Landchaftnaekologiaelek Var Nov

See discussions, stats, and author profiles for this publication at: https://www.researchgate.
net/publication/327232434
Ландшафтна екология и ландшафтно планиране. Landscape Ecology and

Landscape Planning (in Bulgarian)
Book · August 2013
CITATIONS READS
0 1,538
1 author:
Bilyana Borissova
Sofia University "St. Kliment Ohridski"
32 PUBLICATIONS 44 CITATIONS
SEE PROFILE
Some of the authors of this publication are also working on these related projects:
TUNESinURB - Toward better UNderstanding the Ecosystem Services in URBan environments trough assessment and mapping View project
ESMERALDA – Enhancing ecosystem services mapping for policy and decision making View project
All content following this page was uploaded by Bilyana Borissova on 26 August 2018.
The user has requested enhancement of the downloaded file.

Биляна Борисова
Ландшафтна
екология
и ландшафтно
планиране
BULGAR IAN AC ADEMY OF S C IE NC E S
and
CENTER OF EXCELLENCE
IN THE HUMANITIES “ALMA MATER” –
SOFIA UNIVERSITY “ST. KLIMENT OHRIDSKI”
Bilyana Borisova
Landscape
ecology
and landscape
planning
Sofia • 2013
PROF. MARIN DRINOV ACADEMIC PUBLISHING HOUSE
Книгата се издава по проект на Университетския комплекс

по хуманитаристика „Алма Матер“ на Софийския университет
„Свети Климент Охридски“, финансиран по договор
с Фонд „Научни изследвания“ към МОМН.
Б Ъ Л ГА Р С К А А К А Д Е М И Я Н А Н А У К И Т Е
и
УНИВЕРСИТЕТСКИ КОМПЛЕКС
ПО ХУМАНИТАРИСТИКА „АЛМА МАТЕР“
НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
екология
планиране
Книгата е ориентирана преди всичко към академичните среди и към
ангажираните с териториалното и регионалното планиране институции в
нашата страна. Запознаването с теоретичните концепции на ландшафтната
екология и с методологията на ландшафтното планиране ще бъде от полза за
органите, вземащи решения в областта на регионалното и местното развитие,
за представители на неправителствения сектор, а също за проектантски орга-
низации, занимаващи се с опазване на околната среда, ефективно използване
на природните ресурси, урбанизъм, териториално устройство и планиране.
Сред потенциалната аудитория на книгата са също студенти в бакалавърски
и магистърски програми и докторанти по природни и социални науки във
висшите училища в страната.
© Биляна Богомилова Борисова, автор, 2013

© Борислав Иванов Кьосев, художник на корицата, 2013
© Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2013
© Университетския комплекс по хуманитаристика „Алма Матер“, 2013
ISBN 978-954-322-671-9
СЪДЪРЖАНИЕ
ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ И ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 9
МОНОГРАФИЧНАТА АКАДЕМИЧНА КНИГА / 11
ПРЕДГОВОР / 13
ПЪРВА ГЛАВА
СИСТЕМНОСТ В ПРИРОДАТА / 15
ПРИРОДНИ СИСТЕМИ / 15
Геосистеми и екосистеми / 19
Понятие за ландшафт / 21
СИСТЕМЕН ПОДХОД И СИСТЕМЕН АНАЛИЗ В ИЗСЛЕДВАНЕТО
НА ПРОСТРАНСТВОТО / 25
Ландшафтна екология / 27
Трансдисциплинарен системен подход в изследването на ландшафта / 30
Приложно значение на ландшафтната перспектива / 32
ВТОРА ГЛАВА
СВОЙСТВА НА ЛАНДШАФТНОТО ПРОСТРАНСТВО / 34
ОСНОВНИ СВОЙСТВА И ПРИНЦИПИ НА ОРГАНИЗАЦИЯ
НА ГЕОСИСТЕМИТЕ / 34
ПРИРОДНИ ЗАКОНИ / 37
СИСТЕМООБРАЗУВАЩО ЗНАЧЕНИЕ НА ГЕОКОМПОНЕНТИТЕ.
ЛАНДШАФТОФОРМИРАЩИ ФАКТОРИ И ПРОЦЕСИ / 44
АНТРОПОГЕНЕЗА / 47
Природно-антропогенни системи / 51
Понятие за устойчив ландшафт / 54
ТРЕТА ГЛАВА
СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ НА ЛАНДШАФТНОТО ПРОСТРАНСТВО / 57
ОСОБЕНОСТИ НА ПРОСТРАНСТВЕНАТА КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЛАНДШАФТА / 57
Йерархичност. Пространствена диференциация на ландшафтите / 57
Хетерогенност и хомогенност. Морфология на ландшафтите / 64
Класификация на ландшафтите / 70
Класификация на европейските ландшафти / 76
5
ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ Биляна Борисова
Класификация на ландшафтите в България / 80

Ландшафтна регионализация / 82
Европейски географски регионализации / 83
Ландшафтни и ландшафтно-екологични регионализации на България / 84
Ландшафтна карта. Ландшафтна метрика. Ландшафтни модели / 85
Ландшафтна карта / 85
Аналитични картометрични изследвания и пространствени анализи.
Информативна стойност и приложно значение / 93
Ландшафтни индикатори / 99
Приложение на ГИС в изследването на ландшафтното пространство.
Ландшафтни модели / 104
ЛАНДШАФТНИ ГРАНИЦИ / 106
Мозаечност и фрагментация / 107
Ландшафтен екотон. Функции на ландшафтните граници / 108
Информативност на ландшафтните граници. Приложно значение
за ландшафтното планиране и управление / 111
ЛАНДШАФТНИ ФУНКЦИИ / 112
Общоландшафтни и вътрешноландшафтни системни свойства / 113
Екосистемни/ландшафтни услуги. Мултифункционалност на ландшафтите / 119
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЛАНДШАФТНА ДИНАМИКА / 126
ДИНАМИКА И РАЗВИТИЕ / 126
Динамични трансформационни състояния на геосистемите / 128
УСТОЙЧИВОСТ НА ЛАНДШАФТИТЕ / 132
АНТРОПОГЕННА ДИНАМИКА / 137
ЕВОЛЮЦИЯ НА ЛАНДШАФТНОТО ПРОСТРАНСТВО. ЛАНДШАФТНА
(ГЕОЕКОЛОГИЧНА) ПРОГНОЗА / 138
ПЕТА ГЛАВА
ПРИЛОЖНА ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ / 143
ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 143
ПОНЯТИЕ ЗА ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 143
Ландшафтно планиране и устойчивост / 144
Исторически преглед на ролята на екологията в планирането / 146
Статут на ландшафтното планиране / 148
ЦЕЛИ, ЗАДАЧИ И ПРИНЦИПИ НА ЛАНДШАФТНОТО ПЛАНИРАНЕ / 151
СТРУКТУРА НА ПРОЦЕСА НА ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 155
Теоретична постановка / 155
Етапи на ландшафтно планиране / 157
Ландшафтен фокус / 157
Ландшафтен анализ / 158
Ландшафтна диагноза / 159
6
Съдържание
Ландшафтна прогноза / 160

Ландшафтен синтез / 160
ЛАНДШАФТНИТЕ МЕТРИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ
КАТО ИНСТРУМЕНТИ ЗА ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 161
ПОНЯТИЕ ЗА „РАБОТНО ПРОСТРАНСТВО“ В ЛАНДШАФТНОТО ПЛАНИРАНЕ / 165
ПОДХОДИ ЗА ЛАНДШАФТНО-ЕКОЛОГИЧНО ПЛАНИРАНЕ / 169
Географски преглед / 169
Подход „Ландшафтна стабилизация“ / 172
Подход „Фокус-видове“ / 174
Подход „Зелени пояси“ / 175
МЕТОДИЧЕСКИ ОСНОВИ НА ЛАНДШАФТНОТО ПЛАНИРАНЕ / 178
Ландшафтна програма. Функционално зониране / 178
Ландшафтен план в среден мащаб (М 1:100 000) / 182
Ландшафтен план в едър мащаб (М 1:25 000) / 188
Ландшафтно планиране и устойчиво управление на горските ресурси / 192
Ландшафтно планиране и устойчиво управление на водните ресурси / 195
Ландшафтно-екологично планиране и развитие на градски райони / 197
Интеграция на ландшафтното планиране с нови инструменти
и концепции. Концепцията „Браунфийлдс“. Зелена инфраструктура / 200
ОСНОВНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ВЪПРОСИ В СЪВРЕМЕННОТО
ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ И УПРАВЛЕНИЕ / 202
Анализ на системността / 202
Пространствените аспекти на устойчивостта. „Пространствени“ въпроси.
„Пространствени“ решения. „Пространствени“ индикатори / 203
Мащабът като основен фактор за оценка, планиране и управление
на ландшафтите / 206
Принципът за интеграция и мултифункционалността
на ландшафтите / 208
ЛАНДШАФТНИ ОЦЕНКИ / 209

РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ПРИРОДЕН ЛАНДШАФТ. РЕТРОСПЕКТИВНИ
АНАЛИЗИ / 209
АНТРОПОГЕННО НАТОВАРВАНЕ / 211
УСТОЙЧИВОСТ / 214
СТОПАНСКА ОЦЕНКА / 217
КОМПЛЕКСНА ГЕОЕКОЛОГИЧНА ОЦЕНКА НА РЕГИОНИТЕ / 223
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЛАНДШАФТНИЯ ПОДХОД В СЪВРЕМЕННАТА

ПРИРОДОЗАЩИТНА ДЕЙНОСТ / 228
ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННАТА ПРИРОДОЗАЩИТА / 228
КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЕКОЛОГИЧНИТЕ МРЕЖИ / 232
ЛАНДШАФТНИЯТ ПОДХОД В СИСТЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННА
ПРИРОДОЗАЩИТА / 235
ОСОБЕНОСТИ НА ПРИРОДОЗАЩИТНАТА ДЕЙНОСТ В ЕВРОПА / 237
7
V КАТЕГОРИЯ „ЗАЩИТЕНИ ЛАНДШАФТИ“ / 240
ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ И ОЦЕНКИ ЗА УСТОЙЧИВОСТ. СТРАТЕГИЧЕСКА

ЕКОЛОГИЧНА ОЦЕНКА / 244
ПОНЯТИЕ ЗА ИНТЕГРАЦИЯТА НА ЕКОЛОГИЧНАТА ПОЛИТИКА В ДРУГИТЕ
ПОЛИТИКИ (EPI) / 244
ИНСТРУМЕНТИ НА EPI / 245
Видове оценки за устойчивост / 246
Стратегическа екологична оценка / 248
ПЕРСПЕКТИВИ В ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ИНТЕГРИРАНИ ПОДХОДИ ЗА ОЦЕНКА
НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО ВЪРХУ ОКОЛНАТА СРЕДА / 255
ГЕОЕКОЛОГИЧНИЯТ МОНИТОРИНГ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА

СЪВРЕМЕННИТЕ РЕАЛНОСТИ / 260
ЛИТЕРАТУРА / 266
РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК / 282
8
ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ
И ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ
В нашата страна за първи път се публикува монография, посве-

тена на ландшафтната екология и ландшафтното планиране, и в този смисъл
тя представлява новост за българската наука. Книгата завладява с панорамата
на едно от най-динамично развиващите се в този момент интердисциплинарни
направления – ландшафтната екология (известна и с наименованието геоеко-
логия), възникнала като холистична научна концепция в Германия и развиваща
се на границата между географията, екологията и социалната антропология. В
монографията са анализирани теоретичните схващания на представители на
водещите световни школи (европейската и американската) в тази научна област,
които все още не са добре познати на научната общност у нас.
В съдържателно отношение предложената монография попада най-общо
в тематичната област „регионални изследвания и устойчиво развитие“. Тя е
посветена на актуални и значими за обществото проблеми, свързани с хармо-
ничното „съжителство“ между човешката дейност и природата, разгледани от
позициите на системния подход и принципите за устойчиво развитие. Съдържа-
нието е добре структурирано и балансирано. Написана е на висок академичен
стил, като коректно е използван сложният терминологичен апарат, характерен
за ландшафтната екология и ландшафтното планиране. Използваните литера-
турни източници адекватно отразяват съвременното състояние на изследвания-
та в тази научна област в света и у нас.
Приносните моменти в монографията може да бъдат резюмирани по след-
ния начин:
1. Подробно са изяснени ключови въпроси от теорията на ландшафтна-
та екология, интердисциплинарният Ј характер, връзката Ј с други природни
и социални науки, а също водещите принципи, подходи и методи, прилагани
в съвременните ландшафтно-екологични изследвания и в практиката на ланд-
шафтното планиране.
2. Разгледани са концепциите за моделиране на ландшафтно-екологичните
системи и за изучаване на тяхната структура и динамика, силно повлияни от
човешката дейност, в много случаи с негативен ефект.
3. Представена е значителна част от богатите възможности за приложе-
ние на съвременните геоинформационни технологии (дистанционни изслед-
вания и ГИС) в ландшафтно-екологичните изследвания и в ландшафтното
планиране, а също и критериите и показателите за анализ и оценка на състоя-
нието, потенциала и промените в ландшафтите на основата на количествени
9
(математико-статистически) методи, развивани в рамките на т.нар. ландшафтна

метрика.
4. Изяснена е важността на въпроса за взаимовръзката между мащаба на
ландшафтно-екологичните изследвания и йерархичността на ландшафтно-еко-
логичните системи, доколкото от това зависи коректността на резултатите от
ландшафтния синтез.
5. Детайлно е представен натрупаният опит в областта на ландшафтното
планиране от страни с богати традиции в това отношение (Германия, САЩ,
Белгия, Нидерландия, Словакия, Русия и др.), който ще бъде от полза за всеки
специалист по планиране в нашата страна.
Представеният труд акцентира върху същността, методологията и практи-
ческата реализация на ландшафтното планиране. Особен интерес за специали-
стите по планиране в България представляват приложните аспекти на ландшаф-
тната екология. Този специфичен вид планиране е представен като компонент
на процеса на териториално и регионално планиране и значително надстроява
по-тясното понятие „ландшафтен дизайн“ (лесовъдска практика за естетизация
на ландшафта, или паркоустойство), както понякога неправилно е разбирано у
нас от някои учени и практици. Като цяло монографията допринася за трансфе-
ра на знания и добри практики от водещи в света научни школи в областта на
ландшафтната екология и ландшафтното планиране към всички заинтересува-
ни от тази тематика в нашата страна.
Книгата ще бъде полезна преди всичко за академичните среди и за ангажи-
раните с териториалното и регионалното планиране институции в нашата стра-
на (МРРБ, МОСВ и техните регионални структури). Запознаването с теоретич-
ните концепции на ландшафтната екология и с методологията на ландшафтното
планиране ще бъде от полза за органите, вземащи решения в областта на реги-
оналното и местното развитие, за представители на неправителствения сектор,
а също за проектантски организации, занимаващи се с опазване на околната
среда, ефективно използване на природните ресурси, урбанизъм, териториал-
но устройство и планиране. Сред потенциалната аудитория на книгата са също
студенти в бакалавърски и магистърски програми и докторанти по природни и
социални науки във висшите училища в страната.
Професор д-р Антон Попов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“
10
МОНОГРАФИЧНАТА АКАДЕМИЧНА
КНИГА
„Ландшафтна екология и ландшафтно планиране“ изяснява

много голям набор от въпроси, проблеми и концепции, свързани пряко с теори-
ята и методологията на най-актуалната от природните комплексна наука – Ланд-
шафтологията и нейната производна – Ландшафтната екология. Единствено
тя третира земната природа от позициите на комплексната алгоритмика, доказ-
вайки взаимосвързаността и взаимодействието между основните природни гео
компоненти. Притежавайки отлични теоретични познания, в първите четири
глави на книгата д-р Борисова е подходила много внимателно към изясняване
и уточняване на научната понятийност при представянето на земната природа
(геоприродата) като взаимосвързана система, на ландшафтното пространство
с неговите свойства, структура и функционираност на фона на ландшафтна-
та динамика. Във втората част на монографията за първи път се интерпретира
Приложната ландшафтна екология в българската научна литература. Много-
бройни въпроси из областта на ландшафтното планиране са дефинирани в една
стройна система, за да се достигне до детайлното представяне на ландшафтно-
екологичното планиране. Специално внимание е отделено на методологията на
ландшафтно-екологичните оценки. Като значителна важност е интепретацията
на авторката за приложението на ландшафтно-екологичния подход в съвремен-
ната природозащитна дейност, с което тя плътно се доближава до методоло-
гията на Геоекологията като съвременна наука за опазване на околната среда.
Книгата е разработена в оригинална аналитична структурност, изчерпателна по
съдържание относно научните трактовки и концепции. Написана е научно за-
дълбочено, компетентно, с много добро графично и таблично документиращо
илюстриране, а заедно с това и на достъпен български език както за специали-
сти в областта на науките за Земята, така и за заинтересувани неспециалисти от
други научни направления.

Професор д-р Петър Василев Петров
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
11
ПРЕДГОВОР
Както ще се убедите, разлиствайки тази книга, тя е географски

поглед върху природно-антропогенната системност, с дълбоко пристрастие към
Природата и с огромно желание за „разшифроване“ на нейната организираност,
поглеждайки отвъд видимите, статистически представяни географски факти и
данни. В основата на тези търсения, с убеденост в неизчерпаемия му потен-
циал, е поставен геосистемният подход като източник на правдиви и градив-
ни отговори на неспирно възникващите в нашето съвремие „пространствени“
въпроси и предизвикателства и преди всичко – разкриването на индивидуален
подход към всеки от тях. Логично в този смисъл в основата на книгата е поста-
вена концепцията за ландшафта, която реализира потенциала на геосистемния
подход и интегрира познанията на множество научни направления в актуалната
ландшафтна екология – наука за проявите на природната и природно-антропо-
генната системност във времето и пространството, условията на тяхната орга-
низираност, факторите и закономерностите на системно развитие, междусис-
темните и трансйерархичните взаимодействия, динамика и еволюция. И още
нещо – тази наука се изправя пред реално предизвикателство – разкриването на
ролята на човека като съставна част на земните системи и едновременно с това
като мощен фактор за тяхното развитие. Съвременната ландшафтна екология
надгражда етапа на научните констатации за негативните човешки въздействия
или регистрацията на деструктивните им резултати. Тя се насочва към разкри-
ването на факторите на природно-антропогенна съвместимост и в този смисъл
изпълнява конструктивната роля на наука, ориентирана към бъдещето.
Настоящата книга е ориентирана към приложните аспекти на ландшафт
ната екология и техните основи, формирани в теорията на науката за ланд
шафта, което е намерило отражение върху структурирането на изложението и
поставените тематични акценти. Водеща е идеята за адаптивност на човешкото
присъствие и намеса в природата. Споделям разбирането, че моделирането на
пространството и организацията на системите, планирани от човека, трябва да
съответстват на естествената динамика, структура и функции на геосистемите
(ландшафтите).
Първа глава интерпретира основни понятия за природна системност и раз-
глежда системния подход от гледна точка на ландшафтната перспектива и ос-
13
новните Ј достойнства – да предлага подходящото пространствено ниво както

за изследване на съществуващите природно-антропогенни системи, така и за
конструиране на нови. Във Втора глава се проследяват основните свойства и
принципите на организация на природните системи, природни закони и законо-
мерности на тяхната пространствено-времева организация и развитие. Специа-
лен акцент е поставен върху структурирането на ландшафтното пространство
(Трета глава) и обусловените от тази пространствена организация функции, ди-
намика и развитие на системите (Четвърта глава).
Пета глава е посветена на приложната ландшафтна екология. В нея се раз-
криват теоретичните основи на ландшафтното планиране с особено внимание
върху пространствените параметри на процеса и тяхното необходимо съответ-
ствие с пространствените измерения на ландшафтната устойчивост (5.1). Раз-
гледан е потенциалът на пространствените анализи и оценъчни изследвания на
ландшафтната структура като основна информационна база за пространстве-
ното планиране и устойчивото управление на природните ресурси (5.2). Ана-
лизирани са актуални за световната и българската практика сфери на приложе-
ние на ландшафтните изследвания – като оценките за устойчивост и в частност
стратегическата екологична оценка (5.4), и геоекологичния мониторинг (5.5). В
цялата структура на изложението присъства концепцията за ландшафтната мул-
тифункционалност, която придава нова насоченост на политиките по територи-
ално планиране и управление към междусекторна интеграция в усвояването на
ландшафтните функции и поддържането им в качеството на природен капитал.
Природозащитната дейност – традиционна сфера на приложение на ландшафт-
ното познание, също намира своето място в настоящия текст (5.3).
Книгата, представена в класически текстови вариант и като e-книга, е ори-
ентирана към широк кръг специалисти в сферата на териториалното планиране
и интегрираното управление на природните ресурси, екологичните оценки и
опазването на природната среда. Надявам се тя да бъде от полза и на обучаващи
се бакалаври, магистри и докторанти.
Изказвам благодарност на колегите и приятелите за тяхната подкрепа и
дълбока признателност на семейството ми – за доверието и вдъхновението.
Д-р Биляна Борисова
14
ПЪРВА ГЛАВА
СИСТЕМНОСТ В ПРИРОДАТА
ПРИРОДНИ СИСТЕМИ
Природата е всеобща система на Вселената, целият Ј мате-

риално-енергиен и информационен свят (Арманд, 1975). Продължителната
история на формиране на човешки познания за Природата по същество е ис-
тория на изследване на системността, условията на нейното възникване, зако-
номерностите на нейните пространствени прояви, качествата и свойствата Ј
във времето, промените в нейното развитие. Темата за системността е обект на
многобройни анализи, свързвани с имената на Alfred North Whitehead, Ludwig
von Bertalanffy, Anatol Rapoport, Kenneth Boulding, Paul A. Weiss, Ralph Gerard,
Kurt Lewin, Roy R. Grinker, William Gray, Nicolas Rizzo, Karl Menninger, Silvano
Arieti и много други.
Още в античността е формулирано разбирането, че цялото надвишава су-
мата от неговите части. Платон и Аристотел отделят внимание на системата
от елементи, изграждащи нашия свят, и необходимостта от системност на по-
знанията ни – идея, защитавана от Кант, Шелинг и Хекел. Тълкуванията на си-
стемността са се променяли във времето, повлияни от развитието на човешката
цивилизация, но неизменно са включвали разбирането за „взаимодействие от
компоненти“ при обозначаването на произволен системен процес.
Философското тълкуване на „система“ се свежда до множество от елемен-
ти, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определена
цялостност, единство (Философски речник, 1977). Съгласно Общата теория на
системите „системата“ е реална или абстрактна съвкупност от части (елемен-
ти, същности), която функционира като цялост по силата на взаимодействието
(връзките, отношенията) между съставните му части (Anatol Rapoport). В сис-
темното единство елементите се намират в състояние на взаимна зависимост и
в процеса на развитие на системата взаимно се обуславят. Под влияние на тези
процеси системата формира нови свойства, нови функции и качества, неприсъ-
щи за отделните Ј елементи. Тя придобива свои самостоятелни закономерности
на развитие.
В зависимост от насочеността на човешките търсения в определението за
„система“ са поставяни разнообразни акценти. От позицията на изследвани-
ята с биологична насоченост Ludwig von Bertalanffy формулира концепцията
за отворените системи като природни системи, които поддържат динамично
15
съществуване посредством непрекъснат обмен на вещества и енергия със зао-

бикалящата ги среда. Компонентите на една отворена система могат да проявят
пълния си потенциал от характеристики само във взаимодействия помежду си
и със средата.
Обобщавайки човешкия опит в природоползването, Реймерс (1991) дефи-
нира природната система като саморазвиваща се и саморегулираща се мате-
риално-енергийна съвкупност, съществуваща и управляема като относително
устойчиво единно цяло въз основа на взаимодействието, разпределението и
преразпределението на наличните, на постъпващите отвън или продуцирани от
тази съвкупност вещества, енергия и информация.
С разгръщането на теориите за природно-антропогенните системи в по-
нятието се влага смисъл на комплекс от избирателно въвлечени компоненти,
които си взаимодействат и взаимосъдействат до получаването на търсен поле-
зен резултат (Акимова и кол., 2005).
Отличителните характеристики на природните системи могат да бъдат об-
общени в следните основни признаци: 1) Разнообразен състав. В системни от-
ношения могат да влизат само различни, индивидуални по своите характерис-
тики елементи; 2) Организация и структура. Всяка система се отличава със своя
организация и структура във времето и пространството, които са отражение
на вътрешносистемните връзки, взаимодействия, функции; 3) Йерархична при-
надлежност. Всяка система може да бъде разглеждана като елемент от система
от по-висок порядък, а нейните елементи могат да бъдат системи от по-нисък
порядък; 4) Относителна самостоятелност (проявява се в контакта на системата
с нейната среда) и откритост на системата. В системното единство доминират
вътрешните връзки над тези на системата с нейната среда; 5) Емержентност.
В развитието си системата придобива функции и качества, които отделните Ј
компоненти не проявяват самостоятелно; 6) Условия на самоорганизация; 7)
Потенциал на устойчивост и адаптация за поддържане на системния баланс при
проява на вътрешни или външни неблагоприятни фактори; 8) Индивидуални
темпове на динамика и развитие; 9) Неравномерност в развитието; 10) Инфор-
мационен обмен.
Функционирането на сложните (йерархично структурирани) природни сис-
теми се определя от свойствата на техните подсистеми, докато общата насоче-
ност на развитие се влияе от системите на по-високо йерархично ниво (Marsh,
2005). Към най-сложните типове системи се отнасят самоорганизиращите се,
които са способни в процеса на своето функциониране да изменят структурата
си. Сложният характер на самоорганизационните функции на системите изра-
зява потенциала им за самовъзстановяване посредством локални взаимодейст-
вия и обратни връзки в различни пространствено-времеви скали. Проявата на
функционална сложност подчертава наличието на хетерогенност в системната
структура и нелинейност в системната динамика.
16
Системност в природата
Природните системи се отличават с йерархична съподчиненост, съответ-

стваща на нивото на тяхната организирана сложност. Природната йерархия от-
разява пътя на еволюция на материята. Реймерс (1991) обобщава структурните
нива и организацията на природните системи до три порядъка: 1) Биоматичен:
Биосфера – вид – популация – репродуктивна група – индивид – орган – тъкан –
клетка; 2) Геоматичен: Литосфера – геоложка формация – скална разновидност
– минерал – кристал – молекула – атом –елементарна частица; и 3) Космически:
Вселена – Галактика – Слънчева система – Земя и Луна. В този ред на мисли
проследяването на системността от „земен“ порядък позволява да се откроят
географско пространство и геосистема.
Географското пространство се простира от центъра на планетата до горна-
та граница на земното магнитно поле. То се състои от по-малки и специфични в
своето функциониране природни системи – геосфери (литосфера, хидросфера,
атмосфера, биосфера, педосфера и пр., в т.ч. функционални сфери като астено-
сферата). Сред тях с комплексен характер се отличава ландшафтната сфера. Тя
е зоната на непосредствени системни взаимодействия и взаимно проникване на
различните геосфери. Ландшафтната сфера е биогенният фокус на географско-
то пространство. Привързана е към земната повърхност. Нейната долна граница
се формира в изветрителната кора и съответства на дълбочината на залягане
на грунтовите води, а горната се простира до няколкостотин метра височина в
приземната атмосфера, в пояса, който изпитва най-голямо въздействие от ве-
ществено-енергийния обмен в ландшафтите. В този обхват мощността Ј варира
от 500 до 600–700 м. (В текста като синоним на ландшафтна сфера ще бъде
използван терминът ландшафтно пространство.)
Непосредственото веществено участие на геосферите във формирането на
по-малки или по-големи системни единства (геосистеми), притежаващи индиви-
дуалност в пределите на дадени пространствено-времеви параметри, се изразява
чрез термина геокомпонент (скали, въздух, води, растения, животни, почви).
Геосистемите са географски системи, в които отделните геокомпоненти
(или подсистеми) се намират в системни отношения и като единно цяло взаи-
модействат с други системи и фактори (сред които човешкото общество). Вза-
имовръзките се осъществяват посредством обмен на вещества, енергия и ин-
формация.
Геосистемите са открити, йерархично организирани динамични системи.
Всяко йерархично ниво представлява системна структурна и функционална
цялост с присъща само за нея географска организация. Структурирането и ус-
ловията на йерархичната съподчиненост могат да бъдат анализирани в разно
образни пространствени и времеви мащаби – планетарни, регионални, тополо-
гични (привързани към определена точка в географското пространство).
За целите на практическите комплексни географски изследвания геосисте-
мите биват анализирани като системи, съставени от относително еднородни
2 17
природно-териториални и/или природно-акваториални комплекси. Тези ком-

плекси биват изследвани под наименованието ландшафти.
От теоретична гледна точка „природните комплекси“ носят значението
на пространствено ограничен набор от компоненти, обединени от относител-
но тесни взаимодействия (Арманд, 1975). Разграничават се: пълни комплекси
(ландшафти), формирани с участието на всички налични компоненти в дадена
част от географското пространство, и частни комплекси от избирателно вклю-
чени компоненти, обект на целенасочени научни изследвания. Ландшафтите
са привързани към конкретен участък от територия или акватория, който услов-
но се ограничава с вертикални граници по принципа на относителната еднород-
ност на компонентите и хоризонтални граници съгласно затихването на влия-
нието на онзи фактор, на чието основание е идентифициран даденият комплекс.
Притежават индивидуалност във външния облик и вътрешната структура. Тях-
ната динамика и еволюция се определят от енергийния им баланс, характера на
веществения обмен и функциите на живите организми (фиг. 1.1). Съвременните
ландшафти се приемат за структури, формирани с участието както на природ-
ни, така и на антропогенни (социално-икономически компоненти). За целите
на ладшафтните изследвания ландшафтът е използван като регионално, като
типологично или като общо понятие.
Фиг. 1.1. Схематична илюстрация на ландшафт и неговите структурни, динамични и визуални

особености (по Marsh, 2005)
18
Настоящата книга отдава основно значение на общото понятие и интер-

претира ландшафта като реална природна единица – пространствен израз на
структурно-динамично и функционално системно единство, формирано от вза-
имодействието на геокомпоненти в определени пространствени граници. Все-
странно изследване на ландшафтите е възможно посредством прилагането на
геосистемния подход.
Геосистеми и екосистеми
При изследването на сложните системи определящ е изборът
на научен подход. Това обяснява и променливия характер на човешко вмеша-
телство в Природата през различните исторически периоди. В течение на по-
следния век и половина изследователите (Karl A. Möbius, Stephen Alfred Forbes,
Arthur George Tansley, В. В. Докучаев, В. Н. Сукачёв, В. И. Вернадский, Eugene
Odum) са насочвали вниманието си преди всичко към изследването на Земята
като „ойкос“ – дом за живите организми. На тази основа възниква и се развива
екосистемната концепция. Тя има значението на основно понятие в биологич-
ните науки и в частност в екологията. Екосистемите като обект на специали-
зирано научно наблюдение се отличават с ясно изразено биоцентрично съдър-
жание. Те изразяват системните отношения между произволно съобщество от
живи организми и тяхната среда на обитание, чието функционално единство
възниква под влияние на взаимодействията и причинно-следствените връзки
между екологичните компоненти (фиг. 1.2). Характеризират се с ясно определе-
на трофическа структура, видово разнообразие и веществено-енергиен обмен.
В средата на географските науки възниква концепцията за геосистемите.
Нейна отличителна особеност е комплексният поглед върху систематиката на
природните обекти. Геосистемният подход изследва природните обекти (ланд-
шафтите) като материални системи, които се образуват в резултат на взаимо-
действието на всички налични (при дадените географски обстоятелства) факто-
ри и условия на системообразуване. Той отчита влиянието на биотичните компо-
ненти (при това като едни от най-динамичните и важни за формиране на ланд-
шафтите), но ги анализира в качеството им на един от многобройните фактори
на системност (фиг. 1.2). Друго отличително качество на подхода е ясното дефи-
ниране на системата в пространството – привързването Ј към пространствени
параметри. Обясняването на пространството, заемано от ландшафтите (граници,
големина, структурно разнообразие, конфигурация и пр.), е един от главните ак-
центи в комплексните ландшафтни изследвания. Тези изследвания са адресира-
ни към анализа на системните функции, баланси, динамика и обща еволюция.
Въпреки теоретичните различия, геосистемният и екосистемният подход
показват значителен потенциал за съгласувано приложение. Практическият
19
Фиг. 1.2. Модели на екосистема и геосистема (адаптирани по Реймерс, 1991)
опит дава основание да се твърди, че в средно и едромащабните изследвания се

наблюдава тясна взаимовръзка между екосистемните и ландшафтните единици.
На това основание в изследванията с екологична насоченост се наблюдава при-
държане към регионалната интерпретация на ландшафта.
На съвременния етап в изследванията с биоекологична насоченост се за-
дълбочава вниманието върху пространството, заемано от екосистемите. В прак-
тиката по опазването на биологичното разнообразие се утвърждава терминът
хабитат със значението на природно местообитание, ареал на разпростране-
ние на даден биологичен вид или напълно естествена или полуестествена су
хоземна или акваториална област, характеризираща се с географск и, абиотич
ни и биотични особености (Директива за хабитатите 92/43/EEC). Практически
изследвания (Асенов, 2011) показват съпоставимост между хабитатните нива
и ландшафтните таксономични единици, а на най-ниските степени от система-
тизацията на ландшафтите (елементарни ландшафти) дори възможно припо-
криване с категорията хабитат на вида. На това основание може да се твърди
(Асенов, 2011), че връзката между хабитатно и ландшафтно разнообразие ще
задълбочава значението си при анализа на биоразнообразието.
20
Понятие за ландшафт
Ландшафт е познат и често използван термин, но само привид-
но е достъпен за дефиниране. Приложението му варира в разнообразие от зна-
чения или контекст от всекидневния език до научните изследвания и практика
от областта на природните, социалните, хуманитарните науки и изкуствата. И
ако свободното тълкувание в ежедневието не може да бъде проблематично, то
ясното и конкретно определение на значението на термина в науката е същест-
вено. То се свързва с осъзнатата потребност от изграждането на обща и сигурна
теоретична основа за решаване на съвременните (в т.ч. глобални) проблеми,
свързани с ландшафта, които имат едновременно природни (биофизични), еко-
логични, социални, културни, естетически и икономически аспекти. Обединя-
ването около единно и общоприемливо в научните среди понятие за ландшафт
е важно за трансфера на информация и за ефективността на научните търсения
с интердисциплинарна насоченост.
Терминът ландшафт е в употреба още в началото на Ранното средновековие
(Tress и Tress, 2001; Olwig, 1996). Ранни препратки се откриват в повечето гер-
мански езици, а най-старите писмени доказателства – в старогерманските ръ-
кописи. Фразите lantscaf или lantscaft се появат в старинните текстове на Codex
Sangallensis 56 (на Новия завет), датиращ от 830 сл.Хр. Терминът lantscaf е бил
използван за превод на латинския термин regio със значението на област, тери-
тория, регион. Съществуват убедителни доказателства, че германският Lant(d)
schaft в Средновековието притежава социално и правно значение, свързано с
прилаганите за периода норми от обичайното право. Сред западногерманските
диалекти (Middle Dutch) от XIII век насетне терминът е използван като lantschap
и носи смисъла на „административна единица“, „обособена област“ или като
синоним на „земя“ и „родно място“. В староанглийските ръкописи (The Anglo–
Saxon Genesis) терминът landscipe е познат отново като синоним на латинското
regio (регион).
В края на XVI и особенно през XVII век, с настъпването на Златния период
на холандската пейзажна живопис, ландшафтът носи значението предимно на
природен пейзаж, интерпретиран в изкуството. В този период ясно се откроява
един от основните дискусионни въпроси в историята на ландшафтната концеп-
ция, свързан с двойствеността в тълкуването на ландшафта като материална
реалност и мисловно възприятие.
Мотивираното и систематично изследване на ландшафтите води началото
си от ерата на Великите географските открития (XV–XVIII век) и бързото раз-
витие на картографията. На прехода от XVIII към XIX век са направени пър-
вите стъпки за въвеждане на термина в науката, което се свързва с имената на
Alexander von Humboldt, Carl Ritter, Henrik Steffens и други. Основно значение
придобива тълкуванието на Humboldt за ландшафта като израз на физическа
21
реалност, обединяваща „всички характеристики на региона“ (Humboldt, 1849, p.

252, цитиран от Tress и Tress, 2001), която се превръща в обща черта за научни-
те интерпретации на термина чак до началото на XX век (табл. 1.1). През 1884
Alwin Oppel за първи път използва термина „ландшафтна наука“.
В началото на XX век под влияние на идеите на Германския романтизъм и
Естествената философия Carl Ortwin Sauer въвежда ландшафта в американска-
та география. Sauer го дефинира като „зона на отличителна в чертите си асоциа-
ция от форми както физически, така и културни“ (Sauer, 1963, стр. 321, цитиран
от Olwig, 1996), с което се превръща в предвестник на симптоматичното за века
разгръщане на многообразие от ландшафтни тълкувания за целенасочени науч-
ни изследвания. Загубата на комплексното (холистично) тълкувание на поняти-
ето дава основание на Richard Hartshorne (в „The Nature of Geography“, 1939) да
застъпва мнението, че ландшафтът има твърде много семантични значения, за
да може да бъде обект на изучаване в географията.
През същия период географските среди в Централна Европа и Скандина-
вия развиват теоретичните концепции за Landschaftskunde (Passarge, 1919–1921;
Granö, 1929) или Landschaftslehre (Neef, 1967). Landschaftskunde (ландшафтна
наука) има специфично значение, което е формулирано от Granö (1929, стр. 57)
като: „Задачата на Ландшафтната наука е да изучава, описва и обяснява ланд-
шафтите .... и пространствените единици, които те съдържат“. От позициите на
хуманитарната география и във връзка с историко-географските изследвания
френският географ Vidal de la Blache (1918) формира ново виждане за градив-
ната роля на културните фактори, като подчертава, че регионалните различия
в ландшафтите са резултат на съчетаното влияние на природни дадености и
културно развитие.
Забележително влияние върху развитието на съвременната ландшафт-
на концепция оказва Carl Troll. Той влага в термина ландшафт значението на
Wirkungsgefüge – комплекс от взаимно влияещи си фактори, комплексна форма
на природни дадености и човешка инициатива (Troll, 1939; 1968). Troll въвежда
термина ландшафтна екология, определяйки я като наука за възприемането и
анализирането на пространствените обекти от единната позиция на съгласува-
ни биологични и географски изследвания. Научните му приноси способстват
за обособяването на ландшафтната екология като самостоятелна научна област
и оказват влияние върху ландшафтните изследвания в продължение на десети-
летия.
От 50-те до 70-те години на миналия век в природната география доми-
нират изследванията, при които естественият ландшафт е анализиран от глед-
на точка на природните му особености и промените върху тях, провокирани
от човешката дейност. Но те не приемат човека като реална част от ландшаф-
та (Haase, 1964; Neef, 1967; Leser, 1976). Този ясно изразен природен фокус
в изследванията може да се открие чак до 90-те, в т.ч. при Risser et al., (1984),
22
Sanderson и Harris (2000). Ориентацията на географските изследвания следва

линията на дедуктивния, рационален и количествен подход. Zonneveld (1980)
определя тази загуба на регионалния синтез в смисловото съдържание на ланд-
шафта като „пропаст в географията“. Той стимулира ландшафтно-екологич-
ното мислене в географските школи в Германия и други страни. Концепцията
за ландшафта продължава своето самостоятелно развитие в направленията на
природната география и ландшафтната екология, ландшафтната архитектура и
градското планиране, историчната география и историчната екология, еколо-
гичното планиране и екологичното оценяване и др.
Едва към края на ХХ век са отбелязани първите опити за разработването
на концепция, съответстваща на една холистична, широка и балансирана пред-
става за ландшафта. Тя се обуславя от скоростта и мащабите на активни про-
мени в географското пространство и съпътстващите ги предизвикателства от
природен, икономически, културен и социален характер. Във фокуса на внима-
нието трайно се развива идеята за трансдисциплинарния ландшафтен подход.
Той намира реализация в ландшафтната екология, която се стреми не просто да
комбинира различни научни направления, колкото да ги интегрира в обща перс-
пектива (Naveh и Lieberman; Zonneveld; Moss). Успоредно с превръщането на
ландшафтите в обект на управление в контекста на концепцията за устойчивост
потребността от трансдисциплинарност нараства, а с нея и изискването за ясна
терминология, общ език и добра комуникация.
Отчитайки растящата обществена необходимост, Конгресът на местните и
регионалните власти в Европа приема решение за разработването на Европей-
ска конвенция за ландшафта. Нейното утвърждаване и откриване за ратифици-
ране става факт през 2000 година*. С този акт науката за ландшафта получава
ефективно признание и значителен тласък за по-нататъшното си развитие като
един от най-проспериращите клонове на фундаменталната географска наука.
Конвенцията призовава органите на властта към осъществяването на политика,
насочена към опазване, управление и планиране на европейските ландшафти,
за съхраняване и подобряване на техните качества. Тя определя ландшафта като
територия, специфичният облик и елементите на която са възникнали като ре-
зултат на действия и взаимодействия между природни и/или човешки фактори.
Той е ресурс, благоприятстващ икономическата дейност, с определена важна
роля в културната, екологичната, природоопазващата и социалната област и е
ключово условие за индивидуалното и социалното благосъстояние на хората
(Council of Europe, 2000).
* В България е ратифицирана със закон, приет от 39-ото НС на 13.10.2004, ДВ/бр. 94 от

22.10.2004 г., и влиза в сила от 1 март 2005.
23
Таблица 1.1. Развитие на понятие за ландшафт. Исторически преглед
ДЕФИНИЦИИ ЗА ЛАНДШАФТ
„Физическа реалност, обединяваща всички характеристики на

Humboldt (1849)
региона“
Берг (1915) „Географски индивидуум“
„Генетически еднородна територия, в пределите на която се

наблюдава закономерно и типично повторение на едни и същи
Солнцев (1948) взаимосвързани съчетания от геоложки строеж, форми на
релефа, повърхностни и подземни води, микроклимат, почвени
разновидности, фито- и зооценози“
„Зона на отличаваща се в чертите си асоциация от форми
Sauer (1963)
както физически, така и културни“
„Конкретна част от земната повърхност, която се
Neef (1967)
характеризира с единна структура и динамика“
„Единна пространствена и визуална цялост на обитаемо от
Troll (1968) човека пространство, интегриращо геосферата с биосферата и
ноосферните, създадени от човека, артефакти“
„Синоним на природно-териториален или акваториален
комплекс. „Ландшафт“ може да се използва не само по
Арманд (1975) отношение на произволни таксономични единици (в
ландшафтната сфера – бел. авт.)..., но и в общ смисъл, подобно
на понятията „почва“, „климат“ и т.н. ...“
Forman and „Хетерогенен ареал от земната повърхност, съставен от

Godron (1986) близки по форма и взаимодействащи помежду си екосистеми“
„Пълен природно-териториален или природно-акваториален

комплекс, в който геокомпонентите формират сложно
Реймерс (1991)
системно единство въз основа на съществуващите между тях
взаимовръзки и взаимозависимости. Синоним на геосистема“
„Пълни природни комплекси, формирани при взаимодействието
на компонентите, намиращи се на земната повърхност или
близо около нея. Те представляват участъци от територия
или акватория, условно установени с вертикални (според
Петров (1990)
принципа на относителна еднородност на компонентите)
и хоризонтални граници (според принципа за изчезване или
намаляване на влиянието на този фактор, въз основа на който
е определен природният комплекс)“
Naveh и
„Реални, йерархично структурирани цялости от природни и
Lieberman
човешки системи в различни мащаби“
(1994)
24
Продължение на табл. 1.1
McGarigal и „Взаимодействаща си мозайка от елементи (например

Marks (1995) екосистеми), формираща феномен в произволен мащаб“
The European
„Територия, специфичният облик и елементите на която
Landscape
са възникнали като резултат на действия и взаимодействия
Convention
между природни и /или човешки фактори“
(2000)
Tress и Tress „Комплексна система, включваща гео-, био- и ноосферни

(2001) подсистеми и техните изражения във времето“
„Пространствено хетерогенна система с отличителен

порядък на елементите. Ландшафтите са резултат от
Müncher (2010)
продължително във времето взаимодействие на природни
абиотични, биотични и антропогенни процеси“
СИСТЕМЕН ПОДХОД И СИСТЕМЕН АНАЛИЗ

В ИЗСЛЕДВАНЕТО НА ПРОСТРАНСТВОТО
Нашето съвремие може да се разглежда като период на посто-

янно нарастване на проблемите с комплексен характер, чието разрешаване из-
исква обединяване на усилията в политическата сфера, съгласуване на научните
изследвания, прилагане на интердисциплинарни подходи, формиране на големи
по обем и прецизни по качество информационни бази данни. Успехът на научно
мотивираните политически решения в практиката зависи от систематизирането
на познанията и систематизирането на подходите по разрешаването на пробле-
мите и преди всичко – разгръщане на системно мислене.
Системният подход е методологично направление в науката, чиято основна
задача се свежда до разработването на методи за изследване и за конструиране
на сложно организираните обекти – системи от различен тип и различен йерар-
хичен порядък (Акимова и кол., 2005). Той самият е израз на систематизирането
на познанията и уменията ни за работа със сложни обекти.
Приложението на системния подход е закономерен етап в еволюцията на
човешките познания за Природата, на разбирането за същността и насоченост-
та на природните процеси, на усъвършенстване на методите на изследване и на
тези на разрешаване на практически задачи по съгласуване на човешкото разви-
тие със закономерностите в развитието на природните системи. Използването
на системния подход е реална необходимост. Той може да бъде разглеждан ед-
новременно като: 1) системен анализ, изразен в изследване на съществуващите
системи, и 2) системен синтез, насочен към конструиране на нови системни
структури и механизми за постигането на определени цели.
25
Системният анализ успешно се прилага при изследването на сложни сис-

теми, в които наличните взаимодействия между съставните компоненти ста-
билизират системата в състояние на относително равновесие. Към средата на
миналия век в качеството си на нова парадигма той е изглеждал изключително
подходящ за разгръщането на екосистемната концепция, ориентирана към ана-
лиз на устойчивите взаимодействия между популации и идентифицирането на
природни баланси (O’Neill, 2001). Това ясно проличава в дефиницията на Odum
(1953) за екосистемата като за природна единица, изградена от живи и неживи
елементи, които си взаимодействат за създаване на стабилна система посред-
ством цикличен обмен на вещества.
С течение на времето с увеличаване на познанията за Природата и природата
на сложните системи предизвикателствата пред екосистемната концепция нара-
стват, а с това и проявата на някои нейни ограничения. „Екосистемната концепция
е парадигма, априори интелектуална структура, специфичен поглед върху Приро-
дата“ (O’Neill, 2001:3276). Тя се съсредоточава избирателно върху едни свойства
на природните системи, като пренебрегва други. O’Neill (2001) посочва като ос-
новно ограничение пред парадигмата отсъствието на изчерпателност на анализа
върху условията на устойчивост на системите с аргумента, че извън предмета на
изследване на екологията остават критичните фактори на равновесие – простран-
ствените характеристики на системите (откроени в различни пространствени
нива и мащаби), тяхната хетерогенност и времева вариабилност. Екосистемни-
те изследвания традиционно се съсредоточават върху локалните и краткосрочни
измерения на устойчивостта със значението на чувствителност на системите и
възможност за възстановяване след смущения, но те са ограничени в анализа на
гъвкавостта на системите по отношение на влиянието на промените в структурата
им във времето и пространството. Най-важното съвременно предизвикателство
пред тази концепция е преодоляването на традиционния поглед върху човека, ана-
лизиран от екологична гледна точка само като външен източник на смущения, и
преоценката му като съществен фактор за вътрешната динамика и стабилност-
та на системите. Това по същество предполага нов поглед върху системността и
„признаването“ на човека като неразделна част от съвременните системи.
Проведената към началото на нашия век Екосистемна оценка на хилядоле-
тието има за цел да формулира подходяща рамка и да предложи инструмента-
риум за оценка, планиране и управление на екосистемите, като на тази основа
открои вариантите за човешко развитие. Тя посочва като основно утежняващо
съвременната наука обстоятелство факта, че предмет на изследователско вни-
мание традиционно са „...характеристиките на екологичните или социалните
системи, но не и всички важни взаимодействия между тях“ (MEA, 2005:13).
Географските изследвания също са изправени пред нови предизвикател-

ства – изясняване на особеностите на пространството като жизнена среда на
26
човека в променливите условия, създадени от него, и функционирането на мно-

гообразие от антропогенни системи. Те приоритетно се ориентират към прило-
жение на системния анализ в трансдисциплинарни условия – процес, в който
сближаването на географските и екологичните подходи „ще поддържа своята
актуалност“ (Сочава, 1978:6).
Системното мислене в географията търпи промяна. Научните изследвания
се преориентират към актуални проблеми, свързани със свойствата, произти-
чащи от нелинейната адаптивност на ландшафтните системи; пространствено-
времевата системност и хаоса; състоянията на инвариантност и ковариатив-
ност, произтичащи от мащаба; системната йерархичност и трансйерархичната
динамика. Тези изследвания формират основите на холистичната ландшафтна
екология (Blaschke, 2006). Наблюдава се все по-добро съгласуване на простран-
ствените и функционалните подходи и анализи, особено при решаването на
традиционните за географията регионални проблеми, допълнително подпомог-
нати от въвеждането на нови методи в моделирането и картографирането.
Съвременният системен анализ е ориентиран към „полимоделно мисле-
не“ (Акимова и кол., 2005), към избягване на ограниченията или свеждането на
изследванията до единствен „правилен“ и истинен модел. Той „призовава“ за
гъвкаво използване на качествата на различни модели и тяхното съгласуване за
увеличаване на ефективността на системния анализ.
Все по-голяма актуалност придобиват научните търсения, насочени към
интеграция на геосистемния с екосистемния подход в изследването на природ-
ните и природно-антропогенните системи, тяхното взаимно допълване и съче-
таване на достойнствата им за практическо преодоляване на съвременните пре-
дизвикателства пред човечеството.
Ландшафтна екология
Според някои учени ландшафтната екология е синоним на уче-
нието за геосистемите (Сочава, 1978:293). Утвърждаването на ландшафтната
екология е закономерен резултат от интегрирането на географските и екологич-
ните подходи при решаването на комплексни географски проблеми – изследва-
не, организация и управление на пространството като жизнена среда за човека
и в подкрепа на човешкото развитие.
Както беше посочено по-горе, понятието ландшафтна екология е въведено
и обосновано през 1939 година от немския изследовател Carl Troll. Поводът
е утвърждаване на нови методи (използването на аерофотоинформация) в ре-
гионалните географски изследвания. Под ландшафтна екология Troll разбира:
„изследване на основните комплекси от живи съобщества и тяхната среда в
дадена част от ландшафта. В регионален план тези взаимоотношения се из-
разяват в определен тип разпространение (ландшафтна мозайка, ландшафтен
27
рисунък) и в естествено райониране от различен порядък“ (Troll, 1971, цитиран

от Петров и Попов, 1990). Съгласно тази концепция всеки ландшафт от земната
повърхност се отличава със собствен набор от екосистеми и има индивидуал-
на планова структура в екологично отношение, която го прави неповторим. В
ландшафта съществуват определени причинно-следствени връзки между съоб-
ществата и тяхната територия – характеристиките на ландшафта влияят върху
екосистемните функции, продуктивност, устойчивост. На свой ред екосистем-
ната еволюция и междуекосистемните взаимоотношения оказват модифицира-
що въздействие върху територията. Съгласно ландшафтно-екологичната кон-
цепция на Troll екосистемите се изследват като част от единна пространствена
система, т.е. като елемент от обемно образувание в тримерното пространство.
Подобен подход позволява използването в системния анализ на една от най-
спорните им системни характеристики – техните граници.
На един по-късен етап Troll (1968) въвежда понятието геоекология, което
по негово мнение е аналогично на ландшафтна екология, но по-добре изразява
връзката между географията и екологията (Петров и Попов, 1990).
Съвременната ландшафтна екология има значението на интердисципли-
нарна наука, която систематизира разнообразие от научни подходи и методи за
изследване на природните и природно-антропогенните системи. Формирането
на тази трансдисциплинарност и създаването на интегриран подход на изслед-
ване на ландшафтите все още е в процес на развитие. Многообразието от аспек
ти в изследването на ландшафтите като предмет на ландшафтната екология
поддържа относително самостоятелни направления в нейното приложение. В
Европа ландшафтната екология приоритетно се свързва с географията, регио-
налните изследвания и териториалното планиране. Тя наследява комплексния
подход в научните изследвания на немските природно-географски/ландшафт-
но-екологични школи (Troll, Neef, Schmithüsen, Richter, Leser, Haase) от 60-те
години на миналия век и традициите на силните научни центрове в ландшаф-
тознанието в страните от бившия Източен блок (В. В. Докучаев, Л. С. Берг, Н. А.
Солнцев, В. С. Преображенский, Н. А. Гвоздецки, Д. Л. Арманд, А. Г. Исаченко,
В. А. Николаев, Я. Демек, A. Richling, L. Mician, П. В. Петров, А. Miklós). Тук
определящо е разбирането за ландшафта като геосистема.
Друга отличителна особеност на европейската интерпретация на концеп-
цията са присъщите за европейските школи антропоцентрични позиции. Ан-
тропогенният фактор се признава едновременно за структурен компонент на
ландшафта и основна модифицираща сила в единните природно-антропогенни
системи, а ландшафтът се разглежда като среда за живот и дейност на човека.
Обект на изследване са всички съвременни ландшафти – природни, антропоге-
низирани, антропогенни.
От началото на 80-те години ландшафтната екология има самостоятел-
но развитие в Северна Америка и Австралия (Forman, Risser; Turner, O’Neill,
28
Wiens; McGarigal; Mladenoff; Hobbs; Wu), където се разгръща с ясно изразена

екологична ориентация. Тук акцентът е поставен върху структурната простран-
ствена хетерогенност на ландшафта и нейното отражение върху екологичните
процеси. Ландшафтът е анализиран в качеството му на хетерогенен ареал от зем-
ната повърхност, съставен от взаимодействащи помежду си екосистеми (Forman
и Godron, 1986), а ландшафтната екология реализира изследванията си в три ос-
новни аспекта: взаимодействието между екосистемите, при което се получава по-
ток от вещества и енергия между тях; структурата на пространствените взаимо-
отношения и разпределението на вещества и енергия в ландшафта (предвид обе-
мите, формите, броя, вида и конфигурацията на екосистемите в него); промените
в структурата и функциите на екосистемите във времето. Предмет на изследване
са екологичната диференциация на ландшафтите и всички изразяващи я проце-
си (Петров и Попов, 1990). Акцентът се поставя не върху ландшафта в неговата
цялост, а върху онези негови параметри, които от гледна точка на екологичните
изисквания на биотата определят нейните функционални особености.
Тези различни перспективи на приложение на ландшафтната екология не
са непременно противоречиви. Те са потенциално допълващи се. Американска-
та школа реализира стремежа на Troll да интегрира географския (и структурен)
с екологичния (и функционален) подход. Техните достойнства ясно пролича-
ват в средно- и едромащабни проучвания. Докато ландшафтните изследвания
в Европа въплъщават идеята на Troll (и другите привърженици на холистичния
ландшафт) за човешки доминирана (gestalt) система (Wu, 2006). Те се реализи-
рат пълноценно в регионалните изследвания. Днес двете перспективи (евро-
пейска и американска) успешно се съгласуват и си взаимодействат в подкрепа
на интегрирания подход в пространственото планиране и рационалното използ-
ване на земите. Резултат на това сътрудничество е и създаването (1982) и функ-
ционирането на Международната асоциация по ландшафтна екология (IALE).
Най-общо ландшафтната екология може да бъде дефинирана като интер-
дисциплинарна област на научното познание, анализираща факторите и усло-
вията за възникването, пространствената организация, функциите, динамиката
и развитието на ландшафтите. На съвременния етап тя изучава взаимосвърза-
ните въпроси по поведението на природните и антропогенните ландшафти под
влияние на вътрешни и външни за системите фактори; ландшафтната еволюция
и обосновката на дългосрочни прогнози в природоползването; условията и фак-
торите на природно-антропогенна съвместимост; интегрираното управление на
ресурсите и поддържането на ландшафтния ресурсен потенциал; адаптивната
организация на пространството в ландшафтното планиране; опазването на при-
родата и оптимизацията на природната среда.
В България ландшафтната тематика е във вниманието на географските из-

следвания от първата половина на ХХ век и се свързва с имената на И. Батак-
29
лиев, Д. Яранов, И. Пенков. Съществен принос за утвърждаването на ландшаф-

тознанието като наука имат П. В. Петров, И. Иванов, К. Мишев, М. Георгиев, А.
Велчев. За последните 40 години се наблюдава задълбочаване на регионалните
ландшафтни и проблемно-ориентираните ландшафтно-екологични изследва-
ния, сред които П. В. Петров (1980, 1997), Велчев (1997, 2003), Контева (1981,
2000), Попов (1986, 2001), Пенин (1989, 2007), Йорданова и Велев (1990),
Нам (1990), Тодоров (1997, 2001), Чолакова (1998), Борисова (2001), Николова
(2005), Сарафов (2008), Гиков и Недков (2009), Nedkov (2009), Асенов (2011),
Богданов (2011), Велчев и кол., (2011), Zhelezov (2012) и др.
Трансдисциплинарен системен подход

в изследването на ландшафта
Ландшафтно-екологичният трансдисциплинарен подход е ло-
гична кулминация на историческото развитие на ландшафтните концепции. Не-
гова основа са пет различни измерения на ландшафта (Tress и Tress, 2001): 1)
като пространствена единица; 2) като цялостен обект на нашите възприятия; 3)
като времево състояние в развитието на дадена система; 4) като израз на връз-
ките между природа и култура; 5) като сложна система. Тези разнообразни ас-
пекти могат да бъдат предмет на самостоятелни изследвания (или на обособени
тематични направления в ландшафтната екология), но те обективно се препли-
тат и винаги се проявяват взаимосвързано.
Ландшафтът като пространствена цялост е основен обект на географ-
ските ландшафтни и ландшафтно-екологични изследвания с дългогодишни тра-
диции (Troll, 1968; Schmithüsen, 1973; Forman и Godron, 1986; Zonneveld, 1988).
Днес научните среди се обединяват около възприемането на ландшафта като фи-
зическа реалност, чиито пространствени измерения се формират от специфично-
то съчетание на абиотични, биотични и антропогенни компоненти и елементи.
Изследванията на ландшафта като обект на нашите възприятия насоч-
ват вниманието си към неговите културни измерения и конкретни форми, по-
влияни от човешката дейност. Тук човекът е разглеждан като обективен фактор
за формирането на съвременните ландшафи, като неговата роля е интерпрети-
рана широко и преодолява разбирането за антропогенната дейност единствено
като деструктивна за съществуването и развитието на природните системи.
Времевите измерения в поведението на ландшафтите е една от най-пре-
дизвикателните и актуални теми в изследванията. Те целят да обяснят характе-
ристиките на динамичните фази, свързани с поддържането на системното рав-
новесие, и факторите на динамични промени, обуславящи развитието на ланд-
шафтите. Тяхното изучаване има практическо значение при разработването на
географските прогнози.
30
Фиг. 1.3. Модел на взаимодействията човек–ландшафт (Tress и Tress, 2001)
Ландшафтът като израз на връзките между природа и култура (фиг. 1.3)

насочва вниманието към обективната необходимост от прилагане на интегриран
подход за анализ на природно-антропогенната същност (пространствено-вре-
мевите природни и културните аспекти) на съвременните ландшафти (Nassauer,
1997; Antrop, 1998; Naveh, 2001; Fry, 2001). Те са анализирани като системи, в
които човекът едновременно е част от биотичните компоненти в техния със-
тав и в същото време (привидно независим) активен източник на целенасочено
външно въздействие. Сферата на взаимодействие, в пределите на която разум-
ната човешка дейност се превръща в определящ фактор за развитие, е наричана
ноосфера (Вернадски) или антропосфера.
Сред главните достойнства на трансдисциплинарната концепция е изслед-
ването на ландшафта в качеството му на сложна система, където фокусът е
върху взаимоотношенията между биотичните, абиотичните и антропогенните
подсистеми и значението им за формиране на структурните и функционалните
характеристики на системното единство. Системата в нейната цялост има общи
отличителни качества и нарастващо ниво на сложност към високите йерархич-
ни нива на системна организация. Функциите Ј могат да бъдат обективно и
пълноценно идентифицирани само ако тя бъде изследвана като единен (цялос-
тен) обект. За тях не може да се съди само чрез наблюдения и изследване на със-
тавните Ј части. Холистичното мислене обяснява новото значение, което при-
добиват подсистемите, влизайки в системни взаимодействия, и обстоятелства-
31
та, поради които тяхната промяна се отразява върху цялата система (Zonneveld,
1988). Ландшафтите развиват във времето индивидуални в характеристиките
си пространствени структури, които обуславят системните функции и на свой
ред се видоизменят под влияние на тези функции. Ландшафтите са относително
устойчиви системи, чието равновесие се поддържа в условията на постоянен
вътрешно- и междусистемен обмен на вещества, енергия и информация.
Приложно значение на ландшафтната

перспектива
Науката за устойчивостта като ново направление в научните
изследвания се фокусира върху динамичните взаимодействия между природата
и обществото (Reitan, 2005). Тя насочва изследванията си върху условията на
самоорганизация на системите, закономерностите и новите тенденции в разви-
тието им, условията на съгласувано развитие и неговите лимитиращи фактори,
устойчивост и уязвимост, критични прагове на натоварване на системите и дру-
ги условия за съхраняване на функциите им в локални, регионални и глобален
мащаби. Това дава основание да се твърди (Wu, 2006), че ландшафтната еколо-
гия показва значителна близост в тематично отношение с науката за устойчи-
востта и има потенциал да допринесе за нейното развитие.
Дебатът за устойчивостта оказва влияние върху ориентацията на съвремен-
ните ландшафтно-екологични изследвания, като ги мотивира за разработването
на нови концепции и инструменти за целите на: устойчиво ландшафтно пла-
ниране; интегрирано управление на ресурсите и поддържане на ландшафтния
потенциал (ландшафтни услуги) с поглед върху неговата мултифункционал-
ност; адаптивно управление на ландшафтите съгласно човешките потребности;
подобряване на ефективността на екологичното оценяване; усъвършенстване
на екологичния мониторинг, в т.ч. с въвеждането на ландшафтни индикатори;
съхраняване на биологичното разнообразие и др. Развитието на ландшафтната
екология е силно повлияно и от новите виждания за полезността на научни-
те познания и мотивацията на научните изследвания в контекста на връзките
общество – наука – политика. Това тя реализира посредством въвличане във
факторния анализ на потребностите на обществото и приобщаване към научния
синтез на заинтересуваните обществени групи.
Основните достойнства на ландшафтната екология се коренят в теоретич-
ната и методологичната база за интегриран анализ на природните и природ-
но-антропогенните системи във времето и пространството и разработването на
принципите и условията за адаптивно, хармонично вписване на човека и чо-
вешката дейност в неговата среда на обитание (локалитет, регион).
32
Ландшафтът като обект и резултат на взаимодействието на човека с при-

родата се оказва „в центъра на устойчивостта“ (Wascher, 2000: 7), но заедно с
това нарастват и предизвикателствата пред приложния характер на науката. Те
се свързват преди всичко с установяването на стандартите или вариантите, съ-
ответстващи на балансирано състояние на ландшафтите и условията на естест-
веното им развитие, както и разработването на насоки за тяхното поддържане.
На пространствено ниво ландшафтът е необходим и съответстващ на услови-
ята на системност и други пространствени параметри и зависимости работен
мащаб на изследване, но тези предпоставки не са достатъчни. Практическите
дейности все още са зависими от разработването на интегрирани методика и
инструментариум за оценка и проектиране на ниво ландшафт. Основната труд-
ност произтича от първоначалните условия – постигане на интегрирано разби-
ране за устойчивост в границите на ландшафта (Potschin и Haines-Young, 2006),
съгласуващо научните аргументи с обществените потребности и стопанските
интереси.
Под влияние на последното се наблюдава засилващо се влияние върху
съвременните изследвания на концепцията за мултифункционалност на ланд-
шафтите. Тя акцентира върху условията на интеграция в оползотворяването
на ландшафтния потенциал и налага необходимостта от интердисциплинарен
подход за поддържане на ландшафтните характеристики като природна и кул-
турна ценност. Моделът на мултифункционалността може най-лесно да се обяс-
ни от гледна точка на концепцията за природния капитал и екосистемните
услуги, където системите са разглеждани като източници на стоки и услуги за
хората, по аналогия с човешкия капитал. Мултифункционалността придава по-
антропоцентричен фокус на ландшафтно-екологичните изследвания, а устой-
чивият ландшафт (Haines-Young, 2000) е системата, която гарантира трайното
продуциране на стоки и услуги със значение за обществото.
3 33
ВТОРА ГЛАВА
СВОЙСТВА НА ЛАНДШАФТНОТО
ПРОСТРАНСТВО
ОСНОВНИ СВОЙСТВА И ПРИНЦИПИ

НА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ГЕОСИСТЕМИТЕ
Геосистемите притежават всички характерни свойства на слож-

ните системи. Тези свойства могат да бъдат обобщени в следните направления:
организираност, структурно разнообразие (хетерогенност) и функционална
структура (обусловени от конкретната форма на пространствено-времевите
връзки); коеволюционно развитие на елементите и емержентност (отразява-
щи характера на вътрешносистемни взаимодействия); откритост и динамич-
ност (изразяващи междусистемната активност в преноса на вещества, енергия
и информация); устойчивост, адаптивност и потенциална ефективност в от-
говор на външни за системата въздействия; усложняване на системната органи-
зация във времето и неравномерност на развитието.
Обобщавайки изследвателските наблюдения (Преображенски, Арманд, Ка-
лесник, Вернадски) върху пространственото разнообразие и структурно-функ-
ционалното развитие на ландшафтната обвивка на планетата, Петров (1990)
дава следната характеристика на отличителните Ј свойства:
Цялост. Всеки компонент на ландшафтите съществува и функционира под
въздействието на закономерности, съответстващи на неговата природна същ-
ност, но нито един от тях не се развива изолирано. Той търпи влиянието на оста-
налите геокомпоненти в системата и на свой ред оказва влияние върху тях. Този
непрекъснат обмен на вещества, енергия и информация определя свойството
цялост на ландшафтната обвивка на планетата.
Дискретност и континуалност. Континуалността се изразява в повсемест-
ното пространствено разпространение на ландшафтната обвивка върху земната
повърхност, а дискретността – чрез съществуването в нейните предели на са-
мостоятелни ландшафти, притежаващи свойството на относителна цялост. Това
положение съответства на свойството на сложните системи да се състоят от
по-малки и относително самостоятелни подсистеми. Пространствената изрази-
телност на тези свойства зависи от мащабите на наблюдение. Континуалността
се откроява при дребномащабни наблюдения, докато ефектът на дискретност
нараства при уедряване на мащабите.
Асиметричност. Изразява се в по-голямото структурно разнообразие на
ландшафтната обвивка в северното полукълбо, обусловено от асиметричната
форма на Земята и асиметрията в разположението на континентите и океаните.
34
Свойства на ландшафтното пространство
Асиметрията се доказва (Troll) в различията между северните и южните суб-

тропични пространства, в отсъствието на тайга и тундра в южното полукълбо
или на псевдостепи (от типа на патагонските и перуанските) в северното. В
ландшафтните изследвания асиметрията често е анализирана в контекста на зо-
налните закономерности в пространствената диференциация на ландшафтите.
Ритмичност. Проявява се в устойчива повторяемост на явления и проце-
си в ландшафтната обвивка, които всеки път протичат по сходни механизми и
за определен период от време. Ритмите са многобройни, разнообразни по ге-
незис и продължителност. Сред тях с най-голямо значение са денонощните и
сезонните ритми. При едновременната проява на ритмите на функциониране на
отделните геокомпоненти в ландшафта техният ефект се натрупва, което води
до усилване на едни ритми и потискане на изявата на други. Важно значение за
целите на географското прогнозиране и на ландшафтното планиране имат из-
следванията върху реакциите на ландшафтите, подложени на ритмични външни
въздействия.
Цикличност. Проявява се в система от ритми с променлива и по-голяма
продължителност. Различават се: 1) вътрешновековни цикли (с приблизителна
продължителност от 11, 22 и 50 години), наблюдавани при условията на се-
диментация на някои видове карбонатни скали или глинести езерни наслаги,
оттока на реките или нивото на вътрешноконтинентални водни обекти, ледо-
образуването, популациите на някои видове организми и др. На фона на съвре-
менната динамична геоекологична обстановка важно значение имат хипотезите
за проява на цикличност в климатичните промени (30–50 години); 2) многове-
ковна цикличност (продължителност от 1800–1900 години), обусловена от ас-
трономически фактори, влияещи върху гравитационните сили и съответно рав-
новесието на водните маси на Световния океан. Тя се изразява в протичането на
трансгресии, регресии и преходни периоди, което е съпътствано от съответните
резултативни промени в климата; 3) мегацикличност (с приблизителна продъл-
жителност от 200 млн. години), обяснявана с геоложкото развитие на планетата
и по-специално с тектонската активност.
Кръговрати. Едно от най-важните свойства на ландшафтната обвивка е
непрекъснатият характер на процесите в нея, протичащи под формата на кръго-
врати. Те се обясняват със „системността“ в природата или условията, при кои-
то веществата в свободно състояние влизат в системни взаимодействия (син-
тез), преминават през разнообразни трансформационни състояния като част от
системата (обуславяйки движението на материя в ландшафтното пространство)
до нейния разпад и връщането им в първоначално (свободно) състояние. Кръго-
вратите се обуславят от постъпването и трансформацията на слънчева енергия
в ладшафтната обвивка и на свой ред продуцират голямо количество енергия,
която осигурява развитието на природните системи. Глобални природни кръго-
врати протичат в хидросферата и атмосферата, както и в литосферата (геоложки
35
кръговрат). Съществено значение за процесите в ландшафтната обвивка има ак-

тивността на биологичния кръговрат и в частност биогеохимичният кръговрат.
Важно място в този анализ има поведението на енергията в ландшафтното
пространство като определящ фактор за движението на материята. Специално
внимание се отделя на проявите на ентропия, приемани за мярка на необрати-
мо разсейване на енергия и следователно – мярка за енергийно равновесие на
геосистемите. Ентропията може да нараства, което се отбелязва като тенденция
за необратимост на процесите, или да остава постоянна – обратимост на същите.
Геосистемите са способни да противостоят на ентропията само ако притежават в
достатъчна степен способността да се самоподдържат и саморегулират. Наруша-
ването на тази им способност води до усилване на ентропията и проява на дегра-
дация. Процесите на самоорганизация в тях за преодоляване и отдалечаване от
състоянието на ентропия се обуславят от активността на живите организми, които
притежават значителна „положителна“ ентропия (т.е. за да поддържат ниско ни-
вото на ентропия, системите трябва да „експортират“ ентропия – негентропия).
От гледна точка на приложение на теорията на информацията в ландшафт
ните изследвания ентропията може да се анализира и като мярка за неопре-
деленост на дадена ситуация. В съответствие с тази постановка резултатите
от антропогенното въздействие върху природата са непредсказуеми и само
вероятностни (Реймерс, 1991). В тази връзка една от най-важните задачи на
ландшафната екология е установяването на допустимата мярка за усилване на
ентропията и стабилизиране на взаимодействията в природно-антропогенните
системи на ниво „обратими процеси“.
Основните принципи на организация на произволна система се базират, от

една страна, на общите свойства на сложните системи, а от друга – на общите
природни закони (Акимова и кол., 2005). Непосредствено отношение към ко-
ментираната проблематика имат следните принципи:
Принцип на развитието – всяка динамична система се намира в процес на
постоянно изменение – развитие. Целта на това развитие е постигането на оп-
тимална самореализация. Основен фактор в тази насока е активността за струк-
турните елементи в поддържането на вътрешно динамично равновесие.
Принцип на синергията – всяка сложна динамична система се стреми да
постигне максимален ефект въз основа на системната цялостност. Системната
цялостност се поражда в условията на хармонизирано, взаимодопълващо и вза-
имообуславящо развитие (синергетично взаимодействие) на съставните Ј части
(компоненти, подсистеми).
Принцип на самосъхранението – всяка организирана и динамична система
използва значителна част от своя потенциал, за да противодейства на вътрешни
и външни разрушителни въздействия. Самосъхранението е едно от условията за
устойчивост на системата, която допълнително зависи от факторите на вътреш-
36
ната и външната среда, от функциите на системата, възрастта Ј, обезпечеността

Ј с ресурси, а от гледна точка на природно-антропогенните системи (съвремен-
ните ландшафти) – и от качеството на управление.
Принцип на зависимостта информираност–организираност – колкото
повече информация относно вътрешната и външната среда усвоява системата,
толкова по-ефективен е нейният стремеж към структурираност и самооргани-
зация.
ПРИРОДНИ ЗАКОНИ
Изследването на условията на „системност“ в природата и осо-

бено на трайната повторяемост на съществени процеси и явления е необходи-
мост за целите на умелото интерпретиране на познанията ни в природоползва-
нето. Отправна точка в този многофакторен научен анализ би следвало да бъдат
всички обстоятелства около една основна закономерност при възникването и
развитието на геосистемите – влизайки в системни взаимодействия, геокомпо-
нентите придобиват нови качества, функции и свойства, а развитието им в
условията на системното единство се подчинява на общи и специфични при-
родни закони.
Тук са коментирани някои основни закони, които имат отношение към
възникването, развитието, пространствената и времевата организация на ланд-
шафтите. Съобразяването с тях би подпомогнало разработването на адаптивни
подходи и реализирането на по-добри резултати в практическата дейност без
нарушаване на условията в развитието и саморазвитието на ландшафтите.
Първостепенно значение за ландшафтните анализи има Законът за въ-
трешното динамично равновесие на геосистемите (табл. 2.1). Проявите му
във времето и в пространството се свързват с няколко много важни за практиче-
ската дейност аспекта, а именно:
1) Всяко изменение на средата води към развитие на верижни природни
процеси, протичащи в посока към неутрализация на настъпилото в система-
та изменение (съгласно принципа Ле Шательо–Браун). Докато измененията на
средата са слаби или на относително малка площ, те се ограничават до мястото
на въздействие в пространството или затихват в йерархичната верига на гео
системите. В случай че промените обхванат по-големи и по-сложни геосисте-
ми, те са в състояние да предизвикат съществени трансформации на по-високи
йерархични нива, в това число и в ландшафтната сфера като цяло. Промените са
в относителна степен необратими и могат да породят ново еволюционно ниво.
Компенсирането на промените има висока социално-икономическа цена.
2) В съгласие с логиката на геосистемните взаимоотношения геокомпо-
нентите (като част от системното единство) търпят външни влияния и едно-
37
временно с това имат ролята на потенциални активни вътрешни фактори на

въздействие (Neef). По силата на комплексните (в т.ч. нелинейни) връзки в гео
системата дори слабите външни въздействия могат да активизират геокомпо-
нентите като източници на вътрешни промени и с това да предизвикат силни
отклонения в поведението на геосистемата както във времето, така и в прос-
транството. Несъобразяването с това обстоятелство прави спорна евентуална
прогноза, а планираните резултати от стопанската дейност – само вероятностни.
3) Равновесието в природните системи може да се определи като процес, в
който те преминават (и съхраняват за определен период от време) през различ-
ни състояния. Поддържането на равновесие в променливи условия е свързано с
големи енергийни загуби в геосистемите. Те протичат с нарастващо ускорение
във времето до момента, в който геосистемите не влезнат в противоречие с необ-
ходимостта от загубата на твърде голямо количество енергия за съхраняване на
своята жизнеспособност (Закон за намаляване на енергийната ефективност).
Съгласуваният анализ на тези постановки изисква да посочим, че състоя-
нието на вътрешно динамично равновесие в геосистемите обуславя свойствата
им да се самовъзстановяват и саморегулират. Същите на свой ред формират
потенциала на устойчивост на геосистемите и способността им да противо
стоят на ентропията. Нарушаването на тази способност закономерно води до
усилване на ентропията и на един следващ етап провокира процеси на деграда-
ция. Установяването на допустимата мярка за усилване на ентропията, следяща
критичната граница на обратими към необратими процеси в геосистемите, би
предотвратило пораждането на ландшафтно-екологични проблеми и ситуации
и стабилизирало взаимодействията в мегасистемата човек–природа на ниво об-
ратими процеси. Критичното антропогенно натоварване на сложни геосисте-
ми (по отношение на организационна структура, полифункционалност, висока
степен на зависимост от многобройни фактори) стимулира и ускорява някои
естествени тенденции на саморазвитие като постигането на вътрешна устойчи-
вост посредством разрушаване на системната структура и трансформацията Ј в
по-прости, но равновесни системи. Някои автори (Николаев, 2003; Callaghan et
al., 2004) обясняват с тази постановка измененията, които в последните години
се наблюдават във високите йерархични нива в ландшафтната сфера под влия-
ние на климатичните промени, изразяващи се в трансформацията на полупусти-
ните в пустини или на лесостепите в степи, в изменението на границите на по-
лярните пустини, в пространствения обхват и състав на тундрата и тайгата и т.н.
В стремежа си да противостоят на ентропията природните и антропоген-
ните ландшафти могат да формират (и съответно да поддържат за определен
период от време) голямо разнообразие от равновесни състояния. Те зависят
от възрастта на системата и от конкретната динамична фаза от развитието Ј
към момента на въздействие. Поддържането им във времето в допълнителна
степен е обусловено от тенденциите в развитието на геосистемите в посока
38
на стабилизация, усложняване, опростяване, трансформация или деструкция.

Практическият опит е доказал, че тези състояния не могат да бъдат тълкувани
еднозначно.
Условията на стабилизация в системите и всички съпътстващи я процеси
са изключително важни за реализирането на всяка стопанска дейност. Дълго-
срочната стабилност е търсен ефект в пространственото ландшафтно планира-
не. Но тук следва да се направи важно уточнение. Изграждането на устойчива
ландшафтна структура и умелото поддържане на ландшафтните функции може
да се приема като условие за трайна икономическа ефективност, но не и като
гаранция за осигуряване на постоянна максимална продуктивност. Тук можем
да се позовем на две основни положения: 1) максимумът в продуктивността на
произволна еко/геосистема се свързва непосредствено с конкретни простран-
ствено-времеви параметри (Закон за оптималността). В този смисъл търсе-
нето на постоянна във времето или нарастваща до желани степени стопанска
ефективност означава предприемането на чести (но нежелани от екологична
гледна точка) целенасочени промени в ландшафтната структура; 2) ландшафт-
ните анализи показват, че процесите, протичащи в зрели, равновесни, устойчи-
ви системи, като правило следват тенденция към забавяне (Закон за сукцесион-
ното земеделие), което е израз на хармонизация на взаимоотношенията в систе-
мата. Този природен закон обаче влиза в „противоречие“ с икономическите цели
в природоползването, където високо оценявани и търсени са динамичността и
интензивността на ландшафтните процеси (например биопродуцирането). Това
позволява да се твърди, че измерението за максимален икономически ефект се
определя от състоянието на всяка конкретна система за даден период от време,
а за постигането на антропогенно желана (но несъответстваща на моментния
потенциал на системата) ефективност се предприемат натоварвания, които по
същество представляват извеждане на експлоатираната геосистема от състоя-
нието на равновесие. Предмет на ландшафтно-екологични анализи и екологич-
ни оценки е недопускането на подобни антропогенни вмешателства и разработ-
ването на механизми за смекчаване на техния ефект.
Тенденциите към усложняване в поведението на геосистемите е едно от
най-трудните за анализ състояния. Именно при тези обстоятелства най-често се
пораждат геоекологичните проблеми. По силата на Закона за усложняване на
системната организация всяка геосистема в хода на своето развитие показва
тенденция за нарастваща диференциация на подсистеми и функции. Анализът
на тези обстоятелства от гледна точка на планирането в природоползването по-
казва необходимост от съхраняване на възможностите на геосистемите да се
усложняват. В същото време реалностите в стопанската ни практика следват
противоположни тенденции. Често крайният резултат от антропогенната дей-
ност на дадена територия се изразява в нейното хомогенизиране, т.е. изкуствено
опростяване (например при агроландшафтите). В други случаи наблюдаваме
39
антропогенно формирани системи с нива на сложност, ограничаващи възмож-

ностите им за самостоятелно развитие (техногенни ландшафти). Общият ход
на еволюцията е насочен към приспособяване към променящите се условия, но
в същото време е ограничен от тях (Закон за насочеността на еволюцията). В
Природата както дефицитът, така и обилието на вещества, енергия и информа-
ция могат да играят ролята на лимитиращи фактори (Закон за толерантност-
та), а разнообразието е необходимост, защото именно разнородните елементи
влизат в системни взаимоотношения (Закон за необходимото разнообразие).
Друг е въпросът, че в променливи условия величините на критичните крайно-
сти също се променят, и то в посока на стесняващи се граници на толерантност
на живите организми. Следователно налага се да преоценим подходите, кога-
то въздействаме върху ландшафтоформиращите условия, за да ги насочваме
в посока, в която те имат значението на стимулиращ развитието на система-
та процес. Днес в ландшафтното планиране се налага идеята за необходимото
разнообразие в ландшафтната структура, способстващо нормалното протичане
на природните процеси и формиране на висок стопански потенциал. Пример в
това отношение е Германия, където като основно изискване в планирането на
структурата на агроландшафтите е залегнало условието за присъствие на 15 до
18% на горски масиви и пасища (Lenz и Stary, 1995).
Изкуственото опростяване на системите е един от най-характерните бе-
лези на антропогенна трансформация на ландшафтите. То формира силен не-
гативен ефект върху състоянието на най-чувствителните компоненти – биотич-
ните. Съвременните негативни тенденции в развитието на биотата най-общо
могат да бъдат сведени до три конкретни проблемни области: намаляване на
биологичното разнообразие; редукция на общото количество биомаса; настаня-
ване на нетипични флористични и фаунистични видове на нови местообитания
(като резултат на антропохория или на принудителната мобилност на биотата
на фона на променящата се природно-географска зоналност). Тези проблеми са
предизвикани както от непосредствено човешко въздействие, така и като краен
общ резултат от промените във всички останали компоненти на ландшафта,
формиращи жизнената среда на живите организми.
Биокомпонентите са най-изменчивата част на ландшафтите. Тяхното усво-
яване следва да е съобразено със закономерностите в еволюцията на екосисте-
мите в пределите на ландшафта, а именно обстоятелствата, изразени чрез За-
кона за генетичното разнообразие и Закона за физико-химичното единство
на живото вещество (табл. 2.1). Многобройни са примерите за антропогенно
модифицирани начални условия за развитие на системите, които са довели до
неблагоприятни резултати и трудно обратими последствия. Сред тях се откро-
яват: 1) случаите на антропохория (интродуциране на биологични видове в
нова среда като форма на биологичен контрол, които се превръщат в инвазив-
ни видове), свързани с предизвикването на междувидова конкуренция в нова
40
среда, чийто финален резултат може да се сведе до смяна на доминантите в

преструктуриращата се екосистема; 2) загубата на биологично разнообразие
в защитените територии поради несъобразени с ландшафтните условия прос-
транствена организация или режим на защита; 3) ускоряването на трансформа-
циите в ландшафтите и съответно на еволюционните процеси в тях. Като се има
предвид, че еволюцията се отличава с нарастващо ускорение във времето, тези
антропогенни трансформации стават видими, реални дори според човешките
измерения за време – една езерна система в хода на естествените природни про-
цеси постепенно ще се превърне в блато, а на следващия етап в преовлажнена
територия, но в резултат на антропогенна еутрофикация този процес може да
протече за много кратък (в сравнение с реално необходимия) период от време,
например за няколко десетилетия.
Човешките разбирания за управление на средата и произтичащите от това
подходи по усвояването на ресурсите се променят в широки граници, като само за
последните 40–50 години те показват крайни позиции. През 60-те години на ми-
налия век ефективно управление е означавало организиране на целенасочени въз-
действия до пълно усвояване на даден ресурс, или успеваемостта се е изразявала
в експлоатация на ресурса без остатък. В периода на 70-те и 80-те години уме-
лото управление вече се интерпретира като процеси на земеползване, които не-
изменно включват процедури по възстановяването на средата (геоеквиваленти).
В началото на нашия век управлението се приема за възможно само в условията
на съгласуваност между всички структурни или организационни политически,
икономически, административни нива. Разработват се системи за управление на
околната среда на бизнес ниво. Екологичното оценяване е признато за съществен
инструмент по реализацията на устойчиво развитие. Под влияние на динамични-
те геоекологични промени ефективността в управлението бива измервана дори от
позицията на възможна пълна ненамеса във функциите на екосистемите.
Крайностите в антропогенните позиции (въпреки общата позитивна тен-

денция) и непоследователността в реализацията на планираните дейности
обяснява защо ефектите на антропогенизация на природните системи са трудно
прогнозируеми и често се характеризират като негативни. Създава се впечат-
лението за затворен кръг от взаимообуславящи се процеси, в който спиралата
на развитие на взаимоотношенията човек–природа следи низходяща посока. И
макар в природата деструкцията също да е форма на развитие, от социално-ико-
номическа гледна точка оценката на случващото се е твърде неблагоприятна.
Нещо повече, тя формира тенденции в посока към модифициране на предста-
вата ни за жизнено пространство и за неговите основни измерения – природни
условия и ресурси и техните количествени и качествени характеристики.
Тук възниква допълнително въпросът доколко в контролираните от човека
съществуващи природно-антропогенни системи (или в планираните подобни
41
Таблица 2.1. Основни природни закони (по Реймерс, 1991, 1994)
ОСНОВНИ ПРИРОДНИ ЗАКОНИ ЗА РАЗВИТИЕ НА ГЕОСИСТЕМИТЕ
Веществата, енергията и информацията в отделните

природни системи, както и техните динамични качества
са до такава степен свързани, че произволна промяна
Закон за вътрешното
в един от тези показатели предизвиква количествени
динамично равновесие
и качествени изменения в другите показатели, което
позволява на природните системи да поддържат общите
си и отличителни за дадения времеви период качества.
Колкото по-голямо е отклонението от състоянието
Закон за намаляване
на екологично равновесие, толкова по-големи са
на енергийната
енергийните загуби на системата в стремежа Ј да
ефективност
противодейства на отклонението.
Най-високата ефективност на произволна геосистема се
Закон за оптималността свързва непосредствено с конкретни пространствено-
времеви параметри.
Закон за сукцесионното Процесите, протичащи в зрели и равновесни системи,
земеделие като правило показват тенденция към забавяне.
Развитието на природните системи (и живите организми
Закон за усложняване на
в частност) е свързано с усложняване на тяхната
системната организация
организация, изразяваща се в нарастваща диференциация
(К. Ф. Рульо)
на подсистеми и функции.
Общият ход на еволюцията е насочен към
Закон за насочеността
приспособяване към променящите се условия и в същото
на еволюцията
време е ограничен от тях.
Величината на биопродуктивност на дадена еко- или
Закон за съвместното
геосистема зависи не от отделен (дори лимитиращ)
действие на природните
фактор, а от цялата съвкупност от естествени фактори
фактори
едновременно. (Коефициентът на въздействие на всеки
(Митчерлих–Тинеман–
отделен фактор в тяхното съвкупно влияние е различен и
Бауле)
подлежи на изчисляване.)
Всичко живо на Земята е генетически различно и
Закон за генетичното
показва тенденция към увеличаване на биологичната
разнообразие
разнородност.
Всичко живо на Земята е физико-химически единно.
За всеки геоложки период съществува своеобразна
Закон за физико- взаимосвързаност на жизнените форми. Нарушаването Ј
химичното единство на понижава устойчивостта на цялата система. За известен
живото вещество период от време нарушаването на „мрежата“ може да
(В. И. Вернадски) се компенсира от видове аналози, но на следващия
етап следва едностранно масово размножаване на най-
приспособилите се към новите условия организми.
Лимитиращ фактор за развитието на даден организъм
Закони за може да бъде както минимумът, така и максимумът на
толерантността екологично въздействие. Диапазонът между тях определя
(Либих, Шелфорд) степента на поносимост (толерантност) на организма
към даден фактор.
42
Продължение на табл. 2.1
Закон за необходимото
Идентични елементи не могат да формират система.
Еволюционните процеси са необратими. Ако в резултат
Закон за еволюционно- на дисбаланс еко/геосистемата загуби част от своите
екологичната елементи или претърпи промяна в посока на качествени
необратимост трансформации, тя не е в състояние да се върне към
първоначалното си състояние.
Закон за
последователното Фазите на развитие на природните системи могат да
преминаване през следват само еволюционно доказалия се порядък от
различни фази на относително прости към относително сложни форми.
развитие
Развитието на всяка една отделна подсистема създава
Закон за системната
предпоставки за развитието и саморегулацията на
допълнителност
другите подсистеми в системното единство.
формирования) е заложено условието за отвореност на системата и адаптив-

ност на промените. Или с други думи, достатъчно гъвкави и приспособими ли
са нашите стопански режими към естествените или предизвиканите по антро-
погенен път трансформационни състояния на природните системи. Фактите са
противоречиви и правят тази тема дискусионна. В подкрепа на този анализ и в
защита на търсената конструктивност на настоящото и бъдещото планиране на
стопанска дейност привеждаме логиката и на Закона за еволюционно-екологич-
ната необратимост. Той изразява обстоятелствата, при които ако в резултат на
дисбаланс екосистемата или геосистемата загуби част от своите елементи или
претърпи промяна в посока на качествени трансформации, то тя не е в състоя-
ние да се върне към първоначалното си състояние. При тези условия към нея
следва да се подхожда като към ново индивидуално природно (или природно-
антропогенно) образувание със свои отличителни черти, функции и потенциал.
От това следва, че процесът на имитиране и моделиране на геосистемите трябва
да е съобразен с новите ландшафтоформиращи фактори и условия. В случая е
допустимо търсенето на ефект и позитивен резултат от приемственост с ланд-
шафтния първообраз, но с адекватно вписване в новия ландшафтен рисунък на
територията. Наложително е да се отчита спецификата на палеогеографското
развитие на региона, в който попада моделираната територия, и да се търси син-
хронизация с протичащите процеси в съседните територии на фона на общите
зонални и частните азонални особености.
Извеждането на природни закономерности или формулирането на природ-
ни закони може да подпомогне откриването на оптималните (за даденото прос-
транство и в дадения времеви период) подходи за съгласувано развитие между
човек и природа и механизмите за нашето адаптивно вписване в нея. По силата
43
на Закона за системната допълнителност усилията ни за ефективност в при-

родоползването само и единствено от позицията „ние като част от цялото“ може
да бъде силна и реална предпоставка за устойчиво развитие.
СИСТЕМООБРАЗУВАЩО ЗНАЧЕНИЕ
НА КОМПОНЕНТИТЕ.
ЛАНДШАФТОФОРМИРАЩИ
ФАКТОРИ И ПРОЦЕСИ
Формирането на системната цялостност на ландшафтите е

обусловено от взаимодействието и функционалните зависимости между със-
тавящите го геокомпоненти – скали, въздух, води, растения, животни, почви.
Във всяка система междукомпонентните връзки се проявяват различно, което
се обяснява с индивидуалните за всеки ландшафт състав и пропорционално съ-
отношение на компонентите – геокомпонентите участват в системата с опреде-
лени количествени и качествени характеристики. На същото основание ролята
на компонентите за формирането и функционирането на системата се оценя-
ват като неравнозначни. Част от тях са монолитни, други дисперсни, едни имат
устойчива форма, други само временна, подчинена на мястото им в простран-
ството. При определени условия водещо значение може да има скалната основа
(пустинни ландшафти) или съчетаното влияние на физико-химичните свойства
на скалите и водния режим на територията (карстови ландшафти). При други
обстоятелства като доминант се проявява биологичната продуктивност (ман-
грови гори), благоприятствана от подходящия баланс на температура и овлаж-
нение.
Потенциалното значение на компонентите за системното единство хипоте-
тично може да се обясни с условията на съподчиненост, изразени посредством
Генетичния емпиричен ред (Солнцев, Петров). Той се основава на сравнителен
анализ на значението на всеки компонент в качеството му на източник на усло-
вия за възникването на други компоненти. Този порядък може да се изрази във
вид на верига: скали → въздух → води → растения → животни → почви, която
показва посоката на нарастване на комплексното въздействие на компонентите.
Съгласно тази хипотеза най-силно влияние в системата се оказва върху почве-
ната покривка, а най-слабо – върху скалната основа. Допълнително значение
имат мощността и устойчивостта на геокомпонентите при определени условия.
Изясняването на тези зависимости е с практическо значение за ландшафт
ното планиране и особено за условията на управление, съобразени с характе-
ра на ландшафтите. Но с уточнението, че за системния анализ са важни както
идентифицирането на доминантите в системата, така и ролята на слабите взаи-
44
модействия или на такива, проявяващи се само при дадени обстоятелства, без

които устойчивостта и целостността на системата са невъзможни.
Анализ с подобна насоченост създава и допълнителен аспект на ландшафт
ните изследвания, при който геокомпонентите са приемани за индикатори за
състоянието на системата. Подборът отново зависи от конкретните географски
условия, защото всеки компонент по силата на системните взаимовръзки и ро-
лята си в системните функции може да съдържа определена информация. При
наличие на естествена биота често използвани са биоиндикаторите, а при об-
стоятелства на активно антропогенно натоварване – почвите. Така например
по състоянието на растителността може да се съди за характера и качествените
характеристики на почвите или за скалния фундамент, хидроложките и клима-
тичните условия (калцифилни растения, псамофитни, халофитни, ксерофитни,
хигрофитни и хидрофитни).
Конкретните форми на взаимоотношения и причинно-следствени връзки
между компонентите могат да се проявяват в широко разнообразие: 1) връз-
ки от един към друг компонент с необратим характер, водещи до изразителни
причинно-следствени отношения; 2) паралелни отношения, при които взаимо-
действието на няколко компонента способства измененията на трети; 3) отно-
шения с обратна връзка, при които, влизайки в системни отношения, компо-
Фиг. 2.1. Взаимоотношения и причинно-следствени връзки

между компонентите на геосистемите (по Harvey, 1969): а – па-
ралелни отношения; б – отношения с обратна връзка; в – вза-
имодействия с комбиниран характер; г – причинно-следствени
връзки при проявена множественост на причините; д – причин-
но-следствени връзки, формиращи множественост на послед-
ствията
45
нентът опосредствено влияе върху собственото си развитие с положителен или

отрицателен ефект. Протичането на обратни връзки с негативен характер е в
основата на саморегулацията на системите; 4) сложни отношения, съчетаващи
множество от различни форми на взаимодействие, които по същество отразяват
реалното развитие на геосистемите (фиг. 2.1).
Сложните отношения и множествените следствия от тях дават основание
изследванията върху системообразуващите условия да се насочат към анализ на
факторите или изследване на свойствата на компонентите и на функционалните
взаимодействия между тях като фактори за формиране и развитие на системи-
те. Такъв фактор е релефът, който посредством своите макро- и микроформи,
надморска височина, наклони, експозиции, хоризонтална и вертикална разчле-
неност, орографска затвореност и други характеристики влияе върху условията
на денудация и акумулация, климатичните режими, характера и разпределение-
то на речния отток и пр. Физико-химичните свойства на скалната основа влияят
върху почвообразувателния процес, режима на почвено овлажнение, аерация,
засоленост и др. Климатът като фактор се изявява чрез температурните режими,
количеството и разпределението на валежите, характера на въздушния пренос
и формира непосредствено отражение върху активността на екзогенните про-
цеси. Водите имат системоформиращо значение посредством характеристиките
на повърхностните и подземните количества, модула и обема на оттока, отточ-
ния коефициент и др. Значим фактор за образуване на системите са биогенните
компоненти (растения, животни, почви). Те играят основна роля за миграци-
ята на химични елементи, формирането и преразпределението на вещества в
ландшафтите (Вернадски). Растителната покривка оказва влияние върху водния
баланс и режима на климатичните елементи. Живите организми формират по-
тенциала на самопречистване на въздуха и водите, участват във формирането
на почвите и поддържането на почвеното плодородие. Почвите от своя страна
обуславят ландшафтната биопродуктивност. Като активни фактори за формира-
нето и развитието на геосистемите могат да бъдат анализирани постъпващата
слънчева радиация, земната гравитация или ендогенните процеси (движения на
земната кора, вулканизъм).
От гледна точка на анализа на факторите, геосистемите могат да се разглеж-
дат като единство на инертни, мобилни и биологично активни съставящи, при-
вързани към дадена част от земната повърхност (Крауклис, 1979). Към инертното
начало (фиксираната основа) се отнасят скалният субстрат и релефът. Те създават
пространствената обособеност на геосистемата, привързвайки я към определени
условия на земната повърхност. Мобилността, изразена в динамиката на водни и
въздушни маси и съпътстващата ги миграционна активност на химични елементи,
се обуславя от енергийните източници в системата – външни (слънчева енергия
и други космически фактори и процеси) и вътрешни (ендогенни процеси, кръ-
говрати). Мобилните елементи и компоненти изпълняват обменни и транзитни
46
функции на вътрешносистемно ниво и в контакта на системата с външната среда.

Те отслабват зависимостта на системата от унаследените фактори на географско-
то Ј местоположение (палеогеографско развитие) и влияят на пространствения
Ј обхват и изразителност на границите. Съчетаването на инертност и мобилност
придава на геосистемата едновременно чертите на дискретност и континуалност,
като тяхната отчетливост в пространството и времето зависи от променливата
изразителност на вътрешносистемните и междусистемните връзки.
Биотата показва частична принадлежност както към инертните, така и към
мобилните съставящи. Тя се отличава със самостоятелни функции – активност
и пластичност, обусловени от потенциала Ј на самовъзпроизводство, продук-
тивност и избирателна способност по отношение на външната среда. Биотата
е основен фактор на устойчивост, саморегулация и самовъзстановяване на гео
системата.
Важна тема в този анализ е пространствената принадлежност на геоси-
стемата към конкретно местоположение върху земната повърхност (Neef, Гри-
гориев). Както инертната база на системата, така и проявата на мобилните и
биологично активни елементи се явяват функция на географското положение.
На съвременния етап логично възниква въпросът за мястото и отношени-

ето на човека към еволюционно възникналата зависимост на геокомпонентите.
Човекът е в състояние да пренасочва, провокира и частично контролира някои
природни процеси и зависимости. Той е сред основните фактори, пораждащи
неравновесие в геосистемите. Този въпрос е особено важен от гледна точка на
анализа на системообразуващите прави и обратни връзки в природно-антропо-
генните системи, при които, въздействайки върху природата, човекът опосред-
ствено предопределя собственото си развитие.
АНТРОПОГЕНЕЗА
Според някои проучвания човешкото влияние върху Природата

засяга най-малко 90% от ландшафтите на Земята (Sanderson et al., 2002). Куму-
лативният ефект от множеството локални промени е глобален феномен, нова
епоха, наричана антропоцен (The Encyclopedia of Earth).
Състоянието на съвременните ландшафти не дава основания за оптимизъм
относно бъдещето им развитие. Очакват се сериозни загуби на ценни качества
и свойства. Увеличават се скоростта и мащабите на действителните промени,
които създават трудности пред устойчивото управление на ландшафтите и пре-
дизвикват отчуждението на хората, които живеят в тях. Дълбоките трансформа-
ции върху земната повърхност от последните 50–60 години водят еднопосочно
до загуба на ландшафтна идентичност (Antrop, 2005). Създават се нови антро-
47
погенни ландшафти, често без необходимата приемственост с предшестващите

ги във времето системи или при изразителна загуба на природния им базис. На-
лице е обща тенденция към поляризация, изразена както в свръхконцентрация
на антропогенни форми и интензивно използване на земите, така и в обширни
изоставени терени. Човешката дейност често е определяна като основна при-
чина за протичащите нарушения (Wascher, 2000; Dramstad и Sogge 2003; Brandt
и Vejre, 2004; Mander и Antrop, 2003).
Тематичните специализирани изследвания показват, че антропогенезата
и породените от нея геоекологични проблеми имат естествена диференциа
ция по геосфери, обусловена от спецификата на средата (Реймерс, 1991). Така
например основните промени в атмосферата се свързват с увеличаването на
концентрацията на парникови газове под антропогенно влияние, което води до
усилване на естествения парников ефект и резултативно – до глобално затоп-
ляне. От гледна точка на ландшафтните изследвания това насочва вниманието
към условията на промяна на един от основните природни баланси – топлина/
влага, определящ проявите на природно-географска зоналност. Затоплянето на
земната повърхност води до отклонения в природните режими в ландшафтите
и върху устойчивостта на географското им разпространение. Като част от след-
ствията на променените температурни режими могат да се посочат: 1) ускоря-
ване на водния кръговрат, обусловено от изменения в условията на изпарение,
кондензация и изваляване; 2) опустиняване под влияние на високи стойности на
изпарение; 3) „потиснат“ воден режим, засоляване и деструкция на почвите; 4)
загуба на пресни води от естествени водни колектори; 5) промени в развитието
и разпространението на живите организми; 6) повишаване нивото на Световния
океан и неговото отражение върху водите на сушата (ерозионен базис, условия
на седиментация, динамика и пр.); 7) промени в температурните режими на
водите в Световния океан, което води до промени в естествената циркулация
на океанските течения и на свой ред се отразява върху атмосферната цирку-
лация. Специално внимание тук изисква учестяването на прашните бури под
влияние на процесите на опустиняване, които в допълнителна степен благопри-
ятстват формирането на циклонални вихри, увеличават честотата и мощността
на ураганите, променят географските им траектории. Като комплексен резултат
на отклоненията в температурния режим на повърхността могат да се посочат
измененията в природно-географската зоналност и преди всичко тенденциите
за стесняване на териториалния обхват на преходните ландшафтни зони при
висока динамичност на границите им.
Промените в хидросферата се изразяват в антропогенно формирани преки
или косвени отклонения от химичните, физичните и биологичните свойства на
водите под влияние на процеси на еутрофикация, топлинно замърсяване, за-
мърсяване с тежки метали, с болестотворни микроорганизми, с нефт и неф-
топродукти и пр. Сериозен проблем с висок потенциал за задълбочаване във
48
времето е дефицитът на пресни води, обусловен от многобройни фактори, сред

които: безвъзвратната загуба на води при напояване, при негативни промени в
структурата на растителността на водосборите, хидротехнически съоръжения и
др. Сериозни нарушения на динамиката на водите в ландшафтите се провокира
от натоварвания върху заливните тераси, обезлесяване на високите водосбори,
корекции на речни легла или други несъобразени намеси в структурата на во-
досборите.
Сред най-негативните резултати от антропогенизацията на ландшафтите
са процесите на почвена деструкция, които се изразяват в изтощаване на почви-
те под влияние на комплекс от фактори: ерозия и изчерпване на хранителните
вещества; промяна на физико-химичните свойства на почвите (нарушения на
почвения профил, засоляване, несъобразено наторяване); намаляване площта
на обработваемите земи (като следствие от обезлесяване, ерозия, стихийни при-
родни явления, строителство, пасищно животновъдство или опустиняване).
Комплексният резултат от промените в ландшафтите в най-висока степен
се наблюдава в биосферата. Изчезването на видове и намаляването на генетич-
ното разнообразие се съпровожда от снижаване на продуктивността на биотата
(Реймерс, 1991), а като съпътстващ ефект на трансформациите в природно-гео-
графската зоналност или при непосредствена човешка намеса – настаняване на
нетипични видове на нови местообитания (инвазивни видове).
Цялостни промени в ландшафтните системи, с пълно разрушаване на връз-
ките между съставящите ги компоненти, съпътстват антропогенната намеса в
литосферата (нарушения във физико-химичните и хидродинамичните характе-
ристики на скалните пластове под влияние на строителство, добив на полезни
изкопаеми, изграждане на транспортни или водностопански съоръжения и др.)
и внасянето на промени в релефа, в т.ч. създаване на позитивни и негативни
форми, превръщането на територии в акватории и обратното и др.
Обобщаването на негативните тенденции във функционирането на съвре-
менните ландшафти позволява формулирането на следните изводи: 1) антропо-
генните прояви провокират дисбаланси и незакономерно преразпределение на
вещества, енергия и информация в Природата; 2) резултатите от антропогенното
въздействие върху Природата са непредсказуеми и само вероятностни, но винаги
надхвърлят очакванията ни поради постоянно възникващите верижни природни
процеси; 3) ефектът от сумарните въздействия на антропогенния фактор води до
деструктивни изменения, които не могат да бъдат компенсирани в хода на ес-
тествените самовъзстановителни процеси; 4) промените в енергийния баланс на
геосистемите се изразяват в повишен разход на енергия и се обясняват с възник-
ването на условия, в които геосистемите разходват повече от обичайно необходи-
мата им енергия за осъществяването на присъщите им функции; 5) в качеството
си на относително необратими, измененията, предизвикани от човека в Природа-
та, имат отчетлив негативен ефект в социалната и икономическата сфера.
4 49
Антропогенните въздействия способстват за възникването на геоеколо-

гични проблеми, прерастващи в кризи (и дори катастрофи) от различен мащаб
– локален, регионален, глобален. Видовете антропогенни натоварвания, които
могат да бъдат определяни като критични за състоянието и естественото са-
моразвитие на ландшафтите, са многобройни. Мащабите и интензивността на
породените деструктивни явления зависят изцяло от географските условия.
Примери в тази насока дават историко-географските анализи, които посочват
пасищното животновъдство като съществен фактор за ерозия, деградация и
опустиняване в хълмисти и нископланински територии (резултати от истори-
ческото присъствие на номадски племена в поречията на реките Тигър и Ефрат,
северноафриканските римски провинции и др.). От съвременните фактори мо-
гат да бъдат откроени урбанизацията; антропогенната деструкция на крайбреж-
ните зони; обезлесяването; редуцирането на естествения състав на растител-
ността и замяната Ј с културна на обширни хомогенизирани площи; контрастни
промени в релефа; изменения в териториалния обхват на сладководни обекти и
в условията на естественото им подхранване, и много други.
Ландшафтната екология е сред приложните науки, призвани да стимулират

преоценката на човешката дейност като фактор за формирането, функционира-
нето и развитието на ландшафтите (антропогенеза) и да предложат принципи
и форми на природно-антропогенна съвместимост. В тази насока дискусионна
тема са непреките и кумулативни ефекти на информационно ниво в геосистеми-
те. Антропогенизацията неотменно е съпътствана от риск, породен от обстоятел-
ството, че на този етап от развитието на познанията ни за системност, асистем-
ност и хаос в географското пространство не сме в състояние да прогнозираме
абсолютно точно поведението на геосистемите, както и постоянно възникващите
нелинейни връзки в тях. Множество неизвестни остават и около обстоятелствата
и явленията, съпровождащи ентропията и негентропията в земните системи.
Сред научната проблематика, изискваща критичен анализ, е тази, обслуж-
ваща теоретичната и практическата база за управление на средата. В този про-
цес водещо следва да бъде разбирането, че човекът е структурен и функцио-
нален компонент на съвременните ландшафти и само един от множеството
вътрешни и външни фактори на въздействие върху тях. Управлението на ланд-
шафтите трябва да хармонира на условията и процесите на тяхното естествено
саморазвитие. Специално внимание в тази насока изисква новата тенденция за
антропоцентричност на ландшафтните приложни изследвания. Те обслужват
идеята за формиране на устойчиви ландшафти като пространствен израз на ба-
лансирано развитие на геосистемите и като негова производна – благоприятна
жизнена среда за човека (т.е. само като един от аспектите на устойчивост). Те се
разграничават от антропоцентризма, склонен да разглежда човешкото общество
като самостоятелна, независима от Природата и равнопоставена на нея система.
50
Природно-антропогенни системи
Съвременните ландшафти по своята същност са природно-ан-
тропогенни системи, които могат да бъдат систематизирани в следния порядък
(Петров, 1990; Реймерс, 1991; Antrop, 2008):
Природен ландшафт – това е естествено възникнал ландшафт, чието
развитие не е повлияно от човешката дейност и в този смисъл той притежа-
ва структура, функции и динамика, присъщи за естественото саморазвитие на
системите. Днес ландшафти с подобни характеристики имат ограничени прос-
транствени ареали или се развиват в географски условия, неблагоприятни за
човешкото присъствие и дейност (пустини, високопланински зони, ландшафти
на субполярните и полярните ширини и др.). Обикновено са обект на природо-
защита.
За целите на ландшафтно-екологичните изследвания природният ланд-
шафт се приема за хипотетична конструкция, предмет на ландшафтен синтез
(Oťaheľ et al., 2008), в който се създава модел на реконструиран ландшафт
(т.нар. потенциален ландшафт) от периода, предшестващ антропогенната му
трансформация.
Антропогенизиран ландшафт – изразява се в трансформационни състоя-
ния на естествено възникнал природен ландшафт, при които се запазват общите
черти на ландшафтния първообраз, но под влияние на антропогенната намеса
системата притежава нови елементи или частично променени качества и свой-
ства (например залесявания с типични за местността видове или други дей-
ности по поддържане на горски ландшафти, при които възникват благоприятни
промени в микроклиматичните условия, водно-физичните свойства на почвите,
воден режим в ландшафта и др). Развитието му се подчинява на природни за-
кономерности.
Антропогенен ландшафт – това е ландшафт, преобразуван от човешката
дейност до степен на изменение на системните връзки между компонентите
или нарушаване целостта на ландшафта. За разлика от естествените ландшаф-
ти, които се саморегулират, развитието на антропогенните във висока степен
е зависимо от човека. Типичен пример са агроландшафтите, които се харак-
теризират с отсъствието на коренна биота, нарушени енергиен баланс и био-
геохимичен кръговрат. При тях се наблюдават условия на съществено измене-
ни физико-химични свойства на почвите, динамика на водите, микроклимат,
екзодинамична активност. Специфично място в подобна класификация заемат
пасищните комплекси, които в зависимост от конкретните условия (продуктив-
ност на естествената растителност, воден режим на територията, естествени
наклони, геоложка основа, структура на съседни ландшафти) при отсъствие на
антропогенни грижи и адекватно планиране прогресивно преминават от антро-
погенизирани в антропогенни с висок потенциал за деструкция на ландшафта.
51
Техногенен ландшафт – представлява крайна форма на антропогенизация

с пълно разрушаване на първичния естествен ландшафт, изразена във форми-
рането на селищни или индустриални комплекси, транспортни съоръжения и
други техногенни структури. Тези структури притежават самостоятелни харак-
теристики и развитие.
В научната литература е представено разнообразие от класификационни

схеми на антропогенизация на ландшафтите. Таблица 2.2 отразява предложени-
ето на Велчев и кол. (2011) за систематизация на съвременните ландшафти от
гледна точка на човешкото влияние върху развитието им.
За целите на ландшафтната оценка върху антропогенната трансформа-
ция на ландшафтите немски изследователи като Bornkamm (1980), Bastian и
Schreiber (1994) доразработват концепцията за хемеробност (синантропност)
Таблица 2.2. Класификация на съвременните ландшафти (Велчев и кол., 2011)
КЛАСИФИКАЦИЯ НА СЪВРЕМЕННИТЕ ЛАНДШАФТИ
Таксони Примери
Клас ландшафти Условно естествени; антропогенизирани
Тип Агроландшафти, миннодобивни, промишлени, селищни,

(определя се по рекреационни, горскостопански, водностопански,
характера на хидромелиоративни, пътнотранспортни, архитектурно-
стопанската дейност) исторически
Агроландшафти: орни, овощни градини, лозя, пасищни,

ливадни, оризища, терасно-склонови и др;
Род Миннодобивни: кариерно-насипни, руднични, котловинно-
(конкретна стопанска териконни, баластиерни и др;
дейност) Горскостопански: издънково горски, вторични горски,
деградирали – храсталачни, вторично пасищни, вторично
орни и др.
Слаби и незначителни изменения на горскостопанските

ландшафти:
• Природно-териториални комплекси на издънкови
Вид
ксеротермни дъбови гори: ксеротермни шибляци,
(направление на
ксеротермни шибляци и пасища;
стопанската дейност и
• Природно-териториални комплекси на вторични
характер на ресурсния
иглолистни гори: черборови гори, смърчови гори;
потенциал)
• Природно-териториални комплекси на вторични
широколистни гори: акациеви гори, липови гори,
тополови гори и др.
52
на природните системи, въведена от Jalas през 1955. Терминът хемеробност се

използва в екологичните изследвания със значението на естественост на сис-
темите. Най-ниската степен – ахемеробни, съответства на незначително или
отсъстващо антропогенно влияние върху средата. Таблица 2.3 показва крите-
Таблица 2.3. Класификация на категориите по CORINE land cover в съответстващи

им нива на хемеробност, приложена за целите на ландшафтно-екологичната оценка за
степен на антропогенизация на микроландшафтни региони в Унгария (Csorba, 2009)
НИВА НА
НОМЕНКЛАТУРА ПО CORINE LAND COVER
ХЕМЕРОБНОСТ
Не се наблюдават в обхвата на анализираната територия в

Ахемеробни
Унгария
3.1.1. широколистни гори
3.2.1. естествени тревни площи
3.2.2. растителни съобщества на храсти и треви
3.2.4. преходна дървесно-храстова растителност
3.3.2. голи скали
Олигохемеробни
3.3.3. площи с рядка растителност
4.1.1. вътрешни блата
4.1.2. торфени блата
5.1.1. водни течения
5.1.2. езера и водни площи
2.3.1. пасища
Мезохемеробни 3.1.2. иглолистни гори
3.1.3. смесени гори
2.1.1. ненапоявани обработваеми земи
2.4.1. едногодишни култури и трайни насаждения
β – Еухемеробни 2.4.2. комплекси от раздробени земеделски земи
земеделски земи със значителни участъци естествена
2.4.3.
растителност
2.2.1. лозя
α – Еухемеробни
2.2.2. овощни и ягодови насаждения
1.3.2. сметища
Полихемеробни
1.4.1. зелени площи в населени места
1.1.1. населени места с плътно застрояване
1.1.2. населени места със свободно застрояване
пътно-шосейна и железопътна мрежа и прилежащата
1.2.2.
им земя
Метахемеробни
1.2.4. летища
1.3.1. кариери и открити рудници
1.3.3. строителни обекти
1.4.2. места за спорт и отдих
53
рийната база, използвана за провеждането на подобно оценъчно изследване на

ниво ландшафтни микрорегиони за територията на Унгария (Csorba, 2009). Ин-
формацията е съгласувана с категориите на CORINE land cover и в тази връзка
е приложима (според автора) в качеството на индикатор на антропогенно нато-
варване на ландшафтите.
Практически произволни преки или косвени въздействия върху ландшаф-
тите водят до поредица от изменения, които се обуславят от междукомпонент-
ните връзки в системите и междусистемните йерархични връзки. Ефектът на
тези изменения (обратими и необратими) зависи от характера, интензивността
и продължителността на въздействието, както и от фазата на развитие на ланд-
шафта, подложен на натоварване.
Изследването на антропогенните трансформационни състояния на ланд-
шафтите (коментирани в текста като тенденции в поведението на геосистемите)
способства проследяването на динамиката им, подпомага географската прог-
ноза и ландшафтното планиране. При поддържане на антропогенното натовар-
ване във времето тези състояния могат да се изразяват в разнообразие от фор-
ми на стабилизация на ландшафта, усложняване, опростяване или деструкция.
Стабилизацията е състояние, съответстващо на саморегулационните процеси
в ландшафта, предизвикани от антропогенно влияние, но нейното поддържане
във времето зависи от характера и интензивността на антропогенната намеса.
Усложняването е закономерен процес във вътрешносистемната организация. В
същото време пораждането на допълнителни подсистеми и функции може да е
признак за негативни процеси. Това има отношение към предизвикателствата в
ландшафтното планиране или избягване на изкуственото усложняване на ланд-
шафтната структура и функции и съхраняване на естествената Ј самоорганиза-
ционна способност. Съгласно теорията на ландшафтно-екологичните изследва-
ния, опростяването на системната структура и функции изразява стремежа на
сложните системи към разпадане на по-прости, но по-устойчиви такива. Опро-
стяването, изразено в хомогенизация на естествено хетерогенни ландшафти, е
нежелано състояние, което прави територията силно зависима от целенасочена
човешка намеса за поддържане на нейната структура и динамика. Деградацията
е краен резултат от необратими изменения в ландшафта, водещи до разрушава-
не на неговата структура и невъзможност да поддържа основните си функции.
Понятие за устойчив ландшафт

Понятието за устойчивост на ландшафтите може да има най-
малко две значения в съвременната теория и практика на ландшафтната екология.
Първото от тях се свързва с една от приоритетните задачи в предмета на
изследване – условията на вътрешно динамично равновесие на ландшафтите и
54
всички съпътстващи ги научни въпроси, сред които: факторите, способстващи

саморегулационните функции на системите; пространствените и времевите из-
ражения на множеството от равновесни състояния; принципите на адаптивна
човешка намеса, устойчиво планиране и управление на ландшафтите.
Второто основно значение на понятието произтича от новите тенденции в
ландшафтните изследвания, ориентирани към антропогенното влияние върху
развитието на ландшафтите и всички аспекти на промените в ландшафтното
пространство като жизнена среда за хората. Понятието устойчиви ландшафти
носи значението на нова парадигма в ландшафтната екология (Haines-Young,
2000), породена от концепцията за природния капитал (Costanza et al., 1997; De
Groot et al., 2002). Тази концепция и свързаните с нея инструменти за иконо-
мическо остойностяване на екосистемните/ландшафтни функции (широк ком-
плекс от материални и нематериални продукти и услуги, получавани пряко или
косвено от Природата) са насочени към по-балансирано вземане на решения
по отношение на устойчивото използване и опазване на природните системи.
Устойчивият ландшафт се определя като ландшафт, способен трайно да под-
държа продуцирането на стоки и услуги в полза за настоящите и бъдещите по-
коления (Haines-Young, 2000).
Отличителна черта на парадигмата е включването на по-широк кръг от
фактори в анализа на системите. Подходът осигурява рамка, в която може да се
направи преоценка на значението на антропогенните въздействия върху Приро-
дата и приемливостта на възможните в тази насока алтернативи. Той допринася
за разграничаване на термините устойчивост и развитие, което е важно в реги-
онален и локален контекст на устойчивостта (Blaschke, 2006).
Предимствата на новата парадигма са очевидни. Тя прилага концепцията
за екосистемните функции на ниво ландшафт, където „услуга“ не се идентифи-
цира непременно с функциите на една-единствена и самостоятелна екосистема
или ландшафтен елемент, а може да е обусловена и зависима от взаимоотно-
шенията (или функции, породени от тези взаимоотношения) между различни
екосистеми в ландшафта, между ландшафтни компоненти или ландшафти от
различни йерархични нива. Парадигмата отразява динамичния и отворен систе-
мен характер на ландшафтите. Тя предполага задълбочен функционален анализ
на промените, като надгражда изследванията върху конструктивните промени
в земеползването (териториалната организация на дейностите) и се концентри-
ра върху характера на протичащите или потенциално възможните процеси на
изменение. Концепцията използва потенциала на ландшафтно-екологичните
изследвания при проследяване на динамиката и развитието на ландшафтите, с
което осигурява времева перспектива на анализите.
Новата концепция ясно откроява важността от поддържането на общата
устойчивост на системата, с което формира непосредствени препратки към ус-
ловията на адаптивно планиране и управление на ландшафтите в качеството им
55
на цялостни системи. Тя интегрира екологичните, икономическите и културни-

те ценности в определянето на целите и насоките за процеса на планиране, като
приобщава заинтересуваните страни (местната общественост) в качеството на
конструктивен фактор за стопанска ефективност. Новите антропоцентрични
аспекти в тълкуването на устойчивостта на ландшафтите и произтичащите от
това актуални предизвикателства в управлението, особено в райони на свръх-
концентрация на население и производствена дейност, създават предпоставки
за разширяване и задълбочаване на изследванията от гледна точка на ландшафт
ната „мултифункционалност“ (Brandt и Vejre, 2004; Fry, 2001; Mander и Antrop,
2003).
В обобщение може да се посочи, че теоретичните предимства на концеп-
цията за устойчиви ландшафти се свързват с въвеждането на пространствени
и времеви измерения в анализа на природния капитал. На това основание се
утвърждава в употреба терминът „ландшафтни услуги“ като допълващ и раз-
ширяващ значението на оригиналния термин „екосистемни услуги“.
Основните предизвикателства пред практическото разгръщане на концеп-
цията са методологични и обусловени предимно с проследяването на трансйе-
рархичните взаимодействия и зависимости между ландшафтите, условията на
вариабилност или променлива устойчивост (Blaschke, 2006).
56
ТРЕТА ГЛАВА
СТРУКТУРА И ФУНКЦИИ
НА ЛАНДШАФТНОТО ПРОСТРАНСТВО
ОСОБЕНОСТИ НА ПРОСТРАНСТВЕНАТА
КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЛАНДШАФТА
Изследването на структурата на ландшафтите е свързано с про-

следяване на условията и закономерностите на тяхната системна организация.
Структурата може да бъде предмет на анализ в три основни аспекта: простран-
ствен, времеви и функционален.
Пространствената структура изразява в конкретни параметри разно-
образието от ландшафтни обекти и взаимното им разположение в простран-
ството. Анализът на пространствената ландшафтна хетерогенност се провежда
посредством диференцирането на ландшафтите по система от признаци. Йе-
рархичната им структурна принадлежност се изследва чрез въвеждане на типо-
логична класификация (вертикална перспектива). Пространствените съчетания
на ландшафтите в обхвата на едно типологично ниво изразяват хоризонтална
ландшафтна структура (хоризонтална перспектива). Тя се нарича още външ-
на структура и намира отражение върху съдържанието на ландшафтната карта.
Вертикалната структура на ландшафтите показва съдържанието и пропорциите
на геокомпонентите, участващи във формирането на даден (възприет за отно-
сително самостоятелен в типологично отношение) ландшафт в пространството.
Особеностите, характеризиращи функционирането, динамиката и разви-
тието на ландшафтите и тяхното отражение върху неговата структура, е пред-
мет на анализ на времевите измерения на системната им организация, или –
времевата им структура.
Структурата на ландшафтите за даден времеви период и динамичната
фаза от развитието им влияят непосредствено върху техните функции както на
вътрешно ландшафтно, така и на междусистемно йерархично ниво. Функционал-
ната структура на ландшафтите с присъщите Ј стойности за биопродуктивност,
топлинен и воден баланс, биогеохимичен кръговрат и други качества и свойства
има определящо значение за условията на тяхното стопанско усвояване.
Йерархичност. Пространствена диференциация

на ландшафтите
Йерархичността е основен принцип в организацията на при-
родните системи – от географското пространство до най-малките му структурни
57
подразделения. Ландшафтната екология изследва йерахичната съподчиненост на

ландшафтите в качеството им на цялостни системи. Koestler (1967) въвежда тер-
мина holon (holos = цяло + proton = част) за обозначаване на двойната значимост
на всяко йерархично ниво – като относително самостоятелна система и едновре-
менно с това като междинна структура на поредица от нива с възходяща сложност.
От тези обстоятелства произлизат няколко важни аспекта за ландшафтно-
екологичните анализи: 1) йерархичността на природните системи може да се
разглежда като организирано множество от системи с различен таксономичен
ранг (класификационно ниво) и размерност (планетарни, регионални, локал-
ни); 2) границите между йерархичните нива отразяват континуално-дискретния
характер на географската обвивка; 3) системите от ниските йерархични нива
проявяват общи свойства, обусловени от закономерностите в развитието на
системите във високата йерархия; 4) конкретните качествата на ландшафтите
зависят от мястото им в йерархичната структура и условията на съподчиненост
в нея; 5) йерархичната структура на ландшафтите има пространствено-времеви
измерения, които се обуславят от промените в състоянието им в процеса на тях-
ното саморегулиране и развитие.
Съобразяването с йерархичната принадлежност има определящо значение

за качеството и резултатността на ландшафтните анализи. То се изразява в пра-
вилната идентификация на географски мащаб (и пространствена резолюция) на
изследване, съответстващ на мястото на ландшафта (като обект на изследване,
оценяване, моделиране, планиране) в йерархията.
Пространствената диференциация на земната повърхност (като израз на
йерархичността на системите) най-общо е свеждана до планетарна (географска
обвивка), регионална (ландшафтна) и локална диференциация (топологична,
изразяваща морфологичната структура на ландшафта). Тя е предмет на гео-
графски и ландшафтни изследвания, насочени към закономерното изменение
на ландшафтоформиращите условия (геокомпоненти и фактори) и техния ком-
плексен резултат – ландшафтите (Humboldt, Докучаев, Troll, Сочава, Калесник,
Григориев, Преображенски, Исаченко). Закономерностите на пространствената
диференциация се определят като зонални, азонални и интразонални.
Зоналността е резултат от неравномерното разпределение на слънчевата
радиация върху земната повърхност, обусловено от формата на Земята и ней-
ните разнообразни веществени и структурни условия – състояние и състав на
атмосферата, различна топлоемкост на сушевата и водната повърхност, особе-
ностите на макрорелефа, растителната покривка и други фактори. Тази прос-
транствена диференциация в условията за трансформация на слънчевата радиа-
ция води до различия в генерираните физични, химични и биологични процеси
в ландшафтната обвивка.
58
Структура и функции на ландшафтното пространство
Обясняването и характеризирането на зоналните процеси и явления се ре-

ализира посредством наблюдения върху основни показатели като радиационен
и топлинен баланс на земната повърхност, радиационен индекс на сухотата,
хидротермичен коефициент, потенциална евапотранспирация и др. Предмет на
анализ са количествените им стойности при разнообразни географски условия
и техните качествени следствия в пределите на ландшафтната обвивка.
Радиационният баланс (R) се определя от разликата между сумарната слън-
чева радиация, погълнатата от земната повърхност, и ефективното излъчване на
Земята:
R = (I sin h + i)(1-a) – Eеф, (3.1)
където I е интензивност на пряката слънчева радиация, i – интензивност на

разсеяната радиация, h – височината на Слънцето над хоризонта, а – албедо на
земната повърхност, Ееф – ефективно излъчване. Радиационният баланс на су-
шата е средно 2100 MJ/m². Годишните стойности са най-високи над океанската
повърхност между тропиците – около 50.10 MJ/ m².
Представа за топлинния баланс на земната повърхност се формира посред-
ством привеждането на алгебричната сума на всички потоци топлина, получа-
вани и отдавани от нея:
R + P + LE + B = 0, (3.2)
където: R е радиационният баланс на земната повърхност, P – турбулентният

поток от топлина между земната повърхност и атмосферата, LE – произведе-
нието от загубата на топлина за изпарение и количеството на изпарилата се
вода, B – потокът топлина от земната повърхност в дълбочина (в почвената
покривка, в скалите или във водна среда) и обратно. Съотношението на ком-
понентите на баланса се променя във времето и пространството (географската
ширина) в зависимост от свойствата на подстилащата повърхност (т.е. стойно-
стите на компонентите на топлинния баланс в конкретни условия могат да имат
положителен или отрицателен знак). Топлинният баланс влияе върху характера
на климатичните явления, вида и активността на екзогенните и хидроложките
процеси, термичния режим на живите организми и като общ резултат – върху
зоналното разпределение на ландшафтите на земната повърхност.
Радиационният индекс на сухотата (К) изразява съотношението между го-
дишния радиационен баланс на земната повърхност (R) и годишната сума на
валежите (∑P), представена посредством скритата топлина за изпарение (Lr):
K= R/ ∑P = R/ Lr, MJ/m². (3.3)
59
Индексът е в основата на формулирането на Периодичния закон на гео-

графската зоналност (Григориев – Будико), съгласно който със смяна на при-
родно-географските пояси аналогични ландшафтни зони и някои техни общи
свойства периодично се повтарят. Периодичността се обяснява с това, че ба-
лансът на топлина и влага, изразен чрез индекса на сухотата (K), се променя в
ландшафтните зони от дефицит на влага до преовлажнение.
Зоналното изменение на климатичните условия може да се проследи и с
помощта на компоненти от класификационната система на Thornthwaite (ин-
декс на овлажнение, хумиден индекс, ариден индекс, баланс на овлажнение, по-
тенциална евапотранспирация и др.). В обобщен вид индексът на овлажнение
(Im) на Thornthwaite може да се представи по следния начин:
Im (%) = 100[(P/PE) – 1], (3.4)

където P е годишната сума на валежите, а PE – годишната потенциална евапо-
транспирация. Положителните стойности показват наличието на хумиден кли-
мат с воден излишък в почвите, докато отрицателните стойности – сух климат
с воден дефицит в почвите.
Класификацията на климатичните типове по индекса на овлажнение нами-
ра приложение при определяне степента на аридност или хумидност на ланд-
шафтите и в този смисъл има важно значение за тяхната систематика (особено
в регионалната скала).
Хидротермичният коефициент (ХТК) на Селянинов представлява биокли-
матичен показател, характеризиращ степента на овлажнение (влагообезпече-
ност) на територията. Изразява се в отношението между сумата на валежите
(∑r) за период със средни денонощни температури на въздуха над 10 °С и сума-
та на средните денонощни температури на въздуха над 10 °С за същия период
(∑t), намалени десет пъти (0,1 – приравнителен коефициент):
ХТК = ∑r / 0,1 х ∑t. (3.5)
Стойности на ХТК под 0,5 показват засушаване и съвпадат със северната

граница на полупустините. Приема се, че ХТК = 1 съответства на северната
граница на разпространение на степите, а при стойности, надвишаващи ХТК =
2, се наблюдава преовлажняване на територията.
В зависимост от особеностите на зоналните прояви в пространството се

различават хоризонтална (широчинна и меридионална) и вертикална (височин-
на и дълбочинна) зоналност.
Хоризонталната зоналност се обуславя от промените в баланса на топли-
на и влага по географска ширина (широчинна зоналност) и географска дължина
(меридионална зоналност). Този баланс влияе върху характера на природните
60
процеси: биогеохимични процеси, обуславящи миграцията на химични елемен-

ти и протичането на основните кръговрати; екзогенни процеси и условия на
акумулация на материали, динамика и циркулация на въздух и води; почвообра-
зувателни процеси, редукционни и окислителни процеси, биоразнообразие и
биопродуктивност и пр.
Под влияние на големите орографски различия широчинната зоналност
може да се проявява като хумидна (в равнините и низините на предпланинските
територии), аридна (в равнинните територии, попадащи във валежна сянка) и
концентрична (в големите котловинни територии) (Петров, 1990). Меридионал-
ната зоналност се формира под влияние на климатични различия, които са обу-
словени от мястото на територията по отношение циркулацията на въздушни
маси и динамиката и направлението на топлите и студените океански течения.
Наблюдава се ясно при сравнителен анализ на западни и източни крайбрежия.
В резултат на въздействието на хоризонталната зоналност на сушата са се
обособили седем основни ландшафтни зони: ледена, тундрова, горска, степна,
пустинна, тропична и екваториална. В преходните територии между тях се на-
блюдават зони с различна изразителност и устойчивост на пространствения об-
хват, които могат да бъдат дефинирани като междинни зони или подзони – суб
полярна, лесотундра, лесостеп, полупустинна, субтропична, субекваториална.
Зоналността има закономерна проява и върху океанската повърхност. Неин
основен източник е отново слънчевата радиация, но трансформирана в специ-
фичните условия на океаните по отношение на температура, соленост, плът-
ност, прозрачност, динамика. Тези особености формират характера на зонална-
та диференциация на Световния океан, чийто най-важен резултат е съотноше-
нието температура/соленост на океанските води. Тук се наблюдават следните
зони, обединяващи характерни типове аквални комплекси: Зона на северните
ледовити морета, Северна умерена зона, Зона на северните пасатни течения,
Зона на кораловите морета, Зона на южните пасатни течения, Зона на морските
прерии, Средна зона на южния океан, Зона на южните ледовити морета.
Височинната зоналност е функция на релефа. Тя отразява влиянието на

изменението във височина на баланса на топлина и влага и факторите, които
го формират. С нарастване на надморската височина се увеличава интензив-
ността на слънчевата радиация (с около 10% на всеки 1000 м) при значително
по-равномерно разпределение през денонощието и през годината. В същото
време температурата на въздуха се понижава (0,6 оС на всеки 100 м) във връз-
ка с нарастването на отразената дълговълнова радиация и други фактори. Така
формираният вертикален температурен градиент превишава многократно хори-
зонталния. С увеличаване на абсолютната височина влагосъдържанието на въз-
духа и количеството на валежите нарастват по орографски причини до известна
височина (до около 2500 м н.в. за Балканския полуостров), след което се наблю-
61
дава намаляване на стойностите им. Разпределението на валежите е сложно и

зависимо от експозицията, наклоните на склоновете, степента на разчлененост
и разположението на планината по отношение на основния атмосферен пренос.
Поради тези обстоятелства атмосферното овлажнение в планините се характе-
ризира с голямо разнообразие на стойностите, за които абсолютната надморска
височина не винаги е определяща.
Така посочените особености са в основата на проявата на следните отли-
чителни черти на височинната зоналност: 1) Асиметричност на височинните
зони, разположени върху противоположни склонове. Тя се формира от съчета-
ното влияние на инсолационната (абсолютна) и ветровата (циркулационна) аси-
метрия, чиято изразителност зависи от планинската конфигурация и географ-
ското Ј разположение. В българските планини асиметрията се изразява в раз-
личия, вариращи от 100 до 300 метра във височинното разположение и обхвата
на ландшафтните зони върху срещуположни склонове. Така например средно
планинските ландшафти на букови гори върху кафяви горски почви в Западна
Стара планина (Берковска планина) се наблюдават над 1400 м н.в. при южна
експоцизия, а при северна експозиция под благоприятното влияние на орограф-
ските валежи – над 1000 метра н.в.; 2) Спектър на височинната зоналност. Из-
разява се в конкретен набор от височинни ландшафтни зони. Спектърът зависи
от многобройни фактори, сред които природно-географското местоположение,
орографските особености на планината (преди всичко надморската височина),
фактори от местен произход – геолого-геоморфоложки, микроклиматични, поч
вени, растителни. Най-общо се различават глациална, нивална, алпийска, гор-
ска, степна и пустинна зона, с присъщите им преходни подзони. Всяка планин-
ска територия се отличава с индивидуалност на спектъра от височинни зони.
Сред най-интересните спектри в България е този на Странджа, чийто специ-
фичен баланс на топлина и влага способства широкото развитие на ландшаф-
ти на дъбови гори от южноевксински тип. При висока атмосферна влажност
в обхвата на всечените долини на черноморските реки те са разнообразени от
ландшафти на ориенталски бук с подлес от вечнозелени видове. Най-богатият
спектър се наблюдава в Пирин, включващ от субсредиземноморски ландшафти
в подножната зона до субалпийски във високата част на планината (фиг. 3.1).
Дълбочинната зоналност се наблюдава както в океана, така и в земната
кора, където е обект на стратиграфски проучвания. В условията на океана
тя е резултат от пространственото изменение в баланса между топлина и
светлина.
Сравнителният анализ в ландшафтни изследвания показва, че въпреки
визуално сходство между височинните и хоризонталните зони, се наблюдават
генетични различия, които се обясняват със състава на геокомпонентите и вли-
янието на ландшафтоформиращите фактори предвид географското положение
на територията.
62
Фиг. 3.1. Височинна зонал-

ност на ландшафтите в Пи-
рин (Георгиев и кол., 1981)
Спектри на височинната зо-
налност (горе): а – Севернопи-
рински (Вихренски) вариант; б
– Среднопирински (Орелякски)
вариант; 1 – пояс на субсреди-
земноморските ливадно-степни,
предимно равнинни дъна на
северните вътрешнопланински
котловини; 2 – пояс на субсреди-
земноморските горско-ливадно-
степни, привързани към дорин-
ните дъна на южните вътреш-
нопланински котловини; 3 – пояс
на субсредиземноморските нис-
копланински ксерофитно-хра-
стови гори; 4 – пояс на умерено
влажните среднопланински пре-
димно широколистни гори върху
интрузивни скали; 5 – пояс на
умерено влажните среднопла-
нински иглолистно-широколист-
ни гори върху интрузивни скали;
6 – пояс на умерено влажните
високопланински иглолистни
гори върху интрузивни скали;
7 – пояс на умерено влажните
високопланински, предимно иг-
лолистни, гори върху интрузив-
ни скали; 8 – пояс на умерено
влажните високопланински иг-
лолистни гори върху карбонат-
ни скали; 9 – пояс на умерено
влажните високопланински, пре-
димно иглолистни, гори върху
карбонатни скали; 10 – пояс на
високопланинските субалпийски
ливади и нискостъблени хра-
сти върху карбонатни скали; 11
– пояс на високопланинските
алпийски ливади върху карбо-
натни скали; 12 – пояс на оголе-
ните планински скали и сипеи в
реликтно-глациален релеф върху
карбонатни скали; 13 – пояс на
субсредиземноморския средноп-
ланински открит карст; 14 – пояс
на високопланинския средноп-
ланински открит карст.
Ландшафтна картосхема (долу). Групи ландшафти: 1 – нископланински ксерофитно-храстови на метаморфни ска-
ли, сравнително слабо земеделски усвоени; 2 – среднопланински широколистни горски и вторично ливадни на
масивни и метаморфни скали; 3 – среднопланински иглолистно-широколистни горски и вторично ливадни на
масивни и метаморфни скали; 4 – високопланински иглолистни горски на интрузивни скали; 5 – високопланин-
ски иглолистни горски на кристалинни шисти и гнайси; 6 – високопланински иглолистни горски на мрамори;
7 – високопланински иглолистни горски на вулкански скали; 8 – високопланински нискостъблени горски на ин
трузивни скали; 9 – високопланински нискостъблени горски на кристалинни шисти и гнайси; 10 – високопланин-
ски нискостъблени горски на мрамори; 11 – високопланински субалпийски ливадни и храстови на интрузивни
скали; 12 – високопланински субалпийски ливадни и храстови на кристалинни шисти и гнайси; 13 – високопла-
нински субалпийски ливадни и храстови на мрамори; 14 – високопланински субалпийски ливадни на интрузивни
скали; 15 – високопланински субалпийски ливадни на мрамори; 16 – планински скални и сипейни в реликтно-
глациален релеф на гранити и гнайси; 17 – планински скални и сипейни в реликтно-глациален релеф на мрамо-
ри; 18 – среднопланински субсредиземноморски открити карстови на мрамори; 19 – високопланински открити
карстови на мрамори.
63
Азоналността е природно-географска закономерност, която е резултат от

взаимодействието на геокомпоненти в природните комплекси със специфичен
характер на фона на общите зонални особености. Азоналните явления се обяс-
няват с проявата на вътрешноземни геоложки, геофизични и геохимични про-
цеси – литоложки и морфоструктурни различия по територията, геодинамична
активност, циркулация на подпочвени води и др. Те влияят върху формирането
на микроклиматичните ландшафтоформиращи условия, водния режим, почво-
образувателните процеси и разнообразието от живи организми. Така например
типични азонални хидроморфни ландшафти се формират в зоните на заблатя-
ване, привързани към сектори на тектонско потъване в пределите на котловин-
ните дъна в България (активност на грабеновите структури). Широко разпрос-
транени са и азоналните карстови ландшафти, функциониращи под съчетаното
влияние на фактори като карбонатна скална основа, химическа ерозия с раз-
лична интензивност, микроклимат с относително ниска степен на овлажнение,
калцифилна растителност.
Разновидност на азоналността е интразоналността, изразяваща се в ло-
кални промени (в т.ч. под влияние на антропогенните фактори) на някои от
геокомпонентите (почвено-растителните съчетания), каквито са например про-
явите на засолявания на почвите в степите и настаняване на халофитна расти-
телност, повлияни от „потиснат“ воден режим на ландшафтите в ограничени
участъци по територията.
В заключение трябва да се посочи, че всеки ландшафт е комплексен резул-
тат на закономерностите на пространствена диференциация на географското
пространство. Влиянието на зоналните и азоналните фактори се осъществява
едновременно във времето и пространството. Открояването на чертите на зонал-
ност или азоналност обикновено зависи от географския мащаб на наблюдение и
йерархичното ниво на изследваната система. Към по-високите йерархични нива
отчетливо се открояват зоналните особености. При едър мащаб (или изследване
на ниските йерархични нива) се засилва ролята на азоналните фактори.
Хетерогенност и хомогенност. Морфология

на ландшафтите
Основно значение за приложението на ландшафтната инфор-
мация в практически дейности по оценка, планиране и управление на земе
ползването имат едромащабните изследвания, ориентирани към ниските нива
в йерархичната структура и към морфологичните единици в състава на ланд-
шафта. Те представляват основен обект на ландшафтно картиране и картогра-
фиране. Това ниво на изследване е най-подходящо за открояване на условията
на структурна хомогенност и хетерогенност и произтичащите от това функцио-
64
нални взаимодействия и зависимости на вътрешноландшафтно и междуланд-

шафтно ниво.
Европейските школи в ландшафтната екология развиват концепцията на
природните ландшафтни единици, наречени geochores (Haase, 1989), и прилагат
методология за техния анализ при съответни пространствени мащаби. Геохори-
те са географски дефинирани цялостни единици, разглеждани като индивиду-
ални за всеки локалитет асоциации или мозайки от основни елементи. Важна
характеристика на геохорите е тяхната хетерогенна структура. Свойствата им
произтичат от пространственото разпределение и характера на взаимодейст-
вието на съставящите ги ландшафтни субединици. Към по-високите нива на
системната йерархичност геохорите придобиват нови свойства отвъд простата
сума от съставящите ги части. В качеството си на елемент от по-големи регио-
нални ландшафтни единици, те може да се разглеждат като „функционални ре-
гиони“ в структурата на обширни природно-технически териториални единици
(Haase, 1989: 31).
Към по-ниските йерархични нива геохорите се разглеждат като съставе-
ни от нанохори, микрохори и най-малките структурни единици – геотопи. На-
нохорите се отличават с опростена композиционна структура, формирана от
субединици, които показват висока степен на хомогенност в пространствените
отношения и взаимовръзки. Те се идентифицират, класифицират и картографи-
рат въз основа на сходството на екологичните условия и актуалните динамич-
ни процеси в техния обхват (верижни връзки с характера на почвени катени;
взаимодействия води–почви; микроклиматични процеси – Haase; Leser; Vink;
Schmidt). Микрогеохорите се характеризират с генетична взаимообусловеност
на съставящите ги елементи (геотопи) под влияние на особеностите на релефа,
геоложкия субстрат, условията на дренаж и пр.
Обобщеният анализ показва, че хомогенните единици се анализират като
топологични (topos от гръцки – място) или обусловени от особеностите на за-
еманото от тях пространство, а техните съчетания – като формиращи разно-
образие от хорологични (choros от гръцки – пространство) и хетерогенни по
съдържание системни цялости.
Концепцията за геохорите отдава важно значение на факторите на съг-
ласувано развитие на вътрешноландшафтно или междуландшафтно ниво под
влияние на генетичната обвързаност на единиците или обстоятелствата на съ-
временното им функциониране. Различават се ландшафтни субединици или
цялостни ландшафтни единици, които генетично (парагенетични системи) и
функционално (парадинамични системи) са обединени в развитието си от ед-
нопосочни латерални потоци от вещества и енергия (например ландшафти в
планински склон). Условията на тяхното формиране и промяна под въздейст-
вието на вътрешни или външни фактори дава основание за разграничаването
на природни и производни на тях субединици, с присъщи за динамичната фаза
5 65
от тяхното развитие структури с участието на реликтни, консервативни и дина-

мични елементи. Изследването им има значение при анализа на динамиката на
ландшафтите (разгледани в Четвърта глава), оценката на системните функции
и възможностите за съгласуваното им планиране и управление. При едрома-
щабните изследвания (в традициите на северноамериканската изследователска
практика) този тип взаимоотношения биват проследявани на ниво екосистеми
в ландшафта (фиг. 3.2).
В ландшафтните школи на Източна Европа най-еднородните, хомогенни
морфологични единици на ландшафта се определят като „елементарен ланд-
шафт“ (или „фация“). Те заемат форма от микрорелефа или елементарна по-
върхност от мезорелефа, където се наблюдава еднороден литоложки състав и
почвоформиращ субстрат, еднакъв режим в нивото на подпочвените води, ед-
нообразие на микроклиматичните условия и баланси (топлина/влага), една поч
вена разновидност и едно растително съобщество. Отличават се с единство на
природните и в частност – екологичните условия. Елементарните ландшафти
могат да имат разкъсан ареал на разпространение. Тяхната пространствена ор-
ганизация зависи от характера на веществено-енергийния обмен между налич-
ните геокомпоненти (вертикални, топологични взаимодействия в ландшафта),
както и между отделните елементарни ландшафти (хоризонтални, хорологични
взаимодействия в ландшафта). Съчетанието на разнообразни елементарни лад-
шафти формира ефекта на хетерогенност на ландшафтната структура, определян
чрез термина ландшафтна мозайка (Сочава, Neef, Forman, Крауклис) (фиг. 3.3).
Пространственото съчетание на елементарни ландшафти с добре изразени
граници и индивидуалност на външните морфологични белези на ландшафта
се нарича микроландшафтна геосистема (урочище). Микроландшафтите обик-
новено се идентифицират в пределите на една мезоформа в релефа с еднороден
произход, литоложки състав и единство на съвременните ландшафтоформира-
щи процеси – например вододелна повърхнина, заливна речна тераса, планин-
ска седловина, ровина и др. (фиг. 3.4)
В ландшафтно-екологичните школи в Северна Америка пространствената
хетерогенност е изследвана от позицията на парадигмата patch-matrix-corridor
(Forman и Godron, 1986; O’Neill et al., 1988; Wiens, 1995; Forman, 1995), където
ландшафтът е разглеждан като мозайка от по-малки и относително хомогенни
единици, а неговата индивидуална структурна композиция – като формирана
от пространствената конфигурация и съотношение на три елемента: основни
единици на мозайката (patches), линейни елементи (corridor) и фон (matrix).
Идентифицирането на тези елементи е силно повлияно от съвременните методи
на анализ, моделиране и визуализация на пространствени данни с помощта на
географски информационни системи (ГИС).
Терминът patch носи значението на основен структурен елемент на ланд-
шафтите и в този смисъл той е съотносим на коментираните по-горе в текста
66
Фиг. 3.2. Пространствени взаимодействия между типове екосистеми: а – простран-

ствени взаимодействия между типове екосистеми в представителен речно-терасен
спектър в динамичните условия на пермафроста на Северна Аляска; б – концептуа-
лен модел на наблюдаваните зависимости и взаимодействия; в – вътрешносистемни и
междусистемни взаимодействия, където са отразени активните фактори на системата
– растителност (А) и почви (В) и веществено-енергийните взаимодействия между тях
(С), веществено-енергийният обмен във вертикална перспектива – с атмосферата (D) и
с изветрителната кора (E). Транспортиращата роля на почвените води е отразена чрез
символа F (Turner et al., 2001)
67
Фиг. 3.3. Типове вътрешнофациална мозаечност:

а – монолитен, б – дисперсен (Крауклис, 1979)
Фиг. 3.4. Микроландшафтни системи: а–г – елементарни ланд-

шафти, І–ІІ – микроландшафти (Петров, 1990)
ландшафтен компонент, ландшафтен елемент, ландшафтна субединица, геотоп,

фация, хабитат (Forman и Godron, 1986), но използването му в ландшафтните
изследвания изразява предимно позициите на екологичната перспектива (ана-
лиз на екосистемите в ландшафта). Рatches представляват относително дискрет-
ни (доминиращи за периода или временни) ареали с относително хомогенни
екологични условия по отношение на изискванията на организмите в ландшаф-
та или на екологичния феномен, обект на даденото изследване (напр. хидролож-
ки процеси) (Wiens, 1989; McGarigal, 2013). При различни йерархични нива на
ландшафтни анализи (съответно географски мащаб и пространствена резолю-
ция на картографските материали) степента на наблюдаваната хетерогенност,
т.е. визуална изразителност (рatchiness), на основните структурни елементи за-
кономерно се променя. Следователно границите на тези елементи носят инфор-
мация, представителна само за съответния мащаб на наблюдение. Въпреки това
изследователите (Wiens, 1989) приемат, че повечето биоцентрични ландшафт-
ни изследвания използват един или повече мащаби, при които индивидуалните
пространствени или времеви рatches може да се интерпретират като функцио-
нално хомогенни.
68
Коридорите (corridor) са линейни структурно-функционални ландшафтни

елементи, които биват идентифицирани и анализирани от различни позиции в
зависимост от тематичната насоченост на изследването. Коридорите са прие-
мани като зони, благоприятстващи преразпределението на вещества, енергия и
информация в ландшафта и като фактори на взаимосвързаност и взаимодейст-
вие между териториално отдалечени елементи. Те могат да изпълняват разно-
образие от функции като резултат на формата, съдържанието или месторазпо-
ложението им в ландшафта, например функции на постоянен или временен
хабитат; на зони, способстващи миграцията и разпространението на органи-
змите, или обратно – бариери, ограничаващи придвижванията им в ландшафта
(McGarigal, 2013). На това основание коридорите биват диференцирани в: 1)
линейни коридори, чиито пространствени параметри не позволяват развитие-
то и проявата на вътрешни отличителни екологични условия в техния обхват;
2) ивичести елементи, чиято ширина и общ пространствен обхват способстват
проявата на самостоятелни екологични процеси и условия; и 3) речни течения,
които изпълняват функциите на свързващ елемент в структурата на ландшафта.
Ландшафтният фон (matrix) се формира от елементите, които са най-ши-
роко представени и най-тясно взаимосвързани в пространството, заемано от
ландшафта. На това основание те имат доминиращо значение за неговото функ-
циониране и динамика (Forman и Godron, 1986). Открояването на фона зависи
от насочеността на изследването и прилагания за тази цел мащаб. При изрази-
телна хетерогенност на ландшафта (независимо дали тя е естествена или антро-
погенно провокирана) идентифицирането на основен елемент на фона може да
е практически трудно.
Обобщеният анализ показва, че както „европейският“, така и „северно-
американският“ подход се фокусират върху пространствената хетерогенност и
разглеждат ландшафта като нейна основна системна единица. Те изследват тази
хетерогенност посредством целенасочено диференциране на ландшафтите до
системи от условно хомогенни елементи. Подобен подход позволява провеж-
дане на пространствени измервания, картиране и картографиране в подходящ
мащаб, в подкрепа на научния анализ за проследяване на структурните, функ-
ционалните и динамичните особености на развитието на системите. Американ-
ската школа съсредоточава вниманието си върху едромащабни изследвания на
причинно-следствените зависимости между структурна конфигурация на ланд-
шафта и неговите функции и тяхното отражение върху екологичните проце-
си. Представителите на европейската школа се придържат към комплексните
изследвания и използват ландшафта в качеството на основна пространствена
единица за целите на съвременното планиране и управление на земеползването
в разнообразни мащаби.
И двата подхода отдават съществено значение на функциите на мащаба във
всички случаи на изследване, оценяване или практическа намеса в ландшафти-
69
те. Придържането към „ландшафтната скала“ (Blaschke, 2006) или „ландшафт

ния контекст“ (McGarigal, 2013) означава откриване на съответствие между
пространствения обект и адекватния мащаб за неговия анализ, който в най-ви-
сока степен го идентифицира като пространствена реалност със специфични
качества и функционална роля в йерархичната система.
Съществено предимство на този анализ е предоставянето на интегрирана
и последователна информация за ландшафтната структура и функции, която е
от значение за планирането и управлението на природно-антропогенните сис-
темни взаимодействия. В този контекст се утвърждава използването на термина
„ландшафтни елементи“ (Niemann, 1982, цитиран от Haase, 1989) като гори,
пасища, ливади, езера, паркове, пътища, застроени зони, кариери и пр., което
допълнително се благоприятства от използването на сателитни изображения
на земното покритие в пространствените анализи. И макар че „ландшафтните
елементи“ са добра база за провеждане на икономически оценки и анализи в
земеползването, не бива да се пренебрегва фактът, че те са „структурни части
на ландшафта“ (Haase, 1989: 36) и това трябва да бъде водещ фактор при вся-
ка планирана форма на антропогенна намеса. Предизвикателство в методоло-
гично отношение е изследването на генезиса на наблюдаваната хетерогенност,
естествена или антропогенно наложена, вариациите Ј в различните мащаби и
на тази научна основа – практическо синхронизиране на структурата на съвре-
менното земеползване с естествено обусловената пространствена структура на
ландшафта.
Класификация на ландшафтите
Изучаването на ландшафтното многообразие посредством

проследяването на вътрешната му диференциация е традиционна тема, широко
дискутирана в научните среди. Тя е свързана с разработването на подходи, прин-
ципи и критерии за систематизиране, които следва да отговарят едновременно
на комплекс от условия: 1) да позволяват недвусмисленото идентифициране на
ландшафтните обекти на различно йерархично ниво; 2) да способстват изслед-
ването на качествата им и изясняването на закономерностите на тяхното функ-
циониране и развитие, и 3) да благоприятстват прилагането на резултатите за
практически цели.
Анализът на ландшафтната йерархична съподчиненост и нейните кон-
кретни пространствени измерения се провежда посредством диференцира-
нето на ландшафтите по система от избрани критерии, наричана типологич-
на класификационна система. Тя има основно значение за регионалните и
приложните изследвания. На това основание процесът на класифициране е
70
традиционно дискусионен методологически въпрос, където основен пред-

мет на обсъждане е подборът на диагностичните признаци за систематизи-
ране и актуалната им научна аргументация. В подкрепа на прилагането на
Европейската конвенция за ландшафтите и по повод на стимулираните от нея
дейности по тяхната идентифиция по темата са направени редица анализи
(Kindler, 2005; Groom, 2005). Те показват, че прилаганите в отделните стра-
ни ландшафтни типологични класификации се различават по отношение на
използвани методически подходи, информационни бази, тематични акценти
и изследователски инструментариум. Това ограничава значението на проведе-
ните ландшафтни изследвания до пределите на отделните държави и не поз-
волява сравнимост на резултатите или използването им в континентален или
регионален трансграничен контекст.
Анализирането на тези факти извежда на преден план обстоятелство, че
държавите тълкуват и оценяват диференцирано системообразуващата роля
на факторите и условията за формиране на ландшафтите (например геолож-
ка основа или климатични особености), причините за което се обясняват как-
то с географските различия на техните територии, така и с научните традиции
на националните им изследователски школи. Допълнителен и важен фактор,
влияещ върху качеството и приложимостта на изследванията, е селективната
интерпретация на природно-антропогененния характер на ландшафта в зависи-
мост от конкретната практическа насоченост на изследователския процес. Това
неизбежно намира отражение върху резултатите по идентификацията и типоло-
гизацията на пространствените единици.
Навлизането в по-задълбочен анализ показва, че проблемите се обуславят
от ограниченията и възможностите в актуалния потенциал на методиката да от-
рази сложния характер на ландшафтните явления и техните континуално-дис-
кретни прояви в пространството и времето, което ни дава основание да спрем
вниманието си върху няколко важни и взаимосвързани въпроса относно пред-
назначението и субективизма на ландшафтните класификации:
1) Систематизацията като комплексен подход в анализа на ландшафтните
явления.
Ландшафтното разнообразие е резултат на интеграционното влияние на
множество процеси. Ландшафтните обекти са породени от различни географ-
ски обстоятелства и се подчиняват в самоорганизацията и развитието си на
различни закони. В обхвата на съвременните антропогенни ландшафти тези
зонално-азонални обстоятелства се усложняват от икономически и социални
фактори и зависимости. Следователно открояването на единен принцип с уни-
версално значение за систематизиране на географската действителност е невъз-
можно (Neef, 1967).
В изследваните ландшафтни обекти могат да бъдат открити както общи,
типови черти с други обекти в пространството, така и изразителни индивидуал-
71
ни черти. Това зависи от „приближението“ (мащаба на изследването, избрана-

та пространствена резолюция), методиката на изследване и изследователските
нагласи. Общите признаци като правило са обусловени от условия на съгла-
суваност в структурата и динамиката и някои сходства в нивото на развитие
(Neef, 1967). Следователно чертите от общ характер са закономерни и въпрос
на изследователски подход е те да бъдат адекватно интерпретирани в процеса
на систематизация. Водещи изследователи в европейските ландшафтни школи
(Neef, Richter, Сочава, Haase) защитават предимствата на регионалното ниво
в ландшафтната систематика като най-коректно отразяващо комплексната гео-
графска действителност.
Прилагат се два основни подхода: дедуктивен и индуктивен. Дедуктивни-
ят се изразява в низходящо, задълбочаващо се към подсистемните нива про-
следяване на вътрешната структура на хетерогенните системи и системните
взаимодействия до установяване на относително хомогенни единици. В този
порядък зоналните закономерности постепенно отстъпват пред нарастващата
изразителност на азоналните фактори.
Разнообразието от ландшафти е огромно, а отразяването на класифик-
ационната им принадлежност – практически невъзможно. Неотклонното
придържане към диференциация създава условия за нежелано усложнява-
не на класификацията или превръщането Ј в самоцелна. На това основание
възниква обективната необходимост от генерализиране и/или типизиране на
техните общи характеристики по отношение на структурата, динамиката и
развитието и систематизирането им в по-големи обобщени единства – индук-
тивен подход.
В този смисъл систематизирането на ландшафтните явления има значени-
ето на процес, който се основава на комплексен подход и взаимно допълване
на научните познания, получени от прилагането на дедукция и индукция за из-
следване на пространството. Резултатите могат да се изразяват в типологична
класификация, в регионализация на ландшафтите или целенасочена класифи-
кация за практически цели, основана на типизирането на ландшафтите по пред-
ставителни за целите на съответното изследване признаци. Представителна
роля в тях имат регионалните нива на системност, отразяващи в най-висока
степен характера на ландшафтната комплексност.
2) Субективизмът на класификациите.
Класифицирането на ландшафтите по логични, недвусмислени и изчерпа-
телни към географските условия критерии на диференциация среща основни
затруднения на прехода хетерогенни към хомогенни единици. Това е особе-
но осезаемо при навлизането на анализа на ниво морфологична структура на
ландшафтите. В европейските класификационни системи най-малките пълни
природни комплекси (геотопи, екотопи) се разглеждат като съставени от макси-
мално еднородни в условията, но частни (непълни) комплекси – морфотопи, пе-
72
дотопи, хидротопи, климатотопи и фитотопи (Haase, 1964). Те заемат конкретни

места в ландшафта (topos), квази-хомогенни от определена гледна точка – най-
често по отношение на функциите на даден ландшафтоформиращ компонент
или процеси, обусловени от него. Американските ландшафтни еколози анали-
зират на това топологично ниво екосистемните процеси.
Следователно трудностите се свързват със запазването на комплексния ха-
рактер на ландшафтите в процеса на класифициране към низходящите нива.
Успоредно с това нарастват и субективните съображения при разграничаването
на пространствените единици. Субективизмът може да бъде породен от мно-
жество фактори, сред които изследователското тълкуване на географските ус-
ловия или качеството на пространствената база данни при избрания мащаб на
изследване.
3) Практическо значение на систематизацията на ландшафтите.
За практическото приложение на ландшафтното познание нееднократно
е изтъквана неоходимостта от открояването на „универсална природна еди-
ница“ (Haase, 1989; Richling, 2004), изведена на фона на общата системати-
зация на ландшафтите и референтна към всички интегрирани изследвания и
анализи върху функциите и трансформациите на ландшафтното простран-
ство – класифициране и типизиране, оценки за устойчивост, планиране, уп-
равление.
Факт е, че подобна универсалност е трудно постижима. Практическият
опит показва, че всяко ниво от ландшафтната класификация може да има ин-
дикативно значение в зависимост от изследователските търсения и практиче-
ските намерения. Така например за целите на оценката на въздействията върху
околната среда най-голямо информационно значение ще има анализът на топо-
логично ниво (напр. изследване на възможни промени във функциите на ланд-
шафтите), което обаче е неприложимо за целите на ландшафтното планиране.
В същото време ландшафтното планиране ще използва конфигурациите, грани-
ците и системните зависимости на по-високите системни нива, но ще основава
решенията си върху информация за качествата на ландшафтите, синтезирана на
субсистемните нива.
В този смисъл важно значение има не толкова търсенето на представителна
или универсална ландшафтна единица за приложни цели, колкото придържа-
нето към работа в ландшафтната скала, независимо от пространствения обхват
на работната територия, мащаба или нивото на детайлност на информацията,
изисквани в приложната дейност. Това е валидно и по отношение на разработ-
ването на производни тематични класификации, каквато е например класифи-
кацията по степен на антропогенизация.
4) Ролята на географския мащаб в ландшафтната систематика.
В така проведените анализи върху дискусионни страни от характера на
ландшафтната систематика има едно обобщаващо обстоятелство и това е гео
73
графският мащаб. При едър мащаб е възможно проследяването на важни сис-

темни взаимодействия, качества или функции, но невинаги на факторите и
закономерностите, които ги обуславят. Допълването на анализа с наблюдение
при по-дребен мащаб позволява разкриване на мястото на ландшафта в общата
система и тенденциите в неговото развитие. Изразителността на ландшафтните
граници е променлива в ландшафтната скала. Ландшафтните явления притежа-
ват различна размерност и следователно за идентифицирането им като цялост-
ни системи с ясни граници е необходим определен мащаб на наблюдение. Чес-
то той е резултат от мащабни трансформации, включително и генерализация.
Така за даден ландшафт може да е подходящ мащаб на изследване, който да се
различава от приложимите към други ландшафти мащаби. Такъв „индивидуа-
лен“ мащаб ще има водещо значение за пълноценното изследване на дадения
ландшафт. Разкриването на „индивидуалните мащаби“ на фона на системната
йерархия е критерий за ефективността и практическата приложимост на ланд-
шафтната систематизация.
Ролята на мащаба е предмет на задълбочени анализи и по отношение кар-
тографирането на резултатите, независимо дали те са продукт на класифика-
ция (типологична или специализирана) или райониране. Таблица 3.1 представя
обобщения поглед на Makhdoum (2008) по този въпрос.
Картографският синтез се отличава с различна точност и съдържател-
ност при промяна на мащаба, което дава основание да се твърди (Neef, 1967;
Blaschke, 2006), че мащабите на географското изследване и на картографското
изображение се подчиняват на различни закони.
Научният опит в разработването на ландшафтни класификации показва,
че изследователите се придържат предимно към следните основни подходи (по
Попов, 2001): 1) Физиономичен подход. Прилаган е традиционно в ландшафт-
ните изследвания. Използва като водещи критерии физиономичните особено-
сти на ландшафтите, най-добре изразени в типа земеползване, растителността,
релефа. Запазва значението си и при разработването на съвременните класифи-
кации, използващи дистанционни изследвания; 2) Генетичен подход. Той се ос-
новава на факторен анализ на произхода на ландшафтите. Оценява в качеството
им на класификационни критерии всички възможни фактори на ландшафтна
диференциация (природни и антропогенни), проявени под непосредственото
влияние на съществуващите зонални и азонални природно-географски законо-
мерности; 3) Структурно-функционален подход. Придава основно значение на
динамиката и развитието на ландшафтите, обусловени от силата и разнообрази-
ето на веществено-енергийните и информационните връзки на вътрешноланд-
шафтно и междуландшафтно ниво. Прилага се за целите на тематични (напр.
геохимични) изследвания.
Научната обосновка на класификационния процес изисква придържането
към определени принципи. Сред тях основно значение имат (Попов, 2001):
74
Таблица��
��
3.1. Йерархичност на картографираните единици в ландшафтно-екологич-
ните изследвания (Makhdoum, 2008)
КАРТОГРАФИРАНА ЕДИНИЦА НИВО МАЩАБ

Екорегион, Екозона
Глобално 1012<
Субзона
Макрорегион
108 – 1012
Мезорегион Регионално
Микрорегион
Макрохора
Мезохора
Хорологично 104 – 108
Микрохора
Нанохора
Екотоп
Patch, matrix, corridor (дискретни пространствени връзки)
Мозаечност на ландшафтната структура (следствия, Топологично 102 – 104
процеси и промени)
Свързаност и фрагментираност (пространствени процеси)
1) Принцип за логичната коректност на ландшафтната класификация –

той касае проследяването на логиката на взаимодействията в ландшафта, които
формират неговата индивидуална системност, и коректното Ј отразяване в кла-
сификационната схема. Прилагат се четири логични правила, аргументирани
от Арманд (1975): 1. Сумата от диференцираните видове да е равна на обема на
класифицираното родово понятие (прецизност); 2. Класификационните катего-
рии да се диагностицират само по един признак (коректност); 3. Обособените
според видовите различия групи да се изключват взаимно, така че нито един
класифициран обект да не може да бъде отнесен едновременно към две групи
(недвусмисленост); 4. Пропускането на логически възможни критерийни кате-
гории и подкатегории е нежелателно (изчерпателност).
2) Принцип за метахронността във възникването и развитието на ланд-
шафтите – той отразява необходимостта от съобразяване на класификацион-
ната система с последователността в развитието на класифицираните ландшаф-
ти, неравномерността на това развитие и усложняването на системната органи-
зация във времето. Така например антропогенният фактор за формирането на
ландшафтите – като последен от гледна точка на палеогеографското развитие на
системите – следва да бъде отразен на най-ниските нива на диференциация (вид
или подвид ландшафт), докато особеностите на релефа и геоложката основа ще
имат значението на диагностични критерии в първите етапи на процеса. Прин-
ципът е тясно свързан с приложението на генетичния и функционалния подход
на класификация.
75
3) Принцип за единната пространствена размерност на класификацион-

ните категории – този принцип отразява положението, според което в зависи-
мост от мащаба на изследването класификационните категории следва да съ-
държат информация с определена степен на детайлност. Например при използ-
ването на скалния фундамент като диагностичен критерий при дребен мащаб на
изследване информацията, носена от него, ще се свежда до магмени, метамор-
фни или седиментни скали. При уедряване на мащаба нивото на генерализация
на информация ще е във вид на кисели, среднокисели, базични и ултрабазични,
високо- и нискокристалинни скали, споени и неспоени седименти и др., а при
още по-ниско ниво на обобщаване скалният фундамент ще бъде конкретизиран
до участие на гранодиорити, кварцсиенити, диорити, габро, руслови алувиални
седименти и пр. За територията на България Попов (2001) предлага следни-
те примерни нива на пространствено обобщение: макроструктури при мащаб
на изследване по-дребен и/или равен на 1:1 000 000, мезоструктури – в М от
1:200 000 до 1:1 000 000, микроструктури – в М по-едър от 1:200 000 и на-
ноструктури (при едромащабни ландшафтни изследвания) – в по-едър М от
1:50 000 до 1:25 000. Придържането към този принцип има голямо значение
за коректността на класификационните системи и приложимостта на техните
резултати особено при едромащабни проучвания.
4) Принцип за геоекологичната информативност на ландшафтната кла-
сификация. Спазването на този принцип означава приобщаване към критерий-
ната база за диференциация на показатели, които носят информация за: 1. Ес-
тествения биоекологичен потенциал на ландшафта и биологичното разнообра-
зие (например отчитайки екологичния тип на коренната растителност – ксеро-
фитна, халофитна, калцифилна, микротермна и пр.) и 2. Вида и интензивността
на антропогенна трансформация на ландшафта (тип земеползване, индекси на
антропогенно натоварване и др.).
5) Принцип за приложимост на ландшафтната класификация за практи-
чески цели. Принципът се отнася до комплекс от изисквания, които да способ-
стват практическата приложимост и работоспособност на проведената класи-
фикация: недвусмисленост, логичност, обективност, резултатност, интегрира-
ност, гъвкавост, актуалност, нагледност и др.
Класификация на европейските ландшафти

Разработването на единна класификационна система, прило-
жима към разнообразните условия на ландшафтното пространство в Европа,
е предмет на дългогодишни усилия в средите на науката за ландшафта, геогра-
фията и пространственото планиране. Новите търсения допълнително са на-
сочени към използването на възможностите на информационните технологии
за усъвършенстване на ландшафтните изследвания в подкрепа на регионални
76
и местни политики и заинтересувани страни на всички нива в оценяването и

управлението на ландшафтите. Сериозен принос в тази насока има проектът
The European Landscape Character Assessment Initiative (ELCAI) (Wascher, 2005),
формирал база за интегриране на силните страни на национални и регионални
практики в предложение за стандартизирана общоевропейска класификацион-
на система и създаване на геореферирана карта на европейските ландшафти –
European Landscape Typology and Map (LANMAP2, в М 1:13 641 181) (Mücher et
al., 2003; 2006; 2010). Тя реализира идеята за уеднаквяване на понятията, при-
лагането на единен подход в идентифицирането и оценяването на ландшафтите
и продуцирането в по-висока степен на сравними, ясни, високо информативни
и практически приложими резултати. Идентифицирани са 350 типа ландшафти
въз основа на пространствени данни за климат, топография, почвообразуващ
субстрат и земно покритие/характер на земеползване.
Основно значение за разработването на LANMAP2 има адаптацията
към общоевропейски условия на концепцията Landscape character, заимства-
на от практиката във Великобритания, където е широко използван политиче-
ски инструмент за регионално развитие, физическо планиране, секторно ре-
сурсно планиране, защита на природата или оценки за устойчивост. Landscape
character се дефинира като ясно обособена територия с разпознаваема и устой-
чива конфигурация от ландшафтни елементи (Swanwick, 2002). Различават се
две основни категории: 1) Landscape character types като отличителни типове
ландшафти във вид на относително хомогенни единици, показващи сходство
по отношение на геоложки условия, топография, характеристики на водосбо-
ра, растителност и форми на антропогенизация (традиции в земеползването и
заселването); и 2) Landscape character areas (хетерогенни единици), които се
определят като уникални по рода си дискретни географски райони от опреде-
лен ландшафтен тип. Всеки район има индивидуален характер и идентичност,
независимо че показва сходство в характеристиките с други (дори простран-
ствено отдалечени) райони.
От гледна точка на методологията специален интерес представляват пред-
ставителните ландшафтни типологизации на Германия (I-5), Белгия (фиг. 3.5),
Словакия (Izakovičová и Bezák, 2011) и някои региони на Европа като графство
Cheshire във Великобритания (I-6).
Анализът на особеностите на българското пространство в така формирана-
та ландшафтна картина на LANMAP2 (Mücher et al., 2006) показва доминиране-
то на следните ландшафтни типове: ландшафти на планински земи с континен-
тален климат и преобладаваща горска растителност (Стара планина, Краище,
Средногорие, Рила, Пирин, Западни Родопи, Западни гранични планини); ланд-
шафти на планински пасища с континентален климат; ландшафти на низини
с континентален климат и присъствие на преовлажнени територии или водни
тела (Дунавска равнина, Горнотракийска низина); ландшафти на ниски земи
77
Фиг. 3.5. Ландшафтна типологизация на Белгия (Van Eetvelde и Antrop, 2009)
с обработваеми пространства и континентален климат (Дунавска равнина, Го-

рнотракийска низина); ландшафти на хълмисти земи с континентален климат и
хетерогенни агрокултурни ареали (Предбалкан); ландшафти на степни низини
с открити пространства със спорадична или отсъстваща растителност (Северо-
източна България); ландшафти на хълмисти земи със средиземноморски климат
и преобладаваща горска растителност (Източни Родопи, Странджа); ландшафти
на ниски земи, предимно седиментационни, със средиземноморски климат и
преобладаващо присъствие на обработваеми пространства (Среднотунджанско
поречие, Горнотракийска низина) (фиг. 3.6).
ELCAI препоръчва бъдещо разширяване на критерийната база за класифи-
циране с показатели за наклони на повърхността, почвени типове, валежи, как-
то и данни за историческото развитие на ландшафтите (особеностите на антро-
погенизацията им), а също и други културни, в т.ч. естетични аспекти (Wascher,
2005).
78
Фиг. 3.6 Карта на европейските ландшафти LANMAP2 (Mücher et al., 2006)
79
Един от първите резултати по практическото приложение на LANMAP2 е

използването Ј за основа за разгръщането на проекта SENSOR*, предназначен
за разработване на инструментариум за оценка на въздействието, който позво-
лява на заинтересуваните лица да анализират потенциалното въздействие от
водената общоевропейска политика в използването на земята (2015–2025) и
формираните тенденции на промени в ландшафтното пространство по отноше-
ние на вероятните им икономически, социални и екологични въздействия върху
ландшафтните функции на регионално ниво.
Перспективното развитие на методологията за ландшафтно класифицира-
не има определящо значение за ефективната реализация на европейската по-
литика за ландшафта, заложена в поредица документи като Паневропейската
стратегия за биологично и ландшафтно разнообразие (Council of Europe et al.,
1995); Европейската конвенция за ландшафта (Council of Europe, 2000); проме-
ните, внесени от Европейската комисия в Общата селскостопанска политика
и политиката за устойчиво развитие на селските райони (AGENDA 2000); ръ-
ководните принципи за Устойчиво пространствено развитие, приети от Евро-
пейската конференция на министрите, отговорни за регионалното планиране
(CEMAT 2005); Директивата за оценка на въздействието (CEC 2002).
Класификация на ландшафтите в България

В България, подобно на опита в другите европейски страни, са
провеждани многобройни самостоятелни ландшафтни изследвания, но отсъст-
вието на общоприета класификационна система затруднява обективната оценка
на техните достойнства. Предложенията за типологизация на ландшафтите в
страната (Петров, 1979, 1997; Велчев и кол. 1989) се основават преди всичко
на адаптирани към българските условия руски класификационни системи. Те
показват различия както по отношение на системата от класификационните ка-
тегории (таксони и субтаксони), така и в подбора на представителни критерии
за диференциация на ландшафтите. Таблица 3.2 предлага сравнителен анализ
на тези опити, като допълнително интегрира предложението на Попов (2001) за
геоекологична класификация на ландшафтите в България.
Регионални ландшафтни изследвания са провеждани за цялата територия
на страната. Поради отсъствието на унифицирана система за класификация те
се базират изцяло на индивидуален изследователски подход към ландшафтните
особености на територията. Тези обстоятелства не позволяват прилагането на
съгласуван или сравнителен анализ на регионалните изследвания и често огра-
ничават практическото им значение до темата на иницииралия ги проект.
* SENSOR = Sustainability Impact Assessment: Tools for Environmental, Social and Eco
nomic Effects of Multifunctional Land Use in European Regions; http://www.sensor-ip.org
80
Таблица 3.2. Сравнителна характеристика на класификационните схеми, използвани

за анализ на ландшафтната структура на България
А. Велчев, Н.
П. Петров, 1997 А. Попов, 2001
Тодоров, А. Асенов,
Петър Петров, 1979 Ландшафтна Предложение за
Н. Беручашвили,
Ландшафтна карта в диференциация геоекологична
1989
М 1:400 000 „География на класификация
Ландшафтна карта в
България“, БАН на ландшафтите
М 1: 500 000
Клас ландшафти
Клас
диагностични Клас
Клас макроморфолитогенни
критерии: морфографски
релеф и геоложка признаци (планински,
макрогеоморфоложки типове релеф
основа равнинни, котловинни
признаци; (Подклас – скален
и междупланинско-
съотношение топлина/ фундамент)
равнинни ландшафти)
влага
Тип ландшафти
характерни зонални
показатели –
Тип
радиационен индекс на Тип Тип
единни
сухотата; биологичен зонални хидро- климат
хидроклиматични
кръговрат на климатични показатели (индекс на
условия; общност
въздушните мигранти; (тип почва, тип овлажнение на
на миграцията на
типоморфен елемент растителност) Торнтуейт)
химичните елементи
на водна миграция;
тип на почви и
растителност
Подтип
Подтип ландшафти Подтип
зонални хидро-
показатели за второстепенни
климатични показатели Подтип
височинна и широчинна зонални и
(подтип почва, подтип води
зоналност; подтип на биоклиматични
растителност)
почва и растителност признаци
Група ландшафти Група (Род)

Род Род (Група)
мезорелеф; характер мезоморфолитогенни
тип релеф (ерозионен; потенциална
на скалния субстрат показатели; съвременни
ерозионно- (коренна)
и съвременни наслаги; наслаги; почвени
денудационен; растителност
почвени разновидности разновидности;
акумулативен); Подрод
и фитоценози; степен растителни асоциации;
подтип почви и (Подгрупа)
на разораност и степен на разораност и
растителни формации почви
обезлесеност обезлесеност
Вид ландшафти Вид
най-голяма степен еднородни условия на
Вид Вид
на еднородност на релеф, петрохимична
особености на характер на
природните условия; основа, почвено-
морфологичния строеж земеползването
еднотипност на растителна покривка,
плановата структура микроклимат
Микроландшафт Ландшафтен участък Подвид
Елементарен Местност степен на
ландшафт Фация антропогенизация
6 81
Ландшафтна регионализация
Регионализацията е вид научна систематика, процес на тери-
ториално обобщение (диференциация и интеграция) на ландшафтните характе-
ристики на територии/акватории, притежаващи относително сходство по даден
(признат на това ниво на регионализацията за съществен) признак и разграни-
чаването им от територии/акватории без отношение към този признак (Арманд,
1975; Реймерс, 1991). Регионализацията се извършва върху реални обекти
(ландшафти), но по селективен признак и цел и следователно то носи приложен
характер и представлява помощен процес в изследването на дадено географско
пространство.
Като ландшафтни региони се определят териториални съчетания/асоциа-
ции от ландшафти, характеризиращи се с вътрешно единство, организираност
и общност на взаимосвързаното им развитие. Водещи фактори на регионализа-
цията са природно-географското местоположение, палеогеографското развитие
и единството на съвременните природни процеси.
Регионализацията се провежда въз основа на комплекс от принципи, под-
ходи и методи. Водещи принципи са: 1) Генетичен принцип. Придържането
към този принцип означава отчитане на условията на възникване и съгласува-
но развитие на ландшафтите на дадена територия, които намират отражение в
тяхната съвременна структура и динамика; 2) Принципът на комплексността
се свързва с отчитането на всички значими природни, зонално или азонално
проявени, и антропогенни ландшафтоформиращи фактори и процеси върху да-
дена част от ландшафтното пространство; 3) Принципът за териториалната
цялостност, чието прилагане изисква разграничаването на цялостни общности
от ландшафтни единици с висока степен на индивидуалност по отношение на
функции, динамика и развитие. Спазването на принципа представлява трудност
при високите таксономични нива на обобщаване на ландшафтните характерис-
тики поради нарастване на степента на континуалност.
От така посочените принципни позиции става ясно, че определящо значе-
ние за процеса на ландшафтна регионализация има геосистемният ландшафт
но-екологичен подход. Той дава възможност за всестранен и изчерпателен ана-
лиз на целия комплекс от фактори и обстоятелства за проява на ландшафтната
системност, в т.ч. на обективната роля на антропогенния фактор за развитието
на съвременните ландшафти и техните регионални общности. Този подход
във висока степен способства практическото приложение на резултатите от
проведената регионализация. В подкрепа на сравнителните анализи в проце-
са важно значение има прилагането на историко-географския (ретроспекти-
вен) подход.
Ландшафтната регионализация се придържа към метода на ландшафтно-
типологична основа, което означава, че регионалната систематика използва за
82
основна информационна база ландшафтната карта. В допълнение се прилагат

методи, заимствани от традициите на природно-географското райониране: ме-
тод на налагане на компонентните регионални картни схеми; метод на съгласу-
вания анализ на основните природни компоненти; метод на водещия фактор;
метод на балансите; метод на количествените характеристики и др. Посочените
методи рядко се използват самостоятелно. Те са съгласуват в зависимост от це-
ленасочеността на изследователския процес, в т.ч. с оглед на практическата му
ориентация.
Европейски географски регионализации
Сред европейските географски регионализации с пряко или
косвено отношение към геосистемната концепция и анализираната тук про-
блематика са: The Pan-European Landscape Types; Environmental Stratification
of Europe; The Digital Map of European Ecological Regions; The Map of
Biogeographical Regions (създадена за NATURA 2000); Physisch-geographische
Gliederung Europas; The Biogeographic Map of Europe, Bioclimatic Map of Europe
и др. Регионализациите се изразяват в групиране на географските обекти в ма-
кроединици (типове или региони) въз основа на техни общи характеристики
или взаимодействия.
Environmental Stratification of Europe (EnS) (Mücher et al. 2003; Jongman et
al. 2006) разграничава в обхвата на континента 6 биогеографски региона, 14
екологични зони и 84 екологични класа. Територията на България е отнесена
към екологичните зони Панонско-Понтийска, Континентална, Северносреди-
земноморска и Южноалпийска. Според The Digital Map of European Ecological
Regions (I-7; ЕЕА, 2012) в България се наблюдават екологични региони под
името „Смесени гори на Балканите“, „Смесени гори на Родопите“ и „Източно-
европейски горски степи“.
Някои от новите регионализации са ориентирани към обособяването на
природно-антропогенни райони с относително хомогенни характеристики, из-
ползвайки за основна информационна база ландшафтните изследвания (био-
физични данни), с интегрирането на допълнителна информация от социално-
икономически и регионално административен характер. Те се основават на
стратификации и типологии, които могат да бъдат използвани с приложна цел,
свързани например с оценка на екологичните ресурси на континента, подбор
на представителни селекции от ландшафти – културни или природни, за тема-
тични изследвания, разработване на ландшафтни модели на природно-антро-
погенни взаимодействия, за целите на екологичния мониторинг и др. Такива
са Spatial Regional Reference Framework (SRRF), Agri-Environmental Zonation
(SEAMzones), Foresight Analysis for Rural Areas of Europe (FARO-EU) Rural
Typology и др.
83
Ландшафтни и ландшафтно-екологични регионализации

на България
Първите опити в тази насока се основават на природно-географ-
ски подялби на България и Балканския полуостров, свързани с имената на българ-
ски (Иширков, Батаклиев, Гълъбов, Иванов) или чужди изследователи (Fischer,
Maull, Burcard, Герасимов). Проблематиката е обсъждана в изследванията на И.
Иванов, П. Петров, М. Георгиев, К. Мишев, М. Данева, А. Велчев и др.
Както беше посочено в текста, първата ландшафтна типологизация, придру-
жена от ландшафтна карта на България в М 1:400 000, е разработена от Петров
(1979). Тя е използвана и за провеждането на първата регионализация на ландшафт
но-типологична основа (Петров, 1980) посредством обособяване на регионалните
единици като общности от доминиращите типове ландшафти на дадена територия.
Разграничени са четири таксономични категории – 4 области, 24 провинции, 16
подпровинции, 127 района. На по-късен етап (в монографията География на Бъл-
гария от 1997 година) Петров предлага регионализация в порядък от 4 области, 24
подобласти и 127 района. Като ландшафтни области са идентифицирани: Северно-
българска зонална област на Дунавската равнина, Старопланинска, Южнобългар-
ска планинско-котловинна и Междупланинска зонална област на южнобългарските
низини и ниски планини. Областите са съставени от класове ландшафти, а по-ни-
ските таксономични единици (подобласти и райони) от съчетанието на преоблада-
ващите типове, подтипове или групи ландшафти. Авторът диференцира българ-
ското пространство в 4 класа (като типологична категория) ландшафти – равнинни,
планински, котловинни и междупланински равнинно-низинни. Той застъпва пози-
цията котловинните ландшафти да бъдат разглеждани като самостоятелни.
През 2003 г. Велчев, Тодоров и Пенин предлагат нова регионална диферен-
циация, като използват разработената от Велчев и кол. (1989) ландшафтна карта
в М 1:500 000. При регионализацията са отчетени палеоландшафтното развитие
и структурните особености на сега съществуващите комплекси. За наименова-
нията на ландшафтите са използвани физиономичните белези на разнорангови
съчетания (субсредиземноморски, колхидски, понтийски, балкански, степни
ландшафти), което обвързва проведената регионализация с общоевропейската.
Взети са предвид както естественият потенциал на ландшафтите (посредством
използването на данни за екологичния тип на коренната растителност), така и
някои антропогенни изменения, изразени чрез закономерностите в природната
миграция на химическите елементи (в частност класа „водна миграция“), което
дава основание според авторите Ј регионализацията да се приема за ландшафт
но-екологична. Обособени са 3 провинции, 5 подпровинции, 14 области, 35 ок-
ръга и 87 района. В Алпийската провинция е разграничена Мизийска подпро-
винция с областите Придунавско-Добруджанска и Южнодунавско-Лудогорска и
Балканска подпровинция, съставена от областите Предбалкан и Стара планина.
84
В Източносредиземноморската провинция са включени Среднобалканска под-

провиция с областите Среднобългарска, Източномакедонска (Осоговско-Ма-
лешевска), Рило-Севернопиринска, Западно- и Среднородопска и Приегейска
подпровинция с Беласишко-Южнопиринска, Горнотракийско-Тунджанска, Из-
точнородопско-Сакарска и Долнотракийска област. В обхвата на Понтийската
провинция е обособена Западнопонтийска подпровинция, в чийто състав вли-
зат Странджанска област и Черноморска област. При диференциацията в рав-
нинни условия водещо е съчетанието на типове и подтипове ландшафти, а за
планинските територии определящи са височинните спектри на ландшафтите.
Използвайки метода на ландшафтно-типологична основа, Контева (2000)
предлага подялба на Балканския полуостров в 6 регионални единици (провин-
ции). Българското пространство е отнесено към Долнодунавска провинция (Ду-
навска равнина с преобладаващи суббореални лесостепни семихумидни ланд-
шафти, разнообразени от степни семиаридни комплекси), Балканска (включва
западните части от Стара планина, Предбалкана и Средногорието с домини-
ране на суббореални хумидни и семихумидни ландшафти), Македоно-Тракий-
ска (формирана от Осоговско-Родопския масив, Същинска и Сърнена Средна
гора, Горна Тракия и Бургаска низина, Сакар и Странджа, където основно са
представени субсредиземноморските ландшафти) и Източносредиземноморска
крайбрежно-островна провинция (частично представена в изолирани части от
югозападната част на страната).
Предложения за физико-географски регионализации на България правят
още Мишев и кол. (1989) и Велев и кол. (2002).
Обобщеният анализ показва, че цитираните автори се придържат към при-
ложението на класическата таксономична система: страна – зона – провинция
– област – окръг – район – подрайон (Велчев и кол., 2011), където категорията
„провинция“ и нейните съответстващи имат водещо значение за регионализа-
ция на българските ландшафти от най-висок ранг.
За целите на териториално-ландшафтното устройство се прилага класифи-
кация (Стойчев, 1985) с категориите ландшафтна система – подсистема – район
– подрайон – ландшафт – ландшафтни клетки и ландшафтни фрагменти.
Ландшафтна карта. Ландшафтна метрика.

Ландшафтни модели
Ландшафтна карта
Ландшафтната карта е основната форма, под която са пред-
ставени резултатите от ландшафтно-екологичните изследвания. Тя е синтезен
научен продукт, отражение на анализа на ландшафтната структура и научна-
85
та систематизация на ландшафтите. Носи комплексен и аналитичен характер.

Нейната информативност е производна на всички основни параметри на науч-
ното изследване, в т.ч. територия, време, цел на изследването, изходни данни,
приложни аспекти.
Конкретното съдържание на картата зависи от подбраната за целите на из-
следването класификационна система (поставена в основата на легендата на
ландшафтната карта), мащаба (допускащ изобразяването на високи йерахични
нива – хорологични единици или ниски йерахични нива – топологични еди-
ници), обема и качеството (степента на детайлност, прецизност, представител-
ност) на изходните данни.
Идентифицирането на ландшафтните единици и изобразяването им на кар-
тата се основава на анализ и синтез на всички фактори, имащи отношение към
формирането на ландшафтните системи и за които съществуват налични данни
– морфологично-морфометрични параметри, а именно: релеф, геоложки суб-
страт, характер на изветрителната кора – почвообразуващи материали, типове
климат, условия на овлажнение и други фактори на хидроморфизъм, почвено
разнообразие, биота. Антропогенното участие най-често се отразява посред-
ством използването на данни за вида на стопанско усвояване на ландшафтите.
До 90-те години на ХХ век процесът на изработването на ландшафтната карта
следва логиката на ландшафтната класификация, като обработва и интерпретира
информационните източници в последователността, отговаряща на значимостта
на ландшафтния компонент като класификационен критерий. Например, ако реле-
фът има водещо значение за систематизацията (клас ландшафти), тези данни ще
бъдат поставени в основата на картографската идентификация на ландшафтните
единици. От тази зависимост произтичат важни методически решения, влияещи
върху информационната стойност на ландшафтната карта (Zonnenveld, 1989): из-
веждане на ландшафтния компонент (атрибут), който на първо място детерминира
характера на ландшафтната единица; открояване на компонента, който е опреде-
лящ за качествата на ландшафта (в случай че картографирането е за определе-
на приложна цел); селекция на компонентите, които в избрания работен мащаб
(особено към по-високите йерархични нива) изразяват най-ясно пространствената
конфигурация на ландшафтите и подпомагат картографското им изобразяване.
След преминаването към ГИС базирани инструменти за интеграция на
дигитални тематични карти, пространствен и статистически анализ за дефи-
ниране на ландшафтните типове (Lioubimtseva и Defourny, 1999) част от тези
методически проблеми отпадат, без това да омаловажава значението на изсле-
дователския аналитичен подход и систематизацията на ландшафтите. ГИС се
използват за инструмент, който извежда хомогенни (по отношение на поставе-
ните критерии) ареали. Впоследствие те биват интерпретирани, генерализира-
ни и регионализирани до оформянето на представителна за целите на изслед-
ването ландшафтна карта (фиг. 3.7). Акцентът в методическите търсения тук е
86
Фиг. 3.7. Методика

за типологизация
на ландшафтите в
ГИС среда, прило-
жена към иденти-
фикация на съвре-
менните ландшаф-
ти на Белгия (Van
Eetvelde и Antrop,
2009)
87
поставен върху качеството на информационната база, избора на пространстве-

на резолюция и разнообразието от възможности за представяне на получените
резултати и тематичната им обработка за приложни цели.
Подборът на информационни източници, качеството на данните и тяхната
представителност за целите на изследването имат определящо значение за ин-
формационните качества на ландшафтната карта. Използването на данни, изцяло
ориентирани към естествените геоекологични условия (потенциална растител-
ност, почвоформиращ субстрат, почви и почвени катени, климат), дава основа за
идентифицирането на природни ландшафтни типове (фиг. 3.8). И макар на на-
стоящия етап това да са хипотетични системи, абстрактни варианти на първооб-
раза на реалните ландшафти, те предоставят важна информация за естествените
природни режими и характера на саморегулационните процеси в ландшафтите.
Фиг. 3.8. Природни ландшафти на Татрите (Oťaheľ et al., 2011): 2132 – Тераси и други наносни
повърхнини, покрити с льос и глини, заети от дъбово-габърови гори върху Luvisols и Cambisols;
2133 – Вътрешнопланински понижения с букови гори върху Cambisols; 2141 – Заливни повърх-
нини с преобладаващо върбово-тополови гори върху Fluvisols; 2142 – Тераси и други наносни по-
върхнини, покрити с полигенетични глини, заети от дъбово-габърови към липово-смърчови гори
върху Luvisols и Cambisols; 2143 – Вътрешнопланински понижения с букови към смърчови гори
върху Cambisols; 2213 – Студени възвишения и плата, заети от дъбови, буково-елови и смърчови
гори върху Cambisols и Rendzinas; 2222 – Умерено студени възвишения и планини с букови към
смърчови гори върху Cambisols и Rendzinas; 2223 – Студени възвишения и планини със смърчови
гори върху Cambisols и Rendzinas; 223 – Много студени високи планини с иглолистни храсти и
алпийски ливади върху Rankers към Lithosols (номерацията в легендата съответства на класифи-
кацията на природните ландшафти на Словения)
88
Включването в картографския синтез на допълнителни данни относно

антропогенните ландшафтообразуващи фактори, изразени обикновено чрез
визуалните особености на ландшафтите – видове земеползване в съответните
пространствени конфигурации, селищна и друга инфраструктура и пр., е база
за пространствено диференциране на съвременните ландшафтни типове (фиг.
3.9). За тази цел обикновено се използват данни за типовете земно покритие
(CORINE Land Cover), които в регионалната скала се доближават до основните
категории земеползване (Oťaheľ и Feranec, 2000). На това основание нараства
значението на дистанционните методи и използването на аерофото- и сателит-
ни изображения, които, съчетани с традиционните теренни наблюдения, пови-
шават прецизността на ландшафтното картографиране.
Първата Паневропейска типология на съвременните ландшафти, разрабо-
тена от Мeeus, се базира на критериите релеф, биоклиматични и растителни
зони, характер на земеползване, регионална специфика на композиционната
структура на ландшафтите, визуално естетични аспекти. На нейна основа Мeeus
(1995) идентифицира 30 типа европейски селски (рурални) ландшафта върху
карта в М 1:25 000 000. Европейската класификация на ландшафтите (Mücher et
al., 2003) е използвана за разработването на Паневропейска ландшафтно типо-
логична карта при М 1:13 641 181 в ГИС среда (LANMAP2, Mücher et al., 2006),
където въз основа на четири информационни слоя (топография, почвоформи-
ращ субстрат, климат, тип земеползване) са откроени 350 ландшафтни типа,
обединени в осем класа ландшафти на най-високо йерархично ниво.
Съвременното ландшафтно картографиране в ГИС има своите актуални
методически предизвикателства. Един от тях е свързан с факта, че за прос-
транствената интерпретация на наличната информация понякога се използва
мрежа от клетки с размер от 1 km2. Това е обичаен подход при интеграция на
данни в екологичния мониторинг, но приложен при едър мащаб на изслед-
ване, той създава реална опасност от изкривяване на резултатите в процеса
на преразпределяне на информация в мрежата. За целите на ландшафтните
изследвания е необходима информационна мрежа, която да е коректна, прос-
транствено съотносима и обективна за анализ на природни явления, процеси
и системи. В качеството на подобна естествена „мрежа“ от клетки-носители
на информация могат да бъдат използвани водосборите (Borissova и Kotsev,
2010; фиг. 3.10). Водосборите са важни функционални единици в ланшафтна-
та скала. Те притежават природно обусловени граници и дават ясна представа
за генетичната и функционалната съподчиненост на ландшафтите. Приемани
са за представителни пространствени единици в сферата на управление на
природните ресурси, което е в подкрепа на процесите на ландшафтно плани-
ране и управление.
Информацията, заложена в ландшафтната карта, може да бъде използвана
за разнообразни научноизследователски и приложни цели и интерпретации и
89
Фиг. 3.9. Ландшафтна карта на община Доспат (Атлас на съвременните ландшафти в Родопи-
те), Гиков и Недков (2008)
Фиг. 3.10. Ландшафтна карта на Странджа (Borissova и Kotsev, 2010). Представителни ландшафтни типове: ландшафти на средиземномор-
ските гористи хълмове – HA_FbLp (ландшафти на широколистни гори от южноевксински тип върху Leptosols, формирани са върху анхи-
метаморфни скали в условията на хумиден климат, заемат участъци в 106 водосбора) и типичните Странджански ландшафти – HA_FbAl
(ландшафти на широколистни гори от южноевксински тип върху Alisols, формирани са под влиянието на хумиден и сух субхумиден климат,
91
участват в структурата на 74 водосбора); ландшафти на субсредиземноморските низини: LV_FbAl и LA_FbAl – отличителните за Странджа
ландшафти на гори от ориенталски бук с вечнозелен пояс върху Alisols (общо в структурата на 38 водосбора)
Фиг. 3.11. Функционална пригодност и чувствителност на ландшафтните единици за подхран-

ване и опазване на подпочвените водни ресурси във водосбора на река Елба в района на Десау,
провинция Саксония-Анхалт, Германия (Petry, 2001)
разработването на производни приложни ландшафтни карти. Те биват: 1) Ин-

вентаризационни ландшафтни карти – представят идентифицираните ланд-
шафтни единици от различен таксономичен ранг; 2) Оценъчни ландшафтни
карти –съдържанието им отразява целенасочена класификация на ландшафти-
те или на отделни техни компоненти или елементи (в ландшафтните граници)
по теми и проучвания от интерес за конкретен стопански отрасъл или друга
антропогенна дейност (напр. оценка на ландшафтно-екологичния потенциал за
целите на рекреацията и туризма, оценка на екологичните качества на среда-
та – фиг. 3.11, оценка на рискови природни процеси, природното наследство и
пр.); 3) Прогнозни ландшафтни карти – съдържат информация за предполага-
емите резултати от антропогенни въздействия върху структурата и развитието
на ландшафтите; 4) Препоръчителни ландшафтни карти – разработват се въз
основа на оценъчните и прогнозните. Съдържат предложения за оптимизация
на природоползването и рационална организация на територията предвид ланд-
шафтния потенциал и стопанските приоритети. Имат основно приложение в
процеса на ландшафтно планиране и управление (фиг. 3.12).
Фиг. 3.13. отразява концептуалния модел в класифицирането и картографи-
рането на ландшафтите в традициите на ландшафтната екология в Германия и
Холандия, където основната насоченост на тези процедури е в извеждането на
препоръки за целите на земеползването.
92
Фиг. 3.12. Препоръки за целите на ландшафтното планиране и управление в провинция Саксония

(Германия), изведени въз основа на анализа и оценката на водещи ландшафтни функции (Bastian,
2000)
Аналитични картометрични изследвания и

пространствени анализи. Информативна
стойност и приложно значение
Ландшафтната карта представлява база за провеждане на раз-
нообразни измервания на хоризонталната ландшафтна структура, които пре-
доставят информация за особеностите на ландшафтната диференциация и
съществуващите пространствено-системни взаимодействия. Ландшафтните
93
Фиг. 3.13. Модел на разработването на приложни ландшафтни

карти (Zonneveld, 1995)
метрични показатели представляват количествено изразяване на пространстве-

ните характеристики на една ландшафтна структурна единица (в качеството
Ј на пространствена хомогенна цялост) или на мозайка от подобни единици
към определен момент във времето (Wagner и Fortin, 2005; Smith et al., 2009),
въз основа на което предоставят разнообразна информация, включваща дела
на всеки тип ландшафт в структурата на изследваната територия, формата на
ландшафтните структурни единици, пространствените им съотношения и от-
стояния, изразителност и конфигурация на границите им и пр. По този начин те
позволяват създаването на пространствени модели, които подпомагат обяснява-
нето на пространствената хетерогенност. На съвременния етап ландшафтните
измервания се прилагат за изработване на базисна концепция за динамичните
94
зависимости между ландшафтна структура и производните Ј функции и про-

цеси на всички йерархични и системно организационни нива в ландшафтната
скала (McGarigal; Riitters and Tinker; McGarigal and Gustafson, Forman, Keitt,
O’Neill, Turner, Wiens, Blaschke, Wu, Smith). Познания от подобен характер имат
съществено значение в сферата на екологичните изследвания, моделиране и
планиране, сред които се открояват: 1) проследяване на промените в ландшаф-
тите под влияние на земеползването, в т.ч. деградация на земите; 2) промени в
структурата на ландшафтите под влияние на урбанизацията и съпътстващата я
инфраструктура; 3) прогнозиране на развитието на процеси като почвена еро-
зия, динамика на водите и условия на седиментация; 4) изследване на взаимо-
връзките между характера на земеползване и устойчивостта на водосборите;
5) прогнозиране на поведението на живите организми, анализ на хабитатите и
моделиране на екологичните процеси в ландшафта; 6) оценка на визуално есте-
тичните качества на ландшафта; 7) планиране на желани промени в ландшафт-
ната структура или търсене на подходи за адаптивно управление на определена
ландшафтна територия.
Ландшафтните метрични показатели изразяват количествено хоризонтал-
ната ландшафтна структура от две основни позиции: композиция и конфигу-
рация (McGarigal и Marks, 1995). Композицията се отнася до типологичните
характеристики на ландшафтите, зависи от приложената в изследването класи-
фикация и не изисква информация относно пространствени параметри на ланд-
шафтите. Тя дава представа за ландшафтното разнообразие, нееднородност,
организираност и пр. Използват се данни за брой и дял на класове и типове
ландшафти и други показатели като индекси на Shannon и Simpson. Конфигу-
рацията се отнася до структурните и ясно изразими пространствено характе-
ристики на ландшафтите от различни йерархични нива, свързани с формата
и размерите на ландшафтните единици, пространственото им разпределение
(мозаечност), съгласуваност и взаимодействие (свързаност, фрагментарност,
изолация), характера на границите им от гледна точка на тяхната изразителност
или характерни ландшафтни съседства и др.
Съществуват много инструменти, целенасочено създадени за осъществява-
не на ландшафтните измервания. Основно значение сред тях има FRAGSTATS
(McGarigal и Marks, 1995; McGarigal, 2013). Модули, интегрирани в ГИС, са
vLATE и PA4 в ArcGIS (на ESRI), Pattern and Texture – модули в IDRISI, как-
то и пакетите r.le и r.li за GRASS. Предмет на перспективни специализирани
търсения е разработването на софтуер с намаляващи ограничения за въвежда-
не на данни, интегриране на нови метрични показатели и разширяване на въз-
можностите за представяне на получените резултати (по подобие на API – An
Application Programming Interface, Zaragozí et al., 2011).
Следва да се подчертае, че приложението на методите от ландшафтната
метрика и разработването за тази цел на специализирани ГИС приложения е
95
общоприет стандарт в съвременните ландшафтно-екологични изследвания.

Приложното значение на пространствените анализи, базирани на ландшафтни
измервания, непрекъснато нараства. Това се наблюдава ясно в ландшафтните
изследвания в Северна Америка, Австралия и някои страни от Западна Европа,
приоритетно ориентирани към изследване на взаимодействията pattern–process
(ландшафтна структура – производни процеси) с акцент върху екологични-
те процеси и възможните промени в тях под влияние на човешката дейност.
Табл. 3.3 показва примери на широко използвани метрични показатели и при-
ложението им при възникване на конкретни изследователски въпроси. Специ-
ално внимание се отделя на тълкуванието на получените параметри в качест-
вото им на функционални индикатори за системата. Така например показателят
за свързаност на ландшафтните елементи (connectivity) се приема за високо
информативен относно системните функции и се използва при моделирането
на екологичните процеси. Многобройни са привържениците на постановката,
че свързаността на хабитатите (habitat connectivity) е важна за запазването на
растителните съобщества и животинските популации във фрагментирани ланд-
шафти (Forman; Schreiber; Noss; Schumaker; Bennett и Brooker). Тази концепция
заема централно място при формулирането на съвременните консервационни
стратегии, каквато е концепцията за екологичните мрежи (EECONET, NATURA
2000), и има непосредствено отношение към разработването на инструментари-
ума на ландшафтното планиране в земеползването. Показателите, характеризи-
ращи границите на ландшафтните единици (edge effect, edge contrast weights),
позволяват да се тълкуват взаимодействията на вътрешноландшафтно и меж-
дуландшафтно ниво. Доказано е значението на характеристиките на граници-
те по отношение на разпространението и динамиката на биологичните видове.
Ландшафтни показатели (като dominance, fractal dimension, contagion) в САЩ
са предложени за индикатори за интегрираност на водосборите, устойчивост на
ландшафта, биотична цялостност и многообразие (EPA and EPA).
Задълбочаването на ландшафтните измервания създава предпоставки за
въвеждането в практиката на показателите индекси на изменения в ландшафта.
Индексите се извеждат след обработка на данните от ландшафтните метрични
показатели, получени в различни периоди от време. Те предоставят информа-
ция за разработката на модели на ландшафтна промяна, посредством които се
изследват трансформациите, настъпили на вътрешноландшафтно и междуланд-
шафтно ниво, и се извеждат тенденции в развитието на системите.
Ландшафтните метрични показатели са многобройни. Често основна труд-
ност при прилагането им е правилният подбор на показатели, съгласувани с
подходящите за територията на изследване, целите на конкретното изследва-
не и наличния емпиричен материал, пространствена и тематична резолюция
и мащаб. Това е и основното предизвикателство при използването на подобен
инструментариум в ландшафтното планиране (коментирано в Пета глава).
96
Таблица 3.3. Метрични ландшафтни показатели и приложението им (McGarigal и

Marks, 1995; Blaschke, 2006)
КРИТЕРИИ ЗА
ОЦЕНКА НА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРИЛОЖИМИ
ЛАНДШАФТНАТА ВЪПРОСИ МЕТРИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ
СТРУКТУРА
Class area (CA)
Чувствителност на
Характеристика на Mean patch size (MPS),
биологичните видовете по
ландшафта Patch size standard deviation
отношение характеристиките
(PSSD)
на територията
Number of patches (NP)
Total core area (TCA)
Размер и брой на основните Total class core area (TCCA)
Анализ на
и ефективни зони за
основната зона в
поддържане на биологичните Number of core areas (NCA)
ландшафта (интериор)
видове, зависими към
и неговата граница Core area index (CAI, landscape
местните условия и уязвими
(екотон) and classes)
към промени
Cority
Гъстота на линейните Total Edge (TE)
Структурно
елементи/ структурно
разнообразие/ Edge density (ED)
разнообразие vs.
фрагментация
фрагментация Mean patch edge (MPE)
Компактност Mean shape index (MSI)
Описание на формата Съотношение основна зона Mean perimeter-area ratio
на ландшафтната (интериор) – граница (MPAR)
единица
Mean fractal dimension
Сложност на формата
(MFRACT)
Разстояние
NNDIST, NNID
(usually Euclidean )
Поддържане на PX92
Свързаност/изолация метапопулацията/
функционална обвързаност, PX94
интегрираност/свързаност vs. PXFRAG
изолираност
Proportion
Relative richness
Пропорции, разпространение
Ландшафтно
и доминиране на типове Shannon’s diversity
хабитати
Shannons’s evenness
Dominance
DIVISION
Фрагментация/
Подялба дисекция/ SPLIT
изолация
MESH
7 97
В България картографските математико-статистически анализи са тради-

ционно приложими при изследването на ландшафтното пространство, предимно в
регионални мащаби, и имат определящо значение за провеждането на ландшафт
ната регионализация. Те следват утвърдена методика на информационния анализ
в ландшафтните изследвания на Източна Европа (Саушкин, Гуревич, Геренчук,
Ивашутина, Николаев, Симонов, Пузаченко), насочена към проследяване на ланд-
шафтната диференцираност или еднородност и други характерни пространствени
особености на ландшафтите, произтичащи от географската им позиция (изразена в
показатели за географско съседство, контрастност, съгласуваност, свързаност).
Един от най-често използваните показатели е коефициентът на ландшафт
на раздробеност, който формира представа относно пространствената измен-
чивост на ландшафтната хетерогенност по територията и факторите, които я
обуславят. Той съответства на средния размер на площта на ландшафта спрямо
общата площ на ландшафтния регион. На българска територия този коефициент
показва най-високи стойности за структурата на планинските ландшафти в усло-
вията на добро разчленение на релефа, разнообразие на геолого-геоморфолож-
ките и микроклиматичните условия, изразителност на височинната зоналност.
Най-ниски стойности са характерни за котловинните дъна, подложени на активна
антропогенизация и хомогенизация на хоризонталната ландшафтна структура.
Важна характеристика на ландшафтната структура е показателят за ланд-
шафтна нееднородност, който изразява степента на сложност на спектъра от
различни видове и групи ландшафти, участващи в структурата на ландшафтния
регион, както и съотношението на техните площи. В български условия с ниска
нееднородност се отличават котловинните дъна и равнинните участъци. Сред-
ни стойности се установяват в нископланинските и среднопланинските ланд-
шафтни микрорайони. Завишаване на стойностите на показателя се наблюдават
при добре изразена промяна в хоризонталното и вертикалното разчленение на
релефа и при усложняване на геолого-геоморфоложката обстановка (подножни
ивици, високопланински микрорайони).
Отношението на действителната ландшафтна нееднородност спрямо мак-
симално възможната е показател за ландшафтна организираност. Тя изразява
целостността на ландшафтната структура. Формулира се след сравнителен ана-
лиз на коефициентите на ландшафтна раздробеност и нееднородност. Сближа-
ването на стойностите дава основание да се говори за ниска организираност, а
раздалечаването им – за по-добра огранизираност на ландшафтната структура.
Ландшафтните съседства нямат случаен характер, те са резултат от про-
дължителна еволюция и като правило отразяват генетичните и динамичните
връзки между системите на наблюдаваната територия.
Ландшафтната контрастност, изразена чрез проследяването на грани-
ците, показва тясна връзка с особеностите на теотектонско развитие на терито-
рията, разчлененост на релефа и степен на дренираност на територията.
98
Оценката на хоризонталната ландшафтна структура в контекста на регио

налната диференциация на ландшафтите в България (Велчев и кол., 2003)
показва, че районите с по-голяма разчлененост на релефа, сложна литолож-
ка основа, средиземноморско влияние или проява на височинна зоналност
се отличават с по-висока степен на ландшафтна раздробеност. Най-високи
стойности на ландшафтна нееднородност се забелязват при усложнена гео
лого-геоморфоложка обстановка, например в южните сектори на Дунавската
равнина на прехода към Предбалкана. Средни стойности на този показател
се наблюдават в ниско- и среднопланинските райони, а най-ниски – в сектора
с еднородна литоложка основа, слаби различия в релефа и растителността
(при ясна изява на зоналните фактори в Източна Дунавска равнина, части от
Средногорието, Берковската зона). Една от най-изразителните стойности на
ландшафтна организираност е отчетена в северните и средните части на Ду-
навската равнина. Ландшафтното разнообразие е най-високо в средно- и ви-
сокопланинските райони.
На тази основа Велчев и кол. (2003, 2011) застъпват тезата, че водеща роля
за вътрешнорегионалната диференциация на планинските и котловинните ра-
йони в България има геолого-геоморфоложкият фактор, което се потвърждава
и от изследванията на останалите български специалисти по ландшафтна те-
матика. С второстепенно значение са зоналните фактори и закономерности.
В същото време те усилват влиянието си в пределите на Дунавската равнина,
Горнотракийската низина и Югоизточна България. При ландшафтите на ал-
пийски и субалпийски ливади морфологичната структура на ландшафтите е
опростена (коефициентът на сложност има ниски стойности). Това се дължи
на еднообразните мезоформи на релефа и сравнително еднородните еколо-
гични условия. Сложността нараства при ландшафтите на високопланинските
иглолистни и среднопланинските широколистни гори поради нарастване на
разчленеността на релефа и значението, което има експозицията на склонове-
те за формиране на локалните условия на овлажнение. Още по-високи стой-
ности на сложност са отчетени при нископланинските широколистни гори и
вторични ливади, което се обяснява с разнообразието в експозицията и честа-
та смяна на ландшафтни модификации. Значими различия се наблюдават при
ландшафтите на котловинните дъна. Под влияние на антропогенната дейност
тук са отчетени най-високите стойности на сложност (въз основа на вида зе-
меползване) и в същото време значително опростяване (хомогенизиране) на
структурата на обработваемите земи. Тази ситуация е видима в структурата на
ландшафтите в Краището.
Ландшафтни индикатори
В условията на геоекологични промени вниманието към резул-
татите от ландшафтно-екологичните изследвания нараства, а с това и предиз-
99
викателствата пред научната прагматичност. Сериозен научен интерес пред-

ставлява разработването на ландшафтни индикатори, които подпомагат оцен-
ката, планирането и управлението на ландшафтите и техните ресурси. Общата
насоченост на процеса се определя от съвременното разбиране за екологична
стабилност и екосистемни (ландшафтни услуги), ориентирани към интегрира-
но, устойчиво, екологично отговорно развитие, базирано на естествения ланд-
шафтен потенциал и съобразено със съществуващите лимити на биофизичната
среда. На това основание актуално значение имат показателите за: ландшафтен
потенциал за земеползване, чувствителност на антропогенни промени, критич-
ни антропогенни натоварвания, природни рискове, деградация и загуба на ре-
сурси, ефективност на планирането и управлението, устойчивост на развитие-
то, мониторинг и пр.
Предвид системния характер на ландшафтите качествата на индикатори
могат да имат както цели ландшафти от различна йерархичност, така и отдел-
ни техни структурни и функционални компоненти или елементи. Това изцяло
зависи от тематичния фокус на търсения критерий, пространствения обхват
(локален, регионален, национален) и нивото на детайлност на необходимата
информация. Така например като индикатори могат се интерпретират почвите
за едафичните условия, активността на биогеохимичния кръговрат и актуално-
то състояние на ландшафта; растителността, по която се съди за хидроклима-
тичните особености на територията, геохимичните условия или характера на
антропогенната трансформация; геоморфоложките явления в ландшафта (еро-
зионни, срутищно-свлачищни и др.) за историята и тенденциите в развитието
на територията. Подобно индикационно значение при широк обхват на наблю-
дението могат да имат промените на границите в ландшафтите в лесостепната
зона или увеличаването на площта на семиаридни и аридни ландшафти в зоната
на смесените широколистни гори, които ясно насочват вниманието към проме-
ни в климатичните условия.
В процеса на техническо усъвършенстване на ландшафтните измервания и
техния информационен анализ се отбелязва задълбочаване на изследванията по
създаването на комплексни, количествено измерими индикатори, съчетаващи
оценката на разнообразни ландшафтни перспективи (природни и антропоген-
ни). Такъв индикатор е ландшафтната фрагментация. Тя изразява най-харак-
терните структурни, функционални и визуални черти на съвременните ланд-
шафти, резултат от антропогенната им трансформация и е с висок потенциал за
анализ в контекста на темата динамика на ландшафтите, което има отношение
към всички аспекти на тяхното оценяване и управление – от непосредствено
влияние върху устойчивостта на хабитатите и живите организми до комплексно
влияние върху икономическата активност и социалните взаимодействия. Ланд-
шафтната екология дефинира фрагментацията като пространствено нарушава-
не в целостта на хабитати, екосистеми или участъци в ландшафта с характерен
100
тип земеползване на по-малки дискретни ареали, която протича под влияние на

човешка дейност (урбанизация, транспортна инфраструктура, обезлесяване и
пр.) (Forman, Fahrig, Jongman, Saunders). Негативният ефект на фрагментаци-
ята върху функционирането на ландшафтите е най-висок в началната фаза на
процеса.
Фрагментацията е особено актуална за условията на европейския конти-
нент и на това основание е предмет на интерес не само в научните среди, но все
по-често и в социално-културната сфера. Тук показателят е подкрепен и инте
гриран в рамките на системи за мониторинг от Европейската агенция за околна
среда (ЕЕА) върху биологичното разнообразие.
Приема се, че потенциално висока приложимост за идентификацията
на рисковите зони в европейските ландшафти имат индикаторите landscape
diversity; landscape coherence; landscape openness and closedness (EnRisk,
Delbaere, 2003). Изцяло съобразени с функционалните особености на европей-
ските ландшафти, преобладаващо подложени на земеделие, са индикаторите,
landscape state indicator, отразяващ промените в структурата на агрокултурните
ландшафти във времето, и landscape diversity, но в този случай измерващ въз-
действията, които оказват промените в земеделската практика върху ландшафта
на фона на другите видове земеползване в неговия обхват (ЕЕА, IRENA).
Широко интерпретиран показател е степента на отклонение на ланд-
шафтите от техния естествен първообраз под влияние на антропогенизация-
та (Machado, Billeter, Renetzeder). Сред многобройните варианти се откроява
комплексният индикатор distance to nature, обединяващ показателите degree of
naturalness и distance to natural habitat (табл. 3.4; Rüdisser et al., 2012), който,
за разлика от обичайния фокус върху характера на земеползване и типа земно
покритие, насочва наблюдението върху неговите резултати – задълбоченост на
антропогенното въздействие върху биологичното разнообразие в съвременните
ландшафти. Индикаторът е тестван и оценен като високо резултативен за тери-
торията на Австрия с потенциал за приложение в националното и регионалното
планиране (фиг. 3.14).
Прегледът на прилаганите ландшафтни индикатори в европейските страни
(Haines-Young и Potschin, 2005) показва, че макар административните единици
традиционно да са предпочитан обект на целите на наблюдения, обслужващи
разработването на политики за развитие, съществува тенденция за използва-
не на ландшафтните типове като единица за представителни пространствени
анализи. Пример в тази насока са Холандия, където за индикатори се използ-
ват показателите за ландшафтна хетерогенност и свързаност, промените в типа
ландшафт, генезиса на ландшафта; Чехия – антропогенна трансформация на
ландшафтите и техните естетически качества; Австрия – пространствен об-
хват и качество на ландшафтите (в Тирол), качество на хабитатите, изразено
в гъстотата на екологичната инфраструктура в антропогенни ландшафти; Ве-
101
Таблица 3.4. Скала на „естественост“ на екосистемите и хабитатите в ландшафтите

(Rüdisser et al., 2012)
ПРИМЕРИ ЗА ТИПОВЕ
СТЕПЕН НА
ОПИСАНИЕ ЗЕМЕПОЛЗВАНЕ В
ЕСТЕСТВЕНОСТ
АВСТРИЯ
Голи скали или територии с
Естествени системи с минимално или
рядка растителност, ледници
Естествени отсъстващо антропогенно влияние
и вечен сняг, блата и торфища,
(напр. глобално замърсяване)
естествени гори
Структурата и видът на екосистемата са

Естествени пасища (над
в близко съответствие до естествените,
Близо до горската линия), мочурища,
но някои характеристики (видовият
естествените водни тела, устойчиво
състав на растителността) са повлияни
управлявани гори
от антропогенни влияния
Естествено срещащата се екосистема в

тези условия вече не съществува. Тя е Алпийски пасища, вторични
Полуестествени
трансформирана в нов тип екосистема, гори, пасища, земя под угар
обусловена от антропогенната дейност
Освен промяната в типа екосистема
Лозя, интензивно използвани
едафичните условия са регулярно
Изменени пасища, плантации за
нарушавани (отводняване, интензивно
биогорива
наторяване)
Интензивно и регулярно въздействие,
водещо до деструкция на естествените
Обработваеми земи, зелени
едафични условия. Естествено
Културни зони в урбанизирани райони,
наблюдаваните в тези условия
зелени площи за спорт и отдих
флористични елементи са редуцирани
до минимум (<25% покритие)
Интензивни и необратими промени
на терена и ландшафтната структура;
Изкуствени Селски населени райони,
до 30% от почвата са плътно покрити
(с природни открити рудници, сметища,
(„запечатани“);
елементи) летища
природните елементи са само под
формата на вторични биотопи
Изкуствени системи или структури, Урбанизирани зони,
Изкуствени почвената повърхност е покрита над индустриални обекти,
30% транспортна инфраструктура
ликобритания – физико-географски особености, земно покритие (обусловено

от вида земеползване в ландшафта), антропогенна (културна) структура; Нор-
вегия – мрежа от индикатори за наблюдение на промените в агрокултурните
ландшафти. Практиката е показала, че основна трудност при разработването на
индикаторите е интегрирането на критерии, изразяващи възприятията на хората
за ландшафта, неговите структура и качества, предвид обективните културни
различия.
102
m
m
Фиг. 3.14. Степен на естественост на ландшафтните елементи на територията на Австрия – резул-

тати от приложението на индикатора distance to nature (Rüdisser et al., 2012)
В България подобен опит отсъства, но новите тенденции показват влияние-

то на европейската практика в ориентацията към високо информативни и изме-
рими при различни мащаби (от локални към национални) аспекти на географ-
ското пространство. В края на 2009 година Министерството на регионалното
развитие и благоустройството одобрява седем ключови индикатора (Доклади
МРРБ, 2009), които да служат за изготвяне на комплексна оценка по отноше-
ние въздействието на регионалните планове за развитие върху околната среда
и нейните компоненти: относителен дял на антропогенно натоварените терито-
рии – инфраструктура, селища, промишлени обекти; съотношение между гор-
ските, земеделските и урбанизираните територии; емисии на парникови газове
103
(приравнени към CO2 еквивалент) на жител от населението; разходи за дълго-

трайни материални активи с екологично предназначение; разходи за дълготрай-
ни материални активи с екологично предназначение на човек от населението;
дял от територията на териториалната единица с висок риск от ерозия; степен
на постигане на националните цели за използване на възобновяеми енергийни
източници и енергийна ефективност. Посочените индикатори са съгласувани с
документите за стратегическо планиране на регионалното и местното развитие
и позволяват на тяхна база да бъдат изготвяни препоръки по отношение поли-
тиката за развитие на съответното териториално ниво.
Тази индикационна система би могла да бъде подпомогната от допълни-
телни индикатори, прилагани в обхвата на дадения регион в отражение на осо-
беностите на неговата ландшафтна среда. Ландшафтните характеристики биха
имали важно значение за разработването на комплексни показатели за: интегри-
рано управление на важни водосбори и крайбрежни зони; ефективно управле-
ние на планинските геосистеми и граничните пространства, както и устойчиво
използване на ресурсите (почвени, водни). От особена важност е въвеждането
на индикатор за степен на интегриране на защитените територии и защитените
зони в плановете за развитие на регионите. Уместно и ориентирано към бъ-
дещето решение би било и прилагането на оценка за мултифункционалност в
усвояването на ландшафтните ресурси.
Приложение на ГИС в изследването на ландшафтното

пространство. Ландшафтни модели
От края на 80-те години ландшафтно-екологичните изследо-
вателски програми и техните приложни направления се развиват с подчертан
акцент върху пространствените взаимовръзки в ландшафтната сфера. Този
процес е способствал за увеличаване на прецизността в изследванията на
ландшафтите, подпомогнати от мощна пространствена статистика (Liebhold
и Gurevitch, 2002), техниките за по-обективно идентифициране на границите
на ландшафтните елементи (Fortin et al., 2000), дистанционните наблюдения и
географските информационни системи (Burrough и McDonnell, 1998; Longley
et al., 2001).
Базата данни в ГИС осигурява информационната основа за репрезентация
на главните и съществените характеристики на обектите и явленията в гео-
графското пространство и връзките във и между тях, както и за анализа им в
компютърна среда. Моделирането и интерпретацията на моделите обединяват
основни изследователски процедури като: идентифициране на обектите, тяхно-
то систематизиране и класифициране по зададени критерии; анализ на иденти-
фицираните обекти за установяването на техни важни свойства; създаване на
формализирано описание на тези свойства посредством генерализация и аб-
104
стракция; изследване и верификация на моделите; интерпретация на получени-

те резултати от използването им (Попов, 2012).
Следователно приложното значение на ГИС се обуславя от възможностите
им за синтезиране на информация за пространствените явления посредством
интегриране на геореферирани данни от разнородна в тематично отношение
информация (земно покритие и земеползване, природни, икономически и со-
циални характеристики), тяхната интерпретация, визуализация и създаване-
то на производна информация в разнообразие от приложни перспективи. Те
предлагат мощен инструментариум за пространствен анализ на ландшафтите,
за мониторинг на ландшафтните промени и за оценка на ландшафтните функ-
ции. Стимулират интердисциплинарното сътрудничество за задълбочаване на
теоретичните и приложните ландшафтни изследвания в отговор на актуалните
предизвикателства в планирането и управлението на територията.
Тук следва да се подчертае, че моделите в ГИС предоставят възможност
за извеждане на нова информация за същността и свойствата на изследваните
обекти, която не може да бъде получена само с непосредствени наблюдения и
измервания (Попов, 2012). На това основание от особена важност е формулира-
нето на концепция за представяне (моделиране) на ландшафтното пространство
(Blaschke, 2006), която да има способността да интегрира разнообразието от
пространствени мащаби, така че всеки пространствен феномен (ландшафт) да
бъде изследван на неговото йерархично ниво и в съответстващия му мащаб за
оптималното му оценяване и планиране.
Важно значение за практическото приложение на резултатите от ландшафт
ните анализи има разработването на симулационни модели, които изразяват
възможните пространствени вариации в структурата на ландшафтните систе-
ми. Сериозен процент от първите разработки е мотивиран от изследванията на
системните взаимообусловености във връзката ландшафтна структура – про-
изводните Ј системни функции и по-конкретно върху поведението на живите
организми в ландшафта под влияние на неговите променливи пространствени
измерения (Patch-based population theory, Turner et al., 2001). Днес популярен
предмет на разработка са пространствено дефинирани индивидуални модели
(Topping и Jepsen, 2002), неограничени по отношение на увеличаване на пър-
вичната база данни (нововъвеждани екологични параметри) и с нови концепту-
ални разработки в изразяването на разпространението и динамиката на биоло-
гичните видове в ландшафта.
Сериозни усилия в моделирането са насочени към разработване на про-
гнозни сценарии в природоползването, оценката на алтернативите на управле-
ние на ландшафтните ресурси (Hermann и Osinski, 1999, Kangas et al., 2000) и
подпомагане на ландшафтното планиране посредством търсенето на оптимал-
ни пространствени решения (Seppelt и Voinov, 2002). Факт са първите опити за
разработване на теоретична база и свързаните с нея пространствени техники за
105
идентифициране на региони за управление на ресурсите с интегриране на въз-

гледите на местната общественост, с помощта на ГИС (Brunckhorst et al., 2006).
Основна трудност в процесите на моделиране продължават да бъдат преходите
от един към друг работен мащаб и съгласуването на тяхната информация в про-
следяването на важни системни функции (Blaschke, 2006).
ЛАНДШАФТНИ ГРАНИЦИ
Обясняването на пространството, заемано от ландшафтите, ви-

наги е било сред предизвикателствата в географските, в частност в ландшафт
но-екологичните, изследвания, а границите на системите – интерпретирани
като закономерен израз на вътрешносистемните и междусистемните взаимоот-
ношения в ландшафтното пространство.
Пространствено-времевата изразителност и променливост на ландшафт-
ните граници се обяснява със свойствата континуалност и дискретност на гео-
графската обвивка. На това основание границите се приемат за условни. Най-
често те представляват преходни ивици с различни размери, в пределите на
които се променя балансът на системообразуващите фактори, интензивността
на кръговратите, обменът и продуцирането на енергия. Границите са систем-
но-функционална, а не толкова морфологична характеристика на ландшафтите
(Реймерс, 1991). Те показват висока чувствителност към променливи условия и
склонност към трансформация, във връзка с което са приемани за най-инфор-
мативния елемент на географското пространство. Биват линейни и дисперсни,
отчетливи и „потиснати“, стабилни и подвижни. При определени обстоятелства
могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти с отличителни черти на пре-
ходност (уникални ландшафти).
Идентифицирането и анализът на граничните пространства зависят от
тематичната насоченост на изследването и приетия работен мащаб. Сред ос-
новните причини за отчетливост на границите в естествени условия обикно-
вено са геолого-геоморфоложките фактори – нееднородност на литоложката
основа или изразителност на формите в релефа. Те имат основно значение при
работа в средно- и едромащабни проучвания, където ясно корелират с почви-
те, растителността и съответно – типа на земеползване. Определящи са и при
оконтуряването на азоналните ландшафтни явления. Ефектът на преходност се
засилва при проява на зоналните фактори, което затруднява дефинирането на
границите. Границите при тези обстоятелства (с нарастващо значение за дреб-
номащабните изследвания) често се определят от особеностите на климата или
растителността.
106
Мозаечност и фрагментация
Границите в ландшафта могат да бъдат тълкувани по различен
начин в зависимост от изследователския фокус (Forman, 1995). Така например
от гледна точка на биологичното разнообразие граничните ивици са ареали на
свръхразнообразие и гъстота на видове, а по формата и дължината на границите
се съди за подвижността на живите организми в ландшафта. В същото време
гъстотата на границите е критична величина за оцеляване на хабитатите. При
изследването на биоклиматичните ресурси на ландшафтите се установява ба-
риерният ефект на границите и наличието на специфични микроклиматични
режими в техния обхват. В стопанската практика преодоляването на границите
и хомогенизацията на територията съпътства превръщането на естествените
ландшафти в земеделски земи, а в селищна среда изобилстват изкуствено съз-
дадени граници с линеен характер. От гледна точка на визуалните качества на
ландшафта наличието на контрастни среди и разнообразие от граници е оценя-
вано високо.
Обясняването на границите е основна част от анализа на хоризонтална-
та ландшафтна структура (ландшафтна мозайка) във фиксирани периоди от
време относно развитието на ландшафтите или като индикации за отклонения
във вертикалната им структура, отразяваща промените в техните функции и
динамика (хомогенизация или фрагментация). Терминът ландшафтна мозаеч-
ност може да има различно информационно значение. В естествени условия тя
може да съответства на ландшафтната хетерогенност и разнообразие, което да
е признак за сложни ландшафтоформиращи условия (силно разчленен релеф,
преходен климат, пъстра литоложка основа) или за ландшафти в начален етап в
развитие (високопланински ландшафти). В антропогенни условия ланшафтна-
та мозаечност обикновено изразява формите на контролирано земеползване с
търсен стопански ефект или производни на антропогенизацията нарушения на
естествената ландшафтна структура и деградация на ландшафтите.
Фрагментацията е процес, производен на ландшафтните промени, кой-
то засяга както структурата, така и функциите на ландшафта. Тя се изразява в
разпокъсване на ландшафтните елементи от ландшафта в по-малки по обхват
единици (фиг. 3.15). Най-многобройни ландшафтно-екологични изследвания са
проведени с акцент влиянието от фрагментацията върху биологичните видове.
Сред най-изразителните негативни ефекти е загубата на хабитати в ландшаф-
тите. Процесът е разглеждан в три основни аспекта: загуба на първичните ха-
битати (изтощение), намаляване размерите на хабитатите (свиване) и нараства-
ща изолация на образувалите се фрагменти от хабитати (Forman, McGarigal,
Fahrig). Изолацията на фрагментите и влиянието, оказвано от съседните тери-
тории с различен характер на местообитанието, водят до потенциална загуба
на биоразнообразие на генетично ниво, което се обяснява с намаляване на ге-
107
Фиг. 3.15. Четири различни пространствени процеса на ландшафтна про-

мяна (Collinge, 2009)
нетичния обмен между популациите. Антропогенизацията на територията в

дейности като земеделие, дърводобив, добив на полезни изкопаеми, техническа
(особено транспортна) инфраструктура, селищни структури е сред основните
причини за фрагментацията на хабитатите.
Ландшафтен екотон. Функции на ландшафтните

граници
Изясняването на характера на ландшафтните граници и причи-
ните за променливата им изразителност във времето предоставят информация
за интердисциплинарната им интерпретация за целите на ландшафтната прог-
108
ноза, моделиране и планиране. Това е предпоставка за въвеждането на концеп-

цията за ландшафтния екотон.
Понятието екотон е заимствано от класическата екология, където изразя-
ва зоната на взаимодействие между две екосистеми. Идеята за наличието на
подобен феномен възниква в края на ХІХ век в областта на биогеографските
изследвания (Clements, Griggs, Livingston). Проучвания с подобна насоченост
от последните десетилетия на ХХ век се свързват с научните изследвания по
програмата на UNESCO Man and Biosphere, посветени на антропогенните из-
менения в аквалните екосистеми. Техните резултати показват, че граничните
ивици на прилежащи акватории и територии имат водещо значение за характе-
ра на биогеохимичния кръговрат и структурирането на ландшафтната мозайка
(Naiman и Décamps, 1990). Задълбочаването и разширяването на изследванията
по тази проблематика дават основания за официалното дефиниране на термина
екотон и прилагането на концепцията във всички процеси, свързани с поддър-
жането и възстановяването на ландшафтите (Delcourt, Risser, Turner, O’Neill,
Коломыц, Николаев).
Според официалното определение на Holland (1988) екотонът е междинна
зона, формирана от взаимодействието на съседни екологични системи, която
притежава характеристики, уникално дефинирани в различните пространстве-
ни и времеви скали. Ретроспективният поглед върху географските изследвания
показва, че терминът носи значението на преходна ивица между два региона
(Сочава, 1978) или преходна ивица между съседни ландшафтни комплекси, ха-
рактеризираща се с повишена интензивност на обмена на вещества и енергия
между тях, с разнообразие на екологични условия и като следствие на това с
висока концентрация на органичен живот (Терминологический словарь, 1993).
В теорията и практиката на ландшафтно-екологичните изследвания ефектът на
преходност на границите е изследван и наблюдаван като присъща характерис-
тика на парагенетичните системи, образувани от насочени латерални геопото-
ци и притежаващи вследствие на това взаимна функционална съподчиненост и
векторна планова структура (Коломыц, 1987), или в качеството на формиращ
парадинамични системи – подход, отразяващ не само единния произход на съ-
седстващи си в пространството ландшафти, а тяхната функционална съвмести-
мост и структурна взаимообусловеност.
Географското пространство е диференцирано на геосистеми с различни
размери. Техните гранични пространства закономерно показват йерархична съ-
подчиненост.
Един от най-актуалните обекти на съвременен анализ са граничните прос-
транства от регионален порядък. Те се наблюдават най-отчетливо в зоната на
съседство на контрастни ландшафтни среди (суша/вода; планина/равнина),
като йерархичният им ранг може да е достатъчно висок, за да съответства на
самостоятелна природна зона или подзона (лесостепи, лесотундра, полупусти-
109
ни и други преходни пространства). Те могат да бъдат анализирани от няколко

различни позиции: 1) В структурата на граничните пространства от региона-
лен порядък рязко нараства ролята на местните геотопологични и едафически
фактори (Николаев, 2003), което създава ефект на мозаечност и сложност на
ландшафтните явления; 2) Ландшафтните граници се отличават с богатство на
природни условия и ресурси. Те често са подложени на активно антропогенно
натоварване с всички съпъстващи негативни ефекти на деструкция на ланд-
шафтите и хомогенизация на територията. Това превръща граничните прос-
транства в деликатни обекти (крайбрежия, планински подножия) на интегри-
рано ландшафтно планиране с отчитане особеностите на всички прилежащи
територии. 3) Обект на ретроспективни анализи и прогнози. Анализите върху
променливите характеристики на границите от висок порядък по отношение
на тяхната изразителност, пространствени очертания или териториален обхват
дават основание граничните пространства да бъдат изследвани в качеството им
на индикатори на протичащите глобални геоекологични промени (например на-
маляване обхвата на ландшафтите на смесени широколистни гори и разширява-
не на субсредиземноморските ландшафти в Европа, повлияни от съвременните
климатични промени).
Анализите на локално ландшафтно ниво показват, че границите на морфо-
логичните единици на ландшафта като правило имат екотонен характер (Д. Л.
Арманд; Николаев). Изследването им способства установяването на факторите,
обуславащи динамиката и развитието на ландшафтите във времето – законо-
мерни изменения в хода на естественото саморазвитие или изкуствено прово-
кирани, антропогенно наложени промени. Визуалните характеристики на гра-
ниците – структура, изразителност, форма, площ и др., предоставят информа-
ция за съвременното състояние на ландшафта и интерпретация на актуалните
му функции.
Анализът на морфологичната структура позволява екотонът да се разглеж-
да не само като резултат на системни взаимоотношения, но и в качеството му на
фактор, пораждащ и стимулиращ определени функции и процеси в прилежащи
ландшафти. Практически всички екотони с локални размери притежават свой-
ството да поддържат относителната устойчивост в морфологичната структура
на ландшафтите. Те имат значението на естествен екологичен „скелет“ на тери-
торията (Николаев, 2003). Разрушаването им в процеса на стопанско усвояване
може да доведе до нарушаване баланса в системите, а в някои случаи и до де-
градация на ландшафтите като цяло.
Анализът на ландшафтната структура на България показва, че ефектът на
преходност на границите се наблюдава на много места, но особено изразителни
са в Източни Родопи, Сакар, Среднотунджанско поречие, Странджа, Източна
Стара планина. Този ефект е обусловен от палеогеографското развитие в усло-
вията на структурно литоложки различия, специфичен неотектонски стил на
110
поведение, екзодинамична активност. Той е особено изразителен на съвремен-

ния етап в динамичната ландшафтоформираща среда, повлияна от преходния
климат. При дребномащабни изследвания висока информативност за разви-
тието на българското ландшафтно пространство биха имали анализите върху
Предбалкана, българското Черноморско крайбрежие, Краището, Задбалкански-
те котловини и Средногорието.
Информативност на ландшафтните граници.

Приложно значение за ландшафтното планиране
и управление
Изследванията на ландшафтните граници може да имат високо
приложно значение за ландшафтното планиране. Детайлният анализ върху ес-
теството на ландшафтните граници за всеки конкретен случай на моделиране
на пространството, тяхното съхраняване, възстановяване или изкуствено ими-
тиране в практиката може да осигури желаното разнообразие на ландшафтната
структура, което да надхвърли визуалния ефект на естетичност на ландшафтния
рисунък и да осигури потенциал за съвместимост на съседни природни компле-
кси, богатство на потоците от вещества и енергия между взаимодействащите си
екосистеми в тях и устойчивост на новите ландшафтни формирования. Основ-
ното значение в този процес е открояването на онези гранични пространства,
които имат функционално значение за развитието на ландшафти от различен
йерархичен порядък – това са граници на ландшафти във високите водосбори,
в заливните речни тераси, морските крайбрежия, планинските подножия и пр.
Имитирането на ефекта на преходност е познато в практиката и намира
широко приложение в съвременните форми на организация на защитени при-
родни територии. Тук той се изразява в оформянето на буферни зони, чиято
функция се свежда до смекчаване на ефекта на изолация на защитаваната тери-
тория и Ј позволява да поддържа основните си функции в променливи условия.
Подобен подход е в съзвучие и с европейската концепция за обединяване на за-
щитените територии и защитените зони в екологични мрежи посредством ланд-
шафтни коридори. Той способства за преодоляване на негативните следствия от
антропогенната фрагментация и оказва стабилизиращ ефект върху функциите
на ландшафтите като прилагането на устойчиво земеползване в прилежащите
територии.
Стопанската практика показва, че при конструиране на селищни или индус-
триални ландшафти доминиращо е разбирането за активен и високоорганизи-
ран център и зависима, подчинена на неговите функции, периферия. Подобно
виждане за структурата на антропогенно формираните системи противоречи на
наблюдаваните в природата естествени зависимости, където геосистема без ак-
111
тивна периферия е лишена от устойчивост. В този смисъл сполучливо решение

при моделирането на граници е придържането към подход, който позволява те да
притежават собствени структурни и функционални характеристики. В подобна
конструкция границите ще изпълняват обединителна роля в работната територия
и ще благоприятстват адаптивното вписване на моделираната система в нейна-
та среда. Ефектът на границите може да бъде успешно прилаган и в процеса на
функционалното зониране при селищното и териториалното планиране.
В контекста на посоченото дотук се открояват следните по-важни мето-
дически насоки в ландшафтното планиране: 1) Планиране в естествени грани-
ци с отчитане структурата на природния обект в неговата цялост, независимо
от приетия работен мащаб; 2) Отчитане тенденциите в еволюцията на ланд-
шафтите и техните естествени трансформационни състояния; 3) Съхраняване
в автентичен вид на ландшафтните граници от високите йерархични нива или
такива на характерни ландшафтни съседства; 4) Подбор на подходяща скала на
диференциация, която да позволи съхраняването на онези ландшафти, които са
определящи за геосистемните функции и индивидуалността на тази територия;
5) Придържане към изискването за разнообразие в структурата на работната
територия; 6) Избягване на условията на контрастност или разпокъсаност в зе-
меползването, водещо до нежелано усложняване на хоризонталната структура;
7) Избягване на условията, предполагащи тежки форми на антропогенно нато-
варване в граничните зони предвид високия им потенциал на променливост и
склонност към деструкция.
Сполучливите резултати в практиката изискват индивидуален подход към
проблемите на ландшафтното пространство и присъщите му структурни осо-
бености.
ЛАНДШАФТНИ ФУНКЦИИ
Концепцията за ландшафтните функции за първи път е аргу-

ментирана в географски контекст от Neef (1966), а на по-късен етап разработена
от Haase (1978) като основен подход както по отношение на анализа и оценката
на ландшафтите, така и за реализацията на конкретни ландшафтно-екологични
цели.
Ландшафтните функции изразяват важни и устойчиво повтарящи се състоя-
ния, процеси и явления, които са производни на комплекс от фактори – йерархична
принадлежност на ландшафтите; пространствена и времева организация на тяхна-
та структура; динамична фаза, в която се намират, и общо еволюционно развитие;
условия на възникване и характер на вътрешносистемни взаимоотношения.
В литературата са познати редица термини с отношение към тази проблема-
тика – ландшафтни „качества“, „свойства“, „функционална роля“, „потенциал“,
112
„функции“ и др., но те могат да имат различно тълкувание. В естествени усло-

вия анализираните процеси са производни на системните връзки и зависимости
и в този смисъл е коректно те да бъдат научно интерпретирани като свойства
или качества на ландшафта. Терминът функция се асоциира преди всичко с ан-
тропогенното предназначение на ландшафта или оценяването на качествата му
като благоприятна или неблагоприятна предпоставка за реализация на една или
друга човешка дейност. Днес разбирането на хората за полезност на ландшафт-
ните функции се явява определящ фактор за характера на антропогенизация на
системите и общата насоченост на тяхното съвременно развитие.
Общоландшафтни и вътрешноландшафтни
системни свойства
Изучаването на общоландшафтните системни свойства зае-
ма централно място в науката за ландшафта. За тях се съди по основни систем-
ни характеристики (Преображенски и кол., 1988) като: степен на обособеност
на ландшафта на фона на неговата среда, изразителност на границите; прос-
транствена (структурна хоризонтална и вертикална) и времева организация;
механизми на взаимодействие на анализирания ландшафт с други системи от
неговия ранг; устойчивост на външни въздействия; условия на системна съгла-
суваност и самоорганизация в прави и обратни връзки, кръговрати, обмен на
вещества, енергия и информация.
Свойствата на ландшафтите се определят от: 1) интензивността на обмен
на вещества, енергия и информация във и между системите в ландшафтното
пространство, и 2) формите, под които те намират израз – радиационен и то-
плинен баланс; активност на биогеохимичния кръговрат; воден баланс, форми-
ране и регулация на повърхностен и подпочвен отток; поддържане на биокли-
матичен режим; биологична продуктивност и динамика на биомасата и др. Тези
свойства се реализират посредством трансформацията на слънчевата енергия в
системата и продуцирането на енергия при протичането на разнообразни про-
цеси в нея (воден, въздушен и биологичен кръговрат); динамиката на водите,
въздушните маси и биомасата; екзодинамични процеси като изветряне, денуда-
ция и акумулация, гравитационни процеси и пр.
За качествената характеристика на „вещество-енергийния бюджет на ланд-
шафтите“ Csorba (2008) прилага три основни групи индикатори: 1) показатели
за интензивност на процесите – годишна сумарна слънчева радиация; брой на
слънчеви часове в годината; стойности на евапотранспирация и индекс на арид-
ност; количество на фитомасите; 2) показатели за норма и режим на преноса на
вещества и енергия – стойности на хоризонтално и вертикално разчленение на
релефа; средни стойности в годишния ход на температурните режими и продъл-
8 113
жителност на вегетационния период; температурен режим на повърхностния

почвен слой; сезонни различия във водните количества в ландшафта, режим на
речния отток, отточен коефициент; 3) степен на антропогенно влияние върху
ландшафта – отклонение от естествения първообраз на ландшафта – степен на
хемеробност (Jalas), изразена в 9-степенна скала (0 – ахемеробни или естестве-
ни ландшафти, до 9 – полихемеробни или техногенни ландшафти); ландшафтна
фрагментарност; антропогенно транспортиране на вещества и др. Така избро-
ените примерни показатели са особено подходящи за анализ на веществения и
енергийния обмен на микроландшафтно ниво.
Огромен изследователски потенциал (предимно в традициите на северно-
американската ландшафтна школа) е насочен към изследването на простран-
ствената ландшафтна структура, обусловен от разбирането, че тя оказва силно
влияние върху основните екологични процеси и характеристики (Forman, 1995;
Forman и Godron, 1986; Kolasa и Pickett, 1991; Wiens, 1995; Dale, 1999; Turner et
al., 2001; Bissonette, 2003). В тези изследвания пространствената структура на
ландшафтите е анализирана на ниво типове екосистеми, техните характерис-
тики (по отношение на ландшафтната организация и функциониране), брой,
размери, форма, свързаност. Въз основа на широка доказателствена база, фор-
мирана предимно посредством използването на ГИС базирани показатели от
ландшафтната метрика (McGarigal и Marks, 1995; Blaschke, 2000; Wu и Hobbs,
2007), се обосновава мнението, че пространствената структура влияе върху ус-
ловията на пренасянето или трансформацията на хранителни вещества; засяга
устойчивостта на видовете и биологичното разнообразие; способства транс
ландшафтната миграция на нови функционални видове и вероятността от
възникване на пожари; предопределя вътрешновидовите и междувидовите
взаимодействия като конкуренция, хищничество, възпроизвеждане, мобил-
ност на видовете и екологична хетерогенност. Табл. 3.5 показва примери за
зависимости от подобен характер за горски ландшафти. Сложността, отчетена
в скалата на ландшафтите, намира отражение върху характера на процесите
на регионално ниво и по-високите йерархични системи. Така например при-
съствието и пространственото разположение на основни и важни типове еко-
системи, каквито са „влажните зони“, често определя въглеродния и азотния
баланс на региона.
Анализът на визуалната структура на ландшафтите безспорно има голямо
значение особено в съвременните условия на активно антропогенно стопанско
присъствие по територията и наличието на изкуствено наложени промени. Той
се благоприятства от прогресивното нарастване на приложението на дистан-
ционните наблюдения и ГИС в ландшафтните изследвания. В същото време
взаимодействието хоризонтална (външна) структура – функции не може да
бъде абсолютно и в този смисъл е неприложимо като универсален индикатор
за процесите в ландшафта. Съществуват условия, подобно на тези в азонално
114
Таблица 3.5. Системни зависимости между ландшафтната структура и производните Ј

функции и процеси в условията на горски ландшафт (Botequilha Leitão и Ahern, 2002)
ЛАНДШАФТНИ ЛАНДШАФТНИ ФУНКЦИИ ИЛИ ПРОЦЕСИ

СТРУКТУРНИ
ЕЛЕМЕНТИ
ВОДИ ХОРА ДИВА ПРИРОДА
филтрация,
Горски дърводобив, основни хабитати за
инфилтрация,
ландшафт рекреация, горските видове дива
регулиране на
(Matrix) естетичност флора и фауна
водния цикъл
пречистване на
водите,
хабитат за видовете,
Влажни зони контрол на
филтрация, обитаващи влажните
в структурата замърсяванията,
инфилтрация, зони;
на горския защита от
регулиране на временни обитания
ландшафт наводнения,
водния цикъл за мигриращи видове
(Patches) научни изследвания,
птици
рекреация,
естетичност
играят ролята на
бариера; основна
Антропогенни причина са за
замърсяване,
пътища в фрагментацията на
ерозия,
структурата придвижване, хабитатите; източник
увеличаване на
на горския транспорт, са на смущения,
оттока,
ландшафт рекреация способстват
пренасочване на
(Corridor) проникването на
водните потоци
замърсители и достъпа
на хора
води за питейни хабитат за водни

или индустриални обитатели и обитатели
Речни системи
нужди, транспорт, на крайбрежията;
в структурата
циркулация на риболов, важен коридор
на горския
води научни изследвания, (или бариера) за
ландшафт
рекреация, придвижването на
(Corridor)
естетичност, други видове, особено
комфорт едри бозайници
проявените карстови ландшафти, при които анализът на повърхностните черти

на територията не са достатъчни, за да се формира мнение за енерго- и масо
обмена в системата. Допълнително следва да се отбележи, че ако за екологичните
процеси като механизъм на протичане съществуват задълбочени познания, то все
още няма достатъчно наблюдения върху пространствените променливи на тези
процеси, върху взаимодействията между екосистемите в пределите на един ланд-
шафт или между ландшафтите във и отвъд дадено йерархично ниво. Тази пробле-
115
матика все още е предмет на изследване предимно в ландшафтно-геохимичните

анализи на морфологичната структура на парагенетични ландшафти.
Изследването на вътрешносистемните свойства се реализира посред-

ством наблюдаване и анализиране на: 1) състоянието на компонентите в ланд-
шафта или комплексите от най-нисък ранг и настъпването на физико-химиче-
ски промени в процеса на развитие на системата; 2) ролята на съставните части
или компоненти на ландшафта в системната организация: консервативни или
динамични елементи; реликтни елементи, съхраняващи историята на палео-
географското развитие на системата; модификатори; геосистеми доминанти и
субдоминанти; елувиални, транзитни и акумулативни системи и пр.; 3) проме-
ните във вътрешносистемните връзки в хода на функционирането, динамиката
и еволюцията на ландшафта.
За проследяването и обясняването на механизмите на вътрешносистемната
организация от голямо значение е междукомпонентният обмен на вещества и
енергия във вертикалната структура на ландшафта (Арманд, 1975; Беручашви-
ли, 1986; Marks et al. 1992). Приема се, че всеки геокомпонент има специфична
роля за структурната организация: биотата в качеството Ј на активен фактор
за преобразуване на енергията в ландшафта; почвите като инерционната част
на този механизъм; водите и въздухът като преносители на вещества и енер-
гия (Преображенски и кол., 1988; Bastian, 2004; фиг. 3.16). За изследването на
вертикалната структура основно значение имат теренните изследвания върху
морфологичната структура на ландшафтите.
Вертикалната структура се изразява в индивидуалните за всеки ландшафт
съчетание и съотношение на геокомпоненти с разнообразен веществен състав,
обем и мощност. Характерът Ј зависи от еволюцията на всеки отделен геоком-
понент, от палеогеографското развитие на територията и от възрастта на при-
родния комплекс. Тя е относително постоянна във времето, но може да се про-
меня динамично под влияние на вътрешни или външни за системата фактори.
Прилагането на ландшафтно-геофизични наблюдения позволява анализирането
на компонентите, участващи във формирането на ландшафта в качеството им
на структурно-функционални негови части (геомаси), а вертикалната структура
– като функционална структура на ландшафта. Геомасите се отличават с едно-
родност на веществения състав (аеро-, хидро-, лито-, зоо-, фито-, морт-, педо-
маси) и специфична роля в протичащите в ландшафта процеси – извличане на
минерални хранителни вещества, органичен синтез, минерализация, фотосин-
теза, транспирация, създаване на алкална или кисела среда в почвата и пр. (Бе-
ручашвили, 1986). Геомасите се характеризират с пространствена динамичност
(мобилност, изразена в миграцията на химични елементи) и променливост във
времето, което позволява те да бъдат окачествявани като активни, пасивни или
относително инертни във функционирането на дадено състояние на ландшафта.
116
Фиг. 3.16. Модел на вертикална ландшафтна структура и процеси (Löffler, 2002)
За целите на ландшафтния синтез геомасите биват обединявани в геохо-

ризонти – относително еднородни слоеве във вертикалната структура на ланд-
шафта, с отличително вътрешно съотношение на геомаси, функции и призна-
ци от геофизичен и геохимичен характер. Подобен подход дава представа за
117
количествените характеристики, сложността и мощността на ландшафтната

структура за даден период от време. Познаването на тези състояния на ланд-
шафтната структура и техните изменения във времето подпомага изясняването
на динамиката в развитието на ландшафта и формира теоретичната основа на
ландшафтния мониторинг. Така например изследвания от подобен характер в
български условия дават основания да се говори за силна антропогенна намеса
в естественото развитие на системите в Странджа (Тодоров и Недков, 2001),
което води до стесняване обхвата на понтийските ландшафти. Индикатор за
подобен процес са отклоненията в количествените характеристики на фитома-
сите, предимно в ландшафтите на гори от източен горун с вечнозелен подлес,
разположени в долините на реките Велека и Резовска. Висока степен на уязви-
мост на антропогенна намеса се установява и в ландшафтите на Санданско-Пе-
тричката котловина (Велчев, 2001), където под влияние на обезлесяването, еро-
зията, микроклиматичните промени и ксерофитизацията фитопродуктивността
на ландшафтите в отделни сектори е спаднала до минимални стойности. Тези
ниски количества, съчетани с много активните процеси на разлагане на орга-
нични вещества в условията на средиземноморски климат, показват усложнена-
та обстановка по поддържането на основни ландшафтни функции – почвеното
плодородие и биопродуктивността. Ландшафтно-геофизичните изследвания,
проведени в обхвата на Рила (Петров и кол., 1984), констатират относително
ниско разнообразие на типовете вертикални структури, но променлива слож-
ност, нарастваща от 8 до 15 геохоризонта в горските ландшафти. Максималната
сложност се наблюдава на надморска височина 1800–1900 м, която не съвпада
с оптималната мощност на ландшафтната структура (фиг. 3.17). Максимумът в
количеството на фитомасите се отчита в диапазона 1300–1600 м н.в.
Фиг. 3.17. Мощност (М), сложност (С) и тяхното съотношение във вертикалните
структури на Рила в зависимост от надморската височина. 1 – северен склон, 2 –
южен склон (Петров и кол., 1984)
118
При анализа на регионалната диференциация на ландшафтите в България

Велчев и кол. (2003) установяват, че мощността на вертикалните структури на
ландшафтите на алпийските ливади е една от най-малките (1,5–2 м). Макси-
мална мощност имат ландшафтите на иглолистни гори (20–30 м). Ландшафти-
те с букови гори се характеризират с опростена структура, но висока мощност
– (16–18 м). При ландшафти на дъбови гори вертикалната структура е разно
образна, но мощността е сравнително малка (в ксерофитни гори до 6–8 м). В
низинни и котловинни условия най-добре развити вертикални структури имат
ландшафтите на високите заливни тераси, които продуцират големи количества
фитомаса. В доминиращата част от случаите мощността на профила е пряко за-
висима от нивото на подпочвените води. Това обстоятелство обяснява високата
мощност на лонгозните гори (18–20 м).
Екосистемни/ландшафтни услуги.
Мултифункционалност на ландшафтите
В динамичната среда на развитие на съвременните ландшафти
закономерно се променя и отношението към техните природни качества, по-
тенциал на устойчивост и стопански функции. Прегледът на съществуващи-
те класификации на ландшафтните функции показват, че те произлизат от на-
учната база на природните и в частност био-физични науки. Но под влияние
на съвременната геоекологична проблематика, трансдисциплинарността в на-
учните изследвания и новите акценти във връзката наука – практика с поглед
върху общественото благосъстояние се наблюдава преориентация в подходите
за класифициране на ландшафтните функции и оценяването им в качеството
на „природен капитал“ или „екосистемни/ландшафтни услуги“ (Costanza et al.,
1997; De Groot et al., 2002). Ландшафтните услуги се дефинират като „потоци
от екосистемни услуги за обществото, осигурявани в пределите на ландшафта“
(Willemen et al., 2012: 86). Приема се, че по-доброто разбиране на ландшафт
ните функции ще бъде важна предпоставка за трансформиране на научното
познание в социални категории. Това е особено необходимо за ефективната ре-
ализация на ландшафтното планиране и управление, за което съществено зна-
чение има отчитането на пълния комплекс от екологични, социално-културни и
икономически значими функции на системите.
В оригиналните изследвания на De Groot (2002, 2006) са анализирани ня-
колко перспективи в категоризирането на екосистемните/ландшафтни функции,
където под екосистемни функции се разбира капацитетът на природните про-
цеси и компоненти за осигуряване на стоки и услуги, които пряко или косвено
задоволяват човешките потребности (De Groot, 2006): 1) регулационните функ-
ции съответстват на потенциала на естествените и полуестествените ландшаф-
119
ти за поддържане и балансиране на важни екологични процеси и системни вза-

имодействия посредством биогеохимични цикли и други ландшафтни процеси;
2) ландшафтът като среда за развитието на биологичните видове (простран-
ството, формиращо определена екологична ниша) способства съхраняването на
биологичното и генетичното разнообразие и поддържането на еволюционните
процеси – хабитатни функции; 3) продуктивността на системите е оценявана
като комплекс от функции, обобщаващи процесите на фотосинтеза, минерално-
то хранене, синтезирането на биомаса и възможностите за нейната трансфор-
мация в материални, енергийни ресурси или генетичен материал; 4) поддър-
жането на човешкото здраве и създаване на среда за неговото интелектуално и
духовно развитие се изразява чрез информационните функции, а 5) условията
за реализация на неговата стопанска и социална активност – носещи функции.
Важна принципна позиция на тази оценка е възприемането в качеството им на
„стоки и услуги“ само на онези ландшафтни функции, които могат да бъдат
устойчиво използвани. Екологичната устойчивост се формира от естествените
природни лимити или потенциала на природната среда (физически, химически,
биологичен) да съхрани и поддържа своята цялостност и функции на природ-
ните процеси и компоненти (De Groot, 2006).
Концепцията на екосистемни/ландшафтни услуги придобива широка попу-
лярност сред научните, обществените и политическите среди след провеждане-
то на Екосистемната оценка на хилядолетието (MEA, 2005). Това глобално из-
следване е реализирано по инициатива на ООН и е провокирано от нарастваща-
та необходимост от изясняване на тенденциите в развитието на екосистемните
процеси и оценката на последствията от активно протичащите природни про-
мени върху човешкото благополучие. Резултатите от изследванията показват, че
за последния половин век антропогенното натоварване върху природните сис-
теми е довело до съществени и необратими загуби в природното разнообразие
и биопродуктивността. Мащабите и интензивността на деградационните про-
цеси нямат аналог с други периоди от човешката история. Тенденциите следват
задълбочаване на негативните ефекти, съпроводено от нелинейни изменения в
природните механизми, учестяване на стихийните природни явления и ограни-
чаване потенциала на ландшафтните функции, което увеличава риска за разви-
тието на природно-антропогенните системи.
В отговор на тези предизвикателства авторите на MEA предлагат преоценка
на ландшафтните функции в качеството им на екосистемни/ландшафтни услуги
(табл. 3.6), ограничаване на деградацията и рационализиране на използването
им посредством въвеждане на промени в политиките на икономическо и соци-
ално развитие, обществените институции и практики. Основен инструментари-
ум в тази насока е предприемането на икономически и финансови интервенции.
Въвежда се икономическо остойностяване на широк комплекс от материални и
нематериални екосистемни/ландшафтни продукти и услуги, получавани пряко
120
Таблица 3.6. Класификация на екосистемни/ланшафтни функции (съгласувана по De

Groot, 2006 и MEA, 2005)
КАТЕГОРИЯ
ЕКОСИСТЕМНИ/ЛАНДШАФТНИ УСЛУГИ
ФУНКЦИИ
Фотосинтеза
Първична продукция на биомаса
Минерализация
Поддържащи Кръговрат на хранителните вещества
Воден кръговрат
Формиране на почвата
Създаване на типични хабитати
Регулиране на климата (фиксиране на парникови газове;
снегозадържане, баланс на овлажнение, температурни режими)
Регулиране качеството на въздуха
Регулиране режима и количеството на водния отток
Поддържане на естествените самопречиствателни свойства на
водите
Поддържане на почвеното плодородие
Регулиращи
Предотвратяване на ерозионни процеси
Предпазване от стихийни бедствия
Предпазване на язовирите от запълване с наноси от повърхностна
ерозия
Разграждане на отпадъци
Регулиране на вредители
Регулиране на заболяванията (болестотворни микроорганизми)
Водни ресурси (питейна вода, води за напояване, промишлени
води)
Продоволствия, храна (за хората и домашните животни)
Естествени материали (растителни влакна, горива, дървесина и пр.)
Материални
Генетични ресурси
Биохимични вещества, натурални лекарства и лекарствени
вещества
Декоративни ресурси
Интелектуално развитие
Духовни потребности
Образователни потребности
Културни Културно развитие
Чувство на принадлежност
Естетични потребности
Рекреационни потребности
или косвено от природата. Създава се финансов механизъм, при който приходи-

те, получени от заплащането на определена природна услуга, се насочат обра-
тно към източника (ресурса), от който са формирани, и се използват целенасо-
чено за неговото поддържане.
Съществено влияние върху процесите на устойчиво ландшафтно плани-
ране и управление има въвеждането на екосистемните услуги и тяхното остой-
121
ностяване като фактор в политиките за териториална интеграция. Ландшафт

ните функции имат разнообразно проявление по територията, което зависи от
вариациите в биофизичните и социално-икономическите фактори наред с прос-
транствените и времевите взаимодействия между компонентите в ланшафтите.
Практическото приложение на остойностяването внася нови измерения в сто-
панската оценка на наличния ресурсен потенциал и формира различна пред-
става за природен капитал на региона. Очаква се този механизъм да намери
отражение в тенденциите на организация на регионалните структури и крите-
риите за съвместимост и съгласуваност между ландшафтни ресурси и стопан-
ска дейност.
Практическото приложение на новата концепция среща многобройни пре-
дизвикателства. Те произтичат от трудностите за дефинирането на ландшафт
ните функции като „услуги“ за обществото и формулирането на убедителни
аргументи за необходимостта от заплащането на ползи (често индиректни) от
нематериални природни процеси и явления („регулиращи“, „поддържащи“ и
„културни“ услуги). Сериозен научен ресурс в световен мащаб е ангажиран с
предизвикателството по превръщането на тези услуги в активен и резултативен
икономически фактор. Плащанията за екосистемни услуги са водещ механи-
зъм в подхода на международни финансови институции като Световната бан-
ка. Предмет на разработка са механизми за създаването на финансови стимули
за доброволно адаптиране на стопански дейности и технологии (поддържане
и възстановяване на естествената растителност, биологично земеделие, зелени
технологии и пр.), които носят екологични ползи. Разработените ландшафтни
модели в подкрепа на политическите решения все още са секторно ориентира-
ни или базирани предимно върху информация за типовете земно покритие.
В България разгръщането на тези процеси предстои в условията на нара-
стващ интерес към практически ориентирани научни изследвания. Подобни са
реализирани за остойностяване на екосистемните услуги за територията на об-
щина Смолян (Nedkov, 2009), Сатовча (Асенов, 2011), оценка на регулиращите
функции за предотвратяването на наводнения на територията на община Етро-
поле (Nedkov и Burkhard, 2012) и др. Специално внимание се отделя на използ-
ването на ландшафтните граници за увеличаване прецизността на оценяването
(Nedkov, 2009; Асенов, 2011).
Нов аспект в тези научни изследвания е използването на екосистемни/
ландшафтни услуги и в качеството им на екологични индикатори за устойчи-
вост, което произтича от обстоятелството, че във висок процент от случаите в
практиката именно индиректните ефекти, акумулативните верижни реакции и
прочее пространствени изрази на системните взаимодействия носят индикатив-
на информация относно протичането на даден процес в системата.
Оценката на ландшафтните функции променя характера на дискусиите,
свързани с опазването на природата и неговите активи, ландшафтното планира-
122
Фиг. 3.18. Рамка за интегрирана оценка на екосистемни/ландшафтни услуги (De

Groot et al., 2010)
не, управлението на природните ресурси и други сфери от обществена значи-

мост (фиг. 3.18). Инвестициите в съхраняването, възстановяването и устойчи-
вото използване на ландшафтите с нарастваща убедителност се реализират като
печеливша дейност, която създава значителни екологични, социални и иконо-
мически ползи (De Groot et al., 2010)
Успоредно с разгръщането на концепцията за ландшафтните услуги в прак-
тиката се налага концепцията за мултифункционалност на ландшафтите. Тер-
минът е въведен от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие
и Европейския съюз при разработването на теоретичната база на планираните
фундаментални реформи в Общата селскостопанска политика на ЕС от 2003
(OECD, 2001; EC, 2004). Новата перспектива се изразява в признаването на пъл-
ния спектър от икономически, социални, културни и екологични функции на
селскостопанските земи.
Отвъд конкретния повод за въвеждането Ј концепцията придава нова на-
соченост на политиките по планиране и управление на територията с основен
акцент върху междусекторната интеграция в усвояването на ландшафтните
функции. Мултифункционалност означава разгръщане на стопанска дейност
в комплексните условия на: 1) оценяване на всички актуални и потенциални
ландшафтни функции в тяхната съвкупност и предвид зависимостите, пораж-
дащи се между тях (пространствено-времевите взаимодействия); 2) анализ на
ефекта на въздействия на типа земеползване върху ландшафтните функции; 3)
планиране и реализация на стопанската дейност от гледна точка на комплексния
характер на ландшафтите и на техните функции – наред с основните стопански
функции на ландшафта трябва да се поддържат, съхраняват или ефективно из-
ползват (за съгласувани стопански цели) техните съпровождащи, производни
или синергетични функции.
123
Фиг. 3.19. Концептуализиране на избора на пространствени ландшафтни кон-

фигурации, които предполагат устойчивост на продуцирането на екосистемни/
ландшафтни услуги от значение за обществото (Potschin и Haines-Young, 2006)
В този контекст концепцията за мултифункционалност на ландшафтите е

ключов въпрос в дефинирането на съвременните позиции за устойчиво разви-
тие на дадена територия (Wiggering et al., 2006).
Практическото овладяване на организираната ландшафтна комплексност е
огромно предизвикателство за практиката. От гледна точна на ландшафтно-еко-
логичните анализи се открояват методическите проблеми върху оценяването на
ландшафтната хетерогенност в контекста на концепцията за мултифункционал-
ността и приложението им в планирането. Нараства практическото значение
на моделирането за проследяване на пространствената и времевата динамика в
проявата на ландшафтните функции, повлияна от променливите условия в сто-
панското използване и управление на различни пространствени нива (Willemen
et al., 2012). Това е особено важно в регионален аспект, където конфликтите в
земеползването са най-очевидни (Steinhardt и Volk, 2003). Към настоящия мо-
мент доминира използването на информация за визуалните особености на ланд-
шафтите – хоризонталната структура, базирана на типа земно покритие, което
се приема за ограниченост в информационната база (Wiggering et al., 2008). На-
ложително е прилагането на комплексни ландшафтни изследвания и разработ-
ването на представителни високо информативни ландшафтни индикатори.
124
В контекста на разгръщането на концепцията за мултифункционалните

ландшафти все по-голямо значение придобиват познанията върху взаимодейст-
вията структура – функции. В основата на тази концепция е заложена теоретич-
ната постановка, според която пространствената ландшафтна структура оказва
съществено влияние върху потоците от вещества, енергия и информация, а про-
цесите, провокирани от тях, на свой ред създават, модифицират и поддържат
нейните отличителни характеристики (Wu и Hobbs, 2007). Това означава, че вся-
ка форма на използване на ландшафтните услуги ще оказва закономерно влия-
ние върху характеристиките на системата и пространствено-времевите фактори
и условия, които пораждат нейните качества (потенциални услуги). За анали-
за на тези причинно-следствени връзки и от позицията на дебатите за устой-
чивост Potschin и Haines-Young (2006) предлагат the tongue model (фиг. 3.19)
като концепция за идентифициране на пространството, в което устойчивостта
е възможна. Тя кореспондира с методите за дефиниране на спектъра от ланд-
шафтни конфигурации, в които биофизичните лимити взаимодействат устой-
чиво с икономическите и социалните потребности, както и с възможностите за
конструиране на ландшафтно пространство с подобни характеристики, фоку-
сирано върху потребностите на съвременното общество, и устойчиво развитие,
ориентирано към бъдещето.
125
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЛАНДШАФТНА ДИНАМИКА
ДИНАМИКА И РАЗВИТИЕ
Динамиката и развитието са основни свойства на геосистеми-

те. Те се обуславят от промени в условията на системност или във факторите на
системноформиращата среда и се реализират разнообразно в пространството
и времето. Изясняването на закономерностите в динамиката на ландшафтите
и обстоятелствата, стимулиращи тяхното развитие, имат определящо значение
за формулиране на стратегическите решения и практическата реализация на
всички процеси по съхраняване, поддържане и ефективно управление на ланд-
шафтите.
Динамиката и развитието на системите се изразяват в движение на веще-
ства, енергия и информация с променливи характеристики в пространството и
времето. Петров (1990) намира логична съподчиненост на понятията, изразява-
ща тези променливи, в следната последователност: функциониране – динами-
ка – развитие (еволюция), където функционирането характеризира определено
състояние на ландшафта, динамиката посочва периодичносттта в развитието, а
развитието има необратим и постъпателен във времето характер. Сочава (1978)
и Преображенски и кол. (1988) ги анализират като времеви категории на изме-
нения в системите (с отличителна за периода системна устойчивост): за крат-
ки периоди от време – функциониране, за средни периоди – динамика, и за
продължителни периоди – еволюция. От гледна точка на съвременните реално-
сти, характеризиращи се с динамични трансформации и ускорено развитие на
ландшафтите, насочвано от човека, изследователски интерес представляват по-
скоро факторите на системна устойчивост, биофизичните лимити, енергийните
разходи на системата за поддържане на устойчивост и влиянието на променли-
вите условия върху системните функции.
Според Neef (1967) при анализиране на тази проблематика трябва да се
имат предвид две важни обстоятелства: 1) проявата на енергийни импулси –
външни за системите (слънчева и вътрешноземна енергия и техните разноо-
бразни трансформации в географското пространство) или продуцирани от гео
системите (отделяни при кръговратите на вещества и енергия), и 2) въздейст-
вията, генерирани от енергийните импулси. Тези обстоятелства могат да бъдат
предмет на разностранни научни изследвания. За ландшафтната екология от
значение са въздействията и в частност – сумарните въздействия. Ефектите им
126
Ландшафтна динамика
върху процесите в ландшафтите и техните материални изменения зависят ед-

новременно от интензивността и продължителността на въздействията – те
могат да способстват за съхраняване на формите и функциониране на ланд-
шафтите в условията на вътрешнодинамично равновесие или да предизвикат
създаването на нови форми, стимулиращи развитието на ландшафтите.
Динамиката на ландшафта изразява промените, които се извършват, без да

протича качествено преобразуване или нарушаване на вътрешната му структура.
Това са изменения с периодичен и обратим характер. Те се обуславят предимно
от промени в състоянието на отделни ландшафтоформиращи фактори и компо-
ненти. Общата насоченост на динамичните промени е към поддържането на рав-
новесие в системата. Най-характерна особеност на извършващите се процеси е
тяхната циклична форма, което намира непосредствено отражение върху прено-
са, обмена и трансформацията на вещества, енергия и информация в системата.
Активността им е проявена с денонощен, сезонен и годишен ход. В още по-малки
отрязъци от време тя може да бъде утринна, дневна, вечерна, нощна и т.н.
Динамичните характеристики, които ландшафтът устойчиво поддържа за
даден период от време, се отличават със самостоятелен темп, степен и ефектив-
ност (резултатност по отношение на ландшафтната структура и функции). Тези
периоди от време се определят като динамични фази в развитието на ландшаф-
та (Neef, 1967), а неговото състояние в тях – като инвариант на системата (Со-
чава, 1978). В този смисъл ландшафтът във времето се разглежда като система,
преминаваща през множество състояния (Сочава, 1978; Крауклис, 1979).
Движенията в системата, задържащи проявата на динамични (еволюцион-
ни) преобразувания, се наричат стабилизираща динамика. Те зависят във висо-
ка степен от възрастта на ландшафта, която се определя спрямо онзи момент
във времето, в който са се установили активните към настоящия времеви пери-
од системни връзки (Сочава, 1978).
Развитието на ландшафтите се изразява в разгръщането на последовател-

ни и необратими изменения във времето, протичащи в границите на системата.
Подобни изменения се наблюдават, когато в условията на динамично функцио-
ниране количествените натрупвания преминат в качествени. Те стимулират ут-
върждаването на нов тип функционални и структурни системни взаимоотноше-
ния (открива се нова динамична фаза).
Според Neef (1967) всяко реализирано изменение в системите, независимо
от неговите мащаби и задълбоченост, поражда импулс, който има значението на
нова и допълнителна сила на вътрешно въздействие върху системата. Развитие-
то произтича от ефекта на акумулация на импулси с обща насоченост, при който
всеки следващ импулс усилва въздействието на предшестващото го изменение.
Ефектът от проявата на импулс може да продължи да въздейства върху система-
127
та дори той да е затихнал и условията, които са го породили, вече да не съществу-

ват. На това основание съвременните ландшафти включват както унаследени от
миналото форми и силата на инерцията, която ги съхранява (устойчивост), така
и актуални форми на системно взаимодействие. В практически аспект важен е
въпросът какво е значението на унаследените форми за съвременната структура
и динамика на ландшафтите и къде е насочена силата на инерцията, поддържана
от тях. За да се анализира ходът на развитието, е необходимо да се отчетат дейст-
вието на всеки импулс и неговата резултативна динамика. В подкрепа на подобен
анализ като един от най-надеждните инструменти се използват балансови методи
при изследването на кръговратите на вещества и енергия в ландшафта.
Различават се две форми на развитие – еволюционна и революционна. Ево-
люционната може да бъде характеризирана като процес на постепенни и непре-
къснати количествени изменения в подготовка на качествено нови резултати.
Революционното развитие се обуславя от резки преходи от едни към други ка-
чествени състояния (Акимова и кол., 2005).
От гледна точка на съвременните ландшафтоформиращи условия (с непо-
средственото участие на човека като активен фактор за развитие на системите)
е особено важно изясняването на закономерностите на естествено саморазви-
тие на ландшафтите. То се изразява във вътрешни, необходими, самопроизвол-
ни изменения (Преображенски и кол., 1988) на системните взаимодействия и
взаимозависимости, породени от реакциите на системата спрямо външни фак-
тори и условия. Саморазвитието е прогресивното изменение на ландшафтите
под въздействието на вътрешните им противоречия (Петров, 1990), проявяващо
се в процеси на диференциация и интеграция, които в определена степен взаим-
но се компенсират, но по-често единият процес се налага устойчиво над другия
(Сочава, 1978).
Динамични трансформационни състояния

на геосистемите
Динамиката на всяка геосистема се характеризира с определен
порядък, съгласуваност и последователност в разнообразието на присъщите Ј
състояния. Този порядък изразява времевата структура на ландшафта. За про-
следяването Ј основно значение имат експерименталните теренни изследвания
върху трансформационните състояния на най-малките структурни части на
ландшафта (елементарни ландшафти, фация). Практическото значение на тези
наблюдения се свежда до извеждане на ясна представа относно ролята на ланд-
шафтните трансформации в поддържането на генетичните системни качества и
функции. Основни изследователски въпроси, възникващи в хода на този анализ,
са: обратимост и необратимост на измененията; установяване на закономернос-
128
ти в смяната на едно състояние в друго и в резултативните им следствия; откроя-

ване на водещи за динамичната фаза на ландшафта трансформационни състояния
и изучаване на свойствените му веществено-енергийни баланси; установяване
продължителността на изява на различните ландшафтни състояния и преди всич-
ко – определяне на минималната продължителност на периода, вместващ всички
съществени за ландшафта променливи състояния; оценка на изменчивостта на
системата (честота и амплитуда на колебанията в свойствата Ј във времето); из-
следване на връзката между състоянията на ландшафта с общата насоченост на
неговото еволюционно развитие, възстановяване или съхраняване на системата;
определяне на пространствените мащаби на измененията и причините, които ги
пораждат; изследване на функционалните връзки между пространствената дифе-
ренциация на системата и разнообразието от променливите Ј състояния.
За систематизиране на ландшафтните прояви във времето Крауклис (1979)
въвежда в рамките на т.нар. експериментално ландшафтознание (развиващо се
на базата на наблюдения в условията на ландшафтни стационари) концепция-
та за факторно-динамичните редове фации (елементарни ландшафти). Тази
концепция се основава на сравнителен анализ на отклоненията в състоянието
на структурните части на ландшафта от характеристиките на общия фон (усло-
вия, произтичащи от планетарно-регионалните фактори). Това дава основание
на Крауклис да различава следните динамични категории: коренни (първични,
отличаващи се с относителна устойчивост на биогеоценозите), полукоренни,
псевдокоренни (биогеоценозите се характеризират със значителна потенциална
динамичност), полусерийни и серийни (отсъства стабилност в стоежа и режима
на биогеоценозите) фации (фиг. 4.1), чието актуално състояние може да е по-
родено от един (сублитоморфни, субхидроморфни и пр. редове) или множество
фактори на въздействие (източници на колебанията в системата). Завършеност
на анализа придава открояването на връзките, обединяващи различните време-
ви състояния на всяка фация в единно цяло, степента на вътрешната Ј завърше-
ност и тенденциите в нейната изменчивост.
Трансформациите в ландшафта са само една от тенденциите, характеризи-
ращи дадена динамична фаза. Важно значение има фактът, че тези колебания в
състоянието се компенсират от пространствено-функционална диференциация
на геосистемата. На това основание Крауклис отделя внимание върху анализа на
хоризонталните връзки и зависимостите на свойствата на временните ландшафт
ни състояния от локалните условия на средата и тяхната функционална роля в
местните геохори. В този анализ важна роля има открояването на геохимическата
съподчиненост на елементарните ландшафти. Разграничават се автономни (неза-
висими), транзитни и подчинени фации, всяка от които е в различна степен зави-
сима от геотопологичната си среда (Полынов, Глазовская, Перельман).
Съществен принос в разкриването на зависимостите между динамичното
функциониране и фациалното устройство на ландшафтите имат теренните на-
9 129
блюдения и измервания (количествено

изразяване) върху вертикалната струк-
тура на елементарния ландшафт за
кратък период от време. Беручашвили
(1986) предлага денонощните състо-
яния във функционирането на ланд-
шафта да се наричат „стекси“ и ги оп-
ределя като пространствено-времеви
синтез на геомасите, геохоризонтите
и елементарните процеси на функцио-
ниране, свързани с тях. Стексите съот-
ветстват на конкретен тип вертикална
структура, а денонощието като период
от време, в който те се изследват, е ес-
Фиг. 4.1. Система на факторно-динамични ре- тествен цикъл, подчиняващ повечето
дове фации. Степени на отклонения от плане- природни процеси. Проследяването
тарно-регионалната норма: 0 – коренна фация, на стексите позволява извеждането
1 – полукоренни, 2 – псевдокоренни, 3 – полу- на тенденции в изменението на ланд-
серийни, 4 – серийни. Основни направления на
шафтите и състоянието на структурата
отклонения от нормата – факторно-динамични
редове: Л – сублитоморфни, П – субпсамомор- им в посока на стабилизация (лято и
фни, С – субстагнозни, Г – субхидроморфни, зима), трансформация (преминаване
К – субкриоморфни (по Крауклис, 1979) на геомаса от активно в пасивно със-
тояние и обратно); усложняване (про-
лет); опростяване (есен); деструкция.
Други изследователи (O’Neill et al., 1989) обръщат специално внимание
върху динамиката на ландшафтите от гледна точка на йерархичната им при-
надлежност и нейното приложение за целите на геоекологичната прогноза. Те
анализират ландшафтите като системи, композирани от относително изолирани
нива на системност, всяко от които функционира в определен период от време
и в свои собствени пространствени мащаби. Изследването на тези условия по-
казва, че биотичният потенциал на ландшафтите се влияе най-силно от ограни-
чения, възникващи на ниските йерархични нива, а промените във факторите на
средата, определящи динамичното функциониране на системите, се предизвик-
ват от високите нива в йерархичната структура. Най-важните фактори, обусла-
вящи локалните промени в ландшафтите, са термодинамиката, водният режим
и движението на хранителни вещества.
Акцентите, поставяни в изследването на ландшафтната динамика (незави-
симо от използваната перспектива – пространствена или времева), показват, че
за ландшафтно-екологичната концепция основно значение има разбирането за
геокомпонентите (или за структурните субсистеми) като за съществени факто-
ри на въздействие върху системата. Те проявяват различни темпове и степен на
130
Фиг. 4.2. Пространствено-времева скала (по Delcourt et al., 1983), отразяваща реакциите на би-
отата в ландшафтите при проява на критични за системата процеси и явления с природен или
антропогенен характер (модифицирана от Turner et al., 2001)
изменчивост, при което най-подвижните и бързо трансформиращите се сред тях

често се оказват критични за системните баланси, динамика и развитие. Факт
е, че в зависимост от природно-географската обстановка критични за системата
могат да бъдат различни геокомпоненти. Сред тях се отличава биотата, която
едновременно се проявява и като критичен (рисков), и като основен стабилизи-
ращ фактор (фиг. 4.2). Zonneveld (1989) систематизира факторите, способства-
щи за активността на вътрешносистемните взаимодействия в: 1) динамични
(реални оперативни) фактори: рН и абсорбционен капацитет на почвата, актив-
ност на биогеохимична миграция, динамика на водите и др; 2) структурни ус-
ловия и предпоставки: топографски наклони, механичен състав и хумусно съ-
държание на почвата, структура на растителността; 3) фактори, обусловени от
пространствената позиция на ландшафта, например системи от парагенетични
ландшафти или ландшафти в гранични пространства (екотони); 4) наследстве-
ни фактори, изразени в наличие на реликтни ландшафтни елементи, формирани
при други ландшафтно-екологични условия.
В отделните геокомпоненти или структурни части на всеки ландшафт по-
стоянно възникват и се акумулират нови елементи. Те обуславят изменението
на елементарните ландшафти, което постепенно довежда до формиране на нов
131
ландшафт на мястото на съществуващия преди това. Във всеки ландшафт функ-

ционират възникнали на различен етап от развитието елементи: реликтни, кон-
сервативни и прогресивни. Реликтните имат основно значение за палеоланд-
шафтните ретроспекции и разкриването на тенденциите в развитието. Подобни
елементи могат да се разкрият във всеки компонент на ландшафта. Такива са
постледникови форми, денудационни заравнености, надзаливни тераси, карсто-
ви форми, морфоскулптури, хидрографски елементи като суходолия или стара
речна мрежа и др. Консервативните елементи в повечето случаи са по-млади от
реликтните и най-точно съответстват на съвременното състояние на ландшаф-
та. Те формират актуалната му структура и участват активно в поддържането
на системните функции и устойчивост. Прогресивните елементи са най-нови-
те и често с най-висока трансформационна способност. Те могат да възникнат
във всеки геокомпонент, но обикновено се откриват в растителната покривка, в
хидроклиматичните условия и в релефа (Петров, 1990). Идентифицирането на
тези елементи и установяването на ролята им във функционирането на ланд-
шафта подпомага извеждането на тенденции в развитието на системата за це-
лите на геоекологичната прогноза.
УСТОЙЧИВОСТ НА ЛАНДШАФТИТЕ
Обобщеният анализ показва, че ландшафтите се развиват под

формата на системна множественост от динамични състояния. Те се дължат
едновременно на характера на вътрешносистемните взаимодействия и зависи-
мости между компонентите; мястото, което заемат ландшафтите в йерархична-
та структура; пространствените им характеристики и взаимоотношенията на
ландшафта с неговата среда (съвкупност от ландшафти от същия или по-висок
йерархичен ранг); от динамичната фаза, в която се намират, и общата насоче-
ност на еволюционните промени. Тези обстоятелства позволяват да се твърди,
че ландшафтите са системи с отличителна пространствено-времева организира-
ност (Преображенски и кол., 1988), която зависи от баланса на саморегулация,
възникващ между състоянията на променливост и устойчивост на системата
и от наличието на стабилизираща динамика в хода на нейното саморазвитие.
Съществуват най-различни тълкувания на устойчивост, обикновено ин-
терпретирани като свойства на ландшафтната структура – самоорганизация,
саморегулация, самовъзстановяване. В анализите често се прилагат и понятия,
заимствани от класическата екология: инерция (устойчивост на промяна), елас-
тичност (скорост на възстановяване след претърпяно смущение или наруше-
ние), амплитуда (предели на въздействиято, в които възстановяването на сис-
темата е възможно), траектория (устойчивост в общата тенденция на промяна,
устойчивост на циклите). Всички тези понятия се свеждат до едно общо об-
132
стоятелство – ландшафтът притежава енергиен и информационен потенциал,

способстващ за равновесието му в променливи условия.
Въздействията върху ландшафта предизвикват у него проявата на компен-
саторни механизми, насочени да „усвоят“ натоварването. Този процес гаранти-
ра баланса на системата, поддържа я в равновесие. Способността на системата
да се противопоставя на вътрешни или външни въздействия (особено на непо-
знати) изразява нейната устойчивост – свойството Ј да поддържа обичайната си
динамика, функционален режим и връзки на вътрешноландшафтно ниво.
В основата на класическата теория за устойчивост на екосистемите (May,
1973) е разбирането за хомеостатична устойчивост или монотонно възстановя-
ване на системата след произведено върху нея въздействие, в което тя показва
обща тенденция към поддържане на едно и също състояние. Но постоянството
на системата не може да се тълкува еднозначно като стабилност по смисъла
на термодинамиката. Ландшафтите представляват преди всичко дисипативни
системи, които могат да бъдат далеч от състоянието на термодинамично рав-
новесие и независимо от това под влияние на енергийния обмен да продължат
съществуването си в широк спектър от състояния (Prigogin и Strengers, 1984;
Naveh и Liebermann, 1984). На това основание Преображенски и кол. (1988)
отделят специално внимание върху изследването на механизмите на протичане
на кръговратите в ландшафта като важен източник на познание за неговата под-
вижна устойчивост. За ландшафтната екология от значение са динамичните
реакции на системата в променливи условия на средата, което мотивира O’Neill
et al., (1986) да тълкуват ландшафтната устойчивост от позицията на системна
хомеореза, при която след претърпени смущения системата възстановява траек-
торията на обичайната си динамика, а не конкретно състояние на хомеостаза.
Ландшафтната устойчивост се проявява посредством механизмите на са-
морегулация, под които следва да се разбират насочеността, интензитетът и ха-
рактерът на вътрешносистемна трансформация на въздействието в хода на пре-
даването му от един към друг геокомпонент или от една към друга ландшафт
на субсистема, чийто обобщен резултат е изменение на общото състояние на
ландшафта. Този механизъм е индивидуален за всеки ландшафт. Той може да се
изразява във вътрешносистемни или междусистемни верижни реакции, прави
или обратни връзки.
Практическите наблюдения показват, че в хода на ландшафтните транс
формации се различават най-общо три етапа: 1) последователна проява на
явления, поддържащи съществуването на геосистемата; 2) възстановяване на
геосистемата, настъпващо след обстоятелства на смущения или разрушения,
породени от вътрешни или външни фактори. (За целите на този тип анализи
Арманд и Таргульян (1974) въвеждат понятието „характерно време“, обознача-
ващо продължителността на периода, необходим за възстановяване на дадено
свойство на геокомпонента в състоянието, предшестващо произведеното върху
133
него въздействие.); 3) необратима трансформация на основните Ј структури

и генетичните Ј качества. Крауклис (1979) приема, че устойчивостта на ланд-
шафта се изразява в съотношението на тези етапи.
Идентифицирането на условията, способстващи устойчивост, е изключи-

телно трудна задача (Romme, Baker, Pickett и White, Shugart и West, Ludwig,
Brown). Изследователските търсения варират от анализ на устойчивостта на
геокомпонентите и ролята на функционалните връзки във и междусистемно
ниво до значението на географското местоположение. Общият поглед върху
резултатите на широк кръг от практически изследвания показва, че съществе-
но предимство за дългосрочна устойчивост има пространствената хетероген-
ност. Допълнителни фактори са нейните производни – активност на вещест-
вено енергийния и информационен обмен, биопродуктивност на системата,
изразителна функционална роля в хоризонталните междусистемни връзки,
висок потенциал на саморегулация под влияние на вътрешносистемните вза-
имодействия. В този контекст интерес представлява моделът, разработен от
Turner et al. (1993), който интегрира времевите и пространствените колебани-
ята и нарушения в ландшафтните състояния и прогнозира техните резултати
по отношение на ландшафтната динамика в различни мащаби (фиг. 4.3). Авто-
Фиг. 4.3. Качествени измерения на ландшафтната динамика, по-

влияна от времеви и пространствени фактори на системна орга-
низация (Turner et al., 1993)
134
рите вземат предвид четири основни характеристики на динамиката, изразени

в честота на колебанията и интервала между две последователни колебания;
степен на възстановяване на системата след преодоляно въздействие и про-
дължителността на периода, необходим на възстановяването; пространстве-
ния обхват на компонента, фрагмента или субсистемата в ландшафта, засегнат
от въздействието; пространствения обхват на ландшафта. Те редуцират тези
фактори до два ключови параметъра: времеви (T), отразяващ съотношението
на интервала от време между последователните смущения спрямо интервала
от време, необходим на системата за възстановяване; и пространствен (S), де-
финиран като съотношението на засегнатия периметър от ландшафта спрямо
общата му площ. Сравнителният анализ на тези две перспективи ясно посочва
зависимостта между пространствените и времевите фактори в ландшафтната
организация и силната зависимост на динамичните прояви от специфичните
условия на средата. Приложението на модела подпомага прогнозирането на
резултативната ландшафтна динамика особено в случаите на антропогенно
породени форми на намеса в ландшафтите.
Други автори застъпват позицията, че при анализа на ландшафтната ком-
плексност (за оценка на системните трансформации) пространствено-време-
вите перспективи следва да се интегрират с тематични акценти (Ingegnoli,
2002), което ще улесни връзките между ландшафтната екология и термоди-
намиката (фиг. 4.4). В тази насока в изследователските среди се отделя се-
риозно внимание на биологичната продуктивност на системата като основен
критерий за характера на вътрешно-ландшафтните процеси, режима и интен-
зивността на биогеохимичния кръговрат и наличието на саморегулационен
потенциал. Биопродуктивността е особено подходящ индикатор и от гледна
точка на обстоятелството, че биогенно модифицираните антропогенни ланд-
шафти са най-широко разпространените производни ландшафти в съвремен-
ното географско пространство. На това основание показателите за биопро-
дуктивност се прилагат за изследване и оценка на динамичните процеси в
ландшафтната скала и проследяване на ландшафтната еволюция. Пример в
тази насока е приложението на Biological Territorial Capacity index, разработен
от Ingegnoli (2002).
Ingegnoli оценява устойчивостта на растителната покривка (произволен
тип природна и антропогенна) в условията на екотопа (по смисъла, влаган от
Forman, 1995) и факторите на неговото вътрешно динамично равновесие. Из-
численията се основават на интегрирането на информация относно общото ко-
личество биомаса, първичната биопродукция и биологичното дишане в ланд-
шафтите. Индексът дава представа за енергията, необходима на екологичната
система да поддържа нивото си на метастабилност за дадения времеви период,
и позволява тълкуване на функционалността на системата като производна на
характеристиките на ландшафтната структура.
135
Фиг. 4.4. Модел на ландшафтна структура, отразяващ съчетаването на времеви,

пространствени и тематични (в случая – растителност) елементи. Моделът е прило-
жим за целите на структурно-динамичния анализ на ландшафтите (Ingegnoli, 2002)
Практическите изследвания показват (Gobattoni et al., 2011), че асоциира-

нето на индекса на Ingegnoli с набор от статистически данни за пространстве-
ните характеристики на ландшафта (предлагани с ГИС) посредством математи-
ческо моделиране може да разшири познанията ни за ландшафтните промени
и способства за идентифицирането на факторите (в т.ч. антропогенни), които
имат най-високо трансформационно влияние върху тях. Тези модели са прило-
жими за целите на териториалното планиране и в частност – при оценяването
на предлаганите алтернативи.
Изследването на ландшафтната динамика и устойчивост посредством мо-
делиране на ландшафтната комплексност бързо увеличава своето значение.
Двете измерения на анализа – времеви и пространствен, успешно се разгръщат
136
в GIS базирани изследвания (Longley et al., 2001; Blaschke, 2006). Те имат важна
роля за устойчивото управление на ландшафтите, което се свързва с идеята за
съгласуване на антропогенната динамика с естествената ландшафтна динамика
и системните механизми на саморегулация.
АНТРОПОГЕННА ДИНАМИКА
„Антропогенна динамика на ландшафтите“ е термин, отразя-

ващ комплекса от явления, съпровождащи изкуствено произведените въздейст-
вия върху ландшафта. Те най-общо могат да се поделят на външни и вътрешни.
Външните са свързани с намесата на антропогенния фактор върху самостоя-
телното развитие на ландшафтите. Този тип намеса обикновено е активна и
високоефективна, като предизвиква ускорени трансформации на ландшафтната
структура и функции и предизвиква съществени промени в общата насоченост
на системното развитие. При определени обстоятелства силата на въздействието
може да е катастрофална и съизмерима с проявата на стихийни, разрушителни
природни процеси, при които предотвратяването на деградацията на системата
е практически невъзможно. При други обстоятелства влиянието на антропоге-
незата може да е слабо или насочено към определен компонент (например био-
тата), но при нееднократна проява във времето да осуети саморегулационните
механизми на системата и по силата на вътрешносистемните взаимодействия
да породи дълбоки структурни промени.
Въздействията на антропогенния фактор се приемат за „вътрешни“, ко-
гато обект на анализ са съвременните природно-антропогенни ландшафти.
Изследването на феномена ландшафтна динамика от тази системна перспек-
тива има основополагащо значение за процесите на моделиране, планиране и
управление. То подпомага прогнозирането и предотвратяването на неблаго-
приятни тенденции на ландшафтно функциониране и развитие. Един от най-
трудно решимите проблеми в този контекст е предвиждането на реакциите
на геокомпонентите на антропогенното въздействие и отражението на тези
реакции върху вътрешносистемните функционални взаимодействия. Wood и
Handley (2001) насочват вниманието към два ключови процеса, съпровожда-
щи динамичните промени в антропогенните ландшафти – затихване на ланд-
шафтните функции или нарушаването им (дисфункция). Според изследва-
нията на O’Neill et al., (1989) периодът, предшестващ структурни промени
в ландшафта и завършването на текущата динамична фаза, се характеризира
със засилваща се вариативност в ландшафтните състояния и увеличаване на
времето, необходимо за възстановяването на системата от локални или слаби
въздействия. Тези обстоятелства се наблюдават при доминиращата част от съ-
временните ландшафти.
137
Интензивните промени в земеползването от последните десетилетия са

намерили непосредствено отражение върху пространствено-времевата орга-
низираност на ландшафтите. Обобщаването на тенденциите показва, че ланд-
шафти с присъща за структурите им хетерогенност и продължителна история
на формиране се трансформират в хомогенни ландшафти, които са изгубили
важни системни качества и функции. Сред тези трансформации като критична
се отчита загубата на биологично разнообразие, което предизвиква опростява-
нето на системните структури, промени във веществено-енергийните баланси и
загуба на еластичност към интензивни външни въздействия (прогресивно нара-
стващи в условията на съвременните геоекологични промени).
От гледна точка на обществените потребности като водещ проблем при
намеса върху ландшафтната динамика се явява поддържането на устойчивост
на ландшафтните функции, в т.ч. и при мотивирана промяна на функционал-
ното стопанско предназначение на антропогенните ландшафти. Теоретично
се допуска, че антропогенните ландшафти могат да бъдат устойчиви систе-
ми и това зависи от поведението на човека. При консервативно и адаптирано
към характеристиките на ландшафта поведение (еднотипно като насоченост,
интензивност, време) е възможно възникването на вътрешноландшафтни и
междуландшафтни връзки, които да поддържат устойчивостта на системата
в новите условия.
На това основание мониторингът на ландшафтната динамика заема все
по-важно място в съвременните изследвания. Той спомага за разрешаване на
важни аспекти от геоекологичната проблематика като локални и регионални
климатични промени, качество на водите, деградация на почвите, загуба на
биологично разнообразие и др. Развитието на дистанционните наблюдения
разширява в значителна степен възможностите за анализ на ландшафтните
промени, които днес преминават от диагностика на измененията в типа зем-
но покритие за определен период от време в моделиране на геосистемите
и проучване на потенциалните характеристики на ландшафтите (Kok et al.,
2007).
ЕВОЛЮЦИЯ НА ЛАНДШАФТНОТО
ПРОСТРАНСТВО. ЛАНДШАФТНА
(ГЕОЕКОЛОГИЧНА) ПРОГНОЗА
Съвременните реалности във функционирането на ландшаф-

тите се характеризират с ясно изразени колебания в протичането на природни-
те режими и проява на активни деградационни процеси, които се усложняват
от променливите антропогенни приоритети в земеползването, акумулирания
138
ефект на антропогенизация и отсъствието на достатъчно познания за природна-

та системност. Необходимостта от разработването и разгръщането на последо-
вателна във времето, приложима спрямо особеностите на пространството, ре-
зултатна и адекватна по отношение на социално-икономическите потребности
политика на планиране и управление на човешката намеса в природата придава
нови измерения на разбирането за еволюция на ландшафтното пространство.
Геоекологичните прогнози придобиват отчетлива практическа насоченост и
трансдисциплинарност.
Прогнозните модели в ландшафтната екология пресъздават вероятност-
ното протичане на процесите в ландшафтите и техните резултативни вари-
ативни състояния посредством съчетаване на възможностите на ландшафтно-
екологичните анализи и теренни изследвания, математическо и картографско
моделиране, пространствено-статистически анализи, ГИС и дистанционни
методи и пр. (фиг. 4.5). Предмет на ландшафтна прогноза могат да бъдат раз-
лични измерения на ландшафтната еволюция. За практически цели в плани-
рането основно значение имат тенденциите в развитието на съвременните
природно-антропогенни системи; геоекологичните проблеми и техните отра-
жения върху структурата, функциите и динамиката на ландшафтите; степен-
та на отклонение от естественото саморазвитие на геосистемите и неговите
възможни последствия; потенциалът на устойчивост и факторите на системна
устойчивост в съвременните условия; вероятностното поведение и отклоне-
нията в състоянието на геосистемите при различни форми на антропогенно
натоварване; възможните директни, индиректни и кумулативни промени в
ландшафтната скала (трансландшафтни пространствено-времеви процеси)
под влияние на антропогенната дейност.
Ландшафтната екология може да предложи прогнозни резултати по три ос-
новни направления: 1) състоянието на отделен геокомпонент (предмет на инте-
рес от гледна точна на социално-икономическите му функции) в качеството му
на част от цялостна система; 2) активността на системни процеси и баланси
– структурно-организационни, функционални, веществено-енергийни; 3) раз-
витието на системи от ландшафти (комплексност на прогнозата) – в различен
пространствен мащаб (локален, регионален, национален) и териториален обхват
(във или отвъд пределите на естествено засебени природни обекти – водосбори,
планини, котловини) или ландшафти с определена типологична принадлежност.
Прогнозирането съпровожда всички основни етапи на ландшафтното
планиране и се съгласува с провеждането на оценъчните изследвания в него
по направленията ландшафтна устойчивост, антропогенно натоварване и
техногенно насищане, оценка на ландшафтния потенциал по стопански на-
правления или интегрирана оценка, оценка на алтернативите. Специално
място в ландшафтната прогноза заемат въпросите, свързани с възможните
139
Фиг. 4.5. Прогнозни ландшафтни модели (симулация на ландшафтни промени) на провинция Ал-
мерия (автономна област Андалусия, Испания), базирани на взаимоотношенията „ландшафтна
типология – социално-икономическа структура“: а) съвременни ландшафти; b) вероятни проме-
ни в ландшафтните типове при териториална политика на развитие, доминирана от първичния
икономически сектор; c) вероятни промени в ландшафтните типове при поддържане на тенден-
цията за изоставяне на земеделски земи (характерна за страните от Средиземноморието); H (l)
– метричен показател за ландшафтна хетерогенност (De Aranzabal et al., 2008).
системни реакции на ландшафтите при смяна на функционалното им пред-

назначение в земеползването или потенциала им да поддържат комплекс от
функции. Геоекологичната прогноза е неразделна функция на екологичното
оценяване и мониторинга към всяка практическа дейност, вкл. и природо-
защитна.
140
Друго важно достойнство на ландшафтното прогнозиране е предлагането

на нова перспектива пред проблема „времеви мащаб на прогнозата“ или „вре-
меви хоризонт на прогнозата“. Екологичните прогнози имат предимно качест-
вен характер, висока вариативност и са ориентирани в далечна перспектива. В
същото време стопанските анализи се нуждаят от информация с висока кон
кретика, обективност и кратки срокове в бъдещето, които позволяват измери-
мост на планираните и получените резултати. Това разминаване е важен про-
блем особено в контекста на концепцията за устойчивост, която е ориентирана
към предоставянето на гаранции за дългосрочна стабилност на околната среда.
Типичен пример в тази насока са прогнозите върху явленията, съпровождащи
климатичните промени – като промените в температурните режими, стойности-
те на изпарение, годишното разпределение на валежите, денонощните валежи,
речния отток, запасите от подземни води, хранителните режими на почвите,
растителните сукцесии, инвазии на видове и много други. Прогнозирането на
ландшафтна основа предоставя възможност за увеличаване на приложното зна-
чение на средносрочните перспективи. То предлага комплексен поглед върху
прогнозираните явления и повишава обективността на прогнозата посредством
разработването Ј в коректните към анализираната проблематика простран-
ствени мащаби.
Ландшафтно-екологичните анализи извеждат важни закономерности от
организацията на географското пространство и пространствено-времевите
характеристики на ландшафтната комплексност, които следва да се отчитат
в процеса на прогнозиране: 1) Качествата и функциите на ланшафтите за-
висят от всички фактори на системна организация, които не се ограничават
до местоположението на системата; 2) Биофизичните лимити на геосистемна
устойчивост са функция на пространствените характеристики и параметри на
системата в географското пространство. На това основание адекватната те-
риториална организация е определящ съвременен фактор за поддържане на
ландшафтните функции и формиране на желани резултати в даден простран-
ствен локалитет; 3) Основно значение за самостоятелното развитие на ланд-
шафтите има пространствената хетерогенност. Изкуственото антропогенно
усложняване или опростяване на структурата на ландшафта, несъобразено с
хода на естественото саморазвитие, може да потисне проявата на фактори-
те на ландшафтна устойчивост; 4) Ефектът от антропогенно натоварване на
ландшафтите може да се прояви в територии, пространствено отдалечени от
източника на въздействие, или да обхване територии в много широки маща-
би (трансландшафтни и трансмащабни верижни реакции); 5) Ландшафтите
функционират в условията на вътрешно динамично равновесие, което се из-
разява в множественост от състояния; 6) Геокомпонентите се отличават със
собствена природна ритмичност, но тя се проявява различно в географското
пространство и е силно повлияна от ритмиката и цикличността на ландшафт
141
ната система, в която те участват; 7) Граничните пространства са важни еле-

менти на системната структура, отличаващи се със самостоятелни функции и
силна склонност към трансформации. Антропогенното натоварване на ланд-
шафтните граници може да предизвика интензивни отклонения в динамични-
те характеристики и провокира бърза деградация на системата; 8) Ландшафтите
могат да поддържат свое състояние на относителна устойчивост, но не могат да
възстановяват в същата степен старо такова.
142
ГЛАВА ПЕТА
ПРИЛОЖНА ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ
ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ
ПОНЯТИЕ ЗА ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ
Съвременните акценти в политиките, стратегиите и плановете

за регионално развитие са поставени приоритетно върху интегрираното плани-
ране, съгласуваното развитие и устойчивото управление на регионите в услови-
ята на щадящо натоварване върху природните ресурси и околната среда. Подхо-
дите по решаването на тази проблематика са в процес на постоянно развитие. Те
са предмет на интердисциплинарни усилия и трансгранично сътрудничество.
Политиката на ЕС оказва видимо влияние върху геоекологичните аспекти
на териториалното развитие. Регионалната политика е основният инструмент
за териториално планиране на EС. Европейският съюз и Съветът на Европа
традиционно отдават съществено значение на всички форми на сътрудничество
между страните членки по разработката на научнообосновано и ориентирано
към устойчиво бъдеще териториално планиране. Отстоява се решението за ев-
ропейски стандарти за околна среда, основавани на единни принципи, което
като допълнителен и особено желан резултат има за цел да обезпечи дълговре-
менни гаранции за инвестиции в икономиката. Това е породено от неоспорими-
те факти, че проблемите с природната среда на континента се пораждат в про-
цесите на разрушаване на естествените ландшафти, съпътстващи механизмите,
използвани за подпомагане на регионалното развитие и водещи до урбанизация
и субурбанизация (особено в уязвими ландшафти като крайбрежия, планински
територии, влажни зони). Налице са пространствени противоречия и трудности
по съгласуването на стратегическите цели за икономически просперитет и еко-
логосъобразно стопанисване на земята, а породените от този „конфликт“ еко-
логични проблеми често имат непредвидим пространствен и времеви обхват.
На това основание се утвърждава тенденцията към прилагането на ком-
плексни подходи за реализация на политиката по опазване на околната среда,
подкрепена от институционална интеграция на всички възможни нива. Разра-
ботват се нови инструменти, насочени към ефективно прилагане на принципи-
те за устойчиво планиране и управление, където пространствените измерения
на устойчивостта се формират от екологичните познания върху естеството
на ландшафтните процеси в различни мащаби и време (фиг. 5.1.1). Ландшафт
ното планиране придобива съществена роля за стимулиране на регионалното
развитие и реализацията на последователна и резултатна регионална политика.
143
ПРИЛОЖНА ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ Биляна Борисова
Фиг. 5.1.1. Взаимоотношения между четирите основни аспекта на ландшафтите

и четирите водещи парадигми в управлението (Liu и Taylor, 2002)
Приложната значимост на ландшафтната концепция за целите на интегри-

раното пространствено планиране и териториално развитие се оценява преди
всичко в контекста на понятието на устойчива околна среда – среда, в която
„екологичната цялост и основните човешки потребности са едновременно, рав-
ностойно и съгласувано поддържани в продължение на поколения“ (Forman,
1995: 484).
Ландшафтно планиране и устойчивост

Парадигмата за устойчивост е формулирана под влияние на съ-
временната екологична криза и съпътстващите я глобални проблеми, породени
от увеличаването на световното население, изчерпването на ресурсите и влоша-
ване качеството на човешкия хабитат. Терминът „устойчивост“ е използван за
първи път през 1980 година в стратегическите документи на Международния
съюз по опазване на природата и природните ресурси (IUCN), а дефиницията
за „устойчиво развитие“ е призната официално от Организацията на обедине-
ните нации за прехрана и земеделие (ФАО) през 1988 г. Тя носи значението на
развитие, изразяващо се в поддържане и съхраняване на природните ресурси,
придружено от технологични и институционални промени с цел да гарантира
144
Ландшафтно планиране
ненарушавано във времето задоволяване на нуждите на сегашните и бъдещите

поколения.
Независимо от пространствените аспекти в интерпретацията на концепци-
ята (глобални или локални) разбирането за устойчивост неизменно се свързва
със способността на земните системи да осигуряват и поддържат живота, без
това да разруши естествените системни механизми и природна цялост (Jongman,
1999). На това сериозно основание в планирането на устойчивото развитие се
защитава пряката връзка между „устойчивостта“ и системния подход в науките
за околната среда.
В планирането се реализират четири принципни направления: социално,
икономическо, физическо планиране и публични политики (Botequilha Leitão и
Ahern, 2002). На съвременния етап те целенасочено взаимодействат, обединени
за поддържането на природните ресурси и изграждането на мултифункционал-
ни общоприемливи пространствени модели на природоползване. Закономерно
място в този процес намират принципите и методите на ландшафтното пла-
ниране. Пространствените измерения на устойчивостта са силно повлияни от
съществуващите по територията взаимозависимости между видовете земеполз-
ване, антропогенната инфраструктура и наличието на пространствени процеси
на естествена или антропогенна ландшафтна динамика. Територията, подло-
жена на планиране, следва да бъде оценявана и анализирана в широк контекст,
като се отчитат актуалните и потенциалните ландшафтни функции, вътрешно-
системните и трансйерархичните пространствени зависимости и се съгласуват
с благоприятните варианти на ландшафтна прогноза за бъдещото Ј развитие.
Устойчивото ландшафтно планиране разширява перспективата на физиче-
ското планиране. То се откроява със значителен потенциал по отношение на
пространствените измерения на процеса. Осигурява всестранен информацио-
нен анализ и коректна интерпретация на едно от ключовите условия в плани-
рането на устойчивост – мащаба. Ландшафтът като обект на планиране е дина-
мична система с производствени (икономически), регулаторни (екологични) и
социални функции. Ландшафтната перспектива формира принципната основа
за разгръщане на интегрирани подходи, които надграждат традиционните про-
цедури в пространственото планиране, базиращи се върху тематичната оцен-
ка на отделни самостоятелни елементи от ландшафта (Van Lier, 1998; Miklós,
2010). Ландшафтното планиране е съвкупност от методически инструменти,
използвани за конструиране на пространствена организация, която осигурява
устойчиво природоползване и съхраняване на основните функции на ландшаф-
тите. Резултат е на комуникативен процес, в който са въвлечени всички субекти
на природозащитна и стопанска дейност на територията на планиране (Анти-
пов и Дроздов, 2002).
Съвременната практика показва недвусмислено – ландшафтната скала оси-
гурява благоприятна и работоспособна среда за устойчиво планиране (Forman,
10 145
1995, Botequilha Leitão и Ahern, 2002). Ландшафтната перспектива е съществе-

на за адаптивното управление на ресурсите (Gustafson, 1998).
Исторически преглед на ролята на екологията

в планирането
Съществуващите теоретични постановки и методологични
подходи по екологично ориентирано планиране и управление на земите са
продукт на задълбочени научни търсения под влияние на променливите об-
ществени приоритети от последните два века. В практиката устойчиво се до-
казват относително самостоятелните направления на ландшафтната екология
(Troll, Naveh, Forman, Zonneveld, Farina), управлението на екосистемите (Agee,
Grumbine, Haynes, McGarigal, Szaro), ландшафтното (McHarg, Marsh, Caldeira,
Fabos, Steinitz) и ландшафтно-екологичното планиране (Berger, Harms, Forman,
Hulse, Nassauer, Ndubisi, Thompson, White, Steinitz, Ahern, Jongman), оценката за
въздействието върху околната среда, екологичното системно базирано планира-
не на селските райони (Golley, Bellot) и др.
Утвърждаването на ландшафтно планиране е закономерен резултат от ево-
люцията в екологичното мислене към ХХІ век, когато новите социални цен-
ности оказват нарастващо влияние върху законодателството, методологията и
методиката в планирането. Историческата ретроспекция обаче показва, че раз-
гръщането на системния подход в подкрепа на екологичните принципи е тру-
ден, бавен и конфликтен процес.
До средата на ХХ век ролята на екологията като фактор в планирането е
ограничено, което пряко кореспондира с историческите събития и произтича-
щите от това обществени нагласи. В следвоенния период вниманието е насоче-
но към разрастване на градовете и тяхното управление, а общественото мнение
се формира от професионалните групи на индустриалците. Доминиращо е раз-
бирането, че традиционните селскостопански практики не влизат в противоре-
чие с други (например природозащитни) интереси, а екологията е интерпрети-
рана единствено като еквивалент на природна консервация (Booth, 1984). След
този период приоритетните цели в планирането периодично се насочват към
общественото здраве в градска среда или други нейни социални аспекти, нови
икономически или технологично инженерни решения. Екологичните аспекти
намират място в ландшафтното планиране едва към втората половина на ХІХ
век, което се свързва с имената на американския ландшафтен архитект Frederick
Law Olmsted и шотландския ботаник Patrick Geddes, основател на съвременно-
то градско планиране (Fabos, 1995).
60-те години на ХХ век се характеризират с нарастващо международно
екологично съзнание, а през 70-те качеството на околната среда се превръща
във водеща цел. През 1969 г. в САЩ влиза в сила NEPA (National Environmental
146
Policy Act), което се свързва с въвеждането на Оценката за въздействие върху

околната среда (ОВОС) като основен инструмент за опазването Ј. Процедурата
придобива силен международен отзвук и влияние върху законодателството в
областта на околната среда в други страни, в това число Европейската общ-
ност (Директива 85/337/ЕИО, днес 97/11/ЕО). През същия период Eugene Odum
представя самостоятелен и новаторски екологичен модел, отнасящ се до еко-
системите и техните взаимоотношения с човешките местообитания и функции.
Подходът на Odum, насочен върху интегрирането на човешката дейност като
фактор в изследванията с екологична насоченост, преодолява традиционния
биоцентричен поглед на еколозите и внася нови измерения в приложението на
екологичните познания.
Съществено влияние върху процесите на планиране от този период оказ-
ва ландшафтната екология. Тя въвежда няколко важни аспекта, свързани с: 1)
Изричното внимание към пространствените измерения на екологичните про-
цеси. Анализът на вътрешносистемните хоризонтални и вертикални взаимоот-
ношения и произтичащите от тях структурни особености и процеси създават
теоретична база и емпирични доказателства, които позволяват да се разбират
и сравняват различни пространствени конфигурации и се прогнозират техните
екологични следствия (Forman, 1995); 2) Ландшафтно-екологичният фокус вър-
ху човека като съставна част на планираните системи, а не като самостоятелен
и изолиран компонент; 3) Утвърждаването на ландшафта като основен обект на
изследване и планиране (Botequilha Leitão и Ahern, 2002). В периода на 80-те,
следвайки немската landschaft-на концепция, Европа възприема интегрирани
подходи за планиране в ландшафтни граници. Френските изследователи въвеж-
дат времевите анализи като важно измерение на ландшафтните изследвания
(Golley и Bellot, 1999). Те разработват и първата карта на екологичния риск.
Ландшафтната екология получава нарастващо признание в качеството на мощна
интердисциплинарна научна основа за оценка, планиране и управление (Naveh
и Lieberman, 1984). Важен резултат на това развитие е широкото съвременно
приложение на алтернативните сценарии в планирането.
През 70-те инструментариумът в планирането се обогатява от навлизането
на географските информационни системи (GIS), които надграждат съществува-
щата методика за пространствени измервания и позволяват разработването на
екологични модели с ясно дефинирани пространствени параметри.
В началото на 90-те години традиционно прилаганите подходи за управле-
ние на природните ресурси са широко дискутирани като неефективни за насър-
чаване на новата цел – постигане на устойчивост (Szaro et al., 1998). Под вли-
яние на тези предизвикателства, в САЩ се поставят основите на „управление
на екосистемите“ като актуална парадигма в земеползването (McGarigal), чиято
същност (въпреки частичните терминологични различия) показва ясна прием-
ственост с ландшафтно-екологичната концепция.
147
Днес все по-широко признато е разбирането, че екологичните принципи,

вградени в приложните науки, са най-успешният и резултативен подход за по-
стигане на устойчивост. Фокусът в изследванията трайно се преориентира от
природните ресурси към техните източници – екосистеми и ландшафти. Този
процес дава нова перспектива на процесите на планиране и управление на сре-
дата. Формирането на трайни резултати в земеползването се обвързва с поддър-
жането и възпроизводството на природния капитал.
Статут на ландшафтното планиране

Общият поглед върху системите за планиране в страните от
Европа показва, че въпреки силното влияние на ЕС за интеграция на екологич-
ната политика в регионалното развитие и обновяването на неговия инструмен-
тариум, ландшафтното планиране рядко има самостоятелно значение. Неговите
цели, задачи и функции са разпределени между различни форми и инструменти
на пространствено планиране на територията, което се обуславя от многоброй-
ни причини, включително политически, културно-исторически, териториал-
но-устройствени и пр. Пълноценната реализация на комплексния ландшафтен
подход се затруднява от широкото интерпретативно значение на ландшафта и
производната му терминологична база.
Влизането в сила на Европейската конвенция за ландшафтите (Council of
Europe, 2000) промени обществените нагласи и предизвика необходимия дебат
върху този съществен проблем, но към настоящия момент официалната дефи-
ниция за ландшафт (едновременно като обект на възприятие и като материална
цялост, чл. 1) и правото, което Конвенцията предоставя на страните да въвеждат
термина съобразно своите разбирания (чл. 4), не създават достатъчно силни
предпоставки за въвеждане на ландшафтния подход в практиката. Технически
базираните подходи в планирането припознават ландшафтния (интегриран)
подход само като доброволен, но не и като задължителен и защитен с регула-
торни механизми инструмент.
Независимо от това фактите показват, че ландшафтно-екологичната кон-
цепция има сериозен принос за формулиране на политиката в областта на окол-
ната среда и формиране основите на устойчивото развитие. Нейното влияние се
наблюдава в официалните документи на AGENDA 21 за управление на природ-
ните ресурси или международни конвенции като Рамковата конвенция на ООН
по изменение на климата, за биологичното разнообразие, за борба с опусти-
няването, Европейската конвенция за ландшафта, Алпийската конвенция, Кон-
венцията за Карпатите и др. Ландшафтният подход е в основата на стратегиите
за опазване на природата и принципната организация на екологичните мрежи,
участва при управлението на речните басейни и всестранно се реализира в ин-
тегрираното планиране и управление на ландшафта.
148
Ландшафтното планиране създава предпоставки за адаптивно и устойчиво

управление на територията, където като основни негови достойнства могат да
бъдат посочени: 1) функционална комплексност (координация и сближаване на
интересите във всички видове използване на земята); 2) структурна комплекс-
ност (отчитане на природните и социално-икономическите особености на тери-
торията); 3) историческа приемственост (опазване и използване на традициите
и наследството); 4) пространствено зониране; 5) геосистемно равновесие (оси-
гуряване на биоекологична, геоекологична и социално-екологична устойчивост
на ландшафта); 6) полза за обществото (осигуряване на адекватност по отноше-
ние на социалните желания); 7) икономическа осъществимост (приложимост
на предложенията в планирането) (Kavaliauskas, 2007).
Ландшафтното планиране получава най-високо признание (подкрепено с
нормативна база) в Германия. Идеите му се зараждат в началото на ХІХ век под
влияние на разнообразни инициативи за подобряване на земите и защита на
природата. През 1947 г. се създава Институт за защита на природата и поддър-
жане на ландшафта, а с федерален закон от 1976 г. подходът е официално регла-
ментиран като инструмент за планиране, опазване и поддържане на ландшаф-
тите. Днес Германия разполага с ландшафтни програми за всички федерални
провинции, а регионални ландшафтни структурни планове са разработени за
почти всички части на страната (Haaren et al., 2008). Ландшафтното планиране
има основни функции за поддържане на традиционни естествени ландшафти (с
отношение към националната идентичност); формиране на база за екологично
ориентирани селско, горско и водно стопанство; екологосъобразно обновяване
и развитие на селищна среда; екологична обосновка на плановете за инфра-
структурно развитие и др.
С дълбоки традиции се откроява и Холандия. Ландшафтните принципи и
методи тук се прилагат в три направления на планиране, регламентирани от
съответстващото законодателство: териториално планиране, екологично ори-
ентирано планиране и управление на водните ресурси. Съществува обвърза-
ност между ландшафтното и териториалното планиране, чиито тенденции са
повлияни от силно антропогенизирания характер на територията. Екологично
ориентираното планиране има ясно изразен секторен характер (например спе-
циализирано планиране за защита на биотопи и видове и планиране на водното
стопанство).
В Австрия се наблюдава силна икономическа зависимост от потенциала на
естествените ландшафти, но разгръщането на ландшафтното планиране се за-
труднява от моделите на управление, при които всяка федерална провинция се
придържа към собствени закони, стандарти и изпълнителни процедури, отна-
сящи се до специфични области на планиране. Независимо от това Австрия се
отличава със своята адекватна на местните условия система за пространствено
планиране.
149
Във Великобритания и Франция понятието ландшафт присъства като ви-

зуално естетична категория. В системите за териториално планиране на Вели-
кобритания то все още има слаби позиции въпреки значителния напредък през
последните години. Споменава се в редица важни документи, но не се опира на
законова основа. Спорадично се използва като информационна база за планира-
не на земеделски земи по местна инициатива или в проектите за съхраняване на
природата. Във Франция почеркът на ландшафтните изследвания с практическа
насоченост се разкрива основно в планирането на защитени територии или за
подобряване естетичността на пейзажа в плановете за земеползване на ниско
административно ниво или в отделни инвестиционни проекти.
Една от най-успешните практики в Европа се реализира в Словакия. Ланд-
шафтното планиране тук (LANDEP) се определя като „систематично структу-
риран специфичен комплекс от приложни ландшафтно-екологични методи, на-
сочен към проектиране на оптимална в екологично отношение организация на
ландшафта, неговото използване и опазване, което се изразява в проектиране на
подходящата пространствена локализация на човешките дейности в ландшафта
и предлагане на последващи мерки, за да се гарантира ефективността на тези
дейности“ (Miklós, 2010: 18). Основополагащ принцип на LANDEP е подялба-
та на цялата планирана територия на квазихомогенни ландшафтно-екологични
комплекси с определени свойства на техните елементи, както и оценка на въз-
можностите и ограниченията им за всички планирани човешки дейности. Прак-
тическото приложение на подхода е регламентирано със Закон за териториал-
ното планиране и строителен кодекс и е ориентирано към оптимално в еколо-
гично отношение пространствено оформление и функционално използване на
територията за хармонизация между икономическите изисквания и ландшафт-
но-екологичните условия. Като основни термини в териториалното планиране
се използват ландшафт, ландшафтно-екологичен план и ландшафтна структура.
В Словакия е разработена и Териториална система на екологичната стабил-
ност (TSES), която е силно обвързана с LANDEP (Miklós, 1996). TSES е под-
крепяна като важна част от държавната политика в областта на околната среда
(Закон за природата и опазването на ландшафта) и основен документ за различ-
ни видове планиране (Закон за териториалното планиране и строителен кодекс
– елементите на TSES са въведени като задължителни за всички нива на тери-
ториално планиране; Закон за устройството и собствеността на земите – TSES
е задължителна основа на всеки проект, а необходимостта от подобряване на
функциите на системата може да бъде правно основание за постановяване на
нова процедура по устройство на земите; Закон за оценка на въздействието вър-
ху околната среда; Закон за водите). Най-пълният и интегративен инструмент
в Словакия е новият Закон за защита от наводнения (2010), регламентиращ въ-
веждането на планове за дългосрочно управление на речните басейни, които
стават задължителен елемент на териториалните планове и ще представляват
150
инструмент за интегрирано управление на ландшафта (включително връзка

към Директивата INSPIRE).
Ландшафтното планиране в Чешката република (Bucek и Lacina, 1992)
няма своя нормативна база, но намира отражение върху прилагането на пра-
вителствена Програма на обновяване на речните системи (от 1992, която по
същество се приема за първата ландшафтна програма) и Програма за управле-
ние на ландшафта в сътрудничество между министерствата на околната среда
и селското стопанство.
Близки до ландшафтното планиране разработки са осъществявани в страни-
те от Прибалтика. Литовският опит се основава на идеята за планиране на тери-
ториално равновесие между градските и естествените територии. Важно място
тук има приложението на концепцията за природната рамка (Kavaliauskas, 2007),
изразяваща се в защитата на естествени и екологично важни райони, която има
функциите на мрежа за екологична компенсация и дава възможност за регулира-
не на градското и промишленото развитие. През 1984 г. Литва разработва Инте-
грална схема за защита на природата, обвързана с политиката в планирането.
В Русия въпреки много силните позиции на ландшафтознанието в научни-
те изследвания практическите разработки за планиране на ландшафтна основа
са сравнително ограничени. Приложение имат предимно ландшафтно-еколо-
гични анализи при съставянето на комплексни системи за опазване на природа-
та, социофункционални анализи на ландшафта или формулиране на принципи
на геоекологично проектиране (Антипов и Дроздов, 2002).
В България ландшафтното планиране се реализира преди всичко в сфе-
рата на урбанистиката и архитектурата, където ландшафтът има значението
на визуална и естетична категория. Откроявана е екологичната ориентация на
ландшафтно-устройствените планове и взаимното им допълване с териториал-
но-устройствените (Троева и Цолова, 1997), но въвеждането и задължителното
използване на комплексния ландшафтен подход е предмет на бъдещи обсъж-
дания. В Методическите насоки за разработване на Национална концепция за
пространствено развитие на Р България за периода до 2025 г. ландшафтът е
използван със значението на пейзаж или на териториален ареал, съчетаващ еле-
менти на природното и културното наследство и е интерпретиран предимно в
контекста на природозащитната проблематика или възможностите за създаване
на туристически продукти (I-10).
ЦЕЛИ, ЗАДАЧИ И ПРИНЦИПИ

НА ЛАНДШАФТНОТО ПЛАНИРАНЕ
Ландшафтното планиране подпомага реализирането на ефек-

тивна регионална политика, като предлага екологична ориентация на плано-
151
вете за развитие. Ландшафтните пла-

нове съдействат за интеграцията на
екологичната политика в структурата
на социално-икономическата политика
на държавата, а формата и конфигура-
цията им позволяват органично да се
впишат в административната система,
в границите на която са създадени да
функционират. Те могат да работят като
инструмент за държавна намеса в раз-
витието на дадена територия.
Планирането на ландшафтна ос-
нова работи с категорията ландшафт в
качеството му на единна природно-ан-
тропогенна система (фиг. 5.1.2) и в този
Фиг. 5.1.2. Модел на природно-антропоген- смисъл целият процес на изследване,
на система (Преображенски и кол., 1988): моделиране, планиране и проектира-
1 – геосистемата в нейната цялост; 2 – уп- не се провежда успоредно върху двете
равляемата част на системата. Елементи на съставящи на ландшафтите – природна
системата: 3 – технически, 4 – природни,
5 – орган на управление, 6 – връзка между и антропогенна.
елементите на управляемата част, 7 – връзки Реализацията на ландшафтно-еко
в управлението, 8 – въздействия върху сис- логичните планове в практиката цели:
темата, 9 – ефективност на изпълняваните 1) пълноценно оползотворяване на
социално-икономически функции на систе-
мата, 10 – времева скала
наличния ландшафтен потенциал съ-
гласно екологичните изисквания и сто-
панските интереси; 2) стимулиране на
саморегулиращата функция на ландшафтите и поддържане на динамичните
фактори в ландшафтите – водна, въздушна и биологична среда, което да осигу-
ри естествените механизми за поддържане на баланс в системите; 3) формира-
не на нови ландшафтно-екологични условия, оптимално близки до състояние
на устойчивост; 4) висока стопанска ефективност и структурно разнообразие
в новите (зададени в ландшафтния проект) ландшафтно-екологични условия;
5) осигуряване на перспективност в стопанското усвояване на ландшафтите по
смисъла на оценяване на новите, залегнали в проекта, ландшафтно-екологични
условия и в качеството им на формиращи потенциален стопански ресурс.
Ландшафтните планове представляват варианти на оптимално съчетание на

стопанска дейност към природни дадености, в условията на което се стимулират
желаните позитивни – от гледна точка на съвременните изисквания за стопанска
ефективност и екологосъобразност на всяка антропогенна дейност – процеси
и явления в ландшафтите. Те са ориентирани към поддържане на динамично
152
равновесие в природните и природно-антропогенните системи в условия, съо-

бразени с особеностите и закономерностите в развитието както на природната,
така и на антропогенната подсистема. Това се обяснява с обстоятелството, че те
се създават след изясняване на насоките и преобладаващите тенденции в раз-
витието на ландшафтите на изследваната територия предвид интеграционното
въздействие върху тях на естествени и антропогенни фактори. В завършен вид
ландшафтните планове представляват логичен вариант на целесъобразна и бла-
гоприятна за развитието на територията географска прогноза.
На това основание сред основните задачи на ландшафтното планиране са:
1) Изработване на критерийната база за поддържането, усвояването и
съхранението на ландшафтния потенциал. Тези критерии следва да служат за
ориентири в плановете за териториално развитие, в практическите мерки по
оценка и регулиране на въздействието върху околната среда или организиране-
то на геоекологичен мониторинг.
2) Изготвяне на географска прогноза.
3) Оценка на всички възможни варианти на поведение на ландшафтите
в променливи условия и разработване на алтернативни ландшафтни моде-
ли, а именно: при съхраняване на природните условия и запазване на видовете
стопанска дейност в близки до съвременните им характеристики; при промяна
на качествените характеристики на природни условия в насока, способстваща
тяхното развитие и оптимизиране, но при запазване на стопанската практика и
организация в съвременния Ј вид; при поддържане на количествените и качест-
вените характеристики на природните условия в свойствените за съвременното
им развитие параметри, но при промяна на видовете предлагана стопанска дей-
ност или при осъвременяване формите на стопанисване; при промяна в двете
съставящи, природна и антропогенна, като резултат на прилагането на нови на-
учни постижения и усъвършенстване на практическия опит.
Подобен анализ се провежда с оглед предлагането на по-рационални спря-
мо съвременните или алтернативни на тях възможности за управление на при-
родните и природно-техническите системи. Той трябва да формира насоки и по
двата основни аспекта, които тази проблематика притежава: ресурсен аспект
– да предлага всестранно рационално природоползване без нарушаване на със-
тоянието на средата; да откроява елементи, геокомпоненти или техни функции,
които могат да бъдат оценявани в качеството на природен ресурс и съответно
са пригодни за усвояване; и екологичен аспект, включващ категоризиране на
природните комплекси по техния потенциал за стопанско ползване; създаване
на ограничения за всеки вид производствена дейност в зависимост от устойчи-
востта на ландшафтите; организиране на мерки по предотвратяване на неблаго-
приятните последици от продължителните процеси на антропогенизация.
4) Разработване на конкретни решения, синтезиращи и интегриращи сто-
панските интереси с геоекологичните приоритети. Обикновено тази информа-
153
ция е поднесена в две основни териториално-организационни форми: промени

в конфигурацията на земеползването, т.е. в териториалната организация на
стопанството, и следователно в модификации на хоризонталната ландшафт-
на структура; и промени в характера на земеползването, които трансформират
функционалното предназначение на ландшафтите и намират конкретно отраже-
ние в особеностите на вертикалната ландшафтна структура.
Ландшафтно-екологичното планиране формира резултати с адаптивно-
конструктивен характер, където пространствено-времевата организация на
ландшафтите е заложена като адекватна на тяхната природна структура и ди-
намика. Сред водещите принципи, наложили се в практиката, са: обективност,
резултатност, приложимост, отговорност, прозрачност, адаптивност, интегрира-
ност, устойчивост, системност.
Ландшафтното планиране поставя за водещ принципа на адаптивността
на всяка антропогенна намеса върху разглежданата територия (Борисова, 2002).
Съвременните тенденции в тази насока се свързват с: 1) поддържане на ланд-
шафтното разнообразие; 2) съобразяване на структурата и функционирането
на планирания ландшафт с параметрите на естествения му първообраз; 3) съб-
людаване на естеството на ландшафтните граници.
Спазването на принципа за адаптивност формира една от най-необходи-
мите предпоставки за устойчиво управление на територията. Основание за
подобно твърдение намираме в теорията на управлението, където се посочва,
че управляващата система е в състояние да се справи с възложената Ј задача
тогава, когато е организирана адекватно на структурата и разнообразието на
управлявания обект.
Главно предизвикателство пред планирането на устойчивостта са позна-
ването и умелото интерпретиране в практиката на природната йерархична си-
стемност. От съществено значение в процесите на моделиране на ландшафти-
те и разработване на сценарии за бъдещо териториално развитие е принципната
постановка, че функционирането на всяка сложна система се определя от ней-
ните подсистеми, докато общата насоченост на развитие се влияе от системите
на по-високо йерархично ниво (Marsh, 2005).
Принципът за интергация има многобройни измерения: 1) интегриран
подход в изследването на съвременни ландшафти в качеството им на системна
природно-антропогенна цялост; 2) отстояване на интегриран подход за усвоя-
ване на ландшафтните ресурси и услуги (концепция за мултифункционалните
ландшафти); 3) планиране на устойчиви ландшафти; и 4) създаване на условия
за интегрираното им управление.
Ландшафтните планове не изключват възможност за корекции на механи-
змите и мерките по оптимизация на изследваната територия и рационализира-
не на антропогенните изяви. Актът на устойчивото планиране и проектиране е
евристичен процес, в който ние се учим чрез действие, наблюдение и анализ на
154
променящите се условия и последствията от нашите действия (Franklin, 1997).

На това основание мониторингът се приема за задължителен елемент в разра-
ботването на ландшафтните планове, а функциите му се свързват с придобива-
нето на нови знания в процеса на планиране, на контрола върху ефективността
на реализираните ландшафтни проекти и готовността за внасяне на актуални
промени в тях.
Ландшафтното планиране и проектиране признават ролята на обществе-
ното участие в процесите и го приемат за необходима гаранция за отговорно,
прозрачно и успешно реализиране на плановете.
СТРУКТУРА НА ПРОЦЕСА
НА ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ
Теоретична постановка
Прегледът върху основните екологично базирани теории и ме-
тодологии за планиране на ХХ век показва, че те формират общност по отноше-
ние на главните етапи и фази на планиране (табл. 5.1.1).
Концептуалната рамка за ландшафтно планиране, предлагана от Steinitz
(1990), е разработена върху шест основни въпроса, насочени към характерис-
тика на ландшафта, оценка на съвременното му функциониране, анализ на въз-
можните промени и оценка на сценариите за формулиране на препоръки към
планирането. Тя показва силно влияние на ландшафтно-екологичната перспек-
тива. Описателно/оценъчната част е посветена на открояване на динамиката на
ландшафта и изразяващите я процеси, а последните аналитични фази включват
модели на ландшафтна промяна. Някои от тези решения се откриват и в основ-
ните стъпки в процеса на планиране, посочени от Fabos (1985).
Forman (1995) предлага планиране в четири фази, основано на ландшафтно-
екологични принципи. Неговата рамка за планиране на открити пространства
включва идентификация на пространствени елементи (представителни зони в
конфигурацията на територията, основни коридори, значими местообитания),
анализ на ландшафтните функции (опазване на водите и на дивата природа,
концентрация и движение на населението), установяване на налични проблеми
и нарушения в природните баланси и преди всичко – на значимите взаимоот-
ношения и зависимости между структура и функции с цел да се подпомогнат
процесите на вземане на решения.
Zonneveld (1995) акцентира върху необходимостта от разширяване на прос-
транствения поглед върху използването на земите. Неговият подход интегрира
в оценката на ландшафтите социално-икономически критерии (пригодност на
земите за стопанско ползване) и предлага планиране, съобразено с резултатите
155
Таблица 5.1.1. Сравненителен анализ на екологично базирани методологии за физическо планиране (Botequilha Leitão и Ahern, (2002)
ФАЗИ НА ПЛАНИРАНЕ
Планиране Ландшафтно- Устойчиво

Екосистемно
Ландшафтно планиране Ландшафтна екология ОВОС на земеделски екологично ландшафтно
управление
територии планиране планиране
Fabos, 1985 Steinitz, 1990 Forman, 1995 Zonnenveld, Morgan, 1998 McGarigal, 1998 Golley and Bellot, Ahern, 1999 Botequilha Leitão
1995 Treweek, 1999 1999 and Ahern, 2002
Събиране на
Идентификация Представяне: Структурен първоначална база Определяне
Определяне на Обосновка на
на проблемите Как да се опише и функционален данни, на обхвата на Цели Фокус
целите целите и задачите
и потребностите ландшафтът? анализ дефиниране на оценката
задачите и пр.
Описание на Характеристика
Оценка на Изследвания:
Установяване на обекта на на обекта на
екологичните Процес: а) изисквания и
взаимоотноше- изследване – изследване – Инвентаризация, Оценка на Анализи,
и Как ограничения в
нията екологични, екологични, обществено ресурсите, обществено
социално- функционира използването на
между структура социално- социално- участие публично участие участие
икономическите ландшафтът? земите;
и функции икономически, икономически,
ресурси б) качества на земите
културни фактори културни фактори
Оценка: Сравнителен анализ
Идентифициране
Дали на пригодността на
Оценка, основана Идентификация Оценъчни на пространствени
ландшафтът земите въз основа
на два атрибута: на възможни изследвания: Диагностика на противоречия и
Цели и задачи функционира на а) и б), социално- Диагностика
а) рядкост въздействия върху идентификация на проблемите разработване на
добре на икономически
б) устойчивост околната среда проблемите пространствени
съвременния анализи, съображения
концепции
етап? по ОВОС
Алтернативни Прогнозиране:
Промяна: Синтез: Намиране
Представяне на Алтернативи решения, оценка и алтернативни
Разработване Как би се извеждане на на решения, Дефиниране
резултатите, дискусия и оценка на противопоставяне планове и оценка
на алтернативни променил приоритети по алтернативни на стратегии за
върху сценариите за възможните на алтернативите, на плановете,
планове ландшафтът? защитата на планове и оценка планиране
управление алтернативи анализ на ползи и обществено
Сценарии територията на алтернативите
загуби участие
Мерки за
Разработване на
Подбор Въздействие: Приложение: смекчаване на Приложение, Синтез:
Подбор на сценарии, оценка
на водеща Оценка на Препоръчително въздействията; включващо Приложение и
инструментариум на сценарии,
алтернатива сценариите използване обществени мониторинг мониторинг
обществено участие
обсъждания
Решение: Трябва
ли ландшафтът Приложение;
Постпроектна оценка Мониторинг Мониторинг
да бъде мониторинг
променян и как?
от процедурите по ОВОС. В допълнение Zonneveld предлага фаза на постпро-

ектна оценка, което е в стила на адаптивните техники за управление.
McGarigal (1998), подобно на Forman и Zonneveld, се придържа към прин-
ципите на ландшафтната екология, като предлага процедура за планиране на
екосистемно управление. Неговият подход включва разработване на алтерна-
тивни сценарии за управление и оценка на тяхното въздействие, придружени от
план за мониторинг като съществен елемент от фазата на изпълнение на пред-
почетената алтернатива.
Концепцията за планиране на селските територии интерпретира процеса
на планиране като система от шест основни фази (Golley и Bellot, 1999). Тук
се открояват методическите изисквания за участие на обществеността на по-
ранен етап в процеса на планиране, многофакторен анализ за интегриране на
икономическия компонент, включително анализ разходи – ползи за оценка на
алтернативните решения.
Методиката на Ahern (1999) за ландшафтно-екологично планиране включ-
ва приложението на четири стратегии – пpотекционистка, дефанзивна, офан-
зивна, опортюнистична, които дават възможност за по-ясното и коректно фор-
мулиране на пространствени решения за всеки различен случай от практиката.
Сравнителният анализ потвърждава, че въпреки широкоаспектната ориен-
тация на оценката за въздействие върху околната среда, процедурата като цяло
споделя структурирането на аналитичния процес и последователността във фа-
зите на коментираните методологии.
Обобщеният преглед показва, че реализацията на пространственото плани-
ране посредством използването на геосистемния подход включва пет основни
фази: 1) определяне на целите и задачите, 2) анализ, 3) диагностика, 4) прогно-
за, 5) синтез или изпълнение (Botequilha Leitão и Ahern, 2002). Съвременният
му инструментариум приобщава най-новите постижения на пространствените
анализи и моделиране в ГИС, разработването на алтернативни сценарии и мо-
ниторинг при активното участие на заинтересуваните страни и обществеността.
Етапи на ландшафтно планиране

Ландшафтен фокус
Тази първа фаза определя целите и задачите на планирането.
Това е фазата на идентифициране на проблемите, на чиято основа територията
подлежи на изследване, моделиране и планиране. Целите могат да се определят
от актуалните политически програми, от тези, поставени в мандата на отговор-
ните по планирането лица и институции, или под влияние на обстоятелства,
произтичащи от настъпването на определени частни събития в пространството
и времето. Формулировката на целите детерминира приоритетите в планира-
157
нето и оказва влияние върху целия последващ процес по реализацията му. Под
влияние на съвременните реалности процесът на устойчиво планиране е силно
динамичен, а съгласно принципите в устойчивото планиране, – и итеративен
процес. В този смисъл целите и задачите могат да бъдат преразгледани както в
процеса на планиране, когато това е наложително и уместно, така и в резултат
на мониторинга по неговата реализация или под влияние на изискванията, въз-
никнали в хода на управлението.
Въз основа на заложените цели се определя обхватът на проучването, оси-
гуряващо информационната база за планиране. Това е решаваща фаза – тя дава
отражение върху избора на подход за планиране, който да гарантира екологосъ-
образност, системност и холистичност по отношение на конкретната за случая
проблематика.
Желателно е на този ранен етап да бъдат обсъдени общи и значими по
проекта въпроси с обществеността и заинтересуваните страни, като по този на-
чин се интегрират техните възгледи и очаквания още в началото на процеса
на планиране. Определят се условията и формите на провеждане на консулта-
ции, които да съпътстват целия процес, включително мониторинговата фаза.
Обществено приемане и сътрудничество може да се превърне в ценен източник
на информация в помощ на процеса и е гаранция за спазване на принципите на
устойчиво ландшафтно планиране.
Етапът включва още: събиране на информация за състоянието на природ-
ната среда и на социално-икономическите условия в разглежданата територия;
идентифициране на основните конфликти и проблеми в сферата на природо-
ползването; открояване на приоритетите в стопанско отношение; изграждане
на пълна информационна база за анализ на структурата и функциите на ланд-
шафтите.
Ландшафтен анализ
Ландшафтният системен анализ описва територията на изслед-
ване в няколко измерения – екологично, икономическо и социално. Той иденти-
фицира факторите и процесите, които предопределят ландшафтните функции.
Вниманието е съсредоточено върху: 1) ландшафтоформиращите фактори в из-
следваната територия; 2) характера на ландшафтната структура – хоризонтална
и вертикална, характера на взаимодействията, анализа на ландшафтните грани-
ци; 3) пространствено-времевите особености на динамиката на ландшафтите:
естествени трансформационни състояния, антропогенни трансформационни
състояния (с ретроспективен анализ), тенденции.
Ландшафтният анализ се придружава от извеждането на качествени и ко-
личествени показатели относно характерния рисунък на ландшафта, скоростта
на биогеоценотичните сукцесии, интензивността на деструкцията на органич-
158
но вещество, параметрите на газообмена, коефициента на техногенно натовар-

ване, индексите за качеството на водите и др.
Ландшафтна диагноза
Съществена фаза в структурата на този етап е провеждането
на оценъчни изследвания по отношение на: 1) антропогенно натоварване; 2)
устойчивост на ландшафтите (в т.ч. разработка на класификация по тяхната
устойчивост на антропогенно натоварване); 3) ландшафтно-екологичен потен-
циал по приоритетни направления в стопанската организация на изследваната
територия.
Това е етапът на обобщаване на резултатите от ландшафтния анализ и оце-
нъчните изследвания до формиране на ясна представа за актуалните природни
и природно-антропогенни баланси в системата (фиг. 5.1.3). Идентифицират се
ландшафтните функции, дисфункции и налични конфликти в използването на
земята. При наличие на нарушени функции е важно да се изяснят причините за
пораждането им. Открояват се условията, способстващи състоянията на устой-
чиво равновесие в ландшафтите, както и системите, поддържащи устойчивост-
та на територията като цяло („екологичен скелет“).
Фиг. 5.1.3. Връзки и зависимости между ландшафтния анализ, ландшафтната диагноза, ландшафт
ното управление и ландшафтната прогноза (Bastian, 2004; Bastian et al., 2006)
159
Фазата предвижда и провеждане на функционално зониране на терито-

рията на планиране предвид пригодността (значимостта) или уязвимостта на
ландшафтите и ландшафтните съчетания към един или друг вид природополз-
ване.
Ландшафтна прогноза
Тази фаза е насочена към разработване на ландшафтни модели
(конкретни ландшафтни конфигурации) на потенциални промени в ландшафт-
ната структура за постигане на поставените в планирането цели. Препоръчител-
ни са оценка и сравнение на различни алтернативи, за да се формира по-добро
разбиране за потенциалната ландшафтна структура, която внасяните промени
и свързаните с тях последици биха могли да създадат, както и да се осъществи
избор на оптимален вариант за регулиране на природните и антропогенните
процеси на проблемната територия предвид условията, възможностите и огра-
ниченията в конкретната географска ситуация. Анализът на разнообразие от
модели цели да формира увереност, че посоката на предлаганите промени води
към по-устойчиво състояние на бъдещия ландшафт. Уместно е да бъде разра-
ботена пълна гама от сценарии, в т.ч. крайни решения – от пълна антропогенна
промяна на ландшафта (техногенен ландшафт), до консервационен сценарий
при минимизирано антропогенизиране на територията. Оценката на алтерна-
тивите дава яснота за реалната постижимост на целите на териториално раз-
витие, заложени в плана, и дава насоки за евентуалната им корекция. На това
основание в някои случаи се препоръчва провеждане на процедури по зониране
на територията по стопански цели и зониране по интергирани цели на стопан-
ско развитие, които да предшестват разработването на моделите и минимизират
възможни грешки в проектирането в по-едър мащаб.
Широкият спектър от алтернативи се отразява благоприятно на процесите
на обществено обсъждане и спомага за повишаване на прозрачността в процеса
на вземане на решения.
Етапът завършва с избор на водеща алтернатива, разработка на конкретен
проект за приложението Ј и организация на мониторинг върху реализацията му.
Ландшафтен синтез
Тази фаза съпътства или следва практическия етап, в който
актуалният план е проектиран и изпълнен. Тя включва анализ на данните от
мониторинга и оптимизация на ландшафтния проект под въздействие на прове-
дените анализи, което има за цел да предотврати бъдещи негативни въздействия
върху ландшафтите и да гарантира устойчивото им функциониране.
Мониторингът може да се провежда на различни нива, в т.ч. мониторинг
върху изпълнението на проекта; мониторинг на ефективността на проекта и
160
плана; мониторинг на текущи промени и процеси, произтичащи вследствие

реализацията на проекта. Данните се използват за оценка на резултатността
на прилагания проект по отношение на първоначалните цели на ландшафтния
план и дават насоки за внасяне на необходимите корекции. В по-широка перс-
пектива и от гледна точка бъдещото развитие на територията мониторингът
способства за създаване на обратна информационна връзка в процеса на плани-
ране – прави го гъвкав и динамичен, благоприятства унаследяването на ползите
и предотвратяване на възможни грешки – основание, на което парадигмата за
адаптивно управление (Holling и Peck) признава мониторинга като съществена
част от процеса на планиране.
ЛАНДШАФТНИТЕ МЕТРИЧНИ ПОКАЗАТЕЛИ

КАТО ИНСТРУМЕНТИ ЗА ЛАНДШАФТНО
ПЛАНИРАНЕ
Методите, използвани в ландшафтната метрика, са важна част

от инструментариума по информационен анализ, разработване на плановете и
оценка на предлаганите алтернативи (табл. 5.1.2). Те наследяват традициите на
количествените техники, широко използвани в дейностите по градско, регио-
нално или секторно планиране от 60-те и 70-те години на ХХ век. Прилагат се
две основни групи: 1) метрични показатели за ландшафтна композиция, и 2)
метрични показатели за ландшафтна конфигурация.
Показателите за брой на ландшафтните единици и относителните пропор-
ции между класовете ландшафти са мощни дескриптори в подкрепа на ланд-
шафтния анализ и оценка за определяне на първичната ландшафтна структура.
Показателите за площ се използват за идентифициране на най-големите ланд-
шафтни фрагменти, които потенциално могат да изпълняват представителни
функции в ландшафта (значими ареали на биоразнообразие или за формиране
на водни ресурси). За анализ на неблагоприятни процеси като антропогенно
редуциране на ландшафтното разнообразие и опростяване на хоризонталната
структура се прилагат показатели, отчитащи обилието на самостоятелни ланд-
шафтни елементи и съотношението на площите им в зависимост от типологич-
ната им принадлежност. Показателите за съседство, отстояние и пространстве-
но взаимодействие между елементите на хоризонталната структура подпомагат
идентифицирането на външни влияния върху функционирането на ландшафти-
те (природни или антропогенни) или анализирането на скоростта и насоченост-
та на трансформационни процеси (например фрагментация).
Формата на границите на структурните елементи е характеристика, отразя-
ваща взаимодействията на вътрешноландшафтно ниво. Вземането предвид на
11 161
Таблица 5.1.2. Приложно значение на ландшафтните метрични показатели за процедурите по ландшафтно планиране (Botequilha Leitão
и Ahern, 2002)
ФАЗА НА
ВЪПРОСИ, ВЪЗНИКВАЩИ В ПРОЦЕСА НА ПРИЛОЖЕНИЕ НА МЕТРИЧНИТЕ ПОКАЗАТЕЛИ В
ЛАНДШАФТНО
ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ ПОДКРЕПА НА ОТГОВОРИТЕ
ПЛАНИРАНЕ
Водни ресурси
Използват се показатели за площ за идентифициране на:
Какъв тип ландшафт се планира – селско стопанство, горско общата композиционна ландшафтна структура (матрицата),
стопанство, селищен или индустриален? структурата на земеползването или екосистемите, приемани
Ландшафтен за доминантни – area (CAP, MPS), cluster (MNND) metrics
анализ
Използват се показатели за площ, брой (PN) и гъстота (PD)
Какви са обхватът на влажните зони и характерът на
на обектите, които характеризират влажните зони по техния
разпределението им?
размер и брой
Кое е най-ефективното решение за опазването на водните Сравнителен анализ на метрични показатели върху
ресурси? Анализ на съседни обекти или зони, чието границите на ландшафтите в различни алтернативи (edge
прогноза
антропогенно натоварване е рисково за водните ресурси metrics)
Ландшафтен Наблюдават ли се пространствени нарушения в условията на
Показатели за свързаност (network connectivity metrics)
синтез водосбора и разпокъсване на отводнителните системи?
Минерални ресурси
Използва се информацията на характера на композиционната
Какви са основните процеси, които влияят върху ландшафта
ландшафтна структура – екосистеми и видове земеползване
и ландшафтния регион, където е локализирана минната
– area metrics (CAP), edge (TECI), cluster (CONTAG),
разработка?
neighborhood metrics (MNND, MPI)
Ландшафтен
Има ли минната разработка пространствен контакт с градска Използват се показатели за анализ на границите и характера
анализ
среда? на ландшафтните съседства (TECI, MNND)
Има ли важни природни обекти в района, напр. защитени зони
Използва се метрика за граници, съседства и контраст (TECI,
или езера, използвани за предоставяне на питейна вода? Какви са
MNND, Proxim)
пространствените им взаимодействия – отстояние?
Дали минната разработка пресича важен коридор и какъв е
обхватът на припокриването (в т.ч. повърхностни или подземни Показатели за свързаност (network connectivity metrics)
диагноза
водни потоци; движение на хора и животни)?
Ландшафтна Кой е сценарият, който свежда до минимум териториалното
area metrics (CAP), edge metrics (TE, TECI)
прогноза разпокъсване на важни хабитати?
Продължение на табл. 5.1.2
Горски ресурси
Използват се показатели на анализ на границите, в т.ч.
Има ли основание да се приема, че наличната композиционна
Ландшафтен сравнителен анализ за възможните влияния – при наличие
структура влияе негативно върху движението на ключови
анализ на праволинейни граници и при наличие на сложен и
видове?
неизразителен граничен контур (SHAPE)
Коя е най-добрата алтернатива за дърводобива, която
Разработват се няколко алтернативни конфигурации, върху
Ландшафтна максимизира добивите и свежда до минимум влиянието върху
които се прилагат PN, MPS, в комбинация с CONTAG и edge
прогноза границите на гората (избягва се ефектът на създаване на
metrics
изразителност на границата)
Биоразнообразие и консервация
Използват се показатели за площ на съответното ниво
Подходящ ли е изследваният ландшафт за оцеляването на даден
ландшафти, за да се установи общият обхват на хабитата от
биологичен вид или група?
значение за този вид или група живи организми (CAP, MPS)
Съществува ли в състава на композиционната структура Използват се показатели за площ на ниво ландшафтни
Ландшафтен достатъчен брой хабитатни фрагменти, които да отговарят на фрагменти (patch) за установяване на фрагментите, които
анализ изискванията за площ (като необходим минимум) на даден вид са най-подходящи за хабитат на съответния вид или група
или група видове? (patch size metrics)
Какви са пространствените взаимодействия и съотношения
Използват се показатели за съседство, гъстота и контраст
между хабитатните фрагменти (с акцент върху случаите, в които
(RGYR, MNND, MPI)
те формират среда за многобройни видове)?
Засегнат ли е ландшафтът от фрагментация? В каква степен? area metrics, cluster metrics (MNND, MPI)
диагноза
Ландшафтна Кои са най-добрите места, които могат да бъдат предложени за
edge metrics (TECI), cluster metrics (MPI)
прогноза коридори за дивата природа?
Ландшафтен
Какви са загубите в най-критичните хабитати? area metrics, diversity metrics (CAP, PE, Pdiv.)
синтез
Планиране в селищна и крайселищна среда
Ландшафтна Как да се характеризира моделът (композиционната структура)
shape metrics (SHAPE), edge metrics (TE)
диагноза на урбанизираните райони – планирани и непланирани?
Къде са разположени най-добрите места, които дават възможност
area metrics, edge metrics, cluster metrics
Ландшафтна за по-нататъшно развитие на градските райони?
прогноза Как да се постигне разширяване на зелените площи в града, за да
показатели за свързаност
се подкрепят техните функции?
Area metrics: CAP-Class Area Proportion; MPS-Mean Patch Size; Edge Metrics: TE-Total Edge; TECI-Total Edge Contrast Index; Neighbourhood or cluster
Metrics: MNND-Nearest Neighbour Distance; CONTAG-Contagion; MPI-Mean Proximity Index; Diversity Metrics: Pdiv-patch diversity; PE-Patch evenness.
показатели като контрастност на границите на ниво фрагмент от ландшафтната

структура може да подпомогне идентифицирането на коридори или бариери
за разпространението на биологичните видове. Праволинейната граница пред-
полага в по-висока степен движение на видове в нейното протежение, докато
сложната граница е по-вероятно да провокира движение през нея (Dramstad et
al., 1996). Пространствени анализи с ГИС, базирани на данни, генерирани въз
основа на метрични показатели, могат да бъдат особено полезни за установява-
нето на ландшафти или техни субструктури, чието състояние индикира откло-
нения от естествената хетерогенност, наличието на деградационни процеси и
необходимостта от антропогенна намеса.
Ландшафтните измервания са доказали полезността си в подкрепа на про-
цеса на разработване на сценарии за бъдеща териториална организация (Ahern
et al., 1999). Те допринасят за установяване на най-важните структурни елемен-
ти на ландшафта, осигуряващи устойчивостта на неговата структура (запазват
актуалните нива на хетерогенност, свързаност и функционални взаимодействия)
или да подскажат наложителни промени в съществуващото земеползване, за да
се пристъпи към възстановяване на тип ландшафт (екосистема или хабитат в не-
говия обхват) от интерес към дадена ситуация в стопанството. Пространствените
концепции следват утвърдените постановки на Forman (1995) за поддържане на:
1) големи ареали от естествена растителност; 2) широки крайречни участъци в
естествено състояние, изпълняващи функциите на естествени коридори в ланд-
шафта; 3) степен на свързаност в ландшафтната структура, която благоприятства
за движението на ключови биологични видове между големи фрагменти в ланд-
шафта; и 4) поддържане на структурата и разнообразието на естествените ланд-
шафтни фрагменти в системата на антропогенно доминирани региони.
Измервания са приложими и в подкрепа на оценката на въздействието на
предложените пространствени промени върху съществени процеси и функции
в ландшафта (например биологичното разнообразие), като данните за базовия
сценарий (площ на естествените ареали, заемани от даден ключов вид или по-
пулация) се сравнят с тези по предложените сценарии (загуба или трансформа-
ция на тези площи и респективно влиянието на промяната върху състоянието на
вида и условията за развитието му). Резултатите, получени след подобни изчис-
ления, са зависими от подбрания ключов вид или от класификацията, използ-
вана при съставянето на картата на хабитатите и на ландшафтите като цяло,
но дори тогава този вид информация може да помогне на вземащите решения
да формират представа за потенциалните заплахи за планираните сценарии.
Закономерно ландшафтните метрични показатели участват в подкрепа на про-
веждането на процедурите по мониторинг във всички фази на ландшафтното
планиране и реализация на предпочетения ландшафтен проект.
Приложението на метричните показатели улеснява аналитичните процеси,
но не може да бъде универсален инструмент за решаване на всички ситуации
164
или проблеми в процеса на планиране на териториите. Надеждността на по-

лучената количествена информация е в силна зависимост от обективността на
ландшафтната карта и данните, използвани при съставянето Ј. Прецизността на
различните показателите варира в зависимост от случая на приложението им и
в този смисъл е важно да се разбират техните ограничения, за да се гарантира
правилното им използване. В подкрепа на този анализ е разработен и ГИС бази-
раният софтуерен продукт FRAGSTATS (McGarigal и Marks, 1995). Необходи-
мо е разширяване на приложението на ландшафтните индекси, които съдържат
сериозен потенциал за проследяване на екологичните процеси във времето и
пространството. Не на последно място трябва да се подчертае, че за ландшафт
ното планиране от съществено значение е колкото наличието на изчерпателна
количествена информация, толкова и умелата Ј интерпретация в контекста на
ландшафтната системност.
ПОНЯТИЕ ЗА „РАБОТНО ПРОСТРАНСТВО“ В

ЛАНДШАФТНОТО ПЛАНИРАНЕ
Изборът на работно пространство в ландшафтното планиране

се обуславя от същността на обекта, подлаган на планиране, и предопределя
редица други особености на процеса – подбор на подход за планиране, инстру-
ментариум, времеви аспект на постигане на планираните резултати, социален и
икономически ефект, мониторинг и пр. Обособяването на работното простран-
ство е свързано с изясняването на две значими за целия процес на планиране и
управление на територията условия – мащаб и граници.
Мащабът е ключов въпрос в устойчивото планиране. Понятието има от-
ношение както към методологията на процеса, така и към чисто технически
процедури по реализацията му. Общият поглед върху проблематиката показва,
че в контекста на устойчивите ландшафти може да се говори за мащаб на из-
следване на територията, мащаб на планиране и мащаб на управление. Тези
понятия често са интерпретирани от различни позиции, но между тях следва да
се проследява ясна обвързаност.
Ландшафтните еколози и специалистите по планиране подчертават зна-
чението на „ландшафтната скала“ или „работа в мащабите на ландшафта“
(O’Neill, Forman, Zonneveld, Ahern, Potschin, Haines-Young, Botequilha Leitão,
Ahern, Hobbs, Fry, Farina). Понятието за мащаб тук носи значението на ця-
лостност, относителна самостоятелност на природната система в йерархичната
структура с ясен географски обхват и възможни за дефиниране в пространство-
то граници.
В науките с екологична насоченост йерархичността традиционно е раз-
глеждана в организационните нива на вид → популация → екосистема → ланд-
165
шафт → регион → екосфера (Jørgensen и Nielsen, 2013). Съществуват убеди-

телни и доказали приложимостта си в практиката скали на изследване, но те са
обвързани с конкретни научни търсения и въпроси (табл. 5.1.3). Екосистемата
е високо информативна пространствена единица, но може да бъде трудна за
дефиниране в пространството или да е пространствено твърде ограничена, за
Таблица 5.1.3. Изследователски перспективи върху системната йерархичност (Blaschke, 2006)

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКО
СКАЛА МЕТОДИ И ИНДИКАТОРИ
НАУЧНО ТЪРСЕНЕ
Индекси на ландшафтната
композиционна структура
Исторически референтни условия
Ландшафтно разнообразие (консервативни елементи, които
показват приемственост в развитието на
системата)
Дистанционни методи и ГИС
Ландшафтно композиционна структура
ниво Хабитатно разнообразие и
разпределение
(история на ландшафта)
композиционна структура
Промени в ландшафтните
елементи
(история на ландшафта)
Негативни въздействия върху

видовото разнообразие под
Индекси на видово разнообразие
влияние на природни фактори
или дейности по управлението
Екосистемно Функция на видовете в
ниво екологичната група или Функционална група, анализ
екосистема
Ниво на природозащита в
ареалите на високо видово Gap – анализ
Индекси на обилие
Тенденции видове-популация
Количествен анализ на популацията
Ниво Промени под въздействието на Индекси на обилие
вид/ природни или антропогенни
популация фактори Количествен анализ на популацията
Вероятност за съхраняване на Анализ на жизнеспособността на
видовете или популациите популацията
166
да позволи открояване и разбиране на хоризонталните системни структури и

процеси, които са от значение за планирането. Ландшафтите са в голяма сте-
пен пространствено хетерогенни. Те съдържат достатъчно широка матрица от
елементи, информацията за които е необходима за анализ на структурната ста-
билност и функциите на системата. Ландшафтите обособяват пространствата,
съставени от различни типове взаимодействащи си екосистеми. Предвид съ-
ществуващите взаимозависимости между екосистемите е необходим подход,
при който територията, подложена на планиране, е оценявана и анализирана в
по-широк контекст, като се отчитат връзките със системите в контактната зона
и с тези на по-високо йерархично ниво. Тези системни взаимоотношения имат
значение за извеждането на географска прогноза за развитието на територия-
та и са определящи при планиране на земеползването. Налага се мнението, че
много от проблемите, свързани с околната среда и управлението на ресурсите,
могат да бъдат решавани ефективно само в широки мащаби, а ландшафтът има
значителен потенциал по отношение на техните пространствени измерения.
Ландшафтът притежава конкретен географски обхват и граници, подлежа-
щи на дефиниране в пространството. Географската засебеност на обекта, един-
ството на доминиращите за периода системоформиращи процеси и естествени-
ят характер на границите, в които да се приложи планиране, имат огромно зна-
чение за ефективността на ландшафтните планове. Изборът на работна единица
често е подценяван проблем (Blaschke и Petch, 1999), което може да доведе до
грешки в първичната базата данни и съответно неадекватност на сценариите в
планирането.
От гледна точка на техническото реализиране на планирането трябва да
посочим, че съгласно натрупания опит в ландшафтните анализи извеждането
на изчерпателна и обективна информация за състоянието на дадена природна
система е възможно при определен, съответстващ Ј мащаб на изследване. На
това основание една от основните задачи пред съвременните изследвания е от-
криването на „правилния“ мащаб за анализ. В същото време за проследяването
на системните зависимости, разкриването на динамиката и най-вече на функци-
ите на ландшафтите е необходимо разширяване на анализа в различни мащаби.
Трансферирането на информация е сериозно технологично предизвикателство
по запазване представителността на данните и извежданата от тях аналитич-
на информация, но е необходимост. Съгласуваният анализ на информацията за
системите от перспективата на различни мащаби дава завършеност на изслед-
ването и в значителна степен е определящ за адекватния избор на мащаб за
планиране на територията.
В последните години се наблюдава изразителна тенденция за планиране в
естествени граници – райони, ландшафти, водосбори. Тези единици са висо-
ко информативни и подходящи за прагматично разгръщане на процедурата по
планиране.
167
Районите в този случай могат да бъдат единици с характера на екореги-

они, ландшафтни провинции или отделни географски обекти в зависимост от
конкретната насоченост на планирането. За целите на интегрираното планира-
не е необходимо „доближаване“ на границите до тези на административната
единица, отговорна за управлението на ресурсите върху територията. В методо-
логически план това е свързано с т.нар. Modifiable Area Unit Problem (MAUP).
Съчетаването на естествени граници в планирането с управление в админи-
стративни граници е огромно предизвикателство – от събирането на представи-
телни данни до реализацията на плановете. Този въпрос в голяма степен зависи
от създадените традиции и законодателство в планирането и управлението. В
практиката се наблюдават сериозни различия. Често в обхвата на дадена ад-
министративна единица попадат ландшафти от различни природногеографски
обекти (планини, низини, котловини, крайбрежия), което налага разширяване
на спектъра от анализите и усложнява разработването на ландшафтните сцена-
рии. Изисква се съгласуване на плановете за управление между съседстващите
си административни единици за пълноценно и адекватно управление на ресур-
сите на даден природен обект.
Сериозни и убедителни резултати показва планирането в пределите на во-
досбори. Водосборите са естествени системи, които се отличават с функцио-
нална цялостност и притежават природно обусловени граници. Характерът на
екологичните процеси и единството на съвременните природни процеси са из-
разими в най-висока степен чрез водосборите. Те са съществено звено в ланд-
шафтната скала. „Водосборите са най-малките природни единици в ландшафта,
съчетаващи взаимосвързаните териториални и аквални системи. Водните пото-
ци обвързват разнообразните компоненти на системата: биотични и абиотични,
сушеви и аквални, растения и почви, атмосфера и растителност, почви и води“
(Hornung и Reynolds, 1995: 443). Анализът на пространството, заемано от водо-
сборите, дава ясна прадстава за генетичната и функционалната съподчиненост
на ландшафтите. Те са ключов елемент в анализа на ландшафтната динамика.
Приемани са за представителни пространствени единици в сферата на управле-
ние на природните ресурси (Naiman et al., 1998; Caminiti, 2004; Vogt et al., 2004;
Hatfield-Dodds, 2006).
Водосборите като работна единица имат силно допълнително предимство
– управлението на ландшафтите в техните рамки е приемливо от гледна точ-
ка на административната практика и специализираните институции, в т.ч. и за
провеждане на мониторинга върху приложените планове. В този смисъл те мо-
гат да улеснят връзката планиране в естествени граници – управление в адми-
нистративни граници.
168
ПОДХОДИ ЗА ЛАНДШАФТНО-ЕКОЛОГИЧНО
ПЛАНИРАНЕ
Географски преглед
Разнообразната интерпретация на ландшафтно-екологичния
подход в практиката е довела до обособяването на различни школи в плани-
рането. Всички те са базирани на последователен набор от общи научни прин-
ципи, но показват различни акценти и цели, според географския контекст на
приложение. Често отразяват националните обстоятелства – като например съз-
дадените в миналото условия за контрол на използването на земята в страните
от Източна Европа или програмите на комасация на земята във Франция и Бел-
гия. Разликите могат да произтичат и от предназначението на ландшафтното
планиране. Един преглед на международната литература (Hawkins и Selman,
2002) разкрива разнообразието в практиката.
В Източна Европа вниманието на изследователите (Miklos, Kubes, Bucek,
Lacina) се концентрира върху стабилизиращи зони в ландшафтите, около които
могат да се съгласуват нови ландшафти. Този подход способства за частично
преодоляване на антропогенните промени, възникнали от тежката промишле-
ност и интензивното селско стопанство. Той благоприятства за увеличаване
жизнеспособността на ключови биологични видове и възстановяване на важни
миграционни коридори. Тази школа прилага стандартна постановка относно
ландшафтната композиционна структура и екологичните Ј качества с цел оп-
тимизиране на плановете. Основен критерий в работата са характеристиките на
природния ландшафт. Методиката е силно обвързана с математическото моде-
лиране.
В много страни от Западна Европа използването на ландшафтния прин-
цип традиционно се свежда до програми за съхраняване на биологичното раз-
нообразие и визуално-естетичните особености на ландшафтите. Френските и
белгийските ландшафтни еколози (Baudry, Burel, Froment, Mougenot) имат ог-
ромен принос към теорията за ландшафтните коридори, която прилагат дори
при планиране в градска среда за увеличаване свързаността на елементите. В
последните години се акцентира върху възможностите за подновяване на еко-
логичната цялост и визуална съгласуваност на градовете и селата посредством
планиране в ландшафтната скала.
Скандинавската практика в планирането (Austad, Skanes, Emmelin) е силно
повлияна от политиките за запазване на традиционните форми на земеползване
с цел опазване или възстановяване на културните ландшафти. Най-впечатля-
ваща в много отношения е холандската практика. Тя се отличава с висок капа-
цитет на адаптивност и предприемчивост, базирани на сериозни традиции в
169
пространствените ландшафтни изследвания. Прилага се засилен държавен кон-

трол върху планирането на земеползването. Тук се придържат отчетливо към
подхода зелена структура в широки мащаби, който в последните години бива
разнообразно адаптиран за различни цели.
Германските изследователи са повлияни от законодателството, свързано с
екологичните оценки и необходимостта да се предоставят зони за компенсации
там, където ценни природни обекти са били антропогенно трансформирани.
Тази практика днес е добре унаследена и при управлението на обектите по НА-
ТУРА 2000. Тук има и силно признаване на стойността на градските ландшафти
в предоставянето на спектър от ползи за околната среда (Lecke-Lopatta, Kundel).
В САЩ и Канада ландшафтните изследвания са приоритетно ориентирани
към екологичните проблеми (Marsh). Американски изследователи подчертават
ролята на многофункционалните зелени коридори в качеството им на широко-
мащабни трасета за миграцията на животните, за рекреация и управление на
околната среда (Smith, Hellmund).
От гледна точка на нарастващото приложение на ландшафтната екология
в планирането интересни са промените, настъпващи в практиката във Велико-
британия. Тя има една от най-дългогодишните установени практика на плани-
ране на земеползването в света, но естествените ландшафти са силно транс
формирани под влияние на значителни промени в земеделски и горски терито-
рии. Поради това вниманието е концентрирано върху политиките по опазване
на околната среда предимно в приоритетни индустриални и урбанизирани, и в
по-малка степен в селските райони. Системата тук е организирана в съответ-
ствие с принципа top down и е ориентирана към решаването на частни случаи, а
не като инициатива на регионалното развитие. Опазването на природата и ланд-
шафтното планиране извън пределите на строго охраняваните територии дос-
коро са имали второстепенна роля. Въвеждането на официални механизми за
регионално планиране (агенциите за регионално развитие в Англия и други съ-
вещателни органи по места в Обединеното кралство) увеличава възможности
те за координация в ландшафтната скала на планиране (Handley, Kidd, Selman,
MacFarlane). Утвърждава се понятие за „биорегионализъм“ в планирането на
селските райони. Интерес представляват локалните планове на Агенцията по
околна среда (LEAPs) за Англия и Уелс (базирани изключително върху обхвата
на речните водосбори), локалните планове по опазване на биологичното разно-
образие (BAPs, ориентирани към ключови хабитати и видове), стратегиите по
горите, плановете за управление на бреговата ивица и др. Ландшафтната еколо-
гия е ясно призната като „основа за позитивно планиране“ (Hawkins и Selman,
2002: 220), а не като форма на контрол върху използването на земята на базата
на противодействието защитени територии – антропогенни територии.
Направеният преглед показва, че подходите, към които се придържат отдел-
ните страни, са изцяло повлияни от местните географски условия, традициите
170
Таблица 5.1.4. Сравнителен анализ на представителни подходи в ландшафтното планиране (по Hawkins и Selman, 2002)
РАЗРАБОТЕН
ПОДХОД ХАРАКТЕРИСТИКИ МАЩАБ СИЛНИ СТРАНИ СЛАБИ СТРАНИ
В
Базира се на Изисква голямо
пространствената структура количество данни.
Потенциал да се прилага
на ландшафта. Създава Източна Акцентира върху
Дребен, в различни мащаби. Може
предпоставки за устойчиво Европа и коридорите.
„Ландшафтна среден, да се разработи във вид
функциониране на преди всичко Екологичните
стабилизация“ едър на „вложени“ планове.
ландшафтите посредством Чехия и цели имат водещо
мащаб Водещ в създаването на
идентифициране и укрепване Словакия значение и доминират
екологичните мрежи
на уязвимите места в над социално-
екологичната мрежа икономическите
Разработва интегрирани Интегрирано планиране Предполага приложение
планове на земеползване за на земеползването с върху цялата територия
защита на природата, селско обмисляне на възможни (не предполага
„Фокус- стопанство, рекреация, Среден Нидерландия, и допустими видове „вложени“ планове).
видове“ икономическо развитие и др. и едър Великобрита земеползване. Насочен Използва сложна
Специални характеристики мащаб ния към нарушени ландшафти. база данни върху
на плана са композиционната Конкретни и детайлни разпространението на
структура на ландшафта и насоки за конструиране на видовете, което изисква
свързаните с нея процеси ландшафтите усъвършенствана ГИС
Акцентира върху
открояването на отличителни
и характерни за даден Фокусира се върху
ландшафт елементи и ролята на ландшафтните Може да бъде пагубен
планира тяхното поддържане елементи. Споделените за други ландшафтни
или новоформиране с ползи могат да бъдат характеристики в
Дребен,
отношение към съседни привлекателни същия ландшафт.
среден, Различни
„Зелени пояси“ ландшафти и ландшафтите за многоцелево Многоцелевото
едър страни
от по-високо йерархично предназначение на използване може
мащаб
ниво. Ландшафтните поясите. Поддържане на да изложи на риск
елементи често имат типичните, а не толкова екологичната
споделено стопанско на редките ландшафтни функционалност
предназначение – като елементи
рекреация, водно и горско
171
стопанство
в планиране на земеползването и тенденциите в териториалното развитие. Ана-

лизът позволява да разграничим три подхода, сравнителен анализ на които е
представен в табл. 5.1.4.
Подход „Ландшафтна стабилизация“

Подходът „Ландшафтна стабилизация“ се прилага за ком-
плексно ландшафтно планиране в различни мащаби, но може да бъде прила-
ган и само като метод за ландшафтен анализ (Bucek и Lacina, 1992; Miklos,
1996). Насочен е към укрепване и подсилване на функциите на елементите в
ландшафта, благоприятстващи в най-висока степен неговата устойчивост.
Той поставя специален акцент върху т.нар. екостабилизиращи мерки (Miklós,
2010) – практически условия за опазване на почвите и водите и поддържане на
микроклиматични, хигиенни, естетически и други функции в ландшафта. Сред
тях се включват допълнителни агротехнически, агромелиоративни, лесомелио
ративни и други дейности. Именно този конструктивен елемент в процедурата
създава ефекта на цялост по отношение на териториалното планиране и прави
системата различна от класическите екологични мрежи, основно концентрира-
ни до определянето на биоцентрове и биокоридори.
Понятието за стабилност тук изразява потенциала на ландшафта да оста-
не непроменен или да се самовъзстанови след протичането на антропогенно
обусловени или естествени нарушения. В основата на този подход за планира-
не са три стъпки: 1) идентифициране и картографиране в различни мащаби на
елементи в ландшафта, които по своята същност са стабилни или нестабилни;
2) определяне на картографска основа на онези елементи на ландшафта, които
биха могли да изпълняват ролята на биоцентрове, биокоридори и интерактив-
ни елементи, съставляващи рамката на екологичната мрежа (биоцентровете са
пространствено съставени от биотопи, с основно значение за съществуването и
репродукцията на биологичното разнообразие; биокоридорите и интерактивни-
те елементи осигуряват пространствените взаимодействия, в т.ч. миграции, не-
обходими за пространствено-екологичната стабилност на ландшафта); 3) ана-
лиз на системата и открояване на пространствата, където е необходима антро-
погенната намеса за възстановяването или конструирането на нови ландшафти
(фиг. 5.1.4). Основната концепция е насочена към запазване и поддържане на
съществуващата екологична инфраструктура (най-често естествени или полу-
естествени ландшафти с гори, ботанически богати пасища и храстова растител-
ност), която е подкрепена от нови ландшафтни елементи в дефицитните зони.
Тези новопривнесени елементи са съобразени с характера на естествените еле-
менти и са насочени към подсилване на тяхното пространствено присъствие.
Резултатите се оформят във вид на серия от карти.
172
Фиг. 5.1.4. Модел за планиране на ландшафтна стабилизация

(Hawkins и Selman, 2002)
В подкрепа на планиране с подобна насоченост се използват различни ме-

тодически инструменти за оценка (Löw et al., 1995; Míchal, 1992), сред които
изчисляване на коефициент на екологичната стабилност. Той може да бъде оп-
ределен по два начина – като съотношение на относително устойчивите към
относително неустойчивите зони в ландшафта или като съотношение на пло-
щите на индивидуални единици от ландшафтната структура от гледна точка
на ландшафтно-екологичната им значимост. Пример за последната възможност
предлагат Pauditšová и Reháčková (2010):
n
CES = ∑ (pi . Si)/p, (5.1.1)
1
където CES е коефициент на екологична стабилност; pi – площ на типовете ин-

дивидуални единици в ландшафтната структура (в хектари); Si – степен на еко-
логична стабилност; р – обща площ на територията на изследване; n – общ брой
единици в ландшафтната структура на изследваната територия.
Представената връзка отразява степента на екологична стабилност за отдел-
ните елементи на ландшафтната структура, дела им в анализираната територия
(площ), състоянието на съвременната растителност и степента на хемеробност
173
Таблица 5.1.5 Ландшафтна оценка по степен на екологична стабилност (Pauditšová

и Reháčková, 2010)
СТЕПЕН НА
ЛАНДШАФТНА
CES ЕКОЛОГИЧНА ЕКОСТАБИЗИРАЩИ МЕРКИ
ОЦЕНКА
СТАБИЛНОСТ
Висока необходимост от въвеждането
Ландшафти с много
на нови екостабилизиращи елементи в
ниска екологична 1,0–1,49 1
ландшафтната структура и съответните
стабилност
мерки за управление на територията
Необходимост от въвеждането на
Ландшафти с
нови екостабилизиращи елементи в
ниска екологична 1,50–2,49 2
Условна необходимост от въвеждането
Ландшафти със
на нови екостабилизиращи елементи в
средна екологична 2,50–3,49 3
Ландшафти с
Въвеждане на подходящи мерки за
висока екологична 3,50–4,49 4
управление на територията
Ландшафти с много
Въвеждане на подходящи мерки за
висока екологична 4,50–5,00 5
поддържане на територията
(като антропогенна трансформация на растителната покривка по отношение свой-

ствата на почвата; Wittig, 1998). Въз основа на получените резултати се провежда
класифициране на ландшафтите по степени на екологична стабилност (табл. 5.1.5).
Подход „Фокус-видове“
Насочен е към конструирането на нови ландшафти, където ос-
новна роля в предварителния информационен анализ има преценката на вли-
янието на планираните промени в земеползването върху биологичното разно
образие и разпространението на видовете в ландшафтите. Подходът предполага
подбор на биологични видове, чиито пространствено-екологични изисквания
към средата са достатъчно широки, за да припокриват тези на широк спектър от
други видове в ландшафта (или ландшафтния регион) (Lambeck, 1997). Инфор-
мацията се приема за представителна за целите на ландшафтното планиране
по отношение на: 1) необходим пространствен обхват на новоконструираните
ландшафти; 2) минимум ландшафтни ресурси за осигуряване на системните
функции (напр. посредством моделиране на композиционното съчетание на ха-
битатите в тях); 3) уязвимост на ландшафтите към възникването на негативни
процеси (пожари, засушавания, инвазивни видове и др.).
Подходът може да бъде прилаган и във вариант, при който за фокус-видове
се използват екологично най-взискателните в ландшафта. Например информа-
174
Фиг. 5.1.5. Модел за планиране „фокус-видове“ (Hawkins и Selman, 2002)
цията за чувствителността на видовете към фрагментация може да се използва

за ГИС базирани симулации на промените в земеползването и при анализа на
структурната и функционалната свързаност на ландшафта в условията на раз-
нообразен антропогенен натиск върху територията (Harms et al., 1993; Swetnam
et al., 1998; Eycott et al., 2007). Подобни симулации участват при вземането
на решения относно увеличаване или намаляване на площта на обработваеми
земи или планиране на защитени територии – особено при наличие на кон-
фликт между плановите намерения и обществените предпочитанията.
„Фокус-видове“ се прилага с изразителен успех в практиката на Холандия.
Нейна характерна особеност е, че при оценката на разработваните сценарии на
бъдещо ландшафтно устройство не се изисква открояването на един от тях като
единствено оптимален за анализираната ситуация. Вместо това се анализират
и идентифицират онези ареали в ландшафтите на различните сценарии, които
са подходящи за постигането едновременно на практическите цели на всеки
един от тях, въз основа на което се търси тяхното съгласуване в подкрепа на
интегрираното пространствено планиране (фиг. 5.1.5).
Подход „Зелени пояси“

Екологичният подход „Зелени пояси“ е насочен към планиране
и управление на отличителни елементи в ландшафтната структура (Fabos, 1995;
175
Фиг. 5.1.6. Функции на ландшафтните коридори (Forman, 1995)
Bennett, 1999; Smith и Hellmund, 1993). Той произтича от теоретичната поста-

новка, че пространствено непрекъснатите линейни характеристики в ландшаф-
та поддържат ключови екологични функции, каквито са разпространението на
видовете или хидроложките процеси (фиг. 5.1.6).
Зелените пояси изпълняват ролята на ландшафтни коридори, които осигу-
ряват пространствената свързаност на ландшафтните елементи и подобряват
функциите на ландшафтите (фиг. 5.1.7). В зависимост от мащабите на проек-
тиране това биха могли да бъдат речни тераси, малки речни долини, склонове
в поречия или цели водосбори. Основно значение имат естествените горски
или храстови масиви, обвързани пространствено чрез нови фрагменти от рас-
тителност. Дългогодишното усъвършенстване на методиката в САЩ и Евро-
па показва, че зелените пояси могат да имат многоцелево предназначение и да
формират комплексен ефект с множество екологични ползи. Основната насо-
ченост в практическата им реализация се свежда до опазване на биологичното
разнообразие (в т.ч. в земеделски територии), на водните ресурси или използ-
ването им за рекреация. Като положителни съпътстващи ефекти се наблюдават:
високо ниво на биологично разнообразие, съхраняване на природните нива на
176
Фиг. 5.1.7. Модел на планиране „Зелени пояси“ (Hawkins и Selman, 2002)
продуктивност на растителността, ограничаване на риска от почвена ерозия

и поддържане на почвените функции, на чистотата на водите и биологичното
разнообразие във водна среда. Възможни са и допълнителни ползи, свързани с
буфериране на замърсявания (предимно от транспортни съоръжения), подобря-
ване естетичността на пейзажа и смекчаване на визуалните черти на техноген-
ни ландшафти. Добър ефект се наблюдава и при оконтуряване на земеделски
територии.
С изключение на планирането в защитените територии, в доминиращата
част от случаите конструирането на зелен пояс е резултат на местна иници-
атива и е насочено към конкретна и ограничена по площ територия. Това не
изключва възможността конструкцията да бъде съгласувана с целите на съсед-
ни територии и разширена. Подходът има потенциал да се интегрира с други
проектантски подходи в различни мащаби. Той е един от най-тясно свързаните
с ландшафтната архитектура и дизайн. В Европа се реализира и като част от
концепцията за екологичните мрежи в природозащитната практика.
12 177
МЕТОДИЧЕСКИ ОСНОВИ НА ЛАНДШАФТНОТО

ПЛАНИРАНЕ
Разгледаните по-долу методически основи за ландшафтно пла-

ниране са съобразени основно с практическия опит на Германия и Словакия
като лидери сред европейските страни по отношение на реализираната прак-
тическа полезност на ландшафтните планове (Von Haaren, 2004; Von Haaren
et al., 2008; Pietsch, 2012; Антипов и Дроздов, 2002; Ružička и Miklós, 1982;
Hrnčiarová et al., 2007), както и с опита на Русия, повлиян от трансформациите
в земеползването на фона на политическите и стопанските промени в Източна
Европа, но съхранил силните позиции на ландшафтно-екологичните принципи
в приложните териториални изследвания (Антипов и Федоров, 2000; Иванов и
Кочуров, 2004; Хорошев и Синицин, 2006).
Процедурните решения по ландшафтно планиране тук са представени в
системна структура, в която резултатите от планирането под формата на ланд-
шафтна „програма“ или ландшафтен „план“ са насочени към проблемите, це-
лите и управлението на териториално развитие на различни в йерархично от-
ношение административни нива. В идеални условия това са документи, където
разработката на едромащабните планове на ниско административно ниво са
вложени и съгласувани с тези в среден и дребен мащаб към по-високи нива на
административно устройство. Конкретните цели и задачи на тези документи
отразяват стратегическите цели и принципи на устойчиво развитие на тери-
торията като цяло. Аналитичната информация, използвана за разработката им,
представлява различна степен на обобщение на информацията, получена при
задълбочени едромащабни изследвания на територията.
Ландшафтна програма. Функционално зониране

Ландшафтната програма е обзорен документ и включва карта
с пояснителен текст, която се разработва в М 1:1 000 000 до М 1:200 000 за ад-
министративни единици (региони) от високи йерархични нива. (В практиката
на Германия тя се разработва в мащаб до М 1:500 000 за целите на федерални-
те единици, Von Haaren et al., 2008.) Програмата следва да бъде съобразена с
основните цели на регионално развитие и да е ориентирана приоритетно към
съгласуване на стопанското усвояване на територията с пространствената ланд-
шафтна структура и актуалната природозащитна проблематика. Адресирана е
към предотвратяване на конфликтни интереси в природоползването или смек-
чаване на съществуващи такива. Нейното основно предназначение се свежда
до разграничаване на функционални целеви зони за стопанско използване на
територията и набелязване на препоръки към бъдещото интегрирано природо-
ползване. Дефинираните зони могат да бъдат например:
178
Зона А: с приоритет защита на естествените ландшафти

Обикновено това е зона с ландшафти, чиито екологични характеристики
и съвременно състояние изискват изолирането им от антропогенно натовар-
ване, независимо от неговите форми. Подобно решение цели съхраняване на
естествено възникналите ландшафтни взаимоотношения и зависимости по те-
риторията, опазването на естествените екосистеми, ценни биоценози и видо-
ве. Зоната се обособява с цел поддържане на природните ландшафтоформира-
щи фактори и процеси, съхраняване на природните баланси и устойчивост на
ландшафтите, в т.ч. на системите в териториално съседство или на по-високите
йерархични нива. На това основание при следващите нива на планиране тези
ландшафти могат да бъдат включени в пределите на екологични мрежи, които
имат цялостно укрепващо въздействие върху ландшафтната структура и функ-
ции на територията.
Съхраняването на функциите на ландшафтния първообраз като желан
ефект от обособяването на тази зона може да помогне за формиране на по-до-
бра информационна база за бъдещи процедури по развитие и управление на
територията, както и за разработване на индикатори за устойчивост на плани-
раната територия или за формулиране на адекватни екологични прагове в мо-
ниторинга Ј.
В зависимост от конкретния случай и особеностите на територията в зона
с подобно предназначение могат да се отнесат естествени и полуестествени
горски ландшафти (особено такива в планински водосбори), пасища и ливади,
транзитни територии, ландшафти на крайречните пространства или на други
естествени влажни зони.
Зона В: с приоритет защита на слабо антропогенизирани ландшафти
Това са територии, резултат от екстензивно използване на ландшафтите,
които се нуждаят от ограничаване на антропогенното натоварване в съвремен-
ните му форми и функции, а в някои случаи – от промяна на вида земеползване.
Съвременното натоварване на тези ландшафти може да възпрепятства способ-
ността им да се саморегулират и застрашава тяхната устойчивост. Такива биха
могли да бъдат антропогенизирани горски ареали, горски системи в съседство
с обработваеми земи, смесени ареали (или често редуващи се) с естествена и
културна растителност (особено при малки по площ и разпръснати обработва-
еми площи), пасища и ливади или ландшафти в периферията на културни ланд-
шафти (в т.ч. туристическа и рекреационна структура, археологически обекти
и др.). Основното предназначение на зоната е съхраняването на структурните
особености на тези ландшафти, ограничаване на ефекта на фрагментация или
появата на антропогенно обусловени промени в разнообразието и разпростра-
нението на биологичното разнообразие. Желан резултат от обособяването на
зоната е стимулирането на саморегулиращите функции в ландшафтите и под-
държане на естествените фактори на тяхната устойчивост.
179
В зависимост от конкретния случай специално внимание при анализа

представляват ландшафтите на заливните тераси, при местата на вливане на
притоци в главната река и особено тези, които са под влияние на селищните
структури. Укрепването на ерозионния базис спомага за овладяване на съвре-
менната денудация и ерозионна опасност, осигуряване на сигурни водни ресур-
си, укрепване на ландшафтите в съседните ландшафтни региони по отношение
динамизъм на екзодинамични процеси, микроклиматични фактори, динамика
на водите, биологично разнообразие и др.
Зона С: с приоритет укрепване на уязвими антропогенни ареали
Това са стопански усвоявани територии, функциониращи в крехко равно-
весие и зависими от антропогенна намеса. Натоварването на тези ландшафти
надвишава възможностите на системата да се самоподдържа, което застрашава
територията от деградация. Целта на зоната е поддържане функциите на при-
родната подсистема в тези антропогенни ландшафти. Препоръчва се намаля-
ване на интензивността на натоварване, контролирано разширяване на инфра-
структура (с подчертано внимание върху транспортната мрежа като основен
фактор за фрагментацията на ландшафтите) или промяна на стопанското пред-
назначение на ландшафтите.
При планиране в планински или полупланински условия е необходимо да
се отдели специално внимание на малки по площ ландшафтни единици или
такива на по-висока надморска височина. В тези райони е важно да се поддър-
жа териториалната връзка между ареалите с естествена горска растителност.
В случай че се предприеме разширяване на ареалите на земеползване, те след-
ва да се компенсират с ареали на изолация на ландшафтите от земеползване в
контактен или териториално близък ландшафт, особено на по-висока надмор-
ска височина. Търсеният ефект на високо ландшафтното разнообразие след-
ва да бъде внимателно преценено при наличие на условията на разнообразен
релеф.
Зона D: с приоритет подобряване функциите на селскостопански ланд-
шафти
Обособяването на тази зона е насочено към подобряване на потенциала
на агроландшафтите посредством съхраняване и укрепване на естествените
структурни елементи. Това биха могли да бъдат естествени влажни зони и при-
дружаващата ги растителност, фрагменти от стари гори или представители на
храстова и дървесна растителност в естествено състояние. В следващите ета-
пи на планиране е възможно тези структурни елементи на ландшафта да бъдат
организирани в зелени пояси, което да подсили обмена на вещества и енергия
в ландшафтите, да подпомогне сукцесионните процеси в коренната растител-
ност, условията за формиране на подпочвени води и регулиране повърхностния
отток и др. Основно предизвикателство на планиране в подобни условия е под-
държането на разнообразие на хоризонталната ландшафтна структура при оп-
180
тимално за условията съотношение на ландшафтните единици и изразителност

на ландшафтните граници.
Високата степен на ландшафтно разнообразие има реално практическо
значение и то се доказва в опита на Германия. В политическите и администра-
тивните програми е залегнало условието за превръщане на около 15–18% от
обработваемите земи в гори и пасища (Lenz и Stary, 1995).
В зависимост от резултатите от оценъчните изследвания върху актуалния
ландшафтно-екологичен потенциал е възможно в тази зона да бъдат препоръча-
ни промени във вида на селскостопанското ползване.
Зона Е: с приоритет опазване на елементите на природна среда в силно
антропогенизирани и техногенни ландшафти (в частност урбанизирани те-
ритории)
Зоната е насочена към поддържане на съществуващите фрагменти от ес-
тествени ландшафти в силно антропогенизирана среда (паркове, алеи, естест-
вени крайречни пространства, незастроени площи и пр.) и площното им увели-
чаване до необходимите за съответните условия параметри. Допълнително се
препоръчва оформяне и укрепване на периферията на селищна и друга антро-
погенна среда, което да позволи адаптивно вписване в ландшафтния рисунък
на територията. Търсеният ефект надхвърля формирането на естетичност във
визуалните черти на територията и цели да повлияе върху структурата на ланд-
шафтите, да укрепи вътрешноландшафтните връзки и да усили самопречиства-
телните функции на води, въздух и почви.
Съгласно ландшафтно-екологичните принципи в случай на конструиране
на нови ландшафти се препоръчва придържане към качествата на присъщите за
територията естествени ландшафти.
Зона F: с приоритет укрепване на ландшафти с интензивно стопанско
натоварване.
Тази зона споделя целите на зона Е, но е предназначена основно към ланд-
шафти, в които са налице сериозни отклонения от състоянието на екологично
равновесие, минали или настоящи замърсявания на води и почви, отсъствие на
растителност, нарушена ландшафтна структура и връзки със съседните ланд-
шафти. При последващи етапи на планиране е възможно тези ландшафти да
бъдат конструирани като нови, особено ако пространствените им характерис-
тики включват сложен релеф, променливи наклони, крайречни пространства
от големи или по-високи водосбори, крайбрежия или съседстват с територии с
важни стопански функции.
Както е видно от посоченото дотук, общата насоченост на зонирането е
ориентирана към пълноценно стопанско използване на ландшафтите посред-
ством укрепване на естествените системни качества, функции и структура. В
този вид то има потенциал да ориентира процеса на планиране по отношение на
възможностите и ограниченията за реализация на стопанските цели и интереси
181
и дава отражение върху обхвата, степента на детайлност и насоченост на пред-

варителните изследвания и оценки, формиращи основата на средно- и едрома-
щабните планирания. За нуждите на следващите етапи от планирането и при
едромащабните разработки се прилага зониране на ландшафтите по пригодност
за конкретно стопанско ползване (горско стопанство, водно стопанство, земеде-
лие) или зониране съобразно интегрираните цели за развитие на територията.
Ландшафтен план в среден мащаб (М 1:100 000)

Изработването на ландшафтен план в среден мащаб се осно-
вава на аналитична обработка на картографски и некартографски материали
относно наличния ресурсен потенциал, актуалното стопанско усвояване на те-
риторията и приоритетите в сферата на опазване на природата. Съдържа препо-
ръки по екологосъобразно природоползване, съгласувано с целите на територи-
алното развитие. Може да се прилага за административни субединици от ранга
на области или група общини. Работният мащаб зависи изцяло от характерис-
тиките на територията (1:200 000; 1:100 000; 1:50 000). Така например за Бълга-
рия подходящ и информативен мащаб е 1:50 000 и само за някои от придружава-
щите изследвания – 1:100 000. Ландшафтното планиране в Германия използва
тези планове в качеството им на регионални структурни планове (табл. 5.1.6) и
прилага мащаби на разработване от 1:25 000 до 1:100 000.
Информационна база
На аналитичен преглед подлежи възможно най-широк спектър от достъп-
на, в т.ч. актуализирана в теренни условия, информация относно съвременната
структура и организация на земеползване, социални приоритети, ландшафтно
ресурсен потенциал. Основно значение има открояването на налични еколо-
гични проблеми и конфликти в природоползването. В резултат на изследвани-
ята се изготвя набор от инвентаризационни карти, чиито състав, тематика и
насоченост зависят от задачите в планирането и особеностите на територия-
та. Картите се изготвят в сходен мащаб (М 1:100 000) и обикновено включват
информация относно характера и структурата на земеползването, компоненти
или фактори на средата като води, климат, почвено разнообразие, биотопи и в
обобщен вариант – ландшафти. Обикновено те са резултат от картографска ге-
нерализация и агрегация на данни в по-едри мащаби. На самостоятелен анализ
подлежи социално-икономическата среда (тематична и организационна струк-
тура, реализиран потенциал, нови задачи и приоритети, тенденции). Органи-
зират се консултации със заинтересуваните страни и обществеността относно
налични конфликти на интереси в природоползването и актуалните задачи в
182
Таблица 5.1.6. Примерна структура на ландшафтен план (основни модули), прилагана

в ландшафтното планиране на Германия (Von Haaren et al., 2008)
ОСНОВНИ МОДУЛИ СЪДЪРЖАНИЕ
1.1. Задачи и правна основа

1.2. Пространствен обхват
1. Увод 1.3. Рамка за изпълнение (място на ландшафтния план в
системата за планиране, съвместимост и ангажименти,
участници в процеса, приложение)
2.1. Антропогенна структура (селищна, индустриална
структура, бизнес)
2.2. Транспорт
2. Съвременно 2.3. Земеделие
използване и очаквани
2.4. Управление на водите
промени
2.5. Отдих и рекреация
2.6. Лов и риболов
2.7. Други
3.1. Кратка характеристика, вкл. географска класификация,
на природните ландшафти/ландшафтни единици
3.2. Фауна и флора (включително типове биотопи)
3. Съществуващо и 3.3. Типове почви
очаквано състояние
3.4. Повърхностни води и заливни територии
на природата и
ландшафта 3.5. Подземни води
3.6. Климат/въздух
3.7. Разнообразие, представителност и характерност на
природните пейзажи, пейзажна красота
4.1. Функции на биологичното разнообразие (функции на
биотопите, потенциал за развитие на биотопите, видове и
биоценози)
4.2. Плодородие и биопродуктивност
4.3. Функции на водните ресурси
4.4. Потенциал за защита на водите от замърсяване
4. Оценка на
4.5. Потенциал за поддържане на водите
съществуващото и
очаквано състояние 4.6. Климатични функции (за формиране на съответни
на природата и екологични райони, качество на въздуха, емисии на
ландшафта парникови газове при определени форми на земеползване)
4.7. Ландшафтни функции (базирани на опита)
4.8. Мултифункционални територии (територии с висока
значимост на различни ландшафтни функции)
4.9. Обобщение: конфликти между ландшафтните функции
и съществуващите и очаквани форми на използване на
територията
183
5.1. Общи цели

5.2. Тематични и пространствени акценти (вкл. екологична
5. Цели и концепция мрежа, система от биотопи, опазване на почвите, опазване
за развитие на повърхностните и подпочвените води, планиране
на системите за отдих и рекреация, решения върху
конфликтни форми на земеползване, цели за развитие на
субтериториално ниво)
6.1. Опазване, управление и развитие на конкретни части
от природата и ландшафта
6. Мерки за опазване, 6.2. Отговорност на административните структури (вкл.
управление и развитие мерки за компенсация)
6.3. Предложения за действие в зоните на влияние на други
отговорни институции и обществени организации
7.1. Концепция за изпълнение (приоритети, политически
стратегии, инструменти за приложение, възможности за
7. Бележки върху финансиране)
изпълнението 7.2. Информиране на обществеността и обществено
участие
7.3. Програми за развитие
8. Стратегическа екологична оценка
9. Обобщение
Източници, приложения
Оценъчни изследвания
Основната цел на този етап е изготвянето на критериите за предстоящото
планиране от гледна точка на природния потенциал и устойчивостта на средата
към антропогенно натоварване. Оценката обхваща три основни елемента: по-
тенциални характеристики на компонента или фактора при отсъствие на антро-
погенизация (има значението на еталон по отношение степента на антропоген-
на промяна), съвременно състояние на природния компонент или фактор (въз
основа на инвентаризационните карти) и стопанско значение на компонента за
настоящото и бъдещото развитие на територията.
Предназначението на оценъчните изследвания е да формулират система от
критерии в две направления – значимост на компонента/фактора за развитие от
гледна точка на съвременното му състояние и чувствителност на антропоген-
но натоварване.
Оценката за значимост предполага индивидуален подход, предвид особе-
ностите на територията на планиране. Оценката на почвите в структурата на
агроландшафти например закономерно включва почвения бонитет с акценти
върху почвената структура, съдържание на хумус, физичен и химичен състав,
почвена реакция и др. Внимание се отделя също на общата площ, особености-
те на границите и наклоните на топографската повърхност и др. При наличие
184
на естествена растителност определящо значение за оценката има потенциалът

на почвата да поддържа биологичната продуктивност на растителните съоб-
щества, подкрепен от данни за експозиция и наклони, активност на екзоген-
ните процеси, азонално проявени процеси на засоляване или заблатяване и др.
Оценката за пригодност на почвите към пасищно животновъдство и използване
на ливадна растителност включва параметри за влаго- и топлообезпеченост на
растителните съобщества.
Чувствителността на почвите се определя по отношение потенциалната
възможност от възникване на деградационни процеси при проява на природ-
ни (активни екзогенни процеси – ерозия, дефлация, гравитационна денудация,
или ендогенни процеси като негативни движения на земната кора, обуславящи
затруднен почвен дренаж, заблатяване, засоляване) или антропогенни фактори
и процеси (обезлесяване; неконтролирано използване на пасищата и ливадите;
липса на съгласуваност в земеползването на съседни терени, разположени на
различна надморска височина; несъобразено с почвения потенциал земеползва-
не; неподходяща техническа обработка; антропогенно замърсяване и др.). Като
високочувствителни се класифицират почви, разположени върху терени с висо-
ки и променливи наклони, динамичен ерозионен базис на водосбора под влия-
ние на естествени процеси или антропогенни натоварвания в заливната тераса,
проявени неблагоприятни климатични явления на минал етап, активни съвре-
менни ерозионни или дефлационни процеси, податлива на деструкция геолож-
ка основа, наличие на орографски извалявания, продължителни засушавания,
обезлесен в критични стойности водосбор, антропогенно замърсяване и др.
Значимостта на водите зависи от потенциалите на формиране и регулиране
на оттока, анализирани спрямо група фактори, влияещи върху водния баланс
на територията: условия на овлажнение на ландшафтите (атмосферно, повърх-
ностно, подземно), подхранване на реките, запаси от подземни води, наклони
на повърхността, условия на дренаж, мезоклиматични режими, почвено-рас-
тителни комплекси и разпределение на растителността по територията и др.
Често използван параметър са минималните стойности в годишния ход на мо-
дула на оттока в отделните ландшафти, отразяващ периода на изтощаване на
водните запаси и съответно критични стойности на екологичната обстановка
във водосборите.
Оценката на чувствителността на територията към възможна промяна в
хидроложките условия има сериозно значение за бъдещото планиране. Тя се
обуславя от факта, че динамичните компоненти в ландшафтите в значителна
степен определят потенциала му на устойчивост. Прилага се диференциран
подход, като самостоятелно се оценява чувствителността на заливно-терасните
долинни комплекси и на тези по склоновете на водосбора. Тук отправна точка
отново е потенциалът на територията за естествено регулиране на оттока. Те-
ритории с висока регулираща способност се приемат за ниско чувствителни.
185
Добрата регулация на оттока по склоновете на водосборите зависи от ха-

рактеристиките на растителността, водно-физичните свойства на почвите, на-
клона на топографската повърхнина, водопроницаемостта на скалната основа,
климатичните особености, наличието на антропогенни натоварвания (особено
в заливните тераси и ниските части на водосбора), хидроинженерните корек
ции на речното легло и др. Чувствителността на заливно-терасните комплекси
зависи основно от характера и степента на деформациите на речните легла, се-
диментацията на наносите и транспортиращата способност на водите, актив-
ността на водообмена и пр. Оценъчните процедури безспорно изискват анализ
на данни, произведени от изследвания в по-едри мащаби, и обобщаването им за
целите на планирането.
Оценката за значимост на климатичните условия и състоянието на при-
земната атмосфера закономерно е насочена към открояване на климатичните
ресурси на територията (агроклиматични, рекреационни, възобновяеми енер-
гийни източници и пр.) и се изразява в разграничаване на типове мезоклимат
с различен потенциал за използване. Специално внимание в процеса се отделя
на биоклиматичните показатели на климатичен комфорт на човека. Чувствител-
ността на приземната атмосфера към замърсяване се определя от потенциала на
самопречистване на въздуха в условията на антропогенно натоварване. Наред
с обичайните климатични показатели за температурни режими и скорост на вя-
търа за целите на тази оценка се отчитат още: степен на орографска затворе-
ност на релефа, ефект на ветрова и валежна сянка, проява на местни ветрове,
честота на възникване на температурни инверсии, мъгли и други неблагопри-
ятни метеорологични явления, случаи на тихо време, брой на дните в годината
с относителна влажност на въздуха 80% и повече, основен атмосферен пренос,
степен на облесеност на територията и пр.
Оценката за значимост на биотопите се провежда въз основа на данни за
разнообразието и произхода на биологичните видове, наличие на реликтност
и ендемизъм, ценност и елитност, разпространение и концентрация по тери-
торията, динамика и пр. Биотопите биха могли да бъдат поделени на: 1) Ви-
сокозначими биотопи, в които екологичните условия на средата са оптимално
близки до тези на природния ландшафт. Това обикновено са местонахождения
на реликтни и ендемитни видове флора и фауна, рядко срещани или обратно –
широко разпространени биотопи, но силно зависими от специфични условия на
средата; 2) За биотопи със средна значимост се приемат онези, чието актуално
състояние се доближава до естественото или може да бъде възстановено; 3) Със
слаба значимост са биотопите, чието съвременно състояние се различава съ-
ществено от това на ландшафтния първообраз и не подлежи на възстановяване.
Чувствителността на биотопите се оценява по отношение на потенциална
проява на негативни фактори на въздействие с природен (поройни валежи, се-
леви явления, свлачища, срутища, пожари, засушавания, силни ветрове и пр.)
186
или антропогенен произход. Като високочувствителни например се класифици-

рат биотопите, чието видово разнообразие е особено уязвимо към процеси на
фрагментация на ландшафтите, достигнати са критични нива на съкращаване
на числеността на популациите, което се отразява върху потенциала им на са-
мовъзстановяване. Такива са и биотопите, в които жизнеспособността на ви-
довете е силно зависима от конкретни условия на средата (микроклимат, води,
растителност) и имат ниска „поносимост“ към антропогенни отклонения в нея.
Оценката за значимост на ландшафтите се провежда на основата на раз-
лични показатели, в т.ч. количествени, за характеристика на хоризонталната
ландшафтна структура (типово разнообразие, нееднородност, сложност, кон-
трастност и др.), тип и изразителност на граничните пространства, уникалност
(природни феномени с културно-познавателна и научна стойност), естетична
привлекателност и други от гледна точка на социалните потребности за достъп-
ност на ландшафта, комфорт за здравето, културна принадлежност и идентич-
ност и пр.
Когато се оценява чувствителността на ландшафтите на антропогенно на-
товарване, се отделя внимание и на интензивността и обратимостта на измене-
нията в морфолитогенната основа като най-консервативен компонент в тяхната
структура. Оценката се прави от позицията, че промяната на морфолитогенната
основа означава цялостна деструкция на системата. Оттук като високочувстви-
телни се класифицират ландшафти, формирани върху податливи на денудация
скали, в условията на силно разчленен релеф и при наличието на съвремен-
ни активни екзогенни процеси (в т.ч. със стихиен характер). За устойчиви се
приемат ландшафти върху заравнени повърхнини със слаби наклони и слаба
активност на екзодинамичните процеси. В такива условия има относително
висок потенциал за разгръщане на стопанска дейност, вкл. изграждане на раз-
нообразна инфраструктура.
Развитие на територията по стопански направления

Въз основа на резултатите от изследванията и проведените оценки на този
етап се разработват карти и обяснителни записки към тях за целите на отделни
стопански отрасли. Те отразяват зонирането на територията с насоки от общ
характер (предвид мащаба на планиране) относно: 1) необходимост от огра-
ничаване на стопанската дейност до приемливи параметри или намаляване
интензивността на използване на територията поради високо значение на ком-
понентите/факторите и висока чувствителност на антропогенни влияния; 2) по-
требност от подобряване на съвременното състояние на средата, подложена на
интензивно ползване, което може да включва актуализиране на мероприятията
по опазване и поддържане на ландшафтите, преориентация в начина на стопа-
нисването или в териториалната му организация, и 3) територия с потенциал за
развитие на отрасъла/отраслите.
187
Интегрирана концепция за развитие на територията

Така разработените карти се подлагат на съгласуван анализ до уточняване-
то на зони, подходящи за интегрирано стопанско развитие, зони с приоритети
в стопанското развитие или зони за опазване на природата. Резултатите се оф-
ормят като карта и се придружават с пояснителен текст, който включва и пре-
поръки относно видовете планирана стопанска дейност, тяхната териториална
съгласуваност, формите на защита на ландшафтите и възможностите за антро-
погенно натоварване, съобразено с потенциала им за съмовъзстановяване и др.
Ландшафтен план в едър мащаб (М 1:25 000)

Съдържанието на този документ носи всички черти на ланд-
шафтните планове с рамков характер (от среден мащаб), но е насочен да об-
служва земеползването в ниските административно-териториални нива и раз-
решаване на задачи от локален приоритет. Препоръките, заложени в плана, са
изведени въз основа на изчерпателен (едромащабен) анализ на територията на
планиране, което дава основание той да се възприема като екологосъобразна
рамка за реализацията на конкретни програми и проекти за развитие.
От гледна точка ефективността на процеса на планиране се препоръчва
придържане към административните граници на подялба на територията и за-
дълбочен анализ на наличната стопанска инфраструктура, традиции, социални
приоритети и проблеми, икономически потенциал за развитие (на това основа-
ние Германия използва скала за планиране от М 1:5000 до М 1:10 000).
Прилаганите методически подходи за планиране съответстват на тези в
средни мащаби, като приемствеността се приема за гаранция за ефективността
на процеса. Основната разлика се състои в по-високата степен на детайлност
на първичната информационна база в едромащабни геоботанически и почвени
карти, лесоустройствени планове, агропроизводствени данни, нормативни до-
кументи по устройство на територията, икономическа и демографска статис-
тика, социологически проучвания и анкети и др. Критериите за провеждане на
оценъчните изследвания са повлияни предимно от фактори с местно значение.
Зонирането на територията е съгласувано с концепциите, формирани при сред-
номащабното планиране, но приоритетно е насочено към разрешаване на ло-
кални проблеми. Аналогична ориентация има интегралната карта за развитие
на територията с ясно дефинирани в пространството стопански зони: промиш-
лена, селскостопанска, горска, рекреационна, защитени територии, нарушени
терени и пр. На нейна основа се разработват конкретни действия и мероприя-
тия (табл. 5.1.7), с точни пространствени параметри, времетраене, последова-
телност, пространствена съгласуваност, отговорни страни по изпълнението и
мониторинг.
188
Таблица 5.1.7. Интегрирани цели на териториалното развитие. Приложение на ландшафтното планиране в земеползването
(по Антипов и Дроздов, 2002)
СТОПАНСКА
РЕЖИМ НА ИЗПОЛЗВАНЕ
ТИП ЦЕЛИ ФУНКЦИЯ НА КРАТКА ПРИРОДНА ХАРАКТЕРИСТИКА
ДЕЙСТВИЯ И МЕРОПРИЯТИЯ
ТЕРИТОРИЯТА
Съхраняване на Местообитания за видове с висок приоритет
Режим на защитена територия със строг
съвременното на опазване (Червената книга) – пространства
режим. Основната цел е запазване на редки
състояние. Не на открити скали; условно коренни средно- и
видове растения и животни. Допуска се
се допуска 1 Природоопазваща високопланински ландшафти; силно каменливи
научноизследователска дейност и ограничено
никаква форма участъци на сухи степи; крайбрежни пясъчни
посещение на туристи с познавателна цел под
на антропогенно коси и дюнни ландшафти; горски масиви с
контрола на природоопазващите служби
натоварване високо чувствителни и значими биотопи
Режим на защитена територия. Подчертано
внимание към състава и структурата на
Съхраняване на Местообитания на редки видове и съобщества
съществуващата растителност.
съвременното 2 Предимно растения и животни; чувствителни и значими
Въвеждане на ограничения за пасищното
състояние. природоопазваща биотопи
животновъдство и норми за сенокос. Строго
Въвеждане на
регламентиран туризъм при забрана за изграждане
ограничения за
на туристически бази
отделни видове
Природоопазваща
антропогенна Контролирано пасищно животновъдство.
дейност в съчетание Чувствителни и значими биотопи в условията на
дейност 3 Регламентиран сенокос. Мерки по опазването на
със земеделие усвоявани фермерски земи в традиционни форми
редки и защитени видове
(фермерство)
4 – Развитието на произволни нови видове

дейност е ограничено от необходимостта да бъдат
4 – Блата; храстови формации в крайречните
4 – Предимно съхранени природните режими. Не се допуска
пространства; комплекси на открити скали;
природоопазваща интензификация на съществуващите стопански
комплекси върху неспоени седименти, предимно
Поддържане на 5 – Обезпечаване дейности. Допускат се традиционни форми на
пясъци с високо чувствителни, но нискозначими
системата на на населението с използване, но под контрол на съответните служби
биотопи и почви
съвременно използване горски ресурси; 5 – Прилагане на грижи за горите, в т.ч.
на територията почвозащитна регламентация на провежданата сеч. Не се допуска
5 – Залесени територии с предимно
и водоопазваща интензификация на съществуващите и развитие
високочувствителни, среднозначими биотопи и
функция на нови видове стопанска дейност. Допускат се
почви
традиционни форми на използване, но под контрол
на съответните служби
189
190
Използването на територията е ограничено
6 – Обезпечаване на Билни повърхности или склонови повърхности
предвид ниската продуктивност на пасищата и
условия за пасищното с изразителни наклони, обхванати от предимно
високата чувствителност на почвата към подобно
Ограничено използване животновъдство, средно- и нискозначими биотопи и почви (ниска
натоуарване (утъпкване на терена, редукция на
практикувано в продуктивност и ниско хранително качество на
растителността).
естествени терени тревната покривка)
Регламентиран режим на използване на пасищата
7 – Склонови повърхности; планински
7 – Използване на терена в качеството му на
7 – Обезпечаване на седловини или вътрешни понижения със
основни пасища. Практикуване на животновъдство
условия за пасищното средночувствителни и среднозначими биотопи
в традиционни форми и при регламентиран режим
животновъдство, и почви (средна продуктивност, средна до добра
на усвояване на естествените пасища
Използване на територията практикувано в хранителна стойност на растителността)
8 – Лицензиран риболов; регламентиран туризъм;
естествени терени 8 – Заравнени повърхнини и подножия, в т.ч.
нормиране на рекреационното натоварване;
8 – Рекреационна в контакт с водни басейни или речни системи,
поддържане на местата за отдих; създаване на
функция заети от средночувствителни и високозначими
микрорезервати за защитените видове
биотопи и почви
9 – Използване на терена в качеството му на
9 – Обезпечаване на основни пасища; практикуване на животновъдство 9 – Степни, равнинни, равнинно-хълмисти

условия за пасищното в традиционни форми и при съблюдаване на повърхности, вътрешнопланински понижения
животновъдство, нормите за натоварване с предимно средно- и нискочувствителни
практикувано в 10 – Сенокос; прилагане на мелиоративни методи високозначими биотопи и почви (висока и средна
естествени терени за поддържане на терена продуктивност, високо хранително качество на
10 – Събиране на сено 11 – Производство на растениевъдна продукция растителната покривка)
11 – Производство при съблюдаване на екологичните норми 10 – Средно- и нискочувствителни биотопи и
на растениевъдна 12 – Многоцелево селскостопанско използване при почви
Интензификация на продукция съблюдаване на екологичните норми 11 – Градини извън населените места
използването 12 – Разнообразно 13 – Регламентиран туризъм; нормиране на 12 – Фермерски стопанства
земеделие и рекреационното натоварване; поддържане на 13 – Ливадностепни пространства или открити
скотовъдство местата за отдих; създаване на микрорезервати за варовити повърхности на сухи треви, заети от
13 – Рекреационна защитените видове средночувствителни и високозначими биотопи
функция 14 – Мероприятия по устойчиво обезпечаване и почви
14 – Селищна, на електро- и водоснабдяването, извеждане на 14 – Територия на населени пунктове, сезонни
производствена и отпадни продукти, инфраструктурно обслужване животновъдни ферми, научно-производствени
научно-образователна на населението; разработване на инфраструктура бази, кариери, промишлени площадки
функция за преработка на земеделска и горскостопанска
продукция
15 – Ливадностепни пространства в контакт
Локална биологична рекултивация и регулация с водни системи или открити варовити
Интензификация на
на броя на почиващите; периодично изолиране на повърхности на сухи треви, заети от нарушени,
използването с въвеждане 15 – Рекреационна
отделни терени от използване с цел възстановяване предимно високо- и средночувствителни и
на подобрения
на нарушени природни режими високозначими биотопи и почви
Внасяне на необходими
подобрения, последвани
от прекатегоризиране Ливадностепни пространства в контакт с водни
на територията по Прекратяване на формите на усвояване на системи, открити варовити повърхности на сухи
целево използване територията с последващи санкции и преход треви или подножие и ниски склонове, заети
16 – Природоопазваща
в „Съхраняване на към категорията „Съхраняване и изолиране от от нарушени, предимно високочувствителни и
съвременното състояние“ стопанско натоварване“ високозначими биотопи и почви
(не се допуска никаква
форма на антропогенно
натоварване)
Внасяне на необходими
подобрения, последвани
от прекатегоризиране на Временно прекратяване на стопанското усвояване
територията по целево 17 – Предимно с последваща биологична рекултивация и преход Неукрепени ерозирали пространства с високо-
използване в „Поддържане природоопазваща към категорията „Поддържане на системата на чувствителни и нисокозначими биотопи и почви
на системата на съвременно използване на територията“
съвременно използване на
територията“
Внасяне на необходими Ливадностепни пространства в контакт с водни
подобрения, последвани системи, открити варовити повърхности на сухи
Временно прекратяване на стопанското усвояване
от прекатегоризиране на треви или подножие и ниски склонове, заети от
18 – Рекреационна с последваща биологична рекултивация и преход
територията по целево силно нарушени, предимно средночувствителни
към категорията „Използване на територията“
използване в „Използване и високозначими биотопи и почви
на територията“
191
Консултациите с местния бизнес, обществеността и заинтересуваните

страни съпътстват целия процес на планиране и имат определящо значение за
неговата обективност, актуалност и ефективна реализация.
Програмата на мониторинга се разработва при отчитане на конкретната
ситуация по територията. Той се реализира по различни направления – природ-
на среда, демографски и социални наблюдения, икономически показатели за
развитие на територията. Резултатите се използват за контрол по разгръщането
на планираните дейности и тяхната корекция в случай на необходимост.
Ландшафтно планиране и устойчиво управление

на горските ресурси
На съвременния етап от развитието на горскостопанския сек-
тор се наблюдава ясна тенденция за актуализиране на методологични подходи
в търсенето на конструктивни решения за устойчиво планиране и управление
на горите. Това е продиктувано от изискванията за интеграция на екологичната
политика в секторните политики със съпътстващия я инструментариум (стан-
дарти, сертификация и пр.) и новите виждания за управление на ресурсите. В
тази насока голямо значение имат методите за пространствен анализ на ланд-
шафтната структура и динамика, ландшафтното картографиране и др.
Пространствените анализи формират информационна база за формули-
рането на горскостопански мероприятия, които са адекватни на условията на
мезо- и микрорелефа, екзогенната динамика и условията на седиментация,
структурата и характеристиките на водосбора, хидроклиматичните дадености
и променливи и други функционални особености на ландшафтите, в т.ч. в пе-
риферията на водосборния басейн. Изясняването на такива важни функционал-
ни зависимости като горска формация–релеф и горска формация–състояние на
речния водосбор позволява провеждането на екологосъобразно степенуване на
човешката намеса въз основа на естествените граници на системите, което има
определящо значение за получаване на позитивни резултати в стопанисването
на горите. Тук е мястото да се отбележи отчетливата необходимост от добра
съгласуваност на официалните регулаторни механизми и преди всичко между
тези за горите и водите.
Анализите и примерите от практиката показват (Хорошев и Синицин,
2006), че икономическите интереси в горското стопанство (напр. дърводобив)
и екологичните съображения могат да бъдат съчетани. Правилните решения за-
висят от критерийната база за стопанисване, изведена в първичния анализ на
територията – изследването на горските масиви като система в дадена част от
ландшафта. Така например нископродуктивните вторични гори или стари се-
чища могат да бъдат предназначени за ликвидация или други крайни решения
192
за промяна на пространството от стопански интерес. От позицията на ланд-

шафтното планиране обаче подобни пространства са елемент в ландшафтната
мозайка и притежават важни системни функции към съседстващите им терени
(особено на по-ниска надморска височина), конкретните им пространствени ха-
рактеристики, фаза на развитие на ландшафта и пр.. Структурата на тези ланд-
шафти може да бъде подсилена, като например те бъдат включени в система
от зелени пояси с позитивно влияние върху земеделски земи в териториална
близост.
Подборът и последователността на горскостопанските мероприятия имат
пряко отражение върху екологичната обстановка и в частност върху потенциала
на естествено самовъзстановяване на системите. Приложението на похватите
от ландшафтното планиране в горскостопанската практика може да се осъщест-
вява на няколко нива:
Регионалнален ландшафтен анализ. Провежда се на основата на ландшафт
ни картографски материали в подходящия мащаб в зависимост от характера на
територията. В ниския хипсометричен пояс е възможна работа при М 1:200 000 до
1:100 000, а в условията на разнообразен релеф най-подходящ и информативен е
М 1:50 000. Мащабът следва да бъде съобразен и с административото ниво или те-
риториалните структури на институциите, отговорни за тази стопанска практика.
Върху ландшафтната карта се провежда зониране на територията, като се
вземат под внимание приоритетите в стратегията за управление на горите и
дейностите по опазване на ландшафтите. Важно е идентифицирането на ка-
чествени категории горски екосистеми в обхвата на територията – характерни,
представителни, редки, уникални. На допълнителен анализ подлежат: 1) със-
тавът на горските екосистеми, доминиращите видове, вътрешноструктурните
особености; 2) принадлежността на района към конкретни водосбори, прос-
транственото разположение във водосбора, ролята на горите за формирането на
водните, климатичните и пр. ресурси на региона; 3) степента на антропогенна
трансформация на ландшафтите в района, и 4) възможните екологични ограни-
чения за използване на горските ресурси.
Ландшафтен анализ на ниво водосборен басейн. Основната цел на анализа
е класификация на малките речни басейни по степен на нарушеност на горски-
те функции за формиране на оттока. Използват се топографски картографски
материали, ландшафтни карти, геоботанически карти, сателитни изображения
и пр. в подходящия мащаб (1:100 000; 1:50 000). В зависимост от екологичната
ситуация във водосбора и някои негови съществени характеристики (форма и
конфигурация, експозиции, разчлененост на релефа, наклони, геоложка основа,
климатични режими, съвременни процеси като ерозия, денудация, карстифи-
кация) се пристъпва към разработването на подходяща стратегия за подобря-
ване на горските функции. Това би могло да бъде моделиране на степента на
свързаност между горските системи в ландшафтите или поставянето на отдел-
13 193
ни малки басейни (във високия водосбор) в защитен режим за поддържане на

функциите в средния и долния водосбор. Възможно е съчетаване на тези дей-
ности с усилия по формиране на дървостой с оптимален водорегулиращ ефект
посредством промени в съотношението на видовете, участващи в състава и то-
лерантни към условията на средата (при производни разработки в едър мащаб).
Анализ на ниво ландшафт. Тук вниманието е насочено към диагностици-
ране на реално протичащи или възможни промени в лесорастителните усло-
вия (при работен М до 1:50 000). На анализ подлежат функционалните връзки
релеф – почва – растителност от позицията, според която почвено-растител-
ните вариации в ландшафтите се определят преди всичко от особеностите на
мезорелефа. За допълнителна информационна основа се използват сателитни
изображения, морфометрични анализи и резултати от ландшафтна картировка.
Анализ на ниво вид и елементарен ландшафт. Тези ландшафтни единици
са в най-висока степен съпоставими с традиционните лесоустройствени разде-
ли (в България позната и традиционно използвана е ландшафтно-екологичната
оценка за територии от Държавния горски фонд. Тя се възприема като работ-
на форма на метода „екологично планиране на ландшафта“ – Пипков, Галев,
1999). Анализите се провеждат в М 1:10 000 до М 1:25 000, подпомогнати от
непосредствени теренни изследвания на ландшафтната структура и граници.
Разработват се препоръки и практически мерки и дейности по укрепване на
горските системи. Налагат се например ограничения върху стопанско използ-
ване на горски площи във високия водосбор при наличие на силни процеси на
обезлесяване в долната (обикновено населената) част на басейна; гори в пери-
ферията на влажни зони и особено при активни руслови процеси; при риск от
ерозия върху терени с податлив на деструкция почвоформиращ субстрат или
проява на орографски валежи; гори в малки и дълбоко вкопани приточни доли-
ни, граничещи в пречупката на подножието със земеделски земи; при наличие
на фрагментация, повлияна от антропогенна инфраструктура, и др. Предлага се
организирането на горскостопанските мероприятия по отношение структури-
рането и поддържането на вододайните зони да бъде съобразено с почвообра-
зуващия субстрат. Границите на горите с водорегулиращи функции следва да са
съгласувани с формата на долината и характера и интензивността на процесите
в заливната тераса, с което се цели да се регулират водният и топлинният ба-
ланс на високопродуктивните заливно-терасни екосистеми. При планиране на
горскостопански мероприятия върху склонови повърхнини трябва да се вземе
предвид състоянието на вододелната повърхност (особено наличие на обезле-
сеност) и на срещуположните склонове.
Анализът ясно показва необходимостта от задълбочаване на връзките меж-
ду дейностите в ландшафтното планиране и в лесоустройственото проектиране
за реализиране на ефективни резултати в многофункционалното използване на
горите.
194
Ландшафтно планиране и устойчиво управление

на водните ресурси
Целите на планирането по отношение на природните води се
свързват с поддържане на оптимално съчетание от потенциал за формиране
на воден отток, потенциал за регулиране на отточните количества и потен-
циал за самопречистване на водите при различни режими на овлажнение на
ландшафтите. За постигането на подобно съчетание е необходимо поддържа-
не на природните баланси на биогеоценозите и екосистемите на течащи води
в структурата на ландшафтите.
Приложението на похватите от ландшафтното планиране в управлението на
водните ресурси се изразява в зонирането на територията в категориите чувст-
вителност и значимост по степен на активност на ландшафтните функции за
формиране и регулиране на водите (Антипов и Федоров, 2000). Оценяването
на значимостта на ландшафтите се основава на потенциала на територията да
формира отток в периода на маловодие и изчерпване на запасите от подпочвени
води. Чувствителността се разглежда като съвкупност от условия за поддържа-
не динамиката на водите в ландшафта, формиране на водни запаси, добри ус-
ловия на дренаж, активно водоотдаване, циркулация на подпочвени води и др.
Ландшафтите с висока регулираща способност показват ниска чувствител-
ност на променливи условия. Високочувствителни най-често са заливно-терас-
ните комплекси. Те са зависими от транспортиращата способност на водите и
баланса на наносите, интензивността на водообмена, режима на речните разли-
ви и не на последно място – от степента на обратимост на русловите процеси
при наличие на нарушения с природен или антропогенен произход. Въз основа
на резултатите от анализите се провежда функционално зониране на територия-
та, ориентирано към поддържане на водните ресурси:
Зона на съхраняване на съвременното състояние или използване на води-
те. Към нея се отнасят ландшафти, показващи висок потенциал за формира-
не на отток, стабилизирана структура на водния баланс, устойчиво подземно
подхранване в периодите на маловодие, но повишена чувствителност на до-
линните комплекси към промени в хидроложкия режим. На това основание
ландшафтите в тази зона се разглеждат като стабилизиращи ядра в структурата
на планираната територия. Тук се предлага да се спазват следните принципи
на природоползване: 1) съхраняване на актуалната ландшафтна структура в
нейното разнообразие и функционална цялостност; 2) контролирано разши-
ряване на стопанска дейност, провеждане на мероприятия за възстановяване и
укрепване на почвената структура, където това е необходимо; 3) ограничаване
до съвременните форми или снижаване на активната стопанска дейност във и в
близост до заливно-терасните комплекси; 4) наблюдения и контрол върху въз-
можни промени в геоморфоложките условия.
195
Зона на подобряване на съвременното състояние или използване на води-

те. Към тази зона се отнасят ландшафти с ниска значимост, често обусловена
от антропогенни натоварвания (например сечища с различна давност и интен-
зивност, опожарявания) и съпътстващите ги негативни процеси. Отличават се с
нисък потенциал за формиране и регулиране на оттока във фазите на маловодие,
нестабилна структура на водния баланс с нееднозначни във времето стойности
на изпарение и транспирация, влошен водообмен с подземните водоносни хо-
ризонти, нарушен дренаж, бързо повърхностно оттичане на снежни и дъждовни
води, промени в баланса на разтворените вещества в по-малките речни систе-
ми. Обикновено в структурата на ландшафтите се наблюдават нискозначими
биотопи. Комплексите често се идентифицират в териториална близост до се-
лища, във високите части на водосборите и други силно уязвими и склонни
към деградация, дори и след епизодична човешка намеса, терени. На това осно-
вание тук се предлагат следните насоки за природоползване: 1) възстановяване
на ландшафтната структура в оптимално за особеностите на съвременния терен
разнообразие и пространствена съгласуваност на ландшафтните съседства; 2)
провеждане на комплекс от горскостопански мероприятия по възстановяване
на растителните съобщества в характеристики, близки до естествените за ланд-
шафта; 3) при необходимост – отказ от стопанска дейност до установяване на
устойчива тенденция за възстановяване на водните баланси.
Зона на развиване на съвременното състояние и използване на водите или
планиране на нови условия. Към тази зона формират принадлежност ландшаф-
ти с висока и средна значимост и средна чувствителност. За тях са характер-
ни устойчиви процеси в речните легла и ниска чувствителност към промяна
на хидроложките режими във всички фази на водност; висока способност за
поддържане на оттока във фазите на маловодие, но ниска във влажните пери-
оди; ограничени ресурси от подземни води в периодите на засушаване поради
отсъствие на условия за подхранването им. Така формулираната относителна
стабилност на хидроложките процеси допуска стопанско усвояване на терито-
рията при следните условия: 1) въздействието върху територията не трябва да
нарушава нейната устойчивост и естествени механизми на саморегулация; 2)
ограничаване на стопанска дейност, водеща до резки промени в структурата на
водния баланс; 3) недопускане на нарушения в заливно-терасните комплекси и
вмешателства в процесите, протичащи в речните легла.
Зонирането на територията за целите на опазването на водите е друг
пример за приложение на инструментите на ландшафтното планиране. То се
основава на анализите на процесите на енерго- и масообмен в типологичните
елементи на ландшафтите (Антипов и Федоров, 2000) и представлява елемент
от цялостното ландшафтно-екологично зониране на територията на планиране.
Подходът помага за решаването на едни от най-сложните конфликти в използ-
ването на земите, каквито са съгласуването на земеделската практика с усло-
196
вията по стопанисването на водите; организацията и степенуването на антро-

погенно натоварване на крайбрежията и др. Вниманието е насочено предимно
към поддържане на екосистемите в ландшафта, които естествено регулират
състоянието на водите и постъпването на замърсяващи вещества в границите
на природните вариации. Провежда се оценка на критичните натоварвания на
водите под антропогенно влияние, възпрепятстващи протичането на основните
хидроложки процеси и функции в ландшафтите при различните фази на водния
режим.
Под зона за опазване на водите се приема територия, в пределите на която
се въвеждат ограничения за провеждането на стопанска дейност с цел подо-
бряване на екологичната ситуация и поддържане на потенциала на самопре-
чистване на водите. Зоните биват основно водозащитна, водорегулираща, про-
тивоерозионна, санитарно-защитна, почвозащитна и брегозащитна. Специално
внимание в ландшафтните анализи се отделя на характеристиките на водосбо-
рите като цяло и в частност – с акцент върху крайбрежните зони по хидролож-
ки, хидрогеоложки и хидрохимични показатели, от гледна точка на функциите
на крайбрежията на „ландшафтни граници“ и значението им за поддържане
устойчивостта на прилежащите им системи – сушави и водни. Така например
от хидрогеоложките параметри на анализ подлежат геоложката обстановка в
зоната на водния обект и водоносност на пластовете, мощност и водонасищане
на кватернерните отложения, режим на нивото на подпочвените води, условия
за инфилтрация на валежни води и пр. Ладшафтните анализи включват и задъл-
бочен преглед на историята на ландшафтите, характера и продължителността
на антропогенните трансформации, които предопределят потенциала на систе-
мите да се саморегулират и самопречистват.
Ландшафтно-екологично планиране и развитие

на градски райони
Градските екосистеми са специфични пространствени едини-
ци, които представляват система от абиотични, биотични и социално-икономи-
чески елементи и се характеризират със свръхконцентрация на хора и антро-
погенни дейности. Определящи са социално-икономическите отношения. Те
оказват влияние върху биотичните и абиотичните елементи, като провокират
промени в характеристиките и естествените им функции, което като краен ре-
зултат води до влошаване качеството на околната среда. Екосистемните проме-
ни имат различни проявления в зависимост от интензивността и продължител-
ността на човешкото натоварване.
Разбирането за оптимално развитие на градските системи се свързва с въз-
можностите за създаване на благоприятна среда за хората и условия за разгръ-
197
щане на архитектурни решения от най-високо качество (Hrnčiarová et al., 2007).

Основните предизвикателства се състоят в пространственото съчетаване на
жилищна, производствена среда, среда за отдих и други. Ландшафтно-еколо-
гичната концепция може да предложи решения за оптималното пространствено
разположение на градските елементи и функционално използване на земята по
отношение на ландшафтно-екологични, културно-исторически и социално-ико-
номически условия. За пример в това отношение може да бъде посочен опитът
на Словакия в разработването на ландшафтно-екологичния план за развитие на
Братислава, чиято методическа процедура (Ružička и Miklós, 1982; Hrnčiarová
et al., 2007) включва пет основни стъпки:
Ландшафтно-екологичен анализ. Насочен е към формирането на основна
база данни по отношение на градските биотични, абиотични и социално-ико-
номически елементи. Идентифицират се в конкретни количествени параметри.
Ландшафтната структура се подлага на анализ в три различни аспекта, които
след това подлежат на обобщен анализ: 1) първична структура – изследват се и
се оценяват естествените природни условия и преди всичко абиотичната среда:
геоложка основа, релеф, почви, води и климат; 2) вторична – тя е представена
от актуални елементи на структурата, повлияни от състоянието на ландшаф-
та и неговите съвременни функции: нововъведени техногенни елементи, съ-
временна растителност, субстрат, води в съвременните им конфигурации; 3)
третична структура – включва всички ландшафтни елементи с природна стой-
ност: защитени територии, екологични мрежи и значими природни ресурси в
непосредствено съседство с урбанизираната територия, които изискват защи-
та предвид съхраняваното от тях биологично разнообразие, генетичен фонд
или предвид функциите им да поддържат екологичното равновесие в района.
Този етап на анализа включва и идентифицирането на типични и отличителни
за характера на региона ландшафти, които изграждат неговата структура и
трябва да бъдат съхранени. Третичната структура се анализира и по отно-
шение на рисковите фактори (природни и антропогенни), застрашаващи еко-
логичното равновесие и качеството на природните компоненти на околната
среда и човешкото здраве.
Ландшафтно-екологичен синтез. Изразява се в класифицирането и ха-
рактеризирането на относително хомогенни територии със сходни ландшафт-
но-екологични характеристики. Реализацията му се осъществява посредством
последователно комбиниране на аналитични карти в среда на ГИС. В самосто-
ятелни подетапи се провежда синтез на абиотичните условия и фактори, синтез
на биотично-екологичните условия и синтез на стресовите фактори.
Ландшафтно-екологична интерпретация. Основава се на идентификация
на съществуващите и актуално използвани от човека ландшафтни функции. Те
се обединяват в три типа ареали – уязвими ландшафти, територии с екологична
значимост и антропогенно натоварени територии. Тази информация се използ-
198
ва като спомагателен критерий за местоположението на социалните дейности в

рамките на ландшафтите.
Ландшафтно-екологична оценка. Това е съществен етап от процедурата,
свързан с оценка на пригодността на земите за локализиране на избраните со-
циални дейности. Тук се проявяват възможните конфликти между антропоген-
ните изисквания и актуалния потенциал на ландшафтите и неговите лимити. За
точното формулиране на лимитите – абиотични, биотични (екологични) и соци-
ално-икономически, се използват законовите норми и стандарти и резултатите
от предшестващите ландшафтен анализ и синтез, а именно:
1) Ландшафтно-екологична база – комплекс от недвусмислено дефинирана
аналитична информация, интегрирана в синтезирани единици – типове ланд-
шафти. Ландшафтните типове имат ясни пространствени параметри, отрази-
ми върху карти. Представляват комбинация от единиците, класифицирани при
абиотичния (абиотични комплекси), биотично-екологичния (например природ-
ни пространствени единици, подлежащи на защита) и социално-икономиче-
ския синтез (стресови фактори).
2) Социални изисквания – това е комплекс от ясно определени социални
дейности и форми на използване на земята, предвидени за реализация на по-
широки площи върху територията на изследване, разделени в 7 основни групи:
жилищни и други сгради (многоетажни постройки), фамилни къщи (ниско
етажни сгради), обработваема земя, лозя, овощни и зеленчукови градини, зони
за летен и зимен отдих. (Важно уточнение е, че в тази оценка не се включват
дейности и съоръжения като пътища, водни тела, или други елементи от град-
ската структура, защото изборът на тяхното местоположение се влияе от допъл-
нителни фактори, където ландшафтно-екологичният анализ не може да бъде
изчерпателен.)
3) Класификация на структурните ландшафтни единици по коефициент за
пригодност на територията от гледна точка на физичните Ј характеристики (на-
клони на топографската повърхност, дължини на склоновете, форма и обхват
на малките водосбори и пр.) или елементи на абиотичния комплекс, които са
благоприятни за едни стопански дейности, но лимитиращи за практикуването
на други.
За обобщаването на лимитите, присъщи за всяка ландшафтна единица по
територията, се използват матрици в табличен вид. Анализът им дава възмож-
ност да се откроят дейностите с висок потенциал за реализация в съществува-
щите ландшафтно-екологични условия.
Ландшафтно-екологично предложение. Етапът е насочен към избор на
екологична алтернатива въз основа на резултатите от проведената оценка, раз-
работването на оптимално приемлива ландшафтна структура (във вид на карта)
и необходимите ландшафтно-екологични мерки в тази насока.
199
Интеграция на ландшафтното планиране с

нови инструменти и концепции. Концепцията
„Браунфийлдс“. Зелена инфраструктура
Политическите и икономическите промени в Източна Европа,
протичащи през последните 20 години, и обусловените от тях съществени из-
менения в териториалната организация на земеползването се съпровождат от
деградацията на земи под изоставени промишлени терени, селища и крайсе-
лищни пространства със силно редуцирани стопански функции и активност на
населението, занемарена инфраструктура в крайбрежни земи или несъобразено
и неконтролирано ново антропогенно натоварване на земи със земеделски, во-
дно- и горскостопански функции. Наред с непосредствените негативни после-
дици тези обекти формират влияние върху ландшафтите в съседните територии
и променят условията за формирането на местния микроклимат, циркулацията
на повърхностни и подпочвени води, растителните сукцесии, почвените функ-
ции и пр. С течение на времето техният негативен ефект нараства. Тези нежела-
ни промени правят особено актуално разкриването на нови интегрирани подхо-
ди в планирането по възвръщане на екологичната стабилност на ландшафтите.
Тази проблематика се интерпретира преди всичко в контекста на концепци-
ята „Браунфийлдс“. Понятието е изключително широко, прилага се за различни
обстоятелства (като браунфийлдс могат да бъдат класифицирани обекти от мал-
ки локалитети в градска среда до обширни територии, засегнати от екологични
катастрофи) и е предмет на анализи с екологична, икономическа, политическа
и социална насоченост. Съгласно дефиницията, прилагана в САЩ, територии-
те браунфийлдс могат да бъдат определени като изоставени, в упадък или не-
пълноценно използвани жилищни, промишлени и търговски земи или сгради
в развити градски или крайградски райони, в които реконструкцията или раз-
ширяването на заеманата площ е усложнено от реални или предполагаеми за-
мърсявания или други фактори, свързани с пространственото разположение на
територията, които могат да увеличат разходите и времето или по друг начин да
осуетят тяхното преустройство (EPA, 1995, Brownfield Action Agenda).
Възстановяването на подобни земи или сгради и връщането им в активна
стопанска експлоатация води началото си от 90-те години. На съвременния етап
концепцията получава по-широка реализация в контекста на инициативите,
свързани с теорията за интелигентния растеж в САЩ (в Европа интерпретирана
като Compact City), насочена към създаването на модели на устойчиво развива-
щи се градове и контролираща разрастването на градските структури.
Предмет на многобройни изследвания е разработването на критерийна
база за оценка на потенциала на земите за въстановяване и визуализирането на
резултатите в ГИС среда, където наред със социално-икономическите участват
екологични индикатори, базирани на структурни особености на почвата и уяз-
200
вимост към замърсяване, близост до водни басейни и условия на овлажнение

в ландшафтите, в т.ч. заливни тераси, влажни зони, критични хабитати и пр.
(GSG Consultants, 2005; Chrysochoou et al., 2012).
Съвременният интерес към реконструкцията на браунфийлдс неотклонно
нараства поради разнообразни причини, след които социално-икономическите
промени под натиска на икономическия спад; недостигът на благоприятни те-
рени в градска и крайградска среда, водещ до положителни промени в общест-
вените възприятия и разработването на нови регулаторни и финансови стимули.
Развитието на политиките в сферата на управлението на браунфийлдс на тери-
торията на САЩ е оказало силно влияние върху регулирането на процесите в
ЕС (Vanheusden, 2007). В Европа тази проблематика се интерпретира широко
в контекста на въпросите с опазването на почвите (Soil Framework Directive,
2006), но формира практически решения основно в сферата на градското и
транспортното планиране. Проблемът е остро актуален за държавите от Източ-
на Европа под влияние на сериозните трансформации в икономическата сфера
и териториалната Ј организация. В страните от Западна Европа той има други
измерения и се свързва преди всичко със свръхконцентрацията на индустриал-
ни производства и население и твърде ограничените площи със слабо антропо-
генизирани ландшафти. Вниманието е насочено към запазване на земеделските
площи в съседни на градските територии; ограничаване на фрагментацията на
ландшафтите под влияние на транспортната инфраструктура; опазване на во-
дите и предотвратяване на наводнения; подобряване на екологичната обстанов-
ка в селищна среда; използване на наличната инфраструктура и контролирано
разширяване на нова. И преди всичко – преоценка на наличния ландшафтен
потенциал в новите социално-икономически условия. Анализът на тези терито-
рии включва и промените в екосистемните/ландшафтните услуги в засегнатата
зона и контактните Ј.
Според анализите на Европейската комисия разпоредбите на ЕС доприна-
сят за ограничаване на влиянието върху околната среда на развитието на ин-
фраструктурата и териториалното устройство на равнище ЕС (I-2). В същото
време придържането към една по-добра пространствена координация, в съот-
ветствие с принципа на субсидиарност, би могла да донесе повече ползи. На
това основание Комисията предлага върху 83 % от територията на ЕС, която не
е обхваната от мрежата НАТУРА 2000, да бъде развита зелена инфраструктура.
Под зелена инфраструктура се разбира „взаимосвързана мрежа от природни
райони, включително и селскостопански земи, зелени пояси, блатисти райони,
паркове, горски резервати и съобщества на автохтонни растителни видове, как-
то и морски зони, които по естествен път регулират бурни приливи, промени в
температурата, опасности от наводнения, както и качеството на водата, възду-
ха и екосистемите“ (I-2:6). Такъв подход би допринесъл за възстановяване на
екосистемите във възможно най-голяма степен, така че да се повиши тяхната
201
устойчивост и да се развият ключовите услуги, които те предоставят, като съ-

щевременно се постигнат природозащитните цели и се подпомогне адаптаци-
ята на държавите членки към климатичните промени. Комисията насърчава и
подкрепя обмена на добри практики като основа за разработване след 2010 г. на
стратегия на ЕС относно зелената инфраструктура.
Новите концепции в планирането са във висока степен зависими от резул-
татите в географското прогнозиране. Съществуват многобройни примери за мо-
делиране на последствията от човешката намеса за конкретни ситуации, които
често са под формата на прогнозни сценарии за въздействието в различни ма-
щаби. Въздействието на икономическите процеси и на политиките в областта
на околната среда трудно се прогнозират пространствено, което се обяснява със
силно вариращите екологични условия между регионите, но съществуват дос-
татъчно изследвания, доказващи възможността за комбиниране на локалните и
регионалните перспективи посредством използването на пространствена рамка
(Dramstad et al., 1996; Botequilha Leitao and Ahern, 2002). Един добър пример в
това отношение е анализът на изоставените земи в Европа, резултати на дъл-
боките промени в аграрната икономика. Очаква се процесът да ескалира през
следващите години. Пространствените модели на прогнозираните тежки про-
мени в използването на земята имат важно значение за разработването на под-
ходящи политически решения и механизми. Комбинацията от ГИС и простран-
ствени инструменти за моделиране има потенциала да подкрепи изследовател-
ските въпроси върху открояването на уязвими територии, тяхното ефективно
планиране (на местно, регионално и национално равнище) и формулиране на
стратегии за развитието им. Прогнозното моделиране задължително включва
както екологични, така и икономически аспекти. Анализът на риска обикнове-
но се провежда посредством адаптивни модели, които съчетават фактори като
съвременни и минали форми на използване на земята, екологични параметри на
релефа, почвите и растителността, и др.
ОСНОВНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ВЪПРОСИ

В СЪВРЕМЕННОТО ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ
И УПРАВЛЕНИЕ
Анализ на системността
Системното мислене в екологията търпи промяна. Научните
изследвания все повече се занимават със свойствата, породени на нелинейната
адаптивност на ландшафтните системи; пространствено-времевата системност
и хаос; системната йерархичност; инвариантността и ковариативността, произ-
202
тичащи от мащаба; трансйерархичната динамика и нелинейната физика, които

формират основите на холистичната ландшафтна екология (Blaschke, 2006).
Напредъкът в ландшафтните анализи е съпътстван от усъвършенстване на
теоретичните подходи и методологическите решения и техники за визуализация
на новопридобитите знания за системната съподчиненост. Закономерни пости-
жения се отбелязват в картографирането и моделирането на ландшафтите с ГИС.
Възприятието за сложност на природните системи зависи от мащаба на
изследване. Не съществува мащаб, който да позволява наблюдението на абсо-
лютно всички явления. Системната цялост се формира от елементи, които се
съчетават пространствено и си взаимодействат по механизми и процеси, но те
не винаги са видими или подлежат на бърза идентификация. За всеки конкретен
случай следва да се подбират мащаб и йерархично ниво, подходящи за целите
на конкретното изследване.
Това дава основание да се твърди, че сериозно предизвикателство за съвре-
менната ландшафтна екология и нейните приложни сфери е формулирането на
йерархично организирана пространствена концепция (Blaschke, 2006), която да
може да отчита и интегрира множеството от пространствени мащаби, където
всеки пространствен феномен (ландшафт) да бъде изследван на неговото йерар-
хично ниво и в съответстващия му мащаб, способстващ за открояване на при-
същите му черти и функции и благоприятстващ задълбоченото му изследване.
Това предизвикателство е колкото ориентирано към теорията на ландшафтно-
екологичната наука в контекста на устойчивите ландшафти, толкова и към ней-
ния инструментариум с повишени изисквания към моделирането на времевите
и пространствените променливи в ландшафтните системи и картографирането
на получените резултати за приложни цели.
Пространствените аспекти на устойчивостта.

„Пространствени“ въпроси. „Пространствени“
решения. „Пространствени“ индикатори
Съвременните ландшафти, подложени на антопогенни проме-
ни, са пространствени системи, в изразителна степен по-уязвими на въздейст-
вия (вътрешносистемни или външни) в сравнение с природните системи. Тях-
ната устойчивост е силно зависима от човешката дейност – като насоченост,
интензивност и време. Изследването на условията, допринасящи за устойчи-
востта на антропогенните ландшафти и нейните пространствени измерения, се
задълбочават прогресивно.
Концепцията за устойчиво развитие е призвана да служи като насока в
пространственото планиране (Volker, 1997; Grossmann, 2000; Botequilha Leitao
и Ahern, 2002). И тъй като в центъра на вниманието на устойчивото развитие е
203
човешкото благополучие, социалните приоритети неизменно ще водят до зна-

чими промени в ландшафтите. Проблемът е, че „развитието“ на ландшафтите
за постигането на тази цел може да включва контрастиращи стратегии – ко-
личествено увеличение или драстични съкращения на материалните потоци и
потреблението на ресурси в зависимост от нивото на икономическо развитие на
територията. На това основание днес на преден план излизат научноизследова-
телски концепции и подходи, които работят с пространствените аспекти на
устойчивостта, с параметризирането (в пространствено и времево изражение)
на въпросите, свързани с новата икономика, промените в начина на живот и
различните приоритети в експлоатацията на земите – ландшафтно-екологични-
те изследвания, оценката на екосистемните/ландшафтните услуги и интегрира-
нето на резултатите в приложни сфери, каквато е планирането на ландшафтна
основа.
Параметризирането се оказва сложна задача, а приложимостта на концеп-
цията за устойчивост – възможна при определени условия. Най-често трудно-
стите произтичат от обстоятелството, че докато много от природните механизми
са добре изучени (каквито са кръговратът на химически елементи, ерозионните
процеси и еволюцията чрез естествен подбор), все още сме твърде далеч от изя-
сняването и прогнозирането (в относително точни парамерти) на това как чове-
кът въздейства върху ландшафтните функции и екологичните процеси. Или, ако
заимстваме познатия модел структура – функции, то тук той ще има значението
на антропогенно създадена структура – производни ландшафтни функции.
Други проблеми произлизат от изразяването на социалните оценки върху
ландшафтния капитал в стойности – коректни, разбираеми, приложими за ико-
номически анализи. Критични въпроси възникват и по повод препоръчител-
ното интегриране на заинтересуваните страни и обществеността в планиране-
то на територията и съгласуването на социалните приоритети с обективните
възможности предвид географските дадености на територията. Остава в сила
предизвикателството как да се изграждат мултифункционални ландшафти в
условията на силно ограничаващи социални фактори (човешки потребности
и разбирания). Друг е въпросът как да се интегрират адекватно обществените
изисквания за качествата на ландшафта, ако те силно варират в зависимост
от конкретните географски условия, исторически наложилите се форми на
земеползване и съвременна социално-икономическа среда. И още – как да
се прилага трансфер на знания в тази насока, каквото изискване съществу-
ва по отношение на процесите на планиране, мониторинг и управление. За-
сега липсват общоприемливи пространствени подходи за диференциация на
устойчивостта в практиката, за да се максимизира икономическа ефективност
и ефикасност и да се поддържа необходимият баланс между капацитета на
ресурсите, достъпността им и изискванията за използването им в отговор на
съвременните потребности.
204
Концепцията на устойчиви ландшафти не се съсредоточава само върху ана-

лиза на статуквото. Тя засяга бъдещия вид и функции на ландшафтите, граде-
ни върху нашите разбирания за съвременното състояние на околната среда и
социалните приоритети. Основните въпроси относно устойчивото използване
на земята се свеждат до пространствените характеристики на онези прос-
транствени модели и процеси, които ще бъдат обективни и убедителни, ако се
вземат предвид прогнозираните глобални и регионални условия. Именно прос-
транствената рамка предлага основа за формулиране на отговори на тези въ-
проси – „пространственото решение предлага модел на екосистеми или видове
земеползване, които ще опазват в оптимални размери най-важните атрибути
на биоразнообразието и природните процеси във всеки един регион, ландшафт
или основна част от тях“ (Forman и Collinge, 1997: 129).
Солидна основа на пространствените решения са пространствените пара-
метри, формиращи критерийната база в процесите на моделиране и планиране
и формулирането на индикатори за устойчивост в техния мониторинг. Необхо-
дим е пространствен баланс по отношение на широк спектър от показатели за
околната среда или – регионализация на статистически данни чрез интегрира-
не на различни видове информация (Blaschke, 2006). Тази комбинация води до
открояване на екобаланси, които имат ясно пространствено дефиниране и до
съответното формулиране на екологични критерии.
Базата данни за земеползването относно конфигурация, интензивност и
разнообразие съдържа важни индикатори за устойчиво управление на земите.
Голяма част от пространствените показатели обаче описват само определени
аспекти на пространствената композиционна структура. На това основание под-
ходящо би било да се прави разграничение между информационната стойност
на ландшафтните метрични показатели (неутрални стойности) и индикаторите.
Ако анализираме в контекста на устойчивостта в каква степен съседстващи си
територии влизат в конфликт (например между територия с висока стойност за
опазване на природата и територия с интензивно използване в селското стопан-
ство), то е необходимо да се открият праговете на потенциалното въздействие.
С други думи, ако ние сме в състояние да определим праговете за тези прос-
транствени конфликти, ще имаме и инструменти за постигане на рационалност
в използването на съществуващите ресурси, и възможност за предвиждане на
дългосрочни ефекти върху околната среда от реализацията на взетите решения
(Hermann и Osinski, 1999; Blaschke, 2000; Appleton et al., 2002; Verburg et al.,
2004).
В контекста на обсъжданията върху устойчивите ландшафти може да се
заключи, че ландшафтните метрични показатели осигуряват главно описател-
на аналитична информация в пространствени стойности за ограничен набор
от ясно дефинирани в пространството обекти. Те са по-малко подходящи за
проследяване на непрекъснати процеси в пространството и времето, но могат
205
да способстват в разработването на индикатори. По-големи очаквания има към

ландшафтните индекси въз основа на многобройни проучвания, които разкри-
ват значителна статистическа зависимост между ландшафтните индекси и про-
изтичащите изменения в екологичните процеси (Tischendorf, 2001).
Много примери показват, че за целите на устойчивото планиране са необ-
ходими не просто констативни метрични, а функционални показатели на ланд-
шафта (напр. показателите за ландшафтни граници) (Vos et al., 2001; Turner et
al., 2001; Opdam et al., 2003; Bissonette, 2003). Това изисква допълнителна пара-
метризация, предшестваща изчисляването, така че резултатите от използването
на един и същ метричен показател да бъдат изразени в разнообразни форми,
съответстващи на предназначението им и тълкувани в различни аспекти.
Мащабът като основен фактор за оценка,

планиране и управление на ландшафтите
Мащабът е ключов въпрос в устойчивото планиране. Използ-
ването му като работен подход набира популярност в приложната екология.
Налага се мнението, че много от проблемите, свързани с околната среда и упра-
влението на ресурсите, могат да бъдат разрешавани ефективно само в по-дреб-
ни мащаби (Allen, 1988; Peterson и Parker, 1998; Ahern, 1999; MacFarlane, 2000;
Marceau, 1999; Hay et al., 2001). Това може да се тълкува от позицията на ме-
тодически подход за разширяване площта на изследване в търсене на по-пре-
цизна информация за неин определен локалитет или адаптивен мащаб за него-
вото управление (проследяване на системните взаимодействия и йерархичната
принадлежност на анализирания ландшафт към по-високи нива). Трудностите
произлизат от съотнасянето на мащабите, синхронизирането на изследванията,
в т.ч. необходимата приемственост при преминаване от един в друг мащаб, кое-
то безспорно изисква промени в методологията. Тук трябва да се вземе предвид
и обстоятелството, че отличителните черти на системата на дадено йерархично
ниво могат да бъдат идентифицирани в дълбочина при точно определен мащаб.
Във всички случаи прехвърлянето на информация между различните мащаби е
от съществено значение, но представлява методологическа трудност. Тя изис-
ква техники за увеличаване или за намаляване на мащаба (генерализация), при
които обаче трябва да се съхранят контрастните свойства на хетерогенността
(Murphy, 1989; Wiens, 1995; Hay et al., 2001; Wu, 2004).
Пространствената хетерогенност е съществена характеристика за дълго-
срочната устойчивост на екосистеми и ландшафти. На това основание е особено
необходимо тя да бъде изразена в ясни и конкретни пространствени величини в
обхвата на различни пространствени и времеви скали, за да може да бъде обек-
тивно и ефективно интерпретирана в процесите на моделиране и планиране.
206
Ландшафтните еколози и специалистите по планиране подчертават значе-

нието на ландшафтната скала, която се отнася до конкретен географски обхват.
Твърди се, че тя е подходяща за устойчиво планиране, защото е достатъчно ши-
рока, за да съдържа хетерогенна матрица от ландшафтни елементи, които оси-
гуряват информация за анализ на структурната стабилност на системата (Lavers
и Haines-Young, 1993; Forman, 1995; Ahern, 1999). Еколозите обсъждат по-кри-
тично термина ландшафтна скала (King, 1999). Предвид някои ограничаващи
условия при изработването на ландшафтна карта, свързани с недостига или
липсата на представителност на данните, трябва да се признае, че границите,
изобразени на ландшафтната карта (засебеността на обектите), могат да бъдат
оспорвани. Ландшафтаното планиране се нуждае от оптимално избран мащаб,
удобен за целите на приложение, и следователно ландшафтната скала може да
бъде приемана и като специфичен мащаб, съответстващ на всеки конкретен
случай на планиране. Този проблем има и друго измерение – подбраният мащаб
за планиране трябва да бъде съобразен с географската засебеност на обекта.
В зависимост от очертаването на границите на планираната територия могат
да се появят значителни различия в използваните производни пространствени
параметри (Saura и Martinez-Milan, 2001). Това формира сериозни препратки
към проблематиката, свързана с идентифицирането на мащаб за управлението
на ландшафтите и техните ресурси и съответстващите му пространствени гра-
ници, които обикновено се разминават с административните граници на едини-
ците за управление.
Holling (1992) застъпва позицията, че ландшафтите най-общо са структу-
рирани в съответствие с йерархичността на регионите (екорегионите), които
имат специфични размери и са свързани помежду си с преходни зони. Най-под-
ходящите методи за идентифициране на пространството, заемано от ландшаф-
тите, и за характеризирането на границите им са зависими от пространствената
резолюция и типа на измерването на данните. Едва отскоро се прилагат методи
за разкриване на оптимални за даден конкретен случай пространствени маща-
би, но тези методи невинаги са в състояние да обяснят йерархичните взаимо-
отношения между мащабите (Fortin et al., 2000; Grossi et al., 2001; Hay et al.,
2001). В практиката са се наложили убедителни и доказали приложимостта си
мащаби, но те са обвързани с конкретни научни търсения.
Измеренията на мащаба закономерно се превръщат в предмет на дискусия
и по повод разгръщането на оценъчни изследвания за практически цели. Мно-
го от екологичните процеси, които представляват интерес от гледна точка на
съвременната геоекологична проблематика (биопродуктивност, биогеохимичен
и воден кръговрат, обмен на енергия), се проявяват в различни мащаби. И ако
повечето изследвания традиционно се свеждат до мащаба на малък фрагмент
от земната повърхност, то концепцията за екосистемните услуги (Costanza et
al., 1997) и методологията на De Groot et al. (2002) разширяват оценката им до
207
по-дребни мащаби. Остава неясен въпросът как да се интегрира йерархичност-

та на системите в този оценъчен процес, защото екосистемните/ландшафтните
функции са резултат от системни взаимодействия в дадена част от ландшафт
ното пространство и намират простраствено изражение отново в конкретни
пространствени и времеви параметри.
Принципът за интеграция и
мултифункционалността на ландшафтите
Ландшафтната екология е постигнала значителен напредък при
установяването на пространствени елементи и дефинирането на пространстве-
на рамка, основана на тях. Въпреки че съществуват алтернативи (Müller, 1998),
понастоящем е широко прието разбирането, че пространственото планиране се
нуждае от реални материални елементи с характера на ландшафтните единици
(Hermann и Osinski, 1999; Botequilha Leitao и Ahern, 2002). Едно от останали-
те ограничения за пряко прилагане на ландшафтно-екологичните концепции в
практиката е липсата на общоприемливи подходи за съчетаване на екологични,
социално-икономически и социално-културни възгледи. Докато повечето дан-
ни за околната среда подлежат на измерване (валежи, температура, надморска
височина, експозиция, органични запаси в почвата, подпочвени и повърхност-
ни води, замърсяване на въздуха), резултатите от влиянието на ландшафтните
планове върху различни аспекти от социалната сфера, културното наследство
или благополучието на хората са много трудни за параметризиране. Тази инте-
грация е необходимост.
Природните ресурси и икономическите дейности са взаимосвързани до
много сложни нива. Екологичните характеристики на територията се отразяват
на обема от материали, усилия и финансови средства, необходими за получа-
ването на определен продукт. Това предполага разработване на пространстве-
ни модели за устойчивостта на ландшафта в подкрепа на различни форми на
използване на земята по различно време. И още – тези модели да съвпадат до
голяма степен с екологичните характеристики на планираното пространство.
Успехът на секторните планове за управление на някои природни ресурси и
региони (планове за управление на речните басейни, планове за управление на
биоразнообразието и пр.) трябва да бъде достигнат и в ландшафтните плано-
ве, защото във времето ландшафтите са разглеждани като мултифункционални
обекти на управление (Brandt и Vejre, 2004). Друг проблем е, че подобен ин-
тегриран характер на плана може да затрудни възприемането му от местното
население и да осуети прилагането му на практика, което увеличава необходи-
мостта от разработване на една по-антропогенно ориентирана мултимащабна
перспектива (Hay et al., 2001; Wu, 2004).
208
ЛАНДШАФТНИ ОЦЕНКИ
РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ПРИРОДЕН ЛАНДШАФТ.

РЕТРОСПЕКТИВНИ АНАЛИЗИ
Ландшафтната структура е основен предмет на анализ и оцен-

ка за целите на приложните изследвания. Тя е резултат от пространствено-вре-
мевите системни взаимодействия и взаимообусловености между геокомпонен-
тите и на това основание нейните характеристики са сред водещите индикато-
ри за доминиращите процеси в ландшафта, неговите динамика, устойчивост и
продуктивност.
Пълноценният анализ на съвременните системни характеристики, и особе-
но извеждането на тенденциите в ландшафтната еволюция, са силно зависими
от проследяването на историята на ландшафта, на особеностите на неговото
саморазвитие и на закономерностите на изява на саморегулационните му ме-
ханизми. В този процес определяща роля имат ретроспективните анализи за
възстановяването на ландшафтния първообраз в неговата първична природна
структура. В основата на подобна задача е съгласуваното изследване на пале-
огеографски, историко-географски, археологически, етнографски, стопанско-
географски и други статистически, литературни и картографски данни.
Естествената (природна) структура на ландшафта често е интерпретирана
като абстрактно ниво на реалния съвременен ландшафт от периода, предше-
стващ неговата антропогенизация (Oťaheľ и Feranec, 2000). Методологията на
ландшафтната реконструкция се базира на разбирането, че абиотичните компо-
ненти и фактори на геосистемата (скален субстрат, релеф и почви) са относи-
телно консервативни и в хода на ландшафтната еволюция имат основна роля по
поддържането на основни системни процеси (изследвани предимно в направле-
ние потенциална биопродуктивност).
Oťaheľ и кол. (2008) прилагат подход за идентификация на природни ти-
пове ландшафти в регионалната скала посредством анализ на синергетичните
вертикални взаимодействия на естествени ландшафтоформиращи фактори и
компоненти (релеф, литоложки субстрат, води, почви и потенциална растител-
ност) и техните свойства. Реконструкцията им представя хипотетичната прос-
транствена изява (структура и природни режими) на оригиналния ландшафт.
Методът на реконструкция включва съгласувания анализ на геокомпонентите
посредством комбинирането (овърлей) на тематични слоеве в ГИС. Той е осо-
бено ефективен в комбинация с водещ фактор (ключов елемент) в регионални и
14 209
Фиг. 5.2.1. Ландшафтна реконструкция с използването на ключови биотопи

като водещ фактор в ретроспективния анализ (Käyhkö и Skånes, 2006)
локални мащаби на анализ (Minár et al., 2001) и показва значителни сходства с

методиката по идентифициране и картографиране на потенциалната естествена
растителност на Michalko и кол. (1986).
Достойнствата на ретроспективния подход в оценката на ландшафтната
динамика и устойчивост ясно се наблюдават в представителното изследване на
Käyhkö и Skånes (2006), които разглеждат условията на приемственост меж-
ду минали и съвременни характеристики на ландшафтите с помощта на водещ
210
Ландшафтни оценки
фактор – ключови биотопи, асоцииращи се с композиционната ландшафтна

структура (фиг. 5.2.1). Те предлагат концептуален модел за анализ на траектори-
ята на ландшафтните промени посредством интерпретацията на разнообразие
от пространствено-времеви данни с ГИС, а именно: 1) спецификация на налич-
ната информация – изразява се в обработка на базата данни за съвременните
ландшафти (формирана с помощта на традиционни изследователски подходи,
дистанционни наблюдения, картографски материали, теренни изследвания) и
техните минали състояния (стари кадастрални карти, литературни и историче-
ски данни, аерофотоизображения); 2) проследяване на промените чрез директен
подход – изследване на пространствено-времевата динамика на ключови био-
топи или индиректно посредством анализа на съвременната конфигурация на
биотопите по отношение на съседстващите типове земно покритие и динами-
ката в земеползването; 3) систематизиране на пространствената и тематичната
информация в ГИС – класифициране на реконструираните и на съвременните
ландшафти и открояване на йерархичните им структурни особености към раз-
личните времеви периоди на ретроспективен анализ. Като помощни са използ-
вани критериите структура и текстура на растителната покривка (сукцесии),
режим на овлажнение, почвен тип (скелетни, каменисти, пясъчни, глинести и
пр), състояние на почвената повърхност, хранителни свойства на почвата (кисе-
линност), режим и интензивност на земеползване, степен на култивираност; 4)
компилация на информацията и създаване на ГИС базиран модел на ландшафт
ните промени; 5) анализ на ландшафтната динамика: основни направления на
ландшафтна промяна и форми на приемственост; открояване на лимитиращите
условия за оцеляване на биологичните видове, тяхното разнообразие, динамич-
ност и потенциал на регенерация във времето; пространствена динамика на гра-
ниците на биотопите и преходните зони.
Резултатите от подобно изследване на ландшафтната динамика имат съ-
ществено значение при разработването на адаптивни подходи на земеползване в
условията на приемственост по отношение на системната структура, функции
те и интензивността на екологичните процеси.
АНТРОПОГЕННО НАТОВАРВАНЕ
Изследването на антропогенното натоварване на ландшафтите

е задължителен етап от серията оценъчни процедури, формиращи информа-
ционна база за ландшафтно планиране. Прегледът на прилаганата методика по-
казва широко разнообразие от използвани показатели за изследване на директ-
но или индиректно антропогенно (и техногенно) въздействие, които могат да
бъдат сполучливо интегрирани в подобен тип оценка. Дискусионните въпроси
се пораждат преди всичко от изследователските решения, свързани с избраните
211
мащаби на оценяване и особено с подбора на подходяща териториална единица

за провеждане на процедурата.
През последното десетилетие трайно нарастват изследванията, които се
провеждат в ландшафтната скала, а ГИС базираните инструменти подпомагат
в значителна степен реализацията на актуални методически решения и тяхно-
то изпълнение в условията на богата информационна база, възможности за из-
ползване на широк спектър от критерии на оценка, разнообразни мащаби на
изследване и създаване на картографски аналитични продукти.
Използването на ландшафта като основна информационна единица за
оценка е в съгласие с принципите за системност, комплексност, интегрираност,
адаптивност, резултатност, приложимост. Подходът има многобройни достойн-
ства, сред които се открояват следните: 1) изследванията се насочват към единна
в своето възникване и развитие комплексна природна единица и следователно
продуцираните резултати отразяват интеграционното (директно или опосред-
ствано по силата на междукомпонентните връзки) натоварване върху нея; 2)
ландшафтната скала позволява съсредоточаване на изследването на онова йе-
рархично ниво (и съответно мащаб), което в най-висока степен ще отрази ефек-
та от произведеното външно влияние върху съществени страни от структурата
и качествата на системите; 3) в повечето случаи характерът на антропогенното
натоварване е продиктуван от активите или пасивите на природния потенциал
(напр. осушаване на заблатени територии, укрепване на речни брегове, залеся-
ване на ерозирани терени, организиране на сеитбообороти в обработваеми земи
и пр.) и следователно натоварването следва да се оценява именно върху тери-
торията, която е засегната от него; 4) предоставя се възможност за реализация
на комплекс от оценки с интердисциплинарен характер, върху чиито резултати
може да се съди за общото геоекологично състояние на ландшафтите. Той пред-
полага оценяване на съставните части на природно-антропогенните системи
като равностойни по значимост за системното единство – антропогенната чрез
обективното присъствие на антропогенния фактор и степента на натоварване
в ландшафта, а природната съставяща – изразена чрез серия от оценки за гео-
екологична устойчивост, динамичност, ресурсен потенциал и др.; 5) този под-
ход позволява извеждането на тенденции в характера на антропогенизация на
ландшафта като резултат на минало унаследено и/или настоящо антропогенно
влияние върху територията – един сложен и продължителен процес, често тол-
кова противоречив като насока, колкото е противоречиво и разнообразно пове-
дението на антропогенния фактор във времето и пространството; 6) получените
резултати предоставят аналитична база за оптимизиране и рационализиране на
природоползването, конкретизирани на ниво ландшафт, което значително под-
помага процесите на планиране и управление на територията.
Един от широко използваните варианти за оценка на антропогенното на-
товарване е този на Костровицкий и кол. (1987). Върху математическия израз и
212
възможностите за приложението му в България са работили Велев и Йордано-

ва (1995), Велчев (1997). Използвани са и възможностите на оценъчното ланд-
шафтно картографиране по интерпретиране на резултатите от приложението на
оценката в ландшафтната скала (на ниво вид ландшафт – Борисова, 2001):
A = √D+ √r ∕ P +S2+T2 + n2 + m2 + y2 + c2 + z + o2 + sol2 + ar2 + ∑ xi , (5.2.1)
където: А е безразмерен показател за степен на антропогенно натоварване;

D – гъстотата на населението в д/км2 в изследваната територия; r – броят на
леглата на почивни станции, хижи и къмпинги; P – площта на териториалната
единица, носител на информация (в км2); S – площта на промишлените пред-
приятия в процент от Р, делено на 10; T – застроената площ на селищата, из-
числявана в процент от Р, делено на 10; n – гъстотата на транспортната мрежа
в км/км2 (жп линии, шосета І – ІІІ категория, междуселски пътища и горски
пътеки); m – площта на видоизменения релеф в процент от Р, делено на 10;
y – напояваните земи в процент от Р, делено на 10; c – площта на язовирите и
микроязовирите в процент от Р, делено на 10; z – показателят на замърсеност,
изчислен по формулата:
z2 = а2 + w2 +р2 , (5.2.2)
където a е замърсяване на въздуха, w – замърсяване на водите, p – замърсяване

на почвите (всички оценени в балове от 1 до 5); o – площ на осушените земи
в процент от Р, разделено на 20; sol – показател за количествено отчитане на
деградацията на почвите, изчислен чрез степента на ерозираност (в балове от
1 до 5) в проценти от Р, делено на 10 (при което баловете съответстват на: 1
– неерозирали почви; 2 – първа степен на ерозия; 3 – втора степен на ерозия;
4 – трета степен на ерозия; 5 – липсваща почвена покривка; ar – площ на раз-
рушени стари селища, крепости и други археологически паметници в проценти
от Р, делено на 10; ∑xi – претеглен показател на антропогенизация на растител-
ността, изчислен по формулата:
xi = (Pi . Si)/P, (5.2.3)
където Pi е площта, заета с растителност от клас на антропогенизация Si. По-

казателят Si приема стойности от 1 до 10 (0 – естествени гори, 0,5 – естествени
гори със засадени малки площи в тях, 1 – залесени гори, 1,5 – естествени храс-
талаци, 2 – залесени храсти и млади гори, 4 – ливади и пасища, 5 – градини и
селскостопански храсти, 6 – орни земи, 7 – естествена растителност в низините
и край реките, 10 – площи без растителност).
213
УСТОЙЧИВОСТ
Природните и природно-антропогенните ландшафти по сила-

та на своята поликомпонентност и сложност се характеризират с голямо раз-
нообразие от равновесни състояния. Равновесието в ландшафтите се изразява
в наличието на енергиен и информационен потенциал, способстващ тяхното
функциониране и развитие в променливи условия. Гъвкавостта на междуком-
понентните връзки осигурява целостта и съхраняването на индивидуалния об-
лик на ландшафта. Значението на динамичния фактор по отношение функцио-
нирането на ландшафт, клонящ в развитието си към равновесие, се изразява в
проявата на определени свойства на ландшафтната структура като самооргани-
зация, саморегулация, самовъзстановяване.
Основните предизвикателства при оценяването на съвременните състоя-
ния на устойчивост се свързват с необходимостта от разкриването на условията
и предпоставките за пораждане на баланс в системите, където променливият
характер на средата е антропогенно предизвикан. По този проблем подхождаме
с разбирането, че устойчивостта е естествено качествено състояние на ланд-
шафтите и резултат от доминиращата за съответния период от тяхното развитие
динамична фаза. Устойчивостта на съвременните ландшафти е продукт на
динамика, породена от антропогенно въздействие и разгръщаща се под форма-
та на компенсаторни природни процеси както на вътрешноландшафтно, така и
на междуландшафтно ниво. Последните са израз на саморегулативните способ-
ности на природната подсистема като фактори за относително възобновяване
на нарушеното равновесие в ландшафта и са приемани от нас за формиращи по-
тенциала на устойчивостта в съвременния (природно-антропогенен) ландшафт.
Целта на подобно изследване е да се установи как антропогенният фактор
като форми, структура, поведение и тенденции във времето и пространството
би могъл да синхронизира своите териториални изяви с естеството на природ-
ните механизми и функции в ландшафта, като при това да се постигне макси-
мален стопански ефект, без риск за благоприятното еволюционно развитие на
ландшафтно-екологичните структури.
От гледна точка на антропогенните позиции в управлението на съвремен-
ните системи особено важно значение имат условията на тяхното самосъхра-
нение. Акимова и кол. (2005) тълкуват самосъхранението на еколого-икономи-
ческите системи като частен случай на устойчивостта на системата. Устой-
чивостта Ј зависи от вътрешната и външната среда, от характера на нейната
дейност, от обезпечеността Ј с ресурси, от качеството на управлението Ј и др.
Самосъхранението се обуславя предимно от вътрешните условия в системата
под въздействието на два противоположни фактора – консерватизъм и развитие.
Консерватизмът води до застой, а ускореното, но необезпечено с достатъчно ре-
214
сурси развитие осигурява само временен успех. Законът за самосъхранението

може да се изрази по следния начин (Акимова и кол., 2005):
Ri ≥ Vi, (5.2.4)
където Ri изразява съзидателния, а Vi разрушителния потенциал на системата.

За устойчивото Ј функциониране е необходим позитивен запас pi = Ri – Vi, който
има определяща роля за системната жизнеспособност. В минимални величини
той има значението на потенциал за самосъхранение, а при високи стойности е
източник на развитие на системата и завишена активност на нейните функции
на междусистемно ниво.
Методическите търсения и анализи върху оценяване с подобна насоченост
показват голямо разнообразие. Те включват изследвания върху устойчивостта
на отделни геокомпоненти към специфични видове техногенни въздействия;
проследяване и класифициране на интензивността на продукционно-деструк-
ционни процеси в системите като израз на потенциалната им стабилност;
анализ на съвкупното влияние на природни предпоставки, благоприятстващи
устойчивостта, и др. Нараства значението на анализите върху композиционната
ландшафтна структура (с помощта на ландшафтни метрични показатели) като
инструмент за оценка на екологичната стабилност в различни пространствени
мащаби (Renetzeder et al., 2009) и на ГИС базирани механизми за анализ на
промените в ландшафтните функции и устойчивостта на системите при алтер-
нативни сценарии за териториално развитие (Fürst et al., 2010).
От гледна точка на практическата приложимост на резултатите от оценъч-
ните ландшафтни изследвания в сферата на регионалното планиране и управле-
ние приемаме, че изследването на устойчивостта трябва да отговаря на следни-
те принципи и предварителни изисквания: 1) Индивидуален подход, породен от
и прилаган по отношение на ландшафтната специфика на проучваната терито-
рия. Анализът на устойчивостта следва да произлиза от комплексния анализ на
ландшафтната структура и функции на системата и нейната йерархична при-
надлежност. Провеждане на оценъчната процедура в пространствените граници
на ландшафти от различен ранг; 2) Природната и антропогенната субсистема,
участващи в системното единство на съвременния ландшафт, трябва да бъдат
изследвани като равностойни за развитието на системата или степента на устой-
чивост на съвременния ландшафт и да се разглежда като интегриран резултат
от поведението на ландшафта в специфичните условия, породени от характе-
ра на антропогенизацията му. На това основание е необходимо да се обвърже
изследването на устойчивостта на природната съставяща с обстоятелствата по
нейната антропогенизация (намерили израз в особеностите на ландшафтната
специфика) и със степента на съвременното Ј антропогенно натоварване (пред-
мет на съгласувано оценъчно изследване); 3) Степента на устойчивост следва
215
да се открои на фона на идеалния случай. Отправна точка в изследването трябва

да бъде състоянието на ландшафт, който в развитието си клони към равновесие.
Подобен подход обслужва сравнителния анализ, формира представа относно
потенциала на устойчивост на изследвания ландшафт и не на последно място –
предлага информация относно тенденциите и възможностите за оптимизиране
на връзките в природно-антропогенните системи; 4) Показателите, участващи
в оценката, трябва да носят информативността на индикатори за потенциала на
ландшафтите, и по-специално към условията, способстващи за поддържането
на динамичната му структура, чиято функция е състоянието на устойчивост.
Експеримент от подобен характер е проведен за целите на ландшафтно еко-
логичното планиране в котловинни условия (Борисова, 2001), където оценката
на устойчивостта е проведена на ниво вид ландшафт. Използван е съгласуван
анализ на показатели (в балови оценки) с отношение към условията на дина-
мично равновесие в ландшафтите, организирани в следния порядък:
R=∫
∑ (a + b + c + d + e + f + g ) . N , (5.2.5)
∑ ( A + B + C + D + E + F + G)

където R изразява устойчивостта на вида ландшафт; а – литоложката специ-
фика на вида ландшафт в категории (балове), отразяващи ролята на геолож-
ката основа за съвременната динамика на процесите на формиране на релефа
– устойчивост на скалите на денудация и плоскостна ерозия (например неспое-
ни седименти – висока динамичност на процесите; мрамори и мраморизирани
варовици – слаба динамичност); b – характера на съвременните движения на
земната кора в пределите на вида ландшафт в посока на потъване, издигане или
относителен покой (в балове); с отразява динамиката на съвременните екзоген-
ни процеси в обхвата на вида ландшафт, съобразени с наклоните на топограф-
ската повърхност (например слабоактивни до 5º и активни над 5º); d – сумарен
показател в балове върху характера на климатичните режими в обхвата на вида
ландшафт; е – отразява спецификата на динамичния фактор във водната ком-
понента на вида ландшафт, изразена в стойността на модула на оттока (в бало-
ве). Допълнително се вземат предвид особеностите на формиране на отточните
количества предвид характера на стопанската дейност, облесеността на водо-
сборните басейни, потенциала на водоносност на скалната основа, условията
на естествен дренаж и пр.; f отразява отклоненията (в балове) от основните
качествени характеристики на веществения състав на почвената геокомпонента
във вида ландшафт (например условно ненарушени физико-химични параме-
три, способстващи устойчивостта на вида ландшафт; слабо нарушени; силно
нарушени); g отразява произхода, състоянието и продуктивната способност (в
балове) на растителната геокомпонента във вида ландшафт (например условно-
коренна; вторично модифицирана в залесявания; организирана в агрофитоце-
216
нози); N – индекс в стойностно изражение от 1 до 6 бала, отговарящ на степента

на антропогенно натоварване на вида ландшафт, установена в съгласувано из-
следване.
Показателите от А до G се свързват с потенциално допустими качествени
страни и процеси в структурата и функциите на вида ландшафт в състояние на
оптимална за съответния период от неговото развитие устойчивост. Те отра-
зяват хипотетично идеалните условия на балансиране в системата, при което
разсейването на вещества и енергия се уравновесява с тяхната акумулация, а
продуцирането на органично вещество се балансира с деструкцията му. В този
случай баловите оценки имат константно стойностно изражение на максимума
на потенциалната устойчивост в: А – литоложката основа на вида ландшафт;
В – съвременните ендогенни процеси във вида ландшафт; С – съвременните ек-
зогенни процеси в обхвата на вида ландшафт; D – климатичния фактор в струк-
турата на вида ландшафт; F – почвената геокомпонента на вида ландшафт; G
– растителното разнообразие в ареала на вида ландшафт.
Резултатите от цитираното оценъчно изследване са оформени в петстепен-
на скала, където при стойност на R: < 3 – видовете ландшафти са приемани
за условно устойчиви; от 3 до 5 – средноустойчиви; от 5 до 7 – средно до слабо
устойчиви; от 7 до 9 – слабо устойчиви, и > 9 – неустойчиви ландшафти.
ИКОНОМИЧЕСКА ОЦЕНКА
Икономическата стойност на ландшафтите е тема, локализира-

на в граничното пространство между природните и социалните науки (Van der
Heide и Heijman, 2013). Ландшафтна икономика (за първи път използвана като
термин от Colin Price през 1978) днес обединява процеси на остойностяване,
анализиране и балансиране на ползите и разходите от определени (простран-
ствени) дейности в подкрепа на икономически, политически или други реше-
ния. Новите подходи спомагат за развитието на икономиката в пространствения
контекст на ландшафтите.
Остойностяването на ресурсния потенциал на ландшафтите е сред ос-
новните предизвикателства в разработването на ландшафтно-икономическите
модели през последните години. Трудностите се обуславят от комплексния ха-
рактер на ландшафтните системи и всички производни на тези обстоятелства
фактори, които трябва да намерят отражение в моделите – качеството и количе-
ството на ресурсите е продукт на системните взаимодействия в пространстве-
ните параметри на функциониране на системата; потенциалът на ландшафтни-
те ресурси зависи от управлението на системата в нейната цялост; изчерпването
на ресурсите отвъд определени екологични лимити възпрепятства проявата на
217
Фиг. 5.2.2. Методическа рамка за оценка на ландшафтните услуги в три нива на пространствено изследване – форма в релефа, хабитат и тип ланд-
шафт (Hermann et al., 2013)
самовъзстановителни процеси и води до необратима деградация на системата и

загуба на комплексните Ј свойства и ресурси.
Под влияние на новите концепции в политиките по планиране и управле-
ние на територията във вниманието на икономическите анализи влизат нови
фактори. Те произтичат от необходимостта да бъдат взети предвид и изразени в
количествени стойности процеси и функции на геокомпонентите в ландшафта,
които нямат непосредствена веществена проява, но са определящи за неговата
устойчивост и общ ресурсен потенциал – например регулиращи ландшафтни
функции (трансформация на повърхностия отток в подземни запаси от пресни
води; противоерозионна защита, предотвратяване на почвена деструкция и за-
губа на плодородие; поддържане на чистота на въздуха; поддържане на баланса
на хранителни вещества и стимулиране на биопродуктивността на системата и
пр). Допълнителен и съществен фактор, оказващ трансформационно влияние
върху насочеността на моделирането, са стойността на ресурсите в ландшафта
от гледна точка на обществените потребности и преди всичко значението, което
местното население отдава на тези ресурси, неговите етични и културни убеж-
дения.
Икономическата оценка на ландшафтите днес се интерпретира като процес
на установяване на общата стойност на услугите, получавани от даден ланд-
шафт за определно време (Hermann et al., 2011). В основата на тази оценка е
концепцията за мултифункционалните ландшафти, които са в състояние да ге-
нерират разнообразие от екосистемни (ландшафтни) стоки и услуги. Според
Martin и Blossey (2009) общата стойност на системите (TV) може да бъде опре-
делена в следната принципна рамка:
TV = ∫ t x1S1 + y2S2…… + znSn, (5.2.6)
където S1, S2, и Sn изразяват функциите (услугите); 1, 2 и n включват мерни еди-

ници за качество на функциите; x, y и z показват съответното значение на функ-
циите в системата (това биха могли да бъдат индекси при оценката на нема-
териални процеси или количествени показатели при оценката на веществени
ресурси); t – времевия период на анализ.
Други изследователи се съсредоточават върху пространствения аспект на
оценката. Така например Hermann et al. (2013) разработват методическа рам-
ка за съгласувана оценка на три пространствени нива за анализ на основните
ландшафтни услуги – форма в релефа, хабитат (като ландшафтен елемент) и
тип ландшафт. Получените резултати подлежат на обобщена визуализация на
ландшафтно ниво (фиг. 5.2.2). Методическите решения от подобен характер
разкриват нови перспективи за анализ на пространствените и динамичните
взаимодействия между природните (геоекологични) и икономическите системи
въпреки съществуващите ограничения, свързани преди всичко с представител-
219
Фиг. 5.2.3. Примери за йерархични взаимодействия между субсистемите в ландшафта: А – ситу-

ация, способстваща ландшафтната устойчивост; В – ситуация на уязвима индустриална подсис-
тема, застрашаваща ландшафтната устойчивост (Gómez-Sal et al., (2003)
Фиг. 5.2.4. Сценарии на ландшафтно развитие: А – в условията на ландшафтна деградация; В –

при разгръщане на процеси на укрепване и поддържане на ландшафтните структура и функции
(Gómez-Sal et al., 2003)
220
ност на информацията относно пространствената хетерогенност на ландшафт-

ните функции; съвместимост на информацията с политическия или икономи-
ческия контекст на анализа; динамика на ландшафтните функции в различни
пространствани скали; адекватни подходи за остойностяване; картографска ви-
зуализация на резултатите и пр.
В този смисъл съвременната икономическа оценка на ландшафтите е пред-
мет на интер- и трансдисциплинарни подходи за формирането на актуална за
съвременните изисквания аналитична методология. Тя е силно зависима от ре-
зултатите на комплексните ландшафтни изследвания и преди всичко – иденти-
фицирането на представителни (предимно визуални) и статистически значими
индикатори, коректно отразяващи системната сложност на ландшафтите и на-
сочени да подпомогнат съгласувания анализ на ключови параметри на иконо-
мическата оценка, сред които регионални различия, пространствена хетероген-
ност, социално развитие.
Вниманието на анализаторите често е насочено към приложното значение
на ландшафтната оценка за целите на интегрираното планиране и управление
на ресурсите. Gómez-Sal et al. (2003) предлагат подход на мултикритерийно
оценяване (посредством система от индикатори), обединяващ пет различни
перспективи за анализ на ландшафтните качества и функции: 1) Екологична
перспектива, изразяваща потенциала на устойчивост на системата от гледна
точка интегрираност на структурата и функционална значимост. Тя отчита сте-
пента, в която ландшафтът може да поддържа основни екологични процеси и
услуги. Представя се чрез показатели за биомаса, енергиен баланс, биологично
разнообразие, пространствени параметри на ландшафта, процент на земите по
отношение на функционалното им предназначение, ерозионна опасност и др;
2) Продуктивност на системата, базирана на анализ на икономическите раз-
ходи и ползи върху отделни процеси на антропогенна трансформация на ланд-
шафтите, които водят до желана производителност на системата, например –
оползотворяване на ландшафтния потенциал в агрофитоценози; 3) Икономиче-
ска перспектива, ориентирана към анализ на конвенционалната икономическа
субсистема въз основа на традиционни монетарни подходи като рентабилност
на финансовите инвестиции; 4) Социална перспектива – основава се на потен-
циала на системата да осигури добро благосъстояние и качество на живот в
съответствие с основните обществени потребности; и 5) Културно измерение,
което е насочено към фактори на ландшафтна антропогенизация (инфраструк-
тура, архитектура, изкуство и занаяти, териториална организация и пр.). Този
подход поставя специален акцент върху йерархичните взаимодействия между
ландшафтните субсистеми (фиг. 5.2.3) и възможностите на подобен анализ за
оценка на сценарии за ландшафтно развитие (фиг. 5.2.4). Резултатите от прак-
тическото му приложение показват, че основно значение за устойчивото разви-
тие на ландшафтите има балансът на взаимоотношенията между екологичната
222
и производствената система. Моделът признава значението на производствената

субсистема на ландшафта като основна връзка между екологията и икономиката.
Изследванията показват традиционно високото значение на математиче-
ските анализи, които в съвременните условия са приоритетно ориентирани към
разнообразни (в т.ч. икономически) измерения на ландшафтната еволюция,
подкрепени от инструментариума на ГИС.
КОМПЛЕКСНА ГЕОЕКОЛОГИЧНА ОЦЕНКА

НА РЕГИОНИТЕ
Устойчивото социално-икономическо развитие на регионите се

обуславя от тяхното геоекологично благополучие, в чиято основа е заложено
възстановяването и съхраняването на устойчивостта на природните системи
(Заиканов и Минакова, 2008). Следователно важно значение за целите на пла-
нирането на произволна антропогенна намеса по територията има идентифици-
рането на факторите, благоприятстващи геоекологичното равновесие.
Заиканов и Минакова (2008) предлагат методика за прилагане на комплек-
сен интердисциплинарен геоекологичен подход за оценка на териториите. Той
е базиран на геосистемния принцип като най-приемлив за изучаване на природ-
но-антропогенните взаимодействия. Основен резултат на оценката е изясняване
на нивото на геоекологична стабилност на територията, която авторите интер-
претират като състояние на природните и природно-антропогенните системи,
допускащо незначително преструктуриране в случай на произведено върху тях
антропогенно въздействие.
Алгоритъмът на провеждането на комплексната оценка включва следните
последователни етапи на изследване: 1) преглед на изходни материали, необ-
ходими за оценка на природно-ресурсния потенциал на територията (статисти-
чески, картографски, нормативно-методически); 2) избор на ранг геосистема,
която ще бъде използвана в качеството на основна единица в изследването –
ландшафт, физико-географски район, провинция; провеждане на природно-гео-
графско райониране на територията; 3) определяне на доминантните геосисте-
ми; извършване на теренни наблюдения върху ключови участъци; 4) изчисля-
ване на стойностите на природно-ресурсния потенциал на геосистемите; 5)
оценка на последствията от проявата на природни процеси в геосистемите; 6)
открояване на източниците, видовете и параметрите на техногенно натоварва-
не на геосистемите; 7) оценка на последствията от техногенното натоварване
на геосистемите; 8) оценка на геоекологичната стабилност на геосистемите; 9)
анализ на причините за териториална диференциация в нивото на стабилност в
геосистемите; 10) разработването на препоръки за поддържане и възстановява-
не на геоекологичната стабилност на геосистемите.
223
Предлаганият комплексен подход е приложим по отношение на различни

по големина територии и в различни мащаби, където рангът на геосистемите се
определя в следния порядък: М 1: 4 000 000 – 1:2 500 000 – природно-географски
район, М 1:1 000 000 – 1:200 000 – ландшафт, М 1:100 000 – 1:50 000 – микро-
ландшафтна система, М 1:10 000 – елементарен ландшафт. За природно-техно-
генни системи със съществено изменени биотични компененти се препоръчва
използването на ранга инженерно-геоложки район при М 1:50 000 – 1:10 000.
Степента на интегрираност на използваните оценъчни показатели се променя в
съответствие с мащаба на изследването. При едър мащаб интегралната оценка
се определя от площното съотношение на ареалите с базови оценки за геолож-
ка, геофизична и геохимична опасност, при отчитане на тяхното значение във
функционалната структура на територията.
Резултатите се оформят като картографски продукти, чрез които могат
да се провеждат анализи за потенциалната способност на геосистемите да се
адаптират към техногенни въздействия, актуалното геоекологично състояние
на геосистемите, нивото на тяхната устойчивост и степента на геоекологична
опасност. Методиката е приложима за целите на пространствените анализи в
териториалното планиране и управление, екологичното оценяване и др.
Оценка на природноресурсния потенциал на регионите

Този вид оценка се приема като сумарен израз от оценките на природни-
те ресурси – условно неизменени и изменени в различна степен. Определя се
въз основа на анализа на структурното съотношение на площите в обхвата на
геосистемата с природно и стопанско предназначение. В оценката се използват
показатели за тяхното състояние, репродуктивна способност и/или икономиче-
ска значимост. Репродуктивността се интерпретира като способността на био-
тичните и абиотичните компоненти да възпроизвеждат органични и неорганич-
ни вещества в пределите на всеки тип геосистеми.
Величината на природно-ресурсния потенциал може да бъде приравнена
към стойността на отделните видове ресурси (на годишна база), което дава въз-
можност за провеждането на сравнителни анализи между качествата на отдел-
ни геосистеми в анализираната територия.
Подобен подход на оценяване е добра основа за интегрирането на новите
методи за количествена оценка на екосистемните (ландшафтни) услуги. Осно-
вание за подобно твърдение намираме във факта, че авторите обръщат специ-
ално внимание върху полифункционалното значение на ресурсите и посоч-
ват необходимостта при оценката на горските ресурси например да се вземат
предвид техните защитни, санитарно-хигиенни и рекреационно-оздравителни
функции наред с остойностяването на производствените им функции. Предла-
гат се и корекционни коефициенти при наличие на отклонения в състоянието
на дървесните видове (по данни на горската таксация), породени от промени
224
в условията на овлажнение в ландшафта, наличие на замърсяване, проява на

вредители и пр. Степента на детайлност на използваните данни (в това число
зонален тип растителност, състав на горите и др.) зависи от мащаба на оценъч-
ното изследване.
Потенциалът за земеделско ползване се приравнява към нормативната
стойност за усвояване на земите (обработваеми, трайни насаждения и пр.), ди-
ференцирани по територията в съответствие с разнообразието на почвените
характеристики и показателите за продуктивност. Неблагоприятните процеси
с възможно влияние върху търсената стойност (като ерозия, преовлажнение,
каменистост, засоленост, заблатеност и др.) се отчитат с коефициенти.
Потенциалът на водите съответно се изразява посредством средногодиш-
ната стойност на запасите на подземни и повърхностни води.
На основата на така посочените критерии общият природо-ресурсен по-
тенциал на природните и природно-техническите системи Brm се определя като
сума от покомпонентните оценки:
Brm = ∑ Sim . Nim . k1i . k2i . ci, (5.2.7)

i
където m е индекс на природната (природно-техногенната система); i – индекс на
природния компонент (ресурс); Sim – площта (обемът) на природния компонент i
в природната система m; Nim – специфичната нормативна оценка на природния
компонент i в природната система m; k1i – коефициентът на кислородопродуци-
ране от природния компонент i; k2i – коефициентът на привеждане на стойността
на оценката на природния компонент i към годишната размерност на неговия ре-
сурс; индекс на цените за нормативна оценка на природния компонент i.
Оценка на последствията от техногенното въздействие върху терито-

рията на регионите
Стойността на този вид оценка се изчислява по формулата:
B yam = Sxm . Nx . cx + Stm. Nl . cl + ∑ Vjm . Nj . cj + Stm . Nt . ct + Fm . Nf, (5.2.8)

j
където Byam изразява загубите и нарушенията в геосистемата, предизвикани от
техногенното въздействие върху системата m; Sxm е площ на зоната на хими-
ческо замърсяване по протежение на транспортните артерии в системата m;
Nx – специфична нормативна величина на годишното химическо замърсяване
от транспорта; cx – индекс на цените за нормативна величина на нарушенията
от химическо замърсяване, произведено от транспорта; Stm – площ на зоната с
вибрационно влияние по протежение на транспортните артерии в системата m;
Nl – специфична нормативна величина на годишното натоварване от вибра-
ционно влияние на транспорта; cl – индекс на цените за нормативна величина
15 225
на нарушенията от вибрационно въздействие; Vjm – годишен обем на изхвърле-

ните вредни вещества от вид j от предприятията в системата m; Nj – специфична
нормативна величина на годишното замърсяване с вредни вещества от вид j;
cj – индекс на цените за нормативна величина на нарушенията от замърсява-
не с вредни вещества от вид j; Stm – площ на нарушените земи в системата m;
Nt – специфична нормативна величина на загубите за рекултивация на наруше-
ните земи; ct – индекс на цените от загуби за рекултивация на нарушените земи;
Fm – обем на промишлено-битовите отпадъци, произведени в системата m;
Nf – специфична нормативна годишна величина на загубите от формирането на
промишлено-битови отпадъци.
От така приведения математически израз става ясно, че подходът по изчис-
ляването на оценката от последствията от техногенното въздействие се прирав-
нява към величината на икономическите загуби върху изследваната територия.
Те отразяват резултатите от комплексното въздействие върху компонентите на
системата и се изчисляват в съответствие с общоприета методика.
В оценъчната процедура могат да бъдат взети предвид и последствията от
активизацията на екзогенни геоморфоложки процеси като следствие на техно-
генното натоварване:
Byrm = ∑ ∑ Sim . kqim . Nim . k2i . k3i . ci, (5.2.9)

i q
където Byrm отразява загубите от активизацията на екзогенните геоморфолож-

ки процеси в системата m; q е индекс на геоморфоложкия процес; kqim – ко-
ефициент на разпространение на процеса q върху природния компонент i на
системата m; k3i – коефициент на загубите на продуктивност (плодородие) на
природния компонент i.
Сумата от загубите от активизацията на екзогенните процеси и техноген-
ното въздействие върху природните компоненти се явява интегрален показател
за оценка на изменения в състоянието на геосистемата.
Оценка на геоекологичната стабилност на регионите

Съвременната стабилност на регионите Bcm се определя като разлика меж-
ду величините на първоначалната стабилност на системата Brm (изразена чрез
стойността на изходния природно-ресурсен потенциал) и загубите в нея под
въздeйствие на външни въздействия Bym (изразени чрез величините на оценката
на последствията от техногенно въздействие върху регионалната система):
Bcm = Brm – Bym . (5.2.10)
~ By
При Bcm ≤ 0 геосистемата се намира в стабилно състояние, а при Brm = m
– в преходно.
226
Получената стойност отразява нивото на стабилност на геосистемата към

даден момент от времето. Тя позволява да се прогнозират очакваните промени
и се явява критерий за провеждане на геоекологично райониране, придружено с
планиране на комплекс от мероприятия за поддържането или възстановяването
на стабилността на регионите. Заиканов и Минакова (2008) предлагат скала на
геоекологична стабилност за равнинните територии, според която максимал-
ната стабилност на ландшафтите отговаря на условия, при които стойности-
те на Br за ландшафтите превишават величините на By не по-малко от 6 пъти.
Най-високата нестабилност при подобни географски условия в ландшафтите се
наблюдава при обстоятелства, според които Br има по-ниски стойности от By не
повече от 7 пъти.
Повечето от разгледаните методи за комплексна количествена оценка имат
добре аргументирана теоретична обосновка, но практическото им приложение
се ограничава от трудната параметризация на използваните показатели, в т.ч. от
наличните и подходящи за ползване изходни данни.
227
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЛАНДШАФТНИЯ ПОДХОД
В СЪВРЕМЕННАТА ПРИРОДОЗАЩИТНА ДЕЙНОСТ
ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННАТА
ПРИРОДОЗАЩИТА
Съвременните динамични промени на средата поддържат не-

изменно актуална темата за преоценка на наличните и на потенциално възмож-
ните социални, културни и икономически стойности на природните ресурси. На
този фон закономерно и неотклонно нараства значимостта на природозащитна-
та дейност. Търсенето на трайни и дългосрочни резултати в тази насока е пряко
обвързано с усилията по организиране на оптимална и адекватна организация
на пространството, наричано околна среда, в съзвучие с екологичните му функ-
ции и устойчивостта на ландшафтите.
Общият поглед върху развитието на природозащитната дейност показва
изключителен динамизъм в последните няколко десетки години. Той засяга
пространствения обхват, организацията, предназначението, функциите, резул-
тативността и дори степента на ангажираност на обществото по отношение на
защитените територии. Целта на тази част от книгата е да се анализират послед-
ните тенденции в природозащитната сфера с подчертан акцент върху пробле-
матиката, обусловена от географските особености на „работното пространство“
и приложението на ландшафтния подход за оптимизиране на организацията и
функциите на защитените територии.
Обобщеният анализ показва, че ако в миналото обектите на защита са иден-
тифицирани предимно поради естетическата им стойност и уникалността на
ландшафтите, днес в критерийната база участват научни, икономически и соци-
ално-културни фактори. В началния период на организиране на природозащит-
на дейност основен приоритет е строгият режим на защита на дивата природа
в среда, изолирана от човешко присъствие. На съвременния етап вниманието е
ориентирано предимно към режим на възстановяване и поддържане на естестве-
ните системи в разнообразни условия (в т.ч. гъстонаселени региони) и в услуга на
обществените потребности. Подходът за поставяне в режим на защита на отделно
обособени, самостоятелни обекти, доминиращ в организационните виждания в
миналото, вече е изместен от планиране на мрежи от защитени територии с раз-
нообразен статут, йерархична структура (регионална, национална, континентална
и дори глобална) и със степенуване и регламентиране на антропогенната дейност.
Съществени промени се наблюдават и в прилаганите подходи на управление,
днес подкрепени с широко партньорство между всички заинтересувани страни.
228
Приложение на ландшафтния подход в съвременната ...
И въпреки значителния мащаб на адаптивно преструктуриране на природо-

защитната дейност, предизвикателствата пред системата остават. Те са обусло-
вени преди всичко от постоянно нарастващата потребност от природни ресурси
под непосредствения демографски и икономически натиск и в неустойчивата
среда на глобални геоекологични промени. Така част от защитените територии
закономерно и категорично придобиват функциите на стопански обекти.
Този процес изисква анализи, преоценки и промени по две основни на-
правления:
1) Необходимост от промяна на приоритетите на природозащита, което
намира израз в разширяване на обхвата и функционалното предназначение на
защитените територии (с разрешаване на всички, съпътстващи тези промени,
проблеми);
2) Необходимост от актуализиране на основните понятия и методологията
на природозащитната сфера, което намира отражение върху официалния статут
на защитените обекти, мястото им в решенията на пространственото планиране
и потенциала им да изпълняват функциите си.
Сериозността на така формулираните обстоятелства обяснява острите
полемики в средите на анализаторите и всички други, имащи отношение към
природозащитната практика. Основният конфликт се фокусира върху въпроса
доколко в съвременните условия „опазването на биологичното разнообразие“
може да продължава да бъде единствен приоритет в управлението на защите-
ните територии и необходимо ли е то да сподели значението на дейности по
„поддържане на природните и асоциирани с тях културни ресурси“ (Dudley и
Stolton, 2008: 21). Това на свой ред поражда и други въпроси като например:
Кои функции и качества на ландшафтите в обхвата на защитените територии са
съвместими с основната им роля по опазване на биоразнообразието. Как това
съвместяване на функциите ще се отрази на състоянието на биоразнообразието.
Ако подобен полифункционален обект съществува, трябва ли той да носи наи-
менованието „защитена територия“.
Проблематиката изглежда процедурна и свеждаща се до терминологични
корекции и формулировки, но само на пръв поглед. Анализите показват, че тя
има отношение към цялостната концепция за природозащита и поставя на пре-
оценка полезността на този вид човешка дейност. Липсата на категорична ясно-
та около съдържанието на термина „защитена територия“ може да има ефекта
на първоначална грешка, след която резултатите да бъдат далеч от търсените
ползи. Общоприето е, че защитените територии са основен инструмент за кон-
сервация и като такива (Dudley, 2008) са натоварени с функции и отговорност,
която не може да бъде заместена от други инструменти.
Понастоящем в практиката се прилагат две основни дефиниции на „защи-
тена територия“. Според Конвенцията за биологично разнообразие (CBD) тя
носи значението на „географски определена територия, която е обявена или
229
управлявана с оглед постигане на конкретни природозащитни цели“ (I-9). Меж-

дународният съюз по опазване на природата и природните ресурси (IUCN) ра-
боти с разширена дефиниция, според която защитена територия е „ясно очер
тано географско пространство, предназначено и управлявано чрез законови
и/или други ефективни средства за дългосрочно съхраняване на природата и
свързаните с това екосистемни услуги и културни ценности“ (I-8). Тази форму-
лировка позволява на IUCN да разпознава като значими за природозащитната
практика територии с различна степен на антропогенна трансформация (фиг.
5.3.1). На същото основание съюзът включва в световните регистри и простран-
ства, които не притежават статут на защитени по смисъла на Конвенцията за
биологичното разнообразие като например sustainably managed forests, organic
agriculture, sacred natural sites, watershed protection areas.
И въпреки че CBD се фокусира върху биологичното разнообразие, тя при-
знава категориите защитени територии, предложени от IUCN. Това обстоятел-
ство предоставя на държавите, подписали конвенцията, правото да прилагат
текстовете и адаптират категориите съгласно своите потребности и традиции.
Те намират многобройни облекчаващи процедурата фактори, заложени и в до-
кументите на IUCN – предлаганите категории имат препоръчителен характер,
а категоризацията следва да се прилага във вид, в който „да бъдат отчетени
всички интереси“ (Phillips, 2008:17). На това основание конкретните решения в
практиката биват силно повлияни от функционалното предназначение на обек-
та на защита на фона на общото развитие на територията (района, държавата,
континента). Икономическата комисия на ОН за Европа и Конференцията на
министрите за защита на горите на Европа например създават самостоятелен
вариант на „защитена горска зона“, обусловена от редица специфични фактори
в условията на европейския континент.
Фиг. 5.3.1. Категориите защитени територии, прилагани

от IUCN като степен на модификация на естествената
природна среда, допустима за съответната категория
(Phillips, 2008)
230
Въз основа на така заложената много широка идентификационна база днес

наблюдаваме разнообразие от интерпретации на защитени територии, кое-
то като краен резултат затруднява реализацията на целите на международни-
те институции за създаване на общоприемлив и ефективен инструментариум
за управление на многообразието от защитени обекти в света, увеличаване на
ефективността за защита на естествените ландшафти, трансфер на информа-
ция, подобряване ефективността на екомониторинга и пр.
По логиката на посочените факти е очевидно, че евентуално преформули-
ране на понятието „защитена територия“ има потенциал на провокира измене-
ния в цялата система на природозащита и обслужващия я апарат:
1) В случай че наложените традиции за опазването на биоразнообразие-
то като първостепенна цел на режима на защита надделеят, природозащитната
дейност в света ще се изправи пред обстоятелството да обяви обекти от World
Database on Protected Areas за нелегитимни, с всички произтичащи от този акт
законодателни, политически, финансови и териториално-устройствени пробле-
ми (Mallarach et al., 2008).
2) Ако надделеят аргументите в подкрепа на новата визия, че „защитена-
та територия“ може да бъде натоварена с полифункционално предназначение,
трудностите ще произтекат от осигуряването на юридическия статут на обек-
тите (признаването им за „защитени“) и при разработването на механизми за
управлението им. Привържениците на строгата консервация виждат в тази тен-
денция непосредствена заплаха от загуба на биологично разнообразие. Сери-
озен научен интерес е съсредоточен дори в посока на формулиране на ново
разбиране за понятието „дива природа“ (Callicot и Nelson, 1998).
Противоречието е очевидно, неизбежността от бързо и политически при-
емливо решение – също.
Тенденциите от последните няколко години показват, че определящо зна-
чение в този спор има оценката на икономическите и социалните ползи от за-
щитените територии, а решението е предмет на политическата воля на всяка
отделна държава.
Сравнителният анализ на възможностите и ограниченията за човешко при-
съствие и усвояване на наличния природен потенциал в условията на строги
резервати (І) и тези в категориите V и VІ (фиг. 5.3.1) показва явни предимства в
подкрепа на последните (Kalamandeen и Gillson, 2007; Phillips и Brown, 2008).
В теоретичните разработки често е оспорвана природозащитната функция
на категории V и VІ на основание, че те отделят подчертано значение на кул-
турните ценности на системите и условията за управление на ресурсите в тях
(табл. 5.3.1). Съвременната практика обаче показва убедителни доказателства
за сериозни ползи в сферата на опазването на биоразнообразието, реализира-
ни в обхвата на категориите V и VІ, които не отстъпват на резултатите, пости-
гани в приоритетно ориентираните към биологичния фокус на ландшафтите
231
Таблица 5.3.1. Задачи, изпълнявани от защитените територии в съответствие с кате-

горизацията на IUCN (по Bishop et al., 2004)
Задача Іа Іb ІІ ІІІ ІV V VІ
Научни изследвания 1 3 2 2 2 2 3
Опазване на дивата природа 2 1 2 3 3 0 2
Съхраняване на биологичното разнообразие 1 2 1 1 1 2 1
Предоставяне на екосистемните услуги 2 1 1 0 1 2 1
Съхраняване на природните и културните ценности 0 0 2 1 3 1 3
Туризъм и рекреация 0 2 1 1 3 1 3
Образователна и просветителска дейност 0 0 2 2 2 2 3
Устойчиво природоползване 0 3 3 0 2 2 1
Съхраняване на елементи от традиционната култура 0 0 0 0 0 1 2
Условни обозначения:от І до VІ – категории защитени обекти; 1 – първостепенна
задача; 2 – второстепенна задача; 3 – една от възможните задачи; 0 – не се прилага в
съответната категория
(Mallarach et al., 2008). Нещо повече, установяват се зависимости, според които

именно поддържането на човешката дейност в утвърдени форми в земеделието,
пасищното животновъдство, горското стопанство са условие за съхраняване на
биологичното разнообразие (UNESCO-MAB). Тази концепция успешно е реа-
лизирана в системата от „защитени зони“ по NATURA 2000 за поддържане на
хабитатното и ландшафтното разнообразие, която вече има конкретни резулта-
ти в Европа.
Обобщеният анализ дотук ни позволява да приемем, че към настоящия мо-
мент сериозни основания за дискусии и анализи има не толкова по отношение
на неоспоримо приоритетното място на биоразнообразието, колкото до разра-
ботването на необходимото ниво на ефективност на категориите защитени те-
ритории и въвеждането на актуални механизми за управление на природните
им ресурси.
Отговорът на това предизвикателство е географски и е подчинен на осо-
беностите на пространството. А успехът на практическите решения винаги се
корени в индивидуалния подход към него.
КОНЦЕПЦИЯ ЗА ЕКОЛОГИЧНИТЕ МРЕЖИ
Проблемът за наложителна преоценка на ефективността на

прилаганата от 1992 г. категоризация е поставен като остро актуален на V Све-
товен конгрес на IUCN (Дърбан, ЮАР, 2003). Материалите от това събитие (I-8)
и последвалите го анализи (WWF, 2004; Hockings et al., 2006) формират впе-
232
чатлението, че търсеният ефект от усъвършенстване на системата е предимно

в сферата на подобряване на управлението на защитените територии посред-
ством реализация на гъвкав мениджмънт, мониторинг на процесите, широко
популяризиране на значимостта и разнообразието от функции на защитените
обекти и особено в укрепване на взаимовръзките с други инициативи в тази
област.
Лобирането за разширяване на обхвата и значимостта на защитените тери-
тории се базира на Концепцията на комплексното планиране за опазването на
околната среда (Bishop et al., 2004). Отличителните особености на тази концеп-
ция най-общо могат да бъдат сведени до няколко направления: 1) практически
постъпки за решаване на една от основните дилеми пред природозащитната
дейност: къде да се концентрират антропогенните усилия – върху естествени и
незасегнати от трансформация територии на богато биологично разнообразие
или върху застрашени от деградация пространства; 2) интеграция на природо-
защитната проблематика с процесите на регионално развитие и планиране в
земеползването; 3) разгръщане на широкомащабен подход, изразяващ се в по-
следователно планиране на природозащитна дейност на големи по площ тери-
тории с ранг на биорегиони или екорегиони.
Концепцията за екологичните мрежи се изразява в интегрирането на за-
щитените територии в единна от териториална и функционална гледна точка
пространствена система. Тя се основава на научния опит, според който терито-
рии, които са твърде малки по площ (или изолирани от сходни на тях), могат да
функционират (в т.ч. осигурят нормалната жизнеспособност на биологичните
видове), ако са взаимосвързани помежду си. Наблюденията показват, че в усло-
вията на изолация настъпват съществени промени в структурата и функциите
на природните системи, което води до загуба на част от тяхното видово раз-
нообразие (теория за „островната биогеография“). Тези промени са породени
от ограничаване мобилността на определени видове, стимулиране на други,
смяна на хранителните режими, възпрепятстване на естественото протичане
на определени природни процеси и др. На това основание IUCN се придържа
към следните основополагащи принципи при обявяване на нови обекти с цел
да се забавят деструктивните процеси и промените да се сведат до възможния
минимум по отношение на видовото разнообразие: 1) изисква се териториите
да са компактни, а границите им естествени; 2) обособяват се буферни зони за
смекчаване на ефекта на изолация и доближаване до естествените условия на
сезонни миграции и обща динамика на популациите; 3) конструират се еко-
логични коридори; 4) за защитени се обявяват големи по площ територии, с
голямо видово разнообразие и многобройни представители на дадена биогео-
графска провинция; 5) в непосредствена близост до големи обекти се толерира
обособяването на по-малки по площ защитени територии („сателити“), които
могат да включват и други елементи на биорогично разнообразие; 6) внимани-
233
Фиг. 5.3.2. Системна организация в обхвата на Паневропейската еко-

логична мрежа (I-1)
ето се насочва към създаване на верига от защитени територии със сходни ха-
рактеристики като своеобразна гаранция за съхраняване на биоразнообразието
в случай на възникнали негативни процеси в някоя от тези територии; 7) обекти
върху малка площ се обявяват само в случаите, когато защитаваните видове са
достатъчно устойчиви и без значима конкуренция в тази жизнена среда.
Независимо от терминологичните различия в реализираните над 150 про-
грами за създаване на екологични мрежи в различни страни и региони на света
се наблюдава висока степен на общност в концептуалния замисъл и практиче-
ското му изпълнение. Разпознава се сходство в критерийната база и общност в
структурата на екологичната мрежа, обединяваща обикновено четири основни
234
елемента – териториално обособени ядра, буферни зони, екологични коридори

и зони за екологична реставрация (Bennett, 2004). Обединяващата цел е съхра-
няване на биоразнообразието на екосистемно, ландшафтно и регионално ниво,
като процесът е съгласуван с условията на устойчиво използване на природните
ресурси. Търсен е позитивен ефект, пространствено надхвърлящ границите на
отделните обекти.
В европейски условия системата на екологичните мрежи е един от главни-
те инструменти за реализация на Паневропейската стратегия по съхраняването
на ландшафтното и биологичното разнообразие и за спазване на ангажименти-
те по Директивите на ЕС за птиците и хабитатите. Тази мрежа има за цел да
обвърже различни европейски защитени територии, регионални и национални
екологични мрежи, като осигури по-ефективен режим на опазване на основни-
те екосистеми, местообитания, биологични видове и ландшафти в Европа. В
научните среди тя често е определяна като система за „природно-екологична
компенсация“. Фиг. 5.3.2 демонстрира идеята за системна организация на еле-
ментите в обхвата на Паневропейската екологична мрежа посредством обосо-
бяването на територии, които са особено необходими за осигуряване на посто-
янство в екологичните процеси и функции или лимитиращи съществуването на
популации от видове в пределите на по-големи ландшафти на полуестествени и
използвани земи (антропогенизирани или антропогенни ландшафти).
ЛАНДШАФТНИЯТ ПОДХОД В СИСТЕМИТЕ

НА СЪВРЕМЕННА ПРИРОДОЗАЩИТА
Разгръщането на биогеографските и екорегионалните изслед-

вания (Udvardy, 1975; Bailey, 1998; Olson et al., 2001; Abell et al., 2008) създава
предпоставки за приложението на ландшафтния подход в системите на приро-
дозащита и управлението на нейните обекти. И макар първите опити за това
да датират от 70-те години, то поставянето му в основата на новото виждане
за планиране и управление на защитени обекти е резултат от задълбочените
анализи за състоянието на системата от последните десет години (I-8). Отличи-
телна черта на новия подход е използването на термина ландшафт със значени-
ето на universal (Phillips, 2005:21). Ландшафтният подход е оценяван като „във
висока степен адаптивен и гъвкав, за да отговори на нуждите и приоритетите
на всяка територия, на която е прилаган“ (Brown et al., 2005: 234). Неговият
потенциал по разкриване на взаимовръзките структура–функции позволява да
се открои влиянието на пространствената хетерогенност (ландшафтна мозайка)
върху екологичните процеси и видовото разнообразие (Fortin и Agrawal, 2005).
В този смисъл той подпомага решаването на един от най-съществените съвре-
менни екологични проблеми, свързан с фрагментацията на местообитанията на
235
Таблица 5.3.2. Избрани материални и нематериални ценности и ползи, идентифицирани

при прилагането на ландшафтния подход (по Brown et al., 2005)
ЛАНДШАФТНИ УСЛУГИ
Опазване и поддържане на биологичното разнообразие, в т.ч. на

култивирани видове
Опазване на жизненоважни екологични услуги като чистота на
водата и въздуха; почвено плодородие и др.
Привличане и насърчаване на благоприятни форми на земеползване
Екологични
Редуциране или елиминиране на производства и дейности,
услуги
нарушаващи екологичния баланс на територията
Поддържане на естетичната стойност и визуалното разнообразие на
ландшафтите
Разработване и въвеждане на модели на устойчиво развитие в
широки мащаби в пределите на земеделски райони
Пробуждане на съзнание за културно наследство и идентичност
Съхраняване и поддържане на традиционни занаяти и други
културни ресурси и тяхното разгръщане като част от икономическата
Културни стратегия за развитие на територията
традиции Защита на уникални ландшафти и артефакти и развитие на усещане
за принадлежност към дадено място
Поддържане на традиционно формираните взаимодействия между
човека и природата
Опазване на пространства с особено висока религиозна стойност
Духовни
(духовни центрове, светилища) на национално ниво или от значение
ценности
за отделни религиозни общности
Осигуряване на информация и съдействие за по-добро разбиране на
взаимоотношенията човек–природа
Образователни Подпомагане и улесняване на процесите на изследване и обучение за
ценности по-задълбочено опознаване на даден природен район
Изграждане на стабилна основа за устойчиво и перспективно
усвояване на потенциала на околната среда
Ценности Формиране на предпоставки за задълбочаване на научни изследвания
в подкрепа и приложение на интердисциплинарни подходи
на научните Разработване на индикатори за анализ и оценка на промените на
изследвания средата под влияние на човешката активност
Ценности за Осигуряване на широка гама от възможности за задоволяване на
развитието на потребностите от рекреация и туризъм посредством открояването на
рекреацията отличителните, в т.ч. естетически, качества на природния район
236
живите организми и съпътстващата я необратима загуба на биологично разно-

образие. Сред доказаните му достойнства са възможностите за всестранна и
ефективна оценка на геосистемния потенциал (табл. 5.3.2).
Подчертано внимание върху ландшафтната структура се препоръчва в из-
следвания, подкрепящи разработката на ново методическо ръководство за уп-
равление на защитените територии (Hockings, 2006; Dudley и Stolton, 2008). В
техните анализи по тази тема се открояват две основни проблемни области в
прилаганата към настоящия момент система от защитени територии, които под-
лежат на решаване с подкрепата на ландшафтния подход: 1) Проблеми, свърза-
ни с екологичния анализ и пространствената идентификация на обектите. Те се
отнасят за случаите, в които обхватът на защитената територия не успява прос-
транствено да обедини всички важни фрагменти от местообитанията на видове,
съществени за тяхното оцеляване, или такива от значение за функционирането
на екосистемите като цяло в течение на жизнения им цикъл; 2) Проблеми, обу-
словени от несъвършенства на управлението. Те възникват, когато защитената
територия пространствено (географски) идентифицира и обхваща всички еле-
менти на биологичното разнообразие, но не успява да осигури тяхната ефек-
тивна защита поради некоректно изпълнение на природозащитните функции
или неадекватно формулирани цели на управлението спрямо местните условия.
Получените на този етап резултати потвърждават, че прилагането на ланд-
шафтния подход в практиката помага за реализирането на новата стратегия за
управление на защитените територии, обвързана с дългосрочни цели, базирана
на междусекторна интеграция и споделена обществена отговорност за съхраня-
ването на природния капитал.
Периодът на критичен анализ и преоценка на научните подходи в приро-
дозащитната сфера съвпада във времето с активната дейност по прилагането
на Европейската конвенция за ландшафтите и признаването на ландшафта
като „работен инструмент“ в опазването и усвояването на европейското прос-
транство. За разлика от други континенти и региони, в Европа използването на
ландшафтната концепция е осъзната необходимост с богати традиции, което се
дължи на специфичното Ј историко-географско развитие. Тя има функциите на
интегрираща концепция в пространственото планиране, устойчивото развитие,
управлението на околната среда и защитата на културното и природното на-
следство на континента.
ОСОБЕНОСТИ НА ПРИРОДОЗАЩИТНАТА
ДЕЙНОСТ В ЕВРОПА
В материалите, съпътстващи изготвянето на първата оценка на

околната среда на Европа (I-4), недвусмислено е посочено, че отличителна черта
237
на ландшафтното пространство на континента са разнообразието и богатството

на селски ландшафти. И въпреки широкия мащаб на социално-икономически
промени от последния век, протичащи в условията на урбанизация и индустри-
ализация, все още земеделските и пасищните земи формират идентичността на
ландшафтния рисунък на значителни по обхват територии в континента.
В изследването си относно измененията, настъпващи в европейските ланд-
шафти, Antrop (2008) идентифицира два възможни аспекта на анализ – мащаб-
ност на промените, изразени в деструкция или загуба на традиционните култур-
ни ландшафти, и скорост на промените, която показва нарастващи стойности
на съвременните трансформации. Актуалните промени водят до намаляване на
ландшафтното разнообразие. Пространствено то се изразява в контрастни със-
тояния –хомогенност или фрагментация в ландшафтния рисунък, нарушаване
на традиционни ландшафтни взаимовръзки и съседства, загуба на идентичност
и поява на нови антропогенни елементи в ландшафтната структура. Ретроспек-
тивният анализ показва, че в отделни периоди усложняването на пространстве-
ната ландшафтна структура е при пълно отсъствие на разбиране за особено-
стите на ландшафтната динамика и общата еволюция. Последните 300 години
от историко-географското развитие на европейското пространство се характе-
ризират с бързо нарастване на населението и антропогенна трансформация на
ландшафтите (фиг. 5.3.3). Промяна в подобни мащаби и интензивност не се
наблюдава на други континенти (фиг. 5.3.4).
Анализът на разнообразни данни в контекста на настоящата тема показва,
че на европейския континент са реализирани едни от значимите практически
мерки с природозащитна насоченост. Тук действа едно от най-ефективните
природозащитни законодателства в света. В същото време провежданата от Ев-
ропейския съюз протекционистка политика в областта на селското стопанство
и търговията, както и други проблеми на междусекторната интеграция усилват
в значителна степен интензивността на антропогенно натоварване върху окол-
ната среда (I-3). През последните няколко години във всички официални до-
кументи на IUCN се коментира ефектът на тази двойственост на европейската
политика върху състоянието на ландшафтите. Напредналият стадий на антро-
погенна трансформация дава основание да се твърди, че статусът на европей-
ските хабитати е в изразителна степен критичен за оцеляването на видовете в
сравнение с всеки друг континент. И ако в идеалния вариант възстановяването
на екосистеми, местообитания и биологични видове се подпомага посредством
изолация на чувствителните пространства от антропогенно натоварване, то по-
добен подход в европейски условия е в значителна степен неприложим. Причи-
ните са многобройни и разнообразни, свързани с обективните фактори на со-
циално-икономическо развитие в ограничения териториален обхват на Европа.
В тези условия концепцията за комплексно планиране и ландшафтният
подход, коментирани по-горе, придобиват значението на основни инструмен-
238
Фиг. 5.3.3. Индикатори на относителни промени за последни-

те 300 години в пределите на европейския континент (Antrop,
2008)
Фиг. 5.3.4. Значимост на промените в европейските ландшафти (ретроспективен

преглед) (Antrop, 2008)
239
ти в процеса на съвременно търсене на „примирие“ между конфликтните ан-

тропогенни потребности (Europarc и IUCN, 2000; Synge, 2004). Реализираните
в Европа ландшафтно-екологични изследвания показват неоспорими доказа-
телства в подкрепа на тезата, че в условията на чувствително модифицирани,
хетерогенни ландшафти прилагането на разнообразни режими на управление,
съгласувани с характера на ландшафтните структура и функции, има важно зна-
чение за съхраняването и опазването на биологичното разнообразие (Antrop,
1993; Farina, 1998). Своеобразно потвърждение е разработването на една от
най-мащабните и амбициозни международни стратегии на защита – европей-
ската NATURA 2000.
Анализите върху проблемите, съпътстващи реализацията на проекти от по-
добен характер, позволяват да се формира мнение за съществуването на някол-
ко проблемни сфери в управлението на съвременната природозащитна дейност
в Европа: 1) трудности по съгласуване на управлението на „защитените терито-
рии“ и на „защитените зони“ и пространствената координация между обектите
в състава на националните и регионалните екологични мрежи (особено върху
територии с висока гъстота на населението); 2) проблеми, свързани с реализа-
цията на икономически активи от защитените обекти; 3) трудности по прило-
жението на общоприемливи и високоинформативни индикатори на биоразно
образие с паневропейско значение; 4) преодоляване на конфликтите на интере-
си между природозащитните проекти и собствениците на земи и горски площи.
Направеният анализ дава основание да насочим вниманието към една кон-
кретна категория от прилаганите в практиката защитени територии, която при-
тежава потенциала да разреши съществена част от проблемите, съпътстващи
усвояването на ландшафтния капитал на Европа, и в частност – да формира
ясни резултати по съхраняването на европейското природно наследство.
V КАТЕГОРИЯ „ЗАЩИТЕНИ ЛАНДШАФТИ“
„Защитени ландшафти“ е наименованието на V категория от

класификацията на защитените територии на IUCN, CNPPA и WCMC (1994).
Под тази формулировка се разбират фрагменти от ландшафтното пространство,
в обхвата на които взаимодействието между човека и Природата е формирало с
течение на времето комплекси със специфичен характер, впечатляваща естетика
и ценни екологични, биологични, културни качества. Поддържането и опазва-
нето на тези ландшафти е зависимо изцяло от съхраняването на традиционните
и утвърдени форми на взаимодействие между човека и Природата в пределите
на тази ландшафтна система (Phillips и Brown, 2008). Фокусът на управлението
тук е насочен към поддържането на антропогенно присъствие (предвид ролята
240
му на ландшафтоформиращ фактор) в традиционни и адаптивни форми, което

да подпомогне съхраняването на ландшафтите и асоцииращите се с тях приро-
ден капитал, културни ценности и икономически активи.
V категория поставя в режим на защита населени територии с утвърдени
традиции в земеползването, обикновено изразени в земеделие, горско стопан-
ство, туризъм. За разлика от други форми на защита, практическите задачи на
управлението Ј са ориентирани към търсене на изразителен социален ефект в
подкрепа на културното наследство, традициите и идентичността на местното
население и разширяването на потенциалните възможности за подобряване на
материалното им състояние. Това се реализира посредством популяризирането
на уникалността на обитаваната територия и максималното използване на био
логичните Ј ресурси (табл. 5.3.1). В този смисъл V категория работи с разши-
рена критерийна база за значимост на територията, като включва в оценъчния
анализ и достойнствата на културните ландшафти, което Ј позволява да осъ-
ществява протекция на територии и по смисъла на Конвенцията за защита на
културното наследство.
Защитените ландшафти могат териториално да обединяват земи, обект
както на държавна собственост, така и владения на частни и колективни соб-
ственици. Категорията оставя възможност за признаване правата на местното
население върху ресурсите на принадлежащата им територия, но уточняването
на целите и формите на нейното управление във всеки конкретен случай са
държавен въпрос (IUCN, CNPPA и WCMC, 1994). Категорията поддържа децен-
трализацията и подкрепя местното управление (Phillips и Brown, 2008), което
недвусмислено показва пригодността Ј за територии на съществуващи несъот-
ветствия и противоречия между интересите на местните жители и плановете на
държавата за развитието на територията. Конфликтът на интереси в доминира-
щата част от случаите се корени в ограниченията в земеползването, продикту-
вани от прилагания режим на защита. В други случаи предмет на противоречия
са спорните и незадоволителни резултати от консервацията. Това дава основа-
ние на анализаторите да твърдят, че в контекста на съвременните реалности V
категория е политически най-приемливата форма на защита (Mallarach et al.,
2008). По този повод IUCN е разработила принципи на взаимодействие между
местните жители и защитените територии за адекватна защита на правата и ин-
тересите на населението. Закономерно ги съпътстват разработки, които поощ-
ряват разгръщането на алтернативни дейности като агроекотуризъм, маркетинг
на естествени култури, екосистемно управление на обработваемите земи.
Добрите практики при решаването на конфликтни интереси в земеполз-
ването (Ogden, 2003; Synge, 2004; Hockings et al., 2006; Dudley, 2008) доказ-
ват предимствата на V категория за осъществяване на ефективно ландшафтно
планиране. Защитените ландшафти имат основна роля за успешното прилагане
на познанията върху системната йерархичност и функционална взаимообвър-
16 241
заност на елементите в ландшафтното пространство. Те са оценявани като те-

ритории с основен потенциал при обособяването на ландшафтните коридори
в системата на екологичните мрежи и често са използвани за поддържаща или
буферна роля в обекти от категории І–ІV. Защитените ландшафти имат законо-
мерно участие и в състава на трансграничните паркове. Понастоящем над 50
трансгранични проекта функционират с участието на един или няколко обекта
от V категория.
Обективността изисква да посочим, че от официалното въвеждане на V
категория в системата на IUCN (1992) към настоящия момент, приложението Ј
е обект и на критичен анализ. Привържениците на строгата консервация защи-
тават мнението, че категорията не би следвало да се разпознава като защитена
територия предвид различията в приоритетите Ј. Основните им опасения са
свързани с наличието на селищна мрежа в обхвата Ј и съпътстващата я инфра-
структура. В изместването на фокуса от дивата природа те виждат опасност
от възникване на деградационни процеси и необратими загуби в биосферата
и настояват категории V и VІ да приемат самостоятелен и независим от класи-
фикацията статут – например в „зони за устойчиво развитие“ (Locke и Dearden,
2005). В същото време дори най-сериозните критици на идеята признават, че в
много географски региони, където са протекли дълбоки антропогенни транс
формации в природните системи, защитата на съвременните ландшафти е най-
подходящото или единственото възможно решение. Допълнителен аргумент
се открива във факта, че V категория се реализира в структура, в която често
участват обекти от категориите І и ІV. На това основание се разработват пред-
ложения за диференциране на V категория в подкатегории и подфункции с цел
да се подобри управлението им, като например: Va – ориентирана към опазване
на биологичното разнообразие в условия, в които отсъства практическа въз-
можност за приложение на друга форма на защита; Vb – защита, акцентираща
едновременно върху културни ценности и биологичното разнообразие на ланд-
шафтите; Vc – съхранява ландшафти с изключителни естетически качества и
важно биологично разнообразие (Mallarach et al, 2008).
В редица европейски страни, като Великобритания, Италия, Франция, Лат-
вия, Люксембург, Словакия, Швейцария и Чехия, най-малко 10% от територия-
та са обособени със статут на V категория. В Австрия и Германия присъствие-
то им надхвърля 20%. Интересно обстоятелство е, че по-високи показатели от
средните стойности за Европа показват страните от Средиземноморието, от-
личаващи се с представително за континента биологично разнообразие. Така
например в Испания V категория формира 70% от всички защитени обекти,
като само в провинция Каталуния обектите са близо 90% (Hockings et al., 2006).
Едни от най-успешните европейски практики се реализират в пределите на Ве-
ликобритания, където носят името национални паркове, във Франция – регио-
нални природни паркове, в Италия – регионални паркове на Тоскана, и др.
242
Общият обхват на V категория е близо 25% от всички защитени територии

в света и около 12 % от общата им площ (Dudley, 2008). Сред най-успешните
световни проекти се нареждат Environmental Protection Areas (Бразилия), Rice
Terraces (Филипините), Champlain-Richelieu Valley (САЩ и Канада), National
Capital Greenbelt (Канада), Amboseli/Longido Heartlands (Кения и Танзания),
Potato Park (Перу), Gobi Gurvan Saikhan National Park (Монголия), The National
Parks (Япония) и много други. След приемането на Програмата за работа в за-
щитените територии от страните по Конвенцията за биологичното разнообра-
зие (Куала Лумпур, 2004) значението на V категория неотклонно нараства, а
вниманието на институциите се насочва върху механизмите на управление и
активите на други разнообразни форми на защита, включително collaboratively
managed protected areas (CMPAs), community conserved areas (CCAs) и private
protected areas (PPAs), които адаптивно се вписват в характеристиките и функ-
циите на V категория „Защитени ландшафти“.
В българската практика засега отсъства категория, която в чист вид да съ-
ответства на концепцията и механизмите за управление на „Защитени ланд-
шафти“. В съгласие с националните потребности тук се идентифицират и упра-
вляват обекти под наименованието Природен парк и Защитена местност, които
припокриват изискванията едновременно за ІV и V категория в регламентите
на IUCN. В същото време характеристиките на ландшафтно пространство ни
дават основание да виждаме сериозен потенциал за въвеждане на концепцията
в българската природозащитна дейност, което е обект на бъдещи изследвания
и анализи.
В заключение споделяме убеждението си, че подобряването на ефектив-
ността на съвременната природозащитна дейност е във висока степен зависимо
от възприемането и оценяването на защитаваните обекти като цялостни прос-
транствени системи (ландшафти). Съхраняването на техните представителни
качества и функции (в т.ч. биоразнообразие) е възможно в условията на обек-
тивното признаване на значимостта на всички други аспекти на ландшафтния
капитал – културни, социални, икономически, и съгласуваното им управление
в практиката.
243
ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ И ОЦЕНКИ
ЗА УСТОЙЧИВОСТ. СТРАТЕГИЧЕСКА
ЕКОЛОГИЧНА ОЦЕНКА
ПОНЯТИЕ ЗА ИНТЕГРАЦИЯТА
НА ЕКОЛОГИЧНАТА ПОЛИТИКА
В ДРУГИТЕ ПОЛИТИКИ (EPI)
Интеграцията на екологичната политика в другите политики

(Environmental Policy Integration – EPI) е ключов стратегически инструмент,
който е призван да подпомага устойчивото развитие в съгласие с Дневен ред
XXI век (UNESC, 1999). Тя е получила огромно внимание в политическата
сфера и научните анализи по целия свят и Европа в частност. През 1995 г. по
инициатива на Швеция, Финландия и Австрия в ЕС са направени официални
постъпки за признаване на правния статус на принципите на EPI посредством
включването им като официална клауза в Договора от Амстердам. Съгласно
член 6-и от този договор изискванията за опазване на околната среда трябва
да бъдат интегрирани в определянето и изпълнението на всички политики и
дейности на Общността за насърчаване на устойчивото развитие. Инициато-
рите разчитат, че това ще доведе до съответните ангажименти на правител-
ствено ниво за прилагане на тези принципи в практиката. През 1998 г. Съветът
на министрите на ЕС инициира „Процесът Кардиф“ (COM (2004) 394), чиято
основна насоченост е разработването на стратегии за екологична интеграция
и устойчиво развитие.
Формулирането на общоприемлива дефиниция на понятието EPI все още е
в процес на разработване, но анализаторите (Lafferty и Hovden, 2003; Jordan и
Lenschow, 2009, цитирани от Borissova и Koulov, 2010) приемат, че то изразява
преди всичко принципа за приоритетност на целите, свързани с околната среда
в процеса на балансиране на икономическите, социалните и екологичните про-
блеми. EPI е призвана да гарантира, че доминираща обществена цел в дълго-
срочен план ще бъде поддържането на природните баланси и устойчивост. Спо-
ред Европейската агенция за околната среда EPI е непрекъснат процес, който
следи екологичните въпроси да бъдат отразени във всички политически прак-
тики, което изисква съответните промени в политическите, организационните
и процедурните дейности, така че екологичните проблеми да бъдат разгледани
възможно най-рано при разработването на политиките и да продължат да бъдат
отразявани по време на прилагането им. Резултатите от EPI трябва да се изразя-
ват в цялостно политическо обновление (EEA, 2005).
Условията за реализация на интеграционната политика са силно повлияни
от съвременните геоекологични проблеми. Политиката на ЕС е изправена пред
244
Ландшафтна екология и оценки за устойчивост...
многобройни предизвикателства и потенциално високи икономически рискове.

Сред тях на първо място се откроява необходимостта от ефективни простран-
ствени анализи в планирането и управлението на територията. Обществените
дебати около климатичните промени например често се фокусират върху съпът-
стващите ги негативи и икономическите рискове, но тази нова динамична сре-
да предоставя и значителни икономически възможности (Антипас и кол., 2008).
Остава въпросът как отделните общности, региони и държави ще се възполз-
ват от географските си дадености за извличане на практически ползи. Бълга-
рия вероято ще сподели проблемите с геоекологичен характер, проявяващи се в
Средиземноморието. Това е свързано с повишен риск от засушавания и пожари,
деградация на почви, загуба на пресни води, динамични промени на бреговите
зони, навлизане на биологични видове от други природно-географски зони и пр.,
което ще изисква засилено внимание върху планирането и управлението на поч-
вените, водните и горските ресурси. В същото време промените ще предоставят
възможности за въвеждане на нови култури (например с качествата на биогори-
ва), използване на слънчева енергия, повишаване стойността на екосистемните/
ландшафтни услуги (преди всичко тези, свързани с влажните зони) и пр.
В контекста на посоченото, подчертано внимание се отделя върху разра-
ботването и използването на индикатори за ефективността на EPI и нейните
практически решения. Поставят са ясни изисквания за недвусмисленост, про-
дуктивност и коректност на индикаторите. За особено важни се приемат усло-
вията на тяхната съподчиненост в тематично, функционално и пространствено
отношение. Сериозно предизвикателство е съгласуваното използване на инди-
катори, така че те да се допълват в йерархичните нива (оценка на процеси от
местен или регионален характер) и в същото време да са във висока степен
информативни на равнището на непосредственото им предназначение.
В последните години като основен приоритет на ЕС се очертава поли-
тиката на териториална интеграция (TPI – Territorial policy integration). Тя
е предизвикана от търсенето на нови подходи по разрешаване на актуалните
проблеми на ЕС в регионалната политика, свързани с пространствена съгласу-
ваност на дейностите (конкурентоспособност, транспорт, земеделие, политика
по опазване на околната среда – Schout и Jordan, 2007). Смятаме, че TPI трайно
ще насочи вниманието към геосистемния подход, изразен в планиране и уп-
равление в обхвата на естествено засебени природни обекти (речни и морски
басейни, планински единици, равнини, котловини и пр.).
ИНСТРУМЕНТИ НА EPI
Приложението на EPI в практиката изисква използването на

инструменти, сред които съответни административни регулации, зелено бю-
245
джетиране, стратегии за устойчиво развитие, политически оценки, стратегиче-

ска екологична оценка (Borissova и Koulov, 2010). В общия конкекст на изложе-
нието ще се фокусираме върху Стратегическата екологична оценка предвид на
качествата Ј да интегрира целите на еколосъобразното териториално развитие
в секторните политики и от гледна точка на значимото място на ландшафтните
анализи при нейната реализация.
Видове оценки за устойчивост

В практиката се прилагат разнообразни видове оценки – с еко-
логична, социална, икономическа, политическа насоченост. Независимо от раз-
личията в обекта и предмета на оценяване и предназначението на резултатите
те споделят обща цел, което дава основание да бъдат наричани оценки за устой-
чивост (Sheate, 2009). Специално място сред тях заемат екологичните оценки*:
Оценката за въздействие върху околната среда (EIA – Environmental Impact
Assessment), Стратегическата екологична оценка (SEA – Strategic Environmental
Assessment), Оценката за съвместимост с обектите от НАТУРА 2000 (AA –
Appropriate Assessment). Предназначението на оценъчните процедури по окол-
на среда е в прогнозирането на възможните резултати от бъдещо планирано
човешко въздействие върху дадена територия/акватория. Водещ е принципът
на превантивността. Оценъчните дейности способстват предотвратяването на
грешки в планирането и ограничаване на негативните въздействия от обекти
или дейности както в пространството, така и във времето. Те подпомагат по-
стигане на съгласуваност в управлението на дадена територия и предлагат ал-
тернативи във формите и направленията на антропогенното Ј усвояване. Освен
това минимизират финансовия риск и благоприятстват дългосрочното ефектив-
но функциониране на антропогенните системи. Оценките носят потенциала на
коректив на управленските решения и във висока степен съдействат за постига-
нето на устойчиво развитие на територията, подложена на въздействие.
Натрупаният практически опит показва, че ефективността на оценъчната
дейност зависи от правилния подбор на оценъчна процедура за всеки конкретен
случай. Съвременните изисквания в тази насока са съсредоточени върху иден-
тифицирането на инструментариум („The Tool-Users Dilemma“, Sheate, 2009),
който да е едновременно високо информативен, прецизен, с ясно дефинирано
поле на приложимост, но съвместим с други техники и подходи. Сериозно вни-
мание се обръща на изясняването на теоретичните и практическите перспек-
тиви от обвързването на оценъчната дейност с механизмите на планиране и
управление.
��
В текста терминът „екологични оценки“ се използва като общо понятие за оценките за въз-
действие върху околната среда.
246
Идеята за провеждането на предварителна оценка на бъдеща човешка дей-

ност и възможните Ј отражения върху състоянието на природата се заражда
към средата на миналия век, но първите задоволяващи резултати са реализи-
рани през 60-те години на ХХ век в САЩ. Тази процедура днес е известна
като Environmental Impact Assessment (EIA)(ОВОС). Съществен етап от истори-
ята на оценъчната дейност е въвеждането на многостранни официални спора-
зумения (Espoo Convention, 1991) и съгласуваното използване на процедурата
от различни държави в случай на потенциална възможност от възникване на
трансгранични въздействия от големи антропогенни обекти и съпътстващите
ги негативи по отношение на околната среда.
Под натиска на съвременната геоекологична проблематика и въз основа на
натрупания опит страните, прилагащи оценъчна процедура, правят постъпки за
разширяване на нейните обхват и значение. Към началото на новото хилядоле-
тие се налага ново виждане за оценката върху околната среда като за механи-
зъм, който съпровожда процеса на планиране на всяка бъдеща човешка дейност
в произволни мащаби – план, програма, политика, стратегия и дори законода-
телство. Протоколът относно „Стратегическа екологична оценка на планове и
програми“ (Strategic Environmental Assessment) е приет от Петата министерска
конференция „Околна среда за Европа“ на извънредно заседание на страните
по Конвенцията за оценка на въздействието върху околната среда в трансграни-
чен контекст на Икономическата комисия на ООН за Европа през май 2003 г. в
Киев, Украйна.
Отскоро наложил се в практиката оценъчен механизъм е този на Оценката
за съвместимост (АА). Приложението Ј е закономерно следствие на разгръща-
нето на една от най-мащабните международни стратегии на консервационна
защита – европейската екологична мрежа NATURA 2000. Определяна като сис-
тема за природно-екологична компенсация, тя има за цел да осигури по-ефекти-
вен режим по опазване на основните екосистеми, местообитания, биологични
видове и ландшафти на Стария континент. Оценката за съвместимост анализи-
ра степента на съгласуваност на планове, програми, проекти и инвестиционни
предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони. Тя е свое-
образен коректив на ефективността на интегрирано управление на територии/
акватории особено на съвременния етап, когато в условията на постоянно нара-
стващи потребности от природни ресурси защитените територии закономерно
придобиват функциите на стопански обекти.
През последните десет години ЕС обръща сериозно внимание върху въз-
можностите за обединяване на всички самостоятелни оценки в комплексна
оценка (Impact Assessment). От 2002 година Impact Assessment се прилага към
политиките, разработвани в пределите на Общността (на ниво Европейска ко-
мисия), за изясняване на потенциалния им ефект още преди тяхната реализация.
247
Стратегическа екологична оценка

Същност и значение
Оптималното съчетание на факторите перспективност на сто-
панската дейност без риск за околната среда върху конкретна територия може
да бъде ефективно прогнозирано и разработено посредством прилагането на
Стратегическата екологична оценка (SEA). Тя е главен инструмент за интегри-
ране на екологичната проблематика в регионалното развитие и пространствено-
то планиране (Антипас и кол., 2008).
Подобно на другите видове екологични оценки, SEA има предназначение-
то да идентифицира на един предварителен етап възможните екологични после-
дици от човешка дейност и да посочи разумни алтернативи с оглед избягването
на екологични проблеми. Но за разлика от традиционната ОВОС, която фокуси-
ра оценъчния процес върху конкретно инвестиционно предложение/стопански
обект, стратегическата оценка стартира процедурата още на ниво идеен проект
за бъдеща стопанска дейност и предотвратяване на потенциално възможните
негативни ефекти от нейната реализация. SEA има за обект на оценка планове,
програми, стратегии. Предназначението на процедурата е да бъде прилагана на
по-високо, стратегическо ниво на вземане на решения. Тя установява рамка за
проекти и дейности, които могат да окажат въздействие върху околната среда
и анализира всички възможни преки, вторични, кумулативни и синергетични
въздействия от прилагането на плановете и програмите в широк пространствен
обхват. Изработва се интегрирано, в процеса на планиране, където служи за
постоянен и надежден източник на информация – коректив върху качеството на
Стратегическата екологична оценка може да бъде дефинирана като „сис-
темен процес, провеждан на предварителен етап с цел анализ на последстви-
ята за околната среда от предлагани план, програма или друга стратегическа
дейност (стратегии, политики) и интегриране на констатациите в процеса по
вземането на решения“ (Resource Manual SEA, 2011). Терминът „стратегиче-
ска екологична оценка“ е прилаган в Протокола за стратегическата екологична
оценка към Конвенцията по ОВОС в трансграничен контекст и Директивата на
ЕС (2001/42/ЕО) за оценка на въздействието на някои планове и програми върху
околната среда. В българското законодателство тази процедура е регламентира-
на под наименованието Екологична оценка (ЕО) (ЗООС, 2007).
Съгласно Директива 2001/42/ЕО SEA следва да облагодетелства начина-
нията, като предоставя по-последователна рамка, в която да се действа чрез
включване на съответната екологична информация при вземането на решения.
Специално внимание в документа се обръща на необходимостта от разширя-
ването на факторния анализ в процеса. Основната цел на оценката е да гаран-
тира, че екологичните съображения са отчетени и интегрирани при формули-
248
рането на стратегически решения в подкрепа на екологосъобразно и устойчиво

развитие.
В европейските страни процедурата традиционно разглежда въздействията
върху околната среда в значително по-широк обхват, като включва икономи-
чески и социални аспекти на устойчивостта, което намира пряко отражение в
селекцията на компонентите на средата и индикаторите за оценка, участващи в
определяне обхвата на оценката и анализа на алтернативите.
Сред основните достойнства на SEA е, че тя взема под внимание гео-
графския обхват на плана и програмата (чл. 5, UNECE, SEA Protocol). Това
Ј позволява да идентифицира тенденциите в развитието на територията, което
в значителна степен допринася за повишаване на обективността на оценката
и подобряване на ефективността на мониторинга при реализирането на плана
или програмата (посредством включването на измерими цели и индикатори).
Така например една подобна оценка на общия характер на природните процеси,
обуславящи развитието на българското Черноморско крайбрежие, би извела на
преден план обстоятелствата, свързани с повишаване нивото на водния басейн
(под влияние на епирогенните движения на земната кора в обхвата на Черномор-
ския басейн), което в бъдеще ще повлияе върху крайбрежната линия и ще пре-
дизвика промени в съотношението абразия/акумулация (в посока съкращаване
на съвременните плажови ивици), изменения в климатичните и хидроложките
условия в крайбрежната зона и др. Това е достатъчно основание за сериозно
преосмисляне на формите на активно антропогенно натоварване на крайбрежи-
ето. Друг пример за територията на страната би могъл да предложи анализът на
ландшафтните условия в Източните Родопи, където съчетанието на факторите
геоложка основа, структура и наклони във водосбора на Арда, висока активност
на екзодинамичните процеси, засилено средиземноморско климатично влияние
и мозаечност на ландшафтната структура (в малки и разпръснати фрагменти от
пасища, обработваеми земи и селища) дава основание ландшафтите да се опре-
делят като силно податливи на деструкция. Това е сериозен аргумент в посока
засилване на вниманието върху поддържането и управлението на водите както
като стопански ресурс, така и като рисков фактор за устойчивото функционира-
не на ландшафтите по територията.
Аналитичният поглед върху теорията и практиката на стратегическото оце-
няване позволява като основни негови достойнства да бъдат откроени следните
характеристики: 1) процедурата дава възможност за провеждането на оценка в
различни географски мащаби; 2) предлага пространствен анализ; 3) предпола-
га съгласуван анализ по отношение съвместимостта (пространствена, времева,
функционална) на различни видове и форми на антропогенно натоварване на
дадена територия, което във висока степен благоприятства планирането и ра-
ционалната организация на територията; 4) работи с тенденциите в динамика-
та и развитието на природните и природно-антропогенните системи и на това
249
основание създава условия за перспективност на планираните ППП (планове,

програми, политики), като предлага варианти на благоприятна географска прог-
ноза; 5) идентифицира по-широк кръг алтернативи; 6) отчита вторичните, куму-
лативни и синергетични следствия (резултати) от ППП; 7) предлага организира-
не на мониторинговата дейност на нова основа, с включването на индикатори,
съобразени с географската специфика на територията на реализация на ППП;
8) способства за оптимизиране на информационния обмен и формиране на база
данни, позволяваща снижаване на разходите за всяка следваща оценъчна проце-
дура, в т.ч. посредством използване на принципа на географските аналози при
формирането на дадено решение.
Съществен елемент в процедурата по SEA е прозрачността и участието на
всички засегнати от плана или програмата страни, което, изцяло в духа на Ор-
хуската конвенция, се реализира под формата на консултации във всички етапи
на планирането. Практиката в европейските страни показва, че това спомага за
повишаване на обществената информираност и прави населението съпричаст-
но към развитието на територията.
Роля на ландшафтно-екологичните анализи

Ландшафтът като понятие традиционно присъства в терминологията на
екологичното оценяване. Той е приеман като компонент на околната среда
(ЗООС, 2007, чл. 4) и като такъв е предмет на самостоятелна оценка и елемент
в структурата на екологичните доклади. В оценките с характера на ОВОС
ландшафтните анализи имат отношение преди всичко към формирането на
изчерпателна информационна база за дадена територия, в т.ч. и от гледна точ-
ка на наличните взаимодействия между компонентите на средата. В процеду-
рата по SEA значението на комплексните ландшафтно-екологични анализи се
задълбочава и разширява в посока на: 1) определяне обхвата на оценката; 2)
извеждане на географски прогнози в средно- и дългосрочен план; 3) разрабо-
тване на адекватни на географските особености на територията алтернативи
на антропогенно натоварване; и 4) формулиране на критерии за мониторинг
на територията.
При определяне обхвата на проучването, оценката и съдържанието на еко-
логичния доклад основен предмет на обсъждане са значимата екологична про-
блематика, обектите и индикаторите за оценяване предвид конкретния случай.
На този етап от процедурата по SEA геосистемният (ландшафтен) подход под-
помага пространствения анализ за идентифициране обхвата на изследването,
географските му граници и акцентите в предстоящия оценъчен процес с оглед
характера на системните взаимодействия и зависимости, наблюдавани в раз-
лични ландшафтни скали. Основната цел на подобни анализи е открояване на
условията за получаването на прецизна информация, която да обслужва проце-
са на оценяване.
250
Ландшафтна екология и оценки за устойчивост ...
Идентифицирането на съществуващите геоекологични проблеми на тери-

торията и проследяването на структурните и функционалните особености на
ландшафтите позволява идентифицирането на зоните, които в най-висока сте-
пен биха могли да бъдат засегнати от реализацията на плана или програмата,
както и извеждането на географска прогноза за развитието на територията. Това
предоставя информационна база за разработването на адекватни алтернативи
на развитие на територията в условията на поддържане на природните балан-
си и устойчивост (дългосрочност и перспективност) на разгръщаната антропо-
генна дейност. Ландшафтните пространствени анализи имат непосредствено и
съществено значение и при разработването на подходяща на проекта монито-
рингова система както по отношение на териториалната Ј структура, така и на
критерийната Ј база в съответствие със структурата и динамиката на ландшаф-
тите и техния потенциал на устойчивост. Те имат отношение към формирането
на екологичните критерии за оценка към различни пространствени региони, в
т.ч. и предвид планирането на устойчиви ландшафти.
Концепцията за устойчиви ландшафти все още е в процес на развитие, но
още първите опити за приложението Ј (Potschin и Haines-Young, 2003) показ-
ват потенциалното Ј влияние върху съвременната методика за системен анализ
на териториалните единици. Разглеждането на ландшафтите (и асоциираните
с тях екосистеми) като ресурс изисква съответните практически насоки в пла-
нирането, в т.ч. съпътстващите ги прозрачни методи за оценка. Някои автори
(Blaschke, 2006) приемат, че желаните параметри на това планиране, включи-
телно открояването на потенциални положителни и отрицателни външни фак-
тори на въздействие, могат да бъдат обезпечени именно от стратегическата
оценка. Тя има потенциал да определи и оцени в качествено и в количествено
отношение възможните екологични, икономически и социални последици от
политики и мерки и, което е от особена важност – техните съотношения по
територията, като с това да подпомогне регионалните аспекти на устойчивото
развитие. В тази връзка в Европа се наблюдава прогресивно разширяващо се
приложение на концепцията за ландшафтната мултифункционалност в качест-
вото Ј на интегрираща социално-икономическите и биогеофизичните черти на
пространствените системи в процеса на предварителните оценки за въздейст-
вие (Helming и Pérez-Soba, 2011). Концепцията е въведена в опит да се приве-
де в действие устойчивото развитие в земеползването, което изисква баланси-
ран анализ на съвкупността от социални, икономически и екологични услуги,
предоставяни от даден ландшафт, както и на възможностите за дългосрочно и
устойчиво поддържане на основните екосистемни процеси. За да се обоснове
рационалността на планирана форма на мултифункционално използване на зе-
мите, е необходимо да се проследят и анализират последиците от антропоген-
ните дейности в тяхната съвкупност в ландшафта и наличието на възможните
комплексни въздействия.
251
Мултифункционалността се тълкува и като специален ангажимент от глед-

на точка на планираната човешка дейност, при която всяко действие по използ-
ването на земята е съобразено със способността на ландшафта да поддържа
трайно и ефективно разнообразни функции. Подобна интерпретация дава въз-
можност мултифункционалната концепция да бъде използвана като съществен
критерий за преценка на устойчивостта на земеползването.
SEA е разработена да подпомага стратегическото планиране – сложен и ком-
плексен процес, чиито решения са повлияни от конфликтни интереси, разнород-
ни тематични планове и програми. Според анализаторите (Applying SEA, 2006) в
тази обща насоченост следва да бъдат взети предвид тенденциите, според които
нивото на рационалност в процесите на вземане на решения намалява към по-ви-
соките нива на планиране. Следователно оценъчната процедура има специалния
ангажимент да осигури необходимата връзка между различните нива в планира-
нето и предотврати „загубата“ на ценна информация в процеса на обобщаване
на данните за територията. Структурирането на оценъчния процес и подходите
в интерпретацията и интеграцията на наличната информация играят ролята на
лимитиращи фактори за качеството на оценъчните резултати. Твърде често на-
блюдаваните реакции на антропогенно въздействие и резултативните му ефекти
върху околната среда са индиректни, във връзка с което те трябва да бъдат недву-
смислено идентифицирани и локализирани и не на последно място – подходящо
формулирани и разбираеми за всички заинтересувани страни.
Ландшафтните анализи имат сериозно предимство при избора на оптимал-
ните пространствено-времевите мащаби за оценка, прогноза и моделиране на
очаквани резултати в работното пространство. В търсене на прецизни данни
изследователите често са склонни да насочват анализите върху малка площ и
за продължителен период на наблюдение. В същото време обаче вземащите ре-
шения се нуждаят от непосредствените резултати от планираната намеса върху
обширни територии. Анализите, съобразени с ландшафтната скала, могат да
облекчат тази комуникация и да формират компромисни процедурни решения.
В този процес специално внимание се обръща на пространствените характерис-
тики на композиционната ландшафтна структура в качеството им на индикато-
ри за естественост на ландшафта или процеси на антропогенизация с различна
интензивност. Това се обуславя от обстоятелството, че особеностите на ланд-
шафтната структура отразяват актуалните ландшафтни функции и доминиращи
екологични процеси, в т.ч. биологичното разнообразие. Renetzeder и кол. (2009)
предлагат модел за използване на ландшафтната структура (изразен в набор от
метрични показатели) като инструмент за оценка на екологичната стабилност
на различни пространствени нива. За да постигнат прецизна пространствена
оценка, те прилагат изследването върху единици, хомогенни по отношение на
биофизични и социално-икономически характеристики. Постигнатите резулта-
ти позволяват на авторите да препоръчват за подобни цели интегрирания ана-
252
лиз на информация с ГИС, получена от различни мащаби на изследване и при

съчетаното използване на данни от дистанционни изследвания с различна раз-
делителна способност с емпирични данни от представителни теренни наблюде-
ния (традиционен подход в ландшафтните анализи).
Разширява се приложението на софтуерни програми на оценяване на куму-
лативните ефекти в подкрепа на разработването на бъдещи сценарии за тери-
торията (Shifley et al., 2008). Преобладаващата част от тях се фокусират върху
работата с индикатори за ландшафтна динамика и развитие (напр. естествената
растителност). Terra и Santos (2012) използват сравнителен анализ на миналото
и настоящото състояние на ландшафтите, за да разработят модел за прогнози-
ране на последствията от човешката дейност и измерване на типа, интензив-
ността и разпространението на кумулативните ефекти (фиг. 5.4.1). Резултатите
Фиг. 5.4.1. Модел за измерване на кумулативните ефекти във фрагментирани ландшафти (Terra и
Santos, 2012)
253
се изразяват в интерпретиране на състоянието в дадена ландшафтна единица.

Оформят се като картографски продукти. Моделът все още е ограничен по от-
ношение отразяване на влиянието на съседни райони или промените в степента
на интензивност на антропогенното натоварване във времето, но авторите раз-
читат, че преодоляването на тези лимити ще подпомогне ландшафтните анали-
зи в едно от най-сериозните предизвикателства в оценяването – определянето
(и компенсирането на последствията) на нежелани кумулативни ефекти, поро-
дени от противоречията в развитието на съседни или в териториална близост
територии. Това има отношение към прилагането на принципа за съгласуваност
в развитието на регионите (в случая от позицията на ландшафтните йерархични
взаимодействия и съподчиненост) и създаване на предпоставки за реализация
на коментираната по-горе териториална интеграция както на вътрешно, така и
на междурегионално ниво.
В контекста на посоченото важни резултати са реализирани от Fürst и кол.
(2010) при използването на ГИС базирани механизми за визуализация на ал-
тернативни сценарии за земеползване върху територия от трансрегионален и
транснационален интерес – обект на специфични и отчасти противоречиви
пространствени цели на планиране. Идеята на инструмента е да анализира мно-
гобройните функции на ландшафтите и чувствителността им към различни сце-
нарии за развитие, с което да оптимизира решенията за управление на земите и
улесни диалога между заинтересуваните страни.
Други изследователи (Waldhardt и др., 2010) използват съвременни подхо-
ди в ландшафтното планиране и насочват вниманието си върху разработване
на сценарии за развитие, сведени до териториалните предели на отделни во-
досбори. Те за първи път използват „идеалния“ ландшафт като основен крите-
рий за оценка на съвременната ландшафтна мултифункционалност. Методиката
предполага анализ на актуалната ситуация в ландшафта спрямо идеалния слу-
чай за идентифициране на отклоненията и дефицитите в системните функции.
Получената информация бива предоставяна на различни групи заинтересувани
страни, чиито тълкувания и изисквания биват използвани за разработването на
общоприемлив вариант за териториално развитие.
Важна перспектива на бъдещите ландшафтни изследвания в контекста на
стратегическото оценяване е определянето на праговете на устойчивост и не-
обратимост на промените в ландшафта, които от гледна точка на мащабите на
прилагане на тази процедура и анализа на обемна (предимно качествена) ин-
формация са трудни за идентифициране. Друга перспектива е свързана с из-
ползване на потенциала на ГИС в разработването на инструменти за интегрира-
на, но и пространствена оценка на устойчивостта (Blaschke, 2006), ориентирана
към установяването и количественото изразяване на кумулативните ефекти, на-
стъпващи във времето.
254
ПЕРСПЕКТИВИ В ПРИЛОЖЕНИЕТО
НА ИНТЕГРИРАНИ ПОДХОДИ ЗА ОЦЕНКА
НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО ВЪРХУ ОКОЛНАТА СРЕДА
Практическото приложение на оценките за устойчивост поста-

вя високи изисквания към качествата на съвременната методика и инструмента-
риума за изследване на сложните пространствени феномени. Използването на
информация относно разнообразието от пространствени, структурни и функ-
ционални зависимости в ландшафтната организация предполага прилагане на
съответното многообразие от изследователски подходи. Систематизирането и
интегрирането на получените данни на необходимите системни нива, съответ-
стващи на особеностите на оценяваните обекти, имат определящо значение за
качеството на аналитичния процес. На това основание на съвременния етап се
поставя въпросът за разгръщането на механизъм, който съчетава количествени-
те и качествените методи, отчита зависимостите между структура и процеси в
системите и подпомага преходите от наблюдения към експериментални изслед-
вания. Допълнителни изисквания към този подход са да притежава прозрач-
ност на процедурата и да е в състояние да предложи резултатите от изследо-
вателската и оценъчната дейност (модели, индикатори, сценарии за развитие)
в достъпна за заинтересуваните страни форма с ясни политически и социални
акценти. Тази проблематика е широко дискутирана (Blaschke, 2006), а конкрет-
ни постъпки в практиката са предложени под формата на подход за оценка на
въздействието върху околната среда EIAMA (Environmental Impact Assessment
Multi-level Approach) – комбинация от интеграционен подход и изследвания в
разнообразни пространствени системно-организационни мащаби (Lenz, 2007).
Всичко това кореспондира с опитите по интегрирането на оценъчните ме-
ханизми в ландшафтното планиране и по-конкретно с прилагането на подхода
„регионално екобалансиране“ (Lenz, 2005), съчетаващ методите на класическо-
то ландшафтно планиране с широк набор от индикатори за оценка на еколо-
гичното равновесие, чиято обща цел е постигане на система за балансиране
на въздействието върху околната среда и устойчиво развитие на даден регион
(табл. 5.4.1). Използването на възможностите на ГИС и въвличането на админи-
стративните структури в процеса създава предпоставки за висока практическа
приложимост и позитивна нагласа от страна на крайните потребители. Резулта-
тите се оформят като карта в мащаб 1:10 000 – 1:50 000.
Фигура 5.4.2 показва връзката между ландшафтната екология и управле-
нието на ресурсите, с което изразява необходимостта от съчетаване на еко-
логичните познания с техниките за управление и обществено-политическите
оценки. Отразена е съвременната ситуация, в която модели, индикатори и по-
казатели са формулирани в съответствие с различни похвати за решаване на
255
Таблица 5.4.1. Индикатори за екологично равновесие в регионалните оценки (Lenz, 2005)
ИНДИКАТОРИ ЗА ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ
1. Потребление/Потребност от ресурси
Енергия
Енергийни нужди
Енергийна ефективност и потенциал на заместване
Води
Потребност от водни ресурси
Потенциал на заместване на използването на питейни води
Устойчивост в използването на подземни води
Потенциал за ограничаване на водните загуби
Отпадъци
Количество продуцирани отпадъци и потенциал за рециклиране
Обхват на района
Общо потребление на ресурси в изследваната площ
Потребление на първични суровини (напр. полезни изкопаеми)
2. Функционални въздействия върху качеството на околната среда
Критични нива
NOx, NH4, SO2, O3, VOC (летливи органични съединения)
Критични натоварвания
Потенциал за промяна на общата киселинност в екосистемите на сушата
Потенциал за промяна на количеството общ азот в екосистемите на сушата
Потенциал за промяна на количеството общ азот в подземните води
Потенциал на еутрофикация на повърхностните води (натоварване с P/N)
Допълнителни (предимно функционални) въздействия
Потенциал за фотохимично създаване на озон
Потенциал на нарушаване на озоновия слой
Потенциал на проява на ефекта на глобално затопляне
Човешки и екотоксикологичен потенциал от замърсяване с химикали, прах,
тежки метали, радиоактивно замърсяване
Пестициди
Антропогенно обусловена седиментация
Шумово замърсяване
Адекватно на ландшафтните особености земеделие
Потенциал на биологична продуктивност със стопанско значение
Почвена ерозия
Биоклиматичен потенциал
Въздействие върху визуалните черти на ландшафта
256
Продължение на таблица 5.4.1
3. Структурни въздействия върху качествата на околната среда
Застрашеност на видовете
Характеристики на хабитатите
Качества
Пространствени съотношения (растояния)
Взаимодействия
Разнообразие и потенциал на екосистемите
възникналите проблеми. Тези процеси на планиране се извършват със съдей-

ствието на експертна оценка на резултатите от моделирането и извеждането на
интегрирани модели.
Процесите на обвързване на екологичните оценки с новите подходи в пла-
нирането поставя необходимостта от осъвременяване на инструментариума
на оценяване, разширяване на информационна база с допълнителни аспекти
(предимно пространствени параметри) и засилване на значението на социал-
ния фактор, в т.ч. и по отношение на разработването на надеждни индикатори
за оценка и мониторинг на процесите от гледна точка на социалните интере-
си. Някои анализатори в тази сфера (Potschin и Haines-Young, 2003) застъпват
позицията, че информационните пропуски могат да бъдат преодолени посред-
Фиг. 5.4.2. Взаимоотношения между ландшафтно-екологичните познания и управлението на ре-

сурсите (Lenz, 2005)
17 257
ством въвеждането на концепцията за природния капитал в оценъчните меха-

низми. Подходът е приеман като актуална форма на интердисциплинен анализ
и „оценка на интегрираното планиране“ (Potschin и Haines-Young, 2003:17). Той
насочва оценката на предвижданата антропогенна дейност към идентифицира-
не на последствията върху различни екосистемни/ландшафтни услуги, които са
от значение за местното население. Ориентиран е към поддържане и максими-
зиране на ползите и услугите, които произтичат от околната среда. Основните
акценти тук могат да бъдат обобщени до: 1) оценъчните механизми трябва да
се адаптират към тенденциите за формулиране на нови икономически модели
и новите измерения в стопанската оценка на наличния ресурсен потенциал; 2)
оценките следва да отразят въвеждането на екосистемните/ландшафтни услуги
като фактор за териториална интеграция.
Допълнително достойнство на подхода е засилване значението на учас-
тието на заинтересуваните страни към конструирането и подбора на социал-
но приемливи алтернативи за бъдещо устройство на региона. Отделните опи
ти за приложението му (най-вече в Германия) показват, че ефективността на
екологичното оценяване може да се подобри значително при активизиране на
общественото мнение посредством обвързване на природния капитал с концеп-
цията Leitbild (Potschin и Haines-Young, 2003). Терминът Leitbild е адаптиран в
сферата на планирането (в частност в ландшафтното планиране) на Германия
от 50-те години и съответства на значението на бъдещо желано състояние на
ландшафта. Допълнително той носи смисъла на систематичен процес на сте-
пенуване на целите и стъпките по реализацията на практическите задачи в раз-
лични географски мащаби. Според това изследване Leitbild може да се използва
за създаване на критерии за жизнеспособен и екологично балансиран ландшафт
съобразно потребностите на местното население от ландшафтни услуги и зна-
чението, което то им отдава. Концепцията съчетава две необходими перспек-
тиви: 1) техническа, фокусираща се върху екологичните функции и целостта
на екологичните системи; и 2) социално ориентирана перспектива, изразяваща
общественото отношение към развитието на даден район. Фигура 5.4.3 показва
как приложението на Leitbild в различни мащаби може да влияе върху вземане-
то на решения за развитие в даден ландшафт или регион и отразява желаната
съгласуваност на потребностите на местното население с регионалните прио-
ритети или други важни цели в развитието на територията.
Въпреки така посочената перспективност на подхода все още отсъстват
достатъчно практически приложения, за да могат да бъдат оценени неговите
достойнства в подкрепа на традиционната методика за оценка. Те са обусло-
вени преди всичко от проблемите, съпътстващи въвеждането и утвърждаване-
то на екосистемното остойностяване като ефективен финансов механизъм и
провокираните от него наложителни трансформации във формите на усвоя-
ване на ресурсите, във вътрешнорегионалните и междурегионалните стопан-
258
Фиг. 5.4.3. Концепцията Leitbild в устойчивото ландшафтно плани-

ране (Potschin и Haines-Young, 2003)
ски взаимоотношения. Практиката в екологичното оценяване като цяло досега

показва, че екологичните интереси имат по-малък шанс да бъдат отстоявани
при наличие на противоположни интереси, каквито са интересите на бизнеса,
транспорта или регионалната политика (Blaschke, 2006). В този смисъл прила-
гането на екологични прагове в планирането, съобразени с интересите на насе-
лението или заинтересуваните страни, крие рискове. Допълнителни трудности
възникват по отношение привързването на екосистемните услуги с определени
пространствени параметри и съответно върху условията на организирането на
техния мониторинг. Необходими са допълнителни задълбочени изследвания за
формирането на научна база за оценка на загубите на природен капитал, както
и правила за тяхното избягване или компенсация. Изследванията трябва да се
съсредоточат върху параметризирането (количественото изразяване) на при-
родните баланси, обвързвани с конкретни пространствени измерения в ланд-
шафтната скала, както и върху условията, провокиращи тяхното нарушаване.
259
ГЕОЕКОЛОГИЧЕН МОНИТОРИНГ
И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА
НА СЪВРЕМЕННИТЕ РЕАЛНОСТИ
Концепцията за устойчиво развитие е във фокуса на много-

бройни съвременни научноизследователски и практико-приложни разработки.
В условията на преоценка на социалната, културната и икономическата стой-
ност на природните ресурси в широка употреба се налагат понятията инте
грирано управление на сушата и водата, контролирано земеделие, степенуване
на антропогенната интервенция, устойчиво природоползване, а еколозите са
наричани новият управленски елит (IUCN, 2004). Особен интерес в този кон-
текст представлява проблематиката, подчинена на оптималната и адекватна
организация на пространството в съзвучие с екологичните Ј функции и устой-
чивостта на прилежащите Ј ландшафти. Ландшафтното моделиране, планира-
не и управление на средата фокусират вниманието като закономерни етапи по
реализиране на политика към пълномащабно, устойчиво и балансирано тери-
ториално развитие. То е реално предизвикателство към уменията на експерти в
интердисциплинарен спектър от политически, социални, икономически и при-
родни науки. Основополагащо значение в тази насока имат геоекологичните
мониторингови системи в качеството им на формиращи основната база данни
за изграждането на концепции, стратегии, планове, оценки, експертизи и про-
чие антропогенни решения.
Възникването на информационно общество се възприема за едно от най-
значителните явления на нашата съвременност, с потенциал на мощен фактор
за прогресивно развитие. В същото време то доказва високата зависимост на
антропогенните решения от обстоятелствата по информационната обезпече-
ност, нейното качество, достъпност, форми и подходи на аналитична интер-
претация.
Съгласно българското природозащитно законодателство екологичният

мониторинг е система за непрекъснато наблюдение, анализ и прогнозиране
на състоянието, качеството, направлението и темпа на измененията на ос-
новните компоненти на природната среда и основните звена на биосфера-
та. За негова научна основа е приемана класическата екология като наука за
изучаване на структурата, функциите, взаимоотношенията, взаимовръзките
и еволюцията на екосистемите. В нормативната уредба, придружаваща за-
260
Геоекологичен мониторинг и предизвикателствата на ...
конодателството, понятието екологичен мониторинг се свързва с понятието

стандартизация или научнообоснованите критерии за оценка към конкрет-
ни количествени и качествени параметри на средата – в български условия
реализирани в мониторинг на атмосферата, водите, земите и почвите, ради-
ационната обстановка.
Под натиска на съвременните реалности пред реализацията на екологич-
ния мониторинг възникват серия от предизвикателства и въпроси, сред които:
1) В каква степен резултатите от наблюденията върху избрани природни ком-
поненти създават достатъчна информационна база, позволяваща им анализ,
оценка и прогноза за развитието на територията, т.е. на ландшафтите като
цялостни системи, и възможна ли е оптимизация на тези наблюдения?; 2) В
каква степен екомониторинговите данни могат да се използват в качеството
им на индикатори за съществени страни от процесите в ландшафтите, как-
то и какви са възможностите им да отразят нарастваща нужда от показатели,
които обвързват икономическите, социалните и екологичните измерения?; 3)
Приложима ли е информацията, продуцирана от екологичния мониторинг, за
целите на широк спектър от дейности при разработването на политики на пла-
ниране и управление на територията?; 4) Как в организацията на мониторинга
да бъдат трайно интегрирани новите източници на информация – дистанцион-
ните наблюдения и други технологични постижения, в подкрепа на простран-
ствените анализи?; 5) В състояние ли сме да отговорим на изискването на
Европейския съюз и неговите структури за подобряване на програмите на
пространствено планиране въз основа на съпоставима и в по-висока степен
регионализирана информация?; 6) Възможно ли е участието ни в провежда-
нето на сравнителен анализ на тенденциите в пространственото ни развитие
спрямо други региони от Европа (и обмяна на добри практики)? – простран-
ствен мониторинг, основан не само на количествени демографски, социални и
икономически показатели, но и на качествена информация за геоекологичния
потенциал на регионите.
Проследяването на съвременните тенденции показва прогресивно нара-
стване на изискванията към екомониторинговите системи за генериране на
данни с широк спектър на приложение. Водещо значение сред активните по-
требители на мониторингова информация имат:
1) Оценъчните изследвания за целите на практически дейности в пла-
нирането – от секторни политики до интегрирано планиране. Наблюдава се
разширяване на информационната база, използвана в оценяването, и нейната
аналитична обработка посредством нови методически решения и инструмен-
тариум от дистанционни изследвания, пространствени анализи и моделиране
в средата на ГИС. Основен принос в тази насока имат новите направления в
геопространствените изследвания, ориентирани към използването на различни
пространствени и времеви скали за проследяване на ландшафтните функции и
261
динамика. Сериозно влияние върху комплексните анализи в планирането оказ-

ва оценката на екосистемните (ландшафтни) услуги, което отразява тенденция-
та към нарастване на значението на показатели с отношение към нови антропо-
центрични аспекти в тълкуването на устойчивото развитие и социалната оцен-
ка на екологичните активи. Друго измерение на процесите в планирането има
ориентацията към използване на пространствени единици от ранга на водосбо-
ри, ландшафти или региони в ландшафтната скала, което изисква информация,
съответстваща на спецификата на тези системи.
2) Използването на геоекологична информация за целите на икономиче-
ските анализи и оценки. Новите акценти са свързани с остойностяването или
съотнасянето към икономически категории на нематериални процеси и явления
в природата под влияние на разширяващото се значение на възобновимите при-
родни ресурси, разгръщането на концепцията за ландшафтната мултифункцио-
налност и други фактори на фона на геоекологичните проблеми по обезлесява-
не, опустиняване, почвена деструкция, воден дефицит.
3) Задълбочаване на практическото значение на Оценките за устойчивост.
Нарасналите изисквания към информационната база се обуславят от въвежда-
нето на комплексни оценки за въздействие, стратегическата екологична оценка,
оценките за съвместимост и други съвременни процедури със специфична оце-
нъчна насоченост и аналитичен инструментариум.
4) Задължителният характер в разработването на мониторингови програми
като част от произволна стратегическа, проектна или инвестиционна дейност.
5) Използването на екомониторинговите резултати за целите на геоеколо-
гичната (ландшафтна) прогноза.
6) Широкото приложение на индикаторите във всички етапи на планира-
не и управление на пространственото развитие.
Обобщеният анализ показва необходимостта от надграждане и разширява-
не на функциите на традиционните екомониторингови системи. Наложително е
и съгласуване на програмите и системите за мониторинг в страната при прила-
гане на общи принципи на структурната им организация от позицията на единна
геоекомониторингова система за създаване и поддържане на комплексна съвре-
менна база данни – широкоспектърна като насоченост, представителност, инди-
кационно значение, степен на детайлност или на пространствено обобщение.
В новите условия геоекомониторингът следва да бъде система, която про-
дуцира, анализира и систематизира информация, надхвърляща понятията еми-
сии, пределни стойности и норми, а се ангажира с отразяване на актуалното
динамично състояние на ландшафтите, на тяхната функционална и времева
структура, на режимите на обмяната на вещества, енергия и информация на
системно и междусистемно ниво.
Отправна точка в този процес е организирането на наблюденията и фор-
мирането на критерийната база за оценка изключително предвид условията на
262
системност и налични функционални зависимости в изследваното географско

пространство. Това намира израз в характера и структурирането на оператив-
ната дейност по осъществяване на мониторинга (хоризонтална структура) и на
аналитичната дейност по обработката на получената информация (вертикална
структура), което отвъд чисто процедурните и технически решения, параметри
и конфигурации изисква научна обосновка с подкрепата на геосистемния (ланд-
шафтно-екологичен) подход.
Вземането на решения относно използването на земята предвид комплексно-
то въздействие на ландшафтните промени върху околната среда изисква солидна
теоретична и методологична основа, в т.ч. приложение на ландшафтно-екологич-
ната концепция и пространствения анализ. Необходими са мониторинг, анализ и
контрол на тези промени, за да се осигури надеждна информация за взимащите
решения и отговорните по формирането на политика на управление (Botequilha
Leitao и Ahern, 2002). Мултимащабният и мултивремевият анализ на днешните
пространствени резултати от вчерашните динамични процеси могат да разкрият
важна информация за свойствата на протичащите процеси (Wu, 2004). Подобна
аргументация намира потвърждение в многобройни и важни документи върху по-
литиките по околна среда в Европа, сред които Environmental for Europe (UNECE,
2003). В частта, посветена на мерките по пространствено развитие (включващи
на първо място опазването на ландшафтите), недвусмислено е посочено изисква-
нето за изследване, оценка и анализ на ландшафтните свойства; определяне на
качествените характеристики на ландшафта; определяне на трансформиращите
сили и антропогенното натоварване върху ландшафтите; разработването на нови
инструменти за контрол и оценка на регионалното въздействие.
В този смисъл главна задача на геоекомониторинга следва да бъде осигу-
ряването на качествена и количествена информация относно факторите, проце-
сите и обектите на въздействие в природно-антропогенните системи, изразена в
наблюдения, анализи и прогнози по отношение на: 1) трансформиращи фактори
(с природен и антропогенен характер); 2) процеси на изменение на съществени
страни от структурата и поведението на природните и природно-антропогенни-
те системи във времето и пространството под влияние на трансформиращите
фактори; 3) резултати от трансформацията, изразени в конкретни състояния на
природните и природно- антропогенните системи върху наблюдаваната терито-
рия за даден период от време.
Логична основа на геоекологичния мониторинг следва да бъдат научно-
обоснованите и съобразени с целите на пространственото планиране и управле-
ние критерии за оценка. Уместно е те да се изготвят на широка дисциплинарна
и интердисциплинарна основа под формата на геоекологични изисквания към
всички елементи, компоненти и ландшафти като цяло. Подобна географска ди-
ференциация на критериите би била добър израз на индивидуален подход по
отношение спецификата на изследваната територия.
263
Подборът на разположението на геоекомониторинговите пунктове след-

ва да е съобразен с хоризонталната структура на системата, изразена в спе-
цифична пространствена организация. Подобен род решение изисква задъл-
бочено познаване на територията по отношение на ландшафтната специфика
(структура, функции, потенциал, степен на антропогенизация и устойчивост на
ландшафтите, тенденции в развитието им и пр.). Ето защо като водещи тук се
открояват следните първоначални изисквания: възможност за осъществяване
на комплекс от наблюдения (висок информационен обем); степен на антропо-
генна трансформация на видовете ландшафти в конкретната територия; посока
и ритмичност на проява на антропогенния фактор. Съществено влияние върху
качеството на информацията има съобразяването на наблюденията с йерархич-
ната принадлежност на системите и техните пространствени мащаби.
Реализирането на геосистемния подход може да намери отражение и в
структурата на вертикалната геоекомониторингова система и нейните съста-
вящи на местно, регионално, национално и трансгранично ниво посредством
съгласуване на системите на вече изградените научно-практически служби със
специално предназначение – например за контрол на състоянието на земедел-
ски земи, гори, хидрометеорологична служба и пр. Геоекомониторинговата
система няма за цел да ги замества организационно или функционално, а само
да съгласува и систематизира продуцираната от тях информация. ГИС пред-
лагат добра основа за подобна систематизация. Това ще подпомогне значител-
но приложението на резултатите от мониторинга за практически цели и преди
всичко ще благоприятства дейностите на административно-териториалните и
управленските структури.
Анализът на информацията е приоритет и задължение на организирана за
целта научна общност. В съвременно практикувания мониторинг тя формира
принадлежност към висшите етажи на вертикалната мониторингова структу-
ра. В същото време общата система би трябвало да позволява интегрирането
на информация, постъпила от провеждането на експертни анализи на местно
ниво, които не са част от планирания мониторинг, а съпътстват реализацията
на инвестиционни проекти, програми и други инициативи върху дадена тери-
тория. Те ще предоставят допълнителни данни и анализи с висока степен на
конкретика за местните условия, което ще допринася за разширяване на общата
информационна база. Подобно решение би осигурило гъвкавост на мониторин-
говата система по отношение поддържането на активна мрежа от разнообразни
източници и потребители на актуална информация.
Съществена функция на геоекологичния мониторинг е географското про-
гнозиране. Извеждането на тенденции в поведението на ландшафтите и веро-
ятностната им проява във времето и пространството осигурява перспективност
на всяка дейност по регионално планиране и пространствено развитие. Специ-
фичните особености на такава система, изразени в характера на вертикална-
264
та и хоризонталната структура на геоекологичния мониторинг, критериите за

оценка и диференцираният подход в изследването на територията правят въз-
можно изготвянето на географската прогноза да бъде съобразено със следните
основни принципи: 1) изучаване на прогнозируемите обекти (природно-антро-
погенни комплекси) в процеса на тяхното формиране, динамика и развитие;
2) комплексност на прогнозата, позволяваща предвиждане на измененията на
природните компоненти в контекста на техните взаимовръзки и взаимоотно-
шения, т.е. в качеството им на структурни части на единен природен обект;
3) пространствено-времево единство на прогнозата; 4) качествено-количествен
характер на прогнозата. Прилагането на разгледаните принципи би спомогнало
за разгръщането на адаптивен подход при планиране на антропогенни интер-
венции в пространството и създаване на ограничения по отношение на техния
характер и интензивност.
Изложеното дотук позволява твърдението, че така организирана, геоекомо-
ниторинговата система може да се използва за провеждане на експериментал-
ни изследвания в посока разкриването на форми, подходи и допустими граници
на изземване на природните ресурси; допустимо замърсяване на ландшафтите;
техногенно насищане на ландшафтите; апробация на мероприятия с природоза-
щитна насоченост и отражението им върху генофонда и пр. Това ще подпомог-
не търсенето на пространствени подходи за диференциация на устойчивостта в
стопанската практика (Blaschke, 2006) – разкриване на условията за поддържа-
не на необходимия баланс между потенциала на ресурсите, достъпността им и
изискванията за използването им в отговор на съвременните потребности, така
че да се максимизира икономическата и екологичната ефективност.
Посочените потенциални достойнства на геоекологичния мониторинг
биха благоприятствали осъществяването на: 1) Хоризонтално сътрудничество,
което съгласно терминологията в документите на Европейския съюз се изразя-
ва в съгласуваност и координация в пространствените условия за прилагане на
отрасловите програми (в частност) и на икономическата, финансовата, социал-
ната и екологичната политика като цяло (UNEP, 2003). Актуален пример в тази
насока е реализацията на практически взаимодействия в управлението на вод
ните и горските ресурси, което и в български условия е наложително на фона
на съвременните климатични промени; 2) Вертикално сътрудничество в прос-
транственото развитие, осъществявано в съгласуваност между териториално-
административните нива по отношение на формите и подходите за практическа
реализация на европейските и националните политики, както и отражението на
местните и регионалните инициативи и предложения към по-високите нива в
управлението; 3) Не на последно място – създава се обективна възможност за
засилване на трансграничното и регионалното сътрудничество в обмяната на
добри практики за поддържане на екологичната устойчивост и разгръщане на
стопанската ефективност в условията на интегрирано управление на ресурсите.
265
ЛИТЕРАТУРА
Abell et al. (2008). R. Abell, M. Thieme, C. Revenga, M. Bryer, M. Kottelat, N. Bogutskaya,

B. Coad, N. Mandrak, S. Balderas, W. Bussing, M. Stiassny, P. Skelton. Freshwater
Ecoregions of the World: A new map of Biogeographic Units for Freshwater Biodiver-
sity Conservation. BioScience 58 (5): 403-414.
Ahern et al. (1999). Ahern. J., Leitão, A., Miller, J., Silva, E., Erbil, A., Meinke, K. An adap-
tive framework method for landscape planning: a brief evaluation of potential planning
tools. In: Proceedings of the Poster Presented at IALE’99: The Science & The Action.
The International Association for Landscape Ecology (IALE) 5th World Congress, 29
July–3 August 1999, Snowmass, CO, USA.
Ahern, J. (1999). Spatial concepts, planning strategies, and future scenarios: a framework
method for integrating landscape ecology and landscape planning. In: J. Klopatek, R.
Gardner (Eds.), Landscape Ecological Analysis. Issues and applications, Springer, New
York (1999), 175–201.
Allen, T. (1988). Hierarchy: Perspectives for Ecological Complexity. University of Chicago
Press, 310.
Antrop, M. (2008). Landscapes at risk: about change in the European landscapes. Evolution
of Geographical systems and Risk Processes in the Global Context, University of Ghent,
Belgium.
Antrop, M. (1998). Planning and landscape ecology. Landscape Ecological Papers. Centre
for Landscape Research, Roskilde University, 11:29–59.
Antrop, M. (2005). From holistic landscape synthesis to transdisciplinary landscape manage-
ment. In: Landscape Research to Landscape Planning: Aspects of Integration, Education
and Application. B. Tress, G. Tress, G. Fry, P. Opdam (Eds.). 27-50. Wageningen UR
Frontis Series No. 12., Springer, Heidelberg.
Antrop, М. (1993). The transformation of the Mediterranean landscapes: an experience of 25
years of observations. Proceedings International Symposium on The Future of Mediter-
ranean Landscapes, Montecatini. Landscape and Urban Planning, 24: 3–13.
Appleton et al. (2002). K. Appleton, A. Lovett, Sunnenberg, T. Dockerty. Rural landscape
visualisation from GIS databases: a comparison of approaches, options and problems.
Comput. Environ. Urban., 26: 141–162.
Applying Strategic Environmental Assessment. Good Practice Guidance for Development
Co-operation (2006). DAC Guidelines and Reference Series. Organisation for Economic
Co-Operation and Development. www.oecd.org/dataoecd/4/21/37353858.pdf
Bailey, R. (1998). Ecoregions: the ecosystem geography of the oceans and continents. Spring-
er. 176.
Bastian, O. (2000). Landscape classifcation in Saxony (Germany) – a tool for holistic regional
planning. Landscape and Urban Planning 50: 145-155.
Bastian, O. (2004). Assessment And Classification Of Landscapes – Adopting And Developing
Neef’s Landscape Research In Saxony/Germany. Visnyk LVIV Univ., Ser.Geogr. 31: 56–65.
266
Литература
Bastian et al. (2006). Bastian, O., R. Kronert, Zd. Lipsky. Landscape diagnosis on differ-
ent space and time scales – a challenge for landscape planning. Landscape Ecology
21:359–374.
Bastian, O., Schreiber, K. (1994). Analyse und ökologische Bewertung der Landschaft. Gus-
tav Fischer Verlag, 502.
Bennett, A. F. (1999). Linkages in the landscape: the role of corridors and connectivity in
wildlife conservation. International Union for the Conservation of Nature and Natural
Resources, Gland, Switzerland.
Bennett, G. (2004). Integrating Biodiversity Conservation and Sustainable Use: Lessons
Learned From Ecological Networks. IUCN, Gland, Switzerland, and Cambridge, UK.
Bishop et al. (2004). Bishop, K., N. Dudley, A. Phillips, S. Stolton. Speaking a Common Lan-
guage. The uses and performance of the IUCN System of Management Categories for
Protected Areas. IUCN and UNEP, Cardiff University, UK.
Bissonette, J. (2003). Linking landscape patterns to biological reality. J. Bissonette, I. Storch
(Eds.), Landscape Ecology And Resource Management. Linking Theory with Practice,
Island Press, Washington (2003), 15–34.
Blaschke, T. (2000). Landscape Metrics: Konzepte eines jungen Ansatzes der Landschaft-
sokologie und Anwendungen in Naturschutz und Landschaftsforschung. Archiv für
Naturschutz und Landschaftsforschung, 39:267-299.
Blaschke, T. (2006). The role of the spatial dimension within the framework of sustainable
landscapes and natural capital, Landscape and Urban Planning 75:198-226.
Blaschke, T., J. Petch. (1999). Landscape structure and scale: comparative studies on some
landscape indices in Germany and the UK. M. Maudsley, J. Marshall (Eds.), Heteroge-
neity in Landscape Ecology: Pattern and Scale, International Association of Landscape
Ecology UK, Bristol (1999), 75–84.
Booth, A.G. (1984). Ecology and Planning: The Planning Component. In: Roberts, R.D.,
Roberts, T.M. (Eds.), Ecology and Planning. Chapman & Hall, London, 8–19.
Borissova, B., A. Kotsev. (2012). Landscape Character Typologization and Mapping of the
South Bulgarian Black Sea Coast: the case study of the Strandzha Nature Park, In: R.
Efe, M. Ozturk, Sh. Ghazanfar (Eds.). Environment and Ecology in Mediterranean Re-
gion, Cambridge Scholars Publishing. 87-103.
Borissova, B., B. Koulov. (2010). Environmental Policy Integration for Sustainable Regional
Development, In: Proceedings of International Conference Geography and Regional De-
velopment. October 2010, BAS, NIGGG. 61-66.
Bornkamm, R. (1980). Hemerobie und Landschaft splanung. Landschaft +Stadt, 12. Jg. H.2.
49–55.
Botequilha Leitão, A., J. Ahern. (2002). Applying landscape ecological concepts and metrics
in sustainable landscape planning, Landscape and Urban Planning, 59: 65-93.
Brandt, J., Vejre, H. (2004). Multifunctional landscapes, motives, concepts and perceptions.
In: Brandt, J. and Vejre, H. (Еds). Multifunctional landscapes. Vol.1. Theory, values and
history. WIT Book Press, Southampton.
Brown et al. (2005). Brown, J., N. Mitchell, M. Beresford, (Eds.). The Protected Landscape
Approach: Linking Nature, Culture and Community. IUCN, Gland, Switzerland and
Cambridge, UK.
Brunckhorst et al. (2006). Brunckhorst, D., Coop, P., Reeve, I.,“Eco-civic” optimisation: a
nested framework for planning and managing landscapes. Landscape and Urban Plan-
ning 75: 265-281.
Bucek, A., Lacina, J. (1992). Territorial system of landscape ecological stability in the CSFR.
In: Proceedings of the Workshop on Ecological Stability of Landscape, Ecological Infra-
structure, Ecological Manage., Prague, 26–32.
267
Burrough, P., R. McDonnell. (1998). Principles of Geographical Information Systems, Oxford

Univ. Press, Oxford.
Callaghan et al. (2004). T. Callaghan, L. Björn, Y. Chernov, T. Chapin, T. Christensen, B.
Huntley, R. Ims, M. Johansson, D. Jolly, S. Jonasson, N. Matveyeva, N. Panikov, W.
Oechel, G. Shaver, S. Schaphoff, S. Sitch. Effects of Changes in Climate on Landscape
and Regional Processes, and Feedbacks to the Climate System. Royal Swedish Academy
of Sciences. Ambio 33 (7): 459-468.
Callicot, J., M. Nelson. (Eds.) (1998). The Great New Wilderness Debate, University of Geor-
gia Press, Athens.
Caminiti, J. (2004). Catchment modelling – a resource manager’s perspective, Environmental
Modelling & Software, 19: 991-997.
Chrysochoou et al. (2012). Chrysochoou, M., K. Brown, G. Dahal, C. Granda-Carvajal, K.
Segerson, N. Garrick, A. Bagtzoglou. A GIS and indexing scheme to screen brownfields
for area-wide redevelopment planning. Landscape and Urban Planning, 105: 187–198.
Collinge, Sh. (2009). Ecology of fragmented landscapes. The Johns Hopkins University
Press, Baltimore. 340.
Costanza et al. (1997). R. Costanza, R. d’Arge, R. S. de Groot, S. Farber, M. Grasso, B. Han-
non, K. Limburg, S. Naeem, R. V. O’Neill, J. Paruelo, R. G. Raskin, P. Sutton, M. van
den Belt, The value of the world’s ecosystem services and natural capital, Nature, 387:
253–260.
Council of Europe. (1995). The Pan-European Biological and Landscape Diversity Strategy.
UNEP, ECNCTilburg, 50.
Council of Europe. (2000). European Landscape Convention. 20th October, 2000. Florence.
Csorba, P. (2009) Degree of human transformation of landscapes: a case study from Hungary.
Hungarian Geographical Bulletin. 58. (2): 91–99.
Csorba, Р. (2008). Indicators of Landscape Functioning, which mark the Material and Energy
Budgets in Landscapes. Methodology of Landscape Research. Dissertations Commis-
sion Of Cultural Landscape no. 9. Polish Geographical Society, Sosnowiec, 2008.
Dale, M. (1999). Spatial Pattern Analysis in Plant Ecology, Cambridge Univ. Press, Cam-
bridge.
De Aranzabal et al. (2008). I. De Aranzabal, M. Fe Schmitz, P. Aguilera, F. Pineda. Modelling
of landscape changes derived from the dynamics of socio-ecological systems. A case of
study in a semiarid Mediterranean landscape. Ecological indicators 8: 672-685.
De Groot et al. (2002). R.S. de Groot, A. Matthew, M. A. Wilson, M. J. Roelof, R. M. Bou-
mans, A typology for the classification, description and valuation of ecosystem func-
tions, goods and services, Ecol. Econ., 41: 393–408.
De Groot et al. (2010). R. S. de Groot, R. Alkemade, L. Braat, L. Hein, L. Willemen. Chal-
lenges in integrating the concept of ecosystem services and values in landscape plan-
ning, management and decision making. Ecological Complexity. 7: 260–272.
De Groot R.S. (2006). Function-analysis and valuation as a tool to assess land use conflicts in
planning for sustainable, multi-functional landscapes. Landscape and Urban Planning,
75: 175–186.
Delbaere, B. (ed.) (2003). Environmental risk assessment for European agriculture: interim
report. – Tilburg, European Centre for Nature Conservation.
Dramstad et al. (1996). Dramstad, W. E., Olson, J. D., Forman, R. T. T. Landscape ecology
principles in landscape architecture and land-use planning. Harvard University Graduate
School of Design, Island Press and ASLA.
Dramstad, W., Sogge, C. (2003). Agricultural impacts on landscapes: developing indicators
for policy analysis: proceedings from the NIJOS/OECD expert meeting on agricultural
268
landscape indicators in Oslo, Norway. Norsk Institutt for Jord og Skogkartlegging, Ås.
NIJOS rapport 7/03.
Dudley, N. (2008). Clarifying the IUCN Definition of a protected area. In: Defining protected
areas: an international conference in Almeria, Spain. Gland, Switzerland: IUCN. 22-26.
Dudley, N., S. Stolton (Eds.) (2008). Defining protected areas: an international conference in
Almeria, Spain. Gland, Switzerland: IUCN.
EC, 2004. The common agricultural policy explained. European Commission Directorate
General for Agriculture.
EEA, (2005). Environmental Policy Integration in Europe. EEA Technical Report. 2/2005
EPA, (1995). Brownfield Action Agenda.
Espoo Convention, 1991 – http://live.unece.org/env/eia/eia.html
Europarc and IUCN. (2000). Guidelines for Protected Area Management Categories – In-
terpretation and Application of the Protected Area Management Categories in Europe,
Europarc and WCPA, Grafenau, Germany.
Eycott et al. (2007). Eycott A, Watts K, Moseley D, Ray D. Evaluating. Biodiversity in Frag-
mented Landscapes: The Use of Focal Species. Edinburgh: Forestry Commission; 2007.
Forestry Commission Information Note 89.
Fabos, J. G. (1985). Land-Use planning. From global to local challenge. A Dowden and Cul-
ver Book. Environmental Resource Management Series. Chapman & Hall, New York.
Fabos, J. G. (1995). Introduction and overview: the Greenway movement, uses and potentials
of greenways, uses and potentials of greenways. Landsc. Urban Plann. 33: 1–13.
Farina, A. (1998). Principles and Methods in Landscape Ecology. Chapman and Hall, London.
Forman, R. T. T. (1995). Land Mosaics: The Ecology of Landscapes and Regions, Cambridge
Univ. Press, Cambridge.
Forman, R. T. T., M. Godron. (1986). Landscape Ecology, Wiley & Sons, New York.
Forman, R. T. T., S. Collinge. (1997). Nature conserved in changing landscapes with and
without spatial planning, Landsc. Urban Plan, 37: 129–135.
Fortin et al. (2000). M. Fortin, R. Olson, S. Ferson, L. Iverson, C. Hunsaker, G. Edwards,
D. Levine, K. Butera, V. Klemas, Issues related to the detection of boundaries. Landsc.
Ecol., 15: 453–466.
Fortin, M. J., A. Agrawal. (2005). Landscape Ecology Comes of Age, Ecology, Special Fea-
ture, Ecological Society of America, Washington, D.C.
Franklin, C. (1997). Fostering living landscapes. In: Thompson, G.F., Steiner, F.R. (Eds.),
Ecological Design and Planning. The Wiley Series in Sustainable Design. NY, 263–292.
Fry, G. (2001). Multifunctional landscapes – towards transdisciplinary research. Landsc. Ur-
ban Plann. 57:159–168.
Fürst et al. (2010). Fürst, C., H. König, K. Pietzsch, H. Ende, F. Makeschin. Pimp your land-
scape – a generic approach for integrating regional stakeholder needs into land use plan-
ning. Ecology and Society 15(3): 34.
Gobattoni et al. (2011) Gobattoni, F., R. Pelorosso, G. Lauro, A. Leone, R. Monaco. A proce-
dure for mathematical analysis of landscape evolution and equilibrium scenarios assess-
ment. Landscape and Urban Planning. 103: 289–302.
Golley, F. B., Bellot, J. (Eds.), (1999). Rural Planning from an Environmental Systems Per-
spective. Springer Series on Environmental Management. Springer, New York.
Gómez-Sal et al. (2003). Gómez-Sal, A., J. Belmontes, J. Nicolau. Assessing landscape
values: a proposal for a multidimensional conceptual model. Ecological Modelling.
168: 319-341. Landscape Theory and Landscape Modelling.
Granö, J.G. (1929). Reine Geographie: eine methodologische Studie beleuchtet mit Beispie-
len aus Finnland und Estland, Helsinki. Acta Geographica no. 2.
269
Groom, G. (2005). Methodological review of existing classifications. In: Wascher, D.M. (Ed.), Eu-
ropean Landscape Character Areas – Typology, Cartography and Indicators for the Assess-
ment of Sustainable Landscapes. Final ELCAI Project Report, Landscape Europe, 32–45.
Grossi et al. (2001). Grossi, L., G. Zurlini, O. Rossi. Statistical detection of multiscale land-
scape pattern, Environ. Ecol. Stat., 8: 253–267.
Grossmann, W. (2000). Realising sustainable development with the information society—the
holistic double gain-link approach, Landsc. Urban Plan, 50: 179–193.
GSG Consultants. (2005). Smart Growth for Brownfields Redevelopment. Final Report. GSG
Project No. E03-24.06.
Gustafson, E. J. (1998). Quantifying landscape spatial pattern: what is the state of the art.
Ecosystems 1: 143–156.
Haaren et al. (2008). Haaren, C.V., Galler C., Ott, S. Landscape planning. The basic of sus-
tainable landscape development. Publ. Federal Agency for nature conservation. 51.
Haase, G. (1964). Landschaftsökologische Detailuntersuchung und naturräumliche Glieder-
ung, Pet. Geogr. Mitt. 1–2.
Haase, G. (1989) Medium scale landscape classification in the German Democratic Republic,
Landsc. Ecol., 3: 29–41.
Haase, G. (1978). Zur Ableitung und Kennzeichnung von Naturraumpotentialen. Petermanns
Geogr. Mitt., 122: 113–125.
Haines-Young, R., M. Potschin. (2005). Building landscape character indicators In: European
Landscape Character Areas, ELCAI Final Project Report, Ed: D.Wascher.
Haines-Young, R. (2000). Sustainable development and sustainable landscapes: defining a
new paradigm for landscape ecology. Fennia, 178 (1): 7-14.
Harms et al. (1993). Harms, B., Knaapen, J., Rademakers, J. Landscape planning for na-
ture restoration: comparing regional scenarios. In: Vos, C., Opdam, P. (Eds.), Landscape
Ecology of a Stressed Environment, Chapman & Hall, London, 197–218.
Harvey, D. (1969). Explanation in geography. Edward Arnold. London. 521.
Hatfield-Dodds, S. (2006). The catchment care principle: A new equity principle for envi-
ronmental policy, with advantages for efficiency and adaptive governance. Ecological
Economics. 56: 373-385.
Hawkins, V., P. Selman. (2002). Landscape scale planning: exploring alternative land use
scenarios. Landscape and Urban Planning, 60: 211-224.
Hay et al. (2001). G. Hay, D. Marceau, P. Dubé, A. Bouchard, A multiscale framework for
landscape analysis: object-specific analysis and upscaling, Landsc. Ecol., 16: 471–490.
Helming, K., M. Pérez-Soba (2011). Landscape scenarios and multifunctionality: making
land use impact assessment operational. Ecology and Society 16(1), 50.
Hermann et al. (2011). Hermann, A., S. Schleifer, Th. Wrbka. The Concept of Ecosystem
Services Regarding Landscape Research: A Review. Living Rev. Landscape Res., 5, 1.
Hermann et al. (2013). Hermann, A., M. Kuttner, Ch. Hainz-Renetzeder, É. Konkoly-Gyuró,
Á.Tirászi, C. Brandenburg, B. Allex, K. Ziener, Th. Wrbka. Assessment framework for
landscape services in European cultural landscapes: An Austrian Hungarian case study.
Ecological Indicators 33, In Press.
Hermann, S., E. Osinski. (1999). Planning sustainable land use in rural areas at different spa-
tial levels using GIS and modelling tools, Landsc. Urban Plan, 46: 93–101.
Hockings et al. (2006). Hockings, M., S. Stolton, F. Leverington, N. Dudley, J. Courrau. Eval-
uating Effectiveness: A framework for assessing management effectiveness of protected
areas. 2nd edition. IUCN, Gland, Switzerland and Cambridge, UK.
Holland, M. M. (1988). SCOPE/MAB technical consultation on landscape boundaries: report
of a SCOPE/MAB workshop on ecotones//BiolInt.Spec.Iss. 17.
270
Holling, C. S. (1992) Cross-scale morphology, geometry and dynamics of ecosystems, Ecol.

Monogr., 62: 447–502.
Hornung, M., B. Reynolds. (1995). The effect of natural and anthropogenic environmental
changes on ecosystem processes at the catchments scale, Trends in Ecology & Evolution,
10: 443-449.
Hrnčiarová et al. (2007). T. Hrnčiarová, Z. Izakovičová, E. Pauditšová, Z. Krnáčová, D.
Štefunková, M. Dobrovodská, M. Moyzeová, J. Špulerová. Development of the city
Bratislava a its urban districts according to landscape-ecological a environmental lim-
its. In: Landscape Ecology in Slovakia, Development, Current State, and Perspectives
Ministry of the Environment of the Slovak Republic, Slovak Association for Landscape
Ecology – IALE-SK, Bratislava.
Humboldt, A. von. (1849). Ansichten der Natur. Vol. I/II, 3rd Edition, Cotta, Stuttgart, Tübingen.
Ingegnoli, V. (2002). Landscape ecology: A widening foundation. Springer-Verlag, NY.
IUCN, (2004). Ecosystem management. IUCN. Media brief, 2004.
IUCN, CNPPA and WCMC (1994). Guidelines for Protected Area Management Categories,
Gland, Switzerland.
Izakovičová, Z., P. Bezák. (2011). Representative landscape types of Slovakia. ILE SAS.
Jongman et al. (2006) Jongman, R., Bunce, R., Metzger, M., Mucher, C., Howard, D., Mateus,
V. Objectives and Applications of a Statistical Environmental Stratification of Europe.
Landscape Ecology 21(3).
Jongman, R. (1999). Landscape Ecology in Land Use Planning. In: Wiens, J. A., Moss, M.
R. (Eds.), Issues in Landscape Ecology. In: Proceedings of the International Association
for Landscape Ecology, Fifth World Congress. Snowmass Village, CO, USA, 112–118.
Jordan, A., A. Lenschow. (2009). Innovation in Environmental Policy: Integrating the Envi-
ronment for Sustainability. Cheltenham, UK and Northampton, MA, US: Edward Elgar.
Jørgensen, S., S. Nielsen. (2013). The properties of the ecological hierarchy and their applica-
tion as ecological indicators. Ecological Indicators 28: 48–53.
Kalamandeen, M., L. Gillson. (2007). Demything ‘‘wilderness’’: implications for protected
area designation and management. Biodiversity Conservation 16: 165-182.
Kangas et al. (2000). J. Kangas, R. Store, P. Leskinen, L. Mehtätalo. Improving the quality of
landscape ecological forest planning by utilising advanced decision-support tools, For-
est Ecol. Manage., 132: 157–171.
Kavaliauskas, P. (2007). A sustainable landscape planning system and landscape ecology,
Ekologija. 53: 4–9, Lietuvos mokslų akademija, Vilnius, Lithuania.
Käyhkö, N., H. Skånes. (2006). Change trajectories and key biotopes - Assessing landscape
dynamics and sustainability. Landscape and Urban Planning 75: 300–321.
Kindler, A. (2005). Geo-spatial cross-analysis of LANMAP and national approaches. In:
Wascher, D.M. (Ed.), European Landscape Character Areas – Typology, Cartography
and Indicators for the Assessment of Sustainable Landscapes. Final ELCAI Project Re-
port, Landscape Europe, 46–87.
King, A. (1999). Hierarchy theory and the landscape … level? Or: words do matter, J. Wiens,
M. Moss (Eds.), Issues in Landscape Ecology, International Association of Landscape
Ecology, Guelph. 6–9.
Koestler, A. (1967). The Ghost in the Machine, Random House, New York.
Kok et al. (2007). Kok, K., P. Verburg, T. Veldkamp. Integrated Assessment of the land sys-
tem: The future of land use. Land Use Policy 24: 517-520.
Kolasa, J., S. T. Pickett. (Eds.) (1991). Ecological Heterogeneity, Springer Verlag, New York.
Lafferty, W., E. Hovden. (2003). Environmental Policy Integration: Towards an analytical
Framework. Environmental Politics. 12 (3): 1-22.
271
Lambeck, R. (1997). Focal species: a multi-species umbrella for nature conservation. Con-
serv. Biol. 11: 849-856.
Lavers, C., R. Haines-Young. (1993). Equilibrium landscapes and their aftermath: spatial het-
erogeneity and the role of new technology. In: R. Haines-Young, D. Green, S. Cousins
(Eds.), Landscape Ecology and GIS, Taylor and Francis, London. 57–74.
Lenz, R. (2005). Eco-balancing as a guideline for environmentally sound regional planning
supported by GIS applications. Romanian review of regional studies I, (1).
Lenz, R. (2007). Theoretical foundations for an integrated assessment framework in land-
scape research. Romanian review of regional studies III, (2).
Lenz, R., Y. Stary. (1995). Landscape diversity and land use planning: a case study in Bavaria,
Landscape and Urban Planning 31: 387-398.
Leser, H. (1976). Landschaftsökologie. 4 Edition, UTB/Ulmer, Stuttgart.
Liebhold, A., J. Gurevitch. (2002). Integrating the statistical analysis of spatial data in ecol-
ogy, Ecography, 25: 553–557.
Lioubimtseva, E., P. Defourny. (1999). GIS-based landscape classification and mapping of
European Russia, Landscape Urban Plan. 44: 63–75.
Liu, J., W. Taylor. (Eds.) (2002). Integrating Landscape Ecology into Natural Resource Man-
agement. Cambridge University Press. UK. 480.
Locke, H., P. Dearden. (2005). Rethinking protected area categories and the new paradigm.
Environmental Conservation 32 (1): 1-10.
Longley et al. (2001). P. Longley, M. Goodchild, D. Maguire, D. Rhind, Geographic Informa-
tion Systems and science, Wiley, Chichester.
Löffler, J. (2002). Vertical landscape structure and functioning. Bastian O., Steinhardt U.
(eds.). Development and perspectives in landscape ecology – concepts, methods and
applications. Dordrecht: Kluwer, 2002.
Löw, J. (1995). Planner handbook for local territorial system of ecological stability, Doplňek
Brno, 124 . (in Czech).
MacFarlane, R. (2000). Achieving whole-landscape management across multiple land man-
agement units: a case study from the Lake District environmentally sensitive area, Land-
sc. Res., 25: 229–254.
Makhdoum, М. (2008). Landscape ecology or environmental studies (Land Ecology) (Eu-
ropean Versus Anglo- Saxon schools of thought) J. Int. Environmental Application &
Science 3:147-160.
Mallarach et al. (2008). Mallarach, J., J. Morrison, A. Kothari, F. Sarmiento, J. Atauri, B.
Wishitemi. In defence of protected landscapes: A reply to some criticisms of category V
protected areas and suggestions for improvement. In: Defining protected areas: an inter-
national conference in Almeria, Spain. Gland, Switzerland: IUCN. 31-38.
Mander, Ü., M. Antrop. (2003). Multifunctional landscapes. Vol. 3. Continuity and change.
WIT, Southampton. Advances in ecological sciences 16.
Marceau, D. (1999). The scale issue in the social and natural sciences, Can. J. Remote Sens.,
25: 347–356.
Marks et al. (1992). Marks, R., Müller, M. J., Leser, H., Klink, H. J. (Eds.), 1992. Anleitung
zur Bewertung des Leistungsvermögens des Landschafthaushaltes. Forschungen zur
Deutschen Landeskunde, vol. 229. Trier.
Marsh, W. M. (2005). Landscape Planning. Environmental Applications, 4rd Edition. Wiley,
New York, 340.
Martin, L. J., Blossey, B. (2009). A Framework for Ecosystem Services Valuation. Conserva-
tion Biology, 23 (2): 494–496.
May, R. M. (1973). Stability and complexity in model ecosystems. Princeton University
Press, Princeton, New Jersey.
272
McGarigal, K. (2013). Landscape pattern metrics. In: AH El-Shaarawi, W. Piegorsch (Eds.),

Encyclopedia of Environmetrics, Second Edition. John Wiley & Sons Ltd., Chichester,
England. 1441-1451.
McGarigal, K. (1998). Mount Toby Ecosystem Management Plan. W&FCon/Forestry 597b
Lab Notes. Department of Forestry and Wildlife, University of Massachusetts at Am-
herst, MA.
McGarigal, K., and B. J. Marks. (1995). FRAGSTATS: spatial pattern analysis program for
quantifying landscape structure. Gen. Tech. Report PNW-GTR-351, USDA Forest Ser-
vice, Pacific Northwest Research Station, Portland, OR.
MEA. (2005). Millennium Ecosystem Assessment. Ecosystems and Human Well being: Syn-
thesis. Island Press, Washington, DC. 245.
Meeus, J. (1995) Pan-European landscapes. Landsc. Urban Plann. 31: 57–79.
Míchal, I. (1992). Ecological stability, Brno: Veronica, 244 (in Czech).
Michalko et al. (1986). Michalko,J., J.Berta, D.Magic. Geobotanická Mapa ČSSR. Slovenská
socialistická republika. Veda. Bratislava.
Miklós, L. (2010). The most successful landscape ecological concepts in the practice. The
Problems of Landscape Ecology, XXVIII. 15–22.
Miklos, L. (1996). The concept of the territorial system of landscape stability in Slovakia.
In: Jongman, R. (Ed.). Proceedings of the First ECNC Seminar on Land Use Change
and its Ecological Consequences Ecological and Landscape Consequences of Land Use
Change in Europe. ECNC Publication series on Man and Nature 2: 385–406.
Minár, J. et al. (2001).Geoekologický výskum a mapovanie vo veľkých mierkach. In: Geo-
grafické spektrum 3. Bratislava : PriF UK,. 209.
Mücher et al. (2010) C. Mücher, J. Klijn, D. Wascher, J. Schaminee. A new European Land-
scape Classification (LANMAP): A transparent, flexible and user-oriented methodology
to distinguish landscapes, Ecological Indicators, 10:87-103.
Mücher et al. (2003). Mücher, C., Bunce, R., Jongman, R., Klijn, J., Koomen, A., Metzger,
M., Washer, D., 2003. Identification and Characterisation of Environments and Land-
scapes in Europe. Alterra, rapport 832, Wageningen. 119.
Mücher et al. (2006). Mücher, C., Wascher, D., Klijn, J., Koomen, A., Jongman, R. A new
European Landscape Map as an integrative framework for Landscape Character As-
sessment. In: Bunce, R., Jongman, R. (Eds.). Landscape Ecology in the Mediterranean:
Inside and Outside Approaches. Proceedings of the European IALE Conference March
29–April 2, 2005, Faro, Portugal. IALE Publication Series 3, 233–243.
Müller, F. (1998). Gradients in ecological systems, Ecol. Model., 108: 3–21.
Murphy, D. (1989). Conservation and confusion: wrong species, wrong scale, wrong conclu-
sions, Conserv. Biol. 3: 82–84.
Naiman et al. (1998). Naiman R., P. Bisson, R. Lee, M. Turner. Watershed management. River
ecology and management. 642-661.
Naiman, R. J., H. Décamps. (1990) (Eds.). Ecology and Management of Aquatic-Terrestrial
Ecotones. UNESCO, Paris and Parthenon Publishing Group, Carnforth, UK.
Nassauer, J. I. (Ed.) (1997). Placing Nature. Culture and Landscape Ecology. Island Press,
Washington, DC. 65–83.
Naveh, Z. (2001). Ten major premises for a holistic conception of multifunctional landscapes.
Landsc. Urban Plann. 57:269–284.
Naveh, Z., Lieberman, A. (1984). Landscape Ecology. Theory and Application. Springer, NY.
Nedkov, St. (2009). Analyzing spatial dimensions of ecosystem services and their valuation
using GIS: A case study in Smolyan municipality. Problems of Geography. 4. BAS. 53-
61.
18 273
Nedkov, St., Burkhard, B. (2012). Flood regulating ecosystem services – Mapping supply and
demand, in the Etropole municipality, Bulgaria. Ecological Indicators. 21:67–79.
Neef, E. (1966). Zur Frage des gebietswirtschaftlichen Potentials. Forsch. u. Forstschr., 40:
65–79.
Neef, E. (1967). Die Theoretischen Grundlagen der Landschafflehre. Haach, Gotha. Leipzig.
Niemann, E. (1982). Methodik zur Bestimmung der Eignung, Leistung und Belastbarkeit von
Landschaftselementen und Landschaftseinheiten. Wiss. Mitteilungen d. Inst. f. Geogra-
phie und Geookologie d. AdW d. DDR, Sonderheft 2.
O’Neill et al. (1986). O’Neill, R., DeAngelis, D., Waide, J., Allen, T. A hierarchical concept
of ecosystems. Princeton University Press, Princeton, New Jersey.
O’Neill et al. (1988). R. O’Neill, J. Krummel, R. Gardner, G. Sugihara, B. Jackson, D.
DeAngelis, B. Milne, M.Turner, B. Zygmunt, S. Christensen, V.Dale, R. Graham. Indi-
ces of landscape pattern, Landsc. Ecol. 1: 153–162.
O’Neill et al. (1989). O’Neill, R., A. Johnson, A. King. A hierarchical framework for the
analysis of scale. Landscape Ecology 3: 193-205.
O’Neill, R.V. (2001). Is It Time To Bury the Ecosystem Concept? (With Full Military Honors,
of Course!) Ecology, 82(12): 3275–3284.
Odum, E. (1953). Fundamentals of ecology, Philadelphia, Saunders.
OECD. (2001). Multifunctionality: Applying the OECD Analytical Framework Guiding Poli-
cy Design. OECD, Paris, http://www1.oecd.org/agr/mf/index.htm (July 2001).
Ogden, P. (2003). Protected Landscapes: their role in promoting the sustainable use of agri-
cultural land. Parks 13 (2) CATEGORY V, WCPA, Hambridge, UK.
Olson et al. (2001). D. Olson, E. Dinerstein, E. Wikramanayake, N. Burgess, G. Powell, E.
Underwood, J. D‘amico, I. Itoua, H. Strand, J. Morrison, C. Loucks, Th. Allnutt, T. Rick-
etts, Y. Kura, J. Lamoreux, W. Wettengel, P. Hedao, K. Kassem. Terrestrial Ecoregions
of the World: a new map of life on Earth. BioScience 51(11): 933-938.
Olwig, K. (1996). Recovering the substantive nature of landscape. Ann. Assoc. Am. Geogra-
phers 86 (4). 630–653.
Opdam et al. (2003). Opdam, P., J. Verboom, R. Pouwels. Landscape cohesion: an index fort
he conservation potential of landscapes for biodiversity, Landsc. Ecol., 18: 113–126.
Oťaheľ et al. (2008). Oťaheľ J., J. Feranec, J. Betak, K. Husar, M. Kopeska. Landscape chang-
es: analysis and classification. Problemy ekologii krajobrazu. XX. Warsaw. 45-56.
Oťaheľ et al. (2011). Oťaheľ, J., Husár, K., Feranec, J. Landscape changes: analysis and car-
tographic interpretation on example of Tatry region. (in slovak). Kartografické listy,19:
113-123.
Oťaheľ, J., J. Feranec. (2000). Landscape structure: identification and assessment. Problemy
ekologii krajobrazu. VI. Warsaw. 197- 210.
Passarge, S. (1919-1921). Die Grundlagen der Landschaftskunde: ein Lehrbuch und eine An-
leitung zu landschaftskundlicher Forschung und Darstellung. Friederichen & Co, Ham-
burg.
Pauditšová, E., T. Reháčková. (2010). Landscape-ecological proposals for the increase of
ecological stability in the contact zone between settlements and agricultural landscape.
The Problems of Landscape Ecology, XXVIII. 45–54.
Peterson, D., V. Parker (Eds.) (1998). Ecological Scale, Colombia Univ. Press, New York.
Petry, D. (2001). Landscape function assessment and regional planning: creating knowledge
bases for sustainable landscape development. In: Kronert R., Steinhardt U. and Volk M.
(Eds.), Landscape Balance and Landscape Assessment. Springer, Berlin, Heidelberg,
New York, 251–280.
Phillips, A. (2008). A short history of the international system of protected areas management
274
categories, In: Defining protected areas: an international conference in Almeria, Spain.

Gland, Switzerland: IUCN. 13-18.
Phillips, A., J. Brown. (2008). Category V, In: Defining protected areas: an international con-
ference in Almeria, Spain. Gland, Switzerland: IUCN. 61-67.
Phillips, А. (2005). Landscape as a meeting ground. In: The Protected Landscape Approach:
Linking Nature, Culture and Community. IUCN, Gland, Switzerland and Cambridge,
UK.
Pietsch, M. (2012). GIS in Landscape Planning. Ozyavuz, M. (ed.) Landscape planning. In-
Tech. http://www.intechopen.com/books/landscape-planning .
Potschin, M., R. Haines-Young. (2003). Improving the quality of environmental assessments
using the concept of natural capital: a case study from southern Germany. Landsc. Ur-
ban Plann. 63: 93–108.
Potschin, M., R. Haines-Young. (2006). “Rio+10”, Sustainability Science and Landscape
Ecology. Landscape and Urban Planning. 75: 162-174.
Prigogine, I., I. Stengers. (1984). Order out of Chaos: Man’s new dialogue with nature. Fla-
mingo.
Reitan, P. (2005). Sustainability science – and what’s needed beyond science. Sustainability:
Science, Practice, & Policy 1: 77–80.
Renetzeder et al. (2009). Renetzeder, C., S. Schindler, J. Peterseil, M. Prinz, S. Mücher, T.
Wrbka. Can we measure ecological sustainability? Landscape pattern as an indicator for
naturalness and land use intensity at regional, national and European level. Ecological
Indicators. 10: 39-48.
Resource Manual to Support Application of the UNECE Protocol on Strategic Environmental
Assessment (2011). United Nations Economic Commission for Europe and Regional En-
vironmental Centre for Central and Eastern Europe. April 2007 (revised February 2011).
Richling, A. (2004). The Concept of the Natural System and its Importance for the Develop-
ment of Integrated Research on the Natural Environment. Miscellanea Geographica,
Warszawa. 11: 2004.
Risser et al. (1984). Risser, P., Karr, J., R. Forman. Landscape Ecology: Directions and Ap-
proaches. Illinois Natural History Survey Special Publication No. 2.
Rüdisser et al. (2012). J. Rüdisser, E. Tasser, U. Tappeiner. Distance to nature—A new biodi-
versity relevant environmental indicator set at the landscape level, Ecological Indicators
15: 208–216.
Ružička, M., L. Miklós. (1982). Landscape ecological planning (LANDEP) in the process of
territorial planning. Ekológia (Bratislava) 1 (3): 297–312.
Sanderson et al. (2002). E. Sanderson, M. Jaitheh, M. Levy, K. Redford, A. Wannebo, G.
Woolmer. The human footprint and the last of the wild, Bio. Sci. 52: 891–904.
Sanderson, J., Harris, D. (2000). Landscape Ecology—A Top Down Approach. Lewis Pub-
lishers, Boca Raton.
Sauer, C. (1963). The morphology of landscape. In: Leighly, J. (Ed.), Land and Life. A selec-
tion from the writings of Carl Ortwin Sauer. University of California Press, Berkley,
315–350.
Saura S., J. Martinez-Milan. (2001). Sensitivity of landscape pattern metrics to map spatial
extent, Photogramm. Eng. Rem. S, 67: 1027–1036.
Schmithüsen, J. (1973). Was ist eine Landschaft? In: Paffen, K. (Ed.), Das Wesen der Land-
schaft. Wege der Forschung, Bd. 39, Wiss. Buchges., Darmstadt, 156–174.
Schout, J., A. Jordan. (2007). From Cohesion to Territorial Policy Integration (TPI): Explor-
ing the Governance Challenges in the European Union. European Planning Studies, 15:
6, Routledge, 835-851.
275
Seppelt, R., A. Voinov. (2002). Optimization methodology for land use patterns using spa-
tially explicit landscape models, Ecol. Model., 151: 125–142.
Sheate, W. (2009). (Ed.) The Evolving Nature of Environmental Assessment and Manage-
ment: Linking Tools to Help Deliver Sustainability. In: Tools, Techniques and Ap-
proaches for Sustainability. Collected Writings in Environmental Assessment Policy
and Management. Imperial College London & Collingwood Environmental Planning,
UK.
Shifley et al. (2008). R. Shifley, F. Thompson III, W. Dijak, Z. Fan. Forecasting landscape-
scale, cumulative effects of forest management on vegetation and wildlife habitat: a case
study of issues, limitations, and opportunities. Forest Ecol. and Manag. 254: 474–483.
Smith et al. (2009). M. Smith, M. Goodchild, P. Longley. Geospatial Analysis: A Comprehen-
sive Guide to Principles, Techniques and Software Tools (third ed.) Troubador Publish-
ing Ltd, Leicester.
Smith, D., Hellmund, P. (Eds.). (1993). Ecology of Greenways, University of Minnesota
Press, Minneapolis.
Soil Framework Directive, 2006.
Steinhardt, U., М. Volk. (2003). Meso-scale landscape analysis based on landscape balance
investigations: problems and hierarchical approaches for their resolution. Ecological
Modelling. 168: 251–265.
Steinitz, C. (1990). A framework for theory applicable to the education of landscape archi-
tects (and other environmental design professionals). Landsc. J. 9 (2): 136–143.
Swanwick, C. (2002). Landscape Character Assessment. Guidance for England and Scotland.
The Countryside Agency, Scottish Natural Heritage.
Swetnam et al. (1998). R. Swetnam, P. Ragou, L. Firbank, S. Hinsley, P. Bellamy. Applying
ecological models to altered landscapes: scenario testing with GIS. Landscape Urban
Planning 41: 3–18.
Synge, H. (2004). European Models of Good Practice in Protected Areas, IUCN, Gland, Swit-
zerland, Cambridge, UK and Austrian Federal Ministry of Agriculture, Forestry, Envi-
ronment and Water Management.
Szaro et al. (1998). R. Szaro, W. Sexton, C. Malone. The emergence of ecosystem manage-
ment as a tool for meeting people’s needs and sustaining ecosystems. Landsc. Urban
Plann. 40: 1–7.
Terra, T., R. dos Santos. (2012). Measuring cumulative effects in a fragmented landscape.
Ecological Modelling. 228: 89–95.
The Encyclopedia of Earth. http://www.eoearth.org/article/Anthropocene?topic=49578.
Tischendorf, L. (2001). Can landscape indices predict ecological processes consistently?
Landsc. Ecol., 16: 235–254.
Topping, C., J. Jepsen. (2002). Simulation models of animal behaviour are useful tools in
landscape and species management, IALE Bull., 20 (3): 1–2.
Tress, B., G. Tress. (2001). Capitalising on multiplicity: a transdisciplinary systems approach
to landscape research. Landscape and Urban Planning 57, 143-157.
Troll, C. (1939). Luftbildplan und ökologische Bodenforschung. In: Zeitschrift der Gesells-
chaft für Erdkunde zu Berlin 1939 (7/8). Berlin, S. 241–298.
Troll, C. (1968). Landschaftsökologie. In: Tüxen, R. (Ed.), Pflanzensoziologie und Land-
schaftsökologie. Bericht über das 7. internationale Symposium in Stolzenau/Weser der
internationalen Vereinigung für Vegetationskunde, 1–21.
Turner et al. (1993). M. Turner, W. Romme, R. Gardnerl, R. O’Neill, T. Kratz. A revised
concept of landscape equilibrium: Disturbance and stability on scaled landscapes. Land-
scape Ecol. 8: 213-227.
276
Turner et al. (2001). M. Turner, R. Gardner, R. O’Neill. Landscape Ecology in Theory and
Praсtice. Pattern and Processes. Springer, New York.
Udvardy. M. (1975). A classification of the biogeographical provinces of the world. IUCN
Occasional Paper no.18. Morges, Switzerland: IUCN.
UNECE. (2003). Environmental for Europe, Kiev.
UNECE, SEA Protocol, www.unece.org/env/eia/sea_protocol.htm
UNEP. (2003). Guiding Principles For Sustainable Spatial Development of the European
Continent and its follow-up, UN, Economic Commission for Europe.
UNESC. (1999). Integrating Environmental Considerations into Sectoral Policies, United Na-
tions Economic and Social Council, Economic Commission for Europe Committee on
Environmental Policy, CEP/1999/3.
Van der Heide, C., W. Heijman. (Eds.) (2013). The Economic Value of Landscapes. Rout-
ledge. NY.
Van Eetvelde, V., M. Antrop. (2009). A stepwise multi-scaled landscape typology and charac-
terisation for trans-regional integration, applied on the federal state of Belgium, Landsc.
Urban Plan 91: 160–170.
Van Lier, H. (1998). Sustainable land use planning. An editorial commentary. Landsc. Urban
Plann. 41: 79–82.
Vanheusden, B. (2007). Brownfield Redevelopment in the EU, 34 B.C. Envtl. Aff. L. Rev. 559.
Verburg et al. (2004). P. Verburg, T. De Nijs, J. van Eck, H. Visser, K. De Jong. A method to
analyse neighbourhood characteristics of land use patterns, Comput. Environ. Urban.,
28: 667–690.
Vidal de la Blache, P. (1918). Principles of Human Geography, Em. de Martonne, (Ed.),
Bingham,M.T., trans., London: Constable Publishers, 1926.
Vogt et al. (2004). Vogt, J., J. Puumalainen, P. Kennedy, S. Folving. Integrating information
on river networks, catchments and major forest types: towards the characterisation and
analysis of European landscapes. Landscape and Urban Planning, 67: 27-41.
Volker, K. (1997). Local commitment for sustainable rural landscape development, Agr. Eco-
syst. Environ., 63: 107–120.
Von Haaren, C. (Hrsg.) (2004). Landschaftsplanung, Eugen Ulmer Verlag, Stuttgart, 528.
Von Haaren et al. (2008). Von Haaren, Chr., C. Galler, St. Ott. Landscape Planning. The basis of
sustainable landscape development. Federal Agency for Nature Conservation, Leipzig. 52.
Vos et al. (2001). C. Vos, J. Verboom, P. Opdam, C. ter Braak. Toward ecologically scaled
landscape indices, Am. Naturalist, 183: 24–41.
Wagner, H., M. Fortin. (2005). Spatial Analysis Of Landscapes: Concepts And Statistics.
Ecology, 86(8):1975–1987.
Waldhardt et al. (2010). Waldhardt, R., M. Bach, R. Borresch, L. Breuer, T. Diekötter, H.
Frede, S. Gäth, O. Ginzler, T. Gottschalk, S. Julich, M. Krumpholz, F. Kuhlmann, A.
Otte, B. Reger, W. Reiher, K. Schmitz, P. Schmitz, P. Sheridan, D. Simmering, C. Weist,
V. Wolters, D. Zörner. Evaluating today‘s landscape multifunctionality and providing an
alternative future: a normative scenario approach. Ecology and Society 15(3): 30.
Wascher, D. (2000). Landscapes and sustainability. In: Wascher, D. (Ed.), Proceedings of
European Workshop on Landscape Assessment as a Policy Tool. European Centre for
Nature Conservation and The Countryside Agency, Tilburg, Cheltenham (2000), 92.
Wascher, D. (Ed.). (2005). European Landscape Character Areas. Typologies, Cartography
and Indicators for the Assessment of Sustainable Landscapes. Final Report as Deliver-
able form the EU’s Accompanying Measure Project European Landscape Character As-
sessment Initiative (ELCAI), Funded under the 5th Framework Programme on Energy,
Environment and Sustainable Development (4.2.2). Landscape Europe.
277
Wiens, J. (1989). Spatial scaling in ecology. Functional Ecol. 3: 385-397.

Wiens, J. (1995). Landscape mosaics and ecological theory. In: L.Hansson, L.Fahrig, G. Mer-
riam, (Eds.). Mosaic Landscapes and Ecological Processes, Chapman and Hall, London.
1–26.
Wiggering et al. (2006). Wiggering H., C. Dalchow, M. Glemnitz, K. Helming, K. Müller, A.
Schultz, U. Stachow, P. Zander. Indicators for multifunctional land use—linking socio-
economic requirements with landscape potentials. Ecological Indicators. 6: 238-249.
Wiggering et al. (2008). L. Willemen, P. Verburg, L. Hein, M. van Mensvoort. Spatial charac-
terization of landscape functions. Landscape and Urban Planning, 88: 34–43.
Willemen et al. (2012). L. Willemen, A. Veldkamp, P. Verburg, L. Hein, R. Leemans. A multi-
scale modelling approach for analysing landscape service dynamics. Journal of Environ-
mental Management. 100: 86–95.
Wittig, R. (1998). Flora und vegetation. In: Sukopp H., Wittig R. (eds.). Stadtökologie. Ein
fachbuch für Studium und Praxis. Gustav Ficher Verlag, Stuttgart. 219–265.
Wood, R., J. Handley. (2001). Landscape dynamics and the management of change. Land-
scape Research, 26 (1): 45–54.
Wu, J., Hobbs R. J. (Eds.). (2007). Key Topics in Landscape Ecology. Cambridge Studies in
Landscape Ecology, Cambridge University Press, 297.
Wu, J. (2004). Effects of changing scale on landscape pattern analysis: scaling relations,
Landsc. Ecol., 19: 125–138.
Wu, J. (2006). Landscape ecology, cross-disciplinarity, and sustainability science. Landscape
Ecology 21:1–4.
WWF. (2004). How Effective are Protected Areas?, WWF International, Gland, Switzerland.
Zaragozí et al. (2011). B. Zaragozi, A. Belda, J. Linares, J. Martínez-Pérez, J. Navarro, J. Es-
parza. A free and open source programming library for landscape metrics calculations.
Environmental Modelling & Software. 31: 131–140.
Zhelezov, G. (2012). Ecosystem Services of Biosphere Reserve Srebarna – Spatial Character-
istics and Dynamic. Conf. Proceeding 4th International conference on Cartography and
GIS, June 18-22, Albena, 2012. Reg. Web of Science. 187-195.
Zonneveld, I. (1989). The land unit – A fundamental concept in landscape ecology, and its
applications. Landscape Ecology 3: 67-86.
Zonneveld, I. (1988). Landscape ecology and its application. In: Moss, M. (Ed.), Landscape
Ecology and Management. Polyscience Publications Inc., Montreal. 3–15.
Zonneveld, I. (1995). Land Ecology: An Introduction to Landscape Ecology as a Base for
Land Evaluation, Land Management and Conservation. SPB Publishing, Amsterdam.
Zonneveld, J. (1980). Het gat in de geografie. K.N.A.G. Tijdschrift, 14 (2):93-98.
Акимова и кол. (2005). Акимова, Т., В. Хаскин, С. Сидоренко, В. Зыков. Макроэкология
и основы экоразвития, Москва. 367.
Антипас и кол. (2008). Антипас, А., Димитров, Ст., Пеев, П., Медарова-Бергстром, К.
Интеграция на проблемите на околната среда в регионалното планиране и терито-
риалното устройство в България. Методическо ръководство. Проект „Конвенциите
от Рио“, СУ„Св. Климент Охридски“ и Централноевропейски университет, Буда-
пеща, Унгария.
Антипов А., А. Дроздов. (Ред.) (2002). Ландшафтное планирование: Принципы, Методы,
Европейский и Российский опыт. Иркутск, Изд-во Института Географии СО РАН.
Антипов, А., В. Федоров (2000). Ландшафтно-гидрологическая организация террито-
рии. Новосибирск. Изд-во СО РАН.
Арманд, А. Д., В. Таргульян (1974). Некоторые принципиальные ограничения экспе-
римента и моделирования в географии. Изв. АН СССР. Сер. геогр. № 4, 129-138.
278
Арманд, Д. Л. (1975). Наука от ландшафте. М., изд. Мысль.

Асенов, А. (2011). Биоразнообразие на община Сатовча. Авт. на дис. С., СУ „Св. Кли-
мент Охридски“.
Берг, Л. (1915). Предмет и задачи географии. Л.
Беручашвили, В. Л. (1986). Четыре измерения ландшафта. М., изд. Мысль.
Богданов, Г. (2011). Практикум по ландшафтознание. В. Търново. Унив. изд. „Св. Св.
Кирил и Методий“.
Борисова, Б. (2002). Ландшафтно-екологичното моделиране като научнообоснован под-
ход по реализация на идеята за устойчиво развитие. В: Сб. Доклади „Наука, околна
среда и устойчиво развитие“. Научна конференция с международно участие, В.
Търново, 263-268.
Борисова, Б. (2001) Структурно-динамичен анализ на ландшафтите в Радомирската кот-
ловина. С., Авт. на Дис. СУ „Св. Климент Охридски“.
Велев, Ст., М. Йорданова. (1995). Един метод на оценка на антропогенното натоварване
на територията и резултати от приложението му. В: Геоекология/94, Доклади на
нац. научно-практ. конф. по география. С., Фил-вест.
Велев, Ст., М. Йорданова, Ив. Дреновски. (2002). Физико-географска регионализация.
В: География на България. С., БАН, Фарком, 381-410.
Велчев, А. (1997). Върху някои количествени показатели за антропогенизацията на при-
родната среда. С., Год.СУ, кн.2 География 88.
Велчев и кол. (2011). Велчев, А., Р. Пенин, Н. Тодоров, М. Контева. Ландшафтна геогра-
фия на България. С., Булвест 2000.
Велчев, А. (2001). Средиземноморски ландшафти в Санданско-Петричката котловина.
Год.СУ, кн .2 География 91: 113-129.
Велчев, А., Н. Тодоров, Н. Беручашвили (1989). Ландшафтна карта на България в М
1:500 000. В: Сб. Доклади от VІ конгрес на българските географи, В. Търново.
Велчев, А., Н. Тодоров, Р. Пенин. (2003). Регионална диференциация на ландшафтите в
България. В: Сб. Науч. труд. Природни науки – География. Шумен, УИ „Епископ
Константин Преславски“, 35-48.
Георгиев и кол. (1981). Георгиев, М., П. Петров, А. Велчев. Характерни особености на
ландшафтната диференциация в Пирин планина. С., Год.СУ, кн. 2 География 72.
Гиков, С., Недков, С. (2008). Атлас на съвременните ландшафти в Родопите. Проект
Родопи – програма на ООН за развитие.
Директива 2001/42/ЕО (Официален вестник на Европейския съюз_21.07.2001).
Директива за хабитатите 92/43/EEC. http://www.biodiversity.bg/files/File/101_direktiva_
za_habitatite.pdf
Доклади МРРБ (2009). Доклади по наблюдението и контрола при прилагането на реги-
оналните планове за развитие (2007–2013), включително на мерките за предотвра-
тяване, намаляване или отстраняване на екологични щети в резултат на прилага-
нето на плановете; МРРБ, 2009 – http://www.mrrb.government.bg/index.php?lang=b
g&do=law&type=4&page=7
Заиканов, В., Т. Минакова. (2008). Методические основы комплексной геоэкологиче-
ской оценки территорий. Институт Геоэкологии РАН. М., Наука.
ЗООС, (2007). http://www.moew.government.bg/recent_doc/legislation/ZOOS.pdf.
Иванов, Ю., Б. Кочуров. (2004). О содержании теории землепользования. Проблемы
региональной экологии 3. 84-88.
Йорданова, М., Ст. Велев. (1990). Опит за класификация на котловинните ландшафти
по природни предпоставки за устойчивост на антропогенни въздействия. Пробле-
ми на географията. С., БАН.
279
Коломыц, Э. (1987). Ландшафтные исследования в переходных зонах: методологиче-

ский аспект. М.
Контева, М. (1981). Ландшафти на Карловската котловина и оградните Ј склонове, тях-
ното използване и опазване. Канд. дис. СУ „Св.Климент Охридски“. С.
Контева, М. (2000). Природата на Балканския полуостров и екологичният елемент на
устойчиво развитие. В: Сб. 50 години Географски институт на БАН. С.
Костровицкий и кол. (1987). Костровицкий, А., И. Плит, И. Солон. Новый показатель
антропизации природной среды. В: Сб. Картографическое моделирование измене-
ний природно-технических территориальных структур. Печ.
Крауклис, А. (1979). Проблемы экспериментального ландшафтоведения. Новосибирск,
Наука. 230.
Мишев и кол. (1989). Мишев, К., И. Вапцаров, М. Данева. Физико-географско райони-
ране. В: География на България, т. ІІІ, БАН, 213-235.
Нам, К. (1990). Сравнительный анализ антропогенных трансформациях ландшафтов
Северозападной Болгарии. Канд. дис., Л.
Николаев, В. (2003) Ландшафтные экотоны. Вестник Моск. Унив., сер. 5/геогр., 6: 3-10.
Николова, В. (2005). Изследване на ландшафтите и състоянието на околната среда в
басейна на река Камчия. Докт. дис. С., СУ „Св. Климент Охридски“.
Орхуска конвенция. http://www.moew.government.bg/?show=30
Пенин, Р. (1989). Ландшафтно-геохимическая оценка заповедных территориях Югоза-
падной Болгарии. Канд. Дис. М.
Пенин, Р. (2007). Физическа география и Ландшафтна екология. Терминологичен реч-
ник. С., Булвест 2000.
Петров, П. В., А. Попов. (1990). Ландшафтна екология. – В: Петров. П. В. Ландшаф-
тознание. С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 250-260.
Петров, П. В. (1979). Класификационна система на ландшафтите в България, Год. СУ,
кн .2 География, 70. С.
Петров, П. В. (1980). Ландшафтно райониране на България, Год. СУ, кн. 2 География,
71:121-136.
Петров, П. В. (1990). Ландшафтознание. С., Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 265.
Петров, П. В. (1997). Ландшафтна структура. В: География на България. С., АИ „Проф.
М. Дринов“, БАН, 340-356.
Петров, П. В., Н. Беручашвили, Д. Апостолов. (1984). Ландшафтно-геофизические ис-
следования в Рильском массиве. Год. на СУ, кн. 2 География, 78: 64-77.
Пипков, Н., Е. Галев. (1999). Методично ръководство за изработване на курсов проект
по метода Екологично планиране на ландшафта. С., Изд. къща при ЛТУ, 43.
Попов, А. (2012). Географски информационни системи. С., Анубис, 471.
Попов, А. (2001). Геоекологична класификация на ландшафтите н България. Основни
подходи и принципи. Год. СУ, кн. 2 География, 91: 27-38.
Попов, А. (1986). Ландшафтни особености на Горнотракийската низина. Год. СУ, кн. 2
География, 80: 30-48.
Преображенски и кол. (1988). Преображенский, В., Т. Александрова, Т. Куприянова.
Основы ландшафтного анализа. М., Наука, 191.
Реймерс, Н.Ф. (1991). Природопользование: Словарь-справочник. М., Мысль.
Реймерс, Н.Ф. (1994). Экология (теории, законы, правила, принципы и гипотезы). М.
Сарафов, Ал. (2008). География и бонитация на почвите в Пазарджишка област. Авт. на
дис., СУ „Св. Климент Охридски“, С.
Солнцев, Н. А. (1948). Природный географический ландшафт и некоторые общие его за-
кономерности. Труды Второго всесоюзного контресса географического общества.
280
Сочава, В. (1978). Введение в учение о геосистемах. Новосибирск, Наука, АН СССР,

318.
Стойчев, Л. (1985). Паркова и ландшафтна архитектура. С.
Терминологический словарь по физической географии (1993). М.
Тодоров, Н. (1997). Приложение на ландшафтно-геофизичните изследвания при реша-
ване на екологични проблеми. Год. СУ, кн. 2 География, 88:189-197.
Тодоров. Н., Ст. Недков. (2001). Понтийски и субпонтийски ландшафти в Странджа,
Год. СУ, кн. 2 География, 91:191-204.
Троева, В., Г. Цолова. (1997). Ландшафтно планиране. С., УАСГ.
Философски речник. (1977). С., Партиздат.
Хорошев, А., М. Синицын. (2006). Ландшафтно-географические принципы планиро-
вания лесопользования, Ландшафтное планирование: общие основания. методо-
логич, технология: Труды Международной школы-конференции Ландшафтное
планирование, М., МГУ.
Чолакова, З. (1998). Геоекологични проблеми и някои методи за тяхното анализиране.
Сб.100 години география в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. С.,
517-522.
Интернет източници:
1. http://countdown2010.net/archive/paneuropean.html
2. http://ec.europa.eu/environment/nature/biodiversity/policy/pdf/bg_act.pdf Възможни
варианти за визия и цели на ЕС по отношение на биологичното разнообразие след
2010
3. http://ecologic.eu/928, Еcologic Institute, EU-Enlargement: Impact of the Common
Agricultural Policy (CAP) on Environment and Nature Conservation.
4. http://www.aughty.org/pdf/dobris.pdf. The Dobris Assessment, 1994.
5. http://www.bfn.de/fileadmin/MDB/documents/themen/landschaftsundbiotopschutz/
landschaftstyp_2011.pdf . Ландшафтната карта на Германия.
6. http://www.cheshireeast.gov.uk/environment_and_planning/heritage_natural_
environment/landscape/landscape_policy/landscape_character_assessment.aspx. The
Cheshire Landscape Character Assessment. 2010.
7. http://www.eea.europa.eu/data-and-maps/figures/dmeer-digital-map-of-european-
ecological-regions The Digital Map of European Ecological Regions. ЕЕА, 2012.
8. http://www.iucn.org/wpc2003 - IUCN, Международен съюз по опазване на природа-
та и природните ресурси.
9. http://www.moew.government.bg/recent_doc/...prot/.../ConvBIO.doc – CBD, Конвен-
ция за биологично разнообразие.
10. http://www.mrrb.government.bg/docs/6a217d1b8c2f184bea33a9f24cb14e4f.pdf. Ме-
тодически насоки за разработване на Национална концепция за пространствено
развитие на Р България за периода до 2025 г.
281
LANDSCAPE ECOLOGY
AND LANDSCAPE PLANNING
(S u m m a r y)
The book presents a geographer’s perspective on the systematic

character of man-nature interrelations. The author reveals the inexhaustible po-
tential of the geosystems approach as a source of custom-made solutions to the
constantly emerging spatial issues and challenges of daily social practice. At the
core of the book are the landscape concept and the challenge modern Landscape
Ecology is facing: the role of human society as an integral part of the Earth system
and, simultaneously, a powerful factor in its transformation. The author shares the
view that modeling of human space and organization of man-designed systems
must conform to the natural dynamics, structures, and functions of geosystems.
The first chapter of the book discusses basic concepts of nature’s systemic charac-
ter and interprets the systems approach in terms of the landscape perspective and
its core values: identification of concrete spatial scales that are most appropriate
for the study of specific man-nature systems. Next, the author covers the main
features and principles of organization of natural systems, as well as the natural
laws and regularities of their spatial-temporal organization and development. The
investigation places special emphasis on the design of landscape space and the
functions, dynamics, and system development which determine particular spatial
organizations.
The chapter devoted to Applied Landscape Ecology reveals the theoretical foun-
dations of landscape planning, with accents on its spatial parameters and the need for
their compliance with the spatial dimensions of landscape sustainability. This chapter
examines also the potential of spatial analyses and evaluations of landscape struc-
tures to furnish information for the needs of spatial planning and sustainable man-
agement of natural resources. Traditional areas of application of landscape studies,
such as nature conservation, strategic environmental assessment, and geo-ecological
monitoring, are investigated with particular attention, due to their significance for
contemporary planning practice in Bulgaria and abroad.
Overall, the structure of this book illustrates the concept of landscape multi-
functionality. It gives a new direction to the territorial planning and management
policies, moving them towards inter-sector integration in utilization of landscape
282
Summary
features and maintenance of their natural capital qualities. The book is oriented
towards applied aspects of landscape ecology, which is reflected in the design of
its structure and the placement of the thematic accents. It is aimed at a wide range
of specialists and university students in the fields of spatial planning and integrated
management of natural resources, environmental assessment, and environmental
protection.
283
екология
планиране
Българска
Първо издание
Рецензенти: проф. д-р Антон Попов,

проф. д-р Петър Василев Петров
Художник на корицата Борислав Кьосев
Коректор Мариана Видулова
Графичен дизайнер Димитринка Душанова
Формат 167 × 237 mm

Печатни коли 17,75
Печатница на Академично издателство „Проф. Марин Дринов“

1113 София, ул. „Акад. Г. Бончев“, бл. 5
www.baspress.com
ISBN 978-954-322-671-9
View publication stats

Landchaftnaekologiaelek Var Nov

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

Landchaftnaekologiaelek Var Nov

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Landchaftnaekologiaelek Var Nov

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

See discussions, stats, and author profiles for this publication at: https://www.researchgate.

Ландшафтна екология и ландшафтно планиране. Landscape Ecology and

Book · August 2013

The user has requested enhancement of the downloaded file.

PROF. MARIN DRINOV ACADEMIC PUBLISHING HOUSE

Книгата се издава по проект на Университетския комплекс

© Биляна Богомилова Борисова, автор, 2013

ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ И ЛАНДШАФТНО ПЛАНИРАНЕ / 9

МОНОГРАФИЧНАТА АКАДЕМИЧНА КНИГА / 11

Класификация на ландшафтите в България / 80

Ландшафтна прогноза / 160

ЛАНДШАФТНИ ОЦЕНКИ / 209

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЛАНДШАФТНИЯ ПОДХОД В СЪВРЕМЕННАТА

V КАТЕГОРИЯ „ЗАЩИТЕНИ ЛАНДШАФТИ“ / 240

ЛАНДШАФТНА ЕКОЛОГИЯ И ОЦЕНКИ ЗА УСТОЙЧИВОСТ. СТРАТЕГИЧЕСКА

ГЕОЕКОЛОГИЧНИЯТ МОНИТОРИНГ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА

РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК / 282

В нашата страна за първи път се публикува монография, посве-

(математико-статистически) методи, развивани в рамките на т.нар. ландшафтна

Професор д-р Антон Попов

„Ландшафтна екология и ландшафтно планиране“ изяснява

Както ще се убедите, разлиствайки тази книга, тя е географски

новните Ј достойнства – да предлага подходящото пространствено ниво както

Д-р Биляна Борисова

Природата е всеобща система на Вселената, целият Ј мате-

съществуване посредством непрекъснат обмен на вещества и енергия със зао-

Природните системи се отличават с йерархична съподчиненост, съответ-

природно-териториални и/или природно-акваториални комплекси. Тези ком-

Фиг. 1.1. Схематична илюстрация на ландшафт и неговите структурни, динамични и визуални

Настоящата книга отдава основно значение на общото понятие и интер-

Фиг. 1.2. Модели на екосистема и геосистема (адаптирани по Реймерс, 1991)

опит дава основание да се твърди, че в средно и едромащабните изследвания се

реалност, обединяваща „всички характеристики на региона“ (Humboldt, 1849, p.

Sanderson и Harris (2000). Ориентацията на географските изследвания следва

* В България е ратифицирана със закон, приет от 39-ото НС на 13.10.2004, ДВ/бр. 94 от

Таблица 1.1. Развитие на понятие за ландшафт. Исторически преглед

„Физическа реалност, обединяваща всички характеристики на

Берг (1915) „Географски индивидуум“

„Генетически еднородна територия, в пределите на която се

Forman and „Хетерогенен ареал от земната повърхност, съставен от

„Пълен природно-териториален или природно-акваториален

Продължение на табл. 1.1

McGarigal и „Взаимодействаща си мозайка от елементи (например

Tress и Tress „Комплексна система, включваща гео-, био- и ноосферни

„Пространствено хетерогенна система с отличителен

СИСТЕМЕН ПОДХОД И СИСТЕМЕН АНАЛИЗ

Нашето съвремие може да се разглежда като период на посто-

Системният анализ успешно се прилага при изследването на сложни сис-

Географските изследвания също са изправени пред нови предизвикател-

човека в променливите условия, създадени от него, и функционирането на мно-

рисунък) и в естествено райониране от различен порядък“ (Troll, 1971, цитиран

Wiens; McGarigal; Mladenoff; Hobbs; Wu), където се разгръща с ясно изразена

В България ландшафтната тематика е във вниманието на географските из-

лиев, Д. Яранов, И. Пенков. Съществен принос за утвърждаването на ландшаф-

Трансдисциплинарен системен подход

Фиг. 1.3. Модел на взаимодействията човек–ландшафт (Tress и Tress, 2001)

Ландшафтът като израз на връзките между природа и култура (фиг. 1.3)

Приложно значение на ландшафтната