Пол Екман

ИЗЛЪЖИ МЕ,
АКО МОЖЕШ

СОФИЯ
2011 г.
 Съдържание

Първа глава
Увод................................................................................... 5
Втора глава
Лъжа, изтичане на информация и знаци за
измама............................................................................ 17
Трета глава
Защо понякога лъжите не успяват?..........................39
Четвърта глава
Разпознаване на измамата по думите, гласа и
движенията....................................................................83
Пета глава
Лицеви (мимически) знаци за измама....................... 135
Шеста глава
Опасности и предпазни мерки...................................180
Седма глава
Полиграфът като детектор на лъжата............... 212

423
Осма глава
Анализ на лъжата....................................................... 268
Девета глава
Залавянето на лъжи през деветдесетте години на
миналия век................................................................... 310
Десета глава
Лъжите в обществения живот............................... 334
Единайсета глава
Нови открития и идеи за лъжата и
разобличаването й.......................................................364
Дванайсета глава
Микроизражения, загатнати изражения и
детекция на опасно поведение..................................391
Епилог........................................................................... 404
Приложение................................................................. 411
 Първа глава

Увод

15 септември 1938 г. - готви се една от най-по-

зорните и унищожителни измами. Невил Чембър-
лейн, министър-председател на Великобритания,
за първи път се среща с Адолф Хитлер, канцлер на
Германия. Светът е вперил поглед в тях - това може
да е последната надежда да се избегне задаващата
се война. (Само шест месеца по-рано хитлеровите
войски са нахлули в Австрия и са я присъединили
към Германия. Англия и Франция са отправили про­
тестни ноти, но нищо повече от това.) На 12 септем­
ври, три дни преди срещата си с Чембърлейн, Хитлер
провокира бунтове в Чехословакия, с цел да откъсне
част от нея и да я анексира към Германия. Той вече
тайно е мобилизирал войските си за нахлуване в Че­
хословакия, но ще е готов за нападение не по-рано от
края на септември.
Ако успее да забави мобилизацията на чехосло­
вашката армия с още няколко седмици, Хитлер ще
получи тактическо надмощие с изненадващ удар. За
да спечели време, той скрива плановете си за напа­
дение от Чембърлейн и обещава да запази мира, ако
Чехословакия изпълни исканията му. Чембърлейн

5
се хваща на лъжата и се опитва да убеди чехите да
не мобилизират армията си, защото все още има
шанс кризата да се реши чрез преговори с Хитлер.
След срещата си с немския канцлер Чембърлейн
пише на сестра си: „...въпреки суровостта и без-
милостността, които видях на лицето му, останах
с впечатлението, че той е мъж, на чиято дума може
да се разчита...“ Пет дни по-късно в реч пред бри­
танския парламент, където мнозина се съмняват в
„думата“ на Хитлер, Чембърлейн заявява, че съдей­
ки от личния си контакт с него, канцлерът „говори
това, което мисли“.
Когато преди петнайсет години започнах из­
следванията си за лъжата, не очаквах, че те ще имат
отношение и към лъжи от този вид. Мислех, че ще
са от полза само в работата с душевноболни. Инте­
ресът ми към темата бе провокиран от група тера­
певти, на които преподавах. Докато споделях своите
научни констатации, че израженията на лицето са
универсални, докато жестовете са специфични за
дадена култура, бях запитан дали тези невербални
поведения могат да издадат определен пациент, че
лъже. Лъжата в този контекст може да се превърне
в проблем, когато пациенти, хоспитализирани след
опит за самоубийство, започнат да твърдят, че вече са
добре. Всеки лекар се бои да не би такъв пациент да
го измами и да посегне на живота си, като се освобо­
ди от болничния надзор. Този практически проблем
повдига един фундаментален въпрос относно човеш­
ката комуникация - може ли човек, дори когато е раз­
строен, да контролира посланията, които излъчва,
или невербалното му поведение ще издаде онова, ко­
ето се крие зад думите му?

6
 Потърсих примери на лъжа в беседите с пси-
хичноболни, които бях филмирал. Бях ги снимал с
друга цел - да изолирам мимики и жестове, които
биха допринесли за диагностирането на вида и те­
жестта на психичните разстройства. Сега обаче ги
изследвах от друга гледна точка и ми се струваше, че
забелязвам много знаци за измама. Проблемът беше,
че не можех да съм сигурен в това. Само в един от
случаите нямаше съмнение поради развилите се след
беседата събития.
Мери беше 42-годишна домакиня. Последният
от трите й опита за самоубийство беше изключи­
телно сериозен - открили я съвсем случайно, пре­
ди свръхдозата от сънотворни да отнеме живота
й. Историята й бе типична за депресирана жена
на средна възраст. Децата бяха пораснали и не се
нуждаеха от нея. Съпругът й беше прекадено зает
в работата си. Мери се чувстваше ненужна. Беше
занемарила къщната работа, страдаше от безсъ­
ние, стоеше сама и плачеше. Хоспитализираха я и
й назначиха медикаментозно лечение и групова те­
рапия. След три седмици изглеждаше, че реагира
на лечението добре - видимо се ободри, спря да
споменава за самоубийство. На един от видеозапи­
сите Мери обясняваше на лекаря колко по-добре
се чувства и го молеше за разрешение да прека­
ра уикенда у дома си. След беседата обаче, точ­
но преди да я освободят, тя неочаквано призна, че
все още изпитва отчаяно желание да се самобуие
и че е лъгала за състоянието си, за да се отскубне
от лекарския контрол и да сложи край на живота
си. (След още три месеца болнично лечение Мери
действително се подобри, макар и след година да

7
имаше ремисия. Оттогава не е хоспитализирана и
вече дълги години е добре.)
Филмираната беседа е Мери заблуди повечето
от младите и дори мнозина от опитните психиатри и
психолози, на които я показах. Разучавахме записа в
продължение на стотици часове, връщахме го отново
и отново, пускахме го на забавен каданс и се вглеж­
дахме във всяка мимика и жест, за да открием знаци
за измама. И в един момент видяхме, че преди да от­
говори на въпроса на лекаря за бъдещите й плано­
ве, на лицето й за миг се изписва отчаяние - толкова
мимолетно, че го бяхме изпуснали. Така стигнахме
до мисълта, че скритите чувства могат да се появят
в краткотрайни микроизражения. Потърсихме и дру­
ги микроизражения във видеоматериала и открихме
много, обикновено бързо завоалирани с усмивка. По­
паднахме и на много микрожестове. Докато обясня­
ваше на лекаря колко добре се справя с проблемите
си, Мери правеше част от жеста „повдигане на раме­
не“ - не в пълния му вид, а само отделен фрагмент.
Понякога извиваше едната си ръка леко настрани, а
друг път не мърдаше ръце, а само лекичко повдига­
ше едното рамо.
Струваше ни се, че забелязваме и други знаци
за измама, но не бяхме сигурни дали не са плод на
въображението ни. Дори невинно поведение може да
изглежда подозрително, ако е предварително извест­
но, че човекът лъже. Само обективните измервания,
неповлияни от предварителни нагласи, можеха да
потвърдят нашите открития. Измерванията трябва­
ше да се направят върху много хора, преди да мо­
жем със сигурност да заявим, че знаците, които сме
открили, са типични за лъжа. Можеше да се окаже,

8
че са индивидуално специфични, а за потенциалния
„изобличител“* - човекът, който се опитва да реши
дали дадено твърдение е истина или лъжа - би било
по-лесно, ако поведения, издаващи измама при един
субект, се наблюдават също и при други. Използвай­
ки случая с Мери за модел, разработихме експери­
мент, в който участниците да са силно мотивирани
да скрият интензивните си отрицателни емоции, из­
питвани в момента на лъжата. Докато гледат ужася­
ващ филм с много кръв и хирургични сцени, нашите
субекти трябваше да скрият истинските си чувства
на покруса, отвращение и мъка и да убедят интер­
вюиращия, който не гледа филма, че се наслаждават
на красиви сцени с цветя. (Изводите ни са описани
подробно в глава 4 и 5).
Само година по-късно, когато все още се нами­
рахме в началните стадии на нашите експерименти,
с мен се свързаха хора, интересуващи се от съвсем
различен вид лъжи. Те питаха дали изводите и мето­
дите ми са приложими при залавяне на заподозрени
в шпионаж. След като откритията ни за поведенче­
ските знаци за измама бяха публикувани в научните
списания, интересът се засили. Могат ли да се обу­
чат охранителите на високопоставени лица да раз­
познават по походката или по жестовете терорист,
готвещ политическо убийство? Бихме ли съдейст­
вали на ЦРУ да тренира офицерите си да определят
с по-голяма точност дали заподозреният лъже? Ще
помогнем ли на наши висши дипломати да прозират
лъжите на опонентите си в международни прегово­
ри? След като получих и молба да определя по сним­

* The lie-catcher в терминологията на Екман: букв. „хващачът на лъжа“. - Б.пр.

9
ки дали Патриша Хърст е доброволен или неволен
участник в банков обир, престанах да се изненадвам.
В последните години интересът стана международен.
Бях потърсен от представители на две приятелски
на САЩ страни, а докато изнасях лекции в бившия
Съветски съюз, с мен се свързаха лица от някакъв
„електротехнически институт“, който отговарял за
провеждане на разпити.
Не бях доволен от този интерес. Страхувах се
да не бъде злоупотребено с откритията ми - да не
се използват прекадено ревностно и безкритично.
Подозирах, че при повечето криминални, политиче­
ски или дипломатически измами няма да проличат
издайнически знаци. Чувствах го интуитивно, без да
мога да го обясня. За да стигна до рационално обяс­
нение, първо трябваше да разбера защо хората не са
безупречни лъжци, а допускат грешки.
Разбира се, някои са безпогрешни. Не всички се
провалят - някои успяват. Няма никаква гаранция, че
лъжецът ще се издаде с нещо, например с мимика,
застинала върху лицето, липсващ жест или моментна
модулация на гласа.
И все пак бях дълбоко убеден, че съществуват
знаци за измама. Поведението на най-закоравелия
лъжец може да го издаде. За да преценим кога една
лъжа вероятно ще успее и кога не, за да разберем по
какво да я познаем и кога няма смисъл даже да си
правим труда, трябваше да вникнем по-дълбоко в
различията между отделните лъжи, лъжци и изобли-
чители.
И в примера с Хитлер, и в примера с Мери има­
ме лъжи с възможни пагубни последствия, в които
залогът е висок - на карта е поставен човешки жи­

10
вот. И двамата крият истинските си бъдещи планове
и имитират чувства, които всъщност не изпитват. Но
разликите между техните лъжи са огромни. Хитлер
е пример за човек, когото аз описвам като роден ак­
тьор. Освен вродения талант той има и много по-го-
лям опит в измамите от Мери.
Хитлер също има голямото предимство да адре­
сира лъжата си към доброволна жертва. Чембърлейн
желае да бъде заблуден, той страшно иска да повяр­
ва, че Хитлер няма намерения да води война, стига
границите на Чехословакия да се преначертаят. Ако
допусне мисълта, че канцлерът го лъже, ще трябва
да признае, че омиротворителната му политика се е
провалила и е отслабила позицията на Великобрита­
ния.
Политологът Робърта Уолстетър прави същия
извод в анализа си на използването на измами при
надпреварата във въоръжаването. Ето какво казва тя
относно нарушенията от страна на Германия на Ан­
гло-германското военноморско съглашение от 1936
година: ,,...и измамникът, и измаменият имат интерес
заблудата да продължи. И двете страни имат нужда
да поддържат илюзията, че съглашението не е на­
рушено. Страхът на Великобритания от надпревара
във въоръжаването, който Хитлер така умело мани­
пулира, довежда до Военноморското съглашение, в
което британците (без да се консултират с Италия и
Франция) мълчаливо ревизират Версайския договор.
Страхът на Лондон от надпревара във въоръжаване­
то му пречи да разпознае и признае нарушенията на
новия договор.“
При много измами жертвата си затваря очите
за грешките на лъжеца и тълкува двусмисленото му

11
поведение по най-благоприятния начин. Тя участ­
ва заговорнически в поддържането на лъжата, за да
избегне неприятните последствия от тъжната исти­
на. Игнорирайки признаците за любовните афери
на жена си, съпругът отлага унижението от етикета
„рогоносец“ и евентуалния развод. Дори ако дълбоко
в себе си е убеден, че му изневерява, той съдейства
лъжите й да останат неразкрити, за да избегне по­
твърждението на факта. Докато по въпроса се мълчи,
ще му остане поне малката надежда, че може да е
сбъркал и тя все пак не му изневерява.
Не всяка жертва е склонна да сътрудничи по този
начин. Понякога тя нищо не печели от игнорирането
или поддържането на лъжата. В някои случаи изоб-
личителят печели само от разкриването на лъжеца,
без да губи нищо от това. Както кредитният, така и
полицейският инспектор губят само ако се оставят
да ги подведат. И двамата ще са свършили работа­
та си добре само ако успеят да различат искрения от
лъжеца.
Често пъти жертвата и губи, и печели от разкри­
ването на лъжата, само че в различна степен. Лека­
рят на Мери има известна полза от това да й повяр­
ва - ако наистина е излекувана, както тя твърди, би
могъл да обере заслугите за ефикасното лечение. Но
ако я разобличи в лъжа, за него загубата не е голяма.
За разлика от Чембърлейн кариерата му не е поста­
вена на карта, не се е обвързал публично с позиция,
която е губеща, ако се окаже, че го лъжат. Той би за­
губил много повече, ако повярва на лъжата на Мери,
отколкото ако я разобличи. Докато през 1938 година
за Чембърлейн е вече твърде късно да разобличава
Хитлер. Ако твърденията на фюрера, че няма воен­

12
ни намерения, са лъжливи, ако е агресор, който няма
как да бъде „омиротворен“, кариерата на Чембърлейн
приключва и започва войната, която той толкова се
мъчи да предотврати.
Освен желанието на Чембърлейн да повярва на
германския канцлер, има и още една причина, поради
която лъжата на Хитлер е предопределена да успее
- лъжецът не изпитва особено силни емоции. Най-
често лъжите се провалят заради появата на знак,
че се прикрива някаква емоция. Колкото по-силни
и разнообразни са емоциите в момента на лъжата,
толкова е по-вероятно лъжецът да се издаде поради
някаква форма на емоционален „теч“. Хитлер със
сигурност не е изпитвал чувство на вина - емоция,
която е проблематична за лъжеца по две причини:
първо, вината може да си проличи по някои знаци
и второ, под бремето на угризенията лъжецът може
да допусне грешки. Но Хитлер едва ли чувства угри­
зения, че лъже представител на страна, нанесла не­
отдавна унизително военно поражение на Германия.
За разлика от Мери той не споделя едни и същи со­
циални ценности със своята жертва - нито уважава
Чембърлейн, нито му се възхищава. А Мери трябва
да прикрива чувства, за да успее да излъже. Тя тряб­
ва да подтисне отчаянието и болката, които мотиви­
рат желанието й за самоубийство. Освен това тя има
причини да се чувства виновна, че лъже лекарите си,
защото ги цени, уважава ги и знае, че искат единстве­
но да й помогнат.
Поради тези и други причини обикновено е по-
лесно да се забележат поведенчески знаци за измама
у суициден пациент или изневеряващ съпруг откол-
кото у дипломат или двоен агент. Но не всеки дипло­

13
мат, престъпник или разузнавач е умел лъжец. И те
допускат грешки. Предложеният от мен анализ на лъ­
жата позволява да се прецени какви са шансовете за
детекция на знаци за измама. Посланието ми към из-
обличителите на криминални или политически лъжи
е да не пренебрегват поведенческите знаци, но също
така да бъдат предпазливи и да подхождат е повече
съзнание за ограниченията и възможностите си.
Въпреки че има някои разработки за поведен­
ческите знаци за измама, изводите все още не са ка­
тегорични. Моите анализи как и защо хората лъжат
и кога лъжите не успяват се опират на данни от про­
ведени експерименти, както и на исторически и ху­
дожествени описания. Предстои да видим дали те­
ориите ще издържат на бъдещи експерименти и на
критични аргументи. Реших да не изчаквам всички
отговори, а да напиша тази книга още сега, защото
проблемите с детекцията на лъжата не търпят отла­
гане. Там, където залозите са най-високи и грешки­
те се плащат скъпо, се правят опити да се работи по
невербални знаци за измама. Самозвани „експерти“,
незапознати с всички данни и аргументи, предлагат
услугите си като „хващани на лъжи“ при избор на
съдебни заседатели и при интервюта за наемане на
работа. С някои полицаи и професионални опера­
тори на полиграф (детектор на лъжата) се провеж­
дат обучения по разпознаване на невербални знаци
за измама. Половината от информацията в учебните
материали, които съм виждал, е погрешна. Митни­
ческите служители минават през специален курс за
разпознаване на невербални знаци за контрабанда.
Разбрах, че моите изследвания се използват в този
курс, но многократните ми искания да видя матери­

14
алите се сблъскват само с многократни обещания
от типа: „Ще се свържем с вас“. За работата на раз­
узнавателните агенции също не можем да научим
нищо, защото е секретна. Знам, че проявяват инте­
рес към поведенческите знаци, защото преди шест
години от Министерството на отбраната ме покани­
ха да разясня възможностите и рисковете от използ­
ването им. Оттогава чувам слухове, че работата по
тази тема продължава. Събрал съм имена на хора,
които може би са ангажирани с това, но писмата ми
до тях или остават без отговор, или отговорът е, че
не могат да ми кажат нищо. Изпитвам притеснения
от „експерти“, които вършат нещо някъде на тъмно,
извън критичния поглед на взискателната научна
общност. Надявам се, че тази книга ще изясни и на
тях, и на работодателите им възгледите ми за рис­
ковете и възможностите на методиките за детекция
на лъжата.
Адресирам тази книга не само към онези, които
се интересуват от измами с унищожителни послед­
ствия. Стигнал съм до убеждението, че изследването
на лъжата може да допринесе за разбирането на мно­
го човешки отношения. Повечето от тях са свързани
с измама или поне с възможност за такава. Родите­
лите лъжат децата си за секса, за да им спестят по­
знание, за което мислят, че не са готови. Децата пък,
като пораснат, крият сексуалните си приключения
от родителите си, защото не очакват да ги разберат.
Лъжите са често явление между приятели (дори най-
добрият ви приятел крие нещо), между учители и
ученици, между лекари и пациенти, между съпрузи,
между свидетели и съдебни заседатели, адвокати и
клиенти, продавачи и купувачи.

15
 Лъжата е неизменна част от живота и затова до­
брото й разбиране е важно за почти всички човешки
занимания. Някои ще потръпнат от това твърдение,
защото смятат лъжата за осъдителна. Аз не споде­
лям това гледище. Твърде опростено е да се твърди,
че никой не бива никога да лъже при никакви об­
стоятелства. Не вярвам също, че всяка лъжа трябва
непременно да се разобличи. Истината може да се
използва като бич и да нанася тежки рани. Лъжите
също са жестоки, но съвсем не всички. Някои лъжи
- разбира се, по-малък брой, отколкото твърдят лъ­
жците - са алтруистични. В някои взаимоотношения
е необходимо да се съхрани някакъв лъжовен мит.
Но никой лъжец не бива да приема безрезервно, че
жертвата желае да бъде заблудена. И никой изобли-
чител не бива да приема безрезервно, че има право
да изобличи всяка една лъжа. Някои лъжи са безо­
бидни и дори хуманни. Понякога разбулването на лъ­
жата злепоставя жертвата или трета страна.
Но всички тези въпроси трябва внимателно да
се разгледат в детайли, като първо се обсъдят много
други. Ще започнем с дефиниция на лъжата, с опи­
сание на двете й основни форми и двата вида знаци
за измама.

16
 Втора глава

Лъжа, изтичане на
информация
и знаци за измама

сем години след като подаде оставка като

О президент, Ричард Никсън отрече да е лъгал,

но призна, че и той като други политици е
премълчавал някои неща. Според него това е необхо­
димо, за да се спечели и да се задържи властта. „Не
можеш да кажеш какво мислиш за този или онзи, за-
щото може да ти потрябва за съдействие. Не можеш
да афишираш мнението си за друг световен лидер,
защото може да ти се наложи да преговаряш с него
в бъдеще.“
Не само Никсън избягва думата „лъжа“, когато
за неистината може да се намери оправдание. Джо-
ди Пауъл, прессекретар на президента Джими Кар-
тър, също оправдава някои лъжи: „От първия ден, в
който репортер е задал първия неудобен въпрос на
политик, върви полемика дали правителството има
правото да лъже. Според мен - да. В някои обстоя­
телства правителството не само има право, но има
задължението да лъже. За четирите години в Белия

17
дом попаднах два пъти в такава ситуация.“ И Пауъл
описва случай, в който е излъгал, за да спести „бол­
ка и огромно неудобство на напълно невинни хора“.
Втората лъжа, която признава, е потулването на во­
енната операция за спасяването на американските
заложници в Иран.
Според Оксфордския речник на английския език
„в съвременната си употреба думата „лъжа“ е силен
израз на морално порицание; в любезни разговори тя
обикновено се избягва, като често се заменя с евфе­
мизмите „заблуда“ или „неистина“. Лесно ще наре­
чете някого „лъжец“, ако не ви е симпатичен, но ще
ви е трудно да използвате тази дума, ако се отнасяте
към него с обич или възхищение, дори да е неиск-
рен. Още преди аферата „Уотъргейт“ Никсън беше
олицетворение на класически лъжец за опонентите
си от Демократическата партия (Бихте ли си купили
кола на старо от този човек?), докато способността
му да прикрива и преправя някои факти бе славена
от републиканските му почитатели като политическа
обиграност.
Тези въпроси обаче не са от значение за моята
дефиниция за лъжа и измама (използвам тези думи
взаимнозаменимо). Много хора — например тези,
които предоставят невярна информация невол­
но - говорят неистини, но това не значи, че лъжат.
Жена, която страда от параноидна мания, че е Мария
Магдалена, не е лъжкиня, въпреки че твърдението й
е невярно. Инвестиционният съветник, който дава на
клиента си лош съвет, не лъже, освен ако в момента
не е наясно, че това, което казва, е невярно. Човек,
чийто външен вид създава погрешно впечатление, не
е задължително лъжец, нито богомолката, чиято за­

18
щитна окраска я маскира като лист, или пък човекът,
чието високо чело предполага, че е по-интелигентен,
отколкото е всъщност.
Лъжецът е направил избор да излъже. Той под­
вежда жертвата умишлено, има предварителното на­
мерение да я заблуди. Лъжата му може да е оправда­
на или не в собствените му очи или според мнението
на обществото. Лъжецът може да е добър или лош
човек, обичан или мразен. Но такъв човек избира
между лъжата и истината - и съзнава разликата меж­
ду двете.
Патологичните лъжци, които знаят, че говорят
неистини, но не могат да контролират поведението
си, не отговарят на моята дефиниция, нито тези, ко­
ито наричаме жертви на самоизмама, защото не съз­
нават, че лъжат.
С течение на времето лъжецът може да повяр­
ва в собствената си лъжа. Ако това се случи, той
няма да е вече в категорията лъжец и по причини,
които обяснявам в следващата глава, лъжите му ще
станат много по-трудно уловими. Но вярата в собст­
вената лъжа понякога е доста неблагоприятна за
лъжеца, както става ясно от една случка от живота
на Мусолини, разказана от историка Денис Смит в
Mussolini’s Own Empire: „...през 1938 година съста­
вът на италианските военни дивизии бе редуциран
от три на два полка. Това се нравеше на Мусолини,
защото му позволяваше да казва, че фашистката му
армия има шейсет дивизии вместо половината от
това. Промяната обаче предизвика сериозна дезор­
ганизация точно преди началото на войната. След
няколко години, забравяйки какво е сторил, Мусо­
лини направи трагична грешка, като надцени реал­

19
ната сила на войските си. Единственият заблуден се
оказа самият Мусолини.“
При дефинирането на понятието лъжа трябва
да имаме предвид не само лъжеца, но и мишената
му - адресата на лъжата. Излъганият не е поискал
от лъжеца да го заблуди, нито пък лъжецът предва­
рително го е уведомил за намерението си да го сто­
ри. Би било абсурдно да наричаме актьорите лъжци.
Публиката им желае да бъде заблудена за известно
време - точно затова е отишла да ги гледа. За раз­
лика от професионалния мошеник актьорът приема
чужда самоличност с обществено съгласие, че това е
само временна роля. Ако брокерът уведоми клиента,
че ще му предостави убедителна, но невярна инфор­
мация, не би имало лъжа, защото клиентът ще я пре­
небрегне. Не би било лъжа, ако пациентката Мери
бе казала на лекаря си, че ще му разиграва чувства,
които всъщност не изпитва, нито би било лъжа, ако
Хитлер бе предупредил Чембърлейн да не вярва на
обещанията му.
И така, дефинирам понятието лъжа или измама
като действие, при което един човек има намерение
да въведе другиго в заблуда и го прави предумишле­
но, без предварително уведомление за целта си и без
ясно изразено от мишената желание.
Съществуват два основни вида лъжа: прикри­
ване и фалшифициране. (Други срещани термини в
литературата са „премълчаване и изкривяване/изопа-
чаване“.)
При прикриването лъжецът премълчава или за­
държа информация, без да съобщава друга, която е
невярна. При фалшифицирането се наблюдава още
една стъпка - лъжецът не само прикрива вярна ин­

20
формация, но представя фалшива информация като
вярна. Най-често за успешната измама е необходи­
ма комбинация от прикриване и фалшифициране, но
понякога лъжецът постига целта си и без да прибягва
до фалшифициране.
Не всички смятат прикриването за лъжа - ня­
кои използват тази дума само за по-дръзкия акт на
фалшифициране. В случаи, в които лекарят не казва
на пациента, че болестта му е неизлечима, съпругът
не споменава пред жена си, че е прекарал обедната
почивка е най-добрата й приятелка, полицаят не уве­
домява заподозрения, че разговорът с адвоката му се
подслушва, няма предаване на невярна информация.
Всички тези примери обаче отговарят на моята де­
финиция за лъжа. Мишените не са изразили желание
да бъдат подведени, а прикриващите истината дейст­
ват преднамерено и без предварително уведомление
за намерението си да ги въведат в заблуда. Информа­
цията е премълчана съзнателно, е предумисъл, а не
случайно. Има някои изключения, при които прикри­
ването не може да се смята за лъжа, защото е било
направено уведомление или е било получено съгла­
сие. Например, ако съпругът и съпругата са се спора­
зумели за отворен брак е условието да не говорят за
любовните си връзки, то прикриването на обедната
среща в мотела не би било лъжа.
Когато имат избор за начина, по който да излъ­
жат, лъжците обикновено предпочитат да скрият ис­
тината пред това да я фалшифицират. Предимствата
са много. Първо, прикриването е обикновено по-лес­
но от фалшифицирането. Няма нужда да измисляш
нищо. Няма нужда предварително да разработиш
фалшивия сценарий, за да не бъдеш заловен. Ейбра-

21
хам Линкълн казва, че няма достатъчно добра памет
за лъжец. Ако лекарят даде фалшиво обяснение на
пациента за симптомите на нелечимата му болест,
той ще трябва да запомни всичко, което е казал, за да
не изпадне в противоречие на следващия преглед.
Прикриването може би се предпочита и поради
това, че изглежда по-малко осъдително от фалшифи­
цирането. То не е активно, а пасивно. Въпреки че и
в двата случая мишената търпи вреда, лъжецът има
по-слабо чувство на вина. Той може да се успокоя­
ва с мисълта, че жертвата му всъщност знае истина­
та, но не желае да я погледне в очите. Жената, която
крие аферите си от мъжа си, може би си мисли: „Той
не може да не знае, че му кръшкам, защото никога не
пита къде ходя цял следобед. Аз не го лъжа, а просто
съм дискретна, с което му правя добрина - не искам
да го унижавам и да го принуждавам да приеме фа­
кта на моите изневери.“
Освен това прикриването е лъжа, за която по-
лесно се намират извинения, ако лъжецът бъде пре­
дизвикан. По-малък е рискът да се оплете. Може да
посочи за претекст незнание, намерение да сподели
по-късно, слаба памет и т. н. Този, който дава пока­
зания под клетва с думите „доколкото си спомням“,
си осигурява вратичка, през която да се измъкне, ако
го атакуват после с нещо, което е прикрил. Твърде­
нието на лъжеца, че не помни нещо, което всъщност
помни и умишлено не споменава, е на границата
между прикриването и фалшификацията. За лъжеца
вече не е възможно да продължава да мълчи, защото
въпросът е повдигнат, предизвикателството е отпра­
вено. И той измисля само толкова - „Не помня“, за
да избегне необходимостта да запамети цял фалшив

22
сценарий. Единственото, което трябва да запомни, е
лъжливото твърдение за слаба памет. Ако истината
по-късно излезе наяве, лъжецът може да заяви, че не
е излъгал, а просто е имал проблем е паметта.
Един случай от аферата „Уотъргейт“, довела до
оставката на президента Никсън, илюстрира стра­
тегията „слаба памет“. С натрупването на доказа­
телства за участието им в аферата президентските
съветници X. Р. Халдеман и Джон Ерлихман са при­
нудени да подадат оставки. Натискъ т срещу Никсън
се засилва и на мястото на Ерлихман идва Алексан­
дър Хейг. На 4 юни 1973, само месец след новото
му назначение в Белия дом, Хейг обсъжда с Никсън
каква да бъде реакцията на президента на сериоз­
ните обвинения, отправени от бившия му съветник
Джон У. Дийн. Според запис на разговора Хейг-Ник-
сън, станал достояние по време на разследването за
основания за импийчмънт, Хейг съветва Никсън да
избягва всякакви въпроси относно тези обвинения:
„Просто казваш, че не помниш.“
Срив в паметта звучи достоверно като извине­
ние само в ограничени случаи. Запитан дали изслед­
ванията са негативни, лекарят не може да каже, че не
помни; нито полицаят може да отговори с тези думи
на въпрос дали в стаята има подслушвателно ус­
тройство. Човек може да твърди, че е забравил само
незначителни неща или такива, които са се случили
отдавна. Но дори изминалото време не може да е оп­
равдание, когато става дума за знаменателни съби­
тия, които всеки би запомнил.
Когато жертвата отправи предизвикателен въ­
прос, лъжецът губи възможността да се ограничи с
прикриване на информация. Ако съпругата запита

23
мъжа си защо не е успяла да се свърже с него на обяд,
той трябва да изфабрикува нещо, за да запази тайна­
та си връзка. Даже безобидният въпрос по време на
вечеря „Как мина денят ти?“ е вид молба за инфор­
мация, но той лесно може да се заобиколи. Съпругът
може да заговори за други случки и да премълчи за
срещата, освен ако директен въпрос не го принуди
да направи избор между истината и фалшивата ле­
генда.
Някои лъжи налагат да се фалшифицира още
отначало - прикриването не е достатъчно при тях.
Мери трябва не само да прикрие отчаянието си и
суицидните си намерения, но също да изфабрикува
невярните твърдения, че се чувства по-добре и иска
да прекара уикенда със семейството си. При интер­
вютата за работа също не е възможно да се мами за
професионалния опит единствено чрез премълчава­
не. Не е достатъчно да се прикрие липсата на опит
- трябва да се измисли някаква кариера. Отегченият
гост, който иска да се измъкне, без да обиди домаки­
на, не само трябва да скрие предпочитанието си да
гледа вкъщи телевизия, а и да съчини някакво фал­
шиво извинение: ранна среща сутринта, проблем с
бавачката или нещо в този дух.
Дори когато самата лъжа не изисква фалши­
фициране, лъжецът понякога си служи с него, за да
заличи следите на онова, което крие. Тази употреба
на фалшифицирането като маскировка най-често се
налага при прикриването на емоции. Ако чувството
е уталожено, е лесно да се скрие, но ако е силно и бу­
шува в момента на лъжата, положението се усложня­
ва. Ужас се прикрива по-трудно от безпокойство, яр­
ост - по-трудно от раздразнение. Колкото по-силна е

24
 емоцията, толкова по-вероятно е да „изтече“ някакъв
издайнически знак въпреки старанието на лъжеца да
я прикрие. Симулацията на друга, неискрена емоция
може да помогне за замаскиране на тази, която тряб­
ва да остане скрита. Фалшифицирането на емоция
завоалира признаците на укритата емоция.
Една сцена от романа на Джон Ъпдайк „Ожени
се за мен“ чудесно илюстрира това явление, както и
някои други обсъждани въпроси. Телефонният раз­
говор на Рут с любовника й е дочут от нейния съпруг.
До този момент в развитието на действието Рут е ус­
пявала да крие връзката си от него, без да се нала­
га да лъже. Но сега, когато е заварена на телефона и
предизвикана с въпрос, в лъжата се намесват и емо­
ции, а с появата им бремето нараства и задачата на
Рут се усложнява.
„Рут се стресна. Джери [съпругът й] бе дочул
края на телефонния й разговор с Дик (любовника й).
Не знаеше, че е в кухнята - мислеше, че събира лис­
та в задния двор. Той надникна и я запита:
- С кого говори?
Тя се паникьоса.
- О, някаква жена. Обажда се от неделното учи­
лище да пита ще запишем ли Чарли и Джоана.“
Сама по себе си паниката не е доказателство за
лъжа, но тя ще породи подозрения у Джери. Ако
я забележи, ще си каже, че Рут не би се притесни­
ла, ако няма какво да крие. Вярно е, че при разпит
дори съвсем невинни хора изпитват притеснение,
но следователят обикновено не отчита това. Рут е
в трудна ситуация. Тъй като не е очаквала да се
наложи да лъже, не е подготвила легенда. Хвана­
та натясно, тя изпада в паника от страх, че ще я

25
заловят, и понеже паниката е емоция, която мно­
го трудно се прикрива, това увеличава шансовете
Джери да я разконспирира.
Една възможна тактика е да изрази чувствата си
откровено, тъй като едва ли ще успее да ги скрие, а
да излъже за причината за тях. Например би могла да
каже, че паниката й е плод на страх, че Джери няма
да й повярва. В конкретния случай този ход едва ли
ще успее, освен ако в съпружеската им история има
много прецеденти, в които Джери е проявявал недо­
верие към Рут, а събитията след това неизменно са
доказвали невинността й. Така споменаването на не­
обоснованите му обвинения би го спряло от по-ната­
тъшни нападки.
Ако се опита да запази самообладание и да си
придаде невъзмутим вид, Рут вероятно няма да успее.
От чувството на страх устните се свиват и разпъват,
а горните клепачи и челото се повдигат и е трудно
да се запази каменно лице. Ако иска да прикрие тези
мускулни движения, най-добре е да прибави други
- стискане на зъби, свиване на устни, сбръчкване на
вежди, гневни погледи. По същия начин треперенето
на ръцете най-добре се замаскира, ако се прави нещо
с тях - скръстване, свиване в юмрук - вместо да се
оставят неподвижни.
Маската е най-добрият начин да се прикрият
силни емоции. Но ако просто сложи ръка на лицето
си или се извърне настрани, лъжецът ще се издаде.
Най-добрата маска е фалшивата емоция. Тя е чуде­
сен камуфлаж и ефикасен начин за заблуда. Когато
една емоция е силна, е ужасно трудно да запазиш
безизразно лице и да не правиш никакви движения с
ръцете. Невъзмутимият, равнодушен или неутрален

26
вид най-трудно се поддържа, ако у човека бушува ня­
каква емоция. По-лесно е да разиграе друга емоция и
с характерните за нея изражения да противодейства
на спонтанните движения, предизвикани от истин­
ските чувства.
В следващия момент от сцената на Ъпдайк Дже­
ри казва на жена си Рут, че не й вярва. От това ве­
роятно паниката й ще се засили и ще стане още по-
трудно да я скрие. За да я маскира, тя би могла да
симулира гняв, изумление или изненада. Би могла
ядосано да смъмри Джери, задето я подслушва, или
да се изуми, че й няма вяра, или да се изненада, че е
чул разговора й.
Не всяка ситуация позволява да се прикрие ис­
тинската емоция. Някои лъжи поставят пред лъже­
ца по-трудната задача да скрие чувствата си, без да
ги фалшифицира. Езер Вайцман, бивш министър на
отбраната на Израел, описва такава трудна ситуация.
След драматичното посещение на Ануар Садат в Йе­
русалим започват преговори между израелската и еги­
петската военни делегации. По време на преговорите
Мохамед ел-Джамази, председател на египетската де­
легация, съобщава на Вайцман новината, че израел­
ците строят ново селище в Синай. Вайцман знае, че
това може да провали преговорите, защото все още не
е решен конфликтният въпрос, дали Израел да задър­
жи вече съществуващите селища в района.
„Бях вбесен, но не можех да излея гнева си от­
крито. Ние тук обсъждахме гаранциите за сигурност,
мъчехме се да избутаме с крачка напред колата на
мира, а колегите ми в Йерусалим, вместо да осъзна­
ят грешката си с тези фалшиви селища, строяха още
едно - и то в момента, в който течаха преговорите!“

27
 Вайцман не може да си позволи този гняв да
проличи. Иначе ще стане ясно, че колегите му не са
се консултирали е него. Налага му се да завоалира
една силна емоция, без да може да използва друга
като маска. Не върви да се направи на щастлив, упла­
шен, наскърбен, изненадан или отвратен. Трябва да
изслуша Джамази напълно безстрастно, без да дава
знак, че информацията е за него много важна новина.
В книгата си Вайцман не споделя доколко е успял в
тази трудна задача.
Покерът е друга ситуация, която не позволява
емоциите да се маскират. Когато един играч получи
силни карти и се развълнува от шанса да направи
удар, той трябва да скрие вълнението си от други­
те играчи, за да не се оттеглят от играта. Но с която
и емоция да го замаскира, има риск. Ако симулира
разочарование или раздразнение, другите ще си по­
мислят, че е изтеглил лоши карти и ще очакват да
пасува, а не да продължи. Той трябва да остане е
типичното за покера безизразно лице. В случай че
покерджията получи слаби карти, би могъл да скрие
разочарованието си, като симулира радост и вълне­
ние, за да създаде впечатлението, че готви удари, и
да принуди другите да се оттеглят. Но това няма да е
убедително за другите играчи, освен ако не го смятат
за новак - опитният покерджия не показва никакви
емоции.
Някои професионални покерджии използват по-
различен стил. В статията си Poker Lies and Tells пси­
хологът Дейвид Хеяно пише: „...играчите са оживени
и постоянно разговарят помежду си, за да изнервят
опонентите си. Карат истините да звучат като лъжи и
лъжите - като истини. Придружават оживеното бър­

28
борене с преувеличени жестове. Ето как един играч
описа свой колега: „Този се кълчи, сякаш играе кю­
чек.“
Впрочем неистините в покера - прикриване и
блъфиране - не отговарят на моята дефиниция за
лъжа. Никой не очаква играчите на покер да покажат
картите, които са изтеглили. Правилата на играта
представляват предварително уведомление, че учас­
тниците ще се опитват взаимно да се заблудят.
Всяка от емоциите може да се използва за мас­
киране на всяка друга. Най-често използваната маска
е усмивката. Тя служи като антипод на всички нега­
тивни чувства - страх, гняв, печал, отвращение и пр.
Лъжецът често прибягва до нея, защото при много
измами е необходимо да се изрази някаква доза задо­
волство. Разочаровният служител се усмихва, за да
не покаже пред шефа си, че изпитва огорчение или
яд от това, че отново е избрал друг за повишение.
Жестокият приятел представя унищожителната си
критика като доброжелателност чрез загрижена ус­
мивка.
Друга причина усмивката да се използва често
като маска е, че тя е част от традиционния поздрав и
е задължителна при повечето размени на любезност.
Ако човек се чувства отвратително, той обикновено
не го показва и не започва да говори за това веднага
след като поздрави. Вместо това се очаква да скрие
негативните си чувства, да сложи на лицето си лю­
безна усмивка и да отговори на въпроса „Как сте?“
с „Добре, благодаря, а вие?“. Истинските му чувства
вероятно ще останат неразкрити - не защото усмив­
ката е съвършена маска, а защото при тези социал­
ни ритуали рядко някой се интересува как другият

29
действително се чувства. При тях не се очаква нищо
повече от престорена сърдечност. Никой не подла­
га този вид усмивки на анализ. Хората са свикнали
да не обръщат внимание на лъжите в любезното об­
щуване. Би могло да се твърди, че е грешка въобще
да ги наричаме лъжи, тъй като неписаните правила
на етикета представляват вид уведомление, че след
традиционния въпрос няма да последва достоверен
рапорт.
Има и още една причина за разпространеност-
та на усмивката като маска - тя е мимиката, която
най-лесно може да се изпълнява волево. Децата се
усмихват още преди да са навършили година. Това е
първото лицеизражение, което бебето прави преду­
мишлено, с цел да се хареса на другите. През целия
живот социалното общуване изисква да се усмихва­
ме фалшиво, демонстрирайки чувства, които всъщ­
ност не изпитваме. При тези неискрени усмивки се
получават грешки — може да са ненавременни и не
на място, твърде бързи или твърде бавни, подранили
или закъснели, несинхронизирани с придружаващи­
те думи. Но самите движения на мускулите не пред­
ставляват трудност, което не е така при изразяването
на други чувства.
По-трудни за фалшифициране са негативните
емоции. Изследванията ми, описани в пета глава,
показват, че повечето хора не могат по своя воля да
задвижат мускулите, нужни за реалистично пресъз­
даване на страх или печал. Гневът и отвращението са
малко по-лесни за фалшифициране, но често стават
грешки. Ако измамата изисква симулация на отрица­
телна емоция, а не само на усмивка, лъжецът може
да се затрудни. Има и изключителни актьори като

30
 Хитлер, които успяват лесно и убедително да ими­
тират отрицателни емоции. На една от срещите си с
британския посланик Хитлер изглеждал разярен, не
бил в състояние да обсъжда повече въпроса. Но при­
съствалият немски протоколчик пише: „В момента, в
който вратата се затвори след посланика, Хитлер се
плесна по бедрото, засмя се и каза: „След този разго­
вор е свършено с Чембърлейн - довечера правител­
ството му ще падне.“
Освен прикриването и фалшифицирането има и
други видове лъжа. Аз вече споменах един, докато
анализирах какво би могла да предприеме Рут, ге­
роинята на Ъпдайк, за да не издаде лъжата си чрез
паниката, която я обхваща. Вместо да се мъчи да я
скрие, което е много трудно, тя би могла да признае
за чувството, но да излъже за причината, която го е
породила. Например може да заяви, че е невинна, но
е обхваната от паника, защото се страхува, че Джери
няма да й повярва. Аналогично, ако психиатърът се
усъмни и попита Мери защо изглежда толкова при­
теснена, тя би могла да си признае, че наистина из­
питва притеснение, но да посочи измислена причина
- „Нервно ми е, защото ужасно искам да видя семей­
ството си.“ Този вид лъжа включва истина за самото
чувство и неистина за източника му.
Има и похват, при който лъжецът казва исти­
ната, но с артистичен трик, така че жертвата да не
повярва - тоест съобщаване на истината под фор­
ма на лъжа. Например на въпроса на Джери кой
е бил на телефона Рут би могла да отговори: „О,
говорих е любовника си! Обажда се през час. Тъй
като си лягам с него по три пъти на ден, трябва да
сме в постоянна връзка, за да уреждаме срещите

31
си.“ Преувеличаването на истината е подигравка с
мнителността на Джери и той ще престане да раз­
питва. Ефект би имал също ироничният тон или
поглед.
Друг пример за казване на истината под фор­
мата на лъжа е описан в книгата на Робърт Дейли
и едноименния филм „Принцът на града“ (Prince
of the City). Подзаглавието на книгата е „Истин­
ската история на едно ченге, което знаеше твърде
много“ и както то подсказва, в нея се описват ис­
тински събития. Прототипът на героя Робърт Люци
е ченге, което работи като агент под прикритие за
федералната прокуратура, с цел да събере данни за
корупционни връзки на полицаи и прокурори с ма­
фията и търговците на наркотици. Той събира до­
казателства чрез звукозаписно устройство, скрито в
дрехите му. В един момент възникват подозрения,
че е информатор. Ако го хванат с „бръмбара“ у него,
може да се прости с живота. Ето какво казва той на
Дестефано, един от престъпниците, за които събира
доказателства:
- Да не сядаме до джубокса тази вечер, защото
искам да направя свестен запис - каза Люци.
- Много смешно! - отвърна Дестефано.
Люци взе да се хвали, че работи за властта, как­
то и онази барманка ей-там, чийто предавател бил за­
бит в... Всички се изсмяха, но смехът на Дестефано
беше дрезгав.
Люци се подиграва с Дестефано, като най-на­
хално му казва истината в очите - той наистина не
може да направи добър запис до джубокса и наисти­
на работи за властта. След тази декларация и шегата
с барманката, която уж също носела скрито устрой-

32
ство в бельото си, Дестефано би изглеждал пълен
идиот, ако продължи да се съмнява в Люци.
Друга разновидност на лъжата е полуприкрива-
нето, тоест казване на част от истината. Изпускането
или омаловажаването на съществени детайли позво­
лява на лъжеца да въведе жертвата в заблуда, без да
изрече нищо невярно. Малко след описаната сцена от
романа „Ожени се за мен“ Джери ляга в спалнята до
Рут, прегръща я и я моли да му каже кого харесва.
- Харесвам теб - отговаря тя - и всички гълъби
на онова дърво ей-там, и всички кучета в града, без
онези, които ни събарят кофите за смет, и всички ко­
тараци, без онзи, който е забременил нашата Лулу.
Харесвам също спасителите на плажа и полицаите
по улиците, без онзи, който ме наруга за обратния
завой, и някои от ужасните ни приятели, особено ко-
гато съм пияна...
- Харесваш ли Дик Матиас? (Дик е любовникът
на Рут.)
- Не ми е неприятен.
Друг похват, който позволява на лъжеца да из­
бегне изговарянето на неистини, е подвеждането към
погрешно заключение. Един известен журналист оп­
исва как да използваме този начин за разрешаване на
познатия проблем какво да кажем на приятел, когато
не харесваме определена негова творба:
Представете си, че сте на откриването на из­
ложбата на ваш близък. Според вас картините му
са ужасни, но преди да успеете да се измъкнете
тихомълком, авторът се хвърля върху вас и иска
мнението ви.
- Джери - казвате му (да предположим, че ху­
дожникът се казва Джери), взирайки се дълбоко в

33
очите му, сякаш че сте завладян от силни чувства. -
Джери, Джери, Джери.
Продължавайте да стискате ръката му, продъл­
жавайте контакта с очи. В девет от десет случая
Джери най-накрая ще се освободи от хватката ви, ще
измърмори нещо скромно и ще се отдалечи... Има и
вариации. Например типичното двутактово „Джери.
Джее-ри!“, произнесено с фалцета на художествен
критик и последвано от въпрос в безлична форма:
„Какво може да се каже?“ Или сдържаното: „Джери.
Нямам думи.“ Или малко по-ироничното: „Джери.
Всички - всички - говорят само за това.“
Ценното на този трик е, че също както при по-
луприкриването и казването на истината под форма
на лъжа, лъжецът не е принуден да изрича неисти­
ни. Въпреки това аз смятам всички тези действия
за лъжи, защото е налице преднамерен опит да се
заблуди жертвата, без да й е дадено предварително
уведомление.
Всяка една от тези лъжи може да бъде издадена
от някакъв детайл в поведението на мамещия. Има
два вида знаци за измама. Някоя грешка може да
разкрие истината. Друга грешка може само да сиг­
нализира, че това, което ни се казва или демонстри­
ра, е невярно, без да дава информация за истинското
положение на нещата. Явление, при което лъжецът
неволно разкрива истината, аз наричам изтичане на
информация. Когато поведението му сочи, че той
или тя лъже, но истината остава неразкрита, аз из­
ползвам понятието сигнал за измамно поведение.
Ако лекарят на Мери забележи, че тя кърши ръце,
докато му разказва колко добре се чувства, той ще
има сигнал за измамно поведение - някаква причина

34
да я подозира в лъжа. Той няма да знае как тя дейст­
вително се чувства - дали е ядосана на болницата,
дали е отвратена от самата себе си, или е уплашена
за бъдещето. Би могъл да разбере само ако се получи
изтичане на информация. Това може да стане чрез
изражение на лицето, тона на гласа, грешка на езика
или експресивен жест, които да издадат същинските
й чувства.
Сигналът за измамно поведение отговаря на
въпроса дали човекът лъже или не, но не разкри­
ва конкретната истина. Това можа да стане само
чрез изтичане на информация. Има случаи, в които
няма особено значение какво точно се прикрива.
Ако въпросът е единствено дали срещу нас стои
лъжец, сигналът за измамно поведение е доста­
тъчен. Изтичане не е необходимо, защото инфор­
мацията, която се прикрива, е несъществена или
лесно предвидима. Ако работодателят например
получи някакви сигнали, че кандидатът за работа
го лъже, не му е нужно допълнително изтичане на
информация, за да стигне до решението да не на­
значи на работа лъжец.
Но това невинаги е достатъчно. Понякога е ва­
жно да се знае каква точно информация се укрива.
Например не е достатъчно да се установи, че уж
лоялният служител присвоява фирмени пари. Сиг­
налът за измамно поведение ще бие тревога, което
може би ще доведе до конфронтация и признание.
Но дори ако въпросът вече е решен, служителят е
уволнен и съдебният процес - приключен, работо­
дателят все още може да търси пълна информация.
Той може да иска да разбере как точно служителят
е извършил кражбата и какво е направил с парите.

35
Ако Чембърлейн беше уловил сигнал за измамно
поведение, той щеше да усети, че Хитлер го лъже,
но щеше да е ценно да се получи изтичане на ин­
формация, за да научи повече за плановете и завое­
вателските му амбиции.
Понякога изтича само част от информацията, ко­
ято жертвата би искала да знае. Полученото е повече
от сигнал за измамно поведение, но липсва пълната
картина. Спомнете си цитираната сцена от „Ожени
се за мен“, в която Рут се паникьосва, защото не е си­
гурна каква част от разговора с любовника й е дочул
мъжът й. Когато Джери я пита с кого е разговаряла,
Рут може да издаде паниката си с нещо - с потрепер­
ване на устна или повдигане на горния клепач. При­
знакът за паника ще означава, че тя вероятно лъже.
Иначе защо би била притеснена от такъв въпрос? Но
този сигнал за измамно поведение не дава на Джери
яснота в какво се състои лъжата и с кого всъщност е
говорила жена му. Той получава част от тази инфор­
мация от гласа на Рут. Ето как Джери обяснява защо
не вярва на жена си:
- ...Нещо в гласа ти.
- Така ли? Какво? - Тя искаше да се разсмее.
Той се втренчи в празното пространство като в
естетически проблем. Изглеждаше уморен, млад и
мършав. Косата му бе подстригана твърде късо.
- Беше по-различен - каза той. - Беше женствен
глас.
- Ами жена съм - отговори тя.
- Като говориш с мен - рече той, - гласът е мо­
мичешки.
Тонът на гласа й не подхожда за разговор с не­
делното училище, а за разговор с любовник. Той

36
издава информация, че измамата е най-вероятно
свързана с любовна връзка, но не разкрива цялата ис­
тория. Джери не знае дали връзката е в началото си,
или е напреднала, нито знае кой е любовникът. Но
знае повече, отколкото ако бе получил само сигнал
за измамно поведение, който щеше да е само индика­
тор, че жена му лъже.

***

Дефинирах лъжата като съзнателно направен из­

бор да се подведе дадена мишена без предварително
уведомление за такова намерение. Тя има две основ­
ни форми:
• прикриване - премълчаване или непоказване
на истината;
• фалшифициране - съобщаване на лъжлива ин­
формация е цел изопачаване на истината.
Други форми на лъжа са:
• признаване на дадено чувство, но лъжливо по­
сочване на източника му;
• казване на истината под форма на лъжа - при­
знаване на истината, но толкова преувеличено или
иронично, че мишената остава неинформирана или
заблудена;
• полуприкриване - признаване само на част от
истината, за да се отклони вниманието на жертвата
от онова, което се прикрива;
• подвеждане към погрешно заключение - казва­
не на истината по начин, който оставя жертвата е об­
ратно впечатление за смисъла на изразеното.
Съществуват два вида знаци за измама:
• изтичане на информация — когато лъжецът не­
волно разкрива истината;

37
 • сигнал за измамно поведение - когато поведе­
нието на лъжеца сигнализира само че това, което съ­
общава, е невярно.
Както изтичанията на информация, така и сигна­
лите за измамно поведение са грешки. Но хората не-
винаги допускат грешки. Има и безупречни лъжци. В
следващата глава ще видим защо някои се провалят.

38
 Трета глава

Защо понякога
лъжите не успяват?

ъжите не успяват по много причини. Жерт­

Л вата може случайно да открие улики -

скрити документи, издайническо петно от
червило. Някой може да предаде измамника. За
разкриването на лъжата може да допринесе за­
вистлив колега, изоставен съпруг, платен инфор­
матор и т. н. Тук обаче ние ще се занимаем с въ­
проса как поведението на лъжеца го издава чрез
неволните грешки, които той допуска при акта на
лъжата. Знаци за измама могат да се появят чрез
мимика, движение на тялото, модулация на гла­
са, преглъщане, по-дълбоко или по-плитко диша­
не, дълги паузи между думите, грешка на езика,
микроизражение, неволен жест. Въпросът е защо
лъжците не могат да предотвратят тези форми на
издайническо поведение. Понякога успяват. Някои
лъжи биват изпълнени блестящо - нищо в думите
и в действията на лъжеца не намеква за лъжа. Защо
това не става винаги? Има две причини - едната е
свързана е разума, а другата е чувствата.

39
 Грешки в лъжливия сценарий
Лъжецът невинаги знае предварително кога ще
му се наложи да излъже. Невинаги има време да
подготви репликите си, да ги изрепетира и запаме­
ти. Рут, героинята на Ъпдайк от цитираната сцена в
романа „Ожени се за мен“, не е очаквала, че мъжът й
Джери ще дочуе телефонния й разговор с любовника
й. Легендата за неделното училище, която съчинява
на момента, я издава, защото не съвпада с това, което
съпругът й е чул.
Дори когато лъжецът е имал време да съчини
внимателно фалшивата история, умът му може да не
е достатъчно комбинативен, за да предвиди всички
въпроси, които ще му зададат, и да обмисли предва­
рително отговорите си. А даже да е много проница­
телен и хитър, непредвидени промени в обстоятел­
ствата могат да го провалят.
Федералният съдия Джон Дж. Сирика дава ин­
тересен пример от разследването по аферата „Уотър-
гейт“. Ето как описва той показанията на Фред Буз-
хардт, специален съветник на президента Никсън:
„Първият проблем, пред който Фред Бузхардт се из­
прави в опитите си да обясни защо записите липсват,
беше непоследователността на собствената му исто­
рия. На първото изслушване каза, че няма запис от
срещата на президента с Дийн от 15 април, защото...
таймерът се развалил. Но не след дълго той излезе
с друга версия. Сега твърдеше, че срещата с Дийн
от 15 април не е записана, защото и двете налични
касети били запълнени, тъй като денят бил натова­
рен с много срещи.“ Дори без обстоятелствата да са
принудили лъжеца да промени твърденията си, той
понякога изпитва трудност да си спомни линията,

40
която е подел, и не успява да отговори бързо и после­
дователно на новите въпроси.
Всички тези несполуки - неподготвеност при
непредвидени или променящи се обстоятелства, не­
последователност в легендата, забравени детайли от
предишни версии - представляват лесно забележими
знаци за измама. Лъжливият сценарий е или вътреш­
но противоречив, или не съответства на някои нео­
спорими факти, които вече са известни или по-късно
ще изплуват. Но дори такива явни знаци не са винаги
толкова надеждни, колкото изглежда на пръв поглед.
Прекалено гладкият изказ може да означава, че имаме
работа е опитен мошеник, който е отрепетирал лъж­
ливата си роля. Знаейки това, някои професионални
мошеници нарочно правят малки грешки, за да не би
да прозвучат прекалено гладко. Разследващият жур­
налист Джеймс Фелан описва един забележителен
пример за подобен трик от скандала, развихрил се по
повод автобиографията на Хауърд Хюз.
Милиардерът Хауърд Хюз - филмов продуцент,
собственик на авиолиния и на най-голямото казино в
Лае Вегас - предизвиква огромен обществен интерес
към личността си, който се увеличава допълнително
от факта, че никой не го е виждал от години. Някои
даже се съмняват, че е още жив. Такъв потаен човек
едва ли би възложил на някого да напише от негово
име биографията му, но за всеобща изненада някой
си Клифърд Ървинг твърди, че е направил именно
това. „Макгроу-Хил“ плаща на Ървинг 750 000 дола­
ра за правата да я издаде. Списание „Лайф“ му плаща
250 000 долара, за да публикува три откъса от нея. Но
накрая се оказва, че тази „автобиография“ е фалшива!
Клифърд Ървинг е „...един велик измамник, изклю­

41
чително умел. Ето пример. Когато го подложихме на
кръстосан разпит, опитвайки се да го хванем в лъжа,
той не направи грешката да ни разказва историята
по един и същи начин всеки път. Когато му посочва­
хме несъответствията, той спокойно го признаваше.
Един посредствен мошеник би подготвил легендата
си до последната запетая, за да я рецитира всеки път
без отклонения, докато честният човек обикновено
прави малки грешки, особено при дълга и заплетена
история като на Клиф. Той беше достатъчно умен, за
да знае това, и се вживя брилянтно в ролята на чес­
тен. Когато му изтъквахме неща, които го уличават,
той казваше непринудено: „Божичко, кой знае какво
ще си помислите за мен! Но това са фактите, какво
да правя.“ Той градеше образа си на откровен човек,
дори е някои ходове в свой ущърб, докато всъщност
изричаше лъжа след лъжа.“ Няма спасение от такава
хитрост. Най-умелите измамници успяват. Но пове-
чето не са толкова изкусни.
Липсата на подготовка и забравянето на детай­
ли от предишни версии могат да произведат знаци за
измама не само в съдържанието на репликите, но и
в начина, по който се произнасят. Лъжецът трябва да
претегля и да обмисля всяка своя дума, което може
да проличи в паузи по време на речта или в по-тън­
ки знаци като присвиване на долния клепач или на
вежда, както и промени в жестовете (обяснени по-
подробно в четвърта и пета глава). Внимателният
подбор на думите не е гаранция, че човекът лъже, но
при някои обстоятелства е знак за това. Например,
когато Джери пита Рут с кого е разговаряла по теле­
фона, всеки признак, че тя обмисля всяка дума, би
свидетелствал за лъжа.

42
 Лъжи относно чувства
Невъзможността да се предвиди, да се планира
и да се заучи всяка реплика е само една от причините
да стават грешки, които представляват знаци за изма­
ма. Грешки стават и поради трудността да се прикрие
дадено чувство или да се симулира друго. Не всички
лъжи са свързани с чувства, но тези, които са, по­
ставят допълнителни проблеми пред лъжеца. Опитът
да се прикрие избликнала емоция може да проличи
чрез думите, макар че с изключение на някои грешки
на езика това не е типично. Лъжецът не е длъжен да
говори за чувствата си и може лесно да ги премълчи,
но няма да е толкова лесно да прикрие изражение на
лицето, ускорено дишане или напрежение в гласа.
Когато се възбудят чувства, промените се случ­
ват мигновено и спонтанно, без участието на разума
и волята. Когато Джери от цитираната сцена обвиня­
ва Рут в лъжа, за нея не е проблем да не изрече „Да,
прав си!“. Но паниката, която я обхваща, произвежда
знаци, доловими за окото и ухото. Тази паника не е
въпрос на избор - Рут не иска да я чувства, но не
може да я спре. Тя е извън нейния контрол. Мисля,
че в това се изразява същността на емоционалните
преживявания.
Хората не правят съзнателен, активен избор да
чувстват дадена емоция. Те обикновено преживяват
емоциите пасивно, като нещо, което им се случва по­
някога в техен ущърб, както е при негативните емоции
като страх и гняв. Човек не само не може да избира
кога да чувства една емоция, но обикновено няма из­
бор и по отношение на външните й проявления. Рут
не може просто да реши да елиминира всички белези
на паниката, която я обхваща. Няма някакъв бутон

43
за релаксация, който да натисне и емоционалната й
реакция да се прекрати. Ако емоцията е много силна,
тя може напълно да извади човека от контрол. Сил­
ната емоция обяснява, макар невинаги да извинява,
непристойни действия: „Не исках да те обидя (да ти
крещя, да те ударя, да удрям по масата), но изпуснах
нервите си. Не можех да се контролирам.“
Когато чувството не настъпва изведнъж, а по­
степенно, и ако започва с ниска интензивност - на­
пример раздразнение не до степен гняв, промените
в поведението са малки и е сравнително лесно да се
скрият, но само ако човек си дава сметка за чувствата
си. Повечето хора не ги съзнават. Когато емоцията
започне постепенно и остане слаба, тя често е по-
забележима за околните отколкото за самия индивид,
чието съзнание я регистрира чак когато се засили. А
когато се засили, тя става много по-трудна за контро­
лиране. Изисква се вътрешна борба, за да се скрият
промените в лицето, тялото и гласа. Дори когато при­
криването е успешно и няма изтичане на информа­
ция за изпитваното чувство, белезите за борба може
да са сигнал за измамно поведение.
Прикриването на емоция е трудно, но не по-мал­
ко трудно е фалшифицирането на такава, дори когато
липсва друга, която трябва да се прикрие. Имитаци­
ята на чувство изисква повече отколкото да кажеш:
„Ядосан съм“ или „Уплашен съм“. Лъжецът трябва да
изглежда и да звучи като ядосан и уплашен, за да му
повярват. Не е лесно да се разиграе целият комплекс
движения и специфични промени в гласа, свързани
с определено чувство. Има мимики например, кои­
то малцина могат да извършат волево (вж. подробно
описание в пета глава). Тези трудни за изпълнение

44
движения са от ключово значение за успешното фал­
шифициране на печал, страх или гняв.
Когато фалшифицирането е най-необходимо - да
помогне за прикриване на друго чувство, трудността
допълнително нараства. Не е лесно човек да симу­
лира гняв, но ако същевременно изпитва страх, той
просто се разкъсва. Импулсивните прояви на стра­
ха го дърпат в една посока, а съзнателните опити да
изглежда гневен — в друга. Например веждите при
страх неволно се повдигат, но за да фалшифицира
гняв, имитаторът трябва да ги сбърчи надолу. Често
пъти белезите на тази вътрешна борба между истин­
ското и фалшивото чувство издават измамата.
А как ли стои въпросът с лъжите, които не зася­
гат чувства - лъжи относно действия, планове, ми­
сли, намерения, факти или фантазии? И при тях ли
поведението на лъжеца го издава?

Чувства при лъжата

Не всички лъжи са свързани с прикриване или
фалшифициране на емоции. Присвоилият фирмени
пари укрива факта, че краде. Плагиаторът укрива
факта, че е взел творба на друг човек и я представя
като своя. Суетният застаряващ мъж укрива възрас­
тта си, като боядисва косата си и твърди, че е със се­
дем години по-млад, отколкото е всъщност. Но дори
когато емоциите не са предмет на дадена лъжа, те
играят важна роля в нея. Суетният може да чувства
неудобство от своята суета. Ако иска измамата му да
успее, той трябва да прикрие не само възрастта си,
но и чувството на неудобство. Плагиаторът може да
чувства презрение към тези, които мами. Тогава той
ще трябва да прикрие не само факта, че се кичи е

45
чужди лаври, но и своето презрение. Злоупотреби­
лият с пари може да се изненада, когато обвинят за
престъплението друг колега, и ще трябва да прикрие
тази изненада или поне причината за нея.
Тоест чувствата играят роля и в лъжи, които ня­
мат за основна цел прикриването на емоции. А въз­
никнат ли, те трябва да се скрият, за да не издадат
лъжеца. Всяка емоция може да го провали, но три са
тези, които са най-типични при измама и заслужават
да им отделим особено внимание: страх от разобли­
чаване, чувство за вина и удоволствие от лъжата.

Страх от разобличаване
В по-меките си проявления този страх не вре­
ди на лъжеца, а напротив, помага да избегне грешки,
като го държи нащрек. Средносилният страх пораж­
да знаци за измама, забележими за опитен изобличи-
тел, а силният страх води именно до това, от което
лъжецът се страхува. Ако човек успее да прецени
доколко ще изпитва притеснение от една лъжа, той
ще може да претегли риска да го заловят и да реши
дали си струва. А ако все пак реши да си послужи
с лъжа, очакванията му за силата на притеснението
ще му помогнат да планира контрамерки, с които да
го намали или скрие. Такава преценка е полезна и за
изобличителя. Прогнозата за силен страх ще го на­
прави бдителен към евентуални знаци за такъв.
Много са факторите, които определят степента
на страха от разобличаване. Първият, който трябва
да се вземе под внимание, е мнението на лъжеца за
способността на жертвата да го разобличи. Ако ми­
шената му има репутация на доверчива, добродушна
личност, той обикновено не изпитва голямо притес-

46
 пение. Обратно, ако обектът е известен като труден
за манипулация и умел изобличител, притеснението
ще се засили. Родителите често внушават на децата
си, че никакви лъжи не им минават: „Само като те
погледна в очите, ще разбера дали ме лъжеш или не.“
ватова като излъже, детето толкова се притеснява, че
страхът му го издава или то само си казва всичко, тъй
като не вярва в шансовете за успех.
В пиесата на Тери Ратигън и едноименния филм
„Момчето на Уинслоу“ (The Winslow Boy, 1980) ба­
щата използва този похват много умело. Синът му
Рони е обвинен в кражба и е изключен от военномор­
ското училище:
АРТЪР [бащата]: В това писмо пише, че си от­
краднал пари от пощенски запис. (РОНИ понечва да
говори. АРТЪР го спира.) Не казвай нищо, преди да
ме изслушаш. Ако си го сторил, искам да признаеш.
Няма да ти се карам, Рони - но при условие, че ми
кажеш истината. Ако обаче ме излъжеш, ще усетя,
защото лъжата между теб и мен не може да остане
скрита. Ще позная, Рони - запомни това, преди да
кажеш нещо. (пауза) Откраднал ли си тези пари?
РОНИ: (с колебание) Не, татко. Не съм.
(Артър пристъпва към него.)
АРТЪР: (гледайки го напрегнато в очите) От­
краднал ли си тези пари?
РОНИ: Не, татко. Не съм.
(Артър продължава да го гледа напрегнато в
очите още миг, след което отмества поглед облек­
чено.)
Артър е повярвал на сина си. По-нататък пиеса­
та разказва за огромните жертви, които прави цялото
семейство, за да докаже невинността на Рони.

47
 Невинаги един родител може да използва стра­
тегията на Артър, за да се добере до истината. Ако в
миналото момчето често е успявало да заблуди баща
си, ще се чувства уверено в успеха и ще е склонно да
опита пак. От друга страна, родителят може да не е
готов да предложи амнистия за признатата вина или
предложението му може да бъде прието с недоверие
поради предишни инциденти. За да проработи стра­
тегията на Артър, момчето трябва да има доверие в
баща си и да е убедено, че и той е способен да му
вярва. Мнителен баща, който често е обвинявал не­
справедливо сина си в лъжа, ще предизвика у мом­
чето страх. Това повдига един ключов проблем при
детекцията на лъжата: почти е невъзможно да се раз­
граничи страхът на невинния от това, че може да не
му повярват, от страха на виновния, че може да го
разкрият. Белезите на страха са едни и същи.
Този проблем не засяга само отношенията меж­
ду родители и деца. Винаги има опасност страхът от
незаслужено обвинение да се изтълкува като страх от
разобличаване на лъжата. Трудността нараства, кога-
то изобличителят има репутация на мнителен човек,
който в миналото е определял истини като лъжи. При
всеки следващ случай за такъв човек ще е все по-
трудно да различи двата вида страх.
Страхът от разобличаване обикновено намалява,
ако лъжецът има зад гърба си опит и успехи в из-
вършенето на измами. Съпругът, който кара четири-
найсетата си любовна връзка, едва ли чувства голямо
притеснение, че може да го заловят. Той е добре тре­
ниран, знае какво да очаква и как да заличи следите.
И най-важното - убеден е, че ще съумее да се измък­
не. Самочувствието намалява страха от разобличава­

48
не. Но ако това състояние продължи прекадено дъл­
го, лъжецът може да направи грешки от невнимание.
В определена степен страхът от разобличаване е по­
лезен за лъжеца.
Полиграфът, наричан още детектор на лъжата,
работи на същия принцип като разпознаването на лъ­
жата по поведенческите знаци и е подвластен на съ­
щите проблеми. Полиграфичният тест не регистрира
лъжи, а само признаци на емоции. Заподозреният е
свързан с датчици към апарат, който отчита промени
в изпотяването, дишането и кръвното налягане. Сами
по себе си повишеното кръвно налягане и изобилно­
то потене не са знаци за измама. Тези физиологич­
ни реакции са просто знак, че са възбудени емоции.
Преди да започне изследването, полиграфистът оби-
ковено се опитва да убеди заподозрения, че полигра­
фът открива лъжата безпогрешно, като демонстрира
това с така наречения „стимулационен“ или „стим“
тест. Например той подканя изследвания да изтегли
карта и го уверява, че полиграфът ще познае коя е.
Инструкциите са да върне картата в тестето и на вся­
ка карта, която полиграфистът обръща, да отговаря с
„не“, дори когато види тази, която е изтеглил. Впро­
чем някои оператори се застраховат, като не разчи­
тат единствено на полиграфа да регистрира лъжата,
а използват белязани карти. Те имат две сериозни
основания за този вид измама. Ако човекът е неви­
нен, важно е да бъде убеден, че машината не прави
грешки - в противен случай той ще покаже признаци
на страх от несправедливо обвинение. А ако заподо­
зреният е виновен, важно е да бъде насаден у него
страх, че ще бъде заловен. Иначе резултатът няма да
е точен.

49
 Принципът е същият като в „Момчето на Уин-
слоу“ - заподозреният трябва да вярва, че изобличи-
телят е в състояние да го залови. Необходимо е да се
създаде такава ситуация, че единствено лъжецът да
изпитва страх, а искреният - не. Иначе признаците
на страх ще са двусмислени. Полиграфските изслед­
вания често дават грешен резултат не само защото
невинните се боят, че ще бъдат несправедливо обви­
нени, но и защото някои престъпници не вярват в ма­
гическите способности на апарата. Те знаят, че могат
да го надхитрят и колкото по-сигурни са в това, тол­
кова е по-вероятно да успеят. Има и експерти, които
смятат, че мнението на заподозрения за точността на
апарата не е от съществено значение. Този и други
въпроси, свързани с полиграфските изследвания и
връзката им с поведенческите знаци за измама, са
обект на обсъждане в седма глава.
Друг паралел с „Момчето на Уинслоу“ е стре­
межът на полиграфиста да изтръгне самопризна­
ние. Точно както бащата си приписва изключителни
способности в улавянето на лъжи, с цел да изтръг­
не признание от сина си, така и някои оператори на
полиграфи се опитват да постигнат същото, като
внушават на заподозрения, че машината не може да
бъде надхитрена. Някои се опитват да го сплашат,
като заявяват, че полиграфът е отчел лъжа. Надеж­
дата им е, че така страхът от разобличаване ще се
засили и ще накара виновния да си признае. Невин­
ният страда, като търпи несправедливи обвинения,
но се предполага, че в крайна сметка ще бъде оп­
равдан. За съжаление, подложени на натиск, някои
невинни правят фалшиви самопризнания, за да се
освободят от тормоза.

50
 За разлика от родителя полиграфистът обик­
новено не може да предложи амнистия за признато
провинение. Криминалните инспектори се доближа­
ват до такъв похват, когато обещават на заподозре­
ния по-леко наказание в случай на самопризнание.
Макар и да не може да предложи пълно опрощение,
следователят понякога предлага психологическа ам­
нистия, като успокоява заподозрения, че не бива да
се чувства засрамен и дори виновен за извършеното
престъпление. Той съчувствено му казва, че напъл­
но го разбира и че самият той вероятно ще направи
същото, ако попадне в сходна ситуация. Друг вари­
ант е да се предложи на заподозрения някакъв бла-
гоприличен, щадящ достойнството мотив за лошото
деяние. Следващият пример е от записа на разпит на
заподозрян в убийство, който впоследствие се оказва
невинен:
„Има моменти, в които поради лошата среда, по­
ради заболяване или поради най-разнообразни при­
чини хората се отклоняват от правилния път... Поня­
кога не можем да се въздържим. Вършим глупости
под въздействието на страст, на гняв или може би
защото нещо там в главата ни е щракнало погрешно.
Когато разберем, че сме сгрешили, съжаляваме и ис­
каме да се поправим.“
Дотук разгледахме въпроса как репутацията на
изобличителя може да повлияе на страха от разоб­
личаване, изпитван от лъжеца, както и на страха от
недоверие, изпитван от невинния. Друг фактор, оп­
ределящ този страх, е личността на самия лъжец. На
някои хора им е много трудно да излъжат, докато дру­
ги го правят с тревожна лекота. Много повече се знае
за тези, които лъжат лесно, отколкото за тези, които

51
не са способни на лъжа. Аз стигнах до някои изводи
за тези хора в изследванията си върху прикриването
на отрицателни емоции.
През 1970 година започнах серия експеримен­
ти, за да намеря потвърждение за съществуването на
знаци за измама, каквито бях открил при анализира­
не на филма с пациентката Мери (вж. първа глава).
Припомням ви, че Мери беше скрила отчаянието
си и огромната си болка, за да получи от лекаря си
разрешение да прекара уикенда у дома си, където,
освободена от лекарски надзор, да сложи край на жи­
вота си. Исках да изследвам подобни лъжи у други
хора, за да разбера дали особеностите, които открих
при Мери, са типични знаци за измама. Нямах осо­
бена надежда да намеря примери в клинични случаи
като нейния. Макар понякога лекарят да подозира,
че пациентът лъже, няма как да бъде сигурен в това,
освен ако пациентът сам не си признае като Мери.
Единственият ми избор беше да моделирам експе­
риментална ситуация по казуса с Мери, която да ми
позволи да изследвам грешките, допускани от други
лъжци при акта на лъжа.
Според модела субектите в експеримента тряб­
ваше да изпитват силни отрицателни емоции и да са
силно мотивирани да ги прикрият. За да предизви­
кам тези силни отрицателни емоции, прожектирах
на участниците покъртителни медицински сцени,
като ги помолих да потискат чувствата си, докато ги
гледат. Първия път експериментът ми се провали -
никой от участниците не направи достатъчно усилие
да изпълни задачата успешно. Не бях предвидил кол­
ко трудно ще е да накарам някого да лъже в лабо­
раторни условия. Хората се притесняват да вършат

52
 морално осъдителни неща под погледа на научните
работници. Освен това често мотивацията е твърде
слаба и никой не прави сериозен опит да излъже на­
истина успешно, както би направил в реалния живот,
ако залогът е висок. Избрах за субекти на експери­
мента си студентки от медицинския колеж, защото
те бяха силно заинтересовани да успеят при лъжата.
Изложени на гледката на кръв и други хирургични
сцени, бъдещите медицински сестри трябва да умеят
да скриват негативните си чувства. Експериментът
ми им даваше възможност да упражнят това важно
професионално умение. Другата причина да избера
" студенти от медицинския колеж беше, че не би било
етично да излагам случайни хора на такива потреса­
ващи сцени, докато бъдещите медици би следвало да
ги приемат като част от професията, която са избра­
ли. Инструкциите, които им дадох, бяха:
„Ако работите в спешно отделение и изведнъж
се втурне майка с обезобразено дете, не можете да
дадете воля на чувствата си, макар да знаете, че дете­
то изпитва ужасни болки и шансът да оживее е нищо­
жен. Трябва да запазите самообладание и да се опита­
те да успокоите майката до идването на лекаря. Или
си представете, че трябва да почиствате фекалиите
на пациент, който вече не може да контролира отде­
лителната си система. Той е измъчван от неудобство
и срам, че е изпаднал в това инфантилно състояние.
Вие вероятно ще почувствате отвращение, но трябва
да прикриете това чувство. Настоящият експеримент
ви дава шанс да се подложите на изпитание и да раз­
виете умението си да контролирате външния израз на
чувствата си. Първо ще ви бъде пуснат един приятен
филм с живописни морски сцени. Докато го гледате,

53
задачата ви е да опишете искрените си чувства на ин­
тервюиращия, който не вижда филма. След това ще
ви бъдат прожектирани най-ужасните сцени, които
бихте срещнали в медицинската си практика. Дока-
то ги гледате, трябва да скриете от интервюиращия
истинските си чувства и да го убедите, че гледате
друг приятен филм, който да речем показва красиви
цветя в парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Моля,
положете максимални усилия.“
Избрахме най-потресаващите кадри, които мо­
жахме да намерим. В предварителни проучвания бя­
хме установили, че някои хора изпадат в краен по­
трес от една сцена е тежки изгаряния, понеже знаят,
че болките от тях не могат да бъдат облекчени с ле­
карства. Други намираха за още по-непоносима сце­
на с ампутация - отчасти заради бликащата кръв, но
също и от мисълта как този човек ще се почувства,
когато се събуди и осъзнае, че кракът му липсва.
Монтирахме двете сцени заедно, при което се създа­
де впечатление, че жертвата от изгаряне претърпява
също ампутация. Чрез тези ужасяващи кадри ние се
надявахме да разберем доколко успешно хората мо­
гат да прикриват силни, бушуващи емоции - било то,
защото искат или защото се налага.
Тъй като конкуренцията за влизане във фел­
дшерския колеж на моя университет е много голя­
ма, тези млади хора имаха високи оценки на всички
изпити и отлични характеристики. Въпреки че бяха
така добре подбрани, те се различаваха драстично
по умението си да прикриват чувствата си. Някои го
правеха изключително добре, докато други изобщо
не успяваха. В последвалите интервюта с тях открих,
че неспособността им да излъжат не се ограничава

54
само до експеримента и сцените, които гледат. Ня­
кои от студентките по принцип не можеха да лъжат.
Има хора, които са особено податливи на страх от
разобличаване. Те изпитват ужас от това, че могат да
бъдат хванати в лъжа. Убедени са, че всеки, който
ги погледне, ще ги разконспирира моментално - и
поради силния страх действително го предизвикват.
След поредица от обективни тестове за изследване
на личността открих с изненада, че тези, които не
можеха да лъжат, не се различаваха по нищо друго
от останалите. Бяха като всички - с изключение на
този показател. Роднините и приятелите им знаеха
за тази тяхна слабост и им прощаваха за прекалената
откровеност.
Опитах се да науча повече и за техния анти­
под - хората, които лъжат лесно и с голям успех.
„Родените“ или „естествени“ лъжци съзнават сво­
ята способност. Познатите им също я отчитат. Те
от малки заблуждават родители, учители, прияте­
ли, когато си поискат, и неизменно се измъкват. Не
чувстват притеснение. Точно обратното - самоуве­
рени са в способността си да измамят. Тази само­
надеяност и липсата на всякакъв страх от разоб­
личаване са едни от белезите на психопатичната
личност. Но това са единствените характеристики,
която тези „родени лъжци“ делят с психопатите. За
разлика от психопатите те не демонстрират лоша
преценка, нито отказ да се поучат от миналия опит.
Липсват и следните психопатични характеристи­
ки: повърхностен чар; липса на срам и угризения;
антисоциално поведение без белези на разкаяние;
патологична егоцентричност и неспособност за
любов.

55
 „Родените лъжци“ в експеримента ми не се раз­
личаваха от другите в резултатите от тестовете за из­
следване на личността. Отговорите им не показваха
никакви белези на психопатия. В личността им няма­
ше нищо антисоциално. За разлика от психопатите
те не използваха таланта си да лъжат, за да навредят
на другите.
Психопатите-престъпници заблуждават даже
експертите. Робърт Ресълсър, супервайзер в Отдела
за поведенчески науки на Академията на ЦРУ, който
е интервюирал 36 серийни убийци, казва: „По вън­
шен вид и говор повечето от тях изглеждат напълно
нормални. ...Ан Рул, бивш полицай с научни инте­
реси в психологията и автор на пет книги за серий­
ните убийци, има шанса да надникне в съзнанието
на сериен убиец, когато по ужасяващо съвпадение се
оказва на едно и също работно място с Тед Бънди.
(По-късно Бънди бе осъден за убийства, извърше­
ни по времето, когато е работил с Рул.) Те бързо
се сприятеляват. Рул казва следното за Бънди: „Тед
беше страхотен манипулатор, никога не можеше да
разбереш дали не те будалка. ...Антисоциалният тип
винаги изглежда искрен, фасадата му е абсолютно
перфектна. Мислех, че знам за какво да се оглеждам,
но докато работех с Тед, не улових нито един сигнал
или издайнически белег.“
За разлика от това „естествените“ лъжци са уме­
ли в измамите, но не са без съвест. Талантът им би
могъл да бъде ценен капитал в някои професии - ак­
тьори, търговци, адвокати, преговарящи, шпиони
или дипломати.
Специалистите, изследващи военните измами,
проявяват интерес към личностните качества на

56
най-умелите лъжци. В статията си Intelligence and
Deception Майкъл Хандел пише: „Такъв човек тряб­
ва да има пъргав и комбинативен ум - да разчленява
идеите, концепциите или „думите“ на основните им
съставки и след това да ги преподрежда по различ­
ни начини. (.Пример за такъв тип мислене може
да се намери у играч на „Скрабъл“.) Най-великите
измамници в миналото са ярки индивидуалисти и
състезатели по дух; те не се вместват лесно в голе­
ми организирани структури и обикновено работят
самостоятелно. Често са убедени в превъзходството
на своето мнение. Донякъде се вписват в утвърде­
ния образ на самотния, ексцентричен бохем-артист,
само че изкуството, което практикуват, е различно.
Изглежда, че това е общият знаменател у големите
майстори на измамата като Чърчил, Хитлер, Моше
Даян и Томас Лорънс (Арабски)“
Такива „големи майстори“ трябва да прите­
жават две много различни умения - умението да
планират лъжлива стратегия и умението да подве­
дат опонента си при разговор лице в лице. Хитлер
явно е притежавал и двете, но е възможно човек да
е изключително добър в едното и не толкова добър
в другото. За съжаление твърде малко са проучва­
нията относно личностните качества на успелите
измамници и никой досега не е поставил въпроса
дали тези качества се различават в зависимост от
сферата на дейността им. Подозирам, че отговорът
е „не“ - успелите лъжци във военната област биха
се оказали също толкова добри и в големи бизнес
предприятия.
Изкусително е да се анатемоса политическият
враг, послужил си с лъжа като антисоциален пси-

57
хопат. Аз лично съм скептично настроен към таки­
ва крайни оценки. Така както Никсън е герой или
злодей съобразно политическата гледна точка, така
и други световни лидери могат да бъдат наречени
психопати или просто ловки - в зависимост от това
дали лъжите им работят в полза на нашите ценнос­
ти. Предполагам, че психопатите рядко се задържат
в бюрократичните структури достатъчно дълго, за да
се издигнат до национални лидери.
Дотук описах два определящи фактора за страха
от разобличаване - личността на лъжеца и репута­
цията и характера на изобличителя. Също толкова
важен е залогът. Има едно просто правило: колкото е
по-висок залогът, толкова по-силен е страхът от раз­
обличаване. Приложението на това просто правило
обаче може да е трудно, защото невинаги е лесно да
се прецени какъв точно е залогът.
Понякога е лесно. Тъй като бъдещите меди­
цински сестри в нашия експеримент бяха силно
мотивирани да успеят в професионалното си раз­
витие, особено в началото на обучението си, за­
логът за тях беше висок. Следователно сестрите
ще чувстват силен страх от разобличаване, който
може да се прояви под някаква форма и да издаде
лъжата им. Ако не бяхме обвързали експеримен­
та с професионалното им израстване, страхът им
щеше да е по-малък. Например те едва ли щяха да
се притесняват от евентуален неуспех, ако задача­
та им беше да скрият чувствата си относно морал­
ността на дребни кражби. Обратно, залогът щеше
да е още по-висок, ако им бяхме представили екс­
перимента като изпит, от който ще зависи остава­
нето им в медицинския колеж.

58
 Колкото е по-голямо възнаграждението, което
лъжецът би получил, толкова е по-висок залогът -
и съответно страхът от разобличаване. Търговецът,
който подвежда свой клиент, ще изпитва по-силно
притеснение при продажба, от която очаква по-го-
ляма комисиона. Но понякога видимата награда не
е най-важната за лъжеца. За търговеца може да е по-
важно мнението на колегите му. Възхищението им
от начина, по който е подхлъзнал капризния клиент,
може да му носи силно удовлетворение дори ако
спечелената комисиона е нищожна. В игра на покер,
в която залозите са дребна сума, залогът за някого
пак може да е изключително висок, ако целта му е да
победи съперника си за сърцето на любимата си. За
някои победата е всичко. Без значение дали залагат
монети или пачки, за тях залогът е висок при всяко
състезание. Мотивацията може да е толкова индиви­
дуално специфична, че за наблюдателя да бъде труд­
но да я разбере. Съпругът, който изневерява на жена
си, може да го прави не толкова от сексуална страст,
а от натрапчив, развил се в детството комплекс да
върши неща скришом от майка си.
Страхът от разобличаване е по-силен, ако ос­
вен възнаграждение залогът включва избягване на
наказание. Когато измамникът решава да излъже,
отначало го интересува главно възнаграждението.
Той мисли най-вече какво ще спечели. Крадецът от
фирмената каса вероятно си представя пари, жени
и удоволствия. Но след като известно време лъжата
е в ход, „кранчето“ може да пресъхне. Началниците
може да са установили загубите и да са се усъмнили,
така че по-нататъшното присвояване е невъзможно.
Сега лъжите на измамника са мотивирани от друго -
{/
59
да не бъде заловен. Залогът е единствено грозящото
го наказание. Разбира се, залогът може да включва
избягване на наказание още отначало, ако мишената
е подозрителна или самоувереността на измамника
е ниска.
При лъжата има два вида наказание: наказание
за провинението, което лъжецът се опитва да при­
крие, и наказание за факта, че си е послужил с лъжа.
Страхът му ще е по-голям, ако са намесени и два­
та вида наказание. Понякога наказанието за акта на
лъжата е по-сурово от наказанието за самото прови­
нение. Бащата в „Момчето на Уинслоу“ изрично го
изтъква. Ако преди разпита изобличителят постави
ясно това условие, шансът да получи честен отговор
е по-голям.
Родителите знаят, че тежестта на наказанието е
един от определящите фактори за това дали детето
ще признае, или ще излъже за свое провинение. В
романизираната биография на Джордж Вашингтон
от Мейсън Лок Уимс (The Life and Memorable Actions
of George Washington) има едно класическо описа­
ние. Бащата говори на малкия Джордж:
„Много родители всъщност тласкат децата си
към тази порочна практика (да лъжат), като варвар­
ски ги бият за всяка малка грешка. Затова при след­
ващото провинение разтрепераното малко същество
бърза да излъже! Само за да избегне пръчката. Но ти,
Джордж, ти знаеш, че аз винаги съм казвал, и сега
отново ти повтарям: ако случайно направиш нещо
лошо, - което ще се случи, защото си още малък, без
опит и без знания, - не бива да ме лъжеш, а ще се из­
правиш смело, синко, като малък мъж и ще ми кажеш
всичко. И тогава аз няма да те бия, Джордж, напро-

60
тив - ще те уважавам и обичам още повече, мило мое
момче.“ Историята е черешовото дърво* показва, че
Джордж е повярвал на думите на баща си.
Не само децата могат да загубят повече, ако из­
лъжат, отколкото ако признаят провинението си. Съ­
пругът може да каже на съпругата си, че колкото и да
е наранен, щеше да й прости за любовната й връзка,
ако не го беше лъгала. Загубата на доверие, би изтък­
нал той, е по-голяма от загубата от кратка изневяра.
Съпругата, разбира се, може да има друго мнение
по въпроса. Някои смятат признаването на една лю­
бовна връзка за жестокост. Ощетеният съпруг може
дори да твърди, че деликатността изисква другият да
е дискретен относно своите забежки. Но тези мнения
се променят - след факта на извънбрачната афера те
могат да са много по-различни от преди, когато са
изразявани хипотетично.
Дори виновникът да е наясно, че ако го хванат
в лъжа, щетите ще са по-големи, отколкото ако на­
прави признание, лъжата пак може да го изкушава,
защото признанието носи неминуеми и незабавни
вреди, докато лъжата обещава възможността да се
избегнат. Перспективата да избегне непосредстве­
ното наказание може да е толкова привлекателна за
лъжеца, че той да подцени вероятността да бъде хва­
нат и двойната цена, която ще трябва да плати. Той
осъзнава, че признанието е било по-добрата полити­
ка, твърде късно, когато измамата е продължила пре-
калено дълго, разраснала се е и признанието не носи
вече по-малко наказание.
* Една от историите за пословичната честност на Вашингтон като дете. За да
изпробва новата си томахавка, той отсича черешово дърво. Когато баща му
пита кой е „убил“ дървото му, Вашингтон казва една от прословутите реплики
в американската история: „Не мога да лъжа - аз отсякох черешата”- Б.пр.

61
 Понякога няма никакво съмнение кое е по-из­
годно — признание или лъжа. Има провинения, които
са толкова тежки, че признанието за тях с нищо не
облекчава наказанието. Такъв е случаят с насилие
над деца, кръвосмешение, убийство, държавна измя­
на или терористичен акт. За разлика от разкаялите се
донжуановци извършителите на тези престъпления
не могат да очакват прошка, ако си признаят (макар
че разкаянието може донякъде да смекчи наказа­
нието). Общественото възмущение от тях е толкова
крайно, че фактът на прикриването им едва ли до­
пълнително ще го засили. В подобна ситуация могат
да попаднат не само жестоки престъпници. Евреинът
в окупираната от нацистите страна, който крие иден­
тичността си, чуждият шпионин по време на война
- те също не печелят нищо от признание и не губят
нищо от лъжа. Но дори когато няма шанс да смекчи
наказанието си, лъжецът може да реши да направи
самопризнание, за да смъкне от плещите си товара
от поддържането на лъжата, да се избави от непри­
ятните усещания от страха или да облекчи чувството
си за вина.
При анализирането на залога като фактор за
страха от разобличаване трябва да обърнем внима­
ние и на ползите и вредите за мишената, не само за
лъжеца. Обикновено печалбата на лъжеца е загуба
за мишената. Този, който бърка във фирмената каса,
печели това, което работодателят му губи. Но то не-
винаги е равностойно. Комисионата, която търгове­
цът печели от това, че е дал подвеждаща информа­
ция за даден продукт, може да е по-малка от загубата,
претърпяна от наивния клиент. Залогът на жертвата
може да се различава от този на лъжеца не само по

62
 количество, но и по качество. Неверният съпруг пе­
чели приключения, докато потърпевшият губи само­
уважение. Когато залозите на лъжеца и на жертвата
се различават, всеки един от тях може да е опреде­
лящ за страха от разобличаване, изпитван от лъжеца,
при условие че той отчита това различие.
Но лъжците обикновено не преценяват обектив­
но залога на своите мишени. Те пристрастно вярват в
това, което обслужва целите им. За тях е удобна ми­
сълта, че жертвата им има полза от измамата наравно
или дори повече от тях.
Не е изключено мишената наистина да има пол­
за. Не всяка лъжа е зловредна. Има и алтруистични
лъжи. Ето един случай от пресата:
Единайсетгодишно момче бе извадено живо от
останките на малкия самолет, който в неделя се раз­
би в планините на Националния парк „Йосемити“.
Раненото момче е прекарало няколко дни и нощи
на 3300 метра височина, сред бушуващи фъртуни и
минусови температури. Съвсем само. Спасителният
отряд го е намерил увито в спален чувал на задна­
та седалка на затрупания със сняг самолет. „Как са
мама и татко? - попитал зашеметеният петокласник.
- Добре ли са?“ Спасителите не казали на момчето,
че майка му и вторият му баща са мъртви, все още за­
копчани с предпазните колани на пилотските места в
разбитата машина, на метър-два от мястото, където
го лежи.
Безспорно това е алтруистична лъжа, с полза за
момчето и без никаква печалба за спасителите. Фа­
ктът, че мишената е облагодетелствена от лъжата,
не означава, че страхът от разобличаване не е голям.
Ако залогът е висок, страхът от разобличаване е си­

63
лен, независимо кой е облагодетелстваният. Спаси­
телите вероятно изпитват силно притеснение дали
момчето ще издържи на шока и за тях е много важно
лъжата да успее.
Да обобщим. Страхът от разобличаване е най-
силен, когато:
• мишената има репутация на човек, който труд­
но може да се излъже;
• мишената е поначало подозрителна;
• лъжецът няма опит и успехи е лъжите;
• лъжецът е особено податлив на страх от разоб­
личаване;
• залогът е висок;
• залогът включва и печалби, и загуби, или най-
малкото избягване на наказание;
• наказанието за акта на лъжата е голямо;
• провинението, което се прикрива, е толкова
тежко, че няма смисъл от признание;
• мишената по никакъв начин не се облагодетел­
ства от лъжата.

Чувство за вина
Ще използвам думата „вина“ за чувството,
което хората изпитват при лъжа, а не за правното
понятие „виновен“. Ще разгранича това чувство и
от вината, която предизвиква съдържанието на лъ­
жата, тоест самото провинение. Да предположим,
че в „Момчето на Уинслоу“ Рони действително е
откраднал парите. Той вероятно се осъжда за не­
достойната постъпка и изпитва чувство за вина от
тази кражба. Ако скрие простъпката си от баща си,
Рони ще чувства и допълнителна вина от акта на
лъжата.

64
 Възможно е и друго - да чувства вина от акта на
лъжата, без да има угризения за самото нарушение.
Да речем, че Рони е откраднал парите от съученик,
който го е победил в съревнование с нечестни сред­
ства. Тогава Рони може да не чувства угризения, че е
откраднал от подлец, а да гледа на постъпката си като
на справедливо отмъщение. Това обаче не изключва
възможността да изпитва вина, че е скрил кражбата
от директора и от баща си. Пациентката Мери не се
чувства виновна заради планираното самоубийсто,
но изпитва вина от това, че е излъгала лекаря си.
Подобно на страха от разобличаване, силата на
чувството за вина варира. То може да е слабо, но може
също да е толкова силно, че да избие на повърхността
в забележими знаци на измама и да провали лъжата. В
екстремните си форми чувството за вина е мъчително
преживяване, подкопаващо човешкото достойнство и
самооценка. Желанието да отхвърли този тежък товар
може да подтикне лъжеца към самопризнание въпре­
ки вероятността от наказание. Възможно е дори да се
стреми към наказанието като към необходимо зло, ко­
ето да го освободи от гнета на вината.
Когато човек решава да излъже, той невинаги си
дава сметка за тежестта на съпътстващото чувство за
вина. Той не може да предвиди как ще му въздейст­
ват думите на благодарност, които жертвата ще изре­
че за привидната му отзивчивост; не предполага как
ще се почувства, когато разбере, че друг е обвинен за
неговото престъпление. Нормално е такива сцени да
пораждат чувство за вина, макар че има хора, за кои­
то те са стимул - подправката, която прави измамата
по-вкусна. Този вид реакция ще разгледаме по-долу
под рубриката „Удоволствие от лъжата“.

65
 Има още една причина, поради която лъжците
подценяват неизбежното чувство за вина - едва с те­
чение на времето лъжецът осъзнава, че една лъжа не
стига, че тя трябва да се повтори отново и отново, че
лъжливата легенда трябва да се надстроява, за да не
се разкрие първоначалната измама.
Тясно свързан с вината е срамът, но има същест­
вена разлика. За вината не е необходима публика, за
нея може никой да не знае - тормозеният от вина е
своят собствен съдник. При срама не е така. Срамът
се поражда от неодобрението и присмеха от окол­
ните. Ако никой не научи за лошото деяние на чо­
века, той няма да се чувства засрамен, но вероятно
ще изпитва чувство за вина. Разбира се, възможна
е и комбинация от двете чувства. Разграничаването
на вината от срама е много важно, тъй като тези две
емоции теглят човека в две противоположни посоки.
Желанието му да намали вината си може да го под­
тиква към признание, докато желанието да се избег­
не унижение - да го спира.
Нека предположим, че Рони от „Момчето на
Уинслоу“ наистина е откраднал парите и се чувства
изключително виновен от постъпката си, както и от
това, че я е прикрил. Рони може би иска да си признае,
за да облекчи мъчителните угризения на съвестта си,
но е възпиран от срама, който знае, че ще изпита при
бащината си реакция. Спомняте си, че за да го мо­
тивира да каже истината, бащата предлага амнис­
тия - ако си признае, няма да последва наказание.
Намалявайки страха от наказание, бащата намалява
страха на Рони от разобличаване, но той трябва да се
погрижи да редуцира и чувството за срам. Бащата се
опитва да направи това, като обещава да прости на

66
 Рони. Би могъл да го намали още (и по този начин да
увеличи вероятността от признание), като използ­
ва тактиката на следователя, която споменах по-горе.
11апример би могъл да каже: „Разбирам защо си от­
краднал, аз самият бих го направил, ако се намирах в
твоето положение и пред подобно изкушение. Всич­
ки правим грешки в живота си и вършим неща, за ко­
ито после съжаляваме, но понякога просто не можем
да се въздържим.“ (.Разбира се, един английски баща
може да не е в състояние да каже това и може да
не иска да изтръгне признание чрез лъжа.)
Някои индивиди са особено податливи на вина
и срам. Такива са например хора с много строго до­
машно възпитание, приучени да гледат на лъжата
като на най-ужасния грях. Има други, които не ос­
ъждат лъжата до такава степен, но поначало са про­
никнати от силно, натрапчиво чувство за вина. Из­
глежда, че такива личности търсят преживявания, в
които чувството им на виновност се засилва, за да
застанат пред другите засрамени и унизени. За съжа­
ление твърде малко са изследванията върху такива
проникнати от вина индивиди.
Доста повече се знае за техния антипод. В ста­
тия, поставяща под съмнение благонадеждността на
Мел Уайнбърг, главен свидетел на ФБР по „Делото
„Абскам“, журналистът Джак Андерсън описва об­
раз на лъжец, който не изпитва нито срам, нито чув­
ство за вина. Андерсън разказва как Уайнбърг реа­
гира на разкритието на жена си, че има извънбрачна
връзка от петнайсет години. „Когато Мел най-сетне
се прибрал, той пренебрежително отхвърлил искане­
то на Мари за обяснение. „Е, хвана ме, какво от това
- й рекъл. - Винаги съм казвал, че съм най-големият

67
лъжец в света.“ После се настанил удобно в люби­
мия си фотьойл, поръчал китайска храна по телефо­
на и помолил Мари да му изреже ноктите.“
Липсата на чувство за вина или срам за злодея­
ния е една от характеристиките на психопата, при ус­
ловие че обхваща всички или поне повечето аспекти
на живота му. (.Разбира се, не може да се постави
диагноза по вестникарско описание.) Експертите не
са единодушни дали липсата на вина и срам се дъл­
жи на възпитанието или на някакви биологични фак­
тори, но безспорно един психопат няма да допусне
грешки при измама от чувство за вина или от страх
от разобличаване.
Когато измамникът не споделя социалните цен­
ности на жертвата, той също не се терзае от чувство
за вина. Лъжците се чувстват по-малко виновни,
когато мамят хора, които възприемат като „лоши“.
Прелюбодейците, чиито брачни парньори са студе­
ни и неотзивчиви в леглото, едва ли изпитват вина
за извънбрачната си връзка. Революционерът или
терористът не чувства угризения, че мами предста­
вителите на властта. Шпионинът не страда от гузна
съвест, че е подвел жертвата си. Бивш агент на ЦРУ
казва много ясно: „Като махнем украшенията, същ­
ността на шпионажа е измамено доверие.“ Когато бях
нает като съветник на един екип, който предотврати
опит за убийство на високопоставен държавник, не
можех да разчитам на знаци за измама, породени от
чувство за вина. Убиецът може да изпитва страх от
разобличаване, ако не е професионалист, но е малко
вероятно да изпитва някаква вина. Професионални­
ят престъпник не се чувства виновен, че е измамил
някого извън своя кръг. Същият принцип действа и

68
при дипломата или при шпионина, който не изпит­
ва угризения, че подвежда хората от другата страна.
Гой не споделя с тях една и съща ценностна система.
Лъжецът действа с мисълта, че върши добро за сво­
ята страна.
В повечето от тези примери лъжата е регламен­
тирана - всеки от тези индивиди се позовава на ясно
дефинирана обществена норма, която позволява да
бъде измамен опонентът. При такива оправдани,
„оторизирани“ измами, при които лъжецът и мише­
ната са опоненти с различни ценностни системи,
не може да се очаква чувство за вина. Има и други
случаи на регламентирана лъжа, в които участници­
те не са опоненти и споделят еднакви ценности. Ле­
карят например не чувства вина, че мами пациента
си, защото вярва, че го прави за негово добро. Стар,
изпитан медицински трик е да се даде на пациента
„лекарство“, което всъщност е плацебо - захарен
бонбон без терапевтично действие. Ако пациентът
се почувства по-добре или поне престане да насто­
ява за ненужното лекарство, което даже може да му
навреди, лъжата според мнозина лекари е оправдана.
Хипократовата клетва не повелява искреност с паци­
ентите. От лекаря се очаква да направи това, което е
добро за тях.
Свещеникът, който премълчава за изповедта на
престъпника, когато полицаите го питат знае ли кой
е, едва ли изпитва чувство за вина , че е излъгал. Не­
говата клетва оправдава измамата му. Той не се обла­
годетелства от нея - облагата е за престъпника, чи-
ято самоличност остава неизвестна. Медицинските
сестри в моя експеримент също не изпитваха вина,
че крият чувствата си. Измамата им беше регламен­

69
тирана поради моите обяснения, че медицинското
лице трябва да може да се контролира, за да успее да
облекчи страданията на пациента.
Понякога лъжецът също се облагодетелства от
лъжа, която той представя за алтруистична. Вицепре­
зидентът на застрахователна компания обяснява, че
няма да е благородно да каже истината на колега, за-
щото тя би накърнила гордостта му: „Трудно е да ка­
жеш на човека в лицето: Не, ти никога няма да станеш
председател!“ Човекът е пощаден, но също и вицепре­
зидентът, защото на него ще му е също толкова „труд­
но“ да се справи с разочарованието на този служител,
да не говорим за възможния протест, особено ако чо­
векът обвини вицепрезидента в субективност. Тоест
лъжата е щадяща и за двамата. Би могло, разбира се,
да се твърди, че служителят е ощетен от нея, защото
е лишен от информация, която макар и неприятна, би
го провокирала да засили успеваемостта си или да си
потърси друга работа. Лекарят, който алтруистично
заблуждава пациента си с плацебо, също има изгода
от лъжата. Така той си спестява необходимостта да се
справи с разочарованието му от това, че няма лек за
неговата болест, или с гнева му, че лекарят го смята за
хипохондрик. И отново може да се спори дали лъжата
е всъщност в полза или в ущърб на пациента.
И все пак има и чисто алтруистични лъжи -
като на свещеника, който премълчава за изповедта
на престъпника, и на спасителите, които не казват на
раненото единайсетгодишно момче, че родителите
му са загинали при самолетната катастрофа. При тях
лъжецът не получава никакви облаги. Ако лъжецът
смята, че не печели нищо от лъжата, той вероятно
няма да изпитва никаква вина.

70
 Дори егоистичните измами може да не породят
чувство за вина, когато са регламентирани. Играчите
на покер не се чувстват виновни, че блъфират. Също­
то важи за договарянето на цена, без значение дали е
на пазар в Близкия изток, на Уолстрийт или в мест­
ната агенция за недвижими имоти. В една статия за
измамите в бизнеса се казва: „Може би най-разпрос-
транената лъжа е: „Това е крайната ми оферта.“ Та­
къв език не само е приет в деловия свят, но дори е оч­
акван. При преговори за цени от никого не се очаква
да свали картите си още отначало.“ Собственикът,
който обявява за имота по-висока цена от тази, на ко­
ято се надява да го продаде, не чувства никаква вина.
Лъжата му е регламентирана. Именно защото учас­
тниците в пазарене и в игра на покер очакват невярна
информация, тези дейности не отговарят на дефини­
цията ми на лъжа. При тях е налице предварително
уведомление, че никой няма да е абсолютно искрен.
Само глупак би показал какво държи в ръката си на
покер или би започнал да се пазари за къщата си от
най-ниската възможна цена.
Угризенията на съвестта са най-вероятни при
нерегламентирани лъжи. Най-силна е вината, когато
жертвата е доверчива към лъжеца и не очаква да бъде
подведена, тъй като по регламент отношенията им са
на базата на честност. При такива опортюнистични
измами чувството за вина се засилва, ако жертвата
страда поне толкова, колкото лъжецът печели. Дори
тогава не би имало голямо (или дори никакво) чув­
ство за вина, ако между двамата не съществуват поне
някои общи ценности. Младото момиче, което крие
от родителите си, че пуши марихуана, едва ли чув­
ства угризения, ако смята, че родителите му са глу-

71
пави да вярват, че марихуаната е вредна, и че то от
опит знае, че винаги грешат. Ако тя освен това мисли
родителите си за лицемери, защото се наливат с алко­
хол, а на нея забраняват да се забавлява е наркотици,
вероятността да чувства угризения е дори още по-
малка. Но въпреки че не е съгласна е тях за марихуа­
ната и други теми, тя все пак ще почувства срам, ако
е привързана към тях и ги обича. За да изпита срам,
човек трябва да изпитва известно уважение към сво­
ите критици - иначе неодобрението им предизвиква
не срам, а гняв и презрение.
Лъжецът се чувства по-малко виновен, когато
мишената е непозната или напълно анонимна. Кли­
ентката, която скрива от касиера факта, че й взема
по-малко за скъпата покупка, ще се чувства по-мал­
ко виновна, ако не го познава лично. Ако касиерът
е собственик на малко семейно магазинче, клиентът
ще се чувства по-виновен отколкото в огромен хипер­
маркет. Ако жертвата е анонимна, лъжецът по-лесно
може да се самоубеди, че излъганият не е пострадал,
или му е все едно, или заслужава да го мамят, или си
го е изпросил.
Често се наблюдава обратнопропорционална
връзка между чувството за вина и страха от разоб­
личаване. Това, което намалява вината от лъжата,
увеличава страха, че тя ще бъде разкрита. Когато из­
мамата е регламентирана, вината е по-малка, но ле­
гитимността й обикновено увеличава залога и така
страхът от разобличаване нараства. В експеримен­
та ми с медицинските сестри тяхната измама беше
свързана с професията им, което я прави оправдана
и регламентирана, но по същата причина желанието
им да успеят беше толкова силно, че засили страха

72
oi неуспех. Работодателят, който подозира служи-
| сля си в присвояване на средства, но крие от него
подозренията си, за да го залови на местопрестъпле­
нието, ще чувства най-вероятно силно притеснение,
чс може да го усети, но никаква вина.
Същите фактори, които увеличават чувството за
вина, могат да намалят страха от разобличаване. Лъ­
жецът може да чувства по-силна вина заради довер-
чивостта на жертвата си, но да не изпитва страх, тъй
като не смята, че такъв наивник би го заловил. Разби­
ра се, възможно е силната вина да е комбинирана със
силен страх, както е възможно и двете да липсват.
Зависи от спецификата на ситуацията, на лъжеца и
па изобличителя.
Има хора, които изпитват удоволствие от вината.
Мисля си дори, че възможността да я изпитат може
да е част от мотивацията им да излъжат. Повечето
хора обаче намират вината за отровно чувство и се
опитват да го намалят, като си търсят оправдания.
Има много начини да се оправдае една измама.
Лъжецът може да я смята за отплата за извършена
несправедливост или да си каже, че заради лошия си
характер жертвата не заслужава честно отношение:
„Шефът беше адски стиснат, не плащаше добре за
работата, която му вършех, затова аз сам си взех.“
Или лъжецът смята жертвата за толкова наивна, че
прехвърля своята вина на нея: „Пада му се, наивни­
ците си го заслужават.“
По-рано споменахме две други оправдания, които
намаляват чувството за вина от лъжата. Едното оправ­
дание изтъква някоя благородна цел или изискване на
професията - спомнете си как Никсън не нарича неис­
тините си „лъжи“, защото според него са необходими,

73
за да се спечели и да се задържи властта. Другото е,
че целта на лъжата е да предпази жертвата. Понякога
лъжецът отива още по-далеч и твърди, че излъганият
е доброволна жертва. При положение че мишената е
съдействала в измамата, знаела е истината още отна­
чало, но се е преструвала, че не забелязва нищо, то в
известен смисъл лъжа не съществува и лъжецът не е
отговорен. Доброволната жертва помага на измамни­
ка да поддържа лъжливата легенда, като пренебрегва
поведенческите знаци на измама.
Интересен пример за доброволна жертва се съ­
държа в последните разкрития за Робърт Леучи, по­
лицая под прикритие, чията история цитирах към
края на втора глава. Луци е възвеличен в книгата на
Робърт Дейли „Принцът на града“ и в едноименния
филм, които разказват истински събития за това как
Леучи помага на федералната прокуратура да събере
доказателства за корупция сред полицаи и адвокати.
Когато Леучи започва работа за федералните проку­
рори, те го питат колко престъпления е извършил.
Той признава само три. Впоследствие изобличени­
те от Леучи заявяват, че той има зад гърба си много
повече престъпления, че лъже за криминалното си
досие и затова показанията му срещу тях трябва да
бъдат отхвърлени. Твърденията им обаче така и не
се доказват и много хора са осъдени въз основа на
показанията на Леучи. Алън Дершовиц, адвокатът
на един от осъдените, описва разговор с Леучи след
процеса, в който той признава, че действително е из­
вършил много престъпления:
„Аз [Дершовиц] му казах [на Леучи], че ми е
трудно да повярвам, че Шоу [федералният прокурор]
не знае за предишните му престъпления.

74
 - Убеден съм, че дълбоко в себе си той знаеше,
че съм извършил повече престъпления - каза Леучи.
- Няма начин да знае. Майк Шоу не е глупак.
- Но защо тогава те остави да лъжеш от свиде­
телския стол? - попитах.
- Той не знаеше със сигурност, че лъжа - каза
Леучи. - Определено го е подозирал и вероятно го
е вярвал, но аз му бях казал да не ме притиска и той
го изпълняваше. Казах „три престъпления“ - Леучи
вдигна три пръста и широко се усмихна - и той тряб­
ваше да го приеме. Прокурорите подтикват към лъ­
жесвидетелстване всеки ден, Алън, знаеш това.“

По-късно Дершовиц научил, че и това „призна­

ние“ е лъжа. Един от полицейските служители, при­
съствали на първата среща на Леучи с федералните
прокурори, казал на Дершовиц, че още отначало
Леучи е признал за много повече от три престъпле­
ния. Федералните прокурори съдействали на Леучи
да скрие пълната картина на криминалната си би­
ография, за да запазят благонадеждността му като
свидетел - съдебните заседатели биха повярвали на
полицай, извършил три престъпления, но не и ако
са десетки. След процеса, когато става публично из­
вестно, че Леучи е извършил много престъпления,
той лъже Дершовиц, като твърди, че прокурорите са
доброволни жертви, докато всъщност те съзнателно
участват в прикриването на криминалното му досие.
Докато се ползва с тяхната протекция, той изпълнява
своята част от сделката и ги защитава. Твърди се, че
Леучи не им се доверявал и направил запис на при­
знанията си пред тях, за да не могат после да се пра­
вят на невинни и да твърдят, че не са подозирали, че

75
лъжесвидетелства. Записът, с който Леучи може ви­
наги да ги изобличи, му осигурява тяхната лоялност
и закрила от наказателно преследване.
Независимо каква е истината за Леучи, разгово­
рът му с Алън Дершовиц е чудесен пример за това как
една доброволна жертва, която има полза от лъжата,
съдейства на лъжеца в успешното осъществяване на
измамата. Този вид сътрудничество се среща не само
в криминален контекст. При размяна на любезности
обектът на измамата е често доброволна жертва. До­
макинята приема извинението на госта да си тръгне
рано, без да подлага истинността му на инспекция.
Дори то да е лъжлив претекст, важното е да се избег­
не грубостта и да не се обиди домакинята. Но тъй
като при неистините, изричани по силата на етикета
за любезно поведение, съществува вид обществено
съгласие, тези случаи не отговарят на дефиницията
ми за лъжа.
Любовните отношения са друга сфера на благо­
желателни измами, при които жертвата сътрудничи
на този, който я мами. И двамата партньори си съ­
действат, за да поддържат взаимните си лъжи. Ше­
кспир е написал:

Когато се кълнеш с престорен глас,

че ти си само вярност, лъжеш пак.
Но въпреки това ти вярвам аз,
за да ме взимаш за незрял хлапак.
Лаская се, че ти изглеждам млад
и пак ти вярвам аз, макар да знам,
че мойта младост е обрулен цвят,
и лъжеш ти, и аз се лъжа сам.
Не ще признаеш своите лъжи,

76
 а аз пък мойто мнимо лековерие.
О, любовта е цяло лицемерие
и възрастта безкрайно й тежи.

Лъжите в теб са цел, във мен - неволни,

но двамата еднакво сме доволни.
Сонет 138, преводач Владимир Свинтила

Разбира се, не всички романтични измами са

толкова красиви и не всички жертви проявяват така­
ва готовност да бъдат лъгани. Не може да се разчита
на измамника да прецени дали жертвата е добровол­
на. Той има интерес да е така, защото намалява чув­
ството му за вина, така че е предубеден.
Една недоброволна жертва може след време да се
превърне в доброволна, за да избегне болката от раз­
криване на истината. Представете си окаяното поло­
жение на висш държавник, запозодрял любовницата
си в шпионаж, след като вече й е поверил служебни
тайни. Един работодател също може да се превърне
в доброволна жертва, след като вече е наел служител
с лъжлива биография, за да не признае пред себе си,
че е взел неправилно решение. В статията си Slow
Pearl Harbours and the Pleasures of Deception Робърта
Уолстетър описва много примери, в които национал­
ни лидери стават доброволни жертви на свои враго­
ве - Чембърлейн не е изолиран случай. „При всички
тези случаи на упорити грешки, продължили дълго
въпреки трупащите се и понякога очевадни доказа­
телства, значителна роля играят предварителните
положителни нагласи и самоуспокоителната вяра в
честността и добрите намерения на потенциалния
враг, както и общите интереси, споделяни с анта­

77
гониста... С много малко помощ от врага жертвата
започва да си обяснява ходовете му по най-благопри­
ятния за него начин и да извинява действия, които
всъщност са доста опасни.“
Да обобщим. Чувството за вина от акта на лъжа­
та е най-силно, когато:
• жертвата не е доброволна;
• измамата е изцяло егоистична - жертвата не
извлича никаква полза от нея и губи поне толкова,
колкото измамникът печели;
• измамата не е регламентирана - напротив, си­
туацията предполага честни отношения;
• лъжецът отдавна не е извършвал съответната
измама;
• лъжецът и жертвата му споделят едни и същи
социални ценности;
• лъжецът познава жертвата лично;
• жертвата не може да бъде укорена в непочте-
ност или прекадена лековерност;
• жертвата не очаква да бъде излъгана, а напро­
тив, лъжецът се е опитвал да спечели доверието й и
да докаже своята надеждност.

Удоволствие от лъжата
Дотук обсъждахме само отрицателни емоции,
които се възбуждат при лъжата - страх от разобли­
чаване и чувство за вина. Но лъжата може да пре­
дизвика и положителни емоции. Лъжецът може да я
смята за постижение, което е приятно чувство. Пре­
дизвикателството може да го изпълва е възбуда както
преди акта, така и в хода на лъжата, когато успехът
все още е несигурен. А след него идва приятно об­
лекчение, гордост от постигнатото и самодоволно

78
презрение към излъгания наивник. Удоволствието
от лъжата може да включва всички или само някое
от тези чувства, а ако не бъдат скрити, те могат да я
издадат. Безобиден пример е шегата, която си прави
някой, „връзвайки“ за нещо лековерен свой приятел.
Шегаджията трябва да прикрие удоволствието си
даже ако скечът е адресиран главно към другите при­
състващи, от които се очаква да оценят колко ловко е
подхлъзнат съответния будала.
Удоволствието от лъжата варира по сила. То
може изобщо да липсва, може да е незначително в
сравнение със страха от разобличаване, а може да е
толкова силно, че да се избие в поведенчески знаци
за измама. Някои лъжци обичат да разказват за хит­
рия си трик, за да споделят удоволствието от това, че
са направили някого на глупак. Има и престъпници,
които разкриват престъплението си на приятели, слу­
чайни хора и дори на полицията, за да бъдат оценени
като хитри и ловки изпълнители на дадена измама.
Подобно на алпинизма или шахмата, лъжата по­
ражда удоволствие само ако съществува риск за не­
успех. В началото на петдесетте години, когато бях
студент в Чикаго, имаше мода да се крадат книги от
университетската книжарница. Кражбата, превър­
нала се почти в ритуал за посвещаване на новите
студенти, се ограничаваше обикновено до няколко
книги, като постижението се демонстрираше и пе­
челеше поздравления. Чувството за вина бе слабо.
Според студентите не беше редно книжарницата в
университета да работи като комерсиално предприя­
тие и заслужаваше да бъде наказана за това. Страхът
от разобличаване също беше слаб, защото книжарни­
цата не беше взела никакви мерки срещу кражби. По

79
време на следването ми беше хванат един-единствен
студент, който всъщност сам се издаде заради удо­
волствието си от лъжата. Бърнард не се задоволява­
ше е дребни кражби. Той търсеше предизвикателство
и риск в по-висока степен, за да изпита гордост, да
демонстрира презрение към книжарницата и да спе­
чели възхищението на своите колеги. Крадеше само
дебели, илюстровани албуми, които трудно можеха
да се скрият. Когато и този номер избледня, той вди­
гна летвата и започна да краде по три-четири големи
книги наведнъж. И това беше твърде лесно за него.
Следващата му стъпка беше да дразни продавачите.
Въртеше се около касата е плячката си под мишница,
без да се опита да я скрие. Провокираше продавачите
да му задават въпроси. Удоволствието от измамата
го мотивираше да си играе все повече и повече със
съдбата. Удоволствието му си личеше и накрая слу­
жителите усетиха лъжата по поведенческите знаци.
Бърнард беше заловен. В стаята му в общежитието
откриха почти петстотин откраднати книги. След
завършването Бърнард се захвана е напълно почтен
бизнес и стана милионер.
Има различни начини да се увеличи удоволстви­
ето от лъжата. Ако мишената има репутация на човек,
когото е трудно да измамиш, пикантността нараства
и прави постижението по-сладко. Присъствието на
зрители, които са посветени в лъжата, също увелича­
ва удоволствието от нея. Публиката може физически
да не присъства — важното е да следи събитията и
да се възхищава. А ако присъства и се наслаждава
на актьорската игра, лъжецът изпитва най-голямо
удоволствие и най-трудно би възпрял външното му
проявление. Когато едно дете лъже друго пред погле­

80
да на другарчетата си, то може да е толкова доволно
от начина, по който забавлява публиката си, че да се
издаде. Изкусният играч на покер успява да се кон­
тролира и да не издава удоволствието си с нищо. Ако
държи силни карти, трябва да накара другите играчи
да мислят, че не е така, за да останат в играта и да
наддават. Дори когато има странични наблюдатели,
които виждат всичко, той трябва да потисне всеки
знак на удоволствие. Това би било най-лесно, ако из­
бягва е тях контакт е очи.
Възможно е определени хора да са по-склонни
да изпитват удоволствие от лъжата. Все още няма
научни разработки, които да го потвърдят, но е без­
спорно, че някои личности обичат да се хвалят по­
вече от други, а самохвалковците вероятно извличат
по-голямо удоволствие от лъжата.
Лъжата може да предизвика у човека едновре­
менно и удоволствие, и вина, и страх - и трите заедно
или едно след друго. Да вземем пак пример от поке­
ра. При блъф, при който играчът има слаби карти, но
се преструва, че са силни, за да провокира другите
играчи да пасуват, той може да почувства страх, ако
залогът се е вдигнал много. Като гледа как другите
един след друг се отказват, блъфьорът вероятно из­
питва удоволствие. Но тъй като при покера блъфът
е регламентиран вид измама, играчът няма да почув­
ства никаква вина, освен ако не си послужи с непоз­
волени от играта средства. Присвоилият обществе­
ни пари може да чувства и крие емоции наведнъж:
удоволствие от това, че е преметнал работодателя и
колегите си; страх, защото му се струва, че към него
има подозрения; и вина от това, че е нарушил закона
и е злоупотребил с оказаното му доверие.

81
 Да обобщим. Удоволствието да лъжеш е най-
силно, когато:
• мишената поставя предизвикателство, защото
има репутация на човек, когото е трудно да изма­
миш;
• лъжата поставя предизвикателство заради ес­
теството на това, което трябва да се прикрие или
фалшифицира;
• има публика, която е посветена в лъжата или
я наблюдава пряко, оценявайки умелото изпълнение
на лъжеца.
Всяко едно от тези чувства - страх, вина и удо­
волствие - може да се изпише на лицето или да се
прояви в гласа и в движенията, дори когато лъже­
цът се опитва да го скрие. Даже да няма невербал-
но изтичане на информация, самата вътрешна борба
да се предотврати то може да е сигнал за измамно
поведение. Следващите две глави ще обяснят как да
разпознаваме измамата по думите, гласа, мимиките и
телесните движения.

82
 Четвърта глава

Разпознаване
на измамата по думите,
гласа и движенията

- Как позна, че съм те излъгъл?

- Лъжите, мило мое момче, се познават момен­
тално, защото са два вида. Едните са с къси крака,
а другите — с дълги носове. Твоята е с дълъг нос.
Пинокио, 1892

ората щяха да лъжат по-малко, ако имаше

Х сигурни признаци за измама. Не съществува

индикатор за самата измама - няма израже­
ние, потрепване на мускул или жест, който сам по
себе си да означава, че човекът лъже. Има само бе­
лези, че човекът не е добре подготвен, и прояви на
емоции, които не съответстват на изречените думи.
Тези белези представляват „течове“ на информация
и сигнали за измамно поведение. Потенциалният
изобличител трябва да е запознат със следите, които
емоциите оставят в речта, гласа, тялото и лицето, въ­
преки опита на лъжеца да потисне чувствата си или

83
да ги замени с фалшиви. За успешната детекция на
лъжата е важно също да се разбере как особеностите
в поведението разкриват, че лъжецът импровизира
на момента.
Разпознаването на лъжата не е лесна задача.
Една от трудностите е в огромния поток от инфор­
мация. Трябва едновременно да се следят много сиг­
нали от много източници - думи, паузи, звучене на
гласа, мимики, движения на главата, жестове, стойка
на тялото, дишане, изчервяване или пребледняване,
изпотяване и т. н. Всички тези източници излъчват
информация симултанно, застъпват се един е друг и
се състезават за вниманието на потенциалния изоб-
личител. За щастие не е необходимо да се следи вни­
мателно всичко. Не всичко, което се вижда и се чува,
е надежден източник на информация. От някои из­
точници може да се почерпи много повече отколко-
то от други. Колкото и да е странно, хората обръщат
най-голямо внимание на най-неблагонадеждните от
тях - думите и израженията на лицето, в резултат на
което лесно се подвеждат.
Лъжците обикновено не могат да следят, да кон­
тролират и да преправят цялото си поведение. И при
най-добро желание едва ли ще успеят. Малко е ве­
роятно да съумеят да упражнят контрол върху вся­
ко действие, което може да ги издаде - от главата до
петите. Затова те прикриват и фалшифицират онова,
което според тях е обект на най-голямо внимание,
като проявяват особена грижливост към подбора на
думите си.
В процеса на израстване хората се научават да
отдават приоритетно внимание на думите, защото те
безспорно са най-богатият и най-изразеният начин

84
за комуникация. Чрез тях могат да се предадат мно­
го повече съобщения отколкото чрез лицето, гласа и
тялото, и то много по-бързо. Лъжците цензурират и
премълчават някои съобщения не само защото знаят,
че думите им са център на внимание, но и защото
знаят, че ще бъдат държани отговорни много пове­
че за тях отколкото за тона на гласа си, за мимиките
си или за движенията на тялото си. Гневният поглед
или резкият тон лесно може да се отрече. Обвинени­
ят може да се превърне в обвинител: „Въобразяваш
си, не съм го изрекъл гневно!“ Много по-трудно ще
му е да отрече, че е произнесъл гневни думи. Думите
остават, лесно е да се повторят, трудно е напълно да
се отречеш от тях.
Друга причина, поради която лъжецът обръща
специално внимание на думите си и гледа да промени
главно тях, е, че те най-лесно се поддават на фалши­
фикация. Лесно е да изразиш неистини с думи. Мо­
жеш предварително да си напишеш какво ще кажеш
и да го редактираш, докато само най-умел актьор би
могъл да планира с подобна точност всяко изражение
на лицето, всеки жест и модулация на гласа. Думите
могат да се репетират многократно. При това говоре­
щият постоянно получава обратна информация, тъй
като се чува, и може да изпипа речта си в детайли.
Обратната информация от лицето, тялото и гласа е
много по-неточна.
Вторият най-важен център на внимание е лице­
то. Хората често чуват коментари за лика си: „Изтрий
гова изражение от лицето си!“, „Усмихвай се, докато
говориш!“, „Не ме гледай толкова нахално!“ Лицето
получава толкова внимание, защото е емблемата на
личността. То е главното, по което различаваме един

85
 човек от друг. Лицата са икони, на които се отдава по­
чит, като се фотографират и поставят на видно място
по стените, на бюрата, носят се в чанти и порфейли.
Неотдавнашно изследване откри, че една част от мо­
зъка е специализирана за разпознаването на лица.
Има още много причини, поради които хората
обръщат особено внимание на лицето. То е основ­
ният терен за демонстрирането на емоции. Заедно с
гласа то разкрива на слушателя отношението на го­
ворещия към това, което казва - макар че тази ин­
формация невинаги е точна, защото лицата могат и
да лъжат. Ако недочува, слушателят следи устните
на говорещия, за да разбере по-лесно думите. Освен
това наблюдаването на лицето дава важни сигнали,
необходими за протичане на разговора. По него го­
ворещият проверява дали слушателят го слуша. Фа­
ктът, че го гледа, предполага това, въпреки че не е
най-надеждният сигнал, тъй като любезният, но отег­
чен слушател може да гледа събеседника си в лицето,
докато си мисли нещо друго. Слушателят също така
окуражава говорещия с кимане на глава и звуци от
типа „ъ-хм“, но и те може да се фалшифицират. По-
вечето хора разчитат на този вид отклик от страна на
слушателите си и ако не го получат, бързат да попи­
тат: „Слушаш ли ме?“ (Има някои, които са затворе­
ни системи - те говорят, без да се интересуват дали
слушателите им отвръщат с насърчителни сигнали.)
Тялото и гласът получават далеч по-малко вни­
мание отколкото думите и лицето. Загубите от това
не са големи, защото обикновено тялото излъчва по-
малко информация отколкото лицето, а гласът - по-
малко отколкото думите. Чрез жестове могат да се
предават многобройни съобщения, както става при

86
I
глухите, но жестикулирането не е типично в разгово­
ри между северноевропейци и американци от север-
ноевропейски произход, освен когато речта е възпре­
пятствана. Работниците в дъскорезници например,
които трябва да комуникират, но не могат да го пра­
вят с думи поради шума, използват сложна система
от жестове. По-съгцата причина жестове използват
пилотите и наземните екипажи при кацане.
Подобно на лицето, гласът може да покаже дали
човекът е емоционално възбуден или не, но все още
не е известно дали той дава също толкова информа­
ция относно кои точно емоции са в действие.
Лъжецът обикновено следи и се стреми да кон­
тролира най-вече думите си и лицето, защото знае,
че другите обръщат повече внимание на тях откол­
кото на гласа и тялото. По-вероятно е да успее да го
направи с думите отколкото с лицето. Фалшифици­
рането на думите е по-лесно отколкото това на изра­
женията, защото както беше споменато, думите мо­
гат да се репетират. Прикриването също е по-лесно.
Не е голям проблем да се цензурира всичко, което
би издало лъжата. Човек лесно може да следи какво
говори - много по-трудно е да разбере какво показва
лицето му. Подобна яснота той би получил само ако
непрекъснато следи изражението си в огледало. Из­
следванията ми сочат, че макар да имат чувствител­
ност за това кога даден мускул по лицето се напряга
или движи, малцина се възползват от тази информа­
ция. Повечето хора осъзнават израженията върху
лицата си чак когато придобият крайни форми.
Невробиолозите не са категорични в изводите
си за мрежата от връзки, която ни дава информация
за промените в собствените ни изражения. Психоло­

87
зите са на различни мнения доколко хората успяват
да почувстват израженията си в момента, в който те
възникват. Моите изследвания сочат, че ние не осъз­
наваме израженията си особено добре и че през по-
вечето време не обръщаме внимание на усещанията
по лицето си.
Има още една и още по-важна причина, поради
която лицето е по-богато на знаци за измама отколко-
то думите. То е директно свързано с онези части на
мозъка, които отговарят за емоциите, докато думите
не са. При възбуждането на дадена емоция муску­
лите на лицето неволно се задвижват. Само с много
тренировки човек може да се научи да въздейства на
тези изражения, опитвайки се да ги скрие с различна
степен на успех. Но първоначалното изражение, кое­
то се появява едновременно с възбуждането на емо­
цията, не може да бъде преднамерено избрано, освен
ако не е фалшиво. Израженията на лицето са двоична
система - волеви и неволеви, подвеждащи и казва­
щи истината, често едновременно. Именно затова
те са толкова сложни, объркващи и изключително
интересни. В следващата глава ще дам по-подробни
разяснения за неврологичната основа на волевите и
неволевите изражения.
Гласът и тялото са области, на които подозри­
телните трябва да обръщат повече внимание. Гласът,
подобно на лицето, е свързан със зоните на мозъка,
отговарящи за емоциите. Много трудно е да бъдат
скрити промените в гласа при възбуждането на даде­
на емоция. А и обратната информация, необходима
на лъжеца, за да може да контролира тона на гласа
си, е по-неточна отколкото при думите. Ние се изне­
надваме, когато за първи път се чуем на запис, защо-

88
то като говорим, част от сигнала стига до нас чрез
звукопроводимостта на костта, което го променя.
Тялото също е източник на знаци за измама. За
разлика от лицето и гласа повечето телесни движе­
ния не са пряко свързани със зоните на мозъка, отго­
варящи за емоциите. Контролирането на движенията
не би трябвало да бъде трудно. Човек чувства и най-
често вижда какво прави тялото му. Прикриването на
движения е по-лесно отколкото прикриването на из­
ражения на лицето и промени на гласа. Но повечето
хора не си правят труда. Те са свикнали да мислят, че
това не е необходимо. Те знаят, че е рядкост някой да
бъде обвинен за нещо, което е разкрил чрез движение
на тялото си. От тялото изтича информация именно
защото е пренебрегвано - вниманието на всички е
съсредоточено върху думите и лицето.
Макар и да е всеизвестно, че думите лъжат, из­
следванията ми сочат, че хората преценяват другите
главно по тях и често се подвеждат. Не искам да кажа,
че словото трябва напълно да се игнорира - напро­
тив, допускат се словесни грешки, при които изтича
информация или най-малкото сигнал за измамно по­
ведение. Дори да няма грешки в самата реч, лъжата
често проличава по несъответствието между вербал­
ния поток и данните, които идват по другите канали.
Но повечето от признаците за измама в гласа, тялото
и лицето биват игнорирани или тълкувани погреш­
но. Стигнах до този извод след серия от проучвания,
в които участниците имаха задачата да наблюдават
видеозаписи на интервюта и да преценяват хората на
тях като искрени или лъжци.
Едни виждаха само лицето, други - само тяло­
то, трети чуваха речта през филтър, който замазваше

89
самите думи, но оставяше звука непроменен, докато
четвърти чуваха или четяха думите. Всички вижда­
ха едни и същи хора - бъдещите медицински сестри,
описани в предходната глава, които лъжеха или оп­
исваха правдиво чувствата си, породени от прожек­
тирани им филми. Припомням, че в „честните интер­
вюта“ студентките виждаха красиви кадри, докато в
„нечестните интервюта“ виждаха ужасяващи сцени
с кръв и ампутации, но трябваше да убедят интер­
вюиращия, че гледат друг приятен филм. Итервюи-
ращият не можеше да види филма, който гледа съот­
ветната студентка. Бъдещите медсестри се стараеха
с всички сили да подведат интервюиращия, защото
залогът бе висок — те вярваха, че експериментът про­
верява умението им да контролират емоционалните
си реакции в операционната или в отделението за
спешна помощ.
Целта ни беше да измерим доколко наблюдате­
лите ще успеят да различат лъжата, като ни интере­
суваше 1) кой източник на информация е най-добър
(думи, глас, лице или тяло); и 2) дали подозрително
настроените се справят по-добре от тези, които не
очакват да бъдат излъгани. Разделихме участниците
на две групи. У едните насадихме подозрения, като
им разказахме всичко за експеримента, докато на
другите въобще не споменахме, че може да се сблъс­
кат с лъжа. На „неподозиращата“ група беше обяс­
нено, че ще виждат или слушат студенти да описват
филм, който им се прожектира. За да заличим вся­
какви съмнения, заровихме въпроса за искреността
сред дълъг списък от други качества, които трябваше
да оценят - сърдечност, екстровертност, доминант-
ност, непохватност, спокойствие и пр.

90
 Някои от студентките бяха много слаби като
лъжци и бяха лесно разконспирирани, но повечето
успяха да излъжат „неподозиращата“ група. Наблю­
дателите, които виждаха само лицето или чуваха
само думите, се справиха най-зле, оценявайки като
най-искрени именно лъжците. Но и резултатите на
„подозрителните“ не бяха много по-добри. Те бяха
информирани, че някои от студентките ще лъжат, а
други не, и задачата им беше да направят една-един-
ствена преценка - истина или лъжа. Малцина бяха с
резултат по-висок от нивото на случайната догадка.
Най-добре се бяха справили онези, които бяха на­
блюдавали само тялото, но дори и те бяха познали
едва в 65 процента от случаите (при вероятност 50
%). Няколко от наблюдателите бях постигнали мно­
го добър успех, разкривайки 85 % от лъжите. Някои
от тези точни съдници бяха психотерапевти с дълъг
опит и репутация на умели клиницисти. Други бяха
особено чувствителни личности от други професио­
нални сфери.
Но това не значи, че сме обречени да ни лъжат.
Можем да се научим да разпознаваме лъжата. Хора,
на които бе разказано за някои от нещата в тази и
следващата глава, бяха много по-прецизни в пре­
ценката си кога медсестрите лъжат - резултатите им
бяха като на най-опитните психотерапевти. Шансът
ни като изобличители е по-голям, ако измамата е
свързана с чувства, ако лъжецът не е психопат, няма
много опит и не е „роден“ („естествен“) лъжец. Це­
лите са три: по-често да залавяме лъжците; по-рядко
да обвиняваме искрените в лъжа; и най-важното, да
осъзнаем, че понякога и едното, и другото е невъз­
можно.

91
 Думите
Колкото и да е чудно, много лъжци са издава­
ни от думите си поради небрежност. Не че е било
невъзможно да ги замаскират или не им се е удало
- просто не са внимавали достатъчно в съчиненията
си. Директорът на фирма за набиране на висш упра­
вленски персонал разказва за човек, който в една и
съща година се кандидатирал два пъти под различни
имена. Когато го запитали с кое от тях да го нари­
чат, „мъжът, който първо се представяше за Леели
д’Ейнтър, а после за Лестър Дейнтър, продължи с
измислиците си, без да му мигне окото. Обясни, че
сменил първото си име, защото Леели звучало твър­
де женско, а второто пък променил, за да го направи
по-лесно за произнасяне. Но това, което всъщност
го компрометира, бяха референциите, които пред­
стави - имаше три бляскави препоръчителни писма,
но и тримата „работодатели“ бяха допуснали една и
съща правописна грешка“.
Дори внимателният лъжец може да бъде издаден
от така наречените грешки на езика, описани за първи
път от Зигмунд Фройд. В „Психопатология на всеки­
дневния живот“ той показва как дребните несполуки в
ежедневието ни - грешки на езика, забравяне на име­
на, грешки при писане или четене - не са случайни, а
многозначителни събития, които разкриват вътрешни
психологически конфликти. Грешките на езика изра­
зяват, казва той: „... нещо, което не искаме да споде­
лим. Те са начин, по който се издаваме сами.“ Фройд
не се занимава специално с измамата, но един от при­
мерите му е за грешка на езика, която издава лъжа.
Примерът описва преживяване на д-р Брил, един от
първите и най-известни последователи на Фройд:

92
■
 Една вечер излязох на разходка с д-р Фринк. До-
като обсъждахме някои от делата на Нюйоркското
психоаналитично общество, срещнахме един наш ко­
лега, д-р R, когото не бях виждал от години и за чий-
то личен живот не знаех нищо. Зарадвахме се, че се
виждаме отново и той прие поканата ми да се отбием
в едно кафене, където прекарахме два часа в оживен
разговор. Той изглежда знаеше някои подробности за
мен, защото след обикновените любезности попита
как е малкото ми дете, каза ми, че от време на вре­
ме чува вести за мен от един общ приятел и че се
интересува от работата ми, откакто е прочел за нея
в медицинските издания. На въпроса ми дали е же­
нен той отговори отрицателно и добави: „Защо да се
жени човек като мен?“
На излизане от кафенето той неочаквано ми
каза: „Мога ли да ви попитам как бихте постъпили
в случай като този: една моя позната медицинска
сестра беше обвиняема в бракоразводно дело. Съ­
пругата подала обвинение срещу съпруга си, че й
изневерява с въпросната медицинска сестра, и той
спечели делото.“ Прекъснах го и казах: „Искате да
кажете, тя спечели делото.“ Той веднага се поправи:
„Да, разбира се, тя спечели делото.“ И продължи да
ми разказва как сестрата била толкова афектирана
от делото и от скандала, че започнала да пие, изпа­
дала в нервни кризи и т. н. Искаше съвет от мен как
да я лекува.
Веднага щом поправих грешката му, го помо­
лих да я обясни, но получих стандартния отговор:
нима нямал право да направи случайна грешка.
Било случайност, нищо не се криело зад това и т.
н. Отвърнах му, че зад всяка грешка на езика не­

93
пременно има някаква причина и че съм склонен
да си мисля, че самият той е героят на разказаната
история. Тогава грешката ще може да се обясни с
несбъднатото му желание да бе спечелил той, за
да не плаща издръжка (по нашето бракоразводно
законодателство) и да може да се ожени повторно
в щата Ню Йорк. Той бурно отричаше моята хи­
потеза, но прекалената му емоционална реакция,
в която демонстрираше силна възбуда, последва­
на от смях, само затвърди подозренията ми. На
призива ми да каже истината в интерес на нау­
ката той отвърна: „Повярвайте ми, никога не съм
бил женен; психоаналитичната ви интерпретация
е погрешна.“ И след това добави, че човек, който
обръща внимание на всяка дреболия, определено
е опасен. След това изведнъж си спомни, че има
друга среща, и си тръгна.
И двамата с д-р Фринк бяхме убедени, че ин­
терпретацията ми на „случайната“ му грешка е
правилна, и аз реших да направя допълнителни
проучвания, за да я докажа. Няколко дни по-късно
посетих един съсед, стар приятел на д-р R, който
потвърди теорията ми до последната подробност.
Бракоразводният процес се бе провел няколко сед­
мици ио-рано, като медицинската сестра също е
била обвиняема.
Фройд твърди, че необходимото условие за по­
ява на грешка на езика е потиснатото намерение на
говорещия да съобщи нещо. Фройд се интересува
повече от случаи, в които говорещият не съзнава
това потискане, но то може да е предумишлено, ако
говорещият лъже. След като грешката се случи, той
може да я осъзнае или не.

94
 Изобличителят трябва да внимава да не се увли­
ча и да не приема, че всяка грешка на езика е дока­
зателство за лъжа. Контекстът, в която тя се случва,
ще му помогне да реши. Изобличителят трябва също
да избягва неправилния извод, че определен субект е
искрен, защото не прави грешки на езика. При пове-
чето лъжи такива липсват. Фройд не обяснява защо
някои хора ги допускат, а други - не. Едно удобно
обяснение е, че те са характерни за случаи, в които
лъжецът иска да го хванат заради тежко чувство на
вина. Д-р Р. със сигурност се е чувствал виновен, че
лъже уважавания си колега. Но засега няма проучва­
ния, нито дори формулирани предположения, които
биха обяснили защо само някои лъжи се издават от
грешки на езика.
Тирадите са трети начин, по който лъжците се
издава с думи. Тирадата е различна от грешката на
езика. При нея имаме не само дума-две. Информа­
цията не се „изплъзва“, а направо се излива. Лъже­
цът се увлича под въздействието на чувства и твърде
късно осъзнава последствията от разкритията, които
прави. В състояние на спокойствие той не би разкрил
компрометиращата информация, но е завладян от не­
преодолима емоция - гняв, ужас, потрес, скръб - и
под натиска й информацията изтича.
Том Брокоу, известният водещ на предаването
„Today’s Show“ на телевизия Ен Би Си, описва чет­
върти източник на сигнали за измамно поведение.
„Повечето знаци за лъжа, които получавам, не са
физически, а вербални. Не ги търся по лицето на чо­
века. Това, за което следя, са уклончивите отговори,
извъртанията, избягването на въпроса.“ Някои про­
учвания подкрепят интуитивните изводи на Брокоу.

95
Те стигат до извода, че когато лъжат, някои хора го­
ворят със заобикалки, избягват директните отговори
и дават повече информация, отколкото се иска. Други
проучвания обаче показват точно обратното - че по-
вечето лъжци са достатъчно умни, за да не допуснат
уклончиви и недиректни отговори.
Трудно е да се реши въпросът с това и други
противоречия в публикуваните изследвания в облас­
тта на измамата, тъй като самите експерименти не са
особено надеждни. Участниците в тях са почти ви­
наги студенти, които лъжат за маловажни неща и за­
това залогът не е висок. Повечето от експерименти­
те показват недостатъчно внимание към типа лъжа,
която ще изследват. Обикновено лъжата се подбира
на базата на това дали изследването й ще се органи­
зира лесно в лабораторни условия. Например от сту­
дентите се иска убедително да защитят позиция по
смъртното наказание или абортите, противоположна
на собственото им становище по въпроса. Или им се
показва снимка на човек, когото харесват или не, а
после им се поставя задачата да се престорят, че са
на обратното мнение. Тези експерименти най-често
не вземат под внимание взаимоотношенията между
лъжеца и мишената и как тези отношения влияят
върху мотивацията на лъжеца и усилията му да ус­
пее. Обикновено лъжецът и мишената не се позна­
ват отпреди и едва ли ще се срещнат пак, а понякога
дори „мишената“ е просто някаква машина, на която
участникът говори.
Но да се върнем на Том Брокоу. Той би пропус­
нал лъжците, които не говорят уклончиво и със зао­
бикалки. По-лошото е, че рискува да заклейми като
лъжец човек, който е честен, но уклончивото изразя-

96
ване е типично за речта му. Някои винаги говорят по
този начин. При тях това не е белег за лъжа, а просто
особеност. Всяко поведение, което в много случаи е
признак за измама, е за някои хора обичайна част от
тяхното държание. Вероятността такива хора да бъ­
дат неправилно преценени като лъжци наричам ри­
ска на Брокоу. Изобличителите са изложени на този
риск, когато не познават добре заподозрения и не са
наясно с особеностите на неговото типично поведе­
ние. В шеста глава ще разгледам начини да се избег­
не рискът на Брокоу.
Досега проучванията не са открили други вер­
бални източници на знаци за измама. Съмнявам се,
че ще открият. Както вече споменах, за измамника е
лесно да прикрие или да изопачи истината с помо­
щта на думите. Въпреки това се случват грешки -
грешки поради небрежност, грешки на езика, тиради
и уклончиво изразяване.

Гласът
Гласът включва всичко свързано с речта освен
самите думи. Най-честият вокален индикатор за
измама са паузите. Те може да са твърде чести или
твърде дълги. Колебливото начало, особено ако ко­
лебанието възниква при отговора на въпрос, възбуж­
да подозрение, както и кратките паузи в речта, ако
са твърде чести. Друг индикатор за измама може да
са речевите грешки. Те включват нечленоразделни
думи като „а-а“ и „ъ-ъ“, повторения като „Аз, аз, аз
всъщност...“ и накъсани думи като „Аз най— наис­
тина го харесах.“
Тези вокални знаци за измама - речеви грешки и
паузи - се получават по две свързани причини. Лъже­

97
цът може да не е подготвил репликите си предвари­
телно. Ако не е очаквал да се наложи да излъже или
ако не е очаквал определен въпрос, той може да се за­
пъне или да допусне речеви грешки. Но това се случ­
ва и когато лъжливият сценарий е добре подготвен.
От притеснение и страх от разобличаване лъжецът
започва да заеква или забравя нещо от измислената
роля. Страхът действа още по-силно на зле подготве­
ния лъжец и умножава грешките му. Чувайки лошото
си изпълнение, страхът му се увеличава, при което
речта му става още по-накъсана.
Измамата може да проличи и в тона на гласа.
Според нас той може да разкрие коя точно е емоци­
ята, която се изпитва, макар че учените, изучаващи
гласа, не са напълно убедени в това. Засега те могат
да диференцират приятните от неприятните емоции
по тона на гласа, но все още не са установили дали
гласът звучи различно при различните отрицателни
емоции: гняв, страх, печал, отвращение и презрение.
Вярвам, че след време такива различия ще бъдат от­
крити, а засега ще се огранича с това, което изглежда
сигурно.
Най-добре документираният вокален знак за
емоция е височината на тона. В 70 % от изследвани­
те тя се повишава, когато субектът е разстроен. Това
важи най-вече, когато изпитваната отрицателна емо­
ция е гняв или страх. Има данни, че при скръб или
тъга височината спада, но това не е сигурно. Също
стои открит въпросът дали височината се променя
при вълнение, печал, отвращение или презрение.
Има и два други знака, които все още не са доказа­
ни категорично, но изглеждат обещаващи: забавена
реч при тъга и по-силна, забързана реч при гняв или

98
 страх. Възможни са също интересни открития при
изследване на други характеристики на гласа - на­
пример тембър, енергиен спектър в различните че­
стотни диапазони и промени, свързани с дишането.
Не е лесно да се скрият промените в гласа в ре­
зултат от емоции. Ако естеството на лъжата е имен­
но прикриване на изпитвана емоция, вероятността за
изтичане на информация е голяма. Ако целта е да се
скрие страх или гняв, вероятно е тонът да се повиши,
а речта да стане позабързана и на по-висок тон. Точ­
но обратните промени може да означават, че лъжецът
се опитва да прикрие тъга.
Тонът може да издаде и лъжи, чиято цел не е
прикриване на чувства, но такива са се породили в
процеса на лъжата. Страхът от разобличаване води
до типични промени в гласа. Възможно е да се уста­
нови, че чувството на вина от лъжата влияе на гласа
по същия начин като тъгата, но засега това е само до­
гадка. Не е ясно дали удоволствието от лъжата може
да бъде изолирано и измерено в гласа. Предполагам,
че всяко емоционално състояние на възбуда има свой
вокален образ, но това предстои да се установи.
Нашият експеримент със студентките от меди­
цинския колеж бе един от първите, които докумен­
тираха промяна на височината на тона при измама.
Според нас причината е чувството на страх. Студен­
тите се страхуваха по две причини. Бяхме направили
всичко възможно да увеличим залога дотолкова, че
да поражда силен страх от разобличаване. Освен това
кървавите медицински сцени пораждаха емпатичен
страх у някои от медицинските сестри. Ако бяхме
намалили който и да е от тези източници на страх,
резултатите ни щяха да са различни. Да речем, че су­

99
бектите ни бяха хора от друга професионална сфера,
за които това бе просто един експеримент, от който
нищо не зависи. За тях залогът нямаше да е доста­
тъчно висок, за да изпитат страх от разобличаване,
който да се отрази в промяна на височината на гласа.
Или да речем, кадрите показваха умиращо дете - то­
гава нямаше да предизвикат страх, а по-скоро тъга.
Страхът от разобличаване щеше да действа към по­
вишаване на тона, докато тъгата щеше да действа в
обратната посока и двете реакции щяха взаимно да
се анулират.
По-високият тон на гласа не е признак за изма­
ма. Той е признак за изпитван страх или гняв, а може
би и възбуда. Тези емоции издадоха бъдещите меди­
цински сестри от нашия експеримент, че в действи­
телност не чувстват приятно задоволство от красиви
кадри е цветя. Съществува опасност вокалните знаци
за налична емоция да се интерпретират като доказа­
телство за измама. Но при искрения човек също може
да се наблюдава повишаване на тона, той също може
да изпитва страх - страх от недоверие. Проблемът
за изобличителя е в това, че не само у лъжците, но
и у невинните понякога се възбуждат емоции, което
може да обърка интерпретацията му. Ще нарека този
проблем „грешката на Отело“ и в шеста глава ще го
обсъдя по-подробно, като посоча някои начини, по
които може да се предотврати. За съжаление това е
доста трудно. При интерпретацията си на промените
в гласа изобличителят е изложен също на „риска на
Брокоу“ (индивидуални различия в емоционалното
поведение), за който вече споменах.
Така както височината на тона невинаги говори
за лъжа, така и липсата на такъв вокален признак не

100
доказва непременно искреност. Преценката за (не)
истинността на показанията на Джон Дийн пред Се-
натската комисия по време на изслушванията за афе­
рата „Уотъргейт“ зависи до голяма степен от това как
ще бъде изтълкуван равният му, напълно безстрастен
глас. Джон Дийн, съветник на президента Никсън,
дава показания дванайсет месеца след проникването
с взлом в щабквартирата на Демократическата пар­
тия в комплекса „Уотъргейт“. Месец преди това Ник­
сън е признал, че помощниците му са се опитали да
потулят фактите около проникването, но отрича да е
знаел лично за това.
По думите на федералния съдия Джон Сирика:
„Дребните риби бяха притиснати до стената предим­
но от показанията си един за друг. Оставаше да се
определи реалната вина или невинност на хората на
върха. Показанията на Дийн щяха да са от ключово
значение за отговора на този въпрос.... Дийн твър­
деше [свидетелствайки пред Сената], че е казал на
Никсън, че ще са нужни един милион долара, за да
се купи мълчанието на обвиняемите взломаджии [в
офисите „Уотъргейт“], и Никсън отговорил, че пари­
те могат да бъдат намерени. Не е отказал, не е бил
шокиран, нито дори скандализиран. Това беше най-
сензационното обвинение на Дийн. Той всъщност за­
явяваше, че самият Никсън е одобрил подкупването
на обвиняемите.“
На следващия ден Белият дом излиза с опровер­
жение на твърденията на Дийн. В публикуваните пет
години по-късно мемоари Никсън казва: „Показания­
та на Джон Дийн пред Сенатската комисия бяха една
ужасна смесица от истина и неистина, от искрено не-
доразбиране и съзнателно изкривяване на фактите.

101
Опитвайки се да омаловажи собствената си роля, той
прехвърляше своята осведоменост за потулването и
нервното си напрежение върху думите и действията
на другите.“ По време на изслушванията нападките
срещу Дийн са още по-жестоки. Вестниците публи­
куват статии - според мнозина под диктовката на Бе­
лия дом, - които обвиняват Дийн в лъжа и атака сре­
щу президента поради страха му от хомосексуален
тормоз в затвора, в случай че получи присъда.
Противопоставени са две твърдения - думата на
Никсън срещу думата на Дийн - и никой не е сигурен
кое от тях е вярно. Съдия Сирика описва съмнения­
та си така: „Трябва да призная, че бях скептично на­
строен относно твърденията на Дийн. Очевидно той
беше ключова фигура в потулването... Можеше да
загуби много... Струваше ми се, че Дийн има много
по-голям интерес да натопи президента, за да отърве
кожата, отколкото да каже истината.“
Сирика продължава разказа си, като описва впе­
чатлението си от гласа на Дийн. „Дни наред, след
като направи това твърдение, членовете на комисията
го обстрелваха с провокационни въпроси. Но той на­
стояваше на версията си. Не изглеждаше ни най-мал­
ко разстроен. Равният му, безстрастен глас, придава­
ше на думите му достоверност.“ За някой друг обаче
равният, безстрастен глас би могъл да означава, че
говорещият крие нещо. За да се избегне неправилно
тълкуване на равния глас на Дийн, е необходимо да
се знае дали това е характерният му тон.
Липсата на признаци за емоция в гласа не е не­
пременно доказателство за невинност - някои хора
никога не разкриват чувствата си, поне не чрез гласа
си. Дори емоционални личности може да не проявят

102
емоционалност при дадена лъжа. Съдия Сирика е бил
застрашен от „риска на Брокоу“. Напомням, че Том
Брокоу тълкува уклончивата реч като знак за лъжа
и с това, както обясних, рискува да направи грешка,
защото някои индивиди са винаги уклончиви в речта
си. Съдията би могъл да направи обратната грешка
- да определи някого за искрен само защото липсва
признак за измама, пренебрегвайки факта, че някои
хора никога не показват такива признаци.
И двете грешки възникват от факта, че индиви­
дите се различават по емоционалната си изразител­
ност. Ако не знае какво е обичайното емоционално
поведение на заподозрения, изобличителят лесно
може да сгреши. Не би имало грешка на Брокоу, ако
нямаше никакви надеждни знаци за измама. Но тога­
ва изобличителите нямаше да имат нищо, на което да
се опрат. Не би имало грешка на Брокоу и ако пове­
денческите знаци бяха абсолютно валидни за всич­
ки, а не само за повечето хора. Никой знак на измама
не е валиден за всички човешки същества, но взет
отделно или в комбинация с други знаци, той може
да помогне на изобличителя да прецени. Съпругата,
приятелите и колегите на Джон Дийн щяха да зна­
ят дали той като повечето хора показва емоции чрез
гласа си, или умее да го контролира изключително
добре. Съдия Сирика не познава Дийн от по-рано и
затова е застрашен от „риска на Брокоу“.
Безстрастно поднесените показания на Джон
Дийн ни предоставят още една поука. Изобличите­
лят трябва винаги да има предвид вероятността за­
подозреният да е необикновено талантлив изпълни­
тел - да може да преиначава поведението си толкова
добре, че да е невъзможно да се разбере дали лъже

103
или не. Джон Дийн е точно такъв изпълнител според
собственото му признание. Той е планирал предвари­
телно поведението си пред съдия Сирика, за да бъде
изтълкувано именно по този начин. Ето как Дийн
описва съображенията си: „Не исках да звуча пре-
калено патетичен или прекалено несериозен. Реших,
че ще говоря с равен, хладен глас, нсемоционално,
колкото се може по-безстрастно, и ще отговарям по
същия начин... Хората са склонни да мислят, че чо­
век, който говори спокойно, казва истината.“
Дийн казва, че след като прочита изявлението
си и започва кръстосания разпит, е обзет от емоции.
„Усещах буца в гърлото си, чувствах се сам и безси­
лен срещу мощта на президента. Поех дълбоко въз­
дух и създадох впечатление, че размишлявам. Мъчех
се да се овладея.... „Нямаш право да показваш емо­
ции“, си повтарях. „Медиите веднага ще се заловят
за това като знак за немъжественост и слабост.“
Фактът, че изпълнението на Дийн е така добре
премислено и че той се контролира толкова успешно,
не означава непременно, че е лъжец - означава само,
че наблюдателите трябва да внимават много в тълку­
ванията си за неговото поведение. Всъщност послед­
валите събития изясняват, че Дийн говори истината,
а Никсън, който не е толкова добър актьор като него,
лъже.
Последният въпрос, на който ще се спрем по от­
ношение на тона, е твърдението, че има машини, ко­
ито автоматично и прецизно идентифицират лъжите
по гласа. Сред тях са т. нар. психологически стрес
оценител, гласов анализатор „Марк II“, гласов стрес
анализатор, психологически стрес анализатор, гласов
стрес монитор и др. Производителите на тези апара­

104
ти твърдят, че те могат да познават лъжата по гласа
дори по телефона. Разбира се, тези устройства ула­
вят стреса, не лъжата, както имената им подсказват.
Няма гласов знак за лъженето като такова - има само
знаци за отрицателни емоции. Производителите на
тази доста скъпа техника не са напълно откровени
с потребителя и не го предупреждават, че апаратът
ще изпусне лъжците, които не изпитват отрицателни
емоции, и ще определи като лъжци невинни хора, ко­
ито са разстроени в момента. Научните специалисти
в изследването на гласа и на други способи за детек­
ция на лъжата са на мнение, че тези апарати имат ни­
ска ефективност (на нивото на средната случайност)
и дори не са прецизни и в по-лесната задача да оп­
ределят дали субектът е разстроен. Но явно от това
продажбите не страдат - обещанието за безотказен
и дискретен начин за детекция на лъжата е твърде
съблазнително.

Тялото
Като студент преди повече от двайсет и пет го­
дини научих един от начините, по които движенията
издават скрити чувства. Тогава нямаше много науч­
ни доказателства за това дали движенията на тялото
отразяват точно емоциите и личността. Някои психо-
терапевти мислеха така, но бихейвиористите, които
тогава доминираха в академичните среди по психо­
логия, отхвърляха тезите им като лишени от дока­
зателства. Повечето от проучванията между 1914 и
1954 година не бяха успели да намерят потвържде­
ние на идеята, че невербалното поведение дава точна
информация за емоциите и личността. Академичната
психология изпитваше известна гордост, че научни­

105
те експерименти бяха отхвърлили като мит убежде­
нието на неспециалиста, че може да познава емоции
и характер по лицето или по тялото. На малцината
социолози или терапевти, които продължаваха да пи­
шат за движенията на тялото, се гледаше по същия
начин като на изкушените от ЕСП (екстрасензорна
перцепция) или графология - като наивници, леко-
верници или шарлатани.
Аз не можех да се съглася е това. Като наблюда­
вах движенията на хората по време на групова тера­
пия, бях сигурен, че мога да позная кой е разстроен
и за какво. С целия оптимизъм на аспирант по психо­
логия си поставих за цел да променя становището на
академичния свят за невербалното поведение. Разра­
ботих експеримент, за да докажа, че движенията на
тялото се променят под влиянието на стрес. Източ­
никът на стрес беше моят професор, който се съгла­
си да бъде част от моя план и да атакува колегите
ми е въпроси, по които знаех, че са уязвими. Докато
скрити камери записваха поведението им, професо­
рът разпитваше обещаващите млади психолози за
професионалните им планове след дипломирането.
Тези, които споменаваха научна работа, бяха укоря­
вани, че искат да се скрият в лабораториите на топло
и да избягат от отговорността да помагат на душев­
ноболните. Тези, които казваха, че смятат да се зани­
мават е психотерапия, бяха упреквани в печалбарсто
и бягство от научни разработки, които търсят нови
средства за лечение. След това професорът питаше
колегите ми дали са се лекували при психотерапевт.
Тези, които отговаряха положително, веднага бяха
зашлевявани е въпроса как смятат да помагат на дру­
гите, след като самите те са ненормални. Тези, кои­

106
то не бяха ходили на психотерапия, бяха нападани
за това, че се канят да лекуват други, а не познават
собствената си психика. Каквото и да кажеше, сту­
дентът беше губещ. Нещо повече, бях инструктирал
професора да прекъсва колегите ми грубо, без да ги
оставя да довършат отговорите си на язвителните му
въпроси.
Студентите се бяха подложили на това унижение
доброволно, за да ми помогнат като на колега. Знаеха,
че е експеримент, в който ги очаква стрес, но от това
не им ставаше по-леко. Професорът, който се държе­
ше толкова неприятно, имаше огромна власт над тях.
Оценките му бяха съдбовни за дипломирането им, а
препоръките му щяха да определят бъдещата им ра­
бота. Още в първите минути студентите изпадаха в
безпомощно състояние. Лишени от възможността да
се защитят или да си тръгнат, те трепереха от без­
силен гняв, пъшкаха, издаваха нечленоразделни зву­
ци или млъкваха. След около пет минути на обстрел
професорът прекратяваше тормоза и им обявяваше
целта си, като не забравяше да ги похвали за героич­
ното търпение.
Аз гледах през еднопосочно огледало и записвах
с камера движенията на телата на колегите си. Още
при първото интервю видях нещо невероятно. След
третата нападка студентката показа на професора
среден пръст! Тя задържа ръката си в тази поза цяла
една минута. Не изглеждаше ядосана, а професорът
сякаш не забелязваше нищо. Когато интервюто свър­
ши, се втурнах в стаята при тях. И двамата решиха,
че си въобразявам. Студентката призна, че е чувства­
ла гняв, но отричаше да го е изразила с нещо. Про­
фесорът се съгласи с нея, че вероятно си измислям,

107
защото според него не би пропуснал неприличен
жест. Когато филмът бе готов, доказателството беше
очевидно. Този неприличен жест не изразяваше нео­
съзнато чувство. Студентката съзнаваше, че е вбесе­
на, но изразът на чувството й беше несъзнателен. Тя
не знаеше, че показва среден пръст. Емоцията, която
нарочно се мъчеше да скрие, бе избила на повърх­
ността.
След петнайсет години наблюдавах същия тип
невербално изтичане на информация в експеримента
с бъдещите медицински сестри, които трябваше да
скрият истинската си реакция на кървавите кадри е

108
изгаряния и ампутации. Този път „изтеклият“ жест
не беше среден пръст, а повдигане на рамене. Една
след друга медицинските сестри издаваха лъжата си
чрез леко свиване на рамене при въпроса на интер­
вюиращия: „Искаш ли да гледаш още?“ или „Би ли
показала този филм на малко дете?“
Свиването на рамене и показването на среден
пръст са два примера за действия, които специали­
стите разграничават от останалите под названието
емблеми. Емблематичните жестове имат точно оп­
ределено значение, известно на всички представите­
ли на съответната култура. Всеки знае, че средният
пръст означава „Е.......... !“ или „Да ти го на-------- ...!“, а
свиването на рамене означава „Е1е знам“, „Безпо­
мощен съм“ или „Какво значение има?“. Повечето
от другите жестове нямат толкова ясна дефиниция
и значението им е неясно. Непридружени от думи,
повечето жестове нямат строго определен смисъл. С
емблемите обаче не е така - те могат да се използват
вместо думи. В днешно време в САЩ се използват
около 60 емблеми. (Емблемите и техните значения
са различни за различните страни, а често и за раз­
личните региони на една страна.) Примери на до­
бре известни емблеми са кимването с глава за „Да!“,
поклащането на глава за „Не!“, махването с ръка за
„Ела насам!“, махането с ръка за „Здравей!“ или „До­
виждане!“, събиране на пръстите за „Срамота!“, ръка
на ухото за „Не чух? По-силно!“, палецът нагоре при
пътуване на автостоп и т. н.
Емблемите почти винаги се изпълняват умиш­
лено. Човекът знае какво движение извършва. Той
съзнателно избира да направи с него съобщение. Но
има изключения. Така както от устата се изплъзват

109
грешки на езика, понякога се изплъзват и жестове.
Чрез тях изтича информация за нещо, което човекът
иска да прикрие.
Два са белезите, че един емблематичен жест не е
съзнателно направено съобщение, а неволно изплъз­
нала се информация. Единият е, че се наблюдава
само фрагмент от жеста, а не целият комплекс. Ця­
лостният жест „свиване на рамене“ например включ­
ва повдигане и на двете рамене, обръщане на дланите
нагоре, повдигане на веждите, спускане на горните
клепачи, спускане на ъглите на устата под формата
на подкова и понякога накланяне на главата настра­
ни. Могат да се срещнат различни комбинации от го­
реизброените движения. Когато емблемата е неволен
„теч“, тя включва само един от тези елементи, а дори
и той може да е непълен. Може да се види повдига­
не само на едното рамо - и то едва-едва, или съвсем
леко обръщане на дланите нагоре. Цялостният жест
със средния пръст включва не само определена под­
редба на пръстите, но и движение на ръката напред и
нагоре, често повторено няколко пъти. Когато обаче
жестът не е изпълнен съзнателно, а е неволен израз
на потиснат гняв, както при моята състудентка, еле­
ментът с движението напред може да отсъства.
Другият белег, че емблемата е теч, а не съзна­
телно движение, е, че се изпълнява извън централ­
ната презентативна зона. Повечето емблематични
жестове се изпълняват точно пред човека - между
кръста и врата. В рамките на това пространство тя
със сигурност ще бъде забелязана. Несъзнателната
емблема никога не се изпълнява толкова централно.
В интервюто, в което стресираната студентка напра­
ви жеста със средния пръст, ръката й не се повдиг­

110
на пред очите на професора, а остана да лежи върху
коляното й, извън презентативната зона. В другия
експеримент бъдещите медицински сестри издаваха
своята безпомощност и неспособност да скрият ис­
тинските си чувства чрез леко завъртане на дланите,
докато ръцете им оставаха в скута. Ако емблемата не
е фрагментирана и отдалечена визуално, лъжецът би
я забелязал и цензурирал. Разбира се, същите тези
характеристики на неволните емблеми - фрагменти-
раност и отдалеченост от централната презентативна
зона - ги правят по-трудно забележими и за другите.
Може да се случи лъжецът да ги изпълнява много­
кратно, без нито той, нито жертвата да забележи.
Няма гаранция, че лъжецът ще направи такъв ем­
блематичен жест. Няма сигурни и безотказни знаци
за измама. Засега проучванията са твърде малко, за
да може да се прецени относителната честота на не­
волните жестове-емблеми при лъжа. В експеримента
с професора двама от петимата студенти показаха
такива, докато в другия експеримент това направиха
малко над половината от бъдещите медици. Не знам
защо при някои хора това се получава, а при други
- не. За съжаление никой от другите изследователи
на измамата не се опита да повтори нашите експери­
менти в областта на неволните емблематични жесто­
ве, за да провери дали няма да получи сходни резул­
тати. След две открития за двайсет и пет години аз
оставам оптимист, че това ще стане.
Не може да се разчита, че лъжецът ще направи
неволен емблематичен жест, но ако това се случи, е
доста категоричен знак. Той определено свидетел­
ства за нещо, което човекът не желае да разкрие.
Интерпретацията му е по-малко уязвима на „риска

111
на Брокоу“ и „грешката на Отело“. Има хора, ко­
ито винаги говорят уклончиво, но малцина правят
неволни емблематични жестове редовно. Речевите
грешки може да са резултат на стрес от всякакъв
произход, не само на лъжа. Емблематичният жест
обаче не е толкова двусмислен, тъй като значение­
то му е много специфично. Все едно човекът казва,
без да иска „Мамка ти“ или „Бесен съм“, или „Не
исках, извинявай“, което не е проблем да се интер­
претира.
Какво е съобщението, което ще се изплъзне чрез
неволната емблема, зависи от това какво крие лъ­
жецът. Студентите в експеримента ми със злобния
професор прикриваха гняв и възмущение, затова не­
волните движения бяха показване на среден пръст и
на юмрук. Бъдещите медсестри не бяха гневни, но
много от тях усещаха, че не успяват да прикрият до­
бре чувствата си. При тях изтеклият емблематичен
жест беше безпомощно повдигане на рамене. Всеки
възрастен човек знае „речника“ на емблематичните
жестове, използвани от членовете на неговото обще­
ство. Това, което остава да научи, е, че много от тях
се изплъзват неволно. Ако изобличителите не са пре­
дупредени за такава възможност, тя ще им убегне.
Ще пропуснат неволния емблематичен жест, защото,
както казахме, е фрагментарен и извън централната
презентативна зона.
Друг тип жестове, които могат да представляват
сигнали за измама, са илюстраторите. Илюстрато­
рите често се бъркат е емблемите, но е важно двата
вида да се различават, тъй като при лъжа динамиката
им е противоположна - броят на неволните емблеми
се увеличава, докато на илюстраторите намалява.

112
 Илюстраторите носят това име, защото с тях го­
ворещият илюстрира речта си. Това става по много
различни начини — може да подчертае някоя дума
или фраза, да постави ударение подобно на писмена­
та реч, да следва потока на речта, сякаш дирижира,
да нарисува във въздуха картина или да придружи
думите със съответното действие. Обикновено илю­
страторите са жестове с ръце, макар че речта може
да се подчертава и с движения на челото и горните
клепачи, както и на горния торс, а и на цялото тяло.
Отношението към използване на илюстратори в
речта се е променяло през последните няколко века.
В определени периоди жестикулирането е смятано за
белег на висока класа и аристократизъм, в други - за
невъзпитано и дебелашко. Повечето от учебниците
по риторика описват илюстраторите, необходими за
ораторското изкуство.
Първото научно изследване на илюстраторите се
прави не с цел детекция на лъжата, а за да се оспорят
някои твърдения на нацистките социолози. Резулта­
тите от него ще помогнат на изобличителите да избяг­
ват грешки, породени от неотчитането на национал­
ните различия при жестикулирането. През трийсетте
години на миналия век се появяват много статии, ко­
ито твърдят, че склонността към използване на илю­
стратори е вродена, че „нисшите раси“ като евреите
и циганите ръкомахат много, с широки движения,
докато обратно, „висшите“ арийци са по-пестеливи
на жестове. Никъде в статиите не става дума за гран­
диозното жестикулиране на италианския съюзник на
Германия! В отговор на това Дейвид Ефрон, аржен­
тински евреин от Колумбийския университет, заедно
с антрополога Франц Боас, изследват илюстриращи­

113
те жестове на жителите на нюйоркския Долен Ийст
Сайд. Те стигат до заключението, че имигрантите от
Сицилия рисуват с жестове картини или изобразяват
действия, докато евреите от Североизточна Европа
предимно подчертават или трасират потока на ми­
сълта. При децата на тези имигранти, родени в Ню
Йорк и посещаващи интегрирани училища, не се от­
криват никакви различия - децата на сицилианските
семейства използват илюстраторите по същия начин
като децата на евреите от Североизточна Европа.
Така Ефрон доказва, че стилът на жестикулиране
е придобит, а не вроден. Хората от различни култу­
ри не само използват различен тип илюстратори, но
ги използват и в различна степен - някои ръкомахат
много, други почти никак. Дори хората принадлежа­
щи към една и съща култура се различават по илю­
страторите, които използват. Така че една лъжа не
може да се познае нито по чистия брой, нито по типа
на илюстраторите, които човекът използва. Това, ко­
ето може да го издаде, е намаляването в техния брой
- човекът започва да използва по-малко илюстратори
от обикновено. Но за да избегнем погрешни интер­
претации на този спад, трябва да разгледаме по-под­
робно въпроса кога хората илюстрират речта си.
Нека първо видим защо хората илюстрират реч­
та си. Илюстраторите се използват, за да помогнат
при обяснение на идеи, които по-трудно се изразяват
с думи. Открихме, че е по-вероятно да се използват
илюстратори при обяснението на понятието „зиг-
заг“ отколкото на „стол“. Човек ще ръкомаха повече,
ако упътва някого до пощата, отколкото ако говори
за професията си. Илюстраторите се използват също,
когато не ни достигат думи. Щракането с пръсти или

114
посягането във въздуха изглежда ни помага да наме­
рим нужната ни дума, сякаш тя виси над нас и я ула­
вяме с дижение на ръката. Такива жестове са знак за
събеседника, че тече процес на търсене на думи, че
не сме приключили с изказването си. Те помагат и на
говорещия да свърже думите си в логично построена
реч. Със засилване на емоционалната ангажираност
на говорещия илюстраторите се увеличават. Обик­
новено те са повече от обикновено, когато човек е
ядосан, потресен, разстроен, много развълнуван или
силно ентусиазиран.
Сега нека да разгледаме защо хората понякога
илюстрират речта си по-малко от обикновено, за да
може да си изясним кога този спад може да е знак
за измама. Първата причина е липса на емоционална
ангажираност с това, което се говори. Хората използ­
ват по-малко илюстратори, когато са безразлични,
незаинтересовани, отегчени или дълбоко натъжени.
Тези, които симулират заинтересованост или ентуси­
азъм, може да се издадат, ако пропуснат да придру­
жат речта си с достатъчно илюстратори.
Илюстраторите също намаляват, когато човек
изпитва трудност да реши какво да каже. Ако пре­
ди да проговори, той внимателно обмисля и прете­
гля всяка дума, илюстраторите ще са по-малко от
обикновено. Ако държи реч пред публика за първи
или втори път - било то лекция или рекламна пре-
зентация, ще жестикулира по-малко отколкото при
следващите презентации, когато ще хаби по-малко
сили за намиране на точните думи. Илюстраторите
намаляват винаги когато човек е предпазлив по отно­
шение на речта си. Това може да не е свързано с из­
мама. Човекът може да е предпазлив, защото залогът

115
е висок - първо впечатление пред шефа, отговор на
въпрос, който може да донесе награда, първи думи
към обект, отдавна наблюдава с възхищение. Такава
предпазливост може да възникне и при двоумене и
противоречиви чувства. Колебливият човек може да
е ужасно съблазнен от изгодно предложение за ра­
бота, но да се страхува да поеме риска от смяна на
работното си място. Разкъсван между двете възмож­
ности, върху главата му се стоварва тежкият проблем
какво да каже и как точно да го каже.
Ако един лъжец не е подготвил предварително
репликите си достатъчно добре, той също трябва
да бъде предпазлив и внимателно да обмисля вся­
ка дума, преди да я изрече. Измамниците, които не
са репетирали речта си, нямат опит в дадена лъжа,
не са предвидили добре какво и кога ще ги запитат,
използват по-малко илюстратори. Но дори лъжецът
да е подготвил и упражнил речта си, илюстраторите
може да намалеят поради намесата на чувства. Ня­
кои чувства - особено страхът - нарушават гладкост-
та на изказа. Бремето на всяко силно чувство пречи
на мисловните процеси, свързани с подреждането на
думите. Ако лъжецът трябва не само да овладее емо­
цията, но и да я прикрие, то твърде е вероятно да има
затруднения при речта, в резултат на което илюстра­
торите ще намалеят.
Бъдещите медицински сестри от нашия експе­
римент използваха по-малко илюстратори, когато се
опитваха да скрият реакциите си, породени от кадри­
те с ампутация и изгаряния, отколкото когато опис­
ваха искрените си чувства от филма с цветята. Този
спад в броя на илюстраторите е следствие на поне
две причини: първо, студентките нямаха предишен

116
опит с подобни лъжи и не им беше дадено време да
се подготвят предварително; и второ, у тях бяха въз­
будени силни емоции - както страх от разобличава­
не, така и емоции, породени от ужасяващите кадри.
И други изследователи също потвърждават, че при
лъжа илюстраторите стават по-малко очевидни. Тех­
ните проучвания отчитат само липсата на подготовка
у лъжците, без да вземат предвид ефекта на емоци­
ите.
Както споменах по-рано, важно е да разграничим
илюстраторите от емблемите, тъй като при лъжа ди­
намиката им е противоположна: броят на неволно из­
пуснатите емблеми се увеличава, а на илюстраторите
намалява. Най-съществената разлика между емблеми­
те и илюстраторите е в конкретността на движението и
посланието. При емблемите и двете са строго уточне­
ни - не просто всякакво движение, а точно определен
жест предава точно определено съобщение. Обратно,
илюстраторите може да включват широко разнообра­
зие от движения и да предават мъгляво, не напълно
ясно съобщение. Да разгледаме например емблемата
за „Окей“ с палец допрян до показалеца. Начинът да
се изпълни е един-единствен. Ако палецът се премес­
ти към средния пръст или кутрето, знакът няма да
е ясен. Посланието също е конкретно: „Окей“, „До­
бре!“, „Чудесно!“. (В някои южноевропейски страни
тази емблема има съвсем различно, нецензурно значе­
ние. Емблемите не са универсални, смисълът им може
да варира в различните култури.)
Илюстраторите нямат самостоятелно, незави­
симо от думите значение. Ако съдите за разговора
единствено по тях, без да чувате думите, няма да го
разберете, докато с емблемите не е така. Друга раз­

117
лика е, че емблематичният жест може да замести
дума и да се използва в случаи, когато хората мъл­
чат или не могат да се чуят, докато илюстраторите
по дефиниция се срещат само по време на говор или
разговор и не могат да са техен заместител.
Потенциалният изобличител трябва да подхожда
по-предпазливо към интерпретацията на илюстрато­
рите отколкото на неволните емблеми. Както казах
по-рано, „грешката на Отело“ и „рискът на Брокоу“
засягат илюстраторите, но не и емблемите. Ако изоб-
личителят забележи спад в нивото на илюстриране,
той трябва да обмисли всички възможни причини
човек да подбира внимателно думите си, а не да пра­
ви прибързано заключение за лъжа. При неволните
емблеми има по-малко двусмисленост - посланието
обикновено е определено и лесно за интерпретира­
не. Не е необходимо изобличителят да познава запо­
дозрения отпреди, за да го изтълкува. Значението на
емблемата е автономно и е ясно само по себе си. Що
се отнася до илюстраторите, хората се различават
извънредно много в начина, по който ги използват.
Следователно изобличителят трябва непременно да
има база за сравнение, за да може да прецени. Тълку­
ванието на илюстраторите, както и на повечето други
знаци за измама, изисква предварително познанство
- много е трудно да се установи измама при първа
среща със заподозрения. Неволните емблеми пред­
лагат една от малкото възможности за това.
Ще се спрем и на друг тип телесни движения - т.
нар. манипулатори*, защото е важно да предупредим
относно риска да бъдат изтълкувани като знаци за
* „Manipulators“ в терминологията на д-р Екман. В литературата се срещат
също названията „жестове-адаптори“ и „паразитни жестове“ - Б. пр.

118
измама. Данните ни сочат, че изобличителите често
определят искрени хора за лъжци, когато забележат
честа употреба на този тип движения. Те могат да оз­
начават, че човекът е разстроен, но невинаги е така.
Противно на разпространеното мнение увеличеното
ниво на манипулаторна дейност не е надежден знак
за измама.
„Манипулатори“ наричаме всички онези дви­
жения, при които част на тялото глади, масажира,
търка, стиска, щипе, чопли, чеше или по друг начин
манипулира друга част на тялото. Някои от мани­
пулаторите са много кратки, а други продължават с
минути. Кратките изглеждат по-целенасочени - оп­
равяне на косата, изваждане на нещо от ухото, почес-
ване на част от тялото. Продължителните изглеждат
без определена цел - усукване на кичур, търкане на
длани, потропване с крак. Най-често се извършват
с ръката, като типични реципиенти са другата ръка,
косата, ушите, носът или чаталът. В други случаи се
изпълняват с краката, както и с части от лицето - език
зад бузата, леко захапване на устните и т. н. Може да
са включени и помощни предмети - кибрит, молив,
кламерче, цигара.
Макар повечето хора да са възпитани да не из­
вършват тези интимни действия публично, те не са се
отучили от тях, а само са спрели да забелязват, че ги
правят. Не че човек въобще не ги съзнава - ако усети,
че го наблюдават, той бързо прекратява, ограничава
или замаскира манипулаторното си действие, като
често прикрива някой мимолетен жест с помощта на
по-широк. Но и тези маневри не се правят напълно
съзнателно. Манипулаторите са на ръба между съз­
нателното и несъзнателното. Много хора не могат да

119
се въздържат да ги извършват дори когато се стараят
да се контролират - навикът е твърде силен.
Ние спазваме повече благоприличие като на­
блюдатели отколкото като извършители на манипу­
латори. Ако забележим някой да ги върши, отмест­
ваме очи, дори да разговаряме с него - даваме му
необходимото уединение да приключи. Ако той пра­
ви едно от тези безсмислени неща като усукване на
кичур, които продължават безкрайно, ние, разбира
се, не можем да държим вечно погледа си настрани,
но се стараем да не го съсредоточаваме върху самото
действие. Тази любезна разсеяност се е превърнала
в автоматизиран навик. Ако се загледа, наблюдате­
лят ще наруши правилата на благоприличие, сякаш
че извършва воайорство. Ако две коли спрат на знака
„стоп“ и единият шофьор надникне в другата кола,
невъзпитаният ще е той - не другият, който енергич­
но си бърка в ухото.
И аз, и други изследователи на манипулаторите
сме си поставяли въпроса защо определен човек пред­
почита един вид движение пред друго. Ако напри­
мер предпочита да се чеше, вместо да потрива длани,
това говори ли за нещо? Има ли някакво послание в
това, че почесването става по ръката, по ухото или по
носа? Част от отговора е в идиосинкразията, индиви­
дуалната специфика на всеки. Човек си има любим
манипулатор, който е негов отличителен белег. Един
върти пръстена си, друг чопли кожичките около но­
ктите си, трети усуква мустака си. Никой досега не
се е опитал да открие защо определен човек има точ­
но този навик, а не друг, а някои изобщо нямат лю­
бим манипулатор. Имаме известни данни, че някои
манипулатори свидетелстват за нещо по-конкретно

120
от просто дискомфорт. Открихме предпочитание
към чоплене у психиатрични пациенти, които по­
тискат гневни чувства, докато за болните, страдащи
от чувство за срам, беше характерно закриването на
очите. Но тези данни не са категорични. Безспорен
е единствено по-общият извод, че с нарастването на
дискомфорта манипулаторите се засилват.
Това, че хората извършват импулсивни, безсмис­
лени движения, когато са разтревожени или нервни,
е всеобщо убеждение, подкрепено с доста експери­
ментални данни. Почесванията по тялото и другите
манипулаторни движения като стискане, чоплене,
чистене на ноздри и други отвори и пр. зачестяват с
нарастването на чувството на дискомфорт от всяка­
къв произход. Аз лично вярвам, че хората извършват
подобни жестове и в момент на релаксация, когато
са съвсем спокойни. Когато са сред близките си, се
отпускат и не мислят за благоприличието и етикета.
В различна степен те са склонни да се оригват, да се
пипат и т.н. - отдават се на дейности, които в други
случаи държат поне отчасти под контрол. Ако съм
прав в това свое заключение, то следва, че манипу­
латорите са знак за дискомфорт само в официални
ситуации, при общуването между хора, които не са
добри познати.
И така, манипулаторите не представляват на­
дежден знак за измама, защото може да означават
две противоположни състояния - дискомфорт и ре­
лаксация. Освен това лъжците знаят , че трябва да
потискат манипулаторните си жестове и доста често
успяват. Не че имат някакви психологични знания
- просто всички вярват, че такива жестове издават
дискомфорт и нервно напрежение, станало е част

121
от общия фолклор. Класическият образ на лъжеца е
човек, който неспокойно шава. На въпроса в наша­
та анкета как биха разпознали, че човекът срещу тях
ги лъже, повечето респонденти избраха отговора: по
шавливите движения и играещите очи. Но знаци, ко­
ито са всеизвестни и са свързани с поведение, което
лесно може да се сдържи, не са особено надеждни
при разобличаването на лъжата, особено когато за­
логът е висок.
В нашия експеримент с бъдещите медицински
сестри не открихме повишено ниво на манипула-
торните движения при лъжа, докато други проучва­
ния съобщават за такова. Мисля, че това противоре­
чие се дължи на разликата в залога. Когато залогът
е висок, манипулаторите се появяват с прекъсвания,
защото действат две противоположи сили. От една
страна, лъжецът следи и контролира тези свои дви­
жения, защото знае, че са всеизвестен признак за
измама, но, от друга страна, силният страх от раз­
обличаване увеличава дискомфорта, който го тласка
именно към тях. Така манипулаторите се засилват,
биват забелязани и овладени, изчезват за известно
време, пак се появяват и отново биват забелязани и
овладени.
Понеже в нашия експеримент залогът бе висок,
бъдещите медицински сестри полагаха големи уси­
лия да контролират манипулаторните си действия. За
разлика от това експериментите на нашите колеги,
които констатират, че манипулаторите се засливат
при лъжа, не са с особено висок залог. Поради стран­
ността на ситуацията (да лъжеш в експеримент) е въз­
можно да е съществувало ниво на дискомфорт, което
да е увеличило манипулаторите. Но поради липсата

122
на важни придобивки и загуби при успех или провал
на лъжата субектите в техните експерименти нямат
мотивация да направят продължително усилие да по­
тиснат манипулаторните си действия. Това е моето
обяснение за получените противоречиви резултати.
Ако е неправилно (този вид обяснения трябва винаги
да се разглеждат като некатегорични, докато не бъдат
потвърдени от следващи проучвания), самата про­
тиворечивост на резултатите е достатъчна причина
изобличителят да подхожда към интерпретацията на
манипулаторите крайно предпазливо.
Проучванията ни сочат, че използването на ма­
нипулатори обикновено кара хората да смятат, че
човекът срещу тях ги лъже. Наблюдателите в нашия
експеримент определяха като лъжци всички, които
демонстрираха много такива движения, въпреки че
някои от тях казваха истината. Важно е да се осъзнае
вероятността от такава грешка. Нека преговорим пак
причините, поради които манипулаторите са нена­
дежден знак за измама.
Хората се различават извънредно много по броя
и вида манипулатори, които използват. Проблемът с
индивидуалните различия (риск на Брокоу) може да
се избегне, ако изобличителят познава заподозрения
отпреди и има база за сравнение.
Грешката на Отело също е възможна при интер­
претацията на манипулаторите като знаци за измама,
тъй като те се увеличават при дискомфорт от всяка­
къв произход. Същото е валидно и за другите знаци
за имама, но при манипулаторите проблемът се изо­
стря особено от факта, че те може да сочат не само
дискомфорт, но понякога - сред близки хора - ком­
форт и релаксация.

123
 Поради всеобщото схващане, че манипулатори­
те са белег за лъжа, мотивираният лъжец ще се опита
да ги потисне. За разлика от израженията на лице­
то, които лъжците също се стараят да контролират,
манипулаторите се поддават лесно на контрол. Ако
залогът е висок, лъжецът ще успее да се въздържи и
да не ги извършва поне през част от времето.
Един друг елемент от тялото - Стойката - също
е изследвана от мнозина учени като потенциален из­
точник на информация и сигнали за измамно поведе­
ние, но не са открити експериментални данни. Хората
знаят каква стойка е уместна в определена обстанов­
ка. Позата, препоръчителна за официално интервю, е
неподходяща за разговор с приятел. По всичко личи,
че лъжците умеят да контролират Стойката си и я уп­
равляват успешно. Нито аз, нито другите изследова­
тели на измамата открихме разлики в Стойката на ня­
кого, когато лъже и когато казва истината. Възможно
е, разбира се, да не сме измерили аспект, който се
променя. Една възможна посока за изследване е тен­
денцията за накланяне напред при заинтересованост
и гняв и отдръпване назад при страх и отвращение.
Мотивираният лъжец обаче най-вероятно ще успее
да потисне повечето забележими сигнали за такива
емоции, издавани от Стойката.

Сигнали от
вегетативната нервна система
Дотук обсъдихме действия на опорно-двигател­
ната система. Вегетативната (автономната) нервна
система (ВНС) също предизвиква забележими про­
мени при емоционална възбуда - в начина на диша­

124
не, в честотата на преглъщане и в нивото на поте­
не. (Промените във ВНС, отразяващи се на лицето,
като изчервяване, пребледняване и рзаширяване на
зениците, ще бъдат дискутирани в следващата гла­
ва.) Тези промени стават неволево, непроизволно и
изключително трудно могат да бъдат потиснати, кое­
то ги прави много надеждни знаци за измама.
Полиграфът (детектор на лъжата) измерва
именно тези промени във ВНС, но много от тях са
видими и без специална апаратура. Ако лъжецът чув­
ства страх, гняв, възбуда, печал, вина или срам, веро­
ятно ще се наблюдава учестено дишане, повдигащ се
гръден кош, често преглъщане, изпотяване или ще се
долови миризма на пот.
Психолозите спорят от десетилетия дали за вся­
ка емоция съществува специфичен набор от промени
във ВНС. Повечето психолози мислят, че не е така.
Според тях човек диша по-бързо, поти се и преглъща
често при която и да е емоция - промените във ВНС
маркират само силата й, не вида й. Това гледище се
разминава е жизнения опит на повечето хора. Те имат
едни телесни усещания, когато се страхуват, и други,
когато се гневят. Мнозина психолози обясняват това
с твърдението, че става дума за един и същи набор от
промени, които хората интерпретират различно при
различните емоции, например страх и гняв. Според
тях самата дейност на ВНС при тези две емоции е
една и съща.
Последните ми изследвания, започнати малко
преди завършването на тази книга, оспорват тази
теза. Според мен промените във ВНС не са еднак­
ви, а са специфични при отделните емоции. Ако съм
прав, това може да се окаже много важно за дете­

125
кцията на лъжата. То би значело, че изобличителят
ще може да разбере - или с полиграфа, или даже с
очите и слуха си - не само дали заподозреният из­
питва някаква емоция, но и коя именно е тя: страхува
ли се или е ядосан, дали е отвратен или натъжен. В
следващата глава ще видим, че тази информация е
достъпна също чрез лицето, но мимиките могат да
се контролират и да се цензурират много по-лесно
отколкото активността на ВНС.
Досега сме публикували само едно проучване
(виж следващите страници) и някои видни психо­
лози не са съгласни с нашите резултати. Те смятат
изводите ни за доста спорни, но доказателствата ни
са силни и вярвам, че след време ще бъдат приети от
научната общност.
Две са основните пречки за намиране на убеди­
телни доказателства за това, че различните емоции
имат различна ВНС дейност, и смятам, че съм ги
преодолял. Единият проблем е как да се намери чист
образец на емоция. За да сравни промените във ВНС
при страх с тези при гняв, изследователят трябва да
е сигурен, че субектът в експеримента му изпитва
именно това чувство. Тъй като измерването на про­
мените във ВНС изисква сложна апаратура, субектът
трябва да даде проби от съответните чувства в лабо­
ратория. Проблемът е как да се изтръгнат тези чув­
ства в стерилна, неестествена среда. Как да накараш
някого да се страхува или да се гневи, но не и двете
заедно? Последното - да не предизвикаш едновре­
менно и страх, и гняв - е много важно, за да не се
получи т. нар. емоционален бленд. Само ако емоци­
ите са отделени, тоест само ако образците са чисти,
би могло да се определи дали дейността на ВНС се

126
различава при различните емоции. Дори промените
във ВНС да са различни, резултатите биха изглеж­
дали еднакви, ако пробите от гняв винаги съдържат
малко страх, а пробите от страх винаги съдържат
малко гняв. Не е никак лесно да се избегне получа­
ване на бленд - нито в лаборатория, нито в реалния
живот. Блендовете са по-разпространени от чистите
емоции.
Най-използваната техника за извличане на об­
разец от емоция е субектът да бъде помолен да си
представи нещо страшно. Той например си предста­
вя, че е нападнат на улицата от крадец. Но дали ос­
вен страха не изпитва и известен гняв към крадеца
или гняв към себе си, че се е поддал на чувството на
страх или че е сглупил да се изложи на опасност?
За да е чист експериментът, ученият трябва да е си­
гурен, че образецът ще е чист. Същият риск да се
получи бленд вместо чиста проба съществува и при
другите техники за възбуждане на емоции. Да ре­
чем, че изследователят прожектира на субекта стра­
шен филм - например сцена от хоръра на Алфред
Хичкок „Психо“, в която Тони Пъркинс неочаквано
напада Джанет Лей с нож, докато тя е под душа. Су­
бектът може да изпита яд към изследователя, че е
провокирал у него страх, яд към себе си, че се е под­
дал, яд към Тони Пъркинс, че напада Джанет Лей,
болка от страданието на Джанет Лей, изненада от
развитието на действието и т. н. Не е лесно да се
измисли начин за получаване на чисти образци от
емоция. Повечето изследователи в областта на ВНС
приемат - според мен погрешно, че винаги когато
поискат нещо от субекта, той прави винаги и точно
това и по този начин ги снабдява безпроблемно с

127
чиста проба от желаната емоция. Те не вземат мер­
ки, с които да гарантират, че образците им действи­
телно са чисти.
Вторият проблем възниква от необходимостта
емоцията да бъде извлечена в лаборатория и е след­
ствие на въздействието на апаратурата върху субе­
ктите. Още като видят всички тези апарати, хората
започват да се притесняват какво ще им се случи.
После притеснението им нараства още. За да се из­
мери дейността на ВНС, по човека се закачат дат­
чици, които да регистрират промените в дишането,
сърцебиенето, температурата на кожата и потоотде-
лянето. Опасани с всички тези жици, докато разни
учени се взират във физиологичните им процеси, а
камери записват видимите изменения, повечето хора
изпитват силно притеснение. А притеснението е чув­
ство и ако предизвика ВНС активност, замърсява об­
разците от емоции. Ученият може да си мисли, че
субектът му си припомня страшен епизод и изпитва
страх, а в друг момент изпитва гняв, докато всъщ­
ност и в двата случая изпитва притеснение. Никой
от другите изследователи не е взел мерки да намали
притеснението, нито е направил необходимите про­
верки, за да се увери, че то не замърсява „чистите“
му образци.
С моите колеги елиминирахме притеснение­
то, като подбрахме за субекти на експеримента си
професионални актьори. Актьорите са свикнали да
са във фокуса на нечие внимание и не чувстват неу­
добство, когато някой следи всяко тяхно движение.
Идеята, че ще закачим по тях датчици и ще следим
вътрешните им телесни процеси, не ги притесни,
а по-скоро им харесва. С избора си на актьори раз-

128
решихме и първия проблем - получаване на чисти
образци. Възползвахме се от дългогодишното им
обучение по метода на Станиславски, което ги прави
майстори в припомнянето и повторното преживяване
на емоции. Този метод ги тренира да използват сен­
зорната си и емоционална памет при пресъздаването
на определена роля. И така актьорите - привързани
към апаратите, с видеокамери, насочени към тях -
бяха помолени да си припомнят и да преживеят от­
ново с максимална сила най-яростния гняв, който са
изпитали в живота си. После имаха същата задача с
епизод на страх, печал, изненада, радост и отвраще­
ние. И други изследователи си бяха служили с този
метод, но според нас ние имахме по-голям шанс за
успех, защото използвахме тренирани професиона­
листи, които не изпитват притеснение. Освен това
ние не просто приемахме за дадено, че субектите ни
изпълняват точно това, което искаме от тях, а прове­
рявахме чистотата на образците. След преживяване­
то на всеки епизод молехме актьорите да оценят по
скала колко силно са изпитали съответната емоция
и дали не е била примесена с друга. Всички случаи,
в които субектите докладваха, че са изпитали и дру­
га емоция с почти еднаква интензивност с целевата,
бяха изключени от изследването.
Привличането на актьори ни помогна да из­
пробваме и още един метод за извличане на чисти
образци, който не беше използван дотогава. Бяхме
открили този нов прийом за провокиране на чувства
по случайност пет години преди това в хода на друго
изследване. За да разберем механиката на лицевите
изражения и точно кои мускули участват в тях, аз и
колегите ми правехме систематично хиляди мимики,

129
филмирахме ги и след това анализирахме комбина­
циите от мускулни движения. За наша изненада, до-
като извършвахме мускулните движения, характерни
за дадена емоция, започвахме да чувстваме и телес­
ни промени, свързани е дейността на ВНС. Нямахме
причини да очакваме, че волеви движения на опре­
делени фациални мускули ще произведат неволеви
промени във ВНС, но това се случи многократно. Но
все още не бяхме сигурни дали активността на ВНС
варира при различен набор от мускулни движения.
Инструктирахме актьорите точно кои фациални мус­
кули да движат. За всяка от шестте основни емоции
имаше отделен инструктаж. Пластичните, тренира­
ни актьори изпълниха повечето от инструкциите ни
с лекота, без да изпитват притеснение, че ги наблю­
даваме, докато правят странни физиономии. Отново
не се предоверихме, че са ни снабдили с чисти обра­
зци. Записахме изпълненията им на видео, правехме
измервания и използвахме материала само ако въз­
произвеждането на искания набор от движения беше
точно.
Експериментът ни откри стабилни доказател­
ства, че активността на вегетативната нервна сис­
тема не е еднаква при всички емоции. Измененията
в пулса, температурата на кожата и потоотделянето
(бяхме се ограничили с тези показатели) не са едни
и същи за всяка емоция. Например, когато актьор­
ите правеха лицевите мускулни движения за гняв и
за страх (припомням, инструкциите им бяха не да
разиграват тези емоции, а само да правят специ­
фичните за тях мускулни движения), и при двете
пулсът им се ускоряваше. Температурата на кожата
се променяше различно: при гняв се повишаваше,

130
а при страх се понижаваше. Неотдавна повторихме
експеримента с други субекти и получихме същите
резултати.
Ако тези изводи се потвърдят от експеримен­
ти на други учени в други лаборатории, те могат да
променят начина, по който изобличителят използва
полиграфа. Вместо да регистрира просто някаква,
каквато и да е емоция по промените във ВНС, опе­
раторът на полиграфа ще може да узнае точно коя е
тя. Дори без полиграфски апарат, само с наблюдение,
изобличителят би могъл да улови промени в дишане­
то или в потоотделянето, които говорят за наличието
на конкретна емоция. Двете главни грешки при де­
текция на лъжата - невярване на истината и вяра в
лъжата - ще намалеят, ако ВНС активността, която
трудно може да се потисне, разкрие точно коя е емо­
цията, която заподозреният чувства. Все още не сме
установили дали емоциите могат да бъдат различа­
вани само по доловими с окото и ухото признаци за
ВНС активност, но вече имаме причина да се опита­
ме да разберем.
Как сигналите за конкретни емоции, идващи от
лицето, тялото, гласа, думите или ВНС, могат да ни
помогнат да различим искрения от лъжеца, какви са
рисковете да направим грешка и как да ги избегнем -
това ще бъде главна тема в шеста глава.
Във втора глава обяснихме, че има два основни
видове лъжа - прикриване и фалшифициране (изопа­
чаване) на истината. Дотук в настоящата глава раз­
гледахме как опитът да се прикрият чувства може да
бъде издаден чрез думите, гласа или тялото. Лъже­
цът може също да фалшифицира дадена емоция или
защото случаят изисква да я демонстрира, или за да

131
замаскира друга, която трябва да прикрие. Например
някой може да симулира скръбен поглед, когато нау­
чи, че бизнесът на зет му е фалирал. Ако е напълно
безразличен, фалшивият израз просто му помага да
спази етикета, но ако той тайничко се радва на зло­
получието на зет си, фалшивият скръбен поглед съ­
щевременно ще замаскира истинските му чувства.
Могат ли думите, гласът или движенията да издадат,
че това е фалшива демонстрация на емоция? Никой
не знае. Възможните пропуквания при фалшивите
емоционални изпълнения са изследвани по-малко
отколкото изтичането на информация за прикрити
чувства. Аз мога само да споделя някои наблюдения,
теории и интуитивни предположения.
Думите са идеални за съчиняване на измислени
истории, но за никого не е лесно да изрази емоция с
думи - нито за искрения, нито за лъжеца. Само по­
етът може да предаде нюансите в едно емоционал­
но преживяване. Още по-трудно става, ако човекът
всъщност не изпитва съответната емоция. Но и в
двата случая едва ли ще се получи изчерпателно и
убедително описание. Това, което ще направи разка­
за красноречив, са гласът, пластиката на тялото, из­
ражението на лицето. Подозирам, че повечето хора
могат да предадат на гласа си необходимите нотки, за
да симулират гняв, страх, мъка, радост, отвращение
или изненада. Фалшифицирането на тези емоции не
изглежда особено трудно чрез гласа, докато ако са
искрени и трябва да се прикрият, промените в тона
лесно ги издават.
Някои от промените, свързани с вегетативната
нервна система, са лесни за фалшифициране. Трудно
е да се прикрият белезите на емоция в дишането и

132
преглъщането, но не се изисква особен талант да се
фалшифицират - просто трябва тези действия да се
учестят. Но не мисля, че лъжците си служат често с
тях, за да създават лъжливо впечатление за отрица­
телни емоции. Изпотяването е отделен случай - то
трудно се прикрива и трудно се фалшифицира.
Лъжците биха могли също да увеличат жесто­
вете-манипулатори, за да симулират притеснение,
но рядко ще се сетят. Пропускът да включат тези не-
трудни движения във фалшивото си разиграване на
страх или печал може да ги издаде.
Илюстраторите биха могли да се използват - ве­
роятно не особено успешно, - за да се създаде фал­
шиво впечатление за ангажираност и ентусиазъм.
Вестниците пишат, че бившите президенти Никсън
и Форд са съветвани от специалисти по ораторско из­
куство да увеличат илюстрирането на речта си. Като
гледам речите им по телевизията, се убеждавам, че
наистина са режисирани специално - звучат неес­
тествено. Трудно е да сложиш илюстратор точно там,
където му е мястото в потока на речта, ако следваш
преднамерен план. Обикновено жестът ти избързва
или малко закъснява. Все едно да караш ски, мислей­
ки за най-малкото движение - координацията куца и
това личи.
ккк

Описах някои поведенчески знаци, които могат

да издадат прикрита информация, да са сигнал, че
човекът не е подготвил линията си на поведение, или
да издадат емоция, която не е в съзвучие с тази ли­
ния.
Грешките на езика, неволно изплъзналите се же­
стове-емблеми и тирадите могат да издадат прикрита

133
информация от всякакъв вид - емоции, минали по­
стъпки, планове, намерения, фантазии, идеи и пр.
Уклончивата реч, паузите, речевите грешки и на­
маленото използване на жестове-илюстратори може
да означават, че говорещият внимава много в това,
което казва, защото не е подготвен. Те са също харак­
терни при всички отрицателни емоции. Намаляване­
то на употребата на илюстратори се наблюдава също
и при отегчение.
Повишеният тон и по-силната и забързана реч
съпътстват страх, гняв и може би възбуда. Промяната
на гласа в противоположната посока говори за тъга и
може би за чувство на вина.
Промените в дишането и потоотделянето, учест­
еното преглъщане и пресъхването на устата са знаци
за силна емоция, а в бъдеще сигурно ще е възможно
да се определи коя именно е тя по конфигурацията на
тези изменения.

134
 Пета глава

Лицеви (мимически)
знаци за измама

ицето може да бъде ценен източник на ин­

Л формация за изобличителя, защото то може

и да лъже, и да казва истината - понякога ед­
новременно. Често то съдържа две послания - това,
което лъжецът иска да покаже, и това, което иска да
прикрие. Някои изражения подпомагат лъжата, като
предоставят невярна информация. Други обаче я из­
дават, защото изглеждат фалшиви или истинските
чувства избиват на повърхността въпреки опитите
на лъжеца да ги скрие. Всеки миг, докато наблюда­
ваме убедително, но фалшиво изражение, може да се
появи издайнически „теч“. Възможно е дори искре-
ното и фалшивото да се проявят в различни части на
лицето в един и същи момент. Смятам, че причината,
поради която повечето хора не разпознават лъжите
по лицето, е в това, че не знаят как да разграничат
искрените от фалшивите изражения.
Искрените изражения на действително изпит­
вани емоции са резултат на неволеви движения на
лицето, неподвластни на мисълта и намеренията ни.

135
Фалшивите се получават, защото имаме и волеви
контрол над лицето си, който ни позволява да въз-
спираме искрените мимики и да заемаме фалшиви
пози. Лицето е двойнствена система, която включва
предумишлено избрани изражения и такива, които
правим спонтанно, често без дори да осъзнаем как­
во се изписва на лицата ни. Граничен случай между
волевите и неволевите са заучените изражения, ко­
ито с течение на времето са станали автоматични и
се задействат несъзнателно, не по волята (а понякога
и против волята) на извършителя. Пример за такива
са някои навици, развили се по силата на социалния
етикет, който повелява да не бъдат афиширани опре­
делени чувства, като например гняв към висшесто­
ящи. Но тук моето внимание ще се фокусира върху
волевите, преднамерени, фалшиви изражения - част
от арсенала на лъжеца; и неволевите, спонтанни из­
ражения на емоции, които могат да го издадат въпре­
ки старанието му да ги скрие.
Изследвания на пациенти е различни мозъчни
увреждания убедително показват, че за волевите и
неволевите изражения отговарят различни части на
мозъка. Пациенти е увреждания, засягащи т. нар. пи­
рамидални неврони, не могат да разтегнат устни в
усмивка, ако бъдат помолени да го направят, но се
усмихват, когато чуят виц или се развеселят. Точно
обратното се наблюдава при пациенти е увреждания
на зони на мозъка, несвързани е мрежата от пирами­
дални неврони. Те могат да се усмихват по силата
на волята, но остават е каменно лице, когато наис­
тина се забавляват. Първите - е пораженията в пи­
рамидалните неврални системи - не биха могли да
лъжат чрез лицето си, тъй като не са в състояние да

136
сдържат някои и да приемат други, фалшиви израже­
ния. Обратно, пациентите с увреждания, незасягащи
пирамидалните неврони, биха били много добри лъ­
жци, тъй като лицата им не се променят при изблик
на емоции, тоест те няма нужда да правят специално
усилие да ги скрият.
Неволевите изражения на емоции са продукт на
еволюцията. Много от човешките гримаси са същите
като при другите примати. Някои от тях - поне тези
на радост, страх, гняв, отвращение, тъга и покруса, а
може би и други - са универсални, еднакви за всички
хора независимо от възраст, пол, раса и култура. Те
са най-богатият източник на информация за човеш­
ките емоции и разкриват тънки нюанси на душевно­
то състояние. Лицето говори за специфични детайли
на емоционалното преживяване, които само поетът
може да изрази с думи. То може да покаже:
• коя е изпитваната емоция;
Всяка от основните емоции - гняв, страх, тъга,
отвращение, покруса, радост, задоволство, възбуда,
изненада и презрение - си има характерно израже­
ние.
• има ли смесване на две емоции;
Често се изпитват две емоции едновременно и
лицето регистрира елементи от всяка една от тях.
• колко силна е изпитваната емоция;
Всяка емоция варира по интензитет - от леко
раздразнение до ярост, от тревожно предчувствие до
ужас и т. н.
Но както казах, лицето не е само система от
неволеви емоционални сигнали. Още в първите го­
дини от живота си детето се научава да контролира
някои от тези изражения, като прикрива искрени и

137
симулира неискрени емоции. Родителите учат децата
да контролират израженията си чрез личен пример
или чрез преки заповеди като „Не ме гледай толкова
сърдито!“, „Гледай радостно, когато леля ти ти дава
подаръка!“, „Не гледай толкова отегчено!“ Тези пра­
вила за демонстрация на чувства се усвояват толкова
добре, че се превръщат в дълбоко вкоренени навици.
След време много от тях започват да действат авто­
матично и регулират изражението неволно и дори
несъзнателно. Дори когато хората съзнават, че са под
въздействието на такива правила, е трудно или даже
невъзможно да спрат да им се подчиняват. След като
навикът е вече насаден, той действа автоматично,
без участието на мисълта ни, и не е лесно да се пре­
махне. По мое убеждение най-трудно се изкореняват
навиците, свързани с контролиране на чувствата - с
т.нар. правила за демонстрация.
Точно тези правила, някои от които са различни
в отделните култури, са причината за впечатлението
на пътешественика, че израженията не са универсал­
ни. Аз открих, че лицевите реакции на японци, които
гледат емоционално възбуждащ филм, не са по-раз­
лични от тези на американци, но при условие че япо­
нците са сами. Ако са заедно с техен висшестоящ,
японците са много по-склонни от американците да
следват правила, които повеляват да маскират вся­
какви гримаси на отрицателни емоции с любезна ус­
мивка.
Освен този автоматизиран, действащ по силата
на навика контрол над лицеизраженията, хората мо­
гат нарочно да направят съзнателния избор да цензу­
рират изразяването на истинските си чувства или да
симулират изражение на чувство, което не изпитват.

138
Лицата на мнозина успяват да излъжат. Почти всеки
може да си спомни случай, когато е бил напълно под­
веден от нечие изражение. Но почти всеки е имал и
обратния случай, когато по изражението на лицето е
разбрал, че нечии думи са неверни. Коя съпружеска
двойка няма да си спомни миг, в който единият парт­
ньор е видял на лицето на другия емоция (обикнове­
но гняв или страх), която той не осъзнава и дори от­
рича? Много хора вярват, че разпознават фалшивите
изражения, но нашите проучвания сочат, че повечето
не могат.
В предишната глава описах експеримент, който
констатира, че наблюдателите не успяват да познаят
кога бъдещите медицински сестри лъжат и кога каз­
ват истината. Тези, които виждаха само израженията
на лицата им, се справиха по-зле от нивото на слу­
чайната догадка (50 %) и оценяваха честността на
студентките като най-висока тогава, когато те всъщ­
ност лъжеха. Наблюдателите се подвеждаха по фал­
шиви изражения и игнорираха онези, които издават
истинските чувства. Когато хората лъжат, най-види-
мите, най-забележими изражения, на които другите
обръщат най-много внимание, са фалшивите. Тънки­
те знаци, че те не изразяват искрени чувства, и наме­
ците за прикрити чувства обикновено се изпускат.
Повечето научни разработки за лъжата не изслед­
ват лицевите изражения, а вместо това се фокусират
върху по-лесно измерими поведения като жестове­
те-илюстратори и говорните грешки. Малкият брой
учени, които са се занимавали с лицето, изследват
само усмивката, и то прекалено елементарно. Те сти­
гат до заключението, че хората се усмихват еднакво
често и когато лъжат, и когато казват истината. Тези

139
изследователи обаче не диференцират усмивките по
вид. Не всички усмивки са еднакви. Нашият метод
за изследване на лицето включва повече от петдесет
различни вида усмивки. Установихме, че начинът, по
който студентките от медицинския колеж се усмих­
ват, когато казват истината и когато лъжат, е разли­
чен. Ще опиша тези резултати по-подробно в края на
настоящата глава.
Именно поради огромното многообразие на
лицевите изражения специалистите в областта на
невербалната комуникация и лъжите избягват из­
следванията на лицето. Доскоро не съществуваше
широкообхватен, обективен начин за измерване на
лицевите изражения. Ние се заехме да разработим
такъв метод, защото видеозаписите на бъдещите ме­
дицински сестри ни убедиха, че откриването на ми­
мически знаци за измама изисква точни измервания.
Работата ни отне близо десет години.
Съществуват хиляди различни изражения на ли­
цето. Много от тях не са свързани с емоции. Някои,
подобно на жестовете-илюстратори, са разговорни
сигнали, които служат за емфаза или имат синтактич­
ни функции (например фациални въпросителни или
удивителни знаци). Има и някои фациални емблеми:
намигване е притваряне на единия клепач; повдигане
на вежди е полузатворени клепачи и дръпнати надо­
лу ъгли на устата (еквивалентно на жеста „свиване
на рамене“); повдигане на едната вежда в израз на
скептицизъм и много други. Има и фациални мани­
пулатори, като например хапане, смучене или бърса­
не на устни, издуване на бузи и т. н. Отделна група
представляват емоционалните гримаси, които могат
да са искрени или фалшиви.

140
 Всяко чувство може да се изрази не с едно, а е
десетки, в някои случаи стотици изражения. За вся­
ка емоция съществува цял род от изражения, видимо
различни едно от друго. Това не бива да ни изненад­
ва. Емоцията не е едно-единствено преживяване, а
цяло семейство от сродни преживявания. Да разгле­
даме например членовете на семейство „гняв“. Гне­
вът варира по:
- интензитет - от леко раздразнение до ярост;
- степен на овладяност - от тлеещ до експлози­
вен;
- период, за който се разгаря - от димящ до ско-
рострелен;
- период, за който утихва - с рязък или постепе­
нен край;
- температура - от студен до нажежен;
- истинност - от реален до престорения гняв на
шеговит родител към чаровно, палаво дете.
Членовете на семейство „гняв“ ще станат още
повече на брой, ако включим и „блендовете“, т. е.
гняв, примесен с други чувства - гняв за удоволст­
вие, гузен гняв, самодоволен гняв, презрителен гняв
и т. н.
Никой засега не знае дали за всяко от тези раз­
лични преживявания от семейство „гняв“ има раз­
лични лицеви изражения. Моето убеждение е, че
има, дори не само по едно. Имаме данни, че за една
емоция съществуват повече изражения отколкото
думи. Лицето излъчва тънки нотки и нюанси, за кои­
то езикът няма средства. От 1978 година ние работим
върху огромния репертоар от лицеви изражения, оп­
итвайки се да определим точно колко изражения има
за всяка една емоция, кои от тях са синоними и кои

141
 изразяват сродни, но различни вътрешни състояния.
Част от това, което ще опиша за мимическите знаци
за измама, е базирано на систематични измервания с
помощта на новия ни метод, а друга част - на хиля­
ди часове внимателни наблюдения. Изводите ми са
само предварителни, защото никой друг учен досега
не е направил опит да повтори нашите експерименти
върху разликите между волевите и неволевите изра­
жения.
Да започнем с най-интригуващия фациален из­
точник на скрита информация - микроизражения-
та. Те дават пълната картина на прикритата емоция,
но толкова за кратко, че обикновено се пропускат.
Микроизраженията преминават през лицето за по-
малко от четвърт от секундата. Открихме ги преди
почти двайсет години в първото си проучване вър­
ху знаците за измама. Разглеждахме филмирано­
то интервю на психиатричната пациентка Мери,
чийто случай описах в първа глава - жената, която
прикриваше плана си да извърши самоубийство. На
записания разговор с лекаря след неколкоседмичен
болничен престой Мери казва, че вече не се чувства
депресирана и моли за разрешение да прекара уикен­
да със семейството си у дома си. По-късно тя при­
знава, че все още е отчаяно нещастна и че е лъгала
за психичното си състояние с цел да се освободи от
лекарски надзор и да се самоубие.
Мери демонстрира няколко фрагмента от жеста
„свиване на рамене“ - неволно изплъзнати емблеми
(вж. четвърта глава), както и спад в използването на
жестове-илюстратори. Появи се и микроизражение:
връщайки лентата отново и отново на забавен кадър,
ние видяхме пълното изражение на тъга. То се задър-

142
 Фигура 2

жа на лицето само за миг и бързо бе последвано от

усмивка. Микроизраженията са пълни емоционални
изражения, изписани на цялото лице, но компресира­
ни във времето до частица от нормалната им продъл­
жителност - толкова краткотрайни, че обикновено не
се забелязват. Фигура 2 показва изражението на тъга.
Интерпретирането му е лесно, защото е замръзнало
на страницата. Но ако мине пред очите ви само за
една двайсет и пета от секундата, моментално пос­
ледвано от друго, както става с микроизраженията,
твърде вероятно е да пропуснете. Малко след като
открихме микроизраженията, други изследователи
публикуваха подобно откритие, обяснявайки, че тези
микромимики са резултат от психологическо из­
тласкване (репресия) - потискане на подсъзнателни
емоции, които за кратко са се проявили. За Мери емо­
циите определено не бяха подсъзнателни - тя съвсем
ясно и до болка съзнаваше тъгата, която микроизра-
жението й ни разкри.

143
 Показахме откъса с микроизражението на Мери
на няколко души и ги помолихме да оценят емоци­
оналното й състояние. Необучените наблюдатели
се подведоха - пропуснаха микроизражението и ре-
шиха, че пациентката се чувства добре. Чак когато
им пуснахме кадрите на забавен каданс, доловиха
изражението й на тъга. Опитните клиницисти оба­
че нямаха нужда от забавените кадри. Те разчетоха
посланието на микроизражението веднага, още при
първата прожекция в реално време.
С около едночасова тренировка повечето хора се
научават да забелязват такива мимолетни изражения.
Поставихме обтуратор на прожекционния обектив,
така че всеки слайд да се експонира за една петде­
сета част от секундата. Отначало хората твърдят, че
при такава скорост не могат да видят изражението и
никога няма да успеят. Те обаче много бързо се нау­
чават да го правят. Дори им става толкова лесно, че
някои от тях си мислят, че сме забавили скоростта.
След неколкостотин изражения всички успяват да
разпознаят емоцията въпреки краткия зрителен кон­
такт. Това умение може да се тренира и без помо­
щта на обтуратор, като обучаемите прекарват фото­
си пред очите си максимално бързо и се опитват да
отгатнат каква емоция е показана на тях. След това
разглеждат фотоса внимателно, за да потвърдят до­
гадката си, и продължават с друг, докато преминат
поне неколкостотин изображения.
Микроизраженията са интригуващи, защото са
богати на информация за прикрити чувства, но са
твърде рядко попадение. В експеримента с бъдещи­
те медицински сестри не можахме да открием много
от тях. Много по-разпространени бяха пресечените
мимики. С появата на мимиката човекът изглежда
осъзнава какво се изписва на лицето му и го прекъс­
ва, като понякога го замаскира с друго - най-често с
усмивка. В някои случаи това става толкова бързо,
че е трудно да се долови потиснатата емоция. Дори
тогава пресечената мимика е видим знак, че човекът
крие чувства. Тя обикновено трае по-дълго от микро­
изражението, но не е така пълна като него. Микроиз­
ражението е компресирано във времето, но пълната
картина е налице, докато пресечената мимика не се
развива до пълния си образ, но продължава по-дъл­
го от микроизражението и моментът на прекъсване е
по-лесно забележим.
Интерпретацията и на микроизраженията, и на
пресечените мимики е изложена на двата основни
риска при детекция на лъжата. Спомнете си за „риска
па Брокоу“ от предната глава, при който изобличите-
лят не взема предвид индивидуалните различия. Не
всеки, който прикрива чувства, ще направи микроиз-
ражение или пресечена мимика, така че липсата им
не е доказателсто за искреност. Хората успяват в раз­
лична степен да контролират израженията си, а тези,
които наричам „родени“ или „естествени“ лъжци, се
справят с това перфектно. Вторият риск, наречен от
мен „грешката на Отело“, е да се пренебрегне важни­
ят факт, че Не само лъжците, но и искрените, заподо­
зрени в лъжа, реагират емоционално. За да избегне
„грешката на Отело“, изобличителят трябва винаги
да има предвид, че дори някой да покаже микроиз-
ражение или пресечена мимика, това не е достатъч­
но доказателство за лъжа. Почти всяка от емоциите,
за които тези изражения говорят, може да се появи
и у невинен. Невинният може да чувства страх от

145
недоверие или вина заради нещо друго; може да е
изненадан, гневен или отвратен от несправедливото
обвинение; може да чувства задоволство от възмож­
ността да обори обвинителя си и т. н. Ако той поиска
да потисне тези чувства, може да се появи микроиз-
ражение или пресечена мимика. Начините за спра­
вяне е тези два проблема при интерпретацията ще
обсъдим в следващата глава.
Не всички мускули, отговорни за лицевите изра­
жения, се поддават еднакво лесно на контрол. Някои
са по-меродавни от други като изразители на исти­
ната. Меродавните мускули не могат да се използ­
ват за фалшиви изражения - лъжецът няма достъп
до тях. Също така той трудно може да задържи или
прекъсне действието им, за да се опита да прикрие
изпитвана емоция.
За да установим кои фациални мускули не се
поддават лесно на контрол, помолихме група хора
да движат умишлено някои от тях и да изписват на
лицата си емоции. Открихме, че има мускули, кои­
то малцина могат да задвижват волево. Например
само 10 % от изследваните успяваха съзнателно да
смъкнат ъглите на устата си надолу, без да мърдат
мускула на брадичката. Тези трудни за контролиране
мускули обаче се задвижват от само себе си, когато
човек действително изпитва емоцията, която изисква
тяхното действие. Например същите хора, които не
могат съзнателно да смъкнат ъглите на устата си на­
долу, правят същото това движение спонтанно, ко­
гато изпитват тъга, мъка или скръб. Човек би могъл
да се тренира да задвижва съзнателно тези трудни за
контролиране мускули, но ще му отнеме стотици ча­
сове. Нормално той не знае как да им изпрати съоб­

146
щение и да ги задвижи, за да ги включи в създаване­
то на фалшиво изражение. А щом не може да впрегне
даден мускул във фалшиво изражение, то логично е,
че ще е също толкова трудно да му изпрати съоб­
щение „стоп“, за да възпрепятства или да прекъсне
действието му, породено от изпитвана емоция. Ако
не можете да задвижите умишлено някой мускул, за
да симулирате фалшиво изражение, няма да успеете
също и да инхибирате движението му, за да прикри­
ете част от истинската си емоция.
Има и други начини да се прикрие изпитваното
чувство. То може да се замаскира, най-често е усмив­
ка, но това няма да заличи следите от изпитваната
емоция по челото и горните клепачи. Друг начин е да
се напрегнат антагонистичните мускули - отговор­
ните за обратното движение. Усмивката на удоволст­
вие например би могла да се тушира, като устните
се стиснат и мускулът на брадичката се изтласка на­
горе. Често обаче използването на антагонистични­
те мускули може да стане индикатор за измама, тъй
като съвместното им действие с другите, задвижени
от истинската емоция, може да придаде на лицето
неестествен, скован или притворен вид. Най-добри­
ят начин да се прикрие една емоция е напълно да се
инхибира действието на съответните мускули. Ако
обаче в изразяването й са включени тези, които наре­
кох меродавни, това може да е трудно. Те се наблю­
дават най-вече по челото.
Фиг. ЗА показва движенията на меродавните
мускули при тъга, печал, покруса, а вероятно също
и вина. (Изражението е същото като на фигура 2, но
на фигура 3 е по-лесно да се фокусираме върху че­
лото, тъй като останалата част от лицето е безизраз-

147
 Фигура ЗА Фигура ЗБ

Фигура ЗВ Фигура ЗГ

на.) Забележете, че вътрешните ъгли на веждите са

повдигнати нагоре. Обикновено това придава триъ­
гълна форма на горните клепачи и създава бръчки в
средата на челото. По-малко от 15 % от нашите субе­
кти успяха да извършат това движение волево. Тоест
то не би се появило във фалшива демонстрация на
тези чувства и обратно, би се появило, когато са из­
питвани реално въпреки старанието да се прикрият.

148
Фигурите ни показват лицевите изражения в момент
на максимална интензивност, за да постигнем по-го-
ляма яснота, въпреки че нямаме възможност да ги
покажем динамично, от появата им на лицето до из­
чезването им. При чувство на тъга с ниска интензив­
ност картината ще бъде същата като на фиг. ЗА, само
че по-слабо изразена. След като човек е запознат е
прототипа на изражението, той ще долови и меките
му форми, когато го наблюдава не статично, а в дви­
жение, както е в реалния живот.
Фигура ЗБ показва движението на меродавните
мускули при страх, безпокойство, тревога и ужас. За­
бележете, че веждите са повдигнати и леко прибли­
жени. Изключително трудно е да се изпълни волево
тази комбинация от действия - по-малко от 10 % от
нашите субекти успяха да я възпроизведат. На фи­
гурата може също да се види повдигнат горен и на­
прегнат долен клепач, които са типични признаци за
страх. При прикриване на страх обаче тези действия
може да липсват, тъй като те лесно се поддават на
контрол. Но веждите вероятно ще останат в същия
вид.
Фигура ЗВ показва веждите и клепачите при
гняв, а фигура ЗГ - при изненада. При другите емо­
ции няма характерни действия на тези части на лице-
го. Движенията на веждите и на клепачите на фигури
ЗВ и ЗГ не са меродавни. Всеки може да ги извърши.
Следователно те могат да се появят при фалшиви
изражения, както и да се прикрият безпроблемно.
Включили сме ги, за да ги контрастираме е меродав­
ните движения на фигури ЗА и ЗБ и за да покажем
пълната картина на поведението на веждите и клепа­
чите при емоции.

149
 Действията на веждите, показани на фигури ЗВ
и ЗГ - повдигане и смъкване - са най-честите ли-
цеизражения. Те често се използват като разговорни
сигнали за акцентиране или емфаза на речта. Пов­
дигането на веждите се използва също като въпро­
сителен или удивителен знак, както и като емблема
на скептицизъм и съмнение. Дарвин нарича мускула,
който дърпа веждите една към друга и надолу, „мус­
кул на трудността“. И наистина това действие се из­
вършва при затруднения от всякакъв характер - от
повдигане на тежест до решаване на сложна матема­
тическа задача. То е характерно също при недоуме­
ние и съсредоточаване.
Друго меродавно лицево движение, показано на
фигура 4, се наблюдава в областта на устата. Един от
най-ясните признаци за гняв е стесняването на уст­
ните. Вижда се по-малка част от тях, но без да се зас­
мукват или да се стискат. Повечето хора не могат да
извършат това мускулно движение, а съм забелязал, ■

150
че то се появява често, когато някой се ядоса - преди
даже да е осъзнал, че акумулира гняв. То обаче е едва
забележимо и лесно за замаскиране е усмивка.
„Грешката на Отело“ - неотчитането, че искре-
ният човек, заподозрян в лъжа, може да покаже съ­
щата емоционална реакция като лъжеца - често ус­
ложнява интерпретацията на меродавните фациални
мускули. Невинният заподозрян може да се бои от
несправедливо обвинение и в резултат върху лице­
то му да се изпишат знаците за страх от фигура ЗБ.
Притеснен, че ако забележат този страх, хората ще го
помислят за лъжец, той може да се опита да го при­
крие. В този случай белезите на страха ще останат
видими само в областта на веждите, където е труд­
но да се инхибират. Но един лъжец, който се старае
да прикрие страха си от разобличаване, вероятно ще
покаже същата картина. Шеста глава обяснява някои
начини за справяне е този проблем.
„Рискът на Брокоу“ - неотчитането на индиви­
дуални специфики, поради които лъжецът може да
не покаже някой от признаците за лъжа, а искреният
да покаже - също трябва да бъде избегнат при тъл­
куването на меродавните фациални мускули. Някои
хора - психопатите и „естествените“ лъжци - имат
изключителна способност да сдържат мимическите
прояви на истинските си чувства. При тях дори ме­
родавните мускули не са достатъчно надежден из­
точник на информация. Много харизматични лидери
са изключителни артисти. По разкази на очевидци
папа Йоан Павел II се изявява именно като такъв по
време на посещението си в Полша през 1983.
(Ние се отнасяме толкова укоризнено към лъ­
жата, че изглежда нередно да използвам думата „лъ-

151
жец“ за високоуважавана персона. Но както обясних
във втора глава, аз не влагам отрицателна оценка в
термина „лъжец“ и дори намирам някои лъжи за мо­
рално оправдани.)
Няколко години преди посещението на папа­
та, след стачката в корабостроителницата в Гданск,
Полша е обхваната от надежда, че комунистическите
лидери ще допуснат известни политически свободи.
Мнозина се опасяват, че ако Лех Валенса, лидерът на
профсъюза „Солидарност“, прекали е натиска, в Пол­
ша ще нахлуят съветските войски, така както преди
това в Унгария, Чехословакия и Източна Германия.
Месеци наред съветските войски извършват „воен­
ни учения“ близо до границата е Полша. В крайна
сметка либералното правителство, което толерира
„Солидарност“, пада и властта се поема от полските
военни, които се поддържат от Москва. Генерал Яру-
зелски забранява профсъюзите, ограничава дейност­
та на Лех Валенса и въвежда военно положение. След
единайсет месеца военна диктатура папата - самият
той поляк - пристига в Полша. Посещението му ще
има важни последствия. Дали ще заяви подкрепа за
Лех Валенса? Дали ще стане катализатор на бунтове
и нова стачка, или ще даде благословията си на гене­
рал Ярузелски? Видният журналист Уилям Сафайър
коментира срещата между папата и генерала така: „...
Главата на римокатолическата църква и марионетни-
ят лидер си разменят усмивки и ръкостискания. Па­
пата чудесно знае как може да се използват публич­
ните му изяви и внимателно калибрира израженията
си пред камерата. Знакът не може да се сбърка: църк­
вата и държавата са стигнали до тайно съглашение и
на полския лидер Ярузелски, послушник на Москва,

152
с дадена политическа благословия. Държавната теле­
визия ще излъчва този знаков миг отново и отново.“
Не всеки политически лидер се справя така уме­
ло с израженията си. Бившият президент на Египет
Ануар Садат пише следното за юношеските си оп­
ити да контролира фациалните си мускули: „...Мое­
то хоби беше политиката. По това време Мусолини
управляваше Италия. Гледах снимки и четях за уме­
нието му да променя израженията си, докато изна­
ся речи, да изразява сила, в следващия миг агресия,
гака че хората, които го гледат, да прочетат в лицето
му посланието за мощ и власт. Бях поразен от това
изкуство. Стоях пред огледалото и се опитвах да
имитирам властните му изражения, но резултатите
бяха разочароващи. Не се получаваше нищо, само
мускулите на лицето ми се изтощаваха до болка.“
Въпреки несполучливите си опити да фалшифи­
цира лицевите изражения, Садат се доказва като май­
стор на измамата, когато през 1973 успява тайно да ор­
ганизира изненадващ египетско-сирийски удар срещу
Израел. Едното не противоречи на другото. Измамата
не предполага непременно умения за фалшифициране
или прикриване на изражения, жестове или глас. Тези
умения са необходими само при измами, в които лъ­
жецът и жертвата са в пряк контакт, лице в лице - като
нри срещата, на която Хитлер така умело измамва
Чембърлейн. А според очевидци Садат дори не прави
опит да прикрие истинските си чувства при срещи с
опонентите си. Езер Вайцман, израелският министър
на отбраната, който преговаря лично със Садат след
войната през 1973, пише: „Той не беше човек, който
крие чувствата си - те проличаваха моментално в из­
ражението, гласа и жестовете му.“

153
 Има и един по-рядко срещан начин, по който ин­
дивидуалната специфика може да попречи на точната
интерпретация на меродавните фациални мускули.
Той е свързан с разговорните лицеви сигнали, които
споменах по-рано. Някои от тях имат функцията на
жестовете-илюстратори - подчертават определени
думи в процеса на речта. Повечето хора правят това
чрез смъкване или повдигане на вежди (подобно на
фигури ЗВ и ЗГ). Но има някои редки екземпляри,
които използват за емфаза на речта си израженията
за тъга и страх (фигури ЗА и ЗБ). Актьорът-режисьор
Уди Алън е един от тях. Докато повечето хора повди­
гат или смъкват вежди, за да акцентират някоя дума,
Уди Алън повдига само вътрешните ъгли на веждите
си. Това му придава тъжен и замислен вид. В неговия
случай това лицево движение не е меродавно. Хора
като Уди Алън, които използват за емфаза на речта си
фациалното движение, изразяващо тъга, могат лес­
но да го изпълняват волево. Ако пожелаят, те биха
могли да го използват за симулиране или прикриване
на чувство. Мускулите, върху които повечето хора не
могат да влияят, са контролируеми за тях. Изобличи-
телят ще разбере, че не може да разчита на тези мус­
кули за достоверна информация, ако заподозреният
често ги използва за емфаза.
Трети проблем, затрудняващ интерпретацията
на меродавните фациални мускули, както и на дру­
ги знаци за измама, е театралният похват, известен
като „системата на Станиславски“ (или „Методът“ в
САЩ). Този метод тренира актьорите да си спомнят
минали емоции и да ги преживяват повторно, за да
предадат на играта си по-голяма правдоподобност.
(Към края на предишната глава описах как използ­

154
вахме това в изследванията си върху сигналите, ид­
ващи от вегетативната нервна система.) Когато един
актьор играе по метода на Станиславски, неговите
изражения не са продукт на волево усилие, а на пов­
торното преживяване на съответната емоция. А както
изследването ни показа, това събужда физиологич­
ните процеси, свързани с нея. Когато моите субекти
не успяваха да възпроизведат движенията от фигура
ЗА или ЗБ, ги инструктирах да използват метода на
Станиславски и да се опитат да препреживеят епи­
зоди на страх или тъга. И ето че тогава на лицата им
се появяваха фациалните движения, които волево не
можеха да правят. Възможно е лъжецът също да из­
ползва метода на Станиславски и в този случай няма
да се появят знаци, че изпълнението му е фалшиво,
защото в известен смисъл то не е такова. Меродавни­
те фациални мускули ще се задвижат, защото лъже­
цът ще се е вживял и действително ще чувства фал­
шивата емоция. Когато емоциите се пресъздават по
метода на Станиславски, се размива границата меж­
ду истина и фалш. Положението се усложнява още
повече с лъжци, които успяват да излъжат себе си
и сами да си повярват. Такива лъжци са неуловими.
Само лъжците, които знаят, че лъжат, могат да бъдат
заловени.
Дотук описах три канала, по които може да изтече
информация за прикрити чувства: микроизражения,
пресечени изражения и действието на меродавните
фациални мускули, което не може да се контролира
волево. Мнозина вярват, че съществува и четвър­
ти източник - очите. Те са смятани за прозорци на
душата, които разкриват най-съкровените истински
чувства. Антропологът Маргарет Мийд цитира съ­

155
ветски професор, който не е съгласен с това: „Преди
революцията казвахме, че очите са прозорци на ду­
шата. Но очите лъжат - и още как! С очите си човек
може да изрази внимание и преданост, които реално
не изпитва. Може да имитира спокойствие или изне­
нада.“ Това разногласие относно достоверността на
очите може да се разреши, ако разгледаме поотделно
петте начина, по които от тях изтича информация.
Само три предоставят знаци за измама.
Първият източник на информация са промени­
те във формата на очите, предизвикани от мускулите
около очните ябълки. Тези мускули променят фор­
мата на клепачите, големината на бялата зона и ири­
са, както и цялостното впечатление от очната област.
Някои от промените са показани на фигури ЗА, ЗБ,
ЗВ и ЗГ, но както вече споменах, действията на тези
мускули не ни осигуряват надеждни знаци за изма­
ма, защото е сравнително лесно да бъдат задвижени
или стопирани волево. От тях не може да се очаква
„теч“ освен фрагмент на микроизражение или пресе­
чена мимика.
Вторият източник на информация от очната об­
ласт е посоката на погледа. Той се отклонява при ня­
колко емоции: свежда се надолу при тъга; надолу и
настрани при срам и вина; настрани при отвращение.
Но даже да изпитва вина, лъжецът надали ще мес­
ти поглед твърде много, тъй като лъжците знаят, че
всеки би очаквал да ги хване в лъжа именно по този
признак. Цитираният от Мийд съветски професор
отбелязва колко лесно е да контролираш посоката на
погледа си. Удивително е, че хората продължават да
вярват на лъжци, които са достатъчно умели, за да
не извъртат очи. Ето дописка от вестник: „Пред съда

156
Патриша Гарнър заяви, че това, което я е привлякло
към Джовани Вилното, подсъдим за многоженство
с близо сто жени, е характерната му черта да гледа
честно право в очите.“
Третият, четвъртият и петият източници на ин­
формация от очната област са по-обещаващи като
възможности за теч или сигнали за измамно поведе­
ние. Мигането може да се извършва волево, но също
е неволен, спонтанен рефлекс, който се засилва при
емоционална възбуда. Зениците също се разширяват
при емоционална възбуда, но няма механизъм, който
да ни позволи да направим това по своя воля. Разши­
ряването на зениците се осъществява от вегетатив­
ната нервна система, която контролира и слюноот-
делянето, дишането и потоотделянето (вж. четвърта
глава), както и някои други фациални промени, оп­
исани по-долу. Учестеното примигване и разшире­
ните зеници сочат, че човекът е обхванат от някаква
емоция, но не разкриват коя е тя - може да е гняв,
страх или възбуда. Затова те имат стойност като зна­
ци за измама само когато наличието на която и да е
емоция е достатъчна за изобличителя, за да реши, че
срещу него стои лъжец, след като, разбира се, е от­
хвърлил възможността това да е реакция на невинен
страх от несправедливо обвинение.
Сълзите - петият и последен източник на инфор­
мация от очите - са също резултат от дейността на
вегетативната нервна система. Те се появяват не при
всички, а само при някои емоции - тъга, покруса,
облекчение, някои форми на радост и неконтролиру­
ем смях. Сълзите могат да издадат прикрита тъга, но
мисля, че и без тях тя би била забележима по форма­
та на веждите. Пък и стигне ли се до сълзи, човекът

157
бързо ще признае скритото чувство. Сълзи от радост
едва ли ще се появят, ако смехът бъде потиснат.
Вегетативната нервна система предизвиква и
други видими изменения по лицето - изчервяване,
пребледняване и изпотяване. Както и другите проме­
ни, причинени от ВНС, те трудно се прикриват. Не
е сигурно дали изпотяването е характерно само за
една или две определени емоции или е знак за обща
емоционална възбуда подобно на мигането и разши­
ряването на зениците.
За изчервяването и пребледняването се знае
твърде малко. Изчервяването се смята за признак на
смущение и неудобство, както и за изпитван срам и
може би вина. Твърди се, че е по-често срещано при
жените отколкото при мъжете, но причините не са
известни. Изчервяването може да сигнализира, че
лъжецът е смутен или засрамен от това, което при­
крива, или прикрива самото си смущение. Лицето се
зачервява и при гняв, но не е известно дали този вид
зачервяване е различно от изчервяването от срам.
Изглежда и при двете има разширяване на перифер­
ните кръвоносни съдове в кожата, но двата вида за­
червяване - от гняв и от неудобсто/срам - може да
се различават по интензивност, продължителност и
местоположение на лицето. Аз лично предполагам,
че лицето се зачервява само когато гневът излезе от
контрол или все още не е избухнал, но е на ръба на
експлозията. Но тогава сигурно ще има и други при­
знаци за гняв по лицето и в гласа, така че изобличи-
телят едва ли ще разчита само на зачервяването, за да
го разпознае. При по-контролируем гняв, както и при
страх, лицето може да пребледнее. Пребледняването
може да е издайнически знак дори когато чувството

158
на гняв или на страх е прикрито. За мое удивление
твърде малко са проучванията за ролята на сълзите,
пребледняването и изчервяването в изразяването или
прикриването на емоции.
След като видяхме как лицето може да издаде
прикрити емоции, нека се обърнем към въпроса за
белезите, по които можем да съдим, че наблюдава­
ме фалшиво изражение на неизпитвана в действи­
телност емоция. Един възможен знак, за който вече
споменахме, е липсата на движение на меродавните
мускули (освен ако не сме изправени пред проблем
от типа ,, Уди Алън “ или „ Станиславски “). Има и
други три знака, които говорят за фалшиво израже­
ние: асиметрия, неподходящо време и неподходящо
място в потока на речта.
При асиметричните лицеви изражения на двете
страни на лицето се наблюдават едни и същи дейст­
вия, но те са по-силно изразени на едната страна
огколкото на другата. Асиметричните не бива да се
бъркат с едностранните изражения, които се появя­
ват само на едната страна на лицето. Такива едно­
странни фациални действия не са израз на емоции
с изключение на израза на отвращение - повдигната
горна устна с издаден на една страна ъгъл на устата.
Останалите се използват като емблеми - например
намигването или скептичното повдигане на едната
вежда. Асиметричните изражения са по-трудно до­
ловими, по-разпространени и много по-интересни от
едностранните.
След откритието, че дясното полукълбо на мозъка
отговаря за сферата на емоциите, група учени стигна­
ха до мисълта, че лявата страна на лицето емоционал­
но е по-изразителна. Според тях емоциите се проявя­

159
ват там по-силно, тъй като мускулите от лявата страна
се контролират от дясното полукълбо. Опитвайки се
да проумея някои нелогичности в един от техните
експерименти, случайно се натъкнах на откритието,
че асиметрията може да е знак за измама. Изкривени
изражения, при които действията върху едната страна
на лицето са малко по-силни отколкото върху другата,
са белег, че изразяваното чувство е фалшиво.
Случайността беше в това, че учените, които
твърдяха, че емоциите се изразяват по-силно на ля­
вата страна на лицето, не използваха свои матери­
али, а бяха взели фотоси от мен. Затова прегледах
изводите им е повишено внимание и открих неща,
които те не бяха забелязали, но аз видях поради ин­
формацията, която имах, защото лично бях фотогра­
фирал тези хора. Харолд Сакхайм и колегите му бяха
срязали снимките на две и бяха направили „леви“
портрети, съединявайки две леви половини (една­
та огледално копие) и „десни“ портрети от две десни
половини. Наблюдателите, които бяха включили в
експеримента, определяха като по-интензивни емо­
циите на снимките, съставени от две леви половини.
Забелязах обаче едно изключение -- наблюдателите
не възприемаха като различни „левите“ и „десните“
портрети на щастливи изражения. Сакхайм не беше
сметнал това за важно - за разлика от мен. В качест­
вото си на фотограф аз знаех, че щастливите лица
бяха единствените снимки на искрени, реални емо­
ционални изражения. Останалите бяха на модели,
които движеха определени фациални мускули под
моите инструкции. Щастливите портрети бях напра­
вил, издебвайки моделите си неподготвени в момент,
в който действително се забавляват.

160
 Това, съотнесено с проучванията върху мозъчни­
те увреждания и лицевите изражения, които описах
в началото на тази глава, предполагаше една съвсем
различна интерпретация на фациалната асиметрия.
Тези проучвания бяха доказали, че волевите и нево-
левите изражения са свързани с различни неврални
вериги, тъй като в зависимост от мястото на мозъч­
ното увреждане волевите могат да са нарушени, а не-
волевите да не са. А след като волевите и неволевите
изражения са независими едни от други, то едните
може да са симетрични, а другите асиметрични. По­
следният ход в моите разсъждения се базираше на
общопризнатия факт, че церебралните полукълба
управляват само волевите лицеви движения, докато
неволевите се генерират в по-нисши и примитивни
области на мозъка. Следователно разликите между
лявото и дясното полукълбо не засягат неволевите, а
само волевите емоционални изражения.
Според моята логика Сакхайм бе доказал точно
обратното на това, което си мислеше, че е доказал.
Данните говореха не за това, че двете страни на ли­
цето се различават по емоционална експресивност,
а за нещо друго - че асиметрията се появява само
когато изражението е предумишлено, когато не е
спонтанно, а е поза, заета по поръчка. Когато изра­
жението е неволево, както при спонтанните изрази
па щастие, асиметрията е рядка. Асиметрията е знак,
че чувството, което изражението показва, е неискре-
но, фалшиво. Проверихме този извод в поредица екс­
перименти, сравнявайки предумишлени и спонтанни
изражения.
Въпросът предизвика оживен научен спор и едва
напоследък се появи съгласие, но частично - само

161
относно израженията на положителни емоции. По-
вечето изследователи приеха нашето заключение, че
когато изражението е на неизпитвана емоция, съкра­
щаването на основния мускул, отговарящ за усмих-
ването, е по-силно от едната страна на лицето. Кога­
то субектите ни се усмихваха по наше поръчение или
симулираха щастие, откривахме асиметрия, също
както и при усмивките, които понякога се появяваха
на лицата на студентките в експеримента с кървавите
медицински кадри. Типично действието беше малко
по-силно изразено от лявата страна на лицето, ако
човекът е десняк. При искрените усмивки открихме
много по-малко случаи на асиметрия, а при наличие
на такава се наблюдаваше тенденция към по-силно
изразяване от лявата страна.
Установихме асиметрия и при някои движения,
свързани с отрицателни емоции, когато се извърш­
ваха преднамерено, но не и при спонтанен израз на
емоция. Понякога действията бяха по-силно изразе­
ни отдясно, понякога отляво, а понякога асиметрия
липсваше. Също като усмивката смъкването на веж­
дите при гняв беше по-силно върху лявата страна
на лицето, когато действието се извършваше пред­
намерено. В преднамерените изражения на другите
отрицателни емоции сбръчкването на носа (при от­
вращение) и разтягането на устните назад към ушите
(при страх) бяха по-силни върху дясната страна на
лицето. Тези данни бяха публикувани едва наскоро
и засега не е сигурно дали ще убедят Сакхайм и под­
дръжниците му.
Отначало смятах, че всичко това не е от голямо
значение за изобличителя. Асиметрията обикновено
е леко изразена и затова си мислех, че ще е трудно

162
доловима за окото без помощта на точни измерва­
ния. Но грешах. Когато помолихме група наблюда­
тели да преценят дали израженията са симетрични
или асиметрични, те се справиха много по-добре от
нивото на случайната догадка, въпреки че нямаха
възможност да връщат или да забавят кадрите. Но те
имаха едно друго предимство - бяха съсредоточени
единствено върху това. Засега не знаем дали наблю­
дателите биха имали същия успех, в случай че вни­
манието им е разпръснато на няколко места - следе­
не на движенията на тялото, следене на речта, водене
на беседата и пр. Такъв експеримент е трудно да се
разработи.
Асиметрията не е сигурно доказателство за не­
искреност. Макар и рядко, тя се наблюдава и при ис-
крени изражения. Аналогично липсата на асиметрия
не доказва, че изражението е искрено. Изобличите-
лят може да не я е заблязал, а освен това не всяко
неспонтанно изражение е асиметрично - това е вяр­
но само в повечето случаи. Изобличителят никога не
бива да разчита само на един знак за измама - беле­
зите трябва да са много. Мимическите знаци не бива
да се интерпретират единично, а само ако се повта­
рят, и още по-добре, ако са в комбинация с друг тип
знаци от лицето. Те също трябва да са потвърдени от
знаци от гласа, думите или тялото.
В началото на тази глава разгледахме три фа-
циални източника на издайнически „теч“ на скрити
чувства - меродавните фациални мускули, очите и
проявите на дейността на ВНС. Асиметрията е един
от други три сигнала, които говорят не за прикрива­
не, а за фалшифициране на чувства. Вторият от тях е
времевото разположение.

163
 Времевото разположение включва продължи­
телността на изражението, както и скоростта, с която
се появява (начало) и с която изчезва (край). Всеки
от тези елементи може да послужи като индикатор
за измама. Изражения с дълга продължителност - от
пет до десет и повече секунди - вероятно са фалши­
ви. Повечето искрени изражения не траят толкова
дълго. Те се задържат на лицето не повече от две-три
секунди, освен при някои екстремни състояния - на
върха на екстаза, в стихията на гнева, на дъното на
депресията. Но дори при тези върхови емоции изра­
жението рядко продължава дълго, а вместо това се
наблюдава поредица от кратки мимики. Дългите са
най-често емблеми или изражения-пародии.
Няма твърди правила за индикаторите за измама
по отношение на бързината, с която изражението се
появявя и изчезва. Изключение прави изражението
на изненада. Ако е искрена, началото и краят тряб­
ва да са бързи, не по-дълги от секунда. Ако са по-
продължителни, имаме изненада-пародия (човекът
си играе на изненадан), изненада-емблема (човекът
разказва за нечия изненада) или фалшива изненада
(човекът се старае да изглежда изненадан, но не е).
Изненадата винаги е кратка и трае само докато чо­
векът осъзнае неочакваното събитие. Повечето хора
умеят да симулират изненада, но малцина го правят
убедително, с типичното кратко времетраене на на­
чалото и края. Следната вестникарска публикация
показва колко ценно може да се окаже искреното из­
ражение на изненада: ,Довек, несправедливо осъден
за въоръжен грабеж, бе освободен, след като проку­
рорът забелязал реакцията му на присъдата „вино­
вен“ и потърсил още доказателства, които доказали

164
невинността му. Помощник щатски прокурор Том
Смит сподели, че е разбрал, че нещо не е наред, като
видял как обвиняемият Уейн Милтън зяпнал от учуд­
ване и потрес, когато съдебните заседатели внесли
присъдата за грабежа в „Лейк Апопка Гас Ко“ мина­
лия месец.“
Останалите емоционални изражения могат да се
появят за миг и да изчезнат или да се задържат до
няколко секунди. Началото и краят може да са резки
или постепенни в зависимост от контекста. Да пред­
положим, че един служител симулира развеселеност
от глупавия виц, който досадният му шеф без чув­
ство за хумор и с лоша памет разказва за четвърти
път. Бързината, е която ще се появи фалшивата ус­
мивка, зависи от структурата на самия виц - дали
хуморът в него се натрупва постепенно, или разчита
на резкия финал. Скоростта й на изчезване зависи от
вица - за колко време би било уместно историята да
бъде преработена и осмислена. Всеки може да про­
изведе някаква усмивка на развеселеност, но ако е
фалшива, по-малко вероятно е лъжецът да успее да
синхронизира точно началото и края на усмихнатото
изражение с особеностите на контекста.
Третият възможен индикатор за фалшиво изра­
жение е неуместното му местоположение в потока
на речта, промените в гласа и телесните движения.
Да предположим, че някой симулира гняв и казва:
„Писна ми от твоето поведение!“ По-вероятно е гне­
вът да е престорен, ако изражението за гняв се появи
след думитеотколкото миг преди или едновременно
с речта. В позиционирането на изражението си спря­
мо движенията на тялото лъжецът е още по-ограни-
чен. Да речем, че едновременно с думите той удари

165
по масата с юмрук. Ако изражението се появи след
удара, то вероятно е фалшиво. Изражения на лицето,
несинхронизирани с движенията на тялото, може да
са индикатор за измама.
Дискусията ни за мимическите знаци за измама
няма да е пълна, ако пропуснем да разгледаме гру­
пата на най-честите изражения - усмивките. Те за­
емат уникално място сред мимиките. Нужен е само
един мускул, за да изразим задоволство, докато по-
вечето други емоции впрягат в действие между три
и пет мускула. Обикновената усмивка е най-разпоз-
наваемото изражение. Данните ни сочат, че тя се
разпознава от по-голямо разстояние (100 метра) и
при по-кратка продължителност отколкото другите
емоционални изрази. Човек не може да не отвър­
не на усмивката с усмивка дори когато разглежда
фотографии. Усмивката е гледка, която доставя удо­
волствие - факт, добре известен на рекламопроиз-
водителите.
Усмивките са може би най-недооценяваните из­
ражения. Те са много по-сложни, отколкото ловене­
то хора осъзнават. Има десетки видове усмивки, раз­
личаващи се по външен вид и по послание. Чрез тях
се изразяват много положителни емоции - удоволст­
вие, физическа или сетивна наслада, задоволство,
развеселеност и много други. Хората се усмихват и
когато са нещастни. Тези усмивки не са същите като
фалшивите, чиято цел е да излъжат, като симулират
положителна или маскират отрицателна емоция.
Наскоро констатирахме, че хората често се под­
веждат по фалшивите усмивки. Показахме на група
наблюдатели фотоси с усмивки от експеримента ни
със студентките от медицинския колеж. Задачата им

166
беше да решат коя от усмивките е искрена (проявена
по време на приятния филм с цветя) и коя - фалшива
(проявена по време на филма с кървавите кадри е
цел да се прикрият истинските чувства). Резултатите
на наблюдателите не бяха по-добри от нивото на слу­
чайната догадка. Според мен проблемът се корени в
липсата на по-общи знания за многобройните видо­
ве усмивки. За да различи фалшивите от истинските,
човек трябва да знае по какво те наподобяват и по
какво се различават от останалите членове на голя­
мото семейство от усмивки. Следва кратко описание
на осемнайсетте различни вида искрени усмивки.
Общото за повечето членове на семейство „ус­
мивки“ е промяната в изражението, предизвикана от
големия зигоматичен мускул (musculus zygomaticus
major). Този мускул свързва скулите с ъглите на ус­
тата. При съкращаване зигоматичният мускул при­
дърпва краищата на устата нагоре към скулите под
определен ъгъл. При силно действие той разтяга
устните, дръпва бузите нагоре, образува кожни гън­
ки под очите и малки бръчици край ъглите им. (При
някои индивиди това е съпроводено с леко смъкване
на върха на носа, а при други - с леко придърпване
на кожата в областта на ушите.) Други мускули ком­
бинират действието си със зигоматичния и така фор­
мират различните членове на семейство „усмивки“.
Има и някои усмихнати изражения, които се създават
без негово участие.
Самостоятелното действие на главния зигомати­
чен мускул произвежда усмивката, типична за искре­
ни, спонтанни положителни емоции. В тази непрес-
торена, искрена усмивка не участват други мускули
от долната част на лицето. Само в горната му част

167
може да се забележи напрягане на околоочните мус­
кули. Те са отговорни за повечето промени в горна­
та част на лицето, които също така могат да се пре­
дизвикат от силно действие на главния зигоматичен
мускул - повдигнати нагоре бузи, торбички и малки
бръчици около очите. Фигура 5А илюстрира този
вид неподправена усмивка. Колкото по-интензивно е
положителното чувство, толкова по-силно изразена
и продължителна е тя. Смятам, че с този вид усмивка
се изразяват всички положителни емоционални пре­
живявания - наслада от контакта с друг човек, щаст­
ливо облекчение, удоволствие от тактилна, слухова
и визуална стимулация, развеселеност, задоволство.
Вариациите се различават само по продължителнос­
тта и интензивността на действието.
Уплашената усмивка на фигура 5Б няма нищо
общо с положителните емоции, макар понякога да е
погрешно асоциирана с тях. Тя се управлява от мус­
кула на смеха (musculus risorius), който придърпва
ъглите на устата хоризонтално към ушите, така че
устните се разтягат и добиват форма на правоъгъл­
ник. Въпреки че названието му идва от латинската
дума за смях (risorius), действието му се наблюдава
главно при чувството на страх. Може би объркване­
то идва от това, че при хоризонталното издърпване
на устните ъглите им леко се повдигат и се получава
прилика с широка непресторена усмивка. Типичното
при страх движение на устата (със или без повдига­
нето на ъглите на устните) се придружава от дейст­
вия на веждите и очите, така както са показани на
фигура 5Б.
Презрителната усмивка също не е свързана с
положителни емоции, макар че често се възприема

168
 Фигура 5 A Фигура 5Б
Искрена усмивка Уплашена усмивка

Фигура 5В Фигура 5Г
I [резрителна усмивка Сдържана усмивка

Фигура 5Д
Нещастна усмивка

169
като тяхна искрена проява. Версията на фигура 5В
е резултат на съкращение на мускулите в ъглите на
устните, което образува малка издатина във и около
тях, а често и трапчинка, и повдига леко ъглите. Точ­
но това повдигане на ъглите на устата, което е ха­
рактерно и за искрената усмивка, е причината двете
да се бъркат. Друг общ елемент е трапчинката, която
може да се появи и при двете. Основната разлика е
стягането на ъглите на устните, което е типично само
за презрителната усмивка. Презрение може да се из­
рази и чрез едностранна версия на тази усмивка, при
която единият ъгъл на устата е стегнат и леко пов­
дигнат.
Сдържаната усмивка е типична при положител­
ни емоции, които субектът се опитва да представи за
по-малко интензивни, отколкото са всъщност. Целта
е да се охлади (но не да се потисне) изразът на поло­
жителни емоции, а може би и самото преживяване.
Устните може да са притиснати, ъглите на устата -
стегнати, долната устна - оттласната нагоре, ъглите
на устните - дръпнати надолу, или някаква комбина­
ция между тези действия и искрената усмивка. Фигу­
ра 5Г показва сдържана усмивка е всички изброени
действия, слети е искрена усмивка.
Нещастната усмивка признава наличието на
негативни чувства. Тя не прави опит да ги скрие,
а се явявя като техен коментар. В съдържанието й
обикновено е включено и това, че човекът засега не
протестира срещу окаяната си съдба, а ще я понесе
стоически. Видяхме този вид усмивка на лицата на
бъдещите медсестри, докато седяха в нашата лабо­
ратория и гледаха кървавите кадри, без да подозират,
че ги снимаме. Обикновено усмивката се появява­

170
ше още в началото на ужасяващите сцени. Вижда­
ли сме същите усмивки и на лицата на пациенти в
депресия като коментар за незавидното им положе­
ние. Нещастните усмивки често са асиметрични. Те
обикновено се наслагват върху силно негативни емо­
ционални изражения - не за да ги маскират, а за да
ги допълнят. Понякога се появяват непосредствено
след негативно изражение. В случаите, в които не­
щастната усмивка представлява неприкрит опит да
се овладеят изрази на страх, гняв или покруса, тя
може да наподобява сдържана усмивка. Стиснатите
устни, оттласнатата нагоре долна устна с помощта
на мускула на брадичката, напрегнатите или спусна­
ти надолу ъгли на устата - може би това са средства
за удържане на евентуален изблик на едно от тези
негативни чувства. Основната разлика между верси­
ята на нещастната усмивка, показана на фигура 5Д,
и сдържаната усмивка е липсата на белези за съкра­
щаване на околоочните мускули. Сбръчкването на
кожата около очите, което те предизвикват, е част от
сдържаната усмивка на удоволствие, но липсва при
нещастната усмивка, тъй като при нея удоволствие
липсва. Нещастната усмивка може да е съпроводена
от типичните при негативни чувства движения в об­
ластта на веждите и на челото.
Съществуват също смесени изражения, които
аз наричам бленд. Те са резултат от едновременно­
то преживяване на две емоции, запечатани в един и
същи израз на лицето. Всяка една емоция може да
се съчетае с всяка друга, но тук ще се спра само на
някои разпространени комбинации с положителни
емоции. Когато човек изпитва удоволствие от гнева
си, се получава мимиката гняв-наслада: свиване на

171
устните, понякога с повдигане на горната, в съче­
тание с искрена усмивка, плюс чертите на горната
част на лицето от фигура ЗВ. (Тази гневно-доволна
усмивка може също да се нарече жестока или садис­
тична.) При бленд презрение-наслада искрената ус­
мивка е придружена от стягане на единия или два­
та ъгъла на устата. Тъгата и страхът също могат да
доставят удоволствие - като на авторите на трилъри
и сърцераздирателни романи. При бленд тъга-насла­
да искрената усмивка може да е съчетана със спус­
нати надолу ъгли на устата или може да е придру­
жена от чертите в горната част на лицето от фигура
ЗА. Комбинацията страх-наслада дава горната част
на лицето от фигура ЗБ заедно с искрена усмивка и
хоризонталното разтягане на устните. Някои прият­
ни преживявания са тихи и спокойни, но понякога
удоволствието е смесено с оживление и възбуда. При
възбуда-наслада се наблюдава повдигане на горните
клепачи в комбинация с искрена усмивка. Актьорът
Харпо Маркс често демонстрира тази възбудена, ли­
куваща усмивка, а понякога, когато върши дяволии,
виждаме усмивка гняв-наслада. При наслада-изнена­
да челото и горните клепачи са повдигнати, а долната
челюст е отпусната надолу в допълнение на искрена
усмивка.
Две други усмивки представляват съчетание на
искрена усмивка с характерен поглед. При кокетна­
та усмивка флиртуващият демонстрира искрена ус­
мивка, докато същевременно извива лице и поглед
настрани от обекта на своя интерес, после го поглеж­
да за секунда, колкото да бъде забелязан, след което
пак отмества очи. Един от елементите, които правят
Мона Лиза толкова необикновена, е именно кокетна­

172
та усмивка, уловена от великия Леонардо - лицето
леко на една страна, а погледът на друга, към обекта
на нейния интерес. В реалния живот това отместване
на погледа трае по-малко от секунда. При сконфузе­
ната усмивка погледът е насочен надолу и настрани,
за да може засраменият да избегне зрителен контакт
със събеседника си. Това е придружено с искрена
усмивка и понякога с моментно повдигане на трап-
чинката между долната устна и върха на брадичката.
Друг вариант е комбинация между сдържана усмив­
ка и поглед, насочен надолу или настрани.
Усмивка ,Чарли Чаплин“ е необичайна и е резул­
тат от действието на мускул, който повечето хора не
могат да контролират волево. Чарли Чаплин е имал
тази способност и мимиката, при която устните се
извиват нагоре много по-рязко отколкото при искре­
ната усмивка, се превръща в негова запазена марка.
(Вж. фигура 5Е). Това е върховната усмивка, която се
усмихва покровителствено на другите усмивки.

Фигура 5Е
Усмивка,Чарли Чаплин”

173
 Следващите четири усмивки изглеждат по един
и същи начин, но имат съвсем различни социални
функции. Всички те са волеви. Често при тях се поя­
вява асиметрия.
Смекчаващата усмивка прави по-малко остро
някое неприятно или критично съобщение, като чес­
то предизвиква ответна усмивка. Тя се прави пред­
намерено, с бързо, рязко начало. Ъглите на устата
най-често са стегнати, а понякога долната устна се
оттласква нагоре за момент. Обикновено смекчава­
щата усмивка се придружава от кимване и лек на­
клон на главата надолу и настрани, с което се изразя­
ва известно снизхождение към човека, който е обект
на критика.
Примирителната усмивка признава, че горчи­
вият хап ще бъде преглътнат без протест. Човекът
очевидно не е щастлив, но с усмивката си казва, че
приема тази нежелана участ. Действието е същото
като при смекчаващата усмивка, но без движението с
глава. Вместо него може да се види моментно повди­
гане на вежди или свиване на рамене, или да се чуе
въздишка.
Координиращата усмивка регулира комуника­
ционния процес в разговора между двама или повече
участници. Тя е любезна, сговорчива, изразява съгла­
сие, разбиране, намерение за участие или признание
за нечие подходящо изказване. Усмивката е лека,
обикновено асиметрична и не включва действие на
околоочните мускули.
Специфичен вид координираща усмивка е от­
ветната, която слушателят използва, за да сигнализи­
ра на говорещия, че е разбран и няма нужда да повта­
ря или да перифразира думите си. Тя е еквивалентна

174
на „ъ-хм“, „добре“ или кимване с глава, от каквото
е често придружена. Говорещият не я приема като
знак, че слушателят му е радостен или щастлив, а
като окуражителен сигнал да продължи.
Всяка от тези четири вида усмивки - смекчава­
ща, примирителна, координираща и ответна - може
да бъде заместена от искрена, непресторена усмив­
ка. Хора, които изпитват удоволствие от посочените
функции - слушане, координиране и пр. - могат да
демонстрират непринудена, неволева усмивка вмес­
то някой от описаните по-горе волеви варианти.
Сега да се обърнем към фалшивата усмивка. С
нея човекът цели да убеди околните в наличието на
положителна емоция, каквато всъщност не изпитва.
Лъжецът може да не чувства никакви емоции или да
се мъчи да прикрие отрицателни такива. За разли­
ка от тъжната усмивка, която признава негативното
състояние, фалшивата се стреми да подведе наблю­
дателя. Тя е единствената усмивка, която лъже.
Няколко са белезите, по които фалшивата ус­
мивка се отличава от искрената:
Фалшивите усмивки са по-асиметрични от ис-
крените.
Фалшивите усмивки не са придружени от дейст­
вия на околоочните мускули, така че при лека до
средна фалшива усмивка не се наблюдават някои от
характерните черти на леката до средна искрена ус­
мивка: повдигнати скули, леко смъкване на веждите,
кожни гънки и малки бръчици около очите. Сравнете
изражението на фигура 6 (фалшива усмивка) с това
на фигура 5А (искрена усмивка). Ако усмивката е
по-широка от средната, съкращаването на главния
зигоматичен мускул ще повдигне скулите, ще нагъне

175
 Фигура 6 Фигура 6А
Фалшива усмивка Искрена усмивка

кожата под очите и ще образува бръчици около тях.

Но това няма да смъкне веждите надолу. Ако заста­
нете пред огледало и постепенно се усмихвате все
по-широко и по-широко, ще забележите, че скулите
ви постепенно се повдигат и се появяват характер­
ните бръчици, но веждите ви няма да се смъкнат, тъй
като околоочните мускули не се задвижват. Неучас­
тието на веждите е тънък детайл, но той е решаващ
знак за разграничаването на искрените от широките
фалшиви усмивки.
Краят на фалшивата усмивка може да е нена­
временен. Тя може да изчезне от лицето или твърде
рязко, или на етапи - свива се, задържа се за малко и
след това се скрива; или пък минава втори път през
тези фази, преди напълно да изчезне.
Когато се използва като маска, фалшивата усмив­
ка скрива само действията на долната част на лицето
и на долните клепачи. Знаците за страх или печал в
резултат от действието на меродавните мускули ос­

176
тават на челото. Дори в долната част на лицето фал­
шивата усмивка може да не успее да заличи напълно
всички признаци на нежеланите емоции. В резултат
може да се получи смесване на някои елементи като
при емоционален бленд.
Проверихме тези идеи, като изследвахме усмих-
натите изражения на студентките от медицинския
колеж, участвали в нашия експеримент. Ако предпо­
ложенията ми бяха верни, те би трябвало да демонс­
трират искрени усмивки при „честните“ интервюта,
когато искрено описваха реакциите си на приятния
филм, който гледаха в момента. Обратно, при „лъж­
ливите“ интервюта, когато гледаха ужасяващи кърва­
ви кадри, но се опитваха да убедят интервюиращия в
обратното, усмивките им би трябвало да са фалшиви.
Измерихме само два от признаците на фалшивите ус­
мивки - липса на движение на околооочните мускули
и наличие на знаци за отвращение (сбърчен нос) или
презрение (стягане на устните ъгли). Резултатите от­
говориха на прогнозите ни и бяха много убедителни:
при „честните“ интервюта преобладаваха искрените
усмивки и липсваха издайнически знаци за скрито
отвращение или презрение; при „лъжливите“ интер­
вюта имаше такива издайнически знаци, а фалшиви­
те усмивки бяха повече от искрените.
Останах удивен, че тези два показателя за изма­
ма работят толкова добре, а хората не ги използват,
когато съдят за честността на другите. В предишни
експерименти бях показвал същите видеозаписи на
групи хора със задачата да преценят кога студентки­
те лъжат. Резултатите им не бяха по-добри от нивото
на случайната догадка. Дали пък тези признаци не
са почти недоловими за окото? Или просто хората не

177
знаят към какво да насочат вниманието си? В след­
ващия си експеримент ще потърсим отговор на тези
въпроси, като предварително подготвим участници­
те как да разпознават кога околоочните мускули са в
действие, а след това ще проверим дали подготовка­
та ще ги направи по-прецизни в разпознаването на
лъжата.
***

Лицето е източник на много различни знаци за

измама: микроизражения, пресечени мимики, издай-
нически знаци от меродавните фациални мускули,
примигване, разширяване на зениците, сълзи, изчер-
вяване и пребледняване, асиметрия, неподходящо
време и място в потока на речта, фалшиви усмивки.
При някои от тях изтича скрита информация, при
други получаваме сигнал, че нещо се прикрива, но
съдържанието му остава неизвестно, а трети говорят
за фалшиво изражение.
Лицевите (мимическите) знаци за измама - по­
добно на тези, изтичащи от думите, гласа и телесни­
те движения, описани в предишната глава - варират
в прецизността на информацията, която предоставят.
Някои идентифицират точно изпитваната емоция,
макар лъжецът да се опитва да я скрие. Други разкри­
ват само дали тя е положителна или отрицателна, без
да я конкретизират. Трети са още по-неопределени
и издават само, че лъжецът чувства някаква емоция,
било то положителна или отрицателна. Но понякога
е достатъчно и само това. В случаи, в които ситуа­
цията не предполага никакви емоции, емоционална­
та възбуда може да говори за лъжа. В други случаи
лъжата няма как да се разобличи без по-конкретна
информация за прикритата емоция. Това зависи от

178
лъжата, от линията на поведение на заподозрения, от
ситуацията и от алтернативните възможни обяснения
за причинителя на емоционалната възбуда.
Важно е изобличителят да помни кои знаци пре­
доставят специфична и кои - по-обща информация.
Таблици 1 и 2 в приложението представят в обобщен
вид всички знаци за измама, описани в тази и в пре­
дишната глава. Таблица 3 съдържа знаци за фалши­
фикация (изопачаване) на истината.

179
 Шеста глава

Опасности
и предпазни мерки

оляма част от лъжците в повечето случаи ус­

Г пяват да излъжат повечето хора.*

Дори децата, едва навършили осем-девет го­

дини (според някои родители дори по-рано), могат
да излъжат родителите си успешно. Възможна греш­
ка при детекцията на лъжата е не само да повярваш
на лъжеца, но и да не повярваш на искрения, което
често е по-лошият вариант. Подобна грешка може да
остави трайна рана у набеденото дете въпреки опи­
тите на родителя да я поправи. Последствията може
да са катастрофални и за възрастен човек. Едно не­
справедливо обвинение в лъжа може да развали
приятелство, да доведе до загуба на работа и дори
живот. Нерядко чуваме за невинни хора, освободени
след незаслужен престой в затвора, където са попад­
* Изследванията ни, както и изследванията на повечето ни колеги, констати­
рат, че малцина се справят с разпознаването на лъжата по-добре от нивото на
случайната догадка. Установихме също, че повечето хора са убедени, че правят
правилна преценка, докато всъщност бъркат. Единици успяват много точно да
различат лъжата. В изследванията си досега не съм се спирал на въпроса ка­
къв тип хора са най-добри в това умение, дали го имат по природа, или са го
развили при особени обстоятелства. Сигурен съм само, че то не се развива в
традиционните обучителни програми на психиатричните професии.

180
нали поради неправилна преценка за лъжа. Макар да
е невъзможно да изкореним напълно грешките при
детекцията на лъжата, трябва да вземем мерки за ре­
дуцирането им.
Първата предпазна мярка е да направим по-ясен
и прегледен процеса на тълкуване на поведенческите
знаци за измама. Информацията в предишните две
глави за това как лицето, тялото, гласът и думите из­
дават измамата няма да сложи край на погрешните
преценки, но ще ги направи по-видими и поправими.
Изобличителите не бива да разчитат само на усет и
на интуиция. Ако имат по-задълбочено разбиране за
основанията на своите преценки, те ще могат да се
учат по-добре от опита си, като отхвърлят, коригират
или дават по-голяма тежест на някои знаци за изма­
ма. Несправедливо обвиненият също ще спечели -
той ще бъде в по-добра позиция да оспори дадена
преценка, ако базата, върху която е взета, е ясно де­
финирана.
Друга предпазна мярка е да разберем по-добре
същността на грешките при детекцията на лъжата.
Изобличителят може да допусне два основни вида
грешки, противоположни по причина и последствия:
да не повярва на истината, преценявайки искрения за
лъжец, и да повярва на лъжата, преценявайки лъже­
ца за искрен.*

* За описание на грешките, възможни при всеки вид анализ, често се използват

термините фалшив положителен (false positive) и фалшив отрицателен (false
negative) резултат, които са аналогични на това, което аз наричам „неповярвана
истина“ (disbelieving-the-truth) и „повярвана лъжa”(believmg-a-lie). Не използ­
вам наложените термини, защото „положителен“ изглежда неуместно определе­
ние за лъжец и човек постоянно се обърква коя беше положителната и коя беше
отрицателната грешка. Други предложения са фалшива аларма за „неповярвана
истина“ и пропуск за „повярвана лъжа“. Макар че краткостта им е предимство,
те не са толкова конкретни колкото термините, които съм предпочел.

181
 Без значение дали изобличителят разчита на
полиграф или на своята интерпретация на поведен­
ческите знаци за измама, той е податлив към тези
две основни грешки. Спомнете си пасажа, който
цитирах във втора глава от романа на Ъпдайк „Оже­
ни се за мен“. Джери заварва съпругата си Рут да
говори по телефона с любовника си и като забе­
лязва, че гласът й е по-женствен, отколкото когато
разговаря е него, я запитва: „С кого говори?“ Рут
измисля някаква история: „С някаква жена. Обажда
се от неделното училище да пита ще запишем ли
Чарли и Джоана.“ Ако Джери повярва на Рут, ще на­
прави грешка от типа „повярвана лъжа“. А сега да
си представим друг сюжет: Рут е вярна съпруга, ко­
ято наистина е говорила с някого от неделното учи­
лище, а Джери е мнителен съпруг. Ако той реши,
че вярната му съпруга лъже, ще направи грешка от
типа „неповярвана истина“.
През Втората световна война Хитлер прави
грешка „повярвана лъжа“, а Сталин прави също тол­
кова катастрофална грешка „неповярвана истина“. С
разнообразие от средства - слухове, симулиране на
концентрация на войска, подхвърляне на фалшива
информация към немски агенти - съюзниците (Ве­
ликобритания, САЩ и Канада) внушават на нем­
ците, че операцията за откриване на втори фронт в
Европа ще бъде не в Нормандия, а при Кале. Цели
шест седмици след десанта на нормандския бряг
немците упорстват в грешката си и вместо да изпра­
тят подкрепления в Нормандия, държат голяма част
от войските си в готовност за инвазията при Кале,
убедени, че операцията в Нормандия е само отвли­
чаща вниманието прелюдия! Прекрасен пример за

182
„повярвана лъжа“ - немците преценяват като вярна
дезинформацията за съюзнически десант в Кале,
докато тя всъщност е прилежно подготвена измама.
Лъжата - планът за нахлуване при Кале - е приета от
немците за истина.
Точно обратната грешка - определяне на ис­
тината като лъжа - е отказът на Сталин да повярва
на многобройните предупреждения, някои от които
са отправени от собствените му агенти в немските
войски, че Хитлер готви нападение срещу Русия.
Типична грешка от типа „неповярвана истина“: Ста­
лин приема достоверните доклади относно немските
планове за лъжа.
Важно е да се разграничат тези две основни
грешки, защото това заостря вниманието на изобли-
чителя към двата главни риска. Не е възможно да бъ­
дат избегнати и двата - изборът е кой от тях да се по­
еме. Изобличителят сам ще прецени кога е по-добре
да рискува да бъде измамен и кога - да отправи фал­
шиво обвинение. Печалбите и загубите при всеки от
тези два възможни курса - подозрение към невинен
или кредит на доверие към лъжец - зависят от лъжа­
та, от лъжеца и от изобличителя. Последствията от
едната грешка може да са много по-ужасни, а може
да са еднакво тежки.
Няма общо правило за това кой вид грешка може
да бъде избегната по-лесно. Понякога шансовете са
равни, а понякога едната е по-вероятна от другата.
Отново зависи от лъжата, лъжеца и изобличителя.
Въпросите, които изобличителят трябва да си зада­
де, за да реши кой риск да предприеме, са разгледани
в края на следващата глава, в която обсъждам по-
лиграфа и го сравнявам с детекцията по поведенче­

183
ските знаци. Сега ще опиша уязвимостта на всеки от
поведенческите знаци към тези две основни грешки
и възможните предпазни мерки.
Игнорирането на индивидуалните различия в
експресивното поведение, което нарекох „риск на
Брокоу“, често е причина и за двата вида грешки.
Нито един знак за измама не е напълно сигурен, не­
зависимо дали идва от лицето, думите, гласа, жесто­
вете или вегетативната нервна система, чиито про­
мени регистрира полиграфът.
Има лъжци, които никога не се издават. Това са
психопатите, „родените“ („естествени“) лъжци, из­
ползващите метода на Станиславски, както и онези,
които успяват сами да повярват в лъжата си. За да
избегне грешката „повярвана лъжа“, изобличителят
трябва да помни, че липсата на знак за измама не е
доказателство за истина.
Наличието на знак за измама също може да е
подвеждащо и да причини обратната грешка - „не-
повярвана истина“, при която искреният бива смет­
нат за лъжец. Някои мошеници дори нарочно инсце-
нират знаци за измама, за да подхлъзнат жертвата си
към погрешно заключение. Покерджиите използват
този трик, известен в техните среди като „лъжлива
диря“. Изследователят на поведението при покер
Дейвид Хеяно пише: „В продължение на часове иг­
рачът нарочно се покашля при всяко свое блъфиране,
като се надява, че опонентът му е достатъчно про-
зорлив, за да асоциира кашлицата с блъфа. Накрая,
в един решителен момент, в който картите му са до­
бри, а мизата е вдигната високо, измамникът отново
се покашля, но този път не блъфира - и обира потта
под носа на шашнатия опонент.“

184
 В този пример покерджията нарочно предиз­
виква грешка от типа „неповярвана истина“, извли­
чайки печалба от това, че са го преценили за лъжец.
Най-често обаче потърпевшият страда. Но това, че
са го набедили за лъжец, може да не е плод на под­
ло отношение, а на някоя особеност в експресивното
му поведение - особеност, която у други хора свиде­
телства за измама, но при него не, защото той по ха­
рактер говори уклончиво и с увъртания; прави чести
кратки или дълги паузи между думите си; допуска
много говорни грешки; почти не използва жестове-
илюстратори; извършва много жестове-манипулато­
ри; прави често мимики на страх, покруса или гняв
дори когато не изпитва тези чувства; показва асиме­
трични изражения на лицето.
При всички тези поведения се наблюдават огро­
мни индивидуални различия. Те пораждат не само
грешки „неповярвана истина“, но и грешки „повяр-
вана лъжа“. Да обявиш за лъжец един искрен човек,
който по природа е несигурен и колеблив в речта си,
означава да не повярваш на истината. Да обявиш за
искрен един лъжец, който по природа е добър ора­
тор, означава да повярваш на лъжата. Дори речта на
сладкодумника да стане по-накъсана в момента на
лъжата, той може да звучи по-гладко отколкото мно­
зина честни хора и да остане незабелязан.
Единственият начин да избегнем грешки, поро­
дени от риска на Брокоу, е да базираме преценките си
на промяна в поведението на заподозрения. Изобли-
чителят трябва да направи сравнение между обичай­
ното поведение на заподозрения и поведението му
в момента на отправеното обвинение. Хората често
се подвеждат при първата си среща с човека, защо-

185
то нямат база за сравнение, която да им позволи да
отбележат разликите в поведението му. Абсолютни
твърдения като „Тя извършва много манипулаторни
движения, значи е смутена поради нещо, което крие“
често се оказват грешни. Относителни твърдения
като „Тя извършва далеч повече манипулаторни дви­
жения, отколкото е типично за нея, така че може да
е смутена“ са единственият начин да се предпазим
от грешки „неповярвана истина“, причинени от ин­
дивидуалните различия в експресивното поведение.
Опитните покерджии следват този принцип и се ста­
раят да запомнят специфичните знаци за измама на
своите редовни съиграчи. Ако изобличителят тряб­
ва да направи преценка от една-единствена беседа,
той трябва да я удължи, за да получи впечатление
за обичайното поведение на заподозрения. Би мо­
гъл например да започне с разговор по теми, които
не предизвикват стрес. Понякога това не е възможно
- заподозреният е толкова разстроен и уплашен от
повдигнатото обвинение, че е стресиран по време на
цялата беседа. В този случай изобличителят трябва
да си даде сметка, че е изложен на риска на Брокоу
тоест податлив е към погрешни заключения, тъй
като не познава индивидуалните особености на за­
подозрения.
Заключенията от първо запознанство са уязвими
към грешки и по още една причина - индивидуални­
те различия в начина, по който хората се държат при
първата си среща с непознат. Някои показват най-до­
брото от себе си, следвайки добре заучени правила
на приличие, което не отразява типичното им пове­
дение. Други се притесняват при нови запознанства,
така че тяхното държание, макар и по обратните при­

186
чини, също не е добра база за сравнение. Най-добре
е изобличителят да основава преценките си на поре­
дица от срещи, с надеждата да опознае обекта си и да
има по-добра отправна точка. По тази логика излиза,
че улавянето на лъжи е най-лесно, когато хората не
само се познават, но са в близки отношения, но това
невинаги е така. Любовните партньори, роднините,
приятелите и колегите може да развият „слепи пет­
на“ или предварителни нагласи, които да попречат
на точната преценка на поведенческите знаци за из­
мама.
Има четири източника на скрита информация,
които са по-малко податливи на риска на Брокоу -
грешки на езика, емоционални тиради, неволно из­
текли емблеми и микроизражения. За тяхната оценка
не е необходима база за сравнение, тъй като значени­
ето им е ясно дефинирано и има абсолютна стойност.
Спомнете си примера, цитиран от Фройд, в който
доктор Р. описва уж нечий друг развод: „Една моя
позната медицинска сестра беше обвиняема в брако­
разводно дело. Съпругата подала обвинение срещу
съпруга си, че й изневерява с въпросната медицинска
сестра, и той спечели делото.“ Ако интерпретаторът
е запознат с бракоразводните закони от онова време
(изневярата е била единственото основание за развод
и само измаменият е можел да заведе дело, при което
му се полага доживотна и обикновено значителна из­
дръжка), лесно ще заключи от грешката на д-р Р., че
вероятно самият той е героят в тази история и много
му се иска той да бе завел това дело. Но дори и без
подробни знания изплъзналото се погрешка „той“
вместо „тя“ има съвсем конкретно значение, разби­
раемо само по себе си - доктор Р. би желал мъжът да

187
бе спечелил, не жената. За разлика от паузите, които
са разпознаваем знак само ако количеството им се
промени, грешките на езика са разбираеми независи­
мо дали са повече отколкото обикновено.
Същото важи за микроизраженията, тирадите
и неволните жестове-емблеми - те са пробив в при­
критието, от който изтича информация. Спомнете си
примера от моя експеримент, в който студентът, ата­
куван от враждебния професор, прави жеста „среден
пръст“. Този жест не е като илюстраторите, които
могат да се оценят само чрез сравнение на насто­
ящата с обичайната им честота. „Средният пръст“
е особен случай - значението му е добре известно.
Той е жест-емблема, в случая изплъзнала се неволно
- само част от целия жестов сноп извън презента-
тивното пространство - и е показателна за чувства,
които студентът се опитва да прикрие. У суицидната
пациентка Мери, която крие планове да се самоубие,
се наблюдава микроизражение, чието послание за
дълбока мъка е ясно само по себе си. Фактът, че тази
мъка се проявява в мимолетна гримаса, а не в ми­
мика с нормална продължителност, сочи, че Мери се
опитва да я скрие.
Може би допълнителните сведения за контекста
ще помогнат да се изясни лъжата в пълния й обхват,
но посланията на изплъзналите се емблеми, грешки
на езика, тиради и микроизражения издават информа­
ция и имат завършен смисъл сами по себе си. В това
отношение тези четири вида „теч“ се различават от
всички други знаци за измама. За тълкуването им не
е необходима база за сравнение. Изобличителят няма
нужда да се безпокои, че може да са част от индивиду­
алната специфика, и да се въздържа от интерпретация

188
при първата беседа. Напротив, за интерпретатора е
цяло щастие, ако заподозреният се окаже склонен към
неволни емблеми и грешки на езика, тиради и микро-
изражения. Но ако предупреждението за нуждата от
предварително познанство не важи за тези четири
форми на изтичане на информация, то другото преду­
преждение за избягване на грешки от типа „повярвана
лъжа“ важи е пълна сила: липсата на тези знаци не
може да се тълкува като доказателство за истина. Не
всеки лъжец ще допусне грешка на езика, жест-ембле­
ма, микроизражение или тирада.
Дотук разгледахме само един източник на греш­
ки при детекцията на лъжата - игнорирането на ин­
дивидуалните различия или т.нар. „риск на Брокоу“.
Другият главен причинител на неточни тълкувания
от типа „неповярвана истина“ е т. нар. „грешка на
Отело“. При нея изобличителят пропуска да вземе
предвид обстоятелството, че когато е под стрес, ис-
креният може да прилича по поведение на лъжец.
Всяко едно от чувствата при акта на лъжа (обясне­
ни в трета глава), които пораждат знаци за измама,
може да се срещне и у човек напълно искрен, когато
е заподозрян в лъжа. Той може да изпитва страх от
недоверие, който да бъде погрешно изтълкуван като
типичния за лъжеца страх от разобличаване. Някои
носят в себе си натрапчиво, останало от миналото
чувство за вина, което веднага се пробужда, кога­
то върху тях падне обвинение. Този вид вина може
да се сбърка с чувството за вина от акта на лъжата.
Също е възможно искреният да се отнася към об­
винителя си с презрителна насмешка, да е възбуден
от предизвикателството да докаже правотата си, да
предвкусва реабилитацията си със задоволство и т.

189
 '

н. Тези чувства могат да се сбъркат със срещаното

при лъжците удоволствие от лъжата. Възможни са
и други сходни чувства у искрения и лъжеца. Ма­
кар причините да са различни, и единият, и другият
може да е изненадан, гневен, разчарован, покрусен
или отвратен от подозренията и въпросите на изо­
бличите ля.
Нарекох тази грешка на името на Отело заради
прекрасния пример в прочутата сцена на смъртта в
пиесата на Шекспир. Отело обвинява Дездемона,
че му изневерява с Касио, заплашва, че ще я убие за
невярността й, и настоява за признание. Дездемона
моли да извикат Касио, който да потвърди невин­
ността й. Отело й съобщава, че Касио е вече мъртъв.
Дездемона осъзнава, че няма да успее да докаже не­
винността си и че Отело ще я убие:

ДЕЗДЕМОНА: Уви, оклеветен е той и свършено

е с мен.
ОТЕЛО: Как смееш, блуднице, пред мен
за него да ридаеш?!
ДЕЗДЕМОНА: В изгнание прати ме, но, моля те,
не ме убивай!
ОТЕЛО: Умри, блуднице!

Отело тълкува страха и болката на Дездемона

като реакция на новината за смъртта на предполага­
емия й любовник, което затвърждава убеждението му
в невярността й. Отело не разбира, че ако Дездемона
е невинна, тя ще изрази съвсем същите емоции: от­
чаяние, че смъртта на Касио я лишава от последната
надежда да докаже пред съпруга си невинността си,
и страх пред лицето на смъртта. Дездемона плаче за

190
живота си, за трагичното си положение, за недовери­
ето на Отело, а не за загубата на любовник.
Грешката на Отело е също пример за това как
предубежденията влияят на преценката на изобличи-
теля. Мавърът е убеден, че Дездемона му изневеря­
ва. Той игнорира всички алтернативни обяснения за
нейното поведение и не се замисля, че емоциите й не
представляват доказателство нито за невинност, нито
за вина. Той не се стреми да подложи на проверка вя­
рата си в нелоялността на Дездемона, а само да я по­
твърди. Шекспировият герой е екстремен случай, но
предубежденията често изкривяват преценките и ка­
рат изобличителя да пренебрегва идеи, възможности
и факти, които не съответстват на предварително оф­
орменото му мнение. Отело е измъчван от съмнени­
ята си, че Дездемона го лъже, но това не го подтиква
да търси доказателства за противното. Той тълкува
поведението и по начин, който е най-болезнен за него
и потвърждава най-големите му страхове.
Тази предубеденост, която изкривява преценка­
та на изобличителя и го кара да не вярва на истината,
може да има различен произход. Увереността на Оте­
ло в изневярата на Дездемона е инспирирана от Яго,
злия му помощник, който от егоистични подбуди до­
вежда Отело до крах, като насажда и подклажда по­
дозренията му. Но Яго можеше да не успее, ако Оте­
ло не беше ревнив по природа. Някои личности са
толкова ревниви, че не се нуждаят от човек като Яго,
за да дадат простор на ревността си. Те се стремят
да потвърдят най-лошите си опасения и смятат, че
всички наоколо ги лъжат. Подозрителните по приро­
да се справят много зле с детекцията на лъжата - те
са силно податливи на грешки от типа „неповярвана

191
истина“. Има, разбира се, и крайно доверчиви хора,
които правят обратната грешка и вярват на всякакви
лъжи, без дори да подозират, че ги мамят.
Когато залогът е висок и изобличителят ще
трябва да заплати скъпо, ако се излъже, дори не осо­
бено ревнив човек може да се втурне към погреш­
но заключение. Когато се разгневи или предчувства
унижението от хипотетичната измяна, той игнорира
всичко освен онова, което увеличава огорчението му.
Да се окаже измамен е за него още по-голям позор
от унижението, което изпитва, преди да има твърди
доказателства за изневяра. Той предпочита да страда
сега, отколкото да бъде изтезаван от възможността за
излъгано доверие. Рискът да повярва на една лъжа -
и се окаже наивен рогоносец - е за него по-ужасен от
риска да не повярва на истината - и да се окаже пре­
кадено мнителен съпруг. Това не е избор, който той
прави рационално. Изобличителят е станал жертва
на състояние, което аз наричам емоционален пожар.
Тогава емоциите излизат извън контрол и набират
сила лавинообразно. Вместо да затихват постепенно,
както е нормално, те, напротив, се разгарят повече. В
огъня се хвърля всичко, което подклажда този уни­
щожителен пожар. В такъв емоционален ад човек
не може да бъде утешен. Той не търси успокоение, а
засилване на всяко чувство и превръща е действията
си страха в ужас, гнева в ярост, отвращението в пог­
нуса, мъката в агония. Емоционалният пожар поглъ­
ща всичко по пътя си - предмети, непознати, близки
хора, самия индивид, - докато се изчерпи. Никой не
знае какво възпламенява тези емоционални пожари и
какво ги потушава. Знаем само, че някои личности са
по-склонни към тях от други, а е очевидно, че човек,

192
попаднал в пламъците на такъв пожар, е много лош
съдник и вярва само на онова, което го кара да се
чувства още по-ужасно.
Грешките от типа „неповярвана истина“ - при-
виждане на измама там, където такава няма - не из­
искват непременно емоционален пожар, ревнив ха­
рактер или подстрекател като Яго. Измама може да
се заподозре и поради обстоятелството, че тя е сил­
но и удобно обяснение за неща, които иначе остават
неразбираеми. Служител в ЦРУ с двайсет и осем
годишен стаж в централата пише: „Измамата е по
същество едно много задоволително причинно обяс­
нение, защото е логично и рационално. Когато липс­
ват други убедителни доказателства (може би защото
явленията, които се стремим да обясним, са причи­
нени от грешки, неспазване на заповеди и други не­
известни за нас фактори), измамата предлага удобно
и лесно обяснение. Удобно е, защото служителите по
сигурността обикновено са чувствителни към въз­
можността за измама и разкриването й се възприема
като резултат от сложен и задълбочен анализ... Лес­
но е, защото почти всяки факт може да бъде обяс­
нен така, че да пасне на хипотезата за измама. А след
като такава хипотеза вече е повдигната сериозно, тя
добива имунитет срещу всеки опит да се постави под
съмнение.“
Тези наблюдения имат много по-широко прило­
жение от сферата на сигурността и правоохраняване-
то. Когато родителят, приятелят или любимият подо­
зира, че са измамили доверието му, той също може да
направи грешката да не приеме истината и да повярва
в съществуването на измама, защото тя обяснява не­
обяснимото. Наслои ли се у някого предубеждение,

193
че любимият го мами, то филтрира информацията и
става невъзможно за опровержение.
Изобличителят трябва да си даде ясна сметка за
собствените си предубеждения към заподозрения,
каквато и да е причината за тях - характер, емоцио­
нален пожар, влияние на подстрекател, минали съби­
тия, професионален натиск, желание да се редуцира
неустановеността и пр. Само ако си ги изясни и ги
признае, изобличителят ще съумее да се предпази от
погрешни изводи, които обслужват предварителните
му нагласи, или най-малкото ще осъзнае, че е жертва
на предразсъдъците си и не може да се довери напъл­
но на преценката си.
Изобличителят трябва да отчете възможността
емоцията, която забелязва у заподозрения, да не е
знак за измама, а да е емоция на невинен, обвинен
несправедливо в лъжа. Човекът явно се вълнува - но
дали защото лъже, или защото върху него тегне об­
винение? Изобличителят трябва да направи прогноза
какви емоции са вероятни у конкретния заподозрян
не само ако лъже, но - не по-малко важно - ако казва
истината. Така както не всички лъжци изпитват ед­
накви чувства от акта на лъжата, така не всички не­
винни хора понасят еднакво бремето на подозрени­
ето. В трета глава обясних как можем да определим
дали един лъжец би чувствал страх от разобличава­
не, вина или удоволствие от лъжата. Сега нека видим
как можем да преценим кои емоции са вероятни у
искрения, набеден в лъжа.
Добра основа за такава преценка дава познава­
нето на характера на заподозрения. Както вече спо­
менахме, предварителното запознанство редуцира
погрешно взети заключения от първо впечатление,

194
когато някои поведенчески особености могат да се
сбъркат със знаци за измама. Сега ще подчертаем не­
обходимостта от друг вид познание: изобличителят
трябва да е запознат с емоционалните специфики на
индивиди, за да не сметне някои прояви на емоции
за сигнали за лъжа. Не всеки би изпитал страх, вина,
гняв и т. н., ако върху него падне подозрение. Това
зависи от характера на личността.
Един самодоволен моралист би почувствал гняв
от това, че го подозират в лъжа, но едва ли някаква
вина или страх, че може да не му повярват. Боязли­
вият може да изпита страх, но едва ли гняв или вина.
Човек, у когото е загнездено дълбоко чувство на вина
(говорихме за този тип), ще чувства угризения дори
да не е извършил това, в което го обвиняват, но може
да не е особено уплашен, ядосан, изненадан, натъ­
жен или възбуден. Дадена емоция трябва да се из­
ключи като възможен знак за измама, ако поради ха­
рактера си заподозреният е склонен да я прояви дори
когато казва истината. Точно кои емоции трябва да се
изключат - това зависи от заподозрения. Не всички
несправедливо обвинени изпитват едни и същи чув­
ства.
Емоциите у невинния зависят също и от отно­
шенията му с обвинителя и от историята на тези
отношения. В „Момчето на Уинслоу“ бащата знае,
че Рони го смята за справедлив. Баща му никога не
го е обвинявал или наказвал за нещо, което не е из­
вършил. Историята на отношенията им е такава, че
бащата не би очаквал момчето му да се страхува,
ако е невинно. Ако се забележат признаци на страх,
единствената причина би била, че момчето лъже и се
страхува от разобличаване. Но има хора, които чес­

195
то отправят необосновани обвинения и постоянно се
отнасят към истината с недоверие. Така те създават
отношения, които правят признаците на страх дву­
смислени - еднакво вероятни и при истина, и при
лъжа. Съпругата, която е подложена на непрекъснат
вербален и физически тормоз заради несъществу­
ващи любовни връзки, има причини да се страхува,
когато казва истината, при все че е невинна. Освен
всичко друго мъжът й е изгубил и възможността
да използва признаците на страх като индикатор за
лъжа. Дадена емоция трябва да се изключи като въз­
можен знак за измама, ако поради отношенията си
с обвинителя заподозреният е склонен да я прояви
дори когато казва истината.
Но подозрения възникват и при първи срещи,
участниците в които нямат по-раншни отношения.
Може да е първа романтична среща, на която едини­
ят подозира, че другият крие, че е женен. Може да
е интервю за работа, на което кандидатът подозира,
че работодателят го лъже, че ще вземе решение чак
след като интервюира други. Заловеният престъпник
може да подозира, че инспекторът блъфира, като каз­
ва, че съучастникът му е направил самопризнания, и
свидетелства срещу него. Купувачът може да подози­
ра, че брокерът хитрува, като казва, че собственикът
не би продал имота за такава смешна сума. Ако не
се познава със заподозрения отпреди, изобличителят
е лишен от два ценни източника на информация -
характера на заподозрения и историята на личните
им взаимоотношения. В такива случаи той може да
базира прогнозата си за вероятните емоции върху
очакванията на заподозрения към него. Те невинаги
са ясно оформени и в различни ситуации са различ­

196
ни. Да предположим, че заподозреният има достъп
до секретна информация, а напоследък е забеляз­
ван често в компанията на хора, които ЦРУ смята
за руски шпиони. Дори заподозреният да не позна­
ва лично нито един агент на ЦРУ, той вероятно има
определени очаквания за самата служба. Ако вярва,
че ЦРУ никога не прави грешки и заслужава пълно
доверие, проявата на страх не бива да се игнорира, а
да се интерпретира като типичния за лъжеца страх от
разобличаване. Ако обаче заподозреният смята, че в
ЦРУ цари некомпетентност и склонност към инсце­
нировки и подли номера, той сигурно ще се страхува
от несправедливо обвинение, следователно проявата
на страх не може да се брои за белег за лъжа. Дадена
емоция трябва да се изключи като възможен знак за
измама, ако поради очакванията си заподозреният е
склонен да я прояви дори когато казва истината.
Дотук говорихме само за объркването, което пре­
дизвикват емоциите на несправедливо обвинения.
Но има ситуации, в които емоционалната реакция на
невинния помага за диференцирането му от лъжеца.
Объркване настава само когато са вероятни едни и
същи чувства и при истина, и при лъжа, но когато са
различни, настъпва яснота. А понякога емоциите на
лъжеца и на искрения са противоположни.
Да вземе пак примера с „Момчето на Уинслоу“.
Бащата има богата информация и за характера на
своя син, и за взаимните им отношения, която му
позволява да предвиди с голяма точност как Рони би
се чувствал, ако казва истината, и как - ако лъже. Ба­
щата знае, че синът му не е нито е психопат, нито е
измъчван от стари угризения, и че има сходна с не­
говата ценностна система. Следователно ако излъже,

197
че не е откраднал парите, ще изпитва силно чувство
на вина. Бащата също знае, че поради характера си
Рони би чувствал и вина от самото престъпление.
Тоест, ако е откраднал и се опита да скрие този факт,
два мощни източника на вина биха го издали - вина
от лъжата и вина от престъпното деяние. Обратно,
ако казва истината, че не е откраднал, той не би из­
питвал никаква вина.
Бащата знае също, че синът му има доверие в
него. Досегашните им отношения дават основание
на Рони да приеме безрезервно дадената от баща му
дума, че ще му повярва. Следователно момчето не из­
питва страх от недоверие. За да засили страха му от
разобличаване, бащата се представя за безпогрешен
в улавянето на лъжи - като полиграфа: „...Ако ме из­
лъжеш, ще усетя, защото лъжата между теб и мен не
може да остане скрита. Ще позная, Рони - запомни
това, преди да отговориш.“ Вероятно въз основа на
минал опит Рони приема това за вярно и следовател­
но страхът му от разобличаване е силен. Освен това
бащата предлага амнистия срещу самопризнание:
„Ако си го сторил, искам да ми кажеш. Няма да ти
се карам, Рони - но при условие, че ми кажеш исти­
ната.“ С това бащата вдига още повече залога - ако
Рони излъже, върху него ще се излее бащиният гняв.
Въпреки това самопризнание може и да не последва
заради силния срам, който Рони сигурно би чувствал,
ако е откраднал. Бащата би могъл да потуши срама
с успокоителните думи, че е разбираемо едно момче
да се поддаде на изкушение, че важното е грешките
да се признават - или нещо в този дух.
Дотук бащата е предвидил емоциите у Рони
в случай на лъжа (страх и вина) и е преценил, че в

198
обратния случай те няма да се появят. За да намали
вероятността от грешка, изобличителят трябва да на­
прави още една стъпка. Той трябва да предвиди дали
Рони няма да изпитва някакви други емоции, чиито
признаци наподобяват страх и гняв и могат да попре­
чат на точната преценка. Например момчето може
да е ядосано на директора заради несправедливото
обвинение. Тоест, ако се появят признаци на гняв,
те не бива да се смятат за знаци за измама. Момче­
то може също да е покрусено, но не защото лъже,
а заради трудната ситуация, в която е поставено. И
така, бащата има основание да интерпретира белези
на страх и гняв като доказателство, че Рони лъже, но
трябва да пренебрегне белези за гняв и покруса, за­
щото тези емоции могат да се появят дори ако Рони
казва истината.
Даже когато ситуацията изглежда ясна - знае се
какви емоции може да се очакват и те не са еднакви
при истина и при лъжа, - тълкуването на поведенче­
ските знаци за измама крие рискове. Много поведе­
ния са знаци не само за една, а за няколко емоции и
ако една от тях е възможна в случай на лъжа, а дру­
га - в случай на измама, то тогава на тези знаци не
трябва да се придава значение. Таблица 1 и 2 пред­
ставят сбито основните емоции и поведенческите
знаци, които те пораждат.
Да предположим, че бащата забележи, че Рони
се поти обилно и преглъща често. Тези знаци не го­
ворят нищо, защото свидетелстват за всякакви емо­
ции, както положителни, така и отрицателни. Могат
да се появят при страх и чувство за вина (ако Рони
лъже), както и при гняв или покруса (ако Рони казва
истината). Ако бащата забележи повече жестове-ма­

199
нипулатори у Рони, също трябва да ги изключи като
знак за измама, защото манипулаторите се увелича­
ват при всяка отрицателна емоция. Дори някои спе­
цифични знаци като понижаване на тона на гласа не
бива да се вземат под внимание. Тонът може да се
понижи както от чувство на вина, така и от покру­
са, а Рони може да е покрусен и ако лъже, и ако е
искрен. В неговия случай за знаци за измама трябва
да се смятат само онези поведения, които показват
страх или вина, но не са типични при гняв или пок­
руса. Поведения, които маркират гняв или покруса,
но не са типични при страх или вина, могат да се
интерпретират като знаци за искреност. Справката с
таблици 1 и 2 показва, че за определяне на това дали
Рони лъже или не могат да послужат: грешки на ези­
ка, неволно изплъзнали емблеми, микроизражения и
действия на меродавните фациални мускули. Само
тези поведения позволяват да се отличи с достатъч­
на прецизност страх/вина от гняв/покруса. Между
другото, ако подложат Рони на детектор на лъжата,
резултатът едва ли ще е точен. Полиграфът мери
само възбуждането на емоция, без да я конкретизира.
Рони би бил емоционално възбуден и ако е виновен,
и ако е невинен. Въпреки че изследванията показват,
че точността на полиграфа е по-висока от нивото на
случайната догадка, те докладват и за твърде много
грешки от типа „неповярвана истина“. Но за това ще
говорим в следващата глава.
Както показа анализът ми на „Момчето на Уин-
слоу“, трудно е да се определи какви емоции ще из­
питва заподозреният в случай на истина и на лъжа.
Необходими са много знания за субекта, а те често
са оскъдни. Дори когато ги има, невинаги помагат,

200
защото може да сочат, че емоцията и в двата случая
ще е една и съща, както в примера с Дездемона. Ако
пък говорят, че емоциите при истина и при лъжа ще
са различни, сред поведенческите знаци, свързани е
тях, може да няма такива, които да са еднозначни,
специфични само за емоцията, която разграничава
искрения от лъжеца. Изобличителят не може да из­
ползва знаците за измама, свързани с емоции, ако:
• знанията за субекта не са достатъчни, за да се
прогнозират възможните емоции;
• прогнозата е, че субектът ще изпитва една и съща
емоция и при истина, и при лъжа;
• емоциите при истина и при лъжа ще са различ­
ни, но поведенческите знаци са двусмислени.
Само ако осъзнае, че се намира в такава трудна
ситуация, изобличителят ще може да избегне грешки
от типа „повярвана истина“ и „неповярвана лъжа“.
Понякога, разбира се, анализът на вероятните емоции
у заподозрения в случай на истина и на лъжа пома­
га за разобличаването на лъжеца. Както илюстрирах
с примера с „Момчето на Уинслоу“, такъв разбор
ще изолира недвусмислените знаци за искреност или
лъжа и ще улесни изобличителя, като му подскаже за
какви по-точно поведения да следи.
Дотук обсъдихме опасности и предпазни мерки
при детекция на лъжата само в ситуации, в които су­
бектът знае, че върху него тегне подозрение. Но мно­
го хора не съзнават, че всяка тяхна дума, жест или
потрепване на лицев мускул се следи под лупа от чо­
век, който ги подозира в измама. А има и такива, ко­
ито си въобразяват, че са под постоянно наблюдение,
когато всъщност не е така. Лъжецът също невинаги
е сигурен дали жертвата го подозира. Някое сложно

201
оправдание, скалъпено, за да притъпи мнителност-
та й, може да има обратния ефект и да я извади от
състоянието на доверчивост. Човек, който подозира,
че го мамят, може сам да прибегне до измама и да
скрие подозренията си с цел да подтикне лъжеца към
грешен ход. Жертвата може да приспи вниманието
на лъжеца и по други причини. В контраразузнава­
нето се случва шпионинът да е разкрит, но това да се
пази в тайна, за да се подава фалшива информация
към врага. Друг път жертвата изпитва удоволствие
от надмощието, което й дава разкритата лъжа, и зло­
радо наблюдава как лъжецът продължава да плете
измислени истории.
Ситуация, в която субектът не знае, че го подо­
зират, съдържа и предимства, и недостатъци за изо-
бличителя. Ако лъжецът не допуска, че всяко негово
движение се следи, той може би ще прави по-малко
усилия да заличи следите си, да предвиди неудобните
въпроси, да изрепетира репликите си и да подготви
извинения. С течение на времето, когато жертвата из­
глежда напълно заслепена, той може да притъпи пред­
пазливостта си до такава степен, че да допусне греш­
ки от прекадена саамоувереност. Това предимство
за изобличителя обаче има и лоша страна - лъжецът
може така да се отпусне, че да загуби всякакво чув­
ство за страх. Изобличителят печели от някои греш­
ки по непредпазливост, но губи ползите от грешките,
допуснати от страх от разобличаване, а заедно с тях и
поведенческите знаци за измама, породени от страха,
както и лошото планиране вследствие на дезорганизи-
ращия му ефект. Ако лъжецът не подозира, че някой
диша във врата му, страхът му не би достигнал сила,
която да провокира самопризнание.

202
 Рос Мълейни, експерт по подготовка на следова­
тели, препоръчва стратегията „Троянски кон“ - по­
лицаят се преструва, че вярва на заподозрения, за да
го накара да говори още и да го остави да се оплете
в собствените си измислени истории. Вярно, че така
страхът му от разобличаване намалява, но за сметка
на това расте вероятността от грешка. Според Мъ­
лейни: „Полицаят трябва да насърчава източника [за­
подозрения] и да го тласка все по-навътре в лъжата,
изисквайки още и още подробности от измислена­
та легенда. Всъщност полицаят също мами, като се
преструва, че му вярва. Но ако субектът е невинен,
това не може да му навреди и не би довело до не­
справедливост, ако обвинителят греши в първоначал­
ните си подозрения. Само измамникът има от какво
да се страхува.“ Тази стратегия напомня на съвета на
Шопенхауер: „Ако имате причина да подозирате, че
някой лъже, правете се, че вярвате на всяка негова
дума. Това ще му даде кураж да продължи и той ще
лъже с все по-голяма страст и увлечение, докато на­
края ще се издаде.“
Убеждението на лъжеца, че мишената е довер­
чива, определено намалява страха му от разоблича­
ване, но е трудно да се каже как се отразява на дру­
гите чувства, породени от лъжата. Някои лъжци се
чувстват по-виновни от това, че подвеждат доверчив
човек, други - по-малко. Последните се оправдават
с аргумента, че щом мишената не знае нищо и не е
измъчвана от подозрения, не са й навредили. Такива
лъжци често вярват, че лъжите им са доброжелател­
ни и спестяват на мишената терзания. Що се отнася
до удоволствието от лъжата, то може и да се заси­
ли, и да намалее от това, че мишената е доверчива.

203
Злорадото презрение към пълния наивник, когото си
преметнал, е доста сладко чувство, но и в надхитря-
ването на трудния противник има тръпка заради пре­
дизвикателството .
И така, трудно е да се предвиди дали лъжецът
ще направи повече или по-малко грешки, ако мише­
ната изкаже подозренията си. Разбира се, има и ве­
роятност подозренията да са безпочвени и човекът
да е искрен. Дали той ще бъде идентифициран като
такъв по-лесно, ако не знае, че върху него тегне по­
дозрение? При такава хипотеза той няма да изпитва
страх от недоверие, нито гняв или покруса заради
повдигнатото обвинение. Дори да не е от хората с
постоянно чувство на вина, той не би имал повод
да се държи така, сякаш е извършил престъпното
деяние. Всичко това е добре дошло за изобличите-
ля, тъй като смело ще тълкува проявата на някоя от
горните емоции като знак за измама, без да се тре­
вожи, че може да е реакция на невинен. Но както
споменахме, това предимство е за сметка на един
сериозен минус - намаления страх от разоблича­
ване и породените от него знаци за лъжа, в случай
че човекът е действително лъжец. Общо взето, ако
субектът не знае, че го подозират, изобличителят е
по-малко податлив към грешки от типа „неповярва-
на истина“, защото ако възникнат някакви емоции,
те сигурно са знаци за измама. От друга страна, ве­
роятността за грешки от типа „повярвана лъжа“ се
увеличава, защото чувствата от акта на лъжата не
са достатъчно силни, за да издадат лъжеца. Обра­
тно, ако субектът знае, че го подозират, грешките
„неповярвана истина“ са повече, докато грешките
„повярвана лъжа“ намаляват.

204
 Въпросът дали ако субектът не знае, че е подо­
зиран, изобличителят е в по-добра позиция, се ус­
ложнява и от други два проблема. Първо, той може
да няма избор. Не всяка ситуация би му позволила
да прикрие подозренията си. Освен това не всеки би
желал да ги прикрие и по този начин да влезе в роля
на лъжец, за да залови лъжеца. А и не всеки има та­
ланта на лъжец, за да успее да остане незабелязан.
Вторият проблем е по-сложен. В стремежа си
да скрие подозренията си изобличителят рискува не­
волно да ги демонстрира. А забележат ли, че жертва­
та им става мнителна, някои лъжци започват дръзко
да й търсят сметка н да я атакуват за това, че крие
тайни. Те морализаторстват и се правят на правовер­
ни, на обидени и възмутени от това, че жертвата не е
заявила подозренията си откровено и по този начин
ги е лишила от шанса да се защитят. Дори с този но­
мер да не убедят жертвата напълно, поне за извест­
но време ще я сплашат. Не всички лъжци са толкова
нагли. Някои не споделят откритието си, че жертвата
ги подозира, за да спечелят време, да прикрият сле­
дите си, да си подготвят план за бягство и т. и. За съ­
жаление не само лъжецът може да не сподели подо­
зренията си. Искреният може да направи същото по
най-разнообразни причини - за да избегне скандал,
или за да събере още доказателства в своя подкрепа,
или за да предприеме действия, които да подтикнат
негласният му обвинител да го оневини, и пр.
Едно от предимствата на това подозренията да
се оповестят е, че се избягва блатото на неопределе­
ността. Едно поне е ясно: жертвата знае, че заподо­
зреният е наясно, че е под съмнение. Но дори тогава
ще се правят опити да се прикриват чувства. Ако е

205
лъжец, заподозреният ще иска да прикрие страха си
от разобличаване, а ако е искрен - страха от недо­
верие, гнева и мъката от незаслуженото обвинение,
за да не бъдат изтълкувани погрешно. Ако само лъ­
жците се опитваха да крият чувствата си, детекцията
на лъжата щеше да е по-лесна задача. Но пък тогава
някои лъжци щяха да се изхитрят да демонстрират
някои от тях.
Друго предимство на откритото заявяване на
подозренията е възможността да се използва потен­
циалът на т. нар. „виновна осведоменост“ на запо­
дозрения. Дейвид Ликен - физиопсихолог и критик
на полиграфа като детектор на лъжата - вярва, че
„методът на виновната осведоменост“ увеличава
точността на полиграфския тест. При този метод
следователят не пита заподозрения дали е извършил
престъплението, а вместо това го пита за неща, които
би знаел само ако е виновен. Да речем, че имаме за­
подозрян в убийство - има мотив да го извърши, бил
е близо до мястото на престъплението и пр. По „ме­
тода на виновната осведоменост“ разследващите му
задават поредица въпроси с множествен избор. Един
от отговорите съдържа някакъв реален факт от ин­
цидента, докато останалите звучат правдоподобно,
но не отговарят на действителността. Този факт би
бил известен само на виновния, а на невинния - не.
Например въпросът може да е: „Убитият бе намерен
а) легнал по лице, б) по гръб, в) на една страна или
г) в седяща поза?“ От заподозрения се иска да казва
„Не“ или „Не знам“ след изчитане на всяка от даде­
ните опции. Само извършителят на престъплението
би знаел, че мъртвият е намерен, да речем, по гръб. В
лабораторен експеримент Ликен констатира, че при

206
изчитането на верния отговор субектът с „виновната
осведоменост“ показва промяна в дейността на веге­
тативната нервна система, която полиграфът регис-
тира. За разлика от него невинният реагира по при­
близително един и същи начин на всеки от дадените
отговори. Независимо от опитите на извършителя на
деянието да прикрие „виновната си осведоменост“,
полиграфът го залавя.
Ценното на този метод е това, че при невинния
човек не може да се появи реакция вследствие на емо­
ции, породени от незаслуженото обвинение. Дори
ако невинният изпитва страх от недоверие, гняв към
обвинителите си или покруса от сполетялата го беда,
той няма да покаже по-силна емоционална реакция
при отговора „по гръб“ отколкото при другите вари­
анти - освен по чиста случайност. При голям брой
въпроси с множествен избор всички силни реакции
на невинния ще са разпределени равномерно по всич­
ки верни и грешни отговори. По този начин методът
на виновната осведоменост елиминира най-голямата
опасност при детекцията на лъжата - набеждаването
на невинен заради емоции, изтълкувани погрешно
като реакция на лъжец.
За съжаление този обещаващ метод все още не е
изследван достатъчно задълбочено, за да бъде оцене­
на точността му. Засега данните показват, че той не-
винаги е толкова точен, колкото твърди първоначал­
но физиопсихологът Ликен. В доклад на Службата за
технологични оценки при Конгреса на САЩ относно
полиграфа се отбелязва, че „методът на виновната
осведоменост показва малко по-ниска успеваемост
при детекция на лъжата отколкото конвенционалния
метод“. При него относителният дял на грешките от

207
типа „повярвана лъжа“ е по-голям, докато процентът
на грешките от типа „неповярвана истина“ е по-ни­
сък.
Така или иначе, методът на виновната осведо­
меност има доста ограничено приложение извън
криминалните разследвания. Много често човекът,
който смята, че е жертва на лъжа, няма информа­
цията, известна на лъжеца, а без нея методът не
може да се използва. В романа на Ъпдайк „Ожени
се за мен“ Рут знае всичко за любовната си връзка,
но съпругът й Джери има само подозрения. Той не
знае фактите, които са известни на „виновницата“
Рут, и затова няма как да си послужи е метода на
виновната осведоменост. За да го използва, изоб-
личителят трябва да знае точно какво е извършено
и да остава да си отговори само на въпроса кой го
е извършил. Дори да има изчерпателна представа
за възможните алтернативи, е този метод той няма
да успее да установи коя от тях действително се е
случила. Методът на виновната осведоменост из­
исква абсолютна сигурност по отношение на де­
янието и определя само дали заподозреният го е
извършил или не. В противен случай този метод е
неприложим.

Предпазни мерки при тълкуване на

поведенческите знаци за измама
Оценката на поведенческите знаци за измама
крие рискове. Списъкът по-долу обобщава предпаз­
ните мерки за редуциране на тези рискове, които раз­
гледахме в настоящата глава. Изобличителят трябва
винаги да преценява вероятността даден жест или

208
мимика да е сигнал за истина или лъжа - абсолют­
на сигурност рядко е възможна. Ако някога се слу­
чи част от информацията да изтече в тирада или в
пълно, „макро“ емоционално изражение, противоре­
чащо на лъжливите твърдения, заподозреният също
ще го забележи и ще направи самопризнания.
1. Опитайте се да си изясните на какво почива
интуитивният ви усет, че някой лъже или не.
Рефлективният подход към интерпретацията ще
ви научи да забелязвате грешките си и да осъз­
навате кога шансовете ви за правилна преценка
са твърде слаби.
2. Винаги помнете двата основни риска при детек­
ция на лъжата - да оцените искрения като лъжец
(„неповярвана истина“) и да оцените лъжеца
като искрен („повярвана лъжа“). Няма начин и
двата риска да бъдат избегнати напълно. Преце­
нете внимателно последствията от всеки.
3. Липсата на знак за измама не е доказателство за
истина - някои лъжци не се издават с нищо. Съ­
ществуването на знак за измама невинаги е до­
казателство за лъжа - някои хора изглеждат ви­
новни или притеснени дори когато са невинни.
Отчитайте риска на Брокоу, дължащ се на инди­
видуалните различия в експресивното поведе­
ние, и го намалете, като базирате преценките си
на промяна в поведението на индивида.
4. Запитайте се дали нямате преубеждения към за­
подозрения, които да ви подтикнат към субек­
тивна, едностранчива преоценка. Не се опитвай­
те да вземате решение дали някой ви лъже или
не, ако сте завладени от ревност или емоциона­
лен пожар. Избягвайте изкушението да подози­

209
 рате лъжа само защото тя е лесно обяснение за
трудно обясними събития.
5. Винаги отчитайте възможността даден признак
на емоция да не е знак за измама, а емоционален
отклик на невинен към падналото върху него
подозрение. Не смятайте емоцията за доказател­
ство за лъжа, ако заподозреният би усещал съ­
щата емоция и ако е невинен - поради характера
си, очакванията си и досегашните си отношения
с вас.
6. Имайте предвид, че повечето знаци за измама са
белези не само на една емоция. Не смятайте та­
кива знаци за доказателство, ако едната емоция е
вероятна в случай на лъжа, а другата - в случай
на истина.
7. Запитайте се дали субектът знае или не знае, че е
под подозрение, и какви са плюсовете и минуси­
те на всяко от двете положения.
8. Ако имате информация, която субектът също би
имал в случай на лъжа, и ако ситуацията позво­
лява да го разпитате, конструирайте тест по „ме­
тода на виновната осведоменост“.
9. Не базирайте крайната си оценка „лъжа“ или
„истина“ единствено върху интерпретацията си
на поведенческите знаци за измама. Функцията
на тези знаци е да заостри вниманието ви и да ви
подтикне към по-нататъшно разследване. Пове­
денческите знаци, също като полиграфа, не мо­
гат да ви осигурят абсолютни доказателства.
10. Използвайте въпросника в Приложението (наб-
лица 4), за да анализирате лъжата, лъжеца, себе
си като изобличител и вероятността да направи­
те погрешна или правилна оценка.

210
 Разкриването на лъжи с помощта на полиграф
(детектор на лъжата) също крие опасности. В след­
ващата глава ще се занимаем с него, въпреки че в
центъра на моето внимание са поведенческите зна­
ци за измама. Полиграфът се използва в редица ва­
жни сфери - контраразузнаване, криминалистика,
все повече и в бизнеса. Вярвам, че анализите ми в
тази и в предишните глави ще помогнат за по-добро
разбиране на силните и слабите страни на полигра-
фа. На свой ред анализът на проблемите, свързани
с точността на полиграфския метод, ще помогне
на изобличителя да схване още по-добре рисковете
при детекция на лъжата по поведенческите знаци. А
трябва да си зададем и един интересен практически
въпрос: кой дава по-точни резултати при залавянето
на лъжите - полиграфът или поведенческите знаци
за измама?

211
 Седма глава

Полиграфът като
детектор на лъжата

олицай от друг калифорнийски град подаде

П молба за работа в нашия участък. Той беше

въплъщение на това как трябва да изглежда
един полицай, познаваше кодексите и тъй като имаше
предишен опит, беше като че ли идеалният кандидат.
В беседата преди полиграфския тест не направи ни­
какви признания за правонарушения. Едва след като
полиграфът го уличи в лъжа, полицаят си призна, че
е извършил над 12 обира по време на дежурство, че
е използвал полицейската кола, за да транспортира
крадените вещи, че е подхвърлял крадени наркотици
на невинни заподозрени, за да ги арестува, и че не-
колкократно е имал полови контакти с малолетни в
полицейската кола.
Отговор на детектив сержант У. К. Мийк, по-
лиграфист, Полицейски участък-Салина, Калифор­
ния, в анкета как полицията използва полиграфа.
През 1978 г. Фей е арестуван в Толедо и е обви­
нен в грабеж и убийство на свой познат, който преди
смъртта си е заявил пред полицията, че маскираният

212
престъпник е изглеждал „малко като Бъз“ [прякора
на Фей]. В продължение на два месеца Фей е държан
в предварителния арест без право на гаранция, до-
като полицията напразно търси доказателства, които
да го свържат с убийството. Най-накрая прокурорът
предлага да свали обвинението, ако Фей премине ус­
пешно полиграфски тест, но при условие че се съгла­
си резултатите от теста да бъдат използвани в съда,
дори ако са в негов ущърб. Фей се съгласява, проваля
се на теста, проваля се на втори тест при друг полиг-
рафист, съден е, признат е за виновен за предумиш­
лено убийство и е осъден на доживотен затвор. След
повече от две години са заловени истинските убий­
ци, които правят самопризнания. Фей е оневинен и
освободен.
Случаят е описан от психолога Дейвид Ликен
в статия, в която той нарича полиграфския тест
„ псевдонаучен метод
Подобни примери подхранват полемиката за
и против полиграфа, но има твърде малко научни
доказателства за точността му. От повече от 4000
статии и книги на тази тема едва 400 са подкрепени
от научни изследвания, от които не повече от трий-
сет-четирийсет отговарят на минималните научни
стандарти. И така спорът, неразрешен от учените,
продължава да е остър и разгорещен. Повечето за­
щитници на полиграфа са от средите на правоохра-
няването, разузнаването, някои бизнес корпорации
(загрижени за случаи на присвояване на фирмени
пари) и някои от авторите на научни разработки.
Критиците му включват правозащитници, юристи,
адвокати, както и останалите учени, занимавали се
с тази тема.

213
 Целта ми тук не е да разреша този спор, а да го
направя по-разбираем. Няма да отправям препоръки
дали или как да се използва полиграфът. Само искам
да помогна на тези, които вземат въпросните реше­
ния, като изясня аргументите, наличните възмож­
ности и ограничеността на научните доказателства.
Адресирам разсъжденията си не само към прави­
телствени служители, полицаи, съдии или адвокати.
Всеки в днешно време трябва да е наясно е полемика­
та около полиграфа, загцото начинът на използването
му и приложението на резултатите от него са важни
обществени въпроси. Те не могат да бъдат мъдро
разрешени, ако обществото не е добре информира­
но. Мнозина имат и лични причини да търсят повече
информация. Не само в държавни институции, но и в
редица по-ниско или по-висококвалифицирани про­
фесии, хора, които никога не са били подозирани в
извършване на престъпление, са подлагани на детек­
тор на лъжата при кандидатстване за работа или при
повишение.
Много от идеите ми за поведенческите знаци за
измама, обяснени през първите шест глави, важат е
пълна сила и за полиграфа. При полиграфски тест
лъжците могат да се издадат поради страх от разоб­
личаване, чувство за вина или удоволствие от лъжа­
та. Изобличителите трябва да се пазят от грешката
на Отело и риска на Брокоу - грешки, дължащи се
на индивидуалните различия в емоционалното пове­
дение. Полиграфистите трябва да преодолеят две­
те основни опасности: да повярват на лъжата и да
не повярват на истината. Повечето от предпазните
мерки са едни и същи, без значение дали лъжата е
разкрита е полиграф или чрез поведенческите знаци.

214
Но трябва да си изясним и някои нови и доста ком­
плицирани понятия:
• разликата между точност и полезност - как по­
лиграфът може да е полезен, дори да не е напълно
точен;
• необходимостта от сигурност по отношение на
обективната истина - колко трудно е да се определи
точността на полиграфа, без да е сигурно какви са
обективните факти;
• относителната честота на лъжене в определена
група - как един много точен тест може да произве­
де голям брой грешки, ако групата на заподозрените
включва много малък брой лъжци;
• превенция на лъжата - как заплахата от поли­
графски тест може да откаже някои хора от лъжа, въ­
преки че процедурата на тестване не е перфектна.

Кой използва полиграфския тест

Използването на полиграфа за разкриване на
различни форми на лъжа е широко разпространено
и нараства. Трудно е да се каже със сигурност колко
полиграфски теста се правят в Съединените щати -
най-вероятно над един милион на година. Повечето
от тях - около 300 хиляди годишно - се поръчват от
частни работодатели. Те използват теста като част от
процедурата при подбора на служители за назначе­
ние и повишение, както и като начин за контроли­
ране на вътрешнофирмената престъпност. Въпреки
че в осемнайсет щата подлагането на служители на
детектор на лъжата е незаконно, работодателите на­
мират начини да заобиколят закона. Някои например
казват на служителя си, че го подозират в кражба, но
ако докаже невинността си, няма да го уволнят. В 31

215
щата полиграфският тест в предприятията е разре­
шен. От това най-често се възползват частни банки и
търговски предприятия. Например около половината
от 4700-те заведения за бързо хранене „Макдоналдс“
използват полиграфа за проучване преди наемане на
работа.
Втората най-честа употреба на полиграфа е в
наказателните разследвания. Използва се не само
е престъпници, но и е очевидци или жертви, чиито
показания са съмнителни. Министерството на пра­
восъдието, ФБР и повечето полицейски управления
пристъпват към използване на полиграф само след
като разследването е стеснило списъка на заподозре­
ните. В повечето щати резултати, снети с полиграф,
не се признават пред съда. В двайсет и два щата тези
резултати се признават, но при условие че това е
предварително договорено и съгласувано между об­
винението и защитата. Защитата обикновено приема
такава договорка, ако получи гаранции, че при бла­
гоприятен за заподозрения резултат обвинението ще
бъде свалено. Точно такъв е случаят с Фей, описан в
началото на тази глава. Обикновено прокурорите не
правят подобно предложение, ако имат силни дока­
зателства, с които очакват да убедят съдебните засе­
датели във вината на заподозрения.
В Ню Мексико и Масачузетс резултати, снети с
полиграф, се допускат в съда въпреки несъгласието
на някоя от страните. В повечето, макар не всички,
апелативни федерални съдилища се изисква изрична
предварителна договорка. Нито един апелативен съд
на САЩ не е отменил решение на районен съд за не­
допускане на полиграфски данни като доказателство.
Според Ричард К.Уилард, заместник-помощник гла­

216
вен прокурор на САЩ, „Върховният съд никога не се
е произнасял за допустимостта на полиграфския тест
като доказателство във федералните съдилища“.
Третият по големина потребител на полиграфс­
кия тест е федералното правителство. През 1982 г.
различни федерални агенции са докладвали за 22 597
проведени теста. Повечето са при криминални раз­
следвания с изключение на проведените от Агенци­
ята за национална сигурност (АНС) и Централното
разузнавателно управление (ЦРУ). Тези служби из­
ползват полиграфа за разузнавателни и контраразуз-
навателни цели. Това включва проверяване на запо­
дозрени в шпионаж, както и на хора, които очакват
да получат или вече имат достъп до класифицирана
информация, но са заподозрени в дейности, които
я застрашават. През 1982 г. АНС докладва за 9672
полиграфски теста, повечето за проучване преди
наемане на работа. ЦРУ не споменава колко често
използва полиграфа, но признава, че го прави в ана­
логични ситуации.
През 1982 г. Министерството на отбраната пред­
лага няколко промени в нормативните документи
за полиграфския тест. Би могло да се каже, че тези
промени насърчават употребата му преди даване на
достъп до класифицирана информация и периодич­
но след даването на достъп. Друга основна промяна,
предложена от Министерството на отбраната, визи­
ра възможността служители или кандидати, отказали
да минат полиграфски тест, да станат обект на „не­
благоприятни последици“. През 1983 г. президентът
Рейгън предлага ново разширяване на употребата на
полиграфския тест. Всички органи на изпълнител­
ната власт са оторизирани „да изискат от служите-

217
лите си да се подложат на полиграфски тест в хода
на разследвания за неправомерно разкриване на
класифицирана информация.... Според промените,
предложени от Министерството на отбраната, от­
казът да се мине полиграфски тест може да доведе
до административни санкции и отказ за достъп до
класифицирана информация. Друга нова правител­
ствена политика дава свобода за широко използване
на полиграфа за проучване на служителите (както и
кандидатите за позиции) е достъп до строго секретна
информация. Новата политика упълномощава ръко­
водителите на агенции периодично да подлагат на
полиграфски тест произволно избрани служители е
достъп до силно чувствителна информация, както
и да спират достъпа на тези, които откажат“ (цитат
от доклад на Службата за технологични оценки при
Конгреса на САЩ). В отговор Конгресът отложи със
закон прилагането на тези политики до април 1984 г.
и изиска от Службата за технологични оценки (СТО)
да подготви доклад за прецизността на полиграфския
метод. Този доклад беше публикуван през ноември
1983 г., след което Белият дом ревизира своето пред­
ложение за използването на полиграфа, а Конгресът
започна изслушвания по въпроса.
Докладът на СТО е забележителен документ,
предоставящ задълбочен, безпристрастен преглед
и критичен анализ на данните за научната валид­
ност на полиграфското изследване. Сложността на
проблемите прави материята тежка, а страстите
относно легитимността на полиграфа са ожесточе­
ни дори в научната общност. Консултативната ко­
мисия по изготвянето на доклада включи някои от
водещите учени в тази област. Повечето им колеги

218
смятаха, че няма да постигнат единодушие, но те
успяха, въпреки че имаше известни дрязги и неу­
довлетвореност.
Някои професионални полиграфисти извън сре­
дите на научната общност смятат, че докладът на
СТО е прекалено негативен относно точността на
полиграфския тест. Същото отношение имат и по-
лиграфистите от Министерството на отбраната. В
същата година Агенцията за национална сигурност
излезе с друг доклад - „Точност и полезност на по-
лиграфските изследвания“, съставен от началниците
на полиграфските отдели на армията, флота, военно­
въздушните сили и АНС. Техният доклад, написан
по собствени признания за трийсет дни, не използва
съветите и констатациите на представителите на на­
учната общност, с изключение на един поддръжник
на полиграфа. Докладите на АНС и СТО са едино­
душни относно една от употребите на полиграфския
тест: при определен тип криминални разследвания
детекторът на лъжата дава резултати по-добри от ни­
вото на случайната догадка. СТО изказва този извод
по-предпазливо от АНС, а по отношение на други
сфери на употреба като контраразузнаване и достъп
до класифицирана информация между двата доклада
има значителни разногласия, на които ще се спра по-
късно.
Докладът на СТО не предоставя едно-единстве-
но просто заключение, което лесно да се претвори в
законодателство. Както може да се очаква, точността
на полиграфа (или на който и да е друг метод за де­
текция на лъжата) зависи от лъжеца, от естеството
на лъжата и от изобличителя (въпреки че докладът
на СТО не използва тези термини). Други фактори за

219
точността му са методиката на разпитване, умението
на полиграфиста да състави въпросите и начинът на
оценяване на полиграмите.

Как работи полиграфът

Според Уебстърския речник терминът „по-
лиграф“ означава „инструмент за синхронен графи­
чески запис на следите от няколко различни импул­
са“; известен като „детектор на лъжата“. Импулсите
се записват чрез отклоненията на писци върху спе­
циална движеща се хартия. Макар че полиграфът
може да регистрира всякакъв вид дейност, терминът
обикновено се използва за измерването на проме­
ните в дейността на вегетативната нервна система
(ВНС). В четвърта глава обяснихме, че промените в
дейността на ВНС - пулс, артериално налягане, про­
водимост и температура на кожата и т. н. - са при­
знаци за емоционална възбуда. Споменахме също,
че някои от тези промени, като учестено дишане,
потоотделяне, изчервяване и пребледняване на ли­
цето, могат да бъдат наблюдавани и без полиграф.
Но полиграфът записва тези дейности по-прецизно
и регистрира дребни, трудно видими промени, как-
то и невидимите за окото дейности на вегетативната
нервна система, като например пулса. Апаратурата
извършва това, като усилва сигналите, уловени от
датчиците, прикачени към различни части на тяло­
то. Най-често към изследвания се прикачват четири
датчика. Два пневматични ремъка опасват гърдите
и корема, за да измерват дълбочината и ритъма на
дишане. Бицепсът се пристяга с маншет за измер­
ване на кръвното налягане и сърдечната дейност.
Четвъртият датчик измерва и най-малките промени

220
в потоотделянето, уловени от метални електроди,
прикачени към пръстите.
Уебстърският речник е прав, че понякога
полиграфът е наричан „детектор на лъжата“, но
това е подвеждащо. Полиграфът не залавя самата
лъжа. Много по-просто би било, ако имаше няка­
къв директен признак, характерен единствено за
лъженето и за нищо друго. Но такъв не същест­
вува. Спорове се водят по повечето от аспектите
на полиграфа, но всички са единодушни, че той
открива не лъжи, а признаци на възбуда - физи­
ологични промени в дейността на вегетативната
нервна система, породени главно от възбуждане­
то на емоции. Същото важи и за поведенческите
знаци за измама. Както вече обясних, лицевите
изражения, жестовете и промените в гласа не са
признаци за лъжа. Те само сигнализират за емо­
ционална възбуда или затруднения в мисленето.
От тях може да се заключи, че човекът лъже, за-
щото емоцията не съответства на твърденията му
или става ясно, че той в момента ги измисля. По­
лиграфът предоставя по-малко прецизна инфор­
мация от поведенческите знаци за конкретната
емоция. Едно микроизражение може да разкрие,
че човекът е ядосан, уплашен, виновен и т.н., до-
като полиграфът може само да покаже, че е пре­
дизвикана емоция, но не уточнява коя.
За да установи истина/лъжа, полиграфистът
сравнява записа на полиграмата в момента на значи­
мия въпрос - „Ти ли открадна 750-те долара?“ - със
следите при отговорите на несъществени въпроси -
„Вторник ли е днес?“ или „Крал ли си някога нещо в
живота си?“Ако при значимия въпрос има по-актив­

221
на дейност отколкото при другите, заподозреният се
смята за виновен.
Полиграфският тест, също както поведенчески­
те знаци за измама, е уязвим към така наречената
грешка на Отело. Спомняте си, че Отело не съумя­
ва да разтълкува правилно чувствата на Дездемона.
Той не разбира, че страхът й не е терзание на винов­
на прелюбодейка, която се страхува от залавяне, а
страх на вярна съпруга, която се опасява, че съпру­
гът й няма да й повярва. Не само лъжци, но и не­
винни хора могат да се възбудят емоционално, ако
разберат, че са заподозрени в лъжа. Един невинен
лесно ще изпадне в афект, ако го обвинят в престъ­
пление, разпитват го за дейност, която застрашава
достъпа му до класифицирана информация, необ­
ходима за работата му, или го подозират, че е издал
секретен документ на пресата. Дори само фактът,
че е длъжен да мине през детектор на лъжата, може
да е достатъчен, за да възбуди в него страх. Този
страх може да е особено силен, ако човекът има ос­
нования да смята, че полиграфистът или полицията
са предубедени спрямо него.
Страхът не е единствената емоция при лъжа.
Както обясних в трета глава, лъжецът може да из­
питва вина от измамата или пък удоволствие от
нея. Тези чувства предизвикват ВНС активност,
която полиграфът регистрира. Всяко едно от тези
чувства може да бъде изпитано не само от лъжец,
но и от невинен. Точно кои от тях ще се възбудят
у заподозрения зависи от личността му, от мина­
лите взаимоотношения и от очакванията му към
полиграфиста, както вече дискутирах в шеста
глава.

222
 Метод на контролните въпроси
Всички, които използват полиграфа, както и
критиците му, признават необходимостта от редуци­
ране на грешките на Отело, но се спори по въпроса
как методиката на разпитване може да допринесе за
това. Има четири методики плюс техните вариации.
Първата от тях, „метод на контролните въпроси“, се
използва най-често при криминални разследвания.
На заподозрения се задават не само значими въпро­
си, отнасящи се до престъплението („Ти ли открадна
750-те долара?“), но и контролни въпроси. Спорове­
те по методиката се дължат на разногласия относно
какво контролират тези въпроси и доколко постигат
целта си.
Ще цитирам обяснението на психолога Дейвид
Раскин, основен поддръжник на метода на контрол­
ните въпроси при наказателни разследвания. „Изсле­
дователят може да каже на изследвания: „Тъй като
става въпрос за откраднати пари, длъжен съм да ви
задам няколко въпроса относно честността ви и от­
ношението ви към кражбата по принцип. Това се на­
лага, за да установим дали принадлежите към типа
човек, който би могъл да открадне, а после да го от­
рече. И така, ще ви попитам: през първите си 18 го­
дини вземали ли сте нещо, което не ви принадлежи?“
Начинът, по който е поставен въпросът, и държание­
то на изследователя са такива, че карат изследваният
да заеме отбранителна позиция и да отговори с „не“.
Процедурата е замислена така, че невинният субект
се притеснява повече за истинността на отговорите
си на контролните въпроси отколкото на значимия
въпрос. Виновният субект, обратно, се тревожи пове­
че при лъжливите си отговори на значимите въпроси,

223
тъй като те представляват сериозна и непосредстве­
на заплаха за него. Невинният субект обаче знае, че
отговаря искрено на значимите въпроси, и изпитва
по-голямо притеснение от недостатъчната достовер­
ност на отговорите си на контролните въпроси.“
Дейвид Ликен - психологът, който предпочита
т. нар. „метод на виновната осведоменост“, описан
в края на предходната глава - е основният критик на
метода на контролните въпроси (на свой ред Раскин
критикува метода на Ликен). В книга си A Tremor
in the Blood Ликен пише: „Методът на контролните
въпроси може да постигне ефективността, за която
претендира, само ако изследваният бъде накаран да
повярва че първо, тестът е непогрешим (което не е
вярно); и второ, че силната стресова реакция на кон­
тролните въпроси го компрометира (обратното е вяр­
но). Малко е вероятно, че всички полиграфисти ще
успеят да убедят всички изследвани в тези две невер­
ни твърдения.“
Ликен е прав, че тези две твърдения, в които за­
подозреният трябва да повярва, са неверни. Никой
специалист не смята, че полиграфът е непогрешим,
нито дори най-запалените му поддръжници. Той пра­
ви грешки, но както казва Ликен, заподозреният не
трябва да го знае.* Ако го знае, невинно уличеният
ще се страхува, че може да бъде погрешно оценен.
Такъв недоверчив и наплашен субект няма да пока-

* Въпреки че логиката на Ликен по този въпрос изглежда приемлива и е в уни­

сон с моето собствено виждане, Раскин посочва, че няма категорични дока­
зателства, които да я подкрепят. В два експеримента, в които нарочно са до­
пуснати грешки в предварителния тест, така че заподозреният да разбере, че
полиграфът не е безгрешен, няма забележим спад в точността на последващата
детекция на лъжата. Валидността на този експеримент обаче е поставена под
въпрос. Това е един от многото въпроси, които се нуждаят от повече научни
проучвания. - Б.а.

224
же разлика в отклика си на контролните и на значи­
мите въпроси, а ако показва стресова реакция при
всеки въпрос, полиграфистът няма как да прецени
дали изследваният е виновен или не. Дори по-лошо,
един невинен, който не вярва в непогрешимостта на
полиграфа, е възможно да покаже повече страх при
значимите въпроси и по този начин да бъде сметнат
за виновен.
Второто твърдение - че силната реакция при
контролните въпроси компрометира изследвания
- също е невярно и това е ясно на всички полигра-
фисти. Точно обратното е вярно: ако заподозреният
реагира по-силно на контролния въпрос („През пър­
вите си 18 години вземали ли сте нещо, което не ви
принадлежи?“) отколкото на значимия въпрос („Ти
ли открадна 750-те долара?“), той е оневинен. Не не­
винният, а крадецът би бил по-възбуден при въпроса
за откраднатите пари.
Полиграфският тест би дал резултат само ако
контролният въпрос възбуди невинния емоционално
- и то не в по-малка степен отколкото значимия въ­
прос. Надеждата е, че той ще изпита по-голямо при­
теснение при контролния отколкото при значимия
въпрос, отнасящ се до престъплението. За целта той
трябва да бъде убеден, че отговорът му на контрол­
ния въпрос е от значение и ще повлияе на крайната
оценка. В дадения пример полиграфистът допуска,
че в ранните си години всеки е вземал нещо, което не
му принадлежи. Обикновено човек ще си признае за
такова юношеско провинение, но не и в този случай,
защото на изследвания е внушено, че това признание
ще го маркира като човек, който би откраднал 750
долара. Полиграфистът иска невинният да излъже на

225
 контролния въпрос и да заяви, че никога не е прис­
воявал нищо чуждо, а емоционалната реакция от
лъжата да се регистрира върху полиграмата. Когато
стигнат до значимия въпрос - „Ти ли открадна 750-
те долара?“ - невинният съвсем искрено ще отрече.
Тъй като не лъже, той няма да бъде емоционално раз­
строен (или поне ще е по-малко разстроен отколкото
при контролния въпрос) и отчетената върху полигра­
мата активност ще е слаба. Крадецът също ще отре­
че, когато го попитат дали е откраднал 750-те дола­
ра, но той ще бъде много по-възбуден емоционално
при този въпрос отколкото при контролния. И така,
логиката е, че полиграмата на невинния ще покаже
по-силна стресова реакция на контролния въпрос,
докато тази на виновния - на значимия въпрос.
Методът на контролните въпроси елиминира
грешката на Отело само ако невинният покаже по-
силна емоционална възбуда при контролните въ­
проси отколкото при значимите. В противен случай
възниква грешка „неповярвана истина“. Нека да по-
разсъждаваме какво може да доведе до такава греш­
ка. Какво би могло да накара невинния да се възбуди
повече от значимия въпрос („Ти ли открадна 750-те
долара?“) отколкото от контролния въпрос („През

(
първите си 18 години вземали ли сте нещо, което не
ви принадлежи?“)*

Две са предпоставките, за да се случи това, като

едната е интелектуална, 226
а другата - емоционална.
Интелектуалната е заподозреният да е разбрал, че
двата въпроса се различават, макар полиграфистът
да е усетил, че въпросът за 750-те долара се отнася
за по-скорошно и конкретно събитие.Той може също
да е доловил, че този въпрос представлява по-голяма
заплаха за него, тъй като визира наказуемо деяние,
докато другият се занимава с минали неща, които не
подлежат на наказание.
А сега нека да разгледаме някои от емоционал­
ните причини, поради които някои невинни могат да
бъдат определени за виновни само защото са реаги­
рали по-силно на значимите, отколкото на контрол­
ните въпроси:
1. Полицията греши: Не всеки заподозрян бива
подлаган на детектор на лъжата. Фактът, че ис­
кат това от него, означава за невинния, че следо­
вателите са направили грешка - сериозна греш­
ка, с която накърняват репутацията му. Той вече
им е дал своето обяснение защо не е извършил
престъплението и не би могъл да го извърши. Но
те очевидно не му вярват. От една страна, по-
лиграфският тест е добра възможност да им до­
каже своята невинност, но, от друга, го поставя
под заплахата от евентуална втора грешка. Щом
методите на полицията са толкова дефектни, че
да уличат един невинен, това сигурно важи и за
полиграфския им тест.
2. Полицията е несправедлива: Едно лице може
поначало да изпитва неприязън и недоверие
към правоприлагащите органи. Ако невинният
е член на малцинствена група или принадлежи
към културно съсловие, което изпитва презре­
ние и недоверие към полицията, той вероятно
ще очаква да бъде несправедливо обвинен и ще
се бои от това.

227
3. Техниката дава грешки: На някои може да им се
струва съвсем нормално, че полицията ги раз­
следва за престъпление, което не са извършили,
но дори такива хора може да изпитват недове­
рие към полиграфа. Те може по принцип да са
скептични към техниката или да са попадали
на някои от многобройните статии, списания
или телевизионни предавания, критикуващи по­
лиграфа.
4. Заподозреният е страхлив, виновен или озлобен:
Човек, който по характер е страхлив или носи
натрапчиво чувство на вина, може да реагира
по-силно на по-специфичните, актуални или за­
страшителни въпроси. Същото важи и за човек,
който е озлобен и враждебно настроен, особе­
но към властите. Всяка една от тези емоции ще
бъде регистрирана от полиграфа.
5. Заподозреният, макар и невинен, реагира емо­
ционално на събитията, свързани с престъпле­
нието: По-силна емоционална реакция към зна­
чимия отколкото към контролния въпрос може
да се очаква не само от виновния. Да допуснем,
че определен невинен, заподозрян за убийството
на свой колега, е завиждал на бързия му напре­
дък. Сега, когато конкурентът му е мъртъв, за­
подозреният може да изпитва угризения заради
завистта, която е изпитвал, или удоволствие, че
е „надвил“ в двубоя, или вина заради удоволст­
вието и пр. Или да допуснем, че заподозреният
невинен е изпитал силен потрес, когато е открил
окървавеното, обезобразено тяло на своя колега.
Всички въпроси относно убийството ще връщат
спомена за тази сцена и ще събуждат същите

228
 чувства, но заподозреният може да не ги съзнава
или да ги крие, за да не покаже мекушавост. По-
лиграфският тест ще регистрира емоционална­
та реакция и ще отчете лъжа - което в известен
смисъл ще е вярно, защото заподозреният наис­
тина ще крие нещо, но не убийството, а тези не­
достойни за мъжествеността му чувства. В след­
ващата глава ще разгледаме подобен случай, в
който един невинен се проваля на полиграфския
тест и бива осъден за убийство.
Поддръжниците на метода на контролните въ­
проси при криминални разследвания признават ня­
кои от тези възможни грешки, но твърдят, че те се
случват рядко. Критиците на метода обаче смятат, че
значителен процент невинно заподозрени (най-стро­
гите критици говорят за 50 %) показват по-силна
емоционална реакция при значимия въпрос отколко-
то при контролния. Когато това се случи, полиграф-
ското изследване завършва с фал. Получава се т. нар.
грешка на Отело - искреният е заклеймен като лъ­
жец.

Метод на виновната осведоменост

Твърди се, че „методът на виновната осведоме­
ност“, описан в предходната глава, намалява ве­
роятността от грешки „ неповярвана истина“. За да
използва тази методика на разпитване, изобличите-
лят трябва да има информация за престъплението,
с която разполага само виновният. Да допуснем, че
само работодателят, крадецът и полиграфистът знаят
точно колко пари са откраднати от фирмената каса
и че всички банкноти са от 50 долара. Тест, изгот­
вен по метода за виновната осведоменост, може да

229
включва следния въпрос: „Ако ти си крадецът, знаеш
колко пари са взети от касата. Колко са: 150? 350?
550? 750? 950?“ Или: „Всички откраднати банкноти
са с една и съща номинална стойност. Ако ти си ги
откраднал, знаеш каква е тя. Какви бяха банкнотите:
От 5? От 10? От 20? От 50? От сто долара?“
Защитникът на този метод Дейвид Ликен спо­
дели с мен: „Шансът невинният да покаже силна
реакция на верен отговор е едно на пет. Шансът да
улучи верен отговор на два въпроса е едно на 25, а
ако тестът е съставен от десет въпроса, шансът става
едно на десет милиона.“ В книгата си A Tremor in the
Blood Дейвид Ликен пише: „Важната психологиче­
ска разлика между виновния и невинния заподозрян
е тази, че първият е бил на местопрестъплението,
той знае какво се е случило там и в съзнанието му
има образи, които у невинния не съществуват... По­
ради тази своя осведоменост виновният разпознава
хора, предмети и случки, свързани с престъпление­
то, а това разпознаване възбужда в него чувства.“
Едно ограничение на метода за виновната ос­
ведоменост е, че той невинаги е приложим, дори не
при всички наказателни разследвания. Фактите от
престъплението може да са станали обществено дос­
тояние и невинният да ги знае. Дори ако не са били
изнесени от вестниците, следователите може да са ги
направили известни при разпитите на заподозрени­
те. Освен това не всички престъпления се поддават
на метода за виновната осведоменост. Например с
него ще е трудно да се прецени дали човек, признал
се за виновен в убийство, лъже, че го е направил при
самозащита. Друг момент е, че понякога заподозре­
ният невинен може да е присъствал на местопрес­

230
тъплението и да знае не по-малко подробности от
полицията.
Раскин, защитникът на метода на контролните
въпроси, твърди, че методът за виновната осведоме­
ност произвежда повече грешки от типа „повярвана
лъжа“. В своя статия той казва: „Тестът предполага
по условие, че извършителят на престъплението знае
всички включени във въпросите подробности. Но ако
той не е обърнал достатъчно внимание на тях, нямал
е достатъчна възможност да ги наблюдава или пък е
бил в нетрезво състояние по време на събитието, тест
от този род не би бил подходящ за такъв субект.“
Методът за виновната осведоменост е непри­
ложим и ако субектът спада към типа хора, които
не показват особена активност в дейностите на ве­
гетативната нервна система, отчитани от полигра-
фа. Както казахме в предходната глава по отноше­
ние на поведенческите знаци, в емоционалното
поведение на хората се наблюдават огромни ин­
дивидуални различия. Не съществуват абсолютно
надеждни признаци за емоционална възбуда, които
да се появяват у всеки индивид. Каквото и да се
изследва - изражения, жестове, глас, сърдечен ри­
тъм, дишане, - при някои хора има нулева реакция.
По-рано подчертах, че липсата на грешка на езика
или на неволно изпуснат жест-емблема не означа­
ва, че заподозреният е невинен. Аналогично лип­
сата на повишена активност в дейностите на ВНС,
обичайно измервани от полиграфа, не доказва е аб­
солютна сигурност, че човекът не е възбуден. Ня­
кои просто не показват активност на вегетативната
нервна система, когато са емоционално възбудени,
и при тях полиграфът ще даде некатегоричен ре­

231
зултат. Според Ликен това се случва много рядко,
но проучванията са твърде малко, за да се прецени
и вероятността от подобен изход при заподозрени
в престъпление, в шпионаж и т.н. Хора, показващи
слаба активност на ВНС, ще дадат неубедителни
резултати и при използване на другия метод - този
на контролните въпроси, тъй като няма да има го­
ляма разлика в отговорите им на контролните и на
значимите въпроси.
Без значение кой метод се използва, дейността
на ВНС може да бъде потисната с лекарства, при кое­
то полиграфът също ще даде некатегоричен резултат.
По-нататък ще разгледам това, както и въпроса дали
психопатите могат да излъжат полиграфа.
Анализирайки всички данни, докладът на СТО
обобщава, че и двете методики на разпитване са
уязвими към грешките, изтъкнати от техните кри­
тици. Методът на виновната осведоменост обик­
новено поражда повече грешки „повярвана лъжа“,
докато методът на контролните въпроси поражда
повече грешки „неповярвана истина“. Дори и това
заключение обаче се оспорва от някои полиграфи-
сти и изследователи. Неяснотата продължава - от­
части поради малкия брой проучвания, отчасти по­
ради трудността да се оцени научно точността на
полиграфа. При почти всяко от наличните изследва­
ния могат да бъдат открити недостатъци. Същест­
вен проблем е установяването на обективната исти­
на - намирането на някакъв независим от полиграфа
начин да се определи дали някой лъже или не. Ако
изследователят не знае кой от субектите лъже и кой
казва истината, не е възможно да се оцени точност­
та на полиграфския тест.

232
 Изучаване на
точността на полиграфа
Методите за изучаване точността на полигра­
фа се различават по сигурността на информацията
за обективната истина, с която разполагат. Полевите
изследвания разглеждат действителни житейски слу­
чаи. Лабораторните изследвания моделират някаква
изкуствена ситуация, обикновено в експеримент. И
двата вида имат силни и слаби страни. В полевите
проучвания заподозрените са реално заинтересовани
от изхода от полиграфския тест, ето защо наличието
на силни емоции е много вероятно. Друго предим­
ство е, че проучваните лица са истински заподозрени,
а не студенти първокурсници. Слабост на полевите
проучвания е неяснотата относно обективната исти­
на. Обратно, главното предимство на лабораторните
проучвания е сигурността на обективната истина -
тя не е проблем, тъй като научният работник опреде­
ля кой ще лъже и кой ще бъде искрен. Недостатък е
фактът, че залогът за „заподозрените“ е нисък и те
едва ли ще покажат същите емоции. Освен това из­
следваните са доста по-различен тип от хората, кои­
то най-често се подлагат на детектор на лъжата.

Полеви проучвания
Нека първо да разгледаме защо при полевите
проучвания е толкова трудно да се установи обек­
тивната истина. При тях хората не се подлагат на
детектор на лъжата с научна цел, а като част от
криминално разследване. Впоследствие става ясно
дали са направили самопризнания, дали са получи­
ли осъдителна присъда или обвиненията са били

233
свалени. На пръв поглед може да изглежда, че при
наличието на цялата тази информация обективната
истина не е проблем, но не е така. Ще цитирам спо­
менатия доклад на СТО: „Някои дела се прекратяват
не поради доказана невинност, а поради липса на
достатъчно доказателства. При оправдателна при­
съда не е възможно да се определи дали съдебните
заседатели действително смятат обвиняемия за не­
винен, или уликите за обвинителна присъда не са
достатъчни. Много от признанията на подсъдимите
са всъщност за странични, по-дребни престъпления
и както отбелязва Раскин, не могат да се смятат за
признания по отношение на основното обвинение.
В резултат на това проучванията, които използват
данни от наказателното съдопроизводство, при­
писват на полиграфските изследвания висок брой
грешки при последвали оправдателни присъди или
прекратявания на делата.“
Макар и да изглежда, че тези проблеми могат
да се разрешат чрез съставяне на експертна коми­
сия, която да прегледа всички данни и да стигне до
заключение за вина или невинност, има две основ­
ни трудности. Експертите не са винаги единодуш­
ни, а когато са, не е сигурно, че не грешат. Дори
самопризнанията невинаги са безпроблемни - са­
мопризнания правят и невинни хора. Дори когато
са валидни, самопризнанията предоставят обек­
тивна истина само за малка и твърде нетипична из­
вадка от всички, които минават полиграфски тест.
Повечето полеви изследвания страдат от това, че не
идентифицират популацията, от която са подбрани
разглежданите случаи.

234
 Лабораторни проучвания
Проблемите при лабораторните проучвания са
различни, но не са по-леки. При тях обективната ис­
тина е ясна - научният работник поръчва на група
хора да извършат „престъпление“ и съставя друга
група от „невинни“. Не е сигурно обаче дали така­
ва имитация на престъпление може да бъде взета от
участниците насериозно. За да ги ангажират, експе­
риментаторите се опитват да ги мотивират с награда,
в случай че излъжат полиграфа. Понякога също ги
заплашват с наказание, ако лъжата им бъде разкрита,
но по етични причини наказанието е незначително
(например студентът губи кредитите за участие в
експеримент). Почти всички изследвания по метода
на контролните въпроси използват някакъв вариант
на симулацията на Раскин:
„Половината от участниците получават съобще­
ние, че от един от офисите в сградата е откраднат
пръстен. Затова те ще бъдат подложени на детек­
тор на лъжата, който да установи дали са искрени,
като отричат участие в тази кражба. Ако преминат
теста благополучно, ще получат солиден паричен
бонус. Другата половина от участниците получават
инструкции за престъплението, което трябва да из­
вършат: отиват в определен офис, измислят повод да
отпратят секретарката извън стаята, намират в бюро­
то й кутия с пръстен, вземат пръстена, скриват го у
себе си и се връщат в лабораторията за полиграфския
тест. Предупредени са да не разкриват пред никого
факта, че участват в експеримент, и да имат готово
алиби, в случай че някой ги изненада в офиса на се­
кретарката. Инструктирани са също да не разкриват
нищо пред полиграфиста, защото ако той познае, че

235
са извършили престъплението, няма да получат обе­
щаната награда, нито бонуса от 10 долара.“
Това е впечатляващ опит за имитация на прес­
тъпление, но остава открит въпросът дали при нея
ще се възбудят същите емоции като в реалния жи­
вот. Тъй като полиграфът измерва емоционалната
възбуда, експериментът може да направи изводи
за точността му само при условие че са възбудени
емоции с еднаква сила като при истинско престъ­
пление. В трета глава описах трите основни емо­
ции при лъжа, като обясних от какво зависи силата
на всяка от тях. Да разгледаме дали тези три емо­
ции са вероятни при симулация на престъпление,
направена с цел да се изследва точността на по-
лиграфа.
Страх от разобличаване: Този страх се опреде­
ля най-вече от размера на залога. Както обясних във
втора глава, колкото по-голяма е наградата при ус­
пех и колкото по-голямо е наказанието при провал,
толкова по-силен е страхът. Наказанието е може би
най-важният фактор. То засилва не само страха на
лъжеца, но и страха на искрения от несправедливо
обвинение - последствията и за двамата са еднакви.
При имитация на престъпление наградата е малка и
няма наказание, затова нито искреният, нито лъжецът
биха имали причини да изпитват страх от разоблича­
ване. Възможно е участниците да изпитват известно
притеснение дали правят това, за което им се плаща,
но чувството е далеч по-слабо от страха, който мъчи
невинния или виновния при истинско криминално
разследване.
Чувство за вина: Вината е най-силна, когато лъ­
жецът и излъганият споделят еднакви ценности, кое­

236
то при симулация е така, но, от друга страна, вината
намалява, когато лъжата е регламентирана, официал­
но одобрена като необходима част от работата, която
лицето върши. При симулации „лъжецът“ получава
поръчение да измами в името на науката, затова той
не изпитва чувство на вина.
Удоволствие от лъжата: Тръпката от предизви­
кателството, удоволствието от това да „преметнеш“
някого нарастват, ако лъжецът има репутация на чо­
век, който трудно може да бъде измамен. Да надлъ-
жеш полиграфа е именно такова предизвикателство
и затова чувството би трябвало да е особено силно,
ако няма други емоции - страх или вина, които да го
размиват. То ще се появи само у лъжеца, а при искре-
ния - не.*
Горният анализ сочи, че симулацията на прес­
тъпление ще провокира само една от трите емоции,
изпитвани от заподозрения в истинско престъпле­
ние - удоволствие от лъжата. Освен това тази емо­
ция може да се очаква само у лъжеца, а у искрения
- не. И тъй като единствено лъжецът е емоционал­
но възбуден, според мен разобличаването му ще е
по-лесно отколкото при истинските престъпления,
при които искреният и неискреният имат сходни
чувства. Оттук следва, че научните изследвания на
базата на симулации надценяват точността на по­
лиграфа.

* Още преди да се запознае с анализа ми относно полиграфа, Раскин сподели с

мен, че това, което издава лъжеца, е по-скоро откликът на предизвикателството
отколкото страха от разобличаване или удоволствието от лъжата. Това не отго­
варя на гледната ми точка, но всъщност подкрепя моя аргумент, че симулациите
на престъпления не са добър аналог на гамата емоции и високия залог при ис­
тинските престъпления - както за виновния, така и за невинния. - Б.а.

237
 Хибридни проучвания
Съществува още един научен подход, който се
опитва да избегне слабостите на горните два вида
проучвания и да комбинира най-доброто от тях. При
хибридното проучване изследователят създава усло­
вия да се случи истинско престъпление. Обективната
истина е ясна като при лабораторните проучвания,
а залогът е висок като при полевите. Точно такова
хибридно проучване представя Нетцър Дайе, член на
научното звено на следствието към израелската по­
лиция в Йерусалим:
„Лъжата беше автентична, предприета по воля­
та на лъжеца, а не плод на симулация. Участниците
вярваха, че следователят не знае кой е извършил дея­
нието, бяха силно заинтересовани от изхода от поли-
графския тест, а полиграфистът не знаеше съотноше­
нието на виновни и невинни в изследваната група. Тя
се състоеше от 21 израелски полицаи, които трябва­
ше да решат тест на хартия и с молив, представен им
като квалификационен изпит. Полицаите бяха помо­
лени сами да оценят тестовете си, което им предос­
тавяше шанс да поправят отговорите си - тоест им
даваше възможност за измама. Бланките за отговори
обаче бяха обработени химически така, че измамни­
ците да бъдат заловени. Седем от 21-те участници
бяха променили първоначалните си отговори. След
това им беше обявено, че съществува съмнение за
измама, и им беше предложено да се оневинят, като
преминат полиграфски тест, тъй като от това може да
зависи кариерата им. Имаха и свободата да откажат,
така както е в реалния живот, където детекторът е
опция, а не задължително изискване към заподозре­
ния. Трима от седемте измамници си признаха, един

238
отказа да се подложи на изследването, а един не се
яви. Двама от невинните също отказаха да се подло­
жат на детектора.* В резултат петнайсет от полица­
ите се подложиха на детектора на лъжата: двама от
измамилите и тринайсет невинни. Използван беше
методът на контролните въпроси и двамата измам­
ници бяха разкрити. Двама от тринайсетте невинни
бяха погрешно преценени като лъжци.“
От това проучване не могат да бъдат направени
заключения поради твърде малкия брой участници.
Но такива хибридни проучвания биха могли да са
много полезни, въпреки че стои открит въпросът
доколко е етично да се подстрекават хора към из­
мама и лъжа. Според израелските следователи това
е оправдано, тъй като прецизността на полиграфа е
проблем от изключително значение: „Хиляди хора
минават годишно на детектор на лъжата и въз осно­
ва на резултатите се вземат важни решения. А все
още е неясно каква е валидността на този инстру­
мент.“ Може би наистина използването на такива не
съвсем почтени средства върху полицаи е допусти­
мо, тъй като професията им изисква да поемат ри­
скове, а освен това те са особено съпричастни към
темата за употребата и злоупотребата с полиграфа.
Най-ценното в този хибриден експеримент е автен­
тичността. Някои полицаи наистина мамят по вре­
ме на изпити. „Поверително вътрешно разследва­
не, проведено от висшестоящи служители на ФБР,
установи, че седемстотин служители на ФБР са си
послужили с измама на квалификационните изпити

* Тези данни потвърждават твърденията на полиграфистите, че заплахата от

детектора на лъжата води до признания сред виновните, а отказът не е гаранция
за вина. - Б.а.

239
за особено желани специални назначения“, се твър­
ди в публикация в медиите.
Израелският хибриден експеримент не е игра.
Предизвикателството в него не е просто изпитващият
да бъде надхитрен. Поне у някои полицаи се е възбу­
дило чувство за вина, а страхът от разобличаване със
сигурност е бил голям, тъй като репутацията, а може
би дори кариерата им е била поставена на карта.

Изводи от научните изследвания

Проведени са десет полеви и четиринайсет ла­
бораторни проучвания, използващи метода на кон­
тролните въпроси, и шест лабораторни проучвания,
използващи метода на виновната осведоменост. Да­
дената по-долу диаграма (фигура 7) обощава резул­
татите от тях и потвърждава тезата за ефективността
на полиграфа. В повечето случаи той успява да разо­
бличи лъжата, макар че прави грешки. Количеството
и типът на грешките зависи от вида проучване (поле­
во или лабораторно), от използвания метод (на кон­
тролните въпроси или на виновната осведоменост),
както и от особеностите на всеки опит. Ето някои
общи изводи:
1. Точността е по-голяма при полевите отколкото
при лабораторните проучвания. Факторите за
това са няколко: при полевите проучвания емо­
ционалната възбуда е по-силна, заподозрените
са по-малко образовани, има по-малка сигурност
относно обективната истина, както и за предста­
вителността на подбраните случаи.
2. Грешките „неповярвана истина“ са доста много
освен при лабораторните изследвания по ме­
тода на виновната осведоменост. Това отново

240
 потвърждава нуждата от повече научни разра­
ботки, особено полеви и хибридни, използващи
този метод.
3. Грешките „повярвана лъжа“ са най-голям брой
при използване на метода на виновната осведо­
меност.
Раскин смята, че данните в диаграмата подце­
няват точността на полиграфа, докато Ликен смята,
че я надценяват, но и двамата не оспорват горните
три извода. Продължават разногласията по някои съ­
ществени въпроси, свързани с благонадеждността на
резултатите от полиграфа. По-лесно ли е за психопа­
тите да надхитрят детектора на лъжата? Данните за
това, получени по метода на контролните въпроси, са
противоречиви. Според Ликен психопатите трябва да
се изследват по метода на виновната осведоменост.
Той твърди, че дори да не изпитват страх от разобли­
чаване или удоволствие от лъжата, самото разпозна­
ване на правилните отговори в теста ще предизвика
промяна в активността на ВНС. За съжаление няма
експериментални данни от изследвания върху психо­
пати с метода на виновната осведоменост. Необходи­
ми са още много нови научни разработки както вър­
ху психопати, така и върху други хора с минимална
респонсивост на полиграфски изследвания.
Друг нерешен въпрос засяга контрамерките, из­
ползвани от лъжците в опит да надхитрят полиграфа.
Колко успешни могат да са те? Сведенията за това
също са противоречиви и изискват още изследвания.
Смятам за разумно да допуснем, че известен брой лъ­
жци успяват да излъжат полиграфа чрез контрамер-
ки. Твърде е възможно някои от тях да преминават
специална подготовка в продължение на месеци и с

241
 ТОЧНОСТ НА ПОЛИГРАФА

ПОЛЕВИ ЛАБОРАТОРНИ
ИЗСЛЕДВАНИЯ ИЗСЛЕДВАНИЯ
Метод на Метод на
Проценти контролните виновната
ЮО Г въпроси осведоменост

Фигура 7
помощта на модерни технологии. Не знаем има ли
такива центрове за тренировка за шпиони, но е нера­
зумно да приемем, че не съществуват. Носят се слу­
хове за такава специална школа в страна от Източния
блок, където агентите се обучават как да надхитряват
полиграфа. Това се потвърждава от признанията на
агент на КГБ, който явно не е усвоил уроците доста­
тъчно добре.

242
 Последният абзац от доклада на СТО заключава,
че в научните проучвания се съдържат „някои данни
за валидността на полиграфския метод като допълне­
ние към конвенционалните методи на разследване на
някои специфични углавни престъпления“. Мисля,
че този твърде предпазлив извод би могъл да бъде
и малко по-категоричен, без да наруши консенсуса
между основните действащи лица.
По-голяма тежест би трябвало да се отдава на ре­
зултат, показващ, че заподозреният е искрен, откол-
кото на резултат „лъжа“. Ако липсват достатъчно до­
казателства за вина, а полиграфският тест е издържан
успешно, би могло обвиненията да бъдат снети. Рас-
кин и поддръжниците му препоръчват това особено
при тестове по метода на контролните въпроси, тъй
като при тях се допускат много малко грешки от типа
„повярвана лъжа“. Ликен обаче смята, че методът на
контролните въпроси е напълно безполезен и само
методът на виновната осведоменост е благонадеж­
ден при наказателните разследвания.
Когато резултатът от полиграфския тест на един
заподозрян е „лъжа“, това не бива да се използва като
„достатъчно основание“ за осъдителна присъда или
дори за повдигане на обвинение. Резултат „лъжа“ би
могъл да е причина единствено за продължаване на
разследването“ (цитат от доклад на Раскин пред Се­
ната). Ликен е съгласен с Раскин, но само ако тестът
е съставен по метода за виновната осведоменост, а не
по метода на контролните въпроси.
В глава осма ще разгледам метод, който съм
нарекъл анализ на лъжата, а в приложението (Таб­
лица 4) са изброени 38 въпроса, които могат да се
зададат за всяка една лъжа, за да се преценят шан­

243
совете за разкриването й, било то чрез полиграф
или чрез използване на поведенческите знаци. В
един от примерите ще дам подробно описание на
полиграфски тест на заподозрян в убийство. Този
пример ще ни даде още една възможност да пого­
ворим по въпроса как би трябвало да се използва
полиграфският тест при наказателните разслед­
вания. А сега ще разгледаме някои други прило­
жения, върху които е съсредоточена полемиката
относно полиграфа.

Използване на полиграфа
при подбор на кандидати за работа
И докладът на СТО, и Раскин, и Ликен, са еди­
нодушни в едно: всички те са против използването
на полиграфа за т. нар. „скрининг“ при подбор на
кандидати за работа. Сред поддръжниците му са
много работодатели, професионални полиграфисти
и правителствени служители, особено от разузнава­
телните служби. Макар че това е най-честата употре­
ба на полиграфа, не съществуват научни проучвания
за точността на детекцията на лъжи, които водят до
отхвърляне на кандидата. Не е трудно да се види
защо. Определянето на обективната истина в полеви
проучвания няма да е лесно. Един възможен подход
е да се изучи ситуация, в която всички кандидати са
били наети независимо от резултатите от полиграфс-
кия тест, а след това чрез наблюдения на работното
им място да се види кои от тях крадат или участват
в други негативни действия. Друг подход за опре­
деляне на обективната истина би бил да се проучат
трудовите биографии на всички кандидати и да се

244
види кой от тях е излъгал за миналото си. Но ще е
много скъпо това да се направи щателно и с мини­
мални грешки. Лабораторните проучвания досега са
само две. Едното констатира високо ниво на точност,
а другото обратно. В тях има твърде много вътрешни
проблеми и взаимни несъответствия, за да могат да
се направят заключения.
За точността на полиграфа в скрининг-тесто-
вете не може да се съди по изводите на научните
проучвания, базирани на криминални разследвания
(вж. фигура 7). И изследваните, и изследващите, и
процедурите са съвсем различни. Скрининг-тестът
е задължителен за всички кандидати, докато крими­
налните заподозрени имат възможността да го отка­
жат, без това да се използва срещу тях. Раскин казва,
че полиграфското тестване преди наемане на рабо­
та ,,....е принудително и може да породи чувства на
негодувание, които могат силно да повлияят на точ­
ността на резултата.“ И залогът е съвсем различен.
Наказанието при евентуално разобличаване чрез
скрининг-тест е много по-малко отколкото при нака­
зателните разследвания. А щом залогът е по-малък,
лъжците ще изпитват по-слаб страх от разобличава­
не и залавянето им ще е по-трудно. Невинните обаче,
които особено силно желаят да получат работата, ще
се страхуват да не бъдат преценени погрешно и по­
ради този страх ще предизвикат именно това.
Контрааргументът на защитниците на тази упо­
треба на полиграфа е, че тя върши добра работа.
След теста мнозина кандидати правят самокомпро-
метиращи признания за неща, които преди това са
скрили. Това е аргументът за полезност: точността
на полиграфа няма особено значение - важното е, че

245
i
благодарение на него негодните кандидати са иден­
тифицирани и отхвърлени. Дори неточен, полигра-
фът е полезен. Ликен оспорва тази теза е аргумента,
че данните може да не са валидни: „Сведенията за
броя на самокомпрометиращите признания може
да са преувеличени, а и някои признания може да
са фалшиви, направени под натиск. Освен това не
всички негодни кандидати биват сплашени от по-
лиграфа достатъчно, за да стигнат до самопризна­
ние. Без проучвания за точността не може да има
яснота колко от провалилите се на полиграфския
тест биха били лоялни служители, нито колко от ус­
пешно издържалите ще започнат да крадат от рабо­
тодателя си.“
Гордън Барланд, психолог, ученик на Раскин,
който се занимава е полиграфски скрининг за под­
бор на кандидати, излиза е друг, доста по-различен
аргумент в полза на това приложение на полиграфа.
Барланд е проучил 400 кандидати за шофьори на ка­
миони, касиери, работници в складове и пр., изпрате­
ни от работодателите в частна фирма, за да преминат
полиграфски тест. Половината от 155-те кандидати,
преценени като лъжци, си признали за лъжата, като
чули резултатите от теста. Петдесет и осем процен­
та от призналите били наети. „Много работодатели
използват полиграфа не толкова за да решат дали да
наемат даден кандидат, а по-скоро за да решат каква
длъжност да му дадат. Ако разберат например, че да­
ден кандидат е алкохолик, го назначават за докер, а
не за шофьор,“ пише Барланд.
Барланд правилно посочва, че трябва да сме
особено заинтересовани от съдбата на 78-те, които
полиграфът е определил като лъжци, но те оспорват

246
това. Тези хора може да са жертви на грешка „не-
повярвана истина“. Барланд бърза да ни успокои с
факта, че 66 % от тях са били наети въпреки това.
(Не може да се определи обаче дали при различен
резултат нямаше да бъдат назначени на по-добри
позиции.) Повечето от останалите 34 % били от­
хвърлени поради информация, призната в предтес-
товото интервю. „Много малка част (по-малко от 10
%) от кандидатите, които оспорват преценката на
полиграфа за лъжа, са отхвърлени от потенциалния
работодател поради резултатите от теста,“ ни уве­
рява Барланд.
Тълкуванието на тази цифра (по-малко от 10
%) и вредата, която може да нанесе, зависи от от­
носителната честота на лъжене - броя на лъжците,
съотнесен към общия брой на индивидите в съвкуп­
ността. Предполагам, че при потенциалните прес­
тъпници, изследвани с полиграф, тя е доста висока,
може би 50 %, тъй като не всички заподозрени, а
само малка част от тях минават на детектор на лъ­
жата. В проучването на Барланд относителната чес­
тота на лъжене е около 20 %, тоест един от всеки
пет кандидати лъже. При такава база се получават
неприятни грешки, дори ако приемем, че точността
на теста е по-висока отколкото вероятно е. Прие­
майки условно точност 90 % и честота на лъжене
20, Раскин дава следния пример в аргументацията
си срещу скрининг-теста: „При тези дадени усло­
вия и тествани 1000 кандидати резултатите ще бъ­
дат: 200 лъжци, 180 от които вярно диагностирани,
а 20 - погрешно; 800 искрени, 720 от които вярно
диагностирани, а 80 - погрешно. Тоест от общо 260
диагностирани като лъжци 80 са всъщност искре-

247
ни, което прави 31 % грешки „неповярвана истина“.
Това е твърде висок процент грешки, водещи до от­
хвърляне на тези хора като кандидати. При наказа­
телните разследвания не биха се получили подобни
резултати, тъй като там относителната честота на
лъжене е вероятно 50 % или по-висока, което ще
даде по-малък брой фалшиви положителни резул­
тати.“
Контраргументът би звучал така:
Двайсет процента може би е твърде ниска пре­
ценка за относителната честота на лъжене сред кан­
дидатите за работа. Тя е базирана само на едно про­
учване - на кандидати за работа в Юта. Може би в
щати е по-нисък процент мормони броят на лъжците
би бил по-висок.
Опонентът обаче би отвърнал, че дори при ви­
сока честота от 50 % скрининг-тестовете не бива да
се провеждат, без да има данни за точността на по-
лиграфа в това му приложение. А тази точност веро­
ятно е много по-ниска от 90 процента.
Точността на полиграфския тест всъщност няма
особено значение. Самото минаване на теста или за­
плахата от него кара хората да правят признания за
негативни действия, които в противен случай биха
скрили.
Отговорът на опонента отново ще опре до лип­
сата на проучвания за точността на полиграфа, без
които не може да се знае колко хора, ненаправили
признания, впоследствие са ощетили работодателя
си.
Подобно приложение на полиграфа е периодич­
ното тестване на вече наети служители. Критиките,
приведени по-горе, важат в пълна сила и за него.

248
 Използване на полиграфа
при подбор на
полицейски служители
Това е друго широко разпространено прило­
жение на полиграфския тест. Всички от по-горни­
те аргументи относно използването на полиграфа
при кандидати за други професии се приложими и
за полицейската професия. Аз обаче я разглеждам
в отделна точка, понеже съществуват данни за по­
лезността на теста в този контекст, а и естеството
на професията позволява да се приведе още един
аргумент в полза на скрининг-тестовете. Заглавието
на статия от Ричард Артър, професионален полиг-
рафист, обобщава същността на аргумента: „Колко
обирджии, взломаджии, сексуални маниаци наема
вашето полицейско управление? (Да се надяваме,
само 10 % от всички назначени!).“ Констатациите на
Артър се основават на отговори от анкети в трийсет
и две правоохранителни организации. (Той не пре­
доставя данни за това какъв процент представляват
те от всички, от които се е опитал да се сдобие с
информация.) Артър докладва, че през 1970 г. в по­
лицейските управления, откликнали на анкетата му,
са били проведени 6524 скрининг-теста за подбор
на кандидати за работа. В статията си Артър пише:
„2119 от кандидатите са признали важна компроме­
тираща ги информация! Това е дисквалификация от
32 %. Най-важното в случая е, че мнозинството от
тези 6524 теста са държани, след като кандидатите
вече са били издържали основните си изпити.“ Ар­
тър подсилва аргумента си с многобройни примери
за това колко важна се оказва ролята на полиграфа.

249
Ето случай, цитиран от Норман Лъкей, полигра-
фист към полицията на Кливланд, Охайо: „Лицето
беше вече в официалния списък на първите десет
най-добри кандидати, когато го подложихме на по-
лиграфа. Чак тогава той призна участие в неразкрит
въоръжен грабеж.“
Въпреки такива впечатляващи истории и стряс­
кащите цифри на лъжиците сред кандидатите за
полицаи, не бива да забравяме, че не съществуват
научно приемливи доказателства за точността на по-
лиграфа при тези скрининг-тестове. Неубедените в
това твърдение смесват полезността с точността. Да­
нните на Артър се отнасят до полезността. Да видим
какво той не съобщава:
Колко от кандидатите, идентифицирани като лъ­
жци, са отрекли, че са такива и не са признали не­
гативни действия? Какво се е случило с тях? Тези
данни също се отнасят до полезността, но повечето
поддръжници на скрининг-тестовете ги пропускат.
Колко от кандидатите, идентифицирани като лъ­
жци, но отрекли да са такива, всъщност са били ис-
крени и е трябвало да бъдат наети? На този въпрос
за дела на грешките „неповярвана истина“ може да
се отговори само ако се направи проучване за точ­
ността.
Колко от тези, нехванати в лъжа, всъщност са
излъгали? Колко взломаджии, обирджии, изнасил­
вани и т.н. са надхитрили детектора на лъжата? За
да се отговори на този въпрос за дела на грешките
„повярвана лъжа“, също е необходимо проучване за
точността.
Удивен съм, че по тези въпроси няма никакви
научни данни. Проучванията няма да са лесни, нито

250
евтини, но не са достатъчни само данни за полезност.
Залогът е твърде висок, за да си позволим нехание за
дела на грешките „повярвана лъжа“ или още по-ло­
шо - „неповярвана истина“.
Докато научните доказателства станат факт, мо­
жем да приемем аргумента, че скрининг-тестовете на
кандидатите за полицаи са оправдани независимо от
броя на допусканите грешки. В края на краищата, те
успяват да разобличат значителен брой негодни кан­
дидати. Дори някои да остават неразкрити, а други
да остават вън от полицейските редици, въпреки че
биха станали перфектни полицаи (жертви на греш­
ката „неповярвана истина“), вероятно ползата е по-
голяма от вредата.
Това е социално-политическо решение. То
трябва да се вземе със съзнанието, че липсват на­
учни доказателства за точността на полиграфските
скрининг-тестове на кандидатите за работа в по­
лицията. Вярвам, че лицата, които поддържат тази
практика като успешен начин да се отстранят поне
някои неблагонадеждни кандидати, са длъжни да
настояват за повече научни разработки, за да стане
ясно колко често се отхвърлят напълно подходящи
хора.

Използване на полиграфа за
разкриване на шпиони
„Сержант от армията с достъп до секретен ши­
фър кандидатства за цивилна длъжност в разузна­
вателна агенция. На полиграфския тест той показва
реакции на няколко значими въпроса, а в интервюто

251
след теста признава различни дребни престъпления
и закононарушения. След няколко седмици сержан­
тът отново е подложен на теста и резултатът се пов­
таря. Достъпът му до секретна информация е преус­
тановен и започа разследване. Докато разследването
е в ход, сержантът е открит мъртъв в колата си. Впо­
следствие се разбира, че е работил като шпионин в
полза на Съветския съюз.“
Докладът на Агенцията за национална сигур­
ност (АНС) относно употребата на полиграфа цити­
ра този и многобройни други примери за шпиони,
разкрити при рутинни полиграфски скрининг-те-
стове преди наемане на работа. Както може да се
предположи, някои честни и лоялни хора, неиз-
вършващи шпионска дейност, също се провалят на
теста. АНС не предоставя информация за броя на
заловените шпиони, нито на пропуснатите от по­
лиграфа, които впоследствие са разкрити. Споме­
нават се обаче цифри за отхвърлените кандидати
поради признания за негативни действия като упо­
треба на наркотици, подривна дейност, предишни
наказателни присъди и т.н. Част от данните цитират
2902 кандидати за позиции с достъп до класифици­
рана информация, преминали през скрининг-тест.
От тях 43 % са идентифицирани като искрени. Впо­
следствие се оказва, че 17 от общо 2902 са успели
да скрият уличаваща ги информация. По този начин
известният процент грешки „повярвана лъжа“ е по-
малък от 1 % (17 от 2902 изследвани). Двайсет и
един процент се провалят на теста и след това пра­
вят сериозни признания, поради което са отхвърле­
ни. Двайсет и четири процента се провалят на теста
и после правят незначителни признания, които не

252
ги дисквалифицират. Осем процента се провалят на
теста, но не правят никакви признания.
Тези 8 % са вероятно грешки „неповярвана
истина“. АНС не ги споменава в доклада си, но аз
пресметнах дадените цифри. АНС подчертава, че
полиграфът не е крайният арбитър, а само помощен
инструмент за решението кои от кандидатите да се
наемат. С лицата, провалили се на теста, се провежда
следтестова беседа с цел да се открият причините,
поради които те са реагирали емоционално на даде­
ни въпроси. Според Гордън Барланд АНС не наема
хора, чиито провал на полиграфския тест не може да
бъде обяснен.
Отново трябва да си припомним, че това са ци­
фри за полезност, а не за точност. Без научни данни
за точност не можем да отговорим на следните въ­
проси:
Колко умели лъжци, успели да надлъжат по-
лиграфа, все пак работят в АНС? АНС смята, че са
по-малко от 1 %, но не разполага с проучване за точ­
ността, с което да подкрепи тази цифра. В агенцията
си мислят, че полиграфът не пропуска лъжците, но
не могат да са сигурни в това. В доклада на СТО се
отбелязва, че „лицата, които федералното правител­
ство най-силно желае да разкрие (например за посе­
гателства срещу националната сигурност), може би
са най-мотивираните и вероятно най-добре трени­
раните да се изплъзнат.“ Без проучване за точността
няма как да знаем броя на допуснатите грешки „по-
вярвана лъжа“. Такова проучване определено не би
било лесно, но не е невъзможно. Хибридните проуч­
вания като това за израелските полицаи, което опи­
сах, са съвсем осъществими.

253
 Може ли полиграфът да бъде надхитрен чрез
контрамерки? Под контрамерки се разбират физи­
чески действия от рода на прехапване на езика, из­
ползване на лекарства, хипноза и невротренинг за
въздействие над физиологичните процеси. Същест­
вуват проучвания, според които контрамерките имат
известен ефект. Необходими са обаче още много из­
следвания, имайки предвид огромните вреди, които
изпуснати шпиони (грешки „повярвана лъжа“) могат
да нанесат на националната сигурност. Проучвания­
та трябва да се съсредоточат върху ситуации, в които
„агентът“ усвоява контрамерки чрез неколкомесеч-
на специална тренировка с помощта на експерти и
високотехнологични средства - така както може да
се очаква от истински шпиони. Д-р Джон Биъри III,
бивш заместник-министър на отбраната по здравни­
те въпроси, предупреждава Пентагона, че доверието
им в ефективността на полиграфа по-скоро застра­
шава националната сигурност, отколкото я защитава:
„Имам информация, че Съветският съюз разполага с
професионална школа в страна от Източния блок, в
която агентите се обучават как да излъжат полигра­
фа. Много от отговорните лица в Министерството на
отбраната смятат, че на полиграфския тест може да
се разчита, но това им дава измамно чувство за си­
гурност и осигурява лесен път на съветските агенти
да проникнат в Пентагона.“ Предвид тази опасност
СТО намира за изненадващо, че АНС се занимава
само е дребни пилотни проекти по контрамерките.
Колко от осемте процента, идентифицирани като
лъжци, но отрекли да са такива (245 човека по мои
изчисления), са действително лъжци? Колко честни
хора са били погрешно преценени от полиграфа? И

254
отново отговорът е възможен само след като се про­
веде проучване за точността.
В поискана от СТО справка от Агенцията за на­
ционална сигурност и ЦРУ двете служби съобщават
за едно-единствено проучване за точността - лабо­
раторен опит със студенти, в което, първо, има съм­
нение относно критериите за установяване на обек­
тивната истина, и второ, задаваните въпроси нямат
нищо общо със сигурността! Отново предизвиква
удивление фактът, че научните проучвания, свърза­
ни с въпроси от такава важност, са толкова оскъд­
ни. Дори ако съответните институции не ги е грижа,
че може да набедят невинни хора, би трябвало да ги
интересува силно опасността от грешки „повярвана
лъжа“.
Без съмнение дори при липса на научни данни за
точността полиграфът играе важна роля при подбора
на кандидати за позиции е достъп до секретна ин­
формация, която, попаднала в ръцете на противник,
може да застраши националната сигурност. Замест­
ник-помощник главен прокурор генерал Ричард К.
Уилард кратко и ясно обобщава: „Въпреки че поли-
графът може несправедливо да отхвърли някои ква­
лифицирани кандидати, за нас е по-важно да избег­
нем наемането на лица, които представляват заплаха
за националната сигурност.“
Ликен контрира тази теза в коментар относно
неотдавнашно решение на Великобритания да въве­
де скрининг-тест е полиграф в секретните държавни
структури: „Освен вредата, нанесена на кариерата и
репутацията на невинни хора, е това решение пра­
вителството ще загуби някои от най-съвестните си
държавни служители... Поради тенденцията да се

255
пренебрегват по-скъпи, но по-ефективни мерки за
сигурност, въвеждането на скрининг-тест може да
отвори вратата за проникване на чужди агенти, тре­
нирани да заблуждават полиграфа.“

Използване на полиграфа
за проверки на работното място
Щом работодателите мислят, че е важно да пре­
сяват кандидатите за разузнавачи, търговци на бижу­
та или касиери в супермаркети, логично е да искат
да ги проверяват периодично с полиграф и след като
ги назначат, за да видят дали не са стъпили накриво.
В много предприятия това действително се прави. За
съжаление отново няма данни дали полиграфският
тест е точен в това свое приложение. Вероятно отно­
сителната честота на лъжа в този контекст е по-ни­
ска - неблагонадеждните вече са отсети от скрининг-
теста при подбора и по-малко от изследваните имат
какво да крият. А колкото по-ниска е относителната
честота на лъжене, толкова повече са грешните пре­
ценки. Да вземем цитирания пример е изследвани
1000 души и полиграфски тест с точност 90 %, но
нека този път приемем, че относителната честота на
лъжците в групата е не 20 % , а само 5. Ето какво ще
се получи: 45 лъжци ще бъдат вярно идентифици­
рани като такива, но 95 искрени ще бъдат погрешно
обвинени в лъжа; 855 лица ще бъдат вярно иденти­
фицирани като искрени, но 5 лъжци ще се измъкнат
(вж. фигура 8).
Сравнението между фигури 8 и 9 дава графична
представа за ефекта на ниската относителна често­
та на лъжене. Да видим как се отразява промяната

256
в относителната честота върху броя на обвинените
погрешка. За яснота приемаме, че точността и при
двата теста е константа - 90 % (въпреки че това е
доста завишена цифра в сравнение с реалността).
При относителна честота на лъжене 20 % (фиг. 8) на
двама разкрити лъжци се пада един погрешно обви­
нен. Когато относителната честота е 5 % (фиг. 9), ре­
зултатът се обръща - на двама погрешно обвинени
се пада един разкрит лъжец.

Действително
искрени

Действително
лъжци

Определени Определени
като лъжци като искрени

Фигура 8
Резултати от изследване с полиграф.
Изследвани: 1000 души,
от тях лъжци: 200 души (20 %)

257
 Тук трябва да се вземе предвид и аргументът, че
негодуванието от принудителния тест може да дове­
де до неточни резултати. Този аргумент важи дори с
още по-голяма сила за служители, които вече са на­
значени на работа - те вероятно изпитват още по-го-
ляма неприязън отколкото при предния тест, когато
са били кандидати за дъжността.

Действително
искрени

Всъщност
искрени

Определени Определени
като лъжци като искрени

Фигура 9
Резултати от изследване е полиграф.
Изследвани: 1000 души,
от тях лъжци: 50 души (5 %)

258
 Полиграфът може да се използва и за проверки
на вече назначени полицаи или служители на аген­
ции по сигурността - доводите за това са същите
като при скрининг-теста за подбор на кандидати. По­
лицията рядко прибягва до такива проверки, въпреки
че предвид съблазните на професията и случаите на
корупция, те може би са резонни. АНС проверява ня­
кои от служителите си. Ако служителят се провали
на теста и последвалата беседа не изясни причината
за това, се прави вътрешно разследване. На въпроса
ми какво се случва, ако някой се провали на теста
многократно, но разследването не открие никакви
закононарушения, ми беше отговорено, че никога не
се е случвало такова нещо и затова няма определена
политика. Ако се наложи, решенията ще бъдат взема­
ни за всеки отделен казус. Да се реши такъв въпрос
е деликатна ситуация. Трудно е да уволниш дългого­
дишен свой служител само защото се е провалил на
полиграфски тест, без да имаш други доказателства
за негативно действие. Ако се окаже невинен, ядът от
несправедливото уволнение може да го подтикне да
разгласи секретна информация. И все пак не може да
не предприемеш нищо, ако на въпрос като „Издавал
ли си информация на чужди агенти през последната
година?“ полиграфът всеки път отчита емоционална
реакция на отговора „Не“.
Разкриване на изтичания на
информация и превенция на лъжата
Едно от предлаганите нови приложения на по-
лиграфа е да идентифицира правителствени лица,
огласили неправомерно класифицирана информа­
ция. Досега това се вършеше от Министерството на

259
правосъдието и случаите бяха разглеждани като кри­
минални. Според промените, предложени от адми­
нистрацията на Рейгън през 1983 г., подобни непра­
вомерни разкрития могат да бъдат третирани като
„административни“ въпроси. Всеки ръководител на
правителствена агенция, който смята, че негов слу­
жител е изнесъл информация, може да го подложи
на детектор на лъжата. Не става ясно дали това важи
за всички, които са имали достъп до изтеклата ин­
формация, в който случай относителната честота на
лъжене ще бъде ниска и съответно делът на грешки­
те - висок.
Според доклада на СТО няма проучвания, опре­
делящи точността на полиграфа при разкриването на
лъжи, свързани с неправомерно изнасяне на инфор­
мация. ФБР обаче предоставя данни, които показват
успешна употреба на полиграфа в 26 подобни случая
в период от 4 години - успешна, защото провалили­
те се на теста правят самопризнания. Но начинът,
по който ФБР използва полиграфа, се различава от
предвижданото в новите наредби. ФБР не е прека­
рало през теста всички, които са имали достъп до
въпросната информация, а една много по-стеснена
група, подбрана на базата на предварително разслед­
ване. По този начин относителната честота на лъже­
не е по-висока, а грешките - по-малко, отколкото при
„масов улов с рибарска мрежа“, както е професио­
налният жаргон. Наредбите на ФБР забраняват „по-
лиграфският тест да се използва за масови проверки
на големи групи от субекти или като заместител на
логическо разследване с конвенционални средства.“
Административните проверки с полиграфски
тест се различават от тези в криминалните разслед­

260
вания по типа на изследваните, по съдържанието на
теста и по процедурата. Може да се допусне, че сте­
пента на негодувание е висока - например у служи­
тел, който ще загуби достъп до класифицирана ин­
формация, освен ако не мине теста. Анкета на АНС
установява, че служителите на агенцията намират
полиграфския тест за оправдан. Това може да е вярно,
но ако анкетата не е осигурила анонимност, хората,
които негодуват срещу него, надали ще си признаят.
В други ведомства служителите едва ли оправдават
полиграфския тест като начин за залавяне на хора,
неправомерно огласили информация, особено ако
изглежда, че вредата от изнесените данни е повече
за администрацията отколкото за сигурността на на­
цията.
Заместник-помощник главен прокурор Уилард
дава пред Конгреса още една мотивировка за употре­
бата на полиграфа: „Допълнителната полза от упо­
требата на полиграфа е превантивният ефект срещу
някои видове негативни действия, които трудно могат
да бъдат разкрити по друг начин. Служители, които
знаят, че подлежат на полиграфски тест, вероятно ще
се въздържат от подобни простъпки.“ На практика
обаче нещата може да не се развият толкова опти­
мистично. Когато заподозрените не са служители на
разузнавателна агенция, полиграфският тест може да
даде много повече грешки. Дори грешките да не са
прекалено много (а това на никого не е известно), ако
проверяваните се съмняват в точността или най-мал­
кото знаят, че тя е неизвестна, превантивният ефект
ще се загуби. Полиграфът дава резултати, ако пове-
чето от изследваните вярват в ефективността му. В
противен случай у невинния възниква също толкова

261
страх и негодувание от наложения тест колкото и у
виновния.
Някои ще отвърнат, че независимо от точност­
та на резултата тестът все пак ще има превантивен
ефект върху някои хора. Освен това за провалилите
се може да няма непременно наказание, като така ще
се реши етичният проблем с наказването на неспра­
ведливо набедени хора. Да, но ако последствията за
човек, идентифициран като лъжец, са незначителни
- ако се знае, че за провалилите се не следва наказа­
ние, то тестът едва ли би имал някакъв ефект, най-
малко превантивен.

Детекторът на лъжата и
поведенческите знаци за измама
Полиграфистът не базира крайните си решения
единствено на полиграмата. Той има фактите от
предварителното разследване и получава още ин­
формация в предтестовото интервю, в което обяс­
нява процедурата и разисква въпросите от теста.
Той добива впечатления от израженията на лицето
на субекта, от гласа му, жестовете му и маниера на
говорене и по време на самото изследване, както и
в следтестовото интервю. Съществуват две стано­
вища за това дали изследователят трябва да базира
оценката си не само на полиграмата, но и на пове­
денческите знаци. За съжаление полиграфистите,
които си служат с поведенческите знаци, използват
плачевно старомодни материали. Те не са разрабо­
тени според най-новите научни открития и съдър­
жат някои неправилни идеи за тълкуването на зна­
ците за измама.

262
 Само четири проучвания сравняват оценки, ба­
зирани на полиграфски тест и поведенчески знаци,
с оценки, направени единствено по полиграми. Спо­
ред две от тях точността на оценките в двата случая
е една и съща. Друго проучване намира, че оценките
по поведенческите знаци са по-малко точни от оцен­
ките по полиграфските записи. И трите страдат от
сериозни недостатъци: несигурност относно обек­
тивната истина, твърде малък брой изследвани су­
бекти, твърде малък брой оценки от различни екза-
минатори. Тези проблеми са изчистени в четвъртото
проучване, проведено от Раскин и Киршър. Те кон­
статират, че точността на оценките, базирани един­
ствено на поведенческите знаци, не е по-висока от
нивото на случайната догадка (50 %), докато оцен­
ките, базирани единствено на полиграма без контакт
със заподозрения, се характеризират с доста по-ви­
сока точност.
Хората често се подвеждат, като изпускат или
тълкуват погрешно поведенческите знаци за измама.
Спомнете си описания в началото на четвърта гла­
ва експеримент, в който наблюдателите не успяваха
да различат по видеоматериали дали бъдещите ме­
дицински сестри лъжат, или искрено описват своите
емоции. Студентките определено даваха сигнали за
лъжа, които останаха неразпознати. Когато сестрите
прикриваха отрицателните си емоции, породени от
кървавите хирургични кадри, височината на тона им
се повишаваше, използваха по-малко жестове-илю­
стратори и повече емблематични жестове „свиване
на рамене“. Направихме подробно описание и на
мимическите знаци у същите субекти. Резултатите
от този труд изглеждат най-обещаващи от всички

263
досега в изследването на лъжата. Най-убедителни
от тях са регистрираните леки мускулни движения,
изразяващи отвращение или презрение, замаскирани
с привидно щастливи усмивки.
Въпросът е дали хората не виждат тази издай-
ническа информация, защото не знаят за нея или за-
щото е незабележима. През следващата година ще се
опитаме да изясним това. Ще обучим група хора за
какви детайли да следят и след това ще им покажем
видеозаписите. Ако пак сгрешат, ще разберем, че за
да се постигне точност при улавяне на поведенче­
ските знаци, са необходими повторения на забавен
кадър, както и прецизни измервания. Но аз съм убе­
ден, че обучението ще доведе до по-висока точност,
макар и да не стигне до високите нива, постижими с
прецизни измервания.
Важно е да се направи проучване като това на
Раскин и Киршър, в което да се сравни точността
на оценките, направени на база полиграми, с измер­
вания на поведенческите знаци за измама, както и
с преценки на обучени, а не наивни наблюдатели.
Моите очаквания са, че ако към данните от поли-
грамите се добавят изводи, направени по поведен­
ческите знаци, това ще повиши точността в дете­
кцията на лъжата. Поведенческите знаци за измама
могат да дадат информация за конкретната емоция,
чиито следи се регистрират от полиграфските пи­
сци - да определят дали е страх, или е гняв, покруса
или изненада.
А може би ще е възможно тази конкретна инфор­
мация за изпитваната емоция да се извлича от самия
полиграфски запис. Спомнете си за нашето изследва­
не (описано към края на четвърта глава), в което стиг­

264
нахме до извода, че всяка емоция се характеризира с
различна конфигурация от промени в активността на
ВНС. Досега никой не е изпробвал този подход за
интерпретиране на полиграфските графики. Инфор­
мацията за конкретните емоции, извлечена както от
поведенчески знаци, така и от полиграмата, може да
помогне за редуциране на грешките „неповярвана ис­
тина“ и „повярвана лъжа“. Друг важен въпрос, който
се нуждае от научни разработки, е как някои изкусни
контрамерки за надлъгване на полиграфа могат да се
уловят чрез емоционално-специфично тълкуване на
полиграмите в съчетание с поведенческите знаци.
Полиграфът може да се използва единствено
ако заподозреният даде своето съгласие, докато по­
веденческите знаци могат да се използват и без не­
говото разрешение, без той да е предупреден и без
дори да знае, че е заподозрян. В определени сфери
полиграфските изследвания може да бъдат забране­
ни, докато при поведенческите знаци това не може
да се случи. Дори ако не се узаконят проверките с по-
лиграф на служители, заподозрени в неправомерно
изнасяне на информация, потенциалните изобличи-
тели ще продължат да следят под лупа поведението
на тези, които подозират.
В много случаи, в които има подозрения за изма­
ма - съпружеска, дипломатическа или търговска, - за
полиграфски тест не може да става дума. Изключено
е да се зададат поредица въпроси, сякаш че се води
следствие. В отношения, основани на взаимно дове­
рие, както между съпрузи, приятели или родител и
дете, обстрелването с въпроси застрашава връзката.
Дори родител с голям авторитет пред своето дете -
по-голям отколкото на повечето следователи пред за­

265
подозрения - може да не иска да плати високата цена
на един кръстосан разпит. Отказът му да приеме пър­
воначалното твърдение на детето за невинност може
да подкопае трайно отношенията му с него, даже ако
то в един момент отстъпи.
Някои хора смятат, че е по-добре или по-морал-
но да не се опитват да разобличат лъжеца. Те предпо­
читат да приемат другите за честни, а живота - такъв
какъвто е, и да не вземат мерки срещу възможността
да се излъжат. Те отказват да поемат риска да обви­
нят неправомерно някого в лъжа, въпреки че с това
увеличават риска самите те да се измамят. Понякога
това може би е най-добрият избор. Зависи какво е за­
ложено на карта, кой е заподозреният, каква е вероят­
ността изобличителят да се излъже и какво е отноше­
нието му към субекта. В романа на Ъпдайк „Ожени
се за мен“ какво би загубил Джери, ако повярва, че
жена му Рут е искрена, докато всъщност тя го мами?
А ако, обратно, той реши, че тя го лъже, докато всъщ­
ност му е вярна, повече ли ще загуби или ще спече­
ли? В някои бракове едно несправедливо обвинение
може да нанесе по-голяма вреда, отколкото ако човек
остави измамата да продължи, докато уликите станат
очевидни. Но нещата невинаги стоят така. Зависи от
особеностите на всяка ситуация. Някои хора може да
нямат избор или може да са твърде недоверчиви по
характер, за да поемат риска да повярват на лъжа -
такива хора предпочитат да отправят несправедливо
обвинение, отколкото да се окажат измамени.
Това, което човек никога не трябва да забравя, ко-
гато се опитва да реши кой от рисковете да поеме, е
да не прави окончателно заключение дали някой лъже
или не, базирайки се единствено на полиграфа или на

266
поведенческите знаци за измама. В шеста глава раз­
гледахме опасностите и предпазните мерки при тъл­
куване на поведенческите знаци. Надявам се, че на­
стоящата глава е изяснила възможните опасности при
тълкуване на полиграфския запис като доказателство
за лъжа. Изобличителят трябва винаги да преценява
вероятността даден жест, мимика или следа на по-
лиграфа да е сигнал за истина или лъжа - това рядко
може да бъде абсолютно сигурно. В редките случаи,
в които някоя емоция, противоречаща на лъжливите
твърдения, „изтече“ в пълно, „макро“-изражение на
лицето или част от скритата информация се излее в
тирада, заподозреният също ще го осъзнае и ще си
признае. Много по-често поведенческите знаци за
искреност или измама, както и данните, записани от
полиграфа, ще са само основание за решение дали да
продължи разследването или не.
Изобличителят трябва също да отчита и възмож­
ността лъжецът да не направи грешки. Някои измами
са лесно осъществими и шансът да се появи издай-
нически знак е минимален. Други обаче са толкова
трудни, че лъжецът неизбежно ще допусне много
грешки и в поведението му ще има много знаци за
измама. Следващата глава описва как да преценим
дали ще бъде трудно или лесно да се разпознае да­
дена лъжа.

267

_
 Осма глава

Анализ на лъжата

овечето лъжи успяват, защото никой не си

П прави труда да помисли как да ги изобличи.

Обикновено това не е от особено значение.
Но когато залогът е висок - когато жертвата може да
пострада тежко, ако се излъже, или лъжецът да за­
губи много, ако бъде заловен, или да спечели много,
ако бъде погрешно сметнат за невинен - тогава си
струва да се направи внимателен анализ. Това не е
бърза и лесна работа. Нужно е да се обмислят много
фактори, за да се прецени какви грешки са възмож­
ни, доколко са вероятни и как да бъдат забелязани
по поведенческите знаци. Трябва да се зададат въ­
проси за естеството на лъжата и за особеностите на
конкретните действащи лица. Анализът няма да ни
даде абсолютна сигурност дали един лъжец ще бъде
хванат или не, нито дали даден невинен ще бъде оп­
равдан, но ще ни помогне да направим информирана
догадка. А една добра прогноза ще редуцира и двата
типа грешки - „неповярвана истина“ и „повярвана
лъжа“. В най-лошия случай и изобличителят, и лъже­
цът ще осъзнаят колко трудно е да се предскаже дали
лъжата ще успее.

268
 Анализът на лъжата ще помогне на обзетия от по­
дозрения човек да прецени какви са шансовете да ги
потвърди или отхвърли. Понякога единственото, кое­
то ще научи, е, че истината ще му се изплъзне - като
на Отело. В други случаи ще разбере с какво лъжецът
може да се издаде и за какви сигнали да следи.
Анализът на лъжата може да е от полза и за лъ­
жеца. Той може да реши, че шансовете за успех са
слаби и да се откаже от по-нататъшни лъжи. Или об­
ратно, може да се почувства насърчен от лекотата, е
която изглежда, че ще се измъкне, и да се фокусира
върху избягването на възможни грешки. В следваща­
та глава ще обясня защо информацията в тази книга
обслужва повече изобличителя отколкото лъжеца.
За да се анализира една лъжа, трябва да се за­
дадат трийсет и осем въпроса. Повечето от тях вече
бяха обсъдени в предишните глави, но сега съм ги
събрал в единен списък, прибавяйки и някои нес-
поменати досега (вж. Таблица 4 в Приложението).
С помощта на тези въпроси ще анализирам няколко
лъжи, за да демонстрирам защо някои са трудни, а
други са лесни.
Лъжата е лесна за лъжеца, ако при нея той няма
да допусне много грешки - което я прави трудна за
разобличаване. Обратно, трудната лъжа за лъжеца е
лесна за изобличителя. Лесната за изпълнение лъжа
не изисква прикриване или фалшифициране на емо­
ции, лъжецът има опит, практикувал я е многократ­
но, а у мишената (потенциалният изобличител) не
са възникнали съмнения. Една вестникарска статия,
озаглавена „Как хедхънтърите преследват висши ръ­
ководни кадри в корпоративната джунгла“, описва
няколко такива лесни лъжи.

269
 „Хедхънтърите“ или „ловците на глави“ са хора,
които се занимават с набиране на мениджъри, при­
мамвайки ги от една компания в друга, най-често
конкурентна. Тъй като никоя компания не желае да
губи квалифицираните си кадри и да ги подарява
на конкурентите си, хедхънтърите са принудени да
действат подмолно. Сара Джоунс, хедхънтър от ню­
йоркска фирма, разказва как изтръгва необходимата
и информация от набелязана „глава“, представяйки
се за научен работник: „Казвам на човека, че рабо­
тим върху проучване относно връзката между обра­
зованието и професионалното развитие. Питам мога
ли да му задам няколко въпроса. Не ме интересува
името, трябват ми само някои данни за статистиката
ни. И така научавам всичко: колко получава, женен
ли е, на колко е години, има ли деца и пр. Нашата
професия изисква да накараме хората да ни разкрият
това, което ни интересува. Казано направо, това си е
манипулация.“ Друг „ловец на глави“ описва работа­
та си така: „Когато ме питат по купони какво работя,
казвам: „Лъжа. Мамя. И крада.“
Интервюто с пациентката Мери, за която гово­
рих в първата глава, е пример за много трудна лъжа:
ЛЕКАР: Е, Мери, как се чувстваш днес?
МЕРИ: Добре, докторе. Много ми се иска да
прекарам уикенда със, ъ-ъ, със семейството си. Вече
минаха, ъ-ъ, пет седмици, откакто съм в болницата.
ЛЕКАР: Мина ли депресията ти, Мери? Сигур­
на ли си, че не те тормозят вече мисли за самоубий­
ство?
МЕРИ: Съжалявам за цялата история, много ми
е неудобно. Но вече... вече съм добре, определено.
Искам да си отида. Да си отида вкъщи при мъжа си.

270
 И Мери, и Сара прокарват лъжите си успешно.
Никоя от тях не е разкрита, но в случая с Мери това
е можело да стане доста лесно. Анализът показва, че
шансовете за успех на Сара са много по-големи от-
колкото на Мери. Лъжата на Мери е по-трудна за из­
пълнение. Тя е неопитен лъжец, а лекарят като изоб-
личител има значителни предимства. Но нека първо
да разгледаме разликите в самите лъжи независимо
от качествата на лъжците и изобличителите.
Лъжата на Мери е относно чувства, докато на
Сара не е. Мери прикрива огромната душевна мъка,
която я тласка към самоубийство. Тази мъка може
да се прояви или усилията на Мери да я скрие може
да я издаде. Освен че лъжата й засяга чувства за раз­
лика от Сара Мери е разстроена и от самия факт,
че лъже, което също трябва да прикрие. Лъжата на
Сара е регламентирана, професията й я изисква, за­
това тя не изпитва никаква вина. Мери няма такова
оправдание - в отношенията между лекар и пациент
се изисква честност, не лъжа. Освен това тя харесва
лекаря си и знае, че той иска да й помогне. Всич­
ко това поражда в нея чувство за вина. Тя изпитва
също срам и от лъжата, и от плана си да отнеме жи­
вота си. Най-трудни са лъжите, чието съдържание е
прикриването на емоции, изпитвани в момента на
лъжата; колкото по-силни и повече на брой са емо­
циите, които трябва да се скрият, толкова по-трудна
е лъжата.
Дотук обясних защо освен душевна болка Мери
чувства също вина и срам. Сега нека да преминем
към анализ на лъжците и да видим защо Мери из­
питва и четвърта емоция, която също трябва да при­
крие.

271
 В сравнение със Сара Мери е много по-неопит-
на и неумела в лъжите. Досега не е прикривала бол­
ката си и плановете си за самоубийство и никога не
е лъгала психиатъра си. Липсата на опит я кара да се
страхува от разобличаване, а този страх може лесно
да се прояви, което увеличава емоционалния й товар.
Освен това психичното й заболяване я прави особено
уязвима към страх, вина и срам и не е особено веро­
ятно да успее да ги скрие.
Мери не е предвидила всички въпроси, които
лекарят може да й зададе, и трябва да импровизира.
При Сара е точно обратното. Тя е добре тренирана
в лъжата, практикувала я е многократно, уверена е
в себе си заради поредица от минали успехи и има
добре подготвен, изрепетиран сценарий. Сара има и
предимството да е добра актриса, влиза в роли с уме­
ние и лекота, вживява се дотолкова, че започва да си
вярва.
Като изобличител лекарят има три предимства
пред мениджъра, когото Сара иска да подмами. Той
не за първи път се среща е Мери и познаването на ин­
дивидуалните й особености му дава по-добър шанс
да избегне риска на Брокоу. Макар не всички психиа­
три да са тренирани да забелязват прикрити емоции,
той притежава това умение. Освен това за разлика от
мениджъра лекарят е нащрек. Той е бдителен, защо-
то знае, че след неколкоседмичен болничен престой
суицидните пациенти може да се опитат да прикрият
истинските си чувства с цел да се измъкнат и да се
самоубият.
Грешките на Мери са виждат в речта, гласа, тя­
лото и израженията й. Тя не е опитен лъжец, не е от
хората, които говорят гладко, и в думите й, както и

272
в гласа й прозират знаци за измама: говорни греш­
ки, уклончивост, несъответствия, паузи. Освен тези
малки несполуки в речта силните отрицателни емо­
ции повишават тона на гласа й. Белези за тези скри­
ти чувства - душевна болка, страх, вина и срам - са
също някои микроизражения, честата употреба на
жестове-манипулатори, спадът в употребата на же­
стове-илюстратори и някои неволно изплъзнали се
емблеми като свиване на рамене. И четирите емоции
си личат и в действията на меродавните фациални
мускули. При първа среща с Мери лекарят би могъл
да изтълкува погрешно тези промени в поведението
й, но тъй като я познава отпреди, той би трябвало да
може да ги забележи. На практика обаче той ги е про­
пуснал. Мисля, че ако бе имал специална подготовка
как да разпознава всички тези знаци за измама, той
щеше да засили бдителността си и да хване лъжата.
Сара е в почти идеална ситуация за един лъжец.
Не и се налага да прикрива никакви емоции, практи­
кувала е многократно конкретната лъжа, имала е вре­
ме да се подготви, самоуверена е заради миналите
си успехи, има вродени и развити умения на актьор,
професията й дава санкцията да лъже, менджърът в
ролята на жертва няма подозрения, нито тънък нюх
на психолог, и е склонен към погрешни заключения,
тъй като не я познава отпреди. Разбира се, в случая
със Сара аз разчитам само на вестникарско описание
и нямам видеозапис като този с Мери, за да потър­
ся знаци за измама, но съм сигурен, че никой не би
открил такива. Лъжата на Сара е много лесна и не
предполага грешки.
Единственото допълнително преимущество за
един лъжец би било да има жертва, която активно му

273
съдейства в измамата. При Сара и при Мери случа­
ят не е такъв, но Рут, невярната съпруга в цитира­
ната вече сцена от романа на Ъпдайк „Ожени се за
мен“, има това предимство. Нейната лъжа е трудна
и вероятно пълна с грешки, но доброволната й жерт­
ва сн е затворила очите. Спомнете си, че съпругът
Джери случайно чува Рут да говори по телефона с
любовника си. Долавяйки промяна в гласа й, Джерн
я пита с кого говори. Рут е неподготвена и скалъпва
някаква история за неделното училище, откъдето уж
се обаждат за децата. Джери забелязва, че тази леген­
да не съответства на това, което е чул, но не настоя­
ва за обяснение. Ъпдайк ни подсказва, че Джери не
разобличава Рут, защото има основания да избягва
въпроса за съпружеската изневяра. Той също крие
нещо - любовната си връзка с жената на любовника
на Рут!
Нека да сравним трудната, но неразкрита лъжа
на Рут с една много лесна лъжа, която също остава
неразобличена, но по съвсем различни причини. Ще
вземем пример от статия на А. Ханкис за похватите,
използвани от някои професионални мошеници-вир­
туози:
„В т. нар. „огледална игра“ мошеникът обезоръ­
жава жертвата, като изпреварващо изказва опасени­
ята, които предполага, че тя изпитва. Джон Хамрак,
един от най-изобретателните мошеници от началото
на XX век, влиза в кабинета на градски съветник в
едно унгарско кметство. Придружен от съучастник,
дегизиран като техник, Хамрак обявява, че е дошъл
да вземе стенния часовник за поправка. Съветникът
обаче подозира, че часовникът е много ценен, и се
колебае. Вместо да настоява, Хамрак изтъква пред

274
съветника изключително високата стойност на ча­
совника и заявява, че именно затова лично е дошъл
да придружи техника. По този начин виртуози като
Хамрак насочват вниманието на жертвата към най-
чувствителната тема, на пръв поглед в ущърб на цел­
та си, като така я убеждават в „автентичността“ на
ролята си.“
Първият въпрос, който трябва да си поставим, за
да преценим ще се появят ли или не знаци за измама,
е дали лъжата се състои в прикриване на изпитва­
ни в момента чувства. Както обясних в трета глава и
илюстрирах с анализа си на лъжата на пациентката
Мери, този вид лъжи са най-трудни. Разбира се, ана­
лизът не се изчерпва с разглеждането на емоциите,
но е най-добре да започнем с тях.
Скриването на емоции може да е основната цел
на лъжеца (както в случая с Мери и за разлика от слу­
чая с Рут), но дори когато не е, у него неизбежно се
възбуждат чувства. Рут например има няколко при­
чини да изпитва страх от разобличаване и чувство
за вина. Ако любовната й връзка се разкрие, послед­
ствията не са добри - тя не само ще загуби насладата
от любовния роман, а може да бъде наказана. Мъжът
й Джери може да я напусне, а ако се стигне до бра­
коразводно дело и изневярата й се докаже, ще й да-
дат развод при неизгодни финансови условия и може
дори да й отнемат детето. Ако пък бракът се запази,
ще бъде силно разклатен, поне известно време.
Не всеки лъжец е заплашен от наказание при
провал. Психиатричната пациентка Мери и Сара от
„ловците на глави“ няма да бъдат наказани, ако лъ­
жите им бъдат разкрити. Професионалния мошеник
Хамрак го чака наказание, но при него други факто­

275
ри снижават страха му от разобличаване: той е до­
бре трениран в подобни измами и знае, че притежава
лични качества, които му помагат. За разлика от него
Рут, макар и мамила съпруга си известно време, няма
подготовка за конкретната лъжа относно случайно
дочутия телефонен разговор. Тя няма самоувереност
като лъжец.
Наказанието, което я чака, ако лъжата й е разкри­
та, не е единственият източник на страх у Рут. Тя се
бои и от наказание заради самата лъжа. Ако Джери
разбере, че Рут е склонна и способна да го мами, към
изневярата ще се прибави още един проблем - загу­
бата на доверие. Доста измамени съпрузи заявяват,
че не могат да простят не толкова самата изневяра, а
загубата на доверие.
Но не всеки лъжец е застрашен от наказание за­
ради самия факт, че е излъгал. Това е валидно само
в случаите, когато лъжецът и жертвата имат общо
бъдеще, което може да бъде подкопано от взаимно
недоверие. Но ако Сара бъде уличена в лъжа, губи
единствено възможността да извлече информация
от един набелязан обект. Хамрак ще бъде съден за
кражба или опит за кражба, а не за това, че е приел
фалшива самоличност. Дори Мери няма да бъде на­
казана заради самата лъжа - просто лекарят ще стане
по-бдителен към нея. Взаимното доверие не е задъл­
жително условие във всички човешки отношения,
нито дори във всеки брак.
Страхът от разобличаване у Рут се подсилва и от
това, че тя усеща подозренията на Джери. Жертва­
та на Хамрак също изпитва подозрения към човека,
който иска да отнесе ценния часовник. Изкусността
на „огледалната игра“ е в това, че като огласява от­

276
крито подозренията, които другият таи, измамникът
ги обезсилва. Жертвата си мисли, че никой крадец не
би имал дързостта да изрече на глас именно онова,
от което тя се опасява. По същата логика един изоб-
личител може да пренебрегне явен теч на информа­
ция, понеже не допуска, че лъжецът е способен на
такава груба грешка. В статия, изследваща военните
хитрости, Доналд Даниел и Катрин Хербиг отбеляз­
ват: „Колкото по-фрапантсн е течът на информация,
толкова по-малко вероятно е мишената да й повяр­
ва, тъй като изглежда твърде хубаво, за да е вярно. В
много случаи военните стратези отхвърлят тази ин­
формация, мислейки, че е подхвърлена нарочно.“
И Рут, и пациентката Мери споделят едни и същи
ценности с жертвите на своите лъжи и затова сигур­
но имат угризения. Не може да се каже със същата
категоричност дали Рут смята, че е оправдано да ук­
рива любовната си връзка. Дори най-строгите съд­
ници на изневярата не са единодушни дали изневе­
рилият партньор трябва да разкрие своята невярност.
Случаят с Хамрак е по-ясен. Той също като Сара не
изпитва никаква вина лъжата е част от професията
му. Възможно е Хамрак да е психопат или „роден“
лъжец, което намалява още повече вероятността да
има угризения заради лъжата. За Хамрак и колегите
му лъжата е регламентирано оръдие на труда.
Лъжите на Рут и Хамрак илюстрират още два
въпроса. Рут не е очаквала, че ще се наложи да из­
лъже, затова не е подготвила и изрепетирала линията
си на поведение. Това увеличава страха й от разобли­
чаване, защото знае, че не може да се опре на пред­
варително подготвени отговори. Тя няма таланта
да импровизира, на който би разчитал Хамрак, ако

277
попадне в такова положение (което се случва рядко
е професионалист от неговия ранг). Рут обаче има
едно голямо преимущество пред Хамрак - както вече
споменахме, тя има доброволна жертва, която има
лични причини да не желае да я залови. Понякога
такива жертви дори не съзнават, че са съучастници
в лъжата. Ъпдайк не изяснява дали Джери съзнава
съучастничеството си и дали Рут също го усеща. Ко-
гато има доброволна жертва, лъжецът е улеснен по
две причини. Първо, страхът от разобличаване у него
намалява, защото знае, че човекът срещу него е сляп
за грешките му. И второ, намалява чувството му на
вина, понеже вярва, че върши това, което жертвата
желае от него.
Дотук анализирахме четири лъжи и уточнихме
защо при Мери и Рут ще се появят знаци за измама,
докато при Сара и Хамрак - не. Нека сега разгледаме
случай, в който искрен човек е обявен за лъжец, и
да видим как анализът на лъжата би помогнал да се
се избегне тази грешка. Джералд Андерсън е обви­
нен за изнасилването и убийството на съседката си
Нанси Джонсън. Съпругът й се върнал през нощта
от работа, намерил тялото й, изтичал у Андерсънови,
съобщил им, че съпругата му е мъртва, и ги помолил
да извикат полиция.
Няколко събития нарочват Андерсън за евенту­
алния убиец. В деня след убийството той не отива на
работа, напива се в местния бар, говори за убийство­
то, а когато го завеждат у дома му, го чуват да казва
на жена си: „Не исках, но трябваше да го направя.“
(Твърдението му, че е имал предид напиването, а не
убийството, е отхвърлено като лъжа.) Когато полици­
ята го пита за съмнително петно върху тапицерията

278
на колата му, Андерсън отговаря, че си е било така,
когато я е купил. В хода на разследването той при­
знава, че е излъгал за петното от срам да си признае
за шамара, който някога ударил на жена си и й раз­
кървавил носа. Следователите използват това при­
знание, за да натякват непрекъснато на Андерсън, че
инцидентът го доказва като насилник, способен на
убийство, и лъжец, способен да го отрече. При пос­
ледвалите разпити Андерсън признава още нещо - че
като дванайсетгодишен е участвал в дребно сексуал­
но престъпление, което не е нанесло на момичето ни­
какви вреди и никога не е било повторено. По-късно
се оказва, че е бил не дванайсет, а петнайсетгодишен.
За следователите това още веднъж доказва, че е лъ­
жец, а също и човек със сексуални отклонения, който
може да изнасили и да убие съседката си Нанси.
Следователите викат на помощ Джо Таунсенд,
професионален полиграфист със слава на непогре­
шим в детекцията на лъжата. Таунсенд провежда тест
с две дълги серии въпроси и получава доста озада­
чаващи и противоречиви резултати. На въпросите за
извършителството на убийството отрицателните от­
говори на Андерсън оставят върху полиграмата сле­
да, която свидетелства за лъжа. Запитан за оръдието
на престъплението, къде и как го е изхвърлил, Ан­
дерсън не показва реакция на лъжец и излиза „чист“.
Казано опростено, пол и графът изкарва Андерсън
„виновен“ за убийството и „невинен“ за оръдието, с
което Нанси е жестоко намушкана и разсечена. На
въпроса откъде е взел ножа, какъв точно нож е бил и
как се е отървал от него, задържаният отговаря с „Не
знам“ и полиграмата не отчита лъжа. Таунсенд пов­
таря теста три пъти и получава едни и същи резулта­

279
ти. Накрая обявява, че заподозреният се е провалил
на полиграфа.
Преценката на полиграфиста устройва следова­
телите. Те са убедени, че са пипнали престъпника, и
подлагат Андерсън на шестдневен разпит. Аудиоза-
писите от разпита показват как той в крайна сметка
се срива и признава престъпление, което не е извър­
шил. Почти докрая обаче продължава упорито да
твърди, че е невинен и че не може да е изнасилил и
убил Нанси, тъй като няма спомен за такова нещо.
Следователите го контрират с аргумента, че убий­
ците често имат временно помрачение на паметта и
липсата на спомен не е доказателство, че не е извър­
шил престъплението. След като му казват, че жена
му е потвърдила вината му (по-късно тя отрича да
е заявявала това), Андерсън престава да се бори и
подписва самопризнание. След няколко дни той се
отказва от самопризнанията си, а след седем месеца
при идентично престъпление е заловен истинският
убиец, който признава, че убил Нанси Джонсън.
Моят анализ показва, че емоционалната реакция,
регистирана от полиграфа при отрицателните отго­
вори на Андерсън за убийството, може да се дължи
на други фактори, а не непременно на лъжа. Да си
припомним, че полиграфът всъщност улавя не самата
лъжа, а емоционалната възбуда. Следователно тряб­
ва да си изясним дали у Андерсън биха възникнали
емоции само ако е извършил престъплението. Има
ли други причини у него да се появи възбуда, дори
да е невинен? Ако има, точността на полиграфския
тест е под съмнение.
Залогът е висок - наказанието е толкова жесто­
ко, че повечето заподозрени в такова престъпление (с

280
изключение на психопати и професионални убийци)
изпитват силен страх. Но също толкова силен страх
изпитват и някои невинни. Операторите се опитват
да разсеят страховете на невинния и да подсилят
страховете на виновния, като им внушават, че по-
лиграфът е непогрешим. Но Андерсън би чувствал
силен страх от недоверие поради естеството на пред­
шестващия разпит. Криминалистите различават два
вида разговори: беседи с цел събиране на информа­
ция и разпити с обвинителен характер и презумпция
за виновност, чиято цел е да изтръгнат самопризна­
ние. При разпитите следователите често използват
силата на своята убеденост във виновността на субе­
кта и я заявяват открито, както в случая с Андерсън,
за да го принудят да се откаже от твърденията си за
невинност. Това може да пречупи виновния и да го
подтикне към признание, но, от друга страна, може
да уплаши невинния заподозрян, който вижда, че
следователите подхождат към него с предубеждение.
Андерсън е подложен на детектор на лъжата точно
след такъв разпит, продължил двайсет и четири часа
без прекъсване.
Емоционалната реакция на Андерсън, регисти-
рана от полиграфа при отговорите му за убийството,
се дължи не само на страха му, но и на чувството
му за срам и вина. Макар и невинен по отношение
на убийството, Андерсън се срамува от други две
свои провинения - че е ударил плесница на жена си
и че като млад е участвал в сексуално насилие. Той
изпитва угризения и заради опита си да скрие тези
инциденти. Следователите знаят това и го използват,
за да внушат на Андерсън, че е човек, способен да
изнасили и убие. Това подсилва чувствата му на срам

281
и вина и ги асоциира с престъплението, за което го
обвиняват.
Анализът на лъжата обяснява защо всякакви
признаци на страх, срам или вина у Андерсън (неза­
висимо дали са в мимиките, жестовете, говора, гласа,
или са дейности на ВНС, регистрирани с полиграф)
са двусмислени и некатегорични като знаци за изма­
ма. Тези емоции могат да се проявят у Андерсън и
ако е убиец, и ако е невинен. А има още един, не­
известен за следователите инцидент, който затруд­
нява преценката дали заподозреният лъже или не.
След като Андерсън излиза от затвора, журналистът
Джеймс Филан, с чиято помощ е освободен, го пита
какво може да го е „провалило“ на полиграфския
тест. Тогава Андерсън разкрива още една причина за
стресовата си реакция спрямо престъпление, което
не е извършил. В нощта на убийството, когато вля­
зъл с полицаите в къщата на Нанси, той на няколко
пъти се загледал в голото й тяло. Според него това е
отвратителна постъпка. В съзнанието си той е извър­
шил престъпление - не убийство, но все пак прес­
тъпление, което го кара да се срамува и да чувства
угризения. Освен това е премълчал за това ужасно
провинение пред следователите и полиграфиста, ко­
ето още повече подсилва чувството му за вина.
Следователите по делото на Андерсън допускат
класическата грешка на Отело. Точно като него те
правилно определят, че заподозреният е емоционал­
но възбуден, но погрешно идентифицират причината
за тези емоции, като не си дават сметка, че те могат
да се проявят независимо дали заподозреният е ви­
новен или невинен. Също както покрусата на Дез-
демона не е следствие на загубата на въображаемия

282
й любовник, така и чувствата на Андерсън на вина,
срам и страх не са свързани с убийството, а с други
негови провинения. Подобно на Отело следовате­
лите попадат в капана на собствените си предубеж­
дения към субекта. Също като него те не могат да
понесат несигурността дали субектът лъже или не.
Но фактът, че Андерсън не дава стресова реакция на
въпросите за оръжието на престъплението, е тряб­
вало да подскаже на полиграфиста, че изследваният
може да е невинен. Вместо да повтаря три пъти един
и същи тест, той е можел да състави тест по метода
на виновната осведоменост, тъй като следователите
имат информация, която е известна само на престъп­
ника, но не и на невинния.
Професионалният мошеник Хамрак и неспра­
ведливо обвиненият в убийство Андерсън илюс­
трират двата вида грешки, които силно затрудняват
разобличаването на криминално проявените лъжци.
При разпит или при полиграфски тест Хамрак си­
гурно ще е съвсем спокоен и ще изглежда напълно
невинен. Анализът показа защо опитният, професи­
оналният, „роденият“ и патологичният лъжец рядко
се издават. Хамрак е пример за човек, чиято лъжа ве­
роятно ще успее - грешка „повярвана лъжа“. Андер­
сън представлява обратното явление: невинен, опре­
делен погрешно за виновен - грешка „неповярвана
истина“.
Анализирайки тези два случая, аз нямам за цел
да призова да бъде забранена употребата на полигра-
фа или на поведенческите знаци при криминалните
разследвания. Дори да искаме, ние няма да преста­
нем да разчитаме на поведенческите знаци - човек
винаги базира част от впечатленията си именно на

283
тях. Експресивното поведение на индивида е осно­
вен източник на информация не само за това дали
е искрен, но и доброжелателен, радушен, властен,
привлекателен или привлечен, интелигентен, заин­
тересован, отзивчив и пр. Обикновено тези впечат­
ления се създават несъзнателно, без да си даваме
сметка точно кой поведенчески знак ни е повлиял.
Но както вече обясних в шеста глава, грешките ще
намалеят, ако решенията се вземат не интуитивно, а
на базата на ясни критерии. Ако човек съзнава източ­
ниците на своите впечатления и следва ясни правила
при интерпретацията на конкретни поведения, щс
бъде по-лесно да се коригира. Ще съществува база,
върху която оценката му ще може да се оспори - от
колегите му, а също и от оценения субект - и уроци­
те от практиката ще могат по-добре да се използват.
Повечето полицейски обучителни програми не отде­
лят достатъчно внимание на поведенческите знаци.
Допускам, че следователите рядко имат знания за ба­
зата, върху която основават интуитивното си реше­
ние за вината или невинността на един заподозрян.
Курсовете за оператори-полиграфисти подчертава!
важността на невербалните знаци за измама, но ин­
формацията е непълна и доста остаряла, като не се
обръща достатъчно внимание на случаите, в които
знаците са безполезни или подвеждащи.
Не е възможно да се забрани интерпретацията
по поведенческите знаци в криминалните разслед­
вания. Не мисля, че правосъдието би спечелило от
това. Има измами с фатални последици, за разкри­
ването на които трябва да се впрегнат всички поз­
волени от закона средства, за да не бъдат вкарани в
затвора или екзекутирани невинни хора, а убийци да

284
избегнат наказание. Затова аз апелирам решенията
при интерпретация на поведенческите знаци да се
вземат по-рационално, по-предпазливо и на по-ясна
основа. Отново подчертавам, че има потенциални
грешки, които могат да се избегнат, ако изобличите-
лят внимателно премисли всеки от въпросите в пред­
ложения от мен списък (Таблица 4 в Приложението),
за да прогнозира шансовете си да залови лъжата или
да разпознае истината. Вярвам, че ако следователите
бъдат обучени да забелязват поведенческите знаци,
да избягват рисковете и да правят анализ на лъжа­
та, те ще станат по-прецизни и по-неподатливи към
грешки „неповярвана истина“ или „повярвана лъжа“.
Но за да се разбере дали съм прав, са нужни полеви
изследвания върху следователи и заподозрени. Та­
кива изследвания бяха започнати и резултатите бяха
обнадеждаващи, но за съжаление работата не беше
доведена до край.
Има случаи, в които последиците от лъжата
може да са още no-трагични отколкото при поли­
цейските разследвания, а разкриването й - още по-
трудно и опасно. Това са срещите между държавни
лидери при международни кризи. Цената на погреш­
ната преценка - „неповярвна истина“ или „повярва­
на лъжа“ - е по-висока отколкото при най-подлата
криминална измама. Политологът Александър Грот
е един от малкото изследователи, които подчертават
важността от правилна детекция на лъжата в този
контекст: „Задачата да се прозрат истинските наме­
рения, настроения и степента на искреност на про­
тивостоящата страна е от критична важност за всяка
политика.“ Въпреки че никой национален лидер не
би искал да си създаде лоша слава на лъжец, поня­

285
кога си струва. Според политолога Робърт Джарвис:
„Успешната измама може да промени съотношението
на силите в международната система. Ако една дър­
жава успее да завоюва доминантна позиция в света
с цената на една лъжа, какво значение има, че ще се
сдобие с лоша репутация!“
Хенри Кисинджър не би се съгласил. Според
него хитростите и лъжите не са разумна политика:
„Само романтиците си мислят, че могат да надделеят
в преговори чрез хитри номера... Лукавството не е
път на мъдростта, а на провала. Дипломатът е прину­
ден да работи с един и същи човек отново и отново,
а ще го излъже максимум веднъж - и то с цената на
трайно развалени отношения.“ Въпреки че Кисин­
джър не иска да признае важната роля на измамата
в дипломацията, собствената му кариера е пълна с
примери за прикриване и полуприкриване на исти­
ната, както и много случаи, в които се опитва да про­
зре дали опонентите му премълчават или изопачават
някои факти.
Сталин го е казал най-безцеремонно: „Думите
на дипломата не трябва да имат нищо общо с дела­
та му - иначе що за дипломация е това?... Хубавите
думи са прикритие за лоши деяния. Честна диплома­
ция е точно толкова възможна колкото суха вода или
желязно дърво.“ Това, разбира се, е твърде крайно
изказване. Понякога дипломатите говорят честно,
но невинаги и определено не когато искреността им
би навредила на националния интерес. Когато този
интерес безспорно се обслужва от една-единствена
възможна политика, това е ясно и за другите страни
и едва ли някой би прибегнал до лъжа, защото ще е
твърде явно. Но ситуацията невинаги е толкова ед­

286
нозначна. Често една нация подозира, че друга на­
ция се домогва до целите си чрез потайни ходове,
мошеничества и фалшиви прокламации, независимо
че рано или късно перфидните й действия ще изля­
зат на повърхността. Тогава не е достатъчно да се
анализират националните й интереси и да се следят
официалните й изявления. И честната, и нечестната
страна ще твърдят, че са благонадеждни. Както пише
Джарвис: „И да смятат, и да не смятат да излъжат
[относно забраната на ядрените опити], руснаците
ще създадат впечатление за честност. И искреният,
и лъжецът ще отговорят положително, ако ги питате
дали говорят истината.“
Затова не е никак чудно, че правителствата тър­
сят начини да разпознават лъжите на съперниците
си. Международните измами се извършват в най-раз­
личен контекст и е най-различни цели. Един възмо­
жен контекст, както вече споменах, е среща между
национални лидери и високопоставени лица за раз­
решаването на международна криза. Всяка от стра­
ните може да блъфира, да слага на масата оферти,
които не отразяват крайните й цели, и да прикрива
истинските си намерения. И още нещо - всяка иска
опонентите й да разбират правилно заплахите й, ко­
гато не блъфира, когато офертите й са окончателни, а
намеренията - реални.
Умението да лъжеш и да разпознаваш лъжата е
много важно и при изненадващите нападения. По-
литологът Майкъл Хандел описва следния случай
от историята на Арабско-израелската война от 1967,
известна още като Шестдневната война: „На 2 юни
1967 израелското правителство се убеждава, че вой­
ната е неизбежна. Проблемът е как да бъде прове­

287
дена успешна изненадваща атака, след като и двете
страни са напълно мобилизирани и в пълна бойна
готовност. За да скрие намеренията на Израел за на­
падение, израелският министър на отбраната Моше
Даян заявява пред британски журналист, че за Из­
раел е едновременно и твърде рано, и твърде късно
да започва война. Той повтаря същото на пресконфе­
ренция на 3 юни.“ На 5 юни Израел нанася изненад­
ващ удар и въпреки че лъжата на Даян е само част
от целия план, тя несъмнено допринася за успеха на
операцията.
Друго приложение на измамата е заблуда на про­
тивника относно военната мощ на страната. Анали­
зът на Бартън Уейли за тайното превъоръжаване на
Германия между 1919 и 1939 година дава много при­
мери за ловката игра на германците:
„През август 1938 г., докато Судетската криза
ескалира под натиска на Хитлер, главнокомандващи­
ят на немските военновъздушни сили „Луфтвафе“
райхсмаршал Херман Гьоринг кани ръководителите
на френската авиация на инспекционна обиколка.
Генерал Жозеф Вюлмен, началник на Щаба на Во­
енновъздушните сили на Франция, приема с готов­
ност. Немският генерал Ернст Удет взема Вюлмен с
личния си куриерски самолет... Докато Удет снижа­
ва своя маломощен самолет с възможно най-ниска
скорост, внимателно планираният момент настъпва:
наблизо профучава със свистене и с рев изтребител
„Хенкел-100“ (Не-100). Двата самолета кацат и нем­
ците посрещат зашеметените си френски гости...
„Кажи, Удет - обръща се към генерала немският му
колега Милх с престорена небрежност, - докъде стиг­
нахме с масовото производство на тези бойни само-

288
лети?“ Удет отвръща моментално като по сценарий:
„О, втората производствена линия е готова, а до две
седмици излиза трета.“ Вюлмен потъва в униние и
измърморва, че е „потресен“... Френската делегация
се завръща в Париж е пораженческата констатация,
че Луфтвафе е непобедима.“
Изтребителят Не-100, представен като толкова
мощен е помощта на този малък трик, бил една от
само три произведени машини. Този вид блъфиране
и създаване на впечатление за непобедима въздушна
сила „...се превръща във важна част от стила на пре­
говаряне на Хитлер и води до серия бляскави успе­
хи. Така наречената „политика на омиротворяване“,
чийто радетел става Чембърлейн, е основана отчасти
на страха от Луфтвафе“, пише Майкъл Хандел.
Международните измами невинаги предполагат
директен контакт между лъжеца и жертвата (те мо­
гат да се осъществяват чрез камуфлаж, чрез фалши­
ви комюникета и пр.), но както тези примери показ­
ват, понякога лъжата е лице в лице. За разкриването
й не може да се използва средство като полиграфа, за
което е необходимо съгласието на опонента да бъде
измерена откровеността му. Затова интересът в по­
следните десетилетия се насочи към поведенческите
знаци за измама и научните проучвания за тях. Как­
то обясних в първа глава, предупрежденията ми за
възможните опасности, които отправих към предста­
вители на нашето и други правителства, нямаха осо­
бено въздействие. Именно това е една от причините
да напиша тази книга - да апелирам още веднъж и
още по-настоятелно за предпазливост, като се надя­
вам да бъда чут от по-широк кръг хора от неколци­
ната чиновници, е които съм разговарял. Както при

289
криминалните измами, и тук решенията са трудни.
Понякога по поведенческите знаци може да се разбе­
ре дали даден национален говорител лъже, но поня­
кога не може. Проблемът е да се установи кога това
е невъзможно и кога интерпретацията на лидери и на
експерти може да ги заблуди.
Нека да се върнем към примера, който използ­
вах в самото начало на тази книга - първата среща
между Чембърлейн и Хитлер в Берхтесгаден на 15
септември 1938 г., петнайсет дни преди Мюнхенска­
та конференция. Целта на немския канцлер е да убе­
ди Чембърлейн, че не планира война срещу Европа,
а само иска да реши проблема със судетските немци
в Чехословакия. Той предлага в чехословашката об­
ласт Судетия, населена предимно с немци, да бъде
проведен плебисцит и територията да бъде присъеди­
нена към Германия, ако хората гласуват за това. Ако
Британия приеме този план, заявява Хитлер, войната
ще бъде избегната. Всъщност фюрерът вече е решил
да започне война. Той е мобилизирал армията си за
нападение срещу Чехословакия на 1 октомври и аг­
ресивните му планове не се изчерпват е това. При­
помням ви думите на Чембърлейн в писмо до сестра
му, които вече цитирах: „...Хитлер е човек, на чиято
дума може да се разчита.“ В отговор на критики от
опозиционната Лейбъристка партия Чембърлейн оп­
исва Хитлер като „крайно необикновена личност“,
„човек, който ще си изпълни обещанието“.
След седмица Чембърлейн има втора среща
с Хитлер в Годесберг. Той поставя нови искания -
немските войски да окупират областите със судет-
ски немци незабавно, а плебисцитът ще се проведе
по-късно, след окупацията. Освен това претенди­

290
ра за по-големи територии от преди. След срещата,
убеждавайки своето правителството да приеме тези
искания, Чембърлейн казва: „За да се разберат дейст­
вията на хората, необходимо е да се анализират мо­
тивите им и начинът им на мислене... Мисленето на
хер Хитлер е едностранчиво и силно предубедено
по някои въпроси, но той не би измамил съзнателно
човек, когото уважава и е когото от известно време
преговаря. А аз съм убеден, че той ме уважава. Ко-
гато хер Хитлер заяви, че има намерение да направи
нещо, сигурно е, че ще го направи.“ След този цитат
историкът Телфорд Тейлър задава въпроса: „Наисти­
на ли Хитлер е успял напълно да заблуди Чембър­
лейн, или Чембърлейн заблуждава колегите си, за да
ги накара да приемат исканията на Хитлер?“
Да предположим, че Чембърлейн наистина е
повярвал на Хитлер, поне на първата им среща в
Берхтесгаден, и да анализираме лъжата. Въпреки
че залогът е висок, Хитлер най-вероятно не изпитва
естествения страх от разобличаване, защото има до­
броволна жертва. Той знае, че ако Чембърлейн прозре
лъжата, ще трябва да признае, че цялата му „полити­
ка на омиротворяване“ се е провалила. А към момен­
та тази политика все още не буди срам, а възхище­
ние, макар че след няколко седмици това рязко ще се
промени. С изненадващото нападение на Германия
ще стане ясно, че Чембърлейн е изигран - Хитлер е
решен да завладее Европа. Но ако си представим, че
Хитлер бе изпълнил честно и почтено всички дого­
ворки и споразумения, Чембърлейн щеше да се рад­
ва на световна слава, че е избавил Европа от война.
Затова при срещата им Чембърлейн горещо иска да
му вярва и фюрерът го знае. Страхът му от разобли­

291
 чаване намалява и от друг фактор - той отлично знае
кога и как ще трябва да излъже, така че може да се
подготви предварително и да отрепетира думите си.
Той няма никаква причина да чувства срам или вина
от акта на лъжата. Според много политолози лъжи­
те са нещо нормално и очаквано в международната
дипломация, освен ако не накърняват националния
интерес. Единствената емоция, с която канцлерът
е можел да се издаде, е удоволствие от лъжата. Ис­
торическите данни сочат, че той изпитва истинска
наслада от умението си да надхитри англичаните, а
присъствието на други немци, които наблюдават спо­
лучливото му изпълнение, сигурно засилва приятна­
та възбуда от начина, по който прави Чембърлейн на
глупак. Но Хитлер е умел лъжец и явно не е оставил
тези чувства да се проявят.
Когато лъжецът и мишената му са представители
на различни култури и говорят различни езици, дете­
кцията на лъжата се затруднява още повече по някол­
ко причини. Дори в изпълнението на Хитлер да има
грешки, Чембърлейн трудно ще ги забележи, дори и
да не беше доброволна жертва. Първо, разговорът им
се води с посредничеството на преводачи. Това дава
на лъжеца две преимущества: преводът покрива евен­
туалните вербални грешки - грешки на езика, твърде
дълги паузи и пр. - и дава на говорещия време да по­
мисли и внимателно да формулира следващата пор­
ция от лъжата. Дори ако слушателят разбира езика на
лъжеца, той все пак не му е роден и е вероятно да из­
пусне тънкости в избора на думи и в тона, които биха
могли да представляват знаци за измама.
Националните и културни различия могат да
затруднят и интерпретацията на гласовите, мими­

292
ческите и телесните знаци за измама. Всяка култура
има свои норми за говорния стил, които до известна
степен предписват скоростта на говорене, тона и си­
лата за гласа, както и използването на жест и мимика
за илюстриране на речта. Фациалните и вокалните
изражения на емоция се диктуват също от онова, ко­
ето в пета глава нарекох правила за демонстрация на
чувства - те също варират от култура на култура. Ако
изобличителят не ги познава и не отчита възможните
различия, той рискува да ги изтълкува неправилно и
да вземе истината за лъжа или обратно.

Седнали, отляво надясно: Антоли Добринин,

Андрей Громико, Джон Ф. Кенеди

293
 Специалисти в разузнаването може би ще ме
запитат дали предлаганият от мен разбор на срещи­
те Хитлер-Чембърлейн е бил осъществим и в онзи
исторически момент, когато пълната картина е била
неясна. Защото ако е възможен чак сега, когато са
известни всички факти, то анализът на лъжата не е
от практическа полза за главните действащи лица и
съветниците им. Историческите материали, с които
съм запознат, говорят, че много от моите заключения
са били очевидни и тогава, през 1938 - поне за някои
хора. Чембърлейн е имал толкова огромен интерес
да повярва на Хитлер, че ако не самият той, то поне
околните е трябвало да осъзнаят необходимостта да
бъде по-внимателен и по-скептичен към преценката
си за искреността на немския канцлер. Но според
мнозина Чембърлейн е имал чувство за превъзход­
ство над политическите си колеги, отнасял се е сниз­
ходително към тях и сигурно не би се вслушал в ни­
какви предупреждения.
Желанието на Хитлер да измами Англия е оче­
видно още преди срещата в Берхтесгаден. Дори не
е нужно Чембърлейн да е чел или повярвал на „Мо­
ята борба“. Делата на канцлера говорят достатъчно
красноречиво - например тайното му нарушаване
на Англо-германската военноморска конвенция и
лъжите му относно намеренията му към Австрия.
Преди срещата Чембърлейн дори изказва подозре­
ние, че Хитлер лъже за Чехословакия, докато всъщ­
ност има таен план да завладее Европа. Освен това
фюрерът е имал репутация на умел лъжец - не само
в дипломацията и военните маневри, но и в лични
срещи. Той е можел да омайва жертвата си с чар и
да я сплашва с изблици на гняв, да сдържа и да си­

294
мулира чувства, да представя лъжливи планове и
намерения.
Експертите в областта на англо-немските отно­
шения през 1938 година ще преценят дали съм прав,
но аз смятам, че и тогава се е знаело достатъчно, за
да може да се отговори на въпросите в предложения
от мен списък (вж. Таблица 4 в приложението). Не
твърдя, че такъв анализ щеше да предскаже с абсо­
лютна сигурност, че Хитлер ще излъже, но щеше да
предскаже, че ако излъже, Чембърлейн не би раз­
брал. И други поуки могат да се извлекат от срещата
на Чембърлейн с Хитлер, но ще е по-добре да ги об­
съдим после, след като разгледаме още един пример
за лъжа на държавен лидер и поведенческите знаци,
по които е можело да бъде заловена.
В разгара на Кубинската (Карибската) ракетна
криза, на 14 октомври 1962 г., вторник, два дни пре­
ди срещата му с министъра на външните работи на
СССР Андрей Громико, президентът Джон Ф. Кене-
ди е информиран от старшия съветник Макджордж
Бънди, че по неопровержими данни, заснети от въз­
душен разузнавач U-2, СССР разполага ядрени ра­
кети в Куба. Слухове за това се носят и преди, но
предвид наближаващите президентски избори през
ноември Хрушчов (по думите на политолога Греъм
Алисън) е „уверил президента в пряк личен контакт,
че разбира вътрешнополитическия проблем на Ке-
неди и няма да направи нищо, с което би го услож­
нил. Хрушчов специално му поднася твърдите си
уверения, че СССР няма да разполага балистични
ракети в Куба“. Като разбира, че Хрушчов го е из­
мамил, Кенеди е „разярен“ (според историка Артър
Шлезинджър), но според други очевидци запазва

295
самообладание и изразява само изненада. Робърт
Кенеди пише: „Когато експертите от ЦРУ ни по­
казаха снимките, направени от U-2, осъзнахме, че
всичко е било лъжи - огромен куп лъжи.“ Главните
президентски съветници веднага се събират, за да
обсъдят ответната реакция. Президентът настоява
разкритието да остане в тайна, докато подготвят
план за действие. „Секретността беше от първос­
тепенно значение и президентът каза много ясно,
че е твърдо решен поне веднъж в историята си Ва­
шингтон да не допусне изтичане на информация“
(по данни на съветника Роджър Хилсмън).
Два дни по-късно, в четвъртък, 16 октомври,
докато съветниците все още дебатират какъв курс
да бъде предприет, президентът Кенеди се среща с
Громико. „Громико се намираше в САЩ от повече от
седмица“, пише историкът Дейвид Детцер, „макар
че никой от американската администрация не знаеше
защо. Той бе отправил искане за среща с президента,
като връчването му почти съвпадаше с получаване­
то на фотографските данни от разузнавача U-2. Дали
руснаците го бяха засекли? Дали искаха срещата, за
да усетят реакцията на Кенеди? Дали пък нямаше да
използват аудиенцията, за да съобщят на Вашингтон,
че в същия момент Хрушчов разкрива картите си
пред света и обявява удар, изпреварвайки реакцията
на САЩ?“
С наближаването на срещата Кенеди изглежда
„притеснен, но успява да се усмихне, посрещайки
Громико и съветския посланик Анатоли Добринин в
кабинета си“ (по данни на съветника Тед Соренсен).
Все още без конкретен план за действие, Кенеди дър­
жи да запази в тайна от Громико откритието си за

296
съветските ракети, за да не даде на руснаците допъл­
нително предимство.*
Срещата започва в 17:00 часа и продължава до
19:15. От американска страна присъстват държавни­
ят секретар Дийн Ръск, бившият посланик на САЩ
в СССР Луелин Томпсън и Мартин Хилдебранд,
завеждащ немския отдел във външнополитическия
офис. Руската страна е представена от посланик До-
бринин, Владимир Семенор, заместник-министър на
външните работи, и още един висш чиновник. При­
състват и преводачи от двете страни. „Кенеди сяда в
люлеещия се стол срещу камината, а Громико - на
бежовото канапе от дясната му страна. Влизат фото­
репортери, правят снимки за поколенията и излизат.
Руснакът се обляга на една от раираните възглавни­
ци и започва изявлението си“, пише Детцер.
След като говори доста дълго за Берлин, Громи­
ко най-сетне споменава Куба. Ето разказът на Робърт
Кенеди: „Громико каза, че от името на министър-
председателя Хрушчов и от името на целия Съветски
съюз би желал да призове САЩ и президента Кенеди
към намаляване на напрежението по отношение на
Куба. Президентът слушаше с удивление, но също и
с възхищение от дръзката самоувереност на Громи­
ко... После президентът заговори твърдо, с огромно
самообладание, въпреки че беше афектиран.“ Журна­
листът Ели Абел разказва: „Президентът даде на Гро­
мико явен шанс да признае истинските факти, като
му припомни многократните уверения на Хрушчов

* По този въпрос източниците не са единодушни. Докато Соренсен твърди, че

Кенеди не е имал никакви съмнения относно необходимостта да премълчи фа­
кта пред Громико, според други той веднага след срещата е попитал съветници­
те си дали не е сбъркал, като не му е казал истината. - Б.а.

297
и Добринин, че ракетите в Куба не са нищо повече
от противовъздушни оръжия... Громико упорито пов­
таряше старите уверения, които вече бяха доказани
лъжи. Но президентът не го контрира с факти.“ Ке-
неди остана „невъзмутим и не показа ни най-малък
признак на напрежение или гняв.“ (по Соренсен)
На излизане от Белия дом Громико е обхванат
от „необичайна веселост“ (по Абел). На въпрос на
репортери за резултатите от срещата „Громико се ус­
михва, явно в добро настроение, и казва, че разгово­
рът е бил „полезен, много полезен“ (по Соренсен).
Робърт Кенеди разказва: „Влязох при президента
малко след като руснаците излязоха от Белия дом.
Може да се каже, че той беше много недоволен от
разговора с Громико.“ „Каза, че е умирал от желание
да му разкрие фактите в лицето“ (по Детцер). Влязо­
ха съветниците Робърт Ловет и Макджордж Бънди и
Кенеди им рече: „Преди десет минути в този кабинет
Громико наговори повече нагли лъжи, отколкото бях
чувал за такова кратко време. А докато отричаше за
ракетите, снимките с установките им, фотографира­
ни съвсем отблизо, лежаха в средното чекмедже на
бюрото ми. Изпитвах огромно изкушение да му ги
покажа.“ (по Детцер).
Нека първо анализираме поведението на посла­
ник Добринин. Той вероятно е единственият участ­
ник в срещата, който не лъже. Според Робърт Кенеди
руснаците са скрили от Добринин истинското поло­
жение, тъй като не са имали доверие в уменията му на
лъжец. Той смята, че посланикът е бил искрен с него,
когато в по-раншни разговори е отричал за ракетите
в Куба. Не е необичайно посланик да бъде заблужда­
ван от собственото си правителство с подобна цел.

298
Джон Ф. Кенеди прави същото, като не информира
посланика в ООН Адлай Стивънсън за Залива на
свинете. Японският посланик също не е бил инфор­
миран за Пърл Харбър, нито немският в Москва - за
плана „Барбароса“ за нахлуване в Съветския съюз.
Между юни 1962, когато се смята, че е взето реше­
нието за разполагане на балистични ракети в Куба, и
описаната среща в средата на октомври, съветското
ръководство използва Добринин и Георги Болшаков,
пресаташе в съветското посолство, за отправяне на
многократни уверения към различни членове на пре­
зидентската администрация (Робърт Кенеди, Честър
Баулс, Соренсен), че Москва изобщо няма такива
намерения. Не е било нужно Болшаков и Добринин
да знаят истината. Хрушчов, който, разбира се, я
знае, не се е срещал лично с никого от американска­
та страна до 14 октомври, два дни преди разговора
между Громико и Кенеди в Белия дом. На тази дата
Хрушчов се среща в Москва с американския посла­
ник Фой Коулер и отрича в Куба да са разположени
ракети. Това е първият път, в който руснаците риску­
ват лъжите им да станат явни, ако Хрушчов или два
дни след това Громико допусне грешки.
На срещата в Белия дом има две лъжи - една на
Кенеди и една на Громико. На мнозина ще се стори
странно, че използвам думата лъжа по отношение
на Кенеди, а не само на Громико. Повечето хора не
обичат тази дума да се споменава по адрес на лично­
сти, които будят възхищение, защото смятат (за раз­
лика от мен), че лъжата е по същество морално зло.
Действията на Кенеди отговарят на моята дефини­
ция на прикриване - лъжа, при която се премълчава
информация. И двамата държавни мъже крият нещо,

299
което знаят: че в Куба са разположени ядрени ракети.
Анализът ми ще покаже, че у Кенеди е по-вероятно
да се появи знак за измама отколкото у Громико.
И двамата са се подготвили добре - имали са
предостатъчно възможности да обмислят предва­
рително репликите си и линията си на поведение,
така че прикриването не би трябвало да е проблем.
И двамата навярно чувстват страх от разобличаване,
защото залогът е изключително висок. Предполагам,
че „притеснението“, което според очевидци е усещал
Кенеди, е било именно страх от разобличаване. За
него може би залогът (а оттам и страхът) е по-голям
отколкото за Громико. САЩ все още не са решили
как да действат. На този етап дори разузнавателните
данни за броя на ракетите и степента им на готов­
ност не са съвсем пълни. Съветниците са на мнение,
че информацията трябва да остане в тайна, докато
САЩ оформи плана си на действие, защото иначе с
лавирания и заплахи Хрушчов ще усложни нещата
и ще спечели тактическо предимство. Според Мак-
джордж Бънди, „Беше много важно да оставим рус­
наците да продължат да се преструват - по твърде
нескопосан начин, — че не са направили онова, което
за всички беше очевидно.“ На руснаците също им е
нужно време, за да завършат изграждането на ракет­
ните си бази, но за тях няма съществено значение в
кой точно момент американците ще разберат за ра­
кетите - рано или късно разузнавачите U-2 ще ги
засекат, а може би са ги засекли.
Дори ако допуснем, че залогът е еднакъв и за
двамата държавни мъже, Кенеди все пак има осно­
вание да изпитва по-силен страх от разобличаване,
тъй като вероятно е по-малко уверен от Громико в

300
уменията си на лъжец. Той определено няма опита
на съветския министър. Самоувереността на Громи­
ко сигурно нараства и от това, че година преди това,
на срещата на високо равнище във Виена, у Хрушчов
се е оформило мнението, че Кенеди е доста слаб и
манипулируем.
Освен по-силния страх от разобличаване Кенеди
има допълнителната тежест да прикрива още някол­
ко емоции. Според цитираните източници по време
на срещата той изпитва „ удивление“, „възхищение“
и „недоволство“. Проявата на някое от тези чувства
може да го издаде, тъй като в дадения контекст то би
означавало, че знае, че руснаците го лъжат. От друга
страна, Громико сигурно изпитва удоволствие от лъ­
жата, което обяснява „необичайната му веселост“ на
излизане от Белия дом.
Вероятността да изтече информация или да има
сигнал за измамно поведение не е голям, тъй като
и двамата мъже са опитни, с висока степен на са­
моконтрол и умеят да сдържат емоциите си. И все
пак напрежението върху Кенеди е по-голямо - той
има повече емоции и по-малко опит и самоувере­
ност като лъжец. Културните и езиковите различия
биха скрили евентуални грешки, които могат да го
издадат, но посланик Добринин вероятно ще ги за­
бележи. След дългия престой в страната той познава
изключително добре американския начин на държа­
ние, владее свободно езика, а има и предимството да
е само в ролята на наблюдател, тоест може да съсре­
доточи цялото си внимание върху „заподозрения“. В
подобно положение е и посланик Томпсън - той е в
най-добра позиция да забележи евенуални знаци за
измама у Громико.

301
 Тъй като не разполагам с информация за сре­
щата от руска страна, мога само да гадая дали До-
бринин е усетил истинската ситуация. Според някои
сведения той е бил изумен и видимо потресен, кога-
то четири дни по-късно държавният секретар Дийн
Ръск го информира, че САЩ са засекли ракетите и
започват морска блокада. Реакцията му се привежда
като доказателство, че руснаците не са разбрали, че
американците са ги разкрили. А твърде е възможно
Добринин да е бил държан на тъмно от своето пра­
вителство и за първи път да чува, че в Куба са раз­
положени ракети. Не е изключено и да е знаел, и да
е бил „изумен и потресен“ от решението на САЩ за
военен отговор. Повечето анализатори са единодуш­
ни, че СССР не е очаквал Кенеди да реагира с военни
действия.
Целта ми не е да стигна до твърдо заключение
дали лъжата на Кенеди е била разкрита, а да обясня
защо е имало вероятност това да стане и да демон­
стрирам, че дори тогава нямаше да бъде никак лесно
да се забележат знаци за измама. Твърди се, че Кене­
ди не е доловил у Громико никакъв признак за лъжа.
Не е било и нужно - той е знаел истината и, въоръжен
с разузнавателните данни, е можел да се наслаждава
на изкусността на съветския външен министър.
Анализирайки тези две междудържавни измами,
аз твърдя, че Хитлер, Кенеди и Громико са „родени“,
„естествени“ лъжци - находчиви, изобретателни във
фалшификациите, надарени с красноречие и с талант
да убеждават. Смятам, че всеки политик, който се е
издигнал благодарение на умението да дебатира, да е
добър оратор, да се справя ловко с журналистически
въпроси, да поддържа бляскав имидж по радиото и

302
на екрана, има качества на естествен лъжец. (Громи­
ко се е издигнал по други механизми, но е съумял да
оцелее в тежки битки и до 1963 година е вече напъл­
но обигран и в дипломацията, и във вътрешнопар­
тийните борби.) Такива хора са убедителни - това е
част от арсенала на професията им. Ако решат да си
послужат с лъжа, те имат всички необходими атри­
бути да успеят.
Разбира се, има и други пътища към политиче­
ската власт. Уменията, съществени в междулично­
стните измами, не са наложителни за осъществяване
на военен преврат. Политикът може да добие властта
си по наследство или да се издигне чрез бюрократич­
на ловкост, или да надвие вътрешните си съперници
с тайни маневри. За това не са необходими разговор­
ните умения, характерни за „родения“ лъжец. Този
особен дар-слово - способността да прикриваш и да
фалшифицираш, докато говориш, да подкрепиш това
е подходяща мимика и жест - е необходим само ако на
лъжеца се наложи да застане лице в лице с жертвата
си. Но лъжата може да се осъществи и чрез писмена
комуникация, чрез посредници, чрез пресрилийси,
чрез военни действия и т. н. Всяка форма на лъжа
обаче би се провалила, ако лъжецът няма стратеги­
чески умения - способността да предвиди ходовете
си и тези на жертвата. Вярвам, че всички политиче­
ски лидери трябва задължително да притежават ос­
тър ум и стратегическо мислене, докато риторичните
умения са само допълнително оръжие, което би им
позволило да надхитрят съперниците си в личен раз­
говор с тях, както в случаите, които описах.
Не всеки е способен или склонен да излъже. Но
политическите лидери го правят с готовност - поне в

303
определени обстоятелства и с определени цели. Дори
Джими Картър, който спечели президентския пост
с обещанието, че никога няма да излъже американ­
ския народ, и после демонстрира това, като призна
за похотливите си фантазии в интервю за „Плейбой“
- дори той след това излъга, като скри плановете си
да освободи заложниците в Ирак с военна операция.
Специалистите по военни измами се опитаха да иден­
тифицират световни лидери, които проявяват по-го-
ляма склонност към лъжи. Има хипотеза, че такива
лидери произхождат от култури, в които измамата се
толерира, но доказателствата, че такива култури съ­
ществуват, са твърде слаби. Друга недоказана идея е,
че по-склонни към лъжа са лидерите, които играят
силна роля при военните решения, особено в дикта­
тури. Изследователите искаха да изработят архетип
на такава личност на базата на исторически материа­
ли. Опитите не успяха, но знаем твърде малко за из­
следването, за да преценим причините за това.
Така или иначе, няма категорични доказател­
ства, че политическите лидери са по-надарени като
лъжци или са по-склонни към лъжа отколкото, да ре­
чем, висшите мениджъри. Но ако тази теза се окаже
вярна, това прави международните измами още по-
трудни за разкриване и предполага изобличителят да
е наясно с изключенията - тоест да идентифицира
онези държавни ръководители, които не притежават
качества на лъжци.
Нека сега разгледаме другата страна на мо­
нетата - дали държавните глави имат по-добри от
средните способности като изобличители. Изслед­
ванията показват, че някои хора са необикновено
талантливи в залавянето на лъжата и че това умение

304
не е свързано с умението да лъжеш. За съжаление
тези изследвания са направени със студенти и засе­
га не са провеждани експерименти със субекти, ко­
ито са на ръководни длъжности в различни видове
организации. Ако данните покажат, че такива хора
са опитни „ловци на лъжи“, то тогава би станало
възможно да се идентифицира умелият изобличи-
тел априори, без тестуване в пряк контакт. Така от
информацията, достъпна за даден държавен глава,
ще може да се направи извод за таланта му като
изобличител и политическият лидер от противосто­
ящата страна ще може предварително да прецени
какви са шансовете да бъде заловен, ако реши да си
послужи с лъжа.
Политологът Грот обаче твърди - според мен
убедително, че държавните глави са необикновено
слаби изобличители и отстъпват на професионал­
ните дипломати в умението да преценят характера и
правдивостта на своите опоненти: „Държавните гла­
ви и външните министри често нямат елементарни
комуникационни умения и умения за водене на пре­
говори, а понякога им липсва също информация, ко­
ято да им позволи да направят компетентна преценка
за своите съперници.“ Политологът Джарвис е на
същото мнение, като добавя, че държавните глави са
склонни да надценяват уменията си на изобличите­
ли, ако „издигането им на власт е отчасти следствие
на проницателността им по отношение на техните
конкуренти“. Дори един лидер да е прав в убежде­
нието си, че е умел изобличител, той може да не си
даде сметка, че е значително по-трудно да се залови
лъжата, когато заподозреният е от друга култура и
говори друг език.

305
 По-рано нарекох Чембърлейн „доброволна жерт­
ва“, защото в ревностните си усилия да избегне вой­
ната отчаяно иска да повярва на Хитлер и надценява
способността си да разгадае характера му. Британ­
ският министър-председател далеч не е глупак, нито
е сляп за възможността Хитлер да го лъже. Но Чем­
бърлейн има много силен мотив да иска да се довери
на Хитлер - противното би значело, че войната е не­
избежна. Такива грешки и неправилни преценки за
умението им да прозрат една лъжа не са необичайни
за държавните глави, смята Трос. Аз лично мисля, че
те са още по-вероятни в случаите, когато залогът е
изключително висок. Тогава щетите може да са най-
големи и именно затова националният лидер лесно
може да стане доброволна жертва на противника си.
Нека разгледаме още един пример на същото яв­
ление. За да уравновеся везните, този път избрах по­
литическия опонент на Чембърлейн - Уинстън Чър­
чил. В книгата си The Hinge of Fate Чърчил пише, че
Сталин често „използва името Русия по отношение
на Съветския съюз и често споменава Бога“, което
го кара да си мисли, че е запазил част от религиозни­
те си убеждения. При друг случай, след завръщането
си от Ялта през 1945 г., Чърчил защитава вярата си в
обещанията на Сталин: „Руснаците държат на дума­
та си. Не знам друго правителство, което да стои зад
поетите ангажименти толкова твърдо колкото руско­
то“ (по Грот). Един от биографите на Чърчил казва:
„... въпреки всичко, което знаеше за съветското ми­
нало, Уинстън беше готов да превъзмогне съмнени­
ята си към Сталин и да повярва в намеренията му.
За него беше трудно да се отнася е недоверие към
почтеността на висшите държавни мъже, е които си

306
партнираше“ (по Грот). Сталин не му отвръща със
същото уважение. Милован Джилас цитира разговор
със Сталин от 1944 г.: „Може би си мислиш, че като
сме съюзници с англичаните, сме забравили кои са те
и кой е Чърчил. За тях няма нищо по-сладко от това
да изиграят партньорите си. Чърчил е човек, който,
оставен без надзор, ще ти измъкне копейката от джо­
ба“ (по Грот). Чърчил е толкова съсредоточен върху
разгромяването на Хитлер и така силно се нуждае от
помощта на Сталин, че става доброволна жертва на
неговите измами.
В тази глава отделих повече внимание на изма­
мите между държавници отколкото на други форми
на лъжа. Направих го не защото политиката е най-
обещаващият контекст за детекция на лъжата по по­
веденческите знаци, а защото е най-опасният. Там
цената на погрешните преценки може да е изключи­
телно висока, а измамите - фатални. И също както в
криминалистиката няма смисъл да се привеждат ар­
гументи срещу употребата на поведенческите знаци.
Никоя нация няма да спре да ги използва. Присъщо
на човешката природа е да събира подобна инфор­
мация, поне неофициално, по поведенчески следи.
Затова, също както подчертах и по отношение на
полицейските разпити, опасността от грешки ще на­
малее, ако участниците и съветниците им подходят
съзнателно и рационално към преценките си, а не
разчитат единствено на нюх и интуиция.
Дори да бе възможно да се забрани интерпрета­
цията на поведенческите знаци за измама при меж­
дународни срещи, не мисля, че това ще е от полза.
Близката история е пълна с примери за позорни меж­
дудържавни измами. Коя страна не би желала да ги

307
 разпознава по-добре? Проблемът е как да стане това,
без да се увеличи рискът от погрешни преценки. Боя
се, че прекадената самоувереност на Чембърлейн и
Чърчил бледнее пред арогантността на някои учени-
бихейвиористи, които си вадят хляба, като претенди­
рат, че могат да разчитат знаци за измама у чуждес­
транни лидери.
Опитах се да предизвикам, макар и индиректно,
експертите, работещи като „детектори на измами“
за различни държави, за да им помогна да осъзнаят
сложността на цялата задача и да направя клиенти­
те им по-скептични към техните съвети. Няма как да
отправя това предизвикателство директно, тъй като
тези експерти, ако изобщо съществуват, работят тай­
но, също както и онези, занимаващи се със секретни
разработки за методите за детекция на измами в пре­
говори и разговори между държавни глави. Надявам
се предупрежденията ми да направят тези изследо­
ватели по-предпазливи, а тези, които им плащат -
по-взискателни и по-критични към уверенията им
относно полезността от техния продукт.
Не ме разбирайте погрешно. Аз бих желал да има
такива изследвания, мисля, че са належащи и разби­
рам защо поне някои от тях трябва да се провеждат
секретно. Предполагам, че опитите да се идентифи­
цират добрите и слабите лъжци и изобличители сред
националните водачи ще покажат, че това е невъз­
можно, но трябва да се провери. Смятам също, че
симулациите на срещи при световни кризи с висок
залог, в които участниците са висококвалифицирани
и от различни нации (а не типичния лабораторен екс­
перимент със студенти-първокурсници!), ще дадат
твърде скромни резултати. Но това също трябва да

308
се провери и когато резултатите излязат, трябва не да
са секретни, а достъпни за обществото.
Тази глава показа, че успехът или неуспехът на
една измама не зависи от обществената сфера, в която
се извършва. Не всички измами в брака се провалят,
нито пък всички измами в бизнеса, в криминалисти­
ката или в политиката успяват. Успехът или неуспе­
хът зависи от спецификата на лъжата, на лъжеца и на
изобличителя. На международната арена ситуацията
наистина е по-сложна отколкото в отношенията меж­
ду родител и дете, но и при тях невинаги е лесно да
се избегнат грешки, както родителите знаят добре.
Таблица 4 в приложението представлява въпрос­
ник от трийсет и осем точки. Първите осемнайсет от
тях помагат да се уточни дали лъжецът е принуден да
прикрива, или да фалшифицира чувства - чувства,
относно които иска да излъже, или чувства, породе­
ни от акта на лъжата.
Използването на въпросника може да не дове­
де непременно до прогноза. По много от въпросите
може да няма пълна информация или някои отговори
да показват лесна, а други - трудна за разобличаване
лъжа. Но всичко това е полезно да се знае. Ако се
стигне до прогноза, тя може да е неточна - поняко­
га лъжецът бива издаден не от поведението си, а от
трето лице; друг път абсолютно очеваден знак е про­
пуснат по случайност. Но прогнозата е полезна и за
изобличителя, и за лъжеца. Кой има по-голяма полза
от това познание - лъжецът или изобличителят? Това
е първият въпрос, който ще обсъдим в следващата
глава.

309
 Девета глава

Залавянето на лъжи
през деветдесетте
години на миналия век

апочнах тази книга с описание на първата сре­

З ща между Адолф Хитлер, канцлер на нацист­

ка Германия, и Невил Чембърлейн, минис­
тър-председател на Великобритания, през 1938 г.
Избрах този пример, защото той илюстрира една от
най-смъртоносните измами в историята и съдържа
важен урок за това защо някои лъжи успяват. Спом­
нете си, че Хитлер вече тайно е наредил на герман­
ската армия да нападне Чехословакия. Нужни са
обаче няколко седмици за привеждането на армията
в пълна бойна готовност. За да се възползва от пре­
имуществото на изненадващия удар, Хитлер скрива
решението си за започване на война. Той уверява
Чембърлейн, че ще запази мира, ако чехите се съо­
бразят с искането му за преначертаване на граници­
те между двете страни. Чембърлейн приема лъжата
на Хитлер за истина и се опитва да убеди чехите
да не мобилизират армията си, докато все още има
шанс мирът да се запази.

310
 В известен смисъл Чембърлейн е доброволна
жертва. Той иска да бъде излъган. В противен слу­
чай ще трябва да се изправи пред провала на цялата
си „омиротворителна политика“ спрямо Германия
и пред факта, че е изложил сигурността на страна­
та си на опасност. Урокът се състои в това, че някои
жертви несъзнателно съдействат на лъжеца. Те прес­
тават да мислят критично и игнорират противоречи­
вата информация, защото истината е по-болезнена от
приемането на лъжата, поне в краткосрочен план.
Сега, години след първото издание на тази
книга, аз все още смятам срещата между Хитлер и
Чембърлейн за важен урок, валиден за много други
лъжи, и то не само между държавни лидери. При­
теснявам се обаче, че този пример може да доведе
до два неправилни извода. Някой може да заключи,
че ако Чембърлейн не е искал да бъде подведен, лъ­
жата на Хитлер е нямало да успее. Проучванията
ни от последните двайсет години показват, че лъ­
жата на германския канцлер не би била разобличена
даже от Уинстън Чърчил, опонент на Чембърлейн,
предупреждавал го за Хитлер. Дори на срещата да
бяха присъствали експерти по детекция на лъжата
от Скотланд Ярд или от британското разузнаване, те
също щяха да се провалят.
Тази глава представя новите ни научни резул­
тати, които ме наведоха към тези заключения. Ще
опиша някои нови данни, които открихме, за това
кой и как залавя най-добре лъжците. Ще добавя и
някои съвети как да прилагаме научните изследва­
ния в практиката, като използвам неколкогодишния
си опит в обучението на професионални изобличи-
тели.

311
 Другият погрешен извод, до който горният при­
мер може да доведе, е, че понеже Хитлер е злодей,
лъжата на всеки национален лидер винаги е укорима.
Това е твърде опростено мислене. Следващата глава
представя аргументи, оправдаващи лъжата в общест­
вения живот, като разглежда някои известни събития
от съвременната политическа история на САЩ. Ще
говорим за лъжливите твърдения на президента Лин-
дън Джонсън за американските военни успехи по
време на Виетнамската война, както и за решението
на Националната агенция по аеронавтика и космо­
навтика (НАСА) за изстрелването на космическата
совалка Щалънджър“ въпреки риска от експлозия, и
ще повдигнем важния въпрос дали това са случаи на
самоизмама. И ако е така, трябва ли самозаблудили-
те се да бъдат държани отговорни за действията си?

Кой умее да залови лъжеца?

Докато пишех тази книга, смятах, че типът лъжа,
който бях изучавал - прикриване на силни емоции,
изпитвани по време на лъжата - няма много общо
е лъжите, изричани от дипломати, политици, прес­
тъпници или шпиони. Боях се, че професионални­
те изобличители - полицаи, агенти на ЦРУ, съдии,
психолози и психиатри, работещи за правителството
- са може би прекалени оптимисти относно способ­
ността си да различават лъжците по поведенческите
знаци. Исках да предупредя онези, чиято работа е да
дават оценки истина/лъжа, да не се предоверяват на
самозвани експерти, които твърдят, че могат да раз­
криват измамата по поведенческите знаци. Исках да
внуша и на самите тях да не са прекалено самоувере­
ни в способностите си да разпознаят лъжеца.

312
 Вече има убедителни доказателства, че съм бил
прав в предупрежденията си. Но може и да съм ги
пресилил. Открих с изненада, че някои професио­
нални изобличители се справят изключително добре
с разпознаването на лъжата по поведенческите зна­
ци. Събрах информация за това кои са те и защо са
толкова добри. И мисля, че това, което научих, може
да се приложи към някои лъжи в политиката, крими­
налистиката и контраразузнаването.
Вероятно никога нямаше да науча всичко това,
ако не бях написал тази книга. Професор по психо­
логия като мен, занимаващ се с експериментални
лабораторни изследвания върху лъжата и емоциите,
рядко среща хора от системата на наказателното пра­
восъдие или от света на шпионите и контрашпиони-
те. Тези професионални „ловци на лъжи“ научиха за
мен не от научните ми публикации през последните
трийсет години, а от репортажи на медиите по повод
публикуването на настоящата книга. Не след дълго
бях поканен да провеждам семинари за градски, щат­
ски и федерални съдии, юрисконсулти, следователи
и полиграфисти от Федералното бюро за разследва­
ния (ФБР), ЦРУ, Агенцията за национална сигурност
(АНС), Агенцията за борба с наркотиците, Тайните
служби на САЩ, както и за армията, военноморски­
те и военновъздушните сили на САЩ.
За тези хора лъженето не е академичен въпрос.
Те гледат на работата си изключително сериозно.
Те не са студенти, които поглъщат думите на про­
фесора, защото той определя оценките и е написал
учебника. Бих казал дори, че академичните ми ква­
лификации са в мой ущърб при тези групи хора. Те
се нуждаят от действителни житейски примери, ис­

313
 кат да изхождам от техния опит, от техните предиз­
викателства и да им предложа нещо, което могат да
използват веднага. Бих могъл да им разправям колко
е трудно да се разкрие един лъжец, но те трябват още
утре да вземат поредното решение истина/лъжа и не
могат да чакат нови изследвания. Те са скептични и
критични и искат да им дам колкото се може повече
практически съвети, а не само предупреждения да са
предпазливи.
Изумително е колко по-гъвкави са те от хората в
академичния свят. Те са далеч по-склонни към про­
мени отколкото академичните съвети по учебните
програми. По време на обедната почивка един съдия
ме попита дали не трябва да пренареди съдебната
зала така, че да вижда лицето на свидетеля, а не тила
му. Никога не ми бе хрумвала такава проста идея.
Оттогава аз винаги правя това предложение, когато
разговарям със съдии, и много от тях се вслушват в
този съвет.
Агент от Тайните служби ми обясни колко е
трудно да отгатнеш дали човек, отправил заплаха за
убийство срещу президента, лъже, когато казва, че
не е било сериозно, а го е направил само за да впе­
чатли свой приятел. Агентът наистина изглеждаше
разстроен, докато разказваше как взели погрешното
решение, че Сара Джейн Мур е „луда“, а не истински
убиец, и я освободили броени часове преди да стре­
ля срещу президента Джералд Форд на 22 септем­
ври 1975 г. Обясних на агента, че семинарът, който
им предлагам, едва ли ще ги направи по-прецизни,
добавяйки вероятно не повече от един процент към
нивото им на точност. ,Дудесно“, каза той, „да го на­
правим.“

314
 С Морийн 0’Съливан започвахме семинара е
кратък тест, измерващ уменията на участниците в
разпознаването на лъжата. Тестът включва десет ви­
деоматериала с медицинските сестри от нашия екс­
перимент (вж. във втора глава). Всички те описват
приятните си чувства, породени от филм с природ­
ни пейзажи и игриви животни. Пет от десетте жени
казват истината, а останалите пет лъжат. Тези, които
лъжат, всъщност гледат ужасяващи, натуралистични
хирургични сцени, но се опитват да скрият потреса
си и да убедят интервюиращия, че се наслаждават на
красиви кадри.
Давах този тест по две причини. Не исках да про­
пусна възможността да разбера колко точни всъщ­
ност бяха тези хора, занимаващи се с най-смърто-
носните измами, в разкриването на лъжи. Освен това
бях убеден, че такъв тест е хубав увод в семинара.
Той бързо кара аудиторията да осъзнае колко труд­
но е да се разпознае една лъжа. Мотивирах ги, като
казвах: „Имате уникалната възможност да разберете
истината за своята способност да улавяте лъжи. Вие
непрекъснато правите такива преценки, но колко
често разбирате със сигурност дали те са верни или
грешни? Това е вашият шанс! Само след петнайсет
минути ще знаете отговора!“ Веднага след теста да­
вах верните отговори и ги подканях да вдигнат ръце,
ако имат десет верни отговора, после девет, осем и
т.н. Записвах резултатите на черната дъска, така че
да сравнят успеха си спрямо общото ниво. И въпреки
че не това бе целта ми, знаех, че тази процедура ще
разкрие твърде ниските им резултати.
Аз всъщност бях очаквал, че повечето няма да се
справят особено добре. Тъжният урок, който им пре­

315
давах, беше част от мисията ми да направя тези хора
по-предпазливи в преценките си дали някой лъже или
не. През първите няколко семинара се притеснявах, че
моите „ученици“ ще възроптаят, ако неспособността
им да залавят лъжците бъде извадена на показ. Очак­
вах, че като видят лошите си резултати, те ще протес­
тират, ще оспорят валидността на моя тест, ще изтък­
нат, че лъжите, които им показвам, са несъвместими с
лъжите, е които те боравят. Но нямаше такова нещо.
Тези мъже и жени, работещи в системата на наказа­
телното правосъдие и в разузнаването, нямаха нищо
против да демонстрират лошия си успех в улавянето
на лъжи пред всички. Те бяха много по-големи кураж­
лии отколкото колегите академици, на които също съм
предлагал да изпитат способностите си пред своите
студенти и сътрудници.
Съзнанието за лошите им резултати подтикна
много от тези професионални избличители да се
откажат от елементарните шаблони, на които много
от тях разчитаха. Те станаха много по-предпазливи в
преценките си за измама, направени по поведението
на индивида. Предупредих ги също за опасността да
се подведат по наложени стереотипи, като например
мита, че лъжците шават неспокойно или пък гледат
настрани.
Показах им как да използват 38-те въпроса,
разгледани в осма глава (и обобщени в таблица 4 в
приложението), за да анализират някои примери на
измама от реалния живот. Концентрирах се отново,
както и в предишните глави, върху издайническата
роля на емоциите и знаците, по които можем да ги
разпознаем. Показах им много фотоси с различни
мимики за много кратко, за стотна от секундата, за да

316
се научат лесно да забелязват микроизражения. Пус­
нах им видеозаписи с различни лъжи, за да упражнят
новоусвоените умения.
През септември 1991 г. бяха публикувани данни­
те от нашите изследвания върху тези професионални
изобличители. Само една професионална група се
беше справила по-добре от нивото на случайната до­
гадка (50 %) - представителите на Тайните служби
на САЩ. Малко повече от половината от тях бяха по­
стигнали точност от или над 70 %, а почти една трета
- над 80 %. Не съм сигурен защо Тайните служби
бяха по-добри от останалите групи, но е възможно
причината да е в това, че много от тях са се занимава­
ли с охраняване и са наблюдавали околната тълпа за
някакви сигнали за заплаха към човека, когото ескор­
тират. Този вид бдителност е много добра тренировка
за съзиране на тънки, трудно уловими поведенчески
знаци за измама.
За учудване на мнозина всички останали групи
от професионални изобличители - съдии, прокуро­
ри, адвокати, полиции, полиграфисти, работещи за
ЦРУ, ФБР или АНС, военни, психиатри по съдебна
медицина - показаха резултати не по-добри от ни­
вото на случайната догадка. Смайващ е и фактът, че
повечето от тях не знаеха, че са толкова неумели в
разпознаването на лъжа по поведението. Преди те­
ста ги попитахме колко добре очакват да се справят
и отговорът им не беше адекватен на действителния
резултат. Същото може да се каже и за начина, по
който оцениха сами представянето си непосредстве­
но след теста.
Все пак трябва да се отбележи, че никой от тези
професионални изобличители нямаше предишен

317
опит в сходна на показаната им ситуация, нито с лъ­
жци от същия тип. Ситуацията наподобяваше случая
с психиатричната пациентка Мери (вж. увод и трета
глава), която крие намеренията си за самоубийство,
за да може да се освободи от лекарско наблюдение и
по този начин да осъществи плана си. Тя се опитва да
потисне душевната си болка и да убеди лекарите, че
не страда вече от депресия. Във филмираното интер­
вю силните отрицателни емоции бяха замаскирани с
положителни. Единствено психиатрите и психолози­
те вероятно имаха някакъв опит с подобна ситуация,
но и те не показаха по-добър резултат от 50 %. Защо
американските Тайни служби се справиха толкова
добре в разкриване на този вид измама? *
Тези резултати ми подсказаха една нова идея за
разпознаването на лъжата по поведенческите знаци,
която по-рано не беше очевидна за мен: когато са на­
лице силни емоции, на изобличителя не е необходи­
ма твърде много информация нито за заподозрения,
нито за ситуацията. Ако някой изглежда или звучи
уплашен, виновен или развълнуван и това е в разрез
с думите, които изрича, той най-вероятно лъже. Съ­
щият извод може да се направи и ако речта му е накъ­
сана от паузи и междуметия, и ако е ясно, че не знае
какво да каже, без за това да има основателна причи­
на. Но ако няма възбудени емоции, такива знаци за
измама ще са много редки. В този случай изобличи-
телят ще трябва да е подробно запознат със ситуаци­

*Може би изпитваните от нас професионални групи щяха да се справят много

по-добре, ако им бяхме дали ситуация близка до лъжите, с които обикновено сс
занимават. Може би експериментът ни показа добрите изобличители въобще,
без оглед на конкретната ситуация, а не добрите изобличители в дадена про­
фесионална област. Лично аз не смятам, че е така, но възможността може да сс
изключи само след допълнителни изследвания. - Б.а.

318
ята и с характерните черти на конкретния лъжец, за
да може да разкрие лъжата му успешно.
Когато залогът е висок и съответно страхът от
разобличаване е силен (или предизвикателството да
надлъжеш изобличителя, което аз нарекох удоволст­
вие от лъжата), би могло да се допусне, че успешната
детекция е възможна и без добро познаване на ситуа­
цията и на конкретния заподозрян. Но - и това трябва
да се подчертае - високият залог няма да предизвика
страх у всеки лъжец. Един опитен престъпник, кой­
то се е измъквал многократно, не би изпитвал страх,
че може да го заловят, нито съпругът, крил успешно
куп любовни връзки, нито обиграният преговарящ.
Обратно, високият залог може да накара невинния
да се бои, че може да не му повярват, и заради този
страх да бъде несправедливо набеден за лъжец (вж.
дискусията за грешката на Отело в шеста глава).
Ако лъжецът споделя едни и същи ценности с
жертвата и изпитва уважение към нея, той вероятно
ще чувства вина за лъжите си, а вината ще го изда­
де или ще го подтикне към самопризнание. Но изоб-
личителят не бива да се поддава на изкушението да
смята, че задължително му се полага уважение. Не­
доверчивата и свръхкритична майка би трябвало да
се познава достатъчно добре, за да е наясно с тези
лоши качества у себе си и да не очаква, че дъщеря й
непременно ще изпитва вина за лъжите си. Неспра­
ведливият работодател би трябвало да знае как из­
глежда в очите на служителите си и да не разчита
на издайнически знаци, че те чувстват угризения за
измамите си.
Не е много мъдро да се довериш на нечия пре­
ценка за истина/лъжа, ако съдникът няма никакви

319
познания за заподозрения или за ситуацията. Моят
тест не предоставяше възможност на наблюдате­
лите да се запознаят с лицата, които трябваше да
оценят. Те трябваше да вземат решение дали субе­
ктът лъже или не от един-единствен видеоклип, без
никаква друга информация. При тези обстоятелства
много малко хора проявиха точност. Не беше невъз­
можно, но за повечето беше трудно. (По-късно ще
обясня как тези, които бяха точни, успяха да напра­
вят правилна преценка при толкова оскъдна инфор­
мация.) Разработихме и втора версия на нашия тест,
в която за всеки от субектите има два видеоматери­
ала. Сравнението на поведението в двете ситуации
помогна на изобличителите да бъдат по-точни, ма­
кар че и тогава резултатите на повечето от тях едва
превишаваха 50 %.
Списъкът с 38 въпроса, който предлагам (вж.
осма глава и таблица 4 в приложението), спомага да
се прогнозира дали при една лъжа с висок залог ще
се появят надеждни, подвеждащи или никакви знаци
за измама. Той съдейства на изобличителя да уточ­
ни дали лъжецът ще изпитва страх от разобличава­
не, чувство за вина или удоволствие от лъжата. Но
никой не бива да допуска, че винаги е възможно да
се разкрие измамата по поведенческите знаци. „Ло­
вецът на лъжи“ трябва да устои на изкушението да
разреши колебанията си относно нечия искреност,
като надцени способностите си и прибързано съзре
лъжа.
Макар че групата на Тайните служби беше
единствената, която като цяло се справи по-добре
от нивото на случайната догадка, и в другите гру­
пи имаше по няколко човека, които показаха високи

320
резултати. Продължавам да търся научно обяснение
на въпроса защо само някои хора успяват да разпоз­
наят лъжата точно. Как са се научили на това? Защо
не всеки го е усвоил? Дали всъщност става дума за
умение, което се развива, или е по-скоро дарба, ко­
ято или имаш, или нямаш? Идеята ми хрумна, ко-
гато единайсетгодишната ми дъщеря се справи с
теста почти толкова добре, колкото най-прецизните
агенти от Тайните служби. Тя не беше чела моите
статии и книги. А може би дъщеря ми не е особен
случай. Може би децата са по-добри от възрастните
в съзирането на лъжи. Започваме проучване, за да
установим.
Ключ към отговора на въпроса защо някои хора
са добри в разпознаването на лъжата намерихме в
анкетите, които проведохме с групите след теста.
В тях питахме участниците на какви поведенчес­
ки знаци са базирали преценките си. Постигнали­
те по-високи резултати отбелязваха, че са черпили
информация от лицето, гласа и тялото, докато по-
слабо представилите се отбелязваха само думите.
Това, разбира се, напълно отговаря на изложеното
в предходните глави, но никой от участниците в се­
минара не беше чел тази книга. Просто някои хора
знаят, че е много по-лесно да се манипулират ду­
мите, отколкото израженията на лицето, гласа или
движенията на тялото. Не че думите са маловажни
- противоречията в тях понякога разкриват много,
както и някои модерни техники за анализ на речта.
Но не бива цялото внимание да е фокусирано върху
словото. Защо не всички наблюдатели анализират
думите на фона на лицето и гласа е нещо, което ни
предстои да разберем.

321
 Нови разкрития за поведенческите
знаци за измама
Друго проучване, което завършихме през по­
следните няколко години, също потвърждава и до­
пълва казаното в тази книга за важността на лицето и
гласа в детекцията на лъжата. Измервайки изражени­
ята на лицата на медицинските сестри в момента на
истина и на лъжа, ние открихме два различни вида
усмивки. Когато те действително изпитваха приятни
чувства, усмивките им бяха искрени (фиг. 5А в пета
глава), а когато лъжеха, усмивките им замаскираха
отрицателни емоции. В такава усмивка-маска има
белези на тъга (фиг. ЗА) или на страх (фиг. ЗБ), или
на гняв (фиг. ЗВ и фиг. 4), или на отвращение.
Разликите между отделните видове усмивки
бяха потвърдени и от други проучвания на деца и
възрастни, в САЩ и в други страни, в различни си­
туации, не само при лъжа. Открихме, че при искрена
усмивка мозъчните процеси и усещанията на хората
са по-различни отколкото при други видове усмивки.
Най-сигурният знак, че усмивката е непресторена и
човекът действително изпитва радост, е включването
на околоочните мускули в допълнение към разтегна­
тите устни. Но за действието на тези мускули не бива
да се съди само по бръчиците около външните ъгли
на очите. Бръчиците са надежден знак за искрена ус­
мивка само ако тя е лека, породена от немного силна
емоция. При голяма, широка усмивка самото разтя­
гане на устните предизвиква бръчици около очите,
затова в този случай трябва да се наблюдават вежди­
те. При съкращаването на околоочните мускули, ко­
ето винаги придружава искрената усмивка, веждите

322
се смъкват леко надолу. Това е деликатен знак, но ние
установихме, че хората го забелязват без специална
подготовка.
Установихме също, че когато медицинските
сестри лъжеха за чувствата си, тонът на гласа им се
повишаваше. Ако някой наистина се наслаждава на
приятна и спокойна гледка, както те твърдяха, гласът
му едва ли ще се повиши. Тази промяна във висо­
чината на тона е признак на емоционална възбуда и
сама по себе си не е доказателство залъжа. Не всички
лъжци показаха едновременно и мимически, и гласо­
ви знаци за измама, но в случаите, в които използва­
хме и двата източника на информация, постигнахме
рекордна точност от 86 %. Но все пак допуснахме
14 % грешки - въпреки че получавахме сигнали ед­
новременно от мимика и глас, определяхме погреш­
но лъжеца за искрен, а искрения за лъжец. Изводът
е, че тези знаци са валидни за повечето хора, но не
за абсолютно всички. Аз и не очаквам, че някога ще
стигнем до някакъв универсален набор от знаци за
измама, който винаги да бъде в сила. Някои лъжци са
природно талантливи и няма да бъдат заловени. Дру­
ги са толкова особени в поведението си, че безспор­
ни знаци за измама в техния случай няма да важат.
В съвместно изследване с д-р Марк Франк за
първи път открихме данни в подкрепа на идеята ми,
че някои природно артистични хора са изключител­
ни лъжци, докато други са ужасно слаби и никого не
могат да измамят за каквото и да е. С д-р Франк раз­
работихме два експеримента, в които участниците
лъжеха или казваха истината. В единия сценарий те
имаха възможността да откраднат от куфарче 50 дола­
ра, които можеха да задържат, при условие че убедят

323
следователя, че не са ги взели. В другия сценарий те
можеха да излъжат или да изкажат искрено мнението
си по гореща тема като аборта или смъртното наказа­
ние. Франк установи, че тези, които лъжеха успешно
в единия сценарий, го правеха със същия успех и в
другия, докато тези, които бяха лесно разпознавани
като лъжци, се проваляха еднакво бързо и при изра­
зяване на мнение, и при кражба на пари.
Това може да изглежда очевидно, но много от
разсъжденията в предишните глави навеждат към
мисълта, че успехът на една лъжа зависи повече от
нейната специфика отколкото от способностите на
лъжеца. Вероятно и двата фактора са от значение.
Някои хора са толкова умели или, обратно, неумели
като лъжци, че ситуацията и спецификата на лъжата
нямат особено значение - такива хора винаги ще се
измъкват или винаги ще се провалят. Но повечето не
попадат в тези крайни категории и при тях успехът
ще зависи от това кого лъжат, за какво го лъжат и
какво е заложено на карта.

Неизгодната позиция на
изобличителя в съда
Обучавайки полицаи, съдии и адвокати през по­
следните пет години, аз достигнах до едно забавно
заключение, което сега използвам в своите семина­
ри: наказателно-правната система вероятно е създа­
дена от някой, който е искал да направи невъзможно
залавянето на лъжците. На виновния заподозрян се
дава шанс добре да се подготви и да отрепетира отго­
ворите си, преди съдията и съдебните заседатели да
оценят правдивостта им. Така самоувереността му

324
се засилва, а страхът му от разобличаване намалява.
Едно на нула срещу съдията и съдебните заседатели.
Разпитът в съдебна зала се състои месеци, ако не го­
дини, след произшествието, когато свързаните е прес­
тъплението емоции са вече избледнели. Два на нула
срещу съдията и съдебните заседатели. Началото на
съдебния процес се бави и подсъдимият има време
да повтори фалшивия си разказ толкова пъти, чс за­
почва да вярва на собствената си измислена история.
А повярва ли си, той практически не лъже, като дава
показания. Три на нула срещу съдията и съдебните
заседатели. Подсъдимият обикновено е подготвен и
трениран от своя адвокат за кръстосания разпит на
обвинителите, а и задаваните въпроси често позво­
ляват едносричен отговор с „да“ или „не“. Четири на
нула срещу съдията и съдебните заседатели.
А ето какво се случва с невинния обвиняем, кой­
то се явява на процеса, изпълнен с ужас, че съдията и
съдебните заседатели няма да му повярват. И защо да
му повярват, след като дотук не му е повярвал никой
- нито полицаите, нито прокурорът, нито съдията,
който е отхвърлил молбата му за сваляне на обви­
нението? А страхът от недоверие у невинния може
лесно да се сбърка със страха от разобличаване, из­
питван от виновния. Пет на нула срещу съдията и съ­
дебните заседатели.
Докато „бранителите на закона“, както ги нари­
чат, са в неизгодна позиция и едва ли ще разпознаят
лъжата по поведението, същото не може да се каже
за човека, който извършва първоначалната оператив­
на беседа или разпит. Той обикновено е следовател, а
в случаи на малтретиране на деца - социален работ­
ник. Тези хора имат добър шанс да разпознаят лъжа­

325
та по поведенческите знаци. Лъжецът не е имал вре­
ме да се упражнява, вероятно се страхува, че може
да го заловят, и може би изпитва вина за злодеянието
си. Но колкото и да са добросъвестни, повечето сле­
дователи и социални работници не са добре обучени
да задават безпристрастни, несугестивни въпроси.
Те не са подготвени и в областта на поведенческите
знаци, не са тренирани да оценяват искреност/лъжа
и страдат от типичните за гилдията предубеждения.
Те смятат, че почти всеки, който седне срещу тях, е
виновен и лъжец, което може би е вярно за мнозин­
ството от хората, които разпитват. Група полицаи, на
които дадох нашия тест, бяха оценили всички лица
от видеозаписите като лъжци. „Никой никога не каз­
ва истината“ - казаха ми те. За щастие съдебните за­
седатели не се занимават постоянно е обвиняеми за
тежки престъпления, затова не е толкова вероятно да
развият предубеждение, че заподозреният непремен­
но е виновен.

Сигналните флагове в показанията

на адмирал Пойндекстър
Поведенческите знаци - по лицето, в думите,
гласа и телесните движения - не са директен индика­
тор за лъжа. Те сигнализират за наличие на емоции,
които са в несъответствие е това, което се говори,
или известяват, че заподозреният внимателно об­
мисля всяка своя дума. Те са сигнални флагове, мар­
киращи области, които трябва да бъдат изследвани.
Те подсказват на изобличителя, че нещо става - има
нещо, което той трябва да проучи чрез допълнител­
ни въпроси, справки с друга информация и т.н. Да

326
разгледаме един пример на такива предупредителни
сигнали.
В средата на 1986 г. САЩ продават оръжие на
Иран с надеждата да откупят свободата на амери­
кански заложници, държани в Ливан от групиров­
ки, ръководени или симпатизирагци на Иран. Адми­
нистрацията на Рейгън се обосновава, че това не е
просто замяна на оръжия срещу заложници, а е опит
за създаване на по-добри взаимоотношения с новото
умерено ислямско ръководство на Иран след смър­
тта на аятолах Хомейни. Но скоро избухва грандио­
зен скандал. Става ясно, че част от печалбите от тези
продажби тайно са използвани в пряко нарушение на
приетия от Конгреса закон (поправката Боуланд) за
въоръжаване на т. нар. контри - никарагуанска про­
американска бунтовническа групировка, бореща се
срещу новото просъветско, сандинистко ръководство
в тази централноамериканска страна. Лично прези­
дентът Рейгън и главният прокурор Едуин Мийс съ­
общават за отклоняването на фондове за контрите на
пресконференция през 1986 г. Те твърдят, че не са
знаели нищо за цялата афера, и изтъкват, че вицеа­
дмирал Джон Пойндекстър, съветник по национал­
ната сигурност, е подал оставка, а колегата му под­
полковник Оливър Норт е освободен от поста си в
Съвета за национална сигурност. Скандалът „Иран-
контри“ е обширно отразен в медиите. Допитвания
до общественото мнение показват, че мнозинството
от американците не вярват на твърденията на прези­
дента Рейгън, че не е знаел за незаконното отклоня­
ване на печалби за контрите.
Осем месеца по-късно подполковник Норт дава
показания пред комисията, сформирана в Конгре­

327
са за разследване на аферата „Иран-контри“. Норт
заявява, че многократно е дискутирал този въпрос с
Уилям Кейси, директор на Централното разузнава­
телно управление. Кейси обаче е починал три месеца
преди това. Норт споделя пред комисията, че Кейси
го е предупреждавал, че той (Норт) ще стане изкупи­
телна жертва и че на Пойндекстър също може да му
се наложи да сподели тази роля, за да защити прези­
дента Рейгън.
В своите показания пред комисията Пойндекстър
заявява, че лично той е одобрил плана на подполко­
вник Норт контрите да бъдат финансирани с печал­
бите от оръжейните продажби. Той твърди, че е поел
отговорността и е упражнил властта си, без въобще
да съобщи на президента Рейгън, за да го предпази
от „политически взривоопасния въпрос“, който впо­
следствие „взривява“ самия вицеадмирал. „Взех ре­
шението сам“ - заявява Пойндекстър с равен, неемо-
ционален тон.
Когато комисията го пита какво са разговаряли
с шефа на ЦРУ Уилям Кейси по време на съвместен
обяд, Пойндекстър казва, че не помни - помни само,
че са яли сандвичи. Сенатор Сам Нън напада Пойн­
декстър по въпроса за слабата му памет и в следва­
щите две минути вицеадмиралът реагира с две много
кратки микроизражения на гняв, повишен тон на гла­
са, четири преглъщания и множество паузи и повто­
рения в речта си. Този момент в неговите показания
илюстрира четири важни точки:
1. Когато поведенческите промени не се ограни­
чават до една-единствена модалност (лице, глас
или промени във вегетативната нервна система,
изразени в преглъщане), това е сигнален флаг,

328
 че става нещо важно, което трябва да се изслед­
ва. Без да подценяваме сигналите от един-един-
ствен източник (защото може да не разполагаме
с други), знаците са много по-надеждни, когато
идват от различни аспекти на поведението.
2. По-сигурно е интерпретацията да се базира на
промяна в поведението, а не на многократно
повтаряща се черта. Речта на Пойндекстър не се
характеризира с чести колебания, паузи, преглъ­
щания или повторения. Изобличителят трябва
да следи за промени в поведението, за да избегне
грешката, която аз наричам риск на Брокоу (вж.
четвърта глава). Така той няма да бъде подведен
от индивидуалните специфики на заподозряно­
то лице.
3. Когато промените в поведението се появяват
при повдигането на определен въпрос, това е
ясен знак за изобличителя да го изследва, защо­
то явно е щекотлив. Конгресмените притискат
Пойндекстър по много теми, но той не променя
реакциите си, преди сенатор Нън да го запита
за обяда с Кейси. Когато Нън спира да говори за
обяда и минава на друг въпрос, подозрителното
поведение на Пойндекстър изчезва. Когато гру­
па поведенчески промени изглеждат свързани с
определена тема, изобличителят трябва да про­
вери наистина ли има връзка между тях. Един
възможен начин е да смени темата по примера
на Нън и после рязко да се върне пак на нея, за
да види дали промените отново ще се появят.
4. Изобличителят трябва да помисли за алтернатив­
ни обяснения за поведенческите промени, а не
веднага да заключи, че са знаци за измама. Ако

329
 Пойндекстър лъже за обяда с Кейси, той веро­
ятно се чувства зле от това. Известно е, че той
е религиозен; съпругата му е свещенослужител
в тяхната църква. Много е възможно вицеадми­
ралът да чувства вътрешен конфликт заради лъ­
жата, даже и да смята, че тя е оправдана от на­
ционалния интерес. Много е възможно също да
изпитва страх от разобличаване. Но има и други
алтернативи, които също трябва да се разгледат.

Пойндекстър е давал показания дни наред. Нека

да допуснем, че по време на обедната почивка той
винаги се съвещава с адвокатите си и хапва сандвич,
приготвен от съпругата му. Да предположим, че този
ден, когато е попитал жена си дали му е направила
сандвич, тя му е отвърнала сърдито: „Джон, не мога

Вицеадмирал Джон Пойндекстър, бивш съветник

по въпросите на националната сигурност на САЩ

330
да ти правя сандвич всеки божи ден! Имам и други
отговорности!“ Ако гневният тон е рядкост в брачни­
те им отношения, Пойндекстър може да се е разстро­
ил от този епизод. Затова, когато по-късно през деня
отговаря на сенатор Нън, че са яли сандвичи с Кейси,
неуталожените емоции от пререканието с жена му се
надигат. Може би това са чувствата, чиито признаци
се проявяват, а не чувство за вина, породено от лъжа
относно аферата „Иран-контри“, или страх от разоб­
личаване.
Няма как да разбера дали подобна хипотеза
има някакви основания. Искам само да подчертая,
че изобличителят трябва винаги да мисли за алтер­
нативни обяснения и да търси информация, с която
да ги потвърди или отхвърли. Реакциите на Пойн­
декстър разкриват, че явно нещо около обяда с Кейси
го притеснява, но ние не знаем какво е то и затова не
бива да прибързваме с извода, че лъже, преди да сме
изключили други възможни обяснения.

Актьорските умения на
Оливър Норт
Показанията на подполковник Норт по време
на изслушванията в Конгреса по повод на аферата
„Иран-контри“ илюстрира друга моя теза в тази кни­
га. Норт е ярък пример на това, което аз наричам
природно надарен актьор.* Не искам да твърдя, че
Норт действително е лъгал (макар че после бе осъ­

*В предишните глави използвам фразата „роден“ или „естествен лъжец“, но

тя може да внуши, че такива хора лъжат по-често от другите, за което нямам
доказателства. „Природно надарен актьор“ или „изпълнител“ по-точно изра­
зява смисъла, който влагам, а именно човек, който ако реши да излъже, би го
направил безпогрешно. - Б.а.

331
ден за лъжливи показания пред Конгреса), а само да
изтъкна, че ако е лъгал, поведението му не го издава
с нищо. Норт би бил безкрайно убедителен лъжец.
Изпълнението му - истински спектакъл - беше удо­
волствие да се гледа.
Проучванията на общественото мнение от този
период показват, че американците са се възхищавали
от Норт. Привлекателността му може да се обясни
с няколко причини. Някои вероятно са го възприе­
мали като Давид в битка срещу Голиат в лицето на
всесилната държавна власт. Други са харесали воен­
ната му униформа. Трети са гледали на него като на

Подполковник Оливър Норт

332
изкупителна жертва за провиненията на президента
и директора на ЦРУ. Част от обаянието му идва от са­
мия му маниер, от стила на поведение. Един от отли­
чителните белези на природно надарените актьори е,
че е приятно да ги гледаш - изпълнението им носи
истинска наслада. Няма причина да се смята, че тези
хора лъжат повече от другите (макар че е възможно
да изпитват по-голямо изкушение да го правят, поне­
же знаят, че ще се измъкнат), но когато лъжат, лъжи­
те им са съвършени.
Случаят е Норт повдига етични и политически
въпроси за това дали е допустимо висш държавник
да излъже. В следващата глава ще обсъдя това във
връзка е някои исторически събития.

333
 Десета глава

Лъжите в
обществения живот

предишната глава описах някои изводи от най-

В новите научни изследвания, както и от опита

ми като обучител на професионални изобли-
чители. Настоящата глава не се основава на научни
данни, а на мои лични наблюдения за същността на
лъжата и на опитите ми да приложа изследванията
си за изясняване на някои събития в обществото, в
което живея.

Оправданието на Оливър Норт

В показанията си подполковник Норт признава,
че е излъгал пред Конгреса за отклонените пари от
иранските продажби за проамериканските контри в
Никарагуа. „Аз не съм човек, който лъже с лекота -
заявява той, - но дилемата пред нас беше да избе­
рем между лъжата и човешкия живот.“ Норт цитира
класическото оправдание за лъжата, разисквано от
философите от векове. Какво би трябвало да отгово­
рите, ако някой размаха пистолет и ви попита: „Къде
е брат ти? Ще го убия!“ За повечето от нас това не е

334
дилема. Няма да разкрием къде се намира брат ни. Ще
излъжем, ще посочим фалшиво местонахождение.
Както казва Оливър Норт, когато на карта е заложен
човешкият живот, да излъжеш е правилна постъпка.
Друг, по-прозаичен пример виждаме в инструкциите
на родителите към детето, като го оставят само вкъ­
щи - ако почука някой непознат, да не казва, че няма
никой у дома, а да излъже, че родителите спят.
В книгата си Under Fire, публикувана четири го­
дини след изслушванията в Конгреса, Норт защитава
каузата си така: „За мен мнозина от сенаторите, кон­
гресмените и техните екипи бяха хора с високи при­
вилегии, които безсрамно бяха изоставили никарагу-
анските бунтовници [т. нар. контри] на произвола на
мощен и добре въоръжен враг. А искаха от мен да
се срамувам, че съм извършил действия, което те са­
мите трябваше да предприемат!... Никога не съм си
мислел, че съм над закона, и не съм извършил нищо
незаконно. Вярвам и винаги съм вярвал, че поправ­
ките „Боуланд“ (с които по-нататъшното финансира­
не на контрите е забранено от Конгреса) не можеха
да попречат на Съвета по национална сигурност да
помага на контрите. Дори в най-ограничаващите тек­
стове имаше вратички, които използвахме, за да не
оставим никарагуанското съпротивително движение
без подкрепа.“ В книгата си Норт признава, че е за­
блудил членовете на комисията, сформирана, за да
разследва аферата „Иран-контри“.
Но логиката на Норт, че лъжата му е оправда­
на, защото спасява хора, не издържа. Той твърди, че
контрите ще загинат заради поправките „Боуланд“,
с които Конгресът забранява по-нататъшно оказва­
не на „смъртоносна“ помощ. Няма консенсус по въ­

335
проса дали спирането на тази помощ би довело до
унищожението на контрите. Повечето демократи и
републиканци отхвърлят категорично тази хипоте­
за. Ситуацията съвсем не е аналогична на примера с
убиеца, който заплашва да убие и със сигурност ще
го направи.
Втори аргумент срещу логиката на Норт е
проблемът с адресата на лъжата му. Той не лъже
нападател, който обявява намерението си да из­
върши убийство. Ако въобще можем да говорим за
убийство, то би било извършено от никарагуанска-
та армия, а не от членовете на Конгреса. Опонен­
тите на поправките „Боуланд“ може да твърдят, че
последствията от приемането им ще са фатални,
но тези, които са гласували за тях, няма да се съ­
гласят, защото не това е декларираното намерение,
нито някаква подмолна цел на въпросния законов
акт. Хора мъдри и навярно също толкова морални
като Норт са на обратното на неговото мнение. В
ревностното си усърдие Норт не вижда или просто
не го е грижа, че в случая няма една-единствена
истина, по която всички разумни мъже и жени са
единодушни. Той проявява неизвинима гордели­
вост, като смята своята оценка за по-меродавна
от тази на мнозинството в Конгреса и я представя
като оправдание за лъжата си пред членовете на
конгресната комисия.
Третото ми несъгласие с Норт е, че с лъжата
си той нарушава обществен договор, който му за­
бранява да лъже пред Конгреса. Никой не е длъжен
да отговаря искрено на един отявлен убиец - декла­
рираните от него намерения нарушават законите,
които обществото е приело. Едно дете не е длъжно

336
да отговаря честно на всеки непознат, който чука
на вратата (макар че нещата стават по-нееднознач-
ни, ако този непознат е в беда). Всеки американец
обаче е длъжен да казва истината в показанията си
пред конгресните комисии и противен случай може
да бъде съден за лъжа. А специално Норт има и до­
пълнителна причина да е честен заради професията
си - подполковник Норт е военен офицер, заклел се
в Конституцията. С лъжата си пред парламентарна­
та комисия той нарушава конституционното разде­
ление на отговорностите на властта, като не зачита
контрола, който по конституция Конгресът упраж­
нява върху действията на изпълнителната власт.
Ако се чувства принуден да изпълнява политики,
които намира за морално укорителни и застраша­
ващи хората, Норт има алтернатива - той може да
подаде оставка и да започне обществена кампания
срещу поправките „Боуланд“.
Спорът продължава и до днес, когато други слу­
жители по сигурността са подведени под отговорност
за лъжа пред Конгреса. Неотдавна медиите повдиг­
наха въпроса дали за представителите на ЦРУ не съ­
ществуват специални правила, които да им позволя­
ват да имат тайни от Конгреса поради секретността
на работата им. Тъй като Норт е действал по нареж­
дане на директора на ЦРУ Уилям Кейси, действия­
та му могат да бъдат оправдани като отговарящи на
нормите на институцията. Дейвид Уипъл, директор
на асоциацията на бившите офицери от ЦРУ, казва:
„Според мен няма нищо лошо в това да се разкрива
пред Конгреса възможно най-малко информация.“
Рей Клайн, бивш офицер от ЦРУ, заявява: „Ние спаз­
вахме традицията в ЦРУ да служим като параван на

337
 служителите от висшия ешелон.“ Стансфилд Търнър,
директор на ЦРУ по време на управлението на Джи-
ми Картър от 1977 до 1981 г„ изтъква, че офицерите
от ЦРУ не бива никога да бъдат упълномощавани от
президента да крият истината от Конгреса и не бива
да си мислят, че ако излъжат, ще се ползват с някакви
протекции.

Президентът Ричард Никсън и

скандалът „ Уотъргейт “
Бившият президент Никсън е може би най-чес­
то обвиняваният в лъжа държавник. Той е първият
президент, принуден да подаде оставка. Принуден е
да го направи не само заради това, че през юни 1992
двама служители на Белия дом са хванати при опит
да проникнат незаконно в щаба на Демократическата
партия в сградата „Уотъргейт“, но и заради потулва­
нето, което е режисирал, и за лъжите, в които се е оп­
лел. Аудиозаписи на разговори в Белия дом, станали
по-късно обществено достъпни, документират думи­
те на Никсън: „Майната му, каквото ще да става, ще
ги мотаете и няма да им казвате нищо. Позовете се
на Петата поправка*, на каквото и да е, само да спа­
сим плана.“
Потулването е наистина успешно в продължение
на почти година, когато Джеймс Маккорд, единият от
обвинените за незаконното проникване, казва на съ­
дията, че то е част от по-голяма конспирация. После
се разбира, че Никсън е записвал тайно всички раз­

*Петата поправка в американската конституция е известна най-вече с това, че

дава право на мълчание и отказ за отговаряне на въпроси в съдебна зала. -
Б.пр.

338
говори в Овалния кабинет, и въпреки опитите му да
скрие най-компрометиращата информация, Съдеб­
ната комисия към Камарата на представителите има
достатъчно доказателства, за да започне процедура
по импийчмънт. Когато Върховният съд нарежда на
Никсън да предаде всички аудиозаписи, той подава
оставка на 9 август 1974.
Проблемът според мен не е в това, че Никсън
е излъгал - аз твърдя, че националните лидери по­
някога трябва да си служат и с лъжи; проблемът е в
съдържанието, мотивацията и адресата на лъжата.
Лъжата му не е насочена към чуждо правителство -
мишената е американският народ. Президентът не
може да изтъкне като оправдание постигането на
някакви външнополитически цели - той прикрива
информация за престъпление, опит да се откраднат
документи от офисите на Демократическата партия
в комплекса „Уотъргейт“. Мотивът му е да остане
на власт. Той не иска хората да разберат, че негови
сътрудници са погазили закона, за да му осигурят
предимство в предстоящите избори, защото ще си
навлече неодобрението на избирателите.
Първа точка от искането за импийчмънт обвиня­
ва президента във възпрепятстване на правосъдието,
втората — в злоупотреба е власт и неспособност да
обезпечи добросъвестното изпълнение на закона, а
третата - в умишлен отказ да представи аудиозаписи
и други документи на Съдебната комисия. Така че
ако заклеймяваме Никсън, нека да не е само защото е
лъжец - епитет, използван често от тържествуващите
му опоненти. Националните лидери не биха могли да
си вършат работата, ако никога, при никакви обстоя­
телства, не им беше разрешено да лъжат.

339
 Оправданата лъжа на
президента Джими Картър
Добър пример за обстоятелства, при които лъжа­
та на един управник може да се оправдае, ни пред­
лага президентският мандат на Джими Картър. През
1976 г. бившият губернатор на Джорджия е избран за
президент, след като побеждава Джералд Форд, поел
президентския пост след оставката на Никсън. В
избирателната си кампания Картър обещава да въз­
станови морала в Белия дом след трудните години
на аферата „Уотъргейт“. Емблема на кампанията му
става честният му поглед в телевизионните камери,
придружен от простичките думи, че никога няма да
излъже американския народ. Но три години по-къс­
но той го прави многократно, като скрива планове­
те за освобождаване на американските заложници в
Иран.
В първите години на президентството на Кар­
тър шахът на Иран е свален от власт от фундамен-
талистката ислямска революция. Шахът се е радвал
на американска подкрепа и когато е изгонен от стра­
ната, Картър го кани да се лекува в Съединените
щати. Вбесени от това, група ирански ислямисти
щурмуват американското посолство в Техеран и
вземат шейсет заложници. Дипломатическите уси­
лия за разрешаване на кризата продължават месеци
наред, без да дават резултат, докато новинарите по
телевизията отброяват дните, а после месеците, в
които американските дипломатически служители
са в плен.
Малко след началото на кризата Картър тайно
нарежда на воените да започнат подготовка за спа­

340
сителна операция. Подготовката не само че остава
скрита, но президентската администрация мно­
гократно прави фалшиви изявления, за да разсее
евентуални подозрения. Месеци наред от Пента-
гона, от външно министерство и от Белия дом се
надпреварват да твърдят, че мисия за спасяване на
заложниците е логистично невъзможна. На 8 януа­
ри 1980 г. президентът Картър заявява на прескон­
ференция, че една военна операция в Техеран „със
сигурност би завършила е провал и би довела до
смъртта на заложниците“. В същия момент специ­
алните сили “Делта Форс“ репетират спасителната
операция, скрити в югозападните пустинни обла­
сти на САЩ.
Картър лъже американския народ, защото знае,
че иранските фундаменталисти слушат изявления­
та му. Той иска да приспи вниманието им, като им
създаде фалшиво чувство за сигурност. В момента,
в който операцията е вече в ход, прессекретарят
Джоди Пауъл отрича, че правителството планира
да освободи заложниците. В мемоарите си Картър
пише: „Най-малкото подозрение у иранците шеше
да обрече усилията ни на неуспех... Успехът зави­
сеше от пълната изненада.“ Спомнете си, че Хитлер
също прибягва до лъжа, за да спечели преимущест­
во над врага си с изненадващ удар. Ние го осъждаме
не заради самата му лъжа, а заради целите и дейст­
вията му. Лъжата на един държавен лидер, изречена
с цел да надвие национален враг, сама по себе си не
е морално зло.
Основната мишена на лъжите на Картър са
иранските терористи, които с вземането на заложни­
ците са нарушили международното право. Но за да

341
излъже тях, президентът трябва да излъже Конгреса
и американския народ - поне за кратко време. Моти­
вът е сигурността на специалния отряд. Въпреки това
някои членове на Конгреса повдигат въпроса дали
Картър не е превишил правата си, като не ги е уведо­
мил предварително, както се изисква от Резолюци­
ята за военни правомощия.* Президентът отговаря,
че спасителната операция в Иран е хуманитарен, а
не военен акт. Картър е критикуван, защото мисията
е неуспешна, а не защото е нарушил обещанието си
да не лъже.
Стансфилд Търнър, директор на ЦРУ по вре­
мето на Картър, в статия за аферата „Иран-контри“
и необходимостта служителите на ЦРУ да бъдат
честни пред Конгреса, си поставя въпроса какво
щеше да направи, ако Конгресът го беше попитал
дали ЦРУ подготвя спасителна операция: „Щеше
да ми е много трудно да реша как да отговоря.
Предполагам, че щях да кажа нещо като „Не е же­
лателно да се обсъждат плановете за решаване на
кризата със заложниците, за да се предотвратят
погрешни заключения и изтичане на информация
към иранската страна“. И щях да се консултирам
с президента дали е редно да се върна в Конгреса
и да отговоря на въпроса откровено.“ Търнър не
споделя какво би направил, ако президентът Кар­
тър го инструктира да отиде и да отрече пред кон­
гресмените, че готви операция за освобождаване
на заложниците.

*War Powers Resolution - федерален закон от 1973 г., ограничаващ правото на

президента да въвлича САЩ във военен конфликт без съгласието на Конгреса.
- Б.пр.

342
 Лъжите на Линдън Джонсън за
Виетнамската война
Друг, по-опасен случай е този с президента
Линдън Б. Джонсън, който крие от общественост­
та нелицеприятната информация за хода на войната
във Виетнам. Джонсън поема президентството след
убийството на Джон Ф. Кенеди през 1963 г., а през
1964 се кандидатира в изборите. По време на кам­
панията републиканският му опонент сенатор Бари
Голдуотър от Аризона заявява, че за да спечели вой­
ната, би използвал и атомно оръжие, Джонсън заема
друга линия: „Ние няма да изпратим американски­
те момчета на девет-десет хиляди мили от дома, за
да свършат работата на азиатските момчета.“ През
следващите няколко години Джонсън, вече избран за
президент, изпраща половин милион „американски
момчета“ във Виетнам. Америка пуска повече бом­
би над .азиатската страна, отколко са използвани през
Втората световна война.
Джонсън вярва, че ще съумее да договори със
Северен Виетнам благоприятен край на войната, ако
спечели американското обществено мнение. Затова
той започва избирателно да информира обществе­
ността за хода на войната. Командващите знаят, че
президентът иска да му се представя възможно най-
лицеприятната картина за американските успехи и
съответно загуби на Северен Виетнам и Виетконг,
и естествено след време това е единствената инфор­
мация, която получава. Но лустрото се свлича след
офанзивата „Тет“ (виетнамската Нова година) през
януари 1968, когато успехът на виетнамските сили
разкрива безпощадно ясно, че американците са мно­

343
го далеч от победа във войната. В това време вече
е започнала следващата президентска избирател­
на кампания и сенатор Робърт Кенеди, конкурент
на Джонсън за номинацията на Демократическата
партия, казва: „Офанзивата „Тет“ смъкна маската на
официалната илюзия, с която криехме реалното със­
тояние на нещата дори от самите себе си.“ Няколко
месеца по-късно Джонсън се оттегля от президент­
ската надпревара.
При демокрацията няма лесен начин да заблу­
диш чуждата страна, без да заблудиш собствения си
народ, което прави измамата опасна политика, ако се
поддържа дълго. Измамата на Джонсън за хода на
войната не е въпрос на дни, седмици или дори ме­
сеци. Създавайки илюзията за близка предстояща
победа, Джонсън лишава народа от информация, не­
обходима му, за да направи своя политически избор.
Демокрацията не може да просъществува, ако една
политическа партия контролира информацията, коя­
то избирателите получават по съществен за вота им
въпрос.
Както отбелязва и сенатор Кенеди, друга вреда
от измамата на Джонсън е, че някои от съветниците
са започнали сами да вярват на лъжите си. Не само
политиците са склонни да попаднат в капана на само­
измамата. Вярвам, че колкото по-често някой лъже,
толкова по-лесно го прави. С повтарянето на лъжата
той все по-малко се замисля дали това е правилна
постъпка. След много повторения лъжецът толкова
свиква с фалшивата история, че дори забравя, че тя
всъщност е неистина. Ако обаче бъде предизвикан,
ще си спомни, че реалността е друга. Съмнявам се,
че Линдън Джонсън е успял да се самозаблуди на­

344
пълно, колкото и да е искал да повярва - а на мо­
менти даже да е вярвал - на лъжливите твърдения за
успешния ход на виетнамската война.

Самоизмамата и катастрофата с
космическата совалка „Чалънджър“
Самоизмамата е нещо по-различно от случая с
Линдън Джонсън. При нея човек не осъзнава, че се
самозалъгва. Не осъзнава и мотива си за това. Мно­
зина виновници се опитват да оправдаят простъпка­
та си, като твърдят, че са се самозаблуждавали, но аз
смятам, че истинската самоизмама е доста по-ряд­
ко явление. Случаят с катастрофата с космическата
совалка „Чалънджър“ повдига въпроса дали лицата,
взели решение за изстрелването й въпреки настойчи­
ви предупреждения за опасност, не са били жертви
на самоизмама. Как иначе да си обясним такова дръз­
ко пренебрегване на риска?
Изстрелването на „Чалънджър“ на 28 януари
1986 г. бе следено от милиони чрез телевизионния
екран. То беше шумно рекламирано, защото член на
екипажа беше и учителката Криста Маколиф. Сред
телевизионната публика имаше хиляди деца, вклю­
чително класа на самата Маколиф. Тя щеше да изне­
се урок от космоса. Но само 73 секунди след старта
совалката избухна. Целият седемчленен екипаж за­
гина.
Вечерта преди старта група инженери от фир­
мата, построила допълнителните двигатели-ускори­
тели, отправят официална препоръка изстрелването
на совалката да се отложи, тъй като необикновено
ниските температури през нощта могат да намалят

345
драстично еластичността на гумените уплътнители.
Това може да доведе до изтичане на гориво, което
да предизвика експлозия. От фирмата се свързват с
НАСА и единодушно призовават насроченото за су­
тринта изстрелване да бъде отложено.
То обаче вече е било отлагано три пъти, което
хвърля сянка върху обещанията на НАСА за рутинни,
предсказуеми полети на совалката. Лорънс Мълой,
главен мениджър на проекта, оспорва твърденията на
инженерите и не вижда достатъчно основание да се
смята, че студеното време ще увреди уплътнители­
те. През нощта Мълой разговаря с Боб Лънд - мени­
джър на фирмата. Според показанията на Лънд пред
президентската комисия за разследване на катастро­
фата Мълрой му казва „да сложи мениджърската си
шапка“ и да погледне на въпроса като управленец,
а не като инженер. Лънд явно се вслушва в съвета,
тъй като променя позицията си и отхвърля искането
на инженерите си за отменяне на полета. Мълой се
свързва и с Джо Килминистър, един от вицепрези­
дентите на фирмата, и го моли да подпише препоръ­
ка за изстрелване. Той го прави и малко преди полу­
нощ, в 23: 45, НАСА получава по факса подписания
документ. Директорът на ракетния отдел на фирмата
Алън Макдоналд обаче отказва да подпише офици­
алното одобрение за изстрелването. Два месеца по-
късно той напуска работа.
Пред президентската комисия става ясно, че че­
тирима души от висшите ръководители на НАСА,
които дават санкцията за всяко изстрелване, не са
били уведомени за разногласията между инженерите
на фирмата и мениджърите на проекта от страна на
НАСА. В показанията си Робърт Сийк (мениджър на

346
програма „Спейс Шатъл“ в Космическия център „Ке-
неди“), Джийн Томас (директор на проекта „Чалън-
джър“ в Космическия център „Кенеди“) , Арнолд
Олдрих (мениджър на отдел „Космически транс­
портни системи“ в Космическия център „Джонсън“
в Хюстън) и директорът на „Шатъл“ Мур заявяват,
че не са били информирани за несъгласието на инже­
нерите с решението за изстрелването.
Как е могъл Лорънс Мълой да изпрати совал­
ката в небето, знаейки, че може да се взриви? Едно

347
 възможно обяснение е, че намирайки се под силно
напрежение, е станал жертва на самоизмама, като
е успял да си внуши, че инженерите преувеличават
и че всъщност рискът е пренебрежимо малък. Ако
Мълрой действително е жертва на самоизмама,
можем ли да го държим отговорен за погрешното
решение? Да предположим, че някой друг го беше
излъгал, че не съществува риск - тогава не бихме
го обвинявали за решението му. Дали когато сам
се е излъгал, нещата са различни? Аз мисля, че не
са - при условие че случаят е именно самоизмама.
Проблемът всъщност е дали е самоизмама, или е
просто лоша преценка, направена напълно съзна­
телно?
За да установим това, нека да сравним случая
„Мълой“ с един ясен пример за самоизмама, често
даван от експертите в тази област. Неизлечимо бо­
лният от рак, който се надява, че ще оздравее въпре­
ки явните симптоми за силно агресивен, злокачест­
вен тумор, поддържа у себе си една лъжовна вяра.
Мълой също поддържа у себе си лъжовна вяра, като
се надява, че совалката може да бъде изстреляна.
(Според мен можем да изключим алтернативата да
е знаел със сигурност, че ще експлодира.) Болният
вярва, че ще бъде излекуван въпреки всички доказа­
телства за противното. Той вижда, че организмът му
отслабва, че болката се засилва, но упорито мисли,
че това са временни кризи. Мълой също упорства в
лъжливата си вяра въпреки доказателствата. Той знае
за опасенията на инженерите, че студът ще наруши
функцията на уплътнителите, а ако те пропуснат го­
риво, ускорителите ще експлодират. Но той отхвърля
тези опасения като преувеличени.

348
 Дотук не става ясно дали болният и Мълой са
съзнателни лъжци, или са жертви на самоизмама.
Основен елемент при самоизмамата е това, че жерт­
вата не осъзнава мотива си да поддържа у себе си
лъжовната си вяра.* Болният не си дава ясна сметка,
че самоизмамата му е мотивирана от неспособността
му да се справи със страха си от настъпващата смърт.
Този елемент - несъзнаването на мотивацията за са-
моилюзията - при Мълой липсва. Съветът му към
Лънд „да сложи мениджърската си шапка“ доказва,
че той съвсем съзнателно схваща какво е нужно да
направи, за да крепи лъжливата си вяра, че изстрел­
ването трябва да се състои.
Носителят на Нобелова награда по физика Ри­
чард Файнман, участвал в президентската комисия
за разследването на трагедията „Чалънджър“, пише
следното за управленския манталитет, повлиял на
Мълой: „Когато проектът за Луната бе приключен,
НАСА трябваше да убеди Конгреса, че има друг про­
ект, който само тя може да свърши както трябва. За
целта беше нужно да преувеличава - да преувелича­
ва колко икономична ще е тази совалка, да преувели­
чава колко често ще лети, да преувеличава безопас­
ността й и колосалните научни открития, които ще
направи.“ Списание „Нюзуик“ пише: „В определен
смисъл НАСА стана жертва на собствената си ре­
кламна риторика - държеше се така, сякаш полет в

*Може да изглежда, че самоизмамата е просто друг термин за това, което Фройд

нарича „репресия“ (изтласкване), но има поне две разлики. При репресията
елиминирането на информация от съзнанието е резултат от потребност, дълбо­
ко вкоренена в структурата на личността, докато при самоизмамата обикновено
не е така. Освен това сс смята, че ако самозалъгващият се бъде конфронтиран с
истината, това може да прекрати самоизмамата, докато при репресията подобна
конфронтация не действа за признаване на истината.

349
 космоса наистина е нещо толкова рутинно колкото
пътуване с автобус.“
Мълой е само един от многото мениджъри в
НАСА, които поддържат тези преувеличения. Може
би се е страхувал от реакция в Конгреса, ако изстрел­
ването се отложи за четвърти път. Отлагането може
да предизвика коментари за претенциите на НАСА
и да се отрази на по-нататъшното финансиране на
агенцията. Лошият отзвук при неспазване на датата
е изглеждал неизбежна реалност, докато експлозия­
та - само една хипотетична вероятност, в която даже
инженерите не са сто процента сигурни. По-късно
някои от тях разказват, че секунди преди ракетата да
се взриви, са мислели, че опасността все пак ще се
размине.
Мълой заслужава укор за лошата си преценка, за
решението си да постави управленските си тревоги
над технологичните. Ханк Шюи, специалист по ра­
кетна безопасност, помолен от НАСА за експертиза
на доказателствата, заявява: „Не е дефект в конструк­
цията, а грешка в преценката.“ Не бива да използва­
ме самоизмамата като обяснение или оправдание за
погрешни преценки.
Мълой заслужава укор и за това, че не е уведо­
мил началниците си за действията и мотивите си.
Крайното решение за изстрелването на совалката е
тяхно правомощие. Файнман предлага убедително
обяснение защо Мълой сам е поел отговорността:
„Шефовете, които се опитват да измолят от Конгреса
одобрение за проектите си, не искат да чуват такива
приказки [за проблеми, рискове и пр.]. По-удобно им
е да не знаят, за да бъдат „по-честни“ пред Конгреса
- не желаят да изпаднат в положение на лъжци! И

350
съответно хората се адаптират. Неприятната инфор­
мация от долните нива - „Имаме проблем с уплът­
нителите, не можем да летим, преди да го оправим“
- се завоалира и потулва от големите и по-малки на­
чалници, които казват: „О, не, не, летете, защото ина­
че ще се изложим“ или „Не ми казвай, не искам да
чувам за това.“ Може да не го изразяват по този ясен
начин, но във всеки случай възпрепятстват комуни­
кацията, което има същия ефект.“
Решението на Мълой да не информира висшес­
тоящите си за острите разногласия относно изстрел­
ването на совалката може да се смята за лъжа чрез
премълчаване. Във втора глава дадох следната дефи­
ниция за лъжа: действие, при което един човек има
намерение да въведе другиго в заблуда и го прави
предумишлено, без предварително уведомление. Без
значение е дали лъжата се извършва чрез фалшифи­
циране (изопачаване), или чрез пропускане на ин­
формация. Това са само разлики в средствата, докато
ефектът е един и същ.
Уведомлението е съществен момент. Актьорите
не са лъжци, защото публиката им е известена, че те
играят роли. Малко по-двусмислено е положението с
играчите на покер, където правилата допускат някои
видове измама (например блъфиране) и с брокерите
на недвижими имоти, от които никой не очаква да съ­
общават реалната продажна цена още отначало. Ако
шефовете в НАСА наистина спъват комуникацията
и на практика не допускат информация от долните
етажи, това може да се сметне за вид уведомление.
Мълой, а вероятно и колегите му знаят, че лошите
новини не бива да се предават на висшестоящи­
те. При това положение той не може да се смята за

351
лъжец, тъй като началниците му са регламентира­
ли този вид измама. Според мен част от вината за
трагедията носят висшестоящите в НАСА. Те носят
крайната отговорност не само за изстрелването, но и
за атмосферата, в която работи Мълой. Те са допри­
несли за обстоятелствата, формирали погрешната му
преценка и решението му да действа на своя глава.
Файнман прави аналогия между ситуацията в
НАСА и стремежа на служителите от средния еше­
лон в аферата „Иран-контри“ да спестят на прези­
дента Рейгън неудобна информация за действията
си. Атмосфера, в която подчинените служат като па­
раван, за да може висшестоящият да се измъкне, ако
бъде обвинен, е пагубна за всяко управление. Хари
Труман не случайно е държал на бюрото си надпис
„The buck stops here“. Президентът или главният из­
пълнителен директор трябва да следи, да оценява, да
решава и да носи отговорност за решенията. Друг
тип управление може да носи ползи в краткосрочен
план, но излага на опасност всяка йерархическа ор­
ганизация, създавайки среда на безконтролност и
регламентирана измама.

Съдия Кларънс Томас и професор

Анита Хил
Един скандал от есента на 1991 г. съдържа ня­
колко поуки за лъжата. Имам предвид случая е фра­
пантното разминаване между показанията на съдия
Кларънс Томас, номиниран за член на Върховния *

* В свободен превод: „дотук с прехвърлянето на отговорността“. Изразът ве­

роятно произлиза от практика, разпространена в миналото сред играчите на
покер, да си предават жетон, нож или някакъв вид маркер (the buck), с който да
означават чий ред е да раздава картите. - Б.пр.

352
съд, и на професора по право Анита Хил. Драматич­
ната конфронтация се предава по телевизията, ня­
колко дни преди Сенатът да гласува кандидатурата
на Томас. Професор Хил декларира пред Съдебната
комисия на Сената, че между 1983 и 1983 г., когато е
била асистентка на Кларънс Томас в отдела по граж­
дански права в Министерството на образованието и
после в Комисията за равни трудови възможности,
е била жертва на сексуален тормоз. „Томас ми раз­
казваше за сцени в порнографски филми, в които
жени правят секс с животни, за кадри с групов секс
и изнасилвания. Описваше ми полови актове в раз­
лични пози между мъже с огромни пениси и жени с
огромни гърди. Няколко пъти графично ми обрису­
ва своята сексуална мъжественост... Предупреди ме,

Кларънс Томас

353
 Анита Хил

че ако кажа на някого за поведението му, ще съсипя

кариерата му.“ Анита Хил говори напълно спокойно
и последователно и за мнозина наблюдатели звучи
много убедително.
Веднага след изказването й съдия Томас катего­
рично отрича всичките й обвинения. „Не съм казвал
или извършвал нещата, за които Анита Хил говори
— казва той. — Отричам безусловно и категорично

354
всяко едно от твърденията й срещу мен.“ С гняв на
праведник, чиято репутация е несправедливо опет­
нена, Томас заявява, че е жертва на расистка атака.
„Не мога да отмина тези обвинения - продължава
той, - защото обслужват най-лошите стереотипи за
чернокожите в нашата страна.“ Негодувайки срещу
мъчението, на което Сенатът го подлага, Томас на­
рича изслушването „модерна форма на линчуване на
непокорни чернокожи“ и казва: „Предпочитам кур­
шума на убиец пред този жив ад“.
Същата седмица списание „Тайм“ излиза със
заглавие на първа страница: „Под погледа на наци­
ята двама благонадеждни, красноречиви свидетели
представят несъвместими версии за случки отпре­
ди десетилетие.“ Журналистката Нанси Гибс пише:
„Кой от нас, изслушалите болезнените показания,
може да е сигурен какво точно се е случило? Кой от
двамата е лъжец?“
Аз ще огранича вниманието си върху поведени­
ето на Хил и Томас пред комисията, без да се спи­
рам нито на биографиите им, нито на показанията
на други свидетели за тях, нито на изявленията на
Томас пред комисията по други въпроси. В начина
им на държание не открих нищо по-особено от това,
което беше видимо и за медиите - а именно, че и два­
мата говореха напълно убедително. И все пак тази
конфронтация ни предоставя някои уроци за лъжата
и поведенческите знаци за измама.
За никого от двамата не е било лесно съзнателно
да лъже пред цялата нация. Залогът и за двамата е из­
ключително висок. Помислете какви биха били по­
следиците, ако единият или другият се държи така,
че медиите и американският народ го заклеймят като

355
 лъжец, било то справедливо или не. Но никой от тях
не показва подозрително държание - и двамата из­
глеждат напълно искрени.
Да предположим хипотетично, че Хил е искрена,
а Томас лъже. Ако се беше консултирал е тази книга,
във втора глава щеше да прочете, че най-добрият на­
чин за един лъжец да прикрие страха си от разобли­
чаване е да го маскира е друга емоция. Там аз дадох
пример с романа на Джон Ъпдайк „Ожени се за мен“
и казах, че невярната съпруга Рут би могла да заблу­
ди подозрителния си съпруг, като мине в нападение
и гневно го упрекне за оказаното недоверие. Кларънс
Томас прави точно това. Гневът му е ожесточен, на­
сочен не към Анита Хил, а към Сената. Така печели
допълнително предимство — създава впечатление на
Давид в битка срещу Голиат и си осигурява симпати­
ите на всички, които са гневни на политиците въобще.
Ако беше атакувал Хил, щеше да загуби одобрението
на публиката - по същия начин както биха го загубили
сенаторите, ако те го атакуват, защото ще изглежда на­
истина като линчуване на непокорен чернокож.
Тази логика сигурно устройва опонентите на То­
мас, но тя не го доказва като лъжец. Той би могъл да
нападне сенатската комисия и в случай че е искрен.
Ако лъжецът е Анита Хил, Томас има право да е бе­
сен на Сената, че слуша измислените й истории, из­
вадени в последния момент, точно когато започва да
изглежда, че политическите му опоненти губят бит­
ката за блокиране на номинацията му.
Възможно ли е Анита Хил да лъже? Според мен
- едва ли, тъй като щеше да изпитва страх от разобли­
чаване, а липсват индикации за такъв. Тя говори пред
комисията спокойно, резервирано, с пълно самообла­

356
дание, без признак на каквато и да е емоция. Но липса­
та на поведенчески знак за измама не означава, че чо­
векът е искрен. Анита Хил е имала време да подготви
и да изрепетира версията си. Възможно е да прави една
убедителна роля, макар че не е особено вероятно.
Макар че везните клонят натам лъжецът да е То­
мас, има и трета възможност, която според мен е най-
вероятна. Никой от тях не казва истината и същевре­
менно никой от тях не лъже. Сигурно нещо се е случило
- нещо повече отколкото съдията иска да признае, но не
в размерите, в които професорката го описва. Ако тя е
повтаряла преувеличената картина многократно, в про­
дължение на години, а той много пъти е отричал, твър­
де е възможно да не осъзнават, че това, което заявяват в
показанията си, не е напълно вярно.
Томас може да е забравил какво точно е вършил
или да си спомня една „цензурирана“ версия, изчис­
тена от нежелателни моменти. В този случай той има
пълно основание да се гневи на обвиненията на Хил.
От негова гледна точка той не лъже, а казва истината
такава, каквато си я спомня. Що се отнася до Хил,
ако омерзението й срещу Томас е породено от някак­
ва минала обида, въображаема или реална, сигурно
с времето случката е украсена, преувеличена и гар­
нирана е допълнителни нюанси. Ако е така, и Анита
Хил не лъже, а казва истината такава, каквато си я
спомня. Психологически явлението е близко до са­
моизмама, но с една важна разлика - в този случай
лъжовната вяра се развива постепенно в течение на
времето, чрез повторения, като при всяко едно се по­
явяват нови допълнитени детайли. Може би не всич­
ки изследователи на самоизмамата биха сметнали
това за съществено различие.

357
 От поведението на Анита Хил и Кларънс Томас
пред сенатската комисия не може да се разбере чия
история е вярна. Той ли е лъжецът, тя ли е лъжецът
или и двамата не казват цялата истина? Хора, склонни
винаги да изразяват категорични мнения - за сексуал­
ния тормоз, за избора на членове на Върховния съд,
за сенаторите ит.н., приемат трудно такава неустано-
веност. Те държат да стигнат до твърдо заключение и
разрешават колебанията си, като се самоубеждават, че
са разпознали искрения по поведението му. Обикно­
вено това е този, на когото симпатизират поначало.
Не искам да кажа, че от поведенческите знаци
за измама няма полза, но трябва да разбираме кога
вършат работа и кога - не, както и да приемем, че по­
някога не може да се разпознае истината от лъжата.
Впрочем за предявяване на иск за сексуален тормоз
има постановен срок - до деветдесет дни след ин­
цидента. За това има основателна причина - пробле­
мите са пресни, а и вероятно поведенческите знаци
за измама са по-лесно уловими. Ако можехме да на­
блюдаваме показанията на Анита Хил и Кларънс То­
мас до няколко седмици след предполагаемия сексу­
ален тормоз, щяхме да сме в много по-добра позиция
да познаем по поведението им кой казва истината, а
може би и самите показания щяха да са по-различ­
ни.

Страната на лъжата
Преди няколко години мислех, че Америка се
е превърнала в страната на лъжата. Минахме през
Линдън Джонсън и лъжите му за Виетнамската
война, скандала „Уотъргейт“ при Никсън, аферата
„Иран-контри“ при Рейгън, мистерията относно ро­

358
лята на сенатор Едуард Кенеди в смъртта на негова
приятелка в Чапакуидик и прочие, и прочие. Лъжите
изобилстваха не само в политиката - те се виждаха
и в бизнеса, и в скандалите на Уолстрийт, и в спор­
та, като например опитът на прославения бейзбо-
лист Пийт Роуз да скрие увлечението си по хазарта, а
олимпийският спринтьор Бен Джонсън - употребата
на наркотици. След това обаче, през май 1990, прека­
рах пет седмици в Русия.
Веднъж вече бях изнасял лекции в Русия през
1979 година като професор по програмата „Фул-
брайт“. Бях удивен колко по-искрени са станали хо­
рата от тогава. Вече не се страхуваха да говорят с
американец, нито да критикуват правителството си.
Често чувах да ми казват: „Попаднали сте в
точната страна. Това е страната на лъжата! Седем­
десет години на лъжи!“ И хората ми обясняваха как
вицаги са знаели, че правителството непрекъснато
ги лъже. Но през петседмичния си престой видях,
че оставаха втрещени от нови разкрития за други,
неизвестни досега лъжи, за които не бяха подозира­
ли. Покъртителен пример е новоразкритата истина
за страданията на ленинградчани през Втората све­
товна война.
Много скоро след нахлуването на германските
войски в Русия през 1941 г. нацистите обсаждат Ле­
нинград (днешен Санкт Петербург). Обсадата трае
900 дни. По официални данни в града умират ми­
лион и половина души, много от тях от глад. Почти
всеки от моите познати имаше в семейството родни­
на, загинал при обсадата. Но по време на престоя ми
правителството обяви, че броят на цивилните жерт­
ви при обсадата е завишен. На 9 май, когато цялата

359
 страна празнуваше победата над нацистите, съвет­
ското правителство съобщи, че броят на загиналите
във войната е бил толкова голям, защото не е имало
достатъчно офицери, които да командват съветските
войски. Съветският лидер Сталин, се казваше в из­
явлението, убил много от своите офицери в чистка
преди началото на войната.
Освен че се разкриват стари, неподозирани фа­
кти, се появяват и много нови лъжи. Година след
като Михаил Горбачов пое управлението, се случи
катастрофата в чернобилската ядрена централа. Над
части от Западна и Източна Европа се разпръсна
радиационен облак, но съветското правителство си
замълча. Три дни след като учени в Скандинавия из­
мериха високи нива на радиация в атмосферата, съ­
ветските власти признаха, че е станал сериозен ин­
цидент, в който са загинали трийсет и двама души.
Минаха няколко седмици, преди Горбачов да напра­
ви публично изявление за аварията, което в по-голя-
мата си част критикуваше западната реакция. Пра­
вителството така и не призна, че хората от областта
не са евакуирани навреме и че много са заболели от
радиационна болест. Сега руските учени изчисляват,
че 10 хиляди души може да умрат вследствие на чер­
нобилската катастрофа.
Научих това от украински лекар, с когото пъту­
вахме в едно купе с нощния влак за Киев. Комунис­
тическите управници евакуирали семествата си, каза
той, докато на другите казали, че е безопасно да ос­
танат. Сега много от пациентите на този лекар бяха
млади момичета с рак на яйчниците - обикновено
рядко срещан при толкова млади хора. През нощта
телата на децата с радиационна болест светели в не­

360
говото отделение. Заради езиковата бариера така и
не разбрах дали говори буквално или метафорично.
„И Горбачов ни лъже като всички други - каза. - Той
знае истинската ситуация. Знае също, че и ние знаем,
че ни лъже.“
Запознах се е психолог, който имаше задачата
да интервюира живеещите в близост до Чернобил,
за да установи как се справят със стреса три годи­
ни след аварията. Той смяташе, че тежкото им поло­
жение отчасти би се облекчило, ако не се чувстваха
толкова изоставени от правителството. Официално­
то му предложение беше Горбачов да се обърне към
тези хора и да каже: „Направихме ужасна грешка,
като подценихме нивото на радиацията. Трябваше
да евакуираме много повече от вас и много по-бър­
зо, но нямаше къде да ви настаним. Като осъзнахме
грешката си, трябваше да ви кажем истината, но не
го направихме. Ето, казваме ви я сега и ви уверяваме,
че нацията страда за вас. Ще ви предоставим необ­
ходимата медицинска помощ и ще ви подкрепяме е
надежда в бъдещето.“ Предложението му остана без
отговор.
Гневът от лъжите за Чернобил не затихва. През
декември 1991 г., пет години след аварията, укра­
инският парламент поиска Михаил Горбачов и се­
демнайсет други съветски и украински длъжностни
лица да бъдат подведени под съдебна отговорност.
Председателят на парламентарната комисия за раз­
следване на инцидента Володимир Яворивски за­
явява: „Цялото ръководство - от Горбачов до де-
шифровчиците на кодирани телеграми - са знаели
за нивото на радиоактивно замърсяване.“ Украин­
ските лидери обвиняват президента Горбачов, че

361
 „лично е потулил истината за мащаба на радиаци­
онния теч“.
През десетилетията съветска власт гражданите
са научили урока, че за да постигнат нещо, трябва да
заобикалят правилата. Съветският съюз става стра­
на, където е нормално да се лъже, където всеки знае,
че държавата е корумпирана, устройството — неспра­
ведливо, а оцеляването изисква да надлъжеш систе­
мата. В среда, в която гражданите вярват, че всяко
правило трябва да се наруши или прескочи, общест­
вените институции не могат да функционират. Не
съм уверен, че с промяна на режима манталитетът
лесно ще се промени. Никой вече не вярва на насто­
ящото правителство за нищо. Малцина от моите по­
знати вярваха на Горбачов, а това беше една година
преди несполучливия опит за преврат. Една нация не
може да просъществува, ако няма вяра във водачи­
те си. Може би това кара хората да търсят лидера с
„твърдата ръка“ и да са готови, дори нетърпеливи, да
дадат гласа си за всеки, който с дръзки думи и кате­
горични действия възвърне тяхното доверие.
Американците имат следния виц: „По какво
можем да познаем, че един политик лъже?“ — „По
това, че мърда устните си!“ Но моето посещение в
Русия ме убеди, че за разлика от руснаците ние все
пак очакваме от лидерите си да бъдат честни, макар
че винаги запазваме и доза скептицизъм. Законите са
ефективни, когато повечето хора вярват в справед­
ливостта им, а тези, които си мислят, че имат право
да ги нарушават, са само малцинство. Едно демокра­
тично управление работи, ако мнозинството вярва,
че през повечето време управниците са искрени с тях
и реално се стремят към законност и справедливост.

362
 Никоя сериозна връзка не може да оцелее, ако
доверието напълно се загуби. Ако разберете, че един
приятел ви е предал, че ви е лъгал многократно за
собствена изгода, приятелството ще пропадне. Бра­
кът също ще се срине, ако единият партньор научи,
че другият го е мамил не веднъж, а десетки пъти.
Съмнявам се, че едно държавно управление може да
оцелее дълго, без да упражнява репресии над собст­
вения си народ, ако хората са убедени, че управлява­
щите лъжат.
Не мисля, че сме стигнали дотам. Лъжите на уп­
равниците са все още новина — не просто ежедневие.
Те не будят възхищение, а предизвикват порицание.
Лъжата и корупцията са част от историята ни, но
ние ги възприемаме като отклонение от нормата — не
като нормално явление. Все още вярваме, че можем
да изритаме мошениците.
За някои скандалът „Уотъргейт“ и аферата
„Йран-контри“ може да означават, че американската
система се е провалила, но те могат да се разглеж­
дат и като доказателество за обратното. Никсън бе
принуден да подаде оставка. Когато Джералд Форд,
встъпвайки в длъжност на мястото на Никсън, се
закле пред председателя на Върховния съд Уорън
Бъргър, съдията казал на един от присъстващите
сенатори: „Работи! Слава богу, системата работи!“
Норт, Пойндекстър и други бяха съдени за лъжа пред
Конгреса. По време на изслушванията по аферата
„Иран-контри“ конгресменът Лий Хамилтън зашле­
ви Оливър Норт с думите на Томас Джеферсън: „Ця­
лото изкуство на държавното управление се състои в
изкуството да бъдеш честен.“

363
 Единайсета глава

Нови открития и
идеи за лъжата и
разобличаването й

аписах настоящата глава по повод трето­

Н то издание на тази книга, като включих в

нея материали, които липсват в предиш­
ните издания. Първо ще направя някои нови раз­
граничения между лъжата и други форми на пре­
даване на невярна информация. После ше обсъдя
мотивите, които карат един човек да лъже. И на­
края ще опиша няколко причини, които обясняват
защо хората не се справят особено добре с раз­
познаването на лъжата. Ще представя и два нови
научни извода. Вече имаме много по-големи ус­
пехи в идентифицирането на лъжата по лицевите
изражения, отколкото докладвах в предните гла­
ви. Друга новост е, че открихме професионални
групи, които са не по-малко прецизни от Тайните
служби на САЩ в разобличаването на лъжци по
поведението им.

364
 Нови разграничения
В книгата си „Тайни“ С. Бок дефинира предна­
мереното скриване на информация като секретност.
Според мен това не е много точно, защото при се­
кретността съществува предварително уведомление.
Аз използвам термина секретност за ситуации, при
които едно лице уведомява за намерението си да не
разкрие информация. Като обявяваме нещо за тайна,
ние отстояваме правото си да запазим неприкосно­
веността на личния си свят. Тайната може да остане
само у едно лице или между двама души, или група
хора. Ако попитам дъщеря си има ли приятел, тя с
право може да ми отговори: „Това е тайна.“ С тези
думи тя заявява намерението си да скрие реалнос­
тта от мен. Сега да предположим, че не съм я питал
нищо по въпроса, но тя знае за моя интерес от мина­
ли разговори. Ако има приятел, но не ми казва, това
е скриване на информация, но не е тайна, защото не
е обявила правото си да не я сподели с мен, нито е
лъжа, защото не е поемала ангажимент да ме инфор­
мира за любовния си живот.
Нарушеното обещание не е лъжа. Седмица пре­
ди президентът Клинтън да встъпи в длъжност, един
журналист го обвини, че е нарушил обещанието си
за нелегалните имигранти от Хаити и е заел позици­
ята на президента Буш - политика, критикувана от
Клинтън по време на предизборната му кампания. С
гневна нотка в гласа Клинтън се защити, като каза,
че американският народ ще го сметне за глупак, ако
не променя политиката си, когато обстоятелствата се
променят. От моя гледна точка Клинтън лъже само
ако по времето на критиките си към Буш е знаел, че
всъщност има намерение да следва неговата полити-

365
-
 ка. Да вземем друг пример - заклеймяването на пре­
зидента Буш като лъжец, когато към края на мандата
си вдигна данъците въпреки предизборните си обе­
щания. Този епитет би бил заслужен само ако можем
да докажем, че още като е давал обещанието, Буш е
възнамерявал да не го изпълни.
Забравената информация не е лъжа, макар че лъ­
жците често се мъчат да извинят лъжите си с твър­
дението: „Не мога да си спомня.“ Не е необичайно
някой да забрави свои действия, за които съжалява.
Ако наистина ги е забравил, а не просто симулира, не
можем да го наречем лъжец, защото липсва елемен­
тът на съзнателния избор. Често пъти е невъзможно
да се определи дали забравянето е реално, или е лъж­
лив претекст.
Недостоверният разказ за дадено събитие също
не означава непременно, че разказвачът лъже. Ако
той няма съзнателното намерение да въведе някого в
заблуда, неточният му разказ не може да се смята за
лъжа. Защо е необходимо да направим това разгра­
ничение? Въпросът не е само семантичен. Ако човек
не лъже съзнателно, той не смята, че извършва ня­
каква измама, и затова очаквам, че поведението му
ще бъде като на искрен човек. Ако той не знае, че
лъже, в момента на невярното твърдение не би тряб­
вало да се появят знаци за измама. Макар да нямам
преки доказателства за това свое предположение, то
е в съответствие с общата ми теория за начините, по
които поведението издава лъжата, и се подкрепя от
някои други данни.
Човек може да даде невярна информация, смя­
тайки я за напълно достоверна, по няколко начина.
Единият е погрешното тълкуване на дадено събитие.

366
Хората са склонни да интерпретират субективно и
неточно действията и мотивите на другите. Ако ня­
кой разглежда определен въпрос по начин, който е
най-изгоден за самия него и му позволява да пред­
приеме действия, които смята за желателни, това не
означава задължително, че този човек лъже. Не бих
го нарекъл непременно и самоизмама. Не всяко не-
доразбиране или погрешно тълкуване е самоизмама.
Да вземем пример е набеден изнасилван, който
твърди, че жертвата му е проявила желание за секс.
Въпреки че мнозина изнасилвани заявяват това с яс­
ното съзнание, че лъжат, твърдението само по-себе
си не може да се определи като невярно. Дори да е
малко вероятно, то не може съвсем да се изключи.
Да си представим, че момичето е проявило някакъв
протест от свян, но не особено категоричен, а после
се е отдало на страстта. Изнасилвачът може да е из­
тълкувал протеста като мним, а секването му - като
съгласие. Изнасилвачът жертва ли е на самоизмама?
Според мен не е, освен ако е сигурно, че не е съзна­
вал мотивацията си да удовлетвори сексуалните си
нужди. Имаме ли изнасилване в този случай? Пред­
полагам, че отговорът трябва да е „да“, макар че от
гледна точка на изнасилвана той казва истината, като
твърди, че момичето е дало мълчаливото си съгла­
сие. Една от причините, поради които поведението
на такъв човек може да изглежда убедително, е, че
той вярва на твърдението си и не смята, че лъже.
Разбира се, убеждението в собствената право-
та не е единствената причина, поради която някой
може да изглежда напълно убедителен. Има хора с
дарба на актьори, които се сливат с ролята си и вяр­
ват на всяка своя дума в момента, в който я изричат.

367
Поведението на такива хора също предизвиква до­
верие.
Човек може да е убеден в правдивостта на лъж­
ливата си история не само заради превратно тълкува­
не на събитията. Първоначално той може да съзнава,
че лъже, но постепенно да повярва в собствената си
лъжа. А повярва ли, че описанието му е точно отра­
жение на реалността, поведението му добива белези
на искрен. Да вземем пример с педофил, който твър­
ди, че не е извършил блудството, в което го обвиня­
ват, а напротив, доставил е наслада на детето, като
само го е милвал. Въпреки че отначало той съзнава,
че версията му е лъжлива, след много повторения
може да повярва в истинността й. Твърде е възможно
в съзнанието му да съществуват паралелно и споме­
нът за упражненото насилие, и илюзорната картина
на дете, приемащо е охота неговите ласки. А е вре­
мето измислената версия започва да изтиква спомена
за фактите все по-назад и по-назад, докато накрая го
направи недостъпен.
Или да вземем друг пример е дете, което твър­
ди, че учителката го тормози, знаейки, че това не
отговаря на истината. Да речем, че то е мотивира­
но от желанието да я накаже загдето го е засрамила
пред целия клас за слабата оценка на последния тест.
Чувствайки се в правото си да й отмъсти, то може би
си фантазира, че учителката е груба, че е способна на
тормоз над него, че тормози другите деца и пр. Съв­
сем възможно е след време, след много повторения,
детето да се самоубеди, че наистина е било подложе­
но на тормоз.
Тези примери будят тревога, тъй като не знаем
колко често се случват. Не знаем също и дали де­

368
цата проявяват по-голяма склонност от възрастните
да приемат измислицата за реалност, нито дали това
явление е свързано с определени личностни характе­
ристики. Засега не сме открили категоричен начин да
определим дали един спомен е достоверен, частич­
но изфабрикуван (смесица от измислица и факт) или
напълно изфабрикуван. По-нататък ще обсъдя начи­
ните, по които можем да разберем, че даден разказ е
недостоверен, но само ако разказвачът знае, че дава
фалшиво описание.

Мотиви за лъжата
Интервютата ми с деца, както и данните ми от
анкети с възрастни сочат девет различни мотива за
лъжата:
1. Да се избегне наказание.
Това е най-честият мотив, посочван и от въз­
растни, и от деца. Наказанието може да е за зло­
деяние или за случайна грешка.
2. Да се постигне някаква облага, която иначе не е
лесно достижима.
Това е вторият по честота мотив и при възрастни,
и при деца.
3. Да се защити от наказание друг човек.
4. Да се избегне заплаха от физическо посегател­
ство.
Това е различно от избягване на наказание, тъй
като в този случай заплахата не е вследствие от
извършена простъпка. Възможен пример е дете,
оставено само вкъщи, което казва на непознатия
на вратата, че баща му спи.
5. Да се спечелят адмирации от околните.
6. Да се намери изход от неловка социална ситуация.

369
 Пример за това е оправданието е бавачката като
претекст за измъкване от скучно парти или бър­
зото приключване на телефонен разговор е лъ­
жата, че някой звъни на вратата.
7. Да се избегне конфузно положение.
Пример е детето, което твърди, че столът е на­
мокрен от вода, а не от напишкване - то не се
бои от наказание, а от това, че ще стане за срам.
8. Да се съхрани неприкосновеността на личния
живот.
Това важи за случаите, в които човекът не е уве­
домил за намерението си да запази дадена ин­
формация в тайна.
9. Да се упражни власт над другите, като се контро­
лира достъпът им до информация.
Не съм сигурен дали всяка лъжа на света би вля­
зла в една от тези девет категории, но това са данните
от проведените от мен интервюта. Съществуват и раз­
лични видове дребни измами като лъжите от любез­
ност и тактичност, които не са включени в изброените
мотиви. Те не отговарят на определението ми за лъжа,
защото при правилата за учтивост имаме обществено
съгласие, което е вид уведомление. По-неясен е слу­
чаят с лъжата, необходима за организиране на парти-
изненада - може би ще трябва да го отнесем към кате­
горията неприкосновеност на личния живот.

Нови резултати
В тази книга многократно подчертавах колко
трудно е да се разпознае лъжата по поведението. По­
следните ни изследвания едновременно подкрепят и
оспорват тази теза. В тях успяхме да постигнем над
80 процента идентификация на лъжата, и то само на

370
база фациални измервания. Ако включим и измерва­
ния въз основа на телесни движения, глас и слово,
очаквам да надминем 90 процента. Трябва да се отбе­
лежи, че тези измервания отнеха много часове. При
хора, които гледат видеоматериалите само веднъж,
отново стигаме до същия резултат - детекция на лъ­
жата не много по-успешна от нивото на случайната
догадка.
Експериментите ни включваха два вида лъжи -
за кражба на пари и за защитаване на мнение. Точ­
ността на детекцията беше аналогична и при двата
вида, което потвърждава извода ми, че когато зало­
гът е висок, поведенческите знаци са сходни незави­
симо от съдържанието на конкретната лъжа. Разбира
се, имаше различия по отношение на относителната
честота на някои типове знаци. Например при лъжи­
те за мнение се наблюдаваха много по-често знаци в
съдържанието на речта отколкото при другия вид. И
при двата вида лъжи обаче точността на преценката
нарастваше пропорционално на броя на изговорени­
те думи. Добрите интервюиращи знаят, че главната
им задача е да накарат интервюираните да говорят
- колкото повече, толкова по-добре. Така беше и в
нашето изследване - не само заради повишения брой
в самата реч, но и заради съпътстващите изменения в
лицето, тялото и гласа.
Експериментите ни (Франк и Екман, непубли­
кувани данни) също така установиха, че умението
за лъжене не зависи от типа лъжа. Процентът на ус­
пешните лъжи за мнение бе съотносим е процента на
успешните лъжи за пари.
При експериментите се очертаха три професи­
онални групи със сравнително добри умения в дете-

371
 кцията на лъжата. Едната се състоеше от държавни
служители от различни федерални агенции, с които
проведох еднодневен тренинг за разпознаване на лъ­
жата по поведението. Бяха избрали да участват до­
броволно, без никой да изисква това от тях, и не бяха
специално подбрани. Оценихме уменията им с пред­
варителен тест преди тренинга, както направихме и
с другите описани по-долу групи. Държавните слу­
жители показаха много по-голяма точност в иден­
тификацията истина/лъжа от групите, съставени от
представители на правоохранителната и праворазда­
вателната системи.
Втората група с висок успех се състоеше от
полицаи с репутация на експерти във воденето на
оперативни беседи. Те участваха в двудневен курс
за обучение на обучители в изкуството на интер­
вюто и показаха много по-голяма точност в пре­
ценката отколкото останалите групи, съставени от
полицаи.
Третата успешна група се състоеше от частно-
практикуващи клинични психолози, които бяха жерт­
вали двудневните си хонорари, за да участват в курс
на тема лъжа и поведение. Те бяха много по-точни в
заключенията си отколкото контролна група клинич­
ни психолози, неучаствали в курса, както и от друга
група психолози от академичните среди.
В тези четири най-успешни професионални гру­
пи - служители на Секретните служби на САЩ (вж.
девета глава), федерални служители, експерти-поли­
цаи и клинични психолози — никой от участниците
не показа успеваемост под 50 %, а повече от една
трета бяха с резултат над 80 %. За сравнение само 10
% от участниците в останалите групи се класираха в

372
тази най-висока категория, а мнозина бяха на и под
нивото на случайната догадка (50 %).
Анализирайки състава на изследваните групи
от психиатри, съдии, адвокати, полицаи, федерални
служители и психолози, стигнахме до извода, че по­
казателите възраст, пол и професионален опит нямат
отношение към точността на преценката. Известна
роля играе самоувереността, но, общо взето, няма
ясно изразена връзка. Връзка обаче съществува меж­
ду умението за разпознаване на микроизражения и
точността в идентифицирането на лъжата по типове­
те изражения.
Най-точните групи се справиха много по-ус­
пешно от другите е различаването на лъжи, докато в
определянето на искреност не бяха много по-добри
от останалите. Това подчертава необходимостта от
специално обучение в начините за идентификация
на заподозрените невинни.

Защо не можем
да разкриваме лъжците
Да направим преглед на това, което знаем за
умението на хората да разпознават лъжата по поведе­
нието. Данните сочат, че повечето от тях не се спра­
вят особено добре с това. Тези данни произтичат от
следния вид експеримент: на студенти-доброволци
се поставя задачата да излъжат или да кажат истината
по въпрос, който обикновено не е от съществено зна­
чение за тях и няма връзка нито с миналия им, нито
е бъдещия им живот. Понякога изследователите пра­
вят слаб (по мое мнение) опит да ги мотивират, като
ги увещават, че умението да лъжеш е важно за успеха

373
и всички умни хора го владеят. Записват интервюта
със студентите на видео и ги показват на друга група
студенти, натоварени със задачата да определят кой
лъже и кой казва истината. Най-често студентите-
„изобличители“ се справят на нивото или малко над
чертата на случайната догадка (50 %).
Нашите изследвания се различават от горния
тип по няколко начина:
1. Опитахме се да направим лъжите по-значими за
нашите субекти и да увеличим цената на успе­
ха или неуспеха на лъжата. Направихме го по
две причини. Първата е, че само при висок за­
лог може да се очаква да се породят емоции от
акта на лъжата (страх, вина, възбуда, удоволст­
вие), които да я издадат. Силните емоции могат
не само да се проявят под формата на знаци за
измама, но и да затруднят когнитивните про­
цеси на лъжеца, което да доведе до уклончиво,
непоследователно и неубедително вербално из­
ложение. Втората причина да изследваме лъжи
с висок залог е, че точно те са с най-голяма об­
ществена значимост.
В един от експериментите (вж. втора глава) из­
следвахме група медицински сестри, които трябва­
ше да скрият негативните си чувства, породени от
филмирани сцени с ампутации и тежки изгаряния.
Те имаха силна мотивация да успеят, тъй като им
бяхме обяснили, че това е шанс да развият умение,
необходимо в бъдещата им медицинска практика. В
друг експеримент субектите ни имаха възможността
да откраднат 50 долара и да ги задържат, ако успе­
ят да убедят разпитващия, че не са ги взели. Онези,
които бяха предпочели да не вземат парите, щяха да

374
спечелят 10 долара, при условие че разпитващият
им повярва, че наистина не са ги взели. При трети
вид сценарий установявахме горещи социални теми,
които вълнуваха участниците особено силно, и им
възлагахме или да изразят честното си мнение (и да
спечелят 10 долара, ако им повярват), или да защитят
точно обратната на своята позиция (и да спечелят 50,
ако им повярват).
2. Друга новост е, че при последните си разработки
даваме на субектите си възможността да изберат
дали да излъжат, или да кажат истината - така
както е в реалния живот. Една от причините хо­
рата да предпочитат да не лъжат е убеждението
им на базата на миналия опит, че винаги ги хва­
щат. Включването на такива изключително сла­
би лъжци в експеримент и принуждаването им
да лъжат (противно на нормалното им житейско
поведение) може да завиши изкуствено процен­
та на успешната детекция.
Почти никое от изследванията досега не е пре­
доставяло възможност за такъв избор. Изключение
прави експериментът на Гинтън, Дей, Елаад и Бен-
Шакхар за точността на полиграфа (описан в седма
глава), в който полицаи получават шанса да си послу­
жат с измама на писмен квалификационен тест, както
и експериментите на Стиф, Корман, Кризек и Снай-
дър с ученици, преписващи на изпит. Брадли също
е сред изследователите, които дават на субектите си
избор да излъжат или да са честни.
3. Друга уникална черта на последните ни раз­
работки е, че включват и елемента наказание.
Обясняваме на участниците, че ако разпитващи­
ят прецени, че лъжат, ще бъдат наказани неле­

375
 ко, независимо дали са честни или не. Така за
първи път в научните изследвания за лъжата и
искреният, и лъжецът имат от какво да се боят:
единият - че може да не му повярват, а другият -
че може да го хванат. Ако само лъжецът се стра­
хува, задачата за изобличителя става прекалено
лесна и нереалистична. Ако пък никой от двама­
та не се бои от наказание, това не отразява точно
повечето ситуации в реалния живот от сферата
на криминалистиката, националната сигурност,
семейните конфликти между съпрузи, отноше­
нията родители-деца и пр.
Въпреки че последните ни експерименти са е
по-висока степен на валидност спрямо реалния жи­
вот, изводите ни не са много по-различни: повечето
от субектите, които трябва да отсъдят истина/лъжа,
се справят на нивото на случайната догадка или мно­
го малко над това. От хиляди изследвани само че­
тирите описани по-горе групи показаха сравнително
добър успех, докато мнозинството - и криминалисти,
и съдии, и разузнавачи, и психотерапевти - успяват
да идентифицират лъжата едва в около 50 % от слу­
чаите. Важно изключение е групата от полицаи, под­
брани като експерти по водене на разпит, всеки от
които бе преминал едноседмично обучение по пове­
денческите знаци за измама. Те се справиха отлично
е идентифицирането на лъжи, свързани с изразяване
на мнение.
Преди да разгледаме защо повечето хора са
толкова неумели изобличители, нека изброим ня­
кои ограничения на изследванията ни, поради които
може да сме подценили уменията за детекция на лъ­
жата.

376
1. Най-често „съдниците“, които преценяват кой
лъже и кой казва истината, нямат съществен
интерес да бъдат точни. Нито се очаква да ги
наградят с пари, нито да получат морално удо­
влетворение от точната преценка, тъй като по­
вечето от тях не се занимават професионално е
разкриването на лъжци. В някои изследвания се
опитахме да преодолеем това ограничение, като
включихме професионални групи, тясно свър­
зани с детекцията на лъжата: следователи от
ФБР, от ЦРУ, от Бюрото за контрол на цигарите,
алкохола и оръжията, от Управлението за борба
с наркотиците, съдебни психиатри, митнически
служители, полицаи, съдии, адвокати. Резулта­
тите ни, както и тези на други колеги, изследва­
ли подобни групи, потвърждават, че изброените
професии също не се справят много по-добре от
нивото на случайната догадка.
2. Може би преценките щяха да са по-точни, ако
„съдниците“ не бяха само пасивни наблюдате­
ли, но и задаваха въпроси. Възможно е, въпре­
ки че се съмнявам. Формулирането на въпроси­
те щеше да погълне част от вниманието им и да
намали капацитета им за обработка на излъч­
ваната от лъжеца информация. Именно затова
при много разпити присъстват двама следова­
тели - единият задава въпросите, а другият на­
блюдава отстрани и оценява отговорите на за­
подозрения. Би било интересно да ангажираме
професионални следователи за нашите експе­
риментални интервюта и да видим дали тогава
точността на оценките няма да е по-висока от
тази досега.

377
3. „Съдниците“ в нашите експерименти не се по­
знаваха с тези, които трябваше да оценяват, а
може да се каже, че предварителното познан­
ство увеличава точността. Разбира се, в живо­
та има много ситуации, в които потенциалният
изобличител дава оценка след една-единствена
среща със субекта, така че експериментите ни
не са напълно нереалистични в това отноше­
ние. Освен това аз не съм напълно убеден, че
познанството винаги способства за по-голяма
точност. Вярно е, че то осигурява база за срав­
нение, за да се изключат някои идеосинкретич-
ни поведения, но може да има и отрицателно
влияние. Често ние сме силно отдадени на
приятелските си и колегиални връзки и в рев­
ностното си желание да ги съхраним може да
развием слепота към някои поведения, които
ги застрашават. Доверието към другите ни пра­
ви податливи на измама - то намалява бдител­
ността си и ни кара да разрешаваме съмненията
си в полза на партньора. Заради близостта сме
убедени, че непременно ще усетим, ако той ни
мами, и тази самоувереност ни прави още по-
уязвими. Познанството е безусловен плюс само
когато доверието ни в съответния човек е вече
подкопано и сме се сдобили е достоверна ин­
формация, че ни е предал.
4. „Съдниците“ в нашите експерименти вземаха
решенията си на базата на видеоматериали с
продължителност от само няколко минути. Но
според мен по-обширният материал не води не­
пременно към по-точна преценка. Правили сме
и експерименти е два пъти по-дълги интервюта,

378
 но точността не беше по-голяма. Освен това из­
мерванията, които сме направили, ни уверяват,
че тези кратки клипове съдържат достатъчно
знаци за измама. И все пак трябва да приемем,
че краткостта е ограничение и е вероятно точ­
ността на съдниците да се подобри, ако им се
предложат материали с продължителност от
един-два часа.
5. Критиците биха повдигнали също така въпроса
дали точността не е толкова ниска поради лип­
сата на достатъчно знаци за измама в матери­
алите, но както вече обясних, случаят с нашите
експерименти не е такъв. Бяхме направили из­
мервания на гласа, речта и фациалните движе­
ния, които сочеха, че е възможно да се постигне
високо ниво на точност в идентификацията ис-
тина/лъжа - над 80 %. Вярно е, че измерванията
бяха направени чрез повторения на забавен ка-
данс, но ние сме убедени, че и чрез наблюдение
в реално време може да се стигне до правилна
преценка. Някои от субектите ни отбелязаха
точност от 80 и повече процента, и то не само в
един от сценариите, така че едва ли попадения­
та им са случайност. Освен това, както обясних,
някои професионални групи се отличаваха с
голяма точност. Служителите на Тайните служ­
би например се справиха отлично при лъжите,
свързани с емоции - нямаше резултати по-ниски
от 50 %, а една трета бяха по-високи от 80 %.
Полицаите-експерти по водене на разпит, които
бяха преминали едноседмично обучение, отбе­
лязаха подобни резултати при лъжите, свързани
с изразяване на мнение.

379
 6. Въпреки че залогът при лъжите в нашите екс­
перименти беше по-висок отколкото в други из­
следвания, в реалния свят на криминалистиката
и националната сигурност много повече е по­
ставено на карта. Може би ако увеличим залога
още, видеоматериалите ще съдържат още повече
и още по-явни знаци за измама, което ще подо­
бри точността на преценките. Не мога да изклю­
ча тази възможност, но някои професионални
групи бяха доста точни. Остава открит въпросът
защо другите изследвани не бяха. Явно инфор­
мация има и някои я забелязват, но повечето не
успяват.
Преди да се заема с въпроса защо повечето хора
се справят толкова неуспешно с разпознаването на
лъжата, ще спомена и още една особеност на наши­
те изследвания, която работи в полза на точността
и може да е довела не до занижени, а напротив, до
завишени резултати. В най-новите си експеримен­
ти обявявахме на „съдниците“, че от всички случаи,
които ще наблюдават, лъжците са между 40 и 60 %.
Преди не бяхме уточнявали това и група полицаи
бяха идентифицирали сто процента от субектите като
лъжци, мотивирайки се с обяснението, че лъжата е
масово явление и всички се мъчат да излъжат по­
лицията. Ако знае относителната честота на лъжене,
изобличителят е в по-добра позиция и точността му
се увеличава, но в реалния живот това предимство
невинаги е налице.
И така, да обобщим. Без претенции за катего­
ричност данните ни сочат, че само малък брой на­
блюдатели разпознават точно поведенческите знаци
за измама, докато повечето не успяват. За целта на

380
дискусията нека да приемем, че тези данни отразяват
положението в реалния живот: в огромното си мно­
зинство хората не могат да прозрат лъжата по пове­
дението на лъжеца. Въпросът, който си поставям, е
защо. Защо не можем да се справим с това? Не прос­
то защото не ни е грижа. Напротив, анкетите редовно
поставят честността сред петте качества, които це­
ним най-много у лидера, приятеля или партньора. А
изкуството ни изобилства от романи, филми и песни,
разказващи за трагичните последствия от предател­
ството.
Аз имам няколко възможни обяснения. Първото
е, че еволюцията не ни е подготвила да бъдем нито
добри лъжци, нито добри изобличители. Прародите­
лите ни са живеели в среда, в която не е имало въз­
можности да лъжат и да се измъкват безнаказано.
Наказанието за лъжеца вероятно е било сурово. Зато­
ва ^е се е получил естествен подбор на най-ловките в
лъжата и в изобличаването индивиди. Вкаменелостите
не ни говорят много за социалния живот на първите
представители на човешкия род, така че трябва да си
служим само с хипотетични разсъждения за начина
на съществуване на тези ловци и събирачи на храна.
Ще прибавя и преките си впечатления от едно при­
митивно общество, живеещо в каменната ера, което
можех да наблюдавам преди трийсет години в стра­
ната, известна днес като Папуа-Нова Гвинея. В мал­
кото селце, в което работех, не съществуваха отдел­
ни стаи с врати - всички се познаваха и се виждаха
постоянно и никой не можеше да се уедини. Лъжи­
те веднага се проваляха заради противоречието им
с действия, които бяха видими за всички. Правеха
се чести опити да се прикрие прелюбодеяние чрез

381
лъжа. Тя обаче се разконспирираше веднага - не за-
щото мишената разчиташе тънки знаци в поведени­
ето на прелюбодееца, а защото се препъваше в него
в храсталака.
Може би в такава среда би било по-лесно да се
скрият лъжи относно емоции, убеждения и намере­
ния, но в крайна сметка те също водят до определени
действия и тогава горният ми аргумент важи с пъл­
на сила. Трудно е да скриеш или да фалшифицираш
действие в обстановка, в която уединението е невъз­
можно.
В общество, в което оцеляването на всеки един
зависи от общите усилия на всички членове на пле­
мето, хващането в лъжа може да е пагубно за ин­
дивида. Никой не желае да си сътрудничи с човек,
замесен в измама. А лъжецът в такова примитивно
общество не може лесно да смени брачния си парт­
ньор, работата си или селището, в което живее.
Чийни и Сейфарт развиват подобна теза, раз­
глеждайки измамата при животните в книгата си
How Monkeys See the World. Важна спирачка за лъ­
жите „...възниква от социалната структура на вида.
Видове, живеещи в стабилни социални групи, сре­
щат особени проблеми при всеки опит за лъжлива
комуникация... Сред социалните животни лъжливи­
те сигнали трябва да са по-нарядко, за да останат не­
забелязани. Друг, също толкова важен момент е, че
ако сътрудничеството в тези животински социални
групи е съществено за оцеляването, необходимостта
от съвместни действия може да намали значително
честотата на тези сигнали за неблагонадеждност.“
При тези условия умението да разпознаваш
лъжа, както и да лъжеш, няма голяма стойност за би­

382
ологичната адаптация. Сериозните, високорискови
лъжи едва ли са били често явление поради ограни­
чените възможности и високата цена на риска. А ако
са възниквали съмнения към някой член на групата
и той е бил хващан в лъжа, това едва ли е ставало
чрез оценка на поведението му. (NB: Тук се фокуси­
рам само върху вътрешногруповите лъжи; естестве­
но, лъжите между представители на различни групи,
както и тяхната детекция и цена, може да са съвсем
различни.)
Въпреки че има и лъжи с благородна цел, в цен­
търа на моята дискусия са по-скоро тези, при които
един човек печели преимущество, често за сметка
на мишената на лъжата си. Когато преимуществото
е спечелено чрез нарушаване на някакво правило
или очакване, наричаме това нечестна игра. Лъжата
често е необходима, за да се осъществи нечестната
игра, и винаги - за да се прикрие, докато измамените
са силно мотивирани да я разкрият. Но нечестната
игра едва ли е била често явление сред праистори­
ческите ни роднини - поне не достатъчно, за да даде
еволюционно предимство на онези индивиди, които
са били особено умели в разкриването й. Освен това,
както споменах, уединението не е било възможно и
измамниците са били залавяни директно, а не дедук-
тивно по белези на поведението им. Биологът Алън
Грейфън пише следното за биологичните сигнали в
еволюционно стабилните сигнални системи: „Често­
тата на измамите трябва да е ниска и средностатис­
тически сигналът да се характеризира като честен.
Тоест случаите, в които измамата носи изгода, тряб­
ва да са ограничени: или индивидите, за които маме­
нето е изгодно, да са малцинство, или моментите, в

383
които е изгодно индивидите да мамят, да са редки...
Маменето е очакван елемент в еволюционно стабил­
ните сигнални системи, но системата може да оста­
не стабилна само ако има някаква причина, поради
която в повечето случаи измамата не носи изгода.
Измамата е като данък, който отнема от стойността
на сигнала. Основният факт за стабилните сигнални
системи е честността и опорочаването на значението
на сигнала трябва да е ограничено, за да се запази
стабилността на системата.“
По тази логика разпространеността на измамни­
те сигнали, които аз наричам лъжи, трябва да остане
ниска. Други изследователи също подчертават, че в
хода на еволюцията ние сме развили чувствителност
към нарушаването на правилата и невъзнаграждава-
не измамите, което обяснява защо се случват рядко.
Нашите изследвания обаче показват, че способнос­
тта ни да разобличим измамниците по поведението
им е доста слаба.
И така, да обобщим. Нашата среда на еволюци­
онно адаптиране не ни е подготвила да бъдем зорки
и проницателни изобличители. В условията, в кои­
то вероятно са живеели прародителите ни, най-до­
брите в изобличаването на лъжеца по поведението
не са имали съществена изгода от това свое умение.
Сериозните лъжи са били рядкост, защото рискът
от залавяне е бил висок поради невъзможността за
изолация. Липсата на усамотение също означава,
че лъжите обикновено са били разкривани чрез ди­
ректно наблюдение или други материални доказа­
телства, без да има нужда да се анализират тънки
поведенчески знаци. Освен това в едно затворено,
кооперативно, малко общество щетите върху репу-

384
тацията на разкрития лъжец са били огромни и не­
обратими.
В модерните индустриални общества имаме
почти обратната ситуация. Възможностите за лъжа
са многобройни, уединението е лесно осъществимо,
има много затворени врати. Социалните щети за раз­
обличения лъжец не са непременно катастрофални.
Той може да смени и местожителството, и партньо­
ра в бизнеса или в брака, и да продължи „на чисто“,
без лошата му репутация непременно да го следва
по петите. В смисъла на тези разсъждения ние жи­
веем в условия, които не спират, а по-скоро насър­
чават лъжата. Лесно е да се прикрият материални
доказателства и действия, затова необходимостта да
се разчитат симптоми за лъжа в поведението е по-
голяма. Нашата еволюционна история обаче не ни е
въоръжила е достатъчна чувствителност към пове­
денческите знаци за измама.
I

Щом не се раждаме подготвени от еволюция­

та да разпознаваме лъжите, защо не развиваме това
умение в хода на израстването си? Едно възможно
обяснение е, че родителите ни учат да не забелязваме
техните лъжи. Те често имат нужда да не допускат
децата си в личната си територия и да ги заблужда­
ват за това какво точно правят, кога го правят и защо.
Лъжите им засягат не само сексуалните им отноше­
ния, но и други дейности, които искат да прикрият
от децата си.
Друго обяснение е, че ние обикновено предпо­
читаме да не изобличаваме лъжците, защото подоз­
рителността трови живота, а дареното доверие го
обогатява. Ако човек постоянно се съмнява и вечно
обвинява, това не само че е неприятно чувство, но

385
намалява шансовете за установяване на интимни,
приятелски или трайни делови отношения. Ние не
можем да си позволим да обвиним несправедливо
в лъжа детето си, приятеля си или брачния си парт­
ньор - предпочитаме да му повярваме дори с риск да
се излъжем. Доверието към другите не само е необ­
ходимост - то прави живота ни по-лек. Цената е, че
някой може да се възползва от доверчивостта ни, но
има ли значение, ако никога не разберем? Само пара-
ноикът се лишава от това спокойствие на духа, както
и човекът, чийто живот е застрашен, ако не е нащрек
за удари под кръста. В подкрепа на последното го­
ворят някои данни, че малтретирани деца, живеещи
в социални домове, проявяват по-голяма точност от
другите деца в детектирането на лъжи по поведени­
ето.
Дотук описах три причини, поради които ние,
хората не сме особено добри в залавянето на лъжци­
те: 1) не сме подготвени за това от еволюционната
история; 2) родителите ни не са ни научили да раз-
конспирираме лъжите им; 3) предпочитаме да се от­
насяме към другите с доверие. Четвъртото ми обяс­
нение е, че ние често искаме да бъдем заблудени и
ставаме неволно съучастници в лъжата, защото сме
заинтересовани да не научаваме истината. Ще дам
два примера от брачните взаимоотношения. Майката
на няколко малки деца може да няма интерес да раз­
крие лъжата на мъжа си, който тайно й изневерява,
особено ако извънбрачната му връзка е само кратко­
временна забежка и не отклонява средства от семей­
ството. Той също няма интерес да бъде заловен, така
че и двамата работят за неразкриването на лъжата.
Подобна е логиката в следващия пример на благо­

386
родна лъжа. Съпругата пита съпруга си: „На партито
имаше ли по-хубава жена от мен?“ Той лъже, че най-
хубавата е била тя, защото иска да си спести сцени
на ревност и наранени чувства, докато тя, разбира
се, иска да повярва, че е била най-привлекателна от
всички.
При някои съучастнически лъжи мишената, коя­
то иска да повярва на лъжеца, може да няма интерес
от това или да има само краткотрайна полза. Да си
припомним една от най-позорните лъжи на XX век, в
която жертвата се доверява на злонамерения лъжец.
Говоря за срещата между британския министър-
председател Невил Чембърлейн и Адолф Хитлер на
15 септември 1938 г., която описах в началото на тази
книга. Защо Чембърлейн е повярвал на Хитлер? Не
всички са били настроени към него толкова довер­
чиво. И опозицията в Британия, и много други хора
по света са усещали, че Хитлер не е човек, на чиято
дума може да се разчита. Аз мисля, че Чембърлейн
е неволен съучастник в лъжата на Хитлер, защото
силно иска да му вярва. Ако признае, че фюрерът
го лъже, британският премиер ще се изправи пред
ужасния факт, че с политиката си на омиротворяване
е изложил страната си на огромен риск. Но той така
или иначе две седмици по-късно ще трябва да при­
еме този факт, затова не е ли по-добре да го признае
сега? Това би било разумно, но психологията на чо­
века е различна. Повечето хора действат по неписа­
ния принцип да отлагат максимално конфронтацията
с нещо неприятно и с тази цел се стараят съучастни­
чески да не забелязват признаците за лъжа.
Чембърлейн не е единствен случай. Има много
доброволни жертви, които искат да вярват на лъжци­

387
те, често без да го съзнават. Същият мотив - нежела­
нието да се признае предстояща катастрофа - обяс­
нява защо бизнесменът продължава да не забелязва
очевидни белези, че счетоводителят му присвоява
средства. Погледнато рационално, колкото по-скоро
го разкрие, толкова по-добре, но погледнато психо­
логически, с това разкритие ще трябва да признае
не само загубите на компанията, но и собствения си
провал, че е наел на работа мошеник. Подобен е и
случаят с измамения съпруг, за когото всички знаят,
че е рогоносец освен самият той. Или да вземем ро­
дителите на младия наркоман, които старателно из­
бягват всички признаци, че той ги лъже, защото ина­
че ще са принудени да се изправят пред провала си
като родители и тежката битка, която им предстои. В
краткосрочен план почти винаги е по-удобно за из­
лъгания да повярва на лъжата, макар че дългосроч­
ните последствия са дори по-лоши.
Мотивите, които спират жертвата да залови
лъжеца, се виждат много ясно в случая със служи­
теля на ЦРУ Олдрич Еймс, арестуван за шпионаж
през 1994 г. В продължение на девет години Еймс е
предоставял информация на КГБ за руснаци, които
сътрудничат на ЦРУ, и част от тях са екзекутирани.
Еймс не проявява предпазливост - живее охолно с
парите, които руснаците му плащат, купува къща и
кола за суми, надхвърлящи многократно годишната
му заплата. Санди Граймс, контраразузнавач на ЦРУ,
която го разкрива, описва работата си така: „Най-
големите ни удари, най-големите ни победи са най-
тежките ни поражения. Да, разкрили сме къртица, но
това всъщност означава, че имаме проблем в органи­
зацията. Защо не сме го хванали по-рано?!“

388
 Петото ми обяснение се базира на разработки­
те на социолога Ървинг Гофман. Ние сме възпитани
да бъдем любезни в общуванията си и да не крадем
информация, която не ни се дава. Например, ако ня­
кой започне да си бърка в носа или в ушите, докато
говори е нас, ние спонтанно отместваме очи. Гофман
също така твърди, че лъжливото съобщение понякога
е социално по-значимо от истината. То съдържа офи­
циална информация - информация, за която човекът
заявява, че поема отговорност. Когато секретарката,
която е разстроена след скандал е мъжа си, отговаря е
думите „Добре съм“ на дежурния въпрос на шефа си
как се чувства тази сутрин, нейното лъжливо съоб­
щение е много по-уместно отколкото едно правдиво
обяснение. С него тя практически уведомява шефа
си, че възнамерява да изпълни задълженията си за
деня. Той надали изпитва интерес към истинското й
състояние, стига да не пречи на работата й.
И все пак нито едно от обясненията, които да­
дох, не дава отговор на въпроса защо повечето от из­
следваните разузнавачи и криминалисти се справят
толкова зле в разкриването на лъжи по поведението.
Те не подхождат към заподозрените с доверие, не им
сътрудничат в лъжите и не се въздържат да открад­
нат информация, която не им се дава доброволно.
Кое им пречи да идентифицират по-добре лъжците?
Според мен причината е в многото измами, с които се
сблъскват, и в недобрата обратна информация, която
получават. Повечето от заподозрените, които разпит­
ват, лъжат. Следователите, с които съм разговарял,
определят априорната вероятност срещу тях да стои
лъжец на повече от 75 %. Тази висока относителна
честота на лъжене не е оптимална за развиването на

389
чувствителност към по-трудно уловимите поведен­
чески знаци. Ориентацията е не да бъде разпознат
лъжецът, а да се изтръгнат доказателства за вината
му. А когато стане грешка и се разбере, че някой е
понесъл несправедливо наказание, обратната ин­
формация идва твърде късно, за да може да служи
като коректив.
Това ме кара да мисля, че ако създадем учебна
ситуация, в която относителната честота на лъжене е
сравнително по-ниска (например 50 %) и „съдници­
те“ получават обратна информация непосредствено
след всяка една своя преценка, те ще подобрят уме­
нието си да идентифицират точно лъжците по по­
ведението. В момента разработваме такъв експери­
мент. Не очаквам точността да стигне сто процента и
затова не мисля, че е редно тестове от този род да се
признават като доказателство в съда. Но по-точните
преценки ще представляват по-стабилна база за ре­
шения кой заподозрян да бъде разпитан по-подроб­
но, за да се изясни защо в даден момент се е появило
нещо особено в поведението му.

390
 Дванайсета глава

Микроизражения,
загатнати изражения
и детекция на опасно
поведение

изследванията си след 2001 установихме кои

В са най-важните знаци за измама и разработи­

хме инструменти, с които да обучим хората да
разпознават тези знаци. Това стана възможно благода­
рение на финансирането, което получихме за първи
път за научната си работа върху лъжата. То ни позволи
да изследваме много повече субекти отколкото преди
и да извършим много по-прецизни анализи.
В продължение на четирийсет години бях полу­
чавал държавни субсидии за изследванията си вър­
ху невербалното поведение и емоциите. Не можах
обаче да осигуря финансова подкрепа за интересите
си в областта на разпознаването на лъжата по пове­
дението и бях принуден да разчитам на лични сред­
ства. През 1990 г. към екипа ми се присъедини Марк
Франк - бивш охранител в бар, чиято дисертация в
Корнел изучаваше лъжите при хазартните игри.

391
 След 11 септември 2001 всичко коренно се про­
мени. За първи път Министерството на отбраната
финансира проучванията ни в областта на измама­
та, което ни даде възможност да изследваме поведе­
нието на хиляди хора. Не открихме нищо, което да
противоречи на предходните глави в тази книга, но
разширихме познанията си.
Знаех, че приложните изследвания на академици­
те обикновено не успяват да заинтересуват предвиде­
ния краен потребител - в нашия случай правителство­
то. Не исках разработките ни да попаднат в „долината
на смъртта“ - кодовото име за местата в институциите
на отбраната, където отлежават академични трудове,
които никой не използва. За целта реших, че е важно
да включим клиентите си от самото начало, още при
проектирането на изследването. Поканих представи­
тели на полицията и разузнаването от САЩ, Обеди­
неното кралство и Израел на двудневна среща с мен,
Марк Франк и колегата Морийн 0’Съливан във Ва­
шингтон, окръг Колумбия, за да планираме нашето
ново проучване в областта на измамата.
Експериментите, които създадохме съвместно,
са уникални в изследванията върху лъжата, било то
поведенчески или физиологични като изучаващите
полиграфа. Моделирахме ситуациите така, че да са
тясно свързани с важни за субектите ни минали съ­
бития или очаквани бъдещи преживявания. Избрах­
ме участниците не на принципа на случайната из­
вадка, а целево - хора, които бяха амбицирани да се
справят със задачите в експеримента, защото успехът
или неуспехът щеше да се отрази на самоуважение­
то и репутацията им. Не им определихме роли, а ги
оставихме сами да изберат дали да излъжат или не,

392
защото знаехме, че хората постъпват различно спо­
ред характера си. Тези, които избират да престъпят
правилата и да излъжат, са уверени в способностите
си да се измъкнат безнаказано. По-неуверените се
въздържат от закононарушения, защото са сигурни,
че ще ги заловят, ако се опитат да прикрият прос­
тъпката си с лъжа. Оставихме избора и на тях, точно
както става и в реалния живот, с всички произтича­
щи психологически последствия.
Опитахме се да направим залога максимално
висок, особено по отношение на наказанието - поне
в рамките на позволеното от университетските коми­
сии за защита на участниците в експерименти от ув­
реждания. За разлика от всички предишни експери­
менти (с изключение на нашите) участниците знаеха,
че ги очаква наказание, ако разпитващият следовател
прецени, че лъжат. Както и в живота, искрените, не­
справедливо обвинени в лъжа, щяха да бъдат трети­
рани наравно със заловените лъжци.
Подбрахме за участие хора, които бяха членове
на политически активни групи. Не се интересувахме
дали са престъпвали закона, но търсехме такива, ко­
ито вярват пламенно в каузата на организацията си
- дотам, че да оправдават някои екстремни форми на
поведение като средство за постигане на политиче­
ските цели. Задачата им включваше да отворят запе­
чатан плик, адресиран до най-омразния им полити­
чески съперник, и да решат дали да вземат парите,
които се намират вътре. Ако участникът ги вземе и
след това успее да убеди следователя, че не ги е взел,
те остават за неговата група, а лично той получава
допълнителен паричен бонус. Ако направи избор да
не вземе парите от плика, но след това успее да убеди

393
следователя, че ги е взел, част от тях остават за него­
вата група, част отиват у съперниците и той отново
получава личен бонус, този път по-малък. Ако обаче
следователят определи участника за лъжец, без зна­
чение как е постъпил с парите, те отиват у политиче­
ския му противник, а самият той не получава нищо
освен доста неприятно физическо наказание.
Измерихме всички аспекти на наблюдаваното
поведение на повече от сто човека: лицеви движения,
ориентация на погледа, движение на главата, жестове,
думи и тон на гласа. Статистическият анализ показа
два важни резултата, до които не бяхме стигнали в пре­
дишните си изследвания. Първо, при идентифицира­
нето на лъжците беше отбелязано много високо ниво
на точност — около 90 %, но само когато се отчитаха
поведенчески данни от много източници. Разглеждан
поотделно, никой от източниците на информация не
осигуряваше толкова висока точност - нито лицето,
нито тялото, гласа или речта, нито температурата на
кожата. Второто ни откритие беше, че най-важният из­
точник на поведенчески данни са израженията - пре­
ценките, базирани единствено на тях, бяха с точност
над 70 %. Това беше потвърдено и от друго подобно
изследване. Както и в предишни наши разработки,
идентифицирахме много микроизражения - мимики,
които се появяват и изчезват от лицето за по-малко
от половин секунда. Изводът ни, че такива микроиз­
ражения съществуват и се наблюдават при лъжа, бе
потвърден и независимо от нас от друг изследовател­
ски екип. Интересно е, че някои от лъжците в нашия
експеримент по-късно заявиха, че са се старали да
сдържат мимиките си, за да заблудят следователя, но
ето че те се бяха проявили като микроизражения.

394
 Тренажор за разпознаване
на микроизражения
Микроизраженията са мимики с кратка продъл­
жителност - от Уг до 1/25 от секундата. Те са толкова
мимолетни, че човек лесно може да ги пропусне, до-
като примигва. Данните ни сочат, че малцина наблю­
датели ги забелязват.
Открихме този вид мимики, докато изследвахме
интервюто с пациентката Мери, която прикриваше
душевната си болка, за да измоли разрешение да пре­
кара уикенда извън болницата, като всъщност истин­
ската й цел беше да се освободи от лекарски наздор
и да сложи край на живота си (вж. първа глава). На
видеоматериала всичко изглеждаше съвсем нормал­
но, но при повторенията на забавен кадър се видяха
издайнически микроизражения.
Микроизраженията възникват по две свърза­
ни, но много разнородни причини. Както в случая с
Мери, те могат да са продукт на умишлено, съзнател­
но прикриване или да са резултат от неосъзнат защи­
тен механизъм на изтласкване (репресия). Изследва­
нията ни сочат, че видимата им проява е една и съща
независимо от произхода им.
Често, макар и невинаги, микроизраженията са
доста силно изразени върху цялото лице. В пета гла­
ва съм описал първоначалните ни опити да обучим
хора да разпознават тези микромимики в реално вре­
ме. Останах удивен, че някои от обучаемите усвоиха
това умение за по-малко от час.
Новият ни инструмент за обучение METT (Micro
Expression Training Tool) предлага два вида трениров­

395
ка. Единият модул включва сравнение и контраст на
забавен каданс на емоциите, които най-често се бър­
кат една е друга - гняв и отвращение, страх и изнена­
да, страх и печал. Видеото е придружено с коментар
за разликите между тях. Другият модул предоставя
упражнения за разпознаване на микроизражения.
При всяко упражнение се появява различен индивид
с безизразно лице, по което изведнъж преминава ми­
молетен израз на една от седем емоции: гняв, страх,
отвращение, презрение, печал, изненада или радост.
Обучаемите трябва да я идентифицират, след което
получават съобщение за правилността на избора си.
Ако са сгрешили, могат да направят втори опит и
така нататък, докато успеят. Преди да преминат към
следващото упражнение, обучаемите имат възмож­
ността да изучат микроизражението на стопкадър и
да го връщат на екрана многократно, докато преце­
нят, че вече могат да го разпознават. Стандартната
версия на МЕТТ предлага 21 такива упражнения, а
версията за напреднали - 42.
МЕТТ съдържа също два теста за разпознаване
на микроизражения - един предварителен и един в
края на обучението. Обикновено обучаемите подо­
бряват резултатите си с 30-40 процента, като мнози­
на стигат до 80 процента точност за по-малко от час
тренировка. Този напредък е отчетен при различни
групи, многообразни по състав - американски сту­
денти, японски бизнесмени, служители от Минис­
терството на вътрешната сигурност на САЩ, слу­
жители от австралийската федерална полиция и др.
Подобрена версия МЕТТ2 включва не само две, а
шест различни етнически групи и предлага по-голям
обем тренировъчни упражнения.

396
 В серия от проучвания, проведени съвместно с
колегите Марк Франк и Морийн Съливан, използва­
хме МЕТТ не е тренировъчна цел, а само като тест,
при който изследваните имаха задачата да иденти­
фицират различните емоции. Същите субекти бяха
подложени на още няколко психологически теста,
сред които и тест за определяне на истина/лъжа по
видеоматериалите ни с лъжите за емоции, за изразя­
ване на мнение и за откраднати пари. Единственият
тест, при който установихме корелация е точност­
та при идентификация на лъжа, беше тестът МЕТТ.
Корелацията не беше силна (коефициент около 0,20
- 0,30), но стабилно изразена и статистически зна­
чима. Съвместните ни проучвания показаха също
така, че субекти (американски студенти и служи­
тели от американската брегова охрана), преминали
едночасова тренировка е МЕТТ, се справят значи­
телно по-добре е разпознаване на микроизражения
у лъжци.
В друго проучване пациенти, болни от шизофре­
ния, и контролна група от психически здрави хора
бяха подложени на обучение с МЕТТ. Както може­
ше да се очаква, на предварителния тест психиче­
ски здравите показаха по-високи резултати. В края
на обучението и двете групи отбелязаха напредък,
като психически здравите отново бяха по-добри, но
шизофрениците бяха успели да достигнат нивото на
здравите отпреди обучението! С помощта на камера,
която проследява върху какво се концентрира погле­
дът на наблюдателите, бе установено, че шизофре­
ниците, обучени е МЕТТ, се фокусират върху онези
зони на лицето, които съдържат информация - нещо,
което не правеха преди обучението.

397
 През последните няколко години към нашия
екип се присъедини Дейвид Матсумото. Той беше
докторант при мен преди повече от 25 години и на­
писа дисертация върху културните сходства и раз­
личия при разпознаване на лицевите изражения.
Треньор и носител на черен колан по джудо, основа­
тел на собствена школа, бивш треньор по джудо на
олимпийския отбор на САЩ и автор на книги за това
бойно изкуство, Дейвид е мощен носител на енергия
не само в научната работа.
В съвместно изследване Дейвид и аз установи­
хме, че служители от сферата на продажбите, обуче­
ни с МЕТТ, след две седмици постигат много по-ви­
соки професионални резултати отколкото колегите
им, непреминали такова обучение.

Макроизражения
Всяка от седемте емоции, които имат универсал­
но изражение - гняв, страх, отвращение, презрение,
печал, изненада или радост - може да е важна за раз­
познаването на лъжата, но само когато е в противо­
речие с твърденита на човека или с линията му на
поведение. Ако изражението е в съответствие с тях,
то не е от значение за изобличителя.
Използвам термина „макро“ за изражения, които
се задържат на лицето достатъчно дълго, за да бъдат
лесно забелязани и интерпретирани - обикновено от
половин до няколко минути. Никой няма нужда от спе­
циално обучение за разпознаването на такива мимики
освен личности с психически проблеми като аутизъм
и шизофрения. Въпреки това проучванията показват,
че повечето хора игнорират мимиките, които са в раз­
рез с изговорените думи. Не сме установили още дали

398
хората въобще не забелязват тези изражения на лице­
то, или ги заблелязват, но не им придават достатъчно
тежест при преценките си. Фактът е, че наблюдатели­
те се влияят главно от словото и пренебрегват всички
разминаващи се с него невербални поведения.

Загатнати изражения
Загатнатите изражения са леки мимики, които се
появяват или върху цялото лице или в отделна зона.
Причините са най-различни. Емоцията може да е
слаба или може да е още в начален стадий, като пред­
стои да се засили. Загатнатото изражение може също
да е резултат от съзнателен стремеж за потискане на
чувства. В този случай емоцията е силна, но човекът
се стреми да я прикрие, при което се проявява само
фрагмент от мимиката. Все още не знаем дали по за­
гатнатото изражение можем да определим причината
зй него - слаба емоция, емоция в начален стадий или
изтичане на силна емоция.
Разработих тренажор за разпознаване на загат­
нати изражения (The Subtle Expression Training Tool
- SETT) c цел да подобря способностите на хората
да забелязват тези микросигнали. Екип изследовате­
ли, работещ независимо от нас, наскоро разработи
опит, подобен на експеримента ни с медицинските
сестри, и потвърди, че съществува корелация между
точността на отговорите при SETT и точността при
идентификация на истина/лъжа. Вярвам, че SETT ще
се окаже полезен и за развиване на умения за уста­
новяване на разбирателство с клиенти, пациенти и
т.н. и ще надгради постигнатите резултати с МЕТТ.
Неотдавна с Марк Франк завършихме и разработката
на подобрена версия SETT2.

399
 Детекция на опасно поведение
Преди повече от двайсет години Тайните служби
на САЩ ми дадоха да ползвам техен филм е опити за
политически убийства в разни части на света. Някои
кадри, заснети от аматьори или фоторепортери, по­
казваха тълпата, която чака политическия лидер да
се появи. Понякога успявах да разпозная убиеца по
изражението пет-десет секунди преди да е извадил
оръжието си. Най-добре се виждаше лицето на Джон
Хинкли, който направи опит да убие президента Рей-
гън през 1981 г. Успях да разпозная и още някои из­
ражения по лицата на убийци.
При политическите убийства насилието (използ­
вам термина в значение на физическа атака е цел да се
нанесе физическо увреждане или смърт) се извършва
по предварително изготвен план. Предумисъл и под­
готовка има и в други случаи, в които жертвата не е по­
литическа фигура или знаменитост. Въпреки че това
се среща и в семейни свади, там насилието по-чес­
то става непланирано, спонтанно, без предварително
намерение. Просто конфликтът ескалира и някой или
някои губят контрол и стават агресивни.
Понеже нямах видеоматериал е импулсивна аг­
ресия, породена от загуба на самоконтрол, помолих
група актьори да пресъздадат сцена от личния си жи­
вот, в която са изпуснали нервите си и са ударили
някого. Инструктирах ги да „замръзнат“ в поза в по­
следната секунда, преди да изгубят самообладание.
Почти деветдесет актьори от различни етнически
групи, равен брой мъже и жени, някои имигранти,
произведоха едно и също изражение.
Накарахме един от актьорите да направи изра­
жения на предумишлена агресия и на импулсивна

400
 агресия, както и още няколко мимики на гняв, на от­
вращение и на презрение. Подредихме ги в серия от
дванайсет фотографии и ги показахме на полицаи от
отдели за тежки престъпления в пет различни дър­
жави, две от които незападни страни. Попитахме по­
лицаите дали някога са били жертви или свидетели
на физическо нападение. Почти всички отговориха
утвърдително. От тях 85 % бяха забелязали израже­
нието на нападателя непосредствено преди акта на
насилие и го помнеха добре. Попитахме ги дали ня­
кои от нашите дванайсет фотографии показват изра­
жението, което са видели преди предумишлена или
импулсивна агресия. В отговорите им имаше висока
степен на единодушие независимо от националност­
та им.
И други групи полицаи потвърдиха, че израже­
нията, които сме пресъздали, съвпадат с преките им
, впечатления. Това доведе до първата ни версия на
онлайн тренажор за разпознаване на опасно поведе­
ние (Dangerous Demeanor Detector), разработен съв­
местно с Дейвид Матсумото.

Предупрежден ия
Въпреки че микроизраженията винаги показват
спотаени емоции, трябва да отправя две важни пре­
дупреждения. Първо, по микроизражението не може
да се разбере дали човекът прави преднамерен опит
да прикрие дадена емоция или наистина не е наясно
с чувствата си. Второ, сама по себе си прикритата
емоция не доказва, че човекът е извършил или възна­
мерява да извърши негативно действие. Както и при
другите видове емоционална експресия, микроизра­
жението не ни показва кое е предизвикало въпросна­

401
 та емоция. Признаци на спотаен гняв например може
да се наблюдават у човек, който е напълно невинен,
но е заподозрян погрешка и е подложен на разпит.
Трябва с допълнителни въпроси да се изясни произ­
ходът на проявената емоция, за да се избегне грешка­
та на Отело, а именно предубеждението, че има един
възможен източник за нея - този, който отговаря на
предварително оформените представи на разпитва­
щия (вж. шеста глава).
Интересен случай на използване на микроизра-
жения има в първия епизод на телевизионната поре­
дица „Излъжи ме“ (Lie to Ме), на която съм научен
консултант. Сцената показва разпит на затворник,
член на американска нацистка групировка. Рапитва-
щият знае, че арестантът е заложил бомба в църква,
посещавана от чернокожи, но не знае точно в коя.
Разпитваният отказва да отговаря на въпроси, но из­
ражението му на злорадо удоволствие, когато чува
името на църквата, към която се насочва ФБР, изда­
ва, че следата е погрешна. При споменаване на друга
църква се появява микроизражение на гняв, което го­
вори, че бомбата трябва да се търси точно там. Разка­
заха ми, че в Близкия изток използват същия похват,
когато искат да научат от заподозрян къде е скрил
оръжие или експлозив.
При загатнатите изражения първият въпрос,
който изобличителят трябва да реши, е от какъв вид
емоция са породени: слаба, силна в начален стадий
или потисната. Ако емоцията е страх, гняв или от­
вращение, следва да се обмисли възможността тя да
е възникнала от самия разпит, а не прибързано да се
приеме като доказателство, че заподозреният лъже за
разследвания инцидент.

402
 Трябва да се подхожда внимателно и при тъл­
куването на израженията, сигнализиращи за опасно
поведение. Те са само предупреждение за зловредно
намерение, но не са категорично доказателство.
Възможно е вниманието към човек с опасно из­
ражение на лицето да предотврати акт на насилие
- поне за дадения момент. Смятаме, че може да съ­
ществуват и други изражения, сигнализиращи опас­
ност, които да не сме идентифицирали все още. Друг
въпрос, който не сме решили, е дали откритите от нас
опасни изражения са специфични за самоубийствен
атентатор, за ислямски фундаменталист и пр. Знаем
как да го направим, но не сме получили субсидии за
съответните научни разработки.
Може би най-важното приложение на микро-
израженията на загатнатите (а дори и на опасните)
изражения е в стратегиите за установяване на раз­
бирателство и спечелване на съдействие. Във всички
сфери на междуличностните отношения е важно да
имаме възприемчив слушател. За да спечелим нечие
доверие трябва да имаме чувствителност за емоции­
те на отсрещния човек, особено ако той не ги съзнава
или се притеснява да ги демонстрира.
Ако искате да се научите да разпознавате микро-
изражения, загатнати и опасни изражения, посетете
www.paulekman.com.

403
 Епилог

Мисля, че тази книга ще помогне повече на изо-

бличителите отколкото на лъжците. Според мен чо­
век по-лесно може да се усъвършенства в детектира-
нето на измамата отколкото в извършването й. То е
по-лесно усвоимо. Не се изисква някакъв особен та­
лант, за да се разберат идеите ми за различните видо­
ве лъжи. Всеки, който се потруди, може да се научи
да използва 38-те въпроса за анализ на лъжата (вж.
осма глава и приложението), за да прогнозира дали
лъжецът ще допусне грешки. Но умелото откриване
на знаци за измама изисква нещо повече от разби­
ране на моите обяснения — като всяко умение то се
развива с практика. Всеки, който отдели достатъчно
време и внимание да търси белезите, описани в глава
четвърта и пета, ще стане по-умел. Аз и моите колеги
сме правили обучения и повечето ни курсисти наис­
тина се научават да гледат и да слушат по-внимател­
но и по-прецизно. Но и без обучение умението може
да се развие чрез самостоятелни тренировки.
Докато школа за изобличители би могло да съ­
ществува, школа за лъжци е абсурдна идея. Естест­
вените лъжци нямат нужда от обучение, а ние, ос­

404
таналите хора нямаме необходимите дадености, за
да се научим. Естествените лъжци знаят и си служат
е повечето средства, които съм описал в тази книга,
макар че невинаги го осъзнават. Лъженето е особен
талант, който не се придобива лесно. Човек трябва да
е роден актьор, да може да омайва и да запленява. Та­
кива хора могат без съзнателно усилие да контроли­
рат израженията си и да изберат онова от тях, което
ще създаде исканото впечатление. Те нямат нужда от
академична помощ.
Повечето хора ще се нуждаят от помощ, но
липсват ли им вродени изпълнителски умения, ни­
кога няма да се научат да лъжат особено успешно.
Обясненията ми за това кое издава лъжата и кое я
прави по-убедителна няма да ги направи по-добри
лъжци. Дори може да ги направи по-лоши. Умение­
то им няма да се подобри със заучаване на правила.
Дълбоко се съмнявам, че и практиката ще помогне.
Такъв самонаблюдаващ се лъжец ще е като скиор,
който мисли за всяко свое движение, докато се спу­
ска.
Все пак има два урока, които могат да помогнат
на всички. Лъжците трябва да са по-старателни в
разработването и запаметяването на фалшивия сце­
нарий. Повечето от тях не се опитват да предвидят
всички въпроси, които могат да им зададат, и всички
неочаквани обрати, с които могат да се сблъскат. Лъ­
жецът трябва да се е подготвил и да е отрепетирал
повече различни ситуации, отколкото ще срещне. Да
импровизираш бързо отговор в движение, да го на­
правиш убедително и в съответствие с всичко, което
си казал и ще кажеш - това изисква необикновено
пъргав ум и самообладание.

405
 Другият урок, който всеки читател сигурно
вече е научил, е колко трудно е да се излъже, без
да се допуснат грешки. Повечето лъжци остават
неразкрити, загцото адресатите на техните лъжи не
полагат достатъчно усилие да ги заловят. А има по
какво да ги познаят - трудно е да се предотврати
всякакво изтичане на информация и всеки индика­
тор за измама.
Никога не съм опитвал да обуча някого да лъже
по-добре. Смятам, че едва ли ще успея, но това е
умозрителна идея, неподкрепена от конкретни дан­
ни. Надявам се да съм прав, защото предпочитам на­
учните ми разработки да имат по-голяма полза за из-
обличителите отколкото за лъжците. Не че намирам
лъжата за морално осъдителна по принцип. Мнози­
на философи убедително доказват, че някои лъжи са
морално оправдани, докато искреността е понякога
жестока и брутална.
И все пак аз симпатизирам повече на изобли-
чителя отколкото на лъжеца - може би защото науч­
ният ми интерес е фокусиран върху признаците за
искрени, непресторени емоции. Маскировката е ин­
тересна, но истинското предизвикателство е да уловя
реалната емоция под нея. Удовлетворяващо е да от­
криеш, че камуфлажът не е перфектен, и да успееш
да отличиш искреното от фалшивото изражение, при
все че много си приличат. В този смисъл изучаване­
то на измамата отвежда учения в много по-далечни
територии. То му дава шанс да наблюдава удивител­
ната вътрешна борба между волевите и неволевите
сфери на нашия живот, да прозре доколко можем да
контролираме съзнателно външните проявления на
вътрешния си свят.

406
 Макар симпатиите ми да клонят повече към
изобличаването на лъжата отколкото към нея, аз си
давам сметка, че то невинаги е по-благородното от
двете действия. Приятелят ми, който учтиво крие
своето отегчение, сигурно ще се обиди, ако го раз­
крия. Съпругът, който престорено се смее на зле раз­
казания от жена му виц, или съпругата, която слуша
с престорен интерес как мъжът й е поправил някоя
машинария, ще се оскърбят, ако укоризнено ги обя­
вят за симуланти. А при много от военните измами
националният ни интерес диктува да заемем страна­
та на лъжеца. През Втората световна война например
кой в съюзническите страни би имал възражения, че
Хитлер е подлъган да очаква десанта в Кале, а не в
Нормания?
Безспорно Хитлер е в правото си да се опита да
разкрие горната лъжа, но има случаи, в които изо­
бличаването не може да бъде оправдано. Понякога е
редно да уважим направената декларация, без значе­
ние какви са истинските факти, да приемем това, ко­
ето ни се казва, и да престанем да дълбаем. Изобли-
чителите нарушават личното пространство, правото
на хората да имат неприкосновени мисли и емоции.
Разбира се, че има ситуации, в които лъжата трябва
да се залови - например в криминалните разследва­
ния, при покупка на кола, при договаряне условията
на някакъв контракт и пр. Но има и моменти, в кои­
то човек има право да сдържи някои лични мисли и
емоции, да избере какво да изнесе навън и да очаква
то да се приеме.
Не само алтруизмът и уважението към личното
пространство би трябвало да спрат устрема на неумо­
лимия изобличител. Понякога човек предпочита да го

407
заблуждават. Домакинята е по-доволна, ако мисли, че
гостите й са се забавлявали; съпругата е по-щастлива,
ако вярва, че може да разказва вицове добре. Освен че
е по-сладко, фалшивото послание на лъжеца може да
е и по-полезно от истината. Когато шефът пита работ­
ника си как е тази сутрин, фалшивият отговор „Добре
съм“ дава по-значима информация отколкото напъл­
но достоверния: „Скарахме се с жена ми, чувствам се
ужасно.“ Лъжата му съвсем правдиво изразява реал­
ните му намерения да изпълни служебните си задъл­
жения въпреки личните проблеми. Разбира се, дори
при тези добронамерени лъжи има и вреда. Шефът
може би ще разпредели по-добре работата за деня, ако
знае, че работникът му всъщност е разстроен. Съпру­
гата може да се научи да разказва вицове или въобще
да се откаже, ако разбере, че мъжът й симулира смях.
И все пак държа да подчертая, че понякога изоблича­
ването разваля отношенията, нарушава доверието и
представлява кражба на информация, която човекът
има основание да не иска да даде. Нека изобличите-
лите осъзнаят, че разкриването на знаци за измама е
по същество едно нахалство - посегателство без раз­
решение, противно на желанието на другия.
Когато започнах научните си занимания върху
лъжата, не знаех какво точно ще открия. Твърдени­
ята в научната литература си противоречаха. Фройд
например казва: „Всеки, който си отваря очите и
ушите, ще се убеди, че никой простосмъртен не
може да запази тайна. Без даже да отрони дума, чо­
век може да говори, като нервно барабани с пръсти;
от всяка пора изтича издайническа информация.“ Аз
обаче знам много случаи на напълно успешни лъжи,
а първите ми изследвания показаха, че хората не се

408
 справят с разпознаването на лъжата по-добре от чис­
тата случайност. Психиатрите и психолозите не бяха
по-добри от останалите. Доволен съм от заключени­
ето, до което стигнах: ние не сме нито съвършени,
нито съвсем некомпетентни като лъжци. Разкриване­
то на лъжата не е нито толкова лесно, колкото твърди
Фройд, нито невъзможно. Несъвършеното ни умение
да лъжем е фундаментално и може би необходимо за
нашето съществуване.
Да си представим за момент как би изглеждал
животът, ако всички умееха да лъжат перфектно -
или обратно, ако никой не можеше да лъже. Мислил
съм за това най-вече по отношение на емоциите, тъй
като те съставляват най-трудните лъжи и са главният
ми научен интерес. Ако знаехме, че истинските чув­
ства на хората около нас са абсолютно недостъпни,
животът щеше да обеднее много. Убедени, че всяка
ч демонстрация на чувства е само маска, сложена или
от любезност, или с манипулативна цел, хората щяха
да са по-отчуждени един от друг и привързаностите
им - по-нездрави. Представяте ли си дилемата на ро­
дителя, ако едномесечното му бебе можеше да завоа­
лира и да фалшифицира чувствата си толкова добре,
колкото повечето възрастни? Всеки вик щеше да е
вик на лъжливото овчарче. Ние живеем с вярата, че
има едно ядро от емоционална истина, че повечето
от околните не могат или не желаят да ни заблуж­
дават за истинските си чувства. Ако вероломството
беше така лесно с емоциите както с идеите, ако из­
раженията и жестовете можеха да се маскират и фал­
шифицират толкова безпроблемно колкото думите,
емоционалният ни живот щеше да е много по-безин-
тересен, сив и резервиран.

409
 Ако пък въобще не можехме да лъжем, ако се
усмихвахме само когато сме щастливи и никога, ко-
гато не сме, животът щеше да е грубоват и връзките
ни с другите - по-трудни и нетрайни. Любезност, оп­
ити за помирение, сдържане на нежелани чувства -
всичко това щеше да е невъзможно. Човек нямаше да
може да има тайни, нямаше да може да си позволи да
страда, да се мръщи, да скърби - освен в усамотение.
Представяте ли си да имате приятел, колега или ин­
тимен партньор, който по отношение на емоционал­
ния контрол е като тримесечно бебе, въпреки че във
всяко друго отношение е интелигентен и способен
като напълно зрял човек? Болезнена картина.
Ние не сме нито толкова прозрачни като малки­
те деца, нито абсолютно непроницаеми. Можем да
лъжем и да бъдем искрени, да забелязваме измама­
та или да я пропускаме, да се заблуждаваме или да
прозираме истината. Имаме избор - такава е нашата
природа.

410
 Приложение

Таблица 1 и 2 обощават информацията за всич­

ки знаци за измама, описани в четвърта и пета глава.
Таблица 1 е организирана по знаци, а таблица 2 - по
вида информация, която предават тези знаци. За да
узнае каква информация може да извлече от даден
поведенчески знак, читателят следва да се консулти­
ра с Таблица 1, а за да разбере кои поведения могат
да му предоставят даден вид информация, може да
се обърне към Таблица 2.
Ще напомня, че има два основни вида лъжи -
прикриване (премълчаване) и фалшифициране (из­
кривяване, изопачаване). Таблица 1 и 2 са свързани с
прикриване на информация, а таблица 3 описва пове­
денчески знаци за фалшифициране на емоции.
Таблица 4 съдържа 38-те въпроса за анализ на
лъжата (вж. осма глава).
 Таблица 1
Поведенчески знаци,
издаващи прикрита информация

Знак за измама Информация

Грешки на езика Може да са свързани с
определена емоция или да издават
информация, несвързана с емоции
Тиради Може да са свързани с
определена емоция или да издават
информация, несвързана с емоции
Уклончива реч Неподготвеност на репликите или
негативни емоции (най-вероятно
страх)
Паузи и речеви грешки Неподготвеност на репликите или
негативни емоции (най-вероятно
страх)
Повишен тон на гласа Негативни емоции (вероятно гняв
и/или страх)
Понижен тон на гласа Негативни емоции (вероятно
печал)
По-гръмка и по-бърза Вероятно гняв, страх и/или
реч вълнение
По-тиха и по-бавна реч Вероятно печал и/или досада
Жестове-емблеми Може да са свързани с
определена емоция или да издават
информация, несвързана с емоции
Намалена употреба на Досада, неподготвеност на
жестове-илюстратори репликите или претегляне на всяка
дума
Увеличена употреба на Негативни емоции
жестове-манипулатори
Учестено или Неопределена емоция
повърхностно дишане
Изпотяване Неопределена емоция

412
Учестено преглъщане Неопределена емоция
Микроизражения Всяка от определените емоции
Пресечени мимики Определена емоция; или може да
сигнализират за прекъсването на
някаква емоция, без да уточняват коя
Движения на Страх или печал
меродавните мускули
Учестено премигване Неопределена емоция
Разширени зеници Неопределена емоция
Сълзи Печал, покруса, неконтролиран
смях
Изчервяване Смущение, срам или гняв;
може би вина
Пребледняване Страх или гняв

413
 Таблица 2
Прикрита информация (организирана по вид) и
съответстващи на нея поведенчески знаци

Вид прикрита Поведенчески знаци

информация
Неподготвеност на Уклончива реч, паузи, речеви
репликите грешки, намалена употреба на
жестове-илюстратори
Информация, Грешки на езика, тиради, жестове-
несвързана с емоции емблеми*
(факти, планове,
фантазии)
Емоции (радост, Грешки на езика, тиради,
изненада, покруса) микроизражения, пресечени мимики
Страх Уклончива реч, паузи, речеви
грешки, повишен тон на гласа,
по-гръмка и по-бърза реч,
движения на меродавните мускули,
пребледняване
Гняв Повишен тон на гласа, по-гръмка -
и по-бърза реч, изчервяване,
пребледняване
Печал (възможно Понижен тон на гласа, по-тиха и по-
вина и срам) бавна реч, движения на меродавните
мускули, сълзи, сведен поглед,
изчервяване
Смущение Изчервяване, поглед надолу и
встрани
Вълнение Увеличена употреба на жестове-
илюстратори, повишен тон на гласа,
по-гръмка и по-бърза реч
Досада Намалена употреба на жестове-
илюстратори, по-тиха и по-бавна реч
* Жестовете-емблеми не могат да предават толкова много и различни съобще­
ния колкото грешките на езика и тирадите. Сред американците има около 60
послания, за които съществуват жестове-емблеми. - Б.а.

414
Негативна емоция Уклончива реч, паузи, речеви
грешки, повишен тон на гласа,
понижен тон на гласа, честа
употреба на жестове-манипулатори
Обща емоционална Изменения в дишането, изпотяване,
възбуда(всякаква преглъщане, пресечени мимики,
емоция) учестено мигане, разширяване на
зениците

Таблица 3
Поведенчески знаци
за фалшиви изражения на лицето

Фалшива емоция Поведенчески знак

Страх Липса на характерните движения на
меродавните мускули по челото
Печал Липса на характерните движения на
меродавните мускули по челото
Радост Неучастие на околоочните мускули
Ентусиазъм или Употребата на жестове-илюстратори
интерес към темата не се увеличава; жестовете не са
на разговора синхронизирани добре
Негативни емоции Липса на изпотяване и промени
в дишането; липса на повишена
употреба на жестове-манипулатори
Всяка емоция Асиметрични изражения; изражения
с твърде рязко начало или с твърде
рязък/неравен край; неточно
местоположение в потока на речта

415
 Таблица 4
Въпроси за анализ на лъжата

ТРУДНА ЛЕСНА ЗА
ЗА РАЗОБЛИЧАВАНЕ РАЗОБЛИЧАВАНЕ
ЛЪЖА ЛЪЖА
ВЪПРОСИ ОТНОСНО ЛЪЖАТА
1. Може ли лъжецът ДА: репликите НЕ
да предвиди кога точ­ са подготвени и
но ще му се наложи отрепетирани
да излъже?
2. Лъжата само в при­ ДА НЕ
криване ли се състои,
без да се налага фал­
шифициране?
3. Лъжата отнася ли се НЕ ДА: особено ако:
до емоции, изпитвани A) трябва да се
в същия момент? прикрият или си­
мулират негативни
емоции като гняв,
страх или покруса
B) лъжецът трябва
да изглежда невъз­
мутим и няма как
да използва друга
емоция като маска
4. Ще има ли амнис­ НЕ: увеличава ДА: има шанс да
тия за лъжеца, ако си мотивацията на се стигне до само­
признае? лъжеца да ус­ признание
пее
5. Висок ли е залогът Прогнозата е трудна: високият залог
- голям ли е размерът ще увеличи страха от разобличава­
на наградата или на не, но в същото време ще мотивира
наказанието? лъжеца да направи повече усилия да
успее

416
6. Сурово ли е наказа­ НЕ: страхът от ДА: страхът от раз­
нието, в случай че лъ­ разобличаване обличаване се за­
жецът бъде заловен? отслабва, но силва, но у невин­
това може да ния също може да
доведе до греш­ се появи страх от
ки от небреж­ недоверие, което
ност да доведе до греш­
ки „неповярвана
истина“ (фалшив
положителен ре­
зултат)
7. Очаква ли се нака­ НЕ ДА: страхът от
зание заради самата разобличаване се
лъжа, отделно от на­ засилва - човекът
казанието за негатив­ може въобще да
ното деяние? се откаже от лъжа,
ако наказанието за­
ради нечестността
е по-тежко от ще­
тите при самоприз­
нание
8. Алтруистична ли е ДА: ако лъ­ НЕ: чувството за
лъжата? Жертвата пе­ жецът вярва в вина се засилва
чели ли от нея, докато това, той не из­
ползата за лъжеца е питва никаква
нищожна? вина
9. Жертвата има ли ДА НЕ
доверие на лъжеца и
дори не подозира, че
той може да я заблуж­
дава?
10. Лъжецът лъгал ли ДА: страхът НЕ
е успешно жертвата от разоблича­
си и преди? ване намалява
(жертвата може
да стане добро­
волна, ако раз­
обличаването
на лъжата ще я
унижи или зле­
постави)

417
11. Жертвата и лъже­ НЕ: чувството ДА: чувството за
цът споделят ли едни за вина нама­ вина се засилва
и същи ценности? лява
12. Регламентирана ДА: чувството НЕ: чувството за
ли е лъжата? за вина нама­ вина се засилва
лява
13. Анонимна ли е ДА: чувството НЕ: чувството за
жертвата? за вина нама­ вина се засилва
лява
14. Лъжецът и жерт­ НЕ ДА: изобличителят
вата познават ли се ще може по-лесно
лично? да избегне грешки,
породени от инди­
видуалните разли­
чия в поведението
15. Изобличителят ДА: съсредо­ НЕ
принуден ли е да крие точен върху
подозренията си от прикриването
лъжеца? на собствените
си подозрения,
изобличителят
може да намали
бдителността
си към лъжеца
16. Изобличителят НЕ ДА: ако е възможен
има ли информация, с разпит на заподо­
която разполага само зрения, може да се
виновният, но не и използва методът
невинният? на виновната осве­
доменост
17. Има ли публика, НЕ ДА: може да подси­
която знае или подо­ ли удоволствието
зира за лъжата ? от лъжата, страха
от разобличаване и
чувството за вина
18. Лъжецът и изоб­ НЕ: повече ДА: знаците за из­
личителят споделят грешки при мама могат да се
ли една и съща наци­ интерпретация­ интерпретират по­
оналност, култура и та на знаците за точно
език? измама

418
ВЪПРОСИ ОТНОСНО ЛЪЖЕЦА
19. Опитен ли е лъже­ ДА: особено НЕ
цът? ако е практику­
вал точно този
вид лъжа
20. Изобретателен ли ДА НЕ
е лъжецът, има ли ос­
тър и комбинаторен
ум?
21. Лъжецът има ли ДА НЕ
добра памет?
22. Лъжецът умее ли ДА НЕ
да говори гладко и да
убеждава?
23. Лъжецът използва ДА: той по- НЕ
ли движенията на ме­ лесно може да
родавните мускули за прикрива или
емфаза на речта си? фалшифицира
изражения
24. Лъжецът има ли ДА НЕ
опит на актьор? Вла­
дее ли системата на
Станиславски?
25. Възможно ли е лъ­ ДА НЕ
жецът да е пдвярвал в
собствената си лъжа?
26. Лъжецът спада ли ДА НЕ
към типа „естествени
лъжци“ или психопа­
ти?
27. Характерът на НЕ ДА
лъжеца прави ли го
особено податлив към
страх, вина или удо­
волствие от лъжата?
28. Лъжецът срамува Прогнозата е трудна: чувството за
ли се от това, което срам пречи на самопризнанието, но
крие? признаците на срам могат да издадат
лъжата

419
29. Възможно ли е ДА: интер­ НЕ: признаците
заподозреният да из­ претацията на за тези емоции са
питва страх, вина или емоционалните знаци за измама
удоволствие дори ако признаци става
е невинен и напълно невъзможна
честен?
ВЪПРОСИ ОТНОСНО ИЗОБЛИЧИТЕЛЯ
30. Изобличителят НЕ: особено ако ДА: засилива
има ли репутация на лъжецът вече страха от разобли­
човек, когото е труд­ е успявал да го чаване, а може да
но да измамиш? измами усили и удоволст­
вието от лъжата
31. Изобличителят има Прогнозата е трудна: такава репу­
ли репутация на недо­ тация може да отслаби чувството за
верчив човек? вина, но да засили страха от разобли­
чаване
32. Изобличителят НЕ: лъжецът ще ДА: засилено чув­
има ли репутация на се чувства по- ство за вина
справедлив човек? малко виновен
заради лъжата
33. Изобличителят ДА: изобличи­ НЕ
има ли склонност да телят вероятно
избягва проблемите ще пренебрег­
и винаги да мисли не знаците за
най-доброто за хората измама и ще
около себе си? бъде уязвим
към грешки
„повярвана
лъжа“ (фалшив
отрицателен
резултат)
34. Изобличителят НЕ ДА
има ли особено добро
умение да интерпре­
тира точно експре­
сивното поведение на
другите?

420
35. Изобличителят НЕ ДА: изобличителят
има ли предубежде­ ще е с повишена
ния към заподозре­ бдителност, но ще
ния, които могат да го е податлив към
настроят срещу него? грешка „неповяр-
вана истина“ (фал­
шив положителен
резултат)
36. Изобличителят ще ДА: изоб­ НЕ
получи ли някакви личителят
облаги, ако не разкрие съзнателно или
лъжата? несъзнателно
ще игнорира
знаците за
измама
37. Изобличителят Прогнозата е трудна: възможна е и
способен ли е да грешка „повярвана лъжа“ (фалшив
понесе несигурност и отрицателен резултат), и грешка „не-
неустановеност по въ­ повярвана истина“ (фалшив положи­
проса дали го мамят телен резултат)
или не?
38. Изобличителят НЕ ДА: лъжците ще
обхванат ли е от бъдат заловени,
емоционален пожар? но ще пострадат
и невинни, които
ще бъдат неспра­
ведливо обвинени
(грешка „неповяр-
вана истина“ - фал­
шив положителен
резултат)

421
 Съдържание

Първа глава
Увод................................................................................... 5
Втора глава
Лъжа, изтичане на информация и знаци за
измама............................................................................. 17
Трета глава
Защо понякога лъжите не успяват?..........................39
Четвърта глава
Разпознаване на измамата по думите, гласа и
движенията....................................................................83
Пета глава
Лицеви (мимически) знаци за измама....................... 135
Шеста глава
Опасности и предпазни мерки...................................180
Седма глава
Полиграфът като детектор на лъжата............... 212

423
Осма глава
Анализ на лъжата....................................................... 268
Девета глава
Залавянето на лъжи през деветдесетте години на
миналия век................................................................. 310
Десета глава
Лъжите в обществения живот............................... 334
Единайсета глава
Нови открития и идеи за лъжата и
разобличаването й.......................................................364
Дванайсета глава
Микроизражения, загатнати изражения и
детекция на опасно поведение..................................391
Епилог........................................................................... 404
Приложение.................................................................411
 личен живот!

И З Д А Т Е Л С К А К 1

^ВДшкв* тткт
риитьт
*?*•*«***,
**%>***,

1 ШКОЛА )л /
МЬРЗГЛИВии /

iryrriu
УИНФЙ

9789543 760718
iT6<