сърцето му) от загиващ мозък, където продължават да протичат само шепа процеси.
Мъжът, работил цял живот в счетоводния отдел на „Мидуест Тръст“, сега прави последните си изчисления: малки приходи, големи
разходи.
— Банките уж са безсърдечни, но в неговата много го обичаха — казва Брайън. — Изпратиха купища букети. Сестрите ги сложиха в
чакалнята, защото не бивало да държат цветя в стаята. Какво толкова ще стане? Да не се притесняват, че ще му докарат някоя алергична
реакция?
— Той си обичаше работата — казва Дъг. — Макар да не изглежда кой знае колко значителна в световен мащаб — нямаше да спечели
Нобелова награда или да получи Медал за заслуги от президента, — но обичаше работата си.
— И да танцува — добавя Брайън. — Обичаше да танцува. Биваше го. Мама също — двамата направо палеха дансинга, както тя се
изразява. Но признаваше, че той е по-добър от нея.
Дъг се разсмива.
— Обичаше да казва, че е кварталният Фред Астер. Като малък бил запален и по моделите на влакове. Неговият зайде имал голям
комплект. Нали знаеш, че „зайде“ означава „дядо“ на идиш.
— Да — отвръща Брайън. — Знам за зайде.
— Той живя добре, Брай.
— Но твърде кратко. Никога няма да може да обиколи Канада с влак, както искаше. Нито да отиде в Австралия — и това искаше да
направи. Няма да ме види как завършвам гимназия. Няма да има празненство по случай пенсионирането, на което колегите му ще държат
забавни речи и ще му подарят златен… — Брайън избърсва очи с ръкава на якето си. — Златен часовник.
Дъг стисва рамото на племенника си.
Брайън продължава да говори, свел поглед към стиснатите си ръце:
— Иска ми се да вярвам в Бог, вуйчо, и в известен смисъл вярвам, но не разбирам защо трябва да става така. Защо Бог го допуска.
Защото е загадка, така ли? Ти си философът, само това обяснение ли можеш да дадеш?
„Да, защото смъртта обезсмисля философията“, мисли си Дъг.
— Знаеш поговорката, Брайън. Смъртта отнася най-добрите сред нас, смъртта отнася всички нас.
Брайън опитва да се усмихне.
— Ако мислиш, че това ще ме утеши, жестоко се лъжеш.
Дъг като че ли не го чува. Гледа зет си, който му е като истински брат. Който е осигурил на сестра му добър живот. Който му е
помогнал да започне кариерата си, а това е най-малкото. Имали са чудесни преживявания заедно. Не достатъчно, но явно трябва да се
задоволи с тях.
— Човешкият мозък е ограничен, представлява само топка от тъкани в клетка от кости, но съзнанието в него е необятно. Капацитетът
му за съхранение на информация е невъобразим, способностите на въображението му си остават непонятни за нас. Мисля, че когато някой
умре, рухва цял един свят — светът, който този човек е познавал и в който е вярвал. Замисли се за това, момчето ми — милиарди хора на
земята, а всеки от тях носи в себе си един свят. Земята, родена от неговото съзнание.
— И сега светът на татко умира.
— Но не и нашите — казва Дъг и отново стисва племенника си за раменете. — Нашите светове ще продължат да живеят още известно
време. Както и светът на майка ти. Трябва да сме силни заради нея, Брайън. Колкото се може по-силни.
Смълчават се, загледани в умиращия мъж на болничното легло, заслушани в равномерното бип… бип… бип… на монитора и бавното
вдишване и издишване на Чък Кранц. Веднъж дишането спира. Гърдите му не се надигат. Брайън се напряга. Тогава гърдите отново се
надигат с поредния агонизиращ хрип.
— Пиши на мама — казва Брайън. — Веднага.
Дъг вече е извадил телефона си.
— Вече се заех. — Написва:

По-добре се качвай, сестричке. Брайън е тук. Мисля, че Чък наближава края.

Марти и Фелиша излязоха на черната морава пред къщата. Донесоха от задния двор столове и седнаха. Токът вече беше спрял в целия
град и звездите светеха много ярко. По-ярко, отколкото Марти ги беше виждал да светят в Небраска, когато беше малък. По онова време
имаше малък телескоп и изучаваше вселената от прозореца на мансардата.
— Ето там е Аквила — посочи той. — Съзвездието Орел. Там е Северен кръст, или Лебед. Виждаш ли го?
— Да. А това е Полярната… — Тя млъкна. — Марти? Видя ли…
— Да — отвърна той. — Току-що угасна. Както и Марс. Сбогом, Червена плането.
— Марти, страх ме е.
Дали Гас Уилфонг гледаше небето тази вечер? А Андреа, жената, участвала с Фелиша в Кварталния комитет? Самюъл Ярбру,
погребалният агент? Ами малкото момиченце с червените панталони? Звездна светлина, светла звезда, последните звезди гаснат в нощта.
Марти я хвана за ръка.
 — Мен също.

Джини, Брайън и Дъг стоят до леглото на Чък Кранц, хванати за ръце. Чакат, докато Чък — съпруг, баща, счетоводител, танцьор,
любител на криминални сериали — поема последния си дъх.
— Трийсет и девет години — казва Дъг. — Трийсет и девет страхотни години. Благодарим ти, Чък.

Марти и Фелиша седяха, вдигнали очи към небето, и гледаха как звездите гаснат. Първо по една-две, после с десетки, накрая със
стотици. Когато Млечният път изчезна, Марти се обърна към бившата си съпруга.
— Обичам… Тъмнина.
Второ действие: Улични изпълнители
С помощта на приятеля си Мак, който има стар микробус, Джаред Франк сглобява барабаните на любимото си място на Бойлстън
Стрийт между „Уолгрийнс“ и магазина на „Епъл“. Има добро предчувствие за днешния ден. Четвъртък следобед е, времето е прекрасно, а
улиците гъмжат от хора, очакващи с нетърпение уикенда, което е още по-хубаво от самия уикенд. В четвъртък следобед хората тръпнат в
приятно очакване. В петък следобед тази тръпка вече е преминала и трябва да се захващат със забавленията.
— Всичко наред ли е? — пита го Мак.
— Да. Благодаря.
— Десетте ми процента са единствената благодарност, която искам от теб, приятелю.
Мак тръгва, вероятно към магазина за комикси, може би към книжарница „Барнс & Ноубъл“, а после към парка Комън с четивото,
което си е купил. Голям читател е Мак. Джаред ще му се обади, когато стане време да дойде да го вземе. Мак ще докара микробуса.
Джаред оставя на тротоара вехт цилиндър (протъркано кадифе, окъсана рипсена панделка), който е купил за седемдесет и пет цента
от магазин за дрехи втора употреба в Кеймбридж, после поставя пред него табела с надпис:

ТАЗИ ШАПКА Е ВЪЛШЕБНА! ДАРЕТЕ И ДАРЕНИЕТО ВИ ЩЕ СЕ УДВОИ!

Пуска вътре две еднодоларови банкноти, за да създаде на минувачите нужното впечатление. Топло е за началото на октомври, което му
позволява да се облече, както предпочита за изпълненията си на Бойлстън Стрийт — тениска без ръкави с надпис БАРАБАНИ ФРАНКЛИ,
къси панталони, окъсани кецове без чорапи, — но дори в студени дни обикновено съблича връхната си дреха, ако носи такава, защото
когато намериш ритъма, се разгорещяваш.
Джаред разгъва столчето и се подготвя, като удря последователно всички барабани. Няколко души го поглеждат, но повечето
подминават, потънали в разговори с приятелите си къде да отидат на вечеря, къде да пийнат по едно и как е минал денят, който скоро ще
попадне на загадъчното бунище, където отиват отминалите дни.
Междувременно остава още много време до осем, когато някоя патрулка обикновено спира до тротоара и през отворения прозорец се
показва полицай, който му казва, че е време да си обира дрънките. Тогава ще се обади на Мак. Засега трябва да изкара пари. Подрежда
чинелите, после добавя и пастирския звънец, защото има усещането, че днес ще му потрябва.
Джаред и Мак работят почасово в музикалния магазин
„Доктор Рекърдс“ на Нюбъри Стрийт, но в добрите дни Джаред изкарва почти толкова като уличен музикант. А да бие барабаните на
слънце на Бойлстън Стрийт определено е за предпочитане пред вмирисания на пачули магазин и дългите разговори с почитатели на
грамофонните плочи, търсещи албуми на Дейв Ван Ронк, издадени от „Фолкуейз“, или редки записи на „Грейтфул Дед“ върху пъстър
винил. На Джаред винаги му се иска да ги пита къде са били, когато „Тауър Рекърдс“ загиваше.
Отпаднал беше от „Джулиард“, който нарича — с извинение към Кей Кайзър — Колежа за музикални познания. Изкара там три
семестъра, но в крайна сметка реши, че не е за него. Там искаха да мислиш, докато свириш, а според Джаред ритъмът е най-добрият ти
приятел, а мисленето — най-големият ти враг. От време на време участва в по някой концерт, но като цяло оркестрите не го привличат
особено. Макар да не го казва (добре де, може и да го е казвал веднъж или два пъти, когато е бил пиян), си мисли, че може би самата
музика е най-големият враг. Рядко мисли по тези въпроси, щом намери ритъма. Тогава музиката е призрак. Важни са единствено
барабаните. Ритъмът.
Започва да се разсвирва, отначало бавно и кротко, без да удря звънеца и големия барабан, без римшотове, без да се притеснява, че
Вълшебната шапка е празна с изключение на двата смачкани долара и монета от двайсет и пет цента, подхвърлена (презрително) от едно
момче на скейтборд. Има време. Трябва да се подготви. Също като очакването на насладата от есенен уикенд в Бостън, подготовката е
половината от забавлението. Може би дори повече от половината.
Джанис Холидей се прибира към къщи след седем часа в „Пейдж енд Пейпър“ и се мъкне по Бойлстън с наведена глава, стиснала
дамската си чанта. Може да стигне чак до Фенуей преди да се огледа за най-близката метростанция, защото в момента иска да върви пеша.
Приятелят ѝ, с когото са били заедно година и половина, току-що е скъсал с нея. Направо си я заряза. Би ѝ шута. Направи го по модерния
начин, със съобщение.

Просто не сме един за друг.

След това: Винаги ще бъдеш в сърцето ми!
Накрая: Оставаме си приятели завинаги, нали?

Това, че не са един за друг, вероятно означава, че е срещнал някоя нова и ще замине за уикенда с нея да берат ябълки в Ню Хампшър, а
после да се чукат в някое хотелче. Той нямаше да види Джанис тази вечер, или когато и да било повече, с елегантната розова блуза и
червената пола, които е облякла, освен ако тя не му прати снимка със съобщение:

Ето какво изпускаш, вонящо лайно такова.

Случи се напълно неочаквано, това я изкара от равновесие, все едно да ти затръшнат в лицето врата, през която тъкмо се каниш да
минеш. Този уикенд, който сутринта изглеждаше изпълнен с възможности, сега ѝ прилича на отвора на бавно въртящо се буре, в което
трябва да пропълзи. В събота не е на работа в „Пейдж енд Пейпър“, но може да се обади в „Мейбълин“, за да провери дали ще ѝ дадат да
поеме смяна поне до обяд. В неделя магазинът е затворен. По-добре да не мисли за неделя, поне засега.
— Приятели завинаги, друг път. — Казва го на чантата си, защото гледа надолу. Не е влюбена в него, никога не се е заблуждавала по
този въпрос, но въпреки това е шокирана и изумена. Той беше добро момче (поне тя така си мислеше), доста добър любовник и приятна
компания, както се казва. Сега тя е на двайсет и две, зарязана от гаджето, и се чувства гадно. Мисли да пийне вино, когато се прибере, и да
си поплаче. Добре ще ѝ подейства да си поплаче. Терапевтично. Може да си пусне плейлист с джаз изпълнения и да потанцува из стаята.
Ще танцува със себе си като в песента на Били Айдъл. В гимназията обичаше да танцува и забавите в петък вечер ѝ бяха любими. Вероятно
би могла да пресъздаде частица от щастието, което изпитваше тогава.
„Не — мисли си, — онези мелодии, и спомените, само ще те разплачат още повече. Гимназиалните години отдавна отминаха. Сега
живееш в истинския свят, в който мъжете късат с теб неочаквано“.
 Нагоре по улицата, на една-две преки, чува биене на барабани.
Чарлз Кранц — наричан от приятелите си Чък — върви по Бойлстън Стрийт, облечен с доспехите на счетоводителя: сив костюм, бяла
риза, синя вратовръзка. Черните му обувки „Самюъл Уиндзор“ не са скъпи, но са здрави. В ръката му се поклаща дипломатическо куфарче.
Не обръща внимание на дърдорещите орди, препускащи покрай него след края на работния ден. В Бостън е за едноседмична конференция с
мотото „Банкиране в двайсет и първи век“. Изпратили са го от банката, в която работи, „Мидуест Тръст“, и са покрили всички разноски.
Много мило, най-малкото защото досега не е идвал в Града на боба.
Конференцията се провежда в хотел, идеален за счетоводители, тъй като е чист и сравнително евтин. Изнесените до момента лекции и
дискусии са му били интересни (той участва в една от дискусиите и ще води друга преди конференцията да приключи утре по обед), но
няма желание да прекарва свободното си време в компанията на още седемдесет счетоводители. С тях говори на един език, но му се ще да
вярва, че говори и други езици. Поне преди е било така, макар речникът му да е обеднял.
Сега удобните му обувки го отвеждат на следобедна разходка. Не много вълнуваща, но приятна. Напоследък му стига да се чувства
приятно. Животът му е по-ограничен, отколкото се е бил надявал, но се е примирил с това. Разбира че ограниченията са неизбежни.
Настъпва момент, в който осъзнаваш, че никога няма да станеш президент на САЩ и вместо това ще се задоволиш да оглавиш
Американската асоциация за обучение и подготовка на млади кадри. Това си има и положителна страна. Има съпруга, на която е абсолютно
верен, и интелигентен, добросърдечен син в прогимназията. Също така му остават едва девет месеца живот, макар още да не го знае.
Семето на смъртта — мястото, на което животът изтънява до една-единствена последна точка — е посято толкова дълбоко, че до него не
може да достигне нито един хирургически скалпел, а напоследък е започнало да покълва. Скоро ще роди черни плодове.
На хората, с които се разминава — студентките с пъстри поли, студентите с бейзболни шапки на „Ред Сокс“, обърнати с козирката
назад, безупречно облечените американци от азиатски произход от Китайския квартал, достолепните дами с пазарски торби, ветерана от
Виетнамската война, протегнал огромна керамична чаша с американското знаме и мотото НИЕ НЕ БЯГАМЕ — Чък Кранц несъмнено
изглежда като олицетворение на белия американец, костюмиран, чист и спретнат, интересуващ се единствено от парите. Да, такъв е,
трудолюбива мравка, пъплеща по предопределения ѝ път между рояци търсещи наслада скакалци, но има и други качества. Поне е имал.
Сеща се за малката сестра. Как се казваше? Рейчъл или Реджина? Рива? Рене? Не помни точно, спомня си само, че беше малката
сестра на китариста.
В десети клас в гимназията, дълго преди да се превърне в трудолюбива мравка от мравуняка на име „Мидуест Тръст“, Чък беше
вокалист на група на име „Ретрос“. Кръстиха се така, защото свиреха много песни от шейсетте и седемдесетте, предимно на британски
банди като „Стоунс“, „Сърчърс“ и „Клаш“, защото повечето им мелодии бяха простички. Не посягаха към „Бийтълс“, чиито песни бяха
пълни със странни акорди като модифицирани септакорди.
Чък стана вокалист по две причини: макар да не умееше да свири на никакъв инструмент, пееше вярно, а дядо му имаше стар джип и
му позволяваше да го взима за концерти, стига да не са твърде далеч. В началото „Ретрос“ бяха много зле и успяха да достигнат само
посредствено ниво преди да се разпаднат в края на учебната година, но, както веднъж се изрази бащата на ритъм китариста, бяха успели да
постигнат онзи „невероятен подвиг да свирят поносимо“. Наистина, беше трудно да окепазиш кой знае колко песни като „Bits and Pieces“
(„Дейв Кларк Файв“) и „Rockaway Beach“ („Рамоунс“).
Тенорът на Чък беше достатъчно приятен по един не особено забележителен начин и той не се притесняваше да крещи или да го
избива на фалцет, когато се налага, но най-много обичаше паузите за инструменталите, защото тогава можеше да танцува и да се кълчи по
сцената като Джагър, а понякога да върти стойката на микрофона между краката си по начин, който смяташе за еротичен. Освен това
умееше да прави лунната разходка, за което винаги получаваше аплодисменти.
„Ретрос“ бяха гаражна банда, която понякога наистина репетираше в гараж, а друг път в мазето на китариста. В тези случаи малката
сестра на китариста (Рут? Рейгън?) слизаше по стълбите с танцова стъпка с късите си бермуди. Паркираше се между двата усилвателя
„Фендер“, въртеше театрално бедра и дупе, запушваше си ушите с пръсти и се плезеше. Веднъж, докато си почиваха, се присламчи към Чък
и му прошепна:
— Между нас да си остане, но ти пееш, както старците се чукат.
Чарлз Кранц, бъдещият счетоводител, прошепна в отговор:
— Все едно знаеш как става това, маймунско дупе. Малката сестра не обърна внимание на коментара.
— Но ми харесва как танцуваш. Танцуваш като бял, но въпреки това ми харесва.
Малката сестра, също бяла, обичаше да танцува. Понякога след репетиция пускаше някоя от сборните си касети и той танцуваше с нея,
докато останалите членове на групата подвикваха и подхвърляха не особено остроумни коментари, а те двамата се кършеха като Майкъл
Джаксън и се заливаха от смях.
Чък тъкмо си спомня как учеше малката сестра (Рамона?) да прави лунната разходка, когато чува барабаните. Някакъв тип свири
простичък рок ритъм, какъвто „Ретрос“ изпълняваха някога във времената на „Hang On Sloopy“ и „Brand New Cadillac“. В първия момент си
мисли, че си въобразява, може би дори че ще го връхлети главоболие, както често се случва напоследък, но тогава тълпата от пешеходци на
следващия ъгъл се разсейва достатъчно, за да види момче с тениска без ръкави да седи на стол и да бие с палки приятния стар ритъм.
Чък си мисли: „Защо няма някоя малка сестра, с която да танцуваш, когато ти потрябва?“
Джаред свири вече от десет минути и не е изкарал нищичко освен монетата от двайсет и пет цента, която хлапето със скейтборда
метна саркастично във Вълшебната шапка. Не разбира, защото в приятен четвъртък като днешния и с наближаващия уикенд в шапката вече
би трябвало да има поне пет долара. Парите не му трябват, за да не умре от глад, но човек не живее само с храна и наем. Трябва да
поддържа и самочувствието си, а свиренето тук на „Бойлстън“ е голяма част от него за Джаред. Тук е на сцена. Свири. Всъщност свири
соло. По съдържанието на шапката може да прецени кой харесва изпълнението му и кой не.
Завърта палките между пръстите си, приготвя се и изсвирва интрото на „My Sharona“, но не се получава добре. Звучи някак си като в
тенекия. Вижда как някакъв костюмар върви към него с полюшващо се като махало дипломатическо куфарче и нещо в мъжа — бог знае
какво — го подтиква да отбележи пристигането му. Първо подхваща реге ритъм, после нещо по-елегантно, като смесица от „I Heard It
Through the Grapevine“ и „Susie Q“.
За пръв път, откакто е започнал с бързичкото разсвирване, Джаред усеща искра и разбира защо е решил, че пастирският звънец ще му
трябва днес. Започва да го удря в паузите и се получава мелодия, която прилича на стария евъргрийн на „Чампс“ „Tequila“. Звучи страхотно.
Намерил е ритъма си и сякаш пред него се е ширнал път, който го зове. Може да забърза, да вкара и големия барабан, но наблюдава
Костюмара и му се струва, че това не би било подходящо за него. Джаред няма представа защо Костюмара се е превърнал в центъра на
мелодията и не го е грижа. Понякога просто става така. Мелодията се превръща в история. Представя си Костюмара на почивка на някое от
онези места, където ти сервират коктейла с розово чадърче. Може да е със съпругата си или с личната си асистентка, блондинка с
пепеляворуса коса и тюркоазен бански. И слушат тази мелодия. Слушат барабаниста, който загрява преди изпълнението си тази вечер,
когато запалят хавайските факли.
Убеден е, че Костюмара просто ще го подмине на път за костюмарския си хотел, шансовете да пусне нещо във Вълшебната шапка
клонят към нула. След като той отмине Джаред ще засвири друга мелодия, ще даде почивка на пастирския звънец, но засега този ритъм е
правилният.
Само че вместо да го подмине, Костюмара спира. Усмихва се. Джаред се ухилва и кимва към цилиндъра на тротоара, без да нарушава
ритъма. Костюмара като че ли не го забелязва и не пуска нищо в шапката. Вместо това оставя куфарчето между черните си костюмарски
обувки и започва да поклаща бедра в такт. Само бедрата: останалата част от тялото му е неподвижна. Изражението му е непроницаемо.
Като че ли се взира в една точка непосредствено над главата на барабаниста.
— Давай, човече — насърчава го един младеж и хвърля няколко монети, които падат със звън в цилиндъра. Заради леко поклащащия се
Костюмар, а не заради свиренето, но няма значение.
Джаред започва да почуква нежно по чинела, барабани леко, почти го гали. С другата ръка започва да бие звънеца между ударите и
използва крачния педал, за да добави малко дълбочина. Приятно е. Мъжът със сивия костюм прилича на банкер, но си го бива. Той вдига
ръка и започва да отмерва ритъма с показалец. Има малък белег с формата на полумесец на ръката.
Чък чува, че ритъмът се променя, че става малко по-екзотичен, и за момент почти идва на себе си и си тръгва. Тогава си казва:
„Майната му, няма закон, който да забранява да потанцуваш малко на тротоара“. Пристъпва встрани от куфарчето, за да не се препъне,
после слага ръце на кръста си и прави бърз пирует все едно изпълнява команда „кръгом“. Изпълняваше го едно време, когато групата
свиреше „Satisfaction“ или „Walking the Dog“. Някой се разсмива, друг ръкопляска и Чък се завърта в обратната посока с развяващо се сако.
Мисли си как танцуваше с малката сестра. Малката сестра беше цапната в устата досадница, но я биваше в танците.
Самият Чък не е изпитвал това усещане — това мистично, удовлетворяващо усещане — от години, но всяко движение му се струва
съвършено. Вдига крак и се завърта на пета на другия. После събира ръце на кръста си като ученик, излязъл да рецитира стихотворение, и
изпълнява лунната разходка на тротоара до куфарчето.
Барабанистът се провиква: „Само така, чичка!“ с изненада и искрено удоволствие. Забързва темпото и с лява ръка редува звънеца и
големия барабан, помпа педала, без да изпуска металическите въздишки на чинела. Събират се хора. Пари валят във Вълшебната шапка: не
само монети, но и банкноти. Тук става нещо.
Двама млади мъже с еднакви баретки и тениски на Коалицията на дъгата стоят най-отпред сред зрителите. Единият пуска в шапката
банкнота, май от пет долара, и вика:
— Давай, човече, давай!
Чък не се нуждае от подкана. Вече е набрал скорост. Банкирането през двайсет и първи век съвсем му е излязло от ума. Разкопчава
сакото си, отмята дрехата назад с опакото на ръцете, пъхва палци в колана си като стрелец каубой, прави полушпагат и става. След това се
приплъзва встрани и се завърта. Барабанистът се смее и кима.
— Страшен си! — подвиква той. — Страшен си, чичка!
Тълпата се увеличава, шапката се пълни, сърцето на Чък не просто бие в гърдите му, а препуска. Чудесен начин да си докара инфаркт,
но не му пука. Ако жена му го види какви ги върши, ще превърти, но не му пука. Синът му ще умре от срам, но синът му не е тук. Чък вдига
дясната си обувка до левия си прасец, пак прави пирует и когато се спира отново в центъра, вижда красива млада жена да стои до мъжете с
баретките. Тя се взира запленено в него с ококорени очи.
Чък протяга ръце, усмихва се, щраква с пръсти.
— Ела — казва той. — Ела, малка сестричке, да танцуваме.
Джаред си мисли, че момичето ще откаже — изглежда срамежливо, — но то пристъпва бавно към мъжа със сивия костюм. Може би
Вълшебната шапка наистина е вълшебна.
— Танцувай! — провиква се единият от мъжете с баретките и останалите зрители подемат възгласа и пляскат в такт с ритъма, задаван
от Джаред: — Танцувай, танцувай, танцувай!
По лицето на Джанис плъзва усмивка, която сякаш казва: Какво пък толкова? Тя пуска дамската си чанта до куфарчето на Чък и поема
протегнатите му ръце. Джаред зарязва досегашната мелодия и се превръща в Чарли Уотс, който удря барабаните като войник. Костюмара
завърта девойката, поставя ръка върху тънката ѝ талия, придърпва я към себе си и я повежда в бърз куикстеп покрай барабаните почти до
ъгъла на „Уолгрийнс“. Джанис се отдръпва, размахва пръст като на непослушно дете, после се връща и пак хваща Чък за ръцете. Сякаш са
го репетирали стотици пъти, той отново прави шпагат, изправя се, а тя се промушва между краката му — дръзко движение, при което
цепката на полата ѝ оголва почти цялото ѝ красиво бедро. Няколко души ахват, когато тя се подпира на една ръка и се изправя с пъргав скок,
засмяна.
— Стига толкова — казва Чък и се потупва по гърдите. — Не мога…
Тя скача към него, поставя ръце на раменете му и се оказва, че той все пак може още. Хваща я през кръста, завърта я подпряна на
хълбока си и я оставя ловко обратно на земята. После вдига ръката ѝ високо и тя се завърта енергично като балерина. Вече ги гледат поне
сто души, струпани по тротоара и дори по уличното платно. Избухват аплодисменти.
Джаред удря последователно барабаните, после чинелите и вдига победоносно палките. Следват нови аплодисменти. Чък и Джанис се
споглеждат задъхани. Косата на Чък, която започва леко да се прошарва, лепне за потното му чело.
— Какви ги вършим? — пита Джанис. Сега, след като барабаните са замлъкнали, изглежда замаяна.
— Не знам — отвръща Чък, — но това е най-хубавото, което ми се е случвало не помня от кога.
Вълшебната шапка прелива.
— Още! — провиква се някой и тълпата подхваща вика. Много хора са извадили телефони, готови да запишат следващия танц, и
момичето изглежда готово за още, но то е младо. Чък е дотук с танците. Той поглежда барабаниста и поклаща глава. Барабанистът му
показва с кимване, че е разбрал. Чък се чуди колко ли хора са били достатъчно бързи, за да заснемат първия танц, и какво ще си помисли
жена му, ако го види. Или синът му. А ако плъзне из интернет? Едва ли, но ако все пак това се случи, ако стигне до банката, какво ще си
помислят колегите му, когато видят, че мъжът, когото са изпратили на конференция в Бостън, си върти задника на Бойлстън Стрийт с жена,
достатъчно млада, за да му е дъщеря? Или нечия малка сестра. Какво го беше прихванало?
— Това е всичко, приятели — съобщава барабанистът. — Да не прекаляваме.
— Трябва да се прибирам — казва момичето.
— Не, почакай малко — спира я барабанистът. — Моля те.
След двайсет минути седяха на пейка срещу езерцето с патиците в Бостън Комън. Джаред се обади на Мак. Чък и Джанис му
помогнаха да разглоби барабаните и да ги натовари в микробуса. Няколко души поостанаха да ги поздравят, да им плеснат ръцете и да
добавят още няколко долара в препълнената шапка. Когато тръгват — Чък и Джанис седят един до друг на задната седалка с крака, пъхнати
между купчините комикси, — Мак казва, че никога няма да намерят място за паркиране около парка.
— Днес ще намерим — заявява Джаред. — Днешният ден е вълшебен. — И наистина намират място, точно срещу хотел „Четири
сезона“.
Джаред брои парите. Някой е пуснал цяла петдесетачка, може би онзи тип с баретката я е объркал с банкнота от пет долара. Има общо
над четиристотин долара. Джаред никога не е изкарвал толкова. Не си е представял, че е възможно. Той отделя десетте процента на Мак
(Мак в момента стои до езерото и храни патиците с крекери с фъстъчено масло от пакета, който случайно носи в джоба си), после започва
да разделя остатъка.
— О, не — казва Джанис, когато осъзнава какво прави той. — Парите са си за теб.
Джаред поклаща глава.
— Не, ще делим по равно. Сам нямаше да изкарам и половината от тези пари, дори да бях свирил до полунощ. — Не че ченгетата биха
допуснали подобно нещо. — Понякога стигам до трийсет долара, но това е в добрите дни.
Чък усеща как се задава поредното главоболие и знае, че до девет вече ще го блъсне с пълна сила, но въпреки това настойчивостта на
младия мъж го разсмива.
— Добре. На мен парите не ми трябват, но явно съм си ги изкарал. — Той протяга ръка и потупва Джанис по бузата, точно както
понякога потупваше по бузата устатата малка сестра на китариста. — Ти също, млада госпожице.
— Къде се научи да танцуваш така? — пита го Джаред.
— В прогимназията имахме клуб по танци, но най-добрите движения научих от баба си.
— А ти? — пита той Джанис.
— В общи линии по същия начин — отговаря тя и се изчервява. — На танцовите забави в гимназията. Ти къде се научи да свириш на
барабани?
— Сам се научих. Като теб — обръща се той към Чък. — Беше страхотен, докато танцуваше сам, човече, но мацето добави цяло ново
измерение. Бихме могли да си изкарваме хляба така. Наистина мисля, че можем да станем богати и известни като улични изпълнители.
За един налудничав момент Чък наистина се замисля и вижда, че момичето прави същото. Не напълно сериозно, а както си
фантазираш за един различен живот. Живот, в който играеш професионален бейзбол или изкачваш Еверест, или пееш в дует с Брус
Спрингстийн на концерт на стадион. Тогава отново се разсмива и поклаща глава. Докато прибира своята част от парите в чантата си,
момичето също се смее.
— Но се получи благодарение на теб — казва Джаред на Чък.
— Какво те накара да спреш пред мен? И какво те накара да затанцуваш?
Чък се замисля, после свива рамене. Може да отговори, че го е подтикнал споменът за ученическата му рокгрупа и как обичаше да
танцува на сцената по време на инструменталите, да се перчи, да върти стойката на микрофона между краката си, но не е това. Всъщност
танцувал ли беше някога с такъв устрем и свобода дори като тийнейджър, млад и пъргав, без главоболия и без да има какво да губи?
— Беше вълшебно — казва Джанис. Кикоти се. Не е очаквала да издаде този звук днес. Да плаче — да. Да се кикоти — не.
— Като шапката ти. Мак се връща.
— Джар, да тръгваме, иначе ще се наложи да платиш със своя дял глобата ми за паркиране.
Джаред става.
— Сигурни ли сте, че не искате да си смените работата? Можем да изнасяме представления из целия град от Бийкън Хил до Роксбъри.
Ще се прочуем.
— Аз съм на конференция утре — отвръща Чък. — В събота се прибирам вкъщи. Там ме чакат жена и син.
— А аз не мога да танцувам сама — усмихва се Джанис. — Ще бъда като Джинджър без Фред.
— Разбирам — казва Джаред и разперва ръце. — Но преди да си тръгнете, ще трябва да ми дадете прегръдка.
Тримата се прегръщат. Чък знае, че усещат мириса му на пот — ще трябва да занесе този костюм на химическо чистене преди да го
облече отново, — и той също надушва тяхната пот. Няма нищо. Мисли, че момичето уцели в десетката, като използва думата „вълшебно“.
Понякога вълшебствата наистина съществуват. Рядко, но се случва. Като да намериш забравена двайсетачка в джоба на старо палто.
— Улични изпълнители завинаги — казва Джаред. Чък Кранц и Джанис Холидей повтарят думите.
— Улични изпълнители завинаги — казва Мак, — супер. А сега да се махаме, преди да пристигне инкасаторката на паркинга, Джаред.
Чък казва на Джанис, че отива към хотел „Бостън“ до Пруденшъл Сентър, ако и тя е в тази посока. Джанис наистина отиваше нататък,
възнамерявала бе да върви пеша чак до Фенуей и да мърмори печално на чантата си, отдадена на мрачни мисли за бившето си гадже, но
вече е променила решението си. Казва, че ще хване метрото от Арлингтън Стрийт.
Чък я изпраща до станцията, след като прекосяват парка напряко. На стълбите тя се обръща към него и казва:
— Благодаря ти за танца. Той се покланя.
— За мен беше удоволствие.
Изпраща я с поглед, после се отправя обратно по „Бойлстън“. Върви бавно, защото гърбът го боли, болят го краката, а главата го цепи
здраво. Не помни да е имал толкова силни главоболия през целия си живот. Тоест допреди два месеца. Ако продължат, ще трябва да отиде
на лекар. Но предполага на какво може да се дължат.
С това обаче ще се заеме по-нататък. Ако се наложи. Тази вечер възнамерява да се почерпи с хубава вечеря — защо не, заслужил си я е
— и с чаша вино. Замисля се и решава, че ще е минерална вода. Виното може да засили главоболието. След като се навечеря — и завърши
задължително с десерт — ще се обади на Джини, за да ѝ каже, че съпругът ѝ може да е следващата интернет сензация. Едва ли ще се случи,
в момента някой някъде несъмнено снимаше как куче жонглира с празни бутилки от безалкохолно, а някой друг увековечаваше коза, която
пуши пура, но е по-добре тя да го чуе първо от него, за всеки случай.
Когато минава покрай мястото, на което Джаред беше разположил барабаните си, отново му хрумват двата въпроса:
„Защо се спря да послушаш и защо започна да танцуваш?“. Не знае, но дали отговорите биха направили преживяването по-хубаво?
Скоро ще загуби способността да ходи, а да не говорим да танцува с малката сестричка на Бойлстън Стрийт. Скоро ще загуби
способността да дъвче и всичката му храна ще се приготвя в блендер. Скоро ще загуби способността да различава кога е буден и кога спи и
ще навлезе в земя на болка, толкова силна, че ще се пита защо Бог е създал света. Скоро ще забрави името на жена си. Но ще си спомня —
от време на време — как спря, как остави куфарчето си и започна да поклаща бедра в такт с ритъма на барабаните и ще си мисли, че затова
Бог е създал света. Само затова.
Първо действие: Съдържам множествата
1

Чък искаше да има сестричка. Майка му му обеща, че ще може да я държи, ако е много внимателен. Разбира се, искаше да има и
родители, но това не се получи заради един заледен участък на надлеза на магистрала I-95. Много по-късно, в колежа, щеше да каже на
приятелката си, че е пълно с романи, филми и телевизионни сериали, в които родителите на главния герой загиват при автомобилна
катастрофа, но че той не познава никой друг, на когото това да се е случило в реалния живот.
Приятелката обмисли внимателно думите му и произнесе присъдата си:
— Сигурна съм, че се случва непрекъснато, въпреки че родители загиват и при пожари, торнада, урагани, земетресения и лавини по
време на ски ваканции. Това са само някои от възможностите. И защо си мислиш, че ти си главният герой, освен в собствените си очи?
Тя беше поетеса и си падаше малко нихилистка. Връзката им продължи само един семестър.
Чък не беше в колата, когато тя изхвърча по покрив от надлеза, защото родителите му бяха излезли на късна вечеря и него го гледаха
баба му и дядо му, които по онова време още наричаше „зайде“ и „бубех“ (това почти приключи в трети клас, когато съучениците започнаха
да му се подиграват и той премина от обръщенията на идиш към по-традиционните за американците „дядо“ и „баба“). Алби и Сара Кранц
живееха само на километър и половина от тях и беше съвсем естествено да го отгледат след катастрофата, когато той остана, както смяташе
първоначално, че е думата, сиракче. Тогава беше на седем.
В продължение на година — може би година и половина — къщата беше изпълнена с дълбока тъга. Семейство Кранц не само бяха
загубили сина и снаха си, но и внучката, която щеше да се роди само след три месеца. Вече ѝ бяха избрали име: Алиса. Когато Чък каза, че
се сипело като дъжд, майка му се беше разсмяла и разплакала едновременно.
Той никога не забрави това.
Познаваше и другите си баба и дядо, разбира се, гостуваше им всяко лято, но за него те бяха на практика непознати. Обаждаха се често,
след като остана сиракче, обичайните разговори — как е и как върви училището — и летните гостувания продължиха; Сара (известна още
като бабех, известна още като баба) го водеше със самолета. Но родителите на майка му си останаха непознати, които живееха в далечната
земя Омаха. Изпращаха му подаръци за рождения ден и за Коледа — последните особено хубави, тъй като баба и дядо не „почитаха“
Коледа, — но иначе продължаваше да мисли за тях като за временно явление, като учителите, които се сменят, когато преминеш в горен
клас.
Чък пръв започна да съблича метафоричните траурни дрехи, като така неизбежно изтръгна баба си и дядо си (стари, но не чак на
преклонна възраст) от собствената им скръб. Дойде момент, когато Чък беше на десет и го заведоха в „Дисни Уърлд“. Отседнали бяха в
съседни стаи в курорта „Лебед“, а вратата, свързваща стаите, стоеше отворена през нощта и Чък чу баба си да плаче само веднъж. През
повечето време се забавляваха.
Част от приятното настроение донесоха със себе си у дома, когато се прибраха. Чък понякога чуваше баба си да тананика в кухнята или
да припява на радиото. След катастрофата имаше предимно храна, поръчана по телефона (и цели кошчета за боклук, пълни с бутилките от
бира на дядо му), но в годината след „Дисни Уърлд“ баба отново започна да готви. Вкусни манджи, които поналяха фигурата на дотогава
кльощавото момче.
Баба му обичаше да слуша рокендрол, докато готвеше, музика, за която Чък би предположил, че е твърде стара, но която тя очевидно
обичаше. Ако Чък влезеше в кухнята в търсене на курабийка или с надеждата да си направи филийка, поръсена с кафява захар, баба му
често протягаше ръце и започваше да щрака с пръсти.
— Танцувай с мен, Хенри — казваше тя.
Той се казваше Чък, а не Хенри, но обикновено се включваше в танца. Тя му показа стъпките на джитърбъг и няколко движения от
кросоувър. Каза му, че има и други, но гърбът ѝ бил твърде разскърцан, за да ги пробва.
— Мога обаче да ти покажа как се изпълняват — обеща тя и една събота донесе купчина касети от видеотеката. Сред тях бяха „Време
за суинг“ с Фред Астер и Джинджър Роджърс, „Уестсайдска история“ и любимият на Чък „Аз пея под дъжда“, в който Джийн Кели танцува
с улична лампа.
— Можеш да научиш тези танци — каза баба му. — Имаш талант, малкият.
Веднъж, докато пиеха студен чай след особено енергичен танц под звуците на „Higher and Higher“ на Джаки Уилсън, той я попита
каква е била в гимназията.
— Страшно маце бях — отвърна тя. — Но не казвай на зайде, че съм се изразила така. Той е старомоден.
Чък никога не му каза.
Също така не се качваше в кулата. Поне тогава.
Питаше за нея, разбира се, при това често. Какво има там, какво се вижда от високия прозорец, защо стаята е заключена? Баба му
отговаряше, че е заключена, защото подът е изгнил и може да пропадне. Дядо му отговаряше по същия начин, че там горе няма нищо заради
прогнилия под, а единственото, което се вижда от прозореца, е търговският център, голяма работа. Твърдеше това, докато една вечер, малко
преди единайсетия рожден ден на Чък, не му каза поне част от истината.

Алкохолът е пагубен за тайните, всички знаят това, и след смъртта на сина си, снаха си и неродената внучка (Алиса, звучи като дъжд)
Алби Кранц пиеше много, толкова много, че щеше да е добре да си купи акции в пивоварни „АнхойзерБуш“. Можеше да се налива, защото
беше пенсионер, имаше достатъчно спестявания и се намираше в дълбока депресия.
След пътуването до „Дисни Уърлд“ консумацията му на алкохол намаля до чаша вино на вечеря или бира пред телевизора по време на
бейзболен мач. В повечето случаи. От време на време — отначало всеки месец, по-късно на всеки два месеца — дядото на Чък се
натряскваше здраво. Винаги вкъщи и без да вдига врява. На следващия ден се движеше мудно и почти не хапваше чак до следобед, после
отново идваше на себе си.
Една вечер, докато гледаха как „Янките“ правят на пух и прах „Ред Сокс“, а Алби беше преполовил втория стек бира, Чък отново
повдигна въпроса за кулата. Най-вече, за да се намира на приказка. „Сокс“ изоставаха с девет точки и беше изгубил интерес към мача.
 — Обзалагам се, че се вижда много по-надалеч от мол „Уестфорд“ — каза Чък.
Дядо му се замисли, после изключи звука на телевизора и отне думата на една реклама за джипове на „Форд“. (Дядо му твърдеше, че
ФОРД е съкращение на Феерия От Ремонтни Дейности.)
— Ако се качиш горе, може да видиш много повече, отколкото си искал — каза той. — Затова вратата е заключена, момко.
Чък изпита слаба и не съвсем неприятна тръпка и веднага се сети за Скуби-Ду и неговите приятели, които преследват призраци с
пъстрия си микробус. Искаше да попита дядо си какво има предвид, но едно зряло гласче — все още едва зараждащо се в десетгодишното
дете, но което беше започнало да се обажда в редки случаи — му нареди да мълчи. Да мълчи и да чака.
— Знаеш ли в какъв стил е построена тази къща, Чъки?
— Викториански — отвърна Чък.
— Точно така и не в онзи фалшив викториански стил. Построена е през 1885 година и оттогава е ремонтирана няколко пъти, но кулата
си стои от самото начало. С баба ти купихме къщата, когато магазинът за обувки потръгна, за жълти стотинки. Живеем тук от 1971-ва и
през всички тези години съм се качвал в проклетата кула не повече от пет-шест пъти.
— Защото подът е прогнил ли? — попита Чък, както се надяваше, с чаровна наивност.
— Защото е пълна с призраци — каза дядо му и Чък отново усети онази тръпка. Само че този път не беше толкова приятна. Въпреки
че дядо му сигурно се шегуваше. Напоследък отново се шегуваше от време на време. Шегите за дядо му представляваха същото, което
танците за баба му. Той надигна бирата. Оригна се. Очите му бяха зачервени. — Коледата, Която Тепърва Ще Дойде. Помниш ли тази
история, Чъки?
Чък я помнеше, гледаха „Коледна песен“ всяка година на Бъдни вечер, въпреки че не „почитаха“ Коледа, но пак не разбра какво има
предвид дядо му.
— Онова със сина на Джефрис се случи малко след това. — Дядо му гледаше телевизора, но Чък остана с впечатлението, че не го
вижда. — Случилото се с Хенри Питърсън… отне по-дълго. Стана след четири, може би пет години. Но дотогава почти бях забравил какво
видях горе. — Той посочи с палец тавана. — Зарекох се, че повече кракът ми няма да стъпи там, и ми се иска да бях удържал на думата си.
Заради Сара — баба ти — и хляба. Чакането, Чъки, то е най-трудното. Ще го разбереш, когато…
Вратата на кухнята се отвори. Баба се връщаше от госпожа Станли, която живееше отсреща. Занесла ѝ беше пилешка супа, защото
госпожа Станли не се чувствала добре. Поне така твърдеше баба му, но дори и на десет Чък беше сигурен, че причината е друга. Госпожа
Станли знаеше всички квартални клюки („Вре си носа навсякъде тази жена“, казваше дядо му) и винаги беше готова да ги сподели. Баба му
на свой ред ги препредаваше на дядо му, обикновено след като помолеше внука си да излезе от стаята. Но това, че Чък излизаше от стаята,
не означаваше, че не ги чува.
— Кой е Хенри Питърсън, дядо? — попита Чък.
Но дядо му чу, че жена му се прибира, изправи се на стола и остави бирата.
— Гледай само! — извика с приемлива имитация на трезвен тон (не че можеше да заблуди баба). — „Сокс“ са окупирали базите!

В началото на осмия ининг баба му изпрати дядо до минимаркет „Зоуни“ в края на улицата, за да купи мляко за корнфлейкса на Чък за
закуска на другия ден.
— Дори не си помисляй да ходиш с колата. Върви пеша да поизтрезнееш.
Дядо не възрази. Рядко се опълчваше на баба, а когато опиташе, резултатът хич не беше добър. След като той излезе, баба — бабех —
седна до Чък на дивана и го прегърна. Чък отпусна глава върху удобното ѝ меко рамо.
— За призраци ли ти дърдореше? За призраците, които живеят в кулата?
— Ъм, да. — Нямаше смисъл да я лъже: баба му веднага щеше да разбере. — Там наистина ли има призраци? Виждала ли си ги?
Тя изсумтя насмешливо.
— Ти как мислиш, миличък? — По-късно на Чък щеше да му хрумне, че това не е никакъв отговор. — Не обръщай внимание на зайде.
Добър човек е той, но понякога прекалява с пиенето. Тогава подхваща пак любимите си изтъркани теми. Сигурна съм, че ме разбираш.
Чък я разбра. Никсън трябвало да иде в затвора; педалите превземали американската култура и я правели розова; конкурсът Мис
Америка (който баба обичаше да гледа) бил чисто и просто тържище за плът. Но преди никога не беше изричала и думичка за призраци на
тавана. Поне пред Чък.
— Бабех, кой е синът на Джефрис? Тя въздъхна.
— Това е много тъжна история, Чъкчо. — Понякога го наричаше така шеговито. — Живееше през една улица от нас и го блъсна
камион, докато гонеше топка по улицата. Случи се много отдавна. Ако дядо ти твърди, че го е видял преди да се случи, то греши. Или се е
шегувал.
Баба му познаваше кога Чък я лъже; през онзи вечер Чък откри, че също има подобна дарба. Позна заради начина, по който тя извърна
очи и се вгледа в телевизора, сякаш даваха нещо много интересно, макар Чък да знаеше, че хич не ѝ дреме за бейзбол, дори за Световните
серии.
— Той просто пие прекалено много — каза баба му и така сложи край на разговора.
Може би беше вярно. Сигурно беше вярно. Но след този разговор Чък се страхуваше от кулата със заключената врата на върха на късото
(шест стъпала) тясно стълбище, осветявано от една гола крушка на черен кабел. Но любопитството и страхът са си лика-прилика и след
онази вечер, ако баба му и дядо му бяха излезли някъде, той си отправяше предизвикателство да ги изкачи. Докосваше катинара, стряскаше
се, ако той изтракаше (шумът можеше да разбуди затворените вътре призраци), после хукваше обратно надолу по стълбите и поглеждаше
през рамо. Лесно можеше да си представи как катинарът се отключва с щракване и пада на пода. Как вратата се отваря със скърцане заради
несмазаните панти. Ако това се случеше, предполагаше, че ще умре от страх.

Мазето, от друга страна, изобщо не го плашеше. То беше ярко осветено с флуоресцентни лампи. След като продаде магазина за обувки
и се пенсионира, дядо му прекарваше много време долу в дърводелски занимания. Там винаги миришеше сладникаво на дървени
стърготини. В един ъгъл, далеч от хобелмашините, лентовия шлайф и трионите, които му беше забранено да пипа, Чък намери кашон с
книгите на дядо му за братята Харди. Макар и стари, бяха много интересни. Един ден четеше „Злокобният знак“ в кухнята и чакаше баба му
да извади тава с курабийки от фурната, когато тя издърпа книгата от ръцете му.
— Можеш да четеш нещо по-добро — каза тя. — Време е да минеш на по-сериозни четива, Чъкчо. Почакай тук.
— Тъкмо бях стигнал до най-интересното — възрази Чък. Баба му изсумтя презрително, звук, който единствено бабите еврейки могат
да издават подобаващо.
— В тези няма нищо интересно — заяви тя и му взе книгата. Върна се с „Убийството на Роджър Акройд“.
— Ето това е добро криминале — каза тя. — Няма глупави тийнейджъри, които обикалят насам-натам със стари таратайки. Смятай
това за въведение в истинската литература. — Тя се замисли. — Добре де, не е Сол Белоу, но не е лоша.
Чък започна да чете книгата само за да угоди на баба си, но бързо се увлече. На единайсет беше прочел близо двайсет книги на Агата
Кристи. Пробва една-две за мис Марпъл, но предпочиташе много повече Еркюл Поаро със засуканите мустаци и малките сиви клетки. Умът
му сечеше като бръснач. Един ден, по време на лятната ваканция, Чък четеше „Убийство в Ориент експрес“ на хамака в задния двор и
случайно вдигна очи към прозореца на извисяващата се кула. Запита се как би подходил мосю Поаро, ако трябва да я разследва.
„Аха — помисли си той. После: — Voilà“, — което беше по подходящо.
Следващия път, когато баба му направи мъфини с боровинки, Чък я попита дали може да занесе няколко на госпожа Станли.
— Много съобразително от твоя страна — отвърна баба. — Занеси ѝ, разбира се. Само не забравяй да се огледаш и в двете посоки,
когато пресичаш улицата. — Винаги му напомняше това, когато тръгнеше някъде. Сега, като използваше малките си сиви клетки, той се
запита дали не си мисли за сина на Джефрис.
Баба беше пълна (и пълнееше все повече), но госпожа Станли беше двойно по-широка от нея вдовица, която свистеше като спукана
гума, когато вървеше, и като че ли винаги беше облечена с един и същ розов пеньоар. Чък изпита смътно чувство за вина, че ѝ носи сладки,
които ще се лепнат на снагата ѝ, но информацията му трябваше.
Тя му благодари за мъфините и попита — както той беше сигурен, че ще направи — дали иска да хапнат по един в кухнята.
— Ще направя чай!
— Благодаря ви — каза Чък. — Не пия чай, но няма да откажа чаша мляко.
След като се настаниха на огряната от юнското слънце кухненска маса, госпожа Станли попита как са Алби и Сара. Чък, наясно, че
каквото и да изрече в тази кухня, ще се е разчуло по цялата улица преди свечеряване, отговори, че са добре. Но тъй като Поаро твърдеше, че
трябва да дадеш нещичко, ако искаш да получиш нещичко в замяна, добави, че баба му събира дрехи за лутеранския приют за бездомни.
— Баба ти е светица — каза госпожа Станли, видимо разочарована, че това е всичко. — А дядо ти? Ходи ли да прегледат онази бенка
на гърба му?
— Да — отвърна Чък. Пийна мляко. — Докторът я изрязал и я дал за изследване. Оказа се, че не е от злокачествените.
— Слава богу!
— Да — съгласи се Чък. След като беше дал нещичко, сега смяташе, че заслужава да получи.
— Чух го да говори с баба за някой си Хенри Питърсън, който май е умрял.
Подготвил се беше да остане разочарован; тя може и изобщо да не беше чувала за Хенри Питърсън. Но госпожа Станли така ококори
очи, че Чък сериозно се уплаши те да не изхвръкнат, и се хвана за гърлото като че ли се беше задавила с парче от мъфина.
— О, каква тъжна история! Ужасна! Той беше счетоводителят на баща ти. Водеше счетоводството и на други фирми.
— Тя се приведе напред и пеньоарът ѝ откри гледка към гръд, толкова голяма, че приличаше на халюцинация. Продължаваше да се
държи за гърлото. — Той се самоуби! — каза шепнешком. — Обеси се!
— Измами ли е извършвал? — попита Чък. В книгите на Агата Кристи се извършваха много финансови измами. Както и изнудвания.
— Какво? Господи, не! — Госпожа Станли стисна устни, сякаш да не изрече нещо, което не е за ушите на голобрадото момче, седнало
срещу нея. Но естествената ѝ склонност да разказва всичко (на всеки) надделя. — Жена му избяга с по-млад мъж! Едва достатъчно голям,
за да гласува, а тя беше на повече от четирийсет! Какво мислиш за това?
Единственият отговор, който му дойде наум, беше:
— Леле! — Тази реакция явно я удовлетвори.
След като се прибра вкъщи, той взе тетрадката си от етажерката и написа:

Д. е видял призрака на сина на Джефрис малко преди да умре. Видял е призрака на Х. Питърсън 4 или 5 ГОДИНИ преди да
умре. Спря и задъвка края на химикалката обезпокоен. Не искаше да напише онова, което му се въртеше в главата, но реши, че
един добър детектив би го направил.
Сара и хлябът. ВИДЯЛ ЛИ Е ПРИЗРАКА НА БАБА В КУЛАТА???

Отговорът му се струваше очевиден. Защо иначе ще говори колко трудно е чакането?

„Сега и аз чакам — помисли си Чък. — И се надявам всичко да се окаже просто голямо недоразумение“.

В последния учебен ден в шести клас госпожица Ричардс — мила отнесена млада жена, която не умееше да въдворява никаква
дисциплина и вероятно нямаше да изкара дълго в държавната образователна система — опита да прочете на класа няколко стиха от „Песен
за мен самия“ на Уолт Уитман. Не се получи. Децата бяха подивели и не им се слушаше поезия, а искаха само да побягнат към
предстоящите дълги летни месеци. Чък беше в същото настроение, доволен да мята наплюнчени хартиени топчета или да покаже среден
пръст на Майк Ендърби, докато госпожица Ричардс гледаше в книгата, но един стих отекна в главата му и го накара да се изправи.
След като часът най-накрая свърши и децата излязоха на свобода, той остана в класната стая. Госпожица Ричардс седна на бюрото и
духна кичур коса от челото си. Когато видя, че Чък още не си е тръгнал, му се усмихна уморено.
— Часът мина добре, не си ли съгласен?
Чък разпознаваше сарказма дори когато беше деликатен и използван за самоирония. Все пак той беше евреин. Добре де, наполовина
евреин.
— Какво иска да каже авторът с „Обширен съм, съдържам множествата“?
Въпросът му ободри учителката. Тя подпря брадичка на едното си малко юмруче и го погледна с красивите си сиви очи.
— Според теб какво означава?
 — Говори за всички хора, които познава, нали? — предположи Чък.
— Да, но може би означава нещо повече. Ела насам.
Той се наведе над бюрото ѝ, където върху дневника стоеше „Американска поезия“. Много нежно тя постави длани върху слепоочията
му. Ръцете ѝ бяха хладни. Усещането беше толкова приятно, че се наложи да потисне потръпването си.
— Какво има между ръцете ми? Само хората, които познаваш ли?
— Не — отговори Чък. Мислеше си за майка си и баща си, и за бебето, което така и не бе успял да подържи. Алиса, сипе се като
дъжд. — Има и спомени.
— Да. Всичко, което виждаш. Всичко, което знаеш. Целият свят, Чъки. Самолети в небето, капаците на шахти по улицата. С всяка
следваща година светът в главата ти ще става все по-голям и ярък, по-сложен и изпълнен с детайли. Разбираш ли?
— Май да. — Изуми го мисълта, че в крехкия му череп се съдържа цял един свят. Помисли си за сина на Джефрис, блъснат на улицата.
Помисли си за Хенри Питърсън, счетоводителя на баща му, увиснал на въжето (сънуваше кошмари за него). Техните светове бяха потънали
в тъмнина. Като стая, в която си угасил лампата.
Госпожица Ричардс свали ръце. Изглеждаше угрижена.
— Добре ли си, Чъки?
— Да.
— Тогава тръгвай. Ти си добро момче. Приятно ми беше да ти преподавам.
Чък стигна до вратата и се обърна.
— Госпожице Ричардс, вярвате ли в призраци? Тя се замисли.
— Вярвам, че спомените са призраци. Но привидения, хвърчащи из коридорите на порутени замъци? Мисля, че те съществуват само в
книгите и филмите.
„И може би в кулата на дядовата къща“, помисли си Чък.
— Приятно лято, Чъки.

Лятото наистина беше приятно до август, когато баба му умря. Случи се недалеч от къщи, на публично място, което беше малко
унизително, но поне смъртта беше от онези, за които хората казват на погребението: „Слава богу, че не е страдала“. Другото стандартно
изказване „Живя дълго и пълноценно“ беше по-спорно; Сара Кранц още не беше навършила шейсет и пет, макар да ги наближаваше.
Къщата на Пилчард Стрийт отново се изпълни с дълбока тъга, само че този път нямаше пътуване до „Дисни Уърлд“, което да отбележи
началото на възстановяването. Чък отново започна да нарича баба си „бабех“, поне наум, и често вечер заспиваше изтощен от плач.
Плачеше, заровил лице във възглавницата, за да не натъжава дядо си още повече. Понякога шептеше: „Бабех, липсваш ми, бабех, обичам те“,
докато най-накрая сънят го погълнеше.
Дядо носеше траурна лента, отслабна, спря да се шегува и се състари, но Чък долавяше (или поне така си мислеше) и известно
облекчение в изражението му. Ако действително беше така, го разбираше. Когато живееш със страха ден след ден, би трябвало да изпиташ
облекчение, когато страшното най-накрая се случи. Нали?
След смъртта ѝ Чък повече не изкачваше стълбите до кулата и не си отправяше предизвикателство да докосне катинара, но отиде до
минимаркета един ден преди да тръгне в седми клас в прогимназия „Ейкър Парк“. Купи си безалкохолно и „Кит-кат“, после попита
продавача къде е стояла жената, когато е получила инсулта и е умряла. Продавачът, нашарен с татуировки двайсет и няколко годишен
младеж с дълга, зализана с гел руса коса, се изсмя отблъскващо.
— Малкият, проявяваш нездрав интерес. Да не би да усъвършенстваш уменията си на масов убиец от ранна възраст?
— Тя ми беше баба — каза Чък. — Моята бабех. Аз бях на градския басейн, когато е станало. Прибрах се вкъщи и когато я повиках,
дядо ми каза, че е умряла.
Това изтри усмивката от лицето на продавача.
— Леле, пич. Извинявай. Стана ето там. При етажерката на третия ред.
Чък отиде при етажерката на третия ред и вече знаеше какво ще види.
— Купуваше хляб — каза младежът. — Срина почти всичко от рафта, когато падна. Съжалявам, не биваше да го казвам.
— Не — каза Чък и си помисли: „Вече го знаех“.

На втория ден от новата учебна година в прогимназия „Ейкър Парк“ Чък мина покрай информационното табло пред администрацията
и веднага направи няколко крачки назад. Сред обявите за различни кръжоци, прослушвания за оркестъра и сформирането на спортните
отбори имаше плакат, на който танцуваха момче и момиче — той вдигнал ръка, за да я завърти. НАУЧЕТЕ СЕ ДА ТАНЦУВАТЕ! пишеше
над усмихнатите деца с пъстри букви. Под тях: ЗАПИШЕТЕ СЕ В КЛУБ „ВИХРЕН ПИРУЕТ“! ЕСЕННИЯТ БАЛ НАБЛИЖАВА! ЕЛАТЕ НА
ДАНСИНГА!
В главата на Чък нахлу болезнено ясен спомен: баба му в кухнята, протегнала ръце към него. Как щракна с пръсти и каза: „Танцувай с
мен, Хенри“.
Следобед отиде във физкултурния салон, където заедно с още девет плахи деца беше посрещнат възторжено от госпожица Рорбахер,
учителката по физическо на момичетата. Чък беше едното от само три момчета. Момичетата бяха седем, всичките по-високи от момчетата.
Едно от момчетата, Пол Мълфорд, опита да се изниже веднага щом забеляза, че е най-ниският в групата, висок едва метър и петдесет.
Госпожица Рорбахер го догони и го домъкна обратно през смях.
— А, не, не — каза тя. — Вече ми падна в ръчичките.
Така беше. Всички ѝ бяха паднали в ръчичките. Госпожица Рорбахер беше танцуващият звяр и никой не можеше да се изпречи на пътя
ѝ. Тя пусна касетофона и им показа как се танцува валс (Чък вече знаеше), ча-ча (Чък вече знаеше), степ (Чък вече знаеше) и самба. Чък не
знаеше този танц, но когато госпожица Рорбахер пусна „Tequila“ на „Чампс“ и им показа основните стъпки, той веднага ги схвана и се
влюби в тях.
Чък беше най-добрият танцьор в малкия клуб, затова госпожица Рорбахер го слагаше предимно с непохватните момичета. Той
разбираше че го прави, за да могат те да се научат, и не възразяваше, но му беше скучно.
Към края на четирийсет и пет минутното занятие обаче танцуващият звяр проявяваше милост и го слагаше да партнира на Кат Маккой,
която беше в осми клас и танцуваше най-добре от момичетата. Чък не очакваше да се зароди любов — Кат беше не само много красива, но
и с десет сантиметра по-висока от него, — но обичаше да танцува с нея и усещането беше взаимно. Щом се хванеха за ръце, улавяха ритъма
и той ги изпълваше. Гледаха се в очите (тя трябваше да гледа надолу, което беше неприятно, но какво да се прави — това беше
положението) и се смееха радостно.
Преди да разпусне децата, госпожица Рорбахер ги разпределяше по двойки (четири от момичетата трябваше да танцуват едно с друго)
и ги караше да импровизират. Когато се отърсеха от задръжките и срама, всички се справяха по-добре, макар че повечето от тях никога
нямаше да танцуват на Копакабана.
Един ден — през октомври, само седмица преди Есенния бал — госпожица Рорбахер пусна „Billie Jean“.
— Гледайте сега — каза Чък и направи доста прилична лунна разходка. Децата нададоха възхитени възгласи. Госпожица Рорбахер
зяпна.
— Божичко! — възкликна Кат. — Покажи ми!
Чък отново направи стъпките. Кат се опита, но илюзията, че върви назад, просто не се получи.
— Събуй си обувките — посъветва я Чък. — Давай по чорапи.
Плъзгай се.
Кат изпълни указанията. Този път стана много по-добре и всички ѝ ръкопляскаха. Госпожица Рорбахер също опита, а после и
останалите започнаха да правят лунната разходка до полуда. Дори Дилън Мастерсън, най-непохватният в групата, схвана движението.
Занятието на „Вихрен пирует“ приключи с половин час по-късно от обикновено.
Чък и Кат си тръгнаха заедно.
— Трябва да го изиграем на бала — каза тя.
Чък, който не бе имал намерение да ходи, спря и я изгледа с повдигнати вежди.
— Няма да е среща, нищо подобно — побърза да поясни Кат. — Кавалер ще ми бъде Дъги Уентуърт… — Чък знаеше, но това не пречи
да им покажем страхотните си стъпки. Искаш ли?
— Не знам. Много по-нисък съм от теб. Ще ни се смеят.
— Измислила съм го — рече Кат. — Брат ми има мъжки обувки с ток и мисля, че ще ти станат. Имаш големи ходила за толкова малко
дете.
— О, много ти благодаря.
Тя се разсмя и го прегърна сестрински.
На следващата репетиция на „Вихрен пирует“ Кат Маккой донесе обувките на брат си. Чък, чието мъжество и без друго вече беше
взето на подбив, понеже танцува, беше готов да ги намрази, но се влюби в тях от пръв поглед. Токовете бяха високи, носовете бяха остри и
бяха черни като московска нощ. Приличаха много на обувките, които Бо Дидли беше носил навремето. Добре де, големички му бяха, но
това се оправи с малко тоалетна хартия, натъпкана в острите носове. Но най-хубавото беше… че се плъзгаха. По време на импровизациите,
когато госпожица Рорбахер пусна „Caribbean Queen“, подът на физкултурния салон сякаш се превърна в лед.
— Ако надраскаш пода, чистачите ще те напердашат — каза Тами Ъндъруд. Вероятно беше права, но не останаха драскотини. Чък се
плъзгаше твърде леко, за да остави следи.

Чък отиде сам на есенния бал, и по-добре, защото всички момичета от „Вихрен пирует“ искаха да танцуват с него. Особено Кат,
защото приятелят ѝ Дъги Уентуърт имаше два леви крака и почти цяла вечер подпираше стената с приятелчетата си, пиеше пунш и
наблюдаваше танцуващите с пренебрежителна усмивка.
Кат не спираше да го пита кога ще направят номера, а Чък все отлагаше. Каза, че ще познае подходящата песен, когато я чуе. Всъщност
мислеше за баба си.
Към девет, половин час преди танцовата забава да свърши по график, пуснаха подходящата песен. „Higher and Higher“ на Джаки
Уилсън. Чък се запъти към Кат с протегнати ръце. Тя изу обувките си и тъй като Чък носеше обувките с токове на брат ѝ, двамата бяха
приблизително на една височина. Излязоха на дансинга и когато направиха лунната разходка в синхрон, всички отстъпиха назад. Оформиха
кръг около тях и започнаха да пляскат. Госпожица Рорбахер, една от дежурните учителки на бала, пляскаше заедно с учениците и викаше:
— Давайте, давайте, давайте!
И те танцуваха. Докато Джаки Уилсън пееше с цяло гърло енергичната песен с госпъл окраски, те танцуваха като Фред Астер,
Джинджър Роджърс, Джийн Кели и Дженифър Бийлс събрани в едно. Накрая Чък завъртя Кат първо наляво, после надясно и тя се отпусна
в обятията му, разперила ръце като умиращия лебед. Чък завърши с шпагат, който по чудо не му сцепи панталона. Двеста деца нададоха
възглас, когато Кат обърна глава и лепна целувка в ъгълчето на устата му.
— Още веднъж! — извика някой, но Чък и Кат поклатиха глави. Макар и още малки, знаеха кога да спрат. Не можеха да надминат това
перфектно изпълнение.

Шест месеца преди да умре от тумор в мозъка (на несправедливо ранната възраст от трийсет и девет години) и докато мозъкът му още
работеше (поне отчасти), Чък каза на жена си истината за белега на ръката. Не беше кой знае каква тайна и не я беше излъгал особено, но
беше достигнал момент в бързо гаснещия си живот, когато му се стори важно да изясни въпроса. Единственият път, когато тя го попита за
белега (който наистина беше съвсем малък), той отговори, че му е от момче на име Дъг Уентуърт, което се ядосало, защото танцувал
шеметно с гаджето му на училищна забава, и го блъснало в телената оградата пред физкултурния салон.
— Какво стана всъщност? — попита Джини, не защото искаше непременно да знае, а тъй като ѝ се стори, че е важно за Чък. Не я
интересуваше особено някаква случка от прогимназията. Лекарите казваха, че до Коледа вероятно ще е мъртъв. Това я интересуваше.
След паметния им танц, когато диджеят бе пуснал друга, по-нова песен, Кат Маккой беше изтичала при приятелките си, които сред
кикот и писъци я бяха запрегръщали с плам, на какъвто са способни само тринайсетгодишните момичета. Чък беше потен и толкова
разгорещен, че имаше чувството, че бузите му ще се възпламенят всеки момент. Освен това беше изпаднал в еуфория. Единственото, което
искаше в този момент, беше да остане сам някъде на тъмно и хладно.
Той мина като насън покрай Дъги и приятелите му (които не му обърнаха никакво внимание), отвори вратата на салона и излезе на
асфалтираното баскетболно игрище. Хладният есенен въздух потуши пожара в бузите му, но не и еуфорията. Вдигна очи, видя милиони
звезди и разбра, че зад всяка от тези милиони звезди се крият поне още милион.
„Вселената е обширна — помисли си. — Съдържа множества. Освен това съдържа мен и в този момент аз съм прекрасен. Имам право
да бъда прекрасен“.
Той изпълни лунната разходка под баскетболния кош на фона на струящата от салона музика (когато направи признанието пред Джини,
не помнеше вече коя песен звучеше, но, за протокола, беше „Jet Airliner“ на „Стив Милър Бенд“), после се завъртя с разперени ръце. Сякаш
за да прегърне целия свят.
Усети болка в дясната ръка. Не силна, просто нормална болка, която те кара да изохкаш, но достатъчна да го изтръгне от радостното
извисяване на духа и да го свали обратно на земята. Видя, че опакото на дланта му кърви. Докато се беше въртял като дервиш под звездите,
разперената му ръка беше закачила мрежата на оградата и стърчащо парче тел го беше порязало. Раната беше повърхностна, не налагаше
дори лепенка. Но му остави белег. Малък бял белег с формата на полумесец.
— Защо ти е да лъжеш за подобна дреболия? — попита Джини. Усмихваше се, когато вдигна ръката му и целуна белега.
— Разбирам да беше излъгал, че си смлял по-голямото момче от бой, но ти не каза подобно нещо.
Не, не беше казвал подобно нещо и Дъги Уентуърт никога не му беше създавал проблеми. Първо, Дъги беше голям веселяк. Второ, Чък
Кранц беше фъстък от седми клас, който не заслужаваше внимание.
Защо тогава беше излъгал, ако не за да се изкара героя в измислена история? Защото белегът беше важен по друга причина. Защото
беше част от история, която не можеше да разкаже, макар сега жилищен блок да се издигаше на мястото на викторианската къща, в която
беше израснал. Викторианската къща с призраците.
Белегът означаваше нещо повече, затова Чък беше съчинил история, която да му придаде по-голямо значение. Просто не можеше да
измисли история, подобаваща на значението му. Нямаше по-добро обяснение, но докато глиобластомът продължаваше щурма си,
разпадащият му се ум успя да измисли толкова. Най-накрая ѝ каза как всъщност се беше сдобил с белега и това трябваше да е достатъчно.

10

Дядото на Чък, неговият зайде, умря от инфаркт четири години след Есенния бал. Сърцето на Алби спря, докато изкачваше стълбите
на градската библиотека, за да върне „Гроздовете на гнева“ — която беше казал, че е точно толкова хубава, колкото я помнел. Чък беше
десетокласник в гимназията, пееше в рокгрупа и танцуваше като Джагър по време на инструменталите.
Дядо му му остави всичко. Наследството, някога доста голямо, се беше смалило значително в годините след ранното му пенсиониране,
но все още имаше достатъчно пари за висшето образование на Чък. По-късно продажбата на викторианската къща плати за къщата (малка,
но в хубав квартал и с прекрасна стая в дъното, подходяща за детска), в която с Вирджиния се нанесоха след медения месец в Катскилс.
Като нов служител в „Мидуест Тръст“ — скромен касиер, — той никога нямаше да може да я купи без наследството от дядо си.
Чък категорично отказа да се премести в Омаха и да живее при родителите на майка си.
— Обичам ви — каза той, — но тук съм израснал и тук искам да остана, докато замина за колежа. На седемнайсет съм, не съм бебе.
Тъй че те двамата, отдавна пенсионирани, дойдоха да живеят с него във викторианската къща за близо двете години преди Чък да
постъпи в Университета на Илинойс.
Не успяха обаче да дойдат за погребението. Всичко се случи много бързо, както беше искал дядо му, а родителите на майка му имаха да
уреждат някои неща в Омаха. На Чък не му липсваха особено. Заобиколен беше от приятели и съседи, които познаваше много по-добре от
тях. Един ден преди те да пристигнат Чък най-накрая отвори жълтия плик, който стоеше на масичката в антрето. Беше от погребална
агенция „Еберт-Холоуей“. Вътре бяха личните вещи на Алби Кранц — онези от тях, които били в джобовете му, когато беше паднал на
стълбите пред библиотеката.
Чък изсипа съдържанието на плика на масата. Издрънкаха монети, няколко дражета „Холс“, джобно ножче, новият мобилен телефон,
който дядо му почти не беше имал възможност да използва, и портфейлът му. Чък взе портфейла, помириса старата мека кожа, целуна го и
си поплака. Сега вече наистина беше сиракче.
Сред вещите беше и ключодържателят на дядо му. Чък плъзна в халката показалеца на дясната си ръка (ръката с белега във формата на
полумесец) и изкачи късото и мрачно стълбище до кулата. Този път не просто разклати катинара. След като търси известно време, намери
правилния ключ и го отключи. Остави катинара да виси на вратата и я отвори, напрегнат от скърцането на старите несмазани панти, готов
да се сблъска с какво ли не.

11

Но вътре нямаше нищо. Стаята беше празна.

Малка стаичка, кръгла, с диаметър не повече от четири метра, дори по-малко. Отсреща имаше един-единствен широк прозорец,
напластен с трупал се в продължение на години прах. Макар денят да беше слънчев, през стъклото влизаше слаба, разсеяна светлина.
Застанал на прага, Чък протегна крак и опипа с пръсти дъските като момче, което пробва водата в езерото, за да види дали е студена.
Дъските не изскърцаха, нито поддадоха. Той пристъпи в стаята, готов да отскочи назад в мига, в който усети пода да хлътва, но дюшемето
беше твърдо. Отиде до прозореца, като остави следи от стъпки в дебелия слой прах.
Дядо му беше излъгал за прогнилия под, но за гледката беше напълно прав. Наистина не представляваше нищо особено. Чък видя
търговския център зад зеления пояс от дървета, а отвъд него локомотива на влака, пътуващ към града и дърпащ след себе си пет пътнически
вагона. По това време на деня, след като сутрешният пиков час беше приключил, вероятно имаше съвсем малко пътници.
Остана на прозореца, докато влакът отмина, после се върна обратно по стъпките си в праха. Когато се обърна да затвори вратата, видя
по средата на кръглата стая легло. Болнично легло. На него лежеше мъж. Изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Не се виждаха апарати, но
въпреки това Чък чу звука на един, който правеше бип… бип… бип. Вероятно монитор за сърдечната честота. До леглото имаше шкафче. На
него имаше различни кремове и очила с черни рамки. Очите на мъжа бяха затворени. Едната му ръка беше отпусната върху одеялото и Чък
видя белега с формата на полумесец — и не се изненада.
 В тази стая дядото на Чък — неговият зайде — беше видял жена си да лежи мъртва с разпилените около нея хлябове, които е щяла да
бутне при падането си. „Чакането, Чъки — беше му казал. — То е най-трудното“.
Сега започваше неговото чакане. Колко ли време щеше да продължи? На колко години беше мъжът в болничното легло? Чък понечи да
влезе отново в кулата, за да види по-добре, но видението изчезна. Нямаше мъж, нямаше болнично легло, нямаше шкафче. Чу се едно
последно тихо бип от невидимия монитор, после и то се стопи. Мъжът не избледня постепенно, както правеха привиденията във филмите;
просто изчезна, сякаш изобщо не се беше появявал.
„Наистина не се е появявал — помисли си Чък. — Ще си внуша, че не съм го виждал, и ще живея живота си, докато времето ми изтече.
Аз съм прекрасен, заслужавам да бъда прекрасен и съдържам множества“.
Затвори вратата и заключи катинара.
Ако има кръв
През януари 2021 г. малък пощенски плик, адресиран до детектив Ралф Андерсън, пристига в дома на семейство Конрад, съседите на
Андерсънови. Семейство Андерсън е на дълга почивка на Бахамските острови благодарение на безкрайната учителска стачка в окръга.
(Ралф настоя синът му Дерек да си вземе учебниците, което Дерек определи като „невъобразима тъпотия“.) Семейство Конрад се е
съгласило да им препраща пощата, докато се върнат във Флинт Сити, но върху плика с главни букви пише: НЕ ПРЕПРАЩАЙ, ПРЕДАЙ НА
ПОЛУЧАТЕЛЯ. Когато Ралф отваря пакета, намира флашпамет, озаглавена „Ако има кръв“, вероятно препратка към стария израз за
новинарските репортажи „Ако има кръв, пускаме го пръв“. На устройството има две неща. Едното е папка със снимки и спектрограми
на аудиозаписи. Другото е някакъв доклад или поетичен дневник от Холи Гибни, с която детективът е работил по случай, започнал в
Оклахома и приключил в пещера в Тексас. Този случай завинаги е променил представите на Ралф Андерсън за реалността. Последният
запис в аудиодоклада на Холи е от 19 декември 2020 г. Говори задъхано.
Направих всичко по силите си, Ралф, но може да не е достатъчно. Въпреки внимателното планиране има вероятност да не се измъкна
жива. В такъв случай искам да знаеш колко ценя твоето приятелство. Ако умра, а ти решиш да довършиш започнатото от мен, моля те,
внимавай. Имаш жена и дете.
[Тук докладът свършва.]
8-9 декември 2020
1

Градчето Пайнбъро се намира недалеч от Питсбърг. Макар голяма част от Западна Пенсилвания да е заета от ферми, Пайнбъро може да
се похвали с процъфтяващ градски център и почти 40 000 жители. Когато навлезете в пределите на общинския град, минавате покрай
гигантско бронзово творение със съмнителна художествена стойност (но местните жители явно си го харесват). Това е, според табелата,
НАЙ-ГОЛЯМАТА ШИШАРКА НА СВЕТА! Наблизо има паркинг за желаещите да си направят пикник и снимки. Много от тях се снимат,
някои слагат децата си да позират седнали на люспите на шишарката. (Малка табелка до нея гласи: „Моля, не поставяйте деца над 20 кг на
Шишарката.) Днес е твърде студено за пикници, химическата тоалетна е прибрана за сезона, а бронзовото творение със съмнителна
художествена стойност е украсено с мигащи коледни лампички.
Недалеч от гигантската шишарка, близо до мястото, където първият светофар бележи началото на центъра на Пайнбъро, се намира
прогимназия „Албърт Макриди“, в която почти петстотин ученици посещават седми, осми и девети клас — тук няма учителска стачка.
В десет без петнайсет на 8 декември куриерски микробус на „Пенси Спийд“ спира на кръглата алея пред училището. Куриерът слиза и
стои пред минибуса една-две минути, докато проверява нещо във формуляр. После побутва очилата си по тесния си нос, поглажда тънките
си мустаци и отива до задната врата на микробуса. След кратко тършуване изважда квадратен пакет, широк около метър. Носи го без голямо
усилие, тъй че явно не тежи много.
На вратата има предупреждение: ВСИЧКИ ВЪНШНИ ЛИЦА ТРЯБВА ДА ПОЛУЧАТ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ДОСТЪП.
Шофьорът натиска копчето на домофона под надписа и госпожа Келър, училищната секретарка, го пита какво обича.
— Нося пратка за нещо си на име… — Той се навежда да прочете етикета. — Божке! Май е на латински. Нещо от сорта на Немо…
Немо… Импуне… или сигурно се казва Импюни…
Госпожа Келър му се притича на помощ.
— За Дружеството „Nemo Me Impune Lacessit“ е, нали? На екрана куриерът изглежда облекчен.
— Щом казвате. Първата дума определено е „дружество“.
Какво означава?
— Влезте, ще ви кажа.
Когато куриерът минава през металния детектор, влиза в централния офис и оставя пакета на бюрото, госпожа Келър се усмихва.
Пакетът е облепен със стикери, няколко на коледни елхи, зеленика и Дядо Коледа, много повече на шотландци с карирани полички и черни
кепета, надуващи гайди.
— Е — казва той, когато сваля четеца от колана си и го насочва към баркода върху етикета с адреса. — Какво представлява този Немо,
когато си е вкъщи по пантофи?
— Националният девиз на Шотландия — отвръща тя. — Означава „Никой не може да ме провокира безнаказано“. Класът по
Политология и социология на господин Гризуълд си партнира с училище от Шотландия, край Единбург. Пишат си имейли и съобщения във
Фейсбук, изпращат си снимки и така нататък. Шотландчетата викат за „Пиратите“ от Питсбърг, нашите деца за футболен клуб „Бъки
Тисъл“. Нашите гледат мачовете в YouTube. Сигурно идеята да се кръстят Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ е хрумнала на Гризуълд. —
Тя поглежда адреса на етикета. — Да, гимназия „Ренхил“, от тях е. С все митническите печати.
— Бас държа, че са коледни подаръци — казва куриерът. — Няма какво друго да е. Вижте. — Той обръща кутията и ѝ показва надписа
НЕ ОТВАРЯЙТЕ ПРЕДИ 18 ДЕКЕМВРИ, изписан внимателно с печатни букви и обрамчен от още двама шотландски гайдари.
Госпожа Келър кимва.
— Тогава е последният учебен ден преди коледната ваканция. Боже, дано децата на Гризуълд са се сетили също да им изпратят нещо.
— Как мислите, какви ли подаръци изпращат шотландчета на американчета?
Тя се разсмива.
— Само да не е саздърма.
— Какво е това? Пак ли е на латински?
— Овчи сърца — обяснява госпожа Келър. — И дроб, и други карантии. Знам, защото съпругът ми ме заведе в Шотландия за десетата
годишнина от сватбата ни.
Куриерът прави физиономия, която отново я разсмива, после я моли да се подпише в прозорчето на електронния четец. Тя се подписва.
Той ѝ пожелава приятен ден и весели празници. Тя му пожелава същото. След като той си тръгва, госпожа Келър привиква едно безцелно
шляещо се хлапе (то няма пропуск за напускане на часа, но тя не го прави на въпрос) да занесе кутията в складовото помещение между
библиотеката и учителската стая на първия етаж. Казва на господин Гризуълд за колета в обедната почивка. Той отвръща, че ще го занесе в
класната стая в три и половина след последния час. Ако го беше занесъл на обяд, касапницата вероятно щеше да е още по-голяма.
Американският клуб от училище „Ренхил“ не беше изпратил на учениците от „Албърт Макриди“ кутия с коледни подаръци. Не
съществува компания за куриерски услуги „Пенси Спийд“. Микробусът, по-късно намерен изоставен, бил откраднат от паркинга на мол
малко след Деня на благодарността. Госпожа Келър ще се критикува безпощадно, защото не забелязала, че куриерът няма табелка с името
си, а когато насочил електронния четец към етикета на колета, устройството не бибипнало като четците, използвани от Ю Пи Ес и
„ФедЕкс“, защото било фалшиво. Както и митническият печат.
Полицаите ще ѝ кажат, че на всеки може да се случи да не забележи тези подробности и няма защо да се чувства виновна. Въпреки
това тя се чувства виновна. Мерките за сигурност в училището — камерите, заключената по време на часовете входна врата, металният
детектор — са добри, но представляват просто машини. Тя е (или поне беше) човешкият елемент в охраната, пазителят на портата и не
беше оправдала това доверие. Не беше опазила децата.
Госпожа Келър смята, че ръката, която е загубила, ще бъде само началото на изкуплението ѝ.

14:45 е и Холи Гибни се приготвя за шейсет минути, които винаги ѝ доставят удоволствие. Това може да намеква за лош вкус, но тя
обича да гледа едночасовото делнично предаване по телевизията и се старае детективска агенция „Търси се“ (помещаваща се в хубав нов
офис на петия етаж на „Фредерик Билдинг“ в центъра) да е празна от три до четири. Тъй като тя е шефката — нещо, което още ѝ е трудно
да повярва, — задачата не е особено трудна.
Днес Пийт Хънтли, съдружникът ѝ в агенцията, откакто Бил Ходжис умря, издирва избягало от къщи момиче из приютите за бездомни
в града. Джером Робинсън, който е прекъснал следването си в Харвард, докато се опитва да превърне доклад по социология от четирийсет
страници в книга, също работи в „Търси се“, макар и само почасово. Днес следобед той е южно от града да търси отвлечен голдън ретривър
на име Лъки, който може да е бил оставен в приют в Янгстаун, Акрън или Кантън, когато собствениците му отказали да платят искания
откуп от десет хиляди долара. Естествено, кучето може и да беше изхвърлено нейде из полята на Охайо — или убито, — но едва ли. Увери
Джером, че името на кучето е добра поличба и че е обнадеждена.
— Обнадеждена си, а? — ухили се той.
— Точно така — отвърна тя. — А сега бягай да донесеш пръчката, Джером.
Има голяма вероятност да остане сама чак до края на работния ден, но я интересува единствено времето от три до четири. Като хвърля
по едно око на часовника, написва набързо имейл до Андрю Едуардс, клиент, който подозира, че съдружникът му се опитва да укрива
фирмени авоари. Съдружникът се е оказал невинен, но агенцията си е свършила работата и трябва да си получи заплащането. „За трети път
Ви подканваме да платите за извършената услуга — пише тя.
— Моля, издължете се, за да не се налага да прехвърлим вземането към колекторска фирма“.
Чувства се много по-убедителна, когато може да пише в множествено число вместо в единствено. Работи върху самочувствието си, но
както често е казвал дядо ѝ, „Рим не е бил построен за един ден, нито Филаделфия“.
Изпраща имейла — фиууу — и изключва компютъра. Поглежда часовника. До три остават осем минути. Отива до малкия хладилник и
изважда кутийка диетично пепси. Оставя я върху фирмена подложка (ВИЕ ГУБИТЕ, НИЕ НАМИРАМЕ, ВИЕ ПЕЧЕЛИТЕ), после отваря
горното ляво чекмедже на бюрото си. Вътре, скрит под ненужни формуляри, има пакет с минидесертчета „Сникърс“. Изважда шест, по
едно за всяка рекламна пауза, разопакова ги и ги подрежда в редица.
Три без пет. Пуска телевизора, но изключва звука. Мори Пович в момента обикаля из студиото и настървява публиката. Холи може да
има лош вкус, но не пада чак толкова ниско. Обмисля дали да не изяде един от сникърсите, но решава да изчака. Тъкмо когато се
поздравява мислено за въздържанието, чува асансьора и завърта подразнено очи. Трябва да е Пийт. Джером е твърде далеч от града.
Наистина е Пийт, усмихнат.
— О, прекрасен ден — казва той. — Някой най-накрая е накарал Ал да изпрати техник…
— Ал нищо не е направил — отвръща Холи. — С Джером се погрижихме. Беше просто бъг.
— Но как…
— Хакнахме някои настройки. — Продължава да държи часовника под око: три без три. — Джером го направи, но и сама можех да се
справя. — Отново се чувства длъжна да каже истината. — Поне така си мисля. Намери ли момичето?
Пийт вдига палци.
— В „Сънрайз Хаус“. Първо там проверих. Добрата новина е, че иска да се прибере вкъщи. Обади се на майка си и тя ще отиде да я
вземе.
— Сигурен ли си? Или момичето само ти обеща?
— Стоях до нея, когато ѝ позвъни. Видях сълзите ѝ. Случаят е решен, Холи. Само се надявам майката да не е стисната като онзи тип
Едуардс.
— Едуардс ще плати. Твърдо съм решила. — На телевизионния екран Мори е заменен от танцуващо шишенце с лекарство против
диария. Което по мнение на Холи всъщност е за предпочитане. — А сега тихо, Пийт, предаването ми започва след една минута.
— Господи, още ли гледаш този тип? Холи му хвърля заплашителен поглед.
— Можеш да гледаш с мен, но ако ще правиш саркастични забележки и ще ми разваляш удоволствието, по-добре си тръгвай.
„Бъди твърда“, обича да ѝ повтаря Али Уинтърс. Али е психотерапевтката ѝ. За кратко посещаваше друг терапевт, мъж, който беше
написал три книги и множество научни статии. Но това беше по причини, различни от демоните, които я преследваха като тийнейджърка.
С доктор Карл Мортън обсъждаха по-скорошни демони.
— Без саркастични забележки, разбрано — обещава Пийт.
— Леле, не мога да повярвам, че с Джером сте действали зад гърба на Ал. Хванали сте бика за рогата, така да се каже. Страшна си,
Холи.
— Опитвам се да бъда по-твърда.
— И успяваш. В хладилника има ли кола?
— Само диетична.
— Гадост. Има вкус на…
— Тихо.
Три часът е. Когато началната песен на предаването започва, тя пуска звука на телевизора. Квартетът на Боби Фулър изпълнява „I
Fought the Law“. На екрана се появява съдебна зала. Присъстващите — всъщност публика в студио като при Мори, но не така настървена —
пляскат в такт с музиката, а говорителят съобщава:
— Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!
— Всички да станат! — провиква се Джордж, приставът. Зрителите стават, без да спират да пляскат и да се полюляват, когато съдия
Джон Лоу влиза в залата. Висок е два метра (Холи знае това от списание „Пийпъл“, което крие още по-добре от сникърсите) и е плешив
като черна топка за билярд… макар да е по-скоро кафяв като тъмен шоколад, отколкото черен. Носи широка тога, която се полюшва
напред-назад, докато върви с танцова стъпка към мястото си. Грабва чукчето, заклаща го като метроном и разкрива низ от бели зъби.
— О, боже господи — казва Пийт.
Холи му хвърля най-застрашителния си поглед. Пийт запушва уста с ръка, а другата размахва в знак на примирие.
— Сядайте, сядайте — казва съдия Лоу — истинско име Джералд Лоусън, Холи и това знае от „Пийпъл“, но е достатъчно сходно — и
публиката сяда. Холи харесва Джон Лоу, защото е прям, а не заядлив и дразнещ като съдия Джуди. Минава направо на въпроса също като
Бил Ходжис… макар съдия Джон Лоу да не може да се сравнява с него не само защото е измислен герой в телевизионно предаване. Бил е
починал преди години, но все още ѝ липсва. Всичко, което е постигнала, дължи на Бил. Няма друг като него, въпреки че Ралф Андерсън,
полицейският инспектор от Оклахома, с когото се е сприятелила, се доближава.
— Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа? — Зрителите се кикотят. — Гражданско или наказателно? Холи знае,
че рядко един и същ съдия разглежда и двата вида дела — че и ново всеки следобед, — но няма нищо против; делата винаги са интересни.
 — Гражданско, господин съдия — отговаря приставът. — Ищец е госпожа Рода Даниълс. Ответник е бившият ѝ съпруг Ричард
Даниълс. Спорът е за попечителство над семейното куче Лошо момче.
— Случай с куче — отбелязва Пийт. — Точно като за нас. Съдия Лоу се подпира на чукчето, което е по-дълго от обичайното.
— Лошо момче тук ли е, Джорджи, приятелю?
— Да, чака в една от съседните стаи, господин съдия.
— Много добре, много добре. Лошото момче хапе ли, както намеква името му?
— Според охраната има много мил нрав, господин съдия.
— Отлично. Да чуем какво има да каже ищецът за Лошо момче.
В този момент актрисата, изпълняваща ролята на Рода Даниълс, влиза в залата. Холи знае, че при истинско дело ищецът и ответникът
вече са заели местата си, но така е по-драматично. Докато госпожа Даниълс се поклаща по пътеката между пейките с твърде тясна рокля и
обувки с твърде високи токове, говорителят съобщава:
— Ще се върнем в залата на съдия Лоу след кратка пауза.
Пускат реклама на застраховка при смърт и Холи лапва първия сникърс.
— Може ли да си взема едно? — пита Пийт.
— Ти не си ли на диета?
— По това време на деня кръвната ми захар пада.
Холи отваря чекмеджето на бюрото си — неохотно, — но преди да успее да извади пакета с десертчетата, старицата, която се вайка
как ще плати разходите за погребението на съпруга си, е заменена от графика с надпис ИЗВЪНРЕДНА ЕМИСИЯ. На екрана се появява
Лестър Холт и Холи веднага разбира, че новината е сериозна. Лестър Холт е основното оръжие на канала. „Дано не е отново като 11
септември — мисли си тя всеки път щом се случи нещо подобно. — Боже, дано не е нов 11 септември или ядрена експлозия“.
Лестър казва:
— Прекъсваме програмата, за да ви съобщим за голяма експлозия в училище в град Пайнбъро, Пенсилвания, разположен на шейсет
километра югоизточно от Питсбърг. Съобщава се за множество жертви, повечето от които деца.
— Мили боже! — възкликва Холи, изважда ръка от чекмеджето и закрива уста.
— Държа да отбележа, че тази информация все още не е потвърдена. Мисля, че… — Лестър вдига ръка към ухото си, заслушан. — Да,
добре. Чет Ондовски, кореспондентът ни в Питсбърг, е на местопроизшествието. Чет, чуваш ли ме?
— Да — отговаря глас. — Чувам те, Лестър.
— Какво можеш да ни кажеш, Чет?
Картината се прехвърля от Лестър Холт към мъж на средна възраст с лице, което според Холи е типично за новинар от местен канал:
не толкова красиво, че да е водещ на новините по голяма национална телевизия, но достатъчно представително. Само дето възелът на
вратовръзката му е изкривен, бенката до устата му не е прикрита с грим, а косата му е рошава, сякаш не е имал време да се среши.
— До какво е застанал? — пита Пийт.
— Не знам. Тихо.
— Прилича на гигантска шишар…
— Тихо! — На Холи не ѝ пука за гигантската шишарка, нито за бенката или рошавата коса на Чет Ондовски; вниманието ѝ е насочено
към двете линейки, които преминават с пищене зад него, плътно една зад друга и с мигащи лампи.
„Жертви — мисли си тя. — Множество жертви, повечето от които деца“.
— Лестър, мога да кажа, че почти със сигурност тук в прогимназия „Албърт Макриди“ има поне седемнайсет мъртви и много повече
ранени. Информацията научихме от заместник-шериф, който поиска да остане анонимен. Взривното устройство вероятно е било в офиса
на администрацията или в складово помещение близо до него. Ако погледнете нататък…
Той посочва и камерата покорно следва пръста му. Първоначално образът е размазан, но когато камерата спира да се движи и
фокусира, Холи вижда, че експлозията е пробила голяма дупка в стената на сградата. Моравата е осеяна с пръснати във формата на дъга
тухли. Докато гледа — вероятно заедно с милиони други, — мъж с жълта жилетка излиза от дупката, понесъл нещо на ръце. Нещо малко с
гуменки. Не, с една гуменка. Другата явно е изхвърчала при взрива.
Камерата се връща на кореспондента и го хваща как си намества вратовръзката.
— От шерифското управление несъмнено ще дадат пресконференция по-късно, но в момента имат по-належащи задачи от това да
информират обществеността. Вече започнаха да пристигат родители… Госпожо? Госпожо, може ли да ви задам няколко въпроса? Чет
Ондовски от Канал 11.
Жената, която влиза в кадър, е невероятно пълна. Дошла е до училището без палто и пеньоарът ѝ на цветчета се издува около нея като
кафтан. Лицето ѝ е мъртвешки бледо с изключение на ярките червени петна по бузите, косата ѝ е достатъчно чорлава, за да може рошавият
Ондовски да изглежда сресан в сравнение с нея, пълните ѝ бузи блестят от сълзи.
„Не бива да показват тези кадри — мисли си Холи, — а аз не бива да ги гледам. Но те ги показват, а аз гледам“.
— Госпожо, детето ви тук ли учи?
— И синът, и дъщеря ми учат тук — отговаря жената и сграбчва Ондовски за лакътя. — Те добре ли са? Знаете ли, господине? Айрин и
Дейвид Върнън. Дейвид е в седми клас. Айрин в девети. Наричаме я Дини на галено. Знаете ли дали са добре?
— Не знам, госпожо Върнън — казва Ондовски. — По-добре попитайте някой от полицаите, които поставят бариерите ето там.
— Благодаря, господине, благодаря. Молете се за децата ми!
— Разбира се — обещава Ондовски, когато тя се отдалечава забързано, жена, която ще извади голям късмет, ако до края на деня не
получи сърдечен удар… макар Холи да предполага, че в момента сърцето ѝ е последната ѝ грижа. В момента сърцето ѝ е с Дейвид и
Айрин, наричана на галено Дини.
Ондовски се обръща към камерата.
— Цяла Америка ще се моли за децата на госпожа Върнън и за всички деца от училище „Албърт Макриди“. Според информацията, с
която разполагам до момента — не е пълна и е възможно данните да се променят, — взривът е избухнал към два и петнайсет, преди около
час, и е бил достатъчно силен, за да счупи прозорците в радиус от километър и половина. Стъклата… Фред, можеш ли да покажеш тази
шишарка?
— Ето, знаех си, че е шишарка — казва Пийт. Той се е привел напред и не откъсва поглед от телевизора.
Операторът Фред приближава обектива към люспите на шишарката или листата, или както там се наричат. Холи вижда парченца
счупено стъкло. По едно дори като че ли има кръв, макар че се надява да е просто отражение от примигващите лампи на линейките.
 Лестър Холт:
— Чет, това е ужасно. Истински ужас. Камерата се връща на Ондовски.
— Да, така е. Гледката е страховита. Лестър, искам да проверя дали…
Хеликоптер с червен кръст и надпис БОЛНИЦА МЪРСИ на корпуса каца на улицата. Косата на Чет Ондовски се разрошва от
течението, породено от въртящите се перки, и той повишава глас, за да го чуят:
— Искам да проверя дали мога да помогна с нещо! Това е изключителна трагедия! Обратно към теб в Ню Йорк!
Лестър Холт се появява на екрана, изражението му е разтревожено.
— Пази се, Чет. Уважаеми зрители, продължаваме с обичайната си програма, но ще ви държим в течение относно тази извънредна
ситуация по Ен Би Си на…
Холи взима дистанционното и изключва телевизора. Изгубила е интерес към телевизионното правосъдие, поне за днес. Не спира да
мисли за отпуснатата фигура в ръцете на мъжа с жълтата жилетка. „Само с една обувка, само с една обувка — мисли си тя. — Нани-нани,
синът ми Дани легна си да спи, едната си обувка само свали“. Ще гледа ли новините довечера? Вероятно. Не ѝ се иска, но няма да успее да
се сдържи. Трябва да разбере точно колко са жертвите. И колко от тях са деца.
Пийт я изненадва, като я хваща за ръка. Холи по принцип не обича да я докосват, но в момента усещането ѝ е приятно.
— Искам да си спомниш нещо — казва той.
Тя се обръща към него. Изражението на Пийт е мрачно.
— Двамата с Бил предотвратихте нещо много по-страшно от това. Онзи изрод Брейди Хартсфийлд можеше да убие стотици на
концерта, където се опита да взриви бомба. Може би хиляди.
— И Джером — казва тя тихо. — Джером също ни помогна.
— Да. Ти, Бил и Джером. Тримата мускетари. Успяхте да предотвратите онази трагедия. Но тази… — Пийт кимва към телевизора. —
Някой друг е бил длъжен да предотврати нея.

В седем часа Холи още е в офиса и преглежда фактури, които всъщност не се нуждаят от вниманието ѝ. Сдържа се да не пусне
телевизора за новините в шест и половина, но още не ѝ се прибира вкъщи. Сутринта е очаквала с нетърпение да си вземе вкусно
зеленчуково ястие за вечеря от „Мистър Чау“ и да го изяде, докато гледа „Красива отрова“, изключително недооценен трилър от 1968 г. с
участието на Антъни Пъркинс и Тюздей Уелд, но в момента не ѝ е до отрови, пък били те и красиви. Отровила я е новината от
Пенсилвания, а и все още не е изключено да пусне Си Ен Ен. Тогава няма да може да заспи и ще се върти в леглото до два, дори до три
сутринта.
Като повечето хора в пропития от медиите двайсет и първи век, Холи е свикнала с актовете на насилие, които мъже (все още предимно
мъже) извършват по религиозни или политически подбуди — най-често това са причините, — но случилото се в училището в малкото
градче ѝ напомня твърде много за онова, което за малко да се случи в Центъра за култура и изкуство на Средния запад, където Брейди
Хартсфийлд опита да взриви няколко хиляди тийнейджъри, и за случилото се пред Общинския център, където се вряза с мерцедес в тълпа
хора, отишли да търсят работа, и уби… тя не помни колко точно. Не иска да си спомня.
Прибира папките — все някога трябва да се прибере вкъщи — и отново чува асансьора. Изчаква да види дали ще подмине петия етаж,
но асансьорът спира. Сигурно е Джером, но тя все пак отваря второто чекмедже и хваща флакона вътре. Той има две копчета. Едното
задейства оглушителна сирена. Другото пръска лютив спрей.
Джером е. Холи пуска флакона и затваря чекмеджето. Диви се (при това не за първи път, откакто той се е върнал от Харвард) колко
висок и красив е станал. Не ѝ харесва четината около устата му, която той нарича „катинарче), но никога не би му го казала. Тази вечер
обичайната му енергична походка е бавна и вяла. Поздравява я по навик със „Здрасти, Холибери“ и се отпуска тежко на стола, който през
работно време е отреден за клиенти.
Друг път би го скастрила колко неприятен ѝ е този детински прякор — обичайна заядлива закачка между тях, — но не и тази вечер.
Приятели са и тъй като Холи няма много приятели, се старае да се отнася добре с малкото, които има.
— Изглеждаш изтощен.
— Шофирах дълго. Чу ли новината за училището? Въртят я по всички радиостанции.
— Гледах „Джон Лоу“, когато прекъснаха за извънредна емисия. Оттогава я избягвам. Колко зле е положението?
— Съобщават за двайсет и седем жертви до момента, двайсет и три от тях деца на възраст между дванайсет и четиринайсет. Но броят
им ще расте. Издирват още няколко ученици и двама учители, а десетина души са в критично състояние. По-зле е от Паркланд. Подсети ли
те това за Брейди Хартсфийлд?
— Естествено.
— И мен. За хората, които уби пред Общинския център, и за онези, които щеше да убие, ако бяхме закъснели само с няколко минути за
концерта на „Раунд Хиър“. Опитвам се да не мисля за това, казвам си, че тогава победихме, защото ако се замисля, ме побиват тръпки.
Холи познава много добре тези тръпки. И нея я побиват често.
Джером поглажда бавно едната си буза и в тишината се чува стъргането на наболата през деня брада.
— През втората си година в Харвард се записах на курс по философия. Споменавал ли съм ти?
Холи поклаща глава.
— Наричаше се… — Джером прави кавички във въздуха. — „Проблемът за злото“. Обсъждахме често концепциите за вътрешното зло
и външното зло. Ние… Холи, добре ли си?
— Да — отвръща тя и е добре… но когато той споменава за външното зло, мислите ѝ веднага се насочват към чудовището, което с
Ралф бяха проследили до последното му леговище. То се беше подвизавало под много имена и беше носило много лица, но тя винаги бе
мислила за него просто като за
„Другия“, а от Другия едва ли имаше по-голямо зло. Не беше разказвала на Джером какво се бе случило в пещерата, известна като
Мерисвил Хол, макар вероятно той да се досещаше, че там е преживяла нещо ужасно, много по-страшно от описаното във вестниците.
Той я гледа несигурно.
— Продължавай — подканва го тя. — Стана ми много интересно. — Самата истина е.
— Ами… с колегите постигнахме съгласие, че би могло да съществува външно зло, ако вярваш в идеята за външно добро…
 — Бог — вмята Холи.
— Да. Тогава можеш да вярваш, че наистина съществуват демони и че те могат да бъдат прогонени с екзорсизъм, както и да вярваш в
зли духове…
— Призраци — казва Холи.
— Точно така. Също и в проклятия, вещици, привидения и каквото още ти хрумне. Но в университета отхвърлят подобни идеи с
насмешка. Отхвърлят с насмешка и самия Бог.
— Или самата Богиня — уточнява педантично Холи.
— Да, все тая, ако Бог не съществува, местоименията не са от значение. Така остава вътрешното зло. Предимно прояви на жестокост.
Мъже, които пребиват децата си до смърт, серийни убийци като шибания Брейди Хартсфийлд, етнически прочиствания, геноцид, 11
септември, масови стрелби, терористични атаки като тази днес.
— Това ли казват? — пита Холи. — Че е терористична атака, може би извършена от ИДИЛ?
— Предполагат, но още никой не е поел отговорност.
Джером почесва другата си буза с другата си ръка, чува се стъргане, в очите му сълзи ли има? Холи смята, че наистина са сълзи, а ако
той заплаче, тя също ще се разплаче, няма да се удържи. Тъгата е заразна, за съжаление.
— Само че ето какво смятам аз за вътрешното и външното зло, Холи. Според мен между двете няма разлика. Ти какво ще кажеш?
Холи обмисля внимателно всичко, което знае, и всичко, което е преживяла заедно с този млад мъж, с Бил, с Ралф Андерсън.
— Съгласна съм.
— Представям си го като птица. Голяма птица, проскубана и стоманеносива. Тя прехвърча ту тук, ту там, лети навсякъде. Влетяла е в
главата на Брейди Хартсфийлд. Влетяла е в главата на онзи тип, който застреля сума ти народ в Лас Вегас. Ерик Харис и Дилън Клеболд, и
в тях се е вселила птицата. Хитлер. Пол Пот. Птицата влита в главите им, а когато си свърши мръсната работа, отлита. Искам да хвана тази
птица.
— Той стисва ръце и я поглежда, да, наистина са сълзи. — Искам да я хвана и да ѝ извия шибания врат.
Холи заобикаля бюрото, коленичи до него и го прегръща. Прегръдката е тромава, тъй като той седи на стола, но постига целта си.
Бентът се отприщва. Когато Джером заговаря, притиснат до бузата ѝ, тя усеща дращенето на брадата му.
— Кучето е мъртво.
— Какво? — Едва успява да го разбере от хлипането.
— Лъки. Ретривърът. Когато онзи негодник, похитителят, не получил откупа, го разпорил и го изхвърлил в канавка край пътя. Някой го
забелязал — още жив, но едва — и го откарал във ветеринарната болница в Янгстаун. Там кучето живяло още половин час. Лекарите не
могли да го спасят. В крайна сметка се оказва, че не е бил късметлия, нали?
— Добре, Джером. — Холи го потупва по гърба. И на нея ѝ текат сълзи, примесени със сополи. Усеща как се стичат от носа ѝ.
Гадост. — Успокой се, всичко е наред.
— Не е. Знаеш, че не е. — Той се отдръпва и я поглежда, бузите му са мокри и блестящи, брадата му е влажна. — Разпорили са корема
на доброто куче и са го хвърлили в канавката с висящи черва — и знаеш ли какво е станало тогава?
Холи знае, но поклаща глава.
— Птицата е отлетяла. — Джером избърсва очи с ръкав. — Сега се е загнездила доволно в нечия друга глава и всичко започва отначало.

Малко преди десет Холи се отказва от опитите да чете и пуска телевизора. Гледа коментаторите по Си Ен Ен, но не може да изтърпи
дърдоренето им. Иска конкретни новини. Превключва на Ен Би Си, където графика, придружена с мрачна музика, гласи: ИЗВЪНРЕДЕН
РЕПОРТАЖ: ТРАГЕДИЯ В ПЕНСИЛВАНИЯ. Сега Андреа Мичъл води новините от Ню Йорк. Първо съобщава на американския народ, че
президентът е публикувал в Туитър, че „мисли и се моли за пострадалите“, както прави след всеки подобен ужас: клуб „Пулс“, Лас Вегас,
Паркланд. Тези празни приказки са последвани от актуализирани цифри: трийсет и един загинали, седемдесет и трима (боже, колко
много) ранени, девет от които в критично състояние. Ако Джером е прав, това означава, че поне трима от пострадалите в критично
състояние са починали.
— Две терористични организации, Хуските бунтовници и Тигрите за освобождение на Тамил Илам, са поели отговорност за бомбения
атентат — съобщава Мичъл, — но източници от Държавния департамент отричат тези твърдения. Според тях взривът е по-скоро дело на
един извършител, подобно на атаката в Оклахома Сити през 1995 година, когато Тимоти Маквей взриви мощна бомба във федералната
сграда „Алфред П. Мъра“. Тогава загинаха сто шейсет и осем души.
„Сред които деца“, мисли си Холи. Да убиваш деца в името на Бог или някаква идеология, или и двете заедно — няма достатъчно
страшен ад за извършителите на подобни дела. Сеща се за стоманеносивата птица на Джером.
— Мъжът, доставил бомбата, е бил заснет от охранителна камера, когато позвънил на вратата, за да го пуснат в училището —
продължава Мичъл. — Ще покажем снимката му за трийсет секунди. Огледайте я внимателно и ако го разпознаете, позвънете на номера,
изписан на екрана. Обявена е награда от двеста хиляди долара за откриването и ареста му.
Показват снимката на екрана. Цветна и кристално ясна. Не е идеална, защото камерата е разположена над вратата, а мъжът гледа
напред, но се вижда доста добре. Холи се привежда и всичките ѝ забележителни професионални умения — някои вродени, други
усъвършенствани, докато е работела с Бил Ходжис — влизат в действие. Мъжът е или бял със слънчев загар (малко вероятно по това време
на годината, но не и невъзможно), или латиноамериканец със светла кожа, или е от близкоизточен произход, или носи фон дьо тен. Холи
решава, че е бял с фон дьо тен. Изглежда около четирийсет и пет годишен. Носи очила със златисти рамки. Черните му мустаци са тънки и
грижливо оформени. Косата му, също черна, е късо подстригана. Вижда се ясно, защото не носи шапка, която би скрила по-голяма част от
лицето му. „Голям смелчага е — мисли си Холи. — Знаел е, че камерата ще го заснеме, знаел е, че ще разпространят снимката му, но не му
е пукало“.
— Не е смелчага — казва тя, без да откъсва очи от екрана, докато запаметява всяка негова черта. Не защото този случай е неин, а тъй
като си е такава по природа. — Той е кучи син, гаден кучи син.
Отново към Андреа Мичъл.
— Ако го разпознаете, обадете се на номера, изписан на екрана, и постъпете съвестно. Сега се прехвърляме към нашия репортер пред
прогимназия „Макриди“. — Чет, там ли си?
 Там е и стои сред кръга светлина от камерата. Други ярки лампи осветяват пробитата стена на училището; всяка срутена тухла хвърля
своя собствена черна сянка. Бучат генератори. Хора с униформи крачат наоколо, викат и говорят по микрофони. На някои от якетата пише
ФБР, на други се вижда логото на агенцията, отговаряща за контрола на взривните вещества. Има екип със защитни костюми. Развява се
жълта лента за ограждане на местопрестъпления. Долавя се усещане за контролиран хаос. Поне Холи се надява да е контролиран. Някой би
трябвало да ръководи всичко това, може би от фургона, който се забелязва в горния ляв ъгъл на екрана.
Лестър Холт вероятно си е вкъщи и гледа новините по пижама и пантофи, но Чет Ондовски продължава да се вихри. Като зайчето от
рекламата на батерии е този господин Ондовски и Холи го разбира. Това вероятно е най-важната новина, която ще отрази някога, хванал я е
в развитие и се е втурнал да я разнищи до дупка. Още е по сако, което вероятно не е било проблем, когато е пристигнал, но сега
температурата е паднала значително. Дъхът му излиза на облачета пара и той като че ли трепери.
„Някой да му даде топла дреха, за бога — мисли си Холи. — Анорак или поне жилетка“.
Сакото ще трябва да отиде на боклука. Изцапано е с тухлен прах и е скъсано на две места — на ръкава и на джоба. Ръката с микрофона
също е изцапана с прах, както и с още нещо. Кръв? Холи смята, че е кръв. Дирята по бузата му също е от кръв.
— Чет? — прозвучава гласът на Андреа Мичъл. — Чуваш ли ме?
Ръката, която не държи микрофона, попипва слушалката в ухото му и Холи забелязва лейкопласт върху два от пръстите му.
— Да, чувам те. — Той се обръща към камерата. — Аз съм Чет Ондовски и се намирам пред прогимназия „Албърт Макриди“ в
Пайнбъро, Пенсилвания, където днес избухна бомба.
Това обикновено и спокойно училище беше разтърсено от мощна експлозия малко след два следобед.
Андреа Мичъл се появява в прозорец, заемащ половината от екрана.
— Чет, от източник във Вътрешна сигурност научихме, че взривът е избухнал в 14:19. Нямам представа как властите са определили
времето с такава точност, но явно са успели някак.
— Да — казва Чет малко разсеяно и Холи си мисли, че сигурно е ужасно уморен. Дали ще успее да заспи тази нощ? Едва ли. — Да,
точно така. Както виждаш, Андреа, издирването на жертви приключва, но работата на криминолозите тепърва започва. Призори се очаква
да пристигнат още екипи и…
— Извинявай, Чет, но изглеждаш, сякаш и ти си участвал в издирвателните операции, права ли съм?
— Да, Андреа, всички се включихме. Местните жители, някои от родителите. Както и Алисън Гриър и Тим Уичлик от KDKA, Дона
Форбс от WPCW и Бил Ларсън от…
— Да, но доколкото разбрах, ти собственоръчно си извадил две деца от руините, Чет.
Той дори не опитва да си придаде фалшива скромност, нито се възгордява; Холи го намира за похвално. Вместо това излага фактите с
професионален тон:
— Точно така, Андреа. Чух едно от тях да стене и тогава забелязах и другото. Момче и момиче. Знам името на момчето, Норман
Фредерикс. Момичето… — Той навлажнява устни с език. Микрофонът в ръката му потреперва и Холи подозира, че не е само от студа. —
Момичето беше в тежко състояние. Викаше… майка си.
Андреа Мичъл изглежда съкрушена.
— Чет, това е ужасно.
Наистина е ужасно. Прекалено ужасно за Холи. Тя взима дистанционното, за да изключи телевизора — разполага с основните факти, с
повече отколкото ѝ трябва да знае, — но се поколебава. Взира се в съдрания джоб. Може би се е скъсал, докато Ондовски е търсил жертви,
но ако е евреин, може да го е скъсал умишлено. Може да го е скъсал в знак на траур, както правят евреите след смъртта на близък, за да
покажат символично нараненото си сърце. Предполага, че това е истината за скъсания джоб. Иска ѝ се да вярва, че е така.

Опасенията, че ще я мъчи безсъние, така и не се оправдават: заспива само минути след като си ляга. Може би когато си поплака с
Джером, беше успяла да изкара част от отровата, която случаят в Пенсилвания бе влял в нея. С плача двамата се бяха утешили взаимно.
Докато се унася, си мисли, че трябва да поговори за това с Али Уинтърс при следващата им среща.
Събужда се в малките часове на 9 декември с мисълта за кореспондента, Ондовски. Нещо, свързано с него, но какво? Колко уморен ли
изглеждаше? Драскотините и праха по ръцете му? Скъсаният джоб?
„Джобът — казва си. — Това трябва да е. Сигурно съм го сънувала“.
Промърморва набързо в тъмното нещо като молитва.
— Липсваш ми, Бил. Пия си хапчетата и не пуша.
После заспива и се буди чак когато алармата иззвънява в шест.
9-13 декември 2020
1

„Търси се“ е успяла да се премести в нов, по-скъп офис на петия етаж на Фредерик Билдинг в центъра, защото има доста работа и
остатъкът от седмицата е натоварен за Холи и Пийт. Холи няма време да гледа „Джон Лоу“ и рядко се сеща за експлозията в училището в
Пенсилвания, въпреки че новинарските репортажи продължават и случаят не напуска напълно съзнанието ѝ.
Агенцията работи с две от големите адвокатски фирми в града, от онези с дългогодишни традиции и табелки с множество имена на
вратата. „Макинтош, Уайнсап и Шпиони“, шегува се Пийт. Като пенсиониран полицай той не обича особено адвокатите, но втори би
признал (Холи е първата), че от връчването на призовки и изпращането на известия за дела се изкарват добри пари.
— Весела им Коледа — казва Пийт, когато излиза в четвъртък сутринта с куфарче и сърце, пълно с негодувание и раздразнение.
Освен че разнася документи „Търси се“ е чест сътрудник на няколко застрахователни компании — местни, които не са свързани с
големите корпорации — и Холи прекарва почти целия петък в разследване на обвинение в умишлен палеж. Делото е важно, защото
притежателят на полицата се нуждае от парите и задачата на Холи е да установи дали той действително е бил в Маями, както твърди,
когато складът пламнал. Оказва се, че наистина е бил там, което е добре за него, но няма да се понрави на „Лейк Фиделити“.
Освен тези случаи, на които може да се разчита да плащат големите сметки, трябва да издири един укриващ се длъжник (Холи прави
това на компютъра и го локализира бързо, като проверява разплащанията му с кредитни карти), да се занимае с няколко души, нарушили
гаранцията си — известно в бранша като „проследяване на офейкали“, — и изчезнали деца и кучета. Пийт обикновено издирва децата, а
когато Джером е на работа, се справя чудесно с кучетата.
Не е изненадана, че смъртта на Лъки го е засегнала толкова дълбоко, не само с необикновената си жестокост, но и тъй като семейство
Робинсън са загубили кучето си Одел, починало от сърдечна недостатъчност миналата година. За четвъртък и петък нямат случаи с
изчезнали кучета, изгубили се или отвлечени, което е добре, защото Холи е заета, а Джером си е вкъщи и се занимава с лични неща.
Докладът за университета, вече почти прераснал в книга, в момента е приоритет за него, дори може да се каже — мания. Родителите му не
са много съгласни с решението му да си вземе, както той се изразява, „нулева година“. Холи обаче е съгласна. Не смята, че Джером
непременно ще изуми света, но има усещането, че поне ще привлече вниманието му. Има вяра в него. И онази своя надежда. Оптимистка е.
Може да следи развитието на случая с взрива в училището само периферно, което не е проблем, защото няма почти нищо ново. Още
една починала жертва — учител, не ученик — и много деца с леки наранявания, изписани от различни местни болници. Госпожа Алтея
Келър, единствената, разговаряла с куриера/бомбаджията, дошла в съзнание, но не могла да разкаже кой знае какво ново, освен че колетът
приличал на изпратен от училище в Шотландия. За това международно приятелство е излязла статия в седмичника на Пайнбъро заедно със
снимка на членовете на Дружество „Nemo Me Impune Lacessit“ (може би по ирония, но едва ли, всички единайсет са се отървали без
наранявания при експлозията). Микробусът е открит в хамбар недалеч, избърсан напълно от отпечатъци и почистен с белина, за да няма
следи от ДНК. В полицията продължават да валят обаждания от хора, готови да идентифицират извършителя, но до момента никое от тях
не е дало резултат. Надеждите извършителят да бъде заловен бързо започват да се изместват от страхове, че този тип тепърва започва. Холи
се надява да не е така, но опитът ѝ с Брейди Хартсфийлд я кара да се опасява от най-лошото. „В най-добрия случай — мисли си тя (с
безпристрастност, каквато преди не ѝ е била присъща) — се е самоубил“.
В петък следобед, докато приключва с доклада за „Лейк Фиделити“, телефонът иззвънява. Обажда се майка ѝ с новината, която Холи
очаква със страх от известно време. Слуша я, вмята уместни реплики и позволява на майка си да се държи с нея като с дете, за каквото още
я мисли (въпреки че целта на това обаждане налага Холи да действа като зрял човек). Майка ѝ я пита дали си мие зъбите след всяко
хранене, дали си пие редовно хапчетата, дали ограничава филмите само до четири на седмица и т. н., и т.н. Холи се опитва да не обръща
внимание на главоболието, което обажданията на майка ѝ — и особено настоящото — предизвикват почти винаги. Уверява я, че в неделя
ще дойде да помогне и, да, ще пристигне преди дванайсет, за да могат да седнат на обяд като семейство.
„Моето семейство — мисли си тя. — Скапаното ми семейство“.
Тъй като Джером си изключва телефона, когато работи, Холи звъни на Таня Робинсън — майката на Джером и Барбара.
Предупреждава я, че няма да може да вечеря у тях в неделя, защото се налага да замине заради семеен проблем. Обяснява за какво става
въпрос и Таня казва:
— О, Холи. Съжалявам, миличка. Ще се оправиш ли?
— Да — отвръща Холи. Винаги отговаря така, когато някой ѝ зададе този противен, сложен въпрос. Сигурна е, че говори нормално, но
веднага щом затваря телефона, скрива лице в ръце и се разплаква. Пречупила я е думата „миличка“. Някой да нарече „миличка“ нея,
известната в гимназията с прякора „Хънта-Мънта“* [* Прякорът е използван за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в
превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. — Б. пр.].
Да знае, че поне ще се върне при приятели.

В събота вечерта Холи планира пътуването с помощта на приложението Уейз на компютъра, като предвижда едно спиране, за да
зареди колата и да отиде до тоалетна. Ако иска да стигне преди дванайсет, ще трябва да тръгне в седем и половина, което ще ѝ остави
време за чаша чай (без кофеин), препечена филийка и варено яйце. След като е изготвила педантично плана, лежи будна два часа, за
разлика от вечерта след експлозията в училището, а когато все пак заспива, сънува Чет Ондовски. Той разказва за касапницата, която е
видял, когато се е включил в спасителните дейности, и говори неща, които никога не би казал по телевизията. Казва, че по тухлите има
кръв. Има обувка с крак вътре в нея. Момиченцето, което викало майка си, казва той, пищяло от болка, макар да се опитал да го вдигне
възможно най-внимателно на ръце. Разказва тези неща с най-професионален тон, но докато говори, си къса дрехите. Не само джоба на
сакото и ръкава, но първо единия ревер, после другия. Дръпва рязко вратовръзката си и я къса на две. После раздира ризата си, при което
копчетата се разхвърчават.
Сънят или свършва преди да се заеме с панталона, или съзнанието на Холи отказва да си го спомни на сутринта, когато иззвънява
алармата. Във всеки случай се събужда недоспала и изяжда яйцето и препечената филийка без наслада, просто си набавя енергия за
предстоящия тежък ден. По принцип обича да пътува, но мисълта за това пътуване притиска раменете ѝ като физическа тежест.
 Малката ѝ синя чанта — наум я нарича „чанта за дреболийки“ — я чака до вратата с комплект чисти дрехи и тоалетни
принадлежности, ако се наложи да преспи там. Мята я на рамо, слиза с асансьора от уютния си малък апартамент, отваря входната врата и
се натъква на Джером Робинсън, седнал на стълбите. Пие кола, а раницата му със стикер ДЖЕРИ ГАРСИЯ Е ЖИВ е до него.
— Джером? Какво правиш тук? — И тъй като не може да се сдържи: — Пиеш кола в седем и половина сутринта? Отврат!
— Идвам с теб — казва той, а погледът който ѝ хвърля, гласи, че е безпредметно да спори с него. Излишен е, защото Холи няма
желание да спори.
— Благодаря, Джером. — Трудно ѝ е, но успява да не се разплаче. — Много мило от твоя страна.

Джером шофира през първата половина от пътя и при една малка бензиностанция с тоалетна на магистралата се разменят. Ужасът,
който Холи изпитва от онова, което я очаква (което ни очаква, поправя се), я обзема все по-силно, колкото повече се приближават до
кливландското предградие Ковингтън. За да го пропъди, пита Джером как върви книгата му.
— Разбира се, ако не искаш, не ми казвай, знам, че някои писатели не обичат да…
Но Джером има желание. Всичко започнало с доклад за курс с наименованието „Социология в черно и бяло“. Джером решил да пише
за прапрадядо си, роден през 1878 в семейството на бивши роби. Алтън Робинсън прекарал детството и младежките си години в Мемфис,
където в края на деветнайсети век чернокожата средна класа процъфтявала. Когато жълтата треска и банди бели отмъстители нападнали
икономически стабилния район, голяма част от чернокожите просто се вдигнали и заминали и оставили белите си работодатели сами да си
готвят, да си изхвърлят боклука и да бършат нааканите дупета на бебетата си.
Алтън се заселил в Чикаго, където почнал работа в месопреработвателна фабрика, спестил пари и отворил малък бар две години преди
началото на Сухия режим. Вместо да затвори, когато „бабичките започнаха да трошат бъчвите“ (това беше цитат от писмо на Алтън до
сестра му — Джером беше намерил цяло находище от писма и документи, оставени на съхранение), сменил мястото и отворил тайно в
южната част на града кръчма, станала известна с името „Черният бухал“.
Колкото повече откривал Джером за Алтън Робинсън — имал вземане-даване с Алфонс Капоне, три пъти се отървал на косъм при
опити за покушение (четвъртият път не бил така успешен), вероятно си докарвал по нещичко от изнудвания, въртял задкулисни
политически интриги, — толкова повече набъбвал докладът и останалите учебни предмети останали на заден план. Предал дългото есе и
получил отлична оценка.
— Което беше смешка — казва той на Холи, докато изминават последните осемдесет километра. — Докладът беше само върхът на
айсберга. Или като първия стих в някоя от онези безкрайни английски балади. Дотогава обаче вече беше минала половината от пролетния
семестър и трябваше да наваксвам по другите предмети. Да накарам мама и татко да се гордеят с мен, разбираш ме.
— Много зряло от твоя страна — казва жената, която има чувството, че така и не е успяла да накара майка си и покойния си баща да се
гордеят с нея. — Но сигурно ти е било трудно.
— Наистина беше трудно — отвръща Джером. — Бях набрал скорост, нали така. Исках да зарежа всичко друго и да хукна по следите на
прапрадядо Алтън. Имал е забележителен живот. Диамантени и перлени игли за вратовръзки и палто от норки. Но постъпих правилно,
като оставих текста да отлежи малко. Когато отново се захванах с него — миналия юни, — видях, че има тематична линия, поне би могло
да има, ако си свърша добре работата. Чела ли си „Кръстникът“?
— Чела съм книгата и съм гледала филма — отговаря веднага Холи. — Гледала съм и трите филма. — Чувства се задължена да добави:
— Последният не е много добър.
— Помниш ли мотото на романа? Холи поклаща глава.
— Цитат от Балзак е. „Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“. Това е тематичната линия, която забелязах, въпреки че
богатството е изтекло през пръстите му много преди да го застрелят в предградие Цицерон.
— Наистина е като в „Кръстникът“ — диви се Холи, но Джером клати глава.
— Не е, защото чернокожите никога не могат да бъдат американци по същия начин като италианците и ирландците. Черната кожа не
се поддава на претопяване. Искам да кажа…
— Той се замисля. — Искам да кажа, че дискриминацията е майката на всички престъпления. Трагедията на Алтън Робинсън е, че си е
мислел, че чрез престъпленията може да постигне някаква равнопоставеност, но това се оказало химера. В крайна сметка го убили не
заради сблъска му с Поли Рика, наследника на Ал Капоне, а защото е бил чернокож. Защото е бил чернилка.
Джером, който дразнеше Бил Ходжис (и възмущаваше Холи), като понякога викаше с напевен и преувеличен изговор на чернокож —
слушам, господарю и на вашите заповеди! — изрича последната дума ядно.
— Измисли ли заглавие? — пита го тихо тя. Наближават отбивката за Ковингтън.
— Да, харесах едно, но не съм го измислил аз. — Джером изглежда смутен. — Виж, Холибери, ако ти кажа нещо, обещаваш ли да го
пазиш в тайна? От Пийт, от Барб и от родителите ми? Най-вече от тях.
— Разбира се. Мога да пазя тайна.
Джером знае това, но се поколебава преди да заговори бързо:
— Преподавателят по социология изпрати доклада ми на една литературна агентка в Ню Йорк. Елизабет Остин. Тя се заинтригува и
след Деня на благодарността ѝ пратих стотината страници, които съм написал до момента. Госпожа Остин смята, че от тях може да излезе
книга, при това не само като академична публикация, което в общи линии беше най-високата ми цел. Смята, че към книгата може да
прояви интерес някое от големите издателства. Предложи да я кръстим на кръчмата на прапрадядо: „Черният бухал: Възходът и падението
на един американски гангстер“.
— Джером, това е прекрасно! Обзалагам се, че много хора ще останат заинтригувани от книга с такова заглавие.
— Имаш предвид чернокожи хора.
— Не! Всякакви хора! Да не мислиш, че само белите харесват „Кръстникът“? — Тогава ѝ хрумва мисъл. — Какво ще кажат вашите? —
Мисли си за собственото си семейство, което би се ужасило, ако изрови подобно нещо от миналото.
— И двамата прочетоха доклада и много им хареса. Естествено, това е различно от книга, нали? Книга, която може да бъде прочетена
от много хора, вместо само от един преподавател. Все пак всичко описано се е случило преди четири поколения…
Джером изглежда угрижен. Холи забелязва, че я гледа, но само с периферното си зрение: когато шофира, никога не откъсва поглед от
пътя. Филмите, в които шофьорът гледа към спътника си за по няколко секунди, докато водят диалог, я побъркват. Иска ѝ се да се разкрещи:
„Гледай пътя, тъпако! Да не искаш да блъснеш някое дете, докато обсъждате любовния си живот?“.
— Какво мислиш, Холс?
Тя обмисля внимателно отговора си.
— Мисля, че трябва да покажеш на родителите си всички страници, които си изпратил на агентката — казва най-сетне.
— Чуй мнението им. Прецени как се чувстват и се съобрази с тях. После… давай смело напред. Опиши всичко — хубавото, лошото и
грозното. — Стигат до отбивката за Ковингтън. Холи включва мигача. — Аз никога не съм писала книга, тъй че не съм сигурна, но ми се
струва, че се иска известна смелост. Ето това ти трябва. Смелост.
От каквато и тя самата се нуждае в момента. Родният ѝ дом е само на три километра, а там я чака болка.

Къщата на семейство Гибни се намира в квартал на име Медоубрук Истейтс. Докато Холи лъкатуши из паяжината от улици (към дома
на паяка, мисли си и веднага се засрамва, че е нарекла майка си така), Джером казва:
— Ако живеех тук и трябваше да се прибирам пиян, сигурно щях да се лутам цял час, докато намеря къщата.
Прав е. Къщите са като излети по калъп едноетажни постройки, характерни за Нова Англия, и се различават единствено по цвета…
което не е кой знае какъв ориентир нощем, дори на светлината на уличните лампи. В топлите месеци пред тях вероятно има лехи с цветя,
но сега дворовете в Медоубрук Истейтс са покрити с кора от спечен стар сняг. Холи може да обясни на Джером, че майка ѝ харесва това
еднообразие, че то я кара да се чувства в безопасност (Шарлот Гибни си има свои проблеми), но не го прави. Настройва се за предстоящия
напрегнат обед и още по-напрегнат следобед.
„Денят за преместване — мисли си тя. — О, господи“.
Спира пред къщата на Лили Корт № 42, гаси двигателя и се обръща към Джером.
— Трябва да се подготвиш. Майка ми каза, че през последните няколко седмици състоянието му се е влошило много. Понякога
преувеличава, но този път мисля, че е права.
— Разбирам какво е положението. — Джером я стисва за момент за ръката. — Всичко ще е наред. Ти се погрижи за себе си, разбрахме
ли се?
Преди Холи да успее да отговори, вратата на къщата се отваря и Шарлот Гибни излиза навън, все още облечена с новите си дрехи за
църква. Холи вдига ръка за колеблив поздрав, на който Шарлот не отвръща.
— Влизай — казва тя. — Закъсня.
Холи знае, че е закъсняла. С пет минути.
Когато стигат до вратата, Шарлот хвърля на Джером поглед, с който сякаш пита: „Този пък какво прави тук?“
— Познаваш Джером — казва Холи. Вярно е; срещали са се няколко пъти и Шарлот винаги му хвърля същия поглед. — Дойде за
морална подкрепа и да ми прави компания.
Джером хвърля на Шарлот най-чаровната си усмивка.
— Здравейте, госпожо Гибни. Самопоканих се. Надявам се да не възразявате.
На тези думи Шарлот отвръща лаконично:
— Влизайте, ужасно е студено навън. — Сякаш те са я повикали да излезе да ги посрещне, а не го е направила по своя воля.
В къщата на № 42, където Шарлот живее с брат си, откакто съпругът ѝ е починал, е прекалено топло и мирише толкова силно на
ароматизатори, че Холи се надява да не се разкашля. Или да ѝ се догади, което би било още по-зле. В малкия коридор има четири шкафчета,
които стесняват прохода до хола достатъчно, за да направят преминаването рисковано, защото всяко шкафче е отрупано с порцелановите
фигурки, които Шарлот колекционира: елфи, джуджета, тролове, ангели, клоуни, зайчета, балерини, кученца, котенца, снежни човеци,
Джак и Джил (с по една кофа в ръка) и гвоздеят на изложбата — рекламният талисман на „Пилсбъри“.
— Обядът е на масата — казва Шарлот. — Опасявам се, че е само плодова салата и студено пиле, но за десерт има торта и… и…
Очите ѝ се насълзяват и когато Холи вижда сълзите, изпитва — въпреки напредъка си в терапията — прилив на негодувание, който
много се доближава до омраза. Може и да е омраза. Мисли си за всички пъти, в които се е разплаквала пред майка си и ѝ е било нареждано
да си върви в стаята, „докато се овладее“. Изпитва порив сега да отправи същите думи към нея, но вместо това я прегръща неловко. Тогава
усеща колко тънка е отпуснатата върху костите плът и осъзнава, че майка ѝ е стара. Как може да изпитва неприязън към една старица,
която така видимо се нуждае от помощта ѝ? Отговорът е: съвсем лесно.
След миг Шарлот отблъсва Холи с лека гримаса, сякаш е подушила неприятна миризма.
— Върви да видиш вуйчо си и му кажи, че обядът е готов.
Знаеш къде е.
Холи наистина знае. От хола долита професионално развълнуваният тон на спортен коментатор в студио преди мач. Двамата с Джером
тръгват един след друг, за да не рискуват да прекатурят някой експонат от порцелановата изложба.
— Колко такива има? — пита Джером шепнешком. Холи поклаща глава.
— Не знам. Открай време събира фигурки, но нещата излязоха от контрол, откакто татко умря. — Придава си престорено бодър вид и
заговаря по-силно: — Здравей, вуйчо Хенри! Готов ли си за обяд?
Вуйчо Хенри очевидно не е стигал до църквата. Седи прегърбен на фотьойла със суичър на университета Пърдю, окапан с жълтък от
закуската, и дънки с ластичен колан. Дънките са се смъкнали и над тях се подават боксерки на малки сини фъстъчета. Той поглежда от
телевизора към новодошлите. За момент лицето му е напълно безизразно, после се усмихва.
— Джейни! Какво правиш тук?
Думите му пронизват сърцето на Холи като стъклен кинжал и за момент тя се сеща за Чет Ондовски с издраните ръце и скъсания джоб
на сакото. Как да не се сети за него? Джейни беше братовчедка ѝ, лъчезарна и жизнена, качества, които липсваха на Холи, а за известно
време беше и гадже на Бил Ходжис преди да загине при друга експлозия и да стане жертва на бомба, заложена от Брейди Хартсфийлд и
предназначена за Бил.
— Аз не съм Джейни, вуйчо Хенри. — Продължава да говори с онзи престорено бодър тон, използван предимно за официални
приеми. — Холи съм.
Следва ново мълчание, докато ръждясалите релета се задвижват бавно, за да осъществят процес, който преди са извършвали за нула
време, Хенри кимва.
 — Да. Недовиждам, това ще да е. Понеже гледам прекалено много телевизия.
„Проблемът не е в зрението му — мисли си Холи. — Джейни е мъртва от години. Това е проблемът“.
— Ела, миличка, дай прегръдка.
Тя отива при него и го прегръща колкото се може по-кратко. Когато се отдръпва, той се взира в Джером.
— Кое е това… — за един страшен миг Холи си мисли, че ще каже негърче или дори черньо, но той не го прави — момче? Мислех, че
ходиш с онзи полицай.
Този път Холи не се хаби да го поправя.
— Това е Джером. Джером Робинсън. Виждал си го.
— Така ли? Явно съм забравил. — Дори не го казва на шега, а просто го вмята в разговора, без да осъзнава, че е самата истина.
Джером му стисва ръка.
— Как сте, господине?
— Бива, за старец като мен — отговаря вуйчо Хенри и преди да успее да продължи Шарлот се провиква — направо крещи — от
кухнята, че обядът е готов.
— Господарката зове — казва добродушно Хенри и когато става, джинсите му падат. Той дори не забелязва.
Джером кимва едва забележимо на Холи към кухнята. Тя го поглежда несигурно, но излиза.
— Дайте да ви помогна — казва Джером. Вуйчо Хенри мълчи и само се взира в телевизора с отпуснати ръце, докато Джером му вдига
дънките. — Готово. Ще ходим ли да обядваме?
Вуйчо Хенри поглежда Джером стъписано, сякаш чак сега го е забелязал. Вероятно наистина е така.
— Не съм сигурен за теб, момчето ми.
— За какво не сте сигурен? — пита Джером, хваща го за рамото и го насочва към кухнята.
— Ченгето беше твърде старо за Джейни, но ти ми изглеждаш прекалено млад. — Вуйчо Хенри поклаща глава. — Не знам.

Успяват някак си да се наобядват, докато Шарлот мъмри вуйчо Хенри през цялото време и на моменти му помага да се храни. На два
пъти става от масата и се връща, като бърше очи. Чрез анализ и терапия Холи е осъзнала, че майка ѝ е почти толкова ужасена от живота,
колкото самата Холи е била преди, както и че най-неприятните ѝ характеристики — нуждата да критикува, нуждата да командва — се
дължат на този страх. Сега се е натъкнала на ситуация, която не може да контролира.
„А и го обича — мисли си Холи. — Това също. Той ѝ е брат и тя го обича, а сега той си отива. Не само в буквалния смисъл на думата“.
След обяда Шарлот праща мъжете в хола (с думите: „Гледайте си мача, момчета“), докато двете с Холи измият малкото чинии. Веднага
щом остават насаме, Шарлот казва на Холи, че приятелят ѝ трябва да премести колата, за да изкарат колата на Хенри от гаража.
— Вещите му са в багажника, всичко е готово, за да тръгнем. — Говори с половин уста като актриса в долнопробен шпионски филм.
— Той ме мисли за Джейни — казва Холи.
— Естествено, Джейни му беше любимката — отвръща Шарлот и Холи отново усеща как я пронизва един от онези стъклени кинжали.

Шарлот Гибни може и да не се е зарадвала, че дъщеря ѝ е довела приятел, но е готова да позволи на Джером да кара огромния стар
буик на вуйчо Хенри (навъртял над 200 000 километра) до дома за възрастни хора „Живописни хълмове“, където го чака стая от първи
декември. Шарлот се е надявала, че брат ѝ ще може да остане вкъщи за коледните празници, но сега той е започнал да се подмокря, което е
лошо, и да скита из квартала, понякога по пантофи, което е още по-лошо.
Когато пристигат, Холи не вижда нито един живописен хълм наоколо, само малка бензиностанция с магазин и западнала зала за
боулинг от другата страна на улицата. Мъж и жена със сини якета с логото на дома прибират колона от шест или осем старчета от залата за
боулинг, като мъжът е вдигнал ръце, за да спре движението, докато групата премине. Въдворените (думата не е правилна, но именно тя ѝ
хрумва) се държат за ръце, поради което приличат на преждевременно остарели деца на училищна екскурзия.
— Това киното ли е? — пита вуйчо Хенри, когато Джером завива по кръглата алея пред входа на дома. — Мислех, че отиваме на кино.
Той се вози отпред. Пред къщата дори е опитал да седне зад волана, преди Шарлот и Холи да го заведат от другата страна на колата.
Край с шофирането за вуйчо Хенри. Шарлот е извадила тайно шофьорската книжка от портфейла на брат си през юни, по време на една от
все по-дългите му следобедни дремки. После я е оставила на масата и е плакала над нея.
— Сигурна съм, че вътре прожектират филми — казва Шарлот с усмивка и прехапва устни.
Във фоайето ги посреща госпожа Брадок, която поздравява Хенри като стар приятел, хваща го за двете ръце и му казва колко се радва,
че е „при тях“.
— Защо съм при вас? — пита Хенри и се оглежда. — След малко трябва да тръгвам на работа. Цялата документация е объркана. Онази
Хелман е ужасно некадърен.
— Носите ли багажа му? — обръща се госпожа Брадок към Шарлот.
— Да — отвръща тя с усмивка и пак прехапва устни. Всеки момент ще се разплаче. Холи познава знаците.
— Ще донеса куфарите му — казва тихо Джером, но слухът на вуйчо Хенри си е напълно наред.
— Какви куфари? Какви куфари?
— Приготвили сме ви много хубава стая, господин Тибс — казва госпожа Брадок. — Много е слънче…
— Наричат ме Мистър Тибс! — вика Хенри в много добра имитация на Сидни Поатие, което стряска младата жена на регистратурата
и един преминаващ санитар. Вуйчо Хенри се разсмива и се обръща към племенницата си. — Колко пъти гледахме този филм, Холи? Пет
ли?
Този път я познава, което я кара да се чувства още по-зле.
— Повече — отвръща Холи и усеща, че и тя може да се разплаче. Двамата с вуйчо ѝ са гледали много филми заедно. Джейни може и да
му е била любимка, но Холи му е била партньор в гледането на филмите, двамата седнали на дивана с купа пуканки между тях.
— Да, права си — казва вуйчо Хенри. Но съзнанието му отново помръква. — Къде сме? Къде?
„На мястото, където ще умреш — мисли си Холи. — Освен ако накрая не те закарат в болницата“. Вижда как отвън Джером сваля от
колата два карирани куфара. И калъф с костюм. Вуйчо ѝ дали някога отново ще облече костюм? Да, вероятно… но само веднъж.
— Да отидем да видим стаята — предлага госпожа Брадок. — Много ще ти хареса, Хенри.
Тя го хваща под ръка, но Хенри се дърпа. Поглежда сестра си.
— Какво става тук, Чарли?
„Недей да плачеш точно сега — мисли си Холи. — Овладей се, да не си посмяла“. Но, о, ужас, сълзите рукват.
— Защо плачеш, Чарли? — После: — Искам да си ходя! — Това не е гръмкият вик на „Мистър Тибс“, а по-скоро вопъл. Като дете,
което осъзнава, че ще му бият инжекция. Хенри извръща лице от сълзите на Шарлот и вижда, че Джером идва с багажа му. — Хей! Хей!
Какво правиш с тоя багаж? Той си е мой!
— Ами… — започва Джером, но явно не знае как да продължи.
Във фоайето бавно влизат старчетата, връщащи се от залата за боулинг, където Холи е сигурна, че са били направени много неуспешни
удари. Служителят, който е спрял движението с вдигнати ръце, отива при сестра, която като че ли изниква от нищото. Тя има широк гръб и
здрави бицепси.
Двамата отиват при Хенри и го хващат внимателно.
— Насам — казва онзи от залата за боулинг. — Ела да видим новата ти бърлога, братко. Да видим какво мислиш.
— За кое? — пита Хенри, но тръгва.
— Ами все за нещо — отвръща сестрата. — В стаята за отдих гледат мача, а имаме най-големия телевизор, който си виждал. Все едно
си на самото игрище. Само ще се отбием за малко в стаята ти, после можеш да гледаш мача.
— Имаме и сладки — добавя госпожа Брадок. — Току-що извадени от фурната.
— „Кафявите“ ли играят? — пита Хенри. Наближават двукрилата врата. Скоро ще се скрие зад нея. „Където — мисли си Холи — ще
доживее остатъка от живота си в мъгла“.
Сестрата се разсмива.
— Не, не, „Кафявите“ отпаднаха. Играят „Гарваните“. Здраво ще ги накълват.
— Добре — казва Хенри, после добавя нещо, което никога не би казал преди невронните му релета да ръждясат. — „Кафявите“ са
смотани женчовци.
После изчезва от поглед.
Госпожа Брадок бръква в джоба на роклята си и подава на Шарлот носна кърпичка.
— Нормално е да се разстроят при постъпването. Ще се успокои. Трябва да попълните още няколко документа, госпожо Гибни.
Шарлот кимва. Над подгизналия хартиен букет от носната кърпичка очите ѝ са червени и от тях се стичат сълзи. „И това е жената,
която ме хокаше, че плача пред хората — диви се Холи. — Жената, която ми нареждаше да спра с опитите да съм център на вниманието.
Сега ѝ се връща тъпкано, но можех да мина и без подобни сцени“.
Друг санитар (направо гъмжи от санитари, мисли си Холи) се е материализирал и товари избелелите карирани куфари на вуйчо Хенри
и калъфа с костюма му от „Брукс Бръдърс“ на количка, сякаш се намират в обикновен хотел или мотел. Холи се взира в него и едва сдържа
собствените си сълзи, когато Джером я хваща нежно за лакътя и я извежда навън.
Сядат на пейка в студа.
— Искам да запаля цигара — казва Холи. — Отдавна не ми се е пушило толкова.
— Представи си, че пушиш — казва той и издиша облаче в мразовития въздух.
Холи си поема дъх и издиша облаче пара. Представя си, че пуши.

Не остават да преспят, макар Шарлот да ги уверява, че има предостатъчно място. На Холи не ѝ е приятна мисълта, че майка ѝ ще
прекара тази първа нощ сама, но няма никакво желание да остава. Това не е къщата, в която е израснала, но жената, която я обитава, си е
същата. Сега Холи е напълно различна от бледото пушещо цигара от цигара и пишещо (доста некадърни) стихове момиче, израснало в
сянката на Шарлот Гибни, но ѝ е трудно да си спомня за това в нейно присъствие, защото в очите на майка си продължава да е недъгавото
дете, което ходи изгърбено и със сведен поглед.
Холи шофира през първата част от пътя, после Джером я сменя. Зърват светлините на града дълго след като се е стъмнило. Холи ту се
унася в дрямка, ту се буди и мисли несвързано как вуйчо Хенри я е взел за Джейни, жената, взривена в колата на Бил Ходжис. Това отнася
скитащите ѝ мисли обратно към експлозията в прогимназия „Макриди“ и кореспондента със скъсания джоб и тухления прах по ръцете.
Спомня си как ѝ е хрумнало, че в него има нещо различно.
„Ами естествено — мисли си, докато отново се унася в дрямка. — Между извънредното включване следобед и специалния репортаж
вечерта Ондовски е помагал в спасителните дейности сред руините и от репортер, отразяващ събитието, се е превърнал в част от
събитието. Подобно нещо би променило все…“
Отваря внезапно очи, изправя се рязко и поглежда Джером.
— Какво? Добре ли…
— Бенката!
Джером не разбира какви ги плещи, но Холи не я е грижа. Вероятно не означава нищо, но знае, че Бил Ходжис би я поздравил за
наблюдателността. И за паметта, паметта, която вуйчо Хенри постепенно губи.
— Чет Ондовски — обяснява тя. — Кореспондентът, озовал се пръв на мястото на събитието след взрива в училището. Следобед в
ъгъла на устата му имаше бенка, но по време на включването в новините в десет я нямаше.
— Да благодарим на Бог, че е създал „Макс Фактор“, а? — казва Джером, докато слиза от магистралата.
Прав е, разбира се, и на нея ѝ е хрумнало, докато е гледала репортажа: вратовръзката му е накриво, не е имал време да скрие бенката с
грим. По-късно екипът му е пристигнал и се е погрижил за външния му вид. Въпреки това е малко странно. Холи е сигурна, че гримьорът
би оставил драскотините на показ — това прави впечатление по телевизията, придава на кореспондента вид на герой, — но не би ли
избърсал част от праха около устата му, докато слага грим върху бенката?
— Холи? Пак ли се пренавиваш?
— Да. Твърде много стрес и недостатъчно сън.
— Не се тормози.
— Прав си — съгласява се тя. Съветът му е добър и тя възнамерява да го послуша.
14 декември 2020
1

Холи очаква отново да се върти цяла нощ, но спи непробудно, докато алармата на телефона ѝ („Orinoco Flow“) нежно я събужда.
Чувства се отпочинала и отново е на себе си. Коленичи, изпълнява няколко от сутрешните си практики за медитация, после се настанява в
малката ниша, за да закуси с овесена каша, купичка кисело мляко и голяма чаша черен чай.
Докато се наслаждава на леката закуска, чете местния вестник на айпада си. Новината за бомбения атентат в училище „Макриди“ е
изместена от първа страница (която, както обикновено, е превзета от идиотските изпълнения на президента) в раздела „Новини от
страната“. Така е, защото няма нова информация по случая. От болницата са изписани още пострадали; две деца, едното от тях талантлив
баскетболист, остават в критично състояние; от полицията твърдят, че разполагат с много улики. Холи се съмнява. Не пише нищо за Чет
Ондовски, а той е първият, за когото се е сетила, когато високите тонове на песента са я събудили. Не си помисля за майка си, нито за вуйчо
си. Сънувала ли е Ондовски? Не помни.
Затваря вестника, отваря браузъра и въвежда името на Ондовски. Първото, което научава, е, че малкото му име всъщност е Чарлз, а не
Честър, и че работи в подразделението на Ен Би Си за Питсбърг от две години. В списъка с ресорите му се забелязва очарователна
алитерация: престъпност, публични дейности и потребителски измами.
Има много видеоклипове. Холи отваря най-новия, озаглавен „WPEN приветства Чет и Фред у дома“. Ондовски влиза в студиото
(облечен с нов костюм), следван от млад мъж с карирана риза и бежов панталон с големи странични джобове. Посреща ги вълна от
аплодисменти — пляскат и водещите, и екипът зад кадър. Изглежда, в новинарското студио има поне петдесетина души. Младият мъж —
Фред — се ухилва. Ондовски отначало се изненадва, после показва, че му е приятно, но подобаващо скромно. Дори ръкопляска на колегите
си в замяна. Наконтена жена, вероятно водеща на новините, излиза напред.
— Чет, ти си нашият герой — казва тя и го целува по бузата.
— Ти също, Фреди. — За младия мъж обаче няма целувка, само бързичко потупване по рамото.
— Винаги съм готов да ти се притека на помощ, Пеги — отвръща Ондовски, с което предизвиква смях и нови аплодисменти. Така
клипът свършва.
Холи гледа още няколко клипа, избрани напосоки. В един от тях Чет стои пред горящ жилищен блок. В друг е на мост, на мястото на
верижна катастрофа. В третия отразява първата копка на нов младежки център, оборудван с церемониална лопата и на фона на подходяща
песен. В четвърто видео, заснето непосредствено преди Деня на благодарността, чука настойчиво на вратата на една от така наречените
„клиники за обезболяване“ в Соикли и получава за упоритостта си единствено болезнен отказ с думите „Без въпроси, разкарай се“.
„Не си губи времето“ — мисли си Холи. И във всички клипове Чарлз — Чет — Ондовски няма бенка. „Защото винаги е покрита с грим
— казва си, докато изплаква съдовете на мивката. — Бенката се вижда само веднъж, когато е трябвало да се включи бързо в ефир. Защо
изобщо те тормози това?“ Мисълта е като досадна песен, която не ѝ излиза от главата.
Тъй като е станала рано, има време да изгледа един епизод от сериала „На по-добро място“ преди да тръгне на работа. Влиза в стаята с
телевизора, взима дистанционното и остава така, взряна в изключения екран. След малко оставя дистанционното и се връща в кухнята.
Включва айпада и намира клипа, в който Чет Ондовски прави журналистическото си разследване на клиниката в Соикли.
След като мъжът вътре му казва да се разкара, показват Ондовски в близък план с микрофон в ръка (с логото на WPEN на видно място)
и мрачно усмихнат.
— Чухте как самопровъзгласилият се за „лечител на болката“ Стефан Мълър отказва да отговаря на въпроси и ни нарежда да се
разкараме. Тръгнахме си, но ще продължим да се връщаме и да задаваме въпроси, докато не получим отговори. Аз съм Чет Ондовски, на
живо от Соикли. Това е всичко засега, Дейвид.
Холи гледа клипа отново. Този път паузира в момента, в който Ондовски казва „ще продължим да се връщаме“. В този момент
репортерът сваля малко микрофона пред лицето си и устата му се вижда ясно. Тя плъзва пръсти и увеличава кадъра, докато устата му
изпълва целия екран. Няма бенка, сигурна е. Би я забелязала, та дори да е покрита с фон дьо тен и пудра.
Всички мисли за „На по-добро място“ се изпаряват от съзнанието ѝ.
Първият репортаж на Ондовски от мястото на експлозията не е на сайта на WPEN, а на сайта на Ен Би Си Нюз. Холи го пуска и отново
увеличава изображението с пръсти, докато устата на Чет Ондовски изпълва екрана. И се оказва, че това не е никаква бенка. Петно
мръсотия ли е? Едва ли. Прилича на кичурче косъмчета. Може би е пропуснал мястото, докато се е бръснел.
А може и да е нещо друго.
Може би е остатъкът от изкуствен мустак.
Сега мислите да отиде в офиса по-рано, за да прослуша телефонния секретар и да отметне на спокойствие част от бумащината преди
Пийт да е пристигнал, също се изпаряват. Холи става и обикаля два пъти кухнята с разтуптяно сърце. Онова, което ѝ хрумва, не може да е
истина, абсурдно е, но ако е вярно?
Търси в Гугъл „Експлозия в училище Макриди“ и намира снимката на куриера/ атентатора. Увеличава изображението с пръсти и
фокусира върху мустаците. Мисли си за онези случаи, за които пишат понякога, в които серийният подпалвач се оказва огнеборец от
местната пожарна или от доброволческия отряд. Има дори една книга, описваща действителен случай, „Влюбен в огъня“ от Джоузеф
Уомбо. Прочела я е в гимназията. Като някакъв извратен вариант на синдрома на Мюнхаузен.
Прекалено чудовищно е. Не е възможно.
Ала Холи чак сега си задава въпроса как Чет Ондовски се е озовал на местопрестъплението толкова бързо, изпреварил всички други
репортери с… е, не знае с колко точно, но той е пристигнал пръв. Това знае със сигурност.
Всъщност откъде знае? При първото включване не е забелязала други журналисти, но може ли да е сигурна?
Започва да тършува из чантата си за телефона. След случая, по който е работила с Ралф Андерсън — онзи, който е завършил с
престрелка при Мерисвил Хол, — с Ралф често си говорят по телефона, обикновено рано сутрин. Понякога той ѝ звъни; понякога тя го
търси. Вдига пръст към номера на екрана, но не го натиска. Ралф е на неочаквана (но заслужена) почивка с жена си и сина си и дори да не
спи в седем сутринта, това е неговото време със семейството му. Допълнително време със семейството. Нима иска да го безпокои за такава
дреболия?
Може да използва компютъра и сама да проучи въпроса. За свое успокоение. Все пак се е учила от най-добрите.
Отива при настолния компютър, отваря снимката на куриера/бомбения атентатор и я разпечатва. После избира няколко снимки в
близък план на Чет Ондовски — той е новинар, тъй че има голям избор — и също ги разпечатва. Занася ги в кухнята, където утринната
светлина е най-силна. Подрежда ги в квадрат със снимката на атентатора в центъра, а снимките на Ондовски около нея. Разглежда ги
внимателно. После затваря очи, брои до трийсет и отново ги поглежда. Въздъхва малко разочаровано и раздразнено, но най-вече облекчено.
Помни един разговор с Бил, около месец-два преди ракът на панкреаса да довърши бившия полицай. Попитала го е дали чете
криминални романи и Бил е отговорил, че чете само историите за Хари Бош на Майкъл Конъли и романите на Ед Макбейн за 87-и
полицейски участък. Защото тези книги са базирани на действителна полицейска работа. Повечето други в жанра били „глупости като на
Агата Кристи“.
Казал ѝ е нещо за романите за 87-и участък, което ѝ е направило силно впечатление. „Макбейн твърди, че човешкото лице бива само
два вида: свинско и лисиче. Аз бих добавил, че има някои хора с конски лица, но те се срещат рядко. Повечето наистина са свине и
лисици“.
Докато оглежда снимките на кухненската маса, Холи смята, че това е добър ориентир. И двамата мъже изглеждат прилично („Няма да
счупят огледалото“, би се изразила майка ѝ), но по различен начин. Куриерът/атентаторът — Холи решава да го кръсти Джордж за по-
удобно — има лисиче лице: тясно, с тънки устни, малка и остра брадичка. Фактът, че лицето му е тясно, се подчертава и от това, че косата
на Джордж започва високо на слепоочията, къса е ѝ е заресана плътно до скалпа. Ондовски, от друга страна, има свинско лице. Не в смисъл
че е противно, а защото е по-скоро кръгло, отколкото тясно. Косата му е светлокафява. Носът му е по-широк, устните — по-плътни. Очите
на Чет Ондовски са кръгли и ако има проблеми със зрението, то носи контактни лещи. Очите на Джордж (доколкото се виждат зад очилата)
като че ли са леко скосени в ъгълчетата. Цветът на кожата им също се различава. Ондовски е типичният бял мъж с предци вероятно от
Полша, Унгария или някоя подобна страна. Атентаторът Джордж е леко мургав. Отгоре на всичкото Ондовски има трапчинка на брадичката
като Кърк Дъглас. Джордж няма.
„Вероятно дори са с различен ръст“, мисли си Холи, макар да не може да познае от снимките.
Въпреки това взима маркер от чашата на кухненския шкаф и рисува мустаци върху една от снимките на Ондовски. Поставя до нея
кадъра от охранителната камера на Джордж. Това не променя нищо. Тези двамата няма как да са един и същи човек.
Но… така и така е започнала…
Връща се на компютъра в кабинета си (още по пижама) и започва да търси първите репортажи от местните канали на големите
телевизионни мрежи — Ей Би Си, „Фокс“, Си Би Ес. В два от тях вижда микробуса на WPEN на заден план. В трети забелязва как
операторът на Ондовски навива електрически кабел, за да се преместят на друго място. Навел е глава, но Холи веднага го разпознава по
торбестия бежов панталон с големите странични джобове. Това е Фред от клипа с посрещането им в новинарското студио. Ондовски не се
вижда на тези кадри, значи вероятно вече се е включил в спасителните дейности.
Отваря отново браузъра и намира друг канал, една от малките независими телевизии, която вероятно също е изпратила екип на място.
Въвежда в търсачката „Извънредна емисия от училище „Макриди“ и намира видеоклип на млада жена, която изглежда като наскоро
завършила гимназия. Тя е застанала до гигантската шишарка с мигащите коледни лампички. Микробусът на телевизията ѝ също се вижда на
паркинга зад едно субару.
Младата журналистка е много уплашена, заеква и не се справя добре с излагането на фактите, поради което по-големите телевизии
никога няма да я наемат (та дори и да я забележат). Това не я интересува. Когато операторът на младата жена показва в близък план
порутената стена на училището и спешните екипи, полицаите и обикновените граждани, които копаят сред отломките и изнасят носилки,
Холи „фиксира“ (както се изразява Бил) Чет Ондовски. Той се е навел и рови като куче, изрива тухли и счупени дъски между разкрачените
си крака. Драскотините по ръцете му са от честен труд.
— Наистина е пристигнал пръв — казва Холи. — Може би не преди полицейските екипи, но преди другите телевизионни…
Телефонът ѝ иззвънява. Оставила го е в спалнята, затова вдига от компютъра, дребно удобство, което Джером ѝ е инсталирал при едно от
гостуванията си.
— Пътуваш ли? — пита Пийт.
— Накъде? — Холи е искрено озадачена. Има чувството, че са я събудили внезапно от сън.
— „Туми Форд“. Нима си забравила? Това е много необичайно за теб, Холи.
Не е толкова необичайно, но е забравила. Том Туми, собственик на автокъщата, е убеден, че един от продавачите — Дик Елис, звездата
на екипа — укрива приходи от продажбите, вероятно за да подсигури финансово някоя кукличка, с която се вижда, или пък за да си набавя
наркотици („Все подсмърча — казал е Туми. — Твърди, че е заради климатика. През декември? Хайде бе!“) Днес е почивният ден на Елис,
което предоставя чудесна възможност на Холи да прегледа сметките му, да направи някои справки и да види дали има нещо нередно.
Може да измисли някакво оправдание за пред Пийт, но оправданието би било лъжа, а Холи не лъже. Освен ако не е абсолютно
наложително.
— Наистина забравих, съжалявам.
— Искаш ли да отида аз?
— Не. — Ако отчетите потвърдят подозренията на Туми, Пийт ще трябва да отиде в автокъщата по-късно, за да притисне Елис. Като
бивш полицай го бива в това. Холи — не особено. — Кажи на господин Туми, че ще го заведа на обяд където поиска за сметка на „Търси
се“.
— Добре, но той ще избере някой скъп ресторант. — Миг мълчание. — Холи, някаква диря ли си надушила?
Това ли прави? А и защо толкова бързо си помисли за Ралф Андерсън? Има ли нещо, което не иска да си признае?
— Холи? Чуваш ли ме?
— Да. Чувам те. Просто се успах. Е, явно ще лъже.

Холи си взима набързо душ и облича един от безличните си делови костюми. През цялото време Чет Ондовски не ѝ излиза от ума.
Хрумва ѝ как може да намери отговор на големия въпрос, който я гложди, затова се връща при компютъра и отваря Фейсбук. Там няма
следа от Чет Ондовски, нито в Инстаграм. Необичайно за телевизионен водещ. Те обикновено имат профили в социалните мрежи.
Пробва в Туитър и, бинго, открива го: Чет Ондовски @ condowsky1.
Взривът в училището е избухнал в 14:19 ч. Първият туит от местопрестъплението на Ондовски е чак след един час и това не я
изненадва: condowsky1 не си губи времето. Туитът гласи: „Прогимназия Макриди. Ужасна трагедия. 15 мъртви до момента, вероятно ще
има още много. Молете се за Питсбърг, молете се“. Сърцераздирателни думи, но сърцето на Холи не се раздира. Омръзнало ѝ е от
безсмислени призиви за „молитви“, може би защото ѝ изглеждат неискрени, или пък тъй като посланията в Туитър на Ондовски след
събитието не я интересуват. Не търси това.
Връща се във времето, като преглежда публикациите на Ондовски преди експлозията, и в 13:46 намира снимка на ретро закусвалня с
паркинга на преден план. Неоновият надпис на витрината гласи: ПРЕДЛАГАМЕ ДОМАШНИ МАНДЖИ, ЧЕ И ХУБАВИ НАГЛЕД! Под
снимката Ондовски е написал:

Почивка за кафе и пай в „Клосън“ преди да тръгна към Идън. Гледайте репортажа ми за Най-голямата гаражна разпродажба
на света по PEN довечера в 6!

Холи търси закусвалня „Клосън“ и я открива в Пиер Вилидж, Пенсилвания. Още няколко справки в Гугъл (пита се как ли е живяла без
търсачката) ѝ показват, че Пиер Вилидж се намира само на двайсетина километра от Пайнбъро и училище „Макриди“. Което обяснява защо
с оператора са пристигнали първи. Ондовски е отивал да отрази Най-голямата гаражна разпродажба в градче на име Идън. Ново търсене ѝ
показва, че община Идън е на петнайсет километра северно от Пиер Вилидж и горе-долу на същото разстояние от Пайнбъро. Просто
случайно се е озовал на точното място — или поне близо до него — в точния момент.
Освен това е почти сигурна, че местната полиция (или може би следователите от Агенцията за контрол на взривните вещества) вече са
разпитали Ондовски и оператора Фред как са се отзовали толкова бързо, не защото са заподозрени, а тъй като властите проверяват всеки
детайл при взрив на бомба с множество жертви и ранени.
Телефонът ѝ вече е в дамската чанта. Изважда го, обажда се на Том Туми и го пита дали е прекалено късно да отиде в автокъщата и да
прегледа отчетите. Може би дори да надзърне в компютъра на заподозрения служител.
— Заповядай — казва Туми. — Но бях намислил да обядваме в „Демазио“. Правят невероятни фетучини с пармезан. Това предложение
важи ли още?
— Разбира се — отвръща Холи и потръпва при мисълта за астрономическата сметка, която ще трябва да впише в разходите на фирмата
после — в „Демазио“ никак не е евтино. На излизане си казва, че това е наказание, задето е излъгала Пийт. Лъжите са като наклонена
плоскост, по която хлъзнеш ли се, няма спиране.

Том Туми поглъща лакомо фетучините със затъкната в яката на ризата си салфетка и сърба невъздържано, а после си поръчва панакота
с ядки. Холи поръчва ордьовър и отказва десерта, като изпива само чаша безкофеиново кафе (въздържа се от кофеин след 8 сутринта).
— Трябва да опиташ десерта — казва Туми. — Истински разкош е. Спестяваш ми цяло състояние.
— Фирмата го прави. Пийт ще накара Елис да си признае и средствата ще бъдат възстановени поне частично. Това би трябвало да
сложи край на цялата работа.
— Ами ето! Хайде — увещава я той. Явно във всяка ситуация се опитва да продава. — Хапни нещо сладко. Почерпи се. — Все едно тя
току-що е разбрала, че има некоректен служител.
Холи поклаща глава и му казва, че се е нахранила. Всъщност изобщо не е била гладна, когато е седнала в ресторанта, макар да е
закусвала преди часове. Мислите ѝ непрекъснато се връщат към Чет Ондовски. Песента, която не може да ѝ излезе от главата.
— На диета си значи, а?
— Да — отговаря Холи, което не е съвсем лъжа; следи колко калории приема и така си поддържа фигурата. Не че има заради кого да се
старае. Господин Туми обаче е добре да обърне внимание на собствената си фигура, направо си копае гроба с вилица и лъжица, но сега не е
моментът да му го каже.
— Трябва да включиш адвоката си и разследващ счетоводител, ако искаш да съдиш господин Елис — съветва го тя. — Моите
заключения няма да са достатъчни.
— Дадено. — Туми отново напада десерта и поглъща колкото е останало от крема, после вдига очи. — Не разбирам, Холи. Мислех, че
ще си доволна. Хвана един от лошите.
Колко лош е един продавач зависи от причината да свива пари, но това не е работа на Холи. Тя хвърля на Туми усмивка, която според
определението на Бил е „загадъчна като на Мона Лиза“.
— Нещо друго ли те занимава? — пита Туми. — Някой нов случай?
— А, не — отговаря Холи, което не е лъжа, не съвсем; експлозията в училище „Макриди“ също не е нейна работа. Няма залог в този
мач, би казал Джером. Но онази бенка, която всъщност не е бенка, не ѝ излиза от ума. Всичко, свързано с Чет Ондовски, изглежда
нормално, освен онова, което първоначално е привлякло вниманието ѝ към него.
„Има разумно обяснение — мисли си тя и дава знак на сервитьора да донесе сметката. — Просто не го виждаш. Забрави за това.
Просто забрави“.

Когато се връща, офисът е празен. Пийт е оставил бележка на компютъра ѝ: „Ратнър е бил забелязан в бар край езерото. Отивам натам.
Обади ми се, ако ти потрябвам“. Хърбърт Ратнър е нарушил гаранцията си и отново не се е явил (като в много предишни случаи) на делото
си в съда. Холи пожелава наум успех на Пийт и се залавя с досиетата, които заедно с Джером — когато той има време — дигитализират.
Така няма да мисли за Ондовски, опитва се да си внуши, но не успява. Само след петнайсет минути се отказва и отваря Туитър.
„Любопитството е убило котката — мисли си, — но удовлетворението я е съживило. Ще проверя само едно нещо, после се залавям
отново с досадната работа“.
Намира публикацията на Ондовски от закусвалнята. Преди се е била съсредоточила върху текста. Сега разглежда внимателно снимката.
Сребриста закусвалня в ретро стил. Симпатичен неонов надпис на прозореца. Паркинг отпред. Пълен е само наполовина, а никъде не се
вижда микробус на WPEN.
— Може да са паркирали отзад — казва тя. Възможно е — не знае дали зад закусвалнята няма още паркоместа, — но защо да
заобикалят отзад, след като има толкова много свободни места отпред, само на няколко крачки от входа?
 Понечва да затвори публикацията, но спира и се навежда към екрана, докато носът ѝ почти го докосва. Ококорила е очи. Обзема я
онова чувство на задоволство, което изпитва, когато най-накрая се сети за дума в кръстословица, която я е мъчила дълго, или когато най-
накрая намери къде пасва дадено парченце в пъзел.
Маркира снимката на закусвалнята, публикувана от Ондовски, и я плъзга встрани. После намира видеоклипа със стреснатата млада
репортерка до гигантската шишарка. Микробусът на независимия телевизионен канал — по-стар и скромен от тези на големите телевизии
— е паркиран зад тъмнозелено субару. Което означава, че субаруто почти със сигурност е пристигнало първо, иначе местата им щяха да са
разменени. Холи паузира клипа и увеличава снимката от закусвалнята колкото може и, наистина, на паркинга има тъмнозелено субару.
Доказателството не е неоспоримо, по пътищата се срещат многобройни автомобили „Субару“, но Холи е сигурна. Същата кола е. Колата на
Ондовски. Той е паркирал край шишарката и се е спуснал към мястото на взрива.
Толкова е погълната от разследването, че когато телефонът ѝ започва да звъни, надава стреснат писък. Обажда се Джером. Иска да знае
дали има някой случай с изчезнало куче като за него. Или изчезнало дете — смята, че е готов да премине на следващото ниво.
— Не — отвръща тя, — но би могъл…
Спира се преди да го попита дали би искал да потърси информация за телевизионен оператор на име Фред, като се представи за
блогър или журналист от някое списание. Не, сама може да проучи Фред с помощта на верния си компютър. Има и още нещо. Не иска да
забърква Джером в тази работа. Не се замисля защо точно, но има силно предчувствие.
— Какво? — пита той.
— Щях да те питам дали ти се обикаля по баровете край езерото, за да потърсиш…
— Обожавам да обикалям по баровете — прекъсва я Джером. — Чудесна идея.
— Не се съмнявам, само че ще търсиш Пийт, а няма да се наливаш с бира. Виж дали има нужда от помощ с един нарушител на
гаранция на име Хърбърт Ратнър. Ратнър е бял на около петдесет…
— На врата има татуировка на ястреб или нещо подобно.
Видях снимката на таблото за съобщения, Холибери.
— Не е агресивен, но въпреки това внимавай. Ако го видиш, не приближавай без Пийт.
— Ясно, ясно. — Джером явно е въодушевен. Първият му истински мошеник.
— Внимавай, Джером. — Не се сдържа и повтаря предупреждението. Ако нещо се случи на Джером, това ще я съсипе. — И, моля те,
не ме наричай „Холибери“. Шегата се изтърка.
Той обещава, но тя се съмнява, че говори сериозно.
Насочва внимание обратно към компютъра и прехвърля поглед като метроном от едната на другата снимка със зеленото субару. „Нищо
не означава — казва си. — Внушаваш си, че има нещо гнило заради случилото се в Тексас“. Бил би го нарекъл „Синдром на синия форд“.
Ако си купиш син форд, твърдеше той, изведнъж започваш навсякъде да забелязваш сини фордове. Само че това не е син форд, а зелено
субару. И мисълта не ѝ излиза от ума.
Днес следобед не гледа „Джон Лоу“. Когато си тръгва от офиса, вече разполага с повече информация и е угрижена.

У дома Холи хапва нещо набързо и след петнайсет минути вече е забравила какво. Обажда се на майка си, за да попита дали е ходила
да види вуйчо Хенри. „Да“, отговаря Шарлот. Холи пита как е той. „Объркан е — казва Шарлот, — но изглежда постепенно свиква“. Холи
няма представа дали това е вярно, защото майка ѝ има склонност да нагажда реалността, докато не пасне на вижданията ѝ.
— Иска да те види — казва Шарлот и Холи обещава да отиде при първа възможност, може би този уикенд. Знае, че той ще я нарича
„Джейни“, защото всъщност иска да види
„Джейни“. Нея обича най-много и винаги ще я обича, макар Джейни да е умряла преди шест години. Това не е самосъжаление, а
просто истината. Човек трябва да приеме истината.
— Трябва да приеме истината — казва тя на глас. — Налага се, независимо дали му харесва.
С това на ум, тя взима телефона си и понечва да се обади на Ралф, но отново се въздържа. Защо да му разваля почивката само защото
двамата са купили син форд в Тексас и сега тя вижда такива навсякъде?
Тогава осъзнава, че не е задължително да говори с него, поне не лично. Взима телефона и бутилка джинджифилова бира и отива в
хола. Там стените са обрамчени с книги от едната страна и дивидита от другата, всички подредени по азбучен ред. Сяда на удобния си
фотьойл за гледане на телевизия, но вместо да включи големия телевизор, отваря приложението за записи на телефона. Гледа го известно
време, след което натиска червеното копче.
— Здравей, Ралф, аз съм. Правя този запис на четиринайсети декември. Не знам дали ще го чуеш, защото ако подозренията ми се
окажат безпочвени, а вероятно така ще стане, просто ще го изтрия, но ми помага да си избистря мислите, когато говоря на глас.
Слага записа на пауза и се замисля откъде да започне.
— Знам, че помниш какво се случи в пещерата, когато най-накрая се изправихме лице в лице с Другия. Създанието не очакваше да го
разкрият, нали? Попита ме какво ме е накарало да повярвам в съществуването му. Брейди ме накара, Брейди Хартсфийлд, но Другия не
знаеше за Брейди. Попита ме дали съм повярвала, защото вече съм виждала подобен на него. Помниш ли как изглеждаше, когато ми зададе
този въпрос? Аз помня. Не просто беше заинтригуван, а изгаряше от любопитство. Мислеше си, че е единственият. И аз така си мислех, ти
също. Но, Ралф, започвам да се питам дали действително няма друг. Не съвсем същият, но подобен — както, да речем, кучетата и вълците си
приличат. Възможно е обаче да е и просто явление, което старият ми приятел Бил Ходжис наричаше „Синдром на синия форд“, но ако съм
права, трябва да предприема нещо. Нали?
Въпросът прозвучава жално, несигурно. Тя отново спира записа, понечва да изтрие последното, но решава да го остави. В момента се
чувства точно жално и несигурно, а и Ралф вероятно никога няма да чуе записа.
Продължава:
— Нашият Друг се нуждаеше от време, за да се преобрази. Изкарваше период на хибернация, седмици или месеци, докато променяше
външния си вид. Сменял беше лицата си от години, може би дори векове. Този тип обаче… ако подозренията ми са правилни, може да се
променя много по-бързо, но ми е трудно да го повярвам. В което има известна ирония. Помниш ли какво ти казах вечерта преди да тръгнем
по петите на извършителя? Казах ти, че трябва да забравиш за малко концепцията за реалността, в която си вярвал цял живот. Че
останалите може и да не вярват, но ти трябва да вярваш. Казах ти, че ако не вярваш, сигурно ще умрем и ще позволим на Другия да
продължи да си присвоява лицата на невинни мъже и те да понасят вината за смъртта на още деца.
Тя поклаща глава, дори се засмива тихичко.
— Говорех ти като някой от онези евангелисти, призоваващ неверниците да открият Бог, нали? Само че сега аз се опитвам да не
вярвам. Опитвам се да си внуша, че съм просто параноичната Холи Гибни, която подскача при всяка дреболия, както правех преди да
срещна Бил и той да ме научи как да бъда смела.
Холи си поема въздух.
— Мъжът, който ме тревожи, се казва Чарлз Ондовски, на галено Чет. Той е телевизионен репортер и ресорът му, както сам се
изразява, са трите П: престъпност, публични дейности и потребителски измами. Отразява и местни събития като церемонии по първи
копки и Най-голямата гаражна разпродажба на света. Наистина разследва потребителски измами — във вечерните новини на канала, за
който работи, дори има рубрика „Чет на Пост“, — но се занимава най-вече с престъпност и бедствия. С трагедии. Смърт. Болка. А ако
всичко това не ти напомня за Другия, който уби момчето във Флинт Сити и двете момиченца в Охайо, много ще се изненадам. Всъщност
бих се шокирала.
Тя пак слага записа на пауза, колкото да отпие голяма глътка джинджифилова бира — гърлото ѝ е пресъхнало като пустиня — и се
оригва силно, което предизвиква кикот. След като се чувства малко по-добре, натиска копчето и дава отчет, както би направила при
разследването на всеки друг случай — конфискация, изчезнало куче, продавач на коли, който пощипва шестстотин долара тук, осемстотин
долара там. Отразява ѝ се добре. Все едно дезинфекцира рана, която е започнала леко да се зачервява, но още не е повод за сериозни
притеснения.
14 декември 2020
Когато на другата сутрин се събужда, Холи се чувства чисто нова, готова за работа, както и да забрави за Чет Ондовски и параноичните
си подозрения. Фройд или Дороти Паркър е казал, че понякога пурата си е просто пура? Който и от двамата да е, понякога тъмното петно
до устата на репортер е просто снопче косъмчета или пръст, която прилича на снопче косъмчета. Ралф би ѝ казал точно това, ако би могъл
да чуе аудиозаписа, но почти със сигурност няма да го чуе. Все пак е постигнала желания ефект: изречени на глас, мислите ѝ се избистрят.
В това отношение записът е като терапията ѝ с Али. Защото, ако Ондовски би могъл някак си да се преобрази в Джордж Атентатора, а
после отново да си върне предишния облик, защо ще остави частица от мустаците на Джордж? Идеята е абсурдна.
Или зеленото субару например. Да, на Чет Ондовски е, в това е сигурна. Помислила си е, че с оператора (името му е Фред Финкъл,
открила е това много бързо, без да е нужна намесата на Джером) са пътували заедно със служебния микробус, но това е предположение, не
доказан факт, а Холи вярва, че пътят към ада е постлан с погрешни предположения.
Сега, с отпочинал ум, разбира, че решението на Ондовски да пътува сам има съвсем невинно обяснение. Той е прочут репортер в
голяма телевизия. Той е Чет на Пост, за бога, и затова може сутрин да става малко по-късно от простолюдието, може би да се отбие в
телевизията, а по-късно да пийне кафе и да хапне пай в любимата си закусвалня, докато верният оператор Фред отиде до Идън да заснеме
няколко допълнителни кадъра (като киноман, Холи знае, че се наричат така) и може би дори — ако Фред има амбиции да се издигне в
новинарския отдел — да направи предварителни интервюта с хората, с които Ондовски ще говори по време на прякото включване от Най-
голямата гаражна разпродажба в новините в шест.
Само че Ондовски получава известие или чува по полицейските радиочестоти, че е избухнал взрив в училище, и се отправя към
мястото. Фред Финкъл прави същото, само че с новинарския микробус. Ондовски паркира до нелепата шишарка и двамата с Финкъл се
заемат за работа. Всичко е напълно обяснимо, не е нужно да включва свръхестествени елементи. Просто по една случайност частен
детектив на стотици километри от мястото на събитието страда от Синдрома на синия форд.
Voilà.
Работният ден минава чудесно. Ратнър, изпеченият престъпник, е забелязан от Джером в бар със смайващото (поне за Холи) име
„Пивница Едмънд Фицджералд“ и е отведен в окръжния арест от Пийт Хънтли. Пийт в момента е в автокъщата на Туми, където причаква
Ричард Елис.
Барбара Робинсън, сестрата на Джером, се отбива, за да каже на Холи (доста самодоволно), че е освободена от часовете следобед,
защото пише реферат със заглавие „Частните детективи: Факти и митове“. Задава ѝ няколко въпроса (и записва отговорите на телефона си),
после помага на Холи с папките. В три сядат да гледат „Джон Лоу“.
— Обожавам го този тип, много е джазов — казва Барбара, когато съдия Лоу влиза в залата с танцова стъпка.
— Пийт не е съгласен — казва Холи.
— Да, но Пийт е бял — възразява Барбара. Холи поглежда Барбара стъписано.
— Аз също съм бяла. Барбара отвръща с кикот.
— Има бели хора, има и много бели хора. Господин Хънтли е много бял.
Двете се разсмиват, после гледат как съдия Лоу се справя с крадец, който твърди, че нищо не е направил, а е просто жертва на расизъм.
Холи и Барбара се споглеждат с един от онези телепатични погледи — да бе. После отново избухват в смях.
Денят минава наистина чудесно и Холи почти не се сеща за Чет Ондовски, докато телефонът ѝ не започва да звъни в шест вечерта,
тъкмо когато се приготвя да гледа „Фермата на животните“. Обаждането на доктор Карл Мортън променя всичко. След като приключва
разговора, Холи се обажда на свой ред. След един час получава ново обаждане. По време и на трите разговора си води бележки.
На следващата сутрин заминава за Портланд, Мейн.
16 декември 2020
1

Холи става в три сутринта. Приготвила си е багажа, разпечатала е самолетния билет, не се налага да ходи на летището преди седем, но
не ѝ се спи повече. Всъщност би казала, че изобщо не е спала, ако фитнес гривната ѝ не е регистрирала два часа и трийсет минути сън. Лек
и съвсем кратък, но е карала и с по-малко.
Пие кафе и изяжда кофичка кисело мляко. Чантата ѝ (съобразена с размерите на допустимия ръчен багаж в самолета, разбира се) я
чака до вратата. Обажда се в офиса и оставя съобщение на Пийт, че днес няма да ходи на работа и е възможно да отсъства до края на
седмицата. По личен въпрос. Кани се да затвори, когато ѝ хрумва още нещо.
— Помоли Джером да предаде на Барбара, че трябва да гледа „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“ за раздела с митове в
реферата си. Имам и трите филма в колекцията си. Джером знае къде държа резервния ключ за апартамента.
След като приключва, отваря приложението за запис на телефона си и продължава доклада си за Ралф Андерсън. Изглежда, в крайна
сметка ще се наложи да му го изпрати.

Въпреки че Али Уинтърс бе редовният ѝ терапевт от години, Холи проучи други психолози и потърси Карл Мортън, след като се върна
от зловещите си приключения в Оклахома и Тексас. Доктор Мортън беше автор на две книги, в които описваше случаи, подобно на книгите
на Оливър Сакс, но твърде суховати, за да станат бестселъри. Все пак Холи реши, че той е подходящият специалист, още повече че се
намираше сравнително наблизо, и затова се свърза с него.
Направиха две консултации от по петдесет минути, достатъчно, за да разкаже пълната и нецензурирана история за сблъсъка си с
Другия. Не я интересуваше дали доктор Мортън ѝ вярва. Важното за нея беше да се отърве от преживяното преди то да започне да се
разраства в ума ѝ като злокачествен тумор. Не отиде при Али, защото смяташе, че това ще отрови работата им по другите ѝ проблеми, а в
никакъв случай нямаше да го допусне.
Имаше и друга причина да потърси светски изповедник като Карл Мортън. „Някога виждала ли си подобен на мен?“, попитал я бе
Другия. Холи не беше виждала; Ралф не беше виждал; но легендите за подобни създания, известни сред испаноезичните народи от двете
страни на Атлантическия океан като Ел Куко, се разказваха от векове. Тъй че… може би имаше и други.
Може би наистина имаше.

Към края на втората им и последна консултация Холи попита:

— Може ли да ви кажа какво според мен си мислите? Знам, че е нагло от моя страна, но може ли?
Мортън ѝ хвърли усмивка, която уж трябваше да я насърчи, но Холи я разчете като снизходителна — той не беше толкова труден за
разгадаване, колкото вероятно му се искаше да вярва.
— Разбира се, Холи. Ти решаваш за какво да говорим.
— Благодаря. — Тя бе сплела ръце. — Несъмнено вярвате поне на част от историята ми, защото събитията бяха широко отразени в
медиите, от изнасилването и убийството на малкия Питърсън в Оклахома до събитията — поне част от тях, — които се случиха в Мерисвил
Хол в Тексас. Като смъртта на детектив Джак Хоскинс от Флинт Сити, Оклахома, например. Права ли съм?
Мортън кимна.
— Що се отнася до останалата част от историята — променящото формата си създание и какво се случи с него в пещерата, — вярвате,
че това са халюцинации, породени от силен шок. Права ли съм?
— Холи, не бих го охарактеризирал…
„О, спести ми професионалния жаргон“, помисли си тя и го прекъсна — нещо, на което до неотдавна нямаше да е способна.
— Няма значение как бихте го охарактеризирали. Можете да вярвате на каквото си искате. Но имам молба към вас, доктор Мортън.
Ходите по много конференции и симпозиуми. Знам, защото ви проучих онлайн.
— Холи, не се ли отклоняваме малко от темата на разказа ти? И начина, по който си възприела преживяното?
„Не — помисли си тя, защото вече беше разказала за преживяното. — Важно е какво следва. Надявам се нищо, но няма да навреди, ако
съм сигурна. Увереността помага на човек да заспи нощем“.
— Бих искала, когато ходите по конференции и симпозиуми, да разказвате за моя случай. Искам да го опишете. Дори писмено, ако
желаете. Искам да представите убеждението ми, което можете да охарактеризирате като халюцинация, че съм се сблъскала със създание,
което се възобновява, като се храни с болката на умиращите. Бихте ли го направили? И ако някога — когато и да било — срещнете или
получите имейл от свой колега, който има пациент, страдащ от същите халюцинации, бихте ли дали на този колега името и телефонния ми
номер? — И добави, за да не подхожда с предразсъдъци (към което винаги се стремеше): — Или колежка.
Мортън се намръщи.
— Това няма да е етично.
— Грешите. Прочетох законите. Неетично би било, ако разговаряте с чужд пациент, но можете да дадете на колега моето име и
телефонен номер, ако ви дам разрешение. Аз ви го давам.
Холи зачака отговора му.

Спира записа, колкото да провери часа и да си налее втора чаша кафе. Ще ѝ докара опнати нерви и стомашни киселини, но се нуждае
от него.
Виждах го, че премисля — казва тя на телефона. — Струва ми се, че го блазнеше мисълта колко интересен би бил моят случай за
следващата му книга или статия, или платена лекция. Права бях. Прочетох една от статиите му и гледах един видеозапис от конференция.
Променил е имената на местата и ме е кръстил Каролин Х., но всичко останало си е същото. Особено го бива да разказва какво се случи с
нашия извършител, когато го ударих с Бияча* [* Наименованието е използвано за пръв път в „Мистър Мерцедес“, ИК „Плеяда“, 2014 г. в
превод на Весела Прошкова, Даня Доганова, Павел Боянов. — Б. пр.] — това накара публиката във видеоклипа да ахне. И трябва да му
призная, че винаги завършва представянето на моя случай, като моли колегите си да споделят, ако имат пациент с подобни халюцинации.
Спира замислено, после отново натиска копчето за запис.
— Доктор Мортън ми се обади снощи. Отдавна не се бяхме чували, но веднага разбрах, че е той и че има да ми съобщи нещо, което ще
се окаже свързано с Ондовски. Помня и нещо друго, което ти ми каза, Ралф: На този свят има зло, но има и добри сили. Мислеше си за
късчето от менюто на ресторанта в Дейтън. То свърза убийството във Флинт Сити с двете сходни убийства в Охайо. Така в разследването се
включих аз, заради едно парченце хартия, което можеше просто да отлети с вятъра. Може би нещо е искало то да бъде открито. Поне така
ми се ще да вярвам. И може би същото това нещо, тази сила, има нова задача за мен. Защото съм способна да вярвам в невероятното. Не
искам, но мога.
Тя спира и прибира телефона в чантата си. Още е рано да тръгне за летището, но въпреки това ще го направи. Просто си е такава.
„Ще подраня и за собственото си погребение“, мисли си и отваря айпада, за да потърси най-близката кола на „Юбер“.

В пет сутринта огромният терминал на летището е почти празен. Когато е пълен с пътници (понякога направо се пръска по шевовете
от забързаните им крачки и оживени разговори), музиката, звучаща от високоговорителите на тавана, едва се чува, но в този час, в
конкуренцията само на машината на чистача, „The Chain“ на „Флийтуд Мак“ звучи не само злокобно, но и като гибелна поличба.
В чакалнята нищо не работи освен кафене от веригата „О Бон Пен“, но това я устройва напълно. Устоява на изкушението да сложи още
едно кафе на подноса и се задоволява само с пластмасова чаша портокалов сок и геврек, после занася закуската на маса в дъното. След като
се оглежда, за да се увери, че наблизо няма никой (тя всъщност е единственият клиент), изважда телефона и продължава доклада си, като
говори тихо и спира от време на време, за да подреди мислите си. Все още се надява, че Ралф никога няма да чуе записа. Все още се надява,
че онова, което мисли за чудовище, ще се окаже просто сянка. Но ако Ралф получи записа, трябва да е сигурна, че ще чуе всичко.
Особено ако тя е мъртва.

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Все още е 16 декември. На летището съм, подраних, тъй че имам малко време. Всъщност имам доста време.
[Пауза]
Мисля, че последно ти казах как веднага разбрах, че е доктор Мортън. Моментално го надуших, както се казва. Той каза, че е говорил с
адвоката си след последната ни среща — от чисто любопитство, твърдеше, — за да разбере дали съм права, че ако ме свърже с терапевта на
друг пациент, няма да наруши етичните норми.
— Оказа се, че това е мъглява материя — обясни ми той, — затова не предприех нищо, особено след като ти реши да прекратиш
терапията си, поне с мен. Но обаждането на един психиатър от Бостън, Джоел Либерман, вчера ме накара да размисля.
Ралф, Карл Мортън всъщност разполагал с информация за друг подобен случай повече от година, но не ми се обадил. Притеснявал се.
Аз самата съм притеснителна и го разбирам, но още се ядосвам. Вероятно не бива, защото господин Бел не знаел за Ондовски по онова
време, но все пак…
[Пауза]
Избързвам. Извинявай. Да видим дали мога да подредя фактите.
През 2018 и 2019 г. доктор Джоел Либерман лекувал пациент, който живеел в Портланд, Мейн. Този пациент пътувал с „Югоизточния“
— предполагам, че това е влак, — за да ходи на консултациите в Бостън веднъж месечно. Мъжът, Дан Бел, е възрастен джентълмен, който
според доктор Либерман изглеждал напълно нормален, с изключение на твърдото му убеждение, че е открил свръхестествено създание,
което наричал „психичен вампир“. Господин Бел вярвал, че това създание съществувало отдавна, поне шейсет години, а може би много
повече.
Либерман присъствал на лекция на доктор Мортън в Бостън. Миналото лято — през 2019-а. На лекцията доктор Мортън представил
случая на „Каролин Х.“, тоест моя. Призовал присъстващите, които имат пациенти с подобни самозаблуди, да се свържат с него, както го
бях помолила. Либерман го потърсил.
Схващаш ли картинката? Мортън е говорил за случая ми, както го помолих. Питал е колегите си дали имат пациенти с подобни
психични разстройства, за което също го помолих. Но в продължение на година и половина не ме е свързал с Либерман, както го умолявах.
Етичните опасения го спрели, но има и още нещо. Ще стигна и до него.
Вчера доктор Либерман отново се обадил на доктор Мортън. Пациентът му от Портланд спрял да идва на консултациите преди доста
време и Либерман предполагал, че повече няма да го види. Но един ден след експлозията в училище „Макриди“ пациентът се появил
неочаквано и помолил доктора да го приеме по спешност. Бил изключително разтревожен, затова Либерман разместил графика си и го
приел. Пациентът — Дан Бел, както вече ми е известно — твърдял, че експлозията в училището била дело на психичен вампир. Заявил го
напълно уверено. Бил толкова разстроен, че доктор Либерман се замислил за настаняване в клиника, може би дори краткосрочно
принудително въдворяване. Но тогава мъжът се успокоил и казал, че трябва да обсъди подозренията си с жена, за която знаел само, че се
казва Каролин Х.
Трябва да прегледам бележките си.
[Пауза]
Така, взех ги. Сега ще цитирам Карл Мортън, доколкото мога дословно, защото това е втората причина, поради която се колебаел да ми
се обади.
Каза:
— Не ме спряха само притесненията относно етиката, Холи. Много опасно е да свързваш хора със сходни разстройства. Обикновено те
взаимно затвърждават убежденията си, което може да задълбочи неврозата до психоза. Има много научни доказателства за това.
 — Тогава защо ме потърсихте? — попитах аз.
— Защото много голяма част от историята ти се базира на доказани факти. Защото до известна степен ме накара да поставя под
съмнение изградените си убеждения. И тъй като пациентът на Либерман вече знаеше за теб, не от лекаря си, а от моя статия за твоя случай,
която излезе в списание „Психиатрия“. Господин Бел настоявал, че Каролин Х. ще го разбере.
Сега разбираш ли какво имам предвид, когато казвам, че може да съществуват и добри сили, Ралф? Дан Бел ме е търсил, както аз
търсех него, още преди дори да съм сигурна, че има човек като него.
— Ще ти дам служебния и мобилния телефон на доктор Либерман — каза Мортън. — Той ще реши дали да те свърже с пациента
си. — После ме попита дали и аз имам тревоги относно бомбата в пенсилванското училище, тревоги, свързани с дискусиите ни по време на
консултациите. Ласкаеше се с този израз, нямаше дискусии — просто аз говорех, а Мортън слушаше. Благодарих му, че ме е потърсил, но не
отговорих на въпроса му. Предполагам, че още съм му сърдита за дългото колебание преди да ми се обади.
[Чува се доловима въздишка.]
Всъщност не предполагам, сигурна съм. Трябва да продължа да работя върху проблемите си с гнева.
Скоро трябва да спра, но не ми е нужно дълго, за да ти разкажа останалото до момента. Позвъних на Либерман на мобилния телефон,
защото беше вечерта. Представих се като Каролин Х. и помолих за името и телефонния номер на пациента му. Той ми ги даде, но неохотно.
Каза:
— Господин Бел няма търпение да говори с вас и след като помислих внимателно, реших да се съглася. Той вече е много стар и това в
известен смисъл е предсмъртното му желание. Макар че съм длъжен да добавя, че освен фиксацията върху така наречения психичен
вампир той не страда от когнитивните разстройства, наблюдавани така често при старите хора.
Ралф, това ме подсети за вуйчо Хенри, който има Алцхаймер. Наложи се миналата седмица да го заведем в специализирано заведение.
Много се натъжавам, като си помисля.
Либерман каза, че господин Бел е на деветдесет и една и последното му посещение сигурно му е коствало много, макар да го
придружавал внукът му. Обясни, че господин Бел страда от множество физически заболявания, най-тежкото от които е сърдечна
недостатъчност. Каза, че при други обстоятелства би се притеснил, че разговор с мен ще подсили невротичната му фиксация и ще съсипе
един иначе пълноценен и продуктивен живот, но като се имат предвид възрастта и здравословното му състояние, преценил, че това не е
толкова голям проблем.
Ралф, може и просто да си въобразявам, но доктор Либерман ми се стори много помпозен. Въпреки това в края на разговора той каза
нещо, което ме трогна и не ми излиза от ума:
— Говорим за стар човек, който е много уплашен. Опитайте се да не го плашите още повече.
Не знам дали ще успея, Ралф. Аз самата съм много уплашена.
[Пауза]
Чакалнята се пълни и трябва да тръгвам за самолета, затова ще карам по-накратко. Обадих се на господин Бел и се представих като
Каролин Х. Той ме попита за истинското ми име. Това беше моят Рубикон, Ралф, и аз го прекосих. Казах, че се казвам Холи Гибни, и го
попитах дали може да отида да го видя. Той отвърна:
— Ако става въпрос за бомбата в училището и за онова същество, което се нарича Ондовски, елате колкото се може по-скоро.

След прекачване на друг полет в Бостън Холи пристига на летището в Портланд малко преди обед. Настанява се в „Ембаси Суитс“ и
набира номера на Дан Бел. Телефонът звъни пет-шест пъти, достатъчно, че Холи да се запита дали старецът не е умрял през нощта, преди
да успее да отговори на въпросите ѝ за Чарлз — Чет — Ондовски. Ако, разбира се, е имал някакви отговори.
Тъкмо когато се кани да затвори, вдига мъж. Не Дан Бел, по-млад мъж.
— Ало?
— Обажда се Холи. Холи Гибни. Питах се кога…
— О, госпожо Гибни. Сега е удобно. Днес на дядо му е ден. Дори спа цяла нощ след като говори с вас, а не помня кога за последно е
спал до сутринта. Имате ли адреса?
— Лафайет Стрийт № 19.
— Точно така. Аз съм Брад Бел. Кога можете да дойдете?
— Веднага щом си хвана такси. — „И си взема сандвич“, мисли си тя. Един сандвич ще ѝ дойде добре.

Когато се качва на задната седалка на таксито, телефонът ѝ звъни. Обажда се Джером, за да я попита къде е, какво прави и дали може
да ѝ помогне с нещо. Холи отговаря, че много съжалява, но въпросът е твърде личен. Обещава да му разкаже после, ако може.
— За вуйчо Хенри ли става въпрос? — пита той. — Да не проучваш някакво възможно лечение? Пийт така предположи.
— Не, не е свързано с вуйчо Хенри. — „Свързано е с друг старец — мисли си тя. — Старец, който може да страда от деменция“. —
Джером, наистина не мога да говоря за това.
— Добре. Просто искам да се уверя, че всичко е наред. Всъщност ѝ задава въпрос и има право да го задава, защото помни случаи, в
които не е била никак добре.
— Добре съм. — И само за да докаже, че не е изперкала, добавя: — Не забравяй да кажеш на Барбара за детективските филми.
— Вече го направих.
— Кажи ѝ, че не е длъжна да ги използва за реферата, но ще научи много от историческа гледна точка. — Холи млъква и се
усмихва. — Освен това са изключително развлекателни.
— Ще ѝ предам. Сигурна ли си, че…
— Добре съм — уверява го тя, но когато затваря, си мисли за мъжа — за съществото — което с Ралф са намерили в пещерата, и
потреперва. Мисълта за него я ужасява, а ако има друго подобно, как би могла да се пребори с него сама?

9
 Със сигурност обаче няма да го пребори с помощта на Дан Бел, който е четирийсет килограма с мокри дрехи и седи на инвалидна
количка със закачена отстрани кислородна бутилка. Той е като призрак с почти напълно плешив череп и тъмнолилави кръгове под
бистрите, но изтощени очи. С внук му живеят в хубава старинна къща, пълна с хубави старинни мебели. Холът е просторен; завесите са
дръпнати и през прозорците нахлуват потоци студена декемврийска светлина. Въпреки това миризмите, пробиващи си път сред аромата на
освежителя за въздух („Глейд Чисти Чаршафи“, ако не се лъже), ѝ напомнят неизбежно за миризмите, упорити и натрапчиви, които е
доловила да се носят из фоайето на дома за възрастни хора „Живописни хълмове“: мехлем за разтривки, гел за ревматизъм, талк, урина,
гаснещ живот.
При Бел я завежда внукът, мъж на около четирийсет, чието облекло и маниери са необичайно старомодни, почти галантни. Коридорът
е обрамчен от шест скици в рамки, портрети в близък план на четирима мъже и две жени, до един отлични и несъмнено дело на една и
съща ръка. Струват ѝ се странен избор да посрещат посетителите в къщата — повечето ликове на картините изглеждат отблъскващо. Много
по-голяма картина виси в хола над камината, в която гори малък създаващ уют огън. На това платно с маслени бои има красива млада жена
с весели черни очи.
— Съпругата ми — казва Бел с пресекващ глас. — Мъртва е от много години и много ми липсва. Добре дошли в дома ни, госпожо
Гибни.
Той насочва количката си към нея с хрипливо от усилия дишане, но когато внукът пристъпва напред, за да му помогне, Бел му махва да
спре. Протяга ръка, която артритът е превърнал в скулптура от чепато дърво. Холи я стисва внимателно.
— Обядвали ли сте? — пита Брад Бел.
— Да — отговаря Холи. Набързо излапан сандвич с пилешка салата по време на краткото пътуване от хотела до този изискан квартал.
— Желаете ли чай или кафе? О, имаме и кифлички от „Двете дебели котки“. Превъзходни са.
— Бих изпила чаша чай с удоволствие. Без кофеин, ако имате. И с радост бих опитала кифличките.
— Аз искам чай и кифлички с пълнеж — казва старецът. — Ябълков или боровинков, няма значение. А чаят да е от истинския.
— Веднага — отвръща Брад и ги оставя насаме.
Дан Бел веднага се привежда напред, вперил очи в Холи, и казва с тих заговорнически тон:
— Брад е абсолютен гей, да знаете.
— О! — Не ѝ хрумва какво друго да каже освен: „И аз така си помислих“, но това би било невъзпитано.
— Абсолютен гей е, но е гениален. Помага ми с проучванията. Колкото и да съм сигурен — а съм напълно сигурен, — Брад намери
доказателства. — Размахва пръст и отмерва всяка сричка: — Не-о-спо-ри-ми!
Холи кима и сяда на кресло с висока облегалка със събрани колене и дамската чантичка в скута. Започва да си мисли, че Бел наистина
е в клопката на невротична фантазия и че е попаднала в задънена улица. Това не я дразни, нито я отчайва; напротив, залива я с облекчение.
Защото ако той е превъртял, същото вероятно важи и за нея.
— Разкажете ми за вашето същество — подканва я Дан и се привежда още по-напред. — В статията си доктор Мортън твърди, че го
наричате Другия. — Ясните му уморени очи продължават да се взират в нея. Напомня ѝ за анимационен лешояд, кацнал на дърво.
Въпреки че преди на Холи ѝ е било трудно да откаже, ако поискат нещо от нея — почти невъзможно, — сега поклаща глава.
Той се обляга назад, разочарован.
— Не?
— Вече знаете почти цялата история от статията на доктор Мортън в списание „Психиатрия“ и от видеоклиповете, които вероятно сте
гледали в интернет. Дойдох, за да чуя вашата история. Наричате Ондовски създание. Искам да разбера защо сте толкова сигурен, че е Друг.
— Друг е подходящо название за него. Много подходящо. — Бел намества канюлата, която се е изкривила. — Чудесно название. Ще ви
разкажа, докато пием чай и похапваме кифлички. Да се качим в работната стая на Брад. Там ще ви разкажа. И ще ви убедя. О, да.
— Брад…
— Брад знае всичко. — Дан размахва разкривената си съсухрена ръка пренебрежително. — Добро момче е той, нищо че е гей. — Холи
има време да си помисли, че когато си на деветдесет, дори мъже с двайсет години по-възрастни от Брад Бел сигурно ти се струват
момчета. — И е умен. Не е нужно да ми разказвате историята си, ако не желаете — въпреки че ми е интересно да чуя някои
подробности, — но преди да ви кажа какво знам аз, настоявам да ми кажете какво ви накара да заподозрете Ондовски.
Молбата му е основателна и Холи излага причините… колкото и неоснователни да са.
— Не ми даваше мира най-вече малкото снопче косми до устата му — завършва тя. — Сякаш си е сложил изкуствени мустаци и
толкова е бързал, докато ги е свалял, че не е успял да махне всичко. Само че, ако може да променя изцяло външния си вид, за какво са му
притрябвали мустаци?
Бел махва пренебрежително с ръка.
— Вашият Друг имаше ли окосмяване по лицето?
Холи се замисля смръщено. Първият човек, в когото се беше превъплътил Другия (доколкото тя знаеше), санитар на име Хийт Холмс,
нямаше брада или мустаци. Нито пък вторият. Третата му жертва имаше брада тип „катинарче“, но когато Холи и Ралф се изправиха лице в
лице с Другия в пещерата в Тексас, той още не беше завършил трансформацията си.
— Да, така мисля. Какво искате да кажете?
— Струва ми се, че не могат да добиват окосмяване по лицето — отговаря Дан Бел. — Мисля, че ако видите подобно същество голо…
Предполагам, че не сте го виждали гол, нали?
— Не — казва Холи и не може да не добави: — Гадост. Това кара Дан да се усмихне.
— Ако го бяхте видели гол, мисля, че нямаше да видите окосмяване по слабините. Нито под мишниците.
— Съществото, което видяхме в пещерата, имаше коса на главата. Ондовски има коса. Джордж също.
— Кой е Джордж?
— Това име дадох на мъжа, доставил колета с бомбата в училище „Макриди“.
— Джордж. Разбирам. — Дан се замисля за момент. Тънка усмивчица докосва ъгълчетата на устните му. После се стопява.
— Косата на главата обаче е нещо различно, нали? Децата имат коса по главата преди пубертета. Някои се раждат с коса.
Холи разбира аргумента му и се надява да е истински аргумент, а не просто проява на психично заболяване.
— Има и други неща, които атентаторът — Джордж, ако така ще го наричаме — не може да промени, както променя външния си вид
— продължава Дан. — Трябва да си облече фалшива униформа и да носи фалшиви очила. Нуждае се от фалшив микробус и фалшив четец за
етикети. Нуждае се и от фалшиви мустаци.
— Възможно е и веждите на Ондовски да са изкуствени — казва Брад, който влиза с поднос в ръце. На него има две чаши чай и чиния,
отрупана с кифлички. — Но едва ли. Разглеждах снимките му, докато очите ми изтекоха. Възможно е да си е сложил импланти, за да
подсили първоначалния лек мъх. Както веждите на бебетата са просто мъх. — Той се навежда да остави подноса върху ниската масичка.
— Не, не, да отидем в работната ти стая — казва Дан. — Време е да запретнем сериозно ръкави. Госпожо Гибни — Холи, — ще ме
буташ ли? много съм уморен.
— Разбира се.
Минават покрай просторна трапезария и огромна кухня. В края на коридора има механизиран стол, монтиран на стълбището, който се
изкачва до втория етаж по метална релса. Холи се надява да е по-надежден от асансьора във Фредерик Билдинг.
— Брад го инсталира, когато краката ми отказаха — обяснява Дан. Брад подава подноса на Холи и прехвърля стареца на стола с
лекотата на дълга практика. Дан натиска едно копче и започва да се изкачва. Брад взима подноса и двамата с Холи тръгват успоредно със
стола, който се движи бавно, но сигурно.
— Къщата е прекрасна — отбелязва Холи. Сигурно е много скъпа е неизказаното заключение.
Дан обаче прочита мислите ѝ.
— От дядо ми е. Имаше фабрики за преработка на дървесина и производство на хартия.
На Холи ѝ просветва. Шкафът с консумативите в „Търси се“ е пълен с копирна хартия „Бел“. Дан вижда изражението ѝ и се усмихва.
— Да, точно така, „Хартиени изделия Бел“, сега част от чуждестранен конгломерат, който запази името. До 20-те години на двайсети
век дядо ми имал фабрики из цял Западен Мейн — в Луистън, Лисбън Фолс, Джей, Меканик Фолс. Сега всички са порутени или
преобразени в търговски центрове. Загубил по-голямата част от богатството си при финансовия срив от 29-а и по време на Депресията.
Същата година, през която съм се родил аз. С баща ми не хванахме от охолния живот, трябваше да работим за прехраната си. Но успяхме да
задържим къщата.
На втория етаж Брад премества Дан в друга инвалидна количка и му закачва нова бутилка кислород. Етажът, изглежда, е зает изцяло от
едно голямо помещение, където на декемврийската светлина е отказан достъп. Прозорците са покрити с черни завеси. На две големи бюра
има четири компютъра, няколко игрални конзоли, вероятно последен модел, купища аудиотехника и телевизор с гигантски плосък екран.
По стените има монтирани няколко тонколони. Други две са разположени от двете страни на телевизора.
— Остави подноса, Брад, преди да разлееш всичко.
Масата, към която Дан посочва с едната си скована от артрит ръка, е отрупана с компютърни списания (част от тях са броеве на
„Аудиофил“, за което Холи никога не е чувала), флашпамети, външни харддискове и кабели. Холи се заема да освободи място.
— О, просто остави тези глупости на пода — казва Дан. Холи поглежда Брад, който кимва за извинение и признава:
— Малко съм разхвърлян.
След като подносът е оставен на сигурно място, Брад слага кифлички в три чинии. Изглеждат много вкусни, но Холи вече не знае дали
е гладна. Започва да се чувства като на гости на Алиса и Шапкаря. Дан Бел пийва чай, млясва, после прави гримаса и поставя ръка върху
ризата си отляво. Брад веднага се спуска към него.
— Тук ли са ти хапчетата, дядо?
— Да, да — отвръща Дан и потупва страничния джоб на количката. — Добре съм, стига си ме обикалял. Просто се вълнувам, че имаме
гостенка. Гостенка, която знае. Мисля, че е полезно за мен.
— Не съм сигурен за това, дядо — казва Брад. — Май е по-добре да изпиеш едно хапче.
— Добре съм, нали ти казах.
— Господин Бел…
— Дан — казва старецът и отново размахва пръст, който е гротескно разкривен от артрита, но въпреки това назидателен. — Аз съм
Дан, той е Брад, ти си Холи. Събрали сме се приятели. — Отново се разсмива. Този път се задъхва.
— Не бива да се вълнуваш толкова — смъмря го Брад. — Освен ако не искаш пак да ходим в болницата.
— Добре, шефе — отвръща Дан. Притиска шепа към клюнестия си нос и вдишва няколко глътки кислород. — Сега ми подай една
кифличка. Трябват ни и салфетки.
Но салфетки няма.
— Ще донеса хартиени кърпи от банята — казва Брад и излиза.
Дан се обръща към Холи.
— Много е разсеян. Много. Докъде бях стигнал? Всъщност има ли значение?
„Има ли значение, наистина?“, пита се тя.
— Разказвах ти, че с баща ми трябваше да работим за прехраната си. Видя ли портретите на долния етаж?
— Да. Ти си ги рисувал, предполагам.
— Да, всичките са мои. — Той вдига разкривените си ръце. — Преди да ме сполети това.
— Много са добри — казва Холи.
— Не са зле, само че онези в коридора не са най-хубавите. Тях ги рисувах по работа. Брад ги окачи. Настояваше. През петдесетте и
шейсетте илюстрирах корици на книги за издателства като „Голд Медал“ и „Монарх“. Те бяха много по-добри. Криминалета предимно —
полуголи мацки с пушещи автоматични пистолети. С тях си докарвах малко допълнителни пари. Каква ирония, като си помислиш за
редовната ми работа. Работех в полицейския участък в Портланд. Пенсионирах се на шейсет и осем. Изкарах четирийсетте си години, че и
четири отгоре.
„Не просто художник, а отново полицай — мисли си Холи.
— Първо Бил, после Пийт, след това Ралф, а сега той“. Отново ѝ хрумва, че някаква сила, невидима, но могъща, я въвлича в този
случай с настойчива последователност и паралели.
— Дядо ми беше капиталист и фабрикант, но след него всички сме от работническата класа. Татко беше полицай и аз последвах
примера му. Както синът ми последва моя. Говоря за бащата на Брад. Той загина при катастрофа, докато преследваше мъж, вероятно пиян,
откраднал кола. Мъжът оживя. Може и до днес да е жив, не знам.
— Много съжалявам — казва Холи.
Дан не обръща внимание на опита ѝ да изкаже съболезнования.
— Дори майката на Брад беше в семейния бизнес. Е, в известен смисъл. Тя беше съдебен стенограф. Когато почина, аз приютих
момчето. Не ми дреме дали е гей, в полицейския участък също не ги е грижа. Само че той работи почасово. За него е по-скоро хоби.
Занимава се най-вече с… това. — И махва със съсухрената си ръка към компютърната апаратура.
— Звукорежисьор на видеоигри съм — обажда се тихо Брад.
 — Създавам музиката, ефектите, миксирам ги. — Върнал се е с цял топ хартиени кърпи. Холи взима две и ги разгъва в скута си.
Дан продължава, потънал в спомени:
— След като дните ми в патрулката приключиха — така и не се издигнах до детектив, не съм и искал, — работех предимно като
диспечер. Някои ченгета не обичат да седят на бюро, но на мен не ми пречеше, защото имах и други задължения, с които продължих да се
занимавам дълго след пенсионирането си. Може да се каже, че това е едната страна на медала. Онова, което прави Брад, когато го повикат, е
другата страна. Двамата заедно, прощавай за грубия израз, Холи, заковахме този лайнар. Вдигнали сме му мерника от години.
Холи най-накрая е отхапала от кифличката, но сега отваря уста и допуска неприятна на вид струя трохи да се изсипе върху чинията и
хартиената кърпа в скута ѝ.
— От години?
— Да — потвърждава Дан. — Брад знае, откакто беше на двайсет и няколко. Работи с мен по случая още от 2005-а или там някъде.
Нали, Брад?
— Малко след това беше — отговаря Брад, след като преглъща залъка си.
Дан свива рамене. Движението, изглежда, му причинява болка.
— Всичко започва да се слива, когато си на моята възраст — казва той, след което се обръща с почти яростен поглед към Холи.
Рунтавите му вежди (без никакво съмнение естествени) са свъсени. — Но не и Ондовски, както се нарича сега. Всичко, свързано с него, е
ясно в ума ми. От самото начало… или поне от момента, когато се захванах с него. Приготвили сме ти цяла презентация, Холи. Брад, готово
ли е първото видео?
— Всичко е готово, дядо. — Брад взима айпад и включва с дистанционното големия телевизор. Екранът е син и на него пише
единствено В ГОТОВНОСТ.
Холи се надява и тя да е готова.

10

— Бях на трийсет и една, когато го видях за пръв път — започва разказа си Дан. — Знам, защото жена ми и синът ми организираха
скромно тържество по случай рождения ми ден предишната седмица. Хем ми се струва, че е минало страшно много време, хем сякаш беше
вчера. Тогава още бях патрулиращ полицай. С Марсел Дешан бяхме паркирали край Марджинал Уей зад една преспа и дебнехме коли,
движещи се с превишена скорост, което не се случваше често в делнична сутрин. Ядяхме понички и пиехме кафе. Помня, че Марсел ме
подкачаше за корицата на книга, която бях илюстрирал, и ме питаше какво мисли жена ми за рисунките ми на секси мацки по бельо. Тъкмо
му обяснявах, че жена ми е позирала за тази илюстрация, когато един мъж дотича до патрулката и почука на прозореца. — Той се смълчава
и поклаща глава. — Човек винаги помни къде е бил, когато научи лоша вест, нали?
Холи се замисля за деня, в който е разбрала, че Бил Ходжис е умрял. Тогава Джером едва бе сдържал сълзите си.
— Марсел отвори прозореца и попита мъжа дали има нужда от помощ. Той отговори отрицателно. Носеше малък транзистор — по
онова време използвахме такива вместо айподи и мобилни телефони — и ни попита дали сме чули какво се е случило в Ню Йорк.
Дан спира, за да нагласи канюлата и да настрои притока на кислород от бутилката, закачена за количката.
— Не бяхме чули нищо освен съобщенията по полицейското радио, затова Марсел го изключи и пусна обикновеното радио. Намери
емисия новини. Ето за това говореше мъжът. Пускай първия, Брад.
Внукът на Дан е сложил електронния си таблет в скута.
Натиска нещо по него и се обръща към Холи:
— Ще го пусна на телевизионния екран. Един момент… добре, готово.
На екрана, на фона на мрачна музика, се изписва заглавие от стара новинарска емисия. НАЙ-ТЕЖКАТА ВЪЗДУШНА КАТАСТРОФА В
ИСТОРИЯТА. Следва ясен черно-бял запис на градска улица, която изглежда като ударена от бомба.
— Страшните последици от най-тежкото авиопроизшествие в човешката история! — съобщава говорителят. — На тази улица в
Бруклин лежат разбитите останки на пътнически самолет, който се сблъска с друг самолет в мъгливото небе над Ню Йорк. — На опашката
на самолета — или каквото е останало от нея — Холи прочита ЮНАЙ. — Машината на „Юнайтед Еърлайнс“ се вряза в жилищна сграда,
при което има шестима загинали на земята и осемдесет и четири души пътници и екипаж.
Сега Холи вижда пожарникари със старомодни шлемове да пъплят из отломките. Някои носят носилки, върху които лежат завързани с
каиши и покрити с одеяла трупове.
— По принцип — продължава говорителят — този полет на
„Юнайтед“ и самолетът на „Транс Уърлд Еърлайнс“, с който се сблъска, е трябвало да се разминат на километри, но самолетът на
„Транс Уърлд“ — полет 266 с четирийсет и четирима души пътници и екипаж — се отклонил много от курса си. Той падна на Статън
Айланд.
Още покрити трупове върху носилки. Огромно самолетно колело с разкъсана гума и бълващо пушек. Камерата приближава останките
от полет 266 и Холи вижда коледни подаръци, опаковани с пъстра хартия, пръснати наоколо. Камерата показва един от тях в близък план и
се вижда малък Дядо Коледа, закачен на панделката. Дядо Коледа пуши и е почернял от сажди.
— Спри тук — казва Дан. Брад натиска нещо на таблета и екранът на големия телевизор отново става син.
Дан се обръща към Холи.
— Общо сто трийсет и четирима загинали. И кога се случи това? На шестнайсети декември 1960 година. Точно преди шейсет години.
„Просто съвпадение“, мисли си Холи, но въпреки това я побиват студени тръпки и отново се сеща, че може би има сили на този свят,
които движат хората в избрани от тях посоки като фигурки (мъжки и женски) върху дъска за шах. Датите може и да са съвпадение, но нима
може да каже същото за причините, които са я довели в тази къща в Портланд, Мейн? Не. Има верига от събития, простираща се назад до
друго чудовище на име Брейди Хартсфийлд. Брейди, който пръв я е накарал да повярва.
— Имаше един оцелял — казва Дан Бел и я стряска от размислите.
Холи посочва синия екран, сякаш репортажът още върви.
— Някой е оцелял при тази катастрофа?
— Само за един ден — отвръща Брад. — Вестниците го кръстили Момчето, което падна от небето.
— Но друг беше измислил това прозвище — казва Дан. — По онова време в Ню Йорк, освен големите телевизии, имаше три или
четири независими канала. Единият от тях се казваше WLPT. Отдавна вече не съществува, разбира се, но ако нещо е било заснето с камера,
има голяма вероятност да го намериш в интернет. Подготви се за шок, млада госпожице. — Той кимва към Брад, който отново започва да
натиска екрана на таблета.
Холи отдавна е научила от майка си (и с мълчаливото съгласие на баща си), че изразяването на бурни емоции не е просто смущаващо и
неприятно, а направо срамно. Дори и след години терапия с Али Уинтърс обикновено не дава никаква воля на чувствата си, дори пред
приятели. Тези хора са непознати, но когато следващият клип тръгва на екрана, тя изпищява. Не може да се сдържи.
— Това е той! Това е Ондовски!
— Знам — казва Дан Бел.

11

Само че повечето хора биха казали, че не е той, и Холи го знае.

Биха казали: „Да, има прилика, както има прилика между господин Бел и внука му или между Джон Ленън и сина му Джулиан, или
между мен и леля Елизабет“. Биха казали: „Обзалагам се, че това е дядото на Чет Ондовски. Боже, крушата не пада далеч от дървото,
нали?“
Но Холи, също като стареца в инвалидната количка, знае че е той.
Мъжът със старомодния микрофон с логото на WLPT има по-пълно лице от Ондовски, а бръчките подсказват, че е с десет, може би
дори двайсет години по-възрастен. Късо подстриганата му коса е прошарена и започва по-високо на челото, отколкото тази на Ондовски.
Има зачатъци на двойна брадичка, каквито Ондовски няма.
Зад него пожарникари щъкат напред-назад през черния от сажди сняг, събират колети и куфари, докато други пръскат с маркучи
останките на самолета и двете горящи къщи зад тях. Тромава стара линейка потегля с мигащи лампи.
— Аз съм Пол Фрийман и се намирам в Бруклин на мястото най-тежката самолетна катастрофа в американската история — казва
репортерът, като издиша облаче пара с всяка дума.
— Всички на борда на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ са загинали с изключение на един. — Той посочва към отдалечаващата се
линейка. — Момчето, чиято личност все още не е установена, се намира в тази линейка. То е… — Журналистът, който се представя за Пол
Фрийман, замълчава драматично.
— Момчето, което падна от небето! Изхвърчало е от задната част на самолета, цялото в пламъци, и е паднало в пряспа. Ужасени
очевидци го оваляли в снега и го угасили, но аз видях как го качват в линейката и мога да съобщя, че нараняванията му изглеждат тежки.
Дрехите му са почти изцяло изгорели или разтопени върху кожата.
— Спри тук — нарежда старецът. Внукът му спира видеото. Дан се обръща към Холи. Сините му старчески очи все още пламтят. —
Виждаш ли, Холи? Чуваш ли? Сигурен съм, че на зрителите им е изглеждал ужасен от случилото се, мислели са, че си върши работата
добре при изключително трудни обстоятелства, но…
— Не е ужасен — казва Холи. Мисли си за първия репортаж на Ондовски от училище „Макриди“. Сега го вижда по-ясно.
— Въодушевен е.
— Да — кимва Дан. — Точно така. Разбираш ме. Много добре.
— Слава богу, че някой те разбира — вмята Брад.
— Момчето се казвало Стивън Балц — продължава Дан, — а този Пол Фрийман е видял обгореното дете и може би е чул писъците му
от болка — защото свидетели твърдят, че момчето е било в съзнание, поне в началото. Знаеш ли какво си мисля? До какво заключение
стигнах? Мисля, че се е хранел.
— Естествено — казва Холи. Устните ѝ са изтръпнали. — Хранел се е с болката на момчето и с ужаса на очевидците. Със смъртта.
— Да. Приготви следващия клип, Брад. — Дан се обляга назад уморено. Холи не се интересува. Трябва да научи и останалото. Трябва
да научи всичко. Обхванала я е старата треска.
— Кога се зае да издириш тези кадри? Как разбра за този случай?
— За пръв път гледах този репортаж в деня на катастрофата в предаването на Хънтли и Бринкли. — Дан се усмихва, когато забелязва
озадаченото ѝ изражение. — Твърде млада си, за да помниш Чет Хънтли и Дейвид Бринкли. Сега предаването се казва „Вечерните новини
на Ен Би Си“.
Брад казва:
— Ако някой независим телевизионен канал пристигне на мястото на значимо събитие пръв и заснеме добри кадри, продава
репортажа на някоя от големите телевизионни мрежи. Явно така е станало и в този случай и затова дядо е успял да го гледа.
— Фрийман е пристигнал пръв — казва замислено Холи. — И твърдиш, че… Според теб Фрийман е предизвикал самолетната
катастрофа, така ли?
Дан Бел поклаща глава толкова енергично, че фината му като паяжина коса се разхвърчава.
— Не, просто е извадил късмет. Или е заложил на печеливша карта. Защото в големите градове непрекъснато се случват трагедии,
нали? Там има много възможности за подобно същество да се нахрани. А и кой знае, създания като него може да усещат, че наближава
голяма трагедия. Може да е като комар — да надушва кръв от километри. Откъде да знаем, след като нямаме дори представа що за
същество е той? Пускай следващия, Брад.
Брад пуска клипа и мъжът, който се появява на екрана, отново е Ондовски… само че малко по-различен. По-слаб. По-млад от „Пол
Фрийман“, както и от онзи Ондовски, който се е включил от сцената на атентата пред училище „Макриди“. Но е той. Лицето е различно,
но и същото. Върху микрофона, който държи, са изписани буквите KTVT. До него стоят три жени. Едната носи значка с лика на Кенеди.
Друга държи плакат, смачкан и някак си окаян, на който пише: С КЕНЕДИ ДОКРАЙ ПРЕЗ ’64!
— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където…
— Стоп — казва Дан и Брад спира кадъра. Дан се обръща към Холи. — Пак е той, нали?
— Да. Не знам дали някой друг би го забелязал, не съм сигурна защо и ти си го забелязал толкова дълго след репортажа за
катастрофата, но е той. Баща ми някога ми каза нещо за колите. Каза, че компании — като „Форд“, „Шевролет“, „Крайслер“ — предлагат
множество различни модели и ги променят година след година, но всички са изработени по шаблон. Той… Ондовски… — Но не намира
думи и само успява да посочи черно-бялото изображение на екрана. Ръката ѝ трепери.
— Да — промълвява Дан. — Много добре го каза. Той е различни модели, направени по един шаблон. Само че има поне два шаблона,
може би повече.
 — Какво имаш предвид?
— И дотам ще стигна. — Гласът му звучи още по-дрезгаво и той пийва чай, за да си смаже гърлото. — Попаднах на този репортаж
случайно, само защото редовно гледах Хънтли и Бринкли. Но след като застреляха Кенеди всички започнаха да гледат Уолтър Кронкайт,
включително и аз. Защото Си Би Ес отразяваха най-мащабно случая. Кенеди беше застрелян в петък. Този репортаж беше излъчен във
вечерните новини на Си Би Ес на следващия ден, в събота. Новинарите наричат такива материали „допълнителни“. Пускай, Брад. Но от
началото.
Младият журналист с грозното карирано сако започва отначало:
— Аз съм Дейв Ван Пелт и се намирам пред Тексаското училищно книгохранилище на площад „Дийли“, където Джон Ф. Кенеди,
трийсет и петият президент на САЩ, беше прострелян смъртоносно вчера. При мен са Грета Дайсън, Моника Келог и Хуанита Алварес,
поддръжници на Кенеди, които са стояли точно тук, на това място, когато изстрелите са били произведени. Дами, бихте ли ми казали какво
видяхте? Госпожице Дайсън?
— Изстрели… кръв… от тила му се стичаше кръв, горкичкият… — Грета Дайсън плаче толкова силно, че Холи едва ѝ разбира, което
вероятно е целта. „Зрителите вкъщи сигурно плачат заедно с нея в същия този момент и си мислят, че нейната скръб изразява тяхната
скръб. И скръбта на цял един народ. Само репортерът…“
— Той се наслаждава — казва тя. — Само се преструва на разстроен, при това не много добре.
— Точно така — съгласява се Дан. — Щом погледнеш кадрите от този ъгъл, няма как да не го забележиш. Виж другите две жени. Те
също плачат. Много хора плакаха онази събота. И през следващите седмици. Права си. Той се наслаждава.
— Мислиш ли, че е знаел какво ще стане? Надушил ли е кръвта като комар?
— Не знам — отговаря Дан. — Не знам.
— Знаем обаче, че е постъпил на работа в KTVT същото лято — казва Брад. — Не успях да намеря почти никаква информация за него,
но открих това в историческа справка за телевизионния канал в интернет. А през пролетта на 1964-та вече бил напуснал.
— Следващият път, когато се появява — доколкото ми е известно, разбира се, — е в Детройт — казва Дан. — През 1967. По време на
така наречения Детройтски бунт или Бунтът на 12-а улица, който започна с нахлуването на полицията в нелицензиран нощен клуб и
постепенно обхвана целия град. Четирийсет и трима загинали, хиляда и двеста ранени. Това беше водещата новина в продължение на пет
дни, толкова време сблъсъците не стихваха. Този запис е от независим канал, излъчен във вечерните новини на Ен Би Си. Пускай го, Брад.
Репортер стои пред горяща витрина на магазин и интервюира чернокож мъж със стичаща се по лицето му кръв. Мъжът говори почти
несвързано от мъка. Казва, че химическото му чистене гори отсреща и че не знае къде са жена му и дъщеря му. Изчезнали са в метежите из
града.
— Загубих всичко — казва той. — Всичко.
А репортерът, който този път се казва Джим Ейвъри, със сигурност е от някоя местна телевизия. По-пълен е от „Пол Фрийман“, почти
дебел, и е нисък (мъжът, от когото взима интервю, се извисява над него) и оплешивява. Различен модел, същият шаблон. В дебелото лице е
заровен Чет Ондовски. И Пол Фрийман. И Дейв Ван Пелт.
— Как попаднахте на този репортаж, господин Бел? Как, за бога…
— Дан, забрави ли? Говорим си на „ти“.
— Как успя да видиш, че приликата не е обикновена прилика?
Дан и внук му се споглеждат с усмивка. Холи наблюдава това мимолетно огледално изображение и отново си мисли:
„Различни модели, същият шаблон“.
— Видя картините в коридора, нали? — пита Брад. — Това беше другата работа на дядо в полицейския участък. Има вродена дарба.
На Холи отново ѝ просветва. Тя се обръща към Дан.
— Правел си скици на заподозрени лица. Това е била втората ти работа в полицията!
— Да, макар че не правех просто скици. Не бях просто график. Рисувах портрети. — Той се замисля и добавя: — Чувала си как някои
хора твърдят, че никога не забравят дадено лице, нали? Повечето преувеличават или направо лъжат. Аз не преувеличавам. — Старецът
говори с делови тон. „Тази дарба му е по рождение — мисли си Холи. — Може би някога го е изумявала. Сега я приема за даденост“.
— Виждал съм го в процес на работа — казва Брад. — Ако артритът не му беше сковал ръцете, сега би могъл да се обърне с лице към
стената и да те нарисува за двайсет минути, Холи, и всеки детайл ще е точен. Картините в коридора са все на престъпници, заловени
благодарение на портретите на дядо.
— Въпреки това… — започва тя колебливо.
— Да помниш лица не е най-важното — казва Дан. — Не ми е от помощ, когато правя портрет на заподозрян, защото не съм го виждал
лично. Разбираш ли?
— Да. — Холи се интересува от това и по други причини освен идентифицирането на Ондовски в различните му облици. Интересува
я, защото все още се учи на следователска работа.
— Свидетелят идва. В някои случаи — като кражба на кола или въоръжен грабеж — идват няколко свидетели. Те описват извършителя.
Само че е като със слепците и слона. Знаеш ли тази история?
Холи я знае. Слепецът, който хваща опашката на слона, си мисли, че е лиана. Слепецът, който хваща хобота, си мисли, че е питон.
Слепецът, който хваща крака, е убеден, че е хванал ствола на стара палма. Накрая се сбиват в спор кой е прав.
— Всеки свидетел вижда извършителя по различен начин
— продължава Дан. — А ако свидетелят е един, го вижда по различен начин през различните дни. Не, не, казват, сбърках, лицето е
твърде дебело. Твърде слабо е. Имаше брада. Не, мустаци бяха. Очите му бяха сини. Не, сега като се замисля, май всъщност бяха сиви.
Той отново поема голяма глътка кислород. Изглежда още по-уморен. С изключение на очите в лилавите им орбити. Те искрят.
Съсредоточени са. Холи си мисли, че ако съществото Ондовски види тези очи, може и да се уплаши. Може да поиска да ги затвори преди да
са видели твърде много.
— Моята работа е да прозра отвъд вариациите и да открия сходствата. Това е истинската дарба и това влагам в картините си. Това
вложих и в първите си рисунки на този тип. Виж. От страничния джоб на количката той изважда малка папка и ѝ я подава. Вътре има
няколко листа тънка хартия, станала чуплива с времето. На всяка от скиците има различна вариация на Чет Ондовски. Не са толкова
подробни, колкото галерията с престъпници в коридора, но въпреки това са забележителни. На първите три са Пол Фрийман, Дейв Ван
Пелт и Джим Ейвъри.
— По памет ли ги нарисува? — пита Холи.
— Да. — Дан отново не се хвали, а просто излага факт. — Първите три нарисувах малко след като видях Ейвъри. През лятото на 67-а.
Направих и копия, но това са оригиналите.
Брад казва:
— Не забравяй за кое време говорим, Холи. Дядо е видял тези мъже по телевизията преди да се появят видеото, телевизорът с функция
за запис и интернет. Подобни репортажи се излъчвали по веднъж. Налагало се е да разчита на паметта си.
— А останалите? — Тя разгъва другите три рисунки като ветрило от карти. Лица с различна коса, различни очи и усти, различни
бръчки, на различна възраст. Все различни модели от същия шаблон. Всичките Ондовски. Вижда го, защото е видяла слона. Фактът, че Дан
Бел го е забелязал толкова отдавна, е удивителен. Той е истински гений.
Старецът посочва рисунките в ръката ѝ една по една.
— Това е Реджиналд Холдър. Той се включи от Уестфийлд, Ню Джърси, след като Джон Лист уби цялото си семейство. Интервюира
разплакани приятели и съседи. Следващият е Хари Вейл, който предаваше от Калифорнийския университет, когато чистачът Едуард Алауей
застреля шестима души. Вейл се беше озовал на местопрестъплението още преди кръвта да изсъхне и интервюираше оцелелите.
Последният, не се сещам за името…
— Фред Либерманенбах — казва Брад. — Кореспондент на канал WKS в Чикаго. Отразил натравянето с тиленол през 1982 година.
Седем умрели. Разговарял със скърбящите роднини. Имам видеозаписи от всички тези случаи, ако искаш да ги видиш.
— Брад има много записи, открихме седемнайсет различни версии на твоя Чет Ондовски — казва Дан.
— Седемнайсет ли? — Холи е изумена.
— Това са само тези, за които знаем. Няма нужда да ги гледаме всичките. Събери първите три рисунки и ги вдигни пред екрана на
телевизора, Холи. Не е прожектор, но ще свърши работа.
Тя ги вдига пред синия екран, макар да знае какво ще види.
Едно лице.
Лицето на Ондовски. Същество като Другия.

12

Докато слизат на долния етаж, Дан Бел не седи на механизирания стол, а по-скоро се е излегнал. Вече не е просто уморен, а изцеден.
Холи не иска да го изтощава още повече, но се налага.
Дан Бел също е наясно, че не са приключили. Моли Брад да му донесе малко уиски.
— Дядо, докторът каза…
— Майната му на доктора и неговите превземки — срязва го Дан. — Малко уиски ще ме ободри. Ще довършим, ти ще покажеш на
Холи последното… нещо… и после ще полегна. Тази нощ спах непробудно и се обзалагам, че и довечера ще е същото. Такова бреме ми
падна от плещите.
„Но сега това бреме се прехвърли върху моите плещи — мисли си Холи. — Иска ми се Ралф да беше тук. Още повече ми се иска Бил да
беше тук“.
Брад донася на дядо си уиски, едва покриващо дъното на малка чашка с картинки на семейство Флинтстоун. Дан я поглежда кисело,
но я приема без възражения. От страничния джоб на инвалидната количка изважда аптекарско шишенце с лесно отвъртаща се капачка,
подходяща за старци. Изтръсква едно хапче, а пет други се пръсват на земята.
— Да му се не види. Вдигни ги, Брад.
— Аз ще ги събера — казва Холи и ги събира. Дан междувременно лапва хапчето и го преглъща с уискито.
— Това никак не е полезно, дядо — укорява го Брад.
— На погребението ми никой няма да каже, че съм умрял млад и красив — отвръща Дан. Бузите му са възвърнали малко от цвета си и
той отново седи изправен на стола. — Холи, имам около двайсет минути преди действието на тези няколко капки уиски да премине. Най-
много половин час. Знам, че имаш още въпроси, а аз трябва да ти покажа още нещо, но да опитаме да действаме бързичко.
— Джоел Либерман — казва тя. — Психиатърът, при който си започнал да ходиш в Бостън през 2018-а.
— Какво имаш предвид?
— Не си тръгнал на терапия, защото си се боял, че си луд, нали?
— Не, разбира се. Отидох по същите причини, поради които ти вероятно си отишла при Карл Мортън с книгите му и лекциите за хора
с необичайни неврози. Отидох, за да разкажа всичко, което знам, на човек, на когото му плащат, за да слуша. И да открия някой друг, който
има причини да вярва в невероятното. Търсех теб, Холи. Също както ти си търсила мен.
„Да. Вярно е. Въпреки това — мисли си тя — е цяло чудо, че се намерихме. Или съдба. Или божествена намеса“.
— Въпреки че Мортън е променил всички имена и места в статията си, Брад лесно те издири. Съществото, което се нарича Ондовски,
не е правило репортажи от пещерата в Тексас, между другото. С Брад прегледахме всички записи от новинарските емисии.
Холи казва:
— Моето същество не се виждаше на видеозаписи. Имаше кадри, в които трябваше да присъства сред групи хора, но не се виждаше. —
Тя почуква рисунките на Ондовски в различните му облици. — Този извършител непрекъснато се появява по телевизията.
— Значи е различен. — Старецът свива рамене. — Както домашните котки и рисовете са различни, но и подобни — същият шаблон,
различни модели. За теб самата, Холи, почти не споменават в телевизионните репортажи и никога не те назовават по име. Казват само, че
си гражданка, помогнала на разследването.
— Помолих да не ме споменават — промърморва Холи.
— По онова време вече бях чел за Каролин Х. в статиите на доктор Мортън. Опитах да се свържа с теб чрез доктор Либерман — отидох
до Бостън, за да се срещна с него, което не беше лесно. Знаех, че дори да не разпознаеш какъв е Ондовски, би повярвала на историята ми,
ако я чуеш. Либерман се обади на твоя доктор Мортън и ето че сега си тук.
Едно нещо не дава мира на Холи.
— Защо сега? — пита тя. — Знаеш за този тип от години, преследваш го…
— Не го преследвам — прекъсва я Дан. — По-точният израз би бил, че го следя. От около 2005-а Брад следи информацията в интернет.
Търсим го при всяка трагедия, при всяко масово убийство. Нали, Брад?
— Да. Невинаги присъства, не беше в „Санди Хук“, нито в Лас Вегас, когато Стивън Падок изби толкова много хора на онзи концерт,
но през 2016 е работел в WFTV в Орландо. Интервюира оцелели при стрелбата в клуб „Пулс“ на следващия ден. Винаги избира най-
разстроените, онези, които са били вътре или са изгубили приятели.
„Естествено — мисли си Холи. — Мъката им е вкусна“.
— Но разбрахме, че е бил в нощния клуб чак след бомбения атентат в училището миналата седмица — казва Брад. — Нали, дядо?
— Да — потвърждава Дан. — Въпреки че проверихме всички репортажи от „Пулс“, както обикновено правим.
— Как сте го пропуснали? — пита Холи. — Стрелбата в
„Пулс“ беше преди четири години! Казваш, че никога не забравяш лица, а по онова време си познавал лицето на Ондовски. Въпреки
промените то си е същото свинско лице.
Двамата я поглеждат с еднакви намръщени изражения, затова Холи им обяснява как Бил ѝ е казал, че повечето хора имат или свинско
лице, или лисиче лице. Във всички портрети на Ондовски, които е видяла, лицето му е кръгло. Понякога малко, друг път повече, но винаги
е свинско лице.
Брад още изглежда озадачен, но дядо му се усмихва.
— Добра логика. Харесва ми. Само че има изключения, лицата на някои хора са…
— Конски — довършва Холи.
— Точно това щях да кажа. Други имат лица като на невестулки… макар че невестулките имат известна прилика с лисиците, нали?
Филип Ханиган например… — Той не довършва.
— Да. И в това отношение, обзалагам се, винаги има лисиче лице.
— Не разбирам.
— Ще разбереш. Покажи ѝ записа от „Пулс“, Брад.
Брад пуска видеоклипа и обръща айпада към Холи. На записа отново има репортер, този път застанал пред огромна камара цветя,
балони с формата на сърце и надписи от рода на ПОВЕЧЕ ОБИЧ И ПО-МАЛКО ОМРАЗА. Журналистът започва да интервюира разплакан
млад мъж със следи от спирала за мигли или прах, размазани по бузите. Холи не слуша разговора и този път не изпищява, защото не ѝ е
останал въздух. Репортерът — Филип Ханиган — е млад, рус, кльощав. Изглежда все едно е постъпил на работа веднага след като е
завършил гимназия и наистина има лице, което Бил Ходжис би определил като лисиче. Гледа събеседника си с изражение на
загриженост… състрадание… съчувствие… или едва прикрит глад.
— Стоп — казва Дан на Брад. Обръща се към Холи: — Добре ли си?
— Това не е Ондовски — прошепва тя. — Това е Джордж.
Мъжът, доставил бомбата в училище „Макриди“.
— Напротив, Ондовски е — казва Дан внимателно. Почти благо. — Вече ти казах. Съществото няма само един шаблон. Има два. Най-
малко два.

13

Холи изключва телефона си преди да почука на вратата на семейство Бел и го включва отново чак след като се прибира в стаята си в
хотела. Мислите ѝ се вихрят като листа, духани от силен вятър. Когато включва устройството, за да продължи доклада си за Ралф, вижда, че
има четири съобщения, пет пропуснати обаждания и пет съобщения на гласовата поща. Пропуснатите обаждания и гласовите съобщения са
все от майка ѝ. Шарлот умее да пише есемеси — Холи ѝ е показала, — но никога не си прави труда, поне когато става въпрос за дъщеря ѝ.
Холи си мисли, че за майка ѝ текстовите съобщения не са достатъчно ефективни за насаждане на чувство за вина.
Първо прочита текстовите съобщения.

Пийт: Всичко наред ли е, Х? Аз поддържам огъня, тъй че ти върши, каквото имаш да вършиш. Ако имаш нужда от нещо, ми
се обади.

Холи се усмихва.

Барбара: Филмите са при мен. Изглеждат интересни. Мерси, ще ти ги върна.

Джером: Май попаднах на следа във връзка с кафявия лабрадор. В Парма Хайтс. Отивам да проверя. Ако се нуждаеш от
нещо, ми звънни на мобилния. Не се колебай.

Последното съобщение също е от Джером:

Холибери.

Въпреки всичко, което е научила в къщата на Лафайет Стрийт, тя не може да сдържи смеха си. Както ѝ сълзите. Те всички държат на
нея и тя държи на тях. Невероятно е. Ще се опита да мисли за това, докато се разправя с майка си. Вече знае как свършва всяко от гласовите
съобщения на Шарлот.
„Холи, къде си? Обади ми се“. Това е първото съобщение.
„Холи, трябва да говоря с теб за свиждането при вуйчо ти този уикенд. Обади ми се“. Второто.
„Къде си? Защо ти е изключен телефонът? Много си несъобразителна. Ами ако те търся по спешност? Обади ми се!“ Третото.
„Онази жена от „Живописни хълмове“, госпожа Брадок, никак не ми харесва, ужасно е високомерна, обади се и каза, че вуйчо Хенри е
много разстроен! Защо не ми отговаряш? Обади ми се!“ Четвъртото е доста дълго.
Петото е съвсем кратко: „Обади ми се!“
Холи влиза в банята, отваря чантата за дреболийки и изпива един аспирин. После коленичи и сплита ръце на ръба на ваната.
— Боже, аз съм Холи. Сега трябва да се обадя на майка си. Напомни ми, че мога да отстоявам позицията си, без да бъда зла и противна
и да вдигам скандали. Помогни ми да изкарам още един ден, без да паля цигара, още ми се пуши, особено в такива моменти. Бил
продължава да ми липсва, но се радвам, че Джером и Барбара са до мен. Пийт също, макар понякога да вдява бавно. — Понечва да стане, но
отново пада на колене.
— Ралф също ми липсва и се надявам да си прекарва добре на семейната почивка.
Така бронирана (поне се надява), Холи се обажда на майка си. Говори предимно Шарлот. Фактът, че Холи не иска да ѝ каже къде е,
какво прави и кога ще се върне, много я ядосва. В гнева ѝ обаче се долавя страх, защото Холи е избягала. Холи има собствен живот. Това не
е било предвидено.
— Каквито и да ги вършиш, задължително трябва да се прибереш през уикенда — казва Шарлот. — Трябва да отидем да видим Хенри
заедно. Ние сме неговото семейство. Единственото, което му е останало.
— Може да не успея, мамо.
— Защо? Искам да знам защо!
— Защото… — Защото разследвам случай. Така би казал Бил. — Защото имам работа.
Шарлот се разплаква. От близо пет години това винаги е последното, до което прибягва, когато иска да се наложи над Холи. Вече не
действа, но все още го прави по навик и Холи все още я боли.
— Обичам те, мамо — казва Холи и затваря.
Вярно ли е? Да. Вече не я харесва, а да обичаш някого, но да не го харесваш, е като верига с окови в двата края. Може ли да скъса
веригата? Да отсече оковите? Може би. Обсъждала е многократно тази възможност с Али Уинтърс, особено след като майка ѝ каза —
гордо, — че е гласувала за Доналд Тръмп (гадост). Ще го направи ли? Не сега, може би никога. Докато Холи беше малка, Шарлот Гибни ѝ
втълпяваше — търпеливо, може би дори добронамерено, — че е несъобразителна, безпомощна, безперспективна, непохватна. Че е
неспособна. Холи вярваше на това, докато не срещна Бил Ходжис, който я смяташе за способна. Сега има собствен живот и често се чувства
щастлива. Ако скъса всякакви връзки с майка си, ще омаловажи постигнатото.
„Не искам да се чувствам неспособна — мисли си Холи, докато сяда на леглото в хотелската стая. — Вече съм го преживяла“.
— И ми е останала обицата на ухото — добавя на глас. Изважда кока-кола от хладилника (проклет кофеин). После отваря
приложението за запис на телефона и продължава доклада си за Ралф. Също като молитва, отправена към Бог, в който не вярва напълно,
това ѝ избистря мислите и когато приключва, вече знае, че ще продължи разследването.

14

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Ралф, сега ще се опитам да ти предам дословно разговора си с Дан и Брад Бел, докато още е пресен в съзнанието ми. Няма да е
напълно точен, но ще се постарая. Трябваше да го запиша, но не се сетих. Все още имам много да уча за следователската работа. Само се
надявам да имам този шанс.
Виждах, че господин Бел — старият господин Бел — искаше да продължи, но щом действието на глътката уиски премина, не можеше
повече. Каза, че трябва да легне да поспи, и напомни на Брад за някакви аудиозаписи. В онзи момент не разбрах. Сега вече знам.
Внук му го закара в спалнята, но първо ми даде айпада си и отвори фотогалерия. Докато него го нямаше, разгледах снимките два пъти
и още ги прехвърлях, когато Брад се върна. Седемнайсет снимки, всички извадени от видеоклипове в интернет, всички на Чет Ондовски в
различните му…
[Пауза]
В различните му превъплъщения, мисля, че това е точната дума. И една осемнайсета снимка. Снимка на Филип Ханиган пред клуб
„Пулс“ отпреди четири години. Без мустаци, с руса, не тъмна коса, по-млад от Джордж на записа от охранителната камера с фалшивата
куриерска униформа, но несъмнено беше той. Имаше същото лице. Същото лисиче лице. Но различно от лицето на Ондовски. В никакъв
случай не беше Ондовски.
Брад се върна с шише и две малки чаши.
— Уискито на дядо — каза той. — „Мейкърс Марк“. Искаш ли капка? — Когато отказах, той сипа доста в едната чаша.
— На мен ми е нужно. Дядо каза ли ти, че съм гей? Абсолютен гей?
Отвърнах, че ми е казал, и Брад се усмихна.
— Така започва всеки разговор за мен. Иска да го изясни от самото начало, да се знае, да покаже, че няма нищо против. Но,
естествено, че има. Обича ме, но не му се нрави, че съм гей.
Когато му казах, че аз изпитвам нещо подобно към майка си, той се усмихна и заяви, че имаме нещо общо. Предполагам, че е прав.
Каза, че дядо му открай време се интересува от онова, което наричал „втория свят“. Истории за телепатия, призраци, необяснимо
изчезнали хора, светлини в небето.
— Някои хора колекционират марки. Дядо ми колекционира истории за втория свят. Имах своите съмнения до този случай.
Той посочи таблета, където снимката на Джордж още беше на екрана. Джордж с колета с бомбата, докато чака да го пуснат в сградата
на училището.
Брад продължи:
— Сега ми се струва, че мога да повярвам на всичко от летящи чинии до клоуни убийци. Защото наистина има втори свят. Съществува,
защото хората отказват да повярват в съществуването му.
Вярно е, Ралф. Ти също го знаеш. Така съществото, което убихме в Тексас, беше оцеляло толкова дълго.
Помолих Брад да ми обясни защо дядо му е чакал толкова дълго, макар вече да имах известна представа.
Той отвърна, че дядо му смятал съществото за безобидно. Нещо като екзотичен хамелеон, ако не последният, то един от последните от
своя вид. Това, че се храни със скръб и болка, може и да е неприятно, но не се различава особено от червеите, които се хранят с гнила плът,
или мишеловите и лешоядите, хранещи се с останките на убити по пътищата животни.
— Койотите и хиените се изхранват по същия начин — каза Брад. — Те са чистачите на животинското царство. Ние по-добри ли сме?
Нима хората не забавят ход, за да огледат по-добре някоя катастрофа на магистралата? Това също са жертви на пътя.
Аз отвърнах, че винаги извръщам поглед. И се моля катастрофиралите хора да не са пострадали.
Той заяви, че в такъв случай аз съм изключение. Според него повечето хора обичат болката, стига да не я изпитват те. После попита:
— Сигурно не гледаш филми на ужасите, нали?
Гледам, Ралф, но тези филми са измислица. Когато режисьорът извика „стоп“, момичето, чието гърло е било прерязано от Джейсън
или Фреди, става и отива да си вземе кафе. Но след този случай може и да…
[Пауза]
Няма значение, да не се отклонявам от темата. Брад каза:
— За всеки клип с убийства или бедствия, които сме събрали с дядо, има още стотици. Може би хиляди. Новинарите имат израз за
репортажите: „Ако има кръв, пускаме го пръв“. Така е, защото новините, които привличат най-много зрители, са лошите новини. Убийства.
Експлозии. Автомобилни катастрофи. Земетресения. Цунами. Хората обичат такива неща, а ги обичат още повече сега, когато има заснети с
мобилни телефони кадри. Знаеш ли колко гледания има записът от „Пулс“, докато Омар Матин още вилнее вътре? Милиони. Милиони.
Каза, че господин Бел си мислел, че това рядко срещано създание прави същото като зрителите на новините: храни се от трагедии.
Чудовището — не го наричал Другия — просто имало късмет да живее по-дълго с този начин на хранене. Господин Бел се задоволявал да
го наблюдава и да му се диви, докато не видял снимката от охранителната камера на атентатора в училището. Той има забележителна памет
за лица и знаел, че е виждал друга версия на същото лице при друга трагедия, не много отдавна. На Брад му отнело по-малко от час да
открие Филип Ханиган.
— До момента съм намерил атентатора от училището три пъти. — Брад ми показа снимки на мъжа с лисичето лице — все различни,
но винаги на Джордж — от три различни репортажа. От урагана Катрина през 2005 г. От поредицата от торнада в Илинойс през 2004. И от
Световния търговски център през 2001. — Сигурен съм, че има и други, но нямах достатъчно време да ги издиря.
— Може да е различен човек. Или същество. — Мислех си, че ако има двама — Ондовски и онзи, когото убихме в Тексас, — то може
да има и трима. Или четирима. Или десет. Помня, че гледах едно предаване за застрашени видове по Пи Би Ес. Останали са само шейсет
черни носорога в света, само седемдесет амурски леопарда, но те са много повече от три на брой.
— Не — отсече Брад. — Същият е. Попитах го защо е толкова сигурен.
— Дядо правеше полицейски скици. Аз понякога слагам подслушвателни устройства със съдебна заповед, а няколко пъти съм
оборудвал с микрофони ПП. Знаеш ли какво означава ПП?
Разбира се, че знаех. Полицаи под прикритие.
— Микрофоните вече не се слагат под блузата — обясни Брад. — Сега използваме фалшиви копчета или игли за вратовръзки. Веднъж
инсталирах микрофон в буквата Б от логото на „Ред Сокс“ на една шапка. Б като бръмбар, схващаш ли? Но това е само част от задълженията
ми. Гледай сега.
Той придърпа стола си към моя, за да гледаме заедно екрана на таблета. Отвори приложение на име „VocaKnow“. Вътре имаше няколко
файла. Единият беше озаглавен „Пол Фрийман“. Това е превъплъщението на Ондовски, което предава от мястото на самолетната
катастрофа през 1960, ако помниш.
Брад натисна копче и чух гласа на Фрийман, само че поясен и без смущения. Каза, че е изчистил аудиозаписа и е отстранил фоновите
шумове. Нарече този процес „да подсладиш записа“. Гласът се разнесе от говорителя на таблета. На екрана виждах гласа така, както се
виждат звуковите вълни в долната част на екрана на телефон или таблет, когато натиснеш иконата с микрофона, за да изпратиш аудио
съобщение. Брад нарече това гласова спектрограмна разпечатка и твърди, че е лицензиран експерт по гласов спектрограмен анализ. Явява
се в съда като вещо лице.
Забелязваш ли, че в случая действа онази сила, за която говорихме, Ралф? Аз я забелязвам. Дядо и внук. Единият експерт по образи,
другият — по звук. Без двамата заедно това нещо, техният Друг, още щеше да носи различни лица и да се крие пред очите на всички. Някои
хора биха го нарекли шанс или съвпадение, като да познаеш печелившите числа от лотарията, но аз не вярвам в това. Не мога и не искам.
Брад пусна речта на Фрийман от самолетната катастрофа да се повтаря. След това отвори звуковия файл от репортажа на Ондовски
пред училището и също го пусна да се повтаря. Двата гласа се насложиха един върху друг в абсолютно неразбираема какофония. Брад
изключи звука и посочи с пръст двете спектрограми — тази на Фрийман в горната половина на екрана, а тази на Ондовски — в долната.
— Виждаш, нали? — попита той и естествено, аз го видях. Същите върхове и спадове вървяха и на двете графики, почти в пълен
синхрон. Имаше няколко дребни разлики, но на практика това беше един и същи глас, макар записите да бяха направени с шейсет години
разлика. Попитах Брад как може двете вълни да изглеждат толкова еднакви, след като Фрийман и Ондовски произнасят различни думи.
— Лицето му се променя, тялото му се променя, но гласът му си остава същият — отговори Брад. — Защото всеки глас е уникален. Той
се опитва да го промени — понякога говори по-високо, друг път по-ниско, понякога дори се опитва да вкара акцент, — но не се старае
особено.
— Защото е уверен, че физическите промени са достатъчни, както и смяната на мястото.
— Така мисля — каза Брад. — Ето още нещо. Всеки човек има и уникален начин на изричане на думите. Определен ритъм, който
зависи от дишането. Виж върховете. Тук Фрийман натъртва някои думи. Виж спадовете, когато си поема въздух. А сега виж графиката на
Ондовски.
Еднакви бяха, Ралф.
— Има и още нещо — продължи Брад. — И двата гласа спират на някои думи, винаги съдържащи С или Ц. Мисля, че в някакъв момент,
Бог знае колко отдавна, това същество е фъфлело, но, разбира се, един телевизионен журналист не бива да фъфли. Преодолял е говорния
дефект, като се е научил да докосва с език небцето си, а не зъбите, защото така се получава фъфленето. Едва доловимо е, но го има. Слушай.
Пусна ми част от записа на Ондовски пред училището, в който казва „Експлозивът се е намирал или в централния офис…“
Попита ме дали го чувам. Аз го помолих да го пусне отново, за да съм сигурна, че не си внушавам. Не си внушавах. Ондовски казва:
„Взривното у… строй… ство вероятно било в офи… са на админи… стра… цията“.
След това ми пусна запис на Пол Фрийман от самолетната катастрофа през 1960-а. Фрийман казва: „Изхвърчало е от задната част на
самолета, цялото в пламъци“. Чух ги отново, Ралф. Едва доловимите паузи преди С и Ц. Езикът докосва небцето, за да предотврати
фъфленето.
Брад отвори трета спектрограма на таблета. Този път от интервюто на Филип Ханиган с младия мъж пред клуб
„Пулс“, момчето с размазаната спирала по бузите. Не чувах гласа на младежа, защото Брад го беше отстранил заедно с всички фонови
шумове като сирени и викове на хора. Чуваше се само Ханиган, само Джордж, и сякаш беше при нас в стаята.
— Какво стана вътре, Родни? Как успя да се спасиш? Брад ми пусна записа още три пъти. Върховете и спадовете на спектрограмата
съвпадаха с другите две, които продължаваха да вървят над нея — спектрограмите на Фрийман и Ондовски. Това беше техническият аспект,
Ралф, и го оценявах, но онова, което истински ме стресна и от което ме побиха тръпки, бяха паузите. Една кратка на „какво стана“, няколко
по-дълги на „се спасиш“, което сигурно е особено трудно за произнасяне за хора с такива проблеми в говора.
Брад ме попита дали е достатъчно и аз отвърнах, че е достатъчно. Никой, преживял онова, което преживяхме ние, не би казал, че е
достатъчно, но за мен беше. Той не е същото същество, което трябва да изпада в хибернация по време на трансформацията си и не се вижда
на видеозаписи, но определено му е първи или втори братовчед. Толкова много неща не знаем за тези създания и вероятно никога няма да
ги научим.
Сега трябва да прекъсна, Ралф. Днес съм само на един геврек, сандвич с пилешко и кифличка. Ако не хапна нещо скоро, сигурно ще
припадна.
 Ще продължа по-късно.

15

Холи си поръчва от „Доминос“ — малка пица със зеленчуци и голяма кола. Когато младежът пристига, му дава бакшиш по правилото
на Бил Ходжис: петнайсет процента от сметката, ако обслужването е прилично, двайсет, ако е добро. Този младеж пристига бързо, затова
му дава цялата сума.
Сяда на малката маса до прозореца, дъвче и гледа как здрачът се спуска над паркинга на „Ембаси Суитс“. Лампичките на коледната
елха долу примигват, но Холи никога през живота си не е изпитвала такава липсва на коледно настроение. Днес е разглеждала само
изображения на телевизионен екран и спектрограми на таблет. Утре, ако всичко върви по план, както се надява (таи тази своя надежда), ще
се изправи лице в лице със съществото. Това ще е страшно.
Но трябва да го направи — няма избор. Дан Бел е прекалено стар, а Брад Бел е прекалено уплашен. Директно ѝ е отказал, дори след
като Холи му е обяснила, че онова, което възнамерява да направи в Питсбърг, няма да го изложи на опасност.
— Няма как да си сигурна — каза Брад. — Та това същество може да владее телепатия.
— Сблъсквала съм се с подобно създание — отговори тя. — Ако владееше телепатия, Брад, аз щях да съм мъртва, а то живо.
— Няма да дойда. — Устните на Брад трепереха. — Дядо има нужда от мен. Сърцето му е много слабо. Нямаш ли приятели?
Тя има приятели и един от тях е много добър полицай, но дори Ралф да е в Оклахома, би ли го изложила на такъв риск? Той има
семейство. Тя няма. А що се отнася до Джером… не.
В никакъв случай. Намеренията ѝ за Питсбърг в зараждащия се план не би трябвало да представляват опасност, но Джером ще
настоява да участва докрай, а това ще е опасно. Остава Пийт, но партньорът ѝ е почти изцяло лишен от въображение. Би се включил с
готовност, но ще приеме цялата работа на шега, а Чет Ондовски е създание, с което шега не бива.
На младини Дан Бел може би би се спуснал по следите на превъплъщенеца, но дори тогава би се задоволил само да го наблюдава с
интерес. Вероятно дори би изпитвал съчувствие. Но сега нещата са се променили. Сега съществото вече не се задоволява да се храни с
последствията от трагедии и да лапа скръб и болка преди кръвта да изсъхне.
Този път то е предизвикало кървавата баня и ако му се размине веднъж, ще го направи отново. Следващия път жертвите може да са
повече, а Холи няма да допусне това.
Отваря лаптопа върху паянтовото подобие на бюро в стаята и вижда имейла от Брад Бел, който очаква.
Прилагам онова, за което ме помоли. Моля те, използвай материалите разумно и не ни замесвай повече. Направихме каквото можахме.
„Ами, не съвсем“, мисли си Холи. Сваля прикачените файлове и после звъни на мобилния телефон на Дан Бел. Очаква отново да
вдигне Брад, но този път е старецът и май е относително бодър. Нищо не действа така освежаващо като следобедната дрямка; Холи
подрямва винаги когато може, но напоследък има тази възможност много по-рядко, отколкото би искала.
— Дан, обажда се Холи. Може ли да ти задам още един въпрос?
— Давай.
— Как си сменя работата, без да го разкрият? Все пак живеем в епохата на социалните мрежи. Не разбирам как успява. В продължение
на няколко секунди се чува само тежкото му, подпомогнато от кислородната бутилка дишане. После той отговаря:
— С Брад обсъждахме въпроса. Имаме някои идеи. Той… то… почакай, Брад ми дърпа проклетия телефон от ръката. Чува се
откъслечен разговор, който Холи не може да разбере, но схваща по същество: старецът не обича му суфлират. Тогава заговаря Брад:
— Питаш как продължава да се мести от телевизия в телевизия, нали?
— Да.
— Добър въпрос. Наистина добър. Не сме напълно сигурни, но мислим, че се промушва.
— Моля?
— Това е израз от журналистическия жаргон. Радиоводещи и телевизионни репортери се „промушват“ в някоя местна станция, за да
започнат да се катерят към по-високи постове. Навсякъде има поне един местен телевизионен канал. Малък. Без връзки с големите мрежи.
С нищожна заплата. Обикновено отразява местни новини. Всичко от откриването на нов мост и благотворителни инициативи до заседания
на градския съвет. Този тип започва работа в такъв канал, за да натрупа известен стаж в ефир, изкарва няколко месеца, после кандидатства
в някоя от големите телевизии със записи от изявите си в малкия местен канал. Всеки, който гледа записите, веднага разбира, че го бива в
работата. Истински професионалист. — Брад се разсмива горчиво. — И как иначе? Работи като журналист от поне шейсет години.
Практиката води до…
Старецът го прекъсва с някакво изказване. Брад му казва, че ще ѝ предаде, но на Холи това не ѝ е достатъчно. Внезапно ѝ идва до гуша
и от двамата. Денят е бил тежък.
— Брад, включи телефона на високоговорител.
— Моля? А, добре. Чудесна идея.
— Мисля, че е работил и в радиото! — изкрещява Дан. Все едно си мисли, че говори по тенекиена кутия с корда. Холи прави
физиономия и отдръпва телефона по-далеч от ухото си.
— Дядо, няма нужда да викаш.
Дан снижава глас, но съвсем малко.
— По радиото, Холи! Още преди да има телевизия! А преди радиото може да е отразявал кървави трагедии за вестниците! Бог знае от
колко време е на този свят.
— Също така — обажда се Брад — трябва да има забележителен архив с препоръки. Вероятно аспектът, който ти си кръстила Джордж,
пише някои от препоръките на Ондовски, а онзи, когото наричаш Ондовски, пише част от препоръките на Джордж. Разбираш ли?
Холи разбира… горе-долу. Това я подсеща за един виц, който Бил ѝ е разказал, за брокери на самотен остров, които забогатяват като
търгуват помежду си с дрехите на гърба си.
— Остави ме да говоря, по дяволите — сопва се Дан. — Разбирам не по-зле от теб, Брадли. Не съм изкуфял.
Брад въздъхва. Едва ли е лесно да живее с Дан Бел, мисли си Холи. От друга страна, животът с Брад Бел също едва ли е цвете за
мирисане.
— Холи, работи, защото текучеството в местните канали е голямо. Някои журналисти се издигат, други сменят попрището… а той е
добър в работата си.
 — То — поправя го Брад. — То е добро в работата си.
Разнася се кашляне и Холи чува как Брад казва на дядо си да изпие едно хапче.
— Господи, като свекърва си!
„Феликс и Оскар си крещят през пропастта между поколенията“, мисли си Холи. От това може да излезе добър комедиен сериал, но
що се отнася до придобиването на ценна информация, положението е отчайващо.
— Дан? Брад? Бихте ли престанали… — „Да се дърлите“ е изразът, който ѝ хрумва, но не може да се насили да го изрече, макар да е
изнервена. — Ако обичате, прекратете дискусията си за малко.
Двамата млъкват, слава богу.
— Разбирам какво имате предвид и звучи логично, но какво ще кажете за професионалната му биография? Къде е завършил
журналистика? Работодателите му не са ли се питали това? Не са ли повдигали въпроса?
Дан отговаря кисело:
— Сигурно им казва, че не е работил като журналист от известно време и сега е решил да се върне в бранша.
— Но всъщност нямаме представа — казва Брад. Звучи вбесен или защото не може да даде задоволителен отговор на въпроса на Холи
(както и на своя), или се цупи, че са го нарекли „свекърва“. — Виж, имаше един тип от Колорадо, който се представял за лекар почти
четири години. Пишел рецепти, дори правел операции. Може да си чела за него. Бил на седемнайсет, а се представял за двайсет и пет
годишен и нямал никаква диплома за висше образование, още по-малко медицинско. Щом той е могъл да се промуши през цедката, значи и
това същество би могло.
— Приключи ли? — пита Дан.
— Да, дядо — въздъхва Брад.
— Чудесно, защото сега аз имам въпрос. Възнамеряваш ли да се срещнеш с него, Холи?
— Да. — Освен снимките Брад ѝ е изпратил и спектрограмите на Фрийман, Ондовски и Филип Ханиган — известен още като Джордж
Атентатора. На Холи и трите ѝ изглеждат еднакви.
— Кога?
— Утре, надявам се, и ще ви помоля да не казвате на никого. Ще си мълчите ли?
— Да — отговаря Брад. — Разбира се, че ще си мълчим. Нали, дядо?
— Стига да ни разкажеш как е минало — казва Дан. — Ако можеш, разбира се. Аз бях полицай, Холи, а Брад работи с полицаи. Едва
ли има нужда да ти казваме, че срещата с това създание може да е опасна. Всъщност със сигурност е опасна.
— Знам — отговаря тихичко Холи. — Аз също работя с бивш полицай. — „А преди него работех с още по-добър бивш полицай“, мисли
си.
— Ще си предпазлива, нали?
— Ще се постарая — казва тя, но знае, че винаги настъпва момент, в който трябва да забравиш за предпазливостта. Джером е
споменал за птица, която пренася злото като вирус. Проскубана и стоманеносива. Ако искаш да я хванеш и да ѝ извиеш проклетия врат,
настъпва момент, в който вече не можеш да действаш внимателно. Холи се съмнява, че този момент ще дойде утре, но със сигурност знае,
че ще настъпи скоро.
Скоро.

16

Джером е превърнал помещението над гаража на семейство Робинсън в писателски кабинет и го използва, докато работи по книгата за
прапрадядо Алтън, известен още като Черния бухал. Поти се над текста една вечер, когато Барбара влиза, без да почука, и пита дали го
прекъсва. Джером отвръща, че няма да е зле да си почине малко. Взимат си кола от малкия хладилник, сгушен под скосения покрив.
— Къде е тя? — пита Барбара. Джером въздъхва.
— Не ме питаш: „Как върви книгата, Джер?“, нито „Намери ли кафявия лабрадор, Джер?“ Намерих го, между другото. Жив и здрав.
— Браво на теб. И как върви книгата, Джер?
— На 93-та страница съм — отвръща той и размахва широко ръка. — Вятърът е попътен.
— Хубаво. А сега ми каже къде е тя.
Джером изважда телефона от джоба си и отваря приложение, което се казва УебУочър.
— Виж сама.
Барбара се взира в екрана.
— На летището в Портланд? Портланд, Мейн? Какво прави там?
— Защо не ѝ звъннеш да я питаш? Кажи ѝ просто: „Джером е сложил тайничко проследяваща програма на телефона ти, Холибери,
защото се тревожи за теб. Е, какво си намислила? Я разкажи?“ Дали ще ѝ хареса?
— Не се шегувай — казва Барбара. — Направо ще се вбеси. Гадно е, но още по-гадното е, че ще се почувства наранена. Освен това не
знаем по каква причина е заминала, нали?
Джером беше намекнал — само намекна, — че Барбара може да надзърне в историята на домашния компютър на Холи, когато отиде
да вземе филмите за реферата. Ако, естествено, паролата на домашния ѝ компютър беше същата като на служебния.
Оказа се, че паролата е същата, и макар на Барбара да ѝ беше изключително неудобно и да се почувства като воайор да рови в
компютъра на приятелката си, го беше направила. Защото Холи не беше същата след пътуването си до Оклахома и после до Тексас, където
за малко да я убие превъртялото ченге Джак Хоскинс. В тази история имаше много повече от факта, че се е разминала на косъм от смъртта,
Джером и Барбара знаеха това, но Холи отказваше да говори за случилото се. Отначало не беше проблем, защото постепенно терзанието в
погледа ѝ се беше стопило. Отново беше станала нормална… е, поне според нейните стандарти. Но сега пак беше заминала, за да направи
нещо, за което отказваше да говори.
Тъй че Джером беше решил да проследи местоположението ѝ чрез приложението УебУочър.
А Барбара беше прегледала историята на браузъра ѝ.
А Холи — доверчивата душа, поне по отношение на приятелите си — не беше изтрила търсенията си в интернет.
Барбара откри, че Холи е гледала много трейлъри на предстоящи филми, посещавала беше сайтовете „Ротън Тъмейтос“ и „Хъфингтън
Поуст“, а няколко пъти беше ходила на сайт за запознанства на име „Сърдечни приятели“ (виж ти!), но много от последните ѝ търсения
бяха свързани с терористичната атака в прогимназия „Албърт Макриди“. Търсила беше името на Чет Ондовски, телевизионен репортер от
канал WPEN в Питсбърг, някаква закусвалня на име „Клосън“ в Пиер, Пенсилвания, и някакъв мъж на име Фред Финкъл, който се оказа
оператор в WPEN.
Барбара съобщи всичко това на Джером и попита дали Холи е на път да получи някакъв нервен срив заради експлозията в училището.
— Може да ѝ е напомнило как Брейди Хартсфийлд взриви братовчедка ѝ Джейни…
На Джером определено му е минавало през ума, че Холи може отново да е надушила дирята на някой много опасен тип, но има нещо
друго, което — поне на него — му се струва също толкова вероятно.
— „Сърдечни приятели“ — казва той на сестра си.
— Какво по-точно?
— Не ти ли е хрумвало, че Холи може би, не се изумявай, си има гадже? Или поне отива да се срещне с някой мъж, с когото си е
писала имейли?
Барбара го зяпва с отворена уста. Понечва да се разсмее, но не го прави. Вместо това казва:
— Хммм.
— Какво означава това? — пита Джером. — Просветли ме, ако обичаш. Двете си говорите по женски…
— Сексистко изказване, Джер. Той пренебрегва обвинението.
— Холи има ли си приятел от мъжки пол? Имала ли е преди?
Барбара обмисля внимателно въпроса.
— Знаеш ли какво? Съмнявам се. Мисля, че още може да е девствена.
„Ами ти, Барб?“ е мисълта, която веднага му минава през ум, но някои въпроси не бива да се задават на осемнайсетгодишни момичета
от по-големите им братя.
— Не е лесбийка или нещо подобно — бърза да добави Барбара. — Не пропуска филм с Джош Бролин, а когато гледахме онзи тъп
филм с акулата преди две години, на практика изпъшка, когато видя Джейсън Стейтъм гол до кръста.
Наистина ли мислиш, че би отишла чак до Мейн за среща с мъж?
— Става интересно — казва Джером, вперил очи в телефона си. — Не е на летището. Ако увеличиш картата, ще видиш, че е в „Ембаси
Суитс“. Вероятно пие шампанско с някой тип, който обича студено дайкири, разходки на лунна светлина и класически филми.
Барбара се прави, че ще го фрасне в лицето, но в последния момент разперва пръсти.
— Виж какво — казва Джером. — Мисля, че е по-добре да я оставим на мира.
— Наистина ли?
— Да. Не бива да забравяме, че тя оцеля след сблъсък с Брейди Хартсфийлд. Два пъти. Каквото и да се е случило в Тексас, преживя и
него. Холи е малко нестабилна на пръв поглед, но дълбоко в себе си е… закалена стомана.
— За това съм съгласна. Но докато гледах историята на браузъра ѝ… се почувствах отвратително.
— И аз се чувствам отвратително сега — признава си Джером и натиска примигващата точка на телефона, която бележи „Ембаси
Суитс“. — Ще си помисля тази нощ и ако утре сутрин не съм си променил мнението, ще зарежа следенето. Холи е свястна жена. Смела. И
самотна.
— А майка ѝ е истинска вещица — добавя Барбара. Джером не я опровергава.
— Може би просто не бива да я закачаме. Да се справи с каквото е намислила, както сама прецени.
— Може би така е редно. — Но Барбара не изглежда много сигурна.
Джером се навежда към сестра си.
— Едно обаче знам със сигурност, Барб. Тя никога няма да разбере, че сме я проследили. Нали?
— Никога. Нито че съм ѝ ровила в компютъра.
— Чудесно. Изяснихме това. Сега може ли да се захващам за работа? Искам да напиша още две страници преди да си легна.

17

Холи няма да си легне скоро. Всъщност тепърва се захваща за истинската работа тази вечер. Мисли си дали първо да не коленичи, за
да се помоли, но решава, че така само ще протака. Напомня си, че за да ти помогне Бог, трябва сам да си помогнеш.
Рубриката на Чет Ондовски „Чет на Пост“ има собствен уебсайт, където хора, които се чувства измамени по някакъв начин, могат да се
обадят на телефонен номер, започващ с 800. Тази линия се обслужва денонощно, а на страницата пише, че сигналите са напълно
поверителни.
Холи си поема дълбоко дъх и набира номера. След едно позвъняване в другия край на линията вдигат.
— „Чет на Пост“, Моника на телефона, с какво мога да ви помогна?
— Моника, трябва да говоря с господин Ондовски. Спешно. Жената отговаря обиграно и без колебание. Холи е сигурна, че чете от
сценарий с възможни отговори на екрана пред себе си.
— Съжалявам, госпожо, но Чет в момента не е тук. С радост ще запиша телефона ви и ще му го предам. Както и какво е естеството на
злоупотребата.
— Не става въпрос за злоупотреба — казва Холи, — но определено има връзка със злото. Бихте ли му предали това?
— Моля? — Моника май е озадачена.
— Трябва да говоря с него тази вечер преди девет. Кажете му, че е свързано с Пол Фрийман и самолетната катастрофа. Ще му
предадете ли?
— Да, разбира се. — Холи чува тракането на клавиатурата, докато жената пише.
— Кажете му, че е свързано и с Дейв Ван Пелт в Далас и Джим Ейвъри в Детройт. Както и — това е много важно — че засяга и Филип
Ханиган и клуб „Пулс“.
Това стряска Моника от досегашната ѝ заучена реч.
— „Пулс“ не беше ли клубът, в който онзи мъж застреля…
— Да — потвърждава Холи. — Кажете му да ми се обади преди девет, иначе ще се обърна с тази информация към друг. И не
забравяйте да уточните, че не става въпрос за злоупотреба, а за зло. Той ще разбере какво имам предвид.
— Мога да предам съобщението, но не мога да гарантирам, че…
 — Ако му го предадете, той ще ме потърси — прекъсва я Холи и се надява да е права. Защото няма резервен план.
— Трябва да ми дадете телефон за връзка.
— Номерът ми е изписан на екрана ви. Ще изчакам господин Ондовски да ми се обади, за да му кажа името си. Желая ви приятна
вечер.
Холи затваря, избърсва потта от челото си и поглежда фитнес гривната си. Сърдечният ѝ ритъм е 89. Не е зле. Някога подобно
обаждане би ускорило пулса ѝ над 150. Поглежда часовника. Седем без петнайсет. Изважда книгата от пътната си чанта и веднага я
прибира. Твърде напрегната е, за да чете. Затова започва да крачи из стаята.
В осем без петнайсет е в банята, свалила си е ризата и се мие под мишниците (не използва дезодорант; алуминиевият хлорхидрат уж е
безвреден, но тя се съмнява). Телефонът ѝ звъни. Тя си поема дълбоко дъх два пъти, отправя кратка молитва — Господи, помогни ми да не
се издъня — и вдига.

18

На екрана на телефона пише НЕПОЗНАТ НОМЕР. Холи не се изненадва. Той се обажда от личния си телефон или може би от
предплатена карта.
— Обажда се Чет Ондовски, с кого разговарям? — Гласът е мелодичен, дружелюбен и овладян. Гласът на дългогодишен телевизионен
журналист.
— Казвам се Холи. Това е достатъчно засега. — Смята, че дотук се справя добре. Натиска екрана на фитнес гривната. Пулсът ѝ е 98.
— За какво става въпрос, Холи? — Заинтересован. Предразполагащ към доверие. Това е мъжът, отразил кървавата баня в град
Пайнбъро; това е Чет на Пост, който иска да знае как фирмата, асфалтирала алеята пред къщата ти, те е метнала с цената или колко те е
оскубала електрическата компания за ток, който не си похарчил.
— Мисля, че знаете, но все пак нека се уверим. Ще ви изпратя няколко снимки. Дайте ми имейла си.
— Холи, на уебсайта на „Чет на Пост“ ще намериш…
— Личния си имейл адрес. Едва ли ще искате и други да ги видят. Никак не е препоръчително.
Следва мълчание, достатъчно дълго, за да си помисли, че той е затворил, но после ѝ дава адреса. Холи го записва в бележника с логото
на „Ембаси Суитс“.
— Ей сега ги пращам. Обърнете специално внимание на спектрографския анализ и снимката на Филип Ханиган. Обадете ми се след
петнайсет минути.
— Холи, това е много необичай…
— Вие сте много необичаен, господин Ондовски. Права съм, нали? Обадете ми се след петнайсет минути, иначе ще оглася публично
информацията, с която разполагам. Започвам да броя минутите от момента, в който изпратя имейла.
— Холи…
Тя затваря, пуска телефона на килима и се навежда с глава между коленете и ръце върху лицето. „Не припадай — казва си. — Да не си
посмяла да припаднеш“.
Когато отново се чувства добре — доколкото може да е добре при тези изключително напрегнати обстоятелства — отваря лаптопа и
изпраща материалите, които ѝ е дал Брад Бел. Не си прави труда да добави съобщение. Посланието е в снимките.
После чака.
След единайсет минути екранът на телефона ѝ светва. Тя го грабва веднага, но го оставя да звънне четири пъти преди да вдигне.
Ондовски не си прави труда да поздрави.
— Тези снимки не доказват нищо. — Все още говори с напълно овладения тон на дългогодишен телевизионен водещ, но цялата
топлина се е изпарила от гласа му. — Осъзнаваш го, нали?
Холи казва:
— Почакайте само хората да сравнят снимката ви като Филип Ханиган със снимката, на която стоите пред училището с колета в ръце.
Изкуствените мустаци няма да заблудят никого. Почакайте само, докато сравнят спектрограмата от гласа на Филип Ханиган със
спектрограмата от гласа на Чет Ондовски.
— Кои са тези „хора“, за които говориш, Холи? Полицаите ли? Ще ти се изсмеят в лицето и ще те изгонят от участъка.
— О, не, не говоря за полицаите. Мога да направя нещо много по-добро. Ако от Ти Ем Зи не се заинтересуват, то от „Жадни за клюки“
ще проявят интерес. Или от „На дълбоко“. А от „Скандални разкрития“ много си падат по необичайните явления. По телевизията има
предавания като „Зад кулисите“ и „Знаменитости“. Но знаете ли към кого ще се обърна първо?
В другия край на линията цари мълчание. Но дишането му се чува ясно.
То диша.
— „Инсайд Вю“ — продължава тя. — Разнищваха Нощния авиатор повече от година, занимаваха се със Слендърмен близо две.
Изцедиха тези истории до капчица. Още имат тираж от над три милиона, а този случай е точно като за тях.
— Никой не вярва на подобни глупости. Прав е, и двамата са наясно.
— На тази история ще повярват. Разполагам с много информация, господин Ондовски. Направих, както май се нарича на
журналистически жаргон, „задълбочено разследване“ и когато то излезе — ако излезе, — всякакви хора ще се разровят в живота ви. Във
всичките ви животи. Прикритието ви не просто ще падне, а направо ще се взриви. — „Като бомбата, която заложи, за да убиеш децата“,
мисли си тя.
Мълчание.
Холи хапе кокалчетата на пръстите си и чака. Много е трудно, но чака.
Най-накрая той пита:
— Откъде взе снимките? Кой ти ги даде?
Холи очаква този въпрос и знае, че трябва да му каже нещо.
— Един мъж, който отдавна ви е надушил. Не го познавате и никога няма да го откриете, но не е нужно и да се тревожите за него. Той е
много стар. Трябва обаче да се тревожите за мен.
Отново следва дълго мълчание. Едно от кокалчетата ѝ е започнало да кърви. Най-накрая въпросът, който чака, е изречен:
— Какво искаш?
 — Утре ще ви кажа. Да се срещнем в дванайсет на обяд.
— Имам служебен ангажимент…
— Отменете го — нарежда му жената, която някога се е движела с постоянно наведена глава и изгърбени рамене. — Сега това е
ангажиментът ви и ми се струва, че е във ваш интерес да го изпълните.
— Къде?
Холи е готова за този въпрос. Проучила е всичко.
— При закусвалните в мола на Монровил. Намира се на двайсетина километра от телевизията ви, тъй че би трябвало да е удобно място
за вас и безопасно за мен. Отидете в „Сбаро“, огледайте се и ще ме видите. Ще нося разкопчано кафяво кожено яке и розов пуловер с поло
яка. Ще ям пица и ще пия кафе в чаша на „Старбъкс“. Ако не се появите до дванайсет и пет, ще си тръгна и ще започна да предлагам
стоката си.
— Ти си откачалка и никой няма да ти повярва. — Не звучи никак уверено, но в тона му не се долавя страх. Звучи ядосано. „Само така
— мисли си Холи. — С ядосан тип знам как да се оправя“.
— Кого се опитвате да убедите, господин Ондовски? Мен или себе си?
— Много си самонадеяна. Осъзнаваш ли го?
— Мой приятел ще ни наблюдава — казва тя. Не е вярно, но Ондовски не го знае. — Той няма представа защо се срещаме, не се
тревожете, но ще ме държи под око. — След кратко мълчание добавя: — И вас ще държи под око.
— Какво искаш? — пита той отново.
— До утре — казва Холи и затваря.
По-късно, след като си е купила самолетен билет до Питсбърг за сутринта, Холи лежи на леглото и се надява да заспи, но не очаква да
успее. Чуди се — както докато е съставяла плана — дали наистина иска да се срещне лице в лице с него. Като че ли иска. Май е успяла да
го убеди, че в кърпа ѝ е вързан (както би се изразил Бил). Сега трябва да го погледне в очите и да му даде възможност да се измъкне. Трябва
да го убеди, че е готова да сключат сделка. Каква сделка? Първата ѝ щура идея е била да му каже, че иска да е като него, че иска да живее…
е, не вечно, това изглежда твърде крайно, но стотици години. Дали би ѝ повярвал, или ще си помисли, че се опитва да го метне? Прекалено
рисковано е.
Значи пари. Какво друго?
На това ще повярва, защото отдавна наблюдава човечеството. Със снизхождение. Ондовски вярва, че за по-нисшите същества, за
стадото, което той понякога прочиства, всичко се свежда до пари.
Някъде след полунощ Холи най-накрая заспива. Сънува пещерата в Тексас. Сънува съществото, което приличаше на мъж, докато не го
удари с чорап, пълен със сачми, и главата не се разпадна като фалшива фасада, каквато всъщност представляваше.
Надава писък в съня си.
17 декември 2020
1

Като отличничка от дванайсети клас в гимназия „Хътън“, Барбара Робинсън може в общи линии да прави каквото намери за добре
през свободния си час от 9:00 до 9:50. Когато звънецът бие и часът по английска литература свършва, тя отива в ателието по изобразително
изкуство, което по това време е празно. Изважда телефона от джоба си и се обажда на Джером. По тона му познава, че го е събудила. „Ех,
да си писател на този свят“, мисли си тя.
Барбара не губи време.
— Тя къде е тази сутрин, Джер?
— Не знам. Изтрих приложението за проследяване.
— Наистина ли?
— Да.
— Ами… добре.
— Сега може ли да си доспя?
— Не. — Барбара е на крак от 6:45 и няма намерение да остави другите да се излежават. — Време е да ставаш и да сграбчиш света за
топките.
— Много си устата, сестричке — отвръща той и, пуф, затваря.
Барбара стои до грозния акварел на езеро, сътворен от някой ученик, и гледа намръщено телефона си. Джером сигурно е прав, Холи е
отишла да се срещне с някой тип от сайта за запознанства. Не да се чука с него, това не е в стила на Холи, но може би за да установи
човешки контакт. Да потърси връзка, както несъмнено я е съветвала психоложката. Това ѝ се струва по-вероятно. Все пак Портланд е на
поне осемстотин километра от взривеното училище, от което Холи толкова се е интересувала. Може би дори повече.
„Постави се на нейно място — казва си Барбара. — Ти не би ли поискала малко лично пространство? И няма ли да се ядосаш, ако
разбереш, че приятелите ти — така наречените ти приятели — са те шпионирали?“
Холи няма да разбере, но това променя ли фактите? Не.
Барбара продължава ли да се тревожи (мъничко)?
Да. Но понякога човек трябва се примири с тревогите.
Пъха телефона в джоба си и решава да слезе в музикалния кабинет, за да се упражнява на китарата, докато стане време за часа по
Американска история от ХХ в. Опитва се да научи старото соул парче на Уилсън Пикет „In the Midnight Hour“. Акордите на припева са
голяма играчка, но вече започва да ги схваща.
На излизане за малко да се сблъска с Джъстин Фриландер, единайсетокласник и един от основателите на гимназиалния компютърен
клуб, който — според слуховете — много си пада по нея. Барбара му се усмихва и Джъстин веднага добива притеснено червен цвят, на
какъвто са способни само белите момчета. Значи слуховете са верни. Внезапно на Барбара ѝ хрумва, че това може да е предопределено от
съдбата.
— Здрасти, Джъстин. Питам се, дали би ми помогнал? — казва тя и изважда телефона от джоба си.

Докато Джъстин Фриландер разглежда телефона на Барбара (който е, о, боже, още топъл от престоя си в задния ѝ джоб), Холи каца на
международното летище в Питсбърг. Десет минути по-късно е на опашката за автомобили под наем. По-евтино би излязло да хване такси,
но е по-разумно да разполага със собствен превоз. Около година след като с Пийт Хънтли са постъпили в „Търси се“, са изкарали
шофьорски курс по наблюдение и преследване с автомобил — опреснителен за него, нов за нея. Не очаква днес да се нуждае от уменията за
наблюдение, но не е изключено да ѝ се наложи да се измъкне незабелязано с колата. Отива на среща с опасен човек.
Спира на паркинга на летищен хотел, за да убие известно време („Ще подраня и за собственото си погребение“, минава ѝ отново през
ум). Обажда се на майка си. Шарлот не вдига, което не означава, че не е чула телефона; да остави гласовата поща да се включи е една от
старите ѝ техники за наказание, когато смята, че дъщеря ѝ се е провинила. След това се обажда на Пийт, който пак я пита как е и кога ще се
върне. Като си мисли за Дан Бел и внука му, който е абсолютен гей, тя му казва, че е на гости на приятели в Нова Англия и ще се върне на
работа рано в понеделник сутринта.
— Гледай наистина да си тук — казва Пийт. — Във вторник трябва да дадеш показания в съда. А служебното коледно парти е в сряда.
Възнамерявам да те целуна под имела.
— Ужас — отвръща тя, но се усмихва.
Пристига в мола в единайсет и петнайсет и се насилва да остане в колата още петнайсет минути, като ту поглежда фитнес гривната
(пулсът ѝ е малко над 100), ту се моли за спокойствие и сила. Както и да бъде убедителна.
В единайсет и половина влиза в мола и се разхожда бавно покрай магазините — „Джими Джаз“, „Клъч“, „Бубалу“, — разглежда
витрините, но не за да види предлаганите стоки, а за да зърне в отражението Чет Ондовски, ако е дошъл и я наблюдава. Не се съмнява, че
ще се появи именно Чет. Другата му самоличност, която тя нарича Джордж, е най-издирваният мъж в Америка в момента. Холи
предполага, че е възможно да има и трети шаблон, но смята, че е малко вероятно: има свинско лице и лисиче лице, защо да се нуждае от
други?
В дванайсет без десет се нарежда пред „Старбъкс“ за кафе, после пред „Сбаро“ за парче пица, въпреки че не ѝ се яде. Разкопчава
якето, за да се види розовото поло, после намира празна маса. Макар да е обедно време, има много празни маси — повече отколкото е
очаквала — и това я безпокои. В целия мол няма много хора, въпреки предстоящите коледни празници. Изглежда, молът запада,
напоследък всички пазаруват от „Амазон“.
Става дванайсет. Млад мъж с готини слънчеви очила и ватирано яке (няколко етикета от ски лифтове висят от ципа му) забавя ход,
сякаш възнамерява да я заговори, но продължава по пътя си. Холи изпитва облекчение. Не я бива много да се отървава от досадници, тъй
като не ѝ се е налагало да се научи как.
В дванайсет и пет започва да си мисли, че Ондовски няма да дойде. Тогава, в дванайсет и седем, мъж казва зад гърба ѝ с топлия,
дружелюбен тон на телевизионен водещ:
— Здравей, Холи.
Тя подскача и за малко да разлее кафето. Младият мъж със слънчевите очила е. В първия момент тя си мисли, че все пак има и трети
шаблон, но когато мъжът сваля очилата, вижда, че е Ондовски. Лицето му е малко по-ъгловато, бръчките около устата са изчезнали, а очите
му са по-сближени (това не би изглеждало добре по телевизията), но е той. И изобщо не е млад. Не вижда бръчки по кожата му, но ги усеща
и си мисли, че сигурно са много. Маскировката е добра, но толкова отблизо изглежда все едно си е слагал ботокс или си е правил
пластична операция.
„Защото знам — мисли си тя. — Знам какво представлява“.
— Реших, че е най-добре да изглеждам малко по-различно — казва той. — Когато съм Чет, често ме разпознават. Телевизионните
журналисти не са известни чак колкото Том Круз, но… — Довършва мисълта си със скромно свиване на рамене.
Сега, след като е свалил слънчевите очила, Холи забелязва още нещо: очите му изглеждат леко размазани, все едно са под вода… или
изобщо ги няма. Това не важи ли и за устата му? Напомня ѝ на начина, по който изглежда изображението на 3D филмите, когато си свалиш
очилата.
— Забелязваш, нали? — Тонът му все още е топъл и дружелюбен. Върви добре с усмивчицата, която образува трапчинки в ъглите на
устата му. — Повечето хора не го забелязват. Заради прехода е. Ще изчезне след пет, най-много десет минути. Наложи се да дойда директно
от студиото. Създаде ми известни затруднения, Холи.
Тя осъзнава, че долавя кратката пауза, когато той докосва небцето си с език, за да не фъфли.
— Това ме подсеща за една стара кънтри песен на Травис Трит. — Говори достатъчно спокойно, но не може да свали очи от неговите,
където склерата прелива в ириса, а ирисът прелива в зеницата. Приличат на държави с нестабилни граници. — Казва се: „Ето ти монета,
обади се на някой, ако го е грижа“.
Той се усмихва, устните му като че ли се разтягат прекалено широко и тогава — щрак! Миниатюрните трептения в очите му остават, но
устата му отново е стабилна. Той поглежда от лявата ѝ страна, където стар господин с анорак и каскет чете списание.
— Това ли е приятелят ти? Или онази жена там, която разглежда витрината на „Форевър 21“ от подозрително дълго време?
— Може и двамата да са ми приятели — отвръща Холи. Сега, след като вече са се срещнали, се чувства добре. Тоест почти — очите му
ѝ действат смущаващо и я объркват. Ако ги гледа прекалено дълго, ще я заболи глава, но ако извърне поглед, той ще го приеме за знак на
слабост. И ще е прав.
— Ти познаваш мен, но аз знам само малкото ти име. Как е фамилията ти?
— Гибни. Холи Гибни.
— Какво искаш, Холи Гибни?
— Триста хиляди долара.
— Изнудване. — Ондовски поклаща леко глава, сякаш е разочарован от нея. — Знаеш ли какво е изнудване, Холи?
Тя си спомня една от старите максими на покойния Бил Ходжис (той е имал много максими): Не отговаряш на въпросите на
заподозрения — той отговаря на твоите въпроси. Затова просто седи и чака с ръце, сключени до нежеланото парче пица.
— Изнудването е като наем — продължава той. — Не е дори наем, който се приспада от цената на покупката, схема, добре известна на
Чет на Пост. Да речем, че имам триста хиляди долара, макар да ги нямам — има голяма разлика между парите, които изкарват
телевизионните журналисти и телевизионните актьори. Но да речем, че имам толкова пари.
— Да речем, че живееш от много, много дълго време — казва Холи — и през цялото време си заделяш по малко пари. Да речем, че така
подсигуряваш финансово… — Какво точно? — Начина си на живот. И миналото си. Фалшивите лични документи и така нататък.
Той се усмихва. Усмивката му е чаровна.
— Добре, Холи, да речем, че е така. Основният проблем за мен си остава: изнудването е като наем. След като получиш тристате хиляди
долара, ще се върнеш при мен с манипулирани снимки и спектрограми и отново ще заплашиш да ме разкриеш.
Холи е готова за този отговор. Не ѝ е нужен Бил, за да ѝ каже, че най-добрата измислица е онази, която съдържа най-много истина.
— Няма. Искам само триста хиляди долара, защото толкова ми трябват. — Замълчава за момент. — Макар че наистина има още нещо.
— И какво е то? — Любезният тон на телевизионен водещ е станал снизходителен.
— Засега да останем на темата за парите. Неотдавна установиха, че вуйчо ми Хенри страда от болестта на Алцхаймер. Той е в дом,
осигуряващ специализирани грижи за хора като него. Много е скъп, но това не е важно, защото той не иска да стои там, много е разстроен
и майка ми иска да го прибере у дома. Само че не може да се грижи за него. Мисли си, че може, но греши. Тя също остарява и има свои
здравословни проблеми, а къщата ще трябва да бъде пригодена за ползване от инвалид. — Сеща се за Дан Бел. — Рампи, стол за
стълбището и механизъм за леглото, но това са дреболии. Искам да наема болногледачи, за да се грижат за него денонощно, както и
медицинска сестра за през деня.
— Скъпи планове си правиш, Холи Гибни. Явно много обичаш стария си вуйчо.
— Да — отвръща тя.
Казва истината, макар че вуйчо Хенри понякога създава големи главоболия. Любовта е дар; любовта е и верига с окови в двата края.
— Общото му здравословно състояние е лошо. Основното му заболяване е сърдечна недостатъчност. — Отново черпи вдъхновение от
Дан Бел. — В инвалидна количка е и диша от кислородна бутилка. Вероятно ще живее още две години. Може би три. Правила съм сметки и
ми трябват триста хиляди долара, за да удължа това време на пет години.
— Но ако живее шест, ще се върнеш.
Холи се сеща за малкия Франк Питърсън, убит от Другия във Флинт Сити. Убит по особено жесток и болезнен начин. Внезапно се
вбесява на Ондовски със заучения му журналистически говор и снизходителната усмивка. Той е един голям дрисльо. Само че думата
„дрисльо“ е прекалено мека. Тя се привежда напред и вперва поглед в очите му (които най-накрая, слава богу, постепенно спират да
трептят).
— Чуй ме, лайно такова, убиец на деца. Няма да ти искам повече пари. И тези не ми се щеше да ти искам. Не искам повече да те
виждам. Не мога да повярвам, че възнамерявам да те пусна, и ако не махнеш тази тъпа усмивка от лицето си, може да размисля.
Ондовски се отдръпва като зашлевен и усмивката наистина изчезва. Никой досега ли не му е държал такъв тон? Може би. Не и от дълго
време. Та той е уважаван телевизионен журналист! Той е Чет на Пост и некоректни строителни предприемачи и злоупотребяващи с
рецепти доктори треперят от него! Веждите му (забелязва, че са съвсем тънки, сякаш космите не искат да растат по тях) се свъсват.
— Не можеш да…
— Мълчи и ме слушай — процежда тихо Холи. Навежда се още по-напред и не просто навлиза в личното му пространство, а го
заплашва. Тази Холи майка ѝ не е виждала, макар Шарлот да е виждала достатъчно през последните пет-шест години, за да смята дъщеря
си за непозната, може би дори за подхвърлено дете. — Слушаш ли ме? Дано слушаш внимателно, защото ще зарежа тази работа и ще си
тръгна. Няма да получа триста хиляди долара от „Инсайд Вю“, но бас държа, че мога да взема поне петдесет, а това е добро начало.
— Добре, слушам те. — Паузата преди „слушам“ е по-дълга.
„Защото е изнервен“, заключава Холи. Чудесно. Иска да го изнерви.
— Триста хиляди. В брой. В банкноти от по петдесет и сто долара. Сложи ги в кутия като онази, която занесе в прогимназия
„Макриди“, но няма нужда да я облепяш с коледни стикери и да си обличаш фалшива униформа. Донеси я в офиса ми в събота точно в шест
вечерта. Така ще имаш време до довечера и цял ден утре да събереш парите. Не закъснявай като днес. Ако закъснееш, мандалото ще хлопне.
Не забравяй, че съм готова всеки момент да прекратя уговорката. Отвращаваш ме. — Това също е истина и тя предполага, че ако натисне
страничното копче на фитнес гривната сега, пулсът ѝ ще е около 170.
— Просто информативно, къде е офисът ти? И какво работиш в него?
Ако отговори на тези въпроси, може да си подпише смъртната присъда, в случай че се издъни, осъзнава го, но вече няма връщане.
— Фредерик Билдинг. — Казва му града. — В събота в шест, непосредствено преди Коледа, ще сме сами там. На петия етаж. „Търси
се“.
— Какво точно е „Търси се“? Някоя колекторска фирма? — Той сбърчва нос, сякаш е усетил неприятна миризма.
— Рядко събираме дългове — признава Холи. — Предимно търсим разни работи. Детективска агенция сме.
— Боже мой, нима си истински частен детектив? — Възвърнал си е достатъчно самообладание, за да потупа саркастично гърди в
областта на сърцето (ако има сърце, Холи е готова да се обзаложи, че то е черно).
Няма намерение да налапа тази въдица.
— В шест часа на петия етаж. Триста хиляди долара. В банкноти от по петдесет и сто в кутия. Влез през страничния вход. Обади ми
се, когато пристигнеш, за да ти изпратя кода за отключване.
— Има ли камера?
Въпросът ни най-малко не изненадва Холи. Той е телевизионен журналист. За разлика от съществото, убило Франки Питърсън,
животът му минава пред камерата.
— Има, но се счупи при една ледена буря миналия месец.
Още не са я поправили.
Вижда, че той не ѝ вярва, но по една случайност това е самата истина. Ал Джордан, отговорникът за поддръжката на сградата, е голям
мързел, когото трябва отдавна да са уволнили (по скромното мнение на Холи и Пийт). И не е само камерата над страничния вход; ако не е
Джером, всички от офисите на осмия етаж още щяха да се тътрят по стълбите до върха на сградата.
— От вътрешната страна на вратата има метален детектор, който обаче работи. Вграден е в стените — няма как да го избегнеш. Ако
подраниш, ще разбера. Ако се опиташ да внесеш пистолет, ще разбера. Следиш ли ми мисълта?
— Да. — Вече не се усмихва. Не е нужно Холи да може да чете мисли, за да разбере, че според него тя е една досадна противна кучка.
Холи няма нищо против: по-добре, отколкото да я смята за лигла, която се плаши от собствената си сянка.
— Качи се с асансьора. Ще го чуя, вдига много шум. Когато вратите се отворят, ще те чакам в коридора. Там ще направим размяната.
Всички материали са на флашпамет.
— Как точно ще стане размяната?
— Не го мисли сега. Просто повярвай, че ще се получи и двамата ще си тръгнем свободни.
— Нима очакваш да го приема на доверие?
Друг въпрос, на който тя няма намерение да отговаря.
— Да обсъдим второто, което искам от теб. — Ето това е моментът в който ще се договорят — или сделката отпада.
— Какво е то? — Вече се е начумерил.
— Старият мъж, за когото ти казах, онзи, който те е забелязал…
— Как е разбрал?
— Това не е от значение. Работата е там, че те наблюдава от години. От десетилетия.
Наблюдава внимателно лицето му и е доволна от онова, което вижда: шок.
— Не те е закачал, защото е смятал, че си като хиена. Или врана. Същество, което се храни с мърша. Не е приятно, но е част от… знам
ли? От екосистемата, може да се каже. Но ти си решил, че не ти е достатъчно, нали? Помислил си си: защо да чакаш някоя трагедия, някоя
касапница, след като можеш сам да я причиниш? „Направи си сам“, а?
Никаква реакция от страна на Ондовски. Той просто я гледа и макар очите му вече да не трептят, продължават да изглеждат страшни.
Това е смъртната ѝ присъда, тя е наясно, и не само я подписва. Пише я собственоръчно.
— Правил ли си го и преди?
Дълго мълчание. Точно когато Холи решава, че Ондовски няма да отговори — което само по себе си ще ѝ даде отговор, — той
проговаря:
— Не. Но бях гладен. — И се усмихва. Иде ѝ да запищи. — Май се уплаши, Холи Гибни?
Няма смисъл да лъже.
— Да. Но също така съм твърдо решена. — Тя отново се навежда в личното му пространство. Това е едно от най-трудните неща, които
е правила. — Ето какво още искам от теб. Този път ще ти се размине, но повече никога не го прави. Ако го направиш, ще разбера.
— И тогава какво? Ще ме погнеш ли? Ред е на Холи да замълчи.
— Колко копия от тези материали имаш всъщност, Холи Гибни?
— Само едно. Всичко е на флашката и ще ти я дам в събота вечерта. Но. — Посочва го с пръст и със задоволство вижда, че той не
трепери. — Знам как изглежда лицето ти. Познавам и двете ти лица. Познавам гласа ти, знам за него неща, които самият ти вероятно не
знаеш. — Мисли си за паузите, чрез които избягва фъфленето. — Живей си, яж си мършата, но ако някога заподозра, че си предизвикал
нова трагедия — като тази в училището, — тогава да, ще те погна. Ще те издиря. И ще ти съсипя живота.
Ондовски оглежда почти празния мол. И старецът с каскета, и жената, зяпаща манекените на витрината на „Форевър 21“, са си
тръгнали. Има хора на опашките пред веригите за бързо хранене, но те са с гръб.
— Струва ми се, че никой не ни наблюдава, Холи Гибни. Струва ми се, че си сама. Струва ми се, че мога да протегна ръка и да ти
извия мършавия врат, а после да изчезна преди някой да разбере какво се е случило. Много съм бърз.
Ако види, че е ужасена — а тя е ужасена, защото знае, че е отчаян и разярен, — може да го направи. Вероятно ще го направи. Затова тя
отново се насилва да се приведе напред.
— Може да не си достатъчно бърз, за да ми попречиш да изкрещя името ти, което сигурно знае цял Питсбърг. Аз също съм много бърза.
Искаш ли да рискуваш?
Следва момент, в който той или взима решение, или се преструва, че го прави. После казва:
— В събота в шест, Фредерик Билдинг, петия етаж. Аз нося парите, ти ми даваш флашката. Разбрахме ли се?
— Да.
— И ще си мълчиш.
— Освен ако не стане друга трагедия като в училището. Ако това се случи, ще започна да крещя на всеослушание всичко, което знам. И
ще крещя, докато някой ми повярва.
— Добре.
Той протяга ръка, но не изглежда изненадан, когато Холи отказва да я стисне. Дори да я докосне. Става и отново ѝ хвърля усмивка.
Усмивка, от която отново ѝ иде да запищи.
— Училището беше грешка. Сега го разбирам.
Той си слага слънчевите очила и вече е прекосил половината помещение, преди Холи да забележи, че си е тръгнал. Не е лъгал, че е
бърз. Може би би му се измъкнала, ако беше протегнал ръце над малката маса, но се съмняваше. Едно бързо движение и щеше да е
изчезнал, оставил на масата жена, оборила глава на гърди, сякаш задрямала над скромния си обяд.
Но си отдъхва само за миг.
Съгласил се е без колебание, без да иска допълнителни гаранции. Без да я пита как може да е сигурна, че някоя бъдеща експлозия с
многобройни жертви — автобус, влак, търговски център като този — не е негово дело.
„Училището беше грешка — така е казал той. — Сега го разбирам“.
Но тя беше грешката, която трябваше да бъде поправена.
„Няма намерение да ми плати, а да ме убие“, мисли си Холи, докато занася недокоснатата пица и чашата от кафето до най-близката
кофа за боклук. За малко да се разсмее.
Все едно не го е знаела от самото начало.

На паркинга пред мола е студено и духа вятър. В разгара на предколедното пазаруване би трябвало да е пълен, но е заета само
половината от капацитета му, ако има и толкова. Холи неспокойно усеща, че е напълно сама. Има големи празни пространства, където
вятърът брули здраво и сковава лицето ѝ, понякога я кара да залита, но има и места с по няколко паркирани една до друга коли. Ондовски
може да се крие зад всяка от тях, готов да изскочи (много съм бърз) и да я сграбчи.
Изминава последните десет крачки до колата под наем тичешком, а щом сяда вътре, натиска копчето, което заключва всички врати.
Седи неподвижно известно време, за да се овладее. Не поглежда фитнес гривната, защото знае, че показанията няма да ѝ се понравят.
Изкарва колата от паркинга на мола, като поглежда в огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Не вярва да я следи, но
започва да шофира така, че да се измъкне от евентуален преследвач. За всеки случай.
Знае, че Ондовски вероятно очаква тя веднага да хване самолет, затова възнамерява да прекара нощта в Питсбърг и утре да се прибере с
влака. Спира пред мотел „Холидей Ин Експрес“ и включва телефона си, за да провери за съобщения преди да влезе вътре. Има съобщение
от майка ѝ. — „Холи, не знам къде си, но вуйчо Хенри е претърпял инцидент в проклетия дом. Ръката му може да е счупена. Моля те, обади
ми се. Моля те“. Холи долавя и притеснението на майка си, и старите обвинения: „Имам нужда от теб, а теб те няма. Както винаги“.
Възглавничката на показалеца ѝ спира на милиметър от номера на майка ѝ. Старите навици трудно се забравят и заучените реакции
трудно се променят. Руменината от срама вече пламти по челото, бузите и гърлото ѝ, а думите, които ще изрече, когато майка ѝ вдигне, вече
са ѝ на езика: „Съжалявам“. И защо не? Цял живот се извинява на майка си, която винаги ѝ прощава с онова изражение, което гласи: „О,
Холи, никога няма да се промениш. Винаги мога да разчитам, че ще ме разочароваш“. Защото Шарлот Гибни също има стари навици.
Този път обаче Холи не набира номера, а се замисля.
Защо трябва да съжалява? За какво трябва да се извини? За това, че не е била там, за да попречи на горкия си умопомрачен вуйчо
Хенри да си счупи ръката ли? За това, че не си е вдигнала телефона на минутата, не, на секундата, когато майка ѝ е позвънила, сякаш
животът на Шарлот е по-важният, истинският живот, а Холи е само сянката, която майка ѝ хвърля?
Трудно ѝ е било да се изправи лице в лице с Ондовски. Отказът да откликне мигновено на воплите на майка ѝ е също толкова труден,
може би дори по-труден, но тя устоява. Въпреки че това я кара да се чувства като лоша дъщеря, тя звъни в дома за стари хора „Живописни
хълмове“. Представя се и моли да я свържат с госпожа Брадок. От регистратурата ѝ казват да изчака и е принудена да изтърпи „Малкият
барабанчик“, докато госпожа Брадок вдигне телефона. Мисли си, че тази песен е подходящ фон за самоубийство.
— Госпожице Гибни! — казва госпожа Брадок. — Рано ли е да ви честитя Коледа?
— В никакъв случай. Благодаря. Госпожо Брадок, майка ми се обади и каза, че вуйчо ми е претърпял някакъв инцидент.
Госпожа Брадок се разсмива.
— По-скоро предотврати инцидент! Обадих се на майка ви, за да ѝ разкажа. Умственото състояние на вуйчо ви може и да се е
влошило, но рефлексите му са отлични.
— Какво е станало?
— През първия ден не искаше да излезе от стаята си, но това е обичайно. Новопостъпилите винаги са дезориентирани и често са
разстроени. Понякога са много напрегнати и в такива случаи им даваме нещичко да се успокоят малко. При вуйчо ви не се наложи и вчера
сам излезе и седна в дневната. Дори помогна на госпожа Хатфийлд да подреди пъзела си. После гледа онзи шантав съдия, когото харесва…
„Джон Лоу“, мисли си Холи с усмивка. Едва осъзнава, че непрекъснато поглежда в огледалата, за да провери дали Чет Ондовски
(много съм бърз) не я дебне.
— … следобедна закуска.
— Моля? — казва Холи. — Връзката се изгуби за момент.
— Казах, че след предаването няколко души отидоха в столовата, където предлагаме следобедна закуска. Вуйчо ви вървеше с госпожа
Хатфийлд, която е на осемдесет и две и се придвижва трудно. Тя се спъна и щеше да падне тежко, но Хенри я хвана. Сара Уитлок — тя е
една от санитарките — каза, че е реагирал изключително бързо. „Мълниеносно“ бяха точните ѝ думи. Когато я хванал, Хенри се олюлял и
се блъснал в стената, където има пожарогасител. Задължително е според законите на щата. Той се сдоби с голяма синина, но вероятно
спаси госпожа Хатфийлд от сътресение, че и по-лошо. Тя е много немощна.
— Вуйчо Хенри има ли счупвания от сблъсъка с пожарогасителя?
Госпожа Брадок отново се разсмива.
— Божичко, не!
— Чудесно. Предайте му, че той е моят герой.
— Непременно. Отново ви желая весели празници.
— Казвам се Холи, тъй че трябва да съм весела [На английски името Холи (Holly) се римува с думата „весел“ (jolly). — Б. пр.] —
изрича тя тромавото остроумие, което използва по това време на годината от дванайсетгодишна. Затваря телефона, докато смехът на
госпожа Брадок още кънти в слушалката, после известно време гледа безцветната тухлена стена на мотела с ръце, скръстени върху
скромния ѝ бюст, и сбърчено от размисъл чело. Взима решение и звъни на майка си.
— О, Холи, най-сетне! Къде беше? Не стига, че се тревожа за брат си, а и теб ли трябва да те мисля?
Поривът да каже „Съжалявам“ я обзема отново, но си напомня, че няма за какво да се извинява.
— Добре съм, мамо. В Питсбърг съм…
— Питсбърг!
— … но мога да се прибера след около два часа, ако движението не е много натоварено и от фирмата за автомобили под наем ми
разрешат да върна колата там. Стаята ми приготвена ли е?
— Стаята ти винаги е приготвена — отвръща Шарлот.
„Естествено — мисли си Холи. — Защото в крайна сметка ще се осъзная и ще се върна да живея при нея“.
— Чудесно. Ще се прибера навреме за вечеря. Може да гледаме телевизия и да отидем да видим вуйчо Хенри утре, ако това…
— Ужасно се тревожа за него! — изплаква Шарлот.
„Но не чак толкова, че да скочиш в колата и да отидеш да го видиш — мисли си Холи. — Защото госпожа Брадок ти се е обадила и
знаеш. Не става въпрос за брат ти; искаш да държиш дъщеря си изкъсо. Но е твърде късно за това и ми се струва, че дълбоко в себе си го
знаеш, но няма да спреш с опитите. Това също е стар навик“.
— Сигурна съм, че вуйчо е добре, мамо.
— Твърдят, че е добре, но те така ще кажат, нали? Подобни домове винаги държат гарда вдигнат, за да се застраховат в случай на
съдебни дела.
— Като отидем, ще видим с очите си какво става — казва Холи. — Нали?
— Ох, добре. — Кратко мълчание. — Предполагам, че ще си тръгнеш веднага след като видим вуйчо ти, нали? Ще се върнеш в
града. — Подтекст: в онзи Содом и Гомор, в онази клоака на греха и покварата. — Аз ще прекарам Коледа сама, докато ти си на празнична
вечеря с приятелите си. — Включително онзи чернокож младеж, който прилича подозрително на наркоман.
— Мамо. — Понякога на Холи ѝ иде да закрещи. — Семейство Робинсън ме покани още преди седмици. Веднага след Деня на
благодарността. Казах ти още тогава и ти не възрази. — Всъщност Шарлот беше казала: „Е, щом смяташ, че се налага“.
— Но тогава си мислех, че Хенри ще си бъде вкъщи.
— Какво ще кажеш да остана и в петък вечерта? — Може да направи това за майка си, може да го направи и за себе си. Сигурна е, че
Ондовски е напълно способен да разбере къде живее в града и да се появи там двайсет и четири часа по-рано с намерението да я убие. —
Може да отпразнуваме Коледа по-рано.
— Това би било прекрасно — ободрява се Шарлот. — Мога да опека пиле. И аспержи! Ти обичаш аспержи!
Холи мрази аспержи, но е безсмислено да го казва на майка си.
— Звучи чудесно, мамо.

Холи се договаря с фирмата за автомобили под наем „Авис“ (срещу допълнителна такса, естествено) и потегля, като спира само
веднъж, за да зареди колата, да си вземе сандвич с риба от „Мики Д“ и да проведе няколко обаждания. Да, казва на Джером и Пийт,
приключила е с личния въпрос. Ще прекара уикенда с майка си и ще посети вуйчо си в новия му дом. Ще се върне на работа в понеделник.
— Барбара много хареса филмите — казва ѝ Джером, — но разправя, че са снежнобели. Според нея, като ги гледа човек, ще си
помисли, че чернокожи хора изобщо не съществуват.
— Кажи ѝ да го отбележи в реферата си. Ще ѝ дам да гледа
„Шафт“, когато имам време. Сега трябва да потеглям. Движението е много натоварено, макар че не мога да разбера къде са тръгнали
всички. Ходих в един мол, който беше полупразен.
— На гости на роднини, също като теб — отвръща Джером.
— Роднините са единственото, което не можеш да си поръчаш от „Амазон“.
Когато излиза на магистрала I-76, ѝ хрумва, че майка ѝ със сигурност ѝ е приготвила коледни подаръци, а тя не ѝ е взела нищо. Вече си
представя мъченическия ѝ поглед, когато се появи с празни ръце.
Затова спира в следващия търговски център, макар това да означава, че ще пристигне вкъщи чак след мръкване (а мрази да шофира в
тъмното), и ѝ купува пантофи и скъп халат. Запазва касовата бележка за момента, в който Шарлот ще ѝ каже, че са ѝ по мярка.
След като отново потегля и е на сигурно място в колата, си поема дълбоко въздух и надава вик.
Помага ѝ.

Шарлот прегръща дъщеря си на прага и я отвежда вътре.

Холи знае какво следва.
— Отслабнала си.
— Всъщност съм си на същите килограми — казва Холи и майка ѝ ѝ хвърля погледа, онзи поглед, който гласи: анорексичката си
остава анорексичка завинаги.
 За вечеря си поръчват храна от близкия италиански ресторант и докато се хранят Шарлот разправя колко трудно ѝ е без Хенри. Сякаш
брат ѝ го няма от пет години вместо от пет дни и то не за да отиде в старчески дом недалеч, а за да се отдаде на старини на нелепи
занимания в далечни земи — да отвори магазин за велосипеди в Австралия или да рисува залези на тропически остров. Не пита Холи за
живота ѝ, за работата ѝ, нито защо е ходила в Питсбърг. До девет, когато може вече да се извини, че е уморена и иска да си легне, Холи
отново е започнала да се чувства по-малка и дребна, смалена до тъжното самотно и анорексично момиче — да, това беше вярно през
кошмарната ѝ първа година в гимназията, когато я наричаха Хънта-Мънта, — което живееше в тази къща.
Стаята ѝ си е същата, с тъмнорозови стени, които винаги ѝ напомняха на месото на недопечена риба. Плюшените ѝ играчки още са на
рафта над тясното легло с господин Зайо на почетно място. Ушите на господин Зайо са дрипави, защото ги дъвчеше, когато не можеше да
заспи. Плакатът на Силвия Плат още виси на стената над бюрото, на което Холи пишеше некадърните си стихове и понякога си
представяше как се самоубива като идолката си. Докато се съблича, размишлява, че вероятно щеше да го е направила или поне да се е
опитала, ако фурната им беше на газ, а не на ток.
Лесно би било — прекалено лесно — да си внуши, че детската ѝ стая я е чакала като чудовище във филм на ужасите. Спала е тук
няколко пъти в нормалните (сравнително нормалните) години от живота си като пълнолетна и чудовището така и не я изяде. Майка ѝ също
не я беше изяла. Чудовище има, но не в тази стая, нито в тази къща. Холи знае, че не бива да забравя това и не бива да забравя коя е. Не е
детето, което дъвчеше ушите на господин Зайо. Не е девойката, която повръщаше закуската си почти всеки ден преди училище. Тя е жената,
която заедно с Бил и Джером спаси децата в Центъра за култура и изкуство. Тя е жената, която оцеля след сблъсъка с Брейди Хартсфийлд.
Жената, която се изправи срещу друго чудовище в пещера в Тексас. Момичето, което се криеше в тази стая и не искаше да излезе, си беше
отишло.
Коленичи, казва си молитвата и си ляга.
18 декември 2020
1

Шарлот, Холи и вуйчо Хенри седят в ъгъла на стаята за свиждания в „Живописни хълмове“, която е украсена за празниците с гирлянди
и разнасящи сладък аромат борови клонки, които почти надвиват постоянния мирис на урина и белина. Има елха с лампички и захарни
бастунчета. Коледна музика звучи от тонколоните, изтъркани мелодии, които Холи би се радвала да не чуе повече до края на живота си.
Обитателите не изглежда да се пръскат от празнично настроение; повечето гледат дълга реклама за някакъв уред на име „Стегнат
корем“, представен от секси мацка с оранжево трико. Няколко души седят встрани от телевизора, един мълчаливо, други разговарящи
помежду си, трети говорещи си сами. Дребничка старица със зелен пеньоар седи наведена над огромен пъзел.
— Това е госпожа Хатфийлд — казва вуйчо Хенри. — Не си спомням малкото ѝ име.
— Госпожа Брадок каза, че си я спасил от тежко падане — отбелязва Холи.
— Не, спасих Джулия — отвръща вуйчо Хенри. — Някога при стааария вир. — Той се разсмива, както правят хората, когато си
спомнят отдавна отминали дни. Шарлот забелва очи. — Бях на шестнайсет, а Джулия май беше на… — Той се смълчава.
— Дай да ти видя ръката — нарежда му Шарлот. Вуйчо Хенри надига глава.
— Ръката ли? Защо?
— Просто дай да я видя. — Тя го хваща за ръката и вдига ръкава му. Разкрива големичка, но не особено страшна синина. На Холи ѝ
прилича на неуспешен опит за татуировка.
— Ако така се грижат за пациентите, трябва да ги съдим, а не да им плащаме — заявява Шарлот.
— Кого да съдим? — пита вуйчо Хенри. После през смях добавя: — Хортън се пита кого? Децата обичаха книжката за Хортън!
Шарлот става.
— Отивам за кафе. Може да взема и нещо сладко. Холи, искаш ли?
Холи поклаща глава.
— Пак не ядеш — укорява я Шарлот и се отдалечава преди Холи да успее да отговори.
Хенри я изпраща с поглед.
— Никога не се спира, нали?
Този път Холи се разсмива. Не може да се сдържи.
— Да, не се спира.
— Така си е. Ти не си Джейни.
— Не съм. — Холи чака.
— Ти си… — Тя почти чува задвижването на ръждясалите зъбни колелца. — Холи.
— Точно така. — Потупва го по ръката.
— Искам да си отида в стаята, но не помня къде е.
— Аз знам пътя. Ще те заведа. Тръгват бавно по коридора.
— Коя е Джулия? — пита Холи.
— Красива като зората — отвръща вуйчо Хенри. Холи решава, че този отговор е достатъчен. Определено звучи по-поетично от всички
стихове, които е писала.
В стаята му се опитва да го заведе на стола до прозореца, но той издърпва ръката си от нейната, отива до леглото и сяда, стиснал ръце
между бедрата си. Прилича на остаряло дете. — Мисля да полегна, миличка. Уморен съм. Шарлот ме уморява.
— Понякога уморява и мен — казва Холи. В миналото никога не би признала подобно нещо пред вуйчо Хенри, който твърде често
беше съзаклятник на майка ѝ, но този мъж пред нея е различен. В някои отношения е много по-благ. Освен това след пет минути ще
забрави какво е казала. След десет ще забрави, че изобщо е била тук.
Навежда се да го целуне по бузата, но спира с устни на милиметри от кожата му, когато той казва:
— Какво има? Защо си уплашена?
— Не съм…
— Напротив. Страх те е.
— Добре, наистина ме е страх. — Какво облекчение да го признае. Да го каже на глас.
— Майка ти… сестра ми… на върха на езика ми е…
— Шарлот.
— Да. Шарлот е страхливка. Винаги е била страхливка, още от малка. Не искаше да влиза във водата на… мястото… не си спомням. Ти
също беше страхливка, но порасна и надмогна страха си.
Холи го гледа удивена. Онемяла.
— Порасна и надмогна страха — повтаря той, после изува пантофите и вдига крака на леглото. — Ще подремна, Джейни. Тук не е
толкова лошо, но ми се иска да имах онова нещо… онова нещо, което се върти… — Затваря очи.
Холи отива до вратата с наведена глава. По лицето ѝ се стичат сълзи. Изважда кърпичка от джоба си и ги избърсва. Не иска Шарлот да
ги вижда.
— Иска ми се да беше запомнил, че си спасил жената от падане — казва тя. — Според санитарката си реагирал мълниеносно.
Но вуйчо Хенри не я чува. Вуйчо Хенри е заспал.

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Очаквах да прекарам тази последна нощ в някой мотел в Пенсилвания, но изникна семеен въпрос и вместо това дойдох да преспя у
майка. Трудно ми е да съм тук. Пълно е със спомени, много от тях неприятни. Въпреки това ще пренощувам при нея. По-добре е така. Мама
излезе да напазарува за подранила коледна вечеря, която вероятно няма да е вкусна. Готвенето не е сред талантите ѝ.
Надявам се да приключа с Чет Ондовски — тоест съществото, което се нарича така — утре вечер. Страх ме е, няма смисъл да лъжа.
Той обеща случилото се в училището да не се повтори, обеща без дори да се замисли, но не му вярвам. Бил не би му повярвал, а съм
сигурна, че и ти не би му повярвал. Вече е усетил вкуса на убийството. Може да му е харесала и ролята на героичен спасител, макар
несъмнено да знае, че не бива да привлича внимание върху себе си.
Обадих се на Дан Бел и му казах, че възнамерявам да сложа край на Ондовски. Смятах, че като бивш полицай, той ще ме разбере и ще
одобри решението ми. Направи го, но ме предупреди да внимавам. Ще се опитам, но трябва да призная, че имам много лошо предчувствие.
Обадих се и на приятелката си Барбара Робинсън и ѝ казах, че ще спя у майка в събота вечерта. С брат ѝ Джером непременно трябва да си
мислят, че съм извън града утре. Каквото и да се случи с мен, искам да съм сигурна, че те двамата няма да са изложени на опасност.
Ондовски се тревожи какво мога да направя с информацията, която открих, но е и самоуверен. Ще ме убие, ако може. Сигурна съм. Той
не знае обаче, че съм попадала в подобни ситуации и преди и няма да го подценя.
Бил Ходжис, моят приятел и бивш партньор, ме беше включил в завещанието си. Остави ми част от застраховката си живот, но и неща
за спомен, които са ми по-скъпи. Едно от тях е служебното му оръжие — 38-калибров военнополицейски револвер „Смит & Уесън“. Бил
ми каза, че повечето полицаи сега са въоръжени с „Глок“ 22 калибър с петнайсет куршума вместо с шест, но че той самият е от старата
школа и се гордее с това.
Не обичам огнестрелни оръжия — всъщност ги ненавиждам, — но утре няма да се поколебая да използвам револвера на Бил. Няма да
преговарям. Разговарях веднъж с Ондовски и това беше достатъчно. Ще го застрелям в гърдите и не само защото винаги е най-добре да се
целиш в гърдите, което научих на курса по стрелба преди две години.
Истинската причина е…
[Пауза]
Помниш ли какво стана в пещерата, когато ударих съществото в главата? Естествено, че помниш. Сънуваме го и никога няма да го
забравим. Вярвам, че силата — физическата сила, — вдъхнала живот на тези създания, е нещо като извънземен мозък, заменил човешкия
мозък, който сигурно е съществувал преди да бъде превзет. Не знам откъде се е взела и не ме интересува. Ако прострелям това създание в
гърдите, може да не го убия. Всъщност, Ралф, в известен смисъл разчитам на това.
Вярвам, че има друг начин да се отърва от него завинаги. Разбираш ли, има един бъг.
Майка ми се прибира. Ще се опитам да довърша доклада по-късно или утре.

Шарлот не дава на Холи да ѝ помогне с готвенето: всеки път, когато дъщеря ѝ влезе в кухнята, Шарлот я гони. Така денят се проточва,
но най-накрая става време за вечеря. Шарлот е облякла зелената рокля, която носи на всяка Коледа (горда от факта, че все още ѝ става).
Коледната ѝ брошка — бодлива зеленика с червени плодчета — е на обичайното си място отляво на гърдите.
— Класическа коледна вечеря като едно време! — възкликва тя, когато хваща Холи за лакътя и я въвежда в трапезарията.
„Като затворник, когото водят на разпит“, мисли си Холи. — Приготвих любимите ти ястия!
Сядат една срещу друга. Шарлот е запалила ароматни свещи, които ухаят на лимонена трева, и на Холи ѝ се киха. Вдигат тост с малки
чашки с вино „Морган Дейвид“ (класическа гадост) и си пожелават весела Коледа. Следва салата, вече овкусена с подобна на сопол
заливка, която Холи ненавижда (Шарлот си мисли, че я обожава) и суха като папирус пуйка, която може да се преглътне само с обилни
количества сос. Картофеното пюре е на бучки. Преварените аспержи са лигави и противни както винаги. Само тортата с моркови (купена
от магазина) е вкусна.
Холи си изяжда всичко и хвали майка си. Шарлот ѝ се усмихва лъчезарно.
След като измиват съдовете (Холи ги бърше с кърпа, както обикновено; майка ѝ твърди, че никога не успява да остърже всичкото
„загоряло“ от тенджерите), отиват в хола, където Шарлот изважда дивиди с „Животът е прекрасен“. На колко коледи са го гледали? Поне
десетина, може би повече. Вуйчо Хенри можеше да цитира всички реплики. „Може би — мисли си Холи — все още може“. Проучила е
болестта на Алцхаймер в интернет и е установила, че няма начин да разбереш кои спомени остават непокътнати, докато невронните връзки
се разпадат една по една.
Преди началото на филма Шарлот подава на Холи коледна шапчица… тържествено.
— Винаги си я слагаш, когато гледаме този филм. Още от малка. Традиция е.
Холи е запален киноман — откакто се помни, и намира какво да хареса дори във филмите, които критиците хулят (смята например че
„Кобра“ със Сталоун е ужасно недооценен филм), но „Животът е прекрасен“ открай време я смущава. Разбира Джордж Бейли в началото на
филма, но в края героят ѝ се струва като човек с биполярно разстройство в маниакалната фаза на заболяването. Дори се е питала дали след
края на филма той не става крадешком от леглото и не избива цялото си семейство.
Гледат филма, Шарлот с коледната си рокля, а Холи с коледната си шапка. Холи си мисли: „Сега отивам на друго място. Усещам как
тръгвам. На тъжно място, потънало в сенки. Това е място, на което знаеш, че смъртта е съвсем наблизо“.
На екрана Джейни Бейли казва:
— Господи, на татко му има нещо.
През нощта, когато заспива, Холи сънува, че Чет Ондовски излиза от асансьора във Фредерик Билдинг със скъсан джоб и ръкав на
сакото. Ръцете му са изцапани с тухлен прах и кръв. Очите му трептят, а когато устните му се разтеглят в широка усмивка, от устата му се
изсипват пъплещи червени буболечки и плъзват надолу по брадичката.
19 декември 2020
1

Холи седи сред четири ленти автомобили, поели на юг, все още на осемдесет километра от града и си мисли, че ако това
километрично задръстване не се размърда скоро, може да закъснее за собственото си погребение, вместо да подрани.
Като много хора, страдащи от ниско самочувствие, тя педантично планира всичко и следователно почти винаги подранява.
Възнамерявала е да стигне в офиса на „Търси се“ най-късно в един, но сега дори три ѝ се струва оптимистичен вариант. Колите около нея
(особено големият стар боклукчийски камион отпред) я карат да изпитва чувство на клаустрофобия, сякаш е погребана жива (собственото
ми погребение). Ако имаше цигари в колата, щеше да ги пали една от друга. Вместо това се задоволява с бонбони против кашлица, или
както тя ги нарича „хапчетата против тютюнопушене“, но има само пет-шест в джоба на палтото и скоро ще свършат. Така биха ѝ останали
само ноктите, ако не бяха изрязани до живеца, за да не може да ги захапе, както си трябва.
„Закъснявам за много важна среща“.
Не беше заради размяната на подаръците, чийто ред дойде след традиционната коледна закуска с гофрети и бекон (Коледа е чак след
седмица, но Холи реши да се преструва заедно с Шарлот). Майка ѝ ѝ подари копринена блуза с къдрички, която никога няма да облече
(дори да оцелее), обувки на средно високи токове (за тях важи същото) и две книги: „Силата на настоящето“ и „Напразни тревоги: Как да
намерим спокойствие в един хаотичен свят“. Холи нямаше възможност да опакова своите подаръци, но купи торбичка с коледни мотиви, в
която ги сложи. Шарлот се възхити на обточените с кожа пантофи и поклати снизходително глава на халата, покупка за 79,50 долара.
— Поне с два размера по-голям е. Предполагам, че не си запазила касовата бележка, скъпа.
Холи, която запази бележката специално, отвърна:
— Мисля, че е в джоба на палтото ми.
Дотук добре. Тогава, неочаквано, Шарлот предложи да отидат да видят Хенри и да му пожелаят весели празници, след като Холи няма
да е тук на Коледа. Холи погледна часовника. Девет без петнайсет. Надявала се бе в девет часа вече да е потеглила на юг, но понякога с
педантичността наистина може да се прекали — защо ѝ трябваше да пристига пет часа по-рано? Освен това, ако сблъсъкът с Ондовски се
развиеше неблагоприятно, това щеше да е последният ѝ шанс да види Хенри, а ѝ беше любопитно и защо той я попита: „Защо си
уплашена?“.
Откъде беше разбрал? Никога не ѝ беше изглеждал особено загрижен как се чувстват другите. Всъщност точно обратното.
Тъй че се съгласи и тръгнаха към дома. Шарлот настояваше да шофира и претърпяха лека катастрофа на едно кръстовище със знак
„Стоп“. Въздушните възглавници не се задействаха, никой не пострада, не повикаха полицията, но последва напълно предвидимо дълго
оправдание от страна на Шарлот. Тя се позова на несъществуващ заледен участък, без да споменава, че както обикновено не спря, а само
намали на кръстовището; през целия си стаж като шофьор Шарлот Гибни смяташе, че винаги има предимство.
Мъжът от другия автомобил се отнесе с достатъчно разбиране, кимаше и се съгласяваше с всичко, което казваше Шарлот, но се наложи
размяна на застрахователни карти и докато отново потеглят (Холи беше сигурна, че мъжът, чиято броня закривиха, ѝ намигна преди да се
качи в колата си), вече беше десет часът, а и свиждането се оказа пълен провал. Хенри нямаше представа кои са. Каза, че трябва да се
облича за работа и да го оставят на мира. Когато Холи го целуна на раздяла, той я изгледа подозрително и я попита дали не е от
Свидетелите на Йехова.
— Ти карай на връщане — каза Шарлот, когато излязоха. — Аз съм твърде разстроена.
Холи с радост седна зад волана.
Оставила беше пътната си чанта в антрето. Когато я преметна на рамо и се обърна към майка си за обичайния им поздрав на раздяла
— две сухи целувки по бузите, — Шарлот се метна на врата на дъщерята, която беше хулила и мачкала цял живот (невинаги без да го
съзнава) и се разрева.
— Не си отивай. Моля те, остани още един ден. Ако не искаш да останеш до Коледа, поне остани до понеделник. Не мога да стоя сама.
Още не съм готова. Може би след Коледа, но сега не мога.
Майка ѝ се беше вкопчила в нея като удавник и Холи трябваше да потисне паникьосания порив не просто да се отдръпне, а да я
отскубне от себе си със сила. Търпя прегръдката, доколкото можа, после се освободи.
— Трябва да тръгвам, мамо. Имам уговорка.
— Искаш да кажеш среща с мъж, така ли? — Шарлот се усмихна. Усмивката не беше любезна. Оголила беше твърде много зъби. Холи
си мислеше, че вече нищо в поведението на майка ѝ не може да я шокира, но изглежда не беше така. — Наистина ли? Ти?
„Не забравяй, че това може да е последният път, в който я виждаш — помисли си тя. — В такъв случай не бива да се разделяте с
караница. Можеш да ѝ се скараш после, ако оцелееш“.
— По друг въпрос е — отвърна тя. — Но нека изпием по един чай. За това имам време.
Тъй че пиха чай и ядоха курабии с пълнеж от фурми, които Холи ненавиждаше (имаха някак си мрачен вкус), и стана почти единайсет
преди най-накрая да успее да избяга от къщата на майка си, където още се носеше мирисът на лимонена трева от свещите. Тя целуна
Шарлот по бузата, докато стояха на прага.
— Обичам те, мамо.
— И аз те обичам.
Холи успя да стигне до колата, вече докосваше дръжката на вратата, когато Шарлот я повика. Холи се обърна и почти очакваше майка ѝ
да се спусне по стълбите с пръсти, извити като нокти на хищник, и да закрещи: „Остани! Трябва да останеш! Заповядвам ти!“.
Но Шарлот продължаваше да стои на прага, обгърнала тялото си с ръце. Трепереше. Изглеждаше стара и нещастна.
— Сгреших за халата — каза тя. — Моят номер е. Сигурно не съм прочела правилно етикета.
Холи се усмихна.
— Радвам се, мамо.
Изкара на заден ход, огледа се за приближаващи автомобили и зави към магистралата. Единайсет и десет. Предостатъчно време.
Така си мислеше тогава.

2
 Това, че не може да разбере каква е причината за задръстването, само я изнервя още повече. По местните радиостанции не съобщават
нищо за голямо задръстване на магистралата. Приложението за трафика на телефона ѝ, което обикновено е много надеждно, в момента е
безполезно. На екрана има усмихнато човече, което копае дупка с лопата, а над него надпис гласи:

В МОМЕНТА ПРАВИМ ТЕХНИЧЕСКА ПРОФИЛАКТИКА, НО СКОРО ОТНОВО ЩЕ СМЕ НА ЛИНИЯ!

Да му се не види.
Ако успее да се придвижи още петнайсетина километра, може да свие към изход 56 и да тръгне по шосе 73, но в момента шосе 73 ѝ се
струва по-далеч от Юпитер. Бърка в джоба на палтото си, намира последния бонбон и го разопакова, докато се взира в задницата на
боклукчийския камион, където стикер пита: КАК СЪМ КАТО ШОФЬОР?
„Всички тези хора трябва да са по моловете — мисли си Холи. — Трябва да пазаруват в търговските центрове и малките магазини в
града, за да подпомагат местната икономика, а не да си дават парите на „Амазон“ и куриерските фирми. Всички вие трябва да се разкарате
от проклетата магистрала, за да може хората, които имат наистина важна работа, да…“
Колите започват да се движат. Холи надава тържествуващ възглас, който едва е излязъл от устата ѝ, когато боклукчийският камион
отново спира. Отляво някакъв мъж говори по телефона. Отдясно жена си слага червило. Цифровият часовник в колата под наем ѝ казва, че
няма да пристигне във Фредерик Билдинг преди четири. Най-рано.
„Така ще разполагам с два часа. Моля те, боже, помогни ми да стигна навреме, за да се подготвя за него. За съществото. За
чудовището“.

Барбара Робинсън оставя университетския справочник, който разглежда, включва си телефона и отваря приложението УебУоч, което
Джъстин Фриландер е инсталирал на телефона ѝ.
— Нали знаеш, че да следиш някой без негово разрешение не е редно? — беше я попитал Джъстин. — Мисля, че даже е незаконно.
— Просто искам да се уверя, че приятелката ми е добре — отвърнала беше Барбара и му хвърли лъчезарна усмивка, която стопи
всичките му опасения.
Барбара обаче има свои опасения; само като гледа малката зелена точица на картата се чувства гузна, особено след като Джером беше
изтрил приложението за следене от своя телефон. Но Джером не знае (а Барбара няма да му каже), че от Портланд Холи е заминала за
Питсбърг. Това, съчетано с историята на търсенията, която беше видяла в браузъра ѝ, я навежда на мисълта, че Холи все пак се занимава с
бомбения атентат в училището и този интерес някак си е свързан или с Чет Ондовски, репортер на WPEN, озовал се пръв на мястото на
събитието, или с Фред Финкъл, неговия оператор. Барбара е почти сигурна, че Холи се интересува основно от Ондовски, защото е търсила
името му повече пъти. Дори го беше записала в бележник до компютъра… с две въпросителни след него. Не ѝ се иска да мисли, че Холи
преживява някаква психоатака, може би дори нервен срив, нито ѝ се иска да вярва, че може да е попаднала на следата на атентатора от
училището… но знае, че не е изключено. Холи е неуверена, Холи прекарва прекалено много време, измъчвана от съмнения в себе си, но
също така Холи е умна. Възможно ли е Ондовски и Финкъл (дует, който неизменно ѝ напомня за Саймън и Гарфънкъл) някак си да са се
натъкнали на улика, водеща към атентатора, без дори да знаят?
Тази мисъл ѝ напомня за един филм, който е гледала с Холи. Казваше се „Фотоувеличение“. В него фотограф, който снима влюбени в
парка, случайно заснема мъж, който се крие в храстите с пистолет. Ами ако нещо подобно се е случило в прогимназия „Макриди“? Ако
например атентаторът се е върнал на местопрестъплението, за да се наслади на деянието си, и телевизионният екип го е заснел как
наблюдава отстрани (или дори се преструва, че помага)? Ами ако Холи някак си е разбрала това? Барбара осъзнава и приема, че идеята е
малко вероятна, но нима животът не имитира изкуството? Може би Холи е отишла в Питсбърг, за да разговаря с Ондовски и Финкъл. Това
не би представлявало голяма опасност, но ако атентаторът все още е в района, а Холи го подгони?
Ами ако атентаторът подгонеше нея?
Вероятно всичко това са само глупости, но Барбара изпитва облекчение, когато проследяващото приложение показва, че Холи излиза
от Питсбърг и отива в къщата на майка си. Тогава за малко да изтрие програмата и да успокои гузната си съвест, но вчера Холи ѝ се обади,
без видима причина, само за да ѝ каже, че ще спи у майка си в събота вечерта. А накрая добави: „Обичам те“.
Естествено, че я обича, Барбара също я обича, но тези неща се подразбират, а не се изричат на глас. Освен в специални случаи. Ако сте
се скарали и се сдобрявате. Или ако заминаваш на дълъг път. Или ако отиваш на война. Барбара е сигурна, че това е последното, което
войниците казват на родителите и партньорите си преди да заминат за битка.
И тонът ѝ беше особен, на Барбара хич не ѝ хареса. Звучеше почти тъжно. А сега зелената точка ѝ казва, че Холи в крайна сметка няма
да пренощува у майка си. Очевидно се връща към града. Плановете си ли е променила? Дали не се е скарала с майка си?
Или направо е излъгала?
Поглежда към бюрото и вижда дивидитата, които е взела от Холи за реферата: „Малтийският сокол“, „Големият сън“ и „Харпър“.
Смята, че те са чудесен претекст да говори с Холи, когато тя се върне. Ще се престори на изненадана, когато я завари вкъщи, после ще се
опита да разбере по каква важна работа е ходила в Портланд и Питсбърг. Може дори да признае за проследяващото приложение — в
зависимост как потръгне разговорът.
Отново проверява местоположението на Холи. Тя е още на същото място на магистралата. Барбара предполага, че има задръстване
заради ремонтни дейности или катастрофа. Поглежда часовника си, после отново зелената точка. Смята, че Холи ще има истински късмет,
ако се прибере преди пет.
„Аз ще се отбия до тях към пет и половина — мисли си. — Дано да е добре… но се съмнявам“.

Колите пропълзяват напред… после спират. Потеглят… и спират.

Спират.
„Ще се побъркам — мисли си Холи. — Просто ще превъртя, както си седя и гледам задницата на боклукчийския камион. Сигурно дори
ще чуя звук, когато съзнанието ми се пръсне на парчета“.
 Постепенно започва да пада мрак в този декемврийски ден, само на две квадратчета в календара от най-краткия ден в годината.
Часовникът на таблото ѝ казва, че може да се надява да пристигне във Фредерик Билдинг най-рано в пет, а това би било постижимо само
ако колите отново се размърдат… и ако не ѝ свърши бензинът. Останал ѝ е само четвърт резервоар.
„Може да го изпусна — мисли си тя. — Може, когато той пристигне и ми се обади, за да му изпратя кода за вратата, да не получи
отговор. Ще си помисли, че съм се уплашила и не съм дошла“.
Мисълта, че чиста случайност или някаква зла сила (птицата на Джером, проскубана и стоманеносива) може да е решила, че втората ѝ
среща с Ондовски не бива да се състои, не ѝ носи облекчение. Защото той не просто иска да я сплаши, а да се отърве от нея. Да се изправи
срещу него на своя територия с готов план е единственото ѝ преимущество. Ако го изгуби, той ще се опита да я изненада. И вероятно ще
успее.
Посяга веднъж към телефона, за да се обади на Пийт и да го предупреди, че един опасен тип ще се опита да влезе през страничния
вход на сградата и че трябва да действа предпазливо, но Ондовски би могъл да се измъкне с приказки. Като нищо. Та той си изкарва хляба с
приказки. Дори да не беше така, Пийт вече е натрупал годинки и поне десет килограма, откакто се е пенсионирал от полицията. Пийт е
бавен. Съществото, което се представя за репортер, е бързо. Холи няма да изложи Пийт на опасност. Сама трябва да пусне духа от
бутилката.
Пред нея задните светлини на боклукчийския камион угасват. Машината се придвижва напред с петнайсет метра и отново спира. Този
път обаче спирането е по-кратко и следващото придвижване напред е по-бързо. Възможно ли е задръстването да се раздвижва? Не смее да
се надява, но все пак таи надежда.
И се оказва права. След пет минути се движи с шейсет километра в час. След седем е вдигнала близо деветдесет. След единайсет
натиска газта и влиза в лентата за изпреварване. Когато профучава покрай трите коли, предизвикали задръстването, почти не поглежда към
смачканите им останки, изтеглени в аварийната лента.
Ако успее да поддържа скорост от сто и десет километра в час, докато слезе от магистралата в града, и ако хване зелена вълна на
повечето светофари, смята, че може да стигне до офиса към пет и двайсет.

Холи всъщност стига в района на Фредерик Билдинг в пет и пет. За разлика от необичайно пустия мол в Монровил, тук в центъра
гъмжи от хора. Това е и хубаво, и лошо. Шансовете да забележи Ондовски сред увитото в шалове и пазаруващо по Бюел Стрийт множество
са малки, но неговите шансове да я хване (ако възнамерява това да направи, а не е изключено) са също толкова малки. Бил би ги определил
като нищожни.
Сякаш за да компенсира за лошия късмет на магистралата, Холи забелязва кола, която излиза от паркомясто непосредствено срещу
Фредерик Билдинг. Изчаква автомобилът да се изтегли и паркира внимателно на заден ход, като се опитва да не обръща внимание на
мухльото зад нея, който натиска пронизително клаксона си. При други обстоятелства непрестанният вой би могъл да я принуди да му
отстъпи мястото, но не вижда друго свободно до края на улицата. Така ще се наложи да паркира в гаража, вероятно на някое от горните
нива, а е гледала твърде много филми, в които на жени се случват лоши работи в подобни гаражи. Особено по тъмно, а навън вече се е
стъмнило.
Мухльото с клаксона преминава веднага щом предницата на колата под наем е оставила достатъчно място, но — оказва се мухла —
забавя ход достатъчно, за да пожелае на Холи весели празници с размахан среден пръст.
Когато Холи слиза от колата, по улицата не се задават автомобили. Може да прекоси бързичко — или по-скоро да претича бързичко —
до отсрещния тротоар, но се присъединява към тълпата пешеходци с пазарски торби, чакащи на светофара на ъгъла. В по-голяма
безопасност е сред повече хора. Държи в ръка ключа за входа на сградата. Няма намерение да заобикаля до страничния вход. Той се намира
в една малка уличка, където ще е лесна мишена.
Когато пъха ключа в ключалката, мъж с шал върху долната половина на лицето и ниско нахлупена руска ушанка я подминава толкова
близо, че почти се блъсва в нея. Ондовски? Не. Поне е малко вероятно. Но може ли да е сигурна?
Тясното фоайе в празно. Светлината на лампите е приглушена. Наоколо се стелят сенки. Холи отива забързано към асансьора. Това е
една от по-старите сгради в центъра, само на осем етажа, типичен образец на архитектурата на Средния запад, и има само един
пътнически асансьор. Просторен и уж модерен, но е само един. Наемателите мърморят по този въпрос и служителите, които бързат, често
се качват по стълбите, особено онези от офисите на ниските етажи. Холи знае, че има и товарен асансьор, но него го заключват през
почивните дни. Тя натиска копчето, за да повика асансьора, внезапно убедена, че отново е повреден и планът ѝ ще се срине. Вратите обаче
се отварят веднага и роботизиран женски глас я посреща:
— Здравейте. Добре дошли във Фредерик Билдинг. — В празното фоайе поздравът прозвучава като безплътен глас от филм на ужасите.
Вратите се затварят и тя натиска копчето за петия етаж. На телевизионния екран в кабината през седмицата вървят новини и реклами,
но сега екранът е изключен. Не звучи и коледна музика, слава богу.
— Нагоре — съобщава роботизираният глас.
„Той ще ме чака — мисли си Холи. — Някак си е успял да влезе, ще ме чака, когато вратите се отворят, и няма да има къде да бягам“.
Но вратата се отваря в празен коридор. Тя минава покрай пощенската кутия (старомодна, колкото придвижването с асансьор е
сравнително ново), покрай дамската и мъжката тоалетна и спира пред врата с надпис СТЪЛБИЩЕ. Всички се оплакват от Ал Джордан, при
това напълно основателно: отговорникът за поддръжката на сградата е некадърен и мързелив. Но явно има връзки, защото не го уволняват
въпреки натрупващия се с камари боклук в мазето, счупената камера на страничния вход и бавното — почти необяснимо — доставяне на
пратки. Да не говорим за проблема с модерния японски асансьор, който е вбесил всички.
Днес следобед Холи обаче се надява Ал да е бил немарлив и в други отношения, за да не се налага да губи време, докато вземе стол, на
който да се качи, от офиса. Отваря вратата към стълбището и вижда, че има късмет. Струпани на площадката — и препречващи стълбите
към шестия етаж, вероятно в нарушение на противопожарните изисквания — има принадлежности за почистване, сред които парцал с
дълга дръжка, подпряна на парапета, и кофа на колелца, пълна до половината с мръсна вода.
Холи се замисля дали да не изхвърли мътната вода надолу по стълбите — Ал си го заслужава, — но в крайна сметка не намира
смелост. Влиза в женската тоалетна, сваля приставката за изцеждане и изхвърля мръсната вода в една от мивките. После избутва кофата до
асансьора — дамската ѝ чанта виси неудобно от сгъвката на лакътя. Натиска копчето, за да повика асансьора. Вратите се отварят и
роботизираният глас ѝ казва (в случай че е забравила):
 — Пети етаж.
Спомня си деня, в който Пийт влезе в офиса и попита:
— Не можеш ли да нагласиш асансьора да казва: „Кажете на Ал да ме поправи, после го убийте“?
Холи обръща кофата. Ако държи краката си плътно събрани (и внимава), отгоре има достатъчно място, колкото да стъпи между
колелцата. От чантата си изважда тиксо и малко пакетче, опаковано с кафява хартия. Повдигната на пръсти и протегната толкова, че ризата
ѝ се измъква от панталона, залепва пакетчето на тавана във вътрешния ляв ъгъл на кабината. Така то се намира високо над зрителното поле,
където (според покойния Бил Ходжис) хората рядко поглеждат. Дано и Ондовски не погледне нагоре. В противен случай лошо ѝ се пише.
Изважда телефона от джоба си, вдига го и снима пакетчето. Ако всичко мине, както се надява, Ондовски няма да види тази снимка,
което обаче не е кой знае каква застраховка.
Вратите на асансьора отново са се затворили. Холи натиска копчето и забутва кофата обратно по коридора, след което я връща там,
откъдето я е взела. После минава покрай „Козметика Брилианси“ (където, изглежда, работи само един мъж на средна възраст, който
напомня на Холи за стария анимационен герой Друпи) и стига до „Търси се“ в дъното. Отключва вратата и влиза в офиса с облекчена
въздишка. Поглежда си часовника. Почти пет и половина. Остава ѝ съвсем малко време.
Отива до сейфа и набира комбинацията. Изважда револвера „Смит & Уесън“ на покойния Бил Ходжис. Макар да знае, че е зареден —
незареденото оръжие е безполезно дори за да удариш някого, друга от максимите на ментора ѝ, — отваря барабана, за да се увери, после го
затваря.
„В гърдите — мисли си. — Веднага щом излезе от асансьора. Не се тревожи за кутията с парите; ако е картонена, куршумът ще я
прониже, дори да я държи пред гърдите си. Ако е метална, ще трябва да се прицеля в главата. Ще стрелям от упор. Може да се разхвърчи
кръв, но…“
За своя изненада се разсмива.
Но Ал е оставил принадлежности за почистване.
Холи поглежда часовника си. 17:34. Остават ѝ двайсет и шест минути преди Ондовски да пристигне, ако, разбира се, дойде навреме.
Има да свърши още няколко неща. Все важни. Няма нужда да се чуди кое е най-важно, защото ако не оцелее, някой трябва да разбере за
съществото, взривило училище
„Макриди“, за да се нахрани с болката на оцелелите и опечалените, а има един човек, който ще ѝ повярва.
Включва телефона си, отваря приложението за запис и започва да говори.

Господин и госпожа Робинсън са подарили на дъщеря си симпатичен малък „Форд Фокус“ за осемнайсетия ѝ рожден ден и докато
Холи паркира на Бюел Стрийт, Барбара е на три пресечки от блока ѝ и чака на червен светофар. Възползва се от тази възможност да
погледне проследяващото приложение на телефона си и измърморва: „Мамка му“. Холи не се е прибрала вкъщи. В офиса е, макар че
Барбара не разбира защо ще ходи там в събота вечерта непосредствено преди Коледа.
Блокът на Холи е направо, но когато светва зелено, Барбара завива надясно към центъра. Бързо ще стигне. Централният вход на
Фредерик Билдинг ще бъде заключен, но Барбара знае кода за страничния вход в уличката. Много пъти е ходила в „Търси се“ с брат си и
понякога влизат оттам.
„Просто ще я изненадам — мисли си тя. — Ще я заведа на кафе и ще разбера какво по дяволите става. Може дори да хапнем нещо и да
отидем на кино“.
Тази мисъл я кара да се усмихне.

От доклада на Холи Гибни до детектив Ралф Андерсън:

Не знам дали ти разказах всичко, Ралф, а нямам време да изслушам записа отново, за да проверя, но знаеш най-важното: натъкнах се
на ново същество, не съвсем същото като онова в Тексас, но подобно. Нов и подобрен модел, бих казала.
Стоя в малката приемна на агенцията и го чакам. Планът ми е да го застрелям веднага щом излезе от асансьора с откупа и мисля, че
така ще стане. Мисля, че е дошъл да ми донесе парите, вместо да ме убие, защото май успях да го убедя, че искам само парите, както и да
обещае да не извършва повече масови убийства. Което едва ли възнамерява да спази.
Опитвам се да обмисля всичко възможно най-логично, защото животът ми зависи от това. Ако бях на негово място, щях да платя
веднъж и да видя какво ще стане. Бих ли напуснала работата си в питсбъргската телевизия след това? Може би, но може и да остана. За да
държа изнудвачката под око. Ако тя се върне отново и поиска двойно повече, тогава ще я убия и ще изчезна. Ще изчакам една-две години и
ще се върна към предишните си навици. Може би в Сан Франциско, може би в Сиатъл или в Хонолулу. Той пак ще се хване в малък местен
канал, после ще се издигне. Ще си намери нови документи и нови препоръки. Бог знае как ще минат в епохата на компютрите и
социалните медии, Ралф, но някак си ще стане. Поне досега винаги е успявал.
Дали се тревожи, че ще предам информацията на някой друг? Може би на телевизионния канал, в който работи? Не, защото ако съм го
изнудила веднъж, ставам съучастник в престъплението. Разчитам най-много на неговата самоувереност. На неговата арогантност. И защо
да не е самоуверен и арогантен? Разминавало му се е много, много дълго време.
Но моят приятел Бил ме научи винаги да имам резервен план.
— Слагай си и колан, и тиранти, Холи — казваше той. — И колан, и тиранти.
Ако заподозре, че възнамерявам да го убия вместо да го изнудя за триста хиляди долара, ще се опита да вземе мерки. Какви? Не знам.
Със сигурност трябва да е наясно, че имам огнестрелно оръжие, но се съмнявам, че той ще донесе такова, защото знае, че металният
детектор ще ме извести. Може да се качи по стълбите и това ще е проблем, дори да го чуя, че идва. Ако стане така, ще трябва да
импровизирам.
[Пауза]
Револверът на Бил е коланът ми; пакетът, който залепих на тавана в асансьора, са моите тиранти. Моята застраховка. Снимах го. Той ще
иска да го вземе, но в пакетчето има само едно червило.
Направих всичко по силите си, Ралф, но може да не е достатъчно. Въпреки внимателното планиране има вероятност да не се измъкна
жива. В такъв случай искам да знаеш колко ценя твоето приятелство. Ако умра, а ти решиш да довършиш започнатото от мен, моля те,
внимавай. Имаш жена и дете.

17:43 е. Времето препуска, препуска.

Проклетото задръстване! Ако той подрани и пристигне преди да съм готова…
Ако стане така, ще измисля нещо, за да го забавя на входа няколко минути. Не знам какво, но ще измисля нещо.
Холи включва компютъра в приемната. Има собствен кабинет, но предпочита този компютър, защото ѝ харесва да стои отпред, вместо
забутана отзад. Това е и компютърът, който използваха с Джером, когато им писна да слушат оплакванията на Пийт, че трябва да се качва
пеша до петия етаж. Онова, което направиха, определено не беше законно, но разреши проблема, а информацията би трябвало още да е на
компютъра. Дано да е там. В противен случай ѝ е спукана работата. Всъщност бездруго може да е спукана, ако Ондовски се качи по
стълбите. Тогава ще е деветдесет процента сигурна, че е дошъл да я убие, вместо да откупи мълчанието ѝ.
Настолният компютър е последен модел „Ай Мак Про“, много бърз, но днес като че ли му отнема цяла вечност да зареди. Докато чака,
изпраща от телефона аудиофайла с доклада на имейла си. Изважда флашпамет от чантата си — онази със снимките, събрани от Дан Бел,
както и спектрограмите на Брад Бел — и докато я включва в компютъра, ѝ се струва, че чува асансьора да се движи. Невъзможно е, освен
ако в сградата не е влязъл някой.
Някой като Ондовски.
Холи се спуска към вратата на офиса с револвера в ръка. Отваря я рязко и надзърта в коридора. Не чува нищо. Асансьорът мълчи. Още е
на петия етаж. Въобразила си е.
Оставя вратата отворена и бързо се връща на бюрото, за да довърши. Разполага с петнайсет минути. Трябва да ѝ стигнат, при условие че
успее да изключи корекцията, която е направил Джером, и да върне компютърния бъг, заради който всички се качват по стълбите.
„Ще разбера — мисли си. — Ако асансьорът тръгне надолу, след като Ондовски слезе, значи всичко е наред. Идеално. Но ако не
тръгне…“
Няма смисъл да мисли за това.

Магазините са отворени до късно заради коледните празници — неприкосновеното време, в което почитаме раждането на Исус, като
изцеждаме кредитните си карти до дупка, мисли си Барбара — и веднага вижда, че няма да намери място за паркиране на „Бюел“. Взима
квитанция на входа на паркинга срещу Фредерик Билдинг и най-накрая намира празно място на четвъртото ниво, точно под покрива. Отива
забързано до асансьора, като се оглежда непрекъснато с една ръка върху дамската си чанта. Барбара също е гледала прекалено много филми,
в които на жени в закрити паркинги се случват лоши неща.
Когато излиза без премеждия на улицата, стига бързо до ъгъла, тъкмо навреме, за да хване зеления светофар. На отсрещния тротоар
поглежда нагоре и вижда, че на петия етаж на Фредерик Билдинг свети. На следващия ъгъл завива надясно. Малко по-надолу има уличка с
табели ЗАДЪНЕНА УЛИЦА и САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ. Барбара свива по нея и спира пред страничния вход. Навежда се да
въведе кода — и някой я сграбчва за рамото.

10

Холи отваря имейла, който си е изпратила, и прехвърля прикачения файл на флашпаметта. Поколебава се за момент, докато гледа
празната лента под иконата на устройството. Тогава написва АКО ИМА КРЪВ. Подходящо име. В крайна сметка на това разчита проклетото
същество. Така се поддържа живо. С кръв и болка.
Изважда устройството. На бюрото в приемната опаковат всичките си писма и пратки, затова има достатъчно пликове с различни
размери. Изважда един малък, пъха в него флашката, запечатва го и изпада за момент в паника, когато се сеща, че пощата на Ралф в
момента се препраща до дома на съседите. Знае адреса на Ралф наизуст и може да изпрати писмото там, но какво ще стане, ако някой
разбивач на пощенски кутии го открадне? Мисълта е кошмарна. Как се казваше съседът? Колсън? Карвър? Коутс? Не, нещо друго беше.
Времето препуска.
Тъкмо се кани да адресира писмото до „Съседите на Ралф Андерсън“, когато се сеща за името: Конрад. Залепва напосоки марките и
надрасква набързо върху плика:

Детектив Ралф Андерсън Ул. „Акация“ № 619

Флинт Сити, Оклахома 74012

Под адреса добавя: ДО СЕМЕЙСТВО КОНРАД (съседи) и НЕ ПРЕПРАЩАЙ, ПРЕДАЙ НА ПОЛУЧАТЕЛЯ. Това ще трябва да е
достатъчно. Взима плика, изтичва до пощенската кутия при асансьора и пуска писмото вътре. Знае, че Ал го мързи да събира пощата, както
с всичко останало, и пликът може да остане на дъното на шахтата (която честно казано малко хора използват в последно време) цяла
седмица или — като се има предвид, че са празници — още по-дълго. Но не е спешно. Все някога ще бъде изпратен.
За да е сигурна, че не си въобразява разни неща, натиска копчето на асансьора. Вратите се отварят; кабината е на петия етаж и е
празна. Значи наистина ѝ се е счуло. Връща се тичешком в офиса на „Търси се“. Не е задъхана, но все пак диша тежко. Отчасти заради
тичането, но основно заради напрежението.
Сега и последната задача. Отваря търсачката на компютъра и въвежда името, с което Джером беше кръстил корекцията: EREBETA.
Това е марката на проблемния асансьор; както и японската дума за асансьор… поне така твърдеше Джером.
Ал Джордан категорично е отказал да се обади на местна фирма да отстрани проблема с твърдението, че ремонти се извършват само от
оторизирани представители на „Еребета“. Изредил е тежките последици, ако друг се заеме с ремонта и стане някоя злополука: престъпна
небрежност, съдебни искове за милиони долари. По-добре просто да затворят асансьора с жълти ленти НЕ РАБОТИ на всички осем етажа и
да чакат появата на официален представител. „Няма да отнеме дълго — увери Ал раздразнените наематели. — Най-много седмица.
Извинявайте за неудобството“. Но седмиците се бяха проточили и мина цял месец.
— За него няма неудобство — мърмореше Пийт. — Кабинетът му е в мазето, където по цял ден си седи на задника, гледа телевизия и
нагъва понички.
Най-накрая се намеси Джером и каза на Холи нещо, което тя — като компютърен виртуоз — вече знаеше: щом имаш достъп до
интернет, можеш да намериш решение за всеки проблем. Това и направиха, като свързаха този компютър с много по-простичкия компютър,
обслужващ асансьора.
— Ето — посочил беше Джером екрана. Двамата с Холи бяха сами, докато Пийт обикаляше да издирва мошеници. — Виждаш ли
какво става?
Холи видя. Компютърът на асансьора беше спрял да „вижда“ спирките на отделните етажи. Виждаше само крайните спирки.
Сега трябва само да отлепи кръпката, която са сложили в програмата на асансьора. И да се надява. Защото няма да има време да я
тества. Времето е прекалено малко. До шест остават четири минути. Отваря менюто на етажа, което показва в реално време схема на
асансьорната шахта. Спирките са маркирани от М до 8. Кабинката е спряла на 5. В горната част на екрана в зелено светят думите В
ГОТОВНОСТ.
„Не, още не си готов — мисли си Холи, — но ще бъдеш. Да се надяваме“.
Телефонът ѝ звъни след две минути, тъкмо когато приключва.

11

Барбара изписква тихичко, обръща се рязко с гръб към страничния вход и вдига очи към тъмния силует на мъжа, който я е сграбчил.
— Джером! — Притиска ръка до гърдите си. — Изкара ми ангелите! Какво правиш тук?
— И аз това щях да те питам. По принцип не е хубаво момичета да се свират по тъмни улички.
— Излъга, че си изтрил проследяващото приложение от телефона си, нали?
— Ами да — признава той. — Но след като ти явно си инсталирала същото на своя телефон, нямаш особено морално право да…
Тогава друг черен силует изниква зад Джером… само че не е напълно черен. Очите му искрят като на котка на светлината на фенерче.
Преди Барбара да успее да предупреди брат си, силуетът замахва с нещо към главата му. Чува се тъпо изхрущяване и Джером се стоварва на
асфалта.
Силуетът я сграбчва, блъсва я във вратата и я приковава с една облечена с ръкавица ръка за врата. От другата ръка пада парче счупена
тухла. Или камък. Барбара е сигурна само, че от него капе кръвта на брат ѝ.
Силуетът се навежда достатъчно близо до нея и тя вижда кръгло безлично лице, над което е нахлупена една от онези кожени руски
шапки. Странният блясък е изчезнал от погледа му.
— Не викай, мила моя. Никак не е препоръчително.
— Ти го уби! — Думите излизат с хрип. Не е спрял целия ѝ приток на въздух, поне засега, но я задушава достатъчно. — Ти уби брат ми!
— Не, още е жив — казва мъжът. Усмихва се и разкрива два реда зъби, олицетворение на стоматологичното съвършенство. — Щях да
разбера, ако е умрял, повярвай ми. Но мога да го довърша. Ако се развикаш, ако опиташ да избягаш — тоест, ако ме подразниш, — ще му
разбия главата и мозъкът му ще бликне като гейзер. Ще викаш ли?
Барбара поклаща глава.
Усмивката на мъжа се разтяга широко.
— Това е чудесно, мила моя. Страх те е, нали? Това ми харесва. — Той си поема дълбоко въздух, сякаш вдишва страха ѝ. — С право се
страхуваш. Не биваше да си тук, но се радвам, че си дошла.
Той се навежда още по-близо. Барбара подушва мириса на одеколона му и усеща плътта на устните му, когато ѝ прошепва в ухото:
— Вкусна си.

12

Холи взима телефона, без да сваля очи от компютъра. Менюто на асансьора още е на екрана, но под диаграмата на шахтата сега има
прозорец, който ѝ предлага възможностите да ИЗПЪЛНИ или ОТМЕНИ. Иска ѝ се само да е напълно сигурна, че ако избере ИЗПЪЛНИ,
нещо ще се случи. И то онова, което тя иска.
Вдига телефона, готова да изпрати на Ондовски кода за страничния вход и замръзва. На екрана не пише ОНДОВСКИ, нито НЕПОЗНАТ
НОМЕР, а я гледа усмихнатото лице на младата ѝ приятелка Барбара Робинсън.
„О, мили боже, не — мисли си Холи. — Господи, не!“
— Барбара?
— Тук има един мъж, Холи! — Барбара плаче и едва ѝ се разбира. — Удари Джером с нещо и той е в безсъзнание, май беше тухла, той
кърви, много…
Тогава в слушалката прозвучава гласът на съществото, представящо се за Ондовски, което казва с професионалния си журналистически
тон:
— Здрасти, Холи, Чет е на телефона.
Холи замръзва. Не за дълго, вероятно за няма и пет секунди, но в съзнанието ѝ е минало много повече време. Тя е виновна. Опитала се
е да не замесва приятелите си, но те въпреки това са дошли. Защото се тревожат за нея, а това значи, че вината е нейна.
— Холи? Чуваш ли ме? — По гласа му усеща, че се усмихва. Защото обстоятелствата са се стекли в негова полза и се радва. — Това
променя всичко, не си ли съгласна?
„Не бива да се паникьосвам — мисли си тя. — Мога да се откажа от живота си и да спася техния, но не бива да се паникьосвам. Ако се
паникьосам, всички ще умрем“.
— Дали? — казва тя. — Все още държа онова, което искаш. Ако нараниш момичето, ако направиш още нещо на брат му, ще ти съсипя
живота. Няма да ме спреш.
— Имаш ли пистолет? — Не ѝ дава възможност да отговори. — Естествено, че имаш. Аз нямам, но си нося керамичен нож. Много е
остър. Не забравяй, че ще водя момичето с мен, докато си говорим на четири очи. Няма да я убия, ако те видя с пистолет в ръка, няма да
пропилея един чудесен заложник, но ще я обезобразя пред очите ти.
 — Няма да има пистолет.
— Мисля, че мога да ти се доверя за това. — Продължава да говори развеселено. Спокоен и уверен е. — Но ми се струва, че в крайна
сметка няма да разменя парите за флашката. Вместо парите ще ти дам малката си приятелка. Как ти звучи това?
„Като лъжа“, мисли си Холи.
— Звучи ми приемливо. Дай да говоря пак с Барбара.
— Не.
— Тогава няма да ти дам кода. Той се разсмива.
— Тя го знае, канеше се да го въведе, когато брат ѝ я изненада. Наблюдавах ги иззад контейнера за боклук. Сигурен съм, че мога да я
убедя да ми го каже. Искаш ли да я убедя? Ето така?
Барбара изпищява и звукът кара Холи да закрие уста с длан. Тя е виновна, тя е виновна, тя е виновна за всичко.
— Спри. Не я наранявай. Искам само да се уверя, че Джером е още жив.
— Засега. Издава странни гъгнещи звуци. Може да е получил мозъчна травма. Ударих го силно, наложи се. Здравеняк е.
„Опитва се да ме стресне. Не иска да разсъждавам, а само да реагирам“.
— Кърви доста обилно — продължава Ондовски. — Знаеш как е с раните на главата. Но е много студено и съм сигурен, че това ще
ускори съсирването на кръвта. Като стана въпрос за студ, стига сме се размотавали. Дай ми кода, освен ако не искаш отново да ѝ извия
ръката и този път да ѝ извадя рамото.
— Четири-седем-пет-три — казва Холи. Има ли друг избор?

13

Мъжът наистина има нож: черна дръжка, дълго бяло острие. Хванал Барбара за едната ръка — онази, която е извил, — посочва с върха
на ножа към клавиатурата.
— Ти имаш честта да го набереш, мила моя.
Барбара въвежда числата, изчаква да светне зелената лампичка и отваря вратата.
— Не може ли да приберем Джером вътре? Аз мога го издърпам.
— Не се съмнявам, че можеш, но не. Изглежда ми хладнокръвен тип. Ще го оставим да постои още малко на хладно.
— Ще премръзне до смърт!
— Мила моя, ти ще изкървиш до смърт, ако не се размърдаш.
„Не, няма да ме убиеш — мисли си Барбара. — Не и преди да получиш каквото искаш“.
Но би могъл да я рани. Да ѝ избоде око. Да ѝ среже бузата.
Да ѝ отреже ухо. Ножът му изглежда много остър.
Тя влиза вътре.

14

Холи стои пред отворената врата на „Търси се“ и гледа по коридора. Мускулите ѝ потръпват от адреналина; устата ѝ е суха като камък в
пустинята. Не мърда, когато асансьорът тръгва надолу. Не може да стартира програмата, докато не се върне.
„Трябва да спася Барбара — мисли си. — Както и Джером, ако не е прекалено късно“.
Чува как асансьорът спира на приземния етаж. После, след цяла вечност, потегля отново. Холи отстъпва назад, без да сваля очи от
затворените врати на асансьора в края на коридора. Телефонът ѝ е до подложката за мишката на компютъра. Тя го пъха в предния ляв джоб
на панталона си, после поглежда надолу, колкото да постави курсора върху ИЗПЪЛНИ.
Чува писък. Приглушен е от шума на движещия се нагоре асансьор, но е несъмнено момичешки. Барбара.
„Аз съм виновна.
За всичко съм виновна аз“.

15

Мъжът, който е ударил Джером, хваща Барбара за ръката все едно придружава любимата си в бална зала, пълна с танцуващи двойки. Не
ѝ е взел чантата (или по-скоро не ѝ е обърнал внимание) и металният детектор изписква тихо, когато минават през него, вероятно
задействан от телефона ѝ. Похитителят не обръща внимание. Минават покрай стълбището, което до неотдавна се е използвало ежедневно
от възмутените обитатели на Фредерик Билдинг, после влизат във фоайето. От другата страна на вратата, в един друг свят, хора, излезли да
пазаруват за Коледа, преминават с торби и пакети.
„Аз бях там — диви се Барбара. — Само преди пет минути, когато всичко още беше наред. Когато наивно вярвах, че животът е пред
мен“.
Мъжът натиска копчето на асансьора. Чуват как кабината се задвижва.
— Колко пари трябваше да ѝ дадеш? — пита Барбара. Въпреки страха усеща смътно разочарование, че Холи би сключила сделка с този
тип.
— Вече няма значение, защото държа теб, мила моя.
Асансьорът спира. Вратите се отварят. Роботизираният глас ги приветства във Фредерик Билдинг и съобщава:
— Нагоре. — Вратите се затварят. Кабинката започва да се изкачва.
Мъжът пуска Барбара, сваля рунтавата си шапка, хвърля я на пода и вдига ръце като фокусник.
— Гледай сега. Мисля, че ще ти хареса, а нашата госпожица Гибни определено заслужава да го види, защото това забърка цялата каша.
Онова, което следва, е невъобразимо по-ужасно от досегашното разбиране на Барбара за ужас. Във филм би изглеждало като
сполучлив специален ефект, но това е реалността. Кръглото лице на мъжа се набраздява, сякаш по него преминава вълна. Започва от
брадичката и се надига не покрай устата, а през нея. Носът потрепва, бузите се разтягат, очите се размиват, челото се свива. И изведнъж
цялата глава се превръща в полупрозрачно желе. То се тресе и се гърчи, хлътва и пулсира. Вътре се виждат оплетени възли мърдащо червено
вещество. Не кръв; тази червена пихтия е пълна с плуващи черни точици. Барбара надава писък и се притиска в стената на асансьора.
Краката ѝ се подкосяват. Чантата ѝ се смъква от рамото и пада с тупване на пода. Тя се свлича по стената с очи, изхвръкнали от орбитите.
Червата и пикочният ѝ мехур се изпразват.
Тогава желираната глава се втвърдява, но лицето изглежда напълно различно от лицето на мъжа, който е ударил Джером по главата и я
е отвел насила до асансьора. По-тясно е, а кожата е с два-три нюанса по-тъмна. Очите са скосени в ъгълчетата, а не кръгли. Носът е по-
остър и по-дълъг от тъпия клюн на мъжа, който я е натикал в асансьора. Устата е по-тънка.
Този мъж изглежда с десет години по-млад от онзи отпреди малко.
— Хубав номер, не мислиш ли? — Дори гласът му е различен.
„Що за същество си ти?“, опитва се каже Барбара, но думите не излизат от устата ѝ.
Мъжът се навежда и нежно вдига презрамката на чантата ѝ обратно на рамото ѝ. Барбара се сгърчва назад, за да не я докоснат
пръстите му, но не може да ги избегне напълно.
— Не бива да си изгубиш портфейла и кредитните карти, нали? Те ще помогнат на полицаите да те идентифицират в случай че… е,
гледай да не ги изгубиш. — Той демонстративно си запушва носа. — Леле, май си се изпуснала. Е, както се казва, лайняна работа. —
Хихика.

16

Когато асансьорът спира, Холи поглежда за миг екрана на компютъра, после натиска мишката. Не чака да види дали спирките на
етажите от М до 8 посивяват, както когато с Джером отстраняваха повредата, следвайки инструкциите от уебсайт с име „Бъгове на Еребета
и как да ги поправим“. Няма нужда. Скоро ще разбере.
Връща се при вратата на офиса и поглежда по дългия двайсет и пет метра коридор към асансьора. Ондовски държи Барбара за ръката…
чак когато той вдига очи, Холи вижда, че всъщност не е той. Сега е Джордж, но без мустаците и кафявата куриерска униформа.
— Хайде, мила моя — казва той. — Размърдай се.
Барбара излиза с олюляване. Очите ѝ са облещени, отнесени и пълни със сълзи. Красивата ѝ черна кожа е добила цвета на глина. От
ъгълчето на устата ѝ се стича слюнка. Изглежда почти изпаднала в кататония и Холи знае защо: видяла е Ондовски да се променя.
Момичето е травмирано по нейна вина, но в момента Холи не може да мисли за това. Трябва да запази спокойствие, да слуша, да таи
надежда… въпреки че едва ли някога е изпадала в по-безнадеждна ситуация.
Вратите на асансьора се затварят. След като револверът на Бил вече не е в играта, всичко зависи от онова, което ще се случи в
следващия момент. Първоначално не се случва нищо и сърцето ѝ натежава като олово. Тогава, вместо да си стои на едно място, докато
някой не го повика, както са програмирани асансьорите „Еребета“, асансьорът тръгва надолу. Слава богу!
— Ето я моята малка приятелка — казва Джордж, убиецът на деца. — Оказа се лоша приятелка. Май се е напишкала и наакала в
гащите. Ела, Холи. Сама ще усетиш миризмата.
Холи не помръдва от прага.
— Интересно ми е — казва тя. — Донесе ли изобщо парите? Джордж се ухилва и показва зъби, които са доста по-неравни от
телевизионната усмивка на другата му личност.
— Всъщност не. Има картонена кутия зад контейнера за боклук, където се криех, когато видях тази и брат ѝ да идват, но тя е пълна с
каталози. От онези, адресирани до „Живущите на този адрес“.
— Значи не си имал намерение да ми платиш — заключава Холи. Направила е десетина крачки по коридора, но спира на петнайсет
метра от тях. Ако играеха футбол, щеше да се намира в червената зона. — Нали?
— Не, както и ти нямаше намерение да ми дадеш снимките и да ме пуснеш да си вървя. Не мога да чета мисли, но имам дългогодишна
практика в разчитане на езика на тялото. И израженията. Ти си като отворена книга, макар несъмнено да смяташ друго. А сега издърпай
блузата от панталона си и я вдигни. Не догоре, тези издатинки на гръдния ти кош не ме интересуват, само колкото да видя, че не си
въоръжена.
Холи вдига блузата си и се завърта без подкана.
— А сега вдигни крачолите на панталона. Тя ги вдига.
— Значи няма да има престрелка — казва Джордж. — Чудесно. — Килва глава и я оглежда, както критик оглежда картина.
— Божичко, ама си голяма грозница, а?
Холи не отговаря.
— През целия си живот излизала ли си дори на една среща? Холи не отговаря.
— Грозно дребно създание, на не повече от трийсет и пет, а вече побелява. Не си правиш труда да си боядисаш косата и ако това не е
пълна капитулация, не знам какво е. Изпращаш ли на вибратора си картичка за Свети Валентин?
Холи не отговаря.
— Предполагам, че компенсираш за външния си вид и ниското самочувствие с усещане за… — Той спира и поглежда надолу към
Барбара. — Господи, много си тежка! И вониш ужасно!
Пуска ръката ѝ и Барбара пада пред вратата на дамската тоалетна с разперени ръце, вирнато дупе и чело върху плочките. Прилича на
мюсюлманка, готова за молитва. Хлипането ѝ е тихичко, но Холи го чува. О, да, чува го много добре.
Лицето на Джордж се променя. Не става Чет Ондовски, но изражението му е хищническа гримаса, която разкрива на Холи истинското
създание в него. Ондовски има свинско лице, Джордж има лисиче лице, а това е лицето на чакал. Или на хиена. На сивата птица на
Джером. Той изритва Барбара в дупето. Тя изпищява от болка и изненада.
— Влизай вътре! — крясва ѝ. — Влизай да се измиеш и остави големите хора да си довършат разговора!
Холи иска да пробяга последните петнайсет метра и да му изкрещи да не я рита, но той точно това цели. А ако наистина възнамерява
да тикне заложничка в дамската тоалетна, може да ѝ даде шанса, от който се нуждае. Най-малкото така тя ще има повече поле за действие.
Затова не помръдва от мястото си.
— Влизай… вътре! — Той отново ритва Барбара. — С теб ще се заема след като се разправя с тази кучка, дето си вре носа където не ѝ
е работата. Моли се да не направи опит да ме метне.
Разплакана, Барбара бута вратата на дамската тоалетна с глава и пропълзява вътре. Но не и преди Джордж да я срита още веднъж в
задника. После той поглежда Холи. Насмешката се е стопила. Усмивката се е върнала. Сигурно трябва да мине за чаровна усмивка и на
лицето на Ондовски навярно би изглеждала така. Но не и на лицето на Джордж.
 — Е, Холи. Малката приятелка е в нужника и сега сме само двамата. Мога да отида да ѝ разпоря корема с това… — Той вдига ножа. —
Или ти можеш да ми дадеш за каквото съм дошъл и няма да я закачам. Ще оставя и двете ви на мира.
„Знам, че лъжеш — мисли си Холи. — Щом вземеш онова, за което си дошъл, никой няма да си тръгне жив оттук, включително
Джером. Ако вече не е мъртъв“.
Тя се опитва да си придаде обнадежден, но разколебан вид.
— Не знам дали мога да ти вярвам.
— Можеш. Щом взема флашката, ще изчезна. От живота ти и от питсбъргската телевизия. Време е да сменя обстановката. Знаех го още
преди този тип… — той прокарва свободната ръка бавно по лицето си, сякаш сваля воал — да заложи бомбата. Струва ми се, че именно
затова я заложи. Тъй че, Холи, можеш да ми се довериш.
— Май е по-добре да изтичам обратно в офиса и да заключа вратата — казва тя и се надява изражението ѝ да показва, че действително
го обмисля. — Да се обадя в полицията.
— И ще оставиш девойката на милостта ми? — Джордж посочва с дългия си нож вратата на тоалетната и се усмихва. — Съмнявам се.
Видях как я гледаше. А и ще те хвана преди да си направила и три крачки. Както ти казах в мола, много съм бърз. Стига приказки. Дай ми
каквото искам и си тръгвам.
— Имам ли друг избор?
— Ти как мислиш?
Холи се смълчава, въздъхва, облизва устни и накрая кимва.
— Добре, печелиш. Просто не ни убивай.
— Разбира се. — Също като в мола, отговаря прекалено бързо. С твърде голяма готовност. Тя не му вярва. Той го знае, но не го
интересува.
— Ще извадя мобилния си телефон от джоба — казва Холи.
— Трябва да ти покажа една снимка.
Той мълчи, затова Холи вади телефона много бавно. Отваря галерията, избира снимката, която е направила в асансьора, и обръща
телефона към него.
„Сега ми кажи — мисли си тя. — Не искам аз да го правя, затова ти ми кажи, копеле“.
И той го казва:
— Не виждам. Ела по-близо.
Холи пристъпва към него с телефон в ръка. Две крачки. Три. Дванайсет метра, после десет. Той се взира с присвити очи в телефона.
Осем метра, виждаш ли колко боязливо се приближавам?
— По-близо, Холи. Зрението ми е малко премрежено толкова скоро след промяна.
„Ти си мръсен лъжец“, мисли си тя, но прави още една крачка напред с протегната ръка. Той почти със сигурност ще я повлече със себе
си, когато падне. Ако падне. Няма нищо.
— Виждаш го, нали? В асансьора е. Залепен е за тавана.
Просто го вземи и вър…
Макар и нащрек, Холи едва забелязва движението на Джордж. В един миг той стои пред вратата на тоалетната и се взира в снимката
на телефона ѝ. В следващия е обгърнал с една ръка кръста ѝ, а с другата е стиснал протегната ѝ ръка. Не се е шегувал, че е бърз. Телефонът
ѝ пада на пода и той я повлича към асансьора. Щом я пъхне вътре, ще я убие и ще вземе пакетчето, залепено за тавана. После ще отиде в
тоалетната и ще убие Барбара.
Поне такъв е планът му. Холи има друг план.
— Какво правиш? — вика тя не защото не знае, а защото това е репликата, която трябва да изрече.
Той не отговаря, само натиска копчето на асансьора. То не светва, но Холи чува как асансьорът се задвижва. Качва се нагоре. Тя ще
опита да се отскубне от хватката му в последния момент. Той също ще опита да се освободи от нея, когато разбере какво става. Холи не
може да допусне това.
По тясното лисиче лице на Джордж се разлива усмивка.
— Знаеш ли какво? Струва ми се, че всичко ще мине като по во…
Млъква, защото асансьорът не спира. Минава покрай петия етаж — виждат проблясването на светлина, когато кабинката преминава —
и продължава нагоре. Хватката му се отпуска от изненадата. Само за момент, но това е достатъчно на Холи да се отскубне и да отстъпи
назад.
Онова, което се случва тогава, отнема не повече от десет секунди, но в напрегнатото си състояние Холи вижда всяка подробност.
Вратата на стълбището се отваря с трясък и Джером влита в коридора. Очите му надзъртат през маска от съсирена кръв. В ръцете си
държи парцала, който е бил на стълбите, вдигнал дървената дръжка пред себе си. Зърва Джордж и се втурва към него с викове:
— Къде е Барбара? Къде е сестра ми?
Джордж блъсва Холи настрана. Тя се удря в стената с разтърсващо костите тупване. Черни точици заиграват пред очите ѝ. Джордж
сграбчва дръжката на парцала и я изтръгва с лекота от ръцете на Джером. Вдига я с намерение да удари Джером с нея, но тогава вратата на
дамската тоалетна се отваря.
Барбара изскача навън с лютивия спрей от чантата си в ръка. Джордж обръща глава тъкмо навреме, за да го облее струя от течността.
Той надава писък и закрива очи.
Асансьорът стига до осмия етаж. Бръмченето на машината млъква.
Джером върви към Джордж. Холи извиква: „Джером, не!“, и го бута с рамо в корема. Той се сблъсква със сестра си и двамата се удрят в
стената между двете тоалетни.
Алармата на асансьора се включва, пронизителна сирена, която пищи: паника, паника, паника.
Джордж обръща червените си и насълзени очи по посока на звука, когато вратите на асансьора се отварят. Не само вратите на петия, а
на всички етажи. Това е бъгът, наложил спирането на асансьора.
Холи хуква към Джордж с протегнати ръце. Разяреният ѝ вик се слива с пищящата аларма. Ръцете ѝ достигат гърдите му и тя го блъсва
в шахтата. За миг той се олюлява с очи и уста, зяпнали от страх и изненада. Лицето започва да омеква и да се променя, но преди Джордж да
стане отново Ондовски (ако се случва именно това), той пада. Холи едва усеща силната кафява ръка — ръката на Джером, — която я
сграбчва за блузата и я спасява да не полети след Джордж в шахтата.
Съществото пада с крясък.
 Холи, която се смята за пацифист, изпитва дивашко удовлетворение от звука.
Преди да чуе тупването на тялото му на дъното, вратите на асансьора се затварят. На този етаж и на всички други етажи. Алармата
спира и кабината тръгва надолу към мазето — другата ѝ крайна точка. Тримата гледат краткия проблясък на светлина между вратите, когато
минава покрай петия етаж.
— Ти ли го направи? — пита Джером.
— И още как — отвръща Холи.

17

Коленете на Барбара се подкосяват и тя се смъква на пода. Флаконът със спрей пада от отпусната ѝ ръка, търкулва се и спира пред
вратите на асансьора.
Джером коленичи до сестра си. Холи го избутва нежно и хваща Барбара за ръка. Вдига ръкава на палтото ѝ, но още преди да е
измерила пулса, Барбара се надига и опитва да седне.
— Какво… кой беше той? Холи поклаща глава.
— Никой. — Това може всъщност да е истината.
— Мъртъв ли е? Холи, мъртъв ли е?
— Мъртъв е.
— В асансьорната шахта ли падна?
— Да.
— Добре. Добре. — Барбара започва да се изправя.
— Полежи малко, Барб. Само си пребледняла. За Джером обаче се тревожа.
— Добре съм — казва Джером. — Имам твърда кратуна. Това беше онзи от телевизията, нали? Козловски или както там се казва.
— Да. — И не. — Изглеждаш така, сякаш ти е изтекъл поне литър кръв, господин Твърдоглави. Погледни ме.
Той я поглежда. Зениците му са нормални, което е чудесно.
— Помниш ли заглавието на книгата си?
Той ѝ хвърля нетърпелив поглед през маската си от съсирена кръв.
— „Черният бухал: Възходът и падението на един американски гангстер“. — Изненадващо се разсмива. — Холи, ако ми е размътил
мозъка, нямаше да си спомня кода за страничния вход. Кой беше той?
— Мъжът, който взриви училището в Пенсилвания. Не че ще кажем това на някого. Ще повдигне твърде много въпроси. Наведи глава,
Джером.
— Боли ме, когато я движа. Имам чувството, че вратът ми е изкълчен.
— Все пак се наведи — казва Барбара.
— Сестра ми, не искам да те засегна, но понамирисваш. Холи казва:
— Аз ще се погрижа за него, Барбара. В шкафчето ми има панталон и няколко тениски. Мисля, че ще ти станат. Вземи дрехи да се
преоблечеш. Измий се в тоалетната.
Вижда се, че Барбара иска да направи точно това, но още не тръгва.
— Сигурен ли си, че си добре, Джер?
— Да — отвръща той. — Хайде, върви.
Барбара тръгва по коридора към „Търси се“. Холи опипва врата на Джером, установява, че няма отоци, и му казва да наведе глава.
Вижда няколко драскотини на темето и много по-дълбока рана по-надолу, но тилната кост явно е поела (и удържала на) удара. Джером е
извадил късмет.
— И аз трябва да се измия — казва той и поглежда към мъжката тоалетна.
— Не, не бива. Май не трябваше и на Барбара да позволявам, но не искам да ѝ се налага да говори с полицаите в… сегашното ѝ
състояние.
— Усещам, че имаш план — казва Джером и се обгръща с ръце. — Боже, ужасно ми е студено.
— От шока е. Добре е да пийнеш нещо топло. Бих ти направила чай, но нямаме време. — Внезапно ѝ хрумва страшна мисъл: ако
Джером беше хванал асансьора, целият ѝ план — колкото и нескопосан да беше — можеше да се провали напълно. — Защо се качи по
стълбите?
— За да не ме чуе той, че се качвам. Дори с най-силното главоболие на света знаех къде е отишъл. Ти беше сама в цялата сграда. — Той
замълчава за момент. — Не Козловски. Ондовски.
Барбара се връща с вързоп чисти дрехи в ръце. Отново плаче.
— Холи… видях го как се променя. Главата му стана на желе. И после…
— Какви, за бога, ги говори тя? — пита Джером.
— Няма значение. После ще ти обясня. — Холи я прегръща.
— Измий се и се преоблечи. Барбара? Каквото и същество да е бил, то вече е мъртво. Нали?
— Да — прошепва тя и влиза в тоалетната. Холи се обръща към Джером.
— По телефона ли ме следеше, Джером Робинсън? Или ме е следила Барбара? И двамата ли ме следяхте?
Окървавеният млад мъж пред нея се усмихва.
— Ако обещая повече никога, никога да не те наричам „Холибери“, може ли да запазя мълчание?

18

Във фоайето, петнайсет минути по-късно.

Панталонът на Холи е тесен на Барбара и крачолите са ѝ къси, но тя успява да го закопчае. Пепелявият цвят започва да изчезва от
бузите и челото ѝ. „Ще го преживее — мисли си Холи. — Ще сънува кошмари, но ще го преживее“.
Кръвта по лицето на Джером е засъхнала до напукана коричка. Казва, че има ужасно главоболие, но не му се вие свят. Не му се гади.
Холи не е изненадана от главоболието. Има парацетамол в чантата, но не смее да му даде хапче. Несъмнено ще му зашият раната — и ще
му направят рентгенова снимка — в спешното отделение, но засега трябва да си уеднаквят показанията. След това тя трябва да приключи с
разчистването на собствената си каша.
— Вие двамата сте дошли тук, защото не съм си била вкъщи — казва им. — Помислили сте, че съм в офиса да наваксам с работата,
защото съм прекарала няколко дни при майка си. Нали?
Те кимват, готови да следват инструкциите.
— Отишли сте при страничния вход в уличката.
— Защото знаем кода — уточнява Барбара.
— Да. И ви е нападнал крадец. Нали? Те пак кимват.
— Джером, теб те е ударил и се е опитал да сграбчи Барбара. Тя го е напръскала с лютивия спрей в чантата си. По цялото лице.
Джером, ти си скочил и се сборичкал с него. Той е избягал. Тогава двамата сте влезли във фоайето и сте позвънили в полицията.
Джером пита:
— Защо сме дошли да те видим?
Холи се стъписва. Не е забравила да върне корекцията в софтуера на асансьора (направила го е, докато Барбара се мие и преоблича в
тоалетната, лесна работа) и е прибрала револвера на Бил в дамската си чанта (за всеки случай), но дори не се е сетила да си зададе въпроса,
който поставя сега Джером.
— За да отидем за подаръци — казва Барбара. — Искали сме да те замъкнем с нас по магазините. Нали, Джером?
— А, да, вярно — съгласява се той. — Искали сме да те изненадаме. Ти тук ли си била, Холи?
— Не — отвръща тя. — Не съм била тук. Всъщност още ме няма. Обикалям магазините в другия край на града. В момента съм там. Не
сте ми се обадили веднага след нападението, защото… ами…
— Защото не сме искали да те тревожим — казва Барбара. — Нали, Джером?
— Точно така.
— Добре. Ще запомните ли цялата история? Те твърдят, че ще я запомнят.
— Значи е време Джером да позвъни в полицията.
— Ти какво ще правиш, Холс?
— Ще почистя. — Холи посочва към асансьора.
— Господи! — възкликва Джером. — Забравих, че долу има труп. Съвсем ми изхвърча от ума.
— Аз обаче не съм забравила. — Барбара потреперва. — Боже, Холи, как ще обясниш, че има мъртвец на дъното на асансьорната
шахта?
Холи си спомня какво се е случило с Другия.
— Мисля, че няма да е необходимо.
— Ами ако още е жив?
— Падна от петия етаж, Барб. От шестия, ако броим мазето. А после асансьорът… — Холи изпъва длан и плясва с другата върху нея.
— О! — казва тихичко Барбара. — Ясно.
— Обади се в полицията, Джером. Мисля, че като цяло си добре, но не съм лекар.
Докато той звъни по телефона. Холи отива при асансьора и го вика на първия етаж. С връщането на корекцията работи нормално.
Когато вратата се отваря, Холи вижда кожена шапка, от онези, които руснаците наричат „ушанка“. Спомня си за мъжа, минал покрай нея,
докато отключваше централния вход.
Връща се при приятелите си с шапката в ръка.
— Разкажете ми отново какво се случи.
— Нападна ни крадец — казва Барбара и Холи решава, че е достатъчно. Те са умни, а остатъкът от историята е простичък. Ако всичко
мине, както се надява, полицаите дори няма да се поинтересуват къде е била тя.

19

Холи ги оставя и слиза по стълбите до мазето, което вони на застоял цигарен дим и, както се опасява, плесен. Лампите са угасени и
трябва да използва телефона си, за да намери ключовете. Сенки подскачат, докато шари с фенерчето, и е лесно да си представи, че
съществото Ондовски я дебне в мрака, за да ѝ скочи и да я стисне за гърлото. Кожата ѝ лъщи от пот, но лицето ѝ е студено. Трябва
съзнателно да спре тракането на зъбите си. „Аз също съм в шок“, минава ѝ през ум. Най-накрая намира двата реда ключове. Включва ги
всичките и флуоресцентните лампи светват с бръмчене. Мазето е мръсен лабиринт от натрупани кофи и кутии. Отново си мисли, че
отговорникът за поддръжката на сградата — чиято заплата плащат те — е пълен мърльо.
Ориентира се и отива при асансьора. Вратите (тези тук долу са мръсни и боята се лющи) са плътно затворени. Холи оставя чантата си
на пода и изважда револвера на Бил. После взима ключа за асансьора от кукичката на стената и го пъха в ключалката на лявото крило.
Ключът не е използван много отдавна и е голям и неудобен. Налага се да пъхне револвера в колана на панталона си и да го завърти с две
ръце. После отново изважда револвера и бута едното крило. И двете крила на вратата се отварят с плъзгане.
Отвътре се разнася мирис на масло, грес и прах. В центъра на шахтата има нещо подобно на тръба, което по-късно научава, че се
нарича хидравличен цилиндър. Около него, сред купчинки от фасове и опаковки от хамбургери, са дрехите, които Ондовски е носил при
последното си пътуване. Кратко пътуване, но смъртоносно.
От самия Ондовски, известен още като Чет на Пост, няма следа.
Флуоресцентните лампи светят ярко, но дъното на шахтата тъне в твърде гъста тъмнина за вкуса на Холи. Тя намира фенерче на
отрупания с вещи работен плот на Ал Джордан и осветява внимателно шахтата, като специално проверява зад цилиндъра. Не търси
Ондовски — той е изчезнал, — а конкретен вид екзотични гадинки. Опасни червейчета, които може да си търсят нов гостоприемник. Не
вижда такива. Каквото и да е владеело тялото на Ондовски, може и да го е надживяло, но не задълго. Забелязва чувал в един от ъглите на
пълното с боклуци мазе и пъха дрехите на Ондовски в него заедно с шапката. Долните му гащи са последни. Холи ги хваща с два пръста,
погнусена. Пуска боксерките в чувала с потреперване и тихичко възклицание („Гадост!“), после затваря вратите на асансьора, като плъзва
длани по двете крила. Заключва кабината и връща ключа на кукичката.
Сяда да чака. След като е сигурна, че Джером, Барбара и полицаите са си тръгнали, нарамва дамската си чанта и занася чувала с
дрехите на горния етаж. Оставя го до вратата. Мисли дали да не го изхвърли в контейнера до сградата, но е прекалено близо. Вместо това
взима чувала със себе си, което не я притеснява. Щом излиза на улицата, тя е просто поредният минувач с торба.
Едва е запалила колата, когато Джером ѝ звъни, за да ѝ съобщи, че с Барбара са били нападнати от крадец, докато са влизали във
Фредерик Билдинг през страничния вход. Казва ѝ, че са в болница „Кайнър“.
— Боже, какъв ужас! — възкликва Холи. — Трябваше да ми се обадиш по-рано.
— Не искахме да те тревожим. Като цяло сме добре, а и той не успя да открадне нищо.
— Идвам веднага.
Холи изхвърля чувала с дрехите на Ондовски в кофа за боклук по пътя към болница „Джон М. Кайнър“. Завалява сняг.
Пуска радиото и попада на Бърл Айвс, който вие „Весела Коледа“ с цяло гърло, и веднага го изключва. Мрази тази песен най-много от
всички. По очевидни причини [На английски заглавието на песента е „Holly Jolly Christmas“. — Б. пр.].
„Не може всичко да е идеално — мисли си тя. — В живота на всеки се случва по някоя гадост“. Но се случва и да получиш онова, от
което имаш нужда. Това е всичко, което един нормален човек може да си пожелае.
А тя е нормална.
22 декември 2020
Холи трябва да даде показания в кантората на „Макинтайър и Къртис“ в десет часа. Хич не обича да се занимава с това, но е
незначителен свидетел по дело за попечителство, тъй че няма да се бави много. Борбата е за един самоед, а не за дете, и това малко
намалява напрежението. Единият от адвокатите задава няколко остри въпроса, но след преживяното с Чет Ондовски — и Джордж —
разпитът ѝ се струва направо въздържан. Приключва за петнайсет минути. Включва телефона си, щом излиза в коридора, и вижда, че има
пропуснато обаждане от Дан Бел.
Но когато му звъни, вдига не той, а внукът му.
— Дядо получи инфаркт — казва Брад. — Отново. Всъщност това му е четвъртият. В болницата е и този път няма да излезе.
Следва дълга хриплива въздишка. Холи чака.
— Той иска да знае как мина при теб. Какво се случи с репортера. Със съществото. Ако му съобщя добри новини, мисля, че ще му е по-
лесно да си отиде.
Холи се оглежда, за да се увери, че е сама. Сама е, но въпреки това снижава глас.
— То е мъртво. Кажи му, че е мъртво.
— Сигурна ли си?
Холи си спомня последния му поглед, изпълнен с изненада и страх. Спомня си писъка, докато той — то — падаше в шахтата. Спомня
си и за изоставените дрехи на дъното на шахтата.
— О, да, сигурна съм.
— Помогнахме ли? Дядо помогна ли ти?
— Нямаше да се справя без вас. Предай му, че е спасил живота на много хора. Предай му, че Холи му благодари.
— Непременно. — Ново хрипливо поемане на въздух. — Мислиш ли, че има и други като него?
След Тексас Холи щеше да каже, че няма. Но сега не може да е сигурна. Едно е уникално число. Когато имаш двама, започва да
възниква закономерност. Тя се смълчава, после дава отговор, на който не вярва непременно… но на който ѝ се иска да вярва. Старецът е
бдял от години. От десетилетия. Заслужава да си отиде с победа на сметката.
— Едва ли.
— Добре — казва Брад. — Това е добре. Слава богу, Холи.
Желая ти Весела Коледа.
При дадените обстоятелства тя не може да му пожелае същото, затова просто му благодари.
Има ли наистина още такива същества? Слиза по стълбите вместо с асансьора.
25 декември 2020
1

Холи прекарва трийсет минути от коледната сутрин, като пие чай и разговаря с майка си. Тоест слуша обичайната тирада от
пасивноагресивни оплаквания на Шарлот (сама на Коледа, болки в коленете, схванат гръб и т. н., и т. н.), подчертани с многострадални
въздишки. Най-накрая смята, че без угризения може да приключи разговора, като ѝ обещава, че след няколко дни ще дойде и заедно ще
отидат да видят вуйчо Хенри. Казва на майка си, че я обича.
— И аз те обичам, Холи. — След нова въздишка, която намеква, че тази обич е много трудна, Шарлот пожелава на дъщеря си Весела
Коледа и тази част от деня приключва.
Остатъкът е по-весел. Прекарва го със семейство Робинсън, доволна да се потопи в техните традиции. В десет часа има лека закуска,
последвана от размяна на подаръци. Холи подарява на господин и госпожа Робинсън ваучери за вино и книги. За децата им е доволна да се
охарчи малко повече: ден в спа център (с включени маникюр и педикюр) за Барбара и безжични слушалки за Джером.
Тя, на свой ред, получава не само ваучер на стойност 300 долара за кината от веригата „Ей Ем Си“ в района, но и едногодишен
абонамент за Нетфликс. Като много киномани Холи има противоречиви мисли за Нетфликс и досега се е въздържала от абонамент за
услугата. (Обожава дивидита, но твърдо вярва, че филмите трябва първо да се гледат на голям екран.) Все пак трябва да признае, че много
се изкушава от Нетфликс и другите стрийминг платформи. Толкова много нови неща, и то непрекъснато!
В дома на Робинсън се спазват правилата за равенство на половете, но в празничния следобед има завръщане към традиционните роли
от миналия век (може би от носталгия). Което означава, че жените готвят, докато мъжете гледат баскетбол (с кратки посещения в кухнята,
за да пробват това и онова). Когато сядат на също толкова традиционна вечеря — пуйка с всички видове гарнитури и два различни вида пай
за десерт, — навън завалява сняг.
— Ще кажем ли молитва? — пита господин Робинсън. Хващат се за ръце.
— Господи, благослови храната, с която си дарил трапезата ни. Благодарим ти, че сме се събрали заедно. Благодарим ти за роднините и
приятелите си. Амин.
— Почакайте — казва Таня Робинсън. — Това не е достатъчно. Господи, безкрайно ти благодаря, че никое от двете ми прекрасни деца
не пострада тежко от нападението на онзи тип. Щях да съм неутешима, ако сега те не седяха тук с нас. Амин.
Холи усеща как Барбара стисва ръката ѝ по-силно и чува от гърлото на момичето тих звук. Звук, който, оставен на воля, би прераснал
във вик.

Барбара и Холи опитват да помогнат с миенето на чиниите, но Таня ги гони от кухнята с думите да вървят „да се занимават с коледни
работи“.
Холи предлага да се разходят. Например до подножието на хълма или да направят обиколка на квартала.
— Красиво ще е в снега — казва тя.
Барбара се съгласява. Госпожа Робинсън им заръчва да се приберат до седем, защото ще гледат „Коледна песен“. Холи се надява да е
версията с Алистър Сим, която по нейно мнение е единствената, която си струва да се гледа.
Навън е не просто красиво, а направо приказно. Двете са единствените на тротоара и ботушите им хрущят в прясната петсантиметрова
снежна покривка. Уличните лампи и коледните лампички са обгърнати от искрящи ореоли. Холи изплезва език да хване снежинки и
Барбара следва примера ѝ. Двете се разсмиват, но когато стигат до подножието на хълма, Барбара се обръща към нея със сериозно
изражение.
— Добре — казва тя. — Сега сме само двете. Защо излязохме, Холс? Какво искаш да ме питаш?
— Само как си. За Джером не се тревожа. Цапардосаха го по главата, но той не видя онова, което си видяла ти.
Барбара си поема разтреперано въздух. Заради топящия се по бузите ѝ сняг Холи не може да разбере дали плаче. Може да ѝ се отрази
добре. Сълзите могат да ѝ помогнат да преодолее болката.
— Не ме тревожи толкова самата гледка — казва Барбара след известен размисъл. — Начинът, по който той се промени. Как главата
му сякаш се превърна в желе. Ужасно беше, разбира се, и отваря… сещаш се… — Вдига плетените си ръкавици към слепоочията. — Отваря
вратите ето тук.
Холи кимва.
— Осъзнаваш, че на света може да съществува какво ли не.
— Ако виждаш дяволите, тогава няма ли да видиш ангелите? — казва Холи.
— Това от Библията ли е?
— Няма значение. Ако това, което си видяла, не те тревожи, тогава какво те мъчи, Барб?
— Можеше да се наложи на мама и татко да ни погребат!
— избухва Барбара. — Можеха да седят на коледната трапеза сами! Не на пуйка с гарнитура, нямаше да им е до това, може би само на
месо от консер… консер…
Холи се разсмива. Не се сдържа. Барбара също прихва. По плетената ѝ шапка се е задържал сняг. На Холи ѝ изглежда толкова малка.
Малка е, разбира се, но прилича повече на дванайсетгодишно дете, отколкото на млада жена, която ще учи в Браун или Принстън
следващата година.
— Разбираш ли какво имам предвид? — Барбара хваща Холи за ръцете. — Бяхме на косъм. Размина ни се на косъм.
„Да — мисли си Холи — и загрижеността ти за мен те постави в опасност“.
Тя прегръща приятелката си сред падащия сняг.
— Миличка, животът ни винаги виси на косъм. Непрекъснато.

3
 Барбара изкачва стълбите до входната врата. Вътре ще има какао, пуканки и Скрудж, който тръби, че духовете са го преобразили за
една нощ. Но Холи трябва да направи още нещо, преди да влязат, затова хваща Барбара за лакътя сред засилващия се снеговалеж. Подава ѝ
визитната картичка, която е пъхнала в джоба на платото си преди тръгне към дома на Робинсънови. На картичката има само име и
телефонен номер.
Барбара я взима и я прочита.
— Кой е Карл Мортън?
— Психологът, при когото ходех след връщането си от Тексас. Срещнахме се само два пъти. Само толкова време ми беше нужно, за да
му разкажа какво преживях.
— И какво преживя там? Нещо подобно на… — Барбара не довършва. Няма нужда.
— Един ден може да ти разкажа, както и на Джером, но не на Коледа. Само искам да знаеш, че ако имаш нужда да поговориш с някого,
той ще те изслуша. — Холи се усмихва. — И тъй като е чувал моята история, може дори да ти повярва. Не че това е важно. Ще ти помогне
просто да я разкажеш. Поне на мен ми помогна.
— Да споделиш?
— Да.
— Той ще каже ли на родителите ми?
— В никакъв случай.
— Ще си помисля. — Барбара прибира картичката в джоба си. — Благодаря ти.
И прегръща Холи. А Холи, която някога се е страхувала да я докосват, също я прегръща. Силно.

Действително гледат филма с Алистър Симс и докато кара на връщане през сипещия се сняг, Холи не си спомня да е прекарвала по-
хубава Коледа. Преди да си легне, изпраща от таблета съобщение на Ралф Андерсън.
Когато се прибереш, ще намериш пратка от мен. Преживях голямо приключение, но всичко е наред. Ще поговорим, но не е спешно.
Надявам се със семейството ти да сте прекарали чудесна (тропическа) Коледа. С много обич. Холи.
Изрича обичайната си вечерна молитва и завършва, както винаги, като казва, че не пуши, пие си хапчетата и Бил Ходжис ѝ липсва.
— Бог да благослови всички ни. Амин. Ляга в кревата. Гаси лампата.
Заспива.
15 февруари 2021
Душевното състояние на вуйчо Хенри бързо се влошава. Госпожа Брадок им е казала, че (за съжаление) често става така, когато
пациентите постъпят в специализиран дом.
Сега, седнала до него на един от диваните срещу големия телевизор в „Живописни хълмове“, Холи най-накрая се отказва от опитите да
завърже разговор. Шарлот вече се е отказала; тя седи на маса в другия край на залата и помага на госпожа Хатфийлд с поредния пъзел.
Джером е дошъл с тях и е от голяма помощ. Вече е успял да разсмее госпожа Хатфийлд и дори Шарлот не може да сдържи усмивката си,
докато слуша добродушното му бърборене. Той е чаровен младеж и най-накрая е спечелил благоразположението на Шарлот. Което никак не
е лесно.
Вуйчо Хенри седи с отворена уста и облещени очи, а ръцете, които някога поправиха колелото на Холи след като се блъсна в оградата
на Уилсънови, сега са отпуснати между разплутите му крака. Панталонът му е издут от памперса за възрастни. Някога той е бил
червендалест мъж. Сега е блед. Някога е бил пълен мъж. Сега дрехите висят на тялото му, а кожата му е отпусната като стар чорап, загубил
еластичността си.
Холи го хваща за ръка. Просто месо върху кости. Преплита пръсти с неговите и стисва с надеждата, че той ще откликне, но напразно.
Скоро ще стане време да си тръгват и тя се радва. Гузно ѝ е, но трябва да го признае. Това не е вуйчо ѝ; той е заменен от голяма кукла на
вентролоквист, без вентролоквист, който да говори чрез нея. Вентролоквистът си е заминал и повече няма да се върне.
Реклама на лекарство за псориазис, призоваваща сбръчканите и оплешивяващи старци да „Покажат повече плът!“, свършва и зазвучава
„I Fought the Law“ на Квартета на Боби Фулър. Отпуснатата върху гърдите брадичка на вуйчо Хенри се надига. И светлина — мъждива,
естествено — се прокрадва в очите му.
Показват съдебната зала и говорителят съобщава:
— Пазете се, ако сте лоши хора, защото Джон Лоу ще ви тикне в затвора!
Когато приставът излиза напред, Холи изведнъж осъзнава защо е дала на атентатора от училището това име. Умът никога не спира да
работи, да прави асоциации и да вижда връзки… или поне се опитва.
Вуйчо Хенри се обажда, гласът му е тих и ръждясал от липса на практика:
— Всички да станат.
— Всички да станат! — провиква се приставът Джордж.
Зрителите не просто стават, а скачат на крака, започват да пляскат и да се поклащат. Джон Лоу влиза с танцова стъпка в залата. Грабва
чукчето и го размахва като метроном в такт с музиката. Плешивата му глава лъщи. Белите му зъби проблясват.
— Какво си ни приготвил за деня, о, Джорджи, братко по душа?
— Обожавам този тип — казва вуйчо Хенри с ръждясалия си глас.
— Аз също — казва Холи и го прегръща през рамо. Вуйчо Хенри се обръща да я погледне.
И се усмихва.
— Здравей, Холи.
Плъх
1
Идеите за разкази обикновено спохождаха Дрю Ларсън — във все по-редките случаи, когато изобщо го спохождаха — постепенно, като
капки вода, изцедени от почти пресъхнал кладенец.
В случая с последния му разказ идеята му беше хрумнала, когато видя мъж да сменя гума на входа за магистрала I-295 при Фалмът,
клекнал с усилие, докато шофьори надуваха клаксони и го заобикаляха. Това доведе до появата на
„Спуканата гума“, върху който се поти близо три месеца и който публикува (след няколко отказа от по-големи списания) в „Прери
Скунър“.
„Прескачащият Джак“, единственият му разказ, публикуван в „Ню Йоркър“, написа като студент в Бостънския университет. Идеята за
него се зароди, докато една вечер слушаше университетската радиостанция в апартамента си. Водещият студент беше пуснал „Whole lotta
love“ на „Лед Цепелин“ и плочата бе започнала да прескача. Това продължи близо четирийсет и пет секунди, докато задъханото момче не я
спря и не изтърси:
— Съжалявам, хора, прескочих до кенефа.
„Прескачащият Джак“ написа преди двайсет години.
„Спуканата гума“ излезе преди три. Междувременно беше успял да напише четири други разказа. Всички бяха с дължина около три
хиляди думи. Всички му бяха отнели месеци усърден труд и редакции. Така и не беше написал роман. Опитвал бе, но безуспешно. В общи
линии се беше отказал от тази амбиция. Първите два опита за романи му създадоха проблеми. Последният му беше създал сериозни
проблеми. Изгорил беше ръкописа, а за малко да изгори и цялата къща.
Но сега тази идея го споходи завършена. Пристигна като закъснял локомотив, теглещ композиция от многобройни лъскави вагони.
Луси го попита дали би отишъл с колата до „Спек“ да купи сандвичи за обяд. Беше хубав септемврийски ден и той отвърна, че ще отиде
пеша. Тя кимна одобрително и заяви, че ще се отрази добре на фигурата му. По-късно Дрю се питаше колко ли различен щеше да е животът
му, ако беше отишъл с шевролета или волвото. Идеята можеше изобщо да не му хрумне. Можеше изобщо да не отиде в хижата на баща си. И
почти със сигурност нямаше да види плъха.
Стоеше на ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, на половината път до „Спек“, и чакаше светофарът да светне зелено, когато локомотивът
пристигна. Образът беше толкова ярък, че изглеждаше напълно реален. Дрю стоеше като хипнотизиран и го гледаше в небето. Един студент
го побутна.
— Зеленото светна, човече.
Дрю не му обърна внимание. Студентът му хвърли странен поглед и пресече улицата. Дрю продължи да стои на тротоара, докато
пешеходният светофар светна отново червено, после пак зелено.
Макар да не обичаше да чете уестърни (с изключение на „Инцидентът в Окс-Боу“ и великолепния роман на Доктороу
„Добре дошли в Трудни времена“) и да не беше гледал много филми в този жанр от тийнейджърските си години, онова, което видя на
ъгъла на „Мейн“ и „Спринг“, беше бар в Дивия запад. Полилей, направен от колело на каруца с окачени на спиците газени лампи, висеше
от тавана. Усети мириса на газта. Подът беше дъсчен. В дъното на залата имаше три-четири маси за комар. Имаше пиано. На него свиреше
мъж с бомбе. Само че в момента не свиреше. Обърнал се беше да гледа случващото се в бара. До пианиста стоеше и също зяпаше хубавец с
акордеон, завързан с каиши към тесния му гръден кош. На бара млад мъж със скъп костюм беше вдигнал револвер до слепоочието на
момиче с червена рокля с толкова дълбоко деколте, че само дантелените къдрички скриваха зърната на гърдите му. Тях двамата Дрю
виждаше двойно — веднъж на мястото, на което стояха, и втори път в отражението на огледалото зад бара.
Това беше локомотивът, а след себе си теглеше цял влак. Дрю видя пътниците във всички вагони: накуцващия шериф (прострелян в
битката при Антиетам и все още носещ куршума в крака си), арогантния баща, готов да обсади цял град, за да попречи синът му да бъде
отведен в столицата на окръга, където да го съдят и обесят, наемниците на бащата по покривите с пушките си. Имаше от всичко.
Когато се прибра вкъщи, Луси го погледна и каза:
— Или се разболяваш, или ти е хрумнала идея.
— Хрумна ми идея — отвърна Дрю. — Добра идея. Може би най-добрата, която ми е хрумвала някога.
— За разказ ли?
Дрю предположи, че тя на това се надява. Определено не се надяваше на ново посещение от пожарната, докато тя и децата стоят отвън
на моравата по пижами.
— За роман.
Луси остави ръжения сандвич с шунка и сирене.
— Леле майко.
Не нарекоха случилото се след пожара, който за малко да изпепели къщата, нервен срив, но точно това си беше. Можеше и по-зле да е,
но Дрю пропусна половин семестър (слава богу, че имаше щатно преподавателско място) и успя да си възвърне душевното равновесие
единствено благодарение на срещи с психолог два пъти седмично, някакви вълшебни хапчета и неизменната вяра на Луси, че със сигурност
ще се оправи. Както и заради децата, разбира се. Децата имаха нужда от баща, който не е попаднал в омагьосан кръг от трябва да довърша
и не мога да довърша.
— Сега е различно. Идеята е напълно завършена, Луси. Направо е опакована като подарък. Трябва само да я запиша. Ще е като
диктовка!
Тя го изгледа със свъсено чело.
— Щом казваш.
— Слушай, нали тази година не сме пускали под наем хижата на татко?
Сега Луси го погледна не просто притеснено, а ужасно разтревожено.
— Не сме я давали под наем от две години. Откакто Стария Бил почина. — Стария Бил Колсън поддържаше хижата още преди да я
наследят от родителите на Дрю. — Нали не възнамеряваш да…
— Да, това възнамерявам, но само за две седмици. Най-много три. Колкото да започна. Ти можеш да повикаш Алис да помага с децата,
знаеш, че обича да се занимава с тях, а те обичат леля си. Аз ще се върна навреме, за да се включа в раздаването на бонбони за Хелоуин.
— Не можеш ли да пишеш тук?
— Естествено, че мога. След като набера скорост. — Той се хвана за главата като човек с нетърпимо главоболие. — В хижата ще
напиша първите четирийсет страници, само толкова. А може и първите сто и четирийсет, възможно е да потръгне много бързо. Виждам го!
Виждам всичко! Трябва само да го запиша!
— Трябва да си помисля. Ти също.
— Добре, ще си помисля. Хайде, изяж си сандвича.
— Нещо загубих апетит — каза тя.
Дрю обаче не беше. Довърши своя сандвич и изяде половината от нейния.
2
Следобед отиде да види бившия си декан. Ал Стампър се беше пенсионирал изненадващо в края на пролетния семестър и така позволи
на Арлийн Ъптън, известна още като Злата вещица на Английската ренесансова драматургия, най-накрая да заеме авторитетния пост, за
който отдавна мечтаеше. Не, за който ламтеше.
Надин Стампър каза на Дрю, че Ал е в задния двор, пие студен чай и се припича на слънце. Изглеждаше угрижена като Луси, когато
Дрю ѝ съобщи идеята да отиде в хижата в ТР-90 за около месец, и щом излезе в задния двор, Дрю видя защо. Разбра и защо Ал Стампър —
който беше властвал над Факултета по английски език като благосклонен деспот през последните петнайсет години — се беше оттеглил.
— Стига си зяпал и си налей чай. Знам, че ти се пие. — Ал открай време вярваше, че знае какво искат хората. Арлийн Ъптън го
ненавиждаше до голяма степен защото Ал обикновено наистина знаеше какво искат хората.
Дрю седна и взе чашата.
— Колко килограма си свалил, Ал?
— Тринайсет. Знам, че на пръв поглед са повече, защото не бях с наднормено тегло. Рак на панкреаса. — Видя изражението на Дрю и
вдигна пръст, както някога потушаваше спорове на преподавателските оперативки. — Още няма нужда ти, Надин или който и да било друг
да ми пише некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.
Старият му приятел не изглеждаше особено добре, но Дрю си сдържа езика зад зъбите.
— Да не говорим за мен. Да поговорим защо си дошъл. Реши ли какво ще правиш по време на творческия си отпуск? Дрю му каза, че
отново иска да се пробва да напише роман. Заяви, че този път е много обнадежден, че ще успее да го завърши. Че всъщност е сигурен.
— Така каза и за „Селото на склона“, а дъската ти здраво се разхлопа, когато не се получи.
— Говориш като Луси — каза Дрю. — Не го очаквах. Ал се наведе към него.
— Чуй ме, Дрю. Ти си отличен преподавател и си написал няколко добри разказа…
— Шест. Направо съм за рекордите на „Гинес“. Ал махна с ръка.
— „Прескачащият Джак“ влезе сред Най-добрите американски…
— Да — прекъсна го Дрю. — В сборника под редакцията на Доктороу. Който почина преди доста години.
— Много добри автори са писали почти изцяло разкази — не се отказваше Ал. — По. Чехов. Карвър. И макар да знам, че обикновено
страниш от популярната литература, там се отличават Саки и О. Хенри. Харлан Елисън в модерната епоха.
— Всички те са написали доста повече от шест разказа. Ал, идеята е страхотна. Наистина.
— Би ли споделил каква е? Дай ми някаква обща представа.
— Той погледна Дрю. — Не искаш. Виждам, че не искаш.
Дрю, който копнееше да направи точно това — защото идеята беше прекрасна! Почти съвършена! — поклати глава.
— По-добре да не я разкривам. Заминавам за хижата на баща ми за известно време. Колкото да набера скорост.
— А, в ТР-90, нали? Вдън горите, с други думи. Луси какво мисли по въпроса?
— Не се зарадва особено, но сестра ѝ ще дойде да помага с децата.
— Тя не се тревожи за децата, Дрю. Много добре го знаеш. Дрю си замълча. Замисли се за бара. Замисли се за шерифа. Вече знаеше
името му. Казваше се Джеймс Ейврил.
Ал отпи глътка чай, после остави чашата до омачкан от четене екземпляр на „Магът“ от Джон Фаулз. Дрю предположи, че на всяка
страница има подчертани пасажи: в зелено за героите, в синьо за темите, в червено за фразите, които са направили впечатление на Ал.
Сините му очи още бяха будни, но сега бяха и съвсем леко воднисти и зачервени. Дрю реши, че не вижда наближаващата смърт в тези очи,
макар че май я беше зърнал за миг.
Ал се наведе напред, стиснал ръце между коленете си.
— Кажи ми, Дрю. Защо това е толкова важно за теб?
3
Вечерта, след като се любиха, Луси го попита дали наистина се налага да замине.
Дрю се замисли. Замисли се сериозно. Дължеше ѝ това. О, и много повече. Тя винаги беше насреща и когато преживяваше труден
период, той се опираше на нея. Изрази се простичко:
— Луси, това може да е последният ми шанс.
Последва дълго мълчание от нейната страна на леглото. Той зачака, тъй като знаеше, че ако го помоли да не заминава, ще изпълни
молбата ѝ. Най-накрая тя каза:
— Добре. Искам да успееш, но и малко ме е страх. Няма да си кривя душата по този въпрос. За какво се разказва? Или искаш да го
запазиш в тайна?
— Умирам си да ти разкажа, но е по-добре да оставя напрежението да се покачи. Същото отговорих и на Ал, когато ме попита.
— Стига да не е за университетски преподаватели, които чукат половинките на колегите си, пият прекалено много и преживяват криза
на средната възраст.
— С други думи, да не е като „Селото на склона“. Тя го смушка с лакът.
— Ти го каза, господинчо, не аз.
— Историята е съвсем различна.
— Не можеш ли да изчакаш, скъпи? Една седмица например? Просто за да си сигурен, че наистина ще се получи. — И добави по-тихо:
— Заради мен?
Дрю не искаше; искаше да замине на север още утре и да започне да пише вдругиден. Но… Просто, за да си сигурен, че наистина ще
се получи. Идеята май не беше толкова лоша.
— Мога да изчакам една седмица.
— Добре. Чудесно. И ако все пак отидеш в хижата, всичко ще бъде наред, нали? Обещаваш ли?
— Всичко ще бъде наред.
Той зърна за миг как зъбите ѝ проблеснаха, когато се усмихна.
— Мъжете винаги така казват.
— Ако работата не потръгне, ще се прибера. Ако започна да… сещаш се.
Тя не отговори, или защото му вярваше, или защото не му вярваше. Както и да е. Нямаше да се стигне до караница, това беше важното.
Дрю си мислеше, че е заспала или се унася, когато тя му зададе въпроса на Ал Стампър. Досега не го беше задавала, не и при първите
му два опита да напише роман, нито дори по време на кошмарната одисея със „Селото на склона“.
— Защо е толкова важно да напишеш роман? Заради парите ли? Справяме се добре с твоята заплата и моите счетоводни хонорари. Или
е заради престижа?
— Нищо подобно, защото няма гаранции, ще го публикуват. А ако се озове в някое чекмедже като другите лоши романи по широкия
свят, ще се примиря. — Щом тези думи излязоха от устата му, Дрю осъзна, че са самата истина.
— Тогава защо?
На Ал беше говорил за разширяване на творческия обхват. За вълнението да се впуснеш в неизследвани територии. (Сам не знаеше дали
си вярва, но знаеше, че този отговор ще се хареса на Ал, който тайничко си падаше романтик.) Подобни глупости нямаше да минат пред
Луси.
— Имам уменията — каза след малко. — Имам и необходимия талант. Тъй че може да се получи добър роман. Дори комерсиален, ако
разбирам правилно значението на тази дума що се отнася до художествената литература. Държа романът да е добър, но това не е най-
главното. Не е основната ми цел. — Той се обърна към нея, хвана я за ръце и опря чело в нейното.
— Трябва да го завърша. Само това искам. После или ще напиша друг, с много по-малко буря и натиск [Буря и натиск (на немски Sturm
und Drang) е течение в немската литература през втората половина на XVIII в. — Б. пр.], или ще се откажа. И в двата случая ще съм
удовлетворен.
— Тоест искаш да решиш въпроса веднъж завинаги.
— Не. — Казал беше това на Ал, но само защото това беше аргумент, който той разбираше и можеше да приеме. — По-различно е.
Изпитвам почти физическа потребност. Помниш ли как Брандън се задави с чери домата?
— Никога няма да го забравя.
Бран беше на четири. Обядваха в „Кънтри Кичън“ в Гейтс Фолс. Брандън започна да се дави и да се стиска за гърлото. Дрю го сграбчи,
обърна го и му приложи метода на Хаймлих. Доматът изхвърча от гърлото му цял и с осезаемо пукване като коркова тапа от бутилка.
Момчето не пострада, но Дрю никога нямаше да забрави умолителния поглед на сина си, когато той осъзна, че не може да диша.
Предполагаше, че Луси също никога няма да го забрави.
— Същото е — обясни той. — Само че нещо е заседнало в мозъка ми вместо в гърлото. Не се задушавам съвсем, но не мога да си
поема достатъчно въздух. Трябва да го завърша.
— Добре — каза тя и го потупа по бузата.
— Разбираш ли ме?
— Не. Но ти разбираш какво става и това ми е достатъчно.
Хайде, заспивай.
Тя се обърна на другата страна.
Дрю дълго лежа буден и си мислеше за малкото градче на запад, част от страната, в която никога не беше ходил. Не че имаше значение.
Въображението му щеше да го отведе там, сигурен беше. Можеше да направи всички необходими проучвания по-късно. При условие че
идеята не се превърнеше в мираж през следващата седмица.
Накрая заспа и сънува накуцващ шериф. Непрокопсан син, заключен в тясна килия. Мъже по покриви. Обсада, която нямаше — не
можеше — да продължи дълго.
Сънува градчето Горчива река в Уайоминг.
4
Идеята не се оказа мираж. Ставаше все по-плътна, все по-ярка и седмица по-късно, една топла октомврийска утрин, Дрю натовари три
кашона с припаси — предимно консерви с храна — в багажника на стария джип „Шевролет“, който използваха като втори автомобил. След
тях сложи сак с дрехи и тоалетни принадлежности. После натовари лаптопа си и вехтия калъф със старата портативна пишеща машина
„Олимпия“ на баща си, която щеше да му служи за резерва. Нямаше вяра на тока в ТР: кабелите се късаха, когато духаше, а в селищата,
които не попадаха в рамките на дадена община, възстановяваха електроподаването последно.
Целунал беше децата за довиждане преди да тръгнат за училище; сестрата на Луси щеше да е тук, за да ги посрещне, когато се
приберат. Сега Луси стоеше пред къщата по блуза без ръкави и избелели джинси. Изглеждаше стройна и привлекателна, но челото ѝ беше
сбърчено, сякаш скоро щеше да я споходи някоя от предменструалните ѝ мигрени.
— Внимавай — заръча му тя, — и не само с работата. Целият район опустява между Деня на труда и началото на ловния сезон, а
обхватът на мобилните телефони се губи на шейсет километра от Преск Айл. Ако си счупиш крак, докато се разхождаш в гората… или се
изгубиш…
— Скъпа, не съм по разходките из гората. Ако изобщо изляза да се разхождам, ще вървя покрай пътя. — Той я огледа по-внимателно и
онова, което видя, хич не му се понрави. Не беше само сбърченото чело: очите ѝ блестяха подозрително.
— Ако искаш, ще остана. Само кажи.
— Наистина ли би го направил?
— Ако много държиш. — Молеше се да не се налага.
Луси — беше забила поглед в гуменките си — вдигна глава и я поклати.
— Не. Разбирам колко е важно за теб. Стейси и Бран също.
Чу го какво каза, когато те целуна за довиждане.
Брандън, дванайсетгодишният им син, беше казал: „Върни се с богат улов, татко“.
— Искам да ми се обаждаш всеки ден, господинчо. Найкъсно в пет, дори да работиш та пушек да се вдига. Мобилният ти телефон няма
да има обхват, но стационарният работи. Получаваме сметка всеки месец и тази сутрин се обадих за всеки случай. Не само че звънна, но и
се включи старият телефонен секретар на баща ти. От съобщението ме побиха тръпки. Все едно чух глас от гроба.
— Не се съмнявам. — Бащата на Дрю беше мъртъв от десет години. Задържали бяха хижата и бяха ходили в нея няколко пъти, после я
даваха под наем на ловни дружинки, докато Стария Бил, който я поддържаше, не умря. След това спряха да се занимават. Една група ловци
не беше платила целия наем, а друга беше изпотрошила всичко. Не си струваше разправията.
— Трябва да запишеш ново съобщение.
— Непременно.
— И те предупреждавам, Дрю, ако не ми звъниш редовно, ще дойда лично.
— Идеята не е добра, скъпа. Последните двайсет и пет километра по Лайняния път ще откършат ауспуха на волвото. Сигурно и цялото
окачване.
— Не ме интересува. Защото… просто ще го кажа, става ли? Когато някой разказ не потръгне, го оставяш за малко. Мъкнеш се
начумерен из къщи една-две седмици, после отново идваш на себе си. Със „Селото на склона“ беше съвсем различно и годината след това
беше много страшна за мен и децата.
— Този път е…
— Различно, знам, повтори го поне пет пъти и ти вярвам, макар че единственото, което знам за романа, е, че не е за група похотливи
преподаватели, които си разменят половинките като в роман на Ъпдайк. Просто… — Тя го хвана за китките и го погледна сериозно. — Ако
работата не потръгне, ако започнеш да губиш думите като със „Селото“, се прибери. Чуваш ли ме? Прибери се.
— Обещавам.
— А сега ме целуни страстно.
Той я целуна, като нежно раздели устните ѝ с език и плъзна ръка в задния джоб на джинсите ѝ. Когато се отдръпна, Луси беше
поруменяла.
— Да — каза тя. — Точно така.
Дрю се качи в джипа и почти го беше изкарал на улицата, когато Луси извика:
— Почакай! Почакай! — И хукна след него.
Щеше да му каже, че е размислила, че иска той да остане и да се опита да напише книгата в кабинета си на втория етаж, сигурен беше,
и едва устоя на желанието да натисне газта и да отпраши по Сикамор Стрийт, без да поглежда в огледалото за обратно виждане. Вместо
това спря колата със задницата на улицата и свали прозореца.
— Хартия! — каза тя, задъхана и с коса, паднала в очите. Изду долната си устна и издуха кичурите. — Имаш ли хартия? Защото
дълбоко се съмнявам там да има откъде да си купиш.
Той се ухили и я погали по бузата.
— Два топа. Как мислиш, дали ще ми стигнат?
— Би трябвало, освен ако не възнамеряваш да напишеш
„Властелинът на пръстените“. — Тя го погледна спокойно. Челото ѝ вече не беше сбърчено, поне засега. — Хайде, тръгвай, Дрю, и се
върни с богат улов.
5
Щом сви към изхода за магистрала I-295, където някога беше видял мъж да сменя спукана гума, му олекна. Истинският му живот —
децата, ежедневните задължения, домакинските задачи, да взима Стейси и Брандън от извънкласните им занимания — оставаше зад гърба
му. Щеше да се върне след две седмици, най-много три, и макар да предполагаше, че ще трябва да напише по-голямата част от книгата сред
шума и глъчката на истинския живот, сега му предстоеше да поживее в друг свят, в света на въображението си. Не беше съумявал да се
потопи напълно в този свят, докато работеше по трите предишни романа. Този път усещаше, че ще успее. Тялото му можеше и да седи в
аскетична хижа в горите на Мейн, но въображението му щеше да е в град Горчива река, Уайоминг, където накуцващ шериф и тримата му
уплашени заместници трябваше да пазят млад мъж, убил хладнокръвно още по-млада жена пред поне четирийсет свидетели. Да го опазят
от разярените жители на градчето беше само половината от задачата им. Другата беше да го заведат до столицата на окръга, където щеше да
се състои процесът (ако в Уайоминг изобщо са имали окръзи през 80-те години на деветнайсети век; по-късно щеше да проучи). Дрю още
нямаше представа откъде старият Прескот е намерил цял отряд въоръжени разбойници, които да се противопоставят на органите на реда,
но беше сигурен, че ще го измисли.
Всичко щеше да измисли.
Излезе на магистрала I-95 при Гардинър. Джипът — с навъртени близо 200 000 километра — се разтресе, когато вдигна 95 км/ч, но
щом достигна 110, вибрациите спряха и старото шеви се понесе плавно. Предстоеше му пътуване от още четири часа, последният от които
по все по-тесни пътища, водещи до, както го наричаха местните, Лайняния път.
Очакваше с приятна тръпка пътуването, но с още по-голямо нетърпение очакваше да отвори лаптопа си, да го закачи за малкия
принтер „Хюлет-Пакард“ и да създаде документ, който щеше да озаглави ГОРЧИВА РЕКА #1. Този път мисълта за бялата бездна под
мигащия курсор не го изпълваше със смесица от надежда и страх. След като навлезе в Огъста, вече изпитваше единствено нетърпение. Този
път нямаше да се провали. Не само това. Този път всичко щеше да се получи идеално.
Пусна радиото и започна да припява на „Ху“.
6
Късно следобед спря пред единствения магазин в ТР-90, неугледна постройка с хлътнал покрив, наречена „Големият смесен магазин в
90“ (все едно в селото имаше и малък смесен магазин). Зареди догоре шевролета, чийто резервоар беше почти празен, от стара ръждясала
бензинова колонка, където табела съобщаваше, че приемат ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, предлагат само ОБИКНОВЕН БЕНЗИН,
БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Цената беше 3,90 долара на галон. Тук на север дори
обикновеният бензин струваше скъпо. Дрю спря на верандата на магазина, за да вдигне слушалката на оплескания с размазани буболечки
монетен телефон, който стоеше тук още от детските му години заедно със, готов беше да се закълне, същия надпис, вече избелял дотолкова,
че едва се четеше: НЕ ПУСКАЙТЕ МОНЕТИТЕ, ПРЕДИ ДА СЕ СВЪРЖЕТЕ. Дрю чу бръмченето на отворената линия, кимна, върна
слушалката на ръждясалата вилка и влезе вътре.
— Аха, аха, още работи — каза динозавърът, седящ зад щанда. — Да не повярва човек. — Очите му бяха зачервени и Дрю се зачуди
дали не е пафнал мъничко от златото на окръг Арустък. Тогава старецът извади подгизнала от сополи кърпа от задния си джоб и кихна в
нея. — Проклета алергия, мъчи ме всяка есен.
— Вие сте Майк Деуит, нали? — попита Дрю.
— Не, Майк беше баща ми. Почина през февруари. На деветдесет и седем беше проклетият старец и през последните десет не знаеше
кой е. Аз съм Рой. — Той протегна ръка над тезгяха. Дрю не искаше да я докосва — това беше ръката, боравила със сополивата кърпа, — но
трябваше да е вежлив, затова я стисна само веднъж.
Деуит смъкна очилата на клюнестия си нос и изгледа Дрю над тях.
— Знам, че за зла участ мязам на татко, ама и ти мязаш на твоя. Ти си момчето на Бъзи Ларсън, нали? Не Рики, а другият.
— Точно така. Рики живее в Мериланд. Аз съм Дрю.
— Да, да, така е. Идвал си с жената и децата, но отдавна не си се вясвал. Учител беше, нали?
— Да. — Дрю подаде на Деуит три двайсетачки. Деуит ги прибра в касата и му върна шест смачкани банкноти от по един долар.
— Чух, че Бъзи умрял.
— Да. Майка ми също. — Да отметне и този въпрос.
— Съжалявам. Какво правиш тук по това време на годината?
— В творчески отпуск съм. Мисля да попиша малко.
— А, не думай. В хижата на Бъзи ли?
— Ако пътят е проходим. — Каза го само за да не изглежда като пълен пришълец. Дори пътят да беше в лошо състояние, щеше да
намери начин да прекара шевролета по него. Не беше дошъл чак дотук само за да обърне и да си тръгне.
Деуит спря, за да преглътне храчка, после каза:
— Е, неслучайно му викат Лайняния път, а и сигурно е поизровен от пролетните порои, но си с джип и би трябвало да изгазиш. Знаеш,
че Стария Бил умря, нали?
— Да. Един от синовете му ми писа. Не успяхме да дойдем на погребението. От сърце ли си отиде?
— От глава. Тегли ѝ един куршум — отвърна Рой Деуит с видимо удоволствие. — Налегнал го беше Алцхаймерът. Полицаят намерил в
жабката му тетрадка с какви ли не записки. Пътни указания, телефонни номера, името на жена му. Дори името на шибаното куче. Не е
могъл да понесе, че изперква.
— Боже, това е ужасно. — Наистина беше ужасно. Бил Колсън беше приятен човек, кротък, винаги спретнат и сресан, ухаещ на „Олд
Спайс“, надлежно съобщаваше на баща му — после и на Дрю — когато нещо трябва да се ремонтира и колко точно ще струва.
— Аха, аха, а щом не си знаел това, сигурно не знаеш и че се гръмна пред вашата хижа.
Дрю го зяпна.
— Шегувате ли се?
— Как ще се шегувам… — кърпата се появи отново, още посополива и смачкана, и Деуит кихна в нея — за такова нещо. Спрял пикапа,
опрял цевта на пушката в брадичката си и натиснал спусъка. Куршумът го пронизал и пробил задния прозорец. Полицай Григс стоеше точно
тук, където си ти, когато ми го каза.
— Господи — каза Дрю и в съзнанието му нещо щракна. Вместо да опре пистолета в слепоочието на девойката от бара, Анди Прескот
— непрокопсаният син — сега го беше притиснал под брадичката ѝ… а когато натиснеше спусъка, куршумът щеше да я прониже, да излезе
през тила ѝ и да счупи огледалото зад бара. Малко нередно му се стори да използва историята на дъртия лешояд за смъртта на Стария Бил в
собствения си роман, дори неморално, но това нямаше да го спре. Твърде добра беше.
— Скапана работа, да — съгласи се Деуит. Опитваше се да си придаде натъжен, дори философски вид, но в гласа му се долавяше
неприкрито задоволство. „И той знае кога една история е твърде добра“, помисли си Дрю. — Но остана верен на себе си до самия край.
— В какъв смисъл?
— В смисъл че оплеска пикапа си, а не хижата на Бъзи. Никога не би направил подобно нещо, докато му е оставал поне малко здрав
разум. — Отново го напуши кихавица и посегна за кърпата, но този път малко закъсня да хване цялата храчка. Която беше доста сочна. —
Нали се грижеше за хижата.
7
На осем километра северно от Смесения магазин асфалтът свършваше. След още осем километра чакъл Дрю стигна до разклонение в
пътя. Зави наляво по чакъла, който тропаше и дрънкаше по шасито на шевролета. Това беше Лайняния път, непроменен, доколкото
виждаше, от детството му. На два пъти се наложи да намали и да пълзи с три-четири километра в час, за да прегази участъци, изровени от
пролетните порои. Два пъти трябваше да спре, да слезе от колата и да премести паднали на пътя дървета. За щастие бяха брези, изсъхнали
и леки. Едната се разпадна в ръцете му.
Стигна до хижата на Кълъм — пуста, закована с дъски, алеята преградена с верига — и после започна да брои телефонните и
електрически стълбове, както правеха с Рики като малки. Няколко се бяха килнали като пияни, но все още имаше точно шейсет и шест на
брой от хижата на Кълъм до буренясалата отбивка — също преградена с верига — с табелата, която Луси беше сложила, когато децата бяха
малки: РЕЗИДЕНЦИЯ ЛАРСЪН. По-нататък имаше още седемнайсет стълба, които свършваха при хижата на Фарингтън на брега на
езерото Агълбемо.
След хижата на Фарингтън, в продължение на по сто и петдесет километра от двете страни на границата с Канада, се простираше
голяма неелектрифицирана пустош. Като малки двамата с Рики ходеха до така наречения Последен стълб, който притежаваше някакво
необяснимо очарование. След него нямаше нищо, което да възпре тъмнината. Дрю веднъж беше завел Стейси и Брандън да видят
Последния стълб и не му убягна разочарованият поглед, който си размениха. Те си мислеха, че електричеството — както и безжичният
интернет — продължава безкрайно.
Слезе от колата, отключи веригата, като се наложи да намества ключа и да пробва няколко пъти, докато най-накрая го превърти.
Трябваше да вземе масло от магазина, но човек не може да мисли за всичко.
Частният път до хижата беше дълъг четиристотин метра и през цялото време клони стържеха страните и покрива на джипа. Над тях
вървяха два кабела — за тока и за телефона. Помнеше, че едно време бяха обтегнати, но сега висяха по цялото диагонално отклонение от
основното трасе на Електрическа компания „Северен Мейн“.
Стигна до хижата. Изглеждаше пуста и изоставена. Зелената боя се лющеше, след като вече го нямаше Бил Колсън да я освежи,
ламариненият покрив беше покрит с борови иглички и нападали листа, а сателитната чиния на покрива (също пълна с листа и иглички)
изглеждаше нелепо тук в гората. Запита се дали освен телефона Луси продължава да плаща месечните сметки и за сателитната телевизия.
Дори да плащаше, вероятно хвърляше парите на вятъра, защото устройството едва ли работеше. Съмняваше се, че от „Директ ТВ“ ще върнат
чека с бележка: „Опа, връщаме ви парите, защото сателитната ви чиния се е скапала“. Верандата беше очукана от стихиите, но изглеждаше
достатъчно здрава (макар че не биваше да разчита напълно на това). Под нея зърна избелял зелен брезент, под който предположи, че има
някой и друг кубик дърва — може би последните, които Стария Бил бе донесъл.
Слезе и сложи ръка върху топлия преден капак на колата. Някъде изграчи врана. В далечината друга врана ѝ отговори. Освен
ромоленето на потока Годфри по пътя му към езерото това бяха единствените шумове.
Дрю се запита дали е паркирал на същото място, където Бил Колсън е спрял пикапа си и си е пръснал мозъка. Нямаше ли някакво
вярване — май в Средновековна Англия, — според което призраците на самоубийците са обречени да витаят на местата, където са сложили
край на живота си?
Тръгна към хижата, като си казваше (като се мъмреше), че е твърде стар за приказки край лагерния огън, когато чу нещо да се
приближава с трясък към него. Онова, което излезе от гъстите борове, делящи поляната пред хижата от потока, обаче не беше призрак или
зомби, а малък лос, подтичващ на абсурдно дълги крака. Животното стигна до бараката за инструменти до къщата, видя го и спря. Взряха се
един в друг. Дрю си помисли, че лосовете — били те малки или големи — са сред най-грозните и чудати божии създания. Кой знае какво
си мислеше лосчето.
— Няма да ти сторя зло, приятелче — каза тихо Дрю и лосът наостри уши.
Разнесе се нов шум от копита и строшени клони и майката на малкото си проправи път сред дърветата. Един клон падна на врата ѝ и
тя го отърси от себе си. Женската се взря в Дрю, наведе глава и започна да рие земята с копито. Ушите ѝ се прилепиха до главата.
„Мисли да ме нападне — помисли си Дрю. — Смята, че съм заплаха за малкото и ще ме атакува“.
Помисли си да изтича до колата, но тя може би — вероятно — се намираше твърде далеч. А хукнеше ли, дори за да се отдалечи от
малкото, майката можеше да се разяри. Затова просто остана на място и се опита да изпрати успокоителни мисли на
четиристотинкилограмовото животно, което се намираше на не повече от трийсет метра. Не се тревожи, мамче, безобиден съм.
Женската го гледа петнайсетина секунди с приведена глава, без да спира да рие земята с копито. На него му се стори по-дълго. Тогава
тя отиде при малкото (без да сваля очи от натрапника) и застана между него и Дрю. Отново го изгледа втренчено и явно обмисляше
следващия си ход. Дрю стоеше неподвижно. Изпитваше силен страх, но и необикновен възторг. Помисли си: „Ако се засили и ме връхлети
от това разстояние, ще умра на място или ще пострадам толкова тежко, че бездруго ще умра. Ако не ме нападне, ще сътворя нещо
великолепно тук. Великолепно“.
Знаеше, че разсъжденията му са абсурдни дори в този момент, когато животът му бе поставен на карта — все едно беше дете, което
вярва, че ще получи колело за рождения ден, ако ей онзи облак там затули слънцето, — но в същото време усещаше, че е напълно прав.
Мама Лос внезапно изви глава и бутна задницата на малкото. Лосчето изблея почти като овца, звукът нямаше нищо общо с дрезгавия
рев на лос, който баща му някога имитираше, и затича към гората. Майката го последва, като спря да хвърли на Дрю един последен
заплашителен поглед: Ако тръгнеш след мен, ще умреш.
Дрю въздъхна и чак тогава осъзна, че е стоял със затаен дъх (изтъркано клише от трилърите, което обаче се оказа вярно), и тръгна към
верандата. Ръката, с която държеше ключовете, леко трепереше. Вече си казваше, че не е бил в истинска опасност; ако не закачаш лоса —
дори Мама Лос, бдяща над малкото си, — и той няма да те закача.
Освен това можеше да е къде-къде по-зле. Можеше да се натъкне на мечка.
8
Влезе в хижата, като очакваше да завари пълна бъркотия, но тя беше чиста и подредена. Несъмнено дело на Стария Бил; възможно беше
дори да е разтребил като за последно в деня, в който се беше самоубил. Плетената черга на Аги Ларсън още беше по средата на стаята,
захабена по краищата, но иначе здрава. Повдигнатата върху тухли печка на дърва чакаше да бъде заредена, а огнеупорното стъкло на
прозорчето беше чисто като пода. Отляво имаше малък кухненски бокс. Отдясно под прозореца с изглед към гористия склон, спускащ се
към потока, имаше голяма дъбова маса. В отсрещния ъгъл на стаята бяха разположени диван, два стола и камина, която Дрю се съмняваше,
че е удачно да пали. Бог знае колко сажди се бяха събрали в комина, да не говорим за живите обитатели: мишки, катерици, прилепи.
Готварската печка марка „Хотпойнт“ сигурно е била нова във времената, когато единственият сателит около Земята е бил Луната. До
нея, отворен и наподобяващ труп, беше изключеният от тока хладилник. Беше празен, ако не се брои кутията със сода за хляб „Арм &
Хамър“. Телевизорът в дневната беше портативен и стоеше върху поставка на колелца. Дрю си спомни как четиримата седяха пред него,
гледаха повторения на „Военнополева болница“ и вечеряха претоплени полуфабрикати.
Дървено стълбище водеше към втория етаж покрай западната стена на хижата. Горе имаше малко преддверие, обрамчено от етажерки
за книги, отрупани предимно с романи с меки корици — които Луси наричаше четива за дъждовни дни. От него се влизаше в две малки
спални. Дрю и Луси спяха в едната, а децата — в другата. Дали спряха да идват, когато Стейси започна да мрънка, че имала нужда от лично
пространство? Затова ли спряха да идват? Или просто станаха твърде заети, за да прекарват няколко седмици през лятото в полеви условия?
Дрю не можеше да си спомни. Но се радваше, че е тук и че никой от наемателите не е отмъкнал плетената черга на майка му… въпреки че
на кого би му притрябвала? Едно време изглеждаше прекрасно, но сега ставаше само да минават по нея с кални обувки или с мокри от
газене в потока боси крака.
— Мога да работя тук — каза той. — Да. — Подскочи от звука на собствения си глас — все още напрегнат от срещата с Мама Лос — и
се разсмя.
Нямаше нужда да проверява дали има ток, защото видя мигащата червена лампичка на стария телефонен секретар на баща си, но
въпреки това светна лампата на тавана, тъй като следобедът гаснеше. Отиде при телефонния секретар и го пусна да чуе съобщението.
— Дрю, обажда се Луси. — Гласът ѝ беше накъсан, все едно се обаждаше от двайсет хиляди левги под водата, и Дрю си спомни, че
старата машина всъщност е просто касетофон. Невероятно беше, че още работи. — Три и десет е и малко се тревожа. Пристигна ли? Обади
ми се веднага, щом стигнеш.
Досмеша го, но се и подразни. Дошъл беше тук, за да не го разсейват, а най-малко му трябваше Луси да го проверява час по час през
следващите три седмици. Е, тя имаше основателни причини да се тревожи. Можеше да е претърпял злополука по пътя или колата му да се е
счупила по Лайняния път. Но нямаше основание да се тревожи, че е превъртял заради книга, която още дори не бе започнал да пише.
Това го подсети за една лекция, която Факултетът по Английски език беше организирал преди пет-шест години. Джонатан Франзен
беше говорил пред пълна зала за изкуството на романа. Казал беше, че кулминацията в писането на един роман всъщност настъпва преди
писателят да започне да го пише, когато всичко е все още само във въображението му.
„Дори най-ясните моменти от онова, което е в съзнанието ви, се губят в превода“, казал беше Франзен. Дрю помнеше как тогава си
помисли, че е много самовлюбено от негова страна да приема, че при всички писатели е така.
Вдигна телефона (слушалката беше от старите с форма на гиричка, черна и невероятно тежка), чу стабилен сигнал и се обади на
мобилния на Луси.
— Пристигнах — каза ѝ. — Не, нямаше никакви проблеми.
— О, добре. Как е пътят? Как е хижата?
Говориха доста време, после се чу със Стейси, която тъкмо се беше прибрала от училище и настояваше да ѝ дадат телефона. После
Луси се обади отново и му напомни да смени съобщението на телефонния секретар, защото от старото я побиват тръпки.
— Мога да обещая единствено, че ще опитам. Тази джаджа сигурно е била върхът на модерната технология през 70-те, но това е било
преди половин век.
— Опитай се. Видя ли диви животни?
Той си спомни за Мама Лос с приведената глава, докато размишляваше дали да го нападне и да го стъпче до смърт.
— Само няколко врани. Луси, искам да пренеса багажа преди залез, ще ти звънна после.
— Обади се към седем и половина. Тогава ще можеш да говориш с Брандън, ще се е прибрал. Днес ще вечеря у Ранди.
— Разбрано.
— Нещо друго интересно? — В гласа ѝ като че ли се долавяше тревога, но може и просто да си въобразяваше.
— Не. На Западния фронт нищо ново. Обичам те, скъпа.
— И аз те обичам.
Дрю остави старомодната слушалка на вилката и заговори на празната хижа:
— А, да, миличка, забравих да ти кажа нещо. Стария Бил си пръснал мозъка отпред.
И се шокира от себе си, когато се разсмя.
9
Докато пренесе багажа и провизиите, вече минаваше шест и беше огладнял. Пусна крана в кухнята и след кратко гъргорене и
потракване в тръбите, чучурът избълва на няколко пъти пръски мътна вода, която постепенно потече на студена и бистра равномерна струя.
Той напълни една тенджера, включи готварската печка (тихото жужене на големия котлон му навя спомени за някогашни вечери в хижата) и
зачака водата да заври, за да сложи спагетите. Имаше и сос. Луси беше пъхнала шише „Рагу“ в един от кашоните с провизии. Той самият би
забравил.
Замисли се дали да не стопли и консерва грах, но се отказа. Беше на къмпинг и щеше да се храни както подобава. Без алкохол обаче; не
беше взел никакъв и не беше купил от Смесения магазин. Ако работата потръгнеше, както очакваше, може би щеше да се почерпи със стек
„Бъдуайзър“ следващия път, когато отидеше до магазина. Можеше дори да намери продукти за салата, макар че що се отнасяше до пресните
зеленчуци, Рой Деуит смяташе, че царевицата за пуканки и киселите краставички са предостатъчно. Може би зареждаше по някоя консерва
с кисело зеле за клиенти с екзотичен вкус.
Докато водата заври и сосът се стопли, Дрю пусна телевизора, като очакваше да види само снежинки. Вместо това излезе син екран с
надпис ДИРЕКТ ТВ СВЪРЗВАНЕ. Съмняваше се, че връзката ще се осъществи, но остави телевизора да довърши. Ако имаше какво да
довършва.
Докато тършуваше из един от долните шкафове, гласът на Лестър Холт изгърмя в хижата и го стресна толкова силно, че той извика и
изпусна гевгира, който тъкмо беше намерил. Когато се обърна, видя вечерната емисия новини на Ен Би Си с ясна като кристал картина.
Лестър съобщаваше за поредното фиаско на Тръмп и когато предаде щафетата на Чък Тод за пикантните подробности, Дрю грабна
дистанционното и изключи телевизора. Хубаво беше да знае, че работи, но нямаше намерение да се натоварва излишно с Тръмп, тероризъм
и данъчна политика.
Свари цяла кутия спагети и ги изяде почти всичките. В мислите му Луси размаха укорително пръст и спомена — отново —
набъбващата му с възрастта талия. Изми чиниите, докато размишляваше за Мама Лос и самоубийствата. Имаше ли място за тях в „Горчива
река“? За Мама Лос едва ли. За самоубийство — може би.
Предполагаше, че Франзен може да е прав за периода преди да започнеш същинското писане на романа. Това наистина беше хубав
период, защото всичко, което виждаш и чуваш, може да се ползва като суровина. Всичко е податливо на обработка. Умът може да построи
град, да го преобрази, после да го изравни със земята само докато си взимаш душ, бръснеш се или пикаеш. Започнеш ли да пишеш обаче,
всичко се променя. Всяка сцена, която напишеш, всяка дума, която напишеш, ограничават вариантите още малко. Накрая заприличваш на
крава, която подтичва по коридор без изход, която подтичва към…
— Не, не, изобщо не е така — каза той и отново се стресна от собствения си глас. — Изобщо не е така.
10
Дълбоко в гората мракът падаше бързо. Дрю тръгна из хижата да светне лампите (те бяха четири на брой, с абажури кой от кой по-
грозни) и после се зае с телефонния секретар. Изслуша два пъти съобщението на мъртвия си баща, добрия му стар татко, който никога,
доколкото помнеше, не беше изричал обидна дума, нито беше посягал на синовете си (обидните думи и пердахът бяха от компетенцията на
майка им). Струваше му се нередно да го изтрие, но тъй като не намери други касети за машината в бюрото на баща си, заповедта на Луси
не му остави друг избор. Записа кратко и ясно съобщение: „Свързахте се с Дрю. Моля, оставете съобщение“.
След като приключи с тази задача, си облече тънко яке и излезе навън да поседи на стълбите и да погледа звездите. Винаги се
стъписваше колко много звезди се виждат наведнъж далеч от светлинното замърсяване на дори сравнително малък град като Фалмът. Бог
беше разсипал кана светлина там горе, а отвъд нея се простираше вечността. Загадката на толкова необятна реалност беше непроницаема.
Надигна се вятър и накара боровете да въздъхнат тъжно, при което Дрю изведнъж се почувства много самотен и мъничък. Потрепери и се
прибра вътре, където реши да запали пробно печката на дърва, само за да се увери, че няма да напълни хижата с пушек.
От двете страни на камината имаше два сандъка. В единия имаше подпалки, вероятно донесени от Стария Бил, когато е заредил с
дърва под верандата за последен път. В другия имаше играчки.
Дрю коленичи и ги поразрови. Фризби, което смътно помнеше: с Луси и децата играеха на поляната и избухваха в смях всеки път,
когато някой запратеше фризбито в храсталака и трябваше да отиде да го извади. Разтегателна гумена кукла Стреч Армстронг, която
несъмнено беше на Брандън, и Барби (неприлично голо до кръста), което определено бе принадлежало на Стейси. Други неща обаче или не
помнеше, или виждаше за пръв път. Еднооко плюшено мече. Колода карти „Уно“. Разпилени бейзболни картички. Игра на име „Предай
прасетата“. Пумпал, украсен с кръг от маймунки с бейзболни ръкавици — когато го напомпа и пусна дръжката, той се олюля като пиян по
пода и засвири „Заведи ме на бейзболния мач“. Това последното не му хареса. Маймунките като че ли размахваха ръкавиците нагоре-
надолу по въртящата се повърхност, сякаш викаха за помощ, а мелодията доби злокобен тон, докато играчката забавяше ход.
Погледна си часовника преди да посегне към дъното на сандъка, видя, че е осем и петнайсет, и се обади на Луси. Извини се за
закъснението и се оправда, че го е разсеяла кутия с играчки.
— Намерих стария Стреч Армстронг на Бран… Луси изстена.
— Боже, ненавиждах тази кукла. Миришеше отвратително.
— Помня. Намерих и други неща, но се кълна, че има някои, които виждам за пръв път. „Предай прасетата“?
— Какво да предам? — разсмя се Луси.
— Някаква детска игра. А помниш ли пумпал с маймуни?
Свири „Заведи ме на бейзболния мач“.
— Не… О, почакай. Преди три или четири години дадохме под наем хижата на едно семейство, Пиърсън, сещаш ли се?
— Смътно. — Изобщо не помнеше. Ако е било преди три години, тогава той се беше посветил на „Селото на склона“. По-скоро беше в
плен на романа. Окован с вериги и със запушена уста. Литературен садомазохизъм.
— Те имаха син на шест-седем годинки. Някои от играчките сигурно са негови.
— Изненадвам се, че не си ги е взел. — Дрю гледаше мечето, което имаше окъсания вид на играчка, получавала твърде много силни
прегръдки.
— Искаш ли да говориш с Брандън? Тук е.
— Естествено.
— Здрасти, татко! — обади се Бран. — Завърши ли вече книгата?
— Много смешно. Започвам я утре.
— Как е там? Добре ли е?
Дрю се огледа. Голямата стая на първия етаж изглеждаше уютно на светлината на лампите. Дори грозните абажури не разваляха
впечатлението. А ако кюнецът на печката не беше задръстен, един огън в нея щеше да пропъди лекия студ.
— Да — отговори той. — Добре е.
Наистина беше добре. Чувстваше се на сигурно място. Чувстваше се и като бременна жена, готова да роди всеки момент. Не изпитваше
страх да започне книгата утре, само приятна тръпка. Думите щяха да потекат, сигурен беше.
Печката работеше, кюнецът беше чист и засмукваше дима без проблеми. Докато огънят в нея догаряше, той застла леглото в голямата
спалня (шега: в стаята едва имаше място да се обърне човек) с чаршафи и одеяла, които имаха съвсем лек дъх на застояло. В десет си легна
и впери очи в тъмното, заслушан в свирещия из стрехите вятър. Помисли си как Стария Бил се е самоубил пред хижата, но само за кратко, и
то не със страх или ужас. Онова, което изпитваше, докато си представяше последните мигове на стария пазач — кръглото дуло, притиснато
в брадичката, последните образи, удари на сърцето и мисли, — не беше много по-различно от онова, което бе почувствал, докато гледаше
плетеницата от светлинки на Млечния път.
Реалността беше дълбока и се простираше надалеч. Съдържаше многобройни тайни и беше безкрайна.
11
На другата сутрин стана рано. Закуси и се обади на Луси. Тя тъкмо приготвяше децата за училище — мъмреше Стейси, че не си е
написала домашното, каза на Бран, че си е забравил раницата в хола, — тъй че разговорът им беше по необходимост кратък. След като си
взеха довиждане, Дрю си облече якето и отиде до потока. Дърветата на другия бряг бяха изсечени в някакъв момент и сега се разкриваше
великолепна гледка на полюшваща се до хоризонта гора. Небето ставаше все по-наситено синьо. Постоя десетина минути, за да се наслади
на ненатрапчивата красота на заобикалящия го свят, и да се опита да изпразни главата си от мисли. Да подготви ума си.
Всеки семестър водеше курс по съвременна американска и британска литература, но тъй като беше автор на публикувани творби (при
това в „Ню Йоркър“), основната му работа беше да преподава творческо писане. Започваше всяка лекция и семинар, като говореше за
творческия процес. Казваше на студентите, че както повечето хора имат определен ритуал преди лягане, по същия начин е важно да се
подготвяш всеки ден за работа. Подобно на процедурата, при която хипнотизатор подготвя пациента си да навлезе в състояние на транс.
„Понякога сравняват писането на проза или поезия със сънуването — казваше на студентите си, — но аз мисля, че това сравнение не е
съвсем точно. Според мен писането прилича повече на хипноза. Колкото повече подготовката се превръща в ритуал, толкова по-лесно е да
навлезете в необходимото състояние“.
Дрю прилагаше теорията, която развиваше, на практика. Когато се върна в хижата, направи кафе. До обед щеше да изпие две чаши без
захар и мляко. Докато чакаше кафето да стане готово, си изпи витамините и си изми зъбите. Някой от наемателите беше натикал старото
бюро на баща му под стълбището и Дрю реши да не го вади. Може и да беше странно място за работа, но в същото време създаваше и
необичаен уют. Почти като в утроба. В кабинета му вкъщи последната част от ритуала преди да се захване за работа щеше да е да подреди
книжата си на спретнати купчинки и да остави празно място отляво за разпечатките от принтера, но на това бюро нямаше нищо за
подреждане.
Включи лаптопа и създаде нов документ. Следващите стъпки също бяха част от ритуала: кръщаването на документа (ГОРЧИВА РЕКА
#1), форматирането на документа и изборът на шрифта. Докато пишеше „Селото“, използваше Book Antiqua, но за „Горчива река“ нямаше
намерение да използва този шрифт — това би му донесло лош късмет. Беше наясно, че е възможно да има спирания на тока, при които да
прибегне до пишещата машина, така че избра шрифт American Typewriter.
Това ли беше всичко? Не, още нещо. Натисна функцията за автоматично запаметяване. Дори токът да угаснеше, едва ли щеше да загуби
работата си, батерията на лаптопа беше заредена докрай, но по-добре бе да вземе и тази предпазна мярка за всеки случай.
Кафето стана. Той си наля една чаша и седна.
„Наистина ли искаш да го направиш? Наистина ли да възнамеряваш да го направиш?“
Отговорът и на двата въпроса беше „да“, затова той центрира примигващия курсор и написа:

Глава 1

Натисна клавиша за нов ред и поседя неподвижно за момент. Предполагаше, че на стотици километри на юг Луси също седи с чаша
кафе пред своя отворен лаптоп, на който водеше счетоводството на клиентите си. Скоро и тя щеше да изпадне в свой собствен хипнотичен
транс — числа вместо думи, — но в момента мислеше за него. Сигурен беше в това. Мислеше за него и се надяваше, може би дори се
молеше да не… как се беше изразил Ал Стампър?… да не му се разхлопа дъската.
— Няма да стане — каза той. — Ще бъде като диктовка. Погледа още малко мигащия курсор, после написа:

Когато момичето изпищя, писък достатъчно пронизителен, че да пръсне стъкло, Хърк спря да свири на пианото и се обърна.

След това историята го погълна.

12
Уредил беше още от самото начало лекциите му да са следобед, защото когато пишеше, започваше в осем. Винаги се стараеше да
работи до единайсет, макар че през повечето дни към десет и половина мъките вече бяха започнали. Често се сещаше за една история —
вероятно невярна, — която беше прочел за Джеймс Джойс. Приятел отишъл в дома на Джойс и заварил прочутия писател на бюрото да се
държи за главата в пълно отчаяние. Когато приятелят го попитал какво му е, Джойс отговорил, че успял да напише едва седем думи за цяла
сутрин. „Но, Джеймс, това е добре за теб“, казал приятелят. На което Джойс отговорил: „Може би, но не знам как да ги подредя!“
Дрю разбираше как се е чувствал писателят, независимо дали историята беше вярна. Точно така обикновено се чувстваше и той по
време на онзи мъчителен последен половин час. Тогава го обземаше страхът, че ще изгуби думите. Естествено, през последния месец от
„Селото на склона“ се бе чувствал така всяка проклета секунда.
Тази сутрин не изпита нищо подобно. Една врата в главата му се отвори и разкри задимения, миришещ на газ бар, известен като
„Бизонската глава“, и той влезе през нея. Виждаше всеки детайл, чуваше всяка дума. Намираше се там и гледаше с очите на Хъркаймър
Беласко, пианиста, когато младият Прескот опря дулото на револвера си (колт със седефена дръжка) под брадичката на младата танцьорка
и започна словоизлиянията си към нея. Акордеонистът закри очи, когато Анди Прескот натисна спусъка, но Хъркаймър държеше своите
широко отворени и Дрю видя всичко: внезапната експлозия на коса и кръв, бутилката „Олд Денди“, която куршумът пръсна, пукнатото
огледало, пред което стоеше уискито.
Досега Дрю никога не бе преживявал подобно нещо, докато пишеше, а когато гладът най-накрая го извади от транса (за закуска бе изял
купичка овесени ядки), погледна в долния ъгъл на лаптопа и видя, че е почти два следобед. Гърбът го болеше, очите му смъдяха и се
чувстваше екзалтиран. Почти пиян. Разпечата написаното (осемнайсет страници, невероятно, мамка му), но ги остави в таблата на
принтера. Довечера щеше да ги редактира с химикалка — това също беше част от ритуала му, — но вече знаеше, че няма да намери почти
нищо за поправяне. Някоя и друга пропусната дума, тук-там неволно повторение, може би не напълно подходящо сравнение. Като цяло
текстът щеше да е чист. Знаеше го.
— Като диктовка е — промърмори той и се зае да си направи сандвич.
13
През следващите три дни всичко вървеше като по часовник. Сякаш беше работил в хижата цял живот — поне по творческите си
проекти. Пишеше от седем и половина почти до два. Обядваше. Дремваше или отиваше на разходка по пътя и броеше стълбовете. Вечер
палеше огън в печката на дърва, претопляше някоя консерва на готварската печка, после се обаждаше вкъщи, за да поговори с Луси и
децата. След като приключеше с разговора, редактираше страниците, после четеше някоя от книгите в библиотеката на втория етаж. Преди
лягане гасеше огъня в печката и излизаше да погледа звездите.
Историята се лееше. Купчината страници до принтера растеше. Вече не изпитваше ужас, докато правеше кафето, пиеше витамините и
си миеше зъбите, само приятно нетърпение. Щом седнеше пред компютъра, думите го чакаха. Имаше чувството, че всеки ден е Коледа и
има нови подаръци за разопаковане. Едва забелязваше, че на третия ден вече киха много често и гърлото леко го дращи.
— Какво ядеш? — попита го Луси, когато ѝ се обади вечерта.
— Кажи ми честно, господинчо.
— Предимно каквото си донесох, но…
— Дрю! — Изрече го провлачено и прозвуча: Дрюууу.
— Утре отивам да си взема пресни продукти, след като приключа работа.
— Добре. Отиди до супермаркета в Сейнт Кристофър. Не е кой знае какво, но е по-добре от онова противно крайпътно магазинче.
— Добре — отвърна той, макар да нямаше намерение да ходи чак до Сейнт Кристофър; за да отиде дотам и да се върне, трябваше да
навърти близо сто и петдесет километра и нямаше да успее да се прибере преди мръкване. Хрумна му чак след като затвори, че я е излъгал.
Нещо, което не беше правил от последните седмици, през които работеше по „Селото“, когато положението излезе извън контрол. Когато
понякога седеше по двайсет минути на същия този лаптоп и се колебаеше между горска дъбрава и върбова горичка. И двата израза му се
струваха хем подходящи, хем неподходящи. Седеше прегърбен, облян в пот, и едва се сдържаше да не започне да си блъска главата, докато не
изпадне най-точният израз. А когато Луси го попиташе как върви — със сбърчено чело и изражение, което гласеше: Тревожа се, —
изричаше все същата кратка лъжа: Добре.
Докато се събличаше да си легне, си каза, че няма значение. Дори да беше лъжа, тя беше безобидна, просто похват да прекрати спора
преди да се е разразил. Женените хора го правят непрекъснато. Така оцеляват браковете.
Легна, угаси лампата, кихна два пъти и заспа.
14
На четвъртия ден се събуди със запушен нос и не много силни болки в гърлото, но не усети да има температура. Можеше да работи
настинал, правил го беше толкова много пъти като преподавател; всъщност се гордееше със способността си да кара подобни боледувания
на крак, докато Луси обикновено се тръшваше на леглото с носни кърпички, противогрипни лекарства и списания при първото кихване.
Дрю никога не го правеше на въпрос, макар думата, която майка му използваше за подобно поведение — „превземки“, — да му хрумваше
често. Луси имаше право да се глези по време на двете или трите настинки, които караше всяка година, защото беше счетоводител на
свободна практика и следователно сама си беше шеф. През годината на творчески отпуск това на теория важеше и за него… само че не
беше съвсем вярно. В „Парис Ривю“ един писател — не помнеше точно кой — беше казал: „Когато пишете книга, книгата е шефът“, и беше
прав. Ако забавиш темпо, книгата започва да избледнява, както сънищата, когато се събудиш.
Прекара сутринта в Горчива река, но с кутия носни кърпички подръка. Когато приключи за деня (още осемнайсет страници, направо
нямаше спиране), с удивление установи, че е преполовил кутията. Кошчето до старото бюро на баща му беше пълно с кърпички. Това
имаше и положителна страна; докато се мъчеше със „Селото“, редовно пълнеше кошчето до бюрото си с изхвърлени страници от ръкописа:
Дъбрава или горичка? Лос или мечка? Слънцето блестеше или пламтеше? Не се сблъскваше с подобни глупости в град Горчива река, който
напускаше с все по-голямо нежелание.
Но се налагаше. Останали му бяха само няколко консерви с кюфтета в доматен сос и макарони с говеждо. Млякото беше свършило,
както и портокаловият сок. Трябваше да купи яйца, кайма, може би малко пилешко и задължително няколко полуготови ястия. Също така
не беше зле да си вземе дражета против кашлица и шишенце „Никвил“, предпочитаното противогрипно лекарство на Луси. В Смесения
магазин вероятно щеше да открие всичко необходимо. В противен случай трябваше да стисне зъби и да отиде до Сейнт Кристофър. Така
щеше да превърне безобидната лъжа, която бе казал на Луси, в истина.
Измина с бавно друсане Лайняния път и спря пред Смесения магазин. Дотогава освен че кихаше, вече и кашляше, гърлото го болеше
повече, едното му ухо беше заглъхнало и му се струваше, че май наистина има температура. Напомни си да вземе и аналгин или
парацетамол и влезе вътре.
Зад щанда вместо Рой Деуит стоеше мършава млада жена с лилава коса, обица на носа и метално гвоздейче на долната устна. Дъвчеше
дъвка. Дрю, с все още възбудено от работата въображение (и може би, кой знае, заради леката треска) я видя как се прибира у дома във
фургон, вдигнат на циментови трупчета, при две-три деца с мърляви лица и неравни подстрижки, най-малкото тригодишно, облечено с
провиснал памперс и окапана тениска с надпис МАЛКОТО ЧУДОВИЩЕ НА МАМА. Това беше отвратителен стереотип и ужасно
високомерно от негова страна, но не означаваше, че не е вярно.
Дрю взе кошница за пазаруване.
— Имате ли прясно месо и зеленчуци?
— Кюфтета и кренвирши във фризера. Може би са останали свински котлети. Имаме и зелева салата с майонеза.
Е, в известен смисъл това бяха пресни продукти.
— А пилешко?
— Не. Но имаме яйца. Може и да излюпите някое пиле от тях, ако ги държите на топло. — Жената се разсмя на остроумието си и се
видяха кафявите ѝ зъби. Значи не дъвчеше дъвка, а тютюн.
В крайна сметка Дрю напълни две кошници. Нямаше „Никвил“, но намери нещо, наречено „Лекът на д-р Кинг за кашлица и
настинка“, както и аспирин и прахчета против главоболие „Гуди“. Завърши пазаруването с няколко консерви пилешка супа с фиде
(еврейския пеницилин, наричаше я баба му), кутия маргарин и два хляба. Хлябът беше от дунапренения, произвеждан в големите фабрики,
но нямаше друг. Виждаше как съвсем скоро ще си направи препечен сандвич със сирене. Идеална храна за човек с болно гърло.
Касиерката маркира покупките, като не спираше да дъвче. Дрю гледаше като хипнотизиран повдигнато и спускането на обицата на
устната ѝ. След колко ли години Малкото чудовище на мама щеше да си сложи същата? След петнайсет? Може би единайсет? Каза си, че се
проявява като сноб, всъщност като отвратителен сноб, но въпреки това развихреното му въображение продължаваше да препуска по пътека
от асоциации. Добре дошли в „Уолмарт“. Памперси, вдъхновени от бебетата. Обичам мъже, винаги заредени с тютюн за дъвчене. Всеки ден
е нова страница в модния ви дневник. Заключи я и я прати…
— Сто осемдесет и седем — каза жената и прекъсна потока му от мисли.
— Божичко, наистина ли?
Тя се усмихна и разкри зъби, които Дрю би предпочел да не вижда.
— Като искате да пазарувате тука в гората, господин… Ларсън, нали?
— Да. Дрю Ларсън.
— Като искате пазарувате тука в гората, господин Ларсън, трябва да сте готов да платите цената.
— Къде е Рой? Тя извъртя очи.
— Татко е в болницата в Сейнт Кристофър. Пипна грип, отказа да отиде на доктор, направи се на мъж и сега е с пневмония. Сестра ми
гледа децата, за да мога аз да идвам в магазина и, честно да ви кажа, ми наду главата.
— Съжалявам. — Всъщност не му дремеше за Рой Деуит. Интересуваше го обаче сополивата кърпа на Деуит. И как той, Дрю, беше
стиснал ръката, която я беше използвала.
— Аз съжалявам още повече. Утре ще е пълно с клиенти заради бурята, която се задава през уикенда. — Тя посочи с два разперени
пръста към кошниците му. — Дано имате пари в брой, защото машината за кредитни карти се счупи, а татко все забравя да я занесе на
ремонт.
— Да, имам. Каква буря?
— Северняка, както ѝ викат по „Ривиер дю Лу“. Радиостанция от Квебек. — Произнесе го Куа-бек. — Силни ветрове и порои. Ще
връхлети вдругиден. Вие сте на Лайняния, нали?
— Да.
— Е, ако не искате да останете тук още цял месец, по-добре си съберете багажа и покупките и се връщайте на юг.
Дрю познаваше добре тази нагласа. Тук на север в ТР нямаше значение, че си от Мейн; ако не си от окръг Арустък, те смятаха за
невежо гражданче, което не може да различи смърч от бор. А ако живееш южно от Огъста, направо си поредният тъпак от Масачузетс.
— Мисля, че ще се оправя — каза той и извади портфейла си. — Живея на крайбрежието. И нас често ни връхлитат североизточните
бури.
 Тя го изгледа със съжаление.
— Не говоря за североизточните бури, господин Ларсън. А за северняка, който идва от Канада, директно от Полярния кръг.
Температурите ще паднат под масата, както се казва. От двайсет градуса ще се сринат до нулата. Може и под нулата. Тогава ще забрули
суграшицата. Свари ли ви на Лайняния път, там ще си останете.
— Ще се оправя. Ще е като… — Дрю спря. Понечил беше да каже: „Ще е като диктовка“.
— Какво?
— Нищо, нищо. Ще се оправя.
— Дано.
15
На връщане към хижата — слънцето блестеше в очите му и предизвика и главоболие отгоре на другите му симптоми — Дрю
размишляваше мрачно за сополивата кърпа. Както и как Рой Деуит се беше направил на мъж и беше попаднал в болницата. Погледна в
огледалото за обратно виждане и се взря за момент в зачервените си насълзени очи.
— Няма да ме тръшне шибаният грип. Не и когато съм набрал скорост. — Добре, но защо, за бога, беше стиснал ръка на проклетия
кучи син, след като безспорно бе гъмжала от микроби? Толкова големи, че да ги видиш и без микроскоп. И след като въпреки това му
стисна ръката, защо не бе помолил да използва тоалетната, за да се измие? Господи, дори децата му знаеха, че трябва да си мият редовно
ръцете. Лично ги беше научил.
— Няма да ме тръшне грипът — повтори той, после спусна сенника, та слънцето да не му свети в очите. За да не му блести в очите.
Блести? Или пламти? Пламти по-добре ли беше, или беше прекалено?
Размишлява по този въпрос през остатъка от пътя. Внесе покупките в хижата и видя, че лампичката на телефонния секретар мига.
Звъняла беше Луси и го молеше да ѝ се обади при първа възможност. Дрю отново се подразни, изпита онова усещане, че му диша във врата,
но тогава осъзна, че може да се е обаждала за друго. Все пак светът не се въртеше около него. Някое от децата може да се беше разболяло
или да беше претърпяло злополука.
Обади се и за пръв път от много дълго време — вероятно от „Селото на склона“ — се скараха. Не толкова ожесточено, колкото през
първите години на брака си, когато децата бяха малки, а парите не достигаха, но достатъчно разпалено. Луси също беше чула за бурята
(естествено, беше пристрастена към канала с прогнозата за времето) и искаше той да си събере багажа и да се прибере вкъщи.
Дрю ѝ каза, че това е тъпо. Дори адски тъпо. Влязъл беше в чудесен творчески ритъм и работата вървеше добре. Прекъсване от един
ден (а вероятно щяха да се окажат два, дори три) едва ли щеше да е фатално, но промяна на обстановката вероятно би имала точно такъв
ефект. Мислеше си, че Луси разбира колко крехък е балансът в творческата работа — поне за него — след толкова години, но явно грешеше.
— Нима не знаеш колко силна се очаква да е тази буря? Не гледаш ли новините?
— Не. — Излъга без причина (освен че в момента го беше яд на нея). — Нямам телевизия. Чинията не работи.
— Е, бурята ще е много силна, особено на север в онези пущинаци покрай границата. Където се намираш ти, ако не си забелязал.
Очакват големи райони да останат без ток заради ветровете…
— Добре че взех пишещата машина на тат…
— Дрю, би ли ме изслушал, поне веднъж?
Той замълча. Главата го болеше, гърлото го дращеше. В този момент никак не харесваше жена си. Обичаше я, разбира се, но не я
харесваше. „Сега ще каже „знам“, помисли си.
— Знам — каза тя. — Знам, че взе машината на баща ти, но ще трябва да стоиш на свещи и студ в продължение на дни, може би много
по-дълго.
Мога да готвя на печката с дърва. На върха на езика му беше, но ако отново я прекъснеше, спорът щеше да се прехвърли върху друга
тема — как той не я приема сериозно и така нататък, и така нататък, дрън-дрън-дрън.
— Предполагам, че можеш да си готвиш на печката с дърва — каза тя с малко по-разумен тон, — но ако вятърът наистина е толкова
силен, колкото предвиждат — бурен с ураганни пориви, — ще изкорени много дървета и можеш да се окажеш хванат в капан.
„Бездруго възнамерявах да си остана тук“, помисли си той, но отново си замълча.
— Знам, че възнамеряваше да останеш там две-три седмици, но някое дърво може да пробие покрива, а ако жиците се скъсат, и
телефонните ще се скъсат и ще се окажеш напълно отцепен! Ами ако ти се случи нещо?
— Нищо няма да ми…
— Възможно е, но ако нещо се случи на нас?
— Тогава ти ще се погрижиш. Нямаше да избягам в гората, ако смятах, че не си способна да се справиш. Можеш да разчиташ и на
сестра си. Освен това в прогнозата винаги преувеличават. Раздуват десет сантиметра сняг до снежната виелица на века. Правят го заради
рейтингите. И сега така ще стане. Ще видиш.
— Мерси, че ми го обясни така мъжки — каза Луси сухо.
Значи бяха стигнали до тази болна тема, а се бе надявал да я избегне. Особено с пулсиращите от болка гърло, синуси и ухо. Да не
говорим за главоболието. Ако не подходеше много дипломатично, щяха да се оплетат по добра стара традиция (или пък по лоша?) в спора
кой е прав. После щяха — не, тя щеше — да премине към потисничеството на патриархалното общество. По тази тема Луси можеше да
държи речи с часове.
— Знаеш ли какво мисля, Дрю? Мисля, че когато един мъж каже „Знаеш това“, а го правите непрекъснато, имате предвид
„Аз го знам, но ти си твърде тъпа, за да го проумееш. Затова трябва да ти го обясня като истински мъж“.
Той въздъхна и когато въздишката заплаши да прерасне в кашлица, я сподави.
— Наистина ли? Тази тема ли искаш да подхванем?
— Дрю… вече я подхванахме.
Умората в гласа ѝ, сякаш той беше глупаво дете, неспособно да схване и най-простичкия урок, го вбеси.
— Добре, сега ще ти обясня още няколко неща по мъжки, Луси. Откакто завърших гимназия, се опитвам да напиша роман. Знам ли
защо? Не. Знам само, че това е нещо, което липсва в живота ми. Имам нужда да го направя и в момента го правя. Изключително важно е.
Ти искаш от мен да изложа на риск успеха си.
— Колкото мен и децата ли е важно?
— Не, разбира се, но трябва ли да избирам?
— Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор.
Той се разсмя и смехът прерасна в кашлица.
— Много мелодраматично.
Тя не подхвана тази тема; напипа друга.
— Дрю, добре ли си? Не се разболяваш, нали?
В ума си чу мършавата жена с обицата на устната да казва:
„Направи се на мъж и сега има пневмония“.
— Не. Просто алергия.
 — Все пак би ли си помислил да се прибереш? Поне това би ли направил?
— Да. — Нова лъжа. Вече си беше помислил.
— Довечера ще звъннеш, нали? Да се чуеш с децата.
— Може ли и с теб да се чуя? Ако обещая да не ти обяснявам по мъжки?
Тя се разсмя. Всъщност по-скоро се изкиска, но въпреки това беше добър знак.
— Добре.
— Обичам те, Луси.
— И аз те обичам — каза тя и когато затвори, му хрумна идея — онова, което учителите по английски наричат „прозрение“, — че
нейните чувства едва ли се различават много от неговите. Да, тя го обичаше, сигурен беше в това, но в днешния ранен октомврийски
следобед не го харесваше особено.
И в това беше сигурен.
16
Според етикета „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ съдържаше двайсет и шест процента алкохол, но след щедър гълток от
шишето, при който очите му се насълзиха и получи сериозен пристъп на кашлица, Дрю предположи, че производителят може да е занижил
цифрата. Може би достатъчно, че да не попадне на рафта за твърд алкохол в Смесения магазин заедно с брендито с кафе, кайсиевия шанпс
и патрончетата уиски с различни вкусове. Но му прочисти щателно синусите и когато вечерта говори с Брандън, момчето не долови нищо
необичайно. Стейси обаче го попита дали е добре. Алергия, отговори той и повтори същата лъжа на Луси, когато тя взе телефона. Поне не
се караха тази вечер, само усети онази позната студена нотка в тона ѝ.
Навън също беше студено. Циганското лято явно беше свършило. Втресе го и запали огън в печката на дърва. Седна до нея на люлеещия
се стол на баща си, пийна отново от лека на д-р Кинг и седна да чете стар роман на Джон Д. Макдоналд. От списъка с други произведения
на автора в началото се виждаше, че Макдоналд е написал шейсет или седемдесет книги. Явно не бе имал проблеми да намери точните
думи и фрази и до края на живота си дори си беше спечелил известно одобрение от критиците. Късметлия.
Дрю прочете две глави, после си легна с надежда, че настинката ще отшуми до сутринта и че няма да се събуди с махмурлук от сиропа
за кашлица. Спа неспокойно и го измъчваха сънища. На следващата сутрин не помнеше почти нищо от тях. Само, че в един стоеше в
привидно безкраен коридор, обрамчен от врати от двете страни. Убеден беше, че една от тях води навън, но не можеше да реши коя да
пробва и преди да избере, се събуди в студената ясна утрин с пълен мехур и схванати стави. Отиде до тоалетната в преддверието, като
проклинаше Рой Деуит и сополивата му кърпа.
17
Още имаше температура, но му се стори по-ниска, и комбинацията от прахчето за главоболие „Гуди“ и лека на д-р Кинг облекчи
другите му симптоми. Работата вървеше добре, само десет страници вместо осемнайсет, но за него това си беше забележително
постижение. Вярно, че от време на време му се налагаше да спира и да търси точната дума или фраза, но го приписа на инфекцията,
върлуваща из тялото му. А и тези думи или фрази неизменно му хрумваха след няколко секунди и пасваха перфектно.
Ставаше все по-интересно. Шериф Джим Ейврил беше тикнал убиеца в затвора, но въоръжените разбойници бяха пристигнали посред
нощ с извънреден влак, специално нает от богатия баща на Анди Прескот, и сега бяха обсадили градчето. За разлика от „Селото“, в тази
книга по-важен беше сюжетът, а не толкова героите и ситуациите, в които попадаха. В началото това малко тревожеше Дрю: като
преподавател и читател (не бяха едно и също, но определено бяха първи братовчеди) той имаше склонност да се съсредоточава върху
темите, стила и символизма вместо върху историята, но отделните елементи също като че ли се подреждаха почти от само себе си. Най-
хубавото беше, че между Ейврил и младия Прескот се зараждаше необичайно разбирателство, което придаваше на историята дълбочина,
неочаквана като среднощния влак.
Следобед вместо да излезе на разходка пусна телевизора и след дълго обследване на списъка с програми на „Директ ТВ“ намери
канала с прогнозата за времето. Достъпът до такъв озадачаващо богат набор от канали тук в пущинака би го развеселил в друг ден, но не и
днес. Дългият престой пред лаптопа го беше изтощил, почти изцедил до капка, вместо да го ободри. Защо, за бога, беше стиснал ръка на
Деуит? Защото така беше възпитан, разбира се, и това беше напълно разбираемо, но защо, за бога, след това не си беше измил ръцете?
„Вече го мисли достатъчно“, каза си той.
Да, но продължаваше да го гложди. Напомни му в известна степен за последния му катастрофален опит да напише роман, когато
лежеше буден дълго след като Луси заспеше и пренареждаше наум няколкото абзаца, които беше успял да напише за деня, като чоплеше
текста, докато не пуснеше кръв.
„Престани. Това е в миналото. Живей в настоящето. Гледай проклетата прогноза за времето“.
Но не беше прогноза; по канала за времето никога не биха подходили така семпло. Въртяха цяла апокалиптична опера. Дрю не беше
успял да разбере любовта на жена си към този канал, който изглеждаше населен единствено от маниаци на тема метеорология. Сякаш за да
подчертаят това те вече даваха имена и на бури, които нямаха силата на ураган. Бурята, за която продавачката в магазина го беше
предупредила и за която се тревожеше жена му, беше кръстена Пиер. Дрю не можеше да си представи по-тъпо име за буря. Идваше от
Саскачеуан от североизток (което означаваше, че жената с обицата на устната грешеше, наистина си беше североизточна буря) и щеше да
пристигне в ТР-90 утре следобед или вечерта. Носеха я ветрове от седемнайсет метра в секунда, с пориви до трийсет метра в секунда.
— Сигурно си мислите, че това не е толкова страшно — каза текущият любител на метеорологията, млад мъж с модна небрежно
оформена брада, от която Дрю го заболяха очите. Господин Проскубана брада беше поет, възпяващ апокалиптичното нашествие на Пиер, не
съвсем в ямбически пентаметър, но близо. — Не бива да забравяте обаче, че температурите рязко ще се понижат, когато дойде този фронт,
направо ще паднат под масата, както се казва. Дъждът може да премине в суграшица и шофьорите в северните райони на Нова Англия
трябва да внимават за възможни участъци с черен лед.
„Може би наистина трябва да се прибера“, помисли си Дрю. Но вече не само книгата го задържаше тук. Мисълта за дългия преход по
Лайняния път, както беше изтощен, го накара да изпита още по-силна умора. А когато най-сетне стигнеше до някакви наченки на
цивилизация, нима щеше да се понесе по магистрала I-95, като надига сироп за кашлица, пълен с алкохол?
— Най-важното обаче — казваше брадясалият любител на метеорологията — е, че това бебче ще се сблъска с област от високо
атмосферно налягане, идваща от изток — много необичаен феномен. Това означава, че приятелите ни на север от Бостън може да бъдат
споходени от, както се изразяват янките, тридневна духавица.
„Що не духаш това“, помисли си Дрю и сграбчи чатала си.
По-късно, след неуспешен опит да подремне — само се въртеше неспокойно, — се обади Луси.
— Чуй ме, господинчо. — Дрю мразеше да го нарича така, все едно дращеше с нокти по черна дъска. — Прогнозата става все по-
страшна. Трябва да се прибереш вкъщи.
— Луси, това е просто буря, от онези, които татко наричаше шепа вятър. Не е ядрена война.
— Трябва да се прибереш, докато още можеш. Писнало му беше от тази буря и от нея.
— Не. Трябва да остана тук.
— Ти си глупак — каза тя. И за пръв път, откакто се помнеше, му затвори.
18
Дрю пусна канала с прогнозата за времето веднага щом стана на другата сутрин, като си мислеше: „Както псе се връща на бълвоча си,
тъй глупец повтаря своята глупост“.
Надяваше се да чуе, че Есенната буря Пиер е променила курса си. Не беше. Не беше променила курса си и настинката му. Не се
чувстваше по-зле, но не се чувстваше и по-добре. Обади се на Луси и се включи гласовата ѝ поща. Може да беше заета; може просто да не
искаше да говори с него. Дрю не възразяваше и в двата случая. Тя му беше ядосана, но щеше да ѝ мине; никой не разтрогва
петнайсетгодишен брак заради една буря, нали? Особено пък буря на име Пиер.
Опържи си две яйца и успя да изяде половината преди стомахът му да го предупреди, че ако го натъпче още, може да се стигне до втора
среща с тях. Остърга остатъка от чинията в кошчето за боклук, седна пред лаптопа и отвори документа, върху който работеше (ГОРЧИВА
РЕКА #3). Скролна до последното изречение, погледна празното пространство под мигащия курсор и започна да го пълни. Работата
вървеше добре в продължение на около час, после дойдоха проблемите. Започнаха с люлеещите се столове, на които шериф Ейврил и
тримата му заместници трябваше да седят пред градския затвор.
Трябваше да седят навън пред погледите на целия град и разбойниците на Дик Прескот, защото това беше в основата на хитрия план,
който Ейврил беше замислил, за да изведе сина на Прескот от града под носовете на коравите мъже, дошли да му попречат. Всички
трябваше да видят блюстителите на реда, особено заместник-шерифът Кал Хънт, който по една случайност имаше същия ръст и
телосложение като Анди Прескот.
Хънт носеше пъстро мексиканско серапе и широкопола шапка, украсена със сребърни висулки. Разточителната периферия скриваше
лицето му. Това беше важно. Серапето и шапката не бяха на заместник-шериф Хънт; той беше заявил, че се чувства като пълен глупак с
такава шапка. На шериф Ейврил не му дремеше. Той искаше хората на Прескот да гледат дрехите, а не мъжа, който ги носи.
Дотук добре. Интригата се завързваше. Тогава започнаха проблемите.

— Така — каза шериф Ейврил на заместниците си. — Време е да подишаме малко чист въздух по свечеряване. Да ни видят
всички, които трябва да ни видят. Ханк, вземи онази кана. Искам момчетата на покрива да видят добре как тъпият шериф се
напива с още по-тъпите си заместници.
— Налага ли се да нося тази шапка? — изстена Кал Хънт. — Няма да спрат да ми се подиграват цял живот.
— Засега мисли как ще оживееш до сутринта — отвърна шериф Ейврил. — Хайде да изнесем тези люлеещи се столове навън
и…

Тук Дрю спря, прикован от образа на тясното шерифско управление с три люлеещи се стола в него. Не, четири стола, защото трябваше
да добави и един за самия шериф Ейврил. Това беше много по-абсурдно от огромната шапка, скрила лицето на Кал Хънт, и не само защото
четири люлеещи се стола щяха да напълнят цялата проклета стая. Самата идея за люлеещи се столове не се връзваше с шерифско
управление дори в малко западно градче като Горчива река. Хората щяха да се смеят. Дрю изтри почти цялото изречение и прочете каквото
беше останало.

Хайде да изнесем тези

Тези какво? Столове? В стаята на шерифа би ли имало цели четири стола? Струваше му се малко вероятно.
— Това да не е шибана чакалня — каза Дрю и избърса чело. — Не и в… — Кихавицата го изненада и той кихна преди да успее да
покрие уста и опръска екрана на лаптопа с фини пръски слюнка, които размазаха думите.
— Мамка му! Шибана работа!
Протегна ръка за носните кърпички, за да избърше екрана, но кутията беше празна. Избърса лаптопа с кърпата за съдове и си помисли,
че като е мокра ужасно прилича на кърпата на Рой Деуит. Сополивата му кърпа.

Хайде да изнесем тези

Температурата му покачила ли се беше? Не му се искаше да го вярва, искаше да си внуши, че все по-силната топлина, която усеща
(както и все по-силното главоболие), се дължи на опитите му да разреши този идиотски проблем с люлеещите се столове, за да премине
нататък, но определено изглеждаше, че…
Този път успя да се обърне настрани преди да започне да киха. Не само веднъж, а пет-шест пъти един след друг. Имаше чувството, че
носът му се издува с всяко следващо кихане. Като прекомерно напомпана гума. Гърлото го болеше, ухото също.

Хайде да изнесем тези

Тогава му хрумна. Пейка! В шерифското управление можеше да има пейка, където да си чакат реда хората, дошли по един или друг
въпрос. Ухили се и вдигна окуражително палци. Болен или не, елементите все още се подреждаха и наистина ли беше толкова
изненадващо? Творческото вдъхновение често се движи по своя отделна чиста верига, независимо от болежките на тялото. Фланъри
О’Конър имала лупус. Станли Елкин имал множествена склероза. Фьодор Достоевски страдал от епилепсия, а Октавия Бътлър — от
дислексия. Какво е една скапана настинка, дори грип, в сравнение с подобни заболявания? Можеше да работи въпреки това. Пейката го
доказваше, пейката беше гениално хрумване.
 — Хайде да изнесем тази пейка навън и да пийнем.
— Но няма да пием алкохол наистина, нали, шерифе? — попита Джеп Ленард. Обяснили му бяха плана внимателно, но Джеп
не беше най-ярката…

Най-ярката крушка в полилея? Боже, не, това беше анахронизъм. Или не беше? Крушки със сигурност не е имало през 80-те години на
деветнайсети век, но е имало полилеи, естествено. Та нали имаше полилей в бара! Ако имаше интернет, можеше да прегледа примери за
полилеи от онези времена, но нямаше. Само двеста канала на телевизора, повечето пълен боклук.
По-добре да използва друга метафора. Ако това изобщо беше метафора — Дрю не знаеше със сигурност. Може да беше просто
сравнително… сравнително нещо си. Не, метафора си беше. Сигурен беше. Почти.
Няма значение, това не беше важното, а и сега не правеше упражнения по английски език, а пишеше книга, своята книга, тъй че щеше
мисли за самото писане. Нямаше да изпуска целта от поглед.
Не е най-зрелият пъпеш на бостана? Не е най-бързият кон в надбягването? Не, ужасни примери, но…
Тогава се сети. Вълшебство! Наведе се и написа бързо.

Обяснили му бяха плана внимателно, но Джеп не беше най-умният ученик в класа.

Доволен (е, относително доволен), Дрю стана, глътна от лека на д-р Кинг, после го прокара с чаша вода, за да измие вкуса в устата си:
смесица от сополи и лекарство за настинка.
Става като преди. Това се случи със „Селото“.
Можеше да си повтаря, че не е вярно, че този път е съвсем различно, че чистата верига в крайна сметка не е толкова чиста, защото
беше вдигнал температура, доста висока, ако се съдеше по това как се чувстваше — и всичко това само защото се беше докоснал до онази
кърпа.
Не, докосна се до ръката му. Докосна се до ръката, която беше държала кърпата.
— Докосна ръката, докоснала кърпата.
Пусна чешмата и си наплиска лицето. Това малко го освежи. Разбърка едно прахче „Гуди“ за главоболие с още вода, изпи го, после
отиде до вратата и я отвори. Беше сигурен, че ще види Мама Лос, толкова беше уверен за момент (заради треската), че наистина я вижда,
но се оказаха само движещи се сенки, предизвикани от лекия вятър.
Пое си няколко пъти дълбоко въздух. Вдишай дълбоко, издишай сега, ума ли си изгуби да му стиснеш ръка?
Прибра се в хижата и седна пред лаптопа. Струваше му се лоша идея да се напъва, но да бездейства би било още по-лошо. Затова
започна да пише в опит да улови отново вятъра, който беше издул платната му и го беше докарал дотук. Отначало като че ли се получаваше,
но до обед (не че му се ядеше) платната на въображението му съвсем се бяха свили. Навярно защото беше болен, но започваше да прилича
твърде много на предишния път.
Изглежда, губя думите.
Това беше казал на Луси и на Ал Стампър, но не беше истината; просто това беше обяснение, което можеше да им даде, за да го
приемат за писателски блокаж, нещо, което след време ще преодолее. Или което ще си иде само. Всъщност беше точно обратното. Заливаха
го твърде много думи. Дъбрава или горичка? Блести или пламти? Или се блещи? Даден герой хлътнали очи ли има, или празен поглед? А, и
можеше ли да каже хлътналоок или празноок?
Приключи в един. Написал беше две страници и му беше все по-трудно да опровергае усещането, че отново се превръща в нервния и
невротичен мъж, който за малко да опожари къщата преди три години. Можеше да си каже да не се терзае за дреболии като пейка вместо
люлеещи се столове, но когато погледнеше екрана, всяка дума му се струваше неподходяща. Всяка дума сякаш криеше зад себе си друга,
току извън обсега на зрението.
Възможно ли бе да се разболява от Алцхаймер? Дали се дължеше на това?
— Не ставай глупав — каза и се изненада колко носово говори. И прегракнало. Скоро щеше напълно да си изгуби гласа. Не че имаше с
кого да говори, освен със себе си.
Замъкни си задника вкъщи. Там имаш жена и две прекрасни деца, с които да говориш.
Но тогава щеше да загуби книгата. Пределно ясно му беше. След четири-пет дни, когато отново бъдеше във Фалмът и се почувстваше
по-добре, щеше да отвори документите с „Горчива река“ и прозата в тях щеше да изглежда все едно я е написал някой друг, чужда история,
която нямаше да има представа как да довърши. Ако си тръгнеше сега, щеше да захвърли ценен дар, който можеше никога да не получи
отново.
Направи се на мъж и сега има пневмония, беше казала дъщерята на Рой Деуит, като подтекстът гласеше: Какъв глупак. Нима Дрю щеше
да постъпи по същия начин?
Девойката или тигъра? Книгата или живота? Изборът наистина ли беше толкова невъзможен и мелодраматичен? Едва ли, но със
сигурност се чувстваше като десет кила лайна в торба за пет кила, в това нямаше никакво съмнение.
Ще поспя. Трябва да подремна. Когато се събудя, ще мога да реша.
И така, той пийна отново от вълшебния еликсир на д-р Кинг — или както там се казваше — и се качи в спалнята, където с Луси бяха
спали при предишните си престои в хижата. Заспа и когато се събуди, дъждът и вятърът бяха връхлетели и изборът вече не беше в негови
ръце. Трябваше да се обади по телефона. Ако все още можеше.
19
— Здравей, скъпа, аз съм. Съжалявам, че те ядосах. Наистина.
Тя пренебрегна извинението.
— Не ми прилича на алергия, господинчо. Струва ми се, че си болен.
— Просто настинка. — Той си прочисти гърлото или поне се опита. — Но май е доста тежка.
Прочистването на гърлото предизвика кашлица. Той покри с длан слушалката на стария телефон, но Луси вероятно все пак го беше
чула. Вятърът идваше на пориви, дъждът шибаше прозорците, а лампите примигнаха.
— И сега какво? Ще се затвориш в хижата ли?
— Явно ще трябва — отвърна той, след което побърза да добави: — Вече не става въпрос за книгата. Щях да се прибера, ако смятах, че
е безопасно, но бурята връхлетя. Лампите току-що примигнаха. Преди да се стъмни токът ще спре и телефонът ще прекъсне, почти
гарантирано. Сега ще замълча, за да ми кажеш „Нали ти казах“.
— Нали ти казах. Сега, след като уточнихме това, колко си зле?
— Не чак толкова — отвърна той, което беше още по-голяма лъжа от онази, че сателитната чиния не работи. Чувстваше се много зле,
но ако ѝ го кажеше, не се знаеше как ще реагира тя. Дали щеше да се обади в полицията в Преск Айл, за да изпрати спасителен екип? Дори
в сегашното му състояние това му се струваше прекалено. Да не говорим, че щеше да е голям срам.
— Не ми харесва, Дрю. Не ми харесва да си изолиран там.
Сигурен ли си, че не можеш да тръгнеш с колата?
— По-рано вероятно щях да успея, но пих някакво лекарство за настинка преди да полегна и се успах. Сега не смея да рискувам. Все
още има запушени канавки и изровени участъци от миналата зима. Силен дъжд като този със сигурност ще наводни голяма част от пътя.
Шевролетът може и да се справи, но ако не успее, ще се окажа заклещен на десет километра от хижата и на петнайсет от Смесения
магазин.
Последва мълчание, по време на което на Дрю му се стори, че направо чува как тя си мисли: „Трябваше да се направиш на мъж, нали,
глупак такъв“. Защото понякога „Нали ти казах“ просто не е достатъчно.
При нов порив на вятъра лампите примигнаха отново. (Или угаснаха за момент.) Телефонът изжужа като насекомо, после връзката се
изчисти.
— Дрю? Чуваш ли ме?
— Да.
— Телефонът издаде странен шум.
— Чух го.
— Имаш ли храна?
— В изобилие. — Не че му се ядеше. Тя въздъхна.
— Тогава стой вътре. Обади ми се довечера, ако телефонът още работи.
— Добре. А когато бурята отмине, ще се прибера вкъщи.
— Не и ако има нападали дървета. Не и преди някой да отиде да разчисти пътя.
— Аз ще го разчистя — каза Дрю. — Верижният трион на татко е в работилницата, освен ако някой от наемателите не го е взел. Дори
да е имало бензин в резервоара, се е изпарил, но мога да източа от колата.
— Ако не се разболееш по-тежко.
— Няма…
— Ще кажа на децата, че си добре. — Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него. — Няма смисъл да тревожим и тях.
— Добра иде…
— Искам да знаеш, че постъпи отвратително, Дрю. — Тя мразеше той да я прекъсва, но не ѝ пречеше, когато тя го прави. — Изобщо не
помисли в какво положение поставяш нас.
— Съжалявам.
— Книгата още ли върви добре? Дано. Дано си струва тревогите.
— Всичко е наред. — Вече не беше сигурен в това, но какво друго да ѝ каже? Старата история започва отново, Луси, а отгоре на
всичко съм и болен. Така щеше ли да я успокои?
— Добре — въздъхна тя. — Голям си идиот, но те обичам.
— И аз те оби… — Вятърът изрева и внезапно единствената светлина в хижата беше воднистото мъждукане, процеждащо се през
прозорците. — Луси, лампите угаснаха. — Говореше спокойно и това беше добре.
— Провери в бараката — каза тя. — Може да има фенер… Разнесе се ново жужене и настана тишина. Дрю остави старомодната
слушалка върху вилката. Сега беше напълно сам.
20
Грабна едно вмирисано старо яке от закачалката до вратата и с мъка се отправи към бараката през гаснещата светлина, като веднъж
вдигна ръка, за да отклони летящ клон. Дали защото беше болен, но имаше чувството, че вятърът вече е ураганен. Прехвърли ключовете,
докато студена вода се стичаше във врата му въпреки вдигнатата яка на якето, и се наложи да изпробва три преди да намери ключа за
катинара на вратата. Отново трябваше да го намества многократно, докато го превърти, а когато успя, вече беше подгизнал и кашляше.
В бараката беше тъмно и пълно със сенки, дори с широко отворената врата, но имаше достатъчно светлина, за да види верижния трион
на баща си на масата в дъното. Имаше още два триона, единият ръчен с дръжки в двата края, и по-добре, защото верижният изглеждаше в
окаяно състояние. Жълтата му боя почти не се виждаше от напластено масло, веригата беше напълно ръждясала, а и не можеше да си
представи как ще събере сили да дръпне шнура за запалване.
Луси обаче се оказа права за бензиновия фенер. Имаше дори два на рафт вляво от вратата заедно с метална туба от един галон с
бензин, но веднага се виждаше, че единият фенер е счупен, с разбито стъкло и липсваща дръжка. Другият изглеждаше здрав. За щастие
имаше и поставен фитил; както му трепереха ръцете, се съмняваше, че би успял да сложи нов. „Трябваше да се сетя по-рано — смъмри се
той. — Естествено, трябваше и да се прибера вкъщи по-рано. Докато още можех“.
Когато вдигна тубата с бензина на слабата следобедна светлина, видя наклонения надясно почерк на баща си върху парче лейкопласт:
ИЗПОЛЗВАЙ ТОЗИ, А НЕ БЕЗОЛОВЕН! Разтръска я. Беше пълна до половината. Не беше кой знае колко, но може би щеше да му стигне за
два-три дни, ако го използваше разумно.
Отнесе тубата и здравия фенер в хижата, понечи да ги остави на масата, но размисли. Ръцете му трепереха и със сигурност щеше да
разлее поне част от бензина. Затова сложи фенера в мивката и съблече мокрото яке. Преди да се заеме да напълни фенера, отново се
разкашля. Стовари се на един от столовете и буха, докато насмалко не припадна. Вятърът виеше и нещо тупна върху покрива. Много по-
голям клон от онзи, който беше отбил с ръка, ако се съдеше по звука.
Когато кашлицата премина, отвъртя капачката на фенера и тръгна да търси фуния. Не намери, затова откъсна парче алуминиево фолио
и направи примитивна фуния. От изпаренията отново се разкашля, но този път удържа пристъпа, докато напълни резервоара. Щом
приключи, се преви над шкафа с горещо чело, отпуснато върху ръката, и започна да се дави от кашлица.
Пристъпът в крайна сметка премина, но температурата му се беше качила още повече. „Това, че се измокри до кости, едва ли помогна“,
помисли си той. Щом запалеше фенера — ако успееше да го запали, — щеше да изпие още един аспирин. И прахче за главоболие, и голяма
глътка от лека на д-р Кинг за всеки случай.
Напомпа малката джаджа отстрани, за да покачи налягането, отвори кранчето, после запали клечка кибрит и я пъхна в дупката за
запалване. За момент не се случи нищо, но после фитилът пламна и лумна толкова ярка светлина, че Дрю примижа. Занесе фенера до
килера, за да потърси фенерче. Намери дрехи, стари оранжеви жилетки за ловния сезон и стари кънки (помнеше смътно, че се пързаляше
по замръзналия поток с брат си в редките случаи, когато бяха идвали тук през зимата). Намери шапки и ръкавици, и допотопна
прахосмукачка „Електролукс“, която изглеждаше в същото окаяно състояние като ръждясалия верижен трион в бараката. Нямаше фенерче.
Вятърът се извиси до писък в стрехите и го заболя главата. Дъжд се стичаше по прозорците. Последната дневна светлина се стопяваше
и той си помисли, че го чака много дълга нощ. Експедицията до бараката и усилията да запали фенера го бяха погълнали изцяло, но сега,
след като беше свършил с това, имаше време да се страхува. Беше се оказал хванат в този капан заради книга, която (вече можеше да го
признае) започваше да му се изплъзва като предишните. Нямаше как да си тръгне, беше болен и несъмнено щеше да се разболява все
повече.
— Мога да си умра тук — каза с новия си пресипнал глас. — Напълно възможно е.
По-добре да не мисли за това. По-добре да сложи дърва в печката и да я запали, защото освен дълга, нощта щеше да бъде и студена.
Температурите рязко ще паднат с нахлуването на студения фронт, брадясалият любител на метеорологията не беше ли казал така?
Продавачката в магазина с обицата на устната беше казала същото. Използвала беше същата метафора (ако наистина беше метафора), която
оприличаваше температурата на предмет, който може да падне от маса.
Това му напомни за заместник-шериф Джеп, който не беше най-умният ученик в класа. Наистина ли? Нима си беше въобразил, че този
израз ще свърши работа? Скапана метафора (ако наистина беше метафора). Не само слаба, а направо смехотворна. Докато зареждаше
печката, в трескавия му ум като че ли се отвори тайна врата и той си помисли: Куха лейка.
По-добре.
Глупав като патка.
Още по-добре заради натюрела на Дивия запад.
Тъп като галош. Кух като хралупа. Глупав като…
— Престани — каза с почти умолителен тон. Това беше проблемът. Тайната врата беше проблемът, защото…
— Нямам власт над нея — каза с пресипналия си глас и си помисли: „Тъп като жаба с мозъчна травма“.
Плесна се с длан по слепоочието. Прониза го още по-силна болка в главата. Удари се отново. И отново. Когато се насити, напъха
смачканите страници от списание под няколко съчки, драсна кибритена клечка върху плота на печката и се вгледа как огънят се разгорява.
Със запалената клечка все още в ръка погледна към страниците от „Горчива река“, натрупани до принтера, и се запита какво ли ще
стане, ако ги подпали. Не беше успял съвсем да изгори къщата, когато запали „Селото на склона“, пожарната пристигна преди пламъците
да обхванат дори стените на кабинета му, но на Лайняния път нямаше да дойде пожарна, а бурята не би могла да угаси разгорял се пожар,
защото хижата беше стара и суха. Стара като земята, суха като на баба ти…
Пламъкът, пълзящ по клечката, стигна до пръстите му.
Дрю я разклати, хвърли я в печката и затвори вратичката.
— Книгата не е лоша и аз няма да умра тук — каза високо. — Няма да стане.
Угаси фенера, за да пести бензина, после седна на фотьойла, на който прекарваше вечерите в четене на романи на Джон Д. Макдоналд
и Елмор Ленард. Сега, на угасен фенер, нямаше достатъчно светлина, за да чете. Нощта почти се беше спуснала, а единствената светлина в
хижата беше примигващото червено око на огъня, което се виждаше през прозорчето на печката. Дрю придърпа стола по близо до нея и се
обгърна с ръце, за да спре треперенето. Трябваше да съблече мокрите си панталони и риза, при това веднага, ако не искаше да се разболее
още повече. Още си мислеше това, когато заспа.
21
Събуди го оглушителен трясък навън. Последва втори, още по-силен, и тупване, което разтърси пода. Паднало беше дърво, при това
голямо.
Огънят в печката беше догорял до червена мъждукаща жарава. Освен вятъра сега се чуваше и барабанене по прозорците. В голямата
стая на първия етаж беше отвратително горещо, поне за момента, но температурата навън явно беше паднала (под масата), както бяха
прогнозирали, защото дъждът беше преминал в суграшица.
Дрю погледна да види колко е часът, но китката му беше гола. Вероятно беше оставил часовника си на нощното шкафче до леглото,
макар да не помнеше ясно. Винаги можеше да провери часа и датата на лаптопа, но имаше ли смисъл? В горите на севера беше нощ. Нужно
ли му беше да знае друго?
Реши, че е нужно. Нужно беше да разбере дали дървото е паднало върху верния му шевролет и дали го е направило на пихтия. Разбира
се „нужно“ не беше правилната дума, „нужно“ се използваше за нещо, което непременно трябва да имаш, и се подразбираше, че с помощта
му можеш да промениш положението към по-добро, а нищо в сегашното му положение не можеше да се промени и „положение“
правилната дума ли беше, или беше твърде обща? По-скоро беше „беда“, отколкото „положение“, като „беда“ в този контекст означаваше…
— Престани — каза той. — Да се подлудиш ли искаш? Сигурен беше, че отчасти иска точно това. Някъде в главата му контролни табла
пушеха, платки се чупеха, а луд учен размахваше ликуващо юмруци. Можеше да си внуши, че е от треската, но беше в идеално здраве, когато
нещата със „Селото“ се закучиха. Същото важеше за другите два романа. Тогава беше здрав, поне физически.
Стана с гримаса от болките, които вече се бяха разпрострели до всичките му стави, и отиде до вратата, като опитваше да не се препъне.
Вятърът я изтръгна от ръката му и я блъсна в стената. Той я сграбчи и я задържа, с дрехи, прилепнали по тялото, и коса, развяваща се назад.
Нощта беше черна — черна като ботушите на дявола, черна като катран, черна като в кучешки гъз — но успя да различи очертанията на
шевролета и (може би) три клона, развяващи се високо зад него. Въпреки че нямаше как да е напълно сигурен, дървото явно беше пощадило
колата и беше паднало върху бараката, като несъмнено беше продънило покрива.
Подпря вратата с рамо, затвори я и пусна резето. Не очакваше натрапници в такава отвратителна нощ, но не искаше вятърът да я отвори
отново, след като си легнеше. А той щеше да си легне. Стигна до кухненския бокс на слабата мъждукаща светлина от жаравата и запали
фенера. На ярката му светлина хижата изглеждаше нереална, като застинала при проблясването на светкавица от фотоапарат, която обаче не
гаснеше, а продължаваше да свети. Вдигнал фенера пред себе си, той тръгна към стълбището. Тогава чу дращене по вратата.
„Клон — каза си. — Довял го е вятърът и се е закачил, сигурно на изтривалката. Не е важно. Лягай си“.
Дращенето отново се чу, толкова тихо, че едва ли би го доловил, ако вятърът не беше избрал точно тези няколко секунди да утихне. Не
звучеше като клон; звучеше като шум от човек. Като сираче в буря, твърде изнемощяло или тежко ранено, за да почука, и способно
единствено да дращи. Само че навън нямаше никой… или грешеше? Можеше ли да е напълно сигурен? Беше толкова тъмно, когато излезе.
Черно като ботушите на дявола.
Отиде до вратата, вдигна резето и я отвори. Вдигна фенера. Нямаше никой. Тогава, тъкмо когато се канеше да затвори, погледна надолу
и видя плъх. Вероятно обикновен хамбарен плъх, не огромен, но доста едър. Лежеше върху изтърканата изтривалка с една лапичка —
розова, странно наподобяваща ръчичката на бебе — протегната и все още дращеща във въздуха. Тъмнокафявата му козина беше осеяна с
късчета от листа, вейки и капчици кръв. Изпъкналите му очи го гледаха. Дишаше тежко. Розовата лапа продължи да дращи във въздуха,
както беше драскала по вратата. Едва доловим звук.
Луси ненавиждаше гризачи и се скъсваше да пищи, ако видеше дори полска мишка да пропълзи по шкафа, и нямаше смисъл да ѝ
обяснява, че дребното животинче несъмнено е много по-уплашено от нея. Дрю също не беше голям фен на гризачите и осъзнаваше, че
пренасят болести — хантавируси, треска при ухапване, а това бяха само двете най-разпространени заболявания, — но той самият не
страдаше от почти инстинктивната омраза на Луси към тях. Към този плъх изпитваше най-вече жалост. Вероятно заради розовата лапичка,
която продължаваше да дращи във въздуха. Или може би заради точиците бяла светлина, които виждаше отразени в черните му очи.
Животинчето лежеше задъхано и гледаше нагоре към него с кръв по козината и мустаците. С разкъсани вътрешности, вероятно умиращо.
Дрю се наведе, опрял една ръка на бедрото си, а с другата спуснал фенера, за да вижда по-добре.
— Бил си в бараката, нали?
Почти със сигурност. А дървото беше паднало, пробило беше покрива и беше унищожило щастливия дом на господин Плъх. Дали го
беше ударил клон или парче от покрива, докато е бягал? Може би кофа със спечена боя? Дали безполезният верижен трион на баща му се
беше прекатурил от масата и беше паднал върху него? Нямаше значение. Каквото и да беше, го беше премазало и може би му беше счупило
гръбнака. Но животинчето беше събрало малкото му останали сили, за да допълзи дотук.
Вятърът отново се усили и навя суграшица в сгорещеното лице на Дрю. Остри ледени късчета удариха фенера, изсъскаха, разтопиха се
и се стекоха по стъклото. Плъхът дишаше тежко. „Плъхът малък е в беда, помогни му, да, да, да“, помисли си Дрю. Само че на този плъх
нямаше как да му се помогне. Не беше нужно да си гений, за да го разбереш.
Само че той, разбира се, можеше да му помогне.
Отиде до незапалената камина, като спря веднъж от пристъп на кашлица, наведе се и погледна към ръжена, но от мисълта да набучи
плъха с него му призля. Вместо това взе лопатата за изгребване на пепелта. Един силен удар щеше да е достатъчен да го избави от мъките.
После можеше да използва лопатата, за да го избута от верандата. Ако не се гътнеше до сутринта, нямаше желание да започне утрешния ден
като настъпи трупа на мъртво животно.
„Колко интересно — каза си. — Когато го видя за пръв път, си помисли „той“. Сега, след като реши да убиеш проклетника, вече
мислиш за него в среден род“.
Плъхът още лежеше на изтривалката. По козината му бяха започнали да се събират ледени късчета. Розовата лапичка (толкова човешка,
толкова човешка) продължаваше да маха във въздуха, макар движенията да се забавяха.
— Ще те отърва от мъките ти — каза Дрю. Вдигна лопатата, готов за удара… но я свали. Защо? Заради бавно движещата се лапичка?
Заради лъскавите черни очи?
Дърво беше разбило дома на плъха и го беше смачкало, той (пак мина на „той“) някак си беше допълзял до хижата, бог знае колко
усилия му беше коствало, и това ли щеше да получи за награда? Едно последно смачкване, този път фатално? Самият Дрю се чувстваше
доста смачкан тези дни и, абсурдно или не (вероятно абсурдно), изпитваше известно съчувствие.
Междувременно вятърът го смразяваше, суграшицата го биеше в лицето и отново се беше разтреперил. Трябваше да затвори вратата, но
нямаше да остави плъха да умре бавно в тъмното. Отгоре на всичко върху изтривалката му.
 Остави фенера и използва лопатата, за да загребе животинчето (интересно колко бързо преминаваше от един род в друг). Отиде до
печката и внимателно изсипа плъха на пода. Розовата лапичка продължаваше да дращи. Дрю опря ръце на коленете си и кашля, докато не
получи сухи пристъпи на гадене и пред очите му не затанцуваха петънца. Щом кашлицата премина, занесе фенера при фотьойла и седна.
— Хайде, умирай — каза на плъха. — Поне ще си отидеш на сухо и топло.
Угаси фенера. Сега остана само червеното сияние на догарящата жарава. Начинът, по който пулсираха въглените, му напомни как
розовата лапичка дращеше… и дращеше… и дращеше. Видя, че продължава да дращи.
„Трябва да разпаля огъня преди да си легна — помисли си той. — Ако не го направя, сутринта тук ще е студено като в гробница“.
Но кашлицата, която се беше успокоила временно, несъмнено щеше да се върне, ако станеше и се раздвижеше. А и беше уморен.
„Освен това остави плъха много близо до печката. Внесе го вътре, за да умре по естествен път, нали? Не да го изгориш жив. Ще палиш
огъня сутринта“.
Вятърът стенеше около хижата, на моменти се надигаше до женски писък, после утихваше пак до стенание. Суграшицата барабанеше
по прозорците. Докато слушаше звуците, те започнаха да се сливат. Затвори очи, после отново ги отвори. Плъхът дали беше умрял? Първо си
помисли, че е мъртъв, но тогава лапичката отново махна бавно. Значи още беше жив.
Дрю затвори очи. И заспа.
22
Събуди се стреснато, когато друг клон тупна на покрива. Нямаше представа колко е спал. Можеше да е петнайсет минути или два часа,
но едно беше сигурно: пред печката нямаше плъх. Явно Мосю Плъх не е бил толкова тежко ранен, колкото Дрю си мислеше; свестил се е и
сега беше някъде из хижата. Идеята не му се понрави много, но сам си беше виновен. Все пак той го беше поканил да влезе.
„Трябва да ги поканиш — помисли си Дрю. — Вампири. Превъплъщенци. Дяволът с черните ботуши за езда. Трябва да поканиш…“
— Дрю.
Стресна се толкова силно, когато чу гласа, че за малко да прекатури фенера с ритник. Огледа се и на светлината на догарящия огън в
печката видя плъха. Седеше на задните си лапи на бюрото под стълбите между лаптопа и портативния принтер. Всъщност седеше върху
ръкописа на „Горчива река“.
Дрю опита да отговори, но успя да издаде само грак. Прочисти си гърлото — което беше болезнено — и опита отново.
— Стори ми се, че каза нещо.
— Казах. — Устата на плъха не помръдваше, но гласът идваше от него; не си въобразяваше.
— Това е сън — каза Дрю. — Или бълнувам. Може би бълнувам насън.
— Не, достатъчно реално е — отвърна плъхът. — Буден си и не бълнуваш. Температурата ти спада. Провери.
Дрю попипа чело. Наистина му се стори по-хладно, но това не беше надежден метод, нали? Все пак разговаряше с плъх. Бръкна в
джоба си за кибрита, който беше пъхнал там, драсна една клечка и запали фенера. Вдигна го и очакваше плъхът да е изчезнал, но той още си
беше там, клекнал на задните си лапи с опашка, увита около тях, и вдигнал странните си розови ръчички пред гърдите.
— Ако си истински, се разкарай от ръкописа ми. Бъхтих се твърде много върху него, за да надрискаш заглавната страница.
— Наистина се бъхти здраво — съгласи се плъхът (но без да даде знак, че възнамерява да се премести). Почеса се зад едното ухо и
изглеждаше много оживен.
„Каквото и да е паднало върху него, явно само го е зашеметило — помисли си Дрю. — Ако изобщо има плъх. Ако не ми се привижда“.
— Бъхти се здраво и отначало работата вървеше добре. Направо като по вода. После нещата започнаха да се объркват, нали? Също като
предишните пъти. Не се обвинявай, мераклиите да пишат романи по целия свят се сблъскват със същото. Знаеш ли колко недовършени
романи стоят прибрани в чекмеджета и шкафове? Милиони.
— Разболях се и това ме скапа.
— Припомни си. Замисли се честно. Започна да се случва преди това.
Дрю не искаше да си припомня.
— Губиш селективното си възприятие — каза плъхът. — Всеки път така става. Поне с романите. Не се случва изведнъж, но докато
книгата набъбва и започва да диша, трябва все по-често да избираш между различни варианти и селективното ти възприятие излиза от
строя.
Плъхът стъпи на четири крака, пропълзя до ръба на бюрото и отново се изправи на задните си крака като куче, просещо лакомство.
— Писателите имат различни навици, различни начини да влязат в ритъм и работят с различна скорост, но за да напишеш дълго
произведение винаги са нужни продължителни периоди на концентрирано писане.
„Чувал съм това и преди — помисли си Дрю. — Почти дума по дума. Къде?“
— Във всеки един момент от тези периоди на концентрация — тези полети на въображението — писателят е изправен пред поне
седем варианта при избор на дума, израз или детайл. Талантливите правят правилния избор почти несъзнателно; те са професионалните
баскетболисти на ума и целят коша от всякакви позиции по игрището.
„Къде? Кой?“
— Тече постоянен процес на отсяване, който е в основата на онова, което наричаме творческо писа…
— Франзен! — извика Дрю, изправи рязко гръб и го прониза силна болка в главата. — Това беше част от лекцията на Франзен! Почти
дума по дума!
Плъхът не обърна внимание на прекъсването.
— Ти си способен да извършваш този процес на отсяване, но само на кратки интервали. Когато се опитваш да напишеш роман —
разликата е като между спринт и маратон, — при теб този процес винаги се обърква. Виждаш всички варианти, но пресяването започва да
ти изневерява. Не губиш думите, губиш способността да избереш правилните думи. Изглеждат ти подходящи; изглеждат ти неподходящи. Ти
си като кола с мощен двигател и счупена трансмисия.
Дрю стисна очи достатъчно силно, че отново да види петна, и ги отвори рязко. Сирачето от бурята още беше тук.
— Мога да ти помогна — заяви плъхът. — Ако искаш, разбира се.
— Защо ще го правиш?
Плъхът килна глава, сякаш не можеше да повярва, че уж умен мъж — университетски преподавател по английски, чийто разказ беше
публикуван в „Ню Йоркър“! — може да е толкова глупав.
— Ти щеше да ме убиеш с лопата и защо не? Аз съм просто противен плъх. Но вместо това ме подслони. Спаси ме.
— И за награда ти ще ми изпълниш три желания — каза Дрю с усмивка. Това беше позната територия: Ханс Кристиан Андерсен,
Мари-Катрин д’Олноа, братя Грим.
— Само едно — каза плъхът. — Едно конкретно желание. Можеш да си пожелаеш да довършиш книгата. — Той вдигна опашка и я
плесна подчертано върху ръкописа на „Горчива река“. — Но има условие.
— И какво е то?
— Някой, на когото държиш, трябва да умре.
Отново позната територия. Това се оказваше сън, в който преживява отново спора с Луси. Обяснил ѝ беше (не много добре, но беше
опитал), че трябва да напише книгата. Че това е много важно. Тя беше попитала дали книгата е важна колкото нея и децата. Той отговори,
че не е, разбира се, после попита дали се налага да избира.
Мисля, че трябва да избираш, и ти току-що направи своя избор, отвърнала беше тя.
— Всъщност това не е съвсем вълшебно желание — каза той.
— По-скоро е бизнес сделка. Като сделката на Фауст. Не е като в приказките, които четях като малък.
Плъхът се почеса зад ухото, като някак си успя да запази равновесие. Забележително.
— Всички желания в приказките имат цена. Като в „Маймунската лапа“. Помниш ли тази история?
 — Дори насън не бих разменил жена си или някое от децата си за непретенциозен каубойски роман — каза Дрю.
Още докато изричаше тези думи, осъзна, че именно затова се беше заел с „Горчива река“ без колебание: един приключенски уестърн
никога нямаше да стои в книжарниците редом с книгите на Рушди, Атууд или Шейбон. Още по-малко до книгите на Франзен.
— Не бих поискал това от теб — каза плъхът. — Всъщност си мислех за Ал Стампър. Старият ти декан.
Това накара Дрю да онемее. Той просто погледна плъха, който също го гледаше с лъскавите си черни очички. Вятърът фучеше около
хижата, понякога достатъчно силно, че да разтресе стените; суграшицата барабанеше.
Рак на панкреаса, беше казал Ал, когато Дрю отбеляза колко много е отслабнал. Но беше добавил, че още няма нужда да му пишат
некролога. Докторите го хванаха сравнително рано. Изгледите са добри.
Но с жълтеникавата кожа, хлътналите очи и безжизнена коса Ал не бе изглеждал много добре. Ключовата дума в казаното от него
обаче беше „сравнително“. Ракът на панкреаса беше коварен; откриваше се трудно. Диагнозата почти винаги беше равносилна на смъртна
присъда. А ако наистина умреше? Щеше да има период на траур, разбира се, а Надин Стампър щеше да е главната опечалена — бяха женени
от около четирийсет и пет години. Целият факултет по английски език щеше да носи черни ленти около месец. Некрологът щеше да е дълъг
и да изброява многобройните му постижения и награди. Щяха да бъдат упоменати книгите му за Дикенс и Харди. Но Ал беше най-малко на
седемдесет и две, може би дори на седемдесет и четири, и никой нямаше да каже, че умрял млад или че не е разгърнал потенциала си.
Междувременно плъхът го гледаше, свил розови лапички пред косматите си гърди.
„Какво пък толкова? — помисли си Дрю. — Това е само хипотетичен въпрос. При това в сън“.
— Предполагам, че бих приел сделката и бих си поискал желанието — каза Дрю. Сън или не, хипотетичен въпрос или не, все пак се
почувства неспокойно. — Той бездруго умира.
— Завършваш книгата си и Стампър умира — каза плъхът, сякаш за да се увери, че Дрю разбира.
Дрю го изгледа лукаво.
— Книгата ще бъде ли публикувана?
— Имам право да изпълня желанието ти, но не и да предвиждам бъдещето на литературното ти начинание. Ако трябва да
предположа… — Плъхът надигна глава. — Предполагам, че ще бъде издадена. Както вече казах, имаш талант.
— Добре. Ще завърша книгата и Ал ще умре. Тъй като бездруго ще умре, това ми се струва приемливо. — Само че не му се струваше
наистина приемливо. — Мислиш ли, че ще доживее поне да я прочете?
— Нали ти казах…
Дрю вдигна ръка.
— Нямаш право да предвиждаш бъдещето на литературното ми начинание, схванах. Приключихме ли?
— Има още нещо, от което се нуждая.
— Ако е да подпиша договора с кръвта си, забрави за цялата сделка.
— Не е свързано с теб, господинчо — каза плъхът. — Гладен съм. Той скочи на стола до бюрото, а от него — на пода. Претича до
кухненската маса и взе една соленка, която Дрю явно беше изпуснал в деня, в който яде сандвич със сирене и доматена супа. Плъхът се
изправи, хванал соленката с предните си лапи, и я загриза. Соленката изчезна за секунди.
— Приятно ми беше да си поговорим — каза плъхът и изчезна също толкова бързо, колкото соленката, като се стрелна през стаята и се
шмугна в незапалената камина.
— Дявол го взел — каза Дрю.
Затвори очи, но веднага ги отвори. Нямаше чувството, че сънува. Затвори ги отново, пак ги отвори. Третия път, когато ги затвори, си
останаха затворени.
23
Събуди се в леглото без спомен как е стигнал до него… или беше спал в него цяла нощ? Това беше по-вероятно, като се имаше предвид
колко зле беше благодарение на Рой Деуит и сополивата му кърпа. Целият предишен ден му се струваше като сън, разговорът с плъха бе
само най-ярката част от него.
Вятърът продължаваше да духа, а суграшицата още барабанеше по прозорците, но той се чувстваше по-добре. Нямаше никакво
съмнение. Температурата му или спадаше, или беше спаднала напълно. Ставите и гърлото още го боляха, но не толкова силно колкото
снощи, когато беше смътно убеден, че ще си умре тук. Умрял от пневмония на Лайняния път — какъв некролог щеше да бъде само.
Беше по боксерки, останалите му дрехи бяха на купчина на пода. Не помнеше и кога се е съблякъл. Облече ги и слезе на долния етаж.
Опържи си четири яйца и този път ги изяде всичките, като прокарваше всяка хапка с портокалов сок. Беше от концентрат, единственият,
който се предлагаше в Смесения магазин, но студен и вкусен.
Погледна бюрото на баща си и си помисли да седне да работи, може би да се прехвърли на пишещата машина, за да не харчи батерията
на лаптопа. Но след като остави съдовете в мивката, се замъкна на горния етаж, отново си легна и спа до следобед.
Когато се събуди за втори път, бурята продължаваше да вилнее, но не го беше грижа. Чувстваше се почти нормално. Ядеше му се
сандвич — имаше болонски салам и сирене — и после искаше да се захване за работа. Шериф Ейврил тъкмо щеше да преметне
разбойниците с хитрия си план и сега, след като се чувстваше добре и отпочинал, нямаше търпение да го напише.
На половината път надолу по стълбището забеляза, че сандъкът с играчките до камината е прекатурен и съдържанието му се е
пръснало върху чергата. Дрю си помисли, че го е ритнал по безпаметния си път към спалнята предишната вечер. Отиде при сандъка и го
вдигна с намерението да прибере играчките преди да седне да работи. Държеше фризбито в една ръка и старата гумена кукла в другата,
когато замръзна. До полуголото Барби на Стейси лежеше плюшен плъх.
Главата му започна да пулсира, когато се наведе да го вдигне. Значи не беше оздравял напълно. Стисна плъха и той изписка вяло.
Просто играчка, но малко зловеща при дадените обстоятелства. Кой би дал на детето си плюшен плъх, с който да се гушка в леглото, когато
в същата кутия имаше съвсем читаво мече (вярно, само с едно око, но все пак)?
„Всеки с вкуса си“, помисли си той и довърши старата максима на майка си на глас:
— Каза старата мома и целуна кравата.
Може да е видял плюшения плъх в разгара на треската и образът да се е промъкнал в съня му. Всъщност най-вероятно така е станало.
Това, че не помнеше да е преравял сандъка чак до дъното, не означаваше нищо; та нали дори не помнеше как си е съблякъл дрехите и си е
легнал.
Нахвърля играчките в сандъка, направи си чай и се залови за работа. Отначало беше изпълнен със съмнения, колебаеше се, малко се
страхуваше, но след няколко неудачни опита му потръгна и писа, докато не стана твърде тъмно, за да вижда, без да запали фенера. Девет
страници, при това добри.
Дяволски добри.
24
Духавицата не се оказа тридневна; Пиер всъщност продължи четири дни. На моменти вятърът и дъждът затихваха, после бурята отново
се разяряваше. Понякога падаше по някое дърво, но нито едно толкова наблизо, колкото онова, стоварило се върху бараката. Това не беше
част от съня; видял го беше със собствените си очи. И макар дървото — огромен стар бор — да беше пощадило шевролета, все пак беше
паднало достатъчно близо, за да откърши едното странично огледало.
Дрю едва забеляза тези подробности. Пишеше, ядеше, спеше следобед, отново пишеше. От време на време го спохождаше поредица от
кихавици и от време на време се сещаше за Луси и децата, които чакаха разтревожено вест от него. Но през повечето време не мислеше за
тях. Егоистично от негова страна, осъзнаваше го, ала не го беше грижа. В момента живееше в Горчива река.
От време на време се налагаше да спира, за да намери точната дума (като послание, изплуващо в прозорчето на вълшебната гадателска
топка, която имаше като дете), и от време на време се налагаше да става и да се разхожда из стаята, докато измисли как да премине плавно
от един пасаж към следващия, но не изпадаше в паника. Не се изнервяше. Знаеше, че думите ще дойдат, и те идваха. Целеше коша от всички
страни, дори от другия край на игрището. И за това не го беше грижа. Носил беше в себе си тази книга, тази идея, хрумнала му на един
уличен ъгъл; сега книгата носеше него.
И колко добре си прекарваха само!
25
Седяха във влажното мазе на светлината на газената лампа, която шерифът беше донесъл, Джим Ейврил от едната страна, Анди
Прескот от другата. На мъждивото сияние на фенера младежът изглеждаше на не повече от четиринайсет. Определено не изглеждаше като
пияния и обезумял млад мъж, който беше отвял главата на момичето. Ейврил си помисли, че злото е странно нещо. Странно и коварно.
Намира начин да се промуши в теб, както плъх намира начин да се промуши в къщата, изяжда всичко, което те е примързяло да прибереш, а
след като се насити, изчезва. Какво беше оставил след себе си плъхът-убиец, когато беше напуснал Прескот? Това. Едно уплашено момче.
То твърдеше, че не си спомня какво е сторило, и Ейврил му вярваше. Въпреки това щеше да увисне на бесилото.
— Колко е часът? — попита Прескот.
Ейврил погледна джобния си часовник.
— Наближава шест. Минали са пет минути от предишния път, когато ме попита.
— И дилижансът идва в осем, така ли?
— Да. Когато излезе от града и се отдалечи на около миля, един от заместниците ми ще…

Дрю спря и се вгледа в страницата на пишещата машина. Слънчев лъч тъкмо я беше огрял. Той стана и отиде до прозореца. Късче от
небето отново беше синьо. Колкото една кръпка, би казал баща му, но се увеличаваше. И чу нещо, слабо но познато: бръмченето на верижен
трион.
Облече влажното си яке и излезе навън. Звукът още беше далеч. Прекоси двора, осеян с клони, до останките от бараката. Трионът на
баща му лежеше под част от срутената стена и Дрю успя да го измъкне. Този трион беше от по-малките, но щеше да се справи, стига някое
от повалените дървета, до които стигнеше, да не беше прекалено дебело. „И не се престаравай — каза си той. — Освен ако не искаш пак да
се скапеш“.
За момент понечи да се прибере вътре и да продължи да работи вместо да се опита да пресрещне онзи, който си пробиваше път през
отломките от преминалата буря. Можеше да отнеме ден-два. Но нещата се бяха променили. В съзнанието му изникна образ (вече идваха
непрекъснато, без да ги търси) и го накара да се усмихне: комарджия в губеща поредица, приканващ крупието да побърза и да раздаде
шибаните карти. Дрю вече не беше като този тип, и слава богу. Книгата щеше да го чака, когато се върне. Независимо дали продължеше да я
пише тук в гората или у дома във Фалмът, книгата щеше да го чака.
Метна триона в багажника на шевролета и пое бавно по Лайняния път, като от време на време спираше да отмести нападали клони
преди да продължи. Измина почти километър и половина преди да стигне до първото паднало на пътя дърво, но то беше бреза и я наряза
бързо.
Верижният трион вече бръмчеше много силно, не ррррр, а РРРРРР. Всеки път, когато бръмченето спираше, Дрю чуваше двигателя на
колата, с която спасителят му се приближаваше, после трионът отново се включваше. Дрю се опитваше да среже едно доста дебело дърво
без особен успех, когато джип, пригоден за работа в гората, се зададе иззад следващия завой.
Шофьорът спря и слезе. Беше голям мъж с още по-голямо шкембе, облечен със зелен гащеризон и камуфлажно палто, което се
развяваше около коленете му. Трионът, който носеше, беше с индустриални размери, но приличаше на играчка в облечените с ръкавици
ръце на мъжа. Дрю веднага го позна. Приликата беше забележителна. Както и дъхът на „Олд Спайс“, придружаващ мириса на дървесина и
бензин от триона.
— Здравейте! Вие трябва да сте синът на Стария Бил! Едрият мъжага се усмихна.
— Аха. А вие трябва да сте синът на Бъзи Ларсън.
— Точно така. — До този момент Дрю не беше осъзнавал острата си нужда да види друго човешко същество. Сякаш не съзнаваш колко
си жаден, докато някой не ти подаде чаша студена вода. Той протегна ръка. Здрависаха се над поваленото дърво.
— Казваш се Джони, нали? Джони Колсън.
— Почти. Джаки. Отдръпнете се, за да нарежа дървото, господин Ларсън. На вас ще ви отнеме цял ден с тази играчка.
Дрю се отдръпна и загледа как Джаки включи триона си
„Щил“ и започна да реже дървото, като оставяше спретната купчинка дървени стърготини върху осеяния с листа и вейки път. Двамата
заедно изтърколиха по-малката половина от ствола в канавката.
— Нататък пътят как е? — попита Дрю малко задъхан.
— Не е много зле, но на едно място се е изровил. — Джаки примижа с едно око и измери с поглед шевролета на Дрю. — Вероятно ще
минете, джипът ви е достатъчно висок. Ако не успеете, мога да ви изтегля, макар че ще ви поочука гърнето.
— Как ти хрумна да дойдеш насам?
— Жена ви имала телефонния номер на татко. Говорила с майка ми, а тя се обади на мен. Жена ви страшно се тревожи за вас.
— Да, сигурно. И ме смята за голям глупак.
Този път момчето на Стария Бил — да го наречем Младия Джаки — огледа с присвити очи високите борове от едната страна на пътя и
не каза нищо. Янките по правило не коментираха брачните взаимоотношения на другите хора.
— Знаеш ли какво — каза Дрю. — Защо не дойдеш с мен до хижата на баща ми. Имаш ли време?
— Имам. Нямам друга работа до вечерта.
— Аз ще си събера багажа — няма да се бавя — и може да отидем заедно до магазина. Там няма обхват на мобилните телефони, но ще
се обадя от монетния. Ако бурята не го е повредила, разбира се.
— Не, работи си. Обадих се на мама по него. Сигурно не знаете за Деуит.
— Само, че беше болен.
— Вече не е — каза Джаки. — Умря. — Събра храчка и я изплю, после вдигна очи към небето. — Ще изпусне чуден ден, като гледам.
Скачайте в колата си, господин Ларсън. Карайте след мен до хижата на Патерсън. Там ще завием.
26
Дрю помисли, че надписът и снимката на витрината на Смесения магазин са едновременно тъжни и смешни. Не беше редно да му е
смешно при дадените обстоятелства, но мислите на човек понякога — дори често — не се съобразяват какво е редно. Надписът гласеше
ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ. На снимката Рой Деуит стоеше до гумен басейн на двора, по джапанки и бермуди, смъкнали се под
тежкото му надвиснало шкембе. Държеше кутийка бира и изглежда го бяха снимали във вихъра на танц.
— Обичаше да хапва хамбургери и да пийва биричка — отбеляза Джаки Колсън. — Ще се оправите ли оттук, господин Ларсън?
— Да. Благодаря ти. — Той протегна ръка. Джаки Колсън я стисна, скочи в джипа си и потегли.
Дрю се качи на верандата, остави шепа монети на поставката под телефона и се обади у дома.
Вдигна Луси.
— Аз съм — каза Дрю. — Пред магазина съм и се прибирам.
Още ли си ми сърдита?
— Ела и сам ще разбереш. — После добави: — Звучиш по-добре.
— Чувствам се по-добре.
— Ще пристигнеш ли тази вечер?
Дрю погледна към китката си и осъзна, че е взел ръкописа (естествено!), но си е забравил часовника в хижата. Където щеше да остане
до другата година. Погледна към слънцето.
— Не съм сигурен.
— Ако се умориш, не се насилвай. Спри в Айланд Фолс или в Дери. Можем да почакаме до сутринта.
— Добре, но ако чуеш някой да влиза посред нощ, недей да стреляш.
— Няма. Успя ли да свършиш някаква работа? — Той долови колебанието в гласа ѝ. — Все пак беше болен.
— Успях. И мисля, че се получи добре.
— Не си имал проблеми със… сещаш се…
— С думите ли? Не. Никакви проблеми. — Поне не и след странния сън. — Мисля, че тази ще я завърша. Обичам те, Луси.
Мълчанието, което последва, му се стори много дълго. После тя въздъхна и каза:
— И аз те обичам.
Въздишката не му се понрави, но думите ѝ го зарадваха. Натъкнали се бяха на препятствие по пътя — не беше първото, нито щеше да е
последното, — но го бяха преодолели. Всичко беше наред. Той върна слушалката на вилката и тръгна.
Към края на деня (много приятен, точно както беше предрекъл Джаки Колсън), започна да вижда табели за мотела в Айланд Фолс.
Изкуши се, но реши да продължи. Шевролетът вървеше добре — от друсането по Лайняния път като че ли предницата се беше наместила —
и ако не превишаваше разрешената скорост и не го спреше някое щатско ченге, може би щеше да успее да се прибере до единайсет. И да спи
в собственото си легло.
А утре сутринта да продължи работа. Това също.
27
Влезе в спалнята малко след единайсет и половина. Събул беше калните си обувки на долния етаж и се опитваше да пази тишина, но чу
шумоленето на завивки в тъмното и разбра, че Луси е будна.
— Ела тук, господинчо.
Този път обръщението не го жегна. Радваше се, че е у дома, и още повече се радваше, че е при нея. Щом легна, тя обви ръце около него,
прегърна го (за кратко, но силно), после се обърна и заспа отново. Докато самият Дрю се унасяше — в един от онези преходни моменти,
когато съзнанието се размива, — му хрумна странна мисъл.
Ами ако плъхът беше дошъл с него? Ами ако в момента се намираше под леглото?
„Няма никакъв плъх“, помисли си той и заспа.
28
— Еха — каза Брандън. В тона му се долавяше уважение и малко страхопочитание. Двамата със сестра му чакаха училищния автобус
пред къщата с раници на рамо.
— Какви си ги вършил, татко? — попита Стейси.
Гледаха шевролета, който беше опръскан със засъхнала кал чак до дръжките на вратите. Предното стъкло беше непрогледно с
изключение на двата полумесеца, оставени от чистачките. Липсваше и дясното странично огледало, разбира се.
— Имаше буря — отвърна Дрю. Беше по долнище на пижама, пантофи и тениска на Бостънския университет. — Пътят там е в доста
лошо състояние.
— Лайняният път — изрече Стейси със задоволство.
Луси също излезе навън. Огледа злочестия шевролет с ръце на кръста.
— Майко мила!
— Ще го измия следобед — обеща Дрю.
— Така ми харесва — рече Брандън. — Изглежда яко. Сигурно си карал като луд, татко.
— О, той си е луд, това не може да се отрече — каза Луси. — Лудият ви татко. Никакво съмнение няма в това.
Училищният автобус пристигна и му спести нуждата от остроумен отговор.
— Да влезем вътре — каза Луси след като децата се качиха.
— Ще ти направя палачинки или нещо друго за закуска. Изглеждаш ми отслабнал.
Когато тя се обърна, той я хвана за ръката.
— Чувала ли си нещо за Ал Стампър? Говорила ли си скоро с Надин?
— Обадих ѝ се в деня преди да заминеш за хижата, защото ти ми каза, че е болен. Рак на панкреаса, какъв ужас. Надин каза, че бил
добре.
— И оттогава не сте ли се чували? Луси се намръщи.
— Не, защо?
— Просто питам — отвърна искрено той. Сънищата си бяха сънища и единственият плъх, който беше видял в хижата, беше плюшената
играчка в сандъка. — Просто се тревожа за него.
— Обади му се лично тогава. Прескочи посредниците. Искаш ли палачинки, или не?
Дрю искаше да работи. Но първо палачинки. Да не всява излишно недоволство вкъщи.
29
След палачинките се качи на втория етаж в малкия си кабинет, включи лаптопа и погледна към страниците, които беше написал на
машината на баща си. Да ги набере ли първо на компютъра, или просто да продължи нататък? Реши да продължи. Най-добре да разбере
веднага дали магията, обгърнала „Горчива река“, още действаше, или се беше развалила, когато напусна хижата.
Още действаше. През първите десетина минути, прекарани в кабинета, смътно чуваше регето, долитащо от долния етаж, което
означаваше, че Луси е в своя кабинет и смята. После музиката заглъхна, стените се стопиха и лунната светлина огря Деуит Роуд,
набраздения от коловози, осеян с дупки път, който свързваше Горчива река със столицата на окръга. Дилижансът се задаваше. Шериф
Ейврил щеше да вдигне значка и да го спре. Скоро двамата с Анди Прескот щяха да се качат на него. Момчето имаше назначена дата в
окръжния съд. А скоро след това и за бесилото.
Дрю прекъсна по обед, за да се обади на Ал Стампър. Нямаше нужда да се страхува и си каза, че не го е страх, но не можеше да отрече,
че пулсът му се е ускорил.
— Здрасти, Дрю — каза Ал бодро. Говореше като здрав човек. — Как мина вдън горите?
— Много добре. Написал бях почти деветдесет страници преди да извие буря…
— Пиер — каза Ал с очевидно отвращение, което стопли сърцето на Дрю. — Деветдесет страници, наистина ли? Ти?
— Знам, не е за вярване, написах още десет тази сутрин, но това не е важно. Обаждам се да питам ти как си.
— Много съм добре — отвърна Ал. — Като изключим раздразнения плъх.
Дрю седеше на един от столовете в кухнята. Сега скочи на крака и внезапно отново му прилоша. Сякаш имаше треска.
— Моля?
— О, не се тревожи — каза Ал. — Някакво ново лекарство, което лекарите ми изписаха. Имало какви ли не странични ефекти, но
единственият, който имам до момента, е раздразнената плът. По целия гръб и от двете страни на гърдите. Надин се кълнеше, че е херпес, но
си направих изследване и се оказа просто обрив. Сърби ужасно обаче.
— Просто обрив — повтори Дрю. — Избърса с ръка устата си. ЗАТВОРЕНО ЗАРАДИ ПОГРЕБЕНИЕ, помисли си. — Е, значи не е
толкова зле. Пази се, Ал.
— Разбира се. Искам да прочета книгата, когато я завършиш. — Той замълча за момент. — Забележи, че казах „когато“, а не „ако“.
— След Луси ти си първият — каза Дрю и затвори. Добри новини. Все добри новини. Ал звучеше добре. Както преди. Всичко беше
наред, с изключение на раздразнения плъх.
Дрю с изненада успя да се засмее на това недоразумение.
30
Ноември беше студен и снеговит, но Дрю Ларсън почти не забеляза. През последния ден от месеца гледаше (през очите на шериф
Джим Ейврил) как Анди Прескот изкачва стълбите на бесилката в столицата на окръга. На Дрю му беше любопитно как момчето ще го
приеме. Оказа се — докато думите се лееха, — че го прие достойно. Съзрял беше. Трагедията (знаеше Ейврил) беше, че момчето никога
няма да остарее. Една пиянска нощ и пристъп на ревност заради танцьорка бяха сложили край на бъдещето му.
На първи декември Джим Ейврил предаде значката си на пътуващия съдия, който беше дошъл в града, за да присъства на обесването,
после се върна в Горчива река, където щеше да събере малкото си вещи (един сандък щеше да му е достатъчен) и да се сбогува с
подчинените си, които се бяха справили отлично в много опасна ситуация. Да, дори Джеп Ленард, който беше тъп като галош. Или кух като
хралупа, все тая.
На втори декември шерифът впрегна коня си в малка каручка, метна в нея сандъка и седлото си и се отправи на запад, като мислеше да
си опита късмета в Калифорния. Златната треска беше приключила, но той копнееше да види Тихия океан. Не знаеше, че потъналият в
скръб баща на Анди Прескот се е скрил зад скала на три километра от града и го дебне с „Шарпс Биг Фифти“, пушката, която щеше да се
прочуе като „оръжието, променило историята на Запада“.
Зададе се малка каручка, а седнал на капрата и вдигнал ботуши на дървената летва беше мъжът, виновен за скръбта и попарените му
надежди, мъжът, който беше убил сина му.
Не съдията, не съдебните заседатели, не палачът. Не. Мъжът долу. Ако не беше Джим Ейврил, сега синът му щеше да е в Мексико с
дълъг живот — простиращ се чак в новия век! — пред себе си.
Прескот зареди. Прицели се в мъжа с каручката. Поколеба се с пръст върху студения спусък, докато решаваше какво да прави през
четирийсетте секунди преди каруцата да превали следващия хълм и да се скрие от поглед. Да стреля ли? Или да го остави да се измъкне?
Дрю се замисли дали да добави още едно изречение — „Взе решение“. — но не го направи. Това щеше да накара някои читатели, може
би много читатели, да си помислят, че Прескот е решил да стреля, а Дрю искаше да остави този въпрос нерешен. Вместо това удари два
пъти клавиша за нов ред и написа:

Край

Гледа думата дълго. Погледна купа страници между лаптопа и принтера; със страниците от днес общият им брой щеше да стане почти
триста.
„Успях. Може да я публикуват, може и да не я публикуват, няма значение. Успях да я завърша“.
Закри лицето си с ръце.
31
Луси прелисти последната страница два дни по-късно и го погледна по начин, по който не го беше поглеждала отдавна. Може би от
първите две години на брака им, преди да се родят децата.
— Дрю, невероятна е. Той се ухили.
— Наистина ли? И не го казваш само защото я е написал мъжът ти?
Тя поклати твърдо глава.
— Не. Прекрасен роман. Уестърн! Никога не би ми минало през ум. Как ти хрумна идеята.
Той сви рамене.
— Просто ми хрумна.
— Онзи противен тип застреля ли Джим Ейврил в крайна сметка?
— Не знам — отвърна Дрю.
— Само че някой издател може да те накара да изясниш въпроса.
— Тогава издателят — ако изобщо някой реши да издаде книгата — ще остане неудовлетворен. Сигурна ли си, че романът е добър?
Сериозно ли говориш?
— Не е просто добър. Ще го покажеш ли на Ал?
— Да. Ще му занеса копие от ръкописа утре.
— Той знае ли, че е уестърн?
— Не. Нямам представа дали изобщо харесва този жанр.
— Тази книга ще му хареса. — Луси замълча, хвана го за ръка и продължи: — Толкова ти бях ядосана, че не се прибра, когато бурята
приближаваше. Но сгреших, а ти си плъхът.
Дрю издърпа ръка и отново изпита чувството, че го втриса.
— Какво каза?
— Казах, че сгреших. А ти си върхът. Какво има, Дрю?
— Нищо. Нищичко.
32
— Е? — попита Дрю три дни по-късно. — Каква е присъдата? Седяха в кабинета на бившия декан. Ръкописът беше на бюрото на Ал.
Дрю беше нервен каква ще е реакцията на Луси за „Горчива река“, но още по-нервен беше как ще приеме книгата Ал Стампър, ненаситен и
всеяден читател, който беше анализирал проза през цялата си професионална кариера. Той беше единственият човек, поне доколкото Дрю
знаеше, дръзнал да преподава „Под вулкана“ и „Безкрайна шега“ в рамките на един семестър.
— Много е добра. — Напоследък Ал не само говореше като преди, но и изглеждаше като преди. Кожата му си беше възвърнала цвета и
беше качил няколко килограма. Косата му беше опадала от химиотерапията, но шапката на „Ред Сокс“, която носеше, скриваше
оплешивялата му глава. — Основен е сюжетът, но отношенията между шерифа и младия му пленник притежават забележителна дълбочина.
Не е на нивото на „Инцидентът в Окс-Боу“ или „Добре дошли в Трудни времена“, но…
— Знам — отвърна Дрю… макар да смяташе, че е на нивото на тези романи. — Никога не бих си въобразил подобно нещо.
— Но мисля, че е на нивото на „Магьосникът“ на Оукли Хол, а тя е на трето място след тези два романа. Имал си да кажеш нещо,
Дрю, и си го казал много добре. Книгата не избожда очите на читателя с тематичните си нишки и предполагам, че повечето хора ще я
прочетат заради интересния сюжет — за да разберат какво става по-нататък, — но тези тематични елементи определено присъстват.
— Нима мислиш, че книгата ще се чете?
— Разбира се. — Ал като че ли смяташе, че това се подразбира. — Освен ако агентът ти не е пълен тъпак, ще я продаде с лекота. Може
би дори за доста пари. — Той изгледа Дрю. — Май не те вълнува толкова, ако изобщо си мислил по въпроса. Искаше просто да го
направиш, нали? Поне веднъж да скочиш от кулата в басейна на кънтри клуба, без да се уплашиш и да слезеш разтреперан по стълбите.
— Уцели десетката — каза Дрю. — А ти… Ал, изглеждаш страхотно.
— Чувствам се страхотно. Лекарите само дето не ме нарекоха чудо на медицината и през първата година ще ходя на изследвания на
всеки три седмици, но последната ми среща с шибаните системи за химиотерапия е днес следобед. Но според изследванията съм здрав
като плъх.
Този път Дрю не подскочи и дори не го помоли да повтори. Знаеше какво всъщност беше казал старият декан, както знаеше и че
просто понякога чува друга дума. Тя беше като треска, забила се в съзнанието му вместо под кожата му. Повечето трески излизаха сами, без
да предизвикат инфекция. Сигурен беше, че с тази ще стане така. Все пак Ал беше добре. Изпълняващият желания плъх в хижата беше само
сън. Или плюшена играчка. Или плод на въображението му.
Който израз предпочитате.
33
До: drew1981@gmail.com
Агенция „Елис Дилдън“ 19 януари 2019
Дрю, мили мой — Колко се радвам да получа вест от теб, мислех си, че си умрял и просто не съм видяла некролога!
(Шегувам се! ) Роман, след всички тези години, колко вълнуващо. Изпрати го веднага и ще видим какво можем да направим. Но
трябва да те предупредя, че пазарът едва мърда напоследък, освен ако не става въпрос за книга за Тръмп и обкръжението му.
ХХХ
Ели

Изпратено от електронните ми робски окови

До: drew1981@gmail.com
Агенция „Елис Дилдън“ 1 февруари 2019
Дрю! Дочетох я снощи! Книгата е WUNDERBAR! Дано не планираш да натрупаш несметни богатства от нея, но съм сигурна,
че ще бъде издадена, и имам усещане, че ще получиш приличен аванс. Може би повече от приличен. Не е изключено да има и
търг.
Освен това ми се струва, че тази книга би могла (и би трябвало) да ти създаде име. Убедена съм, че след като „Горчива река“
излезе, отзивите ще са сладки като мед. Благодаря ти за прекрасната екскурзия в Дивия запад!
ХХХ
Ели
ПП: Остави ме да гадая! Онзи стар плъх застреля ли Джим Ейврил????
Е.

Изпратено от електронните ми робски окови

34
За „Горчива река“ действително се организира търг. Проведе се на 15 март, деня, в който последната буря за сезона удари Нова Англия
(Зимната буря Таня според канала с прогнозата за времето). Три от петте най-големи нюйоркски издателства участваха и „Пътнам“
спечели. Авансът беше 350 000 долара. Не сума като за Дан Браун или Джон Гришам, но достатъчна, както каза Луси, докато го
прегръщаше, за висшето образование на Бран и Стейси. Тя извади бутилка „Дом Периньон“, която беше запазила (обнадеждено). Това се
случи в три следобед, когато още бяха в празнично настроение.
Вдигнаха наздравица за книгата, за автора на книгата, за жената на автора на книгата и за невероятните деца, пръкнали се от
слабините на автора на книгата и жената на автора на книгата, и бяха доста подпийнали, когато в четири телефонът иззвъня. Обаждаше се
Кели Фонтейн, административната асистентка във Факултета по английски език от незапомнени времена. Плачеше. Ал и Надин Стампър
бяха мъртви.
Ал трябвало да отиде на изследвания в „Мейн Медикъл“ същия ден („През първата година ще ходя на изследвания на всеки три
седмици“, спомняше си Дрю).
— Могъл е да отложи прегледа — каза Кели, — но го знаеш какъв е Ал, а Надин е същата като него. Малко сняг няма да ги спре.
Катастрофата станала на шосе 295, на няма и километър от болницата. Камион се подхлъзнал на леда, помел странично малката
тойота на Надин Стампър и я изстрелял като бълха. Колата се преобърнала и паднала по покрив.
— Божичко! — възкликна Луси. — И двамата са мъртви. Какъв ужас. И то точно когато той оздравяваше!
— Да — съгласи се Дрю. Беше изтръпнал целият. — Оздравяваше, нали? — Като изключим раздразнения плъх. Сам го беше казал.
— Ела да поседнеш — каза Луси. — Блед си като платно.
Но Дрю нямаше нужда да седи, поне не първоначално. Той изтича до кухненската мивка и повърна шампанското. Докато стоеше там и
още го измъчваха сухи пристъпи, и едва усещаше, че Луси му разтрива гърба, си помисли: „Ели смята, че книгата ще излезе следващия
февруари. Дотогава ще правя всичко, което ми каже редакторът, а после ще участвам във всички рекламни събития. Ще играя по правилата.
Ще го направя за Луси и децата. Но няма да напиша друг роман“.
— Никога — каза той.
— Какво, скъпи? — Тя продължаваше да разтрива гърба му.
— Ракът на панкреаса. Мислех, че ще умре от него, както се случва на почти всички заболели. Никога не ми е минавало през ум, че ще
се случи подобно нещо. — Той изплакна уста директно от чешмата и изплю водата. — Никога.
35
Погребението — за което Дрю си мислеше наум като ПОГРЕБЕНИЕТО — се проведе четири дни след катастрофата. По-малкият брат
на Ал помоли Дрю да каже няколко думи. Дрю отказа с оправданието, че е твърде шокиран, за да успее да каже нещо свързано. Наистина
беше шокиран, това беше безспорно, но истинският му страх беше, че думите ще се обърнат срещу него, както бяха направили, докато
пишеше „Селото“ и другите два недовършени романа след него. Страхуваше се — наистина се страхуваше, — че ако излезе пред параклис,
пълен с опечалени роднини, приятели, колеги и студенти, от устата му ще излезе: Плъхът! Виновен е шибаният плъх! А аз го насъсках!
Луси плака по време на цялото опело. Стейси плака с нея, не защото познаваше добре семейство Стампър, а от солидарност с майка
си. Дрю седеше смълчан, прегърнал Брандън през рамо. Не гледаше двата ковчега, а галерията. Сигурен беше, че ще види плъх да прави
триумфална обиколка по лъскавия махагонов парапет, но не видя нищо. Естествено, че не видя. Нямаше плъх. Към края на службата осъзна,
че е глупаво да си въобразява подобно нещо. Знаеше къде се намира плъхът и това място беше на километри от тук.
36
През август (а какъв горещ август само беше) Луси реши да заведе децата до Литъл Комптън, Роуд Айланд, за да прекарат няколко
седмици на морския бряг с родителите ѝ и семейството на сестра ѝ, като оставят Дрю в тихата къща, където да работи върху редактирания
ръкопис на „Горчива река“. Той каза, че ще раздели работата на две и по средата ще си направи почивка и ще отиде до хижата на баща си.
Каза, че ще пренощува там и ще се върне на следващия ден, за да продължи работа по ръкописа. Наели бяха Джак Колсън.
— Младия Джаки — да извози останките от разбитата барака; Джаки на свой ред беше наел майка си да почисти хижата. Дрю каза, че
иска да види какво са свършили. И да си вземе часовника.
— Нали не смяташ да започнеш нова книга, докато си там? — попита с усмивка Луси. — Не бих имала нищо против. Последната се
получи много добре.
Дрю поклати глава.
— Нищо подобно. Мислех си, че трябва да продадем хижата, скъпа. Всъщност отивам да си взема сбогом.
37
Табелите върху бензиновата колонка пред Смесения магазин си бяха същите ПЛАЩАНИЯ САМО В БРОЙ, ОБИКНОВЕН БЕНЗИН,
БЕГЪЛЦИТЕ ПОДЛЕЖАТ НА ПРЕСЛЕДВАНЕ и БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ АМЕРИКА. Мършавата млада жена зад щанда също си беше
почти същата; металното гвоздейче го нямаше, но халката на носа си беше на мястото. И се беше изрусила. Вероятно защото блондинките
се забавляват повече.
— Пак вие — каза тя. — Само че с друга кола. Нямахте ли шевролет „Събърбан“?
Дрю погледна навън към шевролета „Екуинокс“ — който плати наведнъж и още не беше навъртял 11 000 километра — до самотната
ръждясала колонка.
— Събърбанът не беше вече същият след последното ми идване тук — отвърна той. — Всъщност и аз не бях същият.
— Дълго ли ще останете?
— Не и този път. Съжалявам за Рой.
— Трябваше да отиде на лекар. Нека ви послужи за урок.
Ще искате ли нещо друго?
Дрю си купи хляб, салам и стек бира.
38
Всички довети от бурята листа и клони бяха почистени от двора, а бараката я нямаше, сякаш никога не бе стояла там. Младия Джаки
беше прекопал и сега на мястото растеше прясна трева. Както и пъстри цветя. Верандата беше ремонтирана и на нея имаше два нови стола,
евтини, вероятно от „Уолмарт“ в Преск Айл, но не изглеждаха зле.
Вътре хижата беше чиста и подредена. Прозорчето на печката на дърва беше почистено от саждите, а котлоните блестяха. Както и
прозорците, кухненската маса и дъсченият под, който изглеждаше и лакиран освен измит. Хладилникът отново беше изключен и стоеше
отворен, пак празен, с изключение на кутийка със сода „Арм & Хамър“. Сигурно беше нова. Ясно беше, че вдовицата на Стария Бил е
свършила безупречна работа.
Само на шкафа до мивката имаше следи от пребиваването му миналия октомври: фенерът, тубата с бензин, пакетче дражета против
кашлица, няколко пакетчета от прахчетата за главоболие „Гуди“, половин шише от „Лекът на д-р Кинг за кашлица и настинка“ и ръчният
му часовник.
Пепелта беше изгребана от камината. Заредена беше с нови дъбови цепеници, тъй че Дрю предположи, че Младия Джаки или е наел
някой да почисти комина, или го е почистил сам. Много съвестна постъпка, но в тази августовска жега нямаше да има нужда от огън.
Отиде до камината, коленичи и изви глава, за да погледне нагоре в черната паст на комина.
— Там ли си? — провикна се той… при това без никакви притеснения. — Ако си там, слез. Искам да говоря с теб.
Никой не отговори, разбира се. Дрю си каза отново, че не е имало никакъв плъх, само че имаше. Треската не излизаше. Плъхът беше в
главата му. Но и това не беше напълно вярно, нали?
От двете страни на почистената камина все още стояха два сандъка, в единия нови подпалки, в другия играчки — онези, оставени от
неговите деца и от децата на семействата, на които Луси беше давала хижата през няколкото години, в които я бяха пускали под наем.
Грабна сандъка и го изсипа. В първия момент си помисли, че плюшеният плъх не е вътре, и го прониза паника — необяснима, но напълно
реална. Тогава видя, че се е изтърколил под огнището и се подават само платнената му задница и тънката опашка. Каква грозна играчка!
— Мислеше си, че ще се скриеш, а? — попита той. — Няма да ми избягаш, господинчо.
Занесе плъха до мивката и го пусна вътре.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? Да ми дадеш обяснение? Може би да се извиниш? Не? А предсмъртни думи имаш ли? Преди беше
доста бъбрив.
Плюшеният плъх нямаше какво да каже, тъй че Дрю го заля с бензин от тубата и го запали. След като от животното остана само
пушеща зловонна купчинка, пусна водата и угаси останките. Под мивката имаше няколко хартиени торби. Изгреба с шпатула каквото беше
останало в една от тях. Занесе торбата до потока Годфри, хвърли я вътре и я проследи с поглед как се носи по течението. После седна на
брега и огледа гората в тихия, горещ и прекрасен ден.
Когато слънцето започна да залязва, влезе вътре и си направи два сандвича със салам. Сухички бяха — забравил беше да вземе кетчуп
или майонеза, — но имаше бира, с която да ги прокара. Изпи три кутийки, седнал на стария фотьойл, докато четеше един от романите на
Ед Макбейн за 87-и участък.
Понечи да отвори четвърта бира, но размисли. Прецени, че именно тя ще му докара махмурлук, а искаше да тръгне рано на другата
сутрин. Приключил беше с хижата. Както и с писането на романи. Създал беше само един, единственото му дете, което го чакаше, за да
приключи с него. Романът, който беше коствал живота на приятеля му и неговата съпруга.
— Не ми се вярва — каза той, докато се качваше по стълбите. На върха погледна надолу към голямата стая, където бе започнал книгата
и където — поне за известно време — вярваше, че ще умре. — Само че вярвам. Наистина вярвам, че е така.
Съблече се и си легна. Бирите бързо го приспаха.
39
Дрю се събуди посред нощ. Спалнята беше обляна в сребристо сияние от светлината на пълната августовска луна. Плъхът седеше върху
гърдите му и се взираше в него с изпъкналите си черни очички.
— Здравей, Дрю. — Устата на плъха не помръдваше, но гласът без никакво съмнение идваше от него. При предишния им разговор Дрю
беше болен и трескав, но помнеше този глас много добре.
— Махай се от мен — прошепна той. Искаше да го пропъди с удар (искаше да издуха плъха, така да се каже), но нямаше никаква сила в
ръцете.
— Стига, стига, не се ядосвай. Ти ме повика и аз дойдох. Нали така става в приказките? А сега, с какво мога да ти помогна?
— Искам да разбера защо го направи.
Плъхът се надигна и сви предните си розови лапички пред гърдите.
— Защото ти поиска. Изпълних желанието ти, забрави ли?
— Сключихме сделка.
— О, вие университетските преподаватели с вашата семантика.
— Сделката беше Ал — настояваше Дрю. — Само той. Понеже така и така щеше да умре от рак на панкреаса.
— Не помня да си уточнявал нещо за рак на панкреаса — каза плъхът. — Греша ли?
— Не, но предположих…
Плъхът поглади муцуната си с лапи, завъртя се два пъти — от усещането как задните лапи се движат, дори през одеялото, на Дрю му се
догади — и после отново се вгледа в него.
— Така е с вълшебните желания. Коварни са. Има много клаузи с дребен шрифт. В най-добрите приказки това е казано пределно ясно.
Мисля, че го обсъдихме още тогава.
— Добре, но Надин Стампър нямаше нищо общо! Тя не беше част от… договорката ни!
— Но и не беше изрично изключена — отговори плъхът с педантичен тон.
„Това е сън — помисли си Дрю. — Поредният сън, няма друг начин. В нито една реалност не може гризач да изнася адвокатска лекция
на човек“.
Стори му се, че силите му се завръщат, но не помръдна. Засега. Когато помръднеше, движението щеше да е внезапно и нямаше да удари
плъха или да издуха плъха. Възнамеряваше да хване плъха и да го стисне. Плъхът щеше да се гърчи, щеше да пищи и почти със сигурност
щеше да го ухапе, но Дрю щеше да го стиска, докато коремът му се пръсне и вътрешностите му излязат през устата и задника.
— Добре, може и да имаш известно право. Но не разбирам нещо. Аз исках единствено книгата, а ти развали всичко.
— О, горкичкият — каза плъхът и отново избърса муцуна с лапички. Тогава Дрю за малко да го сграбчи, но изчака. Още беше рано.
Трябваше да е сигурен.
— Майната ти на подигравките. Можех да те убия с лопатата, но не го направих. Можех да те оставя навън в бурята, но не го направих.
Прибрах те вътре и те сложих до печката. Тогава защо ми се отплати, като уби двама невинни и ми открадна удоволствието, което щях да
изпитам от завършването на единствения роман, който ще напиша някога?
Плъхът се замисли.
— Е — каза най-сетне, — ако мога да си позволя да променя малко стария виц, ти знаеше, че съм плъх, когато ме прибра.
Дрю скочи. Беше много бърз, но извитите му пръсти хванаха единствено въздух. Плъхът претича по пода, но преди да стигне до стената
се обърна към Дрю и като че ли се ухили на лунната светлина.
— Освен това не го завърши ти. Ти никога нямаше да го завършиш. Аз го завърших.
В стената при пода имаше дупка. Плъхът се шмугна в нея.
За миг Дрю зърна опашката му. После плъхът изчезна.
Дрю легна и се вгледа в тавана. „На сутринта ще си кажа, че е било сън“, помисли си и точно така и направи. Плъховете не говореха и
не изпълняваха желания. Ал беше преборил рака само за да загине в автомобилна катастрофа по ужасна ирония, но се случват подобни
неща; жалко, че жена му бе загинала с него, но и това се случва.
Прибра се вкъщи. Влезе в необичайно тихата къща. Качи се в кабинета си. Отвори папката с редактирания ръкопис на „Горчива река“ и
се приготви за работа. Случили се бяха някои неща, едни наистина, други в главата му, и той не можеше да ги промени. Трябваше да
запомни, че е оцелял. Щеше да обича жена си и децата колкото може повече, щеше да преподава колкото може по-добре, щеше да живее
колкото може по-добре и с радост щеше да се присъедини към авторите, написали само една книга. Всъщност, като се замислеше, нямаше
от какво да се оплаква.
Всъщност, като се замислеше, животът беше коварен плъх.
Бележка на автора
Когато майка ми или някоя от четирите ми лели случайно видеше жена да бута детска количка, обикновено казваха нещо, което
вероятно бяха чули от своята майка: „Откъде се взе, скъпо дете? Просто се появи и при нас дойде“. Понякога се сещам точно за това
безсмислено стихче, когато ме попитат как ми е хрумнала идеята за дадена история. Често не знам отговора, което ме смущава и ме кара
малко да се засрамя. (Несъмнено това се дължи на някой комплекс от детството.) Понякога отговарям честно („Нямам представа!“), но друг
път просто измислям някоя глупост и така удовлетворявам питащия с не особено логично обяснение за причинно-следствените връзки.
Сега ще се опитам да отговоря честно. (Но аз така ще кажа, нали?)
Като малък сигурно съм гледал някой филм — вероятно някой от филмите на ужасите на „Америкън Интърнашънъл“ (с приятеля ми
Крис Чесли ходехме на стоп до Луистън, за да ги гледаме в кино „Риц“) — за мъж, който толкова се страхува да не го погребат жив, че
поискал да прекарат телефон в гробницата му. А може да е бил епизод на „Алфред Хичкок представя“. Във всеки случай идеята се загнезди
в развинтеното ми детско въображение: мисълта за телефон, който звъни в гроб. Години по-късно, след като мой близък приятел умря
неочаквано, се обадих на мобилния му телефон, просто за да чуя гласа му още веднъж. Вместо да ме утеши, от обаждането ме побиха
тръпки. Повече никога не го направих, но от това обаждане и от детския спомен за онзи филм или телевизионен сериал се роди „Телефонът
на господин Хариган“.
Историите хващат в каквато посока си поискат и истинското удоволствие в тази новела — за мен — беше да се завърна във времена,
когато мобилните телефони като цяло и айфоните в частност бяха новост и още не подозирахме за всички последици от масовото им
навлизане. По време на проучванията моят компютърен специалист Джейк Локуд купи айфон от първо поколение от eBay и успя да го
подкара. Телефонът е наблизо, докато пиша. (Налага се да го държа включен в контакта, защото някой го е изпуснал и е повредил копчето за
включване и изключване.) Мога да вляза в интернет от него, мога да проверя котировките на финансовите борси и прогнозата за времето.
Просто не мога да се обаждам, защото е 2G, а тази технология е мъртва като видеото „Бетамакс“.
Нямам представа откъде дойде идеята за „Животът на Чък“. Знам само, че един ден ми хрумна билбордът с надпис „Благодарим ти,
Чък!“ и снимка на мъжа с надпис 39 СТРАХОТНИ ГОДИНИ. Мисля, че написах разказа, за да разбера каква е историята на билборда, но не
съм много сигурен. Мога да кажа само, че винаги съм имал усещането, че всеки от нас — от властимащите до момчетата, които мият чинии
в закусвалните, и момичетата, които сменят чаршафите в крайпътните мотели — съдържа в себе си целия свят.
При едно пътуване до Бостън видях мъж да свири на барабани на Бойлстън Стрийт. Хора минаваха покрай него и почти не го
забелязваха, а кошницата, която беше оставил (не беше Вълшебна шапка), не можеше да се похвали с много дарения. Запитах се какво ли ще
стане, ако някой, някой Костюмар например, се спре и започне да танцува като Кристофър Уокън във великолепния клип на Фатбой Слим
към песента „Weapon of Choice“. Връзката с Чък Кранц — олицетворение на Костюмара — се получи естествено. Включих го в историята и
го оставих да танцува. Обичам да танцувам, харесва ми как танцът освобождава душата и сърцето, и писането на тази история ми донесе
истинска радост.
След като написах два разказа за Чък исках да напиша и трети, който да ги свърже в една цялостна история. „Първо действие:
Съдържам множествата“ написах една година след първите два. Дали трите разказа — представени в обратен ред като филм, който започва
от края — са успешни, ще преценят читателите.
Нека прескоча напред към „Плъх“. Нямам никаква представа как ми хрумна тази история. Знам само, че за мен това е злокобна
приказка и ми даде възможност да напиша нещо за загадките на въображението и как пренасяме идеите от там върху страницата. Трябва да
добавя, че лекцията на Джонатан Франзен, за която говори Дрю, е измислена.
И накрая, но не на последно място, разбира се: „Ако има кръв“. Основата на сюжета съществуваше в главата ми от поне десет години.
Започнах да забелязвам, че някои телевизионни репортери като че ли винаги пристигат първи на места, където са се случили ужасяващи
трагедии: самолетни катастрофи, масови убийства, терористични атаки, смъртта на известни личности. Тези репортажи почти винаги
оглавяват местните и националните новинарски емисии; всички в бранша са запознати с израза: „Ако има кръв, пускаме го пръв“.
Историята стоеше ненаписана, защото някой трябваше да надуши следата на свръхестественото същество, което се представя за
телевизионен кореспондент и се храни с кръвта на невинни жертви. Не можех да измисля кой да бъде този герой. Тогава, през ноември
2018 г., осъзнах, че отговорът е бил пред очите ми: Холи Гибни, разбира се.
Обичам Холи, съвсем простичко е. Тя трябваше да играе незначителна роля в „Мистър Мерцедес“, чудата героиня, която се появява за
малко. Вместо това тя открадна сърцето ми (и почти цялата книга). Винаги ми е любопитно какво прави Холи и как се чувства. Когато се
върна при нея, с облекчение установявам, че си пие редовно хапчетата и продължава да не пуши. Освен това, честно, ми беше любопитно
какви обстоятелства я бяха направили такава, каквато е, и реших да разгледам и този въпрос малко по-подробно… доколкото обогатяваше
историята, разбира се. Това е първият самостоятелен случай на Холи и се надявам да се е получил добре. Изказвам специална благодарност
на специалиста по асансьорна техника Алан Уилсън, който ми обясни подробно как работят модерните компютризирани асансьори и какво
може да им се повреди. Естествено, взех тази информация и малко я промених, тъй че ако разбирате от тези работи и смятате, че съм
объркал нещо, винете мен — и нуждите на историята, — а не него.
Покойният Ръс Дор ми помогна за „Телефонът на господин Хариган“. Това беше последната творба, по която работихме заедно, и той
ужасно ми липсва. Благодаря на Чък Верил, моя агент (който най-много хареса „Плъх“), и на целия си екип в „Скрибнър“, включително (но
не само) на Нан Греъм, Сюзън Молдоу, Роз Липъл, Кейти Ризо, Джея Микели, Катрин Монахан и Каролин Рийди. Благодаря на Крис Лотс,
моя агент, отговарящ за правата на книгите ми в чужбина, и на Ранд Холстън от агенция „Парадайм“ в Лос Анджелис. Той се занимава с
правата за филми и телевизионни сериали. Големи благодарности — и много обич — изпращам на децата си, внуците си и на моята
съпруга Табита. Обичам те, скъпа.
Накрая, но не на последно място, благодаря на теб, Верни читателю, задето отново дойде с мен на това пътешествие.
Стивън Кинг
13 март 2019
Информация за текста
Издание:

STEPHEN KING
IF IT BLEEDS
Copyright © 2020 by Stephen King

СТИВЪН КИНГ
АКО ИМА КРЪВ
Американска, първо издание
Редактор Иван Тотоманов
Предпечат ИК „БАРД“ ООД -
Екатерина Иванова
© Катя Перчинкова, превод, 2020
© „Megachrom“ — оформление на корица, 2020
© ИК „БАРД“ ООД, 2020
ISBN 978-954-655-998-2