Osnovi Na Anatomia I Fiziologia PDF

А. ПАЛОВ • П. ЙОТОВСКИ • Т.
АВРАМОВА
ОСНОВИ НА
АНАТОМИЯТА
И ФИЗИОЛОГИЯТА
НА ЧОВЕКА
ПЪРВО ИЗДАНИЕ
ОСНОВИ НА
АНАТОМИЯТА
И ФИЗИОЛОГИЯТА
НА ЧОВЕКА
Медицинско издателство
АРСО 20Юг.
WDJL»
ЦЕНТГАЛП v МЕДИЦИНСКА
I. lb - . ОТ ЕКА
ДП.Имв.К'.
121000004732 X
Основи на Анатомията и физиологията на човека
© Проф. д-р Адриан Миленов Палов, дм, дмн;

Доц. д-р Петър Василев Йотовски, д м ;
Гл. ас. д-р Татяна Костова Аврамова
© МЕДИЦИНСКО ИЗДАТЕЛСТО "АРСО" - "АРСО - Ивета Петрова" ЕТ

- София, 1439, бул. 'П. Славейков" 31 (срещу Първа хирургия),
тел.: 02 851 81 45, 0899 139 816 (за информация и поръчки)
Всички права запазени. Нито една част от това издание не може да

бъде репродуцирана (по електронен, механичен или друг начин) и разпрос
транявана под каквато и да е форма без изричното писмено разрешение
на авторите и на издателство "АРСО" - София, 1431,
бул. "П. Славейков" 31
ISBN: 978-954-9301-55-7
/ 3
Съдържание
ВЪВЕДЕНИЕ 10
Анатомията и физиологията като иауки 10
Анатомията и физиологията в исторически аснекг 11
Анатомична номенклатура 14
Анатомични равнини и термини в човешкото тяло 14
КЛЕТКА 17
Функции на съставните части на клетката 20
Транспорт нрез клетъчната мембрана 21
Межлуклегъчна сигнализация 23
Видове междуклетъчна сигнализация 25
Механизми на междуклетъчна сигнализация 26
Механизъм на приемане и преработване на информацията
от прицелните клетки 27
Хомеостаза. Обши нринцини на регулация в живия организъм 29
Обши нринцини на хомеостагична регулация 30
Нива на физиологична регулация 32
О Б Щ О УЧЕНИЕ ЗА ТЪКАНИТЕ 33
ДВИГАТЕЛЕН АПАРАТ 40
Кости 40
Гръбначен стълб /columna vertebralis/ 43
Общо устройство на прешлените 44
Особености на прешлените по отдели 44
Кости на горния крайник 49
Кости на долния крайник 55
Череп /cranium/ 58
Черепът като цяло 63
Отвори и канали на черепа, осъществяващи комуникацията
на костнитс кухини и структури и тяхното съдържимо 69
Свързвания на костите 71
Свързвания между прешлените на гръбначния стълб 74
Гръбначният стълб като цяло. Механика 75
Свързване на черепа с гръбначния стълб 76
Долночелюстна става /Art. Temporomandibularis/ 76
Свързвания между костите на гръдния кош 78
Свързване на ребрата с прешлените 78
Свързване на ребрата с гръдната кост 78
Гръдният кош като цяло 79
Свързвания между костите на раменния пояс 80
Свързвания между костите на свободния горен крайник 82
Свързвания между костите на таза 85
Тазът като цяло 85
Свързвания между костите на свободния долен крайник 86
Мускули 90
Механика на мускулите 91
Мускули на главата 92
4 / Основи на Анатомията и физиологията на човека
Мускули на шията 95
Мускули на гърдите 96
Мускули на корема 99
Мускули на гърба 100
Мускули на горния крайник 103
Мускули на долния крайник 105
Физиология на мускулите 108
Физиология на напречно-набраздените/скелетни/ мускули 108
Функционална морфология на скелетните мускули 108
Възбуждане на мускула ИЗ
Механизъм за мускулното съкращение 114
Отпускане на мускула 115
Видове мускулни съкращения 115
Регулация на силата на мускулното съкращение 116
Обмяна на веществата при съкращение на мускула 117
Умора на мускула 117
Физиология на гладките мускули 117
ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА 121

Нос 121
Носна кухина 121
Гръклян 123
Дихателна тръба и бронхи 125
Бял дроб 126
Плевра 129
Дишане 129
Физиоло! ия на дихателната система 130
Функции на дихателните /въздухоносни/ пътища 130
Механизъм на дихателните движения 130
Белодробни обеми и капацитети 132
Вентилация на белите дробове 133
Газова обмяна 135
Газова обмяна в белите дробове 135
Транспорт на газовете с кръвта 136
Газова обмяна в тъканите 137
Регулация на дишането 138
Нервна регулация 138
Хуморална регулация 139
ХРАНОСМИЛАТЕЛНА СИСТЕМА 141

Устна кухина 142
Гълтач 144
Хранопровод 145
Стомах 147
Тънко черво 148
Дебело черво 149
Черен дроб 151
Задстомашна жлеза 154
Коремница 155
Физиология на храносмилането 155
Обща характеристика 155
Съдържание / 5
Функционална морфология 156

Особености на регулацията на храносмилането 158
Двигателна функция на храносмилателната система 160
Двигателна функция в устната кухина 161
Двигателна активност на стомаха 162
Двигателна активност на тънкото черво 163
Регулация на движенията на тънкото черво 164
Двигате.1на активност на дебелото черво 164
Регулация на двигателната активност на дебелото черво 165
Секреторна функция на храносмилателната система 165
Секреция на слюнка 166
Регулация на секрецията на слюнка 167
Секреция на стомашен сок 167
Секреция на сок от задстомашната жлеза /панкреас/ 169
Секреция на жлъчка 170
Секреция на тънкото и дебело черво 170
Секреция на тънкочревен сок 171
Резорбция в храносмичателната система 172
Смилане и резорбция на белтъци, мазнини и въглехидрати / 72
Функции на дебелото черво 174
Физиология на черния дроб 175
Обмяна на веществата 175
Об.мяна на белтъците. Регулация 176
Об.ияна на въглехидратите. Регулация / 77
Обмяна на липидите. Регулация 178
Обмяна на вода. Воден баланс 178
Воден баланс 179
Обмяна на електролити 179
Обмяна на енергията. Основна обмяна 181
ОТДЕЛИТЕЛНА СИСТЕМА 1S6

Бъбрек 186
Пикочни иътища 188
Физиология иа отделителната система 190
Функции на бъбреците 190
функционална анатомия на бъбреците 191
Екскреторна функция на бъбрека 193
Реабсорбция и секреция 196
Реабсорбция и секреция в бримката на Хенле 197
Регулация на бъбречната функция 198
Обем и състав на крайната урина 199
Концентриране и разреждане на урината 200
Алкално-киселинно равновесие 201
ПОЛОВА СИСТЕМА 203

Мъжки полови органи 203
Семенник 203
Надсеменник 204
Ссмепровод 205
Простатна жлеза /простата/ 205
Семенни мехурчета 205
Булбоуретрални жлези 206

Мъжки полов член 206
Физиологии на половаia система у мъжа 206
Репродуктивна функция на мъжките полови жлези 207
Функция на герминативните клетки 208
Хормонална функция на мъжките полови жлези 209
Женски полови органи 210
Яйчник 210
Маточна тръба 212
Матка 212
Влагалище 213
Големи срамни устни 213
Малки срамни устни 213
Клитор 214
Лонно възвишение 214
Големи преддверни жлези 214
Преддверни луковици 214
Млечна жлеза 214
Полова система у жената 215
Репродуктивна функция на женските полови жлези 215
Промени в органигиа по време на бременност 218
СЪРДЕЧНО-СЪДОВЛ СИСТЕМА 220

Кръвоносна система 220
Сърце 220
Дясна сърдечна половина 223
Лява сърдечна половина 224
Строеж на сърдечната стена 225
Импулсонроводна система на сърцето 225
Кръвоснабдяване на сърцето 227
Перикард 228
Съдове 229
Строеж на съдовата стена 229
Кръвообращение 230
Артерии 230
Аорта /aorta/ 230
Артерии на горния крайник 234
Артерии на долния крайник 238
Вени 238
Вени на главата и шията 240
Вени на горния крайник 240
Вени на гръдната стена 241
Вени на долния крайник 241
Кръвообращение на плода 243
Лимфна система 243
Лимфен възел 245
Тимус /thymos/ ...246
Слезка 246
Физиология на сърцето 247
Автоматия 247
Провеждане на възбудните импулси /акционни потенциали/ в сърцето 249
Рефрактерност на сърдечния мускул 249

Връзка между възбуждането и съкращението на кардиомио-цитите . 250
Механични явления в сърцето 251
Характеристика на сърдечния цикъл 251
Ударен и минутен обем на сърцето 252
Коронарно кръвообращение 253
Регулация на сърдечната дейност 254
Електрокардиограма / Е К Г / 256
Кръвообращение 257
Разпределение на кръвта 259
Хемодинамични закономерности 259
Налягане на кръвта в съдовата система 260
Артериално кръвно налягане 260
Фактори, от които зависи артериалното налягане 261
Капиляри и микроциркулация 263
Регулация на микроциркулацията 264
Налягане и движение на кръвта във вените 265
Физиология на лимфната система 266
Регулация на съдовия тонус. Нервни и хуморални влияния 267
Нервна регулация на съдовия тонус 267
Хуморална регулация на съдовия тонус 267
Регулация на дейността на сърдечно-съдовата система
и кръвното налягане 268
Хуморална регулация на кръвното налягане 270
Телесни течности 272
Кръв 274
Физиология на кръвта 275
Функции на кръвта: транспортна, хомеостатична, защитна 275
Обем, състав и физични свойства на кръвта 275
Кръвна плазма 275
Функции на плазмените белтъци 276
Червени кръвни клетки /еритроцити^ 276
Бели кръвни клетки /левкоцити/. 279
Произход и местообразуване на левкоцитите 279
Продължителност на живот на белите кръвни клетки 280
Кръвни плочки /тромбоцити/ 281
Имунитет 282
К р ъ в о с п и р а н е /хемостаза/ 283
Кръвосъсирване /хемокоагулация/ 283
Етапи на кръвосъсирването 283
Противо- съсирваща система 284
К р ъ в н и групи 285
ЕНДОКРИННА СИСТЕМА 287

Хипофизна жаеза 287
Епифиза 289
Щи ю в и д ь а жлеза 289
О к о л о т и говидни жлези 289
Налбъбречна жлеза 290
Физиоло1ия на ендокринната система 290
Хипофиза 294
Щитовидна жлеза 297

Околощитовидни жлези 299
Надбъбречии жлези 300
Ендокринна функция на задстомашната жлеза 303
Ендокринна функция на бъбрека 304
Ендокринна функция на плацентата 306
Ендокринна функция на храносмилателния тракт 306
Тъканни хормони 307
НЕРВНА СИСТЕМА 308

Гръбначен мозък 310
Главен мозък 313
Мозъчен ствол 314
Продълговат мозък 315
Мост 316
Среден мозък 31 б
Междинен мозък 318
Малък мозък 319
Краен мозък 321
Лимбична система 323
Мозъчни стомахчета 325
Обвивки на мозъка 326
Кръвоснабдяване на мозъка 327
Физиология на нервната система 328
Обща физиология на възбудимите тъкани 328
Възбуждане на електровъзбудимите мембрани 331
Механизъм на възникване на локален отговор 331
Характеристики на локалния отговор 331
Механизъм на възникване на акционен потенциал 332
Характеристики на акционния потенциал 333
Възбудимост 335
Физиология на синапса 335
Видове синапси 335
Възбуждащ постсинаптичен потенциал /ВПСП/. 33S
Задържащ постсинаптичен потенциал /ЗПСП/. 339
Основни характеристики на провеждането в хи.иичните синапси 339
Видове медиатори и механизъм на тяхното действие 339
Физиология на нервната клетка 342
Амъчитудно и честотно кодиране 344
Рефлексна дейност на нервната система 345
Регулация на състоянието на бодрост 346
Възходящи влияния на репшкуларната формация 346
Физиология на съня 348
Висши функции на нервна! а система 350
Сравнителна характеристика на условните и безусловни рефлекси 350
Правила за образуване на условните рефлекси 350
Първа и втора сигнални системи 351
ПРОВОДНИ ПЪТИЩА В ЦЕНТРАЛНАТА НЕРВНА СИСТЕМА 353

Аферентии иътища 353
Еферентни пътища 361
П ЕР И ФЕ РНА НЕРВНА С И С Т Е М А 365

Гръбначномозъчни нерви 365
Черенномозъчни нерви 370
Обща характеристика на системата за регулация на лвиженията 384
Спинална регулация на движенията 386
Супраспинални влияния 387
Регулация на движенията от мозъчния ствол, базалните ядра и малкия мозък..387
Регулация на движенията от базалните ядра 388
Регулация на движенията от малкия мозък 388
Регулация на движенията от кората 389
на главния мозък 389
ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА СИСТЕМА 391

Централна част 391
Периферна част 391
Физиология на вегетативната нервна система 393
Функционална характеристика на симпатиковия дял на В Н С 394
Функционална характеристика на парасимпатиковия дял на В Н С 394
Медиатори и мембранни рецептори в синапсите на ВНС 394
Влияние на ВНС върху функциите на отделните органи и системи 395
Си.нпатико-адренална cucme.ua 396
Центрове, регулиращи вегетативните функции 397
Физиология на хипоталамуса 397
Телесна температура 398
Вегетативни функции на големите полукълба 401
Лимбична система 401
С Е Т И В Н И ОРГАНИ 403
Рецептори за обща сетивност 403
Орган на зрението 403
Орган на слуха и равновесието 405
Сетивни функции на нервната система 407
Физиология на рецепторите 407
Физиология на рецепторите 409
Сетивни системи /анализатори/ 409
Соматосетивна система 410
Вестибуларна сетивна система 415
Слухова система 417
Зрителна система 419
Функция на отделните неврони в ретината 421
Вкусова система 426
Обонятелна система 427
КОЖА /CUTIS/ 430

Ф и з и о л о г и я на кожата 433
Функционална организация на кожата 433
Ф у н к ц и и ИЛ кожата 440
ВЪВЕДЕНИЕ
Анатомията и физиологията като науки

Анатомията е наука, изучаваща устройството на човешкото тяло. По
предмет, задачи и материал и методи на изследване, анатомията спада към
естествените науки и по-специално към биологичните. Строежът на ор
ганите и системите на човешкия организъм е по принцип съшия, както и
при висшите гръбначни животни. О т друга страна той се отличава със сво
ята сложност и качествени характеристики, които определят човека като
най-висшата форма на живата материя. Тази жива материя, изграждаша
човешкото тяло е организирана под форма на различно големи структури.
Задача на анатомията е не само да покаже устройството на човешкия ор
ганизъм, но и д а изясни закономерностите, които определят тази негова
структурна организация. Тези особености на строежа могат д а бъдат раз
брани при изучаване на индивидуалното и еволюционното развитие. Тер
минът "анатомия" произлиза от гръцката дума "anathemnos", която озна
чава разсичане, разчленяване, поради това, че разсичането или дисецира-
нето е най-старият и основен метод за изучаване на човешкото тяло. О ш е
през XIX век в границите на анатомията са обособени науки с относителна
самостоятелност и свой предмет на изследване. Хистологията и цитоло-
гията изучават строежа, функцията и развитието на тъканите и клетките,
т.е. микроструктурната организация на организма. Ембриологията изучава
вътреутробното развитие от оплождането д о раждането, т.е. формирането
на отделните зачатъци на структурите на човешкото тяло и тяхното прео
бразуване до състояние на функционираши органи и системи.
Според начина на изложението на фактическия материал на анатомията,
се формират отделни нейни клонове. Систематичната анатомия изучава ус
тройството на човешкото тяло по системи и органи, напр. храносмилателна,
дихателна, нервна и др. системи. Това разделяне на организма на отделни
негови части и структури /аналитичен метод/ се налага поради обширния
материал и трудностите при изучаване на организма като цяло. Този метод е
основа на физиологията, патологията и клиниката. Топографската анатомия
изучава човешкото тяло по области, слоеве, изяснява взаимното разположе
ние на отделните структури и техните пространствени взаимоотношения.
Така се синтезират данните на систематичната анатомия, което е в помош
на манипулации, клинични изследвания и хирургични интервенции. Плас
тичната анатомия изучава пропорциите между отделните части на тялото,
външната му форма и релеф при състояние на покой и движение. Този клон
задоволява и нуждите на изобразителното изкуство.
Въведение / 11
Ф И З И О Л О Г И Я произхожда от думите "ФИЗИС", което значи природа,

и " Л О Г О С " , което означава учение. Следователно, буквалният превод на
думата физиология означава "естествознание".
Физиологията е наука, която изучава нормалните функции на систе
мите, органите и клетките в живия организъм и механизмите на техните
регулации.
Физиологията е експериментална наука. Основна цел на експеримента е
да изясни същината на функциите и механизмите, които ги контролират. За
първи път Уйлям Харвей в 1628 г. утвърждава експеримента в медицината
като главен източник на информация за функцията на различните органи.
Основен принцип на съвременната Физиология е изучаването на
физиологичните процеси в единство с техния морфологичен субстрат.
Знанията по физиология са в основата на разбирането на принципите
на здравословния начин на живот, който включва хранене, труд, почивка,
социални отношения. На XV световен конгрес по физиология през 1935
г. известният руски физиолог Н. И. Павлов казал: "За да се радва на съ
кровищата на природата. Човек трябва да бъде здрав, силен и способен.
Задължение е на Физиологията не само -да научи хората правилно д а ра
ботят, д а почиват и да се хранят, т.е. техният живот да бъде полезен
и приятен, но така също да мислят, чувстват и желаят
Познаването на механизмите на физиологичните процеси е основна
предпоставка за разбиране на причините за възникване на болестите.
Анатомията и
физиологията
в исторически аспект
Началото на анатомията датира от
н а й - д ъ л б о к а древност, когато мислещия
човек в най-ранните си периоди на раз
витие си е задавал въпроси за строежа
на своето тяло и как работят отделните
негови части. Началните познания в ана
томията обаче са били много непълни,
а често и неправилни. В древна Гърция
знаменитият лекар Хипократ /460 - 377
г. пр.н.е. /Фиг. 1 / изказвал мнение, че
организмът е съставен от четири течно
сти: кръв, слуз, жлъчка и черна жлъчка.
Преобладаването на една от тях форми- Фиг.1. Хипократ (460 - 377 г.пр.н.с.)
рало темперамента и вида конституция

на човека, а болестите разглеждал като
неправилно смесване и изменение в
съотношението на тези течности. Така
възникнала "хуморалната" теория за
строежа на организма, която в извест
на степен запазва своето значение и д о
наши дни. Затова Хипократ се смята за
баша на медицината. Той отдавал осо
бено значение на изучаването на анато
мия, като я считал за основа на меди
цината. Ученикът на Платон, Аристотел
/384 - 323 г. пр.н.е./ прави първи опити
за сравнение на телата на животните и
изучаване на зародиши и по този начин
се явява основоположник на сравнител
ната анатомия и ембриология. Едва в
Фиг. 2. Клавдий Гален ( 1 3 0 - 2 0 0 г.)
древния Рим Гален /130 - 200 г. /Фиг.
2/ за първи път правил вивисекции на
животни и по този начин наблюдавал и
изследвал строежа на техните органи
зми. За първи път вярно изображение
на органите на човешкото тяло е правил
в своите рисунки Леонардо д а Винчи
/1452-1519 г.//Фиг. 3 /, който се инте
ресувал от анатомията като художник.
Той изравял пресни човешки трупове и
ги дисецирал нощно време. Със своето
творчество Леонардо да Винчи се явява
основоположник на пластичната анато
мия.
За родоначалник на анатомията като
наука се приема Андрей Везалий /1514
- 1564 г / Фиг. 4 /. Той също изравя, ди-
сецира и изучава трупове на хора и през
Фиг. 3 Леонардо ла Винчи (1452 - 1519 г.) 1543 г. написва знаменитото си съчине
ние "За строежа на човешкото тяло в се
дем книги". В него той описва отделните части на тялото с изключителна
точност и посочва, че дисекцията е основен метод за придобиване на ана
томични познания. 85 години по-късно английският лекар Уйлям Харвсй
открива кръвообращението и с това отделя физиологията от анатомията,
като я обособява в самостоятелна наука. През XIX в. Н. И. Пирогов /1810
— 1881 г / Фиг. 5 / достига големи успехи в развитието на хирургична-
Въведение I 13
та анатомия. Той въвежда нов метод на

изследване - последователни разрези на
замразени човешки трупове и на тази
основа издава първия атлас - ръковод
ство по топографска анатомия. Много о т
учените през този век работят в областта
на анатомията на мозъка. В. А. Бец / 1 8 3 4
- 1894 г / открива гигантски пирамидни
клетки в мозъчната кора и показва раз
ликата в клетъчния състав в различни
нейни участъци. Така той полага начало
то на цитоархитектониката на мозъчната
кора. През 1896 г. В. М. Бехтерев напис
ва труд за пътищата в главния и гръбна
чен мозък, опирайки с е на свои открития
за редица мозъчни центрове. Анатомия
та с е развива с много големи темпове в
Фиг. 4 Андрей Всзалий (1514 - 1519 г.)
края на XIX и о с о б е н о през X X век. Това
развитие е свързано с имената на много
анатоми, като Б и т а , Шлайден и Шван,
Тонков, Воробьов и др.
Развитието на анатомията в България
е свързано с имената на брилянтните
морфолози: Димитър Каданов и Георги
Гълъбов, чиито последователи и учени
ци Проф. Василев, Проф. Ичев, Проф.
Чучков, Проф. Давидов, Проф. Овчаров,
Проф. Узунов и редица други, д н е с с а
сред имената на световната морфоло
гична наука. /Фиг. 6 и Фиг. 7 / .
Развитието на Физиологията е пре
дизвикано от нуждите на медицинската
практика и интереса към функциите на
човешкото тяло о щ е от дълбока древ
ност. Гален за първи път е установил, че
о-т. г , , Ф и г . 5 Николай И. Пирогов (1810-1881
v г.)
артериите съдържат кръв, че дишането ^ '
спира след като с е прекъсне връзката
м е ж д у главния и гръбначния мозък и др.
О с н о в о п о л о ж н и к на българската физиология е Димитър п. Орахо-
вац / 1 8 9 2 - 1963/ /Фиг. ф-1 /. Съвместно с видния английски физиолог
Баркрофт установява резервоарната функция на слсзката. Проучва и д о
казва, че периферните съдове имат собствен тонус и че в някои случаи
адреналинът има и съдоразширяващ ефект.
Фиг. 6. Димитър Каданов (1900 - 1982) Фиг. 7 Георги Гълъбов (1918 - 1982)
Анатомична
номенклатура
Всички термини в анатомията, както и
в цялата медицина са на латински език или
латинизирани. Някои от тях имат основа от
древногръцкия език, които впоследствие
приемат латинско звучене, запазвайки ко
рените си. Още в края на миналия век се
сформира международна комисия, задачата
на която е да изработи анатомична номен
клатура /Nomina anatomica - NA/. Тази ана
томична латинска терминология се приема
на Конгреса на анатомичните дружества в
Фиг. ф - l . Димитър П Ораховац Базел през 1895 г. под названието Базелска
(1892 - 1964) анатомична номенклатура /BNА/. Тя е пре
търпяла редица корекции, преработки и до
пълнения на анатомичните конгреси в Йена през 1935 г. /JNA/, Париж през 1955
г. /PNА/, Ню Йорк през 1960 г, Токио през 1975 г. и Антверпен през 1985 г.
Анатомични равнини и термини

в човешкото тяло
Положението на органите, части от тях и отделните структури с е о п

ределя при изправено положение на тялото, като за о с н о в е н ориентир
Въведение / 15
служат три взаимно перпендикулярни равнини: сагитална, фронтална и

хоризонтална. Сагиталната равнина разсича тялото в преднозадна п о с о
ка, п о д о б н о на стрела/sagitta/, откъдето н о с и името си. Равнината, преми
наваща през средата на тялото и разделяща го на две еднакви половини,
н о с и името медианна или срединна. Така съобразно тези равнини някои
структури са разположени вдясно или вляво спрямо други при тяхната
ориентация. Те с е означават с dexter / д е с е н или със sinister /ляв/. Medialis
е термин, обозначаващ по-близкото разположение д о срединната равни
на, а lateralis о п р е
деля по-далеч ното ( Medialis
разположение от
същата равнина. За Lateralis
обекти, разполо
жени по крайници Superior ) / t
(Cranialis" ' C ~
те с е използват и
други два термина:
proximalis и distalis.
Проксимални са Interior ,
структурите, разпо (Caudalis) \ \
ложени по-близо д о
тялото, а д и с т а л н и
са по-отдалечени-
те от тялото струк
тури. Фронталната
равнина е в о т в е с Фронтална равнина Трансверзална равнина
на посока и е у с п о ^ Postenor
Anfenor (Dorzalis)
редна на челото, о т (Ventralis)^
където н о с и и м е т о
си. Така в п р е д н о -
задна посока, о б е к
тите с е означават с
термините: anterior
/ п р е д е н / и неговия
синоним ventralis
/от venter - корем/
или posterior / з а д е н /
и неговия сино
ним dorsalis / п р о
излизащ от dorsum
- гръб/. Х о р и з о н
талната равнина
Медианна (сагинална) равнина
/трансверзална/ е
напречна И разделя фиг. 8. Равнини в човешкото тяло
тялото на горна и долна част. Обектите, разположени по-горе се означа

ват със superior или cranialis /cranium - череп/, а по-долу разположените
обекти - с inferior или caudalis /cauda - о п а ш к а / .
Клетка I 17
КЛЕТКА
Клетката е основната структурна и функционална единица на живия

организъм.
Човешкото тяло съдържа повече от 100 трилиона клетки, всяка от ко
ито представлява една микровселена. Отделните видове клетки изпълня
ват специфична роля в организма. Въпреки че са различни по форма и
големина, те имат някои о б щ и функции: с п о с о б н о с т за живот /обмяна на
вещества/, растеж и размножаване.
Клетките са съставени главно от пет основни вещества: 1. вода, 2. бел
тъци, 3. въглехидрати, 4. липиди и 5. йони.
Секреторни гранули
Центриоли
Апарат на Голджи
Микротубули Клетъчна мембрана
Хромозоми и ДНК
Лизозоми
Митохондрии
Мембрана на ядрото
Нуклеоли
Гликоген
Рибозоми
Микрофиламенти
Гранулиран сдиоплазмсн ретикулум Гладък сдноплашси ретикулум

i - Л К ill Н t,кЛ I
Фиг 9. Схема иа клетка
Клетъчна мембрана мембрана
Ендоплазмен ретикулум
Апарат на Голджи
Митохондрии
Ядрена мембрана
Клетъчна мембрана
Фиг. 10. Електронно мнкроскопска снимка на клетка
Устройство и функции на клетката. Всяка клетка има клетъчна ме.м-

брана, цитоплазма, в която се намират голям брой високо специализира
ни структури наречени органели и ядро. С откриването на електронния
микроскоп беше разбулен чудния свят на вътреклетъчната организация и
архитектура/Фиг. 1 0 / .
Клетъчната мембрана отделя съдържимото на клетката от заобикаля
щата го среда. Тя е изградена от два слоя фосфолипидни молекули между
които са разположени холестеролови молекули - образуваната маслопо-
добна течност е наречена липиден матрикс /Фиг. 11 /. Той служи като ба
риера за преминаването на вода и водноразтворими вещества между из
вънклетъчната среда /екстрацелуларна течност/, която заобикаля клетките
и течността в клетките /интрацелуларна течност/. О т друга страна, през
липидния слой могат лесно д а преминават мастноразтворимите веще
ства като кислород, въглероден диоксид, мастни киселини и др. В липид-
пия матрикс "плуват" голям брой белтъчни молекули /протеини/, много
от които пронизват цялата дебелина на мембраната и образуват пори, през
които могат д а преминават вода и водноразтворими вещества.
В мембраната има два вида протеини: интегрални и периферни. Ин
тегралните протеини преминават през цялата мембрана и са свързващо
Клетка / 19
Интегрални белтъци
Външен лист
на двойния
липиден
слой
Вътрешен лист
на двойния
липиден
слой
Липиден
Периферни белтъци метрикс
Белтъчни молекули
Белтъчни молекули
Цитоплазма
Фиг. 11. Схема на клетъчна мембрана
звено между течността около клетката и течността вътре в клетката. Те

изпълняват функцията на йонни канали, през които се движат пасивно
йоните; преносители за органични вещества и йони; мембранни рецеп
тори за свързване с хормони и медиатори и ензими, които служат за пре
даване на информация между клетките.
Някои от интегралните протеини са свързани от външната си страна
с въглехидратни молекули и образуват г л и к о н р о т е и н и , които участват в
имунните реакции.
Периферните протеини са разположени предимно от вътрешната стра
на на мембраната и функционират почти изцяло като ензими, които кон
тролират много от химичните реакции вътре в клетката.
Функции на съставните части

на клетката
Клетъчната мембрана изпълнява твърде важни функции;
• отграничава вътреклетъчното съдържимо от заобикалящата го теч
ност
• бариера за различните вещества - притежава свойството избирателна
пропускливост.
• регулира вътреклетъчните процеси.
• транспортира вещества между клетката и външната среда.
Клетъчните органели изпълняват уникални функции в клетката. По-важни

те от тях са: ендоплазмен ретикулум, апарат на Голджи, митохондрии, лизозоми.
Еидоплазмен ретикулум. Това е мрежа от успоредно подредени мем
брани подобни на клетъчната мембрана /двоен липиден слой/, които обра
зуват канали и цистерни. Към по-голямата част от ретикулума са прикре
пени малки зърнести структури - рибозоми, които му придават зърнест
/гранулиран/ вид. Рибозомите са съставени от рибонуклеинови киселини
и са мястото, където се осъществява синтезата на белтъци. Другата част
от ретикулума не съдържа рибозо
ми - гладък ендоплазмен ретику
лум, в който се синтезират липиди
/фосфолипиди и холестерол/.
Апарат иа Голджи. Предста
влява също комплекс от мембра
ни, който участва в секреторните
процеси в клетката. Веществата,
синтезирани в ендоплазмения ре
тикулум са транспортирани д о
комплекса на Голджи, където с е
включват в секреторни гранули.
В апарата на Голджи се синте
зират някои въглехидрати, които
не могат да бъдат образувани в
ендоплазмения ретикулум. В него
се образуват два вида везикули:
секреторни и лизозоми.
Митохондрии. Всяка клетка
с ъ д ъ р ж а стотици митохондрии -
Фиг 12 Електронограма на клетъч
т е л ц а с овална форма, които пре
ни органели. Апарат на Голджи (плътни
връщат енергията на хранител
стрелки)Митохондрия (контур на стрелка)
ните вещества в аденозинтрифо-
Клетка / 21
сфатни съединения /АТФ/. Скла

дираната в тях химична енергия
с е използва за активен транспорт
п р е з клетъчните мембрани, за
с и н т е з а на вещества в клетката и
за съкращенията на мускулите.
Л и з о з о м и . Представляват мал
ки кръгли телца, които съдържат
смилателни ензими за разграж
д а н е на протеини, нуклеинови
киселини, липиди, гликоген. Те
участват най-активно в процесите
на смилане на вещества, навлезли
в клетката чрез фагоцитоза - бак
терии, вируси и др.
Я д р о т о е контролният център
на клетката, който управлява хи
Фиг 13 Елсктронограма иа клека. Клетъчно
мичните реакции и размножаване
ядро (стрелки)
то. То съдържа дезоксирибонукле-
инова киселина /ДНК/, в която с е
намират носителите на наследствена информация /гени/. Ядрото е заобиколе
но от мембрана с пори, през които става обмяна на вещества с цитоплазмата.
Транспорт през клетъчната мембрана

Веществата преминават през мембраната чрез насинен и актинен
транспорт.
Пасивният транспорт с е извършва без разход на енергия. Движещата
сила за него е концентрационният градиент, осмотичният градиент и хид-
ростатичният градиент. Видовете пасивен транспорт са: дифузни, осмоза
и филтрация.
Характеристики иа дифузията. Извършва с е по посока на концентра
ционния градиент - от мястото с по-висока концентрация на веществото
към мястото с по-ниска концентрация. Скоростта на дифузия /количество
т р а н с п о р т и р а н о вещество за единица време/ зависи главно от големината
на концентрационния градиент. При по-голям градиент през мембрана
та преминава по-голямо количество вещество за единица време. Според
т р а н с п о р т н и я механизъм с е различават три вида дифузия: обикновена,
дифузия през йонни канали и улеснена дифузия.
Обикновена дифузни. Тя е основен транспортен механизъм за липи-
доразтворими вещества като кислород, въглероден диоксид, мастни кисе-
лини, стероидни хормони, алкохол и др.

Дифузни през йонни канали. Na+, К+, Са+ и С1 преминават през
специфични йонни канали /интегрални протеини/ по концентрационен и
електричен градиент /електрохимичен градиент/.
У л е с н е н а дифузия. Извършва се чрез преносители и е по-бърза от
обикновената дифузия. Когато всичките преносители са свързали и прена
сят по една молекула от веществото за единица време, се получава наси
щане на преносителите, тъй като техният брой в мембраната е ограничен.
За разлика от обикновената дифузия, при улеснената дифузия може д а с е
пренася максимално количество вещество за единица време, когато всич
ки преносителите са наситени.
Осмоза. Това е процес на преминаване на вода през полупропусклива
мембрана от разтвор с ниска осмотична концентрация към разтвор с висо
ка осмотична концентрация /осмотичен градиент/. Осмотичната концен
трация /осмоларитет/ се изразява с броя молекули или йони, разтворени в
1 литър вода. Нормалният осмоларитет на плазмата е 290 m O s m / 1.
Ф и л т р а ц и я . Процесът на преминаване на молекули на разтворителя и
молекули на разтвореното вещество през порите на полупропусклива мем
брана от място с по-високо хидростатично налягане към място с по-ниско
хидростатично налягане /хидростатичен градиент/ се нарича филтрация.
Извършва се в капилярите, където веществата преминават от кръвта към
междуклетъчните пространства.
Активен транспорт. Извършва се срещу концентрационен градиент,
за което е необходима енергия. Енергията се получава от разграждането
на аденозинтрифосфатните съединения /АТФ/. Според начина на използ
ване на енергията активният транспорт се разделя на: първично активен и
вторично активен.
Първично активният транспорт се извършва чрез преносители, ко
ито използват директно енергията, освободена от разграждането на АТФ.
Преносителите не само свързват химически и транспортират катионите,
но действат и като ензими, които разграждат АТФ и поради това са нарече
ни аденозинтрифосфатази /АТФ-ази/ или о щ е йонни помпи. Най-важният
активен транспортен механизъм за всички клетки е натриево-калиевата
помпа, която транспортира натрий от интрацелуларната течност /ниска
концентрация/ към екстрацелуларната /висока концентрация/ и калий от
екстрацелуларната течност /ниска концентрация/ към интрацелуларната
/висока концентрация/. Така тази помпа поддържа ниска натриева кон
центрация и висока калиева концентрация в клетката. В мускулните
клетки има калциеви помпи, които участват в процеса на отпускане на мус
кулите след съкращението им.
В париеталните клетки на стомаха функционират протонни помпи, ко
ито са важни за секрецията на солна киселина.
Вторично активен транспорт. Енергията за този вид транспорт с е
Клетка / 23
получава от дифузията на N a + по посока на електрохимичния му градие-

нт, който с е поддържа чрез натриево-калиевата помпа /първично активен
транспорт/. Този транспортен механизъм е известен о щ е и като натриев
ко-транспорт тъй като е свързан с натрия. Ако транспортираните вещества
с е движат в една посока с N a + през мембраната, транспортът с е нарича
симпорт.
Ако веществата с е движат в обратна посока на посоката на дифузия на
N a + , транспортът с е нарича а н т и п о р т .
Т р а н с п о р т на г о л е м и м о л е к у л и
Навлизането на големи молекули в клетката /ендоцитоза/ или излизането
им навън /екзоцитоза/ е активен процес, за който е необходима енергия.
Е н д о ц и т о з а т а е процес, при който големите молекули влизат в клет
ката б е з д а преминават през клетъчната мембрана на мястото на контакт
на молекулата с мембраната последната с е огъва /инвагинация/ и с е о б
разува мехурче /везикул/, което с е откъсва и попада с част от мембраната
във вътрешността на клетката. Под действието на вътреклетъчни ензими
/лизозими/ мембраната на мехурчето с е разрушава и съдържимото с е осво
бождава. Поглъщането на твърди и големи частици /бактерии, клетки и др.
с е нарича фагоцитоза, а поглъщането на разтворени частици /молекули/е
пиноцитоза. Чрез фагоцитоза някои от белите кръвни клетки поглъщат ми
кроорганизми. Пиноцитозата е единственият механизъм, чрез който бел
тъчните макромолекули могат д а влязат в клетките.
Е к з о ц и т о з а т а е процес, при който молекули могат д а бъдат изхвър
лени от клетката - механизмът е обратен на този при ендоцитозата. Чрез
екзоцитоза с е отделят медиаторите от пресинаптичните нервни окончания
или с е секретират белтъчни молекули от клетките.
Междуклетъчна сигнализация
Човешкото тяло представлява една общност от множество клетки, вся
ка от които има определена структура и на всяка е д а д е н о д а изпълнява
определена функция.
Въпреки, че клетката представлява основна структурна и функционал
на единица, в многоклетъчния организъм няма отделно съществуващи и
независими една от друга клетки. Клетъчните функции са прецизно съ
гласувани и интегрирани, с цел запазване на целостта и самостоятелното
съществуване на организма. За постигането на тази цел е необходимо д а
съществува непрекъсната, бърза и точна комуникация м е ж д у отделните
клетки.
Някои клетки комуникират една с друга директно чрез специални цеп-
к о в и д н и свързвания, образувани между прилежащи клетъчни мембрани.
А. Ендокринна Б. Паракринна С. Автокринна
ендокринна
жлеза
-Кръвоносен
(съд
Хормони
3 Рецептор за
Jормони
(СЛНИ
клетки ютки
Фиг. ф-2. (А, Б, С)
Регулация
надолу .ормон Прицелна клетка
Нормален
брой
рецептори
Рецептор за хормон
Регулация
нагоре
Прицелна клетка
Хормон.
Увеличен
брой
'рецептори
Рецептор за хормон
Време
Фиг. ф-3. Регулация - надолу (А) и Регулация - нагоре (Б) на рецептори за свързване с хормони.
Клетка / 25
Т е з и с в ъ р з в а н и я ф у н к ц и о н и р а т като е л е к т р и ч н и с и н а п с и . К о м у н и к а ц и я т а
ч р е з е л е к т р и ч н о с в ъ р з в а н е е ж и з н е н о важна за к о о р д и н и р а н е на актив
н о с т т а н а к л е т к и т е на с ъ р д е ч н и я м у с к у л и на гладкомускулните клетки.
П р и п о в е ч е т о клетки, ко му ника цият а с е о с ъ щ е с т в я в а п о с р е д с т в о м х и
м и ч е с к и в е щ е с т в а като х о р м о н и , м е д и а т о р и , м е т а б о л и т н и п р о д у к т и и д р .
Т е з и в е щ е с т в а , както и т е х н и т е м о л е к у л и с а наречени с и г н а л н и , з а щ о т о с а
н о с и т е л и на и н ф о р м а ц и я о т е д н а клетка към д р у г а или д р у г и клетки.
К о м у н и к а ц и я т а м е ж д у о т д е л н и т е клетки п о с р е д с т в о м с и г н а л н и м о л е
кули с е о з н а ч а в а с т е р м и н а м е ж д у к л е т ъ ч н а с и г н а л и з а ц и я .
С у в е л и ч а в а н е т о на н а ш и т е п о з н а н и я з а клетъчната и молекулярна ф и
з и о л о г и я , с т а н а я в н о , че всички клетки могат д а п о л у ч а в а т и д а п р е р а
ботват информация.
С т е р м и н ъ т и н ф о р м а ц и я с е означава с ъ д ъ р ж а н и е т о на с ъ о б щ е н и е з а
о п р е д е л е н о с ъ б и т и е , което с е с л у ч в а в о р г а н и з м а или извън н е г о , което
т р я б в а д а с е о ц е н и п о з н а ч и м о с т и на което трябва д а с е о т г о в о р и п о п о д
ходящ начин.
Видове м е ж д у к л е т ъ ч н а с и г н а л и з а ц и я
П р о д у к ц и я т а на с и г н а л н и м о л е к у л и о т е д и н в ид с е к р е т и р а щ а клетка
д е й с т в а т на клетки о т с ъ щ и я в и д или на клетки о т д р у г в и д по т р и начина
в з а в и с и м о с т о т р а з с т о я н и е т о м е ж д у с е кре т ира ща т а и п р и е м а щ и т е и н ф о р
м а ц и я клетки:
д е й с т в а т н а с ъ щ и я в и д клетка, която е о с в о б о д и л а сигналната молекула
/автокрипна сигнализация/
• д е й с т в а т на с ъ с е д н и , б л и з к о р а з п о л о ж е н и клетки /паракринна и с и н а п -
тична сигнализация/
• д е й с т в а т на о т д а л е ч е н и клетки / е н д о к р и н н а или д и с т а н т н а с и г н а л и
зация/.
А в т о к р и н н а с и г н а л и з а ц и я - осъществява с е о т сигнални молекули,
които с а о с в о б о д е н и о т е д н а клетка и с е свързват с прицелни м е м б р а н н и
р е ц е п т о р и на същата клетка, като про ме ня т нейната активност. В някои с л у
чаи резултатът е намаляване на секрецията на сигнални молекули, което е
е д и н в и д регулаторен механизъм, д е й с т в а щ па принципа на отрицателната
о б р а т н а връзка (Фиг. ф - 2 С ) .
Паракринна сигнализация - осъществява с е от сигнални молекули наре
чени локални хормони, защото имат ограничено място на действие, поради
краткия си живот - няколко секунди или минути. Те с е освобождават от секре
тиращата ги клетка и въздействат върху близки на нея прицелни клетки о т д р у г
вид. Локалните хормони действат по-бързо от циркулиращите, но за кратко
време и върху по-малък брой клетки (Фиг ф-2Б).
С и н а п т и ч н а с и г н а л и з а ц и я - осъществява с е в областта на х и м и ч н и
т е с и н а п с и , където сигналната молекула, наречена медиатор, д е й с т в а с а м о
върху определена част от

постсинаптичната мембра
на на прицелната клетка.
Синаптичната сигна
лизация е вид паракринна
сигнализация по смисъла
на предаване на информа
ция между близки клетки,
но има своите особено
сти:
• тя е най-бърза поради
твърде малкото разсто
яние между клетките
• тя е най-кратка, защо
то медиаторът действа
само за няколко мили
секунди, след което с е
инактивира.
Ендокринна сигнали
з а ц и я - осъществява се от
сигнални молекули, наре
чени ц и р к у л и р а щ и хор
мони. Те се освобождават
директно в кръвната цир
кулация и чрез кръвния
поток достигат д о отдале
чени клетки (Фиг ф-2А).
Фиг. ф-4. Схема на регулаторна система, с отрицателна об
Този вид дистантна сиг
ратна връзка.
нализация е бавна /необ-
ходимо е повече време за
достигането на хормона до прицелните клетки/ и продължителна /сигнал
ната молекула има по-дълъг живот - няколко минути или няколко часа/.
Механизми иа междуклетъчна сигнализация
Получаването на информация от определена клетка става само чрез

с в ъ р з в а н е на сигналната молекула със специфични за нея рецепторни
белтъчни молекули от същата клетка. Свързващата се с рецепторите сиг
нална молекула е наречена още л и г а н д . Рецепторите играят ключова роля
в процеса на предаване на информация между клетките. Единствено свър
заният с лиганда рецептор е активен и има способността д а предава по-
нататък получената чрез лиганда информация.
Клетка / 27
Механизмите на междуклетъчна сигнализация с е състоят от три части:

1.Клетка, която предава информация посредством синтезирани и освободени
от нея сигнални молекули в отговор на определено физиологично състояние
2. Сигнална молекула, която п р е н а с я информацията. По своята химич
на природа сигналните вещества са: пептиди и протеини /напр.инсулин/,
амини /адреналин/, стероиди /естрогенни хормони/, аминокиселини, йони
/калциеви/, газове /азотен оксид/.
3. Клетка, която п р и е м а информацията от сигналната молекула - озна
чава с е с термина п р и ц е л н а к л е т к а .
Прицелните клетки притежават специфични рецептори за свързване с
определена сигнална молекула - хормон, медиатор и др.
С п о р е д локализацията си рецепторите с е класифицират като:
1. Мембранни рецептори - разположени са на клетъчната мембрана.
2. Цитоплазмени рецептори - намират с е в цитоплазмата.
3. Ядрени рецептори - разположени са в ядрото.
Някои характеристики на сигналните молекули като големина и раз
творимост във вода и липиди, определят с кой вид рецептори могат д а
взаимодействат, за д а предадат информацията.
С мебранните рецептори с е свързват големи, водноразтворими сигнал-
ни молекули, които не могат д а минат през клетъчната мембрана.
С цитоплазмените и ядрените рецептори с е свързват малки и липоразтво-
рими сигнални молекули, които могат да минат през клетъчната мембрана.
Рецепторните белтъци са динамични съставки на клетката - техният
брой с е изменя в зависимост от промяната в концентрацията на съответ-
ния хормон или медиатор. В резултат на променения брой рецепторни мо
лекули с е променя чувствителността на прицелната клетка към съответ
ния лиганд.
В някои случаи продължителното излагане на прицелната клетка на ви
соки концентрации на даден хормон, предизвиква намаляване на броя на
рецепторите за този хормон. Това явление е наречено " регулация - надолу
" /фиг. ф-ЗА/.
В други случаи, намалената концентрация на даден хормон предизвик
ва увеличаване на броя на рецепторите. Това явление е наречено "регула
ция нагоре" /фиг. ф-ЗБ/.
Механизъм на приемане и преработване

на информанияга от прицелните клетки
П р и е м а н е т о на информацията става само чрез специфичното свързва
не на сигналната молекула /лиганд/ с определена рецепторна молекула от
прицелната клетка. Способността на една клетка да отговаря на една спе
цифична сигнална молекула зависи от наличните в нея рецептори.
О б р а з у в а н и я т к о м п л е к с л и ! а н д - р е ц е п т о р предизвиква активиране на
рецепторната молекула и едва тогава тя може д а въздейства върху други

молекули на прицелната клетка. Единствено комплексът лиганд-рецептор
определя какво с е случва след това във вътрешността на клетката.
Прицелната клетка реагира на действието на лиганда с промяна в ней
ните функции.
К л е т ъ ч н и я т о т г о в о р на получената информация зависи както от вида
на сигналната молекула, така и от рецептора, който с е свързва с нея.
Задачата на сигналната молекула е да активира рецептора. Но промени
те, които ще настъпят в клетката, и които ще определят клетъчния отговор
зависят от това, на какво ще въздейства активираният рецептор.
От момента на образуване на лиганд-рецепторния комплекс д о клетъч
ния отговор с е включва верига от последователни биохимични реакции
във вътреклетъчната среда, чрез които информацията с е провежда към
вътрешността на прицелната клетка и това води д о промяна в нейната ак
тивност.
Свързващи звена в тази верига са системите на; G - п р о т е и н и т е , в т о р и
те посредници и протеинкиназите.
G - п р о т е и н и . G - протеините са белтъци, които могат д а свързват гу-

анозинтрифосфат /ГТФ/ и да го разграждат д о гуанозиндифосфат /ГДФ/.
Разположени са по вътрешната повърхност на клетъчната мембрана.
Активирането на определен вид мембранни рецептори води д о акти
виране на G - протеини, които от своя страна могат д а въздействат върху
мембранно-свързани ензими и д а променят тяхната функция.
Някои G - белтъци повишават активността на мембранният ензим аде-
нилатциклаза и с е означават като G s - протеин.
Други G - протеини понижават активността на аденилатциклазата и с е
означават като Gi - протеин.
Друга група мембранни белтъци, означена като Gq - протеин повиша
ват активността на д р у г мембранно-свързан ензим - фосфолипаза С.
Активираният мембранен ензим аденилатциклаза синтезира голям
брой молекули цикличен а д е н о з и н м о н о ф о с ф а т / ц А М Ф / .
В т о р и п о с р е д н и ц и - системата на втория посредник включва малки
вътреклетъчни сигнални молекули, които препредават информацията о т
първия посредник към вътрешността на клетката. Такива са цАМФ, ци
кличен гуанозинмонофосфат /цГМФ/, Инозитолтрифосфат / ИТФ/, Д и -
ацилглицерол / Д А Г / , Са 2 + .
Първият посредник е сигналната молекула, която идва от извънклетъчна
та течност и се свързва с мембранен рецептор. Вторият посредник цАМФ с е
свързва с ензима протеинкиназа А, разположен в цнтоплазмата и го активира.
Активираната протеинкиназа А фосфорилира определени ефекторни белтъци
в цитоплазмата или в ядрото, което води д о промяна в тяхната функция.
Фосфорилирането на вътреклетъчни белтъци е последното звено от вери-
Клетка / 29
гата Pia сигналния път, по който се провежда информацията носена от сигнал

ната молекула. Променената функция на фосфорилираните белтъци е крайни
ят резултат - клетъчният отговор на получената и преработена информация.
Вторите посредници ИТФ и Д А Г с е получават от разграждането на оп
ределен мембранен фосфолипид под действието на ензима фосфолипаза
С в клетъчната мембрана.
ИТФ преминава в цитоплазмата и действа като втори л и г а н л като с е
свързва със специфични за него рецептори, които контролират пропуск-
ливостта на лиганд-зависими калциеви каналчета на мембраната на ен-
доплазмения ретикулум. В резултат на това свързване калциевите канал
чета с е отварят, калциевите йони, чиято концентрация в ендоплазмения
ретикулум е по-висока от тази в цитоплазмата, излизат чрез дифузия по
концентрационен градиент. В резултат на това значително с е повишава
цитоплазмената им концентрация.
Д А Г остава в клетъчната мембрана и участва в активирането на ензи
ма п р о т е и н к и н а з а С. Активната протеинкиназа С фосфорилира опреде
лени ефекторни/изпълнителни/ белтъци, които изпълняват функцията на
вътреклетъчни ензими,йонни каналчета и др. Ф о с ф о р и л и р а и и т е е н з и м и
променят своята активност; фосфорилираните белтъци, които изграждат
йонни каналчета, променят пропускливостта им.
Хомеостаза. Общи принципи иа регулация

в живия организъм.
Всяка клетка на многоклетъчния организъм, която участва в изгражда
нето на високоспециализирани органи и системи, с е нуждае от вътрешна
течна среда със специален и постоянен състав.
Чрез редица регулаторни механизми условията в тази вътрешна среда
с е запазват в оптималните за живота граници, въпреки големите колеба
ния в условията на външната среда.
Идеята за " Постоянството на вътрешната среда на организма като у с
ловие за свободен и независим от външните влияния живот" е формулира
на от френския физиолог Клод Бернар през средата на 19 век.
По-късно американският физиолог Кенън е доразвил тази идея, изяснил
е някои от регулаторните механизми, чрез които с е запазва постоянството
на вътрешната среда на организма, и е въвел понятието хомеостаза.
Хомеостазата е състояние на устойчиво равновесие /баланс/ и се изразява
с количествена стабилност на редица физиологични показатели на извънкле
тъчната течност като концентрация на глюкоза, концентрация на аминокисе
лини, концентрация на мастни киселини, концентрация на 0 2 и СО,, концен
трация на йони, обем и осмоларитет, кръвно налягане, телесна температура и
др., които характеризират нормалното състояние на организма.
В здравия организъм хомеостазата се изразява в д и н а м и ч н о р а в н о в е

сие, което е резултат от непрекъснатото отклоняване и следващо възстано
вяване на физиологичните показатели.
Всяко вещество в тялото, количеството или концентрацията на което тряб
ва да бъде поддържана в тесни граници има определена оптимална стойност,
механизъм който отчита отклоненията от тази стойност и изпълнителни /
ефекторни/механизми, които поддържат количеството или концентрацията на
това вещество в тялото постоянно или в състояние на устойчиво равновесие.
Например: в тялото се поддържа устойчив воден баланс като се осигурява
количеството на приетата всеки ден вода да е точно балансирано /да е в рав
новесие/ с количеството отделена от тялото вода. В резултат на поддържане
на водния баланс се запазва постоянния обем на екстрацелуларната /извън
клетъчна/ течност, която представлява вътрешната течна среда на организма.
За нормалната функция на клетките е необходимо вътреклетъчният им
състав /йони, вода, малки молекули, pH и много др./ да се поддържа в тесни
граници. Това се постига чрез пасивен и активен транспорт на много веще
ства и вода навътре и навън от клетката. Освен това, всеки ден се приема вода
и храна, която се преработва и отпадните продукти се отстраняват от тялото.
У здрав човек това се случва без значителни промени в обема и състава на
телесните течности. Поддържането на устойчиво равновесие в тялото, когато
обемът и съставът на телесните течности остава постоянен, въпреки доба
вянето и отстраняването на вода и разтвори от тялото, оказва благотворно
влияние върху функцията на клетките.
Способността на тялото д а поддържа постоянен обем и състав на въ
треклетъчната и извънклетъчната течна среда е един комплексен процес, в
който участвуват всички органи и системи на тялото.
Отделните видове клетки в различни органи си обменят информация
и действат координирано, за д а поддържат постоянството на вътрешната
течна среда. И обратно, вътрешната течна среда осигурява на тези клетки
подходящи оптимални условия за тяхното съществуване и за нормалната
д е й н ост на всички органи и системи.
Ако се появят нарушения във функцията на един орган, настъпват сму
щения и в целия организъм, тъй като се нарушава телесната хомеостаза и
възниква едно ново състояние, което се нарича болест.
Общи принципи
па хомеостатичпа регулация
Регулация /или управление/ означава въздействие върху даден процес
или множество от процеси, което осигурява тяхното протичане с определена
точнос" и по определен начин, въпреки влиянието на смущаващи въздейст-
Клетка / 31
вия от странични фактори /дразнители/, които могат д а отклонят процеса.

Регулаторните въздействия се осъществяват от регулаторни системи,
които включват регулируема величина - физиологичен показател, който
е обект на регулацията и регулаторни механизми.
Организмът е саморегулираща се система, в която отклонения от опре
делени нормални граници за даден показател /обект на регулация/ служат
като стимули за включване в действие на необходимите механизми,
к о т о кори! ираг отклонението
При нормални условия съществуващите в организма хомеостатични
регулаторни механизми противодействат на промените във вътрешната
среда като намаляват колебанията в обема и състава й, предизвикани от
промени във външната среда.
Всяка регулаторна система има вход и изход.
В процеса на саморегулация решаваща роля играе обратната връзка,
което означава, че управляващата част на регулаторната система нарече
на изход влияе на стойността на обекта на регулация, който представлява
входа на регулаторната система.
Регулаторната система се включва, когато настъпи отклонение /промя
на/ на обекта на регулация и протичащите в нея процеси завършват с про
мяна на същия обект, но в обратна /отрицателна/ посока.
Регулаторна система с отрицателна обратна връзка е тази, която кори
гира стойността на обекта на регулация по такъв начин, че го връща към
неговата първоначална стойност. Например, обект на регулация е стойността
на средно артериално налягане. Повишеното кръвно налягане над оптимал
ната стойност включва верига от процеси, които завършват с промяна на ве
личината кръвно налягане, но в обратна /отрицателна/ посока - понижаване;
обратно, намаленото кръвно налягане под оптималната стойност предизвиква
неговото повишаване. Отрицателната обратна връзка осигурява голяма ста
билност на регулируемата величина. Регулаторните системи с отрицателна
обратна връзка са широко разпространени в организма и имат основно значе
ние за запазване на хомеостазата.
Регулаторната система с отрицателна обратна връзка представлява за
творен регулаторен кръг и се състои от няколко звена: обект на регулаци
ята, сензор, интегративен център и ефектор (Фиг ф-4).
Обектът на регулация във всеки един момент има една действителна
стойност и една генетично определена оптимална стойност наречена ре-
ферентна или зададена стойност.
Сензорът представлява съвъкупност от определен вид рецептори, кои
т о възприемат действителната стойност на обекта на регулация.
Интегративен нервен център - до него достига информацията от ре
цепторите посредством аферентни нерви. Той сравнява информацията за
действителната стойност с генетично зададената стойност и анализира от
клонението на обекта на регулация. В резултат на това се изпращат сигна-
ли към изпълнителния орган.

Ефектор /изпълнителен орган/ - възстановяването на отклонението на
действителната стойност от генетичната зависи от неговата функция, ко
ято се променя под действието на сигналите, идващи от нервния център.
Така кръгът се затваря и отклонението е коригирано.
Нива на физиологична регулация

Живият организъм се нуждае от регулация /или управление/, която д а
осигури оптимални условия за неговите прояви.
Регулацията се осъществява на различни нива: клетъчно, органно,
организмово.
Клетъчна регулация - на нивото на отделната клетка регулацията е ху-

морална. Например, чернодробната клетка може да поддържа самостоя
телно равновесие между съдържанието на гликоген в нея и количеството
на глюкоза в кръвната плазма.
Органна регулация - на нивото на отделния орган съществуват вътрещ-
ни взаимоотношения от хуморален и нервен тип, чрез които се осигурява
хармоничната дейност на органа като цяло.
Регулация в цялостния организъм - чрез нея се осигурява съгласува
нето на функциите на отделните органи и системи, за да има хармония и
съвършено приспособяване към условията на външната среда.
Тази регулация се осъществява от две системи: нервна и ендокринна.
Функционална организация на нервно-ендокринната регулаторна
система.
У човека регулацията се осъществява от от сложни нервно-ендокринни
регулаторни механизми. Те се състоят от 3 основни елемента: възприема-
телен апарат, нервен център и изпълнителен орган /ефектор/.
Възприемателсп апарат - представлява съвъкупност от специфични мор
фологични образувания - рецептори, чиято функция е свързана с възприема
не на промените във външната или вътрешната среда на организма. Те тран
сформират различните форми на енергия в електрични сигнали, чрез конто
изпращат информация за тези промени до съответен регулаторен център.
Нервен център / интегративен дял/ - той е част от централната нервна сис
тема /ЦНС/, чиято функция е да получава, анализира, подрежда и преработва
достигналата до него информация от рецепторите. От нервния център тръг
ват командите към изпълнителния орган за промяна в неговите функции.
Изпълнителен орган — изграден е от жлезиста, напречно-набраздена
или гладкомускулна тъкан. Той отговаря на действието на дразнителя вър
ху рецепторите с промяна във функцията си.
Общо учение за тъканите / 33
ОБЩО УЧЕНИЕ ЗА ТЪКАНИТЕ
Тъканта е съвкупност от клетки и междуклетъчно вещество, които

имат о б щ ембрионален произход, строеж и функция. Тъканите в човеш
кото тяло се групират в четири основни вида; епителна, съединителна,
мускулна и нервна. Определени са и кръвна и репродуктивна тъкани.
Епителната тъкан покрива повърхността на тялото, постила кухините
и каналите на вътрешните органи и формира жлезите. Затова тя се разделя
на два типа: покривен и жлезист епител /Фиг. 14/. Епителът е изграден от
плътно прилепени и свързани клетки, образуващи непрекъснати слоеве
и малко междуклетъчно вещество. Той не притежава кръвоносни съдове,
инервиран е и има големи възможности за възстановяване /регенерация/.
Епителните клетки лежат върху базална мембрана, която ги отделя от под
лежащата съединителна тъкан. Функциите на епителната тъкан са много:
защитна, секретираща, резорбционна, транспортна, екскреторна, сетивна
и др.
П о к р и в е н е п и т е л . В зависимост от формата на клетките той се разде
ля на плосък, кубичен и цилиндричен. Според начина на подреждане на
клетките в дълбочина към базалната мембрана епителът се класифицира
на три вида: еднослоен - всички клетки лежат на базалната мембрана и
ядрата им са разположени на едно ниво, многослоен - клетките са подре
дени в слоеве, следователно и ядрата им са на различни нива, като само
най-дълбоко разположеният слой лежи на базалната мембрана, и привид-
номногослоен - всички клетки лежат на базалната мембрана, а ядрата им
са на различни нива.
Ж л е з и с т е п и т е л . Той може д а съществува като единични клетки или
като струпване от такива клетки, образуващо жлеза. Жлезите се разделят
на две големи групи: екзкринни, при които секретът се отделя чрез канал-
чета на повърхността на тялото или в кухите органи, и ендокринни - сек-
ретиращи продуктите си /хормони/ в кръвта. В зависимост от формата на
секреторния си отдел екзокринните жлези се определят като: тръбести /ту-
булозни/, алвеоларни /ацинозни/ и смесени /тубулоацинозни/. Въз основа
на механизма на отделянето на секрета се обособяват три основни вида
секреция: холокринна - при отделянето на секрета клетката се разрушава,
апокринна - при която отпада върховата зона на клетката заедно със сек-
рста, и мерокринна - клетката отделя секрета, запазвайки целостта си.
Съединителната тъкан е най-широко разпространената в организма.
Тя изпълва пространствата между тъканите и органите и по този начин
изпълнява свързваща, опорна и формообразуваща функция и поради това
не граничи с външната среда /Фиг. 15/.
34 / Основи на Анатомията и изиологията на
Фиг. 14 Сх е м а на видове епителна гькан
К л е т к и т е на с ъ е д и н и т е л н а т а т ъ к а н с а mü ого р а з н о о б р а з н и . М л а -
дите о т т я х / б л а с т и / мо г ат д а се д е л я т и д а п родуцират е л е м е н т и т е на
матрикса, до к а то з р е л и т е / ц и т и / не п р и т е ж ват т е з и свойства. Н а й -
р а з п р о с т р а н е н и са; ф и б р о б л а с т и - п р о и з в е| к д а т в л а к н а т а на м а т р и -
кса, х и с т и о ц и т и - п р и т е ж ават ф а г о ц и т а р н а с п о с о б н о с т , п л а з м о ц и т и
- и з р а б о т в а т а н т и т е л а , м к т о ц и т и - с ъ д ъ р| к а т б и о л о г и ч н о а к т и в н и
амини.
Междуклетъчното в е щ е с §во /матрикс/ н а съе динителната тъкан е в зна-
чително количество. То вкл ючва основна а м фна субстанция с белтъч
но-полизахариден състав и колагенни, еластич ни и ретикуларни влакна.
Взаимоотношенията на тези съставки с а в зави : и м о с т от различните йод
видове съединителна тъкан, на кръвоносни съдове и
нервни влакна. Съобразно х арактера и консисп- нцията му се приема гру-
пиране на съединителната т |кан на два вида подвидове; съединителна
Перицит
Масии Капиляр
Плазматична клетка
Еозинофил
Междуклетъчен
матрикс Мастна клетка Лимфоцит
Фибробласт
Фиг. 15 Схема на съединителна тъкан
тъкан с влакнеста междуклетъчно вещество /хлабава, колагенна, еластич

на, ретикуларна и мастна/ и съединителна тъкан с твърдо междуклетъчно
вещество /хрущялна и костна/.
М у с к у л н а т а г ъ к а н осъществява движенията на тялото и вътрешните
органи чрез контракция на мускулните влакна, от които тя е изградена.
Различават се три вида мускулна тъкан:
Hanpeuuonaopatdeua мускулна тъкан. Тя изгражда скелетните муску
ли. Мускулните влакна притежават клетъчна мембрана, множество ядра,
митохондрии и снопчета от успоредни фибрили. Тези фибрили показват
редуване на светли и тъмни зони - резултат от саркомерното подреждане
на съкратителните белтъци /актин и миозин/. Скелетните мускули са во
леви/Фиг. 16/.
Гладка мускулна тъкан. Тя се намира в стените на кухите вътрешни
органи и стените на кръвоносните съдове. Влакната са вретеновидни по
форма, с едно ядро и не притежават набраздени фибрили. Съкращенията
са п о - б а в н и и неволеви.
Актин Тромпомиозин Тропонин
Фиг. 16 С х е ма на напречнонабраздена мускулна т ъ к а н

Общо учение за тъканите I 37
Деидрити
инапс
тяло
Аксонален хълм
Аксон
Прищъпване н а Ranvier
Миелинова обвивка
Рекурентен
калатерал
Прищъпване на Ranvier
Ф и г . 17 С х е м а на моторен неврон
38 / Основи на Анатомията и ф изиологията на човекс
у
Пирамидна jLA
клетка ^ / Г Д Lf телца
Пссвдоуниполарсн /
iß
неврон /
/ * АПрсганглионарси
)Щ
/ Биполарсн 1 тд / а
) вегетативен
нсв
/ Р он / Интс ж е в р о н / / неврон
Клетки
на П у р н и е Ч Р
Нпрсчн )набрзден Гладък

м> скул мускул
Фиг. 18 Видове неврони - схсма
Сърдечна м у с к у л н а т ъ к а н. Тя образува сър;(ечния мускул /миокарда/,

Всяко влакно съдържа ед!ю или д в е ядра. С в ьрзванията между влакна-
т а се осъществяват чрез задебелявания на клеть чната мембрана, наречени
вметнати дискове. Фибрилит е с а напречнонабра здени както при скелетни-
те мускули. Сърдечната мусь улатура е неволева и притежава автономност
на своите съкращения.
Нервната тъкан изграяд ia нервната систем а и е съставена от два ос-
новни типа клетки; неврони , които обработват и предават нервните им-
пулси и глиални клетки със ' ащитна и опорна ф ункция.
Невроните притежават кл етъчно тяло /перик арион/, което съдържа яд-
рото и клетъчните органели /Фиг. 17/. Телата с е разполагат в сивото мо-
зъчно вещество. Според фор мата на клетъчнит г тела невроните се делят
на: пирамидни, вретеновиди и, звездовидни и [р. /Фиг. 18/. Клеттъчните
израстъци са два вида: едни тс от тях /дендрит \/ приемат нервни импул-
си и ги провеждат към тяло го, а други /аксони 1 провеждат импулсите от
клетъчното тяло към други v ервни или мускуль и клетки. Аксоните могат
д а имат обвивка, наречена i-шелииова, която г омага за по-бързото про-
веждане на нервния импулс /Фиг. 19/. Тя с е обр азува от подреждането на
малки сателитни клетки / Ш Е анови/ по дължинат а на аксона. Според броя
Фиг. 19 Електронограна на мис. ини тран аксон, М mf

па израстъците невроните се класифицират а: униполарни, псевдоунипо-
л а р н и , б и п о л а р н и и мулт поларни.
Нрвроглията се разпс лага между невр -ште и кръвоносните съдове
в нервната система. Тя с ( | разделя на олиг: [ендроглия - клетки, образу-
ваиги миелиновата обвив ка на аксоните в и.ентралната нервна система;
микроглия - фагоцити в i ервната тъкан; аст оглия - звездовидни клетки,
обхващащи кръвоносните - един ред кубични клетки,
постилащи мозъчните стс махчета и участва! щ в производството на лик-
вора.
ДВИГАТЕЛЕН АПАРАТ
Двигателният апарат с е изгражда от костите, ставите и мускулите. Кос

тите с е свързват помежду си чрез стави и по този начин образуват скелета,
който представлява пасивната част на двигателния апарат /Фиг. 20/. Ске
летните мускули образуват активната му част. Двете части на двигателния
апарат са взаимосвързани и допълващи се. Те осъществяват придвижва
не на тялото в пространството /локомоция/ и на отделните м у части една
спрямо друга, както и формират кухини, в които са поместени жизнено
важни органи и по този начин осигуряват защитата им.
Кости
Костите показ
ват голямо разно
о б р а з и е по форма
и устройство. Чо
вешкият скелет е
изграден от над 2 0 0
кости, чието тегло е
около 2 0 % от това
на тялото. Костта
е орган, изграден
о с н о в н о от костна
тъкан и други д о
пълнителни тъкани
- хрущялна, съе
динителна, маст
на, кръвна, нервна.
Костната тъкан е
съставена о т три
вида клетки; о с т е -
области, които син
тезират и секрети-
рат съставките на
междуклетъчното
вещество; о с т е о ц и -
ти - зрели градив
ни клетки не сек- Ф ш . 20 Човешки скслст отред и отзад
ретиращи, и остеокласти - гигантски

многоядрени, можещи да разграждат
костната субстанция. Междуклетъчното
вещество се състои от неорганични съ
Substantia
spogiosa единения - калциев фосфат и карбонат,
под формата на кристали от хидроксиа-
патит, придаващи твърдост на костта и
органични - колагенни влакна и белтъч-
но-полизахариден матрикс, отговорни
за здравината. Тези вещества изграж
дат костните пластинки, формиращи
структурата на костта. В зависимост от
подреждането на пластинките се разли
чават две основни субстанции костно
вещество: плътна /substantia compacta/,
при която пластинките се подреждат
концентрично около кръвоносен съд в
основни структурни и функционални
единици /остеони/ и гъбеста /substantia
spongiosa/, при която са оформени кост
ни гредички с различно направление и
кухини между тях, в които се разпола
гат клетки, съдове и костен мозък. Тези
две субстанции се различават добре и
рентгенологично /Фиг. 21/.
Костите притежават спомагател
ни образувания. Това са: периост /над
костница/, ендост, ставен хрущял и кос
тен мозък.
Периостът /periosteum/ представля
ва двулистова съединително-тъкънна
структура с дебелина от 100 до 200 ми
крона, която покрива всички кости с из
ключение на местата със ставен хрущял
и местата на залавяне на мускулите към
Фиг. 21 Надлъжен разрез на дълга кост костта. Външният му лист е фиброзен и
притежава защитна функция, а вътреш
ният /камбиален/ образува костната тъкан и по този начин участва в нара
стването на костите на дебелина. Прикрепен е за костта с помощта на ко-
логенни влакна, наречени шарпееви, проникващи в най-външните слоеве
на костното вещество. Периостът е богато инервиран и кръвоснабден.
Ендостьт /endosteum/ е също съединителнотъканно образувание, раз
полагащо се от вътрешната страна на костите, между костната тъкан и
42 I Основи на Анатомията и изиологията на човек
каналите на дългите кости.

С т а в н и я т х р у щ я л /cartil ago a r t i c u l a r i s / е н ш-често хиалинен, с дебе-
лина 1 - 2 mm. Той покрива ставните повърхно сти на костите, като нама-
лява триенето при движение Не притежава кръ| ю н о с н и съдове, а се храни
от ставната течност, разполо жена в ставната Kai сула.
К о с т н и я т м о з ъ к /moduli a o s s e u m / изпълва |<аналите на телата на дъл-
гите кости и кухините на спс нгиозното веществр. Той бива червен и жълт.
Червеният произвежда кръв ните клетки и с ^редване на възрастта де-
генерира мастно и се превр ьща в жълт. Черве! костен мозък остава при
възрастните само в спонгио: т а на някои кости
По своята форма KOCTHTJ в човека се делят на четири основи групи:
дълги, къси, плоски и cMCCCflи .
Д ъ л г и т е се състоят от тя ло - диафиза /diaphysis/ и два края - епифизи
/epiphysis/. При растящите к ости епифизитс с е свързват с диафизата чрез
пластинка метафизарен xpyi 1ял, осигуряващ нарастването им на дължина,
Тялото е изградено от компа <тиа субстанция и ритежава канал, постлан с
ендост и изпълнен с костен озък. Епифизите С1 държат спонгиоза. Дълги-
те кости изграждат скелета i крайниците и oci гуряват голям размах при
техните движения.
К ъ с и т е к о с т и имат споь гиозна сърцевина, заобиколена от тънка ком-
пакта. Типични са за китката и ходилото.
П л о с к и т е к о с т и притеи!а в а т т р и с л о е н с т р о е ж - д в а слоя компакта,
м е ж д у които е разположен« спонгиоза. Т и п и ч ни т акив а кости са: гръд-
пата кост /sternum/, лопатк ата / s c a p u l a / и кос тите на ч е р е п н и я п о к р и в
/calvaria/.
С м е с е н и т е кости са с не правилна форма и съдържат елементи на дру-
гите групи. Изграждат о с и ( |вата на черепа л 1цевия череп, гръбначния
стълб и др. Някои от тях n p t тежават във вътрег ш о с т т а си кухини, изпъл-
пени с въздух, поради което се наричат пневма изирапи. Такива са някои
от черепните кости и са хар ктерни основно за ювека: челна /ос frontale/,
горна челюст /maxilla/ и др.
В началото на своето разшлтие костите преде тавляват съединителнотъ-
капни зачатъци. При някои тях, като тези на черепния покрив, започва
направо образуване на кость о вещество. Това е т. нар. интрамембранозна
остеогенеза. При други, съ нителната тъкан се трансформира най-на-
пред в хрущялна, която след това вкостява, фop^^ирайки ядра на осифика-
ция в различни зони на кос т а - хрущялна о с гогенеза. Те се появяват в
строго определени възрасто^и периоди и харак" еризират нормалното раз-
витие на костната система.
Скелета на човека се раз деля на три O C H O B I и отдела: скелет на трупа
/туловище/, крайниците и че зепа.
Костите, които изгражд т трупа с а прешл<. i ште, ребрата и гръдната
кост.
Гръбначен с т ъ л б Icolumna verfebralis/

Гръбначният стълб представлява S-образ» о извита костна колонка, из
градена от отделни сегменти, наречени п р еи п ен и /vertebrae/ /Фиг. 22/
Той осигурява надлъд пата опорна ос на тялото и изпълнява аморти-
сьорни функции при различни движения и т т о в а р в а н и я . Изпъкналостите
на гръбначния стълб напред се наричат лордози, назад - кифози, а извив
ките му в странична п о с о м а - сколиози. Изразените сколиози са винаги бо
лестни състояния. Общия брой на прешлени е варира при различните ин
дивиди и е от 32 до 34 и в пависимост от топографските отдели, в които се
намират, се разделят на сладните групи: 7 бром шийни /vertebrae cervicales/,
12 гръдни (vertebrae thorac icac/, 5 поясни /ver ebrae lumbales/, 5 кръстцови.
Фиг. 22 Гръбначен стълб

сраснали помежду си и образуващи кръстцовата кост /os sacrum/ и 2 д о

4 опашни прешлена, оформящи малка опашна кост /os ciccygis/. Всички
прешлени имат общо принципно устройство, свързано с функциите, които
изпълняват, а от друга страна притежават и характеристики, специфични
за отдела, в който се намират.
Общо устройство на прешлените
Прешлените изпълняват три основни функции; опорна, защитна и дви

гателна, които дават отражение върху тяхното устройство /Фиг. 23/.
Предната им, задебелена част се нарича тяло на прешлена /corpus
vertebrae/. Телата стават по-масивни в по-долните отдели на гръбначния
стълб, във връзка с изправения стоеж на човешкото тяло и увеличаващото
се натоварване, което поемат. Това определя опорната им функция. Дъгата
на прешлена /arcus vertebrae/ се намира зад тялото и се залавя за него чрез
две костни крачета. По този начин се образува отвор /foramen vertebrae/.
От наслагването на отворите на всички прешлени се оформя каналът на
гръбначния стълб /canalis vertebrae/, в който е поместен гръбначният мо
зък. Предпазвайки го о т механични травми, дъгите на прешлените осъ
ществяват своята защитна роля. Прешленът притежава и 7 израстъка; че
тири ставни /processus articularis/, които се разполагат по два от горната и
долната му страна, два напречни /processus transversus/, разположени ла-
терално и един бодилест
/processus spinosus/, сочещ
назад. Ставните израстъ Processus spinosus
ци са покрити с хрущялни
ставни повърхности, чрез
които се свързват съсед
ните прешлени, а за оста
налите се залавят мускули
и лигаменти. По този на
чин израстъците изпълня
ват своята биомеханична
/двигателна/ функция.
Особености на
прешлените по
отдели
Шийни прешлени /
vertebrae cervicales/
Прешлените в шийния
отдел притежават описа- Фиг. 23 Устройство на прешлен
Общо учение за тъканите / 4 5
Tuberculum posterius ното по-горе общо устрой

ство, като се характеризират
Arcus posterior
Salcus arteriae
•i
и със следните особености:
vertibularis
Fovea articularis " Foramen
1. Първият шиен пре
superior isversarium шлен /atlas/ не притежава
тяло, а на негово място се
разполага още една дъга.
Така дъгите на атласа са две
- arcus anterior et posterior.
Отвътре на предната дъга с е
разполага малка ставна ямка
Processus
costotrans versan us \
Arcus anterior
/fovea dentis/, а по горната
повърхност на задната дъга
Tuberculum anterius
се разполага бразда за ед-
Фиг. 24 Atlas поименната артерия /sulcus
a.vertebralis/ /Фиг. 24/.
Facies articularis anterior 2. Вторият шиен прешлен
Dens /axis/ е асимилирал тялото
Facies articularis posterior на първия и така образува
Facies articularis superior своя зъб /dens axis/, който с е
Foramen transversarium
свързва ставно с предната
дъга на атласа /Фиг. 25/.
Sulcus nervi spinalis U
3. Напречните израстъци
Arcus vertebrae
срастват с рудиментарните
ребра в тази област, така че
тези израстъци изглеждат
раздвоени. Оформя се чиф
тен отвор /foramen processus
transverse/, през който пре
Processus articularis interior минава a. vertebralis, кръво-
Corpus Processus
vertebrae costotransversarius снабдяваща главния мозък.
/Фиг. 26/.
Фиг. 25 Axis 4. Шийните прешлени, с
изключение на седмия, при
тежават раздвоени бодилести израстъци /process! spinosi/.
5. Седмият шиен прешлен има дълъг бодилест израстък, който е костен
ориентир и може да се опипа под кожата. Затова прешленът носи името
vertebra promineus.
Г р ъ д н и п р е ш л е н и / v e r t e b r a e thoracieae/
Прешлените в този отдел имат принципното общо устройство и след
ните характеристики; /Фиг. 27/.
1, Тялото на гръдните прешлени притежава горна и долна полуямка, покрити
46 / Основи на Анатомията и ф
със ставна повърхност /fovej

costalis superior et inferior/, Е
които залягат главите на ребра
та, които само тук са останал1
като отделни кости.
Incisura vertebralis
2. Напречните израстъ-| superior
ци на тези прешлени имат Processus
ставни ямки /fovea costalis transversus
на processus transversus/ зг
свързване с пъпките на съот
ветните ребра.
Поясни прешлени /
v e r t e b r a e lumbales/
Прешлените в този отдел
имат характерното общо ус
тройство, плюс следните ха
рактеристики; /Фиг. 28/.
1. Телата в този отдел са
много масивни, с бъбреко^ Фиг. 26 Шиси npciuJ:H
видна форма.
2. Израстъците, които с о cessus spinosus
чат встрани са остатъци от|
Processus trans
закърнели коремни ребра
;essus articu
поради което носят иметс! superior .Arcus vertebralis
Processi costarii, a типични-1
те напречни израстъци сг
много по-малки и се наричащ
Foramen
Processi accessorii Forca costalis vertebrale Pediculus arcus
transversalis vertebrae
Кръстцови прешлени - Fovea costalis
кръстцова кост /os sacrum/ superior
Поради голямото меха Corous
нично натоварване на т о з ^ vertebrae
отдел, петте прешлена са сра
снали и образуват една K O C I |
- сакрум /Фиг. 29/. Тя е раз
положена в задната част на1 Фиг. 27 Гръден npei
таза и има триъгълна формг!
с връх /арех/, насочен надол)!
основа /basis/, насочена овърхност /facies pelvina/
е вдлъбната, а задната /facies d o r s a l i s / е и з п ъ к и 1 л а . По този начин се уве
личава обемът на тазовата )ъб на основата, наречен
Общо учение з а тъканите / 47
P r o m o n t o r i u m , проминира в различна степен в кухината на таза и оформя

костната разлика м е ж д у мъжкия и женски таз. Каналът, образуван от отво
рите на прешлените с е запазва и в този отдел / c a n a l i s sacralis/. Повърхно
стите притежават по 4 чифтни отвора, през които преминават съответните
гръбначно мозъчни нерви. В страни сакрумът има големи по площ ставни
повърхности / f a c i e s auricularis/ за свързване с тазовите кости, а по задната
си повърхност притежава на
Processus articularis superior длъжни костни гребени /crista
Processus costarius
sacralis mediana, intermedia
Incisura vertebralis supenor
et lateralis/, оформящи се от
Processus Corpus vertebrae
срасналите израстъци на пре
mamillans
шлените.
Опашни прешлени -
о п а ш н а к о с т /os coccsygis/
Костта с е образува о т
Incisura vertebralis inferior срастването на опашните пре
шлени, които при човека са
spinosus закърнели и лишени от функ
Facies articularis interior ция. Само първият опашен
прешлен притежава типично-
Фиг. 28 Поясен прешлен
Formina sacralla dorzalia Canalis sacralis
Processus Processus articularis

articularis suerior
suerior
Tuberosilas sacralis
Facies
auricularis Crista sacralis
intermedia
Crista sacralis
lateralis
Crista sacralis
mediana
sacralis
Comu
Ф и 1 . 29 Крьстцова кост
то о б щ о устройство, а следва Comuacoccygea

щите са все по малки по о б е м
и притежават само тела /Фиг.
30/.
Гръден кош /thorax/

Гръдният кош е костна
клетка, изградена от гръдните
прешлени, ребрата и гръдна
та кост. Изпълнява защитна
функция по отношение на ор
ганите, разположени в него / А Б
сърце, бял дроб, хранопровод Фиг. 30 Опашна кост - изглед отред и отзад
и др./.
Caput costae
Ребра /costae/
Ребрата са 12 чифта. Вся
ко от тях има предна костна
част / o s costale/ и задна хру
щялна /cartilago costalis/ /Фиг.
31/. Първите седем чифта
с е наричат истински /costae
verae/, защото хрущялите им
с е залавят за гръдната кост.
Следващите три чифта с а
лъжливи /costae spuriae/, като
предните им краища образу
ват хрущялна дъга, залавяща
с е за седмия ребрен хрущял,
а последните два чифта с а
със свободни предни краища
и с е наричат плаващи /costae
fluctuantes/. Костната част на Фиг. 31. Ребро
всяко ребро притежава три
части; глава /caput costae/,
шийка /collum costae/ и тяло /corpus costae/. Главата на реброто има овална
форма със ставна повърхност за свързване с телата на прешлените. Ший
ката е къса, стеснена част, завършваща с пъпка /tuberculum costae/, коя
то с е свързва ставно с напречните израстъци на прешлените. Тялото на
реброто е основната му костна част, извито е дъговидно навън, като по
задната си повърхност има ъгъл с различна изразеност. В долната част
на всяко ребро, по неговата вътрешна повърхност с е разполага надлъжна
бразда /sulcus costae/, в която заляга междуребреният съдовонервен сноп.
Incisura jugularis
Incisura cla>
Incisura costali
Incisura c
Incisura costali
III, IV, >
Incisura costali
VI, VI
Ф и г . 3 2 Гръдна к о с т
Гръдна кост /sternum/

Г р ъ д н а т а кост е н е ч и ф т н а п л о с к а кост, р а з п о л о ж е н а в пре дна
т а ч а с т на г р ъ д н и я кош /Фиг. 32/. П р и т е ж а в а т р и части: д р ъ ж к а /
m a n u b r i u m sterni/, т я л о / c o r p u s sterni/ и м е ч о в и д е н и з р а с т ъ к / p r o c e s s u s
x y p h o i d e u s / . Д р ъ ж к а т а и м а ш е с т о ъ г ъ л н а форма. Тя п р и т е ж а в а д в а чи
ф т а изрезки; з а с т а в н о с в ъ р з в а н е с д в е т е к л ю ч и ц и и з а с в ъ р з в а н е с
х р у щ я л и т е на п ъ р в и т е д в е ребра. Тялото с ъ щ о и м а и з р е з к и по с т р а
н и ч н и т е си р ъ б о в е / i n c i s u r a e costales/, в които з а л я г а т х р у щ я л и т е на
трето до седмо ребро.
Дръжката и тялото се свързват чрез хрущял и образуват изпъкналост
напред /angulus sterni/. На нивото на този ъгъл се залавя второто ребро.
Кости па горния к р а й н и к
Скелетът на горния крайник се разделя на: раменен пояс и свободен

горен крайник /Фиг. 33/.
KociH на р а м е н и и я п о я с
Раменният пояс се изгражда от ключица и лопатка. Тези две кости
50 / Основи на Анатомията и физиологията на чове*
свързват свободния г о р е И
крайник с гръдния кош. Р а з И
Clavicola
витието на раменния п о я Н
показва възрастови пер иод и
и конституционални р а з л и Д
чия.
Ключицата /clavicula/ Н
чифтна, S-образна дълга к о с и
която с единия си край c l
свързва с manubrium sterni. р
с другия - с акромиона на лс
патката. Двете свързвания с
ставни. Медиалната част н
тялото е изпъкнала напред,
латералната - назад. Горнат
повърхност на костта е глад
ка, а по долната с е намираИ
грапавини, за които с е зала
вят здрави връзки. Ключица
та е една от най-вариабилни-
те кости - както по дължина,
така и по масивността и из
вивките си /Фиг. 34/.
Лопатката /scapula/ /
Фиг. 3 5 / е плоска триъгълна
кост, с три ръба и три ъгълг..
Страничният и ъгъл / m a r g j
lateralis/ е вдлъбнат и е п о
крит със сферична ставна п о
върхност /cavitas glenoidali;/
за свързване с главата на •Ossa carpi
раменната кост. Предната
-Ossa melacarpi
повърхност на костта / f o s s a
subscapitaris/ е вдлъбната и
Phalanges digitorum
запълнена от е д н о и м е н е и
мускул. Над тази ф о с а нг-
пред с е намира костен израсИ
тък /processus coracoideus
за който с е залавят мускули
и лигаменти. По задната по
върхност с е разполага м с !
сивно костно б о д и л о /spina
scapulae/, завършващо I Фнг. 33 Скелет на п
Общо учение за тъканите I 5 1
Фиг. 34 Ключица
Facies articularis acromil

Acromion Processus coracoideus
у Incisura Ariguius
superior
Colum
scapulae
Cavitas
glenoidalis
Angulus *
lateralis
subscapulans
infraglenoidate
Margo
medialis
Marge Lineae
lateralis musculares
Angelus
intenor
Фиг. 35 Лопатка
Caput Caput
Tuberculun humeri
Collum humeri-
majus anatomicum |_Tubcrculun
Sulcus Tuberculun Collum majus
minus anatomicum"
Collum Collum_
chirurgicum'
Crista Crista
tubcrculi tuberculi
majoris majoris
Tuberositas
delloidea
Facies Sulcus nervi
Facies antenor radialis
antenor medialis
lateralis Foramen
nutriculum
Facies,
Margo Margo posterior
lateralis
medialis
Fossa Fossa
otccrani
Epicondylus
lateral Epicondylus
EpicondylusEpicondylus. lateralis
Capitulum medialis mediahs
humeri
Sulcus nervi
olnaris Trochlea
humeri humen
Фиг. 3 6 Раменна кост
израстък, наречен acromion. Н а д и под спината се намират ямки /fossa

supraspinata и fossa infraspinata/, в които с ъ щ о залягат едноименни мус
кули.
Кости на свободния горен крайник

Те са разположени в три топографски отдела; мишница /brahium/,
предмишница /antebrahium/ и ръка /manus/.
Раменната кост /humerus/ /Фиг. 36/ е разположена в областта на ми-

ш н и ц а т а . Тя е т и п и ч н а д ъ л
Olecranon
га кост. С ъ с т о и с е о т ц и л и н
Circum д р и ч н о т я л о и д в а края / е н и -
Incisura trochlearis.
ferentia физи/ - нроксимална и дис-
Processus articularis
coronoideus Caput radii т а л н а . П о с р е д а т а на тялото,
Collum radii н а негова т а л а т е р а л н а с т р а н а
Tuberositas • — Tuberositas с е з а б е л я з в а и з р а з е н а грапа
ulnae radii в и н а /tuberositas deltoidea/,
за която с е з а л а в я д е л т о в и д -
Margo н и я т мускул н а м и ш н и ц а т а .
interosseus Задната страна притежава
сравнително дълга бразда /
sulcus n. radialis/, в която з а
л я г а е д н о и м е н н и я т нерв. Тук
Radius т ой е у я з в и м при ф р а к т у р а
Ulna н а костта. П р о к с и м а л н и я т
край е о ф о р м е н като глава
/caput h u m e r i / с и з п ъ к н а л а ,
с ф е р и ч н а с т а в н а повърхност,
з а л я г а щ а в cavitas glenoidalis
н а лопатката. Той п р и т е ж а
Capur
ва с ъ щ о п ъ п к и / t u b e r c u l u m
ulnae' m a j u s et m i n u s / и гребени /
cristae/ з а з а л а в я н е н а муску
Processus• ли. Д о л н и я т , д и с т а л е н край
styloideus .Processus
styloideus на хумеруса участва в обра
з уванет о п а л а к ъ т н а т а става.
Фиг. 3 7 Кости н а п р е д м и ш н и ц а т а Ставните повърхности са с
ф о р м а н а и з п ъ к н а л а макара
/ t r o h l e a h u m e r i / и г л а в и ч к а / c a p i t u l u m humeri/. О т з а д н а т а им с т р а н а има
и з р а з е н а я м к а /fossa ilecrani/ и б р а з д а /sulcus n. ulnaris/.
Н а п р е д м и ш н и ц а т а с е н а м и р а т д в е у с п о р е д н и кости; л ъ ч е в а и л а к ъ т н а
/Фиг. 3 7 / .
Л ъ ч е в а т а к о с т / r a d i u s / е д ъ л г а кост, р а з п о л о ж е н а л а т е р а л н о , о т с т р а
н а т а н а палеца. П р и т е ж а в а т р и с т е н н о п р и з м а т и ч н о т я л о и д в а края. П р о к
с и м а л н и я т край е п о к р и т с ъ с с т а в е н х р у щ я л и у ч а с т в а в л а к ъ т н а т а става.
Той е под ф о р м а на глава / c a p u t radii/ с вдлъбване о т г о р е и о к о л о в р ъ с т н а
повърхност. Д и с т а л н и я т е п о - м а с и в е н и с е с в ъ р з в а с к о с т и т е н а китката
ч р е з с т а в н а т а с и п о в ъ р х н о с т facies articularis c a r p e a radii.
Л а к ъ т н а т а кост / u l n a / с е н а м и р а о т в ъ т р е ш н а т а с т р а н а , м е д и а л н о
ма п р е д м и ш н и ц а т а . Т я л о т о и с ъ ш о е т р и с т е н н а п р и з м а . П р о к с и м а л н и
ят край образува два израстъка: по-масивен лакътсн /olecranon ulnae/,
разположен отзад и по-малък венечен /processus coronoideus/, гледаш
54 I ()сн(ни/иа Апип: Ьизиоюгията на човек
напред. Между тези

костни структури с е
намира макаровидна
изрезка, покрита с
Дистални хрущял, в която за
—фаланги
л я г а trohlea humeri.
Средни
фаланги Д и с т а л н и я т край на
улната завърщва с
Проксима
фаланги малко сферично об
разувание под фор
мата на глава /caput
ulnae/.
Os trapezium Костите на ръката

Os hamalum
Os trapezoideum
Os capitatum Os pisiforme се делят на киткови
Os scaphoideum Os tnquetrum /карпални/, предкит-
' Os lunatum
кови /метакарпални/
и кости на пръстите
RADIUS • ULNA /фаланги/ / Ф и г 38/.
Костите на китка
та / o s s a carpi/ са 8 на
брой малки костици,
Фиг. 38 Кости на ръката подредени в две ре
дици по 4. Костите
от проксималната редица, гледани от страната нм палеца по посока на мал
кия пръст са; ладиевидна / o s scaphoideum/, полупунна / o s lunatum/, тристен-
на / o s triquetrum/ и граховидна /os pisiforme/. Следващата /дистална/ реди
ца, в същата посока е изградена от: трапецна /Its trapezium/, трапецовидна
/ o s trapezoideum/, главеста /о< I capitatum/ и KyKect>
кости показват известни различия по форма и големина. Те имат ставни по
върхности за свързване с радиуса, с предкитков 1те кости, както и помежду
си. Китковите кости са така (вързани, че от длс
разуват улей /sulcus capri/, в ьюйто залягат сухожилия на мускулите, сгъващи
пръстите.
П р е д к и т к о в и т е кости /о>|»а m e t a c a p r i / c a 5 Ла брой, устроени по типа на
дългите. Всяка от тях п р и т е ж р а основа в q l ^ H i
със ставни повърхности. Между тези крайни
части, в средата на костите С(1разполага тялото.] въпреки приликата си, тези
кости се отличават по редицаюелези и могат д я )ъдат точно определени.
J
Ф а л а н г и т е / p h a l a n g e s / с I общо 14 на брой 2 за палеца и по 3 за оста
налите пръсти. Биват прокс^иални, средни стални, а за палеца —само
проксимална и дистална. Пр ставни повърхности за
свързване помежду си.
Кости на долния крайник

O s sacrum
Скелетът на долния к р ^ Ь и к се разде
ля на: тазов пояс и с в о б о х ^ И р л е н край О coxae
ник /Фиг. 39/.
Кости на т а з о в и я п о я с
Т а з о в и я т п о я с /pelvis/ се изгражда от
двете тазови кости, сакрума и опашната
кост. Показва изразена vBiiibhoct, обу
словена от голямото нато|Щ)ване от гор
ната част на тялото.
Тазовата кост /os с о х г е / /Фиг. 4 0 / с е
образува от три х р у щ я л н о свързани кос-
ги, които по време на ri\ )ертета вкостя-
ват помежду си. Въпреки гова границите
и частите им са видими и тези кости с е
разглеждат като отделни. Те са: хълбочна
/os ilium/, л о н н а /os pubis/ и седалищна /
os ischii/. Всяка една от те: и три сраснали
кости притежава централна част /тяло/ и
допълнителни образувания Patella
крило или
клонове. На мястото на срастването на
трите тела, от външната им страна, се об
разува дълбока я м а /acetabulum/, покри
та с полулунна ставна повърхност /facies
lunata/ за свързване с глгвата на бедре
ната кост. Хълбочната ксст има плоско
Tibia
крило, насочено нагоре и завършващо с
гребен /crista iliaca/. Тук се намират т р и Fibula
костни линии, за които e t [залавят муску

лите от предната коремна стена. Напред
гребенът завършва с борило, наречено
spina iliaca anterior superio r. Задната част
на крилото притежава ставна повърх
Ossa
ност /facies auricularis/ за свързване със
сакрума. Двете лонни крети притежа I Jssa
ват рамена /ramus I digilorum

pedis
се свързват помежду си ipci хрущялен
диск в т. нар. лонно съч.Виение. Седа
лищните прип^^^^^^^^Н
/ramus ossis 1 i > в задната си
• и . 3 9 скелет на долния крайник
част имат изразено костно образувание
Labium exemum cristae ilicae

Linea glutea a n t e r '0£—
Linea intermedia
Ala ossis ilium
Os ilium Labium internum cristae ilicae
Linea glutea posterior.,^

i f if- Spina iliaca
anterior superior
Spina iliaca
posterior superior
Spina iliaca
posterior interior —ц ц — у
Spina iliaca anterior interior
Ineisura ischiadica major
Corpus ossis ilium Linea glutea interior
Facies lunata
Fossa acelabuli
Spina ischiadica—
Ramus supenor ossis pubis
Ineisura ischiadica minor
Corpus ossis ischii
J^^mcisura
Ramus superior ossis ischii acelabuli
f-«. Грогатеп ^
obturatun Tuberculum pubicum
Tuber ischiadicum
Os pubis
Os ischii
Ramus interior ossis pubis
Ramus interior ossis ischu
Фиг. 40. Тазова кост
- tuber ischiadicum.
Тазът на мъжа и жената се различават по форма и размери.
Кости на свободния долен крайник

Те са разположени в три топографски отдела: бедро, подбедрица и хо
дило.
Бедрената к о с т /femur/ /Фиг. 4 1 / е най-дългата кост в скелета на чо

века. Тя има гладко цилиндрично тяло и два края. П р о к с и м а л н и я т край
образува глава /caput femoris/ със с ф е р и ч н а с т а в н а пов ърхнос т /facies
articularis/ за свързване с ацетабулума на т а з о в а т а кост. В този край с е
разполага и шията на костта, сключваща т ъ п ъгъл с тялото, както и два
костни въртела /trochanter major et minor/, за които се залавят мускули.
Caput f e m o n s Collum femoris

Foven
C o l l u m femoris
capitis Fossa trochanterica
Trochanter^
Caput femoris.
major .Trochanter
kinajor
Linea
intertrochanfenca Crista-
intertrochanfenca
Trochanter-
minor
iTuberositas
' glufea
Linea,
pectinea
Foramen
nutricium
Faces .Faces
medialis" lateralis
Labium laterale
Labium mediale,
lineae asperae
lineae asperae
Foramen
nutricium
Linea Facies
intercondylaris poplitea
,Fossa
intercondylar^
Epicondylus Epicondylus
lateral '
medialis Condylus. Condylus
medialis lateralis
Facies patellaris
Фиг. 41 Бедрена кост
Дисталният край образува два кондила, покрити със ставен х р у щ я л ,

у ч а с т в а щ и в образуването на колянната става. Отпред между тях с е
н а м и р а м а л к а с т а в н а повърхност /facies patellaris/, където заляга колян-
ното капаче /patella/.
На подбедрипата се разполагат две успоредни дълги кости; голям и
малък пищял. /Фиг. 42/.
Г о л е м и я т п и щ я л / t i b i a / е дълга кост, разположена медиално, от стра
ната на палеца. Тялото и е тристеннопризматично. Проксималният край
е удебелен и оформен като кондили, покрити със ставна повърхност за
свързване с бедрената кост. Дисталният край образува медиалния глезен
58 / Основи на Анатомията и ф гологията н а ч о в е к
/ m a l e o l u s medialis/ и притежава
Condylus lateralis
tibiae Cone ylus medialis стави ri повърхности за горната
• tibiae
A p e x capitis с к о ч н ! /глезенна/ става.
fibulae
Caput М м л к и я т п и щ я л /fibula/
fibulae има тьнко тристенно тяло, гла
T u b e n e;itas
tibiae ва /caput fibulae/ в проксимал-
ния си край и латерален глезен
/maleolus lateralis/ в дисталния.
Костите на ходилото с е раз

делят на: задноходилни, пред-
Facies неходилни и кости на пръстите
mediali|
/фаланги/ /Фиг. 43/.
- Tibia
Margo З а 1ноходилните кости /ossa
interossea t a r s i / са разположени в две ре
дици. Костите от проксимал-
ната Еед иц а са: скочна /talus/ и
петна /calcaneus/. Към дистал-
ната редица спадат: ладиевидна
/ e s niviculare/, кубовидна / o s
euboideum/ и три клиновидни
кости / o s s a cuneiformia/. Всички
т е с е свързват помежду си със
стави 1 повърхности.
Flf е д н о х о д и л н н т е кости /
o s s a m e t a t a r s i / са 5 на брой, у с
leolus
троени по типа на дългите. П о
Malleolus me( Salis п о д о б и е на предкитковите кос
lateralis
ти вс>:ка една от тях има основа
в проксималния си край, тяло
Фиг. 4 2 Кости на п о д б е д р и ц а т а
и с ф с рична глава в дисталния
край. Основата и главата са по
крити със ставни повърхности.
Ф а л а н г и т е / p h a l a n g e s / с;1 14 на брой - две за палеца /проксимална и
дистална/ и по три за всеки от останалите пръсти /проксимална, средна и
дистална/. Свързват с е п о м е ^ р у си чрез макаров 1дни ставни повърхности.
Череп / c r a n i u m /
Черепът на човека е изгра д е н о т 2 2 свързани р о м е ж д у си кости, заграж-
дащи кухини, в които с е раз|полагат главният i озък, сетивните органи и
началните отдели на хранос елната системи. В зависи-
мост от особеностите в разв а на черепа с е различават
Troc filea tali

(facies sup< nor trochleae)
Processus lateralis ta Sinus tarsi
Facies malieolaris lateralis Colum tali
Os navicularc
Processus posterior tali Os cuqfHme laterale •
cunelorme mlcrmedium
cuneilorme mediale I
Calcaneus
Tubero:
ossis tub
Tuber calcanei Phalanx Phalanx
S u l c u s te b n i s proximalis distalis
Processus latera m m p e n fcorum Tuberositas ISSIS
tuberis calcanei (fibularu n) metafarsalis Phalanx
media
Trochmej peroneal is
(fibul arium)
Фиг. 4 3 Кости на ходилото
два негови дяла -

мозъчен и лицев в
съотношение 2:1.
При гръбначните
животни лицеви
ят череп е по-до
бре развит /Фиг.
44 и Фиг. 45/.
Мозъчният
череп се изграж
д а от 8 кости - 4
нечифтни /челна,
тилна, клиновид
на и решетъчна/
и 2 чифтни /сле
поочна и теменна/.
Ч е л н а т а к о с т /os fronlale/ е разположенА в предната част на мозъчния
череп и притежава 4 част)!: люспа, две очни п носна част. Люспата /squama
frontalis/ е дъговидно изпита. От външната си страна има две характерни
за човека възвишения /tipcni frontalia/, а по вътрешната си повърхност
притежава отпечатъци от мозъчните гънки. Очните части /partes orbitales/
са хоризонтални костни rliacrnHKH, и з г р а я а ш и горната стена на орбита
та На всяка една от тях п Н в и н а т а повърхне ст се намира ямка за слъзната
жлеза. Носната част / p a i p n a s a h s участва р изграждането на корена на
носа. Във вътреш

ността си челната
кост притежа
ва кухина /sinus
O s frontale frontalis/, която
Glabella показва вариации
Arcus supercilliaris
при различните
Foramen supercilliaris
хора.
Fissura orbitalis superior
O s ethmoidate
O s lacrimale Тилна кост /os
Fissura orbitalis interior
occipitale/. Тя с е
Os zygomaticus
Foramen infraorbitalis
Cavitas nasi разполага в д о л -
Concha nasalis interior
нозадната част на
мозъчния череп
и с е състои от 4
части: люспа, две
Foramen mentale
странични и една
основна. Тези час
ти заграждат голе
Фиг. 45 Изглед на череп отпред мия тилен отвор
/foramen magnum/,
който свързва черепната кухина с канала на гръбначния стълб. Люспата
на тилната кост /squama occipitalis/ е дъговидно извита. По външната й
повърхност с е намира възвишение /protuberantia occipitalis externa/, встра
ни от което се разполагат две костни линии, служещи за залавяне на тил
ните мускули. По вътрешната повърхност има също такова възвишение
/protuberantia occipitalis interna/, център на кръстовидно костно образува
ние от събиране на венозните синуси на твърдата мозъчна обвивка. Стра
ничните части /partes laterales/ ограждат от двете страни foramen magnum.
От външната си страна са оформени като кондили, покрити със ставна
повърхност за свързване с първия шиен прешлен. Страничните части при
тежават канал, през който преминава подезичният нерв. Основната част /
pars basilaris/ е пред foramen magnum. Тя сраства с тялото на клиновидната
кост и заедно образуват наклонен улей /clivus/, в който заляга продълго
ватият мозък.
К л и н о в и д н а т а к о с т /os s p h e n o i d a l e / с е разполага в средата на череп

ната основа и по форма много наподобява на пеперуда. Изградена е от
нечифтно тяло и от чифтните големи крила, малки крила и криловидни
израстъци. Тялото /corpus/ е кубично и притежава във вътрешността с и
чифтна кухина /sinus sphenoidalis/. По горната повърхност на тялото с е
намира турското седло, на което в специална ямка заляга хипофизата, а
страничните повърхности образуват бразди /sulci carotici/, по които пре-
минават вътрешните сънни артерии. Големите крила /allae majores/ започ

ват от страничните повърхности на тялото и с е насочват латерално. Всяко
крило има по 5 повърхности / f a d e s / , които граничат със съответните ку-
хинни структури на черепа /cerebralis, orbitalis, temporalis, infratemporalis,
maxillaris/. В близост д о основата си всяко голямо крило притежава по три
отвора /foramen: rotundum, ovale, spinosum/, през които преминават съдове
и нерви. Малките крила /allae minores/ имат посока напред и настрани от
тялото. Техните корени ограждат канал /canalis opticus/, през който преми
нава зрителният нерв. М е ж д у малките и големите крила с е загражда гор
ната очна цепка /fissure orbitalis superior/, през която навлизат в очницата
нерви и съдове за окото. Криловидните израстъци /processi pterygoidei/
започват от тялото и големите крила, насочват с е надолу и по този начин
участват в изграждането на външната черепна основа. Всеки един от тези
израстъци има по две пластинки /laminae/ - медиална и латерална, за които
с е залавят някои от дъвкателните мускули.
Р е ш е т ъ ч н а т а к о с т /os e t h m o i d a e / с е разполага пред клиновидната

кост и участва в образуването на предната черепна ямка, орбитата и нос
ната кухина. Състои с е от две взаимно перпендикулярни костни пластин
ки и чифтен решетъчен лабиринт. Хоризонталната пластинка носи името
lamina cribrosa и притежава множество отвори, през които преминават о б о
нятелните влакна. Отвесната пластинка /lamina perpendicularis/ образува с
по-голямата си част носната преграда /septum nasi/, а с по-малката с и част
- костен гребен, вдаваш с е в черепната кухина. Решетъчните лабиринти
/labirintus ethomoidalis/ са страничните части на костта и с е разполагат
м е ж д у носната кухина и орбитите. Вътрешността им е изпълнена с кле
тъчни кухини, изпълнени с въздух и носещи обшото наименование sinus
ethomoidalis. Откъм носната кухина лабиринтите образуват две чифтни
костни структури, наречени конхи /concha nasalis superior et media/
С л е п о о ч н а т а K O C T / O S temporale/заема част от основата на черепа и част

от страничната му повърхност. Всяка една слепоочна кост притежава по 3
части: люспа, тъпанчева и скалиста. Люспата /squama temporalis/ е дъговид
но извита костна пластинка с външна и вътрешна повърхности. Напред от
нея с е издава ябълчният израстък /processus zygomaticus/, който под форма
на дъга сраства с ябълчната кост. В неговата основа е образувана ямка /fossa
mandibularis/, покрита със ставна повърхност за свързване с главата на долна
та челюст. Зад тази ямка се намира външният слухов проход /porus acusticus
extemus/, а зад него - масивен костен израстък, processus mastoideus. Тъпан-
чевата част /pars tympanica/ е извита под формата на улей костна пластинка,
заграждаща отпред и отдолу външния слухов канал. Скалистата част /pars
petrosa/ поради своята форма е известна като пирамидата на слепоочната кост.
Тук се разполагат средното и вътрешното ухо /органа на слуха и равновесие-
62 I Основи на Анатомията и ф\ >гията на човека
то/. Притежава предна и задна повърхности, ко са към кухината на черепа

и долна повърхност, която е ^НВвт външната hiфепна основа. На задната
повърхност е вътрешният сл\ хов канал /poms acusiticus internus/, а на долна-
та повърхност се намира израстък, наречен proces sus styloideus. Пирамидата
притежава и връх, насочен медиално и напред към клиновидната кост.
Теменна кост /os parietale/. Тя е чифтна кос т, имаша форма на вдлъб

пата четириъгълна плочка, и Я р а ж д а щ а по-голякната част от черепния по-
крив. Външната й повърхност е изпъкнала, а | ъ т р е ш н а т а е вдлъбната с
изразени бразди, които са отпечатъци от артери: л н и съдове.
Лицевият череп се изгражда от общо 14 кос ти - 6 от които са чифтни

/горна челюст, ябълчна, носна, слъзна, небцова и долна носна конха/ и 2
нечифтни /долна челюст и ра тник/. Единствено i олната челюст е свързана
подвижно чрез долночелюстгата става с о с н о а на черепа. Към лицевия
череп може да се причисли и нечифтната подези чна кост, въпреки че няма
отношение към скелета на главата.
Горната челюст / m a x i l l a | е чифтна кост и : разположена в предната

част на лицевия череп и е г |)анична по отноше ние на орбитата, носната
и устната кухини. Притежава 5 части - масиви ) централно разположено
тяло и изхождащите от него четири израстъка /^ебцов, алвеоларен, челен
и ябълчен/. Тялото /corpus id axillae/ има неправ илна кубовидна форма, а
неговата кухина образува гор ночелюстния син} с /sinus maxillaris/. Назад
тялото образува грапавина, ь вречена tuber maxi lac. Отделните повърхно-
сти на тялото носят имената на кухините и стру гурите, които изграждат;
очна, носна, на която се разп!олага отвора н а м а|ксиларния синус, подсле-
поочна и предна. Израстъцит започват от тялот о и са в различна посока,
Двата небцови израстъка об{|азуват по-голяматг част от твърдото небце,
Алвеоларният съдържа к у х т и, в които влизат ф р е н и т е на зъбите на гор-
пата челюст. Челният и ябъл 1 ният срастват с ед! оименните кости.
Ябълчната кост /os zygo aticum/ е огънат а четириъгълна кост, оф-

ормяща страничната част на лицевия череп. Тял ото има три повърхности
/външна, слепоочна и очна/ и два израстъка /чел гн и слепоочен/, свързани
с едноименните кости.
Носна кост /os nasale/. T d ва е малка четириъ гълна пластина, разполо-

жена в горната част на гърба на носа, над неговг я отвор.
С л ъ з н а т а к о с т /os l a c r i i m l1е/ е също малка »!е тириъгълна плочка, която

се намира на медиалната с т е ^а на орбитата, в пЬедната и част. Тя има от-
ношение към ямката, в която слъзнр т а торбичка.
Небцовата кост /os palatinum/ е изфадерш от две взаимно перпендикуляр

ни костни пластинки, разположени зад горната челюст. Хоризонталната плас
тинка /lamina horizontalis/ се залавя за небцовия израстък на горната челюст и
така образува по-малката задна част от твърдото небце. Отвесната пластинка
/lamina perpendicularis/ е разположена между задната част на носната кухина
и крилонебцовата ямка на черепа, като е костната граница между тях.
Долната носна конха / c o n c h a nasalis inferior/ е огъната костна плас

тинка, наподобяваща конхите на етмоидалната кост. Тя има почти хори
зонтално положение и се разполага на латералната стена на носната кухи
на, в долната и част.
Долната челюст / m a n d i b u l a / е единствената подвижно свързана кост.
Състои се от масивна централна част - тяло и два израстъка - клонове.
Тялото /corpus mandibulae/ е извито под форма на парабола /подкова/ и на
горният си ръб съдържа кухини, в които влизат долночелюстните зъбни ко
рени. Отпред притежава костни възвишения, встрани от които е изходното
отвърстие /foramen mentale/ на канала на долната челюст. Отстрани тялото
има изразена костна грапавина (tuberositas masseterica/ за залавяне на едно
именния дъвкателен мускул. По въттрешната повърхност на тялото се прос
тира костна линия /linea mylohyoidea/, ограничаваща ямки за подчелюстна-
т а и подезичната слюнчени жлези, а пред тях е чифтното костно гребенче
/spina mentalis/, разделящо две вдлъбнатини /fossa digastrica/. Предният из
растък /processus coronoideus/ е островръх и служи за залавяне на слепооч
ния дъвкателен мускул. Задният израстък /processus condilaris/ притежава
в горния си край глава, покрита със ставна повърхност за свързване с fossa
mandibularis и формиране по този начин на долночелюстната става.
Р а л н и к ъ т / v o m e r / изгражда задната част на носната преграда. Пред

ставлява костна пластинка, разположена отвесно и притежаваща в единия
си край две малки крила. Задният ръб на ралника разграничава двата отво
ра между носната кухина и гълтача, наречени хоани /сНоапае/.
П о д е з и ч н а т а кост / o s h y o i d e u m / е с форма на подкова и с е разполага

между мускулите на шията, които с е залавят за нея. Подезичната кост не
се свързва с останалите кости. Тя с е изгражда от тяло и излизащите от
него по един чифт големи и малки рога.
Черепът като цяло
Костите на черепа изграждат черепния покрив и черепната основа.
Ii изграждането на черепния покрив /calvaria/ взимат участие двете

теменни кости /лява и дясна/, люспите на челната, тилната и слепоочни

те кости. На изпъкналата външна повърхност на черепния покрив се за
белязват две челни и две теменни издатини /tubera frontalia et parietalia/.
Вътрешната повърхност е неравна и отразява набраздения релеф на мо
зъчните полукълба. Тук се наблюдават и отпечатъци от разклоняващи се
кръвоносни съдове /sulci arteriosi/, лежащи близо до костта. Черепният
покрив има типичното устройство на плоска кост, което тук се нарича ди-
плое /diploe/. За костите в този участък е характерен мембранозният тип
осификация. При раждането този процес не е завършил, и за това същест
вуват пунктове, наречени фонтанели, в които фиброзни мембрани изграж
дат черепа и липсва костната част. Голямата фонтанела /fonticulus anterior/
е разположена отпред между двете теменни и челната кост, ромбовидна е
по форма /с размер 4 см/ и се затваря през втората година след раждането.
Малката фонтанела /fonticulus posterior/ се намира отзад, между тилната и
теменните кости, с триъгълна форма е и се затваря на втория месец след
раждането. Изоставане на вкостяването на черепа е проява на заболяване
то рахит /Фиг. 46/.
На черепната основа /basis cranii/ също се различават вътрешна и
външна повърхности. Тя притежава множество отвори и канали, през ко
ито излизат дванадесетте черепномозъчни нерва /ЧМН/, преминават кръ
воносни съдове и се осъществява връзка на кухината на мозъчния череп с
други черепни кухини или пространства /Фиг. 47/.
Вътрешната черепна основа /basis cranii interna/ се разделя на три
ями: предна, средна и задна /Фиг. 48/.
Предната черепномозъчни я м а /fossa cranii anterior/ се изгражда от
Fonticulus anterior
, - O s nasaie
r O s lacnmale
Os zygomaticum
r- Maxilla
Mandibula
Squama tempocalis
Фиг. 46 Череп на новородено
Sella turcica
Dorsum sellae
Sulura squamosa
Porus acusticus internus
Sulcus sinus petrosi supenoris
Sutura coronalis S u l c u s sinus sigmoidei
Sutura lambdoides
Sulcus artenale
m e n m g e a e mediae
Sutura sphenoirontalis
Gnsta g a l l u
Sinus frontalis
Nasalis
spina frontalis-
O s nasale
Lamina
perpendiculans *
ossis ethmoidal is
Crista sphenoidale
'Suleus sinus
Concha transversi
nasal la interior Synchondrosis > ' Sutura occipitomastoidea
sphenoocctînilis Foramen juguiare
Maxilla' Smus \ Canalis hypoglossi

(processus sphenoidalis p r o c e s s u s condylans
alveolaris) Processus ptetygoideus
/emer
Mandibula
Lamina horizontalis
Lines mylohyodea
Processus palatinus
Ф и г . 4 7 С а г и т а л е н р а з р е з на ч е р е п
о ч н и т е ч а с т и н а ч е л н а т а кост, н а д у п ч е н а т а п л а с т и н к а на р е ш е т ъ ч н а т а кост
и м а л к и т е к р и л а на к л и н о в и д н а т а кост. Тук се р а з п о л а г а т ч е л н и т е д я л о в е
н а к р а й н и я мозък. П р е д н а т а я м а с е с в ъ р з в а с носнат а к у х и н а чрез о т в о р и
т е н а l a m i n a cribrosa, а с о р б и т а т а ч р е з canalis opticus.
Средната черепномозъчиа яма /fossa cranii media/ с е и з г р а ж д а о т
к л и н о в и д н а т а кост с н е й н и т е г о л е м и крила, предната п о в ъ р х н о с т н а п и р а
м и д а т а и ч а с т от л ю с п а т а н а с л е п о о ч н а т а кост. В ц е н т ъ р а е я м к а т а на х и п о
ф и з а т а . В с т р а н и л е ж а т с л е п о о ч н и т е д я л о в е на крайния мозък. О т в о р и т е
в т а з и я м а са: fissure orbitalis superior, foramen rotundum, f o r a m e n ovale,
f o r a m e n s p i n o s u m , canalis caroticus, foramen lacerum.
Задната черепно.чозъчна яма /fossa cranii posterior/ с е о б р а з у в а о т
з а д н а т а п о в ъ р х н о с т на п и р а м и д а т а и от т и л н а т а кост. Тук с е р а з п о л а г а
м а л к и я т м о з ъ к и с т в о л ъ т на главния мозък. В центъра на з а д н а т а я м а с е
намира големият тилен отвор /foramen magnum/, свързващ кухината на
м о з ъ к о в и я ч е р е п с канала на г р ъ б н а ч н и я стълб. О т в о р и т е т у к са: foramen
Foramen c o e c u m Crista galli

Pars orbitalis o s s i s frontalis
Lamina cribrosa
Sulcus chiasmatis
Sutura Tuberculum sellae
Canalis opticus
A l a minor
Fossa hypophyseos
Dorsum sellae A l a major
Suleus carotic Foramen rotundum

Foramen lacerum
Synosiosis
sphenooccipitalis Foramen o v a l e
Impressie Foramen spinosum
trigemini
Fissura petrooccipitalis
CI
Porus acusticus mtenons
petiosquamosa Sulcus sinus

petrosi interions
Sinus petrosus
superior Foramen jugulare
Sulnus sinus
sigmoidei
Canalis hypogiossi
Canelis
Foramen m a g n u m
Crista occipitalis ossis occipitalis
Фиг. 4 8 Вътрешна черепна основа
jugulare, porus acusticus internus, canalis n. hypogiossi, foramen magnum.
Външната черепна основа /basis cranii externa/ също се разделя на

три отдела: преден, среден и заден. Границите между тях са две напречни
линии, преминаващи по задния ръб на твърдото небце и по предния ръб на
foramen magnum /Фиг. 49/.
Предният отдел включва алвеоларния израстък на горната челюст
и твърдото небце. Тук се разполагат foramen palatinum major и foramen
incisivum.
Средният отдел е образуван от клиновидната кост и части от сле
поочната и тилната кости. Отворите тук са: foramen caroticum externum,
foramen ovale, foramen spinosum, foramen lacerum.
Задният отдел е изграден от тилната кост. Тук се намират: foramen
magnum, foramen jugulare, canalis n. hypogiossi.
Ст р ани ч н а повърхност на черепа. На тази повърхност се разполагат

три костни ями /слепоочна, подслепоочна и крилонебцова/, които са свър
зани една с друга.
Sutura palatina transversa

Sutura palatina mediana
Maxilla
Processus palatinus
Spina nasalis posterior ч
Vomer Lamina honzontalis

Sutura Ч и U i i,
sygomaticomaxillans 'I ' fV> Choanae sphenoidal is
\ KffAv J
^Crista infratemporal is
Arcus z\'gomaticus '>tl lamina medialis
Sutura U processus plerygoidei
s p h e n o s q u a m o s a ^ - ^ J 'Ш Fossa intralemporalis
F o s s a sphenoidea__ Lamina lateralis
Tuberculum_ " processus plerygodei
arliculare —Foramen ovale
Fossa mandibularis—
-Foramen lacerum
Processus slyloideus
Foramen spinosum
Foramen carotiouiL-^-
extermm •i Synostosis
sphenooccipitalis
Foramei]
slylomasloideum ^ ^ > ^ 1 uhcrailiDii pharvngeum
t r t 1«? Ш " C Processus maxoideus
Fossa jugularis
issura petrooccipitalis
Incisura mastoidea
rista occipitalis externa
Condilus occipitalis
Linea nuchae interior
Sutura lambdoidea
Linea nuchae superior
Foramen m a g n u m ' , . . .
" Proluberantia occipitalis externa
Фиг. 4 9 Външна черепна основа
Слепоочната яма /fossa temporalis/ е о б р а з у в а н а м е д и а л н о о т л ю с п а

т а н а т е м п о р а л н а т а к о с т и в ъ н ш н а т а / с л е п о о ч н а / п о в ъ р х н о с т н а големите
к р и л а н а с ф е н о и д а л н а т а кост. Н а п р е д и л а т е р а л н о г р а н и ч и с я б ъ л ч н а т а
к о с т и я б ъ л ч н а т а дъга. П р о с т р а н с т в о т о м е ж д у т е з и г р а н и ц и е и з п ъ л н е н о с
е д и н о т д ъ в к а т е л н и т е м у с к у л и / т . temporalis/. Д о л н а т а г р а н и ц а на с л е п о
о ч н а т а я м а е к о с т н о г р е б е н ч е , н а р е ч е н о crista infratemporalis.
Подслепоочната яма /fossa infratemporalis/ с е п р о с т и р а о т crista
infratemporalis д о t u b e r maxillae. О с н о в а т а й с е н а м и р а по д о л н а т а по в ъ р х
н о с т на ч е р е п а и в к л ю ч в а г о л е м и т е к р и л а и к р и л о в и д н и я израстък на с ф е
н о и д а л н а т а кост. В л а т е р а л н а п о с о к а е д о л н а т а челюст.
Крилонебцовата яма /fossa pterygopalatina/ и м а п о л у л у н н а ф о р м а и
с е о г р а н и ч а в а о т п р е д от г о р н а т а челюст, о т з а д и отгоре о т ч а с т и т е на с ф е
н о и д а л н а т а косг. М е д и а л н а т а г р а н и ц а е о т в е с н а т а п л а с т и н к а на н е б ц о в а -
т а кост, а л а т е р а л н о с е о б р а з у в а цепка /fissure pterygomaxillaris/, която е
в р ъ з к а т а с п о д с л е п о о ч н а т а яма. В к р и л о н е б ц о в а т а я м а с е н а м и р а т р е д и ц а
о т в о р и canalis palatinus major, foramen rotundum, f o r a m e n s p h e n o p a l a t i n u m ,
fissure orbitalis inferior, canalis pterygoideus.
Костите на черепа образуват и костната основа на важни кухини: очни-

ца, носна и устна кухина.
Очницата /orbita/ представлява костна кухина е форма на четиристен
на пирамида и връх, насочен назад и медиално, в която се разполагат
органът на зрението с помощните си образувания. Горната стена на ор
битата се изгражда от очната част на челната кост и от малкото крило
на клиновидната. Долната стена е изградена главно от горната челюст и
ябълчната кост. Вътрешната /медиална/ стена - от горната челюст, слъзна-
та, решетъчната и клиновидната кости, а външната /латерална/ стена - от
ябълчната и голямото крило на клиновидната кост. На върха на орбитата
е очният канал /canalis opticus/, встрани от който са горната и долна очни
цепнатини /fissure orbitalis supr. et inf./. Ямката за слъзната жлеза /fossa
glandullae lacrimalis/ се разполага в най-външната част на горната стена,
а слъзният канал /canalis nasolacrimalis/, който води към носната кухина,
започва от вътрешната стена на орбитата. На тази стена се разполага и
ямката за слъзната торбичка.
Носната кухина /cavum nasi/ се разполага в средната част на лице

вия череп. Отваря се напред чрез крушовиден отвор /apertura piriformis/,
а назад чрез два овални отвора /хоани/ към гълтача. Тя се разделя на две
половини посредством преграда /septum nasi/, изградена от ралника и вер
тикалната пластинка на решетъчната кост. Покривът на носната кухина
се изгражда от три кости, подредени отпред назад - носна, надупчената
пластинка на решетъчната и тялото на клиновидната. Подът, който отделя
носната от устната кухина е твърдото костно небце /palatum durum/, изгра
дено в предната си част от небцовия израстък на горната челюст, а в задна
т а си част - от хоризонталната пластинка на небцовата кост. Страничните
стени на носната кухина се изграждат главно от горната челюст, лабирин
т а на решетъчната кост, слъзната, небцовата и клиновидната кости. На
тези стени се описват по три носни миди /конхи/ - горна, средна и долна
/concha nasalis sup., med. et inf./. Горната и средната са образувания на
решетъчната кост, а долната е отделна самостоятелна кост. Под всяка една
от конхите се оформя носов ход - горен, среден и долен /meatus nasi sup.,
med. et inf./, а между септума от една страна и конхите о т друга - е общият
носов ход, meatus nasi communis. Описаните въздухоносни кухини /синуси
на някои от черепните кости се отварят посредством канали или отвори в
носната кухина: челният и горночелюстният синуси - в средния носенход,
клиновидният се отваря в кухината над горната носна конха, а клетките на
решетъчния синус се отварят в средния и горния носни ходове.
Костните елементи, които участват в изграждането на устната кухина

/ c a v i t a s o r i s / са: т в ъ р д о т о н е б ц е , ч а с т о т горната ч е л ю с т и н е ч и ф т н а т а д о
л н а челюст.
Отвори и канали на черепа, осъществяващи

комуникацията на костните кухини и структури
и тяхното с ъ д ъ р ж и м о
Foramen jugulare - свързва външната с вътрешната черепна основа.
Преминават;
N. g l o s s o p h a r y n g e u s / I X Ч М Н / , с ъ с своя G a n g l i o n s u p e r i u s
N. vagus / X Ч М Н / , със своя Ganglion superius
N. a c c e s s o r i u s / X I Ч М Н /
A. m e n i n g e a posterior, к л о н н а a. p h a r y n g e a a s c e d e n s
F o r a m e n o v a l e - с в ъ р з в а в ъ н ш н а т а c в ъ т р е ш н а т а ч е р е п н а основа. П р е
минават:
N. m a n d i b u l a r i s / т р е т и к л о н н а V Ч М Н /
R a m u s m e n i n g e u s access., к л о н н а a. m e n i n g e a m e d i a
F o r a m e n r o t u n d u m - с в ъ р з в а в ъ т р е ш н а т а ч е р е п н а о с н о в а с fossa
pterygopalatina. П р е м и н а в а т :
N. m a x i l l a r i s / в т о р и к л о н н а V Ч М Н /
Foramen spinosum - свързва външната с вътрешната черепна основа.

Преминават:
A. m e n i n g e a m e d i a , к л о н н а a. m a x i l l a r i s
Fissura orbifalis s u p e r i o r - с в ъ р з в а в ъ т р е ш н а т а ч е р е п н а о с н о в а с о р б и
тата. Преминават:
N . o c u l o m o t o r i u s /III Ч М Н /
N. trochlesris / I V Ч М Н /
N. o p h t h a l m i c u s / п ъ р в и к л о н н а V Ч М Н /
N. a b d u c e n s / V I Ч М Н /
R. s y m path. a d ggl. ciliare
V v ophtalmicae
Fissura orbitalis inferior - с в ъ р з в а о р б и т а т а c fossa pterygopalatina.

A. infraorbitalis, к л о н на a. m a x i l l a r i s
N. infraorbitalis, клон н а n. m a x i l l a r i s
N. z y g o m a t i c u s , к л о н н а n. m a x i l l a r i s
Canalis opticus - свързва вътрешната черепна основа с орбитата. Пре

минават:
N. opticus /II Ч М Н /
A. o p h t a lmica, к л о н н а а. carotis interna
Foramen lacerum - свързва външната с вътрешната черепна основа.

n. petrosus p r o f u n d u s , к л о н н а с и м п а т и к о в и я p l e x u s caroticus internus
Canalis caroticus - свързва външната c вътрешната черепна основа.

А. carotis interna
Plexus caroticus internus / с и м п а т и к о в /
C a n a l i s facialis - р а з п о л а г а с е във в ъ т р е ш н о с т т а н а п и р а м и д а т а н а с л е
п о о ч н а т а кост. П р е м и н а в а т :
N. f a c i a l i s / V I I I Ч М Н /
Ggl. geniculi
A. stylomastoidea, к л о н н а a. auricularis p o s t e r i o r
Canalis pterygoideus - свързва външната черепна основа с fossa

N. canalis pterygoidei, о б р а з у в а н о т n. P e t r o s u s m a j o r / п а р а с и м п а т и к о в / и
n. Petrosus p r o f u n d u s / с и м п а т и к о в /
A. canalis pterygoidei, к л о н н а a. palatine d e s c e n d e n s
C a n a l i s p a l a t i n u s m a j o r - с в ъ р з в а в ъ н ш н а т а ч е р е п н а о с н о в а с fossa
N. palatinus m a j o r et m i n .
A. palatina desc., к л о н н а a. m a x i l l a r i s
Canalis mandibulae - във вътрешността н а долната челюст. Преминават:

N. m a n d i b u l a r i s / т р е т и к л о н н а V Ч М Н /
A. alveolaris inferior, к л о н н а a. m a x i l l a r i s
Canalis hypoglossi - свързва външната с вътрешната черепна основа.

N. h y p o g l o s s u s / X I I Ч М Н /
A. m e n i n g e a posterior, к л о н н а a. p h a r y n g e a a s c e n d e n s
C a n a l i s e t h m o i d a l i s anterior. Преминават;
N. e t h m o i d a l i s a n t e r i o r
A. e t h m o i d a l i s a n t e r i o r
C a n a l i s ethmoidalis posterior. Преминават;

N. e t h m o i d a l i s posterior, к л о н н а n. o p h t a l m i c u s
A. e t h m o i d a l i s posterior, к л о н н а a. o p h t a l m i c a
C a n a l i s infraorbitalis. Преминават:
N. infraorbitalis, к л о н н а n. m a x i l l a r i e s
A. infraorbitalis, к л о н н а A. m a x i l l a r i e s
F i s u r a p e t r o t y m p a n i c a . Преминават:
C h o r d a t y m p a n y / к л о н н а VII Ч М Н /
A. t y m p a n i c a anterior, к л о н н а a. m a x i l l a r i s
C a n a l i s incisivus. Преминават:
N. n a s o p a l a t i n u s , к л о н н а n. m a x i l l a r i s
A. n a s o p a l a t i n a , к л о н н а a. nasalis p o s t .
C a n a l i s m u s c u l o t u b a r i u s . О б р а з у в а н от :
S e m i c a n a l i s m u s c u l u s tensoris t y m p a n i
Semicanalis tubae auditivae
C a n a l i c u l u s t y m p a n i c u s . Преминават:
N. g l o s s o p h a r y n g e u s / I X Ч М П /
A. t y m p a n i c a inferior, к л о н на a. p h a r y n g e a a s c e n d e n s
P o r u s acusticus internus. Преминават:

n. facialis / V I I Ч М Н /
N. g l o s s o p h a r y n g e u s /IX Ч М Н /
l a m i n a c r i b r o s a - с в ъ р з в а в ъ т р е ш н а т а ч е р е п н а о с н о в а с носната к у х и
на. П р е м и н а в а т :
Filla olfactoria /I Ч М Н /
A. nasalis anterior, клон н а a. e t h m o i d a l i s ant. н а a. ophtalmica
N n . N a s a l s anteriores, к л о н о в е н а n. o p h t a l m i c u s
Свързвания на костите
С в ъ р з в а н и я т а м е ж д у к о с т и т е в ч о в е ш к о т о т я л о /с и з к л ю ч е н и е н а п о
дезичната кост/ с а по строго определен начин и могат д а се разделят на
две основни групи - непрекъснати и прекъснати.
При непрекъснатите свързвания липсва цепка между съседните кос
ти, а пространството между тях е запълнено със съединителна тъкан
- хрущялна, влакнеста или костна. В

зависимост от свързващата тъкан се
разделят на:
Synovial
Г"membrane
Синхондрози /articulations
cartilagineae/ са тези свързвания, при
Articular които пространството между съседни
cartilage
И Articular
те кости е изпълнено с хрущял /хиал-
If disc инен или влакнест/. Така се свързват
Capsule ребрата с гръдната кост, прешлените
помежду си, лонните кости една с дру
, ш га. Синхондрозите са временни, когато
Ш
idlhii по време на растежа осифицират, т.е.
хрущялът се замества от костна тъкан
Фиг. 5 0 О б щ о у с т р о й с т в о на става /тазова кост/ или постоянни, когато
хрущялната тъкан остава д о края на
живота /ребрата с гръдната кост/.
Синдесмози /articulationes f i h r o s a e /с г свързванията, при които меж
ду съседните кости се разполага влакнеста съединителна тъкан. Такива
са мембраните, свързващи костите на предмиижицата и подбедрицата,
съединително-тъканните връзки между прешлените, съединителната тъ
кан между шевовете на черепните кости и др.
Синостози / j u n c t u r a e o s s e s a e / са тези свързвания, при които между
костите се разполага костна тъкан, т.е. съседните кости срастват помеж
ду си.
Размерът на движенията при тези свързвания е различен. Съседните
кости могат да променят положението си една спрямо друга само в ма
лък размер /при синхондрозите и синдесмозите/, т.е. те са полуподвиж-
ни, или в някои случаи напълно неподвижни /при синостозите/.
Прекъснатите свързвания са ставите /articulationes synoviales/

- между костите има ставна цепка, където костите могат да се плъзгат
една спрямо друга и по този начин да извършват различни движения.
Ако костите, които се свързват, са две, ставите се наричат прости. А при
свързване на три или повече кости помежду си ставите са сложни. Всяка
става има основни характеристики, конто я определят като такава. Те са:
ставни повърхности, ставна капсула, ставни връзки и характерната за
ставата механика /Фиг. 50/.
Ставните повърхности / f a d e s a r t i c u l a t e s / на свързващите се кости
са части от геометрични тела, които определят характера и размера на
движенията в ставата. Имат цилиндрична, макаровидна, седловидна или
сферична форма. Покрити са с хиалинен хрущял с дебелина до 0,5 mm,
който намалява триенето при движение и притежава известни аморти-
сьорни функции. Той няма кръвоносни съдове, а се храни от ставната
течност. Когато ставните повърхности са части от едно и също геомет

рично тяло, те са конгруентни, ако не съответстват помежду си —инкон-
груентни. При тях в ставите се намират влакнесто хрущялни образува
ния /дисци, менисци и лабруми/ с различен профил, които изглаждат не
съответствието между съседните повърхности и увеличават механичната
стабилност на ставата.
С т а в н а т а капсула /capsula articularis/ е от съединителна тъкан, за
лавя се обикновено за ръбовете на ставните повърхности на съседните
кости и по този начин затваря херметично ставната кухина. Капсулата
притежава два слоя: външен - фиброзен със защитна функция и вътре
шен - синовиална мембрана, секретиращ ставната течност, която пред
ставлява диализата на кръвта. Тя има трофична функция по отношение
на хрущяла и намалява триенето при движение.
С т а в н и т е връзки /ligamcnta articu/aria/ свързват съчленяващите се
кости, като могат да бъдат разположени извън ставата или вътреставно.
Външните лигаменти обикновено срастват със ставната капсула, като по
този начин увеличават нейната здравина и я предпазват от разтягане. Въ
трешните лигаменти са покрити със синовиална мембрана и така не са в
пряк контакт със ставната течност.
Механика на с т а в и т е /Фиг. 51/. Характерът и размерът на движени
ята в ставите се определя от формата и големината на ставните повърх
ности. По този признак ставите биват: едноосни /междуфалангеални ста
ви/, двуосни /първата китково предкиткова става/ i многоосни /гатеппа и
колянна става/. Някои от ставите
позволяват само разместване на
отделните костици една спрямо
друга в много малки размери. Те
са полуподвижни и се срещат на
китката и ходилото.
Основните движения, из
вършвани в ставите са:
Сгъване / f l e x i o / и разгъване
/extensio/;
Отвеждане /abductio/ и при
веждане /adductio/;
Противопоставяне /opositio/
и обратно движение /reposition/
на палеца па ръката спрямо оста
налите пръсти;
Завъртане около надлъжна о с
/rotation/;
В ъ т р е ш н о завъртане /pronatio/ Фиг. 5 ) Диаграма, показваща извършващите с е
и външно завъртане /supinatio/. ставии д в и ж е н и я

Lig longitadinale posterius
Foramen intervertebrale
Diseus intervertebralis
Lig flavum
Lig. interspinale
N u c l e u s pulposus
A nulus librosus
Lig s u p r a s p i n a l
artilago vertebrae
(stratum cartilagineum)
Processus articularis
superior
Processus
transyersus
L i g longitudinale
Articulatio anterius
intervertebralis
Facies articularis interior
Фиг. 52 свързвания между прешлените
Свързвания между прешлените

на гръбначния стъло
Гръбначният стълб е мястото, където са налице всички видове свързва
ния между костите; синдесмози, синхондрози, синостози и стави. В зави
симост от общото устройство и функцията на прешлените, свързванията
между тях се разделят на три основни групи: свързвания между телата,
между дъгите и между израстъците /Фиг. 52/.
Телата на прешлените се свързват по два начина: чрез дискове и чрез
връзки. Междупрешленните дискове /disci intervertebrales/ са влакнесто-
хрущялни образувания с форма на прешленовите тела и по-широки от тях.
Всеки диск е изграден от концентрично подредени колагенни влакна, об
разуващи фиброзен пръстен /anulus fibrosus/, в центъра на който е разпо
ложено пихтиесто ядро, наречено nucleus pulposus. Дисковете играят ва
жна роля в механиката на гръбначния стълб, като изменят своята дебелина
при различните негови движения. Надлъжните междупрешленни връзки
са две - предна и задна. Предната /lig. longitudinale anterius/ започва от
външната черепна основа пред foramen magnum, заляга от предната страна
на прешлените и дисковете и достига до тазовата повърхност на os sacrum.
Задната /lig. longitudinale posterius/ започва от вътрешната страна на че

репната основа и по задната страна на прешлените и дисковете достига д о
канала на сакралната кост. Надлъжните връзки укрепват гръбначния стълб
и ограничават неговите движения.
Д ъ г и т е на прешлените се свързват посредством къси връзки от елас
тичен хрущял - ligg. flava. Те се разтягат при навеждане напред и подпо
магат изправянето на тялото.
Израстъците иа прешлените се свързват помежду си чрез връзки и чрез
стави. Между напречните израстъци се разполагат ligg. intertransversalia, a
между бодилестите израстъци - ligg. interspinalia. Последните преминават
назад в надлъжния lig. suprastemale, който в областта на [ията се нарича lig.
nuchae. Ставите се образуват между ставните израстъци на прешлените. Став
ните им капсули са плътни и във функционално отношение са полуподвижни.
Движението на гръбначния стълб се определя от сумиране на движенията в
отделните негови стави.
Гръбначният стълб като цяло. Механика.
Гръбначният стълб заема централно място в скелета на човека, като изпълня

ва основната си опорна функция по отношение на главата, крайниците и органи
те в областта на шията и трупа. На дължина достига 68 - 72 см, като в горната си
Capsi
(atlan
ф и г . 5 3 Свързване на черепната о с н о в а с гръбначния с т ъ л б

част е по-тънък, а в посока надолу дебелината и масивността му се увеличават.

От голямо значение за амортисьорната функция са и извивките на гръбначния
стълб, които му придават известната S-образна форма. Наблюдават се шийна и
поясна лордоза, и гръдна и кръстцова кифоза. Тези извивки се придобиват през
ранната детска възраст под влияние на изправения стоеж и вървеж.
Механика па гръбначния стълб. Движението на целия гръбначния стълб
или отделна негова част е резултат от сумиране на движенията между съседни
те прешлени и показва значителни индивидуални различия. Ставните повърх
ности на междупрешленовите стави са слабо извити и могат да се разглеждат
като части от кълбо с много голям радиус. Следователно ставите са сферични
/триосни/. Около напречната ос се извършва наклоняване напред /сгъване/ и
наклоняване назад /разгъване/. Около предно-задната ос се извършва движение
встрани /наклоняване наляво или надясно/ и връшане във вертикално изправе
но положение, а около отвесната ос се извършва завъртане /ротация/ в лява или
дясна посока. Движенията обаче се ограничават от плътните връзки и от меж
дупрешленовите дискове, като най-подвижни са шийният и поясният отдел.
Свързване на черепа с гръбначния с т ъ л б

Черепът се свързва с гръбначния стълб посредством ставите, разпо-
лагаши се между тилната кост и атласа от една страна, и между атласа и
аксиса от друга страна /Фиг. 53/.
Articulatio atlantooccipitalis е ставата, образувана между горните став
ни ямки на атласа и ставните повърхности на кондилите на тилната кост.
Ставата е чифтна и изолирана една от друга.
Articulationes atlantoaxiales са три стави /една чифтна и една нечифтна/,
свързваши едноименните кости. Чифтната е между долните ставни по
върхности на атласа и горните на аксиса. Нечифтната става свързва fovea
dentis на атласа с dens axis.
Ставните капсули са широки и хлабави и се залавят за ръбовете на
ставните повърхности.
Ставите се укрепват от сравнително здрави лигаменти: lig. apicis dentis,
ligg. alaria, lig. criciforme и др.
Тези стави представляват единно функционално цяло и извършват съв
местни и комбинирани движения на главата в различни посоки: навеждане
напред и назад и ротация в дясна и лява посока.
Долночелюстна става /Art. Temporomandibularis/

Ставата е чифтна и се образува от свързването на слепоочната кост и
долната челюст /Фиг. 54/.
С т а в н и п о в ъ р х н о с т и : от страна на слепоочната кост това са fossa

mandibularis и tuberculum articulare, а от страна на долната челюст - став
ната повърхност на caput mandibulae. Съседните ставни повърхности с а
неконгруентни и между тях се разполага S-образна плочка от влакнест хру
щял с по-тънка централна и по-дебела периферна част /discus articularis/.
По периферията си този диск сраства със ставната капсула и по този начин
се образуват две отделни кухини, наречени горна и долна камери.
С т а в н а т а к а п с у л а е широка и хлабава. Тя започва от ръбовете на
ставните повърхности на слепоочната кост, насочва се надолу, сраства
с диска и се залавя за шийката на долната челюст. О т задната страна на
ставата капсулата се залавя по-ниско, по-дебела е и съдържа и еластични
влакна.
С т а в н и в р ъ з к и . О т латералната страна на ставната капсула е впле
тена здрава връзка - lig. laterale. Тя се разполага от arcus zygomaticus д о
Collum mandibulae. Най-дебела е предната част на връзката, като на това
място тя се разграничава добре от тънката ставна капсула. Другите два
лигамента, укрепващи ставата, се разполагат от медиалната й страна lig.
sphenomandibulare и lig. stylomandibulare/.
М е х а н и к а . По форма ставата е елипсовидна. Всяка една от двете стави
взета сама за себе си би трябвало да притежава две оси на движение. Но в
механично отношение двете долночелюстни стави функционират едновре-
T u b e r c u l u m articulare
D i s c u s articularis C a n u t sune r ius m p l e r v e o i d e i lateralis
Фиг. 54 Долночелюстна става

менно и комбинирано, като притежават и значителна разлика в големината

на дисталните и нроксимални повърхности. Така движенията, извършвани
в ставите, са три вида: отваряне и затваряне на устата, придвижване на
долната челюст напред и назад и движение на челюстта настрани.
Свързвания между костите иа гръдния кош

Свързване на ребрата е прешлените.
Ребрата се свързват с гръдните прешлени чрез две стави /art. capitis

costae и art. costotransversaria/, които функционират заедно и се считат
за части на едно о б щ о свързване. Изключение правят последните д в е
ребра, които се свързват сам о с art. capitis costae /Фиг. 55/.
Articulatio capitis costae. Ставата се образува от свързването на двой
ните ставни фасетки на ребрените глави /caput costae/ със ставните по-
луизрезки на прешленовите тела на два съседни прешлена. Така главата
на всяко ребро заляга м е ж д у два прешлена и се свързва с междупрешле-
новия диск чрез вътреставна връзка. Главите на 1. 11 и 12 ребра имат по
една ставна повърхност и се свързват само с един прешлен /съответния/.
Поради това при тези ребра липсва вътреставната връзка. Ставните кап
сули са здрави и къси и се залавят за ръбовете на ставните повърхности.
О т предната си страна т е се подсилват от връзка, влакната на която имат
радиална посока към прешленовите тела /lig. capitis costae radiatum/.
Articulatio costotransversaria се образува при свързване на facies
articularis tuberculi costae на реброто и от друга страна - fovea costalis на
напречния израстък на прешлена. При последните д в е ребра тази става
липсва. Ставната капсула и тук е плътна и здрава и се подсилва от къса
връзка - lig. tuberculi costae.
Двете стави се укрепват и чрез ставна връзка, разположена в кухина
т а между шийката на реброто и напречния израстък на прешлена - lig.
costotransversarium.
Тези две стави са функционално свързани. Първата е със сферични
ставни повърхности, а втората е от типа на цилиндричните. Притежават
една обша надлъжна ос, която минава през шийката на съответното ре
бро и около която то с е повдига и спуска. Така се увеличава или намалява
обемът на гръдния кош. При увеличаване на обема, в горната му част с е
увеличава предно-задният размер, а в долната - напречният.
Свързване на ребрата е гръдната кост
Ребрата се свързват със стернума чрез своите хрущяли /Фиг. 56/. Хру
щялът на първото ребро сраства с manubrium sterni чрез синхондроза.
Articulatio intcrvcrtcbralis (скрит)

Processus articularis interior vertebrae VII
Processus transversus
Processus articularis superior vertebrae VIII
Lig, tubercull costae Lig. tuberculi costae
Articulatio
costotran s versaria
(скрит)
Lig. costotransversarium Lig. costotransversarium
Collum costae
Articulatio capitis
costae (скрит) Facies articularis capitull costae
Lig. capitis costae radialum
Ф и г . 5 5 С в ъ р з в а н е на р е б р а т а с п р е ш л е н и т е
Хрущялите на ребрата от второ д о седмо образуват със стернума ста

ви /articulations sternocostales/ с тънка ставна цепка, ограничена от над-
хрущялницата, преминаваща към гръдната кост.
Всеки от хрущялите на о с м о и девето ребро се свързват с по-горния
чрез става - articulation interchondralis. Такива стави се наблюдават и
м е ж д у хрущялите на ребрата от пето д о девето, на местата, където с е
д о п и р а т помежду си.
Х р у щ я л ъ т на десетото ребро се свързва с този на деветото чрез съе-
динителнотъканна връзка.
Последните д в е ребра с а със свободни предни краища и нямат връзка
с гръдната кост.
Свързването на ребрата с гръдната кост е от типа на хемиартрозите.
Гръдният кош като цяло
Гръдният кош /thorax/ има форма на двойно пресечен кух конус, сплес
нат в предно-задна посока, образуван от ребрата, гръдните прешлени и
гръдната кост /Фиг. 57/. В горната и долната си страна гръдният кощ при
тежава по един отвор. Горният отвор /aperture thoracis superior/ е огра
ничен от първия гръден прешлен, първите ребра и яремната изрезка на
manubrium stemi. Долният отвор /aperture thoracis inferior/ се образува от
дванадесетия гръден прешлен, последните ребра и ребрените дъги и ме-
човидния израстък на стернума. Телата на гръдните прешлени се вдават
във вътрешността на гръдния кош така, че от двете им страни се оформят
костни улеи /sulci pulmonales/, в които залягат белите дробове. Формата на
Lig stemoclaviculare Synchondrosis stenalis superior

Lig
. interclaviculare
Lig costoclaviculare
Lig strenocostale
intraarticulare
L|
. g .Articulationcs
stemoclaviculare strenocostales
radiata (скрити)
costoxiphoides
Articulationcs
interchondrales
Фиг. 5 6 Свързване на ребрата с гръдната к о с т
гръдния кош показва и н д и в и д у а л н и различия, с в ъ р з а н и с ъ с с т е п е н т а на

развитие на мускулатурата, както и с в ъ р з а н и с ъ с с о ц и а л н и т е фактори.
Свързвания между костите на раменния пояс

Г р ъ д н о - к л ю ч и ч н а с т а в а jart/art. sternoclavicularis/
Тази става с е о б р а з у в а о т с в ъ р з в а н е т о на с т е р н а л н и я край на ключи
цата и incisura clavicularis на гръдната кост. М е ж д у с т а в н и т е п о в ъ р х н о
с т и с е разполага влакнесто х р у ш я л е н d i s c u s articularis. Ставната капсула
е хлабава и с е п о д с и л в а отвън о т с л е д н и т е л и г а м е н т и , н о с е ш и и м е н а т а с и
о т началното и з а л а в н о т о място: ligg. sternoclavicularia ant. et post. И lig.
interclaviculare /Фиг. 5 8 / .
Раменно-
Първи преден прешлен
ключична става
V-,—-Г4
/art. a c r o m i o c l a -
vicularis/
Тази става с е
образува от свърз
ването на акро-
миалния край
на ключицата и
ставната повърх
н о с т на акроми-
о н а на лопатката.
Само понякога в Process
xyphoideus
кухината на ста
вата с е разполага
discus articularis.
Ставната връзка
тук е една - lig.
acromioclaviculare 9-то р е б р о
и с е разполага от
горната страна на
ставата.
Двете стави
на раменния пояс
Ф и г . 5 7 С к е л е т на гръдния кош
Costa 1
Lig. costaclaviculare
Manubrium sterni
Ф и г . 5 8 I р ъ д н о - к л ю ч и ч н а става
имат обща механика. Оформя се една комплексна триосна става, позволява

ща движение на рамото напред и назад, повдигане и отпускане на ключица
та, както и ротация на раменния пояс.
Свързвания между костите

иа свободния горен крайник
Р а м е н н а с т а в а /art. h u m e r i /
Тя осъществява свързването на горния крайник с раменния пояс и е със
сферични ставни повърхности /Фиг. 59/.
Раменната кост участва с тавата си caput humeri, а лопатката със своята са vitas
glenoidalis. Хрущялен пръстен /labrum glenoidale/ прави съответствието между тези
ставни повърхности още по-голямо.
Ставната капсула е хлабава, залавя се за ръбовете на ставните повърх
ности като сраства с външната част на хрущялния пръстен и сеукрепва от
лигаменти имускули около нея.
По-важни лигаменти на ставата са: lig. coracohumerale и ligg. gleno-
humeralia.
Р а м е н н а т а става е т р и о с н а става. П о з в о л я в а извършване на абдук-
ция и а д д у к ц и я , анте- и р ет р о ф л ек си я и ротация. Тази става е най-под
вижната и е
Acromion подложена
Capsula articularis на чести из-
Lig. transversum кълчвания
scapulae superlus
/луксации/.
Tendo
m. bibipilis Лакътна
branchu става /art.
(caput longum)
cubiti/
Тя е
с л о ж н а
става, о с ъ
ществяваща
свързването
между дис-
т а л н и я край
Capsula на рамен
articularis
Scapula ната кост и
Cavum
articulare проксимал-
ните к р а и щ а
на лъчевата
Фиг.59 Раменна става и л а кът на т а
кости ч р е з с ъ о т в е т н и т е им с т а в н и повърхности, при което се о ф о р м я т

т р и о т д е л н и прости стави: art. humeroradialis, art. humerouinaris и art.
ra dioulnari s proximalis /Фиг. 6 0 / .
Ставната капсула
е хлабава и е укрепе
на от два странични
/lig. collaterale radiale,
lig. collaterale ulnare/ и
Humerus
е д и н п р ъ с т е н о в и д е н /lig.
anulare radii/ л и г а м е н т и . Capsula
articularis
В лакътната става
Capitulum humen Trochlea
се извършват движения humeri
около д в е оси: напречна Calvum
Caput radii articulare
/ с г ъ в а н е и р а зг ъва н е / и
н а д л ъ ж н а / в ъ н ш н а и въ Lig. anulare radii
трешна ротация/. Tendo m. bibipilis
brachii (трязано)
Лъчевокиткова става Chorda obligua
/art. radiocarpea/
Ставата осъществя
Radius
ва свързването между
дисталния край на лъче
вата кост със ставна по
върхност facies articularis
carpea radii и ставните Membrana
повърхности на първите ' interossea
antebrachil
три костици от прокси-
малната киткова редица.
Лакътната кост не участва
в ставата, тъй като е изо
лирана от една ттриъгълна
хрущялна плочка /duscus
triangularis/.
Ставната капсула е
хлабава, на места изтъне
на и се залавя за ръбовете
на ставните повърхности.
Укрепва се от колатерал- Articulatio
radioulnaris
ни лигаменти, както и от distalis
такива, разположени от
дланната и тръбната стра
на на ставата. Фиг. 60 Лакътна става и свързвано на коститс на
По форма ставата е прелмишнииата
елипсовидна, т.е. с две оси на движение, което позволява извършване на

флексия/екстензия и абдукция/аддукция /Фиг.61/.
Среднокиткова става /art. mediocarpea/

Това е сложна става, образувана от ставните повърхности между прок-
сималната и дисталната редица на китковите костици. Формата на ставна
та цепка е S-образна. Ставната капсула е плътна и се укрепва още повече
от редица малки лигаменти, разположени по дланната и дорзалната стра
на, както и такива, разположени между съседните костици.
Китковолланни стави /art. carpometacarpeae/

Ставите осъществяват свързването м е ж д у дисталните киткови кости
ци от една страна, и метакарпалните кости от друга. Art. carpometacarpea
pollicis е ставата на палеца, притежаваща отделна ставна капсула от о с
таналите стави. Тази става е седловидна по форма, с две оси на д в и
жение, което осигурява по-голяма п о д в и ж н о с т на палеца в сравнение с
останалите пръсти.
Д л а и н о ф а л а ш е а л н и стави /art. metacarpophalangeae/
Membrana intcrossea antebrachii
Recessus sacelf
Articulatio radioulnaris di;
Discus articu
O s luni
Lig. collaterale carpi
O s triquet
O s hama
O s capiat
Articulat
carpomctacarp« carpometacarpea
ulnar pollicis
Llgg. mvuxcai pwa
Фиг. 61 Свързване на костите на предмишницата, на китката и предкитковите кости

Т е з и с т а в и с а п е т на б р о й и с е о б р а з у в а т от с т а в н и т е п о в ъ р х н о с т и
н а г л а в и т е н а м е т а к а р п а л н и т е кости и о с н о в и т е на п р о к с и м а л н и т е ф а
л а н г и . С т а в н и т е капсули с а х л а б а в и , но се подсилват от д в е колате-
р а л н и в р ъ з к и и е д н а д л а н н а връзка. С т а в и т е са със с ф е р и ч н а ф о р м а и
п о з в о л я в а т т р и о с и на д в и ж е н и е . И з в ъ р ш в а т с е ф л е к с и я / е к с т е н з и я и
а б д у к ц и я / а д д у к ц и я . Р о т а ц и я т а е п а с и в н а , тъй като н я м а мускули ро-
татори.
М е ж л у ф а л а н г е а л н и с т а в и /art. i n t e r p h a l a n g e a e /
М е ж д у ф а л а н г е а л н и т е с т а в и с а д е в е т на брой - е д н а з а п а л е ц а и по
д в е з а о с т а н а л и т е пръсти. С т а в н и т е п о в ъ р х н о с т и се о б р а з у в а т м е ж д у
о т д е л н и т е ф а л а н г и . О т д е л н и т е с т а в и п р и т е ж а в а т х л а б а в и с т а в н и кап
с у л и , у к р е п е н и о т к о л ат ер ал н и л и г а м е н т и . По ф о р м а с т а в и т е с а мака-
р о в и д н и / е д н о о с н и / , което п о з в о л я в а и з в ъ р ш в а н е с а м о на флексия и
екстензия.
Свързвания между костите иа таза

К р ъ с т ц о в о - х ъ л б о ч и а с т а в а /art. sacroiliaca/
С т а в н и т е повърхности на тази чифтна става са: facies auricularis на
тазовата кост и facies auricularis на сакрума. Капсулата е много плътна
и з а л о в е н а за ръбовете на ставните повърхности. Лигаментите, укреп
ващи ставата, са съшо много здрави: ligg. sacroiliaca ventralia, dorsalia,
interossea. Д в и ж е н и я т а в ставата са ограничени, като е възможно само
леко плъзгане и разместване между съседните кости.
Лоимо съчленение /symphysis pubica/

Това свързване е между ставните повърхности на двете os pubis. В
ставната цепка е вмъкнат влакнестохрущялен диск, discus intcrpubicus.
Иад и под ставата се разполагат две връзки: lig. pubicus sup. и lig. arcuatum
pubis. Свързването е полуподвижно /Фиг. 62/.
Тазът като цяло

Т а з ъ т /pelvis/ представлява костен пръстен, изграден от д в е т е тазо
ви, кръ с тц о ва та и опашната кости /Фиг. 63/. Различават се горен, по-
голям отдел, наречен голям т а з /pelvis major/ и долен по-малък отдел
- м а л ъ к т а з /pelvis minor/. Тазът е костната структура, показваща най-
и зразен и полови различия. Той не се разполага в хоризонталната плос
кост, а е с н а к л о н с н о с т напред под ъгъл, различен при мъжа / п о - м а л ъ к /
и ж е н а т а /по-голям/. Тазът на жената е с по-голяма ширина, крилата
на хълбочната кост са по-разперени, входът на малкия т а з е по-овален
Lig longiludinale anterms

Lig iliolumbale
Ligg sacroiliaca
interossca
Articufalio
sacroiliaca
(cavin arliculare)
Ligg sacroiliaca
ventralia
Foramen
ischiadicum majus
Lig sacropinale
Foramen ischiadicum minus
L i g sacrococcygeum
Lig sacroluberale antienus
Symphisis pubica
Ф и г . 6 2 Свързване на костите н а т а з а
и др., които различия

с а св ърза ни с родови
те функции. Формата и
размерите на т а за са от
голямо к л и н и ч н о значе
ние в акушерството и
гинекологията.
Свързвания
между костите
на свободния
долен крайник
Ф и г . 6 3 Тазът като цяло и д и а м е т р и на в х о д а на т а з а
Тазобедрена става /art.
coxae/
В тази става се свързват ацетабулума на тазовата кост /чрез facies lunata/
и главата на бедрената кост /caput femoris/ /Фиг. 64/. Вдлъбнатата ставна по
върхност се допълва от хрущялен пръстен /labrum acetabulare/, който обхва
ща главата на бедрената кост на площ по-голяма от полукълбо /ореховидна
става/. По този начин се увеличава механичната стабилност на ставата.
С т а в н а т а капсула е з д р а в а .
В с т а в н а т а к у х и н а с а р а з п о л о ж е н и в ъ т р е с т а в н и в р ъ з к и /lig. capitis
femoris/. О т в ъ н с т а в н а т а капсула се у к р е п в а о т м а с и в н и и з в ъ н с т а в н и
в р ъ з к и , з а п о ч в а щ и о т т р и т е ч а с т и на т а з о в а т а к о с т /lig. iliofemorale, lig.
p u b o f e m o r a l e , lig. i s c h i o f e m o r a l e / .
Ставата е сферична по форма и има т р и оси на движение. Позволява
извърщване на отвеждане и привеждане, сгъване и разгъване и вътрещна
и вънщна ротация.
Тази става се засяга най-често от вродени и придобити изкълчвания.
К о л я н и а с т а в а /art. g e n u s /
Т у к с е с в ъ р з в а т б е д р е н а т а кост ч р е з с т а в н и т е п о в ъ р х н о с т и н а конди-
л и т е си, г о л е м и я п и щ я л ч р е з с в о и т е горни с т а в н и п о в ъ р х н о с т и и капачето
/Фиг. 65/. С т а в н и т е п о в ъ р х н о с т и се у е д н а к в я в я т ч р е з д в а х р у щ я л н и п р ъ с -
Linea epiphysialis
Cartilage articularis
O s coxae
Labrum
Cavun articulare
Z o n a orbicularis
Lig capilis femoris
Lig transversum acetabuli
articularis
Tuber ischiadicum
Ф и г . 6 4 Т а з о б е д р е н а става
тена /meniscus med. et lat./, разположени медиално и латерално.

Ставната капсула е хлабава и образува множество издавания, изпълне
ни със ставна течност /бурси/
Важни за механиката са две кръстосани вътреставни връзки - предна и
задна /ligg cruciata ant. et post./, които ограничават разгъването на ставата.
Отвън капсулата с е укрепва от много връзки, основни от които са двете
странични /lig. collaterale tibiale, lig. collaterale fibilare/.
Колянната става е е д н о о с н а с напречна о с на движение. Това позволява
флексия и екстензия, а при сгъната подбедрица - и ротация в лека степен.
Горна с к о ч н а с т а в а /art. t a l o c r u r a l i s /
Тя е сложна става и при нея с е свързват двете кости на подбедрицата
със скочната кост. Ставната капсула е хлабава, но с е укрепва от двете стра
ни от здрави лигаменти. По форма на ставните повърхности това е мака-
ровидна става, позволяваща флексия и екстензия на ходилото. Ставата е
уязвима на механични натоварвания /Фиг. 66/.
Facies pateilaris
Lig. cruciatum
Lig collaterale Lig. cruciatum

fibulare anterius
Meniscus lateralis Lig transversum

genus
Meniscus medialis
Tendo m bicipitis
femoris Lig. collaterale
patellae
Lig capitis hbulae
anterius
L i g patellae
Caput libulae
Facies articalaris
patellae
Membrana
crutis Tendo m quadricipills
femoris
Фиг. 6 5 Колянна става

О с т а н а л и т е с т а в и на х о д и л о т о са: art. subtalaris, art. t a l o c a l c a n e o n a -

v i c u l a r i s , art. c a l c a n e o c u b o i d e a , art. c u n e o n a v i c u l a r i s , art. c u n e o c u b o i d e a ,
art. i n t e r c u n e i f o r m e , art. t a r s o m e t a t a r s e a e , art. m e t a t a r s o p h a l a n g e a e , art.
F i b u l a ->• Tibia
Articulatio
talocruralis
L i g talofibulare p o s te riu s Pars libiotalaris
A r t i c u l a t i o subtalaris Pars tibiona-l L i g d e l t o i d c u m

Lig talocalcaneum vicularis
interosseum
Articulatio tarsi transversa
Lig calcane-
Lig bifurcatum onaviculare
Lig calcane-
ocuboideum O s naviculare
Articulatio calcaneocuboidea
Articulatio
Lig cuboideonaviculare cuneonavicularis
interosseum Lig. intercuneiforme
Articulatio tarsometatarsea interosseum ,
O s cuneif or me m e d i a l e
O s cuneiforme intermedium
Lig cuneocuboideum
O s cuneif or me laterale
mterosseum
Articulatio
O s cuboideum
tarsometatarsea
Ligg Ligg cuneometatarseum

mterossea interosseum
L i g g collateralia
Articulationes
dignti III
Фнг. 6 6 Стави на подбедрицата и ходилото

interphalangeae. Те с а със слаба подвижност и предимно амортисьорни

функции. Имената им се образуват от съседните кости, образуващи ста
вата. Някои от тях притежават същите характеристики, като съответните
стави на ръката.
Мускули
Скелетните мускули образуват активната част на двигателния апарат.
Те са изградени от напречно набраздени мускулни влакна, при съкраще
нието /контракцията/ на които се осъществяват д в и ж е н и я т а на тялото.
Мускулите се залавят за костите, прехвърлят се върху една или повече
стави и при контракция предизвикват определено придвижване на тези
кости в обем, който ставите позволяват. Всеки мускул има централна
част - тяло и крайни части - сухожилия. /Фиг. 67/. С п о р е д подреждането
на снопчетата от мускулни влакна и о р и ен т ац и ят а им спрямо сухожи
лията, се различават следните групи мускули по форма: вретеновидни,
перести, плоски и пръстеновидни.
Вретеновидните мускули /т. f u s i f o r m i s / притежават централно раз
положено тяло и крайни части, наречени сухожилия. Началото на муску
ла се означава като origo, а залавното място - insertio. Разполагат се по
крайниците.
Перестите мускули /т. p e n a t u s / биват едноперести и двуперести.
Нри едноперестите мускулните влакна се намират о т едната страна на
сухожилието, а при двуперестите - от двете му страни. Такива мускули
има в областта на ръката и ходилото.
При плоските мускули / т . planus/ фибрите у ъ р в я т успоредно и с е
продължават в широко плоско сухожилие /апоневроза/ или конвергират
към стеснено сухожилие. Типичен плосък мускул е диафрагмата, разде
л я щ а гръдната от коремната кухина.
Нръстеновидните мускули / т . anularis/ притежават концентрични
влакна и се разполагат около естествени отвори - очна и устна цепка,
анус. Мускулите се делят о щ е на прости и сложни. Простите имат един
но тяло, а при сложните т о е разделено на две, т р и или четири глави.
По функция мускулите биват: синергисти и антагонисти.
Синергисти са тези мускули, които предизвикват едно и също движе
ние в дадена става. Те обикновено се разполагат о т една и с ъ щ а страна
на ставата.
Антагонисти с а мускулите, разположени от различни страни на става
т а и имат противоположни действия. В едно д в и ж е н и е освен основните
мускули, които го извършват, могат д а участват и такива, които стабили
зират /фиксиращи/ определена кост, както и такива, които неутрализират
някое д е й с т в и е / а н -
та г он и зи ра щи / .
Спомагател
ни о б р а з у в а н и я н а
мускулите. Около
мускулите и сухожи
лията се разполагат
спомагателни обра
зувания, които са че
тири основни групи:
фасции, синовиални
торбички, сухожил-
ни /синовиални/ вла
галища и сезамовид-
ни костици.
Фасциите /
fasciae/ са л и с т о в е
от ф и б р о з н а с ъ е
динителна тъкан
и обвиват отделни
мускули / е д и н и ч н и
фасции/ или мускулни групи /групови фасции/. Те могат да изпращат и
прегради към костите, наречени септи, и така д а разделят пространства,
в които се разполагат отделните мускулни групи. Фасциите придържат
мускулите към костите и ограничават издуването им при съкращение.
С и н о в и а л н и т е торбички /bursae synoviales/ се разполагат под муску
лите, върху изпъкнали костни, изпълнени са с течност и поемат триенето
при движения. Така те изпълняват з ащ и т н а /механична/ функция. Някои
от тях комуникират с кухината на разположената в близост става.
Сухожилните влагалища /vaginae synoviales/ се състоят от две час
ти. Външната е ф и бр о зна и придържа сухожилието близо към костите и
ставите, където т о преминава. Вътрешната част е синовиална и улеснява
плъзгането на сухожилието във фиброзния тунел.
С е з а м о в и д н и т е костици с а вложени в сухожилията на някои мускули
близо д о залавното им място и увеличават ъгъла на прикрепване за кост
та, а по този начин и силата на мускула.
Механика иа мускулите
При съкращаването си мускулите извършват определена работа. Те
придвижват тялото или отделни негови части, преодоляват съпротивления
или го п о д д ъ р ж а т в д а д е н о п о л о ж е н и е . П р и т е з и с в о и д е й с т в и я р а б о т а т а
н а мускулите се х а р а к т е р и з и р а с в ъ т р е ш н а и в ъ н ш н а м е х а н и к а .
В ъ т р е ш н а т а м е х а н и к а с е о п р е д е л я с т. нар. ф и з и о л о г и ч е н н а п р е ч н и к .
Това е с б о р ъ т от н а п р е ч н и т е с е ч е н и я н а в с и ч к и м у с к у л н и влакна, о б р а -
з у в а ш и д а д е н и я мускул. Е д и н кв. с м о т т о з и н а п р е ч н и к п о в д и г а т о в а р с
тегло около 6 кг. П р и в р е т е н о в и д н и т е м у с к у л и ф и з и о л о г и ч н и я т н а п р е ч н и к
е ра в е н на а н а т о м и ч н и я .
В ъ н ш н а т а м е х а н и к а на м у с к у л и т е с е о н а г л е д я в а с л о с т о в и с и с т е м и о т
физиката, при които с е и з в ъ р ш в а т д в и ж е н и я с о п р е д е л е н р а з м е р и с и л а .
Мускули на главата
На главата се р а з п о л а г а т д в е групи мускули, с ъ о б р а з н о с в о я т а ф у н к ц и я
и разположение - мимически и дъвкателни.
М и м и ч е с к и т е м у с к у л и с а р а з п о л о ж е н и п о в ъ р х н о с т н о в подкожната
м а с т н а т ъ к а н на л и ц е т о /Фиг. 68/. Е д и н и я т и м к р а й е з а л о в е н за костите
н а черепа, а д р у г и я т - з а п о д к о ж н а т а т ъ к а н и л и кожата. Н я м а т с о б с т в е н а
фасция. С ъ с р е д о т о ч е н и с а в о б л а с т т а н а ч е р е п н и я п о к р и в и около е с т е с т
вените о т в о р и - у ш н и , н о с н и , о ч н и и у с т н а ц е п к а и п р и с ъ к р а щ е н и е т о с и
м о г а т д а п р о м е н я т п о л о ж е н и е т о им, д а п р и д а в а т р а з л и ч е н израз и м и м и к а
н а л и ц е т о и д а у ч а с т в а т п р и ф о р м и р а н е н а ч л е н о р а з д е л н а т а реч. В с и ч к и т е
с е и н е р в и р а т о т к л о н о в е н а л и ц е в и я н е р в /п. facialis - VII Ч М Н / . Р а з д е л я т
с е на т р и о с н о в н и групи: м у с к у л и н а ч е р е п н и я п о к р и в и у ш н а т а мида, око
л о о ч н а т а цепка, о к о л о у с т а т а и н о с а .
Мускули па черепния покрив и ушната мида.
М. epicranius / т . occipitofrontalis/ п р и т е ж а в а е д н а с р е д н а с у х о ж и л -
н а част, н а р е ч е н а g a l e a a p o n e u r o t i c a и д в е м у с к у л н и к о р е м ч е т а - venter
occipitalis и v e n t e r frontalis. С у х о ж и л н а т а ч а с т с р а с т в а п л ъ т н о с кожата и
с е д в и ж и заед н о с нея.
M M . auriculares ant., sup. e t post, с а р у д и м е н т а р н и п р и ч о в е к а .
Мускули около о ч н а т а ц е п к а .
М. orbicularis oculi п р и т е ж а в а к о н ц е н т р и ч н и м у с к у л н и влакна. Тези,
които с а р а з п о л о ж е н и около входа н а о ч н и ц а т а , с е о з н а ч а в а т като pars
orbitalis и при с ъ к р а щ а в а н е т о с и в о д я т д о с и л н о з а т в а р я н е н а о ч н а т а цеп
ка. Влакната, р а з п о л о ж е н и във в ъ т р е ш н о с т т а н а к л е п а ч и т е о бр а зу в а т pars
palpebralis на мускула и в о д я т д о мигане. Т р е т а т а ч а с т н а м у с к у л а е pars
lacrimalis. Тя р а з ш и р я в а с л ъ з н а т а т о р б и ч к а .
Мускули около у с т а т а и н о с а .
М. orbicularis oris е с ъ с т а в е н о т к р ъ г о в и м у с к у л н и с н о п ч е т а , р а з п о л о
ж е н е във в ъ т р е ш н о с т т а н а горната и д о л н а т а у с т н и и п р и с ъ к р а щ е н и е т о
с и предизвиква р а з л и ч н и т е х н и д в и ж е н и я .
Д р у г и п о - г о л е м и м у с к у л и от т а з и г р у п а са: m. buccinator, т . d e p r e sso r

a n g u l i oris, т . l e v a t o r anguli oris, m m . z y g o m a t i c i m a j o r et minor, m. levator
labii superioris, m. d e p r e s s o r labii inferioris, m. risorius, m. d e p r e s s o r septi,
m. mentalis.
Д ъ в к а т е л н и т е м у с к у л и са четири на брой и извършват движенията в дол-

ночелюстната става. /Фиг. 69/. Всички се инервират от долночелюстния нерв
n. mandibularis, клон на n. trigrminus /V ЧМН/. Същинският дъвкателен мускул
/масетер/ е разположен по външната страна на клона на долната челюст, слепо
очният мускул изпълва слепоочната яма, а двата криловидни мускула /медиа
лен и латерален/ се намират дълбоко, навътре от клона на долната челюст. Тези
мускули приближават долната челюст към горната и по този начин затварят
устата. Единствен латералният криловиден участва в отварянето на устата.
М a u n c u l a r i s anterior
M auncularis superior frontalis m o c c i p i l o f r o n t a l i s

Galea aponeurotica M orbitalis o c u l i (pars orbitalis)
M orbitalis o c u l i
(pars pa lpe br a lis )
M pr o c e r us
M levator
labii superioris
alaeque nasi
M levator
labii superioris
M zygomaticus
minor
M compressor
nans M nasalis
Venter (pars transversa)
occipitalis
m occipitof
rontal is
M auncularis
posterior orbiculalis
oris
F a s c i a e p arotid ae M depressor
et m a s s e t e r i c a tabil interioris
M depressor
M zygomaticus major anguli oris
М risorius
Platysma
Фиг. 68 Мимически мускули

М. masseter започва от arcus zygomaticus, върви низходящо и с е залавя

за костната грапавина tuberositas masseterica на долната челюст. Инервира
с е от n. massetericus.
Слепоочният мускул / т . temporalis/ започва от squama и fascia
temporalis, насочва се надолу и с е залавя за proc. coronoideus на долната
челюст. Инервира с е от nn. temporales profundi.
Криловидните мускули / т . pterygoideus medialis и т . pterygoideus
lateralis/ започват от различни части на сфеноидалната кост по външната
черепна основа и с е залавят за вътрешната повърхност на долната челюст.
Инервират с е о т едноименните нерви, съответно n. pterygoideus medialis и
п. pterygoideus lateralis.
Фиг. 69 Дъвкателни мускули

Мускули на шията
Според топографското си разположение мускулите на шията се делят
на повърхностни, подезични, дълбоки /Фиг. 70/.
П о в ъ р х н о с т и т е м у с к у л и се разполагат по предно-страничната част на
шията. Те са платизма и гръдноключичносисовиден /стерноклейдомасто-
идеус/. Инервират се от черепномозъчни нерви.
М. platysma е плосък мускул с незначителна дебелина, разположен
подкожно. Влакната му започват от гръдната фасция, вървят възходящо,
достигат долната челюст и се вплитат в подкожните слоеве. Функция: ос
вобождава от натиск и влияе върху напълнеността на подкожните вени.
Инервира се от шийния клон на n. facialis /VII ЧМН/.
М. sternocleidomastoideus е най-големият мускул на шията и се откро-
Glandula submandibulans
М zy g o ma tic us major
M masseter
М risonus
М digastncus Л ( л M stylohyoideus
(venter anterior) Л р V / ' ^
i A «'fib
M mylohyoideus
digistricus
Сухожилие (venter posterior)
на петела - Fascia cervicalis
O s hy o ide um (разрязана и обърната)
omohyoideus
(venter superior)
njt.i M sternonyoideus
Cartilago thyreoidea
M sternocleidomastoideus
Fascia colli
M cncothyreoideus (разрязана и обърната)
Plafusma M trapezius
Glanduls
thyreoideaу
M pactoralis mojor
Fascia colli M sternocleidomastoideus
(caput claviculare)
M sternocleidomastoideus (caput stcrnale)
Фиг. 70 Мускули на шията

ява добре при движение на главата встрани. Започва с две сухожилни гла
ви от manubrium sterni и от ключицата, насочва се косо нагоре и назад и
се залавя за processus mastoideus на слепоочната кост. Инервира се от п.
accessorius /XI ЧМН/. При едновременно съкращение на двата мускула
главата се отвежда назад, а шията се навежда напред. При едностранно
съкращение главата и шията се наклоняват на същата страна, а лицето се
обръща в противоположна посока.
П о д е з и ч н и т е м у с к у л и се делят на горни и долни в зависимост от по

ложението си спрямо подезичната кост. Всички те прикрепват и движат
подезичната кост и участват в говора, дъвкането и гълтането.
Горчите подезични мускули са четири. Те свързват черепната основа
и долната челюст с подезичната кост и по този начин образуват пода на
устната кухина. Инервират се от черепномозъчни нерви.
М. digastricus /двукоремчест/ започва със задно коремче от черепната основа,
образува междинно сухожилие към подезичната кост и се залавя с предно коремче
за fossa digastrica на долната челюст. Мускулът притежава двойна инервация: зад
ното коремче е от n. facialis /VII ЧМН/, а предното - от n. trigeminus /V ЧМН/.
М. myohyoideus е плосък мускул, започващ двустранно от едноименна
та линия на долната челюст, като в средната част на устното дъно образува
надлъжен сухожилен шев. Инервира се от n. trigeminus /V ЧМН/.
М. stilohyoideus започва от proc. stiloideus на слепоочната кост, разполага
се до задното коремче на m. digastricus и обхваща междинното му сухожи
лие на нивото на подезичната кост. Инервира се от n. facialis /VII ЧМН/.
М. geniohyoideus започва от spina mentalis на долната челюст и се
прикрепва за подезичната кост. Инервацията му се осъществява от п.
hypoglossus /XII ЧМН/.
Д о л н и т е подезични мускули са също четири и се разполагат между
гръдната кост и подезичната кост. Имената им се образуват от названията
на началното и залавното им места. Инервират се от клонове на шийното
сплетение /plexus cervicalis/. Това са: m. sternohyoideus, т . sternothyroideus,
т . thyrohyoideus и т . omohyoideus.
Дълбоките мускули се разполагат върху гръбначния стълб и се залавят

за него, черепната основа и гръдния кош. Това са три на брой стълбести /mm.
scalene anterior, medius et posterior/, и предгръбначните мускули. Инервират се
от предните клонове на шийните гръбначномозъчни нерви.
Мускули на гърдите
Мускулите на гърдите се разделят на две основни групи в зависимост
от своето разположение: повърхностни - гръдни мускули на раменния
пояс и собствени - дълбоки автохтонни. /Фиг. 71/.

П о в ъ р х н о с т н и т е м у с к у л и са свързани с горните крайници по своя
произход, действие и инервация. Те започват от гръдната стена и завърш
ват на костите на раменния пояс и мишницата. Инервират с е от клонове
на надключичната част на мишничното сплетение /plexus brachialis/. Те
са: голям гръден мускул /пекторалис майор/, малък гръден мускул, преден
зъбчат и подключичен.
М. pectoralis major е широк мускул с форма на ветрило. Неговите
три части започват съответно: pars clavicularis - о т медиалната част
M stemocieidomastoideus М scalenus anterior

M omohyoideus (venter interior) М scalenus medius
M scalenus posterior
M omohyodeus
(venter superior)
M pecloralis miaor V jugularis laterna
А subclavia
M deltoideus V. subclavia
Mm
intercostales
M coracobra- extemi
chialis
M pecloralis
miaor
Mm
M latissinumus intercostales
dorsi intemi
M biceps bracbh
M rectus
M serratus anterior abdominis
M brachialis Intersectio
lendmca
Tendo Linea alba

m bicipilis Vegina m recti
brachi abaominis
Aponeurosis Linea
m bicipilis semilunaris
branchii Limea arcuala Vagina m recti
abdominis
Fascia transversalis M transversus
abdominis
A femoral is
Lig inguinale
V. femoralis
Funiculus
N femoralis saphenus
M tensor fasciae Pilatus saphenus
M sartonus
M iliopsoas M pyramidashs
M pcclmeus Fascia lata

M rectus femoris
M adductor lontus
Фиг. 71 Мускули на туловището о т п р е д

98 / Основи на и
uj/>u
на ключицата, pars s t e r n o c l s t a l i s - от гръднкта кост и ребрата и pars

abdominalis - о т коремната фасция. М у с к у л н ф е влакна конвергират на-
страни и чрез здр а во сухожилие се залавят зи костен гребен в горната
част на р а м е н н а т а кост. И нервира се от n n J p e c t o r a l e s . Ф у н к ц и я т а на
мускула е многообразна, к ато главното д в и ж е н и е е привеждане и въ-
т р е ш н а ротация на горния
М. pectoralis minor се разполага под г о л е м « гръден мускул и има три
ъгълна форма. Започва от ребрата с отделни въбци и се залавя за ргос.
coracoideus на лопатката. П о този начин при Съкращението си измества
лопатката напред и надолу, ^нервира се от пп bectorales.
М. serratus anterior е голя м мускул, разположен в долната част на гръд
ния кош. Започва от ребрат;! с добре изразени мускулни зъбци, насочват
се назад и под лопатката и се залавят за нейния медиален ръб. Инервира
се от n. thoracicus longus н; plexus brachialis Функцията му е свързана
лопатката а при фиксирана лопатка
- подпомагане на вдишване го.
М. subclavius е мал ьк \i\скул, разположен м ежду ключицата и първото
ребро. Инервира се от едноименния нерв.
С о б с т в е н и т е м у с к у л и се разполагат в межд уребрията, запазили са от-

части сегментарния си стро еж и взимат участи е в изграждането на гръд-
ната стена. Инервират се о т междуребрените не рви /пп. intercostales/. Към
тази група спадат външни и вътрешни междуреС рени мускули и напречни-
ят гръден мускул. Функцията им е свързана с ъдното дишане.
Mm. intercostales externi с а къси мускулни снопчета, разположени в
междуребрията с посока кос о отзад напред,
Mm. intercostales interni с I разполагат също в междуребрията под външ-
ните мускули и противопол(|жна на тях посока,
Mm. intercostales intimi третият, най-вътрс шен слой на междуребре-
ните мускули. Между в т о р и ! и третия слой му кули се разполага между-
ребреният съдовонервен с н с Гп.
Д и а ф р а г м а т а е т и п и ч е 1 плосък м у с к у л , | з а з д е л я щ гръдната от ко-

ремната кухина. /Фиг. 72/. Мускулните й в л ак н а започват от вътреш-
ната страна на гръдната кост, ребрата и поясните прешлени. Така с е
оформят трите д и а ф р а г м а ^ни части: pars sternalis, pars costalis и pars
lumbalis. Влакната се н а с о 1 ват р а д и а л н о към средата и образуват сухо-
жилен център /centrum ten A e u m / . ДиафрагЯата притежава два купола
към кухината на гръдния кош и три г о л е м Л ) т в о р а з а преминаване на
хранопровода, аортата и д о време на зародишното
развитие мускулът се разв ива и разполага в областта на шията и по-
II
степенно се спуска надолу за д а заеме с в о е т окончателно положение,
Поради това се инервира O l д и а ф р а г м а л н и я ерв /п. phrenicus/ на ший-
ното сплетение. Тя е о с н о в е н д и х ат елен мускул и при с ъ к р а щ е н и е т о с и

взема у ч а с т и е във вдишването. Ф у н к ц и я т а й е свързана и с коремната
преса.
Мускули на корема
Те се разполагат в пространството м е ж д у долния отвор на гръдния
кош и таза и образуват странитена коремната кухина. /Фиг. 73/ В стра
ни, един зад друг, се намират три плоски мускула - външен и вътрешен
коси коремни мускули / т . obliqus externus abdominis, т . obliqus internus
abdominis/ и напречният коремен мускул / т . transversus abdominis/. Тези
мускули завършват със сухожилни разтеглици /апоневрози/. Те образу
ват обвивка /влагалище/ около вертикално разположения прав коремен
мускул / т . rectus abdominis/; след което се вплитат и формират срединно
разположената бяла л и н и я /linea alba/ на корема. Всички се инервират от
долните 6 междуребрени нерва. В долната част на предната коремна сте-
E s o p h a g u s ( n hiatus e s o p h a g e u s A o r t a ( n hiatus s o r t i c u s )
M trapezius M transversospinalis
V c a v a interior ( n f o r a m e n v e n a e M. e r e c t o r
P ar s l u m b a l i s d i a p h r a g m a t i s Trigonum lumbocostale
M latissimus dorsi
M serrafus
interior
Centrum
Pars costal tendineum
diaphragmatis
M obliquus externus
abdominis
М rectus abdopiinis
Pars stcnalis d i a p h r a g m a t i s
T n g o n u m stemocostale
Фиг. 7 2 Диафраг м а
на м е ж д у плоските мускули с е разполага слабинният /ингвинален/ канал

/canalis inguinalis/, през който при мъжа преминава семенната връв, а
при жената - облата маточна връзка. Задната коремна стена с е изгражда
от квадратния поясен и хълбочно-поясния мускул, но те функционално
са свързани с тазобедрената става. Функцията на коремните мускули е
свързана с коремната преса и коремното д и ш а н е .
Мускули на гърба
Те с е разделят с п о р е д своето п о л о ж е н и е на повърхностни и дълбоки.

П о в ъ р х н о с т н и т е мускули започват от израстъците на гръбначния стълб
М omohyoideus* M stemocleidomastoideus
• M trapezis
Fascia pectoralis
^ l a m i n a profunda)
М pectoral is
minor- ^V cephalica
M pectoralis •
major"]
r M. pactoralis minor
M. dctloideiK-F
-M deltoideus
M. pectoralis!
minor
Mm. intercos-, ' M serrafus
tales intemi f w i a n anterior
:
M m !г M biceps brachii
mtercostales'
extermi
Vagina. M. branchialis
m recti
Vagina Tendo m bici-
m recti • pilis brachii
Âponeurosis
Linea-| m biscipilis
alba _ branchil
M. obliquuusj branchioradialis
internus abdominis Întersectiaxes tendmeae
M rectus abdominis- [-M transversus abdominis
r M obliquus internus
[abdominis
, M pyramidalis
V. femoral is
Ж Hiatus saphenus
V. saphena magna y . \
Funiculus spermaticus
Ф и г . 7 3 Мускули на туловището о т п р е д
и с е залавят за костите на раменния пояс и мишницата и затова с е наричат

о щ е гръбни мускули на раменния пояс. Те с е инервират от надключична-
та част на раменното сплетение. Към тази група с е отнасят: трапецовид
ният мускул / т . trapezius/, който притежава три части /pars ascendens,
pars transversa и pars d e s c e n d e n s / в зависимост от посоката на мускулните
Protuberaberantia
occipitalis externa
M stemocleidomastoideus
M splentus capitis
Speculum rhomboideum
M trapezius
Processus spinosus
vertebrae cervicalis VII Spina scapulae
M deltoideus
Fascia
infraspinata M infraspinatus
M terez minor
. terez major
M rhomboideus major
M latissimus dorsi
Processus spinosus
vertebrae thoracicae XII
Fascia
throracolumbalis
Trigonum lumbale
M obliquus externus
abdominis
Crista iliaca
М gluteus medius
М gluteus maxi mus
Фиг. 74 Повърхностни мускули на гърба

102 / Основи на Анатомията и физиологията на човеь
му влакна, ш и
M. rectus capilis рокия гръбен
posterior minor
M. obliquus capilis M. semispinalis capitis / т . latissimus
superior dorsi/, ромбо
M. rectus capilis M. longissimus ca i
posterior minor r. dorzalis на nn. видните / m m .
M. oblicus capilis interior rhomboidei
major et minor/
M. semispinalis cervicis
и повдигачът
на лопатка
M. iliocostalis
cervicis т а / т . levator
scapulae/ /Фиг.
74/.
lostalis
Дълбоки
М. iliocostalis
thoracis те мускули
М. intercostales M. spinalis с е п р и крепват
externi thon eis за гръбначния
M. lor gissimus стълб и ребра
thorac
та, а дори и за
M. intercostales
черепа. Ня
Ium borum кои о т т я х с а
произлезли от
M. oblic us internus предните /вен-
abdotni is
трални/ мус
кулни з а ч а т ъ
ци и в т о р и ч н о
са преминали
на г ъ р б а във
връзка с из
правения сто
еж на човека.
Други произ
лизат от зад
Фиг. 75 Дълбоки мускули на гърба
ните мускул
ни зачатъци
и се наричат
с о б с т в е н и /автохтонни/. Те се о б е д и н я в а т в две в е р т и к а л н и р е д и ц и
/ м е д и а л н а и латерална/ и с е о б о з н а ч а в а т o6Jio като мус кул изправям
на г ъ рба /еректор спине/. Г о - г о л е м и мускули о т в е н т р а л е н п р о и з х о д
са: m. serratus post, sup., т serratus post. ihf. m m levatores c o s t a r u m .
И н е р в и р а т се от предни кл [)нове на г р ъ б н Л ю м о з ъ ч н и т е нерви. К ъ м
автохтонните мускули на п р б а се отнасят: m splenius, m. iliocostalis.
m. longissimus, m. spinalis, m. t r a n s v c r s o s p i n J l i s . Т я х н а т а и н е р в а ц и я е
от з а д н и т е клонове /rami d o rs ales / н а ГМИ шиг. 75/.
\Общо учение за тъканите I 103
М у с к у л и
н а г о р и и н
к р а й н и к
Четири ос
M. pectoral is
новни групи major
N
мускули се
разполагат по
п р о т е ж е н и е на inatus
горния край
ник - собст M
вени мускули (put longun
на раменния
пояс, м у с к у л и laterale _
на мишницата m tnci s brachil
предмишни- brachilans
цата и ръката Trendo m tricipitis brachil

/ Ф и г 76/. Sep intermusculare M. obliguus extemus
brachil laterale abdominis
Caput mediale M. serratus antenor
itis brachil
Собстве M. biceps bracii
ни те мускули Olecranon -
на р а м е н н и я M. brachioradialis
пояс се раз M anconeus M extensor carpi
radialis longus
полагат около
M. extensor carpi
раменната ста radialis brevis
M. flexor carpi radialis
ва. Т е з а п о ч в а т
о т костите на M flexor carpi radialis
раменния пояс
M. abductor pollicis longus
и се залавят
за раменната Л exterior digitorum M. extensor pollicis brevis
кост. Т о в а с а :
делтовидния
Retinaculum extensorium
мускул /ш.
deltoideus/, Tendo m. extensoris
iongi
притежаващ
три части в M. interosseus
dorsalis I
зависимост от
началното му
м я с т о — pars
clavicularis,
pars acromialis
и pars spinata;
надбодилков и подбодилков мускули /гп. supraspinatus и гп. infraspinatus/,

малък и голям объл мускул /mm. teres minor et major/ и подлопатков Im.
Subscapularis/. Всички се инервират от клонове на надключичната част
на мишничното сплетение /plexus brachialis/. Функцията им е свързана
с движения в раменната става.
Мускулите на м и ш н и ц а т а се разполагат около раменната кост и

се разделят чрез съединителнотъканни прегради /septum intermusculare
brachi med. et lat./ на две групи - предна и задна.
Предната група мускули са: двуглав мускул на мишницата / т . biceps
brachi/ с дълга и къса глава /caput longum et caput breve/; клюновидно-
мишничен / т . coracobrachialis/ и мишничен / т . brachialis/. Те са флексо-
ри в раменната и лакътните стави. Инервират се от мускулно-кожния
нерв, n. musculocutaneus на мишничното сплетение.
Задната група е представена от триглавия мускул на мишницата / т .
triceps brachi/ с дълга /caput longum/, медиална /caput mediale/ и латерал-
на /caput laterale/ глави. Той е разгъвач на раменната и лакътната стави.
Инсрвира се от лъчевия нерв /п. radialis/.
Мускулите на предмишнипата имат дълги тела и тънки сухожилия,

като някои от тях достигат до пръстите на ръката и участват в движения
та им. Те се разделят на три групи - предна, латерална н задна.
Предната група се разполага в два слоя - повърхностен и дълбок
и по функция са предимно флексори на китката и пръстите. По-големи
мускули от тази група са: m. flexor carpi radialis, т . flexor carpi ulnaris,
m. flexor digitorum superficialis, m. flexor digitorum profundus, flexor
pollicis longus и др. Инервират се от срединния /п. medianus/ и лакътния
/п. ulnaris/ нерви.
Задната група мускули се разделят на повърхностни и дълбоки. Това
са: m. extensor digitorum, т . extensor carpi ulnaris, mm. extensor pollicis
longus et brevis, m. extensor indicis и др. Функцията им е свързана с раз
гъване на пръстите и китката. Инервират се от n. radialis.
Мускулите от латералната група се разполагат от страната на лъче
вата кост и са предимно екстензори на китката - m. brachioradialis, mm.
extensor carpi radialis longus et brevis. Инервация —n. radialis.
Мускулите на р ъ к а т а са разположени предимно по дланната страна.

Те са разпределени в три групи: от страната на палеца, наречени мускули
на thenar, от страната на малкия пръст, наречени мускули на hypothenar
и дланни мускули. Функцията им е свързана със сложните и разнообраз
ни движения на човешката ръка. Инервацията им е от n. medianus и п.
ulnaris.
Мускули на долния крайник

Според своето разположение мускулите на долния крайник се разделят
на четири основни групи: мускули около тазобедрената става, мускули на
бедрото, подбедрицата и ходилото.
Мускулите около тазобедрената става са предни и задни. Те движат

Ьедрото в тази става около три основни оси.
Предната група са сгъвачи - m. iliopsoas, образуван от m. iliacus и
т . psoas major. Инервират се о т клонове на поясното сплетение /plexus
lumbalis/.
Задната група са разгъвачи, най-големите от които са трите седалищ
ни мускула /mm. glutei-maximus, medius et minimus/, m. piriformis, mm.
obturatorii, mm. gemeli и д р ). Инервират се от клонове на кръстцовото
сплетение /plexus sacralis/. /Фиг. 77/.
Мускулите па бедрото, в зависимост от функцията и положението си

се разделят на три групи - предна, медиална и задна.
Предната група са флексори в тазобедрената става и екстензори в ко-
лянната. Най-големият е четириглавият мускул на бедрото / т . quadriceps
femoris/. Той има четири глави - rectus femoris, vastus mcdialis, intcrmedius
et lateralis. M. sartorius е другият голям мускул от предната група. Инерви
рат се от бедрения нерв.
Медиалната група е представена от мускули привеждачи - m. gracilis,
mm. adductor longus, magnus et brevis. Инервират се от обтураторния нерв
/п. obturatorius/ на поясното сплетение.
Задната група мускули разгъват тазобедрената и сгъват колянната ста
ви. По важни от тях са двуглавия бедрен / т . biceps femoris/, полусухо-
жилния / т . semitendinosus/ и полумембранния / т . semimembranosus/. Те
се инервират от клонове на седалищния нерв /п. ischiadicus/.
Мускулите па подбедрицата са предни, задни и странични /Фиг. 78/.

Предната група мускули са: m. tibialis anterior, т . extensor digitorum
longus и m. extensor hallicus longus. Те разгъват ходилото и пръстите и се
инервират от дълбокия малкопищялен нерв /п. peroneus produndus/.
Задната група, наречени мускули на прасеца се разполагат в повърх
ностен и дълбок слой. Най-важен е триглавият мускул на прасеца / т .
triceps surac/, който завършва с ахилесовото сухожилие върху нетната
кост. Тези мускули са сгъчвани на ходилото и пръстите. Инервират се от
големопищялния нерв /п. tibialis/.
Лагсралпага група са два /късия и дългия/ малкопищялни мускули,
mm peronei longus et brevis. Те повдигат външния ръб на ходилото и се инер-
ри
106 / Основи на Анатомията и физиологията на ч
M. psoas major
M iliacus M piriformis
M obturatonus
internus
Lig sacrospinosum
M peclineus
M gluteus maximus
Lig sacrotuberosum
M adductor
longus
1.1 adductor magnus
M gracilis
M rectus femoris
IVI semitendinosus
M sartorius
l l semimembranosus
M vastus medialis
gastroencmius (caput mediale)
Pes ansennus superficialis
Фиг. 77. Мускули около тазобедре! Lra става и бедрото

^Оощо учение за тъканите I 107
M quadriceps f e m o n s
I : p i c o d y l u s lateralis
femons
L i g collaterale tibi larc
M biceps femo H
M e n i s c u s lateralis
Lig patellae
M gastrocnemius
(caput laterale)
M tibialis anterior
M peroneuslongus —
M exetensor digitorum longus
M soieus
M peroneus brevis
M I e t e n s o r hallucis l o n g u s
a n s v e r s u m cr ur is
Retinaculum l.i Д ruciatum cr ur is
peroneorum supenus
xtensor d i g i t o r u m b r e v i s
| n d o m peronei brevis
Tendo calcaneus r M p e r o n e u s teflius
(Achillis) Tendines m m extensorum
Retinaculum digitorum longi
peroneorum infenus
M abductor
digiti m i n i m i
'I'mI 7 8 М у с к у л и ма м о л б с л р и ц а п
вират от повърхностния малкопищялен нерв /п. peroneus superficialis/.

Н а ходилото се разполагат къси мускули както от стъпалната, така и
от гръбната страна. На гърба на ходилото са късите разгъвани на палеца и
пръстите, а на стъпалната повърхност са три мускулни групи сгъвани - от
страната на палеца, от страната на малкия пръст и средни мускули.
Физиология на мускулите
Мускулите са уникални машини, които превръщат химинната енергия
складирана в аденозинтрифосфатните съединения /АТФ/ непосредствено
в топлина и в механинна енергия. По-голямата нает от освободената хи-
мична енергия на АТФ в мускула, се превръща в топлина, а по-малка нает
се превръща в механинна енергия и се използва за извършване на работа.
В новешкия организъм има три вида мускули, които се разлинават по
своята структура и функция: скелетни, гладки и сърденен мускул.
Физиология па наиречио-набраздените
/скелетни/ мускули
Функциите на скелетните мускули са:
1. Двигателна /основна/ - движат тялото в пространството и отделните
наети на тялото една спрямо друга.
2. Терморегулаторна - при ниски температури на околната среда съ
кращаващите се мускули са изтонник на топлина, която е необходима за
подържане на постоянната телесна температура.
За осъществяването на тези функции скелетните мускули трябва да
притежават следните физиологинни свойства:
1. Възбудимост — това е способността на мускулите д а отговарят на
дразнене с процес на възбуждане.
2. Проводимост е свойството на мускулните мембрани да провеждат
възбуждането от нервно-мускулните съединения /синапеи/ до вътреш
ността на клетките.
3. Съкратимост е способността на мускула д а се скъсява, при което в
него възниква мускулна сила /напрежение/.
Функционална морфология на скелетните мускули.
В тялото има повече от 660 скелетни мускули, които съдържат около 75

/о «ода, /-0 у0 оелтък и 5 % други вещества /минерални соли, високоенер-
' М и 1 и с ъ е Д и н е н и я > млечна киселина, липиди, въглехидрати/.
Общо учение за тъканите / 1 0 9
Движенията на тяло
то са резултат от у н и
калните характеристики
на мускулните клетки.
С електронен ми
кроскоп могат д а с е
видят о т д е л н и т е нива
на организация /ултра-
структура/ на скелетния
мускул, който е изгра
д е н от удължени м у с
кулни клетки наречени
о щ е мускулни влакна
/ м и о ф и б р и / /Фиг. ф - 5
/. Клетките съдържат
множеството перифе р
но разположени ядра,
имат видима напречна
н а б р а з д е н о с т и съкра
щенията им с е контро
лират волево.
Вътреклетъчна ор
ганизация.
Мускулната клетка е
съставена от по-малки
функционални едини
ци - миофибрили /ми-
кровлакна/, които лежат
у с п о р е д н о на дългата о с
на клетката и са заоби
колени от мрежа от на
длъжни каналчета /сар-
коплазмен ретикулум/.
Всяка миофибрила с е
състои от последовател
но наредени саркомери, Фиг. ф-5. Организация иа мускулното влакно на свстлинно
в които има последова и слсктронномикросконско ниво
телно редуване на тъм
ни и светли зони, поради
което миофибрилите и съответно мускулната клетка изглеждат напречно
набраздени.
Саркомеръ! е основната функционална /съкратителна] единица на
110 / Основи на Анатомията и (ризиаюгията
Ьизис на чове\:а
мускулната клетка и представлява

вляь един участък от миофибрилата, разпо
ложен между две Z мембрани /Фиг. ф-6 .
В саркомера се намират бе ттъците актнн и мис л ш /миофиламенти, които
играят главна роля в процеса на мускулното съкр. щение /Фиг. ф-6 /. Миози-
новите молекули образуват д m нишки. Koiilo се намират в центъра на
саркомера, а молекулите на аilcmna образуват т ъ н к и н и ш к и , които са при-
крепени с единия си край за I мембраните на са жомера, а другият им край
/към центъра на саркомера е свободен и се припокрива частично с миози-
Фиг.ф-6. Схема на скелетен мускул

новите нишки. Характерното подреждане на миофиламентите е причина за

образуването на светли /1 —изотропни/ и тъмни / А - анизотропни/ зони в
миофибрилите. Анизотропните и изотропните зони на отделните миофибри-
Z-мембрана Актии Гропонин Тропомиизин

1 | | Ми(
Фиг. ф-7. Съкратктелни и регулаторни белтъци в саркомера
потенциал
Сарколема
<1»HI. ф Н. К а . т н с в т с йони в терминалните цистерни каго свързващо звено между процесите на

вмбуждаие и съкрашенис
Миофибрили
Z-мембрана
Саркоплазмен ретикулум
А зона Митохнодрии
Г Напречно
(Т) каналче
I зона <
Терминални
цистерни
Фиг. ф-9. Саркоплазмен ретикулум и система от Т-каналчета
холиноре-
цептор
Синап-
тична
цепна
тина
Симпатични
везикули'
щетил
LQJIHH
Лцетилхолин
Фиг. ф-10 Схема на невро-мускулен синапс
л и са разположени в една и съща перпендикулярна на дължината им равнина,

поради което на светлинен микроскоп мускулните клетки изглеждат напреч
но набраздени. В А зоната се намират дебелите миозинови нишки, които са
частично припокрити от тънките актинови нишки, a I зоната е съставена само
от актинови нишки.
В саркомера се намират о щ е два белтъка - тропомпозим и тропонин,
които образуват един комплекс, прикрепен към тънките актинови нишки
/Фиг. ф-7 /. Този комплекс регулира образуването и разкъсването на връз
ките между мнозина и актина.
Тропомиозинът покрива специфични места /активни центрове/ на
тънките нишки, с които взаимодействат определени участъци от дебелите
нишки /миозинови глави/ и така задържа /инхибира/ взаимодействието на
актина и мнозина.
Тропопнинът има способността да се свързва с калциевите йони и
това води до отместване на тропомиозиновите молекули, с които е свър
зан /конформационни промени/ и откриване на активните центрове - осъ
ществява се взаимодеиствието на мнозина и актина, което е началото на
мускулното съкращение.
Вътреклетъчни тубулни системи Две мрежи от надлъжни /сарко-
плазмен ретикулум/ и напречни каналчета /Т-каналчета/ обкръжават
миофибрилите и наподобяват решетка, която е пронизана от отделните
миофибрили /Фиг. ф-9 /. В края на надлъжните каналчета се намират раз
ширения /терминални цистерни/, които са разположени близо до Т-канал-
четата и служат като специализирани резервоари на С а : + /Фиг. ф-8 /.
Функцията на Т-каналчетата е да провеждат бързо възбуждането /де-
поляризация/ на клетъчната мембрана/сарколема/ навътре към миофибри
лите.
Възбуждане на мускула
При естествените условия в организма мускулите се възбуждат от дви

гателните нерви, които са аксони на мотоневрони в предните рога на гръб
начния мозък. Всеки двигателен нерв се разклонява, като всяко разклонение
достига до една мускулна клетка. Системата от един мотоневрон и всички
мускулни клетки, които той стимулира се нарича двигателна единица.
Броят и големината на двигателните единици в един мускул е различен
и зависи от неговата функция. Малките двигателни единици /имат няколко
мускулни клетки/ участват в извършването на фини движения /външните
мускули на окото/.
Двигателните единици се съкращават независимо една от друга. Сила
та на мускулното съкращение може да се регулира чрез броя и размера на
съкратените двигателни единици в даден момент.
Мускулен тонус - дори когато двигателните единици са в отпуснато
114 I Основи на Анатомията и юлогията на човв
състояние в тях има слабо напрежение, което и' чезва когато двигателният
нерв е прекъснат или у в р е д е ^ И
Предаване на възбуждането от двигателния нерв на мускулната
клетка става в невро-муск> л н и я с и н а п с / м и о 1еврален/ /Фиг. ф-10/ чрез
отделения от края на нерва медиатор а ц е т и л х в л и н , който се свързва със
специфични рецептори въ р х ! мембраната на клетката / N - х о л и н о р е ц е п т о -
р и / и това е началото на въз '^уждането на муск>
С в ъ р з в а н е на процеса н | възбуждане с процеса н а с ъ к р а щ е н и е . Съ
кращението на мускулната к л Н в е предизвикано от един електричен сигнал
- нервен импулс /акционен тенциал/, който e t разпространява по цялата
мембрана и чрез Т-каиалчета1 достига до вътре! шостта на клетката, където
са разположени цистерните па саркоплазмения р|:тикулум. В тях концентра
цията на калциеви йони при несъкратепия мускул е много по-висока отколко
то в саркоплазмата /течността в мускулните клет» и/. Акционният потенциал
отваря калциеви каналчета в шизко разположение до Т -каналчетата терми
нални цистерни на саркоплазмения ретикулум, к ф т о е причина за дифузия на
Са2+ от цистерните към саркомлазмата по концеш рационен градиент. Са 2т са
ключът за започване на мускулното съкращение /I t>nr. ф-8 /.
Механизъм за мускулното съкращени
Механизмът на мусколн j r o съкращение с е обяснява е теорията на

приплъзващите се нишки, с поред която един |1ускул се скъсява поради
приплъзването на дебелите i тънките нишки• |на спрямо друга без да с е
променя дължината им / n p n i |окриват се в по- Н 1 яма степен/.
Всяка миозинова молекул а се състои о т опа ка и подвижна глава, която
има две важни свързващи та - едното е ензии i /аденозинтрифосфатаза/,
който специфично свързва Р\ТФ, а другото с е с ързва с активен център на
актиновата нишка. Опашкит на миозиновите молекули образуват тялото
на дебелите нишки, а главит е са изнесени встра ни /Фиг. ф-7/.
В невъзбудения мускул ивните центрове на тънките нишки са по
крити от белтъка тропомиоз ин, който не позвол ява свързването на миози-
новите глави на дебелите н лшки с тях. З а д а с е открият активните цен-
трове трябва тропомиозино1|ите молекули д а с е отместят встрани, което
се постига чрез свързването на С а ^ с тропонин а на комплекса тропонин-
тропомизин.
сь
• Акционният потенциал ь и мускулната клет ка деполяризира Т-канал-
Д( |етерни на саркоплазмения
Деполяризацията на ме^рраните па алните цистерни предиз-
фузия на Са 2+ към саркоп-
лазмата.
• Са 2+ с е свързват с тропонина и целият комплекс тропоним-тропоми-
озин с е отмества и открива активните центрове на актиновите нишки.
• Миозиновите глави с е свързват с о с в о б о д е н и т е активни центрове и с е
образува актомиозинов комплекс /напречни мостчета/.
• Актинът на актомиозиновия комплекс активира ензима АТФ-аза на ми
озиновите глави, който разгражда АТФ.
Енергията, о с в о б о д е н а от разграждането на АТФ движи напречните
мостчета към средата на саркомера - миозиновите глави с е огъват, дър
пайки актиновите нишки навътре към центъра на саркомера /плъзгане
на тънките актинови нишки м е ж д у д е б е л и т е миозинови/.
В следващия момент разграждането на нова молекула АТФ дава енер
гията за разкъсването на актомиозиновия комплекс.
Миозиновите глави с е отделят от актина и с е изхвърлят към следва
щите по-далечни активни центрове като ги дърпат с о щ е една стъпка
навътре.
Активацията на миозиновите глави продължава дотогава докато кон
центрацията на Са2* в саркоплазмата ост ан е достатъчно висока.
Този цикъл с е повтаря отново и отново, в резултат на което актиновите
нишки с е плъзгат м е ж д у миозиновите към средата на саркомера б е з да с е
променя дължината им; Z-мембраните с е приближават и саркомсрът с е
скъсява, при което в него възниква напрежение /сила/. Създаденото напре
жение е резултат от енергията, която движи напречните мостчета. Скъся
ването на последователно разположените саркомери в миофибрилите води
д о скъсяване на мускулната клетка, респективно на целия мускул.
О т п у с к а н е па мускула.
Когато приключи стимулацията на мускула, прекъсва потока на Са '
към саркоплазмата /затварят с е Са 2 ' каналчета/ и концентрацията му в нея
бързо намалява, тъй като той е активно транспортиран обратно в терми
налните цистерни на саркоплазмения ретикулум чрез калциева помпа, ко
ято получава енергия от разграждането на АТФ / Ф и г . 77/.
Отстраняването на Са2* от саркоплазмата възстановява ипхибиторното
действие на тропонин-тропомиозиновия комплекс върху свързването на
миозиновите глави с актиновите центрове и мускулът с е връща към него
вото първоначално състояние.
Видове мускулни с ъ к р а щ е н и я
Съкращенията, при които в мускула с е генерира сила, без той да с е скъся
ва, с е наричат и ю м е г р и м и и Например, при изправено положение на тялото
съкращенията на мускулите на краката са изометрични, за да с е поддържа
фиксираното положение на ставите. При изогон ичи ит е съкращения муску
лът с е скъсява, но напрежението в него остава постоянно. Например, когато
човек ходи или когато повдига ръцете си, съкращенията са предимно изото-
нични.
Единичен нервен импулс към мускула предизвиква краткотрайно скъ
сяване на мускула - единично мускулно съкращение, което има три
фази:
1. Латентен период - времето, необходимо за деполяризация на сарко-
лемата и Т -каналчетата, за освобождаването на Са** в саркоплззмата и за
началното образуване на напречните мостчета.
2. Фаза на съкращение - саркомерите се скъсяват.
Скоростта на съкращение на мускула зависи от големината на повдиг
натия товар и от вида на двигателните единици /с бързи или с бавно съкра
щаващи се мускулни влакна/.
3. Фаза на отпускане - Са 2+ активно се транспортират обратно в цис
терните, възстановява се началната ориентация на тънките и дебелите
нишки и мускулът се връща към началната си дължина.
Тетаничии съкращения. Когато мускулът се дразни със серия от
нервни импулси става сумиране на отделните съкращения и се развива
продължително съкращение, наречено тетанично /тетанус/.
В зависимост от честотата на импулсите в двигателния нерв се развива
пълен или непълен тетанус. При по-ниска честота се получава непълен
или назъбен тетанус, тъй като сумирането е във фазите на отпускане на
мускула. При по-висока честота се получава сумиране във фазите на съ
кращение - пълен или гладък тетанус. Най-голяма сила /напрежение/ с е
развива при пълното тетанично съкращение, защото в саркоплазмата на
влизат повече С а ^ и концентрацията им значително се повищава, което е
причина за образуването на по-голям брой напречни мостчета и развитото
напрежение е по-голямо.
Зависимост дължина - напрежение. При изометричните съкращения
съществува зависимост между дължината на мускула и развиваното от
него напрежение, което е пропорционално на броя на образуваните
напречни мостчета.
Напрежението ще бъде максимално когато съкращението започне от на
чалната дължина при покой /достига се максимално припокриване на дебе
лите и тънки нишки поради образуване на максимален брой мостчета/.
При скъсяване или удължаване на мускула напрежението намалява,
тъй като намалява броят на образуваните напречни мостчета.
Регулация на силата на мускулното с ъ к р а щ е н и е .
В зависимост от конкретните нужди при извършването на дадено дви

жение е необходимо д а се променя силата на съкращение. Това се постига
по два начина:
1. Чрез промяна на честотата на нервните импулси в двигателните нерви.
2. Чрез промяна на броя на стимулираните двигателни единици.

При необходимост от по-силно съкращение, моторните центрове
включват по-голям брой двигателни единици и генерират по-висока чес
тота на импулсите към отделните двигателни единици.
Обмяна па веществата при съкращение иа мускула
Непосредствен източник на енергия за мускулното съкращение е АТФ.

При разкъсване на една от връзките му с фосфора се освобождава енергия
и се получава аденозиндифосфат / А Д Ф / и фосфорен остатък.
Мускулите складират ограничено количество от ЛТФ. При неговото из
черпване е необходимо д а се синтезират нови количества АТФ. Това става
чрез три процеса:
1. Хидролиза на креатинфосфат
2. Гликолиза /анаеробен път/.
3. Окислително фосфорилиране /аеробен път/.
Най-големият източник на енергия за синтезата на АТФ е глюкозата. Тя вли
за в мускулните клетки директно от кръвта. Друга част от глюкозата се доставя
от разграждането на гликогена, който е складиран в мускулните клетки.
Процесът на окислителното фосфорилиране е най-ефективен, тъй като
при окислението на 1 молекула глюкоза се получава енергия за синтезата на 36
молекули АТФ. Кислородът навлиза в мускулните клетки директно от кръвта, а
друга част се освобождава от миоглобина /мускулен белтък, свързващ 0 2 /.
При гликолизага се разгражда 1 молекула глюкоза до пируват и с е
освобождава енергия за синтезата на 2 молекули АТФ. При отсъствие на
0 2 пируватът се превръща в млечна киселина, която е крайният продукт на
анаеробния път. Ако обаче, има доставка на О, пируватът влиза в митохон-
дриите, където се окислява д о С О , и Н 2 0 .
Умора иа мускула
Продължителното съкращение на един мускул води до настъпване на

умора. Този процес е обратим и след почивка работоспособността на мус
кула се възстановява. Основният субективен израз на умората е намалява
не на мускулната сила. Причините за умората са комплексни: намаляване
на енергийните източници, натрупване на метаболитни продукти в муску
ла, умора на моторните центрове.
Физиология иа гладките мускули

Гладките мускули се намират в стените на вътрешните органи и кръ
воносните съдове и изпълняват л в и г а т е л и а ф у н к ц и я Те осъществяват
118 / Основи на Анатомията и Етиологията на човека
неволеви /автоматични/ движения, които се контролират от нервни и хор

монални фактори.
Основните им физиологи чни свойства са: вт|збудимост, проводимост и
съкратимост.
В човешкото тяло има д в а | и д а гладки мускули; висцерални и дискретни.
Х а р а к т е р и с т и к а на ви сц ер алн и т е мускули Гладко-мускулните клетки
са разположени плътно една ло друга и са свърза in чрез е л е к т р и ч н и с и н а п -
си в една мрежа, наречена фу1 !Кционален c h h i i h i и у м , който позволява бързо
и почти едновременно предавше на възбуждането в цялата мрежа на мускула.
Висцералните мускули имат способността да се ш м о в ъ з б у ж д а т - а в т о м а т и я .
Много фактори могат да можулират автоматия!а: невромедиатори, хормо
ни, разтягане, метаболити, и ипудяване или затопляне. Те имат малък брой
симпатикови и парасимпатш зви нервни влакна.1 Висцералните мускули из
граждат стените на кухите въжрешни органи с реГервоарна функция: стомах,
черва, пикочен мехур, матка, жлъчен мехур. Резервоарната функция на тези
органи се дължи на свойство о пластичност на висцералните гладки мускули
- способността на мускулнитс влакна да се удължа.ват до определени граници
без да се променя напрежениого в тях /налягането в кухината на органа оста
ва постоянно, въпреки увеличаването на обема на съдържимото в него/.
Х а р а к т е р и с т и к а н а дис р е т н и т е г л а д к и м скули. Всяка клетка пред
ставлява отделна съкратите.ilia единица, защото се инервира само от едно
нервно влакно - дискретнитЛ мускули имат голям брой нервни влакна. Те
се възбуждат само от симпатикови и от парасимпатикови нерви. Такива
са мускулите на зеницата, мускулите в стената на бронхите, в стената на
големите кръвоносни съдове и др.
Функционална морфолопи
Гладките мускули имат пс-малко дебели и по|ече тънки нишки, които не
са подредени в саркомери, h o j t m h което на светлинен микроскоп те изглеждат
хомогенни - нямат напречна набразденост. За разлика от скелетните мускули
техните мускулни влакна /клерки/ са по-малки, h-iмат вретеновидна форма и
едно централно разположено зюро. Те нямат сарь мери, Z-мембрани и тропо-
нин. Единият край на aicrHHOBtrre нишки е прикрепен към т. нар. плътни телца,
които изпълняват съшата функция както 2-мембр]р
а другият край се припокрива миозиновите нишки. Някои от плътните телца
са прикрепени към клетъчната мембрана, а други а разположени във вътреш
ността на клетката /Фиг. ф - l l J. Саркоплазменият
цистерните съдържат малко С;Гг. Поради това ЯеаЗходимите за съкрашението
Са 2 ' идват основно от екстрацфуларната течност! Щ Т /.
Гладките мускули имат двойна инервация от вегетативните нерви.
От краините окончания на с и м п а т и к о в и ге не р в и се отделя медиаторът
н о р а д р е н а л и н , който в едни мускули п р с д и з в « в а възбуждане и съкраше-
ние, а в други —задържане и | ^ п у с к а н е . Тези Д о т и в о п о л о ж н и ефекти за-
висят от вида на мембран ж т е рецептори на ~ладкомускулните клетки,

От крайните окончани на параси.мпати к о в и т е н е р в и с е отделя ме-
диаторът а п е т ил хол и н, кi ^ H c b i u o може да има противоположни ефекти
върху мускулите в зависи мост от вида на хог инергичните рецептори.
М е х а н и з ъ м на с ъ к р а щ е ь
Съкращението на глад <ите мускули приш ипно не с е различава от това
на напречнонабраздените То също е резулта от взаимодействието на ми-
озина и актина. И за него са абсолютно необ одими Са 2+ и енергия.
Но за разлика от скеле тните мускули, гла хките мускули с е съкращават
по-бавно и изразходват пс -малко енергия
Стъпки на мускулнот^ съкращение.
1. Деполяризацията I клетъчната мемб 5ана отваря потепциал-зави-
2г
сими Са*' каналчета и Сг от ЕЦТ наели в клетката чрез дифузия по
елекгрохимичен градиен - пови-
шава с е вътреклетъчната им кон-
центрация.
2. Навлезлите Са2^ пре; пвикваг
освобождаване на д о п л нително
количество Са 2+ от сарког лазмения
ретикулум.
3. Са 2+ с е свързват с б е тъка кал-
модулни и това води д о а
на ензима миозин-киназа, който ак-
тивира /фосфорилира/ ми( »зиновите
глави.
4. Активираните миoз^ нови гла-
ви с е свързват с актина и резултат
на това взаимодействие з почва съ-
кращението /клетката с е с късяваУ.
Особености на съкрс щенията
на гладките мускули
1. Съкращенията са оавни и
продължителни /тонични/
2. Извършват с е с h o - i m алък раз-
ход на енергия /икономич 1 И / .
3. Силата на с ъ к р а т е н 1C е голя-
ма въпреки малкия брой м иозинови
нишки и бавното образувг не на на-
пречни мостчета.
4. По-голяма степен па ваие.
5 Пластячнос! rasil способ- Фиг. ф - . Стружтура ма i ладкомускулна клет-
пост обуславя нагаждане го на на- кя схема
120 / Основи на Анатомнята и физиологията на човека
лягането в кухите органи към обема на съдържимото в тях.
Регулация на с ъ к р а щ е н и я т а
Съкращенията на гладките мускули се регулират от вътреклетъчната
концентрация на Са2+. При повишаване на концентрацията се развива по-
голямо напрежение в мускула /по-силно съкращение/.
Много фактори могат да променят концентрацията на Са + в саркоп-
лазмата и съответно силата на мускулното съкращение, тъй като по мем
браните на гладкомускулните клетки има рецептори, едни о т които могат
да включат съкратителен процес, а други рецептори могат д а инхибират
съкращението /за разлика от скелетните мускули/. Тези фактори са:
1. нервна стимулация
2. хормони
3. разтягане на мускулните влакна /отваряне на механозависими Са 2 т
каналчета/
4. промени в химичния състав на заобикалящата клетките среда
5. промени в температурата.
Дихателна система / 121
ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА
Дихателната система доставя кислород, извършва обмяна на газовете
и отвежда и изхвърля въглеродния диоксид. Тя се състои от въздухоносен
проводен/ и респираторен отдели. /Фиг. 90/.
Вьздухоносните пътища провеждат, затоплят, овлажняват въздуха и
го почистват. Те се разделят на горни - носна кухина и фаринкс и долни
- гръклян, трахея, бронхи.
В респираторния отдел се осъществява обмяната на газовете меж
д у въздуха и кръвта. Това става в крайните отдели на белите дробове. За
дихателните пътища е важно те д а са непрекъснато проходими, имайки
предвид механизма на вдишването. Това се постига с наличието на твърди
/ригидни/ структури в стените на въздухоносните пътища. Те осигуряват
зеене на техния просвет. Такива са костите в областта на носната кухина и
хрущялите в гръкляна, трахеята и бронхите.
Нос
Носът, /nasus, rhinos/ освен като дихателен орган има значение за обо
нянието и говора. Той се състои от външен нос и носна кухина.
На външният нос, nasus cxtemus се описват корен /radix/, връх /арех/,
гръб /dorsum/ и крила /alia/. Формата му е различна и е свързана с полови,
расови, конститупионални и други фактори. Носът се изгражда от носните
кости и хрущяли, покрити отвън с кожа, богата на мастни и потни жлези,
а отвътре с лигавица. На мястото на прехода, към кухината се разполагат
къси космици /vibricae/, имащи отношение към пречистване на вдишвания
въздух. Заграждат се два отвора - ноздри /nares/, водещи към кухината.
Носна кухина
Носната кухина, cavum nasi се разполага на лицевия череп. Притежа
ва две части: респираторна и обонятелна. /Фиг. 91/.
Описаните вече костни стени са постлани от респираторна лигавица,
означаваща се като region respiratoria и притежаваща характерния много-
реден цилиндричен ресничест епител, разположен върху съединителнотъ-
канна собствена пластинка. Епителът е богат на жлези, отделящи секрет,
който поддържа влажността на лигавицата. Под нея се разполага мрежа
от кръвоносни капиляри, което е честа причина за кръвоизливи от носа
/спистаксис/ при травми или хипертония.
122 / Основи на Анатомията и Щизиологията на
Sinus frontalis
C o c h a nasalis superior
Meatus nasi
Sinus sphcn Jdalis superior
C o c h a nasalis Meatus nasi
medius
C o c h a nasalis in Meatus nasi
Palatum di rum Maxilla

Ostium pharyngeum tubae a u d i i : ^ J Labium superius
C a v u m oris
Lingua
Palatum m o le Labium inferius
Pars oralis pharyng s Mandibula
Cartilago epigiottica
O s hyoldeum ( с о ф и з )
L i g hyoepiglotticum
Plica vestibu aris Lid thyroideum medianum
Plica v c c a l i s Ventriculus lary ngis
Cartilago thyroidea
Lamina cartilaginis cricon eae
C a v u m laryngis
Bifurcatio t r a d ^ J
Bronchus principalis d e x t | Bronchus principalis sinister
A pulmonale pulmonalis sinistra
Vv. pulmonales
Lobus superior
V v pulmonales
Lobus superior sinistrae
Pulmo
Bronchi lobares sinister
et segmentales
Pulmo
dexter
Lobus
interior
ФИГ. 9 0 Органи на дихателната с и с ю м а

GrisU gaJli
Recesû hcnocttimoidalis
A p v I u r a sinus shenoidalis
C o n c h a nasalts superior m u s shenoidalis
M e a t u s nasophary n g e u s
Meatus nasi superior
O s nasale Labium antenus
A g g e r nasi
ivus
Atrium meatus
L a b i u m posterius
medn
Concha nasalis
media Torus t u b a r i u s
Meatus nasi ila p h a r y n g e a
medius
Lumen nasi Arcus
anterior atlantis
nasi Axis
nasi interior
Meatus nasi inte
Labium s u p e n u s
Palatum d u m
Palatum molle
lica saipingopalaha
1 p h a r y n g e u m tibae auditivae
Фиг. 91 Н о с н а к у х и н а
О б о н я т е л н а т а з о н а /ге gion o l f a c t o r i a / е ь о б л а с т т а на горната н о с н а

конха и с р е щ у п о л о ж н а т а ч а с т н а с е п т у м а . Яя е н а п л о щ около 4 кв. с м .
и п р и т е ж а в а о б о н я т е л н и t H p o L C H i o p i i n ЮМ ки, ч и и т о аксони с е н а р и ч а т
filla olfactoria и п р е д с т а в л ма I I Ч М П О к о . к Я о с н и т е в ъ з д у х о н о с н и к у х и н и
с ъ щ о с а п о с т л а н и с л и г а в щ а и с е с ъ о б щ а в а т с н о с н а т а кухина. В д о л н и я
н о с е н ход с е о т в а р я с л ъ з н канал.
Гръклян
Г р ъ к л я н ъ т / l a r y n x / е че само въздухоносе н, н о и гласов орган. Разпо-
л а г а с е в п р е д н а т а част на п и я / а под подезич!! ата кост, на нивото на пети и
щ е с т и щ и е н п р е ш л е н . Пок B r t- отпрел от к о я !, m. platisma, по в ъ р х но с т на т а
ШИЙна ф а с п и я и д о л н и т е о д е з и ч н и м у с к у л и О т двете страни на л а р и н к с а
залягат д я л о в е т е на щ и т о в н н а т а ж л е з а и с ъ л о в о н е р в н и я сноп на щията, а
о т задната м у с т р а н а с е ра - полага долната ч а с : на гълтача. /Фиг. 92/.
Ларинксът е изгралсн • м. някои о т които с а с т а в н о с в ъ р з а н и
и м у с кули Н а й - в а ж н и т е В>ущяли с а нечифт н и т е - щ и т о в и д е н /cartilage
thyroidea/, п р ъ с т е н о в и д с н Н и 1 | 1 а ^ с cricoidet J и т о з и на н а д г р ъ к л я н н и к а
/epiglotis/ и ч и ф т н и т е - C c B a g e a r y t h e n o i d f ; . П р ъ с т е н о в и д н и я т л е ж и х о -
ризонтално, разположен е с в ъ р з а н чрез с т а в и / л я в а и
Cornu majus o s s i s h y o i d e i
Epiglottis
C o m u minus ossis hyoidei
O s hyoideum (corpus)
Lig thyrohyoideum
Cartilago tnticea
Membrana thyrohyoidea
Lig thyrohyoideum
C o m u superius cartilagus mediarium
thyroideale
Tuberculum
thyroideum superius
Prominentia laryngea
Lamina dextracartilagims
Linea obliqua
thyroideae
Tuberculum
thyroideum inferius
Cornu inferius Lig cricothyroideum
cartilaginis thyroideae
M cricothyroideus (pars recta)
Lig ceratocricoideum laterale
M cricothyroideus (pars obliqua)
Cartigo cricoidea
Lig. cricotracheale
Cartigo trachealis
Lig annulare (tracheale)
Фиг. 9 2 Гръклян
дясна/ c него. Двата пирамидни залягат върху задната част на пръстено

видния и също образуват стави. Гласната цепка /глотис/ е пространството
между двете истински гласни гънки. Истинските гласни гънки, за разли
ка от лъжливите, имат в основата си мускул /гласов мускул, m. vocalis/,
който се изопва между пирамидния и задната повърхност на щитовидния
хрущял. Мускулите на ларинкса се групират съобразно действията които
извършват - разширение и стеснение на гласната цепка; изопване и раз-
хлабване на гласните връзки; разширение и стеснение на входа на ларинк
са. Инервацията им е от X ЧМН с присъединени влакна от XI ЧМН.
Лигавицата на гръкляна в по-голямата си част е от многореден цилин
дричен ресничест епител, с изобилие на слузни жлези и лимфни фолику-
ли. Подлигавичният слой е много добре развит, което създава условия за
оток на ларинкса и задушаване.
Дихателна система I 125
Кухината на ларинкса на надлъжен срез има форма на пясъчен часов

ник и се разделя на три части. Преддверие /вестибулум./ се нарича прос
транството от входа на ларинкса д о лъжливите гласни гънки. Гръклянно
стомахче /вентрикулус/ се нарича пространството между лъжливата /отго
ре/ и истинската/отдолу/ гласни гънки. По едно такова стомахче се разпо
лагат вляво и вдясно. Подглотисно пространство е частта от кухината на
ларинкса под гласната цепка. То се продължава към трахеята.
Дихателна тръба и бронхи

Д и х а т е л н а т а тръба / t r a c h e a / е пряко продължение на ларинкса. Тя е
дълга около 12 см и се разполага от пръстеновидния хрущял на гръкляна
до нейното разделяне на два бронха на равнището на четвърти гръден пре
шлен. /Фиг. 93/.
Според областта, през която преминава се дели на шийна и гръдна част.
Шийната част /pars cervicalis/ граничи с щитовидната жлеза и долните по
дезични мускули. Гръдната част /pars thoracica/ на трахеята се разполага в
горния медиастинум. Пред хранопровода, зад тимуса и зад аортната дъга
и брахиоцефалните вени.
Трахеята е изградена от 15 д о 20 хрущялни полупръстена, свързани
чрез лигаменти. В задната и част се намират гладкомускулни снопчета / т .
trachealis/. Вътрешната повърхност е постлана с лигавица от цилиндричен
ресничест епител, притежаваща множество жлези и лимфоидни елементи.
Отвън трахеята е обвита с рехава съединителна тъкан /адвентиция/, чрез
която се прикрепва за съседните структури.
Д в а т а г л а в н и б р о н х а / b r o n c h i p r i n c i p a l e s / се образуват от раздво
яването на трахеята, наречено бифуркация, на равнището на четвърти
гръден прешлен. Разполагат с е между двата бели дроба и навлизат в
тях. Бронхите, десният и левият се различават помежду си по своето
направление, дължина и калибър. Десният е по-къс, по-дебел и по-от
весно разположен от левия. Главните бронхи се делят: десният на три
лобарни бронха /bronchi lobares/, а левият на два. При последващото
си делене, бронхитесе класифицират на: bronchi segmentales, bronchi
lobulares, bronchiole terminales, bronchiole respiratorii, които завършват
в белодробните алвеоли.
Строежът на стената на бронхите е подобен с този на дихателната тръ
ба - фиброзно-хрущялна обвивка, осигуряваща постоянно отворения им
просвет и лигавица от ресничест епител. Основната функция на трахеята
и бронхите е да провеждат атмосферния въздух към белите дробове.
126 / Основи на Анатомията и физиологията на човек
Prom a laryngea
Cartilago thyroidea
Lig cricothyroideum
Cartilago cncoidea
Lig. cncotrac
Cartilagines tracheales
Lig anubiria (trachealia)
Esophar.u
Bifurcatio trachea
Bronchus principalis dexter
Bronchus lobaris
superior dexter\ Ä, Bronchus principalis sinister
• 4 U ^ / а р ulmonalis sinistra
Bronchus lobaris superior
sinister/
A pulmonalis dextra
Bronchus lobaris*1
medius dexter .
1 sophagus Г
Aorta
V. a z y g o s
Bronchus lobar
Bronchus lobaris interior sinister
interior dexter
Фиг. 93 Дихателна тръба и бронхи
Бял gpo6
Б е л и я т д р о б / p u l m o / е ч | ф т е н орган, 11р|Я:жаващ система от възду-
хоносни пътища, мрежа от кръвоносни с ъ д о в в | паренхим, който създава
условия за обмяна на газовете между въздуха и кръвта.
Белият дроб има форма на конус, с долн|Я"ю-широка част, наречена
Дихателна cucme.ua I 1 2 7
Larynx
A p e x pulmonis
Bilurcatio t r a c h e a e f - •Trachea x
Facies costalis
Lobus
Lobus superior
Pulmo dexter -*• Pulmo

sinister
Fissura
horizontally r issura
(pulmonis obliqiiii
dextri), i Margo
[ anterior
Lobus Margo
med Ius posterior
Insura^
cardiaca
Lobus Lobus
Lmgula interior
pulmonis
Facies dia-
Margo phragmatica
interior Basis pulmonis
Фиг. 9 4 Б е л и д р о б о в е
основа /basis/, връх /арех/ и три повърхности - ребрена, медиастинална и

диафрагмална. По медиалната /медиастиналната/ повърхност се намира
хилус /hilum/, през който навлизат бронхите, кръвоносните съдове и нер
вите, образуващи корена на белия дроб. /Фиг. 94/.
Десният бял дроб притежава три дяла /лобове/ - горен, среден и долен,
а левият само два - горен и долен. Съответно на това в дясно има две цеп
на! ини /fissurae/ разделящи лобовете - хоризонтална и коса, а вляво - само
коса. Във всеки от лобовете се разполага лобарен броих. Сегментите пред
ставляват части от лобовете, имат конусовидна форма с основа към повърх
ността и връх към хилуса на белия дроб. Всеки от тях има собствен /сегмен-
тарен/ броих и артерия. Плеврата не навлиза между сегментите. Десният
бял дроб обикновено има 11, а л е в и я т - 10 сегмента. По-малки морфологии-
Traches
Pulmo
Bronchus principal sinister
V. pulmonalis
Bronchiolus A pulmonalis
Bronchiolus
Ductuli alveolares
Atrium
bronchialis
bronchialis
Vasa lymphatica Нерви
othelium
Pleura T ,
pulmonalis
ralis
Saculi
A l v e o l i pulmonis
Фиг. 95 Б е л о д р о б н о д е л ч е
ни единици, които се означават като основни структурни и функционални

единици, са белодробните делчета /лобулуси/, които за двата бели дроба
са около 1000. /Фиг. 95/. Във всяко от тях навлиза делчев бронх и вътре се
разпада на крайни /терминални/ бронхиоли. В тяхната стена липсват ригид-
ните хрущялни пластинки, а има само еластични и гладкомускулни клетки.
Това, че те могат да затварят напълно просвета си ги прави уязвимо място
на въздухоносния отдел. Следващите структури са елементи на респиратор
ния отдел на дихателната система - дихателни /респираторни/ бронхиоли,
алвеоларни ходове и сакове и белодробни алвеоли. Алвеолите образуват
дихателната повърхност, която се променя значително при вдишване и из
дишване. В стените им се разполагат кръвоносни капиляри и така се форми
ра въздушно-кръвната бариера, където се извършва газовата обмяна. Тази
бариера има трислоен строеж - по средата е базалната мембрана, от едната
страна на която е разположен един ред епителни клетки /алвеолоцити/, а от

другата страна са долепени ендотелните клетки на капиляра.
Освен разклоненията на бронхиалното дърво в белите дробове са разкло
нени и кръвоносни съдове. Белите дробове имат двойно кръвоснабдяване, съ
ответстващо на двата кръга на кръвообращение. По белодробната артерия и
нейните разклонения се внася бедна на кислород кръв, достигаща капиляри
те в алвеолите, обогатяваща се на кислород и изнасяща се чрез белодробните
вени. Това е функционалното кръвообращение на белия дроб или малкия кръг.
Другото, част от големия кръг е хранещото /нутритивно/ кръвообращение и се
осъществява от клонове на гръдната аорта, внасящи богата на кислород кръв.
Плевра
Плеврата /pleura/ е двулистова серозна ципа. Има висцерален лист
покриващ плътно белия дроб и навлизащ във фисурите, и париетален
- срастващ с вътрешната повърхност на гръдната стена. Двата листа пре
минават един в друг чрез ligamentum pulmonale в областта на хилуса на
всеки бял дроб и по този начин между двата листа се затваря цепковидно
пространство, наречено cavum pleurae, в което се разполага капилярен слой
серозна течност. Херметичността на това пространство, в което налягането
е ниско, е необходима за да може белият дроб пасивно да следва движение
то на гръдната стена и така да се разгъва при инспирация. Пространството
между двата бели дроба /респ. двете париетални плеври/ се нарича средос-
тение /медиастинум/.
Дишане
Чрез процеса дишане се осигурява непрекъсната доставка на кислород
за метаболитните нужди на клетките и се отстранява въглеродния диок-
сид, който е краен продукт от метаболизма.
За осъществяване на дишането е необходимо да се съгласува дейността
на дихателната система, сърдечно-съдовата система и транспортната сис
тема на кръвта.
Дишаме го се състои от четири етапа:

1. Обмяна на въздух между атмосферата и белия дроб /белодробна вен
тилация/.
2. Обмяна на кислород / 0 2 / и въглероден диоксид / С 0 2 / между ал
веоларния въздух и кръвта в белодробните капиляри.
3. Транспорт на газовете с кръвта.
4. Обмяна на 0 2 и С 0 2 между кръвта и клетките.
Физиология на дихателната система

Г л а в н а т а ф у н к ц и я на дихателната система е д а поддържа постоянната
концентрация на О, и на СОЛ във вътрешната течна среда на организма,
където се извършва обмяната на тези газове с клетките.
Дихателната система участва оше в регулацията на алкално-киселин
ното равновесие; в зашитата на организма срешу вдишани с въздуха ми
кроорганизми и др.
Дихателният апарат се състои от гръден кош, дихателни пътиша и бели
дробове. Дихателната функция се изпълнява от белодробните алвеоли,
чийто стени са много тънки и богато кръвоснабдени.
Функции иа дихателиите /въздухоносни/ пътища

Вдишаният въздух преминава през носа, носната кухина, гълтача, грък
ляна, трахеята и бронхите. Пресният атмосферен въздух се провежда д о
алвеолите, а издишаният въздух се отвежда от алвеолите навън към атмос
ферата. Дихателните пътища з а т о п л я т , о ч и с т в а т и о в л а ж н я в а т /насищат
с водни пари/ вдишания въздух.
Механизъм на дихателните движения

Дихателните движения предизвикват промени в обема и налягането на
гръдния кош и белите дробове, които са разположени в него.
Промените в обема на белите дробове са резултат от промени в обе
ма на гръдния кош, причинени от силите, създадени от съкращението на
дихателните мускули. Тъй като белите дробове са п а с и в н и с т р у к т у р и , т е
следват движенията на гръдната клетка, в която са поместени и с която са
свързани в едно цяло чрез херметически затвореното цепковидно прос
транство между двата листа на плеврата /плеврална кухина/.
Висцералният /въътрешен/ лист покрива повърхността на белия дроб,
а париеталният /външен/ е срастнал с вътрешната повърхност на гръдната
стена и диафрагмата. Между двата листа има малко количество плеврална
течност, която създава сила на сцепление между тях. Тази сила "тегли"
гръдната клетка и белия дроб един към друг. Следователно силите на сце
пление между двата плеврални листа са причина всяко движение на гръд
ната клетка да предизвиква промени в обема на белия дроб. Движенията
на гръдния кош се следват от разширяване или свиване на белите дробове
и съответно увеличаване или намаляване на обема им. Нормално в плев-
ралната кухина няма газ. Възможно е при разкъсване на белия дроб или
при пробиване на гръдната стена д а влезе въздух в плевралното простран-
ство и това се означава като пневмоторакс.

Тъй като дихателната система винаги се връща към нейното равновес
но състояние при покой, трябва д а бъде приложена сила, която да повиши
или намали обема на белия д р о б от тази равновесна позиция.
М е х а н и з ъ м н а в л и ш в а н с / и и с н и р а и и я / . Вдишването представлява
активно разширение на гръдния кош, последвано от пасивно разширение
на белите дробове, при което т е се напълват с атмосферен въздух.
Силата, която разширява гръдния кош при нормално дишане се създава от
съкращението на задължителните инспираторни мускули; диафрагма и външ
ни междуребрени мускули. Диафрагмата действа подобно на бутало. При съ
кращението й куполът се снижава и обемът на гръдната кухина се увеличава
в посока надолу. Съкращенията на външните междуребрени мускули повди
гат ребрата и предизвикват разширяване на гръдния кош напред и встрани.
Когато има повишени изисквания към дишането както е при физиче
ска работа, се съкращават допълнителни инспираторни мускули, които с е
залавят за раменния пояс, като по този начин се постига по-голямо увели
чаване на обема на гръдната кухина и съответно на белите дробове, които
се пълнят с повече въздух.
Съкращението на инспираторните мускули разширява гръдния кош,
който от своя страна "тегли" белия дроб и увеличава обема му. Разширя
ването на белия д р о б е причина налягането в алвеолите д а стане малко
по-ниско /отрицателно/ о т атмосферното. Отрицателното налягане "за
смуква" въздух от атмосферата към алвеолите и така се подновява концен
трацията на О, в алвеолите.
Спокойното вдишване продължава 2 секунди.
М е х а н и з ъ м н а и з л и т а н е / е к с п и р а ц и я / . Издишването означава нама
ляване на обема на гръдния кош и на белите дробове при което част от
алвеоларния въздух излиза към атмосферата.
При нормално д и ш а н е издишването е пасивен процес - развитите елас
тичните сили и увеличеното повърхностно напрежение на водния слой по
вътрешната страна на алвеолите /резултат от вдишването/ свиват гръдния
кош и белите дробове, което води д о притискане на въздуха и повишаване
на налягането в алвеолите малко над атмосферното /положително/. Поло
жителното налягане в алвеолите изтласква част от съдържащия се в бе
лите дробове въздух нрез въздухоносните пътища навън към атмосферата
докато системата се върне към нейното равновесно състояние /обема при
покой/. Спокойното издишване продължава 3 секунди.
При физически упражнения усиленото издишване е активен процес,
защото е резултат от съкращението на експираторните мускули /муску
лите на предната коремна стена и вътрешните междуребрени мускули/.
Съкращенията на експираторните мускули са необходими за д а достигнат
белодробните обеми стойности, които са под нормалния обем на покой
/системата трябва да е под равновесното си състояние/.
Белодробпн обемни и Среши стойности (ml)

Определение
капацитети Мьже /Kenn
Дихателен Обемът въздух, вдишан или издишал
600 500
обем (ДО) по време на един дихателен цикъл
Инспираторен резервен Максимално вдишан обем въздъх
3000 1900
обем (ИРО) след едно спокойно вдишване
Експираторен разервен Максимално издишан обем въздъх
1200 800
обем (ЕРО) след едно спокойно издишване
Остатъчен Обемът въздух в белите дробове
1200 1000
обем (ОО) след максимално издишване
Витален капацитет Максималният обем издишан въздъх
4800 3200
(ФОК) след едно максимално вдишване
Функционален остатъчен Обемът въздух в белите дробове
2400 1800
капацитет (ФОК) след едно спокойно издишване
Фиг. ф-12 Белодробни обеми и капацитети, измерени със спирометър
Белодробни обеми и капацитети

За оценка на ефективността на белодробната вентилация при физио
логични условия и при определени болестни състояния е необходимо да
се измерят някои обеми и капацитети на белите дробове. Със специален
апарат - спирометър могат да се измерят движимите обеми въздух при
вдишване и издишване / Ф и г ф-12/.
Д и х а т е л е н о б е м се нарича обемът въздух вдишан или издишан при всяко
спокойно дихателно движение. Нормално той е около 500 милилитра. При фи
зическо натоварване се увеличава за сметка на резервните дихателни обеми.
И н с п и р а т о р н и я т резервен о б е м / И Р О / и е к с п и р а т о р н и я т р е з е р в е н
обем / Е Р О / се използват при физически упражнения, когато е необходимо
да се повиши дихателният обем.
Остатъчен обем /ОО/ - предпазва алвеолите от пълно колабираие св11ч;.не
Витален к а п а ц и т е т / ж и з н е н а вместимост/ - равен е на сумата от ди

хателния обем, инспираторния резервен обем и експираторния резервен
обем. Нормалните стойности при мъже са около 4.5 литра, а при жени
около 3 литра. Виталният капацитет зависи главно от два фактора:
1. Силата на дихателните мускули и
2. Еластичното съпротивление на гръдния кош и белите дробове /раз-
тегливост/.
Функционален остатъчен к а п а ц и т е т / Ф О К / . Това е обемът въздух,
който остава в белите дробове след едно спокойно издишване. Той е из
ключително важен, защото дава възможност газовата обмяна в алвеолите
д а продължава дори между отделните дишания.
Ф О К е сума от експираторния резервен обем и остатъчния обем.
Съпротивление при дишане. Съпротивлението се причинява от триене

то на газовите молекули една с друга и със стените на въздухоносните пътиша
- нееластично или аеродинамично съпротивление, както и от триенето на
тъканите когато обемът на белия дроб се променя - тьканно или еластично
съпротивление. Съпротивлението е основният фактор, който определя обем
ната скорост на движение на въздуха във въздухоносните пътища.
Обемната скорост на въздушния поток /Q/ е право пропорционална на
разликата в налягането между носа и алвеолите /ЛР/ и обратно пропорци
онална на съпротивлението на въздухоносните пътища /R/. При по-голямо
съпротивление въздушният поток е по-малък. Зависимостта на въздушния
поток от разликата в налягането /пресорен градиент/ и от съпротивление
то се изразява със следната формула: Q = AP/R.
Факторите, от които зависи съпротивлението на въздухоносните пъ
т и щ а /К/ са описани от закона на Поазьой: R = 8l/r4, 1 е дължината, a r e
радиусът на пътищата.
Радиусът се променя в резултат на съкращение или отпускане на глад
ките мускули в стените на бронхите. Стимулацията на парасимпатиковите
нерви и възпалителни процеси на бронхите стесняват въздухоносните пъ
тища, намаляват радиуса/диаметъра/ и повишават съпротивлението, което
затруднява дишането. Стимулацията на симпатиковите нерви разширява
въздухоносните пътища, увеличава диаметъра им, намалява съпротивле
нието на въздушния поток и улеснява дишането.
Вситилации н а белите дробове
вентилацията на белите дробове осигурява обновяването на съдържа

щия се в тях въздух с пресен атмосферен въздух. Тя зависи от честотата и
дълбочината на дишане.
Обемът въздух, вдишан и издишан за една минута се нарича м и н у т е н
MiviuMen обем /МДО/. Той е равен на произведението от дихателния обем
Фиг. ф-13 Обща схема на дихателната система и газова обмяна в белите дробове
и честотата на дишане. При покой нормалната честота на дишане /дихател

на честота/ е 12 - 16 дихателни цикъла / в с е к и ц и к ъ л в к л ю ч в а в д и ш а н е ,
издишаме и пауза/ за една минута. Нормалният дихателен обем е 0.5 литра.
Следователно минутният обем при покой е 6 - 8 литра за минута.
При физическо натоварване МДО може д а се увеличи 8 - 1 0 пъти. Една
част от минутния дихателен обем не достига до алвеолите. Този обем въздух
се намира във въздухоносните пътища, които са наречени " м ъ р т в о прос-
т p a н c т в o , , , за да се означи, че там не се извършва газова обмяна. Нормално
въздухът в него е около 150 милилитра при един дихателен цикъл.
Обемът въздух, който преминава през алвеолите за една минута и
участва в обмяната на 0 2 и С О , между алвеоларния въздух и кръвта с е
нарича а г ш е о л а р н а в е н т и л а ц и я /АВ/.
При спокойно дишане този обем е 4.5 —5 литра за минута. Алвеолар
ната вентилация има основно значение за поддържане на относително по
стоянно парциално налягане на О , и СО , в алвеолите.
Газова обмяна
Обмяната на 0 2 и С 0 2 с е извършва чрез обикновена дифузия през ли-

пидния слой на мембраните. Движещата сила за дифузията е разликата
парциалното налягане на газовете от двете им страни.
П а р ц и а л н о налягане /р/ наричаме налягането, което упражнява един газ
в смес от газове, пропорционално на неговата концентрация в тази смес.
В тялото има два вида капиляри: белодробни и тъканни. Съответно на това
различаваме газова обмяна в белите дробове и газова обмяна в тъканите.
Газова обмяна в белите дробове
Преминаването на О от алвеоларния въздух /газова среда/ в кръвта на

белодробните капиляри /течна среда/ и на СО, от кръвта в алвеолите се из
вършва през т ъ н к а т а р с с н и р а т о р н а м е м б р а н а , която с е състои от ендотел-
ните клетки на капилярите и епителните клетки на алвеолите /Фиг. ф-13 /.
Съгласно законите на Далтон и Хенри дифузията на газовете с е о с ъ

ществява от средата с по-високо парциално налягане към средата с по-ни-
ско парциално налягане.
Скоростта на дифузия на газовете е:
1. право пропорционална на разликата в парциалното налягане /пресо-
рен градиент/ от двете страни на една мембрана
2. пропорционална на коефициента на разтворимост на газа в телесна
та течност
3. пропорционална на повърхността за дифузия и
4. обратно пропорционална на дебелината на респираторната мембрана.
Ефективността на газовата обмяна в белите дробове зависи от съотно
шението вентилация/кръвоснабдяване (перфузия).
Д и ф у з и я на к и с л о р о д м е ж д у а л в е о л а р н и я въздух и кръвта. Кисло

родът дифундира от алвеолите в кръвта на белодробните капиляри, тъй
като парциалното му налягане в алвеолите /рО, = 100 mm H g / е по-голямо
от парциалното му налягане във венозната кръв / р 0 2 = 4 0 mmHg/, която
постъпва в белодробните капиляри.
Началната разлика в парциалното налягане, която е причина 0 2 да ди
фундира от алвеолите в белодробните капиляри е 6 0 милиметра Hg. Кога
то кръвта измине една трета от пътя през капиляра, О , в кръвта бързо с е
покачва и за кратко време /около 0.25 секунди/ става уравновесяване на
р 0 2 в кръвта с рО в алвеоларния въздух и дифузията спира.
Д и ф у з и я на въглероден д и о к с и д / С 0 2 / . Въглеродният диоксид пре

минава от кръвта към алвеолите, тъй като р С 0 2 в кръвта на белодроб-
ните капиляри /45 mm Hg/ е по-голямо от това в алвеолите /40 m m Hg/.

Дифузията на С О, е 20 пъти по-бърза отколкото дифузията на 0 2 , защото
разтворимостта на СО, в телесните течности е 20 пъти по-голяма от тази
на кислорода. Ето защо въпреки малката разлика в парциалното наляга
не /само 5 m m Hg/, достатъчно СО , дифундира от кръвта към алвеолите.
Когато кръвта измине една трета от разстоянието през капиляра, р С 0 2 в
кръвта е изравнено с рСО, в алвеолите и дифузията спира.
Нормално кръвта, която тече през белодробните капиляри се уравнове-
сява с алвеоларния въздух.
рО, и рСО, в алвеолите е резултат от баланса на скоростта на дифузия
и нивото на алвеоларната вентилация.
Например, при физически упражнения дифузията на 0 ; за минута /кис
лородна консумация/ е по-голяма и затова алвеоларната вентилация трябва
да се повиши, за да се поддържа р 0 2 в алвеолите около 100 m m Hg.
Транспорт на газовете с кръвта
Един газ може да бъде транспортиран от течност, каквато е кръвта, под

две форми: физично разтворен и химично свързан.
Транспорт на кислород. Нормално около 98 % от кислорода, който е
транспортиран от белите дробове до тъканите е под формата на химично
свързан с хемоглобина на червените кръвни клетки - оксихемоглобнн. Ос
таналите 2 % О, се пренасят като свободно разтворен в плазмата.
В белите дробове рО, е високо и О, се свързва с хемоглобина, но в тъка
ните рО, е ниско и О, се освобождава от хемоглобина - дисоциация на ок-
сихемоглобина. Нормално насищането на артериалната кръв с О, /процент
на оксихемоглобнн/ е 98 %, а насищането на венозната кръв е около 75 % .
Разликата от 23 % е количеството на дисоциирания оксихемоглобнн, чий
то О, е освободен от еритроцитите в плазмата и след това преминава към
тъканите. При рО, около 100 милиметра Hg, както е в артериалната кръв,
хемоглобина е почти 100 % наситен - всичките четири хема на всички хемо-
глобинови молекули са свързали кислород. При рО, 40 милиметра Hg, както
е във венозната кръв, хемоглобинът е 75 % наситен, което значи, че средно
три от четири хема от всяка хемоглобинова молекула са свързани с О,.
При рО, 25 милиметра Hg в тъканите, както е при физически натовар
вания, насищането на венозната кръв с хемоглобин е само 50 %, което
означава,че средно два от четири хема от всяка молекула хемоглобин са
свързани и пренасят О,.
Факторите, от които зависи дисоцнацията на оксихемоглобина са: рСО„
p O r pH, температура. Повишеното рСО,, намаленото р0 2 , намаленото pH и по
вишената температура в тъканите са причина за намаления афинитет на хемо
глобина към 0 2 и това улеснява освобождаването на О, и отдаването му към тъ
каните /ефект на Бор/.
Транспорт на С 0 2 . Въглеродният диоксид се транспортира от кръвта до

белите дробове също под две форми: физично разтворен в плазмата и химично
свързан. Произведеният от клетките С 0 2 преминава през клетъчните мембрани
и по хода на пресорния ф а д и е н т се движи към междуклетъчната течност, след
това преминава през стената на капилярите и навлиза в кръвната плазма.
Ф и з и ч н о разтвореният в плазмата С О , преминава през мембраната
на червените кръвни клетки и една част от него се свързва с редуцира
ния хемоглобин, образувайки к а р б х е м о г л о б и н . Другата част от СО, в
червените кръвни клетки се хидратира като образува въглеродна кисе
л и н а / Н ; С 0 3 / , която д и с о ц и и р а на хидрогенкарбонатни аниони /НСО, / и
водородни катиони /Н + /. Тази реакция се катализира от ензима карбоан-
хидраза, който се с ъдъ р ж а в голямо количество в червените кръвни клет
ки. Образуваните хидрогенкарбонатни аниони дифундират от червените
кръвни клетки в плазмата, където се свързват с Na* и образуват натриев
хидрогенкарбонат.
Следователно СО, се пренася от тъканите до белите дробове под формата на:
1. Физично разтворен - 10 %
2 Карбхемоглобин - 20 %
3. Хидрогенкарбонат - 70 %
В белите дробове най-напред се транспортира от кръвта към алвеолите
физично разтворения в плазмата СО , .
Навлизането на О , в еритроцитите и образуването на оксихемоглобин
намалява афинитета на хемоглобина към СО, и улеснява отдаването му
към плазмата и оттам към алвеолите - ефект на Холдейн.
I аюва обмииа в тъканите
Д и ф у з и я на к и с л о р о д о т к р ъ в т а на т ъ к а н н и т е к а п и л я р и к ъ м
к л е т к и т е . Когато а р т е р и а л н а т а к р ъ в д о с т и г н е п е р и ф е р н и т е т ъ к а н и ,
р 0 2 е около 100 m m Hg. П а р ц и а л н о т о н а л я г а н е на 0 2 в м е ж д у к л е т ъ ч
ната т е ч н о с т е с р е д н о 40 m m Hg. Тази голяма п ъ р в о н а ч а л н а ра зл ика
в п а р ц и а л н и т е н а л я г а н и я / 1 0 0 - 4 0 m m Hg/ п р и ч и н я в а б ъ р з а д и ф у з и я
на р а з т в о р е н и я в п л а з м а т а О , към и н т е р с т и ц и а л н а т а течност, при ко
е т о р О , в к а п и л я р н а т а кръв б ъ р з о н а м а л я в а д о 40 м и л и м е т р а Hg. О т
м е ж д у к л е т ъ ч н а т а т е ч н о с т О , п р е м и н а в а в клетките, к ъ д е т о р 0 2 е 2 3
m m H g п о р а ди н е п р е к ъ с н а т о т о му и з п о л з в а н е в м е т а б о л и т н и т е про
цеси. Кръвта, която н а п у с к а т ъ к а н н и т е капиляри и влиза във в е н и т е
е с р 0 2 40 m m Hg, т ъ й като е у р а в н о в е с е н а с р О , в м е ж д у к л е т ъ ч н а т а
течност.
Д и ф у з и я на въглероден д и о к с и д . С О , е краен продукт о т метабо
лизма на хранителните в е щ е с т в а в клетките. Гой преминава от тях в
интерстициалната т е ч н о с т - р С 0 2 се повишава до 45 mm Hg. А р т е р и а л
ната кръв, която влиза в т ъ к а н и т е е с р С О , 40 mm Hg. Поради разликата
Команди към
дихателните мускули
Терморецептори в кожата
Рецептори в белодробната тъкан
Проприорецептори
в стави и мъскули
Химичен състав на кръвта

в продълговатия мозък
Периферии
хеморецептори
Моторна зона иа кората

иа главния мотьк Дихателен център
в продълговатия мозък
Подкорови об.1асти
/хииоталамус. лимбичиа система/
Фнг. ф-14 Фактори които участват в контрола на белодробната вентилация от дихателния център
в мозъчния ствол.
от 5 m m Hg, С О , д и ф у н д и р а о т м е ж д у к л е т ъ ч н а т а т е ч н о с т в тъканните
капиляри, с л е д което с е пренася с венозната кръв д о б е л и т е д р о б о в е .
Когато р С О , на венозната кръв, която напуска тъканите с т а н е 4 5 m m H g
дифузията спира, защото е д о с т и г н а т о р а в н о в е с и е т о с р С О , на интер-
стициалната течност.
Регулация на дишането
Целта на дихателната функция е да осигури О, на всички клетки в
многоклетъчния организъм и да отстрани СО,, който е краен продукт от
жизнената им дейност. Белодробната вентилация трябва да бъде нагодена
всеки момент към нуждите на организма от О, и отстраняване на СО,.
Нервна регулация
За да има съответствие на белодробната вентилация с тъканните нужди

е необходима точна координация на дейността на дихателните мускули.
Гова се осъществява от д и х а т е л е н ц е н т ъ р в м о з ъ ч н и я ствол, който полу
чава сетивна информация за:
1. рСО, в артериалната кръв

2. за степента на разтягане на белите дробове при вдишане
3. за възбуждение на мускулните рецептори и др. /Фиг. ф-14/.
Основният ритъм на дишането /последователно редуване на вдишване,
издишване, пауза, вдишване, издишване, пауза и т. н./ е контролиран от
дихателен център, локализиран в мозъчния ствол. В продълговатия мозък
се намира медуларния дихателен център съставен от две групи неврони:
инспираторни и експираторни. Когато се възбудят инспораторните невро
ни, изходни сигнали от тях достигат до диафрагмата и до външните меж
дуребрени мускули, следва съкрашението им и започва вдишането, което
продължава 2 секунди. През това време експираторните неврони са ин-
хибирани. В края на вдишането, когато алвеолите са силно разтеглени се
възбуждат стреч-рецептори в стените им. Импулсите от тези рецептори
достигат до дихателния център и предизвикват задържане на инспиратор-
ните неврони. Следва прекъсване на сигналите към дихателните мускули
- започва издишването, което продължава 3 секунди.
Честотата и дълбочината на дишането се променят в отговор на
входни сигнали, достигаши до дихателния център от периферни хеморе-
цептори, от механорецептори в белия дроб, от терморецептори в кожата,
от проприорецептори в ставите и мускулите /Фиг. ф-14/.
Експираторните неврони се активират и изпрашат сигнали към експи
раторните мускули по време на физически упражнения, когато е необхо
димо усилено издишване.
Белодробната вентилация /честота и дълбочина на дишането/ се повли
ява и от други фактори като:
Болка и емоции - те действат по пътя на хипоталамуса, за да стимули
рат или инхибират дихателния център.
• Волеви контрол - чрез сигнали от моторната зона на кората на главния
мозък към дихателните мускули човек може волево да промени често
тата и дълбочината на дишане, но за кратко време, тъй като повише
ното рСО, в артериалната кръв е мощен стимул за дихателния център,
който ще преодолее /надхвърли/ съзнателния контрол и ще ни принуди
да дишаме.
Ху,морална регулации.
Хеморецептори, чувствителни към промяна на рСО,, pH и р 0 2 в арте

риалната кръв контролират честотата и дълбочината на дишането. Разли
чават се два вида хеморецептори; централни и периферни.
Централните хеморецептори са чувствителни към промяна в pH на
цереброспиналната течност. Водородните катиони, които се образуват от
дисоциацията на въглеродната киселина, действат директно върху цен
тралните хеморецептори и в отговор на това дишането става по-дълбоко
и по-често. Въглеродната киселина е образувана от свързването на вода с

преминалия през кръвно-мозъчната бариера СО,. Ето защо повищаването
на рСО, в артериалната кръв стимулира дищането /хипервентилация/. Ре
зултатът от хипервентилацията е връщане на р СО , на артериалната кръв
към нормалната стойност. Това е регулаторен механизъм с отрицателна
обратна връзка.
Перифериите хеморецептори са разположени в каротидното и аорт-
ното телце. Каротидното телце се намира в разклонението на общата сънна
артерия, а аортното телце се намира в аортната дъга - две стратегически
важни точки в съдовата система. Повищаване на рСО,, намаляване на pH
и намаляване на рО, в артериалната кръв стимулира периферните хемо
рецептори, които изпращат сигнали д о дихателния центьр и в отговор на
тези сигнали дишането става по-дълбоко и по-често, което възстановява
нормалните стойности на тези показатели в кръвта.
Храносмилателна cucme.ua / 141
ХРАНОСМИЛАТЕЛНА
СИСТЕМА
Храносмилателната система представлява съвкупност от органи, осъ

ществяващи приемането и механичното раздробяване на храната, нейното
придвижване, химично разграждане, всмукването на хранителните веще
ства и изхвърлянето на неизползваните остатъци във вид на фекални маси.
Системата се състои от кухи /тръбести/ органи, оформящи храносми
лателния канал, и о т плътни /паренхимни/ органи, представени от храно
смилателните жлези. Храносмилателният канал започва с входно отвър-
стие - устна цепка и завършва с изходно - анус. По своето протежение той
се разширява на места, на други се стеснява, като в същото време образува
множество извивки. Неговите анатомични отдели, свързани с определе
на функция са: устна кухина /cavum oris/, гълтач /pharinx/, хранопровод
/esophagus/, стомах /gaster/, тънко черво /intestinum tenue/ и дебело черво
/intestinum crassum/. /Фиг. 79/.
Устройството на стената на храносмилателния канал по цялото му про
тежение се подчинява на о б щ план на строеж, но в същото време различ
ните отдели имат специфични особености, отразяващи тяхната функция.
Общият план на строеж се характеризира с три основни слоя на стената:
вътрешна-лигавица, средна-мускулна и външна-серозна или съединител-
нотьканна.
Лигавицата /tunica mucosa/ има две постоянни свои съставки - епи
тел и собствена пластинка. В местата, подложени на значително механич
но триене, каквито са устната кухина, гълтача и хранопровода, епителът е
многослоен плосък невроговяващ, а в останалата част от храносмилател
ния тракт /стомах и черва/ епителът е еднослоен цилиндричен. Лигавица
та образува гънки /plicae/, които са характерни за всеки един от органите,
като тяхното наличие се обяснява с изразения подлигавичен слой, осъ
ществяващ връзката с мускулната обвивка. По повърхността на лигавица
та се отварят жлези /glandulae/, разположени в нейните слоеве на различна
дълбочина, като някои от тях произвеждат слуз, а други - храносмилател
ни ензими.
Мускулната оПнинка /tunica muscularis/ е съставена от снопчета глад-
комускулни влакна, които образуват два основни слоя: вътрешен циркуля
рен /stratum circularc/ и външен надлъжен //stratum longitudinale/, като на
някои места /стомах/ слоевете стават три. Задебеляванията на циркулярния
слой се наричат сфинктери. Мускулната обвивка извършва бавни нсволеви
движения, наречени перисталтични вълни, които осъществяват придвиж-
ването на съдържи
мото по храносми
лателния канал.
Външната об
вивка на устната ку
хина, гълтачът, хра
нопроводът и част
от правото черво е
съединителна тъкан
/tunica adventicia/, a
стомахът, тънкото
и дебелото черво
са покрити със се-
розна ципа /tunica
serosa/, представля
ваща висцералния
лист на коремница-
та /peritoneum/.
Устна
кухина
Устната кухи
на /cavitas oris/ с е
състои от две части
- преддверие и съ
щинска устна кухи
на /Фиг. 80/.
Преддверие-
то /vestibulum oris/
е пространството,
офаничено от устни
те, бузите и затворе
ните зъбни редици.
Устните и бузи
те в о с н о в а т а си с а
изградени о т ми
м и ч е с к и мускули,
покрити отвън от
кожа и постлани
Фиг. 79 Органи на храносмилателната система
отвътре с л и г а в и -
Храносмилателна система I 1 4 3
Philtrum Arcus dentahs superior
Tuberculum
labil s u p e n o n s
Labium s u p e n u s
Palatum durum
Raphe palati
Palatum molie
Uvula us
(palattna) palatophar>ngeus
Tonsilla palatina
Commissura
labiorum
Arcus palatoglossus
Bucca — - — \
Dosrsum linguae
Isthmus
liHiJum
Arcus dental is inferior

l abium mfcrius
Sulcus mentolabialis
Ф и г . 8 0 Устна к у х и н а
ца от многослоен плосък невроговяващ епител. Лигавицата съдържа

м а л к и с л ю н ч е н и ж л е з и и с е прехвърля върху ч е л ю с т н и т е кости, като
образува венците. С р е щ у втория горен кътник чрез papilla parotidea с е
отваря каналът на околоушната слюнчена жлеза.
С ъ ш м м с к а т а у с т н а к у х и н а /cavitas oris p r o p r i u m / е п р о с т р а н с т в о ,
о г р а н и ч е н о о т з ъ б н и т е р е д и ц и , н е б ц е т о и пода на у с т н а т а к у х и н а .
Зъбите биват млечни /denies decidui - 20/ и постоянни /denies
p e r m a n e n t s - 32/. В с е к и з ъ б с е с ъ с т о и о т корона, ш и й к а и корен. О с
новното зъбно вещество /дентин/ представлява изменена костна тъ
кан. С п о р е д ф у н к ц и я т а с и з ъ б и т е с е д е л я т на р е з ц и / d e n i e s incisive/,
кучешки /denies canini/, предкътиици /denies premolars/ и кътници /
denies molares/.
П о д ъ т на у с т н а т а к у х и н а с е и з г р а ж д а о т горните п о д е з и ч н и мускули.
Тук, в carnicula sublingualis с е о т в а р я т к а н а л и т е н а п о д ч е л ю с т н а т а и п о д е

зичната слюнчени жлези.
Н е б ц е т о / p a l a t u m / с е с ъ с т о и о т д в е части: п р е д н а - т в ъ р д о н е б ц е с к о с т
на о с н о в а и з а д н а - меко, и з г р а д е н о о т м у с к у л и .
Е з и к ъ т /lingua/ е м у с к у л е н о р г а н , н а койт о с е р а з л и ч а в а т връх, т я л о
и корен. Той п р и т е ж а в а г о р н а и д о л н а повърхност. Л и г а в и ц а т а по г о р н а
т а п о в ъ р х н о с т о б р а з у в а няколко в и д а н а п и л и , ч а с т о т които с ъ д ъ р ж а т р е
цепторите за в к у с а / в к у с о в и л у к о в и ц и / . В о б л а с т т а н а к о р е на се н а м и р а
струпване о т л и м ф н и ф о л и к у л и - е з и к о в а с л и в и ц а . М у с к у л и т е н а е з и к а с е
инервират от п о д е з и ч н и я нерв /XII Ч М Н / .
Три ч и ф т а г о л е м и с л ю н ч е н и ж л е з и и з л и в а т с е к р е т а с и в у с т н а т а к у х и
на чрез о т в о д н и канали. И м е н а т а и м о т р а з я в а т т о п о г р а ф о а н а т о м и ч н о т о
им р а з п о л о ж е н и е - о к о л о у ш н а / g l a n d u l a parotis/, п о д ч е л ю с т н а / g l a n d u l a
submandibularis/ и п о д е з и ч н а / g l a n d u l a sublingualis/ ж л е з и . С е к р е т ъ т и м е
е л е м е н т н а с л ю н к а т а и с ъ д ъ р ж а е н з и м и з а с м и л а н е п р е д и м н о н а въглехи
дратите - с л ю н ч е н а а м и л а з а .
Н а з а д у с т н а т а к у х и н а с е отваря к ъ м г ъ л т а ч а ч р е з у с т н и я провлак, з а
граден о т мекото н е б ц е , корена н а е з и к а и н е б ц о в и т е дъги. В т а з и о б л а с т
се р а зп о лаг ат н е б ц о в и т е с л и в и ц и / т о н з и л и / .
Гълтач
Г ъ л т а ч ъ т /pharynx/ представлява тръбесто мускулно образувание,
р а зп о ло жен о п р е д г р ъ б н а ч н и я с т ъ л б и з а д н о с н а т а , у с т н а т а к у х и н а и
гръкляна. С ъ о т в е т н о н а т о в а с е р а з л и ч а в а т т р и н е г о в и ч а с т и - н о с н а / p a r s
nasalis/, у с т н а /pars oralis/ и г р ъ к л я н н а /pars l a r y n g e a / /Фиг. 81/.
Най-горната ч а с т / н о с н а т а / с е с ъ о б щ а в а с н о с н а т а к у х и н а ч р е з д в а о т
вора /хоани/ и с ъ с с р е д н о т о у х о - ч р е з е в с т а х и е в а т а т р ъ б а . Т у к с е н а м и р а т
нечифтната г ъ л т а ч н а и ч и ф т н и т е т р ъ б н и с л и в и ц и . В с и ч к и ш е с т с л и в и ц и ,
изброени д о т у к о б р а з у в а т л и м ф е н пръстен. Л и г а в и ц а т а н а н о с н а т а ч а с т е
покрита с цилиндричен ресничест епител.
С р е д н а т а ч а с т н а ф а р и н к с а се с в ъ р з в а с у с т н а т а к у х и н а ч р е з у с т н и я
провлак. Е п и т е л ъ т т у к е м н о г о с л о е н п л о с ъ к н е в р о г о в я в а щ .
Д о л н а т а ч а с т се с ъ о б щ а в а с гръкляна, п р е д в х о д а н а който с е р а з п о л а г а
н а д г р ъ к л я н н и к ъ т /epiglottis/. П р и г ъ л т а н е е п и г л о т и с ъ т затваря входа н а
гръкляна и х р а н а т а п р е м и н а в а в х р а н о п р о в о д а . Е п и т е л ъ т т у к е с ъ щ о м н о
гослоен п л о с ъ к н е в р о г о в я в а щ .
Стената на гръкляна е изградена о т напречнонабраздени мускули,
разположени в напречна и надлъжна посока. Напречните обособяват т р и
констриктора, п р и с ъ к р а щ а в а н е т о н а които с е п р и д в и ж в а х р а н и т е л н а т а
хапка.
Храносмилателна система / 1 4 5
Tunica m u c o s a linguae
M iongitudinalis inferior \ Palatum durum
Septum nasi
M Iongitudinalis Ostium pharyngeum
M transversus tubae auditivae
Glandula ligualis Torus tubanus
Tonsilla
pharyngea
Palatum m o l l e
f Foramen c a e c u m
Labium s u p e n u s ;; linguae
Rima oris
Uvula (palatina)
Labium m f e n u s Ductus lingualis
(ductus thy-
roglossus)
M gemglossus Pharynx
Mandibula
Epiglottis
M geniohyoideus
Corpus o s s i s hyoidei
Lig hyoepiglotlicum
Lig thyrohyoideum mcdianum
Cartilago
crocoioea
Carlilago thyroidea
Esophagus
Larynx
Фиг. 81 Устна кухима и гьлтач
Хранопровод
Х р а н о п р о в о д ъ т / e s o p h a g u s / представлява S-образна тръба c дължина
25 - 30 см, съединяваща гълтана със стомаха. Разполага се от нивото на VI
шиен прешлен до X - XI гръден прешлен. В зависимост от областта, в ко
ято преминава, се разделя на три части; шийна, гръдна и коремна. По своя
ход има три анатомични /постоянни/ стеснения: фарингеално, бронхиално
и диафрагмално. Тези стеснения имат голямо клинично значение при сон
диране на стомаха и изследване чрез гастроскопия /Фиг. 82/.
Ш и й н а т а ч а с т / p a r s cervicalis/ е с дължина около 8 см и се разполага

зад трахеята и пред гръбначния стълб и превертебралната фасция, като
от двете м у
страни е разпо
Pharynx
ложен съдово (pars laryngea)
нервният шиен
сноп.
Горно стеснение
на хранопровода
Г р ъ д н а -
Pars cervicalis
та ч а с т / p a r s
thoracica/ на
хранопровода е
най-дълга. Раз
полага се п р е д
гръбначния
стълб, кръс
тосва аортната
дъга и левия
броих, върви
Средно стеснение
вдясно от аор на хранопровода
тата и в долна
та част на гръд Pars thoracica ^
ния кош застава
пред нея.
Хранопро
водът премина
ва от гръдната
в коремната
кухина през от
вор на диафраг
мата /hiatus
esophageus/ за
едно с X ЧМН. Долно стеснение
на хранопровода
Коремна
та част /rars
abdominalis/ е
най-къса, около
Pars abdominalis
2 см и продъл
жава в кардия- Pars cardiaca
та на стомаха.
По хода на
хранопровода
има трипосто-
янни /анато- Фиг. 82 Хранопровод
Храносмилателна система I 147
мични/ стеснения: фарингеално, бронхиално и диафрагмално.

С т е н а т а н а х р а н о п р о в о д а с л е д в а о б щ и я п л а н на с т р о е ж н а к у х и т е о р г а
ни. В ъ т р е ш н и я т с л о й е л и г а в и ц а с м н о г о с л о е н п л о с ъ к н е в р о г о в я в а ш е п и
т е л и н а д л ъ ж н и г ъ н к и o l i c a e longitudinales. С р е д н и я т с л о й е о т в ъ н ш н и на
д л ъ ж н и и в ъ т р е ш н и ц и р к у л я р н и м у с к у л н и влакна. О т в ъ н х р а н о п р о в о д ъ т
притежава адвентиция.
Стомах
С т о м а х ъ т / v e n t r i c u l u s , g a s t e r / е р а з п о л о ж е н в г о р н и я о т д е л н а корем
н а т а к у х и н а и п р е д с т а в л я в а р а з ш и р е н и е н а х р а н о с м и л а т е л н и я канал с
Fundus ventnali
И > 'itWÄIncisura caidiacc 1 „ , .
U ventrjculi^^^^^fcS' or P us (P a r i e s anterior)
Ш Ш
Esophagus (pars a b d o m i n a l i s ) - ^ ^ *
1
Pars cardiaca /
Curvatura venlnculi minor ШВ:i А

M :
Paissupeno^ 1 '""^ \ M » 1• Curvatura
duodem ^ л! r
/ ' / ventriculi
ЯШФк. ШрЖ^ ' i / major
w IFEL I m f b ' ^
ТАуЖж
,i 'ЦВ! 1не is ига шшжгг ' £
Ж vlfs. ari'.'uhir: • Ш А * В
шЖ . 4 ' 1
« . X J \ S Йf r Ш— ••
ч \X-j6R-
' Ш ? и ,
Ъ Ш ? .-у/• члЗЯк 5 в '
Tunica щ И Е . Ш Ш п
muscularis - Н в К / ^ ' у /7
duodem 'тЯЬ. \ \ Ml
1'агч \/ *
dcsccndcns*^*^ j.
duodem T ЧЯ> '
' , a r s РУ'<)Г|са Tunica muscularis ventnculi

Antrum pyloncum
Фиг. ЯЗ Стомах
в а р и а б и л н а ф о р м а при р а з л и ч н и т е х о р а в з а в и с и м о с т о т пола, в ъ зр а с т т а ,
конституцията, н а п ъ л н е н о с т т а .
Поради приплеснатостта в предно-задна посока, на стомаха се разли
чават п р е д н а и з а д н а с т е н и / p a r i e s a n t e r i o r et posterior/. Т е з и д в е с т е н и с е
с в ъ р з в а т с т р а н и ч н о в м а л к а и г о л я м а к р и в и н и / c u r v a t u r a gastrica m i n o r et
major/. С т о м а х ъ т п р и т е ж а в а т я л о / c o r p u s / , което в г о р н а т а с и ч а с т о б р а з у в а
с л я п о и зд уване /fundus/. В х о д ъ т н а с т о м а х а , п р и прехода н а х р а н о п р о в о д а
с е н а р и ч а кардиа /cardial, а п и л о р / p y l o r u s / е и з х о д ъ т м у к ъ м д в а н а д е с е т о
п р ъ с т н и к а /Фиг. 83/.
Л и г а в и ц а т а на сто маха е о т е д н о р е д е н ц и л и н д р и ч е н е п и т е л , ч и и т о
к л е т к и о т д е л я т с л у з е н секрет. Тя о б р а з у в а м н о ж е с т в о гънки, р а з п о л о ж е н и
в р а з л и ч н о направление, н а р е ч е н и plicae gastricae, а с а м о п о м а л к а т а к р и
в и н а г ъ н к и т е с а н ад лъжни. Ж л е з и т е в л и г а в и ц а т а н а с т о м а х а / g l a n d u l a e
gastricae/ п р о и з в е ж д а т с о л н а к и с е л и н а , г а с т р и ц и н / к а т е п с и н / , х и м о з и н ,
в ъ т р е ш е н фактор, гастрин, както и п р о е н з и м а п е п с и н о г е н , който е п р е д
ш е с т в е н и к на пепсина. Това с а с ъ с т а в к и т е н а с т о м а ш н и я сок. В ж л е з и т е
н а дъното, т я л о т о и п и л о р а с е н а м и р а т и р а з л и ч н и в и д о в е е н д о к р и н н и
клетки.
Мускулатурата е в т р и слоя и о б р а з у в а с ф и н к т е р в о б л а с т т а н а п и л о р а .
В ъ н ш н а т а о б в и в к а на с т о м а х а е с е р о з н а .
Тънко черво
Т ъ н к о т о ч е р в о /intestinum t e n u e / и м а д ъ л ж и н а о т 5 д о 7 м е т р а и с е
с ъ с т о и о т т р и части - д в а н а д е с е т о п р ъ с т н и к , п р а з н о и х ъ л б о ч н о ч е р в о /
Фиг. 84/.
Дванадесетопръстникът /duodenum/ представлява подковообразно
и з в и т а ч а с т с и з п ъ к н а л о с т н а д я с н о , о б х в а ш а щ а главата н а з а д с т о м а ш н а т а
ж л е з а и с ъ с т о я ш а се от ч е т и р и ч а с т и - горна, н и з х о д я ш а / д е с ц е н д е н т н а / ,
х о р и з о н т а л н а и възходяща / а с ц е н д е н т н а / . В н и з х о д я ш а т а ч а с т н а д у о д е н у -
м а се н а м и р а в ъ з в и ш е н и е /papilla d u o d e n i m a j o r / с отвор, к ъ д е т о с е и з л и в а т
п а н к р е а т и ч н и я т сок и ж л ъ ч к а т а .
Празното черво /jejunum/ образува предимно хоризонтални бримки,
р а з п о л о ж е н и п р е и м у ш е с т в е н о в л я в а т а ч а с т н а корема.
Хълбочното черво /ileum/ се разполага около пъпа и в дясната част на
корема, като и звивки т е му с а п р е д и м н о в е р т и к а л н и .
П о в ъ р х н о с т т а на л и г а в и ц а т а с е у в е л и ч а в а о т ц и р к у л я р н и т е г ъ н к и и
о т ч р е в н и т е в л а с и н к и /villi intestinales/ и т о в а е н е о б х о д и м о з а р е з о р б ц и
я т а н а х р а н и т е л н и т е вещества. Л и г а в и ц а т а н а т ъ н к о т о ч е р в о п р и т е ж а в а
е д н о р е д е н ц и л и н д р и ч е н е п и т е л , който в т р и т е ч а с т и на ч е р в о т о о б р а з у
ва т р ъ б е с т и ж л е з и , наречени Л и б е р к ю н о в и ж л е з и или ч р е в н и кр ипт и. В
Храносмтателна система / 1 4 9
А intestinalis
V intestinalis
N o d i lymphatici
Mesenterium
Tunica
Tela s u b m u c o s a m u c o s a
Tunica musculans
(stratum circularc)
musculans
(stratum l o n g i t u d i n a l e )
Фиг. 8 4 Тънко черво
дуоденума епителът образува и тубулоалвеоларни жлези, известни като

жлези на Брунер. В собствената пластинка на тънкото черво се разполагат
единични лимфни фоликули, които в хълбочното черво са предимно гру
пирани в големи плаки.
Мускулатурата е от два слоя гладко мускулни влакна: вътрешен цирку
лярен и външен надлъжен.
Празното и хълбочното черво, както и горната част на дуоденума, са
обвити изцяло с коремница /сероза/, която е от перитонеалната дубликату-
ра mesenterium, а останалите части на дуоденума са покрити с коремница
само от едната страна.
Дебело черво
Дебело черво /intestinum crassnm/. То се състои от три части - сляпо,
ободно и право черво. /Фиг. 85/.
Сляпото черво /cecum/ се разполага в дясната хълбочна област. Меж
ду него и илеума се намира клана /клапа на Баухини/, предпазваща връща
нето на дебелочревно съдържимо към тънкото черво. Придатък на сляпото
Omentum majus Taecula libera
Lieum
Фиг. 85 Органи на коремната кухина, отпред
черво е апендиксът /appendix vermiformis/, и м ащ дължина средно 8 см и

съдържащ много лимфни елементи в стената си. Той се намира в дъното
на сляпото черво на мястото където се събират трите мускулни ленти.
Ободното черво /colon/ има четири части - възходяща /colon ascendens/,
напречна /colon transversum/, низходяща /colon descendens/ и сигмовидна /
colon sygmoideum/. Отвън на стената на колона личат трите ленти надлъж
на мускулатура /тении/, изпъкналостите между тях /хаустри/и множество
то мастни висулки.
П р а в о т о ч е р в о / r e c t u m / се разполага в задната част на малкия таз.
Храносми.1ателна система / 151
пред кръстцовата кост. И м а горна разширена част /ампула/ и долна - ана

лен канал, която завършва с анус. На това място се намират два сфинкте-
ра: вътрешен - гладкомускулен /неволеви/ и външен - напречнонабразден
/волеви/.
В дебелото черво смилането се извършва главно чрез чревните бакте
рии и се резорбира най-много вода.
Черен д р о б
Черният дроб /hepar/ е най-голямата жлеза, с тегло около 1,5 лг. Той се
разполага в дясното подребрие, под десния купол на диафрагмата и прите
жава две повърхности. Горната е диафрагмална и на нея ясно личат двата
дяла /лобуса/ - ляв и д е с е н /lobus sin. et dex./. Долната /висцерална/ е обър
ната към другите коремни органи и по нея се намират ямката за жлъчния
мехур /fossa vesicae felleae/, браздата за остатъка от пъпната вена, улей за
долната празна вена / sulcus venae cavae/, както и дълбока хоризонтална
цепка, наречена врата /porta hepatis/, през която в черния дроб навлизат
Lig coronarium hepatis

Lig
tnangulare Apendix
sinistrum fibrosa
Lig trlangulare hcparis
dextrum
Lobus sinister
Lig falciforme hepatis
Lig teres
Incisura lig teretis
Mar g o
inferior
Vesica fellea (fundus)
Lobus dexter
Фиг. 8 6 Черен д р о б - о т г о р е
съдове и нерви. Напред двете повърхности с е срещат в остър ръб, който

при увеличен черен д р о б е л е с н о д о с т ъ п е н за опипване /палпация/. /Фиг.
86 и Фиг. 87/.
Основната структурна единица на черния д р о б е делчето /лобулус/.
То е с форма на многоъгълна призма с диаметър 1 - 2 мм. Съставено е
от чернодробни клетки /хепатоцити/. Те изграждат пластинки, които са
подредени радиално около централно разположена вена /vena centralis/.
Пространствата между пластинките представляват прекъснати кръвонос
ни капиляри /синусоиди/ /Фиг. 88/. Те с а изградени от ендотелни клетки и
клетки със звездовидна форма /клетки на Купфер/, които са фагоцити.
Черният дроб получава кръв по два основни съда - чернодробната ар
терия доставя богата на кислород кръв, а портната вена - кръв богата на
резорбираните хранителни вещества. В синусоидите кръвта от двата из
точника с е смесва и има достъп д о хепатоцитите за извършване на о б м е н
ни процеси, след което с е оттича към долната празна вена.
Продукт на чернодробните клетки е жлъчката. Най-малките жлъчни
Impressio esophugeu ^
Lobus sinister
Processus caudatus
Lobus caudatus
Processus
Impressio g a s t r i c i
Lig venosum
A. hepatica propria'
V portae
Ductus hepaticus communis^
Ductus eholedochus
Lig. teres hepatis'
Ductus cysticus
Impressio duodenalis
Lubus quackatus
Vesica fellea ^
Impressio duodenalis
Impressio coiica
7
Фиг. S Черен д р о б - о т д о л у
Храносмилателна система / 153
канали /капиляри/ с е образуват о т улеи на обърнатите една към друга час

ти на хепатоцитите и едва с л е д излизането си от пластинките придобиват
собствени стени. При излизането от чернодробната порта те са обедине
ни в д е с е н и ляв чернодробен канал, /ductus hepaticus dex. et sin./, които
с е сливат и образуват о б щ чернодробен канал /ductus hepaticus comm./.
Последният с е слива с канала на жлъчния мехур, при което с е образува
общият жлъчен канал /ductus choledochus/.
Черният д р о б е най-голямата храносмилателна жлеза - произвежда
жлъчка, която емулгира мазнините. Освен това той участва активно в о б
мяната на въгрехидратите, мазнините, белтъците. Има синтетична, кръ
вотворна, дезинтоксикационна функции.
V cava inferior
Hepar (lobus sinister)
Hepar (lobus dexter*
Ductus hepaticus
V v hcpalicae
' A hepatica (propria)
Ductus choledochus
V portae
V v centrales Vesica fellea
Lobul hepatis
Л а interlobulares
Ф т . 88 Чсриолробни лелчета
Ж л ъ ч н и я т мехур /vesica fellea/ представлява резервоар на жлъчен сок.

Той заляга към черния д р о б и има три части - дъно, тяло и шийка, която
продължава в канала на жлъчния мехур /ductus cisticus/.
Задстомашна жлеза
Задстомашната жлеза /pancreas/ е разположена косо пред гръбначния
стълб и съшевременно з а д стомаха. Тя е с м е с е н а жлеза - има външно-
и вътрешносекреторна част. Състои се от три части: глава /caput/, тяло
/corpus/ и опашка /cauda/. Главата заляга в подковата на дванадесетопръст
ника, а опашката се допира д о хилуса на слезката. Тялото на жлезата е с
тристеннопризматична форма - с три ръба и три повърхности. /Фиг. 89/.
Е к з о к р и н н а т а ч а с т на п а н к р е а с а е представена от делчета /лобули/,
изградени от ацини, от които излиза по едно каналче. Канапчетата се сли
ват в обшия панкреатичен канал /ductus pancreaticus/, по който панкреа
тичният сок достига дуоденума. Непосредствено преди отварянето си в
дуоденума панкреатичният и обшият жлъчен канали с е обединяват и о б
разуват разширение /хепато-панкреатична ампула/. Панкреатичният сок е
богат на смилателни ензими - амилаза, липаза, трипсин, нуклеази и др.
Aorta
V. c a va inferior Tructus celiacus
A . lienalis
A hepatica propria]
Margo superior
V portae.
Pars superior
duodem"
Flexura
duodeni.
superior
A. caucreatoduo- ^ Cauda И gastrolienale
dena superior^ pancreatis (отрязана)
Pars descendens Facies I Margo anfenor
duodeni^ inferior Pancreas
'Margo inferior
Jejunum
pancreatis,
Radix mesenterii • "Pars ascendens duodeni

Pars honzontalis-
(inferior) duodeni
Flexura duodeni - A iliaca c o m m u n i s sinistra

interior
V iliaca communis sinistra
Фнг. 8 9 Задстомашна жлеза, д в а н а д е с е т о п р ъ с т н и к и слезка

Храносмилателна система I 155
Ендокринната ч а с т на панкреаса са острови /insulae/ от клетки

- Лангерхансови острови, богато кръвоснабдени. Отводни канали няма,
секретите /хормони/ се изливат директно в кръвта. Островните клетки са:
А - образуват глюкагон, В - инсу лин, D - соматостатин и РР - панкреасен
полипептид. С недостига на инсулин е свързано место срещаното заболя
ване захарен диабет.
Коремннца
Коремницата /peritoneum/ е двулистова серозна ципа, покриваща ко
ремните органи отвън и коремната стена отвътре. В зависимост от това
свое положение той се означава като висцерален и париетален перитоне
ум. Висцералният л и с т образува серозната обвивка на коремните органи.
На определени места се образуват преходи между двата листа, наречени
мезо или опорак. Между листовете се загражда цепковидната перитоне-
ална кухина.
Коремните органи могат да бъдат: изцяло покрити от перитонеум /ин-
траперитонеално разположени/, покрити от три страни /мезоперитонеал-
но/, покрити от една страна /ретроперитонеално/ и не допиращи се до ко
ремницата /екстраперитонеално/.
Перитонеумът се изгражда от плосък епител /мезотел/ и подлежаща
съединителна тъкан.
Коремницата създава гладки, влажни повърхности на органите и уле
снява придвижването им един спрямо друг, образува прикрепващ апарат
за много от тях, но с ъ щ о притежава резорбтивна и секреторна с п о с о б
ности, богато е инервирана и е важна рефлексогенна зона.
Физиология на храносмилането
Обща характеристика
Процесът храносмилане е непосредствено свързан с поддържането на
живота. С приетата храна се осигуряват необходимите за организма енер
гия, градивни материали, соли, витамини и микроелементи.
Храносмилането се осъществява в специално устроена система от по
следователно свързани отдели - храносмилателна система, и представлява
химично разграждане /смилане/ на хранителните вещества /белтъци,
въглехидрати и мазнини/ под действието на специфични ензими до хи
мична форма, която може лесно да се усвои /резорбция/ и да се използва от
клетките на организма. Освен хранителни вещества, в храносмилателната
система се резорбират вода, соли, витамини и микроелементи.
Храносмилателната система с е състои от устна кухина, гълтач, храно

провод, стомах, тънко и д е б е л о черво. Към нея с е отнасят и слюнчените
жлези, задстомашната жлеза и черният д роб, които изпълняват и други
функции освен храносмилателната.
З а щ и т н а ф у н к ц и я . Храносмилателната система притежава специ
фични и неспецифични защитни механизми. Чревните Т и В лимфоцити
секретират имуноглобулини, които осъществяват специфичната защита.
Неспецифичните защитни механизми включват ензимите лизозим и перо-
ксидаза в слюнката, високата киселинност в стомаха и др., които унищо
жават бактериите, попаднали с храната.
За нормалното храносмилане е необходимо ф и н о съгласуване на дви
гателната, секреторната и резорбтивната функция на храносмилателната
система.
Д в и г а т е л н а т а ф у н к ц и я осъществява механичното обработване на
приетата храна /отхапване, стриване, смесване със смилателните сокове
и придвижване/.
С е к р е т о р н а т а ф у н к ц и я с е състои в изработване и секреция на смила-
телни сокове, които съдържат:
• ензими, осъществяващи разграждането на хранителните вещества.
вода и соли, които създават оптимални условия за действието на ензи
мите.
муцин, който предпазва лигавицата от механични и химични уврежда
ния.
Р е з о р б т и в н а т а ф у н к ц и я осигурява преминаването на веществата от
кухината /лумен/ на храносмилателните органи през епителните клетки на
лигавицата към кръвта и лимфата.
Функционална морфология
За осъществяването на определени функции о т съществено значение е

устройството на стената на храносмилателната система. Тя представлява
у н и к а л н а мускулна т р ъ б а , която осигурява механичното обработване,
смесване и придвижване на приетата храна от устната кухина д о ануса с
подходяща скорост за извърщване на процесите на смилане и резорбция.
Отвътре навън стената на храносмилателната тръба е изградена от
следните структури: мукоза /лигавица/, muscularis mucosae, субмукоза,
циркулярен гладкомускулен слой, надлъжен гладкомускулен слой и сероза
/Фиг. ф-17/.
Л и г а в и ц а т а е изградена от епителни клетки, които са специализирани
за с е к р з ц и я /вода, електролити, ензими, муцин, стомащно-чревни хормо
ни/ и за р е з о р б ц и я .
Муцнните /гликопротеини/ образуват гел върху лигавицата и я правят
гладка и устойчива на механични и химични вредни въздействия.
A f J U n U C . W L L ' l U r n e j i n U С Н Сш и иU I U !
Епителни клетки
^ Циркулярен мускулен слой

Надлъжен мускулен слой
Субмукоза
А-» — Мукоза
Plexus submucosus
Мускуларис мукозе
Plexus myentericus
леза в мукозата
Жлеза в субмукозата
Фиг. ф-15 Напречен срез на тънко черво - схема
В субмукозата са разположени храносмилателни жлези и гладко мус

кулни клетки на мускуларис мукозе, чието съкращение предизвиква про
мяна в повърхностната област на лигавицата, където се извършва секре
цията и резорбцията.
Особености на гладките мускули.
Циркулярният /кръгов/ и надлъжният мускулен слой са изградени от
гладкомускулни клетки от висцсрален тип, които притежават свойствата
автоматия и пластичност. Клетките са свързани чрез електрични синапси
и образуват непрекъсната мрежа - функционален синцигиум, който дава
възможност възбудните импулси, възникнали в една част, да се разпрос
траняват във всички посоки по мрежата. Така всички мускулни клетки
почти синхронно се възбуждат и съкращават.
Съкращението па циркулярния мускул предизвиква стесняване на л у
мена /намалява диаметъра/ на храносмилателната тръба. Съкращението
на надлъжния мускул причинява скъсяване /намалява дължината/ на да
ден участък от храносмилателния път.
Гладките мускули извършват два вида съкращения:
1. Фазичии /бързи/ - характерни за хранопровода, стомаха и тънкото
черво, при които съществува периодичност на фазите на съкращение и
отпускане
2. Тонични /ппродължителни/ - характерни за долния езофагеалеп
сфинктер, пилорния сфинктер, илео-цекалния сфинктер и вътрешния ана
лен сфинктср.
Автоматията на гладките мускули обаче не е в състояние да осигури
15ö / Основи на Анатомията и физиологията на човека
нормалната физиологична ефективност на движенията в храносмилател

ната система. Това се постига чрез интрамуралната /ентерална/ нервна
система и чрез екстрамуралната /вегетативна/ нервна система.
Е н т е р а л н а н е р в н а с и с т е м а - състои се от специализирани неврони,
разположени в стената на храносмилателната тръба от хранопровода д о
ануса. Ентералните неврони са свързани с химични синапси и са органи
зирани в две мрежи /плексуси/:
• Plexus myentericus - разположен между надлъжния и циркулярния мус
кулен слой. Аксоните на неговите неврони контролират съкращенията
на гладките мускули /регулация на двигателната активност/ /Фиг. ф-15/.
• Plexus s u b m u c o s u s е разположен между циркулярния мускулен слой и
muscularis mucosae. Аксоните на неговите неврони контролират функ
цията на секреторните и ендокринните клетки на лигавицата /регула
ция на секрецията на смилателни сокове и стомашно-чревни хормони/
и съкращенията на гладките мускули на кръвоносните съдове на хра
носмилателния път /регулация на локалния кръвен поток/ /Фиг. ф-15/.
Ентералната нервна система може д а функционира самостоятелно /ло
кални рефлекси/, но в йерархично организираната система за контрол на
храносмилането тя изпълнява функцията на посредник за предаване на
сигнали от ЦНС към храносмилателните органи и обратно /общи рефле
кси/.
Инервацня на храносмилателната система от вегетативните нерви

Парасимпатикусът има основно възбуждащо действие върху функции
те на храносмилателните органи.
Симпатикусът оказва задръжно действие /инхибиране/.
Особености на регулацията на храносмилането
Нервни и хормонални механизми съгласуват работата на отделните

храносмилателни органи и нагаждат движенията и секрецията в даден
участък към обема и състава на съдържимото в него.
Нервната регулация се осъществява от ентералната нервна система и
от централната нервна система чрез р е ф л е к с н и м е х а н и з м и . Информаци
ята от механо-, химио-, осмо-, термо- и болкови рецептори в лигавицата
достига д о неврони на ентералната и централна нервна система, където с е
преработва и еферентните сигнали се предават към гладките мускули, се
креторните и ендокринни клетки в стената на храносмилателните органи.
В отговор на дразненето на рецепторите следва промяна във функциите на
изпълнителните органи.
Ентералната нервна система изпълнява следните функции;
Самостоятелно координира двигателната и секреторна активност на
отделни сегменти на храносмилателния път чрез л о к а л н и р е ф л е к с и .
Храноаиилатеяна система / 159
• Приспособява бързо и точно движенията и секрецията на определен

участък от храносмилателния път към обема и състава на хранително
то съдържимо в този отдел също чрез локални рефлекси.
• Координира перисталтичните движения и определя тяхната еднопо-
сочност поради особената си организация.
• Обуславя мигриращия миоелектричен комплекс (ММК), изразяващ се
в циклична промяна на активността на стомаха и тънкото черво "на
гладно".
Изпълнява ролята на междинно звено за предаване на информация от
ЦНС към гладките мускули, секреторните клетки и кръвоносните съ
дове на храносмилателната система.
Интегрира и координира двигателната и сскреторната активност и ен
докринната функция на храносмилателния път.
Централната нервна система на базата на общи рефлексни механизми

изпълнява следните функции:
Модулира възбудимостта на ентералните неврони и чрез тях регулира
функциите на храносмилателните органи /индиректен път/.
• Директно регулира съкращенията на циркулярния мускулен слой и съ
довия тонус на кръвоносните съдове на храносмилателния път /лока
лен кръвоток/.
• Съгласува работата на отдалечени участъци на храносмилателната сис
тема.
• Съгласува функциите на храносмилателната система с функциите на
други органи и системи в организма.
Хормонална регулация - осъществява се от стомашно-чревни хор

мони, паракринни и неврокринни вещества, които оказват специфично
физиологично действие върху секреторните и гладкомускулните клет
ки.
• Стомашно-чревните хормони гастрин, секретин, холецистокинин,
стомашен инхибиторен пептид и др. се освобождават от ендокринни
клетки в лигавицата на стомаха и дуоденума и попадат директно в
кръвта, чрез която достигат до прицелните клетки в храносмилател
ните органи.
• Паракринни те вещества соматостатин и хистамин се освобождават
също от ендокринни клетки на лигавицата, постъпват в интерстици-
алната течност и от там чрез дифузия достигат на късо разстояние до
съседни прицелни жлезиеги клетки.
• Иенрокриннигс нещества вазоактивен интестиналсн пептид /ВИП/,
енкефалини и др. се синтезират в нервни клетки и се освобождават в
синапситс, образувани с прицелните клетки под действие на нервни
импулси.
Двигателна функция на храносмилателната

система.
Движенията на стените на храносмилателните органи са резултат от
съкращенията на напречно-набраздените мускули в устната кухина и ану
са и на гладките мускули от висцерален тип в хранопровода, стомаха, тън
кото и дебелото черво.
Видове движения Стената на храносмилателните органи извършва
основно два вида движения: перисталтични (придвижващи) и смесващи
/Фиг. ф-16 /.
Характеристика на перисталтич-
ните движения:
1. Придвижват храната напред с под
. ж ilK ходяща за смилането и за резорбцията
Перисталтика скорост.
2. Нормалната им посока е от храно
провода към ректума.
3. Представляват пръстеновидно
Ритмични сегментни движения съкращение на циркулярния мускулен
слой, което наподобява "бягаща въл
на", която избутва съдържимото напред
/Фиг. ф-17 /.
Махалообразни движения 4. Обичаен стимул за възникването
на такава вълна е разширението на чер
вото в даден участък от натрупването на
храна в него.
Тонично съкращение 5. За възникването им е необходима
нормално функционираща ентерална
Фиг. ф-16 Видове движения в стомаш- нервна система, тъй като след блокадата
но-чревния тракт й с кокаин перисталтиката спира.
Характеристика на
Перисталтично съкращение смесващите движения /
Водеща вълна сегментни и махаловид-
ни/ Това са движенията в
отделни участъци на хра
носмилателната система,
които смесват хранител
ното съдържимо със сми-
лателните сокове и осигу
ряват плътния м у контакт
5 сек. По-късно с лигавицата, което подпо
мага процеса на смилане.
Фиг. ф-17 Перисталтична вълна
Храносмилателна cucme.ua I 161
С е г м е н т н и т е движения са резултат от посменни съкращения и отпус

кания на циркулярния мускул в с ъ с е д н и у ч а с т ъ ц и .
Махаловидните движения са резултат от периодични съкращения и от
пускания на надлъжните мускули в е д и н и с ъ ш и у ч а с т ъ к с определена
дължина.
Двигателна функции в устната кухина

Дъвкане
След като храната с е постави в устата, чрез координирани движения
на долната челюст и езика с е извършва раздробяването й, смесването със
слюнката и оформянето на мека и гладка хапка, което улеснява гълтането
й. Чрез дъвкането храната въздейства на вкусовите и обонятелните ре
цептори в лигавицата на устната кухина, което стимулира по рефлексен
път секрецията на слюнка, стомашен и панкреатичен сок и повишава удо
волствието от храненето.
Регулация на д ъ в к а н е т о . Въпреки че дъвкането е волеви акт, то е ко
ординирано от рефлексен център в мозъчния ствол, който предизвиква от
варянето и затварянето на долната челюст чрез съгласувани съкращения на
дъвкателните мускули, инервирани от nn. Trigeminus, hypoglossus и facialis.
Гъп а н е
Преминаването на хапката през гълтача и хранопровода и навлизането
й в стомаха е резултат от включването на верига от рефлекси, които започ
ват с дразнене на механорецепторите в лигавицата на устната кухина от
приетата храна. Координацията на тези верижни рефлекси с е осъществява
от центъра на гълтането в мозъчния ствол.
Гълтането протича в три последователни фази: орална, фарингеална и
езофагеална.
1. О р а л н а / в о л е в а / ф а з а . Началото на гълтането започва произволно с
движение на езика, който притиска образуваната хапка към твърдото неб
це, с л е д което тя с е плъзга към отвора на фаринкса. Контролира с е от
кората на големите полукълба.
2. Ф а р и н г е а л и а /неволева/ фаза. Състои се в преминаване на хапката
през фаринкса и навлизането й в хранопровода. Пътят към трахеята и носната
кухина с е затваря, за да не попадне храна в дихателните пътища. Движенията,
които обезпечават безопасното избутване на хапката през фаринкса са резул
тат от последователни безусловни рсфлексни механизми /автоматични/.
3. К з о ф а г е а л н а / н е в о л е в а / ф а з а . Започва с попадането на хапката в
хранопровода през отворения горен езофагеалсн сфинктер. Следва затва
рянето на горния сфинктер, което предизвиква първична перисталтична
вълна, придвижваща хапката през хранопровода д о стомаха. Завършва с
162 / Основи на Анатомията и Физиологията на ч
%
отваряне на долния езофагеален сфинктер и нав тизане на хапката в стома
ха. Осъществява се чрез координирани автоматични движения.
Сфинктерите в двата края на хранопровода 1а тонично съкратени в пе
риодите между храненията и предпазват о т нав: изане на въздух в стомаха
/горния/ и на стомашен сок и хранопровода / д о | н и я / .
Р е г у л а ц и я н а г ъ л т а н е т о . Гълтането започва волево и продължава не-
волево /автоматично/ чрез верижни рефлекси. И е н т ъ р ъ т н а г ъ л т а н е т о в
м о з ъ ч н и я с т в о л координир; движенията на фаринкса и хранопровода.
Двигателна активност на стомаха
Функционална м о р ф о л о г и ^ |
Стомахът се разделя на i ри части: рпус /тяло/ и антрум. Във
фундуса мускулните слоеве са по-тънки и поради това съкращенията са
относително по-слаби. В антрума мускулните 1:лоеве са дебели и силата
на съкращение е по-голяма. Стомахът и дуоденумът са разделени от дебел
кръгов мускулен слой, наречен пилорен сфинктер.
Двигателната функция на стомаха се изразяв i в напълването му /резер
воарна функция/, движеният!! на стомаха, когато е пълен /смесваща функ
ция/ и изпразването на стомаха /помпена функц 1я/.
Ентералната нервна сис гема координира двигателната активност на
стомаха, а парасимпатиковите и симпатиковите нерви модулират функци
ята на ентералната нервна система.
1. Р е з е р в о а р н а т а ф у н к ц и я се изпълнява от фундуса и тялото. На глад
но стомахът е свит. ПълненАто му при хранене се осъществява за смет
ка на намаляване на тонуса /напрежение/ н а неговите стени, което води
до прогресивното им разтягане / р е ц е п т н в н а р е л а к е а ц и я / . В резултат на
това обемът на стомаха се унеличава от навлязлата в него храна, без да с е
повишава налягането /пластичност/.
2. С м е с в а щ а ф у н к ц и я - изпълнява с е о т airi рума чрез перисталтични
движения. Наличието на хрр.на в антрума повишава съкратителната ак
тивност на стомаха, чрез кочто храната се смеска със стомашния сок и с е
раздробява д о по-малки частици. Получената I олутечна маса е наречена
химуе.
Хормонът г а с т р и н и отделеният от крайните окончания на парасимпа-
тиковите нерви а ц е т и л х о л и ! повишават силат|1 и честотата иа перистал-
тичните съкращения.
3. П о м п е н а ф у н к ц и я - ивпълнява се от ант! ума. Чрез нея се осъщест
вява изпразването на стомаха, което става на отшелни порции. Изпразване
то на стомаха е в резултат на усилване на перисталтиката му и намаляване
на тонуса на пилорния сфтвггер. Регулира а Л г г локални рефлекси, цен
трално- нервни рефлекси и от с т о м а ш н о - ч р ^ И [ хормони.
Регулация на д в и г а т е л н а т ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ И | а х а . Целта на регулацията
Храносмилателна систе.на / 163
е д а осигури:
1. пълноценно смилане на храната в стомаха - осъществява се чрез
перисталтични съкращения адаптирани към обема и химичния състав на
храната в стомаха и
2. съгласуване на смилателните процеси в стомаха и дуоденума - ско
ростта на изпразване на стомаха се нагажда към смилателните възмож
ности на дуоденума.
Следователно, обект на регулация са стомашната перисталтика и то
нуса на пилорния сфинктер, които са под влияние на локални, централно-
нервни и хормонални механизми.
Ентеро-гастрален рефлекс /локален механизъм/ - осъществява се от
ентералната нервна система. Включва се от механичното раздуване на ду
оденума от постъпилата порция стомашно съдържимо и неговата висока
киселинност, които възбуждат механо- и химиорецептори в чревната ли
гавица. В резултат следва затварянето на пилора. Пилорът остава затворен
дотогава, докато се неутрализира киселата реакция и се придвижи порци
ята съдържимо по-нататък по хода на тънкото черво.
Централно-нервни рефлексни механизми - започват с механо- и хи
миорецептори в стомаха и дуоденума, които се възбуждат от обема и хи
мическия състав на съдържимото. Импулсите о т т я х достигат до центъра
на храносмилането в продълговатия мозък. О т центъра еферентните
импулси се предават д о храносмилателните органи по пътя на парасимпа-
тиковите и симпатиковите нерви.
Стимулирането на парасимпатиковите нерви усилва стомашната перис
талтика, отваря пилорния сфинктер и ускорява изпразването на стомаха.
Стимулирането на симпатиковите нерви подтиска стомашната перис
талтика, затваря пилорния сфинктер и забавя изпразването на стомаха.
Хормонални механизми Гастринът стимулира стомашната перистал
тика и ускорява изпразването на стомаха. Секретинът забавя изпразването
на стомаха. Холецистокининът и гастроинхибиращият пептид също заба
вят изпразването на стомаха. Физиологичното действие на хормоните, ко
ито забавят изпразването на стомаха е осигуряване на по-продължително
смилане в стомаха и дуоденума.
Двигателна активност иа тънкото черво
Видове движения но време на храносмилането

1. Ритмични сегментни движения. Представляват посменни съкра
щения и отпускания на циркулярния мускулен слой в съседни участъци,
в резултат на които чревното съдържимо се смесва с храносмилателните
сокове и се осигурява плътен контакт между лигавицата и съдържимото,
което улеснява резорбцията.
2. Махалообразии движения. Изразяват се в периодични съкращения
и отпускания на надлъжния мускулен слой на един и същи участък на чер

вото. Те осигуряват размесване на съдържимото със соковете и плътния
му контакт с лигавицата.
3. П е р и с т а л т и ч н и д в и ж е н и я . Тези движения имат вълнообразен ха
рактер. Всяка перисталтичната вълна започва със съкратителен пръстен на
циркулярните мускулни влакна в един участък, отпускане /релаксация/ на
циркулярните мускулни влакна пред съкратителния пръстен и съкращение
на надлъжния мускулен слой, което скъсява д а д е н участък /сегмент/ на
червото, в който с е придвижва съдържимото.
4. Д в и ж е н и я на в и л и т е . Осъществяват с е от съкращенията на
muscularis mucosae и подпомагат резорбцията на веществата и оттичането
на чревната лимфа от вилите.
М и г р и р а т м и о е л е к т р и ч е н к о м п л е к с / М М К / . М М К е един модел на
активност, свързан със състояние на гладуване. Той с е наблюдава не само
в тънкото черво, но и в стомаха. М М К освобождава /почиства/ храносми
лателния път от несмлени материали и задържа мигрирането на бактерии
от колона в илеума. М М К започва в стомаха или дуоденума. Преминава
бавно от стомаха към червата за 9 0 мин.
Регулация на движенията на тънкото черво
Нервна регулация. Активността на сегментните и перисталтични дви

жения с е контролира от ентсралната нервна система, тъй като е доказано,
че те с е запазват и при прекъсване на парасимпатиковнте и симпатикови
нерви. Това става чрез л о к а л н и р е ф л е к с и :
Гастро-илеален рефлекс. При повищена активност на двигателната

функция на стомаха с е повишава перисталтичната активност в илеума и
с е отваря илео-цекалната клапа.
Дуодено-илеален рефлекс. Всяко раздуване на началната част на д у о д е

нума от постъпващата порция х и м у с предизвиква рефлексна перисталтич-
на вълна, която придвижва съдържимото към илео-цекалната клапа /кръ
гов гладко мускулен сфинктер на границата м е ж д у края на тънкото черво и
началото на дебелото черво/. Тази клапа има д в е основни функции:
1. пропуска съдържимото от тънкото черво в дебелото и
2. не позволява обратното връщане на съдържимото от дебелото в тън
кото черво.
Двигателна активност на дебелото черво
Главните функции на д е б е л о т о черво са;

1. складиране на отпадъчни материали и
2. резорбция на вода и електролити.

Характерни за дебелото черво са хаустрите, бавните перисталтични и
масивни перисталтични движения, които се появяват 1 до 3 пъти дневно,
обикновено след нахранване.
Хаустрите са торбовидно разширени сегменти на дебелото черво, кои
то са резултат о т съкращението на циркулярния мускул.
За възходящата и напречната част на дебелото черво са характерни сег
ментиращите съкращения, чрез които се осъществява смесване на съдър
жимото с отделените в дебелото черво секрети и се осигурява плътния му
контакт с лигавицата, което улеснява резорбцията на вода.
За напречната и низходящата част на дебелото черво са характерни
масивните перисталтични движения, които придвижват съдържимото
в дистална посока /напред/ на дълго разстояние. Тези движения избутват
полутвърдите фекални маси в правото черво /ректум/.
Регулация на д в и г а т е л н а т а а к т и в н о с т иа дебелото черво
Нервна регулация. Стимулацията на парасимпатиковите нерви повишава

двигателната активност, а стимулацията на симпатиковите нерви я потиска.
Нервнорефлексни механизми участват в координиране на движенията
на дебелото черво с тези в стомаха и тънкото черво. Например, при нали
чие на храна в стомаха се включва гастроколичния рефлекс, в резултат на
който се повишава двигателната активност на колона.
Хормонална регулация. Стомашно-чревните хормони гастрин и холе-
цистокинин повишават двигателната активност, а секретинът я потиска.
Дефекания Дефекацията е рефлексен процес, за който е необходимо нор
малното функциониране на центъра на дефскация в гръбначния мозък. Със
тои се в координирани движения на вътрешния и външен анален сфинктер и
коремните мускули, за да бъдат изхвърлени фекалните маси навън от органи
зма. За дефекацията трябва д а са отворени и двата сфинктера.
Когато перисталтичната активност на колона придвижи материала в
правото черво, то се разтяга и това предизвиква рефлексно отваряне на
вътрешния сфинктер, който е изграден от гладко мускулни влакна и е под
контрола на вегетативната нервна система /парасимпатикус/. Външният
анален сфинктер е под волеви контрол /отваря се от сигнали от мозъчната
кора/, защото е изграден от напречно- набраздени мускулни влакна.
Секреторна функция на храносмилателната

система
Fi секрсторните клетки на слюнните жлези, стомашните жлези, тънкото
черво, задстомашната жлеза и черния дроб активно се сскрстират смила-
166 / Основи на Анатомията и иогията на чс
телни сокове.
1. Количеството е о т 6 д ! 8 л и т р а з а денон« щ и е . Г о л я м а ч а с т о т т я х ,
около 9 9 % с е р е з о р б и р а т о б 1 а т н о в к р ъ в т а .
2. С ъ с т а в - вода, е л е к т р о л и т и , м у ц и н и ензи; in.
3. Е н з и м и т е с а т р и о с н о в 1и групи: п р о т е о л и т и ч н и / п р о т е а з и / - р а з г р а ж
дат белтъците, а м и л о л и т и ч н и /карбохидрази/ - щазграждат в ъ г л е х и д р а т и т е
и липолитични / л и п а з и / - р а з г р а ж д а т м а з н и н и т е .
4. П р о т е о л и т и ч н и т е е н з и г | и с е с е к р е т и р а т в 1 е а к т и в е н в и д и с е а к т и в и
рат в л у м е н а на х р а н о с м и л а •елните о р г а н и .
5. А к т и в н о с т т а н а е н з и м ire з а в и с и о т pi! н а : р е д а т а , в която действат.
6. С е к р е т о р н и т е к л е т к и ср и н е р в и р а т о т п а р л с и м п а т и к о в и и о т с и м п а -
тикови нерви (в п о - м а л к а с т | п е н ) . С т и м у л а ц и я т а н а п а р а с и м п а т и к у с а по
в и ш а в а с е к р е ц и я т а н а с м и л а р л н и сокове, а сти [улацията н а с и м п а т и к у с а
я намалява.
7. Е н т е ралн ата н е р в н а с и с т е м а п о в и ш а в а С - к р е ц и я т а н а с м и л а т е л н и
сокове в отговор н а д р а з н е н е н а механо- и хи.ч ю р е ц е п т о р и в л и г а в и ц а т а
/локални рефлекси/.
8. С е к р е ц и я т а н а с м и л а т е л н и сокове с е р е г у л и р а о т с т о м а ш н о - ч р е в н и т е
хормони г а с т р и н , с е к р е т и н х о л е ц и с т о к и и и н и д р . , к о и т о с е с и н т е з и р а т
в л и г а в и ц ата на стомаха, д у с ц е н у м а и й е ю и у м а
Секреция на с л ю н к а
Слюнката се изработва от три чифта с ж л е з и , които и з л и в а т

с е к р е т а си в у с т н а т а к у х и н ; ! п а р о т и д н и /пре,ху ш н и / , с у б м а к с и л а р н и /
подчелюстни/ и с у б л и н г в а л 1 1 и / п о д е з и ч н и ж л ф и. С л ю н н и т е ж л е з и с а из-
градени от д в а в и д а к л е т к и : с е р о з н и - секрс:ир|ат вода, с о л и и о р г а н и ч н и
вещества, и мукозни - с е к р е о н р а т м у ц и н .
К о л и ч е с т в о т о с е к р е т и р а н а с л ю н к а з а 2 4 ча с а е о т 8 0 0 д о 1500 мл и
зависи о т естеството н а п р и е т а т а храна.
Реакцията на слюнката е ко к и с е л а д о н е у т р а л н а / р Н 6 . 0 - 7.0/ и с ъ з -
д а в а благоприятна с р е д а з а с И ^ м а л н о т о д е й с т в и е н а с л ю н н а т а а м и л а з а .
С ъ с т а в н а с л ю н к а т а . С л ю н к а т а с ъ д ъ р ж а 9 9 .5 % вода, 0.2 % м и н е р а л -
ни в е щ е с т в а и 0.3 % о р г а н и ч н и в е щ е с т в а
Минералните вещества риев и калиев хлорид, на-
т р и е в бикарбонат, н а т р и е в и к а л ц и е в ф о с ф а т , кжл ц и е в карбонат. С л ю н к а т а
с ъ д ъ р ж а големи к о л и ч е с т в а салиеви и х и д р о г е н к а р б о н а т н и йо ни. К о н ц е н -
т р а ц и я т а н а н атриеви и \ i р н и й о н и с н я к о я пъти по-малка о т тази в
плазмата.
О р г а н и ч н и т е в е щ е с т в а са е н з и м ъ т п т и а л и н |нли с л ю н н а а л ф а - а м и л а з а ,
който р а з г р а ж д а въглехидратите; е н з и м ъ т л и н п а л н а л н п а з а з а р а з г р а ж д а -
ктерицидно действие; му-
цип; имуноглобулини.
Щраносмияателна cucme.ua / 167
Функции на слюнката.
1. Храносмилателна ф ; нкцня
| - осъществ ва се .от алфа-амилазата, ко-
ято хидролизира скорбялА;а и гликогена д о \ алтаза, малтотриоза и олиго-
захариди. Оптималното д ( |йствие на алфа-а 1лазата е около pH 7.
2. Защитна - чрез му са /слузта/ устна га лигавица се предпазва от
химични въздействия.
3. Смесваща - слюнка га слспва частицит ; на храната, за да се оформи
мека и гладка хапка, коят(| лссно с е гълта
4. Овлажняваща - с л ю чката поддържа пое тоянно влажна устната кухи-
на и улеснява говора.
5. Очистваща функция
Регулация иа с е к р е ц и я т а на с л ю н ю .
Регулацията е и з к л к т те. pJ^BuKciia и сс ос i.iiicc i пяна oi ус-

ловни и безусловни р е ф л ^
Безусловно-рефлексн с л ю н о о т л е л в и е резултал o i директно
възбуждане на рецепторк'те в лигавицата if. устната кухина от физико-
химичното въздействие н а всществата о п Н а н а т а . Възникналите нервни
импулси се изпращат по а )ерснтни нервни в1 акна д о ц е н т ъ р а на с л ю н к о -
Ol л е л я н с ю в п р о л ъ л г о в ^ш и мозък От нсп) еферентни импулси но сим-
патикови и парасимпати нерви l o c i n r l r до слюнните жлези. Както
парасимпатиковата актив юст, така И ^ о в а т а ак i иииос i повишават
слюината секреция. П о - в ^жна обаче е парасимпатиковата активност. Ан-
тихолинергични вещества 1[топни/ mixnoHf.i | образуването на с ионка и
причиняват сухота в устат 11родукцията н а р л ю н к а е намалена по пътя на
инхибиране на парасимпа |фС м с
ция /обезводняване/, т р е с И Др.
Ус л о в норе ф л е кс н о т о с i-
нения от околната среда (гм слнн, вкусопм, обонятелни, звукови. Про
дукцията на слюнка е П О Евинена по пъгя на | гимулирапе на парасимнати-
ковите нерви от мириса, Е куса и вида на хра> «ата.
С е к р е ц и я иа с г о м а и ен сок
Стомашният сок се изI аботва о т стомашн 1те жлези, разположени в ли-

гавицата на фундуса, тяло' го и препилоричнат а част на стомаха. Изградени
са от три вида клетки; 1. Iг >изработват ензимите на сто-
м а н т и я сок - пепсин и х мознн; 2 пристен! и клетки, изработващи солна
киселина; 3. добавъчни к стки, изработващи муцин.
Количество на стомаш • м сок. 1а е д н о ю н о щ и е се изработва 2 - 3 л
сок н зависимост от о б е м ^ на приетата храна . Съставът на стомашния сок
определя неговите ф у н к ц НОГia, органични и неорганични
вещества. Органичните съставки са: ензимите пепсиноген. ендопептида-

чи. стомашна липаза; муцин /стомашна слуз/ и вътрешен фактор на Кас-
тел, необходим за резорбцията на витамин В12.
О т неорганичните вещества най-голямо е съдържанието на солна ки
селина.
Функции на стомашния сок.

1. Храносмилателна функция - осъществява се от протеолични и ли-
политични ензими. Пепсинът хидролизира белтъците д о по-ниско моле
кулни съединения /пептиди и малко аминокиселини/. Той се секретира в
неактивно състояние —под формата на пепсиноген, който се активира в
лумена на стомаха от солната киселина.
2. Защитна функция. Муцините покриват стомашната лигавица като
филм и я предпазват от действието на солната киселина, както и от дейст
вието на различни вредни химични вещества от храната.
Механизъм на секреция на солната киселина. Париеталните клетки
на стомаха секретират водородни катиони и хлорни аниони в лумена и
съответно резорбират НС0 3 ~ в кръвта. Под действието на ензима карбоа-
нхидраза, в париеталните клетки от СО , и Н , 0 се образуват Н л С 0 3 , която
дисоциира на Н+ и НСО^. Н+ са секретирани в лумена на стомаха чрез
Н+ - Na+ помпа. СГ е секретиран заедно с Н+ и така в лумена се образува
солна киселина. Лекарството Омепразол се използва за лечение на язви,
защото инхибира активния транспорт на Н+ и блокира секрецията на сол
на киселина.
Активирането на парасимпатиковите нерви, хистамина и гастрина сти
мулират секрецията на солна киселина.
Функции на солната киселина:
1. Активира пепсиногена и го превръща в пепсин.
2. Създава силно кисела среда за оптималното действие на стомашните
ензими.
3. Денатурира белтъците.
4. Оказва бактерицидно действие върху поетите с храната бактерии.
Единствената съставка на стомашния сок, която е абсолютно необходи
ма за живота е вътрешният фактор на Кастел. Само чрез него може д а с е
резорбира витамин В12, необходим за нормалната синтеза на червените
кръвни клетки. При липсата на този фактор се развива заболяването пер-
нициозна анемия.
Регулация на стомашната секреция. Установени са три фази на сто
машна секреция: мозъчна, стомашна и чревна.
Мозъчната фаза започва с изработването на стомашен сок преди
храната да е постъпила в стомаха. Очакването на храна, н е й н и я т мирис
или вид чрез условни рефлекси предизвикват предварителното отделяне
на малки количества слюнка и стомашен сок. Когато храната постъпи
Хранос.иичате.чна cucme.ua / 169
в устната кухина, д р а з н е н е т о на рецепторите в лигавицата предизвиква

включването на безусловни рефлекси, които допълнително увеличават
секрецията на стомашен сок. Центровете на тези рефлекси се намират
в продълговатия мозък, х и п о т а л а м у с а и лимбичната кора. Сигналите от
тези центрове д о с т и г а т д о ст о м аш н и т е жлези по влакната на вагуса, от
чиито крайни окончания с е отделя медиаторът ацетилхолин. Последният
възбужда непосредствено главните и париетални клетки. С ъ щ о така сти
мулира отделянето на хормона гастрин от G клетките в стомаха. Гастри-
нът е най-силният стимулатор на секрецията на солна киселина.
Стомашната фаза продължава 3 - 4 часа. Тя се регулира от вагусовия
нерв, локални ентерални рефлекси, чиито крайни медиатори са ацетилхо
лин, гастрин и хистамин.
Ч р е в н а ф а з а . П р и п о с т ъ п в а н е на х и м у с в д у о д е н у м а с е к р е ц и я т а на
с т о м а ш е н с о к с е у в е л и ч а в а . Това е с в ъ р з а н о с о т д е л я н е т о на г а с т р и н
о т G клетки на д у о д е н у м а . П о в и ш е н а т а с е к р е ц и я на к и с е л с т о м а ш е н
с о к п о д к и с е л я в а х и м у с а . А к о pH на х и м у с а , п о с т ъ п и л в д у о д е н у м а
п а д н е под 4, с е к р е ц и я т а на с т о м а ш е н сок се потиска. Н а л и ч и е т о на
повече м а з н и н и в д у о д е н а л н и я х и м у с с ъ ш о п о д т и с к а с т о м а ш н а т а
с е к р е ц и я . Д р у г и ф а к т о р и , които п о в л и я в а т с т о м а ш н а т а с е к р е ц и я са
стреса, яростта, раздразнителността - те усилват секрецията, а стра
хът я н а м а л я в а .
Секреция на сок от з а д с т о м а т н а г а жлеза /панкреас/
За денонощие се изработва 1.5 - 2 л панкреатичен сок, който по време на

хранене е изотоничен на кръвната плазма и има алкална реакция /рИ 8 - 8.5/.
Алкалността се дължи на високото съдържанис на хидрогснкарбонат.
Състав. Панкреатичният сок съдържа натрий, калий, калций, магне
зий, хлорни и хидрогенкарбонатни йони. Ензимите трипсиноген, хи-
мотрипсиногеи, еластаза и др. се сскрстират в неактивна форма и допъл
нително се активират в лумена на дуоденума. Ентсрокиназата активира
трипсиногена. Трипсиногенът на свой ред активира химотрипсиногена. В
панкреатичния сок има о щ е липази, разграждащи мазнините; алфа ами-
лаза, която разгражда въглехидратите и нуклеази, които разграждат нук
леиновите киселини.
Регулация на паикреатичиага секреция. Образуването на малко ко
личество панкреатичен сок започва по време на мозъчната фаза на храно
смилането. Когато химусът попадне в дуоденума, секрецията на хормони
те секретин и холецистокинин се стимулира. Под действието на секретина
се изработва голямо количество сок, богат на хидрогенкарбонати и беден
на ензими. Холецистокинина предизвиква секреция на панкреатичен сок,
богат на ензими. В по-големи концентрации той засилва съкращенията на
жлъчния мехур.
170 / Основи на А н а т о м и я т а и ( Щ ^ а я о г и я т а н а човек
Секреция на жлъчка
Жлъчката се образува непрекъснато от чернодробните клетки /хепа-

тоцити/. Дневно се секретира 0.5 - 1 л жлъчка която е златиста течност,
почти изотонична на кръвнажа плазма, с pH ? • - 8.6. Когато няма химус
в дуоденума, жлъчката се събира и концентрира в жлъчни мехур, поради
резорбцията на вода от нея. I
Състав на жлъчката. Жлъчката съдържа вода, органични и неор-
ганични вещества. Главните органични вещест ва са жлъчните соли, би-
лирубинът, холестеринът, мастните киселини и пецитинът. В тънките чер
ва активно се реабсорбират жлъчните соли и ос връщат към черния дроб
- това е така наречената х с и а т о - е н т е р а л н а ц и р к у л а ц и я н а ж л ъ ч н и т е
соли. Билирубинът е продукт от разпадането на хемоглобина на разруще-
ните в черния дроб червени кръвни клетки.
Регулация на секрециятА и отделянето нскжлъчка. Хормонът секре
тни повишава жлъчната секпеция, а под влиянш. на хормона .холег/мстокм-
нин жлъчката се отделя в дуоденума. Холецисто кининът се освобождава в
отговор на наличие на малк» пептиди и мастни киселини в химуса, постъ
пил в дуоденума. Той предизвиква свиване на жшъчния мехур и изтласква
не на жлъчката в дуоденума! за да бъдат емулгнрани и абсорбирани маз
нините. Ацетилхолинът, oci ободен от крайните окончания на вагусовия
нерв, също предизвиква съкращение /контра я/ на гладките мускули на
Ма.
Секреция на тънкото и дебело черво
Общият обем на чревния секрет е около 180 ) мл на денонощие.

С ъ с т а в на ч р е в н и я секрет - съдържа големи количества муцин, вода
и соли, които се секретират ю цялата дължина на тънкото черво,
Ф у н к ц и и на чревната се ф е ц и я : защитна и смилателна.
Защитната й функция се осъществява от муиуса, който се секретира от
Брунеровите жлези, разположени в началото на Дуоденума. Жлезите секре
тират алкален мукус в отгов( р на механични и химични стимули, в отговор
на стимулация на вагусовите нерви и в отговор на отделения хормон гастрин
от G клетките на дуоденума. Функцията на мукуса е да предпазва дуоденал-
ната лигавица от смилателно го действие на стомашния сок. Чревната секре-
Ция подпомага процесите н а р м и л а н е и резорбция в тънкото черво. Чрев
ният секрет съдържа вътрею1тъчни ензими на олющени от чревните вили
ентероцити. Тези ензими са: пептидази, които разграждат малките пептиди
до аминокиселини; захараза,1малтаза и лактаза които разграждат дизаха-
ридите до монозахариди; матки количества чревна липаза, която разгражда
неутралните мазнини до глицерол и мастни киселини. Всичките чревни ен
зими действат на повърхността на микровилитс п р н с т е н н о с м и л а н е / .
Щраносмилателна система / 171
Секреция на тънкочревен сок.
Върху цялата повърхност на тънкото черво, между вилите, са разпо

ложени малки трапчиншн, нарече
ни крипти на Либеркюн Ф и г ф-19
Чашковидните клетки сеьретират му-
кус, а ентероцитите секре ират вода и
електролити /водниста те1 ност/.
Р е г у л а ц и я н а т ъ н к о ч ревната се- Централен
к р е ц и я . Чревната секре! ия е прос лимфен съд
то отговор на присъствие на химус в
тънкото черво и затова тя е зависима Кръвни
от неговото количество, екрецията е капиляри
по-голяма при по-голямо количество

химус.
Регулацията се осъществява от
ентералната нервна сист( ма, ЦНС и
Артерия
стомашно-чревни хормони, Домини
раща роля играят локални ентерал-
ни рефлекси, които се включват от
химични и механични д| азнители в
химуса. Ентералните неврони сти
мулират секрецията на епителните
клетки чрез медиаторите ; цетилхолин Фиг. ф 1 Я Схе м а ма чревна власинка/вила/
и вазоактивен интестинален пептил
/ВИП/. Невроните в ЦН11 регулират
чревната секреция чрез парасимпат и-
кови и симпатикови нервни влакна.
които достигат до ентера; ните невро
ни. Парасимпатикусът стимулира се
крецията, а с и м п а т и к у с ъ т к подтиска
Стомашно-чревните хорм(Ий гастрин,
секретни и холецистокин ин с I им у i и-
рат секрецията на вода и електролити
от дуоденума.
( скрепим на /к черво.
В лигавицата на д е б ююто черна
има много крипти на . Ш В р к ю н по-
л о б н о ма ТЪНКОТО черва, но по
Ннтероцитите
държат ензими. Има м у к } ^ ^ ^ ^ ^ ^ Н
секретират с а м о
преобладаващият секрет дебелото К р и п т а ма Л и б е р к ю н
черво е мукус. Секрецията е по-малка по обем и съдържа освен мукус,

хидрогенкарбонатни аниони и калиеви катиони.
Регулация иа секрецията на дебелото черво. Скоростта на секреция
е регулирана чрез директни механични дразнения на мукусните клетки и
чрез локални ентерални рефлекси. Стимулацията на парасимпатиковите
нерви предизвиква повишаване на секрецията.
Резорбция в храносмилателната система
Преминаването на веществата от лумена на храносмилателните органи

към кръвта и лимфата се нарича резорбция. Осъществява се чрез пасивен
и активен транспорт. Пасивно чрез дифузия и осмоза се резорбират някои
витамини и соли, мастни киселини и вода. Активно се резорбират моно- и
дизахариди, аминокиселини, някои йони.
Главното място на резорбция е тънкото черво, тъй като там смилател-
ните процеси са вече завършени и голямата повърхност на лигавицата
създава оптимални условия за резорбция. Многобройните гънки, вили и
микровили създават повърхност от приблизително 200 т 2 ( ф и г ф-18).
Въглехидратите се резорбират под формата на моно- и дизахариди
чрез вторично активен транспорт и улеснена дифузия.
Белтъчините се резорбират под формата на аминокиселини чрез вто
рично активен транспорт.
Мазнините се резорбират пасивно чрез дифузия под формата на маст
ни киселини и глицерол, моноглицериди, фосфолипиди и холестерол.
Някои витамини се резорбират пасивно, а други - чрез активен транс
порт.
Натриевите йони, калциевите йони и железните йони се резорбират
активно. Като правило моновалентните йони като натрий, калий, хлор и
Н С 0 3 ' се резорбират по-бързо от двувалентните.
Смилане и резорбция на белтъци, мазнини и

въглехидрати.
Смилане. Високо молекулните компоненти на храната се разграждат чрез

хидролиза от ензими в храносмилателните сокове и в епителните клетки на
тънкото черво. Образуват се ниско молекулни вещества, годни за резорбция.
Продуктите от разграждането на белтъците са аминокиселини, от въглехи
дратите - монозахариди, а от мазнините — глицерол и мастни киселини.
Резорбирани в кръвта, тези вещества се използват за изграждане на различни
структури в организма или за получаване на енергия. Ензимите, които раз
граждат олигозахаридите и олигопептидите са разположени на повърхността
на епителните клетки на тънките черва /ентероцити/. Повърхността на чрев
ната лигавица е силно нагъната и покрита от вили /власинки/ и микровили
/микровласинкиУ. Микровласинките образуват чстковидна повърхност, която

е покрита от гликокаликс. В основата на този слой с е намират ензими, свърза
ни с мембраните на ентероцитите. При мембранното с м и л а н е адсорбирани
ензими разграждат макромолекулите д о олигомери, а ензимите свързани с
мембраните - д о мономери. Близо д о свързаните към мембраните ензими с е
намират системи за активен транспорт /преносители/.
С м и л а н е и р е з о р б ц и я на б е л т ъ и и .
С м и л а н е . Белтъците и полипептидите с е разграждат д о поли- и олиго-
пептиди под действието на пепсина, трипсина и химотрипсина.
Резорбция. Продуктите от разграждането на белтъците /аминокиселини и
олигопептиди/ с е транспортират в ентероцитите чрез натриев ко-транспорт.
Окончателното разграждане на олигопептидите д о аминокиселини с е извърш
ва под действие на пептидази в цитозола на ентероцитите. Аминокиселините
излизат от ентероцитите в областта на базолатералната мембрана чрез дифу-
зия, улеснена дифузия и активен транспорт, независим от натрия. По-нататък
аминокиселините постъпват в кръвта и с е пренасят д о черния дроб.
С м и л а н е и р е з о р б ц и я на в ъ г л е х и д р а т и .
С м и л а н е . Скорбялата с е разгражда от алфа-амилазата на слюнката и
на панкреатичния сок д о три- и дизахариди и глюкоза. Дизахаридите за-
хароза, малтоза и лактоза с е разграждат д о монозахариди под действие на
високоспецифични дизахарази на четковидната повърхност.
Р е з о р б ц и я . Полизахаридите и дизахаридите практически не с е всмук
ват. Резорбцията на монозахаридите галактоза и глюкоза протича в два
етапа чрез активен транспорт, който е натрий- зависим. Малтозата и псн-
тозата постъпват в клетките чрез обикновена дифузия, а фруктозата - по
пътя на улеснената дифузия.
С м и л а н е и р е з о р б ц и я на м а з н и н и .
С м и л а н е . След като мазнините /триглицсриди, холестерин и фосфоли-
пиди/ постъпят от стомаха в дуоденума, те с е разграждат п о д действието
на панкреатичната липаза д о глицерол и мастни киселини.
Резорбция. Мастните киселини с къси и средни вериги чрез дифузия пре
минават от лумена в ентероцитите, а след това в кръвта. Мастните киселини с
дълги вериг и и холестеринът достигат д о мембраната на ентероцитите само в
състава на мицели, образувани с помощта на жлъчни киселини. Мицелите са
комплекси с диаметър 3 - 6 наномстра, с обърнати навън хидрофилни краища.
Те проникват между микровласинките и дифундират към повърхността на ен
тероцитите, където освобождават съдържащите се в тях мастни киселини.
П р е в р ъ щ а н е на мазнините в ентероцитите. Продуктите от разпада на
мазнините с е превръщат отново в триглицсриди, холестерин и ф о с ф о ли-
ниди в ентероцитите. Синтезираните мазнини с е съединяват с апопротс-
на
ини и образуват л и п о п р о т е и н и - хиломикрони и л и п о п р о т е и н и с м н о

го ниска плътност. Хиломикроните и липопро сините с ниска плътност
преминават от ентероцититс в лимфните с ъ д о | е и чрез гръдния лимфен
проток постъпват в кръвта. I
Резорбция н а в и т а м и н и , вода и минерални с 4 л и .

Витамини. Мастноразтвзримите витамини А, Д, Е и К се резорбират
заедно с мазнините. ВитамшшС и рибофлавин с а резорбират чрез дифузия
Витамин 8 1 2 се свързва с ътрешния фактор | т стомашната лигавица и
активно се резорбира в илеума.
Вода и н а т р и й . Те могат д а дифундират в T I H K O T O И дебелото черво и
в по-малка степен в стомаха В резултат на този
червата е изотонично по отношение на кръвна™ плазма. Водата и солите
се резорбират в горните отдели на тънкото черш».
К а л ц и й . Резорбира се активно. Неговата ре з о р б ц и я се променя в за-
висимост от п о т р е б н о с т и т е ни организма. В р :iг у ла ция т а на калциевата
резорбция участват хормоните калцитонин, п аратхормон и хормон Д .
Резорбцията на калций се п(|дтиска при д е ф и ц и т на в и т а м и н Д и белтък
в храната.
Ж е л я з о . "П о с т ъ п и л о т о cl х р а н а т а ж е л я з о се р е з о р б и р а п р е д и м н о
като двувалентно. Ж е л я з о т о с е р е з о р б и р а в г о р н и т е о т д е л и на т ъ н к о
то черво ч р е з а к т и в е н т р а нспорт. В е н т е р о и и т и т е т о с е с ъ е д и н я в а с
белтъка а п о ф е р и т и н и с е о бразува ф е р и т и н . В с ъ с т а в а на ф е р и т и н а
влиза т р и в а л е н т н о ж е л я з о С ъ щ е с т в у в а т м н п г о ф а к т о р и , ч р е з които
се о с ъ щ е с т в я в а н е о б и к н о в е н о ф и н а т а р е г у л а ц и я н а с ъ д ъ р ж а н и е т о на
желязо в организма. Негов;[та р е з о р б ц и я з а в и с и о т п о т р е б н о с т и т е на
организма.
Функции на дебело О
[ черво
1. Екскреторна (отделите тна) функция в де4 елото черво се образуват,
складират и изхвърлят навън от организма отпадъчните материали от с м и - |
лането на храната, бактерии др.
2. Резорбират се големи К ' л и.
3. Защитна функция - чрез секретирания Л щ и н лигавицата се пред-
пазва от вредното действие н а микроорганизмит е в дебелото черво. Освен
това, нормално живеещите в дебелото черво не олестотворни микроорга-
низми потискат развитието н а болестотворни бактерии.
4. Смилателна функция - с е к р с т и т е и м ^ И г л о т о черво не съдържат
смилателни ензими, но прои !велените в бактешште ензими могат д а раз
граждат целулозата на расти делните клетки д о г
5. Бактериите в дебелото терво п р о и з в е ж д м в и т а м и н и т е В и К2.
Храносиилателна система I 175
Физиология иа черния д р о б
Черният дроб представлява важна лаборатория, в която се осъщест
вяват голям брой химични реакции свързани със синтезата и разграж
дането на различни вещества.
Черният дроб изпълнява разнообразни функции:
1. Участва в метаболизма на въглехидратите.
Черният дроб е основният глюкостатичен орган /поддържа относи
телно постоянна концентрацията на глюкоза в кръвта/.
В него се извършват следните процеси:
гликогеносинтеза /превръщане на глюкозата в гликоген/
гликогенолиза /разграждане на гликогена до глюкоза/ и
глюконеогенеза /образуването на глюкоза от мастни киселини, ами
нокиселини и млечна киселина/.
2. Участва в метаболизма иа лимилите.
• В черния дроб се образуват кетонови тела /ацетон, ацетоцетна
киселина, бета-оксимаслена киселина/, които са продукти от бе-
таокислението на мастните киселини.
В чернодробните клетки се образува жлъчката, която има ос
новно значение за разграждането и резорбцията на мазнините в
дуоденума. Чрез жлъчката се отделя холестерол от организма.
В черния дроб се извършва синтеза на холестерол.
3. Участва в метаболизма иа белтъците.
В чернодробните клетки се синтезират плазмените белтъци,
плазмени фактори на кръвосъсирването, липопротеини и др.
• В черния дроб се извършва дезаминиране и трансаминиране на
аминокиселини.
• Образува се урея от амоняка, получен при разграждането на
белтъци в чернодробните клетки.
4. Участва в смилането и резорбцията на мазнините чрез съдържа
щите се в жлъчката жлъчни киселини.
5. Участва в терморегулацията - при ниски температури на околната
среда се активират метаболитните процеси в чернодробните клетки,
вследствие на което се увеличава топлопродукцията.
6 . F ) e3epBoapHa функция. В черния дроб се складират резервната
форма на желязото /феритни/, витамините A, D и В12 и кръв.
7. Отделителна /екскреторна/ функция. Чрез образуваната в черния
дроб жлъчка се отделят билирубин, холестерол, стероидни хормони.
Обмяна на веществата
Под обмяна на веществата /метаболизъм/ се разбират химичните про-
мени, които хранителните вещества претърпяват в организма о т момен

та на тяхното постъпване в храносмилателната система д о отделянето на
крайните продукти от тяхното разграждане.
Приетите с храната белтъци, въглехидрати и мазнини с е използват за
синтезиране на нови, високомолекулни съединения и за освобождаване на
енергия при разграждането им.
Процесите на синтеза с е означават с термина а н а б о л и з ъ м , а процесите
на разграждане - с термина к а т а б о л и з ъ м . И двата процеса са свързани с
използване на енергия.
Обмяна на белтъците. Регулация
Белтъците са съставени от 21 аминокиселини свързани по определен

начин в различните видове белтъци.
Краен продукт от смилането на белтъците в храносмилателната с и с
тема са а м и н о к и с е л и н и т е . След резорбцията им в тънките черва т е по
стъпват във вена порте и стигат д о черния д роб, откъдето постъпват в
циркулацията.
Според функциите, които осъществяват, белтъците с е делят на с т р у к
т у р н и /колаген, еластин и д р / и ф у н к ц и о н а л н и . / е н з и м и , плазмени бел
тъци, хемоглобин, съкратителни белтъци в мускулите, хормони и др./.
Използване на аминокиселините.
• Част о т аминокиселините, д о с т и г н а л и д о черния д р о б с е раз
граждат за о с в о б о ж д а в а н е на енергия.
• Част о т аминокиселините при н е о б х о д и м о с т с е използват за
с и н т е з а на глюкоза в черния д р о б .
• Д р у г а част с е използва за с и н т е з а на плазмени б е л т ъ ц и
• А м и н о к и с е л и н и са н е о б х о д и м и за с и н т е з а на нуклеинови к и с е
лини.
• Голяма част от аминокиселините постъпват в плазмата, където
с е поддържа о т н о с и т е л н о постоянна концентрацията им. И з
лишните аминокиселини с е превръщат във въглехидрати и маз
нини.
• С кръвта аминокиселините д о с т и г а т д о всяка клетка, п р е м и н а
ват през клетъчните мембрани /транспортът с е с т и м у л и р а о т
растежния хормон и инсулина/ и навлизат в тях. П о с т ъ п и л и т е в
клетките аминокиселини с е използват за с и н т е з а на с п е ц и ф и ч
ни вътреклетъчни белтъци /високомолекулни с ъ е д и н е н и я / .
Разграждане на аминокиселините.
Всички аминокиселини, неизползвани о т организма за белтъчна синте
за с е разграждат д о вода, С 0 2 и азотсъдържащи съединения — урея, пикоч
на киселина, креатинин /крайни продукти на белтъчната обмяна, които с е
отделят с урината/.
Регулация на белтъчната о б м я н а .
С о м а т о т р о п е н хормон / С Т Х / . Стимулира синтезата на белтъци /ана-
болно действие/ чрез улесняване на активния транспорт на аминокисели
ни през клетъчната мембрана.
И н с у л и н ъ т също има анаболно действие /улеснява транспорта на ами
нокиселини и на глюкоза през клетъчната мембрана/.
Г л к ж о к о р т и к о н л н . Мобилизират клетъчните белтъци и увеличават
съдържанието на аминокиселини в кръвта /катаболно действие/.
Т и р о к с и н ъ т има анаболно действие в периода на растеж на организма,
Т е с т о с т е р о н ъ т стимулира белтъчния анаболизъм в мускулите.
О б м я н а на въглехидратите. Регулация
Приетите с храната въглехидрати са под формата на полизахариди /

скорбяла в растителната храна и гликоген в месото/, дизахариди и моно
захариди /глюкоза/.
Въглехидратите изпълняват с т р у к т у р н и /елемент на клетъчните мембра
ни/ и метаболигни ф у н к ц и и /главен източник на енергия за организма/.
Въглехидратите се разграждат в храносмилателната система до моно
захариди и дизахариди /глюкоза, галактоза, фруктоза/ и се резорбират, по
стъпвайки в черния дроб и оттам в циркулиращата кръв.
Постъпилата в кръвта глюкоза достига д о всички клетки - транспортъ
й през мембраните на мускулните и мастните клетки е зависим от инсули
на. В чернодробните и нервните клетки глюкозният транспорт не зависи
от инсулина.
Нормалното к р ъ в н о - з а х а р н о н и в о /концентрация на глюкозата в кръв
та/ е от 4 - 6 милимола/л.
Увеличението на кръвната захар се нарича х и и е р г л и к е м и я , а намале
нието - х и п о г л и к е м и я
Използване на кръвната захар.
• за задоволяване на енергийните потребности - глюкозата е пред
почитан източник на енергия.
• за синтеза на гликоген в чернодробните и мускулни клетки.
• за пластични нужди.
• за синтеза на аминокиселини.
• за образуване на резервни мазнини - когато са задоволени плас
тичните и енергийни нужди, глюкозата се превръща в резервни
мазнини.
Регулация на кръннозахарното ниво.

В организма при нормални физиологични условия се поддържа почти
постоянно ниво на кръвната захар / 4 - 6 милимола на литър/.
Вносът на глюкоза в организма е периодичен, а използването й от стра-
178 I Основи на Анатомията и на човв/
на на клетките е променлиио в зависимост от|техните нужди. Ето защо

в организма съществуват регулаторни механизми, които, от една страна,
складират постъпилата от храносмилателната система глюкоза, а от друга,
освобождават глюкоза съобразно потребностите на клетките.
Инсулинът е единственият хормон в организма, който намалява кон
центрацията на глюкоза в t ръвта, когато тя е уиеличена над нормалните
стойности.
Глюкагонът, адреналинът, глюкокортикоЬдите, С Т Х и тироксинът
повишават нивото на кръвна|а захар, когато тя е намалена под нормалните
стойности.
Обмяна на линидите. Регулация
С храната приемаме високомолекулни л тиди /триацилглицероли/,

фосфолипиди и холестерол. I
Липидите изпълняват структурни /основен елемент на клетъчните
мембрани/ и метаболитни пункции /източник |иа енергия/. Холестеролът
е източник за образуване на жлъчните к и с е л и т ,половите хормони и хор-
моните на кората на надбъбречните жлези.
Излишъкът от липиди се складира в подкожната мастна тъкан и около
вътрешните органи и представлява резервен източник на енергия
В храносмилателната си1тема триацилгли гролите се разграждат до
мастни киселини и глицеро i. По-голямата част от тях се резорбират под
формата на хиломикрони н лимфните пътищя, чрез които постъпват в
общото кръвообращение. П ьмалка част от м тните киселини чрез вена
порте достигат до черния дроб, където се разгриждат.
Мастните киселини се окисляват в митохонд зиите на клетките до край
ни продукти СО, и Н 2 0.
Регулация. Съдържание го на мастни киселини в циркулиращата кръв
постоянно ниво преки различния им коли-
чествен внос с храната и ра Жичното им използване от организма.
Хормоните адреналин, глюкагон, глюкоко|>тикоиди и С Т Х стимули
рат разграждането на липидите 1липолиза/ и то води до увеличаването на
плазмената им концентрациии изпол зването и за енергия.
Инсулинът и естрогенит( стимулират си т а на липиди /липогенеза/.
Обмяна на вода. Воден баланс

Между кръвта и тъканнат а течност, както и между тъкан пата течност и
клетките се извършва непре съсната обмяна на Bo u 1а /динамика на тслес-
ните течности/. Водата се дв и през к л е т ъ ч я г е мембрани по осмотичен
градиент /осмоза/ —от място с по-нисък осмолашитет към място с по-висок
Храноаиилателна cucme.ua / 179
осмоларитет.
Най-голямата част от водата в организма има екзогенен произход /при
емане на питейна вода, напитки и вода, включена в храната/. Количеството
на приетата вода е около 2.5 л за 24 ч, като 1.5 л е питейната вода.
Използване на приетата вода в организма.
• включва се в цитоплазмата на клетките
участва в процесите на хидролиза, хидратация, електролитна ди-
социация
• участва в обменните процеси и процесите на разтваряне на вещества
та.
• участва в процесите на дезинтоксикация и екскреция /урина, пот,
жлъчка/.
• участва в процесите на секреция.
• участва в терморегулацията
Пътища на отделяне на водата от организма.
чрез бъбреците се отделя около 1.5 л урина за 24 часа.
чрез кожата /отделяне на вода с потта/.
• чрез белите дробове вода се отделя под формата на водни пари
• дебело черво /чрез фекалните маси/.
Воден б а л а н с
Обемът на водата в организма зависи о т баланса между приетото /ос

новно с течностите/ и отделеното /главно с урината/ количество. Това съ
отношение наричаме воден баланс.
При приемането на повече вода, отколкото се отделя организмът е в
положителен баланс. Ако приетото количество е по-малко от отделеното
балансът е отрицателен.
Водният баланс се регулира от антидиурегичния хормон /ЛДХ/, кой
то се отделя от задния дял на хипофизата, и от центъра на жаждата.
АДХ регулира отделянето на вода с урината /при повишена секреция
на АДХ намалява количеството отделена урина/.
Приемането на вода се регулира от усещането за жажда, което се из
разява в сухота на устата и гърлото, ['азвитието на усещането за жажда е
свързано с възбуждането на центъра на жаждата в хипоталамуса, който е в
непосредствено съседство със супраоптичните ядра, където се изработва
АДХ.
Обмяна на електролити
Електролитите в организма се внасят чрез храната и питиетата. Днев
ните нужди за по-важните електролити са: натрий - 3 г; калий - 1 г; кал-
ций - 1 г; фосфор - 1.5 г; хлор - 3.5 г; желязо - 12 м г ; йод - 0.2 мг.

Ф и з и о л о г и ч н о з н а ч е н и е на електролитите.
• Необходими съставки за различни клетъчни структури
• Важна съставка на телесните течности.
• Създават и поддържат осмоларитета на телесните течности.
• Поддържат алкално-киселинното равновесие.
Много от тях са от значение за проявяване на действието на редица
ензими или пък влизат в техния състав.
Н а т р и я т е основен катион на извънклетъчната течност.

• Участва в създаването на клетъчния мембранен потенциал и в под
държането на нормалната възбудимост на нервните и мускулните
клетки.
• Съществен фактор за поддържане на нормалния воден баланс и
разпределението на водата в организма.
К а л и я т е основният катион на вътреклетъчната среда.
• Участва в създаването на мембранния потенциал.
Х л о р ъ т е основният анион на ЕЦТ.
Участва в газовата обмяна и в секрецията на стомашен сок. Неговият
метаболизъм е тясно свързан с този на натрия.
К а л ц и й - съществен елемент за костите, за съсирването на кръвта и за
нормалното функциониране на сърцето, мускулите, нервната система.
Ф о с ф о р - най-важният вътреклетъчен анион. Влизя в състава на АТФ
- основният енергиен източник на клетката.
М а г н е з и я т катализира вътреклетъчните ензимни реакции. Понижава
активността на ЦНС.
Основната функция на ж е л я з о т о е участието му в състава на хемогло
бина. Необходимо за процесите на окисляване и за транспорта на 0 2 в
тъканите.
Й о дъ т участва в синтезата на тироидни хормони
М е д т а катализира процесите на узряване на еритроцитите. Активира
някои клетъчни ензими.
Ц и н к ъ т влиза в състава на ензима карбоанхидраза, осигуряващ кле
тъчния обмен на СО.,.В панкреаса цинкът е свързан с инсулина.
К о б а л т ъ т е съставна част на вит. В 1 2 регулиращ узряването на ерит
роцитите
М а н г а н ъ т подпомага образуването на уреята в клетките на черния
дроб. Регулира и развитието на тестисите в процеса на пубертета.
Регулация. Минералните вещества в организма с е намират в опре
делени концентрации и съотношения п о м е ж д у си, което с е постига чрез
регулация на процесите на резорбция в храносмилателната система и на
процесите на екскреция през отделителните органи. Всяко намаляване на
концентрацията на дадено вещество усилва неговата резорбция и, обра-
Храноаиилателна cucme.ua / 181
тно, всяко покачване на неговата концентрация усилва екскрецията му.

Алдостеронът регулира резорбцията на натрий в стомаха, тънкото
черво и бъбреците.
Паратхормонът на околощитовидните жлези регулира резорбцията на
калций и фосфор в храносмилателната система, в костите и в бъбречните
каналчета.
О б м я н а иа е н е р г и я т а . О с н о в н а о б м я н а
Потребност от енергия. За поддържане на живота е необходимо на

бавянето не само на градивен /пластичен/ материал, но и на енергия. Вне
сената енергия се използва за функционирането на вътрешните органи, за
поддържането на постоянната телесна температура, за мускулната актив
ност и за дейността на нервната система.
Когато организмът се намира в състояние на покой при постоянна
околна температура, освободената енергия изцяло преминава в топлинна
енергия.
Когато обаче човек се движи или извършва някаква работа, изразходва
допълнителна енергия за извършване на механична работа. Обикновено
при нормална дейност на човека около 30 - 35 % от енергията, освобожда
ваща се в организма, се използва за извършването на механична работа.
Останалата енергия отива за задоволяване на вътрешните енергийни
потребности на организма.
Източници на енергия. Енергията се набавя чрез храната. Основен
енергиен източник е съдържащата се в храната потенциална химична
енергия.
При окисление на въглехидратите, мастите и белтъците се освобожда
ва химична енергия, която се трансформира в различни други енергийни
форми, които се използват от организма.
Организмът, обаче, никога не използва непосредствено енергията,
освободена от катаболизма на хранителните вещества за задоволяване на
своите енергийни потребности. Химичната енергия се използва за синтеза
на високоенергийни фосфатни съединения /аденозинтрифосфат и креа-
тинфосфат/, които се използват от организма като енергиен източник за
осъществяване на неговите жизнени дейности.
Различните хранителни продукти имат различна енергийна стойност в
зависимост от съдържанието на въглехидрати, мазнини и белтъци в тях.
От друга страна, съществува едно постоянно съотношение между от
деленото количество СО, и консумираното количество О, при изгарянето
иа всеки вид хранителни вещества, което е известно като респираторен
квотиент /РК/. Респираторният квотиент е различен за различните храни
телни вещества и показва вида на окисленото вещество. За въглехидратите
PK с 1, за белтъците е 0.8, а за мазнините - 0.7.
1S2 / Основи на Анатомията и Щзиологиятаначоое
При изгарянето на 1 rpaL въглехидрати в организма се освобождават

4.1 големи калории, при изгарянето на 1 грам |)елтъци - също 4.1 големи
калории, а при изгарянето на 1 грам мазнини - {'.З големи калории. Под го
ляма калория /килокалория/be разбира количеството топлина, необходима
да повиши температурата н » 1 литър дестилирана вода от 14.5 на 15.5° на
морското равнище /760 m m Hg/.
Количеството енергия, ьоято се освобождава при консумацията на 1
литър О, за изгарянето на давено хранително ве щество, се нарича е н е р г и
ен е к в и в а л е н т н а О , / Е Е К / Я
Измерване на енергията. За да се поддържа един индивид в енергийно
равновесие, необходимо е вносът на енергия Д1 бъде равен на разхода на
енергия. Проблемът е д а с о изчислят по дост1тъчно прецизен и удобен
начин както вносът на енергия, така и разходът й.
Изчислението на в н о с а <а е н е р г и я може Д1 се извърщи, като се знае
количеството на консумираните продукти от И1 д и в ида за определено вре
ме /24 часа/. След това по смециални таблици :е изчислява количеството
на белтъчините, мазнините и въглехидратите и като се умножи количе
ството им по тяхната физио югична енергийна ртойност, намира се тотал
ното количество на внесена а с храната енергии.
За изчисляване на и з р а х о д в а н а т а e n e p i и я се използва методът на
пряката и непряката калориметрия.
Пряка калориметрия - маого удобен метод 1а експериментални проуч
вания върху животни, по не е много удобен за u $следваме на хора.
Непряка калориметрия. Тя се основава на шределянето на PK /отно
шението между обема на отделения С О , и обама на консумирания О, за
определено време/ и на определянето на калприйния еквивалент/КЕК/.
Основният показател при нешряката калоримет )ия е определянето на кон
сумирания кислород за 1 мишута със специален апарат —спиролит. По ко
личеството консумиран кис, ород може л есн о да се направи изчисление на
енергоразхода за определено време.
На практика от физиоло! ячна гледна точка интерес представлява опре
делянето на общия енергора :ход при определеиг физиологично състояние,
тъй като трябва да се осигури на организма ташава храна, която да набавя
тази енергия. По този начин организмът ще бълз енергийно балансиран, т.
е. ще получи толкова енергия с храната, кол кош) изразходва.
О с н о в н а о б м я н а . Това е енергията, необходима за нормалното функ
циониране на системите, които поддържат ж и в ! га: сърдечно-съдова, диха
телна, отделителна, ендокринна и нервна. Тя с | определя при пълен физи
чески и психичен покой, при температура на околната среда 22°, на гладно
/12 часа след последното хрг нене/ и след опрелглен хранителен режим.
Основната обмяна завис1| от п о в ъ р х н о с т и на ТЯЛОТО. При по-голяма
повърхност е налице и по-голяма загуба на енергия. Следователно основ
ната обмяна ще бъде по-висока.
Обмяната у мъжа е с о соло 5 - 8 % по-в»к ока от тази на жената. Обмя-

ната на веществата у ж и в е щитс в т р о п и ч н и т г страни е по-ниска в сравне-
ние с живеещите в умерер ите и полярните пс яси.
Както телесната темп .•ратура показва дс нонощни колебания, така и
обмяната има такива дене нощни колебания По време на сън обмяната е
по-ниска с 10 - 15 %. П о ме на сън преоб шдават анаболните процеси,
тъй като е повишен тонус ьт на п а р а с н м п а т т уса, което води до по-малък
разход на енергия.
При обилно хранене о ( |мяната е noBnuieii|i, а при хранителен недостиг
обмяната се понижава.
При белтъчен режим на 1ене енер дът се повишава с около 30 %.
Хормоните на щитови дната жлеза могат да повишат интензитета на
обменните процеси.
Адреналинът също с™ ира обменните процеси и повишава енерго-
разхода с около 25 % .
П о к р и в а н е н а е н е р з й н и т е н о т р е б и о с и. Вносът на енергия чрез
храната трябва да покрив а не сам о потребн( стите на основната обмяна,
но и потребностите за изв ьршване на външн. работа.
Витамини
Б и о л о г и ч н о з н а ч е н и е Витамините с а ор< анични вещества с различен
химичен строеж и различкю физиологично ействие. Попаднали в орга-
низма, те проявяват своят< физиологична а1 K T I 1ВНОСТ в минимални количе-
ства. Витамините оказват мощно влияние рху биохимичните процеси,
протичащи в клетките; те повлияват обмяна та на веществата, развитие-
то, растежа и другите дей ности на организма . Значението на витамините
за организма с м и т >1 т ю , тъй като при л ипса в храната на витамини
настъпват тежки смущения, някои о т които могат д а доведат д о смърт.
Тези заболявания носят и г к о а в и т а м и н о з и При недостатъчно набавяне
с храната на витамини н а с ^ Н к ^ б о л е с т и ci стояния, известни под името
хинови I а м и н о з и . При свръхнабавяне в няко)1 случаи могат д а се развият
и болестни състояния, извгетни под името хи перни т а м и н о з и .
Витамините се подраз; слят на две голем1 групи: мастноразтворими и
водноразтворими.
M a c I и о р а з I и о р и м и и ф т а м и н и са ни гами ните А, Д, Е, К.
В и т а м и н Л /ретинол/. {амира се в черни дроб на някои риби, в рибе-

ното масло, прясното кра масло, в жълтъ! i на яйцето. Под формата на
провитамин /каротин/ с е ьдържа в морков» е, доматите, зелето, в някои
плодове.
Ф и з и о л о г и ч н о д е й с т | не . Поддържа Ц| )стта на епителиалните об-
разувания - роговица на ца на дихателните пътища,
храносмилателен тракт и иза в състава на зрителния
пигмент родопсин, осъществяващ нощното виждане; от значение е за нор

малния растеж и покачва резистентността на организма спрямо инфекци
озните заболявания; антиоксидант.
Дневната нужда от витамин А е 3 - 5 мг.
В и т а м и н D. Различават с е няколко витамина, о т които за човека имат

значение вит. D , и D?. Витамин D., с е получава от облъчването на ергосте-
рол и се нарича калциферол, а вит. —от облъчването на 7-дехидрохолес-
терол. Вит. D 3 е естественият витамин.
Ф и з и о л о г и ч н о д е й с т в и е . Стимулира резорбцията на калций и ф о с ф о р
в червата и процесите на калцификация на костите.
Авитаминоза D /рахит/ с е характеризира с изкривяване на костите на
долните крайници.
Източници на витамин D са рибеното масло, черният д р о б на рибите,
жълтъкът на яйцето, кравето масло.
Дневната потребност при деца е 50 - 100 мг, а при възрастни - 5 - 10 мг.
В и т а м и н Е. Намира с е в зародиша на житните зърна, в растителните

масла, зеленчуците.
Ф и з и о л о г и ч н о д е й с т в и е . Вит. Е има значение за процеса на опложда
не и за нормалното износване на плода, а също така стимулира спермато-
генезата, антиоксидант.
В и т а м и н К /витамин на съсирването или антихеморагичен/. Различа

ват с е два вида - К1 и К2. Витамин К е широко разпространен в природата
- в зелените растения /листата на спанак, люцерна, зеле/, доматите и др.
Вит. К 2 с е синтезира в дебелото черво у човека и бозайниците.
Ф и з и о л о г и ч н о д е й с т в и е . Стимулира образуването на протромбин в
черния дроб. Липсата на вит. К води д о развитието на хипопротромбине-
мия и удължаване на времето на съсирване на кръвта.
В о д н о р а з т в о р и м и в и т а м и н и . Тук спадат витамин В-комплекс и ви

тамин С.
Група В-комплекс обхваща следните витамини: B l , В 2 , РР фактор,
В6, В 1 2 .
В и т а м и н В1 /аневрип или тиамин/ Намира с е в оризовите люспи, в
люспите на житните растения, в бирената мая.
Ф и з и о л о г и ч н о д е й с т в и е . Витамин В1 взема участие в обмяната на въ
глехидратите. Има значение за нормалното функциониране на централна
та и периферна нервна система.
Авитаминоза В1 у човека води д о развитие на болестта бери-бери, ко
ято се изразява във възпаление на периферните нерви и парализи, смуще
ния в сетивността, силна кахексия, сърдечна слабост и отоци по тялото.
Дневната потребност от витамин В1 е 1 - 2 мг.
Витамин В2 /рибофлавин/ влиза в състава на редица ензимни системи

и взема участие в окси-редукционните процеси. Той е фактор на растежа и
е широко разпространен в хранителните продукти.
Авитаминоза В2 у човека води д о рагади, възпаления и олющване на
устните.
Дневната потребност е 1 - 2 мг.
РР-фактор /ниацин/. Намира се в бирената и хлебната мая, в житните

храни, в някои зеленчуци и плодове.
Физиологично действие. Участва в обмяната на белтъците, въглехи
дратите и мастите.
Липсата му води д о развитието на болестта пелагра, която се характе
ризира с развитието на дерматит, стомашно-чревно разстройство и нервни
и психични явления.
Дневната потребност е около 1 5 - 3 0 мг.
Витамин В6 /пиридоксин или адермин/. Взема участие в процесите на

трансаминиране на аминокиселините. Намира се в хлебната мая, зърнени
те храни, пресните зеленчуци и др.
Дневната потребност е 1 - 5 мг.
Витамин Fi 12 /антианемичен фактор/. Химичното му наименование е

цианкобаламин. Той има значение за процеса на узряване на червените
кръвни клетки. Неговата резорбция в храносмилателния тракт зависи от т.
нар. вътрешен фактор, секретиран от лигавицата на стомаха. Авитаминоза
В12 води до развитие на пернициозна анемия.
Фолиева киселииа. Участва в хемопоезата, катализира белтъчната об
мяна и е от значение за синтезата на нуклеиновите киселини.
Пантотеиова киселина. Има значение за нормалния метаболизъм на

въглехидратите и мазнините.
Ви гамии С /аскорбинова киселина/. Необходим за нормалната хемопо-

еза, за нормалната хормонална дейност на кората на надбъбречните жлези,
на хипофизата и жълтото тяло. Има мощно антиоксидантно дейсвие.
Намира се в почти всички пресни плодове и зеленчуци. Авитаминоза
С се изразява в развитието на болестта скорбут, която се проявява с възпа
ление, кръвотечение и разязвяване на венците.
Дневната потребност е 75 мг.
186 / Основи на Анатомията и Физиологията на чове <а
J
ОТДЕЛИТЕЛ Н А С И С ГЕМА
Чрез отделителната сист ема се осъществя!$а непрекъснато отделяне
на продуктите от обмяната ь а веществата и пер1Иодичното им изхвърляне
навън под формата на урина . Основен орган е Зъбрекът, а произведената
от него урина се отвежда от пикочните пътища, Стената на пикочните пъ-
тища е устроена по общия п лан - лигавица, му скулатура и съединително
тъканна адвентиция. Подлиг авицата е добре р а звита, даваща възможност
за разтягане на стените. Му скулатурата е глав но в два слоя - вътрешен
надлъжен и външен циркуля рен, а на м е с т а е н алице и външен надлъжен
слой. /Фиг. 96/.
Бъбрек
Б ъ б р е к ъ т /геп/ е чифтен орган, продългова т, сплескан и дъгообразно
извит с изпъкналост встрани /бобовидна ф о р м а , разположен в ретропери-
тонеалното пространство. И ма горен и долен к зай /extremitas sup. et inf./,
предна и задна повърхност / facies ant. et post./, медиален и латерален ръ-
бове /margo med.et lat./. Ha орните краища на всеки бъбрек залягат над-
бъбречните жлези. По меди алния му ръб се р 13ПОлага hilus renslis, през
който влизат артерия и nepiш и излизат: бъбр :чното легенче, венозни и
лимфни съдове. /Фиг. 97/.
Бъбрекът заляга в улея на m. quadratus lui nborum. Покрит е плътно
от тънка, но здрава фиброзн а капсула /capsula fibrosa/, навън от която с е
разполага мастната капсула /capsula adipose/, соято пък е обвита от бъ-
бречната фасция /fascia renal s/. Тази фасциа об; ваща и двете надбъбречни
жлези, затворена е отгоре, а отдолу е свободнг , което позволява спадане
/птоза/ на бъбреците. Описа! ш т е структури се с значават като прикрепваш
апарат на бъбреците.
На срез бъбречната субст анция се разпредел я в два слоя - кора /cortex/
и сърцевина /medulla/. Корат а, освен перифернс разположения слой, обра-
зува и колонки в дълбочина, които разделят с ъ |цевината на 7 до 20 пира-
миди /pyramis/, чиито връх е насочен към хилу( а.
Основната структурна и функционална еди ница на бъбрека е нефро-
нът.
Гой се изгражда от следи ите разположени ej ,на след друга части:
бъбречно / М а л п и г и е в о / п гелце, което се с ъ с ои о т артериално кълъбце
/гломерул/, покрито от капсу ла с два листа - въ 1шен и вътрешен;
прок с и ма ли о и з в и т о ка/ алче, продължение на пространството между
Отделите.1на система / 187
— R e n sinister
C o r t e x renis
R e n dexter
P y r a m i d e s renales
Pelvis renalis
UreteflmiskT
Apex vesicae
^ Lig. U m b i l i c a l e
medianum (urachus)
Fundus vesicae
Ampulla ductus
deferentis Corpus vesicae
Vesicula s e m i n a l is
Prostata
Corpus spongiosum penis
Pars m e m b r a n a c e a u r e t h r a c Corpus cavernosum

penis
Glandula bulbourethralis
M b u l b o s p o n g IOSUS
Radix penis
M ischiocavemosus Pars s p o n g i o s a
D u c t u s def! urethrae
Gians penis
Lobuli testis
<l»m. 9 6 O p i a i i H ма о т д е л и т е л н а ! г т ш в и c
двата листа на капсулата;

примка и а Хенле, им 1ща по-тьнка низи^тяща и по-дебела възходяща
части;
öucma.mo u i e u m o капалче, връщащо с е допиращо се до съдовете на
гломерула при което се of разува юкстаглокпсЬуларния апарат/ЮГА/ обра-
зуващ хормона ренин;
Cortex
Medulla ren
renales
Papilae
Calyces renales
renales
majores
Кръвоносни
Pyramis
renalis Basis
pyrmidis
Calyces
renales
minores
Pyrmidcs
renales
Pe lv i s
V. renalis
Фиг. 97 Бъбрек - р а з р е з
събирателно каналче, което се насочва към върха на пирамидата, къ

дето се отваря в малките чашки.
В нефроните се извършват три основни физиологични процеса - фил
трация на кръвната плазма в гломерулите, в резултат на което се образува
първичната урина; резорбция на нужни, ценни вешества за организма /
вода, глюкоза, соли/ в каналчетата и Хенлиевата примка, при което урина
та се и концентрира и секреция - на ненужни съединения към просвета на
каналчетата с цел да бъдат изхвърлени с урината /амоняк, уреа, креатинин
и др./.
Пикочни пътища
Към екскреторните пътища на бъбрека се отнасят малките и големите
чашки, легенчето и пикочопроводът.
Малките чашки /calices renalis minores/обхващат обикновено по една
пирамида, на брой са 8 —9 и дистално се обединяват в големите чашки
/calices renalis majores/, образувани от сливането на 2 - 3 малки. Големите
чашки се сливат помежду си в бъбречното легенче /pelvis renalis/. То има
форма на фунийка, чиито стеснен край излиза през бъбречния хилус и се
продължава в пикочопровода. Възможни са различни нормални вариации
Отделителна система / 189
между чашките и легенчето. Те са местата, където най-често се образуват

камъчета /калкули/, като проява на бъбречно-каменната болест. Пикочо-
проводът /ureter/ е тръбесто образувание, свързващо легенчето с пикочния
мехур. Дължината му е около 30 см, а диаметърът на просвета му - около
7 ммл. Състои се от следните части според своето топографско разполо
жение; коремна, спускаща се от легенчето д о входа на малкия таз; тазова,
вървяща по страничната повърхност на малкия таз и вътрестенна /интра-
мурална/, разположена косо в стената на пикочния мехур. На това място
отворът на уретера в пикочния мехур притежава лигавична гънка с полу-
лунна форма, изпълняваща ролята на клапа и предотвратяваща обратното
връщане на урината. Уретерът има три анатомични стеснения: горно - при
началото от легенчето, средно - при влизането в малкия таз и долно - при
пробиване стената на мехура. Стената на уретера е изградена от три слоя.
Отвътре е постлан с лигавица от преходен епител, образуваща надлъжни
гънки. Средният слой е гладкомускулен, като в горната част на органа мус
кулатурата е в два пласта, а в долната част - в три. Отвън пикочопроводът
е обвит с адвентиция.
П и к о ч и и я т мехур /vesica u r i n a r i a / е кух мускулест орган с резерво

арна функция, в който се събира урината. Обемът му е твърде променлив
и варира от 300 д о 600 куб. см. Разполага се в малкия таз зад симфизата и
пред правото черво. Празен, той представлява компактно тяло с кълбовид
на форма, докато на пълния могат д а се различат дъно /fundus/ - насочено
назад, тяло /corpus/ - средна част и шийка /cervix/ - напред и надолу про
дължаваща в пикочния канал /уретрата/.
Стената на пикочния мехур е трислойна. Лигавицата е от преходен
епител, залягай! върху изразен съединителнотъканен слой. Тя образува
множество гънки /plicae vesicae/, като с а м о един участък от дъното е гла
дък - уринарен т р и ъ г ъ л н и к /trigonum vesicae/, в горно-задните ъгли на
който се отварят косо вливащите с е уретсри, а на предния ъгъл се намира
отворът за уретрата. Гладката мускулатура е в три слоя, нофункционално
се групира в д в а мускула антагонисти - единият при съкращението си
изгонва урината / т . detrussor/ и д р у г и я т - стягащ отвора за уретрата и
задържащ урината / т . sphincter urethrae/. Освен гладкия има и напречно-
набразден /волеви/ сфинктср на уретрата. Перитонеумът покрива с а м о
задно-горната част от пикочния мехур, а останалата му част е покрита с
адвентиция.
П и к о ч и и я т к а н а л / y r e t h r a / започва от пикочния мехур и се отваря при

мъжа на главичката на пениса, а при жената в преддверието на влагалище
то. Женската уретра /urethra Feminina/ има дължина 4 - 5 см и е път само
на урината. Мъжката уретра /urethra masculina/ е с дължина около 22 см
и има три части: простатна - 3 - 4 см, преминаваща през средния дял на
простатната жлеза и приемаща еякулаторните к1нали; мембранозна - 1 см,

пробиваща тазовото дъно /псринеума/ и гъбеста 'спонгиозна/ - разположе
на в спонгиозното тяло на пениса и завършваща с разширение. Хипертро
фията на простатната жлеза /pars prostatica/ мо; се да стесни задната част
на уретрата и да предизвика задържане на урината в пикочния мехур. При
мъжа уретрата е път не само на урината, но и ф семенната течност. Този
факт дава отражение и върху епитела на уретрата. До простатната част,
където пътят е само за ypnuJ, епителът е прехо ICH, а в останалата част е
многореден цилиндричен.
Физиология на отделителната система
Функции на бъбреците
Бъбреците изпълняват трш основни функци t: екскреторна, хомеоста-
тична и ендокринна.
Екскреторна
/отделител иа/
функция. Чрез
образуваната в
бъбреците ури
на организмът се
очиства от край
ните, ненужни
продукти на бел
тъчната обмяна -
урея, креатинин,
пикочна кисели
на, амоняк.
Хомеоста-
тична функция.
Чрез промени в
обема и електро
литния състав на
урината, бъбреци
те играят главна
роля в поддържа
нето на постоянен
обем и постоянна
концентрация на
йони в телесните Фиг. ф- 20
азуванс на урината
Отделителна система I 191
течности, независи
мо от вариациите им в
дневния прием.
Ендокринна функ
ц и я . Бъбреците секре-
тират: ензима ренин,
чрез който се образува
хормонът ангиотензин
II; бъбречен еритро-
поетичен фактор чрез
който се образува хор
монът еритропоетин;
бъбречни простаглан-
дини и кинини.
Функционална
анатомия на
бъбреците
Нефроиът е ос
новната структурна и
функционална едини
ца на бъбрека. О б щ и я т
брой нефрони, от кои
Фиг. ф-21 Схема на нефрон
то са изградени двата
бъбрека е около 2 ми
лиона, всеки от които Аферснтна артериола Еферентна артериола
е способен да образу
ва урина. О с н о в н а т а
ф у н к ц и я на н е ф р о н а е
да очиства к р ъ в н а т а
п л а з м а от ненужните
за тялото вещества, ко
гато те минават с кръв
т а през бъбреците и д а
връща в кръвта необ
ходимите за организма
вещества. Бауманова Вътрекапеулно
Очистването се клетка пространство
осъществява чрез про
Проксимално
цесите на ф и л т р а ц и я каналче
и с е к р е ц и я , а чрез ре-
абсорбция веществата Ф и г ф-22 .Схема на бъбречно телце
се връщат обратно в кръвта /Фиг. ф-20 / .

Бъбрекът няма способността да възстановява разрушени от заболява
ния нефрони. С напредване на възрастта броят на функциониращите не-
фрони намалява прогресивно, но това не е фатално за живота, тъй като в
останалите нефрони настъпват компенсаторни промени, които им позво
ляват да екскретират същите количества вода, електролити и крайни про
дукти от обмяната на белтъците.
В бъбрека има два вида нефрони: к о р т и к а л н и и ю к с т а г л о м е р у л а р н и
/особено важни за концентрирането на урината/. Всеки нефрон се състои
от бъбречно телце /гломерул/, където се филтрира кръвната плазма и от
бъбречни каналчета /тубули/, в които филтрираната течност се превръща
в крайна урина /Фиг. ф-21 /.
Функционален строеж на бъбречното телце.

То представлява кълбо от гломерулни капиляри, които са разклонения
на аферентната артериола и са заобиколени от Бауманова капсула /Фиг.
ф-22/. Тези капиляри се събират в еферентната артериола, a Fie във венула
както е в микроциркулацията на другите органи. Еферентната артериола
отново се разклонява и образува други капиляри, които обвиват тубулите
- перитубулна капилярна мрежа /Фиг. ф-20 /. В гломерулните капиляри
хидростатичното налягане е високо - около 45 милиметра Hg / m m Hg/ и
поради това там се извършва филтрацията. Филтрираната течност преми
нава в пространството между двата листа на Баумановата капсула и от там
тече в проксималното каналче.
В перитубулните капиляри хидростатичното налягане на кръвта е ни
ско - около 13 m m Hg, което улеснява връщането на веществата от урината
обратно в кръвта /реабсорбция/.
Функционален строеж на тубулите.

Тубулната система на нефрона се състои от проксимално каналче,
бримка на Хенле, дистално каналче и събирателно каналче /Фиг. ф-21 /.
Всички бъбречни каналчета са изградени от един слой епителни клетки.
Проксималното каналче е свързано с Баумановата капсула. Филтрираната
течност навлиза в проксималното каналче и тече по-нататък в бримката на
Хенле, която е разположена в медулата на бъбрека. Всяка бримка се състои
от низходящо рамо и от възходящо рамо. Тубулната течност от бримката
на Хенле тече в дисталното каналче, след това в събирателното каналче
и накрая се влива в бъбречното легенче. Тази течност се нарича крайна
урина, защото има вече окончателен обем и състав.
Особености в кръвоснабдяването на бъбрека.

Кръвта, която протича през двата бъбрека е 20 % от минутния обем на
сърцето или това са около 1200 милилитра за една минута.
• Крайните разклонения на бъбречната артерия са аферентните артери-

оли, от които с е разклоняват гломерулните капиляри.
Бъбречната циркулация е уникална с наличието на д в е к а п и л я р н и
м р е ж и , които са свързани последователно и са отделени една от друга
чрез еферентната артериола. Чрез промени в нейното съпротивление
с е регулира хидростатичното налягане в двете капилярни мрежи, което
предизвиква промени в гломерулната филтрация и в реабсорбцията.
• А в т о р е г у л а п и я на б ъ б р е ч н и я к р ъ в о г о к . Бъбречният кръвоток с е
поддържа постоянен независимо от промени в средното артериално на
лягане / С А Н / в границите от 8 0 д о 180 милиметра Hg. Авторегулацията
с е дължи на с п о с о б н о с т т а на аферентните артериоли д а с е свиват при
повишаване на САН и д а с е разширяват при понижаването му. Под
държането на постоянен кръвен поток през бъбрека осигурява относи
телно постоянна гломерулна филтрация, което е важно за постоянното
очистване на кръвната плазма.
Екскреторна функции на бъбрека
Екскрецията /отделяне/ на различни вещества от тялото става чрез ури

ната, която е образувана в резултат на следните три процеса: гломерулна
филтрация, тубулна р е а в с о р в ц и я и тубулна секреция.
Гломерулна ф и л т р а ц и я
В гломерулите с е извършва филтрация на кръвната плазма в резултат
на което с е получава п ъ р в и ч н а у р и н а или гломерулен филтрат. Плазмата,
която тече в гломерулните капиляри е филтрирана през трислойна мембра
на /филтрационна мембрана/, която с е състои от:
• ендотелните клетки на капилярите
• базална мембрана
• епителните клетки /под оц ит и / на вътрешния лист на Баумановата кап
сула.
В тези три слоя има пори, които я правят високо пропусклива за едни
вещества, а за други - непропусклива. Най-малки са порите на базалната
мембрана и затова тя е най-важният филтър. През нея преминават с а м о
тези вешества от кръвта, чиито размери са по-малки от диаметъра на по
рите й. Кръвните клетки и молекулите на плазмените белтъци имат по-го-
леми размери от тези на порите и затова те не с е филтрират.
С ъ с т а в на о б р а з у в а н и я г л о м е р у л е н ф и л т р а т /първична урина/. Нор
мално той съдържа вода, соли и органични вещества / б е з белтъци/ в кон
центрации еднакви с плазмените.
С к о р о с т иа г л о м е р у л н а т а ф и л т р а ц и я . Нормално гломерулният фил
трат, образуван от двата бъбрека, е 125 мл/мин., а обемът за 2 4 часа е
колосален - 180 литра! Това е около 4 пъти повече о т цялото количество
Хидро- Колоидо-
статично осмотично
налягане налягане в
(ХН) 45 гломерула
mmHg (КОН) 25
mmHg
Вътрекапсулно
налягане ( б К Н )
10 mmHg
Ефективно ХН 45 ВКН 10 КОН 25

филтрационно mmHg mmHg mmHg
Фиг. ф-23 Сили, които определят филтрацията в гломерулните капиляри
Фиг. ф-24 Клирънси на различни вещества
течност в тялото - този факт показва изключителното значение на гломе-

рулната филтрация за очистването на кръвната плазма.
Фактори, от които зависи обемът иа гломерулния филтрат:
1. Ефективно филтрационно налягане /ЕФН/. Нормално ЕФН е 10 mm
Hg и тогава филтрираната течност е 125 мл/мин. /Фиг. ф-23 /.
2. Филтрационен коефициент.
Клиръис. Очистващата способност на бъбреците се оценява чрез кли-
рънса, който представлява този обем плазма в милилитри, който се оч
иства напълно от дадено вещество за една минута /Фиг. ф-24 /. Кли-
Отделите-чна система I 195
рънсовите изследвания са т е с т за количествена оценка на ефективността

на бъбреците д а очистват плазмата от различни вещества. Изчисляването
на стойността на клирънса става по следната формула: Сх = Ux . V / Рх.
Сх е клирънсът на веществото х, Ux е концентрацията на веществото х в
урината, V е обемът на отделената урина в милилитри за 1 минуга и Рх е
концентрацията на веществото х в плазмата.
Веществата могат д а бъдат очистени от плазмата чрез филтрация и
чрез тубулна секреция
• Клирънсът на инулина се използва за оценка на гломерулната фил
трация, тъй като инулинът само се филтрира, не се резорбира, нито с е
секретира в каналчетата, поради което цялото количество инулин от
гломерулния филтрат е отделен с урината /Фиг. ф-24 /.
• Клирънсът на уреята нормално е 60 -75 мл/мин. (Фиг. ф-24). Нома
100-150 ml/min. той служи за оценка на тубулната реабсорбция.
• Клирънсът на глюкозата е 0, защото цялото количество филтрирана
глюкоза се рсабсорбира /при нормална плазмена концентрация/.
• Клирънсът на парааминохипуровата киселина е 600 - 650 мл/мин.,
което показва че
очистването й от Глюкоза, аминокиселини
плазмата става чрез НСО,, Na*, К*; Ca2*; Mg2*, Na*; К*; Са2*
филтрация и допъл
нителна секреция.
Функция на тубулите
Системата от ту бу N11,
ли превръща първич Г '' ш
ната урина в крайна Е Д С1
урина чрез процесите
Щ Na*
на реабсорбция и се
креция /Фиг. ф-25 /.
NH
Крайната урина се раз Na f | Na'
личава както по обем, С1
но
Щ н
К*
(К*)
така и по състав от 2
първичната урина.
Урся ,11,0
Реабсорбцията е
процес на връщане на
вода и необходими за
организма вещества
от първичната урина.
^ Активна рсабсорбция или ссрсция
Около 99 - 99.5 % от
водата и разтворени ф Пасивна рсабсорбция или ссрсция
те в нея вещества с е
връщат ОТ първичната Фиг. ф-25 Локализация на транспортните процсси в нефрона
Филтрация
Перитубулни
капиляри
^
Лумен на тубулите
'
Парацелуларен път
Трансцелуларен път
Разтвори
Реабсорбция Екскреция
Фиг.ф-26 Механизми на трансцелуларен и парацелуларен транспорт
урина към кръвта по два пътя; трансцелуларен /през тубулните клетки/

и парацелуларен /между тубулните клетки/ /Фиг. ф-26 /. Транспортните
механизми за реабсорбцията са първично активен транспорт, вторично ак
тивен транспорт, дифузия и осмоза.
Секрецията е процес на добавяне на някои вещества към първичната ури
на. Преминаването им от кръвта към урината става по трансцелуларен път.
Реабсорбция и секреция
Реабсорбция и секреция в нроксималните каналчета /Фиг. ф-25/.

Реабсорбцията в проксималните каналчета е най-голяма по обем и е
изоосмотична, защото се реабсорбират равни количества вода и разтворе
ни вещества и осмолалитетът в тубулите остава еднакъв с осмолалитета
на плазмата —300 mOsm/L /милиосмола на литър/. Около 65 % от филтри
раната течност се реабсорбира.
Цялото количество филтрирана глюкоза и аминокиселини се връщат
в кръвта чрез вторично активен транспорт, който е натрий-зависим.
Реабсорбира се около 40 % от филтрираната урея чрез дифузия.
Отделителна система / 197
Натриеви катиони. 67 % о т филтрираните Na+ се реабсорбират тран-

сцелуларно чрез активен транспорт. Натриево-калиева помпа на базолате-
ралната мембрана ги изнася от клетките в интерстициума /междуклетъчно
пространство/. След това N a + влизат в капилярите пасивно.
Калиеви катиони. Около 67 % от филтрираните К+ се реабсорбират
чрез активен транспорт.
Калциеви катиони. Реабсорбира се около 70 % от филтрираното ко
личество. С а ^ преминават в клетките пасивно, а излизат от тях активно
- чрез калциева помпа.
Хлорните аниони са реабсорбирани чрез дифузия.
Вола. В проксималните каналчета се реабсорбира около 70 % от фил
трираната вода пасивно по осмотичен грациент, който е създаден в резул
тат на първоначалната реабсорбция на йони.
Секреция в проксималните каналчета. Образуваните в клетките на ту-

булите водородни катиони и амоняк се секретират в урината. Секретират се
също парааминохипурова киселина, лекарствени вещества, токсини и др.
Реабсорбции и с е к р е ц и и в бримката иа Х е и л е /Фиг. ф-25 /.
Реабсорбция на Na v . Във възходящото рамо на бримката на Хенле с е

реабсорбират трансцелуларно о щ е 20 % от филтрираните Na^ заедно с К/ и
С1 /активен транспорт/. Изнасянето на N a ' от тубулните клетки към интер-
стициалното пространство се извършва от натриево-калиевата помпа.
Реабсорбция на Kv. Във възходящото рамо на бримката на Хенле с е
реабсорбира още 20 % от филтрирания К+ чрез вторично активен транс
порт заедно с натрий и хлор.
Реабсорбция иа CT. Е^ъв възходящото рамо на бримката на Хенле се
реабсорбират още 15 - 20 % от филтрираните хлорни аниони чрез вторич
но активен транспорт заедно с N a ' и К ' .
Реабсорбция иа Са^. Във възходящото рамо на бримката на Хенле се
реабсорбират трансцелуларно още 20 % от филтрираните калциеви катйони.
Реабсорбция иа вода. В низходящото рамо на бримката на Хенле с е
реабсорбира още около 20 % от филтрираната вода чрез осмоза. Тъй като
този участък е слабо пропусклив за Na+ и урея, излизането само на вода
от лумена към интерстициума е причина за повишаване на осмоларитета
на урината и тя става хипертонична /по-висок осмоларитет/ спрямо плаз
мата. Възходящото рамо е непропускливо за вода, но тъй като там излизат
Na+, CL и К+ урината се разрежда и в края на рамото тя с хипотонична
спрямо плазмата /по-нисък осмоларитет/.
Реабсорбция и секреция в лиегалниге и събирателни каналчета /

Фиг. ф-25 /.
Р е а б с о р б ц и я на N a + . В дисталните каналчета с е реабсорбират тран-

сцелуларно 12 % от филтрирания N a + заедно с хлор. Хормонът алдосте-
рон повишава реабсорбцията на натрий, в резултат на което с урината с е
отделя малко натрий и той с е запазва за организма.
Р е а б с о р б ц и я на С1". В дисталните каналчета хлорните аниони с е реаб
сорбират трансцелуларно чрез натриев ко-транспорт.
Р е а б с о р б ц и я на К+. В тази част на нефрона с е извършва и р е а б с о р б
ция и секреция на К+. Тези два процеса са в различно съотношение в зави
симост от концентрацията на К + в плазмата. При повишена концентрация
на К + в плазмата и при засилена секреция на алдостерон секрецията на
К + към урината става значително по-голяма от реабсорбцията, за д а с е
възстанови нормалната калиева концентрация в плазмата.
Резорбция на С а + + . Реабсорбират с е 9 % от филтрираните С а + + чрез
активен транспорт. Паратироидния хормон на околошитовидните жлези
повишава реабсорбцията на Са++ в дисталните каналчета.
Р е а б с о р б ц и я на вода. Пропускливостта за вода е променлива и зависи
от антидиуретичния хормон / А Д Х / , който с е секретира от неврохипофи-
зата. Тук водата с е реабсорбира с а м о трансцелуларно чрез осмоза. Ако
неврохипофизата не секретира А Д Х , луменовата мембрана става непро
пусклива за вода и тогава не с е реабсорбира вода. В резултат на това с е
отделя голямо количество урина с нисък осмоларитет / р а з р е д е н а у р и н а / .
Когато секрецията на А Д Х е нормална, луменовата мембрана става уме
рено пропусклива за вода и тогава в дисталните каналчета с е реабсорбира
още около 6 % от филтрираната вода. Ако хипофизата секретира много
А Д Х , пропускливостта на луменовата мембрана с е увеличава и в резултат
на това с е реабсорбира голямо количество вода. Обемът на урината нама
лява, а осмоларитетът с е увеличава / к о н ц е н т р и р а н а у р и н а / .
Р е а б с о р б ц и я т а на урея е пасивна и зависи от реабсорбцията на вода.
С е к р е ц и я на К + . При излишък на калиеви катиони в плазмата и п о д
действието на алдостерона секрецията с е увеличава.
С е к р е ц и я на Н+. Секретират с е Н+, които са образувани от дисоциа-
цията на въглеродната киселина /Н л СО я ) в тубулните клетки.
С е к р е ц и я на а м о н я к . В дисталните каналчета с е секретира амоняк,
който е образуван от метаболизма на глутаминовата киселина в тубулните
клетки. Степента на секреция зависи от pH на артериалната кръв.
Регулация на бъбречната функция
Гломерулната филтрация и тубулната реабсорбция с е регулират по нер

вен и хуморален път.
Н е р в н а т а р е г у л а ц и я с е осъществява от симпатиковите нерви, които
инервират бъбречните артериоли и проксималните каналчета. Симпати-
ковата стимулация свива артериолите и понижава хидростатичното наля-
Отделителна систе.иа / 199
гане в тях, поради което намалява гломерулната филтрация и това води

д о намаляване на екскретираната урина. Стимулацията има ефект и върху
проксималните каналчета, където повишава реабсорбцията на натрий. Ре
зултатът е връщане на повече N a + в кръвта и намаляване на екскрецията
м у с урината.
Х о р м о н а л н а т а р е г у л а ц и я с е осъществява от хормоните, които регу
лират реабсорбцията и секрецията на йони.
А л д о с т е р о н ъ т повишава реабсорбцията на N a + и секрецията на К + в
дисталните и събирателни каналчета.
А н г и о т е н з и н II повишава реабсорбцията на Na+ в проксималните ту-
були и свива аферентната артериола - намалява гломерулната филтрация,
о б е м а крайна урина /диуреза/ и екскрецията на Na+ с урината.
П а р а г и р о и д н и я т х о р м о н , к а л ц и ю н и и ъ т и хормон D регулират реаб
сорбцията на Са+ в зависимост от неговата плазмена концентрация.
Простагландините, кинините и агриалният натриуретичен пептид
намаляват реабсорбцията на N a + , вследствие на което организмаът с е от-
бременява от излишък на N a + чрез екскрецията на по-големи количества
с урината.
Микция
Изпразването на пикочния мехур с е нарича м и к ц и я . Образуваната
крайна урина от събирателните каналчета постъпва непрекъснато в бъ
бречните легенчета и оттам през двата пикочопровода с е събира в пикоч
ния мехур. Изпразването на пикочния мехур става периодично чрез реф
лексен механизъм.
Когато обемът на урината в пикочния мехур с е увеличи над 3 0 0 ми-
лилитра, гладкомускулната стена на мехура с е разтегля и това води д о
възбуждане на стреч-рецепторите в стената му. В отговор вътрешният /
гладкомускулен/ и външният /напречно-набразден/ сфинктер с е отпускат,
а пикочният мехур с е свива и урината изтича навън през пикочния канал.
Вътрешният сфинктер с е отпуска а в т о м а т и ч н о под действието на сигна
ли, идващи от центъра на микцията в кръстната част на гръбначния мозък.
Външният сфинктер с е отпуска в о л е в о под действието на сигнали, ид
ващи от кората на главния мозък. За да с е изпразни пикочният мехур тряб
ва и двата сфинктера д а са отпуснати.
О б е м и състав на крайната у р и н а
Бъбреците играят изключително важна роля в регулацията на водната

и солева хомеостаза. Обемът и химическият състав на крайната урина от
разяват водно-електролитното състояние на организма.
О б е м ъ т на у р и н а т а е около 1.5 литра за е д н о д е н о н о щ и е при нормал
но приемане иа течности, и при нормална секреция на А Д Х . Ако е прие-
Хори
зонтален
градиент
Кортико-
папиларен
градиент
Течност в Интерсти- Събирател
Прави
съдове интерстици Бримка на циална ни туоули
Хенле течност
ума
Фиг ф-27 Механизъм на концентриране на урината
то голямо количество течност, обемът на крайната урина с е увеличава, за

да се отдели от тялото излишната вода. Ако с е загуби вода от организма
/обилни повръшания/, обемът на крайната урина намалява, за да с е съхра
ни водата. Задължителният обем урина за отделянето на всички ненужни
за организма вещества е около 5 0 0 милилитра за денонощие.
С ъ с т а в на к р а й н а т а у р и н а - зависи от количеството на приетите теч
ности и йони с храната. Крайната урина съдържа вода, електролити / N a +,
К+, С1 , НС0 3 "; и др./, крайни продукти от обмяната на белтъците /урея,
пикочна киселина, креатинин, амоняк/, пигментни вещества, които прида
ват жълтия цвят на урината. Нормално крайната урина н е с ъ д ъ р ж а кръвни
клетки, глюкоза и белтък.
Концентриране и р а з р е ж д а н е на у р и н а т а .
Бъбреците могат д а образуват както силно концентрирана, така и силно

разредена урина. Концентрираната урина с е нарича още х и п е р о с м о т и ч -
на, защото осмолалитетът й е по-голям от плазмения. Разредената урина

има по-нисък осмолалитет о т този на плазмата и се нарича хипоосмотич-
на. Максимално концентрираната урина има осмолалитет 1200 mOsm/L, а
максимално разредената - 100 mOsm/L. Чрез образуването на силно кон
центрирана урина бъбреците съхраняват водата в организма и екскретират
големи количества йони и други вещества. Осмотичната концентрация на
крайната урина се установява при преминаването й през крайните учас
тъци на събирателните тубули /Фиг. ф-27 /. Основно значение за концен
трирането на урината имат два осмотични градиента: кортико-папиларен
/вертикален/ и осмотичният градиент между тубулната течност в събира
телните каналчета и течността в интерстициума на медулата и напилата
/хоризонтален/. Причината за тези осмотични градиенти е реабсорбцията
на NaCl във възходящото рамо на Хенлевата бримка и реабсорбцията на
урея в края на събирателните каналчета. В резултат на това се създава
висок осмолалитет в интерстициума на медулата и напилата, където се на
мира краят на събирателните тубули. Когато тубулната течност преминава
през крайните участъци на събирателните тубули, нейният осмолалитет
се уравновесява с осмолалитета на инстерстициалната течност, който е
висок /Фиг. ф-27 /. Това се постига чрез осмоза на вода от събирателните
тубули към интерстициума, ако обаче има антидиуретичен хормон, който
повишава пропускливостта им за вода.
Алкалио-киселинио равновесие
В клетките се образуват непрекъснато Н+ в резултат на метаболитни-
те процеси. Въпреки големите количества Н+, които постъпват в Е Ц Т /
екстрацелуларна течност/, концентрацията на свободените Н+ се поддър
жа в тесни граници - от 7.36 д о 7.44, поради включването на регулаторни
механизми.
Ако pH стане по-малко от 7.36 има ацидоза, а ако pH стане по-голяма
от 7.44 има алкалоза.
Значение ма pH. Активността на ензимите, участващи в обмяната на
веществата в клетките зависи от pH. Отклонението на pH от неговите нор
мални стойности води до нарушаване на обмяната на веществата. Формата
на белтъците, които транспортират различни вещества през клетъчната
мембрана също зависи от pH. Промените в рП водят до промени в транс
портните процеси и в резултат на това се нарушават нормалните функции
на клетките.
Регулаторни механизми. Постоянството на рП на ЕЦТ се контролира
от три системи; химичните буферни системи на кръвта, дихателната сис
тема и бъбреците.
Буферни системи на кръвта. В кръвта има 3 буферни системи; в и -
карбонатна, белтъчна и фосфатна. Най-важна е бикарбонатната система,

защото концентрацията на нейните съставки /Н ; ! С0 3 и Н С 0 3 7 може да с е
регулира чрез дихателната и бъбречната регулация.
Дихателна регулация на pH. Дихателната система участва в регула
цията на pH чрез регулиране на количеството на издишания СО,. При аци-
доза дишането става учестено и дълбоко, вследствие на което се издищва
по-голямо количество СО, и pH се връща към нормалната стойност. Обра
тни са промените при алкалоза - дишането е забавено и по-повърхностно,
вследствие на което намалява издишаният СО, и pH се възстановява.
Дихателната регулация е бърза и точна, но краткотрайна. Въпреки това
тя не може самостоятелно д а възстанови нормалното pH. Окончателното
възстановяване на pH се извършва от бъбречния механизъм.
Бъбречна регулация на pH. Бъбречният механизъм е третата защитна
линия срещу промени в концентрацията на Н+ в ЕЦТ. Той окончателно
възстановява pH, но за това са необходими часове или д н и .
При ацидоза активността на ензима карбоанхилраза в тубулните клет
ки се повищава. Карбоанхидразата катализира свързването на СО, и Н , 0
и се образува Н , С О г която дисоциира на Н+ и НСО,";. Следователно, при
ацидоза в тубулните клетки се получават повече Н + и Н С 0 3 . Н+ се секре-
тират, а Н С 0 3 се реабсорбират в кръвта и това води до нормализиране на
pH. Следователно, бъбрекът участва в регулацията на pH чрез промяна в
активността на карбоанхидразата.
Ако pH на урината се намали под 4.5, секрецията на Н+ спира и следо
вателно спира и реабсорбцията на НСО, към кръвта. За да не се получи
това, част от секретираните в урината свободни Н+ трябва д а бъдат свър
зани. Това става чрез химичните буферни системи на урината: бикарбо-
натна, фосфатна н амониева.
Амониева буферна система. Бъбреците участват в регулацията на pH
на кръвта и чрез промяна в активността на ензима глутаминаза, който
катализира разграждането на глутаминовата киселина в тубулните клетки
и се получава амоняк. При ацидоза се повишава активността му - обра
зуваният в големи количества амоняк се секретира в урината и свързва
излишните Н+, не позволявайки pH на урината д а спадне под 4.5.
Полова система / 203
ПОЛОВА СИСТЕМА
Половата система при мъжа и при жената е съставена от редица органи,

участващи в размножаването. По своето разположение и функция те с е
групират на външни и вътрешни.
Основен орган от вътрешните полови оргапи и при мъжа, и при жената
е чифтна полова жлеза /съответно тестис и яйчник/, която освен цитоген-
ната функция /производството на полови клетки - сперматозоиди или яй-
циклетки/ има и роля на ендокринна жлеза- произвежда полови хормони.
Външните полови органи имат главно копулативна функция, а при же
ната са и елементи на естествения родов път.
М ъ ж к и полови о р г а н и
Семенник
С е м е н н и к ъ т /testis/ /Фиг. 98/ е чифтен орган, разположен в кожна
торбичка, наречена scrotum, извън коремната кухина, под клоновете на
лонните кости. Има овална форма, с размери около 4,5/3,5/2,5 см и тегло
около 20 грама. Сплеснат е напречно и притежава медиална и латерална
повърхност, преден и заден ръб. По задния му ръб се намира mediastinum
testis. Зачатъкът му се образува близо до бъбрека и в края на бременността
се спуска през слабинния канал д о скротума, където тестисът е разполо
жен след раждането. При това си движение /descensus testis/ семенникът
преминава през коремната стена, затова обвивките му представляват по
следователни слоеве от тази стена.
Тестисът притежава капсула - tunica albuginea. Преградки от тази съ-
единителнотъканна капсула навлизат в дълбочина и разделят около 250
- 300 делчета /lobule testis/. Всяко делче съдържа извити каналчета /tubuli
seminiferi contorti/, които се обединяват в прави каналчета /tubuli seminiferi
recti/. Така се образува мрежа от каналчеста система, наречена rete testis.
От нея започват по-големи изнасящи каналчета /ductuli cfferentes testis/,
които продължават в надсеменника.
Тестисът има двойна функция; цитогенна /производство на спермато
зоиди/ и инкреторна /производство на тестостерон/.
Лигавицата на извитите каналчета представлява сперматозоиди в раз
личен етан на зреене, като зрелите преминават в просвета на каналчето.
При това образуване на сперматозоиди, хромозомите им стават от дипло-
иден / 4 6 / в хаплоиден / 2 3 / брой.

В съединителната тъкан около делчетата с е намират интерстициални
клетки /на Лайдиг/, произвеждащи мъжкия полов хормон - тестостерон.
Изнасящите каналчета образуват силно нагънатия канал на надсеменника.
Надсеменник
Н а д с е м е н н и к ъ т / e p i d i d y m i s / е силно нагънат канал с дължина около
5 см. Той с е разполага по задния ръб на тестиса и притежава глава /caput/,
тяло /corpus/ и опашка /cauda/. Каналът м у с е продължава в семепровода.
Aorta abdominalis ^ iliaca communis sinistra

V c a v a inferior Corpus
rous vertabrae
v
limbalis V
A . iliaca communis dextra
Promontorium
V. iliaca communis sinistra

Mesocolon sig-
moideum
A, et v. iliaca externae (релеф)
Vesica urinaria
Peritoneum
ureter
mister
A p e x vesicae Plica rec-
Vesica urinaria hxcavatio
(tunica muscularis)" rectovesical is
Dectus deferens ---Rectum
Vesicula
Integumentum commune
seminalis
O s pubis
-Prostata
Lig. Suspensorium penis -
Urethra (pars membranacea)
Flexura
M.ischiocavemosus perineal is
Bulbus urethrae .
Funiculus spermaticus. M levator a m
Corpus spongiosum penis
M sphincter
Corpus cavemosum penis
am e x t e m u s
Fascia spermatica interna
Ductus deferens
Corona g l a d i s - | j
Glans penis-
Preputium
Epididumis' ^Testis
Tunica vaginalis testis Scrotum
Фиг. 98 Мъжки nnnriDn rtnr-o....

Семепровод
Семепроводът /ductus defferens/ е пряко продължение на надсеменни-
ка. Започва от неговата опашка и се отваря в простатната част на пикоч
ния канал. Дължината му е около 50 см. И в зависимост от топографските
области, през които преминава, се разделя на четири части, семенникова,
фуникуларна /като елемент на семенната връв funiculus spermaticus/, инг-
винална /в canalis inguinalis/ и тазова. Функцията на семепровода е про-
водна и резервоарна по отношение на сперматозоидите.
Лигавицата на семепровода е покрита от цилиндричен ресничест епи
тел с надлъжни гънки. Стената му притежава дебел трилистов слой глад
ка мускулатура, което определя твърдата му консистенция при палпация.
Отвън е покрит с адвентиция, а само в началото на тазовата част е покрит
с перитонеум.
Простатна жлеза /простата/

Простатата /prostata/ е жлезно-мускулна структура, разположена зад
и под пикочния мехур, непосредствено над мускулите на пикочополовата
диафрагма, пред правото черво, което я прави достъпна за палпация. От
вън е обвита от плътна съединителнотъканна капсула.
Макроскопски простатата притежава три лоба: ляв и десен /lobus sin. et
dex./, богати на жлези и централна част /lobus medius/, в която преминава
началната част на уретрата. В тази централна част, по задната стена на
уретрата се отварят еякулаторните канали /получени от обединяване на
семепровода с каналите на семенните мехурчета/, а по страничната стена
са отворите на простатните жлези.
Структурата на простатата е от жлезна и мускулна части. Жлезната
тъкан е представена от тубулоалвеоларни жлези, които чрез многобройни
отводни каналчета изливат своя секрет в уретрата и по този начин фор
мират семенната течност. Мускулната част е от гладкомускулни влакна,
разположени между жлезите. Жлезната и мускулната части са в реципроч
ни отношения с напредване на възрастта. В някои случаи простатата хи-
пертрофира, образуват се възли /аденома/, което води до притискане на
уретрата и нарушено уриниране.
Семенни мехурчета
Семенните мехурчета /vesiculae seminales/ са жлезни структури, раз

положени под пикочния мехур, от двете страни на простатата. Секретът
им е богат на фруктоза, има алкална реакция и е елемент на семенната
течност.
206 / Основи на Анатолшята и физиологията на човека
Булбоурстрални ж л е з и
Други две жлези с големина на грахово зърно - булбоуретрални жлези

/glandulae bulbourethrales/ също се отварят към уретрата. Разположени
са под симфизата, от двете страни на корена на пениса. Произвеждат се
крет, който също е елемент на семенната течност.
М ъ ж к и полов члеи
Мъжкият полов член /penis/ е копулативният орган на мъжа. Макро-

скопски на него се различават корен /radix/, тяло /corpus/ и главичка /glans/.
Той се изгражда от две пещеристи /corpus cavernosum/ и едно гъбесто
/corpus spongiosum/ тела, покрити от плътна съединителнотъканна обвив
ка /tunica albuginea/. Спонгиозното тяло образува назад луковицата на пе
ниса, а напред главичката и през него преминава уретрата. Кавернозните
тела завършват назад с два crura penis, заловени за долните клонове на os
pubis. Трите тела, особено кавернозните притежават кухини, изпълващи
се с кръв при ерекция.
Мъдницата /scrotum/ е обвивката на тестисите, надсеменниците и на
чалните части на семепроводите. Изградена е от кожа и изтлачените слое
ве на предната коремна стена при десцензуса на тестиса.
Физиология на половата система у мъжа

Основната функция на половата система е репродукцията. Тя се осъ
ществява чрез сливането на мъжка полова клетка /сперматозоид/ с женска
полова клетка /яйцеклетка/ в резултат на което наследственият материал
от двете клетки се комбинира, за да се формира нов индивид.
Диференциация на пола. Полът се определя от комбинацията на две
те полови хромозоми - X и У. При мъжа те са X и У, а при жената - XX.
Наличието на ХУ хромозоми определя развитието на тестиси, а наличието
на XX - на яйчници. Мъжкият пол се определя от комбинацията Х У хро
мозоми и наличието на тестостерон. При липса на тестостерон се развиват
женски външни полови органи. За диференциране на женския пол са необ
ходими XX хромозоми и липса на тестостерон.
Функционално устройство
Половата система у мъжа се състои от външни и от вътрешни полови ор
гани. Към вътрешните полови органи се отнасят епидидимът /надсеменник/,
семепроводният канал, семенните мехурчета, простатната жлеза. Външните
полови органи са тестисите /мъжки полови жлези/, в които непрекъснато се
образуват мъжките полови клетки /сперматозоиди/ и мъжкият полов член.
Тестис /семенник/. Тестисът е чифтна яйцевидна жлеза, нормално

разположена в семенна торбичка - скротум. Състои се от силно нагънати
семенни каналчета. Стената на каналчетата е изградена от епителни /Сер-
толиеви/ и сперматогенни клетки. Между семенните каналчета има гнезда
от клетки с ендокринна функция, наречени Лайдигови клетки.
Функции на тестиса /семеник/. В тестиса се извършва образуването
на сперматозоиди /репродуктивна функция/ и секреция на тестостерон /
ендокринна функция/ от Лайдиговите клетки.
Репродуктивна функции иа м ъ ж к и т е полови ж л е з и
Сперматогенеза - осъществява се в семенните каналчета на тестиса,

където се намират герминативни клетки, от които се образуват спермато
зоидите и Сертолиеви клетки, които имат важна роля за осъществяването
на сперматогенезата. При този процес става превръщането на недиферен-
цираните и неподвижни примордиални /първични/ герминативни клетки -
сперматогонии в зрели,
високоспециализирани
подвижни сперматозо
иди. За извършването
на сперматогенезата са
Лайдигови
необходими около 64 клетки
дни.
Функции иа
Семенно
Сертолиеви ге каналче
клетки:
осигуряват изхран
Сперматид
ването на спермато
зоидите /съдържат Сперматозоид
големи количества
гликоген/. Вторичен
сперматоцид
притежават фаго-
цитарна способ Първичен
сперматоцид
ност - унищожават
дефектните герми- Сертолиева
клетка
нативни клетки
• секретират воднис-
та, богата на К+ и
H C O j - течност в Сперматогонии
лумена на семенни
те каналчета, чрез
К О Я Т О образуваните Фиг. Ф-2Я, Спсрматогсмсза
сперматозоиди се отнасят в епидидима за складиране и узряване.
Функция на герминативните клетки.
Първичните герминативни клетки - сперматогонии, узряват в пър

вични сперматоцити. Този процес започва по време на пубертетното раз
витие. Първичните сперматоцити след процес на деление и намаляване
на броя на хромозомите се превръщат във вторични сперматоцити. ко
ито след това се превръщат в сперматиди, които съдържат 23 хромозоми.
Сперматидите узряват в сперматозоиди /Фиг. ф-28 /.
Регулация на сперматогенезата.
Фоликулостимулиращият хормон /ФСХ/ улеснява последните етапи на
узряването на сперматидите.
Зрелите сперматозоиди притежават главичка, шийка и опашка. В главич
ката се намират хромозомите, в шийката има много митохондрии, опашката
съдържа съкратителни белтъци, чрез които извършва камшиковидни дви
жения. От семенните каналчета сперматозоидите постъпват в каналите на
надсеменника /епидидим/, където продължават своето узряване и придоби
ват подвижност. За сперматогенезата е необходима по-ниска температура от
тази във вътрешността на тялото. Нормално тестисите функционират при
температура около 32 0 С. Горещи бани /45 0 С/ с продължителност 30 минути
намаляват броя на сперматозоидите понякога до 90 %. Полученото по този
начин намаление обаче, не е достатъчно да направи процедурата сигурна
форма на мъжка контрацепция /предпазване от бременност/.
Функция иа семеотводния канал. Започва от надсеменника, преми
нава през слабинния канал в състава на семенната връв, пробива простат
ната жлеза и се влива в пикочния канал. Стената му е изградена от дебел
слой гладко мускулни клетки. Чрез контракциите на гладките мускули се
менната течност /сперма/ се излива в пикочния канал.
Функция на простатната жлеза. Намира се под пикочния мехур. През
нея преминава пикочният канал. Секретът на простатата е богат на фрукто-
за, лимонена киселина и ензими. Той се прибавя към семенната течност.
Функция на семенните мехурчета. Представляват нагънати гладко-
мускулни тръби, покрити отвътре с жлезист епител. Разполагат се под пи
кочния мехур. Секретът на семенните мехурчета съдържа епителни клетки
с висока концентрация на простагландини и се излива в пикочния канал.
Функция на семенната течност /сперма/ - представлява физиологич
ната среда, с която се пренасят зрелите сперматозоиди. В 1 милилитър
сперма се съдържат 60 — 120 милиона сперматозоиди. Половината от мъ
жете, които имат 20 —40 милиона сперматозоида и практически всички,
които имат под 20 милиона, са стерилни. Човешките сперматозоиди с е
движат със скорост 3 милиметра/минута в женския полов път и достигат
маточните тръби за около 30 - 60 минути след копулацията /полов акт/.

Функция на мъжкия полов орган /пенис/ - копулативен орган, чрез
който при полов акт спермата се изхвърля във влагалището на жената /ея-
кулация/. Изграден е от пещеристи тела с гъбест строеж. При полово драз
нене кухините на пещеристите тела се изпълват с кръв и това предизвиква
втвърдяване и изправяне на пениса - ерекция.
Хормонална ф у н к ц и я на м ъ ж к и т е полови ж л е з и
Главният хормон, който се произвежда в Лайдиговите клетки на тес

тисите е тестостероньт. Нормално у мъжете секрецията на тестостерон
е 4 - 9 милиграма/дневно. Около 97 % от него е свързан с плазмените
белтъци.
Физиологични ефекти на тестостерона.

1. Контролира сперматогенезата.
2. Необходим за развитието на вторичните полови белези у мъжа.
3. Поддържа функционалната способност на простатата и семенните
мехурчета, които са източник на простагландини и фруктоза. Метаболи-
зирането на фруктозата води д о освобождаване на енергия, необходима за
движението на сперматозоидите.
4. Повишава половото влечение /либидо/.
5. Стимулира синтезата на белтъци /анаболен хормон/.
Хипоталамус
Гонадолибсрини
Андснохипофша
/
Фол и кулости мули pain
хормон
\
Лутсинизиращ
хормон
Ф ©
Ссртолисви клетки Лайдигони клетки - • Тестостерон
Фиг. ф-29 Регулация на секрецията на тестостерон

Р е г у л а ц и я на с е к р е ц и я т а на т е с т о с т е р о н . Лутеинизиращият хормон
/ЛХ/ от предния дял на хипофизата стимулира секрецията на тестостерон
от Лайдиговите клетки на тестисите. В мъжкия плод синтезата на тес
тостерон се стимулира от ч о в е ш к и я х о р и о н г о н а д о т р о п и н . който се ос
вобождава в големи количества от плацентата. Тестостеронът инхибира
по-нататъшната секреция на Л Х чрез инхибиране освобождаването на го-
надолиберини от хипоталамуса и чрез директно инхибиране на освобож
даването на ЛХ от предния дял на хипофизата /Фиг. ф-29 / .
Пубертет. Започва с появата на периодично освобождаване на гона-
долиберини от хипоталамуса, които причиняват периодична секреция на
фоликулостимулираш и лутеинизираш хормон от аденохипофизата.
Женски полови органи

Яйчник
Я й ч н и к ъ т / o v a r i u m / /Фиг. 99/ като основен орган на женската полова

система е чифтна жлеза, има овална форма и се разполага в малкия таз, на
неговите странични стени, в специални едноименни ямки между вътреш
ните и външните хълбочни съдове. Неговото положение е сравнително по-
Infundibulum tubae u t e n n a e
A m p u l l a tubae u t e m a e
Plicae tubariae
M e s o sâФ
l p"i n1 *x Fundus E p o o p h o r o n (ductuli transversi)
Tuba uterina D u c t u s e p o o p h o n longitudinalis
uteri
Ovarium sinistrum R a m u s ovaricusl
Lig ovarii p r o p r m i i R a m u s tubaris
)variu)
Tunica seroka Corpu Plicae tubariae f
(PerimetriuAi) ц ^ , O s t i u m Isthmus |
uterium tubae
•N e s o m e t n l m I .- Л tubae u t e n n a e j
Lig teres uteri
Fimbriae tubae
olliculusovancus
vesiculosus
Stroma ovarii
C o r p u s luteum
Lig teres uteri
Lig latum uteri
Tunica muscularis ( M y o m e t n y / n p e r v i x \ А uterina
Tunica m u c i s a (Endometrium) uteri C a v u m uteri
Canalis cervicis uteri
Plicae palmatae
O s t i u m uteri
Rugae vaginales
Tunica muscularis v a g i n a e
C o l u m n a rugarum anterior
Tunica m u c o s a v a g i n a e
Фиг. 9 9 Женски полови органи
Пол ова система / 211
стоянно, което се осъществява от добре развит прикрепващ апарат - това

са собствени лигаменти до тазовата стена и матката, както и опорак, чрез
който яйчникът се свързва с широката маточна връзка. Теглото на яйчника
е около 9 г, а дължината - около 3 cm.
Във вътрещността на яйчника се обособяват две зони - периферна /па-
ренхиматозна/, където се разполагат яйчниковите фоликули и централна,
богата на кръвоносни съдове. Всеки фоликул притежава една голяма клет
ка - яйцеклетка и малки допълнителни клетки. В зависимост от степента
на развитие фоликулите биват първични, зреещи и зрели /Граафови фоли
кули/. През време на половата зрялост яйчникът търпи циклични промени.
Clavicula
М subclavius
Fascia pectoral is
Integumentum c o m m u n e
Pulmo dexter
M pectorahs
major
Lobi glandulae M pectorahs

mammanac minor
Papilla
mammae
mammae
lacti feroi
Sinus lacti f e n
1>HI. 100 Млечна ж л е з а

означени като яйчников цикъл. Средно 13 пъти в годината един фоликул

достига пълна зрялост, изпъква на повърхността на яичника, нарушава не
говата цялост, разпуква се и освобождава зрялата яйцеклетка. Този процес
се нарича овулация. Малките клетки на фоликула произвеждат женските
полови хормони - естрогени и прогестерон.
Маточна тръба
Маточната тръба /tuba interna/ има д ъ л ж и н а средно 12 cm. Всяка
една изхожда от съответния рог на матката и завършва около горния по
люс на яйчника.
Маточната тръба се състои от три части: маточна, разположена в сте
ната на матката, стеснена /isthmus/ и фуниевидно разширена /ampulla/.
Ампулата образува ресни /fimbrii tubae/, насочени към яйчника, една от
които сраства с него. На ампулата е разположен и отворът към коремната
кухина.
Стената на маточната тръба е изградена по обшия трислоен план на
строеж на кухите органи. Най-отвътре е лигавицата, изградена от цилин
дричен ресничест епител, образуваща множество разклонени /от първи и
втори порядък/ гънки, plicae tubae. Средният слой е гладкомускулен от два
пласта /вътрешен циркулярен и външен надлъжен/, а към маточния край
- от три. Външният слой на стената е о т перитонеум.
В маточната тръба се извършва оплождането на яйцеклетката. При въз
паления и сраствания на лигавицата оплодената яйцеклетка е затруднена
в придвижването си към матката и съшествува опасност от развитие на
извънматочна /тубарна/ бременност.
Матка
Матката /uterus, hystera/ е кух, мускулест орган, разположен в малкия

таз, между пикочния мехур и правото черво. Функцията й е свързана с
приемане на оплодената яйцеклетка, осигуряване на условия за износване
на плода и участване в акта на раждането.
Макроскопски матката притежава две повърхности /предна и задна/,
горна разширена част, наречена дъно /fundus uteri/, тяло /corpus uteri/ и
шийка /cervus uteri/, част от която се вдава във влагалшцето. Тялото и ший
ката на матката сключват тъп ъгъл отворен напред /антефлексио/, а цялата
матка е наклонена напред спрямо оста на влагалището /антеверзио/.
Отвътре матката е постлана с лигавица, имаща цилиндричен епител,
множество жлези и кръвоносни съдове. Във връзка с овулационния цикъл
тя търпи циклични промени, протичащи в няколко фази: десквамативна
/отделяне на по-голямата част от лигавицата —менструация/, пролифера-
тивна, секреционна и пременструална. На всеки 28 дни фазите се повтарят
и о т е д е л я т менструалния цикъл, който е свързан с яйчниковия цикъл.
Полова система I 213
Шийката има канал, запушен от слузест секрет.

Гладката мускулатура на матката формира две прекръстосващи се спи
рални системи, които осъществяват маточните контракции през време на
раждането. Външната обвивка е перитонеум.
Основни връзки в поддържащия апарат са широката маточна връзка,
lig. latum uteri /образувание на перитонеума/ и облата връзка /lig. teres
uteri/, преминаваща през слабинния канал.
Влагалище
Влагалището /vagina/ е копулативният орган на жената. То е еластич

на тръба с дължина около 10 см, свързваща матката с външните полови
органи и е разположено между пикочния мехур и правото черво. Осигуря
ва евакуацията на менструалното течение, както и депонирането на семен
ната течност в близост с маточното отвърстие.
Влагалището притежава две стени /предна и задна/, свод /fornix/, насо
чен към маточната шийка и влагалищно преддверие /vestibulum vaginae/
- към външните полови органи.
Лигавицата на влагалището е от многослоен плосък невроговяващ
епител и образува напречни гънки /rugae vaginales/ и надлъжни колонки
/columnae rugarum/. Жлези липсват. Гладката мускулатура е сравнително
тънка и се състои от два слоя, разпределени във взаимно кръстосващи с е
спирални системи. В долната част на влагалището се разполагат воле
ви мускулни снопчета от пикочополовата диафрагма. Около мускулните
влакна се намира съединителна тъкан, прикрепваща влагалището към съ
седните органи.
Големи с р а м н и устии
Големите срамни устни /labia majora pudenda/ представляват две

кожни гънки, съдържащи мастна тъкан и венозно сплетенис /преддвсрна
луковица/ и заграждащи срамната цепка, където се отварят входът на вла
галището и пикочния канал. Големите устни се свързват помежду си чрез
предна и задна комисура и съдържат голямо количество потни и мастни
жлези.
М а л к и срамни устни
Малките срамии устни /labia minora pudenda/ се разполагат навътре

от големите и представляват нежни кожни гънки, наподобяващи лигавица.
Пространството между тях се нарича преддверие /vestibulum vaginae/ на
влагалището, което навътре се ограничава от девствената ципа /hymen/.
Съдържат множество мастни жлези. Предният край на малките устни с е
разделя на четири крачета /две латерални и две медиални/, образуващи

обвивката и юздичката на клитора.
Клитор
К л и т о р ъ т /clitoris/ представлява пещеристо тяло, подобно на пеще-

ристите тела на пениса и притежава две крачета /crura clitoridis/, свързва
щи се в тяло /corpus clitoridis/ и завършващи с главичка /gians clitoridis/.
Малките срамни устни и главичката на клитора са снабдени със сетивни
нервни окончания и представляват чувствителни ерогенни зони.
Лоино възвншеиие
Лонното в ъ з в н ш е и и е / m o n s pubis. Veneris/ се разполага нагоре от го

лемите устни, пред симфизата. Предизвиква се от натрупване на подкож
на мастна тъкан с различна дебелина в зависимост от охранеността. През
време на пубертета кожата в тази област се окосмява във вид на триъгъл
ник - женски тип окосмяване.
Големи преддверни ж л е з и
Големите п р е д д в е р н и ж л е з и / g l a n d u l a e v e s t i b u l ä r e s m a j o r e s ,
Bartholini/ съответстват на булбо-уретралните жлези при мъжа. Разполо
жени са в основата на малките срамни устни, а каналчетата им се отварят
в преддверието на влагалището. Произвеждат секрет със специфична ми
ризма.
Преддверни л у к о в и ц и
П р е д д в е р н н т е л у к о в и ц и /bulbi vestibule/ представляват две венозни

сплетения, разположени в големите срамни устни, свързани с междинна
част. Съответстват на спонгиозното тяло у мъжа. Луковиците са еректилни
тела, увеличаващи обема и твърдостта си при възбуда.
Млечна жлеза
М л е ч н а т а ж л е з а / g l a n d u l a m a m m a e / е чифтен жлезист орган, който
по произход е видоизменена потна жлеза, а функционално е свързан с по
ловата система. Разполага се в областта на гърдите, върху fascia pectoralis,
от 2-ро - 3-то до 4-то —5-то ребро, като показва индивидуални различия
по форма и големина /Фиг. 100/.
Млечната жлеза е покрита с тънка и нежна кожа. В центъра и се намира
пигментирано кръгло поле /areola mammae/, в което се разполага гръдното

зърно. На това място с а отворите на жлезните канали.
Във вътрешността си млечната жлеза има строма, разделяща я на дел-
чета от жлезист епител, образуващи нейния паренхим. Всяко делче има
отводен канал /ductus factiferus/, отваряй! се на повърхността. Млечната
жлеза съдържа и различно количество мастна тъкан.
Млечната жлеза е подложена на промени в периода преди и след раж
дане, както и след спиране на кърменето, което определя реципрочните
отношения между жлезния паренхим и мастната тъкан.
При мъжа млечната жлеза е слабо развита и представлява струпване на
съединителна тъкан с единични жлезни каналчета.
Полова система у жената

Функционално устройство. Женските полови органи са яйчниците, ма
точните тръби, матката, влагалището.
Функция на яйчниците - в женските полови жлези се образуват яй
цеклетки и се секретират женските полови хормони естрогени и прогес-
терон.
Функция на маточните тръби - поемат узрялата яйцеклетка и я
придвижват към матката. Стената им е изградена от гладки мускули, ко
ито чрез перисталтични движения придвижват яйцеклетката към матка
та. В маточната т р ъ б а може да стане оплождането на яйцеклетката от
сперматозоида.
Функция на матката - гладкомускулсн орган, в който се развива за
родиша на оплодената яйцеклетка. Кухината на матката е покрита с ли
гавица /епдометриум/, която е богата на жлези. Във връзка с цикличната
хормонална де й н о с т на яйчниците, лигавицата претърпява морфологични
промени, минавайки през три фази: пролифсрационна, секреционна и де-
сквамационна /менструация/. През бременността от лигавицата на матката
се образува плацентата.
Функция на влагалището - копулативен орган у жената и родов път,
чийто стени са изградени от гладки мускули и са покрити с лигавица. В
него се депонира семенната течност.
Р е п р о д у к ! и н и а функция ма ж е н с к и т е полови жлези
Репродуктивната функция започва с развитието на яйцеклетките в яйч

ниците. При раждането в яйчниците има около 2 милиона първични фо-
ликули способни д а образуват яйцеклетки. В началото на пубертета т е са
само 300 000 д о 400 000. О т тези фоликули само около 400 узряват и от
тях се освобождават яйцеклетките - по една на всеки месец. Останалите
дегенерират.
Дейността на
яйчниците с е ха
рактеризира с ци
клични промени.
Всеки цикъл про
дължава 21 - 3 0
дни и с е състои от
две фази: фолику-
ларна и лутеална
/Фиг. ф-30 /. През
фоликуларната
фаза с е развива
зрелият фоликул;
през лутеалната
фаза с е развива
жълтото тяло. Ци
кличните промени
се прекъсват от
настъпила бремен
ност и окончател
но прекъсват през
менопаузата.
Фоликуларна
фаза. В края на
всяка менструация
в яйчника с е сти
мулира развитието
на един фоликул,
чиито клетки за
почват да секре-
тират естрогени
/предизвикват разрастване на матката/. Яйцеклетката във фоликула посте
пенно узрява и той с е превръща в зрял Граафов фоликул с размери 1 - 2
см в диаметър. Към 14-я ден на цикъла зрелият Граафов фоликул с е пуква
и яйцеклетката излиза на повърхността на яйчника - овулацня. Излязлата
яйцеклетка с е транспортира към маточните тръби в матката, където м о же
да бъде оплодена.
Регулация на ф о л и к у л а р н а т а ф а з а . Растенето и зреенето на фолику-
лите с е стимулира от фоликулостимулиращия хормон / Ф С Х / в първите 14
дни на менструалния цикъл. През това време с е увеличава секрецията на
естрогени от зреещия фоликул. В края на тази фаза с е увеличава и секре
цията на лутеинизиращ хормон /ЛХ/, който предизвиква овулацията.
Полова система I 217
Лутеална фаза. След овулацията на мястото на Граафовия фоликул

под действието на ЛХ се развива жълтото тяло и се превръща в ендокри
нен орган, който секретира прогестерон и по-малко количество естрогени.
Лутеалната фаза се характеризира с разрастване на кръвоносните съдове
и секреторните жлези в лигавицата на матката, която се подготвя за прие
мането на оплодената яйцеклетка. Ако настъпи бременност, жълтото тяло
продължава д а нараства. Ако обаче това не стане, то дегенерира и се пре
връща в бяло тяло /съединителна тъкан/.
Регулация на лутеалната фаза - предизвиква се от бързото увелича
ване на секрецията на ЛХ. Прогестеронът силно потиска секрецията на
ЛХ и Ф С Х по механизъма на отрицателната обратна връзка и затова през
тази фаза не е възможно д а узрее нов фоликул и да настъпи овулация.
Ендокринна функция на яйчниците - във фоликулите и в жълтото

тяло се секретират женските полови хормони естрогени и прогестерон
(стероидни хормони). Основният естроген е 17-естрадиол.
Физиолог ични действия на естрогените:
1. Определят появата и развитието на вторичните полови белези у же
ната - по-висок глас, характерно окосмяване, широк таз, тесни рамене,
развитие на млечните жлези.
2. Регулират секрецията на фоликулостимулиращ хормон.
3. Участват в осъществяване на цикличните промени в маточната ли
гавица.
4. Определят развитието на външните полови органи у момичетата.
5. Оказват анаболен /стимулиращ/ ефект върху белтъчната обмяна.
Физиологични действия на прогестерона:
1. Подготвя маточната лигавица за имплантиране на оплодената яйце
клетка.
2. Намалява контракциите на матката.
3. Потиска секрецията на лутеинизиращ хормон.
4. Предизвиква повишаване на базалната телесна температура тъй като
действа върху терморсгулаторния център в хипоталамуса.
М е н с т р у а л е н ц и к ъ л - цикличните промени в матката се дължат на ци
клични промени в секрецията на естрогените и прогестерона в яйчниците.
Менструалният цикъл продължава средно 28 дни и се състои от три фази:
1. Десквамационна - повърхностният слой от маточната лигавица,
смесен с кръв се изхвърля през влагалището /кръвотечение/. Дължи с е
на обратното развитие на жълтото тяло и прекратяване на действието на
прогестерона и естрогените върху лигавицата.
2. Пролиферационна - изразява се в разрастване на клетките на ма
точната лигавица под действието на естрогените, секретирани от зреещия
фоликул.
3. Секреционна - изразява се в набъбване на клетките на лигавицата.
нарастване и секреция на жлезите под действието на секретираните в жъл

тото тяло прогестерон и естрогени.
Промени в организма но в р е м е на бременност.
Бременността продължава около 40 седмици от момента на опложда

нето. Характеризира се с високи нива на естрогени и прогестерон, които
поддържат добро функционално състояние на ендометриума, потискат
яйчниковата функция /чрез инхибиране на ФСХ и Л Х / и стимулират раз
витието на млечните жлези /Фиг. ф-31 /.
П р о м е н и в м а й ч и н и я о р г а н и з ъ м : всички метаболитни функции са
повишени, за д а доставят достатъчно хранителни вещества на растящия
плод; по-голяма е нуждата от хранителни вещества; повищен е обемът на
циркулиращата кръв; повишени са мазнините в кръвта; повишено е те
глото; увеличен е минутният обем на сърцето; увеличена е белодробната
вентилация; матката и млечните жлези са увеличени; отделя се по-голямо
количество урина и др.
Раждане
Р а ж д а н е т о е резултат от разширяване на канала на шийката на матката
под действието на хормона р е л а к с и н , секретиран от плацентата и от на
личието на много силни контракции /съкращения/ на гладките мускули на
матката. Окситоцинът стимулира контракциите на матката.
Л а к т а ц и я . За едно денонощие се отделя около 1.5 л мляко от млечните
жлези. Естрогените и окситоцинът стимулират растежа и развитието на
млечните жлези през бременността. Пролактинът, който стимулира секре
цията на мляко е повишен по време на бременността, тъй като естрогени-
Ф и г ф-31 Секреция на женски полови хормони в различни стадии на бременността

те стимулират неговата секреция от аденохипофизата. През бременност

та, обаче, няма лактация, защото естрогените и прогестеронът блокират
действието на пролактина върху млечните жлези. След раждането, естро
гените и прогестеронът намаляват бързо, така че лактацията вече може
се осъществи. Лактацията се поддържа чрез сукането, което стимулира
секрецията на окситоцин и пролактин. Овулацията е потисната и възмож
ността за нова бременност също, защото пролактинът инхибира секреция
т а и действието на гонадотропните хормони от хипоталамуса и съответно
инхибира секрецията на ЛХ и Ф СХ от предния дял на хипофизата.
СЪРДЕЧНО СЪДОВА СИСТЕМА
Сърдечно-съдовата система включва сърцето и съдовете, в които цир

кулират кръвта и лимфата. Тя осигурява:
• постоянно снабдяване на тъканите и клетките с кислород и хранителни
вещества и отстранява крайните продукти на обмяната на веществата,
• взима участие в терморегулацията на организма чрез разщиряване или
свиване на кожните кръвоносни съдове,
• участва в хуморалната регулация чрез хормоните в кръвта, отделени от
жлезите с вътрещна секреция.
Сърдечно - съдовата система с е дели на кръвоносна и лимфна в зависи
мост от циркулиращата в съдовете течност. /Фиг. 101/.
Кръвоносна система
Кръвоносната система у човека е изградена от централен мускулест ор

ган - сърце и мрежа от тръбести образувания - съдове, пренасящи кръвта
от сърцето д о отделните структурни части на тялото и връщайки я обратно
д о сърцето. Съдовете биват артерии, капиляри и вени. Артериите изнасят
кръвта от сърцето и я доставят на капилярите, през стените на които с е
извършва обмяната на веществата. Вените приемат кръвта от капилярите
и я връщат отново в сърцето.
Сърце
С ъ р ц е т о /cor, c a r d i a / /Фиг. 102/ е кух мускулест орган, разположен
в средния медиастинум върху диафрагмата. Има форма на конус, като 2 /
3 от масата му е разположена вляво от срединната линия, а 1/3 - вдясно.
Геглото на сърцето е около 3 0 0 грама при мъжете и около 2 3 0 грама при
жените. Основата, basis cordis е обърната нагоре, от която влизат и из
лизат кръвоносните съдове. Върхът, apex cordis, който е образувание на
лявата камера, е насочен надолу, наляво и напред и обикновено с е про-
ецира в V междуребрие на четири напречни пръста от левия стернален
ръб. Предно-горната повърхност на сърцето /facies sternocostalis/ е издута
и обърната към гръдната кост и ребрата. Долнозадната повърхност /facies
diaphragmatica/ е сплесната и заляга върху сухожилния център на диафраг
мата. Двете повърхности преминават една в друга чрез закръглени ръбове.
Венечната бразда /sulcus coronaries/ е циркулярна бразда, бележеща гра
ницата между предсърдията /нагоре/ и камерите /надолу /. В нея залягат
Сьрдечно-съдова система / 221
V retromandibularis
A facialis
V facialis
V carotis e x t e r n a A t e m p o r a l i s superlicialis
V. j u g u l a r i s interna А carotis c o m m u n i s sinistra
V jugularis externa
T r u c t u s costocervicalis T r u n c u s thyrocervical is
Truncus brachiocephalicus Arcus aortae
V subclavia А s u b c l a v i a sinistra
V v brachiocepbalica dextra Truncus pulmonalis
V. c a v a s u p e r i o r Vv pulmonales
V. c e p b a l i c a
V c a v a interior Aorta descendens
Vv brachiales Truncus doeliacus
A profunda bracbu
A bepatica A brachialis
V portae A lienalis
A et v V lienalis
A gastrica sinistra
V mesentenca interior A m e s e n t e n c a superior
V mesentenca A m e s e n t e n c a interior
superior
А radialis
V m e d i a n a cubili
A iliaca a)mmunis sinistra
V basilica
sacralis m e d i a n a
V iliaca c o m m u n i s A ulnans
A iliaca in te rn a A m t e r o s s e a posterior
Ascus
palmaris
profundus
Ascus A a digitales
palmaris
superficialis
f e m o n s lateralis
magna
A femoralis A p r o f u n d a femoris
A f emor alis
A poplitea poplitea
A tibialis posterior
Vv. t i b i a k s
A tibialis anterior
V v tibiales posteriores
A dorsalis p e d i s
А plantaris lateralis
Arcus vcnosus
dorsalis p e d i s А plantaris m e d i a l i s
A. ar cuata
A r c u s plantaris
Фиг. 101 Сьрлсчно-съдова система

коронарните съдове. Подобни бразди, вървящи вертикално по предната и

задната повърхности, маркират границата между лявата и дясната камери
/sulcus interventricularis anterior et posterior/.
Кухината иа сърцето се дели на две половини: лява - в която преминава
богата на кислород кръв и дясна - транспортираща бедна на кислород кръв.
Двете половини нормално са напълно разделени чрез сърцевата преграда,
septum cordis. Всяка половина има две части: предсърдие /atrium/ и камера,
стомахче /ventriculus/. Между предсърдието и съответната камера се намира
отвор - предсърдно-камерен или атриовентрикуларен. /Фиг. 103/.
Cartilago thyroiaca Jsthmus gladulae thyroidcae
/N. phrenteus
N. vagus dexter
, A . carotis c o m m u n i s sinistra
^Truncus thyrocervical is
M s c a l e n u s anterior, . P l e x u s brachialis
, А s u b c l a v i a sinistra
А s u b c l a v i a dextra % A. t h o r a c i c a interna
sinistra
Trachea-
^ N . v a g u s sinister
Truncus branchiocephalicus\ Arcus aorlae
V c a v a superior^ laryngeus recurrens
C o n u s arteriosus- Aorta ascendens
J r u n c u s pulmonalis
Auricula Âuricula sinistra

dextra#
P u l m o sinister
Pulmo\fr
dexter,
Pleura
costalis" 1
W/А
J ' /Processus.
ч з и
п Ш м «М
®
ж / xiphoideus I
П , - Ventriculus | ^ ЙН
I dexter Silcus i n t e r v e n - 1
' . -. tricularis a n t e r i o r /
Pericardium Ventriculus sinister f \
A p e x cordis
/ Diaphragma
Recessus-
Pleura d i a p h r a g m a t i c a costodiaphragmaticus
Ф и г . 102 Р а з п о л о ж е н и е н а с ъ р ц е т о в с р е д о с т е н и е т о
Сърдечно-съдова система / 223
V pulmonalis dextra
Ostium v pulmonalis
dextra
Fossa ovalis
V pulmonalis
Ostium v cavae sinistra
inferions
Ostium v pulmonal
smistrae
Auricula
Septum interatriale
Mm
Vasa cordis
Valvula sinus coronarius Pars membrana-
Sinus coronarius cordis cea septi
interventricularis
Valva
Cuspis Valva atrioven-
atnoventncu-
septal is simstra
lans dextra
( v tricuspi- (v. mitral is)
Cuspis
dalis) posterior tendmeae
Chordae
M m papilläres
M m papilläres
Myocardium
Pars muscularis
Trabcculae c a m e a e septi interventricularis
Trabeculae c a m e a e
Endocardium
Lamina visceralis (epicardium)
Ф и г . J 0 3 С р е з на с ъ р ц е
Дясна сърдечна половина

Дясното предсьрдие, atrium dextrum притежава отвори, през които
приема кръвта от горната и долна кухи вени и от венечния синус /sinus
coronaries/, събиращ кръвта от сърцевата стена. Предната удължена част на
предсърдието се нарича дясно ухо /aurcula dex./, където се разполагат под
формата на гредички т.н. Гребеновидни мускули /mm. pectinati/. Междуп-
редсърдната преграда притежава овална ямка /fossa ovalis/. Татък от същест
вуващия през ембрионалното развитие отвор между двете предсърдия.
Д я с н а т а п рсд сьрОпо камерна клапа, valva atrio ven trie и laris dextra се
разполага в отвора между дясното предсърдие и дясната камера. Тя има
три платна /cuspis ant., post, et septalis/ и затова е известна като триплатне-
на или трикуспидална клапа. Основата на тези платна сраства с фиброз-
пия пръстен на отвора, а към свободните им ръбове се прикрепват сухо

жилията на папиларните мускули, идващи от кухината на камерата. Тези
сухожилия, респективно мускули, спомагат за затварянето на клапата. Те
не позволяват обръщане на платната към кухината на предсърдието през
времето на камерното съкращение.
Дясната ка.мера, ventriculus dexter заема предимно задната част на сър
цето. На хоризонтален срез кухината има полулунна форма. Тази камера
притежава два отдела —заден и преден, наречен артериален конус. Задният
отдел се съобщава с предсърдието чрез предсърднокамерния отвор. В кухи
ната на камерата са разположени трите папиларни мускула /mm. papilares/,
съответстващи на трите клапни платна. Предният отдел завършва нагоре с
отвора за белодробния ствол, в който се разполага неговата клапа.
Клапата па белодробния ствол, valva trunci pulmonalis се изгражда
от три еднакви платна с полулунна форма, подобни на джобчета. Те се оз
начават като предно, дясно и ляво. През време на отпускане /диастола/ на
камерата, кръвта изтласкана към белодробния ствол не може д а се върне
към кухината на камерата поради изпълването на полулунните платна с
кръв и затваряне на клапата.
Лява сърдечна половина

Лявото предсърдие, atrium sinistrum е по-широко от дясното. В него с е
отварят четирите /две леви и две д есн и / белодробни вени, vv. pulmonales.
Напред образува лявото ухо, auricular sin., в което също има мускулни гре-
дички на гребеновидни мускули. На междупредсърдния септум има слабо
хлътване, остатък от овалния отвор.
Лявата предсърдпокамерпа клапа, valva atrioventricular is sinistra с е
разполага в отвора между лявото предсърдие и лявата камера. Тя се състои
от две платна - предно и задно /cuspis ant. et post./ и затова е известна като
двуплатнена или още митрална клапа. Към свободния ръб на платната с е
прикрепват сухожилията на двата папиларни мускула. Тази клапа функци
онира подобно на дясната такава.
Лявата камера, ventriculus sinister има най-дебела стена и кръгла ку
хина на напречен срез. Задният й отдел се свързва с кухината на предсър
дието чрез предсърднокамерния отвор. Тук са разположени двата папи
ларни мускула - преден и заден, както и множество трабекули. Предният
отдел се стеснява и завършва с отвора на аортата, в който се разполага
едноименната клапа.
К л а п а т а н а а о р т а т а , valva a o r t a e с е и з г р а ж д а о т т р и е д н а к в и ,
подобни на д ж о б ч е т а п о л у л у н н и п л а т н а — л я в о , д я с н о и з а д н о и с е
р а з п о л а г а з а д подобно у с т р о е н а т а к л а п а н а б е л о д р о б н и я ствол. Аорт-
ната клапа предпазва в р ъ щ а н е т о н а к р ъ в т а от а о р т а т а към к у х и н а т а на
лявата к а м е р а .
Сърдечно-съдова cucme.ua / 225
Строеж на сърдечната стена

Стената на сърцето се изгражда от три слоя: вътрешен - ендокард, сре
ден - миокард и външен - епикард.
Ендокардът, endocardium е изграден от един слой плосък епител -
ендотел, л е ж а ш на базална мембрана и тънка подлежаща съединителна
тъкан, наречена субендокард. Постила изцяло стените на предсърдията и
камерите отвътре и покрива папиларните мускули. Клапните платна пред
ставляват изцяло образувания на ендокарда, които са два слоя или дубли-
катури на ендокарда.
Миокардът, miocardium е най-дебелият слой на сърцевата стена. Из
гражда се от специфичната сам о за сърцето напречнонабраздена сърцсва
мускулатура. Миокардът на камерите е напълно отделен от този на пред
сърдията и това обуславя възможността за разделното им съкращение.
Тези две отделни мускулни системи се залавят за фиброзния скелет на
сърцето. Той се състои основно от два фиброзни пръстена /annulus fibrosus
dex. et sin./ и два фиброзни триъгълника /trigonum fibrosum dex. et sin./,
разположени в основата на предсърднокамерните отвори. Миокардът на
предсърдията е изграден от два мускулни пласта. Външният е общ за
двете предсърдия и е изграден от напречно вървящи мускулни снопче-
та. Вътрешният е самостоятелен за всяко предсърдие и с от вертикални
примковидни снопчета. В стената на предсърдията миокард липсва само
в областта на овалната ямка от междупредсърдната преграда. Миокардът
на камерите се състои от три пласта. Външният е о б щ за двете камери и
върви вертикално със спираловиден ход. Достигайки д о сърдечния връх
влакната от повърхностния слой потъват дълбоко в т.н. водовъртеж /vortex
cordis/ и се продължават в самостоятелния за всяка камера дълбок пласт.
Между двата пласта е разположен средният - от хоризонтално вървящи
влакна. Горната част от междукамерната преграда е лишена от миокард и
се означава като мембранозен септум.
Епикардът, epicardium представлява висцералния л и с т на перикарда.
Под него в хлабавата съединителна тъкан /субепикард/ се разполагат кръ
воносните съдове и нервите на сърцето.
Имнулсонроводна система на сърцето

Импулсопроводната система на сърцето /Фиг. 104/ е изградена от спе
циализирана сърдечна мускулна тъкан, която генерира и разпространява
електричните импулси, стимулиращи за съкращение работния миокард.
Гази тъкан е групирана в:
• симо-атриален възел /nodus sinuatrialis/ - разположен в стената на
V. cava superior
V pulmonalis dextra
Ostia venanum pulmonarium
Nodus sinuatnalis
Atrium smistrum
Septum interatriale
V. pulmonalis sinistra
(прерязана)
Atrium dextrum
,V pulmonalis sinistra
Fossa ovalis
Mm pectinati Ostium v. pulmonalis
Modus sinistra
airioventriculans
V. cava interioi Vasa cordis
Valvula sinus Valva atrioventricu

coronarii cardis laris sinistra
Sinus coronanus t(v.mitralis)
cordis (уста) hordae tendineae
Truncus (Fasculus
airioventriculans)
Valva atnoventricu- Septum
laris dextra' interventriculare
(v. mitralis)
Chordae lendineae M papillaris
Crus sinistrum
(Fasciculus
M. papillari atrioventricularis)
Crus dextrum^
(Fasciculus ^ - Ventriculus sinister
atrioventricularis) l
Tribeculae cameae
Ventnculus dexter-^li
Tribeculae cameae
Фиг. 104 Импулсопроводна система на сърцето
дясното предсърдие под отвора на долната куха вена,

• предсърднокамерен /атриовентрикуларен/ възел nodus atrioven
tricularis, разположен в долната част на междупредсърдната преграда,
от който започва предсърднокамерното снопче /сноп на Хис/.
• Снопа на Хис, при своя низходящ ход се разделя на две крачета - ляво
и дясно, разположени в субендокардния слой на двете камери. Тези
влакна се обозначават общо като влакна на Пуркиние.
Нормално импулси с честота 70 —80 за минута се генерират в сино-ат-
риалния възел и затова той се нарича водач на сърдечния ритъм.
При нарушена функция на проводната система на сърцето се наблю
дават състояния на ритъмни и проводни нарушения - екстрасистоли или
сърдечни блокове.
A subclavis sinistra
А carotis c o mm u n i s sinistra
Arcus aortae
Truncus branchiocehahcus
A pulmonaJis dextra
Lig arteriosum
A pulmonalis sinistra
Aorta ascendens
Tructus pulmonalis
V cava
Auricula sinistra
coronana sinistra
Auricula R. circumflexus
dextra a coronariae simstrae
A coronaria
R interventncularis
anterior a coronariae
sinistrae
S
coronarius magna
Sileus longitudi
nal is anterior
Ventnculus
sinister
cordis
V cordis anterior
Cordis arteriosus
Ventriculus dexter
Ф и г . 105 Кръвоснабдяваие на с ъ р ц е т о
Кръвоснабдяване на сърцето
Сърцето се кръвоснабдява /Фиг. 105/ от двете венечни или коронарни
артерии - лява и дясна. Те са клонове на възходящата аорта и началните
им отвори се намират непосредствено над платната на аортната клапа.
Л я в а т а коронарна артерии /а. coronaria лш./след отделянето си пре
минава под ухото на лявото предсърдие и се разделя на два клона: ratus
circumflexus, който заляга в sulcus coronaris и продължава своя ход по зад
ната повърхност на сърцето и ramus interventricularis ant., който се спуска
по предната повърхност в едноименната бразда.

Д я с н а т а коронарна а р т е р и я /а. coronaria d e x . / с е насочва надясно по
sulcus coronaris, преминава по задната повърхност на сърцето и с низхо
д я щ ход заляга в задната междукамерна бразда.
Стеснението или запушването на тези артерии са причина за различни
те форми на исхемичната болест на сърцето /ИБС/, проявени като стено
кардия или инфаркт.
Венозната кръв от сърдечната стена се събира по съответни вени глав
но в системата на коронарния синус /sinus coronaris/, разположен по задна
та повърхност на сърцето и отварящ се в дясното предсърдие.
Инервация на сърцето.
Инервацията на сърцето се осъществява от сплетение на вегетативната
нервна система - plexus cardiacus. Неговите симпатикови нерви стимули
рат /ускоряват и усилват/ сърдечните съкращения, а парасимпатиковите ги
подтискат /забавят и отслабват/.
Перикард
Перикардът /pericardium/, подобно на другите серозни обвивки, изгра
дени от мезотел /перитонеум и плевра/, представлява затворена двулистова
торбичка, в която е вмъкнато сърцето. Вътрешният л и с т /lamina visceralis/
се нарича висцерален перикард. Той сраства плътно със сърцето и обра
зува неговия епикард. Висцералният перикард освен сърцето покрива и
началната част на големите кръвоносни съдове, влизащи или излизащи от
сърцето.
Външният лист /lamina parietalis/, означен като париетален пери
кард, заляга към съседните органи и сраства със сухожилния център на
диафрагмата.
Между двата листа има цепковидно пространство, изпълнено със слой
серозна течност, наречено cavum pericardii. При прехода о т висцерален
в париетален лист не всеки с ъ д с е обвива самостоятелно о т перикарда и
затова се оформят две м ест а /порти/ на едновременно обхванати съдо
ве, където перикардът се о б р ъ щ а от единия в другия л и с т — порта арте-
риоза /обхващаща артериалните съдове/ и порта веноза /около вените/.
Така зад аортата и белодробния ствол се образува кухина, наречена sinus
transversus pericardii. По задната повърхност на сърцето се образува о щ е
един перикарден синус /sinus obliqus pericardii/ с граници: отдясно - гор
ната и долна кухи вени и д е с н и т е белодробни вени, и отляво —левите
белодробни вени.
Сърдечно-сьдова cucme.ua / 229
Съдове
Строеж на съдовата степа
Съдовата стена на артериите и вените има общ принцип на строеж,
а от друга страна и редица специфични особености, свързани с тяхната
функция. Основно стената на кръвоносните съдове се състои от три слоя
/пласта/ - вътрешен, среден и външен.
Вътрешният слой /туника интима или интерна/ се изгражда от плосък
епител /ендотел/, лежаш на базална мембрана. Само артериите притежа
ват еластична мембрана в този пласт.
Средиият слой /туника медиа/ се изгражда от гладка мускулатура,
много по-дебела при артериите и по-тънка при вените. Големите артерии
имат дебела еластична мембрана и в този слой. Наблюдават се и различно
количество колагенни влакна в зависимост от калибъра на съда.
Външният слой /туника адвентиция/ се изгражда от хлабава съедини
телна тъкан.
Артериите са устроени по обшия план на стената, но в зависимост от

своя калибър показват някои характерни особености, в резултат на което
се разделят на три групи:
Големи артерии / о т еластичен т и п / - в стената им преобладават
еластичните влакна, откъдето носят и името си. Основната им функция е
провеждането на кръвта, поради което оше се наричат артерии от прово
ден тип. Типичен представител на тази група е аортата.
Средни артерии /от мускулен т и п / - в стената им преобладава гладката
мускулатура. Това спомага за стесняване и разширяване на лумена им, а оттук и
регулиране на количеството кръв в тях. Такива са артериите по крайниците.
Артериоли / ма л к и а р т е р и и / - при тях отделните елементи на стената
не са така добре изразени и значително намаляват. Тези съдове показват
изразена двигателна активност и играят важна роля за придвижване на
кръвния ток към микроциркулаторното русло.
Капилярите са отделът, където се извършва обмяната па вещества и газове

между кръвта и тъканите, затова те се състоят само от ендотел и базална ламина.
В зависимост от целостта на двата елемента се различават три вида капиляри:
Непрекъснати - и двата пласта са цели.
Фенестрирани - базалната мембрана е цялостна, но епдотелът прите
жава отвори /фенестри/. такива са капилярите в бъбречните гломерули и
ендокринните жлези.
Прекъснати / с и н у с о и д н и / - нарушена е целостта и на базалната мем
брана и на ендотела. Намират се в черния дроб, слезката и др.
Вените притежават стена, съставена от същите обвивки, както и арте

риите, но тази стена е по-тънка поради по-ниското налягане на кръвта в
тях. Според наличието и количеството на гладко мускулни влакна в меди
ята, вените с е разделят на няколко групи:
• Вени с предимно развитие на надлъжния мускулен слой на адвентицията.
• Вени със слабо развита мускулатура.
• Безмускулни вени.
Специфични образувания на вените са венозните клапи. Те са интимал-
ни образувания, подобни на джобчета, които при обратен ток на кръвта с е
напълват и допират, предотвратяват връщането и осигуряват еднопосочен
кръвен ток.
Кръвообращен и е
Голям к р ъ г на к р ъ в о о б р а щ е н и е с е нарича пътят на кръвта, започ

ващ от лявата сърдечна камера чрез аортата, преминава по артериите д о
капилярите във всички органи, и обратно по системите на кухите вени д о
дясното предсърдие. Основният биологичен смисъл на този кръг е д а с е
снабдят всички органи с кислород.
М а л к и я т к р ъ г на к р ъ в о о б р а щ е н и е е пътят на кръвта от дясната сър
дечна камера по белодробния ствол и белодробните артерии д о капиля
рите в стената на алвеолите, и оттам чрез белодробните вени д о лявото
предсърдие. Този кръг е всъщност функционалното б е л о д р о б н о кръвооб
ращение и целта му е обогатяване на кръвта с кислород, което е и основ
ната функция на белия д р о б .
Всеки от двата кръга има артериален отдел, изграден на принципа на разкло
няването /дивергенцията/ и венозен отдел - на принципа на конвергенцията.
А н а с т ом ози с е наричат свързвания м е ж д у два или повече съда, обик

новено кръвоснабдяващи една зона или орган. Могат д а бъдат както м е ж д у
артерии, така м е ж д у вени или м е ж д у вена и артерия. Когато магистрален
съд в една област бъде запущен или притиснат, то възможно е снабдяване
то или дренирането на кръвта д а стане по съдови анастомози, като по този
начин с е оформя страничен, алтернативен път, наречен колатерален път.
Артерии
Аорта /aorta/
Аортата излиза от лявата камера и в зависимост от своя ход притежава

няколко части: възходяща част, дъга на аортата и низходяща част /Фиг. 106/.
В ъ з х одящ ата а о р т а / a o r t a a s c e n d e n s / е дълга 5 - 6 cm. Върви нагоре
Сърдечно-сьдова cucme.ua / 231
A. cervicalis asendens . A . vertebralis

.A. carotis communis sinistra
A. thyroidea inferior
R. supcrlicialis > , A . cervicais profunda
-Trancus costocervicalis
A. suprascapularis^ •A. transversa coli
Truncus thyrocervicalis^ ,A. subclavia sinistra
intercosinalis supre .Arcus aortae
thoracoacromial i s .
R. acromialis, . thoracica lateralis
Truncus brachiocephalic rAorta descendens
R. pecioralis*- i\orta ascendens
R. deltoideusl A ccrcumflcxa
A. axilns dextra 1 lumen posterior
V. cava superior" A. cercumflexa
A. t h o r a c i a _- ,.hiimcn antenor
interna" —A subscapulans
A. coronaria
cordis d e x t r a '
A. thoracodorsal is"
A. circumflexa
scapulae' I A. brachialis
Rr. mtercosiales- . coronria
anteriores
a>rdis sinistra
' A profunda brachit
Ventnculus sinister
Venticulus d e x t e r ' Aorta thoracica
V. cava inferior •A. musculophrenica
4
A. phrenica superior^ A. epigastrica supeior
4
A. gastrica sinistra
A. phrenica inferior'
^ A. lienalis
A.hepatica c o m m u n i s ' 4
Truncus coeliacus
V. suprarenale inferior-' •Aa. lumbales
A. mesenterica superior- •—Aorta abdominalis
A. renalis' •A. mesenterica inferior
A testicularis' -A. sacralis mediana
A. iliaca communis dextra- . A. epigastrica inferior

.A. iliaca interna
A. glutea s u p e r i o r .
-R. ascendens
A. sacralis lateralis.
. Rr. spinales
A. circumflexa ilium profunda- .A. obturatoria
A. gluea interior" A. circumflea
"feoris laeralis
. A. profunda feoris
R. ingufoalis'
"R, idescendens
Фиг. 106 Аорта и отделящите с е от нея клонове
и надясно и с разположена изцяло интраперикардно. Единствените нейни

клонове са лявата и дясна коронарни артерии /а. coronaria dex. et sin./.
Д ъ г а т а на а о р т а т а / a r c u s a o r t a e / е дълга 4 - 5 c m и започва зад за-
лавното място за гръдната кост на II д ясно ребро, върви наляво и назад
и завършва към IV гръден прешлен. Дава три големи клона. Първият е
мишничноглавовия ствол /truncus brachiocephaiicus/, който впоследствие
с е дели на магистралните съдове за горния крайник /а. subclavia dex./ и за
главата и шията вдясно /а. а. carotis communis dex./. Другите два клона са;
R. parientalis
R. fixyntalis
R. frontalis A. zygomaticoorbitlis
A. supraorbitalis
A. supratrochleans
R. parietalis A. ophthalmica
A. dorsalis nasi
A. meningea media. A sphenopalatina
A. angularis
A temporalis medi A. mfraorbitalis
A. alveolaris superior
R. aunculans antenofl ;tcnor
A. temporalis \ A. buccalis
supenicialis j A. alveolaris superior
anterior
A. messenterica A. labialis supenor
A. tvmparuca anterior Rr. pterygoidei
Rr. dorsales linguae
R. occipitalis-«j L A profunda linguae
A. auricularis profunda A. labialis inferior
A. mentalis
A. transversa faciei A. alveolaris inferior
R. mastoideus A. sublingualis
A. submentals
A. occipitalis ' ^ 0 A. palatina ascendens
A, maxillaris A. facialis
A. carotis exema
A. stylomastoidea> A. lingualis
j ^ O s hyoideum
A. auricularis posterior R. suprahyoideus
A. pharyngea ascendens R. intrahyoideus
A. carotis interna A. laryngea supenor
A. thyroidea supenor
R. stemocleidomastoideus
R. cncothyroideus
Rr. spinales
A. carotis com man is
v
A. cervicalis ascendens
А . х .-П.-ЬгчЬч- A. thyroidea interior
R sur>erficiahs • Truncus thyrocervical is
A. cervicalis profunda. A. subclavia
runcus brachiocephalicus
• M m m
A. suprascapularis
A. thoracica interna
Truncus costocervicalis Arcus aortae
Фиг. 107 Артерии на шията и главата
лявата подключична артерия /а. subclavia sin./ и лявата обща сънна артерия
/а. carotis communis sin./, излизащи самостоятелно. Долната част на дъгата
на аортата е свързана през феталния живот с белодробния ствол чрез арте
риално каналче, по което по-голямата част от кръвта на белодробния ствол
се насочва към аортата, поради неразвитото белодробно кръвообращение.
Този дуктус след раждането се затваря.
Низходящата аорта /aorta descendens/ е най-дългата част, която от
своя страна се състои от гръдна и коремна аорта, границата между които
е отворът на диафрагмата, през който преминава този най-голям съд. И в
двата участъка аортата отделя париетални чифтни клонове към стената
Сьрдеино-съдова система / 233
/гръдна или коремна/ и клонове за органите —висцерални клонове, които

могат д а с а чифтни или нечифтни.
О б щ а т а с ъ н н а а р т е р и я /а. carotis c o m m u n i s / върви нагоре и встрани

от трахеята, гръкляна, мускулус стерноклейдомастоидсус и на нивото на
горния ръб на щитовидния хрущял се дели на външна и вътрешна сънни
артерии. На шията в сънния триъгълник /trigonum caroticum/ пулсациите
на тези артерии могат д а се опипат, а понякога и да се видят /Фиг. 107/.
Външната сънна артерия /а. carotis externa/ ъъуън нагоре встрани от

гълтача и се разделя на предни, задни и крайни клонове - общо 9 клона,
носещи имена на областите които кръвоснабдяват: горна щитовидна арте
рия /за щитовидната жлеза/; a. linqualis /за езика/; а. facialis /за подчелюс-
ната жлеза и лицето д о очната цепка/; възходяща глътачна /за фаринкса/;
стерноклейдомастоидна /за едноименния мускул/; a. oscipitalis /за тилната
област на главата/; задушна /за участъка зад ушната мида/; a. temporalis
superficialis /за околоушната жлеза и слепоочната област/ и горночелюст-
на, a. maxillaris - най-голяма, кръвоснабдяваща дъвкателните мускули,
горните и долни зъби, част от носната кухина, част от мозъчните обвивки
и др. Пулс може д а се палпира върху някои от тези клонове /напр. лицевата
и повърхностната слепоочна/, като се притиснат към твърдата подлежаща
кост.
Вътрешната сънна артерия /а. carotis interna/пяма никакви клонове

извън черепа. През специален извит канал на слепоочната кост, canalis
caroticus тя навлиза в средната черепно-мозъчна яма и дава клоновете си:
очничната артерия /а. ophtalmica/, която навлиза в орбитата и кръвоснаб-
дява всички органи разположени тук; предната мозъчна артерия, a. cerebri
anterior - разклоняваща се по медиалната повърхност на хемисферата на
крайния мозък и средната мозъчна артерия, a. cerebri media, вървяща по
страничната повърхност на мозъчното полукълбо.
П о л к л ю ч и ч н а г а а р т е р и я /а. subclavia/ се извива над купола на плев

рата, преминава в пространството между предния и средния стълбести
мускули, между ключицата и първо ребро и се продължава в магистралния
съд за горния крайник - подмишничната артерия /а.axillaris/. По важните
й клонове са:
Прешленна артерия /а. vertehralis/ сс изкачва нагоре през канала на
напречните израстъци на шийните прешлени, влиза през големия тилен от
вор в черепната кухина, слсд което двете артерии /лява и дясна/ се сливат в
една, наречена базиларис /а. basilaris/. Тя отделя задните мозъчни артерии
/а. cerebri posterior/ за кръвоснабдяване на слепоочния дял на крайния мо
зък. По хода се отделят клонове за гръбначния мозък и мозъчния ствол.
В ъ т р е ш н а т а гръдна а р т е р и я /а. thoracica i n t e r n a / е втори клон на а.

субклавиа. Тя слиза в гръдния кош по задната повърхност на ребрените
хрущяли. Дава клонове към млечната жлеза, перикарда, диафрагмата.
Д р у г и т е два к л о н а се наричат трункуси - съответно щитовидно-щиен
/truncus thyrocervicalis/, кръвоснабдяващ щитовидната жлеза, гръкляна и
шийни мускули, и ребрено-щиен /truncus costocervicalis/, д а в а щ клонове
към първите две междуребрия и дълбоките ш и й н и мускули.
Артерии на горния крайник

Подми шн н ч н а та ар т ер и я /а. axillaris/ /Фиг. 108/ е пряко продължение
на подключичната артерия. Тя се разполага в подмишннчната яма, наречена
fossa axillaris, където е заобиколена от клонове на мишничното нервно спле-
тение. На нивото на долния ръб на m. pectoralis major тя сменя името си на а.
brachialis. По своя ход a. axillaris отделя редица клонове, кръвоснабдяващи
околните мускули на раменния пояс. По-големите оттяхса: a. thoracoacromialis,
а. thoracica lat., аа. circumflexa humeri ant. et post., a. subscapularis.
М м ш н и ч н а т а а р т е р и я /а. b r a c h i a l i s / е пряко продължение на аксилар-

ната. Върви по медиалната повърхност на двуглавия мускул на мишница
та. Най-големият й клон е дълбоката мишнична артерия, a. profunda brachi,
която отива отзад на мишницата и върви в canalis humeromuscularis, като
кръвоснабдява разположените тук мускули. Другите два нейни клона са:
аа. collateralis ulnaris sup. et inf., които вървят медиално на мишницата и
достигат лакътната става като част от артериалната мрежа около ставата.
В областта на лакътната ямка брахиалната артерия се дели на лъчева и
лакътна артерии.
Мишничната артерия е достъпна за палпация, пунктиране и притис
кане. Това е и мястото, където се прилага най-разпространеният метод за
измерване на артериалното кръвно налягане.
Л ъ ч е в а т а а р т е р и я /а. rad ialis / върви по латералната страна на

предмишницата, достига китката и се разполага върху дланната страна
на китковите кости. Това повърхностно разположение и близостта до кос
тите правят удобно измерването на артериалния пулс на това място. След
това артерията преминава по задната страна на ръката и образува дълбо
ката дланна дъга/arcus palmaris profundus/ заедно с малко анастомозиращо
клонче на лакътната артерия.
Л а к ъ т н а т а а р т е р и я /а. u l n a r i s / върви по медиалната част на предмиш

ницата, достига до дланта и образува повърхностната дланна дъга /arcus
palmaris superficialis/ заедно с малко анастомозиращо клонче на лъчевата
артерия. Между двете паралелно вървящи артерии на предмишницата /лъ
чева и лакътна/ съществуват анастомози на различни нива.
Сьрдечно-сьдова система / 235
A cervicalis ascendens
A cervical is profunda ' II A vertebral is
R suprficialis ( A cerv superl ) ß j thyroidea
A thyn
A suprascapulans infenor
A transvese colli. Truncus
R_ profundus ( A scapulans descendensV ^ thyrocervical is
А thoracica s u p r e m a j A carrotis
R- acromialis. communis
A axillaris. rune us
A thoracoacromial costocervicalis
V
R dcltoideus - „ _ A subclavia
; и4 Truncus
A circurrulexa h u m e n posterior, brachiocephalicus
A circurrulexa h u m e n anterior A intercotal is
suprema
A subscapulans А thoracica interna
A brachialis J , J R pcctoralis
A circumflexa scapulae- • А thoracica
1
lateralis
" Rr intercostales
antenores
A col lateral is radialis. 4

A thoracodorslis
A collateral is media • A profunda brachil
V
A collateral is ulnans supenor
*A collateralis ulnans intenor
Аrecurrensradialis,
. A. recurrens ulnans
А radialis
A interossea recurrens .
"A interossea communis
" A ulnans
A interossea posterior-
" A interossea anterior
f
R carpeus palmer is '
R pel m e n s superlicialis R carpeus palmans
R carpeus dorsal is ,
Л а mctacarpcae palmare . Rete carpi dorsale
A pnnccps pollicis , R palmans proIund us

ГЛгеия palmans prolundus
L - A r eus palmans superficialis
A a digitales palmeres communes
• A a metacarpeae dorsales
' A a digitales dorsales
4
A a digitales pal meres propeil
Фи1. 108 А р т е р и и на горния крайник

Гръдната аорта /aorta thoracia/ се разполага в задния медиастинум,

пред гръбначния стълб. Тя отделя два основни вида клонове; париетални
и висцерални.
П а р и е т а л и и т е к л о н о в е кръвоснабдяват мускулите на гръдната стена
и диафрагмата. Аа. intercostales posteriores са сегментни, вървят в меж-
дуребрията и са част от междуребрения съдово-нервен сноп. Чифтната
a. phrenica superior преминава по горната повърхност на диафрагмата и я
кръвоснабдява.
В и с ц е р а л и и т е к л о н о в е доставят кръв за органите, разположени в
гръдния кош и носят техните имена; rami oesophegae достигат до храно
провода, rami mediastinales - за медиастиналната тъкан, rami pericardiacae
- за перикарда, както и бронхиалните артерии /rami bronchiales/, които
внасят богата на кислород кръв в белите дробове и определят т. нар. хра
нещо /нутритивно/ белодробно кръвообращение.
Коремната аорта /aorta abdominalis/ започва от hiatus aorticus на диа

фрагмата, върви пред гръбначния стълб, малко вляво и завърщва на нивото
на IV поясен прешлен, където се разделя на двете общи хълбочни артерии.
Коремната аорта също отделя два основни типа клонове: париетални и
висцерални.
Париеталиите клонове кръвоснабдяват мускулите на коремната сте
на и диафрагмата. Това са; лумбалните артерии, аа. lumbales, които имат
сегментен ход въпреки липсата на ребра в тази област и долните диафраг-
мални артерии, аа. phrenicae inferiores, залягащи по долната повърхност
на диафрагмата.
Висцералните клонове са представени от чифтни и нечифтни арте
рии.
Чифтните висцерални са; бъбречната артерия /а. renalis/, средната над-
бъбречна /а. suprarenalis media/ и тестикуларната a. testicularis /респ. яйч-
никовата, a. ovarica/ артерии.
Съществуват три големи нечифтни висцерални клона, кръвоснабдява-
щи нечифтните коремни органи. Чревният ствол truncus celiacus е къс /1
cm/ и се разделя на 3 големи артерии —лява стомашна, обща чернодроб
на /а. hepatica comm./ и далачна /а. lienalis/. Горната опоръчба артерия, а.
mescenterica superior кръвоснабдява тънкото черво, отчасти задстомашна-
та жлеза, апендикса и половината от дебелото черво /до границата между
напречното и низходящото ободно черво/. Долната опоръчна артерия а.
mesenterica inferior дава клонове за останалата част от дебелото черво.
Общата хълбочна артерия, а. iliaca communis започва от мястото на

разделяне на коремната аорта, върви към сакроилиачната става, където се
разделя на вътрешна и външна хълбочни артерии.вътрешната хълбочна ар
терия, а. iliaca interna навлиза в малкия таз и дава париетални и висцерални
клонове. Париеталните са; хълбочнопоясна, странична кръстцова; горна

и долна глутеални /за седалищните мускули/ и обтураторна /за медиална
та група муску
ли на бедрото/.
Aorta abdominalis Висцерални-
lumbalis I V l
те клонове са:
A ilio lu mb a li A. iliaca c o m u n i s d e x t r a пъпна; за пи
A iliaca e x t e r n a A . sacralis m e d i a n a
A elutea supno: кочния мехур;
A. iliaca interna
A. epigas tic a i n " за семепрово-
A circum
• A. sacralis lateralis
ilium p r o f u n d a
A. guitea ä n f e n o r - ;
да при мъжа;
R. a s c e n d e n
»Rr. s p i n a l e s за матката при
A. o b t i u a t o r i a
A. c i r c u m f l e x a жената; за пра
f e m o n s lateralis A. c i r c u m f l e x a
femons medilis вото черво и
R. d e s c e n d e
A. p r o f u n d a f e m o r i s
за перинеума и
външните по
лови органи.
^ P - A femoralis Външната
A pcrforant
илиачна арте
рия, а. iliaca
K-А genus descendens externa е пряко
продължение
I .
1 . A genus s u p e n o r medialis
. . на общата или
A g e n u s s u p e r i o r lateralis
^ A . politea
ачна и е част от
R e t e articulare g e n u s магистралния
A g e n u s inferior lateralis
съд за долния
A. g e n u s inferior m e d i a l i s крайник, който
А recurre n s tibalis a n t e r i o r , l - A tibalis p o s t e n o r надолу от сла-
A pcronea (tibulans) бинната връзка
A. tibalis a n t e r i o r
/lig. inquinale/
се нарича бе
дрена артерия.
Дава клонове
към мускулите
на долната част
A m a h e o l a r i s a n t c n o r lateralis, malieolaris a n t e r i o r m e d i a l i s на предната
A. dorsalis p e d i s
коремна стена
A tarsea l a t e r a l i s j
R malicolans lateralisj R m a l i c o l a n s m e d i a l i s - долна епи-
A. a r c u a t a , Л tarsea m e d i a l i s гастрална /а.
А plantaris l a t e r a l i s . L R plantaris p r o f u n d u s
А plantaris m e d i a l i s epigastrica inf./
Arcus plantaris,
Aa. m e t a t a r s c a c d o r s a l e s и дълбока оби
A a dogitales d o r s a l e s
каляща хълбока
артерия.
Ф и г 109 А р т е р и и н а д о л н и я к р а й н и к
Артерии иа долния к р а й н и к
Бедрената а р т е р и я , a. femoralis /Фиг. 109/ е пряко продължение на

външната хълбочна, излиза под средата на слабинната връзка - място
където може да се палпира и притиска. Върви в улей м е ж д у предната и
медиална група мускули на бедрото в топографски триъгълник, наречен
trigonum femorale. През специален канал / c a n a l i s f e m o r a l i s / м е ж д у мус
кулите привеждачи преминава в задколянната ямка. Дава повърхностни
клонове и клонове към всички мускулни групи в тази област. Най-големия
клон е дълбоката бедрена артерия /а. p r o f u n d a femoris/, понякога с калибър
на самата бедрена. Достигнал задколянната ямка, магистралният с ъ д с е
нарича задколянна артерия.
З а д к о л я н н а т а а р т е р и я , a. poplitea дава горни, средна и долни клоно

ве към колянната става и мускулите и с е дели надолу на предна и задна
голямопищялни /тибиални/ артерии.
Предната т и б и а л н а а р т е р и я , a. tibialis a n t e r i o r върви м е ж д у пред

ната група мускули на подбедрицата и по горната страна на ходилото с е
нарича съответно артерия на гърба на ходилото /а. d o r sa l i s pedis/, на която
може да се измерва пулсът.
Задната т и б и а л н а а р т е р и я , a. tibialis p o s t e r i o r преминава през то

пографски канал, наречен canalis c r u p o p o p l i t e u s и кръвоснабдява задната
група мускули на подбедрицата. Тя дава медиален и латерален клон по
стъпалната част на ходилото /а. plantaris m e d . e t lat./. Латералната артерия
образува дъгата на ходилото, arcus plantaris.
Анастомозите м е ж д у артериите на долния крайник образуват мрежи
около глезените, коляното и др.
Вени
Вените, елемент на големия кръг на кръвообращение са горната и долна

празни вени. Обемът на венозното русло е онзло 3 пъти по-голям от този на
артериите, налягането във вените е значително по-ниско от артериалното и
кръвта във вените с е движи по-бавно. Това движение с е обуславя от наляга
нето върху венозната стена на: мускулите при своята работа, работата на въ
трешните органи и дори пулсациите на сателитните артерии. Анастомозите
между вените са много добре развити. Вените могат да с е разполагат дълбо
ко, като така придружават по две или една съответните средни и големи ар
терии и носят техните имена. Съществуват и повърхностно, подкожно, над
мускулните фасции разположени вени, които не с е придружават от артерии,
и са достъпни за опипване, пунктиране, канюлиране и др. /Фиг. 110/.
Сърдечно-сьдова система / 239
V. j u g u l a n s antenor
Arcus venosus juguli
V jugulans externa
V suprascapularis
V j u g u l a n s in te rna V frans versa colli
V subclavi V brachiocephalica sinistra
V brachiocephalica dexl Arcus aortae
V axillaris R acromialis V thora-
V cava supenor R, deltoideus coacro
Vv thoracicae VR pectoral is rmalis
lateral t
. V thoracica
interna
_V Ihoracoepigastnca
. V basilica
-Ventnculus sinister
V cephalica
V hemiazygos
' V intercostales
" anter ior es
V s u p r a r e n a l e sinistra
. V testicularis sinistra
rVv l u m b a l e s ascendentes
[ V v thor aco epigastricae

. V c a v a interior
V v iliolumbales-L
- V epigastica interior
V v sacrales l a t e r a l e s \ / l J
Щ - V iliaca c o m m u n i s
V. c e r c u m f l e x a ilium _V sacral is m e d i a n a
profunda~-
«»Plexus v e n o s u s sacral is
V iliaca e x t e r n a -
ist- V. iliaca interna
V c i r c u m i l e x a ilium
superficialis- hV. epigrastica superficialis
V fe mo ra l is^! V pudenda externa
V circumilexae f e m o n s -V s a p h e n a m a g n a
laterales"
•V o b t u r a t o n a
V profunda f e m o n s -
V circumilexae femons^
mediales
Ф и г . 110 В е н о з н а с и с т е м а
Горна куха в е н а
Горната куха в е н а , vena cava s u p e r i o r е колектор на кръвта от горната
половина на тялото, над диафрагмата - горните крайници, главата, шията
и гръдната стена. Влива се в дясното предсърдие. Тя е дълга 7 - 8 cm и с е
образува от сливането на двете мишнично-главови вени, което става зад
мястото на свързване на II дясно ребро за гръдната кост. Оттам тя върви
вертикално надолу, вдясно от аортата, като долната й част е покрита от
перикард. Освен вени от медиастинума и перикарда тя приема един голям

приток - vena azigos, събираща кръвта от гръдната стена.
Мишнично-главовите вени, venae brachiocephalicae се разполагат

асиметрично. Дясната е по-къса / 3 - 4 cm/ и по-вертикална, за разлика от
лявата, която е 5 - 6 cm и върви хоризонтално. Тези вени се образуват от
сливането на вътрешната яремна /v. jugilaris interna/ и подключичната /v.
subclavia/ вени на съответната страна, като мястото на сливане се нарича
венозен ъгъл. Във венозния ъгъл, освен че се събират венозната кръв от
горния крайник и главата, се вливат и най-големите лимфни съдове - гръд
ния проток /ductus thoracicus/ вляво и десният лимфатичен проток /ductus
lymphaticus dex./ - вдясно. По този начин лимфата в тялото се оттича към
венозната кръв. Брахиоцефалните вени приемат притоци от съседните ор
гани - щитовидни, вертебрални, тимусни, трахеални и др. вени.
Вени на главата и ш и я т а
Вените на главата и шията се оттичат към два главни колектора - въ

трешната и външна яремни /югуларни/ вени.
Между слоевете на твърдата мозъчна обвивка се образуват кухини,
изпълнени с венозна кръв, наречени синуси. Тези синуси в с ъщнос т пред
ставляват повърхностните безмускулни вени на мозъка. Оставят бразди
по вътрешната повърхност на мозъковия череп. Към тях с е оттичат мо
зъчните и очничните вени, както и вените на костите /диплоични и еми-
сарни/. Към горния стреловиден синус /sinus sagitalis superior/ посред
ством грануларни образувания на паяжиновидната обвивка на главния
мозък се дренира и специфичната мозъчна течност - ликвор. Синусите
се събират в confluens sinuum, насочват се към югуларния отвор и изли
зат от черепа, като се продължават във вътрешната югуларна вена. Тя
върви латерално и успоредно на общата сънна артерия.
Вените от повърхността на главата и шията приблизително повтарят
хода на клоновете на външната сънна артерия, като една част от тях с е
оттичат към вътрешната, а друга част към външната югуларни вени.
Външната югуларна вена върви повърхностно /под платизмата/ и в прос
транството над ключицата пробива фасцията и се влива във венозния ъгъл.
Вени на горния к р а й н и к
Вените на горния крайник са повърхностни и дълбоки.

Дълбоките се разполагат под фасциите, между мускулите, следват хода
на артериите и носят техните имена, като са по две лъчеви, лакътни и
мишнични и единични подмишнични и подключични.
Повърхностните се разполагат над фасцията. О т венозната мрежа по гръб-
Сърдечно-съдова система I 241
ната част на ръката от страната на палеца се формира главовата вена, vena

cephalica, която върви по латералната част на горния крайник. Към малкия
пръст се образува основната вена, vena basilica и продължава възходящо по
медиалната страна на крайника. В областта на кубиталната ямка между тези
две вени съществува анастомоза - срединна лакътна вена, vena mediana cubiti,
която е вариабилна и може д а бъде N-, Y-, М- образна и т.н. Базиларната вена
през отвор на мишничната фасция, hiatus basilicus влиза в дълбочина и се
влива в мишничиите вени, vv. brachiales, а цефалика върви повърхностно д о
подключичнатаобласт и тогава се влива в подключичната вена.
Вени на г р ъ д н а т а с т е н а
Венозната кръв о т гръдната и отчасти от коремната стена се оттича

по чифтните vv. Intercostales posteriores, които са част от междуребрените
съдовонервни снопове. Д е с н и т е вени се вливат във vena azygos, а левите
- във vena hemiazygos, която от своя страна се влива във vena azygos. По
следната върви възходящо, от дясната страна на прешлените и гръдната
аорта и се влива в горната куха вена.
Долна куха вена

Долната куха вена, vena cava inferior събира кръвта от долната част на
тялото, под диафрагмата. Образува се от сливането на двете общи хълбочни
вени /дясна и лява/, на нивото на V поясен прешлен. Върви възходящо, вдясно
от коремната аорта и преминава през собствен отвор на диафрагмата /foramen
venae cavae/. Влива се в дясното предсърдие. По своя ход тя приема вени от
диафрагмата, задната коремна стена /vv. lumbales/, двата бъбрека /vv. renales/,
надбъбречната жлеза, черния дроб / w . hepaticae/ и от половите жлези.
Общата хълбомна вена, vena iliaca communis се образува от сливане

то на външната и вътрешна илиачни вени на ниво хълбочно-кръстцовата
става. Придружава едноименната артерия. Вътрешната илиачна вена съ
бира кръвта от органите в малкия таз /пикочен мехур, право черво, матка,
простата/ и мускулите в седалищната област и тазовото дъно.
Външната илиачна вена е продължение на бедрената вена. Приема и
малки притоци от коремната стена.
Венн на долния к р а й н и к
Вените на долния крайник са дълбоки и повърхностни.

Дълбоките придружават артериите и носят техните имена.
Повърхностните вени образуват два венозни колектора. Медиално
на подбедрицата и бедрото върви възходящо голямата подкожна вена, vena
saphena magna и се влива в бедрената вена. По задната страна на подбедрица-
Vi*-Esophagus
V. cava inferior-
asophagcac
Vv. hepaticae
V. gastrica sinistra
V. gastrica dcxtra
•Ventriculus
„Vv gastricae breves

V. lienalis
V. portac
Vv. paraumbilicales-j
-Vv. gastricae
V. gastrocpiploica
dcxtra
V. gastroepipioica sinistra
V. pancreaticoduodenaTis
Duodenum Ren sinister
Pancrea V. renalis sinistra
Място на съединение
v. colica media
c v. colica dextra
V. pancreaticoduodei Jetunum
V. colica media V. colica sinistra
V. renalis dextra V. mesenterica inferior
V. mesenterica inferior
V. mesenterica superior Colon descendens
Ren dexter
Intestinum tenue
Colon ascendens-fc"
V. colica dextra
V. cava inferior
Vv. sigmoideae
Vv. jejunales et i l e i ^
V. ileocolica
V. illaca comunis dextra V. rectalis superior
Ileum
V. appendicularis Colon sigmoideum
Caecum
Appendix vermiformis V. illaca externa
Vv. rectales mediae V illaca interna
Rectum Vv. rectales mediae
Plexus venosus rectalis

—Vv. rectales interiores
Фиг. Ill С и с т е м а н а в е н а порте
та върви малката подкожпа вена, vena saphena parva и се влива в задколянната

вена. Повърхностните и дълбоките вени се свързват чрез клончета, пробива
щи фасцията - комуникантни вени, имащи голямо клинично значение.
Вратна вена /vena portae/

Вратната вена представлява голям венозен съд, навлизащ в черния дроб
през неговата врата, porta hepatis и осигуряващ функционалното му кръвообра
щение. /Фиг. 111/. Тя събира кръвта от нечифтните коремни органи. Стволът й
се образува зад главата на панкреаса от сливането на три главни вени - горна

опорачна вена събира кръвта от тънкото черво, дясната част на дебелото черво,
част от панкреаса и стомаха/; долна опорачна вена /дренира лявата част на де
белото черво/ и слезкова вена /от слезката, част от стомаха и панкреаса/.
М е ж д у описаните три венозни системи съществуват анастомози, наре

чени съответно кава-кавални и порто-кавални, които са колатерални пъти
ща. При н е п р о х о д и м о с т на някои от стволовете, кръвта от този басейн по
анастомозите с е оттича към басейните другите стволове, като съответните
колатерали разщиряват. Това е важен диагностичен белег за непроходи
м о с т / п о в и ш е н о налягане/ в дадения ствол.
К р ъ в о о б р а щ е н и е на плода
О с н о вно различие на вътреутробния живот в сравнение с живота с л е д

раждането е, че белите д р о б о в е не с е изпълват с въздух, а кислородът и
хранителните вещества, необходими за нормалния растеж на плода, с е
доставят о т майчината кръв, посредством плапентата.
Кръвта о т плацентата с е внася в плода чрез пъпната вена по пъпната
връв. О т пъпа, по хода на облата връзка на черния д р о б , тя с е насочва
към вратата на черния д р о б . Там е д н а част от кръвта с е внася в портната
вена и по т о з и начин в черния д р о б , а д р у г а част го заобикаля и по ве
нозния проток с е влива направо в долната куха вена. Дясното и лявото
предсърдие на сърцето на плода с а свързани псредством овалния отвор.
Затова част от кръвта, постъпваща в д я с н о т о предсърдие преминава в
лявото и оттам чрез аортата с е разнася из цялото тяло. Останалата част
върви към дясната камера и б е л о д р о б н и я ствол. Тъй като функционално
т о б е л о д р о б н о кръвообращение / р е с п . малкият кръг на кръвообращение/
не функционират, кръвта о т б е л о д р о б н и я ствол преминава по т.н. арте
риален проток към аортата.
Извеждането на кръвта от тялото на плода става чрез двете пъпни ар
терии /лява и дясна/, които са клонове на вътрешната илиачна артерия и
по задната повърхност на предната коремна стена с е насочват към пъпа
и продължават към плацентата, като елементи на пъпната връв. Споме
натите образувания — пъпните вена и артерии, артериалният и венозният
протоци, овалният отвор —съществуват само през вътреутробния живот.
Лимфна система
Л и м ф а т а е безцветна течност, филтрат на кръвта, изпълващ тъкапиите
пространства и поемащ с е от лимфните съдове. Лимфната система пред
ставлява систсма от лимфни съд ове и органи /лимфните възли, слезка и
Nodi lymphatici parolidei

Nodi lymphatici submandibulares
Nodi lymphatici V. jugularis interna
Truncus jugularis dexter Truncus jugularis sinister
Ductus lymphalicus dexter
Truncus sübclavius Truncus subclavius sinister
V jugularis
V. subclavia
V. subclavia
Ductus thoracicus
V brachiocephalica
V cava superior
Ductus /. brachiocephalica sinistra
Nodi lymphalici Nodi lymphalici
axillares mtercostales
hemiazygos
Truncus interstinalis
V azygos
Cisterna chyli Truncus lumbalis

sinister
Truncus lumbalis
dexter
V cava inferior
Vasa lymphatica
superjicialia m e m b n
supenons
lymphalici iiiaci extemi
Nodi l y m p M j p i lyniphatica L . . . .
inguinales superlicialis superhciana m e m b n infenons
et profundi
Фиг. 112 Л и м ф н а система

др./, изградени от лимфоидна тъкан /Фиг. 112/. Освен за дренирането на

лимфата от тъканите д о венозното русло, тя е свързана с обезвреждането
на чужди частици и микроорганизми, попаднали в организма, с образува
нето на лимфоцити, антитела и др.
Л и м ф е н възел
Л и м ф н и я т в ъ з е л / n o d u s l y m p h a t i c u s / е закръглено, приплеснато, чес

то с б о б о в и д н а форма тяло, с големина 2 - 2 0 m m , намиращо с е по хода на
лимфните съдове. Лимфните възли са разположени обикновено на групи
в определени места на тялото и дренират лимфата от дадена област /ре
гион/ - затова с е наричат регионални лимфни възли. На повърхността на
възела има вдлъбване - хилус, от който излизат изнасящите /еферентните/
лимфни съдове, докато внасящите /аферентните/ навлизат през различни
места по повърхността на лимфния възел. Кръвоносните съдове влизат
и излизат през е д н о и също място - хилуса. Отвън лимфният възел е о б
вит от плътна съединителнотъканна капсула, която образува гредички /
trabeculae/, навлизащи във вътрешността. Субстанцията на лимфния възел
с е изгражда от лимфоидна тъкан, която в зависимост от своето разполо
жение и организация с е разпределя в две части: кора /cortex/ и сърцевина
/medulla/. В кората лимфоцитите с е подреждат в окръглени образувания
- фоликули, чиито центрове ги произвеждат. В сърцевината лимфоцитите
с е подреждат в повлекла, б е з да образуват фоликули. Лимфният възел съ
държа лимфни и кръвоносни прекъснати капиляри /синусоиди/. Те дават
големи възможности за обмен на клетъчни елементи, най-вече лимфоци
ти, м е ж д у кръвта, лимфата и лимфоидната тъкан на възела.
Представлявайки първата бариера на пътя на микроорганизмите или
туморните клетки пренасяни чрез лимфата, регионалните лимфни възли
реагират, като с е възпаляват или променят метастатично, което може да
бъде важен диагностичен и прогностичен симптом.
Главии л и м ф н и с ъ д о в е
Лимфните протоци са два — гръдният проток и десният лимфатичен
проток
f рьлиия г проток /ductus thoracius/ започва с разширение /цистерна/,
разположено на нивото на I поясен прешлен, преминава през отвора на диа
фрагмата заедно с аортата, върви зад хранопровода, извива наляво и се влива
в левия венозен ъгъл. Той събира лимфата от долните крайници, коремните
органи, лявата гръдна половина, левия горен крайник и лявата половина на
главата.
Д е с н и я т л и м ф а г и ч е и проток /ductus lymphaticus dexter/ е къс /1 cm/
ствол, вливащ се в лесния венозен ъгъл. Той дренира лимфата от дясната поло
вина на главата, десггия горегг крайник и дясната гюловина на гръдния кош.
Тнмус /thymos/
Тнмусът с е разполага зад гръдната кост в предния медиастинум. Има

два дяла - ляв /lobus sin./ и д е с е н /lobus dex./, които са обвити поотделно в
съединителнотъканна капсула, която образува гредички във вътрешност
та, подразделяйки ги на множество делчета /lobuli thymici/.
Субстанцията на тимуса се изгражда от лимфоидна тъкан, която в за
висимост от организацията си формира две зони във всяко делче - кора
/cortex/ и сърцевина /medulla/. Фоликули не с е наблюдават. Кората с е
изгражда от плътна /компактна/ лимфоидна тъкан с голямо изобилие на
лимфоцити /thymocyti/. Тук не с е наблюдават лимфни фоликули, както е в
лимфните възли. В сърцевината лимфоцитите са по-разпръснати и там с е
разполагат характерни струпвания от концентрично подредени епителни
клетки, наречени тимусни или Хасалеви телца.
Освен имунната функция /производство на Т-лимфоцити/ тимусът про
явява свойства и на ендокринна жлеза, като отделя хормона тимузин. Ти
мусът расте интензивно при децата и достига своя максимум през време
на пубертета, с л е д което с е подхвърля на мастна дегенерация.
Слезка
Слезката - далакът /spleen, lien/ е най-големият лимфоиден орган. Раз

положен е в коремната кухина, в лявото подребрие, проецира с е м е ж д у IX
и XI ребро и нормално не е достъпна за опипване /палпация/.
Слезката притежава две повърхности - диафрагмална /facies
diaphragmatica/, с която заляга към диафрагмата и органна/facies visceralis/,
където с е намира хилусът и с която слезката с е допира д о дъното на стома
ха, опашката на панкреаса и лявата извивка на дебелото черво.
Покрита е изцяло от перитонеум /tunica serosa/, под който се разполага съе
динителнотъканна капсула /capsula fibrosa/. Тя образува гредички във вътреш
ността на органа, по които вървят кръвоносни съдове. Между този фиброзен
скелет се разполага пулпата на слезката, която пулпа е различно организи
рана по хода на кръвоносните съдове. Бялата пулва представлява компактна
лимфоидна тъкан, групирана около клончета, и образуваша овоидни по фор
ма лимфни филикули носеши името слезкови или Малпигиеви телца, които
подобно фоликулите на лимфния възел произвеждат лимфоцити. Червената
пулпа се състои от синусоиди и разположена около тях разредена лимфоидна
тъкан. Слезката притежава сложна кръвоносна мрежа с множество сфинкте-
ри, даващи възможност за задържане на кръвта в един или друг отдел. Това
позволява осъшествяването на функциите на този орган - производство на
лимфоцити, кръвно депо, филтър на чужди частици, микроорганизми, раз
рушени кръвни клетки и др. Слезката не е жизненоважен орган и при нужда
/заболяване, травма/ може да бъде отстранен оперативно /спленектомия/.
Сьрдечно-сьдова система / 2 4 7
Физиология на сърцето
Сърцето изпълнява уникалната функция на мускулна помпа, която
движи кръвта в кръвоносните съдове. Стените на предсърдията и камери
те са изградени от мускулна тъкан - миокард.
Функционална морфология на миокарда

Миокардът е изграден от напречнонабраздени мускулни клетки /кардио-
миопити/, свързани една с друга чрез специални структури, наречени интер-
калиращи дискове, в които се намират електрични синапси. В тази мрежа от
клетки (функционален синцитиум), ако се възбуди само една клетка, възбуж
дението се предава много бързо до всички останали чрез бързо провеждащи
те електрични синапси. Тази особеност на миокарда има основно значение за
помпената функция на сърцето. В действителност сърцето има два функцио
нални синпитиума: един предсърден и един камерен. Свързването на двата
синцитиума се осъществява единствено чрез снопчето на Хис - структура,
която е част от специфична за сърцето проводна система.
Миокардът има две части, които изпълняват различни функции: рабо
тен миокард и възбудно-проводна система.
Работният миокард може да се съкращава силно и да изтласква кръвта
в кръвоносните съдове. Той е изграден от кардиомиоцити, които по сво
ята структура с а подобни на напречнонабраздените клетки на скелетните
мускули.
Възбудно-п ровод- mV
Сино-атриален възел (пейемеикър)
н а т а с и с т е м а е друга +20i
та част на миокарда, в
-20-1
която възникват и се
провеждат възбудни-
те импулси до всички
клетки на работния ми
деполяризация
окард. Характерна осо V"
беност на клетките на Работен миокард
възбудно-проводната r w
•
+2 0 - Плато
система е свойството — -V—•—
авюмагия /самовъз- Прагов
буждане/. поген-
-40- циал
- 6 0 -
Автомати
80-
Потенциал на покой
Нормалната помпе
на функция на сърцето
Фиг. ф-32 Лкцонни потенциали на клетки на синусовия въ
е резултат от ритмични
зел и на камерите
съкращения на
клетките на ра
ботния миокард,
предизвикани от
спонтанно (авто
матично) възник
ващи ритмични
импулси в сину
совия възел на
възбудно-провод-
ната система /им-
Секунди
пулсопроводна/.
Тя се състои от
Фиг. ф-33 Автоматия на синоатриалния възел следните части:
синусов възел,
предсърдно-камерен възел /атрио-вентрикуларен/, снопче на Хис и влакна
на Пуркине /Фиг. 104 /.
Нормално клетките на възбудно-проводната система имат способнос

тта да се самовъзбуждат т.е. в тях възникват импулси без участието на
нервната система. Мембранният им потенциал няма постоянна стойност
при покой /Ео/ и след всеки акционен потенциал се развива б а в н а д и а с т о -
л и ч н а д е п о л я р н з а ц и я , която е причина за възникването на нов акционен
потенциал - това е механизмът на възникване на спонтанните ритмични
импулси /автоматия//Фиг. ф-33 /.
В е г е т а т и в н и т е н е р в и , които инервират сърцето могат да модулират

автоматията и така д а регулират с и л а т а и ч е с т о т а т а н а с ъ к р а щ е н и я
т а . Отделните части на възбудно-проводната система се самовъзбуждат
с различна честота. Най-голяма е честотата на синусовия възел - около
70 - 80 импулса за минута. Атрио-вентрикуларният възел генерира им
пулси с честота 40 до 60 импулса в минута. Снопчето на Хис и всички
влакна на Пуркиние се самовъзбуждат с честота 20 - 30 пъти в мину
та. Тъй като честотата на синусовият възел е най-голяма, той опреде
ля ритъма на възбуждане и съкращение на сърцето и затова се нарича
н е й е м е й к ъ р / в о д а ч н а р и т ъ м а / . При нормални условия автоматията
на останалите части на възбудно-проводната система не се проявява
/латентни пейемейкъри/. Те изпълняват единствено функцията да про
веждат възбудните импулси до клетките на работния миокард. Ако е
нарушена функцията на синусовия възел, водач на ритъма става атрио-
вентрикуларният възел, което намалява честотата на съкращенията и
съответно намалява ефективността на сърдечната помпа — сърцето щ е
изтласква по-малко количество кръв.
Провеждане на в ъ з б у д и т е импулси /акцнонни

потенциали/ в сърнето
О т синусовия възел възбуждането се предава на миокарда на двете
предсърдия и към атрио-вентрикуларния възел /А — В/. Преминаването
на импулсите през атрио-вентрикуларния възел се забавя, което определя
последователността на съкращение на предсърдия и камери. Съкращени
ето на камерите започва едва след като съкращението на предсърдията е
завършило. Тази последователност е задължителна, за да се осъществи
помпената функция на сърцето. О т А - В възел импулсите се провеждат
към снопчето на Хис, което е единствената "електрична" връзка между
предсърдията и камерите. При неговото увреждане спира провеждането
на импулсите и се получава сърдечен блок.
Акционен потенциал /възбуждане/ на кардиомиоцитите на камерите

Клетъчната мембрана на кардиомиоцитите е поляризирана - от двете
й страни съществува потенциална разлика /мембранен потенциал/, която
при покой е около - 8 5 миливолта.
При дразнене на мембраната с импулси, идващи от синусовия възел,
тя отговаря с намаляване на потенциала /деполяризация/, което води д о
възникване на акционен потенциал /Фиг. ф-32 /.
Акционният потенциал на камерна мускулна клетка се състои от три

фази /Фиг. ф-32 /:
1. Бърза деполяризация
2. Плато
3. Бърза реполяризация.
Той продължава 0.250 - 0.300 секунди. Наличието на плато е причина
за по-продължителното съкращсние на камерите в сравнение със съкра
щението на скелетен мускул.
За разлика от камерните клетки акционните потенциали импулси на
клетките на възбудно-проводната система нямат плато.
Рефрактерпост на сърдечния мускул
Рсфракгерносг означава нсвъзприемчивост на сърцето към повторна

стимулация по време на акционния потенциал.
По време на абсолютния рефрактерен период възбудимостта е нула
- продължава 0.200 - 0.250 секунди /включва фазата на бърза деполяриза
ция, платото и началото на бързата реполяризация/.
По време на о т н о с и т е л н и я р е ф р а к т е р е н период възбудимостта е
по-малка о т н о р м а л н а т а - продължава 0 . 0 5 0 секунди /включва края на
фазата на бърза реполяризация/. Голямата п р о д ъ л ж ит е л нос т на абсо-
лютния рефрактерен
период не позволява
д а се получи про
дължително /тета-
нично/ с ъ к р а щ е н и е
на миокарда, което
би нарушило помпе
ната му ф у н к ц и я .
Извънредно и
силно дразнене по
време на относи
телния рефрактерен
период може да пре
Фнг. ф-34 Камерна екстрасистола дизвика извънредно
съкращение /екстра
систола/, което времен
leteH
но нарушава ритъма на
:
мускул сърцето / Ф и г ф-34 / .
-шш •<
•
Връзка между
възбуждането и
съкращението на
кардиомио-цитите.
Калциевите йони /
Са2+/ са задължително
100 мс
свързващо звено между
процеса на възбуждане
и процеса на съкраще
ние. Необходимите за
съкращението калцие
ви йони идват не само
СЪКРАЩЕНИЕ ОТПУСКАНЕ от саркоплазмения ре-
CP тикулум /СР /, но и от
екстрацелуларната теч
•
ност /ЕЦТ/ по време на
Излизане на Са2+
платото на акционния
потенциал /Фиг. ф-35 /.
Силата на съкра
Актин Миозин щение на миокарда
/контра ктилитет/ се
Фиг. ф-35 Схема на временните съотношения между възбуж
увеличава в резултат
дане, поток на Са2+ и активиране на съкрашението
на повишаване на въ-
( ьрдечно-съдова система I 251
треклетъчната концентрация на Са2+. Хормоните адреналин и норадреналин,

стимулацията на симпатиковите нерви и някои лекарства повишават вътре
клетъчната концентрация на Са2+, в резултат на което контрактилитетът на
миокарда се повишава /положително ин огроп но действие/. Стимулацията на
парасимпатиковите нерви намалява контрактилитета /отрицателно инотроп-
но действие/.
Механични явления в сърцето
П о м п е н а т а ф у н к ц и я на с ъ р ц е т о / м е х а н и ч н а р а б о т а / зависи от про
цесите на възбуждане в него. Когато миокардът на камерите се възбуди и
започне д а с е съкрашава, камерите с е свиват /систола/, при което наляга
нето на кръвта в тях с е повишава и част от нея с е изтласква в кръвоносни
те съдове. С л е д като свърши систолата, миокардът с е отпуска, сърцето с е
разширява / д и а с т о л а / и започва отново да се пълни с кръв, която идва от
вените. Лявото и дясното предсърдие с е съкрашават едновременно, след
което и двете камери с е съкрашават почти едновременно.
Сърдечен цикъл
Времето, за което с е извършва една систола и една диастола на пред-
сърдията и камерите, с е нарича с ъ р д е ч е н цикъл. Неговата продължител
ност зависи от честотата на сърдечните съкрашения. Нормално при 75
удара в минута сърдечният цикъл продължава 0.8 с е ку нд и. Нри увелича
ване на честотата той с е скъсява и обратно, при намаляване на честотата
с е удължава.
Х а р а к т е р и с т и к а иа сърдечния и и к ъ л
От синусовия възел възбуждането с е провежда към миокарда на пред-

сърдията, след което започва с и с т о л а т а на п р е д с ъ р д и я т а , която продъл
жава 0.1 секунда. Кратката систола изтласква кръв в камерите, които са в
диастола. С л е д това предсърдията с е отпускат и атрио-вентрикуларните
клапи с е затварят - диастолата на предсърдията продължава 0.7 секунди.
С и с т о л а т а на к а м е р и т е започва с л е д като е завършила систолата на
предсърдията. Нолулунните клапи с е отварят и лявата камера изтласква
кръв в аортата, а дясната —в белодробната артерия. С истолата на камерите
продължава 0.3 с е к у н д и , с л е д което започва д и а с т о л а т а на к а м е р и т е , ко
ято продължава 0.5 с е к у н д и - през това време камерите с е пълнят с кръв
от предсърдията през отворените атрио-вентрикуларни клапи.
VcipoHc t n o и ф у н к н и я на с ъ р ц е в н т е к л а н и
Клапите на сърцето са четири и са изградени от съединителна тъкан.
Атрио-вентрикуларните клапи са разположени между предсърдията и ка

мерите, а полулунните се намират между камерите и големите артериал
ни съдове - аорта и белодробна артерия. Клапите не съдържат мускулни
клетки и затова сами не могат да се движат. Те се отварят и затварят от
разлики в налягането от двете им страни (пасивно).
Функцията на сърцевите клапи е д а осигуряват еднопосочно движе
ние на кръвта от предсърдията към камерите и от камерите към аортата
и белодробната артерия.
Скоростта и точността на движение на клапите е поразителна! Ето защо
нарушенията в тяхната функция затрудняват съществено работата на сърцето.
С ъ р д е ч н и тонове. При работата на сърцето се получават трептения на
клапите, на миокарда и на кръвта в сърцето и в големите артериални съдо
ве. Можем д а ги чуем, ако поставим слушалка /стетоскоп/ върху гръдната
стена в областта на сърцето. Изследването на звуковите явления в сърцето
със слушалка се нарича аускултация на сърдечните тонове. Този метод
служи за оценка на функцията на клапите.
Характеристика на сърдечните тонове. При аускултация се чуват два
основни тона: 1-ви тон и 2-ри тон.
1-ви тон е с продължителност около 0.1 секунда и честота 100 херца.
Той възниква при затваряне на атрио-вентрикуларните клапи в началото
на камерната систола и затова се нарича систоличен тон.
2-ри тон е с продължителност около 0.05 секунди и честота д о 200
херца. Той се получава от затварянето на семилунарните клапи в началото
на диастолата и затова се нарича диастоличен.
Аускултаторни точки - това са определени места върху гръдната стена, къде
то дадена клапа се аускултира (прислушва) най-добре /Фиг. ф-36 /.
Ударен и минутен обем на сърнето
Ударен обем - обе

мът кръв, който всяка
Аортна клапа
камера изтласква при
една систола е 70 - 80 Пулмонална клапа
милилитра при покой.
Трикуспидална
Нормално ударният клапа
обем на лявата камера
М играл на клапа
е равен на ударният
обем на дясната каме
ра. Факторите, от ко
ито зависи ударният
обем са: краен диас
толичен обем и краен
систоличен обем. Фиг. ф-36 Аускултаторни точки на гръдната стсна
Краен лиастоличен обем - в края на диастолата във всяка камера има

1 2 0 - 140 милилитра кръв. Крайният диастоличен обем е пропорционален
на притока на венозна кръв към сърцето. При по-голям венозен приток,
крайният диастоличен обем се увеличава и обратно.
Краен систоличен обем - в края на систолата във всяка камера остават
около 60 милилитра кръв. Крайният систоличен обем е обратнопропорци-
онален на контрактилитета на камерите. При увеличаване на контрактили-
тета се изтласква повече кръв и крайният систоличен обем намалява.
Ударният обем е разликата между крайния лиастоличен обем и крайния
систоличен обем. Следователно, ударният обем може да се увеличи по два
начина:
1. Като се увеличи крайният диастоличен обем или
2. Като се намали крайният систоличен обем.
При физическо натоварване се променят едновременно и двата факто
ра, което предизвиква увеличаване на ударния обем 2 - 2.5 пъти /170 - 180
милилитра/.
Минутен обем - обемът кръв, който една камера изтласква за 1 минута
е около 5 литра при покой. Минутният обем на лявата камера е равен на
минутния обем на дясната камера.
Факторите, от които зависи минутният обем са: ударен обем и сърдеч
на честота. Минутният обем е произведение от ударния обем и сърдеч
ната честота. При физическо натоварване минутният обем на сърцето с е
увеличава д о 6 - 7 пъти /30 - 35 литра за минута/. Това е резултат както от
увеличената сърдечна честота, така и от увеличения ударен обем.
Коронарно кръвообращение
Кръвоснабдяването на миокарда се осъществява от лявата и дясната
коронарни артерии — коронарно кръвообращение. Постоянният поток на
кръв към сърцето е необходим, за д а поддържа адекватна доставка на 0 2
и хранителни вещества. Нормално в покой коронарният кръвоток е около
250 мл за минута, което е 5 % от минутния обем на сърцето /5 л за минута/.
При максимално натоварване /интензивна мускулна работа/ коронарният
кръвоток може д а нарасне 4 - 5 пъти, т. е. д о 1250 мл за минута.
По време на периодите на сърдечния цикъл се наблюдават колебания
в коронарния кръвоток за разлика от кръвоснабдяването на други органи.
Тези периодични колебания са обусловени както от налягането в аорта
та, така и от изменение на напрежението в стените на сърцето. По време
на камерната систола напрежението в стената на миокарда се повишава и
притиска съдовете, което води до повишаване на съпротивлението на по
тока. В резултат на това кръвотокът в лявата коронарна артерия в началото
на систолата напълно спира, а по време на диастола когато напрежението
в стената на миокарда намалява, кръвотокът се увеличава.
В дясната коронарна артерия напрежението в стените е ниско и затова

кръвотокът в нея не спира.
Регулация. Кръвоснабдяването на сърцето е достатъчно ако постъпва
нето на 0 2 в миокарда съответства на потребността от него. Съотноше
нието на тези два показателя служи като критерий за достатъчността на
коронарното кръвоснабдяване.
Дори при състояние на покой сърцето извлича много повече кислород
от кръвта отколкото други органи. Нормално в един милилитър артериал
на кръв се съдържа около 0.2 мл кислород. Миокардът получава /извлича/
0.14 мл 0 2 от всеки милилитър артериална кръв. Ето защо когато се пови
ши натоварването на сърцето и неговата потребност от 0 2 нарасне, това
не може да стане за сметка на увеличаване на извличането на 0 2 от кръв
та. Повишената нужда на сърцето от 0 2 се удовлетворява за сметка на уве
личения коронарен кръвоток. Това увеличение се дължи на разширяване
/дилатация/ на коронарните съдове. Най-мощният стимул за разширяване
на коронарните е недостигът на 0 2 в артериалната кръв. При намаляване
на 0 2 в артериалната кръв /хипоксия/ с 0.01 мл настъпва дилатация на
коронарните съдове.
Коронарните съдове съдържат както алфа, така и бета адренорецепто-
ри. Алфа вазоконстрикторната активност е слаба, което позволява вазоди-
лататорните отговори да преобладават.
Регулация на сърдечната дейност

В състояние на покой сърцето изпомпва 4 - 6 литра кръв всяка минута.
При физическо натоварване от сърцето се изисква да изпомпва много по-
голямо количество кръв.
Основните механизми, чрез които се регулира изпомпваният обем
кръв, са:
1. Интракардиална саморегулация
2. Екстракардиална регулация.
Интракардиална саморегулация наричаме способността на сърцето
да управлява собствената си дейност независимо от външни /нервни и ху-
морални/ влияния.
Саморегулация при промяна на предварителния товар на сърцето
/хетерометрична авторегулация/ - това е способността на сърцето да адап
тира ударния обем на лявата камера към променящите се обеми венозна
кръв, която тече в дясното предсърдие и в дясната камера. В основата на
този механизъм е законът на Франк - Старлинг - силата на съкращение
на сърдечния мускул е толкова по-голяма, колкото по-силно са разтеглени
неговите мускулни влакна /от по-голям обем кръв/. Така се поддържа рав
новесието между ударния обем на лявата камера и ударния обем на дясна
та камера. Следователно, сърцето изпомпва всичката кръв. която влиза в
Сьрдечно-сьдова система / 255
него и така с е о с и г у
рява нейната непре
късната циркулация в
съдовата система.
Саморегулация
при п р о м я н а на н а
с р е щ н и я т о в а р на
с ъ р ц е т о /хомеомет-
рична авторегулация
на силата на съкраще
ние/ - това е с п о с о б
ността на сърцето д а
поддържа относител
но постоянен ударния
обем на лявата каме
ра, въпреки повище-
ната сърдечна често
та. Това с е постига
чрез увеличаване на
контрактилитета.
Екстракардиал- Парасимпатикови нерви
ната р е г у л а ц и я ни (вагусови)
сърцето се осъщест
вява о т н е р в н и и ху-
Десен I
морални механизми.
Нервна регула
ция
Работата на сър
цето с е регулира о т
вегетативната нервна
система /Фиг. ф-37 / .
Симнатикови-
те нервни влакна,
които инервират с и
нусовия възел и ат- Предсърдно
камерен
риовентрикуларния възел
възел, контролират
сърдечната честота, а
влакната инервиращи
камерите, регулират
силата на съкраще Фиг. ф - 3 7 Вегетативна инервация на сърцето
нията. От крайните
им окончания с е о с -
вобождава медиаторът норадреналин, който се свързва с бета! - адрено-

рецептори в клетките ма сърцето. Резултатът е повишаване на честотата и
силата на съкращенията / с т и м у л и р а т ефект/.
Парасимпатиковите влакна /блуждаещи нерви/ инервират само пред-
сърдията. Десният блуждаещ нерв повлиява предимно функцията на сину
совия възел и предизвиква намаляване на честотата на съкращенията. О т
крайните окончания на парасимпатиковите нерви се освобождава медиа
торът ацетилхолин, който се свързва с М2 - холинорецептори в сърцето. В
резултат на това честотата на съкращенията намалява /задръжен ефект/.
Вегетативната нервна система оказва 4 вида въздействия върху сърце
то: хронотропно,инотропно, дромотропно и батмотропно.
Стимулацията на симпатиковите нерви предизвиква: положителен
хронотропен ефект /увеличава сърдечната честота/; положителен инот-
ропен ефект /увеличава силата на съкращение/; положителен дромотро-
пен ефект /увеличава скоростта на провеждане на импулсите/; положите
лен батмотропен ефект /повишава възбудимостта/.
Стимулацията на парасимпатиковите нерви оказва отрицателен хроно
тропен ефект, отрицателен инотропен ефект само на предсърдията, отри
цателен дромотропен ефект и отрицателен батмотропен ефект.
Хуморална регулация на сърдечната дейност

Ефекти на адреналина и норадреналина. Тези хормони имат същи
те четири положителни ефекта както симпатиковите нерви: положителен
хронотропен, инотропен, дромотропен и батмотропен ефект.
Ефекти от промени в концентрацията на калиевите /К+/ и калцие
вите йони /Са2+/ в кръвта.
Излишъкът на К + предизвиква намаляване на честотата и силата на
съкращения на сърцето.
Увеличената концентрация на Са2+ води до увеличаване на силата на
съкращение на сърцето.
Електрокардиограма /ЕКГ/
Електрокардиограмата отразява електричните явления в сърцето, които

предшестват и отключват механичните явления. Тя е запис на сумата от би-
опотенциалите, които възникват при възбуждането на сърдечния мускул.
Произход на ЕКГ. При възбуждане на една част от миокарда възниква
потенциална разлика между възбудения и невъзбуден участък. Възбуденият
участък е зареден отрицателно, а невъзбуденият е зареден положително. Про
тичащият между двата участъка ток се провежда през телесните течности д о
повърхността на тялото и може да бъде отведен чрез електроди, поставени
върху кожата. Когато миокардът не е възбуден се изписва права линия на за
писа, която се нарича изоелектрична линия. Отклонения от изоелектрична-
р
вълна Р - Q интервал QRS комплскс
Дсполяризация Проводно време Деполярнзация

на прсдсърдията на камерите
S-T сегмент
Рсполяризация Реполяризация Деполярнзация и

на камерите на камерите реполяризация
(сегмент) (вълна Т) на камерите
Фиг. ф-38 Електрокардиограма

та линия се появяват само когато някоя част от миокарда се възбуди.
Нормална ЕКГ. Електрокардиограмата се състои от вълните Р и Т и от зъ
бците Q, R, S /Фиг. ф-38 /. Вълната Р отразява възбуждането на прсдсърдията
/дсполяризация/. Важен показател е PQ-интервалът/проводно време/ които
отразява времето, за което възбуждането се провежда от синусовия възел до
работния миокард на камерите. Нормално продължава от 0.12 до 0.20 секун
ди. Зъбците Q, R и S изразяват деноляризацията на камерите. Вълната Т
отразява реполяризация i а на камерите. След края на Т вълната следва със
тояние на покой на миокарда, след което започва новият цикъл.
Кръвообращение
Кръвообращение наричаме движението на кръвта в кръвоносните съ
дове и сърцето. То се разделя на системно кръвообращение и белодробно
кръвообращение /Фиг. ф-39/.
Системното кръвообращение /голям кръг/ започва с аортата, минава
през всички органи и завършва с двете кухи вени, които се вливат в дясно
то предсърдие. Помпата за този отдел е лявата половина на сърцето.
Нелодробното кръвообращение /малък кръг/ започва с артерия пул-
моналис, минава през

Белодробна циркулация (малък кръг)
белия дроб и завърш
ва с четирите бело
дробни вени, които се
вливат в лявото пред-
сърдие. Движението
Арга
на кръвта в този кръг
се обезпечава от пом
Горна куха вена
пената функция на
Сърце дясната половина на
сърцето. Двата кръга
на кръвообрашение са
последователно свър
Артерии
зани и поради това
обемът кръв изтласк
Долна куха вена
ван от лявата и дясна
та камера е еднакъв.
Артериоли
Функционално
и капиляри устройство на
съдовата система и
разпределение на
кръвта в нея
Съдовата система
се състои от артерии,
Венули артериоли, капиляри
Системно кръвообращение (голям кръг)
и вени.
Фиг. ф-39 Голям и малък кръг на кръвообращение Функция на ар
териите. Артериите
транспортират кръв
от сърцето до капилярите под високо налягане. Поради това те имат де
бела съдова стена и кръвта в тях тече бързо. Големите артерии имат пове
че еластични влакна. Малките артерии имат повече мускулни клетки.
Функцията на големите артерии е амортизираща /модулираща/ - те
намаляват систолно-диастолните колебания на кръвното налягане. Елас
тичните влакна в стените им дават възможност т е да се разширяват по
време на систола и д а се свиват по време на диастола.
Функцията на артериолите е съпротивителна. В стената има кръ
гово разположени гладкомускулни клетки, чиято степен на съкращение
определя диаметъра на артериолите. Промяната на техния диаметър води
до промяна в съпротивлението, което те оказват на протичащата през тях
кръв.
Сьрдечно-съдова cucme.ua / 259
Ф> н к ц и я на к а п и л я р и т е . П р е з т ъ н к а т а с т е н а н а к а п и л я р и т е с е из
в ъ р ш в а о б м я н а т а н а т е ч н о с т , х р а н и т е л н и в е щ е с т в а , е л е к т р о л и т и , хормо
ни и д р у г и в е щ е с т в а м е ж д у к р ъ в т а и и н т е р с т и ц и а л н а т а т е ч н о с т / о б м е н н а
ф у н к ц и я / , която з а о б и к а л я к л е т к и т е .
Ф у н к ц и и на в е н и т е — т р а н с п о р т н а и р е з е р в о а р н а . В е н и т е т р а н с
п о р т и р а т к р ъ в т а о т к а п и л я р и т е о б р а т н о д о с ъ р ц е т о и с л у ж а т като голям
р е з е р в о а р н а кръ в. В е н о з н и т е с т е н и с а т ъ н к и . Н а л я г а н е т о във венозната
система е много ниско.
Разпределение на к р ъ в т а
91 % о т ц е л и я о б е м н а т я л о т о е в г о л е м и я к р ъ г / с и с т е м н а циркулация/.
О т нея 64 % е във в е н и т е , 13 % ю в а р т е р и и т е и 7 % е в с и с т е м н и т е арте-
р и о л и и к а п и л я р и . С ъ р ц е т о с ъ д ъ р ж а 7 % о т кръвта. Б е л о д р о б н и т е с ъ д о в е
съдържат 9 % от кръвта.
Хемодинамични закономерности
С ъ р д е ч н о - с ъ д о в а т а с и с т е м а е е д н а з а т в о р е н а с и с т е м а с помпа, която
п о д д ъ р ж а к р ъ в т а в н е п р е к ъ с н а т о д в и ж е н и е / ц и р к у л а ц и я / под налягане, за
д а д о с т и г н е к р ъ в н и я т п о т о к д о в с и ч к и к л е т к и н а тялото. Законите, които
х а р а к т е р и з и р а т д в и ж е н и е т о н а к р ъ в т а в с ъ р д е ч н о - с ъ д о в а т а система, за на
речени хемодинамични закономерности.
Ф а к т о р и , о б у с л а в я щ и д в и ж е н и е т о на к р ъ в т а .
Д в и ж е щ а т а с и л а н а к р ъ в н и я п о т о к е р а з л и к а т а в н а л я г а н е т о /АР/ м е ж
д у р а з л и ч н и части н а с ъ д о в а т а система; к р ъ в т е ч е о т о б л а с т с по-високо
н а л я г а н е к ъ м о б л а с т с п о - н и с к о н а л я г а н е . р а з л и к а т а в н а л я г а н е т о е силата,
която п р е о д о л я в а с ъ п р о т и в л е н и е т о в к р ъ в о н о с н и т е с ъ д о в е .
К р ъ в н и я т п о т о к / Q / е п р а в и п р о п о р ц и о н а л е н н а р а з л и к а т а в на л яга не т о
/ А Р / и о б р а т н о п р о п о р ц и о н а л е н н а с ъ п р о т и в л е н и е т о / R / - Q = АР / R. С ъ
гласно у р а в н е н и е т о н а П о а з ь о й с ъ п р о т и в л е н и е т о н а е д и н к р ъ в о н о с е н с ъ д
/ R / е п р а в о п р о п о р ц и о н а л н о на д ъ л ж и н а т а п а с ъ д а /I/, на вискозитета п а
к р ъ в т а /т)/ и о б р а т н о п р о п о р ц и о н а л н о на ч е т в ъ р т а т а с т е п е н на р а д и у с а на
с ъ д а /г/. О т т р и т е в е л и ч и н и в н а й - г о л я м а с т е п е н и н а й - ч е с т о с е п р о м е н я
р а д и у с ъ т п а съда. Н а й - м а л к и п р о м е н и в р а д и у с а в о д я т д о големи п р о м е
ни в с ъ п р о т и в л е н и е т о . С л е д о в а т е л н о , р а д и у с ъ т е о с н о в н и я т ф а к т о р , о т
който зависи съпротивлението.
Л и н е й н а с к о р о с т на к р ъ в т а —и з р а з я в а с е с ф о р м у л а т а V = Q / А. Л и
н е й н а т а с к о р о с т / V с м / с е к / е п р а в о п р о п о р ц и о н а л н а н а к р ъ в н и я поток / Q
м л / м и н . / и о б р а т н о п р о п о р ц и о н а л н а н а н а п р е ч н о т о с е ч е н и е / А см 2 /. Н а й -
голяма е л и н е й н а т а с к о р о с т в аортата, а н а й - м а л к а е в к а п и л я р и т е / х и л я д а
пъти по-малка/. Бавното движение на кръвта в капилярите създава опти

мални условия за извършване на обмяната на веществата между кръвта и
тъканите. Във вените линейната скорост отново се увеличава.
О б е м н а с к о р о с т и а к р ъ в н и я п о т о к / Q / - обем кръв, протичащ през
общото напречно сечение на дадена съдова област за единица време. Из
мерва се в милилитра за секунда. Може д а се изчисли като се умножи
линейната скорост / V / по площта на напречното сечение /8/. Обемната
скорост е постоянна за всяка съдова област.
О б и к о л н о в р е м е . Времето, за което кръвта прави една пълна обиколка
през двата кръга на кръвообращение при покой е около 30 секунди, а при
физическа работа се скъсява.
Налягане на кръвта в съдовата с и с т е м а
Кръвта се намира под налягане в съдовата система както по време на

систола, така и по време на диастола на сърцето. Кръвното налягане пред
ставлява силата, която кръвта упражнява върху съдовата стена. Измерва се
в милиметра живачен стълб / mmHg/.
Сърдечно-съдовата система се разделя на система с високо кръвно на
лягане и система с ниско кръвно налягане. Системата с високо кръвно на
лягане включва лявата камера на сърцето и артериалната част на големия
кръг на кръвообращение. В цялата останала част на сърдечно-съдовата
система налягането е ниско.
Налягане в различни части на съдовата система.
Когато кръвта тече през системната циркулация, налягането намалява
прогресивно поради съпротивлението на съдовете. Най-големият спад в на
лягането е в артериолите, защото там съпротивлението е най-високо. Наля
гането е най-високо в аортата и най-ниско в горната и долната кухи вени.
Артериално кръвно налягане

Кръвното налягане в артериите е високо и пулсиращо /не е постоян
но по време на сърцевия цикъл/. Но време на систола на лявата камера
налягането се повишава, а по време на диастола се понижава. Тези сис-
толно-диастолни колебания съществуват от началото на аортата до края
на артериолите и изчезват в капилярите, където налягането е постоянно
/Фиг. ф-40/
Систолно налягане - максималното налягане, достигнато в момента
на изтласкване на кръвта от сърцето в аортата. Нормалните стойности при
покой са от 100 до 150 милиметра Hg.
Диастолно налягане. По време на диастола налягането пада до една
минимална стойност, наречена диастолно налягане. Нормално то е около
Сьрдечно-съдова система I 261
60 % от систол-
ното налягане.
П ул с о в о Общо 4000
напречно
н а л я г а н е . Това сечение 3000
е разликата 2000
между систол- 1000
ното и диастол- 0
ното налягане. 50
Нормално е от Скорост 40
40 д о 50 мили н а
кръвния -30
,и
метра Hg. Голе поток 20

мината на пул-
совото наля
гане зависи от Систолно
ударния обем и
120
еластичността 100
на артериална Кръвно 80
налягане
т а стена. Пул- 60
совото наляга 40
20
не е по-голямо
0
при по-голям Аорта Артерии
ударен обем и Артериоли Венули
при по-малка Капиляри
еластичност на
а р т е р и а л н и т е Фиг. ф-40 Зависимост между кръвното налягане, линейната скорост на
кръвта и общото напречно сечение
стени.
Средно ар
териално налягане е интегралната стойност на налягането по време на
един сърцев цикъл.
Систолното и диастолно налягане ни показват само границите, в кои
то се колебае артериалното кръвно налягане, докато средното артериално
налягане ни дава информация за колебанията на налягането по времето
на един сърцев цикъл. То има стойност по-близка д о стойността на диас-
толното налягане, защото диастолата заема по-голямата част от цикъла.
Може д а бъде изчислено приблизително като към диастолното налягане
прибавим една трета о т пулсовото налягане. Средното артериално наля
гане определя посоката на движение на кръвта в артериалната система.
Нормалната стойност в аортата е 100 мм Hg.
Фактори, от които зависи артериалното налягане
Артериалното кръвно налягане варира постоянно в резултат на про

мени в артериалния кръвен обем. Основно три фактора определят голе-
мината му: минутният обем на сърцето /сърдечна честота х ударен обем/,

периферното съпротивление на артериолите и количеството циркулираща
кръв.
Артериалното налягане се повишава при:
1. Увеличаване на сърдечната честота
2. Увеличаване на ударния обем
3. Повишаване на съпротивлението на артериолите
Артериалното налягане намалява при:
1. Намаляване на сърдечната честота
2. Намаляване на периферното съпротивление
3. Намаляване на ударния обем
4. Намаляване на обема циркулираща кръв /при кръвоизлив/.
Артериалното кръвно налягане е динамична величина. Колебанията в
него могат да се дължат на физиологични причини: състоянието на нерв
ната система /сън, емоционални напрежения/ и физическата активност.
Тези колебания са краткотрайни, защото своевременно се включват ре
гулаторни нервно-хуморални механизми, които поддържат артериалното
налягане в нормалните граници.
Трайното повишаване на артериалното налягане /систолното над 150
милиметра Hg и диастолното над 90 милиметра Hg/ е болестно състояние,
което се нарича хипертония. Трайното понижаване /под 100 милиметра
Hg за систолното/също е болестно състояние и се нарича хнпотоння.
Артериалното на
лягане се измерва
тонове на Коротков индиректно чрез аус-
култаторния метод на
ж ж A l J U L l А 1 А - А а а Riva-Rochi /Фиг. ф-41/
и стойностите се за
_1 1 I I I I I I I писват като дроб, на
120 mmHg 100 mmHg 80 mmHg която числителят е
систолното налягане,
а знаменателят е диас
толното налягане: RR
120 / 80.
Артериален пулс е
еластичното колебание
на стените на артери
алните съдове, което е
синхронно със сърдеч
ните систоли. Броят
Фиг. ф-41 Аускултаторен метод за измерване на кръвното на на пулсовите вълни за
лягане на a. brachialis една минута наричаме
пулсова честота. При нормално състояние на артериалните стени пулсова-

т а честота отразява честотата на сърдечните съкращения /броя систоли за
1 минута/. Скоростта на разпространение на пулсовите вълни е по-голяма
от линейната скорост на кръвния поток. По-тесните и с по-твърда стена
артерии провеждат пулсовите вълни по-бързо. В големите артерии ско
ростта е около 5 - 6 метра за секунда и около 1 0 - 2 0 метра за секунда в
малките артерии.
Капиляри и микроциркулация
В капилярите се извършва обмяна на веществата между кръвта и клет
ките на организма. Дължината на капилярите е 0.5 милиметра, диаметърът
е около 7 - 8 микрометра.
М и к р о ц и р к у л а ц и я наричаме движението на кръвта през мрежа от
кръвоносни съдове по-малки от 100 микрометра в диаметър.
М и к р о ц и р к у л а т о р н а е д и н и ц а - система от една а р т е р и о л а , излиза
щите от нея м е т а р т е р и о л и , к а п и л я р и т е , които се разклоняват от метар-
териолите и п о с т к а п и л я р н и т е венули, през които се оттича кръвта от
тези капиляри /Фиг. ф-42 / .
Метартериолите имат мускулна стена и представляват директна връзка
между артериолата и венулата. На мястото, където капилярът излиза от
метартериолата, са разположени кръгови гладкомускулни клетки, които
образуват п р е к а ц и л я р и и с ф и н к т е р и . От състоянието на прекапилярните
сфинктери /свити или отпуснати/, зависи протичането на кръв през капи
лярите. Дължината на капилярите е 0.5 милиметра. Скоростта на кръвния
поток през капилярите е 0.5 милиметра за секунда. Следователно, кръвта
преминава през един капиляр за 1 секунда.
Т р а н с п о р т п р е з к а п и л я р н а т а стена. Обмяната на веществата меж
д у кръвта и интер-
стициалната течност
/междуклетъчна се
извършва през стени
те на капилярите чрез
пасивен транспорт
- л и ф у з и я , осмоза и
филтрация Най-много
вещества преминават
Метартериола Венула
през капилярната сте
Артериовснозна
на чрез дифузия. Вода анастомоза Прскапилярни
сфинктери
се обменя чрез осмоза.
Ф и л т р а ц и я т а се из
вършва в артериалния Фиг. ф-42 С х е м а на микроциркулаторна е д и н и ц а
2 6 4 / Основи на Анатомията и физиологията на човека
край на капилярите, къ

Лимфен съд
дето хидростатичното
_ 10% ) налягане на кръвта /30
Междуклетъчна - 35 мм живачен стълб/
течност
е по-високо от колоидо-
и w
v Капиляр Г 90% -
осмотичното налягане
на плазмата /25 мм жи
Артериола Венула вачен стълб/ - тази раз
лика определя излизане
Филтрация Реабсорбция
то на течност от капиля
рите. Във венозния край
Фиг. ф-43 Филтрация и реабсорбция в капилярен съд
на капилярите колоидо-
осмотичното налягане
на плазмата е по-високо от хидростатичното налягане, поради което во
дата заедно с разтворените в нея вещества навлиза в интерстициалната
течност на капилярите. Този процес, който е обратен на филтрацията, се
нарича реабсорбция. Около 90 % от филтрираната в артериалния край на
капилярите плазма се връща във венозния, а останалите 10 % навлизат в
лимфните капиляри и чрез тях се връщат в общото кръвообращение.
Регулация на микроциркулацнята
Кръвният поток през капилярите зависи преди всичко от д и а м е т ъ

р ъ т на артериолата и метартериолата и от състоянието на прекапилярни-
те сфинктери. Последните определят броя на отворените капиляри. Този
брой зависи от нуждите на органите от кръв, които са по-големи когато
метаболитната активност в тях е повишена. Артериолите регулират кръ-
вотока през микроциркулаторната единица, а прекапилярните сфинктери
регулират кръвотока през отделните капиляри.
Диаметърът на артериолите, метартериолите, прекапилярните сфинкте
ри и венулите зависи от степента на съкращение на техните кръгови глад-
комускулни клетки. Всички фактори, които контролират съкращението на
гладкомускулните клетки, регулират кръвния поток през микроциркула
торната единица. Такива са вегетативната нервна система, хуморални фак
тори с общо действие и хуморални фактори с локално действие.
В е г е т а т и в н а н е р в н а с и с т е м а . Симпатикови нервни влакна инервират
богато артериолите, по-слабо метартериолите и венулите, а прекапиляр
ните сфинктери почти не са инервирани. Медиаторът норадреналин, осво
боден от крайните окончания на симпатиковите нерви, предизвиква съкра
щение на гладкомускулните клетки, вследствие на което артериолите се
свиват и кръвният поток през микроциркулаторната система н а м а л я в а .
Х у м о р а л н н ф а к т о р и с общо действие в целия организъм. Хормоните
ангиотензин II, вазопресин, адреналин и норадреналин предизвикват съ-
Сърдечно-съдова система / 2 6 5
кращение на гладките мускули и съответно свиване на артериолите, което

е причина за н а м а л я в а н е на кръвния поток.
Х у м о р а л н и ф а к т о р и с л о к а л н о действие. Понижаване на парциал
ното налягане на кислород, повишаване на парциалното налягане на С 0 2 ,
повишаване на концентрацията на водородни катиони и повишаване на
концентрацията на аденозин, което е характерно за тъканите с висока
метаболитна активност, предизвикват отпускане на гладките мускули и
у в е л и ч а в а н е на кръвния поток през микроциркулацията. Така кръвният
поток се адаптира към повишените метаболитни нужди на тъканите. Този
вид регулация се нарича м е т а б о л и т н а р е г у л а ц и я .
Налягане и
движение на
кръвта във
вените
Венозните съдове
са с ниско съпроти
вление, ниско наля
гане и висока разтег-
ливост. Вените са 20
пъти по-разтегливи
от артериите и имат
по-голямо напречно
сечение от тях пора
ди което съпротивле
нието и скоростта на
кръвта в тях са по-
малки отколкото в
артериите.
Структу ра иа ве
ните. Стената на ве
ните е относително
тънка, съдържа мал
ко количество елас
тични тъкани и глад-
комускулни клетки.
В стените на сред
ните и големи вени
има клапи, които
осигуряват еднопо Фиг. ф-44 Механизъм иа действис иа всиозиитс клаии и мус-
сочното движение на кулиитс помии
кръв - от периферията към сърцето /Фиг. ф-44 /. Те предпазват обратното

протичане на венозната кръв.
Функции на вените - транспортна и резервоарна. Около 65 - 75 % от
циркулиращия обем кръв е във вените, което се дължи на тяхната голяма
разтегливост. Венозната система служи като кръвен резервоар на циркула
цията. Вените на големия кръг на кръвообращение транспортират кръв от
тъканите към дясното предсърдие; белодробните вени събират кръвта от
белите дробове и я връщат в лявото предсърдие.
Фактори, които улесняват връщането на венозна кръв към сърце
то. Свиването на вените при активирането на симпатиковите нерви, мус
кулните помпи и дихателната помпа са основните фактори, които улесня
ват движението от периферните тъкани към сърцето /Фиг. /. Дихателната
помпа означава механизъм, който улеснява влизането на кръвта от двете
кухи вени в дясното предсърдие по време на вдишване и издишане, тъй
като налягането в гръдната кухина е отрицателно /по-ниско от атмосфер
ното/ и оказва засмукващо действие върху кръвта.
Физиология иа лимфната система

Системата от лимфни съдове започва от затворените лимфни капиляри,
които са пропускливи за течност и високомолекулни вещества /Фиг. ф-45 /.
Функция. Лимфната система е единственият механизъм за връщане на
албумини и други макро молекули от интерстициалната течност, където
са филтрирани, в циркулиращата кръв. Излишната течност, филтрирана
от тъканните капиляри в интерстициума, се отстранява чрез навлизане в
лимфните капиляри. В този смисъл лимфната система има дренираща
функция.
Пори
Фиг. ф-45 С х е м а на л и м ф н и т е капиляри

Механизъм ма движение на лимфата. Лимфната течност е изпомп

вана навън о т тъканите чрез съкращението на големите лимфни съдове
и съкращенията на скелетните мускули. Лимфните съдове притежават
еднопосочни клапи, които поддържат потока лимфа към сърцето. В хра
носмилателната система и черния д р о б се произвежда най-много лимфа
- нормално количеството на лимфния поток е около 2 литра за денонощие.
Лимфната система връща около 200 г белтък дневно, който би бил загубен
от микроциркулацията.
Регулация на съдовия тоиус. Нервни и хуморални

влияния
Съдов тонус. Гладкомускулните клетки в стените на кръвоносните съ

дове винаги с а съкратени в една или друга степен. Това продължително
съкращение се нарича съдов тонус. При по-силно съкращение съдовият
тонус се повишава и това води до намаляване на диаметъра на кръвонос
ния съд - получава се вазоконстрикнин /свиване/. Обратно, ако съкраще
нието на гладките мускули е по-слабо, съдовият тонус намалява и резул
татът е увеличаване на диаметъра па кръвоносния съд - вазодилатация
/разширяване/. Ди а ме т ъ р ъ т е най-важната величина от която зависи съ
противлението на даден кръвоносен съд и съответно налягането в него.
Нервна р е г у л а ц и я на съдовия тонус
Всички гладки мускули на кръвоносните съдове се инервират от сим-

патиковите нерви. Ако се стимулира симпатикусът, съдовият тонус се по
вишава и съдовете се свиват - вазоконстрикция. Кръвоносните съдове на
артериолите на слюнните жлези, външните полови органи и пиа матер с е
инервират както от симпатикови, рака и от парасимпатикови нервни влак
на. Ако се стимулира парасимпатикусът, съдовият тонус намалява - вазо
дилатация. Кръвоносните съдове, които имат само симпатикова инерва-
ция, могат д а се свиват или д а се разширяват при промяна в честотата
на възбудните импулси по симпатиковите нерви. При по-голяма честота
гладките мускули се съкращават по-силно, съдовият тонус се повишава и
кръвоносните съдове се свиват. Обратно, при по-малка честота, гладките
мускули се съкращават по-слабо, съдовият тонус намалява и съдовете с е
разширяват.
Хуморална регулация на съдовия тонус
Хуморални фактори с общо действие.

Х о р м о н и т е а д р е н а л и н и н о р а д р е н а л и н се секретират от медулата
на надбъбречните жлези и чрез кръвта достигат до кръвоносните съдове,

където въздействат с намиращите се там алфа 1-адренорецептори. Резул
татът е повишаване на съдовия тонус - вазоконстрикция и повишаване
на периферното съдово съпротивление. Изключение правят кръвоносните
съдове в скелетните мускули, където адреналинът предизвиква намалява
не на съдовия тонус /бета 2-адренорецептори/.
Система ренин-ан! иотензин. Ензимът ренин се секретира от бъбре
ците. Той катализира превръшането на плазмения белтък ангиотензиноген
в ангиотензин I. Ангиотензин I е неактивен и чрез конвертираш ензим се
превръща в хормона ангиотензин II, който повишава значително съдовия
тонус и предизвиква вазоконстрикция. Резултатът е повишаване на съдо
вото съпротивление и кръвното налягане.
Вазопресии /антидиуретичен хормон/. Вазопресинът се секретира от
неврохипофизата в отговор на кръвозагуба, която предизвиква намаляване
на кръвното налягане поради намаления обем на циркулиращата кръв. Той
свива кръвоносните съдове, което води до повишаване на съпротивление
то на артериолите и на кръвното налягане.
Хуморални фактори с локално действие. Всички те осъществяват
метаболитната авторегулация на микроциркулацията. Основната функция
на метаболитната авторегулация е да приспособи локалния кръвен поток
към активността на даден орган, чрез преобладаващи съдоразширяващи
влияния. Понижаването на парциалното налягане на кислород в кръв
та предизвиква намаляване на съдовия тонус и разширяване на съдовете.
Това води до увеличаване на локалния кръвен поток в даден орган, където
метаболитната активност е висока и консумирането на кислород е голя
мо.
Силно съдоразширяващо действие имат и повишеното парциално на
лягане на С 0 2 , повишената концентрация на водородни катйони и на аде-
нозин.
Регулация на дейността на сърдечно-съдовата

система и кръвното налягане
Основната задача на механизмите, които регулират кръвното налягане,
е така да съчетаят измененията в общото периферно съпротивление и в
минутния обем на сърцето, че в съдовата система да се поддържа градиен-
тът на налягането, необходим за нормалното кръвоснабдяване на тъканите
при различни условия на живот.
Рефлексна регулация - участие на барорецепторите, обемните ре
цептори и химиорецеп горите в рефлексната регулация на кръвообра
щението. Информацията от трите вида рецептори се изпраща до сърдеч-
но-съдозия сектор (ССЦ), където се извършва преработването й. Комай-
дите от центъра се предават до сърцето и кръвоносните съдове, които са

изпълнителните органи /ефектори/ при тези рефлекси. Резултатът е въз
становяване на нормалната стойност на кръвното налягане.
Б а р о р е ц е п т о р е н реф.гекс. Барорецепторите, разположени в дъгата на
аортата /аортно телце/ и в разклонението на общата сънна артерия /ка-
ротидни телца/ непрекъснато сигнализират на сърдечно-съдовия център
за нивото на кръвното налягане в началната част на артериалната сис
тема /Фиг. ф-46 /. Честотата на импулсите д о центъра носи информация
за колебанията в налягането. При повишаване на налягането в аортата и
каротидната артерия над нормалните стойности, барорецепторите се въз
буждат по-силно. Импулсите от тях стимулират по-силно депресорната
зона на сърдечно-съдовия център, в резултат на което минутният обем
на сърцето и съдовият тонус намаляват и кръвното налягане се понижава
до нормалната стойност. Това става много бързо - за няколко секунди.
Когато налягането се понижи под нормата, възбуждането на барорецепто
рите е по-слабо, аферентните импулси до центъра са с по-малка честота,
активността на депресорната зона се понижава и съответно активността
на пресориата зона се повишана Командите от пресорната зона увели
чават минутния обем и съдовия тонус
и така кръвното налягане се повиша
ва. Функцията па барорецепторнин
рефлекс е да поддържа постоянна
( )
стойността на артериалното наля
гане. Тази система функционира на
принципа на отрицателната обратна
връзка: всяко повишаване на наляга
нето е стимул за рефлексното му по
нижаване, а всяко понижаване води Каротидно телце
до рефлексно повишаване.
~— Каротиден синус
Рефлекси, свързани с обемните
рецептори, разположени в стените на
Блуждаещ нерв
двете предсърдия. При повишен при (n. vagus)
ток на кръв от вените към двете пред
сърдия, обемните рецептори силно
се възбуждат и изпращат сигнали д о
Аортни
депресорната зона на центъра, което барорецептори
предизвиква разширяване на кръво
носните съдове и така ги подготвя за
г > Л
приемане на по-голямо количество
V )
крьв. Функцията на този рефлекс е
да запачи постоянно кръвното наля
гане, чрез предварително подготвяне Фиг. ф - 4 6 Барорсцспторна систсма за кон
на сърдечно-съдовата система за трол на артериалното налягане
предстоящото повишаване на налягането.

Рефлекси, с в ъ р з а н и с х и м и о р е ц е п т о р и т е , р а з п о л о ж е н и в а о р т н а -
т а д ъ г а и р а з к л о н е н и е т о на о б щ а т а с ъ н н а а р т е р и я . Те и г р а я т второсте
п е н н а роля в р е г у л а ц и я т а на к р ъ в н о т о н а л я г а н е . Х и м и о р е ц е п т о р и т е
се възбуждат при с и л н о п о н и ж а в а н е на к и с л о р о д н о т о с ъ д ъ р ж а н и е в
артериалната кръв /хипоксия/. Импулсите от тях достигат до пресор-
ната з о н а на С С Ц , която а к т и в и р а м е х а н и з м и т е , които ще п о в и ш а т
кръвното н а л я г а н е и с ъ о т в е т н о п р и т о к а на к и с л о р о д към т ъ к а н и т е щ е
се у в е л и ч и .
Сърдечио-съдов център /ССЦ/

Структурите, които изграждат ССЦ, се намират в различни нива на
главния мозък. В продълговатия мозък е разположен медуларният сърдеч-
но-съдов център /МССЦ/. Структурите в по-горните нива обособяват су-
прамедуларните сърдечно-съдови центрове.
Медуларният с ъ р д е ч н о - с ъ д о в център о с ъ щ е с т в я в а рефлексната регу
лация на кръвното налягане. Състои с е о т п р е с о р н а и д е п р е с о р н а зона
/Фиг. ф-47/. П р е с о р и а т а зона е постоянно възбудена /тонус/ и е свър
зана със симпатиковите нерви. При по-силното й възбуждане тонусът
на симпатикуса се п о в и ш ав а, което води д о у в е л и ч а в а н е на минутния
обем на сърцето и п е р и ф е р н о т о с ъ п р о т и в л е н и е и съответно кръвното
налягане се повишава. С т и м у л и р а н е т о на д е п р е с о р н а т а зона задържа
възбуждането на п р е с о р н а т а зона / т о н у с ъ т на с и м п а т и к у с а намалява/
и повишава т о н у с а на парасимпатиковите нерви, с които е свързана.
В резултат на т о в а м и н у т н и я т обем на сърцето намалява, периферното
съпротивление с ъ щ о намалява и това води д о п о н и ж а в а н е на кръвното
налягане.
Хуморална регулация на кръвното н а л я г а н е
Реиии- а и г и о т е н з и н о ва система. Този х о р м о н а л е н механизъм се из

ползва за д ъ л г о т р а й н а регулация на кръвното н а л я г а н е след кръвозагу-
ба, когато е намален о б е м ъ т на циркулиращата кръв. Р е н и н ъ т е ензим,
който се с е к р е т и р а в б ъ б р е ц и т е при намаляване на тяхното кръвоснаб-
д яв ан е /намалено п е р ф у з и о н н о налягане/. Той катализира превръщане
т о на един плазмен глобулин - ан г и о т ен з и н о г ен , в неактивния ангио-
тензин I. Д р у г е н зи м п р ев р ъ щ а AI в АИ, който е б и о л о г и ч н о активен.
АП стимулира о с в о б о ж д а в а н е т о на хормона а л д о с т е р о и от надбъбреч-
ната кора и предизвиква вазоконстрикция на а р т е р и о л и т е /повишава
периферното съдово съпротивление/. А л д о с т е р о н ъ т повишава реаб-
сорбцията на натрий в д и с т а л н и т е бъбречни к а н а л ч е т а и в кръвта с е
задъ ржа повече н а тр и й .
Сьрдечно-сьдова система I 271
От дихателния
център
Хипоталамус
Болка
Среден мозък
Хипоксия
Продълговат
мозък
Сърдечно
съдов
център
юна
От барорсцеторитс . .
От химиорсцепторите
Симпатикови нерви
Т
| Активация
• Потискане
Прссорназо!
^ Депресорна
Фиг. ф-47 Схема на регулация на артериалното налягане
И а ю м р е с и и / а н т и л и у р е т и ч с п хормон - Л Д Х /
Секрецията на вазопресин се стимулира при намаляване на кръвния
обем /кръвозагуба/. Той предизвиква вазоконстрикция на артериолите, ко
ето повишава периферното съдово съпротивление и съответно кръвното
налягане. Освен това, Л Д Х повишава реабсорбцията на вода в дисталните
и събирателните каналчета на бъбрека, което води до повишаване на обе
ма кръв.
Атриален иатриуретичен пептид /АНП/

Атриалният иатриуретичен пептид се освобождава от предсърдията в
отговор на повишаване на кръвното налягане /повишен обем кръв/.
• Той предизвиква вазодилатация на артериолите, периферното съдово съ
противление намалява, което води до намаляване на кръвното налягане.
• АНП увеличава екскрецията на вода и сол от бъбреците, което намаля
ва кръвния обем и съответно намалява кръвното налягане.
• Инхибира секрецията на ренин.
Телесни течности
О б ш а т а т е л е с н а т е ч н о с т / О Т Т / е п р и б л и з и т е л н о 60 % о т т е л е с н о т о
тегло при мъже. У н о в о р о д е н и O T T е н а д 6 0 %. У мл а ди ж е ни п р о ц е н
т ъ т на O T T е п о - м а л ъ к п о р ад и о т н о с и т е л н о п о - г о л я м о т о к о л и ч е с т в о
мастна т ъ к а н у ж е н и т е отколкото у м ъ ж е т е .
О б ш а т а т е л е с н а вода е р а з п р е д е л е н а в д в е п р о с т р а н с т в а : в к л е т к и
те и извън к л е т к и т е .
И н т р а ц е л у л а р н а т а т е ч н о с т / в ъ т р е к л е т ъ ч н а / е 2/3 о т O T T и 4 0 %
от т е л е с н о т о тегло. Е к с т р а ц е л у л а р н а т а т е ч н о с т / и з в ъ н к л е т ъ ч н а / е
1/3 от O T T и 2 0 % о т т е л е с н о т о тегло. П р о ц е н т ъ т н а O T T н а м а л я в а с
възрастта и при з а т л ъ с т я в а н е .
Екстрацелуларната течност /ЕЦТ/ обхваша интерстициалната теч
н о с т / И С Т / , която з а о б и к а л я к л е т к и т е /с и з к л ю ч е н и е на к р ъ в н и т е
к л е т к и / и п л а зма та . И С Т п р е д с т а в л я в а п р и б л и з и т е л н о 14 % о т о б ш о т о
т е л е с н о тегло или У4 о т Е Ц Т като в к л ю ч в а и л и м ф а т а , която е 2 % - 3
% о т о б ш о т о т е л е с н о тегло. П л а з м а т а е 'Л о т ЕЦТ. Т р а н с ц е л у л а р н а т а
т е ч н о с т п р е д с т а в л я в а т е ч н о с т т а в л у м е н а на с т р у к т у р и т е , п о к р и т и о т
е п и т е л и в к л ю ч в а с м и л а т е л н и т е с е к р е т и , потта, ц е р е б р о с п и н а л н а т а
течност, п л е в р а л н а т а , п е р и т о н е а л н а т а , с и н о в и а л н а т а , в ъ т р е о ч н а т а и
п е р и к а р д н а т е ч н о с т и ; ж л ъ ч к а т а и др. тя е 1 % о т Е Ц Т /Фнг. ф - 4 8 / .
О б е м ъ т на т е л е с н и т е т е ч н о с т и се р е г у л и р а о т х о р м о н а а л д о с т е р о н ,
който е с е к р е т и р а н о т кората на н а д б ъ б р е ч н и т е ж л е з и . П р о м е н и в Е Ц Т
могат д а п р е д и з в и к а т с ъ с т о я н и е на д е х и д р а т а ц и я или с ъ с т о я н и е на
х и п е р х и д р а т а ц и я . Д е х и д р а т а ц и я т а е с в ъ р з а н а с н а м а л я в а н е на о б е м а
на ЕЦТ, който с е о п р е д е л я о т к о ли ч ест в о т о натрий. З а г у б а т а на вода
и заг убата на н а т р и й о т т я л о т о с а с в ъ р з а н и с н а м а л я в а н е на о б е м а на
ЕЦТ. В о д н а т а з а г у б а н а м а л я в а Е Ц Т и И Ц Т п р о п о р ц и о н а л н о , д о к а т о
заг убата на н а т р и й в и н а г и н а м а л я в а о б е м а на ЕЦТ.
С ъ с т а в на т е л е с н и т е т е ч н о с т и . П р и б л и з и т е л н о 95 % от р а з т в о р е
ните в т е л е с н и т е т е ч н о с т и в е ш е с т в а са йони. С у м а т а о т к о н ц е н т р а ц и
ята на к а т й о н и т е е е д н а к в а на су м ат а о т к о н ц е н т р а ц и я т а на а н й о н и т е
Отделна вода
Приета вода
Бъбреци
Бял дроб
Фекалии
Изпотяване
Плазма 3.0
Капилярна мембраш
ii-.i
Интерстициална
IC4HUI.I
течност
HOL
; 'Hliinii-
Интерцелутарна
теноет
28.0 L
Фиг. ф-48 Разпределение на телесните течности в организма
във всяко п р о с т р а н с т в о , т а к а че т е ч н о с т т а както в ЕЦТ т а к а и в И Ц Т е

е л е к т р о н е у т р а л н а . В Е Ц Т н а й - м н о г о с а н а т р и е в и т е катйони и с л е д тях
са к а л ц и е в и т е катйони; о т а н й о н и т е н а й - м н о г о са хлорните, с л е д в а н и
от х и д р о г е н к а р б о н а т н и т е .
С ъ с т а в ъ т на И С Т е с ъ щ и я т като т о з и н а плазмата с и з к л ю ч е н и е н а
това, че има малко п р о т е и н и . И С Т п р е д с т а в л я в а един у л т р а ф и л т р а т
на п л а з м а т а .
Кръв
Кръвта е в и с к о з н а т е ч н о с т с червен цвят, с л о ж е н с ъ с т а в и важни
фун кц и и. В к л ю ч е н а в с и с т е м а т а о т к р ъ в о н о с н и с ъ д о в е и п р и в е ж д а н а
в п о с т о я н н о д в и ж е н и е о т с ъ р ц е т о , тя с т и г а д о в с и ч к и т ъ к а н и и клетки
и заедно с л и м ф н а т а и т ъ к а н п а т а т е ч н о с т и о б р а з у в а в ъ т р е ш н а т а среда
на орг ан и зма . Тя о с ъ щ е с т в я в а п о с т о я н с т в о т о на о с м о т и ч н о т о н а л я г а
не, а чрез с ъ д ъ р ж а щ и т е с е в нея х и м и ч н о а к т и в н и в е щ е с т в а о с и г у р я в а
и х у м о р а л н а т а в р ъ з к а и р е г у л а ц и я на ф у н к ц и и т е в о р г а н и з м а . К р ъ в т а
осъществява и транспортна функция - приема преработените и всму
кани х р а н и т е л н и в е щ е с т в а и ги р а з н а с я из ц я л о т о тяло, д о с т а в я д о
к л е т к и т е к и с л о р о д и о т н а с я въглероден д в у о к и с , т р а н с п о р т и р а о т п а д -
пите продукти на о б м я н а т а на в е щ е с т в а т а д о о т д е л и т е л н и т е о р г а н и .
Д р у г а ф у н к ц и я на к р ъ в т а е з а щ и т н а т а , о с ъ щ е с т в я в а н а о т с ъ д ъ р ж а
щ и т е се в нея бели к р ъ в н и к л е т к и и и м у н н и т е л а . К р ъ в т а у ч а с т в а и в
р е г у л а ц и я т а и п о д д ъ р ж а н е т о на п о с т о я н н а т е л е с н а т е м п е р а т у р а .
К о л и ч е с т в о и с ъ с т а в на к р ъ в т а . К о л и ч е с т в о т о на кръвта у въз
растен човек е около 7 - 8 % о т теглото на т я л о т о или с р е д н о 5 - 6
л и т р а . При н о в о р о д е н и т е к о л и ч е с т в о т о е 15%, а на е д н о г о д и ш н и т е
д е ц а - 11 % о т т е л е с н о т о тегло. З а г у б а т а на 25 - 3 0 % о т кол ич е с т в от о
на к р ъ в т а е о п а с н о з а ж и в о т а , а з а г у б а н а д 50 % води д о смърт. К р ъ в
т а се със то и о т т е ч н а с ъ с т а в к а , н а р е ч е н а п л а з м а / 5 6 - 57 %/, която е
с ъ с т а в е н а о т вода и р а з т в о р е н и о р г а н и ч н и и н е о р г а н и ч н и в е щ е с т в а и
к л е т ъ ч н а с ъ с т а в к а - ф о р м е н и е л е м е н т и , ч е р в е н и и бели кръвни клетки
и к р ъ в н и плочици. Ч е р в е н и т е к р ъ в н и к л е т к и / е р и т р о ц и т и / нямат я д р а ,
с ъ д ъ р ж а т х е м о г л о б и н , ч р е з който п р е н а с я т к и с л о р о д а и с а 4 - 5 мил. в
куб. m m кръв. Н а м а л я в а н е т о на броя на е р и т р о ц и т и т е / р е с п . на хемо
г л о б и н а / се н а р и ч а а н е м и я . Б е л и т е к р ъ в н и к л е т к и / л е в к о ц и т и / с а 5 - 9
хил. в куб. m m . Те с е р а з д е л я т на д в а вида: г р а н у л о ц и т и / н е у т р о ф и -
ли, е о з и н о ф и л и и б а з о ф и л и / и а г р а н у л о ц и т и / л и м ф о ц и т и и м о н о ц и т и / .
О т н о с и т е л н о т о им п р о ц е н т н о с ъ д ъ р ж а н и е / л е в к о ц и т а р н а ф ормул а / е
ц е н е н д и а г н о с т и ч е белег. Л е в к о ц и т и т е о с ъ щ е с т в я в а т главно з а щ и т н а
функция. К р ъ в н и т е п л о ч и ц и / т р о м б о ц и т и / с а м а л к и б е з я д р е н и кле
т ъ ч н и ф р а г м е н т и , на б р о й 2 0 0 - 4 0 0 хил. в куб. m m . И г р а я т важна
роля в к р ъ в о с ъ с и р в а н е т о и н а м а л я в а н е т о им води д о к р ъ в о и з л и в и .
Физиология па кръвта
Кръвта е уникална течност, състояща се от плазма /течна част/ и от

клетки - червени кръвни клетки /еритроцити/, бели кръвни клетки /левко
цити/ и кръвни плочици /тромбоцити/.
Ф у н к ц и и на кръвта: т р а н с п о р т н а , хомеостатична,
защитна.
Транспортна функция. Кръвта е средата, чрез която се осъществява

транспортът на различни вещества в организма. Тя пренася кислород от
белите дробове до тъканите и въглероден диоксид от тъканите до белите
дробове. Също така пренася хранителни вещества от храносмилателната
система до всички органи и отнася от тях отпадъчните продукти към отде
лителните органи. Кръвта осъществява транспорта на хормони, витамини,
ензими
Хомеостатична функция. Съставът и физическите свойства на цир
кулиращата кръв постоянно се контролират от определени органи с цел да
се осигури постоянен обем и състав на вътрешната среда на организма.
Защитна функция. Участва в процеса на кръвоспиране при нараня
ване на малки кръвоносни съдове и така предпазва организма от кръвоза-
губа. Осигурява защитата на тялото от болестотворни микроорганизми и
други чужди тела чрез процеса на фагоцитоза и чрез имунните реакции.
Обем, с ъ с т а в и ф и з и ч н и свойства на кръвта.
Обемът на циркулиращата кръв е около 7 % от телесната маса и е по

стоянна величина.
Кръвта се състои от плазма, която е 55 % от цялата кръв и от кръвни
клетки, които са 45 %. Почти всички клетки в кръвта са еритроцити. Съ-
отнощението на обема еритроцити към единица обем цялостна кръв с е
нарича хематокрит. Нормалните стойности са 44 - 45 %.
Кръвта е непрозрачна течност с червен цвят и слабо алкална реакция /рН
7.4/. Тя е 5 пъти по-вискозна от водата /вискозитетът на водата е единица/.
Кръвна плазма
Обемът на плазмата е 0.55 литра от 1 литър цялостна кръв. Човек с

тегло 70 кг има около 5 литра кръв, от която около 2.7 литра е плазма, а
останалата част - 2.3 литра са кръвните клетки.
Състав на плазмата: 90 % вода и 10 % органични и неорганични веще
ства. Органичните вещества са белтъци, липиди, глюкоза, урея, креати-
нин, мастни киселини, аминокиселини, витамини, хормони, ензими и др.
Неорганичните вещества са електролити и микролементи. От електроли
тите най-голяма е концентрацията на натриеви катиони и хлорни аниони ,
които имат основно значение за определяне на осмолалитета на плазмата
/290 mOsm/kg плазмена вода/.
Плазмен и белтъци След водата те са втората същсствена съставка
на кръвната плазма. Образуват се в черния дроб. Общото им съдържание
е около 8 g %. Има три вида плазмени белтъци: албуминн, глобулини u

фибриноген. Албумините имат ниско молекулно тегло и най-голяма кон
центрация в плазмата. Глобулините имат по-високо молекулно тегло. Фи-
бриногенът е с най-високо молекулно тегло и концентрацията му в плаз
мата е най-ниска.
Функции иа илазмеиите белтъци.
1. Създават колоидо-осмотичното налягане на кръвта /онкотично/, ко

ето задържа водата в кръвоносните съдове и така подържа обема на цир
кулиращата кръв.
2. Транспортна функция - редица вещества в кръвта се транспортират
свързани с плазмени белтъци. Например, трансферинът е преносител на
желязо; бета-глобулините са преносители на липиди /липопротени/ и др.
3. Буферна функция - белтъците участват в регулацията на алкално-ки-
селинното състояние /рН/, поради способността си да неутрализират както
киселини, така и основи.
4. Защитна функция - Фибриногенът участва в кръвосъсирването, което
предпазва организма от кръвозагуба. Гама-глобулините са антитела, които
участват в специфичните защитни реакции на организма /имунитет/.
Червени кръвни клетки /еритроцити/
Главната функция на червените кръвни клетки /еритроцити/ е д а

транспортират хемоглобина /НЬ/, който свързва и носи кислород / 0 2 / от
белите дробове до тъканите. Червените кръвни клетки са една сигурна и
надеждна обвивка за Hb - предпазват го от излизане през капилярните
стени в междуклетъчните пространства или в урината. Червените кръвни
клетки са посредник в транспорта на въглероден диоксид от тъканите д о
белите дробове, поради високото съдържание на ензима карбоанхидраза
в тях. В еритроцитите се образуват бикарбонатни /хидрогенкарбонатни/
йони, които преминават в плазмата и са основната форма за транспорт на
въглероден диоксид до белите дробове.
Третата функция на еритроцитите е буферна - хемоглобинът в чер
вените кръвни клетки е един мощен буфер, който участва в контрола на
алкално-киселинното състояние на кръвта.
Форма и размер на червените кръвни клетки
Нормалните червени кръвни клетки са безядреии двойно вдлъбна

ти дискчета с диаметър около 7,8 ц т /микрометра/. Средният им обем е
90 - 95 fl /фемтолитра/. Особената форма на еритроцитите способства за
изпълнение на тяхната транспортна функция, защото създава голяма по
върхност за дифузията на дихателните газове. Забележителен е фактът, че
Сърдечно-съдова система / 2 7 7
е >, ^
Стволова клетка
. Я
•
Макрофаг
О с
# Костен мозък
I
\ \
! i НеутрофилХ
• Нормо , - т 2 )И ' 1 ä Б а , " Ф и л ^
| бласг 3 ^ jjjpl
л Ретику- j Миелоцит
~ ЛОЦИТ II _
® ^
Т Р е т и , с У- 1Метамиелоци|
/ | лоцит III I
Ретику- ^ Л ®
I лоцитIV
Е
« Р^- ^ ^ ^ Моноцит
' роцит
Сегментоядрен
граичлоцит
Фиг. ф-49 Произход на кръвните клетки
п р и п р е м и н а в а н е т о и м п р е з к а п и л я р и т е , които и м а т п о - м а л ъ к д и а м е т ъ р о т
т е х н и я , ф о р м а т а им с е п р о м е н я , което се д ъ л ж и на т я х н а т а пластичност.
Б р о й . Н о р м а л н о у м ъ ж е т е с р е д н и я т б р о й н а ч е р в е н и т е к р ъ в н и клетки
е /5,2.10 1 2 в 1 л и т ъ р кръв, а у ж е н и т е е 4,7,10 1 2 /в 1 л и т ъ р кръв. Н а м а л е н и
ят брой на еритроцитите се нарича анемия, а увеличеният брой - ернт-
р о ц и т о з а . П р и п р е б и в а в а н е н а голяма н а д м о р с к а в и с о ч и н а / н а д 2 0 0 0 м /
с е н а б л ю д а в а ф и з и о л о г и ч н а е р и т р о ц и т о з а като к о м п е н с а т о р н а р е а к ция на
н а м а л е н о т о с ъ д ъ р ж а н и е на к и с л о р о д в а т м о с ф е р н и я въздух / х и п о к с и я /
Произход
В костния мозък с е н а м и р а т п л у р и п о т е н т н и х е м о п о е т и ч н и стволовн
клетки, от които п роиз лиз ат всички видове клетки на кръвта /Фиг. ф-49 /.
Р а с т е ж ъ т и р а з м н о ж а в а н е т о на р а з л и ч н и т е с т в о л о в и к л е т к и с е контро
л и р а о т голям б р о й п р о т е и н и , н а р е ч е н и р а с т е ж н и ф а к т о р и .
Д и ф е р е н ц и а ц и я т а н а к л е т к и т е с е о с ъ щ е с т в я в а о т д р у г а група проте
ини, н а р е ч е н и д и ф е р е н ц и р а щ и ф а к т о р и .
О б р а з у в а н е на ч е р в е н и т е к р ъ в н и клетки. П р о и з в о д с т в о т о н а е р и т
р о ц и т и с е н а р и ч а е р и т р о п о е з а и с е и з в ъ р ш в а в ч е р в е н и я костен мозък.
К о с т н и я т мозък на почти в с и ч к и кости п р о и з в е ж д а ч е р в е н и к р ъ в н и
клетки д о 5 годишна възраст. След 2 0 години най-много червени кръвни

клетки с е произвеждат в мозъка на плоските кости като sternum и др.
К о л и ч е с т в о т о д о с т а в е н на т ъ к а н и т е к и с л о р о д е о с н о в е н р е г у л а т о р
на п р о и з в о д с т в о т о на ч е р в е н и к р ъ в н и к л е т к и .
Всяко състояние, което причинява намаляване на количеството 0 2
/ х и п о к с и я / , транспортиран д о тъканите, повишава скоростта на п р о и з
водство на червени кръвни клетки. Х и п о к с и я т а няма директен с т и м у
лиращ е ф ект върху костния мозък. Тя предизвиква о б р а з у в а н е т о на х о р
мона е р и т р о п о е т и н в б ъ б р е ц и т е и черния д р о б , който д е й с т в а д и р е к т н о
върху костния мозък и стимулира е р и т р о п о е з а т а . Усилена е р и т р о п о е з а
с е наблюдава при пребиваване на голяма надморска височина,след кръ
воизливи и д р .
У з р я в а н е на ч е р в е н и т е к р ъ в н и к л е т к и . Поради постоянната нуж
да да произвеждат еритроцити, клетките на костния мозък са най-бързо
растящите и размножаващи с е клетки в цялото тяло. О с о б е н о важни за
крайното узряване на червените кръвни клетки са два витамина - В 1 2 и
фолиева киселина.
О б р а з у в а н е на х е м о г л о б и н /НЬ/. Хемоглобинът е кислородо-прена-
сящият червен пигмент на еритроцитите. Всяка молекула е изградена о т
белтъчна част /глобим/ и пигментна част /хем/. Червеният цвят на хема с е
дължи на съдържащото с е в него желязо. За образуването на хемоглобина
са необходими: протеини, желязо, витамин В 1 2 и фолиева киселина. Х е
моглобинът има свойството да с е свързва с кислород / 0 2 / , с въглероден
диоксид / С 0 2 / и с въглероден оксид /СО/.
С в ъ р з в а н е н а H b с 0 2 . Н а й - в а ж н о т о с в о й с т в о на х е м о г л о б и н о в а т а
молекула е нейната с п о с о б н о с т д а с е свързва о б р а т и м о с 0 2 - о б р а
зува с е с ъ е д и н е н и е т о о к с и х е м о г л о б н и . 0 2 с е свързва с ж е л я з о т о на
хема. О с н о в н а т а функция на Hb в т я л о т о с е о п р е д е л я о т неговата с п о
с о б н о с т д а свързва 0 2 в белия д р о б и с л е д това д а го о с в о б о д и б ъ р з о
в тъканите.
Образувалият с е в тъканите С 0 2 с е свързва обратимо с глобина на хе
моглобиновата молекула и с е образува съединението к а р б а м и н о х е м о г л о -
бин.
Хемоглобинът може да свързва необратимо СО към желязото на хема
- съединението с е нарича к а р б о к с и х е м о г л о б и н . Поради трайността на
връзката на СО с желязото хемоглобинът губи способността си д а с е
свързва с 0 2 и да го пренася, което може д а причини смърт.
М е т а б о л и з ъ м на ж е л я з о т о . О б щ о в тялото с е съдържа 4 - 5 г желязо.
Около 65 % от него е под формата на Hb. 15 - 3 0 % е складирано главно в
чернодробните клетки под формата на ф е р и т и н /резервна форма/; 0.1 % е
свързано с белтъка т р а н с ф е р н и /транспортна форма/ в кръвната плазма.
Общото количество желязо в тялото с е регулира чрез промяна в ско
ростта ма резорбцията му в тънкото черво. Когато тялото е наситено с
желязо, скоростта на резорбцията му намалява.
Разрушаваме ма червените кръвни клетки. Средната продължител
ност на живот на червените кръвни клетки е 120 дни. Тяхното разрушава
не се извършва в слезката.
Бели кръвни клетки / л е в к о ц и т и /
Белите кръвни клетки изпълняват замжтма функция - те са подвиж

ните елементи на зашитната система на тялото. Образуват се в костния
мозък /гранулоцити, моноцити и част от лимфоцитите/ и в лимфоидните
тъкани /лимфоцити и плазматични клетки/ /Фиг. ф-50 /. Костният мозък
произвежда голям брой бели кръвни клетки, но повечето от тях напускат
кръвния поток и влизат в тъканите. Поради това техният брой в перифер
ната кръв е много по-малък от този на еритроцитите /съотношението е
1:500/.
Видове бели кръвни клетки - нормално в кръвта има пет вида бели
кръвни клетки; неутрофили /Neu/, еозинофили /Ео/, базофили /Ва/, лим
фоцити /Lym/ и моноцити /Мо/. Neu, Ео и Ва левкоцити имат гранулации
в цитоплазмата си и са наречени гранулоцити.
Гранулоцитите и моноцитите осъществяват неспецифичната зашита
на тялото - фагоцитоза. Лимфоцитите участват в специфичната защита
- имунитет.
Брой. Б е л и т е кръвни клетки варират от 5 - 9.10 9 в 1 л и т ъ р кръв.
Увеличеният брой се н ар и ч а л е в к о ц и т о з а , а намаленият брой - лев-
копеиия.
Нормалното процентно съотношение на отделните видове бели кръвни
клетки се нарича л е в к о ц и т а формула или диференциално броене и е
приблизително следното;
N e u - 62 %
Ео - 2 %
Ва - 1 %
Мо - 5 %
Lym - 30 %
Произход и местообразуване иа левкоцитите
Гранулоцитите и м о н о ц и т и т е се образуват само в костния мозък.

О б р а з у в а н и т е в костния мозък гранулоцити се складират т а м и при
н ужда навлизат в ц и рк у ли р ащ ат а кръв. Складираните гранулоцити нор
мално са т р и пъти повече в с р а в н е н и е с циркулиращите в цялата кръв.
В костния мозък се образуват и мегакариоцити, от които се отделят
малки фрагменти, познати като кръвни плочици или тромбоцити, които
преминават в кръвта.
/ я и / иснови на Анатомията и физиологията на човека
Образуване на миелоцити Образуване на лимфоцити
Миелобласт
Магакариоцит •
Г "
1
> Промиелоцит I
ч
' чУ
Неутро-
филен
миелоцит
Монощгг
Неутрофилен Еозино- Базофилен

гранулоцит филен гранулоцит
Фиг. ф-50 Образуване на бели кръвни клетки
Л и м ф о ц и т и т е се произвеждат главно в лимфните органи: слезка, ти-

мус, тонзили и др.
Продължителност иа живот иа белите кръвни клетки.
Продължителността на живот на гранулоцитите е нормално от 4 до 8

часа в кръвта и още 4 до 5 дни в тъканите. По време на сериозни тъкан
ни инфекции тази обща продължителност на живот често е скъсена само
до няколко часа, защото тогава гранулоцитите преминават бързо към ин
фектираната област, изпълняват своята защитна функция и в този процес
самите те са разрушени.
Моноцитите остават в кръвта от 10 до 20 часа преди да излязат през
капилярната стена към тъканите, където се увеличават до много големи
размери и се превръщат в тъканни макрофаги. В тази форма те могат да
живеят месеци или дори години. Тези тъканни макрофаги образуват ос
новата на тъканната макрофагеална система, която осигурява продължи
телна защита на тъканите срещу инфекции.
Сърдечно-съдова система I 281
Л и м ф о ц и т и т е влизат в кръвта постоянно заедно с лимфата от лимфни

те възли и други л и мф н и тъкани. След няколко часа те минават обратно в
тъканите и след това отново влизат в лимфата и в кръвта. Така се осъщест
вява постоянната циркулация н а л и м ф о ц и т и т е в тялото. Лимфоцитите
живеят седмици, месеци или дори години.
Е о з и н о ф н л и . Нормално представляват 2 % о т всички кръвни левкоци
ти. Имат специална предразположеност д а се събират на мястото, където
се извършва реакция а н т и г е и - а н т и т я л о в тъканите. Те са способни да
фагоцитират и смилат образувания комплекс антиген - антитяло. Общият
брой на еозинофилите се увеличава при алергични реакции и при пара
зитни инфекции.
Б а з о ф и л и . Базофилите освобождават хепарин в кръвта - вещество, ко
ето пречи на кръвосъсирването.
Свойства на белите к р ъ в н и к л е т к и
Д и а п е л е з а . Това е процес на движение на неутрофили и макрофаги
през порите на капилярите от кръвта към тъканните пространства /Фиг.
ф-51/.
Х и м и о т а к с и с . Микробни токсини и вещества, освободени от увреде
ните тъкани привличат неутрофилите и макрофагите. Този феномен е по
знат като химиотаксис /Фиг. /. Химиотаксисът е ефективен на разстояние
100 микрометра / ц т / от възпалената тъкан. Почти няма тъканна област
която да е на разстояние повече от 50 ц т от капилярите.
Ф а г о ц и т о з а . Това е процес на вътреклетъчно смилане на чужди за
клетките вещества
от неутрофилите и Диапедеза
макрофагите.
Ензимно смилане
на фагоцитираните
частици. Веднъж фа-
гоцитирани, повечето
частици са разрушени
от вътреклетъчните
ензими лизозими.
Кръвни плочки
/тромбоцити/
Тромбоцитите са
плоски, безцветни
цитоплазмени фраг
менти на мегакарио-
Фиг. ф-SI Диалслеза и химиотаксис иа исутрофилни левкоцити
цитите в костния мо-
зък. Постъпват в кръвта, където остават в продължение на 5 - 11 дни и

след това се разрушават в черния дроб и в слезката. Общият им брой е от
200 - 300.10 9 в 1 литър кръв. Функцията на тромбоцитите е да активират
процеса на кръвосъсирване. Съдържат големи количества серотонин и
хистамин.
Имунитет
С термина имунитет означаваме способността на тялото да се защита
ва от бактерии, вируси, токсини или чужди тъканни клетки. В организма
има два вида имунни системи: В-лимфоцитна и Т-лимфоцитна система,
които осъществяват хуморалния и клетъчен имунитет /Фиг. ф-52 /
В-лимфоцитната система осъществява хуморалния имунитет чрез
образуване на антнтела. Антигените на чуждите клетки реагират с В-
лимфоцитите, в резултат на което те се превръщат в плазматични клетки
образуващи голям брой белтъчни молекули, наречени антитела /гама-гло-
булини/. Антителата имат специфична способност да реагират точно със
същия вид антигени, които са предизвикали тяхното образуване. В резул-
Клетъчен имунитет
Тимус
Антиген
Активни
Т - лимфоцкти Т - лимфоцити
Стволова
клетка
н възел
Плазатичн;
клетка.
Антитела ]
В - лимфоцити
Антиген
Хуморален имунитет
Фиг. ф-^2 Хуморален и клетъчен имунитет

тат на тази реакция се образува комплекс а н т и г е н - а н т и т я л о и антигенът

губи своите патогенни /болестотворни/ свойства. Ако антигените са ензи
ми, те губят своята активност. П о своята природа антигените са белтъчни
молекули, полизахаридни големи молекули или големи комплекси от ли-
попротеини.
Т - л и м ф о ц и т н а т а с и с т е м а осъществява клетъчния имунитет. Т -лим-
фоцитите в лимфните възли реагират с антигени и с е образуват високос
пециализирани лимфоцити: ни го токсични Т - к л е т к и / к и л ъ р и / , които с е
прикрепят директно към чуждите клетки и ги разрущават; Т - п о м о щ н и ц и
/ х е л п е р и / , които взаимодействат с B-клетките, за да предизвикат продук
ция на антитела срещу чуждия антиген; Т - с у п р е с о р и , които помагат да с е
контролира целият имунен процес като ограничават имунните реакции.
Кръвоспиране /хемостаза/
Хемостазата е механизъм, който предпазва организма от кръвозагуба
при нараняване на малки кръвоносни съдове. Включва следните последо
вателни етапи.
1. Съдов спазъм /свиване на увредения кръвоносен съд/
2. Образуване на тромбоцитна запущалка /тромб/
3. Образуване на кръвен съсирек /червен тромб - коагулум/
4. Фиброзна организация на съсирека, която затваря трайно увредения
участък.
Кръвосъсирване /хемокоагулация/
Кръвосъсирването е биологична з а щ и т н а реакция, която предпазва орга
низма от загуба на кръв. То е ефективно само при разкъсване на малки кръво
носни съдове. На мястото на наранения участък на съдовата стена се образува
кръвен съсирек, който с е състои от фибринова мрежа в която са включени
кръвни клетки. Кръвосъсирването е многостъпален процес от последовател
но свързани ензимни реакции /каскада/. Активността на всяко стъпало зависи
от предишното и включва активирането на следващото /Фиг. ф-53 /.
Етапи па кръвосъсирването
1. Образуване на протромбинов активатор

2. Протромбиновият активатор превръща протромбина в тромбин
3. Тромбинът превръща фибриногена във фибрин, който изгражда мре
жата на кръвния съсирек
4. Ретракция на съсирека
Образуване на протромбинов активатор. Този процес е резултат от

включването на външен активиращ механизъм и вътрешен активираш меха
низъм.
Външният механизъм е експлозивен. Започва с нараняването на кръ
воносния съд и контакта на кръвта с разкъсаните съдови стени или с раз
късаните тъкани около тях, което е причина за освобождаване на тъканен
фактор и тъканни фосфолипиди. Последните активират някои плазмени
фактори на кръвосъсирването, които заедно с калциевите йони участват в
образуването на протромбиновия активатор.
Вътрешният механизъм е по-бавен. Започва с контакта на тромбоци-
тите /активират се/ и плазмените фактори с колагеновите влакна на разкъ
саната съдова стена. Чрез серия от каскадни ензимни реакции последова
телно се активират плазмени белтъци, което води д о образуване на про
тромбинов активатор. Важна роля в този механизъм играят тромбоцитите,
от които се освобождават фосфолипиди /тромбоцитен фактор 3/.
Протромбиновият активатор превръща протромбина в тромбин.
Плазменият белтък протромбин се образува постоянно в черния дроб, за
което е необходим витамин К. Поради това липсата на витамин К или
заболявания на черния дроб са причина за недостатъчно образуване на
протромбин и нарушения на кръвосъсирването.
Превръщане на фибриногена във фибрин. Фибриногенът е разтворим
плазмен белтък, образуван в черния дроб. Под действието на ензима тром
бин той се превръща в неразтворимия белтък фибрин, който образува
фибрнновите нишки на
кръвния съсирек.
Ретракция на съсире-
ка. Фибрнновите нишки
1. Наранен къвоносен съд се приближават и скъся
ват, в резултат на кое
то съсирекът се свива,
става по-плътен и дърпа
края на раната, което
улеснява покриването й
2. Слепване 4. Образуване на кръвен със съединителнотькан-
на тромбоцитите съсирек ни клетки /Фиг. ф-53 /
Противо-
съсирваща
система
3. Начало на образуване 5. Ретракция на съсирка
на фибрин
Нормално в о р г а н и
зма с ъ щ е с т в у в а п р о т и -
Фиг. ф-5^ Етапи на кръвосъсирвансто ВОСЪСИрваща СИСТСМа,
която се състои от фибрииолитичмата система и инактивиращи фактори

на кръвосъсирването. Основната й задача е д а запази кръвта течна в кръ
воносните съдове.
Фибрииолитична система. Нейната функция е да лизира /стопява/ фи-
бриновите нишки на вътресъдово образувани кръвни съсиреци. При разкъс
ване на кръвоносен съд, фибринолитичната система ограничава по време и
място образуването на съсирека. Състои се от плазмения белтък плазмино-
ген, който се превръща в активната форма плазмин /фибринолизин/.
Антитромбин, Намира се нормално в плазмата - инактивира образу
вания тромбин.
Хепарин. Секретира се от базофилните левкоцити - пречи на превръ
щането на протромбина в тромбин и на фибриногена във фибрин.
Вещества с противосъсирващо действие са:
натриев цитрат, натриев оксалат, хепарин, дикумарол и др.
Кръвни групи
При преливане на кръв от един човек на друг могат да настъпят теж
ки имунни реакции, когато антигените на еритроцитите на дарителя /до
нор/ се свързват с антитела от плазмата на приемателя /реципиент/ и това
предизвиква слепване на еритроцитите - аглутинация. Антигените на
еритроцитите с а наречени аглутииогени, а антителата в плазмата - аг-
лутинини По повърхността на еритроцитите има голям брой антигени,
но за имунните реакции при кръвопреливане
основно значение имат две системи от анти
Анти - А Анти —В
гени: А-В-О система и Rh система. серум серум
Кръвногруповата принадлежност на хора
та се определя от наличието или липсата на •:;л. ~
£ : £»: i;
0 •'.•»••..if: /:•«.*,••
два антигена върху мембраната на еритроци '/.•••Лг Гд#1
^ Ф
тите - А и В. Съответно на това има чети
ри кръвни групи: група А /анти-В/, група В
А
/анти-А/, група AB / О / и група О /анти-А +
тш
анти-В/. В скоби с а дадени съответните аглу-
тинини в плазмата.
В
Определяне на кръвните групи. Преди
ш®
кръвопреливане е необходимо да се определи
кръвната група на реципиента и на донора, за
AB
да се направи съвместимо кръвопреливане.
Използват се тест-серуми, които съдържат Аглутинация
познати аглутинини, към които се прибавя
изследваната кръв и се определят неизвест Фи1. ф-54 Определяне на кръвни
ните аглутииогени по наличната аглутинация групи
/Фиг. ф-54 /. Аглутинацията е израз на имунната реакция между антиге

ните на еритроцитите и антителата в серума /плазма без фибриноген/. На
блюдава се при свързване на аглутиноген А с аглутинин анти-А и при
свързване на аглутиноген В е аглутинин анти-В.
Основното правило, което трябва д а се спазва при кръвопреливане
е; аглугиногените на дарителя да не се аглугинират от аглутинини-
те на приемателя. Според това правило кръвна група О е универсален
дарител, защото няма антигени върху еритроцитната мембрана; кръвна
група AB е универсален приемател, защото няма аглутинини в плазмата;
кръвни групи А и В могат д а приемат кръв от група О и д а дават кръв на
група AB.
Rh - принадлежност. Определя се от наличието на антиген D върху
еритроцитната мембрана - индивиди, които имат този антиген са Rh - по
ложителни, а тези при които липсва са Rh - отрицателни. За разлика от
А-В-О системата, при Rh-системата няма естествени анти-Rh антитела
в плазмата. Такива се образуват в Rh- отрицателен индивид, когато му с е
прелее Rh-положителна кръв. Rh-антителата са израз на имунния отговор
на приемателя спрямо D-антигените на дарителя. Същият имунен отговор
може да се наблюдава при бременност, когато плодът е Rh-положителен, а
майката е Rh-отрицателна.
Ендокринна систе.на / 287
ЕНДОКРИННА СИСТЕМА
Жлезите с вътрешна секреция /ендокринни или инкреторни/ са отдел
ни органи, които произвеждат и отделят направо в кръвта специфични
химични вещества, наречени хормони. Поради това тези жлези нямат от-
водни канали. Хормони произвеждат и отделни клетки, намиращи с е из
вън тези жлези, включени в строежа на органи с други основни функции.
Хормоните по кръвен път достигат д о всички части на тялото, но оказват
въздействие само върху отделни клетъчни групи /прицелни/. Така с е осъ
ществява регулация на жизнените функции, наречена хуморална регула
ция. Тази регулация е първична, а с появата на нервната система става
нервно-хуморална. Централна роля в ендокринната система играе хипо-
физната жлеза /Фиг. 113/.
Хипофизна жаеза
Х и п о ф и з н а т а ж л е з а / h y p o p h y s i s , Glandula pituitaria/ е нечифтно овал
на тяло с размер около 1 cm, разположено в специална ямка на турското
седло по вътрешната повърхност на черепната основа. Свързва с е чрез
краче /infundibulum/ с хипоталамуса на междинния мозък. Има съедини-
телнотъканна капсула. Разделя с е на предна - жлезиста част /аденохипо-
физа/ и задна - мозъчна /неврохипофиза/.
А д е н о х и п о ф и з а г а съдържа клетки, които според оцветяването си с е
делят на: ацидофилни, базофилни и хромофобни. Те произвеждат и отде
лят следните хормони: соматотропен хормон / С Т Х / —стимулира растежа
на тялото; пролактин - усилва секрецията на млечните жлези; тиреотро-
пен хормон / Т Т Х / - стимулира щитовидната жлеза; аденокортикотропен
хормон / А К Т Х / - усилва секрецията на надбъбречната кора; меланоцитос-
тимулиращ хормон / М С Х / — повлияващ синтезата на пигмента меланин,
фоликулостимулиращ хормон / Ф С Х / —повлиява зреенето на яичниковите
фоликули и сперматогенезата; лутеинизиращ хормон /ЛХ/— регулиращ ен
докринната функция на яйчника и тестиса. Адснохипофизата притежава
автономна капилярна /портална/ система, свързана с хипоталамуса, който
чрез нея доставя стимулиращи или подтискащи ендокринната й функция
фактори.
Н е н р о х и п о ф и з а т а с е изгражда от невроглия и амиелинови нервни
влакна. Нервните клетки в жлезата носят името питуицити. Хормоните,
които с е намират в неврохипофизата в специални телца на Херинг, с е про
извеждат от две нервни ядра в хипоталамуса и достигат д о нея по амиели-
Hemisphenum cerebri
Corpus callosui
Corpus pineale Infundibulum

Hypophysis
Tectum mesencephali
Cerebellum
Glomus caroticm
Larynx
Glandulae parathyroideae Glandula thyroidea
Trachea
Thymus Plumo
Paragnlion
supracardiate
Pericardium
Medulla Glandula
Hepar suprarenalis
Glandula suprarenali Cortex
•Ren
Pancre
Corpora paraaortica Intestium tenue
Intestinum crassum Aorta

V cava inferior
Vesica urinaria
lomus coecygeum
Testis
Фиг. 113 Жлези c вътрешна секреция
новите нервни влакна, изграждащи свързващото краче. Това са хормонът

оксатоцин - усилващ съкращенията на гладката маточна мускулатура и
антидиуретичния хормон / А Д Х , вазопресин/ - свива кръвоносните съдове
и засилва обратната резорбция на водата в бъбречните каналчета, с което
концентрира урината.
Ендокринна система / 289
Епифиза
Епифизата, epiphysis /шишарковидно тяло, corpus pineale/ е не-
чифтна жлеза, принадлежаща на междинния мозък. Изгражда се от па-
ренхимни /секреторни/ клетки и глия. Функцията на жлезата е свързана с
производството на хормона мелатонин, подтискащ половото развитие д о
7 година от живота. Във връзка със секрецията в жлезата се наблюдават
калциеви отлагания, наречени мозъчен пясък.
Щитовидна жлеза
Щитовидната жлеза /glandula thyroidea/ е най-голямата ендокринна
жлеза с тегло около 30 грама. Притежава десен и ляв дял /lobus dexter et
sinister/ свързани помежду си чрез провлак /isthmus/. Разполага се в пред
ната област на щията, зад долните подезични мускули и пред трахеята.
Странично жлезата граничи със съдовонервния сноп на щията.
Щитовидната жлеза притежава тънка съединителнотъканна капсула
/capsula fibrosa/, която навлиза в дълбочина и я разделя на делчета. Ос
новната единица на делчето е щитовидният фоликул, изграден от един
ред клетки /тироцити, thyrocyti/, заграждащи кухина, изпълнена с колоид.
Около фоликулите се намира съединителна тъкан с множество капиляри.
В колоида на щитовидния фоликул се съдържат йодните хормони - три-
йодтиронин /ТЗ/ и тетрайодтиронин /Т4 или тироксин/, които се отделят
към капилярите. Тези хормони повищават обмяната на веществата. Между
фоликулите се намират клетъчни острови, произвеждащи несъдържащия
йод хормон тиреокалцитонин, който понижава нивото на калция в кръвта
и го отлага в костите.
Околощитовидни жлези
Околощитовидните жлези /glandulae parathyroideae/ са четири овал
ни телца, намиращи се по задната повърхност на страничните лобове на
щитовидната жлеза, най-често върху нейната капсула. Броят им може да
достигне и до 6 или 8 жлезички.
Д в а т а ви<)а епителни клетки —главни и оксифилни, които изграж
дат жлезите, произвеждат паратириодния хормон /П IX или поратхормон/.
Той повищава нивото на калция в кръвта и понижава това на фосфора. При
понижена функция на жлезите количеството на калция в кръвра намалява.
Това довежда до повишена възбудимост на нервната система, изразяваща
се в тетанични мускулни спазми.
290 / Основи на Анатамията и Лтиол
Налоъбречна жлеза
Надбъбречната жлеза /gla )dula suprarenalis/e приблизително триъгълно
или полулунно по форма тял о, разположено вър ху горния полюс на всеки
от бъбреците и включено в т.яхната мастна капе 'ла.
Надбъбречната жлеза се с ьстои о т две части кора /cortex/ и сърцевина
/medulla/, имащи различен е \1брионален произ ход. Кората е по-светла и в
зависимост от подреждането на епителните й к; етки се разграничават три
зони: вънщна - гломерулар 'zona glomerulos /, изработваща минерал-
кортикоиди, най-важен от » »иго е алдостеронъ т, отговорен за обратната
резорбция на натрия в бъбр очните тубули; сре цна - фасцикуларна /zona
fascicularis/, най-широка и п :юизвеждаща глю>ко ортикоиди /главно корти-
зол/; и дълбока - мрежеста / ona reticularis/, сек зетираща м ъ ж к и и женски
полови хормони. При пони>кана функция на адбъбречната кора се на-
блюдава болестта на А д и с о ^ а повишената Ф у кция е причина за болес-
тта на Къшинг. Сърцевината е с по-тъмен цвят и се изгражда от клетки,
цитоплазмата на които съдъ|:|ж а гранули норадр еналин и адреналин. Тези
хормони са еднакви с медиа ора в крайните син апси на симпатиковия дял
на вегетативната нервна сис гема. Жлезата е бо гато кръвоснабдена и във
вътрешността си притежава широки прекъснати капиляри /синусоиди/.
Физиология на ендокринната система

Функция иа ендокринната с и с т е м а . Контр олира процесите на обмя-
на на веществата в клеткитеинетаболизъм/ чре повлияване на скоростта
на химичните реакции; контролира транспорта на вещества през клетъч-
ните мембрани, растежа и секрецията
Обща характеристика. Ш д о к р и н н а т а сист ема се състои от жлези с
вътрешна секреция /ендокринни жлези/ и от ж г езисти клетки в други ор-
гани. Тя осъществява контролните с и функции чрез биологично активни
химични вещества наречени х о р м о н и .
Х о р м о н и т е се секретираг от една клетка ( A i група клетки директно в
кръвта или и н т е р с т и ц и а л н о т | пространство |[|^< азват специфично физио-
логично действие на:
1. Клетки, разположени Далече от с е к р е т и р ! щата жлеза / е н д о к р и н н а
р е г у л а ц и я / /Фиг. ф-55 /.
2. Клетки, разположени | ц и т е клетки / п а р а к р и н н а
регулация/
3. Оказват физиологично деиствие върху сам ите секретиращи клетки
/ автокринна регулация -
Хормоните осъществяват следните функции
Ендокринна система I 291
Хипагаламус^'' Хормони Бъбреци
bVt«
/ Хипофиза N
Кръвен поток
Прицелни клетки
с мембранни рецептори
Фиг. ф-55 Механизъм на секреция на ендокринните жлези
1. Регулират съществуващи фундаментални физиологични процеси, но

не създават нови процеси, нито отменят вече съществуващите.
2. Стимулират или инхибират скоростта на химичните реакции чрез
промяна на активността на ензимите, катализиращи тези реакции.
3. Регулират процесите на растеж, узряване, диференциация, регенера
ция, размножаване и стареене.
Химична характеристика на хормоните. Според химичния си стро

еж хормоните се разделят на три вида; протеини или производни на про
теините /полипептиди/, производни на аминокиселината тирозин и стеро-
идни хормони.
Полипептиди са хормоните на хипофизната жлеза, инсулинът, глюка-
гонът и паратхормонът.
Произволни на аминокиселината тирозин са катехоламините /адре
налин и норадреналин/ и тиреоидните хормони.
Стероидии хормони са половите хормони и хормоните на кората на
надбъбречните жлези.
Синтез и секреция на хормони. Хормоните се синтезират в клетките
на ендокринни органи и в секреторни клетки на други органи, които имат
ендокринна функция /сърце, бъбреци, черен дроб, кожа, стомашно-чревна
система/. Хормоните се отделят в отговор на стимулация на клетките
от хормонални, хуморални и нервни фактори. Секрецията се осъществява
чрез активен транспортен механизъм /екзоцитоза/ и чрез пасивен транс
порт /обикновена дифузия/. Концентрацията на хормони в кръвта е изклю
чително ниска.
Специфично действие на хормоиите. Секретираните в кръвта хормо
ни се разпространяват в целия организъм, но оказват специфично действие
само върху определени клетки, наречени прицелни или таргентни. Тези
клетки имат специфични рецептори за свързване с определен хормон.
Клетъчните рецептори са специфични белтъчни молекули, разпо-
ложени по външната
повърхност на клетъч
ните мембрани /мем
бранни рецептори/ Стимулиращ
или във вътрешността хормон
на клетките /цитоп- АТФ
лазмени и ядрени ре

цептори/.
Мембранните
Цикличен АМФ
рецептори са специ (втори посредник)
фични за свързване с
протеини, пептиди и
катехоламини.
Цигоплазмените
рецептори се свърз Физиологични отговори
1. Активира ензими
ват специфично със 2. Промяна в
стероидни хормони. пропускливостта на
клетъчната мембрана
Ядрените рецеп 3. Мускулно съкращение
тори са специфични или отпускне
4. Белтъчна синтеза
за хормоните на ши- 5. Секреция
товидната жлеза /ти-
роксин и трийодтиро-
Фиг. ф-56 Механизъм на действие на пептидните хормони
Механизъм на
действие на хормоните. Свързването на хормона със специфичен рецеп
тор и образуването на комплекса хормон-рецентор е първото стъпало на
каскадата от реакции в прицелните клетки. Всяко следвашо стъпало на
тази каскада е по-силно активирано от предшествашото и това обясня
ва зашо, въпреки че са секретирани в минимални количества, хормоните
оказват значителни ефекти върху прицелните клетки.
Механизмите, чрез които различните хормони контролират нивата на
активност на прицелните органи са два:
1. Активация на системата на цикличния аденозинмонофосфат (цАМФ)
в клетките, който от своя страна повлиява специфични клетъчни функции
/Фиг. ф-56 /.
2. Активация на гените на клетката, което води до синтеза на вътрекле
тъчни белтъци, които повлияват специфични клетъчни функции.
Механизъм на действие на протеините и пептидите. Хормоните
с белтъчна структура са наречени " п ъ р в и посредници". Те се свързват
със специфични мембранни рецептори, което води до активация на ензима
аденилциклаза, разположен от вътрешната страна на клетъчната мембра
на. Аденилциклазата превръща АТФ в клетката в цАМФ, който се нарича
"втори посредник" (Фиг. ф-56).
Хормон Физиологични действия на

цАМФ:
Клетъна
мембрана 1. Активира ензими в клетката.
2. Променя пропускливостта на
Рецптор в цитоплазмата клетъчната мембрана за различни
или ядрото вещества.
3. Променя степента на съкраще
ние на гладките мускули.
4. Активира белтъчната синтеза.
Транскрипция
на ДНК
5. Причинява секреция от клетката.
Механизъм на действие на сте-

роидните хормони.
Цитоплазма 1. Стероидните хормони влизат в
цитоплазмата на прицелните клетки
през липидния матрикс на мембра
ната и се свързват със специфични
Синтеза на
протеини цитоплазмени рецептори /Фиг. /.
2. Комплексът хормон-рецептор
чрез дифузия навлиза в ядрото, къ
Физиологични
д е т о активира един или повече спе
действия цифични гени.
3. Гените предизвикват образу
Фиг. ф-57 Механизъм на действие на стеро ване на информационна рибонукле
идните хормони инова киселина /иРНК/.
4. иРНК чрез дифузия преминава
от клетъчното ядро в цитоплазмата и достига д о рибозомите където сти
мулира или инхибира синтезата на специфични белтъци.
5. Синтезираните белтъци функционират като ензими, транспортни
белтъци или структурни белтъци, които от своя страна повлияват специ
фични функции на клетките. Напр. в бъбречните каналчета в отговор на
стимулацията с алдостерон с е образуват ензими, които предизвикват реаб-
сорбция на N a + и секреция на К.+.
Механизъм на действие на тироидните хормони.
1. Тироксинът и трийодтиронинът преминават през клетъчната мембра
на и навлизат в ядрото, където с е свързват със специфични рецептори.
2. Комплексът хормон-рецептор активира генетични механизми за
образуване на различни видове вътреклетъчни белтъци. Много от тях са
ензими, които предизвикват повишаване на метаболитната активност във
всички клетки на тялото.
PeiyjiaiiHH на с е к р с ц и и т а иа с и д о к р и п н и т е ж л е з и .
Секрецията на хормони зависи от физиологичните нужди на организма.
294 / Основи на Анатомията и физиологията на човс а
Функциите на е н д о к р и т ите жлези се регул ират по нервен и хумора-

лен път. Този контрол обикн )вено се осъществя ва чрез механизма на от-
рицателната обратна връз к*а. Ендокринните лези имат естествена тен-
денция за свръхсекреция на хормони. Чрез ме%санизма на отрицателната
обратна връзка се огранича за действието на х )рмона върху прицелните
органи.
Нервната регулация с е )съществява от:
1. Невросекрети от хипо аламуса
2. Вегетативната нервна с|истема.
Хуморалната регулация се осъществява от
1. Хормоните на аденохи!]юфизата
2. О т плазмените концен т а , които се регулират от
даден хормон на принципа н а отрицателната о б затна връзка.
Хипофиза
Функционален строеж. Хипофизата е разположена в турското седло
на черепната основа. О т глед ка точка на физиологията тя се разделя на два
дяла: преден дял / а де но х и п о ф н з а/ и заден дял неврохипофиза/ /Фиг. ф-
58 /. Аденохипофизата е и з г аадена от жлезисти клетки, а неврохипофизата
от невроглиални клетки и крайни окончания на I K C O H H на неврони в хипо
таламуса. Хормоните на неврохипофизата са синтезирани в хипоталамуса
и са транспортирани надолу по аксопите, за дая )ъдат складирани в невро-
хипофизата. Връзката между аденохипофизата и хипоталамуса е само чрез
затворена капилярна мрежа наречена хипоталамо-хипофизна портална
система. Чрез тази система i ръвта от хипоталамуса съдържаща неврохор-
мони достига
д о аденохипо
физата. Тази
съдова връзка е
от съществено
значение за хи-
поталамичната
регулация на
хормоналната
дейност на аде
нохипофизата.
Хормони на
предния дял.
Хормоните на
аденохипофи
зата се разделят Фиг. ф-58.
на две големи гру

пи: гландотропни
и ефектории /Фиг.
ф-69/. Гландотроп-
мите хормони оказ
ват физиологично
действие върху
други ендокрин
ни жлези, а ефек-
торните хормони
действат директно
върху прицелните
клетки. Хормони
те на предния дял
контролират мета-
болитните функ
ции в цялото тяло.
1. Растежен хор
мон наречен още
Соматотропен хор
мон /СТХ / - причи
Фиг. ф - 5 9 Хормони на адснохип офизата нява растеж на поч
ти всички клетки и
тъкани на тялото чрез стимулиране на белтъчната синтеза /апаболно дейст
вие/. Той е най-важният хормон за нормалното израстване на индивида до
размерите на възрастен.
Ф у н к ц и и на растежиия хормон:
1. Стимулира растежа на почти всички тъкани, размножаването на
клетките и тяхната диференциация и 2. Специфично повлиява метаболи
зма на белтъци, въглехидрати и масти
СТХ има д и р е к т н о и и н д и р е к т н о дейстиие. Директното действие се
състои в намаляване изпо.пнането на глюко!]1 от тъканите, стимулира ли-
полизата, стимулира б е л п ^ И г | 1 синтеза в му жулите и увеличава телесна-
та маса, стимулира продукцията на соматом1дини в черния дроб, чрез ко
ито се осъществяват НЯКОР; от действията на1 ^ТХ. Индиректното действие
/ ч р е з с о м а т о м е д и н н т е / се състои в увелича® ане на белтъчната синтеза в
епифизите на дългите к о с ^ ^ Н Е м я и ч а в а п с на ръста, увеличаване на бел-
тъчната синтеза в мускул п с /телесната Macsi се увеличава/, увеличаване
на белтъчната синтеза в м ю г о органи /увсли шва размера им/
М е г а б о л и г н и е ф е к т и н а СТХ:
I. П о в и ш а в а с и н т е з а | а н а б е л т ъ ц и във ^ с и ч к и клетки на тялото, тъй
като повишава пропускли юстта на клетъчнит е мембрани за аминокисели-
ни и намалява разграждането им.

2. Повишава разграждането на мазнини от мастните депа, което
води до повишаване на свободните мастни киселини в кръвта и повишава
използването им като източник на енергия
3. Намалява използването на глюкоза за енергия, повишава отлагането
на гликоген в клетките на черния дроб и намалява транспорта на глюкоза
в клетките, което е причина за увеличаване на кръвната захар.
Най-обшо С Т Х увеличава белтъците в тялото, увеличава използването
на складираните мазнини в мастните д е п а и запазва въглехидратите.
Стимулация на хрущяла и растежа на костите: повишава отлага
нето на белтъци чрез хондроцитите и остеобластите, които стимулират
растежа на костите.
Регулация на секрецията на СТХ. Секрецията е повишена при стрес,
по време на дълбок сън, при гладуване, физически упражнения, хипогли-
кемия и в пубертета. Секрецията е намалена от соматостатина, затлъстява
не, хипергликемия и бременност. Хипоталамичният контрол се осъшест-
вява от Соматолиберини и Соматостатини, които се секретират от ядра на
хипоталамуса. Соматолиберинът стимулира синтезата и освобождаването
на растежния хормон, а соматостатинът го инхибира.
II. Адренокортикотропен хормон / А К Т Х / - стимулира секрецията на
хормони от кората на надбъбречните жлези.
III. Тиреостимулиращ хормон / Т С Х / - стимулира тироидната жлеза
д а секретира тироксин и трийодтиронин,
IV. Фоликулостимулиращ хормон / Ф С Х / - причинява растеж на фоли-
кулите в яйчниците преди овулацията и подпомага образуването на спер
матозоиди в тестисите.
V. Л у т е и н т и р а щ хормон / Л Х / - стимулира овулацията и предизвиква
секреция на естрогени от яйчниците и на тестостерон от тестисите.
VI. Пролактин, който стимулира нарастването на млечните жлези и
образуването на мляко.
Хормони иа неврохинофизата
О т неврохинофизата се секретират антидиуретичен хормон / А Д Х / и
окситоцин. Те се синтезират в хипоталамуса и се складират в неврохипо-
физата, откъдето се секретират в кръвта.
Функции на А Д Х . АДХ регулира плазмения осмоларитет. Прицелните
клетки за неговото действие са клетките на дисталните и събирателни
бъбречни каналчета, където повишава пропускливостта за вода. В по-го-
леми концентрации АДХ предизвиква вазоконстрикция на гладките мус
кули в стената на кръвоносните съдове.
Регулация на секрецията на АДХ. Основните стимули за секрецията
на АДХ са повишеният осмоларитет на плазмата и намаленият обем на
екстрацелуларната течност /хиповолемия/. Ако осмоларитетьт на плазма-
Ендокринна сист&ма / 297
та се намали или обемът на ЕЦТ се увеличи, секрецията на АДХ намаля

ва.
Функции на окситоцина. Прицелните клетки за действието на окси-
тоцина са миоепителните клетки на млечните жлези, където предизвиква
усилено изтласкване на млякото в млечните канали. Стимулира също
съкращенията на гладките мускули на матката /маточни контракции/ при
настъпване на раждането.
Регулация на секреиията иа окситоцин. Сукането е най-мощният
стимул за секрецията на окситоцин. Гледката на детето или звуците от
него могат д а стимулират невроните в хипоталамуса да секретират окси
тоцин. Разширяването на шийката на матката и оргазъмът повишават се
крецията на окситоцин.
Щитовидна жлеза
Функционален строеж. Щитовидната жлеза е най-големият орган
специализиран за ендокринна функция в човешкото тяло. Тя се състои от
два лоба, свързани с тясна част - истмус. Щитовидните хормони подпома
гат нормалния растеж и развитие и регулират производството на енергия
и топлина в организма. Функционалната единица на тиреоидната жлеза
е фоликулът — мехурче, чиито стени са изградени от фоликулни клетки
/тироцити/. Тироцитите синтезират тиреоглобулин, който преминава в лу
мена на фоликулите. Вътрешността на фоликулите е изпълнена с вискозна
течност, наречена колоид, в който се намират хормоните на щитовидната
жлеза. Около фоликулите са разположени малки клетки - иарафолику-
ларни. секретиращи хормона калцитонин, който регулира калциево-фо-
сфорната хомеостаза.
Хормони на щитовидната жлеза. Щитовидната жлеза произвежда два
основни хормона, които са йодотиронини, тъй като произлизат от амино
киселината тирозин: тироксин /тетрайодтиронин/ и трийодтиронин /ТЗ/,
който е активната форма на тироидните хормони. Макар че секрецията
на ТЗ е по-малка от тази на тироксина /Т4/, той действа няколко пъти по-
бързо от Т4.
Жлезата натрупва йодид чрез активен транспортен механизъм, който
поддържа 25 —40 пъти по-голяма концентрация на йод в нея отколкото в
плазмата.
Синтеза. Всичките стъпала на биосинтезата са стимулирани от тиреот-
ропния хормон /ТТХ/ на аденохипофизата.
Метаболизъм и екскреция. Т4 мстаболизира в черния дроб и се екс-
кретира главно чрез фскалиите, малко количество се явява и в урината.
Функции иа тироидните хормони
Тироидните хормони повишават основната обмяна на повечето клет-
298 / Основи на Анатомията и q
ки в тялото чрез стимулирашия им ефект върху Активността на ензимите и

това води до п о в и ш е н а топлопродукция /термОгенен ефект/. Т4 повиша
ва кислородната консумация • тъканите с изклю 1ение на мозъка, половите
жлези и слезката.
Тироидните хормони са съществени за нормалния растеж на костите
и узряването им. както и за узряването на нервните тъкани, особено на
мозъка. Ако секрецията на тироидни хормони е по-висока от нормалната,
човек може бързо да о т с л а б н ш О т друга страна, Ниската продукция на тези
хормони ще предизвика нашлняване.
М е т а б о л и т н н е ф е к т и . ТЗ и Г4 най-общо по вишават метаболизма.
Въглехидратен метабопшьм. Във физиологични количества Т4 усилва
действието на инсулина и предизвиква гликогенеза и използване на глю-
козата. Във фармакологични дози Т4 повишава
кемия/, защото стимулира гликогенолизата и |пиконеогенезата в черния
дроб.
Белтъчен .метаболизъм. Зъв физиологични дози Т4 стимулира синте-
зата на белтъци в клетките /анаболен ефект/. В големи дози /фармаколо
гични/ Т4 стимулира разграждането на белтъците / к а т а б о л е н е ф е к т / .
Липиден метаболизъм. T^jl стимулира липолпзата /разграждане на маз
нини/.
Витаминен метаболизъм Т4 повлиява мета оолизма на мастноразтво-
римите витамини. Той е необходим за синтезата на вит. А от каротина и за
превръщането на вит. А в ретинол /алдехид на вит. А/.
Ефекти върху сър-
дечно-съдовата u ди
хателната система.
Ефектите на тиро
идните хормони върху
минутния обем на сър
цето /сърдечен дебит/
и върху белодробната
вентилация са с цел
увеличаване доставка
та на 0 2 за тъканите.
Те повишават често
тата на сърцевата дей
ност и ударния обем,
съответно се повишава
сърдечният дебит. По
вишават и белодроб
ната вентилация.
Регулация на
хормоналната с е - Фнг. и>0 Р е г у л а | щ ( ^ ^ ^ Н " ц и я т а на щитовидната жлеза
крецня. Осъществява се Ьт хипоталамо-хипофизо-тироидната ос: тиро-

либерините от хипотала.муса стимулират сйнтезата и освобождаването
на тиреотропен хормон ГГХ/ от предния мял на хипофизата, който от
своя страна стимулира секрецията на тиромдни хормони. Повишеното
ниво на I 3 и 14 в кръвта повишава метаболизма в клетките, което инхи-
бира секрецията на тиролиберини и T I X на| принципа на отрицателната
обратна връзка /Фиг. ф-60/.
Метаболизмът в цялотш тяло повлиява синтезата на тироидни хормони.
Ако метаболитната скорост падне до някак!во критично ниво, директно
се стимулира освобождаването на ТТХ и основната
ювната обмяна се повишава.
повишава,
Обратно, повишаването н а метаболизма намалява продукцията на ТТХ и
води до намаляването му.
Естрогените повишават секрецията на ГХ, а соматостатинът я ин-
хибира.
Околощитовидни жлези
Строеж. Околощитовидните жлези са 4 иалки образувания, разполо-
жени по задната повърхност на щитовиднатj жлеза. В тях се синтезира и
секретира пара г.хормон, юйто регулира кал шево-фосфорната обмяна.
Калциевите йони са н еобходими за а к т я и р а н е на плазмените ензими.
които участват в кръвосъ( ирването; Са 4 -^ ко нтролират възбуждението на
нервните и мускулни клет [и; Са++ са необходими за мускулното съкраще-
ние; играят важна роля ка втори п о с р е л т в клетките; Са++ са необхо-
дими за продукцията на м ко и образуванетЬ) на костите и зъбите.
Разпределение на Са21. Около 99 % oi о )шия калций в тялото е скла
диран в костите. В костипе има 1000 г Са , hj в ЕЦГ - 1 г. Скелетът съшо
служи като склад на фосфор и съдържа око ю 80 % от обшия фосфор в
тялото. Нормалната плазмгна концентрация ма Са2< е 2.5 милимола/литър.
2+
Са2+ се намират в плазмапа като йонизирани или свободни Са . Парати-
роидният хормон, калцитонинът и витамин |1,3 регулират плазмената кон
центрация на йонизирани;! Са 2 '.
Концентрацията на C a r в плазмата е ре|/лтат от реабсорбцията му в
тънкото черво, екскрециятЬ му с урината и pj моделирането на костите /ре
зорбция и образуване на костно вещество
Физиологично значение на паратхормона/И I \ / и p i i \ кщията на

калциевата и фосфорна i * обмяна.
При нормални услови^ намаляване на плазмения
Са2+ под физиологичната ) ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ И : т и м у л и р а н е на; резорбцията
на Са2* от червата, реабсо канал чета
му в костите. Нфектите н ^ Н ^ Н ^ ^ ^ Н р ь б р е к а са директни, в тън-
кото черво са индиректни.

ПТХ предпазва плазмените фосфати от повишаване над нормалните фи
зиологични концентрации чрез увеличаване на екскрецията им с урината.
Регулация на секрецията на ПТХ. Секрецията на ПТХ е контролира
на от концентрацията на плазмения Са 2+ чрез отрицателна обратна връз
ка. Намалената концентрация на плазмения С а ^ повишава секрецията на
ПТХ.
Физиологични действия на ПТХ. ПТХ повишава плазмената кон
центрация на Са 2 ' и намалява плазмените фосфати. Прицелните клетки за
действието на П Т Х са:
1. Остеокластите на костите - повишава резорбцията на Са 2 " и фосфати
от костите в екстрацелуларната течност /ЕЦТ/.
2. Клетките на проксималните и дисталните бъбречни каналчета - ин-
хибира реабсорбцията на фосфати в проксималните каналчета и поради
това намалява концентрацията им в плазмата. ПТХ повишава реабсорб
цията на калций в дисталните каналчета, което води до повишаване на
плазмената му концентрация.
3. Епителните клетки на тънкото черво - ПТХ повишава резорбцията
на Са 2+ в тънкото черво, но този ефект е индиректен /чрез стимулиране
продукцията на хормон ДЗ/.
Физиологично значение на витамин ДЗ (хормон Д) в регулацията
на калциевата и фосфорната обмяна.
Витамин ДЗ участва в поддържане на концентрацията на Са 2+ и фосфа
ти в плазмата, което е от значение за нормалната минерализация на кости
те. Той повишава резорбцията на Са2" в тънкото черво чрез стимулиране
на образуването на калций -свързваш белтък, който транспортира Са 2 т от
червата към кръвта. ПТХ повишава продукцията на активната форма на
вит. ДЗ в бъбреците /хормон Д/, който повишава реабсорбцията на Са 2+ и
фосфати в бъбречните каналчета.
Калцитонин. Парафоликуларните клетки на щитовидната жлеза син
тезират и сскретират калцитонин.
Физиологично действие на калцитонина - инхибира резорбцията на
костно вешество, което намалява концентрацията на плазмения Са 2+ . Се
крецията му е стимулирана от повишаване на плазмения Са2% по механи
зма на отрицателната обратна връзка.
Надбъбречни жлези
Функционален строеж. Двете надбъбречни жлези лежат на горни
те полюси на двата бъбрека. Всяка жлеза е съставена от две различни в
структурно и функционално отношение части: надбъбречна медула и над-
бъбречна кора.
Ендокринна система I 301
Фиг. ф-61 Схема на стросж на надбъбречната жлеза
Надбъбречната медула /сърцевина/ представлява изменен симпатиков

ганглий. Фуикцията на надбъбречната медула е свързана с функцията на
симпатиковата нервна система /симпатико-адренална система/. Тя секре-
тира хормоните епинефрин /адреналин/ и норенинефрин /норадреналин/
в отговор на симпатикова стимулация.
Надбъбречната кора е изградена от 3 слоя, които произвеждат три груни
стероидни хормони наречени кортикоиди. Най-отвън е разположена зона
гломерулоза, която секретира мииералкортикоиди /алдостерон/, в средата е
зона фасцикулата, която секретира глюкокортикоиди /кортизол/ и най-отвъ-
тре е зона ретикуларис, която секретира надбъбречии полови хормони /Фиг.
ф-61 /.
Всички тези хормони са синтезирани от холестсрола. О т надбъбреч
ната кора са изолирани повече о т 30 стсроида, но само два от тях са от
изключителна важност за организма: алдостерон и кортизол.
Зона фасцикулата и зона ретикуларис са регулирани от адренокортико-
тропния хормон / АК Т Х / на предния дял на хипофизата - излишъкът или
дефицитът на този хормон променя тяхната структура и функция.
Функнии на минералкортикоидите /алдостерон/. Най-важната
функция на алдостерона е д а подпомогне транспорта на натрий и калий
през някои участъци на стените па бъбречните каналчета. Алдостеронът
в по-слаба степен подпомага и транспорта на водородни катиони през ту-
булните стени.
Ефекти върху тубулната реабсорбния на натрий и тубулната

секреция на калий.
Прицелни клетки за действието на алдостерона са клетките на дис-
талните и събирателни бъбречни тубули. В отговор на действието на
алдостерона натрия в екстрацслуларната течност /ЕЦТ/ се запазва, и в съ-
302 / Основи на Анатомията и Ю У ио.югията на чов\ <а
щото време повече калий е екскретиран с уринага. При излишък на алдое-

терон се повишава общото количество натрий в ЕЦТ и намалява калия. Го-
лямата загуба на калий с ури ната причинява с е | и о з н о намаляване на плаз-
мената концентрация на к а л И , състояние наре 1ено хипокалиемия, която
е причина за мускулна слабс ст. При недостиг на алдостерон се повишава
плазмената концентрация на калий над нормалните стойности, състояние
наречено хиперкалиемия, пр|! което се наблюдага намаляване на силата на
сърцевите съкращения.
Е ф е к т и н а а л д о с т е р о н а Ьърху п о т н и т е и с л ю н и и т е ж л е з и . Алдосте-
ронът повишава реабсорбциита на натриев хлорид и секрецията на калий
в каналчетата на потните и спюннн жлези.
Ефектът върху потните жлези е важен за запазване на натриевия хло
рид в тялото при условия па повишена темпс матура на околната среда,
когато се губи много сол с потта
Ефектът върху слюнннит е жлези с необходим за запазване на солта в
тялото, когато се губят големи количества слюнка.
Е ф е к т в ъ р х у н а т р и е в а т ]а р е з о р б ц и я в ч е р в а т а . Алдостеронът по-
вишава натриевата резорбци я в червата, о с о б е ю в дебелото черво, което
предпазва от загуба на натрий с изпражненията В отсъствие на алдосте-
рон резорбцията на натрий е малка, но това в о д ! и до намалена резорбция
на хлор и вода. Неабсорбира1рте натрий, хлор и вода предизвикват диария
и още по-голяма загуба на сс л о т тялото.
Р е г у л а ц и я н а с е к р е ц и я т а на а л д о с т е р о н . Най-важните фактори, кои-
то играят съществена роля в ггулацията на сскрецията на алдостерон са:
К+ в екстрацелу т р и а т а течност, повише-
зенин-апгиотензйн, намалената концентра-
К + в ЕЦТ и повишената
иновата с и с г е м И ш а ч и т е л н о повишават се-
[дателната обратна връзка.
| !ята на Na+ в В Я 'много слабо намалява се
крецията на алдостерон. АКТХ има малък ефект в контрола на секрецията
на алдостерон.
Ф у н к ц и и н а глюкокортикоидите. Около 95 % от активността на глю-
кокортикоидите се дължи н<| секрецията на кортизол, също познат като
хидрокортизон и по-малка част от активността се дължи на секрецията на
кортикостерон.
Метаболитни ефекти.
Ефекти на кортизола в ъ р х § м е т а б о л и з м а н а в ъ г л е х и д р а т и т е . Кортизо-
л ъ т е хормон, който запазва п>глехидратите и •>ради това има обратно на
инсулина действие —предизйиква х и п е р г л и к е м и я /увеличена концентра-
ция на кръвната глюкоза/. При целни клетки за Шс йствието на кортизола са
ч е р н о д р о б н и т е к л е т к и . Haf -добре познатият метаболитен ефект на кор-
тизола е стимулирането иа глюконеогенезата /образуване на глюкоза от

белтъци и някои други вещества/ в черния дроб. В резултат на повишената
глюконеогенеза се увеличава концентрацията на кръвната захар.
Ефекти на кортизола върху метаболизма на белтъците. Едно от глав
ните действия на кортизола върху метаболитните системи на тялото е
намаляване на белтъчните складове във всички клетки с изключение на
тези в черния дроб. Най-важните вещества за глюконеогенезата са ами
нокиселините, получени от разграждането на белтъци в скелетните мус
кули. Кортизолът намалява синтезата на белтъци в клетките и повишава
разграждането им /катаболен ефект/ д о аминокиселини, които излизат
чрез дифузия о т клетките в плазмата и това води до повишаване на кон
центрацията им /мобилизиране на аминокиселините/. Много от ефектите
на кортизола с а резултат главно от неговата способност да мобилизира
аминокиселини от периферните тъкани. Аминокиселините се транспорти
рат с кръвта д о черния дроб, където се превръщат в глюкоза.
Ефекти на кортизола върху метаболизма на мастите. Кортизолът пре
дизвиква мобилизация на мастни киселини от мастните тъкани /липоли-
за/. В резултат на това се увеличава концентрацията им в плазмата.
Функции иа кортизола при стрес. Чрез глюкокортикоидите бозайни
ците се адаптират към различните видове стрес. Стресът е свързан с акти
виране на хипоталамо-хипофизо-надбъбречната ос.
Кортизолът има противовъзпалително и антиалсргично действие. Кор
тизолът потиска имунните реакции /имуносупресор/.
Регулация на отделянето на глюкокортикоиди. Секрецията на кор-
тизол е контролирана от адренокортикотропния хормон от предния дял на
хипофизата по механизма на отрицателната обратна връзка. АКТХ пови
шава синтезата и отделянето на глюкокортикоиди. Секрецията на АКТХ
се стимулира от кортиколиберини, освободени от хипоталамуса. Корти
золът от своя страна потиска секрецията на АКТХ и на кортиколиберини.
Нормално концентрацията на АКТХ е по-висока сутрин и по-ниска вечер.
Това е причина за денонощния ритъм на кортизоловата секреция.
Еидокриниа функция на з а д с т о м а т н а т а жлеза.

Задс г о м а т и а т а жлеза /панкреас/ е съставена от два главни вида тъ
кани: ацини, които сскретират смилателни ензими в дуодснума и остро
ви на Лангерхаис, които сскретират инсулин и глюкагон директно в
кръвта. Панкреасът има 1 д о 2 милиона острови на Лангерхаис, които
съдържат три главни вида клетки; алфа, бета и делта клетки. Бета клет
ките са най-многобройни, лежат в средата на островите и сскретират
инсулин. Алфа клетките сскретират глюкагон. Делта клетките сскре
тират с о м а т о с т а т и и .
Ф у н к ц и и н а и н с у л и н а . Инсулинът е единственият хормон в органи

зма, който намалява концентрацията на глюкоза в кръвта чрез следните
механизми:
1. Повишава поемането на глюкоза от прицелните клетки
2. Предизвиква образуване на гликоген о т глюкозата в чернодробните
и мускулните клетки
3. Намалява глюконеогенезата.
Инсулинът намалява мастните киселини в кръвта и концентрацията на
кетонови тела. В мастните тъкани той стимулира отлагането на мазнини и
инхибира липолизата /разграждането на мазнините/.
Инсулинът намалява концентрацията на аминокиселини в кръвта, за
щото стимулира навлизането на аминокиселини в клетките, повишава
синтезата на белтъци и инхибира разрушаването им.
Р е г у л а ц и я н а с е к р е ц и я т а н а инсулин. Пай-главният фактор, който
регулира секрецията на инсулин е к о н ц е н т р а ц и я т а н а к р ъ в н а т а г л ю к о
за. Повишената концентрация на глюкоза в кръвта стимулира инсулино
вата секреция.
Ф у н к ц и и н а г л ю к а г о н а . Прицелните клетки за глюкагона са клетките
на черния дроб.
Основното му действие е д а п о в и ш а в а к о н ц е н т р а ц и я т а н а к р ъ в н а т а
глюкоза, което е резултат от повишаване на гликогенолизата /разграждане
на гликогена/ в черния дроб и повишаване на глюконеогенезата.
Глюкагонът повишава концентрацията на свободни мастни киселини в
кръвта и концентрацията на кегонови тела, което е резултат от с т и м у л и
ране на липолизата.
Р е г у л а ц и я н а с е к р е ц и я т а н а г л ю к а г о н . Главният фактор за регула
ция на секрецията на глюкагон е к о н ц е н т р а ц и я т а н а к р ъ в н а т а г л ю к о з а .
Намаляването на кръвната захар предизвиква повишаване на секрецията
на глюкагон по механизъма на отрицателната обратна връзка. Обратно,
повишаването на кръвната захар причинява потискане на секрецията на
хормона. Инсулинът и соматостатипът намаляват секрецията на глюкагон.
Мастните киселини и кетоновите тела съшо намаляват секрецията. Пови
шената активност на симпатиковите нерви повишава секрецията, а пара-
симпатиковите нерви я намаляват.
Ендокринна функция на бъбрека

В бъбрека се образуват следните билогично активни вещества:
простагландипи, бъбречен еритропоетин, ренин, активната форма на ви
тамин ДЗ /хормон Д / и др.
Р е н и н - а н г и о т е н з и н о в а система. Ренинът е специфичен протеолити-
чен ензим, който се образува в юкстагломеруларпия апарат /ЮГА/ на бъ-
Ендокринна cucme.ua / 305
брека. Той действа върху плазмения глобулин ангиотензиноген и го пре

връща в ангиотензин I /биологично неактивен/. Под действието на друг
ензим, ангиотензин-конвертиращ ензим, ангиотензин I се превръща в би
ологично активната форма —ангиотензин II.
Ангиотензин II регулира артериалното налягане и водно-солевата обмяна.
1 Ангиотензин II предизвиква мощна вазоконстрикция и повишава ар
териалното налягане /хипертензивно действие/
2 Ангиотензин II стимулира секрецията на антидиуретичен хормон от
задния дял на хипофизата и секрецията на алдостерон от кората на надбъ-
бречните жлези, и активира центъра на жаждата. Чрез тези действия той
предизвиква задържане на вода и натрий в организма, за д а се поддържа
водно-солевия баланс.
Регулация на секрецията на ренин. Намаленото артериално налягане и
стимулацията на бъбречните симпатикови нерви повишават секрецията на
ренин, в резултат на което артериалното налягане се повишава до нормал
ните стойности.
Еритропоетин
В бъбрека се образува ензимът бъбречен еритропоетичен фактор, който
превръща плазмения глобулин еритропоетипоген в биологично активния
еритропоетин. Еритропоетинът увеличава производството на червени
кръвни клетки /еритропоеза/.
Регулация на секрецията на еритропоетин. Намалението на парци
алното налягане на 0 2 в артериалната кръв /хипоксия/ предизвиква пови
шена секреция на еритропоетин, който увеличава броя на червените кръв
ни клетки и по този начин се компенсира намаленото съдържание на 0 2 в
атмосферния въздух.
Бъбречни цростагланлиии
Простагландините / П Г / се образуват о т арахидоновата киселина /нена-
ситена мастна киселина/, която е част от структурата па фосфолипидите в
клетъчната мембрана. Те са разнородна група биологично активни веще
ства с разнообразни физиологични действия. О т четирите основни вида
простагландини /А, В, Е и F/ за бъбрека най-голямо значение има ПГЕ2,
който предизвиква разширяване на бъбречните артериоли /дилатация/.
ПГЕ2 са локални регулатори на бъбречния кръвоток и на екскреци-
ята на натрий с урината. Осъществяват своето регулаторно действие
чрез разширяване на артсриолите и чрез намаляване на реабсорбцията на
Na+ в бъбречните каналчета. ПГЕ2 модулират действието на бъбречни
те симпатикови нерви, като намаляват освобождаването на норадреналин
от крайните им окончания. При стресови състояния, когато е повишена
активността на симпатиковите перви, ПГЕ2 допринасят за запазване на
ефективността на бъбречната екскреторна функция.
306 / Основи на Анатомията и ризиологията на човв! :а
Ендокринна функнйя на плацентата

При бременност в плаце •тата с е произве ат следните хормони: чо-
вешки х о р и о г о н а д о т р о п и н / ч Х Г Т / , прогестеро|н, естрогени. Всичките са
съществени за нормалното н )отичане на б р ем е ността.
Хориогонадотронинът с е секретира о т клет ките на трофобласта. По
структура и функция наподо бява лутеинизира ия хормон, секретиран от
предния дял на хипофизата
Ф у н к ц и и н а ч Х Г Т : 1. По.ддържа функцият. на жълтото тяло на бре-
менността, където се секрет ф а т големи количс ства полови хормони /ес-
трогени и прогестерон/
2. Стимулира тестисите Fi а плода д а секретир ат тестостерон в периода
преди започване на секреция а на лутеинизираи хормон от хипофизата на
плода. Тестостеропът преди: иква нарастване а мъжки полови органи у
плода, вместо женски половЛ органи. В края на бременността, под дейст-
вието на тестостерона тестис]ите /семенници/ на плода слизат в скротума.
Физиологични действия на прогестерона:
1. Причинява развитие и децидуалните кл тки, които играят важна
роля в храненето на плода.
2. Предпазва от маточни к|онтракции, които биха причинили спонтанно
прекъсване на бременността
3. Заедно с естрогените п одготвя млечните жлези на майката за лакта-
ция.
Ф и з и о л о г и ч н и д е й с т в и я а ест р о г ен и т е. Ю етките на трофобласта ce
кретират три вида естрогени естрадиол, естроь il естриол. Най-голямо е
количеството на естриола. Из]точници за тяхното образуване са почти изця-
ло андрогенни стероидни със гавки /дехидроепи ^ р о с т е р о н / и др., които са
образувани в надбъбречните члези на майката и в надбъбречните жлези на
плода. Тези слаби андрогени мъжки полови xop^ ю н и / са транспортирани с
кръвта д о плацентата и превъ^нати от трофобласп ите в естрадиол, естрон и
естриол. Най-силно действа е естрадиол, KOI 1то предизвиква:
1. увеличаване на матката
2 . у в е л и ч а в а н е на млечни ге жлези
3. увеличаване на въниин майката
Преди срока на раждане преобладаващо действие върху матката имат
естрогените.
Ендокринна функция на храносмилателния т р а к т

В клетки на лигавицата >• храносмилателна1та система се сскрстират
биологично активни полипе 1тиди, които навлиЬат в циркулиращата кръв
и регулират моторната й и с»с |рсторна дейност.
Ендокринна систе.ма / 307
Гастринът се образува от G-клетките в жлезите F i a стомашната лигави

ца. Основните му физиологични действия са:
1. стимулира секрецията на солна киселина и пепсин от стомашните
жлези
2. стимулира моториката на стомаха.
Секретни Секретинът се освобождава от S-клетките на жлези в лигави
цата на дуоденума. Той увеличава секрецията на бикарбонати от задстомаш-
ната жлеза и така причинява отделянето на алкален панкреатичен сок.
Холецистокинин-панкреозимим. Секретира се от клетки на лигави
цата на дуоденума.
Функции на холецистокинина / Х Ц К / :
1. Причинява контракции на жлъчния мехур
2. Увеличава секрецията на богат на ензими панкреатичен сок
3. Потиска изпразването на стомаха.
Ентерог астрон. Потиска секрецията и моториката на стомаха.
Тъканни хормони
Серотонин. Отделя се от нервните окончания на неврони в хипота-
ламуса, епифизата и др. Образува се съшо и в тромбоцитите, от които се
освобождава при разрушаването им и предизвиква констрикция /свиване/
на кръвоносните съдове.
Хистамин. Образува се от аминокиселината хистидин в хода на реак
ция антиген-антитяло. Предизвиква алергични реакции.
Брадикинин. Отделя се с потта и предизвиква констрикция на кръво-
носните съдове в отделни области.
Вазоактивен интестинален пептид /ВИП/. Отделя се от нервните
окончания в тънкото черво при стимулация на блуждаешия нерв и предиз
виква дилатация /разширяване/ на кръвоносните съдове.
НЕРВНА СИСТЕМА
Нервната система, чиито материален субстрат е нервната тъкан, орга

низирана в различни структури и връзки между тях, осъществява възпри
емането на дразненията от външната среда, адекватните ответни реакции,
регулацията и координацията на жизнените процеси и сложните емоцио
нални, поведенчески и паметови прояви /Фиг. 114/
Нервната система в топографско отношение се дели на:

Централна нервна система /ЦИС/, включваша главен и гръбначе мозък и
Периферна нервна система /ПИС/, образувана от нерви и нервни възли.
С п о р е д п р о ц е с и те , които осъществява, нервната система може д а бъде

разделена още на:
Соматична /анимална/ - свързана с волевите движения и
Вегетативна /автономна/ - регулираща дейността на вътрешните ор
гани, жлезите и кръвоносните съдове.
В зависимост от посоката на предаване на нервните импулси спрямо

отделните си структури, нервната система образува аферентни /центро-
петални/ и еферентни /центрофугални/ части. По този принцип могат да
се класифицират и отделните неврони - аферентни /сетивни/, предаващи
импулсите към централната нервна система и еферентни /моторни/, но
сещи импулсите от ЦНС към ефекторните органи. Между тях могат да с е
разполагат свързващи интерневрони.
Сетивност
Сетивността е свойството на организма, посредством рецептори да въз
приема различни по вид дразнения, да ги трансформира в нервни импулси
и да ги предава по аферентните влакна д о централната нервна система.
Сетивността бива обща - за допир, натиск, температура, болка, разтя
гане и др. и специфична - зрение, слух, равновесие, обоняние и вкус.
Според разположението и функцията на рецепторите, общата сетив

ност се дели на три вида: повърхностна сетивност /екстерорецепция/
- рецепторите са разположени по повърхността на тялото и реагират на
дразнения от външната среда, дълбока сетивност /проприорецепция/ - ре
цепторите са разположени в мускули, сухожилия, ставни капсули и прием
ат дразнения, свързани с движенията и положението на тялото и частите
му и вътрешна сетивност /интерорецепция/ - рецепторите са в стените на
Нервна система / 3 0 9
I-nccphalon (cerebrum)
Cr'
Plexus cerviclis
Plexus brachialis
ventrales (nn mtercostals)
Truncus sympathicus
N medianus
Medulla spinalis
Plexus lambalis N radialis
N unnaris Cauda equine
Pexus sacral is
N femoral is
N. coccygeus
N obturatonus N ischiadicus
N tibialis
saphenus
peroneus (fibulans) communis
Фиг. 114 Н е р в н а система
кухите вътрешните органи и във фиброзните капсули на паренхимниге

органи и приемат дразнения, свързани с тяхната функция и промените във
вътрешната среда на организма.
Ответна реакция
Ответната реакция на дразнението с е изразява в съкращение на на-
310 / Основи na Анатомията и физиологията на 4oet
прсчно-мабраздени мускули /инервирани от С( )матични еферентни влак-

на/ или перисталтични дви> кения на гладката |1ускулатура и секреция на
жлезите иа вътрешните орга ии /стимулирани от импулси по вегетативните
еферентни влакна/.
Единицата от последова елио свързани афер^ и ген/-и/ и съответен ефе-
рентен/-и/ неврон, с участи ото на ЦНС , 1 ^^ И то могат да се реализират
всички процеси от дразнен .то.. до специфичн|та ответна реакция, се на-
рича рефлексна дъга.
Рефлексните дъги са n p o Jти - когато участвг т само два неврона и слож-
ни, ако между тях са включе|ни един или повеч интерр1еврони. Те естест-
всно биват соматични и ве гтативни, в зависи ^ост от вида на ответната
реакция.
I рьбначен м о з ь к
Гръбначният мозък, medillla spinalis е цили щ р и ч н о тяло, сплеснато в

предно-задна посока, с дъли ина около 40 - 4 5 f m и тегло около 30 g. Раз-
полага се в г ръбначния кана в /canalis vertebral^ /, където е добре защитен,
Поради това, че расте по-ба J o от гръбначния стълб, гръбначният мозък
изостава и не изпълва изцял о гръбначния кана^ - започва от първия чифт
гръбначно-мозъчни нерви /1о foramen magnum на черепа/ и достига д о
втория поясен прешлен / Ф ш 115/
М а к р о с к о п и я . Различа ai се две задебелс пия - шийно и поясно /
intumescencia cervicalis et lumbalis/, които са .в връзка със струпването
иа повече неврони за инерва ция на горните и д с лни крайници. По повърх-
ността на гръбначния мозък има вертикални бр азди, най-голямата от кои-
то е предната срединна. Наркча се fissure media i a anterior. Тя, заедно с по-
плитката задна срединна /si icus medianus poste rior/, разделят гръбначния
мозък на две симетрични п о в в и н и - лява и дяс на.
Гръбначният мозък се изфажда от 31 сегме! та. Сегмент се нарича все-
ки хоризонтален учас! м >; гръбначния мозък, от който излиза един чифт
гръбначно-мозъчни нерви ГМН/. Ссгмснгите ,\ респективно гръбначно-
мозъчните нерви са 31 на 6iion и се групират п0 области - 8 цервикални,
12 торакални, 5 лумбални, t \ сакрални и 1 опа пен. Поради изоставането
в растежа, сегментите иа гр ъбначния мозък 1 разположени в различна
степен по-високо о т съотвст ните прешлени, ка че корените, излизащи
от последните с е г м с т и 11 м it значителен низхо д я щ ход и образуват сноп.
наречен конска опашка /caucp equina/.
От всеки сегмент излизат два вида к о р с т | : предни - еферентни /co-
мато- висцеромоторни/, d is и задни /radix dorsalis/
- аферентни, сетивни. Задните корени имат отh ошение към един сетивен
Нервна система / 311
Pedunculus c e r e b r i ^ - j g | X « p u s pineale |cu4 , ianus

, „ Pedunculus
Su т T P f c r Medulla spinalis
5 ^ - Tectuin ^ПСГГ-ТО
cerebcllans s u p e n o r ^ J r .UT mesencephali
Pedunculus Л г Г »ulcus. raj
cerebcllans m e d i u s ^ ^ ^ ^ H
a W ' r t i o - H îdei bi'eialup. i t e n o r ^ J / f ,
Tuberculum nuclei gracilis
N accessories (pans s p i r v i b j J K B у б о Ь е х LB
Fasciculus posterior ffft >^ H ^ 10
Fasciculus gracilis -
U<r Nn
Fasciculus cuneatus-Vfr^
KW 2 Dura rnater vlrf ff SI K
•ft 11 thoracici
Intumescentia~,'^4Pv Яург 3
cemcals
Fila radiculana
4
radicis dorsalis Nn
Fila r a d i c u l a n a — ^ "cer/ . alos
radicis ventralis jfTjl '•% I r l u n i i s t entia- И Т
Sulcus lateralis J1 balisJbl Щ | Radix dorsalis
в ^ * 0 4 n. lumbalis
1
•
Sulcus median
(posterior
7 ^ J 0 j
Ir
Cft fm. "ar,sI^D
v
k
Dura meter spinalis
№
| ^Nn.
Radix ventralis ^ J b l 1Ш Л Х ^ lumbales
Radix dorsalis Qj Cauda equ

Ganglion spinale Ip
Г Р Я
) • /
Lig. d e n t i c u l a t u m ^ ^ B 1 1 J 4
ьI K ^
' Nthoracici
n
Ш i
N. spinalis Я j:
R a m us ventralis \^wf r
Шк
nervi s p i n a l i s ^ ^ H I I
| s .
R a m u s dorsalis JH [
nervi spinalis /JW Г
Ppy^ Filum d irae y / / 1 ^ B I
7
Г ' matris spi a l l y / / / W .Nn.
•—2 saceales
| UJ V
1I \\V—3
ft 8
- \У 4
5
Б \ -
A 1 N.coccygeus
Фи1. 115 Гръбначен мозък
гамглий /ganglion spina който е мястото п разположение на телата на

сетивмитс иевроии. Це • ; алнитс израстъци i а псевдоуниполариите клет-
ки в тези сетивни гаигл навлизат в грьбнач т я мозък и образуват задни-
те кореии, докато пери чтате им израстъци идват от периферията, къде-
то са разположени реце;пт< ри ге.
Д в а вида мозъчно в ;ство изгражда бначния мозък - бяло веще-
ство, разположено пep^ ) Н О и сиво в с т с с 1 t о, заемащо централната част
/Фиг. 116/.
Иа напречен срез си о вещество има (|)0| >ма на пеперуда - два предни
и два задни рога и самс яякои от cerMefi 1m ; и два странични рога.
В предните рога /с u ant./ се намират мотоневрони /алфа и гама/.
Sulcus medianus (posterior) Substantia intermedia centralis

Fasciculus gracilis Sulcus intermedius posterior
Funiculus posterior
Fasciculus cuneälus
Cornu posterius C o l u m n a posterior
Radix dorsalis
A p e x conus posteriore
Sulcus lateralis
posterior
Funiculus latealis 4
Columna lateralis
Formatio reticularis
Columna anterior
Cornu laterale anal is centralis
issura i
Fila radicularicT Radix ventralisl (anterior) Substantia intermedia centrali
radicis ventralis w Commissura alba
Cornu antenus
Funiculus anterior
Фиг. 116 Напречен срез на гръбначен мозък
чиито аксони формират предните корени на гръбначномозъчните нерви и

завършват в скелетните мускули. Тези мотоневрони образуват ядра, които
са пет на брой, разпределени в латерална и медиална групи.
В задните рога/cornu post./ се намират неврони, групирани в четири ядра,
чиито аксони формират аферентните пътища в бялото вещество, а до тези не
врони достигат централните израстъци на клетките в спиналните ганглии.
Странични рога /cornu lat./ има само в гръдните / T h l до L2/ и кръс-
тцовите /S2 - S4/ сегменти на гръбначния мозък. В гръдните сегменти
тези рога представляват централната част /ядра/ на симпатиковия дял на
автономната нервна система, а в кръстцовите сегменти в тях се намират
централни парасимпатикови ядра.
Около сивото вещество на гръбначния мозък се обособяват три чифтни
снопа от бяло вещество, изградени от аксони, вървящи във възходяща и
низходяща посока и образуващи аферентни и еферентни пътища /тракту-
си/, свързващи гръбначния мозък с различни части на главния.
В задния сноп /funiculus post./ се разполагат пътищата за дълбоката
сетивност/fasciculus gracilis, fasciculus cuneatus/'
В страничния сноп /funiculus lat./ възходящите пътища са за дълбоката
сетивност до малкия мозък /tractus spinocerebellaris ant. et post./ и повърх-
R post en or sulcilateralis Sulcus precentralis

Magro superior
(supermecha] is)
r/
^Polus
R anterior frontalis
Sulcus
R ascendens latera
cipi talis
Lpbubi
semilun;uis3t
S
— N trigeminus
Flocculus' ons
N vestibule confeans\, ,
Lohns semitiinans . ~N facfalis argo inferior (inferolateralis)
inferior N abducens
Lobus biventer . hipoglossus
Tonsilla cerebelli
N vagus * Medulla oblongata
N glossopharyngeus 'i -Medulla spinalis
Fi brae arcuatae extern ae
Ф и г . 117 Главен мозък
постната сетивност за температура и болка /tractus spinothalamicus lat./.

В предния сноп /funiculus ant./ върви пътят за повърхностната сетив
ност за допир и натиск /tractus spinothalamaticus ant./. Трактусите за повърх
ностна сетивност вървят към междинния мозък /неговия таламус/. Низхо-
дящите /еферентните/ пътища се намират само в предния и страничния
снопове и се групират в две системи —пирамидна /tractus corticospinalis/ и
екстрапирамидна.
В бялото вещество се намират и малки снопчета, съставени от между-
сегментни нервни влакна.
Главен мозък
Главният мозък /encephalon, cerebrum/ е с тегло около 1300 грама и
се разполага в кухината на мозъковия череп. На него при израсналия
индивид личат три основни части: /Фиг. 117/
/. Ствол /truncus cerebri/, към който се включват разположените една
314 / Основи на Анатомията и физиологията на чове О
С
над друга части: а/ продълго ват мозък /medulla oblongata/; б / м о с т /pons/;

в/ среден мозък /mesencepha! ОП/.
2. Междинен мозък /diencephalon/; з. Мая ъ к м о з ъ к /cerebellum/; 4.
Краен мозък /(eleuceph a Ion/. I
Мозъчен ствол
Външно устройство. M o ъчният ствол преде тавлява пряко продълже-
ние на гръбначния мозък в к /хината на мозъков ия череп, над големия ти-
лен отвор /Фиг. 118/.
vus olfactonus Bulbus olfac o n u s

Gyrus recr
actus ol f a c to n u s
N opticus
Trigonum olfactonum
Hypophysis Substantia perforate

ntenor
Infundibulum Tractus opticus
Tuber cinereum Co r p u s mamillare

N. o c u f o m o t o n u s
Fossa mterpe- N trochleans
dunculans
Sulcus basilans
Substantia
perforate
posterior Pons
N tngemmus
N abducens
N facialis
N mtermedius
Pedunculus vesübulocochleans
cerebri
glossopbaryngeus
N vagus
N. accessorus
Plexus c h o n o d e u s
Oliva
N hypoglossus
Pyramis (medullae oblongalae)
Cerebellum
Medulla blongata
N cemcalis I spinalis pyn
Фиг. 118 Главен мозък - отдолу

Продълговат мозък
П р о д ъ л г о в а т и я т м о з ъ » ! / m e d u l l a oblonga i/ п р и т е ж а в а в с ичк и бр а зди

като г р ъ б н а ч н и я /Фиг. ] ПЖ, О т п р е д , б л и з о д с с р е д и н н а т а л и н и я л и ч а т д в е
в ъ з в и ш е н и я , н а р е ч е н и п и | а м и д и /p>ratis/, съ т ър ж а щи най-големия д в и г а -
т е л е н п ъ т - п и р а м и д н и я ш т я х н о т о p r e k r x s t o vane /decussatio p y r a m i d u m / .
В с т р а н и о т т я х е и з п ъ к в а н е т о , н а р е ч е н о м а е л и н а /oliva/.
М е ж д у п и р а м и д а т а и м а с л и н а м се пояьч ва на п о в ъ р х н о с т т а на мозъ-
ка XII Ч М Н , а л а т е р а л н о о т м а с л и н а т а - еди н п о д д р у г IX, X и XI Ч М Н .
З а д н а т а п о в ъ р х н о с т н а т йзи м о з ъ к и м а д в е части. Горната част включва
т р и ъ г ъ л н и к , о б ъ р н а т с в т р х а мал -л}. к о й и : е ч а с т о т р о м б о в и д н а т а я м а
/ д ъ н о н а ч е т в ъ р т о т о мозъчно с т о м а х ч е . В д о тната ч а с т се наблюдават две
Fasculans longitudinalis mednli!, Aquaeductus cerebri

Lemniscus lateral Tractus tegmentalis
Pediculus cerebralis superior centralis
Tractus rubrospinalis Lemniscus medialis
Tractus py
ramidalis (fibrae
corticospinales et
corticonucleares)
Pedunculus
cerebri
Pedunculus
cerebralis
medius
N radix
trigemi
jeniorii
nus radix Sulcus basilaris
motona
N. facilalis
N intermedius N. vestibulocochlearis
N glossopharyngeus
Pedunculus cerebralis
N. vagus
N abducens
Pyramis
Oliva
.
Fissura mediana (anterior) N accessorius
N hypoglossus
Dcussatio pyra
Ф и г . 119 Мспьчен ствол о т п р е д

чифтни възвишения. Медиалните се наричат tuberculum gracilis, а латерал-

ните - tuberculum cuneatum. Възвишенията съдържат едноименни сетивни
ядра. Съшо назад долното малкомозъчно краче свързва продълговатия мо
зък с малкия.
Мост
М о с т ъ т / p o n s / е напречно вентрално възвишение, продължаващо се

настрани в средното малкомозъчно краче, pedunculus cerebellaris medis.
На това ниво излиза на повърхността V ЧМН. Отпред се намира браздата
sulcus basillaris за базиларната артерия, а задната му повърхност включва
горния триъгълник на ромбовидната яма /fossa rhomboidea/.
Среден мозък
С р е д н и я т м о з ъ к / m e s e n c e p h a l o n / включва две части - вентрална и

дорзална. Вентралната част е представена от разположените напред две
мозъчни крачета /pedunculus cerebri/, между които излиза на повърхност
та на мозъка 111 ЧМН. Дорзалната част се нарича четирихълмие /latina
quadrigemina/ с две горни и две долни хълмчета, collicilis superior и
colliculis inferior. Под долните хълмчета е IV ЧМН, единственият нерв,
който се появява дорзално на повърхността на ствола. Мезенцефалонът се
свързва с малкия мозък чрез горните малкомозъчни крачета. /Фиг. 120/.
На повърхността на ствола на мозъка се появяват черепномозъчните
нерви /ЧМН/, номерирани отгоре надолу /от I до XII/, като само IV /ма-
каровидният/ излиза по задната повърхност на ствола, а всички останали
- по предната страна на ствола.
В ъ т р е ш н о у с т р о й с т в о . Вътрешното устройство на ствола включва
сиво вешество /ядра/ и бяло вещество /пътиша - възходящи и низходя
щи/.
Я д р а т а са две основни групи - ядра на ЧМН и собствени ядра за от
делните мозъци.
Ядрата на ЧМН топографски се разпределят както следва: за III и IV
нерви - в средния мозък, за V, VI, VII и VIII - в частта от ромбовидната
яма на моста и за IX, X, XI и XII - в продълговатия мозък /зоната на ром
бовидната яма/. На първите два ЧМН, поради специфичното устройство
на високо специализираните анализатори за обоняние и зрение, ядра не
се описват. По отношение на своята функция ядрата биват моторни, се
тивни и вегетативни /само парасимпатикови/. Моторни ядра имат III, IV
и VI /за очедвигателните мускули/; V /за дъвкателните мускули/; VII /за
мимическите мускули/; IX, X и XI /за мускулите на гълтач и гръклян/; XII
/за мускулите на езика/. Сетивни ядра притежават V /за кожата на лицето,
лигавицгте на очната ябълка, носната и устната кухина и зъбите/; VII /за
C o l l i c u l u s superior I Tectum
C o l l i c u l u s interior rnesencephali
F r a n u l u m veil
medullaris s u p e n o r i s
N trochlearis
Velum m e d u l l ä r e
supenus'
A'
Emimenta medialis
Sulcus limitans Sulcus medialis

F o v e a superior
L o g u s ceruleus
Pendunculus Coilicus facialis
cereballafis
allari:
superior
Pendunculgs
cereba
iallaris
mcdius
VII
N intermedus
Pendunculus VIII
cere b a lla ris Stnae medulläres
inferior ventriculi quarti
Plexus
chorioideus
ventricull quarti
u e a vestibularis
F o v e a inferior T u b e r c u l u m nuclei cunati
T n g o n u m n hypogloss
Fasciculua cineatus
I ngonum n vagil
T u b e r c u l u m nuclei gracilis
Fasciculus gracilis
Obex
S u l c u s laterales posterio
S u l c u s m t e r m e d i u s posterior S u l c u s m e d i a n u s (posterior)
Ф и г . 120 М о з ъ ч е н с т в о л - о т з а д
вкус/; VIII / з а с л у х и р а в н о в е с и е / ; IX и X / з а фаринкс и ларинкс/. П а р а с и м -

патикови я д р а имат с а м о III, VII, IX и X Ч М Н за слъзната и с л ю н ч е н и т е
ж л е з и , а ч р е з б л у ж д а е щ и я нерв / X / и з а значителна част о т вътрешните
о р г а н и на тялото.
Към с о б с т в е н и т е ядра з а всеки м о з ъ к с е отнасят; n u cl eu s olivaris,
n u c l e u s gracilis и n u c l e u s cuneatis в продълговатия мозък; nuclei pontis в
м о с т а , и н а й - м н о г о я д р а с а р а з п о л о ж е н и в с р е д н и я мозък — черната с у б -
с т а б ц и я /substantia nigra/, ч е р в е н о т о я д р о / n u c l e u s ruber/, ядрата в г о р н и т е
х ъ л м ч е т а / n u c l e i c o l l i c u l i superiores з а з р е н и е / и в д о л н и т е хълмчета / n u c l e i
c o l l i c u l i inferiores за с л у х / . N u c l e u s ruber и substantia nigra с а важни ядра.
318 / Основи на Анатомията и Л зио ло г ият а на човеь
интегрирани в екстрапирамицната моторна система
П ъ т и щ а т а в ствола са ььзходящи и низходя щи и са продължение от

тези на гръбначния мозък. Т ш к г у с и т е повър хностната сетивност дос
тигат таламуса. Снопчетата вредаващи дълбок т а сетивност се насочват
съответно към малкия моз1.к или чрез тал са - към крайния мозък.
Низходящите са групирани <ато пирамидна и | к с т р а п и р а м и д н а системи,
прекръстосващи срединната )авнина. Много о т екстрапирамидните сноп-
чета се формират от аксонит на клетки, разпол ожени в собствените ядра
на ствола.
Ретикуларна формация
Р е т и к у л а р и а т а с и с т е м /formatio reticu| a r t s / представлява групи
от ядра /чифтните латералнЛ и медиална г р у ш /, свързани помежду си с
мрежа от влакна, разположен и по дължината на целия ствол. Ядра от нея
представляват центрове на » |изнено важни фун ции - дихателен, вазомо-
торен, кашличен, терморегу. аторен и др. цен т р о ве. Тя има и регулаторна
функция.
Междинен мозък
Междинният мозък /diencephalon/ се състои |от централна чифтна част
от сиво мозъчно вещество, н вречена о т старите автори зрителен хълм /та-
ламус/ и части, които cnopeh разположението!:и спрямо централната с е
наричат епи-, мета-, суб- и хппо- таламус /Фиг. 121/.
Таламусът има форма на яйце със свободи» медиална, горна и задна
повърхности и сраснали с полукълбата на голеяшя мозък странична и до-
лна повърхности. Предната му част е заострена и с с н а р и ч а t u b e r c u l u m
anterius, а задната е заоблена pulvinar thalami Границата на таламуса с
опашатото ядро е stria termmalis. Двата таламу а се свързват помежду си
чрез adhaesio interthalamica. Таламусът е основно от пет групи
ядра: медиална, латерална, п зедна, задна и интваламинарна. Най-голяма е
латералната група ядра, които с а свързвани със сетивна и екстрапирамид-
на функция.
Епиталамусът включва дйете юздички h a b e n u l a e / , странично разполо
жените триъгълни полета /trigonum habenulae/, I ъдържащи ядра и висяща
та на краче зад тях епифизна жлеза /corpus p i n e n l e / .
Метаталамусът е предстан ен от двете к о л е н « ги тела: corpus geniculatum
laterale със зрителна ф у н к щ р и corpus g e n i c u l a t u m mediale със слухова
функция.
Субталамусът е представел от едно ядро, n f l l e u s subthslsmicus с мотор
на екстрапирамидна ф у н к ц и Я Н
C o ф u s fomicis
Truncus corporis callosi Tela chonoidea vennculi tenl
Columna .Stna medulans thalami
fomic •vV Ä /Sw Recessus pineal is
^Corpus pmeale
Lamina щ
sepi ' Ъ Ц V cerebn magna
pellucidi^ \
Colliculus superior
Colhculus infenor
Velum
medulläre
supenus
CcmmunissLra aitcrvT
Lamina teraiinlis —
Ventnculus
Adhesio mterthalamica qmnuf
Tuber cinereum
N opticus
Chiasma opticus Corpus medulläre
vermis cerebelli
Recessus opticus
Recessus infundibuli Cerebellum
Infundibulum I / / Pons.
"Vv Plexus chonoideus ventnculi quarti
Hypophysis / Thalamus
Sulcus hypothalamicus' Medulla oblogata
N oculomotori J:
Corpus mamillare Aquaeductus cerebri
Pediculi cerebn
Фиг. 121 Главен мозък - сагитален срез
Х и п о т а л а м у с ъ т в к л ю ч в а няколко с в о и а н а т о м и ч н и части с р а зл ична

ф у н к ц и я . I. T u b e r c i n e r e u m - т о в а е частта, п р и т е ж а в а щ а ядра, които про
и з в е ж д а т х о р м о н и т е о к с и т о ц и н и в а з о п р е с и н / А Д Х / . Тези хормони пре
м и н а в а т п р е з и н ф у н д и б у л у м а и д о с т и г а т д о неврохипофизата, където с е
складират. Д р у г а г р у п а я д р а п р о и з в е ж д а т о с в о б о ж д а в а щ и фактори, които
п о к р ъ в е н п ъ т о к а з в а т в л и я н и е н а а д е н о х и п о ф и з а т а . 2. Infundibulum - т о в а
е крачето, н а което в и с и х и п о ф и з а т а . 3. H i a s m a opticum е кръстовището
на з р и т е л н и т е н е р в и . 4. C o r p u s m a m i l l a r e — т о в а с а д в е телца, разположе
ни по б а з а л н а т а п о в ъ р х н о с т н а мозъка. Те п р и т е ж а в а т я д р а с л и м б и ч н а
функция.
Малък мозък
М а л к и я I м о з ъ к / c e r e b e l l u m / с е р а з п о л а г а в з а д н а т а че р е пна яма, м е ж
д у с т в о л а и т и л н и т е д я л о в е на г л а в н о м о з ъ ч н и т е п о л у к ъ л б а /Фиг. 122/.
С в ъ р з в а се ч р е з о т д е л н и т е с т в о л о в и с т р у к т у р и чрез о пис а нит е горни,
с р е д н и и д о л н и м а л к о м о з ъ ч н и крачета. П р и човека ф у н к ц и я т а му е с в ъ р з а
на с п о д д ъ р ж а н е н а р а в н о в е с и е т о и позата, регулация н а мускулния т о н у с
Pulvinar C o ф u s geniculatum mediale

Colliculus supenor Corpus geniculatum laterale
Tractus opticus
Colliculus infenor Corpora mamillana
N opticus
Lobulus quadrangularis Chiasma opticum
Infundibulum
Lobulus semilunaris Hypophysis
supenor'
Pedunculus cerebn
N tngeminus
Pons
N intermedius
N facialis
N vestibulocochleans
Fissura honzontalis abducens
N glossopharyngeus
Lobulus semilunans infenor
Lobulus biventer. Tonsille N hypoglossus
N
Flocculus cerebelh
Fibrae arcuatae extemae \„ vagus
Oliva
N accessorus'
N. cervicalis I
Medulla spinalis
Фиг. 122 Малък мозък
и координация на мускулната д ей н о ст при сложните движения, особено

на горните крайници.
В ь н ш и а т а ф о р м а на малкия мозък се характеризира с наличието на
две силно развити полукълба /hemispheriae cerebelli/ и малка, слабо раз
вита част между тях, наречена червей /vermis/. Повърхността на малкия
мозък е силно нагъната - виждат се бразди /fissurae/ и гънки /folia/, които
разделят червея на отделни части /делчета/ и съответни на тях участъци
/дялове/ на полукълбата.
В ъ т р е ш н о у с т р о й с т в о : кората на малкия мозък е изградена о т сиво
вещество с еднообразна структура - характерни са три слоя, които от по
върхността към вътрешността са: молекулярен - със звездовидни и кош-
чеви нервни клетки, ганглионарен - със специфичните за малкия мозък
крушовидни клетки на Пуркиние, и грануларен - със зърнести неврони
и клетки на Голджи. Под сивото вещество е разположено бяло мозъчно
вещество, съставено от нервни влакна, които свързват малкия мозък чрез
крачетата с различни части на нервната система (това са еферентните и
аферентни пътища/ и собствени нервни влакма, свързващи части на по
лукълбата. Сред бялото вещество се намират четири чифтни ядра - з ъ б ч а
то /nucleus dentatus/, запушалковидно /nucleus emboliformis/, кълбовидно
/nucleus globosus/ и шатрово /nucleus fastigii/. О т тези ядра започват ефе
рентните пътища на малкия мозък.
Краен мозък
К р а й н и я т м о з ъ к / t e l e n c e p h a l o n / с е най-висшият отдел на главния

мозък. Той достига най-високо развитие при човека, като най-диферен-
цираната част от него е главномозъчната кора. Кората е център на анализ
и синтез на информацията, която организмът получава от външната и въ
трешната среда. Заема по-голямата част от кухината на мозъковия череп.
Състои с е от две полукълба /hemispheriae/, свързани по м е жд у си с плочка
от бяло вещество /corpus callosum/. Кората на полукълбата е силно нагъна
та и набраздена, което увеличава повърхността й, необходима за нейната
функционална активност/Фиг. 123/.
В ъ н ш н о у с т р о й с т в о . Всяко полукълбо има три повърхности - facies
superolateralis, facies medialis, и facies inferior. От друга страна полукъл
бото с е разделяна дялове: челен /lobus frontalis/, теменен /lobus parietalis/,
слепоочен /lobus temporalis/, тилен /lobus occipitalis/, остров /insula/ и лим-
бичен /lobus limbicus/. Повърхността на кората на полукълбата има сложен
релеф, силно нагъната е, различават с е бразди - sulci, разделящи гънки
- gyri в различно направление, като по този начин се увеличава неколко-
кратно площта й.
Във функционално отношение кората е разделена на отделни полета,
разположени в гънки или части от тях, свързани с различни функции. Тези
полета биват четири основни групи: 1. Сетивни - делят с е на полета за
о б щ а и специфична сетивност. Полетата за обща сетивност с е разполагат
на gyrus postcentralis, като гънката е устроена соматотопично, т.е. долната
1/3 отговаря за главата, а горните 2/3 са за крайниците и тялото. Полета
та за специфична сетивност
са за: зрение /окципитал-
ния дял/, слух и равновесие
/gyrus temporalis superior/,
вкус /долната 1/3 на gyrus
postcentralis/, обоняние / п о
базалната страна на мозъка/.
2. Моторни полета - заемат
gyrus praecentralis, като гън
ката е устроена соматотопич
но, т.е. долната 1/3 отговаря
за движението на главата, а
горните 2 / 3 са за движение на
крайниците и тялото. 3. Общи
асоциативни полета - това са
три гънки, разположени по
суперолатералната повърх
Фиг I2J Кора на крайния мозък ност на полукълбата - gyrus
Влакна corpus coliosum Genu coproris callosi
Lobus
Tractus frontopontinu Nucleus caudatus
Capsula lateralis
Cms
Capsula Tractus frontopontinus
interna Genu
Cms posterior Tractus cortico bulbans
Putamen . . .
n . Nucleus
G1 b us
o . lenticularis
paliidus
temporalis
Tractus pyramidalis
(corticospinalis)
Fasciculi thalamocorticales
Tractus
occipitopontinus
Ventriculus et temporopontmus
Tractus Talamus
Corpus pineale
et temporopontmus
Radiatio optica Splenum corporis callosi
Lobus occipitalis
Ф и г . 1 2 4 Базални ядра н а крайния м о з ъ к
supramarginalis, gyrus angularis и задната 1/3 на gyrus temporalis superior,

отговарящи съответно за: етереогнозня, зрение и слух. 4. Психични по
лета - т е се означават още като префронтална кора, заемаща челния дял
и психична кора, заемаща предната част на слепоочния дял. Тези полета
отговарят за чувствата, усещанията, спомените и възпроизвеждане на пре
живяванията.
Вътрешно устройство. Кората е изградена от сиво мозъчно вещество
- нервни клетки /пирамидни неврони, които биват малки, средни, големи и
гигантски на Бсц, зърнести неврони, хоризонтални, полиморфни и др. невро
ни/, които са подредени в 6 слоя отвън навътре: молекулярен, външен зърнест,
външен пирамиден, вътрешен зърнест, вътрешен пирамиден и полиморфен.
Бяло вещество на крайния мозък

Навътре от кората на мозъчните полукълба се разполага бяло мозъчно ве
щество. Това са нервни влакна, които могат да се класифицират в три групи:
1. Асоциативни влакна - свързващи части от кората на една и съща хе
мисфера. Тези влакна са коси, когато свързват отделни гънки и дълги, когато
свързват отделни дялове от полукълбото.
2. Комисурални влакна са тези, които свързват симетрични части от двете
хемисфери. Най-голямото образувание от комисурални влакна, под форма на

плочка се нарича мазолесто тяло /corpus callosum/. Други такива влакна са:
comissura anterior, comissura fomicis, comissura habenularum.
3. Проекционни влакна - осъществяващи връзката с нисколежащи части на нерв
ната система. Тези влакна са групирани в т. н. вътрешна капсула /capsula interna/.
Б а з а л н и я д р а на к р а й н и я м о з ъ к
Всред сноповете от бяло вещество се разполагат струпвания от сиво веще
ство - ядрата на крайния мозък, наречени базални ядра /Фиг. 124/. Те са; опа
шатото ядро /nucleus caudatus/, лещовидното ядро /nucleus lentiformis/, имащо
две части - putamen и globus pallidus, бадемовидно тяло /corpus amygdaloideum/
и предстението /claustrum/, което се смята за отцепена част от лещовидното
ядро. Специфичното подреждане на сиво и бяло вещество в подкорието се на
рича ивицесто тяло /corpus striatum/. Функцията на базалните ядра е свързана
предимно с модулиране на мускулната активност и регулиране на рефлексните
стереотипни движения, а бадемовидното ядро е с лимбична функция.
Л н м б и ч н а система
В лимбичната система се обединяват анатомични структури, принадле
жащи към различни части на мозъка, но изпълняващи една и съща функ
ция /Фиг. 125/. Тя е свързана с чувствата, настроенията, инстинктите и за-
Gyrus cinguli
_ , . Stria medullaris
Corpus formicus Indusim griseum
Septum pcllucidium
Tractus mali- Nucl. anterior

othalamicus thalami
Comissura
Tractus mali- antenor
otegmentalis
Gyrus
Isthmus paraterminalis
Gyrus
fasciolares
Area
Fimbria paraolfactoria
Stria terminalis Bulbus olfactorius
Columna formicus
Hippocampus Uncus
Gyrus dentatus Corpus Corpus amygdaloideum
mamillare
Gyrus Parahippocampalis
Ф и г 125 Мозъчни структури, които влизат към лимбичната систсма

паметяването. Към нея спадат: части от кората на крайния мозък, наречени

лимбичен дял; особена структура разположена в слепоочния дял, наречена
морски кон /hippocamptus/; и подкорови ядра като бадемовидното тяло,
ядра на хипоталамуса, епиталамуса. някои ядра на таламуса и др. Избро
ените л и м б и ч н и структури се свързват помежду си чрез нервни пътища и
по този начин се образува лимбичната функционална система /Фиг. 126/.
Мозъчни стомахчета
В различните части на главния мозък се разполагат кухини /стомахчета/
изпълнени с цереброспинална течност /ликвор/. Те са постлани с един ред не-
врогпиални клетки /епендим/ и имат венозни сплетения, които произвеждат лик-
вора. Стомахчетата са; странично /ляво и дясно/, трето и четвърто /Фиг 127/.
С т р а н и ч н о т о стомахче /ventriculus lateralis/ се разполага във въ
трешността на крайномозъчното полукълбо и притежава четири части /
cornu anterius, pars centralis, cornu posterius, cornu inferius/, намиращи се
в отделните дялове на хемисферата. Свързва се с третото стомахче чрез
отвор, foramen interventriculare / на Монро/.
Третото стомахче /ventriculus tertius/ е цепнатина във вътрешността
на междинния мозък, между двата таламуса и хипоталамуса, и има мал
ки разширения, наречени рецесуси. Назад и надолу третото стомахче се
свързва с четвъртото стомахче посредством мозъчния водопровод /aquae-
ductus cerebri/, преминаваш през средния мозък.
Ф и г 127 Мозъчни стомахчета

Четвъртото стомах че /ventriculus quartus/ е кухина между малкия

мозък и ствола на главния мозък. Предната му стена представлява ромбо
видната яма /fossa rhomboidea/, образувана от задните части на продълго
ватия мозък и моста. На задната му стена се намират отвори за връзка с
подпаяжиновидното пространство. Надолу стомахчето продължава в мал
кия по размер централен канал на гръбначния мозък.
Обвивки иа мозъка
Главният и гръбначният мозъци притежават три обвивки; твърда, па-
яжовидна и мека.
Sinus petrosus supenor sinister

Vena cerebri magna Vv cerebri supenores j Sinus petrosus inferior
Falx cerebri major
Incisure tentonl
Sinus sagittalis supenor
Sinus rectus
Sinus sagittalis inferior
Confluens sinuum Jnfundibulurr
А carotis interna
N opticus
Sinus transversus^
Vv cerebri intenores"
Tendonum cerebrelli
Sinus sigmoideus Cnsta gaili
Bulbus supenor v jugulans intemae
Dorsum seilae. Sinus intercav ernosus
Sinus pertosus supenor dexter
Plexus ba sila r ^ / s i n u s intercavernosus Sinus sphenopanetalis
Sinus cavernosus
Diaphragma sellae Vv cerebri media superficiales
Фиг. 128 Твърда мозъчна обвивка

Твърдата мо зъчн а обвивка /dura mater/ е плътна, неразтеглива съеди-

нителнотъканна ципа, обвиваща най-отвън мозъка. /Фиг. 128/. В черепната
кухина тя навлиза между двете полукълба и между малкия мозък и тилни
те дялове на главния, като образува съответно мозъчния сърп /falx cerebri/
и малкомозъчната палатка /tentorium cerebelli/. Пластинката над хипофизата,
както и обвивката на ганглия на троичния нерв са също структури на твър
дата мозъчна обвивка. Основни образувания на дурата са нейните синуси,
представляващи кухини и канали, свързани помежду си, чрез които се оттича
венозната кръв от мозъка. О т черепната кухина твърдата обвивка преминава
в гръбначния канал, като покрива гръбначния мозък, корените на нервите и
спиналните ганглии. Пространството над обвивката се нарича епидурално
/spatium epidurale/, а под нея - субдурално /spatium subdurale/. В тези прос
транства при травми или поради други причини се образуват хематоми.
П а я ж и и о в и д ч а т а м о з ъ ч н а обвивка / a r a c h n o i d e a / е прозрачна, съ-
единителнотъканна ципа, покриваща мозъка, без да навлиза в браздите
между гънките. Пространството под нея се нарича субарахноидално /spa-
tum subarachnoidale/ и е изпълнено с ликвор. Обвивайки главния мозък,
на определени места се образуват значителни разширения на това прос
транство, които се наричат цистерни. Най-голямата цистерна е cisterna
cerebelomedullaris. Тя комуникира с четвъртото мозъчно стомахче. Арах-
ноидеята образува granulations arachnoidales - пъпковидни вдавания към
кухината на горния стреловиден синус на твърдата мозъчна обвивка /sinus
sagitalis superior/, чрез които ликворът се оттича към венозната кръв.
М е к а т а м о з ъ ч н а о б в и в к а / p i a m a t e r / покрива плътно повърхността на
главния и гръбначния мозък и повтаря всички неравности. В нея се разпо
лагат кръвоносните съдове. Тя се вдава в мозъчните стомахчета и съдове
те, навлизащи с нея, образуват венозните им сплетения.
Кръвоснабдяване на мозъка
Главният мозък се кръвоснабдява от чифтните вътрешна сънна и
прешленова артерии /Фиг. 129/. А. carotis interna навлиза в черепната ку
хина през собствен канал и след като отдели очничната артерия /а. oph-
talmica/ дава предната и средна мозъчни артерии /аа. cerebri ant. et. med./.
Лявата и дясна аа. vertebrales навлизат в черепа през големия тилен отвор,
сливат се в една /а. basilaris/, която след кратък ход по предната повърхност
на моста се разделя на лява и дясна задна мозъчна артерия /а. cerebri post./.
Стволовете на трите чифта мозъчни /церебрални/ артерии се свързват с
анастомози помежду си и образуват артериален кръг /circulus arteriosus
cerebri, наречен Вилизиев/, разположен в областта под хипоталамуса. Това
дава възможност за колатерални пътища при недостатъчност на един от
стволовете. Всяка от тези артерии има повърхностни клонове, кръвоснаб-
Bulbus olfastonus.
Lobus frontalis
Ж . N opticus
Cistema chiasmatis
А carotis interna,
Pia mater encephalK

' Lobus temporalis
Arachnoidea ^-Hypophysis
encephalr
r-A coipmumcans
; postenor
| - C o r p u s mamillare
N oculomotorlu ^Cistema
^lnteфeduncularls
A cerebn postenor - A basilans
• N. tngeminus
Pons-
- V vertebn infenor
hypoglossus
vertebral is
"Cerebellum
Medulla oblongata-
• Cistema cerebellomedullaris
Фиг. 129 Кръвоснабдяване на главния мозък
дяващи части от кората и дълбоки, навлизащи в мозъчната субстанция.

Гръбначният мозък се кръвоснабдява от сегментни клонове /rami spinales/,
отделящи се от париеталните клонове на аортата и навлизащи през междуп-
решленните отвори. Тези клонове се присъединяват и допълват предната и
задните гръбначномозъчни артерии /клонове на прешленовата артерия/, раз
положени в надлъжните бразди на гръбначния мозък /аа. spinales ant. et post./.
От тях се отделят малки клончета, проникващи в мозъчната субстанция.
Физиология на нервната система

Обща физиология иа възбудимите тъкани
Нервната и мускулната тъкан притежават свойството възбудимост по
ради което са наречени възбудими тъкани.
Възбудимост наричаме способността на нервните и мускулните клет
ки да отговарят на различни въздействия /дразнители/ от външната или
вътрешната среда на организма с п р о ц е с н а в ъ з б у ж д а н е .
Възбуждането представлява процес, който се развива в отговор на драз

ненето на клетката - характеризира се с различни промени в клетъчната
структура и функция, най-съществени от които са промените в пропуск-
ливостта на клетъчната мембрана за различни йони. Затова мембраните
на възбудимите клетки са наречени възбудими мембрани. Те притежават
избирателно пропускливи йонни канали, през които могат да премина
ват само определен вид йони /натриеви канали, калиеви канали, калциеви
канали и др./. Йонните канали са интегрални белтъци, които прорязват ця
лата дебелина на мембраната и представляват път между извънклетъчната
и вътреклетъчната течност. Някои от каналите имат висока избирателност,
а други с а с по-ниска избирателност. Избирателността се определя от раз
мера на канала /да съответства на размера на определен йон/, от наличието
на положителни и отрицателни заряди по стените му и др.
Състояние на йонните канали. Йонните канали могат да бъдат в от
ворено или затворено състояние и това определя тяхната пропускливост.
Когато каналът за определен йон е отворен, пропускливостта на мембрана
та за този йон се увеличава и той може да преминава през канала пасивно
чрез дифузия по електрохимичеи градиент. Когато каналът е затворен,
пропускливостта на мембраната намалява и дифузията за този йон спира.
Отварянето /активиране/ и затварянето /ииактивиране/ на каналите е
контролирано от специализирани структури - врати, които регулират тях
ната пропускливост /Фиг. ф-62 /.
Вратите могат да се отварят или затварят от два вида сигнали; елек-
трични и химични.
Каналите, чиито врати се отварят или затварят при промяна в мембранния
потенциал /електрични сигнали/ са наречени потенциал-зависими. Мембра
ната на аксоните и по-голямата част от мембраната на напречно-набраздените
мускулни клетки имат такива канали и поради това са наречени електровъз-
будими мембрани. Постсинаптичните мембрани и мембраните на рецептори
те са електроиевъзбу-
дими, защото имат ли- Извънклетъчно пространство
ганд-зависими канали, m врата п врата
чиито врати се отварят
или затварят от химич
ни вещества /химични
сигнали/ - лиганди.
Мембранен потеиииал
Мембраните на
всички клетки в чо нали
вешкото тяло се харак m врата Na* канал К* канал
теризират с наличието
на потенциална разли- Фиг. ф-62 "Врати" на Na* и К.'канали
ка /електричио поле/ от двете им страни - мембранен потенциал /МП/.

Наличието на МП се дължи на разликите в концентрацията на йоните в
извънклетъчната и вътреклетъчната течност /йонна асиметрия/, степента
на пропускливост на мембраните за различни йони и активността на на-
триево-калиевата помпа.
1. Концентрациите на Na+, Са,+ и СГ са по-големи в извънклетъчната
течност и по-малки вътре в клетките.
2. Концентрацията на К + е по-голяма вътре в клетките и по-малка от
вън.
3. В клетките има много белтъчните аниони, които не могат д а преми
нат през мембраната поради големия си размер и се натрупват от вътреш
ната й страна, като я правят негативна /отрицателна/ спрямо външната
страна.
Разликата в концентрациите на N a + и К + се създава и поддържа от на-
триево-калиевите помпи, които изнасят Na+ навън от клетките и внасят
К + навътре.
Мембранният потенциал на нервната и мускулната клетка може д а с е
променя в отговор на действието па дразнители за разлика от МП на всич
ки останали клетки, който е постоянен.
Тази възможност за промяна на МП е съществена за функциите на
нервните и мускулните клетки.
Мембранен потенциал на покой /Ео/

Мембранният потенциал на покой е резултат от високата пропускли
вост па мембраната за К+, когато няма дразнене. При състояние на покой
вътрешната страна на мембраната е отрицателно заредена, което е резул
тат от дифузията на К + отвътре навън по концентрационен крадиент. Из
лезлите положителни заряди се задържат д о външната страна на мембра
ната поради електростатичното им привличане от отрицателно заредените
белтъчни молекули па вътрешната страна.
Мембранният потенциал се измерва в m V /миливолта/. За мускулните
клетки Ео е - 8 5 mV, а за нервните клетки е около - 7 0 mV. Знакът пред
стойността на потенциала отразява вида на зарядите, които "подплатяват"
вътрешната страна на мембраната.
Пропускливостта на мембраната за Na+ при покой е писка, зашото бро
ят на отворените натриеви канали е малък.
Промени в мембранния потенциал на покой.

Намаляването на потенциала по абсолютна стойност се нарича депо-
ляризация на мембраната - дължи се на навлизане на положителни за
ряди от вътрешната й страна.
Връщането на деполяризираната мембрана към Ео поради последва
що излгзане на положителни заряди се нарича реполяризацня. Увелича-
Нервна система I 331
ването на потенциала на покой по абсолютна стойност с е означава като

хиперполяризация — дължи с е на увеличаване на отрицателните заряди
отвътре или на увеличаване на положителните заряди от външната страна
на мембраната.
Възбуждане на електровъзбудимите мембрани

Всяко др азнене на възбудимите мембрани променя пропускливостта
им за определени йони, следва преместването на малки количества от тях
м е ж д у външната и вътрешната страна на клетките, което води д о промени
в потенциалната разлика / М П / през мембраната, тъй като йоните са носи
тели на електрични заряди.
Електровъзбудимите мембрани отговарят на слаби дразнители /под-
п р а г о в и / с локален отговор или местно възбуждане, а на силни дразни
тели / п р а г о в и и н а д п р а г и в и / - с потенциал на действие /акциоием по
тенциал/.
М е х а н и з ъ м на възникване на локален отговор.
При дразнене на аксона на нервната клетка от подпрагов стимул с е

отварят част от натриевите канали /активация/ и пропускливостта за Nan
c e увеличава, което води д о навлизането им в клетката. В резултат на този
в х о д я щ н а т р и е в п о т о к положителните заряди по вътрешната страна на
мембраната с е увеличават. Част от тези положителни заряди неутрали
зират част от отрицателните заряди отвътре и мембранният потенциал
намалява - мембраната с е деполяризира. След кратко време настъпва за
тваряне на натриевите канали /инактивация/ и натриевата пропускливост
рязко намалява. Почти едновременно с натриевите канали с е отварят и
калиевите канали, но по-бавно. След инактивацията на натриевите канали
пропускливостта за К + с е увеличава, което води д о излизане на положи
телни заряди навън от клетката и потенциалът с е връща към нивото на
покой - реполяризация.
Йонната асиметрия за Na+ и К + с е възстановява чрез бързото включва
не на N a + —К + помпи, които изнасят навлезлите в клетката Na+ и внасят
излезлите К + .
Х а р а к т е р и с т и к и на л о к а л н и я отговор.
Локалният отговор е бавна и продължителна / 1 0 — 15 милисекунди/

промяна в потенциала на мембраната, с малка амплитуда /деполяризация/,
която зависи право пропорционално от силата на дразненето —при по-си
лен подпрагов дразнител амплитудата е по-голяма и обратно.
Последователни локални отговори с кратки интервали между тях могат

да се сумират, при което се получава сумарен отговор с по-голяма ампли
туда.
Не се разпространяват на голямо разстояние /разпространение със за
тихване/.
Механизъм на в ъ з н и к в а н е на а к н и о н е н потенциал
Акционният потенциал /АП/ се нарича също нервен импулс. Чрез него

се предава информация в нервната система. Той възниква само в електро-
възбудимите мембрани.
АП е отговор от типа на "всичко или нищо" - ако стимулът е достатъч
но силен за да се достигне до определена прагова стойност на потенциала
/критичен праг - Е кр/ около - 6 5 до - 6 0 mV, акционният потенциал се
развива спонтанно.
В мембраната на аксона има натриеви канали с две врати - активаци-
онна / т врата/ и инактивационна /h врата/ и калиеви канали с една актива-
ционна врата /п врата/ /Фиг. ф-63 /.
В състояние па покой активационната врата на натриевите канали е
затворена, а инактивационната е отворена /каналите за Na+ са непропуск
ливи/; активационната врата на калиевите канали е затворена. За да станат
пропускливи тези канали, трябва да се отворят активационните врати и
това става под действието на дразнителите.
В отговор на прагово или надпрагово дразнене се отварят активацион
ните m врати на част от натриевите канали, увеличава се пропускливостта
за Na+ и те навлизат в клетката, вследствие на което вътрешността става
по-малко отрицателна - мембраната бавно се деполяризира.
Когато деполяризацията достигне до Екр започва един процес с поло
жителна обратна връзка Дегенеративна деполяризация!, който предизвик
ва генерирането на АП; деполяризацията предизвиква отваряне на по-го
лям брой натриеви канали, което води до нарастване на деполяризацията.
Последната отваря още повече натриеви канали и следва още по-голямо
нарастване на деполяризацията и т.н. до момента на достигане на опре
делена стойност на потенциала /+30 до +40 mV/, при която вътрешната
страна на мембраната става положителна и това инактивира /затваряне на
инактивационната h врата/ натриевите канали вследствие на което пото
кът на Na+ в клетката спира.
Деполяризацията на върха на АП активира /отваря п вратите/ калиеви
те канали, повишава се пропускливостта за К+ и те излизат от клетката,
вследствие на което вътрешността на мембраната става отново отрицател
на и потенциалът се връща към изходното ниво - реполяризация.
Основни фази на акционния потенциал /Фиг. ф-63 /:
1. Бърза деполяризация - започва след достигането на критичния
потенциал /критич
но ниво на деполя-
ризация/, дифузията
на N a + през отворе
ните за кратко вре
ме натриеви канали
предизвиква бързото
зареждане на вътреш
ността на мембраната
с положителни заряди
и мембранният потен
циал намалява.
Инверсия /об-
ръшане на знака/ на
потенциала - тази
част на потенциала,
по време на която въ
трешността на клетката става положителна спрямо извънклетъчната теч
ност.
2. Р е п о л я р и з а ц и я - тя е резултат от отваряне на калиеви канали и уве
личаване на потока на излизащите К + към външната страна на мембраната
/възстановява с е негативитетът от вътрешната страна на мембраната/, кое
то връща потенциала към изходното ниво на покой /Фиг. ф-63 /
Х а р а к т е р и с т и к и на акциониия потеиииал.
Акционният потенциал / А П / е бърза и кратка промяна в потенциала на

мембраната / 1 - 2 милисекунди/, с голяма и постоянна амплитуда, може да
с е разпространява на голямо разстояние.
П р о в е ж д а н е на а к ц и о н и и я п о т е н ц и а л / в ъ з б у ж д а н е / по н е р в н и т е
влакна
Функцията на нервните влакна е да провеждат нервните импулси /ак-
ционни потенциали/ от една към друга част на тялото.
За осъществяването на тази функция т е имат две физиологични свой
ства: и ъ з б у д и м о с т и п р о в о д и м о с т .
Провеждането на акционните потенциали с е осъществява чрез л о к а л
ни й о н н и т о к о в е иа N a + м е ж д у възбуден и невъзбуден участък на нервно
то влакно. Локалните токове деполяризират невъзбудения участък д о пра
говата стойност, слсд което там възниква с о б с т в с н а к ц и о н е н по т е нциа л.
Така всеки следващ невъзбуден участък генерира свой А П .
Скоростта на провеждане зависи о т дебелината на нервните влакна и
от наличието на миелинова обвивка. Тя е по-голяма при по-дебелите нерв-
Fin влакна с миелинова обвивка.

Различават се т р и в и д а н е р в н и в л а к н а според скоростта на провеж
дане: А, В и С.
Най-бързо провеждат А влакната - около 100 м/сек., а най-бавно - С
влакната/1 м/сек./.
Закони за провеждане на възбуждането по нервните влакна;
1. З а к о н за а н а т о м и ч н а т а и ф и з и о л о г и ч н а ц я л о с т н а н е р в н о т о в л а к
но - провеждането на възбуждането е възможно ако са запазени с т р у к т у
р а т а на нервното влакно и неговата възбудимост. Вещества, които вре
менно предизвикват загуба на възбудимостта блокират провеждането и с е
наричат анестетици.
2. З а к о н з а д в у п о с о ч н о т о п р о в е ж д а н е - всяко нервно влакно има спо
собност д а провежда възбуждането едновременно в две посоки - към тя
лото на неврона и към крайните окончания. При естествените условия в
организма, обаче, провеждането е само еднопосочно - към крайните окон
чания или към тялото на нервната клетка.
3. З а к о н за и з о л и р а н о т о п р о в е ж д а н е - периферните нерви са съста
вени от голям брой нервни влакна, по всяко от които възбуждането се про
вежда изолирано без д а преминава към съседните влакна.
Фиг. ф-64 Състоянис на Na+ и К+ канали по време на абсолютния и относителния рефракте

рен период на акционния потенциал
Възбуди М О С Т
Възбудимостта /В/ на нервните и мускулните клетки не е постоянна

величина и може да се променя под влияние на различни фактори.
Тя се измерва с праговия интензитет /сила/ на дразненето /П/ и зависи
обратно пропорционално от него - В = 1/П.
При по-малък прагов интензитет възбудимостта е голяма, защото с по-
слабо дразнене може д а се получи акционен потенциал. Обратно - при по-
голям прагов интензитет възбудимостта е малка, защото трябва по-силно
дразнене, за д а се получи акционен потенциал.
П р а г о в и я т и н т е н з и т е т е минималната сила на дразненето, която пре
дизвиква възбуждане /акционен потенциал/.
По време на отделните фази на акционния потенциал /АП/ възбуди
мостта се променя и това определя дали клетката ще отговори с АП на вто
ро дразнене, идващо в определен интервал от време след първото. Липсата
на отговор наричаме р е ф р а к т е р н о с т . Различаваме абсолютен и относите
лен рефрактерен период.
По време на а б с о л ю т н и я р е ф р а к т е р е н период възбудимостта е нула,
тъй като натриевите канали са инактивирани /h вратите на натриевите ка
нали са затворени, а п вратите на калиевите канали са отворени/ и клетката
не може да отговори на никакви дразнители, колкото и силни да са те /Фиг.
ф-64/.
По време на о т н о с и т е л н и я р е ф р а к т е р е н период възбудимостта е на
малена, тъй като все още има инактивирани натриеви канали /h вратите
са още затворени/ и отговор се получава само на по-силни надпрагови
дразнители /Фиг. ф-64 /.
Ф изиологии на с и и а и с а
Синапсът е специализирана структура, чрез която се осъществява

к о н т а к т между два неврона, между нервна и мускулна клетка, между
нервна и жлезиста клетка. Понятието синапс е въведено от Шерингтон
/Sherington/.
Ф у н к ц и я Синапсът служи за п р е д а в а н е на и н ф о р м а ц и я /възбуждане
и задържане/ от нервна клетка на нервна, мускулна или жлезиста клетка.
Видове сииаиси
1. Химични - предаването се осъществява от химично активни веще

ства наречени медиатори или невротрансмитери /Фиг. ф-65/.
2. Електрични - предаването е чрез йонни токове, протичащи между
две клетки.
Според промените в мембранния потенциал на постсипаптичния учас-
тък на приемащата информацията клетка синапсите са:

Възбудни - под действие на медиатора се развива деполяризация /въз
буждане/.
З а д р ъ ж н и - медиаторът предизвиква хиперполяризация, която задър
жа възбуждането на приемащата клетка.
Според вида на медиа
Аксо-деидритен синапс
тора синапсите са:
Холинергични - медиа-
тор ацетилхолин.
Адренергични - медиа
торът е норадреналин.
Серотонинергични - ме-
диатор серотонин.
Глицинергични - меди-
атор глицин.
Допаминергични - ме
диаторът е допамин.
Според мястото на
терминапния бутон синап
сите са:
1. Аксо-дендритни - ак-
сонът на един неврон се
свързва с дендрита на друг
неврон.
2. Аксо-соматични
- връзката е между аксона
Митохондрии 1 на един неврон и сомата /
Терминален бутон тялото/ на друг неврон.
Всзикули
3. Аксо-аксонални -
връзката е между аксоните
на два неврона.
4. Дендро-дендритни
/Фиг. ф-66/.
5. Сомато-дендритни /
Фиг. ф-67/.
М е х а н и з ъ м на
провеждане в химичните
синапен
Jh' Синаптична мембрана
Всеки химичен синапс
Пресинаптична мембрана се състои от пресинаптич-
на мембрана, синаптична
Фиг ф-65 Схема на химичен синапс цепнатина и постсинаптич-
на мембрана /Фиг. ф-
Ъ5 L
Пресинаптнчна
м е м б р а н а /електро-
възбудима/ е м ем
браната на крайното
окончание на аксона /
терминален бутон/ на
предаващата инфор
мацията клетка.
• Един акционен
потенциал достиг
нал д о терминал
ния бутон, д е п о -
ляризира мембра
ната му.
Деполяризацията Дендро-дедринен синалс
отваря потенци-
Фиг. ф-66 Електронограма на синаптична триада, в която ве-
ал-зависими кал
зикулосъдържащият дендрит се намира в пресинаптична пози
циеви каналчета
ция по отношение на конвенционален дендрит
и пропускливост-
та за калциевите
йони с е повишава.
Калциевите йони
влизат в пресинап-
тичното разшире
ние и предизвик
ват придвижване
на с и м а п т и ч н и т е
в е з и к у л и с меди-
атора към преси-
наптичната мем
брана, където чрез
екзоцитоза медиа-
торът с е о с в о б о ж
дава в синаптич- Сомато (връхчета на стрелките) дендритен синалс
ната цепнатина.
Медиаторът чрез Фиг. ф-67 Везикулосъдържащ неврон в пресинаптична пози
дифузия достига д о ция по отношение на дендритен шип
постсинаптичната
мембрана /електроне-
възбудима/ на прицелната клетка и с е свързва със с п е ц и ф и ч н и р е ц е п т о р и
върху пея.
Взаимодействието на медиатора с мембранните рецептори предизвик

ва промяна в проницаемостта на лиганд-зависими йонни каналчета, което
води до разместване на йони от двете страни на мембраната и мембранни
ят потенциал се променя.
Постсинаптични потенциали /ПС П /
Промените в потенциала на постсинаптичната мембрана, които са резултат
от действието на медиатора, се наричат постсинаптичен потенциал /ПСП/.
Той е по-продължителен от АП, с малка амплитуда, която зависи от ко
личеството на отделения медиатор и от чувствителността на рецепторите,
с които ще взаимодейства медиаторът.
Подобно на локалния отговор ПСП се разпространява само в съседните
участъци на постсинаптичната мембрана /разпространение със затихване/.
П С П могат да се сумират по типа на временната и пространствената
сумация.
Възбуждащ постсинаптичен потенциал /ВПСП/.
Пякои медиатори взаимодействат с рецептори, които отварят натри

еви каналчета и N a + навлизат в клетката, в резултат на което постси
наптичната мембрана се д е п о л я р и з и р а . Малко по-късно започва из
л и з а н е на калиеви йони, което води д о реполяризация на мембраната.
Този деполяризационен потенциал на мембраната се нарича възбуждащ
постсинаптичен потенциал / В П С П / , защото увеличава възбудимостта на
клетката /Фиг. ф-68 / .
ВПСП може д а възникне също, когато даден медиатор отвори общи
натриево-калиеви ка
налчета.
В П С П продължава
от 3 д о 10 м и л и с е к у н
ди.
При по-силно драз
нене на пресинаптич-
ната нервна клетка
се отделя по-голямо
количество медиатор
и възниква ВПСП с
по-голяма амплитуда.
Тази зависимост с е
нарича амплитудно
кодиране на инфор
мацията за силата на
дразненето.
Подобно на локал-
ния отговор ПСП се разпространява само в съседните участъци на постси-

наптичната мембрана /разпространение със затихване/.
Последователни ВПСП, бързо следващи един след друг, могат да се
сумират и когато амплитудата на сумарния ПСП достигне критичния праг
на мембраната в началото на аксона /електровъзбудима мембрана/ там въз
никват акционни потенциали.
З а д ъ р ж а щ п о с т с и н а п т и ч е н потенциал / З П С П / .
Някои медиатори взаимодействат с рецептори, които отварят хлорни и

калиеви канали, вследствие на което мембранният потенциал се увелича
ва по абсолютна стойност и настъпва х и п е р п о л я р и з а ц и я на мембраната,
която намалява възбудимостта на приемащата информация клетка /Фиг.
ф-68 /. Поради това задържащо действие върху процеса на възбуждаме
хиперполяризационният потенциал се нарича задържащ постсинаптичен
потенциал /ЗПСП/.
Основни характеристики на провеждането в химичните

синанси
Механизмът на провеждане на възбуждането в синапса се отличава от

механизма на провеждане на възбуждането по нервното влакно, поради
включването на специфично химично вещество - м една т ор.
1. Провеждането е винаги еднопосочно - от прссинаптичното окон
чание, където е медиаторът, към постсинаптичната мембрана, където са
разположени рецепторите.
2. С к о р о с т т а на провеждане на възбуждането е п о - м а л к а в сравнение
с нервните влакна /аксони/.
3. При продължително възбуждане на даден синапс настъпват явления
на умора, която се характеризира с влошаване на провеждането през сина
пса, поради намаляване на количеството на отделения медиатор.
4. Във всеки синапс могат д а се с у м и р а т В П С П идващи в бърза после
дователност /временна сумация/.
Видове медиатори и механизъм на тяхното

действие
Броят на веществата, изпълняващи функцията на медиатори /предават
информация от една нервна клетка към друга прицелна клетка — нервна,
мускулна или секреторна/ нараства непрекъснато.
М е д и а т о р и т е се свързват избирателно със специфични мембранни
рецептори, които са интегрални белтъци на мембраната на постсинап-
тичната клетка / п р и ц е л н а / . Това свързване предизвиква постсинаптичен

отговор, който може да бъде възбуден /деполяризация/ или задръжен /хи-
перполяризация/.
Един и същи медиатор може да има и възбудно и задръжно действие в
зависимост от вида на мембранните рецептори с които се свързва, които
контролират директно / й о н о т р о п н и р е ц е п т о р и / или индиректно / м е т а -
б о т р о п п и р е ц е п т о р и / пропускливостта на йонните каналчета.
За ефективното предаване на информация в синапсите е необходимо
бързото отстраняване или инактивиране на отделения медиатор. Това дава
възможност за възстановяване на мембранния потенциал и позволява на
клетката д а реагира на нови дразнения. Съществуват два механизъма за
инактивиране;
• обратно захващане на медиатора от пресинаптичното разширение
разрушаването на медиатора от ензими в синапса.
А ц е т и л х о л и п ъ т е медиатор в;
• синапсите на вегетативните ганглии
• периферните синапси на парасимпатиковите нерви и някои от пе
риферните синапси на симпатиковите нерви /потни жлези, надбъ-
бречна медула/
някои синапси в централната нервна система /ЦНС/
невро-мускулните синапси
Невроните, които отделят ацетилхолин от пресинаптичното окончание,
се наричат холинергични, а рецепторите на постсинаптичната мембрана, с
които се свързва ацетилхолипът, са холинорецептори.
Мембранни рецептори. Ацетилхолипът взаимодейства с два вида холино
рецептори: N-холинорецептори /активират се от никотин/ и М-холинорецепто-
ри /активират се от мускарин - отровното вещество на гъбата мухоморка/.
N - х о л и н о р е ц е п т о р и има в постганглийните неврони на в е г е т а т и в н и
т е гапглии и в скелетните мускули.
М - х о л и п о р е ц е п т о р и има във вътрешните органи и в неврони на ЦНС.
В някои органи има М 1 - холинорецептори /гладки мускули на бронхи,
стомах, черва/, а в други М 2-холинорецептори /в сърцето/, които се раз
личават по механизма на действие.
Механизъм па действие па апетилхолипа.
При взаимодействие на ацетилхолина с N-холинорецепторите с е
отварят общи Na+ - К + каналчета /увеличава се пропускливостта
за N a + и за К+/вследствие на което в клетката влизат повече Na+
и по-малко К + излизат навън - мембраната на постсинаптичната
клетка се деполяризира и възниква възбуждащ постсинаптичен по
тенциал /впеп/.
• При взаимодействие с М1-холинорецептори се затварят калиеви
каналчета, намалява проницаемостта за К + и мембраната се депо
ляризира - възниква В П С П .
Нервна cucme.ua / 341
• При взаимодействие с М2 — холинорецептори се отварят калиеви

каналчета, увеличава се пропускливостта за К+ и се развива про
цес на хиперполяризация - задръжем постсинаптичеи потенциал
/зпсп/.
Катехоламини. Към тази група се отнасят допаминът, норадреналинът
и адреналинът.
Норадреналинът и адреналинът са медиатори в :
• периферните синапси на симпатиковите нерви
в някои синапси на Ц Н С
Невроните, които отделят тези вещества от пресинаптичните си окон
чания, се наричат адренергични.
Адренергични рецептори
В постсинаптичните клетки на адренергичните синапси се намират два
вида адренергични рецептори - алфа /1 и 2/ и бета /1 и 2/.
А л ф а 1-адренорецептори са разположени в гладките мускули на кръ
воносните съдове.
А л ф а 2-адренорецептори се намират в гладките мускули на червата.
Бета 1-адренорецептори има в клетките на сърцето.
Бета 2-адренорецептори са локализирани в гладките мускули на брон
хите и в гладките мускули на кръвоносните съдове на скелетните мускули
и сърцето.
Механизъм на действие на норадреналина и адреналина.

Норадреналинът взаимодейства по-силно с алфа 1, алфа 2 и бета 1-ад
ренорецептори и по-слабо с бета 2-адренорецептори.
Адреналинът взаимодейства по-силно с бета 2-адренорецептори и по-
слабо с другите видове.
• взаимодействието на норадреналина с алфа 1 и бета 1-адрено
рецептори предизвиква деполяризация и процес на възбуждане
/ В П С П / в прицелните клетки
• взаимодействието на норадреналина с алфа 2 и бета 2 предизвиква
хиперполяризация и процес на задържане /ЗПСП/
Допамипът е медиатор в някои синапси на средния мозък, които участ
ват в регулацията на движенията. Взаимодейства с два вида рецептори: D1
/възбудно действие/ и D2 /задръжно действие/.
Серотонинът е медиатор в синапси на мозъчния ствол, които участват
в регулацията на състоянието на сън.
Има както възбудпи, така и задръжпи действия в зависимост от вида на
мембранните мембранните.
Аминокиселини с медиаторио действие

Глутаминовата и аспарагиновата киселина са медиатори с възбудно
действие в някои неврони на ЦНС.

Г а м а - а м м н о м а с л е н а т а к и с е л и н а / Г А М К / е з а д р ъ ж е н м е д и а т о р в си-
напси на ЦНС.
Лекарства като диазепам, валиум и др. имат успокоително действие,
защото с е свързват с рецепторите за ГАМК и тогава задръжните процеси
с е усилват.
Г л и ц и н ъ т е з а д р ъ ж е н медиатор в синапси на гръбначния мозък и м о
зъчния ствол.
Н е в р о п е п т и д и . Синтезират с е в нервните клетки и имат както възбуд-
ни, така и задръжни ефекти.
Някои пептидни хормони /гастрин, секретин, инсулин/ изпълняват и
функцията на медиатори.
Е н к е ф а л и н и т е и е н д о р ф и н и т е са задръжни медиатори в синапси, ко
ито предават информация от болковите рецептори д о кората на главния
мозък / п ъ т на б о л к о в а с е т и в н о с т / . Те са естествените болкоуспокояващи
вещества в организма.
А з о т е н о к с и д / N O / . Азотният оксид е един коренно различен медиатор
- с в о б о д е н газ, който не с е намира в синаптични везикули, преминава л е с
но през клетъчните мембрани б е з д а с е свързва с постсинаптични рецеп
тори. Той изпълнява функцията на медиатор в ЦНС, вегетативната нервна
система, ендотела на кръвоносните съдове и др.
Физиология иа нервната клетка

Нервната система е най-сложната структура в човещкия организъм. Тя
с е състои от повече от 100 милиарда нервни клетки /неврони/, организи
рани в невероятно сложни мрежи.
Ф у н к ц и и на н е в р о н а . Невронът с неговите многобройни синаптични
входове представлява основната микроинтегративна единица на нервна
та система, специализиран за п р и е м а н е , п р е р а б о т в а н е и п р е д а в а н е на
и н ф о р м а ц и я . Тази уникална с п о с о б н о с т на неврона с е определя от свой
ствата на неговата мембрана бързо и временно да изменя своя електричен
потенциал в отговор на дразнене.
Функционална морфология. Всеки неврон с е състои от тяло /сома/,
дендрити и аксон /Фиг. ф-69 и Фиг. ф - 7 0 /. Всяка от тези области изпълня
ва строго определени функции:
В тялото с е синтезират биологично активните невромедиатори.
Дендритите са късите израстъци на нервната клетка - представля
ват постсинаптичната част от синаптичния комплекс.
Аксонът /нервно влакно/ провежда нервните импулси /акционни
потенциали/ към нервни, мускулни или секреторни клетки. Място
то, където аксонът излиза от тялото на нервната клетка с е нарича
аксонен хълм. Мембраната на аксонния хълм се отличава с висока

възбудимост и затова акционните потенциали възникват първо там
и се провеждат до края на аксона.
П р е д а в а м е и п р е р а б о т в а н е на и н ф о р м а ц и я т а в н е р в н а т а клетка
Аксонът
всеки неврон се
разклонява на
голям б р о й п е Дендрит
риферни окон Митохондрии
чания, които Дендрити
завършват с раз
ширения /терми
н а л н и б у то н и / , и
Синаптичен
образуват синап- везикул
си с други клет
ки. По т я л о т о и
дендритите на
нервната клет
ка и м а х и л я д и
синапси, които
представляват
нейните входове
за постъпване
на информа
ц и я /Фиг. ф - 6 9
Дендрит
и Фиг. ф-71 / .
Невронът прера
Клетъчно тяло
ботва получена
та информация
чрез процесите V Ч
\ ^
Клетъчно
на в р е м е н н а и тяло ч Чч
пространствена
сумация.
Временна га су
мация представля
ва сумиране на бър
зо следващи един
след друг възбудни
постсинаптични по Аксон
тенциали /ВПСП/ в
фиг
един синапс. - ф" 69 С х е м а на неврон и вилове с и н а п с и
П р о с т р а н с т в с н а с у м а ц и я . Изра
зява с е в сумиране на В П С П и ЗПСП,
възникнали едновременно в различни
синапси на неврона /Фиг. ф-68 /.
Резултатът от преработката на ин
формацията във всеки един момент е ам
плитудата на сумарния постсинаптичен
потенциал. Ако тя достигне нивото на
критичния потенциал /Екр/ на аксонния
хълм, там възниква серия от акционни
потенциали с определена честота, които
се провеждат по аксона към други клетки.
Ако амплитудата е по-ниска от нивото на
Екр, акционни потенциали не възникват
и клетката задържа информацията.
Амплитудно н честотно
кодиране
Амплитудно кодиране.
Съществува право пропорционална
зависимост между сидата на възбуждане Фиг. ф-70 Неврон на светлинно микро-
на неврона и амплитудата на постсинап- скопско ниво - Golgi импрегнация
тичния потенциал. Когато възбуждането
е по-силно, амплитудата е по-голяма и
обратно. Този вид кодиране се извършва
в областта на синапсите, където мембра
ната е електроневъзбудима.
Честотно кодиране.
Извършва с е в аксонния хълм и
е характерно за електровъзбудимите
мембрани, тъй като с а м о в тях могат
да възникват акционни потенциали.
По-силното възбуждане предизвиква
генерирането на акционни потенци
али с по-голяма честота. Честотно
кодираната информация може да с е
провежда по аксона на голямо раз
стояние.
Фиг. ф-71 Голям брой аксонални оконча
П р е р а б о т к а на и н ф о р м а ц и я т а о т ния, завършващи на периферията на не

група невронн /нервна м р еж а/ врона - електронограма
Невроните в нервната мрежа са свързани п о м е ж д у си чрез голям брой

синапси по три начина: дивергентно свързване, конвергентно свързване
и ревербериращи /осцилиращи/ кръгове. Начинът на свързване на невро
ните определя свойствата на нервните мрежи.
Д и в е р г е н т н о т о с в ъ р з в а н е дава възможност за широко разпростране
ние на възбуж дането от един към голям брой други неврони от мрежата.
К о н в е р г е н т н о т о с в ъ р з в а н е определя възможността за взаимодейст
вие на информацията достигнала д о един неврон от много други неврони
в мрежата.
Р е в е р б е р н р а ш и т е к р ъ г о в е са последователно свързани неврони в
кръг. Те с а основата на краткотрайната памет, тъй като възбуждането
циркулира в тях за известен период о т време /часове, дни/.
Рефлексна д е й н о с т на нервната система

Рефлексът е закономерна реакция /отговор/ на организма на промени
във външната или вътрешната среда, която с е осъшествява с участието
на централната нервна система / Ц Н С / в отговор на дразнене на рецеп
торите.
Чрез рефлексите организмът се приспособява към промените на външ-
Ф и 1 . ф-72 Нлсмсити на рефлексната д ъ г а

ната и вътрешната среда.

Откритието на рефлекса от Декарт през XVII век и по-нататъшното
разработване на рефлексната теория от И. М. Сеченов, Шерингтън и И. П.
Павлов са оказали голямо влияние върху развитието не само на физиоло
гията, но и на други науки - психология, философия, кибернетика.
Класификация иа рефлексите
1. Според разположението на рецепторите: екстерорецептивни, инте-
рорецептивни и проприорецептивни рефлекси.
2. Според вида на ефектора: двигателни и секреторни.
3. Според начина на образуване: безусловни и условни.
4. Според биологичното си значение: хранителни, полови, отбранител
ни и др.
5. Според местоположението на нервния център: спинални /гръбначен
мозък/, медуларни /продълговат мозък/, мезенцефални /среден мозък/,
диенцефални /междинен мозък/ и корови рефлекси /кора на главния мо
зък/.
Рефлексна дъга
Анатомичният път по който се осъществява един рефлекс се нарича
рефлексна дъга. Тя се състои от рецептори, аферентен /сетивен/ неврон,
нервен център /междинни неврони и еферентни неврони/ и изпълнителен
орган /ефектор/ /Фиг. ф-72 / .
Според броя на синапсите в ЦНС рефлексните дъги се делят на моно-
синаптични /липсват междинни неврони/ и полисинаптични /с междинни
неврони/.
Регулация на състоянието на бодрост

Състоянието на б о д р о с т /будно с ъ с т о я н и е / представлява такава ф ор
ма на а к т и в н о с т на ц е н т р а л н а т а нервна система, която д а в а възможност
за целенасочено в з а и м о д е й с т в и е на и н д и в и д а със заобикалящата го
с реда.
Основна роля в регулацията на състоянието на бодрост играе взаимо
действието на възходящата част на ретикуларната формация с кората на
главния мозък.
Взаимодействието между РФ и мозъчната кора е двупосочно, което е от
голямо значение за осъществяване на висшата нервна дейност.
Възходящи влияиия на ретикуларната формация
Ретикуларната формация /РФ/ представлява мрежа от полимодалии

н е в р о н и в м о з ъ ч н и я ствол, които с а с п о н т а н н о възбудени. Те получават

и н ф о р м а ц и я о т р е ц е п т о р и т е н а с е т и в н и т е с и с т е м и . А к с о н и т е на тези н е
в р о н и д о с т и г а т д о в с и ч к и ч а с т и н а м о з ъ ч н а т а кора и п о в и ш а в а т възбуди-
мостта на коровите неврони.
Ч р е з т е з и п о с т о я н н о възбудени н е в р о н и , които непрекъснато предават
и н ф о р м а ц и я к ъ м ц я л а т а м о з ъ ч н а кора, с е п о д д ъ р ж а не йно т о бодро състоя
н и е / н о р м а л н о п р о д ъ л ж а в а о т 16 д о 18 ч а с а в д е н о н о щ и е / .
Възходящата РФ има следните функции:

• участва в о с ъ щ е с т в я в а н е на еферентния контрол на мозъчната
к о р а в ъ р х у р а б о т а т а н а с е т и в н и т е с и с т е м и ч р е з в л и я н и е върху
т е х н и т е подкорови центрове /улеснява или задържа постъпва
н е т о н а о п р е д е л е н а с е т и в н а и н ф о р м а ц и я к ъ м кората н а главния
мозък/.
• участва в протичането на емоционалните реакции чрез влияния
т а си върху хипоталамуса и лимбичната система.
• п о в и щ а в а възбудимостта на невроните на обширни области от
мозъчната кора /дифузни и продължителни влияния/.
Д р а з н е н е т о н а о п р е д е л е н и я д р а о т РФ п р е д и з в и к в а състояние на сън.
Д р а з н е н е т о н а д р у г и я д р а п р е д и з в и к в а с ъ б у ж д а н е и възстановяване на
състоянието на бодрост.
А к т и в н о с т т а н а ц е н т ъ р а на б о д р о с т в Р Ф с е п о д д ъ р ж а о т непрекъсна
т и я п о т о к и м п у л с и , д о с т и г а щ и д о него о т с е т и в н и т е системи. О с о б е н о зна
чение имат импулсите от болковите рецептори и от проприорецепторите в
мускулите, ставите и сухожилията.
О с н о в н а р о л я в с и с т е м а т а , която регулира бодрото състояние, играят
адренергични, серотонинергични и холипергични неврони.
С и с т е м а т а м о ж е д а с е а к т и в и р а с и л н о о т нови и не о бича йни д р а з н и т е
л и чрез о р и е н т и р о в ъ ч н и я р е ф л е к с , за о с ъ щ е с т в я в а н е т о на който важна
роля играе РФ.
О б р а т н о в л и я н и е и м а т е д н о о б р а з н и , м о н о т о н н и д р а з н и т е л и , които на
м а л я в а т а к т и в н о с т т а н а с и с т е м а т а з а п о д д ъ р ж а н е н а бодрото състояние и
т о в а води д о н а м а л я в а н е н а с т е п е н т а на бодрост.
Е л е к т р о е и и е ф а л о г р а ф и я т а е мет од з а з а п и с в а н е н а сумата от коле
б а н и я т а н а п о с т с и н а п т и ч н и т е п о т е н ц и а л и / б и о п о т е н ц и а л и / на коровите
н е в р о н и —е л е к т р о е н ц е ф а л о г р а м а /ЕЕГ/. Тя с е о т в е ж д а о т мозъчната кора
ч р е з е л е к т р о д и , п о с т а в е н и върху кожата н а главата. К о л е б а н и я ! а на б и о -
погенниалите са с различна честота и амплитуда в зависимост o i със
т о я н и е т о на м о з ъ к а .
В ЕЕГ' м о г а т д а с е н а б л ю д а в а т ч е т и р и в и д а вълни /колебания/, а л ф а -
вълни, б е т а - в ъ л н и , т е т а - в ъ л п и и д е л т а - в ъ л н и /Фиг. ф - 7 3 / .
А л ф а - в ъ л н и т е и м а т чест от а о т 8 д о 13 херца. Т е с е о т в е ж д а т в будно и
с п о к о й н о с ъ с т о я н и е , при затворени очи. Ако о ч и т е с е о т в о р я т а л ф а - в ъ л н и -
Чсстота те се сменят с бета-вълни и тази про

Hz мяна се нарича лесинхронизация на
10 ритъма.
(8-13)
Бета-вълните са с честота от 13
20 до 30 херца и имат по-малка ампли
(14-30)
туда от тази на алфа-вълните. Те с е
6 отвеждат при будно състояние кога
(4-7) то очите са отворени или когато се
извършва усилена умствена дейност
•3
при затворени очи.
I
(0.5-3.5)
0 . 1 м В = IOOmkB Смяната на бета-вълните с алфа-

1с вълни се наблюдава когато очите се
затворят - синхронизация на ри
тъма.
Фиг. ф-73 Видове ритми в слсктроснцсфало- Тета-вълните имат честота от 4
грамата д о 8 херца; амплитудата им е по-го-
л я м а от тази на алфа-вълните. Нор
мално се отвеждат с а м о по време на сън.
Д е л т а - в ъ л н и т е имат най-малка честота - от 0.5 д о 4 херца. Амплиту
дата им е най-голяма. Отвеждат се по време на д ъ л б о к сън.
При деца тета- и делта-вълни се отвеждат и в будно състояние.
Приложение иа ЕЕГ. Използва се във физиологията за изучаване на
функциите на мозъчната кора. Освен това, Е Е Г се използва в неврологи
ята и психиатрията за установяване на отклонения от нормалните функ
ции на мозъчната кора при някои заболявания като епилепсия, мозъчни
тумори и д р .
Физиология иа съия
С ъ н я т е особена ф о р м а на активност на централната нервна система
/ЦПС/. Доказано е в експерименти, че по време на сън в коровите не
врони продължават д а възникват нервни импулси, но техният характер
е променен. Това д а в а основание на изследователите д а разглеждат съня
като едно ниво на активност, която е различна от активността при будно
състояние. Системното л и ш а в а н е на организма от сън води д о умора,
неспособност за съсредоточаване, за запаметяване и д о други смущения
в психичната дейност. Все о щ е няма точна теория, която да обясни на
пълно задоволително значението на съня. Предполага се, че по време на
сън се възстановяват и съхраняват енергийните източници на организма
и се повлиява висшата нервна дейност.
Видове сън. С ъ н я т се разделя на два вида според характерните про
мени, които се наблюдават в електроенцефалограмата: бавновълнов сън
и парадоксален сън.
Б а в и о в ъ . т о в и я т с ъ н започва със заспиването и продължава 90 мину
ти. След него следва парадоксалният сън, който продължава 20 минути.
С фазата на парадоксалния сън завършва един пълен цикъл от промени
в ЕЕГ, който продължава средно около 2 часа. След това започва нов ци
къл. За едно д е н о н о щ и е възрастният човек има нужда от 6 - 8 часа сън,
за което време се повтарят 3 - 4 такива цикъла.
Х а р а к т е р и с т и к а на бавновълновия сън /БВС/. Със заспиването чес
тотата на вълните постепенно намалява, алфа-ритъмът се сменя с тета-
ритъм, а след това с делта-ритъм. В началото сънят е повърхностен и
събуждането може д а стане лесно. Постепенно сънят става по-дълбок,
сетивните прагове се повишават, събуждането става трудно. Сърдечната
д е й н о с т и д и ш а н е т о се забавят, кръвното налягане се понижава, мускул
ният тонус намалява, основната обмяна съшо намалява.
Х а р а к т е р и с т и к а на парадоксалния сън /ПС/. Парадоксалното е в това,
че сънят е д ъ л б о к /събуждането е трудно/, но в ЕЕГ се наблюдават бета-
вълни, които са белег на активиране на централната нервна система. По
време на този сън се появяват бързи движения на очните ябълки, макар
че очите с а затворени, което се свързва със сънуването по време на тази
фаза. Сърдечната д е й н о с т и дишането се учестяват, кръвното налягане се
повишава. Мускулният тонус е силно намален.
М е х а н и з м и н а в ъ з н и к в а н е н а с ъ н я . В ретикуларната формация има
центрове, чието активиране е свързано с настъпването и поддържането
на съня. Тези центрове регулират и смяната на отделните фази на съня.
Невроните, които предизвикват БВС и ПС се различават по местополо
жението си в мозъчния ствол и по медиаторите, които отделят.
В РФ има и центрове, които възбуждат мозъчната кора и поддържат
състоянието на бодрост. Между центровете на съня и бодрото състояние
съществуват взаимно задръжни влияния.
Активирането на ц е н т ъ р а н а с ъ н я предизвиква задържане в центъра
на бодрото състояние и човек заспива.
Активирането на ц е н т ъ р а н а бодрото с ъ с т о я н и е потиска центъра на
съня и човек се събужда.
Н а р у ш е н и я н а с ъ н я . Под влияние на различни причини могат да нас
тъпят нарушения на съня, както в общата му продължителност, така и в
съотношението между двата вида сън. При едни хора може д а е нарушен
бавновълновият сън, а при други - парадоксалният сън. Сънотворните
вещества действат по различен начин върху общата продължителност
на съня и върху продължителността на отделните фази. Едни от тях по
влияват бавновълновия сън, а други възстановяват парадоксалния сън.
За правилната употреба на сънотворните лекарства е необходимо да се
знае коя фаза на съня е нарушена и да се прилагат само тези сънотворни,
които могат д а нормализират тази фаза.
Висши функции на нервната система

Сравнителна характеристика на условните и
безусловни рефлекси
Рефлексната дейност е основната дейност на централната нервна сис
тема /ЦНС, чрез която се осъществява приспособяването на организма
към променящите се условия на околната среда. Съществуват два вида
рефлекси: безусловни и условни.
Безусловните рефлекси са вродени, видово специфични и се осъщест
вяват по рефлексни дъги, които са постоянни и наследствено определени.
Безусловни са хранителните, защитните, ориентировъчните, половите
рефлекси. Рефлексните дъги на една част от безусловните рефлекси започ
ват д а функционират веднага след раждането /рефлекс на сукане, кашляне,
повръщане, слюноотделяне и д р /. Рефлексните дъги на друга част от без
условните рефлекси съзряват в по-късен период от развитието на органи
зма, както е при рефлексите, които са свързани с ходенето /локомоторни/.
За проявяването на някои видове безусловни рефлекси са необходими оп
ределени хормони в кръвта, както е при половите рефлекси.
Условните рефлекси са придобити по време на индивидуалния жи
вот и са специфични за даден индивид. При висшите бозайници и човека
рефлексните дъги на условните рефлекси задължително минават през ко
рата на големите полукълба. Условни рефлекси могат д а се образуват на
основата на всички безусловни рефлекси. Чрез тях може д а се променя
функцията на дихателната, сърдечно-съдовата, храносмилателната, отде
лителната и др. системи.
П р а в и л а за образув а н е на условните рефлекси.
1. Съвпадането по време на някакъв индиферентен дразнител /условен

сигнал/ с безусловния дразнител /безусловно подкрепяне/, който законо
мерно предизвиква определен рефлексен отговор. Условни сигнали могат
да станат всички промени във външната или вътрешната среда на органи
зма, които се възприемат о т рецепторите и информацията за тях се предава
д о кората на главния мозък.
2. Индиферентният дразнител трябва да се подава преди безусловния
дразнител.
3. Комбинацията от индиферентен дразнител и безусловен дразнител
д а се повтори многократно.
Например, изработването на условен слюнкоотделителен рефлекс на
определен тон у куче става по следния начин: след подаването на тона с е
поднася храна и се оставят двата дразнителя да действат заедно известно
Нервна cucme.ua / 351
време; при първите съчетания подаваният тон не предизвиква отделяне

на слюнка, но с л е д няколко повторения слюноотделянето започва преди
поднасянето на храната, само под действието на звука. Условният рефлекс
е образуван когато първоначалното индиферентно дразнене започва да
предизвиква самостоятелно безусловнорефлексната реакция - отделяне
на слюнка.
М е х а н и з ъ м на о б р а з у в а н е на у с л о в н и т е р е ф л е к с и .
Условният рефлекс е резултат на образувалата с е временна нервна
връзка м е ж д у центъра, който преработва информацията за индиферентно
то дразнене и центъра на безусловния рефлекс.
Б и о л о г и ч н о з н а ч е н и е на у с л о в н и т е р е ф л е к с и .
Условните дразнители са многобройни, разнообразни и често пъти
действат на разстояние /дистантни/. Те предварително сигнализират в цен
тралната нервна система за появяването на основните, биологично важни
за организма дразнители, които предизвикват безусловните рефлекси.
Безусловните рефлекси осигуряват преживяването на биологичния вид
при п о с т о я н н и у с л о в и я иа з а о б и к а л я щ а т а го с р е д а .
Условните рефлекси дават възможност д а с е получи предварителна ин
формация за предстоящото действие на безусловните дразнители и да с е
реагира своевременно на тях.
Първа и втора сигнални системи

Това, което качествено отличава проявите на висшата нервна дейност
у човека от тези на животните, е говорът и свързаните с него процеси на
мислене.
П ъ р в а т а с и г н а л н а с и с т е м а е обща за животните и за човека. Гя
включва всички дразнители, които действат на рецепторите в организма
и имат сигнално значение.
В т о р а т а с и г н а л н а с и с т е м а е присъща само на човека. Тя представлява
тази специфична за човека д е й н о с т на кората на големите полукълба, ко
ято лежи в основата на говора и обезпечава комуникациите между хората
чрез с л о в е с н и т е с и г н а л и . При втората сигнална система предметите и
явленията с е заменят със специални сигнали - и з г о в о р е н и т е , чу i n i e или
написаните думи.
Корови ю н и , с в ъ р з а н и с речта. Сложните функции на мозъчната
кора, свързани с говора, с е осъществяват от групи неврони, разположени в
различни части на кората. Лявото и дясното полукълбо участват в различ
на степен в организацията на речта.
Основно значение за осъществяване на говора има л я в о т о п о л у к ъ л -
Фронтален лоб
Зона на Вернике
Фиг. ф-74 Корови зони, свързани с речта
бо. Само при много малка част от хората говорът е свързан с работата на
дясното полукълбо. За съставянето на сложните двигателни програми на
говора основно значение има з о н а т а н а Б р о к а , разположен в задната част
на долната челна гънка на лявата хемисфера /Фиг. ф-74 / .
При увреждане на тази област, човек не може да говори, но разбира
какво му говорят. Това нарушение се нарича м о т о р н а а ф а з н я . Развитието
на говора обикновено започва в края на първата година и е особено ин
тензивно през втората и третата година след раждането, когато детето се
научава да свързва значението на думите с техния смисъл и тогава думите
стават сигнали.
Възприемането на речта /писмена или говорима/ е свързано със зоната
на Вернике, която обхваща задно-горната слепоочна гънка /Фиг. ф-74 /.
Речта се възприема чрез слуховия анализатор при слушане или чрез зри
телния анализатор при четене. О т коровите центрове на тези анализатори
информацията се предава към з о н а т а н а Вернике, където се извършва
нейното интегриране, в резултат на което се разбира смисълът на чутата
или написаната дума и смисълът на изречението. При увреждане на тази
зона човек чува говор, но не разбира смисъла на речта. Това нарушение се
нарича с е н з о р н а а ф а з и я .
Проводни пътища в центрсината нервна система / 353
ПРОВОДНИ ПЪТИЩА в
ЦЕНТРАЛНАТА НЕРВНА
СИСТЕМА
Проводните пътища в ЦИС представляват вериги от свързани после

дователно неврони, по които става провеждане на нервни импулси към
и от определени части на ЦИС. Според посоката на провеждане на тези
импулси, проводните пътища се делят на:
Аферентни /възходящи, сетивни/, по които се провеждат импулсите от
различни части на тялото към кората на главния мозък и
Еферентни /низходящи, моторни/, по които се провеждат импулси от
кората и от подкоровите структури на главния мозък до моторните ядра в
гръбначния мозък и ствола.
Аферентни пътища
Аферентните пътища се разделят на две групи: пътища на обща сетив
ност и пътища на специфична сетивност.
О б щ а т а с е т и в н о с т от своя страна се дели на няколко групи в зави

симост от това, къде са разположени рецепторите, улавящи различните
дразнения - екстероцептивна, проприоцептивна и интероцептивна.
Повърхностна /екстероцептивна/ е сетивността, която регистрира тем

пература, болка, допир и натиск /Фиг. 130/. Рецепторите са разположени в
кожата. Провежда се по триневронни пътища, при които първият неврон
е винаги периферният сетивен ганглий /псевдоуниполарните клетки/. Ако
сетивността е от тялото и крайниците сетивният ганглии е ggl. spinale, a
ако сетивността е от главата - сетивният ганглии е ggl. trigeminale. Пери
ферните израстъци на псевдоуниполарните клетки достигат до кожата в
състава на гръбначномозъчните нерви или клоновете на п. trigeminus, а
централните израстъци на тези клетки достигат до втория неврон, разпо
ложен в ЦНС. Вторият неврон са клетките в едно от ядрата на задните рога
на гръбначния мозък /nucl. proprius/ ако сетивността е от тялото и крайни
ците; или сетивните ядра на n. trigeminus, разположени във fossa rhomboi-
dea, ако сетивността е от главата. Аксоните на вторите неврони за тяло и
крайници образуват възходящи трактуси в бялото вещество на гръбначния
354 / Основи на Анатамията и физиологията на чо^ка
Сетивна кора
gyrus postcentral
Thalamus
N u c l ventralis postcentralis
Свободни
и капсу-
лирани
нервни
окончания Medula
1
spinalis
Фиг. 130 Път на повърхностната сетивност
мозък /tr. Spinothalamicus lat. за температура и 1олка; и Tr. Spinothalamicus

ant. за допир и натиск/ и така (достигат д о TpCTflEIi
е винаги едно от сетивните ядра на таламуса - i u c l e u s ventralis posterolate-
ralis /за тяло и крайници/; р in nucleus ventralis posteromedialis /за глава/,
Аксоните на тези неврони, в състава на fascicule thalamocorticales достигат
до сетивната кора gyrus post centralis /горните 1 /3 на гънката отговарят за
тялото и крайниците, а долн;ата 1/3 е за главата/
Дълбока / п р о п р и о ц е п т и в ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ И ст, която се възприема от

рецептори, разположени в сухожилията, мускх лите и ставните капсули,
представа гялото в пространството и
Проводни пътища в централната нервна система / 3 5 5
Крак
Фиг. 131 Път на проприоцептивма сетивност
з а д в и ж е н и я т а н а о т д е л н и т е н е г о в и ч а с т и /Фиг. 131/. С е т и в н и т е импулси

д о с т и г а т д о о п р е д е л е н и з о н и н а кората н а главния мозък, а с ъ щ о и д о м а л
к и я мозък. П р о в е ж д а с е п о с л е д н и т е п ъ т и щ а ;
Д ъ л б о к а т а сетивност о т т я л о т о д о главния мозък се провежда по
т р и н е в р о н е н път. П ъ р в и я т н е в р о н с а п с е в д о у н и п о л а р н и т е к л е т к и в с п и -
н а л н и т е ганглии. Ц е н т р а л н и т е и м и з р а с т ъ ц и навлизат в гр ъ бна чния м о з ъ к
и о б р а з у в а т fasciculus gracilis и fasciculus cuneatus, д о с т и г а щ и д о втория
н е в р о н , п р е д с т а в е н от д в е т е я д р а —n u c l e u s gracilis и nucleus cuneatus, раз
п о л о ж е н и в продълговатия мозък. Т р е т и я т н е в р о н е nucleus ventralis p o s -
terolateralis thalami. О т тук а к с о н и т е д о с т и г а т д о с е т и в н а т а кора - г о р н и т е
2/3 н а g y r u s postcentralis.
Ляво визуално поле Бинокулярно поле Дясно визуално поле
Фиг. 132 Път на зрението
Дълбоката сетивност от тялото до малкия мозък се провежда по три

отделни пътя: tractus spinocerebellaris anterior, tractus spinocerebellaris pos
terior и tractus bulbocerebellaris. И трите пътя са двуневронни. Първите им
неврони са еднакви - клетките в спиналните ганглии, а вторите им неврони
Проводни пътища в центрачната нервна система / 357
са разположени в сетивни ядра на гръбначния или продълговатия мозък.
Д ъ л б о к а т а сетивност от г л а в а т а д о к о р а т а н а главния м о з ъ к с е
провежда по n. trigeminus по двуневронен път. Първият неврон е nucleus
mesencephaiici на n. trigeminus. Периферните израстъци на клетките пре
минават директно през ggl. trigeminale б е з д а с е прекъсват; а централните
достигат д о втория неврон - nucleus ventralis posteromedialis thalami. Влак
ната от това ядро завършват в gyrus postcentralis - долната 1/3.
Дълбоката/интероцептивна/сетивност се провежда от вътрешните орга

ни и е предимно болкова. Пътят е триневронен. Първият неврон са клетките в
спиналните ганглии. Вторият неврон е вероятно substantia intermedia medialis
- висцеросетивно ядро в гръбначния мозък. Третият неврон е nucleus ventralis
posterolateralis thalami. От тук аксоните достигат д о соматосетивната кора.
П ъ т и щ а на с п е ц и ф и ч н а сетивност. Това са многоневронни пътиша, за-

почваши от сетивните органи и достигаши д о съответните корови полета.
П ъ т н а з р е н и е т о /зрително-сензорна система! /Фиг. 132/

Първите три неврона от пътя на зрението са клетки на ретината. Първи
ят неврон е представен от невроепителните клетки - пръчици и конусчета.
Вторият неврон с а биполарните клетки, а третият неврон - ганглийните
клетки. Аксоните на третите неврони образуват n. opticus, който премина
ва от орбитата през canalis opticus в черепната кухина. Тук двата зрителни
нерва с е кръстосват /chiasma opticum/ и продължават като tractus opticus.
Четвъртият неврон е представен от corpus geniculatum laterale на метата-
ламуса. Неговите аксони чрез radiation optica достигат д о първичното зри
телно поле в окципиталния дял на кората /sulcus calcarinus/.
П ъ т н а слуха /слухово-сеизориа с и с т е м а / /Фиг. 133/

П ъ р в и я т н е в р о н е представен от клетките на ggl. Spirale cochleae. Пе
риферните израстъци достигат д о Кортиевия орган, а централните - по
хода на VIII ЧМП достигат д о слуховите ядра в моста. Вторият неврон
са клетките на тези ядра /bucleus cochlearis anterior et posterior/. Аксоните
на клетките на тези ядра чрез lemniscus lateralis достигат д о централното
ядро на colliculus inferior, което е третият неврон от този път. Аксони
те на третите неврони по хода на brachium colliculi inferioris достигат д о
corpus geniculatum mediale, което ядро е четвъртият неврон. Аксоните на
четвъртите неврони достигат д о първичното слухово корово поле /gyrus
temporalis superior - напречната гънка на Хешъл/.
П ъ т н а р а в н о в е с и е т о /вестибуло-сензорна с и с т е м а / /Фиг. 134/

Път на равновесието д о главния мозък. Първият неврон е предста-
358 / Основи на Анатомнята и с Щиологията на човеь
Gyrus temporalis
Capsula interna
Brachium coll. inferioris

Colliculus sup Colliculus inf.
Lemniscus lat. Nucl. cochlearis dors.

Oliva superior Nucl. cochlearis ventralis
Igl. spirale
Corpus
Ncn. us cochlearis
Ф и г . 133 Път на слуха
вен от клетките па ganglion vestibuläre. Перифррните израстъци на тези

клетки достигат д о вестибух арния апарат, а тралните израстъци - д о
вестибуларните ядра в моста Вторият неврон с а клетките на вестибулар-
пите ядра, чийто аксони д о с гигат до corpus gen iculatum mediale. Третият
неврон е представен от клет b jт е на това ядро /сс rpus geniculatum mediale/,
чийто аксони през Capsula in егпа достигат д о ве тибуларното корово поле
в ростралната част на gyrus t emporalis superior.
Път на равновесието до малкия мозък. Пър ият невром е представен
от клетките на ganglion vesti bulare. Перифернит израстъци на тези клет
ки дстигат д о вестибуларния ите израстъци - достигат
директно д о малкомозъчната кора / с д н о н е в р о н в ! път/ и до вестибуларните
ядра в ствола. Вторият неврс н са клетките на в| стибуларните ядра, чийто
аксони достигат д о кората на малкия мозък /дву невронен път/
Път на обонянието /обоь ятелно-сензорна си стема/ 1ФУ\Т. 135/

Обонянието се провежда по двуневронен и п о петневронен път.
Първият неврон от двун •вронния път е пр( :дставен от обонятелните
Уводни пътища в ц Л г г р а т а т а нервна система / 359
Nucleus Darkchewisch
el interstitialis (Cajal)
Nucleus ruber
Vermis cerebri
Nucleus fastigh —
Nucleus globosus
Fasciculus
Nucleus emboliformis uncmatus
/
Nucleus dentatus )
Flocculus
N. vestibularis
Formatio reticularis
Ganglion vestibuläre
(Scarpa)
N. vagus
Cristae
N. accessorius
Utriculus
Tractus vestibulospinalis Sacculus
Tractus
Fasculus longitudinalis
medialis
Фи1. 134 П ъ т на р а в н о в с с ис то
Indusium griseum
Gyrus fasciolaris
Gyrus paraterminalis
Area paraolfactora
Stna diagonalis (Broca)

Stria Gyrus dentatus
Trinogum olfactorium
Tractus stria olfactoria lateralis Hippocampus

Subst. perforata
Stria на Giacomini
Фиг. 135 Път на обонянието
клетки на region olfactoria на носната

кухина. Аксоните на тези клетки об
разуват filla olfactoria и преминавайки
през lamina cribrosa, достигат д о обо
нятелната луковица. Вторият неврон
е представен от клетките на bulbus
olfactorius, аксоните на вторите не
врони достигат по tractus olfactorius
д о първичните обонятелни полета на
кората.
Първият неврон от петневронния
път са обопялелните клетки на region
olfactoria на носната кухина.
Вторият неврон е представен о т
клетките на bulbus olfactorius.
Третият неврон е предното обо
нятелно ядро. Неговите аксони пре
минават през comissura anterior и оти
ват контралатерално.
Четвъртият неврон е контралате-
ралното предно обонятелно ядро. П е -
Фиг. 136 Път на вкуса
Ироводни пътища в централната нервна система / 361
тият неврон е контралатералният bulbus olfactorius. От него обонятелните

импулси достигат д о контралатералните корони полета.
Път на вкуса /вкусово-сензориа система//Фиг. 136/

Вкусовата сетивност се провежда от аксони, влизащи в състава на п.
facialis, n. glossopharyngeus и n. vagus.
Първият неврон е представен от периферните сетивни ганглии на
тези нерви.
Вторият неврон са клетките на сетивното ядро на тези нерви в ствола
/nucleus tractus solitarii/. Аксоните на вторите неврони чрез lemniscus tri-
geminalis достигат д о таламуса.
Третият нерв е ventralis posteromedialis thalami. Аксоните на тези не
врони достигат д о вкусовото корово поле, разположено в dyrus postcentralis,
долния край.
Еферентни пътища
Еферентните пътища се разделят на две основни групи системи - пи
рамидна и екстрапирамидна.
Пирамидната система включва едноневронни пътища, започващи от

моторната кора на главния мозък и достигащи до мотоневроните в пред
ните рога на гръбначния мозък и до моторните ядра на черспномозъчните
нерви в ствола. Чрез пирамидната система се осъществяват сложни, ко
ординирани, волеви движения на тялото, крайниците или цето. Към нея
спадат два пътя - tractus corticospinalis и tractus corticobulbaris.
Tractus corticospinalis /Фиг. 137/ започва от гигантските пирамидни
клетки в моторната кора /горните 2/3 на gyrus precentralis/ и по своя низхо
дящ ход преминава последователно през: Capsula interna, crus cerebri, pons,
pyramis и достига д о dccussatio pyramidum. Тук 85 % от влакната на пътя
кръстосват срединната равнина и продължават контралатерално като trac
tus corticospinalis lateralis, достигащ до предните рога на гръбначния мо
зък. Останалите 15 % продължават от същата страна без да се кръстосват
/ипсилатсрално/ и формират tractus corticospinalis anterior. Този трактус
обаче, на ниво на всеки сегмент на гръбначния мозък кръстосва равнината
и достига до същото място —предните рога на гръбначния мозък. В крайна
сметка всички влакна се кръстосват, но на различни нива, така че лявото
полукълбо командва дясната половина на тялото, а дясното - лявата поло
вина. При увреждане на тези пътища настъпват парализи.
Tractus corticohulharis /Фиг. 138/ започва от гигантските пирамидни

362 / Основи на Анатоминта и
Тяло
Мототна
gyrus precentr.
Ръка
Лице
Mesencephalon
Pons
Pyramis
Ръка Pars
cervicalis\
Media
Моторни spinalis
плочки
Pars
lumbalis
Крак
Ф и г . 1 3 7 Tractus c o r t i c o s p i n a l i s
к л е т к и в м о т о р н а т а кора /до^и1ата 1/3 н а g y r u s precentralis/. П о своя низхо-

д я щ ход п р е м и н а в а през; с psula interna, c r u s c srebri и д о с т и г а д о м о т о р -
н и т е я д р а н а ч е р е п н о м о з ъ ч н ите н е р в и о т с ъ страна/ипсилатерално/ и
д о моторните ядра на ч е р е т омозъчните нерви г противоположната стра-
н а / к о н т р а л а т е р а л н о / . Изкль ш е п н е п р а в я т с а м о о л н а т а 1/2 н а я д р о т о н а
д
n. facialis и я д р о т о н а n. h y о glossus, д о които д о с т и г а т с а м о к р ъ с т о с а н и
влакна на трактуса.
Е к с т р а м и р а м и д н а г а с и с м а включва мио о н е в р о н н и п ъ т и щ а , з а п о ч
в а щ и о т кората на г л а в н и я h j | i малкия мозък и Г о с т и г а щ и д о п е р и ф е р н и т е
м о т о н е в р о н и и л и о б р а з у в а щ затворени вериги на о б р а т н а връзка. П о своя
ход п ъ т и щ а т а п р е м и н а в а т п [сз подкорови ядра с е к с т р а п и р а м и д н а ф у н к
ция / n u c l e u s caudatus, n u c l e u s lentiformis, nucleus ruber, substantia nigra.
Проводни пътища в ц< нтралната нервна система / 363
nucleus subthalamicus и дп./. По тозн начин 1е осъществява регулиране и

модулация на рефлекснитЛ движения.
Пътища до периферните мотоненрони. Към тях спадат:

1. Кортико - рубро - спимален път;
2. Церебело - рубро - спинален път;
3. Кортико - ретикуло - спинален път;
Мототна кора
gyrus precentralis
Глава
Nuclcus nervi oculomotorii (I С о ф и з gmiculatium mediale
Nucl. nervi trocblearis (IV)
luculus cerebellaris meius
Nucl. motonus nervi trigetnini
Nucl. nerv abducentis
Nucleus nervi facialis (Vif
Nucleus nervi hypoglossi (
Nucleus ambiguus (IX. X ,
Nucl spinalis nervi accessom
Фиг. 1 3 8 T r a c t u s corticobulbaris
4. Церебело - ретикуло - спинален път;

5. Церебело - вестибуло - спинален път;
З а т в о р е н и в е р и г и н а о б р а т н а в р ъ з к а . Това са многоневронни пътища,

които започват от полета на кората, преминават последователно през реди
ца подкорови ядра и завършват в моторната кора. Чрез тях с е осъществява
модулация на мускулната дейност. Към тези вериги се отнасят:
1. Верига през стриопалидарната система;
2. Верига през substantia nigra;
3. Верига през nucleus subthalamicus;
4. Верига през малкия мозък.
Периферна нервна система / 365
ПЕРИФЕРНА НЕРВНА
СИСТЕМА
Към периферната нервна система спадат гръбначномозъчните нерви /

ГМН/, черепномозъчните нерви /ЧМН/ и периферната част на автономна
та /вегетативна/ нервна система /ВНС/.
Гръбначномозъчни нерви
Г р ъ б н а ч н о м о з ъ ч н и т е н е р в и /пп. spinales/ с е образуват от сливането
на предните, radix ventralis /моторни/ и задните radix dorsalis /сетивни/
ocessus spinosns
Dura mater
Arachnoidea
Plexus venosus vertebralis inemus (postenor
Lig flavum i mater
A spinalis postenor
^ . S u b s t a n t a alba
Arcus vertebrae H b k .Radix dorsalis
Substantia erisea
Medula spinalis.
Lig dcnticulatui A vertebralis
Ramus dorsalis
Radix ventralis. . n. spinalis
Ganglion spinale
R (communicans).
^Ramus
Г ventralis
I n spinalis
R (communKantfi 3pinales Vv. v e r t e b r a l e s / '

Y Lig longitudinale langhon t r u n c i /
posterius sympathici
Lig longitudinale anlenus A spinalis antenor

Corpus vertebrae
Ф т . 139 Обрачуванс на г ръб н а ч н о м о з ъ ч н и нерви

366 / Основи на Анатомията и физиологията на чове
коренчета, излизащи сегмен но от гръбначния мозък /Фиг. 139/. Към ня-

кои от тях се присъединява и вегетативни влркна, идващи отначало от
латералните рога на гръбнач ия мозък и в съст Iва на предните коренчета
/предвъзлови/, по хода на н отиват до ганг лиите на ВНС. След това
вегетативни влакна /следвъз •ви/ с е връщат O T l ово в ГМН. Така нервите
са смесени по функция - има моторна, сетивна и следвъзлова вегетативна
част. Тази вегетативна част зи Thl д о L2 с е ГМ нти е симпатикова, а при
S2 - S4 сегменти е парасимп ктикова.
На брой ГМН са 31 чиф а и отговарят на сегментите на гръбначния
мозък /8 шийни, 12 гръдни, 5 поясни, 5 кръсти ови, 1 опашен/. След из-
N aunculans magnu G a n g b o r cervicale s u p e n u s

Rr musculare N оссф talis minor
Nn supravicular
Ganglion cervicale m e d i u m
N dorsalis scapuli
G a n g l i o n cervicale i n f e n u s
N subclavius
N suprascapularis •А axillaris
asciculus m e d i a l e
N phemcus Fasciculus Plexus
lateralis brachiahs
N s ubs capulans Fasciculus
posterior
N musculocutaneus —-
N. medianus
N thoracodorsak:
N axillaris N cutaneus
brachil medialis
N thoracicus
longus
Rr commuracantes -N cutaneus
N radialis brachil lateralis
•N u l n a n s
Rr ventrales
(nn mtercostales)
N splanchmcus m a j o r ' Pars lumbais diaphragmatis

N splanchmcus minor -
N subcostalis -
Truncus wmpathicus
(ganglia limhalia)-
•N iliohypogastricus
Rr musculares^
N. iliomguinalis
N genitofemoralis . N cutaneus f e m o n s lateralis

N gluteus s u p e r i o r , Ganglion secrale
R femoralis
(n g e m t o i e m o r a h s ) ' Анастомози м е ж д у
R genitalis . tnimci sympathici
(n genitofemoralis) Si
N gluteus inferior • S:
S4
s,
R cutaneus anterior •N f e m o n s
N cutaneus f e m o n s p o s t e n o r
R anterior
N obturatonus
R posterior-
N ischiadic us
Ф и г . 140 Гръбначно мозъчни нерви

лизане от междупрешленния отвор всеки нерв се дели на заден и преден

к лон /Фиг . 140/.
Задните клонове, rami dorsales са тънки, запазват сегментната си са

мостоятелност и се насочват към гърба. По своя ход отделят rami muscula-
res за дълбоките /автохтон
ни/ гръбни мускули и след
това се разделят на клонче
та, rami cutanei med. et lat.,
които инервират кожата на
гърба. Някои от задните
клонове са със значителна
дебелина и носят собствени
имена. Така задният клон
на първия шиен сегмент С1
се нарича n. suboccipitalis,
С2 - п. occipitalis major, СЗ
- п. occipitalis tertius, L I , 2,
3 - nn. clunii superiores и S I ,
2, 3 - nn. cluni medii.
Предните клонове rami

ventrales са значително по-
дебели. Те се свързват по
между си и образуват спле
тения /плексуси/ - шийно,
мишнично, поясно, кръс-
тцово. Само в областта на
гръдния кош предните кло
Plcxus нове остават самостоятелни
lumbalis
/сегментни/ и се наричат
междуребрени нерви /Фиг.
141/.
Шнйиото сплетение,
plexus cervicalis се образу
Plexus
ва от предните клонове на
sac ralis
първите четири шийни нер
ва /С1 - С4/, които се свърз
s
ват помежду си. Сплетение-
P l e x u s
^C o i ljcoccygis то дава два вида клонове -
кожни и мускулни. Кожните
Фиг. 141 С е г м е н т н о разпределение на гръбначно мо клонове са отделни нерви
зъчните нерви /п. auricularis magnus, n. os-
cipitalis minor,
n. transversus
N n . supraciaviculares l a t e r a l e s .
coli, nn. supra-
claviculares/, Radix lateralis n. m e d i a n i
които инерви-
N . musculocilaneu:
рат кожата на
шията и ушна
т а мида. Мус N. axillaris
кулните кло
нове образуват
бримки /radix N . c u t a n c u s brachil lateralis
sup. et inf., на

речени обшо
ansa cervicalis/,
инервираши
долните поде R proindus n. radialis
зични и дъл
R. superficialis n. radialis
боките шийни
мускули. Radix
superior ана- c u t a b e u s antebrachil
medialis
стомозира с п.
hypoglosus /XII
ЧМН/. Най-го
лемият муску
лен клон - пег-
vus phrenicus с е
спуска надолу,
. R . superficialis n. u l n a n s
преминава през
медиастинума V
R profundus n ulnaris
и инервира д и
_Nn. digitales dorsales
афрагмата.
digitales palmares propril
Мишиич-
ното сплете-
ние, plexus
Фиг. 142 Мишнично сплетение
brachialis се
образува от
предните клонове на долните четири шийни и на първия гръден ГМН /С5
- С8 и T h l / /Фиг. 142/. Те се сплитат по сложен начин, като се разполагат
около магистралния артериален с ъ д за горния крайник - подключичната и
подмишничната артерии. Предните клонове на С5 и С6 сегменти се свърз
ват и образуват truncus sup., С7 остава самостоятелен като trubcus medius,
а CS и T h l образуват truncus inf. Всеки трункус от своя страна се дели на
преден и заден клон. Задните клонове на трите трункуса образуват fascicu

lus posterior, даващ n. radialis и n. axillaris. Предните клонове на горния
и средния трункус образуват fasciculus lateralis, отделящ n. musculocuta-
neus и латералния корен на n. medianus. Предният клон на долния трункус
самостоятелно образува fasciculus medialis, даващ медиалния корен на п.
medianus, n. ulnaris и два кожни нерва за горния крайник, така че крайните
клонове на мишничното сплетение се обединяват в две части — надклю-
чична и подключична. Надключичната част инервира мускулите на ра
менния пояс - гръдни, гръбни и собствени. Подключичната част включва
всички нерви за инервация на мускулите и кожата на горния крайник, об
разувани от фасцикулите. Най-големите от тях са; мускулно-кожния нерв
n. musculocutaneus /за предната група мускули на мишницата и латерал-
ната част от кожата на предмишницата/; срединния нерв, n. medianus /за
мускулите сгъвачи на китката и пръстите, част от мускулите на палеца и
кожата по дланната страна на ръката и първите 3 пръста/; лакътен нерв,
n. ulnaris /за сгъвачите на IV и V пръст и кожата по двете повърхности на
тези пръсти/; лъчев нерв, n. radialis /за всички мускули разгъвачи на гор
ния крайник и за кожата по задната страна на крайника/.
М е ж д у р е б р е н и т е н е р в и , nn. intercostales са 12 чифта и представля
ват предните клонове на гръдните гръбначномозъчни нерви. Разполагат
в пространствата м е ж д у ребрата, като са част от междуребрения съдово-
нервен сноп. Горните 6 чифта инервират междуребрените мускули и ко
жата в областта на гърдите, а долните 6 - коремните мускули и кожата на
корема. Кожните клонове в гръдната област инервират и млечната жлеза
/Фиг. 143/.
П о я с е н сплит, p l e x u s l u m b a l l s с е образува от предните клонове на
първите 4 поясни ГМН /LI - L4/. Клоновете му инервират предната група
мускули на тазобедрената става, кожата по външната, предната и вътреш
ната част на бедрото, скротума /респ. големите срамни устни/. Обтуратор-
ният нерв /п. obturatorius/ достига мускулите привеждачи на бедрото, а
най-големият —бедреният нерв /п. femoralis/ преминава през lacuna muscu
lorum и trigonum femorale и инервира предната група мускули на бедрото,
кожата в тази област и достига кожата по вътрешната част на подбедрица-
та като n. saphenus /Фиг. 144/.
К р ъ с т ц о в и я т с п л и т , p l e x u s sacralis с е образува от предните клонове
на последните 2 поясни нерва, кръстцовите и опашния нерви /L4, L5, SI
—S5 и Со1/. От него с е отделят клонове за кожата на седалищната област,
перинеума и външните полови органи, задната част на бедрото, подбедри-
цата и ходилото. Групите мускули получаващи инервация са: задните на
тазобедрената става, на перинеума, задните на бедрото, всички на подбе-
дрицата и ходилото. Най-голям клон е седалищният нерв, n. ischiadicus,
който върви по задната част на бедрото и в задколянната ямка с е дели на
голямопищялен, n. tibialis - продължаващ по задната част на подбедрицата
370 / (Л нови hci Анатомията и ЩЬиологията на човс
R cutaneus ir dialis i dorsalis n thoracici

s lateralis r dorsalis n thoracici
Radix d o r z a h z
Medul a spinalis ^ ^ ^ i z a h s n thoracici
Radix ventrahs
N spinalis
Rr communicantes
R ventrales
(tin mtercostales)
ertebrali:
intercostalis ро
A intercostalis р о
А intercostalis ai
Aorta thorac
V intercostalis ail
V azygos
А thoracica u V thoracica interna
Corpus R cutaneus
lateralis
(pectoralis)
M m intercostalis intemi
M m intercostalis e x t e m i
n e u s a n t e n o r (pectoralis)
Фиг. 143 Междуребрени нерви
и стъпалната страна на ходи ю т о /пп. plantares п ed. et lat./ и о б щ малкопи-

щялен, n. peroneus c o m m u n i | разделящ се на п|)върхностен и дълбок - за
предната и странична част н а подбедрицата и п рба на ходилото. Срамни-
ят нерв, n. pudendus, нарича! о щ е срамно сплет ение инервира перинеума,
органите в малкия таз и въш ните полови оргаг и.
Черепщомозъчни ^ерви
Ч с р е п н о м о з ъ ч н и т е нсрши, nn. c r a n i a l e s с а 12 чифта и се появяват на
повърхността на главния м оЗЪ1к. Номерират с е по реда на появяването си
с римски числа от 1 д о XII ъдържат моторни сетивни, а някои от тях и
вегетативни /парасимпатико в и / в л а к н а и съотвteTHO на това имат различни
ядра лежащи в мозъчния.ст В О Л ,/Фиг. 145 и Фиг. 146/.
1. О б о н я т е л н и н е р в и , fii la olfactoria са ;оло 20 снопчета от нерв-
ни влакна, които представл яват групирани аксЬ н и т е на невроепителните
клетки, лежащи в обонятел ната зона на л и ицата на носната кухина,
Тези нерви преминават п р е | надупчената плас тинка /lamina cribrosa/ на
решетъчната кост, и в пре ната черепномозъч на яма завършват в обо-
нятелната луковица, която с е свързва с главни < мозък чрез обонятелния
тракт/Фиг. 147/.
Периферна нервна система I 3 7 1
II. Очен нерв, пег-

N iliohypogasl
vus opticus представля
N femorahs ва сноп от аксоните на
obtuiatonus третия неврон от пътя
N ilioinguinal
на зрението /ганглинни-
N. gemtofermoralis те клетки на ретината/
R fermoralhs
( о т n genitofemrallis)
R gemtallis
( o r n genitofemrallis)
и излиза от задната част
на очната ябълка. Това е
N cutaneus
f e m oris l a t e r a l i s . така, защото първите три
неврона от аферентпия
ischiadicus път на зрението са раз
положени в ретината /
<r cutanei.
anteriores
R r cutanei
f e m o n s posterior
най-въ1решната обвивка
на очната ябълка/. През
>Rt cutanei
специален канал /canalis
n obturatonl opticus/ очният нерв на
влиза в предната череп-
но-мозъчна яма, където
става кръстосване на
левия и десния с обмяна
N peroneus N tibulalis
(tibulans) c o m m u n i s на медиалните влакна.
Назад от кръстосването,
наречено hiasma opti-
cum продължават очни
N peroneus
(tibularis) profundus N c u t a n e u s surae m e d i a l i s те трактуси /tractus op
N peroneu:
ticus/, като всеки от тях
( t i b u l a n s ) superficial^
N saphenus
носи влакната от двете
cutaneus
очни ябълки, възприе
; lateralis-
мащи информацията от
противната страна на
зрителното поле /напри
мер левият - з а дяснага
N cutaneus dorsalis
част от зрителното поле/
'medialis
/Фиг. 148/.
N cutaneus dorsalis
nteimrdius
111. Очедвнгател-
N cutaneus
dorsalis lateralis ният нерв, nervus ocu-
lomotorius има моторно
N plantans m e d i a l i s
и парасимпатиково ядра
plantaris lateralis в средния мозък. Мо
торното ядро се нарича
nucleus motorius, а пара-
Фи1. 144 Пояссн сплит симпатиковото - nucleus
N opticus
Faix cerebri m a j o r
Bulbus o l f a c t o n u s
Tractus o l f a c t o n u s
Sinus inlercaveraosus N oculomotonus
trochleans
D iaphr agmo N ophthalmicus

Imodibulum
N maxillans
Sinus mtercavemosus
Smus cavernosus N abducens

Plexus basilans mandibulans
N tngemmus
Dura mater
encephah N facialis
Vv meniageae
mediae \elibuloco-
Ganglion
tngemmale
glossopharsTigeas
Tentonum N vagus
cerebelh
Sinus petrosus
mfenor
Smus petrosus
superior N h>poglossus
Sinus sigmoideus Sulcus smus sigmoidei

N accessonus
Tentorium cere bell
Medula oblongata
smus transversi
Sinus occipitalis
Confluens smuum
Smus trans versus Smus sagitahs supenor
Smus rectus
Фиг. 145 Вътрешна повърхност на черепа и черепно мозъчните нерви
accessories /на Едингер-Вестфал/. Нервът излиза на повърхността на мозъка по

вътрешната страна на мозъчните крачета /cms cerebri/ и навлиза в очницата
през горната цепнатина /fissura orbitalis superior/. Инервира с моторната си част
всички очедвигателни мускули с изключение на горния кос и външния прав.
Парасимпатиковата му част се прекъсва в ресничестия ганглий ganglion ciliare,
разположен зад очната ябълка и инервира два гладки мускула - мускула свивач
на зеницата / т . sphincter pupillae/ и ресничестия мускул / т . cilliaris/, при съкра-
шението на който окото акомодира за близко гледане /Фиг. 149/.
IV. Макаровидният нерв, nervus trochlearis е чисто моторен и съот

ветно има само едно моторно ядро, nucleus motorius n. trochlearis в средния
мозък. Единствен този нерв излиза на повърхността на мозъка по задната
страна, под четирихълмието и навлиза в очницата през горната цепнатина
/fissure orbitalis superior/. Инервира горния кос мускул на очната ябълка
/ т . obliqus superior/ /Фиг. 150/.
V. Т р о и ч н и я т н е р в , nervus t r i g e m i n u s е с е т и в е н и моторен. О т г о в о р е н
е з а с е т и в н а т а и н е р в а ц и я на кожата н а л и ц е в а т а част на главата, л и г а в и ц а т а
н а о ч н а т а я б ъ л к а , н о с н а т а к у х и н а и у с т н а т а кухина, в к л ю чит е л но зъбите и
м о т о р н а и н е р в а ц и я на д ъ в к а т е л н и т е м у с к у л и /Фиг. 151/. И м а т р и с е т и в н и
и е д н о м о т о р н о ядра, р а з п о л о ж е н и о с н о в н о в понс а и с е появява н а п о
в ъ р х н о с т т а н а м о с т а в с т р а н и д о г р а н и ц а т а с малкомозъчните крачета с д в а
к о р е н а / м о т о р е н , radix m o t o r i a и с е т и в е н , radix sensoria/. В б л и з о с т с л е д
т о в а с е н а м и р а г о л е м и я т п е р и ф е р е н с е т и в е н ганглий /наречен полулунен/
н а т о з и н е р в , g a n g l i o n trigeminale. С л е д ганглия нервът се д е л и на т р и т е с и
к л о н а /Фиг. 152/. V г О ч н и ч н и я т нерв, n e r v u s ophtalmicus е чисто с е т и в е н .
Н а в л и з а в о р б и т а т а п р е з горната ц е п н а т и н а /fussura orbitalis superior/ и с е
д е л и на т р и т е с и клона; n. frontalis, n. nasocilliaris, който носи с е т и в н а и н е р
в а ц и я за g a n g l i o n cilliare и n. lacrimalis. К ъ м n. lacrimalis се п р и с ъ е д и н я в а т
в е г е т а т и в н и в л а к н а о т ggl. p t e r y g o p a l a t i n u m през n. zygomaticus. И н е р в и р а
к о н ю н к т и в а т а н а о ч н а т а ябълка, с л ъ з н а т а жлеза, кожата на горния клепач
и челото, ч а с т о т л и г а в и ц а т а и кожата н а носа, л и г а в и ц а т а на к л и н о в и д -
374 / Основи на Анатомията и
Фнг. 147 Орган на обонянието. Ner olfactorius (I)
Дясно Ляво
Retina
Nervus opticus II
Canalis opticus
Chiasma opticus
Tractus opticus
Corpus genicula-
tum laterale
Radiatio optica
Cuneus
лсоциатнвм
зрителна
кора (полета
IН и 19 по
Бродман)
^^Bcalcan
(поле 17 по I
Фнг. 148 Nervus opticus (11)

/ сриферна нервна система / 375
Фиг. 150 Nervus Arochlcaris (IV)
пия синус и част от клет ите на решетъчнат а кост. V2. Горночелюстният

нерв, nervus maxillaris е с ьщо чисто сетивен Излиза от черепа, като през
кръглия отвор foramen го ndum преминава в крилонебцовата яма /fossa
pterygopalatina/. След тов^ навлиза по долн; а стена на орбитата fissure
orbitalis inferior и излиза на лицето. Към нег вия ствол се присъединяват
вегетативни влакна от ggl аксиларният нерв се разделя
N nasocilians
R communicans cum n nasocilian N frontalis
G a n g l i o n cilliare \ N ciliares brev i \ .Glandula lacrimalis
A cerebri anterior \ \ .4 . u
N o p h t h a l m i c u s "X ^ \ \ ' ' opticus R lateralis n supraorbitahs

Pediculus cerebri
А carotis interna R medialis n supraorbitahs
Pons N supratrochleans
N n pterygopalatmi N mfratrochleans
Ganglion tngeminale
N petrosus major
N petrosus, Radix oculomotona
profundus
N mandibularis f- N oculomotonus
N mfraorbi talis
N palatini major janglion pterygopalatinum
et mmor
N mfraorbitahs (pes
I ansennus minor)
A merungea media R al\eolans
A occipitalis.. supenor antenores
R al\eolans supenor
Ri alveolares supenores medius
posteriores Plexus dentabs supenor
A temporalis R i dentales supenores
superficialis (отрязана)
A maxillaris Rr gingu ales supenores
N lingualis
A aunculans posterior
N mylohyoideus
A. carotis externa
N accessonus N mentalis
V jugulans interna
N hypoglossus Rr dentales inferior
А carotis mtema • ^ ^ ^ " ^ I ' l e x u s dentalis infenor
A submentalis
R superior ansae cervicalis N al\ eolans infenor
A facialis
Plaxus cervicalis
A linguatis А carotis externa
N phiemcus
А carotis c o m m u n i s '
Ansa cervicalis
A thyroidea superior
Фиг. I SI Троичен нерв и неговите клонове
на три основни клона: n. infraorbitalis, n. zygomaticus, приемащ присъеди

нените вегетативни влакна и nn. alveolares superiores. Инервира кожата на
средната част на лицето, лигавицата на мекото и твърдото небце, небцови-
те сливици, останалата част от носната лигавица и лигавицата на горноче-
люстния синус, горните зъби и венци. Долночелюстният нерв, nervus
mandibularis е смесен. Той съдържа сетивни влакна и цялата моторна част
на троичния нерв. Излиза от черепа през овалния отвор /foramen ovale/
и дава редица клонове към дъвкателните мускули, към езика - сетивни
клонове за предните 2/3, в канала на долната челюст за долните зъби и
венци, като крайно клонче излиза в областта на брадичката. Инервира още
лигавицата на бузите и пода на устната кухина, кожата на бузата и отчасти
ушната мида. Моторната част притежава две инервационни зони. Първата
зона са дъвкателните мускули - нервите, които ги инервират носят имена
та на мускулите /nn. temporales proff., n. massetericus, nn. pterygoidei med.
et lat./. Втората моторна зона на нерва са част от мускулите, изграждащи
пода на устната кухина / т . mylohyoideus и предното коремче на m. digas-
tricus/. Сетивната част е представена от големи нерви с обширна сетивна
зона. N. alveolaris inferior се разполага в канала на долната челюст и дава
NucI m e c e n c e p h a l i
trigeiTiini
NucI sensonus pomtis

378 / Основи на Анатомията и физиологията на нове ка
Nucl nerv i / ./TV \

abducentis"~><--^l/j V ,
_ Ч\^г
1 —С"- м
^J
l a t •ralis Nervus
\ / abducens \ \ . Nucleus
(Ч f \ n abducentis
Fissur«
orbitabs sup
NiwtA \ l
\ v
Фиг. 153 Nervus abducens
клончета за зъбите и венците N. linquaiis инерв ира езика, като по своя ход
анастомозира със chorda tym pani от n. facialis, 4. auriculotemporalis върви
възходящо през околоушнат а ж л е з а д о черепн ия покрив, а пред ушната
мида се свързва с вегетативь ия ggl. oticum.
VI. О т в е ж д а щ и я т н е р в , n e r v u s a b d u c e n s е чисто моторен и има едно

моторно ядро в моста. Изл11за на п о в ъ р х н о с п а на мозъка в граничната
бразда между моста и продъ лговатия мозък. С л ;д това навлиза в очницата
през горната цепнатина /fissiire orbitalis superior / и инервира един от очед-
вигателните нерви - външни я прав / т . rectus la eralis/ /Фиг. 153/.
VII. Л и ц е в и я т н е р в , пег vus facialis е см есе н - има двигателни, сетив-
ни и парасимпатикови влакн а и съответно на т о ш три ядра, разположени в
моста, като сетивното е о б щ з с тези н а IX и X ЧМН /Фиг. 154/. Моторното
ядро е nucl. n. facialis, а нар асимпатиковото - nucl. salivatorius sup. Поя-
вява се на повърхността на мозъка между м о е га и продълговатия мозък.
Навлиза в канала си /canalis facialis/, разположе:н в слепоочната кост през
вътрешния слухов отвор /рс rus acusticus int./ i излиза през стиломасто-
идния отвор по външната пс върхност н а череп ната основа. В канала има
сетивен ганглий, наречен ggl . geniculi, където ле жат клетките за инерваци-
ята на предните 2/3 на езика за вкус. Моторната му част инервира две мус-
кулни зони. Първата е plexu« parotideus - т о й се разполага като сплетение
между лобовете на околоуш ната слюнчена жле•за, след което клончетата
му достигат всички мимичес ки мускули. Вторап а зона са някои от горните
подезични мускули / т . stylo lyoideus и задното коремче на m. digastricus/.
Парасимпатиковата част е пр едставена о т два не рва. N. petrosus major носи
предвъзлови влакна за ggl. pi erygopalatinum за и нервация на слъзната жле-
за и слюнчените жлези на t ебцето. Chorda tyn ipani е нерв, носещ пред-
Периферна нервна система I 379
I paiotideus l amina i
Rr temporales supcrfici
temporales
Venter frontalis
supraorbitalis (г lateralis)
М orbicularis oculi
R- tncdialis n supratrochleans
supratiochleans
N. mfratrochleans
R zygomaticotemporalis
N aunculo- n zygomabci
temporales R- z^'gomaticobaalis
a zygomatia
R levator labil supenons
Rr nasaies extemus
a ethmoidalis
N occipitalis
major N mfiaoihitalis
Rr nasaies external
N occipitalis a infraorbilalis
M z> gomatieus major
N Rr labiales supenores
R
R stylohyoi
Rr zygomatici n facialis
Glandata p a M buccinator
N mentalis
N auncans magnus depressor labn i n f e n o n s
К/ b s n facialis M depressor anguli o n s

R colli n facialis
M n l isseier
N transvcrsus colli
M strmocleidomastoid^b
R maif.m lis mandibulae
Plalysma
Ф и г . 1 5 4 Л и ц е в нерв
в ъ з л о в и в л а к н а з а ggl. su ^mandibulare за инс нация на подчелюстната и

п о д е з и ч н а т а с л ю н ч е н и ж л ези/Фиг. 155/.
VIII. С л у х о в о р а в н о в е с н и я т н е р в , nervu» vestibulocochlearis е чисто

с е т и в е н и и м а д в е ч а с т и - равновесна с 4 яд Da /nuclei vestibuläres/ и слу-
хова с 2 я д р а /nuclei cochl eares/. Всички тези я д р а се р а зпо л а га т в моста,
Н е р в ъ т с е появява на пов рхността на мозък» малко в с т р а н и о т VII Ч М Н .
Н а в л и з а с ъ щ о във вътреь пия слухов канал И д в е т е ч а с т и и м а т с е т и в н и
ганглии. В р а в н о в е с н и я g j l . vestibuläre се нгЬшрат клетките, ч и и т о пери
ферми и з р а с т ъ ц и с е н а с о ч ш т към полуокрън ните канали и р а в н о в е с н и т е
т о р б и ч к и . В с л у х о в и я / н а 1ечен поради ф о р м а т а си спирален, ggl. spirale
c o c h e / с а клетките, ч и и т о Н ^ д р и т и водя! до Кортиевия о р г а н в о х л ю в а ,
п р е д с т а в л я в а ш с л у х о в и я ррцептор/Фиг. 156
IX. Е з и к о г ь л т а ч н и я т | е р в , nervus ßlossoi haryngeus има сетивни, мо-
3 8 0 / Основи па Анатомията и физиологията на човека
R. temporalis .
Nucl. п.
R zygomaticus, Nuc . 5 jcl tractus
tonus „„Ii t a nI
R. buccalis- Nucl. n. abducentis

^Nucl. n. facialis
R. marginalis mandibular^ . Nucl. salia-torius sup.
Gl. lacrimalis 0 1
' \ Foramen stylcK • Nucl. tractus solitarii
Pterygopaletiun tnastoideum
ganglion M. stapedius
Жлези н а устната Nucl. spinalis n. trigemmi
к носната кухь petrosus m a j o r C ^ ^
Gang!
geniculi
Nervus
Nucl. n. facialis
Chorda
vGl. sublinguj tumpany
Gang submandiulare
Gl. submandibularis
Фиг. 155 Nervus facialis
* \ Nuclei
estibulares
Canalis semicircularis ant.
Nuclei
cochleares
Nuclei vestibuläres
Nuclei cochleares
Фиг. 156 Nervus glossapharyngeus

торни и парасимпатикови влакна и съответно три ядра в продълговатия мозък,
като сетивното е общо с тези на VII и X ЧМН, а моторното /nucl.ambiguus/ е
едно за IX, X и XI ЧМН. Нервът с е появява в браздата зад оливата. Излиза от
черепа през яремния отвор foramen jugulare. Има сетивен ганглий и инервира
лигавиците на средното ухо, гълтача и задната 1/3 на езика за вкус. Дава мо-
Периферна нервна система / 3 8 1
N . aunculotemporalis
Gl. parotidea ianglion oticum Nucl. salivatorius inf.
Foramen ovale Nucleus ambiguus

N . pctrosusminor Nucl
tractus
Тонзили и inicus
фаринкс 'plexus
Nucl. spinalis
n. trigemini
Задна l/3i Tympanicus^
,от езика xanaliculu'Y
Nervus! Nucl. saliva
у/tympanfcus torius inf.
Nucl. tractus
Membrana tympani solitani
N . tympanicus
Foramen Jugulare
caroticus,
Външно у х о
Nucl. spinalis
n. trigemini
Sinus caroticus Nucleus

ambiguus
M stylopharyngeus
Фиг. 157 Nervus vagus
торно клонче към мускул на гьлтача / т . stylopharyngeus/. Парасимпатиковата

му част е n. tympanicus и неговото продължение n. petrosus minor, който инер-
вира околоушната жлеза чрез ggl. Oticum. /Фиг. 157/.
X. Б л у ж л а е т и я т нерв, nervus vagus е смесен - моторен, сетивен и па-

расимпатиков. /Фиг. 158/. Излиза на повърхността зад оливата под корен-
чатата на IX ЧМН. Напуска черепа през яремния отвор foramen jugulare.
На шията върви зад сънната артерия и вътрешната яремна вена, в меди-
астинума заляга от двете страни на хранопровода и през отвора на диа
фрагмата за този орган навлиза в коремната кухина. Съответно на това се
различават главова, шийна, гръдна и коремна части. Сетивно инервира мо
зъчните обвивки, външния слухов проход, гьлтача, гръкляна и др. висце-
рални органи. Моторните клонове са за мускулите на фаринкса, ларинкса
и мекото небце. Парасимнатиковите влакна инервират сърцето, гладките
мускули и жлезите на хранопровода, трахеята, бронхите, стомаха, тънкото
черво и по-голямата част от дебелото черво /Фиг. 159.,
XI. Добавъчният нерв, nervus accessorius е чисто моторен. Има гръб

начномозъчна част /с ядро в шийните сегменти/ и черепномозъчна /с ядро
nucl. ambiguus, общо за IX, X и XI ЧМН/. Гръбначно мозъчната част на-
382 / О с н о в и н а А н а т о м и я т а и q Н | м В | в р | а на човек
A occipitalis
A carobs externa т
Ganglion cervicale I axus cervicalis
supenus tnmci
sympathichi-
A facialis •
А carotis mtema .N ihrenicus
A lingualis • G r n g h o n cervicale m e d i u m
t n ЛС1 sympathici
R communicans
r plexus cervicalis Plexus brachiahs
G a n g l i o n cervicothracicum (steliatum)
Truncus sympathicus ( ш и я ) '
N cardicus cervicalis supenor'
А carotis communis^ • А subclavia
N cardiac us cervicalis medius -Costa I
Ansa subclavia *
N vagus j 1
У1 • N n cardiaci inferiores
- Arcus aortae
laryngeus recurrens
Rr cardiaci o r n vagus' - R anasiomoticus
м е ж д у n vagus и
truncus sympaticus
Plexus p u l m o n a h s - ' Aorta thoracica

- Esophagus
• R r communicantes
Pulmo sinister • N. intercostalis V l l

• Truncus sympathicus
Plexus V intercostalis
esophageuj* postenpr
• V hermiarygos
- A intercostales
postenor
N spianchmcus Ganglion thoracicum X
major" tnici sympathici
Diaphragma
V cava inferior"
Truncus vagalis antemor*
Plexus celiacus
Pancreas•
- R r gastnci antenores
Ventnculus
Фиг. 158 Блуждаещ нерв
влиза в черепа през големия тилен отвор, двете части се сливат и излизат
от черепа през foramen jugul во се разделят, като гръб-
начно мозъчната част инер кира гръдноключич носисовидния и трапецо-
видния мускули, а черепно N и динява към блуждаещия
нерв и инервира мускулите >о/.

Периферна нервна система / 3 8 3
Фиг. 159 Nervus a c c e s s o n u s
М styloglossus
O s hyoidcum
M hyoglossus
Mandibula
M gcnioglossus
Ф и г 160 Nervus hypoglossus

XII. П о д е з и ч н и я т н е р в , n e r v u s hypogiossus е чисто моторен нерв.

Има собствено, едноименно моторно ядро в продълговатия мозък. Появя
ва се на повърхността на мозъка в браздата между пирамидата и оливата.
Излиза от черепа през отделен едноименен канал, и инервира всичките
напречнонабраздени мускули на езика - собствени и скелетни /Фиг. 161/.
Обща характеристика на системата

за регулация на движенията
Ф у н к ц и и . Системата за регулация на движенията осъществява след
ните функции:
1. Запазва позата на тялото /равновесие при покой/
2. Извършва движения и
3. Запазва равновесието в изправено положение.
Човек извършва два основни типа движения:
1. Ф а з и ч н и д в и ж е н и я , които са краткотрайни, с голяма скорост Чрез
тези движения се осигурява придвижването на тялото в пространството
Фиг. ф-75 Фазични и тонични двигателни единици, които определят характеристиката на

движенията
или на отделни негови части една спрямо друга /Фиг. ф-75 /.

2. Т о н и ч н и д в и ж е н и я , които са бавни и продължителни. Тези движе
ния противодействат на постоянно действащата сила на тежестта и осигу
ряват фиксацията на отделните части на тялото в оптимално положение за
извършване на фазичните движения. Тоничните и фазичните движения с е
комбинират в определена последователност, за да с е извършат необходи
мите двигателни реакции /Фиг. ф-75 /.
Е л е м е н т и на с и с т е м а т а за р е г у л а ц и я на д в н ж е н и я т а : гръбначен мо
зък и супраспинални центрове в мозъчния ствол, в базалните ганглии, в
малкия мозък и в кората на големия мозък.
Скелетните мускули с е съкращават в отговор на възбудни импулси, които
достигат д о тях по аксоните на алфа - мотоневроните разположени в пред
ните рога на сивото вещество на гръбначния мозък. Алфа-мотоневроните с е
наричат о б щ краен п ъ т на системата за регулация на движенията, тъй като
те са единствената връзка между двигателните центрове, които контролират
движенията и скелетните мускули, чрез които се извършват движенията.
Мускули синергисти. Два мускула, които движат една и съща става в една
и съща посока т. е. те с е подпомагат в извършването на дадено движение.
М у с к у л и а н т а г о н и с т и . Два мускула, които движат една и съща става,
но в противоположна посока т е. те си противодействат в извършването на
д а д е н о движение.
М у с к у л н и р е ц е п т о р и . В мускулите има два вида рецептори:
1. В мускулните вретена - статични и динамични рецептори.
2. В сухожилията - орган на Голджи.
Рецептори в мускулните вретена.

В скелетните мускули има два вида мускулни влакна, разположени у с
поредно: специализирани за сетивни функции мускулни влакна наречени
и н т р а ф у з а л н и , защото са разположени в мускулните вретена и обикнове
ни /за съкращение/ наречени е к с т р а ф у з а л н и м у с к у л н и влакна. В сред
ната част на интрафузалните мускулни влакна с е намират п ъ р в и ч н и и
в т о р и ч н и м е х а н о р е ц е п т о р и . Крайните части на тези влакна са напречно-
набраздени и могат д а с е съкращават в отговор на импулси от гама-мото
невроните в предните рога на гръбначния мозък.
Рецепторите в мускулните вретена с е възбуждат, когато мускулът с е
удължи и изпращат информация за тази промяна д о сетивните зони в мо
зъчната кора.
П ъ р в и ч н и т е р е ц е п т о р и са фазични; те отговарят с възбуждане само
в момента на удължаване /разтегляне/ на мускула и затова се наричат още
динамични рецептори.
В т о р и ч н и т е р е ц е п т о р и са тонични; те са постоянно възбудени и из
пращат непрекъснато информация д о мозъчните центрове за постоянната
дължина на мускула, поради което са наречени още статични рецептори.
Р е ц е п т о р и в с у х о ж и л и я т а . Сухожилните рецептори са тонични - из

пращат непрекъснато информация до мозъка за степента на съкращение
на мускула /силата, с която се дърпа сухожилието/.
С п и н а л н а регулация на д в и ж е н и я т а
Регулацията на движенията, която се осъществява от неврони в гръбнач
ния мозък /спинални неврони/ се нарича спинална регулация на движенията.
С п и н а л н и рефлекси. Гръбначният мозък контролира движенията чрез
спинални рефлекси, които започват с кинестезични /в мускули, стави, сухо
жилия/ и кожни рецептори в крайниците и трупа. Информацията от рецепто
рите достига до сетивните неврони разположени извън централната нервна
система /в ганглион спинале/, от тях се провежда до спиналните двигателни
центрове, които се състоят от междинни неврони и от алфа мотоневрони. По
аксоните на алфа-мотоневроните сигналите достигат до скелетните мускули,
които отговарят на дразненето на рецепторите с определено движение. Гръб
начният мозък е център на много рефлексни дъги, които работят автоматично.
По-важните спинални рефлекси са; миотатичен, сухожилен, флексорен.
М и о т а т и ч н и р е ф л е к с и . Получават се при разтягане на мускула - про
тиводействат на удължаването му. Биологичният смисъл на миотатични-
те рефлекси е да поддържат постоянна д ъ л ж и н а т а на мускула, от която
зависи мускулният тонус /Фиг. ф-76 /. Рефлексната дъга на миотатичния
рефлекс е двуневронна /моносинаптична/. П р и разтягане на мускула под
влияние на някакво външно въздействие /п аси в н о разтягане/ или вътреш
но въздействие /активно/ се възбуждат рецепторите в интрафузалните
мускулни влакна. Възбуждането се п р о в е ж д а по сетивните неврони д о
алфа-мотоневроните, а от тях сигналите се провеждат до екстрафузални-
те мускулни влакна на същия мускул. Последвалото съкращение скъсява
мускула и се възстановява първоначалната м у дължина. Низходящи вли
яния от моторните центрове разположени над гръбначния мозък върху
центровете на миотатичните рефлекси могат да повишат или да намалят
мускулния т о н у с .
С у х о ж и л н и р е ф л е к с и . Получават се при скъсяване на мускула /съ

кращение/, което предизвиква разтягане на сухожилието. Биологичният
смисъл на сухожилните рефлекси е д а поддържат постоянно съкращени
ето на мускула. Рефлексната дъга е двусинаптична и започва с рецептори
в сухожилията /телца на Голджи/, които се възбуждат при съкращение
на мускула. Възбуждането се провежда по сетивните неврони и дос т и
га до задръжен междинен неврон в гръбначния мозък, който задържа
свързания с него алфа-мотоневрон. В резултат на това съкращението на
мускула намалява.
Фиг. ф-76 С х е м а н а рефлексната д ъ г а н а миотатичен рефлекс
Супраспииални влияния
По-висшите моторните центрове в мозъчния ствол, малкия мозък, базалните

гангпии и кората на големия мозък, регулират движенията чрез низходящи влияния
върху невроните на гръбначния мозък - супраспииални влияния. Сигналите от су-
праспиналните центрове могат да активират или да инхибираг /задържат/ спинал-
ните рефлекси. Супраспиналните центрове предават заповеди до скелетните мус
кули за извършване на определено движение чрез алфа-мотоневроните като общ
краен път. Те могат да контролират както фазичните, така и тоничните движения.
Регулация на движенията от мозъчния ствол,

базалните ядра и малкия мозък
Регулация на д в и ж е н и я т а о т мозъчния ствол.
Самостоятелната регулация на движенията от мозъчния ствол е много
по-сложна и по-съвършена от регулацията, извършвана от гръбначния мо
зък. Мозъчният ствол осъществява двигателните си функции чрез рефлекс
ни механизми. Структурите, които участват в регулацията на движенията
са: ретикуларна формация, червено ядро и вестивуларните ядра /моторни

центрове на мозъчния ствол/. Те получават информация от рецепторите във
вестибуларния апарат /орган на равновесието/, от кинестезичните рецепто
ри и от тактилните рецептори. От моторните центрове на мозъчния ствол
информацията се предава до мотоневроните на гръбначния мозък по:
1. ретикуло-спиналния път /стимулира или инхибира предимно муску-
ли-разгъвачи/.
2. рубро-спиналния път /стимулира мускули-сгъвачи и инхибира мус-
кули-разгъвачи/и
3. вестибуло-спиналния път /стимулира мускули-разгъвачи и иихибира
мускули-сгъвачи.
Функциите на мозъчния ствол се контролират непрекъснато от по-висши-
те моторни центрове на мозъчната кора, базалните ядра и малкия мозък.
Д в и г а т е л н и ф у н к ц и и н а м о з ъ ч н и я с т в о л . Моторните центрове на мо
зъчния ствол контролират изправянето на тялото и запазване на позата и
равновесието чрез тонични рефлекси, които поддържат мускулния тонус,
необходим за запазване на позата и равновесието. Има два вида тонични
рефлекси: с т а т и ч н и и с т а т о - к и н е т и ч н и .
Регулация на д в и ж е н и я т а о т б а з а л н и т е ядра
Базалните ядра представляват сиво мозъчно вещество, разположено

под кората на главния мозък. При човека те функционират в тясно един
ство с моторната зона нафората на главния мозък. Описана е кръгова ана
томична връзка, която започва от кората, минава през базалните ядра и
таламуса и оттам се връща отново към моторната зона на кората.
Базалните ядра получават информация от асоциативните зони на кора
т а и от мозъчния ствол /аферентни, входни сигнали/.
Информацията о т базалните ядра се провежда д о моторните центрове
в мозъчния ствол и към определени ядра на таламуса, от които импулсите
достигат д о моторната зона на кората /еферентни, изходни сигнали/.
Функции на базалните ядра; участват в регулацията на тоничните и на
фазичните движения. При тяхното увреждане винаги се променя мускулният
тонус. В едни случаи мускулният тонус намалява, а в други се увеличава.
Базалните ядра регулират бавните движения, които служат като фон, върху
който се извършват контролираните от мозъчната кора фини движения. При
увреждане на базалните ядра движенията се променят в посока на намалява
не и забавяне или в посока на увеличаване.
Регулация на движенията от малкия мозък

Малкият мозък получава информация о т всички кинестезични и так-
тилни рецептори, от моторните центрове на мозъчния ствол и от кората на

главния мозък /входни сигнали/. Така той сравнява състоянието на муску
лите и състоянието на нервните центрове, които контролират мускулните
съкращения. При необходимост той прави корекция при изпълнението на
движенията, за д а стават по-точни. Малкият мозък изпраща информация
към моторните центрове на мозъчния ствол и към моторната зона на мо
зъчната кора /изходни сигнали/. Той контролира едновременно силата,
скоростта, обхвата и посоката на движенията.
Функции на малкия мозък.

1. Участва в запазване на равновесието. Основно значение за поддържане
на равновесието имат вестибуло-моторните рефлекси, които много грубо ре
гулират равновесието, а малкият мозък чрез коригиращи движения осъщест
вява фината регулация на равновесието. Той играе важна роля в запазване на
позата и равновесието при изправено положение на тялото при покой.
2. Участва в запазване на равновесието при извършване на движение.
3. Малкият мозък получава информация за всяко волево движение,
програмирано в моторния център на кората. Получава информация и от
рецепторите за извъришането на това движение. Съпоставянето на тези
два вида информация позволява на малкия мозък да изпраща коригиращи
импулси д о моторната зона на кората или до гръбначния мозък, за да на
прави движенията плавни и точни. Малкият мозък съгласува по време
фазичните и тонични компоненти на волевите движения, за да се постигне
точната цел на тези движения.
При увреждане на малкия мозък се наблюдава намаляване на мускул
ния тонус, залитане, нарушения в запазване на равновесието и треперене
на крайниците в началото и в края на движението /интенционен тремор/.
Малкият мозък няма самостоятелно значение в поддържане на равновеси
ето и регулацията на движенията, но неговото участие ги прави по-точни
и по-съвършени.
Регулация на движенията от кората

на главния мозък
Кората на главния мозък контролира волевите движения и взема учас
тие при регулиране на възбудимостта на спиналните рефлексни дъги. Коро-
вите движения имат следните особености: те са сложна верига от условни
рефлекси, не могат да се извършват ако няма информация от кинестезичните
и тактилните рецептори за извършване на движението и могат да се развиват,
тренират и автоматизират.
Корони двигателни зоии. В кората на главния мозък има 4 моторни зони.
първична моторна зона, допълнителна моторна зона и две специфични мо-
торни зони. Най-голямо значение има първичната моторна зона, в която се

намират големите пирамидни клетки на Бец /Фиг. /.
Пирамиден път. Една част от аксоните на пирамидните клетки дости
гат директно до спиналните неврони като образуват пирамидния път. Поради
кръстосването на пирамидните пътища лявата хемисфера контролира движе
нията в дясната половина на тялото, а дясната - в лявата половина. Затова
при увреждане на двигателната зона или на пирамидния път от едната страна
настъпва парализа на мускулите от другата страна. По пирамидния път се
изпращат импулси, които регулират както фазичните, така и тоничните дви
жения.
Екстрапирамиден път. Друга част от аксоните на пирамидните клетки
достигат до базалните ядра, малкия мозък, червеното ядро и ретикуларните
ядра в мозъчния ствол. О т червеното ядро и ядрата на ретикуларната фор
мация сигналите се провеждат до гръбначния мозък по руброспиналния и
ретикулоспиналния път. Тези индиректни пътища от кората до гръбначния
мозък се наричат екстрапирамидни пътища.
Моторната кора е свързана с гръбначния мозък чрез директен път и чрез
индиректни пътища.
Моторните зони на кората получават информация от всички кинестезични
и тактилни рецептори за изпълнението на движенията /входни сигнали/.
Регулация на волевите движения от коровите двигателни зони.

В моторните зони се изработва програма за извършването на опреде
лено волево движение. Тази п р о ф а н а определя кои мускули ще участват в
движението и в каква последователност те ще се съкращават и отпускат. За
извършването на програмата се изпращат сигнали по пирамидния път и по
екстрапирамидните пътища към мото невроните на гръбначния мозък, които
възбуждат инервираните от тях мускули, за да последва съкращението им и
да се извърши профамирапото волево движение.
Участие в регулацията на възбудимостта на спиналните рефлексни дъги.
Коровите моторни зони могат да повишат възбудимостта на спиналните не
врони и така да улеснят протичапето на даден рефлекс или могат да намалят
възбудимостта на спиналните неврони и по този начин да задържат протича
нето на даден рефлекс.
Вегетативна нервна система / 391
ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА
СИСТЕМА
Вегетативната /автономна/ нервна система инервира гладките мускули
и жлезите във вътрешните органи, сърцето и кръвоносните съдове. Ефе-
рентната й част с е състои от два неврона - първи /централен/, разположен
в ЦИС и втори /периферен/, намиращ с е в периферен /вегетативен/ ган-
глий. Анатомично и функционално ВНС с е дели на два антагонистични
дяла - симпатиков и парасимпатиков. Крайният медиатор на симпатикуса
е норадреналин, а на парасимпатикуса ацетилхолин, което определя про
тивоположните физиологични ефекти. Всеки един от вегетативните дяло
ве притежава централна и периферна части /Фиг. 162/.
Централна част
Централните неврони на симпатиковия дял с е намират в страничните
рога на сивото вещество на гръбначния мозък в гръдните и първите пояс
ни сегменти / T h l - L2/, ето защо този дял с е нарича още гръдно-поясен.
Централните неврони на парасимпатиковия дял са в ствола на мозъка
/това са ядрата на III, VII, IX и X ЧМН/ и в страничните рога на сивото
вещество на кръстцовите гръбначномозъчни сегменти / S 2 - S4/, поради
което този дял носи името черепен и кръстцов.
Периферна част
Телата на вторите неврони на симпатиковия дял с е разполагат във въ
зли /ганглии, които с п о р е д разположението си спрямо гръбначния стълб
с е означават като паравертебрални и прсвертебрални. Паравертебралпитс
с е разполагат от д в е т е страни на гръбначния стълб и образуват т. н. сим
патиков ствол /truncus sympaticus/, съставен от 2 2 — 23 ганглия. Тои има
щийна част, състояща с е от три ганглия /горен, среден и долен/, гръдна
част —с 10 —12 ганглия; коремна част —с 3 —4 ганглия; тазова част —с 4
ганглия и един нечифтсн опашен ганглий. Всички т е са свързани помеж
д у си с мсждуганглийни клончета /rami interganglionares/, а със съответ
ните гръбначномозъчни нерви ганглиите с е свързват чрез предвъзловитс
/ б е л и / и следвъзловите /сиви/ влакна. 11рсвертебралните ганглии се раз
полагат пред гръбначния стълб и аортата. Те са нечифтни и излизащите
от тях следвъзлови влакна са предимно за коремните органи. По-важни
са слънчевият
Ganglion ciliare
Glandula lacrimalis
ганглий около
N oculomotonus-^y чревния ствол
Ganglion pterygopalatinum
N mertnedius-^l^ (ganglion solare/
N. glossopharyngcus
Ganglion oticum аортобъбречния
N vagus
— Glandula sublingularis върху бъбречната
Glandula parotis Ganglion submandibulare артерия /gangli
Ganglion cervicale superius
Glandula submandibulans on aorticorenale/,
А. carotis communis
N. cardiacus cervicale N. carotis internus горния и долния
Glandula thyroidea
supcnus
Esophagus
опорачен около
Nn. cardiaci cervicales началото на съот
superiores, medn, infenores
Nn. intcrcostales,
ветните артерии
Rr cardiaci cervicales supenores
Pulmo dexter
/ggl. mesentericus
sup. и ggl. mesen
tericus inf./. След-
Truncus възловите влакна
sympathicus
^Hepar излизащи о т оп

Aurtj
исаните пара- и
Ventnculus превертебрал ни
splanchnic)
major Plexus coeliacus
ганглии образу
Pancreas ват сплетения
N. splanchnicus
minor Plexus mesentencus
superior
/плексуси/ около
Rr commumcantes артериите, носят
Intestinum crassum техните имена и
Plexus mesentcricus чрез тях навлизат
infenor Intestinum tenue
в органите.
Периферната
Plexus част на парасим-
hypogastneus
патиковия дял с е
Plexus sacralis характеризира с
Uterus дълги предвъзлови
Vesica unnara и къси следвъзло-
N. pelvicus
ви влакна. Гангли-
L- \ a g i n a
ите на 111, VII и IX
ЧМН са описани
при съответните
нерви и се нами
рат извънорганно,
Фиг. 162 Вегетативна нервна система а тези на блужда
ещия нерв и кръс-
тцовата част - вътреорганно. Невроните и техните израстъци образуват
сплетения, разположени в различните слоеве на стената на вътрешните
органи.
Физиология на вегетативната
нервна система
Нервната система се дели на соматична, която осъществява сетивните и
двигателни функции и вегетативна, която регулира работата на вътрещните
органи. Вегетативната нервна система /ВНС/ се нарича още автономна, защо
то работи автоматично и нейната дейност не подлежи на волеви контрол.
ВНС работи на принципа на р е ф л е к с н а т а дъга. Рецепторите на ве
гетативните рефлекси основно са интерорецептори, но могат да бъдат и
екстерорецептори. Информацията от рецепторите достига до вегетатив
ните центрове, където се преработва и след това се изпращат сигнали по
еферентната част на рефлексната дъга до изпълнителния орган /ефектор/.
Особеност на еферентния път до ефектора е включването на допълнител
но звено - ганглии, които се намират извън централната нервна система
/ЦНС/. Във вегетативните ганглии става свързването на преганглиините с
постганглийните неврони. Връзката се осъществява чрез химични синап-
си, в които предаването на възбуждението от едните към другите неврони
Симпатикова Парас им патикова

нервна система нервна система
Фиг. ф-77 Си мп а ти к о в и парасимпатиков дял ма вегетативната нервна система

става чрез медиатора а к е т и л х о л и н . Поради наличието на ганглии ВНС с е

нарича о щ е ганглийна нервна система.
ВНС се състои от два дяла: симнатиков и парасимпатиков дял /Фиг. ф-77/.
Функционална характеристика на симнатиковия дял на ВНС
Симпатиковите вегетативни ганглий с е намират близо д о ЦНС и да

лече от органите, които инервират. Те образуват д в е редици отстрани на
гръбначния мозък. Аксоните на симпатиковите постганглийни неврони с е
свързват с ефекторните клетки на вътрешните органи чрез химически си-
напси. Медиаторът в тези синапси е н о р а л р е н а л и н . който взаимодейства
с 2 вида мембранни рецептори на ефекторните клетки: алфа-адренорецеп-
тори и бета-адренорецептори. Характерно за симпатиковият дял е, че д и -
вергенцията и конвергенцията в неговите ганглий е по-силно изразена от
колкото при парасимпатикуса. По-силно изразената дивергенция е морфо
логична предпоставка за по-силно изразената ирадиация на възбуждането.
Ако с е възбуди само една симпатикова рефлексна дъга, възбужда с е голяма
част от симпатиковата нервна система. Ето защо ефектите от дразненето
на симнатиковия дял имат генерализиран /дифузен/ характер.
Ф у н к н и о н а л н а х а р а к т е р и с т и к а на нарасимнатиковия
д я л на В Н С
Парасимпатиковите ганглий с е намират далече от ЦНС и близо д о въ

трешните органи, по тяхната повърхност или вътре в тях. Провеждането
на възбуждането от аксоните на постганглийните неврони към ефектор
ните клетки с е извършва чрез химични синапси, в които медиаторът е
а ц е т и л х о л и н /холинсргични неврони/. Конвергенцията и дивергенцията
в парасимпатиковите ганглий не е така силно изразена както при симпати
ковите. Това е причина ефектите от дразненето на парасимпатиковия дял
д а са по-локални.
Медиатори и мембранни рецептори в синансите

на ВНС
Синапсите в ганглийте на ВНС /симпатикови и парасимпатикови/ са хо
линсргични - възбуждението с е предава чрез медиатора ацетилхолин. Мем
бранните рецептори в постсинаптичните мембрани са Н-холинорсцептори.
Провеждането на възбуждението от постганглийните симпатико
ви аксони към ефекторните клетки става чрез медиатора норадреналин.
Мембранните рецептори на постсинаптичните мембрани на ефекторните
клетки могат д а бъдат ал фа!-, алфа2-, бета! - и бета2- адренорецептори.
Вегетативна нервна cucme.ua / 395
В зависимост от вида на адренорецепторите, в синапсите на едни органи

норадреналинът предизвиква процес на възбуждение /алфа! и бета!/, а в
други органи - процес на задържане /алфа2 и бета2/.
П р о в е ж д а н е т о на възбужд ен иет о от крайните окончания на парасим-
патиковите аксони към ефекторните клетки става чрез медиатора аце-
тилхолин. Мембраннит е рецептори на ефекторните клетки са М-холи-
норецептори, които Fie са е д н о р о д н а група рецептори. В зависимост от
вида на М-холинорецепторите, в синапсите на едни органи ацетилхоли-
нът предизвиква п р о ц е с на възбуждение, а в други органи - процес на
задържане.
Съвременната медицина разполага с много фармакологични средства,
които могат д а повлияят върху функциите на вътрешните органи чрез въз
действия върху синапсите на ВНС.
Влияние иа ВНС върху функциите иа отделните

органи и системи
В л и я н и е на В Н С върху с ъ р н е т о
Симпатиковите нерви повишават честотата на сърдечните съкрашения
/ п о л о ж и т е л н о х р о н о т р о н н о д е й с т в и е / и увеличават контрактилитета на
сърдечния мускул / п о л о ж и т е л н о и н о т р о н н о д е й с т в и е / .
Парасимпатиковите нерви намаляват честотата на сърдечните съкра
щения / о т р и ц а т е л н о х р о н о т р о н н о д е й с т в и е / и намаляват контрактили
тета с а м о на предсърдията.
Следователно, при повишаване на активността на симпатикуса минут
ният о б е м на сърцето с е увеличава, а при повишаване на активността на
парасимпатикуса минутният о б е м на сърцето намалява.
В л и я н и е на В Н С в ъ р х у к р ъ в о н о с н и т е с ъ д о в е и а р т е р и а л н о т о к р ъ в н о
налягане
При повишаване на активността на симпатиковите нерви кръвоносните
съдове с е свиват/вазоконстрикция/ и кръвното налягане с е повишава. При
повишаване на активността на парасимпатиковите нерви кръвното наляга
не леко намалява, поради намаляване на минутния обем на сърцето.
В л и я н и е на В Н С върху с т о м а ш н о - ч р е в н и я н ъ т
Стомашно-чревният път с е влияе в по-голяма степен от активността
на парасимпатиковите нерви. Когато с е повиши тяхната активност перис-
талтичните движения с е засилват, сфинктерите с е отпускат и с е засилва
сскрсцията на храносмилателни сокове. При повишена активност на сим
патиковите нерви перисталтичните движения намаляват, сфинктерите с е
затварят, секрецията на храносмилателни сокове намалява.
Влияние на ВНС върху слюнчените жлези

Повишената активност на парасимпатиковите нерви предизвиква за
силване на слюнната секреция, а повишената активност на симпатиковите
нерви води до намаляване на секрецията.
Влияние на ВНС върху дихателната система

При повишаване на активността на парасимпатиковите нерви бронхите
се свиват, бронхиалната секреция се засилва и това затруднява дишането.
Повишената активност на симпатиковите нерви предизвиква разширяване
на бронхите, намаляване на бронхиалната секреция и дишането се уле
снява.
Влияние на ВНС върху окото

Парасимпатиковите нерви предизвикват съкращение на гладкия мускул
на зеницата, който я свива /мускулус сфинктер пупиле/. Парасимпатику-
сът инервира и гладкия ресничест мускул за извършване на акомодацията
/мускулус цилиарис/ Симпатиковите нерви предизвикват съкращение на
гладкия мускул, който разширява зеницата /мускулус дилататор пупиле/.
Симпатико-адренална система
Симпатиковите нерви инервират сърцевината на надбъбречните жлези

/медула/, о т която се секретират хормоните адреналин /80 % / и по-мал-
ко норадреналин /20 %/. Когато се повиши активността на симпатиковите
нерви, тогава се засилва и секрецията на медуларни хормони. Медуларни-
те хормони действат на същите мембранни рецептори /алфа и бета-адре-
норецсптори/, на които действат и симпатиковите нерви. Следователно,
симпатиковите нерви и надбъбречната медула работят заедно като едно
цяло и затова се означават като симпатико-адренална система.
При стресови реакции като страх, силна нервна възбуда, силна болка,
кръвозагуба, силен глад, хипогликемия /намаляване на кръвната захар/ и
др. се активира симпатико-адреналната система. Резултатът е повишаване
на честота па сърдечните съкращения и повишаване на контрактилитета
на миокарда, което води до увеличаване на минутния обем на сърцето,
повишаване на артериалното кръвно налягане, повишаване на мозъчната
активност и д р .
Особености на вегетативните регулации

1. В Н С оказва взаимно противоположни влияния върху повечето ор
гани. Медиаторитс на симпатиковите и парасимпатикови нерви могат да
оказват възбудни или задръжни влияния върху органите в зависимост от
вида на мембранните рецептори. Адренергичните мсдиатори могат д а
оказват възбуждащо или задържащо действие върху гладките мускули на
кръвоносните съдове в зависимост от това, дали там се намират алфа! или

бета2-адренергични рецептори.
2. В Н С взаимодейства с хуморалната регулация. Местни хуморални
фактори и някои хормони модулират синаптичното предаване във ВНС.
Хормоните променят възбудимостта на някои центрове на вегетативни ре
флекси.
3. В Н С регулира функцията на някои ендокринни жлези или пряко /
надбъбречна медула, Лангерхансови острови на задстомашната жлеза и
щитовидна жлеза/ или косвено чрез хипофизата.
4. В някои неврони на ВНС /хипоталамус/ се синтезират и секретират
неврохормони /антидиуретичен хормон, окситоцин, либерини и статини/.
Центрове, регулиращи вегетативиите функции

Центровете, които регулират вегетативните функции, се намират в
гръбначния мозък /спинални центрове/ и в главния мозък.
Спимални вегетативни центрове. Спинални неврони на симпатикуса
се намират в страничните рога на сивото вещество на гръдната и лумбал-
ната част на гръбначния мозък. Д о тях достига информация от интероре-
цептори, от екстерорецептори и от по-висши вегетативни центрове.
Спиналните неврони на парасимпатикуса се намират в кръстната част
на гръбначния мозък. Това са центърът на микцията, центърът на дефека-
цията и центърът на половите рефлекси.
Вегетативни центрове в продълговатия мозък и в моста. В продъл
говатия мозък се намират центрове, които регулират храносмилането, ди
шането, сърдечната дейност, артериалното кръвно налягане и др.
Ф и з и о л о г и я па х и п о т а л а м у с а
Хипоталамусът (XT) е по-висш вегетативен център, разположен в меж

динния мозък под таламуса. Значението на хипоталамуса като най-важна
станция за интегриране на вегетативните функции се определя от негови
те многобройни връзки с другите части на централната нервна система:
зрителни хълмове, лимбична система, ретикуларна формация на средния
и продълговатия мозък, някои подкорови ядра, а също така и от тясната
му анатомична и хуморална връзка с хипофизата. Медиаторни вещества в
хипоталамуса са норадрепалин, серотонин, допамии и др. Хипоталамусът
контролира работата на вегетативните центрове в моста, продълговатия
мозък и гръбначния мозък. Предният дял на XT регулира активността на
парасимпатикуса, а задният дял регулира активността на симпатикуса. XT
е свързан и с кората на главния мозък, с таламуса, с лимбичната система.
Той получава информация от много интерорецептори и екстерорецептори.
В самия X T има осморецептори, терморецептори, натриеви рецептори,

глюкозни рецептори и др.
Функции на XT. XT регулира телесната температура, апетита, водната
обмяна, контракциите на матката и функциите на аденохипофизата.
Регулация на телесната температура. XT получава информация за
кожната температура от терморецептори в кожата и за температурата във
вътрешността на тялото от терморецептори в X T Когато телесната темпе
ратура се отклони от нормалната си стойност, XT променя топлопродук-
цията и топлоотдаването така, че д а се възстанови балансът между тях.
XT регулира топлопродукцията чрез промяна в обмяната на веществата
и чрез неволеви съкращения на скелетните мускули. Топлоотдаването с е
контролира чрез промяна в тонуса на кожните кръвоносни съдове и чрез
регулиране на изпотяването.
Телесна температура
Активната жизнена дейност на клетките в човешкия организъм е въз

можна в относително малки температурни граници /25° - 43 0 С/, като ус
тойчивостта към охлаждане е по-голяма, отколкото към прегряване.
Телесната температура се измерва в подмишницата, където към 4 - 5
часа сутрин е около 36 0 С, а към 16 часа - 37 0 С. В ректума телесната тем
пература е с 0.5 о С по-висока и реално отразява температурата във вътреш
ността на тялото.
Топлинен баланс е резултат о т равновесие между два процеса: произ
водство и загуба на топлина /Фиг. ф-78 /. Производството на топлина с е
извършва във вътрешността на тялото и е резултат на химични реакции,
а загубата на топлина е физичен процес и се извършва на повърхността
на тялото /кожа/. Постоянната температура във вътрешността на тялото /
температурна хомеостаза/ се поддържа чрез регулация на химичните /топ-
1. Основна обмяна 1. Излъчване

2. Мускулна активност 2. Изпарение конвекция
3. Треперене 3. Провеждане
4. Тироксин
5. Адреналин
1 ^ .
Топлопродукция Топлозагуба
Фиг. ф-78 Топлинен баланс

лопродукция/ и физичните /топлоотдаване/ процеси.
Механизми на топлопродукция.
1. При обмяната на веществата се образува голямо количество топлина.
2. Мускулните съкращения също са източник на топлина.
Механизми на топлоотдаване
1. Излъчване - отдаването на топлина във вид на инфрачервени лъчи от
кожната повърхност към отдалечени от тялото студени предмети. Количе
ството на излъчената топлина зависи от температурния градиент, подвиж
ността и влажността на въздуха и др. /Фиг. ф-79/.
2. Провеждане - топлина се губи при допир на студени предмети до
тялото. Загубата се увеличава при по-голяма температурна разлика, при
по-голяма допирна площ и при по-висока топлоемкост на предметите, ко
ито са в контакт с кожата. Особено голямо е провеждането на топлина при
потопяване на тялото във вода поради факта, че водата има хиляди пъти
по-голяма топлоемкост от въздуха.
3. Потоотделяне и изпарение на отделената от кожата пот - това е един
непрекъснат процес, независим от околната температура. Това постоянно
изпарение се нарича невидимо - то не дава субективно усещане за изпотя
ване. По този начин за 24 часа се отделя 800 мл пот.
При много горещ и сух климат потоотделянето може да достигне 4.5 л
за едно денонощие. Изпарението е затруднено във влажно и тихо време.
Механизми на терморегулация
Процесът на терморегулация се осъществява от високоефективна са
морегулираща се система, която работи на принципа на отрицателната
обратна връзка; повишаването на телесната температура включва регула-
Стена Изпарение (22%)
Провеждане към
обекти (3%)
Ф и г ф-79 Механизми на топлоотдаване

торни механизми, които предизвикват нейното намаляване до нормалната

стойност и обратно. Системата включва периферни и централни невро-
хуморални механизми.
1. Периферии механизми включват промени в кожния кръвен поток
- при топло време артериолите и капилярите на кожата са разширени, а
при студено време те са свити /кожата е бледа и студена/.
2. Централни механизми - температурната хомеостаза се осъществя
ва от терморегулаторния център в хипоталамуса чрез включване на бързи
нервно-рефлексни механизми и бавни невро-хуморални механизми.
В предния хипоталамус е разположен центърът на топлоотдаването
/"охлаждащ" център/, който стимулира физичната терморегулация.
В задния хипоталамус е разположен центърът на топлонродукцията
/"затоплящ" център/, който стимулира химичната терморегулация. Този
център чрез стимулация на симпатиковите нерви повищава секрецията на
адреналин и норадреналин от надбъбрсчната сърцевина, намалява кожния
кръвоток и потоотделянето и увеличава топлопроизводството в мастната
и мускулната тъкан.
При намаление на околната температура извън зоната на комфорта
следва възбуждане на "затоплящия център", който повищава телесната
температура чрез:
1. вазоконстрикция на кожните кръвоносни съдове /намалено топлоот
даване/
2. повишаване на метаболизма /повишена топлопродукция/
3. треперене /неволево съкращение на скелетните мускули/
4. намалено изпотяване
5. повишена секреция на тироксин
Обратно, при затопляне се активира "охлаждащия" център, който на
малява телесната температура чрез:
1. вазодилатация на кожните кръвоносни съдове /повишено топлоот
даване/
2. изпотяване
3. намаляване на мускулния тонус
Болестни отклонения от нормалната телесна температура

При инфекциозни заболявания бактериите отделят вещества, наречени
нирогени, защото повишават температурата и предизвикват втрисане. Пи-
рогените стимулират производството на простагландини от хипоталамуса,
които "пренастройват" терморегулаторния център на по-високо ниво на
нормална телесна температура. Следва активиране н а ^ а т о п л я щ и я " цен
тър, което е причина за:
1. свиване на кожните артериоли и получаване на субективно усещане
за студено /намалено топлоотдаване/
2. повишаване на метаболизма /повишена топлопродукция/
Вегетативна нервна система I 401
3. треперене /повишена топлопродукция/

Резултатът от всичко това е повишаване на телесната температура д о
"новото" зададено ниво, което е по-високо от нормалното ниво /37 0 С/.
Лекарствени вешества като аспирин, аналгин, амидофен и др. понижа
ват и нормализират температурата и затова са наречени а нти пи р е т и н и .
Регулация на апетита. В X T се намира център на глада и център на

ситостта. Центърът на глада е винаги възбуден. Центърът на ситостта
се възбужда след приемане на достатъчно количество храна, след повиша
ване на кръвната захар и след повишаване на телесната температура над
нормалната стойност. Възбуденият център на ситостта потиска центъра на
глада. Тогава човек не изпитва глад и няма апетит /не приема храна/.
Регулация на водно-електролитния баланс. В нервните клетки на

супраоптичните ядра на XT се синтезира антидиуретичен хормон /АДХ/,
който се пренася д о задния дял на хипофизата и се складира там. Когато
осмоларитетът на плазмата се повиши или когато обемът й се намали, се
крецията на АДХ от неврохипофизата се повишава, което води до увели
чаване обратната резорбция на вода в събирателните каналчета на бъбрека
и намаляване на диурезата. По този начин намалява отделянето на вода с
урината и в организма се задържа повече вода. Освен това отделни ядра в
хипоталамуса /център на жаждата/ регулират приемането на вода. Хипота-
ламусът участва и в регулацията на натриевата хомеостаза.
Регулация на контракциите на матката. В паравентрикуларните ядра

на X T се синтезира хормонът окситоцин, който се пренася до задния дял
на хипофизата, където се складира. Когато започне раждането, окситоци-
нът се секретира в кръвта, достига до матката и предизвиква засилване на
нейните контракции, които улесняват раждането.
Регулация на функциите на аденохинофизата. В неврони на XT с е

синтезират и сскретират либеринн и статинн /неврохормони/. Те се пре
насят д о аденохинофизата, където са техните прицелни клетки. Либерини-
те засилват секрецията на хормони от аденохинофизата, а статините я на
маляват. Чрез промяна в секрецията на аденохипофизни хормони хипота-
ламусът участва в регулацията на въглехидратите, мастите и белтъците.
Вегетативни функции на големите полукълба

Л и м б и ч п а система
Лимбичната система обхваша най-старата част на мозъчната кора. Тя е

свързана с таламуса, с хипоталамуса и с неокортекса.
Функции на лимбичната система. Регулира вегетативните функции,

биологичните ритми и сексуалното поведение.
Участие на неокортекса във вегетативните реакции

Освен лимбичния лоб и някои части от неокортекса също участват в
регулацията на работата на вътрешните органи. Предпоставка за това са;
1. информация о т интерорецепторите достига до соматосензорната
зона на кората.
2. богати еферентни връзки на отделни области на неокортекса с лим-
бичната система, ретикуларната формация и други подкорови структури.
3. Чрез колатерали на пирамидния път се предава информация към
хипоталамуса и спиналните вегетативни центрове. Установено е, че при
всеки двигателен импулс, който се изпраща от двигателната зона на кора
т а към гръбначния мозък, се включват паралелни вазомоторни реакции,
които осигуряват по-добро кръвоснабдяване на работещите мускули. По
този начин кората обединява работата на скелетните мускули и вътрешни
те органи.
Сетивни органи / 403
СЕТИВНИ ОРГАНИ
Сетивните органи приемат и трансформират в нервни импулси различ
ни физически и химически дразнения. За всички видове сетивност има
такива органи - от прости рецептори д о сложно устроени приспособления
и допълнителни образувания.
Рецептори за обща сетивност

Рецепторите за о б щ а сетивност с е намират във всички части на тяло
то. Структурно с е разделят на свободни /некапсулирани/ и капсулирани.
Свободните представляват крайни разклонения на дендритите на сетивни
неврони. Тези разклонения са разположени между епителните клетки. По
някога краищата им с а задебелени като дискове. Капсулираните рецептори
са заградени от специализирана обвивка и биват: телца на Пачини, телца
на Майснер, колби на Краузе, нервно-мускулни вретена /за дълбоката с е
тивност/ и др.
Орган на зрението
Органът на зрението с е състои от очна ябълка и допълнителни органи
/Фиг. 163/.
О ч н а т а я б ъ л к а /buibus ocili/ е с форма на сфера на която се различават
преден и заден полюс. Стената й с е изгражда от три обвивки.
В ъ н ш н а т а /tunica fibrosa bulbi/ с е състои от еклера /sclera/ и роговица
/согпеа/. Склерата обхваща задните 3 / 4 и е изградена от колагенна съе
динителна тъкан. За нея с е залавят очедвигателните мускули. Роговицата
изгражда предната част на очната ябълка. Не съдържа кръвоносни съдове,
прозрачна е, силно изпъкнала и може бързо да с е възстановява след нара
няване.
С р е д н а т а обвивка /tunica vasculosa bulbi/ е богата на кръвоносни съдо
ве и с е състои от три части —съдовица /choroidea/, ивицесто тяло /corpus
ciliare/ и ирис /iris/. Хороидеята заема задната част и се изгражда от голе
ми, средни и малки кръвоносни съдове. Ивицестото тяло включва ивицес-
тите израстъци, които произвеждат течността изпълваща предната и задна
очни камери, както и ивицестия мускул / т . ciliaris/ - гладък мускул при
съкращението на който лещата с е отпуска, задебелява и окото с е нагласява
за близко гледане /акомодация/. Ирисът е кръгла диафрагма, разположена
вертикално, разделяща предната от задната очни камери. Тя има отвор на-
Vertex corneae
Axis bulbi extemus oculi)
Axis ve ms
Cornea Faciales antenor corneae
Facies postenor corneae Gamma hmilans antenor)
(lamina limitans posterior) Lens
Stratum pigmenli
Camera bulbi antenor
Lig peclinatum anguli indocomealis
bulbi postenor
M Processus cilians
Tunica conjunctiva Zonula cilians
Facies posterior lentis Софиз ciliare
Pars cilians retinae
Ora
Екваториален
M rectus
medialis
Chonoidea rectus lateralis

Sclera
Corpus vitreum
Folvea centralis maculae
Excavalio disei
Pars aptlea Discus n optici

V centalis retinae
opticus
Vagina externa n centralis retinae
Фиг. 163 Очна ябълка
речен зеница /pupilla/. Има пигментиран слой, даващ оцветката на ириса.

Във вътрешността на ириса се разполагат два гладки мускула - циркуля
рен /свива зеницата/ и радиален /отваря зеницата/, които са в основата на
адаптацията към различна по интензивност светлина.
Вътрешната обвивка /tunica interna - retina/ има задна - зрима и пред
на - сляпа част. Тя включва външен пигментен слой и вътрешен - мозъчен.
Пигментният отразява падналата върху него светлина. Мозъчният слой
включва три вида клетки - светлочувствителни, двуполюсни /биполарни/
и ганглийни, които свързани последователно са първите три неврона от
пътя на зрението /Фиг. 164/. Светлочувствителните клетки са пръчици с
пигмента родопсин /за нецветно зрение/ и конусчета с пигмента йодопсин
/за цветно зрение/. На дъното на ретината има т. н. жълто петно, в което
има само конусчета, и което е мястото на най-ясното виждане.
Очната ябълка е изпълнена с желеобразна материя, съдържаща голямо
количество вода /стъкловидно тяло - corpus vitreum/. Пред нея се разпо-
» 1
Конус чета Фото-
Пръчици реце-
тпорни
клетки
ЦВГ Пигментни клетки
Фиг. 164 Слоеве и клетки на ретината
лага двойноизпъкналата леща /lens/, имаща прикрепващ апарат към иви-

цестото тяло. Роговицата, течността в очните камери, лещата и стъкло
видното тяло са прозрачните и пречупващи среди, през които преминава
светлината.
Сп o.it ага т е л и 14 т е органи на окото включват очедвигателните мускули,
клепачите, лигавицата покриваща очната ябълка и клепачите отвътре /ко-
нюнктива/, слъзния апарат, състоящ се от слъзна жлеза и слъзни пътища.
Очедвигателните мускули са шест на брой — четири прави мускула, mm/
recti, долен, медиален и латерален/ и два коси / т . obli us sup. и т . oblicus
inf./, движещи очната ябълка в съответната посока. Инервацията им се
осъществява от III, IV и VI ЧМН.
Орган на слуха и равновесието

Анатомичните части на органа на слуха и равновесието са вънщно,
средно и вътрешно ухо /Фиг. 165/.
В ъ н ш н о т о у х о / a u r i s exfern а / включва ущната мида и външния слухов
проход. Ушната мида /auricula/ се изгражда от еластичен хрущял, покрит с
кожа Външният слухов проход /meatus acusticus externus/ има хрущялна и
Recessus m e m b r a n a e
tympani superior Canalis semicircolans posterior
Recessus
eptlympamcus C a n a h s semicircolans anterior
Meatus к ^lalleuslncus Canalis semicircolans lateralis
Meatus taP
Vestibulum
Meatus Cachiea
C a \ u m tympani
extcmus " X ^ A p e x (parlis pefrosae)
carhlagmeus
Auns externa
A u n s interna
Concha Д
aunculae i A u n s media
Memebrana tympani
M tensor tympani
Tuba auditiva
Carhlago meatus
acustici' Cartilago tubae
Pars tympanica'
suditivae
ossis temporalis
Glandula parotis
5 * / \ M le\ator \-cli ^
'* 1 palatini
Lobulus auncul ' Ostlium pharvTigcum/
Procesus styloideus tubac au(£1i\ ae
Фиг. 165 Орган на слуха и равновесието
Membrana tectona
Scala media
Вътрешни сетивни клетки
Scala tympani Вътрешни Външни

фалангови фалангови
Фиг. 166 Кортиев орган

костна части. Постлан е с кожа, която покрива и разположената на дъното
му тъпанчева мембрана /membrama tympani/.
Средното у х о /auris представлява кухина, постлана с епител и
изпълнена с въздух. Напред, посредством Евстахиевата тръба тя се свърз
ва с носната част на гълтача. Навън, за граница с външното ухо служи тъ-
панчевата мембрана. В кухината се разполагат три слухови костици - чу-
кче, наковалня /incus/ и стреме, свързани помежду си със стави. Чукчето

/malleus/ се свързва също и с тъпанчевата мембрана, а стремето /stapes/ се
насочва към вътрешното ухо.
Вътр е ш но т о у х о /auris interna/ се състои от костен лабиринт и раз
положен в него ципест лабиринт, който почти повтаря извивките на кост
ния. Костният лабиринт включва едно разширение, наречено преддверие
/vestibulum/, свързано от една страна с разположените в трите равнини на
пространството полуокръжни канали /canales semicircuales/, а от друга —с
костния охлюв /cochlea/. Ципестият лабиринт повтаря костния от неговата
вътрешна страна. Той включва елипсовидната /utriculus/ и кръглата /sac-
culus/ торбички, разположени в преддверието и ципестите полуокръжни
канали /canales semicirculares/. Всичките съдържат рецепторите за равно
весието. Към ципестия лабиринт спада и каналът на охлюва и разположе
ният в него Кортиев орган - рецептор за слуха /Фиг. 166/.
Сетивни фуикиии иа нервната система

Сетивните функции на нервната система осъществяват приемането,
предаването и преработката на информация от външната и вътрешна среда
на организма. Изпълнението на тези функции се реализира от сетивните
системи /анализатори/.
Входът на нервната система се осигурява от сензорните рецептори, ко
ито възприемат сетивни стимули като допир, звук, светлина болка, студено
и топло. Рецепторите променят сетивните стимули в нервни сигнали, чрез
които информацията за тези стимули се предава и преработва в нервната
система, за д а се получи възприятие /усещане/ за тяхното действие.
Физиология на рецепторите
Морфология. Рецепторите представляват специализирани нервни

окончания на сетивните неврони или специализирани клетки.
Функция. Трансформират енергията на дразнителите в нервни им
пулси, чрез които информацията за дразненето се предава до сетивните
неврони. О б щ а особеност на всички видове сензорни рецептори е, че на
всеки действащ дразнител те отговарят с промяна в мембранния потенци
ал на рецептора, наречена рецепторен потенциал.
Адекватно дразнене. Всеки вид рецептор се характеризира с разли-
чителна чувствителност — към един вид дразнители чувствителността е
много висока, а към всички дразнители от друг вид рецепторът има мал
ка чувствителност. Адекватното дразнене е този вид дразнене, към кое
то даден рецептор е максимално чувствителен Например, адекватният
дразнител за зрителните рецептори е светлината; адекватният дразнител
за осморецепторите е най-малката промяна в осмоларитета на телесните

течности.
М е х а н и з ъ м н а възбуждение. Различните видове рецептори могат д а
бъдат възбудени и в резултат на това д а възникне рецепторен потенциал
по следните начини:
1. Чрез механична деформация на рецептора, което предизвиква разтя
гане на рецепторната мембрана и това води д о отваряне на йонни канал-
чета
2. Чрез действие на химични вещества върху рецепторната мембрана,
което води д о отваряне на йонни каналчета
3. Чрез промяна в температурата на мембраната, което предизвиква
промяна в пропускливостта й
4. Чрез действието на светлинни електромагнитни вълни върху рецеп
торите, които предизвикват промяна в характеристиката на мембраната.
Р е ц е п т о р е н п о т е н ц и а л /РП/. Промяната на мембранния потенциал на
рецептора, която е в отговор на дразненето, се нарича рецепторен потенци
ал. Основната причина за промяна на мембранния потенциал е промяна в
пропускливостта на рецепторната мембрана, която е електроневъзбудима.
Повечето рецептори отговарят на дразнене с намаляване на мембранния
потенциал т.е. РП представлява деполяризация на мембраната. Зрителните
рецептори са едно изключение, защото отговарят на светлинно дразнене с
хиперполяризация.
Особености н а р е ц е п т о р н и я п о т е н ц и а л .
1. Продължителността на РП е голяма /бавен потенциал/.
2. Амплитудата на РП зависи от силата на дразненето
3. Следващи бързо един след друг РП -ли могат д а се сумират и се по
лучава РП с по-голяма амплитуда и по-голяма продължителност.
З а в и с и м о с т н а а м п л и т у д а т а н а Р П о т с и л а т а н а д р а з н е н е т о . По-
силните дразнители предизвикват по-голяма амплитуда на РП. Тази зави
симост дава възможност за а м п л и т у д н о к о д и р а н е н а и н ф о р м а ц и я т а з а
силата на дразненето.
А д а н т а ц и я н а р е ц е п т о р и т е . Намаляване на амплитудата на РП, въ
преки че дразненето продължава, се нарича адаптация на рецепторите.
Адаптацията води д о промяна в усещанията, свързани със съответните
рецептори. Според степента на намаляване на амплитудата рецепторите
се делят на ф а з и ч н и и т о н и ч н и . При фазичните рецептори намаляването
на амплитудата е силно изразено и РП се връща към мембранния потен
циал на покой, в резултат на което усещанията, свързани с тези рецептори
изчезват. Фазичните рецептори дават информация за дразнителите само в
началото на дразненето и след прекратяване на дразненето. През цялото
време на действие на дразнителите те "мълчат".
При тоничните рецептори намаляването на амплитудата е слабо изра
зено и те остават възбудени през цялото време на действие на дразнители-
те, съответно усещанията, свързани с тези рецептори остават. Тоничните

рецептори дават информация през цялото време на дразненето.
П р о в е ж д а н е н а в ъ з б у ж д е н и е т о о т р е ц е п т о р и т е към с е т и в н и т е не
в р о н и . РП на п ъ р в и ч н и т е р е ц е п т о р и с е провежда д о електровъзбуди-
мият участък на аксона на сетивния неврон чрез локални токове, които са
причина за възникването на акционни потенциали / А П / в него, които с е
провеждат към централната нервна систсма. Честотата на АП-ли зависи
от амплитудата на РП, която е в пряка зависимост от силата на дразненето
- честотно кодиране на информацията за силата па дразненето.
РП на вторичните рецептори с е провежда д о сетивния неврон чрез хи
мически синапс м е ж д у рецептора и периферния израстък на сетивния не
врон. Честотата на акционните потенциали в сетивния неврон зависи от
амплитудата на РП - при по-голяма амплитуда, честотата е по-голяма и
обратно, при по-малка амплитуда на РП честотата е по-малка.
Сетивни системи /анализатори/

О б ш и структурно-функционални особености
Всяка сетивна система с е състои от 3 части: периферна част /рецепто
ри/, подкорова част и коров център.
П е р и ф е р н а част. Състои с е от един вид рецептори, които приемат и
превръщат енергията на дразнителите в нервни сигнали.
П о д к о р о в а част. Представлява група от последователно свързани не
врони, разположени в различни части па централната нервна система, ко
ито п р е д а в а т и ч а с т и ч н о п р е р а б о т в а т и н ф о р м а ц и я т а за действието па
дразнителите.
К о р о в ц е н т ъ р . Съвкупност от високо специализирани неврони в кората
на главния мозък, които извършват най-сложния анализ на информацията
за определен вид дразнители. Чрез този анализ човек опознава околната
среда и с е приспособява към нея.
Ф у н к ц и я . Сетивните системи приемат, предават и преработват /ана
лизират/ информацията за вида и качествата на дразнителите /сигнали/,
които действат на организма. Субективният израз от анализа на дразни
телите с е изразява във възникването на различните усещания; свстлинни,
звукови, химични, механични и др.
Р е ц е н т и в и и п о л е т а . Всеки неврон от сетивната систсма има свое ре-
цептивно поле, което обхваща всички рецептори, които изпращат ин
формация ö o този неврон. Независимо от местоположението па сетивния
неврон, неговото рецептивно поле с е намира винаги в периферната част
на анализатора. Рецептивните полета могат д а имат възбудни и з а д р ъ ж н и
з о н и . Когато с е дразнят рецепторите от възбудната зона, сетивният неврон
с е възбужда. Когато с е дразнят рецепторите от задръжната зона, невронът
се задържа. Задръжиите зони се дължат на включването на задръжни не

врони между рецептивното поле и неговия неврон, разположен на различ
ни нива в централната нервна система. На нивото на рецетивните полета
се извършва кодиране на информацията за вида на дразнителя, към който
рецепторите са специфично чувствителни /алекватни дразнители/.
Рецептивните полета имат различна форма и големина. Две дразнения
могат да се усетят като две, ако попаднат в две отделни рецептивни поле
та. Малките рецептивни полета имат основно значение за локализацията
на дразнителя /стимул/.
Кодиране на информацията за интензитета на дразнителя. Осъщест
вява се чрез промяна в амплитудата на рецепторния потенциал /амплитудно
кодиране/ от която зависи честотата на акционните потенциали в аксоните на
сетивните неврони /честотно кодиране/. При някои анализатори рецепторите
имат различен праг на възбуждение /чувствителност/ и това дава възможност
при тях да се използва допълнителен механизъм за кодиране - чрез промяна
на броя на възбудените рецептори. При по-слабо дразнене се възбуждат само
най-чувствителните рецептори. При по-силно дразнене се възбуждат не само
най-чувствителните, но и по-малко чувствителните рецептори.
Кодиране на информацията за вида на дразнителя. Извършва с е
чрез използването на различни проводни линии, които представляват по
следователно свързани неврони, провеждащи информация от рецептивни
те полета до коровият център.
Соматосетивна система
Соматосетивната система обработва информацията от рецепторите,

разположени в кожата и в двигателния апарат /мускули, стави, сухожи
лия/.
Видове рецептори на соматосетивната система: тактилни рецептори
/Фиг. ф-80/, терморецептори, болкови рецептори и проприорецептори.
Всички рецептори са първични: свободни нервни окончания и капсули-
рани нервни окончания.
Видове сетивност /усещания/: механорецепторна /за допир и натиск/
/Фиг. ф-80/, температурна /за температура/, болкова /за болка/ и кинесте-
зична /за движение/.
Проводпа част па соматосетивната система. Информацията от ре
цепторите се провежда д о коровият център по две проводни системи: лем-
нискова и антсролатерална.
Лемпискова система: провежда информация от тактилните рецептори
в кожата, от проприорецепторите в двигателния апарат и от рецепторите
за вибрации.
Аптеролатералпа система: провежда информация от терморецепто-
рите и от болковите рецептори.
Рогов слой
Епидермис 1
Дерма
Подкожна
тъкан
1 ^
Телце на
Майснер
Диск на
Меркел
Телце на
Пачини
Космен
феликул
Тактилен
диск
Телце на
Руфини
Фиг. ф-80 Разположение на механорецепторите в кожата
Коров център на соматосетивната система. Състои се от две сома-

тосеизории зони: първа соматосепзорпа зопа /С1/, която е разположена в
гирус постцептралис и втора соматосепзорпа зопа /СП/.
Характерно за CI е добре изразената соматотопична организация - невро
ните са подредени пространствено така, както са подредени техните рецептив-
ни полета в кожата. Този начин на пространствено подреждане на невроните
представлява една карта на тялото и се нарича сетивен хомункулус /човече/
/Фиг. ф-81 /. Отделните участъци на кожата са представени неравномерно в CI.
Най-голямо е представителството от корови неврони, което получава информа
ция от пръстите на ръцете, па устните и на езика. Най-малко е представител
ството, което получава информация от кожата на трупа и долните крайници.
Механореценторна сетивност. Включва тактилната сетивност и про-
приорецепторпата сетивност.
Тактилна сетивност. Усещането за допир и натиск възниква при въз

буждение на механорецепторите в кожата при нейната механична дефор-
Стъпало
Фиг. ф-81 Сетивни и моторни полета в кората на главния мозък (сетивен и моторен хомункулус)
мация. Мсханорсцепторите са; дискове на Меркел, телца на Майснер. тел

ца на Руфини и телца на Пачини /Фиг. ф-80 /. Телцата на Майснер и тел
цата на Пачини са фазични рецептори - дават информация само за нача
лото на дразненето. Дисковете на Меркел и телцата на Руфини са тонични
рецептори - изпращат непрекъснато информация в ЦНС за действащото
дразнене.
Проприорсцептори в мускулите, ставите и сухожилията, Механо-
реценторите в мускулите се възбуждат при удължаване на мускула; мсха
норсцепторите в сухожилията се възбуждат при опъване на сухожилията,
когато мускулът се съкращава; ставните рецептори се възбуждат при де
формация па ставната капсула.
Температурна сетивност. Терморецепторите дават информация за
температурата на кожата, лигавиците и вътрешността на тялото. Те са два
вида свободни нервни окончания: рецептори за топло и рецептори за сту
дено. Повече рецептори за студено има в кожата, а във вътрешността на
тялото са повече рецепторите за топло. Рецепторите за студено са активни
когато кожната температура е между 38° и 15° /Фиг. ф-82 /. Рецепторите за
топло са активни когато температурата на кожата е между 30° и 43° /Фиг.
ф-82/. Под 15° и над 45° се възбуждат кожните рецептори за болка.
Индиферентна /неутрална/ температурна зона на комфорта. Когато
кожната температура е между 32° и 35° не се усеща нито топло, нито сту
дено, защото двата вида рецептори са възбудени в еднаква степен /Фиг.
ф-82/.Терморецепторите са тонични рецептори - предават непрекъснато
информация за температурата към централната нервна система.
Сетивни органи / 4 1 3
Фиг. ф-82 Активиране на терморецепторитс за студено и топло. Температурна зона на ком

форта (неутрална зона)
Рецепторен потенциал: състои се от два компонента; бърз и бавен. Бър

зият компонент възниква при промяна на температурата - повишаване или
понижаване. Бавният компонент е резултат от поддържане на една посто
янна температура.
Проводна част. Информацията от терморецепторитс се провежда по
антеролатералната система д о CI и СП в мозъчната кора. Колатерали от
проводния път на температурната сетивност достигат до хипоталамуса,
където се намира центърът на терморегулацията.
Болкова с е т и в н о с т / и о к и ц е п т и в н а /
Усещането за болка има голямо биологично значение, защото болката е
сигнал за действие на дразнител, който уврежда тъканите.
Болкови дразнители могат д а са много силни механични, химични, тер
мични и др. дразнители, които разрушават тъканите.
Болковите рецептори са свободни нервни окончания, разположени в
кожата, серозните обвивки на някои вътрешни органи, ставните повърх
ности и др. Рецепторите за болка са тонични рецептори. Адаптират се по-
слабо.
Проводна част. Информацията от болковите рецептори се провежда
към кората по антеролатералната система.
Видове болка: първична и вторична. Първичната болка е краткотрай
на, остра и добре локализирана. Вторичната болка е продължителна, тъпа
и не е добре локализирана.
Система за регулация на болковата сетивност. Това е специална систе
ма от еферентни /низходящи/ пътища, чрез която усещането за болка може
да бъде повлияно на различни нива по пътя на провеждане на информа
цията от рецепторите д о кората. В пея има голям брой енкефалинергични
неврони /задръжни/, които синтезират и освобождават медиатора енкефа-

лин. Последният има болкоуспокояващо действие.
Особености на болковата сетивност на вътрешните органи. Болка
та от вътрешните органи е лошо локализирана. По-добре локализирана е
болката, получена при дразнене на болкови рецептори в серозните обвив
ки на вътрешните органи. Болката от вътрешните органи обикновено се
съпровожда от усещане за болка в определен участък на кожата - отра
зена болка. Например, при недостиг на 0 2 за сърдечния мускул се усеша
болка в гръдната област и в същото време се усеща кожна болка в областта
на лявата ръка. Тази кожна болка, която не е резултат от дразнене на бол
кови рецептори в кожата, а възниква при дразнене на болкови рецептори в
определени вътрешни органи, се нарича отразена болка.
Причините за възникване на болка от вътрешните органи са: иехемия
/недостатъчно кръвоснабдяване/ на вътрешните органи, дразнене с някои
химически вещества, възпаление на вътрешните органи, силно пасивно
разтегляне на кухите вътрешни органи, продължително и силно съкраще
ние /спазъм/ на гладките мускули в стените на кухите органи.
Главоболие. Дразнене на болкови рецептори вътре в черепната кухина
/интракраниално/ или извън черепната кухина /екстракраниално/ предиз
виква два вида главоболие.
Интракраниално главоболие. Получава се при дразнене на болкови
рецептори в твърдата мозъчна обвивка и в стените на кръвоносните съдо
ве на мозъка и на мозъчните обвивки. Например, смята се, че главоболие
то при мигрена се дължи на силно разширяване на мозъчните артерии, при
което се възбуждат болкови механорецептори в стените им.
Екстракраниално главоболие. Предизвиква се при заболявания на орга
ните на главата, които са извън черепната кухина: очи, уши,зъби, синуси и др.
Проводна част на болковата сетивност. Информацията от болковите
рецептори към CI и СИ зона в кората се провежда по антеролатералната
система.
Висцерална сетивност /интероцептивна/

Сетивността, която се осъществява от рецепторите във вътрешните ор
гани /висцерорецептори/ се нарича висцерална сетивност. Висцерорецеп-
торите дават информация за обема, състава и осмоларитета на телесните
течности, за състоянието на вътрешните органи, за стойността на кръвно
то налягане.
Видове висцерорецептори: механорецептори, химиорецептори, осмо-
рецептори, терморецептори, болкови рецептори.
Механорецепторите се намират в стените на стомаха, червата, жлъч
ния мехур, пикочния мехур и др. Те се възбуждат при разтегляне на стени
те на тези кухи органи от увеличаване на обема на съдържимото в тях.
Химиорецепторите се намират в хипоталамуса и в някои кръвоносни съдо-
ве. Те се възбуждат от химически вещества като 0 2 , С0 2 , Н+, глюкоза, Na+.

Осморецепторите се намират в хипоталамуса и в разклоненията на
вена порте в черния дроб. Те се възбуждат силно при повишаване на осмо-
ларитета на телесните течности. Осморецепторите са тонични рецептори.
Терморецепторите се намират в хипоталамуса и в някои вътрешни ор
гани. Терморецепторите за топло са повече от тези за студено.
Възбуждат се при промяна на температурата във вътрешността на ор
ганизма.
Болковите рецептори се намират в почти всички тъкани на организма.
Възбуждат се от много силни механични и химични дразнители.
Проводен път на висцералната сетивност. Информацията от висце-
рорецепторите се провежда д о вегетативните центрове, където се използ
ва за д а се регулира функцията на вътрешните органи, обема и състава на
телесните течности, стойността на кръвното налягане и др. Тази информа
ция в повечето случаи е неосъзната.
Вестибуларна сетивна с и с т е м а
Вестибуларният анализатор дава информация за положението и движе

нието на главата в пространството, което е от значение за поддържане на
позата и запазване на равновесието.
Вестибуларните рецептори са вторични мехапорецептори с ресни, раз
положени в системата на ципестия лабиринт на вътрешното ухо, която е
изпълнена с течност /Фиг. ф-83 /. Те притежават дирекционална чувстви
телност, защото наклоняването на стереоцилиите в посока на киноцилията
води д о деполяризация на рецепторите /възбуждане/, а наклоняването на
стереоцилиите в обратна посока води д о хиперполяризация /задържане/
/Фиг. ф-84 /. Вестибуларните рецептори са тонични рецептори.
Отолитови орга
ни. Макулите на утри-
кулуса и сакулуса с е
наричат отолитови ор
гани, защото тяхната
функция се определя
от високото специфич
но тегло на отолитите
/кристали от калциев
карбонат/. Рецептори
т е в двете макули да
ват информация за л и
нейното ускорение на
главата и положени Фиг. ф-83 Схема иа вестибуларната част иа оргаиа иа слуха
ето на главата спря- и равновесието
мо земята.
Задържане Възбуждане
Ресничките на
вестибуларни
те рецептори
са потопени
в желатино-
образно веще
ство нарече
но отолитова
мембрана, в
която с е нами
рат о т о л и т и -
те. Когато с е
промени по
ложението на
главата спрямо
земята, отоли-
тите с е пре
местват под
действие на
земното при
тегляне. Това
предизвиква
Еферентно Аферентно преместване
нервно нервно
влакно влакно
и на отолито-
вата мембрана
Фнг. ф-84 Дирекционална чувствителност на вестибуларните рецептори - ресните на
рецепторите
в нея с е на
кланят и това води д о възникване на рецепторен потенциал. Отолитовата
мембрана с е премества и при линейно ускорение на тялото както е при
бързо тръгване или спиране на превозното средство. Тогава с е възбуждат
рецепторите в утрикулуса, защото те са разположени в хоризонталната
равнина. При пътуване с асансьор с е премества отолитовата мембрана на
сакулуса - когато движението е нагоре, тя с е премества надолу, а при спи
ране на асансьора преместването е нагоре.
П о л у о к р ъ ж н и к а н а л и . Вестибуларни рецептори с е намират и в ампу

лата на всеки от трите полуокръжни канала и са като тези в макулите. Тех
ните ресни са покрити от пихтиесто вещество, наречено купула. Купулата
прилича по състав и консистенция на отолитовата мембрана, но не съдър
жа отолити. При завъртане на главата в една равнина купулата с е огъва
под натиска на ендолимфата, с която са изпълнени полуокръжните канали.
Сетивни органи I 417
Когато купулата се огъне, ресните на рецепторите се накланят и възниква

рецепторен потенциал. Следователно, движението на ендолимфата в по-
луокръжните канали, предизвикано от завъртане на главата е причина за
накланянето на купулата и на ресните в нея. Вестибуларните рецептори
в полуокръжните канали се възбуждат при въртене на главата наляво или
надясно, при наклоняване на главата напред, назад или настрани. Затова
те дават информация за ъгловото ускорение на главата.
Проводна част. Информацията от вестибуларните рецептори достига
до вестибуларните ядра на мозъчния ствол, а от тях през таламуса се про
вежда до вестибуларния център в париеталния дял на мозъчната кора.
При дразнене на вестибуларните рецептори се включват следните
рефлекси; вестибуло-моторни, вестибуло-окуломоторни и вестибуло-
вегетативни.
Вестибуло-моторните рефлекси участват в запазване на равновесието
и поддържане на определена поза на тялото.
Вестибуло-окуломоторните рефлекси се изразяват в компенсаторно
завъртане на очните ябълки в противоположна на движението на главата
посока, за да се запази непроменен образът на наблюдаван предмет върху
ретината.
Вестибуло-вегетативни рефлекси. Пътуването по море или със са
молет при някои хора е причина за силно дразнене на вестибуларните ре
цептори, което предизвиква гадене, повръщане, изпотяване, спадане на
кръвното налягане, учестяване на пулса и др.
Слухова система
Функция. Слуховата система дава информация за честотата и интензи
тета на звуковите вълни, които достигат до ухото.
Периферната част на слуховата система е ухото. То се състои от три
части: външно, средно и вътрешно ухо.
Външното ухо има звукопроводна функция - чрез него звуковите въл
ни достигат до тъпанчевата мембрана, която е граница между външното
и средното ухо. Звуковите вълни предизвикват колебания на тъпанчевата
мембрана.
Средното ухо има звукопроводна и звукоусилваща функция. Колебани
ята на тъпанчевата мембрана по системата от слухови костици на средното ухо
се предават на мембраната на овалното прозорче, която има 20 пъти по-малка
повърхност от тази на тъпанчевата мембрана. Този факт дава възможност чо
вешкото ухо да долавя слаби звуци, които без този механизъм на усилване не
биха могли да се предадат до течността на вътрешното ухо. Разпространяване
то на звуковите вълни от въздушната среда в средното ухо към течната среда на
вътрешното ухо среша съпротивление, което намалява интензитета им.
Вътрешното ухо предста »лява спирално зав iт костен канал в слепооч-

ната кост, наречен охлюв. В jero се намират две мембрани, които разделят
охлюва на 3 пространства /к аналчета/ изпълнен и с течност. Върху едната
от тези мембрани - мембра|]|а базиларис, е раз положен Кортиевнят ор-
r a n , където се намират слу вите рецептори, Ге са вторични механоре-
цептори с ресни /стереоцил и/. Слуховите реце птори приличат на вести-
буларните, но за разлика от т ях нямат киноцили я.
Механизъм на възбуждаще на слуховите р ецептори. Навлезлите във
външното ухо звукови вълни се провеждат през ^ъздушната среда на сред-
ното ухо и се предават до те 1 ността на вътрецц зто ухо като предизвикват
нейното трептене/вибрации Това води до трег тене на мембрана базила-
рис, която се движи във верт скална посока /нагс ре и надолу/. Заедно с нея
се движи и една мембрана, кс ято покрива ресшп е на слуховите рецептори,
В резултат на това движени^ ресните се огъват и се накланят, което пре-
дизвиква отваряне на йонни каналчета /увеличг ва се пропускливостта за
калиеви йони/ чв мембранатф им и така възникв рецепторен потенциал,
Звуковите вълни се харак геризират с честота /височина на звука/ и ам-
плитуда /сила/.
Честотата на звука се и »мерва в херци /И - брой на звуковите въл-
ни в секунда. Слуховата с и с |ема у човека възпр иема и анализира звукови
честоти в границите от 20 F z до 20 000 Hz. Гл асовият апарат на човека
произвежда звукови трепте ия с честота от 2 000 до 5 000 Hz. , което
обяснява защо чувствително|тта на слуховата с iстема е най-голяма в гра-
пиците от 1 000 до 3 000 Hz.
Интензитетът /амплитуда на звука се измерв а в децибели /dB/. Човеш-
кото ухо приема и анализира звуци с интензите i от 0 до 140 dB. Над този
интензитет се усеща болка и се увреждат слухов ите рецептори /в дискоте-
ките интензитетът е над 100 dB/.
Кодиране на информация а за честотата н а звуковото дразнене.
В зависимост от честотат^ на звуковите вълн)1 един участък от мембра-
на базиларис трепти с макс ималиа амплитуди и това предизвиква въз-
буждане само на рецепторит|, разположени в то зи участък. По този начин
/чрез местоположението на ъзбудените рецепт1ри/ се кодира информаци-
ята за честотата на звука.
При звук с висока честот^ /напр. 10 000 Hz/ началната част на мембра-
на базиларис трепти максим ално. При средна ч^стота /2 000 Hz/ средната
част на мембрана базиларис трепти с максимал на амплитуда. Ако звукът
има ниска честота /200 Hz/ крайната част на м| м б р а н а базиларис трепти
максимално.
Кодиране на информация на осъществява
по два начина:
1. чрез честотата на нерв Л В в м п у л с и /ак^Впжи потенциали/ в слухо-
вия нерг. /честотно кодиране
Сетивни органи / 4 1 9
2. чрез промяна в броя на възбудените слухови рецептори /имат разли

чен праг на възбуждане/ - по-силният звук възбужда по-голям брой слу
хови рецептори.
Проволна и корона ч а с т на слуховата система

Възбуждането от слуховите рецептори се предава на сетивните неврони,
чиито централни израстъци образуват влакната на слуховия нерв, които дос
тигат до кохлеарните ядра в мозъчния ствол /първа междинна станция/. От
тях информацията се предава към следващите междинни станции и накрая
достига до коровия център в горната слепоочна извивка /слухова кора/.
За проводната и корова част на слуховата система е характерна тоно-
т о п и ч н а т а о р г а н и з а ц и я - определено подреждане на нервните клетки,
които предават и преработват информация за честотата на звуковите драз
нения /честотна карта/.
Зрителна система
Ф у н к ц и я . Чрез зрителната система получаваме информация за: фор
мата, големината, повърхността, цвета и отдалечеността на предметите и
информация за степента на осветеност на околната среда.
Механизъм на получаване на зрителното възприятие, описвано като
"виждане"
1. Образите на предметите от заобикалящата ни среда върху ретината
са резултат от пречупването на светлинните лъчи от оптичната система на
окото.
2. Енергията на светлинните лъчи, отразени от околните предмети се
трансформира в електрични сигнали /нервни импулси/ от зрителните ре
цептори в ретината.
3. Информацията, необходима за създаването на зрителните образи в
съзнанието се кодира от невроните в ретината.
4. Информацията се предава до зрителния център в мозъчната кора, къ
дето е използвана за
създаването на зри
телното възприятие
описвано като " ви ж
дане".
Оптична систе
м а иа окото. Състои
се от корнея, леща и
стъкло видно тяло.
Функция Фор
мирането на зрител- Фиг. ф-85 Формиране на образа на обект върху ретината
пия образ върху ретината е резултат от функцията на оптичната система,

която пречупва отразените от предметите светлинни лъчи и ги фокусира
върху ретината, където с е намират зрителните рецептори. По този начин
зрителният образ с е "запечатва" върху ретината. Той е действителен, нама
лен и обърнат /Фиг. ф-85 /.
Ф о к у с и р а н е на образа. В нормалното око образът на един предмет е фо
кусиран върху ретината чрез п р е ч у п в а н е на с в е т л и н н и т е л ъ ч и / р е ф р а к
ц и я / от оптичната система. Пречупвателната сила на оптичната система
с е измерва в диоптри. Диоптърът / D / е равен на реципрочната стойност на
фокусното разстояние в метра / D = 1/f/, което е разстоянието от лещата д о
нейния фокус. Например: 10 диоптъра = 1/10 метра = 10 сантиметра.
О б щ а т а пречупвателна сила но окото варира в диапазона от 60 д о 7 2
диоптъра. Промяната от 12 диоптъра в общата пречупвателна сила с е дължи
на промяна в пречупвателната сила на лещата, защото само тя има физиоло
гичен механизъм за регулация на рефракцията и това е акомолапионният
рефлекс. Корнеята има постоянна пречупвателна сила, тъй като за разлика от
лещата не притежава физиологичен механизъм за контрол на рефракцията.
А к о м о д а ц и я . Изразява с е в нагаждане на окото за я с н о в и ж д а н е на
различно отдалечени предмети. Най-важното условие за ясно виждане е
образите на отделните предмети върху ретината д а бъдат д о б р е фокусира
ни. Това условие не може д а с е изпълни едновременно за далечни и близ
ки предмети и затова не могат д а с е виждат ясно едновременно близки и
далечни предмети.
Чрез акомодационния рефлекс пречупвателната сила на лещата може д а
с е увеличи поради увеличава
не на нейната дебелина, което
е резултат от съкращението на
ресничестия мускул на окото
/Фиг. ф - 8 6 /.
Акомодация за близко
Цинисви Цилиарен виждане. Когато погледът с е
връзки мускул
премести от далечен на близък
предмет, парасимпатиковите
влакна на нервус окуломотори-
Цилиарен мускул у с , който инервира ресничест
ия мускул, с е възбуждат и по
Циниеви връзки
следният с е съкращава - така
Леща с е увеличава дебелината на ле
щата и съответно се увеличава
нейната пречупвателна сила. В
резултат на увеличената пре
Фиг. ф-86 Механизъм на акомодация н а окото
чупвателна сила на лещата об-
разът на близкия предмет

се фокусира върху ретина
та и тогава се вижда ясно.
Акомолация за далеч
но виждане. При премест
ване на погледа към далеч
ни предмети, ресничестият
мускул се отпуска, пречуп-
вателната сила на лещата
намалява и образите се
фокусират върху ретината
- тогава окото е нагодено
за далечно виждане.
Аномалии в
рефракцията.
Е м е т р о п и я - така с е
н а р и ч а н о р м а л н а т а ре
фракция. Светлинните
л ъ ч и от б л и з к и и д а л е ч
ни п р е д м е т и се ф о к у с и
рат върху р е т и н а т а /Фиг.
ф-87 / .
Х и п е р м е т р о п и я /да
лекогледство/ - светлин
ните лъчи се фокусират
"зад ретината". Коригира
се с изпъкнали /събирателни/ лещи /Фиг. ф-87 /.
М и о п и я /късогледство/ - светлинните лъчи се фокусират пред ретина
та. Коригира се с двойно вдлъбнати /разсейвателни/ лещи /Фиг. ф-87 /.
Астигматизъм. Кривината на корнеята не е еднаква във всички мери
диани и съответно пречупва в различна степен светлинните лъчи. Кориги
ра се с цилиндрични лещи.
П р е с б и о п и я т а /далекогледство/ е резултат от загубата на акомодаци-
онната способност на лещата, поради намаляване на нейната еластичност
с напредване на възрастта. Най-близката точка на ясно виждане /точката,
която човек може да фокусира чрез максималната акомодация на лещата/
се измества по-далече от очите. Коригира се с изпъкнали лещи.
Фуикция па отделните неврони в ретината
Организация на ретината. Ретината е периферната част на зрител

ната система. Тя представлява мрежа от неврони, свързани чрез синапси.
които възприемат и кодират информацията за зрителните стимули /Фиг.

ф-88 /. Ретината се състои с т зрителни рецеп [гори, биполярни клетки
н ганглийни клетки, които представляват едии директен път за предава
не на информацията в ретин ата. Фоторецептор» те са входа на ретината, а
ганглийните клетки предста ват изхода на pt тината. Аксоните на ган-
глийните клетки образуват 31 ителния нерв, койп о излиза от очната ябълка
и служи за предаване на зри елната информаци от ретината към главния
мозък. В ретината има още ша вида неврони; Хоризонтални клетки, раз-
положени между рецепторит е и биполярните к тки. и амакринни клетки,
разположени между биполя^ните и ганглийнит г клетки. Тези неврони са
включени в индиректен път предаване на инф ормацията от рецепторите
до ганглийните клетки.
Функция на ^рнтелннт рецептори /фоп ^рецептори!. В ретината
има два вида рецептори - ко^1бички и пръчици. 1<олбичките са разположе-
— Пръчица
jS Колбичка
Хоризонтална
клетка
Биполярна клетка
Амакринна клетка
Фиг. ф-88 Строеж на ретината

ни в централната част, а пръчиците са в перили рната част. Фоторецепто-

рите трансформират енергията на светлинните ъчи в електрични сигнали
/нервни импулси/. В рецепторите се намира фо точуетвителният пигмент
родопсин, който е съединение на опсин /белтъ к / и ретинал /алдехид на
витамин А/. Родопсинът абсорбира попадналитиг върху ретината светлин-
ни лъчи и това отключва серия от биохимични реакции, в резултат на ко
ито се затварят натриеви каиалчета в мембранрта на фоторецепторите и
те се хиперполяризират - възниква рецепторе» потенциал. Пръчиците и
колбичките притежават у н и к В ш а електрическа рктивност, защото техните
рецепторни потенциали са х|Верполяризационн и.
Ф у н к ц и я на п р ъ ч и ц и Iе В и ж д а н е т о през н )щта е функция на пръчи-
ците /скотопично зрение/, згщото те се характегризират с голяма светло-
чуствителност - могат да абе орбират повече све тлина от колбичките.
Ф у н к ц и я на к о л б и ч к и т е . Виждането през деня /фотопично зрение/,
високата зрителна острота и • е т н о г о фсиие са функции на колбичките.
Различните функции на диата вида фотореце п о р и се определят от раз-
свързване и, които са изходът на ре-
тината.
Р е ц е п т и в и и полета в ретината. Всяка r a n i лийна клетка събира ии-
формация от група фоторецштори, които прел ставляват нейното рецеп-
тивно поле.
В централната част на ретината се намират лките рецептивии полета
на колбичките — една к о л б ш к а предава инфору1ация на една биполярна
клетка, която я предава на една ганглийна клет»: а. Д о тях са разположени
рецептивии полета съставени от няколко колбич ки, свързани чрез синапси
с една биполярна клетка, к е я ю предава инфор мация на една ганглийна
клетка. Тази организация на рецептивните поле;та в централната част на
ретината е структурната основа за високата з р и телна острота и н и с к а т а
с в е т л о ч у с т в и т е л н о с т иа к о л б и ч к и т е
В периферните части H ; I етината се намира! големите рецептивии по-
лета на пръчиците - голям бром пръчици преда1а т информация на няколко
биполярни клетки, които са свързани с една ган глийна клетка. Тази орга-
низация определя в и с о к а т а и м ч у в с т в и г е л н о с ! к ъ м светлина и н и с к а т а
зрителна острота.
П о д к о р о в а и корова ч а с т II:| зрителната сис гс ма /Фиг. ф-89 /

Аксоните на всички г а н г л н н и клетки и з л и | 1т от ретината и образуват
зрителния нерв. Част от аксоните на двата з р т елин нерва се кръстосват
в хиазма о п г и к у м . След кръстосването а к с о т ! " е на гаанглийните клетки
образуват т р а к т у е о п т и к у с , И й т о съдържа акс(| ни от двете очи. По-голя-
мата част от аксоните на трак гус оптикус дости1а т до подкоровия център в
хипоталамуса к о р п у с i Аксоните на невроните нт
полкоровия център образува! , която достига до зрител-
ния център в окципиталния дял на кората на главния мозък. Невроните в

коровия център имат рецептивни полета с разнообразна форма и големина
- те обработват информация за различни характеристики на зрителните
обекти.
Зрителна острота. С п о с о б н о с т т а на зрението д а различава малки
детайли от предметите се означава като зрителна острота. Всеки обект
е съвкупност от множество светещи точки. За д а видим детайлите от
обекта е необходимо д а различаваме отделните светещи точки - в този
смисъл зрителната о с т р о т а е способността на окото д а различава 2 близ
ко разположени точки като две, а не като една точка. Зрителната острота
се измерва с минималния различителен ъгъл, който е 1 ъглова минута.
За д а се видят две близки точки като две, техните образи върху ретината
трябва д а са върху д в е различни рецептивни полета. Ето защо по-малки
т е рецептивни полета на колбичките имат по-голяма зрителна острота,
а по-големите рецептивни полета на пръчиците имат по-малка зрителна
острота.
Зрителната острота е по-голяма при малките рецептивни полета и при
силна осветеност на околната среда.
Радиацио оптика
Трактус оптикус
Дясно око
Окципитален
Хиазма дял на кората
оптикум
Зрителен нерв
Корпус ^
геникулатум
латерале
Ляво око
Фиг. ф-89 Път на зрението

Цветно зрение
Цветното зре
ние е функция Сини Пръчици Зелени Червени
на колбичките. колбички колбички колбички
В ретината има
три вида кол
бички, които с ъ
д ъ ржат три вида
зрителни пиг
менти: еритро-
лаб, хлоролаб и
цианолаб. С п о
ред спектралната
си чувствител
ност колбичките
се разделят н а 400 500 600 700
червеночувстви-
телни / с ъ д ъ р ж а т Виолетово Синьо Зелено Жълто Оранжево Червено
еритролаб/, зеле-
Дължна на вълната
ночувствителни
/хлоролаб/ и с и - Фиг. ф-90 Криви на спектралната чувствитслност на колбичките
ньочувствителни
/цианолаб/ Фиг.
ф-90. Максималното възбуждане на червеночувствителните колбички от
светлинни лъчи с д ъ л ж и н а на вълната 570 нанометра дава усещането за
червен цвят. Максималното възбуждане на зеленочувствителните кол
бички от светлина с д ъ л ж и н а 540 нанометра се възприема като зелен
цвят. Максималното възбуждане на синьочувствителните колбички от
светлина с д ъ л ж и н а на вълната 430 нанометра се възприема като син
цвят. Усещането з а другите цветове е резултат от различни комбинации
в степента на възбуждане на трите вида колбички. Виждането на бял
цвят е резултат от едновременно и в еднаква степен възбуждане на трите
вида колбички.
Зрително поле
При фиксиране на погледа в една точка, всяко едно око може да види
едновременно част от пространството, което представлява неговото зри
телно поле. Измерването на зрителното поле става с апарат наречен пери
метър. Нормалните граници на зрителното поле за бели обекти са след
ните: нагоре и към носа - 60°, надолу - 70° и към слепоочието - 90°.
Границите на зрителните полета за цветни обекти са по-малки, защото
колбичките се намират в централните части на ретината. Определянето на
границите на зрителните полета на двете очи дава информация за функ-
426 / Основи на Анатомията и Физиологията на ч*-
цията ма зрителните пътища от ретината ло зрителния център в кората на

главния мозък.
Очни движения
Движенията на очните яб]ьлки се осъществя»ат от 6 външни очни мус-
кула, които осъществяват четири вида движен
1. бързи движения с малка а м п л и т у д а ^ Щ ^ ^ В с е и > , ж л а г о т наблюдателя
2. сакадични движения, които са бързи с • )ляма амплитуда и се из-
вършват при четене на книга
3. проследяващи движения при наблюдаване на д виж е щ се предмет и
4. вергентни д в и ж е н и я , 1ани д в и ж е н и я на д в е т е
очни ябълки в противополоЬкпи посоки В с р г е н т н и т е д в и ж е н и я са два
конвергентни и д и в е [ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ | н т н и т е д в и ж е н и я пред-
ставляват с ъ б и р а н е на о ч н и т е о си при п р и б л и ж а в а н е на предметите,
Д и в е р г е н т н и т е се изразява на о ч н и т е ос и когато по-
гледнем от близко р а зп о ло ж ен и предмети към по-далечни. Съгласува-
ОЧ зн ч е н и е за с т е р е о с к о н и ч -
ното /обемно/ з р е н и е .
Вкусова система
Чрез вкусовия анализатор получаваме инфермация за химичните ве

щества в течно състояние, постъпили в устната кухина. Тази информация
се използва за регулация на «петита и на хранос милането. Слюнкоотделя-
нето, дъвкането, секрецията на стомашен сок и др. зависят от вкусовите
дразнения.
Вкусови р е ц е н т о р и . Вкусови гс рецептори а вторични химиорецеп-
тори с ресни. Те са модифицирани епителни Шслетки, които се свързват
с окончанията на вкусовия нерв чрез химични синапси. Намират се във
вкусовите луковици в лигавицата на езика, в лигавицата на небцето и на
гълтача. Отделната в к у с о в а л у к о в и ц а има dH>Ma на яйце и е изградена
не само от рецепторни клетЛи, но и от голям I p o n опорни клетки, които
участват в образуване на нови вкусови рецептори.
Адаптация на вкусовите )ецептори. Вкусов 1те рецептори са тонични
- адаптират се частично и сравнително бавно.
М е х а н и з ъ м н а в ъ з б у ж д а н е н а р е н е н г о р и т е . Вкусовите вещества
трябва да се разтворят в е л к и к а г а , за ла м о г | И д а възбудят вкусовите ре
цептори. В горната част на вкусовата л у к о в и я има малък отвор - пора
Химичните дразнители 1 достигат до ресните на
рецепторите, където се с в ъ р : ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ Н и белтъчни молекули, на-
речени мембранни р е ц е п т о р ! н а химичния дразнител
с мембранните рецептори изация на мембраната на
рецептора - така възниква ре
Р а з п о л о ж е н и е н а вкусовите рецептори но е з и к а . Рецепторите за

сладко са разположени на върха на езика. Рецепторите за солено се нами
рат на върха на езика и пс страничните му ртбове. Рецепторите за кисело
са разположени в страни ните части на е з и | а . Рецепторите за горчиво с е
намират в задната част на езика.
Вкусови у с е щ а н и я . Съществуват 4 ос1овни вкусови усещания: за
сладко, кисело, солено и горчиво.
У с е щ а н е з а с л а д к о пр i l к е т о н и т е и лллехи.ипс
У с е щ а н е з а с о л е н о възниква под д е й с т в и : на натриевия хлорид и дру
ги соли, които дисоциира електролитно.
Усещане з а г о р ч и в о се получава от лействието на алкалоиди, които
дори и в малки концентра Iт и са вредни за организма. Ето защо горчивият
вкус има важно сигнално значение. Когато усещането за горчиво е много
силно може да предизвик^ защитни реакции: гадене и повръщане.
Усещане ните катиони. Силата на вку-
совото усещане чависи от io ^шията иа химичния дразнител.
Проводяа част на вкусовата система Информацията от вкусовите
рецептори се предава по нервус фациалис и Я о иервус глософариигсус към
продълговатия мозък, къд1то се намира пъри1та междинна станция на вку
совия анализатор - ядрот(| на трактус солит^риус. От това ядро информа-
цията се предава д о втора ip междинна станщ я в таламуса. Частично обра-
ботената информация д о стига д о коровия це 1тър в долната част на гирус
постцснтралис, където с е извършва окончателната обработка, в резултат
на което възникват вкусо! ите усещания
Обонятелна система
Обонянието е способи 1стта ча усещане ш мирис.

Ф у н к ц и я . О б о н я т е л н с В система дава щ формация за ароматните хи-
мичии вещества в г а з о о б р [ т ю състояние.
О б о н я т е л н и р е ц е п т о р и . ()бонятсл(Ц1 re зецептори са разположени в
обонятелния епител, койтЬ покрива горната повърхност на носната кухи-
на. Общият им брой е о к о 0 0 000 000. Гс 1:а първичпи химиорецептори
с ресни. Ресните с а п о к р и с л о й oi слуз. Обонятелните рецепто-
ри са Г ж н о л я р и и н е в р о ш ^ ^ Ь о н и г е иа кои^) образуват обонятелния нерв
/Фиг. ф-91/.
За д а възникне ycemali-' ja мирис аро.ма гното в е щ е с т в о т о /одорант/
трябва да бъде летливо, з г ^ ш м о ж е д а : : Я ^ Н е с вдишания въздух в носна-
та кухина и това т р р имо във вода, за да може да
проникне през слизестия рецепторите. Обонятелните
рецептори са изключител В ч у в с т в н т в ^ ^ Н к много одоранти чувствитсл-
иостта е толкова висока, 1 о няколко молекули да взаи-
с рецепторите възбуждане. Обонятелната
Рецепторни
клетки
Фиг. ф-91 Схема на обонятелни рецептори
система може д а разграничава голям брой одоранти. Обонятелните рецеп

тори се адаптират бързо.
Механизъм на възбуждане на обонятелните рецептори. Смята се, че
молекулите па ароматните вещества се разтварят в слузта и така дости
гат д о ресничките на обонятелните рецептори, където взаимодействат със
специфични белтъчни молекули в мембраната /мембранни рецептори/, в
резултат о т това взаимодействие рецепторната клетка се деполяризира и
възниква рецепторен потенциал /възбуждане/.
Особености на обонятелните рецептори. Те са уникални клетки в
човешкия организъм, защото от една страна имат епителни функции /из
граждат епитела в носната кухина/, а о т друга страна тези рецептори са
истински неврони. Освен това, обонятелните рецептори са единствените
неврони в човешкия организъм, които могат д а регенерират; старите ре
цептори умират и се заместват от нови, които се развиват от базалните
клетки.
П р о в о л н а ч а с т на о б о н я т е л н а т а с и с т е м а . Информацията от рецепто
рите с е предава по влакната на обонятелния нерв д о обонятелната луко
вица. Аксоните, излизащи от луковицата съставят обонятелния път, който
с е насочва към различни области на предния мозък. Обработката на о б о
нятелната информация с е извършва в първичната обонятелна кора, която
с е намира в палеокортекса. Нейната функция е свързана с изработването
на условни рефлекси, чрез които дадена храна в зависимост от нейната
миризма с е приема или отбягва.
Коровите центрове на обонятелния анализатор изпращат информация
към хипоталамуса и лимбичната система, която участва в регулацията на
поведението при търсене на храна, в регулацията на половото поведение и
в регулацията на сложното емоционално поведение.
430 / Основи на Анатомията и
КОЖА /CUTIS/
Кожата е един от най-големите органи в чове шкото тяло. Тя съставлява

16 % от неговата обща маса, <ато покрива цялат i му повърхност. В зависи-
мост от ръста тя има средно 1,5 - 1,7 кв. m плом Функциите й са разноо-
бразни: защитна, топлообмейа, ескреторна и ре 'улация на водния баланс,
В нея са съсредоточени голям брой рецептори, оито обуславят функцията
и на обширно рецепторно поле.
Кожата се изгражда от две части: епидермис - epidermis и дерма - der-
mis /Фиг. 167/. Епидермисът е изграден от мпог слоен плосък вроговяващ
епител. Клетките му продуиират кератин. Дерилата се разделя на stratum
papilläre и stratum reticulare Между епидермиса и дермата се разполага
базална мембрана. Подкожнйят слой, хиподерма - hypodermis е изграден
от мастна и съединителна тъ кай c делчест строе ж.
Епидермисът /epidermis се състои от сл ите слоеве:
1. Stratum basale
2. Stratum spinosum
3. Stratum granulosum
4. Stratum lucidum
5. Stratum corneum
Epidermis
Дермални
папили
Дермис
Мастни
жлези
Потни жлези
F o l i c u l u s pilli
B u l b u s pilli Хиподемис
Фиг. 167 8хсма на строеж на кожа

Кожа / 431
Stratum basale е най-дълбокият клетъчен слой. Той лежи на базална

мембрана, която го отделя от дермата. В базалния слой има четири вида
клетки: базални клетки, меланоцити, макрофаги и клетки на Меркел. Ба-
залните клетки са най-многобройните. Формата им е кубична до цилин
дрична, разположени са с дългия си размер перпендикулярно на базалната
мембрана. Те се делят митотично, което води до увеличаване на техния
брой и д о избутване на по-старите клетки по посока на повърхностните
слоеве. Меланоцитите синтезират кожния пигмент меланин. Разполагат
се между базалните клетки. В цитоплазмата им се-съдържа голямо коли
чество меланинови гранули. Макрофагите са рядко срещащи се клетки на
базалния слой. Четвъртият вид клетки са тактилните клетки на Меркел.
Stratum spinosum е изграден от характерни цитоплазматични израстъци,
наподобяващи къси шипчета, откъдето идва и названието на слоя. Клетки
те на този слой са разположени в 5 - 10 реда и съдържат в цитоплазмата си
тонофибрили, представляващи снопчета от тонофиламенти, които вървят
в различни посоки.
Stratum granolosum се изгражда от приплеснати клетки съдържащи ке-
ратохиалинни гранули. Тези клетки са подредени 3 - 5 реда.
Stratum lucidum е изграден от клетки, цитоплазмата на които е изпъл
нена с белтъчното вещество - елейдин, продукт от трансформирането на
кератохиалина. Тези клетки губят ядрата си и стават съвсем плоски. На
хистологични препарати границите между отделните клетки са почти не
забележими.
Stratum corneum се изгражда от голям брой редове от 10 до над 200
плоски клетки загубили ядрата и клетъчните си органели. Цитоплазмата
им е изпълнена с кератинови филаменти, свързани с макрофибрили. Кле
тъчната обвивка се променя и се превръща в рогова клетъчна обвивка.
Всъщност се касае за краен резултат от трансформирането на клетките
в рогови люспи или пластинки. Най-повърхностните рогови пластинки
са подложени на непрекъснато излющване. Възстановяването на роговия
слой се извършва от дълбоките слоеве, тъй като скоростта на лющене е
еднаква със скоростта на деление на клетките в базалния слой.
В различните участъци на тялото кожата е с различна дебелина. Най-
тънка е в областта на клепачите и най-дебела в областта на дланите и стъ
палата, където дебелината на роговия слой е в пряка връзка с механичните
въздействия. Най-дебела е дермата в областта на гърба и седалището.
Цветът на кожата зависи главно от пигмента меланин, концентриран в
най-дълбокия слой на епидермиса, а при индивидите от черната раса - и в
повърхностните епидермални слоеве.
В кожата се разполагат много потни и мастни жлези.

Нотните жлези - glandule sudoriferae са пръснати по цялото тяло с
изключение на устните и glans penis. Те се разделят на мерокринни и ано-
/ иснови на Анатомията и физиологията на човека
кримни спорсд мач има на отделяне на секрета.

Мерокрннните потни жлези -glandulae sudoriferi merocrinae са прости
туболозни жлези. Състоят с е от секреторна част и изходен канал. Секре-
торната им част лежи в горните слоеве на подкожието. Луменът на канала
им е тесен, което ги отличава от апокринните потни жлези.
Разпространението на потните жлези е различно за отделните области
на тялото. Много богати на потни жлези са дланите, стъпалата, главата и
сравнително най-беден на потни жлези е гърбът.
Апокринните жлези — glandulae sudoriferi apocrinae с е развиват при
настъпване на половата зрялост. Разполагат с е само в определени обла
сти на тялото - подмишниците, междинницата, гърдите, големите срамни
устни и венериното възвишение. Те имат значително по големи размери в
сравнение с мерокрннните потни жлези. Секретът на апокринните жлези
съдържа вешества, които бързо с е разлагат от бактерии и с е получават
продукти с характерна миризма.
М а с т н и т е ж л е з и - glandulae cebaceae с е разполагат навсякъде по тяло
то с изключение на дланите и стъпалата. Те са тубулоацинозни, съставени
от един или множество дялове /Фиг. 167/. Дяловете са изградени от някол
ко реда секреторни клетки, като най-дълбокият ред лежи непосредствено
под базалната мембрана. Секрецията на тези клетки е холокринна, водеша
д о цялостно разрушаване на клетката.
К о с м и т е и н о к т и т е с а р о г о в и о б р а з о в а н и я на на к о ж а т а .
Космите - pili с е намират почти по цялата кожа с изключение на длани
те, стъпалата, главата на половия член и вътрешната страна на големите
срамни устни. Всеки косъм с е състои от космен фоликул - foliculus pili,
космена луковица - bulbus pili, корен - radix pili, стебло - scrapus pili и
връх - apex pili /Фиг. 167/. Косъмът с е състои от клетки и междуклетъчни
влакна с белтъчен състав. Кортексът на космите при човека съдържа ин-
термедиерни филаменти, съставени от космени кератини. Цветът на косъ
ма с е дължи на отлагането на пигментни гранули и въздушни мехурчета. В
черните и тъмните коси меланоцитите и пигментните гранули са в голямо
количество. В светлите коси с е съдържа по-малко пигмент. При албиноси-
те липсват меланоцити.
Ноктите - ungues са образования на епидермиса на кожата. Те с е разпо
лагат по гръбната повърхност на крайните фаланги на пръстите на ръцете и
краката. Те с е състоят от нокътна плочка - corpus unguis, на която с е разли
чават корен - radix unguis и краен свободен ръб - margo liber unguis. Стра
ничните части на нокъта с е означават като margo lateralis unguis. Видимата
част на нокътя с е ограничава от тънък слой вроговена кожа - eponychium. В
проксималната част на плочката с е наблюдава полулунно бяло поле - lunula.
Нокътят расте благодарение на размножаването и диференциацията на слой
клетки, образуващи матрикса на нокътя - matrix unguis.
Кожа / 433
Физиология на кожата
Кожата е изградена от епидермис /епидерма/ и дерма, под която с е раз
полага хиподерма /подкожна мастна тъкан/, /фиг. ф-92/.
Функциите на кожата са твърде разнообразни - защитна, терморегула-
торна, имунна, обменна, сетивна, резервоарна и отделителна.
Кожата предпазва организма от вредното въздействие на различни фак
тори на околната среда; регулира телесната температура; участвува в о б
мяната на веществата и отделянето на техните крайни продукти; в нея са
разположени рецептори за възприемане на допир, натиск и болка; служи и
като резервоар за кръв.
Дермографизъм - реакция на кожните кръвоносни съдове на механич
ни дразнения; бял, червен, рефлексен.
Функционална организация на кожата

Кожата е външната, мека и еластична обвивка на тялото, която го по
крива и защитава от действието на вредните фактори на околната среда.
Тя изпълнява функцията не само на механична бариера между външна
та среда и тъканите под нея, но е и един от най-важните органи на общата
сетивност за възприемане на допир, натиск, температура и болка.
Кожната повърхност е около 2 кв. м. за възрастен човек с телесна маса
около 7 0 кг. Дебелината на кожата е различна в различните области на тя-
Косъм
Пора на
Епидермис
Палила
Капилярна бримка
Сетивни
нервни Артериола
Венула Повърхностен
Вена плсскус
Артерия
Дерма
Потна
жлеза
Вена
Дълбок кожен
Артерия
плескус
фоликул Хиподерма
Фиг. ф-92 Устройство на кожата

434 / Основи на Анатомията и Я^Шклогията н а
Косъм.
стъбло
Подкожна
мастна
тъкан
рецептори
Фиг. ф-93 Устройство на кожа. Пот]]И И
лото. Най-дебела е кожата n j гърба - около 5 м м. ; наи-тънка е кожата на

клепачите - 0.5 мм.
Е п и д е р м и с . Епидермисъ^ е външният слой lia кожата, които е изграден

от епителна тъкан, която е о типа покривен •е ител. Клетките на покрив-
пия епител са плътно приле ени и свързани H i w с друга, като образуват
непрекъснати слоеве с малк(| междуклетъчно щество. Покривният епи-
тел е о т вида многослоен п ю с ъ к , според форк ата на клетките и начина
на подреждането им в дълбо мембрана, която ги отделя
от подлежащата с ъ е д и н и т е л ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ ^ Н !ща дермата. Клетките са
Кожа / 435
подредени в слоеве, съответно и ядрата им са на различни нива, като само

най-дълбоко разположеният слой лежи на базалната мембрана.
В епидермиса са разположени четири вида клетки: кератиноцити, ме-
ланоцити, клетки на Лангерханс и клетки на Гранстейн. Най-голям е броят
на кератиноцитите /95% о т всички клетки/, които произвеждат рогова ма
терия - белтъка кератин. Останалите 5% са клетки с израстъци наречени
дендритни клетки - меланоцити, клетки на Лангерханс и др.
Кератиноцитите са свързани помежду си чрез десмозоми, които осъ
ществяват връзката между вътреклетъчните кератинови нишки и правят
кожата устойчива на механични въздействия. При зрелите кератиноцити
тези нишки са натрупани в цитоплазмата. След програмираната им смърт
в най-повърхностния слой на епидермиса, от тях остават само твърдите
кератинови нишки, които под формата на плоски люспи, образуват плътен,
рогов слой /стратум корнеум/. Роговият слой на епидермиса непрекъснато
се олюшва- за едно денонощие се отстранява около 1 грам клетъчна маса
от повърхността на кожата. Отстранените люспи се заместват от други,
образувани и изтласквани непрекъснато нагоре от клетките, разположени
под роговия слой.
Роговият слой е най-дебел в областта на кожата на петата, защото там
натиска е най-голям. Най-тънък е роговият слой на клепачите и устните.
Под роговия слой се намира слой от клетки, в които започват процеси
те на кератинизиране и загиване /стратум гранулозум/
Вътрешните слоеве на епидермиса са съставени от живи клетки, за които
е характерен усилен белтъчен синтез, бърз растеж и делене /стратум спи-
нозум/. Новите клетки, образувани при непрекъснатото делене се изтласк
ват към повърхността, където поради неблагоприятните условия на хранене
умират, замествайки отстранените мъртви клетки от роговия слой.
Близо до дермата е разположен един ред от кубоидни клетки, които
формират базалния слой. Те също се делят и образуват нови клетки, ко
ито се изтласкват нагоре, за д а заместят клетките от по-повърхностните
слоеве.
Във вътрешния слой се намират и други специализирани клетки - ме-
лаиоцити, които произвеждат тъмнокафявия пигмент меланин. Мелано-
цитите са локализирани основно в базалния слой между кератиноцитите.
В тяхната цитоплазма се установяват тъмнокафяви пигментни зърна на
речени меланозоми. Меланозомите са богати на аминокиселината тиро-
зин, която под действие на активирания от ултравиолетовите лъчи ензим
тирозиназа, се превръща в тъмнокафявия пигмент меланин. Меланинът
поглъща вредните ултравиолетови лъчи на слънчевата светлина и така об
разува защитна бариера за клетките в по-дълбоките слоеве. Натрупването
на значителни количества меланин в епидермиса при по-продължителен
престой на море или планина е израз на защитната функция на меланина.
Във вътрешните слоеве на епидермиса се намират и специализирани
клетки, които участват в имунната защита; клетки на Лангерханс, клетки

на Гранстейн и Т-лимфоцити.
Клетките на Лангерханс са подвижна клетъчна популация от левкоци
ти, разположени в супрабазалните области на епидермиса. Те принадлежат
към семейството на имуностимулиращите дендритни клетки. Лангерхан-
совите клетки изследват кожата за болестотворни антигени и предизвик
ват имунни отговори срещу тях. Ултравиолетовите лъчи и йонизиращата
радиация предизвикват значително намаляване в броя или функцията на
Лангерхансовите клетки. Така т е потискат имунните реакции и предиз
викват имунен дефицит. Има съобщения, че антиоксидантите витамин С и
витамин Е могат д а предпазят, поне отчасти, от вредните ефекти на ултра
виолетовите лъчи върху кожния имунитет.
Кератиноцитите са най-важният партньор на Лангерхансовите клетки
в епидермиса. Те имат не само структурни функции, но също така уча
ствуват активно във възпалителните и имунните процеси в кожата. Кера
тиноцитите модулират имунните реакции, но могат също д а участвуват и
директно в тях. Те играят основна роля в развитието и проявите на много
кожни заболявания: екзема, псориазис и др.
В епидермиса няма система от кръвоносни съдове. Неговите клетки с е
хранят от богатата мрежа от кръвоносни съдове разположени в дермата.
Д е р м а . Дермата е най-здравата част на кожата. Изградена е от най-ши

роко разпространената в организма съединителна тъкан, която изпълнява
свързваща и опорна функция. Дермата се състои от :
1.Клетки - главно фибробласти, мастни клетки и макрофаги
2.Междуклетъчно вещество /матрикс/.
В матрикса са включени колагенови и еластични влакна, които опреде
л я т вида съединителна тъкан, изграждаща дермата - влакнеста.
Съединителната тъкан на дермата се отличава от епителната, която
изгражда епидермиса, по изобилното междуклетъчно вещество и малкия
брой , но разнообразни по вид клетки.
Еластиновите влакна са образувани от белтъка еластин - от тях за

виси разтегливостта на кожата. С възрастта те намаляват поради дегене-
риране /разрушаване/ на еластина и това е причината за отпускането и
набръчкването на кожата.
Колагеновите влакна са образувани от белтъка колаген, който се про

извежда от фибробластите. Те определят здравината на кожата.
В дермата е разположена гъста мрежа от кръвоносни съдове и лимфни

съдове. През нея преминава около 5% от обема кръв, който сърцето из
тласква за 1 минута, което е о т значение за нейната терморегулаторна и
Кожа / 437
резервоарна функция.
На различна дълбочина в дермата се разполагат мастните и потните
жлези, космените фоликули, гладко-мускулни влакна, специализирани
нервни окончания и др.
Дермата е съставена от два слоя: повърхностен папиларен слой и дъл
бок мрежест слой.
Папиларният слой е разположен под епидермиса, изграден е от реха

ва съединителна тъкан с колагенови влакна, и има вълнообразен характер
- оформят се изпъкналости към епидермиса наречени напили (Фиг ф-92).
Броят, разположението, формата и големината на напилите не са еднакви в
различните части на тялото и са строго специфични за всеки човек - най-
добре са изразени по дланите и пръстите. Тази особеност се използва в съ
дебната медицина и криминалистиката за идентифицирането на индивида
като се вземат отпечатъци от пръстите му.
В повечето от напилите се оформят бримки от капиляри, които доставят
кръв на клетките на епидермиса и осигуряват тяхното хранене (Фиг ф-92).
Дълбокият мрежест слой се свързва с хиподермата /подкожна мастна тъ

кан/, под която са разположени мускулите и костите. Той е изграден от плътна
съединителна тъкан с груби колагенови влакна, които са разположени в раз
лични посоки и образуват здрава мрежа. Подредени са по различен начин в
отделните части на тялото, като образуват характерни линии на опън, които
трябва добре да се познават, когато се налага да се направи разрез на кожата.
Линиите на опън определят в каква посока трябва да се направи разреза при
хирургична интервенция. Ако разрезът се направи напречно на линиите на
опън, по-силно се увреждат колагеновите влакна и мястото зараства по-бав
но. При разрез, който е успореден на линиите на опън по-слабо се увреждат
колагеновите влакна и раните зарастват по-бързо.
Здравата мрежа на дълбокия мрежест слой определя високата еластич
ност на кожата. По време на бременност еластичните нишки могат да се
разкъсат и в тези участъци се развива съединителна тъкан., която оформя
белезникави линии по кожата.
Кръвоснабдяване на дермата. Дермата получава кръв от две мрежи от

кръвоносни съдове: повърхностна и дълбока мрежа /плексуси/. Повърх
ностният плексус се състои от повърхностно разположени артериоли, ка
пиляри и венули (Фиг ф-92). Те променят радиуса си в отговор на локална
промяна в температурата. При понижаване на температурата в определена
област на кожата, съдовете се свиват, а при затопляне - се разширяват.
Дълбоката кожна мрежа е образувана от разклонения на подкожните
артерии, които проникват в дермата (Фиг ф-92). Нейните кръвоносните
съдове са разположени успоредно на повърхността на кожата и дават раз-
438 / Основи на Amin. физиологията на ч
клонения към артериолите на повърхностната мрежа. Кожните венозни

съдове вървят успоредно и Ш изо д о артериалните съдове, което дава въз-
можност да преминава тог лина от по-топла 1 !} артериална кръв към по-
студената венозна кръв /фиг. ф-92 . По тозВДВшн до повърхностния кожен
плексус достига по-малко т ( ^ • р н и с кръвта я а к а се намалява загубата й
от организма, когато навън е с 1\ лено и грябва 1,а се запази топлината в тя-
лото. Тази особеност в устр ж с т в о т о на мрежатл от кожни кръвоносни съ-
дове, както и друга особенос^ - паличиетош|^И>терио-венозни анастомози
в някои области на кожата, )пределят нейното важно участие в запазване
на нормалната телесна температура /терморегу паторна функция/.
В кожата на ръцете, ходилата, устните, носа и ушите се намират голям
брой а р т е р и о - в е н о з н и а н а i r o . M o i i i . които i'p :дставляват директен, кра
тък път между артериите и в сните Чрез тяхЯШвта заобикаля капилярните
мрежи. При ниски температ}/ри те се отварят И <ръвта преминава през тях,
а не през капилярите, за да с топлина и понижаването
на телесната температура.
Понякога капилярните c iдове в някои ynai тъци на кожата образуват
крайни бримки, след които кръвта не премии.; ва във венозните съдове,
Тези капилярни бримки 4eci|) с а причина за раз ични козметични дефекти
и аномалии.
Д е р м а т а е б о г а т а н а п о т н и и мастни жлези и к о с м е н и ф о л и к у л и .
П о т н и т е ж л е з и предста А я в а т тръбички, е1иният край на които е на-
вит на кълбо, разположено в дермата и предстаьлява секреторната част на
жлезата. Тя продължава във възходяща част; кеч ю преминава нагоре и се
отваря на повърхността на 1|ожата под ф о р м ^ а на пора /фиг. ф-93/. Има
два вида потни жлези: малк»| и големи.
М а л к и т е п о т н и ж л е з и с разположени щ И ж а т а на цялото тяло. Таки-
ва липсват само в кожата на устните, главата н а пениса, големите срамни
устни и тъпанчето. С е к р е т ъ ! на потните ЖЛШ1 - потта , съдържа вода с
разтворени в нея соли, у р е я ! млечна к и с е л и н а и др. Тя има кисела реак-
ция. Количеството на о б р а з | в от различни
фактори: температура на о | Я ^ а т а среда, ю Я ч е с т в о на образувана във
вътрешността на тялото T o n J ина и е м о ц и о н а Л и фактори.
Големите потни жлези ^^^^^^^^^Цпбоките на дермата.
Броят им е много голям в о ниците. Секрецията
активира по време на пубертЯ но от емоционални факто-
ри. За разлика от секрецият | жлези,
процесите на терморегулац >I . Богатият на белтък секрет благоприятства
развитието на бактерии на п овърхноста на кож i а и в резултат на тяхната
дейност се получава характ
М а с т г и т е ж л е з и имат и то се отварят в космената

Кажа / 439
торбичка и на п о в ъ р х н о с ^ а на кожата ( Ф ш ф-94). Клетките на каналче-

тата, които съдържат м н о мазнини, с е рачйушават, при което с е отделя
мастния секрет, натрупан клетки непрекъснато с е въз-
становяват чрез делене на основния клетъчен слой. Секретът на мастните
ж л е з и смазва космите и е шдермиса, като го предпазва от напукване, из-
съхване и от неблагоприятното действие на |актериите
К о ж н и п р и д а т ъ ц и . К о с м и т е и н о к т и т е сг. рогови образувания на епи

дермиса.
У с т р о й с т в о на к о с ъ м : ] Космите покриват цялото тяло с изключение

ria дланите, ходилата, уст
ните. Всеки косъм е изгра
д е н от корен, разположен в
дермата, и стъбло /ствол/,
|<оето с е насочва и излиза
ад повърхността на кожа
та. Коренът на косъма лежи
Ь космена торбичка наречена
|«осмен ф о л и к у л , от който
е осъществява нарастването
| i y . Във фоликула с е излива
рекретът на мастните жлези,
който смазва космите /фиг.
|)-94/.
Важна анатомична о с о
б е н о с т на фоликула е, че той
1ежи под определен ъгъл
|;прямо кожната повърхност.
ази част на фоликула, която
Ьбразува остър ъгъл с кож
ната повърхност е негова-
а предна страна; страната,
•соято образува тъп ъгъл е
Гадната страна.При студо-
l i o дразнене с е съкращават
шзположените в основата
и а косъма гладки мускули,
косъмът с е дърпа назад и с е
Ф и г ф-94 Устройство на косъм 1 - спидсрмис. изправя. В резултат от изпра
2 - дерма; 3 - подкожна матна тъ кН ; 4 - мастна жлеза, вянето на космите настъпва
5 - стъбло на косъм, 6 - космена '-орбичка; рременна промяна в локал
7 - корен на косъма, 8 - к р ъ в о н о с | съдове ната архитектура на кожата.
която е описагш с термина " г ъ ш а кожа" - кожа с изпъкналости. При това

състояние, свързаните косми стават по-вертикално ориентирани създават
по-голяма температурна бариера, защото значително се повишава дебели-
ната на въздушния слой между космите, който служи като изолираща от
студа среда.
Цикъл на развитие на косменият фоликул - включва три фази: фаза
на растеж /анаген/, фаза на обратно развитие /катаген/ и фаза на покой
/телоген/. Продължителността на трите фази е различна при космите в
различните участъци на тялото.Косменият фоликул не е изолирана струк
тура. Той е свързан с епидермиса, има гъста мрежа от кръвоносни съдове
и голям брой сетивни нервни влакна. Смята се, че всеки фоликул преми
нава през цикъла на растеж на косъма 1 0 - 2 0 пъти през целия живот на
човека.
Функции на космите.
1. Предпазват организма от загуба на топлина.
2. Оформят плътна покривка, която представлява "първа линия на за
щита" за подлежащия епидермис като го предпазват от олющване и от
проникване на опасни химични вещества в кожата.
3. Специализираните косми на миглите, в носната кухина и в ушите са
защитна бариера от вредните фактори на околната среда.
4. Сетивен "орган на д о п и р " - космите са включени в сетивните въз
приятия на допир и натиск върху косменото стъбло.
5. Провеждат миризмата на секретите на мастните жлези.
6. Важен компонент на човешкото тяло за предаване на голям брой сек
суални и социални съобщения.
Ноктите са рогови образувания, които покриват крайните части на
пръстите, където са струпани голям брой нервни окончания. Ноктите из
пълняват защитна функция по отношение на тези сетивни окончания.
Хиподерма. Хиподермата свързва дермата с подлежащите кости и мус
кули. Тя е образувана о т мастни клетки изпълнени с мастни капки /фиг.
последна-б/. Най-дебела е на корема, седалището, гърдите.
Функции на хиподермата:
1. Защитна - служи като буфер, който при травми поема и неутрализи
ра прекомерното налягане върху кожата; защитава тялото при излагане на
студ, защото е добър изолатор.
2. Енергиен резерв - служи като депо на мазнини, които при гладуване
се разграждат до глицерол и мастни киселини. При окислението на по
следните се освобждава енергия.
3. Определя до голяма степен формата на тялото и еластичността на
кожата.
4. Създава връзка между дермата и подлежащите тъкани.
Кожа / 441
Функции на кожата
Кожата е като екран, на който с е отразява вътрешното състояние на
човешкия организъм.
Структурното многообразие на кожата определя нейните многобройни
и важни за човешкия организъм функции.
З а щ и т н а ф у н к ц и я . Кожата покрива човешкото тяло и го предпазва от
навлизане на болестотворни микроорганизми, от вредното действие на ул
травиолетовите лъчи и от загуба на вода, защото повърхностният рогов
слой е непроницаем за водата. Роговият слой пречи на преминаването
на повечето вещества както навътре в кожата, така и навън от нея. Поня
кога определени мастноразтворими вещества както и лекарства могат да
проникнат през кожата в организма. Скоростта на проникване нараства с
повишаване на телесната температура, при възпаление и при охлузване на
повърхностния слой. Тази възможност с е използва при лечението на ня
кои кожни и други заболявания със салицилати, гликокортикоиди и др. ле
карствени средства. Роговият слой предпазва нашето тяло от увреждащи
фактори на околната среда. Неговата кисела реакция /рН 5-6.5/ е пречка за
проникване и развитие на микроорганизми не само в кожата, но и в целия
организъм.
През кожата могат д а проникват металите никел и живак, както и пре
парати за растителна защита.
Чрез образуваният в кожата пигмент меланин, организмът се предпаз
ва д о известна степен от по-дълбокото проникване на ултравиолетовите
лъчи, тъй като последните с е задържат от него.
Кожата притежава и буферни свойства. Белтъкът кератин може да неу
трализира влиянието на различни киселини или основи; млечната и въгле-
ната киселина в потта предпазват кожата от неблагоприятните влияния на
различни алкални вещества.
Секретът на мастните жлези прави кожата по-мека и я защитава от на
пукване, изсъхване и от действието на бактериите. Активността на маст
ните жлези с е повишава в юношеска възраст. Половите хормони влияят
върху мастната секреция като тестостеронът я увеличава и я прави по-гъ
ста, а естрогените втечняват секрета на мастните жлези.
Т е р м о р е г у л а т о р и а ф у н к ц и я . Кожата участвува в процеса на запазва

не на нормалната телесна темпуратура по няколко начина: чрез изпарение
на водата и потта от нейната голяма повърхност, чрез излъчване и чрез
провеждане на топлина към околната среда. Подкожната мастна тъкан на
хинодермата е лош проводник на топлина и по тази причина предпазва ор
ганизма от загуба на топлина. Намиращите с е в кожата терморецептори за
студено и за топло сигнализират за промени в температурата на околната
442 / Основи mi . ImmKMin на чове
среда, което включва регула орни механизми за запазването на топлинната

хомеостаза. Артерио-вемозн ите анастомози съи о допринасят за запазване
на топлинната хомеостаза, т ьй като чрез тях се регулира разпределението
на кръвта в повърхностните и в по-дълбоките ожни кръвоносни съдове.
Имунна фуикиия. Кожат]а е съставна част ( т имунната система, която

предпазва организма от раз итие па инфекции Кератиноцитите в кожата
са част от локалната и м у ш система, защото секретираният от тях ин-
терлевкин-1 повлиява узряв жето на Т-лимфоц 1тите и натрупването им в
кожата. Клетките на Л а н г с р !анс представят чу (дите антигени на лимфо-
цититс в кожата, които ги у | ^ ^ ^ Щ в а т .
Сетивна функции. В ко жата с е намират гс лям брой сетивни нервни

окончания за възприемане f а дразнения от въ шната среда, които дават
усещане за допир, натиск, Т^1пло, студено, болк а. Чрез тези усещания ор-
ганизмът се адаптира към нг стъпилите промен! във външната среда.
Обменна функция. В ожата под действг ето на ултравиолетовите

лъчи на слънцето се синте ipa холекалциферс л. Холекалциферолът ме-
таболизира в бъбреците и с е превръща в актив! ата форма на витамин Д З ,
който регулира обмяната на калций и фосфор в организма.
Отделителна функция Чрез секрета на р о т н и т е жлези се отделят

крайни продукти на обмянат а на веществата - Узея, млечна киселина и др.
При увреждане на бъбрецит^ тяхната функция гчасти се поема от кожата,
С потта с е отделят вода и со и от организма, чие то количество се регулира
от системата, която е отговорна за запазване на водния и солеви баланс в
организма.
Резервоарна функция, Кожните кръвоносн и съдове имат значителна
вместимост. При максималн ото им разширение в тях може д а се задържи
д о 1 литър кръв.
Tea пови въпроси по Физиология / 1
ТЕСТОВИ ВЪПРОСИ П О ФИЗИОЛОГИЯ
Тест 1-и; Раздел:

Транспорт през клетъчни мембрани
Посочете верния отго
1. Кой транспортен npoi iec изисква изразхо ж а н с на е н е р г и я , ja ла се

реализира?
A. о б и к н о в е н а т а / п р о с Ш дифузия
лкпшсн
B. улеснената дифузи?]
Г. осмозата
2. Улеснената дифузни
А представлява вид а ктивен транспорт
Б. се извършва чрез п )еиосители по посо на концентрационния Iра-
диент
В. се извършва чрез п ^еносители срещу концентрационния градиент
Г е свързана с изразх( е на енергия, г олучена от разграждането на
АТФ съединенията
3. Активният транспорт
A. не изисква H3pa3xoi1ване на енергия
Б. с е извършва срешу ра д и е н т
B. не използува прено сители
Г. се извършва по посДка на концентраци нч i n:
4. Натриево-калиевата н о м п а :
A. е вид активен трап порт

Б. осъществява придв тжването на натрие мс и ом и от швънклетъчио-
то към вътреклетъч юто пространство
B. не функционира чр .•з преносители
Г. осъществява придв жването на калиевг • иони от вътреклетъчното
към извънклетъчно пространство
2 / Тестови въпроси по Физиология
5. Вторичният активен транспорт на дадено вещество:

A. се извършва от преносител, който има способността д а се свързва
едновременно с натриевите йони и със съответното вещество
Б. се извършва срещу електро-химичния градиент за натриевите йони
B. се извършва без разход на енергия
Г. не се комбинира с транспорта на натриевите йони
6. За осмозата е характерно:
А извършва се срещу осмотичния градиент
Б. извършва се по посока на хидростатичния градиент
В. извършва се по посока на осмотичния градиент
Г. извършва се с разход на енергия
Тестови въпроси по Физиология / 3
Тест II - р и ; Раздел:
Физиология на възбудимите тъкани - нервна и мускулна
Посочете верния отговор:
7. С к о р о с т т а на р а з п р о с т р а н е н и е на н е р в н и я импулс по м е м б р а н а т а
на а к с о н а з а в и с и от:
A. силата на дразненето
Б. продължителността на дразненето
B. посоката на разпространение на нервния импулс
Г наличието на миелинова обвивка и дебелината на нервното влакно
8. Д е п о л я р и з а п и я т а на п о с т с и н а п т и ч н а т а м е м б р а н а на н е р в н о -
м у с к у л н и я с и н а п с н а с т ъ п в а под в л и я н и е на:
A. ацетилхолин
Б. никотин
B. адреналин
Г. норадреналин
9. За з а п о ч в а н е на с ъ к р а щ е н и е т о в н а п р е ч н о - н а б р а з д е н и т е мускули е
необходимо:
A. Калциевите катиони д а се свържат с мнозина
Б. Калциевите катиони д а се свържат с тропонина
B. Калциевите катиони д а се свържат с актина
Г Калциевите катиони д а се свържат с тропомиозина
10. За г л а д к и т е мускули е в я р н о е д н о о т с л е д н и т е т в ъ р д е н и я :
A. имат напречна набразденост
Б. съкращават се волево
B. инервират се от вегетативната нервна система
Г. не са необходими калциеви йони за съкращението им
11. В р ъ з к а т а м е ж д у в ъ з б у ж д а н е и с ъ к р а щ е н и е на н а п р е ч н о -
н а б р а з д е н и т е м у с к у л и с е о с ъ щ е с т в я в а от :
A. навлизането на натриеви катиони в цитоплазмата
Б. преминаването на калциеви катиони от саркоплазмения ретикулум
към цитоплазмата
B. излизането на калиеви катиони от цитоплазмата към извънклетъч
ната течност
Г. излизането на натриеви катиони от цитоплазмата навън
4 / Тестови въпроси по Физиоло^^Л
12. За висцералните гладки мускули е вярно t пю о i c.icлни iс

твърдения:
A. имат саркомери
Б. ис сс иисрвират от вегвгативпмте нерви
B. имат свойството автом1тия
Г. съкращението им е M H ( j r o бързо
Тест II 1-и ; Раздел: Физиология на сърцето и

кръвоносните съдове
Посочете верния отговор
1. Синусовият ритъм се създава от:

A. синоатриалния възел на възбудно-проводната система
Б. от предсърдно-камерния възел
B. от снопчето на Хис
Г. от влакната на Пуркинье
2. За сърнето като помпа е вярно едио от следиите твърдения:

A. ударният обем на двете камери се различава
Б. ударният обем на двете камери е еднакъв
B. минутният обем на двете камери се различава
Г. предсърдия и камери се съкращават едновременно
3. За ударният обем е нярио едно от следните твърдения:

A. той е разлика между минутния обем и крайния диастоличен обем
Б. той е разлика между минутния обем и крайния систоличен обем
B. той е разлика между крайния диастоличен обем и крайния систоличен
обем
Г. той е сбор от крайния диастоличен обем и крайния систоличен обем
4. За първия сърдечен тон е вярно едно от следните твърдения:

A. възниква в резултат на трептенията на платната на атрио-вентрикулар-
ните /предсърдно-камерни/ клапи по време на тяхното затваряне
Б. възниква по време на отварянето на предсърдно-камерните клапи
B. възниква по време на отварянето на полулунните клапи
Г. възниква по време на затварянето на полулунните клапи /семилунарни/
5. За екстракардиалнага регулация на сърцето е вярно едно от

следните твърдения:
A. осъществява се само от симпатикови нерви
Б. осъществява се само от парасимпатикови нерви
B. осъществява се от соматични нерви
Г. осъществява се от симпатикови и парасимпатикови нерви
6. Стимулацията на симпатиковите нерви предизвиква:

A. намаляване на сърдечната честота
Б. увеличаване на сърдечната честота
B. намаляване на силата на съкращение
Г. намаляване на възбудимостта
7. Линейната скорост на кръвта е:

A. най-голяма в аортата
Б. най-голяма в артериолите
B. най-голяма във вените
Г. най-голяма в капилярите
8. Съпротивлението в един кръвоносен съд зависи в най-голяма степен от:

A. дължината на кръвоносния съд
Б. вискозитета па кръвта
B. радиуса па кръвоносния съд
Г. състава па плазмата
9. Съпротивлението, което среща кръвта при движението си в

кръвоносната система, е най-голямо в:
A. аортата
Б. артериолите
B. капилярите
Г. вените
10. Средното артериално налягане в аортата е:

A. 150 мм /милиметра/ живак
Б. 120 мм живак
B. 100 мм живак
Г. 80 мм живак
11. За вените е вярно едно от следните твърдения:

A. имат обменна функция
Б. нямат транспортна функция
B. те са с високо съпротивление
Г. налягането па кръвта в тях е високо
12. Кои от изброените вещества предизвикват вазодилатация?

A. вазопресин
Б. ангиотензин II
B. пониженото парциално налягане на кислород
Г. норадреналин
13. За барорецепторите, които участвуват в рефлексната регулация

на кръвообращението е вярно едно от следните твърдения:
A. разположени са в дъгата на аортата
Б. възбуждат се по-силно при намаляване на налягането в аортата
B. импулсите от тях стимулират по-силно пресорната зона
Г. разположени са в стените на двете предсърдия
14. За медуларният сърдечно-съдов център е вярно едно от следните

твърдения:
A. състои се само от пресорна зона
Б. състои се само от депресорна зона
B. състои се от пресорна и депресорна зони
Г. депресорната зона е постоянно възбудена
Тест IV-и; Раздел Физиология иа кръвта

1. Нормално у възрастен човек еритроцитите се образуват в:

A. черния д р о б
Б. слезката
B. лимфните възли
Г. червения костен мозък
2. Колоидо-осмотичното налягане на кръвта се определя от

концентрацията на:
A. албумините
Б. глобулините
B. фибриногена
Г. всички плазмени белтъци
3. Еритроцитите участвуват в транспорта на кислорода, защото:

A. съдържат натриеви йони
Б. съдържат хемоглобин
B. съдържат калиеви йони
Г. съдържат ензима карбоанхидраза
4. Производството иа червени кръвни клетки се увеличава при:

A. високо съдържание на кислород в кръвта
Б. ниско съдържание на кислород в кръвта
B. намалена концентрация на хормона еритропоетин в плазмата
Г. повишена концентрация на хормона ангиотензин II в плазмата
5. Коя от предложените левкоцитни формули е в границата на

нормата?
А. Б. В. Г.
25% 62% 30% 45% неутрофили
2% 2% 11% 2% еозинофили
о% 1% 6% 5% базофили
3% 5% 8% 4% моноцити
65% 30% 19% 55% лимфоцити
6. За образуването на хемоглобина са необходими:

A. желязо
Б. женски полови хормони
B. мъжки полови хормони
Г. цинк
7. За тромбоцитите е вярно едно от следните твърдения:

A. активират процеса на кръвосъсирване
Б. те са големи кръвни клетки
B. общият им брой в 1 литър кръв е 100-2 00 .10 9 /литър кръв
Г. пренасят кислород
Тест V-и ; Раздел: Физиология на дишането

8. З а д ъ л ж и т е л н и т е и н с п и р а г о р н и м у с к у л и с а :
A. диафрагмата
Б. външните междуребрени мускули
B. диафрагмата и външните междуребрени мускули
Г. вътрешните междуребрени мускули
9. В и т а л н и я т к а п а ц и т е т е :
A. сума от дихателния обем, инспираторния резервен обем и остатъч
ния обем
Б. сума от дихателния обем, инспираторния резервен обем и експира-
торния резервен обем
B. сума от дихателния обем и остатъчния обем
Г сума от дихателния обем и експираторния резервен обем
10. За д и х а т е л и и я обем е х а р а к т е р н о :
A. показва обема въздух, преминал през белите дробове за 1 минута
Б. показва обема въздух, вдишан или издишан по време на един диха
телен цикъл
B. нормално е около 800-900 мл /милилитра/
Г. нормално е около 1000-1200 мл
Т е с т - V I ; Раздел: Физиология иа храносмилането

1. В слюнката се съдържа:
A. алфа-амилаза
Б. пепсин
B.трипсин
Г. химотрипсин
2. Стомашните жлези са изградени от следните видове клетки:

A. главни клетки
Б. главни и пристенни клетки
B. главни, пристенни и добавъчни клетки
Г. пристенни и добавъчни клетки
3. Стомашният сок съдържа ензимите:

A. амилаза
Б. пепсиноген
B.трипсиноген
Г. химотрипсиноген
4. Секрецията на солна киселина се блокира от:

A.хистамина
Б. гастрина
B. лекарството Омепразол
Г. активирането на парасимпатиковите нерви
5. Активирането на непсиногена става под действието на:

A. белтъка на храната
Б. солната киселина
B.секретин
Г. гастрин
6. Мозъчната фаза на стомашната секреция се предизвиква от:

A. разтягане на стомашната стена
Б. дразнене от мириса на храната
B. дразнене на химиорецептори в стомаха
Г. дразнене на обемни рецептори в стомаха
7. Секрецията на хидрогенкарбонати в панкреатичния сок се

увеличава от:
A. гастрина
Б. норадреналина
B.секретина
Г. пепсина
8. Жлъчката се отделя в дуоденума под действие на:

A. секретни
Б. ентерокиназа
B. холецистокинин
Г. жлъчни киселини
9. Въглехидратите се резорбират чрез активен транспорт под

формата на:
A. гликоген
Б. глюкоза
B. фруктоза
Г. малтоза
10. Мицелите съдържат:

A. мастни киселини
Б. белтъци
B. билирубин
Г. глицерол
11. Хиломикроните съдържат:

A. триглицериди
Б. жлъчни соли
B. мастни киселини
Г. глицерол
12. В дебелото черво се резорбират:

A. жлъчни соли
Б. соли
B. витамин А
Г. билирубин
13. Р е з о р б ц и я т а на к а л ц и е в и й о н и в т ъ н к и т е черва с е с т и м у л и р а от:

A. жлъчни киселини
Б. хормон Д
B. жлъчни соли
Г. вътрешен фактор на Кастел
14. С т о м а ш н а т а п е р и с т а л т и к а с е с т и м у л и р а от:
A. симпатиковите нерви
Б.секретина
B. гастрина
Г. холецистокинина
15. И з п р а з в а н е т о на с т о м а х а с е з а б а в я от :
A. парасимпатиковите нерви
Б.секретина
B. гастрина
Г. глюкагона
16. За миг р и р а щ и я м и о е л е к т р и ч е н к о м п л е к с е вярно едно о т

следните твърдения:
A. включва с е след приемане на храна
Б. предизвиква размесване па чревното съдържимо
B. възниква и с е разпространява в стомаха и тънките черва
Г. необходим е за пълноценното протичане на резорбцията
Тест V l l - т и ; Раздел :
Физиоло! ия на ендокринната система
1. Кой от п о с о ч е н и т е х о р м о н и с е отделя о т н е в р о х и п о ф и з а т а ?
A. антидиуретичен хормон
Б. пролактин
B. лутеинизиращ хормон
Г. растежен хормон
2. С е к р е ц и я т а на и н с у л и н з а в и с и от :
А концентрацията на глюкоза в кръвта
Б. от хормоните на неврохипофизата
В. от свободните мастни киселини в плазмата
Г. от окситоцина
3. Г л ю к а ю и ъ т :
A. се секретира от бета клетките на островите на Лангерханс
Б. се секретира от делта клетките
B. повишава концентрацията на кръвната глюкоза
Г намалява концентрацията на кръвната глюкоза
4. К о р т и з о л ъ т :
A. потиска секрецията на храносмилателни сокове
Б. увеличава концентрацията на аминокиселини в плазмата
B. намалява кръвната захар
Г. намалява концентрацията на мастни киселини в плазмата
5. Кой о т с л е д н и т е х о р м о н и р е г у л и р а к о н ц е н т р а ц и я т а на натрий и
калий в Е Ц Т ?
A. кортизол
Б. алдостерон
B. растежен хормон
Г. прогестерон
6. Х о р м о н и т е т и р о к с и н и т р и й о л т и р о н и н :
A. повишават основната обмяна
Б. намаляват основната обмяна
B. намаляват кислородната консумация
Г. намаляват топлопродукцията
7. П а р а т и р о и д н и я т х о р м о н :
A. увеличава отлагането на калций в костите
Б. повишава плазмената концентрация на калций
B. повишава плазмената концентрация на фосфати
Г. намалява плазмената концентрация на калций

Osnovi Na Anatomia I Fiziologia PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Osnovi Na Anatomia I Fiziologia PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

А. ПАЛОВ • П. ЙОТОВСКИ • Т.

Основи на Анатомията и физиологията на човека

© Проф. д-р Адриан Миленов Палов, дм, дмн;

© МЕДИЦИНСКО ИЗДАТЕЛСТО "АРСО" - "АРСО - Ивета Петрова" ЕТ

Всички права запазени. Нито една част от това издание не може да

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА 121

ХРАНОСМИЛАТЕЛНА СИСТЕМА 141

Функционална морфология 156

ОТДЕЛИТЕЛНА СИСТЕМА 1S6

ПОЛОВА СИСТЕМА 203

Булбоуретрални жлези 206

СЪРДЕЧНО-СЪДОВЛ СИСТЕМА 220

Рефрактерност на сърдечния мускул 249

ЕНДОКРИННА СИСТЕМА 287

Щитовидна жлеза 297

НЕРВНА СИСТЕМА 308

ПРОВОДНИ ПЪТИЩА В ЦЕНТРАЛНАТА НЕРВНА СИСТЕМА 353

П ЕР И ФЕ РНА НЕРВНА С И С Т Е М А 365

ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА СИСТЕМА 391

КОЖА /CUTIS/ 430

Анатомията и физиологията като науки

Ф И З И О Л О Г И Я произхожда от думите "ФИЗИС", което значи природа,

рало темперамента и вида конституция

та анатомия. Той въвежда нов метод на

Анатомични равнини и термини

Положението на органите, части от тях и отделните структури с е о п ­

служат три взаимно перпендикулярни равнини: сагитална, фронтална и

тялото на горна и долна част. Обектите, разположени по-горе се означа­

Клетката е основната структурна и функционална единица на живия

Гранулиран сдиоплазмсн ретикулум Гладък сдноплашси ретикулум

Клетъчна мембрана мембрана

Фиг. 10. Електронно мнкроскопска снимка на клетка

Устройство и функции на клетката. Всяка клетка има клетъчна ме.м-

Фиг. 11. Схема на клетъчна мембрана

звено между течността около клетката и течността вътре в клетката. Те

Функции на съставните части

Клетъчните органели изпълняват уникални функции в клетката. По-важни­

сфатни съединения /АТФ/. Скла­

Транспорт през клетъчната мембрана

лини, стероидни хормони, алкохол и др.

получава от дифузията на N a + по посока на електрохимичния му градие-

А. Ендокринна Б. Паракринна С. Автокринна

Фиг. ф-2. (А, Б, С)

върху определена част от

Механизми иа междуклетъчна сигнализация

Получаването на информация от определена клетка става само чрез

Механизмите на междуклетъчна сигнализация с е състоят от три части:

Механизъм на приемане и преработване

рецепторната молекула и едва тогава тя може д а въздейства върху други

G - п р о т е и н и . G - протеините са белтъци, които могат д а свързват гу-

гата Pia сигналния път, по който се провежда информацията носена от сигнал­

Хомеостаза. Общи принципи иа регулация

В здравия организъм хомеостазата се изразява в д и н а м и ч н о р а в н о в е ­

вия от странични фактори /дразнители/, които могат д а отклонят процеса.

ли към изпълнителния орган.

Нива на физиологична регулация

Клетъчна регулация - на нивото на отделната клетка регулацията е ху-

ОБЩО УЧЕНИЕ ЗА ТЪКАНИТЕ

Тъканта е съвкупност от клетки и междуклетъчно вещество, които

Фиг. 14 Сх е м а на видове епителна гькан

Фиг. 15 Схема на съединителна тъкан

тъкан с влакнеста междуклетъчно вещество /хлабава, колагенна, еластич­

Актин Тромпомиозин Тропонин

Положението на органите, части от тях и отделните структури с е о п

тялото на горна и долна част. Обектите, разположени по-горе се означа

Клетъчните органели изпълняват уникални функции в клетката. По-важни

сфатни съединения /АТФ/. Скла

гата Pia сигналния път, по който се провежда информацията носена от сигнал

В здравия организъм хомеостазата се изразява в д и н а м и ч н о р а в н о в е

тъкан с влакнеста междуклетъчно вещество /хлабава, колагенна, еластич

Двигателният апарат с е изгражда от костите, ставите и мускулите. Кос

Прешлените изпълняват три основни функции; опорна, защитна и дви

Tuberculum posterius ното по-горе общо устрой

то о б щ о устройство, а следва Comuacoccygea

костни линии, за които e t [залавят муску

Бедрената к о с т /femur/ /Фиг. 4 1 / е най-дългата кост в скелета на чо

Костите на ходилото с е раз

носа. Във вътреш

К л и н о в и д н а т а к о с т /os s p h e n o i d a l e / с е разполага в средата на череп

минават вътрешните сънни артерии. Големите крила /allae majores/ започ

Теменна кост /os parietale/. Тя е чифтна кос т, имаша форма на вдлъб

Небцовата кост /os palatinum/ е изфадерш от две взаимно перпендикуляр

Долната носна конха / c o n c h a nasalis inferior/ е огъната костна плас

Р а л н и к ъ т / v o m e r / изгражда задната част на носната преграда. Пред

теменни кости /лява и дясна/, люспите на челната, тилната и слепоочни