BTK: Денис Рейдър – Вържи, измъчвай, убивай

В продължение на 31 години едно чудовище всява ужас на територията на канзаския град

Уичита. Този кръвожаден сериен убиец, наричащ себе си „BTK“ – акроним на „Вържи,
измъчвай, убивай“ – погубва мъже, жени и деца, изплъзвайки се на полицията и хвалейки се
със своите зловещи подвизи на медиите. Нацията е шокирана, когато този демон най-сетне е
заловен и се оказва Денис Рейдър – дружелюбен съсед, предан съпруг, татко на бойскаут и
уважаван член на църквата.

Раждането на серийния убиец

Основаният през 1868 г. Уичита е най-големият град в Канзас и неговото име идва от
индианците уичита, населявали този район.

В този процъфтяващ град, гордеещ с една от най-добрите икономики в страната, се ражда

чудовище. Трудно е да се каже кога точно се случва това и колко време му е било
необходимо, за да се развие. Без съмнение всичко е започнало като фантазия на една гневна
душа, разкъсвана от омраза и безсилие. Бавно фантазията се е превърнала във фикс идея,
изискваща да бъде задоволена на всяка цена. Планирането и изпълнението на зачатъчното
деяние се оказва по-силно от съзнателната му мисъл. Само веднъж, казва си той, и ще бъда
освободен от тази непосилна нужда. Няма да има нужда да рискува втори път.

Но той се самозалъгва. Трофеите, фотографиите и спомените са жалки заместители на

електризиращата тръпка и освобождаването, което му е донесло извършеното. Мощта, която
чувства, когато държи човешкия живот в ръцете си, е несравнима. Трябва да има някакъв
начин да продължи да го прави без да бъде заловен. Спирането не е вариант.
Естествено, че има такъв начин. За човек с неговия интелект винаги има начин. Ченгетата са
глупави и той го знае. Не могат да се мерят с него. Сред служителите на полицията в Уичита
няма такива, завършили в Харвард. Ако действа внимателно, няма причина да не може да го
прави колкото пъти си поиска. А и честно казано този елемент на опасност още повече
увеличава неговото удоволствие и го кара да стои нащрек.

В мразовития зимен ден на 15 януари 1974 г. 15-годишният Чарли Отеро се връща от

училище. Чарли, неговите родители и четиримата му братя и сестри наскоро са се
преместили в малка къща, в тихо и спокойно предградие на улица „Норт Еджмур“ №803.

Щастлив, че е свършил още един училищен ден, Чарли весело върви по тротоара към дома
си. Когато отваря входната врата и влиза във всекидневната, първоначално всичко изглежда
наред. „Ехо, има ли някой вкъщи?“ – провиква се той в тишината. Няма отговор. Дори кучето
му не излайва. Тази тишина не е обичайна. С леко безпокойство Чарли се запътва към
спалнята на родителите си. В него нараства странно чувство на ужас.

Джули Отеро
Бащата на Чарли, 38-годишният Джоузеф, лежи по очи на пода до леглото; китките и
глезените му са вързани. Неговата майка, 34-годишната Джули, лежи на леглото в подобна
поза, само че устата й е запушена.

Джоузеф Отеро
Чарли замръзва за няколко секунди, не знаейки какво да прави. Когато се осъзнава, той се
втурва отчаяно да търси помощ за родителите си, без да е наясно, че е видял само част от
ужаса, случил се в дома му.

Един от съседите, притекли се на помощ, осъзнава, че телефонните линии са прекъснати,

когато се опитва да се свърже с полицията.
Когато пристигат и се заемат да претърсят къщата, полицаите са шокирани да намерят 9-
годишния Джоузеф младши, който лежи по очи на пода до леглото си. Китките и глезените му
са завързани, също като на баща му с единствената разлика, че върху главата му има
нахлузена качулка – а според един репортер качулките са били три.

Джозеф Отеро младши

Най-лошото предстои. Долу в мазето е открита 11-годишната сестра на Чарли Джозефин,
която виси обесена за врата си от една тръба; тя е със запушена уста и е частично гола,
облечена само в суитшърт и чорапи.

Джозефин Отеро
Ченгетата са потресени от това масово убийство, извършено посред бял ден в спокойно
предградие.

Още от самото начало полицията много предпазливо преценява какви точно подробности за
убийствата да разкрие пред медиите. Казват само, че четири от жертвите са били удушени с
въжета от венециански щори. В къщата няма такива щори, следователно убиецът е донесъл
тях, както и качулките, тиксото, клещи за рязане на жици и вероятно някакво огнестрелно
оръжие.

В къщата са открити следи от семенна течност, което предполага, че убиецът е мастурбирал

върху някои от жертвите, макар никоя от тях да не е изнасилена. От местопрестъплението
липсва часовникът на Джоузеф Отеро и той така и не е открит никога. Освен липсващия
часовник и захвърлената чанта на Джули Отеро, няма други предпоставки за влизане с взлом
с цел грабеж, както и следи от борба.

Съдебният лекар установява, че четирите убийства са се случили преди обяд, най-вероятно

около 8-9 часа сутринта. Полицията предполага, че убиецът е проникнал в къщата, докато
Джоузеф Отеро е откарвал трите си по-големи деца на училище, а Джули и двете по-малки
деца са останали сами. Щом убиецът е надвил и завързал трите жертви, той е останал да чака
Джоузеф да се прибере и го е изненадал. Известното със свирепостта си куче на Отеро е било
изведено от някого в задния двор.
Убиецът се е мотал в къщата около час и половина, след което е взел семейната кола и я е
зарязал до близкия магазин за хранителни стоки. Съседите на Отеро са забелязали мъж с
тъмен тен да напуска дома им в тяхната кола.

Полицията се пита кои са тези Отеро и с какво точно са заслужили подобна брутална
екзекуция. Очертават се няколко мотива, но нито един от тях не е съществен.

Джоузеф Отеро е роден в Пуерто Рико и премествайки се в САЩ, постъпва в армията. Точно
преди смъртта си се е пенсионирал от военновъздушните сили, където е работел като
инструктор по пилотаж и механик. Той е добре сложен физически и е отличен боксьор.
Неговите колеги го харесват и никой от тях не може да се сети за мотив за убийството му.

Положението е почти същото и що се отнася до Джули. Наскоро е била съкратена от работата

си, но би могла да бъде наета отново при раздвижване на бизнеса. Тя също е дружелюбен
човек и много добра майка. Подобно на съпруга си и тя е майстор в самозащитата, понеже е
тренирала джудо.

Децата на семейство Отеро се представят много добре в училище и са харесвани от повечето

хора, които ги познават. Те също се занимават с джудо и са доста умели в изкуството на
самозащитата.

Полицейска скица на убиеца

И така, какви заключения биха могли да се извадят от всичко това? Това е едно брилянтно
планирано и извършено престъпление, което би изисквало предварително проучване,
изчисление на времето и възможността да бъде надвита група от хора, които са повече от
способни да се защитават сами. То носи белезите на военна операция, но присъстват и някои
тревожни подробности, които полицията не желае да обсъжда.

През януари 1974 г. полицейският началник казва на пресата: „Начинът, по който е убито това
семейство, говори за наличието на някакъв фетиш у убиеца“.

Фетиш
Девет месеца след убийството на семейство Отеро журналистът от „Уичита Ийгъл“ Дон
Гренджър получава анонимно обаждане от самия убиец, който го насочва към учебник по
машинно инженерство в Обществената библиотека на Уичита. Вътре в него Грейнджър
намира писмо, което поема отговорността за убийствата на семейство Отеро и обещава още
жертви. Автентичността на писмото е извън всякакво съмнение, тъй като съдържа
подробности, които само полицията и убиецът могат да знаят.

Писмото е адресирано до рубриката „Програма таен свидетел“, чрез която хората могат да
пращат информация за дадено престъпление на полицията чрез вестника и да останат
анонимни. Детективите незабавно поискват писмото да не става обществено достояние, за
да не доведе до порой от фалшиви признания. Вестникът се съобразява с искането на
полицията.

Журналистката Кати Хенкел обаче, която работи за друг вестник, се обажда в „Уичита Ийгъл“,
сдобива се с копие от писмото и на 11 декември 1974 г. публикува част от него.

Убиецът пише, че трите лица, разпитани за убийствата, не са замесени в тях.

„Пиша това писмо до вас за доброто на данъкоплатците и за да не губя вашето време. Онези
тримата, които сте арестували, правят признания, само за да се сдобият с популярност покрай
убийствата на Отеро. Те не знаят абсолютно нищо. Аз го извърших сам без чужда помощ.

Съжалявам, че това се случва на обществото. Обикновените хора страдат най-много. Трудно

ми е да се контролирам. Вероятно ще ме наречете психопат със склонност към сексуални
перверзии. Не знам кога това чудовище влезе в главата ми. То не иска да си отиде. Как човек
би могъл да се излекува сам? Ако потърсиш помощ, задето си убил четирима души, ще ти се
изсмеят и ще натиснат паник бутона, за да извикат ченгетата.

Не мога да спра чудовището и то ще продължава да наранява мен и обществото. Обществото

трябва да бъде благодарно, че за хората като мен има начини да се облекчават, като си
фантазират как измъчват жертвите си. Това е една голяма и сложна игра – да избереш
жертвите, да ги следиш, да ги проверяваш, да ги чакаш в тъмното, да чакаш и да чакаш…
напрежението е огромно и понякога чудовището играе играта както на него му харесва.
Може би вие ще можете да го спрете. То вече е избрало следващата си жертва или жертви.
Още не знам кои са те. Ще разбера на следващия ден, когато прочета вестника, но тогава ще
бъде твърде късно. Късмет в лова.

ВАШ, ИСТИНСКИ ВИНОВЕН“

Писмото не е подписано, но има послепис:

„П.П. Тъй като сексуалните престъпници са неспособни да променят метода си на действие и

аз няма да променям своя. Кодовите думи за мен ще бъдат… Вържи, измъчвай, убивай,
(Bind, Torture, Kill) – B.T.K. Ще ги видите отново при следващата жертва.“
Въпреки няколкото непохватни опити да се покаже като неграмотен, изписвайки неправилно
някои думи в писмото, B.T.K. е доста добре образован и пише без грешка, когато не се опитва
да измами публиката. Той е изчел доста книги, посветени на криминалната психология.
Прочутите писма от калифорнийския убиец Зодиак и писмата на Джак Изкормвача са широко
разпространени из вестниците и книгите. Интересното е, че Зодиака започва своята серия от
убийства на 30 октомври 1966 г. и написва първото си писмо до полицията след около месец,
на 29 ноември. Вероятно B.T.K. е чел за това във вестниците и е решил да осъществи
комуникация с медиите и полицията подобно на прочутия си колега.

На 4 април 1974 г., три месеца след убийството на Отеро, 20-годишната Катрин Брайт и
нейният 19-годишен брат Кевин, влизат в дома й, където ги чака неканен гост.

Катрин Брайт
Непознатият им казва, че му трябват пари и кола, за да се измъкне от полицията. Под дулото
на оръжие Кевин е заставен да завърже сестра си за стол, след което е отведен в друга стая,
където е вързан на свой ред. Няколко минути по-късно мъжът се опитва да удуши Кевин с
въже, но момчето се съпротивлява и получава два куршума в главата. За щастие раните не са
много сериозни. Кевин чува виковете на сестра си от съседната стая. Успява да се измъкне и
да потърси помощ, но сестра му умира пет часа след като е закарана в болницата от три
прободни рани в стомаха.

Полицията обръща внимание, че Катрин е частично съблечена и по шията й ясно се виждат

следи от душене. Кевин помага да се направи скица на нападателя, но той не е
идентифициран. В онзи момент полицията не прави връзка между това убийство и B.T.K.

Три години по-късно, на 17 март 1977 г., полицията в Уичита получава сигнал за проблем на
улица „Саут Хидролис“ №1311. Когато влизат в къщата, полицаите откриват мъртва 26-
годишната Шърли Вайън. Тя лежи частично разсъблечена на леглото с вързани ръце и крака и
найлонова торба на главата. След като махат торбата, детективите забелязват подписа на
B.T.K. – въже, стегнато около шията й. Въоръженият нападател е заключил трите деца на
Шърли в килера. Децата успяват да се освободят и да извикат полицията.

Шърли Вайън
И този път детективите смятат, че престъплението е било обмислено предварително.
Убийството е извършено посред бял ден и няма следи от влизане с взлом. Същата сутрин
убиецът е спрял един от синовете на жертвата на улицата и му е показал снимка на жена и
дете под предлог, че търси къде живеят тези хора.

Изчезване
Жителите на Уичита изпадат в дива паника. Стотици хора, прибирайки се вечер у дома,
проверяват дали телефонните им кабели не са прекъснати, което е запазена марка на BTK.
Работещите жени бързат да се приберат и да заключат вратите си. BTK бързо се превръща в
страшна история, разказвана на новодошлите по партита и барове.

На 8 декември 1977 г. BTK се обажда на телефона за спешни случаи и казва на диспечерката

„Отидете на този адрес. Там ще намерите убита Нанси Фокс“. Детективите бързо проследяват
обаждането до телефонна будка в центъра, където очевидците ясно си спомнят рус мъж,
висок около 1,80 м, който е използвал телефона преди минути. За съжаление качеството на
записа от обаждането е прекалено лошо, за да може да бъде направен гласов анализ.

Следвайки инструкциите от обаждането, полицаите се отправят към улица „С. Пършинг“

№843, където веднага забелязват счупен прозорец, през който може да се влезе в къщата.
Влизайки в апартамента, откриват 25-годишната Нанси Джо Фокс, която лежи мъртва в
спалнята си с увит около шията чорапогащник. За разлика от предишните жертви тя е
напълно облечена. Шофьорската й книжка липсва. Детективите предполагат, че убиецът я е
взел като сувенир от местопрестъплението. Убийството е извършено през нощта, на
местопрестъплението е открита семенна течност, но последвалата аутопсия установява, че
Фокс не е била изнасилена.

Нанси Фокс
През 1977 г. убийствата спират също толкова внезапно, колкото са започнали. Изглежда така
сякаш BTK е изчезнал. Но така ли е?

На 31 януари 1978 г. убиецът изпраща писмо до вестник „Уичита Ийгъл-Бийкън“, съдържащо

кратка поема за убитата през март 1977 г. Шърли Вайън. Писмото по погрешка попада в
рекламния отдел на вестника и остава там с дни без да бъде забелязано.

Разтревожен от липсата на публичност, на 10 февруари 1978 г. BTK написва още едно писмо
до местна телевизия.
„Колко още трябва да убия“ – възмущава се той, – „за да попадне името ми във вестника или
да получа малко публично внимание?“.
В това си писмо удушвачът заявява, че е убил седем жертви, последната от които е Нанси Джо
Фокс. Хвърля вината за своите престъпления върху „демон“ и мистериозния „фактор Х“,
сравнявайки работата си с тази на Джак Изкормвача, Хилсайдските удушвачи и Сина на Сам.
Твърди, че съжалява за убийствата и че някакво чудовище е обсебило разума му.
Предупреждава, че е избрал следващата си жертва.

На 28 април 1979 г. той прониква в къща в Саут Пайнкрест и изчаква 63-годишната й

собственичка да се прибере. Когато тя не се появява, BTK се ядосва и изпраща на жената
бележка заедно с един от нейните шалове. „Радвай се, че не беше тук“ – пише той, – „защото
аз бях“. Това е последното потвърдено появяване на BTK чак до март 2004 г.

Без повече нови следи и сигнали разследването на убийствата на BTK изпада в летаргия през
по-голямата част от началото на 80-те години.

Ловци на духове
През 1983 г. два екипа от детективи получават задачата да разследват убийствата отново.
Предприемат пътуване из цялата страна, събирайки слюнка и кръвни проби от над двеста
човека, посочени от компютъра като възможни заподозрени. Повечето от пробите са дадени
доброволно, като само петима от мъжете отказват. Кръвните тестове елиминират всички,
освен 12 от имената в списъка (петимата, които отказват да направят теста също отпадат).

През юли 1984 г. е сформиран специален екип от детективи, с прякор „Ловци на духове“, към
който е прикрепен компютърен консултант. Задачата на отдела е да се опита да открие
самоличността на BTK. След като въвеждат в базата данни масивната колекция от ДНК улики,
компютърът започва да изплюва списък от заподозрени.

„Ловците на духове“ откриват доста обещаващи следи по време на разследването си. Една от
най-стряскащите е откритието, че всички убийства са извършени на пет и половина
километра едно от друго. Това кара следователите да вярват, че удушвачът BTK се чувства
удобно да убива само в познат за него район.

През есента на 1984 г. един от детективите занася писмото на BTK от 10 февруари 1978 г. в
централата на „Ксерокс“ в Сиракюз, щата Ню Йорк. Лабораторният техник стига до
заключението, че писмото е пето копие от оригинала, което го прави напълно невъзможно за
проследяване. Освен това техникът заявява, че машината, използвана за копието, се намира
в Щатската университетска библиотека на Уичита.

Съдържанието на поемите в писмата също е разглеждано като възможна следа. Скоро е

установено, че поемата за Вайън е написана по подобие на детското стихче „Къдрици“,
публикувано в списание „Игри“. Детективите побързват да се сдобият със списък на всички
абонати на въпросното списание.

Поемата за Фокс, озаглавена „О, смърт за Нанси“, е написана по модел от фолклорната песен
„О, смърт“, публикувана в учебник на Университета в Уичита. Учебникът е използван в класа
по американски фолклор и детективите събират имената на записалите се в него.

С помощта на всички налични доказателства, детективите започват да сглобяват списък с

имената на всеки бял мъж, който някога е живял в радиус от половин километър от къщата на
семейство Отеро, в периода на месец януари 1974 г. Правят подобен списък и за домовете на
Вайън, Фокс и Брайт. Съставен е и списък на мъжете, живущи в радиус от 2 км от домовете на
жертвите, както и на студентите, посещавали щатския университет в Уичита в периода между
1974 г. и 1979 г. Най-краткият списък съдържа имената на осемте души, взимали от
библиотеката учебника по механоинженерство, в който е открито писмото за Отеро.
След като съставят тези списъци, детективите използват компютър, за да получат по-точен
списък от заподозрени. Компютърът им дава 225 възможни заподозрени, повечето от които
вече не живеят в Уичита. Започват да елиминират всеки от тях един по един.

Една от ключовите улики, оставени от убиеца, е неговата семенна течност. Лабораторните

техници успяват да установят, че тя е от типа сперма, срещаща се при по-малко от 6 процента
от мъжете.

На 31 октомври 1987 г. е открито тялото на 15-годишната Шанън Олсън. То е захвърлено в

езеро в индустриален район, частично съблечено и с множество прободни рани. Ръцете и
краката й са завързани.

На 31 декември Мери Фейгър, майка на две дъщери, се връща у дома, след като е прекарала
извън града два дни и половина. Влизайки в къщата, открива съпруга си Филип Фейгър
мъртъв. Той е прострелян два пъти в гърба. Нейните дъщери, 16-годишната Кели и 10-
годишната Шери, са открити удушени в джакузито в мазето на къщата. Ръцете и краката на
Шери са завързани с черен изолирбанд, а Кели е гола.

Скоро след убийствата някой изпраща писмо на Мери Фейгър, твърдейки, че е удушвачът
BTK. Авторът на писмото заявява, че макар да не е извършил убийствата, е фен на онзи, който
ги е извършил.

Според лейтенант Кенет Лендуър местен предприемач е признал, че е бил извикан в дома на
Фейгър, за да извърши ремонтна дейност и там се е натъкнал на тялото на бащата. После е
чул някакъв шум в къщата и е избягал със семейната кола. Той е арестуван четири дни по-
късно във Флорида. Лейтенант Лендуър разказва, че мъжът е твърдял, че не си спомня
абсолютно нищо за случилото се.

Арестуваният предприемач е обвинен и съден за убийствата на Фейгър, но съдебните

заседатели го оправдават.

Лейтенант Лендуър казва, че случаят убийството на семейство Фейгър е бил затворен,

понеже полицията е била убедена, че предприемачът е търсеният убиец.

Профил
През 1997 г. бившият профайлър от ФБР Робърт Реслър, който за първи път вкарва в употреба
термина „сериен убиец“, помага на полицията да състави профил на BTK. Според него мъжът
е бил 25-30 годишен по време на убийствата, вероятно е бил студент или професор по
криминално правосъдие в щатския университет в Уичита и е запален читател на книги и
вестникарски истории, разказващи за серийни убийства. Понеже убийства с неговия почерк
не са наблюдавани в Уичита от 70-те години насам, Реслър смята, че той вероятно „е напуснал
района, умрял е, постъпил е в заведение за душевно болни или е в затвора“.

Според ФБР профайлъра Джон Дъглас, убиецът е използвал оръжие, за да контролира

жертвите си, тъй като по тях не се наблюдават рани от самозащита. Понеже писмата му до
полицията съдържат твърде много подробности, той смята, че извършителят вероятно е
направил снимки на местопрестъплението, за да може да фантазира за него по-късно.

Дъглас твърди, че убиецът е използвал полицейски жаргон в писмата си – според него той би
могъл да е полицай или да се представя като такъв – вероятно чете детективски списания и
може би си е купил полицейска значка. Би се опитал да се внедри в разследването. Сигурно
се е чувствал изкушен да се хвали със стореното или да оставя нарочни следи.

Според Дъглас убиецът вероятно е неадекватен самотник на около 20-30 години и е

възможно да е бил арестуван за влизане с взлом или воайорство, но не и за изнасилване.

Дъглас също смята, че убиецът е спрял да убива, защото е в затвора, в клиника за душевно
болни или е мъртъв.

На 4 август 2000 г. Дейвид Лор се свързва с д-р Дебора Шърман-Кауфлин, президент на

Института по жестоки престъпления, с молбата да състави профил на убиеца, базиран на
наличната информация. Профилът гласи следното:

„От предоставената ми информация, която е ограничена (няма снимки от

местопрестъплението, полицейски доклади и т.н.), съставих най-вероятния типаж на човека,
отговорен за убийствата през 70-те години. Според мен убийствата от 80-те години са дело на
друг извършител.

1. Самотен, бял мъж на възраст 28-30 години.

2. Живеел е близо до семейство Отеро или е прекарвал време в този район, за да
си фантазира за Джозефин, (която е била основната му мишена). Живеел е в
къща, а не в апартамент.
3. Над 1,80 м, висок и стегнат. Спретнат, с къса коса. Предпочита тъмни дрехи.
4. Тези, които го познават, го смятат за тих и консервативен. Скромен. Вярвам, че
хората го бъркат за мил, подведени от тихия му характер. Но той страда от
крайна степен на психопатия.
Няма гласове или демони. Този човек знае точно какво върши.

Той е изключително тъжен индивид. Тъжен за себе си и своята болка. Абсолютно погълнат от
собственото си аз.

Понеже нямам достъп до писмата му, трудно ми е да се произнеса за неговата професия.

Чувствам, че работата му е от второстепенно значение за него. Парите също не са важни.
Влечението му да убива е и ВИНАГИ ще бъде на първо място. Той не може да се задоволи
само с фантазии. Ще бъде принуден да действа. Следователно трудно ми е да повярвам, че
не е убивал в периода между 1974 и 1977 г. Ако тогава не е имало убийства в Канзас, то той е
бил някъде другаде.

Той е много незрял – игрите, списанията, изборът на детски жертви. Фактът, че не е

изнасилвал също потвърждава това. Мастурбирал е върху жертвите си, но не е прибягвал до
сексуално насилие.
В същото време е много търпелив в престъпленията си, дебне и убива без да бъде забелязан.
Чувствам, че обича книги и вероятно разполага с голяма библиотека в дома си. Не просто
няколко, а много, много книги, посветени на престъпленията, които подхранват неговите
фантазии. Той е умен и крайно интелигентен.

Това не е човек, който би злоупотребявал с наркотици или алкохол. Те не са причината за

престъпленията му. Може би пие понякога, но не това го кара да убива.

Той има кола, която също е тъмна на цвят. Въпреки това е човек, който се наслаждава на
разходките из квартала, наблюдавайки хората и жертвите си.

Поради своята незрялост, се чувства удобно в компанията на много по-млади от него. Няма
много приятели, само познати, които в действителност нищо не знаят за него. Всичките му
връзки са били повърхностни. Едва ли е женен и всяка връзка с жена е била краткотрайна и
безсмислена.

Това не е човек, който би спрял да убива от само себе си. Три неща биха го накарали да спре:

1. Смърт
2. Затвор
3. Инвалидност или тежка болест
В заключение, това е компулсивен психопат, който се наслаждава на убийствата и няма да се
откаже от тях.

Обикновено предоставям по-подробен анализ, но поради ограничената информация, това е

всичко което мога да дам“.

Д-р Дебора Шърман-Кафлин

Президент на Института за жестоки престъпления

BTK се завръща
Макар полицията в Уичита да е инвестирала 100 000 часа в половин дузина разследвания от
1974 г. до 1991 г., BTK не е заловен. ФБР определя случая като най-голямата неразкрита
мистерия.

Екипът, разследващ „Удушвача BTK“, е намален до един единствен детектив – лейтенант

Кенет Лендуър.

След близо 30 години мълчание BTK за пореден път хвърля в ужас град Уичита. Убиецът се
появява отново на 19 март 2004 г., когато изпраща писмо до редакцията на „Уичита Ийгъл“, в
което поема отговорност за убийството на Вики Уегърл, удушена в дома си през 1986 г. BTK
предоставя някои много убедителни подробности, като снимки от местопрестъплението и
шофьорската книжка на Уегърл. Тя е майка на две деца, едното от които е било в къщата по
време на убийството.
 Вики Уегърл
Полицията предпочита да не прави съдържанието на писмото публично достояние, но някои
източници от медиите съобщават, че обратният адрес на писмото е: „Бил Томас Килман“
(BTK) – улица „Саут Олдменър“ №1684. Проверката установява, че името е измислено, а
адресът е празен парцел.

Обратният адрес – Бил Томас Килман

От писмото е свален един отпечатък, но той ще се окаже на служител във вестника, а не на
убиеца.

Междувременно всеки си задава един и същи въпрос: Ще се опита ли BTK отново да

осъществи контакт? И още по-важно: ще убие ли отново? Само времето ще даде отговор на
тези въпроси.

На 5 май 2004 г. още едно писмо от BTK е изпратено до канзаската телевизия KAKE-TV.
Писмото се състои от три страници. На първата страница е напечатано „Историята на BTK“,
под което следва съдържанието, взето от сайта на Court TV’s Crime Library. Втората страница
е озаглавена „Глава 8“ и съдържа пъзели с букви. На последната има фотокопия от личните
документи на двама мъже – бивш служител от телефонната компания „Саутуестърн Бел“ и
бивш служител на училище в Уичита. Служителят от телефонната компания е издирен, но е в
неведение как личните му документи са попаднали в писмото. Оказва се, че училищният
служител не съществува, а логото на училището, използвано в личната му карта, вече е
излязло от употреба. Писмото е подписано с името Томас Б. Кинг (TBK), вместо с Бил Томас
Кинг (BTK).

Мнозина се питат защо убиецът е избрал точно този момент, за да се появи отново. Някои
вярват, че му е липсвало медийното внимание, за което така силно жадува. Съществува и
възможността тази негова комуникация да се явява предупреждение, че ще удари отново в
близко бъдеще.

На 17 януари 2004 г. сред върнатите книги в Обществената библиотека в Уичита е открито

още едно писмо, отново в учебник по машинно инженерство. То незабавно е предадено в
полицията, която установява, че е автентично. Този път писмото съдържа подробности за
убийството на семейство Отеро от 1974 г., както и други неща.
Съдържанието на цялото писмо не е направено обществено достояние. Все пак се смята, че в
него е имало още следи, свързващи убиеца с щатския университет в Уичита.

На 22 октомври 2004 г. в пощенската кутия пред сградата на „Омницентър“ в Уичита е пуснато

подозрително писмо. Полицията смята, че то е написано от BTK и го изпраща за анализ в
лабораторията на ФБР. Писмото е пуснато точно на 30-та годишнина от началото на
комуникацията на BTK с властите. Шансовете това да е съвпадение са минимални.

Полицията разпитва очевидци, с надеждата някои да си спомни кой е пуснал писмото в

кутията. На 26 октомври 2004 г. в новините по телевизия KAKE-TV са цитирани думите на
анонимен очевидец: „по очите му си личеше, че е нервен… Точно завивах зад ъгъла и той ме
видя и си тръгна“. Този мъж вярва, че подозрителният тип, когото видял, е BTK. Смята се, че
убиецът в момента е на около 50-60 години, с посивяваща коса и средно телосложение.

Игра с имена
Междувременно властите продължават да блъскат глави над следите, оставени от убиеца
BTK. Очевидно е, че той се е постарал да заблуди и обърка полицията, смесвайки истинските
факти с фалшива информация. Ясно е, че е високообразован или поне доста начетен, съдейки
по употребата му на статистически жаргон и стила му на писане „а ла Джеймс Джойс“.
Използването на името Томас Кинг в едно от писмата му вероятно представлява още една
нишка към избора му на литература. Томас Кинг е канадски автор на статии, истории и поеми,
който пише най-вече за индианския начин на живот.

Томас Кинг и Джеймс Джойс са само двама от многото автори, чийто трудове се изучават от
студентите по литература в щатския университет на Канзас. Уликите навеждат на мисълта, че
BTK e бил студент или е работил в университета.

На 30 ноември 2004 г. полицията прави официално съобщение пред медиите, в което излага
много подробности за живота на BTK, които самият той е описал в писмата си.

 BTK е роден през 1939 г., следователно в момента е на 64-65 години.

 Баща му е умрял във Втората световна война. Отгледан е от майка си и нейните
родители.
 Изпитва слабост към влаковете и между 1950-55 г. майка му е имала връзка със
служител в железниците.
 В началото на 50-те е създал любителско радио. Освен това е запознат с
фотографията и може да проявява снимки.
 Обича да ловува, да лови риба и да бивакува.
 През 1960 г. е посещавал техникум и после се е присъединил към армията.
Когато е освободен през 1966 г., се е преместил да живее при майка си.
 Работил е като техник на копирни машини и бизнес оборудване.
 Признава си, че се възползва от услугите на проститутки.
Това е безпрецедентно в историята на серийните убийци. Често чуваме по новините и във
филмите как някой сериен убиец „иска да бъде заловен“. Това е чиста фантастика. Серийните
убийци са психопати. Те се интересуват само и единствено от себе си. Не биха се изложили
нарочно на опасност. Психопатите са прочути лъжци и BTK не прави изключение.

Ако иска да разкрие самоличността си, BTK просто ще влезе в полицейския участък и ще го
направи. Но не го прави, защото е психопат, наслаждаващ се да измъчва полицията и
обществото. Сега, когато е „разкрил“ биографията си, може да бъде сигурен, че безбройни
аматьори-детективи, както и ФБР и полицията, ще бъдат напълно погълнати да я изучават и
разнищват. Какво по-задоволяващо от това за един абсолютен нарцисист?

Фактът обаче, че BTK се опитва да привлече внимание, разказвайки за „факти“ от живота си,
вместо за наскоро извършени убийства, говори, че в момента може би не е в състояние да
действа свободно без да бъде разкрит.

През есента на 2004 г. полицията продължава да търси усилено BTK, като този път се вглежда
в собствените си редици. Според някои убиецът разполага с твърде много „вътрешна
информация“ за полицейската работа. Голям брой серийни убийци се „прикрепят“ към
разследването на собствените им престъпления. Някои от тях, като прочутият сериен убиец от
Южна Каролина Гаскинс-Дребосъка, както и кливландският убиец от Кингсбъри Рън д-р
Франк Суини, имат навика да посещават заведенията, в които се събират полицаите, и да ги
подлъгват да говорят за разследването.
В средата на декември неназован мъж открива подозрителна на вид бяла найлонова
торбичка в „Мърдок Парк“. Отнася плика вкъщи, поглежда вътре и за своя изненада вижда
предмети, които биха могли да принадлежат на някои от жертвите на BTK.

Полицията преглежда съдържанието на торбата и открива шофьорската книжка на Нанси

Фокс, писмо и някои други предмети. Писмото е подобно на онова от май 2004 г.

Найлоновата торбичка е предадена на ФБР. Информацията за пълното й съдържание е

запазена в тайна, за да не попречи на разследването.

Арестуван е заподозрян
Полицията поддържа кореспонденция с BTK, опитвайки се да спечели неговото доверие. В
едно от писмата си той пита дали е възможно да се проследи информация от флопи диск.
Полицаите му отговарят, че няма начин да се разбере на кой компютър е използвана
дискетата, но всъщност начини има. Тогава BTK изпраща до полицейското управление
дискета, съдържаща документ, написан на Microsoft Word. При проверка на метаданните на
файла става ясно, че е бил създаден от човек на име Денис. Детективите откриват и че този
човек е свързан с Лютеранската църква. Когато търсят в интернет с ключовите думи
„Лютеранска църква Уичита Денис“, откриват неговата фамилия и най-накрая разполагат със
сериозен заподозрян: Денис Рейдър – църковен настоятел. Полицията вече знае, че BTK кара
черен джип „Чероки“. Когато пристигат пред дома на Рейдър, отпред е паркиран точно такъв
джип.

Властите разполагат със силни косвени доказателства срещу Денис Рейдър, но имат нужда от
директни такива, за да го задържат. По не особено честен начин се сдобиват със заповед,
позволяваща им да направят РАР тест (цитонамазка), на дъщерята на Рейдър. Пробите са
взети в Медицинската клиника на Канзас, докато момичето учи там. Когато ДНК-то на убиеца
е сравнено с пробата от дъщерята на Рейдър, се оказва, че тя е близка родственица на
извършителя. Точно от това има нужда полицията, за да извърши ареста.

Денис Рейдър
На 25 февруари 2005 г. Денис Рейдър е арестуван близо до дома си в Парк Сити и срещу него
са повдигнати обвинения за убийствата, извършени от BTK. Първоначално той пледира за
невинен, но на 27 юни 2005 г. за изненада на всички пледира за виновен и описва с крещящи
подробности убийствата в съда. На 18 август 2005 г. получава 10 последователни доживотни
присъди – по една присъда за всеки отнет човешки живот. Рейдър ще има право да се яви
пред комисията за предсрочно освобождаване чак след 175 години. Това гарантира, че ще
прекара остатъка от живота си в затвора.

Денис Рейдър се измъква от смъртното наказание, понеже в периода, когато е извършил

убийствата си, щат Канзас е отменил смъртните присъди. Те са въведени отново през 1994 г.

След 31 години символът на Уичита, серийният убиец BTK, най-сетне е заловен. Сега
въпросът в ума на всички е „Кой е Денис Рейдър?“.

Той е роден през 1945 г. и израства в Уичита заедно с тримата си братя.

От 1965 до 1969 г. служи във Военновъздушните сили във Виетнам. Неговата жертва Джоузеф
Отеро също е бил във Военновъздушните сили по онова време.

Рейдър е работил на щанда за месо в магазина за хранителни стоки в Парк Сити и след това в
компания за къмпинг оборудване, където е срещнал две от първите си жертви.

От 1974 до 1989 г. работи за охранителна компания, а през 1989 г. работи и за Бюрото по

преброяване на населението, като ходи от врата на врата да събира информация. Докато е
работил на тези две места, Рейдър е имал достъп до домовете на много хора. Смята се, че е
подбрал някои от жертвите си благодарение на тези професии.
Някъде през 70-те години Рейдър сключва брак с жена си Пола и двамата имат две деца,
момче и момиче. По същото време посещава щатския университет в Уичита и през 1979 г.
завършва със степен по Администрация на правосъдието.

В свободното си време Рейдър помага в бойскаутската група на сина си и е активен член на

своята църква. Никой не си представя, че е способен да навреди на някого. Мнозина го
описват като човек, който трудно се забелязва и не се отличава с нищо. В действителност
точно тази негова способност да се смесва с тълпата, му е позволила да не бъде разкрит
години наред.