Annotation

Когато се заговори за серийни убийци, основният въпрос, който се задава е не „Кой?“, а „Защо?“. Какво е
подтикнало тези хора към осъзната жестокост? „Би било много хубаво, ако някой може да ми отговори, защо съм
направил всичко това. Кой е поводът, защото аз нямам подходящ отговор.“, признава един от „героите“ на тази книга
— Джефри Дамър. Вие имате възможност да намерите отговора на този страшен въпрос. В книгата са събрани
спомени, интервюта и записки от дневниците на едни от най-известните серийни убийци, а авторите (един от
които е агент на ЦРУ в продължение на 25 години) разказват за търсенето на престъпниците, основано върху
анализа на профила на личността на всеки един от тях. Те не само определят съвсем точно типа на престъпника, но
и описват поведението му след извършване на самото престъпление.

Джон Дъглас е специален агент на ФБР в отдела на Националния център за изследване на тежки престъпления,
експерт в Програмата за криминално разследване. Той е един от пионерите в изучаването на поведението на
серийните престъпници и маниаци, водещ специалист в САЩ в областта на профайлъринга1 — в съставянето на
психологически портрети на престъпниците и разработването на индивидуални и общи стратегии за тяхното
преследване.

„Ние, профайлърите, изучаваме поведението на хищниците и съставяме техните психологически

портрети (подразбиращи промяна на навиците, външния вид, характера на социалните връзки, историята
на живота, детството и т.н.), така имаме възможност да разработим ефективна тактика за тяхното залавяне
и разобличаване. Ние се стремим да опознаем хищника, за да разположим капаните там където трябва.
Но не само полицията прави психологически портрети. Когато излизат на лов, хищниците също
анализират всички, които попадат пред очите им. Те умеят да си избират жертвата, знаят как да проникнат
в съзнанието на другия и да получат възможност да утолят страстите си чрез него. Престъпникът играе
игра и за него в живота няма нищо по-важно от тази игра. Ако искаме да го спрем, ние трябва да играем
 тази игра също толкова сериозно. Всеки, който не иска да стане жертва на хищника, трябва да приема
сериозно тази игра. Защото всеки от нас е потенциална жертва на чудовището, обсебено от манията да
подчинява, измъчва, насилва и убива, но и всеки е в състояние да направи нещо, за да не попадне в лапите
на подобно чудовище, всеки може да води война против него“.

Джон Дъглас, Мики Нокс — Аз съм сериен убиец!

Проникни и убий!

Игра без правила

Измеренията на насилието
Сталкери
Утвърждаващият се насилник
Насилникът експлоататор
Злият насилник
Садистът
Нищожества супермени
Умей да виждаш чудовищата
Лице в лице
Джефри Дамър

(1960-1994)
Списък на жертвите
Тед Бънди

(1946-1989)
Последното интервю на Тед Бънди
Списък на жертвите
Джон Гейси

(1942-1994)
Списък на жертвите
Дейвид Бърковиц

(Роден на 1 юни 1953 год.)

Първото писмо на Дейвид Бърковиц
Списък на жертвите
Чарлз Менсън

(1934-2017)
Аз съм сред вас…
Zодиак
Убиецът не е намерен
Въведение в профайла на убиеца Zодиак
Писмата на Zодиак
Жертви и възможни жертви на Zодиак
Типове серийни убийци

Убиецът и неговите жертви

Неорганизирани асоциални престъпници
Типологии на Холмс

Мълниеносни убийства
Бавни убийства
Информация за текста
Обработка
 Сканиране: ehobeho, 2023 г.
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023 г.
notes
1
2
3
4
5
6
Джон Дъглас, Мики Нокс — Аз съм сериен убиец!
Откровенията на най-големите маниаци
„… И в дън земя да е зарито даже, безчестното накрай ще се покаже!“

Уилям Шекспир „Хамлет“ Първо действие, сцена втора (превод Валери

Петров)
Проникни и убий!
Чудовищата изглеждат по същия начин като нормалните хора около тях и точно това им позволява да вършат
злодействата си. Ние ги гледаме, но не ги виждаме. Те са чудовища не заради външния си вид, а заради това че все
така добре спят след онова, което са направили.
Държа в ръцете си сивите листове на фотокопието на писмото, което един убиец е изпратил на редактора на
градски вестник. Писмото съдържа точно описание на мястото на престъплението и на жертвите: разположението
на телата, дрехите, причината за смъртта им, споменават се обстоятелства на убийството, които би могъл да знае
само престъпникът, например това, че Кенет е повърнал, преди да умре, а Сара този ден не си е оправила леглото.
Убиецът е описал тактиката си: „Да следя и да изчаквам в тъмнината, да изчаквам, да изчаквам… Сексуалните
маниаци не променят тактиката си, аз също няма да я променя, ключовите думи в моя случай са: «Проникни и
убий»“.
Човекът, написал това, не само поемаше отговорност за убийствата: той сякаш слагаше върху тези злодеяния
своя фирмен знак и така ставаше индивидуалност. Каквото и да бе постигнал в живота си този човек (а аз мисля, че
не е постигнал почти нищо), неговото престъпление е онова, с което той най-много се гордее, онова, за което сега
той най-често мисли. И когато мисли за това, неговото съществуване престава да бъде безполезно, а ролята му —
жалка, той отново изживява момента на абсолютна власт над другите, власт над нечии живот и смърт.
Препрочетох първите страници на писмото — описанията бяха ужасяващи с тяхната точност и подробности:
как успяваше да запази в паметта си всички тези детайли?
Разбира се, че не можеше, просто той, също като мен, е гледал снимките от местопрестъплението. Аз имах
полицейските снимки, а той е имал свои. Но защо? Ясно е, че не за да изумява полицията и вестниците с точното
познаване на всички детайли на деянието си (макар че може да си е правил и такива планове), а най-вече за да може
отново и отново да извиква в паметта си онова, което беше направил онази сутрин в дома на семейство Патерсън.
Разбира се, той ще продължи да убива: прекалено много се наслаждава на насилието и убийството, за да спре. И
когато спомените за първия му лов избледнеят, той ще удари отново…
Полицейските снимки от дома на деветдесет и седем годишната Франсис Фарел са дори по-страшни от
снимките на семейство Патерсън. Убиецът я е съблякъл, вързал е ръцете ѝ зад гърба, сложил е главата ѝ в найлонов
плик и го е затегнал на гърлото ѝ. Когато махнали плика, лицето на Франсис било черно-червено от цианозата и
многобройните кръвоизливи, около устата и носа ѝ имало засъхнало кърваво повърнато. И отново — никакви следи
от борба или сексуално насилие.
Следващата била двадесет и три годишната Лори Галахър. Убиецът влязъл през прозореца ѝ, вързал я и я
удушил. След като убил Лори, изпратил поредното писмо, този път в телевизията.
„И какво, ченгетата не виждат ли, че тези смърти са свързани помежду си? — пишел той. — Да, тактиката е
различна, но почеркът е същият“.
Той нарекъл жаждата си да убива „нощен кошмар“, но веднага допълнил, че „това не му пречи да спи добре“.
„След онова, което правя с тях, аз се връщам вкъщи и живея като всеки друг нормален човек. И така, докато
жаждата отново не се събуди в мен“.
Игра без правила
Когато в пресата започнаха да пишат за страшните убийства, няколко психолози и психиатри изказаха мнения
за личността на убиеца на страниците на вестниците и по телевизията, така че аз не бях първият, който анализира
поведението на този хищник. Но моят анализ е принципно различен. Лекарите и психолозите изказват
предположения какво би могло да направи този човек такъв, какъвто е, докато аз реконструирам неговия истински
облик: как се държи, къде и с кого живее, как можем да го разпознаем и намерим, и какво трябва да направим, за да
го хванем по-бързо.
Мъчех се да си представя и се опитвах да изживея целия ужас и болка, които беше преживяла
единадесетгодишната Мелиса Патерсън. Той насочил пистолета си към нея и я накарал да се съблече. Вързал ръцете
ѝ, стегнал с въже талията и краката ѝ. Дали вече е бил убил родителите ѝ? Мисля, че ги е убил, нали е трябвало да
премахне онези, които са представлявали най-голяма заплаха за неговата безопасност. Дали тя е знаела, че мама и
татко вече няма да могат да ѝ се притекат на помощ? Вероятно е знаела: сигурно е чула техните викове и молби за
пощада. Досещала ли се е, че тези викове още повече са възбудили мъчителя? Усещам вътрешен студ, когато се
опитвам да си представя, как той все по-здраво е затягал примката на шията на детето. Той знаел, че последното
нещо, което това момиченце ще види в живота си, ще е лицето на неговия мъчител и убиец и сигурно тази мисъл го
е опивала.
Как може един човек да направи такова нещо с друг човек, как може да направиш такова нещо на едно невинно
дете? И може ли, след като видиш това, което аз видях на снимките от дома на Патерсън, да не се запалиш страстно
да намериш и да унищожиш този, който го е направил?
Също толкова важно за разкриването на убиеца беше и това, което той беше направил с Дани. Дани беше
удушен с въже, също като родителите и сестра си, така че пликът на главата му вече беше „убийство с излишък“,
както го наричат криминалистите. Явно Дани е бил единственият човек в къщата, чието убийство не е доставило
наслада на хищника: той е искал да скрие с плика злодеянието си, да се скрие от погледа на мъртвото дете. Но
защо? Ами защото там Дани е бил единственият, с когото убиецът е можел да се идентифицира.
Видях, че убиецът е самотен, необщителен и затворен човек. Вероятно никога не е имал нормален сексуален
живот. Израснал е в непълноценно семейство — останал е без баща приблизително на възрастта на Дани.
Потискала го е майката, деспотична и непоследователна в изискванията си към поведението на детето, вероятно
фанатично-религиозна (типична картина на детството на много серийни убийци и насилници).
Езикът на убиеца сочеше за положителен интерес към военното дело и полицейската институция. Възможно
беше той по някакъв начин да е съпричастен към правоохранителните органи, но може и да не беше, и значи тогава
той мечтае за статуса на полицай и властта, която дава този статус. Той е правил снимки на местопрестъплението и
е съставил описания, точно според изискванията на полицейския протокол. Той със сигурност ще се опитва да се
намесва в разследването, например, ще се появява на местата, където ходят полицаи и ще подслушва разговорите
им. Това ще му позволи да се чувства като един от тях, а в същото време да усеща своето превъзходство.
Помислих си, че трябва да играем тъкмо с неговата самоупоеност и самонадеяност: все някой път в разговор с
някой роднина или познат, докато се хвали с нещо, той ще се изпусне и за онова, с което се гордее най-много.
Ние можехме да използваме и играта на полицаи. Със сигурност този юнак има фалшива полицейска значка,
която му помага да влиза в домовете на жертвите (освен ако, разбира се, не е истинско ченге) и вероятно той обича
уж „случайно“ да прави така, че околните да забележат тази значка, например, изважда я, когато си плаща в бара.
Някой нещо е чул или видял. Някой държи недостигащия детайл на картината, ключа към разгадката.
Важно беше да накараме хищника да се разтревожи — от страх насоката на неговото мислене ще стане по-
очевидна за околните: той ще започне да пие или да слабее, ще промени външния си вид, ще стане нервен. Без
всякаква видима причина и без връзка с разговора или ситуацията, той ще заговаря за онези убийства.
Какво правим обаче, ако той наистина е от полицията? Той може да е един от нас. Възможно е да ми е искал
някакъв съвет по някое друго дело. Аз винаги си повтарям: те ходят редом с нас, но умеят да бъдат невидими…
Много ми се искаше тази история да завърши с „хепи енд“. Но тя и до днес не е завършена. Делото не е закрито.
Тогава, в края на седемдесетте, ние чакахме със затаен дъх той отново да заяви за себе си, но той така и не удари
повече.
Защо беше престанал да убива? Едва ли някога ще разберем. Може да е влязъл в затвора заради някое друго
престъпление. Възможно е да е попаднал в психиатрична клиника. Или го е блъснала кола, или са го убили, или е
умрял от болест. Възможно е да сме се доближили твърде много до него (например, да сме го разпитвали като
заподозрян) и той да се е уплашил. Макар че обикновено хищниците от този род не спират по зловещия си път.
След няколко години в същия този град бяха извършени няколко подобни убийства, пресата веднага си спомни
за делото Патерсън, и скоро в един от вестниците беше получено писмо: „Това не съм аз“. Хищникът все така е сред
нас…
Измеренията на насилието
В живота доброто невинаги възтържествува. Но колкото и страшни и опасни да са чудовищата и колкото и
много да са наоколо, знайте: на помощ винаги са готови да се притекат добри и смели хора, които правят всичко, за
да защитят хората от тези чудовища. В тази война ти имаш немалко сигурни и силни съюзници.
Поведението отразява личността — това е главното правило, от което се ръководим в работата си ние, ловците
на серийните престъпници. Криминалното поведение на серийните престъпници, които посягат на живота и
свободата на другите, е продиктувано преди всичко от стремежа им да се утвърдят, да изживеят усещането за
пълнота в живота за сметка на подчинението и унижението на друг човек.
Хищниците имат различна природа и се крият под различни образи, но всички те са смъртоносно опасни.
Ключов момент във всяко престъпление е така нареченият „подпис“ на престъпника, който не бива да се бърка с
неговата техника. Техниката е онова, което престъпникът прави, за да може по възможност бързо и лесно да
извърши престъпното деяние, което е замислил, докато подписът е това, което той прави за емоционалното си
удовлетворение, това заради което той извършва престъплението.
За да покажа разликата между подпис и техника, аз винаги давам един пример: двама различни крадци по
време на обир на банка извършват сходни действия (аз участвах в разследването и на двата случая). В Мичиган
грабителят накарал всички присъстващи в операционната зала да се съблекат голи и едва тогава, след като взел
парите, изчезнал. Грабителят в Тексас също накарал хората да се съблекат, но при това ги карал да имитират
сексуални действия и да заемат унизителни пози, и в този им вид ги фотографирал.
При първия грабител събличането е елемент от техниката: унизените и смутени хора ще обърнат по-малко
внимание на грабителя, а след като той изчезне, ще побързат преди всичко да се облекат, което ще му спечели време.
Вторият престъпник обаче, сам си усложнява ситуацията (бави се, за да прави снимки), затова пък получава
емоционално удовлетворение. При него събличането не е елемент от техниката, а е „подпис“.
Ние разделяме хищниците на маниаци-насилници, серийни убийци и сталкери, които „просто“ досаждат на
жертвата си с ухажване и натрапване. Обаче трябва да се помни, че и насилникът, и сталкерът в някакъв момент
могат да се превърнат в убийци.
Сталкери
Престъплението на сталкера се състои в открито преследване на друг човек и посегателство върху неговата
свобода; действията на сталкера се определят като „преднамерено поведение на едно лице, принуждаващо друго
лице, със здрав разум и добра памет, да изпитва безпокойство и страх“. Сталкерът може да заплашва, а може и
просто две денонощия да звъни на всеки час и да иска среща. Ключов аспект в определянето на това престъпление е
повторяемостта на тези актове и преследването на жертвата. Не е нужно да казвам, че това поведение много често
завършва с похищение, изнасилване или убийство. И сталкерите са точно този случай, когато полицията може да
обезвреди убиеца, преди той да убие.
Сталкерите най-общо се разделят на две категории: едните избират за жертва непознати и често пъти далечни
хора (от кинозвезда до продавачка в магазина в съседната сграда), другите преследват познати, като правило близки
или били някога близки хора (например бивша съпруга или приятелка). В последния случай преследването често
служи като продължение на „доброто старо“ домашно насилие: жената си тръгва и мъжът ѝ, изгубил възможност да
я бие и заключва, започва да върви по петите ѝ, да я тероризира по телефона и да ходи със заплахи при приятелите
ѝ.
Много различна природа и различни мотиви на престъпно поведение имат серийните насилници. Най-общо
ние определяме четири типа насилници-маниаци: утвърждаващ се, експлоататор, зъл и садист.
Утвърждаващият се насилник
Утвърждаващият се насилник се чувства несъстоятелен като мъж, неспособен да осъществи сексуален контакт
с жена на базата на взаимно съгласие, и затова прибягва към насилие.
Често пъти утвърждаващият се насилник, докато насилва жертвата си, се извинява за действията си и я пита
дали не ѝ причинява болка. Подобни въпроси не са продиктувани от загриженост на насилника за жертвата, а от все
същия негов стремеж да се убеди, че той все пак може да има „нормален секс“.
По-голямата част от насилниците от този тип признават, че в действителност не получават удоволствие от
секса, когато насилват, но това, че реалността не съответства на техните фантазии, обикновено не ги спира, а ги
кара да опитат още веднъж — с друга жена.
Утвърждаващият се насилник е склонен към воайорство и ексхибиционизъм, не е равнодушен към женското
бельо, купува и събира порнография. Ако страда от разстройство на половия апарат, много вероятно това да е
преждевременна еякулация. По време на акта той почти или съвсем не изговаря мръсни думи и не се стреми (за
разлика от другите типове насилници) да унижи или да оскърби жертвата си. Той обаче, може да поиска от
жертвата да говори онова, което ѝ предписва нейната „роля“ — да му се възхищава като любовник, да показва
полово влечение…
Насилникът експлоататор
Насилникът експлоататор е по-импулсивен тип. Той не планира престъпленията си и не фантазира за тях, той
просто използва всяка попаднала му възможност.
Сексът му носи истинско удовлетворение само тогава, когато това е акт на пълно подчинение и унижение на
жената. Когато жертвата попадне в ръцете му, единствената му грижа е да я унизи колкото може по-силно.
Ако той страда от психосексуално разстройство, то най-вероятно това е задържане на еякулацията и
неспособност да изпита оргазъм. Това разстройство се проявява еднакво и при полов акт с жертва, и в „нормалния“
му полов живот.
Този насилник е загрижен за физическото си състояние и се старае да си създаде репутация на мачо. Той се
интересува и дори се занимава със спорт. Кара джип или някакъв пикап, специално оборудван за лов.
Злият насилник
При злия в сексуалното насилие изригват навън гняв и агресия, насочени като правило към някоя конкретна
жена (майка, съпруга, приятелка) или към група жени, а понякога и към жените изобщо. На практика злият никога
не напада този, когото наистина мрази.
Когато напада, той може да прояви злобата си по най-различен начин: от словесни обиди до убийство. Но
поради това, че неговата осъзната или неосъзната цел е да даде израз на гнева си, обикновено злият все пак не
убива.
И тъй като той се стреми не само да подчини жертвата си, но и да я унищожи морално, цялото му поведение е
подчинено на тази цел: той непрекъснато използва мръсни думи по адрес на жертвата, насилва я анално,
принуждава я към орален секс, изпразва се върху лицето ѝ, тялото или дрехите ѝ.
Садистът
Садистът е най-опасният сексуален маниак. Сексуалното му наслаждение и стремежът да причини болка при
него са неразривно преплетени.
Оплитайки в мрежите си набелязаната жертва, той може да бъде обаятелен, съблазнителен, очарователен и мил.
Насилникът садист обикновено е умен, нивото на неговото интелектуално развитие е над средното, той може да
има висше образование и престижна работа.
Той е напълно обсебен от самия себе си. Единственото, което го вълнува, е неговото собствено удовлетворение
и наслаждение. В зависимост от неговите предпочитания насилието може да включва значителен компонент от
сексуално гаврене, а може и да мине изобщо без сексуален акт. Жертвата му е нужна само като същество, което
изпитва страх и болка.
Често садистът изтезава жертвата си много дълго — часове, дни, седмици, поради което той обикновено си
създава специално място за целта: това може да бъде някоя хижа в гората или специално обзаведен
звуконепроницаем фургон.
Садистът прави снимки на мъченията на жертвата, снима я на видео. Пак със същата цел — да може винаги да
изпита отново чувството на обладаване на жертвата. Той също така си събира „сувенири“: това могат да бъдат части
от дрехите, украшения, а могат да бъдат и части от тялото на жертвата.
Садистът никога не се разкайва и никога не се плаши от извършеното. Той просто обезличава жертвата си, не
вижда в нея човека, а само „материал“, на който да причини болка. Садистът убива по-често от другите насилници.
Да се извиква жалост у него е безполезно по принцип: той няма такава. Единственият случай, когато може да
прояви жалост, е, ако жертвата успее по някакъв начин да пробие през отстраняването и обезличаването,
„наложени“ ѝ от садиста и да се покаже в неговите очи като жив човек. Знам такъв случай, когато жертвата на
маниака садист му казала, че съпругът ѝ е болен от рак и той я пуснал, защото и неговият брат бил болен от рак.
Друг един съжалил жената, защото му напомнила с нещо майка му, но като цяло такива случаи са много редки.
Освен порнография със садистки уклон, такъв тип може да колекционира различни „аксесоари“ на страстта си:
ножове, нацистки реликви и т.н. Може да се интересува от военната или съдебно полицейската сфера, от шпионски
техники. Нерядко може да има голямо куче, порода „Доберман“ или „Ротвайлер“.
Садистът много внимателно обмисля и планира престъпните си действия, което сериозно затруднява неговото
залавяне.
Абсолютното болшинство насилници принадлежи на утвърждаващите се и на експлоататорите. Злите са около
пет процента от общия брой насилници. Садистът е най-редкият, но и най-опасен тип насилник.
Ако една жена, нападната от насилник, успее бързо да разбере с какъв тип хищник си има работа и какво му е
необходимо, тя ще има повече възможности да промени ситуацията в своя полза. А на онези, които пазят закона,
идентифицирането на престъпника по някой от известните типове спомага за по-ефективното му залавяне, в
работата с него след арестуването му, при показването на неговите злодеяния в съда и за оценяване степента на
неговата опасност при изнасяне на присъдата му.
Нищожества супермени
Никой не се събужда една прекрасна утрин с решението да стане насилник и убиец — първото престъпление
винаги е предшествано от правонарушения и дребни престъпления. Човек, който не един път е бил задържан за
такива неща като воайорство или незаконно проникване на чужда територия, с голяма вероятност е един бъдещ или
настоящ насилник или убиец.
Често ме питат, може ли един добър профайлър да каже каква е вероятността едно трудно дете да израсне като
престъпник. Разбира се, че ние можем да определим това, но то може да бъде направено и от всеки добър училищен
преподавател. Това не е магия, това е само едно внимателно наблюдение и сравнение с данните от опита, с който
разполагаме.
Целият ми опит ме убеждава, че на практика всички хищници, без изключение, обсебени от манията да
причиняват болка на другите, през детството и юношеството си са страдали от лошото отношение на околните
(преди всичко семейството), били са подлагани на унижения и издевателства, а нерядко и на сексуално насилие.
Такъв опит от детството формира (но не задължително!) в човека определени особености на поведението, които
трябва да накарат околните да бъдат нащрек, защото тези особености могат да покажат на хората около тях, че си
имат работа с потенциален убиец. Изучаването на шестнадесет насилника садисти и убийци садисти, проведено
през 1983 год., показва, че стремежът към престъпление и фантазиите за бъдещи престъпления са били напълно
формирани у всеки от тези хищници още към шестнадесетгодишна възраст, но са минали още години преди тези
стремежи и фантазии да се въплътят в действие.
Ако в поведението на вашето дете или на дете, което познавате, започнат да се проявяват ранни признаци на
агресор или хищник, е много важно колкото може по-рано, най-добре още преди тийнейджърската възраст, да се
потърси помощ. Някои особености в поведението на детето са известни като класически показатели за опасност.
Например „триадата на убийците“: ако детето обича да подпалва, измъчва животни (а често проявява жестокост и
към другите деца), и до късна възраст продължава да се напикава в леглото, родителите имат всички основания да
се тревожат — такова дете може в бъдеще да стане сериен насилник и убиец.
Има още много други признаци — невъзможно е да се изброят всички, но родителите и добрите педагози
винаги забелязват инстинктивно тревожните сигнали от този род в общия контекст на поведение и емоционалното
развитие на детето.
Умей да виждаш чудовищата
Главният устрем на хищника е да потиска, подчинява и контролира другите. Той се чувства непълноценен,
уязвен, обиден. Но е най-добрият. Кръвожадният маниак осъзнава себе си едновременно и като нищожество, и като
супермен.
Манипулиране, потискане, контрол — това са ключовите понятия за психологията на хищниците, ето какво
търсят те, когато излизат на лов. Независимо дали това са убийци садисти, насилници, похитители или домашни
тирани, завършващи с убийство, те са движени от един и същ стремеж и стореното от тях си прилича.
Ние, профайлърите, изучаваме поведението на хищниците и съставяме техните психологически портрети
(които подразбират промяна на навиците, външния вид, характера на социалните им връзки, историите на живота
им, детството им и т.н.) и така получаваме възможност да разработим ефективна тактика за тяхното залавяне и
разобличаване. Ние се стремим да разберем хищника, за да разположим капаните там, където трябва.
Но психологическите портрети не се съставят само от полицията. Хищниците също анализират всички около
себе си, когато излизат на лов. Те умеят да си избират жертвата и знаят как да проникнат в съзнанието на другия, и
да получат възможност да утолят чрез него своята страст. Престъпникът играе игра и за него в живота няма нищо
по-важно от тази игра. Ако искаме да го спрем, ние трябва да играем тази игра също толкова сериозно. Всеки, който
не иска да стане жертва на хищника, трябва да приема сериозно тази игра. Защото всеки от нас е потенциална
жертва на чудовището, обсебено от манията да подчинява, измъчва, насилва и убива, но и всеки е в състояние да
направи нещо, за да не попадне в лапите на подобно чудовище, всеки на своето място може да води война против
него.
Бдителността, както нищо друго, ни помага да изравним шансовете си във войната с чудовищата. Бдителността
и знанието за онази опасност, с която си имаме работа.
Всеки трябва да умее да се защитава. Не позволявайте на престъпника да ви посегне, във всеки случай
ограничете доколкото можете възможностите му за това. Предпазливостта, дори когато тя ни носи известни
неудобства, е нашият безценен помощник: струва ли си наистина, девет пъти да заобиколиш „напразно“, но на
десетия път да се спасиш от ограбване, изнасилване или убийство?
Тук всеки пресмята сам, сам оценява ситуацията и определя степента на риска. За себе си аз съм решил, че
нито аз, нито тези, които са ми скъпи, никога не трябва да изпаднат в опасност, която би могла да се избегне с
помощта на просто пресмятане и планиране на действията.
Ние трябва да учим децата във всяка една възраст да преценяват поведението на възрастните и да виждат
опасността. Детето трябва да разбира на кого не бива да вярва и на кого може, кого да слуша, а кого не, къде и от
кого да търси помощ, когато изпадне в беда (например, ако се изгуби). Ако детето е сигурно, че неговите родители и
другите „негови роднини“ винаги ще го разберат и винаги ще му помогнат, рискът то да стане жертва на престъпник
намалява значително.
Решаваща степен за безопасността на човека има неговото обкръжение — бдителните съседи, колеги,
приятели. В практиката си имам случай, когато насилникът проследил жертвата чак до апартамента ѝ, независимо
от това, че във входа били закачени полицейски листовки с портрета му. Без да изпада в параноя, всеки трябва да
забелязва какво става наоколо: до съседния блок, край колата на колега в работата, в градинката отсреща…
Наглеждайте близките и приятелите си — винаги трябва да знаете къде са те и какво правят.
Опасна грешка е прекаленото доверие към познати и колеги. То е струвало живота на много хора, иначе
внимателни и разумни.
Не бива да се мисли, че убиецът и насилникът могат да бъдат разпознати по външния им вид или по
поведението им в обичайни ситуации: в „дневния“ живот хищникът може да бъде много мил и очарователен човек.
Известни са немалко случаи, когато сексуалното насилие е било извършвано от благополучни и успешни хора:
лекари, юристи, равини… Елементарни правила могат да помогнат да се понижи рискът от сексуално насилие: не
вземай пътници и не се качвай в колата на непознат, а също и на малко познат човек. Не пий онова, което ти
предлага непознат или някой, в който не си съвсем сигурен.
Винаги казвам на моите дъщери: „Не си приказвайте с непознати на опашката, не се усмихвайте на момчето, с
което сте се сблъскали на вратата на входа, възможно е да сте първата жена в живота му, която му е обърнала
внимание и той ще си направи изводи, ще си изгради фантазии и ще поиска в тях реалния свят и реалната теб“.
Ако жената вече е станала жертва на сталкер, тя трябва колкото може по-бързо да прекъсне всякакви контакти с
него и да премине в глуха защита. Невъзможно е да „обясниш внимателно“ на сталкера, че не искаш да имаш нищо
общо с него. Просто престани да реагираш на неговите призиви, не говори с него по телефона, не му отваряй
вратата. Помни, всеки сталкер е потенциален насилник и убиец. Уведоми приятелите, колегите и познатите си, а
също и съседите си, че те преследва лош човек, помоли ги за помощ.
Такава стратегия трябва да изберат и жените, страдащи от домашно насилие. Напуснете мъжа си или приятеля
си, който ви пребива и ограничава свободата ви, бягайте от него, докато не е станало късно.
Общото правило за всички, които не искат да се сблъскат с престъпник е такова: ако ти предстои да действаш в
обстоятелства, предполагащи повишен риск от нападение, трябва съответно да повишиш и своето ниво на
тревожност, и готовността си да реагираш незабавно на заплахата. Още едно нерушимо правило: винаги се
доверявай на предчувствието и интуицията си — те не ти изпращат сигнали току-така.
Лице в лице
Ако все пак те е нападнал престъпник, помни: главната ти цел е да останеш жив, всичко останало в сравнение
с нея е второстепенно.
Ако те похищават в многолюдно място, не прави и крачка, без да се бориш. Ако той успее да те отвлече без
някой да забележи, шансовете ти да оживееш или някой да те търси и да те намери, съществено намаляват. Бий се,
пищи, крещи, старай се да привлечеш внимание, викай за помощ, използвай и най-малката възможност да се
освободиш, да се изтръгнеш и да избягаш.
Ако насилникът е непознат и не крие лицето си, ако научиш името му или получиш някакви сведения, които
после ще ти помогнат да го разпознаеш, да се изтръгнеш от ръцете му е особено важно, защото най-вероятно той
няма намерение „след това“ да те остави жива. Дори ако има нож и рискуваш да те рани, бий се и се отблъсквай,
насочи цялата си енергия към борбата за оцеляване.
Ако престъпникът не ти е оставил никаква възможност да избягаш, постарай се да си създадеш с хищника
някакви „лични отношения“. По време на тренингите аз непрекъснато казвам на полицаите, че ако попаднат под
прицел, не бива да изпълняват искането на престъпника да легнат на земята с лицето надолу: много по-трудно е да
стреляш в човек, който те гледа в очите, отколкото в безличната фигура на земята. По същия начин и жертвата на
хищника не бива да позволи на престъпника да я „обезличи“: колкото по-голяма индивидуалност има тя в неговите
очи, толкова по-трудно ще му бъде да я убие.
Джефри Дамър
Номер 213

Джефри Дамър

Некрофилия, хомосексуални наклонности, канибализъм, мания за величие.

Начин на убийство: душене.
Убит от съкилийник.

„Исус Христос е дошъл на света да спаси грешниците, сред които аз съм най-страшният.“

Джефри Дамър

Джефри Дамър е един от най-печално известните серийни убийци на Америка, който е убил и
разчленил 17 млади мъже и момчета, като в някои случаи е изяждал части от телата им. През 1994 год.
Джефри Дамър е убит в затвора. Джефри Дамър станал един от най-любимите контракултурни
персонажи на Америка. За него се снимат филми, пишат се книги, рисуват се комикси… Джефри и до
ден-днешен има свой клуб от фенове, а за неговите вещи (най-вече хладилникът, в който е пазел главите
на жертвите си), продавани на аукцион, хората били готови да дадат стотици долари. С какво се
обяснява тази любов? Всичко е много просто. Джефри бил много красив и весел, освен това загинал
трагично сравнително млад. Това е напълно достатъчно, за да спечелиш любовта на милиони.
(1960-1994)
И така, добре дошли в жилището на семейство Дамър. Повече от благополучно, семейство Дамър придобило
първия си дом малко преди раждането на сина им. Малката къща в Милуоки буквално светела от благополучието на
младото семейство. Бащата на Джефри, Лайонел, ден и нощ бил на работа, но от друга страна имал заради какво да
се старае. Лайонел бил талантлив химик и се ползвал с разположението на началството си. Мъжът имал добър шанс
да направи кариера и нямал намерение да го пропусне.
Прекарвайки дни и нощи на работа, Лайонел не забелязал как се променила съпругата му.
Младата жена ставала все по-мълчалива и потъвала все по-дълбоко в депресия. Откъде се взела тя? На този
въпрос няма отговор и не може и да има. В дадения случай не става дума за някакво банално мрачно настроение,
което често наричат депресия. Става дума за сложна психологическа организация на личността на жената, която от
дете страдала от подобни състояния. Женитбата станала причина тези „черни периоди“ да зачестят. Тя се записала
на прием при лекар и той ѝ изписал цял куп лекарства. Тогава бъдещата майка на Джефри още не знаела, че е
бременна, не знаел за това и лекарят.
Хапчетата значително подобрили здравето ѝ. От тях ѝ ставало по-леко и по-спокойно. Джойс ги приемала все
по-често, като забравила всички препоръки на лекаря. Новината, че е бременна отново потопила Джойс в депресия.
Освен всичко, заради бременността трябвало за известно време да се откаже от хапчетата, а това било доста
сложно. Джойс се опитала да издържи известно време, без да пие прозак и ред други лекарства, но отново
изпаднала в отчаяние. Спасили я хапчетата, които тя започнала да пие безразборно. Впоследствие много
специалисти, изучавали делото Дамър, казваха, че пиенето на лекарства през първото тримесечие на бременността
е повлияло върху цялото по-нататъшно развитие на Джефри. Дали това е така, не може да се каже.
На 21 май 1960 год., в Евангелистката болница на малкото градче Уест-Елис, близо до Милуоки, се появило на
бял свят едно съвсем здраво и красиво дете, което нарекли Джефри. Момченцето растяло толкова мило и умно, че
неизменно предизвиквало умиление у всички наоколо. То моментално схващало всичко, на което го учели, много
бързо започнало да ходи и да говори и почти никога не боледувало. Особено умиление предизвиквала любовта на
Джефри към животните. Той не се страхувал нито от кучета, нито от котки. Леко и без никакъв страх се доближавал
и галел дори най-големите кучета. Родителите му били поразени от неговото поведение. Лайонел не бил противник
на животните, затова в къщата им непрекъснато се появявали ту котки, ту кучета. Нали това развива децата, учи ги
да обичат нашите по-малки братя и да се грижат за тях.
Лайонел неумолимо се изкачвал нагоре по кариерната стълбица, а това означавало доста често да се местят.
През 1962 год. те се преместили в Еймс, след това се местили още няколко пъти и скоро семейството се установило
в Дойлестаун, щата Охайо. За съжаление не било възможно да вземат със себе си кучетата и затова Дамърови
оставяли животните в приют, преди да тръгнат. Всяка раздяла с домашния любимец означавала за Джефри огромна
загуба. Във всичко останало нищо не помрачавало детството на Джефри. Той обичал по цял ден да гледа телевизор,
обожавал анимационните филмчета и комиксите като всички деца от онези години, обожавал и всичко с образа на
Батман.
През 1966 год. Джефри както винаги гледал телевизия в гостната. Изведнъж усетил остра болка в слабините.
Присвил се от болката и извикал. Разтревожената майка повикала лекар. Когато докторът пристигнал, Джефри вече
бил обезумял от болка и през цялото време повтарял, че са му отрязали гениталиите. Детето било откарано в
болница, където му била назначена спешна операция за отстраняване на херния в слабините. Упойката се оказала
слаба, защото не пресметнали добре дозата за малкия пациент. Мислите му започнали да се замъгляват, но Джефри
останал в съзнание. Дали е бил в съзнание по време на операцията или просто болката от хернията така и си е
останала с него когато заспал, също е сложно да се каже. Самият Дамър разказвал, че помни как са му правили
операцията.
Така или иначе, хернията била оперирана успешно и скоро Джефри се завърнал вкъщи. След тази операция той
се променил. Родителите му отдали това на шока след операцията, но минало доста време, а Джефри все не ставал
както преди. Той все повече мълчал, на лицето му често се появявало отсъстващо изражение.
Няколко месеца след операцията майката на Джефри разбрала, че е бременна. Отначало се страхували да кажат
това на Джефри. Детето можело да се обиди на родителите си, да започне да ревнува и дори да намрази бъдещото си
братче или сестриче. Когато на бял свят се появил братът на Джефри, родителите се разтревожили още повече. В
желанието си да зарадват сина си, те предложили на Джефри да измисли име на брат си.
— Дейвид — казало колебливо момчето. Родителите замълчали за миг, а след това Лайонел с весел глас
възкликнал:
— Дейвид, ами нека да е Дейвид. Страхотно име.
Страховете на родителите били напразни. Джефри не проявявал никаква агресия към малкото си братче, дори
напротив, изглеждало така сякаш наистина е обикнал Дейвид. Но с връстниците си Джефри не можел да намери
общ език. В началното училище той си завоювал славата на единак. Никога не го канели нито на рождени дни, нито
на училищните празници. В дома на Дамър никога не идвали други деца. Но Дамърови не се тревожели много по
този повод. Джефри винаги бил отличник, а това било много по-важно.
През 1968 год. Дамър отново се преместили. Този път семейството се установило в малкото градче Бас, в щата
Охайо. Тук Джефри тръгнал в средното училище Revere High School. Неразговорчивият нов съученик с отсъстващо
изражение на лицето не извиквал особена симпатия у съучениците си. Намразили го. Започнали да му се
подиграват. Във всеки клас трябвало да има по една черна овца и Дамър подхождал идеално за тази роля. Ден след
ден ситуацията ставала все по-лоша и по-лоша.
Няколко пъти Джефри се прибирал вкъщи със синини и ожулвания. Веднъж група момчета от по-горен клас
срещнали Джефри, който се връщал от някакви вечерни занятия. Едно от момчетата държало в ръцете си бейзболна
бухалка. Не успели да я използват, но тази случка още дълго време преследвала Дамър в нощните му кошмари.
В средата на годината в класа му дошъл още един нов ученик. Ли боледувал дълго време и тръгнал на училище
едва в средата на годината. Джефри се сприятелил с него. Отначало те само разменяли по някоя дума в часовете,
после започнали заедно да си пишат домашните и много скоро станали първи приятели. Тогава Джефри за първи
път се замислил, че момчетата му харесват повече от момичетата.
Ли помогнал на Дамър да се включи в колектива. Макар и с не особено голямо желание, момчетата приели
Джефри в своята компания. Обаче това приятелство свършило също толкова неочаквано, както и започнало. Двамата
се разхождали в гората, когато Ли видял една жаба. Ли я сметнал за много гнусно създание и повикал Джефри да
види тази гадост. След една секунда Ли тихо вдигнал крак и с всичка сила настъпил жабата и я натиснал в земята.
Джефри винаги обичал животните и не можел да разбере защо е трябвало да се убие нещастното създание. Ли и
Джефри се скарали жестоко и престанали да общуват.
Животът си течал. Джефри минавал от клас в клас. Не бил отличник, но го смятали за един от най-добрите
ученици. Само поведението на Дамър предизвиквало сериозни въпроси. Още в средните класове той започнал да
носи в училище алкохол, което значително повишило рейтинга му в очите на съучениците му. Алкохолът правел
Джефри весел и забавен. Състоянието на опиянение му харесвало, а още повече му харесвало одобрението на
съучениците му. Пияният Джефри можел да върши най-странните глупости, но колкото по-идиотски били
хлапашките му постъпки, толкова повече това се харесвало на приятелите му.
Веднъж той дошъл на училище с бутилка скоч в чантата. Отворил я направо в час.
— Какво е това? — попитало момичето, което седяло до него.
— Това е моето лекарство — повдигнал рамене Дамър и отпил първата си глътка.
Когато учителят забелязал какво се случва на последния чин в неговия клас, Дамър вече бил доста пиян.
Наложило се да извикат родителите му при директора. За първи път откакто синът му ходел на училище, Лайонел не
обърнал особено внимание на постъпката му. Какви ли не глупости влизат в главата на четиринадесетгодишните
тийнейджъри. Синът му винаги се учел много добре, а всичко останало не било от значение. Във всеки случай
алкохолът изобщо не бил проблем. Много повече се разтревожил бащата на Джефри, когато намерили в стаята му
скелети на лабораторните мишки.
На уроците по биология се изучавало вътрешното устройство на мишките и жабите. Когато лабораторното
упражнение свършило, учителят помолил да се изхвърлят скелетите. Джефри сметнал за кощунство подобно
отношение към животните. Изведнъж му се приискало да запази тези скелети за спомен. Тогава той отнесъл вкъщи
няколко от тях. По-късно той още няколко пъти донасял вкъщи останки от животни и ги криел в тайната си кутия.
Такива кутии на практика имали всички деца и колкото по-често родителите им надничали в тях, толкова по-нови
неща научавали за децата си.
Малко преди гимназията Джефри започнал да разбира, че момчетата го привличат повече, отколкото
момичетата. Той и преди се досещал за това, но се страхувал да признае този срамен факт дори пред себе си. Една
вечер, докато се разхождал в парка, той видял как в далечината тича един красив младеж. В този момент Джефри
изпитал непреодолимо желание да причака бегача, да го хване и да го удуши. Искало му се младежът да изгуби
съзнание и да остане напълно в неговата власт. Бегачът приближавал и Джефри дори заел по-добра поза, за да го
хване, но без да иска настъпил една суха клонка. Лекият пукот го стреснал. Той се опомнил и се изплашил. Това не
били просто мисли, той наистина бил готов да осъществи плана си в действие. На следващия ден Дамър отново
дошъл в парка по същото време. И отново заел подходящата за удара позиция. В този ден той нямал намерение да
убива никого, трябвало просто да се подготви и да избере правилната позиция. Няколко дни подред Дамър идвал на
същото място и чакал бегача, докато най-накрая решил да вземе със себе си бейзболната бухалка. В този ден той бил
готов да убива, но бегачът все така не се виждал. Джефри чакал почти час и накрая решил, че щастлива звезда е
спасила неизвестния бегач от смъртта.
Дамър започнал да се плаши от себе си и от мислите си. Освен това, сега всички негови връстници с пълна
пара ходели по срещи с момичета, а на него слабият пол не само че не му бил интересен, а му бил дори неприятен.
Той не можел да накара себе си дори привидно да се срещне с някое момиче, а да признае за ориентацията си пред
някой от приятелите си просто се страхувал.
Единственият начин да влезе в нормално, адекватно състояние, бил алкохолът. Благодарение на него Джефри
ставал весел, безгрижен и дори малко луд. Точно такъв, какъвто трябва да бъде един петнадесетгодишен младеж.
Веднъж Джефри видял по телевизията репортаж за една авария на шосето край тяхната къща. Двадесетгодишен
моторист не овладял управлението и се блъснал в електрически стълб. От тялото на младежа не останало почти
нищо, репортерите показали само мястото на катастрофата и няколко снимки на загиналия приживе. Лицето на
младежа поразило Джефри. Той бил направо като хипнотизиран, дали от красотата му, дали от отчаянието, което
лъхало от целия репортаж.
Погребението на моториста трябвало да се състои след няколко дни, в една църква недалеч от училището на
Дамър. Джефри и сам не очаквал онова, което щял да направи. В деня на погребението той извадил от гардероба
черен костюм и тръгнал към църквата. Впоследствие той още неведнъж идвал на гроба на моториста, чието име
научил на погребението. Фантазиите на Дамър излизали далеч извън границите на реалното, в свят, в който
мотористът бил жив, но бил напълно подвластен на Джефри. Разум, тяло, поведение — Джефри буквално жадувал
да контролира всеки атом на загиналия.
Хлапашките постъпки на Джефри възхищавали съучениците му. Той се научил да весели хората и заел едва ли
не щатното положение на клоуна на класа. Много по-удачно положение, отколкото това на черна овца. Да изиграе
припадък от епилепсия, да разбие нечий кабинет, да провали спектакъла на някой комик… Дамър бил не просто
веселяк, той станал кралят на училището. Неговото име се превърнало в синоним на шегата или майтапа. В негова
чест организирали дори фен клуб.
Понякога той правел нещо, което било наистина странно. Например, веднъж двамата с Дерф Блекдерф отишли
за риба. Дълго не можели нищо да хванат, но когато вече се канели да си тръгнат, попаднали на огромна риба.
Джефри я грабнал и дълго се вглеждал в отворените ѝ очи. Рибата се извивала в ръцете му, но вече все по-слабо.
Виждало се, че още малко и тя ще умре. Дерф си помислил, че сега Джефри, известен с любовта си към животните,
ще се натъжи от смъртта ѝ, но в следващата секунда Джефри започнал да разкъсва рибата на парчета. Дерф
наблюдавал мълчаливо. Той буквално се вцепенил. След като разкъсал рибата, Джефри известно време разглеждал
вътрешностите ѝ, а след това изхвърлил всичко обратно в реката.
— Защо направи това? — проговорил най-после Дерф.
— Искаше ми се… просто да видя какво има вътре — измъкнал се Джефри.
Но като цяло Джефри Дамър бил звездата на гимназията. Момичетата мечтаели да ги покани на
абитуриентския бал, а момчетата с желание ставали членове на неговия фен клуб. На абитуриентския бал Дамър
поканил Бриджит Хейгър, едно от най-красивите момичета в училището. Девойката се зарадвала и се съгласила,
макар че до този момент никога не била общувала с него. През един горещ летен ден на 1978 год. Джефри Дамър
почукал на вратата на Бриджит Хейгър. Бил видимо нервен и престъпвал от крак на крак. Ръцете му треперели.
Вратата отворила майката на момичето и казала, че Бриджит още се приготвя. Девойката се появила след пет
минути. Тя придържала с ръка горнището на роклята си и помолила Джефри да закопчее роклята ѝ. Дамър
мълчаливо кимнал и направил неловко крачка към девойката. Ръцете му треперели така, че изобщо не успял да
затвори ципа, колкото и да се опитвал. Най-после майката на момичето, която снизходително наблюдавала
отстрани, пристъпила, за да помогне на дъщеря си.
Те пристигнали до училището с колата на Джефри, но младежът нямал намерение да слиза.
— Отивай сама, аз ще дойда по-късно — нервно казал той.
Момичето само кимнало и тръгнало за бала само. Дамър запалил колата и изчезнал незнайно къде.
Хейгър била принудена да прекара цялата вечер в компанията на приятелките си. Отначало тя се разстроила,
дори искала да си поплаче в тоалетната, но после някой ѝ предложил питие и скоро момичето се развеселило.
— А къде е твоят маниак? Убива хора в парка ли? — поинтересувал се един от приятелите на момичето.
— Защо да е маниак? — учудило се момичето.
— Не знам. Прилича ми на сериен убиец — свил рамене младежът. — Аз, между другото, веднъж го видях в
парка, той явно причакваше някого.
— По-скоро прилича на самоубиец — промърморило момичето като си спомнило колко нещастен изглеждал
Джефри през деня.
Разговорът се въртял още известно време около Джефри Дамър, но след това всички окончателно го забравили.
Едва след много години, по време на интервютата за различни списания, момичето си спомнило думите на своя
съученик. Хейгър излязла навън късно вечерта заедно с компанията на своите приятели. Някой изсвирил и
момичето се обърнало. Тя видяла колата на Дамър. Джефри ѝ махнал неуверено. Хейгър искала да си тръгне гордо,
но любопитството надделяло над обидата ѝ.
Джефри вече бил пиян. Двамата пристигнали до една закусвалня наблизо и неочаквано се разприказвали.
Джефри дълго разказвал за себе си и за проблемите си, а след това внезапно си признал, че е хомосексуалист. Дамър
едва не се разплакал след това признание, но момичето се трогнало. Тя дълго успокоявала Джефри, казала, че му
прощава за провалената вечер и накрая те се разделили почти като приятели.
Благополучният и относително щастлив живот на Джефри се разпаднал няколко седмици след завършване на
гимназията. На масата в кухнята имало няколко писма, които съобщавали, че Джефри е приет в университет. Дамър
не му мислил много и решил, че ще се запише в университета в Охайо, за да е по-близо до дома. Когато научили за
решението му, родителите му го извикали на сериозен разговор. Вечерта семейство Дамър за последен път се
събрало в пълен състав в гостната. Лайонел съобщил на Джефри, че двамата с майка му се развеждат. Отношенията
между съпрузите отдавна били влошени, но Джефри предпочитал да не забелязва това, пък и не смятал, че всичко е
толкова сериозно.
В онзи ден майката на Джефри заедно с Дейвид заминала при родителите си. Лайонел дълго се лутал из
опустялата къща, а след това изведнъж обявил, че за известно време ще отиде на хотел. Да живее в тази къща за него
било непоносимо тежко.
Осемнадесетгодишният Джефри получил на разположение къща и абсолютна свобода. Пред него мержелеели
университетът, добра кариера и други не по-малко радостни перспективи. Така изглеждало отстрани, но самият
Джефри не мислел така. Разводът на родителите му бил за него като удар в диафрагмата, а самотата раждала все по-
болни фантазии.
За да се успокои, той често посягал към бутилката с джин и с часове обикалял с колата из покрайнините на
града. Джефри мечтаел как ще срещне някой красив стопаджия и двамата заедно ще пътуват нанякъде, или ще
останат у Джефри вкъщи, което било за предпочитане. По-нататък фантазиите на Джефри започвали да стават все
по-неприлични и накрая придобивали патологичен характер.

„Би било чудесно, ако някой ми отговори, защо съм правил всичко това. Какво е станало повод за
това; защото аз нямам подходящ отговор.“

Джефри Дамър

Мечтите рано или късно се сбъдват. Много скоро Дамър наистина забелязал един младеж, пътуващ на автостоп.
Дамър много го харесал. Той веднага си представил колко прекрасно би било, ако един такъв млад мъж е в неговата
пълна власт. Мислите му така изплашили Джефри, че той подминал и не спрял. Едва когато в огледалото за задно
виждане изчезнала фигурата на младежа, Джефри решил, че може би е направил най-голямата грешка в живота си.
Дамър рязко завил и потеглил обратно. Младежът си стоял на същото място. Без да казва и една дума, той
скочил в спрялата кола. Името му било Стивън Хикс и закъснявал за някакъв концерт. Дамър му предложил да
зареже концерта и да отидат в дома му. Хикс помислил една минута и се съгласил.
Младежите пили в продължение на няколко дни, пушили леки наркотици и се веселили. Това не можело да
продължава вечно и на третия ден от гуляя Хикс казал, че е време да се прибира.
— Остани, имаме още какво да пием — протестирал Джефри.
Хикс отказал. Той се съгласил да остане само още няколко часа, но след като времето минало, отново се
наканил да тръгва. Той не реагирал повече на молбите на Дамър да остане. Това вбесило Дамър. Хикс трябвало да
изпълнява всичко, което му казва. Той трябвало да остане. Дамър издебнал подходящ момент и се нахвърлил върху
Хикс. Започнал да го души. Младежът не очаквал подобно нещо и не успял да реагира. След секунди Хикс вече
лежал на пода и отчаяно кашлял, лицето му почервеняло, а Джефри продължавал да стиска гърлото на Стивън Хикс
с мъртва хватка.
След няколко минути Хикс изгубил съзнание, но Дамър вече не можел да спре. Впоследствие той неведнъж
обяснявал, че нямал намерение да убива Хикс, искал само да го накара да остане. Така или иначе по някое време
Дамър разбрал, че стиска гърлото на трупа на Стивън Хикс. За секунда Дамър изпаднал в паника, но след това се
опитал да се съвземе и да реши какво ще прави по-нататък. Той завлякъл тялото на младежа в банята, взел един нож
и започнал да „решава проблема“. След няколко часа в багажника на колата на Дамър имало купчина пълни черни
торби за боклук, които мрачно проблясвали от капките на вечерния дъжд. Само с главата Джефри не могъл да се
раздели. Главата напомняла на Дамър за красотата на Хикс. Нали трябвало да си остави нещо за спомен. Дамър
обвил главата в опаковъчно фолио и я скрил в хладилника. След което седнал зад волана и заминал в гората. По пътя
го спряла пътна полиция.
— Какво има в багажника? — попитал полицаят, след като разгледал документите му.
— Труп, офицер — пошегувал се Джефри, както правел винаги когато бил нервен.
Полицаят погледнал скептично Дамър и го накарал да отвори багажника. Дамър се подчинил. Джефри вече бил
на границата на припадъка, когато полицаят го попитал какво има в торбите.
— Боклук — мрачно отговорил Джефри. Полицаят кимнал удовлетворено и казал на Джефри да тръгва.
 Дамър отишъл в гората. Там дълго бродил и разхвърлил черните торби из цялата гора. Няколко пъти с колата се
местил от място на място, за да разхвърли чувалите далеч един от друг.
Няколко дни след случилото се бащата на Джефри неочаквано се прибрал. Дамър не го очаквал и бил видимо
изнервен, докато наблюдавал как баща му ходи от стая в стая. В някакъв момент бащата на Джефри хванал дръжката
на хладилника, за да извади оттам две бутилки бира. Само по чудо Джефри успял да го изпревари и лично да извади
бутилките. В хладилника все още се намирала главата на Хикс. Дамър просто не би могъл да обясни произхода на
подобен сувенир, и ако баща му все пак би видял съдържанието на хладилника, Джефри щял да бъде принуден да го
убие. Само чудо спасило не само Джефри, но и Лайонел Дамър. Бащата на Джефри още не един път ще бъде на
крачка от ужасните находки, но това ще се случи след много години. След няколко дни Джефри все пак се принудил
да се избави от главата в хладилника.

„Аз просто съм крайно зъл човек, или това е някакъв вид сатанинско влияние, или какво? Не знам.
Нямам идеи по този повод.“

Джефри Дамър

От този момент нататък психиката на Джефри започнала стремително да се променя. Сънувал Хикс почти
всяка нощ. Страхът, че могат да го арестуват, направо го побърквал. Психолог и свещеник на Джефри станал
алкохолът. Тъкмо той най-добре пречиствал душата на Джефри Дамър.
През есента на 1978 год. Джефри все пак пристигнал в държавния университет на Охайо и започнал обучението
си. Той все още бил младеж с блестящи перспективи, макар че блясъкът на тези перспективи избледнявал все повече
с всеки изминал ден. И тук ученето му се отдавало без проблем, но алкохолът започнал да му разбърква картите.
Ръководството на гимназията се примирявало със системното пиянство на Джефри, от уважение към Лайонел
и добрите оценки на Джефри. Обаче в университета никой нямал намерение да се примирява с подобен хулиган.
Няколко пиянски изцепки на Дамър му докарали изключване. Наложило се да се върне вкъщи.
Бащата на Дамър се оженил повторно почти веднага след развода. Джефри се разбирал с мащехата си, така че
като цяло жената нямала нищо против Джефри да живее с тях. След като го изключили, Джефри се върнал в дома на
баща си и се затворил в стаята си. По цели дни той само пиел и гледал телевизия. Отначало това можело да се
обясни със стреса от изключването му, но много скоро станало ясно, че Джефри няма намерение да вземе живота си
в ръце.
— Или си намираш работа, или постъпваш в армията — поставил му ултиматум баща му.
Лайонел искал синът му да се стегне и да реализира най-после своя потенциал. Дамър помислил няколко дни и
избрал армията. В края на краищата там можел да направи кариера.
През 1980 год. Джефри Дамър постъпил на военна служба. Три седмици се обучавал за военен офицер в
Алабама, но след това неочаквано променил решението си и подал молба, че желае да учи за военен медицински
работник. Молбата му била разгледана и в много кратък срок Дамър бил преместен в Тексас, където тъкмо започвал
шестседмичен курс за подготовка на младши военен медицински персонал. Тук Дамър се обучил на основите на
медицината и фармакологията. След като успешно издържал изпитите си, той бил изпратен да служи в Германия.
В Европа Дамър служил почти една година. Той бил мрачен и потиснат. Нямал приятели и познати. Изпълнявал
добре задълженията си, но навикът му да идва на работа винаги леко подпийнал не се харесвал на началниците му.
Много пъти му правили забележки, но Джефри продължавал да пие. Колегите му започнали да му се надсмиват.
Никой вече не си спомнял за никакви блестящи перспективи пред Джефри Дамър. Зад гърба му вече отдавна го
наричали неудачник. Веднъж Дамър чул как го наричат и заявил:
— Вие… Вие още има да чуете за мен, ще научите кой съм аз — обещал им той.
Дамър дълго доказвал на всички, че не е неудачник, но кой ще обърне внимание на приказките на мъртво пиян
човек?
Армията не прощава пиянството. Разбира се, известно време го търпели, но рано или късно търпението се пука
като сапунен балон. По-малко от година след началото на службата си, Дамър бил изгонен от армията. Джефри се
страхувал да каже на баща си. Лайонел много се гордеел, че синът му служи в армията, и това да му разкаже за
уволнението си, значело да разочарова и последния човек, който все още вярвал в неговите „блестящи перспективи“.
Дамър заминал за Флорида. Тук си намерил работа като куриер. Купил си син фургон и започнал. Няколко
седмици след безславното му завръщане в Щатите, във Флорида изчезнало осемгодишно момче. Скоро тялото му
било намерено в гората. След много години бил направен опит това убийство да се припише на Джефри Дамър, но
той отрекъл всичко. Дамър никога не се е интересувал от деца, само от пораснали и задължително добре сложени
юноши.
Ако по време на армейската служба Дамър все пак се опитвал някак да се въздържа от алкохол, то сега той на
практика престанал да се контролира. Заради пиянството редовно го уволнявали от работа. Евтините стаи в
мотелите вече не му били по джоба. Изселвали го ту от една, ту от друга стая. Веднъж, когато за пореден път го
уволнили от работа, той намерил вещите си, изнесени пред входа на мотела. Нямало къде да пренощува. Няколко
пъти спал на плажа, но не било възможно дълго да живее така. Оставало само едно: да се обади на баща си и да го
помоли за помощ. Лайонел отдавна подозирал, че в живота на сина му става нещо лошо, затова не се учудил, че са
изгонили Джефри от армията. Когато Джефри приключил разказа си, Лайонел мълчал известно време, а след това
решително казал:
— Ще ти изпратя билет за самолет. Връщаш се в Охайо.
Дамър нямал нищо против. Към този момент вече всичко му било все едно. Новата жена на Лайонел
категорично отказала да живее с Джефри под един покрив. Тя се отнасяла добре към него, но не искала отново да
става свидетел на това как Джефри се пропива. Лайонел се отнесъл с разбиране и предложил на Джефри временно
да поживее при майка му, бабата на Джефри.
Животът под един покрив с баба му, изключително правилна и дълбоко религиозна жена, наистина се отразил
добре на Дамър. Той почти напълно се отказал от алкохола, започнал често да ходи на църква и скоро си намерил
работа. Известно време работил като шофьор на подвижна кръвопреливна станция, но след това случайно видял
обява, че шоколадовата фабрика „Амброзия“ търси служители. Какво можело да бъде по-приятно и весело от
работата във фабрика за шоколад? Воден от тази малко детска логика, Джефри отишъл на интервю. Мястото много
му харесало. В тази фабрика той работил следващите няколко години.
Работата във фабриката явно не отговаряла на интелектуалното ниво на Джефри. Високият му интелект
буквално умирал от глупавата монотонна работа. За да разнообрази малко живота си, Дамър започнал да посещава
библиотеката. Веднъж, близо две години откакто се преместил при баба си в Уест-Елис, някой от посетителите на
библиотеката, минавайки между редовете, подхвърлил върху книгата на Джефри бележка. В нея имало само няколко
думи с покана в тоалетната за малко развлечение. Джефри с отвращение смачкал бележката и я изхвърлил. Колкото
и да се стараел Джефри да води правилен живот, нищо не ставало.
Този ден Джефри за първи път от много време се напил и отишъл в гей клуб. Започнал да се появява там все по-
често. Обикновено отхвърлял всички опити за запознанство и сам си избирал партньор за нощта срещу пари. Рядко
някой му отказвал. Дамър харесвал партньорът да е изцяло под негов контрол и по възможност да не мърда.
Но малцина харесват подобно нещо и скоро из клубовете плъзнали слухове, че Джефри е извратен. Веднъж
Джефри решил да опита да сложи в чашата с алкохол приспивателно. Младият му приятел заспал бързо и Джефри
имал възможност да прави с него каквото си поиска. Но поне не убивал. И се успокоявал с това. Веднъж дори
спасил един младеж. Дамър прекалил с приспивателното и любовникът му изпаднал в кома. Джефри се уплашил и
го закарал в болница. По-късно този младеж разказал тази случка в съда.
Джефри отново започнал да пие и то доста много. Бабата на Джефри много се тревожела за психическото
състояние на внука си. И когато Джефри бил арестуван за самозадоволяване на обществено място, възрастната жена
разказала за страховете си на Лайонел. Бащата обещал да измисли нещо.
През септември 1987 год. Джефри влязъл в един от любимите си клубове „212“ и там се запознал с красив
мургав младеж на име Стивън Туоми. И двамата в този ден прекалили с алкохола. Последното, което Джефри
помнел от онази вечер, било как слага приспивателно в коктейла на Туоми. Дамър се събудил в една от стаите на
хотел „Амбасадор“. До него лежал младежът, с когото се бил запознал предната вечер. Дамър трудно си спомнил
неговото име. Джефри се опитал да го събуди, но онзи не показвал никакви признаци на живот. С явно усилие
Дамър преобърнал младежа и видял, че той целият е в синини и ожулвания, а на шията му имало характерни следи
от удушаване. Джефри не помнел подробности от изминалата нощ, но сега всичко говорело за това, че вчера той е
убил Стивън Туоми. Не било време за паника, трябвало да реши как да се избави от тялото. Да използва за целта
ваната в хотела било доста проблематично. А многото торби с боклук, които наемателят изнася от номера, биха
предизвикали маса подозрения. Джефри слязъл на рецепцията и платил за още един ден в хотела. След това излязъл
навън и отишъл в близкия търговски център. Там, в един от магазините за стоки за път дълго се разхождал между
рафтовете, в търсене на подходящ куфар. Най-накрая намерил това, което търсел. Гигантският куфар за семейни
пътешествия щял да му свърши отлична работа.
Дамър се върнал в хотела и успял да напъха тялото на Стивън Туоми в куфара. След това си поръчал такси и
слязъл в хола. Стаята била регистрирана на името на Дамър, а администраторът, който бил дежурен през нощта,
вече си бил отишъл. Никой не помнел дали Дамър е дошъл сам или с компания, носел ли е куфар или не. Шофьорът
на таксито влязъл в хотела и предложил да занесе куфара до колата. Джефри го предупредил, че куфарът е много
тежък, но мъжът все пак се опитал да го вдигне.
— Труп ли носите вътре? — пошегувал се шофьорът, докато се опитвал да натика куфара в багажника.
— Да — кратко отговорил Дамър.
Шофьорът се усмихнал, но не казал нищо. Пристигнали в къщата на баба му. Възрастната жена била заминала
някъде и Дамър бил пълноправен господар на дома. Той отнесъл куфара в подземието, а след това започнал да
сменя бравите на вратата към подземния етаж на къщата. През онези няколко дни Джефри почти не излизал оттам.
Той най-после осъзнал сексуалните си предпочитания. Джефри Дамър бил некрофил хомосексуалист. На него му
харесвало неподвижното мъжко тяло, затова той винаги се стремял да упои с приспивателно своите любовници.
Скоро бабата на Джефри се върнала. Сторило ѝ се странно, че внукът ѝ прекарва толкова много време в
подземния етаж, а след това тя започнала да усеща неприятната миризма, която идвала оттам. Джефри отказал да
пусне баба си вътре, като заявил, че има право на лично пространство.
С тялото на младежа Дамър постъпил така, както правел и преди. Разчленил го и го разхвърлял в различни
части на града. След три месеца той убил отново. Този път негова жертва станал Джеймс Докстейтър, който към
онзи момент едва бил навършил петнадесет. След това имало още един младеж, Ричард Хереро.
Лайонел посещавал дома на майка си доста често и също толкова често слушал нейните оплаквания от
Джефри. Възрастната жена започнала да се страхува от внука си. Тя не знаела и не искала да знае какво се случва в
подземния етаж, но стаята на внука ѝ започнала да ѝ напомня стаята на ужасите по панаирите. В гардероба на
Дамър имало мъжки манекен, в чекмеджетата на скрина имало стъклени колби, в които нещо се разлагало,
навсякъде имало течности с непознато предназначение, но пък с много остра миризма, жената често намирала
хапчета, които можели да се купят само с рецепта от лекар. Жената разбрала, че тези хапчета не са наркотици, а
парализиращи вещества и силни приспивателни. Когато Лайонел най-после се решил да поговори със сина си,
Джефри вече бил убил пет души. Джефри посрещнал на нож разговора с баща си. Те дълго си крещели един на друг,
а на следващия ден Джефри все пак решил да се махне от баба си. Това разтревожило Лайонел. Психическото
състояние на сина му го карало да се опасява. Докато живеел с баба си, Джефри все пак бил под някакъв контрол, а
какво щял да върши, когато е свободен, един Бог знаел.
Страховете на баща му се оправдали, при това почти веднага. Джефри се преместил на квартира на 24-та улица.
Той разопаковал няколко кашона с вещи и решил да излезе и да се поразходи до клуба. На улицата се запознал със
симпатичен младеж и веднага го поканил вкъщи на бутилка бира. Младежът с желание отишъл у Джефри, но не
бързал да пие. Той излял бирата с приспивателното в нея. Дамър очаквал, че лекарството вече е подействало на
младежа и пристъпил към действие. Но момчето разбрало, че Джефри не е съвсем нормален и побързало да избяга
от квартирата му. Като по чудо успяло да го направи.
Само няколко часа след това Джефри Дамър бил арестуван от полицията. Това станало направо по време на
неговата смяна в шоколадовата фабрика. Оказало се, че гостът на Дамър бил само на тринадесет години. Азиатецът
Анукон Синтасомфон изглеждал значително по-голям от възрастта си. Точно това била главната грешка на Дамър.
Започнало дълго съдебно разследване, по време на което полицията плътно следяла Джефри. Но дори през тези
няколко месеца, докато траело следствието, Дамър се изхитрил да убие отново. Джефри знаел, че полицията го
наблюдава, и затова не е желателно да води някого вкъщи. Обаче бабата на Дамър често пътувала за няколко дни, а
Джефри запазил ключовете от къщата ѝ, и най-важното — от приземния етаж. Точно там Джефри поканил Антъни
Сирз, с когото се запознал в един от гей клубовете. С тялото му Дамър постъпил точно така, както и друг път, но си
запазил главата и половия му орган. Той ги увил в найлон и ги занесъл в квартирата си.
Вечерта на следващия ден дошъл бащата на Джефри. Те доста спокойно си поприказвали за живота, а след това
Лайонел случайно отворил един от шкафовете. Там имало голяма кутия, заключена с катинар. Лайонел попитал
какво е скрито в нея. Джефри не очаквал подобен въпрос и подозрително дълго мълчал. Лайонел се разтревожил за
сина си и поискал от него незабавно да отвори кутията. Джефри не можел да направи нищо друго, освен да
провокира скандал. Той започнал да крещи, че има нужда от лично пространство и успоредно с това се опитвал да
измисли какво да прави с главата и гениталиите, които били в кутията.
— Там има порнография, татко — тихо и сконфузено казал Джефри, когато скандалът утихнал.
— Какво? — Лайонел бил поразен.
— Там има еротични списания за хомосексуалисти, не искам ти да ги виждаш — повторил Джефри.
Това било толкова невинно и просто в сравнение с онова, което си нафантазирал Лайонел, че бащата на
Джефри не могъл да сдържи въздишката си на облекчение.
На следващия ден Дамър отнесъл злощастната кутия с цялото ѝ съдържание в работата си. Чакал го дълъг
съдебен процес и съвсем сериозна присъда. Дамър бил обвинен в сексуално посегателство. Уликите и показанията
на свидетелите не му давали никакви шансове за оправдателна присъда. Джефри Дамър признал напълно вината си
по отношение на юношата. Той казал, че е направил фатална грешка като не се поинтересувал на колко години е
момчето. Джефри си признал, че е алкохолик, хомосексуалист, който се разкайва и има нужда от помощ, а не от
наказание. Тази реч впечатлила не само съдията, но и обвинението.
През май 1989 год. Дамър получил учудващо лека присъда за този параграф. В продължение на една година той
трябвало да преспива в затвора и както преди да ходи на работа в шоколадовата фабрика.
Разумът постепенно започнал да го напуска. Все по-малко време Джефри Дамър можел да мисли трезво и
логично и все по-голямо място в съзнанието му заемали налудничавите мисли. Лайонел разбирал, че синът му е
болен и има нужда от професионална помощ и контрол. Той приписвал всичко на пагубното влияние на алкохола и
разпътния начин на живот на сина си, но дълбоко в душата си все пак осъзнавал, че не е това. Работата била в
природата му, в самата личност на Джефри. Лайонел написал молба за удължаване на присъдата (нали тя се
състояла само в това, че Джефри бил длъжен да ходи да нощува на определено място, а това не било чак толкова
страшно наказание). Тази молба дори не била приета за разглеждане. Дамър умеел да прави добро впечатление. Той
винаги бил вежлив и внимателен, крайно акуратен и възпитан, винаги обичал да чете и имал очарователна усмивка.
Каквито и да са били отношенията с баща му, това не било повод да се удължава срокът в затвора на такъв възпитан
човек.
Доста дълго време Джефри бил лишен от възможността да убива и да посещава гей клубове. Свободното си
време прекарвал в четене и гледане на филми. Но точно това било най-страшното. Постепенно той се очаровал от
образите на Дарт Вейдър и Деймиън Карас от филма „Екзорсистът“. А книгите… Могат да се четат различни книги
и да се възприемат различно. Джефри прочел няколко псевдонаучни книги за произхода на зомбитата и се запалил
от идеята за лоботомия, с цел лишаване на човека от центъра на волята му. Той мечтаел да си направи вкъщи малък
трон като на Дарт Вейдър и да създаде армия от прислужници зомбита от момчета, лишени от център на волята.
Подобни идеи били далеч извън границите на вменяемост. Външно възпитаният и усмихнат Джефри Дамър по
никакъв начин не проявявал своето безумие, но съзнанието му бавно се разпадало на хиляди парчета. Той губел себе
си, губел волята си, желанието си за живот, като заменял всичко това с налудничавите идеи, родени от
патологичното му съзнание.
Веднага, щом получил правото да нощува където си поиска, той заживял при баба си. Възрастната жена му
поставила срок от три дни да си намери квартира и Джефри ѝ обещал. Джефри изпълнил обещанието си и много
скоро се преместил на номер 213 на същата онази улица, където живеел под наем година преди това.
Отново започнал да посещава клубовете за лица с нетрадиционна ориентация, където се запознавал с новите си
жертви. Всяко запознанство протичало по утвърдена схема. Джефри се представял за фотограф и предлагал пари
срещу правото да направи няколко голи снимки на младежите. След това той упоявал жертвата с приспивателно и
по-нататък вече давал воля на болната си фантазия. Сега вече той изяждал части от телата на жертвите си, опитвал
се да създаде зомби чрез примитивна лоботомия и киселина, купувал специални хладилници, в които пазел разни
части от телата. Неговата квартира, винаги подредена и чиста, наистина започнала да прилича на стая на ужасите от
някой луна парк.
През май 1991 год. Джефри се запознал с миловиден младеж от Лаос на име Конерак. Момчето, както и
десетки други жертви на Дамър, се съгласило да отиде в апартамента му за фотосесия. Лаосецът Конерак
Синтасомфон се оказал брат на Анукон, момчето заради което Дамър бил арестуван и осъден на една година. Но
Дамър разбрал това много по-късно. Джефри бълнувал идеята да създаде зомби. В квартирата все още се намирал
трупът на предишната му жертва, Дамър имал нужда от нов материал за експерименти. Конерак изпил уискито с
приспивателното и заспал. Дамър направил лоботомията с киселина. По този начин той искал да отстрани така
наречения център на волята. Оставало му само да чака, докато момчето се събуди, за да оцени резултата от
„операцията“. Дамър вече почти напълно бил загубил човешкия си облик и като следствие от това започвал по
малко да губи и вниманието си. Джефри тръгнал към близкия бар да обърне една-две чаши, докато Конерак дойде
на себе си.
Лаосецът се събудил, когато Дамър все още го нямало. Той се чувствал ужасно и едва можел да говори, но
разбрал, че трябва незабавно да се махне от този апартамент. Той успял да излезе на улицата, но силите му били
дотам. Отпуснал се тежко на земята и седнал, подпрян на стената. Две чернокожи жени забелязали абсолютно голия
младеж, който явно не бил на себе си. Те не могли да получат разумен отговор от Конерак. Той повтарял само едно:
„помогнете ми, трябва да си отида вкъщи“.
Жените повикали полицията и започнали да я чакат заедно с Конерак. Патрулът дошъл доста бързо. Полицаите
изгледали подозрително двете чернокожи жени и голото азиатче. Те не им вдъхнали доверие. В този момент
Джефри се върнал от бара. Той видял голия Конерак, обкръжен от полиция и се вцепенил от ужас. Но дочул
разговора им и разбрал, че всичко още може да се оправи.
— Какво става тук? — попитал той.
— Познавате ли това момче?
— Да, това е Джон, ние живеем заедно — кимнал Джефри.
— Но той е още дете — възмутила се една от жените.
— Той е на двайсет, госпожо — с леден тон казал Джефри. — И не е нужно да ни осъждате. Всеки има право на
личен живот.
Дамър правел доста приятно и интелигентно впечатление, за разлика от напълно голия Конерак. Полицаите се
наканили да тръгват, но жените настояли те да огледат квартирата на Дамър, тъй като не му вярвали. И понеже
имало опасност да се разрази скандал, полицаите решили, че ще е по-лесно да отидат в апартамента на Дамър.
Никой не забелязал нито частите от телата в хладилника, нито трупа в стаята, нито инструментите за лоботомия…
Джефри убедил полицаите, че Конерак е излязъл напълно гол, защото двамата са се скарали, но нали казват, че и
влюбените се карат…
Полицаите изобщо не искали да вникват в подробности от личния живот на Джефри и Конерак и побързали да
си тръгнат. След няколко часа Джефри все пак убил Конерак.
Дамър правел все повече грешки и можем само да се чудим, как при това е останал толкова дълго на свобода.
Макар че най-учуден в случая бил самият Джефри. Струвало му се, че той вече не се крие от полицията, дори
напротив, играе с тях на дама. Джефри винаги е бил прекалено умен относно самия себе си. Той вече не можел по
никакъв начин да контролира желанията си, но те го плашели и ужасявали. В моменти, когато разумът все пак
побеждавал мрака, в който постепенно потъвал Дамър, Джефри изпадал в своеобразно рационално и студено
отчаяние. Той разбирал, че повече не може да продължава така, че е чудовище… След това рационалните му мисли
отново минавали на заден план. Да, той е чудовище и това е възхитително. Той е най-великото чудовище в
историята… Понякога тези две състояния сякаш едновременно съществували в съзнанието му. Той разбирал, че
постъпките му са чудовищни и това едновременно го възхищавало и плашело.
През юли 1991 год. Джефри се запознал с Трейси Едуардс. Младежът лесно се съгласил да отиде в апартамента
на Дамър, но по-нататък всичко тръгнало наопаки. Трейси се изплашил, когато видял белезници в ръцете на
Джефри и се опитал да избяга. Започнала борба, в хода на която младежът успял да изтръгне белезниците от ръцете
на Дамър и да го прикове към леглото. Трейси искал да потърси нещо ценно в апартамента, но вместо пари се
натъкнал на части от тела в хладилника. Той избягал в паника от проклетата квартира. Бягал, докато съзнанието му
не зафиксирало полицейски патрул насреща. Това, което младежът разказал, дори на него самия му се струвало като
бълнуване на луд, затова той просто убедил полицаите да изминат с него разстоянието до апартамент 213. Ченгетата
се съгласили, защото не искали да спорят с този луд.
Когато полицаите влезли в апартамента, Джефри продължавал да седи прикован с белезниците към леглото. В
хладилника полицаите намерили човешка глава и части от различни трупове. Когато се опитали да го освободят от
белезниците, станало ясно, че Джефри няма ключове.
— Как си отключвал белезниците? — едвам въздържайки се да не повърне, попитал единият от полицаите.
— Обикновено отрязвах ръката с трион — свил рамене Джефри.
Новината за хванатия маниак бързо стигнала до пресата. За Джефри започнали да пишат по вестниците и
списанията. Лайонел често навестявал сина си, а след това написал и книга за Джефри.
Съдебният процес продължил доста дълго. В крайна сметка Джефри бил признат за виновен по всички точки
на обвинението и получил няколко доживотни присъди. След няколко години в затвора, Джефри Дамър бил убит от
негов съкилийник.
Въпросът, бил ли е вменяем Джефри Дамър и до днес предизвиква куп въпроси. Фактът, че можел толкова
майсторски да замита следите от престъпленията си, говори за това, че той напълно е можел да отговаря за
действията си. Главите в хладилника, тронът на Дарт Вейдър и идеята за армия от зомбита говорели обратното. В
резултат, мненията на комисията от психиатри се разделили. В качеството на външен експерт бил поканен Робърт
Реслер, легендарен профайлър от ФБР, един от създателите на методиката за съставяне профила на престъпника.
Робърт разговарял няколко часа с Дамър и накрая написал заключение, че Дамър не може да отговаря за постъпките
си. Реслер казал, че Дамър бил частично вменяем, обаче не можел „да контролира желанията си“. Въпреки това,
съдът сметнал тази формулировка за доста размита и неточна и постановил, че Дамър може да отговаря за
действията си.

„Да, аз се разкайвам, но аз дори не съм сигурен, толкова ли дълбоко е моето разкаяние, колкото
трябва да бъде. Аз винаги съм се чудил, защо не изпитвам по-дълбоки емоции. Дори не знам, мога ли да
изпитвам нормални емоции или не.“

Джефри Дамър

Джефри се държал така, сякаш съдебният процес изобщо не го вълнува. Той отговарял честно и без сянка от
емоции в гласа на всички въпроси на съдията, винаги изглеждал много добре възпитан и поддържан. Впрочем
веднъж той нямал желание да се бръсне преди заседание на съда и тръгнал с тридневна брада на лицето. Когато
водели Дамър по коридора, някаква жена вървяла насреща. Погледите им се срещнали и очите на жената се
изпълнили с ужас. След секунда тя закрещяла така, сякаш е срещнала дявола.
— Изглежда, че все пак трябваше да се обръсна — горчиво се подсмихнал Джефри Дамър, с което много
развеселил пазачите си.
Приставите буквално се биели за честта да го водят до съдебната зала, а няколко пъти посмелите служители на
закона дори му поискали автограф. Ни връхлетялата го слава, ни проклятията, които често се изливали върху него,
нито тълпата от психиатри, желаещи да изучат всяка клетка от сивото вещество на Дамър, вече не вълнували
серийния убиец. Сякаш той търсел само смъртта, която ще му подари свобода от мрачния сумрак, в който
постепенно пропадало неговото съзнание.

„Аз съм просто кошмар. Аз бях кошмар още дълго време, след като ме хванаха. С годините става
очевидно, че мозъкът ми е бил запълнен с ужасни, чудовищни мисли и идеи. Кошмар.“

Джефри Дамър
Списък на жертвите
Джеймс Докстейтър, на 15 год., 1 януари 1988 год. Убит в дома на бабата на Дамър. Смъртта настъпила от
удушаване след приета доза приспивателно. Трупът е разчленен, костите са раздробени с тежък чук.
Ричард Хереро, на 23 год., 2 март 1988 год. Убит в дома на бабата на Дамър. Смъртта настъпила след голяма
доза наркотик и разчленяване на тялото.
Антъни Сиърс, на 24 год., 9 март 1989 год. Убит в дома на бабата на Дамър. Удушен и разчленен. Дамър
запазил черепа му и сварената му кожа. Черепът бил разрисуван като сувенир.
Раймонд Смит, или също Рики Бийкс, 4 май 1990 год. На 30 год. Убит в апартамент 213. Удушен след приемане
на доза наркотици. Дамър извършил полов акт с трупа. Трупът е разчленен, а черепът е запазен и разрисуван.
Едуард Смит, на 28 год., 5 юли 1990 год. Убит. Трупът е разчленен, части от тялото са намерени в торби за
боклук.
Ърнест Милър, на 23 год., 6 септември 1990 год. Дамър му прерязал гърлото, разчленил тялото и пазел
бицепсите му в хладилника си. Запазил и избелените череп и скелет.
Дейвид Томас, на 23 год., 7 октомври 1990 год. По думите на Дамър, Томас не го привличал, но бил убит от
страх, че ще разкаже на полицията за употребата на наркотици. Тялото е изхвърлено.
Къртис Стротър, на 17 год., 8 февруари 1991 год. Задушен с колан, след приемане на голяма доза наркотици.
Трупът е разчленен, черепът е запазен.
Ерол Линдсей, на 19 год., 9 април 1991 год. Убит чрез удушаване. Дамър извършил полов акт с трупа. Тялото е
разчленено, черепът е запазен.
Антъни Хюджес, на 32 год., 10 май 1991 год. Убит чрез удушаване и разчленен. Черепът е запазен.
Конерак Синтасомфон, на 14 год. 11 май, 1991 год. — Убит от Дамър чрез удушаване след посещение на
полицията, извикана от съседите. Тялото е разчленено, а черепът е запазен.
Мат Търнър, или също Доналд Монтреал, на 21 год., 12 юни 1991 год. Убит чрез удушаване с колан. Главата
била запазена в хладилника, а части от тялото в бидон с киселина.
Оливър Лейси, на 25 год., 13 юли 1991 год. Убит чрез удушаване докато спи, разчленен. Главата му била
запазена в хладилника, а сърцето във фризер.
Джоузеф Брейдхофт, на 25 год., 15 юли 1991 год. — Удушен по време на сън, разчленен. Главата му била
запазена в хладилника, а части от тялото в бидона.
Тед Бънди
Убиецът от Грин Ривър
Биполярно разстройство на личността, диссоциално разстройство на личността.
Начин на убийство: удушаване, удар с тъп предмет по главата.
Екзекутиран на електрическия стол.
(1946-1989)
Теодор Роберт Бънди е роден на 24 ноември 1946 год. в дом за самотни майки, в Бирлингстон, щата Върмонт.
Негова майка била Луиза Коуел, на 19 години. Първите четири години от живота си Тед прекарал с майка си под
покрива на една жалка малка квартирка. После Луиза решила да промени съдбата си и заминала за Сиатъл, където
се запознала с Джон Бънди и се омъжила за него. Джон осиновил детето, майката и бащата имали добри отношения.
Детството и юношеството на Тед минали достатъчно спокойно и банално. Училище, лагер на бойскаутите —
обикновено детство на обикновено американско момче — без издевателства от страна на роднините, без палежи на
боклукчийски сметища.
След училище Тед постъпил в университета в Сиатъл, но скоро го напуснал и се прехвърлил във Вашингтон —
да учи за юрист. Тук се обучавал до 1967 год., след което се преместил в Станфордския университет на курсове по
китайски език. Но и тук не останал дълго. През 1969 год. без никаква видима причина той изоставил учението и
заминал за Филаделфия.
Тук трябва да направим малко отстъпление. Да се пренесем в бъдещето, в следствието по делото Бънди.
Неговите бивши приятелки дават показания и разказват, че в леглото Бънди предпочитал жестоките игри по
сценарий „господар и робиня“. Самият подсъдим казва, че скритите ужасни инстинкти (които го подтиквали към
убийствата) събудили в него пристрастието му към „жестокото“ порно.
И тъй, Бънди заминал за Филаделфия, където отново започнал да изучава юриспруденция. Освен това
посещавал курсове по психология и имал успехи в тази област. През 1971 год. той се завърнал в Сиатъл, където
започнал работа в център за помощ на жертвите на насилие и дори разработил собствен „наръчник“ за
потърпевшите. По-късно неговите колеги казали, че Бънди изглеждал като човек на когото може да се разчита. По
време на своите хаотични пътувания из страната Бънди разбрал една проста истина: човек, извършил престъпление,
може много лесно да се изгуби в такава огромна страна като САЩ. Както вече беше казано по-рано, Бънди създавал
впечатление на надежден човек. Освен това бил умен и очарователен. Тези свои качества (а също и актьорското си
майсторство) той използвал за извършване на престъпленията…

„Тя ми казваше, че не се интересувам от нейния вътрешен свят, но аз ѝ доказах обратното, след като
извадих вътрешностите ѝ.“

Тед Бънди

На 31 януари 1974 год. (тогава Тед е на 28 години) била убита Линда Енн Хили, студентка на 21 години. Тялото
ѝ било намерено от нейната съседка в общежитието. Линда била убита в собственото си легло, възглавницата ѝ била
буквално прогизнала от кръв. След месец и половина, на 12 март, Дина Менсън (също студентка) тръгнала за
концерт. Оттогава никой повече не я видял. На 17 април осемнадесетгодишната Сюзън Ренкорт излязла след лекции
от сградата на университета с намерение да отиде на кино. И също изчезнала. След нея изчезнали: на 6 май —
Роберта Паркс (22 год.), на 6 юни — Бренда Бол (22 год.), на 16 юни (след по-малко от две седмици) изчезнала и
Джорджина Хокинс, осемнадесетгодишна.
Жертва номер 7 (а всички момичета, изредени дотук естествено били вече мъртви) станала Джанис Ор. На 14
юли тя се намирала на плажа, когато я заговорил млад мъж с превързана ръка и я помолил за помощ. Джанис не
могла да откаже на очарователния младеж и се съгласила да му помогне. Същия ден изчезнала и Дениз Наслунд.
Останките и на двете момичета били намерени чак след два месеца. И двете били изнасилени жестоко. По-късно по
време на разследването станало ясно, че през онзи ден младият мъж се опитал да заговори най-малко десет жени. И
на всички се представял като Тед.
На 30 август 1974 год. Бънди напуска работата си в центъра и отива на ново място — в юридическото училище
в Солт Лейк Сити, щата Юта. Скоро и там започват убийства.
Мелиса Смит, осемнадесетгодишна, е изнасилена и убита на 18 октомври. Лайра Ейм, седемнадесетгодишна, е
жестоко пребита и удушена на 31 октомври. Дебра Кент, нейна връстница, е убита на 8 ноември. Дебра била вторият
обект на нападение на маниака през онази вечер. Другото момиче, Керъл Смит, успяло да избегне смъртта. Тя
скочила от колата, където Бънди я завлякъл, като се представил за полицай.
След това убийствата продължили в щата Колорадо. Според заявление на самия престъпник, в периода от
януари до април 1975 год. той убил четири жени. Местенето му от едно място на друго много затруднявало работата
на полицията. Следва да се отбележи, че годеницата на Бънди, Елизабет Кендъл неведнъж съобщавала в полицията,
че е възможно годеникът ѝ да има пръст в престъпленията. Но полицаите не обърнали сериозно внимание на тези
сигнали.
Полицията имала късмет по-късно. В ранната утрин на 16 август 1975 год., Роберт Ховард, офицер от
полицията, обикалял своя участък. Буквално случайно пред очите му попаднал „Фолксваген“, който нарушил
правилата на паркиране. Патрулният открил в колата спящ мъж, който се представил като Тед Бънди. В автомобила
били намерени белезници, малък железен прът, скиорски шлем с козирка, който се слага при скоростно спускане и
найлонов чорап. Последното уж се използвало само като парцал. Независимо от явните улики, Тед се отървал само
с глоба.
И все пак по-късно Бънди бил задържан по подозрение в убийства и похищаване. Тук тази кървава история би
могла да свърши, но не. Тед отново бил пуснат на свобода, тъй като нито една от жените, които той се опитвал да
заговори на 14 юли 1974 год. не могла да разпознае в него престъпника. Тед бил толкова добър актьор, че можел да
промени дори външния си вид.

Тед Бънди в съдебната зала

Съдът над Бънди по обвинение в похищение започнал на 23 февруари 1976 год. Той бил осъден на 15 години
лишаване от свобода. Но преди присъдата да влезе в действие, Бънди бил ескортиран в Колорадо, за да бъде съден
там за убийството на Каролин Кемпбъл. Престъпникът се оказал в доста сложно положение — той вече бил осъден,
а го застрашавала още една присъда, освен това всички факти говорели против него — по същество той бил на
практика разкрит. Но и този път Бънди успял да се измъкне от възмездието. Той успял да си издейства правото да
ползва библиотеката в затвора и се възползвал от нея с малко по-различна цел, отколкото си мислели полицаите. В
навечерието на новата 1976 година, а по-точно на 30 декември, той избягал от затвора през покрива, където
проникнал от библиотеката. Този път невниманието на полицията наистина струвало скъпо.
Бънди доста дълго време много успешно бягал от пазителите на закона, но разбирал, че сега практически няма
шансове да се спаси. Затова след бягството от затвора той решил да действа с тройно усърдие. 15 януари 1977 год.
станал най-кървавият ден в неговата „кариера“. В Талахаси, щата Флорида, той се промъкнал в женското студентско
общежитие. Въоръжен с тежка тояга, той минавал от стая в стая, зашеметявал момичетата с удар по главата,
насилвал ги и ги убивал жестоко. Онази вечер той убил две студентки, Маргарет Боумън и Лиза Леви. Други две
момичета, Карен Чандлър и Кейти Клайнър останали живи, но Бънди ги потрошил и изхапал. На 9 февруари в Лейк
Сити, щата Флорида, Бънди извършил вероятно своето най-жестоко и страшно убийство. Жертва станала
десетгодишната Кимбърли Лич. Момичето било похитено от училище и садистично убито. Осакатеното ѝ, нахапано
и пребито телце Бънди хвърлил на свинете.

Той изпаднал в ужас, когато осъзнал онова, което е направил, когато осъзнал, че е способен да върши
такива неща или дори, че просто е способен да мисли за неща от този род… съзнанието му се прояснявало
за кратко време, но след това те отново го поглъщали.

Но на убиеца не можело да му върви вечно. Още следващата седмица той бил задържан, и отново така случайно,
както и първия път. Задържал го отново патрулен полицай — Дейвид Ли от полицейското управление на град
Пенсакола. Бънди най-после бил окончателно хванат. В съда му били предявени обвинения в убийството на Лиза
Леви и Маргарет Боумън. На 31 юли 1979 год. му била изнесена смъртна присъда.
След известно време било доказано убийството на Кимбърли Лич. Отпечатъците от зъби върху тялото ѝ
напълно съответствали на отпечатъците на Бънди. Той бил осъден на смърт още веднъж. Но до изпълнение на
присъдата минали цели девет години.
През 1996 год. изпълнението на присъдата било отложено два пъти. На 2 юли само 15 минути преди
изпълнението, а на 18 ноември — 7 часа преди това. На 17 ноември 1989 год. било издадено окончателно
постановление за привеждане на присъдата на Бънди в изпълнение.
На 24 януари 1989 год., в 7 часа и 16 минути сутринта Теодор Робърт Бънди бил екзекутиран на електрическия
стол в затвора на град Хейнсвил.
Последното интервю на Тед Бънди
„Аз не знам какво кара хората да си търсят приятели. Аз не знам какво привлича хората един към
друг. На мен не са ми познати социалните взаимоотношения, основани на лъжа.“

Тед Бънди

След почти десет години на апелации и юридическо маневриране съдията дал разпореждане за изпълнение на
смъртната присъда. Седмица преди екзекуцията Тед Бънди съобщил на своя адвокат, че иска да даде последно
интервю, в което да разкаже за причините на своето ужасно прераждане в чудовище. Тази молба за последно
интервю в затвора на Флорида била предадена на доктор Джеймс Добсън2.

Джеймс К. Добсън (JCD): Сега е 14:30. Вие, както е отбелязано, ще бъдете екзекутиран утре сутринта
в 7:00, ако не получите още едно отлагане. Какво ви идва на ум? За какво мислите през тези няколко дни
до екзекуцията?
Тед Бънди (Ted): Много ми е трудно да опиша чувствата си, че напълно контролирам себе си и съм
постигнал съгласие със самия себе си. Всеки момент всичко се променя. Понякога се чувствам много
спокоен, а в следващия момент чувствам, че изобщо не съм спокоен. Всичко, което минава в главата ми
точно сега, е, че аз трябва да използвам минутите и часовете, които имам в запас, толкова плодотворно,
колкото е възможно. Знанието, че ние използваме това време продуктивно ми помага да живея в този
момент на истина. Точно сега се чувствам спокоен в значителна степен, защото вие сте тук с мен.
JCD: Вие сте виновен за убийството на много жени и момичета…
Ted: Да, това е така.
JCD: Как ставаше това? Хайде да се върнем в миналото. Какви бяха предпоставките за вашето
поведение? Семейството, в което сте израснал, може да се смята за нормално. Никой не се е гаврил с вас
нито психологически, нито физически, нито сексуално.
Ted: Не. И в това се състои част от трагедията на цялата ситуация. Аз израснах в отлично семейство.
Имах любящи и внимателни родители и още четирима братя и сестри. Ние, децата, бяхме в центъра на
живота на родителите ни. Ходехме редовно на църква. Моите родители не пиеха, не пушеха и не играеха
хазартни игри. В семейството ми никой никого не е бил и не се е гаврил. Не казвам, че всичко е било
идеално, но аз съм израснал в здраво християнско семейство. Надявам се, че никой няма да се опита да
обвини семейството ми, че аз съм станал такъв — това би било прекалено просто обяснение. Но аз знам
какво се случи в действителност и се опитвам да разкажа честно за това.
Бях на 12 или 13 години, когато започнах да се сблъсквам в магазините и аптеките с „леката“
порнография. Момчетата обикновено скитат из глухите улички в търсене на порноматериали, които хората
изхвърлят. От време на време ни попадаха и по-яки списания — по-откровени и жестоки. Попадаха ни и
детективски списания. Искам особено да подчертая това, защото най-разрушителният вид порнография —
казвам това от собствения си горчив опит — е този, в който има физическо насилие и сексуално насилие.
Съчетаването на тези две неща — знам това, повярвайте ми — води до поведение, което дори е страшно да
се опише.
JCD: Разкажете за това по-подробно. Какво се случваше в разума ви в онзи момент?
Ted: Преди да мина по-нататък, аз искам да се убедя, че хората вярват на думите ми. Аз не обвинявам
порнографията. Аз не казвам, че порнографията ме е накарала да правя всичко това. Аз напълно поемам
отговорност за всичко, което съм направил. Въпросът не е в това. Въпросът е в това, как литературата от
този род е способствала за формирането на моето поведение.
JCD: Тя е разпалвала вашите фантазии.
Ted: Отначало тя подхранваше мислите ми. След това в определен момент им помогна да се излеят в
определена форма, така че практически те станаха една отделна реалност вътре в мен.
JCD: Във вашите фантазии с печатните материали, фотографии и видеа вие сте изчерпали
възможностите на порнографията, а след това ви се е приискало да преминете към физически действия?
Ted: Веднага щом се пристрастите, а аз гледам на порнографията като на пристрастие, вие
непрекъснато търсите все по-откровени и все по-възбуждащи материали. Както и във всяка друга
зависимост, на вас ви се иска нещо още по-силно, което би ви дало още по-голямо удовлетворение. Но
идва момент, когато възможностите на порнографията се изчерпват. Тогава вие започвате да мислите, че
ако направите нещо в реалността, ще получите много повече усещания, отколкото при четене и гледане.
JCD: Колко дълго време стояхте до тази черта, преди да започнете наистина да насилвате?
 Ted: Няколко години. Не можех да преодолея силната вътрешна забрана за престъпно поведение,
която беше заложена в мен от семейството ми, църквата и училището. Знаех, че е неправилно дори да
мисля за това, да не говорим — да го направя. Бях на ръба и последните нишки, които ме сдържаха,
постоянно се опъваха под напора на моите фантазии, непрекъснато подхранвани от порнографията.
JCD: Помните ли какво все пак ви тласна към действие? Помните ли решението си да отидете и да го
направите? Помните ли как решихте да забравите, че трябва да внимавате?
Ted: Това е много сложно да се опише. Имах чувството, че съм достигнал предела и повече не мога да
контролирам желанията си. Границите, на които ме бяха научили като дете, се оказаха недостатъчни, за да
ме удържат от насилието.
JCD: Правилно ли ще бъде да наречем това състояние сексуално изстъпление?
Ted: Това може да бъде наречено принуждение, акумулация на разрушителна енергия. Но аз не
споменах за ролята на алкохола. В съчетание с пристрастието към порнографията, алкохолът ме
освобождаваше от всички вътрешни забрани, а порнографията продължаваше да ги разрушава, подобно на
ерозия.
JCD: Какво беше вашето емоционално състояние след първото убийство? Какво се случи в
следващите дни?
Ted: Минаха много години, но на мен все още ми е трудно да говоря за това. Да кажа, че ми е тежко да
си спомням, е все едно да не кажа нищо, но аз искам да разберете какво се случваше. Аз все едно излизах
от някакъв страшен транс или сън. Това може да се сравни само с обсебеност от нещо ужасно, когато като
се събудиш на следващата сутрин и си спомниш за случилото се, ти разбираш, че в очите на закона, а още
повече в очите на Бога, ти си виновен. Аз се събудих и бях просто в ужас от това, което съм направил като
здравомислещ човек с всичките си морални устои и етически принципи.
JCD: Тоест, преди това вие не сте знаели, че сте способен на такова нещо?
Ted: Невъзможно е да опиша това диво желание да сторя това, но когато то беше удовлетворено и
енергията беше изпусната, аз отново станах себе си. По принцип, аз бях един нормален човек.
Аз не бях от онези, които се шляят по баровете, не бях бездомник. Аз не бях и извращенец в този
смисъл, че на хората да им е било достатъчно да ме погледнат и да кажат: „Този нещо не е наред“. Аз бях
нормален човек. Имах добри приятели. Водех нормален живот, с изключение на един малък, но много
мощен и разрушителен момент, който пазех в дълбока тайна. Хората, които толкова силно се повлияват от
сцените на насилие по телевизията, особено от сцените на порнографско насилие, не са чудовища по
рождение. Ние сме вашите синове и съпрузи. Ние сме израснали в обикновени семейства. Днес
порнографията може да проникне във всеки дом и да похити всяко дете. Преди двадесет или тридесет
години тя похити от моя дом и мен. Аз имах грижовни родители и те се грижеха да защитят децата си, но
колкото и да е добро едно християнско семейство, няма никаква защита от това влияние, което
обществото търпи…
JCD: Зад стените на този затвор чакат няколкостотин репортери, които биха искали да си поговорят с
вас, но вие поканихте точно мен, защото искате нещо да кажете. Вие смятате, че тежката порнография с
елементи на насилие и леката порнография, която е стъпало към нея, представляват неописуемо зло за
хората и стават причина за изнасилването и убийството на жени?
Ted: Аз не съм социолог и не подкрепям мнението на Джон Ситизен, но аз съм прекарал дълго време
в затвора и тук срещнах много мъже, склонни към насилие, също като мен. И всички те, без изключение,
са били въвлечени дълбоко в порнографията. Разследване на ФБР на делата на серийните убийци показва,
че болшинството от тях са порнозависими. Това е истина.
JCD: Как би се подредил животът ви без това влияние?
Ted: Със сигурност знам, че той би бил много по-добър и не само за мен, но и за другите хора —
моите жертви и техните семейства. Няма никакво съмнение, че животът щеше да е по-хубав. Сигурен съм,
нямаше да се случи подобно насилие.
JCD: Ако в тази ситуация аз можех да задавам обикновени въпроси, бих искал да знам дали вие
мислите за вашите жертви и техните семейства, на които вие сте причинили толкова много болка?
Изминали са много години, но техните животи така и не са се върнали в нормалното си русло. Измъчват
ли ви угризения на съвестта?
Ted: Знам, че хората ще сметнат, че аз мисля само за себе си, но с Божията помощ аз се научих, макар
и прекалено късно, да чувствам болката, която съм причинил на другите. Да. Това е така! Последните дни
следователите говориха с мен за неразкритите престъпления — за убийствата, извършени от мен. Трудно
ми е да говоря за това след толкова много години, защото аз отново преживявам всички ужасни чувства и
мисли, с които достатъчно дълго и успешно съм се борил. Сега всичко отново е отворено и аз отново
 чувствам болката и ужаса от случилото се.
Надявам се, че онези, на които съм причинил мъка, дори и да не вярват в моето разкаяние, ще
повярват на онова, което ще кажа сега. В техните градове и села живеят хора като мен и техните опасни
импулси всеки ден се разпалват от сцените на насилие, които се показват по кабелната телевизия, особено
сцените на сексуалното насилие. Насилието във филмите, които днес са достъпни за гледане у дома,
преди 30 години не би било показано дори в кината за възрастни.
JCD: Така наречените „слашъри“ — филми с кланета?
Ted: Това е най-ужасното насилие от екрана, особено ако децата са оставени вкъщи без надзор и не
подозират, че те също могат да се окажат Тед Бънди, тоест да имат предразположеност към такова
поведение.
JCD: Едно от последните убийства, извършено от вас, е убийството на дванадесетгодишната
Кимбърли Лич. Мисля, че общественото негодуване е особено силно в този случай, защото детето е било
похитено направо от детската площадка. Какво чувствахте по този повод? Вашите емоции бяха ли
нормални?
Ted: Не мога да говоря за това. Прекалено болезнено е. Бих искал да ви разкажа на какво прилича
това чувство, но не мога да говоря за това. Аз няма да мога да разбера болката, която чувстват родителите
на тези деца и млади жени. И не мога нищо да поправя. Не очаквам да ми простят. Аз и не моля за това.
Такава прошка идва само от Бога. Ако в тях има такова, просто го има, а ако не, възможно е някога да го
намерят.
JCD: Вие заслужавате ли наказанието, на което ви осъди съдът?
Ted: Това е много хубав въпрос. Аз не искам да умирам, няма да си кривя душата. Естествено, аз
заслужавам най-суровото наказание на обществото. Мисля, че обществото трябва да бъде защитавано от
мен и такива като мен. Това е така. Но аз се надявам, че от нашия разговор ще стане ясно, че обществото
трябва да се защитава и от самото себе си. Както вече казах, в тази страна свободно се пропагандират
порнографията и насилието, и хората, от една страна, осъждат действията на Тед Бънди, но при това
подминават павилиона със списания, заради които децата им стават такива като Тед Бънди. В това е
цялата ирония.
Искам да кажа, че хората не трябва просто да накажат мен. Моята смърт няма да върне на родителите
техните деца и няма да облекчи болката им. Но днес на улицата играят много други деца, които утре или
вдругиден ще бъдат мъртви заради нещата, които днес четат или гледат по телевизора други млади хора.
JCD: Отношението към вас днес е много цинично и аз мисля, че вие го заслужавате. Не съм сигурен,
че хората ще ви повярват, каквото и да кажете, но на мен вие казахте (и аз чух това от нашия общ приятел
Джон Танър), че вие сте приели прошка от Исус Христос и сте станали негов последовател. Черпите ли
сили от това в последните си часове?
Ted: Разбира се. Не мога да кажа, че съм свикнал с пребиваването в долината на смъртната сянка, че
съм силен и нищо не ме тревожи. Това е много тежко. Самотен съм, но си напомням, че някога това
предстои на всеки един от нас.
JCD: Такава е съдбата на всички хора.
Ted: Безброй много хора, живели на земята преди нас, са минали през това, така че смъртта е нещо
общо за всички нас.

***

Тед Бънди е екзекутиран в 7:15 сутринта на следващия ден след това интервю (24 януари 1989 год.)
Списък на жертвите
1974 год.
Вашингтон и Орегон
Карън Спаркс, 18-годишна, 4 януари: Ударена в главата, докато спи и подложена на сексуално насилие. Остава
жива.
Линда Ен Хили, 21 год., 1 февруари
Дона Хейл Менсън, 19 год., 12 март
Сюзън Илейн Ренкорт, 18 год., 17 април
Роберта Катлин Паркс, 20 год., 6 май
Бренда Керъл Бол, 22 год., 1 юни
Джорджана Хокинс, 18 год., 11 юни
Дженис Ен От, 23 год., Дениз Мари Наслунд, 18 год., 14 юли

Юта, Колорадо, Айдахо

Нанси Уилкокс, 16 год., 2 октомври
Мелиса Ен Смит, 17 год., 18 октомври
Лора Ен Ейм, 17 год., 31 октомври
Каръл ДаРонч, 18 год., останала жива
Дебра Кент, 17 год., 8 ноември

1975 год.
Карън Кемпбъл, 23 год., 12 януари
Джули Кънингам, 26 год., 15 март
Денис Оливерсон, 25 год., 6 април
Линет Калвър, 12 год., 6 май
Сюзън Къртис, 15 год., 28 юни

1978 год.
Флорида, 15 януари
Маргарет Боумън, 21 год.
Лиза Леви, 20 год.
Карън Чандлър, 21 год. останала жива
Кейти Клайнър, 21 год., останала жива
Шерил Томас, 21 год., останала жива

9 февруари
Кимбърли Даян Лич, 12 год.

Други възможни жертви

Ан Мери Бер, 8 год. Изчезнала от дома си в Тахома на 31 август 1961 год.
Лиза Вик и Лони Тръмбул, стюардеси и двете на 20 год. На 23 юни 1966 год. те са ударени с палка в главата
докато спят в квартирата си, разположена недалеч от магазина, в който е работел Тед Бънди и където те били
постоянни клиенти. Тръмбул починала, Вик останала жива, но страдала от загуба на паметта в резултат от
нападението. Кепел забелязал много прилики с убийствата в общежитието на университета във Флорида.
Сюзън Дейвис и Елизабет Пери. Били убити на 30 май 1969 год.
Рита Керън, убита на 19 юли 1971 год. в Бърлингтън. Била удушена и изнасилена.
Джойс ЛеПаж, 21 год., студентка във Вашингтонския университет.
Рита Лорейн Джоли, 17 год.,
 Вики Лин Холар, 24 год. Двете изчезват в Орегон. Възможно е, те да са същите неидентифицирани орегонски
жертви.
Сандра Джин Уивър, 19 год.
Керъл Л. Валенсуела, изчезнала на 2 август 1974 год.
Мелани Сюзан Кули, 18 год. Изчезнала на 15 април 1975 год. в Колорадо.
Шели Кей Робъртсън, 24 год.
Нанси Пери Бърд, 23 год.
Деби Смит, 17 год.

Обработка: buggy
Джон Гейси
Убиецът клоун

Джон Гейси

Педофилия, хомосексуални наклонности, раздвоение на личността.

Начин на убийство: удушаване.
Екзекутиран със смъртоносна инжекция.
(1942-1994)
Няма нищо чудно в това, че личността на Джон Уейн Гейси у много хора предизвиквала възхищение, а у много
други — омраза. Той бил отличен бизнесмен, който използвал времето си не за да сключва изгодни сделки, а за да
доставя радост на хората с ярката си персона на клоун на всякакви празници. Хората, познавали Гейси, разказвали
за него като за щедър, добър и трудолюбив човек, посветил себе си на обществото. Но неговият живот имал и
обратна страна.
Той е роден в Чикаго през 1942 год. в не особено благополучно семейство. Бащата на Джон пиел доста и често
биел жена си. Тя забременяла много късно, раждането било сложно и както по-късно изяснили психолозите,
генетичната наследственост на Гейси не била никак обнадеждаваща. Детето растяло слабо и постоянно боледувало.
От петгодишна възраст то започнало периодично да губи съзнание — в мозъка му бил открит тумор, който по-късно
бил изрязан на операционната маса.
В детските му спомени са се запазили умствено изостаналото съседско момиче, което извършвало с него
развратни действия, и мръсното посегателство на приятел на баща му — педофил, който го прелъстил, както по-
късно разказал Гейси по време на разпитите. Когато бил на 17 год. по време на първия си полов опит той загубил
съзнание, в резултат на което силно се обострил неговият комплекс за малоценност. След една година Гейси
напуснал училище и заминал за Лас Вегас, където успял да си намери работа в моргата. А след три месеца
разяреният собственик на моргата заявил в полицията, че Джон извършва полови актове с труповете. Тогава
правоохранителните органи не проявили интерес към младия Гейси и в продължение на няколко години за него
нищо не се чувало.
През 1964 год. той се преместил в град Ватерлоо, щата Айова, оженил се за Мерилин Майерс и станал
управител на ресторант за бързо хранене KFC, който бил собственост на нейния пастрок. В работата си той се
отличавал със завидно трудолюбие — всеки ден неуморно работел по 12 часа и повече. Но, както се оказало по-
късно, той оставал на работа до късно не само заради своето трудолюбие, но и заради патологичната си любов към
младите момчета, които постоянно принуждавал към сексуални контакти и орален секс. Всички пострадали
мълчали, подплашени от заканите на своя началник. Не се изплашил само един — петнадесетгодишният Доналд
Воорхиз, който не оттеглил жалбата си в полицията дори след като бил жестоко пребит. На основание на тази жалба
било проведено разследване, след което през 1968 год. се състоял първият съд в живота на Гейси — по обвинение в
сексуално посегателство по отношение на трима младежи. Присъдата на съда на щата Айова била доста мека, тъй
като подсъдимият признал чистосърдечно всичко и се разкаял дълбоко. Осъдили го само на десет години лишаване
от свобода, независимо че го грозял доживотен затвор. Но още след 18 месеца лишаване от свобода, Гейси бил
освободен предсрочно за добро поведение.
Бракът с Мерилин Майерс се разпаднал веднага след осъждането на Гейси. Скоро след излизането от затвора
Гейси се преместил в Норвуд Парк, предградие на Чикаго, купил си там къща през 1971 год. и се заел със строителен
бизнес. По същото време постъпил в редиците на Демократическата партия на САЩ, станал ковчежник на
благотворителен фонд и се занимавал с обществена дейност. С една дума — държал се като обикновен
добропорядъчен гражданин. Но когато през лятото на 1972 год. Джон се оженил за приятелката си от училище Керъл
Хоф, майка на две деца, той вече бил убиец.

„Единственото, за което можете да ме осъдите, това е за извършването на ритуални услуги без

лиценз.“

Джон Гейси

Първото си убийство Джон Уейн Гейси извършил на 2 януари 1972 год. още преди да се ожени повторно, и
направил това съвсем случайно. След поредната бурна нощ с хомосексуалния си партньор Тимъти Маккой, Джон си
почивал в леглото. Когато Тимъти го приближил с кухненски нож в ръка, Гейси много се изплашил и започнал да се
отбранява. В хода на завързалото се сбиване той убил младия си любовник, тъй като бил доста по-голям и доста по-
силен от него. По-късно, когато Гейси отишъл в кухнята и разбрал, че Маккой просто е приготвял закуска за тях
двамата, той не се разстроил много заради това убийство. Защото получил много силно и ярко удоволствие от
чувствата, които го обзели и препълнили по време на борбата с жертвата.
Вторият и последен брак на Гейси също не продължил дълго — още тогава той вече окончателно разбрал, че
хетеросексуалните отношения не са за него. През 1975 година Керъл оставила мъжа си насаме с неговите извратени
садистки фантазии. След развода вече нищо не пречело на маниака изцяло и напълно да се отдаде на въплъщаването
на тези фантазии в живота.
През същата тази 1975 год., Гейси започнал да играе на детските празници ролята на клоуна Пого. Съпрузите
още не били оформили докрай документите по развода, когато Гейси довел вкъщи поредния юноша, своята втора
жертва. По време на убийството Керъл Хоф влязла в къщата, но не видяла нищо. Гейси побързал да скрие тялото на
Джон Буткович в гаража. Новоизпеченият маниак се изплашил и през следващите 8 месеца се затаил, а следващите
убийства започнал да обмисля много по-внимателно.
Схемата на действие при него винаги била еднаква: той обикалял с колата си вечер и си търсел жертва — млад
сексапилен мъж. След това се запознавал с него, канел го вкъщи, изнасилвал го, пребивал го и го измъчвал. Това
можело да продължи много дълго. В почивките между мъченията Гейси четял на жертвите си Библията, след което
ги удушавал и изхвърлял телата им в подземния етаж или в местната река, когато избата вече се препълнила.
Понякога жертвите сами идвали при него по обява за работа в строителната му компания. Гейси ги канел на
интервю, след което им се нахвърлял, връзвал ги и започвал игрите си.
От кървавата възбуда и безнаказаност Гейси изпадал в екстаз. Искало му се да изпита още по-силни усещания и
така той довел в дома си едновременно двама души. Телата на Рандъл Рафет и Сам Степълтън той погребал в позата
69, като сложил в устата на всеки половия член на другия. По думите на криминалистите това бил далеч не най-
извратеният и жесток акт. И следващите убийства го доказали. Само две негови жертви успели да се спасят —
Робърт Донели и Джефри Ригнал. И до ден-днешен не е ясно защо убиецът е нарушил обичайната си схема.
На 22 май 1978 год. Джефри Ригнал, 26-годишен хомосексуалист, който подработвал с проституция, се върнал
от зимна ваканция във Флорида у дома в Чикаго. Той решил да се разходи из града. По време на разходката голям
черен автомобил му преградил пътя и шофьорът му предложил да го закара, да си поприказват и да изпушат по една
трева. Ригнал много се зарадвал на предложението да се повози и естествено приел поканата. Но още преди да
изминат няколко километра, шофьорът рязко извадил парцал, напоен с хлороформ и започнал да души Ригнал, от
което оня загубил съзнание. В продължение на няколко часа Ригнал ту идвал на себе си, ту отново губел съзнание,
като се опитвал да разбере какво става с него, но непознатият всеки път го упоявал с хлороформ. В онази вечер
Ригнал бил подложен на ужасни изтезания и бил жестоко изнасилен от непознатия. Сутринта на следващия ден той
се събудил под една статуя в парка Линкълн в Чикаго, и бил много учуден, че непознатият го е оставил жив.
Травмите, нанесени на Ригнал го принудили да прекара 6 дни в болница, където той разказал на полицията за
инцидента. Наред с многобройните рани от порязване, изгаряне на черния дроб от хлороформа, Ригнал получил и
сериозна емоционална травма.
Но тогава никой не повярвал на Ригнал, сметнали го за шантажист. Същото се получило и с жалбата на Донели
през 1977 год., който пък бил зачислен при психиатър. Та нали Джон Уейн Гейси бил ковчежникът на
благотворителното общество и оказвал значителна материална помощ на районната полиция в Норвуд Парк. Освен
това, той бил член на масонската ложа, занимавал се с благотворителност, посещавал болници и участвал в
парадите. Не било взето под внимание дори това, че Гейси е бил съден за сексуално посегателство към
непълнолетни.
На 11 декември 1978 год. изчезнал 15-годишният младеж Робърт Пист, когото свидетели видели за последно с
Гейси. Майката на момчето казала, че той отишъл да се урежда на работа при Гейси и повече не се върнал. Гейси
бил задържан, наложило му се да прекара една нощ в полицейския участък. В духа на ексцентричните си маниери
той поканил полицаите на гости да изпият по чаша кафе и тогава те за първи път обърнали внимание на странната,
специфична миризма. След предварителния обиск в къщата му били намерени кожени колани, белезници,
имитации на фалоси, марихуана и таблетки валериан. Но полицията не проверила подземния етаж и тавана на
къщата, и Гейси бил освободен.
Допълнително полицията направила запитване в щата Айова по старото дело на Гейси от 1968 год. и той
отново бил задържан на 21 декември. Този път полицията направила повторен обиск в дома на Гейси, включително
и на избата. Полицаите, които слезли без противогази в подземния етаж едва не изгубили съзнание заради
миризмата от множеството разлагащи се трупове, намерени там. На 22 декември на Гейси било предявено
обвинение и му предложили да посочи мястото, където е погребвал жертвите.
Гейси, който не знаел, че полицаите са претърсили избата му, съобщил, че в гаража му е залято с бетон тялото
на Буткович.
От подземния етаж били извадени телата на 29 души, полицията работела в костюми за противохимическа
защита. Някои от телата лежали в непристойни пози, на много от тях в устата били сложени имитации на фалоси
или половите им членове. Обаче тялото на изчезналия неотдавна Робърт Пист не било намерено. Гейси признал, че
е изхвърлил в реката телата на още четирима души. Телата на 9 души останали неопознати, толкова силно били
изгнили. Приблизителната възраст на жертвите била между 9 и 25 години. През юни 2007 год. едно от телата било
опознато — това бил Тимъти Маккой, първата жертва на Гейси.
За важен детайл може да се смята една снимка, иззета при обиска на къщата. На нея Гейси е заснет заедно с
Розалин Картър — бъдещата първа дама на САЩ. На ревера на Гейси се вижда знак, който показва
принадлежността му към Секретната служба на САЩ (Secret Servise) и който му дава висша степен на защита. Една
от задачите на тази служба е охраната на президента на САЩ.
На предварителното следствие маниакът заявил, че страда от раздвоение на личността и че всички
престъпления са извършени не от него, а от неговото второ „аз“ — Джек Хенли. Старателната психиатрическа
експертиза открила у пациента цял куп проблеми: алкохолна и наркозависимост, сложен комплекс от сексуални
перверзии, илюзорна представа за действителността, неадекватност на оценките и съжденията, вследствие на
шизоидни трансформации на психиката.
На 6 февруари 1980 год. започнал съдът. По време на делото той настоявал, че е невинен поради невменяемост
по време на убийствата, но адвокатът му не могъл да докаже това. По време на съда Гейси се шегувал, че той е
виновен само за притежаването на гробище без лиценз. Също така, той настоявал, че всичките 33 убийства са
станали случайно по време на половия акт и сексуалните игри. Но на база на дадените по-рано показания, тези
думи не били зачетени.
На 13 март 1980 год. съдебните заседатели изнесли присъдата: да се признае Джон Уейн Гейси за виновен в
преднамереното убийство на 33 души и да бъде осъден на доживотен затвор 21 пъти и на смъртна присъда 12 пъти.
Подсъдимият проявил необикновена ловкост. Той се опитвал по всякакъв начин да избегне изпълнението на
присъдата. Дори успял да издаде книга, в която твърдял, че Бог му е върнал хетеросексуалната ориентация.
Възможността да бъде помилван му се струвала реална и той неуморно подавал апелации. На 10 май 1994 год.
присъдата била изпълнена с поставянето на инжекция във вената. Ден преди екзекуцията, съгласно американската
традиция, той бил нахранен за последен път с каквото си пожелае. Неговият избор бил: дузина добре изпържени
скариди, голяма порция пиле от KFC, приготвено по оригинална рецепта, около половин килограм пресни ягоди и
пържени картофи.
Според доклада за екзекуцията, Гейси не се разкаял, преди да умре. В последния разговор с адвоката си, той
казал, че екзекуцията му няма да върне живота на жертвите му. Последните му думи били „Целуни ми задника“. Те
били казани по адрес на охранителя, който го водел в стаята за изпълнение на присъдата. Неговата екзекуция била
голямо обществено събитие. Около затвора се събрали много хора и средства за масова информация, пак там се
продавали тениски и сувенири, посветени на това събитие. Когато обявили, че екзекуцията се е състояла, тълпата
ликувала и била организирана вечеринка, след която много хора били закарани в отрезвители.
След екзекуцията мозъкът на Гейси бил изваден от доктор Хелън Морисън, която комуникирала с него и с
други маниаци, опитвайки се да намери общи черти за разпознаване на социално опасните личности. Но
изучаването на мозъка не показало никакви отклонения от нормата.
Гейси и до днес си остава един от най-известните затворници художници. Очаквайки присъдата си в камерата
на смъртниците, той нарисувал няколко портрета на клоуни, към които никога не бил равнодушен. Тези картини са
били собственост на различни галерии и частни колекции, и те и до днес се излагат по цял свят и струват от 195 до
9500 долара. Някои хора, включително и роднините на жертвите, са изкупували тези картини, за да ги изгорят.
През 2003 год. е заснет филма „GACY“ с Марк Холтън (Mark Holton) в ролята на Джон Уейн Гейси.
Списък на жертвите
Тимъти Маккой (Timothy McCoy), 18 год., 3 януари 1972 год.
Джон Буткович (John Butkovitch), 17 год., 31 юли 1975 год.
Дарел Симпсън (Darrell Sampson), 18 год., 6 април 1976 год.
Рандъл Рефет (Randall Reffett), 15 год., 14 май 1976 год.
Сам Степълтън (Sam Stapleton), 14 год., 14 май 1976 год.
Майкъл Бонин (Michael Bonnin), 17 год., 3 юни 1976 год.
Уилям Керъл (William Carroll), 16 год., 13 юни 1976 год.
Рик Джонстън (Rick Johnston), 17 год., 6 август 1976 год.
Кенет Паркър (Kenneth Parker), 16 год., 25 октомври 1976 год.
Майкъл Марино (Michael Marino), 14 год., 25 октомври 1976 год.
Грегъри Годзик (Gregory Godzik), 17 год., 11 декември 1976 год.
Джон Цик (John Szyc), 19 год., 21 януари 1977 год.
Джон Престидж (Jon Prestidge), 20 год., 15 март 1977 г.
Матю Боуман (Matthew Bowman), 19 год., 5 юли 1977 год.
Робърт Гилрой (Robert Gilroy), 18 год., 15 септември 1977 год.
Джон Моури (John Mowery), 19 год., 25 септември 1977 год.
Ръсел Нелсън (Russell Nelson), 21 год, 17 октомври 1977 год.
Робърт Уинч (Robert Winch), 16 год., 11 ноември 1977 год.
Томи Болинг (Tommy Boling), 20 год., 18 ноември 1977 год.
Дейвид Талсма (David Talsma), 19 год., 9 декември 1977 год.
Уилям Киндред (William Kindred), 19 год., 16 февруари 1978 год.
Тимъти О’Рурк (Timothy O’Rourke), 20 год., юни 1978 год.
Франк Ландинжин (Frank Landingin), 19 год., 4 ноември 1978 год.
Джеймс Мазара (James Mazzara), 21 год., 24 ноември 1978 год.
Робърт Пист (Robert Piest), 15 год., 11 декември 1978 год.
Дейвид Бърковиц
Кървавото лято на Сам

Дейвид Бърковиц

Параинодална шизофрения.
Начин на убийство: разстрел.
Излежава присъда в затвор.
(Роден на 1 юни 1953 год.)
Ню Йорк — така наречената столица на света, съсредоточила в себе си максимално количество съблазни, но и
максимални пороци. В средата на 1970-те години в този град звучала диско музика и по няколко души на ден
умирали от чужда ръка. Своята кървава лепта в това внесъл и един от най-известните американски маниаци —
„Синът на Сам“ Дейвид Бърковиц.
Той се родил от изневярата на 39-годишната Бети Бродер на мъжа ѝ, италианския американец Тони Фолко, с
женен мъж на име Джоузеф Клейнман, който ѝ поставил условие: ако иска да продължат да се виждат — да се
отърве от детето. В резултат на това, Дейвид, роден на 1 юни 1953 год. в Бруклин (район на Ню Йорк), станал
приемен син на Натан и Пърл Бърковиц, които не можели да имат собствени деца.
Приемните родители на Дейвид били добри и грижовни. В училище той не бил отцепник, учел се нормално,
играел баскетбол. Но не можел да си създаде близки отношения с противоположния пол. Затова пък имал тесни
връзки с огъня — страдал от пиромания (както и много други маниаци на младини): той запалил повече от 200
сметища за боклук и пустеещи сгради в Ню Йорк, като при това мастурбирал. Освен това си водел своеобразен
„Дневник на подпалвача“, като периодично го препрочитал (това също е характерно за маниаците — повторното
преживяване на приятните греховни впечатления).

„Аз се чувствам като външен човек. Аз не съм на онази вълна, на която са всички останали —
запрограмиран съм за убийство.“

Дейвид Бърковиц

На 14 години в живота на Дейвид започнал черен период — неговата приемна майка Пърл Бърковиц умряла от
рак. За Дейвид това била голяма трагедия. През 1969 год. двамата с приемния му баща се преместили в друг район
на Ню Йорк — Бронкс. Натан Бърковиц се оженил втори път. Всичко това не се харесвало на Дейвид, който отгоре
на всичко започнал да има проблеми и в училище. Тогава той решил да се „освежи“ — да се запише в армията, което
направил през юни 1971 год. Но въпреки неговото желание, не го изпратили в бушуващия Виетнам, а в мирна Корея.
Там Дейвид загубил девствеността си, но се заразил с трипер, а също така опитал наркотиците и сменил вярата си
— преминал от юдаизма в християнството, което дори проповядвал.
След като отслужил 3 години, през 1974 год. Дейвид се върнал при пастрока си евреин, който го осъдил за
отричането му от юдаизма. Скоро Дейвид започнал самостоятелен живот в апартамент 2151 на Барнес Авеню, също
в Бронкс. Когато останал сам, той решил да намери истинските си родители — направил справки в официално бюро
и установил, че фамилията на мъжа на майка му била Фолко, по тази фамилия и с помощта на телефонния указател
той открил родната си майка, която живеела в Лонг Айлънд. При първата им среща и двамата били обзети от бурни
емоции и скоро Дейвид станал чест гостенин на Бети и на сестра си Рослин и нейното семейство. Постепенно
обаче роднинските му визити при двете жени се разредили. Още повече че Рослин се тревожела заради
оплакванията на новопридобития си брат от болки в главата. От февруари 1974 год. Дейвид заживял в Ню Рошел,
откъдето напуснал след 2 месеца, без дори да си вземе депозита от 200 долара, и 3 месеца преди първото си
убийство се преместил в съседния на Ню Йорк град Йонкърс, където се заселил на улица Борова и се уредил на
работа в нюйоркското пощенско ведомство.
А нощем започнал да излиза на лов за хора. Отначало извършил 3 нападения на жени с нож, но те останали
живи — какъв провал! Тогава Бърковиц решил да усъвършенства метода на лова — отишъл в Тексас и си купил
револвер „булдог“ 44-ти калибър. И започнал…

„Не съм искал да им причинявам болка. Исках просто да ги убия.“

Дейвид Бърковиц

На 29 април 1976 год. той се приближил до един автомобил, спрял до красива къща. В автомобила се намирала
дъщерята на стопаните — 18-годишната Дана Лаурия и нейната 19-годишна приятелка Джоди Валенте, която вече се
била сбогувала с Дана и ѝ отворила вратата на автомобила си, за да може Дана да слезе. Но в този момент се появил
Бърковиц, извадил от един хартиен пакет пистолет и стрелял 5 пъти. Дана получила два куршума в шията и ръката и
паднала на тротоара през отворената врата, а Джоди получила куршум в бедрото, извикала и паднала върху
кормилото. Тя оживяла и по-късно направила описание на убиеца на приятелката си, която умряла още преди да я
закарат в болница. Кървавото броене започнало.
3 месеца маниакът бездействал и се проявил отново на 23 октомври, когато в район Куинс на Ню Йорк, в парка
Флашинг Медоу, в един червен фолксваген се уединили 20-годишният Карл Денаро, който трябвало на другия ден да
се яви на служба във ВВС на САЩ, и 18-годишната дъщеря на следователя Розмари Киман. Карл имал дълга до
раменете коса и приближилият се Бърковиц го помислил за момиче — и стрелял 5 пъти, но само един куршум
попаднал в целта и улучил Карл във врата (но не го убил). Розмари не пострадала изобщо.
След един месец, на 27 ноември, Бърковиц пресякъл улицата и се доближил до 16-годишната Дона Демази и
18-годишната Джоана Ломино, които се заседели пред къщата на Джоана на 262-ра улица. Бърковиц се опитал да
притъпи вниманието им с въпроса: „Кажете ми, как мога да стигна до…“, но Джоана се обърнала към вратата на
къщата и получила куршум в гърба, а Дона — в шията. Другите три изстрела (отново от общо 5) не поразили никого.
Бърковиц избягал с пистолета в ръка. И двете приятелки били живи, но Джоана останала инвалид. Полицията
свързала това престъпление с едно друго — от 29 юли.
Следващия си удар Бърковиц нанесъл през новата 1977 год. — на 30 януари той стрелял в 30-годишния Джон
Дил и 26-годишната секретарка Кристин Фреунд, които седели в колата си след като излезли от дискотека след
полунощ. Посипали се стъкла… Джон оцелял, но Кристина, ранена в главата, паднала напред и по-късно починала в
болницата.
На 8 март Бърковиц цинично поздравил с Международния ден на жената 19-годишната българка Вирджиния
Воскеричян, която се връщала у дома, в Куинс, приблизително около 19:30 часа. На улицата тя подминала обикновен
минувач, който извадил пистолет и я убил с изстрел в главата.
На 14 април полицията, все още раздирана от противоречия (във всички тези престъпления оръжието било
едно и също, но описанията на престъпника се различавали) най-после започнала операция „Омега“ за залавянето
на „убиеца с 44-ти калибър“ със специално създадено подразделение под командването на инспектор Тимъти Доуд.
Но само след 2 дни, на 16 април Бърковиц извършил двойно убийство, като разстрелял през стъклото на
автомобила седящите в него 18-годишната Валентина Суриани и 20-годишния Александър Есо. Това се случило в
Бронкс, недалеч от убийството на Дана Лория — първата убита жертва. Валентина и Александър получили по два
изстрела в главата. Девойката починала веднага, а младежът — след 2 часа.

„Искам да правя любов с целия свят. Аз обичам хората. Аз не принадлежа на земята.“

Дейвид Бърковиц

Бърковиц за първи път влязъл в диалог с полицията — ако така може да се нарече неговото безсмислено
идиотско писмо до капитан Джо Борели — представител на Тимъти Доуд, оставено на мястото на убийството в бял
плик.
А в края на месеца — на 30 април журналистът от вестник „Всекидневни новини от Ню Йорк“ (New York Daily
News) Джими Бреслин получил от маниака плик, подписан с думите „Кръв и семейство, Мрак и Смърт, Абсолютен
пророк, 44-ти калибър“, който съдържал следното писмо:

„Привет от дебрите на град Ню Йорк, вмирисани на кучешки лайна, повръщано, вкиснало вино,
пикня и кръв! Привет от каналите на град Ню Йорк, които поглъщат всички тези деликатеси, когато
почистващите машини ги измиват от улиците! Привет от дупките и пукнатините на тротоарите на град Ню
Йорк! Привет от насекомите и останалата сган, която обитава тези пролуки и се храни с кръвта на
убитите, просмукваща се в тях. Мистър Бреслин, не си мислете, че ако не сте чували за мен известно
време, то аз съм се оттеглил на почивка. Не, аз още съм тук. Като един зловещ призрак в нощта, жаден,
гладен, почти не спал, изпълнен с желание да зарадва Сам… Обожавам работата си… Сам е алчно момче.
Той няма да ми позволи да спра, докато не се напие с кръв до припадък“.

Това писмо било публикувано във вестника на следващия ден — така Бърковиц станал известен на народа и
получил прякора „Синът на Сам“.
Населението на Ню Йорк било в силен шок. И тъй като полицията не дала незабавен резултат, гражданите били
готови да се защитават самостоятелно — организирали се доброволни дружинки на защитници на обществото от
маниака. Веднъж тълпата в Бруклин за малко да обеси на електрически стълб един най-обикновен хулиган с
револвер голям калибър.
След 2 месеца — на 25 юни, 20-годишният Салваторе Лупо и 17-годишната Джуди Плачидо, след като се
натанцували в една дискотека в Куинс, седели в колата си и обсъждали потенциалната заплаха за такива като тях —
знаменития в последно време „Син на Сам“. И изведнъж — както се казва „не споменавай злото…“ — се появил
точно той. В характерния си маниер той започнал да стреля през стъклата на автомобила — първият куршум пробил
китката на Салваторе и одраскал шията на Джуди, вторият попаднал в главата ѝ, но повърхностно, а третият — в
рамото ѝ. Салваторе изскочил от колата и се скрил в помещението на дискотеката, след него тръгнала и потресената
му приятелка. И двамата оцелели и се лекували в болница.
Навършила се една година от първото убийство на Бърковиц, който все пак не бил пълен идиот и не я
„отбелязал“ с ново убийство — в тези дни и нощи полицията и народът били в максимално напрежение и внимание.
29 и 30 юли изминали без новини за „Синът на Сам“.
Но на 31 юли около 2 часа през нощта 20-годишните Боби Виоланте и Стейси Московиц излезли от киното в
Бруклин и докато се разхождали в парка, видели край тоалетните един човек, който приличал на „хипи“, но не
обърнали внимание на случайния минувач. Когато обаче се качили в колата си и започнали да си говорят и да се
целуват, изгърмели 3 изстрела, които пробили стъклото и от тях Боби моментално оглушал и ослепял, а Стейси
умряла след по-малко от два дни.
Това били последните жертви на Бърковиц. Този път, както и много други маниаци, той станал жертва на
собствената си грешка — преди убийството паркирал своя „Форд Галакси“ на забранено място, била му издадена
квитанция за глоба и с нейна помощ следователите хванали следите на собственика на автомобила с номер 561-XLB
— Дейвид Бърковиц, живущ в Йонкърс, на ул. Борова, №25.
Край тази къща на 10 август детективите Джон Лонго и Ед Зиго, които дошли да проверят самоличността на
заподозрения, видели същия автомобил. На седалката му имало чанта, от която стърчало оръжие… Те отворили и
обискирали автомобила и намерили в жабката плик с писмо до Тимъти Доуд, в което имало обещание за грандиозно
огнестрелно нападение над посетителите на дискотека в Лонг Айлънд (тъкмо в Лонг Айлънд Бърковиц загубил
своето намерено истинско семейство). Лонго и Зиго разбрали, че това е човекът, който им трябва! И веднага се заели
с организацията на неговото арестуване.
Арестуването минало гладко — след около 6 часа (към 22:00) нищо неподозиращият Бърковиц излязъл от дома
си, облечен в дънки, бяла лятна риза, кафяви обувки и с хартиен пакет в ръка, в който бил неговият „булдог“. Той
отворил колата си, наместил се удобно на шофьорската седалка — и видял цяла редица насочени към него
полицейски оръжия. „Вие спечелихте! Но защо толкова късно?“ — казал маниакът, убил 6 души, ранил 7, и сега сам
изправен пред дулата на повече от десет пистолета.
Така приключило най-мащабното в историята на Ню Йорк издирване на престъпник: 90 хиляди долара на ден,
повече от 200 лъжливи свидетелства на ден, 300 детективи, 3 хиляди заподозрени и 28 хиляди проверени
собственици на 44-калиброви револвери.

„Увлечението ми по окултизма изгори душата ми. Станах жесток убиец, хвърлих живота си на вятъра
и провалих живота на други хора. Сега разбрах, че Христос е моят отговор и моята надежда. Той разкъса
веригите на греха, своеволието и депресията, които ме сковаваха. Той ми посочи пътя на истината, и от
пътя, който води към вечна гибел в огнено езеро, аз стъпих на пътя към вечния живот на небето.“

Дейвид Бърковиц

Бърковиц веднага си признал всичко, но настоявал, че убийствата били „поръчвани“ от неговия съсед Сам Кар
по пътя на телепатията: „Сам обикновено даваше заповеди чрез кучето си. В действителност това не е куче. Това
същество само изглежда като куче. То ми внушаваше мисълта къде да отида. Когато получавах такъв сигнал, аз си
нямах понятие кого ще убия тази вечер. Но аз интуитивно разпознавах жертвите си“.
Между другото, дъщерята на този съсед, Вит Кар, била телефонистка в Йонкърс, чрез нея полицаите се
свързвали с града и също от нея научили за странностите на нейния познат, заподозрения Бърковиц: той пращал
писма на баща ѝ със заплахи и застрелял нейното куче с револвер 44-ти калибър. А Сам Кар приличал на „хипи“
повече от Бърковиц, което навявало мисълта за банда секта.
Бърковиц получил диагноза „параноидна шизофрения“ и присъда — повече от 300 години лишаване от свобода
в изправителна колония в Атика.
На 10 юли 1979 год. Бърковиц бил нападнат от друг затворник в затвора, който го ранил с бръснач, лекарят му
направил 56 шева. Бърковиц тогава казал, че по този начин служителите на култа се опитват да го накарат да мълчи,
но по-късно на една пресконференция си признал, че всичките му изказвания за сатаната и демоните са лъжа, и че
той е убивал заради полови комплекси. Това било потвърдено и от неговия психиатър Дейвид Абрахамсен, автор на
книгата „Изповедта на «Синът на Сам»“ (общо за Бърковиц са написани няколко книги, сред които има достатъчно
обемни трудове, освен това Бърковиц има литературен агент в САЩ).
Абрахамсен казал за своя осъден клиент: „Той е неспособен да общува с жена като обикновен мъж, да се среща
с нея и да има полови контакти. Това не е за него. Мисля, че той дълбоко презира жените. Той е много, много опасен
за обществото“.
Но „Синът на Сам“, който е жив и до днес, се опитва да бъде и полезен на хората — дава интервюта на
религиозни теми, а през 1999 год. пише очерка „My story“ за своето духовно (а не престъпно) развитие и дори
религиозно обръщение към младежта, подписано „С любов към Христа“, тоест в затвора, както някога в армията,
той станал проповедник на християнството.
Веднъж Бърковиц казал: „Полицията и средствата за масова информация ме нарекоха «Синът на Сам», но Бог
ми даде ново име — «Синът на надеждата», защото сега аз живея с надежда“. Надежда за какво? За свобода и нови
трупове?
Първото писмо на Дейвид Бърковиц
Аз съм дълбоко оскърбен, че ме наричаш женомразец. Аз не съм такъв. Аз съм чудовище. Аз съм
Синът на Сам. Малко детенце. Когато татко Сам се напие, той става зъл. И бие цялото семейство.
Понякога той ме връзва в задния двор. Или ме затваря в гаража. Сам обича да пие кръв.
— Иди и убий! — заповядва татко Сам.
Зад къщата ни има гробище. Там лежат най-вече млади момичета — изнасилени и пребити до смърт.
Всичката им кръв е изсмукана, останали са само костите им.
Татко Сам ме затваря в избата. Не мога да изляза, но гледам света през прозореца. Чувствам се като
чужденец — същество с друга дължина на вълните, не като при другите — програмиран за убийство.
Мен не можете да ме спрете, ако не ме убиете. Пази се, полиция: стреляйте първи и се целете точно,
ако не искате да умрете!
Сега татко Сам е стар. Той има нужда от кръв, за да поддържа младостта си. Имал е прекалено много
сърдечни пристъпи.
— Ох-ох-ох, колко ме боли, синчето ми!
Моята прекрасна принцеса много ми липсва. Тя е в нашата дамска къща. Но скоро ще я видя.
Аз съм чудовище, Велзевул, пухкавичко чудовище.
Обичам лова. Скитам по улиците и се оглеждам за жертва — вкусно месо. Жените от Куинс са най-
красиви. Аз съм водата, която те пият. Аз живея за лова. Това е моят живот. Кръв за татко.
Мистър Борели, сър! Аз не искам да убивам повече. Не искам, но съм длъжен, в твое име, татко.
Искам да правя любов с целия свят. Аз обичам хората. Аз не принадлежа на земята. Върни ме при
животните.
Хора от Куинс, аз ви обичам и желая на всички щастлив Великден. Бог да ви благослови в този живот,
и в следващия. И довиждане. Лека нощ.
ПОЛИЦИЯ, побой се от думите ми:
Аз ще се върна!
Аз ще се върна!
И ще ме познаете — бах-бах-бах-бах-бах — ах!

Ваш в убийството

Мистър Чудовище
Списък на жертвите
Дана Лория (убита) + Джоди Валенте (оцеляла), 29.07.76
Розмари Куин (не е пострадала) + Карл Денаро (ранен), 29.07.76
Дона Демази (ранена във врата) + Джоана Ломино (останала инвалид), 27.11.76
Джон Дил (не е пострадал) + Кристин Фреунд (починала), 30.01.77
Вирджиния Воскеричян (убита), 8 март
Валентина Суриани (загинала на място) + Александър Есо (починал след два часа), 16 април
Салваторе Лупо + Джули Плачидо (и двамата оцелели), 25 юни
Боби Виоланте (ранен) + Стейси Московиц (починала), 31 юли
Чарлз Менсън
Семейството на Водолея

Чарлз Менсън като млад

Девиантно поведение, напълно вменяем.

Начин на убийство: сбиване, бой, разбойничество в състояние на наркотичен афект.
Умрял в затвора.
(1934-2017)
Независимо от това, че Менсън не е сериен убиец по определение, той често бива отнасян към този клас
престъпници. Освен това името му е широко известно.
Дори в седемдесетте хипарски години, пропити от наркотици, това масово убийство потресло Америка.
Извратен маниак, безумец, помислил себе си за пророк, Чарлз Менсън и неговите побеснели последователи си
направили двудневен „празник“ на злодейството, обагрен с кръвта на невинни хора. През август 1969 год. в едно
старо изоставено ранчо недалеч от отмалелия под яркото слънце Лос Анджелис, една живописна група от измета на
обществото и дребни хулигани седяла в старите, полуразрушени постройки и внимателно слушала зловещите
проповеди на един дребен брадат мъж, когото много от присъстващите почитали като пророк. Дошло е време,
говорел тихо той, за „хелтер-скелтер“ — началото на войната между бялата и черната раса, войната, която той като
проповедник отдавна предвиждал, войната, която завинаги ще изчисти земята и ще му отвори пътя към властта над
света, над цялата планета. Ето с такива мрачни предсказания Чарлз Менсън, сутеньор, дребен крадец и неуспял
музикант, открил кампанията на терор, която ужасява и до ден-днешен.
Към момента, когато недостъпната за нормалния разум кървава двудневна оргия завършила, седем души, сред
които и красивата киноактриса Шарън Тейт, бременна в деветия месец, били жестоко убити, с тяхната кръв били
изписани вратите и стените на домовете, в които станала тази трагедия. Парите в къщата останали непипнати,
независимо от очевидното богатство на жертвите. Нямало никакви признаци на отмъщение — само безсмислено
клане, безпричинно убийство на седем души, чието единствено „престъпление“ явно се състояло в това, че животът
им се е подредил добре. Тези злодеяния влезли в историята на престъпността под името „убийствата Тейт — Ла
Бианка“. Много седмици полицията не могла да хване следа, независимо че били отработени десетки версии.
Истината била разкрита чак след пет дълги месеца на непрекъснато търсене. Това станало случайно: полицията
арестувала жена, заподозряна в друго убийство, на пръв поглед несвързано с нищо с трагедията на седемте. Сюзън
Аткинс, която отдавна била в полезрението на полицията и чиято по детски наивна външност скривала, според
признанието на самия Менсън, „най-извратеното въображение“ от всички членове на така нареченото „семейство“,
била задържана във връзка с убийството на търговеца на наркотици Хенри Хинман. Това убийство станало десет
дни след клането в дома на Тейт. В очакване на края на следствието и обвинителната присъда, Аткинс си развързала
езика и започнала да се хвали пред съседките си по килия с ролята си в убийствата Тейт — Ла Бианка. Тя дори
уверявала, че е опитала кръвта на бременната актриса и се възхищавала от лидера на „семейството“. По думите ѝ,
той бил жив бог, който притежавал свръхестествена сила и можел да накара всеки свой последовател да направи
това, което на него, бога, му е угодно. Аткинс откровено се наслаждавала на разказите си, особено когато ставало
дума за смъртта на актрисата. Удавена в думи, тя разказвала: „Усещането беше толкова прекрасно… Когато я ударих
с ножа първия път и тя започна да вика, всичко в мен се преобърна… Ударих я още веднъж. И забивах в нея ножа,
докато не замълча. Това приличаше на сексуално удовлетворение. Особено когато видиш кръвта. Това е по-хубаво
дори от оргазъм“. Двете свидетелки на тези откровения съобщили за тях на полицията, която по едно стечение на
обстоятелствата вече се занимавала с членовете на сектата на Менсън, подозирайки ги в кражба на коли и
подпалвачество. След няколко дни Аткинс предала разказа си за убийството на вестник „Лос Анджелис таймс“, но
без да споменава за собствената си роля в него и без да повтаря предишните си откровения. Буквално за няколко
часа историята на убийството на Шарън Тейт обиколила целия свят. Менсън веднага станал най-известният от
всички престъпници, появявали се някога в Америка.
Чарлз Менсън бил незаконно роден син на безгрижна и равнодушна към целия свят проститутка. Той се родил
през 1935 год. в град Синсинати, щат Охайо. Малкият Чарли, който никога не научил кой е истинският му баща,
прекарал първите години от живота си в приюти. В училище мрачното и непослушно момче се учело лошо.
Преходът му от детството към юношеството бил белязан с многобройни правонарушения и пребиваване в няколко
изправителни учреждения за малолетни престъпници. През март 1951 год. съдът постановил Чарли да бъде
изпратен във възпитателно училище за момчета във Вашингтон. Следващата година, буквално няколко дни преди да
бъде освободен, младият Менсън изнасилил друго момче, като държал до гърлото му бръснарско ножче. В резултат
на това той попаднал в изправителна колония, където останал до май 1954 год. Макар че в юношеството му
половите му наклонности били хомосексуални, скоро след освобождаването си той се запознал със
седемнадесетгодишната сервитьорка Розали Джин Уилис и се оженил за нея. Заедно с бременната си жена той
заминал за Калифорния, но и тук останал верен на себе си — откраднал кола за пътуването. Така отново бил осъден
на три години затвор. Чарлз Менсън-младши се появил на бял свят, когато татко му бил зад решетките. Розали често
идвала на свиждане, но през 1957 година визитите ѝ се прекратили: тя срещнала друг мъж и истинската любов.
Следващата година Менсън излязъл на свобода, но продължавал непрекъснато да се сблъсква със закона. В кратките
периоди на воля той успял да се ожени още един път и да произведе на бял свят още един син. Било 1964 год. и
Менсън, както и много други млади американци, попаднал под влиянието на „Бийтълс“. Но за разлика от
милионите други почитатели на легендарната четворка, той не бил просто влюбен в тях. Тази любов се превърнала
във фанатизъм. През 1967 год. свършил поредният затворнически срок на Менсън, който вече бил на тридесет и две
години. Изглежда, той така свикнал с живота в затвора, че поискал да остане, но му отказали. И той заминал за Сан
Франциско. Тук се сприятелил с хипитата, „децата на цветята“. Притежаващ само една китара и малко бельо,
Менсън най-после намерил своята ниша в обществото. Той станал вълк сред агнетата.

„За да не попадна в затвора, аз трябваше да си търся храна във вашите кофи за боклук. Налагаше ми се
да доносвам старите ви дрехи. Направих всичко, каквото можах, за да се приспособя към вашия свят, а сега
вие искате да ме убиете…“

Чарлз Менсън

Рошавият изпълнител на кънтри песни изглеждал в очите на бездомните и наркоманите като някакъв месия. А
той, от своя страна, намерил в тази среда онова, към което отдавна се стремял — благодарна, лесно управляема
аудитория. През 1969 год. Менсън и неговите почитатели, основно млади момичета от средната класа, скъсали
всички връзки със семействата си, се преместили на юг. Случайно попаднали в едно изоставено ранчо недалеч от
Лос Анджелис и тук било положено началото на „семейството“. Скоро към това сборище от дрипльовци започнали
да се присъединяват и други разочаровани от живота млади хора. Те заедно пушели трева, боцкали се, танцували
голи под ярките звезди над калифорнийската пустиня и с интерес слушали несвързаните проповеди на Чарлз, в
които в една купчина били и „Бийтълс“, и библейските истини, и разочарованието от обществото, което с презрение
го отблъснало. Чарли, както после разказвали участниците в тези сбирки, провъзгласявал, че е дошло времето,
когато всеки момент ще започне „хелтер-скелтер“ — война между расите. Според неговите измислени
предсказания, в тази война ще победят черните. Те ще унищожат бялата раса по цялата земя, естествено, с
изключение на самия Менсън и онези, които тръгнат след него. След това „черните“ ще се присъединят към
„семейството“, което по това време ще е нараснало до 144 хиляди души (така наречените „избрани“, чието
количество Менсън изчислил, изхождайки от библейското споменаване на дванадесетте израилски племена, във
всяко от които имало по дванадесет хиляди съплеменници). Менсън вярвал, че някога ще властва над цялата
планета. Библейското откровение за Армагедон Чарлз тълкувал като призив към черните за очистителна битка на
земята. Но при това черните, според неговите убеждения, имали нужда от „помощ“, за да започнат расовата битка.
Точно тази „помощ“ трябвало да осигурят той, Менсън, и неговото „семейство“. Те ще нанесат удар в самото сърце
на белия елит, като преднамерено ще оставят „нишки“ — свидетелства, че престъплението е извършено от черните
радикали. И точно тогава ще започне „хелтер-скелтера“.
В часовете преди разсъмване на 9 август 1969 год. Менсън изпратил на задание четирима облечени в черно
членове на „семейството“, трима от които били жени: Сюзън Аткинс, бивша певица в църковен хор; Патриция
Кренвинкъл, бивша секретарка в офиса на една фирма; Линда Касабян, впоследствие главна свидетелка на
обвинението, и единствения мъж в този отбор — Чарлз Уотсън, който в недалечното минало бил отличен спортист
от Тексас. Четиримата „ангели на смъртта“ пристигнали в престижния квартал на Лос Анджелис, Бенедикт Каньон
и спрели на върха на хълма, откъдето добре се виждали шосето и голямата къща. Къщата била наета от
киноактрисата Шарън Тейт и нейния мъж, кинорежисьора Роман Полански. За да не могат стопаните да извикат
полиция, Уотсън прерязал телефонните кабели. След като се спуснали надолу с колата, четиримата предпазливо
доближили къщата и безшумно проникнали вътре. И клането започнало. Киноактрисата Тейт, на 26 години, всеки
момент очаквала раждането на детето си. Убили я, като ѝ нанесли шестнадесет удара с нож. От ужасна смърт
умрели и останалите жертви. Докато пребивал с палка полския кинорежисьор Войтек Фриковски, Уотсън шепнел в
екстаз: „Аз съм дяволът и съм дошъл да си свърша дяволската работа“. Когато режисьорът загубил съзнание,
убиецът го довършил с нож. Стивън Перент, осемнадесетгодишният гост на управителя на имението, бил намушкан
с нож четири пъти. Джей Себринг, холивудски моделиер коафьор, получил куршум и удар с нож. Абигейл Фолджер,
дъщеря на милионер — собственик на компания за кафе, била убита на полянката пред къщата, когато се опитвала
да избяга. Преди да напуснат къщата, озверелите убийци написали с кръвта на своите жертви върху парадната врата
думата „свиня“.
Когато станало известно за това клане, целият Лос Анджелис изпаднал в шок. Въпреки това, Менсън решил да
не отлага и да нанесе още един удар. Този път той лично оглавил шайката нападатели. На следващата вечер Менсън
и трима от най-близките му последователи нахлули в дома на Лено и Розмари Ла Бианка, собственици на верига
магазини. Менсън собственоръчно завързал невинните хора и ги предал за мъчения на „децата на дявола“ —
Уотсън, Кренвинкъл и седемнадесетгодишната Лесли Хоутън, в близкото минало „кралица на красотата“ в някакъв
колеж. По-късно в съда били разкрити ужасни подробности от тази трагедия. Жертвите умирали с бавна и
мъчителна смърт. Тримата маниаци буквално режели парчета месо от тях с ножове и вилици. Кренвинкъл изрязала
на корема на Лено Ла Бианка думата „война“, а после оставила в мъртвото тяло стърчаща вилица. Отначало
полицията не свързвала това отвратително престъпление с клането в къщата на Тейт. Проблемът бил там, че и в
къщата, и около нея детективите намерили при обиска остатъци от кокаин и марихуана. Експертите стигнали до
извода, че клането е станало в резултат на предозиране с наркотици и е извършено от самите обитатели на къщата.
Това била чудовищна грешка. Полицията до такава степен била убедена, че причината за кървавата драма в къщата
на Полански са наркотиците, че пазителите на закона пропуснали едно много важно обстоятелство. Скоро след
клането в тази къща, двама детективи, които работели по убийството на някой си Гери Хинман, доложили на
началството си, че на мястото на престъплението, също както и в къщата на Тейт, убийците оставили надпис с кръв.
А в следващия рапорт на детективите се съобщавало, че те са арестували заподозрян на име Боби Бюсолейл. По-
рано този Боби бил забелязан в група, ръководена от брадат мъж на име Чарли. Въпреки това, в полицията упорито
отказвали да вярват, че между тези два случая има връзка. И така продължило докато Аткинс не започнала да се
хвали пред съкилийничките си.
Когато престъпниците били хванати, сведенията за Менсън и робски преданите му последователи придали на
убийствата неочаквано и неизвестно досега на обществото звучене. Станало ясно, че богатите и известни хора са
убити от „децата на свободата“, същите онези, които напускали своите доста добре осигурени материално
семейства от средната класа, за да живеят в атмосфера на наркотици, необуздан секс и насилие. На съдебния
процес, който продължил девет месеца, Менсън охарактеризирал обкръжението си пределно точно: „Децата, които
идват с ножове в ръка във вашите домове — са вашите деца. Не аз съм ги научил на това. Вие сте ги научили.
Повечето от онези, които дойдоха при мен в старото ранчо, онези, които наричаме «семейство» — това са
отхвърлените от вас… Аз направих за тях всичко, каквото можах, аз ги взех от бунището и им казах: «В любовта
няма нищо лошо»… Аз съм само това, което живее вътре във всички и във всеки един от вас…“. В този момент
очите на Менсън станали огромни, гласът му се извисил. Присъстващите в залата забелязали в целия му облик
някакъв изблик на лудост и в същото време някаква пленяваща сила на въздействие върху другите. Менсън
продължавал да говори: „Ако можех, аз сега бих изтръгнал този микрофон и бих избил мозъците ви. Защото точно
това заслужавате, точно това… Тайна ли е фактът, че музиката призовава младите да се вдигнат на борба с елита?
Музиката говори с вас всеки ден, но вие сте глухи, неми и слепи, вие не сте способни да я възприемате. И още много
неща… И ето че децата ви бягат от вас на улицата и в крайна сметка отново се сблъскват с вас!“. Истина е, че още по
време на съдебния процес събитията показали, че Менсън е прав за много неща. За хилядите разочаровани юноши
той станал героична жертва в името на тържеството на справедливото дело. В листовките те го превъзнасяли като
„невинен човек“, започнал борба с потисничеството.

„Аз съм такъв, какъвто сте ме направили вие, и ако вие ме наричате бясно куче, дявол, убиец —
тогава аз съм огледално отражение на вашето общество.“

Чарлз Менсън

На 29 март 1971 год., понеделник, след най-дългия наказателен процес в Америка, съдебните заседатели
признали Менсън и неговите лекомислени „слуги на смъртта“ за виновни по всички обвинения, които им били
предявени. Три седмици след присъдата на съдебните заседатели, съдия Чарлз Олдер осъдил всички обвиняеми на
смърт. Но през 1972 год., когато смъртното наказание в щата Калифорния било отменено, присъдата била заменена с
доживотен затвор. Менсън прекарвал дните си дрънкайки на китара или в правене на фигурки на скорпиони от
всякакъв подръчен материал, който попадал в единичната килия на строго охранявания затвор на щата Калифорния.
В съавторство с един друг затворник, той написал книгата „Менсън за самия себе си“, която била публикувана през
1988 год. Менсън демонстрирал равнодушие към това дали някога ще излезе на свобода или не. „Аз искам да знаете
— пише той през 1988 год. от затворническата килия, — на мое разположение е целият свят. Със силата на волята
си аз съм на свобода, аз съм сред вас“.3

Отишъл на небето покойник, който никога няма да умре.

Последните думи на Чарли Менсън, по думите на негов приятел

Затворническа снимка на Чарлз Менсън, 2017 година
Аз съм сред вас…
Из книгата на Чарлз Менсън
Онази вечер, на 8 август 1969 год., аз усещах, че нямам нито срам, нито съвест. Макар че съм посочвал много
случаи в моя живот, които можеха да ме отклонят от праведния път, аз не мога да кажа кога точно окончателно ми
стана все едно.
Докато чаках връщането на групата, аз си спомних онзи ден, когато през 1967 год. излязох от затвора. По онова
време се възмущавах от законите и от самата система, обаче се отнасях с уважение към хората, които спазваха
същите тези закони и поддържаха системата. През първите месеци след моето освобождение опознах любовта и
чувството на съпричастност, които станаха най-голямата ми награда в живота. Спомнях си времето, когато вземах
оръжието и го изхвърлях в залива, защото то символизираше насилието. Изведнъж се сепнах от мисълта: нима това
беше само преди две години? Имам чувството, че е било в някакъв друг живот. А сега чаках кога ще ми доложат за
извършеното убийство и не ме беше грижа кой ще загине и колко жертви ще има. И това, за което си помислих най-
вече, чувствайки към себе си неприязън, беше: „Чарли, ами че ти си истински син на майка си — гнусен, лицемерен
негодник“.
Споменът за майка ми веднага ме освободи от всякакво размекване, което май искаше да проникне в
съзнанието ми. Сякаш наяве, аз отново видях, как майка ми ме води в съдебната зала и чух гласа ѝ: „Да, ваша чест,
аз не се отказвам от сина си, но засега не мога да издържам нас двамата“. Спомних си и спора с приятелчето ѝ
няколко дни преди това, и неговите думи: „Не ми пука, тръгвам си, не мога да понасям това дете. Избави се от него
и двамата ще си заживеем славно“. Пред погледа ми застанаха четири момчета, по-силни и по-големи от мен, които
ме биеха и натискаха към пода. Спомних си как ме държаха, докато един от тях раздираше ануса ми с грамадния си
член, а после примера му последваха и останалите. Мислех и за стария добър мистър Филдс, който отговаряше за
всички момчета и получаваше заплата за това, че ни учеше да бъдем честни граждани, докато смазваше задника ми
със сдъвкан тютюн и силаж, а после ме предлагаше на своите любимци.
Главата ми се проясни. По дяволите този свят и изобщо всички! Ще им отворя очите, а после ще отведа групата
си в пустинята.
В този момент видях светлината на фарове и познах моя форд още преди да се покаже на пътя. Докато колата
спре, почти бях отишъл до нея. Не знаех точно колко е часът, но може би беше около два през нощта. Бях готов да
изслушам подробностите за нощните действия.

Моето племе — това са хора от вашето общество — вие сте ги изхвърлили, а аз ги прибрах. Вие сте
народили децата си. Вие сте направили от тях това, което са станали… Отдавна ви е време да огледате
самите себе си. Вие живеете само заради парите. Но краят ви е близо. Вие се убивате сами…

Първа от колата излезе Сейди. Тя направо светеше от възбуда, докато тичаше към мен, и обви шията ми с ръце с
думите: „О, Чарли, ние го направихме… Аз отнех човешки живот заради теб!“. — „Слушай, момиче — казах аз като
свалих ръцете ѝ от себе си, — това, което сте направили, вие сте го направили изключително за себе си! А пътьом
въвлякохте и мен“. Аз се освободих от Сейди и тръгнах към колата. От нея накуцвайки слизаше Текс. В първия
момент помислих, че е ранен, но той само си беше ударил крака, когато ритал една от жертвите. Очите на Текс бяха
стъклени, лицето му беше леко ухилено и явно не го измъчваха угризения на съвестта, макар че той не беше толкова
надрусан с наркотик, като Сейди. Напротив, ако не обръщаш внимание на накуцването, Текс с цялото си същество
излъчваше високомерие. Разменихме си едно здраво ръкостискане и се прегърнахме като братя. „Не отивай никъде,
искам да чуя как е минало всичко“ — помолих го аз. Линда и Кейти бавно изпълзяха от колата. Исках да погледна и
тях и да разменя с всяка по някоя дума. Но когато ги погледнах, разбрах, че не се чувстват много добре. Казах им да
проверят дали в колата не са останали някакви улики, а после да отиват да спят. Забелязала кръв на каросерията на
колата, Сейди вече беше отишла до бара и носеше оттам всичко необходимо, за да измие форда. Сейди Мей Глюц
свърши нощната си работа, без някой да ѝ заповяда.
След като вкарахме колата в ред и я огледахме още веднъж, Текс, Сейди и аз седнахме в къщата с койките, за да
могат те да ми разкажат всичко с подробности. Сейди беше много възбудена, не можеше да седи на едно място,
устата ѝ не млъкваше, така че основно говореше само тя.
Текс подкарал направо към къщата, където преди живееше Тери Мелчер. Мястото му било познато, тъй като
двамата бяхме ходили там, когато къщата беше на Мелчер. Тази къща се намира в богатия квартал Бел Еър и беше
избрана главно заради това че е отдалечена. В Бел Еър те подкарали нагоре по стръмното и стигнали до задънена
улица на върха на Сиело Драйв. След това излезли от пътя, обърнали колата и я спрели в посока надолу, за да могат
бързо да изчезнат. Текс се качил на телефонния стълб и прерязал с клещи кабела, осигуряващ връзка с къщата.
Момичетата чакали в колата. После, встрани от входната врата и алеята, те прескочили оградата и влезли в двора на
къщата. Докато се прокрадвали по пътя, от противоположната страна се появила някаква кола, която ги осветила с
фаровете си. Четиримата се хвърлили на земята, а колата спряла и шофьорът слязъл, за да отвори портата. Когато
колата спряла, Текс отишъл при шофьора — той бил младо момче (Стивън Перент) и изстрелял в него няколко
патрона от револвер „бантлайн“ 22 калибър, с който аз бях стрелял по Кроув. След това избутали колата от пътя.
След като изчакали известно време и се убедили, че изстрелите не са разтревожили никого, те тръгнали към
къщата, построена като ранчо, с голяма поляна отпред и басейн. Момичетата чакали до задната врата, докато Текс
режел щората и влизал в къщата през прозореца. След като им отворил вратата отвътре, той казал на Сейди и Кейти
да вървят с него, а Линда да остане отвън, на стража.
Те влезли безшумно в гостната и видели първия от четиримата души в къщата. Някакъв мъж (Войтек
Фриковски) спял на дивана на включена лампа. Като направил знак на момичетата да минат отзад, Текс доближил
спящия, насочил пистолета си в лицето му и казал: „Събуди се!“. Мъжът отворил очи и видял дулото на пистолета
съвсем близо до лицето си. Изплашен, той се опитал да стане, но Текс допрял пистолета до челото му и заповядал
на мъжа да не мърда от мястото си. Сейди с възторг описва първия епизод: „О, Чарли, ти трябваше да видиш това.
Представи си Текс, надвиснал над мъжа с пистолет в едната ръка и с нож — в другата. С навитото въже на рамото си
той ми приличаше на мексикански разбойник. А на въпроса какво става тук, кой е той и какво иска, Текс отговори:
«Аз съм дяволът и искам парите ти». Текс наистина приличаше на дявол“. След това Текс изпратил Сейди да
потърси нещо, с което да върже мъжа, защото с въжето, което носел, мислел да направи нещо друго. Сейди донесла
една кърпа и заедно с Кейти те завързали ръцете на мъжа зад гърба му.
После Сейди тръгнала из къщата да търси други наематели. В коридора имало отворена врата към спалнята и
там Сейди видяла една млада жена (Абигейл Фолджер). Тя лежала в леглото и четяла книга. „Това беше най-
смешният момент — разказваше ми Сейди, — жената сякаш очакваше да ме види. Тя ме погледна и каза «здравей!»,
така че аз също ѝ помахах в отговор и ѝ казах «здравей!». Като подминах стаята ѝ, аз продължих по коридора до
следващата врата. Когато погледнах в стаята, видях на леглото една бременна жена (Шарън Тейт). Тя беше
прелестна, Чарли, на теб би ти харесала. Някакъв мъж седеше на края на леглото, държеше жената за ръка и си
приказваше с нея. Те дори не погледнаха към мен. Аз се върнах назад и разказах на Текс за всички тези хора“.
Текс заповядал на Сейди да доведе и тримата в гостната. Тя беше много горда, че ги е сплашила само с един
нож. След като всички обитатели на къщата се събрали в гостната, Текс започнал да се разпорежда и да иска пари.
Той дал въжето си на момичетата и заповядал да обвържат с него шиите на пленниците. Мъжът, който не бил вързан
(Себринг) се нахвърлил върху Текс и оня натиснал спусъка. Раненият Себринг паднал на пода, той гледал Текс със
смес от страх и неверие. Текс го ритнал няколко пъти в лицето и си повредил крака.
До този момент всичко вървяло гладко за нападателите, но предизвиканите от изстрела и първото раняване
страх и истерия, накарали жертвите да се борят за живота си. Обаче тези момчета и момичета, дошли да убиват,
били изпълнени с решителност да довършат това дело по шокиращ и невероятен начин. Отчаяното съпротивление
на жертвите само разпалвало в тях страстта към насилие.
Себринг лежал на пода. Тейт и Фолджер викали силно, но притихнали, когато момичетата ги заплашили с нож.
След това омотали с въжето и Себринг, и жените. Пленниците поискали да знаят замисъла на нападателите си и
Текс им съобщил, че те трябва да умрат, за да спасят неговия брат. Жените изпаднали в истерия и започнали да
умоляват да им запазят живота. Сейди отишла при вързания Фриковски, за да метне въжето и на неговата шия. Но
докато се занимавала с въжето, Текс ѝ заповядал: „Убий го!“. Сейди замахнала с ножа, но Фриковски се изхитрил да
се освободи и я хванал за косата. Започнала борба и Сейди удряла мъжа с ножа, докато той не я пуснал, опитвайки
се да се защити от ударите. В крайна сметка Фриковски принудил Сейди да хвърли ножа някъде наблизо до дивана.
Тежко ранен, той се отскубнал и тръгнал към двора. Текс дал въжето, с което били овързани Себринг, Фолджер и
Тейт и хукнал да гони беглеца. Настигнатият в двора Фриковски се борил отчаяно, докато Текс го доубил с ножа.
При последните удари Текс изведнъж бил прекъснат от безумния вопъл на Кейти. Докато Текс и Сейди били
погълнати от Фриковски, Фолджер се измъкнала от въжето и се опитала да се спаси. Кейти хванала жената, но не
успяла да се справи с нея без помощта на Текс. Той я ударил с пистолета си, а после започнал да я удря с ножа си,
докато не умряла. Въпреки че от Фриковски Текс се метнал да помага на Кейти, той забелязал, че Себринг още
мърда и изчакал да го удари с ножа още няколко пъти. Фолджер лежала бездиханна на пода, затова Текс отишъл да
довърши Фриковски.
Примряла от страх Тейт до този момент не се опитвала да се спаси. Но докато и тримата нападатели се
занимавали с Фриковски на двора, тя хукнала в обратна посока. Кейти я видяла и извикала Сейди. Двете момичета
лесно догонили Шарън и я довлекли обратно в гостната. Все още цяла-целеничка Шарън се оказала в центъра на
вниманието на трима убийци! Без да обръща внимание на молбите на Шарън да запазят живота ѝ и този на детето,
Сейди държала жената, докато Текс я удрял с ножа. В някакъв момент Сейди вероятно е взела нечий нож, защото по
думите ѝ, тя също удряла Шарън с нож.
 След това всички пристъпили към оформяне на местопрестъплението в съответствие с плана „за
освобождаване на Боби от затвора“. С кръвта на Шарън, Сейди написала на вратата думата „свиня“. Те се отказали
от идеята да закачат труповете на напречните греди, с обяснението, че „навсякъде било много мръсно и те много се
изморили“. Линда напуснала територията на къщата и когато другите дошли, тя вече била запалила колата. По пътя
към ранчото те се освободили от дрехите и оръжието, като изхвърлили всичко направо в движение на различни
места край пътния насип.
Един обикновен човек би бил шокиран от подробностите на тези нощни събития, но аз отдавна съм спрял да
съдя за себе си по мерките на обществото. Историята, която чух от Текс и Сейди, не ме потресе. Не изпитвах жалост
и състрадание към жертвите. Тревожеше ме единствено приликата на тези убийства с убийството на Хинман. Ще
има ли сега полицията причина да повярва в невиновността на Боби? И дали тези надрусани с наркотици деца не са
оставили отпечатъци от пръсти и други улики, които да позволят да се установи тяхната самоличност? Като
познавах навика на Текс и Сейди да преувеличават всичко за по-голям ефект, аз се съмнявах, че убийствата са се
случили точно така, както ги бяха описали. Но най-важен беше следният въпрос: дали не са оставили следи, които
да доведат полицията на ранчото? Разтревожен за уликите, аз се качих на форда и тръгнах за Бел Еър. Взех с мен
още един от нашите хора.
Връщането на мястото на престъплението винаги е рискована работа, затова ние не завихме към Сиело Драйв,
а подминахме и огледахме хълма, за да констатираме каквото и да е движение, означаващо пристигането на
полиция. Всичко беше спокойно. За да не бием на очи, ние спряхме колата недалеч от къщата и по-нататък вървяхме
пеш. Също като хлапетата влязохме на територията на къщата през оградата. Както ми разказаха Текс и Сейди,
колата на първата жертва беше отместена от входната алея и стоеше до вратата. Спомних си разказа на Текс, как е
отишъл до колата и я бутал, затова старателно избърсах автомобила, премахвайки възможните отпечатъци от пръсти.
Тялото на мъртвото момче остана да лежи в колата.
Когато отиваш някъде и знаеш, че ти предстои да видиш мъртъвци, започва да те тресе от ужас. Струва ми се,
че ако бях сам, щях да се обърна и да си тръгна. Не е изключено моят човек да е изпитал същото, но ние дружно
мълчахме и все пак отидохме да видим със собствените си очи залятия с кръв бардак.
Текс и Сейди не бяха излъгали. Тук не ставаше дума за епизод от някой филм или за нечия страшна
халюцинация, предизвикана от наркотик — пред очите ми имаше истински хора, на които вече не беше съдено да
видят лъчите на утринното слънце. Имах намерение да придам на обстановката още повече прилики с акта на
възмездие на черните, но като се огледах наоколо, загубих всякакво желание да осъществя плановете си. Двамата с
моя човек взехме кърпи и избърсахме всички повърхности, на които биха могли да останат отпечатъци от пръсти.
След това аз сложих моята кърпа на главата на мъртвия мъж в стаята. Човекът с мен имаше едни стари очила, които
ние често ползвахме като лупа или разпалвахме огън с тях, когато нямахме под ръка кибрит. Ние избърсахме много
добре тези очила и ги хвърлихме на пода, за да насочим полицията по лъжлива следа. След час и двайсет бяхме
отново на ранчото. Слънцето вече изгряваше, когато се пъхнах в леглото при Стефани.
Когато се събудих вече беше следобед. Към този момент труповете бяха открити и нощните убийства бяха
станали главна тема на всички новини. Сейди, Линда и Кейти, които чакаха да се появя, веднага ми разказаха
дословно всичко, което бяха чули по радиото и телевизора. Така научихме имената на жертвите.
Момичетата не се отделяха едно от друго (Текс беше спал през по-голямата част от деня и след това беше
изчезнал някъде), постоянно си шепнеха и се залепваха за радиото или телевизора всеки път, когато имаше новини.
Изглеждаше, че чувстват някакво превъзходство над всички останали обитатели на ранчото. Колкото до мен, аз бях
учуден колко важни персони се бяха оказали три от жертвите. Тейт беше много популярна знаменитост.
Наследничката на семейната фирма за кафе Фолджер беше приказно богата — обикновеният човек дори не е
сънувал подобно нещо. Себринг пък беше известен коафьор от международно ниво.
Почувствах се излъган, когато разбрах колко богати и знаменити бяха жертвите, защото младоците бяха
изчезнали от местопрестъплението само с около стотина долара наличност. По-късно в новините съобщиха, че
полицията е намерила в къщата много наркотици и аз отново почувствах недоволство и досада от факта, че нито аз,
нито децата бяхме обискирали къщата както трябва, за да приберем ценностите и наркотиците. Каквото и да
чувствах, докато обмислях събитията от предната нощ, това не бяха угризения на съвестта, нито пък жалост. После,
когато бях сам, аз се подсмивах на теориите и догадките на полицията и журналистите, които изказваха
предположения за възможните мотиви на убийствата, но бях разочарован, че никой не свързваше тези убийства със
смъртта на Хинман.

Арестуваха ни рано сутринта, една седмица или десет дни след убийствата от онези две нощи. Предната вечер
имахме парти, което се проточи до два-три часа сутринта. Струваше ми се, че тъкмо съм затворил очи и изведнъж
започна такава суматоха, която би вдигнала и мъртвец от гроба. Бръмчаха двигателите на вертолет, вратите бяха
разбити, ехтяха викове: „Всички да останат по местата си! Ръцете горе! Не мърдай! Излизайте навън!“. Дори не
можах да помисля като хората, когато инстинктът за самосъхранение ме накара да действам. Без да губя време да
повикам Стефани със себе си, аз грабнах дрехите си и се измъкнах през задната врата. Прожекторите на вертолета
осветяваха територията на ранчото като футболно поле — да се бяга по открита местност нямаше смисъл. Аз се
пъхнах под стълбището и се забих колкото може по-навътре, за да се скрия. Легнал в мръсотията под стълбището,
успях да се напъхам в дрехите си. От моето укритие можех да виждам само крака в обувки. Заради шума от
вертолета не можех да разбера нито една дума, чувах само викове: „Стоп! Стой на място! Ей, Джордж, хвани онези
двамата! Замри!“. Сякаш на ранчото ни се бяха събрали всички полицаи на Лос Анджелис. Краката, които виждах,
вървяха във всички посоки, докато ченгетата изкарваха всички хора от постройките. Някой ги беше осведомил за
всичките ни навици. По наш адрес беше направен донос.
Аз се досетих как е станало всичко: ченгетата си бяха изпатили заради тези убийства и се бяха хвърлили с
всички сили да ловят убийците. Моят свят се разпадаше на парчета пред очите ми. Криех се под стълбището около
петнадесет-двадесет минути и вече бях почнал да се надявам, че ще успея да избягам, но тъкмо си помислих, че ще
се спася, когато някакъв гад с високи ботуши и обикновени войнишки дрехи светна отдолу. „Така, ей, ти, излизай
оттам!“ — извика ми той. В допълнение към тази заповед двама юнаци с винтовки се хвърлиха на земята, сякаш
бяха истински войници в истински бой.
Когато вече можеха да ме достигнат, те ме хванаха за ръцете и ме издърпаха докрай, а после рязко ме изправиха
на крака. „Ето го! Тук е Менсън. Той е гуруто на това сборище от хипита!“ — ликуваха моите ловци. След като ми
щракнаха белезниците зад гърба, те ме избутаха и изритаха до мястото, където стояха останалите арестувани.
Момчетата и момичетата не подозираха нищо, смееха се и се предадоха в ръцете на полицията, без да се тревожат
много. Затова пък лицата на участниците в убийствата бяха напълно сериозни. Текс беше заминал за пустинята на
ранчото на Баркер и така избегна ареста.
Ченгетата бяха на седмото небе. С вдигнато оръжие те се хвалеха с трофеите си и със задържаните. Те
преровиха жилищата ни от долу до горе, разбиха всичко на парчета и го разхвърляха наоколо, сякаш само това и
правеха — да рушат. Когато след техния обиск и разгром на мястото на постройките останаха само руини, ченгетата
започнаха да фотографират какво са направили — бардак и развалини. Тяхната враждебност остави следите си и
върху някои от нас. И макар че на лентата не попадна нито един удар с палка или ритник с тежък ботуш, снимките
ни изиграха лоша шега. Впоследствие някои от тези снимки бяха публикувани и от тях беше направен извода, че ние
винаги сме живели в такъв свинарник и сами сме създали този безпорядък. Полицаите конфискуваха всичко ценно,
което успяха да намерят: някои неща бяха взети като улики, други — за лично ползване. Аз ги наблюдавах и всяко
тяхно действие ме караше вътрешно да кипя от злоба, но в същото време си мислех: „Няма значение, аз няма да
живея повече тук и няма да ползвам тези вещи. Така че, напред, гадове. Вие правите историята, но нека да изчакаме
мига на вашия триумф и да минем към обвиненията“.
Когато полицаите най-после благоволиха да ни прочетат правата и да ни предявят обвинението — кражба на
автомобил! — аз за малко да се изсмея в лицето им. Не вярвах на ушите си. Ние с Кейти се спогледахме и се
усмихнахме един на друг с облекчение. Ако не бяха белезниците сигурно щяхме да се прегърнем силно и дори може
би щяхме да затанцуваме от щастие.
Тъй като за убийствата не беше казана нито дума, всички други обвинения, стоварени върху нас от полицаите,
не значеха нищо и всичко, което ставаше започна да изглежда дяволски забавно. Тук имаше най-малко сто ченгета,
оборудвани така, сякаш са някакви командоси, изпратени на важна мисия и готови да стрелят на смърт или да
загинат при задържането на двадесет и пет младежи, обвинени в кражба на автомобил. Някои от нас се смяха и пяха
песни през целия път, докато ни караха в полицейския участък на Малибу. Ако изобщо може да се получи
удоволствие от арест, то аз го получих, но още по-силно се зарадвах след два дни, когато от нас бяха снети всички
обвинения заради недействителна заповед за обиск. Почувствах се като бог, който не може да греши. Нови
доказателства за моята неуязвимост аз получих след още няколко дни.
Ние със Стефани се върнахме в старите колиби на престъпниците. И тъкмо си почивахме след двучасов секс,
когато при нас дойдоха две ченгета с пистолети в ръка. Дрехите ни бяха на пода. След като потършуваха из
джобовете ми, полицаите намериха наполовина изпушена цигара марихуана и ме обвиниха в незаконно
притежание, а Стефани — в непристойно поведение, защото гърдите ѝ бяха голи. Откараха ни в Малибу и ни
заключиха.
Аз се поуплаших; сигурно някой от ранчото ме беше наклеветил. Едва ли онези полицаи са знаели за колибите,
а със сигурност не са и подозирали, че аз съм в една от тях. А когато със Стефани се канехме да тръгнем натам, ние
не бяхме пушили трева и аз съм абсолютно сигурен, че в джоба ми нямаше никаква цигара. Когато в лабораторията
проверили цигарата, се оказало, че това дори не е трева, така че който и да е искал да ме натопи, нищо не му се
получи. Пуснаха ни. От Стефани също беше снето обвинението, защото полицаите не можаха да намерят параграф,
който да забранява да ходиш с голи гърди в помещение. Аз излязох от полицейския участък с чувството, че мен
никога в нищо няма да ме уличат и нищо няма да ми припишат. Направо се пуках от гордост, но доносникът
трябваше да бъде намерен и отстранен.
След като проверих редиците ни както трябва, разбрах, че който и да е доносникът, той не знае нищо за онази
гадост, в която се бяхме забъркали. Аз изобщо не допусках мисълта, че някой от нашите може да е извикал
ченгетата. Бил е някой от работниците на ранчото. Хуан Флин участваше във всички наши забавления. Джон Шварц
се наслаждаваше на всички допълнителни привилегии, които му се отпускаха. Тогава си помислих за Шорти Ши.
Отначало ние като че ли му харесахме, но през последните месеци той често се заяждаше с нас. Старият Джордж се
канеше да продаде ранчото, затова Шорти лижеше задниците на евентуалните купувачи. Аз веднъж вече бях спорил
с него по повод на това, още колко време ще останем на ранчото. „Когато тук се появят новите собственици —
съобщи ми Шорти, — за теб, Чарли, всичко ще свърши. Те вече ми казаха, че не искат да виждат тук нито теб, нито
твоята банда“. Тогава аз му отговорих: „Знаеш ли Шорти, ти нямаш ордер, за да се правиш пред нас на полицай. А
ако продължаваш в същия дух, ще съжаляваш, че не се занимаваш с твоите работи, вместо да си пъхаш носа където
не трябва“. Шорти направи няколко крачки назад и каза: „Ще видим, Чарли. Ти може да казваш на някои от твоите
момчета какво да правят, но не и на мен. Знам как да се справя с теб“.
Когато напусках за втори път полицейския участък в Малибу, аз вече не се съмнявах, че доносникът е Шорти.
Споделих изводите си с някои от момчетата. Нямаше нужда да ги убеждавам, защото, докато съм бил в участъка,
Шорти ме беше поливал с помия. „Чарли носи нещастие. Ако останете с него, ще свършите в затвора, и то за дълго.
Стойте далеч от него“ — съветвал Шорти момчетата.
Много по-късно Брус Дейвис, Стив Гроган и аз бяхме обвинени в убийството на Ши. Към момента, когато ни
признаха за виновни, тялото му още не беше намерено. После Клем си призна и показа на полицията мястото,
където уж било заровено тялото на убития. Съобщиха ми, че първия път трупът не могъл да бъде намерен. После до
мен достигнаха вести, че вторият опит е бил успешен и тялото на Ши все пак било изкопано. Трупът си е труп, за
това не можеш да спориш, както и да увърташ, но трябва да кажа, че ние бяхме обвинени в убийството на Ши по
косвени улики по време на съда. Обвинението се опираше на показанията на няколко души, които бяха заявили, че
тялото е било разчленено. Според техните разкази главата, ръцете, краката и тялото били насечени на парчета.
Когато намериха тялото на Ши, то се оказа цяло. Свидетелските показания сочеха също, че в убийството на Ши са
участвали много членове на нашата група, но обвинителят незнайно защо беше решил да игнорира тези
свидетелства. Старателното невнимание на обвинителя към тези показания потвърждава моята мисъл, че Шорти е
бил доносник, иначе аз нищо не разбирам. Но все пак ще кажа, че окръжният прокурор, увлечен в своята теория
„хелтер-скелтер“ и обзет от желание да накара целият свят да повярва, че аз съм предводителят на сатанистите,
„недогледа“ още много участници, помагачи и заговорници. Той така добре защитава нещо си в това общество, че
остави няколко убийци да се разхождат по улиците.

Безпорядъкът, който ченгетата оставиха на ранчото и загубата на нашето скромно имущество доста помрачиха
радостта ни след свалянето на обвиненията. В допълнение към всички откраднати от нас неща, полицаите бяха
конфискували и четири легални бъгита за каране по пясъка, телевизори, радиоприемници, музикални инструменти,
походна екипировка, ножове, пистолети, продоволствени запаси и даже някои дрехи. Останаха ни само дрехите, с
които бяхме. Ние се опитахме да си поискаме нашата покъщнина обратно, но ченгетата нямаха намерение да връщат
нищо, докато не им предоставим доказателства, че сме придобили вещите си легално. Но с нашия начин на живот
не беше останала нито една квитанция дори и за най-некачествената вещ.
Ние не се тревожехме кой знае колко за по-голямата част от вехториите си, защото те все едно бяха крадени,
какво пък толкова. Повече ни вълнуваше това, че изродите полицаи бяха взели и вещи, които ни принадлежаха по
право. Нашето обичайно презрение към полицията стана безусловно: „Майната ви, негодници, ние все едно ще си
върнем всичко и ще си вземем още повече“. Така и направихме! И всичко крадено веднага се изпращаше в
пустинята.
Заради всичките ни неприятности, дори онези членове на групата, които преди изобщо нямаха интерес към
пустинята, сега бяха толкова обидени на полицията и градския живот, че пустинята започна да ги привлича.
Ако вземем предвид това, че аз с всички сили се опитвах да уредя нашето окончателно преместване в пустинята
вече почти цяла година, аз би трябвало да бъда на седмото небе от щастие. И аз наистина напуснах Лос Анджелис с
мисълта: „Най-после! Ние заминаваме за пустинята и всички са доволни. Ние отиваме в нашия собствен свят. Там
има много място, за да живеем по нашите правила“. Но в душата си не бях чак толкова доволен, колкото се опитвах
да покажа. Натискът на полицията ме разколеба. В така създалата се ситуация аз се чувствах като прогонен. А това
беше съвсем друга работа и може би затова започнах често да се държа като деспот. Предишният разбиращ Чарли,
който някога намираше правилните отговори на всички въпроси, който разкриваше нови перспективи пред децата,
избягали от къщи, за да пътешестват в неговата компания, беше изчезнал.
 През 1967 год. аз бях като дете, което жадува да се приобщи към необременителния и безотговорен начин на
живот, на който се наслаждава младежта. Сега открих, че стоя начело на цяла тумба деца, всяко от които се надява,
че аз ще реша всичко вместо него. Нашите развлечения и наркотиците ни въвлякоха в неприятности, много по-
сериозни, отколкото хлапетата можеха да си представят. Не знаейки какво да правят, те ми се довериха. Истината
обаче беше, че аз също нямах понятие какво трябва да се предприеме сега. Там, в пустинята, аз се стараех да живея в
съответствие с техните очаквания, правейки онова, което смятах за най-добро, но сега някои от момчетата и
момичетата бяха започнали да ме гледат със сурови очи.
Като се започне с убийствата, аз позволих да се случат такива събития, които можех и да не допусна. Аз бях
този, който забърка кашата на Уейвърли Драйв. Младежите имаха своя резон да отидат в дома на Тейт-Полански, но
след свършеното цялата отговорност падна на раменете ми, както и всичко останало. Дори не говоря за това, че в
крайна сметка, полицията стовари всичко върху мен. Тук става дума, колко тежко е да живееш със съзнанието, че на
врата ти висят убийства. Изглежда момичетата доста лесно бяха изхвърлили от главите си всичко, но аз не можех да
се освободя от тягостните мисли, които не ме изоставяха нито за минута. Не казвам, че съжалявах или че се
измъчвах от угризения на съвестта, но аз знаех, че рано или късно ченгетата и целият елит ще ни притиснат за
убийствата. Съзнавайки това, аз притисках младежите в стремежа си да ги държа винаги в бойна готовност. Аз
изисквах бдителност, секретност, подвижност и презрение към всеки чужд.
Докато готвех хората си за схватка и разпалвах в тях омраза и недоверие, беше трудно да продължавам да живея
в любов и да се занимавам с музика както преди. Дори в секса при нас започна да се усеща повече разгорещена
похот, отколкото естественото спонтанно удоволствие, което дават любовта и чувството за истинска близост. Сега
всичко беше сведено до копаене на бункери и създаване на места за съхранение на газ и на нашите запаси. Движеше
ни омразата към свинете и желанието да се научим да се защитаваме.
Сигурно за тези няколко седмици, прекарани в пустинята, ние доста сме подивели. Изострените ни инстинкти
започнаха да ни сродяват по-скоро с животните, отколкото с хората. През деня се криехме, а през нощта се
придвижвахме. На някои от местните жители и на полицията не им трябваше много време да ни обърнат внимание
и да ни намразят. Веднъж през октомври група ченгета обградиха ранчото и арестуваха дванадесет или тринадесет
младежи. Аз тъкмо бях заминал за Лос Анджелис да попълня запасите ни и да се сдобия с пари. Някой от
младежите се обади от затвора и ме намери на ранчото Спан. Достатъчно беше да ми каже, че се обажда от затвора
и на мен ми се подкосиха краката, но когато чух, че ги обвиняват в кражба на кола, незаконно притежаване на
огнестрелно оръжие и всякакви други глупости, аз престанах да полудявам и просто още веднъж се разсърдих на
това неспирно преследване от страна на полицията.
Аз се скитах из Лос Анджелис още един ден в търсене на продоволствия и пари, а после отново се върнах на
ранчото Баркер, като си блъсках главата как да измъкна хората си от затвора. От телефонния разговор бях разбрал, че
освен изброеното, не ни подозират в нищо друго. Бяха минали два месеца след убийствата и независимо от това, че
Боби продължаваше да стои в затвора по подозрение в убийството на Хинман, полицаите не бяха разпитвали никого
от нас. Аз не се вълнувах, че ще се явя в полицейския участък и ще се опитам да измъкна от затвора когото мога.
Дори се замислих за това, че може би през последните седмици малко бях прекалил заради моята параноя и всички
деца си изпатиха от това. Възможно е да съм отишъл твърде далеч, наблягайки на необходимостта да бъдем готови
да се защитим. „Е, добре — помислих си аз, — ще измъкна хората си и ще забравим цялата тази гадост «бъди готов
за война», ще се върнем към онова, на което се наслаждавахме преди“. Освен това, да изоставя дори само един от
тях, сега означаваше да зачеркна нашата близост, която се мъчех да запазя с всички сили.
Върнах се на ранчото през втората половина на деня. Няколко души, които се бяха спасили от ареста, все още
бяха тук. Когато ме видяха, те излязоха от своите укрития и ние влязохме в къщата. Бяхме около осем-десет души и
седяхме в помещението няколко часа, когато слънцето се скри и трябваше да запалим свещи. Младежите ми
разказваха за хайката, а аз изцяло бях потънал в мисли, как да подходя към полицията, за да освободя останалите от
затвора. Изведнъж, неизвестно откъде, сякаш дяволът беше изскочил от кутията си: „Всички мирно! Ръцете горе!
Така, сега всички заедно вървим към вратата на заден ход“ — извика един полицай, който беше отворил вратата. Аз
се хвърлих на земята още при първата му дума и запълзях към банята. Разбрах, че сме заобиколени от всички страни
и не виждах изход. Единственото спасително островче беше шкафчето под мивката. По някакъв начин се изхитрих
да се напъхам в него и да затворя вратичката отвътре. Беше толкова тясно, че след десет минути дори изпитах
облекчение, когато чух глас, който ми заповяда да излизам. За всичко беше виновна косата ми: когато съм затварял
вратата на шкафчето, няколко кичура останали да стърчат навън. Както после разказваше полицаят, ако не са били
тези стърчащи кичури коса, той никога не би погледнал в това шкафче, защото просто било невъзможно в него да се
побере човек.
Откараха ни в Индипендънс, центъра на калифорнийския окръг Иньо. Като вземем арестуваните по-рано, към
които се бяха прибавили още две момичета, арестувани на път към ранчото, точно когато арестуваха и нас, затворът
на Индипендънс се пукаше по шевовете от двадесет и петте души, членове на така нареченото „семейство Менсън“.
Мисля, че това се случи на 12 октомври 1969 год.
По време на ареста ми се струваше, че ще минат няколко дни и болшинството от нас, както и аз самият, ще
излезем навън. Но капакът хлопна. Като изключим моментите, когато ме преместваха от един затвор в друг, аз
повече не излязох на свобода.
През първия ден от нашия арест ни разпитваха само във връзка с обвиненията на калифорнийската пътна
полиция. От нас се интересуваха предимно местни полицаи, затова аз не се тревожех за събитията в Лос Анджелис.
Всичко, което ми остана, беше една-единствена нощ спокоен сън. Още на следващия ден пристигнаха сътрудници от
полицейското управление на Лос Анджелис и аз разбрах, че проблемите ни са доста по-сериозни от обвиненията,
по които ни бяха задържали. Аз все чаках да ме извикат на разпит. В края на деня си помислих, че бедата може
отново да ме подмине, но тогава чух, че следователите от Лос Анджелис са си заминали, като са взели със себе си
Сейди, Лин и Кейти. Тогава разбрах, че полицията се е доближила плътно до онези, които всяваха паника и страх в
домовете и по улиците на Холивуд преди няколко месеца.
Трябваше сериозно да се обмисли всичко и да се поговори с много хора. Полицията ми предостави и едното, и
другото като свали обвиненията от няколко души. С тяхна помощ аз можех да подам знак на останалите: „Дръжте си
езика зад зъбите, не дрънкайте! Разберете откъде ченгетата имат информация“. Бях закъснял с предупреждението.
Почти веднага научих, че Кити Лютзингер, мотоциклетист на име Ел Спрингер, Дани Де Карло и Малкия Пол
Уоткинс не само че са разказали на полицията всичко, което са чули, но и са украсили разказа си с измислени
подробности. Спрингер и Де Карло имаха по няколко висящи обвинения, от които се опитваха да се отърват. Те
постигнаха това наговаряйки небивалици за мен и останалите от нашия кръг.
Що се отнася до Малкия Пол, то в неговите приказки с полицаите и в написаната след всички събития книга,
прозираше стремеж да бъде забелязан. Той искаше да го смятат за особен. В онова, което беше казал на полицията, а
после беше написал и в книгата си, имаше толкова лъжа, че се учудвам как е имал смелостта да се погледне след
това в огледалото. Кити беше просто едно малко бременно момиче, което заплашваха с газова камера само заради
това че се познава с нас. Може би от четиримата, на нея можеше да ѝ се вярва най-много. Кити имаше близки
отношения с Кейти, Сейди и Линда, а две от тях никога не си затваряха устата.
Кейти и Лин бяха освободени и Кейти изчезна от щата. Лин и Сейди, която бе освободена по-рано, пристигнаха
в Индипендънс и си наеха квартира. Те станаха моите очи и уши. Макар че се намирах в затвора, на шест-седем часа
път от Лос Анджелис, аз имах Лин и Сейди, които препускаха по шосето и седяха на телефона. От момичета
научавах всеки ден кой, какво и на кого е казал. И с всеки техен доклад разбирах, че Чарлз Менсън затъва все по-
дълбоко и по-дълбоко.
Аз бях едно недодялано нищожество, което трудно четеше и пишеше; през целия си живот не бях прочел докрай
нито една книга и не познавах нищо друго освен затворите; аз не успях да задържа жените си, бях калпав сутеньор,
злощастен крадец, хващан всеки път; не бях и особено талантлив музикант, за да покоря публиката; аз не знаех какво
да правя с парите, дори когато ги имах, и не понасях нищо, свързано със семейния живот. За една седмица след
историята на Сейди, по страниците на вестниците аз се превърнах в надарен с харизма вожд на култ, създал
„семейство“, в гений, способен да накара хората да направят всичко, което им е казал. По дяволите, ако аз наистина
можех да правя поне едно от нещата, които ми приписваха, вече отдавна щях да си седя на вилата, като Херст, със
стереоприемник във всяка стая, слушайки своите платинени албуми.
Публиката повярва в историята на Сейди, така че останалите хора, които имаха общо с убийствата, можеха да се
възползват, за да се спасят от правосъдието или поне да понамалят участието си в престъпленията. Окръжният
прокурор се хвана за отвратителните измислици на Сейди, извлече изгода от широкото огласяване на делото и в
съда настоя на своето. Към момента на моето първо появяване в съда, митът за Чарлз Менсън вече беше пуснал
корени и безпрепятствено се разпространяваше из целия свят.
Когато четях или чувах от някого за пореден път за какъв ме представят, аз отначало се учудвах, седейки в
килията на строг режим: „Я, възможно ли е наистина да съм такъв, какъвто казват?“. Но колкото повече четях и
слушах за себе си, толкова по-силно ми въздействаше това — измина съвсем малко време и аз наполовина повярвах
в тези врели-некипели, които се разпространяваха за мен.
В действителност, нови щрихи към надутия мит за мен бяха добавени след неуспешното ми свиждане с Лин и
Сейди. Момичетата дойдоха да ме видят, а аз си мислех, че по тяхна вина и по вина на злодейката съдба съм
попаднал в затвора. По време на свиждането Лин и Сейди в пълна мяра почувстваха върху себе си моята
ожесточеност. „Виждате ли, как свърши всичко? Още преди няколко месеца казах на всички ви, че вие ще ме вкарате
право в затвора. Знаех си, че трябва да си съберем нещата и да заминем. Но вие казахте: «Не, молим те, остани,
Чарли, ние ще се погрижим за всичко, няма да допуснем отново да влезеш в затвора». И ето, в затвора съм, и имам
такива големи неприятности, че по-лошо няма. И сега какво?“ — упреквах аз момичетата.
Те се разплакаха и започнаха да търсят различни причини, как бих могъл да остана на свобода. „Чарли —
разсъждаваше Лин, — ти нали не си бил в онези къщи, където станаха убийствата. Те ще бъдат принудени да те
пуснат. Ние ще разкажем на целия свят колко си добър, за твоята любов. Ние ще ги накараме да разберат, че ти не си
виновен“.
Когато си казахме довиждане, никой от нас нямаше представа по какъв начин момичетата могат да разкажат за
мен на целия свят. Но Лин, това дете, което винаги стоеше в сянка, единственото същество, което рядко си
обръщаше внимание, беше организирала едно мероприятие, което според нея щеше да ми бъде от полза. Заедно с
още няколко момичета Лин започна да дежури на ъгъла на улицата срещу затвора. Те не се притесняваха много от
думите и постъпките си и всичко, което правеха затвърждаваше небивалиците за властта над моите последователи,
която притежавах. Но аз не бях пращал момичетата на онзи ъгъл, и не по мое желание те стърчаха на този ъгъл.
Целият замисъл се крепеше на силата и предаността на Лин. Колкото по-дълго стояха на ъгъла срещу затвора,
толкова по-голяма огласяване получаваха нашето дело и съдебните заседания. Тази мощна реклама привличаше все
повече желаещи да влязат в „семейство Менсън“.
Докато траеше съдът, Сейди наистина се обърна на сто и осемдесет градуса и отново застана на моя страна. По
едно време тя, Кейти и Лесли дори искаха да поемат вината върху себе си, за да ме откачат от въдицата. Но вече
беше твърде късно, защото, доколкото разбрах, Линда и Мери бяха заели мястото на Сейди и бяха дали показания
срещу мен, за да получат неприкосновеност. Така или иначе, надеждата да спечеля делото отслабваше с всяка
изминала седмица и месец. Всичко беше против мен, подкрепяха ме само момичетата на отсрещния ъгъл.
Назначеният от съда мой адвокат беше изпълнен с енергия, но беше способен най-вече да размахва ръце. Не чух
нищо смислено от него, което би могло да има някаква тежест в съда. Няколко пъти молих да ми дадат възможност
сам да се защитавам в съда, но всеки път, когато се обръщах с такава молба или правех сцена по този повод, ми
отказваха и дори ме извеждаха от залата.
В отчаянието си няколко от младежите извършиха кражба, като се надяваха да намерят оръжие и пари, за да ме
освободят от затвора със сила. Хванаха ги, когато влизали в магазин за спортни стоки. И някой от тях наклепал на
полицията, че и този опит за грабеж е организиран от мен. По дяволите, към този момент аз вече половин година
лежах сам в килия на строг режим. Аз дори не познавах някои от задържаните. Тези момчета бяха тръгнали на
въоръжен грабеж не заради мен, а защото бяха научили от вестниците за хубавите млади момичета, които и денем, и
нощем стояха на улицата. Мераклии за секс и остри усещания, момчетата бяха решили да си опитат щастието.
Всичко останало го направиха момичетата. Аз нямах възможност да контролирам събитията извън моята килия.
Когато съдията в крайна сметка ни осъди на смърт, аз не бях потресен, изпитвах единствено злоба и обида.
Вече отдавна не се погаждах със закона и прекрасно разбирах: „който пие, той си плаща“. Аз се възмущавам и
протестирам вече много години не затова че съм получил обвинителна присъда и съм бил наказан, а защото всичко
беше преобърнато с главата надолу. Не съм доволен от начина, по който ме съдиха. Да, загинали са хора и значи
някой трябва да плати. Очевидно е, че в затвора е вкаран този, който трябва, но мотивите, използвани, за да ни
обвинят, и особено мен, бяха абсурдни.
Вестниците и телевизията, режисьорите и авторите на книги направиха от мухата слон. Митът за Чарлз
Менсън, такъв, какъвто го рисуваше пресата, замъгли мозъка на по-голямо количество хора, отколкото самият аз
някога бих могъл. Дявол да го вземе, в книгата, от която забогатя окръжният прокурор, той ме беше надарил с такава
сила, че аз можех да му спра часовника само с поглед. Във филма аз въртях стрелките на часовника също само с
поглед. А пък аз мога да спра часовник само ако го смачкам с крак. След този филм аз гледам втренчено всеки
циферблат. И знаете ли какво? Колкото и да се старая, часовниците никога не спират, а стрелките им никога не се
въртят сами. Но всичките тези празни приказки накараха хората да повярват, че притежавам някакви магически
способности.
А ако някой все още се съмнява в това, тоновете писма ще докажат, че съм прав. На мен ми писаха хора от цял
свят, мъже и жени на всякаква възраст, абсолютно непознати. Тяхната осведоменост и интерес са пряк резултат от
разпространението на скандалната ми слава в книгите и т.н. Авторите на писмата вярват, че аз наистина съм
надарен със сила и харизма, приписани ми от журналистите, търсещи сензации. А номерът е там, че повече от
половината от хората, които ми пишат, ми предлагат живота си в пълно мое разпореждане. Някой е готов да грабне
пистолети и ножове заради мен. Някой просто иска моята любов и внимание. Дявол да го вземе, аз мога да бродя по
улиците сто години и да завличам в мрежите си нови хора, и пак няма да събера повече хора, отколкото бяха с мен,
когато ни арестуваха. Но от мен направиха сензация — и хиляди хора поискаха да бъдат с мен и да се влеят в
живота, който аз проповядвах.
Сега ще ви попитам: нима моята харизма, моята власт, моята любов или моята лудост привличат тези хора към
мен? Или цялата работа е в авторите, до такава степен обсебени от желанието да се откроят пред четящата
аудитория, че са създали чудовище и са поддържали мита, за да станат известни?
Когато за първи път попаднах в килията на осъдените на смърт, аз исках да стана един затворник с обикновен
затворнически номер, когото никой не помни. Но това така и не се случи. Осемнадесет години аз се опитвам да се
разтворя сред другите затворници в двора на затвора и да се превърна в един обикновен осъден, но началството
никога няма да допусне това. Пък и пресата няма да ме остави на мира. Самата система добавя безумие. По
правилата на вашия свят, комисията за условно предсрочно освобождаване на щата Калифорния трябва да ме вика,
за да разгледа въпроса за моето предсрочно освобождаване. На последните заседания в залата на съда беше пълно с
телевизионни камери, за да може всеки желаещ да оцени раздаваното от комисията правосъдие и ефективността от
нейната работа. Но играта се играе не само в тяхното поле, а и в моето. Те прекрасно знаят, че няма да ме пуснат. За
да не се напряга комисията, докато приема предварително известното решение, аз се правя на глупак пред нея и
пред камерите. И дори ако на членовете на комисията би им се наложило да кажат: „Добре, Менсън, можеш да си
ходиш вкъщи“, на мен не би ми останало нищо друго, освен да попитам: а къде? Вие ме сложихте в тази килия,
когато бях на дванадесет години. Аз станах такава част от затворническите килии, каквито са решетките на
прозорците и вратите. Тук е моят дом. Вие ме извадихте оттук през 1967 год., дадохте ми децата си, отделихте ми
малко пространство в пустинята, а после ми отнехте всичко. Нищо не ми остана зад стените на затвора. И ако вие
ме изгоните, аз просто ще трябва да си търся друго укритие. Но работата е там, че аз вече се изморих да се крия. Аз
се крия зад мита и го използвам в своя защита от момента, в който попаднах тук, но аз съм сит до гуша с тази игра,
започната през 1969 год. Митът остаря заедно с мен.
Казвам това за вас, които треперите от страх като си мислите, че един прекрасен ден аз ще изляза от затвора:
поемете си въздух, това едва ли ще се случи някога. Що се отнася до вас, жертвите на този лъжлив шум, който ме
представя като харизматичен вожд на някакъв култ, гуру, любовник, прелъстител и нов Исус, искам да знаете: тук, в
затвора аз имам всичко и дори повече. Телекамерите са моите очи. Моят разум е настроен на такова количество
телевизионни канали, колкото няма във вашия свят. И цензура тук не се допуска. Благодарение на това целият свят и
вселената са в мое разпореждане. Така че запазете си съчувствието за някой друг и знайте, че в затвора пребивава
само моето тяло. Аз ходя по вашите улици, когато си поискам. Аз съм сред вас.
Zодиак
Аз не съм болен, аз съм безумен
Надявам се, че ще получите удоволствие.

Zодиак
Убиецът не е намерен
Zодиак без преувеличение може да се нарече Джак Изкормвача на XX век — той е най-известният сериен убиец
на миналото столетие, който не е заловен, върху него тежат 5 убити и 2 ранени жертви, мястото на действие е
водеща световна държава, много десетилетия той предизвиква интереса на криминалистите и обикновените
любители, които издигат версии и пишат книги. Псевдонимът „Zодиак“ (както и „Джак Изкормвача“) произлиза от
едно писмо, но Zодиак си го е измислил лично.
Сигурно много от вас са гледали филма на Дон Сийгъл „Мръсният Хари“4, в който Клинт Истууд играе
полицейски детектив, а ролята на циничния убиец интригант е блестящо изпълнена от актьора Андрю Робинсън.
Този филм е заснет по мотиви на историята на Zодиак, с много измислица, разбира се, но основните нюанси са
спазени — убиец, който си играе с полицията и се подписва с псевдонима „Скорпион“ (един от знаците на
Zодиака), който отвлича училищен автобус. Във филма убиецът си получава заслуженото, но истинският Zодиак
успява да избегне истинското наказание. Може да се каже, че му е провървяло като в приказка — в хода на
преследването по гореща следа, била допусната грешка, която станала фатална за полицията и спасила Zодиак от
залавяне.
Датата на раждане на Zодиак е неизвестна, затова неговата история започва от датата на първото му (двойно)
убийство — на 20 декември 1968 год. В този ден късно вечерта двама студенти в колеж, 16-годишната Вети Лу
Дженсън и 17-годишният Дейвид Фарадей, се усамотили на първата си среща в автомобила си на един малък
паркинг на края на автострадата в района на езерото Герман, край градчето Валехо (Калифорния). Там и ги
настигнала смъртта, явила се в образа на мъж с пистолет. Дейвид загинал в колата от един куршум, Вети обаче
успяла да изскочи от автомобила и се опитала да избяга — нейното тяло, пронизано от пет куршума лежало на
повече от десет метра от колата. Нямало следи от сексуално насилие, макар че Вети била много съблазнителна
„кукличка“. Труповете били намерени само няколко минути след убийството, но убиецът се скрил с автомобила си
и не успели да го задържат.
Отначало се появила версията, че младата двойка е убита от наркомафията и полицейските следователи
притиснали приятелката на Бети Лу, при която двамата с Дейвид се отбили малко преди случилото се, а също и
някои други нейни училищни приятели, за да изяснят кой продава наркотици в училището. След това се намерил
един младеж, който бил влюбен в Бети Лу, бил неин връстник и живеел през един квартал. Така се родила втората
версия — за убийство от ревност. Върху този младеж също бил осъществен психологически натиск от полицията,
която оставила всички тези хора на мира, когато във Валехо било извършено още едно подобно двойно убийство и
неизвестен сериен убиец заявил за съпричастността си и към двете убийства.
След убийството на Бети и Дейвид била изминала повече от половин година и на 5 юли 1969 год., късно
вечерта, 22-годишната Дарлин Елизабет Ферин се намирала в кола на паркинга на нощен клуб Blue Rock Springs в
покрайнините на град Валехо заедно със своя 19-годишен приятел Майкъл Мегю (макар че била женена и имала
малко дете). В друг автомобил се намирал мъж, който пристигнал на паркинга след тях. Скоро Дарлин била мъртва,
а Майкъл останал жив след три куршума и впоследствие направил общо описание на убиеца, който излязъл от
колата си, и когото Майкъл видял само за секунди, защото паднал в тъмния салон на автомобила, съборен от
изстрелите. Полицията била извикана от младежи, които излезли при колите си на паркинга, но двамата патрули се
забавили, защото не повярвали веднага на съобщението за изстрелите. Това била нощта след Деня на
независимостта, и навсякъде имало фойерверки. Полицаите се появили, когато Дарлин изпуснала последен дъх и
вече не можела да говори.
С тази жертва са свързани най-много митове за Zодиака: тя уж познавала предишните му жертви, някой уж я
преследвал преди смъртта ѝ, тя сякаш се страхувала от някого и казвала: „Аз видях как той уби някого“, а малко
преди да умре казала: „Утре ще четете за мен във вестниците“. И уж малко преди да умре, двамата с мъжа ѝ Дин
организирали весело мероприятие с компания от приятели, които дошли да боядисат стените на новия им дом и
сред тях уж бил и убиецът, и че той се обаждал по телефона, но мълчал в слушалката. Внимателната полицейска
проверка не открила никакви свидетелства и факти в полза на това, че жертвите от двете убийства (и от следващите
също) са се познавали и че поне една от жертвите е можела да познава убиеца. Полицаите намерили само един
почитател на Дарлин (а не преследвач), който бил абсолютно извън подозрение. Никой не разказал на полицаите за
подобни изказвания на Дарлин, и нито Дин Ферин, нито някой друг не съобщил на следователите, че в къщата им е
имало такова мероприятие. А няколко години по-късно по-малкият брат на Дарлин — Лео, си признал, че той е
звънял и мълчал по телефона, тъй като искал да я засече в дома на родителите им и да я помоли да му намери
марихуана, която пушел, тъй като тя работела като сервитьорка в един бар. Онова били измислици на сестрите на
Дарлин — Памела и Линда, които отначало, от страх пред закона и защото не знаели, че ще станат част от
легендарна история, казвали на полицията истината; но с течение на месеците и годините, докато се къпели в
лъчите на славата на Zодиак, те решили да блеснат още повече и започнали да разказват на журналистите измислени
случки и факти, които нямали реално потвърждение, но заинтригували много хора за десетки години напред. Освен
всичко друго, в това митологично творчество била замесена дори политиката. Роналд Рейгън, бъдещият президент
на САЩ и приятел на Михаил Горбачов, тогава бил губернатор на щата Калифорния от Републиканската партия, а
кметицата на град Валехо от Демократическата партия — Флоренсия Дъглас, много искала да го смени на този пост
и в предизборните си речи заявила пред репортери, че делото за убийството на Дарлин Ферин не било разследвано
достатъчно добре, с което искала да каже, че тя, като един добър губернатор от друга партия, ще въведе необходимия
ред, макар че полицията работила много съвестно — проверила всички хора, факти, обстоятелства и версии много
внимателно.
В действителност Zодиак си подбирал подходящи жертви — самотни млади двойки, сред непознати хора, в
необходимите обстоятелства, преследвал ги и ги настигал в удобни за него места: първата двойка била убита на
„трасето на любовниците“ извън град Валехо, втората — на паркинга на нощен клуб в покрайнините на града.
Според получени от полицията сведения, много подобен мъж в подобна кола известно време преследвал друга
двойка на същите места, малко преди убийството на Вети Лу Дженсън и Дейвид Фарадей, а Дарлин Ферин и
Майкъл Мегю проследил от града.
Половин час след разстрела на Дарлин и Майкъл в полицейския департамент на град Валехо зазвънял телефон
и мъжки глас казал: „На една миля на изток от булевард «Колумбус», преди да стигнете до обществения парк,
можете да намерите два трупа в кафяв автомобил. Аз ги застрелях от един 9-милиметров «люгер». Онези дечица
миналата година също ги убих аз“.
На 31 юли три калифорнийски вестника получили писма от неизвестен човек, който поемал отговорност за
извършените убийства. Участието си в убийствата той доказвал с изброяването на някои подробности, за които не
се споменавало в средствата за масова информация — те били известни само на него и на полицията. Например,
броят на изстрелите по Фарадей и Дженсън, пресметнат по намерените гилзи — първите два изстрела били
изстреляни в нищото, вторите два уцелили колата, следващият — главата на момчето, който го убил, и последните
пет изстрела — в момичето. Аналогично било и с другите, изброени от автора факти. По-късно един от
следователите казал, че такива подробности наистина не били публикувани никъде и всички в полицията
повярвали, че писмото наистина е написано от убиеца.
Писмата били частично зашифровани. Тези зашифровани части (три от една голяма) били публикувани по
настояване на автора на писмото, който заплашил, че ще разстреля цяла дузина хора по улиците, ако това не бъде
направено. Шифърът бил разгадан от местен учител по математика и неговата съпруга. В него авторът казвал, че му
харесва да убива хора и че в задгробния му живот те ще станат негови роби. Подпис нямало, но имало емблема —
кръст в кръг. Нейното значение не е разгадано от криминалистите и до днес, но съществуват няколко версии:
например, символично изображение на оптически мерник. Изобщо Zодиакът е кръг, разделен на четири части и
такъв логотип има американската фирма „Zодиак“, вероятно убиецът просто е взел нейната емблема и името ѝ. Той
нарекъл себе си Zодиак за първи път в следващото си писмо, получено в редакцията на вестник в Сан Франциско на
4 август. Оттогава почти всички писма на убиеца започвали с израза „Говори Zодиак“ и завършвали с неговата
емблема.

Символът, с който Zодиак подписва посланията си

Следващата жертва на Zодиака отново станала млада двойка — студентите колежани, 22-годишната Сесилия
Шепърд и 20-годишният Брайън Хартнел, които си направили малък пикник на полуострова около
калифорнийското езеро Барес вечерта на 27 септември 1969 год. Те не знаели, че през целия ден Zодиак си подбирал
жертви в околностите на езерото по неговия метод — ту наблюдавал от колата си три 21-годишни девойки, ту ходел
след възрастен мъж и сина му, които имали пушка и това го уплашило, затова се върнал в автомобила си, който бил
паркиран плътно до автомобила на този мъж и неговия син. След това той по същия начин паркирал плътно зад
автомобила на една млада двойка, която си почивала на полуострова. Брайън и Сесилия се заседели на постланото
върху тревата одеяло до късно и вечерта към тях се приближил мъж с черна маска качулка и сложени върху нея
слънчеви очила. След като ги заплашил с пистолет, той поискал пари и ключовете от колата (но после не взел нищо
със себе си) и им разказал, че е избягал от затвора и иска да замине за Мексико, а след това ги вързал и започнал да
ги ръга с нож в гърба. Според една от версиите, той експериментирал с друг вид оръжие, но по-вероятно е, че
просто е искал да ги убие тихо, тъй като се намирал на полуостров, чийто провлак можел да бъде преграден от
хората, които чуят изстрелите. Момичето, с десет удара в гърба, гърдите и корема, починало в болницата след две
денонощия, а момчето, с шест удара в гърба оживяло и успяло да пропълзи двеста метра до хората, които извикали
полицията. Преди да се скрие с колата си, убиецът написал с черен маркер върху бялата врата на колата на жертвите
датите на предишните убийства на Zодиак, заедно с датата на настоящето и по такъв начин поел отговорността за
тях върху себе си.
След някое време неизвестен човек се обадил в полицейското управление на град Напа и разказал за
извършеното от него убийство. След това оставил слушалката да виси на кабела. Предният път той я сложил на
вилката, но телефонът веднага започнал да звъни, защото полицейският телефонен оператор (жената, която си
говорила със Zодиак) изпратил насрещно повикване и тогава той хванал слушалката и я оставил да виси на кабела.
Сега обаче направил това веднага, научен от опита, и това показва, че и в двата случая се е обаждал един и същи
човек — Zодиак.
Последното убийство на Zодиак се различавало поразително от предходните — жертва станал самотния 29-
годишен таксиметров шофьор Пол Стайн, застрелян в главата от неблагодарния си пътник вечерта на 11 октомври
1969 год. на добре осветено кръстовище в Сан Франциско. Убиецът не знаел, че една компания от тийнейджъри го
наблюдава от прозореца на съседна сграда и те извикали полицията. Обаче младежите го описали като „тъмен
човек“, подразбирайки, че имал загар, а полицаите решили, че става дума за негър и дали този ориентир на всички
патрулни постове. Скоро двама патрули в полицейска кола срещнали човек, който идвал по успоредна улица от
мястото на убийството, но той бил бял, затова го пуснали да мине. А когато получили новото правилно описание, те
се сетили за него, но било вече късно. Така Zодиак по чудо се спасил от задържане и разобличаване.
Според описанието той бил среден на ръст и на средна възраст, с плътно телосложение (но не дебел) и носел
очила. Но в писмата си Zодиак уверявал, че изглежда по друг начин, а по време на убийствата се маскирал.
След няколко дни в редакцията на многотиражен вестник в Сан Франциско бил донесен плик, в който имало
парче от окървавената риза на Пол Стайн и поредното писмо на Zодиак. Иначе това убийство нямало да му бъде
приписано. Разбрал от новините, че още при извършване на престъплението, е бил забелязан от ученици, в това
писмо той заплашил някой ден да убие децата от някой училищен автобус, но обещанието му се оказало блъф.
Zодиак станал много известен (още след първите убийства) — репортажите за хода на разследването се
печатали в пресата и се излъчвали по телевизията, оцелелите потърпевши, роднините на жертвите, следователите и
експертите раздавали интервюта на журналистите, редакциите на водещите калифорнийски вестници били
затрупани от писма на читатели ентусиасти, които предлагали помощта си на свидетелите и детективите.
Доколкото е известно, Zодиак повече не е убивал. Може би го е възпряло това, че последният път той бил на
косъм от задържане и за първи път е бил видян от свидетели — няколко момчета и двама полицаи. Но на него му
било необходимо да се реабилитира и да продължава да нанася на обществото някакви удари, а също да поддържа
своята известност, затова той започнал да пише много писма на вестниците. По този начин активността на Zодиака
се дели на два етапа — престъпен и епистоларен. В едно от писмата си той зашифровал истинското си име, но
дешифровчиците така и не могли да стигнат до еднозначно разгадаване на шифъра. В друго писмо той настоял
неговият знак да украсява града и всички хора да го носят на гърдите си. В трето писмо той си приписал едно
реално убийство на полицай в автомобил, но когато вестникът написал, че Zодиак лъже и съобщил кой е истинският
убиец, в следващото си писмо той избухнал в гневна тирада за това на какви мъчения ще подлага своите роби след
смъртта им. Друг път, когато била публикувана версия за следа от Zодиак в неразкритото убийство на младо момиче
в южнокалифорнийския град Ривърсайд, той с удоволствие се съгласил да го признае, като написал „за
разобличаването на моята дейност в Ривърсайд“, макар че дотогава дори не бил го споменавал, въпреки че
непрекъснато увеличавал бройката на убитите от него хора. Така през 1969 год., той си признавал за 8 убийства, през
1970 — за 13, през 1971 — за 17 и през 1974 год. — за цели 37. Без никакви доказателства, въпреки че полицията
знаела за всички неразкрити убийства и обстоятелствата около тях. Обаче реалните си убийства той доказвал с
множество подробности, които били известни само на полицията и на него.
Общо от Zодиак в редакциите на различните калифорнийски вестници били получени около двадесет послания
— писма и картички, с едно тригодишно прекъсване след 1971 год., последното писмо е от 1974 год. С това
историята на Zодиак свършва.
Но разследването продължило още дълги години, издигали се версии, намирали заподозрени. Както за всяка
продължителна сензация, така и за Zодиак били написани статии и книги, били заснети репортажи и филми. От
една страна, това било хубаво, от друга — много от нещата били направени от любители, които често пъти не
търсели истината, а само сензационна разгадка. Затова се родили множество митове и легенди, които не само че са
живи до ден-днешен, но и затулват истината. Както и в случая с Джак Изкормвача, когото смятали за наследник на
британския престол или за полудял лекар хирург от Русия, някои версии били уникални и заслужават да бъдат
споменати. Според една от тях Zодиак не е един човек, това е организирана банда, в която различни хора убиват,
звънят по телефона и т.н. В крайна сметка тази версия имала само едно достойнство — компенсация на
недостатъците на версията за убиеца единак, чиито следи никой не можел да хване. Подозирали бандата комуна на
Чарлз Менсън, разобличена пак там (в Калифорния) и по същото време (в разгара на търсенето на Zодиак). Според
друга версия, Zодиак бил терористът бомбаджия Юнабомбър (Теодор Качински). Изобщо, на Zодиак се опитвали да
припишат убийства и цели серии от убийства в Калифорния и други щати много по-смело, отколкото правел това
той самият, а също така се опитвали да го открият в известните и по-малко известните серийни убийци.
Истинският Zодиак не е попаднал в полезрението на полицията нито като един от трите хиляди проверени
заподозрени, нито изобщо като престъпник, който би могъл да остави отпечатъците и данните си в базата данни,
иначе той щял да бъде намерен. Той не е извършвал други убийства нито преди, нито след онези, за които се знае.
През всичките тези години полицията разполага с пръстовите отпечатъци и образци от ДНК на Zодиак, но те не
съвпадат с отпечатъците и гените на нито един от заподозрените.
Въведение в профайла на убиеца Zодиак
„Аз не съм болен. Аз съм безумен“ — ред от „Признанието“, първото послание на Zодиак от 29 ноември 1966
год., копия от което били изпратени от него и в полицията на Ривърсайд, и в редакцията на вестник Riverside Press-
Enterprise.
Макар че като цяло експертизата дала положителен отговор, че ривърсайдските писма („Признанието“ плюс
трите типови бележки от 30 април 1967 г. на различни адреси) и написаното стихотворение върху чина в
библиотеката на Ривърсайдския колеж „Уморен от живота / Нежелаещ да умре“, са написани от същата ръка като
по-късните, т.е. явните писма на Zодиак, някои изследователи напълно отричат версията, че тези калиграфски
шедьоври са сътворени от него. Както и това, че точно той е убил Чери Бейтс на 30 октомври 1966 г., за която става
дума в „Признанието“. Всъщност версията за участието на Zодиак в това единствено неразкрито в цялата история
на Ривърсайд убийство започнала да се разработва широко едва през ноември 1970 год., след като Пол Айвъри,
репортер от San Francisco Chronicle, специализирал се в делото на Zодиак, получава анонимно писмо с указание за
голямото количество паралели между убийствата на Zодиак и ривърсайдската трагедия.
И наистина „Признанието“ не е оформено така, както „фирмените“ послания на Zодиак, и маниерът на писане
не е същият. А какво да кажем за фрази като „… да я накарам да си плати за отказите, които ми даваше предишните
години“ — които са абсолютно несъпоставими със следващите заявления на палача.
Разбира се, такива неудовлетворени претенции могат лесно да бъдат отнесени към заплитане на следите. В
„Признанието“ могат да бъдат намерени косвени свидетелства, че неговият автор е от същата възрастова група като
осемнадесетгодишната Джо Бейтс. В началото на писмото, избирайки следващата си жертва, убиецът говори за
момиче, „което ми каза не, когато я помолих да се срещнем в училище“ — което като минимум показва, че е минало
малко време откакто убиецът е завършил училище, а дори може да подсказва, че авторът на писмото е ученик. Обаче
дори онези откъслечни описания на Zодиака, които полицията успява да получи впоследствие по никакъв начин не
го рисуват като връстник на Бейтс. Макар че съществува и въпросът кой и на каква възраст би могъл да ѝ се слага,
колко дълго този човек може да помни любовните си неуспехи в училище и че в крайна сметка, може и да си е
измислил всичко.
При всички явни и косвени признаци, че убийството на Бейтс е било извършено от Zодиак, той не го признава.
И по-точно, не го признава веднага. Защото е оставил твърде много следи и справедливо предполага, че рано или
късно ще го разкрият. По-късно той сам си признава това в писмо до редакцията на Los Angeles Times от 13 март
1971 год.: „… техните (пропуски) там са дяволски много“. Може би убийството на Бейтс е било първото в кариерата
на Zодиака и това е била истинска проба на перото.
Но дори „Признанието“ да не е било написано от самия Zодиак, а ние сме убедени в обратното и разглеждаме
подробностите на този инцидент изключително от уважение към другите изследователи на делото на убиеца,
Zодиак все едно с пълно право е можел да каже за себе си: „I am not sick. I am insane“.
И още веднъж: „I am not sick. I am insane“. „Аз не съм болен. Аз съм безумен“.
 Най-известният фоторобот на Zодиак

***

Кой е Zодиак? С две думи — това е калифорнийски сериен убиец, който през 1960-1970 год. е убивал хора без
никакъв сексуален подтекст (макар че му измислиха и то какъв) и след това изпращал изпълнени със заплахи отчети
за свършената работа във вестниците. Също така той обожавал от време на време да подхвърли на полицията и
обществеността шифровани текстове — за да не скучаят без работа. Заради тези особености Zодиака бил наречен
„кодовият убиец“ (the code killer) и „тайнственият убиец“ (the cryptic killer).
Zодиака така и никога не бил хванат.
Не могли да прочетат и всички негови шифровани текстове.
За това, че Zодиак като минимум не е бил обикновен сериен убиец, а е имал някаква идея — очевидно ясна
само на него, говори, ако не друго, то неговата система. Като правило всеки сериен убиец има своя система. Тя може
да бъде скрита и не толкова очевидна, но схема задължително има. В началото системата на Zодиак била повече от
ясна: той нападал вечер в почивните дни или по празници усамотили се някъде извън града и недалеч от вода млади
двойки и жестоко се разправял с тях. Но убийството на таксиджията Пол Стайн в центъра на Сан Франциско на 11
октомври 1969 год. напълно излиза от тази схема. Това обстоятелство накарало полицията и властите на града да се
отнесат сериозно към заплахите на „маниака“ да започне да убива ученици, когато в писмото си от 13 октомври
1969 до San Francisco Chronicle, където той си признава за убийството на таксиджията, Zодиак заплашил:
„Учениците са прекрасни мишени, мисля, че ще унищожа някой училищен автобус някоя сутрин“. Шофьорите на
училищните автобуси в Сан Франциско тогава преминавали през специален инструктаж, какво да правят, ако по тях
започнат да стрелят. А сред учителите и директорите на училищата в града царяла истинска паника. Също както и
сред родителите на потенциалните жертви на убиеца. И не само Сан Франциско — цяла Калифорния, цяла Америка
се изправила на нокти. От Zодиака можело да се очаква всичко. По-точно, дори не знаели какво да очакват. Робърт
Грейсмит, карикатурист и по съвместителство любител детектив, автор на бестселъра „Zодиак“, бил ужасен от това,
че „този престъпник сякаш експериментира с начините за унищожаване на хора“. Наистина: „с огън, нож, пистолет,
въже“ (текстът е от картичка от 27 октомври 1970 год., изпратена в San Francisco Chronicle). Но „огън“ никой не бил
виждал.
 Традицията да се изпращат писма в средствата за масова информация тръгва от Джак Изкормвача, който през
есента на 1888 год., в Лондон, изпраща две писма и една картичка (по-точно — само тези три документа от цялата
камара пощенска кореспонденция, изпратена в полицията и вестниците от името на неуловимия лондонски убиец,
са признати за истински). Zодиак в началото изглежда се е вдъхновил точно от тях — в „Признанието“ той сякаш
приглася на своя лондонски колега (също останал незаловен), който изрязал влагалището на поне една от жертвите
си: „Но аз ще отрежа (на следващата жертва) нейните женски части и ще ги изложа на оглед пред целия град“. В
реалността Zодиак не е правил нищо подобно нито с „каноническите“ си жертви, нито дори с онези, за чиито
убийства са го подозирали, но така и не са могли да намерят доказателства за участието му в тях. По-късно, когато
слага в пликовете с посланията си окървавени парчета от ризата на убития таксиметров шофьор (направил това два
пъти — на 13 октомври 1969 год. в писмо до San Francisco Chronicle и на 20 декември 1969 год. в писмо до
известния калифорнийски адвокат Мелвин Бели), Zодиак отново е подражавал на Джак Изкормвача, който на 15
октомври 1888 год. изпратил половината бъбрек на жертвата си на „Комитета за бдителност на Уайтчапъл“.
По същия начин можем с определена степен на увереност да кажем, че при нападението над Сесилия Шепърд
и Брайън Хартнел на 27 септември 1969 год., Zодиак се е вдъхновил от убийството, извършено от членовете на
„семейството“ на Чарлз Менсън в дома на Шарън Тейт на 9 август 1969 год., а за така и нереализираната заплаха да
обстреля автобус с ученици, когато те „шумно ще се изсипят навън“ — от касапницата, устроена на 1 август 1966
год. от Чарлз Уитмън, Тексаският снайпер.
Както се вижда от посланията, при Zодиак нещата с хумора са наред. Изобщо, странно е, че много хора са се
отнесли сериозно към неговото искане всички да носят значки със символа на окръжност, пресечена от кръст
(картичката от 28 април 1970), виждайки в това верен признак на неговата истерична мания за величие. Казано на
съвременен език, това била ужасна подигравка, което се вижда и от следващото му писмо от 26 юли 1970 год. Като
изключим креативността, надрасканото от Zодиак стихотворение върху чина красноречиво показва неговото
поетическо дарование. „Кодовият убиец“ създал себе си от страниците на книгите, откъси от филми и от методите
на други серийни убийци — един такъв художник постмодернист, превърнал себе си в интерактивна инсталация.
Титлата му е прекалено измислена и даже помпозна, но пък е точно така.
Между другото, ако разгледаме постмодернизмът не като направление в изкуството, а като историческа
парадигма, то Zодиак е неговото живо олицетворение: сам роден от кинематографа, той породи с действията си нов
етап в него — конкретно на делото на „тайнствения убиец“ почти достоверно са посветени седем филма, а в колко
се споменава или служи като епизодичен персонаж, или като неясен прототип — тези филми не могат дори да се
преброят.
Да, в писмата си Zодиак често ни въвлича в заблуди и лъже откровено. Но това си има елементарно обяснение:
той играе. Изобщо, от неговите послания се вижда на първо място — как непосредствено се е формирал феноменът
Zодиак — формирал се е с писмо след писмо, и на второ място — как е прогресирало неговото безумие, неговото
презрение към хората, неговата мания за величие. Всяко следващо писмо звучало все по-издевателски от
предишното. Zодиак се забавлявал.
А да контролираш баланса на играта (желанието за нея съществува у серийния убиец по подразбиране) и на
инстинкта за самосъхранение (една от главните прояви на който е конспирацията) е много сложно. Много серийни
убийци и терористи са били хванати точно затова че не са могли да контролират желанието си за игра. Това е като с
наркотиците: колкото по-дълго ги употребяваш, толкова по-малко внимаваш и толкова по-голямо е усещането ти за
всепозволеност и безнаказаност. А да убиваш хора е много по-грандиозно, отколкото да си имаш работа с някакви
наркотици.
Каквото и да са говорели, каквито и диагнози да са слагали задочно на Zодиак, той си е давал пълен отчет за
действията си. Знаел си е мярката. Здравомислещо е оценявал и напълно е контролирал ситуацията. Дори от гледна
точка на социалното разположение на силите. Най-добре това се вижда в един откъс от писмо до San Francisco
Chronicle от 20 април 1970 год.: „Обаче много по-почтено е да убиеш ченге, отколкото дете, защото ченгето може да
стреля в отговор“. Това, между другото, е начинът на мислене на терориста, но не и на серийния убиец. При това
идеен терорист. Не е нужно да си много умен, за да видиш в посланията на Zодиак, че той доста сносно се
ориентира в младежката радикална субкултура на 60-70-те години. По някакъв начин той със сигурност е бил
свързан с тези главорези идеалисти, които тогава възнамеряваха да преобърнат света.
Всъщност терорът, който подлудява всички, е главната заслуга на Zодиак. Едно е да предупредиш: влюбени,
бъдете внимателни, когато искате да се усамотите — може да ви причаква маниак убиец. А съвсем друго е:
граждани, извинявайте, но ние не знаем кого ще убие той следващия път. Това е истинска игра!
В картичка от 5 октомври 1970 до San Francisco Chronicle Zодиак пише „Аз съм несломим“.
В писмо от 13 март 1971 год.: „аз съм първостепенно недостъпен“.
Колко от нас могат да кажат това за себе си? А всички искат да са „несломими“. Тъкмо оттук произтича
нелогичната популярност на Zодиака сред законопослушните жители. Всички серийни убийци така или иначе се
ползват с успех сред непричастните към тяхната дейност скучаещи телезрители, фенове и интернет сърфисти, но
Zодиак тук стои отделно. Разбира се, неговият имидж е изиграл не малка роля за това, но какво е имиджът без
съдържание? Не е нужно да обясняваме кой е спечелил играта.

***

Днес всеки, който поне малко наблюдава какво се случва в младежката субкултура, а при сегашното развитие
на интернет, това не е толкова трудно, без да се замисли ще каже, че символът, който Zодиак е направил свой
фирмен знак, печат, отметка и т.н. не е нищо друго освен келтски кръст. Лесно е да се намери и справка за този
знак: в най-общ смисъл е прието той да се нарича символ на келтското християнство — според легендата го е въвел
свети Патрик при обръщането на ирландците в „истинската вяра“, като съединил християнския кръст с езическия
символ на слънцето. Но почти всяка справка ще уточни, че реално произходът на келтския кръст е предхристиянски
— християните само са заменили равностранния кръст с кръста на разпятието… И също, че този символ се нарича
още ирландски кръст или кръст на Йона.
Сега изглежда странно, че в онези години дейността на Zодиак по никакъв начин не се свързвала с „разпалване
на междунационални вражди“, „проповядване на ксенофобия“, „пропаганда на расизма“ и др. Наистина, днес
окръжност, зачертана на кръст е задължителен атрибут на скините и маргиналите на националистката идеология. И
ако днес някой види нарисуван на стената келтски кръст, на ум му идва термина „White power“ („Бялата сила“), но
не и името Zодиак.
Като политически символ келтският кръст провъзгласява себе си през 1962 год., когато белгиецът Жан Тириар
създава общоевропейската организация „Млада Европа“ („Jeune Europe“), която стои на позицията за Третия път
(просто казано нито демокрация, нито комунизъм). Демократите и либералите, които слагат всичко на един кантар,
незабавно я провъзгласили за „нацистка“ и „фашистка“. Други източници твърдят, че за първи път символът на
келтския кръст е бил задействан от националистите едва в края на 1982 год., когато британският националистки
ъндърграунд, а именно Ян Стюарт и неговия SCREWDRIVER, започнал да действа съвместно с националисткия
официоз — „Британски национален фронт“ (British National Front), основан през 1967 год. Впрочем британските
националисти най-вероятно само са последвали примера на Жан Тириар, защото все едно не можело да се намери
символ, равен на забранената свастика по узнаваемост, простота и яснота.
Каквото и да се е случило, в края на 60-те и първата половина на 70-те, когато е действал Zодиак, използването
на келтския кръст от националистките елементи било дори в Европа толкова маргинализирано, че за огромна част
от американците зачеркнатата с кръст окръжност била символ на убиеца изрод, но не и на „фашистите“.
Да повторим: по онова време в дейността на Zодиак не е намерена „нацистка следа“. Всичко било много по-
просто. Не е нужно да обясняваме защо полицията, пресата и детективите любители са се стремили да намерят
някакво окултно съдържание в символа на Zодиак. При това тази мистична истерия не се е родила от нищото: през
1966 год. философът провокатор и окултен авантюрист Антон Лавей основал своята скандална „Църква на
Сатаната“ (Church of Satan), и неведнъж е правен опит делото на Zодиак да се свърже с дейността на тези, в общи
линии безобидни, радикали хедонисти.
Може да се каже, че този символ е също толкова древен, както и самата философско-мистична мисъл:
окръжност, пресечена от две черти лесно се разпознава в схемата на системата на света на Аристотел, тя може да
бъде видяна в т.н. „сфера на Демокрит“ — магически кръг, с помощта на който в античните времена определяли ще
умре ли болния или ще оздравее. Да оставим античните времена, този символ е намерен дори сред скалните
рисунки, например в Лангар (Узбекистан). Там има дори свастика.
Но най-голяма популярност сред окултистите този символ все пак придобива през XX век, дори във втората му
половина, и особено в астрологията. Всъщност окръжността с наложения върху нея кръст, може лесно да се открие
още в класическата средновековна схема на хороскопа. Освен това, с подобен символ, с тази разлика, че чертите,
пресичащи окръжността не излизат зад пределите ѝ, се означава и Земята, и по-точно глобусът (чертите
символизират екватора и нулевия меридиан).
Но не всички искали да видят в символния шедьовър на Zодиак някакъв мистичен смисъл. Полицаите, от чисто
професионална гледна точка, дълго време били убедени, че знакът на Zодиак означава просто мерник. Друга
неастрологична версия за произхода на символа на убиеца би могла да се определи като доста екзотична и дори
пресилена, ако нямаше отношение към киното, по което Zодиак си падал: в системата от знаци на киномеханиците
кръгче с кръст се слага в началото на кинолентата. Със същия успех, но не толкова обоснован, макар че Zодиак е
пишел по вестниците и следователно е имал отношение към издателското дело (това е шега), неговият символ може
да се изтълкува като знак за свързване, който се използва при макетиране на страниците на печатните издания. А в
хидравличните схеми с такъв знак се означава индикаторът за потока…
 И сериозно, и несериозно списъкът с възможните тълкувания на символа на Zодиак може да бъде продължен и
по-нататък. Само че в това няма никакъв смисъл. Защото никой и до ден-днешен не знае какво действително е
означавал символът на „тайнствения убиец“. Никой.

***

И тъй, както вече казахме, дори за официалното следствие окултната следа в делото на Zодиака се въплътила не
само в неразгадания символ. Бил даден ход и на косвеното обстоятелство, че убиецът използвал код, стилизиран
като средновековните шифри. Какво да кажем, щом всички дати на убийствата, които можели да му бъдат
приписани, а също и всички дати на изпращане на посланията били систематизирани от различните следователи
според съвпадането им с религиозни празници, и според лунния календар, и според астрологически събития и т.н.,
и т.н. Но само при много голямо желание във всички тези окултни и астрологически разработки може да се види
някаква стройна система. Да, има и новолуния, и пълнолуния, и съединяване на Луната със Сатурн и т.н., но нищо
не е строго издържано, и освен това — с помощта на астрологията или неоастрологията, при желание може да се
приспособи всякаква теория.
Нека да опитаме да разгледаме окултната следа в неговата дейност извън всякаква система. За първи път
убиецът нарича себе си Zодиак в писмо от 1 или 2 август 1969 год. до редакцията на вестник San Francisco Examiner.
Това послание е изпратено като бонус към трите писма, изпратени ден по-рано, на 31 юли до Vallejo Times-Herald,
San Francisco Chronicle и San Francisco Examiner. В тях имало разделен на три части шифрован текст, в който убиецът
трябвало да разкрие името си, както им бил обещал в съпроводителното писмо до San Francisco Chronicle. Той,
естествено, не го направил, затова пък изложил окултната си позиция на убиец: „Най-хубавото в това (в убийствата)
е, че когато умра, аз ще се преродя в рая и всички, които съм убил, ще станат мои роби“. Посланието било
разшифровано на 8 август и още на 9-и било публикувано в San Francisco Chronicle и Vallejo Times-Herald. А
писмото, в което убиецът се представил като Zодиак, било получено във вестника на 4 август. По този начин между
тези събития има само няколко дни, което сравнено с многогодишната дейност на Zодиак представлява един
незначителен отрязък от време, който може да бъде пренебрегнат.
Всички тези прости аритметични действия бяха направени с цел да се покаже, че Zодиак по същество е
осъществил групирано окултно нападение: едновременно е казал окултното си име и е провъзгласил окултната си
цел (от само себе си това ни кара да мислим, че убиецът нарочно е използвал не много сложен код, за да може бързо
да бъде дешифриран). Както е известно, в окултизма имената, названията и формулировките не са просто имена,
названия и формулировки. Този, който знае истинското име на една вещ, той познава нейната същност.
Друг въпрос е, че никой не знае, защо Zодиак е започнал да нарича себе си Zодиак. За обяснение на това не
била издигната нито една поне малко разумна версия. Разбира се, освен „кинаджийската“ — а тези версии всички
като една са разумни. С една дума, кинохипотезата гласи, че Zодиак е взел името си от филма „Чарли Чан на острова
на съкровищата“ (Charlie Chan at Treasure Island), заснет през 1939 год. от станалия много популярен по-късно
режисьор Норман Фостър (първите версии на „Зоро“ и „Батман“). Според сюжета на филма писателят Чарли Чан,
герой на няколко филма на Фостър, проследява един медиум, който живее в Сан Франциско и се казва Zодиак, като
не без основание го подозира в престъпна дейност. Д-р Zодиак докарва до смърт клиентите си, изпраща
заплашителни писма в полицията и вестниците, а върху черните му мистични одежди, около шията му, са бродирани
знаците на Zодиака. Това е толкова просто, че дори изглежда несериозно.
А убиецът, още повече серийният, от гледна точка на ортодоксията, има само една възможност да попадне в рая:
да се разкае дълбоко и искрено за стореното и да приеме Христос в сърцето си. За демонстрация на тази идейна
установка църковниците се позовават на случая с единия от разбойниците, разпнати заедно с Христос — той се
казвал Дисмас и се намирал от дясната страна на Христос. Когато признал Христос като Бог преди смъртта си, той
отишъл в рая.
Фокусът е в това, че Zодиак наистина би могъл да се разкае за извършените убийства: по мнение на
психиатрите обстоятелството, че в крайна сметка вестниците престанали да получават писмата на убиеца, говори за
настъпил при него период на ремисия, т.е. Zодиак повече не изпитвал необходимостта да убива и да пише за това
издевателски послания (ако разбира се, не се е самоубил, или не е умрял по някакъв друг начин, не по своя воля). Но
едно е да „може“ теоретично, а друго — какво реално е направил Zодиак. Освен това, ако се придържаме към така
построената схема, излиза, че убиецът е разчитал на място в рая, след като вече е знаел, че рано или късно ще влезе
в ремисия и ще се отнася по друг начин към действията си. Тоест Zодиак би трябвало да знае в съвършенство
диагнозата си (а никой не се съмнявал, че той е психично болен и дори е преминал курс на лечение) и да пресметне
цялата ситуация в бъдеще.
Високите умствени способности на Zодиак, които отбелязват някои (не всички) експерти психиатри,
представляват достатъчно тежко основание в полза на тази хипотеза. И грубите орфографични грешки в посланията
по никакъв начин не противоречат на това — експертите направили извода, че те са правени умишлено и били
призвани да маскират истинското интелектуално ниво на „тайнствения убиец“ (така постъпвал и Джак
Изкормвача). Но дали е било така на практика? И после, каква работа има един разкаял се с роби в следващия си
живот, след като наистина се е разкаял? Ако трябва да бъдем честни, ние самите не вярваме много в разгледаната
схема и я изложихме само проформа.
По поръчка на полицията във Валехо, която се занимавала с разследване на убийствата на Дейвид Фарадей,
Бети Дженсън и Дарлин Ферин, знаменитият медицински център във Вакавил направил експертиза на посланията
на Zодиак и по изследвания въпрос психиатрите отбелязали: „Убеждението, че жертвите ще бъдат негови роби в
следващия му живот, усещането за всемогъщество — са признаци на параноидна мания за величие и отзвук от
вярванията на първобитните общества“.
Ако „кодовият убиец“ наистина е прилагал някакви окултни усилия, за да означи в една или друга форма
правата си върху душата на жертвата си, то той го е правил непосредствено в момента на убийството и
изключително в собственото си съзнание (или подсъзнание) — нито една от оцелелите жертви не описва нищо,
което би могло да се класифицира като част от някакъв окултен ритуал. Освен, разбира се, костюмът на убиеца. Не
са били намерени и никакви свидетелства за ритуал на нито едно от местата на престъпленията.
По такъв начин може да се констатира, че Zодиак или е използвал някаква техника, за която на нас, уви, нищо
не ни е известно (да повторя, много мощна техника), или е действал изключително инстинктивно, по интуиция,
смесвайки в главата си вулгарното разбиране на християнската концепция за рая и прословутите „отзвуци от
вярванията на първобитните общества“. Примерно така, както действат „оцивилизованите“ (т.е. небелите) вудуисти
(при Хертсберг, между другото, сюжетът е построен именно на вуду култа). Но ние не можем да кажем, коя от
предложените версии е най-вероятна. Може би нито едната, нито другата.
Като истински изследователи, ние не можем да премълчим и за още едно предположение, макар че то е
способно да задраска всичките ни окултни търсения. Всъщност защо Zодиак се е вкопчил така в рая? Той би могъл
да стане негова идея фикс в резултат на подсъзнателна инверсия на творчеството на Джак Изкормвача: неговото,
вече споменато писмо от 15 октомври 1888 год. е известно в света на криминалистиката под името „От ада“ (From
hell) — тези две думи били написани в горния десен ъгъл на посланието като адрес на изпращача. Zодиак е можел
да разсъждава приблизително така: моят учител е дошъл от ада, а аз ще го надмина и ще отида в рая. Като се има
предвид духът на съперничество, който цари в света на серийните убийци, това не е чак толкова безсмислена
хипотеза.

***

Разбира се, полицията имала набелязани хора, които в някаква степен се вписвали в данните, известни за
убиеца, или които така или иначе били заподозрени в съучастие в престъпленията на Zодиак. Но нито един от тях
не могъл да бъде задържан, макар и само по подозрение. Нито една улика не могла да бъде приспособена за някакво
сериозно обвинение.
Най-много от всички жители на Валехо пострадал от полицията и обществеността Артър Ли Ален. За някои
той бил „идеалният заподозрян“, дотам че публично се изказвало недоумение защо Ален все още не е арестуван.
Обаче главният заподозрян по делото на Zодиак умрял на 26 август 1992 г. на възраст 58 години на свобода. Артър
Ли Ален страдал от диабет и нарушена сърдечна дейност. На втория ден от смъртта му, в къщата му бил извършен
масиран обиск, който не довел до нищо съществено. А след десет години, през октомври 2002-ра полицията узряла
до експертиза на ДНК на Ален — сравнили я с ДНК от слюнка, взета от пощенските пликове и марки на
посланията на Zодиак. Резултатът бил отрицателен. Край. Задънена улица.
Други претенденти, с еднакво сериозни обвинения, за „длъжността“ на Zодиак нямало.5

***

В пика на своята дейност Zодиак породил маса подражатели и още повече убийци дилетанти, които се
прикривали под неговото име (дали можем да наричаме подражател човек, който сам е станал обект на
подражание? А за постмодерна ние вече говорихме). Незнайно защо много хора в Америка решили, че ако отрежат
главата на някого, а после напишат с кръв на стената „Zodiak“, всичко ще е ажур — дори не трябва да си бършат
отпечатъците от пръстите. Разбира се, те били залавяни много бързо, но въпреки това си вършели работата. По-
точно работата на Zодиак. Защото проливайки кръв и сеейки страх, всички тези лъжеZодиаци способствали за
терора, който породил Zодиак.
Най-известният подражател на Zодиак не станал някой от неговите съвременници, а представител на
следващото поколение: Хериберто Седа, действал в Ню Йорк, и заявил за себе си за първи път през 1990-та, а
разцвета на дейността му бил в периода 1992-1993 год. Също като своя по-успешен и ненадминат прототип,
нюйоркският Zодиак използвал пистолет и изпращал до местните вестници безумни послания. Само че той не
събирал роби за задгробния си живот. Напротив, луд почитател на Библията, Седа убивал хора, защото: „Те били
лоши. Те били зли хора“. Преди да ги нападне, лудият убиец питал някои от тях каква зодия са. Серийният
подражател не си ушил специален костюм, задоволявал се със скиорска шапка с дупки за очите. Хериберто Седа
убил общо трима и ранил петима, заради което на 24 юни 1998 год. получил присъда до живот.
През август 2004 год. на един от плажовете на окръг Сонома, който е само на сто мили (ок. 160 км) от ловната
арена на Zодиак, станало убийство на млада двойка с огнестрелно оръжие, което в детайли копирало убийствата с
35-годишна давност. Следствието така и не можало да изясни какво било това — начинание на млад подражател,
оригинален опит да се прикрият следите на целенасочено убийство или пък завръщане на Zодиак, който
ориентировъчно към този момент би трябвало да е почти седемдесетгодишен. Каквото и да било това, то станало
идеален повод за някакъв предприемчив американец да започне да щампова значки „Zodiac is back“ — „Zодиак се
върна“. Или „Zodiac is still among us“ — „Zодиак все още е сред нас“.
Писмата на Zодиак

Писмо от 31 юли 1969 год.

до редакцията на вестник

„Таймс Хералд“ (Валехо)

Скъпи редактор,
Аз съм убиецът на двамата юноши миналата Коледа на езерото Герман и на момичета на 4 юли. За да
докажа това, ще ви съобщя някои факти, които знаем само аз и полицията.
Коледа:
1. Марка патрони — super X
2. Произведени са 10 изстрела
3. Момчето беше с крака към автомобила
4. Момичето беше отдясно на запад
4 юли:
1. Момичето беше с износени джинси
2. Момчето също имаше дупка на коляното
3. Патроните бяха клас western
(Тук има шифрован текст, една част. Другите две части са изпратени в С. Ф. „Екзаминър“ плюс С. Ф.
„Кроникъл“). Искам да напечатате този шифър на първа страница в дневното издание на 1 август 1969 год.
Ако не направите това, ще създам голямо вълнение. Ще има гореща нощ, която ще продължи цяла
седмица. Ще обикалям из окръга и ще избирам бездомници или двойки и ще ги унищожавам, докато не
убия повече от дузина човека.

Писмо от 4 август 1969 год.

до редакцията на вестник „Екзаминър“

(Сан Франциско)

Говори Zодиак. В отговор на вашата молба за повече детайли за онова славно време във Валехо, ще
бъда много щастлив да ви снабдя с по-голямо количество материали. Между другото, добре ли си прекарва
времето полицията с кода? Ако не, ободрете ги, ако го разбият, ще ми го начукат.
На 4 юли: не съм отварял вратата на автомобила. Прозорецът беше свален до край. Момчето беше на
предната седалка, когато започнах да стрелям. Когато първият изстрел попадна в главата му, той падна
назад. Той остана в задната част на колата с вирнати крака — така го прострелях в коляното. Аз не
потеглих от място с ревящ двигател, както е написано във вестника във Валехо. Аз потеглих бавно, за да не
привличам внимание към моя автомобил. Човекът, който е казал на полицията, че колата ми е кафява,
беше негър на около 40-45 години с доста износени дрехи. Аз бях в този телефонен автомат и имах доста
интересен разговор с полицая, когато той се появи. Когато хвърлих телефона, проклетото нещо започна да
звъни, а това привлече вниманието му към мен и колата ми.
Миналата Коледа: В този случай полицията се питаше как съм могъл да стрелям и да напипвам телата
в тъмното. Те не са казвали това открито, но го подразбираха, когато изтъкваха, че нощта е била много
светла, плюс че аз съм можел да виждам силуетите на хоризонта. Гадно беше, че целият терен беше
обграден с хълмове плюс дървета. Аз прикрепих с тиксо малко фенерче към ствола на моето оръжие. Ако
сте забелязали, в центъра на светлинния лъч, който насочвате към стената или към тавана, ще има тъмно
петно от 3 до 6 дюйма напречно. Когато прикрепям с тиксо фенерчето към ствола и натискам спусъка на
пистолета, куршумът попада в тъмното петънце в центъра на светлинния лъч. Всичко, което ми е
необходимо — е просто да движа ствола от една страна на друга, като воден маркуч, нямах никаква нужда
да използвам специално оръжие. Не се радвам като виждам, че не съм получил похвална грамота.

Текст на криптограмата

от 31 юли 1969 год., разшифрована

на 8 август от Доналд Хардин

Аз обичам да убивам хора, защото това е много забавно, това е много по-забавно от дива игра,
прекрасно е убийството, защото човекът е най-опасното животно, всичко унищожено ми дава най-
вълнуващия опит, това е по-хубаво дори от чукането на момичета, най-хубавата част, когато аз умра, аз ще
се родя повторно в рая и всички убити ще станат мои роби и аз няма да ви дам името си, защото вие ще се
опитате да ме пречупите и да спрете събирането на роби за моя задгробен живот
EBEORIETEMETHHPITI.

Писмо, получено на 8 ноември 1969 год.

от редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско)6

Говори Zодиак.
Аз предполагам, че имате нужда от хубав смях, преди да получите лоши новини. Но все пак известно
време вие няма да получавате новини.
P. S.: бихте ли могли да напечатате това ново послание на първа страница? Ставам ужасно самотен,
когато ме игнорират, а в самотата си аз мога да направя моето си нещо!!!!!

Превод на писмото, получено

на 9 ноември 1969 год. от редакцията

на вестник „Кроникъл“ (Сан Франциско)

Говори Zодиак.
До края на октомври аз убих 7 души. Много се разсърдих на полицията заради лъжливите им
съобщения за мен. Така че променям начина на събиране на роби. Повече няма да се обяснявам по всеки
повод. Когато извършвам моите убийства, те ще приличат на обикновени грабежи, убийства от гняв +
няколко нагласени нещастни случая и т.н.
 Полицията не трябва никога да ме хване, защото аз съм прекалено умен за тях.
1. Аз отговарям на (полицейското) описание само тогава, когато изпълнявам задачата си, през
останалото време изглеждам съвсем иначе. Няма да ви съобщавам, че моят образ се състои от неща, които
аз (после) унищожавам.
2. Все пак аз не съм оставил никакви отпечатъци от пръсти, въпреки онова, което полицията говори
за моите убийства, аз нося прозрачни ръкавици. Всичко, което имат там (в полицията), са две леки следи
от талк, оставени от крайчетата на пръстите ми — доста безадресно + много ефективно.
Наборът от всичко необходимо за убийство е получен с пощенски запис, преди да влезе в сила
забраната (Zодиак има предвид законодателната забрана за изпращане по пощата с наложен платеж на
огнестрелно оръжие, боеприпаси, взривоопасни и отровни вещества, приета на територията на САЩ през
1968 год.). Освен един (компонент) всичко е закупено по този начин. Вие можете да се убедите, че
полицията разполага със съвсем малко, за да поработи с това. Ако се питате защо използвах такси, то аз
оставях фалшиви знаци на полицията, за да сноват из целия град, затова може да се каже, че съм осигурил
на полицаите работа, за да се чувстват щастливи.
Аз се наслаждавам на тяхното издирване, сини свине (намек за синята полицейска униформа). Ей,
синя свиня, аз бях в парка, воят на пожарна кола заглушаваше сирената на вашия автомобил. Кучетата
никога не са били по-близо от два квартала до мен + те бяха по на запад + имаше две групи, които стояха
около 10 минути отделно, полицаят на мотоцикъл мина покрай мен на около 50 метра, а ходещите пеш —
надалеч, от юг на северозапад.
P. S.: Двама полицаи се появиха около три минути след като напуснах таксито. Аз слизах от хълма
към парка, когато се появи този (полицейски) автомобил, (един от полицаите) излезе + един ме повика +
попита ме дали съм виждал някой подозрителен или странен човек преди пет до десет минути. Аз казах:
„Да, имаше такъв човек, който изглеждаше че бърза, беше въоръжен и имаше полицейска палка“ + те
завиха зад ъгъла, тъй като аз ги насочих (нататък) + аз не съм се крил в парка + никога повече не съм бил
забелязван. (Забележително е, че буквално няколко реда по-нагоре Zодиак твърди, че е бил в парка. Освен
това кинолозите са проследили пътя на следите му до бейзболната площадка, която се намира в този парк.
Фактът, че престъпникът в действителност се е скрил именно в парка Пресидио, не предизвиква никакви
съмнения, макар да е възможно след определено време да го е напуснал. Но с твърденията си, Zодиак се
опитва да вкара следствието в заблуда.)
Ей, свине, не ви ли дразни това, че ви шибам? Ако вие, полицаите, си мислите, че аз нямам
намерение да завзема автобус по начина, който ви описах, вие заслужавате да имате дупка в главата си.
Вземете една торба тор амониев нитрат + един буркан газ, съберете няколко торби камъчета на хълма +
дайте положителен заряд на всяка вещ, която трябва да провокира взрива. Смъртоносната машинка е
напълно готова. Аз бих ви изпратил снимки, но вие сте достатъчно гадни, за да проследите пътя (от тях)
назад към изготвителя (на елементи) + значи при мен, така че ще ви описвам (на хартия) моя шедьовър.
Хубавото нещо в цялата тази работа е, че всички части могат да бъдат купени на свободния пазар без
въпроси.
1 часовник с батерия (гаранция) — например, 1 година;
1 фотоелектрически изключвател;
2 медни листа;
2 шестволтови автомобилни (акумулаторни) батерии
1 мигаща лампичка + рефлектор
1 огледало
2 картонени тръби от 18 дюйма, измазани отвътре с вакса
Това, което не знаете — сглобена ли е смъртоносната машинка или се пази в моето съзнание за
бъдещо използване. Аз мисля, че вие нямате ресурси, за да (ме) спрете, като непрекъснато претърсвате
банкета на пътищата, търсейки тази вещ + навикът прави (полицаите невъзприемчиви) към напомнянията
+ напомням, че са избрани автобуси, но бомбата може да бъде използвана за други цели.
Ще се забавлявате! Между другото, ще стане много мръсна работа, ако предположите, че блъфирам.
P. S.: Бъдете така любезни, напечатайте част 1, отбелязана на 3-та страница, или аз ще направя моето
нещо. За да докажете, че аз съм Zодиак, питайте полицията на Валехо за моето електрическо
приспособление към оръжието (става дума за фенерчето, прикрепено към ствола с тиксо), което аз
обикновено използвам за събирането на роби.

Забележка: В своя втори постскриптум Zодиак настоява да се публикува фрагмента от това писмо от думите „P.
S.: «Двама полицаи се появиха…»“ до „Ей, свине…“.
 Престъпникът очевидно е преследвал целта да покаже полицаите като съвсем безпомощни и глупави хора и
точно затова се е впуснал да опише, макар и доста сбито, собственото си бягство след убийството на Пол Стайн.

Послание до калифорнийския адвокат

Мелвин Бели от 27 декември 1969 год.

Скъпи Мелвин,
Говори Zодиак, желая Ви щастливо Рождество. Едно нещо, за което искам да Ви помоля — моля Ви,
помогнете ми. Заради това нещо в мен, аз не мога да постигам, а това не ми е позволено. Аз изпитвам
огромни трудности да запазвам самообладание. Страхувам се, че отново ще започна да губя контрол и
тогава е възможно да се появи девета + десета жертва.
Моля Ви, помогнете ми. В момента децата са в безопасност, тъй като е нужна голяма подготовка, пък
и механичният тригер иска много работа. Но ако аз не се сдържа, ще стана неуправляем за самия себе си +
ще сложа бомбата.
Моля Ви, помогнете ми, аз не мога да оставам дълго време под самоконтрол.
Говори Zодиак.
Между другото, вие ли разбихте шифъра, който изпратих преди? Моето име е — (в писмото на
отделен ред са нарисувани 13 символа).
Ще полюбопитствам малко, за колко пари вие сега оценявате главата ми? Надявам се, че вие не
мислите, че аз съм онзи, който донесе синия пакет с бомбата в полицейския участък. Дори затова че
говорих с един (полицай) за убийство на ученици. Това не би било хубаво — да сложиш (бомба) на чужда
територия. Макар че в убийството на полицай има повече слава, отколкото на дете, защото полицаят може
да стреля в отговор.
До настоящия момент аз съм убил десет души. Биха били много повече, ако изключим това, че моята
августовска бомба беше фалшива. Бях потопен от дъждовете и хвърлен назад за известно време.
Новата бомба е направена подобно на тази.
P. S.: Надявам се, че се забавлявате, че съм убил 10.
SFPD (абревиатура на полицейското управление на Сан Франциско)

Текст върху картичката, получена на

28 април, 1970 год. в редакцията на

вестник „Кроникъл“ (Сан Франциско)

(На лицевата страна на картичката)

Аз предполагам, че ще се насладите на себе си, когато произведа взрива.
(На обратната страна на картичката)
P.S.: Ако не искате да произведа взрив, вие трябва да направите две неща:
1. Да съобщите на всеки за минирания автобус с всички подробности
2. Бих искал да видя добре направената емблема на Zодиак по улиците на града. Всеки да има тази
емблема на черната мощ, мелвин и др. Много бих се зарадвал, ако видя много хора да носят моя знак.
Моля, не противоречете. Благодаря на Мелвин.
Благодаря.
 Превод на писмото, получено

от редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско) на 26 юни 1970 год.

(Под стилизирано изображение на часовник има подпис)

„Нулата трябва да бъде сложена в Мег. N“
Говори Zодиак.
Аз съм много разсърден на хората от залива на Сан Франциско. Те не изпълниха моите по желания и
не носят хубавите символи (става дума за знака на Zодиак — кръг, задраскан с кръст). Аз им обещах да ги
накажа, ако не се подчинят, като унищожа пълни училищни автобуси. Но сега училището е в лято
(ваканция), така че аз наказах хората по друг начин. Аз застрелях един човек, който седеше в паркиран
автомобил с 38-калибров.
Картата, заедно с този код, ще ви каже къде е сложена бомбата. Имате няколко опита да я откопаете.

Писмо от 24 юли 1970 год.

до редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско)

Говори Zодиак.
Аз съм доста нещастен, тъй като хората не носят прекрасните значки. Сега имам един малък списък,
който започва с една жена + нейното бебе, на които организирах доста интересно пътуване вечерта преди
няколко месеца, което завърши с изгаряне на автомобила.
Така че някога това може да се случи. Аз имам един малък списък с оскърбителите на обществото,
които би трябвало да са в подземието и никой няма да бъде пуснат (в рая), който никога няма да бъде
пуснат. (В този списък) ги има онези, които пишат за автографи, които имат сбръчкани ръце и
раздразнителен смях, (в този списък) са всички деца на малка възраст и искат Вашето внимание. Всички
хора, които си разменят ръкостискане, подобно на това. И всички онези трети лица, които не се трудят, ще
пожънат това. Те няма да бъдат нито един от пропуснатите (тази фраза е повторена от Zодиак два пъти).
Има банджо и други видове (музикални инструменти), и фортепиано, аз го получих в списъка. (Zодиак
намеква за известната по това време песен на Гилбърт и Съливан „I’ve got a little list“ — „Аз имам малък
списък“, фразата, с която той започва писмото си). Всички хора, които ядат чесън и пипер, никога няма да
бъдат пропуснати. И идиот е този, който е ентусиаст на столетието, но във всяка страна има свои
собствени (ентусиасти). И жената от дълбоката провинция, която се облича като мъж, и нецелуваната
девственица. Не мисля, че тя ще е пропусната. И което е добре, съдебните хумористи, които са в моя
списък, също доста забавни другари, космическите персонажи и клоуните в частния живот. Нито един от
тях няма да е пропуснат, (повторено два пъти).
И (вашият) безкомпромисен вид, подобен на мъдрия, истинска небивалица и та-та-та и „как е Вашето
име“ и Вие знаете кой, но задачата да запълните празнините ще ви я оставя на Вас. Но това наистина няма
значение, кого ще сложите в списъка (на жертвите), нито един от тях, който е пропуснат от вас, няма да
бъде пропуснат (от мен).
P. S.: Дяволският код се допира до радианите + дюймове по радианите.
 Превод на писмото, получено от редакцията

на вестник „Кроникъл“ (Сан Франциско)

на 5 октомври 1970 год.

Скъпи редактор,
Вие ще ме ненавиждате, но аз трябва да ви съобщя. Темпото не трябва да намалява! Фактически това
е само един голям тринадесети.
13
Някои от тях се бореха. Това беше ужасно.
P. S.: Имам съобщение — градската полиция, полицейските свине, се затвориха на мен. Аз им го
начуках, прекърших (ги). Каква е цената сега?

Превод на писмото, получено

от редакцията на вестник „Таймс“

(Лос Анджелис) на 22 март 1971 год.

Говори Zодиак.
Тъй като имам възможност да говоря — аз съм първокласното доказателство. Ако сините тъпаци,
които се опитват да ме заловят, най-добре се получават от магарета + нека да направят поне нещо.
Защото колкото повече те играят + без успех, толкова по-голямо количество роби ще събера за моя
задгробен живот. Трябва да им дам кредит от глупост по разобличаването на моята дейност в Ривърсайд,
но те намират само прости (отговори) и след това ще се получи голяма партия в ада.
Причината, поради която пиша в „Times“ е тази, че те не ме погребват на последните си страници,
подобно на някои други (вестници).
Полиция — 0
Знакът на Zодиак — 17

Превод на писмото, получено

в редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско) на 29 януари 1974 год.

Аз го гледах и си помислих, че „Екзорсистът“ е най-добрата сатирична комедия, която някога съм

гледал. Вслушайте се, ще дочуете: той се потапя във вълната, както самоубийството потапя в гроба. Titvillo
(безсмислено словосъчетание, написано три пъти)
P. S.: Ако не видя това писмо във вашия вестник, аз ще направя нещо по-продуктивно, което вие
знаете, че съм способен да направя.
Мои — 37
Полиция — 0
 Превод на писмото, получено

в редакцията на вестник

„Кроникъл“ (Сан Франциско)

на 14 февруари 1974 год.

Скъпи Редактор,
Знаете ли, че абревиатурата SLAY се записва като „sla“, а това е стара норвежка дума, която означава
„убивам“

Приятел

Превод на писмото, получено

в редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско) на 8 май 1974 год.

Господа, бих искал да изразя моя ужас от вашия мизерен вкус + недостиг на съчувствие към
публиката, което демонстрира вашият анонс към филма „Badlands“, показа го рекламата: през 1959 год.
повечето хора ги убивало времето, а Кити + Холи убивали хора. В светлината на последните събития този
вид прослава на убийството може да бъде само прискърбен (не че прославата на насилието би могла да
бъде оправдана някога). Защо вие не показвате поне някакво безпокойство за (състоянието) на
обществената чувственост + изрязвате обявите?

Гражданин

Превод на писмото, получено

в редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско) на 8 юли 1974 год.

Понякога това послание се нарича „писмото на Червения Фантом“

Редактор.
Сложете Марко назад, в гърлото на ада, откъдето се е появил — той има сериозен психологически
порок и има нужда постоянно да усеща присъствието на господаря си.
Аз предлагам да го сложите в списъка за съкращаване (на сътрудниците на вестника).
А засега отменете колонката на Марко.
 Колонката може да се води от някой анонимен, а мога и аз — Червения Фантом (червен от гняв)

Превод на писмото, получено

в редакцията на вестник „Кроникъл“

(Сан Франциско) на 26 април 1978 год.

Скъпи Редактор.
Говори Zодиак. Аз се върнах при вас. Кажете на всички, че аз съм тук, аз винаги съм бил тук. Онази
свиня от градската (полиция). Също го бива, но аз съм по-силен и той доста ще се измори, докато ме
остави сам. Очаквам хубав филм за мен. Кой ще ми плаща на мен (хонорар). Сега аз управлявам всички
неща.
Искрено Ваш.
Кръг с кръст (предполага се)
Полицията на Сан Франциско — 0.
Жертви и възможни жертви на Zодиак
˟ Доказани жертви на Zодиак
˟˟ Пострадали от нападение

Бейтс, Чери Джо˟. 30 окт. 1966 г., нед. Убита с нож, Ривърсайд, облечена
Дженсън, Бети Лу˟. 20 дек. 1968 г., пет. Застреляна, Валехо, облечена
Фарадей, Дейвид˟. 20 дек. 1968 г., пет. Застрелян, Валехо, облечен
Мегю, Майкъл˟˟. 5 юли 1969 г., съб. Ранен с пистолет, Валехо, облечен
Ферин, Дарлин˟. 5 юли 1969 г., съб. Застреляна, Валехо, облечена
Хартнел, Браян˟˟. 27 септ. 1969 г., съб. Рани от нож, ез. Береса, облечен
Шепърд, Сесилия˟. 27 септ. 1969 г., съб. Убита с нож ез. Береса, облечена
Стайн, Пол˟. 11 окт. 1969 г., съб. Застрелян, Сан Франциско, облечен
Дейвис, Елън. 1 дек. 1969 г., пон.
Робъртс, Леона. 10 дек. 1969 г., ср. Оставена без помощ
Елисон, Козет. 3 март 1970 г., вт. Неизвестно, гола
Кинг, Патриция. 5 март 1970 г., четв. Задушена, Колеж, гола.
Хакари, Джудит. 7 март 1970 г., съб. Побой, гола
Енсти, Антуанет. 13 март 1970 г., пет. Удар с нож, Валехо, гола
Бло, Ева. март 1970 г., Удар с нож/наркотици, облечена
Джонс, Катлин˟˟. 22 март 1970 г., нед. Покушение за убийство, избягала
Лас, Дона. 26 септ. 1970 г., съб., Невада
Беналак, Мери. 25 окт. 1970 г., нед. Прерязано гърло, Сакраменто
Хилбърн, Керъл. 13 ноем. 1970 г., пет. Пребита, Сакраменто, почти гола.
Кейнс, Линда. 26 фев. 1971 г., пет. Задушена, Енгвин, почти гола
Клир, Бети. 19 юни 1971 г., съб. Огнестрелни рани, бита, почти гола.
Линч, Сюзън. 19 юни 1971 г., съб., Сан Франциско
Дъдли, Линда. 20 авг. 1971 г., пет. Убита с нож, Сан Франциско, гола
Вебер, Ивон. 4 фев. 1972 г., пет., Санта Роза, гола
Стърлинг, Морин. 4 фев. 1972 г., пет., Санта Роза, гола.
Алън, Ким. 4 март 1972 г., съб. Задушена, Санта Роза, гола
Олиг, Линда. 28 март 1972 г., вт. Побой, Хаф Мун Бай
Камахили, Жанет. 25 апр. 1972 г., вт.
Дерек, Лин. 26 юли 1972 г., ср. Задушена, Сан Франциско, почти гола.
Клери, Александра. 4 септ. 1972 г., пон. Побой, Оукланд, гола
Керса, Лори. 11 ноем. 1972 г., съб. Счупена шия, Санта Роза, гола
Маклафлин, Сюзън. 2 март 1973 г., пет. Убита с нож, почти гола
Васкес, Роза. 29 май 1973 г., вт. Задушена, Сан Франциско, гола
Килантън, Ивон. 9 юни 1973 г., вт. Задушена, Сан Франциско, гола
Томас, Анжела. 2 юли 1973 г., съб. Асфиксия, Сан Франциско, гола
Хидли, Нанси. 13 юли 1973 г., пет. Задушена, Сан Франциско, гола
Дейвис, Каролин. 15 юли 1973 г., нед. Отровена, Санта Роза, гола
Фрузи, Нанси. 13 юли 1973 г., пет. Почти гола
О’Делл, Лора. 4 ноем. 1973 г., нед. Задушена, Сан Франциско, гола
Лейн, Валъри. 11 ноем. 1973 г., нед. Застреляна, Юба, облечена
Дерибери, Дорис. 11 ноем. 1973 г., нед. Застреляна, Юба, облечена
Фектел, Кети. 2 дек. 1973 г., нед. Застреляна, Ливърмор, облечена
Шейн, Мишел. 2 дек. 1973 г., нед. Застреляна, Ливърмор, облечена
Уолш, Тереза. 22 дек. 1973 г., съб. Задушена, Санта Роза, гола
Мърчант, Бренда. 1 фев. 1974 г., пет. Убита с нож, Мерисвил, полугола
Брои, Дона. 29 септ. 1974 г., нед. Задушена, Монтерей, гола
Дай, Сюзън. 16 окт. 1975 г., четв. Задушена, Санта Роза, облечена
Метюз, Тереза. 24 фев. 1979 г., съб. Задушена, Сакраменто, гола
Ривера, Кармен. 20 май 1981 г., ср. Хейворд
Типове серийни убийци
Този, който се бори с чудовища, трябва да внимава сам да не стане чудовище.

Ф. Ницше

Съществуват немалко методи за класификация и съставяне на типология на серийните убийци, основани на

предполагаемите черти на характера на заподозрения и неговите мотивации. Също така тази методика включва
възрастта, на която серийният убиец е започнал да убива. Систематизацията и усъвършенстването на методите на
изучаване стоят в основата за създаване на криминалистичните типологии. Това е просто статистика, чиято цел е да
намери изключения сред белите мъже със средностатистически интелект, които започват да убиват на двадесет или
тридесет години, макар че са известни случаи, когато престъпникът извършва първото си убийство на десет години.
Убиецът и неговите жертви
В САЩ най-често срещаните серийни убийци са белите. След тях се подреждат следните етнически групи:
афроамериканци, испанци, коренни американци (индианци), араби, африканци и азиатци. Жените са 16% от
всички известни серийни убийци като се започне от 1800 год. Процентът на афроамериканците нарасна с 10%
(1975) до 21% (2004). Най-често, но невинаги серийните убийци убиват хора със същия цвят на кожата като тях,
жертвите често са ограбени. Не по-малко често жертвата е подложена на сексуално насилие, преди да умре, не са
редки и случаите на канибализъм, изтезания и разчленяване.
Мотивите на престъплението могат да имат най-различни аспекти — ограбване, ритуали, политически,
социални, морални фактори, детеубийства, състрадание (евтаназия). В много от криминалните дела убиецът не
познава жертвата си. По статистиката на Хикей (2002) 70% от серийните убийци не се познават с жертвите си, 87%
имат поне една непозната жертва в списъка на жертвите си. Почти във всички дела престъпникът старателно
прикрива себе си: променя външния си вид, избира безобидни и незабележими професии (фермер, доктор,
бизнесмен, бродяга, учител, студент в Юридическия факултет, заместник-шериф, мениджър) той може да изчаква
дни, седмици и месеци преди да нанесе следващия си удар. Много от тях старателно изучават полицейските
рапорти и следят хода на разследването.
Експертите и сътрудниците на ФБР често обсъждат какво количество жертви трябва да бъде намерено, за да се
определи типа и да се изчисли серийният убиец. Мнозина са съгласни с мнението, че периодът cooling-off — на
затишие (изстиване) и цикълът на реконструкция на фантазиите (fantasy reenactment cycle) са важни етапи за
определяне на убиеца. Някои твърдят, че са достатъчни само две убийства, за да може да се разкрие убиеца; някои
доказват, че едно жестоко немотивирано убийство вече разполага с пълна информация за определяне типа на
серийния убиец.
Между 1950 и 1995 г. са се появили 80% от всички известни серийни убийци. Днес малка част от 11 800
годишно неразкрити убийства без установени мотиви остават с неизвестни изпълнители. В целия свят такива
убийства се случват на всички континенти с изключение на Антарктика. Процентът на серийните убийства
нараства по-бавно в страните от третия свят, отколкото в най-развитите индустриални зони. Страните с високи
показатели на серийни убийци са САЩ, Англия, Германия, Франция, Италия, Дания и Белгия. В страните на
Латинска Америка това са Перу, Колумбия, и донякъде Еквадор, в Южна Азия — Пакистан, в Азия — Китай, и
накрая Южна Африка. Серийните убийства са постоянно явление, което не можа да бъде изкоренено нито със
затвор, нито със смъртна присъда.
Най-добрият метод за разкриване личността на престъпника е мотивът. В своята лекция Godwin дава като
пример типологията, открита от Холмс (Holmes & Holmes 2002), която се явява като един от дедуктивните методи,
който предполага различни социопсихологически характеристики на престъпника. Трябва да отбележим, че
типологията на Холмс не беше потвърдена от строги научни изследвания.
Типологията на Холмс се опира на натрапчивия (obsessive-compulsive) характер на серийните убийци, и на
контактния метод (socio-emotional) на разкриване на престъплението към момента в периода на насилие (напомнящ
с нещо самоизтезание). По-долу е даден пример за изучаване на първата част на изследванията — разликата между
неорганизираните и организираните престъпници. Термините „организиран“ и „неорганизиран“ се отнасят към
персоналната аберация (отклонение), разкриваща доколко безпорядъчно (хаотично) или напротив, организирано
изглежда мястото на произшествието (криминалната сцена). Термините „асоциален“ (затворен) и „несоциален“
разкриват причината за самотата на престъпника — тук играе роля едно от двете: самота, или поради нетипично
поведение в дадена социална среда на обитаване, или по доброволно желание. Трябва да се има предвид, че са
възможни и смесени типове и в тази връзка експертите не се ограничават само с описаните по-горе примери.
Неорганизирани асоциални престъпници
● IQ по-ниско от средното, 80-95
● Социално непълноценен
● Живее сам, обикновено не се среща с хора
● Невнимателен и лабилен баща
● Емоционална нестабилност и жестокост в семейството
● Мястото на убийството се намира близо до работата или жилището
● Минимален интерес към новините
● Обикновено не завършва средно училище
● Слаба хигиена, но добре се справя с домакинството
● В дома си има свое тайно място (стая, скривалище)
● Нощен начин на живот. Или нощни навици
● Кара стара кола или малък камион. Пикап
● Връща се на мястото на престъплението за „възкресяване“ на фантазиите, свързани с убийството
● Може да комуникира със семейството на жертвата за игри
● Не следи хода на разследването, не се интересува от сферата на полицията
● Експерименти по оказване на психологическа помощ по програмата self-help programs
● Убива и оставя тялото на едно място
● Обикновено оставя тялото непипнато
● Атакува стремително
● Принизява жертвата до нивото на предмет, вещ
● Оставя в безредие мястото на престъплението
● Оставя много физически улики
За разлика от организирания, дезорганизираният убиец е дезорганизиран буквално във всичко и навсякъде.
Безредието лесно се забелязва в облеклото му, в колата му, в маниера на поведение и не само. Стилът на неговия
живот, психологическото му състояние също са дезорганизирани.
Както показват направените от ФБР изследвания, типичният дезорганизиран асоциален престъпник е бял мъж,
интроверт, с далеч не спортен вид. В детството си много от престъпниците от този вид са били жертви на
физическо или психическо насилие. Често те са отглеждани в непълни семейства (без баща). Ако семейството е
било пълно, бащата е имал нископлатена или непостоянна работа. Като деца те са имали малко приятели,
предпочитали са да бъдат сами в игрите и развлеченията, избягвали са компанията на връстниците си.
Дезорганизираният асоциален престъпник е самотник в живота. Причината за неговата самота обаче
фундаментално се отличава от самотата на организирания несоциален престъпник. Дезорганизираният асоциален
престъпник е сам, защото околните го намират за чудат, странен и не се стремят да общуват с него. За престъпника
от този тип са характерни трудности в учението и в социалната адаптация. Интелектуалното развитие е по-ниско от
средното. Неговият статус в обществото е производно от компонентите на неговата личност: неквалифицирана
(често най-нископлатената) работа, дефицит на социални контакти (особено с жени). Всичко това го прави самотен
не по собствено желание, а по причина на социалната сегрегация.
Тези особености на личността определят и характера на престъплението: спонтанност, липса на елементи на
премислено планиране. Този тип престъпник се чувства некомфортно далеч от мястото, където живее и работи,
затова той често извършва престъпления в съседство, в зоната на досегаемост, където може да отиде пеш или с
велосипед. Като правило престъпникът от такъв тип не се интересува какво пише в средствата за масова
информация за неговите престъпления.
Характерните за него разхайтеност, неорганизираност, немарливост в бита могат да се проявят и на мястото на
извършване на престъплението дотогава, докато не бъде хванат.
Съгласно данните на Отдела по поведенчески науки на ФБР, на дезорганизирания асоциален престъпник са
присъщи някои поведенчески шаблони, които се проявяват след извършване на престъплението. Преди всичко, това
е нуждата да се върне на мястото на престъплението след известно (понякога продължително) време, за да изпита
отново приятните изживявания, съпътстващи престъплението. Със същата цел той може да участва в погребалните
церемонии на жертвата си и даже понякога да изрази чрез вестника съболезнования по повод ненавременната
кончина.
Дезорганизираният асоциален престъпник може да си води дневник, в който са описани неговите жертви и
манипулациите с тях, той може да пази аудио или видеокасети, „документиращи“ сцените на неговите
престъпления. В дневника, наред със записките за реални факти и събития има място и за подробно описание на
сексуалните фантазии, ролята на които, както е известно, в серийните убийства е много голяма. Ще дадем пример с
някои откровения от този род: „На мен повече ми харесват — признава един маниак, — набитите момичета —
колкото е по-стегната, толкова по-добре… Най-напред трябва да се намери подходящо помещение, без прозорци,
най-добре мазе, да се оборудва с железни клетки (където ще се държат жертвите), да се убедиш, че помещението е
звукоизолирано, и едва тогава да се пристъпи към лов (на жертвите)… Но всяка не става. Не си жалете времето и
намерете точно това, което искате. Не се хвърляйте на първата срещната, търсете «съвършения обект». После го
дръжте в клетката, докато не го убиете и хващайте следващия, обаче ако се предполага, че ще го измъчвате, най-
добре веднага да се вземат два обекта, и докато единият идва на себе си, да можете да работите с другия“.
След извършване на престъплението дезорганизираният асоциален престъпник може да си смени адреса, но
няма да замине далеч от предишното си местожителство, защото само в привична обстановка той живее комфортно.
Когато отива на друго място, различно от предишното, той страда. С една дума, ако той се премести след
престъплението на друго място, то ще бъде само в подобна къща и подобна местност. Той може също така да си
смени работата. Имало е случаи, когато след престъплението такива индивиди са се опитвали да се запишат за
военна служба. Обаче, подобни опити обикновено нямат успех: или не успяват да минат физическите и
психологическите тестове, или са признати за негодни за военна служба.
Най-важното условие за ефективен разпит на дадения тип лица е установяването на психологически контакт на
следователя с разпитвания. Препоръчва се да се демонстрира симпатия към разпитвания, емпатия и съчувствие.
Така например, ако престъпникът твърди, че му се е явил дявола и му е заповядал да убие, следователят може да
каже, че самият той никога не се е срещал лично с дявола, но щом разпитваният го е виждал, значи е вярно.
Личностни особености Постпрестъпно поведение
Интелект по-нисък от средния Връща се на мястото на престъплението
Може да отиде на погребението (или на
Социално неадекватен
гроба) на жертвата
Може да публикува „съболезнование“ в
Неквалифициран работник
печата
Прекалено жестока (неадекватна) дисциплина в детството Може да се отдаде на религия
Тревожно-неспокойно състояние по време на престъплението. Може да си води дневник, да събира
Минимална употреба на алкохол изрезки от вестници
Живее сам Може да смени местожителството си
Живее (работи) недалеч от мястото на престъплението
Минимален интерес към новините в масмедиите
„Нощен тип“
Занемарен, не се грижи за външността си
Има „тайни“ местенца
Може да смени работата си
Тъй като за този тип престъпник е трудно да поддържа личен контакт с другите, той трябва да има постоянна
нишка на разговора, затова при необходимост той вкарва в разговора теми, които нямат отношение към
престъплението. Следва да се има предвид, че емоционалният контакт, доброжелателното отношение с разпитвания
облекчават получаването на признавателни показания. Следователят би трябвало да знае, че дезорганизираният
асоциален престъпник се отнася към „нощния“ тип личности. Затова се препоръчва разпитите да се извършват
нощно време, когато престъпникът е в „най-добра форма“.
При разпознаването на типовата принадлежност на определен сериен убиец е важно да се знае, че поведението
на организираните престъпници в сравнение с дезорганизираните на мястото на произшествието съществено се
различава. Организираният (в стила на живот) човек е организиран и в стила на престъплението. И обратно,
дезорганизираният живот се проявява в дезорганизираност на престъплението.
Организиран убиец Дезорганизиран убиец
Престъплението е планирано Престъплението е спонтанно
Жертвата е избрана целенасочено сред непознати Жертвата е неизвестна
Жертвата е персонализирана Жертвата е деперсонализирана
Контролирана сцена на престъплението Хаотична сцена на престъплението
Покорна жертва Внезапно насилие
Жертвата е вързана Жертвата е свободна
Агресивни придвижвания
Оръдията на убийствата са приготвени предварително Използват се „подръчни“ средства за убийство
Организираният престъпник старателно се подготвя за престъплението, той отдава голямо значение на
заличаването на следите на престъплението. За тази цел, например, след като е извършил престъплението на едно
място, той може да премести трупа на друго място. Както организираните, така и дезорганизираните престъпници
избират жертвите си сред чужди непознати хора. Обаче критериите на избор на едните и другите са различни.
Дезорганизираният престъпник може предварително да знае за съществуването на своята бъдеща жертва, да знае
къде живее, но да няма никакви лични отношения с нея. Докато организираният престъпник винаги проследява и
избира по определени признаци своята жертва сред непознатите хора. Неговата жертва е типичен представител на
идеалния, според неговото разбиране, обект.
Из показанията на един убиец: „Моята «типична» жертва може да се определи по следния начин: това е жена
от бялата раса, на възраст от 13 до 19 години, тийнейджър по маниер на поведение и стил на облеклото“. Ще
добавим, че споменаваният вече неведнъж организиран престъпник Тед Бънди, психолог по образование, създател
на теорията за „идеалния обект“, избирал жертвите си сред типичните представителки на висшата и средната
социална класа, на възраст от 19 до 23 години.
Дезорганизираният престъпник, който прилага тактиката на блиц атаката, не говори много с жертвата си, на
него не му е необходимо да създава социален контакт с нея. Организираният престъпник, след като вкара жертвата
си в неговата зона на комфорт, говори с нея на езика на сплашването. Най-често за установяване на първия контакт
се използва колата на престъпника, която се явява и средство за контрол, след като жертвата вече е вътре. За
организирания престъпник са характерни преследването (сталкинг) и проследяването на нужния обект. Някои от
тях са истински майстори на своето дело. („По походката, по начина на държане на главата, по погледа аз мога
безпогрешно да определя подходящия обект“ — разказва един килър.)
Организираните престъпници се стараят да причинят на жертвите си колкото може повече физически и
морални страдания, преди да ги убият. Те са много изобретателни в измислянето на изострени изтезания: видът на
унизената и безпомощна жертва им дава допълнителна наслада. Преди да пристъпи към изтезанията,
организираният престъпник обикновено връзва жертвата си, за да не може тя да се съпротивлява. Обратно,
дезорганизираният престъпник като правило не използва никакви средства за ограничаване действията на
жертвата, защото заплашването и застрашаването на жертвата не влизат в неговите планове.
За организирания престъпник наблюдаването на реакциите на уплашената, загубила човешкото си достойнство
и умоляваща за пощада жертва има извънредно голямо значение. Затова той не бърза да убие жертвата си, докато не
ѝ се наслади напълно.
Илюстрация на подобно поведение е откровението на един сериен убиец: „Когато наблюдавам жените
(неговите жертви), те не означават абсолютно нищо за мен като човешки същества. Една от жените, с «нежеланието
си хубаво да се измъчи» ме предизвика и аз оцених това като нежелание да признае собственото си нищожество,
като претенция на тази жена за собствено достойнство. Нейното мълчание, липсата на опити да се съпротивлява,
ме разяриха, и аз веднага убих тази жена, и на секундата я забравих. Тръгнах да си търся друга жертва“.
Организираният несоциален убиец винаги използва собствено оръдие на убийство и никога не го оставя на
сцената на престъплението. Дезорганизираният престъпник действа спонтанно, без да мисли предварително с
какво ще убие. Често използва това което му е под ръка и оставя оръдието на убийството на местопрестъплението.
Личностните особености на организирания престъпник се отразяват върху стила на неговия живот, върху
домашната обстановка, личния му автомобил и външността. Всичко в живота му е подредено, всичко си има
определено място и трябва да се намира на мястото си. Организираният престъпник трудно се отказва от
обичайните си начини на поведение. Така, виновността на Тед Бънди (наричат го Маниак №1) поне в четири
убийства беше доказана благодарение на факта, че Тед имал навика да зарежда колата си на определени
бензоколонки и да поставя подписа си на касовите бележки.
Организираните престъпници, както се вижда от таблицата, са организирани във всичко, а тяхната
необщителност се обяснява със собствената им воля, а не с дефицит на способности към социализация: те самите
искат това, на тях им харесва да са сами. Но самотата на организираните престъпници е от съвсем друг характер,
отколкото тази на дезорганизираните престъпници. Дезорганизираният индивид е сам, защото околните го
възприемат като „странен“, и никой не иска да има вземане-даване с него. За разлика от него несоциалният
организиран индивид си е самодостатъчен, той не вижда никого, който според мнението му, би бил достоен за
неговото общество.
Повечето организирани убийци имат добре развит интелект, сред тях нерядко има лица с висше образование
(споменатият Тед Бънди имал диплома бакалавър по психология и учел в юридически колеж). Организираните
престъпници са социално компетентни, имат сексуални партньори. Някои от тях създават семейство. Но повечето
се задоволяват с извънбрачни връзки. Много от организираните престъпници произхождат от семейства от средната
класа, имат висок порядък на раждане (първо дете в семейството). Не са им чужди употребата на алкохол и
наркотици. Същият Тед Бънди по време на престъпната си кариера (от 1974 до 1978 год.) много пиел и пушел
марихуана.
Личностни особености Постпрестъпно поведение
Висок интелект. Социално адекватен.
Връща се на местопрестъплението
Сексуално компетентен с партньора
Твърда дисциплина в детството Интересува се от информация за престъпленията
Контролируемо настроение Влиза в контакт с полицията
Предвижда въпросите, които могат да му зададат следователите и
Чаровен
подготвя отговорите си
Може да премести трупа на жертвата от едно място на друго, да остави
Действа според ситуацията
трупа в необичайна поза, демонстрираща нещо
Географски и професионално мобилен
Следи пресата Образцов затворник
Организираният престъпник е лесно подвижен, чувства се добре далеч от дома. Той може да работи, да има
широк кръг от познати, макар че отношенията му са винаги повърхностни.
В търсене на жертви, а най-важното — за да може лесно да скрие престъплението си, организираният
престъпник пътува из страната, като отива все по-далеч и по-далеч от дома си. Тед Бънди пътувал през 8 щата на
Америка в търсене на жертви. Той превозил една от жертвите си, похитена в университетското градче на щата
Орегон, почти на 300 мили в Сиатъл (щата Вашингтон).
По силата на личните си особености, организираният престъпник се запознава лесно, създава приятелства,
сменя местоработата си. Той умее да направи благоприятно впечатление на околните, да създаде видимост за
професионална квалификация. Много от серийните убийци от този тип са имали добра работа. Организираният
несоциален престъпник се отнася към маскулинния (мъжествен) тип личност. Това се проявява в неговите дрехи,
маниера на поведение, марката личен автомобил. По характер организираният несоциален престъпник е типичен
самовлюбен социопат. Той е убеден, че знае всичко по-добре от другите, винаги е прав, не понася никаква, дори
конструктивна критика.
Организираните престъпници внимателно следят информацията в средствата за масова информация. Те често
научават за много детайли от работата на полицията от телевизионните предавания и други източници, могат дори
да сътрудничат на полицията и другите правоохранителни органи, за да получават интересуващата ги информация.
Благодарение на това че са приятни и чаровни, хората от този тип излизат сухи от водата, дори в случаите когато
пряко са заподозрени в престъпление. А благодарение на интелекта си и умението да се ориентира в хората,
организираният престъпник може отрано да предвиди възможните въпроси на следователя и да си подготви изгодни
за него отговори и обяснения.
Относно този тип престъпници ФБР препоръчва на следователите тактика на пряка конфронтация при
разпита. Ако следователят поднася факти, той трябва да е убеден, че те са точни и правилни. Престъпникът от този
тип веднага ще познае, когато искат „да го прекарат“, и ако полицията предяви лъжлива информация, значи тя не
разполага с информация по делото. Това веднага ще затвори вратата към успешното разследване, тъй като
организираният престъпник никога няма да даде доброволно никаква информация, която способства за доказване
на неговата вина.
В Америка е прието да се смята, че е най-добре разпитът да се води от един следовател. Но в случаите, когато е
необходимо форсирано водене на разпита, е възможно да работят двама следователи на смени. Така Тед Бънди е бил
разпитван през нощта от двама следователи, които често се сменяли. Това било направено, за да не се даде
възможност на разпитвания да се наспи и да се мобилизира психологически. Тази тактика се оказала достатъчно
ефективна.
Нека анализираме тези характеристики по-внимателно. На този етап стои въпросът за особеностите на мотива
на престъпника, когато убийствата придобиват сериен характер.
Типологии на Холмс
Визионери, мисионери и хедонисти
Нищо няма значение, освен настроението.

Джон Мейнард Кейнс

Нека да разгледаме типологиите на престъпниците, основани изключително на мотивите. Криминологията

засега не е в състояние да разреши проблема с мотивациите докрай. Невъзможно е да се определи от какво повече е
страдал престъпника: от депресия или безпокойство, или пък как един или друг се чувства в периода след
извършване на престъплението.
Мълниеносни убийства
Визионерът чува гласове или има видения, които му казват да убие някого (лудост), гласовете могат да
принадлежат както на Бога, така и на дявола, подбуждащи към насилие.
Мисионерът излиза на лов, за да унищожи определена група хора, за да очисти лицето на планетата от
мръсотията (проститутки, евреи и т.н.). При това приема работата си като свято задължение.
Бавни убийства
Хедонистът в комфортна среда получава удоволствие от убийството, но понякога може и да разбогатее от него.
Към тази категория най-често се отнасят жените.
Хедонистът (сексуално влечение) — изпитва екстаз и изпада в състояние на афект в момента на мъченията или
в предсмъртната агония на жертвата.
Доминиране — получава удоволствие от униженията и манипулацията на жертвата (социопати), изпитва
възбуда от безсилието и слабостта на последната и от демонстрацията на силата си пред нейната безпомощност.
Когато в Националната академия обучаваме агентите на ФБР и сътрудниците на правоохранителните органи на
елементите на съставяне на психологически портрет и анализ на картината на престъплението, ние се опитваме да
ги накараме да погледнат на престъплението като цяло. Моят колега Рой Хейзелвуд няколко години преподава
основи на съставяне на психологическия портрет. Обикновено той различава в анализа три основни въпроса и фази:
какво? защо? кога?
Какво се е случило? Тук той имаше предвид всичко, което от поведенческа гледна точка би могло да бъде
интересно в престъплението.
Защо и по какъв начин се е случило? Защо, например, след убийството трупът на жертвата е обезобразен? Защо
не са откраднати скъпоценностите? Защо няма следи от влизане с взлом в къщата? Какви са причините на всеки
значим поведенчески фактор в престъплението?
Всичко това води до третия въпрос: Кой би могъл да извърши такова престъпление? Нашата задача е да
изясним това.

***

Често ме питат какво трябва да се направи, за да се подобри положението с непрекъснато влошаващата се

криминална статистика? Разбира се, има практически неща, които може и трябва да се направят. Но аз съм убеден,
че престъпността ще отстъпи само тогава, когато достатъчно много хора поискат това. Повече полицаи, повече
затвори и съдилища, усъвършенстване на методиката на разследване — всичко това е прекрасно, но насилието няма
да спре, ако сме търпими към него в семейството, сред приятели и колеги. Такъв е урокът от други страни, където
престъпността е много по-ниска. И аз съм убеден, че само едно всеобхватно решение може да стане ефективно.
Престъплението е морален проблем и може да бъде победено само на нивото на морала.
През всичките мои години на изучаване и общуване с убийците, аз не срещнах нито един, който да е израснал в
нормална обстановка и да произлиза от добро и здраво семейство. Повечето от престъпниците са способни да
отговарят за постъпките си и след като направят съзнателен избор, трябва да носят отговорност за последствията.
Смешно е да слушам, когато някой твърди, че не е в състояние да оцени колко сериозно е извършеното от него,
защото е на четиринадесет или петнадесет години. Моят син Джед още на осем години веднъж завинаги разбра кое
е добро, а кое е лошо.
Но двадесет и пет години наблюдения ме убедиха, че престъпник се става, а не се ражда и това означава, че
всеки, който постъпва лошо, със същия успех би могъл да прави и добро. Затова аз вярвам, че наред с увеличаването
на субсидиите, броя на полицаите и затворите, на нас най-много ни е необходима любов. Това не е опростяване на
въпроса — в това е същността на цялата работа.
Неотдавна ме поканиха да говоря пред обединението на криминалните писатели на Америка. Събраха се много
хора, които ме приеха много топло и сърдечно. Те си изкарваха хляба с това, че разказваха за убийствата и
грабежите, и искаха да чуят този, който е участвал в разкриването на хиляди реални дела. След филма на Томас
Харис „Мълчанието на агнетата“ писатели, журналисти и кинематографисти започнаха често да идват при нас за
„реални“ сюжети. Но докато разказвах за най-яркото и интересно дело, изведнъж разбрах, че на много от хората им
стана скучно и противно да слушат. Бяха ги обидили детайлите, с които моите сътрудници се сблъскваха ежедневно.
И те изведнъж разбраха, че не искат да пишат така, както е било в действителност. Е, доста разумно.
Драконът невинаги побеждава. И ние прилагаме всички усилия, това да се случва все по-рядко и по-рядко. Но
злото, което той олицетворява, няма намерение да отстъпва, затова някой трябва да разкаже истината. Това се
опитах да направя и аз в книгата, която прочетохте.
Информация за текста
Издание:

Douglas John, Knox Mickey

I am a serial killer. Revelations of the great maniacs (2021)

Джон Дъглас, Мики Нокс

Аз съм сериен убиец!
Откровенията на най-големите маниаци
Преводач Яна Загорчинова
Издателство „Паритет“, 2023
ISBN 978-619-153-507-1
Обработка
Сканиране: ehobeho, 2023 г.
Разпознаване, корекция и форматиране: buggy, 2023 г.

notes
Бележки под линия
1
Профайлъринг (англ. Profile — профил) е съвкупност от психологически методи за оценка и прогнозиране на
поведението на човека въз основа на анализ на най-информативните частни признаци: характеристики на
външността и поведението. Самият термин „профайлъринг“ производно на „профайл“, „профилиране“ показва, че
основната цел на оперативната психодиагностика е да състави профил на човека, който показва как той мисли.
Отначало терминът „профайлъринг“ се използвал в криминалистиката за съставяне на разузнавателния
психологически портрет (личностен профил) на престъпника. Днес той се използва по-широко — прилага се при
подбор на персонал, осигуряване на безопасност в транспорта, в психологическата практика за бърза диагностика
на личността.
2
Джеймс Клейтън Добсън — род. 1936 год., е дипломиран психолог и консултант по въпросите на брака,
семейството и възпитанието на децата. Основател и председател на службата „На фокус е семейството“, един от
най-влиятелните представители на християн-евангелистите. — Бел.авт.
3
Чарлз Милз Менсън умира в затвора на 19 ноември 2017 год. на 83 години. — Бел.ред.
4
„Мръсният Хари“ (англ. Dirty Harry) е полицейски филм с Клинт Истууд в главната роля, излязъл на екраните
на САЩ през 1971 год. Той определил облика на този жанр за десетилетия напред и имал четири продължения.
През 2012 год. филмът е включен в Националния филмов регистър на Америка.
5
На 4 октомври 2021 год., The Case Breakers, група от повече от 40 бивши следователи от правоохранителните
органи, а също журналисти и офицери от военното разузнаване на САЩ, заявили, че са намерени нови детайли по
въпросното дело. Предполага се, че Zодиак е можел да действа на много по-голяма територия, отколкото се е
смятало преди. Разобличителите разказали, че са идентифицирали убиеца Zодиак като Гари Франсис Пост, починал
през 2018 год. Групата разкрила нови улики и снимки от фотолабораторията на заподозрения. На една от снимките
на предполагаемия убиец се виждали белези по челото. Тъкмо този отличителен белег бил сред ориентирите към
убиеца. Но полицията и ФБР не подкрепили версията на следователите, като заявили, че делото все още остава
открито. — Бел.ред.
6
На 5 декември 2020 год. неизвестна част от писмото на Zодиак била дешифрирана от трима любители на
криптографията, с помощта на оригиналната програма AZDecrypt. ФБР потвърдило официално автентичността на
разшифрования текст. „Надявам се, че не ви е скучно, докато се опитвате да ме хванете. Това не бях аз в TV
програмата[…] Аз не се страхувам от газовата камера, защото тя бързо ще ме изпрати в рая, тъй като вече имам
достатъчно роби, които бъхтят за мен“ — пише в посланието, което убиецът е изпратил до в. San Francisco Chronicle
на 8 ноември 1969 год. — Бел.ред.