Медицинска физика - Марин Маринов - no print

МАРИН МАРИНОВ
1И Ю
УЧЕБНИК ЗА СТУДЕНТИ
ПО МЕДИЦИНА
И ДЕНТАЛНА МЕДИЦИНА
Внимание!
Направата на това "електронно" копие на учебника не е е цел печалба или подбиване на бизнеса на
издателството. То бе направено поради абсолютната липса на официална електронна алтернатива на
настоящото печатното издание. Редно е авторите и издателите да обмислят възможността за предоставяне на
литературата си в истински електронен формат на определена от тях цена.
Тенденция наблюдаваща се в повечето развити западни страни!
Ч итатели!
Моля Ви имайте уважение към труда на авторите вложен в създаването на книгата
и не използвайте това нейно копие с комерсиална цел, като ксерокопиране и пр.
За да не се изкуши все пак някои настоящият файл е
заключен и възможността за принтиране е премахната :)
Ако помагалото ви е било от полза, моля закупете печатното издание.

Така ще възнаградите авторите за положения им труд.
Благодаря предварително
и спорно четене;)
С ъю з на ф изиците в България
София, 2007 г.
ПРЕДГОВОР
Преподаването по физика за с т у д е н т и т е по медицина у нас
е започнало в първия учебен ден (10 април 1918 а.) на новооткрития
тоеава Медицински ф а к у л т е т при Софийския университет “С6.
Климент Охридски” с хорариум 4 часа лекции и 2 часа упражнения
седмично в продължение на два семестъра.
Курсът по физика придобива медицинско профилиране едва
след откриването на самостоятелни катедри по физика в Медицин
ските ф а к у л т е т и в Пловдив (1945 а.) и София (1946 а.) Техните
първи ръководители доц. д-р Николай Карабашев и доц. д-р Виктор
Врански (впоследствие професори) постепенно успяват да създадат
лекционни курсове, съобразени с нуждите на медицинското образова
ние и на медицинската наука и практика. Поради ограничения им
хорариум т е не са системни курсове по физика, а включват само
избрани тем и. Тези курсове съ ставл яват основната ч а с т о т съдър
жанието на първите профилирани учебници по медицинска физика.
П ървият т а к ъ в учебник у нас е “Лекции.по медицинска фи
зика” о т В. Врански, излязъл през 1952 а., а издадената през 1961 а.
"Медицинска физика” о т Н. Карабашев и Г. Димов претърпява до
1974 а. четири издания (последните две със съавтор К. Казанджиев).
Нов осъвременен учебник по медицинска физика излиза под редакция
т а на В. Врански през 1978 а., който се радва на широка популярност
и дълаолетие, докато през 1995 а. по-нов учебник написва В. Тодоров.
През 1996 а. излиза и учебник о т С т. Рибаров.
Предлаганият най-нов (засеаа) учебник по медицинска физи
ка се. различава о т предишните. В сравнение с т я х някои физични
явления са разгледани по-задълбочено, а някои приложения 6 медици
н а т а са описани по-подробно. Той е по-актуален и по-информатибен,
т ъ й к ато за първи п ъ т в неао са използвани много по-голям брой из
точници, които са о т к р и т и чрез И н терн ет. П очти половината о т
параграф ите му съдърж ат материал, получен по то зи начин. Не бе
възможно обаче всички ползвани сайтове да бъдат цитирани, т ъ й
като броят им само по една т е м а достига 30 - 40. С читам, че при
съвременните тенденции за свободен достъп до знания т о в а не е не
коректно, още повече, че за ползването им не са поставяни условия.
Значението на ф изиката за медицината и медицинското
образование е безспорно. Ф изиката навлиза все по-широко в медицин-
ските науки и практика, но за съжаление хорариумът, отделян за
нея в учебните планове, непрекъснато намалява. Възможност за
известно компенсиране дава въвеждането на допълнителни избира
еми курсове и модули по медицинска физика, к ак то и включването
на м атериал по физика в избираеми интердисциплинарни курсове.
О т 2005/2006 уч. а. та к ъ в курс е “Физични основи на образна
т а диагностика и ф изиотерапията”. Темите, включени в него, са
разгледани по-подробно в учебника, за да се използват о т курсисти
т е при т я х н а т а подготовка. Надявам се, че т е ще бъдат интересни
и за с т у д е н т и т е о т по-горните курсове и м ладите лекари, които ще
проявяват към т я х професионален интерес.
Исторически справки за някои физични о т к р и т и я със значе
ние за медицината и ч асти о т изложението, които м огат да бъдат
пропуснати при подготовка за изпит, започват със знака
❖ и са дадени с по-дребен шрифт.
Независимо о т притискащия ме срок за своевременно прик
лючване и променливото ми вдъхновение, р а б о т а т а върху учебника
за мен бе при.птно преживяване. В случая баналната фраза за добре
свършена работа и изпълнен дълг ми изглежда напълно достоверна.
В същия дух може да се каже още, че т о зи труд е плод на 40-еодиш-
н а т а ми преподавателска дейност в о б л а с т т а на медицинската
физика и биофизика. Благодарен съм на Мариана Цанева за помощта
й при подготовката на ръкописа за печат.
В заключение, завършвам с ч аст о т предговора, който напи
сах през май 2002 е. за “Физика - учебник за с ту д ен ти по фармация”:
“При н ап регн атата ми работа върху т о зи учебник подкрепа,
кураж и успокоение ми даваха думите на Нобеловия лауреат по
л и тер ату р а Габриел Гарсия Маркес: “Наложих си жестока дисцип
лина, за да измислям по половин страница за осем часа: водя
юмручен бой с една дума и почти винаги т я ме побеждава, но съм
толкова вироглав, че успях да публикувам ч ети ри книги за двайсет
години.” Нека т е з и думи бъдат пример и стимул за работа и на
онези студ ен ти , на които ф изиката и то зи учебник им се с т р у в а т
трудни." Успех!
София, януари 2007 а. А в то р ъ т
4
Глава I. МЕХАНИКА И АКУСТИКА
§ 1. ДВИЖ ЕНИЕ НА Ф ЛУИДИ
§ 1.1. О сновни п о н я т и я и закон и при и д е а л н и т е ф л у и д и

• Основни понят ия
Движ енията на т е л а т а , изучавани във връзка с причините
(силите), които ви предизвикват или променят, са предмет на
динамиката. Т ечностите и газовете в мноео отношения и м а т
сходна динамика и затова се обединяват под им ето флуиди в хидро-
и аеродинамиката, раздели на динамиката на флуидите. В нея т е се
приемат за непрекъснати среди, въпреки че и м а т молекулен
строеж. Н аричат се идеални, ако се пренебрегва т я х н а т а
свиваемост и вътреш но триене. Първото условие е изпълнено в
голяма степен за т е ч н о с т и т е , а второто - за еазовете.
Движението на флуида е стационарно, ако във всяка нееова
точка скоростта му и не се изменя с времето t, т .е . v х i(t). При
такова движение налягането р и п л ъ т н о с т т а на флуида р също не
зависят о т времето: р х f'(t), Р *■Ш), а скоростите на ч ас ти ц и те са
допирателни към т е х н и т е траектории, наричани токови линии
(фиг. 1.1 а). П овърхността, образувана о т то к о в и те линии, прека
рани през всички точки на малък затворен контур, се нарича токова
тръба, т ъ й к а т о при своето движение ч ас т и ц и т е не пресичат
нейните стен и (фиг. 1.16).
а 6 б
Фиг. 1.1. Токови линии (а), токова тръба (б) и обем на флуида dV = S dl (в)
I. Механика и акустика 5
Е лем ен тарн ият обем о т флуида dV, който и зти ч а през
напречното сечение S на токова тр ъ б а с дължина d/ за единица
време (d£ = 1 в), се нарича обемен поток Ф:
А
Ф =—dV ( 1. 1)
dt
Единицата за обемен поток е кубичен м етъ р 6 секунда*):
[ф ] = н _
К ато се има предвид, че за интервал о т време d£ през сечението S на

разстояние dl преминава елементарен обем dV = Sdl = Svdt (фие. 1.1
в), о т (1.1) следва, че п о то к ъ т Ф е равен на произведението о т
скоростта на флуида в т о в а сечение v и нееовата площ S:
( 1. 2 )
При стационарно движение п о то к ъ т през околната повърх
нина на т о к о в а т а тр ъ б а е нула, а след к а т о ф луи дът е и несвиваем,
п о то к ъ т, който влиза в т о к о в а т а тр ъ б а при едно сечение S b преми
нава и през всяко друео S 2 :
UiSi = V2S 2 = ... = const (1.3)
Това равенство е изпълнено за всяко сечение и се нарича уравнение за
непрекъснатост на флуидния поток. То показва, че скоростта на
идеален флуид при стационарно движение през тр ъ б а с различно се
чение се променя обратно пропорционално на площ та на сечението.
Типичен пример за тръба с променливо сечение е спринцовка
т а (фие. 1.2). Незначително преместване на б у тал о то в цилиндъра
Фие. 1.2. Скорост на поток 6 сприн- Фие. 1.3. Скорост на поток в

цовка (тръба с променливо сечение) затворена разклонена система
*) Прието е мерната единица на една величина да се означава с нейния

символ, поставен в средни скоби.
6 М. Маринов
предизвиква изтичане на т е ч н о с т т а през канала на и ел ата с мново
по-еоляма скорост. На то зи принцип са разработени и спринцовки за
безиалено инжектиране. Вместо иала т е и м а т т я с н а дюза (100 - 200
|лп), а буталото им се задвижва мноео бързо о т специален механи
зъм. Т ъ н ката стр у я и зти ч а с так а в а скорост, че пробива кож ата и
прониква в т ъ к а н и т е на дълбочина няколко санти м етра. Предимст
ва на то зи м етод са високата производителност, избявването на
инфекции, т ъ й к а т о дю зата не се допира до кож ата, значително по-
слабото усещане на болка.
Кръвоносната система е разклонена затворена система о т
тръ би с различно сечение. С коростта на к р ъ в та в по-еолям кръво
носен съд е по-аоляма, отколкото в по-малките, защ ото сечението
му е по-малко о т сумарното сечение на неговите по-тесни разклоне
ния (фиг. 1.3). Сумарното сечение на капилярите е о т порядъка на
1000 п ъ т и по-еолямо о т сечението на а о р т а т а , т а к а че скоростта
на к р ъ в та т а м е около 1000 п ъ т и по-малка.
• Закон на Бернули, медицински прилоокения
Бдин о т основните закони в динамиката на идеалните
флуиди е законът на Бернули (D. ВетоиШ). Той се извежда о т закона
за запазване на енергията и гласи: при стационарно движение на
идеален флуид пълното налягане, което е сума о т с т а т и ч н о т о р,
динамичното и хидростатичното налягане рgh, остава посто
янно във всяко сечение на то к о в ата тръба:

2 2
Pi + ^ Y + Pgfh =P 2 + ^ Y + Pg}h =... = const (1.4)
Тук p е п л ъ т н о с т т а на флуида, а g - земното ускорение.

С т а т и ч н о т о налягане се определя о т действието на външни сили
върху флуида и се предава във всяко сечение на т о к о в а т а тръба.
Динамичното налягане се дължи на к и н ети ч н ата енергия на
флуида, а хидростатичното - на неговата потенциална енергия.
Някои следствия о т закона на Бернули са:
- ако ф луидът т е ч е по наклонена тр ъ б а с еднакво сечение
(Si = iS2, i»i - иг)> разликата в наляганията между две сечения е съща-
I. Механика и акусгпика 7
ma, kakmo npu неподвижен флуид и е равна на хидростатичношо
налягане: Р 1- Р 2 = pg(hi-hi)',
- ако т р ъ б а т а е хоризонтална (h\ = h2), но с различно сечение,
при всяка промяна на динамичното налягане се променя и статично-
т о (р + - — = const). Следователно в някакво стеснение на т р ъ б а т а
2
скоростта и динамичното налягане м огат да с т а н а т толкова
големи, че с т а т и ч н о т о налягане т а м да стан е по-ниско о т
атмосферното. В т а к ъ в случай на т о в а м ясто ф луидът ще има
засмукващо действие.
Засмукващото действие на един флуид върху друг, наричано
още увличане, има широко приложение в различни уреди, включител
но и медицински. Всеки о т д в а т а флуида може да бъде газ или т е ч
ност. Във Водоструйната помпа (водния аспиратор) увличащ флуид
е водата, която и зти ч а с голяма скорост през стеснението на тръба
(дюза) във втора т р ъ б а (фие. 1.4) и създава в нея налягане, по-ниско
о т атм осф ерното (подналяеане). Д ругият флуид (газ или течн ост)
се засмуква през гориия отвор на в т о р а т а тр ъ б а и излиза през
долния й отвор заедно с водата. Тази помпа създава подналяеане до
около 30 кРа (200 т т Hg) и не се нуждае о т електрозахранване. Най-
често се използва в д е н тал н ата медицина за изсмукване на слюнка
о т у с т а т а на пациента, а също и в лабораторната практика за
вакуумно ф илтриране на разтвори, за промиване на пипети и др.
Въздух под налягане
Вода
Аерозолен
ПОТОК
Раздръскване
Аерозоли
Засм укване
натсгакйзч
.г-V.x' 'v v
а 6
Фиг. 1.4. Водоструйна помпа: външен Фие. 1.6. Разпръскбател
вид (а), принцип на действие (б) (пулверизатор)
в М. Маринов
В разпръсквателите на течности (пулверизаторите) увли
чащ флуид е ааз под налягане, обикновено свъстен въздух. Той се
подава в разпръсквателя о т бутилка или се напомпва в него и и з т и
ча през дюза пред еорния отвор на тръбичка, потопена в т е ч н о с т т а
(фие. 1.5). Съгласно закона на Бернули пред то зи отвор се създава
понижено налягане, т е ч н о с т т а се изкачва по тр ъ б и ч к ата и се
разпръсква на капчици о т газовата струя. Такова е действието и на
аерозолните опаковки, използвани широко с козметична цел. Те се
различават о т разпръсквателя на фиг. 1.5 по то ва, че съдърж ат не
само т е ч н о с т т а , но и увличащия газ под налягане. Г азъ т изти ча
през gloaama и създава аерозолната струя, когато запуш алката на
съда се отвори.
При някои заболявания се налага п ац и ен ти те да вдиш ват
кислород и други газове, подавани о т м етални бутилки или газопро
водни линии. Тези газове са сухи и е необходимо да се овлажняваш, за
да не се получи изсушаване и разраняване на лигавиците. Газовете
се овлаокняват с помощ та на разпръскватели на вода, действащи по
закона на Бернули. Лечението с някои медикаменти е по-ефикасно,
ако т е се вдиш ват във вид на аерозоли. Тогава се използва разновид
ност на разпръсквател, наречен инхалатор, действащ пак по този
принцип, но с водна пара.
При движение на теч н ости с голяма скорост м огат да се
достигн ат толкова ниски стойности на с т а т и ч н о т о налягане, че
т е ч н о с т т а да е в състояние на всестранно опъване. Тогава нейната
непрекъснатост се нарушава, получават се разкъсвания (кухини), ко
и то постепенно н ар аств ат. Това явление се нарича хидродинамична
кавитация (о т л а т . cavitas - празнина). То оказва неблагоприятно
въздействие върху хидротехнически съоръжения и машини (помпи,
турбини, в и тл а и др.), които се нам ират в о б л ас т та на кавитация-
т а и може да доведе до т я х н о т о повреждане и дори разрушаване.
К авитация възниква и при разпространение на ултразвукови вълни
6 теч н о сти - акустична (ултразвукова) кавитация (вж. § 4.2).
§ 1*2. Д ви ж ен и е н а реал н и ф л у и д и
Уравнението на Бернули е валидно за идеален флуид, т ъ й
като не о т ч и т а силите на триене, т . е. превръщането на ч а с т о т
/. Механика и акустика 9
ки н етичната енервил на флуида 6 топлина. При движение в хори
зонтална тр ъ б а с постоянно сечение наляеането на реален флуид
намалява по дълж ината на т р ъ б а т а , независимо о т то ва, че
скоростта му остава постоянна (фив. 1.6). Това е т а к а , защ ото вър
ху потока д е й с тв а т сили на триене срещу посоката на движението
му и уравновесяваш силите, на които се дължи движението. Силите
на триене д е й с т в а т тангенциално както между външния слой на
флуида и с т е н и т е на т р ъ б а т а , т а к а и между отд елн и те му слоеве,
хлъзеащи се един спрямо друг.
Фив. 1.6. Намаляване на Фив. 1.7. Параболичен

наляеането при реален флуид профил на скоростите
С лоят до с т е н и т е е прилепнал към т я х и скоростта му е
нула, а по-вътреш ните слоеве сс движ ат със скорост и, която на
раства с отдалечаване о т с те н и т е и достиеа максимална стойност
ио по о ста на т р ъ б а т а (фиг. 1.7). При иеаолсми скорости на флуида
профилът на скоростите в тръба с радиус R се описва с параболичен
закон, в който r е разстоянието о т оста до с т е н а т а на т р ъ б а т а :
y = l4 1_F )- а5)
Вижда се, че v * и0 за г = 0 и v = 0 за г * R.
• Закон н а Ш отон з а вът реш нот о т риене
Нека в неподвижна теч н о ст са потопени две успоредни пла
стинки с еднаква площ 5 и на разстояние х една о т друга (фиг. 1.8).
Нека долната пластинка е неподвижна, а върху горната да действа
тангенциална сила /*, която да я о тм ес т в а с постоянна скорост v.
Равномерното движение на п ласти нката означава, че действието
на силата се уравновесява о т равна и противоположна на нея сила F,
която е си л ата на триене на п л асти нката при движението й в т е ч
н о с т т а . Слоевете теч н о ст, които се допират пряко до пластинки
т е , и м а т съ щ ата скорост к ато тя х .
Нюшон (I. Newton) е установил, че големината на си л ата на
триене между слоевете на един флуид е:
F = n~S,
X
където коеф ициентът т\> който харак
теризира флуида и зависи о т тем пера
т у р а т а , се нарича динамичен Вискозитет.
Измерва се в единиците паскал по секун-
9*, [Л] = Pa.s. Реципрочната му стойност
Фив. 1.8. Към закона на Фсе нарича флуидност (течливост).
Н1отон за вискозитета
При хомогенни (прости) теч н ости
изменението на скоростта е пропорционално на разстоянието
между пластинките, т .е . профилът на скоростите е линеен. Тъй
к ато слоевете се допират помежду си, разстоянието между т я х
може да се зам ести с елементарното разстояние дх, а разликата в
скоростите им - с dv Товава законът на Нютон добива по-общ вид:
( 1. 6 )
f = t' tох s
в който величината — показва големината на изменението на
dx
скоростта в перпендикулярна на движението посока. Тя се нарича
градиент на скоростта и е векторна величина. Вижда се, че дина
м ичният вискозитет е равен на големината на си л ата на вътреш
но триене, която възниква между два слоя на движещ се флуид с
допирна площ S = 1 т а и градиент на скоростта = 1 s“\
Градиент на една скаларна функция се дефинира к ато век

т о р с компоненти, равни на производните на т а з и функция по коор
ди н ати те. В едномерен случай (една координата х) под градиент се
разбира изменението на ф ункцията на единица разстояние по посо
ка на о ста Ох. Г ради ен тите са причина за възникване на потоци,
поради което в термодинамиката се наричат още движещи сили.
• Закон на П оазьой
Законът на Бернули дава възможност да се определят голе
м ин ата на скоростта и на потока на несвиваем и невискозен флуид.
Той не е приложим при реалните флуиди, т ъ й к а т о скоростта им 6
едно сечение на т р ъ б а т а не е постоянна, а забиси о т разстоянието
до о ста на т р ъ б а т а (1.6). П о то к ъ т при несбибаем вискозен флуид с
динамичен вискозитет т), който и зти ча ламинарно през тр ъ б а с
радиус R и дължина ДI под действие на разлика 6 наляеането между
д в а та края на т р ъ б а т а Ар (ерадиент на наляеането ), се опре
деля по закона на Поазъой (J. Poiseuille):

dV ^ n R 4 Ар
(1.7)
dt 8г| Al
6 по-общия случай на тр ъ б а с променливо сечение скоростта
се изменя по дълж ината на т р ъ б а т а и ерад и ен тъ т на налягането
се дефинира чрез елем ентарните изменения dp и <Ъе к а т о отноше
ние Законът на Поазьой е 6 основата на капилярния метод за
определяне вискозитета на течн ост, която и зти ч а през капилярна

тръба. Ако за време t изти ча обем V, а дълж ината на т р ъ б а т а е I,
о т (1.7) следва, че
n R AApt
L 8W
( 1. 8 )
Обикновено, с цел да се о п р о стят пресм ята

н и ята, се определя о тн о си телн и ят вискозитет на
изследваната т е ч н о с т ц' спрямо т о зи на дестилира
на вода 710- За ц ел та еднакви обеми о т двете т е ч
ности и з т и ч а т през една и съща капилярна тръба
под действие на хидростатичното налягане - за
изследваната теч н о ст т о е Ар = pgAh, а за водата е
Ар0 - роgAh. След измерване на с ъ о т в е т н и т е времена
за изтичане t и Со, т\' се намира к а т о отношение:
Фие. 1.9. Pt
Вискозиметър (1.9)
на Оствалд Ро^о
Уредите за определяне на ви скозитета се наричат
вискозиметри. Най-често се използва вискозиметърът на Оствалд
(W. Ostwald). В него (фиг. 1.9) обемът о т т е ч н о с т т а в съдчето а
(между двете стрелки) и зти ча през капилярката с в резервоара 6.
С тойн ости те на вискозитета на някои теч н ости , интересни за
медицината, са дадени 6 таб л. 1.1.
Табл. 1.1. Динамичен вискозитет при 20 °С б mPa/s
Етилов етер 0,23 Урина 1 ,0 0 -1 ,1 4
Ацетон 0,32 Слюнка 1,1 - 1 , 2
Метанол 0,61 Кръвен серум 1,88
Бензен 0,65 Кръвна плазма 1.7 - 2 , 2
Вода 1,004 Кръв 4,2-6
Етанол 1,20 Глицерин 1499
• Л ам и н арн о и турбулентно двиокение на реалнит е флуиди

Досега движението на флуидите бе разглеждано при допуска
нето, че т е х н и т е отделни слоеве се хлъзгат един спрямо друг, без да
се размесбат. Такова движение се нарича слоисто или ламинарно и
същевременно е стационарно. То е възможно само при малки ско
рости на реалните флуиди и малки напречни сечения на т р ъ б и те .
Коеато скоростта надвиши някаква гранична стойност,
характерна за флуида и размерите на т р ъ б а т а , разликата в ско
р о сти те на периферните и централните слоеве с та в а з н а ^ т е л н а .
Съгласно закона на Бернули в периферните слоеве, където скорости
т е са по-малки, с т а т и ч н о т о налягане е по-голямо, докато в цен
т р ал н и т е слоеве е точно обратното. В р е зу л т а т на то в а ч асти ц и те
о т периферните слоеве навлизат в ц ен трал н и те и слоевете започ
в а т да се размесбат, при което се образуват вихри.
Такова движение се нарича вихрово или турбулент
но. При него профилът на скоростите на слоевете
9 в т р ъ б а т а (фиг. 1.10) се различава о т то зи при
Фиг. 1.10. ламинарно движение (фиг. 1.7). Изменението на
Профил на скоростите близо до с те н и т е на т р ъ б а т а е много
скоростите при
турбулентно по-голпмо, отколкото при ламинарно движение,
движение докато във въ тр еш н ата ч а с т на т р ъ б а т а скоро
с т и т е са почти еднакви. Турбулентното движение се съпровожда с
механични т р е п т е н и я о т о б л астта на чуване, възприемани о т
ухото к а т о характерни шумове о т течене, ш уртене и др. подобни.
Рейнолдс (О. Reynolds) е установил, че т и п ъ т на движение на
един флуид се определя о т с то й н о с тт а на една безразмерна величи
на, наречена число на Рейнолдс (Re). Тя зависи о т п л ъ т н о с т т а р и
динамичния вискозитет на флуида г\, о т средната скорост на
потока в т р ъ б а т а и и о т нейния диаметър D:
Re = ^ (1.10)
л
Движението на флуида е ламинарно до определена стойност
на Re, наречена критична (Re*) и е турбулентно за Re > Re*. Така
например при хомогенни теч н о сти движението е ламинарно за
Re < 1000, независимо о т размерите на т р ъ б а т а . Когато Re > 2000,
т о е турбулентно, а между т е зи две стойности е неустойчиво и
може да преминава о т единия вид в другия.
В а р те р и и т е к р ъ вта се движи ламинарно, а само близо до
сърцето - турбулентно. При патологични процеси (напр. увеличава
не на п л ъ т н о с т т а или намаляване на вискозитета на кръвта) дви
жението може да премине в турбулентно. Ш ум ът о т турбулен т
ното движение на к р ъ вта се използва в диагностиката елавно при
измерване на кръвното наляеане.
•И зм ерван е на кръвн о налягане
Сърцето упражнява паляване върху к р ъ в та в кръвоносната
система cf-мо през времето на контракция на л я в а т а камера, наре
чено систолично налягане. В една система о т тръ б и с твърди стени
такова пулсиращо наляеане ще има стойност нула между две кон т
ракции. А р тери и те обаче са еластични и при контракциите се
разш иряват, а при паузите между т я х се сви ват и упраж няват
наляеане върху кръ вта, наречено диастолично.
Най-често кръвното налягане се определя косвено чрез измер
ване на артериалното налягане посредством ап арат, наречен
сфиглоланолетър (о т сфигмус - пулс, ер.). Измерва се големината
на външно налягане, с което се прекъсва кръвообръщението в лява
т а ръка на височината на сърцето. Около т о в а м ясто се навива
надуваем м ан ш ет и в него се напомпва въздух (фиг. 1.11). Налягане
т о на въздуха в м анш ета може да се о т ч и т а с живачен, анероиден
или електронен манометър в единици т т Hg стълб. Движението на
кр ъ вта в брахиалната артерия по-надолу о т м анш ета се следи ло
звука, възприеман със стетоскоп (вж. §.3.8).
Първоначално в манш ета се създава наляеане малко над
това, при което пулсът изчезва (няма звук в стетоскопа). След то ва
въздухът о т м ан ш ета се изпуска бавно и коеато наляеането му
стане малко по-ниско о т систоличното наляеане, к р ъ в та започва да
т еч е на тласъци (през малки интервали). Това турбулентно движе-
Фив. 1.11. Измерване на кръвно Фие. 1.12. Електронен (а) и

налягане (а), принцип на измерването (б) живачен (б) сфивмоманометър
ние се съпровожда със звукове, наречени тонове на Коротков по

името на руския лекар, който ги е описал. Налягането, о тч етен о в
този момент, е систоличното наляеане.
С понижаване на налягането в манш ета звуковете се проме
н я т , т ъ й к а т о се изменя т и п ъ т на движението на кръвния поток.
Тс напълно и зчезват при ламинарно движение, когато а р т е р и я т а не
се притиска. Опитно е доказано, че диастоличното налягане се
о т ч и т а най-точно не когато тон овете на Коротков п р естан ат да
се ч у ват, а малко преди това, когато започват да заглъхват.
Описаният косвен компенсационен метод за измерване на
кръвното налягане носи им ето на италиянския лекар Рива-Рочи
(Scipione Riva-Rocci), разработил през 1896 г. удобен за използване
живачен сфивмоманометър. Трябва обаче винаги да се има предвид,
че при то зи метод кръвното налягане се компенсира не само о т
налягането на въздуха в манш ета, но и о т действащ ото върху него
атмосферно налягане. Реалните стойности па систоличното и
диастолично налягане са суми о т стой н ости те, измерени със
сфиемоманомешъра и атмосферното наляеане 6 момента, където се
прави измерването. В медицината е прието за нормални да се
с ч и т а т с то й н о сти те около 120 т т Hg = 16 кРа за систоличното и
80 т т Hg = 10,7 кРа за диастоличното наляеане при млад и здрав
човек, означавани к а т о RR 120/80.
Очевидно е, че сто й н о сти те на кръвното наляаане зависят
о т условията на измерване —атмосферно наляеане, надморска висо
чина, разстояние на м я с то то на измерване до сърцето, положение
на т я л о т о и др. О т друаа страна т е се определят о т физиологични
ф актори - ч е с т о т а и мощност на контракциите, общ обем кръв,
хидравлично съпротивление на кръвоносните съдове, възраст
(еластичност на съдовете) и др.
За пряко измерване на кръвното наляеане е необходимо мано
м е т ъ р ъ т да бъде свързан с кръвоносния съд. Ц ентралното венозно
наляеане се измерва с к а т е т ъ р във вена близо до сърцето. Когато се
използва воден манометър, к а т е т ъ р ъ т се пълни с изотоничен раз
твор, който к о н так ту ва с к р ъ вта във в ен ата и предава налягането
й на манометъра. Вместо так а в а система вече се използват преоб
разуватели на наляеане в електричен сигнал (вж. § 20.3). Те са два
вида: пиезоелектрични или таки ва, които променят размерите си
под действие на налягането, а с то в а и електричното си съпротив
ление. Обикновено т е се закрепват на върха на к а т е т ъ р а , но има и
миниатюрни (о т порядъка на 1 т т ) за поставяне в сърцето или за
свободно движение с кръвния поток.
§ 1.3 Д ви ж ен и е н а т е ч н и х е т е р о г е н н и с и с т е м и
Ч а с т т а о т механиката, която изучава свойството на газо
вете и т е ч н о с т и т е да т е к а т и свойството на т в ъ р д и т е т е л а да се
деформират (вж. § 7.3), се нарича реология (о т ер. реос - ток, т е ч е
ние). Този терм ин е предложен о т американския физикохимик
Юджин Бингам (Е. С. Bingham) през 1929 г. Основна зависимост 0
реоловията е връзката между дей стващ ата сила и предизвиканата
о т нея реакция на т я л о т о . При т е ч н о с т и т е т а з и зависимост е
законът на Нютон за вътреш ното триене (1.6), а при тв ъ р д и те
т е л а - законът на Хук (R. Нооке) за деформацията (7.2).
В реоловията на т е ч н о с т и т е еради ен тъ т на скоростта 6
закона на Нютон (1.6) се нарича още скорост на отместване у:
du
y = dJ
F
а отнош ението т
S
се нарича тангенциално напрежение (напрежение на отм естване) по
аналовия с напрежението при деформиране на твъ рд и тел а. С тези
означения законът добива вида
т = Т1у ( 1. 11)
Динамичният вискозитет г\ при прости теч н о сти и техни

т е смеси зависи само о т тем п е р а т у р а т а и концентрацията на
компонентите и не зависи о т ерадиента на скоростта. Такива т е ч
ности се н аричат нЬтонови. В т я х скоростите на слоевете и м а т
линеен профил, ако върху най-ворния о т т я х действа танеенциална
сила (фив. 1.13 а).
Хетероеенните системи са
съставени о т две или повече фази
и съдърж ат структурни елементи
- диспереирани частици, клетки,
а 6
Фив. 1.13. Профил на скоростите молекулни аерееати или еолеми
при нютоноби (а) и ненютонови молекули, които изкривяват и
течности (б)
объркват то к о в и те линии, поради
което при т я х проф илът на скоростите не е линеен (фив. 1.13 б).
Върху реолоеичните свойства на так и ва системи вл и яят
също и собствените свойства на стр у к ту р н и те елементи: деформи-
руемост, издържливост на хидродинамични въздействия, способност
за авревация. Особеностите в движението на с тр у к ту р н и те елемен
т и (въртене и ориентация в потока и др.), както и задържането им
о т т е ч н а т а среда също и м а т реоловично значение. По т е з и причини
в и ск о зи те тъ т не е постоянна величина, а зависи о т ерадиента на
скоростта. Такива теч н о сти се наричат структурно вискозни или
ненк>тонови и се характеризират с величината привиден вискози
тет Т|а :
Ца = Ку) ( 1. 12)
Различаваш се следните видове ненЬтоново поведение (фив.1.14);
- дилатантно, коеато т|0 нараства с н арастван ето на у. То
може да бъде обяснено с дезориентация на ч ас т и ц и т е и сухо триене
при сблъскване между т я х . Наблюдава се при висококонцентрирани
суспензии к а т о напр. пасти за зъби, суспензии на кварцови частици
идр.
псевдопластично, коеато г\а непрекъснато намалява с
нарастването на у поради разпадане на частици или постепенно
разкъсване на мрежести структури. То е характерно за дисперсни
системи със слаба вътреш на
структура, каквито са фарма
ц евти ч н и те емулсии, суспензии,
някои разтвори на високомоле
кулни вещ ества и др. К ръвта
също е псевдопластична т е ч
ност, т ъ й к а т о в и ск о зи те тъ т й
> У намалява поради ориентация,
Физ. 1.14. Видове ненютоново деформация и дезаареация на
поведение
ери троц и ти те.
- бингалова пластичност, коеато т\а първоначално намалява
и над някаква стойност на у остава постоянен (т е ч н о с т т а придоби
ва нютоновс поведение). Това е възможно, ако например несферични
частици се ориентират напълно в потока още при малки стойности на у.
Деформация Размотаване на кълба
Дезагрегация Разрушаване на структури
Фив. 1.16. Микрореолоеични процеси
- вискознопластично поведение - г\а силно расте (клони към
безкрайност), коеато у клони към нула. При нарастване на у първона
чално т|0 намалява до определена стойност, след което повече не се
променя (поведението преминава в нкнпоново). То е типично за х ете
рогенни системи, които п ри теж ават по-здрава вътреш на стр у к ту
ра и започват да т е к а т след преодоляване на едно гранично танген
циално напрежение То Такива са голяма ч а с т о т ф арм ацевтичните
мазилкови основи и мази (без п асти те).
Причините за ненютоново поведение се дълж ат главно на
няколко микрореологични процеса, предизвикани о т тангенциалното
напрежение: ориентация, деформация и аврегация на частици;
разпадане на агрегати (дезавревация), размотаване на кълбести и
разрушаване на мрежести структури (фиг. 1.15).
§ 2. РА ЗДЕЛЯН Е НА ФАЗИТЕ В Т ЕЧ Н И ХЕТЕРОГЕН НИ

СИСТЕМИ
О тделянето на дисперсната фаза о т дисперсната среда на
теч н и хетерогенни системи се прилага много широко в различни
области на науката и производството. Най-популярен пример о т
медицинекгдпа диагностика е разделянето на к р ъ вта на кръвни
клетки и плазма или серум. Най-често за разделяне на теч н и х ете
рогенни системи се използват т р и метода: утаяване (седиментация),
центрофугиране и филтруване.
§ 2.1. С е д и м е н т а ц и я
Седиментация е разделянето на ф ази те под действие на
силата на т е ж е с т т а (разделяне в гравитационно поле). Под тежест
на едно т я л о се разбира силата на земното притегляне Р, а не
силата G, с която т о действа върху опората или връзката, нарече
на тегло. Тези сили са равни помежду си само ако т я л о т о и опората
или връзката са неподвижни спрямо З ем ята или се движ ат равно
мерно праволинейно, т .е . в инерциална отправна система. Това е
т а к а в а отправна система, в която са валидни първият и в то р и я т
закон на Ню тон о т динамиката. В противен случай о тп р авн ата
система е неинерциална и за да се приложи в нея в т о р и я т закон на
Нютон е необходимо да се въвеж дат допълнителни сили, наречени
инерчни сили (сили на инерция).
Например Р = G в неподвижен асансьор (инерциална система),
а Р < G или Р > G, ако асансьорът започва да се движи съответно
нагоре или надолу (неинерциална система). Това е т а к а , защ ото в
подвижния асансьор към т е ж е с т т а се добавя или изважда големина
т а на инерчна сила (вж. § 2.4).
Ако ч ас ти ц и те на дисперсната фаза в една теч н а дисперсна
система и м а т п л ъ тн о ст р, а средата - п л ъ тн о ст #>, т о т е ще се
у т а я т , ако р > р0 и ще изплуват, ако р < ро. В случай, че няма други
въздействия, всяка частиц а би се утаявала или изплувала със
скорост и, която ще зависи о т нейните размери, форма и п лътн ост,
а също и о т п л ъ т н о с т т а и вискозитета на средата т|.
За да определим скоростта на утаяване (изплуване) на
ч ас ти ц и те приемаме, че т е и м а т форма на сфера с радиус г. На
всяка о т т я х д е й с тв ат т р и сили (фиг. 2.1): сила
т а на т е ж е с т т а Р, и зтл аскващ ата сила FА и
си л ата на триене с т е ч н о с т т а F$. Под действие
на т е ж е с т т а ч а с т и ц а т а започва да се движи
ускорително, но т ъ й к а т о си л ата на триене
нараства пропорционално на скоростта, скорост
т а започва да намалява, докато движението
стан е равномерно. В т о зи случай действащ ите
Z Z Z T X върху ч а с т и ц а т а сили се уравновесяват:
Фиг. 2.1. Сили, P = Fa+Fs (2.1)
действащи при
седиментация Т еж ес тта на ч а с т и ц а т а е
P =m g,
където g е земното ускорение, а и зтласкващ ата сила FAпо закона на
Архимед (Archimedes) е равна на т е ж е с т т а на и зм естен ата о т
ч а с т и ц а т а т е ч н о с т с маса т 0:
FA = m0g
По закона на Сшокс (G. Stokes) силата на триене Fs е
Fs - 6л п r v .
След заместване на изразите за т р и т е сили в (2.1) се определя и:
6лг| г
Ако м асите се п р ед ставят чрез с ъ о т в е т н и т е п л ъ тн ости и
обема на ч а с т и ц а т а V,
4 4
то = рУ = р - я г 3 =p0V = p0-7 ir ,
за скоростта на утаяване (изплуване) окончателно се получава:

2г1
v- (р-Ро)е ( 2 . 2)
9ti
Този израз най-често се използва за скорост на утаяван е на
еритроцити (СУЕ), но е приложим и за частици с размери о т
порядъка на р т , движещи се в теч н о ст или еаз. Например нормал
н и те стойности на СУЕ са в интервала 11 - 20 mm/h или 3 - 6 цт/з.
За скоростта на утаяване на прахови частици със същия радиус във
въздух се получава около 2 т т / з . Една так а в а частиц а пада о т
т ав ан а до пода на с т а я с височина 3 т за около 25 min, а най-дребни
т е частици прах с радиус 0,2 ц т изминават т о в а разстояние за
време 106з, което е около 12 денонощия.
И зразът (2.2) се използва и за определяне вискозитета т| на
теч н о сти с т\ >0,1 Ра.з (напр. елицерин), к а т о се измерва скоростта,
с която п а д а т в т я х малки сферични частици (метод на Стокс) или
за определяне радиуса на ч асти ц и те, ако т\ е известен.
Ако всички частици на дисперсната фаза са еднакви, т е се
движ ат с една и съща скорост и между най-еорните о т т я х и среда
т а се образува утаителна (седиментационна) граница. Тя не е мноео
рязка, т ъ й к а т о върху скоростта на утаяване на ч а с т и ц и т е се
наслагва и скоростта на т я х н о т о хаотично брауново движение. При
наличие на частици с различна п лътн ост, рзмери и форма т а зи
ераница е разм ита, дифузна. Ако има няколко еднородни групи
частици, сравнително ясно се виж дат и няколко различни у т а и т е л
ни граници.
§ 2.2. Ц е н т р о ф у г и р а н е
Диспереирани частици с размери под 1 р т или частици с
пл ъ тн о ст, близка по големина до т а з и на дисперсната среда, не
м о гат да се о т д е л я т чрез седиментацил, т ъ й к а т о скоростта им на
утаяване е сравнима със скоростта на т я х н о т о хаотично брауново
движение. Процесът на утаяване може да се ускори, ако върху
си стем ата се приложи ускорение, което е значително по-аолямо о т
земното ускорение g. Такива ускорения възникват при движение на
т е л а т а по окръжност и се получават сравнително просто с
апарати, наречени центрофуги.
• Равном ерно движение на т яло по окръокност
Необходимо условие едно тя л о да се движи равномерно по
окръжност с радиус г е върху него непрекъснато да действа сила, на
сочена към ц ен търа на окръж ността, наречена центростремителна
сила Fc (фиг. 2.2). Тази сила може да бъде механична - т я л о т о е
свързано с о ста на въртене с еластична връзка или е диспервирано в
теч н о ст, която играе р о л ята на
връзка (опора). Тя може да е грави та
ционна, електростати чн а или друга
при наличие на съ о тветн и взаимо
действия, каквито са например тези
между небесни т е л а , електрически
заредени частици или други. Ц ентро
с тр е м и т е л н ат а сила непрекъснато
Фиг. 2.2. Сили при равномер отклонява т я л о т о о т праволинейна
но движение по окръжност
т а му траек тори я, по която т о би се
движило, ако т я липсваше, к ато му придава центростремително
(нормално) ускорение ап.
Ако т я л о т о има маса т , постоянна линейна скорост v и
ъглова скорост о (у = сьг) , големината на ц ен тр о стр ем и тел н ата
сила е:
„ V 2
Fc = тап = т — - mea г (2.3)
В инерциална отправна система според т р е т и я закон на Нк>тон

т я л о т о действа върху връзката със сила Fq , наречена центробежна.
По големина т я е равна на ц ен трострем и тел н ата, но има противо
положна посока:
F6 = ~ F C
Ако процесът се разглежда 6 неинерциална система, която се
бърши заедно с т я л о т о , т о спрямо т а з и система т я л о т о е
неподвижно. Това означава, че всички действащи върху неао сили се
уравновесяват. В т а з и отправна система ц ен тр о стр ем и тел н ата
сила се компенсира о т друга сила, приложена към същото тяло,
която с равна по големина на ц ен трострем и телн ата, но е насочена
навън о т центъра на въртене. Тя се нарича инерчна центробежна
сила, т ъ й к ато има същ ата големина и посока, както центро
бежната.
Ч есто т а к а въведената инерчна сила се нарича ф иктивна
поради то ва, че нс с р е зу л т а т о т действието на някакво друго
тял о. Тя обаче води до редица
напълно реални механични
процеси, които п р о т и ч а т в
движещи се с ускорение систе
ми. Пример за то в а е странич
ното преместване на незакре-
пени предмети в автомобил,
извършващ завой (фие.2.3).
При внезапно спиране
на автомобила инерчната сила
върху п ъ туващ и те е насочена
напред и може да им причини
Фие. 2.3. Действие на инерчна силни удари. Пречка за то в а са
центробежна сила върху пезакрепени коланите за прикрепване към
предмети 6 автомобил, извършващ
завой седалките, неподвижни спрямо
автомобила.
• С ила на цент рофугиране
Центрофугирането е разделяне на хетерогенни системи под
действие на инерчната центробежна сила, наричана още сила на
центрофугиране. Извършва се с центрофуги, които и м а т т р и
главни части: ос, ротор и двигател. Р о т о р ъ т има четен брой
симетрично разположени вилки или гнезда, където се п о с тав я т
контейнерите с т е ч н о с т т а за центрофугиране. Той се въ р ти о т
електродвигател с регулируема скорост.
Да разгледаме първоначално случая, коеашо контейнерите са
напълнени с някаква хомогенна течност с п л ъ тн о ст р. Да отделим
мислено малък обем о т т е ч н о с т т а V на разстояние г о т о с та на
въртене (фие. 2.4). При равномерно въртене т е ч н о с т т а , заобикаля
ща то зи обем, действа върху него с центрострем ителна сила Fc ,
насочена към о ста 0:
Fc = mc)2r = pVco2r (2.4)
О
Да предположим, че м я с то т о на обе
ма V е заето о т частиц а с п л ъ тн о ст pj > р .
За да се движи ч а с т и ц а т а по окръжност,
трябва т е ч н о с т т а около нея да й действа с
Фиа. 2.4. Принцип на центрострем ителна сила
центрофугирането
Fi=mio)V = piVcoV . (2.5)
Но и в то зи случай т е ч н о с т т а действа върху ч а с т и ц а т а със сила
Fc <F\ , която е недостатъчна по еолемина да я задържи на кръгова
орбита и ч а с т и ц а т а се премества към периферията. Големината
на о т м ес т в а н ето се определя о т разликата между д вете сили ДF,
която има смисъл на недостиг на центростремителна сила и носи
името сила на центрофугиране:
AF = F i - F c = (pi - p)Vo)2г ( 2 .6 )
Вижда се, че е ф е к т ъ т о т центрофугирането е пропорциона

лен на разликата между п л ъ т н о с т и т е на диспергираните частици
и т е ч н о с т т а , на разстоянието им о т оста и на квадрата на ъглова
т а скорост. При то зи извод действието на т е ж е с т т а и изтласква
щ а т а сила се пренебрегват, т ъ й като са насечени по оста на въртене.
Големината на ъгловата скорост е пропорционална на
ч е с т о т а т а на въртене п:
со = 2пп и а п= ш2г = 4п2п2г
Вижда се, че при лесно достижими стойности на п м огат да се полу
ч а т големи ускорения, които многократно надминават земното.
О тнош ението на ускоренията при центрофугиране (центростреми
тел н о то ) и при седиментация (земното) се нарича относително
ускорение аг : ^
ga. = 4« У г (2.7)
8 8 ___
§ 2.3. В идове ц е н т р о ф у г и
Според максималната ч е с т о т а на въртене центроф уеите се
д ел я т на обикновени (п = 2000 —16000 m in'1) и ултрацентрофуги (п =
15000 - 80000 min-1). При обикновените центрофуги контейнерите с
проби м о гат да се окачват на ротора, а при ултрац ен троф уеи те т е
се п о с т а в я т в енезда (фие. 2.5). Съвременните ултрацентроф уги са
и действие (б), и на ротор на препаративна ултрацентрофуеа с фиксиран

ъвъл на контейнерите (б)
вакуумни, охладителни и бронирани (фиа. 2.6). Това означава, че т е х
н и те ротори са поместени във вакуумирани камери, за да се избегне
тр и ен ето им с въздуха и зааряването на пробите. Освен т о в а в
камерите се поддържа с висока точ н ост постоянна тем пература,
обикновено по-ниска, т ъ й к ато тем п ер ату р н и те разлики предизвик
в а т конвекционни размествания.
Фие. 2.6. Схема на препаративна ултрацентрофуеа

1 - бронирана камера, 2 - ротор, 3 - електромотор, 4 - командно табло,
5 - подвижен капак, 6 - охлаждаща система, 7 - вакуумна помпа
I. Механика и акуспгика 25
Може да се пресметне, че ултрацентроф уга с примерни дан
ни п = 60000 min"1 = 1000 s_l и г = 0,1 т има относително ускорение
ат= 4.105. Това огромно yckopeime позволява да се разделят частици с
размери под 100 п т и с малка разлика в п л ъ т н о с т и т е за много
кратко време. О т друга страна и силите, действащ и в ъ тр е в самия
ротор са огромни, поради което не се изключва в е р о я т н о ст т а рото
р ъ т неочаквано да се разруши и да се разлети на парчета. З ащ и та
т а се осигурява с дебелостенни стоманени цилиндри.
Много важно за всяка центрофуга е р о т о р ъ т да бъде балан
сиран. Идеално балансиране няма, но при ултрац ен троф уги те
минимални отклонения м огат да предизвикват вибрации. Затова
т е х н и т е ротори са с еластична ос, което позволява р о т о р ъ т сам да
намери положението, което с ъ о т в е т с т в а на неговия ц ен тър на
м асата.
По предназначение ултрацентроф угите се разделят на пре-
паративни и аналитични. Препаративнипъе се използват за концен
триране, пречистване, разделяне на смеси и отделяне на частици с
размери под 100 п т , включително вируси и макромолекули. Ротори
т е им са масивни блокове о т алуминиева или т и т а н о в а сплав с
наклонени гнезда за контейнерите (фиг. 2.5). Ц ентроф угират се
сравнително големи изходни обеми (5 - 100 ml) и получените проби се
изследват с други методи.
П репаративните центрофуги м огат да бъдат и със зонални
ротори, което дава възможност о т една проба да се о т д е л я т някол
ко фракции. Тези ротори се п ъ лн ят с разтвор, ч и я то п л ъ тн о ст
нараства с отдалечаване о т о ста на центроф угата, т .е . в т я х
предварително се създава градиент на плътността. П робата се
внася в градиентния разтвор през централен отвор близо до оста на
ротора. При центрофугирането пробата се разслоява, т ъ й като
частици о т нея с различна п л ъ тн о ст се п рем естват в разтвора,
докато до сти гн ат м е с т а т а с п лътн ост, равна на т я х н а т а . След
то в а ф ракциите с различна п л ъ тн о ст се и зтл ас к в ат през централ
ния отвор на ротора с още по-плътен разтвор, внасян през перифе
рен отвор.
С аналитичните центрофуги се определят маси на макромо
лекули в малки проби (0,1 - 1 ml), поставени 0 специална кю вета с
26 М. МариноВ
форма, близка до т а з и на кръеов сектор (фив. 2.7). П реместването
на седиментационната враница се следи непрекъснато по бреме на
центрофугирането с оптична система, с която през к ю б е та та се
пропуска светлина. Положението на границата спрямо мениска на
Фие. 2.7. Фив. 2.8.

Фив. 2.7. Схема на ротор на аналитична ултрацентрофуаа: S - източник
на светлина, С - кювета, D - детектор
Фие. 2.8. Криви на изменението на оптичната п л ъ тн ост D на пробата
(поглъщането на светлина) в зависимост о т разстоянието до мениска 6
последователни моменти о т центрофугирането на албумин
т е ч н о с т т а в к к в е т а т а се определя по поглъщането или по пречуп

ването на светл и н ата. В първия случай светл и н н и ят лъч е успоре
ден на о ста на въртене (фие. 2.7), а във втория е насочен радиално
по дълж ината на к ю ветата. И в д в а та случая се получават криви
на изменението на п л ъ т н о с т т а в зависимост о т разстоянието и
времето (фие. 2.8). О т скоростта на преместване на границата сс
определят величините коефициент на дифузия и коефициент на
седиментация, а о т т я х се намира и молекулната маса на вещ ест
вото в разтвора.
§ 2.4. Д е й с т в и е н а и н е р ч н и т е си ли в ъ р х у ч о века
В покой и при равномерно праволинейно движение върху чове
ка действа само си л ата на т е ж е с т т а Р и си л ата на реакцията на
опората N (фие. 2.9 а). Тези сили са равни по еолемина, и м а т проти
воположна посока и се уравновесяват:
Р = -N или N + mg = 0. (2.8)
При ускорителни движения възникват инерчни сили и човек
изпада в състояния, наречени претоварване и безтегловност. Те се
обуславят о т то ва, че човешкото тял о не е тв ъ р д а и хомовенна
система, поради което инерчните сили м оват да предизвикват раз
мествания на нееови подвижни ч асти (кръв, вътреш ни органи),
Р Р Р
а б б
Фиг.2.9. Сили действащи на тяло 6 неподвижен асансьор (а) и при
ускорено движение (неинерциална система) наеоре (б) и надолу (6)
деформации и др. промени. Такива състояния например се получават

при изкачване и слизане с асансьор или при излитане и кацане на
самолет.
В случай на движение с ускорение а против посоката на зем
ното ускорение g (фиг. 2.9 б), о т (2.8) следва:
N - mg - та или N = m(g + а ) .
Получава се, че при движение наеоре реакцията на опората е по-
еоляма о т си л ата на т е ж е с т т а (N > mg) и възниква претоварване.
Човек се чувства по-тежък, к ато че ли "стом ахът му пропада".
П ретоварването се измерва с отнош ението
N
Л = ---- (2.9)
mg
Така например, ако а = g ,N = 2mg и ц = 2. При изстрелване на косми
ческата совалка претоварването на косм онавтите е около 3, при
полети до Л у н ата достига 6, а при катапултиране о т изтребители
п и л о ти те и з п и т в а т претоварване 20 за мноео кратко време.
Физиологичното състоянието на човек зависи не само о т
еолемината на претоварването, но и о т неговата продължител
ност и о т положението на т я л о т о . В космическата медицина за
тренировка на хора към претоварване се използват големи центро
фуги (фиг. 2.10). О пората за човека в т я х е кресло със седалка и
облегалка, наклонът на които може да се изменя. Това позволява с
промяна на наклона им да се променя и посоката на реакцията на
опората и по то зи начин да се създава различно претоварване.
В случай на движение с ускорение а по посока на земното
ускорение g (фиг. 2.9 в)
N - mg = -т а или N = m(g - а),
ш.е. N < mg и т е г л о т о намалява. Човек се чувства по-лек, "стомахът
му се качва в гърлото" Ако а = g, N - 0 - тегло няма, състоянието е
безтегловност. При то в а състояние ч а с т и т е на си стем ата не си
Фиг. 2.10. Последователни снимки, показващи еф екта о т инерчните

сили върху космонавт по време на подготовката му за полет
упраж няват налягане една на друга под действие на външни сили.
На човек му се струва, че плува в пространството.
' С ъстоянието на безтегловност е необичайно за живите
същества, мокар и да се случва понякога при скокове, пътуване и др.
Л ипсата на опора води до загуба на тренираност и намаляване на
работоспособността, до намаляване на мускулната маса, демине-
рализация на к о с т и т е и други негативни последици. За избягването
им в условия на безтегловност космонавтите провеждат специални
физически упражнения и носят костюми, които нарочно зарудняват
движенията им, за да предизвикват допълнително натоварване на
мускулите.
В нормални условия и при изправено положение на т я л о т о
хидростатичното налягане на к р ъ вта (р = рgh) в горната му ч а с т е
по-ниско, отколкото в долната. При безтегловност няма хидроста-
тично налягане, кръвното налягане в цялото т я л о е еднакво и в
горната му ч ас т е по-високо о т обичайното. Това води до усещане за
т е ж е с т в гл ав ата и до поява на оток на лицето.
§ 3. ЗВУК
§ 3.1. М еханични т р е п т е н и я и в ъ л н и
Трептения са движения или изменения 6 състоянието на
т е л а т а , които се п о в т а р я т във времето. Т реп тен и ята са перио
дични, ако се описват с физични величини, чии то стойности се
п о в т а р я т през равни интервали о т време. Н ай-малкият о т т ези
интервали Т се нарича период, а броят на т р е п т е н и я т а за единица
време - честота на т р е п т е н и я т а v :
Механични т р еп тен и я се получават най-често под дейст

вието на сила F, която е пропорционална на отместването на т я л о
т о у о т изходното му положение и има посока към т о в а положение:
F= ~ k y . (3.2)
В т о зи случай си л ата се нарича еластична, движението на
т я л о т о - хармонично трептене, а самото т я л о - хармоничен осци-
латор. З н а к ъ т минус пред коефициента на пропорционалност k
показва, че си л ата връща т я л о т о към изходното му положение, т . е.
нейната посока е обратна на нарастването на отм естван ето . Зави
си м о стта на о тм ес тв а н ето у о т времето t се описва със синусова
или косинусова функция (фие. 3.1) и се нарича уравнение на хармонич
ното трептене:
у » AsinCco t + (piJ = Acosfci) t + <p2) ( 3 .3 )
И зразите wt + <pi u ort + <p2 се наричат фази, ш - ъглова често

та., cpi и q>2 - фазови константи, а А - амплитуда. А м плитудата
определя максималното откло
нение на т я л о т о , а ф азовата
к он стан та - отклонението на
т я л о т о в началния момент t - 0.
К ато се има предвид, че периодът
Т на функциите sin х и cos х е 2тт,
ш. е. соГ = 2к, връзката между
кръговата ч е с т о т а со и ч е с т о т а
Фие. 3.1. Хармонично тр еп тен е т а v на хармоничното т р е п т е н е е:
(3.4)
Koeamo т р е п т я щ о т о т я л о или частица е съставна ч а с т на

система о т други такива, т р е п т е н и я т а се предават на съседните
т е л а или частици. Те о т своя страна предават т р е п т е н и я т а си на
своите съседни и по то зи начин в една среда или система о т т е л а
или частици т р е п т е н е т о се разпространява във всички посоки. Този
процес се нарича вълнообразно движение или вълна. Характерно за
то в а движение е, че през средата се пренася енергия, без участващи-
т е във въ лн ата т е л а или частици да напускат о б л ас т та си на
тр еп тен е, т .е . без да се пренася вещество.
Под скорост на разпространение на вълнат а v се разбира
скоростта, с която произволно избрана фаза на т р еп т ен е на
ч асти ц и те се премества в средата (например ф а з а т а л/2, с ъ о т в е т
стващ а на един о т върховете на вълната). Тази скорост се нарича
фазова скорост, но обикновено дум ата "фазова” се изпуска.
Разстоянието X, на което ф а за т а на т р е п т е н е т о се разпростра
нява за време един период Т, се нарича дължина на вълнат а:
X = vT, v = Xv (3.5)
Ф азовата скорост и дължината на въ л н ата зависят о т
свойствата на средата, главно о т нейната еластичност. И двете
величини са по-волеми в по-еластична среда, където връзката между
ч асти ц и те е по-силна и т р е п т е н е т о се предава по-бързо на всяка
следваща частица. Ч е с т о т а т а на тр еп тен е при т о в а остава
постоянна.
Уравнение на вълната за една произволна частиц а е зависи
м о с т т а на нейното о тм естван ето у о т времето t и о т разстояние
т о х между нейното равновесно положение и центъра на треп тен е.
Ковато т о й се намира в началото на координатната система О и
о тм естван ето е по о ста Оу, а вълната се разпространява по оста
Ох (фие. 3.2), се получава линейна напречна вълна. Тъй к а т о време
т о , за което т р е п т е н е т о достига до частиц а с координати на
£
равновесното положение (х, 0) е — , уравнението на въ л н ата е
v
у = ylsinod - —) (3.6)
V
В ъ лн ата е надлъжна, ако т р е п т е н и я т а се извърш ват по
лаправление на разпространението на вълн ата (фие. 3.3). Тоеава
ч ас ти ц и те на средата образуват сгъстявания (заерадени на
ф игурата с пунктир) и разреждания, които се п р ем естват в посока
на разпространението на вълн ата със скорост и.
Фие. 3.2. Движение на части ц и те при разпространение на напречна вълна
Фие. 3.3. Движение на части ц и те при разпространение на надлъжна вълна
•> Диференциалното уравнение на линейната напречна вълна, известно

като вълново уравнение, се получава о т (3.6) като се намерят вторите
производни на у по t и на у по х и се елиминира ш. То има вида:
д^у___L ^ (3.7)
дх1 ' и2 ’ dt1
§ 3.2. З ву к
М еханичните тр еп тен и я и вълни, които м оеат да се
възприемат о т ухото на човека, се наричат звук. Техните ч есто ти
попадат в диапазона о т 20 Hz до 20 kHz, определен експериментално
чрез усредняване на измерванията върху мноео хора. О т физична
еледна то ч к а механичните т р еп тен и я и вълни извън то зи диапазон
не се различават о т звука и затова се разележдат заедно с неео в
раздела акустика. Механичните вълни с ч е с т о т а под 20 Hz се нари
ч а т инфразвук, а с ч е с т о т а над 20 kHz - улт развук. Някои животни
възприемат к а т о звук вълни и о т т е зи области (табл. 3.1). Най-
високочестотните механични вълни о т о б л астта 109 — 10П Hz се
о т н а с я т към хиперзвука.
Табл. 3.1. Честотни интервали на звук, възприеман о т някои животни
Слон 5 Hz - 10 kHz Мишка 2 kHz - 90 kHz
Котка 50 Hz - 90 kHz Прилеп 10 kHz - 100 kHz
Куче 60 Hz - 50 kHz Нощна пеперуда 15 kHz - 80 kHz
Източници на звук моеат да бъдат всички т р е п т я щ и т е л а
(пръчки, струни, мембрани, въздушни стълбове и др.), които
създават механични вълни в материална среда. Звуковите вълни в
тв ъ р д и те т е л а м огат да бъдат както надлъжни, т а к а и напречни,
т ъ й к а т о т е зи т е л а п р и теж ават еластичност при опъване, свива
не и хлъзгане. Т ечностите и газовете н я м а т еластичност при
хлъзгане и в т я х вълните са само надлъжни.
Скоростта на разпространение на звука не зависи о т
ч е с т о т а т а на т р е п т е н и я т а , а о т еласти чн и те свойства и
п л ъ т н о с т т а на средата р. Ако Е е модулът на линейна деформация,
а G е модулът на еластичност при хлъзгане (вж. § 7.3), скоростите
на надлъжните и напречни вълни в твърди т е л а са съответно:
За една и съща среда винаги Е > G и скоростта на надлъжните

вълни е по-еоляма о т скоростта на напречните.
С коростта на звука в газове се получава о т скоростта на
надлъжните вълни в твърди тел а, ако Е се замени с произведението
кр, където к е к он стан та, характеризираща топли нни те свойства
на ваза, а р е нееовото налягане:
След заместване на р о т уравнението за състоянието на идеалния еаз

pV = R T t
6 което V е обемът на един мол, т . е. pV = М, се намира и зависи*
м о с т т а на скоростта о т те м п е р а т у р а т а Т и о т молекулната маса
на ваза М:
(3.9)
§ 3.3. Е ф е к т н а Д оплер
❖ През 1842 а. австрийският физик и м атем атик Доплер (Johann
Doppler) публикува научната с т а т и я "Върху ц в етн а та светлина о т двой
ни звезди и някои друеи небесни тел а0. В нея то й предполага, че ц в е т ъ т на
светлината (ч е с т о т а т а на светлинните вълни) о т някои звезди зависи о т
тя хн ото движение спрямо Земята. Движещите се към Зем ята звезди
излъчват синкава светлина, а отдалечаващите се о т нея - червеникава.
Доплер доказва, че промяната на ч е с т о т а т а (дължината на вълна
т а ) при движение на източника или приемника се отнася за всички видове
вълни. Той прави този извод въз основа на аналоеия между описаното о т
неео явление и промяната на ч е с т о т а т а на морските вълни. Морските
вълни са с по-аоляма ч ест о т а за кораб, излизащ 6 открито море (срещу
вълните), а с по-малка ч есто та за кораб, движещ се към морския бряа (след
вълните). Интересно е, че Доплер не разележда о т к р и то то о т нево явление
при звуковите вълни, където т о има най*еолямо приложение.
Ефект на Доплер е изменението на ч е с т о т а т а на вълните,

което се получава, ако източни кът или приемникът на вълните се
движ ат един спрямо друе. Той се проявява не само при механичните,
но и при електром аенитните вълни.
Нека скоростта на разпространение на вълните е v. Да
предположим, че и зточн и кът е неподвижен, а приемникът се
приближава към него със скорост Vd > 0. Тогава в приемника за
единица време ще попадат повече вълни, отколкото коеато то й е
неподвижен. Това означава, че приемникът ще възприема по-висока
ч е с т о т а v ' о т ч е с т о т а т а на вълните v, излъчвани о т източника.
Същото би се получило и ако приемникът е неподвижен, а към него
със скорост us > 0 се приближава източникът. Това е т а к а , защ ото
източни кът се движи след вълните и дълж ината на вълната
намалява - о т нея се изважда п ъ т я т , изм инат о т източника за
време един период.
При отдалечаване на приемника о т източника (и<| < 0) или на
източника о т приемника (us < 0) възприеманата ч е с т о т а ще бъде
по-ниска о т излъчваната. В общия случай на едновременно движение
на източника и приемника един спрямо друе възприеманата
ч е с т о т а v' се определя о т излъчваната v по следния начин:
(3.10)
Вижда се, че vr = 0, ако v<j < 0 и Vd = v, т .е . в приемника не по

п ад ат вълни, ако т о й се отдалечава о т източника със скоростта на
разпространение на вълните. Ако и зточн и кът се приближава (vs > 0)
към приемника със скорост us = v, в неео попадат безкрайно много
вълни (v' -> со).
П ром яната на ч е с т о т а т а при движение на източника или
приемника на вълните се установява най-лесно при възприемането
на звук. Така например наблюдател, покрай когото преминава влак с
висока скорост, чува как височината на звука о т свирката на
локомотива се повишава при приближаване и се понижава при
отдалечаване на влака.
Подвижна преграда, която отразява вълните, се явява едно
временно приемник на падащ ите върху нея вълни и източник на о т
разените. В т о зи случай скоростта на приемника Vd и на източника
us в (3.10) се за м е с т в а т със скоростта на подвижната преграда иь
(ud = us = иь). Ч е с т о т а т а на отразените о т нея вълни, възприемана
о т неподвижен приемник, е
V" = у ------ к-
v-vb
където v е скоростта на вълните. О т т у к за разликата в ч ес т о т и
т е Ду = v" - v , наречена ДоплероВо отместване, се получава
2w b
Av = (3.11)
v-vb
К ато се измерва Доплеровото отм естван е Av може да се
определя скоростта на движещи се т е л а иь. т ъ й к ато останалите
величини в (3.11) са известни. Така с радар, който е източник и
приемник на отразени радиовълни, се установява превишаването на
допустим ата скорост на п ъ тн и превозни средства. Такъв е
принципът и на доплеровата ултразвукова ехоарафия (вж. § 4.3).
§ 3.4. Ф и зи чн и х а р а к т е р и с т и к и н а зву к а
Физичните характеристики на звука са свързани с нееовите
физични свойства, а психофизичните - с възприемането му о т
човека. Освен ч е с т о т а , друеи по-важни физични характеристики на
звука са звуково (акустично) налягане, и н т е н з и т е т , ниво на и н тен
з и т е т а и спектрален състав.
Звуково налягане Ар е допълнителното налягане, което
възниква при разпространението на надлъжните звукови вълни в
м е с т а т а на сгъстяване (Ар > 0) и разреждане (Ар < 0) на ч асти ц и те
на средата. То се изменя с времето по хармоничен закон, т ъ й като
по т а к ъ в закон се изменя с времето и скоростта на т р е п т е н е с на
части ц и те. С редната му стойност обаче е нула за вълни с неголяма
амплитуда, а вълните с големи амплитуди оказват налягане върху
преградите при поглъщане и отражение. Н алягането Ар е равно на
произведението о т с и величината г = ри, наречена акустично
съпротивление или звуков импеданс на средата:
Ар = сг = сри (3.12)
Интензитет на звука I е пренесената о т звуковата вълна
енергия Е за единица време (/ = 1 з) през единица площ ( 5 = 1 т 2),
разположена перпендикулярно на посоката й на разпространение:
W
.[/] =— (3.13)
т
И н т е н з и т е т ъ т на звука има смисъл на плътност на енергиен
поток, т ъ й к а т о под енергиен поток се разбира енергията, прене
сена през площ та S за единица време. Освен за енергия, величините
поток и п л ъ т н о ст на потока се въвеж дат и за други физични
величини, к а т о например за пренесени обем на флуид, количество
топлина, енергия на лъчение, маса и др. Между величините I, Лр и z
съществува зависимост, която според (3.12) придобива вида
zc
I = (3.14)
2г ~2
С то й н о сти те на и н т е н з и т е т а на звуците, възприемани о т
човешкото ухо, са в много широк диапазон. За т я х н о т о сравняване се
използва физична величина, наречена ниво на интензитета L, която
е десетичен логаритъм о т отнош ението на и н т е н з и т е т а към една
негова стойност / 0, приета условно за изходна:
L~\g~ (3.16)
За начална стойност в скалата на и н т е н з и т е т а е приета

/ 0= Ю~12 W/m2. Тя е определена к ато най-малкия и н т е н з и т е т на звук
с ч есто та 1 kHz, който човек чува (праг на чуване). Нивото на и н тен
з и т е т а е безразмерна величина и се изразява в единицата бел (В).
Звук с и н т е н з и т е т /, независимо о т ч е с т о т а т а , има ниво на и н тен
з и т е т а един бел (L = 1В), ако / = 10 / 0. По-популярна в п р а к ти к а та е
производната единица децибел (dB), 10 п ъ т и по-малка о т бела:
[L] = В = 10 dB
Уравнението на хармоничното т р еп т ен е е приложимо за
звук с определена ч е с т о т а (фие. 3.1). Такъв звук се получава о т много
малко източници и се нарича прост (чист) тон. Ако т р е п т е н и я т а
са нехармонични (анхармонични), възникват сложни тонове, съдър
жащи т р е п т е н и я с различна ч е с т о т а и амплитуда (фие. 3.4). Те
Фие. 3.4. Зависимости на и н тен зи тета о т бремето за един и същи тон

при цигулка, тр о м п ет и фавот, записани с микрофон и осцилоскоп
м огат да се разлож ат на няколко прости т о н а и да се п р ед ставят

като линейна комбинация о т хармонични т р е п т е н и я или във вид на
акустичен спектър (фиг. 3.5). Компонентата с най-ниска ч е с т о т а
(vo) се нарича основен тон. О стан алите компоненти и м а т кратни
ч есто ти на основния т о н (2v0, 3v0, 4v0 и т . н.) и се н аричат оберто-
кове. Например прост т о н е т о н ъ т ла, издаван о т камертон (v = 440
Hz), а получен о т различни музикални инструм енти, т о й е сложен
тон, т ъ й к а т о се придружава о т различни по и н т е н з и т е т оберто-
нове, които ао п р а в я т специфичен.
Фив. 3.5. Акустичен спектър на сложен тон , получен о т акустична

китара (а) и електрическа китара (б), при който обертонът с v = 141 Hz
има максимално L (в условни единици)
§ 3.5. Е к с т р а к о р п о р а л н а л ш п о т р и п с и я с у д ар н а в ъ л н а
Екстракорпоралната литотрипсия (о т ар. литос - камък,
трипсис — чупя) се използва за лечение на бъбречно-каменната
болест о т 1980 е., най-напред в Германия. И д еята е конкрементите
да се разруш ават въ тре в т я л о т о посредством силни механични
вълни с малка продължителност (ударни вълни), генерирани извън
т я л о т о (екстракорпорално). Ключов проблем е фокусирането на
вълните, т а к а че да въздействат само върху конкремента и да не
увреждат т ъ к а н и т е около него.
И зточ н и кът на ударни вълни се намира във вода и вълните
о т водата преминават в т я л о т о на пациента през тъканноеквива-
лентна среда (водна възглавница). Това е необходимо, за да се избегне
зати хван ето на вълните във въздуха и отраж ението им о т гранич
н и те повърхнини, които и м а т различно звуково съпротивление
(3.12). Налягането на Вълните нараства със звуковото съпротивле
ние - за водата и м еките биологични тъ к ан и т о е около 3000 п ъ ти
по-голямо о т т о в а на въздуха, а за конкрементите е още около 10
п ъ т и по-голямо. Това, както и липсата на фокусиране в меките
тъкани, е причина т е да не се увреждат о т вълните, докато конкре
м е н т и т е се разруш ават.
В литошрилшерише сс използват три метода за генериране
на ударни вълни - електрохидравличен, електромагнитен и пиезо-
електричен (фие. 3.6). Последният о т т я х е почти изоставен поради
ниската енергия на вълните.
Фие. 3.6. Методи за венериране на ударна вълна

При електрохидравличния метод вълните се създават чрез
импулсен искров разряд между два електрода с високо напрежение (16
- 20 kV). Искрището се намира в единия фокус на полуелипсоиден
рефлектор, обърнат с отворената си ч а с т към пациента. Ч а с т о т
всяка ударна вълна се разпространява напред, а другата й ч а с т се
отразява о т рефлектора и се събира в другия фокус на елипсоида
(фие. 3.7). П л ъ т н о с т т а на енергията т а м с та в а достатъчно голя
ма, за да разруши конкремент, който се намира в т а з и точка. Б т о
защо то ч н о то позициониране на пациента е изключително важно.
Вакуум Вода Ударна вълна
Фиа. 3.7.Фокусиране на вълните Фие. 3.8. Схема на електромагнитен

с елипсоиден рефлектор генератор
Е лектром агн итни ят излъчвател работи подобно на високо
говорител (фие. 3.8). Основната му ч ас т е т р е п т я щ кръг, съставен
о т кондензатор, плоска намотка и искрище. Кондензаторът се
зарежда до високо напрежение (няколко kV) и при разреждането си
дава краткотраен искров разряд (няколко цб). През н а м о т к а т а про
т и ч а мощен токов импулс със стръмен ф ронт и голяма амплитуда
(няколко кА). До н ам о тк ата, но бъв бода, се намира добре изолирана
м етална мембрана. В нея по бреме на разряда, к а т о бъб вторична
нам отка на трансф орм атор, се индуцира нарежение. В р е зу л т а т о т
взаимодействието на м агн и тн и те полета мембраната рязко се
отблъсква и създава бъб водата плоска ударна вълна.
В ълната се фокусира с акустична леща, за да се получи до
с та т ъ ч н о голяма амплитуда на налягането в малък терапевти чен
обем. На разстояние 130 т т о т източника се получава ударна вълна
с напречно сечение 80 х 7 т т и максимално налягане около 400 п ъ ти
по-високо о т атмосферното. Ударните вълни следват една след
друга с ч е с т о т а о т 70 до 120 в минута. Посредством електрокардио-
ераф т е м о гат да се синхронизи
Усилвател на
яркостта на образа р а т с ч е с т о т а т а на сърдечните
систоли за избягване на евенту
ални смущения.
Л и т о т р и п т е р ъ т работи
апречноА в комбинация с рентгенов апарат,
сечение на
.тялото за да се осигури точно локализи
Водна
възглав I» л ране на конкремента във фокал-
ница Бъбрек
н а т а зона (фиг. 3.9). За ц елта
авто м ати ч н о то преместване на
п ац и ен тн ата маса се управлява с
Генератор на компютър. Процесът на лито-
ударни вълни
тр и п с и я т а се следи непрекъсна
Рс1гггенова
тръба т о с ултразвуков ехограф за да се
Фие. 3.9. Схема на лишотрипсия с избегне лъчевото натоварване
електромагнитен генератор на пациента о т продълзкително
рентгеново наблюдение.
§ 3.6. П си х о ф и зи ч н и х а р а к т е р и с т и к и н а зв у к а
Психофизичните характеристики на звука са височина на
звука, ниво на еръмкост и тембър. Докато физичните характери
стики се определят обективно чрез измерване със съ ответн и уреди,
психофизичните се оценяват субективно о т човека по слуховото му
усещане. Между физичните и психофизичните характеристики има
сложно съ о тветстви е.
Усещането за височина на звука се определя елабно о т
ч е с т о т а т а на основния т о н и в по-малка степен - о т неговия
и н т е н з и т е т и спектрален състав. Поради способността за
адаптация звук с по-голям и н т е н з и т е т или продължителност се
възприема к ато по-нисък о т звук със същ ата ч е с т о т а , но с по-малък
и н т е н з и т е т или продължителност. За оценка на височината на
звука 0 м узиката се използварг честотни интервали, наречени
октави. Т ях н ата ширина е различна, т ъ й к а т о всяка следваща
октава започва с двойно по-голяма ч е с т о т а о т началната ч ес то та
на предиш ната октава. Те са 10: 16 - 32, 32 - 64, 64 - 128 Hz и т .н .
Тембърът се определя о т спектралния състав на звука. Той
зависи о т броя и относителния и н т е н з и т е т на обертоновете (фиг.
3.4, фиг. 3.5). Тъй к ато обертоновете са с по-високи ч е с т о т и и се пог
л ъ щ ат по-силно във въздуха, тем б ъ р ъ т се променя с отдалечаване
о т източника на звук.
За оценка на с те п е н та на слуховото усещане, т .е . за опре
деляне на звука к ато по-силен или по-слаб, е въведена субективната
величина ниво на гръмкост Г. Тя е свързана с нивото на интензи
т е т а L чрез един коефициент на пропорционалност k, който е
сложна функция на и н т е н з и т е т а и ч е с т о т а т а :
r = kL =k \ g y , k =f(I,v) (3.16)
^0
Ако коеф иц иен тът k е постоянен, нивото на гръмкост се
свежда до величината ниво на и н т е н зи т е т а . П рието е двете
величини да съвпадат напълно при ч е с т о т а 1 kHz, т . е. при т а з и
ч е с т о т а к о еф и ц и етъ т да има стойност k = 1, ако [L] = В и k = 10,
ако [L] = dB. Единицата за ниво на гръмкост се нарича фон (phon), за
да се различава о т р авн ата й по големина единица за ниво на интен
з и т е т децибел (dB).
С то й н о сти те на k при други ч е с т о т и са намерени експери
ментално, к а т о при всяка о т т я х е измерван и н т е н з и т е т ъ т , който
предизвиква слухово усещане (гръмкост), еднакво с и н т е н з и т е т а
(гръм костта) при 1 kHz. О т получените по този начин средни данни
при хора с нормален слух са определени зависимостите на нивото на
гръмкост о т ч е с т о т а т а при различно ниво на и н т е н зи т е т а . Те се
п р ед ставят във вид на графики, наречени криви с еднаква гръмкост
или изофони (фиа. 3.10). В т я х стой н ости те на ч е с т о т а т а се нана
с я т 6 логаритмичен маидаб.
К ривата с мини
мална еръмкост Г = 0 се
получава при едва доловими
и н т е н з и т е т и и се нарича
праг на чуване. Увеличава
нето на и н т е н з и т е т а на
звука над определена грани
ца, различна за различните
ч ес т о ти , предизвиква в
уш ите усещане на болка.
Зависим остта на тези
гранични стойности на
нивото на и н т е н з и т е т а
Фив. 3.10. Изофони о т ч е с т о т а т а се нарича
праг на болезненото чуване (праг на болка).
О б л астта, в която попадат механичните т р еп т ен и я с
ч е с т о т а о т 20 Нг до 20 kHz и и н т е н з и т е т между прага на чуване и
прага на болката, се нарича област на чуване (фив. 3.11).
-10 dB -
Увреждане
0
L dB 10 — Зазуш ваае
120 20 “ суш н акал
80 Г ^ —’
/
30
40
у 1 1 . «■*
_.
40 \ i
Г
/
*
Праг на чува не /
I
S0
60
70
Отосклероза .S \
______ _£ _____ i
0 100 1000---- 10000 v,Hz 12S 250 500 1000 2000 4000 8000 Нг
Фие. 3.11. Област на чуване Фие. 3.12. Аудиограми при различен вид
увреждания на слуха
П р агъ т на чуване определя остротата на слуха. М етодът
за измерването му се нарича аудиометрия. А удиометърът се състои
о т електронен генератор на тонове с определена ч е с т о т а и регули
руем и н т е н з и т е т , измерителен уред за нивото на и н т е н з и т е т а и
слушалки. Измерените правови стойности на и н т е з и т е т а се пред-
стабяш ерафично к а т о полож ителната посока на орди н атн ата ос е
насочена надолу. В интервала 125 - 8000 Hz нормалните аудиоерами
попадат изцяло 6 о б л ас тта до 15 dB, докато п раеъ т на чубане при
някои увреждания на слуха се повишава на 40 - 60 dB (фив. 3.12).
М инималната разлика между ч е с т о т а т а на дба прости
тона, които ухото може да възприеме к ато различни, се нарича
честотна разделителна способност. Тя е най-добра и достиеа до 3 Hz
при ч е с т о т и около 3 kHz, където прагъ т на чубане е най-нисък.
Локализирането на източника на звук се определя о т прост-
ранстдената разделителна способност. Това е най-малкият ъгъл,
при който човек може да възприеме два различни източника като
отделни. В хоризонталната равнина то в а став а въз основа на т а к а
наречения бинаурален ефект. При наличие на два приемника (уши
т е ) зву къ т изминава до т я х различно разстояние и в т я х попадат
вълни с различна фаза (фиг. 3.13 а). Възможната разлика във
ф ази те о т различни посоки на звука в хоризонталната равнина,
отвесната равнина (6)

коеато и зто ч н и къ т се намира пред лицето на човек, е о т 0° до 180°.
При нормален слух човек определя посоката на източника на звук с
то ч н о ст до ъеъл о т 3°, което с ъ о т в е т с т в а на разлика във ф ази те
6°. Бинауралният еф е к т се дължи не само на разликата във ф азите,
но и на различния и н т е н з и т е т на звука в двете уши, както и на
екранирането на едното ухо о т положението на главата.
Локализирането на източника на звук в о тв е сн ата равнина
се основава на несиметричната форма на уш ната мида в сагитална-
т а равнина. Звукове о т източници на различна височина премина
в а т покрай различни по форма повърхности (фие. 3.13 б) и дифрак-
т и р а т по различен начин. В р е зу л т а т на т о в а в слуховия канал
попадат звукови вълни с променен спектрален състав. Тези промени
човек свързва с положението на източника на звука.
§ 3.7. Ф и зи ка н а говорн и я и слуховия а п а р а т н а ч о века
Ч е с т о т н а т а област на човешкия глас е о т около 86 Hz до
1100 Hz. З ву къ т се образува при трептенето на гласните струни,
разположени перпендикулярно на оста на ларинкса. Те са две тъкан-
ни гънки, съставени о т мускулни и еластични влакна. При спокойно
дишане между т я х има достатъчно широк процеп, през който
въздухът преминава свободно (фиг. 3.14).
При образуване на звукове мускулните влакна се съкращават,
стр у н и те се опъват, процепът между т я х се стеснява, а външните
им страни започват да т р е п т я т . Това предизвиква периодично
стесняване и разширяване на процепа, през който излиза издишвани
я т въздух. Така във въздуш ната струя се образуват сгъстявания и
разреждания. Ч е с т о т а т а и и н т е н з и т е т ъ т на звуковата вълна
зависят о т опъването и дълж ината на гласните струни, а също и
о т скоростта и налягането на преминаващия въздух.
Фиг. 3.14. О тпуснати и опънати Фиг. 3.15. Положение на у с т а т а

гласни струни (показани с линии) и гл ъ тк ата при произнасяне на
звуковете "е" и "а"
Звуковете на говора се оф ормят окончателно в г л ъ т к а т а ,

у с т н а т а и носната кухина, които служ ат за резонатори, усилващи
различни компоненти на сложните тонове. Такива тонове са главно
гласните звукове и при т я х н о т о образуване се изменя предимно
ф орм ата и обемът на у с т н а т а кухина чрез промяна на взаимното
положение на езика, зъбите и у с тн и те (фиг. 3.15).
Съгласните звукове по-скоро приличат на шум, отколкото
на тонове и се образуват с участието на мекото небце, върха на ези
ка и устн и те. Звуковете о т говорния а п ар а т на човека се с ъ с т о я т
о т основен то н с ч е с т о т а около 170 Hz и тонове с по-високи често
т и , наречени форманти. Ф орм антите са специфични за всеки звук и
човек, а ч е с т о т и т е им не са кратни на ч е с т о т а т а на основния тон.
Ухото е най-ф иният и сложен механичен ап ар ат 6 човешко
т о тяло. То приема звуковите вълни о т въздуха и през твърди и
течн и среди ги предава на нервните окончания. При разглеждане на
физичните процеси ухото се разделя на т р и части: външно, средно и
вътрешно ухо (фиг. 3.16).
Ушната мида служи освен за локализиране на източника на
звук в о твесн ата равнина и за концентриране на звуковите вълни в
слуховия канал. Това действие, заедно с резонаторното действие на
слуховия канал, усилва около два п ъ ти звука в ч ес то тн и я интервал
о т 2000 до 5500 Hz. Усиленият звук р азт р е п т я в а тъпанчевата
мембрана, разположена в края на канала. Тя е свързана с три малки
костици в средното ухо (чукче, наковалня и стреме) и звуковата
вълна о т въздуха преминава през тях . Те образуват сложна лостова
система, която въздейства върху овалното прозорче, разделящо
средното ухо о т вътреш ното.
П о л у к р ъ гл и О в а л н о п р о зо р ч е
С лухов нерв
О хлю в
Е воахиева
тръба
В ътреш но
ухо
Фиа. 3.16. Схема на човешко ухо

Основната функция на тъ п а н ч е в ата мембрана е да възприе
ме най-ефективно звуковата енергия. Затова нейн ата площ е о т 15
до 30 п ъ ти по-воляма о т т а з и на овалното прозорче, върху което се
получава толкова п ъ т и по-високо звуково налягане. Това голямо
усилване позволява да се възприема слаб звук, но за да се предпази
ухото о т много силен звук, усилването може да бъде намалено. Звук с
достатъ ч н а гръмкост задейства мускулни влакна, които опъват
мембраната и понижават нейната чувствителност.
/. Механика и акустика
Подобно действие има и л о сто вата система о т т р и т е
костици. При мново слаб звук т я може да въздейства на вътреш но
т о ухо с т р и п ъ т и по-воляма сила. Ако звукът е достатъчно силен,
стр ем ето може да се отдръпне, да прекъсне к о н т а к т а с овалното
прозорче и да намали звуковия сивнал, предаван на вътреш ното ухо.
Този механизъм разширява ераниците на интервала на и н тези те-
т и т е в о б л а с т т а на чуване. Той обаче не е толкова бърз, че да пред
пази ухото о т мново силен краткотраен звук, какъвто се получава
при изстрел (фив. 3.12).
С едновременно действие на т р и т е механизма за усилване
на звука в ухото се получава общо усилване 180 п ъ т и (два п ъ ти о т
уш ната мида и слуховия канал, 30 о т т ъ п а н ч е то и т р и п ъ т и о т
костиците). Увеличеното звуково налягане се предава о т костици-
т е на овалното прозорче и о т неео - на т е ч н о с т т а , изпълваща охлк>-
ва. Той е разделен по ц я л а т а си дължина на т р и ч а с ти о т базална-
та и вестибуларната мембрана. По ц я л а т а дължина на базалната
мембрана се намира Кортиевият орган, изграден о т опорни и чувст
вителни клетки. В т я х звуковите вълни се превръщ ат в електрични
импулси и по разклоненията на слуховия нерв се предават на мозъка.
Хидравличното налягане предизвиква т р е п т е н е на базална
т а мембрана. Разпространението на т р е п т е н е т о през охлюва обус
лавя способността за разграничаване на звукове с различна ч ес то та.
Звукът с висока ч е с т о т а възбужда тр еп тен е на базалната мембра
на близо до овалното прозорче. Нервните клетки, разположени в
т а зи й ч аст, изпращ ат към мозъка сигнали, които се възприемат
като висок звук. Звукът с ниска ч е с т о т а достига близо до края на
охлюва и сигналите о т т а з и ч а с т на мембраната се възприемат
като нисък звук. Усещането за височина, еръмкост и тем бър на
звука се формира в съ ответен участък о т кората на главния мозък,
където д о сти гат нервните импулси. За изследване на т е з и процеси
с физични методи Бекеши (Georg von Bekesy) получава Нобеловата
награда по медицина или физиология за 1961 г.
Във вътреш ното ухо се намира и вестибуларният апарат на
човека, предаващ сигнали на мозъка за положението и преместване
т о на гл авата 6 пространството, а с т о в а и за цялото тяло.
Състои се о т т р и взаимноперпендикулярни полукръгли канали (фиг.
3.16) и кухина (предберие). Те са изпълнени с п л ъ тн а т еч н о ст (ендо-
лимфа), съдържаща к ри стал чета СаНР04 и СаН(С03)2 , наречени
отполити, а на в ъ тр еш н ата им повърхност се нам ират ч увстви тел
ни нервни клетки с форма на власинки.
Всяко ускорително движение на елавата предизвиква пре
местване на ендолимфата и о т о л и т и т е , което възбужда нервните
клетки. Периодичното въздействие върху вестибуларния апарат,
например при лк>леенето на кораб, може да доведе човек до особено
състояние, наречено морска болест (вж. § 3.9). П ретоварването и
безтегловността (вж. § 2.4), действащи върху цялото тял о , се въз
прием ат и о т вестибуларния ап ар ат като необикновени състояния,
които изискват приспособяване.
§ 3.8. Зв у ко в и м е т о д и в м е д и ц и н с к а т а д и а г н о с т и к а
При някои физиологични процеси в човешкото т я л о се полу
чава звук, който може да бъде използван за диагностика. Преди
всичко так и ва процеси са сърдечната дейност и дишането. При
болестни състояния се променя т о н ъ т или т е м б ъ р ъ т на сърдечни
т е звукове и на звука о т движението на въздуха в дихателните пъ
тищ а. Класически м етод за изследване на пациент по възприемания
о т лекаря звук е прислушването (аускултацията). С аускултация
може да се установи и наличието на перисталтика на стомаха и
червата, както и сърдечна дейност на плода при бременни.
Н ай-простият уред за аускултация е бинауралният стето-
скоп (фиг. 3.17 а). Той има два входа, с които се притиска към т я л о
то : единият (1) е за прислушване
на сърцето, а по-широкият (2) о
за прислушване на белия дроб.
Звукът се възприема о т еластич
на мембрана върху куха капсула
(3), която служи за резонатор. О т
т а м то й се предава до уш ите на
лекаря с еластични тръбички (4)
с твърди краища, които, поста
Фиг. 3.17. Бинаурален стетоскоп вени в т я х , ги изолират о т други
(а), плесиметър (б) и чукче (6)
звукове.
За усилване и записване на звуковете, носещи диагностична
информация, се използват контактни микрофони, които ви преоб
разуват в електрични треп тен и я. Този метод за изследване на
сърдечната дейност се нарича фонокардиография. Понякога т о й се
прилага едновременно с електрокардиографията.
Освен звуковете, произлизащи о т човешкото тял о, за
диагностика се използват и т а к а наречените резонансни тоноде,
получавани по м етода перкусия (причукване). Х ар ак тер ъ т им зависи
главно о т механичните свойства (еластичност, плътн ост) на
т ъ к а н и т е , разположени под м ясто то на перкусия. Перкусията се
прави със специално чукче с мек (гумен) връх върху еластична
пластинка, наречена плесиметър (фиг. 3.17 б, в), която се поставя
върху т я л о т о на болния. Прилага се перкусия и с удари на сгънат
показалец на едн ата ръка върху ф ал ан гата на показалеца на
другата. Ако под м я с то то на почукване има меки тъ к ан и (мускул,
м астна тъкан), звукът е т и х и заглъхващ, а ако т а м има кост или
кухина, то й е силен, т ъ й к ато се усилва о т резонанса. Така м огат да
се определят границите на белия дроб или сърцето и да се разбере
дали някоя кухина е пълна с въздух или теч н о ст.
§ 3.9. Ш у м о за щ и т а , и н ф р а зв у к
Шумът е продължителен звук със сложен спектър, който
може да бъде непрекъснат или да съдържа компоненти с постоянна
ч есто та. Всъщност ш ум ът няма постоянен спектър, т ъ й к ато той
се изменя непрекъснато с времето. Затова се казва, че ш ум ът не
може да се възпроизведе повторно. Въздействието на шума върху
човека изобщо е неблагоприятно. Ш ум ът намалява производител
н о с т т а на труда, разстройва нервната система, отслабва слуха и
т .н . Нивото на и н т е н з и т е т а на шума се измерва с шумомери в
децибели (табл. 3.2).
Ш умомерът се състои о т преобразувател на звуковите
т р еп тен и я в електрични (микрофон), усилвател и измерителен или
регистриращ уред. Той има ч есто тн а характеристика, възможно
най-близка до т а з и на човешкото ухо.
З а щ и т а т а о т шума се основава на д в а т а основни закона за
намаляване и н т е н з и т е т а на вълните - зависим остта му о т раз-
Табл. 3.2. Нибо на интензитета на шум о т различни източници 6 dB
Нормален праа на чуване 0 Силен уличен шум, силен вик 80
Прав на чуване на възрастен човек 10 Плач на бебе 90
Дишане 10 Симфоничен оркестър 90
Сърдечен шум през стетоскоп 10 Полицейска сирена 110
Ш епот, шум на листа 20 Рок-концерт, мотоциклет 120
Тих развовор, шум 6 библиотека 40 Пневматичен чук 130
Прахосмукачка 70 Излитащ реактивен самолет 150
стоянието и отслабването му поради поглъщане. И н т е н з и т е т ъ т

на вълните намалява с квадрата на разстоянието до източника,
т ъ й к ато т е се разпространяват във всички посоки на простран
ството. Това е т а к а , защ ото площ та S на една сфера нараства с
квадрата на нейния радиус r (S - 4лг2), а и н т е н з и т е т ъ т според
(3.13) е енергийният поток през единица площ:
1 ,-В -
4nr2t
Всички вълни, включително и звуковите, се поглъщ ат при
преминаване през непрекъснати среди по един и същ закон:
-kd
1 = 10 е (3.17)
В него /о е началният, I - и н т е н з и т е т ъ т на преминалите вълни
през слой с дебелина d, а k —коеф ициентът на поглъщане. Този закон
е експоненциален, т ъ й к а т о основата на показателн ата функция в
него е числото на Непер (J. Napier) е = 2,71828...» 2,72, основа и на
натуралн ите логаритми.
К оеф и циентът k зависи о т е стес т в о то на средата и о т
ч е с т о т а т а на вълната. За шумоизолация се използват прегради и
облицовки о т м атериали с голям коефициент на поглъщане като
дърво, микропорести пластмаси, тексти л н и тъ к ан и и др. Ш ум ът се
поглъща слабо в бетона и м етал и те.
В състава на шума влиза и инфразвукът (вж. § 3.2). Той се
получава както о т естествени източници (земетресения, морски
вълни, вя тъ р , водопади, живи същества и др.), т а к а и с технически
средства (машини) за тран сп орт и производствена дейност. Във
въздуха инфразвукът бързо затихва, но се предава добре във вода и
еластични среди. Д ействието му върху човека се възприема като
Вибрации посредством т а к т и л н и и костно-мускулни рецептори.
Вибрациите се предават и при непосредствен к о н т а к т на човеш
кото т я л о с източника на треп тен е.
Вибрациите и м а т вредно влияние върху човека, т ъ й като
предизвикват раздразнителност, умора, елавоболие, морска болест и
др. състояния, характеризирани общо к ато вибрационна болест. В
случай на резонансно поглъщане на инфразвук о т някои орган, то й
може да получи сериозни увреждания. Въпреки т о в а инфразвукът се
използва и с лечебна цел за вибрационен масаж.
§ 4. УЛТРАЗВУК
§ 4.1. П олучаван е н а у л т р а з в у к
У л тр азвук ъ т (УЗ) обхваща механичните т р е п т е н и я и
вълни с ч е с т о т и над горната ч ес то тн а граница на о б л а с т т а на
чуване (вж. § 3.2 и § 3.6). Източници на УЗ са различни механични и
електромеханични устройства. Най-широко приложение и м а т
електромеханичните генератори на УЗ, основаващи се на две
подобни явления - електрострикция и маанитострикция. Електро-
стрикцията (о т л а т . strictio - свиване) е изменение на ф орм ата и
размерите на диелектрици и полупроводници в електрично поле, а
матитострикцията — изменение на ф орм ата и размерите на
вещ ества при нам агнитването им в променливо магнитно поле,
проявявано най-силно при ф еромагнетиците (вж. § 20.1).
Е лектрострикци ята е известна и под им ето обратен
пиезоелектричен еф е к т (о т гр. пиезо - натискам), т ъ й к а т о пиезо-
електричен ефект е възникване на диелектрична поляризация (вж. §
11.1) при механична деформация. Явлението е о т к р и т о през 1880 г.
о т б р а т я т а Жак Кюри (минералог) и Пиер Кюри (J. et Р. Сипе) при
опити с турмалинови и кварцови кристали. По-късно пиезоелек-
трични свойства са установени при повече о т 1500 вещества.
Пиезоелектричният еф е к т се проявява само при кристали,
които нямат център на симетрия, но и т е к ато всички кристали се
характеризират с правилно далечно подреждане на ч асти ц и те. При
механична деформация (напр. натиск или опъване) ч ас ти ц и те с
различен елекшричен заряд се отм естваш о т н еутралн ите равнини
в кр и стал н ата реш етка и зареж дат срещуположните стени на
Si
б в
Фиа. 4.1. Пример за електрична поляризация на молекулата на S1O2 :
преди и след деформацията (а), при натиск (б), при опъване (в)
Пиезоелектричният генератор на УЗ се състои о т излъчва
т е л (преобразувател) и източник на високочестотно синусоидално
електрично напрежение (фиг. 4.2, а). Обикновено и зл ъ ч в ател ят е
плоскопаралелна кварцова пластинка, изрязана по определен начин
спрямо кристалоерафските оси на монокристала. О т източника се
подава напрежение на две о т срещуположните метализирани стени
на пласти нката. Под действие на то в а напрежение се извърш ват
периодични промени в дебелината на пласти нката, които привеж
д а т околната среда в механично тр еп тен е с ч е с то та , равна на
ч е с т о т а т а на напрежението. Получените т р е п т е н и я (УЗ) и м а т
максимална амплитуда при резонанс, коеато ч е с т о т а т а на прило
женото напрежение е равна на собствената ч е с т о т а на тр еп тен е
на пластинката.
3£Ц 0
Фиа. 4.2. Схема на ултразвуков генератор в режим на:
излъчване (а), приемане (б)
М агнитострикционният генератор действа на същия
принцип, ио вместо кристал се използва феромагнетик, а вместо
електрично поле —променливо магнитно поле, създавано в намотка с
елекшричен ток. С магнитострикционния генератор се получава УЗ
с ч е с т о т а до 150 кНг, докато с пиезоелектричния - до 10 GHz.
И злъ чвателят на УЗ, работещ 6 импулсен режим, се използва
и за приемник (детектор, адаптор). У лтразвукът, попаднал върху
нево 6 интервала между излъчваните импулси, предизвиква синхрон
ни деформации и променлива електрична поляризация на кристала
със съ щ ата ч е с т о т а (фиа. 4.2, б). И н т е н з и т е т ъ т на приетия УЗ е
пропорционален на измереното пиезоелектрично напрежение.
§ 4.2. С в о й с т в а и д е й с т в и я н а у л т р а з в у к а
Физичните свойства и действия на УЗ се определят о т
високата му ч е с т о т а , при която т р е п т я щ и т е частици придобиват
значителна скорост и кинетична енереия. Освен то в а , т ъ й като
скоростта на разпространение на УЗ в една среда е същ ата, както и
на звук о т о б л ас тта на чуване (вж. § 3.2), т о при високи ч е с т о т и
неговата дължина на вълн ата X, според (3.5), е няколко порядъка по-
малка о т т а з и на звука. Така например във вода зву к ъ т с ч е с т о т а
v = 1 kHz има X= 1,4 т , УЗ с v = 1 MHz има X= 1,4 т т , а УЗ с v = 1 GHz
има X= 1,4 ц т.
Разпространението на вълните през среди, в които има
нехомогенности (прегради), съществено зависи о т съотношението
между т я х н а т а дължина на вълната и напречните размери на
преградите d. Коеато X ^ d се получава дифракция —отклонение на
вълните о т праволинейната им посока на разпространение и навли
зане зад преградата в о б л ас тта на “сянката”. Това означава, че
т е л а т а с размери о т порядъка на сан ти м етри и м етри не са
преграда за звука или както се казва - т е са “прозрачни” за звука.
Тези т е л а обаче не са “прозрачни” за УЗ, който преминава праволи
нейно покрай т я х , а зад т я х оставя “сянка”, т ъ й к а т о X < d и
дифракция не е възможна. Това е причината с плоски излъчватели
да се получават добре насочени потоци УЗ, които м огат да се
фокусират и пренасочват с подходящи огледала и лещи.
На границата между две среди с различно акустично съпро
тивление ултразвукът се отразява. О т п р и е т и те отразени вълни
(УЗ ехо) м о гат да се определят размери и релеф на нехомогенности
(кухини, включвания, повърхнини и други невидими обекти) и
разстоянието до т я х в най-различни среди. Първоначално този
метод е използван за откриване на подводни предмети, за подводна
сианализация и определяне на дълбочина (ехолокация с УЗ), какшо и
за откриване на деф екти в м етални изделия (дефектоскопия с УЗ).
Сееа УЗ ехография е един о т основните методи на медицинската
образна диаеностика (вж § 4.3).
При преминаване през материална среда УЗ вълни се
поглъщат по закона (3.17), но степ ен та на поглъщане зависи същ ест
вено о т т я х н а т а ч е с т о т а и о т естеств о то на средата. Ч а с т о т
енерешопа им преминава в топлина, която е значителна на граница
т а между две среди. О т т о в а следва, че т е м п е р а т у р а т а на озвуча
вана т е ч н о с т не може да се определи с терм ом етър, т ъ й к а т о то й
се заерява повече о т т е ч н о с т т а . Високочестотните т р еп т ен и я на
ч асти ц и те при разпространението на УЗ в т е ч н о с т предизвикват
разпръскване и образуване на фонтан над нейната повърхност.
Над определен и н т е н з и т е т на УЗ силите на свиване и
опъване водят до нарушаване на непрекъснатия строеж на течн о
с т и т е и до образуване на микрокухини (мехурчета) в м е с т а т а с
понижено налягане. Явлението се нарича акустична или улт разву
кова кавитация. М ехурчетата се изпълват с пари на т е ч н о с т т а и
разтворени в нея газове. Те пулсират к ато се разш иряват във
ф азат а на разреждане и се свиват при сгъстяване. Максималното
налягане в едно мехурче с ъ о т в е т с т в а на минималния му обем и
може да достигне десетки хиляди атмосфери (няколко GPa).
Б ъ р зата промяна в обема на мехурчето води до нагряване на
парите и газовете в него до тем ператури о т порядъка на 104 К. Това
предизвиква светене на м ехурчетата (звуколуминесценция) и
частична дисоциация и йонизация на съдържанието им. При напред
нала кавитация в различни моменти голям брой мехурчета пулси
р а т и се з а т в а р я т , което създава в т е ч н о с т и т е мощни импулси на
свиване, микропотоци, загряване и отделяне на газове и пари. Всичко
то ва въздейства силно върху повърхностите на т в ъ р д и т е т е л а и
ч асти ц и те, намиращи се в о б л астта на кавитация, и ги разрушава
(кавитационна ерозия).
Физичните процеси, свързани с разпространението на УЗ,
и м а т и химично, и биологично действие. Озвучаването с УЗ на водни
разтвори на някои неорганични и органични съединения води до
тях н о то разпадане. То разрушава също белтъци, аминокиселини,
нуклеиновите киселини, хормони и други биомолекули. П оявата на
дисоциирани и йонизирани компоненти 6 условията на кабитация се
използва за иницииране и ускоряване на химични реакции.
Биологичното действие на УЗ се свежда до две основни направ
ления. П ървото включва разрушаване на клетки, микроорганизми и
инактивиране на вируси, което намира приложение при екстракция
на биологичноактивни вещества и за стерилизация. Във второто
направление са механичното, топлинното и нервнорефлекторното
действие на УЗ върху човека и ж ивотните. Във ф изиотерап ията с
озвучаване на кож ата и подлежащите й тъ к ан и се постига не само
локално действие, но и промени в кръвното налягане, сърдечната
ч е с т о т а , нивото на кръвната захар и др.
§ 4.3. Ф и зи чн и п ри н ц и п и н а е х о г р а ф и я т а
❖ Ултразвукът е приложен за първи п ъ т 6 медицинската диагностика
през 1942 г., когато за локализиране на мозъчни тумори К. Дусик (Karl
Dussik) използва сонар о т оборудването на кораб през В тор ата световна
война. Ултрасоноерафията става общоприета през 1970 а. след получаване
т о на двумерни образи и въвеждането на скала за сивота и сеаа е нераздел
на част о т модерните методи за образна диааностика.
Първият термин за описване на медицинска процедура, извършвана с
помощта на ултразвук, е “ултрасоноскопия” (1946). По-късно (1952) то й е
променен на “ехоскопия”, т ъ й като т я може да се приеме за аналовична на
изследването със стетоскоп. Така се достига до терм и н и те “ехограф” за
ултразвуковия апарат и “ехограми” за получените с неео записи. Наред с
тях, в последните водини бсе по-често се използват терм и н и те “ултрасо-
ноерафия” и “ултрасоноарами”.
•
Х аракт ерист ики и ет апи на мет ода
Днес получаването на образи с ултразвук (ехографията) е
един о т най-често използваните методи за образна диагностика. В
сравнение с о стан ал и те методи ехографията има няколко положи
телн и характеристики:
- УЗ вълни н я м а т йонизиращо действие и не са опасни;
• а п а р а ту р ата е портати вн а и сравнително евтина;
- образите се получават в реално време;
- разделителната способност е добра;
- с прилагане на принципа на Доплер се получава информация
за скоростта на движение на кръвта и сърцето.
Ехоарафията се основава на преминаването на УЗ вълни през
човешкото т я л о и приемането на отразени те вълни о т ераницата
между две биолоеични структури с различно акустично съпротив
ление, която има различен коефициент на отражение (табл. 4.1).
Използва се подвижен източник-приемник на УЗ, наречен трансдкюер
(физ. 4.3) с различна форма в зависимост о т предназначението.
Получаването на образи с УЗ включва следните етапи:
Табл. 4.1. Коефициенти на насочване към т я л о т о и
с т о т н и УЗ импулси (о т 1 до 5 MHz),
Мозък/черепна кост 0,66
излъчени о т трансдюсера;
Мастна тъквн/мускул 0,10
Мастна тъкан/бъбрек 0,08 - отразяване на ч а с т о т УЗ
Мускул/кръб 0,03 вълни на границите между различен
Меки тъкани/бода 0,05
т и п тъкан и обратно към трансдю
Меки тъкани/бъздух 0,9995
сера (остан ал ата ч а с т се разпрост
ранява п о -н ата тъ к в т я л о т о и може да се отрази о т друеи граници);
- детекти ран с на отразен и те УЗ вълни в трансдюсера и
определяне на разстоя 1гието до границите между т ъ к а н и т е по вре
м ето, за което ехото достига до приемника;
- представяне на разстоян ията и и н т е н з и т е т и т е на о т р а
зените вълни във вид на образ върху монитор.
Импулсите, които д ости гат до по-далечни граници, и м а т
по-малка амплитуда (фиг. 4.4), т ъ й като и н т е н з и т е т ъ т на УЗ
Кабел
трансдюсер
Звукоизолиращ
уплътнител
Електроди
Пиезокристал
Фиа. 4.4. Тяло с четири граници между
Фиа. 4.3. Схема на шрансдюсер тъканите и амплитуда на импулсите,
достиенали до т я х
отслабва с увеличаване на разстоянието, а времето за изминаване
на р азсто ян и ята до т я х нараства. Това в още по-голяма степен се
отнася за о тр азен и те импулси (ехо-импулси), които изминават
двойно по-аолеми разстояния. Има няколко начина (формати) за пред
ставяне на ехо-импулсите, наречени А-мод, В-мод, С-мод и М-мод.
❖ А-модът (о т amplitude, англ.) е графична зависимост на ампли
т у д а т а на ехо-сиеналите о т разстоянието в тъ каните, подобна на тази
на фиа. 4.4. Той е едномерен (1D) и се използва за измерване на разстояния в
тя л ото и на размери на вътрешни органи.
При В-мода (о т brightnese, анел.) амплитудата на всеки ехо-импулс се
представя във вид на точка с определена яркост върху флуоресциращ екран.
Това също е едномерен образ. За да се получи двумерен (2D) образ, трябва да
се комбинират импулсите, преминали по различен п ъ т през тялото.
С-модът (о т constant, анел.) е за постоянна дълбочина. Образът е
едно напречно сечение, в което изобразената равнина е на постоянно
разстояние о т приемника и е перпендикулярна на снопа. Това се постига
чрез селекция на ехо-импулсите с еднакво време на разпространение.
М-модът (о т motion, англ.) изобразява движения. Дълбочината в
тъканите се представя графично в зависимост о т времето, като данните
о т А или В-мода се разгъват във времето с честота, която с много по-нис
ка о т ч е с т о т а т а на повторение на импулсите. Получените криви дават
много детайлна информация за движението на отразяващ ите структури
по протежение на УЗ сноп. М етодъ т се прилага широко 6 кардиологията за
изследване на движението на сърдечните клапи. Той не дава изображение
на сърцето, а графично представя как се променя положението на неговите
структури по време на сърдечния цикъл.
•П олучаване на двумерни образи
Най-широко приложение 6 меди
Трансдюсер
цинската диагностика има В-модът.
Посока на преместване
Съществено за създаването на двумерни
образи в този ф орм ат е управлението и
фокусирането на УЗ сноп. Трансдюсерът
се премества постъпателно (трансла
ция) или въртеливо (ротация) с постоян
на скорост над изследваната област (фиг.
4.5) и на равни разстояния излъчва и
приема краткотраен импулс. Процесът
се нарича сканиране, а трансдю серът и
Фие. 4.5. Принцип на УЗ
тпранслационно сканиране устройството, което ао премества,
с ъ с т а в я т УЗ скенер.
Всеки импулс, насочен по една права, се отразява о т граници
т е между т ъ к а н и т е с различен импеданс и о т всяка граница дава по
един отразен импулс. Тези импулси се приемат о т трансд1осера и се
превръщ ат в електрични сигнали. Сигналите о т една линия се
обработват, за да образуват една линия о т образа. Хиляди съседни
линии са необходими за съставяне на двумерен образ. В ехографията
се използват механични и електронни многоелементни скенери. Елек
тронн ите са по-сложни, но д а в ат образи с по-високо качество о т меха
ничните и почти всички съвременни УЗ скенери вече са о т този тип.
П ринципът на действие на механичния скенер се вижда на
фиг. 4.6. С помощ та на мотор трансдю серът се люлее (осцилира) в
една равнина, премествайки снопа в двете посоки. Ехо-сигналите се
п р едставят в В-мод и се подават за управление на електронния лъч
на осцилоскоп, т а к а че то й да се движи по същия начин, както УЗ сноп.
Получава се образ, показващ с тр у к ту р и те 6 избраната о т скенера
равнина. Такива образи се наричат томографски (о т гр. томография
- послоен запис), т ъ й к ато п редставят отделни слоеве (сечения) о т
в ъ тр еш н о стта на т я л о т о . Изследваното поле има форма на кръгов
сектор (“парче т о р т а ”) и затова скенерът се нарича секторен.
Нормален
вълнов фронт
УЗ-ов сноп
Tpaiic-W^. П осоки на
дюсер I 0С Ш 1 Л Я Ш Ш Т е
Пиезо- J!
електрични Отклонен
елементи вълнов фронт
Фиг. 4.6. Принцип на механичния Фиа. 4.7. Електронно насочване на
скенер УЗ сноп с мпоеоелементен трансдюсер
С нопът може да се управлява и електронно, без да се движи
трансдюсерът. Използва се многоелементен (пиезомозаечен) трансдЬ-
сер, съставен о т голям брой пиезоелектрични елементи (вече 64X26),
които м огат да бъдат управлявани независимо един о т друг. Всички
елементи у ч ас тв ат в образуването на снопа. Трансдюсерът дава успо
реден сноп УЗ вълни, перпендикулярен на чел н ата му повърхност,
когато всички елементи едновременно са включени като предаватели.
С нопът се насочва под ъеъл, ако елем ен ти те се включват
последователно 6 една посока с точно контролирано време на закъс
нение. Това е т а к а , заидото всеки елемент генерира елементарни
кръгови вълни и вълновият ф ронт на получената резултан тн а
вълна се разпространява под ъеъл спрямо оста на трансдюсера (фие.
4.7). С промяна на времената на закъснение о т първоначалната
последователност в обратна, снопът се насочва 6 о б р а тн ат а посока.
С непрекъсната промяна на последователността на включване на
елем ен ти те УЗ сноп сканира изследваната област с форма на
сектор по начин, подобен на то зи с механичния скенер.
❖ УЗ сноп се фокусира с помощта на пластични акустични лещи, поста
вени пред трансдюсера и/или по електронен път чрез подходяща проерама
Фие. 4.6. Електронно фокусиране Фиа. 4.9. Електронно

с мноеоелементен трансдюсер насочване и фокусиране
за задържане на времената на включване на всеки о т пиезоелектричните
елементи в трансдюсера (фиа. 4.8). Електронното насочване и фокусиране
моеат да се осъществят и едновременно (фиа. 4.9). Събирателните акустич
ни лещи са вдлъбнати, тъй като са направени о т материал (обикновено
полистерен или епоксид), в който УЗ се разпространява с по-висока скорост,
отколкото във вода и биологични тъкани.
В-модът се характеризира с аксиална (по посока на оста) и латерална
(азимутална) разделителна способност (фиа 4.10). Аксиалната се определя
о т продължителността на импулсите. Скенер с по-къси импулси разделя
по-близки в дълбочина точки о т скенер с по-дълеи импулси, тъй като ехо-
импулсите не се застъпват (фиа 4.11). Латералната разделителна способ-
Фив. 4.10. Координатна система Фиа. 4.11. Застъпване на импулсите

с означения за аксиалната при скенер с малка аксиална
и латералната посока разделителна способност
носш зависи о т апсртурата (излъчващата площ), ч е с т о т а т а , броя на
линиите при сканирането и разстоянието до обекта. Тя нараства с увели
чаване на апертурата, ч е с т о т а т а и броя на линиите и с намаляване на
разстоянието.
Двумерните (2D) ехоерафски образи са напречни сечения на

обекта (фие. 4.12). В р е зу л т а т о т многогодишни обширни изследва
ния вече се получават и обемни ехоерафски образи, които м огат да
се наблюдават в реално време. Тази ехография се нарича триизмерна
(3D), а коеато като ч е т в ъ р т о т о измерение е включено времето -
четиримерпа (4D). Тогава 3D образ сс наблюдава в динамика. Обемни
я т образ в 3D ехография се основава на получаване и представяне на
данни о т голям брой двумерни образи.
Фиг. 4.12. Двумерен (а) и триизмерен (б) ехографски образ

За разработването на 3D скенери са използвани няколко
подхода. При най-простия о т т я х тези образи се получават чрез
механично преместване на трансдюсера. То може да бъде ръчно или с
компютърно контролиран мотор. Така при постъпателно премест
ване на трансдюсера (транслация) се получава набор о т много успо
редни сечения, а при въртене около неговата ос (ротация) - набор о т
аксиални сечения. О т т я х с помощта на компютър се реконструира
обемен 3D образ.
§ 4.4. Д оплерова ех о к ар д и о гр аф и я
• Определяне на скоростт а и на спект ъра на скорост т а
С класическата Доплерова ехокардиография се определя
скоростта на кръвния поток г>ь> коаато движещите се еритроцити
о т р а зя в а т УЗ вълни. Измерването се основава на ф ормулата за
Доплеробошо отм естване (3.11). В случая скоростта на отразява
щия подвижен обект 1>ь е много по-малка о т скоростта на вълните V
(г>ь « v) и в знаменателя може да се пренебрегне. Освен то в а транс-
дюсерът е насочен под ъеъл 6 към кръвоносния съд (фиа. 4.13) и посо
к а т а на 1?ь не е по о ста на УЗ сноп. З атова в (3.11) вместо Уь трябва
да се зам ести проекцията на Уь върху о ста на снопа, равна на Vt>cos6.
Така Доплеровото отм естване става
„ 2vvh cosG
Av = -----2------ (4.1)
v
Вижда се, че т о е пропорционално на скоростта на к р ъ вта г>ь и
нараства с намаляване на ъгъла в. О т т у к скоростта Уъ е
v Av
(4.2)
2v соев
С коростта на кръвния поток се о т ч и т а директно по
измерителния уред на ап ар ата след автом атичн о сравняване на
ч е с т о т и т е на излъчената и приета УЗ вълна.
Фив. 4.13. Определяне скоростта Фиа. 4.14. Получаване на

на кръвта чуваем звук при интерфе-
ренция на УЗ вълна
Доплеровото отм естване може да се следи по височината на
чуваемия звук, който се получава след демодулиране на резултан т-
н а т а вълна о т интерф еренцията на излъчената и о тр азе н а та УЗ
вълна (фиг. 4.14). По-висок звук означава по-голямо Доплерово
отм естване и по-висока скорост.
С помощ та на стереофонични изходи за звук се определя и
посоката на потока. С та к а в а уредба операторът различава лесно
ламинарния о т турбулентния кръвен поток. Поради еднаквите
скорости лам инарният поток дава аладък, п ри ятен т о н , докато
присъствието на мноао различни скорости 6 турбулентния дава
пронизващ, дрезеав звук. Не трябва да се забравя обаче, че то зи звук
няма нищо общо с онзи, който се чува със стетоскоп, т ъ й к а т о не
произхожда о т естествен ото движение на кръвта, а е р е зу л т а т о т
преобразуването на доплеровото отместване. Главното ограничение
на аудио-метода е субективното интерпретиране и лип сата на
постоянен обективен запис.
Съвременните Доплерови ехокардиоерафи д ават зависимост
т а на скоростта на к р ъ вта о т времето (спектър на скоростта),
т ъ й к а т о скоростта се изменя по време на сърдечния цикъл.
С п ек тъ р ъ т има вид на положителна крива, коеато посоката на
движение е към трансдюсера и на отриц ателн а —при отдалечаване
о т неео (фиг. 4.15). Изобразяването на различните скорости (соно-
грами) се постига със специални микрокомпютри, които декодират
получените Доплерови сигнали и ги трансф орм ират в различни
компоненти на скоростта.
А В С D Коеато пото
к ъ т е ламинарен, всич
ки еритроци ти се ус
коряват или забавят
Кожа
Посока на почти едновременно и
УЗ сноп т е х н и т е скорости се
Посока
на попшку^ръЙоноса1 п р ед ставят с една
гладка крива (фиа.
с U— И Д . ■
jto А Дь в 4.16). Коеато п о то к ъ т
ПОП— tu D Ф е турбулентен, е р и т
р о ц и ти те и м а т раз
Савоараъги
лични скорости в един
Фиг. 4.15. Спектри на скоростите (соноарами)
и същи момент и
сп ек тъ р ъ т включва ниски, средни и високи скорости.
В по-голямата ч а с т на кръвоносната система, включително
сърцето и големите съдове, п о то к ъ т е ламинарен и рядко превиша
ва 1,5 т /з. Той с та в а турбулентен при поява на препятствие, което
променя подреденото движение на е р и тр о ц и т и т е във вихрово с
различни по големина и по посока скорости. То води също и до пови-
шаване на средната им скорост, която може да достиене до 7 т /з.
Турбулентният поток обикновено е аномална находка и означава
сърдечно-съдово заболяване. Например - п о т о к ъ т е ламинарен, ако
а о р т а т а и а о р т н а т а клапа са нормални, но едно стеснение на клапа
т а (стеноза) предизвиква турбулентен поток. П ринципът на Доп-
лер може да се приложи и за определяне на скоростта на сърдечните
тъкани, например на миокарда.
v v
Еднаква
Висока
i Средна
П оток
Турбулентен поток Ниска
1
Спектри на скоростите
а б
Фие. 4.16. Сравнение между сонограми, получени при противоположни посоки
на кръвта (а) и ламинарен и турбулентен поток (б)•
•Видове Д оплерова ехокардиограф ия

Доплеровата ехокардиография (ДЕКГ) за определяне на скорост
е непрекъсната и импулсна в зависимост о т режима на действие на
трансдюсера. При съчетание с двумерно изобразяване и цветно кодира
не на кръвния поток (подвижните тъкани) т я е цветна и амплитудна.
При непрекъснатата ДЕКГ се използват два кристала —
един за предавател и един за приемник, които р а б о т я т непрекъсна
то . Обикновено т е са монтирани в един трансдюсер под малък ъгъл
един към друг, което осигурява застъпване на изходящия и входящия
сноп в о б л ас тта на изследване. Това позволява точно измерване на
големи разлики в ч е с т о т и т е , т.е . на високи скорости. Н едостатък
на м етода е, че няма аксиална разделителна способност, т ъ й като
всички сигнали по протежение на УЗ сноп (в дълбочина) се записват
едновременно. Сигналът е с много добро качество - сп ек тъ р ъ т е
гладък и с добре дефинирани контури, максимална скорост, начало и
край на потока.
Импулсната ДБКГ работи 6 импулсен режим с един кристал,
който приема отр азен и те импулси 6 и н тервали те между излъчени
т е . Не всички ехо-импулси се приемат, т ъ й к а т о един селектор
пропуска само импулсите, отразени о т предварително зададена
област. Това позволява определяне на скорости на точно определен
обем кръв или сърдечна тъкан. Главните й недостатъци са невъз
можност за точно изобразяване на високите скорости, при което
нито посоката, н и то големината им м огат да б ъ д ат определени.
❖ Цветната ДБКГ се основава не само на принципа на Доплер, но и на
реконструирането на двумерен образ чрез линейно сканиране. Вместо
количествено определяне на скоростите в един определен обем (както е при
импулсната) или в много обеми по протежението на УЗ сноп (както е при
непрекъснатата), при цветната ДЕКГ се получава разпределението на
скоростите б 2D образ. За целта обектът се сканира с еолям брой линии,
6клк>чващи много отделни обеми (обикновено осем) по протежение на всяка
линия. Вместо спектри на скоростите двумерният образ показва средната
скорост на кръвния поток с различен цвят. Прието е ламинарният поток
към трансдюсера да бъде червен, а този, който се отдалечава о т него - син.
Зеленият цвят е избран като допълнителен, за да показва променливата
средна скорост в някои обеми, където кръвният поток е турбулентен. Как
то импулсната ДБКГ и този метод не е лишен о т изкривявания (обръщане
на цветовете) и е сравнително бавен поради необходимостта о т по-сложна
електронна обработка.
Амплитудната ДБКГ, наричана още УЗ ангиоврафия (вж. 41.2), дава
образи на кръвния поток 6 кодирани цветове и в реално време. Тя се прави с
цветен Доплеров ехоераф и се различава о т обикновената цветна ДБКГ по
начина на обработване на ехо-сигналите, който представя спектъра на
честотите във бремето. Полученият цветен образ показва само присъст
вието на кръвния поток и не съдържа информация за невовата скорост.
§ 4.5. П ри лож ен и е н а у л т р а з в у к а з а леч ен и е

Ултрафонофорезата е метод за внасяне на лекарствени
вещества в организма през кож ата посредством УЗ. За ц е л та т е се
р а зт в а р я т в т е ч н о с т - вода, спирт, масло, глицерин. М е то д ъ т е
сравним по еф ективност с инж ектирането и има няколко предим
ства пред него: локално действие и равномерно разпределение на
лекарството в т р е т и р а н и т е тъкани; няма нарушаване на целост
т а на кож ата и опасност о т инфектиране. Р азти ч ан ето на разтво
рите по кож ата е пречка за точ н ото дозиране на препаратите,
което е важно при наличие на силнодействащи компоненти.
Основните п ъ ти щ а за тран сп орт на вещ ества през кож ата
са порите, междуклетъчните пространства и фоликулите. Тъй като
тези пътищ а са запълнени с въздух или секрети, а с те н и т е им и м а т
отрицателен електричен заряд, механизмът на проникване се разли
чава о т свободното движение на йоните в разтвор, о т дифузията,
осмозата и диализата За пренасяне на вещ ества при т е з и условия е
необходима външна енергия, в случая то ва е енергията на УЗ вълни.
Количеството на внесеното лекарствено вещество в орга
низма нараства с увеличаване на и н т е н з и т е т а , ч е с т о т а т а и про
дъ л ж и тел н о стта на озвучаването, о т които най-еолямо значение
има ч е с т о т а т а . То нараства и с намаляване на радиуса и балент-
н о с т т а на йоните, а с увеличаване на концентрацията им в
лекарствената форма влияе до определена граница. Последното
означава, че прилагането на лекарствени вещ ества във висока
концентрация е нерационално, т ъ й к ато води до излишен преразход.
Фокусираната УЗ хирургия е нов неинвазивен метод, който
дава възможност за лечение на тъканни аномалии чрез селективно
топлинно увреждане с фокусиран в малък обем УЗ сноп. О тделен ата
топлина във фокуса на снопа разрушава к л е т к и те , без да засява
надлежащите и съседните тъкани. Точно в определеното м ясто са
мо за няколко секунди те м п е р а т у р а т а достига до 55 - 90 °С, където
настъпва денатурация на белтъц и те, необратимо увреждане на
к л е т к и т е и некроза на тъ к ан и те.
Съвременните УЗ терапевтични системи позволяват лече
ние на тумори с размери до 15x15 с т и дълбочина до 8 с т . Дълбочина
т а на проникването е обратно пропорцонална на ч е с т о т а т а и може
да се задава с промяна на ч е с т о т а т а между 1 и 3,5 MHz. О тдадена
т а енергия се контролира с измерване на т е м п е р а т у р а т а и може да
бъде променяна по време на лечението за компенсиране на охлажда
щ ото действие на кръвотока и различните топлопроводни свойства
на т ъ к а н и т е . Така се получава ж еланата топлинна доза вътре в
тумора. Последна новост е направляването на лечението при наб
людаване с маенитно-резонансен компютърен томограф.
Липосукцията е метод в козм етичната хирургия, с който
през малък разрез на кож ата се вкарва тръбичка (канюла) и през нея
се изсмукват излиш ните мазнини о т подкожната тъ к ан . Възможно
е при шоба да се получи засмукване на кръв и увреждане на нерви. С
помощта на енервшппа на УЗ вълни т а зи процедура може да стане
по-малко агресивна и по-ефективна. За ц е л та се използва нискоче-
с то т е н УЗ генератор (20 - 30 kHz) и канюла, в която е монтиран
пиезоелектричният кристал. Използването на обикновена канюла за
липосукция и отделна УЗ сонда значително удължава процедурата.
В биологичните тъкани, съдържащи въздух, УЗ предизвиква
кавитация. Издуването и свиването на кавитационните мехурчета0
и всестранното опъване и свиване на к л е тъ ч н и те мембрани под
действие на УЗ водят до разкъсване на мембраните и освобождаване
на в ъ т р ек л етъ ч н и те мазнини. Това позволява емулеираншпе мазни
ни да б ъ д ат изведени през каню лата навън о т т я л о т о с по-малка
тр авм а за пациента и в по-голямо количество.
Един о т главните недостатъци на липосукцията с помощта
на УЗ е възм ож ността за изгаряне на кож ата и подлежащите т ъ к а
ни. То се получава, ако сондата е оставена в едно и също положение
продължително време, т ъ й като при к а в и т а ц и я та се отделя
топлина. Процедурата с УЗ е нова и не се прилага масово, т ъ й като
въпросите за увеличаване на обема отстранени мазнини (над 5 - 6
литра), за безвредността и дълговременните еф ек ти о т УЗ с висок
и н т е н з и т е т не са достатъчно проучени и са дискусионни.
В дентпалната медицина, освен за физиотерапевтични цели,
УЗ се прилага и за почистване на зъбен камък. То се прави с метален
накрайник, който е ч а с т о т магнитострикционен генератор и
т р е п т и с ч е с т о т а около 30 kHz. Д ействието на т о зи накрайник
може да се комбинира с подаване на абразивен материал.
§ 5. АТМОСФЕРА И АТМОСФЕРНО НАЛЯГАНЕ
§ 5.1. К л и м а т , м ет ео р о л о ги ч н о брем е, а т м о с ф е р а
Климат ът се дефинира к а т о средно метеорологично време
за дълъг период. М естн и ят (регионален) кли м ат зависи о т е с т е с т
вени и антропогенни фактори. Е стествени ф актори на кли м ата са
компонентите на околната среда: атмосфера, литосфера, хидросфе
ра и биосфера, а антропогенните са измененията 6 т я х , предизвика
ни о т човеш ката дейност.
А тм осф ерата е газовата обвивка на З е м я т а (въздухът) и
т я има най-голямо значение за климата. Л и то сф ер ата е най-външ
н а т а твъ р д а обвивка на З е м я т а и се състои о т зем н ата кора и най-
горния слой на м а н т и я т а . Хидросферата включва всички водни
запаси на З е м я т а - в атм осф ерата, океаните, реките, езерата,
вечните снегове, ледниците и подпочвените води. Биосферата е
глобалната екологична система, обединяваща всички живи същества
и т е х и т е взаимоотношения, включително и взаимодействията им с
ли тосф ерата, хидросферата и атм осф ерата. Промените в тези
ф актори м о гат да предизвикат локални, регионални и дори глобални
промени в клим ата.
К л и м а т ъ т се описва с ц я л а т а ста ти с ти ч ес к а информация,
получена за метеорологичното време в дадено място или район. Терми
н ъ т “кл и м ат” се използва за големи периоди о т време или за големи
пространства като напр. “ледников период” или “тропически климат”.
Метеорологичното Време се определя о т т ек у щ и т е атм ос
ферни условия, които са елементи на климата. Най-важните о т
т я х са: тем п ература на въздуха, влажност на въздуха, т и п и коли
чество на облачността, атмосферно налягане, скорост и посока на
вятъра, валежи. М етеоролозите казват: “К л и м а т ъ т е онова, което
очакваш, а времето - онова, което се случва” или “К л и м а т ъ т т и
казва какви дрехи да купиш, а времето - какви дрехи да облечеш.”
Въпреки, че времето и к л и м а т ъ т се различават, т е си вл и яят
много - пром яната на елем ен ти те на кли м ата променя и времето.
Например пром яната на средната тем п ература в една област може
да повлияе на количеството на облачността и на валежите.
А тм осф ерата е ч а с т о т околната среда, с която човек си
взаимодейства и затова нейното състояние (тем пература, наляга
не, влажност и др.) има голямо значение за него. Тя се задържа около
З е м ята поради гр ави тац и ята, но м асата й е само 10~6 о т зем ната
маса. На гр а в и тац и ята се противопоставя топлинното хаотично
движение на газовите молекули и к ато р е зу л т а т о т т о в а п л ъ т
н о с т т а на атм о сф ер ата намалява с височината. Приема се, че
нейната дебелина е 560 к т и в зависимост о т пром яната на темпе-
pamypama c височината т я се дели на чети ри слоя: тропосфера,
стратосф ера, мезосфера и термосфера (фиг. 5.1).
Тропосферата е най-близкият до З е м я т а слой и в неео про
т и ч а т всички метеорологични процеси. Н ейната маса е около 75%
о т м асата на атм осф ерата. Т ем пературата й се понижава с увели
чаване на височината и о т +15 °С средно до зем н ата повърхност
спада на -57 °С на височина 12 к т . Тя остава постоянна в слоя до 18
к т , наречен тропопауза, след който започва стр а т о сф ер а т а. Наля
гането също намалява с височината - о т 1000 до 200 hPa. По състав
тропосф ерата е смес о т около
78% N2,21% 0 2, 0,9% Аг и 0,1%
други газове, к ато С 02, пари
на Н20 и др. В по-високата
ч а с т на тропосф ерата няма
условия за ж ивот поради по-
ниската й п лътн ост. Основ
н а т а причина за движението
на въздуха в тропосф ерата е
разликата в т ем п ер а ту р и те
на различните ч асти о т
зем ната повърхност, която
се създава и поддържа о т
слънчевото греене. Скорост
т а на в я т ъ р а се повишава с
височината, а влаж н остта
Фиг. 5.1. Слоеве б атм осф ерата б
намалява - над тропопаузата
зависимост о т промяната на въздухът е много сух.
тем п ер атур ата с височината Стратосферата се
простира след тропопаузата и достига до височина около 50 к т ,
където тем п ература й се повишава до 0 °С. В нея л е т я т реактив
н и те самолети и на 20 - 25 к т се намира озоновият слой.
Мезосферата е о т 50 до 90 к т и е най-студената ч ас т о т
атм о сф ер ата със средна тем п ература -90 °С. В нея изгарят м е т е
о р и т и т е и се намира най-ниският йонизиран слой D.
Термосферата е о т 90 до 500 к т . Т ем пературата й се влияе
силно о т слънчевата активност (избухванията в области те на
слънчевите петна) и при активно Слънце превишава 1500 °С. В нея
се нам ират йонизираните о т слънчевата радиация слоеве Е и F,
които съдърж ат електрически заредени частици. Заедно със слоя D
т е образуват йоносферата, която е 0,1% о т м ас ата на атмосфера
т а . О т йоносферата се о т р а з я в а т късите радиовълни. В термосфе-
р а т а възникват полярните сияния и л е т я т р а к е т и т е и совалките.
След терм осф ерата започва екзосферата и постепенното
разпръскване на вещ еството в космическото пространство.
§ 5.2. А т м о с ф е р н о н а л я ган е
Под действие на силата на т е ж е с т т а атм о сф ер ата упраж
нява налягане върху т е л а т а в нея и върху зем н ата повърхност, на
речено атмосферно или барометрично
налягане. Още през 1644 в. Торичели (Е.
Torricelli) измерва атм осф ерното наля
гане чрез хидростатичното налягане
на живачния стълб, което го уравнове-
сява (фиг. 5.2). Той пълни с живак
стъклена тр ъ б а с дължина около 90 с т
760 пил
(запоена в единия край) и я обръща в съд
Хняростатично налягане р
с живак. Ч а с т о т живака изтича, а
о стан ал ата образува стълб с височина
около 70 с т . Над то зи стъ лб остава
Атмосферно у налягане Ь
т а к а нареченото Торичелиево празно
пространство, което съдържа незна
чително количество живачни пари. С
Ь=:р то зи знаменит оп и т Торичели разбива
Фие. 6.2. Опит на Торичели и две догми, ширещи се в средновековна
т а наука: че “въздухът няма тегло” и че “природата не т ъ р п и праз
но пространство”.
Атмосферното налягане действа със значителна сила върху
външ ната повърхност на съд, о т който въздухът е изтеглен. Голе
м ин ата на т а з и сила за пръв п ъ т е била демонстрирана о т О то фон
Герике (Guericke) през 1654 г. с т а к а наречените Магдебурески полу
кълба. Това са две кухи полукълба с добре шлифовани краища, т а к а
че прилепват плътно едно към друго. След изпомпване на въздуха о т
кълбото и затварян е на кранчето е необходима голяма сила двете
полукълба да б ъ д ат разделени (фиг. 5.3). Тази сила е равна на атм ос
ферното налягане, умножено по външ ната площ на полукълбата. По
същия начин атмосферното налягане подържа здрава връзката и
между двете кости на тазобедрената става.
Фие. 5.3. Външен вид на Мавдебургските полукълба (а) и рисунка на опита

на Герике (Philosophia Peripatetica, 1745)
С илата, с която действа атмосферното налягане, не се
усеща о т човека, т ъ й к ато кухините в т я л о т о му са свързани с
атм осф ерата и налягането се изравнява. Изключение п р авят само
междуплевралното пространство в гръдния кош, сърдечносъдовата
система, кухините с цереброспинална т еч н о ст и с т а в н и т е капсули.
Т ръбата на Торичели е прототи п на уредите за измерване
на атмосферно налягане - живачните барометри. С нея е въведена и
пъ рвата единица за измерване - т т Hg-стълб, наречена т о р (Тогг) в
ч ест на Торичели. Единицата, която сега се използва, е хектопаскал
(hPa), производна на единицата за наляеане паскал (Ра). Все още се
среща и извънсистемната единица милибар (mbar). Тези единици са
свързани помежду си със следните равенства:
1 т т Hg = 1 Тогг, 1 Тогг = 1,33 hPa, 1 mbar = 1 hPa. (5.1)
Вторични уреди за измерване на атмосферното налягане са
м етал н и те барометри, наречени анероиди. Те се етал о н и р ат и све
р яв ат по показанията на живачни барометри. При т я х най-често
като д етек то р за промените в налягането се използва плоска
м етална кутия, о т която въздухът е изтеглен. Горната и долната
й стена са о т тъ н к а ламарина, нагъната вълнообразно за увеличава
не на площ та (фиг. 5.4). Те се придържат о т пружина и се дефор
м и р ат npu изменение на атмосферното налягане. С чувствителна
лостова система деформацията се преобразува във въртене на оста
на стрелка-показалец. За непрекъснат авто м ати ч ен запис на
атм осферното налягане се използват анероиди със записващо
устройство, наречени барографи.
Фие. 6.4. Принципно устройство на анероид (а) и деформация на

металната му кутия при намаляване на атмосферното налягане (б)
Атмосферното налягане зависи о т надморската височина, а
също т а к а се изменя с времето в зависимост о т състоянието на
атм осф ерата. Въз основа на закона на Болцман (L. Boltzmann) за
разпределението на частици в потенциално поле се извежда зависи
м о с т т а на атм осф ерното налягане о т височината, наречена баро
метрична формула. Ако се пренебрегне пром яната на тем п ер ату р а
т а с височината, налягането Ъ на височината h е
Mgh
b = 60 е RT , (5.2)
където Ь0е налягането на морското равнище, е —числото на Непер,
М - средната молекулна маса, g - земното ускорение, R - универсал
н а т а газова кон стан та, а Т —т е м п е р а т у р а т а в К.
Ф ормулата добива още по-прост вид, ако постоянните вели
чини се з а м е с т я т с т е х н и т е числени стойности и се премине към
десетични логаритми:
h
Ь = Ь010~Й«°
След лоеаритмуване т я дава възможност да се определят височини,
като се измерва атмосферното налягане:
h = 18420 lg— .
b
За нормално атмосферно налягане се приема средното налягане на
морското равнище при 0 °С (273,16 К) и географска ширина 45°, равно
на 101325 Ра или 1013,25 ЬРа.
§ 6.3. В лияние н а а т м о с ф е р н о т о н ал яган е в ъ р х у ч о века
Хората, намиращи се на по-еоляма надморска височина, са
подложени на действието на четири неблагоприятни фактора:
понижено парциално налягане на кислорода 6 атм о сф ер ата, повише
но слънчево облъчване, студ и ниска влажност на въздуха. О т т я х
най-волямо значение има парциалното налягане на кислорода. То е
пропорционално на атмосферното налягане и се понижава с нараст
ване на надморската височина (табл. 6.1).
С терм ина планинска (Височинна) болест се означават реди
ца физиологични разстройства, предизвикани о т кислородната
недостатъчност (хипоксия). Те се разглеждат обикновено в четири
Табл. 5.1. Атмосферно налягане зони и до 2000 т се проявяват слабо или
Ьи парциално налягане на Ог във изобщо липсват и зато в а т а з и зона се
вдишвания (овлажнен) въздух на
различна надморска височина h нарича неутрална. О т 2000 до 4000 т е
зоната на пълна компенсация и в нея
h, m b, hPa p, hPa даже в покой се забелязва ускоряване на
0 1013 199 пулса и увеличаване на минутния диха
2000 794 153 тел ен обем. Освен т о в а по време на
3000 701 133 работа се забелязва значително намаля
4000 616 116 ване на физическата и у м ствен ата
5000 540 100
работоспособност.
6000 472 85
В зоната на непълна компенса
7000 411 73
8000 356 61 ция (зона на опасността), която е о т
10000 265 43 4000 до 7000 т , неаклиматизираният
14000 141 16 човек получава не само сериозни нару
шения на физическата работоспособ
ност, но и на способността за реагиране и вземане на решения.
Появява се сънливост, загуба на а п е т и т , ап ати я, а понякога и
еуфория. А ртериалното налягане спада и съзнанието постепенно се
замъглява. Тези разстройства обаче са обратими.
В критичната зона над 7000 т (зона на с м ъ р т т а ) парциал
ното налягане на кислорода спада под критичния праг. П оявяват се
опасни за ж ивота разстройства на нервната система, съпроводени с
безсъзнание и треперене. Решаващо значение има продължителност
та на кислородната недостатъчност. Ако е краткотрайна, промени
т е могат да бъдат обратими, но ако е твърде дълга, настъпва смърт.
7. Механика и акустика 71
При пребиваване на еоляма надморска височина се развиваш
адаптивни изменения на сърдечно-съдовата, ди хателн ата, мускул
н а т а система и кръвта. Пълна аклиматизация настъва за период
о т няколко месеца до няколко години. Високопланинските експеди
ции обаче доказват, че значителна аклиматизация и то л ер ан тн о ст
към височината се достига даже след няколко седмици.
Физиологични разстройства възникват и когато човек се
намира при по-високо от нормалното атмосферно налягане. Такова е
налягането в дълбоки ш ах ти и минни галерии, както и в отборен
т и п дихателни ап арати и съоръжения за потопяване под вода. Към
последните спадат: а п а р а т и т е с преносими бутилки сгъстен въз
дух, използвани за подводен спорт и риболов; водолазните костюми,
снабдявани с въздух о т повърхността чрез помпа и шланг; кесоните.
Кесонът (водолазен звънец) е здрава потопяема камера с голям
отвор към дъното, през който хората в него извърш ват стр о и тел
ни и ремонтни дейности под водата. Х идростатичното налягане
върху кесона повишава налягането на въздуха в него около два п ъ ти
над атмосферното. Това увеличава парциалното налягане на кисло
рода и на азо та, но р азтвори м остта на а зо т а в к р ъ в та нараства с
налягането повече о т т а з и на кислорода. Появява се кислородна
недостатъчност, която се задълбочава о т издишания в кесона СОг.
С увеличаване на дълбочината и продълж ителността на
потопяването нараства концентрацията на а зо т в тъ к ан и те.
Докато при нормално атмосферно налягане разтворен и ят азот е
инертен, на дълбочина 40 т и повече т о й предизвиква симптоми на
интоксикация - еуфория, безпокойство, загуба на координация, болки
и дори загуба на съзнание. Това състояние е известно к а т о кесонова
болест, а 50 т дълбочина се счита за граница при потопяването с апа
р а т и и съоръжения о т отворен ти п , работещи със сгъстен въздух.
Издигането към водната повърхност и излизането о т вода
т а се съпровожда с намаляване на външното налягане (декомпресия).
Това може да предизвика баротравми - разкъсвания в с те н и т е на
телесни кухини, запълнени със сгъстен въздух. Освободеният о т
т я х въздух, както и а з о т ъ т (отделян о т н аси тен и те с него тъкани
и кръв) образуват мехурчета в кръвоносната система и причиняват
газова емболия (вж. § 6.3). За избягване на декомпресионната болест
преходът о т по-бисоко към нормално атмосферно наляеане трябва
да става бавно, постепенно и поетапно.
Парциалното наляеане на кислорода в кръвта може да се проме
ня изкуствено, ако човек се намира в херметизирана камера, в която
моеат да се зад ават различни стойности на външното наляаане и
на концентрацията на кислород. Тя се нарича барокамера и първото
й алавно приложение (през 30-те еодини на миналия век) е било за лече
ние на декомпресионна болест и предотвратяване на аазова емболия.
Това става с постепенно понижаване на налягането на въздуха в нея.
Освен за това, сега барокамерата се използва за подобряване
на тран сп орта на кислород о т кръвта към т ъ к а н и т е в случаите,
коаато е затруднен о т травм и, отравяне, инфекция, възпаление
или отоци. При нормално атмосферно налягане т о в а понякога не е
възможно дори и когато п ац и ен тъ т вдишва 100 % кислород. Единст
веният начин да се снабди увредената т ъ к ан с кислород е да се
използва външно налягане, по-високо о т атмосферното, което да
повиши нивото на кислорода в к р ъ вта и да създаде необходимия кон
центрационен градиент за дифузията на кислорода о т кръвта в
тъ к ан и те. Такова лечение, провеждано 6 барокамера с ч и ст кислород
при налягане до т р и п ъ т и по-високо о т атмосферното, се нарича хи-
пербарична кислородна терапия (хипербарична оксигенация). Образ
но, хипербаричната камера може да бъде сравнена със спринцовка за
инжектиране на кислород в т ъ к а н и т е в клинично необходими дози.
§ 5.4. В лазкн ост н а въздуха

В лаж н остта на въздуха е елемент на кли м ата и се обуславя
о т непрекъснатото изпарение на водата о т хидросферата и биосфе
р а т а в атм осф ерата. Тя е променлива и зависи о т другите елемен
т и на клим ата, най-вече о т тем п ер а ту р ата на въздуха и валежи
т е , както и о т надморската височина и географското положение на
м ястото. Количествено влаж ността се характеризира с няколко
величини: абсолютна, максимална и относителна влажност.
Абсолкзтна Влазкност е количеството на водните пари във
въздуха. Това количество може да се изрази чрез м асата на водата в
единица обем въздух, т .е . чрез п л ъ т н о с т т а на водните пари / или
чрез т я х н о т о парциално наляеане е. Между / и е има правопропор-
ционална зависимост. Максималната възможна стойност на абсо
л ю т н а т а влажност при дадена тем п ература, без да настъпва
кондензация, се нарича максимална или насищаща влазкност. Тя
нараства бързо с повишаване на тем п ер а ту р ата . М аксималната
влажност, както и абсолю тната, се изразява чрез п л ъ т н о с т т а или
налягането на водните пари и се означава съответно c / q и е0. Изпол
званите за т я х мерни единици са:
[/]=1/о]=-£г- [e] = k ] = h P a
т
С теп ен та на насищане на въздуха с водни пари се дава с
отнош ението г на абсолю тната към максималната влажност и се
нарича относителна влаокност. Измерена 6 проценти, т я е:
г = Д 100%= — .100% (5.3)

/о 3)
О тн о си тел н ата влажност, определена чрез масималната влажност
при 37 °С, се нарича физиологична относителна влажност.
М етодите и уредите за определяне на влазкност се основа
в а т на влиянието й върху стой н ости те на някои величини, които
м огат лесно да бъдат измервани. За намиране на отн оси телн ата
влажност най-често се измерва само абсолю тната, т ъ й к ато макси
м алн ата е свързана с нея и може да се пресметне по формула или
определи по справочна таблица. Пряк метод за определяне на абсо
л ю т н а т а влажност е тегловният. П л ъ т н о с т т а на водните пари
във въздуха се намира чрез претегляне на хигроскопично вещество
преди и след преминаване през него на определен обем въздух.
Най-често се използват уредите, съставени о т два термоме
т ъ р а , наречени психрометри (о т гр. психрос - студен). Резервоарът
на единия о т т я х се поддържа влажен и затова, поради изпарението
на водата, е по-студен о т резервоара на другия. Т ем пературната
разлика, отчетена между тя х , намалява с увеличаване на влажността,
т ъ й к ато тогава и скоростта на изпарение намалява. Влиянието на
движението на въздуха върху изпарението се о тстр ан я ва като се
създава принуден въздушен поток около д в а та терм ом етъра. Това
се постига с помощта на механичен (с пружина) или електричен
вентилатор. Такива психрометри се наричат аспирационни.
Напоследък се използват по-прости психрометри о т то зи вид, които
нямаш вентилатор. Термометрите им са закрепени към ръкохват
ка с ос, около която трябва да се в ъ р т я т ръчно преди о тч и тан ето .
О тн о си тел н ата влажност се измерва пряко с хигрометър с
косъм, в който обезмаслен човешки косъм се удължава при увелича
ване на влаж ността. Той е градуиран чрез сравняване на показания
т а му с аспирационен психрометър и трябва често да бъде сверяван.
В п р ак ти к ата вече има и електронни дигитални хигрометри. При
т я х най-често за преобразувател се използва чувствителен към
влагата резистор, а измерваната величина е големината на преми
налия през него електричен ток.
В лаж ността на въздуха има голямо значение за жизнените
процеси в човешкия организъм. Скоростта на изпарение на п о т т а
о т повърхността на кож ата зависи о т отн оси телн ата влажност
на въздуха. Изпарението на вода о т повърхността на алвеолите на
белите дробове обаче зависи о т абсолю тната влажност, т ъ й като
въздухът излиза о т т я х с максимална влажност. Най-благоприят
ни те за ж ивота на човека стойности на отн оси телн ата влажност
са различни в зависимост о т тем п ер а ту р ата на въздуха (табл. 5.2).
Табл. 5.2. Благоприятни за човека комбинации на температура и влажност
Температура, °С 20 25 30 35
Относителна влажност, % 85 60 44 33
О т т а б л и ц а т а се вижда, че по-високите тем п ератури се
понасят по-леко при no-сух въздух. Но ако влаж ността е под 20%
лигавицата на дихателните пътищ а се изсушава, усеща се сухота в
у с т а т а и носа, появява се жажда, у с тн и те се напукват. Увреждане
т о на лигавицата намалява защ итното й действие на ф илтър
срещу прах и микроби. Температури над 25 °С се понасят трудно при
повишена влажност, особено във време без вятьр. Тогава п о т т а о т
повърхността на кож ата не може да се изпари в наситения с влага
въздух и се сти ча по т я л о т о . Получава се прегряване, опасност о т
топлинен удар, задух.
Повишената влажност при ниски температури също е опасна,
т ъ й като повишава топлопроводността на въздуха. Около 0 °С топло
отдаването силно нараства, особено при валежи, когато се добавя и
изпарение о т откр и ти части на тялото. Преохлаждането може да
доведе до простуда, измръзване, ревматизъм, бронхиална астма и др.
Глава II. МОЛЕКУЛНА ФИЗИКА И ТОПЛИНА
§ 6. СТРОЕЖ НА ТЕЧНОСТИТЕ
§ 6.1. М олекулен с т р о е ж н а т е л а т а
Молекулно-кинетичната теория за строежа на вещ еството
е изврадена върху т р и основни положения. Всяко вещество се състои
о т структурни единици, наречени молекули, които се приемат за
мноао малки еластични сфери. Р азстоянията между т я х са най-
волеми при вазовете, по-малки —при т е ч н о с ти те , а най-малки - при
т в ъ р д и т е т ел а . Молекулите са в непрекъснато движение. Те
взаимодействат помежду си със сили, най-малки при газовете, по-
големи - при т е ч н о с т и т е и най-аолеми - при т в ъ р д и т е тел а. Всяка
молекула взаимодейства само с молекулите, които се нам ират в
нейната сфера на молекулно действие, чий то радиус е равен на
разстоянието, до което д е й с тв ат междумолекулните сили.
Междумолекулните сили са по-малки о т силите между
а т о м и т е в молекулите. Те се проявяват к ато междумолекулно
привличане и отблъскване. Силите на привличане се наричат
кохезионни или адхезионни в зависимост о т т о в а дали д ей ств ат
между еднакви или различни молекули.
❖ Силите на привличане се наричат още сили на Ван дер Ваалс-Лондон
(Van der Waels-London) или дипол-диполна връзка, тъ й като са електроста
тични сили между електрични диполи. Молекулите винави могат да се
разглеждат като електрични диполи, макар че като цяло т е са електроне-
утрални. Това е така, защото центърът на масата на положителните
‘.^заряди не съвпада с този на отрицателните. В зависимост о т това дали
разстоянието между двата центъра съществува постоянно или възниква
при взаимодействието, диполите се делят на постоянни и индуцирани.
Има и моментни диполи, чиито заряди се дължат на флуктуации в движе
нието на електроните, макар че средната стойност на т ези заряди във
времето е нула. Силата на привличане F и при т р и т е вида диполи намаля
ва много силно с увеличаване на разстоянието г:
F =k \ ,
г
където коефициентът k зависи о т типа взаимодействие.
Сила на отблъскване възниква, ковато, в р езул тат о т привличането,
две молекули се доближат на разстояние, при което се получава взаимно
проникване на електронните им обвивки. Отблъскването се обяснява
както с принципа на Паули, който забранява попълване на заети
електронни нива с нови електрони, така и с електростатичното взаимо
действие между ядрата. Силата на отблъскване има твърде малък радиус
на действие и се изменя приблизително обратно пропорционално на г 13
С вой ствата на газовете, т е ч н о с т и т е и т в ъ р д и т е т е л а се
определят о т техния молекулен строеж - вид на молекулите, раз
стояния между т я х , начин на подреждане, сили на междумолекулно
взаимодействие. Молекулите на газовете се нам ират на разстоя
ния, много по-еолеми о т те х н и те размери. Тези разстояния се изме
н я т непрекъснато поради хаотичното топлинно движение, т ъ й
като няма взаимодействие между молекулите или т о е твърде
слабо. При т е ч н о с т и т е всяка молекула се намира в определено рав
новесно положение за малък интервал о т време и извършва т р е п т е
не около него. Този интервал се нарича време на заседнал живот, или
време на релаксация и зависи о т вида на т е ч н о с т т а и нейната
тем пература. Например за водата т о е около 10~9 з при тем пера
тури, различаващи се значително о т т е м п е р а т у р а т а на кипене и
замръзване. През то в а време водната молекула извършва средно
1000 тр еп тен и я, т ъ й к ато т е х н и я т период е о т порядъка на 10~12s.
След изтичане на времето на релаксация, молекулите на
т е ч н о с т и т е разм енят м е с т а т а си със съседни молекули, т а к а че
освен енергия на тр еп тен е (вибрационна енергия), т е и м а т и енер
гия на преместване (транслационна енергия). Временните центрове
на тр еп тен е са на малки разстояния и и м а т случайни местополо
жения. Т ечностите са изотропни за обикновената светлина, но чрез
рентгенов структурен анализ е установено, че 6 т я х има известно
подреждане на ч асти ц и те, наречено близко подреждане, т ъ й к а т о се
запазва на малки разстояния. В т о в а отношение т е са подобни на
кристалите и затова се казва, чс и м а т квазикристален строеж.
В кр и стал и те обаче правилно подреждане на ч асти ц и те
(атоми, йони, молекули) има не само на близко разстояние, но и на
разстояния, много по-големи о т разстоянията между т я х (близко и
далечно подреждане). Положението на ч асти ц и те в кристалите е
точно определено, т е т р е п т я т около постоянни равновесни центрове,
II. Молекулна физика и топлина 77

а молекулите 0 молекулните кристали извърш ват и въртене. Всич
ки видове движения на ч асти ц и те п р естав ат при тем пература,
равна на абсолю тната нула. Тогава настъпва идеално подреждане в
термодинамичната система о т частици и нейната ентропия
став а нула.
§ 6.2. П о в ъ р х н о с т н о нап реж ен и е, м олекулно н аляган е

Молекулният строеж на т е ч н о с т и т е обуславя т я х н а т а спо
собност да т е к а т (течливост или флуидност), о тн о си тел н ата им
несвиваемост (наличие на молекулно налягане), вътреш ното триене
(вискозитет) и повърхностните им свойства - повърхностно
напрежение, мокрене и капилярност.
За една молекула о т въ тр еш н о стта на т е ч н о с т т а (фие. 6.1)
съседните молекули са разположени равномерно в нейната сфера на
молекулно действие. Кохезионните сили са еднакви във всички посо
ки и т я х н а т а резул тан тн а сила е нула. Това не е т а к а за молекули
т е на т е ч н о с т т а , които се намират на граничните повърхности
(фазови граници, интерфази) течност/газ, течн ост/твърдо тяло,
една течност/друга теч н о ст (несмесваща се с първата) или на
разстояния о т т я х , по-малки о т радиуса на действие на молекулите
на т е ч н о с т т а . В т е зи случаи трябва да се има предвид и действие
т о на силите на адхезия.
•
Сила ма повърхностно напрежение
Да разгледаме състоянието на една молекула о т т е ч н о с т т а
на ф азовата граница течност/газ, като за п ростота пренебрегнем
адхезионните ?или. Кохезионната сила f lt приложена към т ази
молекула О о т страна на една съседна молекула в полусферата на
молекулното й действие, може да се разложи на две съставящ и -
едната F\, насочена тангенциално, а другата Р\ - насочена перпен
дикулярно (нормално) към повърхността (фиг. 6.2).
Друга съседна на О молекула ще й действа със сила Д , която
се разлага на компоненти Fv, и Рк и т . н. Тангенциалните компонен
т и на всички съседни молекули, приложени към молекулата 0, са
насочени във всички посоки към другите съседни молекули о т
повърхността. Такива тангенциални компоненти са приложени и
ош страна на разглежданата молекула към бсяка о т съседните й
молекули. Тези сили се урабнобесяват взаимно по отношение на
всяка молекула, но свързват молекулите о т повърхността с допъл
нителни сили на привличане, каквито няма във в ъ тр еш н о стта на
т е ч н о с т т а . Тяхното сумарно действие придава на повърхността
свойства, подобни на еластичните свойства на р а зт е гн а т а ципа и
се нарича повърхностно напрезкение.
Фие. 6.1. Междумолекулни сили: Фие. 6.2. Силата на повърхностно

във вътрешността на течност (а), напрежение F и молекулното
на границите течност/ваз (б, 6), налягане Р като резултат от
течност/тбърдо тяло (в) междумолекулните сили f
С умата о т всички нормални компоненти Р\ за всяка молекула
о т повърхността е насочена надолу в т е ч н о с т т а и се уравновесява
о т силите на отблъскване о т страна на молекулите, разположени
под повърхността. Общото действие на т ези сили върху всички
повърхностни молекули на единица площ се нарича кохезионно или
молекулно нал^лане. То достига до 109 Ра, но не действа на потопе
ните тел а, т ъ й като силите между съседните молекули на т е ч
н о с т т а само доближават тези молекули една до друга. Прилагането
на външно налягане, което е по-малко о т молекулното налягане, не
води до допълнително свиване на т е ч н о с т т а . Това явление е
известно к а т о относителна несвиваемост на теч н о ст и те .
Повърхностното напрежение се характеризира със сила F,
приложена към всяка точка на затворен ата линия (контура), която
ограничава повърхността на т е ч н о с т т а . С илата е допирателна
към повърхността на т е ч н о с т т а , перпендикулярна е на контура и е

насочена т а к а , че намалява площ та на свободната повърхност на
т е ч н о с т т а , Фова може да се демонстрира чрез прости опити с ципи
о т сапунена бода, получени върху малка телена рамка.
Нека в кръгла рамка с диаметрално завързан неопънат конец
е получена т ак а в а ципа (фие. 6.3 а). Ако ц и п ата се спука само о т
Фие. 6.3. Проява на cujfume на повърхностно напрежение

едната страна на конеца, силите на повърхностно напрежение на
о стан ал ата й ч а с т опъват конеца към другата страна в дъга о т
окръжност. Ако 6 рам ката е закрепена примка о т конец (фиг. 6.3 б),
след спукване на ц и п ата въ тре 6 примката, т я се опъва в окръж
ност. Поради повърхностното напрежение т е ч н о с т и т е винаги
и м а т възможно най-малка свободна повърхност. Е с те ств е н а та
форма на т е ч н о с т и т е , ако не им д ей ств ат външни сили (например
в състояние на безтегловност), е сферичната.
С и лата на повърхностно напрежение F е пропорционална на
дължината на контура /, ограничаващ повърхността на т е ч н о стт а:
F =о I [<т] = — (6.1)
m
К оеф ициентът о изразява големината на си л ата F, възникваща при
дължина на контура / = 1 т и се нарича коефициент на повърхностно
напрежение.
• К оеф ициент н а повърхност но напреокение
Големината на о зависи о т естес тв о т о на т е ч н о с т т а ,
т ем п е р а т у р а т а и наличието на примеси в нея. К оеф ициентът
намалява с повишаване на те м п е р а т у р а т а поради отслабване на
кохезионните сили. Ако р и р0 са съответно п л ъ т н о с т и т е на т е ч
н о с т т а и на нейните пари,
о = С(р - ро)4
Тук С е коефициент, който зависи о т е стес т в о то на т е ч н о с т т а .
Вижда се, че при к р и ти ч н ата тем пература, когато р = р0, а = 0.
В ещ ествата, които променят коефициента а, се наричат
повърхностноактивни вещества (ПАВ). Прието е т е да бъдат нари
чани положително или отрицателно активни в зависимост о т това
дали нам аляват или увеличават нееовата големина. За фазовата
араница вода/въздух положително ПАВ са алкохолите, органичните
киселини, сапуните, алдехидите, кетон и те и др., т ъ й като
съдържат полярни групи о т вида OH, COOH, NH2 , свързани към
неполярни радикали. Техните молекули образуват мономолекулен
слой по повърхността на т е ч н о с т т а , к ато полярните им групи се
ориентират навътре към т е ч н о с т т а , а радикалите —навън.
Миещото действие на сапуните и на различните перилни
препарати се дължи главно на намаляването на с на водата, което
повишава нейната мокреща способност, а също т а к а и на активното
взаимодействие на полярните групи с частиците на замърсителите.
Намаляването на коефициента с повишаването на т ем п ер ату р ата
също има голямо значение, което е очевидно при миенето с гореща
вода. О трицателно ПАВ са повечето о т неорганичните соли, заха
рите и др., които са добре разтворими в целия обем на т е ч н о с т т а , а
не само по нейн ата повърхност.
С той н ости те на коефициентите на повърхностно напре
жение за различни теч н о сти обикновено се о т н а с я т за ф азовата
граница течност/въздух (табл. 6.1). Една и съща т еч н о ст има разли
чен коефициент в зависимост о т вида на другата фаза: газ, твърдо
тял о или друга несмесваща се с нея течност. •
Таблица 6.1. Коефициент на повърхностно напрежение при 20 °С в mN/m
Етилов етер 17,0 Бензен 28,9 Слюнка 15-26
Етанол 22,3 Глицерин 59,4 Кръвен серум 56
Ацетон 23,7 Вода 72,8 Урина 64-69
Хлороформ 27,1 Живак 476 П от 69-70
• Откапване
Обемното измерване на течн и лекарства е по-бързо и по-лес
но о т тегловното, поради което в п р ак ти к ата се използват капко-
мери. Те са подходящи и за дозиране, и за приготвяне на лекарства,
когато се изм ерват количества под 1 ml. За ц ел та се използва с т а н
дартен по размери капкомер - стъклена тръбичка с форма на пипета.
С него 1 ml вода се разделя на 20 капки, а 1 т ! етанол - на 50.

За образуването на капките има значение външ*
н и я т радиус на тр ъ б и ч к ата п, а не въ треш н и ят г2,
т ъ й като т е ч н о с т т а мокри ц я л ата й челна повърхност.
Ако т я е заострена, т а з и разлика може да се пренебрег
не (фиг.6.4). Всъщност кап ката се откъсва, когато сила
т а , която я задържа, т.е . си л ата на повърхностното
напрежение в м ясто то на откъсване F, стане равна на
р си л ата на т е ж е с т т а Р. Големините на двете сили са:
Фие. 6.4. F = ст 1 = о 2лг,
Образуване Р = mg =pVg,
на капка , . _
където L е дълж ината на кръговия контур 6 м я с то т о на
откъсване, т, р и V - съответн о м асата, п л ъ т н о с т т а и обемът на
капката, а g е земното ускорение. Обемът на кап ката се определя
след приравняване на двете сили:
2 71СГ ( 6 . 2)
V=
98
Радиусът в м яс то то на откъсване г е по-малък о т вътреш
ния радиус на капкомера и е характерен за всяка теч н о ст. Той може
да се определи чрез оптична проекция и да се използва за намиране
на а. Този м етод за определяне на коефициента на повърхностно
напрежение се нарича сталагмометрия. К акто се вижда о т (6.2),
големината (броят) на капките не зависи о т динамичния вискози
т е т на т е ч н о с т т а , о т него зависи само скоростта на откапване.
Откапване е възможно и чрез изливане на течност по ръба
на съда. В то зи случай големината на капките зависи о т дължина
т а на намокрената ч ас т о т ръба, която се променя при изменение
на наклона на съда. При дозиране със съд без отливник греш ката
надминава 30% и може да бъде опасна при концентрирани силнодей-
стващ и лекарства.
§ 6.3. Я влен и я н а ф а зо в и гран и ц и

• Мениск
Може да се приеме, че повърхностните свойства на течно
с т и т е на границата с въздуха се дълж ат само на т е х н и т е кохези-
онни сили, т ъ й к ато привличането о т страна на газовите молекули
(адхезиятпа) е много слабо и може да се пренебрегне. Тогава силата на
повърхностното напрежение, приложена към контура на свободната
повърхност, се уравновесява о т силата на адхезията с твърдото т я
ло. В случаите, коеато тези сили не са равни, върху контура дейст
ва р езултан тн а сила, която предизвиква огъване на повърхността
на т е ч н о с т т а , наречено мениск (от вр. менискос - полумесец).
Нека кохезионните сили на т е ч н о с т т а са по-малки о т
адхезионните между нея и твъ рд ото тяло, с което т я е в к он такт.
Тогава молекулите на т е ч н о с т т а ще се задърж ат върху то ва тяло,
т о ще се мокри о т нея. Наблюдава се явлението мокрене, т е ч н о с т т а
в този случай е мокреща, а повърхността на твъ р д о то т я л о се
нарича хидрофилна. Да разеледаме една молекула на т е ч н о с т т а о т
повърхностната контурна линия, като пренебрегнем отново нейно
т о взаимодействие с молекулите на въздуха (фиг. 6.5 а). Върху
молекулата О ще действа една резултантна сила, обусловена о т
кохезията Fc и една резултантна сила, обусловена о т адхезията FA.
В екторната сума на тези сили F r е насочена към в ъ тр е ш н о с тта на
твъ рдото тял о , т я притиска повърхността на т е ч н о с т т а към
него и т е ч н о с т т а приема форма с вдлъбнат мениск.
Фиг. 6.5. Образуване иа мениск на араницата течност/твърдо тяло под

действие на силата FR, резултантна на силите на адхезия FA и кохезия Fc
а - вдлъбнат мениск (FA > Fc), 6 - изпъкнал мениск (FA < Fc)
Аналогично се разглежда случаят, когато кохезионните сили
са по-еолеми о т адхезионните (фиг. 6.5 б). Тогава няма мокрене, т е ч
н о с т т а не е мокреща, а повърхността на твъ р д о то тял о се нарича
хидрофобна. Р е зу л та н т н а т а сила е насочена към в ъ тр еш н о стта на
//. Молекулна физика и топлина 83
т е ч н о с т т а , т я отдръпва нейната повърхност о т твъ р д о то т ял о и
т е ч н о с т т а добива изпъкнал мениск.
Една и съща теч н о ст може да е мокреща за едно твърдо
т я л о и немокреща - за друго. Например ж ивакът не мокри стъкло
то , но мокри м етал и те. Водата мокри стъклото, но не ео мокри, ако
с намазано с масло. Немокреща теч н о ст не преминава през малки
отвори в хидрофобна материя.
Ъ гъ л ъ т 0 (фив. 6.5), който сключва допирателната към по
върхността на една теч н о ст в т о ч к а т а на допирането й с твърдо
тял о или с друга хидрофобна течн ост, се нарича контактен ъгъл
или ъгъл на мокрене. Този ъгъл е между 0 и 90° за мокрещите т е ч
ности и между 90 и 180° - за немокрещите. Големината му се опре
деля о т равновесието на кохезионните и адхезионни сили. Ако
ъ въ лът е 0°, се получава идеално мокрене и т е ч н о с т т а се разтича
по повърхността, докато я покрие или образува мономолекулен слой.
При 180° т я изобщо не мокри повърхността, а капките върху нея
приемат сферична форма, ако не им д ей ств ат други сили.
• Капилярност
С образуването на мениск в тесни (капилярни) тръбички е
свързано явлението капилярност (от л а т . capillus - косъм). То се съ
стои в повишаване или понижаване на нивото на т е ч н о с т т а в капи
лярни тръбички (фив. 6.6) под действие на наляаане, което възниква
в р е зу л та т о т образуване на мениск, т.е . при увеличаване на площ та
на свободната повърхност. Посоката на то ва наляване 6р, наречено
допълнително налягане, се определя о т посоката на нормалната
(отвесна) компонента на силата на
повърхностно напрежение Fu- Тя действа
ч__ у S__ у '----' така, че да намали площта на свободната
повърхност на т е ч н о с т т а и о т вдлъбна
т а или изпъкнала да я направи равнина -
Фив. 6.6. Капилярно побише- ® първия случаи я тегли нагоре, а във
ние (а) и понижение (б) втория я притиска надолу (фие 6.7).
Големината на допълнителото налягане Др може да се намери
о т големината на тази компонента и площта на свободната повърх
ност на т е ч н о с т т а в капилярката S (фиг. 6.8). Ако приемем форма
т а на т а зи повърхност за сферична с радиус R, на всеки елемент о т
'р
A jp/i
1 контура с дължина Д/ ще действа
елементарна сила на повърхностно
напрежение Af = стД2, насочена допира
телно към мениска. Нейната нор
мална компонента Аfu при калил ярка
- р -А р —
с радиус г е:
— — .
- Р*- Ар A/n = AfcosB = а АI созб = аДlr/R.
Р е зу л т а н т н а т а на всички
Фив.6.7. Възникване на допълни елементарни сили A/n, действащи
телно налягане Ар: капилярно
повишение (а), понижение (б) по всички линейни елементи АI, се
получава чрез сумиране:
<5Г алт
Допълнителното налягане Ар се намира

като се приеме, че площ та на сферичната
повърхност на т е ч н о с т т а е равна на сече
нието на капилярката S = пг2 :
Др = ^ к = 2£ (6.3)
И S R
V
Полученият израз е известен като
закон на Лаплас (Р. Laplace) за допълнител
Фие. 6.8. Възникване на
допълшпелно налягане ното налягане при сферична повърхност на
при вдлъбнат мениск т е ч н о с т т а . Затова и допълнителното
налягане се нарича още Лапласово налягане. Вижда се, че т о е толко
ва по-голямо, колкото е по-голям коеф ициентът на повърхностното
напрежение и по-малък радиусът на кривината на свободната
повърхност. При вдлъбнат мениск, както е в разглеждания случай,
Лапласовото налягане е отрицателно и насочено нагоре. При изпък
нал мениск т о е положително и насочено надолу (фиг. 6.7).
Капилярни свойства и м а т всички т е л а с много пори, където
влагата се просмуква и задържа по капилярен п ъ т. Такива т е л а са
кърпите за избърсване, ф и лтърн ата хартия, различни хигроскопични
вещества като СаСЬ, Р20 5 и др., използвани за сушене в ексикаторите
и пр. Овлажняването на стен и те, издигането на водата в почвата
и по с т е б л а т а на р астен и ята също са капилярни явления. Главна
роля за то ва при р астен и я та обаче има осмотичното налягане.
• Г а зо ва ем болия
Т ечностите оказват Лапласово налягане върху газовите ме
хурчета, които се н ам ират в целия им обем. В сферични мехурчета
т о предизвиква всестранно свиване и може да достигне значителни
стойности, ако т е и м а т малки размери. Например при мехурчета с
радиус 10 п т , налягането на водата върху т я х е 10* Ра или 1000 пъ
т и по-високо о т атмосферното. Такива са размерите на кавитацион-
н и те мехурчета, които са пълни с водна пара и газове и се получават
при бързо движение на теч н о сти в тръби или при въздействие с
ултразвук (вж. § 1.1, § 4.2). Тези мехурчета м огат да създадат огром
ни налягания в т е ч н о с т и т е , които да предизвикат раздробяване на
твърди частици и големи молекули или разрушаване на съоръжения.
В кръвоносните съдове мехурчета м о гат да попаднат при
инжектиране, ако със спринцовката е засмукан въздух. Те м огат да
се образуват и при декомпресия (вж. § 5.3). В т р ъ б а с неподвижна
т е ч н о с т мехурчето има симетрична форма и Лапласовото налягане
о т двете му страни, насочено по оста на т р ъ б а т а , се уравновесява
(фиг. 6.9 а). Движението на кръвта обаче променя ф орм ата на мехур
чето, т ъ й к а т о срещу посоката на скоростта кривината му придо
бива по-голям радиус о т кривината на срещуположната му страна
(фиг. 6.9 б). Лапласовото налягане о т двете страни на въздушното
мехурче не е еднакво и разликата е насочена срещу посоката на движе
ние на кръвта. Коеато т я се изравни с налягането на кръвта, мехурче
т о предизвиква запушване на кръвоносния съд, наречено газова ембо
лия. То има сериозни последици и дори може да предизвика смърт.
Фиа. 6.9. Лапласово налягане о т двете страни на газово мехурче в тръба:

а - при неподвижна течност (р\ =р2), б - при движеща се със скорост v (р\ >р2)
Подобно е действието на Лапласовото налягане о т двете
страни на живачния стълб в медицинските термометри, което се
противопоставя на хидростатичноте налягане. По то зи начин т о
задържа живака да не се връща в резервоара на терм ом етъ ра за да се
о т ч е т е д о с т и гн а т а т а максимална тем пература.
§ 7. СТРОЕЖ НА ТВЪРДИ ТЕ ТЕЛА
§7.1. А м орф н о и к р и с т а л н о с ъ с т о я н и е
Твърди тела са тези , които п р и теж ават собствена форма и
обем и еи зап азват непроменени продължително време при външно
Въздействие, к ато му оказват значително противодействие. По
своята стр у к ту р а и физични свойства т е се д е л я т на две Йрупи:
кристални и аморфни. Във ф изиката обаче е възприето твъ рд и да
се наричат само кристални те тела.
Вътрешният строеж на аморфните т е л а се характеризира
само с близко подреждане на ерадивните им частици, както a-fipu
т е ч н о с т и т е (вж. § 6.1). Аморфните т е л а м огат да б ъ д ат разглеж
дани като течн ости, които не са в състояние да т е к а т поради мно-
ео еолямо вътреш но триене (вискозитет) между съседните частици.
В кристалите, за разлика о т аморфните т ел а , правилното подреж
дане на ч ас т и ц и те се запазва не само на близки, но и на далечни
разстояния, които са много по-големи о т разстоян и ята между тях .
Такова подреждане на ч асти ц и те се нарича далечно. О т т у к следва
и дефиницията на кристал - то в а е тял о , в което ч ас т и ц и те са
разположени в строго определен ред, повтаряш се периодично.
Някои твърди т ел а , к ато стъкло, кварц, захар, сяра и др.,
могат да и м а т както аморфен, т а к а и кристален строеж. Това
показва, че едно т я л о не трябва да бъде наричано аморфно или
кристално, а аморфно или кристално е състоянието, в което т о се
намира. От термодинамична гледна точка аморфното състояние
има по-голяма енергия о т кристалното и затова е по-нестабилно о т
него. То бавно преминава в кристално (кристализира), т ъ й к ато
всички реални процеси п р о ти ч а т спонтанно в посока на намаляване
на енергията. По същ ата причина един кристал може да израстне
отново, ако се наруши ц е л о стта му, т ъ й к ато т о в а нарушаване
увеличава неговата енергия.
Основните разлики между кристалните и аморфните т е л а
се проявяват най-силно при фазовия преход твърдо тяло!течност
(вж. § 8.3) и при сравняване на свойствата им в различни направле
ния. К ри стали те и м а т точно определена тем п ература на топене,
която зависи о т е стес т в о то им и външното налягане. При нагрява
//. Молекулна физика и т оплим 87

не аморфните т е л а се размекват постепенно и т е м п е р а т у р а т а им
се повишава непрекъснато при топенето. Освен т о в а свойствата на
аморфните т е л а са еднакви във всички посоки, т . е. т е са изотроп
ни, докато кр и стал и те са акизотропни. Например при един и същ
кристал скоростта на разпространение на светл и н ата, коефициен
т ъ т на топлопроводност, модулът на еластичност, я к о с т т а и пр.
са различни в различни направления.
Едно т я л о е монокристално, ако се състои о т един-единст-
вен кристал и поликристално, ако се състои о т много сраснали
помежду си и различно ориентирани малки монокристали. Най-мал
к и я т паралелепипед в кристала, о т който чрез последователно
преместване в т р и некомпланарни направления може да се изгради
целият кристал, се нарича елементарна клет ка на кристала.
В идът на елем ен тарната клетка се определя о т нейните 6 параме
търа: дължините на т р и т е ръба (а, Ь, с) с общо начало в един о т
върховете и големините на т р и т е ъгъла (а, (3, у), които т е зи ръбове
сключват помежду си (фие. 7.1).
X
Фие. 7.1. Елементарна Фие. 7.2. Пространствена
клетка на кристала решетка на кристал
Върховете на елем ентарната клетка се наричат възли и в
т я х се нам ират градивните частици на кристала - йони, атоми,
молекули. С ъвкупността о т възлите и мислените прави линии, на
които т е са разположени, е пространствената решетка на кристала
(фиг. 7.2). Тя е “с к ел етъ т” на кристала, т ъ й к ато показва строежа му
и служи за описание на неговите свойства. Разстоянието между
равнините, на които се нам ират ч астиц ите, се нарича константа
на кри сталн ата решетка. Б роят на най-близко разположените
частици около една частица в р еш етк ата се нарича координационно
число. С т о й н о стта му зависи о т вида на елем ен тарната клетка -
например за NaCl т о е 6, а за Si или Ge - 4.
❖ Съществуваш 230 вида пространствени решетки, обединени в 32
класа на симетрия, а т е - в 7 кристалоарафски системи. Тези системи са:
моноклинна, триклинна, кубична, ромбична, ромбоедрична, тетрааонална и
хексаеонална. Те се различават по съотношението между ръбовете на
техн и т е елементарни клетки и по еолемината на ъалите между тя х. В
природата най-често се срещат кристали о т кубичната система (а = 6 = с,
а = Р = у = я/2) или о т хексагоналната (о = Ь *с, а = р * л/2, у = 2я/3).
В зависимост о т условията едно вещество може да криста

лизира в различни разновидности (фази). Например въелеродът
кристализира в ераф и т при обикновени условия, а в диам ант - при
налягане Ю10 Ра и тем п ература 2300 К. Явлението едно вещество да
съществува в различни фази при едно и също агрегатно състояние се
нарича полиморфизъм, а отделните фази - негови модификации.
Някои полиморфни модификации се превръщ ат обратимо една в
друга при определено налягане и тем пература, наречена темпера
тура на фазовия преход (вж. § 9.4).
§ 7.2. Т е ч н о к р и с т а л н о с ъ с т о я н и е
Някои вещества, изградени о т частици с удължена форма,
която дава възможност за ориентиране, се н ам ират в състояние,
наречено течнокристално. Те м огат да т е к а т к ато т е ч н о с т и т е и
п р и теж ават анизотропия на механичните, електричните, м агни т
ни те и оп ти чн и те си свойства к ато кристалите. Тази двойнстве-
ност се дължи на начина на подреждане на т е х н и т е частици. Течни
т е кристали и м а т и специфични свойства, които не са характерни
за т е ч н о с т и т е и кристалите. Такива са способността за образуване
на “монокристали" в електрично и/или магнитно поле, много висока
оптична акти он ост и промяна на ц в ета при промяна на темпера
турата.
Известни са два основни типа течни кристали: термотроп-
ни и лиотропни. Термотропните се образуват при нагряване на
някои твърди т е л а и и м а т течнокристални свойства в определен
тем пературен интервал — над него са в течно, а под него са в
кристално състояние. Л иотропните теч н и кристали се получават
при смесване на две или повече компоненти, едната о т които служи
за “р азтворител”. Най-разпространени са водните разтвори на
амфифилни вещества, к ато например фосфолипидите, изграждащи

клетъчните мембрани. Течните кристали о т двата ти п а притежа
в а т полиморфизъм и могат да преминават в различни течнокристал-
ни структури, наречени мезофази. При терм отроп н и те то в а става
с промяна на тем п ер а ту р ата , а при лиотропните - с промяна на
концентрацията на компонентите и с промяна на т ем п ер ату р ата.
Според подреждането на молекулите термотропните течни
кристали се разделят най-общо на два вида - нематични и смектич-
ни, като всеки о т т я х има подвидове. Н ем ати чн и те п ри теж ават
две особености - далечна паралелна ориентация на молекулите и
липса на далечно подреждане на те х н и те центрове (фие. 7.3). Към
т я х спадат и т е ч н и т е кристали
с т а к а наречената бинтова или
завъртяна нематична струк
тура, т ъ й к ато т я може да се
получи при завъртане на горния
слой на обикновен нематичен
кристал. Тази структура се
състои о т слоеве с нематично
чен течен кристал подреждане, но дългите оси на
Фие. 7.3. Схеми на подреждането молекулите във всеки слой са
на молекулите при теч н ост и при леко завъртяни спрямо осите на
течни кристали
молекулите в съседните слоеве.
Такава структура най-напред е наблюдавана при естери на холесте-
рола и зато ва се нарича и холестерична.
Към смектичншпе се о т н а с я т всички термотропни течни
кристали, които не са нематични или холестерични. О т к р и ти са
седем смектични структури, които се разделят на две подгрупи - с
правилно и с неправилно подреждане на молекулите. Някои о т т я х
се характеризират с далечно подреждане на молекулите в слоеве във
вид на правилна двумерна решетка.
Лиотропните теч н и кристали о т амфифилни вещества и
вода м огат да образуват следните структури: ламеларна (монослой,
бислой, липозома), кубична, хексагонална, мицелна и гелна. Всички
живи биологични мембрани и м а т бислойна структура, а ламеларни-
т с фази на фосфолипиди във вода се използват в биофизиката като
техни модели.
§ 7.3. М еханични деф о р м ац и и н а т е л а т а
Механична деформация е промяната на взаимното разполо
жение на ч асти ц и те на твърдото тял о под действие на външни
сили, което предизвиква изменение на неговата форма и размери. В
зависимост о т начина на закрепване на т я л о т о и посоката на
деформиращата сила се различават п е т основни вида деформации
(фиг. 7.4): на опъване (а), свиване (б), огъване (6), хлъзгане (г) и
усукване (д). О бемът на т я л о т о се променя само при всестранно
опъване или свиване, а в останалите случаи остава постоянен.
Например удължаването на т я л о т о при едностранно опъване води
до намаляване площ та на напречното му сечение.
Деформацията се нарича ела
стична, ако изчезва след прекратява
не действието на силата. В противен
случай т я е пластична, а при частич
но запазване - еластичнопластична.
Деформиращата сила променя раз
стоянието между ч асти ц и те в
кристалната реш етка. Това предиз
виква поява на вътреш ни сили с посо
ка към първоначалните равновесни
положения на о тм ес т ен и т е частици.
При еластична деформация т е зи сили
възстановяват първоначалната фор
ма на т я л о т о , докато при неела
стична ч асти ц и те заем ат нови
равновесни положения.
Мярка за вътреш ните сили на
противодействие е величината механично напрежение. Тя не може да
се измери пряко, а се определя о т еолемината на деформиращ ата си
ла. При едностранно опъване или свиване механичното напрежение
о е насочено нормално (перпендикулярно) на повърхността, към коя
т о е приложена си л ата (фиг. 7.4 а, б), а при хлъзгане напрежението т
е тангенциално (фиг 7.4 г). И в д вата случая големината му се изра
зява к ато отношение на силата F и площ та на т а з и повърхност S:

F_ F_
<т т (7.1)
S S
При опъване и свиване т а з и площ е напречното сечение на т я л о т о ,
а при хлъзгане е площ та на слоя, към който си л ата е допирателна.
Е ласти чн ите деформации се описват със закона на Х уку спо
ред който и нормалното и тангенциалното механично напрежение е
пропорционално на отн оси телн ата деформация :
д = Е е, х = Gy (7.2)
О тн о си тел н ата деформация при опъване или свиване е се
дефинира к ато относително удължение или скъсяване е = Д// / , а при
хлъзгане —к ато ъгъл у, получен о т хлъзгането на подвижните слое
ве спрямо неподвижния (фие. 7.4 г). Коефициентите на пропорцио
налност Е и G се наричат съответно модул на линейна деформация
или модул на Юнг (Т. Young) и модул на еластичност при хлъзгане.
Вижда се, ч е £ = о, ако е = 1 (Ai = I), т е . модулът на Юнг е равен на
механичното напрежение, което възниква при удължение ДI, равно
на началната дължина I. В този случай край ната дължина става
двойно по-голяма о т началната. И зм ерителната единица за
механичното напрежение о и t и за модулите Е и G е паскал (Ра).
§ 7.4. Я к о с т и т в ъ р д о с т
Зависим остта между механичното напрежение и относи
т е л н а т а деформация се нарича крива (диаграма) на деформацията.
При опъване т я най-общо има вида, показан на фиг. 7.5. Характерни
точки в нея са:
Oi - граница на пропорционалност,
а2 ■граница на еластичност,
аз - граница на изтееливост,
0 4 - граница на издържливост (якост).
При напрежения до т о ч к а т а
oi е валиден законът на Хук, а в
о б л астта о т oi до а2 деформацията
не е линейна, но е обратима (еластич
фиа. 7.5. Крива (диаграма) на на). Над о2 се проявявя явлението
деформацията при опъване хистерезис, т . е. при натоварване и
разтоварване се получават различни криви. При напрежения, малко
по-големи о т т а з и точка, о с т а т ъ ч н а т а деформация е' е пренебре
жимо малка, но при по-големи напрежения т я с та в а значителна.
Над границата на изтегливост oj е областта, в която механичното
напрежение не зависи о т отн оси телн ата деформация. След грани
ц а т а на издържливост <з4, наречена още якост, напрежението нама
лява рязко, т ъ й като т я л о т о се разрушава.
Изучаването на механичните свойства на м атери али те
(деформируемост, якост, твърдост) е предмет на науката съпро
тивление и якост на материалите. Диаграмите на деформация при
опъване или свиване а = f (е) за различни т е л а са подобни, но изразя
в а т и т е х н и т е специфични особености. Например при крехките
тела (стъкло, чугун и др.) я к о с т т а се явява близо до границите на
пропорционалност и на еластичност, а о с та тъ ч н а деформация и
изтегляне не се наблюдават. Д иаграмата на изтегливите тела (Си,
А1 и др.) съдържа широка област на пластична деформация, а скъс
ване се получава в края на изтеглянето.
Д иаграмата на деформация и я к о с т т а се определят с
устройства за статично или динамично изпитване. При т я х с т а
т и ч н и т е напрежения се създават с преса, а сила с краткотрайно
действие се прилага с помощта на ударен механизъм. Изобщо стой
но сти те на с т а т и ч н а т а и динамичната якост за едно т я л о не са
еднакви. Друга главна ч а с т на тези устройства служи за измерване
и обикновено за автом атично регистриране на големината на
действащ ата сила и получената деформация. По диаграм ата на
деформация м огат да се о т ч и т а т и промените в механичните
свойства на м атер и ал и те в р е зу л т а т о т механична или термична
обработка, които променят т я х н а т а поликристална структура
(текстура). Величините, характеризиращи т е зи свойства, се изме
н я т и при продължително въздействие на механичните напреже
ния. Този процес се нарича умора на материалите и играе важна
роля в тех н и к ата.
Твърдостта на едно т я л о се определя о т налягането, което
е необходимо в него да проникне друго, по-твърдо, тяло. О тдавна в
минералогията е въведена скалата на Моос (Mohs) с 10 степени на
твърдост, определени о т подреждането на следните 10 минерала:
1. т а л к , 2. гипс, 3. калцит, 4. флуорит, 5. а п а т и т , 6. орто-
клаз, 7. кварц, 8. топаз, 9. корунд, 10. диамант.

Всеки следващ минерал в скалата е с една степен по-твърд и
поврежда повърхността на предшестващия. Т върдостта може да се
определя по то зи начин само качествено, а не като стойност на
физична величина.
❖ За сравнение по скалата на Моос твърдостта на нокът е 2,5 , на мед
на монета - 3,5 , на стъкло за прозорец - 5,5 , а на стоманена пластинка -
6,5. Скалата е относителна, тъй като флуоритът не е 2 пъти по-твърд
от гипса, нито разликата между калцита и флуорита е същата, както
между корунда и. диаманта. Абсолютната скала за твърдост на същите
минерали, определена с чувствителна апаратура е:
1. талк, 3. гипс, 9. калцит, 21. флуорит, 46. апатит, 72. ортоклаз,
100. кварц, 200. топаз, 400. корунд, 1600. диамант.
X. Херц (Н. Hertz) дефинира т в ъ р д о с т т а на едно т я л о като
налягането върху малка площ о т неговата повърхност (под малка,
но по-твърда сфера), при което се достига границата на еластична
деформация. На практика т а з и граница не може да се определи
съвсем точно и понякога значително се превишава.
Най-разпространеният метод за измерване на твъ р д о ст в
тех н и к ата е методът на Бринел (Brinell). При него една стоманена
сачма с диаметър D се притиска със сила F към
повърхността на изследваното т я л о (фиг. 7.6).
След прекратяване на натиска с микроскоп се
измерва д и ам етъ ръ т d на получената о т
сачм ата кръгла о с та т ъ ч н а деформация. О т
фиг. 7.6. Опреде неговата стойност се определя площ та S, на
ляне на твърдост която е действала силата F, а к ато мярка за
т в ъ р д о с т т а се приема налягането р= F/ S.
§ 8. ТОПЛИННИ СВОЙСТВА НА ТЕЛАТА
§ 8.1. О сновни т о п л и н н и вели чи н и

С ум ата о т всички видове енергии на градивните частици на
едно тял о , която не включва кинетичната и потенциалната енер
гия на т я л о т о к ато цяло, се нарича вътрешна енергия на тя л о то .
Тя се определя о т движението на молекулите (т я х н а т а кинетична
енергия), о т силите на взаимодействие между т я х (потенциалната
им енергия), om енергията на химичните връзки между а т о м и т е в
молекулите и о т въ тр е ато м н ата енергия на електроните и атом-
ните ядра.
Ч а с т т а о т въ треш н ата енергия, която включва само кине
т и ч н а т а и потенциалната енергия на молекулите на т я л о т о , се
нарича молекулно-механична енергия или топлина. С теп ен та на
нагряване на т я л о т о зависи о т интен зивн остта на хаотичното
молекулно движение и се характеризира с величината температура.
В термодинамичната скала, която започва о т абсолю тната нула,
тем п ер а ту р ата се означава с Т и се измерва с единицата келвин (К).
Тази единица се дефинира чрез тр о й н ата точ ка на водата (вж. §
8.4), която в т а з и скала има тем пература 273,16 К, а 1 К = 1/273,16.
В тем п ер а ту р н а та скала по Целзий (А. Celsius) за нула се приема
тем п ер а ту р ата на топене на леда Т = 273,15 К и т е м п е р а т у р а т а се
означава с t :
t = T - 273,15
Единицата в т а з и скала - градус Целзий (°С) има големина, точно
равна на 1 К. Температурните разлики и интервали се означават с
единиците К или °С в зависимост о т то в а коя скала се използва.
Молекулно-механичната енергия винаги преминава спонтан
но о т м ясто с по-висока към м ясто с по-ниска тем пература. Всеки
процес, чрез който т я се пренася между т е л а т а , се нарича топло-
обмен, а мярка за обменената в този процес енергия е количеството
топлина Q. Количеството топлина Q, предадено на едно т я л о или
о тн ето о т него, е пропорционално на изменението на тем п ература
т а на т о в а т я л о АТ и на неговата маса т:
Q = C m АТ . ( 8 . 1)
Величината С се нарича специфичен топлинен капацитет и е равна
на количеството топлина, което променя т е м п е р а т у р а т а на т ял о
с маса 1 kg с 1 К. Измерва се в единиците J.kg-1.K~'
Елементарното количество топлина dQ, пренесено за еле
ментарен интервал о т време dt, се нарича топлинен поток Ф, а
потокът през сечение с площ S - 1 т 2, разположено перпендикулярно
на неговата посока - плътност на топлинния поток J:
( 8 . 2)

[®j=i=w,
s m
§ 8.2. Т е м п е р а т у р н о р азш и рен и е н а т е л а т а

С повишаване на тем п ер а т у р ата нараства кин ети чн ата
енергия на молекулите. При тв ъ р д и те т е л а т о в а означава увелича
ване на ам п л и туд ата им на тр еп тен е около т я х н о т о равновесно
положение и се проявява в разширение на размерите на т е л а т а . Ако
дълж ината на твърдо т я л о при 0 °С е Iq, при нарастване на тем п е
р а т у р а т а до t °С удължението му А/ е пропорционално на /0 и t :
Аl = a k t (8.3)
Следователно дълж ината на т я л о т о при тем п ература t °С став а
l t = U + А/ = lp(l + a t ) (8.4)
Величината a се нарича линеен температурен коефициент и прак
тически не зависи о т тем п ер ату р ата. Тя зависи о т естес тв о т о на
т я л о т о и с то й н о сти те й са о т порядъка на 10”5—10~6 К '1 Поради
линейното разширение с тем п ер а т у р ат а нараства и обемът на
т я л о т о Vi- Аналогично на 1\ за него се получава
У х = Уо(1 + 3 1) I , (8.5)
където р е обемен температурен коефициент, р « За.
В р е зу л т а т о т нагряването на т в ъ р д и т е т е л а възникват
големи механични напреокения, ако т е не се разш иряват свободно. За
оценка на големината на таки ва напрежения може да се разгледа
тем п ературното удължение на стоманена пръчка А/. Свиването на
пръчката обратно до първоначалната й дължина чрез еластична
деформация изисква прилагане на външно нормално механично
напрежение а съгласно закона на Хук (7.2):
Г —
<з = Е Д / или Д/
а /
= -“1 ш;0.
k Е
О т приравняването на то зи израз за АI с (8.3) се получава:
-^■a/0= a /0r или a = aEt.
К ато се има предвид, че за стомана a * 10-5 К"1 и Е ^2.105 МРа, при

повишаване на тем п е р а т у р а т а само с 1 °С възниква напрежение
ст » 2 МРа.
Против възникването на таки ва механични напрежения се
взем ат специални мерки, особено при с тр о и тел с тв о то на големи
съоръжения к а т о железопътни линии и мостове, т ъ й к а т о в проти
вен случай т е м огат да ви разрушат. За протезирането, при което
към кости или зъби се свързват различни изкуствени материали,
напреженията също са о т значение. За да бъдат избегнати, трябва
да се подбират материали с температурни коефициенти, които са
близки до т е з и на съ о т в е т н и т е тъкани.
Биметални пластинки, съставени о т два м етал а с различен
линеен тем пературен коефициент, се използват к а т о терморегула
тори (фиа. 8.1). При загряване биме
т а л н а т а пластинка се огъва към
м етала с по-малък коефициент и
включва електромеханично устройство
(реле), което прекъсва електрозахран
а б ването на нагревателя. При охлаждане
фиа. 8.1. Биметална пла
стинка като превключвател пл асти н ката възстановява първона
в електрична вериаа: пре чал н ата си форма и н агр евател ят се
късване (а), включване (б)
включва отново.
§ 8.3. Ф азово равн овеси е и ф а зо в и преходи

Ф аза в термодинамиката се нарича съвкупността о т едно
родни, еднакви по свойства частици на една система. Така например
ако б затворен съд се намира вода, а над нея има въздух и водна пара,
си стем ата се състои о т две фази: теч н а фаза (вода) и газ - смес о т
въздух и водна пара. Всяка система може да се намира в различни
състояния, които се различават по тем пература, налягане, обем и
др. величини, характеризиращи състоянието на си стем ата, нарече
ни параметри. Равновесие е такова състояние на си стем ата, при
което п ар ам етр и те й и м а т определени стойности, които се запаз
в а т постоянни неограничено дълго. Различни фази на едно и също
вещество м о гат да се нам ират в равновесие помежду си само в
определен тем пературен интервал. Тогава на всяка стойност на
т ем п е р а т у р а т а Т с ъ о т в е т с т в а точно определена стойност на
налягането р и равновесното състояние на две фази се представя на
(р, ^-диаграма с ли н и ята р = ([Т).

• И зпарение и кондензация
При всякаква тем п ература в т е ч н о с т и т е и т в ъ р д и т е т е л а
има так и ва молекули, ч и ято енергия се оказва достатъчна, за да
преодолеят привличането на съседните им молекули, да се о ткъ сн ат
о т повърхността на т е ч н о с т т а или твърдото т я л о и да преминат
в газова фаза (фив. 8.2 а). Преходът на теч н о ст в газообразно състоя
ние се нарича изпарение, а на твърдо т я л о - сублимация. Всички
твърди т е л а сублимират, но с различна скорост - например т я е
очевидна при твърд СОг (сух лед) и незабележима при други вещества.
При изпарение или сублимация о т т я л о т о се о т д е л я т моле
кулите с най-висока енергия и средната енерия на молекулите, оста
нали в т я л о т о , намалява - т я л о т о се охлажда. Т ем пературата на
т я л о т о няма да се променя само, ако по време на то зи фазов преход
непрекъснато му се предава топлина. Топлината q, необходима за
превръщане на единица маса о т вещ еството в пара при същ ата
тем пература, която т о е имало преди началото на изпарение (суб
лимация), се нарича специфична топлина на изпарение (сублимация).
Единиците й са J.kg-1
Q-qm . (8.6)
Обратно, при кондензация молекулите на парите се привличат о т
т ези на т е ч н о с т т а и средна
т а кинетична енергия на
молекулите в т е ч н о с т т а на
раства. Същото количество
топлина, отдадено при изпа
рението, при кондензацията
се връща в т е ч н о с т т а и т я
се затопля.
парите б отворен (а) и затворен съд (6)
На отнем ан ето на
топлина о т т е л а т а при изпарение се основава охлаждането на човеш
кото т я л о при изпарение на п о т т а , използването на летливи т е ч
ности (хлороетан) за м естна анестезия, получаването на ниски
тем ператури за втечняване на газове и др. Топлината на изпарение
не е постоянна величина, а намалява с повишаване на тем пературата.
Да разгледаме как се установява фазово равновесие между
пари и теч н о ст. Нека херметично затворен съд е частично пълен с
теч н о ст и не съдържа пари. Вследствие на изпарението простанст-
вото над т е ч н о с т т а започва да се изпълва с пари, но наред с изпаре
нието протича и обратн и ят процес - кондензация (фие. 8.2 б). Кон
дензацията нараства с нарастване на броя на молекулите в парите,
който определя и т я х н о т о налягане. За дадена тем п ература се
достига до так о ва налягане, при което броят на изпаряващ ите се и
на кондензиращите молекули се изравнява. О т то зи момент наляга
нето на парите не се променя. Н астъпва динамично равновесие
между т еч н о ст и пари и т о се запазва, докато не се промени обемът
или т е м п е р а т у р а т а на систем ата. Налягането, съ ответстващ о на
динамичното равновесие, се нарича налягане на наситените пари.
В затворено пространство, в което има излишък о т
течн ост, п арите са наситени. Те са ненаситени, ако скоростта на
изпарение е по-еоляма о т скоростта на кондензация. Н енаситените
пари се подчиняват на основните закони за газовете, т .е . т е и м а т
поведение на газове. Това обаче не се отнася за наситените пари.
Например, ако при постоянна тем п ература обемът на наситените
пари се намали, т я х н о то налягане не нараства, т ъ й к ато започва
кондензация и количеството им намалява. При определена темпера
ту р а налягането на наситените пари е максимално възможното
налягане на п арите о т една теч н о ст и т о е винаги по-голямо о т
налягането на ненаситените пари на т ази течн ост.
Скорост на изпарение v е м асата dт на изпарената теч н ост
за време df и се дефинира за определена тем пература. Д алтон (J.
Dalton) доказва, че т я е пропорционална на площ та на свободната
повърхност на т е ч н о с т т а S и намалява с увеличаване на налягане
т о на въздуха и парите пад нея р
dт , S , ,
v = - — = k —(e0 - e) (8.7)
Ш р
К оеф ициентът на пропорционалност k е характерен за всяка
теч н о ст, а е0 - е се нарича дефицит на насищането и представлява
разлика между налягането на наситените (е0) и ненаситените пари
(е). О т закона на Д алтон следва, че v = 0 при е0 = е , т .е . когато е
настъпило динамично равновесие.
С коростта на изпарение зависи и о т ф орм ата на свободната
повърхност. В капилярни тръбички т я е по-малка при вдлъбнат
мениск и по-голяма при изпъкнал (фив. 6.3). Тоба се обяснява с разли
к а т а в силите на кохезия, които н а р а с т в а т с броя на съседните
молекули до всяка една молекула о т
повърхността. Техният брой е по-волям
при вдлъбнат и по-малък при изпъкнал
мениск. Затова и порьозните т е л а по-
а б дълео задърж ат влагата, а по-малките
Фие. 8.3. Брой на съседни капчици се изпаряват по-бавно о т по-
т е молекули при вдлъбнат волемите.
(а) и изпъкнал мениск (б) Обикновено всички теч н ости
съдържат въздух, който започва да се отделя при нагряване. Образу
ващ ите се газови мехурчета съдържат и наситени пари на теч н о ст
т а . С повишаване на тем п ер ату р ата налягането на наситените
пари в м ехурчетата нараства. Коеато т я х н о т о налягане се изравни
с външното налягане, м ехурчетата започват да се о т д е л я т о т
целия обем на т е ч н о с т т а и да се п укат на нейната повърхност.
Такова бурно изпарение о т целия обем, а не само о т повърхността
на т е ч н о с т т а , се нарича кипене.
Т ем пературата на кипене при нормално атмосферно наляга
не (вж. § 5.2) се нарича нормална температура на кипене и е харак
терн а к о н стан та за всяка теч н о ст (табл. 8.1). Т ем пературата на
кипене се повишава с увеличаване на външното налягане (табл. 8.2).
Табл. 8.1. Нормална температура на кипене
на някои течности, °С•
Хлороетан 13,1 Метанол 64,7
Етилов етер 34,6 Бтанол 78,3
Ацетон 66,3 Бензен 80,1
Хлороформ 61,2 Глицерол 290,0
Табл. 6.2. Температура на кипене на водата
в зависимост о т наляеането р
р, ЬРа 1013 2026 3040 4053 5066
<ь,°С 100 121 134 144 162
• Топене и крист ализация

Преходът о т твърдо в течно състояние (топене), както и
о бр атн и ят преход (втвърдяване), протича по различен начин за
кристалните и аморфните т е л а (вж. § 7.1). Ако кристално т я л о се
довряба равномерно, първоначално т е м п е р а т у р а т а му се повишава,
докато се достигне неговата температура на топене fm (фиа. 8.4, а).
През време на то п ен ето т я не се променя, т ъ й к а т о подаваната
топлина (топлина на топене) отива за превръщането на кристала в
течно състояние. Едва коеато то й се стопи напълно, започва ново
повишаване на т е м п е р а т у р а т а (фие. 8.4, а - то ч к а 2), което съ от
в е т с т в а на нагряване на получената теч н о ст. Аморфните т е л а
н ям ат определена тем п ература на топене и к ри вата на нагряване-
т о показва непрекъснато нарастване (фие. 8.4, б). В длъбнатата
ч аст о т к р и вата определя тем пературния интервал, през който
т я л о т о е размекнато.
Фие. 8.4. Изменение на тем п ературата

с времето при топене на кристално (а) и тем п ер атур ата на топене
на аморфно твърдо тяло (б) о т състава на сплав
Температурата на топене на т е л а т а е характерна за вещест
вото и силно зависи о т неговата чистота. Незначителни примеси
могат да я понижат. Зависим остта й о т примесите при сплав о т
два м етал а се представя графично на координатна система с две
ординатни оси (фиг. 8.5). С той н ости те t \ и fa върху т я х с ъ о т в е т
с т в а т на т е м п е р а т у р и т е на топене на м етал а А и м етал а В, а по
абсцисата между т я х са нанесени концентрациите им в сплавта,
като концентрацията на А (СА) нараства о т 0 до 100% в посока
отляво надясно. С плавта със състав, при който т е м п е р а т у р а т а на
топене достига минимална стойност (фиг. 8.5, то ч к а С е), се нарича
евтектична сплав.
Т ем пературата на топене зависи слабо о т външното наля
гане. Повечето т е л а увеличават обема си при топене. Т яхната т е м
пература на топене се повишава с увеличаване на налягането, т а к а
че вече разтопено т я л о може да се втвърди при по-високо налягане.

За някои вещ ества к ато вода, антимон, бисмут и др., които се
свиват при топене, т я се понижава с увеличаване на налягането.
Такова твърдо т я л о може да се втечни при по-високо наляеане. Тем
п ер ату р ата на топене на леда се понижава с 1 °С при увеличаване на
нормалното атмосферно наляеане около 130 п ъти .
§ 8.4. Т рой н а т о ч к а , д и агр ам а н а с ъ с т о я н и е т о

Да разгледаме теч н о ст в затворен съд, над която има само
наситени пари. Това равновесно състояние се изобразява на (р,Т)-ди
аграма с то ч ка (т о ч к а т а А на фие. 8.6). При охлаждане (без измене
ние на обема) те м п е р а т у р а т а започва да се понижава, налягането
на парите спада и т о ч к а т а А започва да се премества наляво и надо
лу по кривата АВ. Това продължава дотогава, докато се достигне до
т е м п е р а т у р а т а на кристализация 7tp, при която започва преходът
на т е ч н о с т т а в твърдо състояние. Въпреки продължаващото
охлаждане, т а з и тем п ература
остава постоянна, докато не се
втвърди ц я л а т а теч н о ст, т ъ й
като о тд ад ен ата топлина е
равна на т о п л и н ат а на криста
лизация. През то в а време и
налягането на наситените
пари остава постоянно и равно
на о рд и н атата на т о ч к а т а В -
Фие. 8.6. Диаграма на състоянието: ptp. То започва да намалява, но
В - тройна точка, 1 - твърда фаза,
2 - течна фаза, 3 - газообразна фаза по друга крива ВС, след като
ц ял ата теч н ост се е втвърдила.
Точката В е обща за двете криви, представящи зависимостта
на налягането на наси тен ите пари о т тем п ер а ту р ата : кривата
СВ е за твърдо състояние на вещ еството, а кривата АВ - за течно.
При тем п ература под тем п ер а т у р ат а Г1рн аси тен ата пара може да
бъде в равновесие само с твърдо тяло, а над нея - само с течн ост. В
т о ч к а т а В и т р и т е агрегатни състояния на вещ еството, неговите
т р и фази (т в ъ р д а т а , т е ч н а т а и наси тен ите пари над т я х ) са в
равновесие. З ато ва т а з и точка се нарича тройна точка.
Т ем пературата на тр о й н ата точка Ttp е т ем п е р а т у р а т а
на топене на вещ еството при налягане на неговите наситени пари
ptp. С промяна на налягането слабо се мени и т е м п е р а т у р а т а на
топене. Зависим остта между т я х започва о т т р о й н а т а точка и се
нарича крива на топене (кривата BD на фиг. 8.6). Следователно
брой ната то ч ка се оказва пресечна точка на т р и криви, определящи
условията за равновесие между комбинациите о т две фази: твърда
и течна, т еч н а и газообразна, твърда и газообразна.
Кривите на топене (BD), изпарение (АВ) и сублимация (СВ)
разделят координатната равнина на т р и области на състоянието.
Всяка то ч ка в една о т областите отговаря на една фаза на вещест
вото - твърда, теч н а и газообразна. Всяка точ ка о т кривите отго
варя на равновесно състояние на две о т ф азите, а т р о й н а т а точка
- на равновесното състояние на т р и т е фази. Тъй к а т о всяка точка
о т (р,7>диаерамата представлява определено равновесно състояние
на вещ еството, т я се нарича диагра,ма на състоянието. За всяко
вещество диаграм ата се получава о т конкретни опитни данни и се
използва за предсказване на състояния и фазови преходи при различ
ни условия (различни стойности на р и Т).
О т диаграм ата се вижда, че теч н а фаза може да съществува
само при налягания, по-високи о т налягането на т р о й н а т а точка
ptp. Тъй к а т о за повечето вещества атмосферното налягане Ь е по-
високо о т с ъ о т в е т н и т е им налягания на наси тен ите пари ptPl
преходът им о т твърдо в газообразно състояние с та в а през междин
н а та теч н а фаза. В противен случай, ковато ptp > 6, вещ еството
може да бъде само в твърдо и газообразно състояние. Така например
т в ъ р д и я т С 02 (piP ~ 56) сублимира к ато направо се превръща в газ.
Обикновено т в ъ р д и т е т е л а се намират при тем ператури, по-ниски
о т т е х н и т е 7\р, поради което налягането на наси тен ите им пари е
нищожно и практически липсва сублимация. Й одът обаче има
Г.Р = 114 °С и значителна стойност на pip, което дава възможност да
се наблюдава процесът сублимация.

§ 9. ТОПЛООБМ ЕН
§ 9.1. Т о п л о п р о в о д н о ст и к о н в ек ц и я
Основните процеси на топлообмен са три : топлопроводност,
конвекция и излъчване или поглъщане. Обикновено т е п р о ти ч ат
едновременно, но в различна степен, т ъ й к ато зависят о т различни
фактори. В някои случаи към т я х се добавят и някои фазови прехо
ди между агрегатни състояния, при които се отнем а или отдава по-
значително количество топлина. Например количеството топлина,
отделяно о т човешкото тял о, се разпределя так а: около 50% се о т
деля чрез излъчване о т непокритите ч асти на т я л о т о и дрехите,
около 30% - чрез изпарение на теч н о сти о т кож ата и белия дроб, 15
- 20% - чрез конвекция (в зависимост о т облеклото и движението на
въздуха) и незначителна ч а с т - чрез топлопроводност.
• Топлопроводност
Топлопроводност е топлообмен, при който молекулно-меха
ничната енергия се предава чрез взаимодействия (удари) между
молекулите на т е л а т а в т р и т е агрегатни състояния. Средната
кинетична енергия на молекулите в едно т я л о е по-голяма в по-
то п л и те и по-малка в по-студените му части. При хаотичното си
движение молекулите взаимодействат помежду си к а т о т е зи с по-
голяма енергия предават ч а с т о т нея на молекулите с по-малка
енергия. Молекулите, придобили по-голяма енергия, предават ч аст
о т нея на други молекули, а т е о т своя страна на други и т .н . По
так ъ в начин цялото т я л о придобива еднаква молекулно-механична
енергия и т е м п е р а т у р а т а се изравнява във всичките му части.
Според закона на Фурие (J. Fourier) за топлопроводността
п л ъ т н о с т т а на топлинния поток J T е пропорционална на градиента
dT
на т е м п е р а т у р а т а ---- :
dx
К оеф ициентът k е характерна к о н стан та за различните

вещества и се нарича коефициент на топлопроводност. Той е мярка
за т я х н а т а топлопроводност, т ъ й като показва каква п л ъ тн о ст на
потока възниква при тем пературен ерадиент един келвин на
м етър. Най-еолеми са стой н ости те му при м ета л и те, а най-малки -
при еазобете (табл. 9.1). При вазобете k се изразява чрез параметри
о т молекулно-кинетичната теория. И зм ерителната му единица е
ваш на м етъ р на келвин (W .m ^.K1). З н ак ъ т минус в (9.1) означава,
че посоките на потока и врадиента са противоположни, т .е . прено
с ъ т на топлина е в посока към по-ниската тем пература.
Табл. 9.1. Коефициент на топлопроводност k във W.m '.К*

Мед 400 Лед 2,10 Мокри дрехи 6,00
Алуминий 200 Вода 0,59 Сухи дрехи 0,40
Желязо 70 Парафин 0,25 Кръв 0,59
Мрамор 2,90 Дърво 0,21 Мускули 0,59
Стъкло, порцелан 1,05 Азбест 0,17 Човешка кожа 0,28
Бетон 0,84 Хартия 0,12 Мастна тъкан 0,22
Тухла 0,63 Въздух 0,024 Коса, вълна 0,042
Добрата топлопроводност на м е т а л и т е се дължи на слабо

свързаните им валентни електрони, които лесно моеат да се
прем естват 6 целия обем и да предават енервия на йоните. Според
зонната теория (вж § 12.1) енереиите на т е зи електрони се нами
р а т в зоната на проводимост и затова м е т а л и т е и м а т и добра
електропроводимост. Видеман и Франц (G. Wiedemann, R. Franz) са
установили, че при постоянна тем пература (Т = const) отношение
т о на коефициента на топлопроводност k и специфичната електро
проводимост к е постоянна величина С, еднаква за всички чисти
метали:
(9.2)
• Конвекция
Конвекция се нарича топлообменът във флуиди или между
флуид и твърдо тял о, който се извършва чрез преместване на
части о т флуида с различна тем пература. Конвекцията е естест
вена (свободна), ако части или слоеве на флуида се р азм естват
вследствие на разлика в п л ъ т н о с т т а . Поради тем п ературното
разширение по-топлите слоеве на флуида и м а т по-малка плътн ост
о т по-студените и по закона на Архимед се издиеат над т я х . Това
разместване на слоевете продължава до изравняване на тем п ерату-
11- Молекулна физика и топлина 105

pama 6 целия обем на флуида. Така например едно отоплително
тял о затоп ля въздуха 6 цяло помещение. На свободната конвекция в
атм о сф ер ата се дълж ат п а са т и те и а н т и п а с а т и те , приморските
и планински бризи и т . н.
Конвекцията е принудена, ако слоевете на флуида се размест
в а т чрез външно въздействие. За принудена конвекция при еазовете
най-често се използват различни духала и вентилатори, а при течно
с т и т е - бъркалки, миксери, клатачки, помпи и т .н . Битов пример за
принудена конвекция е разбъркването на я с т и я т а , за да не загарят.
Твърдите т е л а обменят топлина чрез свободна и принудена
конвекция на флуида около т я х . Коеато т е се обдухват с газ или
о б т и ч а т о т теч н о ст, скоростта на топлообмена нараства с увели
чаване скоростта на флуида. При турбулентно движение на флуида
топлообменът нараства още повече поради допълнителното хао
тично движение между слоевете му, които са в к о н т а к т с тя л о то .
П л ъ т н о с т т а на топлинния поток при конвекция «/с между
твърдо т яло и флуид е пропорционален на тем п ер а т у р н а та разлика
между т я х Д71съгласно закона на Hhmon (I. Newton):
Jc ~ h&T
“ (9.3)
К оеф ициентът h е коефициент на топлопредаването и се измерва в
единиците W.m-2.K“\ Той зависи о т е стес т в о то и скоростта на
флуида, о т повърхностните свойства на твъ р д о то т я л о и о т
положението му в потока.
§ 9.2. Т оплообм енници, т е р м о с т а т и , т е р м о р е г у л а т о р и ,

стери ли затори
У стр о й ствата, в които се извършва топлообмен, се наричат
топлообменници, а вещ ествата или средите, чрез които то й се
осъществява - топлоносители. Най-често к ато топлоносители се
използват вода, водна пара, въздух и минерални масла.
Според предназначенито си топлообменниците са: нагревате
ли, охладители, изпарители, кондензатори, сушилни, дестилатори и
т.н . По конструкция т е са различни видове: с кожух, с коаксиални
тръби, кожухотръбни, със серпентина, с ребра и др. Кожух е прост
ранството между два съда, в което циркулира топлоносителят. В
тр ъ б н и те топлообменници се прилаеа принципът на протиботока,
а топлообменниците със серпентини и ребра осигуряват голяма
кон тактн а повърхност. В зависимост о т то в а дали конвекцията е
свободна или принудена, топлообменниците с ребра са съответно
радиатори или калорифери.
Термостатите са устройства, в които се поддържа постоян
на тем пература. Те се използват широко в лабораторната практика.
С ъ сто ят се о т камера, нагревател или охладител, топлоносител и
терморегулатор. С тен и те на кам ерата са двойни и между т я х се
намира топлоизолиращ материал (азбест, стъклена в а т а , поръозни
пластмаси, въздух) или топлоносител. Според вида на топлоносите
ля т е р м о с т а т и т е най-често са сухи (въздушни) и водни. Ултратер-
мостатът е воден т е р м о с т а т с помпа и тръбн а система, с която се
осигурява непрекъсната циркулация на водата извън т е р м о с т а т а .
Той може да се включва към различни уреди с цел да поддържа в т я х
определена тем пература.
Терморегулаторът е устройство, което реагира на промени
т е в тем п ер а ту р ата и я поддържа постоянна, к ато включва или
изключва нагревателя (охладителя). Командният сигнал се получава
о т температурен преобразувател, когато зададената тем пература
в кам ерата на т е р м о с т а т а се промени. Той задейства електромеха
нично устройство (реле), превключващо захранването на нагревателя.
Най-често използваните тем пературни преобразуватели са
биметална пластинка (вж. § 8.2) и контактен термометър. Контакт
ният термометър (фие. 9.1) е разширителен живачен терм ом етър с
два м етални електрода в капилярната си тръбичка, свързани във
външна електрична верига. Единият електрод е запоен неподвижно
в резервоара на терм ом етъра, а другият е на ви н т и може да се
премества фино с външно маенитче. Долният край на този елек
трод определя ж еланата температура. Когато живачният стълб
затваря и отваря веригата между д вата електрода, релето в нея
съответно изключва и включва нагревателя.
За запазване на първоначалната тем п ература на теч н ости
се използват съдове, наречени Дк>арови на името на техния изобрета
тел (J. Dewar, 1892). Те са стъклени с двойни стени (фиг. 9.2). Възду
х ъ т между т я х е изтеглен до толкова ниско налягане, че практичес-

ku няма топлопроводност. С тен и те на съда са посребрени отвъ тр е,
за да оераничабат топлообмена чрез излъчване, отразявайки инфра
червените лъчи. В Дюароби съдове се пренасят и съхраняват втечне
ни газове (напр. течен азот), използвани
в криохирурвията (вж. § 9.6).
Термичната стерилизация е
т р и вида: със сух горещ въздух, с водна
пара и с водна пара под налягане. Със
сух въздух се достива тем п ература 180
- 200 °С, д о статъ ч н а за гибелта на
всички видове микроорганизми поради
пирогенно разлагане на белтъците.
С терилизацията с водна пара (около
Фиа 9.2. Дюароб съд (термос) 100 °С) се дължи на комбинираното
въздействие на високата тем п ература
и влаж ността, но в някои случаи т я не е пълна.
Надежден метод е стерилизацията с наситена водна пара
под налягане. Н аси тен ата пара се намира б равновесие с т е ч н о с т т а
и тем п ер ату р ата й нараства с увеличаване на налягането (вж. табл.
6.2). Това с та в а в стерилизатори с херметично затворени камери,
наречени автоклави. Н алягането в т я х се повишава под действие
на получената при кипенето пара. То се поддържа до определена
стойност с помощ та на изпускателен вентил, а втори вентил
осигурява безопасността при работа.
§ 9.3. Топлообм ен ч р ез и зл ъ ч в ан е и п оглъщ ан е
• Величинир характ еризиращ и топлинното излъчване
А то м и те и молекулите на всички тел а, нагрети над 0 К, са
в непрекъснато интензивно движение и неизбежните удари между
т я х водят до промяна в енергийните им състояния. Възбуждането
под действие на т е зи удари се нарича топлинно (термично) възбуок-
дане, а о тдаван ето на п огъ л н атата енергия чрез изпускане на
кванти електромагнитно лъчение - топлинно излъчване. И нтензи
т е т ъ т и спектралн ият състав на топлинното лъчение зависят о т
т ем п ер ату р ата на т я л о т о . Излъчването във видимата област на
спектъра се възприема о т окото като светене.
Топлинното електромагнитно лъчение се разпространява и
в материални среди, и във вакуум, но т о отдава енергия само при
взаимодействие с т е л а т а . Енергията на т о в а лъчение (излъчена,
пренесена или погълната) се нарича лъчиста енергия QE, а неговата
мощност Фц - лъчист поток:
dQ
(9.4)
dt IФБ
Л ъ ч и сти ят поток dOs, падащ върху (излъчван о т , преминал през)
елемент о т повърхнина, разделен на площ та dS на то зи елемент се
нарича повърхностна плътност на лъчистия поток у:
dO,
V= (9.6)
dS М -п Л
г
О тнош ението на лъчистия поток, излъчван о т източника и

разпространяващ се в елементарния пространствен ъгъл dft, към
волемината на то зи ъгъл, се нарича интензитет на лъчението /:

(9.6)
dft 1 sr
Измерва се в единиците в а т на стерадиан (sr). Величината ин тен
з и т е т на лъчението е различна о т и н т е н з и т е т на светлината,
която е основна величина в SI и се измерва в единицата кандела (cd).
Всяко т я л о едновременно излъчва и поелъща топлинно
лъчение, падащо върху неео о т друеи тел а. Н евовата тем п ература
не се променя, ако т о поелъща точно толкова лъчиста енервия,
колкото и излъчва. О тнош ението на лъчистия поток, излъчван о т
елементарна ч а с т о т повърхнината на едно тял о , към площ та на
т а з и ч а с т dS, се нарича излъчваемост. Тя може да бъде спектрална
М \ , ако се отнася за лъчение в тесен интервал о т дължини на
въ лн ата d\, или интегрална (пълна) М, ако лъчението съдържа
компоненти с различна дължина на вълната:
&Ф (9.7)
М =^ М к
~dS~'
О т сравняване на (9.7) с (9.5) се вижда, че величините М и \j/ се измер
в а т в еднакви единици.
О тнош ението на лъчистия поток Ф'Е , погълнат о т едно
тял о , към падналия върху него поток ФЕ , се нарича коефициент на
поглъщане. Той е безразмерна величина и също к а т о излъчваемост-
т а може да бъде спектрален коефициент Ад. или интегрален А:
А, = ^ . А = Ф'° (9.8)
<
е
ФЕ
Вижда се, че коеф ициентите на поглъщане м огат да и м а т стой
ности между 0 и 1.
Тяло, което поглъща напълно падналото върху него лъчение,
независимо о т дълж ината на вълната, т .е . за него А = 1, се нарича
абсолк>тно черно тяло. Пример за абсолютно
черно т я л о е една затворена, топлоизолирана
кухина в непрозрачно т я л о , в която лъчение
т о попада през малък отвор. Лъчението се
поглъща напълно в нея поради многократните
Фив. 9.3. Абсолютно отраж ения (фиг. 9.3).
черно тяло Тяло, при което коеф иц иен тът А също
де зависи ош дълж ината на вълната, но е по-малък о т единица, се
яарича сиво. В природата няма нито абсолютно черни, нито сиви
тела. Някои т е л а м огат да се разглеждат к а т о сиви 6 определен
интервал о т дължини на вълната. Например човешкото т я л о е сиво
в-инфрачервената област на светлинния спектър.
• Закони з а топлинното излъчване
Между излъчваем остта М \ и коефициента на поглъщане А \
има количествена връзка, известна като закон на Кирхоф (G.
Kirchhoffl. Според него т я х н о т о отношение при определена дължина
на въ л н ата и при еднаква тем п ература е едно и също за всички
тела, включително и за абсолютно черното тяло:
(9.9)
или М \ * Лхех (9.10)

Тук ех означава излъчваем остта на абсолютно черното тял о. Всяко
друго т я л о при същ ите условия има по-малка излъчваемост, т ъ й
като за него А \ < 1. Вижда се, че ако едно т я л о не поглъща лъчение
(Ах = 0), т о не може и да излъчва Шх = 0),
Емисионен спектър на абсолютно черното т я л о е граф иката
на зависим остта е = АЯ) при определена тем п ература, а затворена
т а площ между нея и абсцисата представлява п ъ л н ата му излъчва-
емост (фиг. 9.4). К акто се вижда,
площ та нараства много силно с
1' повишаване на т ем п ер а т у р ат а .
Количествен израз на т а з и зависи
мост е законът на Стефан-Болцман
(J. Stefan-L. Boltzmann);
е = оТ4 (9.11)
В него коеф иц иен тът на пропорцион
алност о = 5,67.10~fl W.nT2.K~* се на
рича константа на Стефан-Болцман.
1 2 3 4 6 ЯДГО Тъй като о т (9.10) М = Ле, за сиво
Фиг. 9.4. Емисионни спектри тя л о този закон е:
на абсолютно черно тяло М =А о Т 4 (9.12)
17. Молекулна физика и топлина 111
Повишаването на тем п ературата не само увеличава пълната
излъчваемост, но променя и спектралния състав на лъчението, т ъ й
к ато максимумът на спектъра се измества към по-късите дължини
на вълната. Според закона на Вин (W. Wien) дълж ината на вълната
Хщах , за която п ъ лн ата излъчваемост има максимална стойност
(е = Етад), е обратно пропорционална на абсолю тната тем п ер ату р а Т:
Този закон е валиден и за сиви тел а, а коеф ициентът b = 2,90.10"3 т .К

в неао е к о н с т а н т а т а на Вин, наречена още кон стан та на отм ества
нето.
Законите на Стефан-Болцман и Вин д ават възможност за оп
ределяне на тем п ер а т у р ат а на нагрети тел а. Този метод се нарича
оптична пирометрия. Наеледен пример за нево е промяната на ц вета
на наврещите т е л а при постепенно повишаване на т я х н а т а тем пе
ратура. Едно метално тя л о първоначално излъчва само инфрачерве
на светлина, след то в а започва да свети с червена, после с оранжева,
ж ъ л та и накрая - с бяла светлина. Това изменение с ъ о т в етс т в а на
преместването на максималната излъчваемост о т инфрачервената
област на спектъра към по-късите дължини на вълната.
Нека едно сиво т я л о с тем п ература Г| и коефициент на
поглъщане А излъчва лъчист поток Ф'Б о т равна повърхност с площ
S. Според (9.7) и (9.12)
Ф'Е= M'S - А с T t*S
П о т о к ъ т о т друао също такова тя л о със съ щ ата повърхност, но с
тем п ер ату р а Т2 < Т\ е Ф"Б * M"S = А с Т2 S. В р е зу л т а т на топлооб-
мен чрез излъчване второто т я л о ще получи о т първото лъчист
поток, равен на разчиката между д в а та потока:
ДФЕ= - (Ф'Е- Ф"е) = - A S c ( T f - Т24) (9.14)

Зн ак ъ т минус в равенството означава, че р е зу л т а н т н и я т поток е
по посока на намаляване на тем п ер ату р ата.
§ 9*4. Т оплообм ен м еж ду ч о в е ш к о т о т я л о и о к о л н а т а
среда
« Т о п ли н ен б а ла н с на о р га н и зм а
Е нергията 6 човешкия организъм се получава в р е зу л т а т на
м етаболитни процеси о т постъпилите в него хранителни вещ ест
ва. Тази енергия М се използва за различни видове работа в организ
ма, които в крайна см етка се превръщ ат в топлина Q m, както и за
механична работа А, извършвана о т човека срещу външни сили. О т
закона за запазване на енергията
M = Q m+A
Количеството топлина, произведено за един час в намиращо
се в покой човешко т я л о с маса 70 kg, е около 300 kJ. То е малко
повече о т необходимото за изпаряване на 100 g вода. Една ч а с т о т
произведената (метаболитна) топлина Q m остава 6 т я л о т о (Qs), а
о стан ал ата ч а с т Q се отделя в околната среда:
Qm = Qs + Q
И н тер вал ъ т о т тем п ератури на околната среда, в който
произведената в живото тя л о и п о гъ л н атата о т него топлина е
равна на топли нни те загуби, се нарича термонеутрална зона. Тогава
в т я л о т о не се задържа топлина и Qs = 0. За човек с тем п ература
около 37 °С терм он еутралн ата зона във въздуха е около 21 °С. П ото
к ъ т на то п л и н ата Q о т живо т я л о към околната среда включва
топлинните загуби при всички процеси на топлообмен - потоц ите
при излъчване R, конвекция С, топлопроводност Т, изпарение о т
кож ата Е и загубите при дишане L (фиг. 9.5):
Q =R + C + T + E + L (9.15)
Съотнош ението между потоц ите зависи о т тем п ература
т а , влаж ността, вида и разположението на околните т ел а . В
топлообмена у ч а с т в а т не само т ел а , които са в непосредствен
к о н т а к т с човешкото тял о, но и намиращи се на разстояние о т
него. Най-голяма ч а с т о т то п л и н ата се отдава чрез излъчване към
такива т ел а , които и м а т по-ниска тем пература, например стен и
т е . Топлината, отдадена чрез излъчване о т голо човешко т я л о в
покой в тер м о н еу тр ал н ата зона е R я 50%. Голяма ч а с т о т топли
н а т а се отдава през въздуха чрез конвекция (С « 18%). Тази ч ас т
11. Молекулна физика и топлина 113

нараства още повече, ако конвекцията е принудена, както е при
наличие на в я т ъ р или ако се съчетае с изпарение на влаеа о т
кожната повърхност.
Топлопроводност
през въздуха
Топлопроводност през пода

Фие. 9.5. Топлинни завуби при процесите на топлообмен
Чрез топлопроводност, човек обикновено еуби топлина през
дрехите си и въздуха, с които се намира в непосредствен к о н так т.
Тези среди и м а т мноео ниски коефициенти на топлопроводност
(табл. 9.1) и при горните условия ч а с т т а на о тд ад ен ата топлина е
до Т » 3%. Тя може да се увеличи значително, ако човек седи или лежи
върху студени повърхности или е потопен в студена вода.
Топлина се предава чрез топлопроводност и през т ъ к а н и т е
на т я л о т о между а р те р и и те и вените по принципа на противотока.
Така например в студен ден, коаато
ръц ете са изстудени, по-топ лата кръв
о т а р те р и и те (още преди да достигне
к и т к и т е на ръцете) предава топлина
на съседните им вени, в които изсту
ден ата кръв о т ръц ете се връща към
сърцето (фиг. 9.6). Така се намалява и
излиш ната загуба на топлина.
О бмяната на топлина между
човешкото т я л о и околната среда чрез
излъчване, топлопроводност и конвек
ция се нарича сух топлообмен. Неговият
Фие. 9.6. Топлопроводност дял в общите топлинни загуби при голо
през телесните тъкани т я л о в покой е
R + C + T = 72%.
О тд ел ен ата топлина о т т я л о т о при изпарение на бода о т
външните слоеве на кож ата или на п о т и външни теч н о сти о т ней
н а та повърхност е около 15%. Заедно с то п л и н ата при екскреция на
фекалии и урина (3%) т я с та в а Е « 18%. Топлината за затопляне и
овлажняване на въздуха при вдишване е 3%, при издишване - 7% или
общо при диш ането е L * 10%. Загубите о т изпарение и дишане при
споменатите условия са
E + L = 28% .
На практика човешкото т я л о рядко се намира в състояние
на топлинно равновесие, т ъ й к а т о много ф актори в л и я я т на
процесите на топлообмена. Например при умерено физическо
натоварване съотношението между топлинните загуби е съвсем
различно о т то в а в покой. Тогава Е * 40%, С * 29%, R « 26%, L » 5%.
• М еханизми на т ерм орегулацият а при човека
Топлокръвните животни и човекът регулират тем п ер а ту
р а та си чрез регулиране на топлинните загуби о т т е х н и т е тел а.
Терморегулацията е необходима за поддържане р а б о т а т а на жизне
новажните органи и мускули при оптимална тем п ература. Нормал
н а та тем п ер ату р а на човешкото т я л о се различава малко в различ
ни м еста. Например в подмишницата т я е 36,8 °С, а в у с т н а т а
кухина е 37,2 °С.
Н ай-простият модел на терморегулацията разделя човешко
т о т я л о на две компоненти — ядро
(вътреш ност) и обвивка (кожа,
подкожна т ъ к а н и повърхностно
разположени скелетни мускули).
Т ем пературата в ядрото се поддържа
о т систем ите за терморегулация в
сравнително тесен интервал (около
37 °С) и зависи главно о т извършена
т а работа. Т ем пературата на обвив
к а т а се изменя в по-широк интервал
и зависи главно о т условията в окол
а б
Фиа. 9.7. Изотерми на тя л о то н а т а среда. З атова и повърхнините с
6 студена (а) и аореща среда (6) еднаква тем п ература (изотермите) в
човешкото т я л о са различни в условията на студ и топлина (фиг.
9.7). В студена външна среда и зотерм ата 37 °С, ограничаваща в ъ т
реш ността, се премества дълбоко в тя л о т о .
Основните физиологични механизми за регулация на топло-
обмена са три: вазомоторен, изпотяване и треперене. Разширяването
на кръвоносните съдове (вазодилатация) увеличава кръвния поток в
обвивката, повишава нейната тем п ература и увеличава предаване
т о на топлина на околната среда. Свиването им (вазоконстрикция)
има обратен е ф е к т и води до затопляне на ядрото. Промените са
най-забележими в крайниците (к и тк и те и с тъ п ал а та) и по-малко в
трупа и главата. Затова в т е з и части на т я л о т о с т у д ъ т се усеща
най-напред.
Ако т е м п е р а т у р а т а на обвивката достигне т а з и на ядрото,
предаването на топлина о т ядрото към нея се затруднява силно.
Охлаждането на обвивката в гореща среда с та в а чрез изпаряване на
п о т т а и т о в а подобрява преноса на топлина о т ядрото към нея.
М аксималният поток п о т при непрекъснато изпотяване е 1 1/h, при
краткотрайно - 2 1/h, а средно е към 650 ml дневно.
На студено, когато кръвният поток в обвивката е минима
лен, ядрото се охлажда прекомерно чрез топлопроводност през външ
н и те тъкани. Тогава за поддържане на т е м п е р а т у р а т а на обвивка
т а е необходимо получаване на топлина. Топлинната продукция се
повишава до 3 - 4 п ъ т и чрез дезорганизирана мускулна дейност -
треперене.
При промяна на топлинните условия на околната среда се
включват механизмите за приспособяване. Преходът о т студено
към топло предизвиква о тти ч ан е на кръв о т ядрото към обвивка
т а . Тя се затопля, започва изпотяване и ядрото първоначално леко
се охлажда. Стабилизация се постига с усилване на кръвоснабдяване-
т о и изпотяването на големи кожни повърхности. Ако затоплянето
продължи и т е м п е р а т у р а т а на ядрото нарасне, се получава хипер-
термия (топлинен удар), която може да завърши със смърт.
При преминаване о т топло към студено обвивката се
охлажда, к р ъ вта о т нея преминава към ядрото и т о първоначално
леко се затопля. Тъй к ато обвивката получава малко кръв, телесна
т а топлина се стабилизира чрез треперене и настръхване (“гъша
кожа”)- Ако охлаждането продължи и т е м п е р а т у р а т а на ядрото
спадне, хипотермията също може да завърши със смърт.
• Топлинна изолация на тялото , р о л я на облеклото
Ч овеш ката терморегулация може да бъде разгледана като
система с обратна връзка между сензори във в ъ тр е ш н о с тта на
т я л о т о и в кож ата и изпълнителни механизми (ефектори) като
кръвоснабдяване, изпотяване, треперене и настръхване. Тази систе
ма дава някои възможности за приспособяване на човека към различ
на околна среда, но въпреки то ва го ограничава да живее в топла
среда. Най-мощният допълнителен терморееулаторен ефектор е
неговата поведенческа реакция. Тя се изразява в това, че хората
носят дрехи, ж и веят в жилища и използват активни системи за
отопление и охлаждане, които разш иряват физиологичните грани
ци на терморегу л ади ята.
Облеклото е най-прекият посредник между човешкото тял о
и околната среда. То осигурява изолация срещу студа, предпазва о т
слънчевите лъчи, в я тъ р а и дъжда, както и о т други въздействия
(механични, химични). Е ф е к т ъ т на облеклото върху терморегула-
ц и ята зависи на първо м ясто о т вида на използваните тексти лн и
материали. Той обаче се дължи не само на тек сти л н и я слой, а и на
■слоевете въздух, включени в него. Те създават допълнителна термо-
Iизолация и общ ият е ф е к т в голяма степен се осигурява о т т я х и се
влияе силно о т т о в а как е уш и та дрехата (дизайна) и о т капризите
на модата. Усещането за комфорт или дискомфорт се определя о т
тези свойства на дрехата, които въздействат върху топлинните
.условия в близост до кож ата - кожната тем п ература и задържане
т о на влага.
Термоизолационните свойства на т ек с ти л н и т е материали
^за облекла се характеризират с две величини - топлинно съпротив
ление и изпарително съпротивление. Топлинното съпротивление
ацма значение при ниска физическа активност или студена околна
среда, когато сухият топлообмен е определящ за топлинните загуби.
То се въвежда по аналогия с електричното съпротивление в закона
на Ом и в зависимост о т вида на топлообмена е два вида - съпро
тивление при топлопроводност Йт и съпротивление при конвекция
(//. Молекулна физика и топлина 117

Rc. Първото е реципрочна стойност на коефициента k в закона на
Фурие (9.1), а второто —на k 0 закона на Ню тон (9.3).
Обикновено се използва само топлинното съпротивление при
конвекция Rc, измервано в единиците m2.K.W~' То показва способ
н о с т т а за термоизолация при конвекция на т е к с т и л н а т а т ъ к ан и
на слоя въздух, задържан в нея и намиращ се между т а з и т ъ к ан и
кожата. По-дебела и по-порьозна т ъ к а н има по-голямо топлинно
съпротивление Rc. Така например т о е около 0,02 - 0,03 m2.K.W-1 за
обикновен п л а т за риза, около 0,1 - 0,2 m2.K.W-1 е за плетен пуловер,
а за спален чувал е над 2 m2.K.W_l.
Изпарителното съпротивление Re придобива основно значе
ние в топ ла околна среда или при повишена физическа активност,
т ъ й к ато т о гав а изпарението на п о т о т кож ата е главната ч аст
о т топлинните загуби. То се определя о т разликата в налягането
на водните пари близо до кож ата и извън т е к с т и л н а т а тъ к ан . Из
мерва се в единиците m2.Pa.W~' и за обикновените м атериали нарас
т в а с дебелината им подобно на топлинното съпротивление. Тънък
памучен п л а т има изпарително съпротивление 2 - 3 m2.Pa.W l, но
полимерно покритие за водонепроницаемост може да повиши това
съпротивление с то т и ц и п ъти . Съвременните облекла за дъжд са
порести мембрани, които и м а т високо съпротивление към прониква
нето на вода, но позволяват вл агата о т т я л о т о да се изпарява и
преминава в околната среда. По-ниското изпарително съпротивле
ние осигурява по-добър телесен комфорт.
О бщ ата топлинна продукция на т я л о т о зависи о т физичес
к а т а му акти вн ост, различна е в състоян и ята сън, покой, движение,
натоварване и т .н ., което изисква и различно облекло. Средно около
76% о т нея се губи през дрехите, остан ал и те 24% - през о т к р и т и т е
ч асти на кож ата и белия дроб. Облеклото не помага при много ниски
тем ператури, когато то п л и н ата се отделя главно през белия дроб.
Д олната тем п ературна граница за ж ивота на неадаптиран човек е
около -50 °С.
r § 9.5. П р и л о ж е н и е н а т о п л и н а т а и с т у д а 6 м е д и ц и н а т а
Лечението с топлина, известно като термотерапия, се осно-
-баба на физиоловичното действие на то п л и н ата и води до локални и
общи ефекти. Локалните са: разширяване на кръвоносните съдове,
' повишаване на клетъчния метаболизъм, увеличаване на о то ц и те и
^разтееливостта на тъ к ан и те, понижаване възбудимостта на мус
кулите, намаляване на болката и премахване на спазмите. Общите
афекти, засягащи целия организъм, са: повишаване на тел есн ата
тем пература, увеличаване на сърдечната ч е с то та , учестяване на
дишането и понижаване на кръвното налягане.
Топлината, използвана в медицината, се получава по три
начина —о т химични реакции, чрез генератори на електромагнитни
вълни и чрез механично въздействие с ултразвук. В термотерапия-
'т а се прилагат два вида методи - за повърхностно и за дълбоко наг
ряване. За нагряване на т ъ к а н и т е във в ъ тр е ш н о с тта на т я л о т о се
‘използват високочестотни електрични токове (вж. § 21.3), а за
"Повърхностно нагряване - източници на инфрачервени лъчи (лампи)
и контактни нагрети среди. Последните повиш ават кожната т е м
пература в интервала 40 - 45 °С и предават топлина на подлежащи
т е тъкан и чрез топлопроводност на дълбочина, по-малка о т 2 с т.
Използват се при неостри и хронични стадии на възпалителни
"увреждания.
Топлината о т инфрачервените лампи се предава на т е л а т а
чрез излъчване и поглъщане и затова между т я х не е необходима
материална среда. За терм отерапия се използват два вида лампи
(вж. § 10.3), к ато експозицията се контролира чрез промяна на
разстоянието между лам п ата и т ъ к а н и т е или на захранващото
Напрежение.
За контактно нагряване се използват среди, които поемат
значително количество топлина и моеат бавно да го о тд а в ат. Това
LОзначава, че т е и м а т висок специфичен топлинен к ап ац и тет и
-' Нисък коефициент на топлопроводност. Най-еолямо приложение
им ат водата и параф инът, а по-малко - озокеритът, лечебната кал
' и пясъкът. Х идротермотерапията включва процедури с различна
1 тем пература и продължителност. Те се разделят на: влажни увива
ния (съгряващи и охлаждащи компреси и др.), водни струи (обливане,
(7/. Молекулна физика и топлина 119
душове) и потапяне във Bogini басейни и бани. Горещите компреси са
блажни памучни или вълнени парчета п л а т, съдържащи вода с
тем п ература 46 - 66 °С и тр яб в а да се навлаж няват отново, за да се
поддържа т е м п е р а т у р а т а им по-дълео.
П араф инът се нанася върху т я л о т о при 55 - 60 °С, т ъ й като
се топи при 62 - 55 °С. К оеф ициентът му на топлопроводност е над
два п ъ т и по-малък о т то зи на водата (табл. 9.1) и зато в а отдава
топлина по-бавно нея и не причинява изгаряне. Освен т о в а парафи
н ъ т , за разлика о т водата, се втвърдява и в неао няма конвекция.
Използва се при лечение на к и т к и т е на ръ ц ете и с т ъ п а л а т а и на
малки площи о т т я л о т о с неправилна форма. О зокеритът е минерал,
съдържащ парафин. Температурата му на топене е о т 52 до 86 °С в
зависимост о т неговия състав. Специфичният му топлинен капаци
т е т е близък до то зи на парафина, но поради по-ниската му топло
проводност не предизвиква изгаряния върху кож ата дори при 80 °С.
Физиологичното действие на студа е противоположно на
действието на топ л и н ата. Продължителен престой на студено
намалява а к т и в н о с т т а на левкоцитите, отслабва и м у н и тета и
води до простудни заболявалия. Локална студова процедура върху
кож ата при около 0 °С предизвиква свиване на кръвоносните съдове
за кратко време, последвано о т дълготрайно разширяване и хипер-
емия. Това има болкоуспокояващ еф ект, особено при остри възпали
тел н и процеси. При тем п ератури под 0 °С се получават спазми на
кръвоносните съдове, придружени о т загуба на болкова ч увстви тел
ност (анестезия). Намалява се мускулният тонус и активност, заба
вя се нервната проводимост, подобрява се движението на с та в и т е.
За местно лечение с охлаждане (криотерапия) се използват
ледени компреси, п арч ета лед и торбички с лед или ледена вода.
Охлаждането с лед е по-ефикасно о т то ва с ледена вода, т ъ й като
о т охлажданото м ясто се отнем а и топлина за топене на леда. На
отнем ането на топлина при фазов преход се основава и локалната
анестезия с хлороетан, който има нормална тем п ература на кипене
13,1 °С (табл. 8.1) и над т а з и стойност бързо се изпарява. Напръск-
ването на кож ата с хлороетан предизвиква леко замръзване на
подкожните тъ кан и и прави възможно провеждането на малки
хирургични операции с продължителност няколко минути.
В офталмолоешппа при заболяване о т к а т а р а к т а се прилаеа
криоекстракция на очната леща. Изстудено до -20, -25 °С метално
стълбче през зеницата се допира до очната леща. В лагата върху
лещ ата замръзва, лещ ата се залепва за м етал а и заедно с него може
внимателно и бързо да се извади о т окото.
Криохирургия се прилага и в дерматологията, неврохирургия*
т а , гинекологията, травм атологията и др. Необходимите много ниски
температури се получават с втечнени газове, най-често с течен азот,
който кипи при -196,8 °С. Такива и умерено ниски температури се
използват и за криоконсервация и съхранение на тъкани, предназначе
ни за трансплантация и на полови клетки за оплождане ин витро.
§ 10. УЛТРАВИОЛЕТОВИ И И Н Ф РА ЧЕРВЕН И Л Ъ Ч И
§ 10.1. С л ъ н ч ев а р ад и ац и я
Топлинното лъчение на Слънцето (слънчевата радиация) е
първичният източник на енергия за всички живи организми на
Зем ята. То се получава при ядрените реакции на синтез, протичащи
в Слънцето при тем п ература о т порядъка на 108 К.
П ълн ата (за целия спектър) п л ъ тн о ст на лъчистия поток
(9.5), излъчен о т Слънцето, който достига външ ната граница на
зем ната атмосфера, е около 1350 W/m2. Тази величина се нарича
слънчева константа. О т нея 43% се п ад ат на видимата светлина,
49% - на инфрачервените лъчи, 7% - на ултравиолетовите и 1% са
радиовълни, рентгенови и гама-лъчи.
Ч а с т о т лъчистия поток се отразява дифузно, разсейва се и
се поглъща о т облаците, разсейва се молекулно и се поглъща и о т
компонентите на въздуха (0ж. § 26.1, § 27.1, § 28.2). З ем н ата повърх
ност, нейната расти тел н ост, постройки и др. обекти също дифузно
о т р а зя в а т лъчението (фиг. 10.1). Зем ната повърхност поглъща
само около 51% о т лъчистия поток, преминал през външ ната грани
ца на атм осф ерата, включително и ч ас т о т дифузно отразеното
лъчение. Тази стойност зависи силно о т надморската височина,
географската ширина, атм осф ерните и астрономическите условия.
При-най благоприятни условия п л ъ т н о с т т а на лъчистия поток

върху зем н ата повърхност е около 1120 W/m2 Тя се разпределя
почти поравно между видимата и инфрачервената светлина, а
100%
лъчист
ПОТОК
30% отражение и разсейване
___ Л.
г
4% 20%
♦ А
I f Атмосфера Граница на атмосферата
iS Облаци .лф '
19 % поглъщане
, ..Г с от атмосферата
Земна п о ^ р х н ^ ^ ..... «облаци ^ v
Фиг. 10.1. Процеси, коишо намаляват лъчистия поток на Слънцето

о т еорната граница на атмосф ерата до земната повърхност
ултравиолетовите лъчи са само около 1%.
С отслабването иа слънчевата радиация се променя и
нейният спектрален състав (фиг. 10.2). Емисионният спектър на
W
- 0,3 0,5 0,7 0,9 1,1 1,4 1,9 2,7 3,2

б I' ' ■ * * ■ I - ■I ~ — * I t
О, О, 0 2 H20 H 20 MjO Н20 Н20 , С 02 И20
Фиг. 10.2. Спектри на абсолктзно черно тяло и на слънчевото лъчение (а)
и ивици на поглъщане на слънчевото лъчение о т компоненти на
атмосф ерата (б)
Слънцето е близък до този на абсолютното черно т я л о и неговият
максимум при 470 п т по закона на Вин (9.13) с ъ о т в е т с т в а на около
6100 К тем п ература на неговата повърхност. При преминаване през
атм осф ерата в слънчевия спектър се появяват ивици на поглъщане
о т различни нейни компоненти, а близо до зем н ата повърхност
максимумът му се измества на 555 п т.
§ 10.2. У л т р а в и о л е т о в и л ъ ч и
• Свойст ва, зони и източници на улт равиолет овит е лъ чи
У лтравиолетовата (УВ) подобласт е най-късовълновата
ч аст о т о п ти чн ата област на електром агнитната скала —о т 10 п т
до 380 - 400 п т (фиг. 10.3). Тя се разделя на близко до видимата част
лъчение (о т 380 до 200 п т ) и далечно - о т 200 до 10 п т . Последното се
нарича още вакуумно, т ъ й като се поглъща силно о т почти всички
материални среди, включително и о т тънък слой въздух.
У лтравиолетовите лъчи и м ат достатъчно висока енергия,
за да предизвикат възбуждане на ато м и те и молекулите (фотолуми-
несценция), а по-късобълновите - и да ги йонизират (фотоефект). Те
са о тк р и ти през 1801 в. о т Ритер (J. Ritter) по тях н о то фотохимично
действие - почерняване на сребърен хлорид. Това действие е предвест
ник на ф отограф ията, но т я започва да се използва за регистрация
на УВ лъчи едва в началото на XX век. У лтравиолетовите лъчи
могат да разкъсват и химичните връзки в молекулите, което се
проявява в различни фотохимични реакции - окисление, редукция,
разлагане, полимеризация, синтез и др. Тези реакции са в основата и
на биологичното им действие, като промяна на м етаболитни те про
цеси, увреждане на клетъчни мембрани и разрушаване на клетките.
Д ействието на УВ лъчи върху човека засяга о т к р и т и т е
части на т я л о т о . Макар и невидими, т е м огат да предизвикат
много болезнено възпаление на очите (конюнктивит) и помътняване
на очната леща, а в кож ата проникват на около 0,1 т т . В зависи
мост о т биологичното действие на лъчите, близкото УВ лъчение се
разделя на три зони, означавани с латински букви като А, В и С или
UVA, UVB и UVC (фиг. 10.3).
За лъчите о т зона А е характерно фотохимичното действие,
което спомага и за образуването на витамин D в кожата. Тъй като

недостигът на този витамин предизвиква рахит, зоната се нарича
още антирахитна. По нервнорефлекторен п ъ т облъчването с лъчи
о т т а зи зона има и укрепващо действие върху организма, поради
което се прилага както за лечение, т а к а и профилактично. Зона В се
нарича еритемна. Еритема е лекото обгаряне (зачервявяне) на кожа
т а , което се появява о т 6 до 12 часа след облъчването, а след няколко
дни преминава в светлокафява пигментация (тен). Освен козмети
чен еф ект, лъчите о т т а зи зона и м а т и действие, подобно на лъчите
о т зона А. Хронични последици о т въздействието на льчите о т
двете зони са ускорено стареене на кожата, загуба на еластичност,
поява на пигментни петна, риск о т поява на доброкачествени и
злокачествени тумори (меланом). Зона С е бактерицидна, т ъ й като
лъчите й убиват микроорганизмите. С терилизацията с лъчи о т
т ази зона се нарича УВ стерилизация.
Фиа 10.3. Подобласти и зони в оптичната област

Защ и тн и ят еф ект на фармацевтичните средства срещу
лъчите о т зоните А и В се оценява по техния слънцезащитен фактор
- SPF (о т англ. Sun Protection Factor). Той се дефинира като отношение
на времената на облъчване до появата на еритема, измерени със и
без прилагане на препарата. З а щ и т а т а е еф ективна ако SPF > 15.
Изкуствени източници на УВ лъчи за близката област са
живачно-кбарцобите лампи. Те са тръби о т кварцово стъкло, което
пропуска лъ ч и те и съдържат инертен еаз (Аг) и няколко капки
живак. В т я х между два електрода се получава електричен разряд,
който предизвиква изпарение на живака и възбуждане на а то м и те
му. К и нети чната енереия на електроните и на йоните на ареона
нараства с понижаване на налягането на газа в т р ъ б а т а , а с то ва
нараства и енергията на възбудените живачни атоми. При връща*
нето им 6 нормално състояние т е излъчват УВ лъчи.
Живачно-кварцовите лампи с високо налягане (о т 104 Ра до
атмосферното) излъчват главно в зона А с максимум при 365 п т.
Във ф изиотерапията ги наричат "кварц" заради материала, о т
който е направен стъ кл ен и ят балон. Л ампите с ниско налягане (от
порядъка на 10 Ра) са известни като бактерицидни. Около 70% о т
и н т е н зи т е т а на т я х н о т о лъчение 6 зона С се дължи на резонансна-
т а линия Hg 253,7 п т . Този вид лампи се използват за стерилизация
на въздуха в операционни, инфекциозни отделения, в хранително-
вкусовата и ф арм ац евтичната промишленост.
• Озонова дупка
Ч а с т о т УВ лъчение на Слънцето (135 - 175 п т и 240 —260
п т) се поглъща о т молекулите на кислорода в с тр а т о сф ер а та и
предизвиква т я х н а т а дисоциация. О т атомния и молекулния кисло
род се образува озоновият слой (вж. фиа. 5.1). Съдържанието на озон
в стр а т о сф ер а та е около 1% или 106 п ъ т и по-високо, отколкото в
тропосферата. О зонът обаче поглъща УВ лъчи в зоните В и С (200 -
300 п т ) и се разлага. Въпреки че е нетраен, т о й действа като
защитен екран срещу най-опасната за ж ивите организми светлина,
т ъ й к ато не я допуска до зем ната повърхност. Между процесите
образуване и разпадане на озона има динамично равновесие, върху
което м огат да вл и яят различни фактори.
Проблемът за намаляването на озона в стр а т о сф ер а т а
възниква в първите години след 1970 г. във връзка с възможни
реакции между озона и азо тн и те оксиди и водните пари, изхвърляни
о т реактивн ите самолети. По-късно този е ф е к т се свързва с
хлорфлуорвъелеводородите, известни под търговското название
фреони (CCljF, CHC1F2 и др.), използвани к ато хладилни агенти и
г. Молекулна физика и топлина 125

пропеленти 6 аерозолните опаковки. Тези съединения са силно
летливи, химически инертни и не вл и яят на ж ивите организми.
Достигайки с т р а т о с ф е р а т а обаче, т е се разлагат под действие на
УВ лъчи о т интервала 175 - 220 п т . Освободеният атом ен хлор
влиза във верижни реакции с озона и не само го разлага, к ато свързва
един ато м кислород, но играе ролята и на катали затор, т ъ й като
след то в а регенерира. Вече е известно, че и бромът, освобождаван о т
подобни съединения, използвани за гасене на пожари, има около 30
п ъ ти по-голям о т хлора разрушителен еф е к т върху озона.
Изследванията на приземния слой на атм осф ерата, проведе
ни о т английския учен Джоузеф Фарман (J. Farman), показват, че
над А н тарктида има озонова дупка, където съдържанието на озон е
понижено с 40 до 95%. Той съобщава за т о в а явление и го обяснява
през 1985 г. въз основа на наблюдешт о т 1979 г. Д упката се заражда
в началото на ан тар к ти ч еск ата пролет (през август), когато се
появява слънце. Под действие на УВ лъчи започва отделянето на
хлор о т фреоните, натрупани през т ъ м н а т а полярна зима и озоно
в а т а дупка започва да нараства. Тя достига максимални размери 6
средата на октомври и след т о в а започва да намалява. С всяка изми
нала година обаче размерите на озоновата дупка н ар астват (фиг. 10.4).
Фиа 10.4. Нарастване на размерите на озоновата дупка над Антарктида

о т 1979 до 1999 а.
В северното полукълбо също се наблюдава тенденция към
намаляване на озона. Озоновата дупка над Арктика обаче е значи
телно по-слабо изразена поради близостта на суш ата, което води до
по-голяма метеорологична активност и непрекъснат обмен на
въздушни маси с так и в а о т средните ширини.
П оявата на озоновата дупка над А н тарктида и възмож
н о с т т а за нейното разпростиране в други географски ширини е
заплаха за ж ивота на Зем ята. Повишаването на и н т е н з и т е т а на
126 М, Маринов
УВ лъчение о т зоните В и С върху зем ната повърхност крие опас
ност о т нарушаването на равновесието в екосистемите, особено
морските. При хората се увеличава рискът о т рак на кожата
(меланом), к а т а р а к т а на очите, увреждане на ДНК, намаляване
ефикасността на имунната система и др.
По инициатива на учените вече са взети международни реше
ния за ограничаване и премахване на причините, водещи до изтъня
ване и пробиване на озоновия слой. Приети са Виенска конвенция за
опазване на озоновия слой (1985 г.), Монреалски протокол за спиране и
намаляване на производството на вещества, разрушаващи озона
(1987 г.), както и Лондонските (1990 г.) и Копенхагенските (1992 г.)
изменения, предвиждащи до 2000 е. намаляване до 50% производство
т о на так и ва вещества. Въпреки то ва се счита, че максималното
разрушаване на озона още не е настъпило, а първоначалното му съдър
жание може да се възстанови едва в първата половина на новия век.
§ 10.3. И н ф р ач ер в ен и л ъ ч и
• Свойст ва и изт очници на инф рачервенит е л ъ ч и
Инфрачервените (ИЧ) лъчи са откр и ти през 1800 г. о т нем
ския астроном и музикант Хершел (F. W. Hershel) по топлинното
действие на невидимата ч ас т на слънчевия спектър, която се нами
ра след червената светлина. За разлика о т човешкото око, очите на
някои животни, к ато змии и хлебарки, възприемат ИЧ лъчи. Грани
ците и деленето на ИЧ област на зони са показани на фие. 10.3.
Основното физично действие на ИЧ лъчи е топлинното.
Поради по-голямата си дължина на вълн ата т е се разсейват значи
телно по-слабо о т видимата светлина (вж. § 28.1). Много тел а,
които са прозрачни за видимата и УВ светлина, поглъщ ат ИЧ лъчи
и обратно. Така водни слоеве поглъщ ат напълно лъч и те над 1 ц т,
поради което в о п т и к а т а се използват за ф и лтър, предпазващ о т
вредно нагряване. К варцът е прозрачен за лъч и те о т средната, а
черната х ар ти я —за т е зи о т далечната ИЧ зона. Изобщо вещест
вата в молекулно състояние ги поглъщат селективно, к ато се
получават характерни ивици на поглъщане в с ъ о тв ет с т в и е с
вибрационните спектри на поглъщане, наричани оше инфрачервени
спектри (вж. § 34.4).

Инфрачервените лъчи вл и яят върху скоростта на химич
н и те реакции, а най-често се д е т е к т и р а т по фотохимичното им
действие върху ф отограф ската емулсия. На т о в а и на слабото им
разсейване се основава нощ ната ф отограф ия и ф о то гр аф и ята на
далечни и скрити о т мъгла и облаци обекти. През кож ата на човека
т е проникват на значителна дълбочина (о т порядъка на сантиме
т ъ р ) и почти напълно се поглъщ ат, к а т о оказват влияние на
протичането на биологичните процеси. Биологичното действие на
ИЧ лъчи се дължи на нагряването на повърхностните тъкани,
което стимулира терморевулацията, усилва кръвоснабдяването и
има благоприятен еф ект, използван във ф изиотерапията.
Всички т е л а с тем п ература по-висока о т абсолю тната нула
излъчват ИЧ лъчи с непрекъснат спектър (вж. § 9.3). При тем пера
т у р а около 300 К, съгласно закона на Вин (9.13), т я х н а т а пълна
излъчваемост има максимум в ИЧ област. Тъй к а т о излъчваемост-
т а нараства силно с т ем п ер а т у р ата , ИЧ лъчи се получават главно
с топлинни източници. В спектроскопията к ато мощни източници
на монохроматично ИЧ лъчение се използват живачни лампи с
високо налягане и лазери.
Широко приложение в тех н и к ата и медицината и м а т два
вида топлинни източници на ИЧ лъчи. Едните са мощни електри
чески лампи (250 - 1000 W) с нагряваща се нишка и коничен стъклен
балон, покрит о т в ъ т р е с отраж ателен слой. Т ем пературата на
ниш ката е около 2000 °С, а максималната излъчваемост е в близка
т а зона при около 1,2 ц т. Въпреки че сп ектърът на т я х н о то лъчение
не е еднакъв със слънчевия, т е зи лампи се наричат във физиотера
п и я т а лампи соллукс (слънчева светлина). Д ругият вид топлинен
източник е електрически съпротивителен проводник, н ави т върху
керамичен изолатор и закрепен в центъра на рефлектор. Този
източник, наречен инфраруок, е по-нискотемпературен (400 - 500 °С)
и има максимална излъчваемост в средната зона при 6 —8 |дт.
Детекторите на УВ и ИЧ лъчи се основават на различни
процеси на взаимодействие на лъчите с веществото. В зависимост о т
вида им т е се делят на електросъпротивителни (вж. § 12.2), термо-
електрични (вж.§ 13.4), фотоелектрични (§ вж. 14.2) и фотографски
(вж. § 45.3). Според ширината на т я х н а т а спектрална област са
неселектибни или селективни.
• П арников еф ект
Топлинното лъчение, излъчено о т зем н ата повърхност, е
изцяло в ИЧ област (между 1 ц т и няколко десетки р т), т ъ й като
нейната средна тем п ература е около 280 К. Само ч а с т о т неео (6 -
12 р т ) преминава през тропосф ерата и този интервал е наречен ИЧ
прозорец. О стан ал ата ч а с т се поглъща о т няколко вещества,
съдържащи се в тропосф ерата в ниски концентрации: въглероден
диоксид (0,03%), вода (о т 3% до 10~*% с нарастване на височината) и в
по-малка степен - м етан и азотен оксид.
Техните молекули, и главно молекулите на С02| поглъщат
значителна ч а с т о т излъчените о т зем ната повърхност ИЧ лъчи,
като преминават във възбудено вибрационно състояние (вж. § 34.1).
Те се връщ ат в основно състояние, излъчвайки кван ти ИЧ лъчение
или предавайки п о гъ л н атата енергия чрез удари на други молекули
във вид на топлина. Това допълнително нагрява тропосф ерата и
оказва силно влияние върху климата. Явлението е наречено парников
ефект по аналогия с действието на покрити ята на оранжериите,
които подобно на С02 про
пускат видимата светлина,
но не и излъчваните о т
зем н ата повърхност ИЧ
лъчи*). С геоложки, физични
и химични методи е устано
вено, че промените на т е м
пературата точно следват
промените в концентрация
т а на С 02 в атм осф ерата о т
Фие. 10.6. Корелаиия между концентра повече о т 150 000 години
цията на С02 и температурата
(фив. 10.5).
Парниковият еф ект е естествено явление, което съществува
о т милиони години. Без него тем п ер а т у р ат а на тропосф ерата би
*) Затоплянето б оранжериите обаче до еоляма степен се дължи на затруд

нената циркулация на въздуха, така че тази аналогия не е съвсем точна.

била о тр и ц ателн а (-15 °С), а на З е м ята - по-ниска с 33 °С. Това
означава, че ж и в о тъ т в сегашния му вид е стан ал възможен благода
рение на парниковия еф ект.
О т края на XIX в., поради изгарянето на големи количества
въглища, н е ф т и газ, концентрацията на СОг в атм осф ерата непре
къснато нараства, а с нея нараства и тем п ер ату р ата (фиг. 10.6).
Повишаването на температурата нарушава топлинния баланс на
Зем ята, което може да доведе до топене на ледниците и вечните
ледове, повишаване на
морското равнище и
опасно увеличаване на
водните пари в атмос
ф ерата. Интересно е, че
всичко това е предска
зано още преди повече о т
сто години (1896 г.) о т
шведския физикохимик
Арениус (S. Arrenius).
Фиг. 10.6. Повишение на тем пературата Трудно е обаче да
през последните 140 години
се предвидят точно
възможните последици о т парниковия еф ект, т ъ й к ато трябва да се
и м а т предвид и много фактори, действащи в противоположна посо
ка. Такъв ф ак тор например е повишаващата се концентрация на
диспереирани частици във вид на прах и дим, което води до по-голямо
разсейване и отражение на слънчевото лъчение обратно в космоса.
• ИЧ л ъ ч и в м едицинскат а диагност ика
П л ъ т н о с т т а на лъчистия поток, излъчен о т човешко тял о
с тем п ер ату р а на повърхността на кож ата 32 °С има максимум в
средната ИЧ област при 9,5 ц т. О т закона на Вин се вижда, че него
леми промени в те м п е р а т у р а т а на излъчващ ата повърхност пре
дизвикват значителни изменения 6 п л ъ т н о с т т а на потока и м огат
да бъдат регистрирани.
При здрав човек тем п е р а т у р а т а в различни точки на кожна
т а повърхност има специфични стойности. Възпалителни процеси,
тумори, нарушения в кръвоснабдяването и др. заболявания м огат да
променят локалната тем пература. Регистрирането на ИЧ лъчение
о т различни ч асти на повърхността на човешкото т я л о и преценя
ването на т я х н а т а тем п ература е метод за диагностика, наречен
щермография или термовизия.
Термографът се състои о т инфрачервена камера с променлива
оптика и компютър. Най-важната ч ас т на камерата е д е тек то р ъ т,
който поглъща енергията на ИЧ лъчи и я превръща в електрично
напрежение или ток. Д ете к ти р ан ата енергия зависи о т излъчва-
е м о с тта на наблюдаваната повърхност, а т я о т своя страна —о т
нейната тем пература. Изобразяващата система може да бъде ске
нер или плоска светлочувствителна м атрица CCD, съставена о т
много елементи (вж. § 14.2).
Скенерът е с единичен детектор и сканира зрителното поле
по ивици чрез завъртане или люлеене на оптични огледала или приз
ми, подобно на осцилирането на механичния ехографски скенер (вж.
фиг. 4.6). Получените о т детектора електрични сигнали се усилват
и изобразяват с различна яркост върху екрана на осцилоскоп, както
при В-мода в ехоарафията. Сигналите о т всички сканирани ивици
образуват двумерния образ по начин, аналогичен на получаването на
образ върху телевизионния екран о т последователни линии.
Системите със CCD им ат зрително поле, което съответства
на м а т р и ц а т а им о т ф отодетектори. Те са с малка ин ертн ост и
тясна спектрална област, но за да и м а т висока чувствителност и
нисък шум, е необходимо да бъдат охлаждани под т ем п е р а т у р а т а на
околната среда. За т а з и цел т е се п о с тав ят в к о н т а к т с Дюаров
съд, пълен с течен азот. Новите CCD системи м огат да детекти -
р а т тем пературни разлики, по-малки о т 0,02 °С. Полученият с т я х
цифров термообраз се състои о т пиксели (вж. § 42.2), по-малки о т
размерите на един детектор, а броят на пикселите в един образ е
о т няколко десетки до хиляди. Цифровият запис (14 bit) дава възмож
ност за представяне на термообраза в широка скала на сивота,
което позволява визуално разграничаване на малки тем пературни
разлики дори при висока тем п ература на околната среда.
В сравнение с другите методи за образна диагностика термо-
граф и ята е по-малко информативна. Тя се различава о т т я х и по
това, че образът се получава без някакво външно въздействие върху
човешкото тяло. Това е голямо предимство, т ъ й к а т о се изключва

всякакъв риск о т увреждания. Термоарафи се използваш за ранна
диавносшика на рак на върдата - те м п е р а т у р а т а на тумора най-
често е около 1 до 2 °С по-висока о т т а з и на нормалната тъкан , а
разликата в кож ната тем п ература може да достиане и до 5 °С.
Освен за то ва, термоерафи се използват и за точно определяне на
м е с т а т а , засеенати о т изваряне или измръзване и за изследване на
в и т а л н о с т т а на различен т и п кожа за трансплантация.
На взаимодействието на лъчите о т близката инфрачервена
област с биолоаичните тъкан и се основава един о т м етод и те за
определяне на мастна тъкан в зкиво човешко тяло. Количеството
мастна тъ к ан в т я л о т о е много по-важен ф актор о т целотелесната
маса за оценка на здравнословното състояние, правилното хранене и
физическата готовност (фитнеса). Според клинични изследвания
повече о т 30 заболявания са пряко свързани със затл ъ стя ван ето .
Използват се ИЧ лъчи с две (938 п т и 948 п т ) или няколко
дължини на вълната, която селектив
но се поглъща о т мазнините, а се о т
разява о т мускулите. О т източника
на лъчение по влакнестооптичен
кабел снопът се насочва към центъра
на бицепса на дом инантната ръка
Фие. 10.7. Оределяне на (фиг. 10.7). Той преминава през кожа
мастна тъкан с ИЧ лъчи т а , частично се поглъща о т подкож
н и те мазнини, отразява се о т мускулната тъ к ан , и вече отслабен,
отново попада в световода и по него - в детектора на анализатора.
А нализаторът измерва величината оптична п л ъ тн о ст D (27.4),
която е пропорционална на поглъщането на ИЧ лъчи в м а с т н а т а
тъкан, т .е . на нейното количество. То се пресмята к а т о се взем ат
предвид и индивидуалните данни на пациента к а т о тегло, височина,
пол, възраст, физическа активност и др. Р е з у л т а т и т е веднага се
о т ч и т а т на дисплей и се о т п е ч а т в а т .
Многобройни изследвания върху бицепси показват, че при т я х
комбинацията о т дебелина на кожа и дебелина на подкожна мазнина
позволява оптимално проникване и взаимодействие на ИЧ лъчи с
тъ кан и те. Това прави р е зу л т а ти т е о т тях н о то измерване предста
вителни за количеството на м а с тн а та тъ к ан в цялото тяло. М ето
д ъ т се прилага все по-широко, защото е прост, бърз и не много скъп.
Глава III. ЕЛЕКТРИЧЕСТВО
§ 11. ЕЛЕКТРИ ЧН О ПОЛЕ
§ 11.1. И н т е н з и т е т и п о т е н ц и а л н а е л е к т р и ч н о т о поле
Електрично или електростатично поле е ч а с т о т прост
ранството, във всяка точка на която върху неподвижен електричен
заряд действа сила. Всяка точка на полето се характеризира с
векторната величина интензитет £ , равна по еолемина на силата
F, с която т о действа на единица точков положителен заряд,
намиращ се в т а з и точка, а посоката на & съвпада с посоката на
силата F. За заряд с еолемина q
F =q S (11.1)
И н т е н з и т е т ъ т на електричното поле се представя гра
фично със силови линии с так а в а посока, че допирателните към т я х
да съвпадат с посоката му във всяка точка. Коеато и н т е н з и т е т ъ т
във всички точки на полето е еднакъв по еолемина и посока, полето
се нарича хомогенно и се представя ерафично с успоредни силови
линии. Т ехният брой през единица площ, перпендикулярна на т я х , е
пропорционален на нееовата еолемина.
Енергийна характеристика на електричното поле е скалар-
н а та величина потенциал. П отенциалът ф в дадена то ч к а иа
полето е равен на р а б о т а т а А, която трябва да се извърши против
силите на електричното поле при пренасянето на единица заряд до
тази точка о т безкрайност, където условно с то й н о с т т а му се
приема за нула:
А
Ф= —
Я
Р аб о тата А за преместване на заряд може да бъде положителна или
отрицателна в зависимост о т то ва дали се извършва о т силите на
полето (А > 0) или о т външни сили, преодоляващи силите на полето
(А < 0). Най-често се приема, че стойност нула има п отенц иалъ т на
Зем ята.
III. Електричество 133

Р а б о т а т а А за преместване на заряд q о т една точка на
полето до друга негова точка се измерва с произведението на q и
разликата в потенциалите на крайната и началната точ ка о т
п ъ т я (р2 - фь
А = qUр2 - epi) = qU (11.2)
Тази работа не зависи о т тр ае к то р и я та , по която се пренася заря
д ъ т и в случай, че т я е затворена, р а б о т ат а е равна на нула. Това се
отнася и за р а б о т а т а на силите на електричното поле A ' = -А.
П олета с так и в а свойства се наричат потенциални полета, а
т е х н и т е сили - консервативни.
Разликата в потенциалите между две точки на полето се
нарича електрично напрежение. И зм ерителната единица за елек-
тричен потенциал и напрежение е волт (V). К акто се вижда о т
(11.2), напрежението V между две точки на полето е един волт, ако
при преместване между т я х на заряд с големина един кулон (С) се
извършва работа един джаул (J):
[£Л = J- СГ1 =V
Б лем ен тарн ата работа dА, която електрично поле с
и н т е н з и т е т & и посока по оста Ох извършва за преместване на
положителен заряд q на безкрайно малко разстояние dx, е
dA = F дх = q S d*
О т (11.2) dA = -gd(p
където минусът означава, че преместването е по посока на нама
ляване на потенциала с d(p. О т сравняването на д в а т а израза се
получава връзката между силовата характеристика на електрич
ното поле & и изменението на енергийната (р :
[£] = — (11.3)
т
Вижда се, че в разглеждания едномерен случай интензитетът на
електричното поле е равен на градиента на потенциала с обратен
знак. Когато посоката на & не съвпада с Ох, зависим остта (11.3)
има аналогичен вид за всяка о т компонентите на вектора & О т
нея се получава и м ерната единица за и н т е н з и т е т на електрично
поле - волт на м етър.
134 М. М аринов
В ръзката между и н т е н з и т е т а на електричното поле и
потенциала 5 една негова точка има най-прост вид за хомогенно
поле. Такова е полето между две безкрайни, успоредни и равномерно
заредени повърхнини (плочи). Ако разликата между т е х н и т е потен
циали е U, а разстоянието между т я х - d, и н т е н з и т е т ъ т на
полето & във всяка точка е постоянен и един и същ:
(11.4)
§ 11.2. Е л е к т р и ч е н дипол и д и е л ек т р и к в е л е к тр и ч н о поле

Д иелектриците не провеждат електричен ток, въпреки че в
т я х има електрични заряди. Това са електрони, свързани в а то м и те
и молекулите и йони в йонните кристали. Тези заряди, наречени
свързани, м о гат да се о т м е с т в а т в електрично поле само на микро
скопични разстояния о т порядъка на размерите на атом а и
създават ток на отместване.
Система о т два равни по големина, но противоположни по
знак свързани електрични заряда, разположени близо един до друг, се
нарича електричен дипол. Основна характеристика на дипола е век
т о р н а т а величина електричен момент (диполен момент). Големина
т а на диполния момент е равна на произведението о т положител
ния заряд q и разстоянието между зарядите I, наречено ос на дипола:
p = ql (11.5)
За разлика о т посоката на величината и н т е н з и т е т на електрично
т о поле &, която е о т положителните към о тр и ц ате л н и те заряди,
посоката на р по дефиниция е о т отрицателния към положителния
заряд на дипола. М ерната единица за електричен диполен момент е
кулон по м етъ р (С.т). За диполен момент на молекули се използва
извънсистемната единица дебай (D): 1 D = 3,33564. Ю'30 С .т.
Във външно хомогенно електрично поле с и н т е н з и т е т &
зарядите на дипола са подложени на действието на две равни и
противоположни електрични силиF* = q S и F ~ = - q S (фиа. 11.1 а).
Те образуват двойка сили с рамо /sina , където a е ъ гъ л ъ т между
посоките на вектори те & и р, а м о м ен тъ т на силите М е
Ш. Електричество 135
М = q& /sina = p«Ssina . (11.6)
Двойката сили завъ рта дипола до положение, при което векторите
б и р с т а н а т успоредни. Тогава a * 0 и М = 0.
В нехомогенно електрично поле силите F +u F ce различават
малко помежду си поради м алките размери на дипола (фие. 11.1 6).
Върху дипола пак дейст
ва въ р тящ момент, но
освен то в а действа и
електрична сила F, която
е пропорционална на
нехомогенността на
хомогенно (а), нехомогенно (6)
полето и на диполния
момент р. В случай, че
и н т е н з и т е т ъ т се изменя само по посока на оста х, нехомоеенност-
т а на полето се изразяваа d& и
чрез гр а д и ен т а----
ах
d&
F =p
dx
С и лата F има посоката на нарастване на градиента по оста
х и в т а з и посока т я премества дипола. С действието на такива
сили се обяснява и привличането на леки т е л ц а о т по-големи наелек-
тризирани тел а . Л еките тел ц а и м а т поведението на диполи в нехо
могенно електрично поле, създавано о т наелектризираните тел а.
Нека диелектрик с форма на
4— ^
+ паралелепипед е поставен във външно
< -------- хомогенно електрично поле с интензи
< -------- + > т е т &о , което има посока, перпендику
+ ->
,Т—> лярна на две о т срещуположните му
& = Go-&' стени (фиг. 11.2). Под действие па поле
Фиг. 11.2. Диелектрик 6
електрично поле т о свързаните заряди в диелектрика сс
о т м е с т в а т един спрямо друг и образу
в а т диполи, а диполите се ориенти рат по посока на полето. Така
всяка о т д вете срещуположни стени на диелектрика се зарежда с
едноименни некомпенсирани електрични заряди —едн ата с положи
телн и заряди, а другата - с отрицателни. Възникването на елек-
шричен поляршпеш в диелектрик под действието на външно елек-
трично поле се нарича поляризация на диелектрика.
В р е зу л т а т о т поляризацията на диелектрика интензите
тът на електричното поле & в него намалява. Той е алгебрична
сума о т и н т е н з и т е т и т е на външното електрично поле &0 и на
полето създавано о т диполите, което има обратна посока. К ато
се има предвид, че & е пропорционален иа & с коефициент на пропор
ционалност х
&' = %& ,
& ~ & q — £ ' = <5о — х & » (11.7)
и =0 + =
Тук 6Ге нов коефициент, въведен с означението
er = 1 + х ( 11. 8 )
К оеф ициентите х и ег зависят о т вида на вещ еството и се
наричат съответн о електрична възприемчивост и относителна
електрична проницаемост на диелектрика. В т о р и я т о т т я х е равен
На отнош ението на големината на и н т е н з и т е т е т а на електрично
т о поле във вакуум So и в диелектрик & , а също и на отнош ението
на електричните проницаемости на диелектрика е и на вакуума
(електричната константа) е0 » 8,85. 10"12F/m:
«S.
(11.9)
Е|
С теп ен та на поляризация на диелектрика се характеризира
с величината диелектрична поляризованост Р. При хомогенен ди
електрик т я изразява пълния му диполен момент на единица обем:
Е а
Р =~ - (1110)
Единицата за т а з и величина е кулон на квадратен м етъ р (С /т2).
Поляризоваността Р е пропорционална на и н т е н з и т е т а на полето
& вътре в диелектрика:
Р = еох£

§ 11.3. Е л е к т р и ч е н к а п а ц и т е т н а п роводн и к
и к о н д е н за т о р
Установено е, че разпределението на зарядите по повърх
н о с т т а на изолиран проводник зависи само о т неговата форма. Ос
вен т о в а потенц иалът <р на електричното поле, което т о й създава,
е правопропорционален на неговия заряд Q, т а к а че отнош ението
с Л
Ф
е постоянна величина. Тя се нарича електричен капацитет на про
водника и числено е равна на заряда, който променя потенциала на
полето с единица (<р = 1 V). Ако за то ва е необходим заряд с големина
един кулон (Q = 1 С), проводникът има к ап ац и тет един фарад (F):
[c] = f = F -
Система о т два изолирани проводника, заредени с разноимен-
ни заряди, които и м а т такава форма и разположение, че създаденото
о т т я х електрично поле е съсредоточено в ограничена ч аст о т
пространството, се нарича електричен кондензатор. Капацитет на
кондензатора С е общ ият електричен к а п а ц и т е т на д в а т а провод
ника, т ъ й к ато всяко пренасяне на заряд о т единия проводник на
другия променя потенциалната разлика между т я х U. Ако Q е
зарядът на единия о т проводниците,
( 11 - 11 )
Най-често се използва кондензатор, съставен о т две успоредни

метални плочи с еднаква площ S, разположени на разстояние d една
о т друга, наречен плосък кондензатор. Заредените плочи създават в
пространството между т я х хомогенно електрично поле, чийто
и н т е н з и т е т & зависи о т диелектрика в то в а пространство.
К а п а ц и т е т ъ т на плосък кондензатор се изразява чрез
геометричните му размери и диелектричната проницаемост е на
неговия диелектрик:
eS
( 11 . 12 )
d
§ 12. ЕЛЕКТРОПРОВОДИМОСТ НА ТВЪРДО ТЯЛО
§ 12.1. Зо н н а т е о р и я за е л е к т р о п р о в о д и м о с т т а
В ръзката между топлопроводност и електропроводимост
при м е т а л и т е е разгледана в § 9.1. Тя се обяснява с движението на
т ак а наречените свободни електрони, които са валентни електро
ни, отделени о т а то м и те. При липса на външно електрично поле т е
се движ ат хаотично, подобно на молекулите на газ (електронен газ),
със средна скорост около 105 m/s, предавайки енергия на ч асти ц и те
на кристала и т а к а осъщ ествяват неговата топлопроводност.
Електричният ток е насочено движение на заредени частици с
много по-малка скорост - около 10 m/s. Електропроводимостта при
твъ р д и те т е л а съгцо се дължи на електроните, но се проявява само
при наличие на външно електрично поле, необходимо за тяхн ото
ускоряване.
Класическата теория на електропроводимостта не предпо
лага ограничения за енергиите на свободните електрони и не може
да обясни електропроводните свойства на всички твърди тел а. Сега
тези свойства се обясняват със зонната теория на електропроводи
мостта, която е разширение на к ван товата теори я за строежа на
атома. Нейно основно положение е, че енергията на свободните
електрони в т в ъ р д и т е тел а, подобно на електроните в атом а, може
да има само определени дискретни стойности.
А то м и те в едно чисто вещество (о т един химичен елемент)
и м ат само един и същ набор о т дискретни енергии (енергийни нива)
при условие, че са разположени достатъчно далече един о т друг
{изолирани атоми). Всяко енергийно ниво на а то м а се определя о т
разпределението на неговите електрони по енергии съгласно прин
ципа на Паули (W. Pauli). Според него в атом а може да има най-много
два електрона с еднакви енергии, но с противоположен спин. В т в ъ р
дото т я л о а т о м и т е се нам ират близо един до друг (на разстояния
о т порядъка на нанометри) и взаимодействието помежду им проме
ня т е х н и т е енергии. Така о т всяко енергийно ниво на изолирания
атом се получават голям брой различни, но близки по енергия подни-
Ва (фиг. 12.1). Всички поднива, получени о т едно ниво, образуват
енергийна зона, наречена позволена, т ъ й като т я представя възмож-
ните енергии на а то м и т е 6 тя л о то . А то м и те не м огат да и м ат
енергии извън позволените зони и затова сто й н о сти те на енергия
т а между две позволени зони образуват забранени енергийни зони.
Ш ирините на позволените и забранените зони не зависят
А о т броя на а т о м и т е 6 криста
Е< (-Позволена ла. О т него се определя броят
J зона на поднивата в една зона.
гЗабранена Взаимодействията между а т о
J зона м и т е в л и я я т най-силно върху
Ел вален тн и те електрони, които
са най-слабо свързани в атома.
З ато ва в а л ен тн ата позволена
зона е най-широка, а на енер
Ег
гийните нива на по-вътрешни
Ei
т е електрони с ъ о т в е т с т в а т
все по-тесни позволени зони.
Фиг. 12.1. Бнсрвийни нива на изолиран
атом (а) и на атом 6 твърдо тяло (б) Електропроводимостта
на металите се определя о т
разпределението на електроните по енергия във в а л ен тн ат а зона,
поради което т я се нарича още зона на проводимост. Това е так а,
защ ото енергиите на електроните с ъ о т в е т с т в а т на по-ниски
поднива на т а з и зона или, както се казва, в а л ен тн ата зона е
частично населена с електрони. Освен това, т ъ й к а т о принципът
на Паули е в сила и за поднивата, т о на всяко подниво може да има
не повече о т два електрона (фиг. 12.2 а). Тези електрони м огат да
придобиват енергия, която с ъ о т в е т с т в а на по-горните поднива,
т.е. м огат да се прем естват на по-горните ненаселени поднива на
зоната. Бдно външно електрично поле придава насочено движение на
електроните и увеличава т я х н а т а енергия до енергията на някое
о т т е зи поднива.
В много кристални вещества, които не са м етали, вален т
н а т а зона е изцяло населена с електрони. Това означава, че т е м огат
да провеждат електричен т о к само ако електроните прием ат енер
гия, която е по-еоляма о т ш ирината на забранената зона ДЕ. Тогава
т ези електрони преминават в по-горната позволена и ненаселена
зона, с ъ о тв етс тв ащ а на възбудено състояние на изолиран атом . В
зависимост о т стой н ости те на ДЕ кристалните вещ ества се д елят
яа диелектрици (изолатори) и полупроводници. При диелектриците
щя е по-еоляма - о т порядъка на няколко eV (фиа. 12.2 в), а при полу
проводниците - о т няколко десети о т eV до около 3 eV (фиа. 12.2 6).
Всяко външно въздействие с так а в а енераия, к а т о заеряване, облъч
ване със светлина или йонизиращо лъчение, външно електрично поле
и др., превръща полупроводниците 6 проводници.
«
&
Забранена ЛЕ
зона
оаьранена г ДЕ
зона
J п
в I
В л.
ft I п
я
8 1 а
Й *
« 2
Ц 2
ей Л
а 6 в
Фиа. 12.2. Разпределение на електроните по енераии в метали (а),
полупроводници (б) и диелектрици (в)
Разпределението на електроните по енераии зависи о т
тем п ер ату р ата. За определена тем п ература Т т о в а разпределение
се описва с една функция W(E), която определя вер о ятн о стта един
електрон да има енергия Е в условията на термодинамично равнове
сие. За електроните и всички елементарни частици с полудял спин
(фермионите), които се подчиняват на принципа на Паули и
квантовата статистика на Ферми-Дирак (Е. Fermi-P. Dirae), т а зи
функция има следния вид:
____1
W(E) = ( 12. 1)
Е - Е
__ F
е + 1
Тук е е числото на Henep, k = 1,380. IO*23 J/K е к о н с т а н т а т а на

Болцман, а Е? - величина, наречена енергия (ниво) на Ферми.
Изследването на ф ункцията (12.1) показва, че при Т = ОК
вер о ятн о стта електроните да и м а т енергии Е < E Fе W(E) = 1, а да
и м а т енергии Е > Ef е W(E) - 0. Това означава, че при тем пература
Т = ОК всички енергийни нива под нивото на Ферми са з а е т и с по два
електрона (с различна ориентация на спина), а всички нива над неао
са свободни. Следователно нивото на Ферми е най-високото ниво, което
е заето о т електрони при тем пература на абсолю тната нула (0 К).
При Т * 0 К вероятн остта електроните да и м а т енергия Е = Е? е
W(Er) = 1/2, т .е . нивото на Ферми съвпада с енргийното ниво, което с
еднаква вероятност (50%) е заето или свободно.
§ 12.2. Е л е к т р о п р о в о д и м о с т н а м е т а л и т е
Електропроводимостта се характеризира с величината
специфична електропроводимост к, дефинирана чрез законите на Ом
(G. Ohm) за постоянния ток. Електричното съпротивление R на
един проводник е постояна величина, равна на отнош ението на
приложеното напрежение в краищ ата на проводника U и големината
па протичащ ия през него т о к I:
П
( 12. 2)
За хомогенен проводник с правилна геометрична форма, дължина I и

сечение S:
(12.3)
където р е специфичното съпротивление на проводника, а неговата

реципрочна стойност е. специфичната електропроводимост к. Тъй
к ато изм ерителн ата единица за специфично съпротивление е ом по
м етъ р (П.т), специфичната електропроводимост се измерва в
единицата 0 _1.т"', наричана още сименс на м етъ р (S/m).
Според к в ан то в а та механика свободшлпе електрони в м е т а
л и те не тр ябва да и з п и т в а т никакво съпротивление при насочено
т о си движение, т .е . електропроводимостта на м е т а л и т е трябва
да е безкрайно голяма. Това обаче е вярно само за идеална кристална
решетка. В реалните реш етки е нарушена с тр о г а т а периодичност
в подреждането поради наличие на примесни частици или на вакан
ции (m.e. липса на частици бъб бъзлите), а и поради това, че сам ата
решетка извършва топлинни трептения.
Съпротивлението на м е т а л и т е се дължи на разсейването
на електроните о т примесите и на т я х н о т о взаимодействие с
т р е п т я щ а т а кристална решетка, на която о т д а в а т енергия. Съпро
тивлението нараства с увеличаване на концентрацията на примеси
т е и с нарастване на тем пературата. Т ем пературата не влияе на
броя на електроните във вал ен тн ата зона на м ета л и т е. Т яхната
електропроводимост зависи главно о т с те п е н т а на з а е т о с т на
нивата в т а з и зона.
Специфичното съпротивление на м е т а л и т е р е сума о т
съпротивлението рк, обусловено о т топлинните т р еп тен и я на
р еш етката и ps - о т разсейването на електроните о т примесните
частици:
Р = pw + Ps •
За тем ператури, близки до с т а й

н а та, първото събираемо се изменя
правопропорционално на абсолют
н а т а тем п ература Т (pv - Т,
к ~ -i-). При по-ииски тем пера
Фие. 12.3. Температурна
зависимост на специфичното тури пропорционалността се нару
съпротивление при метали
шава, а при Т = 0 К, ри = 0. В торото
събираемо р5 не зависи о т тем п ер а т у р ат а при нееолеми концен
трации на примесите и представлява съпротивлението, което
повечето м етали и м а т при 0 К, наречено ocmam-ьчко съпротивление
(фие. 12.3, крива 1).
Специфичното съпротивление на някои м етали (Hg, Pb, Sn,
Zn, А1 и др.) и редица сплави при тем п ература няколко келвина
намалява със скок до нула (фиг. 12.3, крива 2). Това явление, наречено
свръхпроводимост, е о ткр и то през 1911 е. о т холандския физик
Камерлине-Оннес (Н. Kamerlingh-Onnes). Т емпературата, при която
настъпва то зи преход, се нарича критична ТКи с характерна за все
ки свръхпроводник. Най-високата й стойност, наблюдавана досега, е
Ти » 20 К. Свръхпроводимостта е проява на квантовомеханични
Ш. Електричество 143
еф екти в макроскопски мащаб. Н ейната теория е основана на кван
т о в а т а представа за взаимодействието между електроните и кри
с т а л н а т а реш етка и на к ван то вата с т а т и с т и к а на Бозе-Айтцайн
(Sh. Bose, А. Einstein) за частици с нулев или целочислен спин (бозони).
Зависим остта на елсктричното съпротивление о т тем п е
р а т у р а т а намира приложение в съпротивителните термометри. Те
представляват м етална жичка (обикновено платинена), н ави та
върху изолаторна пластинка о т слюда или порцелан. С вързват се в
електрична схема за измерване на съпротивления, обикновено мост
на У итстоун (Ch. Weathstone). Градуирани 6 °С, т е м огат да
измерват както ниски, т а к а и високи тем п ератури с точност до
няколко с т о т н и о т ерадуса. За измерване на невисоки тем ператури
се използват и терм очувствителни полупроводници - термистори.
Аналоеично се измерва и ин теграл н ата мощност на инфра
червено лъчение с неселективни приемници, наречени болометри.
Лъчението нагрява термочубствителен елемент о т м етал , полу
проводник или диелектрик. М еталн ите болометри са т ъ н ъ к слой
(0,1 - 1 ц т ) о т платина, никел, зл ато или друг подходящ м етал с
почернена повърхност за увеличаване на поглъщането. В полупро
водниковите се използват главно слоеве о т силиций, германий и
бисмут, както и оксиди на манган, никел и кобалт. Болометрите
м огат да се превърнат и в селективни приемници на лъчение чрез
внасяне на о ц вети тел и в слоевете, използване на ф и л тр и или на
спектрални апарати.
§ 12.3. С о б с т в е н а п р о в о д и м о с т н а п о л у п р о в о д н и ц и те
Полупроводниковите материали при стайн а тем пература
и м а т специфична електропроводимост между т а з и на проводници
т е (106 - 108 S/m) и на изолаторите (10 8 - 1(Г10 S/m). Те и м а т изклю
чително значение за развитието и състоянието на съвременните
електротехнически и електронни устройства. Полупроводници са
много о т елем ен ти те на III, IV, V и VI група на периодичната
система - бор, индий, силиций, германий, фосфор, арсен, антимон,
селен, тел у р и др., к ак то и техни съединения и сплави. Повечсто о т
полупроводниците са кристали, но има и стъкловидни (аморфни) и
органични полупроводници (полимери).
При Т » 0 К вал ен тн ата зона на полупроводниците е напълно
населена с електрони. С повишаване на т е м п е р а т у р а т а кинетична
т а енереия на електроните нараства и някои о т т я х вече попадат
в позволената зона, която е отделена о т в а л ен тн ата с тясна
забранена зона (фиг. 12.4 а). Позволената зона започва да сс населва
и електроните в нея м огат да придобият по-високи енергии под
действие на външно електрично поле. В т а к ъ в случай в полупровод
ниците протича електричен т о к и затова т а з и зона се нарича зона
на електронна проводимост.
■е
£*
"eJ2«
а®
518.
те «е
*т Е,
.g-e
ш в 5
ffl 2
те В
8о - г - i
-ф-
0
9
8.
---------11-------1
а б в
Фив.12.4. Движение на електрони (•) и дупки (О) 6 зоните: собствена про
водимост (а), примесна проводимост с донорен (б) и акцепторен примес (6)
2?Р • ниво на Ферми, D • донорни, А • акцепторни примесни нива
Вследствие на преходите на електрони в позволената зона

населеността на вал ен тн ата зона намалява, а при действие на
електрично поле в нея възникват възможности за преходи между
съседни енергийни нива. Най-напред освободените по-високи енергий
ни нива се за е м а т о т един или два електрона (съгласно принципа на
Паули) с по-ниски енергии, което пък дава възможност други елек
трони с още по-ниски енергии да придобият т е х н и т е енергии и т .н .
Приема сс, чс при наличието на малко свободни енергийни
нива във в а л ен тн ата зона промяната в енергиите на електроните
може да се представи с движение на въображаеми положително
заредени частици, наречени дупки. Този терм ин е въведен въз основа
на няколко различни съображения. Едно о т т я х е, че 6 т е о р и я т а за
строежа на кр и стал и те т а к а се нарича свободна атом на връзка във
възел на к р и стал н ата решетка, т.е . вакантно м ясто в атом , което
може да бъде заето о т електрон на друг атом.
Електропроводимостта на полупроводниците според зонната
теория се дължи на промяна на енергийното състояние на електрони
т е както в зоната на електронна проводимост, т а к а и във валент
н а т а зона. Движението на електроните с енергии о т вал ен тн ата
зона се разглежда к а т о движение на дупки и затова т а з и зона се на
рича още зона на дупчеста проводимост (фиг. 12.4 а). Следователно
проводимостта на ч и с т и т е (без примеси) полупроводници, наречена
собствена проводимост, е едновременно електронна и дупчеста.
Е лектроните и дупките се движ ат хаотично, ако в полу
проводника няма електрично поле. В електрично поле т е придо
биват насочено движение в противоположни посоки - електроните
по посока, обратна на и н т е н з и т е т а на полето, а дупките - по
посока на и н т е н зи т е т а . При среща на свободен електрон и дупка се
получава рекомбинация, при което т е п р е ст а в а т да същ ествуват.
Нова двойка електрон-дупка се създава при откъсване на валентен
електрон. В ер о ятн о стта за рекомбинация е пропорционална на
концентрацията на електроните в зоната на проводимост и на
дупките във в а л ен тн ата зона. Затова свободните електрони и
дупките са в някаква равновесна концентрация, с ъ о тв етс тв ащ а на
т е м п е р а т у р а т а и е стес т в о то на полупроводника.
Разпределението на електроните по енергии в зоните се
описва с ф ункцията на Ферми-Дирак (12.1). П ресм ятан и ята са
показали, че за полупроводници със собствена проводимост нивото
на Ферми е в средата на забранената зона:
Енергията на електроните Е , преминали на ниските нива на

зоната с електронна проводимост, е приблизително
„ ДЕ лЕ
Е &E F + или E - E f &— (12.4).
2 2
В ероятн остта за населбане на т е зи ниба с електрони, както и
вер о ятн о стта за населбане на високите ниба на ва л ен тн ата зона с
дупки, се получава след заместване на (12.4) б (12.1):
1 —
---- яз е 2кТ (12.5)
с^+1
Б р о ят на електроните и дупките, които са носители на
електричен ток, е пропорционален на вер о ятн о стта W(E) в (12.5).
Специфичната електропроводимост к също е пропорционална на
броя на носителите на електричество, а то в а значи и на същ ата
вероятност:
ДЕ
2 АТ
к = к пе ( 12. 6)
Следователно при полупроводниците със собствена проводимост к
нараства бързо с повишаване на тем п ер ату р ата. К оеф ициентът Кф
се изменя с Т мноео по-слабо и се приема за постоянна величина.
Собствена проводимост и м а т всички полупроводници, а
проводимостта на полупроводниците, съдържащи примеси, е сума
о т собствената и примесната проводимости.
§ 12.4. П р и м есн а п р о в о д и м о с т н а п о л у п р о в о д н и ц и те
Примесите оказват силно влияние на електропроводимост
т а на полупроводниците. Така например 10~3% примеси м огат да
увеличат проводимостта им до 105 п ъти . Това, о т една страна,
дава възможност за промяна на те х н и т е свойства, но о т друга
страна създава трудности в технологията за производство на полу
проводници с определени характеристики. В полупроводниците се
проявява примесна проводимост, ако някой о т а то м и т е 6 т я х н а т а
кристална реш етка е заместен о т ато м на друг химичен елемент-
примес, ч и ято валентност се различава с единица о т валентност-
т а на полупроводника.
На фиг. 12.5 е представена схематично кристалната решетка
на четиривалентния полупроводник германий с примес на петва-
л ен тн и те атом ц на фосфора. Всеки германиев ато м е свърши с
ковалентни връзки на ч ети р и те си валентни електрона с четири
///. Електричество 147

съседни атом а. Това се отнася както за съседните германиеви ато-
ми, т а к а и за фосфорните. Оказва се, че п е т и я т валентен електрон
на фосфора не участва във връзките и енергията на топлинното
движение е д о статъ ч н а да го откъсне о т атом а. Възниква свободен
електрон, който се превръща в носител на електричен т о к при
наличие на външно електрично поле. В случая обаче не се създава
дупка, т ъ й к ато не се разкъсва ковалентна връзка.
Следователно в полупроводник с примес, ч и ято валентност
е с единица по-голяма о т вал ен тн о стта на полупроводника, основни
носители на то к а са електроните. Такъв полупроводник има
предимно електронна или п-тип проводимост, а примесните атоми,
о т които се отделя електрон, се наричат донорни.
Фив. 12.5. Схеми на кристалните решетки на полупроводник с

донорен (а) и акцепторен примес (б)
Нека в а л ен тн о ст та на примесните атом и е с единица по-
малка о т в а л ен тн о стта на основните. Такъв е случаят, когато в
кр и стал н ата реш етка на четиривалентния силиций са включени
тр и в ал ен тн и те атом и на бора (фиг. 12.5 б). В ковалентните връзки
между ч е т и р и т е валентни електрона на силиция се включват и
т р и т е валентни електрона на бора. Една о т връзките на силици
евия ато м обаче остава неосъществена и представлява място,
което може да залавя електрон. Там лесно попада електрон о т
силициеви атом и, съседни на бора. Вместо то зи електрон в освобо
дената ковалентна връзка възниква дупка. Д упката започва да
стр ан ства из кристала и при наличие на електрично поле се
превръща в носител на ток. Такъв полупроводник има предимно
дупчеста или р-проводимост, а примесните атом и, които залавят
електрон, се н аричат акцепторни.
Примесите променят енергийната схема на електроните и
б забранената зона на полупроводника се получават допълнителни
примесни нива - донорни и акцепторни. В полупроводниците о т п-
т и п нивото на Ферми е в горната ч аст на забранената зона, а в
полупроводниците о т р -ти п т о е в нейната долна част. С повиша
ване на т е м п е р а т у р а т а и при д в а т а ти п а полупроводници нивото
на Ферми се измества към средата на забранената зона.
Донорните нива съществено променят проводимостта, ако
са близо до зо н ата на електронна проводимост. Това означава, че
п е т и я т валентен електрон не е свързан здраво в своя атом . В този
случай дори при стайна тем п ература енергията на топлинното
движение на електроните е достатъчна, за да ги изведе о т донор
ните нива в зоната на електронна проводимост (фиг 12.4 б). Този
процес с ъ о т в е т с т в а на отделянето на п ети я валентен електрон на
примесния ато м и превръщането му в свободен. На залавянето на
так ъ в електрон о т примесен ато м пък с ъ о т в е т с т в а електронен
преход о т зоната на проводимост на едно о т донорните нива.
Аналогично влияние върху проводимостта и м а т акцептор-
ните нива, ако са близо до вал ен тн ата зона - зона на дупчеста
проводимост (фиг 12.4 в). Преходът на електрон о т т а з и зона на
акцепторно ниво означава възникване на дупка, а о б р атн и ят преход
- разкъсване на ковалентна връзка между три вал ен тен примесен
атом и ато м на полупроводника и рекомбинация на свободния елек
трон с дупка.
С повишаване на тем п ер а ту р ата населеността на донорни
т е нива намалява, а на акцепторните - нараства, докато т о к ъ т на
примесните носители достигне насищане. Същевременно нараства
броят на електронните преходи о т ва л ен тн ата зона в зоната на
електронна проводимост, т . е. увеличава се собствената проводи
мост на полупроводниците. При високи тем ператури преобладава
собствената, а при ниски - примесната проводимост.

§ 13. ТЕРМ О ЕЛ ЕКТРИ ЧН И ЯВЛЕНИЯ
§ 13.1. О т д е л и т е л н а ен ерги я и т е р м о е л е к т р о н н а ем и си я
При м е т а л и т е само някои о т вал ен тн и те електрони моеат
спонтанно да се о т д е л я т о т т я х н а т а повърхност. З атова се казва,
че м е т а л ъ т представлява за т я х потенциална яма, а неговата
повърхност - потенциална бариера. Електрони с достатъчно висока
енервия м огат да преодолеят т а з и бариера и т о в а създава излишък
на положителен заряд в м етала. В р е зу л т а т на кулоновото привли
чане отделените електрони се връщ ат обратно в м етала, докато
други продължават да го напускат. Така повърхността на м етал а се
оказва обвита в тъ н ъ к електронен слой, който заедно със съседните
му положителни йони образува двоен електричен слой.
П ъ л н ата енергия на един електрон в м етал а е сума о т него
в а т а потенциална и кинетична енервия. Според зонната теория за
електропроводимостта при абсолк>пгната нула (0 К) кинетичната
енервия на вал ен тн и те електрони Ек има стойности в интервала
о т нула до нивото на Ферми Ер (фиг. 13.1). Дълбочината на потен
циалната яма Ер с ъ о т в е т с т в а на
Свободни ш ирината на зоната на проводимост.
поднива За отделяне на вален тн ите
Заети f електрони о т м етал а е необходимо да
поднива Ер им се предаде енервия. Големината й е
различна в зависимост о т енереията
1 на електрона. За електрон о т най-ниско
Фие. 13.1. Енереии на т о подниво на в а л ен тн ата зона (ЕК= 0)
електроните в метал то в а е пълн ата потенциална енергия
Е р, а за електрон о т нивото на Ферми т я е Ер - Ер и е най-малка.
Н ай-малката енергия, необходима за отделяне на валентен
електрон о т зоната на проводимост на м ета л във вакуум, се нарича
отделителна енергия (работа) Ес . Тя се изразява посредством заряда
на електрона е и величината отделителен потенциал (ре .
Е ^ — Е р —Е р — сере (13.1)
За температури Т > 0 К о тд ел и тел н ата работа се дефинира
по същия начин и т а з и дефиниция се отнася kakmo за м етали, т а к а
и за полупроводници. Тя зависи о т тем п ер а ту р ата , т ъ й к ато ЕF за-
биси о т нея, а тем п ературното разширение променя разстоянието
между а т о м и т е и дълбочината на потенциалната яма. Освен това
Ег зависи и о т естес тв о т о на м етала, и о т състоянието на нееова-
т а повърхност. Например, ако волфрам се покрие с оксиди на алкало
земни м етали (Са, Sr, Ва), о тд ел и тел н ата работа се понижава - о т
4,6 на 1,5 - 2 eV.
С повишаване на тем п ер а т у р ата рязко нараства броят на
електроните, които и м а т достатъчно аоляма енераия да преодоле
я т потенциалната бариера на м е т а л н а та повърхност. О тделянето
на електрони о т н агр ят м етал се нарича термоелектронна емисия.
Законите на то ва явление са установени с помощта на вакуумен диод
(фив. 13.2). М етал н и ят катод на диода се загрява о т източник на
напрежение Uк , наречено отоплително. Т ем пературата на катода Т
-ч може да се изменя чрез регулиране на
4^7 Г отоплителния т о к Д. Анодното
напрежение СД се регулира независимо
о т катодното, а измерителните
СД
© уреди о т ч и т а т сто й н о сти те на СД и
на анодния т о к Д. Зависимостта
Д = f (СД), при Д = const (Т - const), се
нарича волтамперна характеристика
Фив. 13.2. Схема за изследване
на термоелектронната емисия на диода.
Волтамперните характери
стики, получени при различни тем ператури (фиг. 13.3), съвпадат
само за малки стойности на СД, а с повишаване на т ем п е р а т у р а т а
се о т м е с т в а т нагоре. Е лсктричният то к Д при СД = 0 се дължи на
Js
Т
Фив. 13.3. Волтамперни Фив. 13.4.
характеристики при различни П лътност на
температури на катода наситения ток
tll. Електричество 151
електроните, които достиват анода за сметка на кинетичната си
енереия. С увеличаване на Ua все повече електрони достиват до анода,
докато 1а придобие максимална постоянна стойност /$ (наситен ток).
П л ъ т н о с т т а на наситения т о к през диода се дефинира чрез
площ та на катода S :
Тя зависи силно о т те м п е р а т у р а т а на катода Т и о т отделителна

т а работа E t (фиг. 13.4) по закона на Ричардсън (О. Richardson):
Е
j = А Т ге kT (13.2)
Тук А е константа, която не зависи о т вида на м етала

(А = 6.105 А .т"2 К~2), е - числото на Непер, а k - к о н с т а н т а т а на
Болцман. Може да се пресметне, че при Т ~ 1000 К намалението на
Et само 3 п ъ т и води до нарастване около 5.108 п ъти .
§ 13.2. К о н т а к т н а п о т е н ц и а л н а р азл и к а
Когато два различни м етал а се допират един до друе, ч аст
о т електроните на единия м етал преминава в другия. Възникнала
т а потенциална разлика се нарича контактна. Явлението е откри
т о о т Л. Галвани, а е обяснено и изследвано о т А. В олта (вж. § 16).
Нека отд ел и тел н и те работи на електроните в м е т а л и т е
са E'е < Е"с, потенциалните енереии са Е 'Р< £"Р, а н и вата на Ферми
са E'f> Е"f (фие. 13.5 а). Поради к о н та к т а между м е т а л и т е електро
н и те о т най-високите поднива на единия м е т а л 1 ще започнат да
преминават на най-високите незаети поднива на друвия 2. Този
процес ще продължи до настъпване на равновесие, т .е . достигане на
еднаква височина на нивото на Ферми (фиг. 13.6 6). Това обаче не
означава, че н и вата на Ферми добиват еднаква стойност, т ъ й като
в р е зу л т а т на прехода се променят и потенциалните енереии на
електроните. Така ЛЕ'Р намалява (потенциалната яма се отм ества
надолу), а ДЕ"? нараства (потенциалната яма се о тм ес тв а наеоре).
П ървият м ета л се зарежда положително (недостиг на електрони), а
в т о р и я т - отрицателно (излишък на електрони).
152 М . М аринов
Възникналата потенциална разлика Uc е сума о т две компо
ненти - разликата в отдели телн и те работи на електроните АЕе и
Фие. 13.5. Промяна б енергиите на електроните при контакт

между два метала (метал 1 и метал 2)
разликата 6 броя на електроните във вал ен тн и те зони на д вата

метала п\ и п2. В то р ата компонента ДEFсе явява разлика между стой
ностите на н и вата на Ферми и количествено се определя с ш раза
ДЕ* = k T \ n ^ (13.3)
Тогава за к о н т а к т н а т а потенциална разлика съгласно (13.1) и (13.3)

се получава:
1 ит> -
Uc = ^(ДЕе + ДЕР) = ЛФе + — 1п ^ (13.4)
е е По
П ървата компонента на Uc се установява между точки,
лежащи в непосредствета близост до м етал н и те повърхности, но
извън т я х , поради което се нарича външна. В т о р а т а е потенциална
разлика между вътрешни точки на м етал и те и се нарича вътрешна.
Под Uc най-често се разбира само външ ната й компонента. Нейната
стойност е о т порядъка на 0,1 V до няколко болта за различни двой
ки м етали. К он так тн а потенциална разлика възниква не само па
границата между два м етала, но и на границата между м етал и
полупроводник и между два полупроводника.
Ако о т два или няколко м етал а или полупроводника се обра
зува затворена верига, в м е с т а т а на свързване възниква к о н так тн а
потенциална разлика. Блектричен т о к във веригата обаче не про
тича, т ъ й к ато потенциалните разлики 6 д в а т а к о н т а к т а между
ДО. Електричество 153

еднаквите двойки и м а т еднаква големина и противоположна посока,
т а к а че алгебричната сума на всички потенциални разлики е нула.
Върху к о н т а к т н и т е потенциални разлики се основава р а б о т а т а на
най-важните елементи на полупроводниковата електроника - р-п
преходите в диоди и транзистори.
§ 13.3. Т ер м о ел ек тр о д ви ж ещ о н ап р еж ен и е
В затворена верига, съставена о т два споени помежду им
м етала, протича електричен ток, ако двете спойки и м а т различна
тем п ература (фиг. 13.6). Явлението е известно к а т о ефект на
Зеебек (Т. Seebeck). Веригата о т д в а та м етал а се нарича термоеле-
мент, възникналият електричен т о к - термоток, а потенциалната
Т разлика, която го предизвиква - термоелектродви-
зкещо напреокение. Това електродвижещо напреже
ние (БДН, вж. § 16.1) има две компоненти, т ъ й
к а т о се дължи на две основни причини: на зависи
м о с т т а на нивото на Ферми о т т е м п е р а т у р а т а и
на дифузията на електроните.
П ървата компонента U\ е р е зу л т а т о т не
пълното компенсиране на въ тр еш н ата к он тактн а
Фие. 13.6.
Термоелемент потенциална разлика, понеже спойките и м ат
различна температура:
_ k ] \ ln i _ + M k ln Z?2.= * {Tl_ T 2) l n ^ (13.5)
Ux = -(АЕ'¥ + АЕ"¥) =
е е Ttn е Fti е 7it>
Възникването на дифузионната компо

АТ н ента UDе лесно обяснимо при хомогенен м е т а
Ах лен проводник с дължина х, в който е създаден
ч +
] Т2> Т 1
температурен градиент . Концентрацията
Ах
на електрони с енергии Е > Ет е по-голяма в по-
топлия край на проводника, отколкото в по-
студения, където пък е по-еоляма концентра
ц и ята на електрони с енергии Е < E F (фиг. 13.7).
Фие. 13.7.Термодифу- Следователно гр ад и ен тъ т на концен
зия на електрони т р а ц и я т а на електроните с по-висока енергия
боди до дифузия на шези електрони към по-студения край на провод
ника. Г р ад и ен тъ т на концентрацията на електроните с по-ниска
енергия пък е причина за дифузията им към по-топлия край.
П ървият дифузионен поток е по-еолям о т втория. Така в по-
студения край се получава излишък на електрони, а 6 по-топлия -
недостиг. В р е зу л т а т на то в а 6 проводника възниква електричен
градиент, насочен срещу резултантния дифузионен поток. В крайна
сметка настъпва стационарно състояние и в м ет а л а се установява
дифузионна потенциална разлика. В случай на два последователно
свързани проводника се получава сумиране на т е х н и т е две потен
циални разлики в обща дифузионна компонента UD. Тя може да се
представи във вида
П0 =(3(Г2- Т ,) = рДТ, (13.6)
където р е коефициент, който е положителен за м етал и те и полупро
водниците о т п-тип и е отрицателен за полупроводниците о т р-тип.
Пълното термоелектродвижещо напрежение Uj е
иТ +UD =—(Т\ -Т 2)\п ^ - +$АТ =($--\п?2-)& Т

е п2 е п2
или С/Т= a АТ , където а = р --1 п -^ -.

е ъ
Величината a се нарича специфично електродвиокещо напре
жение за дадена двойка м етали или полупроводници. Тя зависи слабо
о т т е м п е р а т у р а т а в не много широки граници. Изобщо с нараства
не на т е м п е р а т у р а т а т я се изменя по твърде сложна зависимост,
като дори може да стане нула или да си смени знака. За повече о т
двойките м етал и нейната стойност е КГ4 - 10~5 V/K, докато за
полупроводниците е значително по-голяма (10"3 V/K).
§ 13.4. Терм од бойки и т е р м о б а т е р и и

Термодвойките са устройства за измерване на тем пература,
действащи въз основа на еф екта на Зеебек. Е дната спойка на термо-
двойката се поддържа при постоянна тем п ература (например 0 °С),
а другата се поставя в м яс то то на измерване. Т ем пературата се
о т ч и т а директно по градуиран галванометър, който измерва въз
никналия тер м о то к или се намира след предварително градуиране.
За по-точни измервания се използват мостови схеми за компенси
ране на термоелектродвшкещото напрежение. Т очн остта е о т
порядъка на с т о т н и о т градуса както при ниски, т а к а и при високи
тем ператури. Освен това, поради м алките си размери и добрата
топлопроводност на спойките, термодбойките н я м а т топлинна
инертност. Техният широк тем пературен интервал и възможност
за дистанционно о т ч и тан е са други важни предимства пред тради
ционните разширителни термометри.
Термоелементите са източници на електричен т о к (термо-
генератори) с пряко преобразуване на молекулно-
ки н ети ч н ата енергия в електрична. За т ази
цел се използват термод войки о т полупровод
ници, които и м а т коефициент на полезно
действие около 10%, докато м ет а л н и т е - под
Фиа. 13.8. 0,5%. Значителни стойности на Uj се д ости гат
Термобатерия не само с подходящ избор на двойки о т полупро
водници, по и чрез последователно свързване на няколко термоеле-
м ен та в термобатерии (фиг. 13.8).
С термоелементи се измерва и лъчист поток (9.4) на
инфрачервена, видима и ултравиолетова светлина. За измерване на
слънчева радиация и за дозиране при хелиотерапия се използват
термоелектрични актинометри.
§ 14. В Ъ Н Ш Е Н И В Ъ Т РЕ Ш Е Н Ф О ТО ЕЛЕКТРИ ЧЕН ЕФ ЕКТ
§ 14.1. В ънш ен ф о т о е л е к т р и ч е н е ф е к т
Явлението фотоелектронна емисия е аналогично на термо-
електронната емисия при м е т а л и т е (§ 13.1.), т ъ й к ато и при него се
о т д е л я т електрони о т т я х н а т а повърхност, но не при нагряване, а
при облъчване със светлина (фив. 14.1). То е о т к р и т о о т Хайнрих
Херц (Н. Hertz) през 1887 г. и се нарича още външен фотоелектричен
ефект или накратко фотоефект. Облъчването на полупроводниците
със светлина може да предизвика преход на електрони о т валентна
т а зона в зоната на електронна проводимост и с то в а да увеличи
т я х н а т а електропроводимост. Това явление и възникването на
156 М, М аринов
^електрод вижещо напрежение (ЕДН, 6ж. § 16.1) 6 полупроводници под
$действие на светлина спадат към вътрешния фотоефект.
1 •
Закони при фотоелект роннат а емисия
Законите при външния ф о тоеф ект са установени с опитна
постановка (фие. 14.2), подобна на т а зи при изследване на тсрмоелек-
тронната емисия. Вместо вакуумен диод се използва фотоклетка, в
Фие. 14.2. Фотоклетка - устройство (а),

означение (б), схема на свързване (в)
която к а т о д ъ т е м етален слой, нанесен върху в ъ тр еш н ата страна
на стъклен балон. Анодът е оформен так а, че да пропуска снопа свет
лина, насочен към катода. Между д вата електрода се подава постоян
но напрежение, което сс променя по знак и големина с помощта на
потенциометър. Електроните, отделяни о т катода, достигат анода
и създават във ф о то к л етк ата електричен ток, наречен фототок.
Волтамперната характеристика на ф о т о к л е т к а т а (фиа.
14.3) също е подобна на характеристиката на диода при термоелек-
тронна емисия. И т у к се получава слаб електричен ток, коеато няма
напрежение между електродите и то й се дължи на електроните с
по-еоляма кинетична енергия, достигнали анода. Те м огат да бъдат
спряни с напрежение при обърнат п ол яри тет на електродите,
наречено спиращо напреокение Uq. Увеличаването на напрежението 6
права посока води до нарастване на ф о то то к а до достигане на
постоянна стойност - наситен фототок /$. Н еговата големина се
определя о т броя на електроните, отделени о т ф отокатода. В зави
симост о т п л ъ т н о с т т а на лъчистия поток у н аси тен и ят ф ототок
има различни стойности (фиг. 14.3).
О сновните закони за фотоелектронната емисия, установени
о т руския физик А. С т о л е т о в , са:
- големината на наситения ф о то то к е пропорционална на
п л ъ т н о с т т а на лъчистия поток: I s ~ у;
максималната кинетична енервия на електроните Е тах,
отделени о т ф отокатода, зависи само о т дълж ината на вълн ата на
монохроматичната светлина X, а не о т п л ъ т н о с т т а на лъчистия
поток ц/;
- външен ф о то еф ек т не е възможен над една стойност на
дължината на вълната Хпш , специфична за всеки ф отокатод и наре
чена условно червена граница на фотоефекта (за даден фотокатод).
Освен това, осветяването на катода и отделянето на елек
т р о н и т е став а едновременно, т .е . не е необходимо време на електро
н и те да придобият необходимата за то в а енераия.
Фив. 14.3. Волтамперни характе- Фив. 14.4. Зависимост между

ристики при различни стойности спиращото напрежение и ч естота
на лъчистия поток при тр и различни фотокатода •
• Уравнение на Айнщайн
Т рите основни закона и безинертността на ф о то е ф е к та не
м огат да бъ дат обяснени с вълновата електромагнитна теория за
ест ес т в о т о на светлин ата. За т а з и цел А. Айнщайн (А. Einstein)
възроди корпускулярната теория като доразви и д еята на Планк (М.
Planck) и предположи, че светл и н ата не само се излъчва и поглъща
на кванти, но и че се състои о т отделни кван ти светлина, наречени
по-късно фотони. Всеки ф отон има енергия е = hv и т я се пренася о т
него при разпространение на светлин ата. За т е о р и я т а на фото-
еф екта през 1921 е. Айнщайн получава Нобелова награда по физика.
Е то как т а з и теория обяснява законите за външния ф отоеф ек т.
П л ъ т н о с т т а на лъчистия поток е енергията на ф отоните,
които преминават за единица време през единица площ, разположе
на перпендикулярно на скоростта на светлин ата. Увеличаване на
п л ъ т н о с т т а на потока означава по-голям брой на ф о то н и те в него.
Всеки ф отон може да взаимодейства само с един електрон, на който
изцяло предава енергията си. Очевидно е, че броят на отделените
о т катода електрони е пропорционален на п л ъ т н о с т т а на лъчис
т и я поток, както гласи и един о т законите. Ч а с т о т енергията на
един ф отон е оти ва за отделяне на електрон о т м етал а —т о в а е
отд ели тел н ата енергия Et , а остан ал ата ч а с т се превръща в кине
тична енергия на отделения електрон Е*:
с = Яе + Ек (14.1)
или hs/ = Е е (14.2)
Това е известното уравнение на Айнщайн за външния ф отоеф ект.

Е лектроните, отделени о т ф отокатода, ще и м а т макси
мална кинетична енергия Е тш и максимална скорост итах, ако Ее = 0.
К ато се има предвид, че е може да се изрази чрез X и скоростта на
светлин ата с (с = \v), о т (14.1) се получава
(14.3)
което е израз на втория закон за ф отоеф екта. Етп може да се

уравновеси о т енергията на електричното поле eU0 при спиращо
напрежение между електродите Uo:
Emax = eU0 = kv (14.4)
Вижда се, че спиращото напрежение нараства правопропорционално
на ч е с т о т а т а за определен ф отокатод и граф ичната зависимост е
права линия (фиг. 14.4). О т такива експериментално получени гра
фики с голяма точ н ост е определена с то й н о с т т а на к о н с та н т а т а
на Планк.
М инималната енергия ет ;п, необходима на един фотон, за да
предизвика ф о то еф ек т, е равна на о тд ел и тел н ата енергия на елек-

трона emin = EQ О т т у к се определя и дълж ината на вълн ата Хптх,
над която не е възможен ф отоеф ект:
^ m in ^ ^ m in =h = Е.
hc
Xт а х (14.5)
к
Тази стойност на Xе “червената1' враница на ф отоеф екта. Това име
обаче не означава, че т я отговаря на червения ц в я т о т спектъра. За
повечето о т м е та л и те Х ^ е в близката УВ област, за друеи - във ви
димата, а за някои химични съединения е в ИЧ област (табл. 14.1).
Табл. 14.1. Отделителна енереия Ес и червена граница за някои
фотокатоди
Фоюкатод Сз- Cs-W Са Na Ва Cs-Sb- Са Sb w Si
(покритие) WO Na-K
Яе, eV «1 1,3 1,8 2,3 2,4 2,8 3,0 4,1 4,5 4,8
Хтпаю ПШ 1242 955 680 540 517 440 414 303 276 259
§ 14.2. Ф о т о п р о б о д и м о с т и ф о т о е л е к т р о д в и ж е гц о
н ап реж ен и е
ФотопровоЬимостп е допълнителната електропроводимост,
която полупроводниците получават при облъчване със светлина. Тя
съидо може да бъде собствена и примесна, както при полупроводници,
неподложени на действието на светлина. Тъй к ато носителите на
електричество не напускат вещ еството, а само променят енергий
ното си състояние, явлението се нарича вътрешен фотоефект. О т
зонната теория (вж. § 12.4) следва, че вътреш ен ф о то еф ек т е
възможен, ако енергията на фотона е > &Е, където ДЕ е ш ирината
на забранената зона, а при примесна проводимост —зоната между
примесните нива и съседните им зони на проводимост.
Ф о то е ф е к т ъ т в полупроводници намира приложение във
фоторезисторите, които представляват полупроводников слой
върху изолаторна подложка. Проводимостта и електричният ток
през т я х н а р а с т в а т с увеличаване на п л ъ т н о с т т а на лъчистия
поток. Те и м а т малки размери и са чувствителни д етектори на
инфрачерветг лъчи в доста широки спектрални интервали. Основен
недостатък е тем п ер а ту р н а та им зависимост. За фотометрични
измервания във видимата област се използват фоторезистори със
собствена проводимост (CdS, Se), а в ИЧ област - със собствена
(Bi2S3 , PbS, PbSe, InSb) u c примесна проводимост (Ge-As, Ge-Sb).
При к о н т а к т между два полупроводника о т различен т и п
възниква фотоелектродвижещо напрежение, което пък е аналог на
к о н т а к т н а т а потенциална разлика при м е т а л и т е (фив. 14.5). На
враницата между полупроводниците се образува р-п-преход, наричан
още спиращ (запиращ) слой и то зи вид ф о то еф ек т е известен като
вентилен фотоефект. Под действие на светл и н ата през р-п-прехода
6 п-тип полупроводника преминават електрони о т р-полупроводника,
а в р-ти п полупроводника - дупки о т п-полупроводника. Спиращият
слой пречи на рекомбинацията между електрони и дупки и променя
равновесната им концентрация. С нарастване на броя носители на
електричество с еднакъв знак о т всяка страна на слоя се създава и
фотоелектродвижещ ото напрежение.
Фие. 14.5. Схема на фотоелемент Фие. 14.6. Фотодиод - вид и знак
Уредите за получаване на фотоелектродвижещо напрежение

се наричат фотоелементи или слънчеви батерии. Те са преки преоб
разуватели на светл и н н ата енергия в електрична и алтернативни
източници на електрична енергия. Ф отоелем ентите се използват и
за чувствителни детектори с широк ч естотен обхват във ф о то
м е т р и я т а без необходимост о т захранващо напрежение. Полупро
водниците в т я х най-често са Se, Si, Ge, CdS, InAs u AISb. Спонтан
н а т а им прекристализация c времето води до понижаване на
ч у в ств и тел н о стта (стареене) на ф отоелем ентите.
Селеновият ф отоелемент има спектрална чувствителност
близка до т а з и на човешкото око (вж. § 25.1). Пълно съвпадение между
т я х се постига с подходящ ф илтър. Такъв ф отоелемент е съставна
част на луксметрите - уреди, с които се определя светлинната вели

чина осветеност. О с в е т е н о с т т а е хиеиенен показател и е необходимо
да се контролира дали отговаря на утвърдените норми за жилищни,
работни, учебни, развлекателни и др. помещения. Фотоелементи се
използват за детектори и във фотоколориметрите (вж. § 27.2).
Фотодиодът е полупроводников ф отод етектор, който може
да работи и к ато фоторезистор, и като ф отоелем ет. С ветлината
попада върху него директно през прозорче или по оптично влакно
(фиа. 14.6). Включен като фоторезистор, ф отодиодът има мново
високо съпротивление в едната посока на тока, наречена обратна.
Това съпротивление се намалява много, коеато върху него попада
светлина о т определен ч естотен интервал. При такова свързване и
измерване големината на обратния ток, ф отодиодът може да се
използва к а т о много по-чувствителен д етек то р на светлина о т
ф отоелем ента.
Най-често фотодиодите се п равят о т Si (за интервала 190 -
1100 п т), Ge (800 —1700 п т), InGaAs (800 - 2600 п т ) и PbS (< 1000 -
3500 п т). Те се използват за точни измервания в о п т и к а т а, особено
при много ниски светлинни потоци, т ъ й к ато и м а т висока чувстви
т ел н о ст и много no-линейна характеристика о т ф оторезисторите
и ф отоелектронните умножители. В сравнение с последните, фото-
диодите са евтини, устойчиви на удар, компактни и леки, и м ат
нисък шум, дълъг живот, кван тови ят им добив (вж. § 35.2) е висок
(до 80%) и не се нуж даят о т високоволтово захранване.
В комбинация със сцинтилатор ф отодиодите са ч а с т о т
твъ р д о тел н и те детектори на рентгенови лъчи в компю търната
томография (вж. § 42.1). Фотодиоди се използват и в уреди о т бито
в а т а електроника като например CD плейъри, сигнални детектори
на дим и устройства за дистанционно управление на телевизионни
приемници.
Д ействието на устройството, наречено CCD (о т анел. charge-
coupled device - устройство със свързан заряд), също се основава на
ф отоелектричния еф ект. То е м атрица, съставена о т интегрална
схема, която съдържа реш етка о т свързани помежду си фоточув-
стви телн и електрични кондензатори. Р е ш етк ат а може да бъде
линейна или двумерна. П ървата се използва в линейните скенери, а
в т о р а т а - във ф о то а п а р а ти т е и видеокамерите.
Ф оточубствш пелният слой на кондензаторите е о т Si с
примес на В или Р. С помощта на обектив образът на обекта се
проектира върху р е ш етк ата о т кондензатори. Всеки кондензатор се
зарежда с електричен заряд, пропорционален на светлинния поток
о т определено м ясто на обекта. Предаването на зарядите между
кондензаторите се управлява о т контролната схема. Един конден
затор може да предава възникналия електричен заряд на един или на
няколко о т съседните му кондензатори. Зарядите се прем естват
свързано до последния кондензатор, който еи подава на усилвател, а
то й ги превръща в напрежение. С тойн ости те на зарядите на отдел
ните точки (пиксели) се записват последователно, въпреки че са
възникнали едновременно. Управлявящ ата схема превръща изцяло
зарядите на кондензаторите на р е ш етк ата в променливо напреже
ние, обработва го, диеитализира и запаметява.
Запам етените образи могат да бъдат прехвърляни към прин
тер, запаметяващо устройство или видео дисплей. CCD устройства
т а се използват к ато ф отодетектори в цифрови ф отоапарати,
видеокамери и оптични скенери. Високата им чувствителн ост към
инфрачервените лъчи ги прави незаменими за ИЧ фотография, в
уреди за нощно виждане и астрономически наблюдения, и др. Медицин
ските им приложения са в терм ограф ията (вж. § 10.3), о п ти ч н ата и
електронната микроскопия, и др. К ван тови ят добив на CCD устрой
с т в а т а е около 70%, което е много повече о т то зи на фотографска
т а емулсия - 2%.
§ 14.3. Ф о т о е л е к т р о н н и п р е о б р а зу в а т е л и в м е д и ц и н а т а
• Фотоелектронен умноокител
Ф отоелектронният умножител (ФЕУ) е най-важната ч аст
на сцинтилационния детектор, който се използва широко за регист
риране на рентгенови и у-лъчи в дозим етрията (вж. § 45.3) и в
радионуклидната диагностика (вж. § 43), а също и за измерване на
хемилуминесценция о т реакции на свободни радикали в биологични
системи (вж. § 35.4) Това е електровакуумен уред, който преобразува
много слаби светлинни сигнали (сцинтилации) в електрични
импулси и ги усилва о т порядъка на 10б пъти.

С ветлинните сивнали се получават о т кристал-сцинтила-
т о р и попадат върху ф отокатод, където предизвикват фотоелек-
тронна емисия (фиа. 14.7). Освен на ф отоеф ек т, действието на
ФЕУ се основава и на явлението Вторична електронна емисия -
отделяне на вторични електрони о т положителни електроди, пре
дизвикано о т ударите на ускорени електрони. Такива положителни
електроди, наречени диноди, са разположени между катода и анода
на ФЕУ в две редици. На всеки динод се подава постоянно положител
но напрежение с големина, която нараства 6 посока о т ф отокатода
към анода. Всеки отделен о т ф отокатода електрон се ускорява към
първия динод и откъсва о т него няколко електрона. Тези електрони
се ускоряват към най-близкия срещуположен динод и всеки о т т я х
също откъсва няколко електрона. Този процес на лавинообразно
умножаване на електроните продължава до последния динод и на
анода достига усилен токов импулс.
+200 V +600V +1000 V +1400V
Фие. 14.7 Фотоелектронен умножител - принципна схема (а), външен вид (б)
Ако един електрон откъсва о т всеки динод п електрона и

броят на динодите е т, големината на анодния т о к 1а на изхода на
ФЕУ е
W k f t m,
където /к е т о к ъ т между ф отокатода и първия динод. Изходният
токов импулс се подава на усилвател, а след т о в а се о т ч и т а о т
регистриращо устройство.
•Рентгенов електронно-оптичен преобразуват ел
Фотоелектронни усилватели на я р к о с т т а на образи вече се
използват във всяка рентгенова уредба вместо флуоресциращите
екрани. З ато ва т е се наричат още рентгенови електронно-оптични
Преобразуватели (РЕОП). Те осигуряват не само по-добро качество
да образа и възможност за компютърна обработка, но нам аляват и
лъчевото натоварване иа персонала и пациентите.
Прозорецът на РЕОП е тъ н ъ к слой А1 върху предната ч аст
на вакуумиран стъклен балон (фие. 14.8). Върху него са нанесени два
Йлоя: пъ рвият е флуоресциращ екран о т Cei, а в т о р и я т зад него -
фотокатод о т SbjSj. Рентгеновите лъчи попадат върху екрана,
луминофорът му излъчва видима светлина, а с в етл и н ата откъсва
електрони о т ф отокатода. Електроните се насочват към анода о т
високо постоянно напрежение, приложено върху ускоряващи цилин
дрични електроди. Анодът фокусира електронния сноп върху изхо
ден екран о т ZnCdS, където се получава видим образ в р е зу л т а т на
катодолуминесценция.
Фие. 14.6. Принципна схема на фотоелектронен усилвател на

образи (рентгенов електронно-оптичен преобразувател)
О бразът върху входния екран има размери 25 - 35 с т , а върху

изходния - 2,5 с т . Усилването на яр к о с тта на образа се дължи глав
но на ускоряването на електроните между ф отокатода и анода с
напрежение 25 - 35 kV, но умаляването на образа също има значение.
М алкият размер на ч асти ц и те на луминофора ( 1 - 2 ц т) върху
изходния екран осигурява по-висока разделителна способност. Изход
н и ят образ през видеокамера се наблюдава върху монитор или се
подлага на компютърна обработка.

§ 15. ЕЛЕКТРОПРОВОДИМОСТ НА ГАЗОВЕ И ТЕЧНОСТИ
§ 15.1. Е лекш ри чен т о к 6 еазове

❖ В р езул та т на интензивни изследвания върху протичането на
елекшричен ток б разредени еазове в края на XIX в. са направени открития
с фундаментално значение - откриването на рентееновете лъчи о т
Вилхелм Рентеен (W. Rontgen) през 1895 е. и на електрона о т Джоузеф
Томсън CJ. J. Thomson) през 1897 е., удостоени с Нобелови нааради. Освен
това действието на редица съвременни уреди, използвани в науката,
техниката и бита, се основава на електропроводимостта на газовете -
различни йонизационни детектори, електроннолъчевата тръба (осцилоско
па), кинескопа, луминесцентната лампа и много други.
Газовете в нормално състояние са диелектрици. Те не про

веж дат елекшричен ток, т ъ й к ато в т я х липсват носители на елек
тричество. Такива носители са електрони и йони, които м огат да се
образуват о т неутралните атом и и молекули при външни въздей
ствия. Процесът се нарича йонизация и се състои в отделяне или
присъединяване на един или няколко електрона о т а т о м и т е или
молекулите (п о-н ататък наричани атоми), в р е зу л т а т на което т е
се превръщ ат в положително или отрицателно заредени йони. Йони
т е също м оеат да бъдат йонизирани и т а к а се получават двукратно
и дори тр и к р атн о йонизирани атоми.
Йонизация се получава при предаване на механична енергия,
топлина, енергия на електрично и магнитно поле, на йонизиращи
лъчения и о т други източници на енергия, наречени йонизатори.
Необходимата за то в а енергия Е\ се нарича йонизационна енергия и
обикновено се изразява чрез йонизационния пот енциал ф; и заряда на
електрона е
Е\ = ecpj.
О т то в а равенство следва и изм ерителната единица за йонизацион
на енергия - електрон-волт (eV).
Едновременно с йонизацията в газа протича и процесът
реком бинация на йоните. Той се състои в неутрализиране на елек-
тр и ч н и те заряди при среща на разноименни йони или присъединяване
на електрони към положителни йони. Между д вата процеса настъпва
динамично равновесие и в газа се установява равновесна концент ра
ция на йоните - броящ на образуващите се йони 6 единица обем е
равен на броя на рекомбиниращигае.
П ротичането на електричен т о к в еаз се нарича газов р а з
ряд. Необходимо условие за то ва е наличие на външно електрично
поле. Разрядът е несамост оят елен , когато носителите на електри
чество се създават о т йонизатор, независим о т електричното поле.
Този разряд спира при отстраняване на йонизатора. Самост оят елен
е разрядът, който продължава и без йонизатор, т ъ й като йоните се
създават о т самото електрично поле.
Електропроводимостта на газовете при нормално налягане
се изследва с газов диод или конден-
заторна йонизационна камера
(фиг. 15.1). Между плочите на кон
дензатора се прилага постоянно
електрично напрежение, което мо
же да се променя плавно. Външен
йонизатор създава йони и свободни
електрони. Електричното поле в
кондензатора им придава постоян
Фиг. 15.1. Несамостоятелен на скорост по посока на проти
аазов разряд
воположно заредените електроди и
във външ ната верига протича слаб ток.
Първоначално големината на то к а расте пропорционално на
приложеното напрежение (фиг. 15.2, ч ас т А), а над определена стой
ност на напрежението остава постоянна (част В). Това означава, че
всички йони, създавани за единица време о т йонизатора (първични
йони), д о сти гат до електродите. П остоянната стойност на то к а се
нарича наситен т ок, а ч ас т А и ч а с т В о т кри вата - област на
първична йонизация.
След т а з и област т о к ъ т започва да нараства силно с увели
чаване на напрежението поради високата кинетична енергия на
свободните електрони. Т яхната енергия с тав а д остатъ ч н а да йони
зи рат молекулите при сблъсък преди газовите йони да придобият
такава способност. О тделените при то в а нови свободни електрони
се ускоряват и на свой ред предизвикват йонизация. Получава се
лавинообразно увеличаване на броя на първичните йони, създавани

о т йонизатора и усилване на разрядния ток. Разрядът обаче продъл
жава да бъде несамостоятелен, т ъ й като спира при прекратяване
на действието на йонизатора, след к ато първичните и вторични
електрони дости гн ат до анода. Големината на т о к а е пропорцио
нална на броя на първичните йони и т а зи ч а с т о т кривата се нари
ча област на пропорционалност (фиг. 15.2, ч а с т С).
Фие. 15.2. Области във болтамперната характеристика на вазоб диод
Разрядът с та в а самостоятелен едва коеато се образуват

две насрещни лавини о т йони, способни да предизвикат ударна йони-
зация. Това с та в а над едно прагово напрежение, което определя нача
лото на о б л астта D, наречена област на Гайгер (Н. Geiger). Първич
н и те йони само д а в а т начало на разряда. Напрежението над края на
т а з и област, наречено пробивно , е толкова голямо, че предизвиква
протичане на т о к и без йонизатор. Това е о б л астта на непрекъсна
т и я р а зр я д (част Е).
§ 15.2. В идове с а м о с т о я т е л е н газов р азр я д

При самостоятелен разряд га зъ т може да достигне състоя
ние с висока степен на йонизация, наречено плазм ено съст ояние или
п л азм а. То се характеризира с изравняване на зарядите на електро
н и те и полож ителните йони, т а к а че сумарният заряд във всеки
елементарен обем е нула. П лазм ата има много добра електропрово-
guM O cm , т ъ й к ато концентрацията на носителите на т о к е много
бисока. Т окът се дължи главно на електроните, т ъ й к ато т я х н а т а
подвижност е почти т р и п ъ ти по*голяма о т т а з и на йоните.
Плазма, получена вследствие на висока тем пература, се нарича
Високотемпературна, а на газов разряд - газоразрядна. Веществото
във в ъ тр е ш н о с тта на Слънцето и звездите, където тем п ература
т а е о т порядъка на 107 К, е 0 състояние на високотемпературна
плазма. Слоевете йонизиран въздух в състава на йоносферата
съдържат висок процент йони (около 1%) и представляват плазма,
образувана чрез фотойонизация.
С ам остоятелн ият газов разряд може да бъде няколко вида в
зависимост о т налягането на газа, напрежението и ф орм ата на
електродите.
Тлеещ разряд е разрядът, който се наблк>дава при по-ниско
о т атмосферното налягане и при напрежение о т порядъка на 1 kV в
затворени стъклени тръби между метални електроди (катодни
тръби). Характерно за него е светенето на газа, предизвикано о т
преход в нормално състояние на атоми, възбудени о т удари. При раз
реждане на газа под налягане 0,1 Ра светенето изчезва, а ускорените
електрони образуват насочен сноп, наречен катодни лъчи. Поляр
ните сияния в разредените йонизирани слоеве на терм осф ерата
представляват тлеещ разряд в естествени условия.
Дъгов разряд (електрична или Волтова дъга) се получава при
атмосферно налягане и сравнително ниски постоянни напрежения:
40 - 50 V за м етални електроди и 60 - 70 V за електроди о т въглен
или граф ит. Той се запалва при допиране на електродите и се разга
ря при отдалечаването им на разстояние няколко милиметра. Въз
можен е и при по-ниско, и при по-високо налягане о т атмосферното.
Източник на електрони е к а то д ъ т, загр ят о т ударите на ускорени
т е положителни йони. Разрядът се характеризира с големи стойно
с т и на електричния т о к (о т няколко единици до десетки ампери) и
мощно светлинно излъчване в о б л астта на видимата и ултравиоле
т о в а т а област.
Д ъговият разряд не се подчинява на закона на Ом, т ъ й като
съпротивлението между електродите намалява с увеличаване голе
м ин ата на то к а поради нарастването на броя на заредените ч асти

ци. Волшампернаша му характеристика е падаща - с увеличаване на
то ка напрежението намалява. Междуелектродното пространство е
напълно йонизирано и представлява високотемпературна плазма с
тем п ература о т 4000 до 7000 К. (За сравнение, т е м п е р а т у р а т а на
повърхността на Слънцето е 6800 К). Дъаовият разряд се използва
широко като източник на топлина за възбуждане на спектри в
атомноемисионния спектрален анализ (вж. § 33.3), в м еталурги ята
и заваряването на м етали, а като източник на видима и у л тр а
виолетова светлина - в прожектори и дъгови лампи, прилагани и в
медицината.
И скрови ят р а зр я д (елект рична искра) възниква между заоб
лени електроди при различно налягане на газа, коеато се приложи
съ о тветн о то пробивно напрежение. То е пропорционално на наляга
н ето и при атмосферно налягане е около 300 kV/cm. Разрядът
протича к а т о първоначално о т йонизирания газ се образуват тънки
разклонени канали, наречени ст римери. Те бързо н а р а с т в а т по
дължина и коеато достигн ат до електродите, образуват непрекъс
н а т и токопроводни канали. Това предизвиква рязко увеличаване на
големината на т о к а и разширяване на каналите.
О т повишаването на налягането в каналите се получава
ударна вълна, възприемана к ато характерен звук - т о в а е гръмоте
вицата в случай на мълния. Мълниите и м а т дължина до 10 к т , диа
м етъ р - до 40 с т , разрядният им то к е с големина 100 кА и повече, а
продълж ителността - 0,1 т а . Т ем пературата на п лазм ата при
искров разряд е о т порядъка на 10 000 К. Този разряд, подобно на
дъговия, се прилага в атомноемисионния спектрален анализ и за
обработка на м етали, а освен то в а и за измерване на високи напре
жения, в искровия брояч и др.
К оронният р а зр я д (електроефлк>вия) се получава о т силно
нехомогенно електрично поле близо до електроди с малък радиус на
кривината (остриета, тън ки проводници и др.) при налягане на газа
около атмосферното. И мето му произлиза о т бледогълъбовото или
виолетово светене, което прилича на ореола на слънчевата корона.
Основното лъчение обаче е в ултрави олетовата област, понякога
съдържа и радиовълни, а освен то ва разрядът се съпровожда с движе
ние на частици на газа о т корониращия електрод (“електричен
вятъ р ”), с шум и химични реакции - образуване на озон и азотни
оксиди във въздуха.
Йонизацията и възбуждането на неутралните частици на
ваза са локализирани в ограничена зона, навън о т която се движи поток
о т заряди, едноименни със заряда на коронирагция електрод. Отрица
телен корониращ електрод се използва в електроф илтрите за премах
ване на твърди частици и капчици о т изпусканите 6 атмосферата
аазове и в аеройонизаторите за създаване на леки отрицателни йони.
§ 15.3. А еройони и а е р о й о н о т е р а п и я
Въздухът е най-важният компонент о т ж изнената среда.
Човек може да преживее няколко дни без вода, малко по-дълго без
храна, но без въздух - само няколко минути. К ачеството на въздуха
се определя не само о т неговия точен химичен състав и наличието
на замърсявания, но и о т с те п е н та на неговата йонизация. При нор
мално налягане броят на въздушните молекули и йони общо е около
2,7.1019 в с т 3, к а т о йоните са сравнително малка ч аст. В естестве
ни условия броят на т е з и йони, наречени аеройони, може да достигне
до 20000 в с т 3.
Аеройони са йоните на азота, кислорода, въглеродния диок-
сид, водата и други съставки на въздуха. Тези йони и образуваните
помежду им комплекси (до 10 - 15 йона) условно се наричат леки аеро
йони. Л еките аеройони са с диаметър около 10~9 т , т .е . т о й е почти
10 п ъ ти по-голям о т диаметъра на въздушните молекули. Те м огат
да се присъединяват към прашинки и малки водни капчици и заедно с
т я х образуват теокки аеройони. Средният диаметър на теж к и те
аеройони е 10 7 т , около 100 п ъ ти по-голям о т то зи на леките.
Аеройоните се получават под действие на радиоактивност
т а на зем н ата кора, космичното лъчение, мълниите, о т триенето
на големи обеми въздух, предизвикано о т ветровете, о т тр и ен ето и
ударите на водните капчици в дъжда, водопадите и морските вълни.
Ф акторите, които унищожават аеройоните, са замърсяването на
въздуха, ото п л и тел н и те и климатични системи, с та ти ч н о то
електричество върху електрични апарати и си н тетични материи.
Отнош ението между броя на положителните и о тр и ц ател
н и те йони във въздуха до зем ната повърхност е приблизително 5:4,
т ъ й к ато З е м я та има отрицателен заряд и отблъсква о тр и ц ател
н и те йони. Изследванията са показали, че то в а отношение и изли
ш ъ къ т на отриц ателн и йони са благоприятни за човека, а въздухът
с аолям брой положителни йони или несъдържащ йони е вреден. Кон
ц ен тр ац и ята на о тр и ц ател н и те аеройони в 1 с т 3 свеж планински
въздух достига о т 4000 до 20 000, в крайморския въздух - 2000, в
иглолистните гори - о т 200 до 1000, в офисите в края на работния
ден - 60, в производствените помещения - 10 - 20, а пред екрана на
телевизора или компютъра е 0. С опити върху мишки е потвърдено,
че дейонизираният въздух е “м ъртъв” - в него мишка умира за 14
дни. Според п р и ет и те санитарни норми в Русия, концентрации на
леките отриц ателн и аеройони под 600 и над 50 000 в с т 3 представ
л я в а т заплаха за ж ивота и здравето на човека.
Л еките отриц ателн и аеройони д е й с тв а т благоприятно на
човешкия организъм - улесняват дишането, подобряват настрое
нието, увеличават работоспособността и вл и яят положително при
редица заболявания: бронхиална астм а, остри и хронични заболява-
ния на горните и долните дихателни пътищ а, болести на сърдечно
съдовата система и органите на хемопоезата, изгаряния и рани,
кожни болести, бърза уморяемост, отслабване на и м у н и тета, функ
ционални разстройства на нервната система и др.
Повишената концентрация на положителните аеройони
(например при нахлуване на горещ и сух в я т ъ р - фьон, мистрал,
шарав) пък може да предизвика трудности в дишането, апатия,
депресия, гадене, безсъние, нервност, раздразнение, умора, главобо
лие, стомашни и други проблеми. Това може да доведе до изтощаване
и състояния, при които се увеличава рискът о т злополуки, крими
нални престъпления и самоубийства.
Доказано е, че аеройоните вли яят върху нивото на неврохор-
мона серотонин в к р ъ вта - положителните йони повиш ават нивото
му, а о тр и ц ател н и те го понижават. Серотонинът предизвиква
свиване на кръвоносните съдове и по този начин усилва болката при
изгаряне. Д ействието на отр и ц ател н и те аеройони дава възмож
ност за приложението им при лечение на изгаряния. Установено е,
че болките на много пациенти с леки и теж ки изгаряния се облекча
в а т след 10 - 15 min аеройонотерапин.
Аеройонотерапия се прилаеа по два начина - чрез инхалация
ц локално. Инхалационната терапия с еоляма п л ъ тн о ст на аеройо
ните се провежда в краткотрайни сеанси, а с малка п л ъ тн о ст —в по-
продължителни периоди. Използват се различни видове генератори
на аеройони за индивидуално и групово лечение и с профилактична
цел. Генераторите на леки отрицателни аеройони се наричат
аеройонизатори. При т я х йоните се създават о т йонизатор, но
положителните се насочват с електрично поле към отрицателен
електрод, където се неутрализират. О тр и ц ател н и те аеройони,
като по-леки, се увличат о т въздушен поток, създаван о т вентила
тор и се извеждат в околното пространство.
Аеройонизаторите са няколко вида - с отри ц ателен коронен
разряд, с дъгов електричен разряд, с радиоактивни източници и с
електрични нагреватели. Коронният разряд протича между два
електрода, на които е приложено високо постоянно напрежение 70 -
100 kV. О т р и ц а те л н и я т електрод е с остри ета, о т които и зт и ч а т
електрони и се насочват към положителния електрод, създавайки по
п ъ т я си отриц ателн и аеройони. Дъговият разряд се използва в жи
вачно-кварцовите лампи като източник на ултравиолетови лъчи,
които също йонизират въздуха. Радиоактивните йонизатори рабо
т я т с а- или (З-източници, a терм ичните създават аеройони чрез
локално загряване на въздуха до достатъчно висока тем пература.
Телевизионните
приемници и мониторите
на компю трите р а б о т я т с
високо напрежение - 24 kV.
То зарежда т е х н и т е екра
ни положително и създава
близо до т я х положителни
аеройони. Установено е, че
о тр и ц ател н и те йони о т
включен аеройонизатор не
Фие. 15.3. Концентрация на йоните С 6
зависимост о т разстоянието L до екрана утрал и зи р ат положител
на монитора: а - отрицателни йони без н и те йони и о т с т р а н я в а т
йонизатор, б - положителни йошд, в - от т ях н о то вредно действие
рицателни йони при включен йонизатор
(фиг. 15.3).

Мноао изследвания потвърждаваш въздействието на аеройо
н и те върху микроорганизми, растения, животни и хора. Въпреки
то ва все още не са изяснени достатъчно основните механизми на
биолоеичното им действие. Няма съмнение обаче, че в кож ата и ди
х ател н и те пъти щ а се нам ират рецептори за електрични сигнали и
чрез т я х в по-вътреш ните слоеве на кож ата и в к р ъ вта се получа
в а т функционални промени, които се предават на подлежащите
тъ кан и и кръвоносните съдове. Все пак ч а с т о т учените о с т а в а т
скептични относно биологичните еф екти върху хора. С ч и та се, че
една о т причините за то ва е лош ата слава на производителите и
тъ рговци те на аеройонизатори, които претендират, че тех н и те
уреди м огат да лекуват всякакви болести, включително сърдечни
болести и рак. Освен това, някои аеройонизатори произвеждат озон,
който е опасен за здравето.
§ 15.4. Е л е к т р и ч е н т о к в т е ч н о с т и
• Е лект ролит на дисоциация и елект ролиза
Електропроводимостта на газовете и т е ч н о с т и т е се разли
чава о т т а з и на тв ъ р д и те т е л а главно по носителите на електри
чество. При т в ъ р д и т е т е л а то ва са само електрони (дупките при
полупроводниците не са реални обекти) и т е са с еднакъв заряд по
знак и големина. В газовете и теч н о ст и те , освен електрони, елек
тричество пренасят и йони с различен заряд по знак и големина. В
газовете т е се образуват в р е зу л та т на йонизация, а в т еч н о сти т е
- при дисоциация на молекулите на електролити в разтвор.
Електролити са вещества, чиито разтвори във вода или
други полярни разтворители провеждат електричен т о к - основи,
киселини, соли, както и стопилки на някои соли. Разпадането на
молекулите на разтворения електролит на положително и отрица
телно заредени йони в р е зу л т а т на взаимодействието им с молеку
л и те на разтворителя се нарича електролитна дисоциация. Поляр
н и те молекули на разтворителя се привличат към разноименните
заряди на полярните молекули на електроли та и с то ва отслабват
силата на електрично привличане между т я х . Образуването на
комплекс между полярните молекули на разтворителя и полярните
деолекули или йоните на електролита се нарича солватация, а в
случай на бода - хидратация.
Аналогично на йонизацията на ваз, 6 разтвора едновременно
с дисоциацията се извършва рекомбинация на йоните и между д в а та
рроцеса настъпва динамично равновесие. Установява се равновесна
концентрация на йоните - броят на образуващите се йони в единица
обем е равен на броя на рекомбиниращите. Тя се определя о т вели
чината степен (коефициент) на дисоциация а, която е отношение
между концентрациите на дисоцииралите молекули Дп и разтворе
ните п
А п
а- (16.1)
п
При протичане на постоянен т о к през електроли т към
положителния електрод (анод) се насочват о тр и ц ател н и те йони
(аниони), а към отриц ателн ия електрод (катод) - положителните
(катиони). Процесът на неутрализиране на електричния заряд на
йоните и отделяне на получените о т т я х атом и върху електроди
т е се нарича електролиза. Според обобщения закон на Фарадей за
електролизата количеството вещество т, отделено о т йоните на
един о т електродите (в единици mol), е пропорционално на пренесе
ния електричен заряд Q :
m = -± -Q (15.2)
zF
Тук F = eNb = 9,65.104 С .тоГ1 е к о н с т а н т а т а на Фарадей,
произведение о т заряда на електрона е и к о н с т а н т а т а на Авогадро
(А. Avogadro) N д. Тъй като N д е брой на йоните в 1 mol, а z - брой на
зарядите на един йон, zF е количеството електричество, пренесено
при отделяне на 1 mol вещество. Това се вижда о т (15.2): при Q = zF,
т s 1 за всеки химичен елемент.
О тделените при електролизата върху електродите продукти
о т електрохимичните реакции променят химичния им състав. По
тази причина между електродите възниква поляризационно електро-
движещо напрежение, което има противоположна посока на приложе
ното. Явлението се нарича електродна (електролитна) поляризация.
Големината на поляризационното напрежение нараства с времето,
докато се изравни с т а з и на приложеното и ео компенсира напълно.

Електродната поляризация трябва да се има предвид, за да не
се допускат грешки при електрични измервания в електролити. Таки
ва са и измерванията, свързани с прилагането на външно напрежение
върху биологични обекти и отвеждането на биопотенциали о т тях.
Абсолютно неполяризуеми електроди няма. За да се намали
електродната поляризация, измерванията трябва да се п равят за
кратко време, при слаб т о к и с помощта на електроди с голяма
площ. По-висока то ч н о ст се постига със специални електроди, наре
чени неполяризуеми> какбито са електродите о т платинирана
платина, каломеловият електрод и др. Те се използват широко в
биофизиката, биохимията, електрофизиолоеията и др. не само при
постоянен, но и при променлив т о к с ч е с т о т а под 1 MHz.
• Специф ична проводимост на елект ролит
Нека равновесната концентрация на полож ителните йони е
п*, на о тр и ц ате л н и те - п~, броят на зарядите на всеки йон - съот
ветно z и г”, а средните скорости, които т е придобиват под дейст
вие на електричното поле съответно и+ и V “ Тогава положителни
т е йони ще пренасят за единица време през единица площ заряд
n z ei) h, а о т р и ц ате л н и те - в противоположна посока заряд nz~ev~
Пренесеният заряд о т д в а т а вида йони за единица време през
единица площ представлява п л ъ т н о с т т а на електричния т о к j :
j = { n z v* + n~z v~) e
Ако р а зт в о р ъ т съдържа само един електроли т и всяка
негова молекула се дисоциира на два йона с еднакъв брой заряди
п* = п ~ = ст, z = z+- z,
т о п л ъ т н о с т т а на електричния то к j става
j = anze (v* + v~) (15.3)
Средната скорост V, която носителите на електричество
придобиват под действие на електрично поле с и н т е н з и т е т <5, ра
вен на единица, се нарича подвижност. При газовете и т еч н о ст и те
т я е йонна подвижност Ъ, а при т е ч н о с т и т е се нарича още електро-
форетична:
Подвижността Ь е характерна величина за вещ ествата. Измерва се
0 единиците m2.s'' V"1. Големината на то ка е / = jS , където S е площ
т а на електродите, а изразена с подвижността на йоните 6+ и Ь~ е
I = anze {Ь++ Ь~)£ S (15.5)
Законите на Ом са валидни и за електролити при постоянна
концентрация на йоните:
, - Л . Ш-± « 5 .6 ,
където U е напрежението между електродите, I - разстоянието

между т я х , R - съпротивлението, а к - специфичната проводимост
на електролита. К ато се има предвид, че
&- , о т (15.6) следва
I =k S S
О т сравнението на този израз с (15.5) за специфичната
проводимост на електролита к се получава:
к = anze (b++ Ъ ) ( 16.7)
О т т у к се вижда, че проводимостта к нараства с увеличаване на кон
цен трац и ята на йоните, на техния заряд и подвижност. Тя нараства
и с повишаване на тем п ературата, т ъ й като тоеава и степ ен та на
дисоциация, и подвижностите на йоните също се увеличават.
• Кондуктометричен преброител на суспендирани частици
и клет ки
В течните хетерогенни системи дисперсната среда и дисперс
н а та фаза и м а т различни електрични свойства. Такива системи са
суспензиите на колоидни частици, макромолекули, клетки и бакте
рии. Разликата между електропроводимостите на т е ч н а т а среда и
ч асти ц и те на ф а з а т а дава възможност да се определя броят на т е
зи частици, а ако т е се различават помежду си по вид или еолемина
- да се преброяват ч асти ц и те в отделни групи. Преброителите на
частици о т този т и п се наричат кондуктометрични. В клиничната
лаборатория с т я х се определя концентрацията на кръвни клетки.
Н ай-важ ната ч а с т на преброителя е д е т е к т о р ъ т , съставен
о т два електрода - единият се намира в съдче с малък отвор, а дру
ги я т е навън пред него (фие. 15.4). На електродите е приложено

постоянно напрежение и между т я х протича слаб йонен ток. Под
действие на външно налягане т е ч н о с т т а преминава през отвора в
съдчето и увлича суспендираните в нея частици. Когато в отвора
Електроди попадне частица, т я измества с обема
си проводящата т е ч н о с т и променя
проводимостта й в отвора. Получени
я т слаб токов импулс се подава на
електронен усилвател и преброител.
А м плитудата на импулса е
пропорционална на обема на частица
т а и измерването на ам плитудите на
Измерителна
ЗОН О| • • Съдче регистрираните импулси дава възмож
с отвор ност да се построи разпределението на
Фиа. 15.4. Д етектор на кон- ч асти ц и те по размери. О т него се оп
дуктометричен преброител ределя концентрацията на ч асти ц и те
на суспендирани частици
с еднакъв обем. С коростта на броене на
кондуктометричните преброители е о т порядъка па 1 0 4 клетки в
секунда и една проба сс измерва за 2 - 5 s, а греш ката е под 2 %.
§ 16. ГАЛВАНИЧНИ ЕЛЕМ ЕНТИ (БАТЕРИИ)

❖ През 1780 г. италианският лекар и анатом Луиджи Галбани (L. Galva-
ni) установява, че мускулът на жабешки крак се съкращава, ковато дба
различни метала, свързани помежду си, се допрат до различни точки на
неговия нерв (фиа. 16.1). Той предполага, че животинските тъкани съдър-
а б
Фие. 16.1. Схема на знаменития Фиа. 16.2. Волтов стълб - външен
опит на Галбани вид (а), устройство (б)
jjcam “животинско електричество”, което активира нерви и мускули, коеа-
010 т е се допират до метали. Това обяснение се приема о т неговите колеги,
но не и о т професора по физика Алесандро Волта (А. Volta). Волта решава,
че жабешкият крак служи само като електроскоп, който показва, че има
електричество, но т о се получава при контакта между двата различни
метала.
През 1799 г. Волта доказва, че комбинацията о т два метала, разделени
помежду си о т разтвор на сол или киселина, също е източник на електри
чество, наречен по-късно галваничен елемент. Той изобретява и първата
батерия като изгражда стълб о т еалванични елементи, наречен волтов
стълб (фиг. 16.2). Тези открития прокарват пътя за създаване на всички
видове батерии до наши дни. Терминът батерия се използва за първи път
о т Бенджамин Франклин (В. Franklin) през 1748 а. за една редица о т после
дователно свързани електрични кондензатори (лайденски стъкленици).
§ 16.1. Г ал в ан и ч ен п о л у е л е м е н т , е л е к т р о д е н п о т е н ц и а л
И зточниците на електрично напрежение са преобразувате
ли на енергия о т генераторен ти п . Електромеханичните генерато
ри превръщ ат в електрична енергия механичната, електрохимич-
ните елементи (батериите) —химичната, а терм оелем ен тите и
ф отоелем ентите - топ л и н н ата и светли н н ата енергия. Получе
ното по то зи начин напрежение се нарича електродвиЖещо (ЕДН). То
се дефинира к ато количество енергия, пренасяно о т единица заряд,
който преминава през генератора в противоположна посока на създа
ваното о т него електрично поле.
Електрохимичният галваничен елемент се състои о т съд,
съдържащ електроли т и два различни твърди проводника (електро
ди), потопени 6 него (фиг. 16.3). Те м огат да бъдат м етали или
техни неразтворими соли или оксиди. В елемента спонтанно проти
ч а т окислително-редукционни (редокс) процеси. ЕДН се създава, ако
процесите окисление и редукция п р о т и ч а т 6 отделни ч асти на
елемента, наречени полуелементи.
Е лектродъ т на единия полуелемент, който се окислява (о т
деля електрони), се нарича анод, а електродът на другия полуеле
м ент, който се редуцира (приема електрони) - катод. В то зи случай
анодът е отрицателен електрод, а к а т о д ъ т - положителен, про
тивно на п о л я р и тета на с ъ о тв етн и те електроди при електролиза.
Между д в а т а електрода, свързани с външен проводник, протича ток
На електрони, а между полуелементите 6 електролита, свързани
tll. Електричество 179

със солеб м ост, се пренасят йони (фие. 16.3). Количеството електри
чество, което електроните пренасят по проводника, е равно на
това, пренасяно о т йоните - т а к а вериеата се затваря.
Реакцията, протичащ а в един полуелемент (окисление или
редукция), се нарича полуреакция. Напрежението между електроди
т е на галваничния елемент зависи о т двете полуреакции. Потенци
а л ъ т на една полуреакция не може да бъде измерен по абсолЬтна
стойност, т ъ й к ато то ва изисква използване на още един електрод
и образуване на нов полуелемент. Прието е електрод за сравнение да
бъде винаги т а к а нареченият водороден електрод, който е обратим
и неполяризуем. Това е газообразен водород, адсорбиран върху повърх
н о с т т а на платина, покрита с черна платина. П отенц иалът му се
определя о т реакцията на обмен на Н+ между електроли та и газа:
2Н+ + 2е~ S Н2.
С ч и та се, че потенц иалът на водородния електрод може да
се поддържа постоянен. При активност на Н+ в електролита, равна
на единица, налягане на Н2, равно на 1 атмосфера и тем п ература
25 °С, електродъ т се нарича нормален водороден електрод и потен
ц и алъ т му се приема условно за равен на нула. Електродният
потенциал на произволен електрод Е ° се определя к а т о ЕДН на гал
ваничен елемент, съставен о т нормален водороден електрод и
изследвания електрод при нормални условия. ЕДН на всеки друг
галваничен елемент ДЕ°, наречено галванично, е равно на разликата
между д в а та електродни потенциала:
АЕ° = Е 02 - Е \ (16.1)
Зн акъ т на ДЕ 0 се приема за положителен, когато електродът о т л я
во е отриц ателен (анод), а електродът отдясно - положителен, т ъ й
като, според дефиницията на електроден потенциал, нормалният
водороден електрод е отляво.
Някои по-често използвани полуелементи, т е х н и т е редук
ционни полуреакции и електродни потенциали са дадени в табл.
16.1. О кислителният потенциал се получава при смяна на алгебрич
ния знак пред редукционния. Н ай-отрицателен редукционен потен
циал има двойката Li/Li+ Това означава, че о т всички електроди в
та б л и ц а т а т о й най-трудно може да бъде редуциран. Двойките 6
таб л и ц ата по-долу о т Нг/Н+ и м а т положителни електродни потен
циали, т ъ й к а т о донорът 6 т я х вуби електрони по-трудно о т
бодорода.
Табл. 16.1. Електродни потенциали

Електрод Полуреакцил e \ v
Li/Li+ Li+ + e -» Li - 3,05
Са/Са24 Ca2+ + 2e -> Ca -2,76
Zn/Zn2+ Zn2+ + 2e -> Zn -0,76
Fe/Fe24 Fe2+ + 2e -> Fe -0,44
Cd/Cd2* Cd2* + 2 e -> Cd -0,40
Ni/Ni2+ Ni2+ + 2e -> Ni -0,26
Pb/Pb2+ Pb2+ + 2e -+ Pb -0,13
Fe/Fe14- Fe3+ + 3e -v Fe3 -0,04
Pt, H2 /H 4 2 H+ + 2 e H2 0 ,0 0
Cu/Cu2+ Cu2+ + 2e -> Cu + 0,34

Ag/Ag+ Ag++ 2e -> Ag + 0,80
Hg/Hg2* Hg2* + 2e Hg + 0,85
ЕДН възниква и коеато два еднакви електрода са потопени в

един и същ електролит, но концентрацията (ак ти в н о стта) на йо
ните около т я х е различна. То се нарича концентрационно и големи
н а та му Д£с се определя о т уравнението на Нернст (W. Nernst):
Д£с = — l i A (16.2)
zF а,
Тук R е универсалната газова константа, Т - т е м п е р а т у р а т а по
абсолютната скала, z - в а л ен тн о стта на йоните, F - к о н с т а н т а т а
на Фарадей, а, и а 2 - а к ти в н о сти те на йоните.
К акто галванично, т а к а и концентрационно ЕДН може да се
получи в биологична среда или тъ к ан , която винаги съдържа елек
тр о л и т. Това с та в а при наличие в т я х на протези или чужди т е л а
о т м етали или сплави. По-големи стойности на напрежението
могат да предизвикат дискомфорт за пациента и някои болестни
състояния - болки, алергии и др. Явлението е нежелателно и се
нарича виогалбанизъм. Най-типично т о се проявява, коеато пломби,
коронки, мостове и др. в у с т а т а са направени о т различни м етали и
сплави.

§ 16.2. Е л е м е н т н а Д аниел
Прост пример за галваничен елемент е един о т първите еле
м енти, изобретен о т Джон Даниел (J. F. Daniell, 1836). Той се състои
о т две метални пластинки о т Zn и Си, потопени 6 разтвор на техни
соли съответно, ZnSC>4 и CuSOj (фие. 16.3). В случая цинкът се
окислява по-лесно и преминава в разтвора под ф орм ата на Zn2* (фие.
16.4). О тделените електрони преминават по съединителния провод
ник към медния електрод, върху който, в р е зу л т а т о т редукцията
му, се о т л а г а т Си * йони о т разтвора (фиг. 16.5). През солевия мост
се извършва миграция на SO«2~ йони. Оксиредукционният процес про
дължава, докато в полуелементите Zn/Zn2+ и Си/Си2+ се установят
равновесни концентрации на йоните.
Фие. 16.4. Галваничен полуелемент Фие. 16.5. Галваничен полуелемент

Zn/Zn2+ (редоксдбойка) с отрицателен Си2>/Си (редоксдвойка) с положителен
електричен потенциал (анод) електричен потенциал (катод)
Реакциите, протичащи на д в а та полуелемента са:

окисление на Zn (анод) Zn -» Zn2* + 2с~,
редукция на Си2* (катод) Си2* + 2е_ -> Си .
П рието е обидата реакция да се записва съкратено так а:
-Zn/Zn2* | | Си2 */Си+
ЕДН на елемента на Даниел при нормални условил е разлика о т
електродните потенциали (табл. 17.1) на катода и анода:
0,34-(-0,76) = 1,1 V.
Според промените, които н а стъ п в а т върху електродите
при р а б о т а т а на галваничните елементи, т е се д ел я т на необрати
ми и обратими. При необратимите елементи първоначалното
състояние на електродите се променя по так ъ в начин, че не може да
фъде възстановено. То обаче може да се възстанови при обратим ите
елементи, ако о т външен източник през т я х се пропусне
електричен т о к в противоположна посока на тока, който т е произ-
беждат. Процесът се нарича зареждане. Външното напрежение про
меня п о л я р и тета на електродите (анодът с та в а положителен, а
(сатодът - отрицателен) и реакциите в полуелементите п р о ти ч ат
б обратна посока. Н еобратимите елементи се наричат още първич
ни или еднократни, а обратим ите - вторични, презаредими или
акумулаторни. Примери за необратими елементи са алкалните и
литиеви батерии, а за обратими - ел ем ен тъ т на Даниел и оловни
я т акумулатор.
§ 16.3. Р а б о т н и п а р а м е т р и и при лож ен и е н а б а т е р и и т е

Първоначалният смисъл на термина "електрична батерия”
&галваничен елемент, съставен о т няколко вътреш но свързани по
между си еднакви галванични елемента. Сега у нас и по света т о й се
използва не само 6 то зи смисъл, но и в случай на единичен галвани
чен елемент.
г Специфичната енергия Е на един галваничен елемент (бате
рия) се определя о т напрежението U и количеството електричество
Q, получени о т единица маса т на елемента: Е = 0—- . Измерва се в
т
единиците ват.час на килограм (W.h/kg). Аналогично се въвежда и
специфична мощност на елемент 6 единици W/kg, която се отнася за
I
даден разряден т о к и показва колко бързо ел е м ен тъ т може да се
^разреди и каква мощност може да даде. Елемент с висока специфич
на енергия може да показва значително напрежение, но и пад на т ази
• енергия при по-високи разрядни токове, а т о в а означава ниска специ
ф и ч н а мощност.
Енергиен капацитет е количеството електричество Q, което
^ о ж е да се получи в батерията. Прието е то й да се измерва с едини-
. ц а та ампер.час (A.h), т ъ й като на практика се определя при разреж
дан е на б а т е р и я т а с постоянна големина на то к а I за фиксиран
^ериод о т време t (Q = l . t ). Ако б а тер и я т а дава т о к 5 А в продълже-
Laue на 20 h, нейният к ап ац и тет е 100 A.h. При еднакъв т и п батерии,
|които и м а т едно и също напрежение, батерия с по-големи електроди
F
Електричество 183
u c повече електроли т има по-еолям енереиен к ап ац и тет. Капаци
т е т ъ т зависи о т тем п е р а т у р а т а и о т условията на разреждане -
то й е по-еолям при по-нисък разряден ток, отколкото при по-висок.
Други параметри на галваничните елементи са: работно
напрежение, време на саморазреждане или срок на еодност (когато
т е не се използват), срок на действие, брой на възможните цикли
зареждане/разреждане (за вторичните батерии), работен темпера
турен интервал. Срокът на еодност зависи алавно о т саморазряд-
ния то к, който се определя о т т е м п ер а ту р ата , химичния състав на
електролита, наличието на примеси в неао и о т производствените
процеси. Известно е, че саморазреждането се дължи на странични
химични реакции, които п р о ти ч а т и коеато няма включен консу
матор.
Тъй к ато скоростта на химичните реакции нараства с т е м
п ер ату р ата, б атери и те трябва да се съхраняват на студено за
удължаване на срока им на годност. Екстремни тем п ератури също
м огат да влош ат р а б о т а т а им, действайки и на работното напре
жение, и на саморазрядния ток. Параметри, свързани с безопасност
т а при употреба и с опазването на околната среда, са: възможности
за повреди, късо съединение или пробив, херметичност, токсичност
на м атериалите, наличие на високореактивни компоненти, кратност
на използване и рециклируемост на материалите, биосъвместимост.
❖ Естествено, целта е батериите да моват да р аботя т б широк
температурен интервал, да и м ат висока специфична енераия и мощност,
голям брой цикли, високо работно напрежение, дълъг срок на действие и
нисък ток на саморазреждане, да са направени о т евтини и благоприятни
за околната среда материали, да не изискват специални работни условия
и да не са скъпи. Такива обаче са само идеалните батерии, а при реални
т е винаги се налага да се правят компромиси по отношение на някои о т
тези изисквания.
Б атериите и м ат широко приложение 6 няколко направления. То е
най-масово в транспорттлпе средства, които използват акумулаторни
батерии за пускане в ход на двигателите на автомобилите и за захранване
на електромоторите на електрическите товарни коли (електрокарите).
Тези батерии трябва да и м ат висока специфична мощност за преодоляване
на голямо механично натоварване, да дей стват и при ниски температури,
да са безопасни и екологични. Б автомобилите се използват изключително
оловни акумулатори, а в електрокарите - оловни или никелови акумулато
ри, но т е не моват да им осигурят същите работни параметри, които
им ат двигателите с вътрешно горене.
Акумулаторни батерии, главно Ni/Cd, никел-метал хидридни (Ni/MH)
цли Li-йонни, се използват за портативни апарати със средна мощност, ка
т о портативни компютри и електроуреди, фотосветкавици, медицински
апарати (дефибрилатори). За апарати с ниска мощност като часовници,
мобилни телефони, електроизмерителни уреди, фотоапарати, калкулато
ри и детски играчки, са необходими батерии с ниска специфична мощност,
но със слаб саморазряден ток и голяма специфична енергия, които да
осивурят дълъг срок на работа. В т я х най-често се използват първични
литиеви батерии. Дълъг срок на работа, безопасност и висока специфична
енергия (малки размери) са изискванията към батериите, необходими за
захранване на електронни пейсмейкъри и слухови апарати. Пейсмейкърите
работят главно с литиево-йодни батерии (Li/I2), а слуховите апарати - с
батерии въз основа на HgO, Ag20 или Zn/въздух.
§ 16.4. Н е о б р а т и м и (п ърви чн и , е д н о к р а т н и ) е л е м е н т и
• Елемент на Леклангие
П ървият елемент, предшественик на съвременните б а т е
рии, е разработен о т френския електроинженер Жорж Лекланше (G.
Leclanche) през 1866 е. Той има за анод Zn, за катод Мп0 2 + С и за
електролит - воден разтвор на NH4 CI или ZnCl2. К а то д ъ т е граф и т
на пръчка, поставена в порьозен съд с М п0 2 и граф итен прах (депо-
ляризатор). Заедно с този съд к а т о д ъ т е потопен в електролита,
където е потопен и анодът (фие. 16.6). Деполяризаторът предот
вратява поляризацията на катода (вж. § 15.4). Този елемент е бил
най-популярният източник на захранващо напрежение за телеграф
ните апарати. Г лавният му недостатък е к а т о на другите “мокри”
елементи - неудобство за пренасяне.
“Сухият” елемент на Лекланше е изобретен по-късно и прин
ципното му устройство е прототи п на повечето съвременни
батерии (фиг.16.7). Анодът му е цилиндрична чашка о т Zn, която
съдържа р еаген ти те, а дъното й служи за отрицателен полюс. По
оста на цилиндъра е разположена граф итна пръчка в ролята на по
ложителен полюс. Ч аш ката о т Zn е пълна с п а ста о т M n02, NH4 C1 и
вода. Реакциите, протичащ и на д в а та полуелемента, са доста
сложни, но м о гат да бъдат представени така:
окисление на Zn (анод) Zn Zn2+ + 2е”,
редукция на Мп0 2 (катод)
2Мп0 2 + 2(NH+4) + 2 е" -> Мп2 0 3 + 2NH 3 + Н 2 0.

Фиа. 16.в. "Мокър” елемент на Лекланше Фиа. 16.7. “Сух” елемент
1 - стъклен съд, 2 - положителен полюс, 1 - кух цилиндър о т Zn (анод)
3 - графитна пръчка, 4 - графитен 2 - графитна пръчка,
прах и Мп0 2 ,5 - порьозен съд, 3 - паста МпОг, NH4 CI и бода,
6 - отрииат. полюс, 7 - Zn пръчка (анод), 4 - изолаторна обвивка.
8 - боден разтвор на NH 4 CI.
• А лкални батерии
Алкалните батерии са разработени 6 средата на миналия
век и са подобни на елемента на Лекланше, но и м а т електроли т с
по-висока проводимост - водна КОН. Това понижава вътреш ното им
съпротивление и позволява да се получи по-силен разряден т о к и по-
висока специфична енереия. В т я х за анод се използва Zn на прах (за
увеличаване площ та на свободната му повърхност), а за катод -
МпОг с високо качество, което също подобрява р а б о т а т а му при по-
силен разряден ток. Към електролита е добавена целулозна произ
водна, за да ао превърне в паста. Електродните реакции на д вата
полуелемента в алкална среда са:
Zn + 20Н " -> Zn(OH)2 + 2е~,
2МпОг + НгО + 2е~ МпгОз + 20Н “
В други видове алкални батерии к а т о м атериал за катода се
използва HgO или АдгО. Те и м а т по-висока специфична енереия, но са
много по-скъпи и неекологични, т ъ й к ато т е ж к и т е м етал и Hg и Ag
са силно токсични и опасни, особено в състава на еднократните
батерии. Ж ивачните батерии т и п т а б л е т к а (монета) с напрежение
1,35 V са удобни за захранване на часовници, слухови ап арати и пейс-
мейкъри.
Много интересна е алкалната батерия Zn/бъздух, 6 която
цинковият анод се окислява както в горната реакция, а реакцията
на катода е:
0 2 + Н20 + 4е~-»20Н -
П ълната реакция е: Zn + 1/2 0 2 -» ZnO.
Всъщност т а з и батерия е хибрид между галваничен и гори
вен елемент, в който горивото (0 2 о т въздуха) е свободно, неограни
чено и не се включва в м асата на б атер и ята. Това е не само удобно,
но и силно увеличава специфичната й енергия над 300 W.h/kg, което
дава възможност да бъде използвана и за електромобили. Вече са
разработени прототипи, движещи се с таки ва батерии. Освен това,
о т т я х може да бъде извличан ZnO след изтощ аването им и да бъде
преработван в м етален Zn, т ъ й к ато т е не са презаредими. И звест
ни недостатъци на т е зи батерии са сравнително ниската специ
фична мощност и евентуалните екологични нарушения, свързани с
използването на въздуха като гориво.
• Л ит иеви батерии
Л и т и я т е най-лекият м етал (по-лек и о т водата) и има най-
ниският редокс потенциал о т всички м етали (табл. 16.1), поради
което е един о т най-реактивоспособните. Тези му свойства д ават
възможност да бъде използван като материал за анод на батерии с
голяма специфична енергия (над 200 W.h/kg), с достатъчно високо
напрежение и дълъг ж ивот (няколко години). Л и ти еви те батерии са
с номинално напрежение при отворена верига между 2,1 и 3,9 V и
могат да д е й с т в а т в широки температурни граници, някои видове
чак до 150 °С.
Малки цилиндрични или монетен т и п литиеви елементи се
използват в слаботокови уреди к ато часовници, ф отоапарати , кал
кулатори и лаптоп компютри. Те са особено подходящи за пейсмей-
къри. Известен недостатък е разлагането на Li при к о н т а к т с
обкръжаваща го вода или въздух, което изисква херметизиране на
елемента. При реакция на Li с вода може да се получи водород и
б а т ер и я т а с та в а опасна, ако се пробие или се използва неправилно.
В последните години е разработена хибридна литиева б а т е
рия, която е комбинация о т батерия и мощен кондензатор. Тя дава
възможност да се консумира електричен т о к с много големи стойно-
cmu (go 2 A u шокови импулси go 5 А), поради което е подходяща и за
захранване на дефибрилатори.
❖ Всички литиеви батерии им ат небоден електролит, съставен о т
полярни органични теч н ости (като диметилов етер или пропиленов карбо
нат) и съдържащ разтворима литиева сол. Анодът им е литий, а според
състава на катода батериите са Li/МпОг, Li/CFx (литий/поливъвлероден
монофлуорид), Li/S02, Li/SOCh (литий/ тионил хлорид).
Тионил хлоридните батерии се
Положителен използват много често, тъ й като имат
ПОЛЮС
най-голяма специфична енергия. Дават
едно о т най-високите напрежения о т
всички литиеви батерии (3,6 V) и имат
живот до 20 години. Температурният
Изолатор им интервал е о т - 55 до 85 °С, а при
някои модели достига до 150 °С. Ано
Колектор д ъ т е фолио о т Li, пресовано върху
Анод - Li вътреш ната повърхност на елемента
Катод (фиг. 16.8). К атодът е въглерод на
прах, включен в порьозен тефлон.
— - Сепаратор Стъклена преграда между анода и ка
тода (сепаратор) позволява на йоните
Отрицателен да се движат между тя х. Електроли
полюс т ъ т е разтвор на литиево-алуминиев
Фиг.16.8. Надлъжно сечение на тетрахлорид в тионилов хлорид.
цилиндрична литиева батерия Ковато веригата се затвори, тионил
хлоридът се редуцира върху повърх
н о ст т а на катода. Положителният полюс е свързан с порьозния въглероден
катод чрез колектор на тока. Обвивката е о т никелирана стоманена
ламарина.
§ 16.5. О б р а т и м и (а к у м у л ат о р н и , в т о р и ч н и ,
п резареди м и ) е л е м е н т и
• Оловни акум улат ори
П ървите презаредими галванични елементи са изобретени
о т Гастон П ланте (G. Piante) през 1859 г. Те и м а т анод о т РЬ, катод
о т РЬОг и електроли т H2 SO4 .
Оловният акумулатор се състои о т няколко галванични еле
м ен та (3 или 6 ), разположени 6 отделни клетки на изолаторна
кути я (фиг. 16.9). Всяка клетка има отделен отвор за наливане на
електролита и за измерване на неговата пл ъ тн ост. О тносителна
т а п л ъ тн о ст е показател за с те п е н та на разреждане на елемента,
т ъ й к ато с разреждането му т я намалява. Тя е 1,28 за добре зареден
акумулатор npu 25 °С. През 1970-те години бяха въведени необслуж-
баемите акумулатори, които не се нуждаят о т долибане и смяна на
електролита. В техн ия електролит е добавен к атал и ти ч ен реком-
бинатор, благодарение на който о т газовете водород и кислород,
получавани понякога при зареждането, се получава вода.
А нод
Отвори за
електролита Катод
Мостове,
свързващи Плочи
плочите с РЬ
Плочи Стени
с РЬ03 между
клетките
Кутия с
3 клетки
Фие. 16,9. Акумулаторна батерия
Е лектродите са оловни плочи, пресовани к ато решетки.
Реш етките на анодите са запълнени с поръозно олово, а на катоди
т е - с РЬ02. Едноименните електроди са свързани с мостове в два
полублока, а полюсите на отделните елементи - последователно.
Така напрежението на б а те р и я та е сума о т напреженията на
отделните елементи. Полюсите на крайните елементи служ ат за
полюси на б атер и ята.
Е лектродните реакции на д в а т а полуелемента при разреж
дане са:
окисление на РЬ (анод) Pb + SO42 PbSC>4 2 + 2е~,
редукция на РЬОг (катод) РЬОг + 4Н + + 2е~ + SO42 " -►PbSC>4 2 “ + 2НгО.
Вижда се, че и д в а т а електрода се р а зт в а р я т в електролита
по време на разреждане и 6 електролита се натрупва PbS042' За да
се възстанови т я х н о т о състояние, трябва да протече о б р атн ата
реакция - акум улаторът да се зареди. Това става, к а т о през елект
ролита се пропусне постоянен то к в обратна посока на то ка на
разреждане. При зареждането се получава електролиза на водата и
опасно отделяне на Н2 на катода.
17/. Електричество 189
Оловните акумулатори не са скъпи, всяка клетка има
номинално напрежение около 2 V и висока специфична мощност (600
W/kg), необходима за стар ти р ан е на автомобили. Специфичната им
енергия обаче е ниска (под 100 W.h/kg) поради голям ата п л ъ тн о ст на
оловото. Освен т о в а т е сравнително бързо се саморазреждат, което
изисква автомобилите да се с т а р т и р а т периодично, когато не се
използват продължително. Тези акумулатори м огат да бъдат пре
зареждани няколкостотин п ъ ти , но то зи брой с та в а много по-малък,
ако са били напълно разредени. И накрая - т е не са екологични и
действието им се влошава силно при ниски тем ператури. Техноло
гично т е са н ай -стар ата ч а с т в съвременните автомобили, оцеляла
поради липса на по-добра алтернатива.
• N ilCd и N i-м ет ал хибридни (NHMH) акум улат ори
К а т о д ъ т на Ni/Cd акумулатор е Ni(OH)2, анодът - Cd, елек
т р о л и т ъ т —водна КОН. Напрежението му е 1,2 V. П редим ствата
са: голям брой цикли (презареждане над 1000 пъти ), дълъг срок на
годност (месеци без значително саморазреждане) и малки размери
(подходящи за п ортати вн и устройства). В сравнение с оловните
акумулатори т е са с по-ниска специфична мощност и със значител
но по-висока цена. При т я х се наблюдава и интересен еф ект, наречен
"пам ет” - т е не м огат да се презареждат, ако не са напълно разреде
ни. Е ф е к т ъ т се обяснява с образуване на пасивен слой върху елект
родите, който пречи на протичането на следващи реакции.
В Ni-м етал хидридните (Ni/MH) акумулатори к а т о д ъ т също
е Ni(OH)2, е л е к т р о л и тъ т - също КОН, а анодът е м етален хидрид.
Анодът е източник на редуциран водород, който може да бъде окис
лен до протони. Вместо скъпи метали, които задърж ат водород, за
аноди се използват сложни сплави о т различни м етал и к ато V, Ti,
Zr, Ni, Cr, Со и Fe. Техният състав се определя опитно, т ъ й като
химичните процеси и основанията за получаване на добри резулта
т и не са достатъчно изяснени. Ni/MH акумулатори при теж ават
добрите качества на Ni/Cd, включително и дълъг ж ивот, а значи
телно ги превъзхождат по специфична енергия и мощност.
Глава IV, ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ЯВЛЕНИЯ
§ 17. МАГНИТНО ПОЛЕ
§ 17.1. О сновни м а е н и т н и вели чи н и

• Магнитна индукция и магнитен поток
П остоянните м агнити и движещите се електрични заряди
Създават в пространството около т я х магнитно поле. Чрез то ва
поле т е взаимодействат с други постоянни м агнити и с други
движещи се заряди. Основна характеристика на м агнитното поле е
векторната величина магнитна индукция В. Н ейната големина във
всяка то ч ка се дефинира по закона на Ампер (А. М. Атреге) чрез
силата ДОСфиа. 17.1), с която м агнитното поле действа на поставен
в т а з и точка линеен елемент dl о т проводник, по който теч е
електричен т о к / и чрез синуса на ъгъла а между то зи елемент и
посоката на В: _____________
' dF = Bidi sina ' [В]= Т (17.1)
Единицата за магнитна ин
дукция се нарича тесла (Т). Посоката
на В във всяка точ ка на полето
съвпада с ориентаци ята на северния
полюс на м агн и тн а та стрелка. Тя
може да се определи по правилото на
л я в а т а ръка - ако п р ъ сти т е сочат
посоката на то ка, а п ал ец ъ т посока
Фие. 17.1. Сила dF, с която т а на силата, в е к то р ъ т на м агнит
магнитно поле с индукция В
действа на токов елемент Ш н а т а индукция е перпендикулярен на
дланта.
М агнитното поле се изобразява графично със затворени ли
нии, които са допирателни към посоката на м агн и т н а та индукция
във всяка то ч ка и н я м а т начало и край. П олета с так и в а силови
линии се наричат Вихрови. Б роят на линиите през единица площ,
перпендикулярна на т я х , е пропорционална на големината на
М агнитната индукция В.
tV. Електромагнитни явления 191
По дефиниция произведението на В и площ та S q, перпенди
кулярна на посоката на В (на линиите на м агн и т н а та индукция), се
нарича поток на магнитната индукция (магнитен поток) Ф през
площ та S q. П о то к ъ т през площ S, на която нормалата (пепендику-
л я р ъ т към нея) сключва някакъв ъеъл а с посоката на В, се изразява
с проекцията на т а з и площ Scosa върху перпендикулярната равнина
(фив. 17.2): ___
Ф = BSo = BScosa [Ф) = Ш . (17.2)
Единицата за магнитен поток се нарича вебер (1 Wb * 1 Т /т 2).
О т (17.2) се вижда, че Ф > 0, ако cosa > 0 и Ф < 0, ако cosa < 0. Затова
линиите на м а гн и т н а та индукция, излизащи о т затворена повърх
нина, се прием ат за положителни, а излизащ ите - за отрицателни.
През затворена повърхнина т е х н и я т брой е еднакъв и м агн и тн и ят
поток е нула.
Фие. 17.2. Поток на Фиа. 17.3. Мавнитен

маанитната индукция момент на токов контур
Взаимодействието на затворен проводник, по който теч е

елекричен т о к (токов контур), с магнитно поле се характеризира с
векторн ата величина магнитен момент М. Големината на м агни т
ния момент за равнинен токов контур се деф ш тра к ато произведе
ние о т електричния т о к I и площ та S , ограничена о т контура
(фиа. 17.3):
М = IS , [М\ = А .т 2 (17.3)
Посоката на вектора е перпендикулярна на равнината на контура и
е свързана с посоката на то ка по правилото на десния винт, наричано
още правило на тирбушона. М агн итн ият момент е характеристика
не само на токови контури, но и на постоянни магнити, елементар
ни частици, ядра, атоми, йони, молекули, радикали.
192 М. МариноЬ
• М агнит но поле в ъ в веществото
Под действие па маенитно поле във всички вещества
н астъ п ват промени. С амите вещества, о т своя страна, променят
м агнитното поле. Нека големината на м аатп п н ата индукция в една
точка о т пространството във вакуум е В0, а ако в същ ата точка
има вещество - В. Отношението
= A = JL (17.4)
Д'0 Но
се нарича относителна магнитна проницаемост на вещ еството. То е
обратно на аналогичното отношение (11.9) за &{) и &, с което се
дефинира ег. Тук ц е константа, характеризираща м агн и тн и те
свойства на вещ еството, наречена магнитна проницаемост, а -
м агн и тн ата проницаемост на вакуума {магнитната константа).
М ерната единица за р и ро е хенри на м етъ р (Н.пГ ), ро~ 4л.10“7 Н .т " 1,
а рт е безразмерна величина.
К акто се вижда о т (17.4), големината на м агн и тн а та индук
ция В зависи о т
В = ЦгВс^ (17.5)
О т друга страна, отнош ението
[я ]= А
ц Ро т
не зависи о т свой ствата на вещ еството и с него се дефинира друга
магнитна величина Я, наречена интензитет на магнитното поле.
М агн и тн ата индукция във вещ еството В е векторна сума
о т индукцията на полето във вакуум В0 и индукцията В \ която
вещ еството създава допълнително поради своето намагнитване :
В ~ B q+B'
Д опълнителната (собствената) магнитна индукция В ' е пропорцио
нална на индукцията на външното поле с коефициент на пропор
ционалност к, който зависи о т вида на вещ еството и се нарича
магнитна бъзприемчибост:
В' = кВ0
Тогава
В = Во + кВ0 = (1 + к)В0 (17.6)
Сравнението между (17.5) и (17.6) показва, че
JV. Е л ек т р о м а гн и т н и я в л е н и я 193
Ц, = 1 + К , Ш. е. К а Ц т - 1 .
Д опълнителната маенитна индукция В ', възникнала бъб
вещ еството, е р е зу л т а т о т сумиране на м авн и тн и те моменти на
врадивните му частици. С векторн ата им сума в единица обем
V о т хомоеенно вещество, при хомогенно магнитно поле, се дефинира
величината намагнитеност J: *
, И =— (17.7)
т
Н ам агн и тен остта е свързана с и н т е н з и т е т а на м агни тното поле
Н и допълнителната маенитна индукция B' по следния начин:
J = кН , В - ро«/ = ЦокН (17.8)
§ 17.2. Диа-, п ара- и ф е р о м а в н ш т т в е щ е с т в а

В зависимост о т знака и големината на магнитната
възприемчивост к вещ ествата се разделят на три групи. П ървата
включва вещ ествата, за които к < 0 и съответн о цГ< 1. Те създават
допълнителна маенитна индукция B' - кВ0 < 0 и съгласно (17.6)
м агн и тн ата индукция в т я х е по-малка, отколкото във вакуум. Тези
вещества се наричат диамагнитни или диамагнетици, а отслабва
нето на м агнитното поле в т я х е известно к а т о диамагнитен
ефект. Техните градивни частици н я м а т собствени магнитни
моменти, но так и в а моменти се индуцират в магнитно поле и
т я х н а т а посока е противоположна на посоката на полето, т а к а че
вещ еството придобива намаенитеност J - кЯ < 0.
Диамагнитни вещества са химичните елементи Н2, С, Р, S,
Си, Zn, Pb, Cd, Hg, Au, Ag, Se, As, Sb, Bi и др. О т т я х би см утът има
най-аоляма по абсолютна стойност маенитна възприемчивост
к = - 0,00002. Водата и голяма ч а с т о т органичните съединения 6
биологичните тъкан и (белтъци, въглехидрати и др.) също са
диамаанет ици.
В ещ ествата, за които к > 0 и р, > 1, създават допълнителна
м агн и тн а та индукция B’ > 0. Р е зу л та н т н а т а м аенитна индукция в
т я х е по-голяма, отколкото във вакуум. Тези вещ ества са парамаг-
нитни или парамагнетици, а усилването на м агни тното поле в т я х
се нарича парамагнитен ефект. Техните градивни частици и м ат
собствени магнитни моменти, но извън мавнитно поле т е взаимно
се компенсират, т ъ й като и м а т различни посоки. Поставени в
маеншпно поле, т е зи моменти се ориентират по посока на полето и
се сумират с неео, т а к а че нам аенитеността J = кН > 0.
Парамаенетици са: 0 2, К, Na, Са, AI, Mn, Cr, Мо и др. Най-еоля-
ма м агнитна възприемчивост о т т я х има м анганът - к = 0,0037.
Водни разтвори, съдържащи някои метали, въздухът и някои био
логични тъкан и, съдържащи желязо, също и м а т парамагнитни
свойства.
Към т р е т а т а група се о т н а с я т вещества, за които к » 0 и
р, » 1, наречени феромагнитни или феромагнетици. Те се различа
в а т о т парам агнетиците не само по много високите стойности на
м агн и тн ата възприемчивост (о т порядъка на 105 - 106), но и по това,
че т я не е постоянна величина, а зависи о т и н т е н з и т е т а на маг
ни тното поле Н. Друго много важно свойство на феромагнетиците е
запазването на намагнитването и след премахване на външното
магнитно поле. Освен то в а тех н и те магнитни свойства се изменят
с тем п ер ату р ата. Над определена тем пература, наречена точка на
Kfopu (Р Сипе), ф еромаанетикът се превръща в парамаенетик.
Много високата степен на намагнитване на феромагнети
ц и те се обяснява подобно на парамагнитния еф ект. Във феромаг-
нетиц ите, поставени в магнитно поле при тем п ература, по-ниска
о т т о ч к а т а на Кюри, настъпва ориентация на р езу л тан тн и те
магнитни моменти на цели микрообеми о т вещ еството. Тези
микрообеми с размери о т порядъка на 1 ц т , наречени домени,
включват голям брой частици с еднаква, естествена ориентация на
м агни тните моменти.
Типични феромагнетици са елем ен тите Fe, Ni и Со и редица
сплави, някои о т които дори не съдържат т е зи елементи. Някои
химични съединения на РегОз с м етални оксиди, наречени ферити,
п р и теж ават феромаанитни и полупроводникови свойства. Те се из
ползват широко в електрониката и особено в ком пю търната техни
ка като м агнитна пам ет, т ъ й като записването и съхраняването
на информация под форма на остатъчно намагнитване е аналог на
запаметяването.
IV. Електромагнитни явления 195

§ 18. ЕЛЕКТРОМ АГНИТНО ПОЛЕ
§ 18.1. Е л е к т р о м а г н и т н а и н д у кц и я
Явлението електромагнитна индукция е възникване на елек-
тродвижещо напрежение (ЕДН) в затворен проводник при изменение
на магнитния поток през площта, ограничена
о т него (фиг. 18.1). Индуцираното напрежение
U\ предизвиква протичане на електричен ток
в проводника, наречен индуциран ток. Елек
тром агн и тн ата индукция е о т к р и т а о т
Фарадей (М. Faraday) през 1831 е. след продъл
Фие. 18.1. Електро жително търсене на отговор на въпроса дали
магнитна индукция може магнитното поле да създава електричен
ток, след к ато електричният т о к винаги създава магнитно поле.
Големината на U\ не зависи о т начина, по който се осъщест
вява изменението на магнитния поток Ф, а се определя само о т
скоростта , с която се изменя:
ш
(18.1)
1 dt
Това е основният закон на електромагнитната индукция или законът
на Фарадей. З н ак ъ т минус в него означава, че индуцираният то к 1\
има т а к а в а посока, че създаваното о т него магнитно поле се проти
вопоставя на изменението на магнитния поток dФ, който го инду-
цира. Правилото за посоката но то ка е формулирано о т руския
физик Е. Лени и носи неговото име. То означава, че ако Ф нараства
(йФ > 0), /j създава магнитно поле, което има противоположна посока
на йФ и го намалява. Когато Ф намалява (йФ < 0), м агни тното поле
на /j е в посока на dФ и го увеличава по абсолютна стойност.
Всеки променлив електричен т о к създава около проводника,
по който теч е, променлив магнитен поток. Този магнитен поток по
закона на Фарадей индуцира в същия проводник ЕДН. Такъв вид
електромагнитна индукция се нарича самоиндукция. Големината на
магнитния поток е пропорционална на големината на променливия
т о к 7, който го създава:
Гф = LI , [Ь] = Н (18.2)
Коефициентът на пропорционалност L се нарича индуктив
ност и се измерва 6 единиците хенри (1 Н = 1 Wb/A). Самоиндуцираното
ЕДН се намира след заместване на потока Ф в закона на Фарадей (18.1):
Както се вижда, т о се определя само о т индуктивността на провод

ника и скоростта, с която се променя големината на т о к а в неео.
И н дукти вн остта на проводника зависи о т ф орм ата и разме
рите му, както и о т м аен и тн ата проницаемост на средата ц, в
която се намира. Например индуктивността е много по-аоляма,
коеато проводникът е набит спирално, отколкото ковато е прав. В
случай на соленоид (намотка, бобина, дросел) с дължина I и напречно
сечение S , съставен о т N навивки, т я е
N 2S
L ~ \i -
l
Обикновено за увеличаване на индуктивността на н а м о тк а та се
използва феромагнитна сърцевина, т ъ й като има много голяма маг
нитна проницаемост.
Друга проява на електром агнитната индукция е възникване
т о на индукционни токове в плътни масивни електропроводящи т е
ла: метални части, разтвори на електролити, биологични тъ кан и и
др. В то зи случай т е се наричат вихрови токове или токове на Фуко
(J. В. L. Foucault). Поради малкото съпротивление на т е зи проводни
ци вихровите токове м огат да достигнат до значителна големина.
Те се получават при преместването на проводниците в постоянно
магнитно поле, при наличие на променливо магнитно поле или при
едновременно действие на д вата фактора. Топлинното действие на
вихровите токове се прилага в м еталургията за топене и повърх
ностно закаляване на метали. То има приложение и във физиотера
пията за индуктотермия (вж. § 21.3).
О ткриването на електром агнитната индукция отвори
п ъ т я за превръщането на механичната енергия в електрична и за
създаването на нов т и п електродвигатели, наречени асинхронни. С
индукционни генератори се произвеждат постоянни и променливи
токове. Трансформаторите, с които се променя електричното напре
жение и се осъществява електроснабдяването, се основават също на

електром агн итната индукция. Нещо повече, то в а откр и ти е допри,
несе за създаването на единна теория за електром агнитното поле,
която обединява разележдането на електричните, м агн и тн и те и
опти чн ите явления.
§ 18.2. Е л е к т р о м а г н и т н и вълн и
• Теория н а М аксуел
С откриването на електром агн итната индукция Фарадей
показва, че всяко променливо магнитно поле предизвиква възникване
на вихрово (със затворени силови линии) електрично поле. В 1865 е.
Максуел (J. Maxwell) изказва хипотезата, че съществува обратното
явление, което по-късно е установено експериментално. То е, че и
всяко променливо електрично поле, създавано при движение на свобод-
ни електрични заряди (токове на проводимост) или при отместване
на свързани заряди (токове на отместване), поражда вихрово маг
нитно поле. На т е зи две явления се основава класическата теория
на Максуел за електромагнитното поле.
Според т е о р и я т а на Максуел
възникването на електрично или
магнитно поле в коя да е точка на
S S S S пространството поставя началото
Фив. 18.2. Силови линии при иа верига о т последователни взаим
електромагнитното поле ни превръщания на едното поле в
друаото. Силовите линии на едното поле обхващ ат линиите на дру
гото и са перпендикулярни на равнината на неговите силови линии
(фиг. 18.2). Това показва, че променливото електрично и променливо
т о магнитно поле са неделими едно о т друго и трябва да се разглеж
д а т к ато две компоненти на едно и също електромагнитно поле.
Следователно електромагнитното поле е съвкупност от променливи,
взаимно индуциращи се вихрови електрично и магнитно полета.
Промените на електромагнитното поле във времето, които
се разпространяват в пространството се наричат електромагнит-
ни вълни. Електромагнитното поле се описва с основните характе
ристики на електричното поле и на м агнитното поле, а именно с
т е х н и т е и н т е н з и т е т и & и Н. Големината и посоката на т е зи век
торни величини зависят о т времето и м ястото.
Да приемем, че електромагнитното поле се разпространява по оста
г а векторите б и й запазват посоките си и изменят само своята голе-
шода, т . е. & = i(x,t) и Я = f(x,t). Нека изберем посоката на & по оста Ог, а на
щ'~ по Оу (фиа. 18.3). Нека в началото на координатната система в момент
t - 0 е създадено променливо
електрично поле &, което
индуцира в същата точка и в
същия момент променливо
магнитно поле Н. След интер
вал о т време dt и н тен зи тети
т е на п ол етата на разстояние
dx ще бъдат d& и с!Я.
Максуел доказва, че
фиа. 18.3. Разпространение на електро-
1 магнитно поле точ н ата връзка между измене
нието на и н тен зи тета на
лл
електричното поле 6 пространството (врадиентът -=1) и изменението му
dx
Jл
във времето (скоростта — е:
dt
д2& д2& (18.3)
= ец
дх‘ dt2
т в с\Н dH
Това се отнася и за измененията на магнитното поле —— и ——
dx dt
д2Н д2Н
= ер (18.4)
дх2 dt2
У равненията (18.3 и 18.4), описващи измененията на елек
тричното и м агнитното поле б пространството и бремето, и м а т
същия вид, какъвто е видът на диференциалното уравнение на ли
нейната механична вълна (3.7). Това е безспорно доказателство и за
вълновия характер на разпространението на електромагнитното
поле. О т сравнението на уравненията с (3.7) следва, че скоростта на
електром агнитната вълна v е
v =-^ = . (18.5)
Vep
Скоростта на вълните с във вакуум се получава при е = ео и ц =
c = -= L = (18.6)
VeoPo
По същия начин обаче се изразява и скоростта на светлин ата във ва
куум, която е фундаментална физична константа. Това съвпадение

между скоростите на електромагнитните вълни и на светлината
дава основание на Максуел да приеме светл и н ата за електромаг
ни тн а вълна и да създаде електромагнитната теория за естество•
то на светлината.
Реш енията на диференциалните уравнения за & и Н (18.3) и
(18.4) и м а т вида: _________________
£
6 = 6 0sinG)(*— ) ,
V
Н = Щ s i n u t t- - ) (18.7)
______________V
Те показват, че вектори те & и Н извърш ват напречни хармонични
т р еп тен и я с една и съща ъелова ч е с то та ш без фазова разлика (фиг.
18.3) и че т е зи тр еп тен и я се разпространяват с една и съща
скорост и.
О тнош ението на скоростта на разпространение на електро
м агн и тн и те вълни във вакуум с (18.6) и скоростта им в някаква
среда v (18.5) се нарича показател на пречупване на средата. К ато се
има предвид, че е = еге<>»а ц = ЦтЦо, то й се изразява чрез относителна
т а електрична и относителната магнитна проницаемост на средата:
(18.8)
К акто механичните, т а к а и електром агнитните вълни се

характеризират с ч е с т о т а v и дължина на вълн ата X. Според кван
т о в а т а механика електромагнитното лъчение проявява и корпус-
кулярни свойства - енергията му се излъчва, поглъща и разпрост
ранява на кванти, ч и ято големина Е се определя о т ч е с т о т а т а v и
к о н с т а н т а т а на Планк (М. Planck) h = 6,626.Ю"3^ J.s:
Е - hv (18.9)
• С к а л а н а елект ром агнит н ит е в ъ л н и
Съвременната физика изследва електром агнитните вълни,
излъчвани при естествени процеси и получавани с различни техни
чески средства. Подредени по дължината на вълната или по често
т а т а и групирани в области според начина на получаване и детек-
тиране, т .е . по т е х н и т е свойства, електром агнитните вълни
с ъ с т а в я т една непрекъсната скала (спектър) (фиг. 18.4). Границите
‘между т е зи области са условни, т ъ й к ато областите частично се
дрепокриват.
у-лъчи Ренте. Оптична област Р а д и о в ъ л н и

1
лъчи Видима Микровълни
rS и ултракъси Къси, средни и дълги
U v| | IR
1рт 0,1 пш 10 п т J jim 1щт 1 10 к т 1000 к т
п 1 1 1 1 Г i l i
• л- 12
I0"IJ 1<Г'° Ю"а Ю"* 10"4 IO'2
1Л- 2 11 I02
1Л2 10“
1П4 10*
1П4 Х,т
1 т
Фие. 18.4. Скала на електромагнитните вълни

(десетичен логаритмичен мащаб)
Най-малка дължина на вълната и най-аоляма енереия на
ф о то н и те и м а т у-лъчите. Те се излъчват спонтанно при енереийни
преходи на възбудени атомни ядра. Рентгеновите лъчи се получа
в а т при забавяне на ускорени електрони и при електронни преходи
към въ тр еш н и те слоеве на ато м и те.
О п ти ч н ата област на скалата включва ултрави олетовата
(УВ), видимата и инфрачервената (ИЧ) светлина, които се излъч
в а т о т възбудени атом и и молекули (микроизлъчватели). Радио
вълните и м а т най-широк обхват и включват микровълни (свръхви-
сокочестотни - СВЧ), ултрабисокочестотни (УВЧ), къси, средни и
дълги вълни. Те се получават о т променливи електрични токове в
проводници или о т електронни потоци (макроизлъчватели).
§ 19. ПРОМ ЕНЛИВ ЕЛ ЕК ТРИ ЧЕН ТОК
§ 19.1. О сновни вели чи н и п р и п р о м ен л и ви я т о к

• Моментни и еф ект ивни стойности на голем инат а на
тока и напрежението
Най-общо променлив ток е онзи електричен ток, който пери-
обично изменя големината и посоката си, докато постоянният ги
запазва с времето. При периодичната промяна на посоката на тока
всеки носител на електричен заряд променя своята посока на движе
ние и извършва тр еп тен е. В зависимост о т периодичния закон, по
който т о к ъ т се изменя с времето, може да има много различни
IV. Е л е к т р о м а гн и т н и я в л е н и я 201
видове променлив шок. Най-прост и най-разпространен е променли
в и я т т о к i при хармонично тр еп тен е на електричните носители,
описван със синусова или косинусова функция. Това се отнася и за
променливото електрично напрежение и, което е причина за проти
чането на тока:
i - / т sin(co t-нр) ,
u = Umsin(o) *+<р) (19.1)
Тук, както и при хармоничното тр еп тен е, / т и Um са мак
сималните стойности, които получават с ъ о т в е т н и т е величини,
eo s 2tcv е кръговата ч ес т о та, v - линейната, со£ + ср е ф азата , a t p -
ф азовата константа. С тойн ости те i и и, които т о к ъ т и напреже
нието и м а т в различни моменти, се наричат моментни стойности.
Те не м огат да се измерват с електроизмервателните уреди, т ъ й
като непрекъснато се изм енят с времето. И змерват се т а к а нарече
н и те ефективни стойности на големината на тока / е(т и напреже
нието J7Cit . Те се дефинират като стойности на то к а и напрежение
т о на т а к ъ в постоянен ток, който има мощност, равна на средната
мощност на променливия т о к за време, значително по-голямо о т
един период. Последното изискване е съществено, т ъ й к ато средните
стойности на големината на то к а и напрежението за един период са
равни на нула. Е ф екти вн и те стойности са свързани с максимални
т е по следния начин:
I еГТ
• Видове съпрот ивления при пром енлив ток

Съпротивлението R на обикновените проводници (метали
или електролити) се нарича активно, т ъ й к ато в т я х енергията на
електричното поле се превръща в топлина. За променливотокова
верига, съдържаща активно съпротивление (резистор), е валиден
законът на Ом (12.2) и големината на то к а и напрежението се изме
н я т синфазно във времето, т.е . и м а т еднакви фази (фиг. 19.1 а).
П ротичането на променлив т о к по електричните вериги
има особености, които постоянният т о к няма. Трептеливото движе
ние на електричните заряди превръща един кондензатор с кап ац итет
С в проводник с капацитивно съпротивление Х с :
1 (19.2)
В намотка с индуктивност L т о индуцира електродвижещо напреже

ние, противоположно на приложеното. Д ействието му е аналогично
на действието на едно допълнително съпротивление Xi с големина
XL= co L , (19.3)
наречено индуктивно съпротивление. А ктивното съпротивление на
н ам о тката се пренебрегва, т ъ й к ато е много по-малко о т нейното
индуктивно съпротивление. И капацитивното, и индуктивното
съпротивления се наричат реактивни съпротивления. Те се измер
в а т в единицата ом, както активното съпротивление.
Във верига, която има само капацитивно съпротивление, голе
мината на то к а изпреварва по фаза напрежението с фазова разлика
я/2 (фиг. 19.1 б). В случай, че съпротивлението е само индуктивно,
големината на т о к а изостава по фаза о т напрежението с тс/2 (фиг.
19.1 в). Тези фазови разлики (наричани още фазови отмествания) са
по-малки, ако веригите съдържат и омово (активно) съпротивление.
Фиа. 19.1. Зависимости на големината на променливия ток i ( — ) и

напрежението и ( — ) о т времето t при активно (а), капацитивно (б) и
индуктивно (в) съпротивление
О тделните ч асти на една електрична верига м огат да
и м ат както активно, т а к а и реактивно съпротивление, но обикно
вено едното е значително по-голямо о т другото. Общото съпротив
ление на една верига при протичане на променлив то к се нарича
пълно съпротивление на веригата или импеданс. В случай на последо
вателно свързване на активно, капацитивно и индуктивно съпро
тивления (фиг. 19.2) импедансът Z е
Z =^ R 2+(X l - X c )2 ,

а ф азовото о т м ест в а н е ср на ток а спрямо напрежението е
-X с
tgcp =
~R~
След заместване на индуктивното и капацитивното съпротивле
ния о т (19.2) и (19.3) т е зи величини придобиват следния вид:
Я Хс XL
-------1-----11-----fYYYYY z = R 2 + (coL— !-)2
coC
Фиа.19.2. Bepuea о т последователно (19.4)

свързани активно R , капацитивно Хс
и индуктивно съпротивление Xl
Вижда се, че ако XL = Хс,
т о tg<p = 0 и <р = 0, т . е. въпреки наличието на индуктивно и капаци
тивно съпротивления в то зи случай във веригата не се получава
фазова разлика между големината на то к а и напрежението. Това съ
стояние се нарича електричен резонанс, т ъ й к ато тогава импедан-
с ъ т има минимална стойност, равна на активното съпротивление.
• Мощност , т риф азен пром енлив ток
При променливия т о к се дефинират еф ективна и номинална
мощност. Ефективната Р е произведение о т еф екти вн и те стой
ности на големината на т о к а / efr, на напрежението U и косинуса о т
ф азовата разлика: ___
^Р = JcffHefT COS<p (19.5)
М нож ителят coscp се нарича коефициент на мощността, т ъ й като
изменението му в интервала о т 0 до 1 води до промени в мощ ността
о т 0 до максималната стойност Р тах - 7eff C7eff. Максималната мощ
ност се нарича още номинална и се използва за характеризиране на
устройства, които по време на работа променят ф азовата разлика
и за т я х еф ек ти в н ата мощност няма постоянна стойност.
Електрическата енергия при променливия т о к Е е произве
дение о т еф ек ти в н ата мощност и времето:
Е = Pt = IeffUeft t cos<p (19.6)
П рието е еф екти в н ата мощност да се измерва в единицата
в а т (W), а за номиналната да се използва единицата волт.ампер
(V.A). Това дава възможност означените единици да показват и вида
ра м ощ ността. К акто всяка енергия, т а к а и електрическата се
измерва в единицата джаул (J), но в п ракти ката се е наложила извън-
систем ната единица киловатчас (kW.h).
Променливият т о к обикновено се получава о т генератори с
т р и намотки в с та то р а, раз
положени т а к а , че осите им
сключват ъгъл 120° (2/Зтz rad)
една спрямо друга. Във всяка
о т т я х се индуцира промен
лив ток, който се различава
о т то к а в съседната намотка
Фиг. 19.3. Намотки в трифазен с фазова разлика 120° Най-
генератор, свързвани в звезда често всички нам отки се свър
зв а т с единия си край към общ проводник, наречен нулев, а другите
им краища се свързват към проводници, наречени фазови (фиг. 19.3).
Нулевият проводник се означава с 0, а ф азовите - с буквите R, S, Т.
Този начин на свързване е известен като свързване в звезда.
Напрежението Uf между нулевия проводник и който и да е
фазов се нарича фазово или еднофазно, а между два фазови проводника
- линейно UL. Всички фазови напрежения са равни помежду си и всич
ки линейни напрежения - също. В наш ата страна се използва фазово
напрежение Uv = 220 V. Линейното напрежение е 380 V, т ъ й като
връзката между линейното и фазовото напрежение е UL = V3 UF . Ед
нофазното напрежение се подава на потребителите с два проводника
- нулевия и един фазов. За р аб о тата на триф азни потребители,
каквито например са тр и ф азн и те електромотори, са необходими и
т р и т е фазови напрежения, което изисква електрозахранване с
четири проводника.
§ 19.2. Ф и зи чн и п ри н ц и п и н а е л е к т р о б е з о п а с н о с т т а
Когато човешкото тя л о попадне под електрично напреже
ние, през него протича ток, който над определени стойности
уврежда тъ кан и и органи и предизвиква смърт. С чита се, че
пораженията при електричен удар се определят от големината на

преминалия елекшричен ток, а не о т сто й н о сти те на приложеното
напрежение. Големината на т о к а /, преминал през някоя област о т
т я л о т о , зависи о т приложеното напрежение U и съпротивлението
на т а з и област (между то ч к и т е на включване) по закона на Ом. Това
съпротивление се състои о т съпротивлението на вътрешните
части на тялото и съпротивлението на кожата.
Първото о т т я х не зависи о т общото състояние на човека и
е о т порядъка на килоомове. В торото е значително по-голямо и
съществено зависи о т вътрешни и външни причини - главно о т
дебелината и влаж н остта на кожата. Прието е кожното съпротиб-
ление да се пренебрегва о т съображения за безопасност, т ъ й като т о
се мени в широки граници. Съпротивлението за постоянен ток
между двете ръце ("сърдечна дъга") е около 1 kQ, а съпротивлението
на човешкото т я л о о т дланите до с т ъ п а л а т а е най-много 4 - 5 kQ.
При променлив т о к импедансът е по-голям о т акти вн ото съпротив
ление, т ъ й к а т о к а п а ц и т е т ъ т на т я л о т о , свързан последователно,
е С « 1 F, а ч е с т о т а т а на то к а в електрическата мрежа v = 50 Hz
също не е голяма.
Много голяма ч а с т о т нещ астните случаи с т а в а т , когато
к о н т а к т ъ т между ч асти о т т я л о т о и проводниците под напреже
ние не е много добър. Това означава, че към съпротивлението на
т я л о т о R (между к о н та к тн и те места) трябва да се прибави и
общото контактно съпротивление Дк между тези места и проводни
ците или земята. Тогава т о к ъ т , преминал през т я л о т о , е
Я + Дк
Електричен ток с големина 25 тА, преминал през тялото и
особено през сърцето, може да бъде смъртоносен. При малко контактно
съпротивление Ak такъв ток се получава о т постоянно напрежение
U « 0,025 (1000 —5000) * 25 —125 V. Това може да се случи например,
когато човек е бос на влажна почва и с потн а ръка е хванал провод
ник под напрежение. Ако Ак е голямо, а напрежението е достатъчно,
за да протече значителен ток, к о н т а к т н и т е м еста о т т я л о т о се
загряват силно и м огат да се получат изгаряния. В случая има
значение п л ъ т н о с т т а на то ка и е възможно сравнително слаб ток
fcga предизвика изгаряния, ако площ та на к о н т а к т н и т е м еста е
[малка.
Jg Най-чувствителните органи към действието на електрич-
дия т о к са главният мозък, гръбначният мозък и сърцето. Тежест
т а на предизвиканите върху т я х поражения зависи о т разстоянието
им до к о н т а к т н и т е места. Смъртта от електричен удар обикно
вено настъпва поради спиране на сърцето или дишането. Спирането
на сърцето е р е зу л т а т о т фибрилация на камерите при протичане
т о на електричен ток. Фибрилацията е неедновременно съкращение
на мускулните влакна в някоя ч ас т на сърцето (камера, предсърдие),
6 която нормално т е се съкращ ават едновременно. Вследствие на
това нейните функции да придвижва кръвта в съдовете се наруша
ват. Ако не се взем ат мерки за прекратяването й, фибрилацията е
смъртоносна.
При електричен удар сърцето може да спре и поради дразне
не на блуждаещия нерв, на сърдечносъдовите центрове или поради
рязко свиване на коронарните съдове. Спирането на дишането може
да се дължи на прякото въздействие на то к а върху дихателния
център или поради хипоксия на к л етк и те на то зи център, предиз
викана о т спирането на сърцето или о т рязкото свиване на хране
щ ите го кръвоносни съдове.
Основно изискване за осигуряването на електробезопасност
при работа с електрически уреди и апарати е добрата изолация и
недостъпността до онези техни части, които са под напрежение.
Това обаче е необходимо, но недостатъчно условие за пълна безопас
ност по две причини. Първо, съпротивленията между вътреш ните
части на един ап арат, между т я х и корпуса му, между корпуса му и
зем ята не са безкрайно големи за променливия ток, независимо о т
изолацията между т я х . При допир до корпуса през т я л о т о на човека
винаги протича някакъв то к, наречен т о к на утечка (изтичане).
Второ, поради повреда (откачване на проводник, остаряла изолация)
или голяма влажност на въздуха може да се получи късо съединение
между някоя вътреш на ч а с т и корпуса. Тогава т о й ще се окаже под
напрежение (пробив на корпуса).
Основни защ итни мерки срещу електричен удар при пробив
на корпуса са заземяването и зануляването на корпуса. Под заземя

ване се разбира свързването на едно тял о чрез проводник към земя*
т а , която има потенциал нула. Е лектричните заряди, натрупвани
върху изолираните о т зем я та тел а, през проводника преминават 6
зем я та и се неутрализират. Най-лесното за изпълнение заземяване
е свързването към тръби на водопроводната или топлофикационна
т а мрежа, които фактически са заземени. В някои случаи е необходи
мо специално заземяване, при което се осигурява по-добър к о н так т с
почвата чрез заравяне на достатъчно големи м етални листове на
достатъчно аоляма дълбочина (желателно до подпочвените води).
Съпротивлението на заземяващия проводник е много по-малко о т
съпротивлението на човека и е свързано успоредно с него. Следова
телно през човека протича незначителен т о к в сравнение с тока
през заземяващия проводник.
Защ и тн ото заземяване е слабо ефективно в съвременната
триф азна електрификационна мрежа със заземен нулев проводник.
При пробив на корпуса съпротивлението на заземяването на корпуса
и съпротивлението на заземяването на нулевия проводник се оказват
успоредно свързани и напрежението се разпределя между т я х . Това е
опасно за човека, т ъ й като поради по-слабия т о к предпазителят
може да не се изключи. Ако корпусът не е заземен, а е свързан към
заземения нулев проводник, пробивът на корпуса ще предизвика късо
съединение и предпазителят ще изключи а п ар ата о т мрежата.
Такова свързване се нарича зануляване. Ако се използва само един
предпазител, т о й задължително трябва да се намира във веригата
на фазовия проводник. В противен случай а п а р а т ъ т остава под
напрежение.
За избягване на нещастни случаи при работа с електроуреди
трябва да се спазват следните общи правила за електробезопасност:
- да не се докосват електроуредите едновременно с две голи
ръце или с незащитени части на тя л о т о ;
- да не се стои на влажен под или на зем я та без обувки с
изолиращи подметки или без таки ва подложки;
- да не се докосват тръби за вода, топлофикация, газ и др.,
както и ч асти на м етални строителни конструкции;
- да не се докосват едновременно корпусите на два електро
уреда, т ъ й к а т о може да са включени към различни фази.
§ 20. Ф И ЗИ Ч Н И ОСНОВИ НА ЕЛЕКТРОДИАГНОСТИКАТА
EjiekmpoguaeHoemukama най-общо се дели на активна и
пасивна. Пасивната, наричана още слектрография или детекто-
електродиаеностика, е изследване на биоелектричните потенциали,
Възникващи при жизнените процеси в ореанизма. Активната елек-
тродиагностика е свързана с въздействие на електричен т о к о т
външен източник върху т ъ к а н и т е и има две разновидности. Е дната
е ексцитометрична или стим улативна диаеностика, когато т о к ъ т
се прилага за дразнене и се о т ч и т а предизвиканата о т него реакция,
а другата е диагностика на промените в електропроводимостта на
кожата и т ъ к а н и т е (електродерматометрия, импедансна плетиз-
моерафия). Освен т о в а към електродиааностиката спада и стиму-
лативната миография, която е комбинация о т активна и пасивна,
т ъ й като изследва биопотенциалите, предизвикани о т външно драз
нене с електричен ток.
§ 20.1. П аси вн а е л е к т р о д и а а н о с т и к а ,
електрокардиоараф ия
Най-важното физично явление в к л е т к и те и ж ивите орга
низми е възникването и разпространението в т я х на електрични
потенциали, наречени биопотенциали). Без биопотенциалите не са
възможни жизнено важни процеси к ато възбудимост на клетки те,
работа на нервната система, мускулно съкращение, вътреклетъчна
регулация. Нарушения, свързани с биопотенциалите в отделни
клетки и ч асти о т тъкан и и органи, водят до сериозни заболявалия,
каквито например са сърдечните.
Между ц и т о т л а зм а т а на нормално функционираща (жива)
клетка в състояние на покой и околната й среда винаги има посто
янна о триц ателн а потенциална разлика около -60 до -90 mV, наре
чена потенциал на покой. Нервните и мускулни клетки реагират на
надпраеово дразнене к а т о променят потенциала си на покой по знак
и големина. Така се получава краткотраен положителен електричен *)
*) О т физична гледна точка по-правилно е вместо биопотенциал да се

използва тер м и н ъ т бионапрежение. Във физиологията и биофизиката
обаче е възприет тер м и н ъ т биопотенциал, наложил се исторически.
импулс, също о т порядъка на миливолти, наречен акционен потен*
циал. При възникване на акционен потенциал настъпва деполяриза-
ция на к л е т ъ ч н а та мембрана, а при възстановяване на потенциала
на покой - ре поляризация.
Електрографията включва м етод и те за отвеждане, усил
ване, записване, измерване и анализиране на биопотенциалите о т
различни органи и тъкани. Е лектрограф ията на сърцето се нарича
електрокардиоврафия (EK D , на мускулите - електромиоврафия
(EMD, на мозъка - електроенцефаловрафия (ЕЕГ), на стомаха -
електрогастроерафия (ЕГГ) и т.н .
❖ Първият сполучлив апарат за записване на сърдечните акционни
потенциали е създаден през 1867 г. Ерата на клиничната електрокардио-
ерафия започва с работите на датския лекар и физиолое Айнтхофен (W.
Einthoven, 1903), който успява да приспособи струнен еалванометър за
рееистриране на т ези потенциали. За откриване на механизма на електро-
кардиограмата то й получава Нобелова наарада по медицина през 1924 г.
С напредъка на физиката и електронната техника скъпият струнен
апарат е заменен с портативен електрокардиоераф с електронни лампи
(1928) и това предизвиква бързо развитие на електрокардиоерафския метод.
Изобретяването на електроннолъчевата тръба (1936) дава възможност за
непосредствено наблюдаване на сърдечните биопотенциали в динамика и
довежда до създаването на векторкардиоерафията.
• Сърцето кат о елект ричен дипол

Теоретична основа на електрокардиоврафията е диполната
теория, предложена о т Айнтхофен и доразвита благодарение на
много експериментални и теоретични изследвания. Основно положе
ние в нея е, че електричното поле, създавано о т сърцето при негова
т а дейност, може да се разглежда като получено о т галваничен
елемент, потопен 6 хомогенна проводяща среда, съставена о т т ъ к а
н и те и т е ч н о с т и т е на т я л о т о . П олож ителният и о тр и ц ате л н и я т
полюс на елемента образуват дипол и с ъ о т в е т с т в а т на действи
телно възникналите 6 сърцето полюси в р е зу л т а т о т преразпреде
лението на положителните и о тр и ц ател н и те йони.
Всяка възбудена област о т сърдечния мускул придобива о т
рицателен потенциал по отношение на о с та н а л ат а ч а с т о т него,
която остава положителна спрямо възбудената.Така се създава елек
тричен дипол (вж. §11.2). Посоката на електричния момент на дипо-
ла е о т възбудената към невъзбудената ч а с т на сърцето (о т отри-
[дателния към положителния полюс). Промяната на електричния
Зйомент с бремето създава около дипола променливо електрично поле.
рг Електричното поле на сърцето във всеки момент може да се
развлежда като съставено о т електричните полета на мноео на
брой мноео малки по големина (“елементарни”) диполи. В екторн ата
сума о т електричните моменти на всички елементарни диполи в
даден момент е вектор, наречен моментен сърдечен електричен
gcктор или накратко интегрален сърдечен вектор. Тъй като елек
три чн и те моменти на елементарните диполи се м е н я т във всеки
^ом ент о т сърдечния цикъл, т о и интегралният вектор не е посто
янен по еолемина и посока. Геометричната линия, която описва вър
х ъ т на интегралния вектор за един цикъл о т сърдечната дейност, е
затворена пространствена крива, наречена векторкардиограма (ВКГ).
П редстава за векторкардиограмата може да се получи о т
нейните проекции в пространствена правоъгълна координатна
система, свързана с човешкото тяло. Трите й проекционни равнини
се ориенти рат хоризонтално, сагитално и фронтално (фиг. 20.1).
Всяка равнина има четири о т следните ш ест посоки: напред и назад,
а б
Фиа. 20.1. Векторкардиограма и нейните проекции (а) и схема на запис
на фронталната й проекция (б)
ляво и дясно, горе и долу. Всяка проекция на ВКГ може да се наблюда
ва с осцилоскоп. Ф ронталната проекция например може да бъде
получена чрез отвеждания с две двойки електроди, разположени във
ф рон талн ата равнина - електродите за посоките ляво-дясно са
отвесни, а за посоките горе-долу - хоризонтални. Напрежението о т
о твесн ата двойка електроди се подава на хоризонтално отклонява
щ и те пластинки на осцилоскопа, а о т хоризонталната двойка - на
вертикално отклоняващ ите пластинки. Така отклонението на
електронния лъч във всеки момент отговаря по големина и посока
на проекцията на интегралния вектор, а преместването на лъча
върху екрана описва ф рон тал н ата проекция на ВКГ.
• Л инейни ЕКГ, т риъгълник на Айнтхофен
В п р а к ти к а т а вместо ВКГ се предпочита използването на
линейни (обикновени) ЕКГ записи, получени между две точки о т
повърхността на т я л о т о (биполярни отвеждания) или между една
точка на т я л о т о и референтен електрод с нулев потенциал (унипо-
лярни отвеждания). В сравнение с ВКГ т е се анализират по-лесно, но
за получаване на по-пълна информация са необходими данни о т
няколко линейни отвеждания. ЕКГ записите при биполярните
отвеждания се получават о т проектирането на интегралния сърде
чен вектор върху правата, която свързва д в а та електрода (ос на
отвеж данията).
С т ан д а р тн и те биполярни отвеждания на Айнтхофен са
тр и : 1 - между дясна ръка (R) и лява ръка (L), II - между дясна ръка
(R) и ляв крак (F) и III - между лява ръка (L) и ляв крак (F). Отвежда
н и ята о т крайниците с ъ о т в е т с т в а т на отвеждания о т м е с т а т а
на свързване на крайниците с т я л о т о , т ъ й к ато крайниците изпъл
н я в а т ролята на проводници. Тези м еста са т р и и се нам ират във
върховете на почти равностранен триъгълник във ф рон талн ата
равнина и негови страни са осите на отвеж данията (фиг. 20.2 а).
Получените т р и линейни ЕКГ записи са проекции на ф рон талн ата
ВКГ върху осите на т р и т е отвеждания (фиг. 20.2. б).
На фиг. 20.2. б са дадени и линейните ЕКГ в нормално положе
ние, записани при I, II и III отвеждане. П олож ителните и отрица
т е л н и т е върхове на кривата, означени с лати н ски те букви о т Р до
Т, се наричат зъбци, разстоянията между т я х - сегменти (напр.
сегмент PQ), а съвкупността о т зъбци и сегменти - интервал
(напр. и н тер в ал ъ т PQ включва зъбеца Р и сегмента PQ до началото
на зъбеца Q). Големината на зъбците изразява м ом ен тните стой
ности на акционния потенциал в миливолти, а и н тервали те с
начало зъбеца Р - времето след възбуждането на предсърдията в
секунди. Комплексът QRS показва разпространението на възбужда
нето в камерите, а зъбецът Т - т я х н а т а реполяризация.
Фиа. 20.2. Триъвълник на Айншхофен и еквипошенциални линии (а),

проекции на фронталната ВКГ върху осите на стан дартн и те биполярни
отвеждания и вид на линейните ЕКГ в нормално положение (б)
П о л я р и т е т ъ т на зъбците отразява ори ен тац и ята на

интеералнил вектор. Положителните зъбци Р, Е и Т се получават,
коеато в ек то р ъ т е насочен към върха на сърцето, т ъ й к ато възбуж
дането започва о т синусовия възел в основата на сърцето, където е
началната му електроотрицателна точка. Ако в е к то р ъ т е обър
н а т към нея, се записват о три ц ателн и те зъбци Q и S. Направление
то, по което се разпространява възбуждането, е електрична ос на
сърцето. Точките върху повърхността на т я л о т о , придобили
еднакъв електричен потенциал, образуват еквипотенциални линии
(фиа. 20.2 а).
С то й н ости те на сърдечния акционен потенциал са твърде
ниски - о т 50 pV до 3 mV. Те се регистрират с чувствителни мноео-
канални електрокардиоерафи при коефициент на усилване около 104
пъти.
Акционните биопотенциали на мозъка са още по-малки -
ам плитудите им са между 5 pV и 1 mV. Те се о твеж д ат о т кожата
на елавата и съдърж ат вълни с ч есто ти о т 0,5 до 30 Hz, групирани в
5 интервала, означени по нарастване на ч е с т о т и т е с $, 6, а, (3 и у.
Техните амплитуди се изм енят при външни въздействия, промяна
на мозъчната акти вн ост и при патологични състояния (фиг. 20.3).
ЕЕГ имаш голямо
а значение при диагности-
|Включване на осветление
к а т а на епилепсия, тумо
yWVWWVWYYV'^'“ ' " ""
6 ри, някои наркомании и
|Начало на решаване на задача други мозъчни заболявания.
П родълж ителната липса
Д /\Д /1 д ^ ^
на ЕЕГ сигнал се приема
в
к ато критерий за смърт,
т ъ й к ато мозъчна актив
г
Фие. 20.3. Нормална БЕГ (а), промени б ност има дори и при дълбок
нормални ЕЕГ при дразнене (б) и мисловна сън.
дейност (6), ЕЕГ при епилепсия (а)
§ 20.2. А к т и в н а с т и м у л а т и в н а е л е к т р о д и а г н о с т и к а
А к ти в н а та стим улативна електродиааностика изследва
бъзбудимостта на биологичните тъкан и при въздействия с промен
ливи нискочестотни токове и електрични импулси, генерирани о т
външни източници. Определя се възбудимостта на нервномускулния
апарат, на кожносетивните рецептори и на други анализатори и се
получава информация за провеждането на импулсите по нервите и
за функционалната подвижност (лабилност) на възбудимата тъкан.
В елсктродиагностиката се използват променливи и пулси
ращи токове с ниска ч е с т о т а - до 1000 Hz. С нарастване на често
т а т а дразнещото действие на то к а отслабва, т ъ й к ато амплиту
д а т а на т р еп т ен е на йоните в т ъ к а н и т е намалява. С теп ен та на
дразнене зависи и о т скоростта, с която големината на то ка се
изменя с времето. Тя е сравнително ниска при обикновените синусо
ви токове и затова т е не са подходящи за електродиагностика и
терапия. С коростта на изменение на големината на т о к а е най-
голяма при токови импулси с правоъгълна форма.
• П арам ет ри на елект ричните им пулси
Под електричен импулс (електричен сигнал) се разбира к р а т
котрайно изменение на големината на то к а или напрежението. Най-
общо импулсите са два вида - видеоимпулси и радиоимпулси. Първи
т е са с еднакъв п ол яри тет, а в т о р и т е са високочестотни електро-
leuumHU вълнови пакети (фиа. 20.4 а,б). Във физиолоеията и елек-
lpoguaeHocmukama се използват токови импулси с еднакъв поляри-
iem. По форма т е са правоъгълни, триъгълни, трапецовидни, експо
ненциални, камбановидни (еаусови) и др. (фиг. 20.4 а). Елементи на
'бцдеоимпулса са: преден ф ронт - участък на нарастване, връх -
слабо променяща се ч ас т, заден ф ронт - участък на бърз спад.
в
Фие. 20.4. Видеоимпулси с различна форма(а), радиоимпулс (б),
и импулсен то к (в)
Параметрите на импулса са (фиа. 20.5): височина А (ампли
туда, максимална стойност), продължителност на импулса М,
продължителността на предния ф ронт Ali и на задния ф ронт М2.
Между елем ен ти те на реалните импулси няма рязка араница и
продълж ителността на предния ф ронт се о т ч и т а между условно
приети стойности на ам п литудата 0,1А и 0,9А, а на задния - между
0,9А и 0,1А.
Фиа. 20.5. Параметри на идеален (а) и на реален импулс (б)
С коростта на изменение на импулса се характеризира с

величината стръмнина на фронта tga, която е отношение на висо
ч ин ата на ф рон та и неговата продължителност:

o,9A - o,ia
-?fcWU' tg a = ( 20. 1)
Aft
Най-аоляма стръмнина има правоъгълният импулс (теоретично т я
е безкрайно аоляма).
Импулсните токове се с ъ с т о я т о т последователни еднакви
импулси и се характеризират с период (или ч ес т о та) на повторение.
Периодът Т е времето о т началото на един до началото на следва-
щия импулс и включва продълж ителностите на импулса и паузата
(фие. 20.4 в). О тнош ението на продълж ителността на импулса Дt и
периода се нарича коефициент, на запълване Q
• Елект родиагност ични парам ет ри з а Възбудимост и

акомодация
Този вид електродиавностика, който разалежда ф актора
време к а т о основен критерий за възбудимост, се нарича хронакси-
метрия. Той включва построяване на криви на възбудимост и
определяне на показателите реобаза и хронаксия.
При дразнене с електричен т о к акционен потенциал възник
ва не само над определена стойност на тока, но и над една правова
стойност на времето, през което е необходимо т о й да действа, наре
чена полезно време. Всяка правова големина на то к а I, която може да
предизвика деполяризация, има свое полезно време t и обратно - на
всяка продължителност на то к а (за импулс е ДО с ъ о т в е т с т в а
прагова стойност на нееовата големина. Зависим остта между тези
величини, представена графично, има вид на равнораменна хипербо-
ла и се нарича крива на възбудимост (фиг. 20.6). Н ейният аналити
чен израз е:
( 20. 2)
където a и 6 са константи, които зависят о т е с те с тв о т о и функ

ционалното състояние на възбудимата тъкан.
О т (20.2) се вижда, че I = Ь, ако t ос , т .е . Ъ е минималната
големина на то ка, която може да предизвика възбуждане (преминава
не о т състояние на покой в състояние на активност). Тя с ъ о т в е т
с тв а на стойност на времето tк, под която всяко друго време изисква
^беличабане на еолеминаша на правовия то к /. К о н с т а н т а т а 6 се
'дарича реобаза, а времето ty - критично полезно бреме. Реобазата се
изменя с тем п ер а ту р ата , т ъ й като при охлаждане прагъ т на драз
нене се повишава, а при затопляне се понижава. В т о в а отношение
Ьо-стабилна величина е хронаксията т. Тя е времето, през което пра
вов т о к с големина, равна на две реобази, предизвиква отаовор. След
заместване в (20.2) на / = 26 и t - х, за хронаксията т се получава:
(20.3)
Фие. 20.6. Крива на възбудимост Фие. 20.7. Криви на възбудимост (1,3) и

на акомодация (2,4) при нормален (1,2)
и увреден мускул (3,4)
Дразненето на неувредени нерви и мускули с електрични
импулси, които и м а т малка стръмнина на ф рон та (триъгълни,
експоненциални), изисква по-големи стойности на то к а в сравнение с
правоъгълните импулси. Частично и напълно денервирани мускули
загубват т о в а свойство, наречено акомодационна способност.
Изследването на акомодационната способност на т ъ к а н и т е към
дразнения с токови импулси с различна стръмнина на ф ронта вклю
чва построяване на криви на възбудимост при триъгълни импулси,
наречени акомодационни криви (фиг. 20.7) и определяне на величина
т а акомодационен квотиент а. Диагностичните възможности на
акомодационните криви са о т голямо значение, когато трябва да се
докаже наличието на увреден мускул при обкръжение о т неувредени
мускули.

Акомодационен кботиентп а е отнош ението между праговите
стойности на т о к а при триъгълни 7Ли при правоъгълни импулси 7Пс
голяма продължителност Ш = 0 ,5 - 1 з):
С то й н о стта 7Пвсъщност е реобазата. При нормално инервиран мус

кул кривата на акомодация има форма на парабола, а при напълно
денервиран мускул има ход, близък до то зи на кривата на възбуди-
м ост (фиг. 20.7). З атова стой ностите на к во ти ен та при мускул с
нормална акомодация са по-високи (за At = 1 s, а = 6 - 3), при наруше
на - по-ниски (а = 3 —1,2), a при загубена акомодационна способност
а = 1.
§ 20.3. П ри н ц и п н а схем а за и звли ч ан е, п р ед ав ан е и

р е г и с т р и р а н е н а м едико-биологична и н ф о р м а ц и я
Ц ел та на пасивната и а к т и в н а т а електродиаеностика е
получаване на медико-биологична информация за патологични про
мени в човешкия организъм. Е лектрограф ията е и един о т задължи
т е л н и т е методи за контрол при клиничен и хирургичен мониторинг
- продължително и автом атично следене на състоянието на паци
ен ти в теж ко състояние или по време на операция. В последните
години намериха широко приложение т а к а наречените холтери -
апарати за измерване на кръвното налягане, ЕКГ и др. показатели
при нормален начин на ж ивот и дейност през едно денонощие. Следе
нето на важни физиологични показатели и т е х н и т е промени при
външни въздействия се прилага и в хигиената на труд а и околната
среда, сп о р тн ата и космическата медицина, криминалистиката и в
други области. Освен акционните потенциали на сърцето и мозъка,
най-често се следи кръвното налягане, ч е с т о т а т а и дълбочината на
дишането, т е л е с н а т а тем пература.
Принципната схема за извличане, предаване и регистриране
на медико-биологична информация включва т р и главни части:
приемащо устройство, усилвател и регистриращо устройство (фиг.
20.8). В случай на значително разстояние между приемащото и реаи-
(стриращото устройство връзката е дистанционна - с предавател и
jприемник.
Фиг. 20.8. Принципна схема за извличане, предаване и рееистриране на

медико-биолоеична информация (X - измерван параметър, У - изходна
стойност)
Приемащото устройство извлича информация о т изследва
ния обект. Това е електрод, ако измерваната величина е електрич-
на, а в противен случай - преобразувател на неелектрични величини
в електрични (трансдюсер, датчик). Електродите най-често са
метални пластинки, които трябва да и м а т много добър електричен
к о н так т с биологичната тъ к ан и ниско съпротивление. К он тактн о
т о съпротивление може да се намали, ако електродите се обвият в
хигроскопична м атерия, напоена с електролитен (физиологичен)
разтвор. Освен т о в а трябва да се подбират так и ва условил на
работа, че да не се получава поляризация на електродите или да се
използват слабополяризуеми електроди (вж. § 15.4).
Н еелектричните величини се преобразуват в електрични по
няколко причини. Електричните величини се измерват с много по-
висока то ч н о ст о т неелектричните, м огат да се усилват, модули
р а т и предават по жичен и безжичен п ъ т. Аналоговите електрични
сигнали м огат да се преобразуват в цифрови, което дава възмож
ност за компютърна обработка, регистриране и съхраняване на
информацията. О братното преобразуване (от цифрови в аналогови
сигнали) е основа на компютърните системи за управление.
Според вида на измерваната величина преобразувателите са
механоелектрични, термоелектрични, фотоелектрични и др. Меха-
ноелектричните реагират на деформации или преместване (пиезо-
електрични, тензометрични, електроконтактни, механотронни,
съпротивителни, индуктивни, капацитивни). В зависимост о т
то ва дали преобразувателите се нуж даят о т електрично захранва
не или не, т е се д ел я т на пасивни (параметрични) и активни (гене-
ратпорни). Парамешричните променят сто й н о сти те на някои о т
електричните си параметри (съпротивление, к ап ац и тет, индук
тивност) при промяна на неелектричната величина. Генераторни^
т е 6 так и в а случаи с т а в а т източници на електродвижеидо напре
жение. Параметрични преобразуватели са тензом етричните,
капацитивните, терм и стори те, ф о то к л етк ата , фоторезисторъго
и др., а генераторни са пиезоелектричните преобразуватели, термо-
двойките, ф о тоел ем ен ти те и др.
Преобразувателите се характеризират с чувствителност и
линейност. Ч увствителност S е отнош ението между изменението
иа електри чн ата величина dY под действие на промяната на измер
ваната величина d X : ________
(20.5)
Преобразувателят има линейна характеристика, ако между dX и dY

има пропорционалност, което означава и постоянна стойност на
ч у встви телн о стта. Добрите преобразуватели и м а т висока чувст
вителност и линейност в широк интервал.
Регистриращото устройство може да бъде аналогово (елек-
тромехшгичен самописец, осцилоскоп), цифрово (печатащо устройство,
цифров дисплей) и компютър, който не само заменя двата начина на
регистриране, но дава възможност и за изобразяване на картини.
Многоканалните апарати за едновременен запис на няколко
физиологични показатели с течение на времето се наричат поли-
графи. Полиграфи, известни к ато детектор на лъж ата, се използ-
Фие. 20.9. Полиграф (детектор на лъжата), записващ промените 6 пулса,

кръвното налягане, ч е с т о т а т а на дишане и кожното съпротивление
jfrpm 6 криминалистиката за установяване на промени в пулса, кръв
н о то налягане, ч е с т о т а т а на дишане и кожното съпротивление по
Бреме на разпит (фие. 20.9).
Е Имплантируеми радиочестотни устройства нам ират прило
жение за откриване и идентифициране на деца и възрастни. Те са
Вмалки стъклени ампули, които съдържат микрочип (радиопредава
тел) и антенна намотка. За продължително събиране на медицинска
информация се използват микроелектромеханични системи (биосен-
зори) за к и т к а т а на р ъ к ата с форма и волемина на ръчен часовник, а
за нейното о т ч и тан е - ръчни скенери (фив. 20.10).
6 6
Фив. 20.10. Имплантируемо радиочестотно устройство за идентифициране
(а), ръчна биосензорна система (б) и скенер за отчитане на информацията
о т нея (6)
§ 21. Ф И ЗИ Ч Н И ОСНОВИ НА ЕЛЕКТРО Л ЕЧЕН И ЕТО

Електролечениешо с най-важният дял на съвременната
физикалиа терапия. Това се дължи както на п р яката връзка между
електричните и физиологичните явления в човешкото тял о, т а к а
й на р азви ти ето на ф изиката и електрониката, което позволи да се
създаде съвременната електротерапевтична апаратура. Механиз
м ите на въздействие на постоянния и променливия електричен ток
на клетъчно ниво се изучават б курса по биофизика. В медицинската
физика се разглеж дат физичните характеристики на видовете
електричен то к, използвани във ф изиотерапията, принципът на
получаването им и начинът на включването на пациента в елект-
ричната верига. Тук е ф е к т ъ т о т въздействието се обяснява главно
въз основа на електричните свойства на телесн и те тъ кан и и
физиологичното действие на различните видове електричен ток.

&21.1. Е л е к т р о л е ч е н и е с п о с т о я н е н и с н и с к о ч е с т о т е н
ток
• Г алванизация
М етодът за лечение с постоянен т о к се нарича галванизация
или галванотерапия, т ъ й к ато при създаването му за източници на
постоянен т о к са използвани галванични елементи. Сега за т а зи цел
се използват токоизправители с ниско напрежение (30 - 80 V) и голе
мина на т о к а до 60 тА . В зависимост о т т о в а дали се действа на
цялото т я л о или на ч а с т о т него, галванизацията е обща и местна
(локална).
Физиологичното действие на постоянния т о к се определя о т
електропроводимостта на т ъ к а н и т е в човешкото тяло. Тя е най-во-
ляма за кръвта, л и м ф ата и меж дуклетъчната теч н о ст, по-малка е
за мускулите, а най-малка - за мазнините и кожата. Поради ниската
стойност на т о к а в т ъ к а н и т е се отделя незначително количество
топлина. Основното действие на постоянния т о к е създаването на
йонна асиметрия. Тя се състои в преразпределение на йоните под
действие на електричното поле, което насочва свободните йони или
ориентира електричните диполи - положителните заряди към
катода, а о тр и ц ател н и те - към анода').
В р е зу л т а т о т йонната асиметрия в т ъ к а н и т е под катода
се н а т р у п в ат катиони, а под анода - аниони. Това води до алкализи-
ране на средата под катода и до увеличаване на киселинността под
анода. Й онната асиметрия се проявява и в промяна на съотношение
т о между еднобалентните (Na+ и К+) и двувалентните йони (Са2+ и
Mg2*), които и м а т различна подвижност. Повишаването на концен
т р а ц и я т а на първите под катода предизвиква процеси на възбужда
не, а на в т о р и т е - подтискане. Аналогично действа и промяната в
съотношението между водородните и хидроксилните йони —по-висо
к а т а концентрация на Н+ под катода повишава възбудимостта, а на
ОН~ под анода предизвиква подтискане. Изобщо повишаването на
възбудимостта се проявява в активиране на кръвоснабдяването
*) За процесите на поляризация, протичащи 6 хетерогенни системи и

биологични тъкани, 6ж. Биофизика, М. Маринов, С., 2001.
^цперемия), което подобрява храненето на т ъ к а н и т е (трофичен
йфект), а подтискането има обезболяващ (аналеетичен) еф ект.
^ Електродите за галванизация са о т цинк, калай или са поли
мерни с електропроводящи елементи. Те са обвити в хидрофилна
Материя и и м а т подходящи размери и форма, които осигуряват
|цлътен к о н т а к т с т р е т и р а н а т а област. Електричното въздейст
вие се дозира с два параметъра - плътн ост на т о к а и продължител
ност на процедурата. П л ъ т н о с т т а на тока j е равна на големината
му I през единица площ на електрода S
I
Във ф изиотерапевтичната практика величината j се

измерва
еi в единицата т А /с т 2. Електродите м огат да и м а т еднаква
или различна площ. Обикновено се въздейства с по-малкия електрод,
под който п л ъ т н о с т т а на тока е по-еоляма (фиг. 21.1). З атова той
tJ
се нарича активен, а другият - пасивен или индеферентен. Препо
ръчваната п л ъ тн о ст на то к а е до 0,1 т А /с т 2, а продължителност
т а на една процедура е 20 - 30 min.
• Нискочестотни импулсни токове и диадинамични токове
Нискочестотншпе импулсни токове са моно- или биполярни,
с различна форма на импулса и с ч е с то та до 600 Hz. Монополярните
токове периодично променят само големината си, но не и посоката
си. Първоначално са използвани токове о т то зи вид с триъгълни
импулси, които и м а т малка продължителност (1 ms) и ч е с т о т а до
100 Hz, наречени фарадички (фиг. 21.2). Те и м а т дразнещо действие
върху нервномускулния ап ар ат и предизвикват съкращения на мус
кулите. До 10 Hz след всяко съкращение следва пълно отпускане на
мускула, докато над 50 Hz настъпва трайно тетан и ч н о съкращение.
Съвременните апарати за лечение с фарадични токове
(фарадизация) д а в ат импулсни токове с регулируеми параметри -
големина на то ка, форма и продължителност на импулсите, продъл
ж ителност на паузата между импулсите, модулация (групова,
амплитудна или честотна). Модулация се прилага при електрогим-
настика, за да се избегне отриц ателн ото влияние на т р а й н а т а
тетани заци я. Тетанизиращ ите токове не са в състояние да предиз
викат контракция на денервирани мускулни влакна, но на фарадич-
porilQiflpa3HeHe peaeupam запазеншпе инербирани мускулни влакна на
частично увредени мускули.
Фие. 21.1. Постоянно електрично поле Фив. 21.2. Фарадичен ток

между електроди с различна плош
В торото основно физиологично действие на нискочестотни-

т е токове, освен стимулиращото, е инхибиращото им действие. То
се проявява к а т о аналгезиращо по отношение на болката. Ритмич
ни те дразнения с малка продължителност на импулса (0,1 - 0,5 ms) и
ч е с т о т а в диапазона 80 - 100 - 250 Hz са в основата на съвременния
популярен м етод за модулация на болката - транскутанна елек-
трична нервна стимулация (ТБНС).
Диадинамичните токове са комбинации о т монополярни им
пулси на еднопътно (50 Hz) или двупътно изправен (100 Hz) синусо-
идален т о к (фиг. 21.3). Най-често т е се наслагват върху постоянен
(еалваничен) то к , при което ам плитудите на импулсите и големи
н а т а на постоянния т о к м огат да се регулират. Физиологичното
действие на диадинамичните токове се приблшкава до то в а на
галваничния ток. Налице са промени в йонната концентрация,
/LfWWW'/WW
а
WVWWWU t
7lJVWMWlAMA/WL
9 t
71ЛАААААЛАААА- 7iTWWWWWWUlMilA,
б t Д t
7L /U W A e/i_ J Lt /U e t
Фиа. 21.3. Диадинамички токове: двупътно изправен (а), еднопътно
изправен (б), ритъм синкоп (в), арупово модулиран (е), амплитудно и групово
модулиран (д), амплитудно модулиран еднопътно изправен ток (е)
{възникване на поляризация и промени 6 проницаемостта на клетъч-
Jaume мембрани. Въздействието върху рецепторите предизвиква
)6 бщи реакции о т т и п а на хиперемия и активиране действието на
;биолоаично активни вещества.
• Средночестотни модулирани токове и интерференчни
\токове
Най-често в медицинската практика се използват средноче-
'стотки синусоидални токове в диапазона 800 - 6000 Hz. За разлика
о т нискочестотните токове т е не предизвикват неприятни усеща
ния, проникват по-дълбоко в т ъ к а н и т е и водят до неболезнена
тетан и ч н а контракция на здравите мускули.
С цел да се получат еф екти, подобни на т е з и о т импулсен
нискочестотен ток, но без дразнене на кожните рецептори, средно-
ч е с т о т н и я т т о к с ч е с т о т а 5000 Hz се модулира амплитудно с ниска
ч ес то та о т 10 до 150 Hz (фиг. 21.4). Така се получават серии о т
амплитудни пулсации с прекъснат характер, които и м а т силно
дразнещо действие върху т ъ к а н и т е и слаб еф ект на привикване.
Променливият т о к с носеща ч е с т о т а 5000 Hz осигурява преминава
нето през кож ната бариера, а нискочестотната модулация - въздей
стви ето върху по-дълбоко разположените нервно-мускулни с тр у к т у
ри. Основни еф екти в крайна сметка са активиране на кръвообраще
нието и подтискане на болката.
Фие. 21.4. Средночестотни модулирани токове (отгоре надолу): непрекъсната

модулация, импулс - пауза, прекъсната модулация, редуване на две модулации
Интерференчните токове са въведени с цел да се преодолеят

н едо статъ ц и те на електролечението с токове с ниска ч е с т о т а -
високото кожно съпротивление и слабото им проникване в дълбочина.
Върху т р е т и р а н а т а област на т я л о т о се въздейства едновременно
TV. Електромагнитни явления 225

с два средночестотни то к а с постоянна амплитуда. Те се подават с
две двойки електроди, разположени т а к а , че силовите линии на
т е х н и т е електрични полета се пресичат под прав ъеъл (фиг. 2 1 .5 ),
Ч е с т о т а т а на единия т о к е постоянна (напр. 4000 Hz), а ч е с т о т а т а
на друеия може да се променя автом атично (напр. в интервала о т
3900 до 4000 Hz или о т 4000 до 4100 Hz), т а к а че да се получава
Област на разлика между двете
интерферениия
ч е с т о т и о т 1 до 100 Hz. В
3900-4000Hi т р е т и р а н а т а област два
т а средночестотни тока
и н терф ери рат и се полу
чава нискочестотен то к с
_ „ fl . ч е с т о т а , равна на разли-
Фие. 21.5. Получаване на нискочестотен г
ток при интерференцията на два к ата 6 т е х н и т е честоти.
средночестотни тока (I и II)
§ 21.2* Д еф и б ри лаш ори и е л е к т р о н н и п ей см ей къ ри

Дефибрилаторът е един о т основните ап арати в спешната
медицинска помощ и е предназначен за възобновяване на сърдечната
дейност, прекратена поради фибрилация - хаотично съкращение на
мускулните влакна. Интересно е, че слаб електричен т о к през
сърцето може да предизвика фибрилация (вж. § 19.2), но силен кратко
траен т о к през сърцето спира фибрилацията и възстановява
неаовил ритъм .
Г лавн ата ч а с т на дефибрилатора е еолям електричен кон
дензатор, който се зарежда о т м реж ата през високоволтов транс
форматор и токоизправител до 7,5 - 10 kV. Д в а та му електрода са с
голяма площ (диаметър 7 - 1 2 ст), за да не се получават изгаряния 6
м е с т а т а на к о н т а к т с гръдния кош на пациента (фиг. 2 1 .6 ).
Е лектри чната верига се затв ар я през сърдечната област, където
протича токов импулс с амплитуда около 20 А и продължителност
няколко милисекунди. Електродите са изолирани, но е необходимо и
предпазване на пациента о т к о н т а к т с близки заземени предмети.
Много биологични процеси се сти м ули рат о т електрични
импулси, генерирани спонтанно о т специализирани клетки, образу
ващи естествени стимулатори, наречени пейсмейкъри. Най-извест-
226 Atf. М а р и н о в
Ьияш пример за е с т е с т в е н пейсмейкър е си н о а тр и а л н и я т възел на
[п р и ет о . в к о й то възникват и м п ул си те и о т к ъ д е т о започва да се
разпространява въ збуж дан ето по проводящ ата си ст ем а на съ рцето,
р а б о т а т а на съ р ц е т о се нарушава, ако т о з и е с т е с т в е н пейсмейкър е
[неспособен да аенерира импулси или проводящ ата си ст ем а е блокира
ла. Б с т е с т в е н о с в та к и в а случаи да се и зп о л зв а т еквивалентни
^стимулиращи импулси, получени о т външни у ст р о й ст в а .
i-
а б
Фив. 21.6. Външен бид на Фиг. 21.7. Външен бид на имплантируем
портативен дефибрилатор сърдечен (а) и мозъчен пейсмейкър (6)
Електронните пейемейкъри са генератори на електрич 1ги
импулси с амплитуда около 10 V, продължителност няколко мили
секунди и ч е с т о т а па повторение 60 - 70 6 м инута (фиг. 21.7 а).
Захранват се о т батерии и се им п ланти рат подкожно в т я л о т о на
пациента (фиг. 21.8). Импулсите, предавани по проводници до мио
карда, предизвикват съкращения на сърцето. По-съвършеншпе
пейемейкъри р а б о т я т в чакащ режим и сс включват само ако нор
м алният сърдечен ри тъ м стане по-бавен о т зададена стойност.
Използват се и имплантирани 6 т я л о т о мозъчни пейемейкъри (фие.
21.7 6 ), предназначени за предотвратяване на епилептични припа
дъци или лечение на депресии.
Сърдечните пейемейкъри са най-успешният пример за им
плантиране на изкуствено устройство в човешко тяло. Електронна
т а му ч а с т е миниатюрна и може да действа неограничено бреме.
Главният проблем е осигуряването на неговото електрозахранване.
Най-често се използват малки живачни батерии, които и м а т срок
на действие о т две до четири години. След изтощаване на батерия
т а пейемейкърът се заменя с друг чрез проста хирургична операция,
т ъ й като не се налага изваждане на проводниците.
IV Електромагнитни явления 227

Разработването на по-дълготрайни източници за захранване
н^^йсм ейкъри продължава в няколко направления. Най-обеидаващц
са радионуклидните, пиезоелектричните и биогалваничните из
точници. Радионуклидният източник излъчва топлина, загряваща
спойките на няколко термодбойки, които произвеждат необходимо
т о напрежение. Електродвижегцо напрежение се получава и с
имплантиран в т я л о т о пиезоелектричен кристал, подложен на
деформации в р е зу л т а т на разширението на а о р т а т а или сърцето.
Биогалваничният източник пък е батерия, образувана в т я л о т о о т
телесна т еч н о ст и подходящи електроди. Друг подход е приемане о т
пейсмейкъра на излъчени о т външен предавател радиочестотни
сигнали, които са модулирани със сърдечната ч е с т о т а или външно
радиочестотно захранване на пейсмейкъра.
Ел. проводници
Двсно
предсърдие
Микропроцесор
камера б
Фие. 21.8. Фие. 21.9.
Фие. 21.8. Местоположение на пейсмейкър и на проводниците за стимулация
Фие. 21.9. Ч асти на пейсмейкър с оптично влакно: лазер (а) и връх на катетъра
с фотодиод (б)
П ациент с обикновен пейсмейкър не може да се изследва с
мавнитно-резонансна томография (вж. § 24), т ъ й к а т о по време на
изследването дългите 30 с т м етални проводници, които свързват
пейсмейкъра със сърцето, м огат да се нагреят и да увредят съдо-
[6 >и сърцето. Освен то ва т е създават радиосмущения, които
да наруш ат действието на пейсмейкъра.
За избягване на т е зи усложнения е конструиран пейсмейкър с
U1 4 HO влакно вместо метален проводник. Това налага в т я л о т о
1ациент за първи п ъ т да се имплантира лазер. Използва се полу-
^водников лазер с ниска ч ес то та, работещ в импулсен режим за

пкаване ж ивота на б атер и ята. С ветли н ата достига до ф о то
на върха на оптичния кабел, който я превръща 6 електрични
тулси за стимулация на сърцето (фиг. 21.9). Ф отодиодът действа
ь*]р'ятпп сензор, измерващ тем п ер ату р ата, налягането и кръвния
)к- Цялото устройство е с размери на кибритена кутийка и служи
ддовременно за диагностика и лечение.
§ 21.3. Е л е к т р о л е ч е н и е с в и с о к о ч е с т о т н и т о к о в е
Високочестотните токове представляват т р еп тен и я на
jiekmpuHHu заряди, които създават високочестотно електромае-
итно поле. Това поле се разпространява в пространството във вид
а електромагнитни вълни о т об л астта на радиовълните (вж. §
[0.2). В ел ектротерап и ята се използват ч есто ти , които попадат в
н
ветровия, дециметровия и сантиметровия диапазон на радиораз-
Ьространението, тел еви зи ята и телекомуникациите. Тези ч ес т о т и
jpa точно определени и не се използват за други цели, т ъ й к ато
работата на а п а р а т и т е за електротерапия предизвиква радиосму
щения.
. С нарастване на ч е с т о т а т а намалява времето за протича
не на тока в една посока и за преразпределение на йоните в клетъч
ните структури. Е лектричната поляризация и диелектричната
проницаемост на т ъ к а н и т е нам аляват, а в ъ т р е к л е т ъ ч н ат а елек
тропроводимост започва да преобладава над проводимостта на
междуклетъчната течн ост.
• Токове на д*Арсонвал и елект ротомия
Е лектричните токове, носещи името на френския физиолог
0 ’Арсонвал (J.-A. d’Arsonval), са с висока ч е с т о т а (200 - 300 kHz) и с
високо напрежение (10 - 100 kV), но и м а т малка големината (1 - 10

шА). Т окът протича между един електрод и т я л о т о на пациента

като т и х или искроб разряд в зависимост о т то в а дали електродът
е 6 к о н т а к т с кож ата или е на разстояние. Е лектри ч н ата веривц <|Л
затв ар я през кондензатор между пациента и околните предмети. 1
Токовете с висока ч е с т о т а не дразнят възбудимите т ъ к
Основният им физиолоеичен еф е к т е увеличаване на кинетичн
енергия на заредените частици в тъ к ан и те, проявяващо се в образу^
ване на в-ьтретъканна (ендогенна) топлина. Топлината о т с
страна активизира кръвообращението и обменните процеси, коепщ
има и болкоуспокояващ еф ект. Токовете на д’Арсонвал обаче имащ
слабо топлинно действие поради незначителната си еолемина. Ле
чебният е ф е к т е свързан с лекото дразнене на нервните р е ц еп т о р ^
на кож ата и ливавиците, намиращи се в зон ата на разряда. .J
Високочестотни токове с високо напрежение (15 kV) се изпол
з в а т в електрохирургията за рязане (електротомия) и запояване на
тъкани. Реж ещ ият електрод е метално острие или иелен връх, през
който и зти ча т о к с еолемина няколко ампера и висока пл ъ тн ост и i
i' 9
предизвиква локално изваряне. Най-подходящи ч е с т о т и за рязане са
500 - 600 kHz, а за коагулация и обгаряне - 2 - 4 MHz. Т окът излиза}!
н
о т т я л о т о през втори електрод, поставен под пациента, който има
еоляма проводяща площ, за да се намали п л ъ т н о с т т а на изходния |
т о к и се избеене изваряне. i
Предимства на електротом и ята пред обикновената хирур- ]
вия са ниските кръбозавуби поради коагулация на б ел тъ ц и те и абто- "Ч
матпично затварян е на м алките кръвоносни съдове, както и термин- ‘'
н а т а стерилизация на разреза. Н едостатък е по-бавното заздравя
1
ване на разрезите.
• Ултрадисокочестпотни токове ’
У лтрависокочестотните токове (УВЧ) са синусоидални, f
най-често с ч е с т о т а 27,13 MHz, която отеобаря на дължина на
вълната 11,06 т . Те се получават с генератори на незатихващи
електрични треп тен и я, съставени о т два отделни тр еп тящ и
кръга - генераторен и терапевтичен. П а ц и ен тъ т се включва в
терапевтичния, за да се осигури неговата електробезопасност. Този
кръг е свързан индуктивно с генераторния и се настройва в резонанс
с ч е с т о т а т а му. В зависимост о т то ва с коя о т компонентите на
променливото електромагнитно поле ще се въздейства, УВЧ тера-
230 М. Маринов \
la се прилааа б две разновидности: лечение с електрично поле и
}ктотермия.
При първия вид терапия електричното поле се локализира
еду два изолирани м етални електрода, наречени кондензаторни,
ii като образуват електричен кондензатор заедно с т ъ к а н и т е
*ду т я х (фие. 21.10). Високочестотното електрично поле предиз-
:6 а в т ъ к а н и т е с диелектрични свойства ориентационна (дипол-
)\ \х макроструктурна поляризация. В ъртенето на диполите 6
temo е свързано с енергийни (диелектрични) загуби, проявяващи се
отделяне на ендогенна топлина. Количеството топлина Qc,
ьделено в единица обем за единица време, е пропорционално на
ю сителната диелектрична проницаемост еГ, на ч е с т о т а т а v и
tgpama на и н т е н з и т е т а на електричното поле Е :
Qe - еfvE 2
Яй-добри диелектрични свойства и м а т тези тъкан и в т я л о т о на
)века, които съдърж ат най-малко вода - м ас т н и те тъкани, кости-
10 и кожата. При УВЧ те р а п и я т а с електрично поле т е се затоп-
най-силно, т а к а че в т я л о т о се получава селективно затопляне.
Фиа. 21.10. УВЧ терапия с електрично поле Фие. 21.11. Индуктотермия
Индуктотермията се основава на действието на вихрови

токове, индуцирани в електропроводящи ч асти на т я л о т о под
действие на променливото магнитно поле (вж. § 18.1). За ц ел та се
използва електрод във вид на изолиран м етален проводник, н ави т
спирално около т я л о т о или крайник (фие. 21.11). Високочестотното
магнитно поле е локализирано във в ъ тр еш н о стта на н ам о тк ата и
действието му се изразява в хармонично тр еп тен е на йоните на
електр о л и ти те в т я л о т о . Въз основа на закона на Фарадей за
индуцираното електродвижещо напрежение и закона на Ом отделе
ното количество топлина в единица обем за единица време QB е
пропорционално на специфичната проводимост на електролита к,
на квадрата на ч е с т о т а т а v и квадрата на м агн и т н а та индукция
на полето В:
Q b - KV2B 2
Най-висока електропроводимост и м а т тел есн и те теч н о сти (кръв,
лимфа и др.), както и вътреш ните органи и мускулите. При индук-
т о т е р м и я т а т е се за т о п л я т повече о т други тъ кан и в т я л о т о .
С увеличаване на ч е с т о т а т а освен акти вн ото (омово)
съпротивление на т ъ к а н и т е намалява и капацитивното им съпро
тивление (19.2). Затова УВЧ токове проникват по-дълбоко в
т я л о т о и т а м о т д е л я т топлина. Терапевтичното действие на
ендогенната топлина се различава о т то в а на топ л и н ата, получа
вана с външни (екзогенни) източници. Тя се предпочита пред екзо
генната по няколко причини: по-добро локализиране и дозиране, няма
обременяване на терморегулацията и сърдечно-съдовата система,
няма риск о т изгаряне, действието продължава и след приключване
на процедурата, т ъ й к ато топ л и н ата се отделя бавно о т тял о то .
Основните физиологични последици о т получената топлина са усил
ване на кръвоснабдяването, интензифициране на м етаболитни те
процеси и обезболяващ еф ект.
• Свръхвисокочестпотни токове
Свръх високочестотните токове (СВЧ) включват електро
магнитни вълни о т дециметровия (433 MHz, 69 с т ) и с ан ти м ет
ровия диапазон (2375 MHz, 12,6 ст). Получават се със специален
електровакуумен генератор на електромагнитни треп тен и я,
наречен магнетрон и се предават по коаксиални кабели и вълноводи.
С антим етровите вълни, наричани още микровълни, граничат с
инфрачервените лъчи в скалата на електром агнитните вълни
(фиг. 18.4) и и м а т свойства, подобни на тех н и те. Разпространяват
се в насочен сноп през хомогенни среди, поглъщ ат се при взаимодей
ствие с вещество, о т р а з я в а т се и се пречупват на границите мезкду
две среди.
СВЧ вълни се насочват към т я л о т о на пациента с излъчва
т е л (лъчител), разположен на няколко сантим етра о т кожата. Деци-
м етровите вълни се поглъщат в т ъ к а н и т е по-слабо и проникват в
т я х по-дълбоко (9 - 12 с т) о т сантим етровите, които навлизат на
3 - 5 cm дълбочина. Съдържащите вода тъкани - телесни течности,
паренхимни ореани, мускули, ги поглъщат най-силно. Това се дължи на
взаимодействието на вълните с диполните молекули на водата и
някои белтъци, при което енергията им се отдава за преориентиранс
на тези диполи.
При СВЧ токове, както и при УВЧ, ендогенната топлина е
ф акторът, който обуславя тяхн ото физиологично и терапевтично
действие. Разликите в действието им са в механизма на поглъщане
на енергията, разпределението на образуваната топлина в различни
тъкани и в дълбочината на проникване. При лечебна процедура с
дециметрови вълни тем п ер ату р ата в тъкани с добро кръвоснабдя-
бане може да се повиши с 4 - 6 °С при незначително затопляне на
м астн ата подкожна тъкан. С антим етровите вълни повишават
тем п ер ату р ата не само на подложената на облъчване тъкан, но и на
отдалечени о т нея места. Образуваната топлина в мускула и 6 гра
ничния му слой с м а с т н а т а тъ к ан оказва влияние и върху различни
органи и системи.
§ 22. ПАРАМАГНИТНИ ВЕЩЕСТВА В МАГНИТНО ПОЛЕ
§ 22.1. М еханични и м а г н и т н и м о м е н т и н а е л е к т р о н и
атом
Според съвременните представи електроните в атом а се
движат по законите на к ван то вата механика. Теорията на Бор (N.
Bohr), според която електронът се движи с постоянна скорост v
около неподвижно ядро по кръгова орбита с радиус г, може да се
прилага с известно приближение. В механиката на въртеливите
движения се въвежда векторн ата величина момент на импулса,
която при елем ентарните частици се нарича механичен (ъглов)
момент. Тя е аналогична на векторн ата величина импулс р = ти,
характеризираща постъпателното движение иа т я л о с маса т и
скорост и, т ъ й к ато и двете величини и м а т свойството да о с т а в а т
постоянни по големина и посока.
Механичният момент на електрона, дължащ се на кръговото
му движение около ядрото, се нарича орбитален механичен момент L.
Той е векторна величина с посока, перпендикулярна на равнината,
съдържаща г и и , която се определя по правилото на десния винт
(фиа. 22.1). Според класическата механика неговата еолемина е
L = mvr, (22.1)
а според к ван то вата механика т я се определя
о т стой ностите на орбиталното квантово
число 1(1 = 0 , 1 , 2 , 3,...) и к о н с т а н т а т а h, равна
на к о н с т а н т а т а на Планк h, разделена на 2л:
Фие. 22.1. Орбитален
механичен момент L = h j 1(1 + 1),
п =— ( 22. 2)
2л
Тъй к ато L приема само кратни на дискретни стойности, Ь има

смисъл на измерителна единица за механичен момент на електрона.
Движещ ият се електрон създава електричен т о к I и има
магнитен момент ML , наречен орбитален магнитен момент, чиято
посока е противоположна на т а з и на L. Големината му се намира
според (17.3), където S е площ та, заградена о т кръговата орбита на
електрона. Ако т о к ъ т I се изрази чрез заряда на електрона - е и
периода на въртене Т, а S - чрез г,
2 пг
К ато се има предвид, че изразът за Mt се преобразува така:
2пг ег evr
ML = -
~Т~~2 Т"
О тнош ението на магнитния момент и механичния момент
се нарича магнито-механично или зкиромагнитно отношение на
електрона у:
Jlf.
ML ое
(22.3)
^ - Г = 2 т
О т (22.3) и (22.2) за ML се получава:
m l = y L = у HtI k i + i ) = -p V iq + u , (22.4)
където (22.5)
Беличината p определя стой н ости те при квантуването на м агнит

ния момент на електрона и се нарича магнетон на Бор.
С т о й н о стта на у, определена опитно за някои вещества
включително и феромавнетици), е два п ъ ти по-еоляма о т очаквана-
1«поред т ео р и ята. Това може да се обясни, ако се допусне, че освен
кдшален магнитен момент, електронът има и спинов магнитен

)мент MSy с ъ о т в етс тв ащ на собствения му механичен момент -
щна S. По аналогия с (22.2) неговата големина се определя о т стой-
ЙЬсйипа на спиновото число s = —
2
S = h js (s +V (2 2 .6 )
^Тогава спиновото маеншпо-механично отношение на електрона ys е
М<
Ys = =2у=- —
т
л ен и н о в и я т магнитен момент Ms е
М3 = 2уS = 2yh<fs(s + l)= -2fyjs($ + l) (22.7)

•ij Всеки електрон в ато м а има пълен механичен момент, който
( 0 векторна сума о т орбиталния и спиновия му механични моменти,
Зсакто и пълен магнитен момент - също векторна сума о т орбитал

н и я и спиновия му магнитни моменти. Атом с повече о т един
електрон има резултантен орбитален LA и резултантен спинов
•механичен момент S A, к а т о всеки о т т я х е векторна сума отделно
на орбиталните и отделно на спиновшпе моменти на всички Z на
брой електрони в атома:
£a = I A . s A= I S i
)-1 i-i
П ълн ият механичен момент на а то м а J е:
J - L A + S A - h^jj ( j + 1)
Tyk j е едно ново квантово число, наречено вътрешно квантово число
на атома, което определя взаимната ориентация на Z/Aи S Aи може
да приема цели или полуцели стойности. На пълния механичен
момент на ато м а с ъ о т в е т с т в а пълен магнитен момент с големина
мА=gyJ =gy4J(j+v =-sPVTrTTTJ ( 22 . 8 )
М нож ителят g се нарича фактор на Ланде (фактор на разцеп

ването) и има стойности в интервала 1 <>g <, 2. Ф ак то р ъ т g = 1, ако
S a = 0 , m.e. м агн и тн и ят момент се дължи само на орбиталните
движения на електроните, а g ~ 2 , ако ЛА = 0 , т . е. м агни тният
момент е само спинов. С тойн ости те 6 интервала 1 < g < 2 означа
в а т различен принос на резултантния орбитален и резултантния
спинов момент на ато м а в неговия пълен магнитен момент.
В пълния механичен и магнитен момент на а то м а не участ
в а т с ъ о т в е т н и т е моменти на атомното ядро, т ъ й к ато обикновено
т е са пренебрежимо малки. При м агн и тн и те моменти то ва се дъл
жи на много голямата разлика в масите - м асата на всяка частица
в ядрото (протон или неутрон) е около 1800 п ъ т и по-голяма о т
м асата на електрона. Ако обаче а т о м ъ т има несдвоен електрон, а
ядрото е с голям магнитен момент, между т я х е възможно взаимо
действие.
М агнитните моменти на молекулите, радикалите и йоните
са векторна сума о т м агн и тн и те моменти на т е х н и т е съставни
атоми. В някои случаи връзките между а т о м и т е вл и яят върху
ориентаци ята на м агни тните моменти на отделни електрони, а
следователно - и върху стой н ости те на м агн и тн и те моменти на
а то м и те, в които у ч а с т в а т тези електрони.
§ 22.2. Е л е к т р о н е н п а р а м а г н и т е н резонанс
Известно е, че токов контур с магнитен момент М, поста
вен в магнитно поле с индукция В , има потенциална енергия Е:
Е = -AfBcosG = - М7Д (22.9)
където 0 е ъ г ъ л ъ т между посоките на В и М, а Mz - проекцията на М
върху посоката на В (фие. 22.2). В състояние на равновесие т а зи
енергия може да има само две стойности: когато равновесието е
устойчиво, 0 = О и £ = - ВМ = Етт , а когато е неустойчиво, 0 = я и
Е ~ ВМ s Етйх. В първия случай м агн и тн и ят
момент на контура е ориентиран по посока
на м агнитното поле, а във втория - срегцу
него.
За разлика о т класическите предста
Фие. 22.2. Токов контур ви, м агни тните (и механичните) моменти
б магнитно поле на частиц ите се ориентират спрямо външно
HO поле под няколко определени ъгли. Проекцията на мае*
g
: момент на атом а Мкг Върху посоката на В се определя о т
LHina на неговия механичен момент J z. Тя може да има + 1
:ти, определени о т магнитното квантово число на атома тj

Г
( 22 . 8 ) Jz = rnj =- j , ~( j - \ ) , . . . t 0 j-\,j (2 2 .1 0 )
м к% = = gy™jЛ= -gtyn^ ( 22 . 11 )
е
Атом c енергия EQи магнитен момент МА, поставен в магнит
но поле с индукция В, аналогично на токовия контур, според (22.9),
ще придобие енергия
Е ~ E0 - M a zB = Е0 + g$m iB. (22.12)
£ъй к ато възможните стойности на AfA,? са 2 /+ 1 , всяко енергийно
ниво на ато м а се разцепва на 2J + 1 поднива. При емисионни енергий
ни преходи между поднива на различни нива се получава разцепване
на спектрални линии, което се нарича ефект на Зееман (Р. Zeeman).
Спонтанни преходи между поднивата на едно и също ниво са малко
вероятни, но м огат да се извършват принудени преходи под действие
на външно електромагнитно поле.
В най-простия случай на ато м в състояние c j = 1/2 се
получават две поднива (фиг. 22.3 а), съ о тветстващ и на mj = - 1 / 2 и
1/2, т .е . възможните ориентации на МАса срещу В и по посока на В.
О т (22.12) разликата между поднивата ДЕ е пропорционална на В:
ДЕ = [ i g р - (- g Р)] В = g р В (22.13)
Z Z
Необходимо условие за принуден преход между т е з и поднива е а т о
м ъ т да погълне к ван т енергия о т външно електромагнитно поле с
точно определена големина /iv0 = АЕ. Ако с то й н о с т т а на м агнит
н а т а индукция е В s В0, условието придобива вида
/iv0 = #р В0 (22.14)
Това явление се нарича електронен парамагнитен резонанс
(ЕПР). То представлява селективно (резонансно) поглъщане на енер
гия на електромагнитни вълни о т микровълновия диапазон (V » 10 -
100 GHz, \ * с т ) в парамаенитни вещества, поставени в постоянно

магнитно поле, чиито частици (атоми, йони, молекули, радикали)
и м а т електронни мавнитни моменти. ЕПР е о т к р и т през 1944 в.
,1 т, = 1 /2
о т руския физик Е. Завойски.
С п ек тром етъ ръ т за ЕПР се
Ес ЛЕ = g$B 0 състои о т следните елабни части
mj = - Ц 2 (фие. 22.4): електромаенит, създаващ
i
i силно хомогенно маенитно поле;
S3 £ високочестотен генератор на
-1 а ! електромагнитни вълни (ВЧГ);
i
i
i бълновод с резонатор, б който се
V I/ поставя пробата; д е тек то р на спек
т ъ р а и регистриращо устройство.
_ _ _ Й и ________ * За да се изпълни условието за резо
3
нанс, е достатъчно да се променя
само един о т п ар ам етр и те v или В.
Фиа. 22.3. ЕПР: разцепване на
ниво (а), изменение на мощност Предпочита се плавно изменение на
т а Р и поглъщането А на В чрез допълнителен (модулаци-
вълните при резонанс (б) онен) т о к на електром агнита при
фиксирана ч ес то та. Регистрира се намаленият и н т е н з и т е т на
електром агнитното поле (мощност на вълните Р) или п и къ т на
поглъщане А, получени за резонансната стойност на м агн и тн ата
индукция Зо (фие. 22.3 6 ).
Резонансно поглъщане се получава всъщност не при една т о ч
но определена стойност В0, а в някакъв интервал АЗ. Така вместо
т ъ н к а линия на поглъщане се регистрира линия с крайна ширина.
Разширението на линията
N
полюс се дължи на взаимодействие
т о между спиновшпе маг
ВЧГ IПроба Детектор нитни моменти на електро
н и те (спин-спиново взаимо
Изолатор | действие), на преходи, при
S Регистриращо които енергията на електро
полюс устройство
ните се предава на кристал
Магнит н а т а реш етка (спин-реше-
Фие. 22.4. Принципна схема тъчно взаимодействие) и на
на спектрометър за ЕПР други причини.
, П о гъ л н атата енергия (площта, заградена о т кривата на
поглъщане) е пропорционална на броя на парам агнитните частици в
рробата и т я х н а т а концентрация се определя чрез измерване на
тази площ. БПР е един о т м етоди те за откриване и изследване на
свободни радикали 6 биологични системи, получавани при радиацион
ни въздействия, фотохимични процеси, химични замърсители на
Околната среда и др.
При постоянна ч е с т о т а v0 според (22.14) В0 зависи о т
ф актора g , т а к а че с то й н о с тта на g може да бъде определяна по
изместването на лин ията на поглъщане о т зададената магнитна
индукция. Така се установява влиянието на магнитни полета или
вътремолекулни връзки върху м агни тните моменти на атоми,
включени 6 молекула или в кристална решетка.
Голяма ч а с т о т приложенията на ЕПР в биофизиката и био
химията се основават на изследвания с помощта на група вещества,
наречени нитпроксилни радикали (=N0*)- Точката в нитроксилната
арупа означава наличие на несдвоен електрон, който е причина за
парамагнитните свойства на радикала. ЕПР дава възможност ради
калите не само да бъдат откривани, но и да се определя т я х н а т а
ориентация спрямо външното магнитно поле, т ъ й к а т о тех н и те
магнитни свойства са анизотропни. П огъл н атата при ЕПР енергия
е различна в зависимост о т то ва дали връзката N-0 е ориентирана
успоредно или перпендикулярно на външното магнитно поле. По
изменението на вида на линията на поглъщане може да се определя
посоката на въртене на молекула, съдържаща т а з и връзка. Показано
е, че при малки скорости на въртене се получава по-сложен ЕПР
спектър, а при по-големи - по-прост.
Ако нитроксилният радикал се използва за изследване на моле
кула като се присъединява ковалентно към различни нейни части, се
нарича спин-маркер. В случай, че се използва несвързан, то й дава
информация за обкръжаващите го молекули и се нарича спин-сонда.
Чрез спин-маркери е установена напречната дифузия на липидни
молекули в клетъчна мембрана. Със спинови сонди е изследвана
ф луидността (теч л и в о стта) на клетъчни мембрани и нейното
изменение с т е м п е р а т у р а т а и под действие на лекарствени сред
ства (анестетици), ДДТ, холестерол и др. Тези изследвания са о т зна
чение за транспорта на вещества през мембраната, т ъ й като транс
п о р т ъ т е тясно свързан с нейната флуидност.
§ 23. МАГНИТНИ СВОЙСТВА НА АТОМНИТЕ ЯДРА
§ 23.1. М аса, сп и н и м а г н и т е н м о м е н т н а а т о м н о т о ядро

• С ъст ав, за р я д и м а с а на ядрото
Според съвременните представи я д р ата на а то м и т е се
с ъ с т о я т о т нуклони - протони и неутрони. Броят на протоните 6
ядрото е равен на поредния номер Z на химичния елем ент в Перио
дичната система и се нарича още атомен номер или брой на заряди
т е . Броят на нуклоните е равен на а т о м н а т а маса на елемента
(закръелена до цели единици) А и се нарича масово число. Разликата
между масовото число А и атомния номер на елемента Z е равна на
броя на неутроните в ядрото N - А -Z .
Вид атом и, чиито ядра не се различават помежду си по броя
на протоните и неутроните и и м а т еднакви енергии, се наричат
нуклид. Нуклидът се означава със символа на химичния елемент X,
съ о тв етс тв ащ на атом ния му номер. Този номер се записва като
ляв долен индекс на символа, а масовото число - к а т о ляв горен
индекс, напр. gX. Нуклидите, които и м а т еднакъв Z, но различно А
се наричат изотопи (напр. }Ни fH ) Нуклидите с различен Z, но с
еднакво А се наричат изобари (напр. $ К и ^Се), а с еднакъв брой
неутрони - изотопи (напр. lJC и ^ N ).
Масата на ядрото т не е сума о т м асите на съставящ и те го
нуклони, а е по-малка о т нея. Разликата между т е зи маси се нарича
масов дефект Ат. Ако т р е м асата на протона, а т п - м асата на
неутрона,
Ат = Zm p + (А - Z)mn- m .
На м асата Ат с ъ о т в е т с т в а енергия АЕ съгласно уравнението на
Айнщайн
АЕ = Ат с2 , (23.1)
наречена енергия на свързване на нуклоните в ядрото, където с е
скоростта на светл и н ата във вакуум. Тази енергия има смисъл на
отриц ателн а потенциална енергия на ядрените сили и е по-еоляма
о т енергията на ел ектр о стати ч н и те сили на отблъскване между
протоните в ядрото.
Р? М асата на я д р ата се измерва 6 същ ите измерителни едини•
Rju, както а т о м н а т а и молекулната маса. Унифицираната атомна
Щиница за маса (и) се дефинира к ато 1 / 1 2 о т а т о м н а т а маса на
‘liyknuga |2С или 1и * 1,66.10~27 kg. Обикновено се използва безразмер-
н ата величина относителна атомна маса, равна на отнош ението
на м асата в унифицирани единици и еолемината на т а з и единица.
Н еутронът и п р о то н ъ т и м а т приблизително еднаква маса: тп «
1,009 и; т р » 1,007 и, а в относителни единици: т п « 1,009; тр » 1,007.
° • С пин и м а гн и т ен м о м ент на ат ом нот о ядро
П ротоните и неутроните, както и електроните, и м ат
полуцял спин и т я х н о т о разпределение по енервии се подчинява на
Принципа на Паули. З атова според к ван товата механика големина
т а на орбиталния механичен момент L и спина S на една так ава
частица (фермион) се изразяват по един и същ начин съгласно
равенства (2 2 .2 ) и (2 2 .6 ).
П ълният механичен момент на всеки нуклон е векторна
сума о т орбиталния му механичен момент и спина. В екторната
сума о т орбиталните механични моменти и спиновете на всички
нуклони в състава на едно ядро дава пълния мехничен момент на
ядрото. Ковато ядрото се разглежда к ато единна частица, този
пълен момент се нарича спин на ядрото. Неговата големина LNе
^ = ^ 1 (1 + 1 ), / = 0 , | , 1, | , 2 _ , (23.2)
където I е спиновото квантово число на ядрото. То може да има

както цели, т а к а и полудели стойности в зависимост о т броя на
протоните и о т броя на неутроните в него. К ато се има предвид, че
според принципа на Паули пълният механичен момент на всяка
двойка протони и всяка двойка неутрони в ядрото е нула, следва, че:
• / = 0 за ядра с четно масово число Л и с ч етен атом ен номер
Z (четно-четни ядра), к ато напр. 'JC, ‘gO, JJS ; за т я х и LN= 0;
• / = 1, 2, за ядра с четно А и нечетно Z (четно-нечетни
ядра), напр. fH .^ N и м а т по един протон и по един неутрон с
некомпенсирани моменти, които се сумират и I = 1 ; ако броят на
таки ва нуклони е 4, / = 2;

I = i , — за ядра с нечетно А и с четно или нечетно Z
2 2
(нечетно-четни и нечетно-нечетни ядра), напр. }Н, имащ
само един нуклон с некомпенсиран маенитен момент и / = —; ако т е
2
ч
са 3, / = — и т.н .
2
П ротоните, неутроните и ато м н и те ядра, подобно на елек
т р о н и те и а то м и те, и м а т и магнитни моменти.
❖ Според класическата електродинамика маенитен момент имат само
заредените частици, които се движат. Неутронът обаче също има
магнитен момент без да има електричен заряд. Най-просто обяснение на
този аномален маенитен момент дава мезонната теория на X. Юкаба (Н.
Yukawa) за взаимодействието между нуклоните. Според нея то става
посредством обмяна (излъчване и поглъщане) на виртуални (въображаеми)
елементарни частици л-мезони (пиони), кванти на ядреното поле.
Пионите, като всички мезони, нямат спин (s = 0), но имат орбитален
механичен момент, който при взаимните превръщания на нуклоните
п -+р +п~
р -*п + я +,
обуславя маенитния момент на неутрона.
М агн и тн и ят момент на протона и на неутрона в ядрото
може да бъде както орбитален, т а к а и спинов. Той е пропорционален
съответно на орбиталния му механичен момент или на неговия
спин. Например спиновият магнитен момент на протона АГР е
М р —Ур$ р ,
където у = -£ — (23.3)
у 2 тр
е магнитомеханичното му отношение, а т р - м ас ата на протона.
М ерната единица за магнитен момент на нуклон и ядро Pn, наречена
ядрен магнетон, се получава аналогично на магнетона на Бор Р:
Mf = -^ -h jsC s + l) = f i j s ( s + l),
&7Т1Л
Pn = 2 т. (23.4)
С т о й н о ст та на ядрения магнетон е pN = —2— , т ъ й к ато в

1836
сравнение с м ас ата на електрона т, м асата на протона т р = 1836 т .
242 М, Маринов
♦> Експериментално е установено, че Мр« 2,8 рм , т . е. че маенитният
сент на протона е почти три пъти по-голям от теоретичния. Тази
дошлия се обяснява по същия начин, както наличието на магнитен
!внт на неутрона - с допълнителен магнитен момент, създаван о т
)рите. Стойността му за неутрона Мп » - 1,9 pN , а знакът минус
шчава, че Мпи Snимат противоположни посоки.
(i М агн и тн и ят момент на ядрото се изразява аналогично на
зенитния м омент на ато м а (2 2 .8 ):
Мн ^ nTn^ n =gw Y w *V ^/ + l J = g NP j l ( I + l ) (23.5)

■gu е ядреният ^-фактор, yN- ядреното магнитомеханично отно
шение, а pN- ядреният маанетон. В зависимост о т вида на ядрото
^ може да бъде положително или отрицателно. Очевидно ядрата,
които н я м ат спин (LN= 0,1= 0 ), н ям ат и магнитен момент (MN= 0 ).
§ 23.2. Я дрен м а г н и т е н резонанс

Във външно магнитно поле с индукция В спинът и м агнит
ният м ом ент на ядрото Мм се ориентират так а , че т е х н и т е проек
ции Ln.z и MN,z върху посоката на В се определят о т стой н ости те на
ядреното магнитно квантово число nti. Аналогично на атом а (22.10)
Ln.z = hnti, където т , = - / , —(/ —1 ), ...» 0 , 1 ,/
и според (23.5)
Мм =
Това означава, че енергията, която ядрото е имало в о т с ъ с т
вие на магнитно поле, под действие на полето може да придобие 21 + 1
стойности. С други думи, енергийното му ниво се разцепва на 21 + 1
поднива. Разликата между поднивата ЛЕ, съгласно (22.9), е пропорци
онална на В:
ЛЕ = - ДМм,г В = £ nPn Длц В
Между поднивата м огат да се осъщ ествяват енергийни пре
ходи, само ако ядрото погълне или излъчи електромагнитна енергия,
което предизвиква преориентация на магнитния му момент. Това
явление се нарича ядрен магнитен резонанс (ЯМР). Необходими усло
вия за него са: наличие на ядра с магнитен момент, външно постоян
но магнитно поле и електромагнитно лъчение с енергия на кванти-
т е Лу0| равна на разликата между две поднива:
hv0 = &Ц P n Дrni B .
Условието за резонанс се получава при Дт,\ - ± 1, т ъ й к ато квантово-
механично правило за подбор на преходите разрешава само преходи
между съседни поднива. Ако лъчението се повлъща при мавншпна
индукция В = В0 ,
hv 0 P n В^0 (23.6)
ЯМР е о т к р и т
през 1946 е. о т американ
ските физици Пърсел
(Е. РигсеШ и Блох (F.
Маанит Bloch) независимо един
о т друв, за което през
вч Регистриращо 1952 г. получават Нобе
генератор Д етектор устройство лова награда. Спектро
Фие. 23.1. Принципна схема на спектрометър м е т ъ р ъ т за ЯМР има
заЯМР следните алавни части
(фие. 13.2): постоянен магнит, създаващ силно хомогенно поле с индук
ция В, високочестотен генератор (ВЧГ) на електромагнитни вълни
(v = 60 MHz, \ = 5 т ) , детектор, регистриращо устройство.
За да се изпълни условието за резонанс (23.6), се изменя само
единият парам етър (В), а другият (v) се оставя постоянен. Това се
прави с помощ та на допълнителен електромагнит (модулатор) за
плавно изменение на В в двете посоки. При резонансното поглъщане
ам п литудата на високочестотното поле спада рязко и д е т е к т о р ъ т
приема намалена енергия. П лощ та на кривата на поглъщане, запи
сана о т регистриращ ото устройство, е пропорционална на концен
т р а ц и я т а на м агнит mime ядра в пробата.
Условието за възникване на ЯМР се отнася до свободни атом
ни ядра. В случай, че яд р ата са включени к а т о ч ас ти на атом и и
молекули, резонансните им ч е с т о т и се променят в зависимост о т
обкръжението на яд рата. Е ф е к т ъ т се наричо химично отместване,
ако се дължи на влиянието на м агнитното поле на електроните,
които екранират магнитния момент на ядрото (фив. 23.2 а). Той се
нарича спин-спиново взаимодействие (разцепване на линиите), ако се
дължи на взаимодействието между спиновете на съседни ядра в
молекулата (фие. 23.2 б).
Еднакви ядра, заемащи химично еквивалентни м еста в
аку л ата, д а в ат единична линия в спектъра на ЯМР. Ако няколко
яд р ата са екранирани различно, т.е. заем ат химично нееквива-
&
V2
Фив.23.2. Промени в ЯМР спектъра при наличие на: а - екраниращи

'vелектрони (химично отместване), б - съседни ядра (спин-спиново бзаимо-
действие), в - различно агрегатното състояние (ядрена релаксация)
лентни положения, т е и м ат и различно химично отместване. ЯМР
(Спектърът на так ава молекула съдържа толкова резонансни линии,
1солкото са нееквивалентните групи около дадения т и п маенилиги
кдра. И н т е н з и т е т ъ т на всяка линия е пропорционален на броя на

тези ядра във всяка група. По химичното отместване, броя и поло
жението на линиите може да се изследва с тр у к ту р ата и взаимодей
с т в и я т а в молекулите. Това прави метода широко приложим в
органичната химия, биохимията и биофизиката. Едно о т важните
му предимства е, че т о й не е деструктивен, т .е . не разрушава
изследвания обект.
ЯМР може да се наблюдава при т р и т е агрегатни състояния.
Ш ирината на резонансните линии обаче зависи о т агрегатното
състояние. Твърдите т е л а и м а т широки, а т е ч н о с т и т е и газовете -
тесни линии (фиг. 23.2 в). Този еф е к т се нарича ядрена релаксация и
се дължи на различния начин на разпределение на енергията между
съседни ядра. Той дава ценна информация за подвиж ността на
отделни групи и ч асти в сложни молекули, която зависи и о т виско
з и т е т а на т я х н о т о обкръжение. Това прави ЯМР особено полезен за
биофизиката при изследване подвижност на мембранни липиди и
влшппде на тем п ература, холестерол и други ф актори върху нея.
П очти две т р е т и о т всички стабилни атомни ядра и м ат
различен о т нула спин и магнитен момент. О т т я х най-просто и
най-разпространено 6 биологичните системи е ядрото на водорода
}Н . То се съдържа не само във водата, която е две т р е т и о т човещ.
кия ореанизъм ( 6 1 т т 3 вода има 6,7.10" }Н), но и 6 липиди, протеини
и др. биомолекули. О т другите най-разпространени в биологичните
системи ядра, яд рата на 'J c / J o , JgS н я м ат магнитни моменти, а
ЯМР при Х7 N се наблюдава трудно. Магнитен момент има ядрото на
^ Р , който се среща главно 6 нуклеиновите киселини, фосфолипц.
дите, АТФ, креатин ф осф атазата и като неорганичен фосфор.
Следователно, освен чрез ЯМР измервания върху [ Н , изследване на
метаболизъм по принцип е възможно и чрез ^ Р , но са необходими
значително по-силни магнитни полета, отколкото при }Н .
Чрез регистриране на ЯМР сигналите о т яд р ата на |Н ,
включени в различни биомолекули на живи същества, може да се
получи визуална представа за тех н и те тъкани и органи, за про
странственото им разположение и състояние. Сигналите, получени
о т едно сечение на изследвания обект, с помощта на компютър се
обработват и преобразуват в образи с контраст, съ ответстващ на
концентрацията на }Н в различни точки на сечението. Този най-нов
метод за образна диагностика в медицината се нарича магнитно’
резонансна комп/отърна томография.
§ 24. МАГНИТНО-РЕЗОНАНСНА ТОМОГРАФИЯ

❖ Мавнитно-резонансната томография е нов т и п реконструктивна
томоврафия, основана на ЯМР. При нея органите и тъ к ан и те се изобразя
ват посредством тя хн ото физикохимично поведение, а не чрез физичното
им взаимодействие, както е при ултразвука или рентгеновите лъчи. През
1973 в. американският физикохимик Лотърбър (Р. Lauterber) въвежда
ерадиенти на маенитното поле и чрез т я х определя м ест а та , о т които
при ЯМР се излъчват електромавнитните вълни (сивнали). Така той полу
чава напречни сечения на тръби с обикновена вода, потопени в тежка вода.
Анвлийският физик Мансфийлд (Р. Mansfield) показва, че сивналите моват
да бъдат анализирани математически и трансформирани 6 образ. Той
предлаеа и извънредно бърз метод за изобразяване, наречен ехо-планарно
сканиране, използван в клиничната практика десетилетие по-късно.
На III Международен конгрес по радиология в Париж през 1982 в. са
направени първите съобщения за изследване на вътрешни орвани на човек
за клиничната практика. За откриването на маанитно-резонансната
томоврафия Лотърбър и Мансфийлд получават Нобеловата награда по
медицина за 2003 в.
§ 24.1. Н а м а гн ш п е н о с т н а я д р а т а в ъ в вън ш н о м а г н и т н о
V' поле
> Поведението на единично атомно ядро се описва с матема-
Ьпичния а п ар ат на к ван то вата механика. Това води до резултати ,
[jtoumo са по-трудни за разбиране, отколкото в случай, че се разглеж
да не едно ядро, а съвкупност о т мноео ядра. При такова макроскоп-
?ско разглеждане се използват установени модели о т класическата
[физика
В тял о , което не се намира във външно магнитно поле, мае-
ншпните моменти на я д р а т а са ориентирани случайно (фив. 24.1 а).
Земното магнитно поле е слабо и действието му върху т я х се
. пренебрегва. Във външно магнитно поле с индукция 2? 0 м агни тните
nмоменти на я д р а т а се ориенти рат по посока на полето (състояние с
' паралелен на полето спин) или против него (състояние с антипара-
лелен спин), но под някакъв ъгъл 0 , еднакъв за всички ядра спрямо
посоката на полето (фиа. 24.1 б, фиг. 24.2 а). Освен то ва под дейст
вие на м агнитното поле м агн и тн и те моменти на я д р а т а започват
А Паралелен
Xу 0 V h 61 9 СПИН
6 о о- 0 А 0.S Ф
"X У *
ф Хх
Д /•-ч
\
Ок Ф
9 Ч-'
г -V
Антнпарале-
& 9 ХУ 0 9 6 Ф 6t лен спин
а б
Фиг. 24.1. Ориентация на магнитните Фиг. 24.2. Ядра с паралелен и с
моменти на ядрата извън (а) антипаралелен спин (а) и ядро
и 6 магнитно поле (6) 6 състояние на прецесия (б)
да се в ъ р т я т около посоката на то в а поле, к ато осите им описват

конус. (фиг. 24.2 б). Такова движение се наблюдава и при въртенето
на жироскоп (пумпал), отклонен о т посоката на зем н ата грави та
ция и се нарича прецесия. Ъ гловата ч е с т о т а на въртене ш0, нарече
на ларморова честота, е пропорционална на м агн и т н а та индукция
на полето В^\
о>о = уВо> (24.1)
където у е жиромаенитното отношение на ядрото (табл. 24.1).

Б р о ят на яд рата, чиито магнитни Табя. 24.1.
моменти са ориентирани по посока на мае- Жиромаанитно отно
шение на някои ядра
н и тн о то поле, е малко по-голям, т ъ й като
Ядро у/2п
то ва състояние е с по-ниска енергия и е
(MHzTT)
енергийно по-изгодно. З атова и сумарният
'H 42,58
магнитен м омент на всички ядра в единица
13С 10,7
обем «7 (17.7), наречен намагнитеност, има 5,8
,7о
посоката на м агнитното поле (фиг. 24.3). ,9f 40,0
Нека посоката на В<>е по о ста г в правоъгълна 2JNa 11,3
координатна система. Тогава големината на З'р 17,2
ком понентата на н ам агн и тен остта по посо
ка на полето, наречена надлъокна, е <7г = «7, а перпендикулярната му
(напречна) компонента Jxy = 0. Това е т а к а , защ ото спиновете на
всички ядра (осите на м агни тните им моменти) се в ъ р т я т по
повърхността на конус с еднаква ч е с то та , но с различна начална
фаза и компонентите им, перпедикулярни на BQ, взаимно се компен
си р ат (фиг. 24.4 а).
б
Фиг. 24.3. Посоки на магнитното Фиг. 24.4. Прецесия на магнитни
поле В0 и на намавнитеността «7 моменти с различни фази (а) и с
еднаква фаза (б)
Високочестотно (ВЧ) електромагнитно поле с посока, пер
пендикулярна на посоката на м агнитното поле и с ч е с т о т а , равна
на ч е с т о т а т а на прецесия соо>отклонява вектора J z о т посоката на
м агнитното поле. Това се получава при предаване на енергия о т ВЧ
поле на яд р ата, когато е изпълнено условието за ЯМР (23.6). Тогава
под действие на м агн и тн а та компонента В { на ВЧ поле, лежаща в
равнината ху, ядра о т състояние с паралелни спинове преминават в
рЬстояние с антипаралелни спинове. Такова ВЧ поле се създава с
jboko6 импулс в нам отка около т я л о т о , която служи и за приемник
(антена). Освен то в а м аенитните моменти на яд рата, които дото
гава са прецесирали с еднаква ч есто та, но с различна фаза, започват
Jpa прецесират с еднаква фаза и посоките им с т а в а т успоредни
[помежду си (фие. 24.4 6 ).
Големината и продълж ителността на действие на В\ опре
делят количеството енереия, необходима за извършване на енергий
ния преход, както и големината на ъгъла, на който се отклонява
векторъ т Jz. Ако импулс на ВЧ поле отклони н ам агн и тен остта J
ца ъгъл 90° или 270° (фиг. 24.5), J z = 0 и броят на я д р а т а с паралелни
и антипаралелни спинове се изравнява. В този случай J лежи в равни
л а т а ху и се в ъ р ти около посоката на B qс ч е с т о т а о0, к ато индуцира
в приемната нам отка електродвижещо напрежение (фие. 24.6 а).
Фие. 24.5. Отклоняване на вектора J под действие на 90° ВЧ импулс от

първоначалната му посока (а) в хоризонталната равнина (б)
§ 24.2. Р ел ак с ац и я н а н а м а в н и т е н о с т т а
След изключване на ВЧ поле в екто р ъ т J се връща в равно
весното си състояние по посока на о ста z. Този процес се нарича
релаксация. В екто р ъ т J обаче не се връща директно в то в а състоя
ние, а к ато продължава да се върти, описвайки спирала с намаляващ
радиус. При то в а движение неговото променливо магнитно поле
индуцира в н а м о тк а та синусоидално електродвижещо напрежение.
Неговата ч е с т о т а е равна на ч е с т о т а т а соо на въртене на «7, а
ам п литудата му А е к ато на затихващ о тр еп тен е. Зависим остта
на то ва напрежение о т бремето се нарича спад на свободната индук
ция или FJD сигнал (о т анал. Free Induction Decay) (фие. 24.6 б).
„ 10At
-
а 6
Фие. 24.6. Въртене на вектора J в равнината ху, отклонен с 90° ВЧ
импулс (а) и вид на индуцирания в приемната намотка FID-сивнал (б)
Този FID-сианал, след трансформация на Фурие, се използва в
мавншпно-резонансната томография (МРТ) за реконструиране на
образ. Трансформацията превръща зависим остта на ам плитудата
о т времето в зависимост на ам п л и тудата о т ч е с т о т а т а (често
т е н спектър). По то зи начин синусоидална вълна се изобразява с
отвесна права линия. А мплитудата на FID сигнала зависи о т броя
на яд рата, извършили енергийния преход между двете състояния и
о т т р и времена, характеризиращи процеса на релаксация.
След прекратяване действието на ВЧ поле я д р ата се връ
щ а т в равновесното си състояние като предават получената енер
гия на съседните им частици (кристалната реш етка) във вид на
топлина. Най-пълно предаване на енергия има, ковато ч е с т о т а т а
на прецесия на възбудените ядра съвпада с вибрационната ч есто та
на кр и стал н ата реш етка. Това води до постепенно нарастване на
надлъж ната компонента на намавнитеностш а «7г. Ако нейната на
чална стойност преди прилагането на 90° ВЧ импулс е J Zfi, а импул
с ъ т се приложи в момент t • 0 , възстановяването на «/г с времето t
се описва с уравнението
• W * . о О -е 71 ) (24.2)
О т него се вижда, че след време t = Т\
с/г —J Zi0 (1 - е *)» 0,63J Z)q,
[;е. Т\ е времето след прилагане на 90° ВЧ импулс, за което се
гтанобяба 63% о т началната големина на надлъж ната намаени-
кеност (фие. 24.7). Т\ се нарича времеконстанта на надлъжната
J '-топлинната) или спин-решетъчната релаксация. Времеконстанта-
кв Т\ силно зависи о т физичните свойства на т ъ к а н и т е и нараства
е увеличаване на м агн и тн ата индукция на полето В 0.
Фие. 24.7. Нарастване на надлъжната компонента на намаенитеността J z

с бремето при релаксация
Н апречната компонента на нам аени тен остта J Hy намалява

поради дефазиране на магнитните моменти на възбудените ядра
(загуба на фазова кохерентност), а не поради отдаван ето на енергия.
Загубата на фазова кохерентност се дължи на вариации в м агн и т
ното поле. Причините за то в а са две. Б д н ата е спин-спин взаимодей
ствия поради микромагнитни нехомогенности, присъщи на самата
проба, т ъ й к а т о м алките локални промени на м агни тното поле
водят до различна ч е с т о т а на прецесия на отделн и те ядра. Втора
т а причина за ускоряване процеса на дефазиране са нехомогенностите
дъб външното магнитно поле, възникващи о т деф екти в магнита
или наруш енията в полето о т наличие на парамаанитни или феро-
маенитни материали.
Нека началната стойност на напречната компонента на
нам аени тен остта при прилагането на 90° ВЧ импулс в момент t = 0

e Jjyfi. Спин-спин Взаимодействията, породени о т микромаенитни
нехомоеенности 6 сам ата проба, след бреме t ще предизвикат релак-
сационно намаление на </^,о според уравнението
Jxy = Jiy,0 е Tl (24.3)

О т неео се вижда, че след време t = Т2,
J Xy - J x y , O e 1 ~ 0,37е/х^ 0 »
т .е . Ti е времето след прилагането на 90° импулс, за което се нама
лява началната големина на напречната намавнитеност с 37% (фие.
24.8 а). Времето Т2 се нарича времеконстпанта на спин-спиновата
релаксация. Н еговата продължителност се определя о т молекулна
т а структура на пробата. То е голямо за подвижните молекули на
аморфните течн ости, т ъ й като бързото им движение намалява
или премахва вътреш ни те маенитни нехомоеенности.
максимум
1*У= 0
намаляване
а б
Фиа. 24.8. Намаляване на напречната компонента на намаанитеността Jxy
с бремето при релаксация (а) и сравнение между намаляването й при време-
константите Т2и Т2 (б).
В случай, че освен нехомоеенностите в сам ата проба се
о т ч и т а и влиянието на нехомоеенности във външното магнитно
поле В0 и на присъстващи в т ъ к а н и т е маенитни вещества, вместо
к о н с т а н т а т а Т2 се въвежда друга времеконстанта Т2 По големина
т р и т е времеконстанти се подреждат т а к а Т2 < Т 2 <Т\ (табл. 24.2).
Ер § 24.3. П олучаван е н а т о м о г р а ф с к и образи
№ Полученшпп при релаксацията FID сиенал зависи както о т
В ^ ц е н т р а ц и я та на я д р ата на водорода, т а к а и о т бремената на
Влаксация. Различни тъкан и и органи м оеат да бъдат изобразявани
Вьбдходящ избор на п арам етри те на последователности о т няколко
И ч импулса. Такива параметри са времето (периодът) на повторение
№ импулсите TRи времето, изминало о т прилагането на ВЧ импулс
№) измерването на FID сигнала, наречено ехо-време ТЕ. С използване
ра ВЧ импулси с различно 7 r и приемане на сигнали при различно 7V
Ifce получават вариации в к он траста на образите.
*
г ❖ О т 7 r зависи надлъжната релаксация за даден вид ядра б дадено об
кръжение. По-дълао бреме Тц дава възможност за по-пълно възстановяване
fha надлъжната намаенитеност. При дадена стойност на Тц тъканите с
до-малка бремеконстанта 7\ дават по-силен сиенал, отколкото тъканите с
jft-аоляма 7V С удължаване на Tr тези разлики намаляват и това влошава
'контраста на образа. С ехо-времето Т е се определя оптималният момент
'за отчитане на сигнала, преди да е завършила напречната релаксация.
и, Най-често използваната последователност на ВЧ импулси,
заречена спин-ехо, е съставена о т един 90° и един 180° импулс. В
ф р ази те с Т\ к о н тр ас т (обусловен о т разликите 6 Т\) тъ к ан и те, ко-
рто и м а т по-малки стойности на Т\ (табл. 24.2), са по-светли (напр.
^азнини). Т ъканите с по-големи времена Т\ (напр. кисти, гръбначно
мозъчна теч н о ст, отоци) са по-тъмни. В образите с Т2 кон тр аст по-
светли са т ъ к а н и т е с по-големи времена Т2 (напр. течности).
Табл. 24.2. Средни стойности на времеконстантите
за някои тъкани
Т\, т е Г |,т а Т2, т е
Тъкан
Во = 0,5 Т Bq= 1,5 Т
Мазнини 210 260 80
Черен дроб 350 500 40
Мускули 550 070 45
Бяло вещество 500 780 90
Сиво вещество 650 900 100
Гръбначномозъчна
теч н ост 1800 2400 160
Разликите в Т\ д ават възможност за разграничаване на бяло

т о и сивото вещество в мозък (фие. 24.9). Изображенията на мозък с р
контраст (обусловен о т разликите в концентрацията на протоните)
също позволяват такова разграничаване. Изобщо образите с Т,
контраст прекрасно представят анатомичните детайли, докащо'
тези с Т2ко н траст ги превъзхождат при откриване на патоловия.
Т\ контраст р контраст Тг контраст

Фив. 24.9. Томоврафски образи на мозък при последователност спин-ехо
Получаването на образи с ЯМР изисква разграничаване на
компонентите на сигнала, получени о т различни области на изследва
ното тяло. С так а в а цел са разработени няколко подхода, които се
базират на пропорционалността между резонансната ч е с т о т а и
(23.6). Тази зависимост дава възможност чрез измерване при различни
ч есто ти да се определи какъв е приносът на дадено м ясто в големина
т а на сиенала. Принципът на тополовичната МРТ е провеждане на
отделни измервания в пространствено разделени обемни елементи
(воксели) и получаване на FID сигнал о т всеки о т т ях . О т данните за
една серия воксели в човешко тял о може да бъде построен образ на срез.
Мноео по-рационални са м етодите, при които FID сигналът
се записва едновременно не о т отделни точки, а о т по-големи обла
с ти на обекта или о т целия обект и о т получените данни с подходя
щи методи за реконструкция се формира образ. Освен споменатия
едноточков м етод има линейни, равнинни и тримерни методи.
При всички методи за реконструкция на образа върху основ
ното хомогенно магнитно поле се наслагват допълнителни нехомо-
генни магнитни полета (градиентни полета). Те създават магнитна
индукция, която се изменя линейно в т р и т е посоки на простран
ството. За избор на срез при линейния метод най-напред се вклЬчва
допълнително поле, което създава арадиент, перпендикулярен на
равнината на среза - например за аксиален срез град и ен тъ т се
изменя по посока на надлъж ната ос на т я л о т о (фив. 24.10). Тогава,
ако се подаде ВЧ импулс, условието за резонанс е изпълнено само в
а равнина, къдешо я д р ата и м а т необходимата за т о в а ч е с то та
Е
прецесия. Всички други части на т я л о т о о с т а в а т неповлияни и
яат принос в получения FID сиенал.
L За да се получи образ на избрания срез, след записа на сиенала
ю изключва перпендикулярното на среза ерадиентно поле, а вместо
В£ао се включва друво, което създава ерадиент в равнината на среза
?фие. 24.11 а). Тоеава условието за резонанс е изпълнено за я д р ата в
£§на ивица о т среза, перпендикулярна на посоката на второто ара*
Фиа. 24.10. Избор на срез (градиен- а

т ъ т на полето нараства отляво
' надясно в равнината на чертежа)
диентно поле. Полученият сигнал
о т т ези ядра има амплитуда,
пропорционална на техн ия брой.
По аналогичен начин се
v
получават сигнали о т всички иви б
ци на среза при други ч е с т о т и и с Фие. 24.11. Избор на ивица о т
различни амплитуди. Те съста среза (а) (арадиешпът нараства
отляво надясно в равнината на
в я т ч есто тен спектър, който среза) и честотен спектър на
представлява една проекция на сигналите о т всички ивици (б)
концентрацията на яд р ата б равнината на среза (фиа. 24.11 6 ). С
т р е т о ерадиентно поле, перпендикулярно на първите две, се избира
боксел във всяка ивица. За реконструкция на образа са необходими
много проекции в различни направления. Данните о т т е зи измерва
ния (синоврама) се обработват чрез същ ите изчислителни програми,
използвани и в рентгеновата компютърна томография.
IV. Електромагнитни яЬления 255

Глава V. ГЕОМЕТРИЧНА И ВЪЛНОВА ОПТИКА
О т л и к а та възниква в древността като наука за зрителни п^-

възприятия. Сееа по традиция т я включва т р и раздела - ееомет-
рична, физична и физиологична оптика. ()
Геометричната оптика се основава на емпирични закони зд
разпространение на светлин ата и използва п редставата за светлин
н и те лъчи, които са праволинейни в оптичнохомоеенни среди и се
о т р а зя в а т и пречупват на границите на среди с различна оптична
плътност. Нейното значение се състои в обясняване на много оптич
ни явления в различни среди и в зем ната атмосфера, но най-голямо е
значението й за създаването на различни оптични уреди и апарати.
Във физичната оптика се разглежда природата на светли
н а т а и въз основа на възп ри етата за нея представа се обяснява вза
имодействието й с вещ еството. Явленията, в които се проявява
вълновата природа на светл и н ата (дифракция, интерференция,
поляризация и др.), сс изучават в раздела вълнова оптика. Взаимо
действията, в които се проявяват к ван тови те й свойства (излъч
ване и поглъщане, ф о то еф ек т и др.), се разглеж дат с м етод и те на
к в ан то в а та механика и к ван то вата електродинамика в раздела
квантова оптика.
Физиологичната оптика изучава строежа и функционира
нето па зрителния ап ар ат на ж ивотн ите и човека о т окото до
мозъчната кора, зри телн и те възприятия, ц в етн о то зрение и пр.
§ 25. ФОТОМЕТРИЯ
§ 25.1. С п е к т р а л н а ч у в с т в и т е л н о с т н а човеш ко око

Л ъченията о т всички области в скалата па електромаг
н и т н и т е вълни (вж. £ 18.2) въздействат върху човека, предавайки
му енергия. Само една т я с н а област обаче, а именно видимата свет
лина, може да бъде възприемана о т него чрез специализиран орган.
rj' С ветл и н ата е ч а с т о т топлинното електромагнитно лъче-
и се характеризира със същите величини, както и топлинното
адение - лъчист поток, повърхностна п л ъ тн о ст на потока, ишпен-
iem на лъчението (вж. § 9.3). Тези величини се наричат енергетични,
ф к ато се дефинират въз основа на енергията на лъчението. Те
дават да се измерват с приемници (детектори, преобразуватели),
}tiino реагират еднакво на светлина с различна енергия. Такива
^селективни приемници са терм оелем ентите и боломбтрите (вж.
№. § 12.2, § 13.4).
Приемниците на светлина, ч и ято ч увстви телн ост зависи
рр енергията (дължината на вълната), са селективни. Човешкото
око е типичен селективен детектор и чрез неговата спектрална
Ч увствителност се дефинират друга група величини, наречени
;Светлинни. Селективни приемници са и ф отограф ската емулсия,
|думинофорите, фотопреобразувателите (вж. § 14.3).
в; Светлинното усещане в окото се предизвиква о т ч ас т на
лъчистия поток (вж. § 9.3), наречена светлинен поток. За монохро-
м атична светлина с дължина на вълн ата \ светлин ни ят поток Ф* е
пропорционален на лъчистия поток Фе:
Фк = к У х ФЕ (25.1)
величината V*. е безразмерна и се нарича относителна спектрална
светлинна еф ективност или накратко - спектрална чувствител
ност на човешкото око. Числената стойност и разм ерността на
коефициента k са определени о т изискването за съ ответстви е
между м ерните единици за светлинен поток —лумен (1т) и лъчист
поток - в а т (W).
Ако светл и н ата е с различни дължини на вълната (полихро-
Матична), светлин ни ят поток е сума о т произведенията на лъчис
т и т е потоци Ф\\ и с ъ о тв етн и т е им стойности на V \\:
ф = * Е ^ ф Х1.
i=l
С пектралната чувствителност на окото зависи силно о т дъл
ж ината на вълната. Тя се представя с две отм естен и симетрични
криви - едната за адаптирано към светлина (фошопическо) око, а
другата за адаптирано към тъм нина (скотопическо) око (фие. 26.1).
V. Вълнова и геометрична оптика 257

Максималните им стойности, приети за единица, са съответн о при
556 п т (жълто-зелена светлина) и 510 п т (синьо-зелена светлина).
Получаването на раз-
лични криви за спектралната
чувствителн ост при различ
но осветление е известно
к ато ефект на Пуркине (J. Е!
Purkiiye) и се обяснява с въз
приемането на светл и н ата с
различен т и п рецептори 6
р е ти н а та. С чи та се, че при
Фив. 25.1. Криви на спектралната
чувствителност за фотопическо ( —) адаптиране към силна свет
и скотопическо (---- ) човешкото око лина са активни рецептори-
т е колбички и пръчици, докато при адаптиране към слаба светлина
са активни само пръчиците. К ато се има предвид и то ва, че цветно
т о зрение се дължи на колбичките, изразът "вечер всички котки са
сиви" е съвсем лоаичен.
§ 25.2. Ф о т о м е т р и ч н и вели чи н и и еди н и ц и

Разделът о т о тл и к ата , който разглежда величините, свър
зани със светлинния поток, както и м етод и те и а п а р а т и т е за
т я х н о т о измерване, се нарича фотометрия. С ветлинният поток е
основна величина във ф о то м етр и я та, а единицата за величината
и н т е н з и т е т на светл и н ата кандела (cd) е основна светлинна едини
ца в измерителната система SI. О т т ази единица и допълнителната
единица за пространствен ъвъл стерадиан (зг) се определят едини
ц и те на друвите ф отометрични величини.
И н т е н з и т е т на светл и н ата I при точков източник, който
излъчва сферична вълпа, се дефинира аналогично на и н т е н з и т е т на
лъчение (9.6), к а т о л ъ ч и с ти я т поток d $ Eсе зам ества със светлинен
поток d<I>:
[Л = c d . (25.2)
Вижда се, че и н т е н з и т е т ъ т е равен на светлинния поток, излъчен

в единица пространствен ъгъл dQ = 1 (фие. 25.2 а), а единицата за
светлинен поток лумен е 1 1т = 1 cd. 1 sr.
И н т е н з и т е т ъ т на излъчената или отразена светлина в
феделена посока се характеризира с величината яркост. Яркостта
[6 и н т е н з и т е т ъ т , излъчен или отразен о т единица площ на
повърхност dS0> разположена перпендикулярно на посоката, в която
определя яр костта. Ако т а зи посока и нормалата към повърхност-
ia п сключват ъгъл 0, яр к о с тт а се определя с проекцията на площ
т а dSo = 6S cos0 в равнината, перпендикулярна на посоката към
вдиемника (фие. 25.2 6):
Г■■ I 61 61
L= [L] = cd/m2. (25.3)
гл- 6Sn 6S соев
$
«Единицата за яркост е cd/m . Измерена в т а з и единица, я р к о с т т а на
ровърхността на Слънцето е около 109, на наерятД жичка на елек-
‘щическа лампа - 106, на небето през деня - 104, на пълна Лупа - 10*,
I dQ
интензитет на светлината (а), яркост (б), осветеност (б)

V С теп ен та на осветеност на една повърхност dS о т падащ
перпендикулярно върху нея светлинен поток d<& се характеризира с
величината осветеност Е :
d<l>
[E) = lx (26.4)
6S
Единицата за осветеност се нарича лукс (1х), 1 1 x ^ 1 1 т /т 2.
О светен о стта на малка площ 6S, създавана о т точков
източник на светлина с и н т е н з и т е т /, зависи о т разстоянието до
източника r и ъвъла а между посоката към източника и нормалата
към повърхността п (фие. 25.2 в). Върху площ та 6S съаласно (25*2)
пада поток d<I> = I dQ, а о т дефиницията на пространствен ъвъл
dS0 dS сова
= г2 " г2

където dS0 е проекцията на площ та dS 0 равнина, перпендикулярна
на посоката към източника. О т (25.2), (25.4) и последния израз се
получава зависимостта, известна к ато закон на Ламбер (J. Lambert)
за осветеността:
/соза
Я= (25.6)
О светен остта, създавана о т прякото слънчево лъчение вър

ху зем ната повърхност през л я т о т о у нас на обяд, gocmusa 3.105 Ьс,
необходимата за ч етен е е около 40 1х, а при пълнолуние е около 0,2 1х.
За работа в жилищни, работни и др. помещения са приети хиеиенни
норми за осветеност (шабл. 25.1).
Табл. 25.1. Норми за осветеност на някои работни места в 1х
Дневна стая, столова 150 Лекарски кабинет 300
Учебна зала: Операционни и родилни зали 1250
на дъската 500 Концертни и театрални зали 300
на чиновете 300 Места за монтаж на фина техника 4000
§ 26. ЯВЛЕНИЯ НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ДВЕ СРЕДИ
§ 26.1. О тр азк ен и е и п речуп ван е н а с в е т л и н а т а

Законите за отражение и пречупване на светл и н ата са
установени опитно, но т е м оеат да бъдат изведени за всякакъв вид
вълни, което е доказателство за вълновата природа на светлината.
Л инията, перпендикулярна на вълновите повърхнини, образувани
о т то ч ки те, т р е п т я щ и с еднакви фази, се нарича лъч. П онятието
светлинен лъч е основно в аеометричната оптика - в еднородна
среда то й е права линия. Еднородна оптична среда е тази , във всяка
точка на която светл и н ата има еднаква скорост.
При попадане на лъчист поток Ф0 (вж. § 9.3) на границата
между две среди една ч а с т о т неео Ф] се отразява и се връща в
пъ рвата среда, а друаа ч а с т Фг преминава във в то р а т а. И двата
потока - о тр азен и ят Ф( и пречупеният Ф2, променят посоките си.
Посоките на падащ ите, отразени те и пречупените лъчи се отч и
т а т по ъглите, които тези лъчи сключват с нормалата към
»аничнаша повърхнина 6 т о ч к а т а на падане (фие. 26.1). Тогава ако
на падане е а, на пречупване - 0, а на отражение - у, закони-
за отраокение и пречупване са:
• падащ ият, о тр азе н и ят и пречу
пеният лъч, както и нормалата в точка
т а на падане, л еж ат в една равнина;
- ъ гъ л ъ т на отражение е равен
на ъгъла на падане (а = у);
отнош ението на синусите на
ъгъла на падане и ъгъла на пречупване е
фце. 26.1. Падащ (1), отра постоянно и равно на отнош ението на
зен (2) и пречупен лъч (3)
скоростите на светл и н ата в п ъ рвата и
във в т о р а т а среда:
sin a _
(26.1)
sin р v2
1 О тнош ението на скоростта на разпространение на елек
тр о м агн и тн и те вълни във вакуум с и скоростта им и в една среда
по дефиниция (18.8) се нарича показател на пречупване п на т а з и
среда. При преминаване на светли н ата о т една среда в друга
аналогично се въвежда относителен показател на пречупване n2.i на
в т о р а т а среда спрямо първата. Той е равен на отнош ението на
скоростта на светл и н ата в първата среда и] и скоростта й във
в т о р а т а среда v2, а също и на реципрочната стойност на отноше
нието на с ъ о т в е т н и т е им показатели на пречупване:
_
П 2,\ ~ (26.2)
с
т ъ й като Л-1 — , —
Uj V.
В зависимост о т то в а дали всички отразени лъчи и м а т

еднаква посока или не, отраж ението е съответно огледално или
дифузно (фие. 26.2). Дифузно отражение се получава, ако неравно
с т и т е на граничната повърхност са значително по-големи о т
дълж ината на светли н н ата вълна. Такава повърхност се нарича
матова, а 6 противен случай т я е огледална. Абсолютно м атова и

абсолютно оеледална повърхност не същ ествуват. Така например
повърхността на чистия сняг, бялата харти я и неглазирания
12 3 4 i' 2 'аЧ' порцелан е близка до абсолютно м атовата.
С теп ен та на отраж ението се
характеризира с коефициент г, кошпо има
стойности в интервала 0 < r < 1, т ъ й като
се дефинира к ато отношение на отразения
и падащия лъчист поток. Гладкото сребър.
но огледало отразява падащ ата светлина
до 96%, а гладката черна повърхност - по-
малко о т 1%, к ато л ъ ч и с ти я т поток на
W о тр азен ата светлина зависи о т ъгъла на
б
Фия. 26.2. Отражение: падане. Дифузното отражение е много по-
огледално (а), дифузно (б) разпространено в природата и на него се
дължи видимостта на предм етите, кошпо
не излъчват видима светлина, при то в а и коеато са наблюдавани
под различен ъгъл. К оеф ициентът на дифузно отражение се нарича
албедо. Например за магнезиев оксид т о е 98%, за човешка кожа -
около 30%, а за черна харти я —5%.
Въз основа на п рости те закони за отражение и пречупване
на светл и н ата е построен офталлоскопът - оптичен уред за наблю
даване на р е т и н а т а в окото. Р е т и н а т а на пациента се осветява
през зеницата със светлинен сноп, насочван с огледало (фиг. 26.3).
О тр азен и ят о т нея разходящ сноп преминава през оп ти чн ата
Око на система на окото, излиза о т него
над огледалото к ато успореден и
попада в окото на наблюдаващия.
Така всяка осветена ч а с т о т
р е т и н а т а на окото на пациента
се проектира върху р е т и н а т а на
окото на наблюдаващия. Това е
възможно, ако двете очи гледат
едно в друго и са нормални. В слу
чай на оптични недостатъци на
очите допълнително се използва
коригираща оптика.
Фив. 26.3. Офталмоскоп
§ 26.2. П ълно в ъ т р е ш н о о тр азк ен и е
f • Гранични ъ гл и на пречупване и на падане
Ъ еъ л ъ т на пречупване е по-малък о т ъвъла на падане, ако
.<1
'светлината преминава о т среда с по-малък показател на пречуп-
е (с по-малка оптична плътн ост) в среда с по-еолям показател на
пречупване - оптично по-плътна (фиг. 26.4 а). Ъ гъ л ъ т на пречуп
ване ро, който се получава при ъгъл на падане а = 90° , се нарича
граничен ъгъл на пречупване.
Фие. 26.4. Падащ, отразен и пречупен лъч при нарастване на ъвъла на

падане: при п2 > П\ (а), при п2 < п\ (б); Ро. &о - еранични ъали
Поради о б р ати м о стта в хода на светлинните лъчи е в сила

и обратното - ако пъ рвата среда е оптично по-плътна о т в то р а т а,
ъ гъ лъ т на пречупване е по-еолям о т ъвъла на падане (фие. 26.4 б).
Тогава граничен ъгъл на падане cto е този, при който се получава
максималният ъгъл на пречупване р = 90°, т . е. пречупените лъчи са
допирателни към разделителната граница. Ако 6 то зи случай
ъ еъ лъ т на падане е по-голям о т граничния а > oto , пречупен лъч не се
появява, а о тр азен и ят лъч има същия лъчист поток к ато падащия.
Явлението се нарича пълно вътрешно отражение. З ато ва гранич
н и ят ъгъл на падане се нарича още граничен ъгъл на пълното
вътрешно отражение. Големината на то зи ъгъл се определя о т
закона за пречупване (26.1) и (26.2) при а = ао, р = 90°:
sin a0 = п2 i
• Реф ракт ом ет рия
П о к азател ят на пречупване е специфична характеристика
на прозрачните т е л а и т еч н о сти те (табл. 26.1). Той показва колко
п ъ ти скоростта на светл и н ата в т я х е по-малка, отколкото във
вакуум. С той н ости те му зависят о т дълж ината на светлинната
вълна и затова обикновено се д а в ат за дължина на въ л н ата на най-
интен зивн ата линия 6 спектъра на н а т р и е в а та лампа X = 589 п т.
Табл. 26.1. Показател на пречупване п на някои вещества
Въздух 1,0003 Етанол 1,359 Бензен 1,498
Лед 1,309 Оцетна киселина 1,370 Стъкло 1,500
Метанол 1,326 Октан 1,395 Кедрово масло 1,520
Вода 1,333 Очни лещи 1,400 Кварц 1,544
Етилов етер 1,352 Циклохексан 1,424 Каменна сол 1,544
Ацетон 1,357 Хлороформ 1,444 Диамант 2,417
М ето д ъ т за определяне показателя на пречупване на течно

сти , основан на п р о с т ата връзка между т а з и величина и ераничния
ъвъп на пречупване, се нарича рефрактометрия, а уредите за прила
гане на то зи метод - рефрактометри. В реф рактом етъра изследва
н а т а т е ч н о с т е в к о н т а к т със стъклена призма с голям показател
на пречупване, а светл и н ата преминава о т т е ч н о с т т а (среда с по-
малка оптична плътн ост) към призм ата (оптично по-плътна сре
да). Тъй к ато всички ъгли на падане са възможни, т.е. 0 < а < 90°,
всички пречупени лъчи се събират в конус с ъгъл при върха 2р0 (фиг.
26.4 а). За граничните лъчи (а = 90°, р = р0) о т (26.1) и (26.2) следва:
1
~ “ fln | (26.3)
sin p 0
Граничният лъч (ъгълът р0) се намира визуално по скалата
на реф рактом етъра к ато граница между светло и тъм но поле. За да
се избегнат пресм ятанията, скалата е градуирана в стойности на
показателя на пречупване. При най-широко използваните рефракто
м етри - захаромерите, скалата е градуирана направо в концентра
ция на захар във воден разтвор. Рефрактометрично се определя също
съдържанието на белтък в кръвен серум и на различни лекарства в
разтвори. М ето д ъ т е бърз, но не особено точен.
f " • Ниш коба опт ика
[ Нишкобата оптика е най-значимото приложение на пълното
f вътрешно отражение. То стан а възможно благодарение на развитие
т о на технологиите за изработване на тън ки и гъвкави прозрачни
L нишки. Светлинен лъч, проникнал в една так ава нишка (влакно),
( обвита в прозрачен слой с по-малка оптична п лътн ост, претърпява
многократно вътрешно отражение и излиза о т другия й край, неза
висимо о т нейната форма (фиг. 26.5, 26.6).
Фив.2в.5. Пълно вътрешно отражение

б право и в огънато оптично влакно Фие.26.6. Оптично влакно
Снопче о т так и ва нишки, наречено световод или влакне-

стооптичен кабел, може да пренася светлина или образ на големи
разстояния по прав или криволинеен п ъ т. Съвременните телеко
муникационни системи, изградени с так и ва оптични кабели, и м а т
огромен информационен кап ац и тет.
Пълното вътрешно отражение намира приложение и в отра
жателните призми на различни видове оптични уреди (диоптро-
метри, бинокли, перископи и др.). Те се използват вместо огледала за
промяна на посоката на лъчите и за обръщане на образи.
§ 26.3. Е ндоскопи, и н т р а к о р п о р а л н а л и т о т р и п с и я
Ендоскопите са отични уреди, които се използват в медицин
ската диагностика и терапия за оглед и манипулации по вътрешни
т е стени на кухи органи —хранопровод, стомах, дебело черво, пикочен
мехур и др. Основна ч ас т на съвременните ендоскопи е огъваемо
стебло о т оптични влакна (фиг. 26. 7), което измества твъ р д и те
V. В ъ л н о в а и геом ет рична о п т и к а 265
оптични тр ъ б и с лещи и призми на с т а р и т е ендоскопи. Това проме
ня коренно т я х н о то устройство, размери, възможности и намалява
Фие.26.7. Типичен ендоскоп с оптичен кабел
дискомфорта за пациента. Дигитални камери към ендоскопите

д а в ат възможност за запаметяване на образа и за подобряване на
неговото качество с помощта на компютърни програми за обработ
ка на образи (фиг. 26. 8).
CCD камера
v < ► « i a
Щ Обектив на
F Световод видеокамерата Ж
i Л
Фиа.26.8. Твърд ендоскоп с камера за запис на образа
Интракорпоралната литотрипсия, известна още и като

ендоскопска, се състои във визуализация на камък (конкремент) в
пикочната система и едновременно с то ва в прилагане на енергия за
разчупването му на части, които м огат да бъдат отделени при
уриниране или извадени със специално устройство към ендоскопа
(фиг. 26.9). Тя се прилага при пикочни камъни, които не м огат да
бъдат тр ети р ан и посредством екстракорпорална литотрипсия с
ударна вълна (вж § 3.5).
Първоначално за интракорпорална литотрипсия с използван
ултразвук и твъ р д ендоскоп. Друг метод е електрохидравличната
сонда, при която малка искра между два електрода изпарява малък
обем вода и създава газово мехурче. Налягането при разширяване на
мехурчето предизвиква разчупване на конкремента. П рилагат се и
[механични сонди о т неръждаема стомана, задвижвани със сгъстен
[въздух, които д е й с тв ат к ато малък пневматичен чук.
£ За лазерна литотрипсия първоначално е използван пулсиращ
багрилен лазер (6ж. § 36.3), подаващ светлина с X = 504 п т по оп ти
чен кабел о т кварцови нишки. Между върха му и камъка се образува
фазерна плазма с фотомеханично действие. Гъвкавата сонда е с
диаметър на ниш ките 200 р т и може да се използва и с твърди, и с
.(гъвкави уретероскопи. М алкият й диаметър обаче дава малка изход-
йа енергия (80 mJ), която не винаги е достатъчна. С развитието на
Лазерната техника багрилният лазер се заменя с твърдотелсн (Но:
YAG, X= 2150пт). Неговата изходна енергия не зависи о т диаметъра
на оптичния кабел и при л и то тр и п си ята се получават по-малки
фрагменти. С то зи лазер не се налага използване на дебели нишки,
които иначе увеличават диаметъра и нам аляват гъвкавостта на
сондата.
а б в
Фиа.26.9. Лазерна интракорпорална литотрипсия: облъчване на
конкремента (а), раздробяваме (б), отстраняване на ф рагм ентите със
специално приспособление (в)
Подобен на ендоскопската литотрипсия е м е т о д ъ т перку-
танка нефролитотомия. Той се използва за по-големи о т 2 с т или за
твърди бъбречни камъни. В т я л о т о под пълна упойка се прави малък
разрез и през него нефроскопът се промушва директно в бъбрека. Ка
м ъкът се разчупва със също так ава сонда (ултразвукова, електрохид-
равлична или лазерна), както при интракорпоралната литотрипсия.
§ 26.4. Д исперсия н а с в е т л и н а т а
Терминът дисперсия е въведен още о т Нютон (1672 г.) за
наблюдаваното о т него разлагане на бялата светлина в спектър
при пречупването й през прозрачна призма. Вълновата теория за
естество то на светл и н ата обяснява то ва явление със зависимост
т а на скоростта на разпространение (ф азовата скорост) на моно-

хром атичните вълни v о т ч е с т о т а т а v (дълж ината на вълн ата X).
Затова под дисперсия на светлината се разбира зависимостта
V * f (v) или v = f (X) (26.4)
и свързаните с нея явления.
О т друга страна, скоростта на светл и н ата в една среда
(вещество) се определя о т нейния показател на пречупване п, а това
означава, че и т о й зависи о т v или X. Тази зависимост и по-точно
величината D, която показва какво е изменението на показателя на
пречупване dn в елементарен интервал о т ч е с т о т и dv (съответно
dX), се нарича дисперсия на веществото’.
( 26 . 6)
Според електром агн итната теория за светл и н ата показа

т е л я т на пречупване п се определя о т сто й н о сти те на относител
н а т а слектрична и отн оси телн ата м агнитна проницаемост на
средата е, и fi, в равенството (18.8). К ато се има предвид, че за
всички прозрачни диелектрици практически щ = 1, за т я х п =
Измерванията обаче показват, че т о в а е изпълнено за по-дългите
електромагнитни вълни, но не и за светлин ата. Например водата с
е, = 81 трябва да има п - 9, а не 1,333 (табл. 26.1).
Това несъ ответствие сс обяснява к ато се приеме, че стой
н о сти те на е, и Цг са измерени за с та т и ч н и и сравнително бавно
променящи се електромагнитни процеси. При високите ч е с т о т и на
електром агнитното поле на светлинните вълни т е з и стойности не
са същ ите и зависят силно о т ч е с т о т а т а . З ато ва в по-общ смисъл
под дисперсия па светл и н ата се разбира зависимостта на електрич•
ната проницаемост от честотата г, = f (v). К акто се вижда о т
(18.6), дисперсия на светл и н ата не може да има във вакуум, а прак
тически и във въздух.
П о к азател ят на пречупване на всички прозрачни вещества
нараства с увеличаване на v (намаляване на X), т . е. когато dv > 0 и
dn > 0. Тогава според (26.5) D > 0, а дисперсията се нарича нормална.
Известно е, че в стъклена призма най-силно се пречупват виолето
ви те лъчи, които и м а т най-воляма ч е с т о т а (фиг. 10.3), а най-слабо •
червените. О т зависимостите, показани на фиг. 26.10 се вижда, че
дисперсията D на различни вещества е мноао по-воляма при по-
бисока ч е с т о та . Те моеат да се п редставят приблизшпелно с
функцията
Л « в + -т-
X2
)сьдето а и 6 са характерни за всяко вещество константи. О т нея се
вижда, че при ниски ч есто ти v (аолсми стойности на X) показате
л я т на пречупване има постоянна стойност п = а, независеща о т v
(няма дисперсия).
Фие. 26.11. Области на нормална и

Фие. 26.10. Опитно получени аномална дисперсия, отделени с
зависимости п = f (X) ивиците на поглъщане
Ако вещ ествата и м а т силни ивици на поглъщане за някои

ч естоти, в т е зи ивици показателят на пречупване намалява с
нарастване на ч е с т о т а т а : dv > 0, dn < 0 и D < 0. Този вид дисперсия
на вещ еството се нарича аномална. Тя се получава при неоцветени
течн ости в инфрачервената област, където поглъщането е моле
кулно, или при възбуждане на атом и в ул трави олетовата област.
Аномалната дисперсия се наблк>дава най-лесно 6 п арите на м етали,
които и м а т интензивни линии на поглъщане във видимата област.
На фие. 26.11 са дадени примерни графики на зависимостите п = f (X)
U K = f (X), където к е линейният показател на поглъщане (вж. § 27.1).
Виждат се областите на нормална дисперсия (извън ивиците на

поглъщане, означени с пунктир), както и на аномална дисперсия (в
т ези ивици).
Дисперсията се обяснява с взаимодействието на светлин
н и те вълни със заредените частици (електрони и ядра) в а то м и те и
молекулите. Приема се, че тези частици т р е п т я т (осцилират)
около своите равновесни положения с определена собствена честота

v0. Под действие на падащ ата светлинна вълна т е зи осцилатор^
извърш ват принудени тр еп тен и я с ч е с т о т а т а на падащ ата бълнД
v. Така около всяка частица възникват вторични вълни, а тя х н ат а
амплитуда и фаза зависят о т съотношението между ч е с т о т а т а на
падащ ата вълна и собствената им ч е с т о т а на тр еп тен е. Вторич-
ншпе вълни и н терф ери рат с първичната и образуват резултантнй
вълна с амплитуда и фаза, различни о т т е зи на първичната вълна.
Това означава, че образуваната в т а з и среда вълна има фазова
скорост, различна о т ф азовата скорост на първичната вълна.
Светлинна вълна, която има ч ес то та v « v0 или v » v0 прак
тически не взаимодейства с ч асти ц и те на вещ еството и за такива
ч есто ти неговият показател на пречупване с почти постоянен. При
стойности v « v0 се получава резонансно поглъщане на първичната
вълна и ам п л и туд ата на р е зу л т а н т н а т а вълна силно нараства.
Близо до л и н и ята на поглъщане п оказателят на пречупване се
променя много силно —при v < v0 (на фиг. 26.11 при X > Х| и X > Х2) той
е аномално голям, а при v > v0 (X < Х| и Х< Х2) - аномално малък.
На нормалната дисперсия се основава действието на приз-
мените диспергиращи елементи на спектралните апарати (вж. §
33.3). Аномалната дисперсия има теоретично значение, т ъ й като
дава възможност да се определят собствените ч е с т о т и на т р е п т е
не на електроните в а т о м и т е и молекулите, по което да сс изследва
т я х н а т а структура.
§ 27. ПОГЛЪЩ АНЕ НА СВЕТЛИНАТА
§ 27.1. З ако н за п о гл ъ щ а н е т о н а с в е т л и н а т а
Л ъ ч и с т и я т поток светлина ФЕ намалява винаги при преми
наване през вещество в газообразно, течно или твърдо състояние.
Ч а ст о т падащия поток излиза о т вещ еството без промяна, а оста
н ал ата ч а с т взаимодейства с неговите градивни частици - атоми,
йони, молекули и дори със свободни електрони. Поглъщане на светли
ната се нарича намаляването на нейния лъчист поток поради
предаване на енергия на вещ еството. П о гъ л н а та та светлина
никога повече не се появява, т ъ й като енергията й се е превърнала в
(бплина, 6 енереия за възбуждане и йонизация на атом и и молекули,
деереия за фотохимични реакции и пр.
т Законът за поелъщането на светл и н ата може да бъде изве
ден, без да се разележдат процесите на
--- у 1--- взаимодействие на светл и н ата с
/ ' — ?! ! j веществото. Нека перпендикулярно
— >i i върху хомоеенно т я л о с дебелина d
11 попада успореден сноп монохроматич-
dx на светлина (фие. 27.1) с ч е с т о т а v и
^Фие. 27.1. Към извода на и н т е н з и т е т /<>*). Нека безкрайно т ъ
о,аакона на Буге-Ламбер нък слой о т то ва т я л о с дебелина dx
да намалява и н т е н з и т е т а с dI. Естествено е да се предположи, че
това намаление е пропорционално на и н т е н з и т е т а на светл и н ата
-падаща върху то зи слой и на неговата дебелина dx:
0 - d/ = kv/' dx .
К оефициентът на пропорционалност kv е постоянен за светлина с
определена ч е с т о т а v и специфичен за всяко вещество. Той се нарича
линеен показател на поглъщане.
Законът за поглъщането на светл и н ата о т т я л о с крайна
дебелина d се получава след разделяне на променливите и интегри
ране в границите 0 £ х ^ d, I й Г £ / q. Той е
(27.1)
Този закон носи им ето закон на Буге-Ламбер (Р. Bouguer-J.Lambert) и

е идентичен с (3.17), т ъ й като е валиден за всички видове вълни.
Ф изичният смисъл на линейния показател на поглъщане се
разбира, ако в закона се положи kv =—■Тогава за и н т е н з и т е т а на
d
преминалата светлина се получава I = — , т .е . линейният показател
е
на поглъщане е равен на реципрочната стойност на дебелината на
т а к ъ в слой о т вещ еството, който намалява и н т е н з и т е т ъ т е = 2,72
п ъ ти . К акто се вижда, м ерната единица за kv 6 SI е м етъ р на минус
първа степен ( т -1). С тойн ости те му във видимата област са около
*) В тази алава величината повърхностна плътност на лъчист поток у

(9.6) по традиция и за краткост се нарича и н т ен зи т ет на светлината I.
IO"3 m“1за въздух, 1 m '1 за стъкло и 106 п г‘ за м етал . Това означавД
че почти тр и к р атн о намаление на началния и н т е н з и т е т сЛ
получава о т слой бъздух с дебелина 103 m = 1 к т , о т 1 т стъкло илтЗ*
10"6 m = 1 ц т м етал.
j
В ещ ествата поалъщ ат избирателно (селективно) светлина
т а поради зависим остта на показателя на поглъщане о т ч есто та
т а . Селективното поглъщане определя ц в ета на прозрачните тела.
Прозрачното т я л о има ц в ета на преминалата през него светлина, а
непрозрачното - на о тр азен ата светлина. С той н ости те на линей
ния показател на поглъщане на едно вещество, получени в интервал
о т непрекъснати ч есто ти , образуват спектъра на поглъщане
(абсорбционния спектър) на то в а вещество.
М е тал и те поглъщ ат силно светл и н ата поради взаимодейч
с тв и е то й със свободните електрони о т зоната на проводимост»
които лесно променят своята енергия (вж. § 12.1). Избирателното
поглъщане в тъ н к и м етални слоеве се обяснява с взаимодействия на
светл и н ата с електроните о т запълнените зони. В диелектриците
електроните са свързани здраво, но и м а т определена собствена
ч ес то та на треп тен е. Поглъща се силно само светл и н ата с честота,
равна на собствената ч ес то та на треп тен е на електроните, а свет
лината с други ч е с т о т и се поглъща слабо. Коеато поглъщането на
светл и н ата предизвиква промяна в енергийното състояние на а то
м и те и молекулите (фотонно възбуждане), се получават съответно
ато м н и те и молекулни абсорбционни спектри (вж. § 33.3 и § 34.4).
§ 27.2. Ф о т о к о л о р и м е т р и я
Беер (А. Beer) е показал, че законът на Буге-Ламбер е валиден
и коеато през цветен разтвор с ниска концентрация се пропусне моно-
хроматична светлина, която не се поглъща о т разтворителя. Освен
това, тогава линейният показател на поглъщане kv е право про
порционален на моларната обемна концентрация С на разтвореното
вещество:
Kv = evC
К оеф ициентът ev не зависи о т концентрацията, а само о т често
т а т а на с в етл и н ата (закон на Беер) и се нарича моларен показател
на поглъщане на разтвореното вещество. Тъй к ато обикновено
дейният показател се измерва 6 с т “1, а моларната концентрация
};мол на л и т ъ р (mol/)), т о моларният показател на поглъщане се
[аба в единицата л и тъ р на мол по сан ти м етъ р (1/moLcm).
Обединеният закон на Буве-Ламбер-Беер придобива вида
I=I0e ^ d (27.2)
основа на то зи закон е разработен метод за определяне концен
трациите на вещ ества в цветни разтвори, наречен фотоколори-
гтрия. За ц е л т а експоненциалната функция в неео се заменя с
юказателна при основа 10, като се въвежда десетичен моларен
^показател на поглъщане е\ . :
I = Iol0<Cd (27.3)
Връзката между д в а т а показателя е
«ЧI
e'v = evlg e * 0,434 ev.
.-*•1
На практика абсолютните стойности на и н т е н з и т е т и т е
се определят трудно и затова във ф отоколорим етрията се изпол
зв а т величини, дефинирани чрез т е х н и т е отношения. Това са
&езразмерните величини оптична плътност D, коефициент на
пропускане т и коефициент на поглъщане а:
Z) = lg ^ - = e'vCd (27.4)
x=L =u>^Cd
h
а = 1-т = w
О т т я х най-често се използва величината оптична п лътн ост, т ъ й

като е свързана с концентрацията чрез линейна зависимост.
К оефициентите на пропускане и поглъщане и м а т стойности между
0 и 1 или в проценти - между 0 и 100 %.
Фотоколориметрите са едни о т най-простите спектрални
апарати. При т я х се получава успореден сноп светлина във видима
т а област на спектъра о т лампа с нагреваема волфрамова жичка.
През пробата, с помощта на сменяеми светоф илтри, последова
телно се пропуска светлина в няколко тесни ч есто тн и интервали.
Преминалата светлина попада върху фотоелсктричен детектор,
градуиран 6 оптична плътн ост. О т ч и т а се максималната cm od
ност на о п ти ч н ата п л ъ тн о ст 6 ч естотн и я интервал, 6 koum J
поелъщането е най-силно. tJ
Фотоколориметрите са еднолъчеви и двулъчеви в зависимост!
о т то в а дали в т я х се използват един или два снопа светлина, полу«!
чени о т един източник. При двулъчевите ап арати единият сноп
преминава през разтвора, а друеият - през ч и ст разтворител прЗ
еднакви условия. По то зи начин се определя разликата в дбещй
оптични плътн ости, а то в а намалява грешките, които внасят раз>
т в о р и т е л я т и нестабилността в работата на светлинния източник/
§. 27.3. Ц в я т н а т е л а т а
• Видове цветове, характ ерист ики на цвет а
Ц в е т ъ т е свойство на светлин ата. Ц в е т ъ т на прозрачните
т е л а се определя о т те х н и те спектрални коефициенти на поглъща
не, а на непрозрачните - о т те х н и т е спектрални коефициенти на
отражение за видимата област на спектъра. Ако т е не са еднакви за
всички дължини на вълната, се получава селективно поглъщане или
селективно отраЖение, което променя ц в ета на падащ ата светлина.
Среди, през които светлинният поток преминава, без да
променя спектралния си състав, се наричат безцветни. Повърх
ности, които не изм енят спектралния състав на падащ ата върху
т я х светлина и и м а т коефициент на отражение не по-малък о т
85%, се наричат бели. Цветни са средите и т е л а т а , които и м ат
селективно поглъщане или селективно отражение при осветяване с
бяла светлина.
Всички цветове се разделят на ахроматични и хроматични.
Ахроматични са белият, черният и сивите цветове, които са
междинни за белия и черния. Всеки сив ц в я т може да се получи при
смесването на белия и черния в различни пропорции. Ахроматични
цветове и м а т т е л а т а с неселективно поглъщане или отражение
при осветяване с бяла светлина. Тези цветове липсват във видимия
спектър, но в природата има безкрайно много. О т т я х човек може да
различи само около 300.
Хроматични са всички цветове, освен ахроматичните. Два
ц в я та , о т които при смесване се получава ахроматичен ц в я т , се
ичаш допълнителни. Всеки хроматичен ц б я т се характеризира с
j>
Е
Г
тен тон, яркост и наситеност. Цветен тон е дълж ината на
н а т а на ц в я т о т спектъра и се означава с X. Наситеността Р се
&Ьеделя о т я р к о с т т а на монохроматичната светлина L \ 6 смес на
дай светлина с бяла, която има яркост Lo:
L \ + Lo
Н аситеността се изразява в проценти - за всеки ц в я т о т спектъра
100%, а за всеки ахроматичен ц в я т Р = 0%.
уь С добавяне на бял ц в я т към ц в я т с определен цветен тон
(коват да се получат безкрайно много цветове със същия тон , но с
различна наситеност. Нова цветна тъ к ан променя н аси тен остта
1&й под действие на слънчевите лъчи с течение на времето (избеля-
16а), но не променя цветн ия си тон.
Яркостта L е т р е т а т а характеристика на цвета. При
1М»
далка яркост гълъбовият ц в я т изглежда син, ж ъ л т и я т - кафяв, а

дозовият - бордо. Два ц в я т а са еднакви, ако и м а т еднаква яркост L,
тЦбетен то н X и наситеност Р. Тази система е приложима за всички
]Спектрални цветове, но не и за пурпурните (малинов, вишнев, люля
ков), които не м о гат да се получат о т спектралните.
Човек различава около 200 спектрални и пурпурни цветове. С
добавяне на бяла светлина към т я х могат да се получат много цве
тове с еднакъв цветен т о н и различна наситеност. О т цветовете с
еднакъв цветен то н човешкото око може да различи о т 4 до 25 ц вята
в зависимост о т цветния тон.
•Смесване и количест вена оценка на цветовете
Всички съществуващи цветове м огат да бъдат получени
чрез смесване на т р и линейно независими цвята. Това са такива
цветове, о т които при всяка комбинация на два о т т я х не се
получава т р е т и я т . Прието е тези цветове да са: червеният (А =
700 п т), зеленият (G = 546,1 п т ) и синият (В - 435,8 п т), наречени
основни цветове. Бял екран, осветен едновременно с основните
цветове в определено съотношение, изглежда бял.
Получаването на определен ц в я т чрез смесване на т р и т е
основни ц в я т а може да се демонстрира с бяла правоъгълна призма,
чиито предни стени се използват за екрани при сравняване на
ц в ето вете (фиа. 27.2). Нека на едната о т т я х пада монохроматично
лъчение с ц в я т С, а друеата се осветява едновременно с т р и т е
основни ц в я т а R, G и В. К ато се променя съотнош ението на
п отоц и те R, G и В, може да се постивне ц в я т , който е еднакъв.о
ц в ета С по отношение на цветен тон , наситеност и яркост. Това
условие може да се изрази със следното уравнение, наречено цветно:
q R G B С = rR + gG + ЬВ
К оефициентите в неео r, g и 6
показват какви ч асти о т потоците
на основните цветове са необходими
за да се получи ц в е т ъ т С. Те се
наричат коефициенти на цвета, а
? V
величините rR, gG и ЬВ - компонен
ти на цвета.
Уредите за измерване на
Фив. 27.2. Получаване на
определен цвят чрез смесване цветове се наричат колориметри.
на тр и те основни цвята Техният принцип на действие се
основава на сравняване на измервания ц в я т с еталонен. Те са
визуални или обективни в зависимост о т приемника на светлина -
човешко око или фотоелектричен детектор.
На практика за определяне на ц в ета на различни повърхно
с ти се използват атласи на цветовете. В т я х в определена последо
вателност са представени мноео аолям брой хроматични и ахрома-
ти чн и цветове. В таблица към атласа са дадени и характеристики
т е на всеки ц в я т . Обикновено в страниците на атл аса има отвори,
които д а в а т възможност ц ветовете да се сравняват чрез
поставяне на стран и ц и те върху измерваната ц ветн а повърхност.
§ 28. РАЗСЕЙВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
§ 28.1. Р азсей ван е н а с в е т л и н а т а в м ъ т н и среди

Разсейването на светл и н ата се изследва чрез измерване на
и н т е н з и т е т а на преминалата светлина, както е и при поелъщане-
т о . Д вете явления обаче са принципно различни. При повлъщането
ч а с т о т падналата върху вещ еството светлина никоаа не излиза,
,й к ато нейната лъчиста енереия преминава в друаи видове
|ераия. При разсейването падащ ата светлина изцяло преминава
[рез вещ еството, но ч а с т о т нея променя посоката си, т а к а че
к е зи т е т ъ т на преминалата светлина в първоначалната посока
iguMO намалява.
\Ь Намаляването на и н т е н з и т е т а на с в етл и н ата поради
пазсейване също е експоненциално и се о т ч и т а чрез добавяне на
допълнителен коефициент ov в закона за поглъщането:
!Г ■
iК оеф ициентът I = (28.1)
аналоаично на k V) се нарича линеен показател на
a v,
\разсейване и зависи о т ч е с т о т а т а на светл и н ата и о т естеств о то

до веществото.
ь,
I ' • Р азсейванет о и въ лн о в а т а т еория. Е ф ект н а Т ин дал
* Разсейването на светл и н ата се обяснява о т вълновата
Шеория с принципа на Хюйеенс-Френел (Huygens-Fresnel), според
който всяка точ ка о т вълновия ф ронт е източник на вторични
елементарни вълни. Ако т е зи вълни са кохерентни с първичните,
хп.е. и м а т постоянна разлика във ф азите, настъпва интерферен-
ция. Така е във вакуум и в хомоеенни непрекъснати среди, където
разстоянията меокду частиците I са мноео по-малки о т дълж ината
ра светли н н ата вълна X (X » 500 п т , а I• 0,1 п т при т в ъ р д и т е и
течни т е л а и I * 1 п т при еазовете). В р е зу л т а т о т интерферен-
ц и ята се получава усилване само в посока на първичните вълни, а
във всички друаи посоки се получава еасене, поради което разсейване
на светлината при I « Xне се наблк>дава.
Ако светли н ата преминава през непрекъснатата среда, коя-
т о съдържа хаотично разположени частици на разстояния I > X, дори
и с диаметър 2г < X, всяка о т т я х става самостоятелен източник на
вълни във всички посоки. В този случай вълните, излъчвани о т
частиците, не са кохерентни и не интерф ерират. Така във всички
посоки на средата възниква разсеяна светлина, поради което такава
среда се нарича мътна. Разсеяната светлина има същ ата честота,
както и падащ ата монохроматична светлина, т ъ й като разсейващи
т е частици извърш ват принудени треп тен и я с ч есто та, равна на
ч е с т о т а т а на падащ ата вълна. При немонохроматично лъчение
обаче интензитетът на разсеяната светлина зависи от X. Тазц |
зависимост се определя о т размерите на разсейващите частици. ,,
Разсейването о т частици с по-еолеми размери о т молекулите
(2г »0,1 X) се нарича ефект на Тиндал (J. Tyndall). То се получава и при
преминаване на светлинен сноп през прашен или задимен въздух, как-
т о и през вода, в която е добавено мляко, поради което снопът става
видим при странично наблюдение. Това явление се използва като
сценичен еф е к т на поп-концерти и в дискотеки, коаато сцената е
тъ м н а и задимена, а към нея се насочат сноповете на прожекторите.
Е ф е к т ъ т на Тиндал е 6 основата на микроскопски метод за
наблюдаване на диспереирани частици, които не м огат да се видят
поради ограничената разделителна способност на оптичния микро
скоп или слабия к о н тр аст между ч асти ц и те и дисперсната среда.
При него светл и н ата о т о свети тел н ата система на микроскопа не
попада пряко в обектива - т а м попада само светл и н ата, разсеяна
о т ч асти ц и те. В зрителното поле т е се виж дат к ато светли точки
на тъ м ен фон и затова м е т о д ъ т се нарича наблЬдение в тъмно поле
или ултрамикроскопия (вж. § 31.4).
• Закон на Рейли, нефеломет рия
Съгласно електром агн итната теория за светлин ата
ам п л и ту дата на вълн ата А, излъчвана о т т р е п т я щ а частица, е
пропорционална на квадрата на нейната ч е с т о т а на тр еп тен е v.
И н т е н з и т е т ъ т о т своя страна е пропорционален на А2 и следова
телно и н т е н з и т е т ъ т на разсеяната светлина I&~ А 2 ~ v4 ~ 1Л4. По- в
т о ч н а т а зависимост, известна к ато закон на Рейли (J. Rayleight),
има следния вид:
j -h i C
сVv2 (28.2)
8 R 2XA
Тук / 0 е и н т е н з и т е т ъ т на падналата светлина, С - концен
т р а ц и я т а на ч асти ц и те, V - обемът на една частица, а R - разсто
янието до приемника на разсеяната светлина. К оеф ициентът k
зависи о т показателите на пречупване на ч ас ти ц и те и средата, а
също и о т ъгъла ср между посоките на падащия и разсеяния сноп
светлина. Зависим остта на 1$ о т Ф се описва със сим етричната
функция, представена ерафично на фив. 28.1, която включва интен-
Ьшпета 1Юна разсеяната под ъгъл 90° светлина:
L. '* I s = / Ю( 1 + С082ф )
У
Ако величините / 0 , V, R и X имаш
P' ^ ^ До-н- h
постоянни стойности, и н т е н з и т е т ъ т 1$
/ х
ще зависи само о т С. Следователно концен
ГП' —-^1 т р а ц и я т а на диспереираните частици в
Гфив. 28.1. Диаерама на м ъ тн и среди - емулсии и суспензии, може да
;разсеяната светлина се определя, ако се измерва и н т е н з и т е т ъ т
на разсеяната о т т я х монохроматична светлина. Този оптичен ме
тод, основан на сравняване на мътностш пе на разтвори с позната и
непозната концентрация, се нарича нефелометрия. Той е най-широ
ко използваният метод за следене растеж а на бактериални култури
6 теч н а среда. С неео моват да се определят също раамерите и фор
м а т а на малки частици и макромолекули като бактерии, вируси,
белтъци, нуклеинови киселини и др., а също и молекулните маси на
■полимери.
Законът на Рейли обяснява промяната в спектралния
състав на б я л ата светлина след преминаването й през м ъ тн и
среди. П реминалата светлина придобива червеникав ц в я т поради
намаляване на и н т е н з и т е т а на лъч и те с по-къса дължина на вълна
т а , които се разсейват по-силно. С нарастване на размерите на
оптичните нехомоеенности в средата се намалява степенният
показател на X 6 и н т е н з и т е т а на разсеяната светлина. Така кова-
т о 2r > X , Is ~ 1/Х2, а посоката на разсеяната светлина е алавно по
посока на падащ ата - ефект на Ми (G. Mie).
В случай, че 2г » X , /$ не зависи о т X, т . е. ерубодисперсните
среди не променят спектралния състав на светлин ата. Това се
отнася и за водните капчици, образуващи м ъвлата и облаците. Те
и м а т сив ц в я т , ако капчиците им са сравнително малки, а изалеж-
д а т бели, коаато капчиците им са достатъчно големи. Разсейването
на светл и н ата о т обекти с размери, мноао по-волеми о т дълж ината
на вълната, при което се получава незначително отклонение о т
праволинейното й разпространение, е прието да се нарича диф-
ракция.

§ 28.2. М олекулно р азсей в ан е ^1
Светлината» съгласно вълновата теория» не тр яб в а ga d$1
разсейва при преминаване през оптично хомовенни среди. В дейсщ.'
бителност разсейване се наблюдава и в най-грижливо обезпрашени
газове или почистени о т примеси вещества. П ричината за то ва са
оптични нехомовенности, които представляват промени (флуктпу--
ации) в плътността (сгъстявания и разреждания), предизвикани от
движението на ч асти ц и те на вещ еството. Това движение се
разглежда о т молекулно-кинетичната теория, поради което този
вид разсейване се нарича молекулно.
Молекулно разсейване се получава в газове, теч н о сти и
твърди т ел а . О п ти ч н и те нехомовенности в т я х са с размери 2r < X,
т .е . за молекулното разсейване са валидни закономерностите, уста
новени при е ф е к т а на Тиндал. За разлика о т нево обаче молекулното
разсейване се усилва с нарастване на температурата. Благоприятни
условия за възникване на значителни флуктуации в п л ъ т н о с т т а на
вещ ествата се получават при тем п ература около тем п ератури те
на ф азовите преходи. Вследствие на то в а възниква интензивно раз
сейване на светлин ата, известно под името критична опалесценция.
Законът на Рейли обяснява синия ц в я т на небето, наблюда
вано в разсеяната светлина на Слънцето. П о-наситеният син ц в ят
на небето в ясен л етен ден, отколкото през зи м ата, е в с ъ о т в ет
ствие с т ем п ер а т у р н а та зависимост на молекулното разсейване.
Червеникавото оцветяване на изгрева и залеза пък се дължи на
възприемането на п р я к ата слънчева светлина, в която по-късо-
вълновата ч а с т на спектъра е разсеяна в по-голяма степен. Това
разсейване е по-малко през с в е т л а т а ч ас т на деня, т ъ й к ато тогава
светл и н ата изминава през атм осф ерата по-къс п ъ т до земната
повърхност, отколкото сутрин и вечер (фиг. 28.2).
Използването на ж ъ л ти ф илтри във ф о то гр аф и ята и на
ж ълти фарове за мъгла при тран сп ортн и те средства също се осно
вава на закона на Рейли. В ж ъ л т а т а светлина липсва синята компо
нента на б я л а та светлина, чието разсейване намалява рязкостта
на образите и влошава видимостта.
Ki' Фие.26.2. П ът на слънчевата светлина през атмосферата при
М. различна височина на Слънцето
^ § 28.3. К ом бин ационно разсей ван е, р ам ан о в и с п е к т р и

Разсейването 6 м ъ тн и среди (о т диспереирани частици) и
^олекулното разсейване (о т оптични нехомоеенности) се нарича
«общо рейлиево. То не променя дълж ината на въ л н ата на монохро-
i'
^ е т и ч н а т а светлина. О т вледна точка на к в ан т о в а та теория за
‘^ртеството на светл и н ата то ва разсейване е еластично, т .е.
радащ ите и разсеяните фотони и м а т еднаква енергия. Според нея
радащ ите ф отони възбуждат молекулите на вещ еството, а разсея
л и те ф отони са ф отон ите, излъчени при връщане на молекулцте в
рсновното им състояние.
Ако хомогенно, прозрачно,
нефлуоресциращо Вещество се облъ
чи с интензивна монохроматична
светлина, се получава разсеяно
лъчение, което не е монохроматич-
но. Неговият спектър (фие. 28.3)
има максимум на и н т е н зи т е т а при
ч е с т о т а т а на падащ ите фотони v0
(рейлиево разсейване) и. няколко по-
слаби симетрични максимума о т
двете му страни (сателитни линии)-
Техните ч е с т о т и се различават о т
Фие. 28.3. Раманов спектър на ч е с т о т а т а на рейлиевата линия по
тетрахлорметан при Хо = 436 п т следния начин:
v, 2 = v0 ± Ду', v3 4 = v„ ± Ду*, vM = у0 ±Д у" (28.3)

Енервията или ч е с т о т а т а на разсеяните ф отони зависи ощ
то в а по какъв п ъ т молекулата е преминала във възбудено елек
тронно състояние и по какъв п ъ т се връща в основното. На всяко
електронно състояние (вж. § 34.1) отеоваря набор о т дискретни
вибрационни състояния (вибрационни нива), а на всяко вибрационно
- съ ответен набор о т дискретни ротационни енереии (ротационни
нива). Ч е с т о т и т е на с а т е л и т н и т е линии са комбинации между
ч е с т о т а т а на падащ ите фотони и ч е с т о т и т е на вибрационните и
ротационните преходи на молекулите на разсейващото вещество.
Явлението се нарича комбинационно разсейване или ефект на Роман
(Ch. Raman), а получените молекулни спектри - комбинационни или
раманови спектри.
Рамановите линии с по-ниски ч е с т о т и се получават при
поглъщане на ч а с т о т енергията на падащ ите ф отони АЕ - JiAv,
достатъчна за възбуждане на молекулата о т основно вибрационно
или ротационно състояние до възбудено вибрационно или ротацион
но състояние, или на комбинации между т я х , поради което разсеяни
т е ф отони са с по-ниска енергия. По аналогия с луминесценцията
т е зи линии се наричат стоксови (вж. § 36.2). Рамановите линии с по-
високи ч е с т о т и (антистоксови линии) се получават при също т а к и
ва комбинации на енергийни преходи, но при разсейване о т молекули,
които са били във възбудено вибрационно или ротационно, състоя
ние. При преминаване на молекулите в основно състояние енервията
о т прехода АЕ = hAv се добавя към енергията на разсеяното лъчение
и т о придобива по-висока енергия.
Интензитетът на стоксовите линии е по-аолям о т този на
антистоксовите, т ъ й к ато при стайна тем п ература по-голяма
ч ас т о т разсейващите молекули се нам ират в основно вибрационно
състояние. В ер о ятн о стта за рейлиево разсейване е много по-голяма
о т т а з и за раманово и и н т е н з и т е т ъ т на рейлиевата линия е
няколко порядъка по-еолям о т този на рамановите линии (фиг. 28.3).
Рамановите спектри се получават във видимата и близките
ултравиолетова и инфрачервена област за вещ ества в т р и т е агре
гатн и състояния. Принципна схема за т я х н о т о получаване е дадена
на фиа. 28.4. За източник на интензивна монохроматична светлина
лазер, а сп ек тъ р ъ т на разсеяното лъчение се регистрира
под ъгъл 90° спрямо падащото.
№
i. Спектрален
апарат С п ектрите се използват за
h' структурен, качествен (идентифи
циране и откриване на компоненти в
№ Л азер ----- ►Проба]----- ► смеси) и количествен химичен анализ.
k-i С тр у к ту р н и ят анализ се основава
(Фив. 28.4. Принципна схема за на запазване на п арам етри те на
^ролучаване на раманов спектър линиите, характерни за един струк
т у р ен елемент (например връзките С-Н, С=С, N-H и др.) при преми
наването на то зи елемент о т едно съединение в друго.
>ь Рамановият спектрален анализ се прилага широко и за изслед-
•вдне на по-сложни биологични обекти, като комплекси на белтъци с
:Вуклеинови киселини и дори на цели клетки. Бактериофаеи във
(водна среда д а в а т спектър с добре изразени ивици и някои о т т я х се
.дължат на т р е п т е н и я т а на пешпидната група или на странични
групи в белтъчни молекули, а други - на т р е п т е н и я т а на ф осф ат
ните групи или на озотн и те бази на нуклеиновите киселини. Във
ф изиката рамановата спектроскопия е основен м етод за изследване
на динамиката на кристалните решетки и на различни възбудени
състояния, наричани квазичастици (напр. фонони).
§ 29. ПОЛЯРИЗАЦИЯ НА СВЕТЛИНАТА
§ 29.1. С ъ щ н о с т н а с в е т л и н н а т а п о л яр и зац и я
• Е ст ест вена и п о л я р и зи р а н а свет ли н а
Теорията на Максуел за електромагнитното поле (вж. § 18.2)
показва, че с в етл и н ата се разпространява к ато електромагнитна
вълна. В нея вектори те на електричното поле 6 и на магнитното
поле Н извърш ват напречни хармонични т р еп т ен и я с една и съща
ч е с т о т а v без фазова разлика (фиг. 18.3) и т е з и т р еп т ен и я се
разпространяват с еднаква скорост v в посока, перпендикулярна на
равнината, определана о т & и Н. В екторъ т на и н т е н з и т е т а на
електричното поле S се нарича още светлинен вектор, т ъ й като

нееобата посока определя посоката на силата, действащ а на зареде*
ните частици, и на нево се дълж ат основните действия на светли
н а т а (върху окото, химичното, биологичното).
Всеки ато м при единичен а к т на излъчване изпуска свет
линен импулс (вълнов цуг) с определена ориентация и фаза на
светлинния вектор. Тъй като нееовата продължителност е 10~6 а,
дълж ината на вълновия цуг е приблизително I = c t = 3 т . При след
ващ а к т същ ият а то м излъчва светлина, в която в е к то р ъ т & има
посока и фаза, различни о т предишните. Това се отнася за огромния
брой едновременно излъчващи атом и в източника на светлина.
Техните вълни с различна и непрекъснато променяща се посока на
светлинния вектор образуват резултантна вълна. По т а к ъ в начин
във всяка точка, до която достига р е зу л т а н т н а т а вълна, посоката
на светлинният вектор се изменя във всички възмозкни посоки в
равнината, перпендикулярна на лъча в т а з и точка. Амплитудата
(максималната стойност) на вектора & обаче е еднаква във всички
посоки поради близките условия, при които се намират
излъчващ ите атом и и наслагването на голям брой вълни с различни
фази. Такава светлина се нарича естествена или неполяризирана
(фиг. 29.1 а).
Фие. 29.1. Амплитуди и посоки на светлинните вектори &

при неполяризирана (а), частично поляризирана (б) и линейно
поляризирана светлина (в)
При взаимодействие на светл и н ата с вещ еството е възмож
но ам плитудите на светлинния вектор да се променят и да не са
еднакви във всички посоки. Тогава светл и н ата е частично поляри
зирана (фиг. 29.1 б). И при естес тв е н а та, и при поляризираната
светлина ам п литудата на светлинния вектор се изменя във времето
по хармоничен закон. При напълно поляризираната светлина обаче
посоката на вектора се променя периодично по един и същи начин,
jyjca че върхът му описва някаква траек тори я в равнината, пер*
[вндикулярна на посоката на лъча.
L Има т р и основни вида напълно поляризирана светлина: ли
нейно, кръгово и елиптично. При линейнополяризираната светлина
тр еп тен и ята на светлинния вектор се извършват само в едно и съ
що направление - по права линия (фиг. 29.1 в). Равнината, определена
Уви то ва направление и посоката на разпространение на светлинната
а, се нарича равнина на трептене или равнина на поляризация.
кръговополяризираната светлина върхът на светлинния вектор
описва окръжност, а при елиптичнополяризираната - елипса.
■i. Елиптичната поляризация е най-общото състояние на поля
ризираната светлина (фиг. 29.2). Линейната и кръговата поляриза
ция са д в а т а гранични случая, когато елипсата се изражда в права
линия или в окръжност. Е ли пти чн ата и кръгова поляризация е
бясна или лява в зависимост о т посоката на въртене на светлинния
вектор. Тя е дясна, ако т о й се върти по посока на часовниковата
Стрелка, гледано срещу посоката на разпространение на лъча.
¥
7 ^
Фиа. 29.2. Различни случаи на напълно поляризирана светлина
Количествена характеристика на напълно поляризираната
светлина е отношението г на дължините на м ал к ата а и голямата
полуос b на елипсата г = а /b (фиа. 29.2). То се приема за положително
при дяснополяризираната светлина и за отрицателно при лявопо-
ляризираната. Изобщо стой ностите му са в интервала -1 ^ г <. 1,
като г = ± 1 се отнася за кръгова поляризация, а г = 0 - за линейна.
С ветлината, която най-често се наблюдава в природата, е
частично поляризирана, т.е. т я не е нито напълно неполяризирана,
нито напълно поляризирана. Идеално монохроматичната светлина е
един безкраен вълнов цуе, поради което е винаги напълно поляризирана.
• П оляризат ори, закон на Малк)
Линейнополяризирана светлина се получава с помощта на
поляризатори (фиг. 29.3). Поляризаторът пропуска само т а зи свет
лина, на която светлинните вектори и техни компоненти са успоред
ни на една негова равнина, наречена главна равнина на поляризатора.
(ОО1). Той не пропуска светлина, на която светлинните вектори и
техни компоненти са перпендикулярни на т а з и равнина.
а И н тен зи тетъ т на
поляризираната светлина;
излязла о т поляризатора, е
равна на половината о т
и н т е н з и т е т а на падналата
върху неео естествена свепь
лина, т ъ й к ато всеки светли
нен вектор с произволна посо
Фив. 29.3. Преминаване на естествена ка може да се разложи на две
светлина през поляризатор и на компоненти, едн ата от
линейнополяризирана през анализатор които е по посока на алавната
равнина. Равнината на поляризация на светл и н ата, преминала през
поляризатора, се променя, ако поляризаторът се завъ рти около
посоката на лъча, но и н т е н з и т е т ъ т й остава постоянен. Поляри-
затори, използвани при изследване на поляризирана светлина, се
наричат анализатори.
А нализаторът пропуска напълно линейнополяризирана
светлина, ако главната му равнина 0 0 ' съвпада с равнината на
поляризация на светлината. Ако двете равнини сключват ъгъл а,
анализаторът пропуска само компонентата &' на светлинния
вектор с амплитуда £о (фиг. 29.3):
£ ' = £ocosa. (29.1)
Енергията и и н т е н з и т е т ъ т на вълните I са пропорцио
нални на квадрата на ам п литудата на т р е п т е н и я т а &. Следова
телно о т (29.1) зависим остта между и н т е н з и т е т а / 0 на падащ ата
върху анализатора линейнополяризирана светлина и и н т е н з и т е т а I
на преминалата е:
I = /о c o s 2 a (29.2)
Тя е известна к ато закон на Малк> (Е. Malus). И н т е н з и т е т ъ т има
максимална стойност I = h , когато главните равнини на поляри
затора и анализатора са успоредни (а = 0) и минимална / = 0, когато
т е са кръстосани (а = 90°).
ii- Ако през поляризатор, който се бърши около посоката на па-
)Ьщия лъч, преминава частично поляризирана светлина, излизащата
неео светлина иде има и н тен зи т ет между една минимална / т\п и
максимална стойност /твх. Степента на линейна поляризация Р
определя о т отношението:
р _ -^таж /min (29.3)
^ тв* /m in
:0tn (29.3) се вижда, че за линейнополяризирана светлина Р = 1, заидо-

то /min = 0, а за естествена светлина Р - 0, т ъ й к ато / тах = /min-
(1 С т еп ен та на поляризация е т р е т а основна характеристика
ва светл и н ата наред с и н те н зи те та , който зависи о т квадрата на
ам плитудата на вектора &, и цвета, определян о т ч е с т о т а т а .
Ьлънчевата светлина и светли н ата на почти всички изкуствени
‘източници е неполяризирана. Разсеяната светлина, включително и
'■Г:
о т атмосферния въздух, е частично поляризирана, а при разсейване
<9
под ъгъл 90° —напълно поляризирана. Човешкото око не различава
поляризираната
(
светлина о т естествен ата. У стройството на
.оптичните уреди за получаване и изследване на поляризирана с в е т
лина се основава на взаимодействието на светл и н ата с веществото.
§ 29.2. П олучаван е н а ли н ей н оп оляри зи ран а с в е т л и н а

• П оляризация при отраокение и пречупване
О тр азен и ят и пречупеният лъч, получени о т лъч е с т е с т
вена светлина, падащ върху граничната повърхност между два
диелектрика, са частично
поляризирани (фие. 29.4 а).
В пречупения лъч преобла
д ават т р е п т е н и я т а в рав
нината на падане (означени
със стрелки на фие. 29.4), а
в отразения лъч - т р е п т е
н и ята, перпендикулярни на
Фие. 29.4. Частична (а) и пълна поляри т а з и равнина (означени на
зация (б) на отразения и пречупения лъч фие. 29.4 с точки).

С теп ен та на линейна поляризация на пречупения и на отра
зения лъч зависи о т ъеъла на падане. Ъ еълът на падане а, при койтр
отразени ят лъч е линейнополяризиран 6 равнина, перпендикулярна
на равнината на падане, а пречупеният е максимално поляризиран б
т а з и равнина, се нарича ъгъл на БрЬстер (D. Brewster). В този случай
пречупеният и отразени ят лъч сключват ъеъл 90°, а ъеълът на
пречупване е р = 90° - а (фие. 29.4 5). О т закона за пречупване (26.1) и
(26.2) се получава условието за линейна поляризация на отразения
лъч, известно като закон на Bphcmep:
t g a = n2.i • (29.4)
• Двойно пречупване
Явлението двойно пречупване е разделянето на едиц
светлинен лъч на два лъча при преминаване на светл и н ата през
прозрачни кристали (фиа. 29.5). Единият о т лъч и те (о), който се
подчинява на законите за отражение и пречупване (вж. § 26.1), се
нарича обикновен. Друеият лъч (е), наречен необикновен, има различ
O' на скорост на разпространение и
различен показател на пречуп
ване в зависимост о т ъеъла на
- Ж -
падане. Той не лежи в равнината
4 ■i ч на падане, не се подчинява на
закона за пречупване и дори при
Фив. 29.5. Двойно пречупване при ъеъл на падане 0° се отклонява
лъч естествена светлина, падащ о т първоначалната си посока
нормално: е - необикновен лъч, о -
обикновен лъч, ОО' - оптична ос на (фие. 29.5).
кристала Всички прозрачни кри
стали, с изключение на кристалите о т кубичната система, и м ат
свойството двойно пречупване. В някои о т т я х , наречени едноосни
кристали, има едно направление, наречено оптична ос на кристала,
в което двойно пречупване не се наблюдава. Най-известни едноосни
кристали са исландският и т а т , кварцът и турм алин ът.
Всяка права, успоредна на о п ти ч н ата ос, е оптична ос на
кристала. Равнината, определена о т падащия лъч и о п ти ч н ата ос
на кристала, е главна равнина на кристала. Обикновеният и необик
новеният лъч са линейнополяризирани във взаимно перпендикулярни
paltaemiH. Т реп тен и ята на обикновения лъч са перпендикулярни
t
ш абната равнина на кристала, а на необикновения се извърш ват
главната равнина (фие. 29.5).
V Двойното пречупване, подобно на дисперсията (вж. § 26.4), се
“обяснява с взаимодействието на светлинните вълни със заредените
частици на а т о м и т е и молекулите в кристалите. К ри стали те са
анизотропни среди - т е и м а т различни физични свойства в различ
ни направления (вж. § 7.1). Ч асти ц и те, които еи изграж дат, са ани-
зотропни осцилатори. Това означава, че т е т р е п т я т с различна
собствена ч е с т о т а в различни направления. Т реп тен и ята на с в е т
линния вектор, които и м а т еднакво направление с т р е п т е н и я т а
при някоя о т собствените ч естоти , се поглъщ ат най-силно, т ъ й
като предизвикват принудени тр еп тен и я на ч ас ти ц и те в т о в а
направление.
Ако в кристала има само едно направление, в което частици*
т е не м огат да т р е п т я т , т о т р е п т е н и я т а на светлинния вектор
на е с т е с т в е н а т а светлина няма да се погълнат точно в то в а
направление и с в етл и н ата ще излезе о т кристала линейно поляри
зирана. За обикновения лъч такова е направлението, перпендикуляр
но на о п т и ч н ата ос на кристала, и т о се запазва независимо о т
посоката на лъча в кристала (фие. 29.6). З ато ва обикновеният лъч
се разпространява във всички посоки с еднаква скорост и показате
л я т на пречупване за него е постоянна величина.
О Т реп тен и ята на необик
новения лъч сключват различен
ъгъл с о п т и ч н ата ос при различ
ни посоки на разпространение в
кристала. На т е з и посоки съ от
в е т с т в а т различни собствени
ч ес т о т и на т р еп т ен е на ч асти
Фие. 29.6. Обикновени (а) и необик ци те, различни амплитуди и фа
новени лъчи (б) с различна посока в
алабната равнина на кристала
зи на вторичните вълни, поради
което и скоростта на необикно
вения лъч е различна в различните посоки. Различните показатели
на пречупване за обикновения (п0 - const) и за необикновения лъч
(гсе * const) са причина д в а та лъча да се разделят пространствено.

• П оляризационни призм и и поляроиди
Е стествени кристали не се използват к ато поляризатори,
т ъ й като обикновеният и необикновеният лъч, макар и разделени,
са близо един до друг. За т а з и цел се и зработват поляризационни
призми о т две части, изрязани по специален начин о т кварц или
исландски ш п а т и слепени с канадски балсам. О т т я х д в а т а лъча
излизат под ъгъл един към друг, т а к а че на неголямо разстояние о т
призм ата са достатъчно раздалечени.
Обикновеният и необикновеният лъч се поглъщ ат 6 еднаква
степен в повечето о т прозрачните едноосни кристали. В някои
обаче единият о т д в а та лъча се поглъща по-силно. Това явление се
нарича линеен дихроизъм. Така турмалинов кристал с дебелина около
1 т т поглъща почти напълно обикновения лъч, получен в него при
двойното пречупване, и пропуска необикновения. На то зи принцип се
п р авят поляризационни пластинки, наречени поляроиди. Те пред
с т а в л я в а т слой о т дребни иелообразни к ри стал чета или о т молеку
ли на полимер, ориентирани еднопосочно и включени в прозрачна
м атрица. Поляроидите превъзхождат поляризационните призми с
голям ата си площ, но им о т с т ъ п в а т по устойчивост на влага и
тем пература, както и по оптични характеристики.
Двойно пречупване се наблюдава и 6 теч н и кристали, в
подложени на деформация аморфни т е л а и в течн ости, поставени в
електрично поле.
§ 29.3. О п т и ч н а а к т и в н о с т н а в е щ е с т в а т а
Към о п ти ч н ата активност на вещ ествата спадат явления,
които се дъ лж ат на различните им оптични свойства в различни
направления (оптична анизотропия). В ещ ествата, за които т я е
естествена, се наричат оптичноактивни. Изкуствена оптична
активност възниква като р езу л тат о т външни въздействия, напри
мер механични деформации, електрично или магнитно поле.
Освен в двойно пречупване и линеен дихроизъм, оп ти чн ата
активност се проявява във въртене на равнината на линейнополя-
ризираната светлина (наричано накратко оптично въртене), в
зависим остта му о т дълж ината на вълната (дисперсия на оптично
т о въртене), в поляризация при разсейване и при луминесценция, и в
jjpyeu явления. О п ти ч н ата активност на вещ ествата в зависимост
Ьш дълж ината на светлин ната вълна се изследва в спектрополяри-
щртприята.
[ * Въртене на равни нат а на поляризация

Г При преминаване на линейнополяризирана светлина през
чоптичноактивно Вещество се получава въртене на равнината й на
*поляризация. Най-напред то ва явление е о тк р и то в кварц о т Араео
*(D. Arago, 1811 е.)» в теч н о ст (терпентин) о т Био (J. Biot, 1815 е.), а
^По-късно и в разтвори (напр. захар във вода) и пари (напр. на камфор)
'на много органични вещества. Ъ еъ л ъ т на въртене на равнината на
поляризация или накратко - ъгълът на оптично въртене <р (фиа.
29.7) е характерен за вещ еството и еолемината му се определя о т
п ъ тя I, изм инат о т светл и н ата в него:
ф :а / (29.5)
Коефициентът а е констан
т а на оптичното въртене и зависи
о т веществото и о т дължината на
вълната X. При течн ости и разтвори
той се нарича специфичен ъгъл на
Фие. 29.7. Ъгъл на въртене ф
след преминаване на лъча въртене и се поставя в скоби - [а]. За
през оптичноактивно разтвори [а] се дефинира като ъгъл
вещество с дебелина I
на въртене ф за единица концентра
ция на вещ еството С и единица оптичен п ъ т I със закона на Био:
Ф = [а] С1 (29.6)
Най-често, когато С е 0 проценти, / - в дециметри (dm) и ф в
градуси (deg), м ерната единица за [а] е deg/dm. В случай на моларна
концентрация, специфичният ъгъл [а] се нарича моларен ъгъл на вър
тене и при същ ите единици за I и ф мерната му единица е deg.dm2/mol.
Равенството (29.6) дава възможност за определяне на кон
центрации с помощта на уреди за измерване на ъгъла на оптичното
въртене, наречени поляриметри. Основните им части са поляриза-
т о р и анализатор. Според закона на Малю (29.2), получената о т
поляризатора линейнополяризираната светлина не преминава през
анализатора, ако равнината й на поляризация и главната равнина на
анализатора са кръстосани (фиг. 29.3). Анализатор в то ва положение

обаче я пропуска, ако пред него се постави оптичноактивно вещество^
За да се заеаси отново светлината, анализаторът трябва да с$\
завърти на някакъв ъгъл около посоката на преминаващия лъч. Тозц^
ъгъл е точно ъ гъ лъ т на оптичното въртене <р.
Поляриметрията е прост и точен метод, използван по-рано
за определяне на захар в урина, а сега главно за определяне на захар в
продукти на хранителновкусовата промишленост.
• Оптична акт ивност и асим ет рия на молекулит е
Обикновено се счита, че една молекула проявява оптична
активност, ако съдържа т а к а наречения асиметричен атом на
Въглерода. Един так ъ в атом е свързан с четири различни групи в
молекулата и т я няма нито равнина, mimo център на симетрия.
Такива са молекулите на 19 о т 20-те аминокиселини (с изключение на
глицина), които и м а т дясна и лява конфигурация. Д вете форми на
оптична изомерия се наричат огледални антиподи или енантиомери.
Интересно е, че в организмите се намира само една о т двете
конфигурации на аминокиселините (лявата) и на най-важните
биологични молекули. В ещ ествата, химично синтезирани о т симет
рични молекули обаче, винаги са смес (рацемична смес) о т еднакви
количества на д в а т а енатпиомера.
Оптична активност има не само молекула, която съдържа аси
метричен въглероден атом, но и всяка молекула, която се различава о т
друга так а, както обектъ т се различава о т своя огледален образ. Таки
ва молекули се наричат хирални (о т гр. хейр —ръка) и могат да съще
ств у ват в две форми - дясна (D) и лява (L). Д ясната форма не може да
се превърне в лява чрез никакво въртене в пространството, както
дясната ръка не може да се превърне в лява или обратно (фиг. 29.6).
Фие. 29.8. Сравнение на лява и дясна ръка с лява и дясна форма на аланина
В природата се среща молекулна и кристална хиралност. При
топене или разтваряне на вещ еството молекулната хиралност се
казва (напр. захар), а кристалната изчезва (налр. кварц). К варцът е
Вреден о т симетрични молекули вЮг, но кристализира 6 две форми
1сна и лява. Топеният кварц няма оптична активност.
Х иралността е характерна за белтъц ите, въглехидратите,

Яслеиновите киселини и редица нискомолекулни съединения в к л е т
ка. В ДНК и РНК въглехидратите са винаги в П-форма. И дясна-
к, и л я в а т а форма реагират по еднакъв начин със симетричните
■олекули, но организмите ги различават. К л е т к а т а усвоява само L-
)рмата на аминокиселините, която отговаря на с т р у к т у р а т а на
иологичните й молекули.
Бдна молекула проявява оптична активност, само ако т я или
Каст о т нея е хирална (в частност има спирална структура). Затова
ранните, получени с м етодите на спектрополяриметрията, могат
|аа се използват за количествено определяне на спирални участъци
яброй, дължина) в макромолекулни вериги. Подобна информация може
да се получи само с рентгенов структурен анализ (вж. § 37.2).
V'
!*■ § 30. О П ТИ ЧН И Л ЕЩ И
❖ Най-ранният писмен документ за лещите е пиесата на Аристофан
“Облаци” (424 в. преди н.е.), в която се споменава за запалващо стъкло, из
ползвано за фокусиране на слънчевите лъчи и получаване на оеън. Първото
известно приложение на леща за корекция на зрението е изумрудът на
Нерон, вероятно вдлъбнат, през който е наблюдавал гладиаторските иари.
Висококачествени лещи о т планински кристал са изработвани о т викинги
т е през 11 - 12 век за запалване на овън. Лещите не са мноао разпростране
ни до откриването на очилата (вероятно в Италия през 1280 в.), а за нача
ло на коригирането на миопия с вдлъбнати лещи се счита 1451 г.
Аббе (Ernst Abbc, 1660) извежда условието за получаване на резки об
рази о т лещи и оптични системи (условие за синусите) и прави революция 6
разработването на оптични инструменти.
Първата очна контактна леща е разработена о т еерманския физи-
олов Фик (Adolf Fick) през 1887 в. и е о т стъкло. През 1936 е. е направена
първата леща о т полимер, но и т я , както всички контактни лещи дотога
ва, е склерална, т е. покрива не само ровобицата, но и съседните й тъкани.
Роаовичната корекционна леща е разработена след 1950 а., но намира масово
приложение едва през 60-те години, коаато се усъвършенства технология
т а за изработване на полимерни лещи.

§ 30.1« О сновни е л е м е н т и н а с ф е р и ч н и т е лещ и 1
Оптичната леща е хомогенно прозрачно тял о, което има
различен показател на пречупване о т околната среда и е ограничено
о т две повърхнини или о т една повърхнина и една равнина. Равнина
т а може да се разглежда к ато повърхнина с безкрайно голям радиу^
на кривината. Най-разпространени са сферичните лещ и, ограничени
о т две сферични повърхнини или о т сферична повърхнина и равнина
(фиг. 30.1). Л ещ ата се нарича тънка, ако разстоянието между сфе
ричните повърхнини (дебелината на лещ ата) е малко в сравнение с
т е х н и т е радиуси. В противен случай т я е дебела, но разделянето на
лещ ите на тъ н к и и дебели е условно и зависи о т конкретните им
приложения. Ако дебелината на лещ ата намалява към периферията
й, л ещ ата е изпъкнала, а ако нараства, т я е вдлъбната.
Комбинация о т лещи, при които центровете на кривината на
повърхнините им л еж ат на една права, се нарича центрирана
оптична система.
Основните елементи на една сферична леща и на една цент
рирана система о т сферични лещи са: главна оптична ос, главна
равнина, оптичен център, фокус, фокална равнина, фокусно разсто
яние и оптична сила (пречупваща способност). Главна оптична ос е
правата, съединяваща центровете на сферичните повърхнини на
лещ ата или о п ти чн и те центрове на лещ ите о т о п т и ч н ата систе
ма (фив. 30.1). Главна равнина е равнината, в к о я та продълженията
на лъчите, падащи успоредно на главната оптична ос, се пресичат с
продълженията на лъчите, излизащи о т лещ ата. Г лавн ата равнина
е перпендикулярна на главната отична ос. Тънките лещи и м а т една
главна равнина, а дебелите - две. Оптичен център е т о ч к а т а , б
която главната оптична ос пресича главната равнина. Дебелите
лещи и м а т две так и ва точки, наречени главни или възлови точки.
Фокус е пресечната точка на лъчите, преминали през леща
т а , които преди пречупването си през нея са били успоредни на глав
н а т а оптична ос (фиг. 30.1 а). Ако пречупените лъчи са разходящи,
фокус е пресечната точка на те х н и т е продължения (фиг. 30.1 6).
Всяка леща има два фокуса - по един о т двете й страни. Те се нами
р а т върху о п т и ч н ата ос. Равнината, която преминава през фокуса
и е перпендикулярна на оп ти ч н ата ос, се нарича фокална равнина.
\okycno разстояние / е разстоянието о т оптичния център до фоку-
I или о т с ъ о т в е т н а т а главна точка до него. Ако о п ти ч н ата среда
двете страни на л ещ ата е една и съща, фокусните разстояния
двете страни на лещ ата са равни по големина, но и м а т различен
jgak. Прието е фокусното разстояние до предния фокус по посока на
|допространение на лъчите да бъде отрицателно (f < 0), а до задния
п цоложително (f > 0).
ив» 30.1. Елементи на тънка сферична леща - изпъкнала (а) и вдлъбната (б):
I и Ог —центрове на сферичните повърхнини, г\ и г2 • радиуси, d —дебелина
\ лещата, O1O2 - елавна оптична ос, HH' - главна равнина, 0 - оптичен
штър, F - фокус, f - фокусно разстояние
Реципрочната стойност на фокусното разстояние Р се нари

ча оптична сила или пречупваща способност на лещ ата:
(30.1)
Тя се измерва в единицата м етъ р на минус първа степен, но за нея

най-често се използва им ето диоптрия (1 т " 1 = 1 dpt). О п ти ч н ата
сила на л ещ ата е най-важната й характеристика и зависи един
ствено о т радиусите на нейните сферични повърхнини Г\ и Гг и о т
показателите на пречупване на лещ ата п и околната й среда по:
Р = ( А _ 1 ) (± _ _ ! _ ) (30.2)
"о 0 г2
Алгебричният знак на радиуса е положителен, ако ц е н т ъ р ъ т на
повърхнината се намира зад оптичния център по посока на разпро
странение на л ъ ч и те и отрицателен, коеато е пред него. Така на
фиг. 30.1 и > 0 и г2 < 0.

За лещи бъб бъздух щ = 1, п > 1 и зн акъ т на Р се определя
само о т алаебричните стойности на п и Гг. Леща с Р = 0 (при Г] = г2)
се нарича афокална и се използба за корекции на оптични аберации.
Ако Р > 0, л ещ ата се нарича положителна или събирателна, тъ й
като успореден сноп лъчи се събира б задния й фокус след пречупва
нето си. Л ещ ата е отрицателна или разсейвателна, коеато Р < 0 и
тоеаба б предния й фокус се пресичат продълженията на пречупени
т е о т нея лъчи (фив. 30.1 б).
Образите, получавани о т лещ ите, м оеат да се построят
ееометрично к ато се знае ходът на поне два лъча. Пресечната
точка на лъ ч и те или те х н и т е продължения определя м яс то то на
образа. Обикновено единият лъч е този, който минава през оптич
ния цен тъ р и не се пречупва (фиг. 30.2). В т о р и я т лъч е успореден на
о п ти ч н ата ос и при събирателна леща след пречупването си преми
нава през задния й фокус. При разсейвателна леща то зи лъч става
Фив. 90.2. Получаване на реален, обърнат и умален образ о т

събирателна леща, коаато а > 2 /
разходящ след пречупването си, но през предния й фокус минава неео-

бото продължение (фив. 30.3). Може да се използба и лъч с обратен
ход на втория. Той (или продължението му при разсейвателна леща)
преминава през фокуса и се пречупва през лещ ата, к а т о с т а в а успо
реден на о п т и ч н ата ос.
Образите, получени при пресичане на лъчи, се наричат
реални (действителни), а при пресичане на продължения на лъчи -
нереални (недействителни). Събирателна леща, използвана за полу
чаване на нереален, прав и увеличен образ на обект, който се намира
между предния фокус и оптичния й център, се нарича лупа (фив. 30.4).
Видът, еолемината и разстоянието на образа до оптичния
Център Ь зависят о т разстоянието на обекта до оптичния център
Фив. 30.3. Получаване на нереален, Фие. 30.4. Получаване на нереален,

прав и умален образ о т разсейвателна прав и увеличен образ о т събира-
леща телна леща (лупа), ковато а < /
а. Тези разстояния са свързани с фокусното разстояние f със зависи

м остта
1 =1 I (30.3)
/ а Ь
известна к ато формула за тъккатпа леща.
§ 30.2. А берации н а о п т и ч н и т е л ещ и и с и с т е м и
Образите, получавани о т реалните леиги и оптични систе
ми, не с ъ о т в е т с т в а т съвсем точно на обектите, т .е . има някакви
отклонения на получените образи о т идеалните. Това се дължи на
недостатъци на лещ ите, наречени аберации (о т л о т. aberratio -
отклонение). Аберациите са няколко вида и най-често се проявяват
едновременно, но пълното отстраняване на всички е невъзможно.
• Аберации н а сферичнит е лещи
Сферичната аберация се получава при по-широки снопове,
т ъ й к ато сферичната леща пречупва по-силно периферните лъчи и
по-слабо параксиалните, които са по-близки до о п т и ч н ата ос (фиа.
30.5). В то зи случай точ ка о т обекта се изобразява неясно във вид на
петно върху екрана. Количествена характеристика на сферичната
аберация е величината надлъжна аберация, равна на разстоянието
между пресечните точки на крайните и ц ен трал н и те лъчи с
плавната оптична ос.

Сферичната аберация на събирателните и разсейвателни-
т е лещи е с обратен знак, т а к а че комбинирането на так и в а лещи
дава възможност т я да се компенсира. Друви два начина за намаля
ване на сферичната аберация са: използване на апертурна диафраг
ма за отстраняван е на периферните лъчи в падащия сноп и изра
ботване на леща с подходяща пречупваща повърхнина, различна о т
сферичната, която има минимална аберация.
Фие. 30.5. Сферична аберация

Ако о б е к т ъ т е извън оп ти чн ата ос, снопът светлина пре
минава през лещ ата под ъгъл спрямо нея (фие. 30.6). Само лъчът,
който преминава през оптичния център, дава образ във фокуса, а по-
отдалечените о т неео лъчи д ават образи в различни точки на
фокалната равнина - по-далече или по-близо о т оста. Сечението на
снопа с ф окалната равнина представлява петно, което прилича на
комета с опашка. З атова т а з и аберация се нарича кома. Тя е една о т
най-същ ествените аберации. Лещи с отстранена сферична аберация
н ям ат кома, ако е изпълнено и условието за равенство на оптични
т е пътищ а о т двете страни на лещ ата, известно к ато условие на
Аббе за синусите.
Дисторсията е аберация, предизвикана о т различното линей
но увеличение на целия образ, т ъ й като е получен с уч асти ето на
лъчи, сключващи голям ъгъл с оп ти ч н ата ос. Р е з у л т а т ъ т е наруша
ване на геометричното подобие между обект и образ. Ако о б е к т ъ т е
квадратна мрежа о т прави
линии (фив 30.7 а), поставена
- -■ -■ перпендикулярно на оп ти чн ата
ЛЛ ос, образът му е мрежа, образува
а 6 в на о т криви линии. О бразът има
Фиг. 30.7. Дисторсия вида, показан на фиг. 30.7 б, ако
увеличението нараства о т оп ти ч н ата ос към периферията, а в
противен случай има вида, показан на фие. 30.7 в.
Хроматичната аберация се проявява при немонохроматична
(бяла) светлина поради явлението дисперсия на светл и н ата (вж. §
26.4). Лъчи с различна дължина на вълната се пречупват в различна
степен и фокусът им не е един и същ (фиг. 30.8 а). Вследствие на
то ва контурите на образите и м а т вид на спектрално оцветени
втора леща (6)
ивици. Х ром атичната аберация, подобно на сферичната, се характе

ризира с величината надлъокна хроматична аберация. Хроматична
т а аберация също може да се намали чрез комбинация с втора леща
(фиг. 30.8 б), с която образува ахроматичен дублет (ахромат). Д вете
лещи са о т различно стъкло - леко (крон) и теж ко (ф линт) и и м ат
различен показател на пречупване. Апохроматът е леща или система
о т лещи, в които освен хроматичната, е коригирана и сферичната
аберация.
• А ст игм ат изъм , цилиндрични лещи
Астигматизм-ьт се дължи на различното пречупване на
лъчите 6 различни меридианни равнини на лещ ата. Той е два вида.
Единият се проявява при светлинни снопове, които п ад ат върху
леща с правилна сферична форма, но под голям ъгъл спрямо оптич
н а т а й ос. Нарича се астигм атизъм на косите лъчи и се среща в
опти чн ите уреди. Друеият вид се проявява и при малък ъгъл на
падане върху лещ ата, ако т я няма правилна сферична форма. Той се
нарича астигматизъм на асиметрията и е характерен за оптична
т а система на окото. Този астигм атизъм е правилен, когато най-
воляма разлика в пречупването има 6 две взаимно перпендикулярни
меридианни равнини.

Да разгледаме дбойноизпъкнала леща (фие. 30.9 а), чияшо
повърхнина има по-голяма кривина 6 отвесн ата меридианна равнина
W , отколкото в хоризонталната НН'. Нека върху нея да пада свет*
линен сноп с кръало сечение о т далечен точков източник, успоредно
на о п ти ч н ата й ос. Л ъчите, които са в о твесн ата равнина W , след
пречупването си ще се съберат в т о ч к а т а F\. Л ъчите, преминаващи
през хоризонталната равнина на лещ ата Н Н ще се съберат в F2 ,
по-далече о т Fi. З ато ва образът на източника в т . F\ ще има вид на
хоризонтална чертичка. В т . F2 то й е отвесна чертичка, а между
т о ч к и т е F\ и F2 има вид на петно с кръгла или овална форма. Следо
вателно образът на точка, получен с астигм ати чн а леща, е чертич
ка или петно и контурите на образа на един обект не са еднакво
резки във всички посоки.
V
Н
а б
Фие. 30.9. Леща с правилен астиаматизъм о т асиметрия на повърх
нината (а) и т е с т за откриване на астиаматизъм на окото (б)
А стием атизъм на окото може да се открие с прост т е с т

(фиг. 30.9 б). За човек с нормално зрение всички линии о т чертежа
изглеждат еднакво черни. При наличие на астием ати зъм някои о т
линиите изглеж дат no-черни о т другите, т ъ й к а т о всички линии са
в една равнина, но в окото само някои о т т я х (най-черните) са точно
фокусирани.
За коригиране на астием атизъм се използват цилиндрични
лещи, ограничени о т цилиндрични повърхнини или о т цилиндрична
повърхнина и равнина. Пресечната линия на цилиндричната повърх
нина с равнина, прекарана през нормалата към т а з и повърхнина, се
нарича меридиан. Цилиндричните лещи и м а т правилен астигм ати-
зъм —меридианите с минимална и максимална кривина са взаимно
перпендикулярни. За една плоскоцилиндрична леща то в а са образува-
уцаша на цилиндъра и д ъ гата о т окръж ността на основата (фиг.
<J0.10 &)• П ървият о т т я х е успореден на о ста на цилиндъра и се
Фиг. 30.10. Изпъкнала плоскоцилиндрична леща (а): HH' - меридиан с

максимална кривина, W - меридиан с минимална кривина (ос на
лещата); линеен фокус в отвесната (б) и в хоризонталната равнина (в)
нарича ос на цилиндричната леща. Л ъчите, които п ад ат върху
изпъкнала плоскоцилиндрична леща в равнините, преминаващи през
меридианите с максимална кривина, се събират в линия (фиг. 30.10
б, в), а които п а д а т в равнината на оста, не се пречупват.
§ 30.3. О п т и ч н а с и с т е м а н а ч о в е ш к о т о око
• П речупване на свет линат а в окото
С ветл и н ата влиза в окото през зеницата, пречупва се на
границите между няколко среди с различен показател на пречупване
и попада върху вътреш ния слой на окото (рети н ата), където енер
ги ята й се превръща в биоелектричен потенциал. Върху р е ти н а т а
се получават реални, обърнати и умалени образи на обекти те о т
околния свят.
О п тични те среди по п ъ т я на светл и н ата към р е т и н а т а са
(фиг. 30.11): въздух, прозрачна роговица, предна и задна очна камера
(съдържащи бистра водниста течност), очна леща в прозрачна кап
сула и стъкловидно тяло. Стъкловидното т я л о заема по-еолямата
ч аст о т очн ата ябълка и представлява прозрачна желеобразна т е ч
ност. Най-голяма оптична сила има роговицата - средно 49 D, т ъ й
като граничи с въздуха, който има най-малък показател на пречуп
ване п в сравнение с останалите среди (табл. 30.1). С той н ости те на
п за очната леща и съседните й среди се различават по-малко по
между си и нейн ата оптична сила е по-малка о т т а з и на роговица
т а , но може да се променя.
За опростяване на пресм ятанията о п ти ч н ата система нй
окото се разглежда като една проста леща с оптична сила, равна на
алгебричната сума о т нейните съставящи. Такова око се нарича
редуцирано око и о п ти ч н ата му сила без акомодация е 59 D.
Склера Хороидея
Табл. 30.1. Показател на
Канал на Шлем пречупване п и оптична
сила Р на пречупващите
среди на окото
П речупващ а п
Роговица Р, D
среда
Ирис
Въздух 1.00
Зеница Роговица 1,38 49
Предна камера Водниста
Задна камера течност из -6
Очна леща:
Ресничест неакомод. 1,41 20
мускул акомодирана 1А2 34
Стъкловидно
Очен Стъкловидно Ретина Леща тяло -4
нерв тяло 1.34
Общо за око:
Фив. 30.11. Човешко око неакомод. 59
акомодирано 73
• Акомодация
О т построяването на образи при лещи, както и о т формула
т а за тъ н к а леща (30.3) се вижда, че при промяна на разстоянието а
между обект и леща се променя и разстоянието 6 между леща и
образ. Това означава, че само образът на обект, намиращ се на точно
определено разстояние о т окото, ще попада върху р е ти н а т а. За да
се виж дат обекти, отдалечени на различно разстояние, окото тряб
ва да променя о п ти ч н ата си сила. Тази негова способност се нарича
акомодация. Тя се дължи на изменението на ф орм ата на очната
леща, при което се променя главно кривината на предната й повър
хнина. К ривината на лещ ата зависи о т еластичните й свойства и
о т силите, приложени върху капсулата, в която се намира лещ ата.
Капсулата е свързана към ресничестия мускул чрез циниевите
връзки (фие. 30.11).
Схематично акомодацията протича так а . При гледане на
далечни обекти (в безкрайност) ресничестият мускул е отпуснат,
но под действие на еластични сили циниевите връзки и капсулата
са опънати, т а к а че кривината и о п ти ч н ата сила на лещ ата са
минимални (фиг. 30.12 а). При гледане наблизо ресничестият мускул
[м съкращава, циниевшпе връзки и капсулата се отпускат, а криви-
в д т а и о п ти ч н ата сила на лещ ата се увеличават —окото е в състо
яние на акомодация (фиг. 30.12 б). Разстоянието до обекта, при
■{^оето акомодацията не предизвиква напрежение и умора при продъл
жително еледане, се нарича разстояние на най-доброто (най-ясното)
'фцждане. Очевидно с то й н о с тта на то ва разстояние е индивидуална
р непостоянна, но се приема, че средно е около 25 с т.
Фие. 30.12. Оптична схема на око при еледане 6 безкрайност (а) и на око 6
състояние на акомодация (б)
Диапазон на акомодацията се нарича и н тервал ъ т, в който
се променя о п ти ч н ата сила на очната леща (в диоптрии) при преход
о т еледане на далечен обект (в безкрайност) към еледане на мини
мално разстояние до окото. Диапазонът на акомодация намалява с
в ъ зр астта поради дехидратацията и намаляването на еластич
н о с тта на о ч н ата леща (фие. 30.13). Той е най-широк (14 D) в млада
възраст, коеато при максимална акомодация се виж дат резки образи
на обекти до около 7 с т.
Диоптрии
Възраст в години
Фив. 30.13. Диапазон на акомодация Фие. 30.14. Възприемане на разстояние
6 зависимост о т възрастта чрез образ с познати размери на обекта
и чрез бинокулярен паралакс

Намаляването на диапазона става забележимо между 40 и 5 Q
е., коеато достиеа 2 D, а към 60 г. вече е само 1 D и добре се виждат
обекти при най-малко разстояние 1 - 2 т . Това състояние се нарича
пресбиопия и не е болест, въпреки че е известно и к ато “старческо
далекогледство”. Коригира се със събирателни лещи, както обикнове
ното далекогледство, а късогледите с пресбиопия вече не се нуждаят
о т корекция. При пълна загуба на акомодация окото може да вижда
ясно само на едно разстояние и то в а налага ползване на очила с би
фокални лещи - с горна ч ас т за гледане надалече и с долна - за близо
т .е . за четене. Пресбиопията, както и други оптични недостатъци,
е много по-слабо забележима при ярко осветление, когато се увелича
ва дълбочината на рязкост поради свиване на зеницата.
• В ъзприем ане на дълбочина
Окото има способност да преценява разстоян и ята до него,
наречена Възприемане на дълбочина на пространството. Това става
по т р и различни начина. Единият е чрез сравняване на разстояния
т а с големината на образите в р е ти н а т а на обекти с известни раз
мери (фиг. 30.14). Д ругият е известен под им ето подвизкен паралакс.
Той се изразява в това, че образите на неподвижни близки и по-
далечни обекти върху р е т и н а т а на неподвижно око също са непод
вижни. Ако обаче гл авата се върти, образите на близките обекти
бързо се п р ем естват по р е ти н а та, докато образите на далечните
о с т а в а т почти на същото място. По то зи начин различните раз
стояния се възприемат различно, дори коеато се гледа с едно око.
Т р е т и я т начин се дължи на бинокулярното зрение и се нарича
бинокулярен паралакс (стереопсис). Д вете очи са разположени на
около 5 с т едно о т друго и образите на един близък обект попадат
върху различни ч асти на двете ретини - по-наляво на л я в а т а и по-
надясно на дясната (фиг 30.14). Образите на един далечен обект
обаче попадат в средата на всяка ретина, т .е . в напълно с ъ о т в е т
стващ и си точки. Бинокулярният паралакс дава възможност на
човек с две очи да преценява много по-добре разстоян и ята в сравне
ние с човек с едно око, но практически т о в а се отнася за възприемане
на дълбочина на пространството не повече о т 30 до 60 т .
§ 30*4. К ори ги р ан е н а о п т и ч н и т е н е д о с т а т ъ ц и н а о к о т о
О п ти ч н а та система на окото е много по-несъвършена,
отколкото на съвременните ф отоапарати, но нейното несъвършен-
ство се компенсира в значителна степен о т нервно-физиологичните
механизми на възприятие. Както всички лещи, т а к а и роговицата, и
очната леща и м а т сферична аберация, която намалява рязкостта
Ьа образа. Сферичната им аберация е минимална при свиване на
(зеницата, т ъ й к ато тогава те х н и т е периферни ч асти не у ч а с т в а т
във формирането на образа. Окото компенсира хроматичната абе
рация чрез различна степен на акомодация: за червените лъчи т я е
по-голяма, а за сините — по-малка. Затова сините предмети из
глеждат по-далечни о т червените, които са разположени на същото
разстояние. Тази физиологична илюзия е известна на художниците,
които използват синия ц в я т за фон, за да придават дълбочина на
картините.
Повърхнината на роговицата не е съвсем симетрична по
отношение на о п ти ч н ата ос но окото. Обикновено в отвесн ата рав
нина кривината е малко по-голяма о т кривината в хоризонталната.
Тази разлика се изразява в зависимост на о п ти ч н ата сила на окото
о т ъгъла с една о т равнините, т .е . в астигматизъм. Ако разликата
между нейните стойности в двете равнини не превишава 0,5 D,
този асти гм ати зъм се счи та за физиологичен.
В състава на очната леща и стъкловидното т я л о под форма
на колоиден разтвор влизат белтъчни структури и други макромо-
лекулни комплекси. Те предизвикват дифузно разсейване на светли
н ата, а в стъкловидното тя л о създават зони на помътняване,
които се движ ат. Съдържанието на вода в очната леща намалява в
напреднала възраст до так а в а степен, че т я може да стане
непрозрачна (старческа катаракта) и се налага да бъде отстранена
и заменена с вътреочна или с външна леща.
По различни причини образите, създавани о т оп ти чн ата
система на окото, не попадат върху р е ти н а та. Най-често т о в а се
дължи на несъответствие мезкду пречупващата способност на окото
и формата на очната ябълка. При по-малка пречупваща способност
или скъсяване на надлъжния размер на окото образът се получава
зад р е т и н а т а (фиг. 30.15 б). Акомодацията дава възможност да се
фокусираш лъч и те само о т по-далечните обекти, които се бшкдащ
ясно, но не и по-близките. Този оптичен недостатък на окото се
нарича далекогледство (хиперметропия). Той се коригира с очила с
подходяща събирателна леща (фиа. 30.15 6) или оперативно чрез
лазерна аблация(вж. § 36.5).
Фиа. 30.15. Сноп о т успоредни лъчи, попадащ бърху нормално (а), далекоеледо
(б) и кориеирано далекогледо око (б)
В случай на по-еоляма пречупваща способност или увелича

ване на надлъжния размер на окото образите на по-далечните пред
м ети се получават пред р е т и н а т а (фие. 30.16 а), а само образите на
по-близките попадат върху нея и се виж дат ясно. Този недостатък
се нарича късогледство (миопия) и се кориеира с очила с подходяща
разсейвателна леща (фиа. 30.16 6) или оперативно пак чрез лазерна
аблация.
Фие. 90.16. Сноп о т успоредни лъчи, попадащ бърху късогледо (а), коригирано
късогледо (б) и късогледо астигматично око, събиращо лъчите 6 две фокални
равнини (в)
Акомодацията не може да компенсира астигматизма, т ъ й

като при акомодация кривината на очната леща се променя почти
еднакво и в о твесн ата, и в хоризонталната равнина. Следователно
без помощта на очила не може да се получи рязкост на образите.
А стиам атичното око може да се разглежда к а т о система о т две
цилиндрични лещи с различна оптична сила, чиито оси сключват
някакъв ъгъл помежду си (фиг. 30.16 в). Тогава корекцията на асгаи-
ематизма се свежда до намиране на сферична леща, която фокусира
|фьрху р е т и н а т а лъч дте о т едната о т двете равнини (напр. хори
зон талн ата), а цилиндрична леща фокусира лъч и те о т другата
равнина. Д вете корекции се извърш ват с една комбинирана сферо-
[Цилиндрична леща, която е с предна сферична повърхнина и задна
Цилиндрична. Пречупващите способности на двете повърхнини и
■положението на о ста на цилиндричната се подбират опитно при
‘корекция на всеки конкретен случай.
^ В последните еодини за коригиране на о п ти чн и те н едостатъ
ци на окото се използват стъклени (минерални) и органични (поли
мерни) контактни лещи. Те се п о с тав ят плътно пред предната по
върхност на роговицата и се задърж ат т а м о т тъ н к и я слой слъзна
течност, изпълваща пространството между т я х и роговицата. Осо
беност на т е зи лещи е, че елиминират почти напълно уч асти ето на
роговицата в о п ти ч н ата система на окото, т ъ й к ато показателят
йа пречупване на слъзната теч н о ст е еднакъв с този на роговицата.
Това е важно за коригиране на недостътъци на окото, които се
дълж ат на аномалии във ф орм ата на роговицата. Някои о т т я х не
.могат да бъ дат коригирани с очила. К онтактни лещи се използват
широко при миопия, хипермстропия, астигм атизъм и пресбиопия. В
сравнение с очилата т е и м а т по-широко зрително поле и не влияят
на размера на образа, т ъ й като между т я х и окото няма разстояние.
§ 31. ОПТИЧЕН МИКРОСКОП

Микроскопията е метод (технология) за получаване на уве
личени образи на твърде малки (невидими за човешкото око) струк
тури или детайли с помощта на различни видове микроскопи. Тя се
развива с разви ти ето на микроскопите и има т р и главни клона -
оптична, електронна и микроскопия със сканираща сонда.
О п ти ч н ата и електронната микроскопия се основават на
пречупването, отраж ението и дифракцията на попадащо върху
обекта лъчение и събиране на ч ас т о т него за получаване на образ.
Това става чрез облъчване на обекта с игирок неподвижен сноп (напр.
оптична и електронна трансмисионна микроскопия) или чрез скани
ране с тъ н ъ к сноп (напр. конфокална лазерна и сканираща електронна
микроскопия). При микроскопията със сканираща сонда не се използва
лъчение, а образът е р езу л тат о т взаимодействието между острия
връх на една сонда и повърхността на обекта, с която т о й е в непо
средствена близост. О птичният микроскоп предизвика революция 6
биологията и остава най-важният инструмент на т а з и наука.
§ 31.1. П ринципн о у с т р о й с т в о и у вел и ч ен и е н а

м икроскопа
❖ Известно е, че микроскопът на Льовенхук (А. van Leeuwenhoek) се
състои о т една малка, силно изпъкнала леща с увеличение около 200 пъти,
монтирана върху плоча с механизъм за поддържане на изследвания обект. С
него през 1674 а. Льовенхук привлича вниманието на биолозите и т е го смя
т а т за велик микроскопист. Това обаче не означава, че то й е изобретател
на микроскопа, тъ й като неговият микроскоп е само една много добра лупа.
Не се знае точно кой е изобретил първия сложен микроскоп, съставен
о т няколко лещи. Най-често това се приписва на датск и те майстори на
очила баща и син Ханс и Захариас Янсен (Н. and Z. Janesen), но посочваната
година 1590 вероятно не е точна. Възможно е и зобретателят да е Галилей
(G. Galillei), който през 1609 в. изработва микроскоп с една изпъкнала и една
вдлъбната леща.
През 1665 e. Хук (R. Нооке) описва 6 първата книга по микроскопия на
блюденията си с трилещов микроскоп Върху корк и микроорганизми в капка
вода и открива основната единица на живота - клетката. В края на XVII в.
Хюйвенс (С. Huygens) прави огромна крачка в развитието на микроскопията
като разработва окуляр о т две лещи, в който е коригирана хроматичната
аберация, използван и досега. През 1670 г. Аббе (Б. Abbe) анализира ефекта от
дифракцията на светлината и оптимизира получаването на образа.
Микроскопът с фазов контраст, използван широко при изследване на
биологични тъкани, е изобретен о т Цернике (F. Zernike, 1934), за което му е
присъдена Нобелова награда по физика през 1953 г. Огромна популярност 6
клетъчната биология през последните години придоби лазерната сканира
ща конфокална микроскопия, чийто принцип е патентован о т Мински (М.
Minsky, 1957).
О п ти ч н и ят (светлинният) микроскоп се основава на преми

наване през обекта или отразяване о т неео на видима светлина, коя
т о се възприема директно о т окото, о т фотографска плака или о т
фотоелектричен цифров детектор. Всички микроскопи се с ъ сто ят
о т части, групирани в три системи - механична, осветителна и
оптична. Механичната система на класическия микроскоп е стаби
лен м етален с т а т и в с U-видна основа, предметна масичка и тръба
(тубус), в която е монтирана оп ти ч н ата система. Разстоянието
Жду м асичката и тубуса може да се променя врубо с макробинт
фино с микрометричен бинт.
Микроскопът, при който светл и н ата о т осветителната
'система преминава през централен отбор б п редм етн ата масичка и
^ в е т я б а наблюдавания обект, е трансмисионен. При отражателния
микроскоп светл и н ата преминава през полупрозрачно овледало 6
Ьбектиба и образът се получава о т о тр азен ата о т обекта светли-
ца. Биологичният микроскоп е трансмисионен, а о тр а ж а т е л н и я т се
доползва за наблюдаване на непрозрачни обекти, напр. шлифобе в
м еталоераф ията и минералогията. Н ай-простата осветителна
система на микроскопа е подвижно огледалце, фокусиращо върху
рбекгоа слънчева или изкуствена светлина. О с в е ти тел н ата систе
ма на съвременните микроскопи се състои о т електрическа лампа и
рптично устройство за фокусиране и промяна на сечението на снопа
с помощта на ирисова диафрагма, наречено кондензор.
Н ай-важ ната ч а с т на оптичната система е обективът. Той
е предназначен да събира светлина о т обекта и да създава негов
увеличен образ. О бекти вът се състои о т няколко лещи, о т които
най-близката до обекта, наречена челна леща, има много късо
фокусно разстояние. О стан алите лещи коригират аберациите на
челната. Обикновено микроскопите са снабдени с 4 - 5 обектива със
стандартно увеличение 5х, 10х, 20х, 40х и 100х (имерсионен), завин-
тен и в долната, въртящ а се ч ас т на тубуса (револвер). Образът се
наблюдава през окуляр, поставян в горната ч а с т на тубуса. Най-
често окулярът е с увеличение 5х, 10 до 20х и е съставен о т две
лещи. Микроскопът е монокулярен, ако т у б у съ т е с един окуляр
(наблюдава се с едно око) и е бинокулярен, ако е с два окуляра.
Действието на трансмисионния микроскоп се вижда о т оптич
н а та му схема (фиг. 31.1). О б е к тъ т АВ се намира под обектива на
малко по-голямо разстояние о т фокусното разстояние на обектива
/ . О бективът дава реален, увеличен и обърнат образ А\В\ зад предния
фокус на окуляра F2. Този междинен образ се разглежда през окуляра
к ато през лупа. На разстояние на най-доброто виждане D - 25 с т се
получава образът А 2В2, който е нереален, увеличен и прав. Л ещ ата
на окото проектира то зи образ върху р е т и н а т а в т р е т и образ A>Bj,
който е действителен, увеличен и прав по отношение на обекта.

Увеличението на оптичен уред е безразмерна бели'
която се дефинира к ато отношение на видимия размер (образа)
един обект и неаовия истинска
размер. В зависимост о т тов£
дали разм ерът е линеен untr
ъвлов, увеличението е линейн
или ъглово. Ъелово увеличение
се използва, ковато образът св
получава в безкрайност, какпш
е при уредите с окуляр. Линей*
ното увеличение на обектива
W\ и на окуляра на микроскопа
W2 м оеат да се определят npufc
лизително о т фиг. 31.1 като
отношения на страни в подов*1
ни триъвълници:
\ \\
\\
W, А ,в ‘ -- w . , »
1 АВ /.
L
л
—
(зих
II образ
-~*Аг АгВ г D
W. (31.2)
на схема А,В, л
на трансмисионен микроскоп
В случая разстоянията
о т обекта АВ до фокуса на обектива Fi и о т образа А\В\ до фокуса на
окуляра Fi се пренебрегват к ато много по-малки о т фокусните раз
стояния. О т дефиницията на увеличение следва, че увеличението
на микроскопа W е произведение о т увеличенията на обектива и
окуляра:
w = А А = а 2в 1 а 1в 1 =
АВ А,В, АВ
След заместване на (31.1) и (32.2), за W се получава
LD
W =цг, W2 * (31.3)
ff 2
§ 31.2. Р а з д е л и т е л н а сп о со б н о ст н а чобеш ко око и
Ji/ о п т и ч е н уред
Основна характеристика на опти чн ите уреди е величината
|елшпелна способност. Най-малкото линейно (или ъглово) раз
витие между две точки, при което тех н и т е образи започват да се
|6 а т и п р е с т а в а т да бъдат различими, се нарича линейна (или
>ва) граница на разделяне, а реципрочната му стойност - разде
ляна способност. Напречното сечение на светлинния сноп се
1чава о т апертурата - о т в о р ъ т на о п т и ч н ата система, опре
ден о т размерите на нейните оптични елементи (лещи, огледала)

о т непрозрачни прегради (апертурни диафрагми). О т размерите
^{положението на ап ер ту р ата зависи о светен о стта на образа,
^лбочината на рязкост, разделителната способност и размерите
ю зрителното поле.
Ъ гловата граница на разделяне на нормалното чобешко око е
Кб '= 1' (1 ъглова минута, Г = 3.10-4 rad). Елементи о т обект със
сложна структура, намиращи се на по-малък ъгъл о т ДО, се сливат и
^ е к т ъ т се възприема като безструктурен. Разделителната способ
ъ т на окото се ограничава о т диф ракцията на светл и н ата в
§еницата, аберацията на кристалина и ъгъла между колбичките в
'ретината (30"). На разстояние D = 25 сш о т окото (разстояние на
най-доброто виждане) линейната му граница на разделяне 5' е
с. -в т = 75 рт.
5' = D Д0 = 26.10"2. ЗЛО“4 = 75.10'® (31.4)
б" По-малки детайли 6 обекта м огат да се видят, само ако в
образа, който се проектира върху р е ти н а та, ъ г ъ л ъ т между т я х е
Повече о т 1'. Това е възможно, ако се използва лупа и о б е к т ъ т е близо
до нейния фокус. С так а в а проста система обаче не се получава голя
мо увеличение и достатъчен и н т е н з и т е т на светл и н ата, а освен
то ва т я притеж ава сферична и хроматична аберация, асти гм ати -
зьм и кома. По-голямо увеличение и значително по-малки аберации
се получават чрез комбиниране на няколко лещи в микроскоп.
Идеален образ на точка о т обекта може да се получи само със
сферична светлинна вълна. Реалните оптични системи, каквато е и
т ази на микроскопа, и м а т входни и изходни апертурни диафрагми с
крайни размери, които ограничават сферичната повърхнина на въл-
нагла. Вследствие на това, при преминаването иа светл и н ата пред
малките пространства между ч асти ц и те на обекта се получава
дифракция (фие. 31.2) и всяка точка о т обекта се изобразява като
светло петно, обкръжено с редуващи се концентрични тъм ни ц
светли пръстени (фиг. 31.3 а). Ц ентралн ият максимум в дифракци-
И зточник на
сАеоичма
Преграда
с отвор
а б 6
Фие. 31.2. Дифракция на Фие. 31.3. Дифракционна картина (воре) и
вълна през отвор пространствено разпределение на светлин
н а т а енергия (долу) при една (а), две
съседни (б) и две сливащи се точки (в)
онната картина на една точка, наречен диск на Еъри (G. Airy), се
оераничава о т първия тъ м ен пръстен и съдържа 84% о т светлинна
т а енергия. Радиусът на диска на Еъри г, наблюдаван през обектив с
фокусно разстояние/ и диаметър d при дълж ината на вълн ата X, с
1,22 X/
(31.5)
d
Според критерия на Рейли (J. W. Rayleigh, 1879), човешкото
око може да различи две точки в образа к ато отделни, коеато
ц е н т ъ р ъ т на диска на всяка о т т я х попада върху края на първия
тъ м ен пръстен на другата точ ка (фиг. 31.3 6). Следователно линей
ната граница на разделяне 6 е равна на радиуса на диска на Еъри г :
б —г (31.6)
В случай, че т о ч к и т е са самосветещи и излъчват некохерентни лъчи,
това с ъ о т в ет с т в а на минимална осветеност между тех н и т е образи,
равна на 74 % о т осветеността в центъра на диска. Връзката между
ъгловата А0 и линейната граница на разделяне на обектива е 6 =/Д0.
Окулярът изобщо не влияе на разделителната способност на микро
скопа, т о й само увеличава образа, получен о т обектива.
Sf>' § 31.3. Ч и сл ен а an ep m y p a и полезно у вел и ч ен и е на
р м икроскоп
f.' Ъ г ъ л ъ т а между оп ти чн ата ос и крайния лъч, попадащ 6
к-р
обектива на микроскопа (фие. 31.4), наречен апертурен ъг-ьл%се опре-
{деля о т диам етъра d и фокусното му разстояние / :
d
v sina = — (31.7)
2/
рсички микроскопски обективи са коригирани за аберацията кома
бъз основа на условието за синусите (вж. § 30.2), включващо показа*
щ елите на пречупване о т двете страни на лещ ата. О т него следва,
че ако между обекта и обектива има теч н о ст с показател на пречуп
ване п * 1, sina в (31.7) трябва се умножи по п. Тогава о т (31.6), (31.5)
и (31.7) линейната граница на разделяне на обектива 5 е
0,6131
(31.8)
nsina
Произведението
А = я sina (31.9)
се нарича числена anepmypa на обектива. След заместване на А в (31.6),
за линейната разделителна способност на обектива R се получава
_ I = А
(31.10)
= 6~0,6U
А пертурният ъгъл на микроскопските обективи a » 90° и sina « 1, а
ако о б е к т ъ т е във въздух (п = 1), А » 1 или 6 * Х/2. При визуални наб
людения с видима светлина (X » 550 п т = 0,55 р т ) се достига граница
на разделяне 5 » 0,3 р т .
Един о т начините да се увеличи разделителната способност
на микроскопа е да се използва светлина с по-малка дължина на вълна
т а , каквато е ул трави олетовата светлина. Това налага оп ти ч н ата
система на микроскопа да бъде изработена о т специален материал,
най-често кварцово стъкло, което пропуска лъчението. О бразът се
получава върху луминесцентен екран, фотоплака, електронноопти-
чен преобразувател или CCD камера. С ултравиолетов микроскоп се
постига двойно по-голяма разделителна способност. Освен т о в а при
биологични обекти с него се получава много добър контраст, т ъ й

като б ел тъ ц и те и нуклеиновите киселини поелъщ ат силно 6 УВ
област. За да се виж дат д етай л и те разделени, е необходимо да се
подбере т а к ъ в окуляр, че лъчите о т т я х да попадат върху ретина-
т а под ъеъл около Г. Окуляр с по-аолямо увеличение няма да покаже
повече подробности.
Друг начин да се увеличи разделителната способност на
микроскопа е да се увеличи числената му апертура. Тъй к ато апер-
т у р н и я т ъгъл е близък до максималния, остава възмож ността да се
увеличава п о к азател ят на пречупване. За т а з и цел пространството
между обекта и челната леща на обектива се изпълва с течност,
наречена имерсионна. Използват се специални имерсионни обективи,
които м огат да р а б о т я т с вода, масло или друга теч н о ст. Предпочи
т а се имерсионна теч н ост, която има същия показател на пречуп
ване к а т о стъ кл ото (п = 1,516), наречена хомогенна имерсия. Най-
често то в а е кедрово масло.
Хомогенната имерсия не само увеличава числената апертура
п п ъ ти , но премахва пречупването на лъч и те и пълното отражение
на границата между покривното стъкло и въздуха, което увеличава
апертурнил ъеъл и я р к о с т т а на образа (фие. 31.4). О т сто й н о стта
н а п и (31.8) се вижда, че с имерсия не може да се достигне по-ниска
граница на разделяне о т 8 « 0,2 ц т.
i i
Фие. 31.4. Апертурен ъгъл и ход на лъчите при сух обектив (а)
и при обектив с хомогенна имерсия (б)
Разделителната способност на микроскопа определя макси
малното му полезно увеличение. Няма никакъв смисъл о т увеличение
на микроскопа, по-голямо о т това, при което границата му на
разделяне превишава границата на разделяне на човешкото око.
Максималното му полезно увеличение Wm може да се оцени к ато се
приеме, че о б е к т ъ т е с големина, равна на границата на разделяне
на обектива 6, а образът му 6 окото е равен на границата на
разделяне на окото К ато се има предвид (31.9),
6' 6'А
(31.11)
б 0,61 X
Ако приемем, че окото няма да се напряга в интервала о т 25' до 45',
който според (31.4) е о т 150 до 300 ц т , о т (31.11) за максималното
полезно увеличение на микроскопа при X * 0,55 ц т се получава интер
валът
' 500 А < Wm<100QA ' (31.12)
С разделителната способност е свързана и друга характери
стика на микроскопа - дълбочината на рязкост на образа. Това е
ин тервалът h 6 дълбочина на обекта, който се вижда рязко без допъл
нително фокусиране. Приблизително
. 25 X cos а
^ * Т--- “ . 2
tga п sin а
Както се вижда, h е пропорционална на границата на разделяне 5 и
намалява с увеличаване на разделителната способност. В микроско
пи с голяма числена апертура дълбочината на рязкост h се доближа
ва по стойност до 5 (Л » 5). В този случай единственият начин да се
видят всички детайли е последователно да се преглеждат много
сечения в обекта.
Различни обекти (или те х н и те образи) се различават зри
телно един о т друг или о т фона по техния контраст. О п тични ят
контраст К се дефинира с отношението между разликата и сумата
на максималната и минималната яркост, т ъ й като човешкото око
е по-чувствително към разликата, отколкото към абсолю тната
стойност на яр к о с тта . К о н тр а с т ъ т е безразмерна величина и в
микроскопията се определя чрез яр к о с тта на фона L0 и на обекта L :
к 01.13)
L0 +L
К о н тр а с тъ т е положителен при светъл фон, а отрицателен
при тъ м ен и има стойности в интервала -1 £ К <>1. Прозрачните и
безцветни обекти са с много нисък ко н тр аст и не м огат да се наблю
д ават с преминала светлина без предварителна обработка. Освен
различни методи за оцветяване, за повишаване на ко н тр аста се
използват специални методи за наблюдение и специални микроскопи.
§ 31.4. М е т о д и за наблк>дение и ви дове о п т и ч н и
м икроскопи
Най-прост о т всички методи за наблюдение с микроскоп е
наблЬдението в светло поле с трансмисионен микроскоп. При биоло
гични обекти т о й има нисък контраст, но позволява изследване на
Живи клетки, не изисква допълнителни устройства и сложна подго
товка на пробите. Възможностите му се разш иряват чрез оцветя
ване на пробите, избор на осветление с кондензора и на филтри,
включително и поляризационни. Светло поле може да се получи и при
странично осветление, ковато се използва преграда пред снопа или
допълнителен източник на светлина, поставен встрани о т пробата.
При на6лк>дение в тъмно поле в обектива не попада пряка
светлина о т източника. За ц ел та е необходим кондензор, който дава
силно разходят сноп, т а к а че лъчите му да преминават през обекта
под мново големи ъгли. Кондензорът за тъм но поле има централна
диафрагма с пръстеновиден отвор, която не пропуска централните
лъчи и формира кух коничен сноп (фив. 31.5 а). Възможно е получава
не на тъм но поле и със странично осветяване на обекта. В обектива
попада само светлин ата, разсеяна о т отделни микрочастици на
обекта, и в р е зу л т а т на то в а т е се виждат к ато светещ и петънца
на черен фон (фиг. 31.5 б). Така обаче може да се съди само за нали
чието и движението на микрочастиците, но не и за техн ия вид и
структура. Този метод се нарича още ултрамикроскопия, т ъ й като
с него се наблюдават микрочастици, които дори са по-малки о т
границата на разделяне в светло поле.
06еКГИВ _______________________
Разсеяна
светлина
Пряка
светлина
Обект
Кондензор
Централна диафрагма
а 6
Фиг. 31.5. Кондензор за тъмно поле (а) и бактерии 6 тъм но поле (б)
Микроскопът с фазов контраст се използва широко за изслед
ване на прозрачни и безцветни обекти, каквито са мново биологични
проби. Те не поглъщ ат светлин ата, но са оптично нехомовенни, т ъ й
като техни ч а с ти и м а т различен показател на пречупване п. Меж
ду вълните, преминаващи през тези части, възниква фазова разлика
Дф (фиг. 31.6 б), която окото не възприема. За да с т а н а т опти чн ите
нехомогенности видими, е необходимо фазовата разлика да се превър
не в амплитудна. Това е възможно при интерференция на вълните.
Амплитудата на р езу л тан тн ата вълна е различна о т амплитудите
на първичните вълни и зависи о т Аф. Тя е максимална при съвпадане
на ф ази те (Дф = 0 ) и минимална при противофаза (Аф » nJ2). Фазово-
к о н тр ас тн и ят микроскоп допълнително увеличава ф азовата разли
ка Дф (31.6 в) и я превръща в амплитудна с помощ та на специална
пръстеновидна диафрагма и фазова пластинка. Ч а с т и т е о т обекта,
които са с показател на пречупване п > По (по е на околната среда), се
виждат тъ м н и на светъл фон, а с п < щ - по-светли о т фона (31.7).
Обект Фазова пластинка
'\Л у
' \ j \j
<\j \j Ш М /
а б в а 6
Фив. 31. 6. Получаване на фазова Фив. 31. 7. Живи клетки, наблюдавани в
разлика след обекта (б) и след светло поле (а) и с фазов контраст (б)
фазовата пластинка (в)
С поляризационен микроскоп м огат да се наблюдават анизо-
тропни обекти, в които има асиметрични области или ориентирани
молекулни структури, прозрачни за неполяризираната светлина. Той
се различава о т трансмисионния микроскоп по то ва, че пред конден-
зора му има поляризатор, а пред окуляра - анализатор (вж. § 29. 1).
О б ек тъ т се поставя между кръстосани поляризатор и анализатор и
ако е изотропен, зрителното поле е тъмно. Анизотропните области
се виж дат светли на тъ м ен фон, т ъ й като в ъ р т я т равнината на
поляризация.
Флуоресцентният микроскоп се използва за изследване на
обекти въз основа на явлението флуоресценция (вж. § 35.1). Компо-
ненлш те на к л е тк и те и тъ к ан и те, които м оеат да флуоресциращ,
са сравнително малко. Това тяхно свойство обаче позволява да бъдат
наблюдавани пряко с флуоресцентен микроскоп, особено ако не е
възможно с друеи микроскопски методи. С микроскопа моеат да се
наблюдават и биологични обекти, които н я м ат собствена флуорес
ценция или т я е твърде слаба. В такива случаи се използват флуо
ресциращи бои, наречени флуорохроми, свързващи се избирателно
към определени структури.
Най-често се използва флуоресцентен микроскоп, наречен
епифлуоресцектен, т ъ й к ато се наблюдава т а з и страна на обекта,
която се осветява (фие. 31.8). С ветлинният му източник (дъгова
разрядна лампа с Хе или Hg) излъчва в ултрави ол етовата област, а
подходящ ф и л тъ р служи за избор на възбуждащ спектър. Втори
ф илтър, разположен под окуляра, отделя слабия флуоресцентен
спектър о т възбуждащия. Следователно, ако в обекта липсват флуо
ресциращи структури, в окото не попада светлина и зрителното
поле е тъм но. Ако има так и ва структури, т е се о тк р о я в ат контра
стно на тъ м н и я фон. О п тични те елементи на микроскопа са напра
вени о т стъкло, което пропуска ултравиолетова светлина и освен
то в а не флуоресцира.
Лазер
Окуляр
Филтър за Осветяваща Изобразяваща
■излъчената дифрагма дифрагма
светлина
Полупро Детектор
зрачно — £ Полупро
огледало Източник зрачно
\ огледало
Филтър за
възбуждащата
светлина
Обектив Обектив
Обект Т равнина
Фие. 31. в. Принцип на Фие. 31. 9. Принцип на
флуоресцентния микроскоп конфокалния микроскоп
Огромна популярност през последните години придоби лазер
ната сканираща конфокална микроскопия. Това се дължи на сравни
телно простия начин за получаване на висококачествени образи о т
обекти, подготвени за обикновена флуоресцентна микроскопия, а
‘също и на нарастващ ия брой приложения в к л е т ъ ч н а та биология за
Изобразяване на фиксирани и живи клетки и тъкани. Засега т я е
най-еолемият успех, достиган 6 оп ти чн ата микроскопия. Най-важни
т е части на лазерния сканиращ конфокален микроскоп са: механизъм
.за сканиране на обекта с лазерен сноп, осветяваща точкова диафраг
ма, полупрозрачно огледало, изобразяваща точкова диафрагма и
ф отодетектор (фие. 31.9).
Л азерният сноп попада върху обекта през обектива, фокуси
ран в дадена равнина о т обекта, и я сканира латерално чрез компю
търно управление. Прозрачни неоцветени проби м огат да бъдат раз
глеждани в отразена светлина или чрез флуоресценция. Редицата
о т светещи точки на обекта се д етек ти р а през точкова диафрагма,
която разделя фокусираната о т нефокусираната светлина. Фокуси
раната светлина достига детектора и дава образ на фокалната
равнина, а светл и н ата над и под т а зи равнина не участва в негово
т о образуване. О бразът е оптичен срез на обекта, а о т много такива
съседни срезове се конструира обемен образ о т компютър, свързан
към ф отодетектора.
Напредъкът в електронните ф отоапарати и компю търната
техника през последното десетилетие направиха дигиталното изо
бразяване по-просто и по-евтино о т конвенционалната микрофото-
графия. Вместо традиционния фотографски запис на аналоговите
вариации в ц в е т а и и н т е н з и т е т а на микроскопския образ, дигита-
лизирането превръща образа обратимо и без смущения в подредена
матрица о т числа. Дигитализирането на образа драматично повиши
възможността да се подобрява качеството му, да се извлича повече
информация о т него и да се прави допълнителна обработка.
§ 32. ЕЛЕКТРОНЕН МИКРОСКОП

❖ След като през 1924 а. де Бройл (Louis de Broglie) предполага, че
движещият се електрон има вълнови свойства, Буш (Hans Busch, 1926)
поставя основите на електронната оптика, като доказва възможността да
се фокусира електронен сноп с цилиндрични магнитни лещи. П рототипът
на пърбия трансмисионен електронен микроскоп е направен о т Руска (Ernst
Ruska, 1931), а през 1939 е. фирмата "Сименс” произвежда първия търговски
електронен микроскоп. Сканиращият електронен микроскоп е създаден през

1938 е. - mpu aogutru след като Кнол (Мах Knoll) показва, че такъв микро
скоп е възможен. За конструирането на електронния микроскоп Рускд
получава Нобеловата награда по физика за 1966 в. заедно със създателите
на сканиращия тунелен микроскоп с електрична игловидна сонда.
§ 32.1. П ри н ц и п и н а к о р п у с к у л я р н а т а м и кроскоп и я
О п и т и те да се увеличи разделителната способност на
микроскопа чрез използване на лъчение с по-къса дължина на вълна
т а се срещ ат с две елавни трудности. Първо, УВ лъчи с X < 200 п т
се поглъщ ат силно във въздуха и водата, и второ, електромагнитни
вълни с още по-къса дължина на вълната са само рентгеновите и у-
лъчите (А. < 0,1 п т). Последните обаче почти не се поглъщ ат при
преминаване през малки обекти, не се пречупват и няма как да се
направят за т я х лещи, които да ги фокусират и да се използват за
микроскопия.
Х и потезата на де Броил, че всяка частиц а притеж ава въл
нови свойства, откри възможност за създаване на корпускулярна
микроскопия. Тази хипотеза е доказана най-напред за електроните,
а по-късно и за други частици с опити, които демонстрират явле
нието дифракция, типично за вълните.
Вълната на де Бройл не е механична, н и то електромагнитна.
Тя се характеризира с дължина на вълната X, въведена по аналогия
със зависим остта между X на ф отона и неговия импулс р = тс. О т
р авен ствата за енергията на фотона
Е =hv =h -
X
и за м асата, която с ъ о т в е т с т в а на т а з и енергия
Е = тс2,
за дълж ината на вълн ата на фотона се получава
тс р
Ч астица, движеща се със скорост v, има дължина на вълн ата на де
Бройл X, която също е обратно пропорционална на нейния импулс
р * т v, както при фотона: ____
Я. = — (32.1)
mv
Om (32.1) следва, че лъчение с много малка дължина на вълна
т а може да се получи при движение на частици с еоляма скорост.
Ловично е за т а з и цел да се използват електрони, т ъ й к а т о т е са
електрически заредени и м огат да бъдат ускорявани и направлявани
с> електрични и магнитни полета. При ускоряващо напрежение U
електронът придобива кинетична енергия, равна на енергията на
електричното поле eU:
m v2 тг [2 eU
—- — = еи и скорост v = J ------ (32.2)
z 1 тп
О т (32.1) и (32.2) следва зависимостта на дълж ината на вълн ата на

де Броил о т ускоряващото напрежение на електрона:
h
Х= (32.3).
^2 emU
След заместване на к о н с та н ти те h, е и тп с т е х н и т е числени стой
ности, изразът (32.3) придобива вида
, 1,23. Ю'9
където X се получава в метри. В случай, че U = 100 kV, пресмятане

т о дава X * 4.10"12т = 4 р т , т .е . дълж ината на въ л н ата на ускорения
електрон е около 103 п ъ т и по-малка о т т а зи на видимата светлина.
Блектронен микроскоп (БМ), в който се получава увеличен образ с
електронен сноп вместо със светлинен, трябва също да има толкова
п ъ ти по-добра разделителна способност о т светлинния.
Реалната разделителна способност на БМ е само около 1000
п ъ ти по-добра о т т а з и на светлинния микроскоп. Причините за
то ва са тр у д н о сти те при коригиране на сферичната и хроматич
н а т а аберация. Не е възможно да се създаде електронна леща с
цилиндрична симетрия, която да намали сферичната аберация за
най-отдалечените о т о ста лъчи. Тази корекция се прави чрез
намаляване на апертурния ъгъл а до много малка стойност и води
до разделителна способност около 0,2 п т . Намаляването на този
ъгъл дава и едно предимство на БМ пред светлинния - получаване
на по-голяма дълбочина на рязкост, т.е . рязко фокусиране в по-дебел
слой о т обекта. Следователно ЕМ е по-подходящ о т светлинния
(при еднакви увеличения) за изследване на повърхности. Сферична-
ша аберация в последното поколение ЕМ се о тстр ан я ва по софтуе*
рен п ъ т , което позволява да се получат образи на въглеродните
атом и в диам анта, разположени на разстояние 89 р т и на ато м и те
на силиция - на 78 р т , при увеличение 50 милиона п ъти .
Х ром атичната аберация не може да се о тстр а н и по друг на-
чин, освен чрез монохроматизиране на лъчението. Точността, с
която ускоряващо напрежение о т порядъка на 100 kV може да се
поддържа постоянно, също ограничава разделителната способност
до горната стойност.
П ричината да не се разграничават детайли, разположени на
много по-голямо разстояние о т границата на разделяне, е лошият
контраст. Проблемът при ЕМ е, че к о н т р а с т ъ т се определя о т раз
сейването на електроните на падащия сноп, а т о - о т концентрация*
т а на електроните в пробата. Тази концентрация не се различава съ
ществено в различните части на биологичния обект, както и между
него и въглеродната ципа, върху която т о й се поставя за наблюдение.
§ 32.2. Е л е к т р о н н а о п т и к а
Върху всяка заредена частица, която преминава със скорост
v през хомогенно електрично поле с и н т е н з и т е т & и хомогенно маг
нитно поле с индукция В, действа Лоренцова сила F, наречена на
името на Лоренц (Н. Lorentz), с големина
F е е& + evB sin(t/,£) (32.4)
Е лектри ч н ата компонента на т а з и сила Fe = е& ускорява
положително заредената частица по посока на &, а м агн и т н а та F m
е насочена перпендикулярно на посоките на v и В. Ако ч а с т и ц а т а се
движи перпендикулярно на м агни тните силови линии, sin(i*,£) = 1 и
м агн и тн ата сила FM= evB ще действа перпендикулярно на нейната
тр аек то р и я (фиг. 32.1). Тя ще й придава постоянно центростреми
телно ускорение, което ще променя посоката й на движение. Под
действие на т а з и центрострем ителна сила ч а с т и ц а т а ще започне
да описва окръжност.
Д ействието на електричното или м агнитното поле може да
промени посоката на един електронен сноп подобно на пречупването
на светлинен лъч при преход о т една среда в друга. То може да фоку-
Ripa снопа u ga осъществи явления, присъщи на светлинните лъчи 6
ш м е т р и ч н а т а оптика. У строй ствата, използвани за т а з и цел, се
^аричат електронни лещи и в зависимост о т вида на полето,
действащо върху електронния лъч, се д елят на електростатични и
магнитни лещи.
Фие. 32.1. Действие на електрично поле (а) и на маанитно поле (б)

върху електрон
Аналогично на опти чн ите лещи и електронните се характе
ризират с фокусно разстояние и пречупваща способност, които
зависят о т т е х н и т е размери, приложеното електрично напрежение
и скоростта на електроните. С регулиране на напрежението върху
електродите на ел ек тр о стати ч н и те лещи и големината на т о к а в
н ам о тката на м агн и тн и те може да се променя и фокусното раз
стояние на лещ ите.
Е лектростати чн и лещи м огат да се получат о т електрич-
ни кондензатори, разположени под ъгъл, или о т цилиндрични елек-
Фие. 32.2. Електростатична леща с нехомоеенно поле (а)

и еквивалентната й оптична схема (б)
mpogu c различен потенциал, разположени коаксиално един след друа
както е при електроннолъчевата тръба. Най-често за събирателна
електр о стати чн а леща се използва плосък кондензатор с от6орк
през който преминава разходящият електронен сноп (фив. 32.2),
Около ръбовете на отвора се създава нехомоеенно електрично поле q
конфигурация, която действа фокусиращо на снопа. С т ак а в а елек
тронна леща, подобно на оптична леща, може да се получи увеличен
образ на обекта.
М агн и тн ата леща е пръстеновиден електромагнит, който
създава силно нехомогенно магнитно поле, коаксиално на електрон
ния сноп (фиг. 32.3). За ц ел та н ам о тк ата на електромагнита е
затворена в желязна екранираща обвивка с тесен пръстеновиден
отвор. Под действие на полето електроните, излъчени о т точка А
под различен ъгъл, ще
намотка
се движ ат по винтова
_ желязна екранираща линия с различен ради
електронен
обвивка
сноп ус и след един оборот
ще се съберат в точка
В. Освен това, нехомо-
магнитни силовр лиш- аенното поле не само
I фокусира електрони
I
т е , но и ви отклонява
о т оста, к ато по този
начин дава значително
Фив. 32.3. Схема и действие на магнитна леща
увеличение на образа.
§ 32.3. Т рансм исионен и скан и р ащ е л е к т р о н е н м икроскоп

Трансмисионният EM (ТЕМ) дава увеличен образ при преми
наване на широк, почти успореден електронен сноп през обекта.
Образът се получава о т другата страна на обекта след еластично
разсейване на електроните о т него (промяна на ки н ети ч н ата им
енергия). Основните части на всеки БМ са: електроннооптична сис
тем а, подвижна обектна камера (обектодържател), регистрираща
ч аст, блок за електрично захранване, високовакуумна помпа и пулт
за управление. Електроннооптичната система на ТЕМ (фиг. 32.4,
фиг. 32.5) е подобна на оп ти чн ата система на светлинния микроскоп.
mou се ош източник на електрони (електронен прожектор), конден-
,на леща с апертура, обектна леща с апертура и проекционна леща.
Електронният проокектор включва
катод, фокусиращ електрод и анод (фиг.
32.6). К а то д ъ т е волфрамова жичка с V-об-
разна форма, свързан към източник на ви
соко отрицателно (от 50 kV до 3 MV) и на
ниско променливо нагряващо напрежение.
Фокусиращият електрод е с цилиндрична
форма и отрицателен потенциал (-100,
-500 V), за да събира в сноп електроните,
излъчени о т катода във всички посоки.
Електроните в снопа се ускоряват о т
анода и излизат през отвора му (цен
трална апертура), който представлява
Фйе. 32.4. Външен вид на точков източник на монохроматично лъче
Електронен микроскоп
ние (електрони с еднаква енергия), разпро
страняващо се успоредно на опти чн ата ос.
Кондензорната леща има по-дълео фокусно разстояние о т
обектната и проекционната леща. Тя може да фокусира електронния
Светлинен Трансмисионен Сканиращ ел.
м и к р о ск о п ел. микроскоп микроскоп
Източник Източник
на лъчение ■ /н а лъчение
Кондензорна
леща Кондензорна
леща 1
Обект
Обектна
/ леща \ Кондензорна
леща 2
Проекционна
J леща Кондензорна
леща 3
Равнина Детектор на
на образа J p електрони
Флуоресциращ - Обект
екран
Фие. 32.6. Сравнение между оптичните схеми на светлинен,
трансмисионен и сканиращ електронен микроскоп
сноп върху обекта, над или под неео. О бектн ата електронна леща иц&
мноео късо фокусно разстояние и това изисква о б е к тъ т да се поставя
вътре в сам ата леща над апертура, която задържа разсеяните елек
трони (фив. 32.7). О бектната леща създава междинен образ, който
проекционната леща проектира върху флуоресциращ екран, фото
графска плака или цифров ф отод етектор (CCD камера).
Контрастът на образа при ТБМ не е подобен на контраста
на образа при светлинния микроскоп. Той се получава о т апертура-
т а , която задържа отклонените о т о п ти ч н ата ос на микроскопа
електрони и пропуска само неразсеяните (фив. 32.7). И нтензите
т ъ т на преминалия сноп зависи о т дифракцията и поглъщането му
в обекта. Той е различен в зависимост о т вида на обекта и се изобра
зява или се регистрира във вид на двумерен образ.
В исоко
напрежение
-100 kV
Отопление на Кондензорна
катода -— леща
Резистор Апертура
Фокусиращ Отклонени
електрод, -500V електрони Обект
Катод-жичка
от W
Обектна
Електронен леща
сноп
Заземяване
Анодна Апертура
пластинка Преминали
с отвор електрони, формиращи образа
Фив. 92.6. Електронен прожектор Фив. 32.7. Действие на апертурите
Подвижната обектна камера дава възможност да се разележ-
да определено м ясто о т обекта. Изборът му изисква латерално пре
местване на обекта в две независими направления и наклоняване,
т а к а че разалежданата ч ас т да попадне под о п ти ч н ата ос. Във въз
дух средният линеен пробее на ускорените електрони не превишава
няколко с ан ти м етр а поради мновобройншпе им удари с газовите
молекули. В ЕМ електроните трябва да изм инат разстоянието о т
източника до екрана, което е около 1 т . З а то в а ц я л а т а електрон-
нооптична система на микроскопа и подвижната обектна камера се
нам ират във висок вакуум (1 тР а), създаван о т два т и п а вакуумни
помпи - ротационна и дифузионна.
» В зависимост о т ускоряващото напрежение, ТЕМ е обикновен
pQ - 100 kV) и високоволтов (до 3 MV). В биологията и медицината с
[рбикновения ТЕМ се изследват мноео тън ки срезове (50 - 60 пт),
fgokamo високоволтовият е за по-дебели обекти (напр. цели клетки) и
!има по-висока разделителна способност.
1 Сканиращият EM (СЕМ) дава увеличен образ, но не според
Принципите на геом етричната оптика, въпреки че за ц ел та се
използват електронни лещи. Образът се получава о т взаимодейст
вието на тесен електронен сноп с повърхността на обекта, където
падащите електрони йонизират а то м и т е (нееластично разсейване).
Електронните лещи на СЕМ са кондензорни и служ ат само да офор
м я т и фокусират електронния сноп в петно с диам етър под 10 п т ,
което се м ести върху електропроводящата повърхност на обекта.
За разлика о т ТЕМ, където се д е т е к т и р а т електроните,
преминали през обекта, образът при СЕМ се получава о т електрони,
отделени о т обекта. Те се наричат вторични, т ъ й к а т о се о т д е л я т
при йонизацил на атом и о т повърхността при ударите на високо-
енергетичните ( 1 5 - 2 5 keV) падащи електрони. Енергията на в т о
ричните електрони е много по-ниска (5 - 10 eV) и т е се зал авят о т
положителен електрод, свързан със сцинтилационен брояч (фиг.
32.5). Б роят на вторичните електрони зависи о т топограф ията на
повърхността —само т е з и електрони, които са много близо до нея
(под 10 пт), м огат да я напуснат (фиг. 32.8). За получаване на трииз
мерен образ са необходими 50 - 100% о т вторичните електрони.
Падащ
сноп Падащ
СНОП
;Много
'вторични
!електрони
Малко
__вторични
<<|еле!а£оки
Повърхностен релеф на пробата
Фиг. 32.8. Разлика в броя на вторичните Фиг. 32.9. Образ на фасетно око
електрони, формиращи образа при СЕМ на насекомо, получен със СЕМ

П адащ ият сноп се отклонява о т две намотки в обектната
лещаг т а к а че да сканира обекта. О бразът се формира о т сивналищ^
за координатите на п етн о то и о т данните на д етек то р а за броя на
вторичните електрони, постъпили о т съ о тв етн о то място. Той са
наблюдава на видеомонитор с развивка, синхронизирана с ч есто та
т а на сканирането.
Р азделителната способност на СЕМ изобщо е около порядък
по-ниска о т т а з и на ТЕМ - om 1 до 20 п т , но образът е обемен, с мно-
ео по-еоляма дълбочина и добре представя три и зм ерн ата структура
на обекта (фиг. 32.9). Със СЕМ се изобразяват добре електропрово-
дящи и полупроводникови материали, а непроводящите се покриват
с метален слой по м етода на разпрашването, напр. със злато.
Освен ТЕМ и СЕМ, има и други видове ЕМ, к а т о напр. анали
ти ч ен (АЕМ), наричан още микропробен електронен анализатор. Той
е за количествен анализ и за визуализиране на разпределението на
химични елементи в изследвания обект. Това с та в а чрез рееистри-
ране на т я х н о т о характеристично рентгеново лъчение (вж. § 37.2),
възбудено о т ускорените електрони.
§ 32.4« М е т о д и з а п о д г о т о в к а н а биологични проби за

е л е к т р о н н а м и кроскоп и я
Не е възможно биологичните обекти да б ъ д ат наблюдавани с
ЕМ живи или в свежо състояние, т ъ й к ато биополимерите съдър
ж а т вода и в условията на висок вакуум хидрофобните сили и
х и д р атац и ята се променят силно. С т р у к т у р а т а на т ъ к а н и т е и
к л е т к и т е се запазва след изсушаване, ако преди то в а е направено
химично фиксиране най-напред с алутаралдехид, който свързва с
ковалентни напречни връзки молекулите на белтъ ц и те, а след това
с осмиев тетраоксид, който се свързва с хидрофобните вериги на
липидите и стабилизира липидните бислоеве.
П робата се изсушава чрез изпарение на водата на въздух,
екстракция с реактиви или чрез лиофилизиране (изсушаване при
замразяване във вакуум). Преди да се разглеждат, фиксираните
тъкан и и клетки трябва да се нареж ат на тъ н к и срезове с дебелина
30 - 100 п т , т ъ й к а т о електроните и м а т ограничена проникваща
способност. Това с та в а след вклЬчване на пробата в пластмасово
блокче - поставяне в теч н а мономерна смола, която полимеризира и
се втвърдява.
Блокчето се реже със стъклен или диамантен нож с помощ
т а на устройство, наречено ултрамикротом (фиа. 32.10). В неео т о
се закрепва към ч ел н ата ч а с т на въртящ а се м еталн а пръчка,
която при всеки оборот преминава покрай неподвижния нож на
микротома. Блокчето се премества постъпателно към ножа вслед
ствие на тем п ературн ото разширение на пръчката, подложена на
дозирано заеряване. Дебелината на срезовете се определя по ц в ета
им, получен при интерф еренцията на светлин ата. Необходимата
за рязане тв ъ р д о ст може да се постигне и чрез замразяване. За т а з и
Фие. 32.10. Принципна схема на Фиа. 32.11. Вакуумен изпарител

ултрамикротом
цел се използват замразяващи микрошоми, охлаждани с втечнени

газове (СОг, N2 ). Получените тън ки срезове, несъдържащи вода и
летливи разтворители, се п о с т а в я т върху кръгли метални мре-
жички с диам етър 3 т т и с т я х се внасят под електронния сноп.
Контрастът при ЕМ зависи о т атомния номер на елемен
т и т е в пробата —при по-еолям атомен номер има повече разсеяни
електрони и по-голям контраст. Биомолекулите се с ъ с т о я т о т леки
елементи - С, О, N и Н и за да се видят, трябва да се импрегнират
със соли на теж ки метали, съдържащи Os, U и РЬ, или да се покрият с
прах о т Pt или W. М ето д ъ т се нарича позитивно контрастират. В
някои случаи се прилагат адаптирани методи о т о п ти ч н ата микро-
скопия, к ато например свързване на ан ти тел а. Вместо към флуорес
центна боя обаче т е се свързват към индикаторен ензим или маркер

с висока електронна плътн ост (колоидно злато) и се използват за
локализиране на макромолекулите, които а н т и т е л а т а разпознават.
П овърхността на пробата и отделни макромолекули най*
често се визуализират чрез позитивно контрастиране по метода,
наречен засенчване. Той се състои 6 покриване на пробата с тънък
слой (0,1-0,6 п т ) о т теж ки м етали като Pt и W. Пробата се внася
във вакуумен изпарител (фиг. 32.11), където жичка о т теж кия ме
т а л се заерява до так а в а степен, че о т повърхността й се изпаря
в а т атом и и се о т л а г а т върху пробата. Ако то в а се прави при
фиксиран ъгъл, атом и се н атруп ват предимно пред изпъкналите
образувания, а м я с то то зад т я х остава в сянка. Така се получава
м етален слой с различна дебелина, който позволява да се види реле
ф ъ т на повърхността.
Друе препаративен метод о негативното контрастиране.
Суспензии на макромолекули и молекулни комплекси се нанасят
върху подложка о т тъ н ъ к въглероден филм, която се покрива с воден
разтвор на теж ка м етална сол (напр. уранилацетат). Р азтворът
покрива подложката навсякъде с изключение на макромолекулите и
молекулните комплекси, през които електроните преминават много
по-лесно, отколкото през околния им теж ък м етален филм. Така се
получава негативен образ на обектите, т ъ й к ато се изобразяват
областите, където т е не се намират. По този начин се визуализират
вируси, рибозоми, субединици па белтъчни структури като актинови
а 6 в г
Фиг. 32.12. Микроснимка на бактериофага Т 4 при различни методи за
обработка на пробата: неаатибпо контрастиране (а), изсушаване и
засенчване (б), замръзяване и засенчване при различни условия (в, г).
нишки и gp. И с този метод обаче белтъчните молекули д ават слаб и
лош образ, но по-добър не може да се получи, т ъ й като с увеличаване
на п л ъ т н о с т т а на електронния сноп т е се повреждат и разруша
ват. За да се изключат а р т е ф а к т и т е обикновено една и съща проба
се подготвя по различни методи (фие. 32.12) и онези детайли, които
се п о в т а р я т във всички образи, се приемат за достоверни.
За изследване на биологични проби без пълно отстраняване
на водата са разработени м етоди те, наречени замразяване-разчуп
ване и замразяване-разяокдане (на англ. freeze-fracture, freeze-etching),
допринесли извънредно много за съвременната представа за струк
т у р а т а на к л е тъ ч н а та мембрана. При т я х се наблюдават слоевете
о т теж ки м етали, получени при засенчване на отломки о т дълбоко
замразените проби, т ъ й к ато тези слоеве, наречени реплики (отпе
чатъци), носят релефа на те х н и те повърхности*).
*) Вж. Биофизика, М. Маринов, С., 2001 в.

Г лава VI. КВАНТОВА ОПТИКА
§ 33. О П ТИ Ч Н И АТОМНИ СПЕКТРИ
§ 33.1. Е нергийни с ъ с т о я н и я н а а т о м а и преходи

м еж ду т я х
Нормалното (стабилно) състояние на атом а се характеризира
с минимална стойност на б ъ тр е ато м н а та (свободна) енергия и се
нарича основно. С ъстояни ята с по-висока енергия о т основното се
получават след приемане на външна енергия и се н аричат възбудени.
Те са характерни за всеки вид атом и и се реализират чрез увелича
ване на енергията на най-външните (валентни) електрони, нарича
ни още оптични електрони. Енергията на електроните в атом а е
отрицателна - т я став а положителна след отделянето им о т него.
Енергийните състояния на атом а се п р ед став я т нагледно с
енергийни схеми, в които по о твесн ата ос се нанася енергията, а
всяко състояние се представя с хоризонтална линия, наречена
енергийно ниво. Броят на възможните енергийни състояния (нива)
на ато м а се определя о т п е т квантови числа, които м огат да
приемат последователни цели или полуцели стойности. Това са
главното квантово число п, орбиталното I, м агни тното орбитално
число m i, спиновото число s и м агнитното спиново число ms.
Главното квантово число може да приема стой ностите
п = 1, 2, 3, , а на всяка о т т я х с ъ о т в е т с т в а т п2 енергийни нива,
които образуват един енергиен слой, означаван съответн о с буквите
К, L, М, Главното квантово число определя и сто й н о сти те на
орбиталното число I - 0, 1, 2, 3, п - 1, означавани съответн о с
буквите s, р, d, f ..., както и стой ностите на магнитното орбитал
но число т{ = 0, ±1, ± 2 , ±(1-1), ±1. Числото I определя големината на
орбиталния механичен момент на електрона L (22.2), а mi - негова
т а проекция Ьг във външно магнитно поле. Големината на собстве
ния механичен момент (спин) па електрона S се изразява чрез
неговото спиново число s = 1/2 , а двете му възможни проекции Sz -
чрез магнитното спиново число ms = ± s = ± 1/2 .
М аксималният б р о й н а е л е к т р о н и т е 6 един слой е 2л2, т.е.
той е двойно по-еолям о т броя на енервийните му нива, т ъ й като
(според п р и н ц и п а н а П а у л и ) в атом а може да има най-много два елек
трона с еднаква енергия, но с противоположен спин. Това твърдение
е вярно при условие, че разликата в енергията на два електрона с
различна ориентация на спина е пренебрежимо малка.
Не всички атом и на един химичен елемент придобиват еднак
ва енергия в р е зу л т а т на възбуждането. П рието е броят на атом и
т е в единица обем о т веществото, които и м а т еднаква енергия,
т.е. броят на а т о м и т е на едно и също ниво, да се нарича н а с е л е н о с т
н а т о в а е н е р г и й н о н и в о . О тделните енергийни нива и м а т различна
населеност, коеато различен брой атом и и м ат определена енергия.
Например при топлинно възбуждане в условията на термодинамич-
но равновесие най-населено е основното ниво, а населеността на
възбудените нива намалява с нарастване на разликата в енергиите
между основното и възбудените нива. С повишаване на тем п ер а ту
р а т а се населват все по-високите възбудени нива. Възможно е и
получаване на инверсна населеност, при която някое по-високо ниво
(обикновено метастабилно) е по-населено о т по-ниско ниво.
С увеличаване на енергията на атом а, разликата между
енергийните нива намалява и стой ностите на енергията се добли
ж ават. С т о й н о стта Ех, при която т е се сливат , се нарича е н е р г и я
н а й о н и з а ц и я н а а т о м а . Това е енергията на атом а, при която
вал ен тн и ят електрон се отделя о т него. Е нергията на йонизация
нараства о т по-леките към по-теж ките елементи във всеки период
о т Периодичната система, а намалява във всяка група.
А то м и те м огат да извърш ват преходи между енергийните
си нива, к а т о преходите о т по-ниско на по-високо ниво с т а в а т с
поглъщане на енергия, а о т по-високо на по-ниско - с отдаване на
енергия. Енергийните преходи, при които п о гъ л н атата или отдаде
на енергия е във вид на фотони, се наричат о п т и ч н и п р е х о д и . Тези
преходи са съответн о а б с о р б ц и о н н и ( п о г л ъ щ а т е л н и ) или е м и с и о н н и
( и з л ъ ч в а т е л н и ) . Енергията на погълнатия или излъчен кван т
(енергия на възбуждане) Е при преход между нива с енергии E' и Е" е

E = hv = E' -Е " (33.1)
VI. К ва н т о ва о п т и к а 333
Не всички оптични преходи между енергийните нива на едц^
ато м са възможни. Съеласно кван товата механика за то ва същесцц'
вува определена вероятност и комбинирането на нивата прй
оптичен преход се подчинява на т а к а наречените п о д б о р н и п р а в и л ® ,
Ако в ер о ятн о стта за прехода е различна о т нула, съответн о комбщ
ниране на н и вата е възможно и преходът се класифицира като
р а з р е ш е н . Ковато вер о ятн о стта за прехода е нула или приблизи-
телно нула, преходът е з а б р а н е н .
§ 33.2. С п е к т р а л н а линия, с п е к т р и
На всеки оптичен преход отговаря с п е к т р а л н а л и н и я , която
в зависимост о т прехода е емисионна или абсорбционна. Спектрал
н и те линии се получават със спектрален а п ар а т и представляват
реални образи на неговия входен процеп върху детек то р а (вж. § 33.3).
Всяка линия има дължина на вълната, която се определя о т енер
ги ята на прехода и отделн ите линии са пространствено разделени.
Според к в ан то в а та механика всяко енереийно нива на атома
има ширина, която се определя о т интервал около средната стой
ност на енергията му Е . За изолиран, неподложен на външни
въздействия атом , ширините на нивата се наричат е с т е с т в е н и . Ако
две енергйни нива и м а т крайни ширини, при преходи между т я х се
поглъщ ат или излъчват фотони с енергия в някакъв интервал ЬЕ.
Това означава, че спектралн ата линия няма да бъде монохроматич-
на, а ще обхваща интервал о т ч есто ти 6v - Ь Е / h . Разпределението
на ф о то н и те 6 то зи интервал ще определя ф орм ата на спектрал
н а т а лилия, наречена е с т е с т в е н а ф о р м а н а л и н и я т а .
С пектралните линии и м а т следните
основни х а р а к т е р и с т и к и ' , максимален интен
з и т е т /о , ч е с т о т а при максималния интен-
з и з и т е т v0 и полуширина на ли н и ята Av,
дефинирана к ато п ъ лн ата ширина на линия
т а при и н т е н з и т е т / 0/ 2 (фие. 33.1). Е с т е с т
вен ата полуширина на линиите е в интерва
ла 10“5 - 10~3 п т . При ансамбли о т атоми
полуширина Av и реална ш ирината на енергийните нива се влияе о т
форма на спектрално
линия условията, при които се нам ират а то м и т е и
в за и м о д е й с т в и я т а между т я х . 6 р е з у л т а т на т о в а е с т е с т в е -
ia ф орм а на л и н и и т е се деформира и л и н и я т а получава р е а л н а
а т и н с к а ) ф о р м а , к о я т о е по-широка о т е с т е с т в е н а т а .
^ С ъ в к у п н о с т т а о т линии, получена при преходи о т няколко
|розлични нива до едно и също ниво, образува с п е к т р а л н а с е р и я .
М ^ьвкупността о т всички сп ектр алн и линии о т определен вид -
деисионни или абсорбционни, к о и то се п о я в я в я т при дадени условия,
образува о п т и ч н и я е м и с и о н е н или а б с о р б ц и о н е н с п е к т ъ р на с ъ о т в е т
ния а т о м . С п е к т ъ р ъ т на всеки а т о м (химичен е л е м е н т) е негова
рсновна х а р а к т е р и с т и к а и се определя напълно, к а к т о и н егови те
хцмични свой ства, о т енерги й ни те нива на н его в и те външни
(валентни) електрон и .
Й о н и те също м о г а т да б ъ д а т възбуждани, но т е х н и т е с п е к т
ри се р а зл и ч а в а т о т с п е к т р и т е на н е у т р а л н и т е ато м и . С п е к т ъ р ъ т
на еднократно йонизиран а т о м е еднакъв със с п е к т ъ р а на н еу т р ал
ния а т о м , нам иращ се пред него в П ериоди чната си стем а (с пореден
номер Z - 1).
❖ Възможните енергийни състояния и емисионните преходи на един
атом моаат да бъдат илюстрирани с най-простия алкален м етал Li.
Неговото основно състояние (електронна конфигурация) е ls2 2s\ което
означава, че вален тн и ят му електрон в състояние 2s1 се характеризира с
квантовите числа п = 2 , I = 0. Възбудените състояния на атом а до п = 5 и
разрешените емисионни преходи са представени 6 табл. 33.1, а негова
примерна енергийна схема - на фиг. 33.2.
Табл. 33.1. Възбудени състояния и емисионни преходи при Li до п = 5
Квантови числа Енергийни Разрешени емисионни преходи

п 1 състояния А/ = ± 1 Серии
2 0,1 2s, 2р 2р, Зр, 4р, 5р 2s Главна
3 0, 1,2 3s. 3р . 3d 3s, 4s. 5 s -»2p Контрастна
4 0.1. 2,3 4$, 4р , 4d , 4f 3d . 4 d , 5rf - > 2 p Дифузна
5 0,1. 2, 3,4 5s. 5р. 5rf. 5f, 5я 4f , 5 f 3 d Основна
Според подборните правила са разрешени само преходите на най-ниски

т е нива, но при ДI = ±1. Преходът о т най-близкото възбудено ниво, наречено
резонанено, до основното ниво отговаря на най-интензивната (резонанена)
линия. В атом а на Li това е 2р -> 2 s . Преходите о т всички р-нива до основ
ното образуват главната серия, о т всички s-ниба до най-ниското р-ниво -
к о н тр астн ата серия, о т всички </-нива до най-ниското р-ниво - дифузната
серия, а преходите о т /'•нивата до най-ниското d -ниво образуват оснобн
серия*).
Енергийните преходи
а то м и те моаат да бъдат
неоптични. При т я х промяната
енергийното състояние не се съпроЗ
вожда с отдаване или поглъщане на
светлинна, а на друг вид енерати
Например а т о м и т е м огат да
бъдат възбудени чрез удари, при
което поглъщ ат кинетична енер*
вия, или чрез удари с възбудени
Фив. 33.2. Енергийна схема и еми частици (атоми, йони или молеку
сионни преходи в атом а на ли ти я ли), при което се обменя енергията
на възбуждане, или като получат енергия о т химични процеси (хемш
луминесценция). Н еоптичните преходи на възбудени атом и към по»
ниско енергийно състояние се наричат още безизлъчвателни.
§ 33.3. А т о м е н с п е к т р а л е н ан али з
❖ Началото на атомния спектрален анализ к а то метод за определяне
на химичния състав на вещ ествата е поставено през 1660 в., ковато
неговите създатели Кирхоф и Бунзен (G. Kirchhof, R. Випаеп) публикувал!
своето изследване "Химичен анализ чрез наблюдаване на спектър". По-късно
т е съобщават за новите елементи рубидий и цезий, които о тк р и ват по
тех н и те спектри. Впоследствие с този метод са о тк р и ти общо 25 елемен
т а , т.е . около една ч е т в ъ р т о т всички известни химични елементи. Нещо
повече, получените чрез спектроскопията данни са основата, върху която
се изаражда първоначално тео р и ята на Бор (N. Bohr) за строежа па атома
(1913 в.), а по-късно и кван товата механика (1924-26 в.).
• Спектрални апарат и
Всички видове оптични спектри се получават и регистри
р а т със спектрални апарати, които и м а т еднаква принципна схема.
В нея обикновено не се включва и зточн и кът на светлина, т ъ й като
всеки а п ар а т се комплектува със съответен източник в зависимост
*) За означения на н ивата са приети първите букви о т аналийските имена

на сериите. Така о т елавна серия (principal) произлиза означението р , о т
контрастна (sharp) - s, о т дифузна (diffuse) - d , о т основна (fundamental) - f .
Ь 1предназначението си. В мноео случаи един източник може да бъде
ьсенян с друе, независимо о т това дали е бил вграден в ап арата или
(редставлява отделен блок.
W- Основните части на един спектрален а п ар а т са две - дис-
h e p e u p a u j a и регистрираща (фие. 33.3). Диспергиращата част включ-
§р: колиматор, съставен о т процеп S | и обектив Oi , диспергираид
Ьдемент (призма или дифракционна решетка) D и камерен обектив
мг. В зависимост о т вида на диспергиращия елемент спектралните
Фие. 33.3. Принципна схема на спектрален апарат

апарати се разделят на призмени и дифракционни. Регистриращата
част на съвременните спектрални апарати се състои о т детектор
(най-често фотоелектронен умножител) F, електронен усилвател А
и отчитащ о устройство R (аналогово, цифрово, записващо, печатащо).
Ако а п а р а т ъ т измерва и н т е н зи т е т а на светли н ата, се
нарича спектрометър, а ако измерва оп ти ч н ата п л ъ тн о ст - спек-
трофотометър. А п а р а т ъ т е монохроматор, когато диспергираща
т а ч а с т е снабдена с изходен процеп S2 или локален приемник (напр.
силициев фотодиод), т ъ й к ато тогава отделя тесни (монохрома-
тични) области о т спектъра. Той е полихроматор, ако може да
отделя едновременно няколко таки ва области. Съвременните а в т о
матични спектрални апарати и м а т микрокомпютри, снабдени с
подходящ софтуер за управление, за обработка на получените данни
и за представяне на крайните р езул тати иа видеодисплей и хартия.
• Атомноемисионен, анализ (АЕА)
Това е метод за определяне на елементния състав на веще
с т в а т а , основаващ се на получаването и изследването на атомно-
емисионните им спектри. Анализираното вещество се внася в
източник за възбуждане на спектри, където се атомизира, т.е. пре
минава в атомно състояние и получените атом и се възбуждат (фие.
33.4). Атомизацията включва процесите изпарение и дисоциация на
молекулите в° атоми, а устрой ствата, използвани за атомизация,
се наричат атомизатори.
Класически източ*
Източник за г Спектрален ник за възбуждане на спек
възбуждане V |, V 2 , v 3 ,... апарат
т р и е пламъкът, получаван
Проба при горене на газови смеси
о т горлив и окислителен
Фие. 33.4. Принципна схема на АБА
газ. С так и в а смеси могат
да се получат различни тем ператури. Например смес о т пропан
(С3Н8) и въздух дава 1920 °С, ацетилен (С2Н2) и въздух - 2300 °С, а
С2Н2и N20 (райски газ) - 2950 °С. В пламък м огат да се възбуждат
елементи с ниска енергия на възбуждане, каквито са алкалните
м етали Li, Na, К, Mg и др. Този вид АБА по традиция се нарича пла-
мъкова фотометрия. Той все още се прилага рутинно в клиничната
лаборатория главно за определяне на Na и К в кръвен серум и урина.
По-широко използвани източници за възбуждане са различни
електрични разряди, при които енергията се получава о т ударите
на ускорени електрони (6ж. § 15.2). Такива разряди се създават със
специални генератори на електрична дъга (с постоянен или промен
лив ток), на искра (при ниско или високо напрежение), на дъгова или
високочестотна плазма и др.
И н т е н з и т е т ъ т I на една емисионна линия при преход на въз
будените атом и на по-ниско енергийно ниво се определя о т броя на
а то м и те, вер о я т н о стта за то зи преход и енергията на излъчения
фотон. При условия, близки до термодинамично равновесие, I и концен
т р а ц и я т а на а т о м и т е в пробата с са свързани по следния начин:
1= ас1 (33.2)
Тази зависимост е основа на количествения АБА и се определя експе
риментално за всяка проба и спектрална линия с помощта на е т а
лонни образци (стандарти). За неголеми концентрационни интерва
ли а и 6 са постоянни величини. При ниски концентрации Ь = 1 и
зависим остта с т а в а линейна.
Всеки аналитичен метод се характеризира с граница на о т
криване на елем ен ти те и възпроизводимост на р е зу л т а т и т е . Под
граница на откриване се разбира минималната концентрация, коя-
;що може да бъде определена като достоверна разлика между получе
ния аналитичен сиенал и фона. Възпроизводимост е отн оси телн ата
■грешка при многократен анализ на една и съща проба. Възпроизводи-
м о с т т а на р е зу л т а т и т е при АЕА рядко е по-добра о т 5%, т ъ й като
«температурата на плазмата не може да се поддържа точно постоян
на. С то ва и с по-високата си граница на откриване на елем ентите
този метод о т стъ п в а пред атомноабсорбционния анализ.
АЕА като аналитичен метод има редица достойнства:
едновременно определяне на няколко елемента 6 една и съща проба
(мултиелементност), висока ефективност, универсалност по
отношение на вида на пробите, широк интервал на определяните
концентрации. След к ато близо един век АЕА бе на първо м ясто по
значение измежду физичните (инструменталните) методи за ана
лиз, сега приложението му е ограничено главно до качествен анализ,
локален анализ на твърди проби с лазерно изпарение и мноеоелемен-
т е н анализ на разтвори във високочестотна плазма.
• Атомноабсорбционен анали з (ААА)
Този вид спектрален анализ се основава на поглъщането на
външно монохроматично лъчение о т вещество, приведено в атомно
състояние. Докато при АЕА се измерва и н т е н з и т е т ъ т на излъчена
т а светлина, при ААА се измерва оп ти чн ата п л ъ тн о ст на преми
нала монохроматична светлина, предизвикала фотонно възбуждане
на а т о м и т е на анализираното вещество (фиг. 33.5). Това лъчение
има много тясн а ли
ния и се получава о т
специален източник,
наречен теснолентов.
^ ро®а Едва след изнамиране
Фиа.33.5. Принципна схема на ААА на т а к ь 6 източник
австралийският физик Уолш (А. Walsh) успява да конструира през
1957 г. първия атомноабсорбционен спектрофотометър.
Пробата се внася в атомизатор, който може да бъде пламък
или тръбичка о т граф и т, загрявана със силен електричен т о к (гра
ф и тн а пещ). Лъчението о т теснолентовия източник преминава през
атом изираната проба, частично се поглъща само о т този вид атоми,
които може да възбужда (селективно поглъщане) и о п ти ч н ата му
VI. К в а н т о в а о п т и к а 339
плътн ост D се измерва със спектрален апарат. Условията в атоми-
затора осигуряват ефективно възбуждане на а т о м и т е и о т т а м -
много ниски граници на откриване на химичните елементи (о т поря
дъка на pg/1 до ng/1 в зависимост о т елемента и приложения метод).
К онцентрацията на а то м и т е в пробата с се определя по
и звестн ата о т ф отоколориметрията зависимост (27.4):
D = ксd (33.3)
Тук к е а то м н и я т показател на поглъщане, a d - дебелината на слоя.
О бластите на приложение на ААА и АЕА са извънредно раз
нообразни: о т екология (води, въздух, почви), геология (скали, руди,
минерали), селско стопанство (растения, фуражи, торове), медицина
и биология (телесни течн ости, тъкани, конкременти), хранително-
вкусова промишленост, металургия, производство на стъкло и кера
мика, пластмаси и изкуствени влакна, неф тени продукти, чисти
вещества и др.
• Атпомнофлуоресцентен анали з (АФА)
Този анализ се основава на фотонно възбуждане на а то м и те
и измерване на и н т е н з и т е т а на предизвиканото флуоресцентно
лъчение / F. То се регистрира под ъгъл 90° спрямо посоката на въз
буждащото лъчение /о , получено о т монохроматор или лазер (фиа.
33.6). И т у к пробата се внася в атомизатор.
И н т е н з и т е т ъ т / F е пропорционален на концентрацията на
излъчващ ите атом и с и на ин
т е н з и т е т а на възбуждащото
лъчение /о:
/ F= kc Io ‘ (33.4)
Вижда се, че ако концентрация
т а в пробата е ниска, за да се
Фиг. 33,6. Принципна схема на АФА получи достатъчно голям за
измерване и н т е н з и т е т / F, е
необходима висока стойност на / 0. Освен това, както и при АБА,
взаимодействието на възбудените атом и с околните частици води
до неоптични преходи, които нам аляват / F и селективността на
метода. Това са главните причини, поради които АФА има по-слабо
развитие и приложение в сравнение с АБА и ААА.
§ 34. М ОЛЕКУЛНИ СПЕКТРИ
§ 34.1. Е нерги й н и с ъ с т о я н и я и преходи 6 м о л е к у л а т а

В молекулите се извършва три вида вътрешно двиокение:
електронно, вибрационно и ротационно. В електронното у ч а с т в а т
елавно електроните, които осъщ ествяват химичната връзка между
а то м и т е в молекулата. Вибрационното движение е периодично
изменение на взаимното разположение на а то м н и т е ядра при
тях н о то т р еп т ен е около равновесните им положения. Ротационно
т о движение е въртене на молекулата като цяло около ос, която
преминава през нейния цен тър на масата.
На т р и т е вида движение отговаря три вида вътрешна
енергия на молекулите: електронна Ее , вибрационна E v и ротацион
на Ег. Техните стойности се различават с няколко порядъка, като
електронната е в интервала 0,01< Е е< 1 eV, а Ес : E v : Е г &1000 : 50 1.
П ълната вътреш на енергия на молекулата е
Е ~ E t+ E v + E : (34.1)
В к ван товата механика се приема принципът на Ворн-Опен-
хаймер (М. В о т , R. Openheimer), според който вътреш ните движения
на молекулите и съ о тв етн и те им енергии са независими. Това озна
чава, че т ези енергии м огат да и м а т редица дискретни стойности
(да се кван ту ват) независимо една о т друга. О т независимостта на
т р и т е вида енергия и много голямата разлика в тех н и те стойности
следва, че на всяко едно дискретно електронно състояние (електронно
ниво) Ес (к = 1, 2,...) отговаря набор о т дискретни вибрационни
състояния, чиито енергии образуват ред о т стойности (вибрационни
нива) EtA' (1 = 1, 2,...). Всяко вибрационно състояние пък има свой набор
о т ротационни състояния със стойности на енергията (ротационни
нива) Егк1,т ( т = 1,2,...). В даден момент молекулата се намира в някое
сложно електронно-вибрационно-ротационно състояние, с пълна
вътрешна енергия Е:
Е = Е Д Е / Ч Е г2-1'4
Пълната енергийна схема на една молекула вклк>чва едно

основно електронно ниво Ее° и едно или няколко възбудени електрон
ни ниваЕе1, Е с2,... (фиг. 34.1). Всяко електронно ниво има едно основно
VI. К ва нт о ва о п т и к а 341
вибрационно ниво Е у0,0, Еи'0,... и своите възбудени вибрационни нива
Е и '\ Ev'2.... E v ‘\ Всяко вибрационно ниво има, на свой ред,
своето основно ротационно ниво ЯГ0Д0, Е,охо, ..., Е г'м , EtlX0, и съот
ветни възбудени ротационни нива Ет 0,0'\ ЯГ0Д2, ..., Ег0,],\ Ет
0,х*, Etlfi,\
Ет1щ0Л, ..., Яг,,и, £ ги ’2, В т а з и сложна съвкупност о т нива електрон
ните са разположени далече едно о т друго, с ъ о т в е т н и т е им вибра
ционни нива са относително по-близо едно до друго, а ротационните
нива на дадено вибрационно ниво се нам ират плътно едно до друго.
П ъ л н ата вътреш на енергия на молекулата се променя при
енергиен преход и нейната промяна е
ДЕ - АЕе+АЕц+АЕ,, к ато ДЯе » ДE v » ДБг , (34.2)

което е в с ъ о тв етс тв и е с разликите в сто й н о сти те на Е е , E v и Е ,.
Ег2 0.1
,
2.0
Е,2 £ V
1, 3.2
Яг
Етрv1.2
Е гU .2
EТрjv1,1
Е г1.0.1
JP 1,0
Ес' Е/и
ES*
0 .2.2
Ei
JP 0.2
th v
Е г0. 1.2
E vV
Е 0 , 0.1
E y0.0
Е<?
1 2 3 4 5 6
Фие. 34.1. Схема на енереийни нива и примери на
абсорционни преходи 6 молекула
Н еравенството (34.2) показва, че ако пром яната на енер
ги я т а е ДЕ > ДЕе , едновременно с електронни преходи м огат да се
осъществяваш и вибрационни, и ротационни преходи между някои
о т н и вата на наборите, съ ответстващ и на двете електронни
състояния, между които се извърш ват електронните преходи. При
такива преходи се получават електронно-вибрационно-ротационни
спектри, наричани накратко електронни спектри. Енергията на
излъчените или погълнатите фотони hve в този случай е
hvc = ДЕе+ДЕи-ДЕг ■
Ако молекулата се намира в основно електронно състояние и
енергията, която й се предава не е достатъчно голяма, за да го
измени, т .е . ДЕ < ДЕс, м огат да се извърш ат промени само в състоя
н и ята на вибрация и ротация. В р е зу л т а т на то в а м огат да бъдат
погълнати или излъчени фотони с енергия
h \ v = ДЕ^ДЕГ.
Получават се вибрационно-ротационни спектри, наричани накратко
вибрационни спектри. Промяна само в ротационното състояние на
молекулата е възможно, ако ДЕ < ДE v. Тогава се получават чисто
ротационни преходи и ротационни спектри, при които се поглъщат
или излъчват ф отони с енергия
/tvr = ДЕТ
К ато примери на фиг. 34.1 с цифри са означени следните
преходи: 1 - ротационен, 2 —вибрационен, 3 —вибрационно-ротаци
онен, 4 - електронен, 5 - електронно-вибрационен, 6 - електронно-
вибрационно-ротационен.
Ротационните преходи са най-прости, но т е представляват
интерес само когато молекулите се нам ират в газообразно състоя
ние, т ъ й к ато тогава въртенето им е свободно и ротационните
нива не са повлияни о т взаимодействия с други молекули. Това не е
т а к а при молекулите на т е ч н о с т и т е и затова т е х н и т е ротацион
ни спектри са сложни и практически неизползваеми. При тв ъ р д и те
т е л а повечето о т молекулите не се в ъ р т я т и ротационни спектри
не се получават. За разлика о т въртенето, т р е п т е н е т о на молеку
л и те в т в ъ р д и т е т е л а не спира дори и при ниски температури.
Електронните и вибрационните спектри се получават и
изследват при молекули в т р и т е агрегатни състояния на вещест
вата. Молекулните спектри се наричат още ивични спектри, т ъ й
VI. Квантова оптика 343
к ато поради разширение и сливане на съседни спектрални линии т е
губят линейния си характер. Най-широки са ивиците при електрон
н и те спектри на многоатомните молекули, получени при стайна
тем пература, когато м оеат да достигнат ширина 100 п т . При
ниски тем п ератури (-196 °С) молекулните спектри м огат да
зап азят линейния си вид и тогава се наричат квазилинейни.
§ 34.2. Е л ектр о н н о -ви б р ац и о н н и с ъ с т о я н и я н а

д в у а т о м н а м олекула
За п р о стота се приема, че а т о м и т е на двуатом н ата молеку
ла са две м атериални точки, свързани помежду си чрез еластична
механична сила F (вж. § 3.1), отговаряща на химичната връзка между
тях :
F - -k (r -Го) = -М г ,
където k е силовата константа, характеризираща здравината на
връзката, г - междуядреното разстояние, а г 0- неговата равновесна
стойност.
Ако д в а т а атом а бъдат изведени о т равновесните им поло
жения, междуядреното разстояние се променя, т ъ й к а т о възникват
т р еп тен и я и молекулата започва да се р азтя га и свива по дължина
т а на връзката. На тези треп тен и я отговарят промени в енергията
на взаимодействие между яд рата, която се определя о т общите за
молекулата електрони. Това
означава, че и енергията на
електронното състояние Ее в
което се намира двуатом ната
молекула, зависи о т г. Видът на
зависимостта Ее(г) е даден на
фиг. 34.2.
Е лектрон ната енергия
има минимална стойност при
равновесно положение на атом и
т е в молекулата Е6 (г0) =
Фиг. 34.2. Крива на потенциалната П с6и6(ше на молекулата (г < г„)
енереия на двуатомна молекула, r J
електронно ниво и вибрационни нива силата между а т о м и т е е сила на
отблъскване (F > 0) и електронната енергия нараства силно (ляв
клон на кривата). При разтягане на молекулата (г > г0), когато сила
т а между т я х е на привличане (F < 0), енергията нараства донякъде
по същия начин и кривата остава симетрична (парабола). Дотам
силата на взаимодействие е еластична или квазиеластична, но т я
не може да се приеме за так а в а при по-големи разстояния, когато Ее
започва да клони към една постоянна стойност E D. Тази стойност е
енергията на дисоциация, при която молекулата дисоциира на два
отделни, химически несвързани атома.
Големината на електронната енергия при равновесното
разстояние Et(rQ) определя енергията на електронното ниво на моле
кулата (фиг. 34.2). Наличието на тр еп тен и я в молекулата увелича
ва т а з и енергия с различни стойности на вибрационната енергия Е и.
Тези стойности се п р ед ставят с вибрационни нива, разположени над
електронното. Равновесното положение Го върху всяко о т т я х се
измества поради несим етричността на кривата.
Вибрационната енергия на молекулата остава постоянна по
време на т р е п т е н е т о , но с промяна на г потенциалната вибрацион
на енергия U непрекъснато преминава в кинетична Т и обратно (на
фиг. 34.2, напр. при г = Г|):
E v = U(r) + 7Хг).
П отенциалната енергия
Щг) = ± Н А г ) г
има минимална стойност U - 0 в равновесното положение г = г0,

където Дг = 0, и максимална - в пресечните точки на вибрационното
ниво с кривата на електронната енергия. З ато ва т а з и крива се
нарича крива на потенциалната енергия на молекулата, а пресечни
т е точки при дадена вибрационна енергия определят минималното
и максимално разстояние между яд р ата (r = гт jn и г = гтах ). Тези
точки се наричат точки на обръщане, т ъ й к ато в т я х яд рата
променят своята посока на движение. В средата на разстоянието
между т о ч к и т е на обръщане яд р ата дости гат максимална скорост
и потенциалната енергия изцяло преминава в кинетична.
Електронното състояние на двуатом ната молекула се
описва, к ато се приема, че всички електрони на д в а т а атом а, които

не участваш в химичната връзка, запазват атомния характер на
орбиталите си *). Електроните, които осъщ ествяват химичната
връзка, и м а т нови орбитали, различни о т ато м н и те, наречени
молекулни орбитали.
В зависимост о т големината на квантовото число к = 0, 1, 2,
3,..., което определя проекцията на орбиталния механичен момент
на електроните върху молекулната ос, т ези орбитали съответно се
означават с буквите о, л, 5, ф, О т а то м н и т е орбитали на двата
валентни електрона на д в а та атом а се получават две молекулни
орбитали. Е дн ата орбитала, наречена свързваща, сс характеризира
с повишена електронна п л ъ тн ост между съ ставн и те ядра и с по-
ниска енергия. Тя може да бъде а- или п-връзка в зависимост о т това
дали е по о ста (аксиална) или е перпендикулярна на о ста между
яд р ата (латерална). Другата орбитала, наречена антисвързваща
(а* или л*), има намалена електронна п л ъ тн о ст между яд рата, по-
висока енергия и не осъществява връзка.
Д вуотом ната молекула може да се разглежда к а т о един
ато м със спин, равен на векторн ата сума о т спиновете на електро
н и те в молекулата. Р е зу л та н тн и я т спин се характеризира със
спиново число на молекулата S = 0,1/2,1, 3/2,... и придобива в собстве
ното електрично поле на молекулата Е = 25+1 ориентации. Числото
Е се нарича квантово число за мултиплетност на състоянието и
може да има стойности Е = 1, 2, 3, Това е и броят на поднивата,
на които се разцепва дадено електронно ниво на молекулата поради
наличието на спин. Обикновено електроните са по двойки (със сдвоен
спин) и 5 = 0, което с ъ о т в е т с т в а на състояние със Е = 1, наречено
синглетно. Ако един о т електроните премине във възбудено състоя
ние без обръщане на спина, синвлетното състояние на молекулата се
запазва (S - 0, Е = I). В случай на обръщане на спина мултиплетност-
т а се променя и състоянието се нарича триплетно, т ъ й като
тогава S = 1 и Е = 3.
*) Орбитала е вълновата функция, описваща състоянието на един

електрон, често изобразявана нагледно като електронен облак.
§ 34.3. А бсорбционни с п е к т р и н а м н о го а т о м н а м олекула
Вибрационните нива на една многоатомна молекула са
твърде много, а преходите между т я х - още повече, което силно
затруднява т я х н о т о определяне. Затова в молекулния спектрален
анализ се използват ч е с т о т и т е само на някои ивици във вибрацион
ния спектър на поглъщане, които са характерни за дадени атомни
групи в молекулите. Присъствието на так и ва характеристични
атомни групи в различни молекули се проявява винаги чрез тех н и те
характеристични честоти, а различията в молекулите - чрез слабо
изменение на тези честоти. Това изменение пък се свързва с нали
чието на определено обкръжение на дадената група в молекулата.
Установено е, че ато м н и те групи и м а т и характеристични
интензитети. Така например карбонилната група >С=0 има най-
волям и н т е н з и т е т сред вибрационните ивици. Ако една и съща
група присъства няколко п ъ т и в една молекула, и н т е н з и т е т ъ т на
нейната ивица нараства съответно на к р а т н о с т т а (правило за ади-
тивност). Намерена е и характеристичност по отношение на полу-
ш ирината на ивиците и по степ ен та на поляризация на връзките.
Електронното състояние на многоатомната молекула се
описва подобно на т о в а на двуатом ната. На вал ен тн и те електрони
на а то м и т е в основно (невъзбудено) състояние при органичните
съединения с ъ о т в е т с т в а т свързващи а- и л-орбшпали или несвър-
зващи п-орбитали. Последните са на свободни електронни двойки на
а т о м и т е (обикновено р-електрони) и не у ч а с т в а т в химичната
връзка, но в нея м огат да у ч а с т в а т техни възбудени състояния. На
възбудените състояния на вален тн ите електрони с ъ о т в е т с т в а т
антисвързващи ст*- и я*-орбитали с по-еоляма енергия о т енергията
иа свързващите. Бдиничните химични връзки се образуват о т с-елек-
троните, а двойните и трой н и те - о т а- и л-електроните.
Електронните абсорбционни преходи при многоатомните
молекули се извърш ват само в една ч ас т о т молекулата, в дадена
нейна атом на група, например в групи, съдържащи двойна връзка
като >С=С<, >С=0, -N=N-, -N 0 2. На тези преходи о тго в ар я т ивици
в у л трави олетовата или видимата област с ч ес т о ти , които
варират около една средна стойност, когато с ъ о т в е т н а т а група
преминава в състава на различни съединения. Дължините на вълна-
т а за максимумите на поглъщане на по-разпространените групи са
дадени в таб л. 34.1.
Табл. 34.1. Някои хромофори и техните ивици на поглъщане
Хромофор -G е С- >С=С< >С=0 -NH, -СООН -N=N-
1 1
1р
^тах . ПШ 175 185 188 195 205 252 280
Електронните абсорбционни спектри са били наблюдавани

най-напред във видимата област, поради което абсорбционните
атомни групи са били свързвани с ц в ета на химичното съединение и
наречени хромофори. Хромофорните групи и т е х н и т е ивици в елек
тр о н н и те спектри са аналог на характеристичните атомни групи
и ч ес т о т и при вибрационните спектри, макар че в някои случаи не
п р и теж ават т а к а в а голяма характеристичност.
Ч е с т о т а т а и и н т е н з и т е т ъ т на хромофорните ивици се
вл и яят о т различни ф актори, например о т стехиометричните
еф екти при големи молекули, о т вида на разтвори теля или тем п е
р а ту р а т а. Голямо значение има наличието на други атом ни групи в
молекулата, които не са хромофорни, но вл и яят върху т е х н и т е иви
ци. Такива групи, к ато С-О, OH, NH2 и др., са наречени ауксохроми.
§ 34.4. М олекулен абсорбционен ан ал и з

Ротационните абсорбционни спектри се я в я в а т главно в
далечната инфрачервена зона (фиг. 10.3) и в съседната й ч а с т о т
микрорадиовълновата област (фиг. 18.4). По-аолямо значение за
молекулния анализ и м а т вибрационните абсорбционни спектри,
наричани още инфрачервени спектри, т ъ й к ато са в средната ИЧ
зона. Електронните спектри са главно в УВ област и о т ч а с т и във
видимата, поради което се наричат и ултравиолетови спектри.
Молекулните спектри се получават, когато се създадеш
условия за преходи между енергийните нива. Възможни са различни
начини за възбуждане на молекулите: чрез удари с други частици,
чрез предаване на електрична, топлинна, светлинна или друг вид
енергия. Най-широко се прилага оптичното възбуждане при поглъ
щане, разсейване и отражение на светлин ата. Тогава съответн о се
получават абсорбционни и емисионни (луминесцентни) спектри,
спектри на комбинационно разсейване (раманови) и отраж ателни
спектри. О птичното възбуждане има предимствата, че не разруша
ва молекулите и се осъществява лесно.
• Спектрофот ометрия
С пектроф отом етрията е раздел о т спектроскопията, в
който се разглеждат методи и апарати за измерване на оп ти чн ата
плътност (27.4) при различна дължина на вълн ата и тяхн ото
прилагане за абсорбционен спектрален анализ. Спектралните апара
ти, използвани за получаване и изследване на молекулни спектри» се
разделят на видове по няколко признака. Спектрометрите измерват
спектралното разпределение на и н т е н зи т е т а при луминесцентните
ц рамановите спектри, а фотоколориметрите и спектрофотомет-
рите - спектралното разпределение на оп ти чн ата плътн ост при
абсорбционните спектри. Докато фотоколориметрите (вж. § 27.2) са
само за видимата област на спектъра, спектром етрите и спектрр-
ф о то м етр и те моват да р а б о т я т във видимата, УВ и ИЧ област.
Принципната схема на един спектроф отом етър е комбина
ция о т източник на светлина с непрекъснат спектър и спектрален
апарат (монохроматор). Изследваното вещество се поставя между
т я х или по-често - между диспергиращата и рееистриращ ата ч а с т
на ап ар ата (фиа. 34.3). С пектроф отом етрите, подобно на фотоко-
лориметрите, са еднолъчеви и двулъчеви.
Фиа. 34.3. Принципна схема на дбулъчев спектрофотометър

Източниците на светлина с непрекъснат спектър са различ
ни за различните спектрални области. За УВ област се използват
водородна или деутериева (с по-еолям и н т е н з и т е т ) вазоразрядна
лампа. За видимата и близката ИЧ област т о в а са електрични лам
пи с наереваема волфрамова жичка, а напоследък и лампи с халоеенен
цикъл, които са с по-голям и н т е н з и т е т и по-дълъв ж ивот. За сред
н а т а ИЧ област източниците са о тк р и ти електрични нагреватели
о т пресована прахова смес във вид на пръчка или стълбче. Насочен
сноп о т лъчението попада върху пробата и о т неео се поглъщ ат
VL Квантова оптика 349
само онези честоти» които съвпадат с ч е с т о т и т е на разрешените
преходи на молекулите. Със спектралния а п ар а т се получава спек
т ъ р ъ т на преминалото през вещ еството лъчение» който съдържа
данни за поглъщането на молекулите.
• Видове м олекулен спект рален анализ
Молекулният спектрален анализ може да бъде структурен,
качествен и количествен. При структурния анализ се определя на
личието на дадени атомни групи или химични връзки между атоми
(функционален анализ), тя х н о то пространствено разположение 6
молекулата (пространствен структурен анализ), х ар ак тер ъ т на
химичната връзка (анализ на електронна структура) и др. Този
анализ се базира на известни спектри на вещества, в които отделни
ивици показват наличие на дадени атомни групи или химични
връзки. Той е мощно средство за контрол при получаване на нови
вещества или при химични технологии, включващи няколко степени
на превръщане на вещ ествата, където се налага проследяване на
промени в с тр у к ту р ата .
Качественият анализ е частен случай на структурния. Той
определя химичното съединение. Основава се на голям ата характе-
ристичност на молекулните спектри, сравнявана с о тп е ч атъ ц и те
о т пръсти при идентифицирането на хора. Използва се за анализ
както на чисти вещества, т а к а и на смеси о т вещества, т ъ й като
сп ек тъ р ъ т на една смес е сума о т сп ектри те на нейните компо
ненти. Това с та в а к а т о всяка ивица в спектъра на неизвестното
вещество се сравнява последователно със спектри на еталонни
(чисти) вещества.
При количествения анализ се определя концентрацията на
химично съединение в пробата, след к ато е било идентифицирано с
качествен анализ. Количественият анализ се основава на закона на
Буае-Ламбер-Беер и се провежда по една или няколко о т най-интен
зивните ивици, наричани аналитични. Най-напред, с помощта на
стан дартн и образци, се построява зависим остта на аналитичния
сигнал (максималната оптична плътн ост) о т концентрацията,
наречена калибров-ъчна (аналитична) крива. По т а з и крива се опре
деля неизвестната концентрация на вещ еството в пробата след
измерване на неговия аналитичен сигнал.
• Цитофотометрия
Ц итофош омеш рията е раздел на сп ектроф отом етрията, в
който се определя количеството на различни макромолекули в
к л е тк а та, клетъчното ядро и техни компоненти. Най-често това
са ДНК, РНК, белтъци, аминокиселини и техни функционални групи.
Ц и т о ф о т о м е т ъ р ъ т се състои о т микроскоп и спектрален
апарат. В зависимост о т измерваната величина цитоф отом етрия-
т а е два вида - абсорбционна и флуоресцентна. При абсорбционната
се измерва о п ти чн ата п л ъ тн о ст на преминала през обекта светлина
с помощта на трансмисионен или сканиращ оптичен микроскоп (6ж.
§ 31.1, § 31.4) и спектроф отометър. При ф луоресцентната цитофо
то м етр и я (микрофлуориметрия) се използва флуоресцентен микро
скоп и се измерва и н т е н з и т е т ъ т на излъчена светлина чрез
собствена флуоресценция или о т флуорохроми (вж. § 31.4, § 35.4).
Значението на ц и то ф о то м е тр и я та в съвременните медико-
биологични изследвания нарастна особено с развитието на електрон
н а т а и компютърна техника, както и със създаването на програми
за разпознаване и обработка на образи.
§ 35. ЛУМ ИНЕСЦЕНЦИЯ
§ 35.1. Видове лум и н есц ен ц и я

Луминесценцията е излъчване на светлина о т атом и или
молекули, приведени във възбудено състояние чрез предаване на
енергия, която не е топлинна. З атова луминесценцията се нарича
още студено светене. В зависимост о т вида на енергията за възбуж
дане т я е: фотолуминесценция, ако енергията е светлинна; елек-
тролуминесценция, ако е о т електрично поле; хемилуминесценция -
о т енергия, отделяна при химична реакция; радиолуминесценция -
о т йонизиращи лъчения и др. Според вида на йонизиращото лъчение
радиолуминесценцията може да бъде конкретизирана к а т о катодо-
(предизвикана о т ускорени електрони), а- (о т а-частици), йоно- (от
йони), рентгено-, у-луминесценция и т . н. В зависимост о т то ва дали
вещ еството е в атомно или молекулно състояние, луминесценцията
е атомна или молекулна.
М огат да луминесцират вещества 6 т р и т е агрегатни състо
яния (газове и пари, разтвори на органични вещ ества и кристали)
при условие, че и м а т дискретен енергиен спектър. Вещ ествата,
които съдърж ат частици с непрекъснат енергиен спектър, к ато на
пример м ет а л и те, не м огат да луминесцират, т ъ й като енергията
за възбуждане се предава на свободните електрони и непрекъснато
преминава в топлина.
Според продължителността на послесветенето (интервалът
между възбуждането и излъчването), луминесценцията се дели на
флуоресценция (краткотрайно послесветене - 10"9 - 10_3 s) и фосфо-
ресценция (послесветене над 10~3 s). Според механизма на елементар
н и те процеси луминесценцията е резонансна, ако не е съпроводена с
безизлъчвателен преход и непряка, ако е съпроводена с т а к ъ в преход
(фиг. 35.1).
— s2~i '•А
- - s. ,
S] 1 Tr Tr
'’ So_ ' s*. 'L

Резонансна Непряка а-фосфоресценция Р-фосфорссценция
Фиг. 35.1. Видове луминесценция f — ► - безизлъчвателен преход)
В зависимост о т причините, които я предизвикват, луминес

ценцията е спонтанна или принудена (индуцирана), ако възбуденото
състояние се дезактивира случайно или под действие на външен
фактор. Принудената може да бъде а-фосфоресценция (забавена
флуоресценция), ако трип летно (метастабилно) състояние Т } се
дезактивира през възбудено синглетно S\, или р-фосфоресценция,
коеато триплетно състояние се дезактивира пряко (фиг. 35.1). Луми
несценцията е рекомбинационна, коеато възниква при рекомбинация
между електрични заряди, йони или на електрони с дупки.
§ 35.2. Зако н и при ф о т о л у м и н е с ц е н ц и я т а

Фотолуминесценцията възниква при оптично (светлинно,
фотонно) възбуждане и има най-голямо значение о т всички видове
луминесценция. Тя може да бъде резонансна, но най-често енергията
на излъчените ф отони се различава о т енергията на първичните.
Според закона на Стокс (G. Stokes) фотолуминесценшнияш спектър
и неговият максимум са отм естени към по-дълеите вълни (по-
ниските ч есто ти ) спрямо спектъра на възбуждащото лъчение. Така
например при облъчване с ултравиолетова светлина се получава
светене във видимата област. За някои вещ ества луминесцент
н и ят спектър е огледално симетричен на възбуждащия (фиг. 35.2).
Това се обяснява с твърде близкия строеж на основното и възбуде
ното енергийни нива. При други вещества огледалната симетрия е
приблизителна или съвсем липсва.
Е ф ектн а демонстрация
на закона на Стокс е флуорес
ценцията на синтетични
облекла, зъби и нокти на хора,
осветявани с ултравиолетови
лъчи 0 затъмнено помещение.
За т а зи цел обикновено се изпол
зва светлина о т живачно-квар
цова лампа и ф и лтър, известен
Фиг.35.2. Закон на Стокс к ато ф и лтър на Вуд (R. Wood),
1 - спектър на възбуждащо лъчение, пропускащ само в интервала
2 - луминесцентен спектър на
родамим 6G в ацетон (1 THz = 1012Hz) 320 - 390 п т .
Законът на Стокс се
обяснява о т к в ан то в а та теория аналогично на ф о то еф ек та (вж. §
14.1). Ф отон ъ т, предизвикващ фотолуминесценцията, има енергия
hv, която по закона за запазване на енергията се превръща в енергия
на излъчения к в а н т hv* и в енергия Q за други процеси (безизлъчва-
телни преходи):
hv - hv* + Q (35.1)
След заместване на v c X (v = c/X), om (35.1) се вижда, че X*>X , т ъ й
като Q > 0.
Понякога се наблюдава и антистоксова луминесценция, при
която X > X*. Това е възможно, ако ф о то н ъ т се поглъща о т възбуден
атом или молекула. Тогава енергията на излъчения ф отон включва
не само енергията на погълнатия, но и енергията на възбуденото
състояние Е:
hv* = hv + Е (35.2)
Луминесценцията се характеризира с величините квантод
(г|я) и енергиен (ле) луминесцентен добив, т ъ й като не всички погълна*
т и о т вещ еството кванти предизвикват вторично лъчение. Кван
т о в добив е отношението на броя N* излъчени за 1 з кванти и броя N
на погълнатите кванти за същото време. С. Вовилов е установил
Сзакон на Вавилов), че за интервал о т дължини на вълната, предиз
викващи стоксова луминесценция, кван тови ят добив е постоянна
величина (не зависи о т енергията на възбуждащите кванти):
N*
(35.3)
Лч= =
Енергиен добив е отнош ението на и н т е н з и т е т а на луминес
ц ен тн ото лъчение I* и и н т е н з и т е т а на възбуждащото /:
I* N*hv*
ПЕ “ / " N .h v ~ Лч X*
или Ле- X (35.4)
Енергийният добив нараства пропорци

енереийния добив Ле °т к
онално на дълж ината на вълн ата на въз
буждащото лъчение. Това обаче е изпъл
нено до неголеми стойности на X, т ъ й к а т о при т я х енергията е
недостатъчна, за да възбуди луминесценция (фиг. 35.3). Добивът ле
варира в широки граници (о т няколко до 70 —80%) в зависимост о т
вида на вещ еството, примесите, т е м п ер а ту р ата и др.
§ 35.3. Ф о то л у м и н есц еш п н и преходи в д в у а т о м н а

м олекула
Механизмът на молекулната фотолуминесценция може да
бъде разгледан принципно при най-простата молекула - двуатомна-
т а . Основното и възбудените енергийни състояния на молекулата
се описват със съ ответн и криви на потенциалната енергия Ец(г) и
Е](г) (фиг. 35.4). Преходите между те х н и т е минимални стойности
са преходи между електронните нива и Е ь без да се о т ч и т а т
т р е п т е н и я т а на яд рата. Д искретните стойности на енергията на
т р е п т е н и я т а са показани със с ъ о т в е т н и т е вибрационни нива.
При поглъщане на фотон молекулата преминава о т основно
бъв възбудено състояние почти моментално - за около 10'15—IO“16s.
През това време яд рата, поради
т я х н а т а инертност, не успяват
да променят своите положения и
скорости. Това означава, че елек
трон н и те преходи се извърш ват
мново по-бързо о т вибрационните.
Най-дълго яд р ата о с т а в а т в т о ч
к и те на обръщане, т ъ й к ато в
тези точки т е х н и т е скорости са
най-малки.
Тези съображения са послу
жили за основа при формулирането
на принципа на Франк-Кондон (J.
Фие. 35.4. Енергийни състояния р гапск _ Е. и. Condon). Според неео
и преходи в доуатомна молекула
най-вероятен е електронно-вибраци
онният преход, който се представя с отвесна права меокду точките на
обръщане, т. е. вертикалният. Това е преход между вибрационните
нива о т потенциалните криви на долното и на горното електронно
състояние, чии то точки на обръщане са разположени приблизително
една под друеа (фиг. 36.4). Невертикалните преходи са много по-
малко вероятни.
В ертикалните преходи о т основно във възбудено състояние
Е°-> E' с т а в а т при практически неподвижни ядра и повишават не
само електронната, но и вибрационната енергия на молекулата.
П ричината за то в а е, че потенциалните криви &(г) и Е'(г) не са
идентични, т ъ й като на изходното междуядрено разстояние на
състояние Е? с ъ о т в е т с т в а едно по-високо вибрационно ниво па
състоянието Е \ Този излишък на вибрационна енереия се превръща
в топлина (дисипира) много бързо (КГ12 - 10~>3 s) и я д р а т а премина
в а т на по-долни вибрационни нива на възбуденото състояние Е]
Процесът се нарича вътрешна конверсия и на фиг. 35.4 е показан с
вълнообразна линия. О т тези нива молекулата преминава на основ
ното електронно ниво £?, където отново се получава излишък на

вибрационна енергия и нова дисипация чрез вътреш на конверсия.
Електронното възбудено състояние съществува средно 10"9 - 10"8 з.
Основното електронно-вибрационно състояние на двуагаом-
н а т а молекула изобщо е синелетно (вж. § 34.2) и затова се означава
още к ато S0. Възбудените състояния м огат да бъдат синглетни
(означавани със S \ , S 2,...) и триплетни (Т \, Т2 ако при преход ощ
състояние So във възбудено електронът съответно запазва или
обръща ориентаци ята на спина си. Тъй к ато д в а та електрона, обра
зуващи химичната връзка, са с антипаралелни спинове, във възбуде
но трип летно състояние молекулата се превръща в бирадикал и има
парамаанитни свойства*). При възбуждане молекулата първоначално
преминава винаги в синглетно, а не в триплетно състояние, въпреки
че т р и п л е т н и т е нива са по-ниски о т синглетните.
Възбуденото състояние на молекулата S, може да се
дезактивира чрез няколко видове преходи (фиг. 35.5)
1. S )-> So оптичен
преход между някои о т виб
рационните нива на двете
състояния с излъчване на
ф отон (флуоресценция) ;
2. Si-> So - безизлъчва-
телен преход, при който цяла
т а енергия преминава в топли
на или предизвиква химична
реакция, или възбужда друга
молекула (миграция на енергия);
Фие. 35.5. Видове преходи 3. S Т\ - безизлъчва-
телен преход с обръщане ориентацията на спина на фотоелектрона
спрямо т а з и в състоян и ята S\ и So;
4. Т\-> So —оптичен преход с излъчване на фотон, изискващ
нова преориентация на спина, поради което времето на ж ивот на
състояние Т| е много по-дълго (10 "6 - 10"2) о т то в а на So (фосфорес-
ценция)\
*) Кислородната молекула, поради особена електронна връзка, има тр и

плетно основно състояние и тогава проявява бирадикални свойства, а
двете й възбудени състояния са синглетни.
} 5. T\-> S q - безизлъчбателен преход с обръщане на спина и
Предаване на енереия, подобно на безизлъчвателния преход Si-» S0;
6 - 7. Ti-> S) - обратен преход за сметка на поеълната т о п
линна енереия с обръщане на спина, последван о т оптичен преход
S]-+ S q (забавена флуоресценция). И злъчената енереия е както при
обикновената флуоресценция, а послесветенето - както при фосфо-
ресценцията.
§ 35.4. Ф л у о р и м е т р и я , биохем илум инесцен ция

О т фотолуминесцентните спектри в молекулния спектра
лен анализ се използват главно флуоресцентните. Принципната
схема на м етода за флуоресцентен анализ (флуориметрия) е подобна
на т а з и за раманов спектрален анализ (фиг. 35.6). Възбуждащото
лъчение се получава о т монохроматор, който има мощен източник
на светлина с непрекъснат
спектър в УВ и видимата
област (200 - 800 п т). Таки-
/ ва източници са ксенонови
или живачни лампи със свръх-
Фие. 3 5 .6 . Принцип на флуориметрията „ . . ,
високо налягане (от порядъка
на МРа) или лазери в непрекъснат режим (газови, с м етални пари).
С ветл и н ата се насочва към пробата, която обикновено е
течн а (разтвор), но може да бъде твърда или прахообразна. Спектра
лен ап ар ат (втори монохроматор), поставен под ъгъл 90° спрямо
посоката на възбуждащото лъчение, отделя и регистрира флуорес
центн ото лъчение. Д вата монохроматора р а б о т я т независимо един
о т друг, което дава възможност при фиксирана дължина на вълната
на единия о т т я х , другият да проследява (сканира) и н т е н з и т е т а на
лъчението при различна дължина на вълната. Така се получават
флуоресцентният спектър и спектърът на възбуждащото лъчение,
отм естени един о т друг съгласно закона на Стокс (фиг. 35.2).
Ф луориметрията се използва за качествен, по-често - за ко
личествен и по-рядко - за структурен анализ. П ърви ят се основава
на сравняване на сп ек тр и те на пробата с т ези на известни вещест
ва, а в т о р и я т - на закона на Буге-Ламбер-Беер. При концентрирани
разтвори се наблюдава т а к а нареченото “самогасене” на флуоресцен-

циягпа, дължащо се на неоптична дезакшибация на Възбуденото
състояние чрез удари между молекулите (миграция на енергия). При
силно разредени разтбори то в а не се получава и флуориметрията
превъзхожда значително електронния абсорбционен анализ. В този
случай между и н т е н з и т е т а на флуоресценцията / Fи концентрация,
т а с се получава линейна зависимост :
/р ” T|q I qev cd
Тук T]q е кван тови ят добив, /0- и н т е н з и т е т ъ т на възбужда
щ ото лъчение, ev - моларният показател на поглъщане, а d - дебели
н а т а на слоя. Границите на откриване на анализираните вещества
при флуориметрията по принцип са по-ниски, отколкото при моле
кулната абсорбционна спектрофотометрия. Те с т а в а т дори повече
о т т р и порядъка по-ниски, ако за детектор се използва фотоелек-
тронен умножшпел в режим на броене на фотони.
Мноао неорганични вещества м огат да луминесцират в
твърдо сътояние. Повечето о т т я х са типични кристалофосфори и
светенето им се дължи на рекомбинациошт процеси, тясно свързани
с наличието на примесни центрове. Техният анализ е труден, т ъ й
като р азтвори те им не луминесцират. Други неорганични вещества
се определят с флуоресцентни реакции, подобни на ц в етн и те в
колориметрията.
Много органични съединения, които трудно се определят с
други методи, м огат да флуоресцират и в течно състояние. На първо
място то ва са ароматни и полициклени въглеводороди като бензен,
нафталин, антрацен и др., както и техни производни. Те се откриват
лесно по флуоресцентните спектри дори и в сложни смеси, ако няма
препокриване на спектрите. Порфирините и хлорофилът имат
спектри с изразена вибрационна структура. Някои съединения, които
ням ат собствена флуоресценция, след химична обработка дават флуо
ресциращи продукти. По този метод се определят морфин, хероин и
др. наркотици (до 0,02 pg), витамините С, D, В]2ц др.
Зависим остта на спектъра на флуоресциращия хромофор о т
неговото обкръжение (конформация, м ясто на свързване, взаимо
действие с разтворител, междумолекулни разстояния и др.) е основа
на структурния анализ. При структурен анализ на макромолекули
се използват два т и п а флуоресциращи хромофори (флуорофори)
собствени и внесени. Внесеният флуорофор се нарича флуоресцентен
маркер, коеато се свързва с т я х чрез химична връзка и флуоресцент
на сонда, коеато не се свързва. Собствени флуорофори за белтъчни
т е молекули са о с т а т ъ ц и т е на аминокиселините три п тоф ан ,
i
щирозин и фенилаланин.
За определяне на конформацията на белтъци най-аолямо
значение има т р и п т о ф а н ъ т , т ъ й като флуоресценцията на тиро-
зина е много слаба, а фенилаланинът има нисък квантов добив. Ако в
изследвания участък няма флуорофор, в него се внася външен, като
родамин, флуоресцеин и др. Ценното на т ези съединения е това, че
флуоресценцията им във водна среда е много слаба, а в неполярна
среда значително нараства, т а к а че по нея м огат да се о ткр и ват
неполярни участъци в белтъчн ите молекули.
Хемилуминесценцията (взк. § 35.1) е противоположен процес
яа ф о то си н тезата, т ъ й к ато е р е зу л т а т о т превръщане на химич
н а т а енергия в светлинна. При някои химични реакции се образуват
междинни или крайни продукти във възбудено състояние, което е
причина т е да флуоресцират. Много организми, к ато редица бакте
рии, гъби, корали, молЬски, насекоми и др., също излъчват светлина
в р е зу л т а т на биохемилуминесцентни реакции. Те обикновено проти
ч а т при участие на кислорода и специализирани ензими.
К л етк и те и т ъ к а н и т е на растен и ята и ж ивотн ите също
излъчват светлина, но с много слаб и н т е н зи т е т . Това явление,
наречено свръхслабо светене, е биохемилуминесценция, свързана
главно с окислението на липидите. Доказано е, че при рекомбинация-
т а на липидни радикали в биологичните системи се получават
възбудени молекули, които излъчват светлина при преход в основно
т о си състояние. И н т е н з и т е т ъ т на хемилуминесценцията рязко
нараства при внасяне на някои инертни добавки (активатори) в
пробата. Активаторите не у ч а с т в а т в химични реакции и не
променят скоростта на окислителния процес, а само повишават
и н т е н з и т е т а и увеличават ч у в ств и тел н о стта на метода.
Хемилуминесценцията, наред с БПР, е основен физичен ме
тод за определяне концентрацията на свободни радикали. За ц елта
се използват хемилуминометри, чиито детектори са високочувстви
телни фотоелектронни умножители.

§ 36. ЛАЗЕРИ Ч
.IV
❖ През 1954 г. Ч. Таунс (Ch. Townes) и нееобите сътрудници конструщ
р а т устройство с амонячни пари за еенериране на електромагнитни вълни
6 микровълновата област и ео наричат мвзер. По-късно, заедно с А. Шаблоб
(А. Schawlow), двамата теоретично показват, че мазерите могат да дейст*
ват и във видимата, и С ИЧ област и предлагат проект на такива устрой
ства, наречени по-късно лазери. Независимо о т т я х , през 1955 г., Н. Басов
организира група за изследване на молекулни осцилатори на микровълни)
действащи също с амоняк и по-късно започва работа върху конструирането
на квантов осцилатор в оптичната област. По същото време А. Прохороб
изучава молекулни структури с м етодите на микровълновата спектроско-
пия, предлага рубинов кристал за активна среда на лазер и конструира
мазери.
Първите лазери са създадени през 1960 е. Рубинов лазер с оптично на
помпване е конструиран о т Т. Майман (Th. Maiman), а газов лазер, работещ
със смес He+Ne и с енергия о т електричен разряд - о т А. Дзкаван (А. Javan).
През 1964 г. Таунс, Басов и Прохороб получават Нобелова наарада за фунда
ментални изследвания в областта на квантовата електроника, довели до
конструирането на мазерите и лазерите. Шавлов я получава по-късно - през
1981 а., за принос в лазерната спектроскопия. Досева (вкл. и 2005 а.) за пости
жения в тази област 16 учени са станали лауреати на Нобелова премил.
§ 36.1. Н о р м алн а и и н вер сн а н а с е л е н о с т н а ен е р ги й н и т е

нива
През 1916 е. Айнщайн разглежда две възможности за преход
на частици (атоми, молекули, йони) о т възбудено в основно състоя
ние, които нарича спонтанно и принудено (индуцирано, стимулирано)
излъчване. Спонтанното излъчване настъпва случайно и не изисква
някаква причина, която да предизвика прехода. З атова лъчението се
състои о т вълни с различна фаза, т .е . т о не е кохерешпно. Освен
то ва преходите в основно състояние се извърш ват о т различни
възбудени състояния и лъчението съдържа различни дължини на
вълната, т .е . т о не е монохроматично (фиа. 36.1 а).
Възбудената частица може да премине в основно състояние
чрез стимулиране с фотон, чиято енераия е равна на разликата в
енергиите на основното и възбуденото състояние. При то зи процес
падащ ият ф отон не се поглъща, а сс придружава о т новоизлъчеп фо
тон, който има същ ата фаза и ч е с т о т а к а т о падащия. Така получе
ното стимулирано лъчение е кохерешпно и монохроматично (фиа.
36.1 б).
о При стимулираното излъчване един ф отон предизвиква
излъчването на оиде един, а д в а та ф отона м оаат да предизвикат
излъчването на 4, т е пък на 8 и т.н . Какви са условията, необходими
^ 3 протичането на та к а в а верижна реакция? Очевидно броят на
Принудените преходи ще зависи о т броя на падащ ите фотони и о т

броя на възбудените частици.
Е, Е,
Е3 Е3
Ег Възбудени Е2
т: състояния
Еу
hv i *ч/\Л > "N /V W hv2
Основно ЛЛА а ц
състояние
d Е,
а б
Фиа. 36.1. Спонтанно (а) и принудено излъчване (б)
Да разгледаме тял о, съставено о т N еднакви атом а, които в

основно състояние са с енергия Е\ и и м а т само едно възбудено
състояние с енергия Е2. Нека при тем п ература Т броят на а т о м и т е
в основно състояние е N |, а във възбудено - N 2. В състояние на
термодинамично равновесие, коеато т е м п е р а т у р а т а в т я л о т о е
постоянна, броят на а т о м и т е във възбудено състояние N 2 се дава
о т разпределението иа Болцман
N 2. = N , е kT (36.1)
където k е к о н с т а н т а т а на Болцман, а е - числото на Непер. Тъй
като Е 2>Е\, следва чс N 2<N\.
Следователно при термодинамично равновесие възбуденото
състояние на а т о м и т е о с по-малка населеност о т основното, т ъ й
като населеност с броят на ато м и и те в единица обем, намиращи се
на определено енергийно ниво (вж. § 33.1). Такава населеност се нари
ча нормална (фиг. 36 2 и). В то зи случай преобладаваща ч аст о т пада
щ ите фотони ще се поглъща резонанено 6 а то м и те к а т о предизвиква
преходи Е\ -> Е2, а и н т е н з и т е т ъ т на лъчението ще отслабва.
И н т е н з и т е т ъ т на падащото лъчение може да се усили, ако
принуденото излъчване преобладава над резонансното поелъщане.
Това е възможно при условие, че възбуденото състояние на атом и те
е с по-воляма населеност о т основното. Такава населеност (ДГ2 > ty),
обратна на нормалната, се нарича инверсна (фиа. 36.2 б). Формално
т я може да се получи, ако степенният показател в разпределението
на Болцман стане положителен, т .е . при отри ц ателн а абсолютна
тем п ература (Т < 0). О т друеа страна лъчението, преминало през
вещество с инверсна населеност на ч асти ц и те, ще се подчинява на
закона на Буге-Ламбер, ако линейният показател на поглъщане в
Фиг. 36.2. Нормална (а) и инверсна населеност (б)
него е отрицателен (вж. § 27.1). Вместо т а к ъ в показател на отрица

телно поглъщане се въвежда показател (коефициент) на усилване yv.
Тогава законът придобива вида:
y vd
/ = /л6 (36.2)
П оказател ят yv е пропорционален на разликата в населеностите
AN = Ni - Ni и на един параметър a v , наречен сечение на принудения
преход. Този парам етър зависи о т в е р о я тн о стта за спонтанен
преход в основно състояние Л 2 1 и ч е с т о т а т а на лъчението v:
yv =&Nov = Д Л Г ^% , (36.3)
8ttv2
където с е скоростта па светл и н ата във вакуум. Вижда се, че пока
з а т е л я т на усилвано на дадена среда е най-голям за най-дълго-
вълновото електромагнитно лъчение (радиовълните) и намалява с
нарастване на енергията на ф отоните.
§ 36.2. Г л авн и ч а с т и и п ри н ц и п н а р а б о т а н а лазер
Инверсна населеност може да се създаде само в система,
която се намира 6 неравновесно състояние, след к ато й се предаде
енергия. Този процес се нарича напомпване, а предаваната енергия —
енергия за напомпване. Начало на процеса е спонтанно излъчване на
фотони с резонансна енергия, които са необходими, за да предизви
к а т принудено излъчване. Разрастване на процеса е възможно, ако
броят на всяко поколение излъчени фотони е по-еолям о т броя на
ф о то н и те в предишното поколение, т .е . ако между т я х има поло
жителна обратна връзка.
Най-простото устройство за получаване на так а в а обратна
връзка е оптичният резонатор, съставен о т две огледала (фиг. 36.3).
Между огледалата се намира активната среда, която превръща
енергията за напомпване 6 енергия на кохерентно лъчение. Ч асти
ците, които у ч а с т в а т в създаване на инверсна населеност (атоми,
молекули, йони), се наричат активни центрове. Лъчението се о тр а
зява о т огледалата и отново се връща в ак ти в н а т а среда, предизвик
вайки нови принудени преходи. Едно о т огледалата е полупрозрачно
(коефициент на отражение
Напомпване
r < 1) и през него излиза
лъчението, усилено след
Лазерен многократни отражения.
лъч
Това става възможно, когато
енергията на принуденото
Активна среда
лъчение превиши загубата
Резонатор
на енергия в резонатора,
Фиг. 36.3. Принципна схема и влабни наречена праг на генериране.
части на лазер
Нека /о е началният
и н т е н з и т е т на лъчението, отразено о т огледалото с коефициент
на отражение r < 1, а оължината на резонатора е L. И н т е н з и т е т ъ т
на то ва лъчение, след к ато достигне другото огледало, съгласно
(36.2) ще нарастне на 10 След отражение о т него (r = 1) и
повторно изминаване на същия п ъ т до първото огледало т о й става
/ 0е v Отразявайки се и о т него, лъчението ще намали интензи-

mema cu на r /0e*v2L (r < 1). Усилване на първоначалния и н т е н зи т е т
на лъчението ще има само, ако
r L e 1' 11 >1,
откъдето, след логаритмуване, за коефициента yv се получава:
Yv > г1т Ш
i “1 .
2L г
След заместване на yv с неговото равно, о т (36.3) се намира разлика
т а в населеностшпе на възбуденото и основното ниво ДN, която
определя условието за самовъзбуокдане:
AN> 1 1i п 1-
------ (36.4)
2о.Х г
След включване на напомпването населеността на нивата
Ег и м ощ ността на лазерното лъчение започват да н ар аств ат, но
м ощ ността на лъчението нараства само докато броят на принуде
н и те преходи Ei —>Е\ за единица време остава по-малък о т скорост
т а на населване на н и вата Ei. С нарастване на броя на преходите
ДN и Yv започват да нам аляват и се достига до стационарно състоя
ние, при което yv придобива наситена стойност.
Освен за о траж ател , си стем ата о т огледала служи и за резо
натор. С нея може да се получи възбуждане само за точно определени
собствени ч е с т о т и на резонатора (резонансни ч есто ти ) или за т е
сен интервал около т я х , наречен ивица на пропускане на резонатора.
Условията за генериране са най-благоприятни, когато ч е с т о т а т а
на принуденото лъчение съвпада със собствената ч е с т о т а на резо
натора. Тогава за дадена мощност на напомпването се получава
максимална мощност на лазерното лъчение. Напомпването може да
бъде непрекъснато или импулсно. М ощ ността на лъчението при
непрекъснато напомпване е ограничена о т възмож ността за прегря
ване на а к т и в н а т а среда, докато при импулсен режим па напомпва
не м огат да се получат единични лазерни импулси с много голяма
мощност.
За да се избегнат спонтанните преходи, които са възможни
преди стимулираното излъчване, е необходимо а к ти в н и т е центрове
да и м а т възбудени енергийни нива със сравнително дълго време на
живот. Средното време но ж ивот на възбудено ниво е около 10~8 s, но
бремето на ж ивот на някои възбудени състояния, наречени мета-
стабилни, може да бъде много по-продължително (до 10~3s).
В повечето лазери ак т и в н а т а среда не се напомпва директно
до метастабилно състояние, а до състояние с по-висока енереия. О т
него а к ти в н и те центрове преминават 6 м етастабилното чрез
спонтанни безизлъчвателни преходи. Това означава, че акти вн и те
центрове тр ябва да и м а т поне т р и енергийни състояния, о т които
междинното е м етастабилно (фиг. 36.4 а). Такава е енергийната схе
ма и на първия лазер, в който рубинов кристал служи едновременно
за активна среда и за резонатор, а енергията за напомпване се полу
чава о т импулсна лампа.
Метастабилно Метастабилно
ниво, ниво, JVJ> N2
i
WV* V W * Лазерно
v w » лъчение
W\A* v w * Лазерно ©
лъчение jV,
Я
Основно ниво. JVj Основно imEo^Vj
Фиг. 36.4. Принципна схема за генериране на лазерно лъчение

при активна среда с тр и (а) и четири енергийни състояния (б)
Повечето о т съвременните лазери се основават на активни

среди с четири енергийни състояния. Те и м а т още едно енергийно
ниво, което се намира между основното и м етастабилното (фиг. 36.4
б). Преходите о т то в а междинно ниво към основното са твърде бър
зи, поради което т о винаги има по-малка населеност о т основното.
Това осигурява по-голяма еф ективност и по-малък разход на енергия
в сравнение с лазерите с т р и енергийни пива.
§ 36.3. Видове лазер и

Л азерите се разделят на видове по няколко признака'.
- според вида на а к ти в н а та среда - твърдотелни (диелек
трик, полупроводник), газови, течни;
- според вида на енергията за напомпване - с оптично на
помпване (осветяване), с електрично напомпване (нееластични уда-

pu npu вазов разряд, преход на електрони при полупроводници), с
енереия о т химични реакции и др.;
- според големината на енереията на лазерното лъчение -
нискоенервийни и високоенереийни;
- според продълж ителността на излъчване - с непрекъснато
и импулсно действие (продълж ителността на импулса е о т милисе
кунди до фемтосекунди, 1 fs = IO-15 s);
- според спектралната област (честотния обхват) - с фикси
рана и регулируема дължина на вълната (в интервала 10 п т - 500 цт).
❖ Твърдите (твърдотелни) лазери им ат активна среда о т прозрачен
диелектрик (кристал или стъкло) с примес на 0Д - 10% йони на редкоземни
елементи .(Nd°, Ег+3, Но4\ Т т +3, Yb+3) или йони на преходни метали (Сг43,
Ti°). Диелектрикът може да бъде оксид - напр. А120 3 (рубин), вранат - напр.
YjAljOu (итриебо-олуминиев вранат, YAG), флуорид - напр. YLiF4 или
стъкло, тъ й като има ниска топлопроводност и лесно се получава с
достатъчно аолеми раамери.
Първият лазер (рубиновият) има следните характеристики: актив
на среда А120 3 + 0,01 - 0,5 % Сг43 с тр и енергийни нива, напомпване с импулс
на лампа, X = 694,3 п т , дължина на импулса 1 ms, енергия на импулса 100 J,
ч естота на повторение няколко Hz, средна мощност 100 W. Неговият к.п.д.
е много нисък - ц е 0,1 - 1%, m.e. 1 W излъчена мощност изисква 1 kW елек-
трична. Този лазер вече е изместен о т Nd;YAG-aa3ep, който има четири
енергийни нива, X s 1060 п т и по-общо приложение. Той работи в непрекъс
н а т режим, напомпва се с дъгова лампа или диоден лазер и има мощност о т
10 до 100 W. С импулсна лампа дава импулси с мощност о т 50 mJ до 10 J с
ч есто та на повторение о т 10 до 100 Hz.
Полупроводниковите (диодни) лазери също са твърдотелни, но обик
новено се разглеждат отделно, тъ й като се основават на стимулиране на
рекомбинацията на електрони с дупки. Инверсна населеност се създава
между долните нива на зоната на електронна проводимост и горните нива
на валентната зона. Обикновено това става в полупроводников диод с р-п-
преход, към който е приложено напрежение в права посока.
Най-често този вид лазери се правят о т валиево-алуминиев арсенид
(GaAlAs). Тяхната дължина на вълната може да се пренастройва с помощ
т а на магнитно поло, хидростатично налягане или с промяна на тока. Те
са с висок к.п.д. (40 - 50%), миниатюрни, настройват се, лесно сс модулират
(удобни за комуникациите), евтини са, но дават разходящ сноп 10 - 40° и
някои о т т я х се нуждаят о т охлаждане. В много случаи, ковато не се изиск
ва добро качество на снопа, т е вече са изместили He-Ne лазер - в скенерите
за четене на щрихови кодове върху етикети, за точни измервания, в ксе-
роксни принтери, за медицински приложения. Използват се и в компютри,
CD плейъри, в оптичните комуникации и памети, в лазерни показалки и
алармени устройства.
Газовите лазери са тр и вида - с атомен газ, с йонизиран газ и с
молекулен газ. Към първия вид спадат He-Ne лизер, He-Cd лазер и лазерите
с метални пари (Си, Аи). О т втория вид са лазерите с йони на Аг и Кг, а о т
тр ети я - с С 02, N2 и ексимерните лазери с възбудени димерни молекули
(ексимери), образувани о т благороден и халоеенен газ.
Първият газов лазер е He-Ne лазер. Газовата смес е затворена б
стъклена тръба с два електрода при ниско наляеане за получаване на
непрекъснат газов разряд. Най-напред атом и те на Не преминават 6
метастабилно състояние вследствие на удари, след което т е възбуждат и
атом ите на Ne. Последните лесно преминават на по-ниски междинни
възбудени състояния. Преходите между тя х позволяват да се получи
инверсна населеност и лазерно лъчение по схема с четири енергийни нива с
нисък разход на енервия и непрекъснато действие. Изходната мощност на
He-Ne лазер е няколко mW, a основното му лъчение е с X = 632,8 п т.
Газовите йонни лазери с Аг *, Кг * или А г+ + Кг + са с непрекъснато
действие във видимата или УВ област. Те са с нисък к.п.д. (0,1%) и изиск
ват силнотоково захранване и много добро водно или въздушно охлаждане.
И мат голяма изходна мощност (до няколко десетки W), добро качество на
снопа и аоляма дължина на кохерентност. Използват се в принтери, CD
ROM, холоврафия, спектроскопия, напомпване на други лазери, за очна
хирургия, фотохимия и при светлинни арелищни спектакли.
Едни о т най-мощните лазери са молекулните, поради което намират
приложение в металообработването. Лазерът с С 02 излъчва в ИЧ област
(X = 10,6 ц т) и има мощност няколко kW. Активната среда на ексимерните
лазери се състои о т смес на благороден и халогенен газ (F2, С12). Напомпване
т о с импулсен електричеи разряд създава възбудени димерни молекули -
ексимери (ArF, KrF, KrCl, XeCl, XeF). Преминавайки в основно състояние, т е
излъчват в УВ област (X = 192 - 351 п т ) и се разпадат.
Течните лазери, известни и като багрилни, са с активна среда р а зт
вори на флуоресцентни бои (напр. кумарини, родамини) във вода или орга
ничен разтворител (етанол, етилен гликол и др ). Използват се органични
съединения със спрегнати двойни връзки и интензивни ивици на поглъщане
във видимата и близките УВ и ИЧ области. Принуденото излъчване е
р езул тат о т преходи между различни вибрационни нива на първото
възбудено и основното електронно състояние. Багрилните лазери могат да
бъдат с импулсно или с непрекъснато действие. В първия случай т е се
напомпват с енергия о т импулсна лампа или о т друа импулсен лазер, а във
втория - о т йонни газови лазери. Те могат да се пренастройват в широк
интервал - о т 320 до 1800 пт: грубо - чрез смяна на багрилото и плавно -
чрез оптични елементи (филтри, призми, решетки). Т ечността б тях
непрекъснато циркулира, за до сс избегне прегряване и промяна на цвета.
§ 36.4. С в о й с т в а н а л а з е р н о т о л ъ ч ен и е
Л азер н о то л ъ ч е т ю се характеризира със сл ед н и т е свойст ва:
насоченост, м он охр ом ати ч н ост, к о х ер ен тн о ст и ярк ост.
С в о й ст в о т о насоченост в р е з у л т а т о т т о в а , че а к т и в н а т а
среда се намира в резон атор, ограничен о т две плоски паралелни

оеледала. Вълните 6 т а к ъ в резонатор м огат да се разпространяват
само в посоки, перпендикулярни на равнината на огледалата. О т
т е о р и я т а на диф ракцията е известно, че сноп лъчение с диаметър
d има собствена дифракционна разходимост 8©, която се определя
о т израза:
С то й н о стта на разходимостта при лазерите е много малка - 6

интервала ъгли о т милирадиани до микрорадиани.
Според т е о р и я т а на Максуел монохроматичното електро
магнитно лъчение е разпространение на хармонично тр еп тен е с
постоянна ч е с т о т а и амплитуда в течение на безкрайно дълго
време (вж. § 18.2). Реалното лъчение е сума о т различни монохрома-
тични вълни със случайни амплитуди, фази, поляризации и посоки
на разпространение. Най-близо до монохроматичното лъчение е лъ
чението, съ о тветстващ о на една спектрална линия о т емисионния
спектър на свободен атом , но и т о включва интервал о т ч есто ти
(вж. § 33.2). С теп ен та на монохроматичност се определя о т ширина
т а на спектралния интервал, в който попадат ч е с т о т и т е Av
(дължините на вълните АХ) на лъчението. Лазерното лъчение се
характеризира с извънредно висока степен на монохроматичност и
при някои лазери достига стойност АХ » 1СГ7 п т , която е значително
по-малка дори и о т е с т е с т в е н а т а ширина на спектралните линии
при спонтанно излъчване (1СГ3- 10-5 пт).
Кохерентност означава съгласуване на т р еп тен и я и вълни в
пространството и във времето, което дава възможност при тяхно
т о наслагване да се получи интерференция. Взаимна кохерентност
между различни вълни е възможна само ако са монохроматични и
и м а т еднаква фаза (фиг.
VW > VW *
36. 6). С теп ен та на кохе
W W VW * рентност се характеризи
W W v w > ра с време на кохерентност.
Г
П ростран ствената кохе
Фие. 36.5. Схеми, илюстриращи разликите рентност се характери
между лъчението о т лазер (а) и обикновен
източник (б) по отношение на насоченост, зира с времето, за което
монохроматичност и кохерентност две точки о т една вълна
запазваш еднаква фаза, а времевата - с времето Ах, през което една
и съща то ч ка в различни моменти запазва ф азовата си разлика.
Между времевата кохерентност и монохроматичността има
проста връзка - вълна със спектрална ширина Av има време на
кохерентност Ах:
At = -L
Av
Например, ако Av = 1 MHz, Ах = 1 ps. На времето Ах с ъ о тв ет с т в а
дълокина на кохерентност Аz = с Ах, където с ® 3.108 m/s. За различни
източници на светлина тези величини и м а т различна стойност. За
слънчева светлина Ах « IO 15 s, Az *s 0,3 р т ; за газоразрядни лампи
Ах « 10'9 s, Az * 30 с т ; за едночестотни лазери Ах » 10"2 s, Дг « 3000 к т .
Яркост (енергетична) е отнош ението на и н т е н з и т е т а на
лъчението (9.6) към площ та S, о т която се излъчва, разположена
перпендикулярно на о ста на лъчистия поток Фе. С пектралната
яркост pv е я р к о с т т а за определена дължина на вълн ата или за
малък ч есто тен интервал dv и се измерва във в а т на квадратен
м етър, на стерадиап, на херц:
В = аф в [R 1= ___YL___
Pv S dn dv * ^ vJ m2.sr. Hz
С пектралната яркост на лазерното лъчение е изключително голяма
поради голям ата му мощност и особено поради о с т р а т а му насоче
ност. Например (в горните единици) He-Ne лазер с мощност 1 mW
има pv « 2,5.Ю5, лазер с Nd стъкло и мощност 10 GW - 2.1012, докато
Слънцето е с несравнимо по-малка спектрална яркост (pv * 1,5.10“8).
§ 36.5. В ъ з д е й с т в и я н а л а з е р н о т о л ъ ч ен и е върху
биологични т ъ к а н и и т е х н и м еди ц и н ски прилоЯсения
Уникалните свойства на лазерното лъчение бързо намериха
широко приложение в медицината и сега по света има дори отделни
и н с т и т у т и по лазерна медицина. Това приложение се основава на
взаимодействието на лазерното лъчение с биологичните тъкани.
Една ч а с т о т лъчистия поток, попаднал върху т я х , се разсейва, а
друга ч а с т се поглъща. Изобщо биологичните тъкан и поглъщ ат УВ
лъчи под 300 п т и и м а т силни вибрационни ивици на поглъщане за
V/. Квантова оптика 369

ИЧ лъчи над 1300 nm. Най-много биомолекули са прозрачни аа
лъчението между 400 и 1300 п т (фиа. 36.6). Биологичните ефекти
зависят о т погълнатото лъчение, а т о о т своя страна - о т дължи
cur н а т а на вълната, вре
м ето на експозиция,
освободената енергия и
природата на тъкани
т е . Разликата в спек
трал н и я коефициент
на поглъщане на различ
ни молекули позволява
да се получи селективно
въздействие върху раз
лични компоненти на
Фие. 36.6. Спектри на поглъщане на вода и облъчваната тъкан.
пивменти в човешки тъкани
В зависимост о т
п л ъ т н о с т т а на лъчистия поток ц/ и продълж ителността на
облъчването Дt е ф е к т и т е върху биологичните тъкан и се делят
най-общо на чети ри вида (фие. 36.7): фотохимични (At * s), топлинни
(Д£ * те), фотоаблация (Ai * ps), йонизиращи и механични (At » па).
Фие. 36.7. Взаимодействие на лазерното

лъчение с биологични тъкани
• Биост им улация и фотохимични ефект и

Биостимулацията и фотохимичните еф екти се наблк>дават
при малка мощност и дълго време на облъчване (At > 1 s). Маломощни
лазери (mW/cm2) се използват к ато физиотерапевтично средство за
виостимулация 6 дбе направления - за лазерна акупункшура и за
стимулация на т ъ к а н н а т а регенерация. Известно е, не на повърх
н о с тта на човешкото тял о има около 800 биологично активни точки.
Въздействието върху т я х чрез иглоубождане, електричен то к или
лазерно лъчение води до изменение на функционалното състояние на
отделен орган, на няколко органа или на организма като цяло. Възбуж
дането се предава о т нервните окончания 6 кож ата до централната
нервна система, о т т а м - към съответния орган или система.
Лазерната акупункшура има редица предимства пред класи
ческото иглоубождане: атравм атичност, безкръвност, стерилност,
липса на болка и неприятно усещане, избор на дълбочината на
проникване (3 - 10 т т в зависимост о т дълж ината на вълната),
простота и удобство на манипулацията, 10 - 20 п ъ т и по-кратко
време на процедурата.
Прякото въздействие на нискоенергийно лъчение о т червена
т а област ла спектъра (He-Ne лазер) ускорява м етабол и тн и те
процеси, подобрява храненето на т ъ к а н и т е и елиминира продукти
т е о т разпадането на патологичното огнище, което к ато цяло
усилва способността на тъканите за регенерация. Р е з у л т а т ъ т е по-
бързо изчезване на отока, намаляване на възпалителния процес,
ускоряване на епителизацията и постоянен аналгезиращ еф ект.
На фотохимичното действие на лазерното лъчение се осно
вава диагностичен метод в онкологията, наречен лазерно индуцирана
флуоресценция (ЛИФ), както и фотодинамичната терап и я (ФДТ) на
рака. И в д в а т а случая се използват фотосенсибилизиращи лекар
ства, съдържащи порфирини или подобни структури, които се
н атр у п в ат в тумора, а сканиращ лазерен сноп предизвиква в него
фотолуминесценцил. Чрез ЛИФ много точно и безвредно се визуали
зира болестното огнище.
При ФДТ енергията на ф отон ите предизвиква не само
фотолуминесценцил, но и фотохимична реакция с получаване на
възбудена кислородна молекула в синглетно състояние (фие. 36.8).
С инелетният кислород ('Ог) е високо реактивна форма на кислорода
и при провеждане на ФДТ причинява увреждания и см ърт на клетки
т е , в които се отделя. Най-много клетки ум ират в р е зу л т а т о т на
рушена микроциркулация, възпалителна реакция и имунен отговор.

ФДТ има няколко предимства пред ал тер н ати вн и те лечения
(хирургично, химиотерапия и лъчелечение). Тя по-малко уврежда
Оксидативно
Активирано ^ Сннглетен увреждане на
лекарство кислород клетките
(■ог)
Ф отон
I
Лекарство I- Клетъчна
смърт
Фиа. 36.8. Етапи на фотодинамичната терапия
колаееновите структури и позволява т е да б ъ д ат зеселвани отново
с нормални клетки. Лечението е евтино, минимално инвазивно и
локализирано. Противно на лъчелечението, което дава сериозни
странични еф екти, т о е повторимо и може да се прилага на широка
площ о т повърхността на тял о то .
• Топлинни ефекти
Топлинните ефекти (фие. 36.9) се дълж ат на превръщането
на енергията на ф отон и те в топлина и са по-слаби при по-големи
дължини на вълната. Ф ототермичното действие на лъчението при
ниска плъ тн ост на мощ ността се изразява в коагулация. Тя протича
так а: при Т > 42,5 °С настъпва термична денатурация на белтъци
т е , при 60 °С меките тъкани коагулират за 1 s, разрушава се три-
спиралната структура на колагена, т ъ к а н и т е побеляват поради
повишеното разсейване на светлин ата, следва свиване на тъкан и
т е , образуване на тромби, хемостаза. Високата п л ъ тн о ст на
м ощ ността води до овъгляване - карбонизация на компонентите на
к л е т к а т а , при 400 °С т ъ к а н и т е почерняват и пуш ат, а при 500 °С
изгарят и се изпаряват. При краткотрайно загряване над 42,5 °С се
получава слепване на тъ к ан и те, а при продължително - хипертер-
мия (прегряване) и клетъчна смърт.
На ф отокоагулацията се основава използването на лазерите
(главно газови с непрекъснато действие) за рязане (“светлинен скал-
пел”) и съединявано (“заваряване”) на тъкан и в оперативната хирур
гия. П огълнатото лъчение загрява хемоглобина до достатъчно висо
ка тем п ература за образуване на тромби и за свиване на колагена в
стен и те на кръвоносните съдове и съседните съединителни тъкани.
За запушване на съдовете е необходимо лъчение с дадена дължина на
вълната да проникне на дълбочина о т порядъка на техния диаметър,
т а к а че да се получи ефективно обемно загряване, а не повърхностно
увреждане на перфорираната стена на съда (фие. 36.10).
Фие. 96.9. Топлинни-ефекти 6 Фиг. 96. 10. Фототермична

в биолоеична тъкан коагулация на кръвоносен съд при
рак на стомаха с Nd:YAG лазер
С лазерен сноп най-лесно се разрязват органи с обилно кръво-
снабдяване, например паренхимните (черен дроб, слезка), а най-рези
с те н т н и към облъчването са кожата, съединителната, к о с тн а т а и
мускулната тъкан . П редим ствата на разрезите, направени с лазе
рен сноп пред т е зи с обикновен скалпел са: минимално травм атизи-
ране о т липсата на механично въздействие (натиск) и минимална
кръвозаауба поради коагулацията. Н ед остатъ ц и те са: възможно
овъгляване на т ъ к а н и т е , ниска скорост на рязане и малка дълбочи
на. Лазерен фотокоагулатор се използва за съединяване на прекъсна
т и съдове и нерви, но най-важното му приложение е за залепване на
ретина в операти вн ата офталмология. Л азерният сноп се насочва
към м яс то то на отлепване през зеницата и преминава през прозрач
н и те очни тъкан и, без да ги уврежда.
• Ф от оаблация
Аблацията, най-общо, е отстраняване на м атерия, а коеато
е предизвикана о т падащ лазерен сноп светлина, т я е лазерна или
фотоаблация. При т в ъ р д и т е т е л а (метали, кристали, стъкла)
ф отоаблацията се дължи на изпарение при загряването, а при
полимерите - на фотохимични промени, които включват химично
разяждане на полимера, подобно на ецването в литограф ията. При

лазерната аблация чрез изпарение се получава факел, съдържащ
ф рагменти на молекули, продукти на химични реакции, неутрални
частици, йони и свободни електрони (фие. 36.11). Дълбочината й
зависи о т дълбочината на проникване на лъчението (определя се о т
п л ъ т н о с т т а на потока, дълж ината на вълната, продължителност»
т а и ч е с т о т а т а на повторение на импулсите) и специфичната
топлина на изпарение на материала.
Аблацията е по-бърза и
по-пълна при по-малка дълбочина
на проникване (енергията се кон
центрира в малък обем), при по-
къси импулси (съкращава се вре
м ето за топлообмен с околната
среда) и при по-голяма ч е с т о т а на
повторение на импулсите (по-нис
ки топлинни загуби). Параметри
т е на снопа, които осигуряват
ефективно предаване на енергия в
Фие. 36.11, Схема на фотоаблация зоната на аблация (разходимост,
6 биологична тъкан
яркост), също и м а т значение.
Л азерната аблация чрез изпарение е най-ефективна при
биоловични тъ кан и с високо съдържание на вода. За да се намали
топлинното увреждане на околните тъкани, се използват импулси
о т т а к а наречените супер лазерни системи, които са с продължи
тел н о ст под 1 ms и и м а т по-голяма мощност о т т а з и на лазерите с
непрекъснато действие. Те и м ат достатъчна енергия да разкъсат
междумолекулните връзки в биологичните тъкан и и да предизвикат
фотохимични реакции. О с т а т ъ к ъ т о т енергия изхвърля фрагмен
т и на молекули о т облъчваното м ясто със свръхзвукова скорост
(2000 m/s). Топлинното действие върху съседните тъкан и е по-слабо,
т ъ й к ато ф р о н т ъ т на изпарението изпреварва разпространението
на топли ната. Дълбочината на аблацията о т един импулс може да
бъде зададена предварително и повърхността може да бъде обработ
вана прецизно до желана дълбочина и форма чрез послойно о т с т р а
няване на материя.
Този вид аблация е най-широко прилаван 6 офтпалмолоеиятпа
за хирургична корекция на кривината на роговицата при късоглед
ство, далекогледство и астивматизъм. М етодът е известен като
лазерна ин ситу (на място) кератомилеза (ЛАСИК). Първоначално с
микрокератом прецизно, но не докрай, се изрязва т ъ н ъ к сегмент о т
сферичната повърхност на роговицата (фиа. 36.12). С егм ен тъ т се
отдръпва и лазерният сноп се насочва към подлежащата му тъкан
(фиа. 36.13). При коригиране на късогледство с поредица о т последо
вателни лазерни импулси се изтънява ц ен тр ал н ата ч ас т на рогови
цата, за да се намали нейната кривина и пречупваща способност. При
далекогледство се цели обратното - изтъняване на периферната
ч аст на роговицата и увеличаване на нейната кривина и пречупва
ща способност. След коригирането, извършено с лазера, изрязаният
сегмент се връща обратно върху роговицата и бързо се нагласява на
м ясто то му.
Лазерен сноп
Фие. 36.12. Корекция на Фие. 36.13. Схема на операцията

кривината на роговицата ЛАСИК
при късогледство
Локална аблация на сърдечна тъ к ан чрез къси импулси (под
цз) о т мощен СОг лазер (800 W) се прилага в сърдечната хирургия под
името трансмиокардна лазерна реваскуларизация (ТМЛР). Тя се
състои в пробиване на 30 - 50 тънки каиалчета в увредената област
на миокарда, през които се възстановява нарушеното кръвоснабдя-
Ване при иехемична болест. М етодът с доста обременителен, т ъ й
като операцията се прави с к а т е т ъ р през кръвоносен съд и не т р я б
ва да разстройва дейн остта на сърцето. Около всяко каналче се по
лучава зона на топлинно увреждане с размери пай-малко 0,2 - 0,3 т т ,
но т я може да бъде и много по-еоляма при неподходящ избор на
п арам етри те на лазерните импулси.
Твърдите биологични тъкан и с ниско съдържание на бода
силно поглъщ ат лазерното лъчение и м огат да получат тежкц
топлинни увреждания. Все пак рязане на кости чрез аблация без
карбонизация е възможно с мощни и къси импулси (под 1 jus), тъ й
като топлообменът с околните тъкан и е много бърз. По-добри
р езу л тати се получават, ако се използва допълнителна система за
поддържане на оптимално водно съдържание и за бързо сканиране на
снопа. Зъбният емайл е най-твърдата човешка т ъ к а н и е много
труден обект за лазерна аблация. Аблация без овъгляване и напуква
не на емайла е постигната с импулси по 400 па о т С 02 лазер и с водо-
разпръскваща система и скенер.
• Й онизиращ и механичен ефект
Лазерно лъчение с много висока п л ъ тн о ст на потока (обикно
вено при импулси с много малка продължителност) може да откъсне
електрони о т атом и и молекули, да ги йонизира и да предизвика
вторични механични еф екти. Ако такова лъчение се концентрира в
петно с много малки размери и има продължителност пикосекунди,
т о не само разрушава малък обем о т вещ еството, но го превръща в
плазма, съставена о т йони и електрони. Това състояние има меха
ничните свойства на газ и има висока електрична проводимост.
П лазм ата поглъща и разсейва енергията на следващите им
пулси и т а к а екранира подлежащите тъкан и о т т я х н о т о действие.
О т друга страна, к а т о се разширява бързо, т я предизвиква механич
ни вълни и удар, който разрушава съседните тъ к ан и без изгаряне.
Допълнително разрушаване настъпва и о т създаденото в т я х меха
Лазерен Лазерен нично напрежение.
сноп СНОП
Първоначално
този метод е изпол
зван за разрушавапе
Течност на тумори, но поради
Конкремент
опасност о т попада
не на туморни клет
ки в здрава съседна
Поглъщане Изпарение, Образуване н
йоиизация разпространение тъ к ан или в кръвта
на ударна вълна
Фие. 36.14. Етапи на механичното действие при (десиминация), той е
раздробяване на конкремент изместен о т ФДТ.
Сеаа се прилага предимно за лазерна литотрипсия - раздробяване на
бъбречни и жлъчни камъни в тя л о т о на пациента (фие. 36.14). Лазер
на плазма се получава и в прозрачни биологични среди к ато клетъч
ни мембрани и органели.
Р а б о т а та с лазерно лъчение не е безопасна. В най-голяма
степен са застраш ени очите, т ъ й к ато прякото попадане на
лъчението в т я х може да предизвика изгаряне на роговицата и
р ети н ата. За предпазването им се използват очила с филтри,
които не пропускат излъчваната дължина на вълната. Д имът и
ч астиц ите, отделяни при аблацията, се о т с т р а н я в а т с абсорбер, за
да се избегне евентуална опасност о т инфекции.
Не тр ябва да се подценява и рискът о т електричен удар,
т ъ й като някои лазери се захранват с високо напрежение о т конден
затори, които о с т а в а т заредени и след приключване на работата.
Загрети ч асти или повреди на охлаждащата система на лазера
м огат да причинят изгаряне. Помещенията, определени за работа с
лазери, се обозначават с предупредителни знаци и табели (фиг. 36.15).
CJDANGER
Е Ш П Л
HIGH VOLTAGE Iavoio e x p o s u r e LAMII lUIHATfON
00МОГIUWMTQISAM
МрОООVDC
о д т о п о » ■ C T W n m C T ftA lC M iA tt
LABER RAOtATION IS
IMOQB LA RA
LOM АЛ1А N M M K M W S IИ М М О Ю
EMflTED FROJfl THW 1я«шод1МАГш«||
C U M ItlU U rim tlU U IIO M APBATlfflft clam■i t e гмеиет
Фие. 36.15. Знаци и табели, обозначаващи места, където се работи с

лазер

§ 37. РЕНТГЕНОВИ Л Ъ Ч И
•> На 28 декември 1895 е. професорът по физика Вилхелм Рентвещ

(Wilchelm Rontgen) прави в аерманския арад Вюрцбура научно съобщение»
озавлавено "За новия вид лъчи"» последвано по-късно о т още две съобщени^
за тях. Описаните о т неео лъчи наистина имали нови и необикновени за
онова бреме свойства и тех н и я т откривател ай нарекъл "хикс лъчи". Тези
свойства били толкова тайнствени» че редица изследователи били
завладяни о т идеята да отк ри ят и т е някакъв друа вид лъчи с особени
свойства. Единственият учен, който успява да направи това, е френският
потомствен физик Анри Бекерел (Henri Becquerel), откривайки радио
активността през 1896 а.
§ 37.1. П олучаван е и с в о й с т в а н а р е н т г е н о в и т е л ъ ч и
Рентеенобите лъчи се разпространяват праволинейно, не се
о тклон яват о т маенитно поле, йонизират газовете, преминават
през непрозрачни т ел а , не се о тр азя в ат. Освен това, подобно на
светлин ата, т е и м а т фотографско действие и предизвикват флу
оресценция, по която впрочем са били откр и ти . Рентгеновите лъчи
и м а т още химично и силно биологично действие. Някои о т свойства
т а им са присъщи на електром агнитните вълни. Т яхната вълнова
природа, обаче, е доказана едва 17 е. след к ато са били о тк р и ти , а по-
късно е установено, че рентеенобите лъчи са електромагнитни
вълни с дължина на вълната от около 1 рт до 10 пт.
Някои явления, к ато ф отоелектричното поглъщане и
комптъновото разсейване, м огат да се обяснят само ако се допусне,
че рентгеновите лъчи са поток о т частици - фотони, т . е. че имат
и корпускулярни свойства. Това е в съгласие със схващането за
корпускулярно-вълновия дуализъм, възприето първоначално за
светлин ата, а след т о в а за други електромагнитни вълни и за
микрочастицшпе.
ii • Принципно уст ройство на рент генова т ръба и уредба
г. Източник на рентгенови лъчи е рентгеновата тръба (фие.
17.1). Тя е стъклен балон с два електрода, о т който въздухът е
изтевлен до ниско наляване (1 -
| 10 тРа). К а то д ъ т е волфра
мова спирала, поставена пред
отраж ател и заврявана с ниско
напрежение, наречено отопли
телно. О тделените о т нево
електрони (чрез термоелект-
ронна емисия) се насочват о т
Фие. 37.1. Рентгенова тръба отраж ателя в тесен сноп и се
ускоряват към анода под
действие на високо постоянно напрежение о т порядъка на десетки и
стотици kV. При взаимодействието им с а то м и те на анода о т нево
се излъчват рентгенови лъчи.
Освен рентгеновата тръба, основните части на една рент
генова уредба са: токозахранващ блок, регистриращо устройство и
пулт за контрол и управление. Токозахранващият блок съдържа
високоволтов генератор на постоянно напрежение, съставей о т
повишаващ трансф орм атор (обикновено в интервала 10 - 200 kV) й
токоизправител. В него има и понижаващ трансф орм атор (10 -16 V)
за отоплителното напрежение.
Регистриращ ото устройство включва основните средства
за визуализация на изследвания образ - подвижен флуоресциращ
екран и касета за фотографски филми. На командния п у л т са
изведени електрическите измерителни уреди и р е о стат и за регули
ране на то к а и напрежението. За р а б о т а т а на рентгеновия ап ар ат
са необходими и редица принадлежности, к а т о високоволтови
кабели, бленди за ограничаване на лъчевия сноп, м етални ф илтри за
промяна вълновия състав на лъчението и др.
• Интензитет и вълнов съст ав на лъчениет о
Много воляма ч а с т о т ки н етичната енергия на електро
н и те в рентгеновата тръба (около 99%) се предава на анода във вид
на топлина Q. Това повишава неговата тем п ература и т я може да
достигне т е м п е р а т у р а т а на топене на м етала, о т който е
направен. За да не се повреди т р ъ б а т а , за охлаждане на анода са
взети специални мерки. За ц е л т а т о й се прави о т масивно* парче
VII. Йонизиращи лъчения 379
мешал с еоляма топлопроводност (мед), свързва се към външно водно
охлаждане и чел н ата му повърхност се облицова с труднотопим
м етал (W, Мо, Pt). Със същ ата цел са разработени и специални ренщ-
Рентгенови лъчи Нагреваема жичка
венови тръби с въртящ се
анод (фие. 37.2).
Катод Ротор Онази ч а с т о т
ки н ети ч н ата енергия на
електрона, която не се
предава на вещ еството
във вид на топлина, се пре
Поток
електрони Анод Вакуумна тръба връща в к в а н т енервил kv
Фие. 37.2. Схема на рентвенова тръба с на новополученото рент
въртящ се анод геново лъчение:
ти .2
= Q +hv (37.1)
Количеството предадена топлина о т всеки ускорен електрон има

случаен характер и затова при ударите на мново електрони се
получават рентгенови лъчи с различна енергия. Рентгенови лъчи с
максимална енергия Av0 ще се получат в случаите, когато Q = 0. Тъй
к ато ки н ети ч н ата енергия на електрона (със заряд е) се придобива в
електрично поле с потенциал U, (37.1) се написва так а:
тХ>2 = eU
— ТТ = hv0.
L.
К ато се има предвид, че

v0X0 - с.
за Хо се получава
(37.2)
Ако в последния израз се з а м е с т я т числените стойности на

к о н с та н т и т е h, с м е , между минималната дължина на вълн ата на
рентгеновото лъчение X*, изразена в п т , и ускоряващото напрежение
U в kV се получава проста връзка:
(37.3)
Вижда се, че с повишаване на анодното напрежение V дълж ината на

вълната на рентгеновото лъчение намалява. Лъчение с по-малка X
има по-еоляма енереия и прониква по-дълбоко във вещ еството. В
медицината е прието по-енервийното лъчение (X й 0,01 п т ) да се
нарича твърдо, а по-дълвовълновото (X £ 0,01 п т ) - меко. Твърдост
т а на лъчението се ревулира, като се изменя U.
Под интензитет на рентгеновите лъчи I се разбира величи
н а т а повърхностна п л ъ тн о ст на енереийния поток, дефинирана при
топлинното електромаанитно лъчение (9.6). Спектър на рентгено
вите лъчи е зависим остта на техния и н т е н з и т е т о т дълж ината
на въ лн ата X или о т енергията на ф о то н и те hv. И н т е н з и т е т ъ т
нараства с повишаване на анодното напрежение U, к ато относител
н и ят дял на по-късовълновата ч а с т о т спектъра се увеличава (фив.
37.3 а), т .е . с изменение на U се променя и вълновият състав на
лъчението.
И н т е н з и т е т ъ т на лъчението I е пропорционален на големи
н а т а на анодния т о к 1а през рентгеновата тръба. Тази големина се
определя о т броя на електроните, отделени о т катода за единица
а б
Фив. 37.3 Непрекъснати рентвеноби спектри при различни
анодни напрежения (а) и различен аноден ток (б)
време и се изменя в зависимост о т отоплителния т о к на катода.
Така и н т е н з и т е т ъ т на лъчението може да се изменя и чрез анодния
то к, без да се променя неговият вълнов състав (фив. 37.3 б). Изобщо
и н т е н з и т е т ъ т зависи о т U, 1а и о т поредния атом ен номер на
елемента на анода Z по следния начин:
l ^ k Z l f l g |, (37.4)
където k е константа.

§ 37.2. С п ирачно и х а р а к т е р и с т и ч н о л ъ ч ен и е
Възникването на рентгеново лъчение с непрекъснат спек-
т ъ р се обяснява със забавянето на електроните при навлизането им
във вещ еството на анода. Промяната на т я х н а т а скорост, според
класическата електродинамика, променя и м агнитното поле, което
т е създават при движението си, а то ва се проявява к ато излъчване
на електромагнитни вълни. Енергията на т е зи вълни се определя
не само о т енергията на електроните, но и о т условията, при кои
т о електроните се забавят и спират. Е т о защо т а к а полученото
рентгеново лъчение се нарича спирачно.
При достатъчно висока енергия ускорените електрони
м огат да о т к ъ с н а т електрони о т вътреш ни те електронни слоеве
на а т о м и т е на анода. Енергията на всички свързани в ато м а елек
трони е отриц ателн а, но т я нараства по абсолютна стой ност към
по-вътреш ните електронни слоеве. М ястото на отделения елек
трон (с енергия Е к) може да се заеме о т електрон о т по-външен слой
на ато м а (с енергия Е) , при което разликата в енергията му се
отделя под ф орм ата на ф отон рентгеново лъчение:
hv = E - E K
" 1Т
Чт*
М серия
1п
L серия
' *
К серия
Фив. 37.4. Електронни преходи Фиг. 37.5. Спектри на рент

6 атома при излъчване на геново лъчение при различни
характеристично лъчение анодни напрежения 6 kV
Тъй к а т о електрони м огат да б ъ д ат о тк ъ сн ати о т всеки
един о т въ треш ни те слоеве К, L, М, N и т .н ., т о и рентгенови
емисионни преходи на електрони м огат да се получат о т всеки един
по-външен електронен слой. Тогава се излъчва рентгеново лъчение,
съставено о т линии, които се обединяват в серии в зависимост о т
слоя, на който завърш ват преходите (фиг. 37.4). Така линиите,
излъчени при преходи на К-слоя, образуват К-серията и се означават
с Ка , Кр , Ку , ; при преходите на L-слоя се получава L-серията —La .
Lp , Ly,... и т . н.
Сериите се с ъ с т о я т само о т няколко линии и са характерни
за всеки вид атоми, който аи излъчва. Техните линии и м а т по-голям
и н т е н з и т е т о т непрекъснатия спектър, върху който се наслагват
и образуват характеристичния рентгенов спектър (фиг. 37.5), а
полученото лъчение се нарича характеристично рентгеново лъчение.
Макар и характеристични, линейните рентгенови спектри
на по-теж ките елементи са твърде сходни помежду си по брой и
Ч взаимно разположение на линиите (фиг.
37.6). Това аи различава съществено о т
45 Rh
оптичните атомни спектри, получа
41 Nb
38 Sr
вани при емисионните преходи на
37 Rb валентните електрони о т възбудено в
35 Br нормално състояние. Еднообразието на
34 Se характеристичните рентгенови спек
33 As т р и се обяснява със завършения стро
еж на вътреш ни те електронни слоеве
Фие. 37.6. Характеристични
рентгенови спектри на по-теж ките елементи, които и м а т
еднаква електронна конфигурация.
С нарастване на атомния номер на химичните елементи Z
нараства и разликата в енергията на електроните о т външ ните и
вътреш ни те слоеве, а то в а означава по-еоляма енергия на излъчени
т е фотони и по-малка дължина на вълната на характеристичните
линии. Зависим остта на ч е с т о т а т а v о т Z е о т к р и т а и изследвана
о т английския физик Моузли (Н. Moseley) през 1913 г. и носи името
закон на Моузли
Vv =a ( Z- b ) (37.6)
Той изразява пропорционалност между квадратния корен о т често
т а т а на характери сти чн ата линия и заряда на ядрото, намален с
една к о н стан та Ь, наречена кон стан та на екраниране на ядрото о т
електроните.

§ 37.3. Р е н т г е н о в с т р у к т у р е н и ф л у о р е с ц е н т е н анализ
Вълновата природа на рентгеновите лъчи е доказана чрез
явлението дифракция по идея на Лауе (Мах von Laue). Той предполага,
че рентгеновите лъчи и м а т дължина на вълната X о т порядъка на
еолемината на к о н с та н т а т а на кристалната реш етка на е стес т
вените кристали, която е d * 0,1 п т . В так ъ в случай кристалите
могат да бъдат използвани като дифракционна реш етка за рентее-
новите лъчи. Тази идея е потвърдена експериментално о т неговите
сътрудници Фридрих и Книпинг (W. Friedrich, Р. Knipping) през 1912 е.
За откриване на дифракцията на рентгеновите лъчи Нобеловата
награда е дадена на Лауе.
С хемата на опита е проста (фиг. 37.7). О т рентгенова т р ъ
ба през отвор в оловен екран се отделя т ъ н ъ к сноп рентгенови лъчи
и се насочва върху кристал. Снопът се разсейва о т ч асти ц и те на
кристала, разположени в успоредни равнини на разстояния, равни на
к о н с т а н т а т а на кри сталн ата решетка. Л ъчите, разсеяни о т
различни равнини, и м а т постоянна фазова разлика и м огат да
интерф ерират. Получената дифракционна картина се регистрира
на фотоплака.
Фие. 37.7. Схема на опитната Фие. 37.8. Дифракция на рентвеновите

постановка за дифракция на лъчи от равнините на кристалната
рентгенови лъчи решетка
Л ъчите, падащи под ъгъл G спрямо равнините (ъгъл на хлъз
гане), след разсейване под ъгъл 20 ще и м а т разлика в хода А = 2rfsin0
(фиг. 37.8). Интерференчен максимум ще се получи, ако А = kX, къде-
т о k е цяло положително число. Условието
2dsin0 = kX (37.6)
носи името условие на Брег-Вулф (Bragg-Вульф). То показва, че за
всяка \> 2 d може да се намери ъгъл на падане 0 , за който се получава
максимум в посоката на огледалното отражение. Това означава, че
ако даден кристал се върти, т . е. ъ гъ л ъ т на хлъзгане се променя,
максимуми ще д а в а т рентгенови лъчи с различна X. Ако d е извест
но, о т условието на Брег-Вулф може да се определи дълж ината на
вълната (принцип на рентгеновата спектрометрия).
О б р а тн а та задача - определяне на d при известна Я., е пред
м е т на рентгеновия структурен анализ. Това е най-ефективният
съвременен м етод за изследване с тр у к т у р а т а не само па кристали,
но и на биологични макромолекули. Затова, освен в кристалография-
т а , ф изиката, хим и ята и техн и ката, то й се прилага и в молекулна
т а биология, биохимията и биофизиката.
Р е з у л т а т и т е о т биофизикохимичните прилоокения на
рентгеновия структурен анализ са главно в две направления. Едно
т о включва установяването на простран ствената структура на
редица важни биологични макромолекули - хормони (например инсу
лин), антибиотици (пеницилин, тетрациклини), витамини (D2 , D3,
В|2), нуклеинови киселини, йонофори (валиномицин, нонактин, грами-
цидин А), интегрални мембранни белтъци, токсини, фосфолипиди и
др. Към другото направление се о т н а с я т стр у к ту р н и те изслед
вания на ензими и ензим-субстратни комплекси, идентифициране
на функционални групи на активни центрове и др. Такива са изслед
вани ята върху дихателните ензими със субстрат 0 2 (хемоглобин,
миоглобин, промените им при оксигенация), върху ензима лизоцим
със субстрат олигозахарид о т к летъч н и те стени на бактерии,
върху рибонуклеаза, химотрипсин, карбоксипептидаза и др.
За разлика о т рентгеновия структурен анализ, рентгенови
ят флуоресцентен анализ е метод за атомен анализ на вещества.
Той се основава на емисионните характеристични рентгенови спек
т р и , получени при възбуждане с рентгенови лъчи. По принцип т о й е
аналогичен на оптичния атомен флуоресцентен анализ (вж. § 33.3),
но рентгеновата флуоресценция има по-различен механизъм о т
опти чн ата. Докато за оптична флуоресценция е достатъчно само
да се възбуди а т о м ъ т , за рентгеновата е необходимо а т о м ъ т да се
йонизира в по-вътрешен слой, където да премине електрон о т по-

външ ни слоеве. З а т о в а , в сравнение с о п т и ч н и т е а т о м н и спектри,
р е н т а е н о в и т е и м а т две х а р ак те р н и особености - много по-малък
брой линии и сходство на с п е к т р и т е на различни е л е м е н ти б
с ъ о т в е т с т в и е със закона на Моузли.
Принципната схема на апарата за рентгенов флуоресцентен
анализ (фиг. 37.9) е аналогична на схемата на оптичния флуориме-
т ъ р . П робата се облъчва с високоенергийно рентгеново лъчение с
непрекъснат спектър, което съдържа фотони с по-висока енергия о т
енергията на йонизация на вътреш ните електрони в а т о м и т е на
пробата. Полученото о т нея характеристично лъчение се отделя
под ъгъл спрямо възбуждащото и след колимиране попада в рентге
нов спектрометър.
Диспергиращият елемент
на спектрометъра обикновено е
специален кристал-анализатор,
но в някои ап арати за т а з и цел
служи сам ата проба. В кристала
Фиг. 37.9. Принципна схема на
рентгенов флуориметър лъчението дифрактира и съглас
но условието на Брег-Вулф (37.6)
на определени ъгли попадат лъчи със съ о тветн а дължина на вълна
т а . Тези лъчи се регистрират о т детектори - пропорционален
гайгер-мк>леров брояч за дълговълновата област и сцинтилационен •
за късовълновата. Химичните елементи 6 пробата се определят
като измерените дължини на вълната се сравняват с таблични
стойности за рентгенови характеристични линии.
Пробите м огат да бъдат в твърдо, течно или прахообразно
състояние. Те не трябва да се атом и зират и освен т о в а не се разру
ш ават, повреждат или изразходват при анализа. За качествен
анализ е необходимо да се получат характеристичните спектри на
всички химични елементи в пробата. За т а з и цел се регистрират
последователно всички линии като се върти кристал-анализаторът
и по то зи начин се изменя ъ гъ л ъ т на хлъзгане. Количественият
анализ се основава на пропорционалността между концентрацията
на елемента и и н т е н з и т е т а па ан али ти ч н ата линия (регистриран
брой импулси о т детектора). Такава пропорционалност обаче има
само при ниски концентрации, а при по-високи се н алагат корекции.
§ 38. РАДИОАКТИВНОСТ
•> Изследвайки флуоресценцията на уранови съединения, Бекерел
открива, че т е изпускат неизвестен дотогава вид лъчи, които нарекъл
уранови. Тези лъчи, както и рентгеновите, действали на фотографската
емулсия и йонизирали газовете, но за получаването им не бил нужен
никакъв уред - т е били свойство на веществото. По-късно Мария Кюри
нарича това свойство радиоактивност.
Откриването на радиоактивността попада в сянката на откри
т и е т о на Рентген и значението му не се оценява веднага. То получава
заслужено признание благодарение на усилията на съпрузите Мария и Пиер
Кюри, които установяват, че и елем ентът торий е радиоактивен, а по-
късно откриват и два неизвестни дотогава химични елемента с такова
свойство - полоний и радий. Затова през 1903 е. т е разделят с Бекерел
Нобеловата награда по физика.
За откриването и изследването на радиоактивността са присъ
дени повече о т 10 Нобелови награди по физика и химия, между които и на
Ръдърфорд (Е. Rutherford), Ирен и Фредерик Жолио-Кюри (I. et F. Joliot-
Curie), Ферми (Е. Fermi), Хевеит (G. Hevesy) и Хан (О. Hahn). Според Айнщайн
откриването на радиоактивността има такова значение за човешката
цивилизация, каквото има и откриването на огъня.
§ 38.1. Р а д и о а к т и в н о с т , радионуклиди
Радиоактивността, наричана още радиоактивно разпадане
или по-правилно —радиоактивно превръщане на атомните ядра, е
свойството на я д р а т а да изпускат а- или Р-частици и у-лъчи, в
р е зу л т а т на което се превръщ ат в друг вид или променят енер
гийното си състояние. Всяко ядро или някакъв брой ядра или атом и
о т един и същ вид (нуклид) се характеризира с определена маса,
заряд и енергия (вж. § 23.1). При радиоактивното превръщане поне
една о т т е зи характеристики на нуклида се променя. Най-чудното в
радиоактивността е спонтанното й протичане - т я се проявява,
без да е предизвикана о т външно въздействие и затова е наречена
естествена радиоактивност.
Наскоро след откриване на радиоактивността Ръдърфорд,
П. и М. Кюри установяват, че изследваните радионуклиди м огат да
изпускат само т р и вида лъчи: ядра на хелия (а-частици), електрони
(Р'-частици) и виокоенергийно електромагнитно лъчение (у-лъчи).
V7/. Йонизиращи лъчения 387
В последствие е о т к р и т а р а д и о а к ти в н о с т, при к о я т о се и зл ъ ч в а т
п озитрони (р+-ч асти ц и ), едновременно н еу тр о н и и у -к в а н т и (прц
делене н а ядра), п ротон и , а дори и ядра на п о -теж к и е л е м е н т и к а т о
НС, 24Ne и 28Мд (f-ради оакти вн ост).
Радиоактивните превръщания и енергийните преходи в ядра
т а се п р ед ставят със схеми. На т я х енергийните нива на яд р ата се
изобразяват с хоризонтални линии, превръщ анията - със стрелки:
при излъчване на частица с положителен заряд с тр е л к а т а е
наклонена наляво, при електрони - надясно, а при у- лъчи стрел ката
с отвесна (фиг. 38.1, 38.3, 38.4).
През 1934 г. Ирен и Фредерик Жолио-Кюри получават
изкуствено, к а т о продукт о т ядрена реакция, радиоактивен нуклид
(радионуклид) о т нерадиоактивен. Така т е о т к р и в а т изкуствената
радиоактивност. Д вата вида радиоактивност и м а т общи законо
мерности и е по-правилно не явленията, а радионуклидите да се
д елят на естествени (природни) и изкуствени (техногенни).
Досега са известни над 2000 нуклида, о т които радионук
лидите са повече о т 1600 и т е х н и я т брой продължава да расте
поради синтез на нови. С таб и л н остта на радионуклидите се
характеризира с период на полуразпадане Т (вж. § 39.2). Прието е
радионуклидите с Т < 10 денонощия да се наричат краткоокивеещи, а
останалите —дългоокивеещи.
Е стеств ен и те дългоживеещи радионуклиди и м а т период на
полуразпадане, сравним с въ зр а ст та на З ем ята, а то в а означава, че
са образувани едновременно с нея. Такива са 40К, 87Rb, 2 l0 Po, 232Th, 238U,
239Ри и др. Е стеств ен и те краткоживеещи радионуклиди се получа
в а т непрекъснато и по произход са два вида. Едните са членове на
радиоактивни редове (семейства), в които един изходен дългоживеещ
радионуклид (родоначалник) създава редица произлизащи един о т
друг различни радионуклиди, завършваща със стабилен нуклид. Има
четири так и ва реда: уранов - с начало 238U и край 206РЬ, актиноура-
нов - с начало 235U и край 207РЬ, ториев - с начало 232Th и край 208РЬ, и
нептунов - с начало 237Np и край 209Bi.
Д ругият вид естествени краткоживеещи радионуклиди са
продукти о т ядрени реакции, предизвикани о т космичното лъчение.
Така например в атм осф ерата непрекъснато се образува |4С, т ъ й
като неутрони на космичното лъчение се зал авят о т ядра на MN,
при което се о т д е л я т протони.
Големи количества изкуствени радионуклиди се образуват
при р а б о т а т а на ядрените реактори о т деленето на я д р ата на 235U
и 238Ри. За нуждите на радионуклидната диагностика, лъчелечение-
т о , за радиационна стерилизация и пр., радионуклиди се получават
не само в реакторите, но и при ядрени реакции в генератори и
ускорители на частици (вж. § 39.4).
§ 38.2. А лф а-ядрено п р евр ъ щ ан е

При а-превръщането о т изходното ядро *Х , наричано още
латеринско, се получава ново, дъщерно ядро Неговата маса е
по-малка с 4 единици о т м асата на материнското ядро, а а то м н и я т
му номер - по-малък с 2 елементарни заряда. Това е доказателство,
че а-ч а ст и ц ата представлява ядро на хелия, т ъ й к ато също като
него има маса 4 и 2 положителни заряда:
az : \Y + 2 Не (38.1)
Реални примери за а-радиоактивно превръщане са:
■gU-^Th+Ja,
“ B w f/n+ la.
2JJPo -» 2||P b + «a
Ако материнското ядро е в покой, енергията, отделена при
a -превръщането, се разпределя между a -ч асти ц ата и дъщерното
ядро. Практически кинетична енергия на a -ч асти ц ата е равна на
ц я л ата енергия, т ъ й к ато м асата на ядрото е значително по-
аоляма о т нейната маса. Скоростта и, с която а-части ците
и з л и т а т о т яд рата, е около една десета о т скоростта на светли
н а т а във вакуум (и *• 0 , 1 с * 1 0 7 m/s), а т я х н а т а енергия при
е стеств ен и те радионуклиди е между 2 и 9 MeV. Въпреки то в а т е не
проникват в т в ъ р д и т е тел а, т ъ й като и м а т голяма маса и заряд.
Всеки a -радионуклид излъчва a -частици с една или няколко
енергии, които са близки. Зависимостта между броя на части ц и те и
т я х н а т а енергия е енергийният спектър на лъчението. Следова-
телно енергийният спектър на а-частиците е прекъснат, съставен
о т една или няколко линии. Енергията на а-ч асти ц и те и радиа*
ционният добив (вер о ятн о стта за излъчване на частица при едно
разпадане) за радионуклида 212Bi (фиа. 38.1) са показани на табл. 38.1.
Табл.38.1. Данни за спектъра на а-лъчението о т радионуклида 2,2Bi
а-частици с*о ai a2 a? а4 «5
Еа , MeV 6,09 6,05 5,77 5,62 5,60 5,48
Добив, % 27,2 69,9 1,7 0,15 и 0,016
Радиационният добив обикновено е най-голям за а-частицц.

т е с най-висока енераия. Ч асти ц и те с по-малък добив се излъчват
2 J2 едновременно с у-лъчи о т дъщерното
ядро. Това означава, че след а-пре-
връщането дъщерното ядро е било
във възбудено състояние, т ъ й като
у-лъчи се излъчват при преход на
ядрата о т възбудено в основно състо
яние.
Ако енергията на основното
състояние се приеме за нула, сумата
о т енергията на а-ч асти ц и те и
енергията на излъчените с т я х у-
лъчи за всяка група (ai, a2, a 3, a<, a5)
не е точно равна на енергията на
ч асти ц и те о т основната група oto
(фиа. 38.1). Е нергията на а-части
ц и те е малко по-малка о т разликата
Фиа. 36.1. Схема на превръща
между енергиите на началното и
нето 2J|Bi->2“ Tl + a
крайното състояние на ядрото. Това
е т а к а , защ ото енергията на прехода се разпределя между излъчена
т а частица и ядрото. Когато ядрото има значително по-голяма
маса о т ч ас т и ц ата, т о придобива много малка ч а с т о т енергията
на прехода под ф орм ата на о т к а т (отскачане) и ч а с т и ц а т а отнася
почти ц я л а т а енергия. Това се отнася и за (3-* и за у-радиоактивното
превръщане.
Ядрените сили д ей ств ат на малки разстояния, докато
областта на действие на електростати чн и те (кулоновите) сили е
практически неограничена. О т то ва следва, че в теж ки ядра, съста
вени о т голям брой нуклони (над 2 1 0 ), ядрените сили на привличане
между нуклоните са сравними с ел ектр о стати ч н и те сили на
отблъскване. Такива са яд р ата на 2 |0 Ро, 222Rn, 226Ra, 2 J2Th, 2)8U, 2,9Pu u
gp. Те спонтанно излъчват а-частици, като нам аляват размерите
си и се превръщ ат в по-леки и no-стабилни ядра.
Установено е обаче, че енергията на отделените а-частици
е по-малка о т енергията, необходима за преодоляване на потенциал
н а т а бариера, обусловена о т ядрените и кулоновите сили. Експери
ментално е определено, че т л има височина над 8,78 MeV, а при
т е ж к и т е ядра достига до 25 - 30 MeV. Според класическата физика
а-радиоактивното разпадане е невъзможно при т е зи условия.
К вантовата механика обаче не изключва в е р о ятн о стта а-частица-
т а да преодолее потенциалната бариера, к ато проникне през нея.
Теорията, основана на представата за то ва явление, наречено
тунелен ефект, се съгласува добре с опи тни те данни.
§ 38.3. Б е т а -я д р е н о п р евр ъ щ ан е
Изледването на (З-лъчите о т естествени радионуклиди пър
воначално показало, че т е са поток о т бързи електрони. По-късно,
главно при изкуствени радионуклиди, е установена и позитронна
радиоактивност и още едно ядрено превръщане, подобно на пози-
тронното, но без излъчване на позитрони. Тези три явления се о т
насят към (3-радиоактивното превръщане, т ъ й к ато се обясняват с
вътреядрено превръщане на нуклоните - неутрон (<(л) в протон (jp)
или обратно. Те са известни като (3" или електронно (е", .Je) превръ
щане, р+или позитронно (е*, ]е) превръщане и електронно залавяне.
Енергията на излъчените р-частици о т всеки радионуклид
има всички възможни стойности о т нула до една максимална
стойност Е|пах, наречена максимална енергия (фиг. 38.2). Освен с нея,
р-лъчението се характеризира и със средна енергия, която за теж ки
ядра е около една т р е т а о т максималната. Най-вероятна енергия е
енергията на най-големия брой излъчени р-частици. М аксималната

енераия на р-частиците изобщо е по-малка о т енергията на а-ча-
с т и ц и т е и е о т 0,02 MeV при 3Н до 3,27 MeV при 2 l4 Bi.
Непрекъснатият енергиен спектър е представлявал сериозна
трудност за обяснение на p-разпадането. Той означава, че след р-раз-
Фие. 38.2. Пример за спектър на р-лъчение

падането дъщерното ядро трябва да остава във възбудени състоя
ния, които не са дискретни и при преходите о т т я х в основното
състояние трябва да се излъчват у-лъчи с непрекъснат спектър. Това
противоречи на постулатш пе на кван товата механика и на опитни
т е резултати , които показват, че някои p-радионуклиди излъчват
у-лъчи с точно определена енергия, а други изобщо не излъчват у-лъчи.
За да се обясни непрекъснатия p-спектър, са правени предпо
ложения, че ч а с т о т енергията на р-частиците се превръща в друг
вид енергия или се отнася о т излъчени едновременно с т я х други
известни частици. Тези предположения не само противоречали на
някои основни природни закони - закона за запазване на енергията и
закона за запазване на спина на материнското ядро при превръща
нето му в дъщерно, но и останали непотвърдени.
И т е зи закони, и законите за запазване на м асата и елек-
тричния заряд при ядрените превръщания обаче не се нарушават,
ако се допусне същ ествуването на някаква нова неутрална частица
с маса нула, която да се излъчва о т я д р ата едновременно с всяка
р-частица. Хипотеза за так а в а частица със спин 1/2, която отнема
ч а с т о т енергията, освободена при p-превръщането, прави Паули
през 1930 г. Тя е наречена неутрино (о т и тал . - малък неутрон) о т
създателя на т е о р и я т а на то ва явление Ферми през 1934 г., след
като н еутронът вече е бил о т к р и т о т Чадуик (J. Chadwick). Едва
23 г. след предсказването на неутриното е проведен експеримент,
считан за решително доказателство за неговото съществуване.
Сеаа освен то зи вид неутрино ( J v ), наричано електронно, са
о т к р и т и още два вида неутрино-частици и всеки о т т я х има своя
ан тичастиц а - антинеутрико. Н еутриното и антинеутриното се
различават помежду си по ориентацията на спина спрямо посоката
си на движение. Спинът на антинеутриното е насочен по посока, а
на неутриното - срещу посоката на движението.
Електронното радиоактивно превръщане се изразява с
ядрена реакция, в която дъщерното ядро е изобар (вж. § 23.1) на
материнското със съседен, по-голям атомен номер. Едновременно с
електрона се отделя и електронно антинеутрино (°v):
(38.2)
Това превръщане се обяснява лесно, ако се приеме, че един о т

неутроните на материнското ядро се превръща в протон:
оП -> + _fe + Jv
Позитронното превръщане протича аналогично на елек
тронното, но полученият изобар е с един номер пред материнското
ядро в Периодичната система на елементите:
(38.3)
С позитрона се отделя и неутрино поради вътреядрено превръщане
на един о т протоните в неутрон:
iР ол + ?в + o v
Електронното залавяне е получаване на дъщерно ядро,
каквото би се получило при позитронно превръщане, но в този
случай позитрон не се отделя. Явлението се състои в залавяне о т
материнското ядро на електрон о т вътреш ен слой на атом а (най-
често о т К-слоя):
(38.4)

О тделя се неутрино, т ъ й като погъ лн ати ят електрон превръща 6
неутрон един о т протоните на ядрото:

} р + _ ? е - > оп + Jv
Освободеното о т електрона място в обвивката на атом а се заема

о т друг електрон о т по-външните слоеве на същия атом . Енергия
т а на прехода се отделя във вид на к ван т характеристично
рентгеново лъчение (Вж. § 37.2).
Бета-радиоактивното превръщане може да се съпровожда и с
отделяне на у-лъчи. Това се обяснява по същия начин, както при
а-превръщането - с възбуденото състояние на дъщерното ядро.
Бета-радионуклидите са леки, средни и теж ки, т ъ й като се
срещ ат 6 различни ч асти на Периодичната система. Такива са
например 'H, 22Na, 4оК, 131I, 192Ir, 214Bi, 223Th, 237U. Най-често срещана е
р е ак т и в н о ст та , а при р*-радионуклидите обикновено се наблюдава и
електронно залавяне. Има и радионуклиди, при които са възможни и
т р и т е вида p-радиоактивно превръщане, като мСи (фиг. 38.3) и WK.
Около 89% о т я д р ата на 40К излъчват електрони, по-малко о т 1% -
позитрони, а в около 1 1 % о т
!*Си Т-12.7И
т я х се залавя електрон:
}?К-> 20 Са + _<Je + °v ,
19 К -> JJjAr + Je + Jv ,
40тг .
дЛ + ^ое —> 40
1 1длд г_ + 0Qv
Фив. 38.3. Схема на превръщането Химичният елемент 39К съдържа
на wCu
около 12% 40К и на неао се дължи
преди всичко е с т е с т в е н а т а радиоактивност на човешкото тяло.
§ 38.4. Г ам а-и злъчван е, я д р ен а и зо м ер и я

Първоначално т е р м и н ъ т у-лъчи е въведен за означаване на
лъчението на радиоактивните ядра, което за разлика о т а- и р-лъ
ч и те не се отклонява в магнитно поле. След установяване на
електром агн итната природа на у-лъчите им ето им став а обоб
щаващо за твърдо електромагнитно лъчение с дължина на вълната
X < 2.10~10 т = 0,2 п т , независимо о т неговия произход. При такава
малка дължина на вълната, на която отговаря енергия на к б ан ти те
Av £ 10 keV, вълновите свойства на у-лъчите се проявяват слабо,
докато много по-характерни за т я х са корпускулярните свойства.
Разглеждани к ато елементарни частици (фотони), у-лъчите се
характеризират с маса в покой mQ= 0 , с липса на електричен заряд, с
енергия Av, импулс р = hv/c (според формулата на де Броил) и спиново
число 5 = 1 .
Освен при а- или p-ядрено превръщане, у-лъчи се получават
при ядрени реакции, анихилация на частици и античастици, разпа
дане на мезони, в космичното лъчение и при други процеси. Електро
м агнитното лъчение с енергия на ф отон ите о т о б л ас т та на у-лъчи-
т е , което се получава к ато рентгеновите лъчи, но при спиране на
електрони, ускорени в ускорители, се нарича високоенергийно
спирачно лъчение или Х-лъчи.
Е , MeV
При ядрените превръща
212
п .
на°> ния а- и р-частиците се о т д е л я т
11,2
о т материнското ядро, а у-кван-
10,7 т и т е - о т дъщерното при прехода
10,с му о т възбудено състояние в
състояние с по-ниска енергия (фиг.
38.4). Голяма ч а с т о т радиоак
т и в н и т е ядра са едновременно
9,7
а-у-радиоактивни или р-у-радиоак-
тивни.
Възбуденото състояние на
8,9
дъщерните ядра може да бъде с
различна продължителност - о т
0,0 микросекунди до много години. Ако
Фие. 38.4. Схема на превръщането възбуденото състояние на яд рата
212«. 212г» о- - 208п . е достатъчно дългоживееидо (над
Bi-> Ро + в + v -► РЬ + а + у
83 64 К 82 '
1 цз), т о се нарича метастабилно
или изомерно състояние. Радионуклидът в изомерно състояние е

ядрен изомер на нуклида в основно състояние. Д вата нуклида и м ат
еднакъв атом ен номер и еднакво масово число, но се различават по
периода на полуразпадане. Тъй к ато т е х н и т е символи са еднакви, до
масовото число на изомера се пише л ати н ската буква т , за да се
VII. Йонизиращи, лъчения 395
отличава о т нуклида в основно състояние (например 80тВг, "'"Те
Шт1п, 2”тРа, 242тА т и др.).
Преходът о т изомерно 6 основно състояние се нарича изоме-
рен преход. При то зи вид радиоактивно превръщане о т ядрото се
излъчва у-фотон. Възможно е ф о то н ъ т да взаимодейства с елек
трон о т електронната обвивка на същия атом , при което т о й се
поглъща, а електрон ът се отделя о т атом а. Това явление, подобно
на ф о то еф екта, се нарича вътрешна конверсия.
Ядрените изомери с чиста у-радиоактивност се предпочитат
пред радионуклидите с p-у-превръщане при избор на у-радионуклиди,
включвани в радиофармацевтични средства за радионукпидна
диагностика (вж. § 39.4).
§ 39. АКТИВНОСТ НА РАДИОАКТИВЕН И ЗТО ЧН И К
§ 39Л. З а к о н з а р а д и о а к т и в н о т о п р ев р ъ щ ан е
Радиоактивен източник е вещество или тял о, което
съдържа радионуклиди. И зточни кът може да има само един вид
радиоактивност (а-източник, р-, у- или друг вид) или да излъчва
няколко вида лъчи. Основна характеристика на радиоактивния
източник е величината активност. Тя се дефинира к ато броят на
ядрените превръщания N за едница време (t = 1 s) и има смисъл на
скорост, с която т е се извърш ват. Тъй к а т о процесът не протича
равномерно, а к т и в н о с т т а А се въвежда с броя на превръщ анията dN
за достатъчно малък интервал о т време d£:
О т (39.1) се вижда, че единицата за измерване на активност

е s“1, но е прието, коеато се използва за активност, т я да се нарича
бекерел (Bq). А к ти в н о стта на един източник е 1 Bq, ако за време 1 s
в него став а едно ядрено превръщане. В п р а к ти к а т а се използват
по-често нейните кратни kBq и MBq, а също и избънсистемната
единица кюри (Ci), ICi = 3,7.1010 Bq.
396 M. Маринов
А к т и в н о с тта на радиоактивен източник е постоянна
величина и не може да бъде повлияна с никакви външни въздействия
- промени в тем п ер ату р ата, налягането, с електрично или
магнитно поле, или с други фактори. Това показва, че явлението
радиоактивност е свойство на вещ еството и може да се предположи,
че превръщането на яд р ата е случайно явление. Ако вер о ятн о стта
за радиоактивно превръщане (разпадане) на едно ядро е X, а броят на
неразпадналите се ядра е N, броят на превръщ анията за единица
време (ак ти в н о стта) е пропорционална на N :
(39.2)
Зн ак ъ т минус означава, че броят на неразпадналите се ядра N нама

лява. След разделяне на променливите N и t и интегриране (о т
долни граници - начален брой ядра N * No в началния момента t = 0 до
горни граници - текущ и стойности N и t) о т (39.2) се получава
или окончателно JV = N 0 еГи (39.3)

И зразът (39.3), наречен закон за радиоактивното превръщане,
показва, че броят на неразпадналите се радиоактивни ядра нама
лява с времето по експоненциален закон. Величината X е постоянна
за всеки радионуклид и се нарича константа на радиоактивното
превръщане. Н ейният смисъл се изяснява, ако се положи Xl = 1, т .е .
X = 1/t, както се прави и за други подобни величини в експоненциални
д а закони (вж. § 27.1). Получа-
д 0_ ва се, че X е реципрочната
стойност на времето, за
което началният брой яд
ра намалява е « 2,72 пъти.
Тя се измерва в единици s~]
и характеризира скорост
т а на процеса - при радио-
Г, Т2 нуклиди с по-голяма актив
Фиа. 39.1. Примери на закона за радиоак ност е по-голяма (фиг.
тивното превръщане при два радионуклида 39.1).
А к ти в н о стта на един радиоактивен източник намалява с
бремето по същия експоненциален закон. Сравняването на (39.1) с
(39.2) показва, че
А=Ш (39.4)
След почленно умножение на (39.3) с X се достига до зависимостта
А = Д е 'и | , (39.5)
където А0 е началната активност на източника.
§ 39.2. П ериод н а п олуразп адан е н а радионуклид

Обикновено вместо к о н с та н та та на радиоактивното превръ
щане X се използва друга величина, която дава по-нагледна представа
за скоростта на превръщането на един радионуклид и за сравняване
на различни радионуклиди. Това е бремето, за което ак т и в н о с тта
на радиоактивен източник, съдържащ само този радионуклид, нама
лява наполовина. Нарича се период на полуразпадане и практически
се измерва 6 различни единици за време - секунди (s), минути (min),
часове (h), дни (d) и години (а), т ъ й к ато за различни радионуклиди
има стойност о т ч асти на секундата до милиарди години.
В ръзката между периода на полуразпадане Т и к о н с та н т а та
X се намира лесно о т дефиницията, че за време t - Т о т началната
активност А0 се получава половината А = А&/2. Тези стойности,
заместени 6 (39.5) водят до изразите
или е ^ =2
откъ дето след логаритмуване

1п2 = 0,693 (39.6)
X ~ X
Както се очакваше, получи се обратна пропорционалност между X и
Т - колкото по-еоляма е скоростта на радиоактивното превръщане,
толкова по-малък е периодът на полуразпадане.
Зависим остта (39.6) дава възможност X да се зам ести с Т в
изразите (39.3), (39.4) и (39.5). Последният о т т я х придобива вида
0,693.
А=А0е~ т (39.7)
Получената зависимост (39.7) се използва широко както за определя
не на а к т и в н о с т т а А при известен период на полуразпадане Т, т а к а
и за определяне Т на неизвестен радионуклид. Във втория случай
а к т и в н о с т та на източника, в който се съдържа радионуклида, се
измерва 6 различни моменти (фиг. 39.1.). Б роят на необходимите
измервания се намалява значително, ако чрез логаритмуване експо
ненциалната зависимост се превърне в линейна.
§ 39.3. Р а д и о м е т р и ч е н и радиоим ун ологичен ан ал и з

Радиометричният анализ включва различни методи, нари
чани методи на радиоактивните индикатори (белязаните атоми),
основаващи се на използването на радионуклиди или на обогатени с
т я х стабилни изотопи. И деята на метода произтича о т абсолютно
идентичното поведение на един радиоактивен изотоп с то в а на
съ ответн и я му химичен елемент по отношение на химичните
реакции и жизнените процеси. Концентрациите на анализирания
елемент или съединение се определят по а к т и в н о с т та на внесен с
т а зи цел радиоактивен източник. Радиоактивната индикация за
пръв п ъ т се прилага о т Хевеит (G. Hevesy) и П ан ет (F. Paneth) през
1913 г. в хим ията, а в биологията т я намира приложение след 1923 г.
С нея например м огат да се п равят измервания на общия обем на
кр ъ вта в човешкото тяло, продълж ителността на ж ивота на ери
т р о ц и т и т е и много други.
Един о т м етодите, наречен изотопно разреокдане, се състои
в следното. Към изследваното вещество с неизвестна маса т , което
не е радиоактивно, се добавя известно количество т* о т същото
вещество, но съдържащо радионуклид. Ако А* е специфичната
активност (в Ci/kg) на добавеното вещество, специфичната а к т и в
ност на сместа А ще бъде по-малка о т А *, т ъ й к а т о добавката се
разрежда о т изследваното вещество. След измерване на А, т се
определя о т равенството:
А*т* = А(т* + т),
т т (39.8)

Друа метод (често наричан радиометричен анализ) се осно*
баба на стехиометрична реакция между определяемия химичен еле*
м ен т и маркиран с радионуклид реагент. П родуктът на реакцията
е радиоактивно съединение, което може да се отдели о т нереави-
ралото количество на елемента чрез филтруване, екстракция,
дестилация или по друа начин. М аркираният реагент е с известна
специфична акти вн ост и концентрацията на елемента в пробата
се определя по измерената активност на полученото съединение.
Радиоимунологичният анализ е нов (от последните 30 е.)
медицински диагностичен метод за определяне на биологичноак-
тидни Вещества (хормони, ензими, аминокиселини и др.), намирагци
се в к р ъ вта в нищожно малки концентрации. Те са о т порядъка на
pg/I, което е равносилно на единични молекули на милилитър, но
т ези концентрации се променят при различни патологични състоя
ния. М ето д ъ т се използва и за определяне концентрациите на
лекарствени Вещества, внесени в организма с лечебна цел, за следене
па т я х н о т о действие и на лечебния процес.
И н тер есъ т към прилагането на радиоимунологичния анализ
в медицинската диагностика първоначално е бил толкова голям, че е
бил сравняван с е ф ек та о т избухваща бомба. Един о т създателите
на този метод е американската физичка Розалин Ялоу (R. Yalow), за
което получава Нобелова награда по медицина през 1977 г.
В основата на метода е реакцията антиген-антитяло (АГ-
АТ), т .е . свойството на антигена да се свързва със специфични
(характерни само за него) а н ти те л а . Заслугата на а в то р и т е е, че са
могли да маркират антиген с радионуклид, т .е . да получат маркиран
антиген (АТ*) и да р азработят метод за определяне на комплексите
АГ*-АТ.
К ато пример да разгледаме определянето на инсулин в човеш
ка кръв, който в случая се явява АТ. В епруветка с антисерум (серум
о т животно, съдържащ АТ срещу инсулина) се добавя определено
количество теч н о ст с маркиран инсулин (АТ*) и кръв о т изследвания
пациент, съдържаща инсулин (АТ), който не е маркиран. В р е зу л та т
о т конкурентни реакции се получават комплексите АГ-АТ и АГ*-АТ.
Колкото съдържанието на инсулин в кръвта на пациента е по-
голямо, толкова повече комплекси АГ-АТ се образуват за см етка на
комплексите АГ*-АТ, т ъ й като 6 сместа за т я х о с т а в а т по-малко
на брой несвързани АТ.
Комплексите са по-тежки о т несвързаните АТ и м огат да се
о т д е л я т о т т я х чрез центрофугиране или филтруване. К ато се
измери а к т и в н о с т т а на сместа, съдържаща д в а т а комплекса, коли
чеството на АТ (инсулина в кръвта) се определя по същия начин,
както при метода на изотопното разреждане, т ъ й като се знае
количеството и а к т и в н о с т та на т е ч н о с т т а , съдържаща АГ*.
Сега чрез радиоимунолоаичен анализ се определя концентра
ц и я т а на хормони на щ итовидната жлеза, хипофизата, яйчниците
и др., и на вещ ества - маркери, които са предшественици на злокаче
ствени заболявания, инф аркт и др. Той се прилага и за диагностика
на много алергични заболявания - бронхиална астм а, сенна хрема,
както и при редица други изследвания.
§ 39.4. Р а д и о ф а р м а ц е б т и ц и
• Характ ерист ики на радиоф арм ацевт ицит е
Радиофармацедтик е химично съединение, чиито молекули
съдържат радионуклид, участва в обменните процеси на даден орган
или система и се задържа в т я х определено време. Н атрупването и
отделянето на радиофармацевтика зависи о т функционалната
активност на т е зи органи и системи, а количеството и локали
зац и ята му се определят чрез измерване на неговата активност.
Получаването и тълкуването на данни за скоростта и степ ен та на
натрупване и отделяне на радиофармацевтици, както и за тях н о то
разпределение в изследваните органи и системи, е предмет на
радионуклидната диагностика ин виво.
Основно изискване към радиофармацевтиците е намаляване на
риска о т вътрешно облъчване, а това налага т е да се извеждат о т
организма за максимално кратко време. Времето, за което вследствие на
биологично извеждане (отделяне) о т организма активността на инкор
порирания радиофармацевтик намалява наполовина, без да се о тч и та
радиоактивното превръщане, се нарича биологичен период на полуизвеж•
дане 7V Той зависи главно о т химичната форма (вида на съединението)
на радиофармацевтика и о т функционалното състояние на органа или
системата, където радиофармацевтикьт се натрупва селективно.
По аналогия с к о н с та н т а т а на радиоактивното превръщане
X се въвежда и константа на биологичното извеждане Хь която
показва в ер о ятн о стта за то ва извеждане за единица време. Общото
намаление на а к т и в н о с т та на радиофармацевтика вследствие на
д в а та процеса се характеризира с константа на ефективното
намаление Xeff и с ефективен период на полунамаление Tt\\ :
Xeft =Х + \ Ъ , = —+ — . (39.9)
■*eff 1 ■*Ь
Големината на Тс\те винаги по-малка о т големината на всеки
о т периодите Т и 7V Ако Т и Ть се различават значително помежду
си, големината на Ге(т се определя о т по-малкия о т тях. Докато
сто й н о сти те на Т са точни, стой н ости те на Ть са приблизителни.
Това е още един показател за принципната разлика между двете
явления, които тези величини характеризират.
• Видове радиоф арм ацевт ици
Радиофармацевтиците се д елят на три вида според начина
на получаване на радионуклида: реакторен, генераторен и циклотро-
нен. Реакторните радионуклиди са продукти на ядрени реакции с
топлинни неутрони или продукти на деленето на урана. Съществен
техен недостатък е големият период на полуразпадане - т е са срав
нително дългоживееиди. Реакторни радионуклиди са 32Р (7=14,3 d) ,
60Со (5,3 а), ,3|1 ( 8 d), 1МАи (2,8 d) и др. Радиофармацевтиците, в които
т е се включват, са различни колоиди, белтъци и др. препарати.
Генераторните радионуклиди се получават в устройства
(генератори), в които матерински радионуклиди се превръщ ат 6
дъщерни с по-малък период на полуразпадане. Така за включване в
радиофармацевтици се получават 99тТс и ,,3т1п. Радионуклидите в
м етастабилно състояние са чисти у-източници и при радионуклидна
диагностика п ац и ен ти те получават по-малко лъчево натоварване в
сравнение с Р-у-радионуклидите.
Най-широко приложение в различни радиофармацевтици има
тех н ец и я т поради малкия период на полуразпадане ( 6 Ь) и подходя
щ а т а енергия на у-лъчите (142,6 keV). Използва се за изследване на
сърдечно-съдовата, ди хателн ата и о тд е л и т ел н а т а система, на
щ итовидната жлеза, мозъка, костите, черния дроб и др.
Технецияш се получава о т 0" радионуклид "Мо, който е с
период на полуразпадане 6 6 h (фие. 39.2). Основна ч а с т на генератора
66 h е колонка о т частици на А1гОз
"М о *«"Тс (фиг. 39.3). Молибденът се поста
6h вя върху горната ч ас т на колон
142,6 keV
к а т а и прониква надолу. Получе
*Т< н и я т при разпадането 99тТс е
Фие. 39.2. Схема на превръщането разтворим и може да се извлича
99*М о -> 99тТс + p' + ~
v -» 9wTc
9/i + у
(елкшра) с физиологичен разтвор
(елюент), пропускан през колонката. Това може да се прави на всеки 6
часа в продължение иа 3 периода на полуразпадане на молибдена -
около една седмица.
Порьозна
материя
wMo
A1,03
Задържащ
филтър
Фие. 3 9 .3 .99М о/99шТс радионуклиден генератор: колонка (а) и външен вид (б)
Други радиопуклидни генератори са KSr/*2Rb и 8 lRb/e,mKr, но

т е са скъпи и се използват само в центрове с много пациенти. С пър
вия се получава 82Rb (71 = 2 min) за позитронна емисионна томография
на сърцето. Това е метод за радионуклидна диагностика ин виво чрез
регистрация на анихилационното у-лъчение, получавано при взаимо
действие на позитроните о т радиофармацевтика с електрони о т
изследваната т ъ к а н (6 ж.§ 43.4). Г азъ т 81тКг е много краткоживеещ
(13 s) и се добавя към вдишвания въздух за радионуклидна диаг
ностика на белодробни заболявания.
Циклотронните радионуклиди са продукти на ядрени реакции,
протекли 6 ускорители при бомбардиране на ядра с ускорени заредени
частици (а, р, деутрони и др.). Такива са 201Т1 (3 d), натрупван избира
телно в мускулите, и 67Ga (78 Ь), поелъщан в ракова тъкан . О т този
вид е и |231 (13,2 h), който е 15 п ъ т и по-краткоживеещ о т UII ( 8 d),
използван при визуализация на щ итовидната жлеза.
Мноео перспективни за позитронна емисионна томография
са ултракраткож ивеещ ите радионуклиди с позитронна активност
като "С (2,4 min), l3N (10 min), 150 (2 min) и 18F (109,7 min). Освен мноео
м алкият период на полуразпадане, друго тяхн о достойнство е
способността им да се свързват с важни биологични молекули, като
напр. въглехидрати.
§ 40. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ФОТОННИ Й О НИЗИРА Щ И

Л Ъ Ч Е Н И Я С ВЕЩЕСТВОТО
Лъчения, които при преминаване през вещество предиз
викват йонизация на неговите атом и и молекули са йонизиращи
лъчения. В зависимост о т природата си т е са два вида - електро
магнитни (фотонни), и корпускулярни лъчения. Към първите
спадат рентгеновите и у-лъчите, а към в т о р и т е - а- и р-лъчите,
потоц ите о т други заредени частици и неутрони с различна о т
нула маса в покой и с достатъчно голяма кинетична енергия.
Ф отонните лъчения не йонизират директно, а чрез отделе
н и те о т вещ еството заредени частици и затова се наричат инди
ректно йонизиращи лъчения. Н еутронните потоци също не
йонизират директно, т ъ й като при взаимодействие с ядрата
предизвикват ядрени реакции и делене на яд рата, при което се
о т д е л я т заредени частици, у-кванти и радиоактивни фрагменти.
Корпускулярните лъчения о т заредени частици йонизират атом и
т е и молекулите чрез удари с т я х и затова се наричат директно
йонизиращи лъчения.
Подобно на светлината, ч ас т о т навлязлото във веществото
фотонно йонизиращо лъчение се поглъща, друга ч а с т о т него се раз
сейва, а т р е т а преминава без изменение. В зависимост о т енергията
на квантите са Възможни няколко процеса на Взаимодействие:
фошоелекшримно поалъщане (вътрешен ф отоеф ект), комптъново
разсейване и образуване на двойки електрон-позитрон. За първите
два процеса, освен т а з и енергия, е о т значение и съотношението
между нея и енергията на свързване на електроните в а то м и те на
веществото.
§ 4 0 Л .Ф о т о е л е к т р и ч н о поалъщ ане
Фотоелектричното поглъщане на ф отон н и те йонизиращи
лъчения има еднакъв механизъм с то зи на поглъщането на светли
н ата, но се отличава о т него с някои особености. При външния
ф о то еф ект светлинните фотони взаимодействат с вален тн ите
електрони на м е т а л и т е , които са отделени о т а то м и т е или са
слабо свързани с т я х . Т яхната енергия се изразходва за отделяне на
електроните о т повърхността на м етал а (отделителна енергия) и
за придаване на кинетична енергия на т е зи електрони. При в ъ т
решния ф о то е ф е к т светл и н ата предизвиква промяна в енер
гийното състояние на електроните във вал ен тн ата зона и в зоната
на електронната проводимост на полупроводниците и изолаторите.
Енергията на рентгеновите и у-фотоншпе е много по-голяма
о т т а з и на светлинните и може да бъде отдадена изцяло само за
отделяне на здраво свързаните с ядрото електрони. По т а з и
причина в е р о ятн о стта за ф отоелектричното им поглъщане (ф ото
еф ект) е най-голяма за най-вътреш ните е л е к т р о т 1 о т К-слоя на
а то м и т е и нараства с увеличаване на атомния номер на елемента.
Следователно ф о т о е ф е к т ъ т при ф отонните йонизиращи лъчения
се състои в пълно поглъщане на енергията на фотона h v (той
престава да съществува) и отделяне на електрон с кинетична
енергия Еу (наречен фотоелектрон) от Вътрешните слоеве на атома
(фиг. 40.1). Този процес е възможен ако h v ^ . E Xt к ъ д е т о Е, е енергията
на свързване на електрона 6 атома:
hv = Е\ + Еу
М ястото на фотоелектрона в атом а се заема о т електрон о т
външните слоеве, при което се излъчва ф отон характеристично
рентгеново лъчение (вж. § 37.2).

Ако hv < Е i, а т о м ъ т не се йонизира, но може да бъде Възбуден.
При преминаване в основното си състояние а т о м ъ т излъчва квант
о т о п т и ч н ата област на
електром агн итната скала -
получава се у- или рентгено-
луминесценция. Възможно е
ф отонното йонизиращо лъче
ние да предизвика и различни
фотохимични реакции. Луми-
несценцията и фотографско
т о им действие, наред с йони-
зацията, са основни методи за
Фиг. 40.1. Схема на ф отоеф ек т регистрация на ф отонните
йонизиращи лъчения.
Освен о т енергията на к в ан ти те, вер о я т н о ст та за фото-
електрично поглъщане зависи и о т вида на вещ еството. Тя се
изразява с линейния коефициент на фотоелектрично поглъщане т.
Той е пропорционален на п л ъ т н о с т т а р и ч е т в ъ р т а т а степен на
атомния номер Z при прости вещества (химични елементи) и нама
лява силно с нарастване на енергията на к ван ти те:
(40.1)
При сложно вещество (съставено о т различни химични

елементи) се въвежда ефективен атомен номер Z, , равен на атом
ния номер на так о ва просто вещество, което има еднакъв линеен
коефициент на фотоелектрично поглъщане със сложното вещество.
За сравнение: мускулите и водата и м а т Z x = 7,42, а к о сти те и м ат
Zt = 13,8 - почти колкото алуминия (Z = 13). Това позволява при
експерименти и пресмятания в л ъ ч езащ и тата да се използва вода
вместо меки тъ к ан и и алуминий - вместо кости. Фотоелек-
тр и ч н о то поглъщане преобладава над другите видове взаимо
действия при енергия на к в а н т и т е до около 60 keV за биологични
тъкан и и до 500 keV —за олово.
§ 40.2. К ом ш пънобо р азсей ван е
Явлението носи им ето на американския физик Комптън (А.
Compton), който ео открива през 1923 а., изследвайки разсейването
на рентгенови лъчи о т леки вещества (граф ит, парафин, алуминий
и др.). Той установява, че в разсеяното лъчение има лъчи с дължина
на вълната, еднаква с т а з и на падащите, но също и лъчи с по-голяма
дълокина на вълната. О т гледна точка на п редставата за вълновия
характер на лъчението то в а е невъзможно, т ъ й к ато според нея
разсеяните вълни не м огат да бъдат с различна дължина на вълна
т а о т падащ ите (разлика може да има само в и н т е н зи т е т и т е ).
Обяснение на комптъновото разсейване (комптъновия
еф ект) може да се даде само ако рентгеновите лъчи се разглеждат
не като вълни, а к ато високоенергийни фотони, които взаимодейст
в а т със свободните и слабо свързаните електрони на по-леките
вещества. Така комптъновият еф ект исторически с та в а едно о т
главните доказателства за корпускулярния характер на електро
магнитното лъчение.
Комптъново разсейване се получава, коеато енергията на
ф отона е много по-голяма о т енергията на свързване на електрона,
с който то й взаимодейства (hv » Е\). За разлика о т ф отоеф екта, в
този случай фотонът предава само част от енергията си на електро
на, който придобива кинетична енергия и и зл и та под ъгъл <р спря
мо посоката на падащия ф отон (фиг. 40.2). Той се нарича комптънов
електрон и има посока, близка до т а зи на падащия ф отон (ср « 90°).
Фие. 40.2. Схема на комптъново Фие. 40.3. Схема на образуване

и кохерентно разсейване на двойка електрон-позитрон

Разсеяният ф отон с намалена енергия Av' се отклонява на ъвъл 0 .
К ато се пренебрегне незначителната еолемина на енераията Еи
енергията на падащия к ван т се разпределя так а:
Av = E\i + Av'.
Ъгловото разпределение на разсеяните ф отони зависи о т
енергията на падащ ите. При ниски стойности на т а з и енергия
разсейването е встрани ( 0 « ± 90°) и назад ( 6 « 180°), при енергии
около 10 keV броят на разсеяните напред ф отони (0 « 0°) се
изравнява с т о зи на разсеяните назад, а над 100 keV преобладава
броят на ф о тон и те, разсеяни напред.
В ер о ятн о стта за комптъново разсейване се характеризира с
линейния коефициент за комптънов ефект о. Той е право пропорцио
нален на п л ъ т н о с т т а на вещ еството р и м асовата концентрация
на електроните в него п0 и обратно пропорционален на енергията на
ф отоните:
’ - р ^3 ’ (40.2)
Av
При ниска енергия на падащ ите фотони (Av » 10 keV) има ве
роятност, макар и малка, да не се отдели комптънов електрон и т о
гава падащ ият и разсеяният ф отон и м а т еднакви енергии (Av = Av').
В то зи случай разсейването се нарича класическо, кохерентно или
томсъново (фиг. 40.2). Комптъновото разсейване преобладава над
другите два вида взаимодействия при енереия на ф о то н и те в
и н тервали те 0,2 - 20 MeV за въздух, 60 keV - 10 MeV за биологични
тъкан и и 0,6 - б MeV за олово.
§ 40.3. О бразуване н а двой ка е л е к т р о н -п о з и т р о н

Ф отони с енергии Av > 1,022 MeV, попаднали в електричното
поле на яд р ата, се поглъщ ат в а то м и т е к ато енергията на един
фотон се превръща в енергия на една новообразувана двойка
електрон-позитрон (фиг. 40.3). М инималната енергия Е тт • която
тр ябва да има един фотон, за да стане то зи процес възможен, е
равна на енергията, с ъ о тветстващ а на общ ата маса в покой на
един електрон и един позитрон. Тази енергия се определя о т
зн ам ен и тата формула на Айнщайн за връзката между маса и
енергия Е = mc2, където с « 3.108 m/s е скоростта на с в етл и н ата във
вакуум. К ато се има предвид, че в случая т е удвоената маса на
електрона в покой то а 9,1. 1 0 ~ 31 kg (м асата на позитрона е същата),
както и че 1 J = 6,24.1012MeV, за Е тjn се получава сто й н о с тта
Emin = 2тоС2 = 1,64.10",J J = 1,022 MeV
Ако ф о т о н ъ т има енергия hv > Е тт , разликата hv - Етт ,
наречена надпрагоба енергия, се предава на електрона Ек и позит
рона Ек* във вид на кинетична енергия:
hv —Emin + + Ек
Разпределението на кинетичната енергия между д вете частици е
случайно явление. Най-често Ек - Еу*, но е възможно една о т т я х да
остане в покой, а другата да добие максимална скорост.
В ер о ятн о стта за образуване на двойка електрон-позитррн
нараства линейно с надпраеовата енергия на к в а н т и т е hv - £ mjn и
п л ъ т н о с т т а на вещ еството р, както и с в т о р а т а степен на
атом ния му номер. Аналогично на другите видове взаимодействия,
т я се характеризира с линеен коефициент за образуване на двойка
електрон-позитрон к: |------------------------- -
к - р (fev-gmin) z 2 | . (40.3)
При биологичните тъкани образуването на двойки елек
трон-позитрон преобладава над другите видове взаимодействие при
енергия на ф о то н и те hv > 10 MeV. Е ф екти вн и ят номер на сложно
вещество Z K за то зи процес е различен о т еф ективния номер за
фотоелектрично поглъщане ZTна същото вещество.
§ 40.4. З ак о н аа н ам ал я в ан е н а и н т е н з и т е т а
К акто се вижда о т изложеното дотук, основните процеси на
взаимодействие на ф отонните йонизиращи лъчения с вещ еството
п р о т и ч а т с различна вероятност, която зависи о т енергията на
к в а н т и т е и природата на веществото. При ниски енергии основна
роля има ф о т о е ф е к т ъ т, при средни - комптъновото разсейване, а
при енергии над 10 MeV - образуването на двойки електрон-позит
рон. Ф отоните с още по-големи енергии, получени 6 ускорителите на
електрони, взаимодействат с ато м н и те ядра и предизвикват
фотоядрени реакции. Такива реакции са възможни, ако енервияща на j
ф отона надвишава енервията на свързване на един нуклон в ядроОД.']
За фотони с енереии 6 о б л астта 10 - 20 MeV приносът на фотоядра*
н и те реакции в общото взаимодействие може да достигне 5 - 1 0 %. .$
р е зу л т а т о т всички процеси на взаимодействие се получават заре
дени частици, разсеяни или излъчени фотони и неутрони.
С ум ата о т линейните коефициенти (вероятностите) на
основните процеси на взаимодействие на ф отон н и те лъчения с
вещ еството изразява общ ата вероятност за взаимодействие ц:
ц=\ +а +к (40.4)
К оеф ициентът ц се нарича общ линеен коефициент на отслабване,
т ъ й к ато в р е зу л т а т на т е зи процеси и н т е н з и т е т ъ т на лъчение
т о намалява.
Зависимостта на и н т е н зи т е т а I о т дебелината на премина
т и я слой вещество d за всички вълни - и механични (3.17), и електро
магнитни (27.1), е една и съща. Тя е в сила и за ф отон н и те йонизира
щи лъчения, независимо о т корпускулярните им свойства. Ако тесен
мопохроматичен сноп ф отони има начален и н т е н з и т е т , ин тен
з и т е т ъ т му I след преминаване през слой вещество с дебелина d е
/= i* * (40.6)
§ 41. РЕНТГЕНОВИТЕ И ГАМА-ЛЪЧИ В МЕДИЦИНСКАТА

ДИАГНОСТИКА И ЛЪЧЕЛЕЧЕНИЕТО
§ 41.1. П р и н ц и п н а р е н т г е н о в а т а д и а г н о с т и к а
Възмож ността за приложение на рентгеновите лъчи в меди
цинската диагностика (о т гр. диавностикос - способен да разпознае)
е демонстрирана още о т Рентген. Тя се основава на зависимостта
на общия им линеен коефициент на отслабване от плътността и
химичния състав на човешките тъкани и органи. О т т р и т е основни
процеса на взаимодействие фотоелектричното поглъщане най-силно
зависи о т атомния номер (40.1). Е ф екти вн и те атом ни номера за
фотоелектрично поглъщане ZTна мускулите, тел есн и те течн ости
и водата са практически еднакви, м астн и те тъкан и и м а т по-малък
ефективен атом ен номер, а к о сти те - по-аолям (табл. 41.1). За полу
чаване на максимални разлики в отслабването (контрастен образ)
при т е зи близки стойности на еф ективни те атом ни номера (с
изключение на кости те) се изисква подходяща енереия на рентаено-
Табл. 41.1. Плътност и ефективни ви те лъчи.
атомни номера за фотоелектрично Фотоелектричното пог
поглъщане на биолоеични тъкани и
някои вещества лъщане при биолоеични тъкани
преобладава при енераии на рент
р (g/cm 3) Zcr
геновите лъчи до около 60 keV.
Мазнини 0,92 5,92
Кожа 1,0 7,31 Приблизително т а к а в а е ефек
Вода 1,00 7,42 тивната енергия на спирачното
Мускули 1,06 7,46 рентгеново лъчение, генерирано
Въздух 0,00129 7,64
Кости 1,2-1,9 13,8 при ускоряващо напрежение
Алуминий 2,7 13 U = 100 - 130 kV с максимална
Калций 1,55 20 енергия 100 - 130 keV. Ефектив
Йод 4,94 53
Барий 3,5 56 н а т а енереия се въвежда за харак
Олово 11,3 82 теризиране на фотонни йонизи
ращи лъчения с непрекъснат
спектър. Тя се дефилира като енергията на такова монохроматично
лъчение, което има същия общ коефициент на отслабване като поли-
хроматичното. В рентгеновата диагностика, в зависимост о т свой
с т в а т а на обекта и ц е л та на изследването, се използва йлъчение,
получено при анодно напрежение на рентгеновата тр ъ б а 60 - 130 kV.
Ако широк сноп рентгенови лъчи с еднакъв и н т е н з и т е т пада
върху нехомогенно тял о , различни ч асти о т т я л о т о отслабват
лъчението в различна степен. Преминалият сноп се състои о т лъчи,
чийто и н т е н з и т е т с ъ о т в е т с т в а на различната степен на отслаб
ване. О бразът на то зи сноп върху флуоресциращ екран или ф ото
графски филм възпроизвежда ф орм ата на т я л о т о и на неговите
нехомовенни ч асти във.вид на сянков образ (фиг. 41.1, фие. 41.2).
Освен насочените лъчи на преминалия сноп, които носят
полезна информация, до екрана или филма достига и разсеяно о т
обекта лъчение. То влошава качеството на образа и се налага да
бъде отстранявано. За т а з и цел се използва оловна решетка, която
пропуска до д етек то р а предимно първичното лъчение, преминало

през т я л о т о . По-дълеовълнобата ч ас т о т спектъра на лъчението се
поглъща по-силно (40.1) о т биологичните тъкан и и не допринася за
ко н тр аста на образа, а само увеличава лъчевото натоварване на
пациента. Затова т я се отстранява с помощта на метални филтри
о т алумини’
Филм или
Решетка
Човешко тялг
Фие. 41.1.
Принципна схема на получаването на образ при рентгеновата диагностико и
графика на и н тен зи тета / на преминалото лъчение през различни тъкани
§ 41.2. Р е н т г е н о в и д и а гн о с т и ч н и м е т о д и
Сянковите образи на органите и т ъ к а н и т е съдърж ат цепна
диагностична информация за патологични промени на т я х н а т а фор
ма, размери, местоположение, плътност, както и за местоположение
т о на чужди т е л а и т . н. В зависимост о т начина на визуализация в
рентгеновата диагностика има два основни метода - рентгеноскопия
и рентгенография. При първия метод за т ази цел се използва флуорес
циращ екран, където флуоресценцията е по-силна зад м еките тъкани
и т е изглеждат по-светли о т костите. За повишаване на яр к о стта
на образа и намаляване на лъчевото натоварване на пациента се из
ползват електронно-оптични преобразуватели на образа (вж. § 14.3).
При рентгенограф ията образът се фотографира на рентге
нов филм, където с те п е н та на полученото почернябане е пропор
ционална на и н т е н з и т е т а на преминалото лъчение. В този случай
рентгеновата снимка е негатив по отношение на образа върху
флуоресциращия екран. Ч есто рентгеновият филм се експонира
между две флуоресциращи фолиа, което усилва фотографското
действие на л ъ ч и те 20 - 25 пъти. Рентгенографията дава по-
голяма рязкост на образа и позволява да се наблюдават детайли,
които по-трудно се о т к р и в а т при рентгеноскопия. Основните й
предимства обаче са по-малкото лъчево натоварване на пациента и
запазването на образа.
За рентгенография на гърдата, наречена мамография, се
използват мамографи. Те се различават о т обикновените рентге
нови апарати по това, че т р ъ б а т а им има анод с по-нисък атомен
номер (най-често 42Мо), работи при по-ниско ускоряващо напрежение
(25 - 30 kV) и представлява почти точков източник. Така се
получава "меко" лъчение със слаба проникваща способност, което се
поглъща в различна степен в так и ва структури к ато тумор, калци-
фицирана и нормална тъкан.
За да се о ч е р т а я т добре ръбовете на т ези структури, се из
ползва фотографски филм с ниска граница на разделяне - под 50 ц т.
Необходимо е да се получи добро качество на образа при възможно
най-ниската доза лъчение, т ъ й к ато гърдата е чувствителен орган
за действието на йонизиращи лъчения и т е м огат да предизвикат
рак. Наред с традиционните мамографи се използват и дигитални,
снабдени с цифров детек то р и компютър.
Кухи органи, които слабо поглъщ ат рентгеновите лъчи,
н я м ат контрастен сянков образ. Те м огат да се наблюдават, ако
предварително в т я х се въведе безвредно рентгеноконтрастно
Вещество под ф орм ата на каша или течн ост. При изследване на
храносмилателната система п ац и ен тъ т поглъща каша с бариев
сулф ат, която полепва по с те н и те на хранопровода, стомаха и
червата и дава възможност за тях н о то визуализиране. Течности,
съдържащи контрастни вещества, се и н ж ектират при рентгеново
изследване на кръвоносни съдове (ангиография), включително и тези,
които снабдяват сърцето (коронарография) и мозъка.

За масоби профилактични прегледи се използва метод, при
който рентвеноскопията се комбинира с обикновена фотография,
наречен флуорография. На обикновен малкоформатен филм се
п равят голям брой снимки на рентгеновите образи. После филмите
се разглеждат с помощ та на фотоувеличител, к а т о по то зи начин
се пести време и материали и се намалява лъчевото натоварване.
Много по-големи възможности в сравнение с традиционните
методи има рентгеновата колпк>търна (дигитална) диагностика. С
помощта на електронен детек то р образът се дигитализира, т е.
различната му п л ъ тн о ст във всяка точ ка се превръща в цифри.
Това дава възможност образът да се записва директно о т екрана или
да се прехвърля о т рентгеновата снимка на магнитен носител. С
подходящи компютърни програми цифровият образ се обработва за
отстраняване на различни смущения (шумове), намаляване на фона,
изтриване на излишни детайли, увеличаване на кон траста, промя
на на размерите и т .н ., което повишава многократно неговата
информативност.
При изследване на кръвоносните съдове се използва метод,
наречен компютърна субтрактивна ангиография. Анеиографията е
рентгенография на съдовете с помощта на кон трастн а течн ост,
инжектирана в т я х . П равят се две рентгеноврафии на обекта - една
т а преди и другата след инж ектирането (фиг. 41.3). Образите се
дивитализират и първият се изважда о т втория. Получава се само
а б в
Фив. 41.3. Принцип на рентгенова компютърна субтрактивна ангиография.
Рентееноерафии: на костите (а); на костите и съдовете след въвеждане на
контрастна среда в кръвта (б); на съдовете, получена след компютърно
изваждане на първия образ о т втория
т а зи ч ас т о т образа, която се е променила с Въвеждането на кон
т р а с т н а т а теч н р ст, т.е . остава образът на кръвоносните съдове.
Р ентаеновата остеометприя е един о т диагностичните
методи (друеият е ултразвуков), с които се определя намаляването
на п л ъ т н о с т т а на к о сти те при остеопороза. В декталната медици
на,, освен традиционни зъбни рентгенографии, със специални апара
т и се п р авят и панорамни снимки (едновременно на всички зъби).
Рентгенови снимки на отделни слоеве о т въ тр еш н о стта на
т я л о т о се получават с метод, наречен томография (о т ар. - послоен
запис). В класическия му вариант то в а се постива с едновременно
преместване на фокуса на рентгеновата тр ъ б а и филма спрямо
изследваната ч а с т на т я л о т о . Рентгеновата компютърна томогра
фия (РКТ), създадена през 1971 г., е най-еолямото научно постижение
в рентаеновата диаеностика след откриването на рентгеновите
лъчи. Тя се основава на компютърно реконструиране на образа на едно
сечение о т т я л о т о по волям брой нееови проекции, получени чрез по
следователно пролъчване с рентвенов сноп под различни ъали. Двураз-
мерното разпределение на и н т е н зи т е т а на отслабеното рентгеново
лъчение се превръща в цифров вид и се визуализира на видеомонитор.
§ 41.3. Л ечен и е с р е н т г е н о в и и у-лъчи

Използването на рентгеновите и у-лъчите за лечение се
основава на т я х н о т о биологично действие. Взаимодействието на
лъчението с водата и органичните молекули на биологичните
системи води до образуване на възбудени молекули, йони, радикали и
химичноактивни съединения. Те реагират с други молекули о т к л е т
к и те и т е х н и т е мембрани, като наруш ават функциите им и то ва
уврежда тъкани, органи, системи и целия организъм (вж. § 46.2).
• Терапевт ично отношение
Изглежда парадоксално, че лъчение, което причинява рак, мо
же да се използва и за лечение на рак. Това е т а к а , защ ото раковите
клетки се възпроизвеждат неконтролируемо, а облъчването подтис
ка то в а възпроизвеждане. Проблемът е как да се облъчва т у м о р ъ т
без да се увреждат съседните нормални тъкани. Ц ел та на лъчелече-
нието е да се намери начин да се увреди т у м о р ъ т повече, отколкото
нормалната т ъ к ан или най-малко да се ограничи увреждането на
нормалната тъ к ан до запазване на нейните функции. Отношението
на броя на унищожените ракови клетки към броя на унищожените
нормални клетки се нарича терапевтично отношение. Ефективност
т а на лъчелечението се свежда до то ва как да се направи терапев
ти ч н о то отношение по-еолямо.
Недиференцираните и бързо делящи се клетки са по-чувст
вителни към радиацията о т диференцираните и бавно делящи се
клетки. Следователно радиацията има по-голям е ф е к т към бързо
делящ ите се ракови клетки, отколкото върху нормалните клетки
около т я х . Има обаче някои видове нормални клетки, к ато левкоци
т и т е и тром боц и ти те, които също се възпроизвеждат бързо, пора
ди което тр яб в а да бъдат наблюдавани внимателно по време на
лъчелечението.
С т о й н о с т т а на терап евти чн ото отношение може да бъде
увеличена и о т това, че нормалните тъкан и се възстан овяват о т
радиационните еф екти по-бързо и по-пълно, отколкото раковите.
Значително по-голяма обща погълната доза е необходима за увреж
дане на нормална тъ к ан , ако т я се получава на няколко отделни
малки дози, разделени о т значителни интервали време, отколкото
ако се получи наведнъж.
Радиационната чувствителност на т ъ к а н и т е зависи и о т
наличието на кислород ("кислороден ефект"). К акто беше споменато,
химичното действие на радиацията се изразява и в образуване на
свободни радикали, а наличието на кислород силно повишава продук
ц и я т а на най-активните свободни радикали. Някои ракови клетки
съдърж ат малко кислород, докато съседните им нормални клетки
м огат да са наситени с кислород. Това понижава с то й н о с т та на
тер ап евти чн ото отношение и прави невъзможно унищожаването на
раковите клетки, поради по-силно увреждане на нормалните клетки.
• Методи з а лъ ч е л е ч е н и е
За лечение сс използват рентгенови и Х-лъчи (вж. § 38.4),
генерирани о т рентгенови уредби и ускорители на електрони с
енергия до около 25 MeV, както и у-лъчи о т подходящи радионуклиди.
П арам етрите на лъченията се подбират в зависимост о т болестно
т о огнище и заобикалящите го тъкани, за да се получи максимален
лечебен е ф е к т при минимално лъчево натоварване.
416 М . Маринов
С реншзеноби уредби с ниско напрежение (60 - 80 kV) се лекува
рак на кожата. Уредбите за дълбока рентгенова терапи я с високо
ускоряващо напрежение (200 - 250 kV) вече почти напълно са заменени
о т ускорители на електрони и облъчватели с у-източници (телееама-
тсрапевтични апарати). Основание за това е много по-благоприятно-
т о разпределение на п огъ л н атата доза в облъчваните тъкани.
Докато максималната доза при рентгеновите терапевтични уредби
е на повърхността на кожата, при тел егам атерап евти чн и те - на
дълбочина 0,5 с т , а при ускорителите с 10 MeV максимална енергия
на Х-лъчите - на 1,3 с т . По-високата енергия на у- и Х-лъчите
осигурява по-добро проникване в т ъ к а н и т е и облъчване на дълбоко
разположени болестни огнища без превишаване на дозата за кожата.
Най-често използваният радионуклид е ^Со, т ъ й като е из
точник на монохроматично у-лъчение с достатъчно висока енергия
(1,25 MeV) и голям период на полуразпадане (5,27 а). Той се получава
изкуствено чрез облъчване на стабилния S9Co с неутрони в реактор.
Полученото ядро е във възбудено състояние и излъчва у-фотони:
27Со Ч- дП—>27^0 +V■
Друг метод за лъчелечение е брахитерапията - импланти
ране на радиоактивен източник в тумора. Той има предимството,
че максималното облъчване е локализирано в тум ора и съседните
тъкани са пощадени. За имплантиране са използвани малки капсу-
лирани източници 226Ra (Еу = 183 keV, Т = 1604 а) и б0Со във вид на
зрънца и игли. Сега т е са изместени о т краткоживеещи изкуствени
радионуклиди. За лечение на телесни кухини във вид на колоидна
суспензия се използва 198Аи (2,7 d), т 1 ( 8 d) - за щ итови дната жлеза, а
,981г (73,8 d) и ,82Та (2,7 d) - за други цели. Те може да не се о тстр а н я
в а т след лечението, т ъ й като и м а т малки периоди на полуразпадане
и а к т и в н о с т т а им намалява бързо.
§ 41.4. З а щ и т а о т р е н т г е н о в и т е и лъчите
Експозицията X, която е мярка за йонизацията на въздуха
о т рентгенови и у-лъчи (вж. § 45.1), е пропорционална на активност
т а А на у-радиоактивен източник:
X =r 4 1 (41.1)
VII. Йонизиращи, лъчения 417

Тук Г е йонизационна константа, характерна за всеки радионуклид,
г е разстоянието до източника, а t - продълж ителността на облъч-
ването. При рентгеновите лъчи зависимостта на експозицията о т
разстоянието до анода на рентгеновата тр ъ б а и о т бремето е също
такава - намалява с квадрата на разстоянието и нараства с продъл
ж и телн о стта на облъчването. Следователно основните правила за
защ ита о т ф отон ни те йонизиращи лъчения са отдалечаване от
източника и намаляване на времето на пребиваване около него.
Законът за намаляване на и н т е н з и т е т а на ф отонните
йонизиращи лъчения с дебелината на преминатия слой вещество
(40.5) дава другата възможност за защ и та - чрез използване на
прегради о т материали с голям общ линеен коефициент на отслаб-
ване и д о статъ ч н а дебелина.
За ориентировъчно пресмятане на дебелината на защитни
прегради в л ъ ч езащ и тата се използва величината слой на полуот-
слабване 5. Това е дебелината на слой о т определено вещество,
която намалява наполовина и н т е н зи т е т а на преминалото през него
фотонно йонизиращо лъчение. След заместване на I =70/2 и d = Ь 6
(40.5) и лоеаритмуване, за 6 се получава:
!п2 0,693
(41.2)
Ц М
-
Тъй като коеф ициентът р зависи не само о т вида на веществото,
но и о т енергията на ф отон ите, величината 6 зависи също о т тази
енергия. Така например стой ностите на слоя на полуотслабване за
енергии 0,7 MeV и 2,5 MeV в сантим етри са съответно: за бода - 8 , 8
и 23; за бетон - 4 и 10; за олово - 0,66 и 1,8.
За защ и та о т рентгеновите лъчи и у-лъчите се използват
материали с голям ефективен атомен номер. В т я х се включват
главно съединения на оловото (Z = 82) и барий (Z = 56) под ф ормата
на бариев сулф ат (барит). Оловото е прието к ато стандартно
вещество за оценяване на защ и тн и те прегради. Дебелината на слой
о т даден м атериал се изразява с неговия оловен еквивалент. Това е
дебелината на та к ъ в слой олово в милиметри, който отслабва
лъченията в същ ата степен, както слой о т сравнявания материал.
Например защ итни прегради о т 6 т т стомана, 8 с т бетон, 1 2 с т
тухли и м а т оловен еквивалент 1 т ш за рентгенови лъчи, получени
при ускоряващо напрежение 100 kV.
В рентгенологията се използват защ итни ръкавици, пре
стилки, завеси и др. подобни, направени о т оловна гума - каучук с
голямо съдържание на оловни съединения. Оловното стъкло пред
флуоресциращия екран на диавностичните уредби също съдържа
такива съединения. Съседните помещения на тези , в които се нами
р а т рентгенови уредби, ускорители на електрони и у-радиоактивни
източници, се за щ и т а в а т със стени, изградени о т баритови тухли,
баритов бетон или се изм азват с баритоба мазилка, а в р а т и т е се
облицоват с оловна ламарина или и м а т по-сложна конструкция.
§ 42. РЕНТГЕНОВА КОМПЮ ТЪРНА ТОМОГРАФИЯ

* Рентгеновата компютърна томография (КТ) е най-голямото пости
жение 6 рентгеновата диагностика след откриването на рентгеновите лъ
чи. То не би било възможно, ако австрийският м атем атик Радон (J. Radon,
1917) не бе доказал, че образите на двумерни и триизмерни обекти могат
да бъдат реконструирани о т един безкраен набор о т техни проекции.
Първият матем атичен метод за реконструкция на образ на елавния мозък
с помощта на тесен сноп рентгенови лъчи е предложен о т американския
физик Кормак (А. М. Согтаск, 1963).
През 1967 г. всички предпоставки за откриването на КТ са налице:
реконструктивна математика, компютърна техника, рентгенови детек
тори. Това позволява на Хаунсфийлд (G. Hounefield) да покаже, че за целта
могат да бъдат използвани м етодите за сканиране на обект. Той разработ
ва собствен реконструктивен метод и прототипа на компютърния томо-
граф, построен през септември 1971 г. Първият пациент е изследван с него
още на 1 октомври и р езу л т а т ъ т е докладван на 32 Конгрес на английски
т е радиолози през 1972 г. През 1979 в. Хаунсфийлд и Кормак получават
Нобеловата награда по медицина.
§ 42.1. С ъби ран е н а дан н и за т о м о г р а ф с к и я образ

(сканиране)
Хаунсфийлд първоначално см ята, че за получаване на образ
о т триизмерен обект трябва да се о т ч и т а т и н т е н з и т е т и т е на
преминалия сноп рентгенови лъчи във всички посоки. По-късно то й
достига до основната идея на КТ - по-подходящ както за реконст
рукция, т а к а и за диагностика е образът на сечение от обекта. Това

означава, че измерванията трябва да се п р авят в една равнина, т.е.
трябва да се получават различни проекции на едно и също сечение.
Всеки рентеенов сноп изминава през обекта п ъ т , съставен о т
компоненти на обекта с различен коефициент на отслабване. Стой
н о сти те на всички коефициенти моват да бъдат определени чрез
решаване на система о т мноео уравнения, всяко едно за отслабване
т о на един о т сноповете в равнината на сечението. Така образът на
сечението може да се представи в цифров вид.
Получаването на образ при рентгеновата компютърна т о
мография може да се раздели на три етапа:
- събиране на данни за томографския образ (сканиране);
- създаване на цифров образ о т данните чрез филтрирано
обратно проектиране (реконструкция на образа);
- превръщане на цифровия образ в аналогов видим образ.
Данните, необходими за формиране на томографския образ,
се получават чрез сканиране. Подобно на УЗ-скенер (вж. § 4.3.), р ен т
геновият се състои о т източник на сноп лъчи (рентгенова тръба с
колиматор), д етектори и устройство, което осигурява промяна на
посоката на рентгеновия сноп през обекта. Единично измерване,
извършено с единичен детек то р в даден момент, условно се нарича
измерване на лъч. Сканирането е измерване на поредица о т лъчи в
една равнина, пронизващи пациента през различни точки. Резулта
т ъ т о т сканирането е проекция. Наборът о т проекции на едно и
също сечение се нарича синограма.
• Поколения скенериОт първия компютърен томограф досега
последователно са разработени няколко вида скенери с различно
принципно устройство с цел подобряване на техническите им
характеристики. Те са известни к ато различни поколения скенери.
Хронологичното им описание дава възможност за запознаване с
развитието на идеите и улеснява разбирането на последните по-
сложни поколения скенери.
Първото поколение КТ (1971) е разработено за изследвания
на мозъка. Всяка проекция в изследваното сечение се получава при
преминаване на успоредни лъчи ("успоредна” проекция), а образът на
сечението се конструира о т набор на такива проекции, получени под
различен ъгъл в интервала 0 - 180°. Източник на единичен лъч е
рентгенова тръба с колиматор, а детектор - сцинтилационен брояч,
закрепени помежду си един срещу друг о т двете страни на пациента
(фиг. 42.1 а). Те м огат, едновременно и с постоянна скорост, или да се
прем естват постъпателно (транслация), или да се в ъ р т я т (рота
ция) около т я л о т о на пациента.
Р а б о т а т а на този томограф включва следните етапи:
- транслация - получаване на една успоредна проекция на из
брано сечение чрез непрекъснато постъпателно движение на скенера;
- ротация - завъртане на скенера около ос, перпендикулярна
на изобразяваната равнина на малък ъгъл ( 1 °);
- нова транслация и нова ротация, следващи една след друга
до достигане на ъгъл на въртене 180°;
• сумиране на всички "успоредни” проекции на сечението в
синограма за компютърно реконструиране на неговия образ.
Подвижен Подвижни
детектор детектори
а 6
Фиг. 42.1. Скенер I поколепие - тънък сноп (а) и II поколение - тясно
ветрило (б)
Второто поколение КТ (1972) е р е зу л т а т о т и д еята да се съ

крати времето за получаване на успоредни проекции к ато при една
транслация се регистрират едновременно няколко таки ва проекции.
За ц ел та се използва сноп разходящи лъчи с форма на ветрило, излъ
чени в една равнина (фиг. 42.1 б). Л ъчите, насочени под различни
ъгли, се регистрират о т различни детектори, т а к а че о т всеки
детек то р се получават данни за една успоредна проекция.
VII. Йонизиращи л-ьчения 421

Б р о ят на д е т е к т о р и т е достига 52 и с ъ о т в е т с т в а на ъгъла
при върха на снопа, който е до 52°. В този случай една транслация е
равностойна на 52 последователни транслации и ротации на томо-
граф ите о т първо поколение. Това позволява след тран сл ац и ята да
се извърши ротация па много по-голям ъгъл, който е равен на ъгъла
при върха иа ветрилообразния сноп. Така времето за сканиране се
намалява повече о т 1 0 п ъ ти , а разделителната способност се увели
чава. За разлика о т предишното поколение томографи, т ези о т
второто са целотелесни и са наречени бързи.
Третото поколение КТ (1976) е напълно нов т и п , т ъ й като
няма транслационно движение, понеже ъ гъ лъ т на ветрилото е увели
чен толкова, че в снопа попада цялото изследвано сечение (фиг. 42.2
а). В сравнение със скенера второ поколение т а з и принципна промяна
води до непрекъснато получаване на данни (без прекъсване между
транслация и ротация) и вследствие на т о в а ротационният скенер
е много по-бърз и много по-слабо чувствителен към артефакти
(нарушения в образа), причинени о т движения на пациента (дишане).
от детектори
а
Фие. 42.2. Скенер III поколение - широко ветрило (а) и IV поколение -
стационарни детектори .(б)
Докато времето за сканиране при том ограф и те второ

поколение е 20 s, при т р е т о т о т о е 5 з. Въведен е и принципът на
геометричното увеличение, при който с промяна на разстоянието
между рентгеновата тр ъ б а и оста на въртене (при постоянно раз
стояние тръба-детектор) се променя площ та на сечението в снопа
и при малки обекти се получава по-висока разделителна способност.
За избягване на а р те ф а к ти , свързани с р а б о т а т а на някои о т
д е тек то р и те, сцинтилационните броячи са заменени с ксенонови
йонизационни камери, които са no-стабилни. Б роят им е 300 - 500.
Четвъртото поколение КТ (1978) е създадено не с цел да се
съкрати времето, а да се подобри качеството на образа. И деята е да
се избегне въртенето на детекторите, което е причина за артеф ак
т и . Това е възможно, ако броят им е достатъчно голям, за да се
разположат по окръжност с център в о ста на въртене (фиг. 42.2 б).
Данните за реконструиране на образа се събират о т всичките (до
4800) неподвижни (стационарни) детектори при завъртане на р е н т
геновата тр ъ б а на 360°.
По-важните различия в техническите характеристики на
разгледаните дотук поколения скенери са сумирани в табл. 42.1.
Табл. 42.1. Сравнение между no-cmapume поколения скенери
Поколе- Движение Време на Детектори Ъ гъл на

ние сканиране брой тип ветрилото
Първо транслация, 135-300s 1 сцинтилационен, 0°
ротация подвижен
Второ транслация, 5-33 s 12-52 сцинтилационни, 12 -26°
ротация подвижни
Трето ротация 1- 2 0 s 256-1024 йонизац. камери,
оm
о“1
С
тг
подвижни
1
Четвърто ротация 1—20 s до 4800 йонизац. камери, 48 - 50°
полупроводникови,
неподвижни
Петото поколение КТ е о т съвсем нов ти п . В него е избег

нато всякакво механично двиокение, т ъ й к ато рентгеновите лъчи не
се получават с рентгенова тръба. Те се излъчват о т различни
м еста на волфрамови ленти, които са разположени по окръжност
около пациента и служ ат за анод (фиг. 42.3). Е лектронният сноп,
получен и управляван както при класическата електроннолъчева
тръба, последователно бомбардира съседни ч асти на пръстено
видния анод. По то зи начин се избягва механичното въртене на
рентгеновата тръба, ограничаващо скоростта на сканиране при
другите поколения КТ. Тази система е единствената, която се
използва за изобразяване на сърце, т ъ й к ато е толкова бърза (50 ms),

че може да отразява и сърдечните пулсации. Пречка за нейното по-
широко разпространение е високата й цена.
Пръстеновидни волфрамови аноди,

излъчващи рентгенови лъчи
Фиг. 42.3. Скенер V поколение - няма механично движение
Шестото поколение (1989) е наречено спирален КТ (фиг. 42.4).
При него м ас ата с пациента непрекъснато се премества бавно по
оста, около която се върти рентгеновата тр ъ б а и снопът пронизва
пациента по спирала. Така за по-кратко време се събират данни за
визуализиране на няколко трансверзални сечения, вместо тези
сечения да се изм ерват отделно. В някои случаи сканирането може
да се изпълни, докато п а ц и ен т ъ т задържа дишането си.
Z
Рентгеновата тръба описва
Ротация на спирала около пациента
рентг. тръба
а б
Фиг. 42.4. Скенер VI поколение - спирален
Седмото поколение (1998) също е спирален КТ, но се използва
рентгенов сноп, който е разходящ по посока на преместването на
пациента и многоредова детекторна система (фиг. 42.5). Б роят на
редовете е о т 4 до 16, което означава заместване на единичната
спирала с толкова на брой спирали. Толкова п ъ ти нараства и с тъ п
к а т а на преместване, и скоростта на сканиране, т ъ й к ато едновре
менно се получават данни за толкова на брой сечения.
Стъпка е разстоянието, което т я л о т о на пациента изми
нава през времето за извършване на една обиколка на снопа, изразено
в брой ширини на снопа. Така ако преместването за една ротация е
10 т т и ш ирината на снопа е б т т , с т ъ п к а т а е 2. При увеличаване
на с т ъ п к а т а се съкращава времето за сканиране на определен обем
о т т я л о т о и се намалява облъчването, но тоеава някои детайли мо-
е а т да бъ дат пропуснати и качеството на образа може да се влоши.
4 реда детектори
Фиа. 42.5. Скенер VII поколение - спирален с многоредова детекторна
система
Главното предимство на спиралното сканиране е, че дебели
н а та, положението и ориентацията на образите на сеченията мо
г а т да се променят през е та п а на реконструкция. Образи м огат да
се получават и о т застъпващ и се сечения. Реконструкцията може
да бъде повтаряна, за да се получават образи с различни простран
ствени характеристики. О т обемен набор данни м огат да се рекон
стр у и р ат триизмерни образи. За ц ел та се изисква получаване на
набор о т данни с добри детайли по дълж ината на т я л о т о на паци
ен та. Това се постига при сканиране с тън ки снопове и сравнително
малка стъпка.

• Детектори з а К Т
В първите поколения скенери са използвани сцинтилационни
броячи и ксенонови йонизационни камери а по-късно - твърдотелни
детектори, (вж. § 45.3, § 45.4). Т върдотелният д етек то р се състои
о т сцишпилатор, свързан към фотодиод (фиг. 42.6 а). Рентгеновите
лъчи предизвикват луминесценция в сцинтилатора и излъчената
о т него видима светлина попада върху фотодиода. Електричниятп
сигнал, получен о т фотодиода, е пропорционален на и н т е н зи те та
на рентгеновите лъчи. Няколко единични д етек тори се м о н ти р ат и
свързват един до друг в един ред или в няколко реда и образуват мно-
гоелементен детектор. Ш ирината на един ред е малко по-еоляма о т
ширината на колимирания рентгенов сноп —около 12 т т (фиг. 42.6 б).
Широк Видима
ъгъл светлина Сечение на рентг. сноп
Рентг.
лъч
Електричен
сигнал
а б
Фие. 42.6. Тбърдотелен детектор (а) и едноредоб мноаоелементен
детектор (б) •
С мноеоелементните детектори се получават едновременно

данни за няколко сечения. Това съкращава времето за сканиране и
има голямо значение за получаване на образи на тъ н к и сечения с
много детайли или на обемни (3D) образи.
§ 42.2. П олучаван е н а ц и ф р о в образ и п р ев р ъ щ ан е н а

ц и ф р о в и я образ в ъ в ви ди м
• С ъздаване на циф ров образ на сечение (реконструкция)
Компктгьр-томографският образ е двумерна (2D) картина,
с ъ о тветстващ а на триизмерен (3D) т ъ н ъ к слой о т обекта с еднак
ва дебелина (1 до 10 т т ) . Двумерната площ, която се визуализира, се
нарича зрително поле (фиг. 42.7). То може да варира о т няколко т т
до размерите на човешкото тяло. Пиксел (о т анал. picture cell) е най-
м алката площ о т зрителното поле, която се изобразява к ато отде
лен елемент с помощ та на електронна схема, наречена изобразява
ща матрица. Б роят на пикселите се определя о т броя на елементите
на т а з и м атрица, подредени 6 квадрат (напр. 256x256, 512x512 и др.)
Воксел (о т анел. volume cell) е 3D обемен елемент о т обекта, който
с ъ о т в е т с т в а на един пиксел в
Воксел
образа. Д в а та линейни размера
на воксела в равнината на обра
за са равни на размерите на
пиксела, а т р е т и я т - на дебели
н а т а на слоя.
Всеки пиксел 6 образа
има числена стойност, която е
Пиксел свързана със с то й н о с т т а на
Фие. 42.7. Зрително поле, пиксел и линейния коефициент на о т
воксел слабване р (40.4) на рентгенов
лъч, преминал през съответния му воксел в обекта. Този
коефициент се определя по закона за намаляване на и н тен зи тета
(40.5) о т данните, получени при сканирането. Те са: и н т е н з и т е т ъ т
I на рентгеновия лъч, преминал през пациента по протежение на
една линия и и н т е н з и т е т ъ т 7о па лъч, който не преминава през
пациента (фие. 42.8).
а S P — I = I 0e ~ vd
/0
б № 1^3ГТ Г f СкО — ~ I = I 0e - dX»
. ' ~ Г ■- • -•v ,--- Г * ' ,р "‘
Фие. 42.8. Интензитет на лъч /, преминал през един воксел (а),
п воксела (б) и през непрекъсната среда с променлив ц (в)
Едно определено сечение о т тъкан и при реконструкцията се

разделя на обемни елементи (матрица о т воксели), които се превръ
щ а т 6 цифров образ (матрица о т пиксели). Има много алгоритми за
V77. Йонизиращи лъчения 427

такова превръщане (проекционни, алгебрични и чрез трансформа
ц и я т а на Фурие), но 6 клиничните скенери най-често се използва
обратното проектиране. То се основава на обръщане на последова
т е л н о с т т а на стъ п к и те, с които са получени данните при сканира
нето. С той н ости те на ц за един боксел се получават о т отслабва
нето на и н т е н з и т е т а на всеки лъч, преминал през то зи воксел при
различни проекции. Данните за всички лъчи се подават на изобразя
ващ ата м атрица, която ги превръща в цифра, с ъ о тветстващ а на
петно о т образа. Приципът на реконструкция на образ чрез обратно
проектиране е илюстриран на фиг. 42.9 с един прост пример.
Peirrr. сноп Образ

Сканиране Обратно j+ 2
Образ I
Обект
Данни 2
m t tttit
ш
f
рап
___ i Обратно .
'О Т проектиране 1
Обратно Данни 1
Данни 1 проектиране 1
а 6 в
Фиг. 42.9. Получаване на данни за една проекция и на образ о т т я х (а),
получаване на данни за друва проекция на същото сечение (б)
и получаване на образ на сечението о т данните за двете му проекции
Обикновено този процес на реконструкция се нарича филт
рирано обратно проектиране, т ъ й като се използват и алгоритми за
подобряване на качеството на образа или за промяна на негови
качествени характеристики к а т о усилване на някои детайли или
отслабване на шум.
Ц ифровият образ е м атрица о т пиксели и пресм ятането на
числената стойност N на всеки пиксел е ч а с т о т процеса на рекон
струкция. N се пресмята о т с то й н о с т та на линейния коефициент
на отслабване ц на съответн и я воксел, определен при сканирането.
Еталонен (референтен) материал 6 КТ е водата, за която са приети
сто й н о сти те N = 0 и pw = 0,195 за енергии на рентгеновите лъчи,
използвани в КТ. По дефиниция
(42.1)
N зависи главно о т п л ъ т н о с т т а на т ъ к а н и т е , т ъ й к а т о в
КТ се използва анодно напрежение около 120 - 140 kV и филтриране
на рентгеновия сноп. Това намалява ф отоелектричното поглъщане
и зависим остта на р о т ефективния атомен номер Zea- Ако р > pw,
N > 0, а коеато р < pWl N < 0. На практика КТ изобразява т ъ к а н и т е
поради разликат а в тяхната плътност. Единиците за N са нарече
ни Хаунсфийлдови единици (HU).
Основни стойности на N са: -1000 HU за въздух, 0 HU за бода
и о т +1000 до +3000 HU за кости. По т а зи скала, например, N за мо
зъчна т еч н о ст е 1 - 7 HU, за бялото вещество на мозъка е 13 - 17 HU,
а за мозъчната кора е 19 - 23 HU.
• П ревръщ ане на циф ровия образ в аналогов видим образ
Превръщането на цифровия образ във видим се състои в
представяне на различните стойности на N о т изобразяващата
м атрица върху видеодисплей чрез различни нк>анси (нива на черно и
бяло) на сивия ц в я т. Б роят на нюансите е 4096 = 2 |: и разграничава
нето им с ъ о т в е т с т в а на количество информация, равно на 2 12 bit.
Цифровият образ се превръща в аналогов с помощта на цифрово-
аналогов преобразувател и се управлява с избор на два фактора.
Ф ак то р ъ т, наречен прозорец (фиг.42.10), се определя о т
обхвата на сто й н о сти те на N, с които се изобразяват различните
Скала за нюанси сиво (ширина на прозо-
HU
сивота реца) и о т положението му в
Кост ЗООО-i скалата (ниво на прозореца).
Само т ъ к а н и т е със стойности
на N, избрани в този прозорец,
се виждат с различни нюанси и
видим контраст. Тъканите с N
над и под прозореца излизат без
кон траст и са изцяло бели или
черни. С о тм естван ето на
Фие. 42.10. Скала на Хаунсфийлд и прозореца по ск а л а та се избира
избор на прозорец
вида на т ъ к а н и т е , а с намаля

бане на ишринаша му се увеличава к о н т р а с т ъ т на изследвания
образ (фие. 42.11). Друвият ф актор е увеличението, което дава
възможност една малка площ о т общия образ да бъде представена на
целия екран. Това обаче нс води до поява на нови подробности.
W = 400 HUrL = 40 HU W = 1000 HU, L - - 700 HU

а б
Фие. 42.10. КТ образ на аръден кош при различни стойности на ширината
W и нивото на прозореца L:
а -при малка ширина (голям когапраст) и средно ниво се виждат кости и
тъкани и не се виждат детайли в белия дроб;
6 - при по-воляма ширина и ниско ниво не сс виждат кости и друеи
тъкани, но се виждат детайли в белия дроб
КТ е диаеностичен метод с много голяма информативност.

Той дава изключително резки образи в тънъ к слой с дебелина 3 - 5 т т ,-
Докато обикновената рентгенография установява разлика в п л ъ т
н о сти те на т ъ к а н и т е о т 10 до 20%, чувствителността на КТ е под
0,5%. Това позволява визуално да се разграничават так и ва тъкани
като м озъчната кора о т бялото вещество, а също и да се о тк р и ват
малки тумор ни образувания. Единиците на Хаунсфийлд д а в а т коли
чествена оценка за отслабването на рентгеновите лъчи, преминали
през различни тъкани.
В сравнение с традиционната рентгенова диагностика недо
с т а т ъ ц и на м етода са по-голямото лъчево патоварване на пациен
т а и високата му цена. Риск о т увреждане на пациента няма в
магншпно-резонансната томография (вж. § 24.3), но а п а р а ту р ата е
още по-скъпа.
§ 43. МЕТОДИ И АПАРАТИ ЗА РАДИОНУКЛИДНА ОБРАЗНА
ДИАГНОСТИКА
•> Баща на радиохимията и ядрената (нуклеарната) медицина е родени
я т 6 Унгария физикохимик Хебеши (George de Hevesy). През 1913 е., заедно с
австрийския химик Панет (Friedrich Paneth), той провежда първото изслед
ване с метода на радиоактивните индикатори (белязаните атоми), а по-
късно въвежда и метода неутронноактивационен анализ. За приносите му
по използването на изотопи в изследването на химичните и биологичните
процеси Хевеши става Нобелов лауреат по химия през 1943 а.
Първият апарат за радионуклидна диагностика ик виво е праволи
нейният скенер (сцинтиерафът), създаден от Касен (В. Саеаеп) през 1949 а.,
а първата аама-камера - о т Енджър (Н. Anger) през 1952 - 1958 г. Радиоиму-
нологичният анализ (вж. § 39.3), който е радионуклиден метод за диагнос
тика ин витро, е разработен по-късно.
Рентееновата диагностика има два съществени н едостатъ
ка. Единият о т т я х се отнася до локализационната (топографска)
диагностика, т ъ й к ато някои органи и тъкани, близки по своята
плътн ост, не м огат да бъдат разграничени дори и с помощта на
рентгеноконтрастни вещества. Другият недостатък е ограниче
н а т а възможност за функционална диагностика - получаване на
информация за функционирането на органите. В някои случаи за
състоянието на сърдечния мускул м огат да се п р а в я т изводи по
съкращ енията на сърцето, за функциите на храносмилателната
система може да се съди по скоростта на преминаване на храна с
контрастно вещество през хранопровода и стомаха, а за отдели тел
н а т а система —по отделянето на контрастно вещество о т бъбре
ците. Получените по този начин заключения обаче са косвени и не
винаги с ъ о т в е т с т в а т на клиничните признаци на заболяването.
Причината е, че рентгеноконтрастното вещество има поведение на
чуждо т я л о в организма и не се включва в обмяната на вещ ествата
или се включва само в някои второстепенни механизми.
§ 43.1. Л ин еен скен ер (с ц и н т и гр а ф )

Разпределението на радиофармацевтика (източник на у-лъ-
чи с енергия 30 - 500 keV) 6 човешкото т я л о може да се визуализира
главно по два начина:
- чрез сканиране на пространството над изследваната ч ас т
о т т я л о т о с подвижен колимиран детектор, преместван о т електро
механично устройство (скенер);
- чрез неподвижен (стационарен) д етек то р с достатъчна по
големина чувствителна повърхнина, която да с ъ о т в е т с т в а на
площ та на изследвания обект.
А п ар ати те о т първия т и п са наречени линейки скенери или
сцинтиграфи, а о т втория т и п —сцинтилационни (гама-) камери.
Разработването и усъвършенстването и на д в а т а т и п а апарати
започва почти едновременно, но докато за сцин тиграф ите този
процес е сравнително к р атъ к (около 1 0 г.), т о за гама-камерите той
продължава още, т ъ й к ато т е се използват и за д етектори при
емисионни компютърни томографи.
Главните ч асти на сцинтиграфа са: сцинтилационен детек
т о р с фокусиращ колиматор (сцинтилационна сонда), електромеха
нично устройство за програмируемо преместване на детектора,
електронен усилвател, преброител на импулси и печатащ о устрой
ство. Д е т е к т о р ъ т и печатащ ото устройство са свързани механич
но в система, която може да
се движи само по права ли
ния и сменя посоката си на
движение след отм естване
под прав ъгъл. Така когато
д е т е к т о р ъ т обхожда с успо
редни линии равнината над
обекта, п ечатащ ото у с т
ройство п овтаря неговите
Фиг. 43.1. Принцпна схема на движения над л и ст хартия
сцинтиераф
(фиг. 43.1).
Всеки импулс о т д етектора се отбелязва върху х а р т и я т а с
къса чертичка (щрих). М е ста та о т обекта с по-волямо натрупване
на радиофармацевтик д а в ат повече импулси и се изобразяват върху
х а р т и я т а с по-плътно разположени щрихи. Така полученият запис
на разпределението на радиофармацевтика в изследвания орган се
нарича щрихова сцинтиграма. По-късно е въведен ц в е т н и я т метод
за регистриране - образът на органа се получава с различни цветове,
представящи условно количеството на натрупания радиофарма
цевтик.
С възмож ността за функционално изследване сцинтиерафия-
т а оказа революционно влияние върху медицинската диагностика.
Тя обаче има два недостатъка, свързани със сравнително дългото
бреме за изследване - десетки минути и дори час. През то ва време
може да настъпи преразпределение на радиофармацевтика 6 изслед
вания орган, което променя топограф ската картина и влошава
образа. Освен т о в а и най-търпеливият пациент променя позата си
и то в а също нарушава резкостта на образа. Последните модели
скенери и м а т няколко детектора и по-висока скорост на премест
ване. С т я х времето за изследване се съкращава до 1 0 - 15 min, но и
т о е голямо в сравнение с времето за дихателните движения и
съкращението на сърцето.
§ 43.2. Г ам а-кам ера

Гама-камерата има предимство пред сцинтиграфа не само
със значително по-късото време за изследване (около 1 0 пъти), но и с
възможностите за изследване на пациента в различни положения
(не само в лежащо), както и за получаване на образи о т произволен
брой проекции. Тя се състои о т колиматор, кристален детектор,
фотоумножители, електронна схема за определяне на местоположе
ние и компютър за обработка и представяне на данните (фиг. 43.2).
Колиматорът е п ъ рвата съставна ч ас т на гама-камерата,
през която проникват излъчените о т т я л о т о фотони. Той е м е т а л
на плоча о т материал, който силно ги поглъща, най-често олово. В
нея обикновено са направени няколко хиляди (до 40 000) успоредни
канали с шестоъгълно или кръгло сечение. С т е н и т е между т я х
трябва да са достатъчно дебели, за да поглъщ ат гама-фотоните,
които не попадат в каналите. Така във всеки малък участък на
кристала попадат фотони, излъчени о т също т а к ъ в малък участък
на човешкото тял о , разположен точно срещу него. К олиматорът
дава проекция на образа върху кристала, к ато позволява в него да
попадат само фотони, излъчени в определена посока и задържа
останалите.
Колиматорите са разработени за фотони с различна енер
гия. Най-много се използва нискоенергиен многоканален колиматор
(25 отвора на с т г) с дебелина 25 т т , диаметър на канала 2,5 т т и
дебелина на с те н и т е 0,3 т т . Този колиматор е предназначен за
енергии до 150 keV, т.е . и за 99 тТс, който е най-широко използваният
гама-радионуклид за диагностика (Еу = 141 MeV).
Проекция на
Фие. 43.3. Дефиниране на

Фив. 43.2. Принципна схема на вама-камера разделителна способност
П ростран ствената разделителна способност на гама-каме

р а т а зависи главно о т електронната схема за о т ч и т а н е и о т
колиматора. За колиматор с успоредни канали т я се дефинира като
полуширина на разпределението на и н т е н зи т е т а , получено о т
линеен източник, поставен на дадено разстояние пред колиматора
(фие. 43.3). По-висока разделителна способност има колиматор с по-
тесни и повече канали на с т 2, но т о й има по-ниска чувствителност.
Обратно, колиматор с по-висока чувствителн ост има по-ниска
разделителна способност. Следователно колим аторите трябва да
о тго в ар ят на определена енергия на гам а-ф отоните и на подходящ
компромис между разделителна способност и чувствителност.
Разбира се, броят на детек ти р ан и те фотони зависи о т количест
вото на радиофармацевтика и времето за измерване.
Освен колиматори с успоредни канали има колиматори с
точков отвор, със сходящи (конвергентни) и разходящи (дивергент-
ни) канали (фие. 43.4). П ървият о т т я х се използва за близко раз
стояние и малки обекти (напр. щитовидна жлеза, бедрена става),
защото увеличава образа и има голяма разделителна способност.
Колиматоршпе със сходящи канали също даваш увеличен образ, а
тези с разходяиди - умален. Така с последния т и л колиматори може
да се изобрази воляма ч ас т о т т я л о т о на пациента върху камера с
по-малки размери.
Образ в Образ в Образ в
кристала кристала
1 .--------------- -
lilll lll lll lll l Т Об^аз\в
i__________ _ \ Обект / есетата
Обект 7 д а ш щ
Обект \
\ / / Обект
V
а 6 6
Фив. 43.4. Видове колиматори: с успоредни канали (а), с точков отвор (б),
със сходящи канали (6) и с разходящи канали (е)
Гам а-фотоните, излъчени о т една точка на човешкото т я

ло, се разпространяват във всички посоки - някои се поглъщ ат или
се разсейват в неео, а друеи ео напускат, без да си взаимодействат
(фиг. 43.5). Една ч а с т о т преминалите през т я л о т о фотони не
попадат в колиматора, а друеа ч ас т се повлъщат в него. Малка ч аст
дости гат до кристала, но и в неео м огат да се погълнат, разсеят
или да преминат без взаимодействия. В ер о ятн о стта за т ези проце
си зависи о т енергията на ф отон и те и о т дебелината на кристала.
Фив. 43.5. Причини за намаляване на разделителната способност и

контраста: правилни попадения на фотони в кристала (а); проникване
на фотони през преврадите на колиматора (6); попадения в кристала на
разсеяни 6 пациента фотони (б); съвпадение на две попадения (в)
Само възбуждането на йони в к ри стал н ата реш етка води до излъч
ване на светлина (сцинтилации). Около 99,9% о т излъчените еама-
фотони не предизвикват сцинтилации.
К р и стал ъ т на гама-камерата е о т NaI (активиран с Т1) с
кръгло или правоъгълно напречно сечение. Д иам етърът му е 30 - 50 с т ,
а дебелината му се определя о т разделителната способност и енер
ги я т а на еама-ф отоните, к ато най-често е 9,5 т т . За предпазване
о т външ ната светлина и влагата (NaI е хигроскопичен) кр и стал ъ т
е капсулиран в тъ н ъ к алуминиев цилиндър със стъклен прозорец. Към
прозореца са обърнати челните страни на плътно наредени един до
друг 37, 61 или 91 фотоумножитела. Такъв брой и ш естоъгълното
сечение на предните ч асти на ф отоумнож ителите осигуряват плъ
т е н к о н так т между т я х и минимални загуби на светлина (фиг. 43.6).
Фиг. 43.6. Подреждане на Фие. 43.7. Енергиен прозорец на анали-

фотоумножителите затора, пропускащ импулси с енергия 6
интервала АЕ
С р азви ти ето на електрониката хронологично са разработе
ни три вида гама-камери: аналогова, хибридна и цифрова (дигитална).
При аналоговата камера о т предусилвателя на всеки фото-
умножшпел се подават четири аналогови сигнала за координатите
(X +, X ", У + и У " ) в схема за определяне на местоположение. В друга
схема (сумираща) п остъ п ват сигналите за големината на импул
си те (Z), получени при сцинтилациите, а о т т а м т е се подават на
електронен амплитуден анализатор.
С анализатора се избира подходящ енергиен интервал ("про
зорец"), който пропуска само импулси с максимална енергия, т а к а че
импулси о т разсеяни гама-фотони да не се регистрират (фиг. 43.7).
О т първата схема се подават X и У импулси на отклоняващ ите
пластинки на осцилоскоп, а Z импулсите о т анализатора включват
електронния му лъч. По то зи начин върху екрана на осцилоскопа се
получава картина на разпределението на радионуклида. Тя може да
бъде запазена чрез фотографиране.
При хибридната гама-камера аналоговите сигнали се превръ
щ а т в цифрови чрез аналогово-цифров преобразувател. След то в а се
обработват с коригиращи схеми и отново се превръщ ат в аналогови.
Kakmo npu аналоговата камера, т е се подават на осцилоскоп или
дигитализирани - на компютърен монитор. При дигиталната гама-
камера X, Y и Z импулсите о т всеки фотоумножител се дигитализи-
р а т , коригират се с дигитални електронни схеми и с компютър се
превръщ ат в цифров образ.
§ 43.3. Е д н о ф о т о н н а ем иси онна к о м п ю т ъ р н а

том ограф ия
Гама-камерата се използва за няколко цели: планарно скани
ране, планарно динамично сканиране, еднофотонна емисионна ком
пютърна томография (ЕФЕКТ, англ. SPECT) и импулсно управляема
ЕФЕКТ.
Най-просто е планарното сканиране. К амерата се премества
в една равнина над т я л о т о на пациента и д е т е к т о р ъ т приема
данни само под един ъгъл. Образът, получен по този начин, е подобен
на рентгенова снимка. Така първоначално са изобразявани к о сти те
и целият скелет. При планарното изследване кам ерата остава във
фиксирано положение и то в а дава възможност да се наблюдава
движението на радионуклида във въ тр еш н о стта на т я л о т о чрез
получаване на серия о т последователни равнинни образи в различни
моменти. Всеки о т образите е р е зу л т а т о т сумиране на данни през
кратъ к интервал о т време (около 1 - 1 0 е). О т много проекции,
получени през по-дълго време, може да се направи анимация и да се
изобрази движението на радионуклида. Това е планарно динамично
сканиране и т о най-често се прилага за определяне на скоростта на
ф илтрация на бъбреците.
За ЕФЕКТ обикновено се използват една, две, т р и или ч е т и
ри гама-камери (фиг. 43.8). С увеличаване броя на камерите се съкра
щава времето за изследване. Когато кам ерата е една, т я приема
данни за разпределението на радионуклида в т я л о т о под различни
Фиг. 43.8. Възможни конфигурации на 1, 2, 3 и 4 вама-камери при ЕФЕКТ

ъгли, като се въ р ти около пациента на ъгъл 360°. О т данните се
реконструира триизмерен образ на то ва разпределение.
Ако изследваният обект е подвижен, например сърце, получе
н и ят образ ще представя средното му положение за времето на
сканиране. За да се види сърце в определна фаза о т цикъла му на
контракция, неговият ЕФЕКТ образ може да се раздели на серия о т
подобрази, о т които всеки представя сърцето в дадена фаза. Това е
възможно ако ЕФЕКТ кам ерата се свърже с слектрокардиограф, о т
който да получава пусков импулс в точно определен момент о т
сърдечния цикъл. В този случай се използват две гама-камери,
разположени под прав ъгъл една към друга. Цялото тял о също се
изследва с две камери, но т е са под ъгъл 180° и се нам ират о т двете
страни на т я л о т о .
Фие. 43.0. Външен вид на ЕФЕКТ с тр и гама-камери

Коеато ЕФЕКТ кам ерата се върти около пациента (фие.
43.9), т я създава серия о т равнинни образи, наречени проекции. При
всяко спиране на кам ерата през колиматора м ин ават само ф ото
ните, които се движ ат успоредно на неговите канали. Тези фотони
се излъчват о т различна дълбочина и р е з у л т а т ъ т е припокриване
на всички излъчващи в т а з и посока органи, както при рентгеновата
фотография всички анатомични структури о т т р и измерения се
наслагват в две измерения.
Получените с ЕФЕКТ кам ерата данни за много проекции при
различни ъгли на кам ерата след то в а се групират по проекции за
отделни единични тъ н к и срезове о т пациента. О т данните за всич-
ku проекции на всеки един срез (синоерама) се получава образ на среза,
койтпо представя разпределението на радионуклида в то зи срез.
Ц ел та на реконструкцията е с помощта на някакъв алеоритъм,
подобно на КТ, о т проекционните данни да се възстанови простран
ствен ото разпределение на радионуклида.
Основен процес при реконструкцията е обратното проекти
ране (вж. § 42.2). К акто кам ерата първоначално събира данни о т
ф отон ите, навлезли в нея, т а к а обратното проектиране превръща
данните о т една синоерама в линии, по които т е з и ф отони са пре
минали. О бластите, където се пресичат линии под различни ъели,
представляват площи, които съдържат по-висока концентрация на
радиофармацевтик.
§ 43.4. П о зи т р о н н а ем исионна т о м о г р а ф и я
М ето дът позитронна емисионна томоерафия (ПЕТ, анел.
РЕТ) се основава на явлението анихилация, противоположно на обра
зуването на двойка електрон-позитрон (вж. § 40.3). Позитрон, излъ
чен о т радиофармацевтик, среща в т я л о т о на пациента електрон и
двете частици се превръщ ат в два високоенераийни у-фотона. Ф ото
н и те и з л и т а т в противоположни посоки и се рееистрират едновре
менно о т ч и ф т детектори, включени в схема за съвпадения. За ПЕТ
се използват краткоживеещи (3+-радионуклиди, включени в съедине
ния, които у ч а с т в а т в обменните процеси (табл. 43.1). С помощта на
ПСО-хемовлобин може да се визуализира кръвта, с H 2 ,sO - водата, а с
13NH 3 - черният дроб, т ъ й като амонякът участва в урейния цикъл.
Табл. 43.1. Радионуклиди за ПЕТ

Р*-радио- Период на
нуклид полуразпадане Цел на изследването
“С 20,3 min Метаболизъм на елюкоза в мозъка, тумори
l3N 10,0 min Сърдечна перфузия
»0 2,0 min Кръвен поток
iep 109,7 min Мозък, тумори
“Fe 8,3 h Костен мозък
“Си 12,7 h Рак и метаболитни разстройства
“Sr 64,9 d Образуване на костите
IZ 2 J
3,6 min Тироидни разстройства, включващи рак
Обикновено детектори на получените при анихилацията у-

фотони са около 2 0 0 0 0 сцинтилационни кристала о т бисмутов гер-
VII. Й онизиращ и, л ъ ч е н и я 439
м ай ат (Bi4Ge30 i2 , съкратено BGO) c дебелина 3 cm, разположени
плътно един до друа във вид на пръстен (фие. 43.10 а). Разделител
н а т а им способност за съвпадения е много висока ( 4 - 5 пз). Това поз
волява истинските съвпадения да бъдат разграничени о т случай
н и те и да се н ам ал ят загубите на импулси.
Фие. 4 3.10. Принцип на действие (а) и външен вид (6)

на позитронно-емисионен (двуфотонен) томограф
Регистрирането на ф отоните не е коректно, ако един о т т я х
се разсее и посоките им не са по една линия (фиг. 43.11). Много
кристали са свързани към един ФЕУ и сигналите о т него се обработ
в а т за идентифициране на място, енергия и време на съвпадението.
а б в
Фие. 43. 11. Правилна ревистрация на два аама-фотона о т анихилация (а),
и неправилна при един разсеян фотон (б) или при две анихилации (в)
Енергийните сигнали се подават па импулсен дискриминатор, който
не пропуска енергии под 511 keV (вж. § 40.3). и т а к а намалява регист
рирането на разсеяните фотони в т я л о т о на пациента.
При ПЕТ не е необходим колиматор и затова ч увстви тел
н о с т т а му е по-висока о т т а з и на ЕФЕКТ. В някои случаи, ковато
трябва да се намали разсеяното лъчение (за педиатрия, при мозък),
допълнително моват да се п оставят колиматори. Въпреки че масови
я т коефициент на отслабване за гама-лъчите при Г1ЕТ (0,095 g/cm2)
е по-малък о т то зи при ЕФЕКТ (0,15 g/cm2), отслабването на лъче
нието е no-голямо поради по-дългия п ъ т 6 т ъ к а н и т е ( 2 0 ст).
След детектиран е на достатъчно голям брой анихилационни
събития (над 1 0 0 0 0 0 ) разпределението на р+-радионуклида се опре
деля посредством томографски рекострукционни процедури, както
при рентгеновата КТ и ЕФЕКТ. Двумерен образ се реконструира о т
голям брой проекции под различни ъгли, а триизмерен - о т голям
брой двумерни образи.
П озитронната емисионна томография (ПЕТ) дава възмож
ност да се оценят химичните или физиологичните промени, свърза
ни с метаболизма. Тези функционални промени често предш естват
или превиш ават стр у к ту р н и те промени на т ъ к а н и т е и органите,
т ъ й като много болести в началото са биохимични по природа. ПЕТ
използва за получаването на образи радиофармацевтици, които
и м и т и р а т поведението на естествен и те захари, белтъци и кисло
рода в човешкото тяло. Инжектирани в пациента, т е се н атр у п в ат
6 различни тъ к ан и и органи и д ават образи на биологичната ак ти в
ност на к л етк и те. По т е зи образи може да се определя скоростта на

такива процеси к ато захарен метаболизъм, кръвен поток, перфузия,
свързване рецептор-ливанд, утилизация на кислород и други. ПЕТ се
използва за изследване на неврорецептори в мозъка и други тъкани,
тумори на мозъка, гърдата, белия дроб и долния стомашно-чревен
т р а к т . Той е допълнително изследване при болестите на Алцхаймер
и Паркинсон, епилепсия и заболяване на коронарната артерия,
влияещо на сърдечния мускул и кръботока.
ПЕТ е по-ефективна в сравнение с ЕФЕКТ (регистрира по-
голям брой фотони) и дава по-добра разделителна способност, т ъ й
като липсва колиматор. Разделителната й способност е сравнител
но постоянна (най-добра е в центъра), докато при ЕФЕКТ т я се
влошава о т краищ ата към центъра. Отслабването на гама-лъчите
при ПЕТ е по-еолямо и необходимите радионуклиди трябва да се про
извеждат на място, т ъ й като са краткоживеещи. Това е основният
й недостатък - налага се комплектуване с циклотрон, което значи
телно повишава цената.

§ 44. В ЗА И М О Д Е Й С ТВ И Е Н А ЗА Р Е Д Е Н И Ч А С Т И Ц И С
ВЕЩ ЕСТВОТО
Заредените частици, които са с достатъчно голяма кине

ти ч н а енергия, преминават през вещ еството к ато взаимодействат
с електроните о т различни електронни слоеве на а то м и те, разсей
в а т се о т електричното поле на яд рата, предизвикват ядрени
реакции и др. процеси. Това води до промяна в п ар ам етр и те както
на ч асти ц и те, т а к а и на вещ еството. О ткриването и измерването
на корпускулярните лъчения, а също и биологичното им действие се
основават на так и ва взаимодействия. Частица, която не си взаимо
действа с вещ еството на детектора, не може да бъде регистрирана.
§ 44.1. В еличи ни, х а р а к т е р и зи р а щ и в з а и м о д е й с т в и е т о

За оценка на взаимодействието на заредени частици с
вещ еството се използват около 2 0 различни физични величини.
Величината пълна линейна спирачна способност (на вещество за
заредени частици) S се дефинира к ато отношение на енергията dЕ,
предадена на вещ еството о т една заредена частиц а при изминаване
на разстояние 6х в него, и то в а разстояние:
, [s ]= -i, s l (44.1)
т ст
Тя се нарича още спирачна способност и се измерва в единиците джаул
на м етъ р или електронволт на сантим етър.
Линейна йонизация на заредена частица N i е броят елемен
тарн и заряди с еднакъв знак dn, създадени на елементарен участък
о т п ъ т я на ч а с т и ц а т а в определено вещество, разделен на дължи
н а т а на то зи участък ек:
[ЛГь ] = щ - 1 (44.2)
В Ni се включваи йонизацията, създадена о т производни йонизира

щи частици.
Величините S и N Lзависят о т заряда, м асата и кинетичната
енергия на ч ас ти ц ата, както и о т вида и п л ъ т н о с т т а на вещество
то. Ч астици с голяма спирачна способност и м а т и голяма линейна
йонизация. Такива са а-части ците, ф раем ен ти те ош теж ки ядра и
"горещите” частици, изхвърляни о т ядрените реактори при аварии.
Табл. 44.1. Линейна йони- Ускорените електрони и р-лъчите и м ат
зация на а- и р-частици и мново по-малка спирачна способност и
ускорени електрони „ „ , ,_
линейна йонизация о т т я х (при еднаква
Енергия, Nl, ст 1 енергия) поради по-малкия си заряд и по-
MeV бъб въздух високата си скорост (табл. 44.1).
а Р. е" Среден линеен пробег R е разсто
0,1 50 000 170 янието, на което една заредена частица
1 60 000 60 прониква в определено вещество, усред
2 46 000 48 нено за врупа частици с една и съща
10 20 000 47
енергия. Д ей стви тел н и ят п ъ т на
ч асти ц и те е по-голям о т R, особено за
леки заредени частици к а т о електроните, които поради разсейване
променят многократно посоката си на движение. Средният линеен
пробег е различен о т средния свободен, пробег I - средното разстояние
между два последователни а к т а на взаимодействие о т даден т и л в
определено вещество. И двете величини се изм ерват в м етри.
Средният линеен пробег R зависи о т заряда, м асата и
скоростта на заредената частица и главно - о т п л ъ т н о с т т а на
вещ еството р (табл. 44.2). С то й н о стта му за Р-частици и ускорени
електрони във вода и биологични тъкан и R q, изразена в с т , е почти
половината о т максималната енергия на ч ас т и ц и т е Е , изразена в
Табл. 44.2. Среден пробег на а- и Р-частици и ускорени електрони
Вид Енервия, Среден линеен пробев
MeV Въздух Алуминий Биологична
тъкан
а- 4,0 2,5 ст 16 р т 31 р т
частици 6 ,0 4,6 30 56
8 ,0 7,4 48 91
1 0 ,0 1 0 ,6 69 130
Р- 0 ,0 2 0 ,6 8 ст 0,004 т т 0,007 т т
частици 0,16 29 0,15 0,31
2,27 970 5,31 и ,з
Ускорени 4,0 15 т 7,46 т т 23,6 т т
електрони 6 ,0 23 11,4 36,0
8 ,0 31 15,3 48,4
1 0 ,0 39 19,2 60,8
MeV. Следователно R за всяко вещество може да се пресметне при
близително о т Ro и отн оси телн ата му п л ъ тн о ст р' спрямо т а зи на
водата ро:
Е
Р 2р'
§ 44.2. Заеуби н а ен ер ги я н а з а р е д е н и т е ч а с т и ц и
При взаимодействията на заредените частиии с а то м и те
се пренебрееват вълновите им свойства и се приема, че стр у к ту р ата
на ч асти ц и те не се променя. Тогава механизмите на взаимодействие
се свеждат до две групи - еластично разсейване и нееластични процеси.
При еластичното разсейване ч ас ти ц и те обменят кинетич
на енергия с яд р ата, с които взаимодействат и променят своята
посока на движение. Предадената на ядрото енергия зависи о т
м асата на ч а с т и ц а т а и о т м асата на ядрото. Така ядрото остава
практически в покой при удар на електрон с енергия под няколко
MeV или при удар на теж ка частица, ако м асата на ядрото е много
по-голяма о т нейната маса (тежко ядро). При еластично разсейване
ч асти ц и те изобщо о т д а в а т малка ч а с т о т енергията си, а най-
вероятно е разсейването под малки ъгли.
Нееластични процеси на взаимодействие са онези, при които
ч ас т о т ки н ети ч н ата енергия на ч а с т и ц а т а се превръща в други
видове енергия. Ако енергията на ч а с т и ц а т а е по-висока о т енергия
т а на йонизация, о т а т о м и т е м огат да бъдат о тк ъ сн ати един или
няколко електрона. В противен случай е възможно възбуждане на
атом и, последвано о т излъчване на светлина (радиолуминесценция).
Е нергията на ч ас ти ц ата, изразходвана за йонизация и
възбуждане, се нарича общо йонизационни загуби на енергия. Йониза-
ционните загуби са главният механизъм на взаимодействие при
преминаване на тежки заредени частици (а-частици, протони,
ч асти о т ядра) през вещ еството. Тогава и отделени те при йониза-
ц и я т а електрони (6 -електрони) м огат да и м а т значителна енергия,
т а к а че сам ите т е да предизвикат йонизация или възбуждане.
Ч а с т т а о т спирачната способност, дължаща се на йонизаци
онни загуби, се описва с различни зависимости, повечето о т които са
доста сложни. Те включват величини, характеризиращи вещ еството
(плътност, атом ен номер, атом на маса, йонизационен потенциал) и
ч а с т и ц а т а (заряд, маса, скорост). Някои о т величините са свързани
помежду си и то в а затруднява тълкуването и прилагането на т ези
зависимости. З а то в а с приближение се приема, че т а з и ч а с т на S не
зависи о т вида на вещ еството, а при ориентировъчни оценки се
използват данни за алуминия. Често при сравняване на спирачната
способност за различни частици с еднаква енергия неправилно се
о т ч и т а само зависим остта й о т квадрата на техн ия заряд, а не и
различната им скорост. Така например S за а -ч а ст и ц ат а не е само
четири п ъ т и по голяма о т т а з и за електрона, а още около 8000
п ъ ти , колкото е отнош ението на к вад р ати те на т е х н и т е скорости.
О т електродинамиката е известно, че електричен заряд,
който се движи ускорително, излъчва електромагнитно лъчение с
енергия, пропорционална на квадрата на ускорението. Това се отна-
ся най-вече за електроните, които м огат да о т д а д а т ц я л а т а си
енергия в един а к т на взаимодействие и да спрат, к а т о излъчат
един к ван т електромагнитно лъчение. Тези загуби на енергия се
наричат радиационни, а полученото лъчение - спирачно.
По то зи начин се получава и спирачното рентгеново лъчение
—чрез забавяне и спиране на ускорени електрони в анода на рентге
новата тръ ба (вж.§ 37.1). Тежките заредени частици слабо променят
енергията си и посоката на движение при удар с електрон. Те м огат
да придобият значително отрицателно ускорение при удар с ядро, но
вер о ятн о стта за то в а е малка.
Енергийният спектър на спирачното лъчение е непрекъснат
- о т нула до енергията на електроните, а броят на ф о то н и те нама
лява приблизително обратнопропорционално на т я х н а т а енергия.
Спирачното лъчение се разпространява предимно в първоначалната
посока на електроните и има значително по-голяма проникваща
способност о т тя х .
Спирачната способност на едно вещество за електрони при
радиационни загуби на енергия е пропорционална на концентрация
т а на а т о м и т е му с, квадрата на атомния номер Z и кин ети чн ата
енергия на електроните Е^.
S - cZ2Ek (44.3)

Радиационните заеуби аа електрони с по-ниска енергия са значител
но по-малки о т йонизационните - например за енереия около 1 MeV
т е са пренебрежимо малки, т ъ й к ато йонизационните загуби са
около 95%, а загубите о т еластично разсейване - около 5%. При по-
висока енереия на електроните радиационните загуби за определено
вещество с т а в а т сравними с йонизационните. Тази енергия е около
10 MeV 6 олово и около 100 MeV във вода.
В р е зу л т а т о т разгледаните по-воре процеси на взаимодей
ствие ки н ети ч н ата енереия на заредената частиц а намалява и
достига с то й н о сти те на енергията на топлинното движение (под
0,1 eV). С т а к а в а енереия електронът може да остане свободен, да
образува йон с неутрална молекула, да рекомбинира с йон или да
анихилира с позитрон.
Анихилацията на електрон и позитрон се състои в образува
не на свързана система о т двете частици с много кратко време на
ж ивот (о т порядъка на 10~7 s или Ю~ 10 е), наречена позитпрокий. След
т о в а м асите в покой на електрона и на позитрона се превръщ ат в
енереия на анихилационни у-фотони. Н ай-вероятният брой на тези
у-фотони е 2 и според законите за запазване на енергията и импулса
т е и м а т енереия по 0,511 MeV (вж. § 40.3) и се разпространяват в
противоположни посоки. При получаване на друг брой ф отони (въз
можен е и четен, и нечетен) сумарната им енергия също е 1,022 MeV.
§ 45. ДОЗИМЕТРИЯ НА ЙОНИЗИРАЩИТЕ ЛЪЧЕНИЯ
§ 45.1. О сновни д о з и м е т р и ч н и в ел и ч и н и и еди н и ц и

Дозиметрията (о т ер. дозис - ч аст, порция) е раздел о т
приложната ядрена физика и изм ерителната техника, в който се
разглеждат величините, характеризиращи действието на йонизи
ращ ото лъчение върху вещ еството, както и м ет о д и т е и а п ар а т и те
за т я х н о т о измерване. Нейното значение се определя о т това, че
човек не притеж ава сетивни органи за йонизиращите лъчения, а
последиците о т т я х н о то действие върху него зави сят о т степ ен та
на облъчване (дозата), проявяват се по-късно и м огат да бъдат
непоправими. З ато ва то ч н и т е измервания в дозим етрията са особе-
но важни, но за разлика о т много други, т я х н о то провеждане е по-
трудно поради две причини - с та т и с т и ч е с к и я т характер на радио
активното разпадане и наличието на естествен радиационен фон.
Всички въздействия на йонизиращото лъчение върху вещ ест
вото (физични, химични, биологични) са р е зу л т а т о т предадената
енергия о т лъчението на веществото. Предадена енергия dЕ 6
елементарен обем о т вещ еството 6У е сумата о т енергиите Е, на
всички йонизиращи (директно и индиректно) частици, влизащи в
обема, минус сум ата о т енергиите Ес на всички так и в а частици,
излизащи о т него, плюс всички промени на енергията £ т , свързани с
промяната на м ас ата в покой на ядра и елементарни частици 6
същия обем:
dE = E i - E e + Em (45.1)
Очевидно е, че Е т > 0 при намаляване на м асата в покой (напр. при
анихилация на електрон и позитрон), а Ет < 0 при увеличаване на
м асата в покой (напр. образуване на двойка електрон-позитрон).
Величината предадена енергия и други дозиметрички вели
чини се дефинират в достатъчно малки (елементарни) обеми dV и
интервали о т време dt, т ъ й к ато тех н и те стойности не са посто
янни в пространството и времето. Поради прекъснатия (дискретен)
характер на вещ еството и лъчението т е зи обеми и интервали не
м огат да се изберат безкрайно малки. Ако т е са прекалено малки,
съществува вероятност избраният обем да не съдържа частици о т
вещ еството, а времето да не е достатъчно за пребиваването на
ф отон или частиц а в м яс то то на взаимодействие.
Основната величина, въведена за оценка на всички видове
йонизиращи лъчения при взаимодействието им с всички вещества,
се нарича погълната доза. О т нея произлиза и наименованието на
раздела дозиметрия. П огълната доза (или само доза) D е отнош е
нието на предадената енергия dЕ о т лъчението в елементарен обем
о т вещ еството dV и м асата на вещ еството в то зи обем dm:
dЕ
[d ] = — = Gy (45.2)
dm
При хомогенно облъчване дозата във всяка то ч к а на вещ ест

вото има една и съща стойност, равна на предадената енергия на
единица маса. Ош дефиницията следва, че единицата аа погълната
доза е джаул на килоерам, наречена през 1975 е. грей (Gy) на им ето на
английския физик Грей (L. Н. Gray). Използват се и дробните произ
водни на т а з и единица - милигрей (mGy) и микроврей (pGy), както и
п о -стар ата избънсистемна единица рад (rad) и нейните производни
(1 rad = 0,01 Gy).
Установено е, че при една и съща погълната доза се получа
в а т различни по степен еф екти в зависимост о т продължителност
т а на облъчването. Това в най-еоляма степен се отн ася за биологич
ното действие на йонизиращите лъчения, т ъ й к ато при слаби и
продължителни въздействия се проявяват адаптационни механизми.
Тази особеност се характеризира количествено с величината мощ
ност на погълнатата доза Ро или накратко - мощност на дозата. Тя
се дефинира к ато отношение на погълната доза dD и времето d£, за
което е получена, и се измерва в единицата грей за секунда:
(45.3)
Прякото измерване на п огъ л н атата доза в т я л о и особено в

т ъ к а н и т е на жив организъм е трудно практически. Д озата обаче
може да бъде определена по йонизиращото действие на лъчението
във въздуха на м я с то то на измерването и в непосредствена близост
до т я л о т о . За оценка на то в а действие на рентгеновите лъчи още
през 1928 е. е въведена величината експозиция под им ето “количест
во рентгенови лъчи" Сега величината експозиция X се дефинира
к ато отношение на сум ата о т елсктричните заряди на всички йони
с еднакъв знак Z dgj, създадени о т електроните и позитроните (до
пълното им спиране) 6 елементарен обем въздух dV при взаимодейст
вието на рентгенови или улъчи с въздуха, и м асата на въздуха dm в
то зи обем:
(45.4)
К акто се вижда о т (45.4), единицата за експозиция е кулон

(С) на килограм. Все още продължава употребата на с т а р а т а извън-
системна единица рентген (R), която е около 4000 п ъ т и по-малка
(1 C/kg » 3876 R). Използват се и нейните производни единици мили-
рентген (mR) и микрорентеен (pR).
Мощност на експозицията Ях е отнош ението на експози
ц и я т а 6Х и интервала о т време dl, за който е получена:
(45.5)
Системната единица за тази величина е ампер на килоерам, т ъ й като

кулонът се изразява чрез ампера (С = A.s), а извънсистемни единици
са: рентген за секунда, рентген за минута, милирентвен за час и т .н .
Между експозицията X и п огъ л н атата доза D о т фотонно
йонизиращо лъчение има проста връзка:
(45.6)
Тя се използва за определяне на дозата чрез измерената експозиция.

К оеф ициентът на пропорционалност f се нарича конверсионен
фактор експозиция-погълната доза и има различна стойност в
зависимост о т енергията на ф отон и те и вида на вещ еството. Той е
пропорционален на общия линеен коефициент на отслабване р и
показва каква ч а с т о т енергията на първичните ф отони се превръ
ща в кинетична енергия на получените заредени частици и след
то ва - в йонизациони загуби. Измерва се в единицата грей по кило
ерам на кулон, равна на джаул на кулон.
О тдавна е известно, че с те п е н т а на биологичното действие
на йонизиращите лъчения зависи не само о т п о гъ л н атата доза и
времето, но и о т много други ф актори - вид на лъчението, вид и
възраст на т ъ к а н и т е , съдържание на кислород в т я х и др. О т т я х
най-съществен е ви дът на лъчението. Това налага въвеждането на
так ава величина, която да отразява достатъчно точно биологич
н а т а еф ективност о т въздействието на различни видове йонизи
ращи лъчения върху човека. Тази величина, наречена еквивалентна
доза Н, е произведение о т п о гъ л н атата доза D и един безразмерен
множител и/К:
H = w KD , [Я] = Sv (45.7)
М нож ителят о т ч и т а разликата в биологичната ефек
ти в н о с т на различните видове лъчения и затова носи им ето радиа•
ционен тегловен коефициент. Приблизителните му стойности за
някои видове лъчения, с които се изчислява еквивалентната доза, са
дадени в таб л. 45.1.
Табл. 46.1. Стойности на радиационния тегловен коефициент ц>ь
Вид йонизиращо лъчение
Wr
Рентгенови и у-лъч и, Р-лъчи, електрони, позитрони 1
Неутрони Е < 1 0 keV и £ > 20 MeV 5
Неутрони 10 keV < Е < 100 keV и 2 MeV < Е < 20 MeV 10
Неутрони 100 keV < Е < 2 MeV 20
Протони Е > 2 MeV 5
ос-лъчи и мноаозарядни частици 20
Е квивален тн ата доза има същ ата размерност както погъл

н а т а т а доза. Прието е единицата за еквивалентна доза да има
друго име за да не се объркват числените стойности на двете вели*
чини. Тя е наречена сиверт (Sv) на им ето на шведския физик Сиберт
(R. Sievert), работил в о б л астта на радиологията, радиобиологията
и л ъ чезащ и тата. Ако п огъ л н атата доза е изразена в с т а р а т а еди
ница рад, еквивалентната доза се получава в единицата бер (съкра
щение о т биологичен еквивалент на рада), означавана и к ато гет.
При облъчване с няколко вида лъчения екви валентн ата доза
е сума о т произведенията на п огъ л н атата доза и съответния
радиационен тегловен коефициент:
Н = W r i -Di + W k 2 ^ 2 +
Мощност на еквивалентната доза Рн се дефинира аналогично

на подобните й величини и се измерва в единицата сиверт за секунда:
. fo i] = — W5.8)
S
В ер о ятн о стта за възникване на лъчеви увреждания в един
орган или т ъ к а н е пропорционална на дозата. К оеф ициентът на
пропорционалност, наречен коефициент на рискау не е един и същи за
различните органи и тъкани и за съответн и те злокачествени заболя-
вания в т ях . При равномерно облъчване на цялото тяло, когато сред
ни те дози във всички органи и тъкани са приблизително еднакви, може
да се използва един-единствен общ коефициент на риска. Такова нап
ример е външното облъчване о т природните източници на гама-лъчи
в околната среда. Тогава оценката за целия организъм се прави само
въз основа на измерената или изчислена средна доза в цялото тяло.
О ценката на общия риск е по-сложна, коеато облъчването е
неравномерно, какъвто е случаят при вътрешно облъчване о т инкор
порирани радионуклиди (вж. § 46.1). За ц ел та се използва величината
ефективна доза, която о т ч и т а рисковете при облъчване на различ
н и те органи и тъ к ан и със смъртоносен изход, а също и еенетичния
риск за поколенията.
Ефективна доза Е е сумата о т произведенията на еквива
л е н т н а т а доза във всеки орган (тъкан) НТ и съ о тветн и я му тъканен
тегловен коефициент Wji
Е ~ Wj \H j \ + WyiHji + Ш тзЯ тз + . . . — S l ^ T i ^ r i (45.9)
Тя се пресм ята к а т о се определят еквивалентните дози в разглеж
даните органи и тъкан и и се използват възприетите за т я х тъкан*
ни тегловни коефициенти (табл. 46.2).
Табл. 45.2. Стойности на тъканния тегловен коефициент шТ
Органи и тъкани
Гонади 0,20
Червен костен мозък, дебело черво, бял дроб, стомах по 0,12 (общо 0,48)
Пикочен мехур, млечни жлези, черен дроб, хранопровод,
щитовидна жлеза no 0,05 (общо 0,25)
Кожа, повърхност на костите по 0,01 (общо 0,02)
Други органи и тъкани общо 0,05
Човешко тяло (всички органи и тъкани) общо 1,00
Коефициентите са безразмерни величини и измерителната

единица за ефективна доза е същ ата, както за еквивалентна доза -
сиверт (Sv). Те се о т н а с я т за лица о т всички възрасти о т двата
пола и сумата о т всички се приема за равна на 1, т .е. Хш-п = 1- При
равномерно облъчване на цялото т я л о (всички негови органи и
тъкани) е ф е к ти в н а та доза е равна на еквивалентната.
С разгледаните дозиметрични величини се оценяват биоло
гичните еф ек ти (и риск) у отделния индивид, т .е . т е са индивидуал
ни. За оценка на общото въздействие върху група индивиди, колектив
о т хора, на големи групи о т населението, е въведена величината
колективна доза. Тя е сума о т индивидуалните дози, получени о т
всеки индивид в колектива, и може да бъде погълната, еквивалентна
и ефективна. Може да се намери и к ато произведение на средната
индивидуална доза по броя на членовете на колектива. Единицата за
колективна еф ективна доза е "човеко-сиберт" (чов.-Sv, в SI man.Sv).
§ 45.2. Дозимегари и р а д и о м е т р и
Процесите на взаимодействие на йонизиращите лъчения с
вещ еството д а в а т възможност за регистриране и определяне на
величини, които характеризират т е зи лъчения и въздействието им
върху вещ еството. Чрез измерване на величините, свързани с въз
действието, не само се открива (детектира) наличието на лъчение,
но се изм ерват и някои о т неговите параметри. По то зи начин се
определят к ак то дозиметричните величини к ато погълната доза,
експозиция и еквивалентна доза, т а к а и а к т и в н о с т т а на радиоак
тивни източници. Това се постига чрез градуиране на използвания
измерителен уред за с ъ о т в е т н а т а величина и мерните й единици.
Всеки уред или система за измерване на дозиметрични вели
чини (дозиметър) или на активност (радиометър) се състои о т две
гладки части - д е тек то р и измерително устройство (фиг. 45.1). По-
еолям ата ч а с т о т т е зи уреди и м а т и източник на електрично
напрежение (захранващо устройство). В детек то р а предадената о т
Лъчение
Фив. 45.1. Поинцина схема на аозиметър или рааиометъо

лъчението енергия се превръща в сигнал (токов импулс, сцинтила-
ция, почерняване на фотоемулсия и др.), който постъпва в измери
т ел н о то устройство, евентуално след преобразуване (усилване,
промяна 6 друг вид и т.н.), където се измерва.
Чувствителяост на уреда за измерване на п арам етри те на
йонизиращо лъчение е отнош ението на неговото показание и
с т о й н о с т т а на измерваната величина. Освен чувствителност,
съществена за дозиметричните детектори е т я х н а т а тъкачна
еквивалентност, т .е . т я х н а т а работна среда да е еднаква или
близка до биологичните тъкани, което предполага еднакви процеси
на взаимодействие на лъчението с вещ еството. Д е т е к т о р и те за
дозиметрични цели трябва да о т ч и т а т общ ата предадена енергия,
т .е . да не са селективни, за разлика о т д е т ек т о р и т е, използвани за
определяне на енергиен спектър.
§ 45.3. Г азови йонизационни д е т е к т о р и
Газовите йонизационни детектори на рентеенови лъчи и
радиоактивни лъчения се основават на йонизиращото им действие.
Те са различни видове, но всички представляват една затворена
тр ъ ба или камера, в която има газ и електроди с приложено върху
т я х постоянно електрично напрежение. Йонизиращото лъчение
прониква в детектора, създава газови йони и т е се насочват към
електродите. Полученият електричен т о к или токови импулси се
регистрират или изобразяват на дисплей. Обикновено, 6 зависимост
о т големината на приложеното напрежение, газовите йоиизационни
детектори се разделят на три вида: йонизационни камери, пропор
ционални броячи и Гайгер-Мюлерови броячи.
Йонизационните камери (фиг. 46.2) р а б о т я т при сравнител
но ниско напрежение и получените при облъчването йони не придоби
в а т достатъчно висока енергия за ударна йонизация (вж. § 15.1). Те
са два вида - импулсни и интегриращи. В импулсните камери йони
т е и отделените при йонизацията високоенереийни електрони съз
д ават върху електродите токови импулси, които се регистрират.
U Тези камери се използват за
идентифициране на т и п а
радиация в зависимост о т
линейната йонизация на заре
дените частици (вж. § 44.1) и
за изследване на т е х н и т е
енергийни спектри. Те са
много точни и сигурни, но
Фиг. 45.2. Йонизационна камера и м а т ниска чувствителност.
Интегриращите камери регистрират протеклия през т я х
електричен ток, получен о т сливането на отделн ите импулси, кога-
т о п о т о к ъ т частици през кам ерата е достатъчно голям. Големина
т а на то ка е пропорционална на величината погълната доза. Освен
в дозим етрията, т е се използват и в радиом етрията за определяне
на а к т и в н о с т т а на радиоактивни препарати и за измерване и н тен
з и т е т а на сноповете заредени частици при ускорителите.
При по-високо напрежение д е т е к т о р ъ т работи в о б л ас тта
на пропорционалност (фиг. 15.2). В нея чрез ударна йонизация се
получаваш вторични йони и големината на електричния сигнал,
получен о т една частица, е пропорционален на нейната енергия.
Този вид д е тек то р е наречен пропорционален брояч. Той дава до 105
п ъ т и по-волеми изходни електрични импулси о т обикновената йони-
зационна камера при запазена способност да дискриминира видовете
лъчения по енергии.
С още по-еолямо повишаване на напрежението се достига до
прага на самостоятелния газов разряд и о б л ас т та на Гайгер (фие.
15.2) . При т е з и условия д е т е к т о р ъ т , наречен Гайгер-МЬлеров брояч
(ГМБ), дава при един а к т на йоиизация до 10в п ъ т и по-голям
електричен импулс о т йонизационната камера. Б рояч ът обикновено
е стъклена т р ъ б а с метализирана вътреш на повърхност, която
служи за катод, а анодът е коаксиален м етален проводник (фив.
46.3) . Т ръбата е пълна с Ат при налягане около 0,1 о т атмосферното.
Фие. 45.3. Принципна схема на Гайеер-Мкшеров брояч
На електродите се подава постоянно напрежение о т 800 до

2000 V, достатъчно да се получат о т ударите между йоните две
насрещни лавини о т йони. Н астъпването на самостоятелен разряд
се прекратява о т гасяща компонента в газа (алкохолни пари) или с
помощта на резистор R, ограничаващ нарастването на тока. Работ
ното нарежение на брояча Uqсе избира в средата на п л а т о т о между
областите на пропорционалност и на непрекъснат разряд (фиг.
45.4). При такова напрежение скоростта на броене N (брой импулси в
секунда) с ъ о т в е т с т в а на броя на преминалите през брояча йонизи
ращи частици. Импулсите се усилват и о т ч и т а т с електронен
преброител или се превръщ ат в звукови сигнали за непрекъснато
следене (мониторинг) на радиационния фон.
ГМБ е един ош най-ишроко използваните дозиметрични
детектори поради високата му чувствителност, стабилност и
п о р тати вн о ст (фие. 45.5). Н едостатък е липсата на способност за
дискриминация на лъченията, т ъ й к ато например една а-частица,
която създава хиляди йони, предизвиква същия изходен импулс,
както и частица, създаваща само няколко йона.
Фиг. 45.4. Характеристика на ГМБ Фиа. 45.5. Външен бид на Гайвер-

и работно напрежение £/0 Мюлероб брояч
За индивидуален дозиметричен контрол масово се използват

кондензаторни йонизационни камери с форма и големина на писалка
или ръчен часовник. Тяхното действие се основава на принципа на
електроскопа. Л и стен ц ата на електроскопа се отблъскват и са
отдалечени едно о т друго, когато са едноименно заредени, но когато
зарядъ т им се разтоварва, т е се приближават все по-близо.
Кондензаторните камери не са свързани постоянно към
източник на напрежение, а се зареж дат о т батерия или зарядно
устройство. За индикатор на степ ен та на зареждане служи
кварцова нишка, която се отклонява, когато кам ерата е заредена.
Йонизиращото лъчение йонизира въздуха в кам ерата, т я се
разрежда и ни ш ката се премества пред скала, градуирана в единици
за експозиция. Тези дозиметри са с ниска то ч н о ст и малък обхват,
но са ценни, т ъ й като о т ч и т а т пряко полученото индивидуално
облъчване о т фотонни йонизиращи лъчения за определено време.
Основен недостатък на всички газови йонизационни дози-
м етри е, че не са тъканноеквивалентни.

§ 45.4. Т бърдош елни д е т е к т о р и
• Сцинтилационни детектори
Сцинтилационните детектори са едни о т първите, изпол
звани за регистриране на йонизиращи лъчения. Д ействието им се
основава на възбуждане на а то м и т е или молекулите на твърдо
т я л о чрез поглъщане на енергия о т т е зи лъчения (вж. § 30.1).
Рентген е открил рентгеновите лъчи по предизвиканата о т т я х
флуоресценция (реншвенолуминесценция), а Ръдърфорд е наблюдавал
сцинтилации (светвания), коеато а-частици попадат върху екран
о т ZnS (а-луминесценция).
Сцинтилационните детектори се с ъ с т о я т о т две главни
части: кристал-сцинтилатор, в който преминаващ ата заредена
частица, рентгенов или у-фотон предизвикват светване, и фото-
електронен умноокител (ФЕУ), регистриращ то в а светване (вж. §
14.3). С ц и н ти латори те са неорганични и органични кристали, но в
радионуклидната диагностика (гама-камерите) най-често се изпол
з в а т кристал о т NaI, активиран с Т], означаван Nal(Tl), kakmo и Csl.
А к т и в а т о р ъ т е примес, който повишава квантовия луминесцентен
добив. В позитронната емисионна томография у-ф отоните, получе
ни при анихилация, се регистрират с кристали о т бисмутов герма-
н а т ВцОе30 | 2 (вж. § 43.4). В рентгенограф ията се използват фолиа,
покрити с ZnS(Ag) или CdS(Ag), които с флуоресценцията си усилват
действието на рентгеновите лъчи върху фотографския филм.
ФЕУ обикновено работи в режим на броене на електрични
импулси, но може да измерва и електричен ток. Б р о я т на импулсите
е пропорционален на броя на сцинтилациите, а ам п л и ту д ата на все
ки импулс - на енергията на ч а с т и ц а т а или ф отона, предизвикал
сцинтилация. Това дава възможност д е т е к т о р ъ т да бъде използван
за селективно регистриране на частици или ф отони с различна
енергия, т .е . за спектрометрия на йонизиращи лъчения. Неговата
чувствителн ост е много по-висока о т т а з и на йонизационните
камери, т ъ й к а т о ФЕУ усилва електричния импулс 10б - 107 пъти.
Разделителната способност на кристала по време е 10~9 8 , а на ФЕУ
- 10~8 s. Той обаче не е портативен, т ъ й к ато включва електронни
блокове за захранване и регистриране, но т о в а не пречи да бъде
основна ч а с т на а п а р а т и т е за радионуклидна диагностика (вж. § 43).
• Полупроводникови детектори
Полупроводниковият детектор (ППД) е най-близък по дейст
вие до йонизационната камера, т ъ й к ато представлява йонизацион-
на камера, в която полупроводников кристал изпълнява ролята на
ваза. Основен елем ент на детектора е неаовият р • п-преход. О т две
т е страни на полупроводника са нанесени м етални слоеве - електро
ди, на които се подава напрежение със спираща посока (фиа. 45.6). При
йонизацията о т заредена частица или йонизиращ ф отон в полупро
водника се образуват носители на електричен заряд - електрони и
дупки.
0,? 1,0 Е, МсУ

N а
\J
т
0,5 ^ 1,0 Е, MeV
о
Фив. 46.6. Принципна схема на полу' Фив. 45.7. Гама-спектър на ^Со, полу
проводников детектор (ППД) чен със сцинтилационен детектор
с NaKTl) (а) и с ППД о т Ge(Li) (б)
Ако о тд ад ен ата о т лъчението енергия е ДЕ, а Е 0 е енергията
за образуване на двойка електрон-дупка, броят на носителите на
заряд No, възникнали в ППД, е
N -—
°"Я .'
В ППД E qя 3 eV, докато в газове енергията за йонизация Е0 « 30 eV.
Това означава, че при една и съща отдадена енергия ДЕ в ППД се об
разуват 1 0 п ъ т и повече носители на електричен заряд, отколкото в
газова йонизационна камера. Високата чувствителн ост е едно о т
най-важните предимства на ППД пред йонизационните детектори.
Под действие на електричното поле електроните и дупките
се п р ем естват към електродите и във веригата протича токов
импулс. А м плитудата на импулса е пропорционална на отдаден ата

енереия ош ч а с т и ц а т а или йонизиращия фотон. К акто и при сциц.
тилационния детектор, то в а дава възможност ППД да се използва
за определяне спектъра на рентгенови лъчи и ядрени лъчения.
ППД и м а т разделителна способност по време, която в някои
случаи е сравнима с т а з и на сцинтилационните детектори. Те са
надеждни, не се вл и яят о т магнитни полета и са малки по обем.
К акто и сцинтилационните детектори, т е не са подходящи за
измерване на погълната доза поради силната зависимост на елек-
тричния импулс о т енергията на лъченията.
❖ За спектроскопия на рентгенови и у-лъчи с енергия Е < 100 keV се
използват планарни Si детектори, а с Е > 100 keV - коаксиални о т Ge(Li) и
Ge с висока ч и сто та (до Е « 10 MeV). Д етек тор и те о т Ge(Li) и м ат най-
високата разделителна способност по енергии - ЪЕ = 1,7 keV при Е =? 1 MeV
(фие. 45.7). За регистриране на фотонни йонизиращи лъчения се използват
ППД с основен състав GaTe, GaAs и HgTe, които и м ат no-голям ефективен
атомен номер о т Ge, но са с по-ниска разделителна способност по енергии.
Те се използват и вместо ФЕУ в комбинация със сцинтилатор и фотодиод
за регистриране на сцинтилации, включително и в рентгеновата компю
търна томография (6ж. § 42.1).
• Термолуминесцентпни детектори
Термолуминесцентните детектори (ТЛД) са също полупро
водникови. За разлика о т сциитилаторите, след поглъщане на
енергия о т йонизиращото лъчение, т е преминават във възбудено
състояние, което е метастабилно (фиг. 45.8). О бр атн и ят преход 6
г,-
п !л
а 6 в а д е
Фие. 45.8. Схема на енергийните състояния на електрон в термолуминес-
центен детектор о т LiF: електронът е в основно състояние (а), поглъща о т
лъчението енергия Е\ (6) и преминава в метастабилно състояние (в);
електронът поглъща топлинна енергия Ei (г) и след като излъчва фотон
светлина с енергия Е$ = Е\ + Ei (д), се връща в основно състояние (е)
основно състояние е възможен само след допълнително приемане на
външна енергия. Тя се предава чрез загряване, при което д е тек т о р ъ т
излъчва светлина (термолуминесценция). П л ъ т н о с т т а на излъчения
светлинен поток е пропорционална на п о гъ л н атата доза. Д озата се
измерва с ФБУ или по почсрняването на фотографски филм.
Най-разпространетипс ТЛД са om LiF и и м а т слаба зависи
м ост о т енергията на лъчението. Те са с висока чувствителн ост и
малки размери ( 1 0 - 1 0 0 mg), което дава възможност да се използват
за индивидуални дозиметри (фиг. 45.9 а) и да се п о с т а в я т в телесни
кухини на пациенти и опитни животни, за да се о т ч и т а т реалните
Екраниране
на LiF с:
А1-плочка
Кристали
Al-фолио LiF
а б
Фиа. 45.9. Индивидуален дозиметър-пръстен с LiF (а) и екранирани кристали
LiF за определяне на поеълната доза 6 т я л о т о и върху кожата на човек (6)
стойности на п о гъ л н атата доза. ТЛД, поставен в т я л о т о , се екра
нира с А1 пластинка, а върху кож ата —с А1 фолио (фиг. 45.9 6 ).
Способността на ТЛД да съхраняват информация за дозата,
докато не бъ дат специално загрети, позволява да се използват за
сравняване на р е зу л т а ти т е , получени 6 различни лаборатории и с
различни видове дозиметри. За т а зи цел т е м огат да се изпращ ат по
пощата и затова се наричат още пощенски дозиметри. Международна
т а агенция за атом на енергия (МААБ) по този начин следи т о ч н о с тт а
на измерванията в националните дозиметрични лаборатории.
• Ф от ограф ски детектори
Ф отограф ската плака е първият детек то р на радиоактив
ни лъчения, т ъ й к ато с нея Бекерел ги открива. Въз основа на
фотографското действие на рентгеновите лъчи повече о т 1 0 0 годи
ни се прилага един о т основните методи за рентгенова диагностика
- рентгенограф ията. Фотографското действие на йонизиращите
лъчения е радиохимичен процес, също като фотохимичния.
Фотографският филм представлява хомогенна емулсия на
микроскопични кри сталчета (зърна) о т сребърен халогенид (AgBr,

AgCl или Agi) 6 ж елатин, нанесена върху полимерна еластична
подложка. В облъчените части на ф отоем улсията молекулите на
сребърния халоаенид се разлагат и малък брой атом и на среброто
(зародиши) образуват скрит (л атен тен ) образ. Чрез химична обра
ботка (проявяване) с подходящ реактив (проявител) на т е зи м еста
се предизвиква отделяне на метално сребро о т халогенида, което
има забележим тъ м ен ц в я т. Така се получава негативен ф отограф
ски образ - облъчените м еста са по-тъмни, а необлъчените - по-
светли. След проявяването ф отограф ският филм се обработва
(фиксира) с друг реактив (фиксаж), за да се о тстр а н и неразложения
при облъчването сребърен халогенид.
Величината почерняване S на фотографския филм се дефи
нира к ато о п ти ч н ата п л ъ тн о ст във ф отоколорим етрията (вж. §
27.2) и зависи о т п о гъ л н атата доза йонизиращо лъчение D. Връзка
т а между т я х , представена графично, се нарича характеристична
криба на филма (фиг. 45.10). Най-малкото почерняване So, което се
получава без облъчване, се нарича фотографски воал, а кривата
ч а с т след него - област на недоекспониране. Праволинейната ч ас т
о т хар актер и сти ч н ата крива е о б л астта на нормално почерняване
и о т нея се определят основните параметри па ф отоф илма -
чувствителност и коефициент на контрастност. О тсеч к ата о т
Фиг. 45.10. Характеристична Фиг. 45.11. Външен вид (а) и

крива на фотографски филм устройство (б) на филмов дозиметър
началото на абсцисната ос до пресечната й то ч к а Д с продължение
т о на праволинейната ч ас т на кривата, се нарича фотографска
инерция. Ч у в с тв и те л н о с тта на филма е обратнопропорционална на
инерцията D\, а коеф ициентът на к он трастн ост у се определя о т
наклона на праволинейната ч а с т (у = tg а).
Ч у в с т в и те л н о с тт а на ф отоф илм ите к а т о детектори на
йонизиращи лъчения не е висока и зависи силно о т вида и енергията
на лъчението. При ф отон н и те лъчения т я е най-еоляма за енергии
в о б л астта около 50 keV, където попадат и рентгеновите лъчи за
диагностика в медицината. Има и индивидуални филмови дозиметри
за дозиметричен контрол, снабдени с ф илтри о т м етали, използвани
в рентгеновата диагностика за отстраняване на мекото лъчение
(А1) или за защ и та (РЬ) (фиг. 45.11).
В биологията и медицината с фотографски филми се изслед
ва ин витро разпределението на радионуклиди в тъкан и и клетки.
При този метод, наречен авторадиография, обекти те най-често са
срезове о т тъ кан и на опитни животни, в които ин виво е внесен
радиофармацевтик. Ф отоф илм ът се поставя в непосредствен
к о н т а к т с обекта и след определено време се обработва и изследва.
По почерняването на фотофилма се локализира радионуклидът,
натрупан в обекта. Изследването може да се направи и на клетъчно
ниво и в то зи случай м е т о д ъ т се нарича микроавторадиография,
т ъ й като при него се използва и микроскоп.
Авторадиографският метод се използва и за установяване
на радиоактивни замърсявания в обекти о т околната среда. С него у
нас са откривани и "горещи частици” след к ат а стр о ф а л н а та авария
в реактора на Чернобилската АЕЦ през 1986 е. Тези частици,
изхвърлени о т реактора в атм осф ерата, са с висока активност,
т ъ й к ато съдърж ат радиоактивни продукти о т ядрени реакции.
Друга широка област на приложение на ф о т о д е т е к т о р и т е е
регистрирането на т р ае к то р и и те на заредени частици в ядрената
физика. Това с та в а с дебели до 0,3 т т ядрени фотоемулсии, които се
изследват с микроскоп. О т следите на ч ас ти ц и те може да се
определи вида им и някои процеси на взаимодействие.

§ 46. О БЛ Ъ Ч В А Н Е И Л Ъ Ч Е В И УВРЕЖДАНИЯ У ЧОВЕКА.
И ЗТО Ч Н И Ц И НА ЙО НИЗИРА Щ И Л Ъ Ч Е Н И Я
Още 6 края на XIX бек са описани случаи на увреждания
(дерматшпи, окапбане на косата, възпаление на очите) на лица под
действие на рентгенови или радиоактивни лъчи. С ам ият Бекерел
заболява сериозно, след к ато получава “лъчева язва” о т малко коли
чество уранова сол, престояла в джоба на ж и л е тк а т а му. Продължи
тел н о то действие на радиоактивните лъчения съкращава живота
и на Мария и Ирен Кюри.
Биологичното действие па йонизиращото лъчение е предмет
на научната дисциплина радиобиология. Нейното развитие започва
с началото на рентгеновата диагностика и лъчелечението, а значе
нието й нараства, особено след създаването и уп отребата на ядрено
т о оръжие, както и о п и ти те с него, с р азв и ти ето на ядрената
енергетика и случаите на радиационни аварии.
§ 46.1. В ънш но и в ъ т р е ш н о о б л ъ ч в ан е о т йонизиращ и

л ъ ч ен и я
Облъчването е външно или вътрешно в зависимост о т това
дали източниците на йонизиращо лъчение се нам ират вън о т
облъчвания обект (човек) или вътре в него. Например външно е
облъчването о т природни и техногенни радионуклиди (вж. § 38.1),
както и при рентгеновата диагностика.
Въминото облъчване с а -частици няма последици, т ъ й като
т е х н и я т среден линеен пробег в биологични тъ к ан и е много малък
(табл. 44.2), макар че линейната им йонизация и радиационният
тегловен коефициент са най-големи (табл. 44.1, табл. 46.1). Те се
задърж ат в най-горния м ъ ртъ в слой на кож ата (епидермиса), който
има дебелина около 100 ц т. По-различен е случаят с р-частиците,
които се поглъщ ат главно 6 кож ата и подлежащите й тъкан и и най-
често увреждат кож ата. Тъй к ато максималната енергия на р-лъчи
т е не надвишава 3 MeV, за предпазване при външно облъчване се
използват пластмасови екрани с дебелина до 1,5 —2 с т .
У скорителите на електрони, използвани в лъчелечението,
са източници на моноенергийни електронни потоци с енергия до
25 MeV u на спирачно Х-лъчение. При енереия 8 MeV например,
ускорените електрони моеаш да проникнат 6 т ъ к а н и т е на дълбо
чина около 5 с т (табл. 44.2). З а щ и т а т а о т облъчване включва мерки
както срещу прякото действие на електроните, т а к а и срещу
вторичното спирачно лъчение, което създава по-голям лъчезащ итен
проблем, т ъ й к а т о има много по-еоляма проникваща способност.
Рентгеновите и у-лъчите преминават през човешкото тяло,
като една ч ас т о т енергията им се поглъща в тъ к ан и те. Радиобиоло-
гичният е ф е к т зависи не само о т п огълн атата доза и нейното раз
пределение във времето и пространството, но и о т лъчечувствител-
н о с т т а на биологичните тъкани, която зависи о т вида им (табл.
45.2), въ зр астта, здравословното състояние и о т други фактори.
Особено опасно е облъчването с неутрони, които м огат да
а к ти в и р а т я д р а т а на а то м и те и да предизвикат възникването на
различни видове йонизиращи лъчения. Пораженията о т т я х продъл
ж ав ат и след прекратяване на облъчването. При енергии на неутро
н и те над 1 MeV е възможно взаимодействие с водорода на водните
молекули и получаване на протони с голяма линейна йонизация.
Вътрешно облъчване се получава о т радионуклиди, попадна
ли 6 човешкото т я л о (инкорпорирани, о т л а т . in corpore - в тял ото).
Те също м о гат да бъдат природни (напр. ^К, 226Ra) и техногенни
(137Cs, 90Sr о т ядрените взривове и др.). Инкорпорирането с тав а чрез
вдишване на въздух (инхалиране), съдържащ радиоактивни аерозоли
или газове; чрез приемане на храна и течности; чрез инжектиране
или поглъщне на радиофармацевтици.
Вътрешното облъчване е по-опасно от външното по няколко
причини. На първо място, лъчението при вътрешно облъчване се
разпространява и попада в тъ к ан и те, разположени във всички посоки
около източника (в пълен пространствен ъгъл). Освен то в а източ
никът е в непосредствен к о н т а к т с т я х и разстоянието между него
и тъ к ан и те, както и времето на облъчване, не м огат да се променят
по волята на човека. О т друга страна, някои радиоактивни вещ ест
ва са химически токсични, а някои се н а т р у п в ат избирателно в
определени органи и по този начин може да се получи по-силно
локално увреждане. Така радионуклидите с голям период на полураз-

падане, koumo се н а тр у п в а т 6 кости те, са особено опасни, т ъ й като
увреждат костния мозък и невовата кръвотворна функция.
При вътреш но облъчване а -лъчите вече не са безопасни
както при външното, а наред с "горещите частици” (вж. §45.4) са по-
опасни о т другите лъчения. Затова към а-радионуклидите се прила
г а т изискванията за работа със силно токсични вещества.
§ 46.2. Л ъ ч е в и у вр еж д ан и я у ч о в ек а
Действието на йонизиращите лъчения о т момента на облъч
ване на живия организъм до проявяването на биологични еф екти в
него протича в няколко етап а. Физичният етап се състои в преда
ване на енергия о т лъчението в течение на около IO" 13 s и получаване
на възбудени и йонизирани атом и и молекули. Това предизвиква
разкъсване на химични връзки и изменения в молекули и в по-еолеми
химични структури.
Най-голямо значение има процесът радиолиза на водата, при
който възбудените и йонизирани водни молекули дисоциират на
водородни и хидроксилни йони (Н+, ОН~), радикали (Н*, ОН*) и м огат
да образуват с кислорода хидропероксид (НО*2) и водороден пероксид
(Н20 2). Този физико-химичен е т а п протича за около 10~10 s и премина
ва в химичен с продължителност около 1 0 “6 s, при който акти вн и те
продукти о т радиолизата на водата реагират с биомолекули и
образуват вторични продукти - възбудени органични молекули и
техни йони, радикали и пероксиди.
Биохимичните изменения м огат да засегнат важни субкле-
тъ ч н и структури, но при сравнително ниски дози има вероятност
получените поражения да бъдат възстановими. При следващите
биологични етапи, които са с различна продължителност (минути,
часове, дни седмици и дори години), пораженията водят до морфо
логични и функционални нарушения на клетъчни структури,
тъкани, органи, системи и на целия организъм.
Л ъчевите увреждания, които са краен р е зу л т а т о т последо
вателни те етап и на действие, най-общо са два вида: детерминирани
(прагови, нестохастични) и стохастични (безпраеови, вероятността).
• Дет ерминирани лъ ч еви увреокдания
Д етерминираните лъчеви увреждания се проявяват само
след получаването на определена доза, приета за прагова доза. Пове-
ч ето о т т е з и еф екти се проявяват сравнително скоро след облъчва
нето, т .е . т е са ранни, Има обаче и такива, които се проявяват по-
късно - месеци и аодини след облъчването. Такива късни ефекти са
катаракта (потъмняване на
очната леща), радиодерматит
(възпаление на кожата) и др.
Установено е, че ранните
детерминирани увреждания нас
т ъ п в а т при превишаване на
праговата доза и степ ен та им
Фиг. 46.1. Зависимост на нараства с увеличаване на дозата
степента на увреждане о т дозата (фиа 46л). Правовите дози са
различни за различни органи и тъкан и (табл. 46.1) и зависят о т
времето, за което е получена дозата. Те са по-високи и увреждането
Табл. 46.1. Правови дози след еднократно е по-слабо при по-ниска
кратковременно облъчване с у-лъчение мощност на дозата
Прагова (удължено време или
Орган и л и погълната Ефект
тъкан доза, Gy облъчване през ин тер
Костен мозък 0,5 Потискане на хемолоезата вали). Това се дължи
Тестиси 0,15 Временен стерилитет на възможностите за
Тестиси 3,5-6,0 Постоянен стерилитет възстановяване на
Яйчници 2,5 - 6,0 Стерилитет увредените тъ кан и на
Очна леща 2,0 Начало на помътняване клетъчно и молекулно
Очна леща 5,0 Катаракта ниво и за регулиране
Цяло тяло 1,0 Признаци на лъчева болест на механизмите на
клетъчното делене.
При еднократно целотелесно облъчване с около 0,2 - 0,3 Sv
облъченият не се чувства болен, но са възможни реакции на лъчечув-
стви телн и органи и тъкани. Такива са кръвотворните органи (кос
т е н мозък, слезка, тимус, лимфни възли), лигавиците на стомашно-
чревния т р а к т и ди хател н ата система, половите жлези (гонадите)
и папилише на косъма. Те и м а т по-голяма скорост на клетъчното
делене, а облъчването забавя образуването на нови клетки.

При еднократно целотелесно облъчване с дози около 1 Sv се
наблюдават симптоми на лъчева болест и отслабване на защ итни
т е функции на ли м ф н ата система и лигавиците. П оследствията
о т то в а м о гат да бъдат възпалителни процеси на ди хателната и
на храносмилателната система. Дози о т порядъка на 4 Sv предизвик
в а т вътреш ни кръвоизливи (хеморааия) и около 50% см ъртност сред
облъчените лица, поради което се означават “LD - 50”, т .е . 50%
летална доза. Дозите над 6 до 10 Sv са смъртоносни в почти всички
случаи, ако не се приложи специално лечение, LD - 100 е 10 Sv.
Поради връзката между скоростта на делене и лъчечувст-
в и т ел н о с т т а ембрионът и плодът са особено уязвими о т лъчението
при облъчване на м айката. П ървите 3 - 4 месеца о т разви ти ето на
плода са период на интензивно клетъчно делене и най-опасен период
за възникване на увреждания, включително и на аномалии и урод-
ства. Намаляването на броя на нови клетки в него започва при дози
около 0,25 - 0,50 Sv. Облъчването на м ай ката в по-ранна фаза о т
развитието на плода може да предизвика спонтанно прекъсване на
бременността. С ч и та се, че най-ниската стойност на правовата
доза за разви ти ето на аномалии при вътреутробно облъчване на
ембриона и плода е около 0,1 - 0,2 Sv.
Уврежданията на ембриона и плода, както и ранните сома
тични увреждания, спадат към нестохастичните ефекти, т ъ й като
не се подчиняват на стати сти ч ески закономерности и преди всичко
се определят о т с то й н о с тта на дозата над праговата за определен
вид увреждане. П оследствията о т облъчването на живи организми
не м огат да се обяснят с количеството на предадената о т лъчение
т о енергия, т ъ й к ато т о е много малко. Биологичните еф екти се
дълж ат на начина на предаване на енергията - неравномерно, като
отделни порции на някои жизнено важни клетки, а не на всички.
• С т охаст ични л ъ ч е в и увреокдания
При стохасти чн и те еф екти липсва прагова доза, а има
вероятност за проявяване на т е зи еф екти и т я нараства с
увеличаване на дозата. Те се дълж ат на настъпили мутации и се
разделят на соматични и генетични в зависимост о т то в а дали се
о т н а с я т за облъчения индивид или за неговите поколения. Всички
стохастични еф екти са късни и се проявяват след различно дълъг
л а т е н т е н (скрит) период о т порядъка на години.
Най-същ ествените късни соматични лъчеви уврезкдания са
злокачествените новообразувания - различни форми на рак и левко-
зи. Най-лъчечувствителни органи по отношение на предизвикване
на рак са белият дроб, долната ч ас т на дебелото черво и стом ахът,
а след т я х костни ят мозък (индуциране на левкози). Някои общи функ
ционални изменения, увреждания на зрението и половата функция
също спадат към късните увреждания. За т ях , както и за генетични
т е , няма прагови дози. Разпределението на случаите в зависимост
т а доза-ефект е стохастично (статистическо, вероятиостно), т .е .
с повишаване на дозата нараства вер о ятн о стта за заболяване, а не
т е ж е с т т а му, както е при ранните детерминирани увреждания.
При детерминираните еф екти всички лица о т една и съща
възрастова група ще получат приблизително еднакво увреждане, ако
се облъчат с една и съща надпрагова доза. При стохасти чн и те обаче
6 зависимост о т дозата ще се получат късни увреждания само в
някои о т облъчените лица. Те са р е зу л т а т о т м утац и и те, възник

нали под действие на лъчението и в зависимост о т м ясто то на
увреждане на ДНК и о т вените, които са засегнати, канцерогенни
еф екти м оеат да се проявят или да не се проявят.
Генетични унаследяващи се радиационни ефекти се получа
в а т при облъчване на половите клетки преди или в репродуктивна
възраст, о т което в т я х възникват допълнителни мутации. М ута
циите са трай ни увреждания на хромозомите и гените и предизвик
в а т изменения, предавани по наследство на бъдещите поколения.
Е стествен и те мутации в природата са един о т ф актори те на
естествения подбор и еволюцията. Индуцираните мутации, получе-
im под действие на някои физични и химични ф актори (мутагени),
увеличават е с т е с т в е н а т а ч е с т о т а на м утац ии те. Сега се счита,
че преобладаващата ч ас т о т нововъзникналите мутации при човека
и м а т патологичен еф ект, т.е. обуславят наследствени заболявания.
Рискът за сериозни генетични увреждания със смъртоносен изход за
първите две поколения е 1 случай на 250 лица, облъчени с доза 1 Sv.

§ 46.3. Е с т е с т в е н и и з т о ч н и ц и н а й он и зи ращ и л ъ ч ен и я
Е стеств ен и те източници на йонизиращи лъчения, наричани
естествен радиационен фон, д а в ат основния принос за облъчването
на хората, въпреки широкото използване на изкуствени източници,
създадени о т човека. Те са навсякъде и облъчват всеки човек непре-
къснато през целия му живот. Е стествен и ят радиационен фон има
две компоненти: космичното лъчение и е с т е с т в е н а т а радиоактив
ност на зем ната кора - земното лъчение (табл. 46.2).
• Космично и зем но лъчение
О т космичното пространство върху еорните слоеве на
атм о сф ер ата попада лъчение, наречено първично космично лъчение.
Една ч ас т о т нево възниква извън Слънчевата система и се нарича
еалактично. Тя съдържа около 98% протони, а-частици и теж ки
ядра, а около 2% са електрони с енереии о т 108 до IO20 eV. Другата
ч а с т е свързана с а к т и в н о с т та на Слънцето и се състои елавно о т
протони с по-ниска енергия (под 108 eV).
Високоенергийните частици на първичното космично лъче
ние взаимодействат с а то м и те и молекулите на въздуха и създават
голям брой заредени и незаредени частици - протони, неутрони, л- и
ц-мезони и леки атомни ядра. Процесът продължава лавинообразно,
т ъ й като т е зи частици пораждат нови частици в атм осф ерата.
Получават се и 11 космоеенни радионуклида, о т които само 3Н, 7Ве,
|4С и 22Na и м а т значение за облъчването.
Така на различни надморски височини възникват различни
компоненти на еквивалентната доза. Облъчването о т космичното
лъчение може да се приеме за почти постоянно в дадена точка о т
зем ната повърхност, но зависи о т географската ширина и надмор
ската височина. За един ж ител на З ем ята за средна географска
ширина и на морското равнище средната годишна еф ективна доза е
около 0,38 mSv/a.
Земното лъчение се обуславя елавно о т е стес тв е н и те радио-
нуклиди, членове на радиоактивните редове на 23BU и 232Th (вж. § 38.1),
както и о т 40К. Те се нам ират и в човешкото т я л о и облъчват орга
н и те и т ъ к а н и т е с а-, (3- и у-лъчи. На у-лъчите се дължи и външното
облъчване на човека, т ъ й като тези радионуклиди се съдърж ат във
всички видове почви.
Облъчването на хората в cepagu и помещения се определя и
о т съдържанието на радионуклиди 6 стр о и тел н и те материали.
Съотношението на мощ ностите на дозата навън (на откри то) и
вътре 6 сградите (иа закрито) зависи в голяма степен о т вида на
с тр о и тел н и те материали и о т м я т о т о на т я х н о т о добиване. Те са
едновременно източник на лъчение и защ и та (екран) срещу лъчение
т о отвън. М атери али те на панелните сгради и дървените построй
ки са слаб източник на лъчение, но и м а т и малък екраниращ еф ект.
Този еф ект е значителен при масивни монолитни сгради, но облъч
ването в т я х зависи о т съдържанието на радионуклиди в стр о и тел
н и те материали. Оценката за н аш ата страна е, че облъчването в
сградите е средно 10% по-високо, отколкото на о ткри то. Ако се
приеме, че хората прекарват 80% о т времето се на закрито и 2 0 %
на о ткр и то , индивидуалните годишни ефективни дози на закрито и
о т к р и то са съответн о 0,41 и 0,07 mSv/a.•
Табл. 46.2. Средни индивидуални ефективни дози, получени
за 1 година в началото на XXI век о т населението на България
Доза, Доза,
Естествени източници Техногеини източници
mSv/a mSv/a
Космично лъчение 0,38 Атомна електроцентрала 0,003
Земно лъчение 0,48 Опити с ядрени оръжия 0,006
Вътрешно облъчване: Технологично изменен фон 0,01
вдишване на 222Rn u 220Rn 1,22
40К, храна, течности и др. 0,38 Медицинска диагностика ]
Общо 2,46 Общо 1,019
• И нкорпориране на естествени радионуклиди

В човешкото т я л о постъпват радионуклиди чрез вдишване и
поглъщане. С въздуха се вдиш ват прахови частици, съдържащи
радионуклиди о т редовете на 238U и 232Th, както и радиоактивният
газ радон (222Rn), и в значително по-малка степен г а з ъ т торон (220Rn)
и техни краткоживеещи продукти о т разпадането. Тези газове
и м а т най-голям принос (60%) в облъчването на хората о т всички
естествени източници на йонизиращи лъчения (табл. 46.2).
Вдишването на радон води до отлагане на продукти на
разпадане върху с т е н и т е на бронхите, облъчване с а-частици и
създаване на риск о т рак на белия дроб. Радон се получава навсякъде,
къдешо има уран. Той прониква до зем ната повърхност и попада в
атм осф ерата. К онцентрацията му зависи о т сезона и климата, а в
сгради - о т конструкцията им и с тр о и тел н и те материали. Тя е по-
висока т а м , където няма обмен на въздух. Изследвания показват, че
концентрацията на радон в домашна баня е средно т р и п ъ ти по-
голяма, отколкото в кухнята, и до 40 п ъ т и по-еоляма, отколкото в
други помещения. Средната индивидуална еф ективна доза за
н аш ата страна годишно о т радон е 1,22 mSv/a и е много близка до
т а з и за средния ж ител на З ем ята - 1,25 mSv/a.
Облъчването о т радионуклидите, погълнати с храни и теч
ности, се дължи преди всичко на 40К и на членове на редовете на 238U
и 232ТЬ. Годишната ефективна доза о т 40К е 0,17 mSv/a, а о т радио-
нуклидите в спом енатите редове - 0,006 mSv/a.
Thmhne&ume изделия също съдърж ат радионуклиди, главно
210Ро, който е а-радиоактивен. Н еговата концентрация в белия дроб
на пушачи е неколкократно по-висока, отколкото при непушач, т а к а

че при ткнпкшопугиенето, освен риск о т токсични химични вещ ест
ва има и радиационен риск.
§ 4в.4.Техногенни и з т о ч н и ц и н а й он и зи ращ о л ъ ч ен и е
Създадените о т човека (техногенни) източници на йонизи
ращи лъчения и приложенията им в различни области на човешката
дейност вече са твърде много и продължават да се увеличават. Мно
го о т т я х са полезни и м огат да бъдат контролирани по отношетде
на защ и та или намаляване на облъчването. Има обаче и таки ва
източници, които са р е зу л т а т на използване на ядрени оръжия и
опити с т я х , както и на аварии и инциденти в ядрени инсталации.
Срещу облъчването о т тези източници не м огат да б ъ д ат взети
ефикасни защ итни мерки, приложими за много голям брой хора.
• Опити с ядрени оръж ия и изменен радиационен фон
Ядрената енергетика при нормална експлоатация има незна
чителен принос за допълнителното надфоново облъчване на населе
нието. О ценката за индивидуалната ефективна доза в близост
(около 50 к т ) до АЕЦ "Козлодуй" е 0,003 mSv/a (табл. 46.2).
Опитите с ядрени оръокия започваш през 1945 а. 0 САЩ и
продължават и сеаа в някои страни. В р е зу л т а т о т оп и ти те, про
веждани на зем н ата повърхност и 6 атм осф ерата, радиоактивното
замърсяване на околната среда може да достигне значителни нива.
То зависи о т височината, на която се извършва експлозията, и о т
нейната мощност. При експлозиите на по-малка височина м а т е
риали о т зем н ата повърхност се изпаряват, а след то в а образуват
локални отлагания върху Зем ята. При мощни експлозии на голяма
височина радиоактивните вещества д ости гат с тр а т о с ф е р а т а и се
разпръскват о т циркулацията над определена географска зона. Те
предизвикват глобални радиоактивни отлагания.
Локалните отлагания и радиоактивното замърсяване на
въздуха близо до полигоните за ядрени опити предизвикват най-го-
лямо облъчване на населението, живеещо в т ези райони. То вклк>чва
вътрешно облъчване о т инхалирането на радионуклиди в приземния
въздух и поглъщането на радиоактивно замърсени хранителни про
дукти и вода, а също и външно облъчване. Най-голям принос за в ъ т
решното облъчване и м а т ^Sr, l37Sc и ,4С, а за външното - i37Cs. Оцен
ка на дозата о т о п и т и т е с ядрени оръжия за българското население
е правена през 70-те и 80-те години на миналия век (в табл.46.2).
Допълнително, надфоново облъчване, се получава и о т
естествени източници на йонизиращо лъчение в р е зу л т а т о т някои
технологии, свързани с добиване, транспортиране, преработване и
използване на суровини и руди, които съдържат радиоактивни веще
ства. В так и в а случаи се говори за облъчване о т технологично изме
нен естествен радиационен фон.
Един о т по-съществените ф актори в т о в а отношение е
изгарянето на каменни въглища, съдържащи радионуклиди о т редо
вете на 238U и 232ТЪ. Тези нуклиди попадат в пепелта и ш л аката и
ч ас т о т т я х се изхвърля заедно с горещите газове през комините на
терм оелектричните централи (ТЕЦ) и сградите, отоплявани с въг
лища. С дима в атм о сф ер ата се изхвърля о т 1 до 10% (в зависимост
о т ф и л тр ац и ята му) о т пепелта, в която концентрацията на
радионуклидите е повишена многократно при изгарянето на въгли-
щ ата. О т т а м и о т отлож ената върху зем н ата повърхност пепел

се получава и външно, и вътрешно облъчване, т ъ й к ато радионукли-
ди те постъ п ват в човешкия организъм чрез инхалиране и поглъщане.
Много о т фосфатните руди са с повишена концентрация на
238U, но се използват к ато суровина в производството на изкуствени
торове. Производството и използването на так и в а ф осф атни торо

ве причинява външно облъчване, а наторяването с т я х - вътрешно,
поради постъпването на радионуклиди в хранителните продукти. В
с тр о и т ел с тв о т о се използват отпадъци о т производството на алу
миний и чугун, шлака о т ТЕЦ и естествени строи телни материали
с повишена концентрация на естествени радионуклиди. Отпадъци
о т м еталообработващ ата и урановата промишленост и енергети
к а т а м о гат да и м а т повишена радиоактивност.
• Медицински изследвания и лечение
Най-голям принос за получаване на допълнителни, надфоно-
ви дози о т населението в сравнение с дозите о т другите техноеенни
източници и м а т облъчванията с медицинска цел (табл. 46.2). Това
са рентгеновата и радионуклидната диагностика (табл. 46.3) и
лъчелечението. Средните дози се определят о т броя на проведените
процедури и о т дозите, получени при всяка една о т т я х .
Табл. 46. 3. Приблизителни ефективни дози, получавани при някои
по-често прилагани рентгенови или радионуклидни изследвания
Ефективна Рентгенова Раднонуклидна
доза, mSv диагностика диагностика
20 Коремна област (с КТ) Сърце (с 201Т1)
10 Гръден кош (с КТ) Мозък (с 99|ПТс)
5 Урография Черен дроб (с ""Те)
1 Таз (обзорно) Бъбреци (с ""Тс)
0,5 Череп (2 проекции) Бъбреци (с ""Тс)
0,1 Гръден кош (2 проекции) Бъбреци (с 57Сг)
Д озите при рентгеноскопиите са по-високи отколкото при

рентгенографиите. П ървите се п р авят с по-малък аноден т о к и по-
дълго време (до няколко минути), а в то р и т е - с по-гол ям аноден ток,
но за кратко време (милисекунди). Радионуклидната диагностика е
на второ м ясто по отношение на допълнителното облъчване на
населението след рентгеновата. Средната индивидуална еф ектив
на доза за еодина е около 0 , 1 о т с ъ о т в е т н а т а при рентгеновата
диагностика за р азб и ти те страни.
Лъчелечението на злокачествените заболявания се провежда
с рентеенови и у-лъчи, ускорени електрони, закрити източници на р-
и у-лъчи, о т к р и т и източници (предимно 13>1) и др. Необходимата
еквивалентна доза възлиза на 50 - 70 Sv в болестното овнище. Тези
големи индивидуални дози, получавани о т паци ен тите, и м а т малък
принос за средните дози, изчислявани за цялото население, т ъ й като
на лъчелечение се подлагат сравнително малък брой хора.
КРАТКА УЕБ БИБЛИОГРАФИЯ

1. http://www.almaz.coin/nobel/
2. http://www.cie.rit.edu/htbooks/mri/inside.htm (Joseph Р. Нотак)
3. httpy/www.educypedia.be/education/physicsbytopic.htm
4. http://www.en.wikipedia.org/wiki/Main_Page
5. httpV/www.howthingswork.virginia.edu/mstructor6 .html
6 . h ttp ://w w w .h y p e r p h y s ic 3 .p h y - a 3 tr .g 8 U .e d u /h b a s e /h f r a m e .h tm l
7. http^/www.sprawls.org/ppmi2/ (Perry Sprawls)

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1. Врански, В. и др. Медицинска физика. С., Мед. и физк., 1978, 376.

2. Кантор, Ч., П. Шиммел. Биофизическая химия, ш. 2. М., Мир, 1984, 496.
3. Карабашеб, Н., Г. Димов, К. Казанджиев. Медицинска физика, IV изд. С.,
Мед. и физк., 1974, 417.
4. Либенцев, Н. М. Курс физики. М., Вмсшая школа, 1978, т . I, 336 с.; ш. II,
334 с.
б. Манушеб, Б. Практическа метролоеия на ядрените лъчения. С., Тита-
консулт ООД, 2001, 590.
6. Маринов, М. Физика - учебник за студенти по фармация, II изд. С.,
Фарадей, 2004, 264.
7. Миндова, Н. Физични величини и измерителни единици. С., Техника,
1985, 244.
8. Попиц, Р., В. Пенчев. Ж ивот с радиация, II изд. С., Лодос, 2003,192.
9. Ремизов, А. Н. Медицинския и биолоаическая физика. М., Висшая школа,
1987, 638.
10. Рязкова, М., И. Кирова (ред.). Физикална терапия - обща и специална
ч аст, С., Арсо, 2002, 312.
11. Савельев, И. В. Курс общей физики. М., Наука, т . II, 1986, 496 с.; т . III,
1987, 318.
12. Тодоров, В. Медицинска физика, II изд. С., 2002, 372.
13. Тошев, С. и др. Физика (ред. Н. Иванчев). С., Наука и изкуство, 1987, 642.
14. Ш мидт, Р. Ф., Г. Тебе (ред.). Физиология человека, М., Мир, т . II, 1985,
238 с.; т . III, 1986, 280 с.; т . IV, 1986, 312 с.
15. ***Физическая енциклопедия (ред. А. М. Прохороб). М., Собетская енцик
лопедия, т . I, 1988, 704 с.; т . 2,1990, 704 с.
16. ***Физическая енциклопедия (ред. А М. Прохороб). М., Большая Россий-
ская енциклопедия, т . 3,1992, 672 с.; т . 4,1994, 704 с.
17. Guyton, А. С., J. Е. Hali. Textbook of medical physiology, lOth ed., W. B.
Saunders Company, Philadelphia, 2000,1064.
18. Johns, H. E., J. R. Cunningham. The physice of radiology. Springfield, Charles
C. Thomas Publisher, 1983, 796.
19. Kirkpatrick, L. D., G. F. Wheeler. Physics a world view, 2nd ed., Saunders
College Publishing, Philadelphia, 1992, 660.
20. Nave, C. R., В. C. Nave. Physics for the health Sciences, 3rd ed., W. B. Saunders,
Philadelphia, 1985, 421.
474 M. Маринов
УКАЗАТЕЛ НА ИМЕНАТА НА УЧЕНИ
Имената на носителите на Нобелова награда (НН) са курсивирани
Аббе, Ернст (1840 - 1905), аерм. физик - 293, 298, 308
Авоеадро, Амедео (1776 - 1856), и тал. физик - 175
А йнт хоф ен, В и л е м (1860 - 1927), хол. лекар и физиолог, НН по медицина
(1924)-210, 212,213
А й н щ а й н , А л б е р т (1879 - 1955), герм. физик, НН по физика (1921) - 144,158,
159, 240, 360, 408
Ампер, Андре Мари (1775 - 1836), фр. физик - 191
Араго, Франсоа (1786 - 1853), фр. физик - 291
Арениус, Сданте (1859 - 1927), шведски физикохимик, НН по химия (1903) - 130
Архимед (около 287 - 212 а. пр. н. е.), древногръцки м а те м а ти к и физик - 20
Басов, Н и к о л а й (1922 - 2001), руски физик, НН по физика (1964) - 360
Беер, Аугуст (1825 - 1863), герм. физик - 272, 273, 350, 357
Бекерел, А н р и (1852 -1908), фр. физик, НН по физика (1903) - 378,387,459, 462
Б екеш и, Георг ф он (1899 -1972), уне.-амер. физик и физиолог, НН по медицина
(1961)-46
Бернули, Даниел (1700 - 1762), хол.-швейц.-руски физик - 7, 9
Бинаам, Юджин (1878 - 1945), амер. физик и химик - 16
Био, Жан Б а п т и с т (1774 - 1862), фр. физик - 291
Б ло х, Ф е л и к с (1905 - 1983), амер. физик, НН по физика (1952) - 244
Бозе, Сатендра Н а т (1894 - 1974), инд. физик - 144
Болцман, Лудвие (1844 - 1906), абстр. физик - 70,111, 112, 361, 362
Бор, Н и л е (1858 - 1962), датски физик, НН по физика (1922) - 233, 234,242,336
Борн, М а к с (1882 - 1970), герм. физик, НН по физика (1954) - 341
Брег, У и л и а м Л орънс (1890 - 1971), анвл. физик, НН по физика (1915) - 385,386
Бринел, Йохан (1849 - 1925), шведски инженер-металург - 94
Брюстер, Давид (1781 - 1868), анел. физик - 288
Буее, Пиер (1698 - 1758), фр. м атем ати к и астроном - 271, 272, 273, 350,
357, 362
Бунзен, Роберт (1811 -1899), герм. химик - 336
Буш, Ханс (1884 - 1973), герм. физик —319
Вавилов, Сергей (1891 - 1951), руски физик - 76
В а н дер В а а лс, Й оханес 1837 - 1923), хол. физик, НН по физика (1910) - 354
Видеман, Густав (1826 - 1899), герм. физик - 105
В ин, В и л х е л м (1864 - 1928), герм. физик, НН по физика (1911) - 112
Волта, Алесандро (1745 - 1827), итал. физик - 152, 178, 179
Вуд, Роберт(1868 - 1955), амер. физик - 353
Вулф, Георгий (1863 - 1925), руски кристалограф - 385, 386
Медицинска физика 475

Гайаер, Ханс (1862 - 1945), еерм. физик - 168, 454
Галбани, Луиджи (1737 - 1798), шпал. лекар и анатом - 152,178
Галилей, Галилео (1564 - 1642), и тал. физик - 308
Герике, О то фон (1602 - 1686), еерм. физик - 68
Грей, Луи Харолд (1905 - 1965), анел. физик - 448
Далтон, Джон (1766 - 1644), анел. физик и химик - 99
Даниел, Джон (1790 - 1845), анел. химик и метеоролое - 182,163
д'Арсонвал, Арсен (1851 - 1940), фр. физиолоа - 229
де Б р о й л , Л у и (1892 - 1987), фр. физик, НН по физика (1929) - 319, 320, 396
Джаван, Али (1928), амер. физик - 360
Д и р а к , П о л (1902 - 1984), анел. физик и м атем ати к, НН по физика (1933) -
141, 146
Доплер, Йохан (1803 - 1853), абстр. физик и м а тем ати к - 34, 54, 63
Дусик, Карл (1908 - 1968), абстр. психиатър и небролоа - 54
Дюар, Джеймс (1848 - 1923), анел. физик и химик - 107
Енджър, Хал Оскар (1920 - 2005), амер. електроинженер и биофизик - 431
Еъри, Джордж (1801 - 1692), анел. астроном - 312
Ж о ли о -K h p u , И рен (1897 - 1956), фр. физик, НН по химия (1935) - 387,388, 462
Ж о л и о -K h p u , Ф редерик (1900 - 1958), фр. физик, НН по химия (1935) - 387, 388
Забойски, Ебвени (1907 - 1976), руски физик - 238
Зеебек, Томас (1770 - 1831), еерм. физик - 154,155
Зееман, П и т ер (1865 - 1943), хол. физик, НН по физика (1902) - 237
К ам ерлинг-О ннес, Х а й к е (1853 - 1926), хол. физик, НН по физика (1913) - 143
Касен, Бенедикт (1902 - 1972), амер. биофизик - 431
Кирхоф, Густаб (1824 - 1887), еерм. физик - 111, 336
Кнол, Макс (1897 - 1969), еерм. електроинженер - 320
К о м п т ъ н, А р т ъ р (1892 - 1962) амер. физик, НН по физика (1927) - 407
Кондон, Едуард (1902 - 1974), амер. физик - 355
К орм ак, А л ъ н (1924 - 1998), амер. физик, НН по медицина (1979) - 419
Короткоб, Николай (1874 - 1920), руски хируре - 15
Кюри, Жак (1856 - 1941), фр. минералое - 50
K h p u , М а р и я (1867 - 1934), фр. физик, НН по физика (1903), НН по химия
(1911)-387, 462
K h p u , П иер (1859 - 1906), фр. физик, НН по физика (1903) - 50,195, 387
Ламберт, Йохан (1728 - 1777), еерм. м атем ати к, физик и астроном - 260,
271, 272, 273, 350, 357
Ланде, Алфред (1888 - 1976), еерм.-амер. физик - 235
Лаплас, Пиер (1728 - 1777), фр. физик и м атем ати к - 85
Л ауе, М а кс ф он (1879 - 1960), еерм. физик, НН по физика (1914) - 384
Лекланше, Жорж (1839 - 1882), фр. електроинженер - 185,186
Лени, Емилии (1804 - 1864), руски физик - 196
Лондон, Фриц (1900 - 1954), еерм. физик - 76
Л оренц, Х енд р и к (18БЗ - 1928), хол. физик, НН по физика (1902) - 322
Л от ърбър, П ол (1929 - 2007), амер. физикохимик, НН по медицина (2003) - 246
Льобенхук, Антон бан (1632 - 1723), хол. естественик - 308
Майман, Теодор (1927), амер. физик - 360
Максуел, Джеймс Кларк (1831 - 1879), анал. физик - 198, 199, 200, 283, 368
Малю, Етиен (1775 - 1812), фр. физик - 285, 286, 291
М ансф ийлд, П и т ъ р (1933), анал. физик, НН по медицина (2003) - 246
Ми, Густав (1869 - 1957), верм. физик - 279
Мински, Марбин (1927), амер. физик - 308
Моос, Фридрих (1773 - 1839), аерм. физик - 93, 94
Моузли, Хенри (1887 - 1915), анал. физик - 383, 386
Непер, Джон (1550 - 1617), анал. м атем ати к —49, 141, 361
Н ернст , В а л т е р (1864 - 1941), верм. физикохимик, НН по химия (1920) - 181
Нютон, Исак (1643 - 1727), анал. физик - 10,11,16,17, 106, 267
Ом, Геора Симон (1787 - 1654), аерм. физик - 142,169, 177, 206
Опенхаймер, Роберт (1904 - 1967), амер. физик - 341
О ст валд, В и л х е л м (1853 - 1932), верм. физикохимик, НН по химия (1909) - 12
П анет, Фридрих (1887 - 1958), австр.-еерм. химик - 399, 430
П а ули , В олф ганг (1900 - 1958), абстр. физик, НН по физика (1945) - 77,139,
241,333, 392
П л а н к, М акс (1858 - 1947), верм. физик, НН по физика (1918) - 158,159, 200, 234
П ланте, Гастон (1834 - 1889), фр. изобретател - 188
Поазьой, Жан Луи (1797 - 1869), фр. физик и физиолоз - 11, 12
Прохороб, А лек са н д ъ р (1916 - 2002), руски физик, НН по физика (1964) - 360
Пуркине, Ян (1787 - 1869), чешки физиолоа, хистолов и фармаколоа - 268
П ъ р с е л , Е дуард (1912 - 1997), амер. физик, НН по физика (1952) —244
Радон, Йохан (1887 - 1956), абстр. м атем ати к - 419
Роман, Чандрасехара (1888 - 1970), инд. физик, НН по физика (1930) - 282
Р ейли, Джон (1842 - 1919), анвл. физик, НН по физика (1904) - 278, 279, 280,312
Рейнолдс, Осборн (1842 - 1912), анал. физик и инженер - 13, 14
Р ент ген , В и л х е л м (1845 - 1923), аерм. физик, НН по физика (1901) - 166, 378,
410, 456
Риба-Рочи, Сципионе (1863 - 1937), и тал. интернист и педиатър - 15
Ритер, Йохан (1776 - 1810), еерм. физик и химик - 123
Р ичардсън, Оуен (1879 - 1959), анал. физик, НН по физика (1928) - 152
Р уска, Е р н ст (1906 - 1988), верм. физик, НН по физика (1986) - 319

Ръдърф орд, Ъ р н ест (1871 —1937), анал. физик, НН по химия (1908) - 387, 456
Сиберш, Ралф (1896 - 1966), шведски физик - 450
С тефан, Йозеф (1835 - 1893), австр. физик - 111, 112
Стокс, Джордж (1819 - 1903), анал. физик - 20, 353, 357
Столетов, Александър (1839 -1896), руски физик - 158
Таунс, Ч а р л з (1915), амер. физик, НН по физика (1964) - 360
Тиндал, Джон (1820 - 1893), ирландски физик - 277, 278, 280
Том сън , Докоузеф Дж он (1956 - 1940), анал. физик, НН по физика (1906) - 166
Торичели, Еванджелисша (1608 - 1647), и тал. физик и м а те м а ти к - 68, 69
У итстоун, Чарлз ,(1802 - 1875), анал. учен и изобретател - 144
Уолш, Алън (1916 - 1998), австрал. физик - 339
Фарадей, Майкъл (1791 - 1867), анал. физик - 175, 181, 196, 197
Фарман, Джоузеф (1930), анал. геофизик -1 2 6
Ф ерм и , Е н р и к о (1901 - 1954), и тал. физик, НН по физика (1938) - 141,142,
146,150,152, 387, 393
Фик, Адолф (1829 - 1901), еерм. физиолов - 293
Франк, Джеймс (1882 - 1964), аерм. физик - 355
Франклин, Бенджамин (1706 -1790), амер. физик, писател и политик - 179
Франц, Рудолф (1826 - 1902), аерм. физик - 105
Френел, Оеюстен Жан (1788 - 1827), фр. физик - 277
Фуко, Жан Бернар Леон (1819 - 1868), фр. физик -197
Фурие, Жозеф (1768 - 1830), фр. м атем ати к и физик - 104,427
Х ан, О т о (1879 - 1968), аерм. физик, НН по химия (1944) - 387
Х аунсф ийлд, Г одф ри (1919 - 2004), анал. електроинженер, НН по медицина
(1979)-419, 430
Х евеш и, Георг ф он (1885 - 1966), аерм. и шведски химик, НН по химия (1943) -
387, 399, 430, 431
Херц, Хайнрих (1857 - 1894), аерм. физик - 94,156
Хершел, Фредерик (1738 - 1822), аерм. астроном и музикант -1 2 7
Хук, Роберт (1635 - 1703), анал. физик - 16, 92, 308
Хюйвенс, Христиан (1629 -1695), хол. математик, физик и астроном - 277,308
Целзий, Андерс (1701 - 1774), шведски физик и астроном - 95
Ц ернике, Ф р и ц (1888 - 1966), хол. физик, НН по физика (1953) - 308
Ч адуик, Дж еймс (1891 - 1974), анал. физик, НН по физика (1935) - 393
Ш а вл о в, А р т ъ р (1921), амер. физик, НН по физика (1981) - 360
Ю каВа, Х и д ек и (1907 - 1981), японски физик, НН по физика (1949) - 242
Я лоу, Р о за л и и (1921), амер. физик, НН по медицина (1977) - 400, 431
Янсен, Захариас и Ханс (XVI в.), холандски оптици - 308
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР.................................................................................................... 3
Глава I. МЕХАНИКА И АКУСТИКА
§ 1. ДВИЖЕНИЕ НА ФЛУИДИ
§ 1.1. Основни пон яти я и закони при идеалните флуиди.......................5
• Основни понят ия...................................................................................5
• Закон на Вернули, медицински приложения.....................................7
§ 1.2. Движение на реални флуиди................................................................9
• Закон на Нк>тон за вътрешното триене ......................................10
• Закон на Поазъой................................................................................ 11
• Ламинарно и турбулентно движение на реалните флуиди .....13
• Измерване на кръвно налягане.......................................................... 14
§ 1.3. Движение на хетерогенни системи................................................. 16
§ 2. РАЗДЕЛЯНЕ НА ФАЗИТЕ В ТЕЧНИ
ХЕТЕРОГЕННИ СИСТЕМИ
§ 2.1. Седиментация..................................................................................... 19
§ 2.2. Центрофугиране................................................................................ 21
• Равномерно движение на т яло по окръжност ............................ 22
• Сила на центрофугиране ..................................................................23
§ 2.3. Видове центроф уги........................................................................... 26
§ 2.4. Действие на инерчните сили върху човека...................................27
§ 3. ЗВУК
§ 3.1. Механични т р еп тен и я и вълни .................................................... 30
§3.2. Звук........................................................................................................33
§ 3.3. Е ф ект на Доплер................................................................................ 34
§ 3.4. Физични характеристики на зв у к а ............................................... 36
§ 3.5. Екстракорпорална литотрипсия с ударна вълна........................ 38
§ 3.6. Психофизични характеристики на звука......................................40
§ 3.7. Физика на говорния и слуховия ап ар ат на човека....................... 44
§ 3.8. Звукови м етоди в медицинската диагностика............................ 47
§ 3.9. Ш умозащита, инфразвук ............................................................. 48
§ 4. УЛТРАЗВУК
§ 4.1. Получаване на ултразвук ............................................................. 50
§ 4.2. Свойства и действия на ултразвука ..........................................52
§ 4.3. Физични принципи на ехографията............................................... 54
• Характеристики и етапи на метода.............................................. 64
• Получаване на двумерни оврази........................................................ 66
§ 4.4. Доплерова ехокардиоерафия.............................................................. 59
• Определяне на скоростта и на спектъра на скоростта............ 59
• Видове Доплерова ехокардиография................................................. 62
§ 4.5. Приложение на4ултразвука за лечение...........................................63
§ 5. АТМОСФЕРА И АТМОСФЕРНО НАЛЯГАНЕ
§ 5.1. К лим ат, метеоролоеично бреме, атм осф ера................................65
§ 5.2. Атмосферно наляване.........................................................................68
§ 5.3. Влияние на атмосферното наляване върху човека..................... 71
§ 5.4. Влажност на въздуха.......................................................................... 73
Г л а в а П. МОЛЕКУЛНА ФИЗИКА И ТОПЛИНА

§ 6. СТРОЕЖ НА ТЕЧНОСТИТЕ
§ 6.1. Молекулен строеж на т е л а т а .........................................................76
§ 6.2. Повърхностно напрежение, молекулно наляване ....................... 78
• Сила на повърхностно напрежение ............................................... 78
• Коефициент на повърхностно напрежение .................................80
• Откапване ..........................................................................................81
§ 6.3. Явления на фазови ераници............................................................. 82
• М ениск................................................................................................... 82
• Капилярност .....................................................................................84
• Газова емболия..................................................................................... 86
§ 7. СТРОЕЖ НА ТВЪРДИТЕ ТЕЛА
§ 7.1. Аморфно и кристално състояние.................................................... 87
§ 7.2. Течнокристално състояние............................................................. 89
§ 7.3. Механични деформации на т е л а т а ............................................... 91
§ 7.4. Якост и тв ъ р д о с т ............................................................................92
§ 8. ТОПЛИННИ СВОЙСТВА НА ТЕЛАТА
§ 8.1. Основни топлинни величини.............................................................94
§ 8.2. Температурно разширение на т е л а т а ........................................... 96
§ 8.3. Фазово равновесие и фазови преходи............................................... 97
• Изпарение и кондензация.................................................................... 98
• Топене и кристализация...................................................................100
§ 8.4. Тройна точка, диаграма на състоянието.................................... 102
§ 9. ТОПЛООБМЕН
§ 9.1. Топлопроводност и конвекция....................................................... 104
• Топлопроводност...............................................................................104
• Конвекция ........................................................................................ 105
§ 9.2. Топлообменници, т е р м о с т а т и , терморегулатори,
стерилизатори .............................................................................. 106
§ 9.3. Топлообмен чрез излъчване и поглъщ ане.................................... 109
• Величини, характеризиращи топлинното излъчване............. 109
• Закони за топлинното излъчване ............................................ 111
§ 9.4. Топлообмен между човешкото т я л о и околната среда.............113
• Топлинен баланс на организма........................................................ 113
• Механизми на терморегулацията при човека............................ 116
• Топлинна изолация на тялото, роля на облеклото 117
§ 9.5. Приложение на то п л и н ата и студа 6 медицината 119
§ 10. УЛТРАВИОЛЕТОВИ И ИНФРАЧЕРВЕНИ ЛЪЧИ
§ 10.1. Слънчева радиация..........................................................................121
§ 10.2. У лтравиолетови лъчи................................................................... 123
• Свойства, зони и източници на ултравиолетовите лъ ч и ...... 123
• Озонова дупка..................................................................................... 125
§ 10.3. Инфрачервени лъчи........................................................................ 127
• Свойства и източници на инфрачервените лъ ч и ...................... 127
• Парников ефект.................................................................................128
• ИЧ лъчи в медицинската диагностика......................................... 130
Г л ав а III. ЕЛЕКТРИЧЕСТВО
§ 11. ЕЛЕКТРИЧНО ПОЛЕ
§ 11.1. И н т е н з и т е т и потенциал на електричното поле.................133
§ 11.2. Електричен дипол и диелектрик в електрично поле................. 135
§ 11.3. Електричен к ап ац и тет на проводник и кондензатор........... 138
§ 12. ЕЛЕКТРОПРОВОДИМОСТ НА ТВЪРДО ТЯЛО
§ 12.1. Зонна теория за електропроводимостта................................. 139
§ 12.2. Електропроводимост на м е т а л и т е ........................................... 142
§ 12.3. Собствена проводимост на полупроводниците.......................144
§ 12.4. Примесна проводимост на полупроводниците.........................147
§ 13. ТЕРМОЕЛЕКТРИЧНИ ЯВЛЕНИЯ
§ 13.1. О тделителна енергия и термоелектронна емисия................150
§ 13.2. К о н так тн а потенциална разлика............................................... 152
§ 13.3. Термоелектродвижещо напрежение............................................ 154
§ 13.4. Термодвойкии терм обатерии...................................................... 155
§ 14. ВЪНШЕН И ВЪТРЕШЕН ФОТОЕЛЕКТРИЧЕН ЕФЕКТ
§ 14.1. Външен ф отоелектричен е ф е к т................................................ 156
• Закони при фотоелектронната емисия....................................... 157
• Уравнение на Айнщайн......................................................................158
§ 14.2. Фотопроводимост и фотоелектродвижещо напрежение...... 160
§ 14.3. Фотоелектронни преобразуватели 6 медицината................. 163

• Фотоелектронен умнозкител.......................................................... 163
• Рентгенов електронно-оптичен преобразувател........................ 164
§ 15. ЕЛЕКТРОПРОВОДИМОСТ НА ГАЗОВЕ И ТЕЧНОСТИ
§16.1. Елекшричен шок 6 еазобе............................................................... 166
§ 15.2. Видове самостоятелен газов разряд...........................................168
§ 15.3. Аеройони и аеройонотерапия........................................................171
§ 15.4. Елекшричен т о к 6 теч н о сти ........................................................ 174
• Електролитна дисоциация и електролиза.................................. 174
• Специфична проводимост на електролит................................... 176
• Кондуктометричен преброител на суспендирани частици
и клет ки...............................................................................................177
§ 16. ГАЛВАНИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ (БАТЕРИИ)
§ 16.1. Галваничен полуелемент, електроден потенциал.................. 179
§ 16.2. Елемент на Даниел......................................................................... 182
§ 16.3. Работни параметри и приложение на б а тер и и т е .................. 183
§ 16.4. Необратими (първични, еднократни) елементи......................185
• Елемент на Лекланше.......................................................................185
• А лкални батерии............................................................................... 186
• Литиеви батерии.............................................................................. 187
§ 16.5. Обратими (акумулаторни, вторични, презаредими)
елем енти.......................................................................................... 188
• Оловни акумулатори........................................................................ 188
• N i/C d и N i-метал хидридни (NHMH) акумулатори.................. 190
Глава IV. ЕЛЕКТРОМАГНИТНИ ЯВЛЕНИЯ

§ 17. МАГНИТНО ПОЛЕ
§ 17.1. Основни магнитни величини.........................................................191
• Магнитна индукция и магнитен поток........................................ 191
• Магнитно поле във веществото......................................................193
§17.2. Диа-, пара- и феромазнитни вещ ества........................................194
§ 18. ЕЛЕКТРОМАГНИТНО ПОЛЕ
§ 18.1. Електромагнитна индукция.........................................................196
§ 18.2. Електромагнитни вълни............................................................... 198
• Теория на Максуел..............................................................................198
• Скала на електромагнитните вълни........................................... 200
§ 19. ПРОМЕНЛИВ ЕЛЕКТРИЧЕН ТОК
§ 19.1. Основни величини при променливия т о к ...................................201
• Моментни и ефективни стойности на големината
на тока и напреЖението...................................................................201
• Видове съпротивления при променлив ток................................. 202
• Мощност, трифазен променлив ток............................................. 204
§ 19.2. Физични принципи на елекшробезопасностша......................... 205
§ 20. ФИЗИЧНИ ОСНОВИ НА ЕЛЕКТРОДИАГНОСТИКАТА
§ 20.1. Пасивна електродиааностика, електрокардиоарафия...........209
• Сърцето като електричен дипол................................................... 210
• Линейни ЕКГ, триъгълник наАйнтхофен....................................212
§ 20.2. Активна стим улативна електродиаеностика........................ 214
• Параметри на електричните импулси.........................................214
• Електродиагностични параметри за възбудимост
и акомодация...................................................................................... 216
§ 20.3. Принципна схема за извличане, предаване и регистриране
на медико-биоловична информация.............................................. 218
§ 21. ФИЗИЧНИ ОСНОВИ НА ЕЛЕКТРОЛЕЧЕНИЕТО
§ 21.1. Елекшролечение с постоянен и с нискочестотен т о к ............222
• Галванизация.....................................................................................222
• Нискочестотни импулсни токове и диадинамични токове.....223
• Средночестотни модулирани токове и интерференчни токове..225
§ 21.2. Дефибрилатори и електронни пейсмейкъри............................ 226
§ 21.3. Елекшролечение с високочестотни токове.............................. 229
• Токове на д*Арсонвал и електротомия..........................................229
• Ултрависокочестотни токове...................................................... 230
• Свръхвисокочестотни токове........................................................ 232
§ 22. ПАРАМАГНИТНИ ВЕЩЕСТВА В МАГНИТНО ПОЛЕ
§22.1. Механични и магнитни моменти на електрон и а т о м .......... 233
§ 22.2. Електронен парамаенитен резонанс............................................236
§ 23. МАГНИТНИ СВОЙСТВА НА АТОМНИТЕ ЯДРА
§ 23.1. Маса, спин и магнитен момент на атом н ото ядро............... 240
• Състав, заряд и маса на ядрото.....................................................240
• Спин и магнитен момент на атомното ядро.............................. 241
§ 23.2. Ядрен м агнитен резонанс.............................................................. 243
§ 24. МАГНИТНО-РЕЗОНАНСНА ТОМОГРАФИЯ
§ 24.1. Намаеншпеност на яд р ата във външно магнитно поле....... 247
§ 24.2. Релаксация на нам аени тен остта...............................................249
§ 24.3. Получаване на томографски образи.......................................... 253

Г л ав а У. ГЕОМЕТРИЧНА И ВЪЛНОВА ОПТИКА
§ 25. ФОТОМЕТРИЯ
§ 25.1. Спектрална чувствителност на човешко око......................... 256
§ 25.2. Ф отометрични величини и единици......................................... 258
§ 26. ЯВЛЕНИЯ НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ДВЕ СРЕДИ
§ 26.1.Отражение и пречупване на светл и н ата ...............................260
§ 26.2. Пълно вътреш но отражение....................................................... 263
• Гранични ъгли на пречупване и на падане....................................263
• Рефрактомепгрия.............................................................................. 264
• Нишкова оптика................................................................................265
§ 26.3. Ендоскопи, интракорпорална литотрип си я.............................265
§ 26.4. Дисперсия на с в е т л и н а т а ........................................................... 267
§ 27. ПОГЛЪЩАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
§ 27.1. Закон за поглъщането на светл и н ата ....................................270
§ 27.2. Фотоколориметрия .....................................................................272
§ 27.3. Ц в я т на т е л а т а ............................................................................. 274
• Видове цветове, характеристики на цвета................................ 274
• Смесване и количествена оценка на цветовете..........................275
§ 28. РАЗСЕЙВАНЕ НА СВЕТЛИНАТА
§ 28.1. Разсейване на светл и н ата в м ъ тн и среди.............................. 276
• Разсейването и вълновата теория. Ефект на Т ин дал........... 277
• Закон на Рейли, нефелометрия ..................................................278
§ 28.2 Молекулно разсейване.....................................................................280
§ 28.3. Комбинационно разсейване» раманови спектри ..................... 281
§ 29. ПОЛЯРИЗАЦИЯ НА СВЕТЛИНАТА
§ 29.1. Същност на светлин ната поляризация................................... 283
• Естествена и поляризирана свет лина........................................ 283
• Поляризатори, закон на Малк>.......................................................285
§ 29.2. Получаване на линейнополяризирана с в етл и н а ..................... 287
• Поляризация при отражение и пречупване .............................. 287
• Двойно пречупване ......................................................................... 288
• Поляризационни призми и поляроиди .........................................290
§ 29.3. О птична акти вн ост на вещ ествата......................................... 290
• Въртене на равнината на поляризация ................................... 291
• Оптична активност и асиметрия на молекулите...................292
§ 30. ОПТИЧНИ ЛЕЩИ
§ 30.1. Основни елементи на сферичните лещи.................................. 294
§ 30.2. Аберации на опти чн ите лещи и системи................................. 297
• АЬерации на сферичните лещ и....................................................... 297
• Астигматизъм, цилиндрични лещ и.............................................. 299
§ 30.3. Оптична система на човешкото око..........................................301
• Пречупване на светлината в окото.............................................. 301
• Акомодация......................................................................................... 302
• Възприемане на дълбочина...............................................................304
§ 30.4. Коригиране на оп ти чн и те недостатъци на окото.................305
§ 31. ОПТИЧЕН МИКРОСКОП
§ 31.1. Принципно устройство и увеличение на микроскопа.............308
§ 31.2. Разделителна способност на човешко око и оптичен уред.... 311
§ 31.3. Числена апертура и полезно увеличение на микроскоп......... 313
§ 31.4. Методи за наблюдение и видове оптични микроскопи.......... 316
§ 32. ЕЛЕКТРОНЕН МИКРОСКОП
§ 32.1. Принципи на корпускулярната микроскопия........................... 320
§ 32.2. Електронна опти ка........................................................................322
§ 32.3. Трансмисионен и сканиращ електронен микроскоп.................324
§ 32.4. Методи за подеотовка на биологични проби за електронна
микроскопия..................................................................................... 328
Глава VI. КВАНТОВА ОПТИКА
§ 33. ОПТИЧНИ АТОМНИ СПЕКТРИ
§ 33.1. Енергийни състояния на атом а и преходи между т я х ...........332
§ 33.2. Спектрална линия, спектри......................................................... 334
§ 33.2. Атомен спектрален анализ .......................................................336
• Спектрални апарати .....................................................................336
• Атомноемисионен анализ (АЕА) ..................................................337
• Атомноабсорбционен анализ (ААА) ............................................. 339
• Атомнофлуоресцентен анализ (АФА) ........................................ 340
§ 34. МОЛЕКУЛНИ СПЕКТРИ
§ 34.1. Енергийни състояния и преходи в молекулата .....................341
§ 34.2. Електронно-вибрационни състояния на двуатомна
молекула........................................................................................... 344
§ 34.3. Абсорбционни спектри на многоатомна м олекула.................347
§ 34.4. Молекулен абсорбционен анализ..................................................349
• Спектрофотометрия.......................................................................349
• Видове молекулен спектрален анализ............................................350
• Цитофотометрия............................................................................ 351
§ 35. ЛУМИНЕСЦЕНЦИЯ
§ 35.1. Видове луминесценция ................................................................351

§ 36.2. Закони при фотолуминесценцията .........................................352
§ 35.3. Фотолуминесцентни преходи в двуатомна молекула............354
§ 35.4. Флуориметрия, биохемилуминесцснция....................................357
§ 36. ЛАЗЕРИ
§ 36.1. Нормална и инверсна населеност на енереийните нива.........360
§ 36.2. Главни ч асти и принцип на работа на лазер........................... 363
§ 36.3. Видове лазери....................................................................................365
§ 36.4. Свойства на лазерното лъчение.................................................. 367
§ 36.5. Въздействия на лазерното лъчение върху биолоеични
тъ кан и и техн и медицински приложения.................................369
• Биостимулация и фотохимични ефекти..................................... 370
• Топлинни ефекти...............................................................................372
• Фотоаблация..................................................................................... 373
• Йонизиращ и механичен ефект....................................................... 376
Глава VII. ЙОНИЗИРАЩИ ЛЪЧЕНИЯ
§ 37. РЕНТГЕНОВИ ЛЪЧИ
§ 37.1. Получаване и свойства на рентгеновите лъчи .....................378
• Принципно устройство на рентгенова тръба и уредба........... 379
• Интензитет и вълнов състав на лъчението ..........................379
§ 37.2. Спирачно и характеристично лъчение ...................................382
§ 37.3. Рентгенов структурен и флуоресцентен анализ ................ 384
§ 38. РАДИОАКТИВНОСТ
§ 38.1. Радиоактивност, радионуклиди.................................................. 387
§ 38.2. Алфа- ядрено превръщ ане........................................................... 389
§ 38.3. Б ета - ядрено превръщане ........................................................... 391
§ 38.4. Гама- излъчване, ядрена изомерия............................................. 394
§ 39. АКТИВНОСТ НА РАДИОАКТИВЕН ИЗТОЧНИК
§39.1. Закон за радиоактивното превръщане ................................... 396
§ 39.2. Период на полуразпадане на радионуклид ...............................398
§ 39.3. Радиометричен и радиоимунолоаичен анализ.......................... 399
§ 39.4. Радиофармацевтици.....................................................................401
• Характеристики на радиофармацевтиците.............................. 401
• Видове радиофармацевтици............................................................ 402
§ 40. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ФОТОННИ ЙОНИЗИРАЩИ
ЛЪЧЕНИЯ С ВЕЩЕСТВОТО
§40.1. Фотоелектрично поелъщ ане.......................................................405
§ 40.2. Комптъново разсейване................................................................ 407
§ 40.3. Образуване на двойка електрон-позитрон...............................408
§ 40.4. Закон за намаляване на и н т е н з и т е т а ....................................409
§ 41. РЕНТГЕНОВИТЕ И ГАМА-ЛЪЧИ В МЕДИЦИНСКАТА
ДИАГНОСТИКА И ЛЪЧЕЛЕЧЕНИЕТО
§ 41.1. Принцип на рентгеновата диагностика .............................. 410
§ 41.2. Рентгенови диагностични м етоди.............................................412
§ 41.3. Лечение с рентгенови и у-лъчи.................................................... 415
• Терапевтично отношение................................................................ 415
• Методи за лъчелечение.....................................................................416
§ 41.4. З ащ и та о т рентгеновите и лъчите ....................................417
§ 42. РЕНТГЕНОВА КОМПЮТЪРНА ТОМОГРАФИЯ
§ 42.1. Събиране на данни за томографския образ (сканиране)........ 419
• Поколения скенери.............................................................................412
• Детектори за КТ............................................................................... 426
§ 42.2. Получаване на цифров образ и превръщане на цифровия
образ във видим............................................................................... 426
• Създаване на цифров образ на сечение (реконструкция)............426
• Превръщане на цифровия образв аналогов видим образ............429
§ 43. МЕТОДИ И АПАРАТИ ЗА РАДИОНУКЛИДНА
ОБРАЗНА ДИАГНОСТИКА
§ 43.1. Линеен скенер (сцинтиграф)........................................................ 431
§ 43.2. Гама-камера......................................................................................433
§ 43.3. Еднофотонна емисионна компютърна томография..............437
§ 43.4. Позитронна емисионна томография.......................................... 439
§ 44. ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ НА ЗАРЕДЕНИ ЧАСТИЦИ
С ВЕЩЕСТВОТО
§ 44.1. Величини, характеризиращи взаимодействието.................... 442
§ 44.2. Загуби на енергия на заредените частици............................... 444
§ 45. ДОЗИМЕТРИЯ НА ЙОНИЗИРАЩИТЕ ЛЪЧЕНИЯ
§ 45.1. Основни дозиметрични величини и единици............................ 446
§ 45.2. Дозиметри и радиометри............................................................. 452
§ 45.3. Газови йонизационни д етек тори ................................................. 453
§ 45.4. Твърдотелни д етек тори ............................................................... 456
• Сцинтилационни детектори.......................................................... 456
• Полупроводникови детектори.........................................................457
• Термолуминесцентни детектори................................................... 458
• Фотографски детектори.................................................................459
§ 46. ОБЛЪЧВАНЕ И ЛЪЧЕВИ УВРЕЖДАНИЯ У ЧОВЕКА.
ИЗТОЧНИЦИ НА ЙОНИЗИРАЩИ ЛЪЧЕНИЯ
§ 46.1. Външно и вътрешно облъчване о т йонизиращи лъчения..... 462
§ 46.2. Лъчеви увреждания у човека......................................................... 464
• Детерминирани лъчеви увреждания.............................................. 465
• Стохастични лъчеви увреждания.................................................. 466
§ 46.3. Е стествени източници на йонизиращи лъчения....................468
• Космично и земно лъчение.................................................................468
• Инкорпориране на естествени радионуклиди...............................469
§ 46.4.Техновенни източници на йонизиращо лъчение........................ 470
• Опити с ядрени оръжия и изменен радиационен фон.................470
• Медицински изследвания и лечение................................................ 472
КРАТКА УЕБ БИБЛИОГРАФИЯ................................................................473

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА....................................................................... 474
УКАЗАТЕЛ НА ИМЕНАТА НА УЧЕНИТЕ............................................. 475
МЕДИЦИНСКА ФИЗИКА
Учебник за студен ти
по медицина и дентална медицина
Автор: МАРИН ИВАНОВ МАРИНОВ,
мааистър по физика, доктор по химия,
доцент по биофизика и доцент по физика
Ръководител на К атедрата по физика и биофизика
в Медицинския университет - София,
1431 София, ул. “Здраве” No 2 а, тел . 9541372
e-mail: marinov@medfac.acad.bg
Редактор: проф. Людмил Вацкичев,
доктор на физическите науки
Печатни коли: 31 (60/84)

Формат: 17/24
Печат: ЕТ “ВМ - ОФСЕТ”
Учебникът е включен 6 Издателския план на Медицинския
университет - София и одобрен о т М инистерството на образова
нието и науката с Протокол № 89 о т 7 юни 2006 е.
Копирането на т а з и книга и на ч асти о т нея без писмено

разрешение о т автора се наказва съгласно закона.
© Марин Иванов Маринов, автор, 2007
МЕДИЦИНСКА ФИЗИКА
Учебник за студ ен ти
по медицина и дентална медицина
Първо издание
ISBN-10:954-91841-3-7
ISBN-13:978-954-9184 l-3-в
ЗАБЕЛЯЗАНИ ПЕЧАТНИ ГРЕШКИ И ПРОПУСКИ
Cmp, Реа Напечатано Ла се чете
15 7 отдолу италиянски италиански
27 4 отдолу Р - - N или N+mg=0. Р » N или N - m g- 0.
36 6 отгоре (бж. § 4.3) (бж. § 4.4)
41 11 отдолу [Ь\ = В и k = 10 [Ь] = В, а k = 10
50 7 отгоре някои някой
50 12 отдолу (бж. §20.1) (бж. § 17.2)
50 8 отдолу 11.1) 11.2)
61 4 отдолу и рядко и скоростта рядко
71 6 надписа на Табл. 5.1. бъздух на бъздух р на
85 6 надписа на Фие. 6.7. (б) (б);р - атмосферно налягане
89 16 отгоре (бж. § 9.4) (бж. §8.3)
101 10 отгоре определя определя крал на
121 16 отдолу плътност повърхностна плътност
126 7 отдолу регенерира се регенерира
129 1 отгоре (бж. § 45.3) (бж. § 45.4)
130 8 отдолу Вин Стефан-Болцман
136 бъб Фив. 11.1. горе F~ F+
158 6 отдолу светлината. светлината (бж. § 18.2).
160 10 отдолу (бж. § 12.4) (бж. §12.1)
162 6 отгоре фотоелемст фотоелемеит
163 6 отдолу (бж. §45.3) (бж. § 45.4)
182 6 отдолу (табл. 17.1) (табл. 16.1)
187 4 отгоре 0 2 + Н20 + 4 е - ->20Н “ 1/202 + Н20 + 2е~ —>20Н ~
192 9 отгоре (1 Wb = 1 Т /т2) (1 Wb = 1 Т .т 2)
192 12 отгоре излизащите влизащите
201 бъб Фиа. 18.4. UV IR УВ ИЧ
202 8 отгоре при при уравнението на
205 8 отгоре (2/Зя rad) (2я/3 rad)
210 13 отгоре датския холандския
243 8 отдолу $ nPn В - 5 nPn Дт, В
244 17 отгоре (фиа. 13.2) (фиг. 23.1)
246 13 отдолу (Р. Lauterber) (Р. Lauterbur)
247 2 отдолу Щ-У Во, too = y В0 . а линейната vn- 0 —
А Bn
О*
2л
254 5 отдолу линейния равнинния
255 3 отдолу проекции проекции на среза
257 5 и 6 отдолу Фи Фем
260 3 отгоре и след това Ламбер Ламберт
275 2 отдолу правоъгълна триъгълна
288 5 отгоре тази равнина равнината на падане
293 16 отгоре (бж. § 37.2) (бж. § 37.3)
302 3 отгоре о т нейните о т оптичтгите сили на нейните
308 14 отгоре датските холандските
310 7 и 6 отдолу разстояния разстояния/ и/>. L е
оптичната дължина на тубуса.
315 2 отгоре (31.9) (31.10) Т
317 4 отеоре п п
320 11 отеоре 0,1 п т 10 Пт
328 12 отдолу хидратацилта хидратацилта им
333 17 отдолу ниво. ниво (вж. §36.1).
364 10 и 14 отгоре нивата нивото
368 17 отдолу вълните вълната
370 8 и9 спектралния коефи линейния показател
циент
376 18 отдолу състояние състояние (вж. § 15.2)
381 7 отгоре (9.6) (9.5)
397 13 отгоре момента момент
402 3 отдолу 142,6 141
420 12 отдолу скенериОт. скенери О т (на нов ред)
426 7 отгоре фотодиода. фотодиода (вж. § 14.2).
430 7 отгоре Фиг. 42.10. Фиа. 42.11.
431 1 отдолу електро електро-
434 3 отгоре MeV KeV
456 6 отгоре (вж. §30.1) (вж. §35.1)
ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ УКАЗАТЕЛЯ НА ИМЕНАТА НА УЧЕНИ

Стр. Рео Напечатано Да се чете
475 6 отгоре 360, 408 360, 387, 408
475 17 отдолу 112, 361,... 112, 141, 152, 361, ...
475 7 отдолу 76 354
475 6 отдолу 354 76
475 4 отдолу 112 112, 123,128
476 между 14 и 15 отдолу Книпинг, Паул (1883 - 1935),
герм. физик - 384
476 4 отдолу 357 357, 362
477 15 отгоре 141,361 141, 152, 361
477 17 отгоре 106, 267 106, 118,267
477 18 отгоре 177,206 177, 202, 206, 231
477 19 отдолу 430 431
477 18 отдолу 139, 139,140, 141,145,
477 6 и 5 отдолу 378,410, 456 378, 387,410,412, 456
477 1 отдолу 319 319, 320
478 12 отгоре 197 197, 198, 231
478 15 отгоре 146, 150,... 146, 149, 150,
478 между 18 и 19 отдолу Фридрих, Валтер (1883 - 1 968),
герм. физик - 384
478 17 отдолу 104, 427 104, 118, 250,428
478 14 отдолу 419,430 419, 429, 430
478 12 отдолу 399, 430,431 399, 431
478 между 3 и 2 отдолу Юна, Томас (1773 - 1829), анел.
физик, лекар и египтолог - 92

Медицинска физика - Марин Маринов - no print

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Медицинска физика - Марин Маринов - no print

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

МАРИН МАРИНОВ

Ако помагалото ви е било от полза, моля закупете печатното издание.

София, януари 2007 а. А в то р ъ т

§ 1. ДВИЖ ЕНИЕ НА Ф ЛУИДИ

§ 1.1. О сновни п о н я т и я и закон и при и д е а л н и т е ф л у и д и

К ато се има предвид, че за интервал о т време d£ през сечението S на

Фие. 1.2. Скорост на поток 6 сприн- Фие. 1.3. Скорост на поток в

*) Прието е мерната единица на една величина да се означава с нейния

янно във всяко сечение на то к о в ата тръба:

Тук p е п л ъ т н о с т т а на флуида, а g - земното ускорение.

Фив. 1.6. Намаляване на Фив. 1.7. Параболичен

Градиент на една скаларна функция се дефинира к ато век­

деля по закона на Поазъой (J. Poiseuille):

определяне вискозитета на течн ост, която и зти ч а през капилярна

Обикновено, с цел да се о п р о стят пресм ята­

• Л ам и н арн о и турбулентно двиокение на реалнит е флуиди

Фив. 1.11. Измерване на кръвно Фие. 1.12. Електронен (а) и

ние се съпровожда със звукове, наречени тонове на Коротков по

Динамичният вискозитет г\ при прости теч н о сти и техни­

Деформация Размотаване на кълба

Дезагрегация Разрушаване на структури

Фив. 1.16. Микрореолоеични процеси

§ 2. РА ЗДЕЛЯН Е НА ФАЗИТЕ В Т ЕЧ Н И ХЕТЕРОГЕН НИ

за скоростта на утаяване (изплуване) окончателно се получава:

В инерциална отправна система според т р е т и я закон на Нк>тон

Вижда се, че е ф е к т ъ т о т центрофугирането е пропорциона­

и действие (б), и на ротор на препаративна ултрацентрофуеа с фиксиран

Фие. 2.6. Схема на препаративна ултрацентрофуеа

Фие. 2.7. Фив. 2.8.

т е ч н о с т т а в к к в е т а т а се определя по поглъщането или по пречуп­

деформации и др. промени. Такива състояния например се получават

Фиг. 2.10. Последователни снимки, показващи еф екта о т инерчните

Механични т р еп тен и я се получават най-често под дейст­

И зразите wt + <pi u ort + <p2 се наричат фази, ш - ъглова често­

Koeamo т р е п т я щ о т о т я л о или частица е съставна ч а с т на

Фие. 3.2. Движение на части ц и те при разпространение на напречна вълна

Фие. 3.3. Движение на части ц и те при разпространение на надлъжна вълна

•> Диференциалното уравнение на линейната напречна вълна, известно

За една и съща среда винаги Е > G и скоростта на надлъжните

След заместване на р о т уравнението за състоянието на идеалния еаз

Ефект на Доплер е изменението на ч е с т о т а т а на вълните,

Вижда се, че vr = 0, ако v<j < 0 и Vd = v, т .е . в приемника не по­

За начална стойност в скалата на и н т е н з и т е т а е приета

Фие. 3.4. Зависимости на и н тен зи тета о т бремето за един и същи тон

м огат да се разлож ат на няколко прости т о н а и да се п р ед ставят

Фив. 3.5. Акустичен спектър на сложен тон , получен о т акустична

Фие. 3.6. Методи за венериране на ударна вълна

Фиа. 3.7.Фокусиране на вълните Фие. 3.8. Схема на електромагнитен

отвесната равнина (6)

Фиг. 3.14. О тпуснати и опънати Фиг. 3.15. Положение на у с т а т а

Звуковете на говора се оф ормят окончателно в г л ъ т к а т а ,

Фиа. 3.16. Схема на човешко ухо

стоянието и отслабването му поради поглъщане. И н т е н з и т е т ъ т

Фие. 4.6. Електронно фокусиране Фиа. 4.9. Електронно

Фив. 4.10. Координатна система Фиа. 4.11. Застъпване на импулсите

Двумерните (2D) ехоерафски образи са напречни сечения на

Фиг. 4.12. Двумерен (а) и триизмерен (б) ехографски образ

Фив. 4.13. Определяне скоростта Фиа. 4.14. Получаване на

•Видове Д оплерова ехокардиограф ия

§ 4.5. П ри лож ен и е н а у л т р а з в у к а з а леч ен и е

§ 5. АТМОСФЕРА И АТМОСФЕРНО НАЛЯГАНЕ

Фие. 5.3. Външен вид на Мавдебургските полукълба (а) и рисунка на опита

Фие. 6.4. Принципно устройство на анероид (а) и деформация на

Градиент на една скаларна функция се дефинира к ато век

Обикновено, с цел да се о п р о стят пресм ята

Динамичният вискозитет г\ при прости теч н о сти и техни

Вижда се, че е ф е к т ъ т о т центрофугирането е пропорциона

т е ч н о с т т а в к к в е т а т а се определя по поглъщането или по пречуп

Механични т р еп тен и я се получават най-често под дейст

И зразите wt + <pi u ort + <p2 се наричат фази, ш - ъглова често

Вижда се, че vr = 0, ако v<j < 0 и Vd = v, т .е . в приемника не по

В зависимост о т условията едно вещество може да криста

*) Затоплянето б оранжериите обаче до еоляма степен се дължи на затруд

За тем ператури, близки до с т а й

Тя зависи силно о т те м п е р а т у р а т а на катода Т и о т отделителна