ВАСИЛИИ ИШЕВ • МИМА НИКОЛОВА •

ИВАН ПЕТРОВ • МАРГАРИТА ПАНАЙОТОВА-СТОЯНОВА

доги КЛАС
НА СРЕДНОТО
ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНО
УЧИЛИЩЕ

я
wiMTtbf
Aj .Ьм|^лП-
tbfi\
лл j

< fH-r.»
1
k -

< ПРОСВЕТА
Ни» <( "H p

»)*>/*«
M’. *«H*W vf'
 ВАСИЛИЙ ИШБВ
МИМА НИКОЛОВА
ИВАН ПЕТРОВ
МАРГАРИТА ПАНАЙОТОВА-СТОЯНОВА

БИОЛОГИЯ
Q
ЗА 1 ’• КЛАС
НА СРЕДНОТО
ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНО
УЧИЛИЩЕ

ПРОСВЕТА
София
 Учебникът отговаря на държавните образователни изисквания за учебниците и учебните помагала и е одобрен с
протокол №21/25.04.2001 г. на МОН.
Оценители: И. Николова, П. Иванова, Ц. Петрова, проф. Б. Стоев, К. Гюлеметов.
Първо издание 2001 г.
Валидни са учебниците, издадени през 2001,2003 и 2004 г.

ДРАГИ УЧЕНИЦИ,

Пред вас е новият учебник по биология за 8. клас.
Учебното съдържание в него е представено съгласно
действащата в момента учебна програма. Включената
информация — текст и илюстрации, дава възможност
за придобиване на основни знания за структурата и
функциите на човешкия организъм, както и за
хигиенните изисквания за запазване здравето на
човека и за болестите, които възникват при
нарушаването на тези изисквания.
Учебното съдържание е конструирано така, че
учениците могат да усвоят система от знания за био-
логичната същност на човека като част от организ-
мовия свят и за неговите специфични особености като
социално същество. Изяснена е взаимната връзка
между човека и заобикалящата го среда и зави-
симостта на човешкото здраве от начина на живот.
доц. д-р Василий Щерев Илиев, к. м. н., проф. д-р Мима Иванова Николова,
проф. д-р Иван Андреев Петров, д-р Маргарита Йорданова Панайотова-Стоянова
Учебното съдържание е представено на две рав-
нища: общозадължително учебно съдържание, пред-
назначено за всички ученици, и учебно съдържание,
отправено към ученици с по-голям интерес към био-
логията, което се съдържа в рубриката „Знаете ли, че“.
В основния текст на уроците шрифтово са от-
кроени понятия, имена, процеси, а с цветни линии са
отделени дефиниции, изводи и обобщения.
В рубриката „Запомнихте ли, че“ е направено
кратко резюме на най-важното от всеки урок.
Авторите ще приемат с благодарност всички за-
бележки и препоръки, целящи подобряването на
учебника.
Желаем ви успех!

БИОЛОГИЯ ЗА 8. КЛАС НА СОУ

Рецензенти на издателството: проф. С. Савов, С. Китанова. Редактор Калина Връблянска

Художник на корицата Светозар Сребров. Художник на илюстрациите и оформител Мария Димитрова Художник
редактор Веселин Цаков. Технически редактор Йорданка Иванова

Българска. Издание 1/тираж 2004 г. Формат 60x90/8.

Печ. коли 17. Изд. коли 17. Код 10808101162.

Издателство ,, Просвета - София “ АД - София 1184, Цариградско шосе 117

www.prosveta.net

Печат „Дунав прес " АД - Русе

© Василий Щерев Илиев, Мима Иванова Николова, Иван Андреев Петров, Маргарита Йорданова Панайотова-Стоянова,
2001 г.
© Мария Георгиева Димитрова - художник на илюстрациите и оформление, 2001 г. © Светозар Милков Сребров -
художник на корицата, 2001 г.
© „Просвета - София“ АД, всички права запазени.

ISBN 954-01-1105-6
 1. ВЪВЕДЕНИЕ
От обучението по биология в 7. клас учениците са запознати с разнообразието и
еволюцията на животинския свят. Знанията по зоология са основа за изучаване на анатомията, физиологията и хигиената
на човека. Човекът е най-висшият представител в еволюцията на животинския свят. В него са се запазили много от
белезите, характерни за най-висшите животни — бозайниците. У човека обаче са възникнали качествени промени,
свързани с изправеното ходене и прогресивното развитие на главния мозък, обусловило появата на съзнание.
Опознаването на устройството и на функциите на човешкия организъм допринася за повишаване на биологичната
култура на ученика. Хигиенните и здравните знания му помагат да формира здравна култура — как да укрепва организма
си и да се предпазва от заболявания.
Предмет на анатомията, физиологията и хигиената на човека. Анатомията на човека е наука за устройството на
човешкия организъм, а физиологията — за жизнените процеси, които се извършват в него. Хигиената е наука за условията,
благоприятстващи запазването на здравето на човека. Тези науки са тясно свързани помежду си. От една страна — между
устройството и функциите на всеки орган и на организма като цяло съществуват взаимна връзка и зависимост. От друга
страна — нормалното функциониране на организма е възможно само при спазването на правилата на личната и на
обществената хигиена.
Исторически етапи в развитието на анатомията, физиологията и
хигиената на човека.
1. Първи етап — „зора на човечеството“. Първите знания за уст-
ройството и функциите на човешкия организъм са възникнали с оформянето на
съвременния разумен човек преди 10—12 хил. години. Тези знания били
подчинени на потребностите на лечебната практика. Първите хигиенни нужди са
обличането с кожи от убити животни, запася- ването с храна и вода, използването
на пещери като места за живеене и изграждането на наколни жилища.
2. Древност — обхваща периода III—II хилядолетие преди н. е. до IV в.
н. е.
Древен Изток. В древния Изток — Китай, Индия, Вавилон, Египет, се корени
човешката култура. Чрез опита на поколенията постепенно се натрупват знания,
полезни за здравето на човека. Медицината има жречески характер. Китайските
лекари извършвали операции в гръдната и коремната област под наркоза, имали
представа за съкращенията на сърцето и движението на кръвта. Съществували
правила за хранене и режим на работа и почивка. Лекарите в Индия били добри
хирурзи — ампутирали крайници, правели коремни операции. В свещените
индуски книги има предписания за личната хигиена. Постепенно те се превърнали
в правила, включени в законодателството и религиозните канони. Срещат се и
описания за влиянието на климата и на сезоните върху здравето. Възникнали и се
Фиг. 1.1. Хипократ (460—377 г. пр. н. е.) утвърдили правила за обществена хигиена — изолиране на заразноболни,
изгаряне на трупове на умрели от заразни болести, отстраняване на нечистотиите
от населените места, определяне на източници за водоснабдяване, обособяване на
гробища и др. Във Вавилон градоустройството, изграждането на водопроводи и
канализация се подчинявали на определени изисквания.
В древния Египет анатомичните и физиологичните знания се разширили
значително. Лекарите жреци преди балсамирането са изваждали вътрешните органи
и така добивали знания за структурата на мозъка, сърцето и кръвоносните съдове.
Древните лечители знаели, че кръвоносните съдове излизат от сърцето и стигат до
всички органи на тялото.

3
Фиг. 1.2. Клавдий Гален (130—200) Фиг. 1.3. Авицена (980—1037) Фиг. 1.4. Андреас Везалий
(1514— 1564)
Древна Гърция. В древна Гърция възниква култът към здравото тяло.
Широко се практикуват спортуването и закаляването. Формулирана е
най-важната задача за опазване на здравето — предпазването от болести.
Свидетелство за това са съхранените мисли: „По-лесно е да се
предотвратят болестите, отколкото да се лекуват“, „Хигиената е спътница
на здравето“. Формулиран е принципът на умереността: „Храната,
пиенето, сънят, любовта — всичко да бъде умерено.“
Бащата на медицината Хипократ (фиг. 1.1) систематизира натрупа-
ните знания по анатомия и физиология. В т. нар. Хипократов сборник той
обобщава медицинските знания на своята епоха. Според Хипократ
човешкото тяло съдържа четири течности — кръв, черна жлъчка, жълта
жлъчка и слуз. В зависимост от тяхното съотношение се формира
съответният темперамент — сангвиничен, меланхоличен, флегматичен и
холеричен. В своя трактат „За здрав начин на живот“ Хипократ
подчертава значението на условията за живот за възникване на болестите
и дава предписания за предотвратяването им. В продължение на векове
трудовете на Хипократ са източник на знания за лекарите.
Древен Рим. В Римската империя се постига значителен напредък в
Фиг. 1.5. Уилям Харвей (1578—1657)
областта на хигиенно-санитарните мерки — строителство на водо-
проводи (акведукти), бани, канализация, определяне на санитарни пра-
вила за войските и др. Клавдий Гален (фиг. 1.2) изучава устройството на
човешкото тяло и установява, че гръбначният мозък е център и проводник
на двигателни и сетивни импулси. Той описва и класифицира костите и
техните свързвания. В трудовете си Гален разглежда и въпроси на
личната хигиена.
3. Средновековие. В средновековна Европа религиозната схоластика
потиска развитието на естествените науки. Възприети и утвърдени като
догма са схващанията на Хипократ. Християнската религия проповядва
аскетизъм, презрение към тялото, отказване от хигиенни правила и
навици. Задължителните окъпвания през целия живот на християните
били две — при кръщаването и при умирането. През останалото време
личната хигиена била на ниско равнище. Безразборно построените
селища без каквото и да било санитарно благоустрояване създавали
условия за масови епидемии от чума, холера, проказа и други
смъртоносни болести. Средната продължителност на живота била около
20 години.
Светъл лъч през тази мрачна епоха е научната мисъл в арабския свят.
Авицена (фиг. 1.3) е най-големият лекар на средновековието. Той написва
„Медицински канон“, в който наред с анатомичните, физиологичните и
Фиг. 1.6. Теодор Шван (1810—1882)
хигиенните знания на Хипократ и Гален добавя свои проуч-

4

Фиг. 1.7. Д-р Петър Берон (1799—1871)
Фиг. 1.8. Димитър Каданов (1900—1982)
Фиг. 1.9. Димитър Ораховац (1892—1963)
вания на сърцето, мозъка, черния дроб, очите. Той разработва и редица
въпроси на хигиената на храненето, облеклото и жилището.
4. Възраждане. Възраждането започва през XIV в. в Италия, а по-
късно и в цяла Европа и продължава до XVI в. Заедно с общия културен и
научен подем започва бурно развитие на природознанието, включително
на анатомията, физиологията и хигиената. Голяма заслуга за изучаването
на строежа и функциите на човешкото тяло има Леонар- до да Винчи
(1452—1519). Той прави аутопсии, описва и рисува структурата на
вътрешните органи и кръвоносните съдове и се приближава до
откриването на кръвообращението. Андреас Везалий (фиг. 1.4) е
създателят на научната анатомия. Въз основа на аутопсии той написва
книгата „За строежа на човешкото тяло“, в която отхвърля някои по-
грешни анатомични и физиологични представи от времето на Хипок- рат.
Развитието на занаятите обуславя възникването на професионалните
болести. Започва тяхното описване и се препоръчват мерки за
профилактиката им. Проучват се инфекциозните болести и пътищата за
разпространението им.
5. Просвещение (XVII—XVIII в.). Уилям Харвей (фиг. 1.5) открива и
описва кръвообращението и поставя началото на научната физиология.
Мари-Франсоа Биша (1771—1802) развива теорията за тъ- канния строеж
и е основател на хистологията — наука за строежа, функциите и
еволюцията на тъканите в човешкия организъм.
6. Съвременен етап. Той започва през XIX в. — века на големите
научни открития, и продължава до днес.
С усъвършенстването на микроскопа изследванията в областта на
анатомията се насочват към строежа на клетките. Теодор Шван (фиг. 1.6)
формулира клетъчната теория и създава цитологията — наука, която
разглежда клетката като основна структурна и функционална единица на
организма. Големи открития се правят и в областта на физиологията, и в
частност — дейността на нервната система и анализаторите. Иван П.
Павлов (1849—1936) създава учението за рефлексите и учението за
висшата нервна дейност. През XX в. се формират две направления във
физиологията — физично и химично. Физичното направление се разделя
на самостоятелни клонове — електрофизиология, биофизика и
микрофизиология. Химичното направление (физиологичната химия)
позволява изучаването на процесите на клетъчно и на молекулно равнище.
Големи са постиженията и в областта на хигиената. Тя изучава
физическото развитие, заболеваемостта и смъртността, условията на бита,
труда и храненето при човека. Хигиената се утвърждава като наука за
общественото здраве.
Развитие на анатомията и физиологията в България. Популя-
ризирането на анатомични и физиологични знания у нас започва в средата
на XIX в. от д-р Петър Берон (фиг. 1.7) и д-р Иван Селимински (1799—
1867). Системното им преподаване и изучаване започват след
разкриването на Медицински факултет към Софийския университет през
1918 г. Големи заслуги за развитието на анатомията има чл.-кор. Димитър
Каданов (фиг. 1.8), а на физиологията — акад. Димитър Ораховац (фиг.
1.9).
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Дайте определения на анатомията, физиологията и хигиената като науки.
2. Очертайте насоките на развитие на анатомичните, физиологичните и хигиенните
схващания през древността.
3. Кои са главните различия в анатомичните и физиологичните представи на
Хипократ и Гален?
4. Кои са според вас причините за големите епидемии през средновековието?
5
 2. КЛЕТКА
Човешкият организъм е изграден от клетки.
Клетката е най-малката цялостна жива система в
многоклетъчния организъм. Тя може самостоятелно да
осъществява обмяна на веществата и да се размножава.
Клетката е основната структурна и функ-
ционална единица на организма.
Фиг. 2.1. Микроскопът на Р. Хук и рисунка на клетки, направена
от него
6
Клетките са невидими с невъоръжено око. Затова и
знанията за клетката са тясно свързани с откриването
и усъвършенстването на микроскопа. Наименованието
клетка е въведено от Робърт Хук през 1665 г. Той
наблюдавал с микроскоп (фиг. 2.1) тънки срези от
коркова тъкан, която оприличил на килийките на
пчелната пита. На латински клетката се нарича целула,
което означава килийка. С натрупването на знания за
микроскопския строеж на организмите се изменило
съдържанието на понятието клетка. Голяма заслуга за
изучаването на клетката има Теодор Шван. През
1838—1839 г. той обобщава натрупаните знания за
клетката и създава клетъчната теория. Същността на
клетъчната теория е, че всички организми са
изградени от клетки, които имат принципно еднакво
устройство.
Клетъчната теория утвърждава принципа за
материалното единство на живата природа.
Всяка клетка има определени размери и форма и
изпълнява определена функция в многоклетъчния
организъм. Размерите на клетките на човека са средно
10—25 цт. Формата им е разнообразна и зависи от
функцията, която изпълняват. Клетките във външния
слой на кожата например са плоски, мускулните
клетки — вретеновидни, нервните клетки —
звездовидни, кръвните клетки са овални или с формата
на диск. Независимо от разликите в размерите и
формата им клетките са изградени по принципно
еднакъв начин.
Устройство и функции на клетката. Основните
структури на клетката са клетъчната мембрана,
цитоплазмата и ядрото (фиг. 2.2).
Клетъчната мембрана обособява клетката и
осъществява връзката й с вътрешната течна среда
на организма. През клетъчната мембрана в двете
посоки непрекъснато се пренасят вещества.
Транспортът на веществата през нея се осъществява
благодарение на свойството й избирателна про-
пускливост. По този начин клетъчната мембрана
регулира състава на клетъчното съдържимо.
Цитоплазмата е вътрешното съдържимо на
клетката с изключение на ядрото. Тя се състои от
полутечно основно вещество, в което са разположени
клетъчни органели и включения.
Клетъчните органели, които присъстват във
всяка клетка, са ендоплазмената мрежа, рибозоми- те,
апаратът на Голджи, митохондриите, лизозоми- те,
клетъчният център.
 Клетка

Ендоплазмената мрежа заема голяма част от зърна или липиди във вид на капки. В някои клетки се

Фиг. 2.2. Устройство на клетка: А. Клетки, наблюдавани с микроскоп. Б. Схема на отделна клетка: 1 — цитоплазма; 2, 7 и 12 —
рибозоми; 3 — ядро; 4 — ядърце; 5 — ядрена мембрана; 6 — пора на ядрената мембрана; 8 — клетъчна мембрана; 9 — апарат на
Голджи; 10 — лизозоми; 11 — ендоплазмена мрежа; 13 — клетъчен център; 14 — митохондрии.

пространството между ядрото и клетъчната мембрана.
В нея се синтезират и транспортират до другите
клетъчни органели различни органични съединения —
главно въглехидрати и липиди. По външната страна на
част от мембраните се разполагат рибозоми. Те са
овални телца, които участват в синтезирането на
белтъците. Някои рибозоми са разположени свободно
в цитоплазмата. Апаратът на Голджи е свързан с
ендоплазмената мрежа. Част от синтезираните в нея
вещества се пренасят в апарата на Голджи, където се
преработват и складират или се „пакетират“ и се
изнасят извън клетката. Мито- хондриите са
„силовите станции“ на клетката. В тях се разграждат
органични вещества и се освобождава голямо
количество енергия, необходима за живота на
клетката. Лизозомите са мехурчета, които съдържат
смилателни ензими. Чрез тях се осъществява
вътреклетъчното смилане. Клетъчният център е
разположен до ядрото. Състои се от две центриоли,
които участват в клетъчното делене.
Клетъчните включения най-често съдържат ре-
зервни хранителни съставки — гликоген във вид на
образуват включения, наречени пигментни зрънца. В
еритроцитите например се съдържат зрънца с
пигмента хемоглобин, а в клетките на кожата -— с
пигмента меланин.
Клетъчно ядро. Клетката обикновено притежава
едно ядро. Има и многоядрени клетки, каквито са
например клетките на напречнонабраздената
мускулна тъкан. Формата на ядрото най-често е
сферична. Обвито е с двуслойна мембрана, като
външният слой е свързан с ендоплазмената мрежа.
Ядрената мембрана има пори, през които преминават
вещества от ядрото към цитоплазмата и обратно.
Ядрото е изпълнено с ядрен сок, в който се разполагат
ядърцето и хроматинът. Ядърцето участва в
изграждането на рибозомите. Най-характерната част
за ядрото е хроматинът. Той се състои от тънки и
дълги нишки, изградени от дезоксири- бонуклеинови
киселини (ДНК), свързани с белтъци. По време на
клетъчното делене хроматинът се преобразува в
структури, наречени хромозоми. Броят на
хромозомите в телесните клетки е постоянна ве-
личина. При човека те са 46.

7
 Клетка

В ДНК на ядрото, се съдържа информация

за наследствените качества на клетката.
Ако то бъде отстранено, клетката умира.
Ядрото без цитоплазмата също не може да
съществува. Това означава, че клетката е
неделима жизнена единица.
Делене на клетките. Деленето на клетките е
процес, който е в основата на растежа на организмите,
поддържането на постоянството на тяхната структура
и на свойството им да се размножават. Новите клетки
в човешкия организъм възникват единствено чрез
делене на съществуващи клетки. Деленето се
предхожда от усилено синтезиране на белтъци,
рибонуклеинови киселини и вещества, богати на
енергия. Най-същественото в подготовката на
клетката за делене, наречена подготвителна фаза, е
удвояването на хроматина. В основата на този
процес е способността на ДНК да се удвоява
(самовъзпроизвежда).
Деленето бива просто — амитоза, и сложно —
митоза. При амитозата ядрото на изходната клетка
се удължава, прищъпва се и се разделя на две по-
ловини. Те се отдалечават, цитоплазмата също се
разделя и се получават две дъщерни клетки. Амито-
зата е несъвършен начин на делене. При нея не се
постига точно разделяне на наследствения материал
между дъщерните клетки. При човека се установява
рядко, предимно в увредени тъкани (фиг. 2.3).
Митозата е сложно делене, при което се постига
точно разделяне на наследствения материал на
майчината клетка между дъщерните клетки. Митозата
протича в четири фази (фиг. 2.4). През първата фаза
ядрото увеличава размерите си. Удвоените нишки
хроматин се преобразуват в хромозоми. Хромозомите
са 46, но всяка от тях се състои от две дъщерни части,
наречени хроматиди. Ядрената мембрана и ядърцето
изчезват. Двете центриоли се отправят към
срещуположните полюси на клетката. Белтъчни
Фиг. 2.4. Фази на митозата: 1 — първа фаза; 2 — втора фаза; 3
съставки на цитоплазмата между центри-
— трета фаза; 4 — четвърта фаза.

8
 Клетка

олите се уплътняват във вид на нишки. Така се об- 1. Изложете същността на клетъчната теория.
2. Каква е взаимната зависимост между фор-
разува делителното вретено. През втората фаза мата на клетките и тяхната функция? Дайте
хромозомите се разполагат в екваториалната равнина примери.
на делителното вретено и се залавят за нишките му. 3. В какво се изразява единството в устройст-
През третата фаза всяка от двете хромати- ди, които вото на растенията, животните и човека?
изграждат хромозомата, се отправя към единия от 4. Означете в тетрадката си частите на клетката
в I колона, а във II колона нанесете с цифров код
срещуположните полюси на делителното вретено. съответстващите характеристики от
Така се получават два напълно еднакви набора по 46 предложените варианти:
дъщерни хромозоми. През четвъртата фаза около I. Части на клетката И. Характеристика
всеки набор хромозоми се образува нова ядрена
мембрана. Образуват се нови ядърца. Хромозомите а) _____________ _____________________
загубват очертанията си и се превръщат в хроматин. б) ____________ _____________________
Цитоплазмата между двете ядра се прищъпва, при
което цитоплазмените органели се разпределят
равномерно между двете новополучени дъщерни 7. Съдържа РНК.
клетки. 8. Съдържа мембранни
Общата продължителност на подготвителната фаза в) ______________ структури.
и на митозата е средно едно денонощие. Под- 1. Тънка обвивка. 9. Има хроматин.
2. Има органели. 10. Регулира състава на
готвителната фаза заема 90 % от общата продъл- клетъчното съдържимо.
3. Има включения.
жителност на деленето, а самата митоза — 10 %. 4. Съдържа ДНК. 11. Има пори.
5. Осъществява 12. Носи информация за
връзката: клетка — наследствените белези на
Деленето е единственият начин за възник- околна среда. клетката.
ване на нови клетки. Всяка клетка произ- 6. Притежава свой-
хожда от клетка. ството избирателна
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ: пропускливост.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ: наследствения материал между дъщерните
Клетката е основната структурна и функ- клетки.
5. Обосновете се защо клетката е неделима
ционална единица на организмите. Всички
жизнена единица.
организми са изградени от клетки с 6. В какво се изразява подготовката на клетката
принципно еднакво устройство. Основните за делене? Кое е най-същественото през
съставки на клетката са клетъчната подготвителната фаза на клетъчното делене?
мембрана, цитоплазмата и ядрото. Мем- 7. В какво се състои основната разлика между
браната осъществява транспорта на ве- амитозата и митозата?
ществата между клетката и вътрешната
течна среда на организма. В цитоплазмата се
съдържат органели, които са задължителни
за всички клетки — ендоплазмена мрежа,
рибозоми, апарат на Голджи, ми-
тохондрии, лизозоми, клетъчен център. ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Ядрото носи информацията за наследст-
вените белези и е най-важната съставка на Най-малките клетки в човешкия организъм са
някои кръвни клетки — лимфоцити и еритроци-
клетката, но не може да съществува без ти, чийто диаметър е 6—8 pm, а най-големи са
цитоплазмата. Клетката е неделима жизнена зрелите яйцеклетки, чийто диаметър е 200 pm.
единица. Новите клетки възникват чрез Тялото на нервната клетка е с размер 100 pm, но
делене на съществуващи клетки. Най- притежава дълъг израстък, който достига
същественото в подготовката на клетката за дължина 1 т.
делене е удвояването на хро- матина. При човека съществува денонощен ритъм на
Деленето е просто (амитоза) и сложно клетъчното делене. В кожния епител например
(митоза). Митозата е пълноценен начин на най-много клетки се делят между 21 и 24 часа, а
делене, при който става точно разделяне на най-малко — между 7 и 10 часа.

2. Биология за 8. клас
v 3. ТЪКАНИ

Клетките в многоклетъчните организми са спе-

циализирани да изпълняват определени функции.

Съвкупност от клетки със сходен строеж и

функции заедно с междуклетъчното вещество
се нарича тъкан.

Човешкият организъм е изграден от около 300 млрд.

клетки, които са групирани в следните основни тъкани:
епителна, съединителна, кръвна, мускулна и нервна.
Епителната тъкан е изградена от плътно раз-
положени една до друга клетки със съвсем малко
количество междуклетъчно вещество. Различават се два
основни вида епител — покривен и жлезист.
Покривният епител изгражда външния слой на
кожата и постила повърхността на вътрешните органи. възпроизводителен слой
Клетките могат да бъдат в един или няколко слоя. По
Фиг. 3.1. Многослоен пло- Фиг. 3.2. Многослоен пло-
форма биват плоски, кубични и цилиндрични. сък вроговяващ епител
В органите, които са в непосредствен допир с сък невроговяващ епител
външната среда, епителът е многослоен. Броят на
слоевете е от 10 до 30. Епителът на кожата, наречен
епидермис, е многослоен плосък вроговяващ (фиг. 3.1).
Многослоен плосък невроговяващ епител изгражда
лигавицата на устната кухина, хранопровода, отводен
влагалището (фиг. 3.2). Основната функция на канал
многослойния епител е защитната. Тъй като са
изложени непрекъснато на различни физични и химични секретиращи
въздействия, повърхностните клетки постоянно се клетки
излющват и се подменят чрез делене на клетките на
възпроизводителния слой. Така се запазва целостта на
епитела.
Във вътрешните органи покривният епител е ед- Фиг. 3.3. Схема на жлеза с външна секреция
нослоен. В червата той има всмукваща функция, в бъбречните каналчета — отделителна функция.
Жлезистият епител е изграден от клетки, които произвеждат различни секрети. В някои случаи
жлезистите клетки функционират самостоятелно и се
разглеждат като едноклетъчни жлези. Такива клетки има в
лигавицата на храносмилателната и на дихателната система. В
повечето случаи клетките изграждат анатомично обособени
жлези. Едни от
секретиращи
клетки

Фиг. 3.4. Схема на жлеза с вътрешна секреция

10

Фиг. 3.6. Плътна влакнеста съединителна тъкан от сухожилие
хрущялни клетки
Фиг. 3.7. Хрущялна тъкан
Тъкани
тях чрез канали отделят секрета си в храносмила-
телния тракт (слюнчени жлези, задстомашна жлеза,
черен дроб) или навън от тялото (потни, мастни,
млечни, слъзни жлези). Те се наричат жлези с външна
секреция (фиг. 3.3). Други жлези нямат отводящи
канали и клетките им отделят направо в кръвта сек-
рети, наречени хормони. Те са жлези с вътрешна
секреция (фиг. 3.4). Такива са хипофизната жлеза,
щитовидната жлеза, надбъбречните жлези и др.
Съединителната тъкан е изградена от клетки и
голямо количество междуклетъчно вещество. Според
особеностите на клетките и строежа на между-
клетъчното вещество се различават няколко вида
съединителна тъкан.
В зависимост от функциите им те се групират на:
1. Тъкани със защитна и изхранваща функция.
2. Тъкани с опорна функция.
Към тъканите със защитна и изхранваща
функция спадат:
а. Мрежеста съединителна тъкан. Състои се от
звездовидни клетки, които се свързват с израстъците
си и по този начин образуват мрежа. Тя изгражда
съединителнотъканната част на костния мозък,
слезката и лимфните възли. В тези органи се образуват
кръвните клетки (фиг. 3.5).
б. Рехава влакнеста съединителна тъкан. Съ-
държа различни по вид клетки (включително и
кръвни) и междуклетъчно вещество с малко коли-
чество плътни и еластични влакна. Намира се в под-
кожието, около кръвоносните съдове, нервите и по-
вечето вътрешни органи. Има защитна функция.
в. Мастна съединителна тъкан. Изградена е от
клетки, изпълнени с мастни капки. Намира се в под-
кожието и около някои органи, например бъбреците.
Служи като енергиен резерв и има топлоизоли- раща
функция.
Към тъканите с опорна функция спадат:
а. Плътна влакнеста съединителна тъкан. Със-
тои се от клетки и междуклетъчно вещество, което
съдържа голямо количество плътни влакна. Изгражда
сухожилията на мускулите, ставните капсули и връзки
(фиг. 3.6).
б. Хрущялна тъкан. Състои се от овални клетки,
групирани по 2—3, и плътно междуклетъчно вещество
(фиг. 3.7). Изгражда ушната мида, носа, гръкляна,
повърхностите на ставите, междупрешленните
дискове. През време на зародишното развитие ске-
летът е изграден от хрущялна тъкан, която постепенно
се замества от костна тъкан.
в. Костна тъкан. Състои се от звездовидни
клетки с дълги израстъци и междуклетъчно вещество,
в което са отложени неорганични соли, главно калциев
фосфат (фиг. 3.8). Костните клетки са подредени в
междуклетъчно вещество концентрични кръгове и заедно с междуклетъчното
вещество образуват костни пластинки. Така тъканта
11
 Тъкани

наподобява включени един в друг ци-

Фиг. 3.7. Хрущялна тъкан

12
 Тъкани
Фиг. 3.8. Костна тъкан
Фиг. 3.9. Напречнонабраздена мускулна тъкан
Фиг. 3.10. Гладка мускулна тъкан
Фиг. 3.11. Сърцева мускулна тъкан
13
линдри. В кухината на най-вътрешния цилиндър се
намира кръвоносен съд, който изхранва тъканта.
Кръвна тъкан. Състои се от разнообразни по вид
клетки и течно междуклетъчно вещество — кръвна
плазма. Кръвта е основна съставка на вътрешната
течна среда на организма. Тя ще бъде разгледана в
отделен урок.
Мускулна тъкан. Изградена е от клетки, които
притежават свойствата възбудимост, проводимост и
съкратимост. В зависимост от строежа и функциите се
различават напречнонабраздена, гладка и сърцева
мускулна тъкан.
Напречнонабраздената мускулна тъкан изгражда
скелетните мускули. Състои се от многоядрени
структури, наречени мускулни влакна. Формата им е
цилиндрична, на дължина достигат 10—12 cm, а на
дебелина са по-тънки от човешки косъм. Мускулното
влакно се образува през зародишното развитие чрез
сливането на много клетки. Затова мускулното влакно
се разглежда като многоклетъчно обединение с обща
цитоплазма (саркоплазма) и множество ядра. На
общата клетъчна мембрана, наречена сарколема (от
гр. саркос — мускул, и лема — кожица), се дължат
свойствата възбудимост и проводимост на
мускулното влакно. Възбудимост е свойството на
клетките да преминават от състояние на
относителен физиологичен покой към активна
дейност. Под проводимост се разбира способността
за провеждане на възбуждането по цялата дължина
на мускулното влакно. В сарко- плазмата по
дължината на мускулното влакно, успоредно и плътно
една до друга са разположени голям брой тънки
нишки, наречени миофибрили. Те са изградени от
съкратителни белтъци. На миофи- брилите се дължи
свойството съкратимост на мускулното влакно.
Наблюдавани с микроскоп, те изглеждат набраздени
напречно от редуващи се светли и тъмни ивици. Тъй
като светлите и тъмните ивици на отделните
миофибрили съвпадат, цялото мускулно влакно
изглежда напречнонабраздено. В цитоплазмата,
между миофибрилите, са разположени голям брой
митохондрии, които доставят енергията за
мускулните съкращения (фиг. 3.9).
Съкращенията на напречнонабраздените мускули
се осъществяват бързо, под действието на импулси от
централната нервна система. Тези мускули могат да се
съкращават волево.
Гладката мускулна тъкан се състои от еднояд-
рени клетки с вретеновидна форма и дължина до 0,1
mm. Те също съдържат миофибрили, които обаче не
са подредени. Ето защо при наблюдение с микроскоп
не се вижда напречна набразденост (фиг. 3.10).
Гладката мускулна тъкан участва в изграждането на
стените на кухите вътрешни органи — стомах, черва,
пикочен мехур, на кръвоносните съдове и бронхите.
Съкращенията са бавни и се извършват

2 Фиг. 3.12. Устройство на нервна клетка: 1 — тяло; 2 — денд-
под действието на импулси от вегетативната нервна
система (независими от волята).
Сьрцевата мускулна тъкан е напречнонабразде-
на, но мускулните клетки съдържат по едно ядро (фиг.
3.11). Съкращенията й са независими от волята.
Съкратителните импулси се зараждат автоматично в
специализирани нейни клетки. Честотата и силата на
съкращенията се регулират от вегетативната нервна
система.
Нервната тъкан изгражда нервната система.
Състои се от нервни клетки — неврони, и от няколко
вида помощни клетки, наречени общо невроглия.
Невроните притежават свойствата възбудимост и
проводимост. При дразнене в неврона възниква
възбуждане, което под формата на нервен импулс се
предава на друг неврон, мускул или жлеза.
Невронът е съставен от тяло и израстъци. В тялото
се съдържа ядрото и цитоплазмата. Един от
израстъците е много по-дълъг от останалите и се
нарича аксон (от гр. аксон — ос). Дължината на някои
аксони надхвърля 1 т. Аксонът образува разклонения,
които завършват с многобройни крайни окончания.
Чрез тях се осъществява предаването на нервния
импулс. Останалите израстъци, наречени дендрити (от
гр. дендрон — дърво), са къси и многобройни. Чрез тях
невронът приема нервни импулси от други неврони.
Местата, в които крайните окончания на аксона се
допират до дендритите на други неврони, до мускулни
клетки или жлези, се наричат синапси.
По дължината си аксонът подобно на изолиран
проводник е обвит с обвивка, наречена миелинова. Тя
придава на аксоните бял цвят. Тялото на неврона и
дендритите нямат миелинова обвивка. На миели-
новата обвивка се дължи голямата скорост на пре-
даване на нервния импулс, която достига до 120 m/s
(фиг. 3.12).
Телата на невроните са разположени в главния и в
гръбначния мозък. Те са струпани в участъци, които
Тъкани
рити; 3 — аксон; 4 — миелинова обвивка; 5 — окончания; 6 —
синапен.
изглеждат сиви на цвят и се наричат сиво мозъчно
вещество. В други участъци са групирани аксоните на
нервните клетки, които образуват бялото мозъчно
вещество.
Клетките на невроглията са разположени около
невроните. Някои от тях участват в обмяната на ве-
ществата между невроните и кръвта. Други образуват
миелиновите обвивки на аксоните. Трети унищожават
мъртвите неврони и имат защитна функция.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
В многоклетъчните организми клетките са
специализирани да изпълняват определени
функции. Съвкупност от клетки със сходен
строеж и функции заедно с мно-
гоклетъчното вещество се нарича тъкан.
Основните тъкани в човешкия организъм са
пет: епителна, съединителна, кръвна,
мускулна и нервна.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. В какво се състои основната разлика между
епителната и съединителната тъкан?
2. Направете съпоставка на приликите и раз-
ликите между трите вида мускулна тъкан.
3. Каква е посоката на предаване на нервния
импулс в невроните?
4. От какво зависи скоростта на предаването на
нервния импулс?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Ако се наредят по дължина всички нервни клетки
на човешкия организъм, ще се получи верига,
дълга 500 000 километра.
14
 4. ОРГАНИЗМЪТ КАТО ЕДИННО цяло
Организмът на човека е най-висшата степен на
организация на живата материя, която се е оформила
в резултат от еволюцията на живите организми.
Неговите структурни единици са клетките, тъканите и
изградените от тях органи и системи, които са
обединени в едно цяло. Обикновено органът е със-
тавен от няколко вида тъкани, но една от тях е основна
и определя неговата форма и функция. В сърцето
например има мускулна, съединителна, епителна и
нервна тъкан, но основна и преобладаваща е
мускулната. Тя има най-голямо значение за функ-
цията на сърцето и му придава свойството съкрати-
мост.
За изпълнение на жизнените функции на орга-
низма не е достатъчен един орган, а са необходими
повече органи.
Органите, които изпълняват еднаква функция,
образуват системи. Храносмилането например про-
тича в много органи (уста, гълтач, хранопровод,
стомах, черва), които образуват храносмилателната
система.

I равнище II равнище III равнище IV равнище V равнище VI равнище

атоми и клетка тъкан орган система организъм
молекули

атоми

Клетки, съставени Тъкан, изградена от Орган, изграден Органи, изграждащи Организмът, изграден
от молекули клетки от тъкани храносмилателната от различни системи
система

Фиг. 4.1. Връзка между структурните единици в организма

15

В човешкия организъм се различават следните
системи: храносмилателна, дихателна, отделителна,
сърдечно-съдова, които осъществяват обменните
процеси в организма; опорно-двигателна, нервна и
системата на сетивните органи, осигуряващи връзката
на организма с външната среда, и полова система —
чрез нея се извършва възпроизвеждането на
поколенията.
Въпреки че организмът има отделни органи и
системи, той е единно цяло, тъй като те работят
съгласувано, а не независимо едни от други. Това
единство на човешкия организъм се осъществява чрез
регулация на дейността на отделните органи и
системи. Под регулация се разбира съгласуваното
управление на процесите, протичащи по определен
начин независимо от влиянието на различни фактори,
които могат да ги променят. Регулацията е не-
обходима за съществуването на организма и за
приспособяването му към околната среда. Тя се
осъществява чрез нервната система, която обединява
и направлява дейността на всички органи и системи
(нервна регулация) и чрез химичните вещества,
разнасяни от кръвта, лимфата и тъканната течност
(хуморална регулация). Такива химични вещества са
хормоните, които се изработват от жлезите с
вътрешна секреция. Хормоните регулират процесите
на растеж, развитие и обмяна на веществата в
организма.
Нервната и хуморалната регулация взаимно
се допълват и си влияят. Те осигуряват
взаимодействие и съгласуваност в работата
на всички органи и системи. Ето защо
организмът функционира като единно цяло.
Всяко отклонение от нормалния състав на вът-
решната среда на организма задейства нервни и ху-
морални процеси, които го връщат към нормално
състояние.
Организмът не може да съществува без външната
среда. Той получава от нея храна, вода, соли, ви-
тамини, кислород и др. Тяхното количество може да
се променя, но за нормалната дейност на организма е
нужно във вътрешната му среда да има постоянство на
всички необходими условия за осъществяване на
функциите на клетките.
Способността на организма да поддържа посто-
янството на вътрешната си среда се нарича хомео-
стаза. Тя е резултат от тясното взаимодействие
между всички органи и системи в организма. Пос-
тоянството на вътрешната среда също се регулира по
нервен и хуморален път. Ако например настъпи
изменение в обема на водата, концентрацията на
солите или температурата на тялото, се задействат
нервни и хуморални механизми, които водят до
Организмът като единно цяло
нормализиране на изходните стойности и възстано-
вяване на хомеостазата.
Важно свойство на живия организъм е възмож-
ността му да се приспособява към променящите се
условия на външната среда чрез преустройство на
функциите и хомеостазата. Това свойство се нарича
адаптация. Благодарение на адаптацията се
осигурява нормалното съществуване на организма.
Човешкият организъм е най-висшето са-
морегулиращо се устройство в природата.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Организмът не е сбор от клетки, тъкани и
органи, а е едно единно цяло. Съгласува-
ната дейност на органите и системите в него
става чрез нервна и хуморална регулация.
Способността на организма да поддържа
постоянството на вътрешната си среда се
нарича хомеостаза.
Чрез преустройство на функциите и хо-
меостазата организмът се приспособява към
променящите се условия на външната
среда.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Какви системи от органи има в организма на
човека?
2. Коя система от органи свързва организма с
външната среда и осъществява съгласуваност в
дейността на органите?
3. Изяснете връзката между хомеостазата в
човешкия организъм и приспособяването му към
променящите се условия на външната среда.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Когато е свързана с постоянството на химичния
състав, обема на телесните течности, кръвното
налягане, телесната температура и др.,
хомеостазата се нарича физиологична. Посто-
янството в клетъчния състав и целостта на ор-
ганизма се означава като структурна хомеостаза.
Нормалните стойности на физиологичните
показатели са различни за различните възрасти.
Нормалната честота на сърдечните съкращения
при новороденото например е 140 удара в минута,
а при възрастния човек — 75 удара. Броят на
нормалните вдишвания при новороденото е 60 в
минута, а при възрастния човек — 16—18.
16
J 5. ОПОРНО-ДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА
Една от проявите на жизнената активност е дви-
жението. То има огромно значение за всички животни,
включително и за човека. В хода на еволюцията най-
голямо развитие и съвършенство са достигнали
движенията при човека. Те се осъществяват чрез
опорно-двигателната система. В нейния състав влизат
костите, свързани помежду си в скелет, и
скелетните мускули, обединени в едно функцио-
нално цяло. Органите на опорно-двигателната система
изпълняват главно три основни функции: двигателна,
опорна и защитна. Скелетът и мускулите осигуряват
преместванията на тялото в пространството и
движението на отделните му части една спрямо друга.
Скелетът служи за опора на тялото, като му придава
определена форма. За скелета се закрепват всички
скелетни мускули. Той образува кухини (черепна,
гръден кош, гръбначномозъчен канал), които
осигуряват защитата на разположените в тях органи.

! СКЕЛЕТ. КОСТИ И
СВЪРЗВАНЕ НА
. В състава на всяка кост се съдържат елементи на
всички видове тъкани, но основната съставка е
костната тъкан. Междуклетъчното вещество на
костната тъкан съдържа органична съставка,
придаваща еластичност на костите, и неорганични
соли, които ги правят твърди. Съотношението между
органичните и неорганичните вещества в костите се
изменя с възрастта. В ранна детска възраст
органичните вещества преобладават над
неорганичните соли и затова костите са по- еластични
и сравнително по-меки. При възрастните хора
неорганичните соли са много повече и костите са по-
твърди и по-чупливи.
В зависимост от подреждането на костните
пластинки има два вида костно вещество — плътно и
гъбесто. Всички кости съдържат и двата вида костно
вещество, на което се дължи голямата им здравина,
съчетана с лекота.
Отвън костите са покрити от съединителнотъ-
канна обвивка, наречена надкостница. Тя е богата на
кръвоносни съдове и нервни влакна. Костите образуват
скелета на човека (фиг. 5.1). Той е изграден от повече
от 200 кости.

Фиг. 5.1. Скелет

17

Фиг. 5.2. Видове кости: 1 — тръбеста кост; 2 — гъбеста кост;
3 — плоска кост.
Фиг. 5.3. Устройство на
тръбеста кост: 1 — гъбесто
костно вещество; 2 —
плътно костно вещество; 3
— костен канал; 4 — над-
костница; 5 — ставна по-
върхност; 6 — хрущялна
пластинка.
3. Биология за 8. клас
Фиг. 5.4. Схема на строеж
на ставата: 1 — ставна
капсула; 2 — ставни по-
върхности; 3 — ставна ку-
хина.
Опорно-двигателна система
Според своята форма, функция и устройство
костите биват тръбести, гъбести и плоски (фиг. 5.2).
Тръбестите кости (фиг. 5.3) са дълги (на край-
ниците) и къси (на дланта, на предната част на хо-
дилото и на пръстите). Действат като лостове, при-
веждани в движение от заловените за тях скелетни
мускули. Всяка дълга тръбеста кост има средна
част — тяло, и два края. Тялото прилича на цилин-
дър. Изградено е от плътно костно вещество, което
загражда канал, изпълнен с костен мозък.
Краищата на дългите тръбести кости са изгра-
дени от гъбесто костно вещество, в чиито кухини съ-
що има костен мозък. Част от повърхността им е
покрита с хрущял и се образува ставна повърхност.
У новороденото целият костен мозък във всички
кости е червен и има кръвотворна функция. При
израсналия индивид част от костния мозък в канала на
тръбестите кости става жълт поради натрупване на
мастни клетки и губи кръвотворната си функция.
Късите тръбести кости образуват комплекси, които
осигуряват здравина и подвижност на дланта,
ходилото и пръстите.
Гъбестите кости са изградени от гъбесто костно
вещество, покрито от плътно костно вещество. Те
също може да бъдат дълги (ребра, гръдна кост) и къси
(прешлени, кости на китката и задната част на
ходилото).
Плоските кости са изградени от две пластинки
плътно костно вещество, между които се разполага
гъбесто костно вещество. Такива са костите на че-
репния покрив, лопатката и тазовата кост.
Развитие и растеж на костите. Повечето от
костите се развиват, като още през вътреутробния
период в зародишната съединителна тъкан се по-
явяват ядки на вкостяване. Те нарастват постепенно
и образуват костно вещество. Други кости се развиват
от хрущялна тъкан, която постепенно се замества от
костна тъкан.
Костта нараства на дължина и на дебелина. На-
растването на дължина става, като хрущялната
пластинка между тялото и края на дългите кости
постепенно се замества от костно вещество. С из-
чезването на хрущялната пластинка растежът на
дължина спира (вж. фиг. 5.3).
Нарастването на дебелина става чрез надкост-
ницата, която образува костно вещество. Едновре-
менно с това поради разрушаване на старото костно
вещество откъм кухината каналът на костта се
уголемява.
Свързване на костите. Костите се свързват чрез
срастване, чрез шев, чрез хрущялна тъкан и ставно.
Чрез срастване са свързани костите на черепа и
тазовите кости. Краищата на някои черепни кости са
назъбени и зъбците на едната кост влизат във
вдлъбнатините на другата кост и обратно, като обра-
зуват шев. Хрущялно са свързани гръдната кост и
17
 Опорно-двигателна система
ребрата, както и телата на прешлените чрез хрущялни
дискове (фиброзни пръстени). Хрущялната тъкан
може да премине в костна, както става при петте
кръстцови прешлена, при което се образува
кръстцовата кост (сакрум). По същия принцип се
образува всяка от тазовите кости от срастването на
хълбочна, седалищна и срамна кост.
Срастването на костите и свързването им чрез шев
не дава възможност за никаква подвижност между
тях. Функционално това е неподвижно свързване.
Когато в средата на свързващата двете кости
хрущялна пластинка има малка кухина, тогава има
възможност за разместване на костите една спрямо
друга. Функционално това свързване е полуподвиж-
но. По този начин се свързват двете срамни кости,
разположени в предната част на всяка тазова кост.
Свързването на костите чрез стави осигурява
тяхното преместване една спрямо друга, като се из-
вършват различни движения. Функционално това е
подвижно свързане. Всяка става има три задължи-
телни елемента: ставен хрущял, който покрива
ставните повърхности, ставна капсула и ставна ку-
хина (фиг. 5.4). Ставните повърхности са гладки. Те
може да бъдат изпъкнали (глава на ставата) или
вдлъбнати (ставна ямка).
Ставната капсула е съединителнотъканна
пластинка, която обхваща ставните повърхности и ги
придържа една към друга.
Ставната кухина е цепковидно пространство
между ставните повърхности, херметически затво-
рено от ставната капсула. Изпълнена е с течност,
която намалява триенето между ставните повърх-
ности и улеснява движението на ставата.
Всяка става има и допълнителни елементи. Към
тях се отнасят ставните връзки — лентовидни
снопчета плътна, влакнеста съединителна тъкан,
които подсилват ставната капсула и придържат
свързващите се кости; хрущялни плочки между
ставните повърхности, изпълняващи ролята на бу-
фери (между телата на прешлените); хрущялни
18
пръстени (менискуси), които увеличават размера на
ставните повърхности (в колянната става).
Най-подвижни са сферичните стави (раменна,
тазо-бедрена), тъй като движенията в тях стават около
много оси. В елипсовидните стави движенията се
извършват около две оси (лъчево-киткова става), а в
макаровидните стави движенията са около една ос
(между костите на пръстите) (фиг. 5.5). Най-слабо
подвижни са плоските стави (между кръстната и
тазовите кости) (вж. фиг. 5.12).
Костите на главата изграждат черепа. Те са 22 на
брой, разпределени в два дяла — мозъков и лицев. В
черепа се намират главният мозък и сетивните органи
на слуха и равновесието, зрението, обонянието и
вкуса, а също и началните отдели на
храносмилателната и дихателната система.
Черепът се разделя на два дяла — мозъков и лицев.
Мозъковият череп е изграден от 4 единични
кости (тилна, клиновидна, решетъчна и челна) и 2
двойни (слепоочна и теменна, фиг. 5.6). Те ограждат
черепно-мозъчната кухина, която има основа и пок-
рив. Челната кост се намира отпред и образува
предния свод на черепния покрив, а тилната кост е
отзад и образува неговия заден свод. На тилната кост
се намират голям (тилен) отвор, чрез който черепната
кухина се свързва с гръбначномозъчния канал, и два
израстъка за връзка с първия прешлен на гръбначния
стълб. Клиновидната кост е разположена в средата на
черепната основа. Пред нея е решетъчната кост,
която участва в образуването на очната кухина и на
носната кухина. Решетъчната кост участва в
изграждането както на лицевия, така и на мозъковия
череп. Двете теменни кости са в средата на черепния
покрив, а двете слепоочни кости затварят черепната
кухина отстрани. Във вътрешността на слепоочната
кост се намира вътрешното ухо с разположените в
него слухов и равновесен апарат. Отделните кости на
мозъковия дял на черепа са свързани помежду си чрез
шевове и сраствания.
 Опорно-двигателна система

Фиг. 5.6. Череп: 1 — челни кости; 2 — теменни кости; 3 — слепоочни кости; 4 — носни кости; 5 — ябълчни кости; 6 — тилна кост; 7
— горночелюстни кости; 8 — долночелюстна кост.
Лицевият череп (вж. фиг. 5.6) е изграден от шест зък е кръвотворен орган. Когато липсва
чифтни кости (горна челюстни носни ябълчни един от задължителните елементи на ста-
небцови и две слъзни) и от три единични кости (долна вата, не може да се говори за ставно
челюст, ралник и подезична). Всички кости са свързване.
свързани чрез шевове с изключение на
долночелюстната кост, която се свързва подвижно с
долните повърхности на двете слепоочни кости и
подезичната, която се свързва с сухожилни връзки и ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
мускули за съседните кости.
1. Изяснете разликата в строежа на костите на
В центъра на лицевия череп са двете горноче- децата и възрастните.
люстни кости, а встрани от тях са ябълчните (ску- 2. По какво се различава кост от отделен скелет
ловите) кости. Носните кости изграждат гърба на от кост в жив организъм?
носа. На предната страна на черепа се намират кухини 3. Какво според вас е налягането в ставната
кухина в сравнение с атмосферното?
— очни, носна и устна. Те се образуват от костите на 4. Какво значение за човека има подвижното
лицевия дял на черепа, както и от някои кости на свързване на долната челюст?
мозъковия дял. „Покривът“ на устната кухина е 5. Защо черепните кости са свързани помежду си
същевременно „под“ на носната кухина и се нарича неподвижно и как става движението на главата?
твърдо небце.
В двете горночелюстни кости и в долната
челщст се намират кухини за корените на зъбите.
Така челюстните кости, зъбите и твърдото небце,
което се изгражда от горночелюстните и небцовите
кости ограждат устната кухина. Ралникът образува
костната носна преграда, която разделя носната
кухина на две части – лява и дясна.
В челната, клиновидната, решетъчната кост, както
и в горночелюстните кости се намират кухини
(синуси), изпълнени с въздух, които чрез отвори се

19
 Опорно-двигателна система

свързват с носната кухина.

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Костната тъкан е жива и постоянно променя
състава и свойствата си. Съществува връзка
между формата, строежа на костите и
техните функции. Костният мо-
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Неорганичните вещества в костите на децата са
около 50%, на хората на средна възраст — 66%, а
на възрастните — 80%.

20
 Опорно-двигателна система

с ? СКЕЛЕТ. КОСТИ vz 5.Х. и Гръбначният стълб при новороденото има дъговидна

СВЪРЗВАНЕ форма с една извивка назад в гръдната област (фиг. 5.9). С
изправянето на главата и прохождането на детето
НА ТУЛОВИЩЕТО постепенно се образуват нормалните извивки на
гръбначния стълб и той придобива
__ И КРАЙНИЦИТЕ
Кости и свързвания на туловището. Скелетът
на туловището се изгражда от гръбначния стълб и
гръдния кош.
Гръбначният стълб е главната опорна ос на
човешкото тяло. Изграден е от 24 прешлена (ший- ни,
гръдни и поясни), кръстцова и опашна кост.
Кръстцовата кост е изградена от 5 кръстцови
прешлена, а опашната кост от 3—4 недоразвити
прешлена, които след 15-годишна възраст срастват
помежду си (фиг. 5.7).
Прешленът е изграден от тяло, дъга и израстъци
на дъгата — един бодлест, два напречни и четири
ставни (фиг. 5.8-). Тялото и разположената зад него
дъга заграждат прешленен отвор. Отворите на всички
прешлени образуват гръбначномозъчния канал, в
който се намира гръбначният мозък. Шийни- те
прешлени са най-малки. Те са 7 на брой. Първият и
вторият шиен прешлен служат за свързване на
гръбначния стълб с черепа, поради което имат по-
особено устройство. Първият, наречен атлас, няма
тяло и прилича на пръстен с две елипсовидни ставни
повърхности, в които се поместват двата израстъка на
тилната кост. Това дава възможност на главата да се
движи напред, назад и да се накланя встрани. Вторият
шиен прешлен, наречен аксис, има израстък на тялото
си (зъб), който се помества в специална ставна
повърхност на атласа. Благодарение на това главата
може да се завърта наляво и надясно.
Гръдните прешлени са 12 на брой. Те са сла-
боподвижни, тъй като за тях се залавят ребрата. Това
придава устойчивост на гръдния кош.
Поясните прешлени са най-големи, с масивно,
бъбрековидно тяло. Те са 5 на брой. Движенията в
тази част са по-ограничени в сравнение с шийната
част на гръбначния стълб.
Кръстцовата кост (кръстец, сакром) е с
триъгълна форма. Отстрани има ставни повърхности
за свързване с двете тазови кости.
Опашната кост при човека е недоразвита. Тя
показва родството му с животните.
Прешлените се свързват чрез хрущялни дискове,
връзки и стави. Хрущялните дискове (фиброзни Фиг. 5.7. Гръбначен стълб: 1 — шийни прешлени; 2 — гръдни
пръстени) се разполагат между телата на прешлените. прешлени; 3 — поясни прешлени; 4 — кръстцова кост; 5 — опашна
Те са здрави, устойчиви, еластични и трудно чупливи кост.
при травми. По цялата дължина на гръбначния стълб
пред и зад телата на прешлените минават две
съединител-
нотъканни връзки, а ставното свързване се осъществява
чрез ставните израстъци на всеки прешлен.

21
 Опорно-двигателна система
Фиг. 5.8. Прешлени: А. Общо устройство на прешлена. Б.
Атлас; В. Аксис: 1 — тяло; 2 — дъга; 3 — израстъци; 4 —
прешленен отвор; 5 — ставна повърхност; 6 — зъб на аксиса.
Фиг. 5.9. Формиране на нормалните извивки на гръбначния стълб при детето
22
форма на двойно S. Извивките увеличават възмож-
ността на гръбначния стълб да пружинира и да на-
малява сътресенията. Това предпазва органите от
увреждане.
Гръдният кош е изграден от гръдната част на
гръбначния стълб, ребрата и гръдната кост (фиг. 5.10).
Гръдната кост се разполага в предната част на
гръдния кош и има форма на удължена костна плоча.
Ребрата са 12 двойки. Те са дъговидно извити и имат
две части: костна и хрущялна. Всяко ребро чрез
костната си част се свързва подвижно (ставно) със
съответния гръден прешлен, което дава възможност за
повдигане и отпускане на ребрата при дихателните
движения. Първите седем двойки ребра чрез
хрущялната си част се свързват с гръдната кост. Това
са истинските ребра. Осмата, деветата и десетата
двойка се свързват чрез своите хрущяли, като
образуват ребрена дъга. Те се наричат лъжливи ребра
и са свързани едно за друго и към седмата двойка.
Последните две двойки ребра не се свързват с
гръдната кост и се наричат плаващи ребра.
Гръдният кош има форма на пресечен конус,
обърнат с широката си част надолу. Той загражда
гръдната кухина, в която са разположени сърцето и
белите дробове. В горната си част гръдният кош има
отвор, чрез който се свързва с шията. В долната си част
гръдният кош също има отвор, който е значително по-
голям. Този отвор се затваря от диафрагмата —
мускулна преграда, която отделя гръдната от
коремната кухина.
Кости и свързване на крайниците. Човекът по
подобие на всички сухоземни бозайници има две
двойки крайници, които поради изправения стоеж се
наричат горни и долни. Те се свързват с туловището
чрез пояси — раменен за горните и тазов за долните
крайници.

7 Б
Фиг. 5.10. Гръден кош: А. Изглед отпред: 1 — гръдна кост; 3 — истински ребра; 4 — лъжливи ребра; 5 — плаващи ребра; 6 — ребрен
хрущял; 7 — горен отвор; 8 — долен отвор. Б. Изглед отзад: 2 — гръдни прешлени.
Кости и свързване на горния крайник. Скелетът
на горния крайник се състои от раменен пояс и
свободен горен крайник. Скелетът на раменния пояс
е изграден от две кости — ключица и лопатка (фиг.
5.11). Ключицата има форма на буква S. Чрез стави
ключицата се свързва с единия си край за гръдната
кост, а с другия — за лопатката.
Лопатката е с триъгълна форма. На един от
нейните ъгли се намира ставна ямка за свързване с
раменната кост. За лопатката се залавят много мус-
кули, които осъществяват движенията на раменната
става.
Скелетът на свободния горен крайник се състои от
кости на мишницата, на предмишницата и на ръката
(вж. фиг. 5.11). Мишницата има една кост, наречена
раменна, която на горния си край има сферична ставна
повърхност (глава) за свързване с ям- ката на
лопатката. Така се образува раменната става, която
е най-подвижната става в човешкото тяло. Тя
позволява да се извършват разнообразни движения.
Това е от особено значение за функциите на горния
крайник. Избройте видовете движения в раменната
става. В долния си край раменната кост има две ставни
повърхности за свързване с костите на
предмишницата.
Опорно-двигателна система
2
Предмишницата има две кости — лъчева кост по
посока на палеца и лакътна кост по посока на малкия
пръст. Горният край на тези две кости и долният край
на раменната кост образуват лакътната става, в
която се извършват сгъване и разгъване на
предмишницата. Лъчевата и лакътната кост са свър-
зани в горния и в долния край и помежду си чрез
стави, което позволява на предмишницата да се за-
върта свободно. Това има голямо значение за трудо-
вата дейност на човека. В долния си край лъчевата
кост има ставна повърхност за свързване с костите на
китката.
Скелетът на ръката се състои от кости на китката,
кости на предкитката (дланни кости) и кости на
пръстите (фаланги).
Китката е изградена от 8 кости, подредени в две
редици по 4. Горната редица се свързва с лъчевата
кост и образуват лъчево-киткова става, в която ръката
извършва движения нагоре, надолу и встрани.
Долната редица кости на китката се свързват с пред-
китковите кости.
Предкитката е изградена от 5 къси, тръбовидни
кости (по една за всеки пръст). Предкитковата кост на
палеца има ставна повърхност, различна от ставните
повърхности на останалите предкиткови кости,
23
 Опорно-двигателна система
Фиг. 5.11. Кости на раменния пояс и на горния крайник: 1 —
ключица; 2 — лопатка; 3 — раменна кост; 4 — лакътна кост;
5 — лъчева кост; 6 — кости на китката; 7 — кости на
предкитката; 8 — кости на пръстите.
Фиг. 5.12. Тазов пояс: 1 — кръстцова кост; 2 — тазови кости;
3 — опашна кост; 4 — става.
24
което му осигурява голяма подвижност и възможност
да се противопоставя на останалите пръсти. Това е
характерно само за ръката на човека.
Костите на пръстите (фаланги) са 14 — по три за
всеки пръст и две за палеца.
Кости и свързване на долния крайник. Скелетът на
долния крайник е изграден от тазов пояс и свободен
долен крайник.
Скелетът на тазовия пояс (наречен още таз) се
състои от две тазови кости, кръстцовата и опаш-
ната кост (фиг. 5.12). Всяка тазова кост се свързва с
кръстцовата кост чрез става, която е плоска и малко
подвижна. Двете тазови кости отпред при срамните
кости са свързани полуподвижно чрез влакнесто-
хрущялна плочка. По този начин се оформя костният
пръстен на таза, който е опора на гръбначния стълб. В
тазовата кухина се разполагат редица вътрешни
органи, а по вътрешната и по външната повърхност на
таза се залавят много мускули. По външната
повърхност на всяка тазова кост се намира дълбока
ставна ямка за свързване с бедрената кост.
Скелетът на свободния долен крайник се състои от
кости на бедрото, на подбедрицата и на ходилото
(фиг. 5.13).
Бедрото има една кост, наречена бедрена кост. Тя
е най-дългата и най-здравата кост в човешкия скелет.
На горния си край има сферична ставна повърхност
(глава) за свързване с ямката на тазовата косг. Така се
образува тазо-бедрената става, която е подобна на
раменната става, но с по-ограниче- ни движения. В
долния си край бедрената кост има две ставни
повърхности с форма на автомобилни гуми за
свързване с големия пищял на подбедрицата.
Подбедрицата има две кости (вж. фиг. 5.13) —
голям пищял, разположен от вътрешната страна, и
малък пищял, разположен от външната страна. Гор-
ният край на големия пищял има ставна повърхност за
свързване с бедрената кост и за образуването на
колянната става. В тази става участва и малка кост,
наречена капаче, което не е свързано с нейните
движения. В колянната става се извършват сгъване и
разгъване на подбедрицата. Ставата е укрепена от
здрави връзки, две от които (кръстосани връзки) са
вътре в ставната кухина и ограничават разгъването на
подбедрицата.
Скелетът на ходилото се състои от задноходил- ни
кости, предходилни кости и кости на пръстите.
Задноходилните кости са 7 на брой. Най-голяма е
скочната кост, свързваща се с двата пищяла в
глезенната става и с петната кост, за която се залавя
ахилесовото сухожилие. В.глезенната става се
извършва движение на ходилото нагоре и надолу.
Задноходилните кости са свързани помежду си чрез
стави, което дава възможност за движение на ходи-
лото встрани.

Предноходилните кости и костите на пръстите
са подобни на костите на горния крайник. Ставите
между предноходилните и задноходилните кости за
всички пръсти са плоски и дават възможност само за
слаби пружиниращи размествания. Това осигурява
Фиг. 5.13. Кости на долния крайник с тазова кост: 1 — кръст-
цова кост; 2 — тазова кост; 3 — бедрена кост; 4 — колянно ка-
паче; 5 — голям пищял; 6 — малък пищял; 7 — задноходил- ни
кости; 8 — предноходилни кости; 9 — кости на пръстите.
Опорно-двигателна система
значителна здравина на ходилото, съчетана с
необходимата еластичност. Всички кости на ходилото
са свързани помежду си в едно цяло чрез стави и
връзки. Те изграждат ходилния свод, който намалява
сътресението, спомага за по-добро пружиниране на
походката и осигурява опорната функция на ходилото.
Опорните точки на свода са 3 – голям пръст, малък
пръст и пета.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Общият произход на бозайниците и човека
определя сходството в техния скелет.
Изправеното ходене и трудовата дейност
обуславят особеностите в скелета на човека.
Горните и долните крайници имат сходно
устройство — горен отдел, образуван от
една кост, среден отдел, образуван от две
кости, и долен отдел, образуван от много
кости. Като орган на труда горният крайник
е със значително по-тънки кости и с по-
голяма подвижност в сравнение с долния
крайник.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Коя част на скелета показва родството на
човека с животните?
2. Каква е подвижността в отделните части на
гръбначния стълб и как се обясняват разликите?
3. Сравнете гръдния кош на човека и на другите
бозайници.
4. Посочете отличителните особености в ске-
лета на човека, които го различават от скелета на
животните.
5. Посочете общото в устройството на ръката и
на ходилото на човека и дайте обяснение.
6. Изяснете значението на раменния и на тазо-
вия пояс в скелета на човека.
7. По какво се различават ръката и ходилото на
човека и кои са причините за това?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Бедрената кост отвесно издържа 1600 Kg, а хо-
ризонтално — 1200 kg. Свободните крайници на
човека имат по 30 кости.
25
 Опорно-двигателна система

7
5.3. СКЕЛЕТНИ МУСКУЛИ

Скелетните мускули се групират около частите на

скелета, откъдето идва наименованието им. В
организма на човека има над 600 скелетни мускула,
които са 35—40% от общата телесна маса. Те са
активната част на опорно-двигателната система и
благодарение на възможността си да се съкращават
осигуряват движенията на различните части на тя-
лото.
Устройство на скелетните мускули. Всеки
мускул има средна, активно съкращаваща се част,
наречена тяло, и два края — сухожилия на мускула
(фиг. 5.14).
Тялото на мускула е изградено от напречнона-
браздени мускулни влакна, свързани помежду си в
снопчета чрез съединителна тъкан. Между снопче-
тата има рехава съединителна тъкан, през която
проникват кръвоносни съдове и нерви. Сухожилията
са изградени от плътна съединителна тъкан. Мускулът Фиг. 5.14. Устройство на мускул: 1 — тяло; 2 — сухожилие.
обикновено се залавя с едното си сухожилие за една
кост, а с другото — за друга кост. Фас- цията е тънка, устата и носа и при съкращаването си отварят и
съединителнотъканна обвивка на мускула. Има затварят очните цепки, движат устните и стесняват и
фасции, които обвиват група мускули със сходна разширяват ноздрите. Те са 20 на брой. Мимически
функция, както и фасции, обхващащи всички мускули мускули имат само маймуните и хората.
на дадена част от тялото (шия, гърди, бедро, мишница Дъвкателните мускули са по 4 от всяка страна на
и др.). лицето. Започват от кости на черепа и се залавят за
Видове мускули. Според функцията си мускулите долната челюст, като осигуряват дъвкателните
са агонисти, които извършват движения в една посока
движения.
— сгъват, разгъват, привеждат или отвеждат,
Дъвкателните мускули, някои от мимическите
антагонисти, които извършват противоположни
мускули и мускулите, образуващи пода на устната
движения, и синергисти, взаимно допълващи се при
кухина, участват и в членоразделната реч на човека.
извършването на едно общо движение.
Шията е една от най-подвижните части на тялото.
Според формата си скелетните мускули са дълги
Многобройните мускули на шията движат главата,
(на крайниците), къси (между прешлените), широки
гръкляна и долната челюст.
(на гърдите, корема и гърба) и кръгови (около очите,
Мускулите на туловището са три групи — на
устата и ануса).
гърба, на гърдите и на корема.
Мускулното тяло може да има отделни глави,
Тръбните мускули участват в движенията на
всяка от които започва със свое сухожилие. Главите
обаче винаги се обединяват и тялото завършва с едно гръбначния стълб, горния крайник и раменния пояс.
сухожилие. В зависимост от броя на главите Повърхностно на гърба са разположени широки
мускулите са двуглави, триглави и четириглави. мускули — трапецовиден, който движи раменете
Групи мускули. Според положението си муску- назад; широк гръбен мускул, който привежда горния
лите формират няколко групи: на главата, на шията, крайник към тялото и върти ръката навътре. От двете
на туловището и на крайниците (фиг. 5.15). страни на гръбначния стълб, в дълбочина от основата
Мускулите на главата са мимически и дъвка- на черепа до таза, са разположени мускули, които
телни. Мимическите мускули са прикрепени с единия осигуряват вертикалното положение на тялото.
си край за кости на черепа, а другият край е вплетен в Гръдните мускули вземат участие в движенията на
дълбокия слой на кожата. При съкращаването си тези горния крайник, раменния пояс и в дихателните
мускули изменят израза (мимиката) на лицето. движения. Повърхностно на гърдите са разположени
Разположени са предимно около очите, голям гръден мускул с форма на ветрило, който

4. Биология за 8. клас
25
 Опорно-двигателна система

Фиг. 5.15. Мускули на човешкото тяло: 1 — мимически; 2 — дъвкателни; 3 — гръдно-ключично-сисовиден; 4 — трапецовиден; 5 —

широк гръбен; 6 — голям гръден; 7 — преден зъбчат; 8 — прав коремен; 9 — външен кос коремен; 10 — делтовиден; 11 — двуглав
мишничен; 12 — триглав мишничен; 13 — предна група мускули на предмишницата; 14 — задна група мускули на пред- мишницата;
15 — мускули на ръката; 16 — голям седалищен; 17 — четириглав бедрен; 18 — шивашки; 19 — двуглав мускул на бедрото; 20 —
предна група мускули на подбедрицата; 21 — триглав мускул на прасеца; 22 — мускули на ходилото.

26

привежда горния крайник към тялото и върти ръката
навътре, и преден зъбчат мускул, който издига горния
крайник високо (мускул на катерачите). В дълбочина са
разположени външни междуребрени мускули, които
повдигат ребрата и осъществяват вдишването, и
вътрешни междуребрени мускули, смъкващи ребрата и
осъществяващи издишването.
С функцията на междуребрените мускули е
свързана и диафрагмата. Тя е мускулно-сухожилна
пластинка между гръдната и коремната кухина.
Мускулните й снопчета образуват купол, изпъкнал към
гръдната кухина. При съкращаване куполът на
диафрагмата се смъква надолу и обемът на гръдния
кош се увеличава, белите дробове се разширяват и се
осъществява вдишване. При отпускане куполът заема
изходно положение, белите дробове се прибират и се
осъществява издишване.
Коремните мускули са широки и изграждат
страничната и предната стена на коремната кухина.
Една от функциите на коремната стена е поддържане на
нормалното положение на органите в коремната
кухина. Коремните мускули участват и в движенията
на гръбначния стълб, особено при навеждането му
напред или встрани или при завъртането му. При
едновременно съкращаване на всички коремни
мускули, включително и на диафрагмата, върху
коремните органи се оказва натиск (коремна преса),
което помага за изпразването им. Коремните мускули
участват и в дихателните движения. При дълбоко
вдишване те се отпускат, а при силно издишване се
съкращават.
Мускулите на горния крайник се делят на мускули
на раменния пояс, на мишницата, на предмиш- ницата
и на ръката. Те извършват сложни и разнообразни
движения, характерни само за човека. Най- мощен
мускул на раменния пояс е делтовидният, който се
разполага над раменната става и повдига горния
крайник до хоризонтално положение.
Мускулите на мишницата действат главно в ла-
кътната става и движат предмишницата. Обяснете защо
е така. Двуглавият мишничен мускул (отпред) сгъва
предмишницата, а триглавият мишничен мускул
(отзад) я разгъва.
Мускулите на предмишницата осигуряват нейното
завъртане навън и навътре, както и сгъването и
разгъването на китката и пръстите.
Мускулите на ръката осъществяват фините
движения на пръстите.
Мускулите на долния крайник се делят на мускули
на таза, на бедрото, на подбедрицата и ходилото.
От мускулите на таза най-силни разгъвани в тазо-
бедрената става са седалищните мускули.
Опорно-двигателна система
Мускулите на бедрото действат главно в колян-
ната става и движат подбедрицата. Най-големият
мускул в човешкото тяло е четириглавият мускул на
бедрото. Той разгъва подбедрицата. Двуглавият
мускул, разположен отзад, сгъва подбедрицата. Оп-
ределете тяхното действие.
Мускулите по вътрешната повърхност на бедрото
действат като привеждани в тазо-бедрената става.
Мускулите на подбедрицата сгъват и разгъват
ходилото и пръстите. Триглавият мускул на прасеца се
намира отзад на подбедрицата. Неговото сухожилие,
наречено ахилесово, се залавя за петната кост. Този
мускул сгъва ходилото в глезенната става (повдигане
на пръсти).
Мускулите на ходилото имат голямо значение за
поддържане на ходилните сводове и участват в
сгъването и разгъването на пръстите.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Мускулите са активната част на опорно-
двигателната система. Разнообразните и
сложни движения, които извършва човекът,
са свързани с голям брой мускули.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Сравнете мускулите на горните и на
долните крайници.
2. С какво свързвате добре развитите седа-
лищни мускули при човека?
3. Кой от пръстите на ръката има най-
силно развита мускулатура?
4. Кои мускули поддържат вертикалното
положение на тялото?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Едно мигане трае част от секундата. Мускулите на
гръкляна извършват 1500 движения в минута.
Човек се уморява повече, когато стои прав,
защото за запазване на равновесието работят
непрекъснато много мускули. На ден човек прави
около 20 000 крачки, за 1 година — до 7 000 000,
а за 70 години — 50 000 000. Това означава, че
през живота си човек може пеш да отиде до
Луната или 9 пъти да обиколи земното кълбо по
Екватора.
27
 Опорно-двигателна система

И30Т0НИЧН0
V ед ФИЗИОЛОГИЯ EZZ)
НА СКЕЛЕТНИТЕ
МУСКУЛИ

Главните функции на скелетните мускули

са да поддържат положението на тялото, да преместват
отделните му части една спрямо друга и да придвижват
тялото в пространството.

Освен това мускулната работа е един от основните

източници на телесна топлина.
Основните физиологични свойства на мускулите
са възбудимост, проводимост и съкратимост. Дока- то
възбудимостта и проводимостта са общи свойства на
живите системи, съкратимостта е специфично
свойство на мускулите.
Възбудимостта е свойството на мускулите при
дразнене да преминават от покой в активно състоя-
ние. Окончанията на двигателния неврон завършват
върху мускулното влакно и заедно образуват нервно-
мускулен синапс. При дразнене възниква нервен
импулс, който се предава на мускулното влакно чрез
нервно-мускулния синапс. Това става за 5—10
хилядни от секундата.
Проводимостта на мускула се изразява в про-
веждане на възбудния процес от нервно-мускулния
синапс по цялата дължина на мускулното влакно.
Освен чрез нервен импулс мускулите могат да се
възбуждат и от механични, термични, светлинни и
други дразнители. При действието на такива драз-
нители върху изолиран мускул той се съкращава.
Съкратимостта е специфично свойство на мус-
кулите да намаляват дължината си при възникнало
възбуждане. При съкращението мускулът развива и
напрежение. Затова за съкращение във физиологията
се говори и тогава, когато мускулът не се скъсява, но
напрежението в него се увеличава.
Видове мускулни съкращения (фиг. 5.16). При
едни мускулни съкращения напрежението остава
едно и също, а се изменя само дължината на мускула.
Наричат се изотонични. Мускулът се скъсява и
придвижва костта, за която е заловен, а заедно с това
и допълнителния товар. При други мускулни
съкращения дължината на мускула остава една и
съща, но напрежението в него се увеличава. Наричат
се изометрични. Когато например се стре-
съкращение
Фиг. 5.16. Видове мускулни изометрично
съкращения съкращение
мим да повдигнем непосилна тежест, напрежението на
мускула ще нарасне максимално, но дължината му
няма да се промени и костите ще останат неподвижни.
Работа на мускулите. Мускулът извършва работа
и затова обмяната на веществата в него е интензивна.
Той е обилно кръвоснабден, като чрез кръвта получава
хранителни вещества и кислород, а се изнася
въглероден диоксид. Когато при съкращението си
мускулът преодолява определен товар, той извършва
механична работа. Извършената работа (А) зависи от
товара (Р) и от височината (А), на която той се повдига,
или
A=P.h
Извършваната работа се променя в зависимост от
големината на товара. Ако товарът е много голям,
мускулът не може да се съкрати и следователно не се
извършва работа.
За всеки мускул или група мускули съществува големина на
товара, при преодоляването на която се извършва макси-
мална работа.
Когато при съкращенията си
мускулите придвижват тялото и
неговите части в пространството, те
извършват динамична работа (ходене, бягане,

28

навеждане, изправяне). В случаите, когато при сък-
ращенията си мускулите запазват определено поло-
жение на частите на тялото, се извършва статична
работа. При сложни движения мускулите извършват и
двата вида работа. Например при колоездене
мускулите на долните крайници на колоездача из-
вършват динамична работа, а на туловището —
статична.
Мускулна сила. При съкращението си мускулът
развива определена сила, която се прехвърля върху
костите чрез сухожилията, заловени за тях.
Мускулната сила е максималният товар,
който мускулът може да повдигне при
съкращението си, или максималното на-
прежение, което може да развие, ако е в
условия на изометрично съкращение.
Големината на мускулната сила зависи от броя на
мускулните влакна, които изграждат даден мускул.
Колкото по-голям е броят на влакната в мускула,
толкова по-голяма е неговата сила. От значение за
мускулната сила е и подреждането на мускулните
влакна. Мускулната сила може да се определи чрез т.
нар. физиологичен напречник, който се изразява със
сумата от напречните сечения на отделните влакна,
изграждащи мускула. Напречното сечение през средата
на даден мускул се нарича анатомичен напречник. Той
определя дебелината на мускула.
Мускулите, които имат успоредно разпо-
ложени влакна по дължината на тялото, имат
еднакви стойности на двата напреч- ника.
Мускулите с косо разположени влакна имат
по-голям физиологичен напречник и са
много силни.
Дори когато скелетните мускули са напълно от-
пуснати, поради непрекъснатите нервни импулси, ид-
ващи до тях, те се намират в състояние на известно
минимално напрежение, наречено мускулен тонус.
Мускулният тонус е най-слаб по време на сън.
Умора на мускула. Мускулната умора е физио-
логично състояние, което настъпва след работа. Тя
може да настъпи след продължителна мускулна работа
или след краткотрайна работа с голяма интензивност.
Изразява се в намаляване на съкратителна- та
способност на мускулите. След почивка мускулната
умора изчезва. Умората се дължи на намалява-
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Опорно-двигателна система
нето на енергийните запаси в мускула. При интензивна
работа в мускулите се натрупват междинни продукти
от обмяната на веществата, главно млечна киселина. Тя
ускорява настъпването на мускулната умора и може да
предизвика т. нар. мускулна треска. Възстановяването
на работоспособността на мускулите зависи от тяхната
тренираност и кръ- воснабдяване. Тренираните
мускули се уморяват по-бавно и се възстановяват по-
бързо. Доброто кръвоснабдяване на мускула осигурява
бързо отстраняване на междинните продукти на
обмяната и своевременно попълване на енергийните
запаси. За настъпването на мускулна умора има
значение и централната нервна система. Ако работата
се върши с желание, разходът на енергия намалява и
умората настъпва по-бавно.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Съкратимостта е специфично свойство на
мускула. Ако при съкращението си мускулът
преодолява товар, той извършва работа.
Когато мускулът не е натоварен, дори и да се
съкрати, не се извършва механична работа.
Ако товарът е много голям, мускулът не
може да се съкрати и пак не се извършва
работа.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Защо извършената работа от мускула е равна
на нула при максимален товар?
2. Защо мускулите с косо разположени мускулни
влакна имат по-голям физиологичен напречник?
3. Кое е по-лесно — да се върви или да се стои на
едно място, и защо?
4. Обяснете защо по дебелината на мускула се
съди за неговата сила?
Силата на мускулите при обикновено сгъване в
лакътната става е равна на 40 Kg, а ако ръката се
напрегне, силата на мускулите достига четвърт
тон.
29
 Опорно-двигателна система
5.5., ХИГИЕНА И БОЛЕСТИ НА
ОПОРНО-ДВИГА-
5.6. ТЕЛНАТА СИСТЕМА
Движението е жизнена необходимост, обусловена
от биологичната същност на човека. Не може да се
говори за здравословен начин на живот, ако у всеки
човек не се утвръждава навик за системна активна
двигателна дейност.
Един от най-действените фактори за правилното
физическо развитие на учениците са часовете по
физическо възпитание. Училищното физическо въз-
питание е активно средство за профилактиката на
редица болести и телесни недостатъци при подраст-
ващите. Много важна задача на часовете по физкултура
е създаването на полезни двигателни навици за ходене,
бягане, скачане, хвърляне и др. Заниманията в тези
часове подпомагат развитието на ценни морално-
волеви качества — смелост, настойчивост,
дисциплинираност и колективност. Друга полезна
форма за упражняване на двигателна дейност са
екскурзиите, походите, експедициите, които може да се
организират както в учебно, така и в извънучебно време
през ваканциите и през почивните дни. Когато няма
възможност да се организира излет, учениците е добре
да прекарват свободния си ден в парка, на плажа, на
стадиона, на спортната площадка. Съвременният начин
на живот намалява рязко двигателната активност на
нормално положение кифоза
Фиг. 5.17. Изкривявания на гръбначния стълб
30
човека. Днес с право се твърди, че човечеството страда
от „мускулен глад“. Недостатъчната мускулна
активност създава особени условия за жизнената
дейност на човека, които се означават с термина
хиподинамия. Тя действа отрицателно на всички органи
на човешкия организъм. Хиподинамията оказва
отрицателно въздействие върху двигателния апарат.
Намалява здравината на костите и подвижността на
ставите. Мускулите намаляват своята маса и сила.
Хиподинамията се отразява особено неблагоприятно на
органите на сърдечно-съдовата система. Намалява ра-
ботоспособността на сърдечния мускул. Склеро-
тичните промени в кръвоносните съдове настъпват
много по-рано, повишава се кръвното налягане.
Появяват се изменения и в психо-емоционалната сфера.
Влошават се самочувствието и настроението, появява
се раздразнителност, а след това вялост и нежелание за
умствена работа. Наблюдават се и несъответни реакции
на поведение — немотивиран страх, напрегнатост,
тревога и др.
Застоялият живот, придружен обикновено с
прехранване, води до разстройване на обмяната на
веществата и натрупване на мазнини в тялото —
затлъстяване. Намалената двигателна дейност по-
нижава издръжливостта на подрастващия организъм и
причинява бърза умора при работа.
сколиоза

Фиг. 5.18. Нормално и деформирано ходило
рахитични Х-крака рахитични О-крака
Фиг. 5.19. Рахит
Движението е жизнена необходимост за
човешкия организъм.
Заболявания на опорно-двигателната система.
Гръбначният стълб, основната опора на тялото, показва
много често отклонения от нормалната си структура и
дейност. Най-честите отклонения са изкривяванията на
гръбначния стълб (кифоза, сколи- оза, фиг. 5.17).
Причини за получаването им са не- съответстващите на
ръста на децата чинове, носенето на тежки чанти с
едната ръка, неправилното седене при четене и писане.
Слабата гръбна мускулатура при децата също
допринася за гръбначните изкривявания. Около 10% от
учениците имат такива отклонения. На тях трябва да се
гледа сериозно, за- щото понякога причиняват
затруднение при дишане, лесна уморяемост и намалена
работоспособност. Особено полезна за такива деца е
лечебната физкултура.
Опорно-двигателна система
Междупрешленовите дискове с възрастта губят
еластичността си и ограничават движенията в гръб-
начния стълб. Понякога при внезапно усилие меж-
дупрешленният диск може да се размести (секване или
дискова херния), при което нервните влакна се
прищипват. Настъпва силна болка и неподвижност в
увредения участък. Благотворно действат топлината и
физиотерапевтичните процедури. Понякога се налага
оперативно лечение.
Уврежданията на ходилото са сред най-честите
оплаквания. Сводът на ходилото се поддържа от
мускули и връзки. Ако опорната конструкция на хо-
дилото се преобременява, настъпва деформация
{плоско ходило, фиг. 5.18). Тази деформация затруднява
ходенето, причинява бърза уморяемост и болка. За
предотвратяването се препоръчва носене на удобни и
ортопедични обувки. Съществуват деформации на
долните крайници, при които колената се отдалечават
едно от друго (О-крака) или се приближават едно към
друго (Х-крака).Такива изменения се срещат най-вече
при деца, боледували от рахит (фиг. 5.19). При тях се
нарушава калциевата обмяна. Калцият се извлича от
костите и това води до трайната им деформация. При
тежка форма на рахит се получава деформация на
гръдната кост — т. нар. птичи гърди. Деформацията се
отразява неблагоприятно върху дейноста на белия
дроб, който остава с намалена вместимост. При рахит
може да се деформират и тазовите кости. При жените
това затруднява родилния акт. За профилактика на
рахита се препоръчва богата на витамин D храна и
излагане на тялото на слънце.
Към заболяванията на опорно-двигателната система
се отнасят и някои аномалии в развитието на костите и
ставите. Най-известната аномалия е вроденото
изкълчване на тазо-бедрената става. Ставната ямка не
е напълно оформена. Ето защо при натоварване
ставната глава излиза от ямката си и като резултат се
получава относително скъсяване на крака. Ходенето е
силно затруднено — т. нар. патешко ходене. Лечението
трябва да започне в ранна детска възраст и е
продължително.
Често заболяване на опорно-двигателната система е
ревматоидният артрит. Характеризира се с висока
температура, зачервяване и оток на ставите и силна
болка. В острата си фаза ревматоидният артрит се
лекува с антибиотици. Често преминава в хронична
форма, при която се засягат няколко стави и се стига до
тяхната деформация. Благоприятно влияние върху
ревматоидния артрит оказват минералните бани и
физиолечението.
31
 Опорно-двигателна система

влакно. Характеризира се с много силна болка на

мястото на скъсването. При тренирана мускулатура
това увреждане настъпва по-рядко.

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Движението е жизнена необходимост,
обусловена от самата биологична същност на
човека. Двигателната активност е
универсално средство за регулиране и
стимулиране на жизнените процеси в ор-
ганизма. Хиподинамията, която е последица
от съвременния начин на живот, оказва
отрицателно въздействие върху всички
органи и системи на човешкия организъм.
Най-честите болести и травми на опорно-
двигателната система засягат костите и
ставите на гръбначния стълб и крайниците.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Какво е влиянието на движението върху
сърдечно-съдовата система?
2. В какви насоки се изразява благотворното
влияние на физическите упражнения върху
здравето на човека?
3. Какъв е физиологичният механизъм на
влияние на двигателната активност върху мо-
зъчната кора?
4. В какво се изразява хиподинамията и какви са
последствията от нея?
5. Предложете мерки за профилактика на хи-
подинамията.
6. Какви видове изкривявания на гръбначния
Фиг. 5.20. Видове счупвания: А. Пълно открито счупване на стълб съществуват?
7. Какви са последствията от рахита?
големия пищял и пълно счупване на малкия пищал. Б. Закрито
8. Каква е разликата между навяхване и из-
счупване. кълчване на ставата?

Травми на опорно-двигателната система.

При удар, падане и други подобни травми костите
въпреки здравината си може да се счупят (фрактура).
Има открити и закрити счупвания на костите (фиг. ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
5.20). При закритите счупвания няма размествания на Ортопедията (от гр. ортос — прав, изправен, без деформации, и
костните фрагменти и увреждането на околните тъкани педис — дете) изучава вродените и придобитите деформации на
е слабо. При откритите счупвания острите краища на човешкото тяло, предпазването от тях и
счупената кост разкъсват мускули, кръвоносни съдове, лечението им. Днес ортопедията е специалност,
която се занимава не само с децата. Обект на
кожа. нейните грижи са и възрастните с деформации и
При неловки движения може да се разтегнат травми на опорно-двигателната система.
ставните връзки (навяхване на ставата). Около ставата
се получава оток, а понякога кръвоизлив, придружени
със силна болка. Като първа помощ се прави хладен
компрес и фиксираща ставата превръзка. При по-тежки
увреждания се получава разместване на ставните
повърхности (изкълчване на ставата). Опитите да се
наместят ставните повърхности от неспециалисти
довеждат до много по-сериозни последици.
Мускулите също може да се увредят. При много
рязко движение може да настъпи скъсване на мускулно

32
 'S 6. СЪРДЕЧНО-СЪДОВА СИСТЕМА
Сърдечно-съдовата система се състои от сърце и
кръвоносни съдове. Сърцето подобно на помпа
осигурява движението на кръвта. Чрез кръвоносните
съдове кръвта се разнася из цялото тяло и доставя на
клетките кислород и хранителни вещества, а изнася
въглероден диоксид и непотребните продукти от
обмяната на веществата.
Кръвоносна система се появява при прешленес-
тите червеи. Тя е от затворен тип — кръвта не напуска
кръвоносните съдове. Движението й се осигурява чрез
пулсации на стените на кръвоносните съдове в
предния край на тялото. Сърцето като обособен орган
се появява при членестоногите. При по- вечето от тях
кръвоносната система е от отворен тип — кръвта,
излизаща от сърцето, напуска кръвоносния съд,
попада в междуклетъчните пространства, откъдето се
събира, и отново влиза в сърцето. При по-висшите
безгръбначни (мекотели и бодлокожи) и при всички
гръбначни животни кръвоносната система е от
затворен тип. Във връзка с появата на бял дроб при
сухоземните гръбначни сърцето и кръвоносната
система прогресивно се усложняват.
приемат вода, минерални соли и хранителни вещества
(храносмилателна система), кислород (дихателна
система) и се отделят крайните продукти на обмяната
(дихателна и отделителна система).
При безгръбначните животни с отворена кръво-
носна система (повечето членестоноги) няма раз-
граничаване между течностите в междуклетъчните
пространства, телесната празнина и кръвоносните
съдове. Вътрешната течна среда при тях се нарича
хемолимфа.
При животните със затворена кръвоносна система
се обособяват тъканна течност и кръв. При
гръбначните животни вътрешната течна среда е
разграничена на кръв, тъканна течност и лимфа,
които са тясно свързани и преминават една в друга.
Кръвта се движи в затворена кръвоносна система, но
част от течната й съставка се филтрира през стените
на кръвните капиляри и преминава в тъканната
течност, която изпълва междуклетъчните простран-
ства. Част от водата на тъканната течност с разтво-
рените в нея вещества се връща в кръвните капиляри.
Тъканна течност непрекъснато прониква в лимфните
капиляри и образува лимфата. Чрез лимфните съдове
тя се влива в кръвообращението (фиг. 6.1).

j 1 ВЪТРЕШНА 0.1. ТЕЧНА

СРЕДА
НА ОРГАНИЗМА

Животните осъществяват непрекъсната обмяна на

веществата с външната среда. От нея те приемат вода,
минерални соли, хранителни вещества и кислород и
отделят в средата крайните продукти на обмяната на
веществата.
При едноклетъчните и най-просто устроените
многоклетъчни животни — гъби и мешести, клетките
са в непосредствен допир с външната течна среда, с
която пряко обменят вещества. При всички останали
многоклетъчни (трипластни) животни клетките губят
пряка връзка с външната среда. Дори клетките,
разположени на повърхността на тялото, не могат
пряко да обменят вещества с външната среда. При
трипластните животни се появява вътрешна течна
среда, която е посредник между телесните клетки и
външната среда.
Еволюцията на вътрешната течна среда е в тясна
връзка с формирането на телесната празнина,
кръвоносната система и системите, чрез които се

5. Биология за 8. клас 33
 Сърдечно-съдова система

Течната съставка на кръвта, тъканната благоприятните условия за функционирането на

течност и лимфата образуват вътрешната клетките и на организма като цяло. 66 стр. Булвест
течна среда на организма. Кръвосъсирването е важна защитна реакция на
Хомеостатичната функция на организма, която при …. на дкръвната плазма, лишена
вътрешната среда осигурява най- се нарича кръвен серум, който за разлика от кръвната
плазма не може да се кръвосъсирва.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Вътрешната течна среда има постоянен химичен равновесие, органични вещества и много други
състав. показатели. Тя изпълнява важна роля в поддържането
Таблица 1 ’ на постоянна телесна температура, като пренася
топлина от органите, в които се образува, към орга-
Състав Лимфа % ните, чрез които се отдава от тялото.
Кръвна Тъканна Вътрешната течна среда при човека се
плазма % течност % образува от течната съставка на кръвта,
тъканната течност и лимфата. Те са тясно
Вода 90—92 96—97 96—97 свързани и преминават една в друга. Вът-
Белтъци 7—8 2—3 2—3 решната течна среда има транспортна, ре-
Въглехидрати 0,1 0,1 0,1 гулаторна, защитна, хомеостатична функция
Минерални соли 0,9 0,9 0,9 и осигурява хуморалното единство на
организма.

Концентрацията от 0,9% NaCl поражда в телесните

течности осмотично налягане, еднакво с осмо-
тичното налягане вътре в клетките. Вътрешната течна
среда е изотонична. При такива условия жизнените
процеси в клетките протичат нормално. Всяка
промяна в концентрацията на солите, респективно
осмотичното налягане в телесните течности, се
отразява неблагоприятно върху клетъчните функции.
Вътрешната течна среда има разнообразни фун-
кции. Чрез кръвта и тъканната течност до клетките се
пренасят вода, минерални соли, хранителни вещества
и кислород, а се изнасят крайните продукти на
обмяната.
Вътрешната течна среда осигурява хуморалното
(от лат. хумор — течност) единство на организма. В
нея постъпват и се разнасят из цялото тяло хормоните
и други вещества с регулаторни функции. Освен това
тя осигурява еднакви условия за жизнената дейност на
всички клетки в организма. С течната съставка на
кръвта са свързани защитни функции, които ще бъдат
разгледани в отделен урок.
Вътрешната течна среда се характеризира с пос-
тоянство на обема, солев състав, алкално-киселинно
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Защо възниква необходимостта от поява на
вътрешна течна среда при многоклетъчните
животни?
2. Как се осъществява връзката между течната
съставка на кръвта, тъканната течност и лимфата?
3. Какво означава изотоничност на вътрешната
течна среда?
4. Посочете функциите на вътрешната течна
среда.
5. Какво разбирате под хомеостаза?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Общият обем на вътрешната течна среда на
организма е около 20% от телесната маса.
Нормално той се увеличава при бременните жени
(до 1/3) и при спортистите (успоредно с
увеличаването на мускулната маса).

VBne си спомняте, че способността на орга-

низма да поддържа постоянството на вът-
решната си среда се нарича хомеостаза.

34

6.2. КРЪВ (ТЕМА 9)
Кръвта е около 7% от телесната маса на човека,
или средно 5 литра при възрастния организъм. Състои
се от формени елементи и течно междуклетъчно
вещество — кръвна плазма.
Формени елементи. Те са 45% от общия обем на
кръвта. Формените елементи са червени кръвни
клетки (еритроцити), бели кръвни клетки (левко-
цити) и кръвни плочици (тромбоцити) (фиг. 6.2).
Формените елементи се произвеждат от костния
мозък.
Еритроцитите са преобладаващата част (95%)
от всички кръвни клетки. Броят им при мъжете и при
жените е различен. В един микролитър кръв при
мъжете се съдържат средно 5,4 млн. еритроцити, а при
жените — 4,8 млн. Броят на еритроцитите показва
физиологични колебания. При продължително
пребиваване на голяма надморска височина (над 4000
т) броят на еритроцитите в кръвта се повишава трайно
и може да достигне 8 млн. в д1 кръв.
Еритроцитите имат формата на двойно вдлъбнати
дискове с диаметър 8 цт и дебелина 2 цт. Зрелите
Сърдечно-съдова система
еритроцити са безядрени и характерната им форма се
дължи на изчезването на ядрото от централната част
на клетките.
Цитоплазмата на еритроцитите съдържа червения
пигмент хемоглобин. Той е сложно белтъчно
съединение, в състава на което участва желязо. Хе-
моглобинът играе важна роля за транспорта на га-
зовете. В белите дробове той се свързва с кислорода и
образува нетрайното съединение оксихемогло- бин. В
тъканите хемоглобинът отдава кислорода и се свързва
с въглеродния диоксид, като образува нетрайното
съединение карбаминхемоглобин. Така въглеродният
диоксид се пренася от тъканите в белите дробове,
откъдето се изхвърля навън. Кръвта, която е богата на
кислород, е яркочервена на цвят и се нарича
артериална. Кръвта, която е бедна на кислород и
богата на въглероден диоксид, е тъмночервена и се
нарича венозна.
Главната функция на еритроцитите е
транспортът на кислорода и въглеродния
диоксид.
35
 Сърдечно-съдова система
Еритроцитите се образуват непрекъснато в чер-
вения костен мозък. След като попаднат в кръвта,
зрелите еритроцити живеят 120 дни.
Левкоцитите са с по-големи размери, но са много
по-малко на брой в сравнение с еритроцитите. В 1 ц.1
кръв се "съдържат нормално 4000—9000 левкоцита.
Размерите им са 8—20 цт в диаметър. За разлика от
еритроцитите левкоцитите имат ядра. Ядрата им са с
разнообразна форма — сферична, бобовидна или
сложно сегментирана. В цитоплаз- мата на някои
левкоцити има гранули, които съдържат
храносмилателни ензими. Наричат се грануло- цити.
Левкоцитите, които нямат гранули в цито- плазмата,
са моноцити и лимфоцити. Моноцитите са най-
големите левкоцити и имат бобовидни ядра.
Лимфоцитите са най-малките бели кръвни клетки и
ядрата им са сферични.
Основната функция на белите кръвни
клетки е защитната.
Гранулоцитите и моноцитите образуват цито-
плазмени израстъци — псевдоподи. Чрез тях те
обхващат и поглъщат болестотворни микроорганизми
и ги подлагат на вътреклетъчно смилане. Явлението
се нарича фагоцитоза, а левкоцитите — фа- гоцити
(от гр. фагос — ям). Те участват в неспецифичната
защита на организма, тъй като поглъщат чужди тела
независимо от това, дали са микроорганизми,
прашинки или сажди. Фагоцитите могат да
преминават през стените на капилярите в между-
клетъчните пространства.
Лимфоцитите участват в специфичната защита на
организма срещу болестотворни микроорганизми и
други чужди клетки, каквито могат да бъдат например
клетките на един присаден орган. Лимфоцитите
обезвреждат нашествениците пряко или чрез
специфични защитни белтъци, наречени антитела.
Продължителността на живот на левкоцитите е
1—2 седмици. При попадане в организма на болес-
тотворни микроорганизми броят на левкоцитите
бързо нараства и .може да достигне 20 000 в 1 ц1 кръв.
Тромбоцитите са най-малките формени еле-
менти на кръвта. Броят им е 140 000—400 000 в 1 ц1
кръв. Формата им е овална, нямат ядра и размерите им
са 2—4 цт. Функцията им е свързана с
кръвосъсирването.
Кръвна плазма. Тя е 55% от общия обем на
36
кръвта. Участва в състава на вътрешната течна среда
на организма. Кръвната плазма е бледожълта течност.
90—92% от състава й е вода, 7—8% — органични
съединения, и 0,9—1% — минерални соли. От
органичните съединения най-голямо е количеството
на белтъците. 2/3 от плазмените белтъци се
синтезират в черния дроб. Плазменият белтък фиб-
риноген играе основна роля при кръвосъсирването.
1/3 от белтъците на кръвната плазма са антитела,
които имат защитна функция. Кръвната плазма има
транспортна функция. Чрез нея хранителните ве-
щества, резорбирани в червата — аминокиселини,
глюкоза, мазнини, а също и витамини, се пренасят до
клетките. Крайните продукти от обмяната на ве-
ществата — въглеродна киселина, пикочина, пикочна
киселина, млечна киселина, чрез кръвната плазма се
отнасят до бъбреците, откъдето се отделят навън от
организма. Кръвната плазма има и коре- лационна
функция. Тя пренася хормоните до всички клетки и
така изпълнява ролята на посредник на ху- моралната
регулация в организма.
Кръвната плазма участва в поддържането на хомеостазата.
Ако току-що взета кръв се постави в
епруветка, след няколко минути се
образува съсирек. Постепенно той намалява обема си
и около него се отделя бледожълта течност.
Отделената течност се нарича кръвен серум.
Единствената разлика с кръвната плазма е, че
кръвният серум не съдържа фибриноген.
Кръвни групи. При големи наранявания, вът-
решни кръвотечения, болести на кръвта и операции
преливането на чужда кръв може да се окаже единс-
твеното животоспасяващо средство.
Невинаги обаче кръвта на един човек е съвмес-
тима с кръвта на друг човек. Преливането на несъв-
местима кръв може да предизвика тежки реакции в
организма и дори смърт.
Преливането на кръв е поставено на научна основа
след откриването на кръвните групи при човека от
Карл Ландщайнер през 1901 г.
Система АВ 0. Принадлежността на човека към
някоя от кръвните групи се определя от наличието или
отсъствието в клетъчните мембрани на еритроцитите
на две специфични вещества — антигени, означени с
латинските букви А и В. Хората могат да притежават
единия от двата антигена, двата заедно или нито един
от тях. Името на притежавания антиген дава името на
кръвната група. В зависимост от това хората се
разпределят в четири кръвни групи —А, В, АВ и 0.

В кръвната плазма пък се съдържат естествени
антитела, които могат да взаимодействат с ерит-
роцити ите антигени. Означават се като а (анти А) и 3
(анти В).
В кръвната плазма не се съдържат никога
антитела, насочени срещу собствените
ерит- роцитни антигени.
Хората от кръвна група А например не притежават
ос-антитела, а хората от кръвна група В — Р-ан-
титела.
В кръвната плазма се съдържат антитела,
насочени срещу липсващия в собствените
еритроцити антиген.
Хората от кръвна група А притежават р-антитела,
от кръвна група В — ос-антитела, а от кръвна група 0
— а- и р-антитела. Всички хора, които са от кръвна
група АВ, не притежават а- и р-антитела (фиг. 6.3).
Ако се прелее групово несъвместима кръв, нас-
тъпва слепване и разрушаване на еритроцитите
(аглотинация). Има правило за преливане на кръв. До
300 мл 0 кръвна група може да дава на всички
останали кръвни групи Ю(универсален дарител), а
кръвна група АВ да приема от всички кръвни групи –
универсален приемател. фиг 7. стр 68 син учежник
Булвест
Кръвна Еритроцитни Антитела в кръвната
група антигени плазма
0 няма а (анти А), р (анти В)
А А Р (анти В)
В В а (анти А)
АВ АиВ няма
Фиг. 6.3. Кръвни групи
Кръвопреливане над 300 мл трябва да се
прави само на едногрупова кръв.
Система Резус. В еритроцитите на 85% от хората се
съдържа антиген, наречен резус-фактор.Тези хора се
означават като резус-положителни. Останалите 15%
от хората, които не притежават резус- фактор в
Сърдечно-съдова система
торно преливане на резус-положителна кръв обра-
зуваните вече антитела слепват и разрушават пре-
летите еритроцити. В организма настъпват тежки
усложнения, които могат да доведат до смърт. Рх
факторът играе съществена роля при бременност. Ако
майката е резос отрицателна , а плодът резос-ополож
– в кръвта на майката се образуват плазмени белтъци
(антител) , които могат да причинят тежки нарушения
в кръвта на новороденото или да са причина за мъртво
родени деца.
Определянето на резус-груповата принад-
лежност е задължително при кръвопрели-
ване.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Кръвта се състои от кръвни клетки и кръвна
плазма. 95% от кръвните клетки са
еритроцити. Главната им функция е
транспортът на кислорода и въглеродния
диоксид. Левкоцитите имат защитна фун-
кция. Тромбоцитите участват в кръвосъ-
сирването. Кръвната плазма участва в
състава на вътрешната течна среда и има
транспортна, защитна, корелационна и
хомеостатична функция.
Хората принадлежат към различни кръвни
групи в зависимост от това, дали при-
тежават определени антигени в еритроци-
тите си. Кръв може да се прелива само
между хора от една и съща кръвна група.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Какъв е биологичният смисъл на малките
размери на еритроцитите и на големия им брой
за организма?
2. Къде в организма се произвеждат кръвните
клетки?
3. Как реагира организмът, ако в него попаднат
болестотворни микроорганизми?
4. Избройте функциите на кръвната плазма и
посочете примери.
5. Каква е разликата между кръвна плазма и
кръвен серум?
6. Възможно ли е да се прелее успешно кръв от
група А на човек от кръвна група В и обратно?
Обосновете отговора си.
7. Какво ще стане, ако на човек с резус-поло-
жителен фактор на кръвта се прелее кръв с резус-
отрицателен фактор?
еритроцитите си, се означават като
резус- отрицателни. В тяхната кръвна
плазма обаче не се съдържат естествени
IHHIH антитела, насочени срещу липсващия
37
 Сърдечно-съдова система

резус-фактор.
Ако на резус-отрицателен човек се прелее резус-
положителна кръв, в неговия организъм се образуват
антитела срещу резус-фактора. При пов-
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
За нормалното синтезиране на хемоглобин дневно са
необходими 25 mg желязо. 96% от това количество се набавят от
разрушените еритроцити и само 4% — с храната. Достатъчно е с
храната да се приема само 1 mg желязо дневно.
Ако една жена е резус-отрицателна и забременее от резус-
положителен мъж и плодът унаследи резус-фактора на бащата, у
майката се образуват антитела, които могат да разрушат
еритроцитите на плода. Възниква т. нар. хемо- литична болест на
новороденото.

38
 Сърдечно-съдова система

A Д ЗАЩИТНА ФУНКЦИЯ ’ * НА те клетки. Хуморалният имунен отговор се осъ-

ществява от лимфоцити, наречени в-лимфоцити, които
КРЪВТА образуват антитела.
Антителата слепват микроорганизмите на куп-
чинки и по този начин ги подготвят за фагоцитоза.
В заобикалящата среда присъстват огромен брой Имунният отговор е винаги специфичен,
микроорганизми, които непрекъснато влизат в контакт защото Т-лимфоцитите и антителата са
с човешкото тяло. Микроорганизмите, причиняващи насочени срещу специфични съставки на
болести, се наричат болестотворни, или патогенни микроорганизмите, наречени антигени.
(от гр. патос — болест). Проникването им в организма
се нарича инфекция. Уврежданията, които Спрямо определен антиген се образуват Т-лим-
предизвикват, се дължат на отделяните от тях токсини фоцити или антитела, насочени единствено срещу
(отровни вещества) и други вредни продукти на него. Те не могат да взаимодействат с други антигени.
жизнената им дейност.
Човешкият организъм притежава защитни меха-
низми, чрез които не допуска проникването на бо-
лестотворните микроорганизми или ако все пак те
попаднат във вътрешната среда, ги унищожава.
Защитната функция на кръвта се осъществява чрез
неспецифични и специфични механизми.
Неспецифична защита. Нарича се така, защото не
е насочена срещу определен нашественик и нейните
механизми действат независимо от присъствието или
отсъствието му. Ако микроорганизмите са
проникнали през наранената кожа или лигавиците,
мястото се зачервява, затопля, подува и става бо-
лезнено. Тази реакция на организма се нарича въз-
паление и се характеризира с прилив на кръв и из-
лизане на левкоцити и кръвна плазма от кръвоносните
съдове в засегнатата тъкан. Левкоцитите унищожават
патогенните микроорганизми чрез фагоцитоза. Те ги
поглъщат и ги подлагат на вътреклетъчно смилане
(фиг. 6.4).

Възпалението и фагоцитозата са механизми

на неспецифичната защита на организма.

Ако те бъдат преодолени и патогенните микро-

организми попаднат в тъканите, се задейства специ-
фичната защита на организма.
Специфична защита на организма (имунитет).
Имунитетът е способ за защита на организма от
чужди агенти, попаднали във вътрешната му среда.
Чуждите агенти може да бъдат микроорганизми,
паразити и др. Чуждият агент предизвиква верига от
реакции, наречени имунен отговор, чийто краен ефект Фиг. 6.4. Фагоцитоза
е обезвреждането му. Имунният отговор може да бъде
клетъчен и хуморален. Клетъчният имунен отговор
се осъществява от лимфоцити, наречени Т-
лимфоцити. Те унищожават пряко чужди-

39
 Сърдечно-съдова система
Фиг. 6.5. Едуард Дженер (1749—1823)
Взаимодействието антиген—антитяло
винаги специфично.
След като болестотворните микроорганизми бъдат
унищожени, образуването на Т-лимфоцити, рес-
пективно на антитела, постепенно се прекратява. Част
от лимфоцитите обаче „запомнят“ съответния антиген
и ако той се появи повторно в организма,
осъществяват имунен отговор срещу него много по-
бързо и по-силно, отколкото при първия контакт.
Повторният контакт с определен антиген
предизвиква по-бърз и по-силен имунен
отговор срещу него. Следователно иму-
нитетът се характеризира със специфич-
ност и памет.
Имунитет при заразните болести. Невинаги при
навлизането на патогенни микроорганизми в тялото на
човека настъпва заболяване. Има хора, които, макар и
да са в контакт с болен от заразна болест, не заболяват
от нея.
Имунитетът бива вроден и придобит. Човекът
притежава вроден имунитет спрямо някои болести
на животните — например сифилис при конете, чума
при птиците и др.
Придобитият имунитет възниква след пре-
боледуване. Например след преболедуване от дребна
40
Фиг. 6.6. Луи Пастьор (1822—1895)
е шарка, коклюш, заушки и други детски заразни
болести хората не заболяват повторно през целия си
живот. При други заразни болести — например
дизентерия, имунитетът след преболедуване е по-
краткотраен.
Вроденият и придобитият имунитет се означават общо като
естествен имунитет.
Освен по естествен път имунитетът
може да се придобие и изкуствено.
Изкуствено придобитият имунитет може да се
предизвика чрез внасяне в организма на убити или
отслабени чрез загряване болестотоворни мик-
роорганизми. Те не причиняват заболяване, но правят
организма невъзприемчив към съответната болест за
по-къс или по-дълъг период.
Внасянето на убити или отслабени микроорга-
низми се нарича имунизация, а имунитетът — из-
куствен активен имунитет. За неговото поддържане
е необходимо имунизацията да се повтаря пе-
риодично, т. е. да се прави реимунизация.
Има данни, че създаването на изкуствен активен
имунитет е познато още в древността. През 1796 г.
английският лекар Едуард Джеиер (фиг. 6.5) разра-
ботва метод за предпазване от една от най-тежките
заразни болести — едрата шарка.Той прилага из-
куствено заразяване на хора с причинителя на едра-
 Сърдечно-съдова система

та шарка при кравите. Методът е наречен ваксинация ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:

(от лат. вакка — крава), а Дженер е обявен за баща на 1. Защо възпалението е защитна реакция на

Фиг. 6.7. Имунитет при заразните болести

имунологията. организма?
Основател на съвременната имунология е френ- 2. Опишете по колко начина лимфоцитите
осъществяват защитата на организма.
ският биолог Луи Пастьор (фиг. 6.6). През 1880 г. той 3. Защо при повторна среща с антигена орга-
установява, че внасянето в организма на микро- низмът реагира по-бързо и по-силно?
организми с изкуствено понижена болестотворност не 4. Каква е разликата между пасивната и актив-
само не води до заболяване, но прави организма ната имунизация?
невъзприемчив към това заболяване.
Изкуствен пасивен имунитет се придобива, ако се
инжектира серум от човек или животно, които са били
заразени с причинителя на дадена болест. В техния ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
серум се съдържа значително количество антитела
срещу този причинител. Такава имунизация се прави с
профилактична цел. При замърсени рани например
профилактично се прилага противо- тетаничен серум,
за да се избегне заболяване от тетанус.
Изкуственият пасивен имунитет се създава бързо,
но е краткотраен (фиг. 6.7).
стр 70 учебник на Булвест
В някои случай при повторно попадане в
организма на някои антигени реагира бързо и бурно
…до края на урока за да се предпазят от инфекзиозни
боелсти.

41
 Сърдечно-съдова система

В някои случаи фагоцитите не могат да унищожат патогенните

микроорганизми, а загиват самите те. Заедно с бактериите и
умъртвените клетки в засегната тъкан фагоцитите образуват гной.
Ако се получи кухина, изпълнена с гной, се получава абсцес.

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Защитата на организма е неспецифична и
специфична. Неспецифичната защита се
осъществява чрез бариерни механизми,
възпаление и фагоцитоза. Специфичната
защита се осъществява от лимфоцитите.
Едни- от тях пряко унищожават чуждите
клетки, а други образуват антитела. Ан-
тителата са насочени срещу специфични
съставки на нашественика, наречени ан-
тигени. Повторният контакт на организма с
определен антиген предизвиква по-бърз и
по-силен имунен отговор.

42
 Сърдечно-съдова система

.*' в една посока — от предсърдието към камерата.

СЪРЦЕ
и КРЪВОНОСНИ
СЪДОВЕ тема 11
Устройство на сърцето. Сърцето е разположено в
гръдната кухина, между двата бели дроба и не-
посредствено зад гръдната кост. Има форма на не-
правилен конус, чийто връх е насочен наляво и на-
долу. Средната му маса при мъжете е 300 g, а при
жените — 220 g. Размерът му е приблизително кол-
кото юмрука на съответния човек.
Сърцето е кухинен орган, чиито стени са изгра-
дени от три слоя: ендокард — вътрешен, образуван от
еднослоен епител; миокард — среден, съставен от
сърцева мускулна тъкан, и епикард — външен, който
се състои от съединителна тъкан. Сърцето е затворено
в съединителнотъканна торбичка — пе- рикард.
Между перикарда и епикарда се образува цепнатина, в
която има малко количество тъканна течност. Тя
намалява триенето на сърцето при неговите
съкращения.
Сърцето (фиг. 6.8) е разделено надлъжно на две
половини — лява и дясна. Всяка половина се състои
от предсърдие и камера, между които има отвор.
Отворът притежава клапа, която пропуска кръвта само
Надлъжната преграда на сърцето не позволява
смесването на кръвта между лявата и дясната му
половина.
Мускулатурата на отделните части на сърцето не е
еднакво развита. Най-голяма е дебелината на мио-
карда на лявата камера, която преодолява най-голя- ма
съпротива при сърдечните съкращения. (при
камерната систола). Това е поради факта, че аортата
има по-голямо напречно сечение, отколкото това на
белодробната артерия. Тя е средно 10—12 mm.
Дебелината на миокарда на дясната камера е 5—6 mm,
а на предсърдията — 2—3 mm.
В дясното предсърдие се вливат два големи кръ-
воносни съда — горна и долна куха вена. Горната куха
вена носи венозната кръв от главата и от горните
крайници, а долната куха вена — от туловището и
долните крайници. От дясната камера излиза една
голяма артерия — белодробната артерия. В нейния
отвор се разполага клапа, която не позволява на кръвта
да се върне обратно в сърцето. Нарича се полулунна
клапа. Белодробната артерия се разделя на два клона
— ляв и десен. Чрез тях венозната кръв, богата на
въглероден диоксид, се отвежда за окисляване в
белите дробове.
В лявото предсърдие се вливат четири белодробни
вени — по две от всеки бял дроб, които донасят
артериална кръв, богата на кислород. От лявата камера
излиза главната артерия в човешкото тяло —

Фиг. 6.8. Сърце: А. Външен изглед: 1 — аорта; 2 — горна куха вена; 3 — долна куха вена; 4 — белодробна артерия; 5 — белодробни
вени; 6 — венечни артерии; 7 — дясно предсърдие; 8 — дясна камера; 9 — ляво предсърдие; 10 — лява камера. Б. Устройство: 1 —
аорта; 2 — горна куха вена; 3 — долна куха вена; 4 — белодробна артерия; 5 — белодробни вени; 6 — миокард; 7 — дясно предсърдие;
8 — дясна камера; 9 — ляво предсърдие; 10 — лява камера; 13 и 14 — полулунни клапи; 11 и 12 — пред- сърдно-камерни клапи; 15
— междукамерна преграда.

6. Биология за 8. клас 41
 Сърдечно-съдова система
аортата. Чрез аортата в цялото тяло се доставя богата
на кислород кръв. В отвора на аортата се разпо-
 Сърдечно-съдова система
лага клапа, която не позволява на кръвта да се върне
еднослоен епител плътна съединителна тъкан
гладка мускулна тъкан
Фиг. 6.9. Строеж на съдовата стена: 1 — малка артерия; 2
малка вена.
обратно в сърцето. Нарича се също полулунна клапа.
Кръвоснабдяване на сърцето. Работата, която
сърцето извършва през целия живот на човека, изисква
изразходването на голямо количество енергия. Това
налага непрекъсната доставка на кислород и
хранителни вещества. Миокардът се снабдява с кръв
чрез две артерии, които излизат от началната част на
аортата и опасват сърцето подобно на венец. Наричат
се венечни артерии. Изчислено е, че в състояние на
покой през тях преминават 4% от кръвта, която се
изтласква от лявата камера в аортата.
Инервация на сърцето. Сърцето се инервира от
вегетативната нервна система. До него стигат нервни
влакна, които се разклоняват в миокарда и завършват
върху миокардните клетки и в стените на
кръвоносните съдове.
Кръвоносни съдове. Движението на кръвта от
сърцето до всички части на тялото и обратно се нарича
кръвообращение.
Кръвоносната система на човека е затворена. Кръвта се
движи в кръвоносните съдове, без да ги
напуска.
Кръвоносните съдове са артерии,
вени и капиляри.
Артериите изнасят кръвта от сърцето. Стените им
са изградени от три слоя: вътрешен — съставен от
един слой епитрлни клетки, среден — от еластични
съединителнотъканни влакна и гладка мускулна
тъкан, и външен — от плътна съединителна тъкан.
Най-голямата артерия е аортата. Тя води началото
си от лявата камера на сърцето. Напречното й сечение
е 2,5 cm2. Стената на аортата съдържа голямо
количество еластични влакна и малко количество
гладкомускулни влакна. С отдалечаването от сърцето
артериите стават по-малки и се превръщат в арте-
риоли. Заедно с това количеството на еластичните
42
влакна в стените им намалява и се увеличава коли-
Фиг. 6.10. Движение на кръвта във вените: 1 — при отпуснат
мускул; 2 — при мускулно съкращение.
чеството на гладкомускулните влакна. Благодарение
на тяхното свиване и отпускане се регулира количес-
твото на преминаващата през съдовете кръв (фиг. 6.9).
Скоростта на движение на кръвта в аортата е 50 cm/s,
а в артериите — 25 cm/s.
Вените са кръвоносните съдове, които връщат
кръвта в сърцето. В сравнение с артериите вените са с
по-тънки стени, в които вместо еластична преобладава
плътна съединителна тъкан. Това ги прави по-меки и
по-податливи на натиск. По дължината на вените на
долните крайници има клапи с форма на джобчета,
които не позволяват на кръвта да се връща обратно
при изправено положение на тялото. Движението на
кръвта във вените се улеснява и от съкращенията на
мускулите (фиг. 6.10). Скоростта на движение на
кръвта във вените е 8 cm/s.
Капилярите са с диаметър от 8 до 15 цт. Стените
им се състоят само от еднослоен епител и това
улеснява обмяната на веществата и газовете между
кръвта и тъканната течност. В органите капилярите
образуват гъста мрежа. Общият брой на капилярите в
организма е 1,5 млд. Общата им дължина е 100 000 km,
а общата повърхност — 6000 т2. Скоростта на
движение на кръвта в капилярите е 0,5 mm/s. Ако един
орган не работи усилено, част от капилярите в него
остават затворени и не се пълнят с кръв. На 1 mm2 в
неработещ мускул броят на
отворените и напълнени с кръв
капиляри е 100— 200. Ако
^ мускулът работи усилено, броят
им се увеличава 10—20 пъти.
При движението си в тялото кръвта
описва два кръга — голям (телесен)
и малък (белодробен) (фиг. 6.11). О

Големият кръг започва от лявата камера, включва
Фиг. 6.11. Схема на кръвообращение: А. Голям кръг: 1 — лява
камера; 2 — аорта; 3 — артерии на големия кръг; 4 —
капилярна мрежа на големия кръг; 5 — горна куха вена; 6 —
долна куха вена; 7 — дясно предсърдие. Б. Малък кръг: 8 —
дясна камера; 9 — белодробна артерия; 10 — белодробни
вени; 11 — ляво предсърдие. В. Чернодробно кръ-
вообращение: 12 — артерии на червата; 13 — капилярна
мрежа на червата; 14 — портална вена; 15 — капилярна мрежа
в черния дроб; 16 — чернодробна вена.
аортата, артериите, капилярите и вените на
туловището, главата и крайниците и завършва в
дясното предсърдие с горната и долната куха вена.
Чрез големия кръг в тъканите се доставят кислород и
хранителни вещества и се изнасят въглеродният
диоксид и непотребните продукти от обмяната на
веществата.
Цялото количество кръв, което идва от вените на
стомаха, червата, задстомашната жлеза и слез- ката,
преди да се влее в долната куха вена, се събира в една
вена, наречена портална вена. Тя навлиза в черния
дроб, където всмуканите в тънкото черво хранителни
вещества се подлагат на преработка, а някои отровни
вещества се обезвреждат. Преминаването на
венозната кръв от изброените органи през черния дроб
се нарича чернодробно кръвообращение. От черния
Сърдечно-съдова система
дроб кръвта попада в долната куха вена и така се
включва в големия кръг на кръвообращението.
Малкият кръг започва от дясната камера и
включва белодробната артерия, капилярната мрежа в
белите дробове и четирите белодробни вени, които
връщат окислената кръв в лявото предсърдие, за да
премине в лявата камера и оттам — отново в големия
кръг. стр 75 от синия учебник последен абзац
лимфата се образува … така лимфата попада в
кръвта.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Сърцето е разделено надлъжно на две по-
ловини — лява и дясна, и всяка от тях се
състои от предсърдие и камера. Кръвта
навлиза в сърцето през предсърдията и
излиза през камерите. Еднопосочното
движение на кръвта се осигурява от клапи
— в отворите между предсърдията и ка-
мерите и в отворите на излизащите от ка-
мерите кръвоносни съдове — аортата и
белодробната артерия. Надлъжната пре-
града не позволява смесването на кръвта
между лявата и дясната половина на сър-
цето.
Артериите са съдовете, които изнасят
кръвта от сърцето, а вените — които внасят
кръвта в сърцето. Благодарение на тънките
стени на капилярите и голямата им обща
повърхност през тях се осъществява
обмяната на веществата и газовете между
кръвта и тъканната течност. Чернодробното
кръвообращение е част от големия кръг и
има важно значение за преработката на
веществата, всмукани в тънките черва.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Каква е ролята на клапите на сърцето?
2. Защо мускулатурата на сърцето в различните
му части има различна дебелина?
3. Определете положението на сърцето си.
Сложете ръката си и пребройте ударите на
сърцето за една минута.
4. Направете цветна схема на кръвообращени-
ето и я опишете.
5. Сравнете съдовата стена на една малка ар-
терия и една малка вена и обяснете разликата.
6. Какво е значението на капилярната мрежа в
органите?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Времето, за което кръвта прави пълен кръговрат в големия кръг, е
80 секунди, а в малкия кръг — 5 секунди.
43
 Сърдечно-съдова система
6.5. СЪРДЕЧНА ДЕЙНОСТ
(тема 12)
Сърцето работи през целия живот на човека и
осигурява еднопосочното движение на кръвта в
кръвоносните съдове.
Сърдечната дейност се състои от ритмично
съкращаване (систола) и отпускане
(диастола) на неговата мускулатура.
При всяко съкращаване на камерите
в аортата и в белодробната артерия се изтласква
определено количество кръв. То се нарича ударен
обем и в състояние на покой е около 70 ml кръв за
всяка камера. Количеството кръв, което се изтласква
за 1 минута, се нарича минутен обем. Минутният обем
зависи от ударния обем и от честотата на сърдечните
съкращения. Минутният обем за всяка от камерите в
състояние на покой е около 5 1 кръв. При тежка фи-
зическа работа може да достигне до 36 1.
Сърдечен цикъл. Една сърдечна систола и пос-
ледващата я диастола се означават като сърдечен
цикъл. Сърдечният цикъл протича средно за 0,8 s (при
75 удара в минута, при човек на средна възраст и в
покой).
Сърдечният цикъл се осъществява в следната
последователност: систола на предсърдията,
систолана на камерите и сърдечна пауза
1. Двете предсърдия се съкращават едновременно.
Продължителността на съкращението е 0,1 s. През
това време камерите са отпуснати и предсърд- но-
камерните клапи са отворени. Кръвта се движи от
предсърдията към камерите.
2. Веднага след предсърдната систола следва
систолата на камерите и едновременно с това започва
предсърдната диастола. Клапите затварят предсърдно-
камерните отвори и не позволяват на кръвта да се
върне обратно в предсърдията. Полу- лунните клапи
се отварят и кръвта от лявата камера навлиза в аортата,
а от дясната камера — в белодробната артерия.
Камерната систола трае 0,3 s.
3. Следва диастола на камерите. Полулунните
клапи се затварят и кръвта не може да се върне об-
ратно в сърцето. Периодът, в който настъпва общо
отпускане на предсърдията и на камерите, се нарича
сърдечна пауза и трае 0,4 s (фиг. 6.12).
г сърдечна пауза w
Предсърдия
Камери
II
Фиг. 6.12. Схема на сърдечен цикъл
44
Докато трае камерната систола, предсърдията са
отпуснати и започват да се пълнят с кръв. По време на
сърдечната пауза, с отварянето на предсърдно-
камерните отвори, кръвта от предсърдията започва да
навлиза в камерите. Предсърдната систола, с която
започва следващият сърдечен цикъл, допълва
камерите с кръв.
Освен че осигурява напълването на сърцето с кръв,
сърдечната пауза позволява да се възстанови
работоспособността на сърдечната
мускулатура.
Сърдечни тонове.
Последователните промени по време на сърдечния
цикъл се придружават от два тона, които се провеждат
върху гръдната стена.
Първият сърдечен тон възниква в резултат на
рязкото съкращаване на камерите и затварянето на
предсърдно-камерните клапи. Нарича се систоли-
чен. Той е продължителен, нисък и силен.
Вторият сърдечен тон възниква в резултат на
внезапното затваряне на полулунните клапи в нача-
лото на камерната диастола. Затова се нарича диа-
столичен. Той е по-къс, по-висок и по-слаб в срав-
нение с първия тон.
Сърдечните тонове се прислушват със специална
слушалка (стетоскоп) в определени точки на
гръдната стена, които съответстват на местата на
сърдечните клапи.
Регулация на сърдечната дейност. Сърцето
притежава свойството автоматия. То се съкращава
ритмично под влиянието на импулси, които се
зараждат в специализирани миокардни клетки и се
провеждат до цялата сърцева мускулатура. Тези
клетки изграждат възбудно-проводната система на
сърцето.
Разпространението на възбудния процес в сърцето
по време на сърдечния цикъл може да се регистрира
със специален апарат, наречен електро- кардиограф.
Електрокардиографските изследвания се използват
широко в медицинската практика като показател за
състоянието на сърцето.
Нервната регулация на сърдечната дейност се
осъществява чрез вегетативната нервна система.
Симпатиковите нерви учестяват и усилват сък-
ращенията на сърцето, а парасимпатиковите ги за-
бавят и отслабват.
Хуморалната регулация се извършва чрез някои
хормони. Адреналинът (хормон на надбъбречните
1
1 систола
1
диастола
III

жлези) и тироксинът (хормон на щитовидната жлеза)
учестяват и усилват съкращенията на миокарда.
Нервната и хуморалната регулация оси-
гуряват приспособяването на сърдечната
дейност към изискванията на организма.
Пулс. При всяка камерна систола в аортата попада
определено количество кръв. Това предизвиква
внезапно повишаване на налягането в началната част
на аортата и рязко разтягане на еластичната й стена.
То се предава като вълна по хода на артериите.
Колебанието на артериалната стена след
всяко сърдечно съкращение се нарича
пулс.
Пулсът е отражение на дейността на сърцето.
Изследването на пулса дава информация за честотата
и ритъма на сърдечните съкращения.
Пулсът се изследва най-добре чрез леко притис-
кане с пръсти на лъчевата артерия над китката или на
сънната артерия отстрани на шията, непосредствено
под ъгъла на долната челюст.
Артериално налягане. Кръвта в съдовете е под
известно налягане. То се обуславя от три фактора. От
една страна, сърцето непрекъснато изтласква кръв в
затворената съдова система. От друга страна, съдовете
оказват противодействие на движещата се в тях кръв.
Колкото по-свити са кръвоносните съдове, толкова
съпротивлението, което оказват на кръвта, е по-голямо
и обратно. Кръвното налягане зависи и от общото
количество на кръвта в кръвоносната система. Ако
количеството на кръвта в организма намалее силно
(например при голям кръвоизлив), кръвното налягане
се понижава. И така, кръвното налягане зависи от
количеството на изтласканата от сърцето кръв
(минутния обем), от съпротивлението на съдовете и
от общото количество кръв в кръвоносната система.
При всяка камерна систола изтласкването на
кръвта от лявата камера създава вълна на повишено
налягане, което се нарича систолично, или мак-
симално. През време на камерната диастола наля-
гането в артериите се понижава и се нарича диа-
столично, или минимално.
Артериалното налягане е най-високо в
аортата и намалява с отдалечаването на
артериите от сърцето. Разликата в наля-
гането е главната причина за движението на
кръвта в съдовете.
Артериалното налягане се измерва в милиметри
живачен стълб (Hg). Нормалните стойности след 18-
годишна възраст, измерени на раменната артерия, за
систоличното налягане са 120 mm Hg, а за
диастоличното — 80 mm Hg. Тези стойности се
променят с възрастта. Променят се и при физическо и
нервно напрежение.
Сърдечно-съдова система
Нормалните средни стойности на кръвното на-
лягане се изчисляват по формулите:
за систолично — 102 + (0,6 х годините) mm Hg; за
диастолично — 63 + (0,4 х годините) mm Hg.
Когато артериалното налягане при хора между
20 и 50 години надхвърля 150 mill Hg за систоличното
и 90 mm Hg за диастоличното, говорим за артериална
хипертония. Над тази възраст за нормално може да се
приеме систолично налягане до 160 mm Hg. За долна
граница на нормално систолично налягане се приема
100 mm Hg, а на диастоличното — 60 mm Hg. Когато
артериалното налягане е под тези стойности, говорим
за артериална хипотония.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Сърдечната дейност се състои от ритмично
съкращаване (систола) и отпускане
(диастола) на неговата мускулатура. При
всяка систола от камерите се изтласква по
70 ml кръв и това количество се нарича
ударен обем. Сърдечен цикъл е после-
дователността на една систола и една ди-
астола на сърцето, като средната му про-
дължителност е 0,8 s. Сърдечният цикъл се
придружава от два тона, които могат да се
прислушват в точки на гръдната стена.
Сърцето е автоматичен орган, но дейността
му е подложена на регулация. Разликата в
налягането е главната причина за
движението на кръвта в съдовете. Най-
високо е артериалното налягане в аортата.
То намалява с отдалечаването на артериите
от сърцето.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Пребройте ударите на сърцето в покой и след
20 клякания. Наблюдавайте след колко време ще
се нормализира сърдечната честота.
2. Как се променя пулсът при силно вълнение?
Обосновете отговора си.
3. Изчислете нормалните стойности на кръв-
ното си налягане, а също и на семейството ви.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
За едно денонощие сърцето се съкращава 100 000 пъти и камерите
изтласкват 15 000 1 кръв. Кръвта се движи в аортата с различна
скорост през отделните фази на сърдечния цикъл. През време на
систолата кръвта се движи със скорост 120 cm/s, а през време на
диасто- лата — с 40 cm/s.
Артериалното налягане’ се измерва с апарата на
Рива Рочи. Този апарат се състои от двойна
маншета, свързана с помпа за нагнетяване на
въздух и с манометър, отчитащ налягането.
Маншетата се поставя на мишницата.
45
 Сърдечно-съдова система
£ £ ХИГИЕНА
НА СЪРДЕЧНО-
СЪДОВАТА СИСТЕМА
Сърдечно-съдовата система има първостепенно
значение за нормалното функциониране на човешкия
организъм.
Работата на сърцето трябва винаги да бъде в съ-
ответствие с физическото натоварване. Големите
физически натоварвания изискват сърцето да бъде
тренирано. Тренировките трябва да започнат в детска
възраст като елемент на игрите — гимнастика, каране
на велосипед, бягане, плуване. В юношеска възраст
интензивността им може да се увеличи чрез системна
спортна дейност. Сърдечната мускулатура увеличава
масата си, увеличава се броят на капилярите,
подобряват се обменните процеси. Сърцето на добре
тренирания човек може да увеличи работата си 9 пъти
при физическо натоварване, предимно за сметка на
увеличения ударен обем. При не- тренирания човек
сърцето може да увеличи работата си най-много 3
пъти, и то за сметка на учестява- не на съкращенията
и скъсяване на сърдечната пауза. Това води много по-
бързо до умора.
Тренировъчният процес стимулира не само сър-
цето, но и цялата сърдечно-съдова система. Увели-
чават се броят на кръвните клетки, хемоглобиново- то
съдържание в еритроцитите, укрепват стените на
кръвоносните съдове.
Нормалното състояние на сърдечно-съдовата
система зависи и от хранителния режим. Преяж-
дането, злоупотребата със сол, прекалената употреба
на мазнини от животински произход водят до
болестни промени в кръвоносните съдове и най- вече
във венечните артерии. В храната трябва да са
включени пресни плодове и зеленчуци. Те съдържат
вещества, които не позволяват на мазнините да се
отлагат в кръвоносните съдове и да ги увреждат.
Количеството на мазнините трябва да бъде огра-
ничено, особено на животинските.
Влияние на алкохола и никотина върху сърдечната
дейност. Алкохолът и никотинът оказват подчертано
неблагоприятно влияние върху сърдечно-съдовата
система.
Алкохолът има пряко токсично действие върху
сърцето. Под негово влияние мускулните влакна в
миокарда намаляват и се заместват постепенно от
съединителна тъкан. Алкохолът влияе неблагопри-
ятно и върху обменните процеси в сърдечната мус-
кулатура. Ето защо при системна употреба на големи
количества алкохол миокардът изтънява, сърцето
затлъстява и дейността му отслабва.
Никотинът предизвиква траен спазъм на арте-
риите в цялото тяло, но най-силно се повлияват ар-
териите на сърцето и мозъка. Трайният спазъм на
венечните артерии влошава храненето на миокарда.
Заедно с това никотинът оказва пряк токсичен ефект
върху възбудно-проводната система на сърцето, с
46
което се нарушава сърцевата автоматия. Никотинът
повишава възбудимостта на миокарда, при което
могат да възникнат възбудни огнища извън възбудно-
проводната система. Това предизвиква нарушения в
сърдечния ритъм.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
& Сърцето на добре тренирания човек може да
увеличи работата си при физическо на-
товарване девет пъти. Тренировъчният
процес стимулира не само сърцето, но и
цялата сърдечно-съдова система. Алкохолът
и никотинът имат пряко токсично действие
върху сърцето. Никотинът освен това
предизвиква траен спазъм на артериите и
най-вече на артериите на сърцето и мозъка.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Кое е основното изискване към тренировъчния процес?
2. Изяснете ролята на алкохола и никотина върху органите на
сърдечно-съдовата система.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Под влияние на системни спортни тренировки
о
пулсът става по-бавен, кръвното налягане — по-
■НШ ниско. Ударният обем на сърцето се увеличава.
Под въздействието на тютюневия дим болест-
ните промени в кръвоносните съдове настъпват
по-рано и по-интензивно.
л 7 БОЛЕСТИ
НА СЪРДЕЧНО-
СЪДОВАТА СИСТЕМА
Болестите на сърдечно-съдовата система са най-
чести и са първостепенен проблем за здраве-
опазването в световен мащаб. Най-важните от тях са
възпалителните заболявания, сърдечните пороци,
исхемичната болест на сърцето и атеросклерозата.
Ревмокардитът е възпалително заболяване, което
често засяга младата възраст и може да доведе до
трайна нетрудоспособност. Причинява се от бактерии,
чието първично огнище могат да бъдат сливиците,
горните дихателни пътища и корените на зъбите. В
острата фаза болните имат сърцебиене, задух, лесна
уморяемост, болки в сърдечната област. Оставен без
лечение, ревмокардитът протича хронично-
рецидивиращо и води до трайни увреждания на
клапния апарат на сърцето.
Профилактиката на ревмокардита включва
премахване на огнищната инфекция и избягване на

предразполагащите фактори — студ, влага, физическа
преумора. За избягване на рецидивите се прави
медикаментозна профилактика.
Сърдечни пороци. Биват вродени и придобити.
Най-честите вродени сърдечни пороци са дефек-
тите на междупредсърдната и междукамерната
преграда. Дължат се на смущения при формирането на
преградата между лявата и дясната сърдечна половина
през ембрионалното развитие. Поради по-голямото
налягане кръвта преминава от лявата в дясната
половина на сърцето. В големия кръг на
кръвообращението постъпва по-малко кръв, а в белия
дроб навлиза прекомерно много кръв. Лечението се
състои в оперативното затваряне на дефекта.
Придобитите сърдечни пороци най-често са
следствие на хронично-рецивидиращ ревмокардит.
Ревматичният възпалителен процес деформира кла-
пите и стеснява отворите на сърцето. Нарушава се
помпената му функция и въпреки че то работи по-
интензивно, се появява застой в малкия кръг и кръ-
вообращението трайно се нарушава. Лечението е
оперативно. Използват се изкуствени клапи, които
осигуряват нормалното движение на кръвта. Те се
поставят на мястото на увредените сърдечни клапи.
Исхемична болест на сърцето (от гр. исхемия —
намаляване или спиране на притока на артериална
кръв). Това наименование обединява всички форми на
недостатъчност в кръвоснабдяването на сърцето. В
основата им е несъответствието между нуждите и
снабдяването на миокарда с кислород.
Има две форми:
— Гръдна жаба (ангина пекторис, стенокардия).
Характеризира се с пристъпи от силна болка в
сърдечната област, която трае от няколко секунди до
няколко минути. Обикновено се проявява при
физическо натоварване или психо-емоционално на-
прежение. Дължи се на краткотрайно нарушаване на
кръвоснабдяването на миокарда вследствие на спазъм.
В 90% от случаите венечните артерии са с
атеросклеротични промени.
— Инфаркт на миокарда. Когато стенокардни- ят
пристъп продължи повече от 30 min, настъпва инфаркт
на миокарда. Той се дължи на пълното запушване на
венечна артерия поради наличието на тромб и
съпътстващия спазъм. Тромби се образуват в участъци
с атеросклеротични промени, т. нар.
атеросклеротични плаки. Вследствие на запушването
на венечна артерия умира участъкът от миокарда,
снабдяван от нея с кръв. Най-характерният симптом е
силната болка зад гръдната кост. Предразполагащи
фактори за възникването на миокарден инфаркт са
тютюнопушенето, психо-емоционалното напрежение,
хипертонията и атеросклерозата.
Лечението на исхемичната болест на сърцето е
медикаментозно и хирургично. Хирургичното лечение
се състои в заместването на тромбозиралия участък от
венечната артерия със съдова протеза — байпас (от
англ. — околен път). Чрез прилагането на хирургично
Сърдечно-съдова система
лечение усложненията и смъртността от миокарден
инфаркт са снижени значително.
Профилактиката включва отказване от тютю-
нопушенето, ограничаване на психо-емоционалното
напрежение и на факторите, благоприятстващи раз-
витието на атеросклерозата.
Нарушенията на сърдечния ритъм може да
възникнат в резултат на ревмокардит, тиреотокси-
коза, интоксикация (с медикаменти, кафе, алкохол,
никотин), като усложнение на миокардния инфаркт,
след удар от електрически ток или мълния. Най-
тежкото от всички ритъмни смущения е камерното
мъждене (фибрилация). Съвременното му лечение е
електрическа дефибрилация, която се извършва с
апарат — дефибрилатор. Лечението включва из-
ползването на електростимулатори, наречени пейс-
мейкъри. Пейсмейкърът е електрически апарат със
специални дълготрайни батерии, който се присажда
под кожата върху гръдния мускул и чрез електрод дава
импулси за съкръщаване на сърцето.
Хипертонична болест. Артериалната хипертония
може да бъде симптом при болести на бъбреците,
нервната и ендокринната система. В такива случаи тя
се нарича симптоматична.
Артериалната хипертония може да възникне и
самостоятелно, без съпътстващо бъбречно, нервно или
ендокринно заболяване. Тогава тя се означава като
хипертонична болест. Водеща причина за нейното
възникване е психо-емоционалното пренапрежение.
То създава условия за повишена възбуди- мост на
нервните центрове, които регулират артериалното
налягане. Като последица възниква спазъм в стените
на малките артерии и се повишава артериалното
налягане.
Заболяването протича в три стадия. В началния
стадий артериалното налягане се повишава под
влияние на силни емоции, злоупотреба с алкохол,
тютюнопушене и др., но се нормализира с приемане на
лекарства или дори спонтанно. Болните се оплакват от
виене на свят, шум в ушите, главоболие, безсъние,
сърцебиене. През втория стадий артериалното
налягане е трайно повишено, но лечението за по-дълъг
или по-кратък период подобрява състоянието на
болния. Към симптомите се прибавят продължителни
болки в сърдечната област, задух,
47
 Сърдечно-съдова система
лесна уморяемост. През третия стадий настъпват
трайни промени в кръвоснабдяването на сърцето,
мозъка и бъбреците. Заболяването често се съчетава с
атеросклероза. При 50% от болните с хипертонична
болест причина за смъртта е сърдечна слабост, а при
20% — мозъчен инсулт. При 10% от болните възниква
миокарден инфаркт.
Профилактиката на хипертоничната болест
включва избягване на психо-емоционалното прена-
прежение, достатъчен сън и почивка, физически уп-
ражнения, рационално хранене и избягване на злоу-
потреба с алкохол и никотин.
Атеросклероза. Дължи се на наследствено
обусловени нарушения на липидната обмяна. Увели-
ченото съдържание на някои липиди води до тяхното
отлагане в стените на артериите и увреждането им. Те
се уплътняват и на отделни места се образуват
атеросклеротични плаки. В 95% от случаите в плаките
се образуват тромби, които постепенно запушват
артериалния съд. Предразполагащи фактори за
развитие на атеросклероза са хиподинамията,
затлъстяването, хипертонията, постоянното психо-
емоционално напрежение, тютюнопушенето. Ате-
росклерозата засяга предимно артериите на сърцето,
мозъка, бъбреците, крайниците. Главните усложнения
са миокардният инфаркт и мозъчният инсулт.
Фиг. 6.13. Стягащи превръзки: десният горен и долен крайник
са пристегнати с еластичен бинт. Левият долен крайник е увит
от периферията към центъра с еластичен бинт за изтласкване
на кръвта от него. След пристягането на основата на крака тази
презръзка може да се отстрани. Освен това се вижда
притискане с пръсти при нараняване на подключич- ната
артерия.
48
Мозъчният инсулт може да възникне по два на-
чина — чрез тромбоза и спазъм на мозъчна артерия
или чрез спукването й с последващ кръвоизлив. По-
ради нарушаване на кръвоснабдяването съответният
мозъчен участък умира. Настъпват парализи. Ако се
засегнат жизненоважни нервни центрове, настъпва
смърт.
Заболявания на вените. Вариците са трайни
разширения на вените. Най-често засягат долните
крайници. Дължат се на вродена слабост на съдовата
стена и на клапите. Предразполагащ фактор е
продължителното стоене прав без достатъчно дви-
жение. Често усложнение на вариците е тромбо-
флебитът. Засегнатата вена става болезнена и на
пипане е уплътнена и топла. Кожата над нея се за-
червява и отича.
Профилактиката на вариците изисква поставяне
краката на високо, особено след дълго стоене прав,
както и носене на еластични чорапи.
Травми на кръвоносните съдове. Всяко нара-
няване на кожата, лигавиците, мускулите и вътреш-
ните органи уврежда кръвоносните съдове и води до
кръвотечение. Кръвотеченията могат да бъдат открити
и закрити. В зависимост от засегнатия кръвоносен съд
биват капилярни, венозни и артериални. Капилярното
кръвотечение възниква най-често при повърхностно
увреждане на кожата — например охлузване.
Кървенето е на капки и равномерно. При венозното
кръвотечение кръвта изтича равномерно на слаба
струя. При артериалните кръвотечения кръвта изтича
на пулсираща струя.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Болестите на сърдечно-съдовата система са
най-често срещаните заболявания при
човека.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Направете сравнение между вродени и при-
добити сърдечни пороци.
2. Как възниква ревмокардитьт и как може да
бъдат избегнати неговите рецидиви?
3. Каква е връзката между атеросклерозата и
исхемичната болест на сърцето?
4. Каква е разликата между варици и тромбо-
флебит?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Първа помощ при кръвотечение се оказва в
зависимост от вида му. При капилярно
кръвотечение се прави покриваща превръзка. Ако
кръвотечението е венозно, превръзката е
притискаща, но не прекадено стегната, за да не се
нарушава артериалното кръвоснабдяване. При
артериално кръвотечение е необходима силно
притискаща превръзка. Важно е спешно да се
потърси лекарска помощ (фиг. 6.13.).
si. ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА
Обмяната на газовете между кръвта и атмос-
ферния въздух става чрез органите на дихателната
система (фиг. 7.1). Тя има сложно еволюционно раз-
витие. При многоклетъчните организми клетките се
снабдяват с О2 или чрез въздухоносни тръбици,
Фиг. 7.1. Органи на дихателната система: 1 — носна кухина; 2
— носоглътка; 3 — гръклян; 4 — трахея; 5 — разклонение на
трахеята на два бронха; 6 — десен бял дроб; 7 — ляв бял дроб.
пронизващи цялото тяло (насекоми), или чрез кръ-
воносната система, като се развиват специализирани
дихателни органи. По-примитивната форма на тези
органи са хрилете, а по-съвършената са белите
дробове. Постоянната нужда от богат на О2 въздух е
довела до развитие и на дихателни пътища.

въздух

7. Биология за 8. клас 49
 Дихателна система

! УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИЯ
НА ДИХАТЕЛНИТЕ
ОРГАНИ

Устройство.

Дихателните органи се разделят на ди

V
хателни пътища — носна кухина, носоглътка,
гръклян, трахея, бронхи, които провеждат
газовете, и дихателна тъкан — белодробните
алвеоли, в които се извършват газообменните
Фиг. 7.2. Носна кухина: 1 — носни миди; 2 — носни ходове; 3
процеси. — околоносни синуси.
Носната кухина е началото на дихателните пъ-
тища. Въздухът навлиза в нея през ноздрите. В
предната част на носната кухина е носът, на който се
различават корен, гръб, връх и две странични части.
Носната кухина се разделя от костно-хрущялна
преграда на две половини. Нейната лигавица е богато
кръвоснабдена и съдържа много жлези и реснички.
Благодарение на това вдишваният въздух се затопля,
овлажнява, а движението на ресничките избутва
прашинките и микроорганизмите от въздуха навън и
той се пречиства. Само 2/3 от носната лигавица има
дихателна функция. Горната 1/3 е с обонятелна
функция. На страничната стена на всяка половина на
носната кухина се намират три костни пластинки
{носни миди), покрити с лигавица, между които се
оформят ходове. В тях се отварят око- лоносните
синуси (фиг. 7.2). От носната кухина вдишаният въздух
чрез два отвора (хоани) навлиза в най-горната част на
гълтача — т. нар. носоглътка. Фиг. 7.3. Гръклян, трахея и бронхи: А. Отпред. Б. Отзад: 1 —
Носоглътката е богата на лимфни възли, които подезична кост; 2 — щитовиден хрущял; 3 — надгрък- лянник; 4
предпазват органите на дихателната система от ин- — пръстеновиден хрущял; 5 — пирамидни хрущяли; 6 — трахейни
хрущяли.
фекции. Оттук въздухът навлиза в гръкляна.
Гръклянът се намира отпред на шията, покрит от
кожа и мускули. Изграден е от хрущяли — щитовиден,
Ширината на гласната цепка определя си-
който е най-голям и при мъжете образува добре лата на гласа, а дължината и дебелината на
изразено изпъкване (адамова ябълка), над- гръклянник, гласните връзки определят височината на
пръстеновиден хрущял и пирамидни хрущяли (фиг. гласа. Хора с голям гръклян и дълги гласни
7.3). При гълтане надгръклянникът затваря входа на връзки имат басов глас, а тези, които имат
гръкляна и прегражда пътя на храната към него. малък гръклян и къси гласни връзки, са със
Гръклянът е и гласообразуващ орган. В неговата сопранов глас. Под въздействие на половите
кухина се намират две гласни връзки, между които е хормони при половото съзряване на
гласната цепка. Изопването или разхлабване- то на момчетата гръклянът им расте бързо и
гласните връзки става благодарение на мускули, които гласът им става по-нисък и по-груб
(мутиране на гласа).
се залавят за пирамидните хрущяли. Това води до
разширяване или стесняване на гласната цепка.
Издишваният въздух предизвиква трептене на Трахеята (дихателна тръба) е непосредствено
продължение на гръкляна. Независимо от положе-
гласните връзки, в резултат на което се получава звук
нието на тялото трахеята е винаги отворена. Изградена
(фиг. 7.4).
е от хрущялни полупръстени, свързани помежду си с
връзки и мускули. Пръстените не са цели,

50

Фиг. 7.4. Гласни връзки при мълчание, говор и шсптене
защото зад трахеята е хранопроводът. Той трябва да
може да се разширява и да пропуска храната. Отвътре
дихателната тръба е постлана с ресничест епител и има
много слузни жлези, чийто секрет спомага за изнасяне
навън на прашинките и микроорганизмите от въздуха.
Трахеята се разделя на два главни бронха, които
навлизат в левия и десния бял дроб. Тук те
продължават да се разклоняват на все по-малки
клонове, наречени бронхиоли, и се образува т. нар.
бронхиално дърво.
Белите дробове се намират в гръдния кош. Всеки
бял дроб има форма на конус, чиято основа лежи върху
диафрагмата, а върхът му се издава над ключицата. На
вътрешната повърхност на всеки бял дроб има цепка,
през която в него навлизат главният бронх,
кръвоносни съдове и нерви. Между двата бели дроба
се разполагат сърцето, големите кръвоносни съдове,
хранопроводът и нерви.
Във вътрешността на белия дроб има две части —
въздухоносни пътища (бронхите и техните раз-
клонения) и „ дихателна част “ {белодробните алве-
оли, фиг. 7.5). Стената на алвеолите е много тънка,
изградена от еднослоен плосък епител. Белодробните
алвеоли са обхванати от гъста капилярна мрежа.
Общата им дихателна повърхност е около 100 m2, през
която се осъществява обмяна на О2 и СО2.
Отвън всеки бял дроб е обвит от двулистна съе-
динителнотъканна обвивка {плевра). Единият лист
покрива белия дроб {белодробна плевра), а другият
Дихателна система
покрива вътрешната повърхност на гръдния кош
{ребрена плевра). Между двата листа има хермети-
чески затворено цепковидно пространство {плев-
рална кухина), изпълнено с течност. Така се улеснява
движението на белите дробове и се намалява триенето
им в гръдната стена при дихателните движения.
Налягането в плевралната кухина е по-ниско от
атмосферното.
Същност на дишането.
Дишането е процес на газообмен между
живия организъм и околната среда. При
дишането се доставя О2, необходим за
жизнената дейност на всяка клетка, и се
изнася СО2, който е продукт от нейните
обменни процеси. Прекъсването на диша-
нето води до смърт, тъй като се прекъсва
обмяната на веществата.
В дихателните движения се включват гръдният
кош, дихателните мускули и белите дробове. Главните
дихателни мускули са диафрагмата и между-
ребрените мускули (външни и вътрешни, фиг. 7.6).
Дишането се състои от правилно редуване на три
процеса — вдишване, издишване и пауза.
Вдишването е активен процес, който е възможен
благодарение на съкращаването на външните
междуребрени мускули и на диафрагмата. Гръдният
кош се разширява напред и встрани, а диафрагмата се
спуска към коремната кухина. Разширяването на
гръдния кош води до пасивно разтягане на белите
дробове, при което в дихателните пътища се създава
вакуум и в тях нахлува въздух.
Издишването е пасивен процес, който настъпва в
резултат на отпускането на дихателните мускули.
Гръдният кош под собствената си тежест се връща в
своето нормално положение, а диафрагмата се повдига
нагоре. Белите дробове благодарение на еластичността
си се свиват и намаляват обема си, а въздухът се
изтласква навън. След издишването следва кратка
пауза. При дълбоко и усилено дишане се съкращават
не само главните дихателни мускули, но и коремните
мускули, гръдните мускули и мускулите на шията.
Честотата на дишането зависи от възрастта, пола,
психичното състояние, характера на работата и
температурата на околната среда.
51
 ■ Дихателна система
Фиг. 7.7. Изменение на обема на въздуха в белите дробове от
дълбоко вдишване до дълбоко издишване: 1 — дълбоко
издишване; 2 — спокойно издишване; 3 — спокойно вдишване; 4
— дълбоко вдишване.
Новороденото диша 50—60 пъти в минута, а въз-
растният — 16—18 пъти в минута. Честотата на ди-
шане при жените е малко по-голяма, отколкото при
мъжете, през лятото тя е по-голяма, отколкото през
зимата. Особено резки са промените в честотата на
дишане при физическа работа — увеличение 2—3
пъти в сравнение с обикновеното дишане. При спо-
койно вдишване се поема около 500 ml въздух и
толкова се отдава при издишване. При дълбоко
вдишване човек поема допълнително още около
1500—2000 ml въздух, а при дълбоко издишване може
допълнително да издиша още около 1000 ml въздух
(фиг. 7.7).
Максималното количество въздух, което човек
може да издиша след дълбоко вдишване, се нарича
жизнена вместимост. При жените тя е средно 3500
ml, а при мъжете — 4500 ml. Количеството въздух,
което преминава през белите дробове за 1 min, се
нарича минутен дихателен обем. При възрастен човек
той е около 6000 ml/min.
52
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Дихателната система се състои от органи,
чрез които се осъществява газовата обмяна
между кръвта и атмосферния въздух. Един
от органите — гръклянът, е и
гласообразуващ орган. Причина за вдишване
и издишване е промяната в обема на гръдния
кош и на налягането в гръдната кухина.
Белите дробове следват движенията на
гръдния кош и въздухът се поема и
изтласква от тях пасивно. Жизнената
вместимост на белите дробове може да се
увеличи чрез физически упражнения.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. От кои органи е изградена дихателната сис-
тема?
2. Как се образува гласът?
3. Защо трябва да се диша през носа, а не през
устата?
4. Защо при силна хрема гласът се променя?
5. Как се извършват вдишването и издишва-
нето?
6. Какво наричаме минимален дихателен обем и
какво — жизнена вместимост?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Жизнената вместимост се измерва с апарат,
наречен спирометър. Честотата на дишане е по-
малка, когато човек е в лежащо положение, при
сън и през зимата, а по-голяма, когато човек е
прав, в будно състояние и през лятото. Обяснете
защо това е така. За 1 min човек прави средно 16
вдишвания и поема 71 въздух. Когато човек спи,
през белите му дробове преминават 5 1 въздух,
когато е прав — 6 1, и когато работи усилено —
до 20 1 въздух.

7?ГАЗОВА ОБМЯНА. /.Z.
РЕГУЛАЦИЯ
НА ДИШАНЕТО
Газова обмяна. Съдържанието на газовете във
вдишвания и издишвания въздух не е еднакво.
Вдишваният въздух съдържа 21% О2, около 79% N,
0,03% СО2 и неголямо количество водни пари.
Процентният състав на издишвания въздух е друг. О2
остава около 16%, количеството на СО2 се увеличава
до 4%. Увеличава се и съдържанието на водни пари,
докато количеството на азота не се променя. Това
показва, че част от поетия О2 се е използвал от
организма, а образувалият се СО2 се е отделил навън.
Газовата обмяна в организма се състои в
непрекъснатата дифузия на О2 и СО2 между
алвеолите и капилярите и между капилярите
и тъканите, т.е. тя се извършва в белите
дробове и в тъканите (фиг. 7.8).
В белите дробове О2 преминава от белодробните
алвеоли във венозните капиляри. Те са крайни
разклонения на белодробната артерия, идваща от
дясната камера на сърцето. О2 от белодробните ал-
веоли навлиза в кръвта и тя от венозна става арте-
риална. Чрез белодробните вени артериалната кръв се
влива в лявото предсърдие на сърцето, а след това в
лявата камера и в големия кръг на кръвообращение.
Концентрацията на СО2 във венозните капиляри е по-
висока от тази на въздуха, намиращ се в белодробните
алвеоли. СО2 от венозната кръв навлиза в
белодробните алвеоли и при издишване се извежда от
организма.
Газовата обмяна в тъканите става чрез дифузия на
О2 и СО2 между артериалните капиляри и клетките.
Артериалната кръв в капилярите е богата на О2, а в
клетките в резултат на обмяната на веществата е
повече СО2. Затова О2 лесно дифундира в клетките и
осигурява техните енергийни нужди, а СО2 от клетките
дифундира в кръвта и тя става венозна. По вените на
големия кръг на кръвообращение венозната кръв
навлиза в дясното предсърдие на сърцето, след това —
в дясната камера и от нея в белите дробове.
Транспортът на О2 става благодарение на хемоглобина
в еритроцитите. Той се свързва лесно с него, когато
концентрацията му е висока. Транспортът на СО2 става
както чрез хемоглобина, така и под формата на
съединения на въглеродната киселина. В състояние на
покой на човек са
Дихателна система
атмосферен въздух
газова обмяна
в
дробове
белите
пренасяне
на газовете
чрез кръвта
газова обмяна
в тъканите
тъкан
Фиг. 7.8. Газова обмяна между външната среда и организма
(три етапа на дихателния процес)
необходими около 200—300 ml О2 за 1 min, а при
усилена физическа работа консумацията на О2 се
увеличава.
Регулация на дишането. Регулацията на диша-
нето се извършва по нервен и хуморален път. Диха-
телният център е разположен в продълговатия мозък
(фиг. 7.9). В стените на белодробните алвеоли се
намират специализирани клетки за възприемане на
механични дразнения (механорецептори), до които
стигат нервни окончания. При вдишване, когато
белодробните алвеоли се разширяват,
механорецепторите се дразнят. По нервите възбуж-
дението стига до дихателния център, потиска неговата
активност и вдишването се прекратява. Започва
издишването, белите дробове се свиват и алвеолите
намаляват обема си. Когато свиването на алвеолите
стигне определен предел, отново се дразнят
механорецепторите и възникналите нервни импулси
по нервните влакна отново стигат до диха-
53
 Дихателна система

възбудимостта на дихателния център намалява,

прекратява се изпращането на нервни импулси към
дихателните мускули, те спират да се съкращават и
настъпва издишване.
При настъпване на пауза цикълът се повтаря.
Когато скелетните мускули извършват усилена работа,
нараства количеството на СО2 в кръвта, което води до
повишена възбудимост на дихателния център и
предизвиква дълбоко и често дишане. Голяма роля в
регулацията на дишането играят и специализирани
клетки за възприемане на химичните изменения в
кръвта (хеморецептори), до които достигат нервни
окончания. Те се намират в разклонението на общата
сънна артерия и се възбуждат при изменение на
баланса между О2 и СО2 в кръвта. По нервни влакна
възникналите импулси се предават на дихателния
център. Бързото повишаване на СО2 в кръвта на
новороденото след прекъсване на пъпната връв
стимулира дихателния център и се осъществява
първото вдишване (първият плач).

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Съдържанието на газове във вдишвания и
издишвания въздух не е еднакво. Диха-
телният процес има три етапа: газова обмяна
в тъканите, пренасяне на газовете чрез
кръвта и газова обмяна в белите дробове
между кръвта и въздуха в алвеолите.

телния център и предизвикват вдишване. Този ме-

ханизъм се нарича рефлексна саморегулация на ди-
шането.
Работата на дихателния център се контролира и от
крайния мозък. Човек може да регулира съзнателно
дишането си при разговор, пеене и др. Той може да го
задържи или усили по желание. До дихателния център
могат да дойдат импулси и от лигавицата на
дихателните органи, от кожата, от органите на слуха и
зрението и др. По този начин се обяснява защо
различни мирисни вещества, дразнещи лигавицата на
носа, топлинните и болковите дразнения, идващи от
кожата, рязък звуков или светлинен сигнал могат да
променят дихателния ритъм. Защитният рефлекс
кихане е много бързо рефлексно издишване през
ноздрите, а кашлянето е рязко рефлексно издишване
през устата.
Хуморалната регулация е свързана с изменението
на съдържанието на СО2 в кръвта. По време на
дихателната пауза количеството на СО2 в кръвта се
увеличава. Той възбужда дихателния център и по
нервни влакна тръгват нервни импулси към диха-
телните мускули за извършване на вдишване. С това
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Обяснете можем ли съзнателно да променим
дълбочината и бързината на дишане.
2. Защо за съживяване на мними мъртви в бе-
лите дробове се вкарва О2 с 3—5% СО2?
3. От какво се осигурява ритмичност в диша-
нето?
4. Кое предизвиква съкращаване на дихателните
мускули?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
На 14-годишна възраст в състояние на покой
кислородната консумация и отдаването на СО2 са
както при възрастните хора. При новородените
обаче стойностите на тези параметри са близо 3
пъти по-високи, което означава, че при тях
газовата обмяна е много по- интензивна.

54

7 ФАКТОРИ,
/.^. УВРЕЖДАЩИ
ДИХАТЕЛНИТЕ
ОРГАНИ
За предпазване на дихателните органи от
увреждане трябва да се полагат постоянни грижи — за
чистотата на въздуха в жилищата, учебните и
работните помещения и по улиците. Съдържанието на
СО2 не трябва да превишава 0,1%. Смяната на въздуха
в помещенията трябва да става или по естествен начин,
или с помощта на специални вентилационни уредби.
Основното проветряване трябва да се придружава с
влажно обиране на праха. Най- добре почистването от
прах се извършва с прахосмукачка. Борбата с праха
трябва да се провежда и извън помещенията, на
улиците, които е най-добре да се почистват със
специални машини. Залесените с дървета улици са
значително по-слабо запрашени.
Като се познават структурата и функциите на
дихателните органи, лесно може да се изведат някои
прости правила на поведение. Една от главните
хигиенни задачи е децата да се научат да дишат
правилно при бягане и всякакъв друг вид физическо
натоварване. Най-правилно е да се диша през носа, а
не през устата, защото в лигавицата на носа въздухът
се затопля, овлажнява и почиства. Изчислено е, че ако
човек диша постоянно през устата, през живота му в
белите дробове биха се натрупали около 5 Kg прах и
микроорганизми. За правилното дишане от
съществено значение са грижите за развитието на
гръдния кош — дихателни упражнения, спортуване,
туризъм.
Важен фактор в профилактиката на дихателните
заболявания е избягването на увреждания на лига-
вицата на органите на дихателната система — излагане
на прах, вредни газове, цигарен дим и др. Про-
веждането на дихателна гимнастика, т.е. тренирането
на белите дробове, спомага за по-пълноценното
участие в газовата обмяна на по-слабо вентилираните
участъци на белите дробове. Закалителните
мероприятия — въздушни бани, душове със смяна на
топла и студена вода, разтривки на кожата, допринасят
за по-доброто кръвооросяване на белите дробове.
Всеки човек знае добре, че без дишането животът
е немислим. Достатъчно е 3—4 минутно прекъсване на
дишането, за да настъпи смърт. (Чрез специални
дихателни упражнения човек може да спре дишането
си до 6 минути.) Това определя голямото значение на
дихателната система за правилното протичане на
жизнените функции в организма.
Вреда от тютюнопушенето. Пораженията, които нанася
тютюнопушенето върху органите на дихателната система,
Дихателна система
са тежки и често невъзвратими.
Тютюнопушенето е причина за възникването
на хронични заболявания на дихателните
пътища и на белодробния рак. При пушенето
обаче замърсеният от тютюнев дим въздух се
вдишва от всички заобикалящи пушача лица,
с което те Стават неволни (пасивни) пушачи.
Вредните последствия за тях са не по-малки,
отколкото за активните пушачи. Затова е
правилна забраната за тютюнопушене на
обществени и работни места.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Тютюнопушенето е причина за най-тежкото
заболяване на дихателните органи —
белодробния рак. Пасивното пушене е не по-
малко вредно. За предпазване на дихателните
органи от заболявания е необходимо да се
полагат постоянни грижи за чистотата на
въздуха.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Защо в непроветрени помещения
дишането се учестява?
2. Как се отразява тютюнопушенето на
дихателните органи?
3. Какво е значението на пасивното
пушене за органите на дихателната система?
4. Направете няколко дълбоки
вдишвания и издишвания. Проследете и обяснете
какви промени настъпват в дишането.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Силно неблагоприятен ефект върху лигавицата на
дихателните пътища оказват токсичните
продукти, които се получават при горенето на
пластмасови изделия. Затова при оказване на
помощ при пожар освен предпазно облекло
огнеборците трябва да използват средства за
филтриране на вдишвания въздух.
Л БОЛЕСТИ
7
НА ДИХАТЕЛНАТА
СИСТЕМА
Поради голямата повърхност на
лигавицата на дихателните органи те са в
тясна връзка с околната среда. Въпреки
защитните приспособления на лига-
вицата (слузни жлези, ресничест епител,
55
 Дихателна система
обилно кръвоснабдяване) тя лесно се поддава на
увреждане и заболявания, причинени от
болестотворни микроорганизми, съдържащи се във
вдишвания въздух. Най-честите заболявания на
дихателните органи са възпалителните процеси —
хрема, синуит, фарингит, ларингит, трахеит, бронхит,
бронхопневмония. Те протичат обикновенно с
повишена секреция, кашлица, повишена температура.
Може да възникнат затруднения в дишането. При
тяхното лечение добър ефект имат инхалациите, които
затоплят лигавицата и увеличават кръвоснабдяването.
Така секретът се втечнява и храчките се отделят по-
лесно. Съществуват различни лекарствени средства,
успокояващи кашлицата.
Едно от най-разпространените заболявания на
дихателната система е грипът. Причинява се от вирус.
Заразяването става по въздушно-капков път. Протича
остро, с висока температура, главоболие, кашлица,
болки в мускулите, обща отпадналост. Може да
предизвика усложнения в сърцето, бъбреците, ушите и
др. Протича тежко при деца и старци. Болните се
изолират и се подлагат на медикаментозно лечение.
Ефективно предпазно средство е имунизацията.
Възпалението на плеврата е заболяване, при
което се отделя секрет в плевралната кухина. Той
притиска белите дробове и затруднява дишането. Това
понякога налага източване на течността от
плевралната кухина.
Друго специфично възпалително заболяване на
белите дробове е туберкулозата. Причинява се от
бактерии. Навлезлите в белите дробове бактерии най-
напред образуват възпалително огнище, а впо-
следствие разрушават белодробната тъкан и се обра-
зуват кухини (каверни). Характеризира се с висока
температура, кашлица и задух. Понякога се засягат
кръвоносни съдове и възниква обилно кръвохрачене.
За предпазване от туберкулоза се прилага БЦЖ-
имунизация.
Бронхиалната астма е заболяване, което протича
на пристъпи със силен задух. Дължи се на спазъм на
бронхиолите. Причините са най-разнообразни —
домашен прах, животински косми, цветен прашец,
тютюнев дим и др. Лечението е продължително.
Белодробният рак е най-опасната белодробна
болест. Важен фактор за възникването му е тютю-
нопушенето. Установено е, че пушачите боледуват
много по-често от белодробен рак. В цигарения дим са
установени повече от 40 химични съставки, които
превръщат нормалните клетки в ракови. Те започват да
се делят интензивно. Разрастването на раковата тъкан
около бронхите стеснява техния просвет и постепенно
ги запушва. Така цели участъци от белите дробове
отпадат от дишането. Разрушават се и кръвоносни
съдове. В началната фаза белодробният рак се открива
56
трудно, защото липсват специфични симптоми. Често
началната форма на белодробния рак се открива при
профилактични рентгенови прегледи. Първите
симптоми са кашлица и лек задух. Лечението е
оперативно, но ефективността му зависи от фазата на
развитие на болестта. Прилага се и химиотерапия.
Попадане на чужди тела в дихателните пътища.
Понякога при игра в носната кухина могат да попаднат
чужди тела. Особено опасни са семената от бобови
растения, които набъбват и увеличават своя обем.
Чуждо тяло може да попадне и в трахеята.
Отстраняването им трябва да стане своевременно от
лекар.
Кръвоизлив от носа. Среща се често, особено в
детската възраст. Дължи се на това, че лигавицата в
предната част на носната кухина и на носната преграда
е много тънка и кръвоносните капиляри са
разположени повърхностно. Кръвоизливи може да
възникнат при чоплене на носа, удар, физическо
напрежение, прегряване. В едни случаи кръвта изтича
на капки и кръвотечението бързо спира, а в други —
изтича на струя и кръвотечението продължава по-
дълго. Лечението обикновено е местно. При слаби
кръвоизливи е достатъчно да се притисне отвън
носното крило към носната преграда. Кръвотечението
може да бъде спряно, като в носа се постави памук или
марля. При силни кръвоизливи трябва да се потърси
лекарска помощ.
Животоспасяващи техники — изкуствено
дишане и непряк сърдечен масаж. При нещастни
случаи — удавяне, удар от електрически ток, травми в
областта на главата и др., настъпва загуба на съзнание
и дишането и кръвообращението спират. Това
състояние се нарича клинична смърт. Ако дишането и
кръвообращението не бъдат незабавно възстановени,
настъпва смърт. Ето защо се прилагат изкуствено
дишане и непряк сърдечен масаж.
Най-напред трябява да се освободят дихателните
пътища. Попадналата в трахеята вода при удавяне се
отстранява чрез обръщане на пострадалия по очи и
повдигане на таза. След това пострадалият се
 Дихателна система

поставя по гръб и главата се изтегля назад. Езикът се

издърпва навън и устната кухина се почиства с
тампон. Прави се обдишване уста в уста (фиг. 7.10)
или уста в нос. В първия случай с едната ръка се
запушва носа на пострадалия, а във втория — устата.
Съществуват специални уреди за изкуствено ди-
шане, с които са снабдени спасителните служби, ав-
томобилите и отделенията за бърза медицинска по-
мощ.
Едновременно с изкуственото дишане се прави
непряк сърдечен масаж чрез резки притискания с две
ръце върху гръдната кост. Изкуствено дишане и
сърдечен масаж може да се правят едновременно от
двама души или от един човек. Във втория случай на
едно обдишване се правят четири притискания върху
гръдната кост, като за 1 min трябва да се направят 12
обдишвания и 48 притискания. Това продължава до
появата на дишане и сърдечна дейност или до
пристигането на лекарския екип.
Лигавицата на дихателните органи въпреки

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

защитните й приспособления лесно се
поддава на увреждания. Най-честите за-
болявания на органите на дихателната
система са от възпалителен характер.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Кои са най-честите заболявания на дихател-
ните органи?
2. Разкажете за последиците от преболедуване
от грип?

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Конструиран е апарат сърце — бял дроб, който
поддържа кръвообращението по време на големи
сърдечни операции.

57
8. Биология за 8. клас
 8. ХРАНОСМИЛАТЕЛНА СИСТЕМА
Храносмилателната система е съставена от хра-
носмилателни органи, чието предназначение е при-
емане, механична И химична обработка на храни-
телните вещества, всмукване на полезните и из-
хвърляне навън на ненужните съставки на храната.
Еволюцията й е свързана с удължаване, диференци-
ране и поява на обособени смилателни жлези. При
низшите многоклетъчни организми храносмилател-
ният канал има входно отвърстие и няколко разкло-
нения на червото, което завършва сляпо. При по-
висшите многоклетъчни организми се появяват и
изходно отвърстие (анус), разширение — стомах
(прешленести червеи), обособени слюнчени жлези и
черен дроб (мекотели).
При гръбначните животни с увеличаване разме-
рите на тялото и в зависимост от характера на храната
храносмилателният канал се усложнява, като ясно се
диференцират един от друг отделните хра-
носмилателни органи.
8.1. ХРАНА
Храна. Храната, която приема човешкият орга-
низъм всекидневно, служи, от една страна, като из-
точник на енергия, а от друга — като градивен ма-
териал на клетките, тъканите и органите.
В състава на храната е необходимо да бъдат
включени всички видове хранителни
вещества: белтъци, мазнини, въглехидрати.
Храната трябва да съдържа задължително и
минерални соли, витамини и вода.
Белтъците имат особено важно значение за под-
растващия организъм. Те са градивният материал на
всички клетки. Белтъци са ензимите и голяма част от
хормоните. Установено е, че дневно на подрастващите
са необходими белтъци 2—3 g/kg телесна маса.
Недостатъчното количество на белтъците в храната
води до забавяне на растежа и на развитието на
организма и до намаляване на устойчивостта му.
Белтъците са и източник на енергия. При окислението
на 1 g белтъци се освобождават 17,14 kJ енергия.
Мазнините в храната служат главно като източник
на енергия. При окислението на 1 g мазнини в
организма се освобождават 38,9 kJ енергия. Мазнините
влизат в състава на клетъчните мембрани.
58
Необходимото дневно количество мазнини е 0,8 — 1
g/kg телесна маса.
Въглехидратите също са източник на енергия.
При окислението на 1 g въглехидрати в организма се
отделят 17,14 kJ. Необходимото дневно количество
въглехидрати е 15 g/kg телесна маса.
Минералните вещества в състава на храната
съдържат макро- и микроелементи. Към микроеле-
ментите спадат калций, натрий, фосфор, магнезий и
др. Те са 80% от минералните соли. Макроеле- ментите
участват в синтезирането на белтъците и витамините и
имат значение за поддържането на постоянството на
вътрешната течна среда на организма. Микроелементи
са мед, кобалт, цинк, йод, желязо и др. Независимо от
малките нужди тяхната роля за нормалното
функциониране на организма е огромна.
Водата е задължителна съставка на храната. Тя е
60% от телесната маса на възрастния човек. Освен в
течно състояние водата се приема и с хранителните
продукти. Необходимото дневно количество вода е 50
ml/kg телесна маса. Водата е основната съставка на
вътрешната течна среда на организма.
Витамините имат важно значение за нормалното
развитие на организма и за поддържане на неговата
жизнена дейност. Те стимулират обменните процеси и
повишават съпротивителните сили. Недостатъчното
количество на приетите витамини води до хипо- и
авитаминоза. Известни са повече от 50 витамина,
всеки със свои специфични свойства и функции.
Прието е да се означават с главните букви от
латинската азбука — А, В, С, D и т.н. Витамините са
две групи — водноразтворими и мастнораз- творими.
Към водноразтворимите се отнасят витамините от
група В, витамин С, витамин РР. Групата на
мастноразтворимите включва витамините A, D, Е, К.
Витамин С се съдържа в почти всички зеленчуци и
плодове. Участва в окислителните процеси, поддържа
еластичността на кръвоносните съдове и повишава
устойчивостта към инфекции. При недостиг на
витамин С в организма се развива болестта скорбут.
Характеризира се с подкожни кръвоизливи, подуване
и кървене на венците, обща отпадналост. Дневната
нужда от витамин С е 50—100 mg. Разрушава се при
висока температура.
По-важните витамини от група В са В j, й2< В& В^-
Съдържат се в житните зърна, ориза, бобовите
растения, бирената мая. Участват в обменните про-
 Храносмилателна система

цеси в нервните клетки, мускулите и при образуването

на еритроцитите. При авитаминоза В\ възниква
заболяването бери-бери, при което настъпва възпа-
ление на периферните нерви (полиневрит). При ави-
таминоза В^2 се развива злокачествена анемия.
Витамин А се съдържа в животинските мазнини,
месото, рибата, млякото, яйцата. Участва в процесите
на растеж и затова се нарича витамин на растежа.
Влияе и върху зрението. При авитаминоза А настъпва
изоставане в растежа и кокоша слепота — лошо
виждане при намалена светлина. Дневната нужда е 1,5
mg.
Витамин D се съдържа в черния дроб, рибата,
хайвера, месото, яйцата. Регулира калциево-фос-
форната обмяна. При авитаминоза D в детска възраст
се развива болестта рахит. Витамин D се образува и в
кожата под влияние на ултравиолетовите лъчи на
слънцето. Дневната нужда е 10—12 mg.
Витамин Е се съдържа в растителните масла,
зърнените храни, зеленчуците, яйцата. Играе важна
роля за образуването на половите клетки при мъжа и
жената и за износването на плода. При авитаминоза Е
възниква безплодие. Дневната нужда е 10—12 mg.
Витамин К се съдържа в спанака, зелето, копри-
вата, доматите и др. Синтезира се от бактерии, които
живеят в дебелото черво на човека. Витамин К взема
участие при кръвосъсирването. При авитаминоза К се
появяват кръвоизливи по кожата и в
храносмилателната система.
Храносмилане. Приетите чрез храната хранителни
продукти не може да бъдат използвани на- право за
нуждите на организма. Те се подлагат на
физиологичния процес храносмилане. При него се
извършва механична и химична Преработка на при-
етата храна и всмукването й в кръвта. В храносми-
лателната система хранителните вещества се раз-
граждат под въздействието на смилателни сокове,

Основни групи храни

59
 Храносмилателна система
които се отделят от смилателни жлези и отделни
секреторни клетки. Смилателните сокове съдържат
ензими. Всеки от тях разгражда точно определени
хранителни вещества. Действието на ензимите се
подпомага от двигателната дейност на храносмила-
телните органи (перисталтика). Образувалата се
хранителна каша, наречена химус, се придвижва по
хода на храносмилателната система. Храносмилането
завършва с всмукването (резорбцията) на не-
обходимите хранителни съставки през лигавицата и
попадането им в кръвта и лимфата. Ненужните
продукти от разграждането на хранителните вещества
се изхвърлят навън чрез изпражненията (фе- калии).
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
В състава на храната задължително трябва
да се съдържат всички видове основни
хранителни вещества: белтъци, мазнини,
въглехидрати, минерални соли, витамини и
вода. Храносмилането е основен физио-
логичен процес, при който приетите хра-
нителни вещества се обработват и се пре-
връщат в годни за всмукване продукти. При
храносмилането се извършват после-
дователно три процеса: механична обра-
ботка на хранителните вещества, раз-
граждане на сложните хранителни вещества
до продукти за всмукване и тяхната ре-
зорбция. Храната е единствен източник на
вещества и енергия за човека.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Кои са основните хранителни вещества?
2. Хранителни вещества ли са витамините?
3. Какво е значението на ултравиолетовите
лъчи за развитието на детския организъм?
4. Избройте процесите, които се извършват при
храносмилането.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Без храна човек може да издържи от 20 до 70 дни
(средно 40 дни) в зависимост от охране- носттд и
здравословното си състояние.
60
О ? УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИИ
НА УСТАТА, ГЪЛТАЧА,
ХРАНОПРОВОДА И
СТОМАХА
Храносмилателните органи са тръбести и са на-
редени последователно един след друг, като образуват
храносмилателен канал, чиято дължина при човека е
средно 7,5 т. В кухината на тези органи изливат своя
секрет множество жлези (фиг. 8.1).
Храносмилателният канал има три отдела:
горен (устна кухина, гълтан и хранопровод),
среден (стомах, тънко черво и свързаните с
тях черен дроб и задсто- машна жлеза) и
долен (дебело черво). Стената на
храносмилателните органи от всички
отдели има три слоя: вътрешен, изграден от
лигавица, която е добре кръвоснабдена и
винаги влажна; среден, съставен от
гладкомускулни влакна, и външен, изграден
от съединителна тъкан.
Устройство и функции на устната кухина.
Устната кухина е началната част на храносмила-
телния канал. Отделена е от носната кухина чрез
небцето. Нейната основна функция включва приемане,
механично раздробяване на храната, формиране и
пренасяне на хранителната хапка и начално
разграждане на въглехидратите. Постлана е с лигавица
от многослоен епител. В устната кухина се разполагат
двете челюсти със зъбите, езикът и малките слюнчени
жлези. Тук се отварят и каналите на три двойки големи
слюнчени жлези — околоуш- ни, подчелюстни и
подезични (вж. фиг. 8.1).
Отхапването и механичното раздробяване на
храната става чрез зъбите. Всеки зъб се състои от
коронка, шийка и корен (фиг. 8.2). Коронката е ви-
димата част на зъба. Издава се в устната кухина.
Шийката е най-стеснената част на зъба и е покрита от
венците. Коренът е разположен в специална ки- лийка
на челюстта. Във вътрешността на зъба има малка
кухина, която в корена преминава в тесен канал,
завършващ с отвор. Кухината на зъба е запълнена със
зъбна пулпа, изградена от съединителна тъкан,
кръвоносни съдове и нерви. Всеки зъб е изграден от
зъбно вещество — дентин. В областта на коронката
над дентина се намира много твърдо вещество —
емайл (глеч). Той придава белия цвят на зъбите и ги
предпазва от проникване на микроорганизми. Над
дентина на корена се намира тънък слой зъбен цимент.
 Храносмилателна система
Сборът от всички зъби образува съзъбието. Чо-
4 вешкото съзъбие е от 32 зъба. Според формата и
функциите си зъбите биват: резци (8), кучешки (4),
предкътници (8) и кътници (12) (фиг. 8.3). С резците и
кучешките зъби храната се отхапва и разкъсва, а с
останалите зъби тя се раздробява. Човек има две
поколения зъби — млечни (общо 20 на брой) и
постоянни. Новороденото няма зъби. Към 6-месеч- на
възраст пониква първият млечен зъб, а към края на
втората година — последният; Подменянето на
млечните зъби с постоянни започва към седмата
година и завършва към 20-годишна възраст с из-
растването на крайните 4 кътника (мъдреците).
Раздробената храна се размесва и оформя като
хапка с помощта на езика.
Езикът е подвижен мускулест орган с разнооб-
разна функция — осигурява гълтането, вкусовите
усещания и участва при говора на човека. Покрит е с
лигавица, по която има брадавички. В тях са раз-
положени вкусови луковици, чрез които се възприемат
вкусовите усещания. Отстрани на езика са раз-
положени небцовите сливици (фиг. 8.4).
В устната кухина храната престоява кратко време.
Раздробена при дъвкането, тя се овлажнява от
слюнката, която се отделя от малките и големите
слюнчени жлези. Количеството отделена слюнка за 24
часа е 1 1. Сухата храна предизвиква отделяне на
повече слюнка. С помощта на слюнката се оформят
хранителни хапки, които по-лесно се преглъщат.
Освен това слюнката поддържа винаги влажни ли-
гавиците на устната кухина и на езика, което помага
при говора. Слюнката предизвиква и химични
промени на храната, тъй като съдържа ензима ами-
лаза. Тя разгражда скорбялата до захар. Едва след като
се разтворят химически различните съставки на
храната, те може да се възприемат от вкусовите
луковици и да се осъзнаят от човека като вкусови

Фиг. 8.1. Органи на храносмилателната система: 1 — устна

кухина; 2 — гълтам; 3 — език; 4 — зъби; 5 — меко небце; 6
— околоушна жлеза; 7 — челюстна жлеза; 8 — подезична
жлеза; 9 — хранопровод; 10 — стомах; 11 — дванадесето-
пръстник; 12 — тънко черво; 13 — сляпо черво; 14 — апен-
дикс; 15 — дебело черво; 16 — право черво; 17 — анус; 18 Фиг. 8.2. Устройство на зъб: 1 — емайл; 2 — дентин; 3 —
— черен дроб; 19 — жлъчен мехур; 20 — задстомашна жлеза. пулпа; 4 — цимент; 5 — коронка; 6 — корен; 7 — венец.

61
 Храносмилателна система

Постоянни зъби Появяват се на:

първи резец втори 7- 8 години

резец кучешки зъб 8- 9 години
първи предкътник 11- 12
втори предкътник години 10-11
първи кътник години 10-12
втори кътник години
трети кътник 6-7 години
12- 13
години 17-21
години

трети кътник
втори кътник 17-21 години
първи кътник 12-13 години
втори предкътник 6- 7 години
първи предкътник 10-12 години
кучешки зъб втори 10- 11 години
резец първи резец 11- 12 години
8-9 години
7- 8 години
Фиг. 8.3. Човешко съзъбие

човек е в безсъзнание, гълтателният рефлекс е нарушен

Фиг. 8.4. Език: 1 — езикови брадавици; 2 — езикови сливици; 3 —
небцови сливици.
усещания. Следователно слюнката допринася и за
добрия вкус. Благодарение на ензима лизозим
слюнката има и защитна функция. Той може отчасти
да унищожи попадналите в устната кухина бактерии.
Устройство и функции на гълтана, хранопро-
вода и стомаха. Оформената във вид на хапка храна се
избутва чрез езика към мекото небце и така се включва
рефлексът на гълтане. При всяко гълтане
надгръклянникът затваря входа на гръкляна и хапката
през гълтана навлиза в хранопровода (фиг. 8.5). Когато
и в трахеята лесно може да навлезе течност. Затова на
припаднал човек не трябва да се дават течности.
Гълтачьт е разположен зад носната кухина, зад
устната кухина и зад гръкляна. Най-горната му част
(носоглътка) принадлежи на дихателната система.
Средната му част се отнася едновременно към
дихателната и към храносмилателната система, а най-
долната му част е само към храносмилателната
система. От гълтача хранителната хапка попада в
хранопровода.
Хранопроводът е тясна тръба, дълга около 25 cm.
Минава по шията (зад дихателната тръба), навлиза в
гръдния кош, преминава през специален отвор на
диафрагмата и се отваря в стомаха. В лигавицата на
хранопровода има много жлези, чийто секрет я държи
винаги влажна. Това улеснява преминаването на
хранителната хапка. Благодарение на мускулите,
разположени в стената на хранопровода, се извършват
вълнообразни (перисталтични) движения и
хранителната хапка се изтласква към стомаха. През
гълтача и хранопровода храната минава бързо (6—7 s),
без да търпи промени.
Стомахът е разширение на храносмилателния
канал с форма най-често на гайда (фиг. 8.6). Разполага
се в най-горната част на коремната кухина вляво,
непосредствено под диафрагмата. Има вход (кардия) —
мястото, където се отваря хранопроводът; средна част
(тяло) — най-голямата част на стомаха, чието сляпо
издуване над входа се нарича

62
 Храносмилателна система

Фиг. 8.5. Акт на гълтане: 1 — хапка; 2 — надгръклянник; 3 —

трахея; 4 — хранопровод.
дъно, и изход (пилор), който свързва стомаха с два-
надесетопръстника. В областта на пилора се намира
мускулен стегач, който пропуска хранителната каша на
порции към тънкото черво. Лигавицата, която постила
стомаха, е силно нагъната и съдържа голям брой жлези.
Мускулатурата му е силна, гладко- мускулните клетки
са подредени в три слоя и извършват вълнообразни
движения (фиг. 8.7).
Стомашните жлези (14 000 000) отделят сто-
машен сок. Количеството му зависи от обема и вида на
поетата храна. За едно денонощие при възрастен човек
се отделя около 1,5—2 1 стомашен сок.
В стомаха храната престоява от 2 до 6 часа. Най-
кратко престоява млечната храна — 1—2 часа, а най-
дълго — храната, богата на мазнини (5—10 часа). В
резултат на стомашната перисталтика храната се
дораздробява и се смесва със стомашния сок.
Стомашният сок съдържа ензими, солна киселина
и слуз. Най-важната му съставка са ензимите. Основен
ензим е пепсинът, който се отделя в неактивна форма
(пепсиноген) и се активира под действието на солната
киселина. Той разгражда белтъците до аминокиселини.
В стомашния сок има ензим, разграждащ мазнините,
но само тези, които са в емулгирано състояние (във вид
на малки капчици).
Слузта предпазва стомашната лигавица от ра-
зяждащото действие на солната киселина. Солната
киселина, освен че участва в активирането на ензи-
мите, убива бактериите и осигурява набъбването на
белтъците. Това улеснява действието на ензимите.
Регулация на стомашната секреция. Стомаш-
ният сок се отделя под влиянието както на самата
храна, така и на нейния вид и миризма, а също и на
представата за нея. Отделянето на стомашен сок
продължава два-три часа. Болката, отрицателните
емоции, неприятната и с лоша миризма храна водят до
потискане на стомашната секреция. Стомашният

63
 Храносмилателна система

сок, който се отделя, преди още храната да е попаднала стомашния сок.

в стомаха, се нарича „активен“, или „запалителен“ сок.
Той има голямо значение за храносмилането, тъй като
храната, щом попадне в стомаха, се подлага на
химична обработка от предварително отделения
стомашен сок.
Стомашната секреция се регулира и по хумора- лен
път. Това става чрез различни вещества, които се
образуват в лигавицата на стомаха (гастрин, секретни
и др.) и чрез кръвта стигат до стомашните жлези и
стимулират секрецията на стомашен сок. По този
начин действат и продукти от разграждането на
храната, които, след като се всмукват през стените на
червата, преминават в кръвта и активират стомашната
секреция.

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

За първия етап на храносмилателния процес,
който става в устната кухина, голяма е
ролята на дъвкането, слюноотделянето и
гълтането. Слюнката е първият храносми-
лателен сок, който действа на храната.
Хранителните вещества не търпят промени в
гълтача и хранопровода, а в стомаха. Тук под
действието на храносмилателните сокове те
се превръщат в разтворими съединения. За
всяка храна се отделя различен по
количество стомашен сок.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
9 1. От какво зависи дължината на
© храносмилателния канал?
2. Защо е важно да бъде здрав емайлът на
'•''I? зъбите?
ЛЖГ 3. Обяснете значението на
раздробяването на храната при дъвкането.
4. Защо различните хранителни вещества
водят до отделяне на различна по количество и
качество слюнка?
5. По какво се различава лигавицата на
гълтача и хранопровода от лигавицата на
стомаха?
6. Обяснете отделянето на стомашен сок
при мнимо хранене.
7. Как се извършва гълтането?
8. Има ли значение химичната среда за
храносмилателните свойства на стомашния сок?
9. Кога при мнимо хранене не се отделя
стомашен сок?

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

През своя живот човек отделя около 25 000 1
слюнка. Стомашният сок не смила стомашните
стени, когато те са в живо състояние, защо- то в
тях се намира вещество (антипепсин), което има
алкална (основна) реакция, неутрализираща

64
 Храносмилателна система

О д УСТРОЙСТВО и ФУНКЦИИ
НА ЧЕРВАТА.
ХРАНОСМИЛАТЕЛНИ
ЖЛЕЗИ

Черва. От стомаха хранителната каша на порции

преминава в тънкото черво. То е най-дългата част на
храносмилателния канал — средно 5,25 т.
Разположено е в средната част на коремната кухина и
има вид на нагънато въже. Началната му част се нарича
дванадесетопръстник (вж. фиг. 8.1). Дълъг е 25—30
cm, или колкото ширината на 12 пръста.
Дванадесетопръстникът има форма на подкова, която
обхваща широката част на задстомашната жлеза. В
тази част на тънкото черво се отваря изходният канал
на жлъчния мехур и задстомашната жлеза. Лигавицата
на тънкото черво е силно нагъната и притежава
множество власинки (фиг. 8.8). Във всяка власинка
навлизат кръвоносен капиляр и лимфен капиляр. В
стената на власинките има и гладкомус- кулни клетки,
благодарение на които те се движат в кухината на
червото.
Лигавицата на тънкото черво може да секретира
чрез разположените в нея чревни жлези. Те отделят
чревен сок (2—3 1 за денонощие без секрета на зад-
стомашната жлеза и жлъчката).

Гънките и чревните власинки увеличават

повърхността на тънкото черво около 10
пъти, което улеснява всмукването на хра-
нителните вещества.

Тънкото черво има основно значение за храно-

смилането. Благодарение на неговите перисталтич- ни
движения хранителната каша се смесва със сми-
лателните сокове — на задстомашната жлеза, на
черния дроб (жлъчка) и на чревните жлези. В тънкото
черво под влияние на ензимите се разграждат 80% от
въглехидратите и почти напълно белтъците и
мазнините. Разградените хранителни вещества са
готови за всмукване. Всмукването (резорбцията) става
главно в тънкото черво. Чрез кръвоносните капиляри
на чревните власинки се всмукват крайните разградени
продукти на белтъците и въглехидратите, а в лимфния
съд — на мазнините.
Секретирането на чревните жлези се извършва под
влияние на механични и химични дразнения,
упражнявани от чревното съдържимо върху нервите,
разположени в стената на тънкото черво. Хи-

65
 Храносмилателна система

минните дразнения се извършват от различни съставки

на храната, както и от биологичноактивни вещества,
които се образуват от лигавицата на двана-
десетопръстника и на стената на останалата част на
тънкото черво. Те стимулират чревните жлези, при
което се отделя чревен сок.
Последният отдел на храносмилателния канал е
дебелото черво. Дълго е 1,5 ш. Започва със сляпо
черво, където има клапа. Тя не позволява на храни-
телната каша да се върне в тънкото черво, т.е. дви-
жението й е винаги еднопосочно. На долния край на
сляпото черво като закърняло образувание се намира
червеобразен израстък — апендикс. Той е дълъг 8—10
cm. Апендиксът има много лимфни възли, поради
което се нарича чревна сливица.
Останалата част от дебелото черво огражда тън-
кото черво и преминава в право черво, което завършва
с анус. Аналният отвор се затваря от вътрешен — Фиг. 8.8. Чревни власинки: I — епителни клетки; 2 — лимфен
капиляр; 3 — кръвоносни капиляри.
гладкомускулен (неволев) стегач, и външен —
напречнонабразден (волев) стегач.
Лигавицата на дебелото черво няма чревни вла-
синки и рядко образува гънки, които са непостоянни.
Тя съдържа слузни чревни жлези и единични лимфни
възли.
Веществата, които не са всмукани в тънкото черво,
преминават в дебелото черво. Отделеният слузен
секрет от жлезите облекчава преминаването им през
червото. В този отдел на храносмилателния канал се
всмукват предимно вода и соли и чревното
съдържание се сгъстява — оформят се фекал- ните
маси. В дебелото черво има много микроорганизми,
които разграждат трудноусвоими вещества (целулоза
и др.) и помагат за образуването и усвояването на
някои витамини (Bb К).
Чрез перисталтичните движения на дебелото черво
непотребните вещества на порции се придвижват към
правото черво и оттам се отделят през ануса.
Храносмилателни жлези. Черният дроб е най-
Фиг. 8.9. Черен дроб и задстомашна жлеза
голямата жлеза в човешкия организъм. Тежи средно
1500 g, а когато е напълнен с кръв, масата му достига
2400 g. Разположен е в дясната част на коремната Чернодробните клетки секретират жлъчка не-
кухина, непосредствено под диафрагмата. По долната прекъснато. По система от каналчета тя се събира в
му повърхност е разположен жлъчният мехур (фиг. общ канал, който я отвежда или в дванадесето-
8.9). Той е с крушовидна форма и е резервоар за пръстника, ако в него се извършва разграждане на
жлъчката. мазнини, или в жлъчния мехур в интервалите между
храненията. В жлъчния мехур жлъчката се сгъстява,
тъй като част от водата се всмуква от неговата
Черният дроб е централната лаборатория на лигавица. Сгъстената жлъчка е по-тъмнозелена. За
организма. Той участва във въглехид- едно денонощие се отделя 800—1000 cm3 жлъчка. Тя
ратната и белтъчната обмяна, обезврежда съдържа жлъчни соли и пигменти и има голямо
редица вредни за организма вещества, значение за храносмилането. Жлъчката активира
превръща хемоглобина от разрушените липазата, която разгражда мазнините. Заедно с това тя
еритроцити в жлъчни пигменти, които се превръща мазнините във фини капчици (емулсия),
изхвърлят с изпражненията навън. Основ- което увеличава тяхната повърхност.
ната функция на черния дроб, свързана с
храносмилането, е да образува жлъчка.

9. Биология за 8. клас 65
 Храносмилателна система
Задстомашната жлеза (панкреас) е продълговат
стомах
неактиве
н Образуването на панкреатичен сок и на жлъчка се
задстомашна жлеза
стомах
задстомашна жлеза
активен
стомах
Фиг. 8.10. Хуморална регулация на образуването на зад-
стомашен сок: I. Неактивен хормон, не се отделя задстома-
шен сок. И. Солната киселина активира хормона, който пос-
тъпва в кръвта. III. Активното вещество стимулира секрецията
на задстоматйната жлеза.
орган, разположен зад стомаха. Тежи около 100 g.
Широката й част е обхваната от дванадесе-
топръстника. Тя е жлеза едновременно с външна и
вътрешна секреция. Само външносекреторната й
функция е свързана с храносмилането в тънкото черво.
Жлезистите клетки на панкреаса отделят сок, богат на
ензими. За едно денонощие се отделя около 1,5 1
66
панкреатичен сок. В него се съдържат ензимът
трипсин, който разгражда белтъците до аминокисе-
лини; липаза, разграждаща мазнините до глицерол и
мастни киселини; амилаза и малтаза, разграждащи
въглехидратите до глюкоза. Освен това в панкреа-
тичния сок се съдържат бикарбонати, които неутра-
лизират солната киселина, постъпваща заедно с хра-
нителната каша от стомаха. Така се осигурява алкал-
ната среда, благоприятна за действието на ензимите.
регулира по нервен и хуморален път. Нервните
механизми са както безусловнорефлексни, така и
условнорефлексни. Хуморалната регулация се из-
вършва под действието на вещества, отделени от
лигавицата на дванадесетопръстника в неактивна
форма. Те се активират от солната киселина на сто-
машния сок и по кръвен път стимулират отделянето на
задстомашен сок и жлъчка (фиг. 8.10).
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
В тънкото черво става разграждане на
всички хранителни вещества и тяхното всмукване. В
дебелото черво става обратно всмукване предимно на
водата. Най- големите храносмилателни жлези са черният
дроб и задстомашната жлеза. Панкреатичният сок съдържа
ензими, които действат върху белтъците, мастите и въг-
лехидратите и ги разграждат до най-прости разтворими
вещества, а отделената от черния дроб жлъчка превръща
мазнините в емулсия и активира ензими, които ги
разграждат.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Какво значение има по-голямата
повърхност на тънкото черво от тази на
дебелото?
2. Как става преминаването на
продуктите от разградените хранителни
вещества от тънките черва в кръвта и лимфата?
3. Защо при липса на задстомашен сок
въпреки усилено хранене организмът отслабва?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Вътрешната повърхност на червата има площ,
пет пъти по-голяма от площта на кожата. В
червата се образува газ, съдържащ метан и
кислород, и други вещества, и при отваряне на
черво при операция може да се предизвика
експлозия. За едно денонощие от организма се
отделят 9 1 смилателни сокове, или за една го-
дина над 3000 1.

о 4 ХИГИЕНА
НА ХРАНОСМИЛА-
ТЕЛНАТА СИСТЕМА
Рационално хранене. Правилно организираното
хранене има важно значение за нормалното и
хармоничното развитие и растежа на човешкия орга-
низъм, както и за укрепването на неговото здраве.
Под правилно организирано хранене се разбира:
а) осигуряване на пълноценна по количество и качество
храна;
б) спазване на определен режим на
хранене;
в) осигуряване на необходимите
хигиенни изисквания за съхранение и
приготвяне на хранителните продукти;
г) поддържане на висока лична
хигиена от готвача и от хранещия се.
В състава на храната е необходимо
да бъдат осигурени всички видове
основни хранителни вещества: белтъци,
Храносмилателна система
мазнини, въглехидрати, минерални соли, витамини и
вода.
Хранителните продукти имат различно съдър-
жание и физиологично значение за организма. В
таблица 2 са посочени основните групи хранителни
продукти, които задължително трябва да присъстват
във всекидневното меню.
Хранителните вещества трябва не само да ком-
пенсират енергийните загуби в организма, но и да
осигуряват нормални условия за правилния му растеж
и развитие. А това най-добре и ефективно се постига
чрез т.нар. рационално, или балансирано хранене. Под
понятието рационално хранене се разбира всекидневно
и редовно приемане по едно и също време на
определено количество храна, съдържаща в
определени съотношения всички видове хранителни
вещества.
Тъй като енергийните загуби се изчисляват в ки-
лоджаули (kJ), за определяне количеството на раз-
личните храни при рационалното хранене е необхо-
димо да се знае енергийната им стойност (таблица 3).
Таблица 3

Таблица 2
<

Хранителни Вид, в който се

Групи Вещества, които доставят на организма
продукти използват

мляко и млечни най-ценни и най-лесно усвоими аминокиселини и сурови,

I
продукти биоелементи, Са, белтък варени

варени,
II месо, риба, яйца пълноценни белтъци (незаменими аминокиселини), Fe
печени

хляб, тестени енергия, ценни растителни белтъци и някои витамини от печени,

III
изделия,захар група В, въглехидрати, Fe сурови

варива и ядкови варени,

IV растителни белтъци, биоелементи и витамини от група В
плодове сурови

мазнини — животински
V енергия и мастноразтворими витамини (А, Д, Е и др.) сурови
и растителни

водноразтворими витамини (А, С и др.), минерални соли,

VI зеленчуци сурови
вода и целулоза

плодове и плодови плодова захар, плодови киселини, ензими, биоелементи, сурови,

VII
сокове витамините С, Р, каротин и багрилни вещества варени

67
 Храносмилателна система

Продукти (100 g) kJ 11—13 г.

Бел Маз Въгле момчета
нини 10 880 82 49 94 340
тъци хидрати
(g) (g) (g) 11—13 г.
момичета 10 040 78 47 88 308
Прясно мляко зд 3,2 4,7 255 14—17 г.
Кисело мляко 3,3 3,2 4,7 260 момчета 12 980 110 50 107 413-
Извара — обез- 14—17 г.
маслена 17,2 0,6 1,8 347 момичета 10 880 90 45 92 335
Краве сирене 16,9 24,7 1,4 1277
Овче сирене 17,1 27,0 1,1 1365 При подрастващите е правилно дневното коли-
Кашкавал чество храна да се приема на пет пъти, а при въз-
„Витоша“ 25,8 29,6 1,6 1624 растните — на три пъти, и то по едно и също време.
Шаран 14,6 3,6 — 389 Това създава условия за стабилно рефлексно отделяне
Пилешко месо 21,6 3,9 — 523 на храносмилателните сокове. При това количеството
Свинско месо храна за всяко поредно хранене е различно. В детската
и юношеската възраст организмът се нуждае от по-
(шол) 15,2 31,0 — 1469
голямо количество белтъци от животински произход
Телешко месо
(мляко, сирене, масло, месо). Постепенно с възрастта
(шол) 19,1 12,0 — 795 мазнините от животински произход трябва да
Луканка 26,0 35,8 — 1842 намаляват. Освен това в зависимост от извършваната
Яйца 12,9 11,2 0,7 250 работа се определя и количеството храна за отделните
Слънчогледово порции. При подрастващите например за сутрешна
масло — 99,0 — 3889 закуска се предвиждат 15% от дневната енергийна
Краве масло 0,6 81,6 0,7 3198 стойност на храната; за закуската в 10 часа — 10%; за
Шоколад (125 g) 9,6 41,0 67,6 2918 обяд — 35%; за следобедна закуска — 10%, и за вечеря
Сладолед, — 30%. За възрастните разпределението е следното:
сметана 2,2 11,0 21,3 833
закуска — 25%, обяд — 40%, вечеря — 35%.
Друго важно условие за рационалното хранене е
Бял хляб 7,3 0,8 52,6 1059
съставянето на менюто. То се извършва с помощта
Хляб „Добруджа“ 7,1 1,1 51,4 1047 на таблиците за енергийната стойност на храни-
Хляб „Ръжен“ 6,8 1,2 48,3 992 телните продукти и изискванията за рационално
Зрял боб 23,3 1,5 55,5 1411 хранене.
Картофи 2,4 0,1 19,2 373 За правилното хранене от значение са следните
Орехи 14,8 54,0 13,7 2980 условия: качествени продукти, доброто им съхраня-
Ябълки 0,3 0,3 14,7 268 ване и начинът на приготвяне на храната. Храни-
Портокали 0,9 0,2 10,5 205 телните продукти е необходимо да се съхраняват в
Грозде 0,5 0,1 16,2 289 чисти хладилници. Не трябва да се допуска достъпът
Домати 1,0 0,2 3,7 88
на мухи, хлебарки и други насекоми до хляба,
Пиперки 0,3 4,6 109
хранителните продукти и приборите за хранене. Преди
1,0 употреба плодовете и зеленчуците задължително се
измиват с течаща вода. Богатата на целулоза храна
Един от важните принципи на рационалното стимулира перисталтиката на червата, затова в
хранене е хранителният режим. За осигуряването на хранителните дажби трябва да има достатъчно сурови
здравословен хранителен режим е необходимо: плодове и зеленчуци. Добре свареното или печеното
а) строго спазване на времето и на броя на днев- месо се разгражда по-пълно от храносмилателните
ните хранения; ензими. Храната не трябва да бъде нито много
б) добре балансирано количествено разпределе- студена, нито много гореща.
ние на хранителните продукти.
Хранителният режим е различен за различните
възрастови групи (таблица 4).
Таблица 4

Възрастови kJ Белтъци в Маз- Въглехид-

групи на ден g/24 h нини в рати в g/24
g/24 h h
Общо Живо
тински
7—Юг. 9200 68 41 80 287

68
 Храносмилателна система
Добре приготвената и естетично поднесена храна предвидят 20—30 min за отдих преди хранене.
възбужда апетита. При добър апетит отделянето на
храносмилателни сокове е по-обилно, а това води до
по-доброто усвояване на хранителните вещества.
Изисквания за правилно хранене. За нормалната
дейност на органите на храносмилателната система и
за тяхното предпазване от заболявания се изисква
спазването на редица хигиенни правила. На първо
място човек трябва да се храни редовно в определени
часове. Трябва да се яде бавно и храната да се сдъвква
добре. От голямо значение е и доброто състояние на
зъбите. Физическите усилия и умората понижават
стомашната секреция. Ето защо е необходимо да се

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Рационалното хранене е задължителна
предпоставка за здравословното ви състо-
яние. Един от важните принципи на раци-
оналното хранене е хранителният режим.
Хранителният режим зависи от възрастта и
от извършваната работа. Съставянето на
дневното меню е важно условие за ра-
ционалното хранене. Спазването на хиги-
енни изисквания осигурява нормалната
дейност на органите на храносмилателната
система. Те са свързани с режима на
хранене, балансираното приемане на хра-
нителни вещества, съхраняването и кули-
нарната обработка на хранителните про-
дукти.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Формулирайте и обосновете основните пра-
вила на храненето.
2. Обосновете изискването да се яде по едно и
също време. Почистване на зъбите с конец
3. Защо не трябва да се преяжда и да се гладува?
4. Защо е вредно да не се закусва сутрин?
5. Като използвате данните от таблици 2, 3 и 4,
съставете вашето дневно меню, отговарящо на хранене, защото всяка храна изисква различен
изискванията за рационално хранене. вид ензими за своето смилане. Това помага за по-
6. За да си изясните своите навици на хранене, доброто й усвояване.
отговорете на следните въпроси: а. Какво оз-
начава храната за вас — наслада, нещо за ядене,
традиция, задоволяване, оцеляване, блаженство,
сигурност, задължение, здраве, необходимо, но
неизбежно зло...? б. Какво влияе върху избора ви
на храна — глад, мирис, вкус, вид, цена, религия,
традиции, опаковка, реклама, желания, начин на
приготвяне, знания, семейни навици...?
7. Какво е значението на топлинната обработка
на храната?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Според известния американски физиолог по
храненето д-р М. Шелтон всеки вид храна (бел-
тъчна, въглехидратна или мастна) трябва да се
яде поотделно, т.е. да се прилага т. нар. разделно

69
 Храносмилателна система
о БОЛЕСТИ
В*3’ НА ХРАНОСМИЛА
ТЕЛНАТА СИСТЕМА
Хранителни отравяния. При неспазване на не-
обходимите хигиенни изисквания за съхранение на
хранителните продуки и за приготвянето на храната в
нея може да попаднат болестотворни микроорганизми
и вредни вещества. Те предизвикват хранителни
отравяния. Началните симптоми са болки в корема,
гадене, повръщане, диария, обща отпадналост,
придружена понякога с висока температура или със
студена пот. Симптомите се появяват няколко часа
след приемането на храната. Хранителните отравяния
биват бактерийни и химични. Бакте- рийните
отравяния са свързани главно с употребата на
замразени продукти от животински произход.
Особено опасни отравяния от този вид са ботулизмът
и салмонелозата. Ботулизмът възниква след употреба
на домашно приготвени месни, зеленчукови и плодови
консерви. Белег за тяхната негодност е издуването на
капака. Най-опасни за възникването на салмонелозата
са храни, престояли на топло, или сурови храни, в
които са използвани заразени млечни продукти и яйца
— сладолед, кремове и др. Химичните отравяния
възникват при попадане в храната на отровни
вещества (нитрати, соли на оловото, на цинка и др.).
Опасни хранителни отравяния се причиняват от
отровни гъби и растения. При всички отравяния
веднага трябва да се потърси лекарска помощ.
Инфекциозни болести. Причиняват се от бакте-
рии и вируси, които попадат в храносмилателната
система чрез заразена вода или храна. Мухите играят
съществена роля за пренасянето им. Най-важни
инфекциозни болести на храносмилателната система
са дизентерия, коремен тиф и вирусен хепатит.
Дизентерията и коремният тиф започват остро с
гадене, повръщане, болки в корема, диария, темпе-
ратура. При вирусния хепатит освен тези симптоми се
появяват болка в дясното подребрие, жълтеница и
потъмняване на урината. Лечението задължително се
провежда в болница.
Хелминтози (от гр. елминс — паразитен червей).
Това са забодявания, предизвикани от чревни
паразитни червеи: панделковидни червеи (тении) и
глисти.
Много опасна е кучешката тения. Заразяването
става чрез поглъщане на яйца, които са отделят с из-
пражненията на заразени кучета. От яйцето се излюпва
личинка, която попада в черния дроб и се превръща в
ехинококов мехур, чийто диаметър достига 10 cm.
Лечението е само оперативно. Профилактиката
изисква да се избягва контакт с кучета и да се спазва
70
лична хигиена. Задължително е периодичното
обезпаразитяване на домашните кучета.
Заразяването с глисти става чрез поглъщане на
техни яйца с недобре измити плодове и зеленчуци и от
замърсени ръце. Болните страдат от тежест и болки
около пъпа, безапетитие, отпадналост, нервност,
главоболие. Лечението се провежда с лекарства и е
ефикасно.
Възпалителни заболявания. Често заболяване е
тонзилитът (ангина). Представлява възпаление на
сливиците. Протича с болки в гърлото и с висока
температура. Понякога ангината става гнойна.
Неспазването на хигиенните правила за хранене
може да причини и други болести на храносмила-
телната система. Използването на много топла или
много студена храна, на лютиви, трудносмилаеми и
недобре сдъвкани храни може да стане причина за
възникването на възпалителни процеси в лигавицата
на храносмилателните органи — гастрит, енте-
роколит, апендицит. Те протичат с остра болка в
корема, повръщане, диария. Гастритът често става
хроничен. Лечението изисква спазване на строга диета
и приемане на лекарства. Лечението на апен- дицита е
оперативно.
Язвената болест засяга стомаха или дванаде-
сетопръстника. Главни причини са психо-емоцио-
налното пренапрежение, употребата на груба, пи-
кантна храна, неправилното хранене (нередовно,
бързо, недобро сдъвкване на храната), тютюнопу-
шенето. Най-характерният симптом е болката под
лъжичката, която се явява на гладно или след хранене.
Болките имат подчертана сезонност — оплакванията
се засилват през пролетта и есента. Опасни
усложнения на язвената болест са кръвоизливът и
пробивът на стомашната стена. Лечението включва
специална диета и приемане на лекарства, предписани
от лекар. Усложненията на язвената болест налагат
спешно оперативно лечение. Профилактиката изисква
избягване на умствена преумора, спазване принципите
на рационалното хранене и въздържане от
тютюнопушене, алкохол, подправки.
Заболявания на зъбите. Най-честото заболяване
на зъбите е кариесът. Представлява увреждане на
твърдите зъбни тъкани — емайл, дентин, цимент. 95—
97% от хората страдат от кариес. Главните причини са
недостатъчна хигиена на зъбите и нарушения в
храненето. Ако кариесът не се лекува своевременно,
последователно се засягат пулпата, кореновата
обвивка на зъба и челюстта. Възниква хронично
възпалително огнище, наречено гранулом. Това често
налага изваждането на зъба. За предпазване от кариес
се прилага флуоризация на зъбите чрез използване на
специални зъбни пасти. Главното средство за
предпазване от кариес е ре-
 Храносмилателна система
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Фиг. 8.11. Черен дроб: А — нормален; Б — с цироза.

довното измиване на зъбите с четка и паста за зъби. То Неспазването на необходимите хигиенни

трябва да става сутрин и вечер, а най-добре — след изисквания води до възникване на заболя-
всяко хранене. Междузъбните пространства, където вания на храносмилателната система —
може да се задържат хранителни остатъци, трябва отравяния, възпалителни процеси, язва на
стомаха и на дванадесетопръстника, вирусен
старателно да се почистват. Това най-добре се
хепатит, чернодробна цироза. Вредно
извършва с помощта на специални конци. въздействие върху органите на храно-
Влияние на алкохола и тютюнопушенето. смилателната система оказват алкохолът и
никотинът.
Вредно въздействие върху органите на
храносмилателната система оказват алко-
холът и никотинът. При системна употреба
на алкохол се дразни лигавицата на стомаха, ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
което предизвиква хроничен гастрит. Алкохолът поразява и
1. Как може да се предотврати кариесът на зъбите?
черния дроб.
2. Какво трябва да се направи като първа помощ.
при острите отравяния?
3. Как човек трябва да се предпази от послед-
Системната и прекомерната употреба на алкохол ствията на вирусния хепатит?
води до тежкото заболяване цироза на черния дроб 4. Изяснете как влияят алкохолът и никотинът
(фиг. 8. 11). При чернодробната цироза нормалната върху органите на храносмилателната система.
тъкан се замества от съединителна тъкан. Отпадането
на чернодробните функции обуславя различни
симптоми — застой и разширени вени на коремната
стена, набиране на течност в коремната кухина, ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
жълтеница и др. Лечението е много трудно и Въздържането от храна за определени периоди с
обикновено без благоприятен изход. лечебна цел се нарича лечебно гладуване. То е
известно още от древността. Гладуването за около
20 дни се прави само под наблюдение от лекар или
в болнична обстановка.
Никотинът също нанася непоправими вреди
на храносмилателната система. Той
разрушава емайла на зъбите, които
пожълтяват и лесно се разяждат. Пушачите
по-често страдат от възпаление на венците и
имат неприятен дъх от устата. Те по-често
страдат от гастрит. Обикновено апетитът им
е намален. Несъмнена е ролята на
тютюнопушенето за възникването на язвена
болест.

71
 9 ОБМЯНА
НА ВЕЩЕСТВАТА И ЕНЕРГИЯТА
Обмяна на веществата. Основен признак на
живия организъм е непрекъснатата обмяна на ве-
ществата с външната среда.
Под обмяна на веществата се разбират
химичните промени, които претърпяват в
организма хранителните вещества от
приемането им чрез храносмилателната
система до отделянето на продуктите от
тяхното разграждане чрез дихателната и
отделителната система и кожата.
При обмяната на веществата се осъществяват два
основни процеса: анаболизъм и катаболизъм.
Анаболизмьт включва промените, които веществата
претърпяват от приемането им от външната среда до
превръщането им в специфични за организма
високомолекулни съединения. Катаболизмът
включва разграждането на веществата в клетките до
по-прости, при което се освобождава енергия.
С храната човек приема органични вещества, вода
и минерални соли.
Основните органични вещества са белтъците,
мазнините и въглехидратите. (Припомнете си функ-
циите им в човешкия организъм.)
Обмяна на белтъците (фиг. 9.1). Постъпилите с
храната белтъци се разграждат в храносмилателната
система до аминокиселини. Те се всмукват от ли-
гавицата на тънкото черво и чрез порталната вена се
пренасят в черния дроб, където част от тях участват в
синтезирането на белтъците на кръвната плазма.
Останалите аминокиселини се пренасят до всички
телесни клетки и от тях се синтезират специфични за
всяка клетка белтъци. Те се включват във всички
клетъчни структури. Част от аминокиселините се
разграждат в клетките, за да се достави енергия.
72
Крайните продукти от разграждането им са вода, СО2,
амоняк, пикочина и пикочна киселина.
Дневната нужда от белтъци е 1—1,5 g/kg телесна
маса. Половината от това количество трябва да бъдат
белтъци от животински произход, тъй като те, за
разлика от растителните белтъци, съдържат всички
необходими за човека аминокиселини. Ето защо
вегетарианството особено за подрастващите е
необосновано и дори вредно.
Ако количеството на приетите с храната белтъци
надвишава нуждите на организма, те се превръщат във
въглехидрати и мазнини. Превръщането на
аминокиселините във въглехидрати може да се осъ-
ществи във всички телесни клетки. Превръщането на
аминокиселините в мазнини се осъществява в
клетките на мастната тъкан.
Обмяна на мазнините (фиг. 9.2). В храносми-
лателната система мазнините се разграждат до гли-
церол и мастни киселини. Те се всмукват от клетките
на чревната лигавица, където се свързват отново и се
превръщат в собствени мазнини. Малка част от тях
попада в черния дроб.
По-голямата част (80 %) попада в лимфните съдове
на тънкото черво и оттам чрез кръвообращението
стигат до клетките на тялото. В клетките мазнините
служат като енергиен източник и участват в
изграждането на клетъчните мембрани.
Дневната нужда от мазнини е 0,8 g/kg телесна
маса. Ако приетите мазнини са в по-голямо коли-
чество, те се натрупват като резерв в подкожната
мастна съединителна тъкан.
Крайните продукти от разграждането на мазни-
ните са вода и СО2.
Обмяна на въглехидратите (фиг. 9.3). В хра-
носмилателната система въглехидратите се раз-
граждат до монозахариди, които се всмукват в ли-

гавицата на тънкото черво и чрез порталната вена се
пренасят в черния дроб. Най-важният монозахарид е
глюкозата. В черния дроб част от нея се натрупва под
формата на гликоген, а останалата част чрез
кръвообращението стига до телесните клетки. В тях
глюкозата се използва за доставяне на необходимата
им енергия. При разграждането на глюкозата се
получават вода и СО2.
Дневната нужда от въглехидрати е 15 g/kg телесна
маса. Ако приетите въглехидрати надвишават
енергийните потребности на организма, те се пре-
връщат в мазнини в клетките на мастната тъкан.
Обмяна на водата и минералните соли. Освен
органични вещества организмът трябва задължително
да приема вода и минерални соли. Обменните процеси
могат да се извършват само във водна среда. Освен
това водата спомага за отделянето на крайните
продукти на обмяната в състава на урината, потта и
издишвания въздух.
Дневната нужда от вода при покой е 2—3 1, от
които 1,5 1 се приемат във вид на течност, а 0,8 1 се
съдържат в храната. Между внесеното и отделеното с
урината и потта количество вода съществува рав-
новесие.
10. Биология за 8. клас
Обмяна на веществата и енергията
Минералните соли играят важна роля за под-
държането на водно-солевия баланс. Организмът се
нуждае от всекидневно приемане на готварска сол,
соли на калция, калия и магнезия. Макар и в мини-
мални количества е задължително и приемането на
някои химични елементи, влизащи в състава на важни
съединения — например желязо в състава на
хемоглобина, йод в състава на хормона на щито-
видната жлеза и др.
Обмяна на енергията.
Главен източник на енергия за организма са
всекидневно приеманите хранителни ве-
щества. Енергията в организма е необхо-
дима, от една страна, за синтезирането на
специфичните за клетките органични ве-
щества, а от друга — за осъществяването на
разнообразните жизнени процеси: сък-
ращения на мускулите, работа на сърцето,
секреторна дейност на жлезите, работа на
нервната система и др. В крайна сметка
освободената енергия се превръща в
топлина, която се използва за поддържане
на телесната температура.
73
Обмяна на веществата и енергията
Определянето на количеството топлина, която се
излъчва от тялото, се извършва чрез т. нар. кало-
риметрия.
Основна обмяна. Разход на енергия се извършва
дори и тогава, когато организмът се намира в пълен
покой. Разходът на енергия се дължи на процесите,
свързани с дейността на вътрешните органи и с
поддържането на температурата на тялото.
Минималното количество енергия, което човек
изразходва за определено време в състояние на пълен
покой, се нарича основна обмяна.
Основната обмяна се определя при задължително
спазване на следните условия: изследваният трябва да
бъде в пълен физически и психичен покой, в легнало
положение, 12 часа след приемане на храна, в
сутрешните часове и при външна температура 22—24
°C. Нормалните средни стойности на основната
обмяна за мъжете са 8400 kJ за 24 часа, а за жените —
около 5 % по малко, или 8000 kJ. От- лоненията от
нормалните средни стойности на основната обмяна са
признак за смущения в обменните процеси. Честа
причина за тези смущения е нарушената дейност на
жлезите с вътрешна секреция и особено на
щитовидната жлеза.
Разходът на енергия е в зависимост от
възрастта, телесната маса, моментното
състояние (покой, активност) и др. От
значение са и условията на околната среда
(температура, влажност и т.н.).
При човека разходът на енергия зависи преди
всичко от вида на извършваната работа. Според ха-
рактера на професията хората се делят на четири
групи. Към първа група спадат хора на интелектуалния
труд (учени, педагози, лекари). Те изразходват най-
малко енергия — за 24 часа около 12 500 kJ. Към втора
група спадат хора, които извършват средно тежка или
механизирана работа (шофьори, шлосери, машинисти,
апаратчици и др.). Техният дневен енергиен разход е
около 12 500—14 500 kJ. В трета група са причислени
хората, изпълняващи тежка физическа работа
(миньори, ковачи, земеделски работници и др.). Те
изразходват дневно около 14 500—16 700 kJ. В
четвърта група са работниците, упражняващи много
тежък физически труд (товарачи, работници от
дърводобива, изкопчии и др.). Техният дневен
енергиен разход е най-голям — над 16 700 kJ.
Обмяната на енергията се регулира по нервен и
хуморален път. Нервната регулация се осъществява от
нервните центрове, намиращи се в междинния мозък.
За хуморалната регулация на енергийната обмяна
спомагат хормоните на някои от жлезите с вътрешна
секреция — хипофизна, щитовидна и задстомашна.
74
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Под обмяна на веществата се разбират
химичните промени, които претърпяват в
организма хранителните вещества от
приемането им чрез храносмилателната
система до отделянето на продуктите от
тяхното разпадане чрез дихателната и от-
делителната система и кожата. За да може
организмът да съществува нормално, в него
трябва да се внасят с храната органични
вещества, вода и минерални соли.
Необходимата енергия за нормалното
протичане на всички жизнени процеси се
получава от разграждането на приетите чрез
храната белтъци, мазнини и въглехидрати.
Една част от енергията отива за градивните
процеси в организма, а останалата се
превръща в топлина, осигуряваща
температурното равновесие между
организма и околната среда. Минималното
количество енергия, което човек изразходва,
определя неговата основна обмяна, която е
различна за различните видове дейност.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Кои хранителни вещества участват в из-
граждането на клетъчните структури и кои
служат главно като източник на енергия?
2. Каква е ролята на водата и минералните соли
в организма?
3. От кои вещества се нуждае главно организмът
в детската и юношеската възраст? Дайте
примери.
4. Кой е крайният резултат от енергийната об-
мяна?
5. Изяснете какво разбирате под основна об-
мяна.
6. От какво зависи дневният енергиен разход на
човека?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
През живота си човекът приема 10 t хляб, 4 t месо,
7 t мляко и млечни продукти, 5 t картофи, 6 t
зеленчуци, 7 t плодове, 30 000 1 вода и други.
Общото количество на приетите с храната
вещества е 80 t.
 10. ОТДЕЛИТЕЛНА СИСТЕМА
При обмяната на веществата се образуват
химични вещества, които не могат да се издишван въздух
използват от организма. Някои дори са дробове
отровни за него. Те се отстраняват чрез
бъбреците, белите дробове, кожата и червата
(фиг. 10.1). бъбрек

Чрез отделителните органи се отделят вода, ми-

нерални соли, пикочна киселина, жлъчни пигменти и
СО2. Функцията на отделителните органи е из-
ключително важна и за поддържане на хомеостаза- та
в организма. урина
Непотребните вещества се отделят главно чрез
органите на отделителната система. Еволюцията й е
свързана с появата и еволюцията на телесната
празнина и кръвоносната система. Протонефридий-
ните каналчета (при плоски червеи) приемат крайните
обменни продукти директно от телесните клетки и
чрез отделителна пора ги изнасят навън. С развитието
на истинска телесна празнина и затворена кръвоносна
система метанефридийните каналчета (при
прешленести червеи) са оплетени от капиляри и с
единия си край се отварят в телесната празнина, а с
другия — на повърхността на тялото. Те приемат храносмилателни
крайните обменни продукти от телесната течност и сокове
кръвта и ги изхвърлят навън. храносмилателен
път
По-висша форма на организация са малпигиевите
тръбички (при повечето членестоноги), а най- висша Фиг. 10.1. Органи, участващи в отделителни процеси
са бъбречните (малпигиеви) телца.

1П1 Основната функционална единица на бъбрека се нарича

В зависимост от функцията си органите на отде-
лителната ситема се делят на пикочообразуващи и
пикочопроводни пътища.
. Основни пикочообразуващи органи са
бъбреците. Те имат бобо- видна форма и маса 130—
150 g. Разположени са в поясната област- симетрично
от двете страни на гръбначния стълб. Десният бъбрек
лежи с 1—1,5 cm по-ниско поради намиращия се над
него черен дроб (на равнището на 12тия гръден и 1 и
2 поясен прешлен). Бъбреците имат дължина около 12
см и ширина около 6 см На горния край на всеки
бъбрек се разполагат надбъбречните жлези. През
вдлъбнатата страна на всеки бъбрек навлизат
бъбречната артерия и нерви, а излизат бъбречната
вена и пикочопроводът (фиг. 10.2).
При надлъжен разрез на бъбрека се различават два
слоя: външен — кора, и вътрешен — сърцевина.
Сърцевината е изградена от 8—11 бъбречни пирамиди.
На върха на всяка от тях има малки отвор- чета, през
които урината се отделя в началните пикочопроводни
пътища (фиг. 10.3).
нефрон (от гр. нефрос — бъбрек). Нефроните се разполагат
в бъбречната кора. Всеки нефрон се състои от малпигиево
телце и система от канал- чета (фиг. 10.4).
Малпигиевото телце е капилярно
клъбце (гло- мерул, от гр. гломус —
кълбо), обвито в капсула от два листа.
Между двата листа има цепковидно
пространство, което продължава в
каналчетата на нефрона. Каналчетата са силно
нагънати и обвити от гъста капилярна мрежа. Всеки
бъбрек има от 1 до 2 милиона нефрони. Обикновено
едновременно работят само 1/3 от тях, с което се
обяснява възможността човек да живее само с един
бъбрек.

75
Отделителна система
Фиг. 10.2. Органи на отделителната система: 1 — бъбрек; 2 —
пикочопровод; 3 — пикочен мехур; 4 — пикочен канал; 5 —
кръвоносни съдове на бъбрека; 6 — аорта; 7 — долна куха
вена.
Фиг. 10.3. Надлъжен разрез на бъбрек: 1 — кора на бъбрека; 2
— сърцевина на бъбрека; 3 — бъбречно легенче; 4 —
пикочопровод; 5 — бъбречна артерия; 6 — бъбречна вена.
76
Основната функция на бъбреците е обра-
зуването на урина. Това става чрез три
процеса: филтрация, обратно всмукване и
секреция.
Филтрацията е физичен процес и се извършва в
малпигиевото телце. От кръвта, намираща се в капи-
лярите на гломерула, се филтрира течност, наречена
първична урина. Тя попада в пространството между
двата листа на капсулата. За едно денонощие през
бъбреците преминават 1500-1700 1 кръв и се
филтрират 150-170 1 първична урина. Тя съдържа
освен крайни продукти от обмяната (пикочина,
пикочна киселина, амоняк) и вещества, полезни за
организма, като много вода, аминокиселини, глюкоза,
витамини и соли. Филтрацията е пасивен процес, без
разход на енергия от страна на организма. От
капсулата първичната урина постъпва в извититека-
налчетата на нефрона. Тук се извършва вторият
активен процес — обратно всмукване, изискващ
много енергия. В резултат на него през стената на
каналчетата в кръвта, намираща се в капилярната
мрежа, която обвива каналчетата, постъпват обратно
полезните за организма вещества и 99 % от водата.
Останалата в каналчетата течност се нарича крайна
урина (вторична урина) . Така за едно денонощие се
образуват 1,5 1 крайна урина, която съдържа освен во-
да и минерални соли, и крайните продукти от обмя-
ната на веществата.
През стените на бъбречните каналчета се отделя в
урината чрез секреция някои от приетите лекарства,
амоняк и др. вещества. Урината, образувана във
всички нефрони се влива в бъбречното лигенче и
оттам преминава в пикочопроводите. Те я отвеждат в
пикочния мехур.
Клетките, които изграждат стените на каналчетата
на нефрона, имат способност да секретират ве-
щества, които се добавят към урината. Такива са
някои багрила и лекарства (пеницилин), ако са били
въведени в организма. В бъбреците се образуват и
някои хормони, които регулират кръвното налягане и
стимулират кръвотворния процес.
Обемът и съставът на урината се регулират по
нервен и хуморален път.
. Към пикочопровод- ните пътища се отнасят:
бъбречното легенче, пико- чопроводът, пикочният
мехур и пикочният канал (вж. фиг. 10.2). Бъбречното
легенче е разширение, разположено в кухината на
бъбрека. Формира се от сливането на чашковидни
образувания, обхващащи върховете на пирамидите, в
които се оттича крайната урина. Оттук урината
минава в бъбречното легенче. Увеличеното налягане
на урината в легенчето и съкращението на
гладкомускулните влакна в стената му изтласкват
урината от легенчето в пикочоп- роводите.
Пикочопроводът е двоен орган с дължина около 30
 Отделителна система

cm. Двата пикочопровода се разполагат успоредно на

гръбначния стълб и чрез активни перистал- тични
движения отвеждат урината в пикочния мехур.
Стената на пикочопроводите е изградена от лигавица,
гладка мускулатура и най-отвън от рехава
съединителна тъкан. Когато образували се песъчинки
или по-големи камъни в бъбречното легенче се из-

77
Отделителна система
капилярно
капсула —
кръвоносни съдове
каналчева система.
Фиг. 10.4. Устройство на нефрона: А. Нефрон с капилярна мрежа. Б. Малпигиево телце.
бутат в пикочопровода, могат да заседнат, да разранят
неговата лигавица и да предизвикат болезнени колики.
Пикочният мехур е кух, мускулест орган, в който
се събира непрекъснато идващата на капки урина от
двата пикочопровода. Вместимостта му е 300—600
cm3. В стената му има гладкомускулни влакна с
различна посока, които действат като един мускул,
изтласкващ урината към пикочния канал.
Пикочният канал (уретра) е последният пико-
чопроводен път. При мъжа е дълъг около 20 cm, а при
жената — около 4 cm. В началото на пикочния канал
има два стегача (свинктери): вътрешен (неволев),
образуван от гладкомускулни влакна, и външен
(волев), образуван от напречнонабраздени мускулни
влакна.
Когато урината в пикочния мехур стане над 200 ml,
рецепторите в стената му дават начало на възбуден
процес и нервните импулси стигат до центъра на
уриниране в гръбначния мозък и в кората на крайния
мозък, където се осъзнават като позив за уриниране. В
резултат на това мускулите на пикочния мехур се
съкращават, а стегачите на пикочния канал се отпускат
и урината се изтласква в пикочния канал, чрез който се
отделя навън от организма.
За кърмачетата е характерно неволевото изпускане
на урината, защото при тях не е изработен съзнателен
контрол на уриниране. Към двегодишна възраст у
децата се оформят условните рефлекси за задържане
на уринирането и през нощта. При 5 до 10% от децата
се наблюдава нощно напикаване, което е вид невроза
и трябва да се лекува.
Образуването на урината в бъбреците зависи от
кръвното налягане, повишаването му повишава обема
78
Б
---------- кръвоносен съд
капсула
капсулна празнина
капиляри
на урината. От задния дял на хипофизата се отделя
антидиоретичен хормон, който повишава обратното
всмукване на вода в Хенлиевата бримка. От
надбъбречната жлеза се секретират и други хормони,
които повишават обратното всукване на соли в същото
каналче. Чрез тези хормони организма запазва
необходимата му вода и соли.
Предпазването от инфекциозни заболявания,
правилния режим, пълноц хранене и личната хигиена
силно намаляват вероятността от заболяване на
органите на отделителната система.
При болни с тежки увреждания на бъбреците се
налага периодично пречистване на кръвта по
изкуствен начуин, което се извършва със специален
апарат и се нарича хемодиализа. Тя се налага при
силно влошаване на функциите на бъбреците.
Пълното изключване на фунциите на бъбреците
изисква провеждане на бъбречняа трансплантация –
присаждане на орган от друг организъм.
Присаждането на бъбреци е една от най-успешните
трансплантации. Трудностите при трансплантации на
органи са свързани с трудно преодолимата
несъвместимост на тъкани от различни организми.
Най-успешно е трансплантацията при еднояйчни
близнаци, както и при близки роднини – поради
еднаквия или близкия състав на белтъците.
табл 90
 Отделителна система

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Основен пикочообразуващ орган е бъбрекът.
Образуването на урината става чрез
филтрация, обратно всмукване и секреция.
Чрез урината организмът се освобождава от
ненужните и вредни крайни продукти от
обмяната на веществата. Пи-
кочопроводните пътища започват още от
вътрешността на бъбрека с чашките и
бъбречното легенче. Чрез пикочопровод-
ните пътища урината се отстранява от ор-
ганизма.

ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Защо съставът на урината е непостоянен?
2. Какво значение има фактът, че общата дъл-
жина на бъбречните каналчета е около 70 km?
3. Изяснете как става изтласкването на урината
от пикочния мехур в пикочния канал.
4. Защо за кърмачето е характерно неволевото
изпускане на урината?

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

Броят на уриноотделянията в училищна възраст е
7 пъти в денонощие, а при възрастните — от 4 до
6 пъти в денонощие.
Всичката кръв на човека преминава през бъб-
реците за около 5 min.
Съставът, свойствата и количеството на урината
зависят от качеството на храната, от количеството
приета вода, от състоянието на човека и др.

79
Отделителна система
10.2. КОЖА
Кожата образува външната обвивка на тялото. Има
повърхност от 1,5 до 1,6 т2 и дебелина от 1 до 4 mm и
тегло от 3 до 30 кг. В различните части на тялото тя е
с различна дебелина, което е резултат от различното
влияние на външните фактори. Най-дебела е кожата на
ходилата и дланите.
Кожата е изградена от три слоя: повърхностен слой
(епидермис), същинска кожа (дерма) и подкожен слой
— мастна съединителна тъкан (фиг. 10.5).
Епидермисът е тънък повърхностен слой на ко-
жата. В него няма собствени кръвоносни съдове и
нервните окончания са слаборазвити. Има различна
дебелина в различните части на тялото. Най-дебел е на
петата, а най-тънък — на устните и клепачите.
Изграден е от няколко слоя плоски епителни клетки.
Най-повърхностните от тях са вроговени (мъртви)
клетки, които постепенно отпадат и се заместват от
нови, образувани в по-дълбоките слоеве на епидер-
миса чрез амитоза от клетките на подлежащия
възпроизводителен слой. Там клетките са живи и
непрекъснато се делят. Някои клетките (меланоцити)
съдържат пигмент меланин, който определя цвета на
кожата и предпазва организма от вредното влияние на
ултравиолетовите лъчи.
Дермата е разположена под епидермиса. Богата е
на кръвоносни съдове, нервни окончания и сетивни
телца (рецептори). Изградена е от рехава влакнеста
съединителна тъкан с разположени в нея плътни,
Фиг. 10.5. Устройство на кожата: I. Епидермис. II. Дерма. III.
Подкожна мастна тъкан: 1 — вроговяващи клетки на епидермиса;
2 — палили; 3 — потна жлеза; 4 — косъм; 5 — космена луковица;
6 — космена тбрбичка; 7 — кръвоносни съдове; 8 — нерв; 9 —
гладкомускулни влакна; 10 — мастна жлеза; 11 — кожни
рецептори.
80
еластични гладкомускулни влакна. Те придават
здравина и еластичност на кожата. Слоят от дермата,
който е непосредствено под епидермиса, образува
вдавания в него, наречени папили. Затова кожната
повърхност е неравна, образуват се т. нар.
дерматоглифи. Те не са изразени добре навсякъде —
почти липсват по кожата на челото и ушната мида, но
много добре са изразени по дланта, дланната
повърхност на пръстите и стъпалната повърхност на
ходилото. Формата на дерматоглифите е индиви-
дуална, което се използва в криминалистиката за
идентифициране на личността (дактилоскопия).
Подкожният слой е разположен под дермата.
Изграден е от мастна и рехава влакнеста съединителна
тъкан. Дебелината на този слой е различна в
различните участъци на кожата и зависи от храненето,
пола и наследствени особености.
Образуванията на кожата са потните, мастните и
млечните жлези, космите и ноктите.
Потните жлези се състоят от каналчета, които са
силно навити като клъбца. Те са разположени в
дермата и в долния си край са обвити от капилярна
кръвоносна мрежа. От всяко клъбце започва дълъг
изходен канал, който като тирбушон пробива кожата и
се отваря на повърхността й чрез пора. Потните жлези
са около 2,5 милиона и са пръснати неравномерно по
цялото тяло с изключение на устните и главата на
пениса. Най-много са на дланите, стъпалата,
подмишниците и слабините. За едно денонощие се
отделят по 500 до 800 ml пот.
А
,’

Млечните жлези са видоизменени потни жлези. По
функция са тясно свързани с хормоните на половите
жлези.
Мастните жлези са разположени близо до кос-
мите. Имат къс канал, който се отваря в космената
торбичка. Те са около 300 000, пръснати по цялата
кожа с изключение на дланите и ходилата. Най- много
са по главата, лицето и по горната част на гърба.
Мастният секрет смазва космите и повърхностните
слоеве на епидермиса, прави ги меки и гъвкави и
предпазва кожата от навлизане на микроорганизми и
от напукване.
Космите са неравномерно пръснати из цялото
тяло, но най-много са на главата. Имат различна
дължина, дебелина и цвят. Могат да бъдат дълги (коса,
брада, мустаци, в подмишничната ямка), къси (вежди,
ресници, в носната кухина и външния слухов канал) и
мъховидни (в останалите части на кожата). Косъмът е
изграден от вроговени епителни клетки. Всеки косъм
има корен, разположен в дер- мата, и стъбло, което
стърчи над кожата. В долния си край коренът се
разширява в космена луковица, чиито клетки се
размножават и така косъмът нараства. Целият корен е
разположен в космена торбичка. Към корена на
косъма идват кръвоносни съдове, нервни окончания и
гладкомускулни влакна, които движат космите
(настръхване). Продължителността на живот на
косъма е от 2 месеца до 2—3 години. Цветът на косъма
зависи от пигмента. С възрастта космите губят
пигмента си и побеляват, поради изпълването им с
мехурчета въздух..
Отделителна система
Ноктите са плътни рогови пластинки, които
покриват крайните части на пръстите на ръцете и
краката и предпазват подлежащите нервни струпвания
(нервни окончания). Те имат защитно значение.
цветът на кожата се определя преди всичко от
наличието на пигмента меланин, образуван в
меланоцитите. Меланин почти липсва по дланите и
стъпалата. Хората от автралонегроидната раса имат
повече меланоцити, които образуват по-голямо
количесто меланин. При пълна липса на меланин
поради генетичен дефект в образуването му
(молекулна наследствена болест) липсва пигментация
на кожата, космите и ириса на окото. Това са т.нар.
албиноси. Освен меланин кожата съдържа и жълтия
пигмент каротен. неговият цвят не се установява
поради наличието на меланин в кожата. У хора от
монглолоидната раса, поради това, че имат малко
меланин в кожата си, се проявява цветът на каротена.
Цветът на кожата зависи и от цвета на кръвта, отразена
през епидермиса. Кожата е бледа, когато е намалено
кръвоснабдяването и. Кожата е със син оттенък при
ниско насищане на кръвта с кислород и е по-червена,
когато насищането с кислород е по-високо.
Функциите на кожата са разнообразни. Една от
тях е защитната. Кожата предпазва тялото от
навлизане на микроби и от загуба на вода. Кожата из-
пълнява и терморегулаторна функция. Около 82% от
топлината се излъчва през нея. Това е възможно
поради наличието на гъстата капилярна мрежа. При
понижаване на температурата кръвоносните съдове се
свиват и към кожата идва по-малко кръв (намалено
топлоотдаване), а при повишаване на температурата
кръвоносните съдове се разширяват, през тях тече
повече кръв (повишено топлоотдаване).
Чрез отделянето на пот се осъществява отдели-
телната функция на кожата. Потта съдържа 98— 99%
вода и 1—2% други вещества (амоняк, пикочина,
млечна киселина, соли и др.). Отделителната функция
на кожата има значение както за отстраняване на
ненужните за организма продукти, така и за
поддържане на водно-солевия баланс в организма.
Кожата с многобройните си кръвоносни съдове е и
резервоар за кръв — в нея се задържа около 1 1 кръв.
Многобройните рецептори (за допир, натиск,
топло, студено, болка) в кожата определят сетивната
й функция.
В кожата има и вещества, от които под действието
на ултравиолетовите лъчи се синтезира витамин D,
необходим за калциевата обмяна в костите – обменна
функция на кожата.
Много заболявания на организма дават и кожни
признаци, което определя кожата и като помощно
диагностично средство (обриви при шарка, кожни
признаци при жълтеница, анемия и др.). За нормалното
осъществя¬ване на разнообразните функции на кожата
се изисква спазването на редица хигиенни норми и
81
Отделителна система
прави¬ла. Едно от най-важните условия за здравето на
чо¬века е чистата и ненаранена кожа. Кожата се
замър¬сява от потта, олющващите се епителни клетки,
секрецията на мастните жлези и праха, който попа¬да
върху нея.
Къпането и измиването на ръцете се извършва със
сапун или подходящ шампоан. Веднъж седмич¬но
ноктите на ръцете и краката се изрязват. Голямо
значение за нормалната функция на кожата и за
за¬пазване на телесната
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Трите слоя на кожата са епидермис, дер- ма
и подкожие. Образувания на кожата са
потните, мастните жлези, ноктите и космите.
Главните й функции са защитна, от-
делителна, терморегулаторна и сетивна.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Защо човек трепери в студено време?
2. Свържете функциите на кожата е нейното
устройство.
3. На какво се дължи постоянната температура
на тялото?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Космите са сетивен орган, тъй като лек допир се усеща от
специални нервни окончания, които обвиват корена на косъма.
При къпане от кожата се измиват от 20 милиона до 1 милиард
микроорганизми.
1Л д ХИГИЕНА
АУ Лв
’ И БОЛЕСТИ
НА ОТДЕЛИТЕЛНАТА
СИСТЕМА
Бъбреците имат жизненоважно значение за доброто
здравословно състояние на човека. Ако дейността им
се прекрати само за 2-3 дни, спира отделянето на
пикочина, пикочна киселина и други вещества,
вследствие на което в кръвта рязко се увеличава
тяхното съдържание. Настъпва уремия, която
обикновено води до смърт. Бъбреците могат да бъдат
увредени от различни болестотворни фактори,
инфекциозни причинители, простуда, прекомерна
употреба на алкохол, злоупотреба с лекарствени
препарати и др.
Възпалителни заболявания. Често заболяване е
възпалението на пикочния мехур (цистит). Харак-
теризира се с чести позиви за уриниране. Едно от иай-
разпространените заболявания на бъбреците е
82
възпалението на бъбречното легенче (пиелит), което в
повечето случаи се усложнява и с възпаление на
нефроните (пиелонефрит). Причинява се от бактерии,
които стигат до бъбрека по кръвен и лимфен път или
по пикочните пътища при задържане оттока на
урината. Протича обикновено с висока температура,
високо кръвно налягане, болки в кръста. В урината се
появяват бели и червени кръвни клетки и белтък.
Лечението е медикаментозно.
Често срещана у нас е т. нар. бъбречно-каменна
болест. При нарушения в обмяната на някои храни-
телни вещества се предизвиква увеличено отлагане на
разтворените в урината соли, в резултат на което се
образуват песъчинки и камъни в бъбрека (фиг. 10.6).
Те затрудняват оттичането на урината и причиняват
силно болезнени бъбречни колики. Малките песъчинки
се изхвърлят навън, като болният пие подходяща
минерална вода (напр. от Хисаря). Някои от камъните
могат да се разрушат чрез вибрация или чрез лазер.
Много добър лечебен ефект има и употребата на
подходящи билкови чайове. При по- големите камъни
в повечето случаи не може да се избегне оперативното
им премахване.
Когато бъбреците са трайно и непоправимо увре-
дени и животът на болния е застрашен, налага се пе-
риодично прочистване на кръвта (хемодиализа) чрез т.
нар. изкуствен бъбрек. Във всички по-големи болници
има изградени центрове за хемодиализа.
При хора с установени неизлечимо болни бъбреци
се прилага напоследък много успешно т. нар. бъбречна
трансплантация (присаждане на здрав бъбрек). Тук
проблемът е да се намерят подходящи дарителски
органи (от починали лица със здрави бъбреци), които
да имат тъканно сходство с приемателя.
Отделителната функция на човека може да бъде
осъществена от единия бъбрек. Затова при трайно
заболяване или злокачествен тумор на единия бъбрек
той може да бъде отстранен по хирургичен път.
За нормалното протичане на бъбречната функция и
за предпазване от заболявания на отделителната
система се изисква съблюдаването на определени
хигиенни правила. Препоръчително е да се избягват
солта и силните подправки на храната. Течностите
играят важна роля за предпазване от образуване на
бъбречни камъни. Затова трябва да се пие достатъчно
количество вода (1—1,5 1) всеки ден. Не се препоръчва
обилно приемане на течности, тъй като това води до
пренатоварване на бъбреците. Особено вредно за
бъбреците е прекомерното приемане на алкохол.
Трябва да се внимава и със
злоупотребата с някои лекарства, като
антибиотиците. На предразположените
към бъбречно-каменна болест се
препоръчва профилактично приемане на
подходяща минерална вода по схема,
определена от лекар специалист.
 Отделителна система

Хигиена на кожата. За нормалното осъществя-

ване на разнообразните функции на кожата се изисква
спазването на редица хигиенни норми и правила. Едно
от най-важните условия за здравето на човека е
чистата и ненаранена кожа. Кожата се замърсява от
потта, олющващите се епителни клетки, секрецията на
мастните жлези и праха, който попада върху нея.
Къпането и измиването на ръцете се извършва
със сапун или подходящ шампоан. Веднъж седмично
ноктите на ръцете и краката се изрязват. Голямо
значение за нормалната функция на кожата и за за-
пазване на телесната температура имат дрехите.
Облеклото трябва да съответства на сезона, времето и
телесните размери. През зимата то трябва да предпазва
от студа (топли вълнени тъкани), а през лятото се
препоръчват дрехи от светли и тънки тъкани,
отразяващи слънчевите лъчи и в същото време
хигроскопични.
Закаляването е система от процедури, която има
за цел да повиши устойчивостта на организма към
неблагоприятните метеорологични въздействия.
Закаляването трябва да се извършва при спазване на
редица условия и принципи. За да бъде закаляването
успешно, необходимо е през време на процедурите
дозирането на въздействащия фактор да се повишава
постепенно. Това е първият принцип на закаляването
— постепенност. Вторият принцип е постоянството
или системността. За

83

да се получи закаляващ ефект и за да се поддържа
достигнатото ниво, необходимо е закаляващите
процедури да започнат колкото е възможно по-рано и
да се превърнат в трайни навици. При прекъсването на
закалителните процедури защитните изменения в
организма постепенно изчезват. Третият принцип при
закаляването — принцип на индивидуалния подход,
изисква да се държи сметка за особеностите на
закалявания индивид, така че използваните за
закаляване средства да съответстват на неговите
особености.
Закаляването се извършва с помощта на въздуха,
водата и слънцето. Най-лесно средство за зака- нината,
ляване са въздушните бани. По време на въздушните
бани организмът на човека се подлага на потоците
въздух с различна охлаждаща сила и на разсеяната
слънчева радиация. Въздушните бани се започват при
температура на околния въздух 15-20 °C в про-
дължение па 15-20 min, като продължителността
постепенно се увеличава. Въздействието на възду-
хозакаляването е многостранно. То подобрява обмя-
ната на веществата, укрепва работата на сърдечно-
съдовата система, увеличава червените кръвни клетки
и хемоглобина, повишава апетита и съпротивителните
сили на подрастващия организъм към за- болявания.
Ефектът на закаляването чрез слънчеви бани се
дължи главно на ултравиолетовите лъчи. Баните могат
да се правят край море, река или езеро, в пла- ко
температурно дразнене от въздуха. Най-слабо
въздействие има обтриването на цялото тяло с кърпа,
гъба или ръка, намокрени със студена вода. При това
11. Биология за 8. клас
Отделителна система
на двора и др. Най-активни са слънчевите лъчи сутрин
— от 9 до 11 часа. Продължителността на слънчевите
бани в началото е само 5 до 10 минути, като
постепенно се увеличава до 2—3 часа. Правилно
проведените облъчвания на слънце повишават
белтъчната и минералната обмяна, стимулират
кръвообразуването, понижават кръвното налягане,
задълбочават дишането, спомагат за образуване на
пигмента меланин и на витамин D в кожата.
Най-силен заканителен ефект имат водните за-
палителни процедури: обтривания и обливания на
тялото, водни душове, къпания и др. Водата има по-
голяма топлопроводност и предизвиква по-висо-
температурата на водата отначало трябва да бъде
около 30 °C и постепенно се снижава до 15 °C. Най-
ценно закалително мероприятие е къпането в открити
водоеми — реки, езера, море. Тук въздействието е
многостранно, тъй като действа не само температурата
на водата, но и слънчевата радиация и движението при
плуване. При морските бани тялото се подлага на
механичното въздействие на вълните, които
масажират кожата, а също и на влиянието на
разтворените в морската вода минерални соли.
Закаляването е много по-пълно и трайно, ако се
съчетава с физически занимания сред природата.
Болести на кожата. Замърсената кожа е бла-
гоприятна среда за размножаване на болестотворни
микроорганизми и лесно се възпалява. Възпалител-
ните процеси протичат с нагнояване на кожата и
образуване на циреи. Всякакви манипулации на такива
гнойни огнища (например изстискване) са опасни,
84
Отделителна система
защото от-огнището бактериите лесно по- пападат в здравето на човека. Закаляването е от
съседните кръвоносни съдове и могат да причинят съществено значение за повишаване
обща инфекция (сепсис). устойчивостта на организма. То се извършва
Много често като последица от простуда, пси- при спазване на три основни принципа:
постепенност, системност и индивидуален
хични травми, преумора и др. се появяват херпесни
подход. Най-често употребяваните и лесно
мехурчета по устните или ноздрите. Причинителите приложими средства за закаляване са
са вируси, които се намират постоянно в кожата и въздушни бани, слънчеви бани, водни
проявяват своето болестно действие при отслабване на процедури (обтривания и обливания на
защитните сили на организма. Сигурна профилактика тялото, водни душове, къпане в реки и море).
няма. Трябва да се пазят мехурчетата от инфектиране.
По-често при младежите и по-рядко при девойките
през пубертета по лицето се появяват пъпки — акне.
То представлява възпаление на мастните жлези на
кожата. За тяхното премахване е необходимо ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
спазването на специална диетична храна (богата на 1. Какво означава наличието на белтък в ури-
ната?
целулоза, витамини от група В и без тлъстини), 2. Какво е влиянието на алкохола върху дей-
обезмазняване на кожата чрез измиване с хладка вода ността на бъбреците?
и серен сапун, а също така и слънчеви бани, 3. Избройте кои са главните замърсители на
спортуване и др. При индивиди със свръхчувстви- кожата.
телност на кожата нерядко под влияние на различни 4. Какво не трябва да се прави при изгаряния и
измръзвания?
вещества (козметични средства, хранителни съставки, 5. Кои са причинителите на алергичните обриви
прах, цветен прашец и др.) възниква зачервяване на по кожата?
отделни участъци на кожата (алергични обриви). 6. Каква е ролята на закаляването за устойчи-
Подобна реакция предизвикват и някои лекарства. В востта на организма?
7. Кои са основните хигиенни правила за под-
никакъв случай не трябва да се пристъпва към държане на нормалната функция на кожата?
самолечение, а да се потърси лекарска помощ. 8. Кое е най-ценното заканително мероприятие?
Увреждания на кожата се получават при изгаряне
и при измръзване. Изгарянето на кожата се среща в
три степени: първа степен — зачервяване на кожата,
втора степен — образуване на мехури, и трета степен
— умиране на тъканите (некроза). По-обширните ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
изгаряния (повече от 2/3 от площта на кожата) са При редица болести на отделителната система се
опасни за живота. При изгаряния от втора и трета препоръчва пиенето на минерална вода. Приета
степен е неправилно да се покриват изгорелите вътрешно, минералната вода въздейства с
участъци с мехлеми. До лекарската помощ се минералния си състав, с биологичната си
активност, с температурата и киселинната или
препоръчва само охлаждане на увредената кожа. алкалната си реакция, с разтворените в нея газове.
Измръзването обикновено засяга откритите части Тя има лечебен и профилактичен ефект. Приема
на тялото (лице, ръце, уши, крака). Проявява се в три се 3—4 пъти дневно по 200 ml. България е богата
степени. Измръзналите участъци побеляват поради на минерални извори.
свиването на кръвоносните съдове и намаленото
кръвооросяване — първа степен. При по- силно
измръзване се появяват мехури, пълни с течност —
втора степен. Измръзването от трета степен причинява
умиране на тъканите. Замръзналите участъци не се
разтриват със сняг, а само се увиват в суха и затоплена
кърпа.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
При неспазването на някои основни хиги-
енни правила бъбреците се увреждат и за-
боляват най-често от възпаление на бъб-
речната тъкан (пиелонефрит) и бъбречно-
каменна болест.
Неспазването на хигиената на кожата е
причината за редица кожни заболява- ния
(циреи, акне, изгаряния и измръзва- ния),
някои от които са с опасни последици за

85
 11. ТЕРМОРЕГУЛАЦИЯ
Енергията, която се получава в организма
при вътреклетъчното разграждане на хра-
нителните вещества и се използва за за-
доволяване основните жизнени функции, в
крайна сметка се превръща в топлина,
обуславяща телесната температура.
Телесната температура се променя през деноно-
щието. При двигателна активност, спортни занимания
и тежка физическа работа температурата на тялото
може да се повиши с 1—2 °C. Температурата на
вътрешните органи е между 36,4 и 38 °C. Животът е
възможен при температурни колебания във
вътрешните органи от 24 °C (при изкуствено ох-
лаждане) до 43 °C. Във всекидневната здравна прак-
тика температурата се измерва на кожата в под-
мишничната ямка (средна стойност 36,6 °C). Поточно
вътрешната температура се измерва в устата (37 °C)
или в правото черво (37,2 °C). Температурата на
кожата на откритите части на туловището и главата е
33—34 °C, на пръстите на ръцете — 29 °C, на пръстите
на краката — 25 °C.
Топлообразуване. Главен източник на топлина в
организма са химичните реакции при разграждането
на приетите хранителни вещества. При нормални
условия в мускулатурата се образува около 50—60%
от телесната топлина. В черния дроб и
храносмилателните органи се образува около 20—
30% от телесната топлина. Останалите 10—20% се
получават при триенето на формените елементи на
кръвта в стените на кръвоносните съдове и от дей-
ността на другите органи и системи.
Топлоотдаване. Задържането на образуваната
топлина в организма би довело до повишаване на
телесната температура и оттам до нарушаване и
спиране на жизнените процеси. Ето защо за поддър-
жане на постоянна температура на тялото организ- мът
отделя непрекъснато известно количество топлина.
Този процес се нарича топлоотдаване. Топло-
отдаването се подчинява на законите на физиката. Ето
защо поддържането на топлинния баланс в организма
чрез топлоотдаване се означава като физична
терморегулация. Отдаване на топлина в човешкия
организъм се осъществява чрез излъчване,
провеждане, конвекция и изпарение.
Излъчването е отдаване на топлинна енергия чрез
електромагнитни вълни. Интензивността на
излъчването е правопропорционална на температу-
рата на околната среда. При по-висока температура на
околната среда кръвта нахлува в периферните
86
капиляри на кожата, която се зачервява и в резултат се
отделя по-голямо количество топлина. Обратното
явление — свиване на капилярите и намаляване на
кръвната циркулация, причиняващи намалено
топлоотдаване — се наблюдава при по-ниска тем-
пература на околната среда.
Провеждането се осъществява при непосредствен
контакт с тела, чиято температура е по-ниска от
температурата на кожата. Провеждане на топлина има
при измиване със студена вода, при седене върху
студени предмети и др.
Конвекцията е начин на предаване на топлина от
тялото към заобикалящата го водна или газообразна
среда. Около всяко тяло винаги се намира слой от
газови или течни молекули. Молекулите на този
изолационен слой получават чрез излъчване или
провеждане топлина, която повишава тяхната
подвижност, те се отдалечават и мястото им се заема
от молекули с по-малка подвижност. Колкото
температурната разлика е по-голяма, толкова по-
голяма е подвижността на молекулите, а оттам и по-
интензивно топлоотделянето чрез конвекция. Ако
заобикалящата среда се движи, дебелината на
изолационния слой намалява, а подвижността на
молекулите се увеличава, а с това — и конвекцията.
Ето защо при силен вятър студът се усеща по-силно.
Дрехите увеличават изолационния слой и под-
вижността на молекулите намалява. Благодарение на
това топлоотдаването е по-малко и студът не се усеща
толкова силно.
Изпарението на водата е свързано с отнемане на
топлина, необходима за превръщането й в пара.
Установено е, че изпарението на 1 cm3 вода отнема
около 2,5 kJ топлина. Чрез потните жлези на кожата
непрекъснато се отделя вода — изпотяване. Ко- гато
външната температура се повиши над 25 °C, започва
по-обилно изпотяване. При изпарение на 1 1 пот се
отдават около 2500 kJ топлинна енергия. При висока
външна температура и при усилена физическа дейност
количеството на отделената пот се увеличава до 2 1 в
денонощие.
Ако се извършва интензивна физическа работа в
среда с висока температура и висока относителна
влажност (какъвто е климатът в някои тропични
страни), отделянето на топлина се затруднява. Тя се
натрупва в организма, при което вътрешната му
температура се повишава и може да настъпи топлинен
удар.
Терморегулация

волево -
неволево

скелетни
II мускули

Фиг. 11.1. Механизъм на терморегулацията. С плътна линия са

означени нервните пътища, а с пунктирна — хуморалните
пътища.

Регулация на температурната хомеостаза среда топлина. Подобен е механизмът на тер-

(фиг. 11.1). Регулацията на баланса между топлооб-
разуването и топлоотдаването — температурна
хомеостаза, се осъществява по нервен и хумора- лен
път.
При ниските температури през зимата например
терморегулацията се постига чрез намаляване на
топлоотдаването и увеличаване на топлообразува-
нето. Студът предизвиква свиване на кожните кръ-
воносни съдове. Намаленият кръвен ток води до ох-
лаждане на кожната повърхност, а с това се намалява
загубата на топлина. Усилва се клетъчният мета-
болизъм. Започват неволеви съкращения на мускулите
(треперене) и волеви съкращения. Така се увеличава
топлообразуването.
Обратно, при високите летни температури тер-
морегулацията се постига чрез намаляване на топ-
лообразуването и увеличаване на топлоотдаването.
Клетъчният метаболизъм се понижава и така се на-
малява образуването на топлина. Кожните кръвоносни
съдове се разширяват и се увеличава потната
секреция. Така от тялото се изнася поетата от околната
морегулацията при фебрилни състояния.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Кои са най-богатите източници на топлина за
човешкия организъм?
2. Защо не настъпва прегряване на човешкото
тяло?
3. Обяснете каква е ролята на кожата за тер-
морегулацията.
4. Защо топлинен удар настъпва по-често при
влажно и топло време?
5. Какво е значението на постоянната темпе-
ратура за човешкия организъм?
6. Защо телесната температура се променя в
денонощието?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Когато околната температура се изравни с от-
критите части на тялото (33—34 °C), отдаването
на топлина се извършва само чрез изпарение.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Постоянството в телесната температура на

човешкото тяло е израз на хармоничното
съотношение между топлообразуването и
топлоотдаването. Това хармонично
съотношение (температурна хомеостаза) се
регулира по нервен и хуморален път.

12 ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ И РАЗВИТИЕ НА
ЧОВЕКА
87
 Размножаването е основно свойство на организ- — сперматозоидите, и мъжките полови хормони. Това
мите. Това е процес, при който организмите се въз- става в хилядите семеобразуващи каналчета във
произвеждат, създават себеподобни, осъществява се вътрешността му (фиг. 12.2).-Семенниците започват
приемственост между поколенията и се запазва видът. развитието си в коремната кухина, но постепенно се
Размножаването се осъществява по безполов и полов смъкват надолу, приминават през канал в долната част на
начин. При половото размножаване новият индивид се коремната стена (слабинен канал) и
развива от сливането на специализирани
размножителни клетки (полови клетки, гамети).
При човека размножаването започва с пренасянето
на мъжките полови клетки в женските полови пътища
при полов акт. С проникването на мъжката полова
клетка (сперматозоид) в женската полова клетка
(яйцеклетка) се извършва оплождането, при което се
образува зигота. От нея в хода на индивидуалното
развитие се развива новият индивид.
Индивидуалното развитие започва с първото де-
лене на зиготата и завършва със смъртта на организма.
Дели се на два основни етапа: предродов и следродов.

/ 12.1.,
12.2. полови ОРГАНИ

Половата система включва органи, които

произвеждат половите клетки и осъщест-
вяват оплождането. Половите органи се
разделят на мъжки и женски. Произходът им
е еднакъв и в първите дни на зародишното
развитие техните зачатъци не се различават.
Полът се обособява в началото на третия
ембрионален месец.
Според местоположението си половите
органи се делят на външни и вътрешни.

Мъжките полови органи са семенник, надсе-

менник, семеотводен канал, семенно мехурче,
простатна жлеза — вътрешни полови органи; полов
член и мъдница — външни полови органи (фиг. 12.1).
Семенникът (тестис) е двоен орган с овална
форма и маса 25—30 g. Левият семенник обикновено
е разположен малко по-ниско от десния. Двата
семенника се намират в специална кожна торбичка
— мъдница, извън коремната кухина. Функцията на
семенника е да образува мъжките полови клетки
попадат в мъдницата извън коремната кухина. Това става Семеотводният канал е дълъг около 50 cm и с дебели
преди раждането на детето и е свързано с об- стени, богати на мускулни влакна. Благодарение на това
стоятелството, че оптималната температура за образуване сперматозоидите се придвижват напред към онази част на
на мъжките полови клетки е по-ниска от коремната. пикочния канал, която минава през простатната жлеза.
Надсеменникът е силно нагънат канал, в който Краят на семеотводния канал се свързва с канала на
постъпилите сперматозоиди окончателно узряват. семенното мехурче и заедно образуват семеизхвърлящ

88
 Възпроизвеждане и развитие на човека
канал, който се отваря в пикочния канал. През пикочния половия член. При напълване на кухините на пещеристите
канал в ед- тела с кръв половият член се уголемява и втвърдява.
Състоянието се нарича ерекция.
Женските полови органи са яйчник, маточна тръба,
матка, влагалище — вътрешни полови органи; големи и
малки срамни устни, клитор — външни полови органи
(фиг. 12.3).
Яйчникът е двоен орган с форма на бадем и маса 8—
10 g. Функцията на яйчника е да образува женските
полови клетки — яйцеклетките, и женските полови
хормони. Всички яйцеклетки са предварително
образувани и у новороденото момиче броят им в двата
яйчника е около 400 000. Това са незрели клетки
(овоцити), заобиколени от епителни клетки и образуващи
заедно фоликули. От тях след започване на пубертета
всеки месец узрява по една яйцеклетка (фиг. 12.4). През
целия период на полова зрялост на жената (от пубертета
до около 50- годишна възраст) узряват само около 400
яйцеклетки — по 200 във всеки яйчник. В процеса на
узряването около яйцеклетката се образува мехурче, из-
пълнено с течност. То издува повърхността на яйчника и
Фиг. 12.3. Органи на женската полова система: 1 — яйчник; 2 — след узряването на яйцеклетката се пука и тя заедно с
маточна тръба; 3 — матка; 4 — влагалище; 5 — малки срамни устни; 6 течността излиза навън. Пукането на мехурчето и
— големи срамни устни; 7 — пикочен мехур; 8 — пикочен канал; 9 —
клитор; 10 — дебело черво.
освобождаването на яйцеклетката се нарича овулация.
Празнината на мястото на пукналото се мехурче се
запълва с клетки, които съдържат вещество с жълт цвят —
оформя се жълто тяло. То произвежда хормон, който
задържа зреенето на друга яйцеклетка и подготвя матката
за приемане на евентуално оплодената яйцеклетка и
развитието на плода. Ако яйцеклетката не е оплодена,
жълтото тяло на 13-ия—14-ия ден след овулацията
престава да отделя хормон.
Отделената яйцеклетка попада в маточната тръба.
Тя е двоен орган с дължина 10—12 cm и свързва яйчника
с матката. Краят й в близост до яйчника има форма на
фуния, осеяна с реснички, които да поемат отделената
яйцеклетка и да я придвижат до матката.

жълто тяло
яйцеклетка
Фиг. 12.4. Яйчник
ни случаи преминава урината, а в други — семенната
течност, но никога двете едновременно.
Семенното мехурче е двоен жлезист орган, който
произвежда секрет. В него сперматозоиди няма.
Простатната жлеза е с форма на кестен и се
разполага под пикочния мехур. Произвежда течност със
специфична миризма. Секретите на семенните мехурчета
и на простатната жлеза образуват семенна (спермална)
течност, в която сперматозоидите се активират и стават
подвижни. Количеството на сперматозоидите в семенната
течност е огромно. Само с едно семеизхвърляне се отделят
до 400 милиона сперматозоиди.
Половият член е мъжкият копулативен орган (от лат.
копулацио — свързване), който доставя семенна течност
във влагалището на жената. Изграден е от две пещеристи
тела и едно гъбесто тяло, което образува главата на

89
 Възпроизвеждане и развитие на човека

Матката е кух мускулест и много еластичен орган с разкъсва, при което се получава леко кървене. Там, където
форма на обърната круша. Има маса 50— 70 g. Отвътре е малките срамни устни отпред се съединяват, се намира
постлана с богато кръвоснабдена лигавица. С настъпване клиторът, който е богат на нервни влакна и може да се
на полова зрялост маточната лигавица започва циклични възбужда при механично дразнене.
промени, наречени менструален цикъл (фиг. 12.5). Един
цикъл трае средно 28 дни и е свързан с узряването на
яйцеклетката. След отделянето на зрялата яйцеклетка от ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
яйчника под влияние на неговите хормони маточната Мъжката и женската полова система включват органи, които
лигавица се удебелява, в нея се образуват жлези, произвеждат мъжките и женските полови клетки.
увеличава се кръвоснабдяването и тя става готова да
поеме оплодената яйцеклетка. Ако не се извърши
оплождане на яйцеклетката, производството на хормони
спира и повърхностният слой на маточната лигавица ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
започва да се олющва, отделя се навън заедно със секрета 1. Защо семенниците и яйчниците се наричат
на жлезите, кръвта от разкъсаните кръвоносни съдове и жлези със смесена секреция?
неоплодената яйцеклетка (менструация, мензис). Остава 2. Обяснете по какво половите клетки се раз-
само много тънък слой от лигавицата на матката. Следва личават от останалите клетки.
ново узряване на яйцеклетка в яйчника, което е свързано
с възстановяване на маточната лигавица от останалия
9 о
3.
дители?
4.
Защо детето носи белезите на двамата ро-

Какво означава изразът „мокри сънища“?

тънък слой. Регулацията на процеса става от половите
хормони, чието образуване се контролира от хормони на leiise
хипофизата.
При бременност количеството на полови хормони и
най-вече хормонът на жълтото тяло спира узряването на ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
други яйцеклетки и не става изхвърляне на маточната За нормално се приема времетраенето на мен-
лигавица, т.е. липсва мензис. струалния цикъл от 21 до 31 дни, а на менст-
руацията — от 3 до 7 дни. Количеството на
Влагалището е тръбесто образувание с дължина 8—10 отделената кръв е 50—100 ml.
cm, с много разтегливи стени, което позволява
преминаването на детето по време на раждане. Отвън
влагалището се затваря от големите и малките срамни
устни. Входът към влагалището е затворен от т. нар.
девствена ципа. При първото полово сношение тя се

90

Д ОПЛОЖДАНЕ 1Z.J.
и РАЗВИТИЕ
НА ЗАРОДИША
Оплождане. По време на полов акт става изхвърляне
на сперма (семенна течност със сперматозоиди) във
влагалището на жената. Сперматозоидите се движат
активно и за около 30 min стигат до матката, а за 1—2 часа
попадат в маточната тръба. Ако в нея има яйцеклетка,
става оплождане (фиг. 12.6).
Оплождане се нарича процесът на сливане на
мъжката (сперматозоид) и женската
(яйцеклетка) полова клетка, в резултат на което
се образува клетка (зигота), от която се развива
нов организъм. Един-един- ствен сперматозоид
от всички, които обкръжават яйцеклетката,
прониква в нея и я опложда. Оплодителната
способност на сперматозоидите се запазва 2—3
дни, а на яйцеклетката — няколко часа.
Развитие на зародиша. Зародишът започва
развитието си с делението на зиготата (още в маточната
тръба), като броят на клетките бързо се увеличава.
Отначало зиготата се дели на две клетки, впоследствие
Възпроизвеждане и развитие на човека
всяка се дели на две, като се образуват 4 клетки, после 8 и
т.н. Получената купчина от клетки прилича на черничев
плод и се нарича мору- ла (от лат. морум — черница). След
това се оформя ». еднослойно зародишно мехурче —
бластула (от гр. бластос — зародишно мехурче). То се
придвижва до матката и се вгнездва в нейната лигавица,
откъ- дето се храни. Това става около шестия ден след
оплождането. Клетките на зародишното мехурче се
обособяват в две групи: едните съставят бъдещия
зародиш, а другите образуват неговите обвивки — външна
(хорион) и вътрешна (амнион) (фиг. 12.7). Хорионът
образува плацентата, а амнионът — ципестата торбичка
около зародиша, пълна с отделената от амниона течност
(околоплодна течност). Тя позволява на зародиша, а по-
късно и на плода да плува и го предпазва от удари.
Плацентата е напълно оформена на четвъртия месец след
оплождането. Благодарение на нея зародишът, а по-късно
и плодът получава необходимите хранителни вещества и
О2 от майчината кръв. Плацентата се свързва с плода чрез
пъпната връв. Тя е съединителнотъканно
91
 Възпроизвеждане и развитие на човека

повече придобива човешки образ. Появяват се

първите косми, нокти на пръстите, определя се полът,
оформят се бъбреците, задстомашната жлеза,
хранопроводът. През четвъртия месец тялото се
покрива с косми (лануго), а през петия движенията на
плода се усещат от майката. През седмия месец белият
дроб е готов за дишане и затова при преждевременно
раждане плодът може да оцелее. През последните два
месеца той продължава да расте, като всички органи
вече са нормално развити и годни да изпълняват
необходимите жизнени функции извън майчиния
организъм. Под влияние на хормони настъпва
отделяне на плода от майката — раждане. Връзката
между тях се прекъсва изцяло с отрязването на
пъпната връв, а 15— 20 min след раждането се отделя
и плацентата от матката. Когато се роди
преждевременно, детето се поставя в специален
апарат (кувьоз). Така могат да оцелеят деца, чияето
телесна маса при раждането е 500—600 g.

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:

Зародишът, а по-късно плодът се развива в
матката на жената. Плацентата и пъпната
Фиг. 12.7. Зародишно развитие: А. Хорион. Б. Ектодерма. връв не са части нито на майката, нито на
В. Ендодерма. Г. Амнион. детето, а временни образувания за връзка
между тях и се изхвърлят с раждането на
образувание, в което минават една вена, носеща кръв, детето.
богата на хранителни вещества и О2, и две артерии,
които връщат на плацентата СО2 и ненужните
вещества.
През втората и третата седмица след оплождането
клетките на зародиша продължават да се делят, ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
променят положението си и образуват дву- пластно 1. Какви процеси е необходимо предварително
вддъбване (кухина). Така се образуват първите да се извършат, за да има индивидуално раз-
витие на организма?
зародишни пластове — ектодерма (външен) и 2. Кога развиващият се организъм се нарича
ендодерма (вътрешен). По-късно между тях се развива зародиш и кога — плод?
мезодермата — средният зародишен пласт. От 3. Какво е значението на плацентата и на пъп-
клетките на ектодермата се образуват епидермисът, ната връв?
4. В какво се изразява сходството в развиващия
мозъкът и нервите. От ендодермата се образуват се зародиш при животните и при човека и за
храносмилателната система, черният дроб, какво свидетелства това?
задстомашната жлеза, белият дроб и трахеята. От
мезодермата се образуват костите, мускулите, сър-
цето, кръвоносните съдове, кръвта, бъбреците, по-
ловите жлези.
Триседмичният зародиш, който е голям колкото ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
оризово зърно, продължава да се развива, като за- Придвижването на сперматозоидите през по-
ловите пътища на жената до мястото на оп-
почват клетъчната и тъканната диференциация и на- лождането може да се сравни с преплуване от
чалото на образуването на различни органи (мозък, човек на разстояние 6 km.
сърце, ръце и крака като пъпковидни израстъци,
оформят се местата на очните кухини, очертават се
ушите). Два месеца след оплождането зародишът
прилича на човешко същество и се различава от за-
родиша на който и да е бозайник. Дълъг е около 4 cm,
тежи 4—5 g, има голяма глава, малки крайници и таз.
Вече не говорим за зародиш, а за плод (фетус). Той се
развива много бързо. През третия месец лицето все

12. Биология за 8. клас 89

Възпроизвеждане и развитие на човека
! . СЛЕДЗАРОДИШНО
РАЗВИТИЕ
НА ЧОВЕКА
Следзародишното развитие започва от
момента на раждането и продължава до
смъртта. То се разделя на отделни периоди
във връзка с промените, които настъпват
през различните възрасти.
Периодизация на следзародишното развитие.
Период на новороденото — от раждането до края
на първия месец. Макар и кратък, периодът се
характеризира е интензивно развитие на целия ор-
ганизъм. Строежът на тялото на новороденото се
отличава рязко от това на възрастния. Съотношението
между различните части на тялото на новороденото е
непропорционално (фиг. 12.8). Главата е 1/4 от
дължината на тялото, краката са къси, трупът е
относително дълъг. Неговите приспособителни спо-
собности и съпротивляемост към външните условия
са малки. Майчиното мляко е най-добрата храна през
този период, тъй като освен хранителни вещества и
витамини то съдържа и антитела, които предпазват
детето от болести. При новороденото се проявяват
само вродени рефлекси — предимно су- кателен и
слюноотделителен.
Период на кърмачето — от втори месец до края
на първата година. Характеризира се с все още бързия
растеж на тялото, но най-усилено се развива
централната нервна система, благодарение на което се
усъвършенстват движенията — седене (на около 6
месеца), пълзене (на около 9 месеца), изправяне,
ходене (в края на периода). Когато детето е на 6—7
месеца, се появяват и първите млечни зъби. Развива се
и говорът и в края на периода детето вече може да
произнася отделни срички и думи. Температурната
регулация все още не е съвършена, поради което при
детето опасността от простуда е по-голя- ма. През
кърмаческия период детето се свързва с околната
среда предимно с безусловни рефлекси и едва в края
на периода започва изработването на някои трайни
условни рефлекси.
Период на нелепата възраст — от една- до
тригодишна възраст. През втората и третата година
детето продължава видимо да расте. Пропорциите на
тялото все още са по-близки до новороденото,
отколкото до възрастния. Краката са относително
къси, стъпалата — малки, а главата — голяма. Това
затруднява равновесието и ходенето. Умственото
развитие на детето в този период е интензивно. За
развитие на паметта, разширяването на кръгозора и
обогатяването на опита значителна роля играе ов-
ладяването на ходенето.
90
Период на предучилищната възраст — от на-
чалото на четвъртата година до края на шестата го-
дина. Усилената двигателна дейност на децата от този
период води до чести травми. Започва смяната на
млечните зъби с постоянни. Развиват се и укрепват в
мозъчната кора връзките между зрителния и
двигателния анализатор, затова движенията на детето
стават точни и координирани.
Период на училищната възраст. Този период се
разделя на младша училищна възраст (7—10 г.) и
старша училищна възраст (11—16 г.). Характеризира
се с интензивен растеж и развитие на всички телесни
части, органи и системи. Той е най-голям между 8 и
12 години при момичетата и между 10 и 14 години при
момчетата, което е израз на започващото полово
съзряване (пубертет).
През пубертета организмът достига своята
биологична зрялост. При момчетата се
увеличават размерите на семенниците и на
половия член (първични полови белези). В
семенниците започват да зреят
сперматозоидите и да се отделят мъжки
полови хормони. Под тяхно влияние за-
почват да се оформят типичните за мъжа
вторични полови белези — брада, окос-
мяване на тялото, нисък глас, едри кости и
силно развита мускулатура. При моми-
четата започва образуването на женски
полови хормони. Появява се менструация,
което показва, че в яйчниците започва
узряване на яйцеклетки. Постепенно
започва оформянето на типичните за жената
вторични полови белези — разрастване на
млечните жлези, разширяване на таза,
натрупване на мастна тъкан в областта на
ханша и бедрата.
Период на юношеска възраст — от началото на
17 г. до края на 19 г. Характеризира се с оконча-
телното завършване на растежа и развитието на
всички телесни части и системи. Завършват и про-
мените в телесните пропорции, поради което юношата
е с напълно оформено тяло.
Следващите три периода — на младежката
възраст (20—29 г.), на творческата възраст (30—
40 г.) и на зрялата възраст (41—68 г.), протичат без
съществени промени във външния облик на човека.
Всички органи и системи са оптимално развити и
действат по най-ефективен начин. Постига се и
интелектуално усъвършенстване на индивида.

новородено 2 години
Фиг. 12.8. Изменение на пропорциите на телесните части с
възрастта
Период на старостта — от 69 до 90 г. Харак-
теризира се с намалена жизнена дейност и морфо-
логични изменения в отделните органи и системи.
Изменя се както външният вид на човека, така и не-
говата психика и поведението му. Кожата намалява
еластичността си и се набръчква, косата оредява и
побелява, костите стават твърди и чупливи. Движе-
нията са по-ограничени, настъпва бърза умора, на-
малява трудоспособността на индивида. Старческите
изменения засягат сърдечно-съдовата система
(стесняване на кръвоносните съдове); дихателната
система (ограничена белодробна вентилация, алвеоли
с намалена еластичност); храносмилателната система
(опадат зъбите); нервната система (по-бавно
провеждане на нервните импулси, трудно изработване
на придобити —условни, рефлекси, намалена памет).
Сериозни изменения настъпват в дейността на
анализаторите — намаляват зрението, слухът,
болевата, допирната, обонятелната и вкусовата
чувствителност. Организмът на стареца коренно се
различава от организма на младия индивид.
Период на дълголетие — над 90 г. Налице е при
нормално протекла старост. Всички изменения, които
настъпват в старческия период, са характерни и за
дълголетниците, но при тях те настъпват по-късно и
по-спокойно. Дълголетниците притежават добра
памет, жизнерадостни са и до голяма степен са
работоспособни. Наследствеността има определяща
роля за дълголетието, но от значение са и условията за
живот, които позволяват да се проявят наследствените
заложби.
Смърт. Смъртта е крайният период на индиви-
дуалното развитие на организма и се характеризира с
необратимо прекратяване на неговата жизнена
Възпроизвеждане и развитие на човека
6 години 12 години 25 години
дейност. Смъртта може да бъде клинична, когато
спрат дихателната, сърдечната и нервната дейност.
Клиничната смърт е обратима до момента, в който
умрат мозъчните клетки (мозъчна смърт). Тогава
настъпва биологичната смърт.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Следродовият етап започва от момента на
раждане и продължава до смъртта на
индивида. Разделянето му на отделни пе-
риоди е във връзка с промените, настъпващи
през различните възрасти.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. През кой период на следродовия етап орга-
низмът се характеризира с най-интензивно
развитие?
2. През кой период от развитието у детето за-
почват да се изработват условни рефлекси?
3. В кой период започва половото съзряване на
организма?
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
Ръстът на човека се оформя до 18-годишна възраст. След това
може да се увеличи с не повече от 4%.
1~ - ХИГИЕНА
НА ПОЛОВАТА
СИСТЕМА И НА
ПОЛОВИЯ
91
Възпроизвеждане и развитие на човека
ЖИВОТ
Хигиена на половия живот. Половият живот е
потребност на всеки здрав човек. В юношеската
възраст обикновено полов живот липсва. Явяват се
спонтанни полови прояви. При момчетата възникват
еротични сънища, които може да са придружени с
несъзнателно изтичане на семенна течност (полюция),
а при момичетата — с чувството за полово за-
доволяване (оргазъм).
Нормално явление в юношеската възраст е поло-
вото самозадоволяване (мастурбация), което пре-
махва половото напрежение и предпазва от небла-
гоприятното влияние на ранния полов живот.
Сексуалните потребности на полово зрелия ин-
дивид са насочени обикновено към партньорство с
индивид от другия пол. Емоционалното привличане
(влюбеност) се превръща в устойчива любовна връзка.
Неин елемент е половият акт (полово сношение,
койтус).
Половият акт се предхожда от подготовка, во-
деща до нарастване на половата възбуда. Нормално
той завършва с оргазъм на двамата партньори. Про-
дължителността и честотата на половите сношения са
индивидуални за всяка двойка. Половият живот е
пълноценен тогава, когато създава чувство за удов-
летвореност у партньорите и стимулира тяхната
професионална и творческа активност.
Хигиенни изисквания за нормално функцио-
ниране на половата система. Нормалното функ-
циониране на половата система е свързано не само с
размножителния процес, но влияе пряко върху психо-
емоционалното здраве на индивида и до голяма степен
върху пълноценното му вграждане в социалната среда.
Да функционира нормално половата система,
означава не само способност за създаване на по-
томство (физическо здраве), но и осъществяване чрез
половото общуване на пълноценни и хармонични
отношения между половите партньори. Психо-
емоционалната напрегнатост оказва неблагоприятно
въздействие върху способността за полово общуване,
а неблагополучията в половото общуване от своя
страна могат да задълбочат психо-емоционалната
травма. Така възниква порочен кръг.
Способността за създаване на потомство се нарича
фертилитет (от лат. фертилитас — плодо- родност).
Факторите, които могат да окажат неблагоприятно
влияние върху фертилитета на мъжа, са разнообразни.
Възпалителните процеси в половите органи,
хроничната интоксикация с тежки метали,
алкохол и наркотици, тютюнопушенето,
механичните и термичните травми на
тестисите, йонизиращата радиация, из-
тощителната физическа работа и прекаде-
ната полова активност оказват неблагоп-
риятно въздействие върху образуването на
сперматозоидите. Някои от тези фактори —
възпалителни процеси, употреба на алкохол
92
и наркотици и др., имат неблагоприятен
ефект и върху способността за пълноценно
полово общуване.
Най-честите нарушения в тези случаи са преж-
девременното изхвърляне на сперма (еякулация) и
недостатъчното втвърдяване на половия член (ерек-
ция). Лечението е успешно, когато се провежда от
лекар сексолог.
За нормалното функциониране на тестисите е
необходимо температурата в тях да бъде по-ниска от
телесната. Доказан неблагоприятен ефект върху
образуването на сперматозоидите има носенето на
тесни панталони (джинси), които притискат тестисите
към тялото и повишават температурата им. Носенето
на удобни, широки панталони, недопускането на
инфекция чрез спазването на лична хигиена и
природосъобразният начин на живот са фактори,
благоприятстващи нормалната сперматозоидна
продукция. Природосъобразният начин на живот
изисква правилен ритъм на работа и почивка, раци-
онално хранене, предпазване от заболявания и из-
бягване на интоксикации.
При жената главната опасност за фертилитета е
възникването на инфекция на половите органи.
Лигавицата на външните полови органи на жената е
удобно място за развитието на болестотворни (па-
тогенни) микроорганизми. Хигиенните изисквания за
предпазване от инфекция налагат щателно измиване
сутрин и вечер, и винаги след полово сношение, освен
това — пълно въздържане от полови сношения през
време на менструацията. Възпалителните процеси в
матката, маточните тръби и яйчниците много често
водят до безплодие. Трябва да се избягва къпането в
студена вода през лятото и да се носят топли дрехи
през зимата.
Предпазване от нежелана бременност. В много
случаи настъпването на бременност е нежелателно за
половите партньори. По тази причина се използват
различни методи и средства против забременяване,
наречени контрацептиви. Най-често използваните
методи са представени на таблица (фиг. 12.9).
Първото средство, което е най-добре да се изпол-
зва от младите полови партньори, е презервативът.
Използването на останалите методи и средства трябва
да стане задължително след консултация с лекар.
 Възпроизвеждане и развитие на човека

СРАВНИТЕЛНА ТАБЛИЦА НА ОСНОВНИТЕ МЕТОДИ ЗА ПРЕДПАЗВАНЕ ОТ ЗАБРЕМЕНЯВАНЕ

МЕТОДИ ПРЕДИМСТВА СТРАНИЧНИ ЕФЕКТИ, ПОДХОДЯЩИ ЗА % НА ЗА-
НЕУДОБСТВА ПРИЛАГАНЕ БРЕМЕНЯ-
ВАНЕ
ОРАЛНИ Много ефективен, лесен за В 10—12% от случаите: гадене, Жени под 35 г. с редовен на- 0,5
КОНТРА- прилагане, може да се пре- главоболие, напълняване, кръво- чин на живот. Изисква редов-
ЦЕПТИВИ късне по желание, няма риск от течения, повишаване на кръвното но вземане независимо от то-
(ХАПЧЕТА) инфекция, не уврежда спо- налягане, влошава диабета и епи- ва, дали има полови сношения
собността за оплождане. лепсията. Не се препоръчва на или не.
пушачки.
СПИРАЛА 1,5
Много ефективен, евтин, лесно Вероятност от изхлуване и изхвър- Жени с постоянен полов
се поставя и изважда, не пречи ляне, риск за възникване на безпло- партньор, които са родили
на половия акт, не влияе на дие, увеличено кръвотечение и желания брой деца, но не
кърменето. контракции при менструация. могат да приемат хапчета.
Може да се скъса или изхлузи. Тийнейджъри, жени с много 2—8
Лесно се намира, презерва- При снемане може да се излее. полови партньори.
ПРЕЗЕРВАТИВ тивът предпазва от полово
СЪС СПЕРМИЦИД преносими инфекции.
Много ефективен, прилага се Необратим Жени, които са родили жела- 0
СТЕРИЛИЗАЦИЯ еднократно. ния брой деца.
НА ЖЕНАТА (пре-
късване на маточ-
ните тръби)
СТЕРИЛИЗАЦИЯ Много ефективен, прилага се Необратим Мъже, които са изпълнили 0
НА МЪЖА (пре- еднократно. желанието си за бащинство.
вързване на семе-
отводните канали)

Фиг. 12.9. Методи за предпазване от забременяване опасност от безплодие.

Съществува погрешно схващане, че влагалищната
промивка след половия акт и полов акт по време на
менструацията предотвратяват възникването на
бременност. Запомнете, че при млади хора
единственият 100%-ов метод е въздържането от
полово сношение.
Аборт по желание. Прекъсването на бре-
менността чрез отстраняване на плода се
нарича аборт. Абортът по желание се из-
вършва до десетата седмица от забреме-
няването. Прилагат се кюртаж (изстъргва-
не с инструмент) или вакуумна екстракция
на лигавицата и плода от бременната матка.
Използването на различни лекарства и
други способи за предизвикване на аборт са
неефективни и може да доведат до
усложнения — интоксикация, хормонален
дисбаланс, инфекция.
Вреда от аборта. Когато е направен според
правилата, абортът дава минимални
усложнения. Те могат да бъдат кръвоизлив,
пробив на матката и инфекция. И при най-
добре извършения аборт съществува
да. Това налага да се спазват определени
правила за хигиена на половата система и на
половия живот. Употребата на алкохол и
наркотици има неблагоприятно влияние
върху способността за пълноценно полово
общуване. Съществуват различни методи за
предпазване от нежелана бременност, но
първото средство, което трябва да се
използва от младите портньори, е
презервативът. Прекъсването на бремен-
ността по желание трябва да се прави само в
болнично заведение. И при най-добре
извършения аборт съществува опасност да
се стигне до безплодие.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Направете сравнителна оценка на методите и
средствата за предпазване от нежелана бре-
менност.
2. Има ли методи, които гарантират 100%-ово
предпазване от забременяване?
3. Какви биха могли да бъдат опасностите при
извършване на аборт извън болнично заведение?

ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:

ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Нормалното функциониране на половата
система е свързано не само с размножи-
телния процес, но и влияе пряко върху
психо-емоционалното здраве на индиви-
Оргазмът при мъжа се последва от по-кратък или
по-дълъг период, в който не може да се
осъществи нов оргазъм. При жената оргазмът
може да бъде еднократен и интензивен или да е
серия от няколко оргазма с по-малка интен-
зивност.

93
Възпроизвеждане и развитие на човека
s БОЛЕСТИ, СВЪРЗАНИ 1Z.O.
С ВЪЗПРОИЗВЕЖ
ДАНЕТО И
РАЗВИТИЕТО НА
ЧОВЕКА
Болести, предавани по полов път (венерически
болести). Най-сериозните сред тях са сифилисът,
гонореята, гениталният херпес и СПИН.
Сифилис. Причинява се от бактерий, наречен
бледа спирохета. Заболяването е хронично и протича
в три стадия:
I стадий — 3—4 седмици след половия акт със
заразен партньор на външните полови органи се по-
явява овална язва с диаметър 1—2 cm и твърдо дъно
(фиг. 12.10). Подуват се лимфните възли. Пет седмици
след появата й язвата изчезва. Един месец по-късно
започва II стадий, за който е характерна появата на
множество дребни обриви по цялото тяло (фиг. 12.11).
Този стадий продължава до края на втората година от
момента на заразяването. След безсимптомен период с
продължителност най-малко една година започва III
стадий на болестта: в кожата, лигавиците, костите,
вътрешните органи се развиват възловидни
образувания, наречени гуми (фиг. 12.12). В резултат
настъпват слепота, парализа и смърт. Сифилисът може
да се предаде от бременната жена на плода. Лечението
е много дълго и трудно. Излекуване може да се
постигне само в I и II стадий.
Гонорея (трипер). Причинява се от бактерий,
наречен гонокок. Три дни след полово сношение със
заразен партньор започва сърбеж, парене и болка на
засегнатите лигавици и обилна гнойна секреция.
Обикновено засяга пикочния канал на мъжа и
влагалището на жената. Ако не се лекува, постепенно
обхваща семенните канали, респективно матката и
маточните тръби, където причинява сраствания и като
следствие на това — безплодие. Лекува се с
94
антибиотици.
Генитален херпес. Причинява се от вирус. 1—2
дни след половото сношение по лигавиците се поя-
вяват мехурчета, които се пукат и остават ранички с
диаметър 1—2 mm. Мястото е много болезнено.
Температурата се повишава. След една седмица ра-
ничките заздравяват без белези, но вирусът остава в
тялото и заболяването рецидивира. Гениталният
херпес се предава от бременната жена на плода и може
да предизвика слепота, глухота, умствени увреждания
и дори смърт. Лечението облекчава симптомите, но не
се постига пълно излекуване.
Синдром на придобита имунна недостатъч-
ност (СПИН). СПИН е най-тежкото заболяване,
предавано по полов път. Причинява се от вирус, който
се съдържа в семенната течност, влагалищния
секрет и секрета на правото черво. Вирусът пара-
зитира в Т-лимфоцитите. Заразяване може да се осъ-
ществи и по извънполов път — чрез преливане на за-
разена кръв, а също и със замърсени с вируса ин-
жекционни игли и спринцовки (например при нарко-
мани). Заразената майка може да предаде болестта на
детето през време на бременността, раждането или
кърменето. Един месец след заразяването в кръвния
серум се появяват антитела срещу вируса на СПИН,
т.е. заразеният става серопозитивен.
Характерен е продължителният скрит стадий на
болестта. Първите симптоми може да се проявят от
няколко месеца до няколко години след заразяването.
Заболяването протича с висока температура,
увеличение на лимфните възли, бронхопневмонии,
прогресиращо изтощение и загуба на телесна маса.
Завършва със смърт. Засега не е открито ефективно
лечение. Неслучайно наричат СПИН чумата на XX
век. През последните години броят на серопо-
зитивните в България се е увеличил.

Други инфекции на половите пътища. Възпа-
лителни процеси в пикочния канал на мъжа и влага-
лището на жената могат да възникнат при инфекти-
ране и с други микроорганизми — трихомонаси, гъби,
хламидии, микоплазми и др. Освен по полов път
инфекцията може да се предизвика и по из- вънполов
път, например къпане в басейни, използване на общи
кърпи, бельо и др. Болните имат сърбеж и парене при
уриниране. Общ симптом при жените е влагалищното
течение (бяло течение), а при мъжете — изтичане на
секрет от пикочния канал. При мъжете е възможно
инфекцията да протича безсимптомно, но и тогава те
са източник на заразяване.
Профилактика на болестите, предавани по
полов път. Няма предпазни средства, които да га-
рантират пълна сигурност при полово сношение. От
всички използвани средства най-висока степен на за-
щита осигурява презервативът. При неправилно пос-
тавяне обаче той може да се скъса или изхлузи. Най-
добрата профилактика е Половото общуване с един-
единствен здрав партньор. Опасността прогресивно
нараства при безразборни полови контакти.
Тумори на матката. Биват доброкачествени и
злокачествени. Най-честият доброкачествен тумор е
миомата. Има кръгла форма и размери от орех до
детска глава. Постоянни симптоми са обилната,
продължителна и болезнена менструация, кръвоиз-
ливи и бяло течение с неприятна миризма.
Рак на матката. Най-важните симптоми са
кръвотечението и зловонното бяло течение. Заболя-
ването прогресира бавно и може да завърши със смърт.
За профилактиката на рака на матката е задължително
периодичното изследване на епителни клетки, взети с
шпатула от маточния отвор.
Безплоден брак. Около 15% от брачните двойки
са безплодни. Причините са по равно между мъжете и
жените. Най-честите причини при мъжете са
нарушения в образуването на сперматозоидите, а при
жените — нарушенията в овулацията и непро-
ходимостта на маточните тръби. Най-късно след
втората година на брака съпрузите трябва да потърсят
помощта на лекар. Съвременната медицина разполага
с надеждни методи за лечение на безплодието —
хормонално лечение, изкуствено оплождане,
оплождане ин витро и др.
Болести, придобити по време на зародишното
развитие. Най-често срещаните заболявания, придо-
бити по време на зародишното развитие, са хемоли-
тична болест на новороденото, някои заразни болести
и вродени дефекти на развитието (уродства).
Хемолитичната болест на новороденото въз-
никва вследствие имунизация на майката срещу
кръвногрупови антигени в плода, унаследени от ба-
щата, но липсващи у нея. Най-често възниква при
резус-несъвместимост, когато майката е резус-от-
рицателна, а детето е унаследило резус-фактора от
бащата. Срещу резус-фактора на плода в организма на
Възпроизвеждане и развитие на човека
майката се образуват антитела, които преминават през
плацентата и разрушават еритроцитите му.
Към заразните болести се отнасят рубеолата и
токсоплазмозата. Рубеолата се причинява от вирус.
Ако бременната жена заболее от рубеола през първите
три месеца на бременността, в плода възникват
увреждания, които водят до развитие на вроден
сърдечен порок, глухота и слепота. Вродената
токсоплазмоза се причинява от едноклетъчен паразит,
който преминава от майката в. плода и причинява
увреждания в мозъка, очите, увеличаване на черния
дроб и слезката.
Вродените дефекти на развитието (уродства)
засягат най-често лицето (заешка устна, вълча уста),
крайниците (дефекти и сраствания на пръстите или
липсата им), половите органи (задържане на тестисите
в слабинните канали), храносмилателната система
(срастване на хранопровода или ануса). Те могат да се
дължат на интоксикация на бременната с алкохол,
лекарства или имат наследствен характер. Много
често причината остава неизяснена.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Ако не се лекуват в началния им стадий,
венерическите болести водят до тежки ус-
ложнения, а някои от тях — и до смърт.
Човек може да се зарази със СПИН и по
извънполов път — при използване на за-
мърсени с вируса инжекционни игли и
спринцовки (често явление при наркома-
ните). Основен симптом на възпалителните
заболявания на женските полови органи е
бялото течение. При мъжете инфекцията
може да протича безсимптомно, но и тогава
те са източник на заразяване. Опасността от
възникване на болести, предавани по полов
път, прогресивно нараства при безразборни
полови контакти. Бременните жени трябва
да се предпазват от заразни болести и
интоксикации, които може да доведат до
трайно увреждане на плода.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Каква е връзката между физическото, психо-
емоционалното и социалното здраве на половите
партньори?
2. Обсъдете най-подходящите начини за из-
бягване на болестите, предавани по полов път.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
30% от случаите с бяло течение се дължат на
инфектиране с дрождеподобни гъби. Честотата
на това заболяване е най-голяма при жени между
20—30-годишна възраст.
95
\/
13. НЕРВНА СИСТЕМА
Приспособяването на организма към постоянно
променящата се външна среда, запазването на него-
НЕРВНА СИСТЕМА
вата структурна и функционална цялост се осъще-
ствява главно чрез нервната система. Еволюцията на
нервната система е свързана с развитието и усъ-
вършенстването на двигателната функция на орга- СОМАТИЧНА ВЕГЕТАТИВНА
низма. Начален етап в развитието на нервната сис-
тема е мрежестата нервна система (при мешести).
Нервните клетки са свързани с многобройните си
израстъци и образуват мрежа, дифузно пронизваща ЦЕНТРАЛНА ЧАСТ
цялото тяло. Всяко дразнение води до реакция на
целия организъм. Следващият етап в развитието на
нервната система е свързан с регулиране на дви-
ГЛАВЕН МОЗЪК I | ГРЪБНАЧЕН МОЗЪК I
гателната функция на определени части на тялото.
Това води до концентриране на нервни клетки в групи
и образуване на нервни центрове (възли) — ганглийна
нервна система (при червеи, мекотели, 1 ПЕРИФЕРНА ЧАСТ Н
членестоноги). Третият етап в развитието на
нервната система е свързан с регулиране на скелет-
ните движения. Като принципно ново в еволюцията
това движение довежда до основно преустройство на гръбначни и нервни вегетативни
нервната система. Появява се тръбестата нервна черепномозъчни нерви възли ' ' нерви 1
система (при гръбначните животни), която достига
най-високо развитие при човека.
Фиг. 13.1. Схема на строежа на нервна система
V1 ~ 1 УСТРОЙСТВО скелетните мускули, което повишава дейността на
сърцето и дихателните органи, усилва потоотде- лянето
1Л.1. и ФУНКЦИИ и топлоотдаването. Това означава, че нервната система
НА НЕРВНАТА съгласува дейността на отделните органи, т.е. тя
СИСТЕМА. ГРЪБНАЧЕН осигурява единството на организма.
Нервните разклонения, които завършват в кожата,
МОЗЪК сетивните органи, мускулите и във всички останали
органи, приемат дразненията от външната и
Устройство и функции. вътрешната среда. Те се предават по строго определен
Нервната система при човека структурно и нервен път и предизвикват ответна реакция.
функционално се дели на соматична, която Такава закономерна реакция на организма, която е
възприема дразненията от външната среда отговор на дразнене и се осъществява чрез нервната
и управлява двигателната дейност на система, се нарича рефлекс. Анатомичният път, по
човека, и вегетативна, която регулира който се осъществява рефлексът, се нарича рефлексна
дейността на вътрешните органи, жлезите с дъга (фиг. 13.2). Тя се състои от следните части:
вътрешна секреция, кръвоносните съдове и 1. Рецептор — изграден от специализирани об-
допринася за поддържането на разувания, разпръснати в целия организъм или събрани
хомеостазата. Двете системи са тясно в специализирани сетивни органи, чрез които се
свързани помежду си и са неделимо цяло.
възприемат промените във външната и вътрешната
Всяка от тях има централна част (централна
нервна система), която обхваща главния и среда на организма. Рецепторите имат висока
гръбначния мозък, и периферна част възбудимост. Чрез тях се възприемат механични,
(периферна нервна система), включваща
гръбначномозъчни, черепномозъчни и
вегетативни нерви и нервни възли (ган-
глии) (фиг. 13.1).

Усилването или отслабването на функциите на

едни органи води до изменение в дейността на други
органи. Например при бягане се увеличава работата на

96

термични, химични и светлинни дразнения. Рецеп-
торите могат да бъдат разположени по повърхността на
тялото, във вътрешните органи и в мускулите,
сухожилията и ставите.
2. Сетивен неврон — провежда възприетата от
рецепторите информация към централната нервна
система.
3. Нервен център — представлява струпване от
нервни клетки в различни участъци на централната
нервна система. В него получената информация се
подрежда, анализира и обработва.
4. Двигателен неврон — предава обработената
информация под формата на нервни импулси до ре-
агиращия орган.
5. Реагиращ (изпълнителен) орган. Такъв орган
може да бъде напречнонабраздената мускулатура,
гладката мускулатура на вътрешните органи и на
кръвоносните съдове, жлезистата тъкан на жлезите,
сърдечната мускулатура. Реагиращият орган отговаря
със специфична ответна реакция.
Всяко изменение във външната или вътрешната
среда е дразнител, под чието влияние в рецепторите
възниква възбуждане. То се провежда от рецепторите
по сетивния неврон на рефлексната дъга като нервен
импулс до централната нервна система.
Едновременно с процеса възбуждане в централната
нервна система възниква и процесът задържане.
Например, когато човек слуша увлекателен разказ,
появата на силен шум води до насочване на вниманието
към източника на шума, т.е. първоначалната дейност се
оказва задържана. Това става, защото в централната
нервна система възниква
Фиг. 13.2. Схема на рефлексна дъга: А. На соматичната нервна
система. Б. На вегетативната нервна система: 1 — рецептор; 2 —
сетивен неврон; 3 — централна нервна система; 4 — двигателен
неврон; 5 — реагиращ орган; 6 — междинен неврон; 7 —
вегетативен възел.
второ огнище на възбуждане, което потиска първото.
13. Биология за 8. клас
Нервна система
Процесът задържане е описан за първи път от руския
учен И. М. Сеченов.
Процесите на възбуждане и задържане се намират
във взаимодействие помежду си и са в основата на
нервната дейност. Във всяка рефлексна реакция
участват и двата процеса. Така например свиването на
група мускули се съпровожда от процес на задържане
в мускулите антагонисти и в резултат възниква
координирана и съгласувана рефлексна реакция. Без
процеса задържане движенията биха били разхвърляни
и некоординирани и организмът би бил хаотична
система.
Живият организъм е саморегулираща се система,
т.е. работи по принципа на обратната връзка. Това
означава, че се предават нервни импулси не само от
централната нервна система към работещия орган, но и
обратно — от работещия орган към централната нервна
система, които информират за неговата работа.
Благодарение на механизма на обратната връзка
централната нервна система може да коригира
неточности в движенията, в дейността на вътрешните
органи или промените във вътрешната течна среда на
организма.
Рефлексът осигурява равновесие на орга-
низма с околната среда и контрол и регу-
лация на функциите му. В това се състои
неговото биологично значение.
Устройство и функции на гръбначния мозък.
Външно устройство. Гръбначният мозък е раз-
положен в канала на гръбначния стълб. Той е цилинд-
рична връв с дължина 40—45 cm, диаметър — 1 cm, и
маса 30—35 g. Нагоре преминава в продълговатия
мозък, а долният му край завършва с конусовиден връх
на равнището на втория поясен прешлен (фиг. 13.3.А).
По цялата му дължина отпред и отзад са разположени
предна и задна бразда, които го разделят на две
симетрични половини (фиг. 13.3.Б). От двете страни на
гръбначния мозък се разполагат двойки
гръбначномозъчни възли (ганглии).
Гръбначният мозък има три обвивки, които са
продължение на обвивките на главния мозък. Из-
градени са от съединителна тъкан. Външната, наречена
още твърда мозъчна обвивка, е свързана с канала на
гръбначния стълб и в пространството помежду им се
съдържа мастна и хлабава съединителна тъкан.
Средната мозъчна обвивка е много тънка и се нарича
паяжиновидна.
Вътрешната мозъчна обвивка, наречена мека,
плътно прилепва към повърхността на гръбначния
мозък. Тя е богата на кръвоносни съдове. Прост-
ранството между паяжиновидната и меката мозъчна
обвивка е изпълнено с гръбначномозъчна течност.
Гръбначният мозък е добре защитен от костния
97
 Нервна система
Фиг. 13.3. Гръбначен мозък: А. Гръбначен мозък с излизащите от
него гръбначномозъчни нерви: 1 — продълговат мозък; 2 —
гръбначномозъчни нерви; 3 — конусовиден връх на гръбначния
мозък. Б. Сегменти на гръбначния мозък на различна височина: 1
— бяло мозъчно вещество (нервни пътища); 2 — сиво мозъчно
вещество (нервни клетки).
скелет, от мозъчните обвивки и гръбначномозъчната
течност. Те го предпазват от удари и сътресения.
Вътрешно устройство. Гръбначният мозък е
изграден от бяло и сиво мозъчно вещество. Бялото
мозъчно вещество се разполага периферно и е из-
градено от нервни влакна с миелинова обвивка, об-
разуващи два вида нервни пътища — възходящи
(сетивни), които провеждат възбуждането от рецеп-
торите към главния мозък, и низходящи (двигателни),
които провеждат възбуждането от главния мозък към
реагиращия орган. Сивото мозъчно вещество се
разполага централно под формата на пеперуда, на
която се различават две задни и две предни рогчета. По
цялата дължина на гръбначния мозък рогчетата
образуват колонки от сиво мозъчно вещество. В
гръдната, поясната и кръстцовата част на гръбначния
мозък сивото мозъчно вещество образува и странични
рогчета, които са център на вегетативната нервна
система. Тя ще бъде разгледана в следващ урок. Сивото
98
мозъчно вещество е изградено от нервни клетки (тела
на невроните). Нервните клетки в предните и
страничните рогчета са двигателни, а в задните рогчета
— междинни (свързващи). Нервните клетки в
гръбначномозъчните възли са сетивни. От тялото им
излиза един израстък, който се разделя Т-образно на
два израстъка — централен (къс) и периферен (дълъг).
В центъра по цялата дължина на гръбначния мозък се
намира канал, изпълнен с гръбначномозъчна течност.
Гръбначният мозък има 31 сегмента (шийни,
гръдни, поясни и кръстцови, фиг. 13.4), от които
излизат по една двойка гръбначномозъчни нерви. Всеки
нерв има две коренчета — задно и предно. Задното
коренче е изградено от централните (къси) израстъци
на сетивните нервни клетки в гръбначномозъчния
възел. То навлиза в задния рог на сивото мозъчно
вещество на гръбначния мозък. Периферните (дълги)
израстъци на сетивните клетки във възела
осъществяват връзка с определен рецептор,
разположен в кожата, ставите и сухожилията. Чрез тях
нервният импулс се предава на късите израстъци и
оттам — на свързващите нервни клетки в задния рог на
сивото мозъчно вещество. Аксоните на свързващите
нервни клетки предават нервния импулс до
двигателните нервни клетки в предния рог на сивото
мозъчно вещество и до главния мозък. Предното
коренче е изградено от дългите израстъци (аксони) на
двигателните нервни клетки в предния рог на сивото
мозъчно вещество. По тях нервният импулс, получен от
свързващите неврони и от главния мозък, отива до
реагиращия орган.
В състава на предните коренчета на гръбначно-
мозъчните нерви влизат и аксоните на двигателните
клетки от страничния рог на сивото мозъчно вещество.
Всеки гръбначномозъчен нерв е смесен — съдържа
двигателни и сетивни влакна. Ако на опитно животно
например се пререже задното коренче на някой
гръбначномозъчен нерв, загубва се чувствителността
на онази част от тялото, която се инерви- ра от него, но
се запазва двигателната способност. Ако се пререже
предното коренче, настъпва парализа на инервирания
мускул, но чувствителността се запазва.
Функции на гръбначния мозък. Основните
функции са три: проводна, рефлексна и вегетативна.
Проводната функция се изразява в провеждането на
импулси по възходящите и низходящите пътища на
гръбначния мозък. По възходящите пътища се изпраща
информация от частите на тялото до съответните
центрове в главния мозък. По низходя-

щите пътища се провеждат импулси от главния мозък
Фиг. 13.4. Сегмент на гръбначен мозък с гръбначномозъчен
нерв: 1 — бяло мозъчно вещество; 2 — заден рог на сивото
мозъчно вещество; 3 — страничен рог на сивото мозъчно
вещество; 4 — преден рог на сивото мозъчно вещество; 5 —
канал на гръбначния мозък; 6 — гръбначномозъчен възел
(ганглий); 7 — тяло на сетивния неврон; 8 — къс израстък на
сетивния неврон (заден корен на гръбначномозъчния нерв); 9
— дълъг израстък на сетивния неврон; 10 — междинен
(свързващ) неврон — тяло и аксон; 11 — тяло на двигателния
неврон; 12 — аксон на двигателния неврон (предно коренче на
гръбначномозъчния нерв); 13 — рецептор; 14 — реагиращ
орган (мускул).
до двигателните неврони и чрез тях — до реагиращия
орган. При увреждане на гръбначния мозък настъпват
парализи и нарушения в сетивността в онези части на
тялото, чиято инервация е от гръбначномозъчни нерви,
изхождащи под мястото на увреждането.
Рефлексната функция има за основа рефлексната
дъга, която преминава през гръбначния мозък (вж. фиг.
13.4). Рефлексите имат сегментен характер. Това
означава, че съответната рефлексна дъга се
осъществява на равнището на определен сегмент на
гръбначния мозък. Рефлексите могат да бъдат
двуневронни и триневронни. При двуневрон- ния
рефлекс късият израстък на сетивния неврон в
гръбначномозъчния възел влиза в пряк контакт с
дендритите на двигателния неврон в предния рог на
сивото мозъчно вещество. Пример за такъв рефлекс е
коленният рефлекс. При удар по сухожилието под
колянното капаче се възбуждат рецепторите на
четириглавия бедрен мускул. Нервният импулс се
провежда чрез сетивните неврони до двигателните
неврони в поясния сегмент на гръбначния мозък. От
тях импулсът достига обратно до четириглавия мускул,
който се съкращава. В резултат подбедри- цата отскача
нагоре.
Преобладаващата част от гръбначномозъчните
рефлекси са триневронни. При тях между сетивния и
двигателния неврон се намира междинен неврон.
Много често аксоните на междинните неврони се
разклоняват и стигат до двигателни неврони в съ-
седните сегменти. Ето защо при силно дразнение се
обхващат повече сегменти на гръбначния мозък.
Нервна система
Вегетативна функция. Вегетативната функция на
гръбначния мозък се осъществява от вегетативните
центрове в страничните рога на сивото мозъчно
вещество. Периферните израстъци на разположените в
тези центрове двигателни нервни клетки регулират
жизнени функции, които не се поддават на пряк
съзнателен контрол: сърдечна дейност, кръвно
налягане, потна секреция, пригаждане на очите за
близко и далечно гледане и за различна степен на
осветеност и други.
ЗАПОМНИХТЕ ЛИ, ЧЕ:
Благодарение на нервната система се
осигурява единството на организма. Тя
контролира дейността на всички органи и
системи и осигурява връзката на организма с
външната среда. Дейността на нервната
система има рефлексен характер.
За разлика от гръбначните животни гръб-
начният мозък в организма на човека няма
самостоятелност. Той представлява
магистрала между главния мозък и оста-
налите органи. Дори и най-прости безус-
ловни рефлекси се осъществяват с участието
на главния мозък.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ:
1. Опишете елементите на рефлексната дъга.
2. Защо организмът е саморегулираща се сис-
тема?
3. Кои два процеса участват във всяка рефлексна
реакция?
4. Опишете рефлексната дъга на мигателния
рефлекс, както и неговото значение.
5. Какво е значението на процеса възбуждане и
задържане в регулацията на движенията?
6. Какво е устройството на гръбначния мозък?
7. Как са образувани гръбначномозъчните
нерви? Докажете, че те изпълняват смесена
функция.
8. Защо човек с нарушен гръбначен мозък не
може да извършва сложни движения?
9. Посочете сходството и различието във
функциите на гръбначния мозък при човека и
гръбначните животни.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ:
От всички елементи на рефлексната дъга най- уморяем е нервният
център. Рефлексът може да се осъществи само когато са запазени
всички елементи на рефлексната дъга.
99