Чичо Грънч

Несвяст

Пловдив,
2020 г.

© Чичо Грънч, 2020 г.

ISBN 978-619-188-516-9
Несвяст
/Чичо Грънч/
Първи етап:
Замайване
Януарският леден дъжд действаше изтрезвително на хората.
Едва преди седмица посрещнахме Нова година. Но празниците
продължаваха и ледените дъждове прекратяваха пиянството ни.
Влязохме в 2030 година с много надежди. Икономиката ни се
вдигна с 5% и вече бяхме една от водещите икономически сили
на Балканите. Не можехме да се похвалим с нещо подобно в
последните близо 40 години. След като бяхме в хватката на
коронавируса през 2020-2021 г., успяхме да изплуваме леко
нагоре.
До 2023 г. живяхме в известен недоимък, но тогава се появи
нова партия, която се оказа и политическата алтернатива. Кой
финансира тази партия и кой стои зад нея, ние не можем да
кажем със сигурност и до днес. Но дойде така чаканата
алтернатива.
„Нова България” дойде на власт през 2024 г. след демократични
избори. За първи път от 1997 г. насам имахме спечелила с над
50% от гласовете политическа партия. Дойдоха с ясни идеи за
развитието на страната и преустановиха 14-годишното, с кратки
прекъсвания, управление на партия ХИМН.
Държава с европейски атмосфера и привкус не успяхме да
станем дори след 40 години преход. „Нова България” дойде на
власт след много и изтъркани популистки обещания и мантри.
Но спечели, защото беше чисто ново явление в най-новата ни
история. Дори партии като „Офанзива” и „Обединени
родолюбци” през годините не успяха да вдъхнат доверие.
„Нова България”, струва ми се, използва последната надежда на
хората. Успя. С много умели политически ходове в
предизборната си кампания. С много популизъм и посещения в
малките населени места. Кой даваше парите тогава – и до днес
не можем да кажем. Оставаме на фаза „Предположения” вече 6
години.
Леденият дъжд ме удряше все по-сурово. Прекалено много
време мислих на открито. В градския пейзаж се открояваха
българските флагове, които бяха навсякъде – по фасадите,
покривите и терасите на всички сгради, по уличните стълбове,
по спирките на градския транспорт, по парковете и градините,
по спортните игрища и площадки, по магазините и т.н.
Картинката в България относно националния флаг бе почти
еднаква с тази в Турция. Любовта към знамето бе един от
основните стълбове в политиката на „Нова България”.
Патриотизъм, родолюбие, национализъм... Някои казваха, че в
действията им все по-явно се чете реваншизъм към нашите
съседи.
Не си бях взел чадър. Пловдивските ледени дъждове не бяха
нищо сериозно. Горнотракийската низина не блестеше с особено
студена и снежна зима, а понякога температурите по Коледа и
Нова година си бяха направо летни. Повече ме топлеше не
оптимизмът, че оставаше малко, докато се прибера, а фактът, че
знамето най-сетне бе на почит. Родолюбието не е грях.
Последно натоварено кръстовище и си бях вкъщи. Червено.
Валежът е досаден. Но пък след Ивановден идваше
отрезвително. Януари вече не беше толкова тежък за
преживяване месец. Повечето предприятия се одържавиха, но
частната собственост се зачиташе.
Светна зелено. Пешеходците около мен тръгнаха. Кръстовището
на „Руски” и „6-ти септември” никога преди не беше толкова
красиво следобед. Светлинно шоу от светещите фарове на
колите и от падащите капки дъжд. Понякога тривиалните неща
могат да изглеждат различно, красиво.
Секунда преди да пресека целия булевард светна червено.
Телефонът ми завибрира едновременно с червената светлина за
пешеходците. Крум. Брат ми. Аз съм на 30, той – на 27.
След идването на „Нова България” започнах да уважавам и
обръщам повече внимание на брат си. Определено не бях най-
добрият брат. Вдигнах му.
- Кажи, брат ми.
- Симо, - впрочем, Симеон се казвам. – сдобих се с разни неща.
– Крум ми звучеше въодушевен.
- Ха, не се съмнявам. Ти си печен в това отношение. Какви са
тези неща?
- Документи. Ама разговорът не е за по телефона. Какво мислиш
да правиш тази вечер?
- Имаш идеи ли? Звучиш така, сякаш си в настроение.
- Изненадан съм. Объркан съм. Но чак в настроение не съм.
Милена и малкият ще имат ли нещо против да ги изоставиш по
някое време и да дойдеш у нас? – Крум ме притесни за момент.
Но пък той си звучеше все така въодушевен.
- Какво е станало? Не знам дали биха имали против. Трябва да
говоря с тях. А ти... Защо така... Спонтанно? Какви са тези
документи?
- Казах ти, бе, брат ми, не е за по телефона. – Крум се издразни.
- Добре, де, не се ядосвай. Ще говоря с Милена. Ти не си женен,
нямаш дете и ти е лесно. Гергана не е ли с теб?
- Е, стига, де. Знаеш, че ми предстои сватба.
- Предстои ти, ако се осмелиш да ѝ предложиш. Преди това ти
предстоят мечти за сватба. – Засмях се. Крум ме ободри,
леденият дъжд сега го чувствах като топъл, а и вече влизах в
кооперацията.
- Гадняр. Скоро ще ѝ предложа.
- Е, това, твоето „скоро” е от година и половина насам. Нищо,
де, времето е пред теб.
- Гледай си работата. – Нищо не повлияваше на изненадания тон
на Крум. С какво толкова се беше сдобил?
- Прибирам се. После, като тръгвам, ще ти звънна.
- А, чакай за момент. Да те питам... Ти колко време се колеба да
предложиш брак на Милена? – Тук вече замлъкнах от срам.
- 6 месеца. Чао.
Затворих му телефона. Но пък бях доволен, защото не ми остана
длъжен. Милена вече би трябвало да се е прибрала, а Кирил – 2-
годишният ми син, може би си играеше.
Отключих вратата, отворих и ме лъхна миризмата на току-що
сготвен боб. Явно 8 януари щеше да бъде бомбастичен ден – боб
и някаква тайнствена сензация от брат ми. Помислих си за
момент, почесах се по темето и се събух. Едва сега осъзнах, че
съм мокър.
- Мони, добър вечер. – Милена бодро ме посрещна на вратата.
- Добър вечер. – Отвърнах ентусиазирано.
- Тате! – Кирил се провикна радостно отвътре.
- Дъждът намокри ли те?
- Не е като да не се е случвало и преди.
- Няма как да се забравят протестите ни срещу ХИМН. Кога
минаха 10 години...
- А бяхме млади. – Засмях се, а Милена ме изгледа накриво. Не
вървеше на жена със стройна фигура и черна къдрава коса да
гледа накриво.
- Ти стара ли ме наричаш?
- А, не. Едно време сваляхме правителства и не се плашихме от
пороите, сега се оплакваме от някакъв дъждец. Това е знак за
промяна.
- Влизай, преоблечи се и недей да философстваш. Знам, че ти се
отдава.
- Крум ме изненада. – Милена вече беше отишла в кухнята.
- Така ли? Какво е направил? – жена ми се провикна от
вътрешността на апартамента.
- Не знам. Не поиска да ми каже. Спомена, че се е сдобил с
някакви документи. Иска да се видим двамата у тях довечера.
Нищо повече не сподели.
- Той не е ли с Гергана?
- Явно не е. Още се чуди дали и кога да ѝ предложи брак. Ще
остареем, ще отгледаме внуци и правнуци, докато се реши.
- Е, вярвам в твоите способности. Ще го убедиш.
- Не знам. Звучеше изненадан, объркан, но в приповдигнато
настроение. Трябва да ида при него. Усещам, че не го свърта.
- Иди. Но първо вечеряй, изкъпи се, преоблечи се, нека седнем и
се видим. Как мина денят ти?
- Все едно и също. Организирахме няколко големи групови
екскурзии, договорихме 4 нови дестинации, с няколко десетки
хотела... Хубав бранш е туристическият. Пътуват хората. Нека.
А твоят как мина?
- Имахме малко проблеми с някакви граждани, които са против
политиката на правителството ни. Дойдоха, репчиха се,
провокираха... После дойде полицията и ги изгони, но някои не
се спряха и се наложи да бъдат арестувани. Не виждам какво
лошо правят управниците ни. Нямахме ясен и строг национален
облик през последните години, а сега държим на българското,
без да късаме или влошаваме отношения с когото и да било. Не
казвам, че нямат право, но пропускат главното.
- Истината винаги е някъде по средата. Щом „Нова България”
управлява за втори път и след като два пъти са избрани с над
50% от гласовете, не виждам проблема.
- Мислиш ли, че изборите са били напълно честни?
- Както казах, истината е винаги по средата. Сигурно е имало
някакви манипулации. Никой не е вечен. Но в момента
статуквото е такова. И мисля, че хората се справят добре. В тази
фаза на управлението им сме. Не са безгрешни и го виждаме.
Ще напълним улиците и площадите, когато поведението им
стане нетърпимо. Няма власт в историята, която да не е стигала
до този момент.
- Опитвам се да обяснявам на хората, че ние, в Държавната
агенция за подпомагане на социално слабите, нямаме никакво
влияние върху държавната политика и политическия елит. Не
нашата институция е правилното място за протести и
провокации. – Милена отговаряше с въздишка.
В последните 6 години престъпността спадна драстично. По
данни на Министерството на вътрешните дела и сигурността,
престъпленията са намалели с над 83%.
„Нова България” залага на национализма, строгостта на
законите и тяхното правоприлагане и на доминацията на
българското във всички сфери. Изказванията им накланяха
мислите към изравняване на почитта към родното до степен, в
която същото се забелязва и в Турция, например.
- Добре, разбрах те. Отивам да се преоблека. Кирчо, хайде, на
масата, ще вечеряме! – Провикнах се и отидох да се преобличам.
Имах удоволствието да бъда с Милена вече 10 години. Заедно
протестирахме, заедно изградихме семейство и заедно
продължавахме напред. Университетът и недоволството са
голяма сила. Леденият дъжд също.
Извадих от гардероба сив пуловер, сложих долнище на анцуг и
отидох да вечерям, като по пътя пуснах телевизора. По стара
българска традиция, телевизорът е хубаво да говори. За фон.
Януарските вечери са прекрасни, когато са в домашния уют.
Какво, като навън вали?
През цялото време отговарях на въпросите на Милена и Кирил
машинално. Все повече се потапях в морето на притеснението.
Крум винаги е в състояние да ме изненада. Правил го е хиляди
пъти. Но този път не знаех какво да очаквам. Аз работя в
туристическа агенция, а той е психотерапевт, има си собствен
кабинет. Той винаги говори уравновесено, дори и да е на път да
извърши най-голямата глупост.
Милена ме погледна втренчено.
- Притеснен си. – За нея бях като отворена книга. – Кога мислиш
да отиваш към брат си?
Не отделих поглед от чинията си.
- След малко. – Вместо да се отпусна, аз се притесних още
повече. Отговорих студено. Внезапният поглед на сина ми ясно
показа това.
Мълчанието отново се настани на нашата маса. Домашният уют
само за миг бе сменен от януарския мраз – атмосферен и
душевен. Приключих с вечерята. Продължавах да гледам в една
точка. Неочаквано, дори и за себе си, станах.
- Нека аз измия съдовете.
- Защо?
- Искам да се разсея. Щом се навечеряте, не пипайте нищо.
- Мони, ние се нахранихме. Не забеляза ли?
- А, така ли... Не съм видял. Хайде, оставете ме, аз ще оправя
масата. – Кирил само това и чакаше и отиде да си играе. Милена
се отдалечи, гледайки ме странно. В главата ми едновременно
звучаха засилващо се бучене и страшна тишина.
Измих чиниите. Без да се усетя, вече бях в спалнята и се
преобличах. От хола се чуваше разговор. Милена вероятно
говореше с майка си. Сложих първата блуза, която видях в
гардероба. Зелена дебела блуза, подарък от колегите за Коледа.
Преминах през коридора като призрак. Облякох якето, обух се,
сложих си шапката. Навън вече бе по-студено. Показах се на
прага на вратата на хола.
- Тръгвам. – Казах с облекчение и махнах с ръка.
- Чао и успех. – Докато говореше по телефона, Милена вдигна
поглед от Кирил за секунда и също махна с ръка.
Излязох бързо. Извадих си телефона. Имах 48% батерия.
Достатъчно, надявам се. Звъннах на брат си. Даваше сигнал
„Свободно”. Първи път, Втори път, трети път...
- Да...
- Брат ми, тръгвам.
- ОК. Чакам те. След малко ще сляза долу и ще те посрещна.
- Идвам.
Затворих. Трябваше да чакам колата да загрее. Докато това
стане, пуснах радиото.
„Правителството реши да отпусне 30 милиона лева за
подпомагане на общо 70 училища в по-слабо населените и
развити райони в страната. Приоритети са закупуването на
учебници и помагала, за въвеждането на дисциплините
„Религия” и „Военно обучение”, за подобряване на
материалната база в някои от учебните заведения, както и за
набирането на млади учители.”
- Трогателно. – Автомобилът вече беше готов да потегли.
 *
* *

Вятърът и дъждът бяха спрели. Усещаше се студена влага във

въздуха. Крум ме чакаше. Видяхме се в събота, днес е вторник.
Кога е успял да се подстриже? Защо се хили? Доволен бе от
прическата си, втори номер?
Паркирах пред кооперацията му и слязох от колата си.
- Хилиш се, защото си се подстригал ли?
- Хиля се от нерви. – Крум прокара ръка през темето си,
заглаждайки късата си коса напред-назад. – Какво ми е на
прическата?
- Нищо. Изглеждаш като маргинал.
- Гледам да сменям външния вид от време на време. Налага ми
се да работя и с маргинали.
- Само гледай да не станеш един от тях. – Крум ме изгледа
неодобрително.
- Какво? Ще влизаме ли, или ще дишаме гадния януарски
въздух?
Тръгнах към входа. Брат ми ме последва. Чух зад себе си
въздишка на облекчение. Какъв бе този товар, непосилен за
един от най-известните и търсени психотерапевти в Пловдив и
областта? И те са хора, разбира се. И те имат нужда да споделят
с някого своите терзания.
Мълчаливо се качихме по стълбите до третия етаж. Стълбището
бе скоро пребоядисано. Светло зеленото бе, по мое мнение,
нестандартен избор. Но пък се връзваше на небесно синия цвят
на кооперацията. Модерно беше още смесването на сиво с
жълто, например.
Крум отключи вратата и влязохме в неговия апартамент. Още
преди да успея да съблека якето си, Крум застана пред мен.
- Брат ми, дай ми телефона си.
- Защо?
- Просто ми го дай.
Извадих телефона си от джоба на дънките и му го дадох. Той
извади своя и хукна към кухнята. След няколко секунди, в които
се събувах и събличах, той се върна.
- Така... Вече ще можем да говорим по-спокойно.
- Къде ги сложи?
- В микровълновата печка.
- Не искаш да ни подслушват?
- Превантивна мярка.
- Ясно.
- Не ми се тюхкай. Правя го за общото благо.
- Държавни тайни ли ще обсъждаме?
- Може да се каже... – Крум замлъкна. – Хайде, ела в хола.
Това „Може да се каже” ме жегна. Последвах брат си в хола.
Каква държавна тайна може да е разбрал той? Как?
- Някой пациент ли ти е казал някакви неща?
- Ела, седни. Ще видиш. – Тонът на Крум бе спокоен. Нямаше и
помен от притеснението и нервността, които се долавяха по
телефона, а дори и долу, пред кооперацията.
Докато той отиде в своята стая, аз седнах на дивана. Беше топло
и комфортно. Брат ми, по мое мнение, живееше сравнително
скромно, предвид приходите, които имаше. А аз още се чудих
защо му е да изглежда като дребен престъпник.
Дребният престъпник излезе от стаята си, носейки в ръце две
дебели папки.
- Какви са тези папки?
- Това е бъдещето на България. – Крум отговори с известно
задоволство.
- Тоест? Кажи ми по-конкретно. Ти си медиумът в семейството.
Може и да съм прихванал нещо от твоята дарба, но едва ли е
много.
Крум остави двете дебели черни папки на масата, слагайки
ръката си отгоре.
- Отвори и ще видиш. – Крум продължаваше да държи ръката си
върху папките. - При мен идват хора с различни професии,
интереси и истории. От около две години имам един определен
пациент. Знаеш, не говоря за това. Но сега случаят е по-
различен.
- Кое е по-различното? - Не отместих поглед от ръката на брат
си. Говореше и се държеше странно. Това бе нетипично за него.
Бе го правил няколко пъти през целия си живот. Единият път бе,
когато не спал с една своя омъжена съседка, която имаше две
деца. Преди 9 години, но все пак срамът оставаше. Семейството
им се разруши – родителите се разведоха, а децата останаха при
баща си.
След тази случка, бидейки едва на 18, той промени начина си на
мислене и действие. Но запази онази своя черта да прави
неприятни изненади от време на време. И, вместо да отиде на
психолог, той стана човек, боравещ с и грижещ се за човешката
психика и вкарването ѝ в ритъм.
- Говорим за заместник-кмет в Общината. Нали се сещаш... –
Крум се усмихна и си дръпна бавно ръката. – Получих това-
онова. И реших да го споделя с теб, защото си ми брат и защото
пряко ни засягат тези неща.
- Ти как успя да го убедиш да ти предаде две папки с
информация?
- Брат ми, манипулацията е голяма сила. Смятам, че и ти го
знаеш прекрасно. Просто си по-благороден и отказваш да
прилагаш тази си способност спрямо всеки. – Крум вече се
облегна на дивана и сложи ръцете си на тила. – Та, този човек
има контакти и влияние в „Нова България” на национално ниво.
- И? – Усещах как Крум ходи по тънък лед. За мен и брат ми
няма хоризонти и върхове, които да не сме готови да покорим.
Но подобно деяние можеше да завърши с разстрел в някое мазе
на някое районно управление. Какво пък... Аз съм Симеон
Касабов. А Крум Касабов ми е брат. Нищо не можеше да ни се
случи.
Аз до този момент съм допринесъл за демографския подем на
България. За последните близо 6 години населението ни се бе
вдигнало до 8 милиона души. Националистическият режим
стимулираше щедро етническите българи, които раждаха и
отглеждаха деца. Не така стояха нещата с циганите и
етническите турци. Властта не ги преследваше или избиваше, но
гледаше да стимулира предимно раждането и отглеждането на
възможно повече етнически българи.
През 2024 г. се проведоха политически и лични чистки, с цел
заграбеното от българския народ да бъде оползотворено в
истински важните неща – съживяването на по-малките и бедни
населени райони, социални помощи, сред които и за
българските семейства, чувствително занижаване на цените на
тока и водата, както и на основните хранителни стоки и услуги.
Събитията от пролетта на 2024 г. напомняха на онези от
февруари 1945 г. Отговорните за докарването на България до
предсмъртно състояние бяха наказани подобаващо.
Националистите не се свеняха да бесят и разстрелват. Труповете
на изедниците бяха окачвани по дърветата и уличните лампи.
Казармите бяха върнати, както и наборната служба. Сега
редовната българска армия наброяваше 75 000 души.
Армейският ни резерв бе близо 630 000 души. Над 700 000 души
жива сила. Техниката, с която разполагахме, докато бяхме в
НАТО, бе запазена. След излизането ни от алианса през 2026 г.,
закупихме известно количество руска техника, докато построим
заводите си за родна военна техника.
За отрицателно време се сдобихме с над 600 летателни машини,
400 танка, както и с над 40 плавателни съда. Правителството
обявяваше нещата часове преди доставките да пристигнат у нас.
Военният ни елит бе сменен след идването на власт на новите
управници.
Едва ли всичко това бе случайно. И в обществото се появиха
критици на тази линия. Но „Нова България” и крайните ѝ
активистки крила не попречиха да се създадат опозиционни
партии, стига те да не прокламират антидържавна политика.
През 2028 г., на следващите избори, дали заради скорошните и
отразили се благоприятно действия в социалната,
икономическата и военната политика, или заради страха, който
бе насаден с избиването на всички онези, които са ощетили
българския народ през годините, „Нова България” отново събра
над 50% от гласовете, при избирателна активност 84%.
- И... Не съм го молил за подобно нещо. Не и директно. Той
реши да сподели тази информация, която ще видиш вътре, на
свой риск. Ще ти грабне интереса, гарантирам ти. – Крум вече
бе напълно спокоен и в действията, и в говора си. Беше се
подпрял на скрина в ъгъла и ме гледаше. Поех си дълбоко
въздух. Останах втренчен в папката. – Е, ще видим ли какво има
вътре скоро, или да се върна към Великден?
Издишах. Крум ми събуди интереса. Започвах да губя търпение,
въпреки че папките бяха пред мен. Явно правилно бе считан за
един от най-добрите психотерапевти в Пловдив и областта.
Посегнах. Затворих очи. Отворих папката. Отворих очи. На
първата страница с голям и удебелен шрифт пишеше „ПЛАН ЗА
НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ”. У мен се породиха смесени
чувства. Логично бе все някога да се повдигне и този въпрос,
когато имаш силно националистическа власт.
- Правилно ли виждам какво пише? – Въпросът сам се изстреля
от устата ми.
- Едва до заглавието си и ме питаш. Прегледай какво има и
навътре. Дори и набързо да го прегледаш, ще ти стане
интересно. Давай! Смело! Над 600 страници са.
Заглавието разпали огъня. Крум наливаше допълнително масло
в него. В този момент нямаше какво да ме спре да прегледам
какво пише в документите. Разлиствах напред-назад. Спрях на
девета страница, съвсем в началото, за да видя какво всъщност
представлява това.
Схема на българо-македонската граница. Главното ни
командване планираше нахлуване в Северна Македония от три
направления – Кюстендил, Благоевград и Сандански.

„
ОПЕРАЦИЯ „ИЗГРЕВ”

Планирано време за нападението: 16 юни 2030 г., 04:00 часа.

Предполагаем необходим военен ресурс:
40 000 души редовна войска, части от Втора българска
армия (части на 6-та родопска пехотна дивизия, 14-та
пазарджишка танкова дивизия, 27-ми благоевградски
пехотен полк, 3-та пловдивска пехотна дивизия, 2-ра
смолянска артилерийска дивизия, 9-та кюстендилска
бригада) и 10 000 души от резерва, които да бъдат събрани и
разпределени в подразделения 7-10 дни преди нападението;
350 танка, 300 гаубици, 200 единици авиационна техника,
главно изтребители „Су-35”.
Основна цел: нападение в три направления („Север”,
„Център”, „Юг”), превземане на линията „Скопие-Битоля”,
от Елезки хан (на север) до Драгош (на юг) и осигуряване на
спокойна реорганизация на българските войски за
последващи военни действия.
Очаквано време за капитулация на Република Северна
Македония: 7-14 дни.
Очаквани загуби на Българската армия: от няколко стотин
души до пет хиляди души.
Главен командващ нахлуването в Северна Македония: ген. от
пехотата Христо Михайлов
Съставил плана: ген. от пехотата Христо Михайлов
Одобрили плана за българска военна окупация на Република
Северна Македония:

ген. Атанас Йорданов – президент на Република България и

главнокомандващ Въоръжените сили
ген. Стефан Арнаудов
адмирал Иван Шейтанов
ген.-лейтенант Мариян Налбантов
ген.-майор Андрей Виденов
полковник Филип Русев

София,
15 август 2029 г.”

Загледах се в имената на подписалите се военни. Какво правеше

полковник Русев там? Кой беше той? От медиите бяхме
разбрали, че той е бил най-големият радетел за окачването на
труповете на политиците и националните предатели по
уличните лампи и дърветата. От армията малко неща излизаха
наяве. А медиите също отсяваха информацията, така че дори и
нещо да излезеше от армията, то отново можеше да не стане
обществено достояние.
В Интернет имаше едва няколко негови снимки. Среден ръст,
гърбава стойка, едра структура. Къса коса, гъста брада и
кървясал поглед. Приличаше по-скоро на престъпник, отколкото
на клел се в името и честта на родината военен.
Но в глобализиращия се и опитващ се да премахне границите
между народите свят, за нашата националистическа власт той бе
герой. Ние, в Средна и Източна Европа, бяхме далеч от дебатите
за премахването на каквито и да е граници. Тук, особено на
Балканския полуостров, въпросът за честта бе актуален и днес, в
разгара на една нова свирепа икономическа война. Този път
врагът на САЩ бе не Русия, а Китай. От 10 години двете страни
се опитваха да привлекат силни съюзници в своите оси.
Съдейки по близките отношения между Китай и Русия, нашата
родина, начело с „Нова България” и проповядваните
националистически доктрини, клонеше по-скоро към китайската
орбита.
- Какво мислиш?
- Разпалим ли този конфликт, пред нас ще има два пътя – на
победа и изолация или на разгром и изолация.
- Друг начин за национално обединение няма. Смяташ ли, че ще
ни призоват?
- За операция в Македония ли? Съмнявам се. Но прочетох
„последващи военни действия”. Обединена България има отнети
територии от Сърбия и Гърция. Едва ли бихме се задоволили
само с Вардарска Македония и отбраната ѝ.
- Браво, бе, брат ми. Ето, че и ти имаш заложби на медиум? Да
не видя бъдещите операции, след като падне Македония?
- Не съм. Но ти вече ми каза.
- Видя ли разпределението на силите и направленията за
нахлуването в Македония? – Крум вече говореше със завидни
спокойствие и ентусиазъм.
- Нищо в детайли не съм видял. Ти защо си ентусиазиран?
Защото държиш държавна тайна в дома си или защото
подкрепяш войната срещу Македония? Или пък искаш да
участваш и ще направиш всичко възможно да ни призоват?
Ние, с Крум, се записахме в резерва още през 2025 г. От любов
към родината и от въпроса за мъжките чест и достойнство.
Никой мъж не е истински мъж, докато не е служил на страната
си. Ходихме на ежегодните обучения, бяхме годни за служба,
здрави, с всичкия си, справяхме се със задачите си и нямахме
никакви проблеми. Чест бе да сме в резерва, близо до всички
онези мъже и жени, готови да бранят родината ни.
- Искам да се бия, да. Искам да имам какво да разкажа на децата
си. Аз вярвам в успеха ни. Без значение дали ще успеем, или ще
се провалим, имаме златния шанс да сме част от историята.
Един ден, когато се върнем от бойните полета, ще разказваме
истории. Това ще повлияе положително и на моите кариера и
живот, и на твоите.
- Аз също искам да се бия за родината си. Просто все още
недоумявам как си се сдобил с тези документи. Недоумявам как
точно ти си ги получил. Кой още разполага с тях?
- Само хора с висши позиции в държавата. Сигурна информация
от сигурен източник.
- Колко сигурен?
- Работи в Министерството на военните дела. Достатъчно
сигурен ли ти се вижда? И, преди да ме питаш, ще ти отговоря.
Проверих за свободни места в лудниците. Към момента няма.
- Дай ми бройка.
- Не повече от 40 души.
- Достатъчен е и само онзи, който ти е дал папките. А той как ги
е получил?
- Именно чрез източника в Министерството. Знаеш, системата е
млада и още се напасва с нашата реалност. Все още не е трудно
да я излъжеш.
- Нека погледна посоките и направленията на атаката. Но,
според мен, 16 юни не е най-подходящата дата.
- Аз виждам само реваншизъм. Този път бихме могли да се
справим с повтаряне на сценария от 1913 г. – Крум излъчваше
непоклатима самоувереност.
Съсредоточих се в подробното описание на нападението.

„В направление „Север”, по което основната линия е „Крива

паланка – Куманово – Скопие”, БА предвижда да нападнат
15 000 души, с 400 единици бойна техника – 150 танка, 150
гаубици и постоянна поддръжка от ВВС, изразяваща се в 100
изтребителя „Су-35”.
Североизточната граница на Северна Македония ще
прекосят части на 9-та кюстендилска бригада, 14-та
пазарджишка танкова дивизия, 2-ра смолянска
артилерийска дивизия и 6-та родопска пехотна дивизия.
Предвидено е да се използват не повече от 3000 души от
призования 10-хиляден резерв.
Предвид трудния терен и възможностите за добро и бързо
организиране на македонска отбрана, на север могат да
бъдат пренасочени останалите 100 изтребителя „Су-35”.
Установяване на щаб в Крива паланка.

Командващ северното направление: ген. Стефан Арнаудов

В направление „Център”, по което основната линия е

„Кочани – Щип – Велес – връх Солунска глава”, БА
предвижда да нападнат 10 000 души, със 150 единици бойна
техника – 50 танка, 50 гаубици и постоянна поддръжка от
ВВС, изразяваща се в 50 изтребителя „Су-35”.
Източната граница на Северна Македония ще прекосят
части на 14-та пазарджишка танкова дивизия, 2-ра
смолянска артилерийска дивизия и 27-ми благоевградски
пехотен полк.
При поява на усложнения се предвижда да се използва не
повече от 3000 души от призования 10-хиляден резерв, като
от северното направление могат да бъдат пренасочени не
повече от 30 изтребителя „Су-35”.
Необходимо е използването на по-малък брой войски за
нахлуване в централното направление, тъй като се опираме
на нашите разузнавателни и на логиката, които сочат, че за
отбраната на Скопие и южните македонски земи биха били
нужни повече и по-големи ресурси в жива сила и военна
техника.
Установяване на щаб във Виница.
Командващ централното направление: полковник Филип
Русев

В направление „Юг”, по което основната линия е „Струмица

– Кавадарци – Прилеп – Битоля”, БА предвижда да нападнат
15 000 души, с 300 единици бойна техника – 150 танка, 100
гаубици и 50 изтребителя „Су-35”. Югоизточната граница
на Северна Македония ще прекосят части ан 14-та
пазарджишка танкова дивизия, 2-ра смолянска
артилерийска дивизия, 3-та пловдивска пехотна дивизия и 6-
та родопска пехотна дивизия. При усложнения на
обстановката на бойното поле, се предвижда да бъдат
използвани останалите до 4000 души от призования 10-
хиляден резерв.
Установяване на щаб в Струмица.

Командващ южното направление: ген.-лейтенант Мариян

Налбантов

Очаква се капитулацията на Северна Македония да бъде

факт не по-късно от 30 юни 2030 г.

При оказване на яростна съпротива, забавяща българското

настъпление, ще се премине към политика на опожарената
земя с унищожаване на целите инфраструктура, техника,
индустрия, природни и хранителни ресурси, архитектура и
население пред и зад фронтовата линия, до пълното
смачкване на морала на врага.

Съставил плана: ген. от пехотата Христо Михайлов

Одобрили плана за българска военна окупация на Република

Северна Македония:
ген. Атанас Йорданов – президент на Република България и
главнокомандващ Въоръжените сили
ген. Стефан Арнаудов
адмирал Иван Шейтанов
ген.-лейтенант Мариян Налбантов
ген.-майор Андрей Виденов
полковник Филип Русев

София,
15 август 2029 г.”

- Вижда ми се прекалено футуристично. – Осъзнавах, че планът

е истински.
- Защо? Има достатъчно единици и за парад, и за отбрана на
окупираните земи.
- А този твой пациент казал ли ти е нещо ново за ядрената ни
програма?
- Не, защото не знае нищо. Но знаем, че международните
договори не се спазват. В момента 60 страни имат ядрени
оръжия, макар някои от тях да са се отказали някога. И ние
имаме. Но никой не иска пълномащабна ядрена война. Ядрените
оръжия биха се използвали само в най-краен случай. Какъвто
операцията в Македония не е.
- Предвид факта, че 60 държави имат ядрени оръжия, би било
неразумно да искаме нещо повече от Обединена България.
- Дори и при това положение е неразумно. Румъния и Турция
също имат ядрени оръжия.

„След подписването на капитулацията на Македония, в

пределите на България предстои да бъдат призовани още
20 000 души редовна войска и над 100 000 души от резерва, с
което въоръжените сили за следващите операции стават
170 000 души.
Прегрупиране на въоръжените сили в Македония в Северен и
Южен корпус, готови за настъпление срещу Сърбия
(операция „Видовден”) и Гърция (операция „Беломорски
танц”).”

- Но планът, както и ти виждаш, вече е разписан. И предстои да

бъде стартиран и въведен в експлоатация.
- Имаш ли идеи?
- С парите, които си заработих като един от най-успешните
терапевти, си взех това-онова. Нарочно не ти казах.
Крум не спираше да изненадва мен и хората около себе си. Но
не мога да кажа, че не очаквах нещо подобно от него.
- Защо не ми каза?
- Защото това беше замислено за подобни случаи. Радващото е,
че въпросното нещо е напълно оборудвано според вижданията и
очакванията ми.
- За какво говориш?
- Вила на два етажа, със стабилно укрепени подземия, в случай,
че, не дай Боже, войната тръгне зле или се посегне към ядрени
оръжия. Защото бомбардировки със сигурност ще има.
- Купи ли я, или я построи?
- Купих земята. Вилата я построи фирма, която наех.
- Някой знае ли за тази вила?
- Само ти. – Лицето на Крум оставаше непоклатимо. Нищо не
издаваше каквото и да било притеснение. – Но това не е всичко.
Купих си две коли – една по-стара и една по-нова. С тях ходя
към вилата, за да не ме разпознаят. Сигурността преди всичко.
- Не ми каза най-важното. Къде е тази вила?
- Това все още ще го оставя в тайна. Ще ти кажа към Великден.
В момента времето не е подходящо за пътувания и проучвания
на терена. В къщата има всичко необходимо, така че няма нужда
от паника.
- Защо не ми каза?
- Защото щеше да се раздрънкаш. Но ножът започва да опира до
кокалите на всички ни и дойде време за дърпане на завесата.
- Там ли редовно изчезваш безследно за по няколко дни?
- И там. Но не само там. Това не е важно. Нека помислим какво
ще кажем на жените и на малкия.
От всичко ме тревожеше най-вече как ще съобщим на жените и
на малкия. Как те щяха да приемат това?
„Мили дами, отиваме на война. Ето Ви ключовете, идете еди
къде си, оправяйте се и се молете на Господа.”.
Не. Звучи тъпо. Едва ли ще е толкова лесно. А и те ще дадат
отпор. Но пък от самото начало знаят, че сме запасняци. Ще ни
пуснат, ще се набеснеем и ще се приберем. И това е тъпо. И
няма как да стане без отпор. Животът е непрестанна борба. А до
28 април все още имаше време.
Мълчах вече сигурно над минута.
- Хайде, бе, брат ми... Какво стана? Да не зацикли?
- Това е въпрос за един милион лева.
- Искаш ли да ти задам и за два милиона?
- Давай. – Вече започвах да се досещам какво ще ме попита
Крум.
- Какво ще правим, ако някой от нас не се върне?
Знаех си. Заби ме. Два пъти в рамките на минута.
- Брат ми, ти не млъкваш, ама сега все едно не си ти.
- Признавам, зададе ми два въпроса, на които нямам отговор.
Имаш някакви очаквания ли?
- Нямам никакви очаквания. Зададох ти два въпроса. Нищо
повече.
- До Великден все още има време да се мисли.
- А какво мислиш за идеята?
- Имаме военен потенциал. Можем да постигнем много, но сега
по-скоро се опитваме да яхнем вълната, отколкото да действаме
при улегнали военен потенциал и страсти. Сега всички се точат
да ни санкционират, а ние се силим да въвличаме съседите си
във война.
- Войните са необходими. И ти си го признавал много пъти.
- Така е, прав си. Но и аз имам въпрос. – Време беше за ответния
интелектуален удар.
- Стреляй.
- Ясно е как ще действаме, ако сме на един фронт, в едно
направление. Как действаме, ако ни разделят?
Крум продължаваше да стои облегнат на скрина. Премести
погледа си към терасата. Явно ударих два пъти с един въпрос,
щом не смееше да ме гледа в очите.
- Действаме както по принцип – пазим себе си и помагаме на
другите, само ако няма пряка опасност за нас. – Крум се обърна
към мен и ме погледна в очите. – Действаме на премерен риск.
Без излишни глупости.
Затворих папката. Облегнах се на дивана и се опитвах да
изчистя ума си от мислите за предстоящата война. Крум разбра
всичко без думи. Аз вперих поглед в тавана.
След няколко минути се върна с телефоните и с топъл чай.
Говорихме си на общи теми. Такива, за които няма как да го е яд
човек, дори и да го подслушват.
 *
* *

България не влезе в еврозоната. През зимата на 2023 г. назряха

бунтове в цялата страна след трескавата подготовка на тогава
управляващата партия ХИМН да ни вкара в еврозоната. След
като разбрахме, че няма как да се подобрят стандартът на живот,
качеството и цените на стоките и услугите и народния морал,
излязохме по улиците и площадите. Отново.
Пред 2020 г. бяхме употребени. Но пък... За някои от нас,
излизането по площадите не беше никак напразно. Но ХИМН
оцеля. А втората вълна на пандемията от коронавируса уби
няколко хиляди души. В продължение на над година
всекидневно, чрез медиите, се опитваха да ни вменят вина, че
ние сме убили тези хора. Третата вълна също отне няколко
хиляди живота.
Искаха от нас да преживяваме на фотосинтеза, без да работим,
без да живеем нормално, без да бъдем нормални хора с
елементарни екзистенциални, физически и психологически
потребности. Искаха от нас да станем роби. Но не успяха.
Опитаха се да ни излъжат с написването и приемането на нова
Конституция. И парадоксът на българския народ е, че след
падането ан социалистическия строй, на първите демократични
избори, за управляваща партия бе избрана именно
комунистическата.
И сега не бе по-различно. На изборите през 2021 г. бе избрана
ХИМН. В парламента влязоха 8 партии и така управляващата
коалиция стана по-голяма като брой участващи партии и по-
зависима от всяка една парламентарна група, от всеки един
депутат. Но в нашия парламент трудно някой гласуваше по
собствено убеждение, така че трудностите и прогнозите
оставаха само на хартия и като дежурно проветряване на устите.
В края на 2023 г. обаче търпението ни окончателно преля
чашата. „Нова България” се появи изведнъж. Очевидно са се
готвили с години за появата си, защото умело успяха да яхнат
вълната, да покажат програма и с времето да я следват къде
стриктно, къде не чак толкова. Външно финансиране имаше. Но
продължавахме да не знаем кой точно и защо дава парите.
ХИМН бе окончателно заличена от партийните регистри, а с
членовете ѝ се разправи Народен съд, организиран от „Нова
България”, която тогава официално уж остана в сянка, за да
може този народен съд да бъде политически независим. Така,
както и през 1945 г.
Дошла след яхването на вълната на недоволството и действаща
своевременно по важни и наболели за държавата въпроси, „Нова
България” остана на власт, показвайки, че след този преврат,
поне на първо време, не са нужни избори. Такива обаче дойдоха
4 години по-късно. Те официално спечелиха народното доверие.
„Нова България” караше своя първи легален мандат на власт.
Основен стълб, върху който управляващите се осланяха, беше
възстановяването на наборната военна служба,
възстановяването на някогашните родни военни заводи и
тяхното увеличаване, както и поддръжката и реновирането на
всички стари и изоставени бази, летища и имоти на Българската
армия.
За доста от главните действащи лица в Народния съд и
одържавяването на всички заграбени от старите управляващи
имоти и земи, в публичното пространство не се чуваше нищо.
Новата власт не искаше да знае кои са тези лица. Но аз
разпознах едно име в подписалите плана за нахлуване в Северна
Македония. Не ми се искаше да се засичам с полковник Филип
Русев. Макар и да не се появяваше нищо в публичното
пространство за него, във времето, в което аз и брат ми ходихме
на ежегодните служби на резерва, се чуваха какви ли не неща.
Бих могъл да се обзаложа, че по всяка вероятност той е един от
подстрекателите на една подобна операция.
По действията на министрите и все по-затихващите им лична
инициатива и функции, можех да направя за себе си извод, че
„Нова България” се готвеше за постепенно превръщане на
родината ни в президентска република.
С времето, през тези 6 години, достигнах и до друг извод.
Управлението вероятно се командваше от Седемте военни,
участвали в създаването и одобряването на плана. Седем.
Сакрално число. Според Светото писание, това е съвършеното
число, което управлява времето и пространството. В Библията,
това число се споменава общо 770 пъти.
С идването на власт на „Нова България” се укрепи авторитетът
на Българската православна църква. Православието засили и
повиши своите позиции и положение в обществото.
Управляващите, в сътрудничество с БПЦ, успяха да привлекат
младите към изучаването на религията и възпитаването в любов
към Бог и Родината, в уважение към околните и в трудолюбие,
за да се развива личността, за да се покаже почит и
признателност към Божиите дела и непрестанния Му труд за
създаването на света и вършенето на чудеса сред хората, за да се
покаже, че българският дух, в който вярата има основно място
от векове, е жив, възражда се и се засилва. А очевидно и защото
се готвеше нова Балканска война, в която предаността към
българското православие и родината щяха да откажат много от
резервистите да дезертират или да предадат България. Нищо не
се прави само и единствено с демонстрираните цел и намерения.
Но животът ни тръгна стремглаво нагоре. Престъпността падна
почти до нулата. А заловените престъпници получаваха уроци,
които нямаше как да забравят, докато са живи. Едни бяха карани
в трудовите лагери край Перник, други – в околностите на
Ловеч, а съдбата на трети оставаше неизвестна.
Управлението на България беше нещо средно между
преобладаващ национализъм, елементи на социализъм и, както
вече сам се бях убедил, усилена подготовка за военен
реваншизъм. Националсоциализмът в Германия, по времето на
Хитлер, не завърши добре. От това, което успях да прочета в
плана за нападение над Северна Македония, нямаше упоменато
нищо за отстъпление. Изглежда отговорните фактори са решени
да не отстъпват пред никого и при никакви обстоятелства.
Отстъплението е нещо, което, при войните с нашите съседи,
винаги сме правили. Доброволното предаване на инициативата е
основна стратегическа грешка, довела до краха на България в
Междусъюзническата война и Първата световна война.
Трябваше още поне веднъж да видя тези документи. Трябваше
да видя плановете на правителството след окупацията на
Вардарска Македония. Какво щеше да последва спрямо Сърбия
и Гърция? А какво ще се предприеме като превантивна или
нападателна мярка спрямо Румъния и Турция? Нима ще се
остави сценарият от 1913 г. да бъде повторен? Би било жалко да
се разчита на едната милост, когато вероломните ти съседи,
нападнали те тихомълком и в гръб, стигат до София и Одрин без
почти никаква съпротива.
Не, не може настоящото управление, при наличието на целия
технологичен, военен, икономически, политически, социален и
исторически опит, както и средствата, чрез които той е достъпен
за всеки един гражданин, да допусне отново подобна абсурдна
грешка.
Интересно ми е какво ли е планирано да се предприеме този път
срещу Сърбия и Гърция...
 *
* *

Пловдивската пролет и през тази година беше топла.

Зеленината, където я имаше, показваше победата на живота над
смъртта. Управлението на града във времената преди 2024 г. бе
редуцирало силно зеленината в града. Новото управление се
опитваше всячески да интегрира зеленината в бетонното
царство, каквото, в по-голямата си част, се бе превърнало
Пловдив.
Страстната седмица ме измъчваше. Чувствах се все по-нервен.
Планираната военна операция спрямо Северна Македония
наближаваше. Можеше и да не ме извикат. Можеше да не
извикат и Крум. А можеше и да ни извикат.
Наближаваше и моментът, в който Крум щеше да ни заведе в
своята вила. Сякаш не ми казваше всичко, което знаеше. Защо е
необходима война, когато нещата в страната започнаха да се
случват по правилния начин, с правилния ритъм?
Отзивите в европейските и световните медии бяха категорични
– в България се е зародил и действа нов
националсоциалистически режим, ръководен от „силни хора в
сянка”. Родните медии в орбитата на „Нова България” им
отвръщаха с факти, статистики и тенденциозни статии във
възхвала на властта и промените, които въведе тя.
Някога, във времето на управлението на ХИМН, бяхме на 111-о
място по свобода на словото в медиите. Днес България бе на
177-мо място - едно от последните в класациите. Критическите
материали спрямо властта бяха намалели драстично в
последните година-две. Но и резултатите, постигнати като
следствие от политиките на „Нова България”, бяха добри.
А как „Нова България” дойде на власт? С популизъм.
Популизъм през деня по време на големите протести и
безредици и свирепи нощни операции с много смърт през
нощта. Те яхнаха вълната. Военни, паравоенни, футболни
хулигани, рецидивисти, оратори, млади политици и гневни
граждани. От всички тях, в партията официално останаха
военните, паравоенните и ораторите. Гневните граждани и
младите политици се ползват като активисти и агитатори.
Футболните хулигани бяха арестувани и осъдени до един. „Нова
България” показа безкомпромисност дори към своите
поддръжници. Или поне бяха представени като поддръжници.
В обществото вървят слухове, че младият министър-председател
Бисер Благоев е просто говорител на Седемте. Но той бе едно от
главните действащи лица по време на промяната. Тогава се
изявяваше като оратор. Днес е едва 31-годишен, но управляващ
страната от две години насам. Разбира се, награден е от
предишното правителство, официално военно в пълния си
състав, с орден, като герой от събитията.
Орден за „Борбата против анархията, корупцията и
антинародните политики на престъпното управление на
глобалистите”. Имат се предвид глобалистите от партия ХИМН.
Благоев обаче никога не беше неподготвен. Винаги успяваше да
отговори адекватно на въпросите на журналистите. Отговаряше
дори и на неудобните въпроси, когато такива имаше. Вероятно
заради това сме класирани на 177-мо място от общо 180.
Критичните материали срещу властта бяха рядкост, но
зачестяваха неудобните въпроси на журналистите спрямо
политиците. Говори се, че властта се опитва да създаде
естествен враг някъде сред себе си, защото утопията е
постижима, но твърде еднообразна, неприятна и разпадаща се
отвътре, без да има враг – естествен или изкуствен, с когото да
се бори.
Сега вече ми се навързваха нещата. „Нова България” постоянно
се опитваше да създаде безвредни подривници, мимолетни
стачки или мини ресурсни кризи, за да отвлече вниманието от
армията. За автаркия нямаше как да става и дума, тъй като
търговията с чуждите държави – главно с Русия, Китай,
Германия, Турция, Великобритания, Испания и Италия,
продължаваше да бъде на все така високо ниво. От държавната
хазна постоянно изтичаха и постъпваха нови финанси.
„Нова България” демонстрираше завидни спокойствие и
самочувствие, че може да се справи с врагове на няколко фронта
– в Северна Македония, в Сърбия, Гърция и на вътрешен фронт
– в страната, използвайки недоволството, което би могло да се
отприщи от подобен военен конфликт, недоволството, което
идва само, по естествен път, или ако контролираното
недоволство на групи граждани... Излезе спонтанно извън
контрол. Какво пък... Нали Българската православна църква ще
се притече на помощ...
Политиците, доколкото те имаха поле за изява и право на глас,
армията и духовниците се сближаваха повече с всеки изминал
ден. Всеки виждаше изгода да дружи с другия, за да засили и без
това разклатените си през годините позиции.
Вечната игра с огъня на народните недоволство и
умиротворение, изглежда, се водеше и от правителството на
„Нова България”. Мислещи за народа си, но без изкореняване на
користта. Напредничави, но не съвсем. Развили се, но почти.
Не можех да си представя воденето на активни и успешно бойни
действия във въздуха срещу, в най-лошия случай, да не дава
Господ, пет държави. Никъде нищо не видях за съюзници.
Какво? Възстановка на Междусъюзническата война ли се
готвеше? Господи, помилуй нас, грешните! Опрости греховете
ни и не позволявай да се стигне до безумията в една все още не
напълно укрепнала държава.
Стоях в офиса и гледах в една точка. Днес беше спокойно. Не
най-типичното нещо за пролетта. Климетикът ме
предразполагаше да изпадна в дълбоки мисли. Вече три месеца
изпадах в дълбоки мисли при всяка възможност. Стараех се да
не давам вид на притеснен човек. Все пак, за това време бях
свалил 5 килограма и скулите ми бяха изпъкнали навън.
Така объркан не съм бил дори по време на извънредното
положение покрай ексцесиите при свалянето на ХИМН от власт,
когато аз и Милена бяхме по средата между полицейските палки
и летящите коктейли „Молотов” от задните редици. Дори едно
време, когато с брат ми бяхме сурово наказвани за магариите,
които редовно правихме, не бях така притеснен.
Няколко полицейски палки и арест, гарниран с побой?
Преживяват се. Незначителни обгаряния с „Молотов”? Не най-
приятното нещо на света, но и то можеше да се преглътне.
Десетките „Велики национални въстания”, обявявани от
лидерите на протестите, все пак успяха да дадат своя резултат.
След хиляди арести, десетки хиляди ранени и 57 убити
протестиращи, ХИМН сдаде властта.
Настана разчистване в политическите среди, диктувано и
извършвано от „Нова България” и поддръжниците ѝ. Голяма
част от поддръжниците на появилата се по време на
опълчението военно-политическа алтернатива, беше разчистена
от полето чрез бързи, строги и ефективни присъди. Тогава
„Нова България” нямаше как да рискува да тръгне сама срещу
своя народ, избивайки свои.
А сега се готвеше да тръгне срещу три народа. Не страх, а
объркване. Стотици въпроси. Хиляди въпроси. Не ме е страх да
изляза на фронта. Никога не бягам от бой. Но защо са ни тези
земи сега, когато процъфтяваме?
Климатикът продължаваше да духа, а тишината около мен се
допълваше от тракането на клавишите от страна на моите
колеги. Може би си и говориха нещо. Идваха почивни дни и по
традиция всеки щеше или да празнува със семейството си, или
да отиде някъде извън Пловдив. Нормално. Градът вече
стремглаво приближаваше почти един милион души население,
а разрастването навън, в безкрайните тракийски полета, ставаше
по-бавно от очакваното.
Какво пък... Можеше и да спечелим задаващия се конфликт.
Приток на свежи сили, придобиване на нови територии,
проповядване на българските език, писменост и култура, нови
възможности за БПЦ, евентуален преден фронт при нападение
от страна на сърби, гърци, натовци и всякакви други български
недоброжелатели... Възможностите бяха много. Ще поживеем
и...
Подскочих. Нечия ръка ме хвана за рамото и ме разтърси
сериозно. Огледах се. Тодор – плешивият ми, но иначе добре
сложен и здрав колега ме е хванал.
- Монка, какво става? Няколко пъти те извикахме, но ти не
реагира. Всичко наред ли е?
- А, да, да, разбира се. Замечтах се.
- Ха, ха, супер. Ще ходите някъде за Великден ли?
- А, не. Нали сега се към довършителните работи по Храм-
паметника на българската армия под Стара планина... Ще видим
първия голям архитектурно-религиозно-военен проект на новата
власт завършен. Мисля да ида. Та, зачудих се какви ли сцени ще
са изобразени по стените и тавана.
- И аз чета, че го привършвали. Задължително ще се иде. Ама не
казват кога ще го откриват. – Тодор даваше вид на не много
замислен и заинтересован, но все пак съчувстващ и участващ в
темата човек.
- Знам ли... И пролетта, и лятото са пред нас. В Балкана може да
се иде по всяко време, а и мястото е добро. Има бая символика
там. Ама, Монка, ние, с колегите, те питахме ще дойдеш ли с
нас, да обядваме.
- Къде?
- В „Шевица”-та.
- Да, чакай само минута.
Станах енергично, спрях климатика, обиколих два пъти бюрото
си, опитвах се да се отърся от шума в ушите си и да възстановя
разгромения от ръката на Тодор вътрешен покой. През
последните три месеца тези мисли ме изяждаха. Господи,
прости ми, че се поддавам на лукавите мисли и им давам
възможност да ме покварят!
Вярата в Господ я имах и преди упоритото и агресивно
православизиране на населението и връщането на водещата роля
на религията в обществото. Всяка седмица посещавах църква и
се молих за здраве и благоденствие. Чести ходих и продължавам
да ходя на гробовете на починалите мои и на Милена
родственици.
След идването на власт на „Нова България”, православието зае
водеща роля в медийното и пропагандното пространство, както
и във всекидневния живот. В това, разбира се, нямаше нищо
лошо. След десетилетията безбожие, кражби, братоубийства,
разделение, конфликти, краткото мракобесие след свалянето на
ХИМН и внедряването на всевъзможни опасни за живота и
здравето на децата ни мейнстрийм моди и течения, България
имаше нужда духовно да се изправи на краката си.
Днес обаче православието също започна да се превръща в
мейнстрийм явление, не просто стабилно подкрепяно от властта,
а бидейки част от нея. Хората все пак разчитаха повече едни на
други, макар от БПЦ, заедно с правителството, да искаха да
надценят своята и ролята на Господ.
Исторически доказан факт е, че с една вяра, с една посока и с
един идеал се върви уверено напред, към целта. При
господстващи безбожие и разнопосочност на мненията,
идеалите, политиките и вярванията, единни посока, вяра и цел
няма как да има. Затова и при подобна разпасаност инвазии
срещу сплотени нации като сърбите и гърците не биха били
възможни.
Излязохме с колегите и се запътихме към „Шевица”-та.
Ресторант с традиционен български възрожденски интериор и в
който се готвеха ястия от традиционната българска кухня.
Всъщност, верига ресторанти в Пловдив. Всеки носеше
различно име. Ресторантите бяха собственост на приближен до
кмета на Пловдив, за когото се говореше, че иска да върне
изцяло държавната собственост. Но идеите му оставаха
заглушени за широката общественост.
Все пак в три дни от седмицата ресторантите му готвиха и
носиха храна за бедните и болните в съответния район.
„Шевица”-та на „Васил Априлов” беше най-известняит от
веригата ресторанти. Може би, защото беше първият.
Телефонът звънна. Вечният Роджър Уотърс. Брат ми бе
предизвикал изпълнението на Уотърс. Музикант като него на
бива да бъде прекъсван. Гледах да изостана малко назад от
другите.
- Слушам те, брат ми.
- Ало, брат ми, в обедна ли си?
- Да, в обедна съм.
- Остава уговорката за утре, нали?
- Да, пуснал съм си болнични. – Никой от откъсналите се напред
не ме чу.
- Дойде времето.
- Дойде. Утре ще говорим дълго и широко.
Затворих му. „Шевица”-та не можеше да чака. А и стига толкова
подозрителност за днес.
 *
* *

Велики четвъртък. Облаци. Мирис на зеленина. Колко хубаво

нещо е животът – взимаш си болничен и почиваш в работен ден.
Но всяко нещо си има своята цена.
Милена си мислеше, че ще отидем на хубава семейна разходка
извън града. Е, Кирил щеше да се порадва на баба си и дядо си.
Нямаше нужда да става свидетел на подобни разговори.
Но защо Крум беше така убеден, че ще призоват точно нас за
Македонската кампания? За кампаниите в Сърбия и Гърция
беше далеч по-вероятно това да се случи. Тогава щяха да бъдат
ангажирани много повече единици бойна техника и в пъти
повече жива сила. Ами тиловете?
Трябваше поне още веднъж да видя документите, които Крум
имаше. Този път трябваше да отделя повече време и внимание.
Този път трябваше да отделя часове. Този път трябваше да се
потопя изцяло в плановете на властта.
„Мараша”, мамка му. Стар квартал с толкова много история и
дух. Квартал със собствена миризма, която сутрин бе свежа и я
вдишвах от терасата си. Тук национализмът имаше своето
влияние, но мултикултурен град като Пловдив, с мултикултурни
център и квартали като „Мараша” не можеше да се потопи
сляпо в новото, дори и то да бе най-доброто за България.
Пловдив живееше със свой собствен ритъм. Със свои собствени
правила.
Будилникът. Скапаният будилник, по дяволите. Дори и
интегриран в смартфоните, ако го забравиш и оставиш да звъни,
той си оставаше все така дразнещ и нарушаващ сънния и
душевния комфорт. Господи, споменах името на Дявола, прости
ми!
Влетях в спалнята със скоростта на светлината. Сграбчих
телефона си и нервно спрях алармата. Вече беше все тая.
Милена се беше събудила.
- Аз, таковата, точно я спирах и идвах да те събудя.
- Не се излагай. Уговорили сме се с брат ти и Гергана, Кирчо
трябва да иде при баба си и дядо си... Имаме своите
ангажименти, така или иначе. Но ти май си си настроил
биологичния часовник и си станал по-рано, а?
- Е, да речем... – Почесах се неловко по врата.
- Всичко опира до... – Милена разпери ръце, но бързо покри
устата си, защото се прозя. - ...психика.
- До психика опира и действието да се отлепиш от леглото. –
Усмихнах ѝ се ехидно и отидох в банята.
- Гадняр. – Жена ми се постара да го каже по-силно, за да го чуя.
Ръцете ми започнаха да треперят незнайно защо. Нерви. Мамка
му. Да усещаш, че ще отидеш на фронта и ще оставиш жена и
дете с надеждата да се завърнеш не е като да отидеш и да
направиш някоя простотия.
Първи опит. Пастата за зъби и четката се разминаха. Втори
опит. Всичко е наред. Сега можех поне да си измия зъбите.
Чувството е все едно си наказан цял ден прав до стената, а
накрая ти се полага и бонус – изпит пред всички. Само че в
класната стая на живота.
Роджър Уотърс. Някой ме търсеше по телефона.
- Брат ти те търси! – Милена се провикна. Какво пък... Нали и
Кирил щеше скоро да става...
- Ще изчака.
Управлението зачиташе научните, музикалните, политическите
и спортните световни гении и не беше забранило човек да се
съветва с тях, запознавайки се детайлно с техните истории и
постижения. „Нова България” успя някак да съчетае насилието и
популизма така, че почти всички да забравят за техните зверства
спрямо управлявалите България между 1990 и 2024 г.
Какво пък... Нали казват, че всичко в този живот е заслужено?
Страхът е голяма сила, особено когато преди решителната
намеса на „Нова България” стотици омаскарили се през
годините политически фигури със съмнителни способности
охотно се облизваха за управлението на страната.
Бръсненето чеше едва доловимо мъжкото его. Но да се бръснеш
под музикалния съпровод на Роджър Уотърс (отново телефонът
ми звънна и отново е бил брат ми), примесен с чалга ритмите на
Галин... Е, това вече си беше музикално-бръснарско-душевна
оргия. Чалгата все още бе на пиедестал у голяма част от
българите. Управлението като че ли неглижираше тази своя
агресивно заявявана по време на предизборната кампания точка
в своите приоритети.
Какво можеше да се направи по въпроса? Петте века турско
робство и тяхното наследство не можеха да се отмият току-така,
камо ли с едва 152 години свобода. Властта затвори почти
всички дискотеки, или, както ние ги наричахме – чалготеки, в
страната. Но чалга манталитетът беше труден за изкореняване.
Бе по-лесно и вероятно Османската империя да се възроди, да
превземе и после да загуби България и у българина да се появи
самосъзнанието на свободен човек, отколкото този манталитет
да бъде изкоренен, дори и с крути мерки като затварянето на
чалготеките.
„Нова България”, както и всички, неопетнени от чалга
манталитета, националисти смятаха, че именно чалгата и
нейното пагубно влияние върху личността, развитието ѝ,
възприятието ѝ за света и липсата на сериозност в действията и
отношенията спрямо другите, е една от основните причини за
летаргията, настанила се удобно в душата на огромната част
българи.

„...Ти обичаш друг. Боже, колко искам...”

„Money, get away! Get a good job…”

Музикална вакханлия. В душата – стържене с вилица по дъното

на метална купа. Дране. Но не като на Алиса Уайт-Глъз или
Дария Ставрович. Не такова, което те кара да пееш, да дереш
пода и да си скъсаш дрехите от куфеене в ритъма. А такова,
което изпъва нервите, космите и порите до краен предел.
Усещаш резонанса на звуковите вълни от дрането. Усещаш
звука на всяка доловима за Хомо сапиенс честота.
Такива бяха рисковете на живота в кооперация. Такива бяха
рисковете на живота със съседи.
Трябваше да прекратя мъчителното стържене на метала в метал.
Галин се усилваше, Роджър Уотърс продължаваше да проклина
парите. Идвам, брат ми.
Не усетих кога Милена е отишла да оправя Кирил. Взех
телефона си. Пропуснатите обаждания вече бяха две.
Излязох на терасата. Набрах Крум. По-добре сигнал
„Свободно”, отколкото стържене на метала в метал. Първи път.
Втори път. Тре...
- О, брат ми... Къде се губиш?
- Поддържам приличния външен вид. – Отговорих с насмешка
аз. – Какво си се раззвънял? Ти не се ли бръснеш, мамка му?
- Добре, бе, не се нервирай. Звъннах ти, за да те питам всичко ли
остава, както сме се разбрали.
- Е, да, така остава. Ти няма ли да минеш и да видиш за малко
нашите?
- Има време и за това. С дъртия нещо се сдърпахме. – Крум
заговори с половин уста.
- Много нетипично за вас. – Иронично отвърнах аз и приситнах
с рамо телефона към ухото си, за да мога да аплодирам
поредната кавга между баща и син.
Родителите на Милена загинаха в катастрофа малко повече от
година, след като Кирил се роди. „Нова България” не можеше да
се справи и с „безсмъртните” пияни и дрогирани шофьори.
Въпреки военизирането на полицията и строгите мерки,
човешкият ресурс нямаше как да покрие всяка една песъчинка в
страната. Нямаше как да бъде контролиран всеки един, имащ
право да управлява МПС.
Инструкциите пред Управлението на автомобилния трафик
(УАТ) бяха за извънредна, пълна и сурова строгост при
прилагането на Закона за движение по пътищата. Уви,
смъртността по пътищата все още не беше сведена до минимум.
Но се усещаше чувствителна разлика преди и след идването на
власт на „Нова България”.
Тъстът и тъщата (родителите на Милена) – много приятни
застаряващи хора. Начетени, интелигентни, със свой поглед
върху нещата. Сигурно така, с насмешка, въздържаност и
мъдрост бяха успели да се запазят сравнително младолики,
макар и вече напълняващи и побеляващи, а единия и
оплешивяващ. Весели и щастливи старчета. Успяха да видят
своя внук на бял свят. Успяха да видят дъщеря си майка.
И накрая какво? Докато преминавали на зелен светофар през
кръстовището на „България” и „Победа”, идвайки към нас, един
21-годишен пиян и надрусан нещастник да мине на червено със
120 км/ч и да ги отнесе и убие на място, в близост до скандалния
от близкото минало и емблематичен през времето на социализма
хотел „Ленинград”. 2,33 промила алкохол в кръвта и
употребявана синтетична дрога.
Съдът му даде доживотен затвор, като първоначално го прати в
трудовия лагер край Ловеч. По-късно го преместили в
Пловдивския затвор. Но след това съдбата му беше неизвестна.
Вероятно си е намерил майстора. Впрочем, този се държеше
изключително арогантно в съда. Така, сякаш неговите родители
са били пометени.
Жертвите и ранените в катастрофите в България бяха просто
една статистика. Прогресираща до към края на 2023 г., когато
настана анархията и рязко започнала да регресира от средата на
2024 г. до момента. Боли, когато статистиката удари не там,
където трябва. Статистика. Нищо повече. Без имена. Без близки
и роднини. Без напуснат цял един живот, настанил се в свой
собствен мини свят.
Статистика, дявол да го вземе!
Мълчанието и от двете страни се възцари за около половин
минута.
- Измисли ли какво ще обясняваш?
- Ще импровизирам на място. После ще видим какво ще стане.
- „Вярвам в тебе не защото си ти, не защото обичам
твойте сини очи...” – Крум запя отсреща.
Затворих. Идиот. И очите ми са кафяви. На всички скоро ще ни
се дореве, а той пее. Май майка ми беше казала, че е изпускан
като малък...
- Мони, къде ще импровизираш? – Гласът на Милена ме прониза
неочаквано зад гърба ми.
- А, не... Аз... Нали в събота ще играем мач с момчетата... Искат
да ме пробват като нападател. Знаеш си ме... Средата, та
средата...
- Не ти вярвам. – Милена ме изгледа подозрително.
- И аз не си вярвам. – Махнах с ръка и се засмях. – Така, де, не
мога да имам ефективността на един нападател.
Браво, Симеоне! Можеше и по-тъпо да реагираш.
 *
* *

Пролет. Дори и по нашите, все още не изцяло ремонтирани (За

кой ли път?), пътища беше празник да караш през пролетта.
Зеленината отново започваше да преобладава, мирисът на
тревата и песните на птичките откъсваха човек от реалността.
Шофирайки по пътя към Варвара, се сетих, че съвсем скоро
пролетното настроение у нас е силно вероятно да изчезне.
Пролетта у мен бързо се замести с люта зима. Ами ако жените
се разприказват? Ако информацията изтече от тях? Не. Аз бях
сигурен в тях. Не оставаше много. Нито до Варвара, нито до
войната.
Изпитах рязка болка в гърдите. Не се издадох. Милена, ако
знаеше само какво ще ти сервирам след малко... Какво да правя,
мамка му? Женските поглед и мълчание са едни от най-суровите
присъди.
Милена ми говореше нещо. Аз вътрешно се сетих за една
красива песен. Как беше...

„Когато се събудиш
и всичко те боли...
Сърцето и главата,
и кътните зъби...

Помни...
Няма да е все така!”

„Ivory Twilight”. Талантлива българска рок група. Боляха ме не

само гърдите, сърцето и главата. Болеше ме всичко. Сериозни и
тежки неща се говорят най-трудно с близките хора. Животът
обича да си прави подобни шеги. Как беше най-подходящо да се
подходи? Импровизация? Не. Директен подход? Една идея по-
добре, но в краткосрочен план. Последствията в перспектива
биха били пагубни. Загатване с намеци отдалеч? Това не беше
мъжко.
Душевният пашкул, в който се бях настанил, беше разкъсан от
ръката на Милена, която ме буташе усърдно.
- Ехо? Да не спиш в отворени очи? – Милена ме гледаше
съсредоточено и някак подозрително.
- Не, просто гледам пътя.
- Къде отиваме, в крайна сметка?
- Не знам. Крум е водачът. Той знаел перфектното място за
пикник и разходка сред природата. – Браво, Симеоне! Добре
прехвърли топката. Но без атака към противниковото поле,
трудно ще направиш точка.
Защо си пеех, по дяволите? Пир по време на чума. Дори бира не
можех да си отворя, защото трябваше да шофирам обратно към
Пловдив. Какво пък... Можеше и да не е днес. Кирил ще радва
баба си и дядо си малко по-дълго време. Великденски подарък.
Щедър си, Симеоне.

Варвара. Круме, води ни!

Тръгнахме по пътя за Симеоновец, но се отделихме по малък
черен път над параклисите „Св. Троица”, „Св. Илия” и „Св.
Николай”. Километър, втори, тре...
Не. Над два километра навътре в гората Крум караше, за да
може да се види вилата. Сива двуетажна къща между дърветата.
На пръв поглед - нищо необичайно. Пътят обаче не беше
никакъв път. Немалко дървета са били изсечени, за да се
осигури някакъв минимален, но достатъчен коридор за
преминаване на автомобил.
- Това ли е мястото за пикника? Тук има някаква къща. – В гласа
на Милена имаше повече обърканост, отколкото разочарование.
- Това е. – Аз изсумтях и тутакси излязох от колата.
Бурята май едва сега започваше. А какво слънце си грееше...
Къща насред гората. В мирно време, в тази гледка си имаше
своите чар и романтика. Макар че... И във военно време носеше
дух. Не. Тогава напрежението, дори и при добро стечение на
обстоятелствата, взимаше връх. По високите части на Родопите
все още имаше сняг. Къде беше той сега, когато ми беше нужен?
Така, превантивно...
- Каква приятна изненада... – Гергана въздъхна с облекчение. –
Не пикник, а цяла вила. – Милена я изгледа неодобрително, а аз
просто я погледнах машинално, с тъпия си и все още търсещ
наоколо някакви наченки на сняг поглед. Тя видимо се смути. –
Е, добре, де, винаги можем да игнорираме къщата.
- Къщата не е наета. – Крум моментално концентрира погледите
на жените в себе си. Той изчака още няколко секунди, но
вербална реакция от тяхна страна не последва. – Моя е. Заедно с
цялата гора, започваща от пътя насам.
- Моля? – Гергана изстреля въпроса, сякаш машинално. Сега
дългите руси коси на Гергана можеха направо да побелеят.
Бурята започна. Нямаше място за отстъпление. Господи, спаси
ни!
- Ще повторя. – Крум се усмихна и продължи със спокойния си
той. – Къщата, която виждате в моя дясно, – Той посочи с ръка
зданието. – е моя. Купих огромно парче земя на безценица. –
Жените започнаха да жестикулират, опитвайки се да получат
думата. Кирил демонстративно сложи пръст пред устата си, в
знак да мълчат. – Знам, знам. Ще ме питате как съм успял да
купя такъв парцел. Все пак не забравяйте, че съм един от най-
успешните терапевти в България.
- Защо си пазил в тайна такова нещо? – Милена първа се
опомни. След това се обърна към мен. – Симеоне, ти да не би да
си знаел?
Симеоне, как беше правилно да постъпиш, мамка му? От едната
страна имаш лудия си брат, от другата – жена си. Правилен
избор няма, Симеоне.
Вдигнах рамене.
- Какво да кажа? Да беше мислил да купува земята сега – да бях
се изненадал и да бяхме поставили въпросите какво, кога, как,
къде и защо ще прави с въпросното парче земя. Сега вече нищо
не мога да направя. – Погледнах Крум. – Брат ми, честито!
- Не ти вярвам, нали знаеш? От известно време насам си
странен.
- Пролетна умора. – Вяло отвърнах аз.
Гергана все така не успяваше да се намеси в разговора. Ту се
почесваше по главата, ту се обръщаше към нас, с Милена и
после отново към своя избраник и неговата изненадваща имотна
придобивка. Така, де, друго си е да знаеш предварително. А и
това не беше нещо ново за Крум.
Все пак той, докато беше тийнейджър, се опита да подпали
сградата на общината в Пазарджик. Луд човек. Не го хванаха,
разбира се. И до днес извършителят е неизвестен. Хм...
Изкашлях се демонстративно. Неизвестен извършител. За
обществеността.
Огледалото е голяма сила. Да можеха сега жените ни да видят
физиономиите си... Искаше ми се да се засмея, но не посмях,
защото „Който се смее последен, се смее най-добре.”. И камера
на телефон щеше да свърши работа. Не. Би било нелепо подобно
действие. Най-много да си го отнесе малката модерна черна
плочка.
Къщата беше страхотна. Не бяха изсичани излишни дървета.
Възможно най-компактната конструкция. Добре си я скрил,
погледнато от земята. Ами от небето, Круме? Това нещо
изискваше подготовка, по-сериозна от обикновено маскиране,
нелеп опит за палеж, редовни изцепки, причинени от
неправилно насочване на енергията и постоянни караници с
родителите.
- Ей, Жълтур Понтийски, хайде да влезем и да разгледаме какво
има вътре. – Въодушевлението в гласа на Крум се върна към
обичайното си положение.
Опитваше се да се заяжда с мен на футболна тематика при всяка
удобна възможност. Поне времената му на крайна омраза към
„Ботев” бяха отминали и сега беше преди всичко българин и
пловдивчанин. А „Локомотив” и „Ботев”, след над 10 години в
очакване, най-сетне получиха своите завършени стадиони в
европейски вид. Не можеше да се каже същото за „Марица” и
„Спартак”, нито пък за по-малките отбори в големите градове и
за представителите на повечето малки градове.
Какво пък... Ние, „жълтурите”, все още бяхме 3 пъти повече от
локомотивците. Все пак за 6 години управление на „Нова
България”, родни български клубове достигнаха три пъти до
полуфиналите в европейските клубни турнири. Гигантски скок в
нивото и развитието на нашите отбори. А сега какво? Война.
Личеше си, че сме братя. Аз мисля, той говори. Не ми се искаше
да се самоотъждествявам с Пилат Понтийски. Но пък и той е
бил човек. И той е умрял. А ние сме пешки и не изпращаме
никого на сигурна смърт. Нас биха могли да ни изпратят.
Правилно.
- Неправилно! – Измърморих аз под носа си, без никой да ме
чуе. Вдигнах глава и се усмихнах. – Дами, хайде вътре! – Аз
подадох ръка на Милена и тръгнах към къщата. Гергана ме
хвана под другата ръка, докато Крум отключваше желязната
врата на своята вила.
Пешки. И фигурите от задния ред не са вечни.
Прекрачихме прага на вилата на Крум. Средно голяма стая на
първия етаж – хол и кухня в едно. Всичко необходимо за водене
на спокоен живот – кухненско оборудване, диван, фотьойли,
табутерки, пердета, щори, хладилник, телевизор... Телевизор?
Какъв спокоен живот можеше да се води при наличието на
телевизор?
Как можеше човек да живее спокойно, ако в близост има
смартфон, телевизор, таблет, компютър или лаптоп? „Умните”
технологии имаха безспорната сила, която имаха и парите – да
докарват човек до лудост и до готовност да убие. Ако човек не е
толкова лабилен, но все пак изпитва колебания, то тези машини
са способни да го докарат до състояние на завист.
Проектите за производство на българска марка смарт
технологии бяха оставени на заден план тихомълком. Работеше
ли се все пак в тази насока, никой обикновен гражданин не
можеше да твърди със сигурност. Измислиха и име на марката –
„Хемус”, с напълно оборудван цялостен производствен
комплекс, базиран в околностите на Велико Търново.
„Хемус”, мамка му. Не е като добрия стар „Правец”, но пък
промяната, казват, била за хубаво. Аз, впрочем, купих на черно
един стар 8-битов „Правец 8C”. Остарял си, „Правец”. Морално,
визуално, технически... Абдикирай от трона на българската
инженерна мисъл в полза на „Хемус”.
Стените на хола бяха измазани в небесно син цвят. На стената
срещу вратата, от която се влизаше откъм малкия коридор, беше
изрисувана сцена от големите бунтове през 2023-2024 г. Тълпи
от бесни граждани нахлуват в сградата на Народното събрание,
обезвредили и пребиващи полицията. Тогава армията не излезе.
Но сдържаността на тогавашния президент ген. Радослав Ролев
не го спаси. Той допусна анархия в страната. На цената се
виждаха коктейли „Молотов”, изгарящи знамена на
Европейския съюз и падащата тогава от власт партия ХИМН. На
стената бяха изобразени още падащи знамена на ЕС и ХИМН от
високите етажи на Народното събрание.
Световните медии тогава отразяваха внимателно случващото се
у нас. Именно тази сцена бе запечатана от някои от най-добрите
български и световни фотографи. Снимка, която бях виждал и
другаде. Къде беше това... Сетих се. Сцената присъстваше в
Областното управление на „Нова България”, някогашната
Областна управа на Пловдив. Видях я и в Областното
управление в Бургас. Използване на снимката за пропаганда.
Кой беше идеологът на целия строй, който постепенно се
развиваше в България? Надали са само Седемте военни.
През 2025 г. излязохме от Европейския съюз. Цената беше
висока. Но някой я плати вместо нас. Все повече хора започваха
лека-полека да се опомнят и да си задават въпроса в чии ръце
сме инструмент. За пореден път. Десетките милиарди евро,
митата и загубата на немалко привилегии бяха поети от чужда
страна. Русия? Китай? Турция? Дезинформацията все още
съществуваше със сериозна сила. Властта я използваше като
мярка от време на време.
Отношенията ни с Турция се бяха позатоплили след идването на
националистите на власт. Националистите не одобряваха ЕС и
успяха да изкарат България от него. Но кой националист
обичаше Турция и народа ѝ след петте века робство? Хамлет,
Симеоне, Хамлет... Тук има нещо гнило.
Сцената изглеждаше сякаш е отпечатана, а не нарисувана.
Професионалисти, мамка му. Рисуването не е като
организирането на екскурзии и създаването на туристически
застраховки. Творецът все пак се беше подписал в долния десен
ъгъл. “REVOLUTIONULL”. „Революционула”? ”Революция
Нула”? Творците са странни птици. Щом вярва в своите идеали,
жив и здрав да е. Но не можеше да му се отрече, че му се
получава.
Заплеснах се в разглеждането на изрисуваната стена. Сякаш не
бях гледал тази снимка хиляди пъти досега. Сякаш не се бях
опитвал да се открия на нея. Сякаш я виждах за пръв път. Сякаш
бях задръстен и заблуден от дезинформацията чужденец, а не
участник във въпросните събития и не знаех за какво става
въпрос.
Жените все още бяха смутени. Гергана първа се престраши да
каже нещо.
- Кога си направил всичко това? Кога си купил земята и си
построил вилата?
- Сравнително скоро. Можем да се качим и да разгледаме какво
има на втория етаж.
- Ние ще се качим, а ти защо не ми каза?
- Е, направих Ви изненада. – Крум ме погледна с периферното
си зрение. Не оставих това незабелязано. – На всички Ви.
Качихме се на втория етаж без повече излишни приказки. Две
спални с отделни балкони, предвидена детска стая и кабинет.
Кабинет? Някой май е предвидил работа в по-приятни от
градските условия. Оглеждането на ситуацията на втория етаж
продължи с тривиални въпроси от страна на жените и
подозрително мое мълчание.
Започнах да се оглеждам наоколо. Нямаше колан за
предстоящата турбуленция. Какво пък... Коленичи се и се мълчи
само пред Господ, пред Отечеството, пред Знамето, пред Химна
и пред Паметта на загиналите за България.
- Влезте тук – Крум отвори кабинета и ни подкани да влезем
вътре. - Връщам се след 2 минути.
Той изчезна. Останах насаме с жените. Кабинет като кабинет –
бюро, компютър, стол за Крум, удобен диван, картини,
създадени преди векове от Ван Гог, Гоя, Рембранд и Дали,
ламиниран паркет. Обстановката не беше ли твърде делова за
роднини?
Какво следваше сега? Гергана ме гледаше изпитателно. Какво
направих сега? Исках да разбера, за да мога спокойно да стана,
да вдигна ръце и да застана с лице към стената, като прегрешил
ученик в малките класове.
- Не си обелил нито дума, откакто сме тук. – Гергана ме гледаше
втренчено и говореше с обезпокоителен тон. – Защо?
- Все още се съвземам след приятната изненада. Дойде добре,
предвид предстоящите празници. – Казах аз с ехидна усмивка,
започвайки да набирам увереност. - Ние, мъжете, особено след
като сме узрели, прикриваме емоциите и мислите си и говорим
премерено. А това, Вашето, женското, не е никак лошо, разбира
се. Все пак двата пола трябва да се държат като два пола, а не
като един, нали така?
- Добре, питам те за коментара ти. – Гергана продължи да
упорства.
- Вече казах, че дойде добре. Иначе казано – приятна изненада.
- Само това ли? – Милена почти ме прекъсна, говорейки със
същия обезпокоителен тон, гледайки ме вторачено.
- Е, какво друго? Не сте ли прекалено песимистично настроени,
дами? – Нямаше как да им се дам.
- Хилиш се. Подозрителен си.
- Забавни сте ми. Опитвате се да издирите под вола теле.
Крум се върна в този момент. Носеше в себе си... Две папки.
Онези две папки? Да. Онези две папки. Твърденията винаги
трябваше да се подкрепят с доказателства. Е, войната щеше да
започне след по-малко от 2 месеца, така или иначе.
- Какви са тези папки, скъпи? – Гергана вече се обърна към
Крум с по-различен тон. Не е лесно да приемеш, че си загубил.
Още по-трудно е да си го признаеш.
- Това – Крум се усмихна не по-малко ехидно от мен. – са
плановете ни за лятото.
- Дълго лято ще да бъде. – Подметнах аз, наслаждавайки се на
успеха си срещу Гергана. – Цели две папки.
- Да речем, че съм описал детайлно някои ситуации. – Крум се
засмя. – Моренце, балканче, виличка, пътуване тук и там...
Дълго и интересно ще е. Обещавам.
Крум остави папките на бюрото и седна на своя стол. Той
отново сложи ръката си върху документите.
- Любопитни ли сте да разберете какво има вътре?
- Да. – Аз, Гергана и Милена отговорихме в един глас.
Единомислие. В един и същи момент. Забавно и дълго лято в
черни папки? Симеоне, къде се буташ, след като на теб ти е
известно всичко? Всичко ли?
Крум отмести ръката си от дебелите черни папки. Милена взе
горната черна папка и я отвори. Тайната започваше да се
разкрива. Майната ѝ! По-важното беше, че голям товар пада от
нашите плещи – моите и на брат ми. Женските сърце и душа
често бяха в състояние да поемат много повече тежест и тайни и
да ги държат заключени по-дълго време.
Милена се ококори. Гергана веднага се надвеси над нея, за да
провери за какво става въпрос. Аз и Крум само се спогледахме.
- Това някакъв майтап ли е? – Тонът на Милена беше учуден,
ядосан, висок, но падащ. – Вие бъзикате ли се с мен? – Тя
започваше да звучи обезверено. Всичко го имаше черно на бяло.
Погледът ѝ шареше във всички посоки – ту към мен, ту към
Крум, ту към Гергана, ту към прозореца, ту към картините в
кабинета.
- Всичко го има черно на бяло. – Казах, неочаквано дори за мен.
Изрекох това с напълно спокоен тон.
- Значи си знаел? – Сега погледът на жена ми се спря само и
единствено върху мен.
- Знаех, да.
- Заради това ли си толкова странен в последно време? – Тя
стана и отвори прозореца, след което се опря на перваза. – Ох,
имам нужда от свеж въздух.
Не отговорих на въпроса ѝ. Над папката контрол установи
Гергана. Мълчанието се възцари за около минута. Милена пое
дълбоко въздух и се обърна:
- Може и да не Ви извикат. – С чувствително по-спокойни тон и
маниери отбеляза тя.
- А може и да ни извикат. – Казах аз. Това не се хареса на
Милена. Крум просто наблюдаваше. Какво можеше да каже? –
Туризмът през лятото, изглежда, както и Крум каза, – Погледнах
го за момент, след което отново се фокусирах върху съпругата
си. – явно ще е на ниво. Малко експедиции на държавни
разноски, малко туризъм тук и там, малко откъсване на земи в
наша полза... Рай.
Шегата ми не се получи. Усещах го. Виждах го. Сега бях като
идиот, който, след трагично първо впечатление, се опитва да
компенсира с добро второ, но то се оказва по-голяма катастрофа
и от първото. И какво от това? Аз работя в туристическа фирма
и се грижа, поне административно и в малка степен, за хубавите
моменти на хората, не съм професор по женска психология.
- Вие за мезе ли се опитвате да ни вземете? – Милена започна да
говори с надигащ се гняв в тона си. – Наистина ли ни мислите за
толкова тъпи? Нима очаквате това да се приеме с цветя и
почести? За Бога, цялото НАТО ще изсипе бомбите си над нас.
Ние пак ли с пушка и геройство ще се сражаваме, докато не
изколят населението по селата ни и не докопат големите ни
градове? Нужно ли беше чак до Варвара да се идва, за да ни
покажете тази безбожна глупост? Как въобще си се сдобил с
тези документи?
- Първо, – Крум вдигна показалеца си нагоре, както се беше
облегнал на стола си. – да, беше нужно да се дойде тук. Второ,
много добре знаем какво ще последва след нашето нападение
над Гърция, в качеството ѝ на натовска страна. – Спокоен и
монотонен, той говореше така, сякаш ще се взривява стар
строеж и на негово място ще изникне ново здание. Новата власт
изпълняваше всяко свое обещание, всяка своя закана, взимаше
си поука от всяка своя забележка. – Трето, предвид
последствията след инвазията срещу Гърция, няма как да не ни
призоват, бидейки в резерва. Четвърто, нека все пак не
забравяме, че съм един от най-успешните терапевти в България.
Имам контакти и някакво, макар и не огромно, влияние тук-там.
И пето, последно, ние в момента се намираме на върха на
айсберга.
- Тоест?
- Тоест, – Крум победоносно се усмихна и сключи пръсти. –
както казах, намираме се на върха на айсберга. А този айсберг,
тук, не е случаен. Двата етажа на вилата са видими, но под
земята има още два. Стабилно укрепени подземия, при
положение, че войната предприеме лош за нас развой. Така или
иначе бомбардировки ще има. Добре ще е да стоите долу
възможно най-много време. Нарочно купих тази гора, нарочно
вилата е отделена от Варвара, нарочно не сме прокарали път.
Гледахме да изсечем възможно най-малко дървета, но къщата
може да се види от птичи поглед. Действахме възможно най-
бързо. Нямате право да ни се сърдите.
- Как така нямаме право да Ви се сърдим? – Гергана се захвана
само за последното изречение. – Вие ни казвате да стоим тук и
да се крием, току-що научаваме за тази вила, разправяте ни
щуротии как имало подземия и как, едва ли не, щели да
издържат на въздушния натиск на НАТО. Ехо, Вие побъркахте
ли се? Строите си вили, кой знае какво сте правили тук, а накрая
ни казвате да не Ви се съдрим? Що за наглост?
Поредна лекция по дисциплината „Женска психология”.
Повечето мъже, колкото и пъти да се явяват на изпит по тази
дисциплина, толкова пъти ще бъдат късани заради някакви
подводни камъни или гигантски концептуални различия във
възприятията на двата пола.
Ако тази дисциплина не беше толкова коварна, досега всички
мъже да бяхме на нивото на древните философи и мъдреци.
Поне. Е, да, но реалностите бяха други. И определено няма как
всички да сме на нивото на Платон и Сократ, например.
Гроздето е кисело.
- Наричаш любовта и грижата за близките „наглост”, ли, бе,
мило либе? – Крум изглеждаше непоклатим. Иронията този път
дойде дюшеш на Гергана. За момент тя се изкриви от яд. –
Обикновено, след като се разкрие подобно нещо и то е в полза
на семейството и неговото запазване, хората благодарят. Но ще
отдам реакцията ти на шока и объркването.
- Какво друго си си скрил в ръкава? – Милена пое инициативата.
- Е, чак пък да съм скрил... Това, че нещо не е на показ, не е
задължително да означава, че е скрито.
- Попитах те нещо.
- Веднага ще отговоря. – Крум набираше увереност, а аз мълчах
тъпо, все едно нямам пряко отношение в създалата се ситуация.
– В условията на война, човек може да бъде съден за малко
деяния. Защитата на дома и самоотбраната не са сред
подсъдимите действия. – Брат ми млъкна за няколко секунди,
оглеждайки ситуацията. Мълчание. Покачващо се напрежение.
Изпиващи и изпитващи погледи. – Иначе казано, ще имате на
разположение боен арсенал. Не армейски, но все пак приличен.
- Как си се сдобил с оръжия? – Сега Гергана открадна
инициативата. Жените май бяха един отбор.
- Напълно законно. Всичко около мен е съобразено със
законите. Няма нужда от притеснения и грижи.
- Кой ти даде тези документи?
- Професионална тайна. Пациент ми ги даде. Но няма да кажа
нищо повече. Впрочем, добре ще е да прочетете документите.
Достоверни са, с държавните печати, с отличителните знаци и с
автентичния институционален стил. Кой днес, при тези мерки,
би се наел да напише 600 страници труд, за да хвърли нацията в
смут? Или просто, за да си изпроси арест, побой в ареста,
присъда и гърбене в трудовите лагери, освен ако не влезе в
затвора? А там ще го чака бой през цялото време на присъдата.
Държавните документи, след идването на „Нова България”
начело на страната, имаха три тънки холограмни ленти в
дясната страна на листовете, без да имат контакт с текстовете.
Кой е откраднал документите, какво е правил с тях така, че да не
се забележи липсата на екземпляр, Крум не искаше да ни каже.
А и имаше ли това вече някакво значение?
- Документите наистина са достоверни. – Милена с огорчение
отбеляза този факт. – Изглежда няма какво да се направи. – Тя
разпери ръце и се облегна троснато на своя стол.
- Разбира се, че има какво да се направи. – Аз поех
инициативата с настроение. – Много е просто. Вие се криете и
се защитавате, ние оцеляваме.
- Просто е, казваш, а? – Милена не искаше да повярва на думите
ми и с видимо изтощен от емоциите вид възрази. – И как ще
оцелеете срещу десетки врагове? Това не Ви е Дойран. Това е
модерна война. Цента на животите сега е още по-нищожна и
цифрите на загубите не означават нищо друго, освен статистика.
Как смятате да оцелеете? Дезертирайки?
- Виждаш, че в края на краищата ще трябва да се спасяваме
сами. Така че... Ако се наложи, ще дезертираме. – Крум взе
отговора от устата ми. – Очевидно в последните 6 години сме
живели в илюзия относно новата власт и нейните намерения за
родината. Да имате някакво по-разумно решение?
- Какъв край на конфликта предвиждат властите?
- В папките всичко е описано. Но ще Ви спестя усилията – те
предвиждат успешен край. Разбира се, не мога да смятам
тяхната преценка за обективна. Финансирането от трети страни
е едно, военната помощ и воденето на военни действия, дори и с
части от тези трети страни, е съвсем друго.
- Коя страна ни помогна?
- Правилният въпрос е „Кои страни?”. Няма как да бъда сигурен,
въпреки че се твърди кои две страни ни помагат. Но ние вървим
към края си. Не казвам, че няма да Ви намерят тук. Напротив.
Ще Ви намерят. И още Бог знае какво ще стане с Вас.
- Не и ако се измъкнете навреме. – Гергана бе на ход, търсейки
надеждата.
- Не и ако се измъкнем навреме. – Крум все пак реши да даде
надежда на жените. - Но вярвам, че много хора биха повярвали в
победата, предвид дивия национализъм, който се проповядва и
усиленото втълпяване, че ние сме богоизбраният народ. Дори не
искам да си помислям какъв ще бъде краят на България този
път. Защото сега ще сме сами, без съюзници във военно-силово
отношение.
- Круме, ние не сме дезертьори! – Аз възразих, но все пак
осъзнавах, че той е прав.
- Симеоне, ние и пушечно месо не сме. Макар „Нова България”
да заложи на количеството, колко от редовните и запасните са
закалени за битка физически и психически? Мнозина ще паднат
в качеството на пушечно месо. Ние ще се опитаме да не бъдем
част от тях. Това не означава, че сме дезертьори. Просто ще се
опитаме да преживеем войната. Не е толкова лошо, нали?
- Не звучи никак лошо на теория. Но няма как да знам дали ще е
по-лошо, ако загубим и ни окупират. – Разперих ръце. Тук само
Господ знаеше какво ще се случи. Нямах способностите да
гледам напред във времето, но тук Крум беше прав. Най-
малкото от рационална гледна точка. Ние, макар и многобройни
и оборудвани, нямаше как да удържим на няколко фронта срещу
противници, които постоянно щяха да бъдат снабдявани. Кому е
нужна тази война? Защо? Все пак плановете ми не се променяха
– през лятото щяхме да отидем на експедиция, а през есента
щяхме да празнуваме своето оцеляване. Или поне така ми се
иска да вярвам.
- Тия папки са за Вас. Аз съм ги чел. Знам какво се планира.
Подозирам и какво ще се получи. Можете да ги вземете в
Пловдив, да ги видите подробно. Сега ще е добре да слезем
надолу. Работата, както виждате, е сериозна.
Гергана и Милена проследиха с поглед как Крум става, отваря
вратата на кабинета, спря се и ни гледаше изпитателно. Аз
нямах нужда от подканване. Станах, а секунди след мен същото
направиха и жените.
С всяко следващо стъпало надолу имах чувството, че ходя по
тънък лед, под който ледената вода само чакаше да ни погълне.
Сякаш ходих по хиперактивна тектонична плоча, под която
гладната магма усещаше своята плячка. Невидимо бълбукаха
напрежението и гневът на жените ни към нас. И към цялото
българско управленско тяло.
Склонен съм да се съглася със своето семейство. Войната, по
принцип, е неизбежна. В природата на човека е да воюва, без
значение дали атакува, или защитава дом, земя, ресурси,
семейство, родина и т.н. Човекът обича да е в състояние на
война – психологическа, физическа, финансова, социална, а вече
и хибридна, която обединява и четирите познати стари типа
конфликт. Единственото, което не се променяше у човешките
конфликти, беше жестокостта. Тя винаги покриваше своя
критичен минимум, с тенденция за увеличаване с всеки следващ
конфликт.
А какъв беше поводът за инвазия, мамка му? Съседите ни
повишаваха нивото на бойната си готовност, когато ние имахме
мащабни военни учения. И нищо повече. Никакви провокации.
Никакви фалове. От никоя страна.
През миналата пролет бяха последните големи военни маневри.
Гърция и Турция струпаха войски по своите граници. Но нищо
повече. Явно отправяхме предупреждение. От кого идваше
глупостта? От управляващите или от управляваните, много от
които все пак вярваха сляпо на властта? А какво би направил
всеки човек, когато се дави и му се подаде сламка? Има ли в
този момент друга светлина в края на тунела? Има ли друга
надежда? Има ли друг път?
Слязохме долу, точно до входната врата. Малко антре. Така...
Входната врата, някакъв килер с притворена врата, портманто,
зимни якета...
- Очаквахте тук да е изтипосан входът към подземията, нали? –
Крум се засмя. – Забавни сте. Прекалено прозаично би било да е
тук.
- Разиграваш ли ни? – Гергана се сепна и кръстоса ръцете си.
- Нищо такова. Сега ще видите най-доброто място, на което
можете да отидете по време на войната. – Крум съсредоточи
погледа си върху Гергана. – Няма игра, няма майтап. А сега
елате с мен.
По обратния ред – отново в огромната стая на първия етаж. Май
трима души тук бяхме опитни зайчета. Круме, майната ти!
Забавлението ти ще ти излезе през носа.
Крум мълчаливо се захвана да отмества хладилника. Беше му
трудно, затова отидох и му помогнах. Сега нещата ставаха далеч
по-лесно. Да не си скрил някой тайник или сейф зад
хладилника?
Имаше огледало с размерите на хладилника. Умник. Не особено
оригинален, но все пак умник. Крум се захвана са отваря
стъклото. Врата. При нормални обстоятелства, дори и да се
загледаш в и около хладилника, няма да видиш нищо. Вратата
беше леко орязана – едва два метра висока, малко по-тясна от
обикновените врати. Сиво-синя метална врата с три ключалки.
И скрита зад огледало, което пък не се виждаше от хладилника.
Израженията на жените бяха железни. Никоя не каза нищо, но
погледите им следяха изкъсо какво се случва пред тях. Мили
дами, Крум изненадва мен, аз, който съм му брат, та Вас ли няма
да изненадва?
- Много си оригинален, бе, брат ми. – Изхилих се аз.
Мълчанието сега можеше да беше злато, но можеше да бъде и
бомба със закъснител. Така или иначе то щеше да се наруши. То
трябваше да се наруши. – Врата зад хладилника. А сейф зад
картина?
Крум ме изгледа неодобрително.
- Във времена, в които всеки очаква някаква оригиналност,
прозаичността често се явява животоспасяваща. Направо дар. А,
Симеоне, като се замисля, като не ти харесва и имаш по-добри
планове, защо не ни заведеш в своята вила? Там ще можеш да
нареждаш както ти е удобно.
- И ти ли имаш вила? – Изсъска Гергана.
- Аз ли... Ами, аз, такова... – Пелтечих от срам. – Нямам, разбира
се. Нямам.
- Това ли е входът, в крайна сметка? – Милена се отърсваше от
поредния шок.
- Не „входът”, а един от входовете. Днес ще видите и другите
два.
- Други два? – Препредаването на инициативата в женския
отбор, изглежда, вървеше сякаш по мед и масло. Гергана бе на
ход.
- Май не сте ме слушали достатъчно внимателно горе. –
Усмивката не слизаше от лицето на Крум. – Казах „подземия”.
Нали не си мислите, че ще оставя нещата само с един вход-
изход? Все пак, когато съм купувал мястото и съм замислял
цялостната визия на къщата и района, съм преценил
възможностите и съм допуснал и възможно най-лошото –
гражданска война или достигане на вражески части до вилата. А
след това... Не ми се мисли.
- Но това няма да се случи, ако успеете да дезертирате навреме.
- Но това няма да се случи, ако успеем да дезертираме навреме.
Само това „ако” обърква нещата. Малко. Не много.
Крум се зае с отключването на орязаната като размери желязна
врата. Виждал съм такава някъде другаде. Къде? Мислих около
минута, колкото беше нужна на брат ми да се справи с вратата.
Къде другаде бях виждал такава врата?
Май никъде.
- Само надолу. – Брат ми пусна луминисцентното осветление по
стълбище, водещо надолу, към недрата на земята, и ни прикани
с жест да тръгнем. Отражения. Огледален свят. Имаше огледала
навсякъде.
Слизахме Господ знае колко надолу. Може би поне 20 метра.
Площадка. Коридор вдясно. Разклонение на огледалния свят.
Брат ми отвори едно огледало пред нас. И пред нас се появи
нова врата. Обърнах се назад и погледнах първата врата. Тя
също имаше огледало. Почесах се по темето от неудобство.
- Това е половината от пътя. – Крум продължаваше да озарява с
биволското си спокойствие света не само над, но и под земята.
От целия ни род Касабови, Крум беше най-сбъркан. Нямаше по-
лъкатушеща от крайност в крайност личност. – Измислих това
място за заблуда на противника. Коридорът – Брат ми намери
ключа за осветлението и, воаля, коридорът светна. - е дълъг 150
метра. Има няколко врати и от двете страни. Те са просто врати,
но скрити зад огледала. Затова и в момента не ги виждате. А зад
вратите има само бетон. Съществуват отново за заблуда на
противника. В края на тунела има стълби, люк и изход. Всички
те са опасани с огледала. Излиза се, разбира се, в гора. А сега –
Сбърканият Касабов извади нова връзка ключове. – ще
отключим вратата, която ни интересува. Зад нея ще видите по-
важното.
Метална врата, на външен вид едно към едно с онази, горе, зад
хладилника, само че със стандартни размери, с четири ключалки
и скрита зад огледало. Добра проницателност за лейтенант от
запаса. Ако аз мислех само за офанзивата, то Крум мислеше и за
дефанзивата. Всеки се отличаваше със своите качества, все пак.
Но и двамата към момента бяхме едва лейтенанти и то от запаса.
Още минута чакане и мълчание от всички. Сега неловкостта и
напрежението от кабинета бяха заменени с любопитство и
някакво странно чувство на страх и потребност от сигурност.
Тук, изглежда, са се трудили доста хора. Макар и нов, строежът
под земята изглеждаше много здрав, готов да устои дори и на
директен ядрен удар.
А за какво друго ти трябва лабиринт от подземни тунели с
огледала? Едва ли човек би бил такъв мазохист, че да си крие
туршията в лабиринт от подземни тунели, в които може да
загуби излишно много време, радвайки се на своята особа от
всевъзможни ъгли, вместо да я сложи на пиедестал в избата. От
чистата, обикновената гражданска война може да се избяга
навсякъде, стига покъщнината да не ти е по-скъпа от живота. Но
да посрещнеш войната у дома и да не пострадаш... Е, това вече е
военно изкуство.
Презастраховането не е нещо лошо, но да се отписва България
като военна сила, предвид геройството ни през годините и
предвид факта, че употребата на ядрено оръжие е забранена...
Идваше ми малко в повече. Дори и да загубим, не дай Боже,
войната, стига да оцелеем, няма да дойде краят на света. И този
път ще се справим. България винаги я е имало и винаги ще я
има.
Проклето племе сме ние, българите. Всеки, който се е заял с нас,
го е сполетявала лоша съдба. Византия се разпадна, Османската
империя се разпадна, Съветският съюз се разпадна,
Европейският съюз бе пред разпад, тъй като национализмите
във все повече страни взимаха връх. След прокарването на
всевъзможни сатанински и противоречащи на природата и
нормалността движения, закони и привички, на хората явно им
беше писнало.
Полша и Унгария зададоха тона още преди 15 години. Тогава
голямата част от обединената европейска общност ги осмиваше
и заклеймяваше. Сега същите тези съдници отчаяно търсиха
спасение в лицето на националистическите движения.
Крум спря осветлението на страничния коридор, пусна това на
открилото се зад отключената врата стълбище и ни подкани да
продължим надолу. Нов етап от огледалния свят. И ние
тръгнахме. Разстоянието беше точно толкова, колкото до
разклона. Дежа вю.
В края на това стълбище – още една врата, скрита зад огледало.
Трета. И тази беше с четири ключалки. Тук нямаше коридори с
разклонения. Крум явно имаше доста пари. Тук, само за строежа
на къщата и подземията, е хвърлен поне милион. Психотерапевт
на 27 години надали би могъл да има толкова пари само от
работа. Каква игра играеш, Круме?
Брат ми отвори вратата и за пореден път пусна осветлението зад
нея. Апартамент. Обзаведен. От отворената врата се виждаше,
че за оборудването не са били пестени пари. Сега бяхме на над
40 метра под земята. Отраженията бяха способни да те заблудят
много лесно. Ако човек бъде затворен тук, няма да е трудно да
се побърка, защото изход, на практика, няма.
Огромната част от поколенията, израснали и възпитавани по
времето на ХИМН, надали биха могли да се измъкнат. Те бяха
обучавани да работят за 1000 лв. заплата. Без въпроси. Без
условия. Никакви критично мислене и проницателност. Тези
деца бяха индивидуалисти без индивидуалност. Осмеляваха се
да правят каквото и да е само в група.
Сбърканият Касабов обаче се отличаваше. Той сам се опита да
запали сградата на общината в Пазарджик, веднъж сам тръгна
срещу мирни малтийски фенове от мач на „Локомотив” в
европейските клубни турнири, сам беше боядисал входа, в който
живеехме със своите родители. По онова време малтийците
просто не му харесваха. Казваше, че е заради Малтийския
католически рицарски орден, по-известен като Суверенен
военен орден на хоспиралиерите на Свети Йоан, от Йерусалим,
от Родос и Малта.
Милена мълчеше само, когато беше крайно шокирана. За
последно го направи, когато ѝ предложих брак пред всичките ѝ
приятели и нашите семейства. От онзи момент минаха години.
Всички влязохме в подземняи апартамент. Докато Крум им
обясняваше някакви неща, аз набързо отидох да проверя какви
стаи има този апартамент. Така... Хол – уютен и добре
обзаведен. Кухня – прилична. Две спални – нищо не им
липсваше. Баня и тоалетна – стандартни. Коридор – добре
социализиран, без излишна дължина. Килер – прия...
Хм. Ето къде бяха играчките. В килера. О! Полуавтоматична
карабина „Heckler & Koch HK-USC”, „Стечкин”, „Макаров”,
гранати и бронежилетки, наредени по железни маси и рафтове.
Красота! С карабината си играех само по време на ученията.
Властите следяха за оръжия и тяхното използване от
гражданите, пък дори и при нас, резервистите.
Естествено, в сравнение с армейските арсенали, придобивките
на Крум си бяха водни пистолети. На драго сърце бих пробвал
карабината. Но не сега. Те вече бяха зад мен.
- Симеоне, виждам, че си открил стаята за забавления. – Крум се
изсмя. – Забавления, до които би било добре да не се стига. Но
това, дами, е ресурсът, с който ще разполагате, за да се
защитавате. Не само Вие, ами и Вашите семейства, ако се
съгласят да дойдат. И тъй като Ви показах всичко, а
хладилниците са празни, Симеоне, - Той вече дойде до мен. – ще
отидем ли с теб до Пазарджик, за да напазаруваме дълготрайни
стоки, за да може вилата да е в пълна бойна готовност?
- Да. – Само това успях да изпусна. Арсеналът все още беше в
центъра на погледа ми.

*
* *
Пролетта се изплъзваше от душите и на четирима ни. Сега там
се връщаше зимата. Като измамен миг бе пожертвана пролетта.
Ние сме човешки същества. Страхът е нещо добре познато за
нас. Дори и за лейтенантите от запаса. Страхът за близките
изместваше фокуса от това какво ще се случи във войната. Има
упълномощен военен елит, който да планира и да решава какво
ще предприемем. Но зад нас остават нашите близки и домове.
Зад нас остава България.
Напазарувахме. На Разпети петък минахме под масата в
църквата във Варвара, прекарахме сравнително спокоен ден.
Вероятно благодарение на опита и самообладанието на Крум.
Жените, поне видимо, се поуспокоиха. Но този Великден беше
по-различен от всички останали. Великден, в който не се
радваме, че Христос е възкръснал, а мислихме за това как ще
подходим, когато разпалим огън, достатъчно голям, за да не се
справим с него. Какво прави човек, когато е обграден от огън,
няма подръчни средства и започне обгазяването?
През цялото време Крум, заедно с методите за въдворяване на
спокойствие, даваше указания кое как и при какви условия да се
използва във вилата. Чувствах се като първокласник, който е на
инструктаж относно позволеното поведение на територията на
училището. Или като осмокласник, току-що започващ своето 5-
годишно приключение в гимназията. Обикновено инструктажът
се изстрелва набързо в първия учебен ден.
Милена каза само едно, когато се връщахме към Пловдив.
- Гледай да останеш жив! Ние ще се справим!
Това беше. Нищо повече. Сега можех да предполагам всичко –
от едната крайност до другата. И вероятно никога нямаше да
позная. Не бури, а урагани бушуваха в душата на Милена. Явно
не е лесно да си жена. Не и с подобна дълбока душевност. Лесно
им е на курвите.
Нямах какво да отговоря, освен тривиалното „Да. Разбира се.
Права си. Ще направя всичко възможно.”. Не ме свърташе на
едно място. Трябваше да направя нещо. Да отида някъде. Да си
излея болката и гнева. Напрежението се събираше и изпиваше
силите ми.
Вечерта излязох да шофирам из сравнително пустите улици на
Пловдив. Въпреки чувствително по-малкото катастрофи по
пътищата, в града имаше сериозно полицейско присъствие на
пътя.
Обиколих почти целия град, но за трети път тази вечер бях на
кръстовището на „Руски” и „6-ти септември”. Едва сега обърнах
внимание на бронзовата статуя в цял ръст на ген. Владимир
Вазов. Минах кръстовището в посока Гребната база, спрях
вдясно и пуснах аварийните светлини. Ако искат, да заповядат
господата полицаи. Не правя нищо нередно. Но те, горките, едва
ли имат представа какво ги очаква.
Ето го генерал Вазов, Победителя от Дойран, стои изправен и
оглежда грижливо своите позиции и войници. Група млади
студенти, започнали своята бюрократична борба при
управлението на ХИМН, успяха да изпълнят желанието си.
Само че при управлението на „Нова България”. Но те все пак
бяха успели. Чакали са с години, но не са се отказали.
Тези студенти биха били добри ръководители на страната,
защото очевидно са пазили и предавали българщината и преди
нашумяването на „Нова България”. Биха били добри
ръководители, освен ако новата власт не се е разправила с тях.
Всеки, който е прекалено просветен, пък бил той и от „нашите”,
е опасен и трябва да бъде отстранен. Такъв е принципът, по
който се действа от векове. Каква беше съдбата на тези млади
хора? Не знам. Можеше да са убити, а можеше и нищо лошо да
не им се е случило.
Статуята беше изчистена до блясък. Обществото се стараеше да
пази своята памет чиста и излъсната. Много често за
общинските служители не оставаха монументи за почистване,
благодарение на гражданската активност. Какво се бе случило
през 2023-2024 г. с българските самосъзнание и гражданска
активност, не мога да твърдя със сигурност. Но определено бе
намесено и нещо свръхестествено.
Преди големите бунтове не можеше да се види чист паметник, а
единици бяха тези, за които лично гражданите се бяха грижили.
След промените пък това бе едно от най-нормалните неща,
които можеше да се забележат из пределите на страната.
Гледах паметника и си мислих за идентичната ситуация, в която
можеше да се озовем, както и през 1916-1918 г. по полетата на
Дойран. Девета плевенска дивизия, начело с ген. Вазов, срещу
англичани, сърби, гърци и французи. А на Солунския фронт
срещу България са се били още и руснаци, индийци, италианци,
чехословаци и колониални войски на Великобритания и
Франция от Африка.
Стоях в колата, гледах паметника вдясно от мен, наведох се в
знак едновременно на почит и неудобство и казах:
- Там, където Вие вчера сте защитавали Отечеството, утре ние
ще отидем да окупираме и отмъщаваме.
Полиция така и не дойде. Не смятах да губя повече време и
потеглих към Гребната база по най-бързия начин.
Колкото и да се опитваш да избягаш, в огледалния свят на
неизбежното ти си поредният хамстер, който тича и тъпче на
едно място в колелото, без да се доближи дори на милиметър до
изхода.
Пуснах радиото. Новини. Съобщаваха се поредните успехи на
правителството, изнасяха се сухи и скучни статистики за
икономическия растеж, оповестяваха се добрите дела на
граждани и правителствени организации за излекуването болни
хора и намирането на приемни семейства на изоставени деца.
Военни учения. Мащабни военни маневри, за които
обществеността бе уведомена едва сега, посред нощ. Ученията
носеха звучното име „Дунавски юнак”, по което можеше да се
съди, че се провеждат в Северна България, по полигоните около
Долна Митрополия и Плевен.
Какво сме ние?
В какво се намираме?
Какво е Вселената?
А тя в чий огледален свят се намира?
А въпросният огледален свят в чий огледален свят се намира?
 Втори етап:
Губене на съзнание

В какво се намирахме ние? Какво е Вселената? Ами ако ние

наистина сме просто нули и единици в една огромна
безмилостна програма? Ами ако Вселената такава, каквато си
мислим, че я познаваме, е една нула или единица в програма,
отнемаща невидимо малко за невъоръжено око място от
процесор с големината му такава, каквато я познавахме във
вселена с големината на нашата? Тогава какво? Колко малки
всъщност бихме могли да се окажем тогава?
На 3 юни започна общонационалната военна мобилизация. Тя
продължи точно седмица. Призоваха и мен, и брат ми. Все пак
чувството, че наистина ще се биеш за родината, те изстрелваше
в друго измерение. Сякаш опиянение. Сякаш ефект от наркотик.
Или губене на съзнание дори. У нас вече нямаше и помен от
притеснение или страх. А и имахме оправни жени. Така, де, ако
някога, някъде, някак враговете ни успеят да пробият нашата,
първата линия, жените ни, с карабините, ще ги чакат на втора.
Над 500 000 души бяха мобилизирани, разпределени в три
армии. Части от Първа армия щяха да действат в Северното
направление, Втора – в Централното и Трета – в Южното
направление. Бяхме концентрирани в Югозападна България – по
границите със Северна Македония и Гърция. Към този момент,
на сръбската граница нямаше струпване на войски.
На 8 юни бяха разпределени силите така, както бе записано в
плана на ген. Михайлов. Ние, братя Касабови, попаднахме сред
онези, които ще оперират в Северна Македония. Заедно, но
разделени. Той попадна в Северното направление, под
командването на ген. Арнаудов, докато аз бях ситуиран в 6-ти
резервистки полк, предвидена да участва в Централното
направление, предвождано от полк. Русев.
Междувременно, строежът на Храм-паметника на българската
армия под Стара планина, бе завършил. Още не се казваше кога
ще бъде открит. Откриване на подобно здание нямаше как да не
се оповести. Изчакват? Но какво?

*
* *
Резервистите бяхме настанени в новите казарми край
Симитли. Те все още не бяха готови, но по строежа им се
работеше усилено. Избрах си долното легло. Почти веднага,
над мен се настани бръснат здравеняк. Не стоя горе дълго и
слезе долу.
- Мирослав, – Здравенякът си подаде ръката. – приятно ми е!
- Симеон, - Аз също му подадох ръката, стиснах я здраво и се
усмихнах. Външният вид на Мирослав не лъжеше. Той също
стискаше здраво. – и на мен ми е приятно.
- Гледам, настанил си се долу. – Той се засмя. – Няма да ти
пречи, че се въртя доста, нали?
- А, не... – Е, в момента сме в казарма и се готвим за война. Не
сме на бал, все пак. Няма място за излишно изнежване. – Аз спя
дълбоко. – Това, впрочем, е вярно. А биологичният часовник се
настройва изключително бързо и лесно, така че можех хем да
спя дълбоко, хем да ставам без проблеми.
- Е, аз също спя дълбоко, ама, знам ли... Не ща да преча на
другите момчета, включително и на теб. Все пак се готвим за
сериозни работи, не сме на къмпинг.
Този тип ми харесваше. Явно осъзнаваше какво става. В
помещението беше шумно. Другите резервисти още се
разбираха кой къде да спи, някои спокойно, други – на малко
по-висок тон. Спете, деца!
- Теб къде те завари мобилизацията?
- Вкъщи.
- Е, къде е това „вкъщи”? Град имам предвид.
- В Пловдив. Ами теб?
- В Монтана. Първоначално бях объркан, но си казах, че е
нормално. Виж колко учения има напоследък. Нищо чудно да
ни пуснат да си ходим след седмица-две. Ако е учение, де. Ама
– Мирослав се почеса по врата. – и за бой сме готови. Каквото –
такова.
- Аз мисля, че когато е за Отечеството, няма значение учение ли
е, или бой. – Опитах се да придам увереност във все още
шумното помещение, казвайки го на висок глас. Двама-трима
само ме погледнаха и се умълчаха, но нищо повече. Това обаче
беше достатъчно децибелите в казармата да спаднат рязко.
- А така! – Чу се глас някъде от дъното на помещението.
Последваха го и други одобрителни възгласи.
- Прав си. Жена ми е бременна в деветия месец и ме е яд, че
няма да мога да присъствам на раждането.
- Първо дете ли ще ти е?
- Да. Ти имаш ли?
- Имам син. Успях да присъствам. Чувството е странно.
Притеснен си, но в това време виждаш новия живот и си
представяш как със съпругата си ще го отгледаш. Твоето дете
момче или момиче ще е?
- Момиче.
- Виж, ако не успееш да се върнеш за раждането, ще го
направиш след това. Ще я отгледаш и всичко ще бъде наред. –
Не биваше аз да отрежа крилете на бъдещия баща. Излъгах.
Господи, съгреших. Прости ми! – Даже мога да ти помогна за
реванша, ако искаш.
- Спокойно, бе. Нещата ще се наредят. – Онзи започна да се
хили тъпо. – Като не успея да присъствам на това раждане, ще
присъствам на следващите. Хубави и млади хора сме. Не бива да
се спираме само с едно.
Млад и ентусиазиран човек. Личеше му, че е по-малък от мен,
но пък искаше да има голямо, весело и щастливо семейство. А,
бе, Симеоне, ти защо се ограничи само с едно дете към
момента? Задавайки си този въпрос и не можейки да намеря
отговор, аз седях и гледах тъпо в една точка. Мирослав
говореше някакви неща с един от съседите ни по легло, но не
слушах какво.
В помещението влезе старшина на средна възраст, едър, среден
на ръст, с прошарени мустаци. Всички се изправихме в такт и се
строихме в две редици.
- Взвод, мирно! – Изкомандва старшината. – Добър вечер,
резервисти! Аз съм старши лейтенант Боянов – командир на 4-
ти взвод от 6-ти резервистки полк. Тоест, Вашият пряк
командир,
- Здраве желаем, господин лейтенант!
- Утре, точно в 8:00 часа, ще бъдете отвън, пред казармата, за да
бъдете представени на командващите Централното направление.
Съветвам Ви да се държите прилично и да не си позволявате да
мрънкате. Не го казвам, за да се заяждам, а за да Ви предпазя.
Това е всичко. Свободно!
Лейтенантът си излезе така, както и влезе. Иска да ни
предпази... От какво? От кого? Сигурно е печен цивилен чичка
или дядо. Но тук го раздаваше обран и дори загрижен за нас.
Когато утре, в 8, ни строят, ще видим кое е толкова страшното.
А всички казват, че Вселената се разширява в Нищото.
Какво е Нищото?
 *
* *

9 юни
Станахме в 6:00. Експедитивно изчистихме цялото, явно
разхвърляно от старшините, помещение, оправихме леглата,
облякохме се, измихме лица и зъби и още в 7:00, докато
оглеждахме да не сме пропуснали нещо, бяхме пушки на
пружини – готови да скочим и да се строим за части от
секундата.
Хладно утро. Но ентусиазмът ни ни караше да чувстваме жега, а
не приятен утринен хлад. Лейтенант Боянов влезе усмихнат.
- Браво, момчета! Станали сте, оправили сте си грима... А сега
навън! Понеже виждам, че сте се разгорещили... Взвод, в две
колони! Ходом марш!
Финият строителен прах омекотяваше асфалта под ботушите ни.
Управлението на „Нова България” на власт бе белязано и от
коренна промяна във военните униформи. Камуфлажът бе
премахнат. Бяха върнати стилните униформи от времето на
Царство България и по-точно онези, от времето на Втората
световна война. Черното бе наложено за всички военни с чин
майор и по-нагоре в йерархията на Сухопътните войски и
резервистите. Във Военноморските сили преобладаващите
цветове си останаха бялото и тъмно синьото, във
Военновъздушните сили – бежовото и черното.
Навън наистина се охладихме, но духът остана високо горе.
Лейтенант Боянов се появи изневиделица и нареди:
- Момчета, време е да разгреем малко. Всички долу за 50!
Речено – сторено. 50 лицеви опори бяха изпълнени от нашия
взвод на един дъх.
- Момчета, разбрахме се без глупости. Ще Ви предупредя –
направлението ни ще командва едно от най-бесните кучета в
армията. Това куче може да Ви откъсне главите още тук и сега,
ако си позволите да му се изрепчите. Понеже виждам, че се
мърдосвате - още 50!
Лейтенантът не си поплюваше относно дисциплината. Още 50 –
още 50. Няма проблеми, старшина. А това бясно куче... Което и
да е то, то също е от плът и кръв. И то може да си намери
майстора. Ние сме хора, а не кокали за оглозгване.
Пешки, а не хора. Но, дори и за да победиш в шаха, е нужно да
жертваш и фигури от задния ред. За вичко в този живот се
плаща. Най-скъпо се плаща за бесовете и греховете.
- Строй се! Мирно! – Боянов даде своите команди. В далечината
спря военен джип „Уаз” и от него излезе черна униформа.
Така... Среден на ръст, едър, фуражка, сребърен колан, голяма
брада, слънчеви очила... Сребърен колан? Слънчеви очила? Ти
Юда ли си? Или, може би, Дъглас МакАртър? Къде ти беше
лулата, бясно куче? Не. Ти май не си Дъглас МакАртър. – За
почест!
Команда – изпълнение. Бясното куче се приближаваше и не
мислеше да свали слънчевите си очила. Този май наистина ни
взимаше за ненужни пешки, чиито кокали ще оглозга, след като
бъдем пожертвани. Дошлият козирува още в движение, след
което се спря до лейтенанта.
- Добро утро, взвод!
- Здраве желаем!
- Мирно! – Взводът изпълни моментално командата. – Аз съм
полковник Филип Русев и ще имате щастието да сте в авангарда
на това, което предстои. Не знам кой какво Ви е казал, но аз ще
Ви го обобщя възможно най-кратко. – Значи това е
легендарният полковник Русев. Виж ти! Обаче тези брада и
слънчеви очила не ми се връзваха. Как този можеше да
командва цяло направление? За каква дисциплина можем да
говорим? Аз, както и целият взвод, слушах и външно не издавах
неодобрението си към полковника. – Както разбирате, няма да
имате модерна технологична връзка със семействата и
приятелите си. Причините са много прости и няма нужда да Ви
ги обяснявам. – Русев говореше отсечено и играеше с
интонацията. Без излишни емоции по лицето. – Не сте
мобилизирани случайно. Ще предприемем военни действия
срещу Северна Македония. Ние сме Централното направление.
Централното направление. Авангардът на настъплението.
Именно ние трябва да осигурим безпроблемно стигане до
крайните цели и на Северното, и на Южното направление. Това,
че сте резерв, не значи, че няма да участвате в действията.
Напротив. Планираме да се разходим до крайните си цели. И ще
се разходим всички. – Той се обърна към лейтенанта. – Не знам
какво Ви е казал лейтенант Боянов, но определено можете да му
вярвате. Ще кажа отново – ние сме Централното направление и
няма да пестим сили. Това е и ще продължи да бъде нашата
политика. Не знам какво ще правят на Север и на Юг. Ние ще
свършим своята работа, а после, ако имат нужда от помощ, ще
им помогнем. Не сте тук на летен лагер. За после ще се решава
допълнително. – Полковникът ни обиколи с поглед за няколко
секунди. – Смятам, че познавате достатъчно добре българската
история. Знаете как и кога се процедира при подобно нещо. Не
сме октомври, а юни. Виждам, че всичко Ви е ясно, така че ще
Ви оставям да се подготвяте. Войната не е шега работа. – Русев
отдаде почест и тръгна обратно в посока към джипа си.
- Нужно ли е всичко това? – Извиках аз. Полковникът замръзна
на едно място и в продължение на няколко секунди не се
обърна. Сега можех да видя и усетя смута, който всях. Русев се
обърна рязко, свали си слънчевите очила, приближи се бързо до
редиците и започна да ги обхожда с бавни и равномерни крачки.
- Кой зададе въпрос? – Аз стоях в предната редица. Сега Русев
беше точно пред мен, но продължи да върви още надясно все
така бавно и равномерно. – Попитах кой зададе въпроса. – В
тона му имаше гняв и насеченост. – Можете ли да говорите?
Има ли мъже тук, или само разглезени момченца?
- Аз бях! – Отново се извиках. Русев веднага се обърна, върна се
и се спря точно пред мен.
- Значи ти си ми задал въпроса... И, отделно от това, можеш да
говориш. – Той си пое дъх. – Значи тук все пак имаме мъже.
Нека ти отговоря така... – Тонът му вече беше висок, за да чуе
целият взвод. – Всичко това е нужно. Щом сме го измислили и
решили, значи е нужно. За националното обединение никога не
е късно.
- Там, където отиваме, почти никой не се има за българин. –
Възразих аз. Макар и да не беше редно това, бе далеч по-
приемлив вариант пред ненужното похабяване на български
кръв и животи.
- Тогава на онези там, които не се имат за българи, ще им се
припомни, че са били българи преди голямото промиване на
мозъци. Така действа систмата. Още ли имаш проблеми с това?
– Русев се приближи още по-близо до мен. Вече между лицата
ни имаше едва няколко сантиметра разстояние. Полковникът
имаше грозни белези около очите си. Сякаш белези от изгаряне.
– Или, може би, вече са решени?
- Нямам проблеми, полковник. – Гледах през цялото време в
очите му. Кехлибарени, но криещи в себе си много агресия и
лудост. Той беше решен да изпълни това, което казваше.
- Чудесно, редник!
- Лейтенант!
- Жалко, не съм чувал за Вас.
„Сега ще чуеш за мен!”, помислих си аз. Русев стоеше още две-
три секунди, гледайки ме изпитателно. Ударих го с глава.
Взводът развали строя. Нервите ми не издържаха. От носа му
потече кръв. Той издърба кръвта с опакото на дланта си.
- Голяма грешка направи, лейтенант! – Русев ми отвърна с
юмрук. Изплюх се. Кръв за кръв. – Никой да не се намесва! Ще
се разправя с този принц! – Здраво ме удари кучето.
Отново го ударих. Той ме свали на земята, след което ми нанесе
три последователни удара. Успях да го обърна и да го приклещя
между себе си и прашната земя. Два удара. Онзи хвана юмрука
ми и ме удари с глава в носа.
Схватката стана кърваво-прашна. Все пак войцнити от взвода,
както и лейтенант Боянов, се намесиха и едвам ни разрътваха.
Аз си извърсах носа. Здраво удряше този проклетник. Хванаха
ме четирима. Онзи се отскубна от своите пазачи и тръгна
яростно към мен. Нови петима тръгнаха да го усмиряват.
- Копеленце, мъртъв си! – Изруга онзи. – Довечера ще вечерям с
черния ти дроб, а цялата останала карантия ще си я замразя. –
Пазачите и на двама ни се опитваха да увеличат разстоянието
между нас. Русев се изплю току пред мен. Кръв. Обаче и аз го
бях подредил добре. Говедо. Ще ми паднеш някъде пак.
Онзи агресивно се отскубна от пазачите си, изблъска ги и тръгна
към военния джип, плюейки и секнейки се. Плюй. Секни се.
Още не сме приключили. Да, със сигурност още не ме
приключили. С нетърпение очаквам втория рунд. Но там вече
елементът на изненадата едва ли би бил на моя страна. Нищо.
Аз спечелих първия рунд. Имам известно психологическо
предимство. Или пък не? Адреналинът често лъже. И още по-
често лъже фатално. Успокой се, Симеоне.
Боянов, както и още трима от взвода, ме вкараха мълчаливо, но
здраво и видимо ядосано в спалното помещение. Мирослав не
бе от моите усмирители. Лейтенантът не можа да си намери
място.
- Осъзнаваш ли какво направи, бе, момче?
- Какво толкова направих? Тук си разиграваме циркове от
няколко дни. Още има момчета във взвода, които вярват, че това
е учение. Така, де, вярваха. Не, не е учение. Всички знаем или се
досещаме какво ще стане.
- Какво знаеш, ти, бе момче?
- Лейтенант Боянов, нека спрем с цирковете. Нещата са ясни.
Планираме инвазия срещу Северна Македония. А след това и
срещу Сърбия и Гърция. – В изражението на лейтенанта се
появи и някакво примирение със ситуацията. По гримасата му се
виждаше, че искаше да ми се развика, но едва ли това би довело
до някакъв поучителен ефект.
- Няма да питам как си разбрал. Така или иначе вече няма
значение. – Той въздъхна. – Но си прав. Все още има момчета,
които вярват, че това е част от учение. Но смятам, че щом знаеш
какво сме планирали, значи разбираш и че няма как да минем
изцяло с безупречно мислещи и проницателни хора в състава на
армията и резерва.
Браво, Боянов. Наричаше наивниците и тъпаците „наивни” и
„тъпаци” по политически коректен начин. Не си лош човек, но
само с чакане за навършване на възраст за пенсия няма как да
стане.
Иначе лейтенантът сякаш наистина се притесни за мен след
спречкването с полковник Русев. Ако паметта ми не ме лъже,
при последната си медийна изява, полковникът нямаше белези
около очите. Нищо. Сега имаше хем белези, хем грим.
Боянов продължаваше да нарежда някакви неща с все същото
бащинско чувство на загриженост. Сякаш бях прегрешил син
след първия арест или извършил деяние, но, благодарение на
благосклонността на полицията или на родителските молби, бях
отървал на косъм първия арест. Или пък след забременяване на
някоя девойка по непредпазливост. Не, Боянов, не съм ти син.
Но все пак благодаря за загрижеността. А сега иди и обясни на
момчетата, че отиват на война. На война. Истинска. Със
стреляне и смърт.
Колко ли момчета и мъже чакаха деца в този момент? Колко ли
деца щяха да умрат, бидейки полусираци, ако бащите им
загинат в конфликта? Смъртта в семейството не се изчерпва
само с умрелия. Тя има отражение и отровно действие в
семейното ядро. Затова е смърт в семейството.
- Лейтенант, прав сте. – Казах аз. – Но всички трябва да знаят.
Трябва да се подготвят.
- Психическата подготовка води до дълбоки разсъждения и
колебания. – Аха. Ясно. Мислещите са опасни за системата.
Вие, с Вашето управление, май не бяхте кой знае колко по-
различни от предишните. Всички ли бяхме излъгани пак? Или
сега само аз се лъгах? Дано да е второто.
- На фронта няма място за колебание. – Възразих на старшината.
Той не успя да отговори нищо, а само ме погледна, тежко
издишайки.
- Лейтенант Касабов, ще трябва да бъдеш вкаран в изолатора.
Преди това се измий и избърши, защото си в кръв и прах. –
Боянов извърна погледа си от мен, спирайки го в прозореца си,
помълча няколко секунди и добави: - Това е най-доброто, което
мога да направя за теб в момента. Ще продължа да ти помагам с
каквото мога. – Той направи жест на тримата от взвода да
излязат от помещението. Те разбраха това и след броени
секунди вече ги нямаше. Имах възможност да поговоря с тях.
Нормални момчета, с възходи, застои и падения в живота си, но
с висок засега боен дух. – И все пак добре направи, че нападна
оня надут пуяк. От много време така му се падаше. Получи си
го. Ще правя, каквото мога, но не и до степен да си сложа
главата в торбата. След моята помощ, оставаш в Божиите ръце.
А за изолатора... Да те отделя от останалите, да се успокоиш и
да помислиш – това е най-доброто за теб в момента. Ответна
реакция ще има. Бъди убеден в това. Каква ще бъде – не знам.
Но ти бъди готов за всичко.
Аз съм готов за всичко, старшина. Не се притеснявай за мен.
- Благодаря, лейтенант. Но взводът в момента е най-важен.
Застъпете се за него, не за мен. Каквото ми е писано – ще се
случи. – На политическата коректност трябва да се отговаря с
политическа коректност. В лъжливия свят трябва да си
изключително гъвкав, за да не бъдат разкрити истинските ти
същност и планове. Лицемерието и хамелеонството са чисто
човешка черта, която не познава националности и граници. –
Бойният дух на останалите 49 души от взвода не трябва да пада.
Моят не може да падне. Не и след такъв прилив на адреналин.
Боянов кимна. Поговорихме си още малко, след което бях
отведен на новото си местообитание. Леглото тази нощ, преди
посещението на полковника, беше много удобно. А онзи идиот
сигурно спи на царска спалня.
Какво е Нищото?
Във всекидневната ни реч, пълна с жаргони, има много
нередности. Когато попиташ някого какво прави и той ти
отговори „Нищо.”, как трябва да се тълкува това?
Не можеш да правиш нищо, мамка му. Все още не е открита
формулата за това. Седиш. Дишаш. Кашляш. Оригваш се.
Гледаш тъпо в една точка. Спиш. Мислиш. Или просто се
облъчваш с глупости от екраните на смартфона, компютъра,
телевизора... Това не е нищо. Това е действие, дори в състояние
на покой.
Щом често в живота си не правиш нищо и Вселената
съществува и се разширява в Нищото, колко ли вселени си
създал? А колко и как си унищожил?
 *
* *

Стоях в изолатора – нов, все още уютен, може би аз бях първият

му посетител. Имах достатъчно време да помисля за какво ли не.
Лекцията на лейтенант Боянов беше своеобразно обаждане на
бащинската съвест. Нещо, от което нашият баща се бе отказал
от един момент нататък. Иначе готин старец, нашият баща
просто отказа да се занимава с простотиите на Крум, който
сякаш искаше да добави към имиджа си и няколко ареста.
Присъди той нямаше. С обаяние ли, със свидетели ли, как беше
успял да спечели съда на своя страна, не мога да бъда сигурен.
Съвети и загриженост се дават, когато отсреща могат да бъдат
приети. В противен случай е наливане от пусто в празно. Крум
все пак е умен човек и баща ни знаеше това. Сякаш арестите на
Крум подействаха като трамплин в неговата кариера,
използвайки смутните времена от края на управлението на
ХИМН и началото на новата власт, за да си спечели клиенти и
симпатизанти в своя онлайн блог.
Тате, можеш да се гордееш със синовете си. Чисти хора, на
моменти все още с афинитет към глупостите, но с чисти съвест
и сърца, призовани в бой за Родината.
Стоях и се чудих защо е необходима подобна демонстрация на
любовта към националния флаг. Всеки можеше да тълкува това
по различен начин. От друга страна, през последните години
флагът бе по-скоро символ и атрибут за лично ползване и
индивидуално повдигане на духа, освен по големите
национални празници, когато улиците и площадите се
оцветяваха в бяло, зелено и червено.
В изолатора можеш необезпокоявано многократно да връщаш
лентата, да преповтаряш в главата си ситуации, в които си могъл
да постъпиш по различен начин, да преосмислиш навреме
действията си, вместо да бързаш незнайно защо... От всички
заучени и клиширани фрази, едно нещо бе неоспоримо вярно –
времето е фактор, с който човечеството не може да се
разпорежда никак. Разтегливо, неточно, нелогично, но то не
може нито да бъде върнато назад, нито да бъде прескочено.
Времето е непреклонно пред стремежите на човечеството.
Потънал в мисли, от време на време излизащ на повърхността на
реалността, чух стъпки. Пред изолатора имаше някого. Секунда
по-късно вече отключваха. Лейтенант Боянов пусна
осветлението и влезе с бързи крачки. Модерен изолатор. Даже и
осветление си има. Лицето на лейтенанта изглеждаше през
цялото време по един и същи начин – без изписани излишни
емоции.
- Лейтенант Касабов, имаме ответна реакция. Русев иска да те
види лично, на четири очи.
На кучето му трябваше цял ден, за да реагира. Представям си
реакциите на другите части от Централното направление, които
той е инспектирал днес, когато са му видели разбитата мутра.
- И му трябваше цял ден, за да реши какво ще прави ли? –
Отговорих студено, гледайки Боянов.
- Той отдавна е решил какво ще прави. – Старшината също
говореше студено и без излишни емоции. Той даде бащинските
си съвети още сутринта. – Просто сега ни го съобщава.
- Къде ме вика?
- Преместил е своя щаб в покрайнините на Благоевград. Лично
аз и още три момчета от взвода ще те закараме и върнем. Ако
останеш жив, разбира се. Такива са разпорежданията. –
Лейтенантът огледа изолатора. Какво очакваше да види? Кръв
по стените ли? Не. Не се бях опитал да се самоубия. Аз съм мъж
със здрави тяло и дух, не михлюз с лабилна психика. – Ставай,
Касабов. Той те вика сега.
- Да заповяда. – Иронично подметнах аз и станах.
Не особено дългият път от Симитли до Благоевград премина в
пълно мълчание. Какво друго имаше да ми каже старшината? А
какво имах да кажа аз на момчетата от взвода? Всичко беше
ясно. Ситуацията вече беше достатъчно сложна, за да трупам
доброволно още черни точки. А и нощта предразполагаше към
мълчание. Нощен Благоевград се виждаше и изглеждаше много
добре.
Пристигнахме. Симпатична стегната вила на два етажа. Това бе
силно казано „щаб”, по-скоро резиденция. Какво? Да не би
Русев да ме кани на вечеря? Доколкото бях успял да видя,
имаше пръстен на лявата си ръка. Може и да е гей, знам ли...
Няма вид, но може да се прикрива. Или пък ще ме почита като
достоен противник?
Старшината се приближи до мен.
- Оттук-нататък поемаш ти. Влизаш вътре – Той погледна към
входа. Там двама офицери стояха на пост. – и каквото сабя
покаже. Освен да ти пожелая успех и да внимаваш с приказките
и действията, нямам какво друго да направя. Тук си на негова
територия.
- Тук е България. Няма „моя” и „твоя” територия, лейтенант. –
Казах аз и тръгнах към вилата, без да се обръщам назад.
Офицерите не помръднаха, докато не стигнах до вратата. Живи
статуи. Дисциплина. Стоящият отляво на вратата офицер
мълчаливо я отвори и отново се превърна в жива статуя. Влязох
вътре и затворих.
Крачих леко и бавно, промъквайки се като крадец. В бърлогата
на врага не бива да действаш безразсъдно. Това не е електронна
игра, в която имаш право на безброй животи и най-различни
опити как да подходиш.
Така... Напред – кухня и всекидневна. Напред и наляво –
затворена врата. Напред и надясно – открехната
врата.Стълбището беше веднага вляво от входната врата,
тоалетната – веднага вдясно. Инженерна мисъл – когато си на
зор и бъде приклещен, стигнеш ли до стълбището, само надолу
и само по права линия.
Навсякъде светеше. Тръгнах към кухнята. Потенциалното
въоръжаване в една вражеска, непозната и странна територия би
било най-доброто първо действие. Пристъпвах все така леко, но
забързах темпото. Стигнах до прага на кухнята и се спрях за
момент.
- Не е необходимо да се колебаеш. Просто го направи. – Гласът
на полковника. – Никой до момента не успя, защото
колебанието не е добър съветник. Но лейтенант Боянов е. – Не
разбирах къде точно беше той. Не посмях да се обърна рязко.
Така или иначе съм на прага на кухнята. Така или иначе това
беше капан. Дори и да падна, най-важно е да изляза от битката с
чест.
Влязох в кухнята така, сякаш нищо не се е случило и намерих
голям кухненски нож. Нямаше да има свидетели, но и няма как
да ми дойде помощ. Във вилата нямаше никакви шумове. Сякаш
онзи бе изчезнал като призрак. По-лесно, но и по-отговорно е,
когато си домакин.
- Довърши делото си. – Нямаше нищо наоколо. Дори въздухът
не потрепна, но гласът се чуваше ясно.
Усмихнах се ехидно и тръгнах към всекидневната. Да заповяда,
аз съм готов. Спрях се на прага на всекидневната и огледах
набързо какво има вътре. Стаята се оказа нещо като големия хол
на вилата на Крум, но обзаведена с далеч по-скромни средства.
- Лошото за теб, освен убийството, ще е, че си и нахлул в чужда
собственост. По законите на нашата република, това означава,
че мразиш някого до степен, в която си го преследвал приживе.
– Гласът се доближаваше, но не чувах никакви стъпки. – А аз,
при това положение, не мога да ти завидя.
Пристъпих две крачки напред. Русев го нямаше във
всекидневната. Кожата ми настръхна в очакване, обонянието ми
се изостри. Още секунда. Поех си дъх. Стиснах ножа, обърнах се
и замахнах решително.
Онзи беше зад мен и успя здраво да спре пътя на ръката ми.
- Лейтенант Симеон Евгениев Касабов... Секундата забавяне те
лиши от възможността да донесеш радост на много хора. – Онзи
гледаше втренчено в мен. Той успя да отнеме ножа от мен и да
го захвърли встрани. Аз го ударих право в носа. – Явно не си
много възпитан, лейтенант. – Русев ме настъпа рязко и с всичка
сила, след което ми удари глава право в носа. – На път си да
пропуснеш втора златна възможност за отрицателно време.
- За каква златна възможност говориш, куче?
- Много си нежен и романтичен, бе. „Куче” е най-милото нещо,
което съм чувал за себе си в последните години. Да не би да ме
сваляш?
Страхотно чувство за хумор, няма що. Но пък си го получи – два
пъти с разбит нос за един ден.
- Да, скоро ще те сваля на земята.
- Хайде да се успокоиш, а? Не си тук случайно. – Аз отново
замахнах, поддавайки се на гнева си, но той парира и този мой
опит за удар. – В края или ще си тръгнеш жив, или ще умреш.
- Значи и условия ще поставяш?
- Да. Аз съм полковник Русев. Аз определям правилата и
условията. При всички положения ще останеш доволен.
- Стотици хиляди ще загинат, а аз ще бъда доволен? От какво?
Как изобщо си в армията, полковник? – Нямаше смисъл да
замахвам отново. Онзи пак щеше да ме парира.
- Това не е толкова просто за обяснение. – Полковникът се
наведе и взе ножа от земята, след което се запъти към кухнята. –
Но ти не се оглеждай. Няма да намериш по-добра възможност да
ме убиеш. Вече я пропусна. Приеми го.
- Имаш да ми казваш нещо ли?
- Да ти казвам? – Гласът на кучето се чуваше иззад стената. -
Имам да ти казвам много неща. Но имам и предложение за теб.
– Кучето излезе от кухнята, но вече без ножа. – А ножът имаше
нужда от измиване.
- Какво можеш да ми предложиш ти, полковник? Да ти счупя
носа за трети път ли? – Сопнах се аз.
- А какво ще кажеш аз да ти счупя врата? – Онзи отново започна
да гледа на кръв, с лудост.
- Заповядай.
- Не ми се иска да оставям детето ти без баща, а жена ти –
вдовица. Как се казваха... Кирил и Милена, нали така? – Русев се
усмихна ехидно. Копеле гадно... Не. Не биваше да си изпускам
нервите точно сега. – А брат ти, лейтенант от запаса Крум
Касабов, е в Северното направление. В Трета рота на
сформирания Четвърти пирински запасен пехотен полк. Не
всичко, което си чел в документите, съответства на истината. Но
нека се върна на въпроса ти как съм и какво правя аз в армията.
– Сега вече бях в шах. Русев знаеше неща, които гледах
старателно да крия. Боянов бе прав – от полковника можеше да
се очаква всичко. – На 35 години съм, влязох преди години и си
чакам времето за пенсия. – Той започна да се хили тъпо и
разпери ръце встрани. – Но едва ли това е отговорът, който ти
искаш да чуеш.
На 35 години, а да изглежда така... Връзкар. По всяка
вероятност. Изглеждаше поне на 50. Особено така едър... Но пък
и белезите имаха своето влияние.
- Не ме интересува времето ти до пенсия. А и как знаеш всичко
това? Нима ни следиш? Нима си ни следил? – Изсумтях аз и
погледнах някъде встрани. Наистина, нима този ни е следил?
Ако сега каже коя поза най-много обичаме с Милена, просто ще
го убия.
- Знам всичко за теб. За Вас, със семейството ти. Знам дори коя
поза...
- Млъквай!
- Няма да кажа, спокойно. – Русев се засмя, докато му се зъбих
насреща. – Видях, че имаш подредени зъби още сутринта.
Гледай да ги пазиш.
- Защо си в армията? Този въпрос все още е ез отговор. – Не
изпусках полковника от поглед.
- Прекалено много бързаш. Ще си получиш отговорите. Купонът
още не е започнал, ти бързаш да си тръгваш.
- Ти луд ли си?
- Може да се каже. – В тона на Русев се появи онова
спокойствие, с което ме посрещна във вилата. Какъв му е
проблемът? Нещо с централния процесор ли? – Но може и да се
просто копнеж на останалите. Какво ще рече „луд”? Дефинирай
ми го.
- А за какъв купон говориш?
- Не можеш да дефинираш понятието „луд”, нали? На света има
почти 8 милиарда души. Това са 8 милиарда свята. Много от тях
си приличат, почти еднакви са, но имат своите разлики.
Вървейки по логиката за определяне на лудостта, - Русев
направи жест за кавички. – можем да твърдим, че всички
останали са луди, а единствено ние сме нормални. Това е тъпо,
нали? Семейството ти се състои от хора. Колегите ти също са
хора. Учил си и си израснал сред хора. Как можеш да вирееш
сред луди, а ти да останеш нормален?
- Кажи ми за купона.
- Кажи ми за теорията си.
Замълчах. Онзи ме гледаше с явно задоволство. Не беше никак
глупав за полковник. Но пък си придаваше прекалено
самонадеян вид. Малките камъчета обръщат колата.
- Приеми, че тези 8 милиарда не се следят взаимно до степен, в
която да знаят броя вдишвания и издишвания за ден.
- Така е. Не са всички. Но не сме и малко онези, които го
правим. Полезно е. Днес стрелящите играчки не са нито
интересни, нито ефективни. Нито сателитите, нито ракетите,
нито танковете или модерните гранатомети са важни. За
малките стрелящи играчки – Той докосна с пръст пистолета в
кобура си, прикрепен за десния хълбок. – няма смисъл да се
отваря темата. Днес информацията е най-силното и ефективно
оръжие. А аз знам много неща. Ако си мислиш, че любимата
поза с жена ти...
- Тихо, бе! – Изкрещях. – Млъкни!
- Та, ако си мислиш, че това е най-съкровената тайна, която
знам, жестоко се лъжеш.
Значи и този разчиташе на държавна хранилка?
- Какво искаш от мен?
- Да се върнеш при жена си и детето си или да умреш. Мястото,
на което брат ти си е построил вилата, е добро. Ще им спечели
ценно време, през което те могат да стоят над земята и да не си
хабят бързо провизиите.
Не се учудвах, че знае за вилата. Просто започнах да го гледам
празно и тъпо.
- Да се върна при жена си и детето си? И как ще ми го
гарантираш ти?
- Ще го кажа за последен път – аз съм полковник Русев. Запомни
добре това.
- И какво като си полковник Русев?
- Такова, че вечерята няма да се приготви сама.
- Какво?
- Ако искаш да говорим, ела в кухнята. Трябва да се готви.
Храната е важна.
Отидохме в кухнята. Онзи извади охладено месо от хладилника
и започна да го разрязва и овкусява. Май наистина ме сваляше.
Но не съм гей.
- Попита ме какво от това, че съм полковник Русев. – Аз
мълчаливо го наблюдавах. – Първо, няма смисъл да се
оглеждаш. Няма да можеш да ме убиеш, дори и да ме нападнеш
в гръб. Ако искаш да дойдат и да чистят, изнасяйки труп,
заповядай. Лично ще се погрижа да те изкарат геройски загинал
в боя. – Русев стоеше с гръб към мен през цялото време.
Размърдах глава, за да не се унеса. – Второ, ако си с мен, всички
ще те мразят, но няма да мога да ти кажат нищо.
- Чакай малко, не съм обратен! – Възразих аз.
- Не съм казал нищо такова. Май не ме слушаш внимателно.
- Говори директно, без да играеш на асоциации.
- Освободих Димитър - моя адютант. Ще му се ражда дете всеки
момент. Не искам детето му да расте без баща.
- И как мога да ти помогна аз?
- Ти – Полковникът обърна главата си наляво и ме погледна с
периферното си зрение. – можеш да използваш златната
възможност, която ще ти се открие.
- Искаш да ти стана адютант ли? На какво основание?
- Бързо схващаш. Да, искам да ми станеш адютант. Основанието
вече го казах – би зарадвал семейството си, ако се върнеш жив.
Но не съм споменал повода.
- И какъв е поводът?
- Ти си вторият човек с по-нисък чин от моя, който се осмелява
хем да ми противоречи, хем да ми посегне.
- Ти какво? Предлагаш тези, които ти посегнат, да ти станат
адютанти ли?
- Има известен резон в това. – Онзи сложи месото да се пече във
фурната. – В моментите, в които провокирам, си проличава кой
е личност и кой – скатавка. – Той удари по плота. – Обаче ти
излезе личност.
А ти какво очакваше, бе, полковник? Не всички сме длъжни да
ти козируваме, да рапортуваме и да изпълняваме, без да гъкнем,
всичките ти прищевки. Но тази монотонност бе притеснителна.
Русев мина зад мен и отиде в другия край на масата, след което
седна.
- Може да минеш на просто „Филипе”, да научиш много и
интересни неща за новата власт, да се спасиш, при това без да се
скатаваш. На този етап мога да ти предложа само – Отново
направи жест, символизиращ кавички. – толкова.
- Какво и как можеш да ми гарантираш ти?
- Не е важно как. Просто мога да ти го гарантирам.
- Длъжен ли съм да ти вярвам?
- Не, разбира се. На фронта си длъжен да вярваш единствено на
себе си и на бойните си другари. Но, като се замисля...
- Като се замислиш? – Прекъснах го аз. Започваше да ми става
тягостно. Имах предположение какво ще ми каже Русев.
- Като се замисля, нашата армия респектира с численост,
техника и с професионалните си войници. Резервът е по-скоро
пригоден за отбрана. Но, да не дава Господ, при отбранителни
действия ще се види годен ли е резервът ни. Ние ще атакуваме
със защитници.
- Нека те попитам нещо...
- Питай ме. – Русев гледаше печащото се в този момент месо
през стъклото на фурната.
- Ще загубим ли тази война? – Директно изстрелях въпроса.
Русев моментално премести погледа си върху мен.
- Ако влезем във войната с нагласата, че ще загубим, то ще
загубим. Ако влезем с нагласата, че ще си свършим работата
докрай и навреме, то ще спечелим.
- Срещу цялото НАТО?
- Дори и да загубим, – Полковникът веднага обърна посоката на
движение. – имаме силни съюзници зад гърба си. Те биха
лобирали за нашето териториално запазване, но вероятно на
цената на много и унизителни клаузи. Не мога да гледам в
бъдещето. Не и обективно.
- Тогава ми кажи какво мислиш за ситуацията обективно.
- Ще го кажа така – не сме готови за подобен открит конфликт.
Пушечно месо, дявол да го вземе. Разбираш ли? Но не
прехвърлям вината върху никого. Аз също се подписах. Аз също
нося отговорност.
- Тогава защо изобщо ще влизаме в това начинание?
- На този етап няма да кажа повече.
- Това ултиматум ли е? – Куче. Но пък знаеше как да прокотква
хората да му се връзват на акъла.
- Нарича се „Класифицирана информация”, за която е нужно
подходящо „Ниво на достъп”. – Русев отговори монотонно,
продължавайки да гледа ту мен, ту фурната. – Ти сам имаш
възможността безболезнено да стигнеш до това ниво.
Значи все пак знаеш в детайли за какво иде реч, а, куче?
- Имам два въпроса.
- Задай своите два въпроса.
Точно в този момент въпросите ми бяха десетки, ако не и
стотици. Идваха, отиваха си, излизаха от мрака, след което
отнов се връщаха там. Също както и малките бели топки,
лутащи се в голямата прозрачна сфера от някогашния спортен
тотализатор. Днес тотото все още го имаше, но под друго име.
Средствата от тотализатора отново уж бяха главно за спорта, но
никой не задълбаваше в тази тема, защото нивото на спорта у
нас рязко се повиши и хората вярваха, че имат сериозна заслуга
за това.
На Олимпиадата в Париж през 2028 г. спечелихме общо 7
златни, 4 сребърни и 2 бронзови медала. Най-отличителният ни
успех бе финалът във волейболния турнир, в който загубихме
3:1 гейма от Полша. Но пък видимо бяхме подобрили
представянето си. В бокса и борбата си бяхме сила така или
иначе. Но и в леката атлетика и овчарския скок се появиха нови
таланти, които да ни върнат на картата на световните спортни
сили.
- Искаш да ти стана роб ли?
- „Роб”... Това звучи грозно. Да си адютант не означава да си
роб. Не изопачавай нещата. Не отива на човек с чин лейтенант.
Говорим за сериозни неща, Касабов. Ако приемаш жена си и
детето си за майтап... – Русев се облегна на стола и сложи ръце
на тила си. – Тогава вече проблемът е в теб. И времето, в което
сте били заедно като двойка и като родители, изведнъж се
обезсмисля. – Онзи започна да маха с ръце в такт ту наляво, ту
надясно, все едно беше на концерт и в момента се изпълняваше
рок балада. Бясно куче. – Сега си помисли сериозно над въпроса
ми. Ще го задам пак. Искаш ли да ми станеш адютант? Давам ти
време до утре сутринта, за да ми отговориш. На никого не съм
давал такова време. Но, както казахме, ти се оказа личност.
Личностите имат време от рационално премисляне на нещата.
И, преди да си ме попитал, да, ще пътуваш обратно до Симитли,
след което на сутринта ще се върнеш тук. Опознай Родината, за
да я обикнеш. – Ръцете му пак отидоха на тила и той се усмихна
доволно.
- А онзи, твоят бивш адютант, Димитър...
- Майор Димитър Халачев, за да бъдем точни. Майор е.
Продължи си въпроса. – Безпардонно ме прекъсна полковникът.
- Той знае ли това, което и ти?
- Не. Не всичко. Това е прекалено голям товар за един бъдещ
баща. Прекалено голям и опасен.
Аха. Значи искаш да ме поставиш в опасност, след като вече,
така и така, имам дете? Хитрец. За всичко се плаща в този
живот, Симеоне. За всичко.
- Значи искаш да ме натовариш с опасен товар?
- Симеоне, – Русев директно мина на малко име. – все някой
трябва да знае за какво става въпрос в нашата държава. И тук ще
спра. Нищо повече няма да кажа. Впрочем, стой тук.
Полковникът излезе и се върна след около 2 минути с бутилка
ирландски ликьор и две чаши. Седна срещу мен и отвори
бутилката.
- Полковникът черпи. – Русев започна да сипва. – За счупените
носове и личностите. А, да... Не те питах искаш ли. Но, щом
полковникът черпи...
- Значи искам. – Прекъснах го аз, следейки мисълта му.
- Правилно. Щом полковникът черпи, значи искаш. Нашият
ликьор не е толкова добър. Мъчим се да огреем навсякъде, но
издишаме. Трябва да наблягаме в областите, в които сме силни.
– Русев беше концентрирал погледа си само и единствено върху
сипването в чашите. Той плъзна чашата по лакираната
повърхност на дървената маса към мен.
- Защо говориш за себе си в трето лице?
- Защото аз съм най-силният човек в държавата. Както вече
казах, най-информираният е най-силният. – Той е съсредоточи
върху чашата си, като за момент отново погледна към фурната.
– И с най-големия товар на плещите си.
- Ако приемем, че ти стана адютант и ми дадеш цялата
информация, с която разполагаш, тогава какво? Какво да я
правя?
- Ако говорим възможно най-безпристрастно, няма да можеш да
я използваш, докато сме във военен конфликт, но ще можеш да
го направиш след това. Ти ще бъдеш човекът, който ще каже
истината. Но ще бъдеш недолюбван.
- Не е като да е нещо ново за мен... – Измърморих аз.
- Сега ще ядеш едно вкусно нещо. Нещо, което скоро може и да
не видиш, предвид факта, че ще настъпваме. Пържоли. Нищо
кой знае колко впечатляващо. Но все пак месо. С ликьор. – У
Русев долавях някаква скованост. Сменяше интонацията,
настроенията и жестикулациите си сравнително бързо и
изненадващо. Ами, ако наистина носеше товар?
- Ти си можел и да готвиш...
- И много други неща мога. – Полковникът ме изгледа изпод
вежди.
- А какво правим, ако откажа да ти бъда адютант?
- Ще умреш. Чисто и просто. Не сега, а на фронта. На мен ми
трябват личности. – Русев отпи от ликьора. Аз го последвах.
Ликьора си го биваше.
- Мислиш да сменяш системата ли, какво? Или армията?
- Не. Отказах се. Ако аз мога да ритна техните столчета, те
могат да ме разстрелят. Кое е по-бързото и надеждно действие,
Симеоне? При коя ситуация имаш по-голям шанс да се спасиш –
при бесилката, когато имаш оръжие, с което да отрежеш въжето
или при разстрела, когато си заобиколен от врагове и знаеш, че
помощ просто няма да ти дойде?
Все пак си имал такива мисли, а, полковник? Все пак се
облизваш за целия кокал и искаш да изгониш другите. Типичен
политик си ти. Но си от най-опасните политици – онези,
облечени в униформа. Но ти нямаш нищо. Преди 9 години ген.-
майор проф. Велислав Механджийски, който беше лицето на
борбата с пандемията от коронавируса, бе издигнат като
кандидат за президент от ХИМН, но не успя, въпреки че имаше
стабилен гръб зад себе си. Ти ли би успял, полковник? Теб дори
военните те ненавиждат!
- Накъде биеш?
- Някога, още в началото на управлението на „Нова България”,
докато спойките не бяха стабилни, имах подобни мисли. Но
реших да действам дипломатично. Тръгна ли да правя преврат,
ще се разбия като морска вълна в скала. Много шум за нищо.
Така, така, полковник, изплювай полека-лека камъчето. Засега
говориш заобиколно, отдалеч, но и това ми стига. Засега.
- Изборът си е чисто твой, лейтенант Касабов. – Домакинът тази
вечер натърти на чина и фамилията ми, след което оново отпи от
ликьора. – Всички правим свои избори, но съдбата ни, в крайна
сметка, се предопределя от по-висши от нас сили. Господ ли е,
съдбата ли е, късметът ли е... Всеки го нарича с различни имена.
- Ти как го наричаш? И вярващ ли си?
- Смесица между Господ и съдбата, с превес на Господ, защото
все пак се имам за вярващ православен християнин. – Онзи
започна да се хили тъпо. – Като направя бърз преглед на
лентата, май въпросите ти станаха повече от два. – Русев млъкна
за секунда-две. – Но питай. Днес ти се е паднало.
- Значи ми начерта набързо какво ще стане, ако приема или
откажа да ти стана адютант. Имаш ли семейство?
- Класифицирна информация. – Русев се усмихна и стана рязко,
за да отиде до фурната и да извади печеното месо.
- А какви са тези белези на очите ти?
- Българската армия не е това, което беше, Симеоне. Опит за
покушение. От разни, ходещи на два крака, елементи. От
армията. Да речем, че това е като да те уцелят в рамото или
крака, докато ти все пак стискаш въжето покрай шиите им и
можеш във всеки момент да ритнеш столчето. Върховна
наглост, мамка му. – Той махна с ръка, докато оглеждаше
пържолите и ги слагаше в чинии.
- Казваш, че това са го направили военни?
- Да, по време на миналогодишните учения край Хасково.
Българската армия се превърна в инструмент за разчистване на
сметки. И тук роля имам аз. Повече – ако поемеш отговорността
да се нагърбиш с нелеката задача да оцелееш и да предадеш
информацията, която би могъл да получиш.
- А защо не я предадеш ти?
- Защото срещу мен има насочени шест автоматични дула,
държейки уж здраво шест въжета. – Русев се усмихна. Чисто.
Просто. Лишено от всякакъв тип ирония, ехидност или
горчивина. – Ето, - Той ми сервира. – полковникът черпи. Уел-
дън.
Стабилна пържола в чинията, гарнирана с украси. Русев си го
биваше в готвенето.
- Яж, докато е топло.
 *
* *

Нощта в изолатора ми даде време да помисля върху много неща.

Ами Крум? Защо Русев не спомена нищо за Крум? Ще се върна
при семейството си, евентуално, но брат ми? Или, може би, е
имал предвид и него?
Хладното време през нощта ме освежи и по-скоро ме амбицира
да размишлявам, отколкото да спя. От една страна получавах
златен шанс. От друга – изначало опряно дуло в тила си.
Всичко е химия.
Човекът е химия.
Вселената е химия.
Нищото е химия.
Ето го отговора на въпроса „Какво е Нищото?”. Явно всички
сме химици по рождение, а? Скрити таланти.
А Нищото може и да е илюзия. Пак химия.
Толкова дълбоки и сложни въпроси, а отговорите да са толкова
прости... Една дума... Химия. А какво е химията?
Опитах да помисля и върху този въпрос. Нощта беше млада,
докато го правих. Но единственото, което получих, бяха бели
косми. Тук далеч не бях компетентен.
Гледах да не се спирам върху предложението на полковника. И
какво? Щяхме да загубим? Толкова ли е просто, мамка му?
Тръгваме да се репчим, показваме зъби и накрая ни пребиват?
В цялата световна история, поне наглендо, бе така. Но истината
винаги се крие зад кулисите. Какво беше този път? Кой има
интерес? Защо? И защо точно сега?
Ако едно нещо върви прекалено бързо и същевременно с това
прекалено добре, значи има нещо гнило. Прост и основополагащ
принцип навсякъде. Но новата реалност бе толкова хубава,
чакана дълго и желана, че не ми се искаше да вярвам, че трябва
да платим такава цена. А трябваше ли? Реалност ли бе това, или
илюзия?
Мамка му. И реалностите, и илюзиите също бяха химия. Плод
на визуалното, на звуковия фон и на химичните реакции и
съединения в мозъка. В какво живеем, за Бога? Истински ли е
този, иначе приятен, в качеството си на нов, изолатор? А нов ли
бе? Или това място бе изолирано от цивилизацията през
повечето време, а в малкото изключения тук идваха младежи, за
да си създават пикници и нощни спомени?
Стар изолатор с нов бетон. Обикновеното, невъоръжено с
оборудване за дълбочинно гмуркане, човешко мислене е
ограничено. Прекалено ограничено. Набиваше ни се, че
Големият взрив е само един и че Вселената се е появила от
Нищото за първи път. Ами, ако това бе просто поредната поява
на Вселената? Тогава какво? И нищо чудно да бе така, след като
след много време ще започне Голямото свиване, след което ще
последва и Втори Голям взрив.
Ами паралелните вселени? Сега може и да бях служител в
туристическа агенция, но в друго измерение, където отново съм
на 30 години, може би съм просяк или президент на Египет. Или
каквото друго може да си представи човек.
Ако Нищото е химия, то в какво съществува това Нищо?
Единственото, което усещах в момента, бее загубата на още
меланин. Не можеш да отговориш на тези въпроси със своя
мозък под фуражка, Симеоне. Не и на този етап. Не и ако не се
опазиш жив. Полковникът добре ти разбърка мислите,
лейтенант. Плати си за вкусната вечеря.
Щом Вселената ще започне да се свива, значи ще е достигнала
границите на нещото, в което вирее. Тоест, на Нищото. Тоест, на
химичното съединение. Тоест, на това, от което човешкото
въображение се страхува. От нещо много сложно. Или много
просто.
Не. Трябваше да спра да мисля.
Бели косми. Вселената. Разширяване. Свиване. Големи
взривове. Меланин. Въображение. Страх. Полковникът. Куче.
Милена. Кирил. Крум. Вилата. Изолаторът. Огледалният свят.
Настъплението. Катастрофата. Реалността. Илюзията. Химията.
Съединенията. Нищото. Вдишване. Издишване. Бетонът.
Утопията. Началото. Краят. Всичко.
Къде се намирах, за Бога? Какво стана? Опипах пода. Твърд бе.
Значи бе истински, съставен от химични съединения. Химията
наоколо уж е истинска. Засега. А и в последните 13,7 милиарда
години.
Вратата на изолатора се отвори. Лейтенант Боянов се появи на
прага и мълчаливо, с жест, ме прикани да стана и да тръгна с
нещо. Явно вече беше сутрин.
Добро утро, Симеоне!
 *
* *

Природата на България бе все така великолепна, въпреки

голямото ѝ осакатяване по време на управлението на
правителствата след падането на социализма. Пирин има своите
магнетизъм и тежка история. Всяка планина у нас има своите
магнетизъм и тежка история, които попиват в горите и струят от
почвата.
За 34 години „преход”, в България бяха изсечени стотици
хиляди хектари гори. По морето бяха изсипани милиони
кубични метри бетон. Много дюни и цели плажове бяха
бетонирани. Протестите на еколозите и екозащитниците не
дадоха резултат. Строяха се лифтове, хотели, комплекси на
поразия. След идването на новата власт, хотелите бяха бутани,
бетонът – взривяван, а в освободилите се пространства се
засаждаха десетки хиляди нови дървета и се връщаше пясъкът.
Корупцията в България и наглостта на управляващите за тези 34
години бяха като изсипващите се в чист водоем отпадни води. В
Седемте рилски езера редовно влизаха примати, които да се
измият и изкъпят, съсипвайки цели екосистеми, изградили се
самостоятелно през годините. В армията – кучета, сред
гражданите – примати. В реките и езерата редовно се изсипваха
огромни количества отровни води. Десетки язовири бяха
скоростно и изкуствено пресушени, за да се създаде национална
водна криза през 2020-2022 г. След това водата, поради
огромния граждански натиск, изведнъж започна да се връща
постепенно. Но управляващите може би усещаха, че
приближава краят им. С идването на „Нова България”, водата бе
възстановена изцяло и кризата отмина.
Милиони българи стояха без вода с години, докато
междувременно Мехмед Дервиш, лидерът на турската етническа
партия ”Течение за права и свободи”, притежаваше един от най-
големите ТЕЦ-ове в България, държейки го като свой личен
„студен резерв”.
Хиляди българи излизаха на протести срещу презастрояването в
градовете, ни никой не ги чу. Терените отдавна бяха
разпределени като апетитни парчета баница. Каквито май
всъщност бяха. Родители протестираха срещу антисоциалното
онлайн обучение, което се стремеше да отчужди децата едни от
други и да изкорени техните все още крехки социални навици,
също както и срещу маските по време на пандемията от
коронавирус, тъй като в училищата бе създадена абсурдна
организация на придвижване на децата – по различни маршрути,
в различни часови диапазони.
Въпреки че в огромни периоди от настоящето и историята си
българите бяхме същински мундари, то чашата на търпението
преля след всички наглости на ХИМН. Късно, предвид
десетките милиарди левове изкуствено създаден, чрез теглене на
заем след заем, дълг, но преля.
Никога в българската история не е имало председател на
Народното събрание, без значение Обикновено или Велико,
който да обикаля из страната и да използва уличен и
агитаторски език, настройващ гражданите едни срещу други. Но
се появи такъв – Цветелина Каратанчева, по време на третото
правителство на ХИМН. Но и с нея се справихме. И днес почти
никой не си я спомняше.

Чувствах се свеж така, сякаш съм спал поне 8 часа. По пътя към
„щаба” на полковника, лейтенант Боянов ме разпитваше какво
се е случило снощи. Отговарях му половинчато. Какво има,
лейтенант? Нали съм жив? И ще остана жив.
Едва след като излязох от военния джип пред вилата, в която
беше Русев, започнах да се прозявам. Все още хладният въздух
ми придаде допълнителна свежест.
Този път бях съпроводен само с поглед от лейтенанта и
момчетата от взвода. Офицерите стояха все така неподвижни,
като повториха снощното упражнение с отварянето на вратата.
Дежа вю. Пак цареше пълна тишина в къщата и извън нея. Куче,
спиш ли? Номерът ти няма да мине този път. А, ако наистина
спиш, след като си поел ангажимент, то какъв полковник и в
каква армия си ти? Къде си, куче манипулативно?
Спрях като че с копче „Пауза” мислите си и веднага усетих
аромата на кафе, който се носеше от кухнята. Значи все пак си
станал, а? Тръгнах към кухнята, а там полковникът беше с
готварски престилка и ръкавици. Да не би да бях в някакво
готварско риалити? „Кухнята на Полковника”?
Русев, несмутимо изваждайки нещо от хладилника, бидейки с
гръб към мен, пръв започна разговора:
- И все пак любимата Ви поза, с жена ти, е... – Гадно куче-
провокатор.
- Тихо, бе! – Извиках аз.
- Добро утро, Симеоне! – Полковникът вече беше се обърнал
към мен с цяла тава с бисквитена торта. – Добре е да проявиш
активност, затова и те провокирах. Как ти беше нощта? Така,
като гледам... – Онзи започна да се смее. Какво се смееш, бе,
келеш?
- Така, като гледаш, доста интересна е била, нали? – Лявото ми
око потрепна. – И така, аз като гледам, май пак полковникът
черпи. – Ехидната му усмивка застина. Не си непобедим,
полковник.
- Бих казал, че е била доста бурна. – Домакинът взе нож и се
върна над тавата, която той сложи на плота, след което ме
попита така, сякаш бе прислуга във вилата, която нито беше
говорила с мен, нито имаше намерение някога да го прави: –
Торта?
- Да, може. –Тъпо отговорих аз.
Русев реши да не философства излишно, а ми сложи парче от
бисквитената торта.
- Снощи я направих, след като отиде да купонясваш. Впрочем,
как беше купонът?
- Един път.
- Личи си. И до какъв извод стигна?
- Все още не съм стигнал до краен извод. Още ми се въртят
някои въпроси в главата.
- Русата или черната? Или какво друго?
- Може и червената. – Сухите майтапи и на двамата си оставаха
сухи, без никакъв, дори и насилствен, смях.
- Правилен отговор. – Получих чинията си с тортата. – А да
кажеш нещо за кафето?
- Чисто. Без захар. – Замълчах за момент. – Имам един въпрос.
- Задай въпроса.
- Снощи ти ми каза, че мога да се спася,ако ти стана адютант.
Каза, че ще се върна при жена си и сина си. Но не каза и дума за
брат ми. Какво ще стане с него?
Полковникът се обърна и с все същото тъпо и намръщено
изражение ми донесе кафето.
- Крум е в друго направление, под друго управление. Към
момента не знам къде точно е разпределен. Но това, при
определени условия, може да се разбере. Може и други неща да
се направят.
- Но всяко нещо си има цена, нали? – Все още оглеждах тъпо и
тортата, и кафето.
- И ти знаеш цената. Замисли се, - Полковникът прибра тавата с
тортата в хладилника. – за хубаво е.
- Какво предлагаш? Какво можеш да гарантираш? Можеш ли да
гарантираш, че би успял да спасиш и него?
- За хора, които са в други направления и под управлението на
други – Той се замисли за секунда-две. – елементи, нищо не
мога да гарантирам. Мога да опитам много неща, но не мога да
дам гаранция.
- Кои са тези елементи?
- Без да приемеш предложението ми, няма как да разбереш. Не
мога да дам такава информация. А и, ако приемеш да ми станеш
адютант, може и да не се наложи да ти дам просто информация.
Мога да ти осигуря среща.
- Каква среща?
- Приемаш или не? – Погледът на Русев се втренчи в мен.
Настана мълчание. Полковникът ме гледаше ту втренчено, ту
вяло, но не отделяше погледа си от мен. Моят поглед шареше и
се спираше за части от секундата ту върху плота, ту върху
хладилника, ту върху тортата, ту върху Русев. Ти си на ход,
Симеоне.
- Приемам.
- Сигурен ли си? – Полковникът повдигна лявата си вежда.
- Водя се по веруюто, че възможностите в този живот трябва да
се грабват.
- Не съм особено сигурен.
- Всеки прави грешки и има инцидентни ситуации. – Ти може и
да не философстваш, н аз няма да ти спестя намилането...
Филипе.
- За втори и последен път те питам – приемаш или не?
- Приемам. – По-уверен нямаше как да бъда.
- Честито! – Русев подаде ръката си към мен. Хванах я.
Здрависахме се. Той не стискаше особено здраво. – Сега през
теб има два изхода – смърт или измъкване от ужаса на войната в
правилния момент.
- Кажи ми за срещата, Филипе.
- Яж. Срещата направо ще я посетиш.А, да... След като си
изпиеш кафето и ядеш от тортата, иди да се сбогуваш с
момчетата от твоя взвод. Предстои ти да поемеш голяма
отговорност.
Нападнах тортата. Беше чудесна.
Сбогом, момчета!

*
* *

13 юни
Изминалите два дни бяха горещи. Астрономическото лято
чукаше на вратата, фактическото отдавна се бе настанило тук.
Днес не се очертаваше да е по-различно.
Вилата, в която се помещаваше Филип, не беше луксозна, но
никога не бе излишно да имаш такава. В спалнята си редовно
гледах картината, закачена на стената фронтално срещу
възглавниците на леглото. Сиво-син кон, тичащ по златно поле
към някакви далечни, едва виждащи се от сутрешната мъгла,
планини. Красива картина, но ми идваше някак тривиална. Все
пак в планината няма кой да тръгне да рисува светещи в най-
различни цветове нощни небостъргачи. И по-добре.
Днес предстоеше вечеря на Седемте военни, на която бяха
поканени и всички адютанти, включително и аз. Сега щях да
видя военно-политическия елит на България в неформална
обстановка.
Срещал съм се с много типове елити от времето на „Прехода” –
академични, бизнес, политически... „Нова България” извърши
смяна на елитите в много сфери, но основната промяна, освен в
лицата, се състоеше в прекомерното възхваляване на родината и
вярата в способностите, както и уповаването на Господ.
Възхваляваше се България, а не чужбина и корупционните
схеми. Но дори и прекаленото хубаво не е хубаво. Тук нещо
намирисваше. Какво се случваше? В продължила неестествено
дълго еуфория ли живях, или още се поддавах на някакви
безпочвени съмнения за конспирация?
Вечерята щеше да се състои в един от най-известните
ресторанти в Благоевград – „Калпак”, собственост на близък
приятел на собственика на „Шевица” в Пловдив и също
приближен до местната власт. Май съмненията ми все пак не
бяха съвсем безпочвени.
Корупцията съществуваше, откакто свят светува. Човечеството
се е запазило и е просперирало, благодарение на корупцията –
едра и дребна. Корупция винаги е имало, има и ще има, защото
социалното равенство е неприемливо за човешкото примитивно
възприемане на света. Човекът винаги ще гледа да има повече и
да е над другия. Борбата за това е успешна, но често с помощта
на корупцията.
Корупцията се крие и в най-малките детайли от ежедневието.
Човек живее и се сработва с нея, колкото и в някакъв момент да
я отрича и заклеймява. Родила се е с Адам и Ева и ще умре с
последния човек. И Хомо сапиенс не е в състояние да промени
това. Дори еволюцията не е в състояние да промени това.
Щяхме да бъдем част порочния водопад на корупцията и
водовъртежа на собствената си порочност до самия край. Но
именно заради това очаквахме прошка от Господ. Кой, ако не
Той, би могъл да ни я даде? Избави ни, Господи, от собствените
си лукавост, наивност и глупост!
Филип пиеше сутрешното си кафе, преглеждайки вестниците.
Типична картинка от XX. век. Филипе, къде са жена ти и децата
ти, за да е пълна картинката? А имаш ли изобщо жена и деца?
- Симеоне, трябва да сме старомодни. Бидейки част от
статуквото, нямаме нищо общо с промяната, за която
претендираме, че носим. – Каза той, без да отделя погледа си от
челото на вестника. Така... Вестник „Лъв” – най-тиражираният
от идването на власт на „Нова България”. На масата имаше още
три вестника – „Патриот” – традиционното периодично издание,
в което се поместваха истории от българския военен,
политически, икономически и социален живот от миналото, с
цел да се възпитава родолюбие у малки и големи; „Бранник” –
периодичен вестник, официалното издание на военните у нас от
средата на 2024 г. насам и „Лес” – месечникът, описващ
подробно актуалното състояние на всяка една отделна гора у
нас. – Ха, виж, от утре спират продажбата на алкохол в цялата
страна.
- Страх от безредици ли? – Попитах аз, без да давам изненадан
или особено заинтересован вид.
- Именно. Ще ограничат възможността за палежи на сградите на
властта.
- А защо трябва да се стига до война?
- Съвсем скоро ще разбереш. – Филип се усмихна насилствено,
без да отделя поглед от вестниците.
- Ще купонясваме ли? – Опитвах се да вляза в неговата
реторика, която бе почти идентична с моята, но бе по-опитна и
съобразена със ситуацията.
- Ще купонясваме. – Въздъхна той. - За сметка на България.
Впрочем, разбрах къде е зачислен брат ти. Във Втора рота на
Трети резервистки пехотен полк е. Тоест, в Северното
направление.
- Имаш ли идея за него?
- Имам идея как да бъде при нас след победата над Македония.
Преди това – не. Единственото, което той трябва да направи, е
да оцелее. Точно сега не е подходящ момент за размени и
всяване на смут. – Изгледах Филип не особено доволен. -
Проучил съм брат ти. Ще се справи. Трябва да мислим в
перспектива, лейтенант. След победата над Македония ще е
добре да си организираме план за бягство. Не си правиш
илюзии, че ще успеем, нали? 2030 година сме, не 1930. Сега
пехотните дивизии и артилерийският обстрел няма да спечелят
войната. Сега има модерни оръжия, бизнес и икономически
интереси, превъзходство на противника... Пред войниците
трябва да демонстрираме железен дух. Но какво от това, след
като реалностите не могат да бъдат променени само с вяра и
дух?
- Предлагаш ни да дезертираме.
- На този етап предлагам само на теб да дезертираш.
Предложението ще важи за Крум, когато го видим жив след
победата над Македония. Дори и да катастрофираме по-лошо от
клаузите на Ньойския договор, - Филип ме погледна
концентрирано и без изписани емоции по лицето. – България ще
пребъде.
- Мислиш ли? Кой ще ни остави като самостоятелна държава?
- А трябва ли някой да ни оставя? – Филип отново се върна към
четенето.
- Смяташ, че това, че сме родени и възпитани в свобода и
демокрация, ще бъде достатъчно да си върнем държавата?
- Именно. У нашето поколение, у предишното и у най-младото е
възпитано бунтарството. Трите поколения израснахме в
демокрация, сега расте четвърто. Бунтовете не са ни нещо
непознато. Да рушим правилата на системата и самата система,
не ни е нещо непознато.
- Вкарваме се изкуствено в робство, така ли?
- Да. Но дори и от това има изход.
- Бунтарството?
- Бунтарството. Нито Византия успя, нито Османската империя
успя. Бавно и трудно, но робството им бе отхвърлено. И тези
няма да успеят.
- Надеждата, казваш, е в нас?
- Във Вас. Но и в договорите, които ще се подпишат. Имайки
цялата информация, можете да сте новите будители. Новите
Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, например.
- Ами ти?
- Симеоне, нима не познаваш военните кодекс и чест? Нима
мислиш, че ще остана жив, след като съм дезертирал, а дори и
да не дезертирам, ние пак ще загубим войната? Или ще ме
убият, или ще се самоубия. Това са възможните изходи.
Подобен позор не бива да бъде преживяван.
- Продължавам да не разбирам защо е всичко това.
- Пари, Симеоне. Пари са причината за всичко. Шест години са
прекалено малко. Особено, когато хората по най-високите етажи
бъдат покварени. Тогава всичко отива по дяволите.
- Знаеш ли нещо за Храм-паметника на Българската армия?
- Имам информация, да. Мислят да го открият по случай
победата над Македония, която услужливо, в полза на родния
национализъм, ще бъде наречена „национално обединение”.
Всичко в храма е готово, остава само освещаването му.
Въпросите ми бяха като от лексикон. Или като написани в
някакъв ред от все още неопитен журналист, взимащ едно от
първите си интервюта, гледа най-вече да зададе въпросите си,
вместо да следи отговорите, жестовете и мимиките на
събеседника си и да се опита да придаде дълбочина на
разговора. Аудиторията в тези случаи оставаше на последно
място. Симеоне, не ставаш за журналист.
- А кои са идеолозите на войната?
Филип се усмихна, остави вестник „Лъв” на масата, допи кафето
си на екс и стана.
- Ще ги видиш по-скоро, отколкото си мислиш. А сега ела, да се
разходим сред природата. Там ще продължим. Впрочем, ако
нямаш против, ще взема момчетата, да пазят периметъра и да
държат цивилните по-далеч. Този разговор не е за масата
граждани.
- Все още не. – Прекъснах полковника аз.
- Все още не. – Потвърди той.
По-малко от минута по-късно вече бяхме извън вилата, а
двамата офицери вървяха в непосредствена близост до нас.
Природата и чистият въздух само засилваха неприятното,
дразнещо гърлото, чувство, че отново сме излъгани и че отново
трябва да покажем, че наистина искаме свободата си.
Какво пък... Можеше Филип и Крум да лъжат. Не сме толкова
слаби, макар и никога да не сме имали прилична дипломация.
Ще се справим.

*
* *

Кръстът над Благоевград бе един от символите на района. Още

при вида на военните униформи, хората започнаха да се
разотиват, но в погледите им личаха не омраза, презрение или
страх, а страхопочитание и уважение. Може би осъзнаваха, че
все пак има неща, които не бива да чуят? Или не искат?
Браво, Сапиенс. Сега светът е твой. Слънцето напичаше и
въздухът лека-полека започваше да трепери, а още нямаше обяд.
Градът не се виждаше добре заради дърветата.
- Момчета, огледайте дали няма други наоколо.
Офицерите безмълвно изпълниха заповедта и след няколко
дълги минути се върнаха.
- Чисто е, полковник.
- Чудесно. Погрижете се да остане така.
Филип седна на една от пейките и започна да гледа дърветата.
Аз се загледах в тях, без да сядам.
- А защо един полковник инициира и разписва план за мащабна
настъпателна операция?
- Кога съм казал, че съм инициатор? А кога съм казал, че съм
просто полковник?
- А какво си? Кой си ти? - Гледах подозрително Филип с
периферното си зрение.
- Аз съм полковник Филип Русев. Вярвам, вече знаеш това.
Инициатор бях само на чистките след преврата. Иначе имаше
времена, когато не бях само полковник.
- Защо си сред тези, които подписаха плана?
- Вече ти казах защо - държа ги, а и имаше времена, в които не
бях просто полковник.
- Те ли те разжалваха?
- Цяло чудо е, че все още съм в армията. Чудо е, че все още уж
имам някакъв глас в решенията. Чудо е, че изобщо съм жив.
Щеше да стане касапница, ако бяха тръгнали да ме убиват.
- Едва ли би им представлявал проблем да крият, че са те убили
и да продължат да те подписват. - Радушно казах аз.
- А как ще ме покажат пред света?
- Двойник. Елементарно е, по дяволите. Намират ти двойник,
обучават го в твоите реторика и жестикулация, той попива
всичко и никой няма да се занимава с теб.
- Хората са тъпи, това е факт. Но не са чак толкова тъпи. Нека
направим съпоставим пример. Ако убият жена ти, но
същевременно я заменят с някаква друга, която е почти едно
към едно, и ти разбереш за подмяната, тогава какво? Ще
продължиш така, сякаш нищо не се е случило ли? Съмнявам се.
- Каква е съпоставимостта тук?
- Отговорността, Симеоне. Ти си отговорен към семейството си,
аз - към родината си. Затова и двете пътеки пред мен водят към
един и същи край, но пътеките пред теб отиват в съвсем
различни посоки.
- Ние нямаме ли една родина? – Сопнато попитах аз.
- Една родина имаме. – Филип продължи да гледа дърветата, без
да се обръща. – Но ти имаш семейство. Така можеш да
създаваш, отглеждаш и възпитаваш още млади българки, ако, не
дай си Боже, попаднем под чуждо управление. Семейството,
Симеоне, е голяма сила. Голяма мотивация е. Кара те да
надскочиш себе си. Прави те суперчовек.
- Защо нямаш семейство?
- Защото, Симеоне... – Филип млъкна изведнъж, след което се
изкиха. – Не ми позволиха да имам. Онези, с които тази вечер
ще вечеряме.
- Оправдаваш се, струва ми се. Та, нали трябва да се раждат
българчета, без значение колко и как?
- Това е плод на дезинформацията. Всеки има полза от
дезинформацията. Никой няма да тръгне да реже клона, върху
който седи. Българчетата трябва да се раждат, но трябва да
бъдат качествени. С простите бачкаторки по магазините и
заводите не може да се създаде качествен материал. И ти го
знаеш много добре.
Да, знаех го много добре. Филип имаше пълното право. Все пак
Милена не беше нито работничка в завод, нито продавачка в
магазин с параноик за шеф. Отделно от това, Кирил беше много
умно за своите 2 години дете. Веднъж, докато още не можеше да
казва думи, само със сочене, бебешки звуци и рев, предотврати
счупването на една кристална ваза в едно от известните
заведения – „Иглата”.
- Но милиони българи го направиха. Дали от принуда, или от
желание за справяне с демографската криза.
- От една страна, Симеоне, това е добре. Демографската картина
наистина ще се закърпи. От друга, обаче, се доказа, че милиони
българи са идиоти. И тези деца ще станат същите идиоти като
родителите си – просто бачкатори, лесно манипулируеми
индивиди на два крака, без собствено мнение.
- И това ли беше цел от Вашето управление? – Ядосано питах аз.
– Играете си с животите на хората ли?
Филип се обърна и ме гледаше с поглед, от който лъхаше нещо
средно между гняв и неодобрение.
- Лейтенант Касабов, ти май не си чел история, а? Всички
правят така. Цели етноси са се запазили, благодарение на тази
политика и манипулациите отгоре.
- Противоречиш си, Филипе. Тези деца ще бъдат доволни от
новата власт.
- Мислиш ли? – Русев отново се върна в предишната си позиция,
с втренчен поглед към дърветата. – На тръгване от вилата ти
казах, че сме расли в свобода. Това поколение вече е родено в
свобода и родолюбие. Вдишало е от масовия сладък въздух на
независимостта. И трябва да бъде щастливо, че не диша лайната,
които аз дишам от години и чиято миризма ти, Симеоне, ще
усетиш съвсем скоро. Всяко нещо си има цена.
- Как си сигурен, че България ще оцелее, дори не в сегашните си
граници?
- Сигурен съм не толкова в милостта на големите, които стоят
зад нас, а в непримиримостта на младите, които идват да ни
сменят. Всяка следваща смяна е по-бодра от предишната, нали
така? Всяка нова смяна идва със своите свежи идеи. Ние още не
сме се изчерпали, просто доброволни отиваме на война.
Тръгваме си по-рано. Освобождаваме поста предварително.
Постиламе им труден път до същия този пост. Но на никого не
му е било лесно. На нас също.
- Не си се измъкнал от въпроса за семейството. – Филип започна
да се киска. Нервен смях.
- Довечера ще присъстваш на една голяма семейна вечеря,
Симеоне. Добре дошъл в семейството!
- Какво искаш да кажеш?
- Знаеш генерал Христо Михайлов, нали? Няма как да не го
знаеш.
- Знам го, да.
- Тъстчето – Филип изсъска. – е това. Така, де, щеше да бъде.
- Искал си да се ожениш за дъщерята на Михайлов ли?
- Това, което искаме, почти никога не отговаря на реалностите
такива, каквито са. Но, да речем, че съм искал да се оженя за
дъщерята на Михайлов.
- И какво стана? – Филип успя да събуди любопитството ми.
- Дъртият нещастник отказа да приеме моето желание и
предприе какви ли не действия, само и само това да не се случи.
Той имаше своя фаворит. И успя. Почти.
- А тя на какво мнение беше?
- Не ме искаше, разбира се. Ако беше на другия полюс, щеше да
се намери решение.
- Тогава защо си настоявал?
- Защото хората сме идиоти, Симеоне. И аз не съм изключение.
Идиоти сме. В различни степени, но все пак идиоти. Всички
имаме някакви абсурди, в които вярваме.
- И все пак какво стана?
- Нищо особено. Успяха да се оженят, въпреки че се опитах да
осуетя сватбата. Бях генерал, самопровъзгласил се за
фелдмаршал. Не е традиционно за тук, но е хубаво да поемаме и
по нови пътища. Разжалваха ме, но не ме изхвърлиха от Висшия
военен съвет. Знаеш защо.
- Оженили са се, казваш...
- Даже имат и дете. Не тяхно, но пък дете.
- Тоест? – Започнаха да ме побиват тръпки.
- Тоест, Симеоне... – Филип пак се обърна към мен с ехидна
усмивка и лудост в погледа. – Увековечих моите чувства. – Аз
гледах тъпо. Той се опули. – Схващаш ли? – Продължавах да
гледам тъпо. – Изнасилих я. И сега гледат моето дете. Щом няма
последствия за мен, сам се сети имат ли идея.
Изнасилил я е. И сега те гледат неговото дете. Какво ще стане то
след време? Полковник? Насилник? Убиец? Странен домакин с
прилични кулинарни способности? Мазник? Изнудвач? Кретен?
Може би у клетото отроче щеше да има по нещо от всичко това.
А може би просто щеше да одере кожата на баща си и да стане
добър човек, заченат при отвратителни обстоятелства.
- Що за боклук си ти?
- В униформа. – Онзи се изсмя. – Миризлив, но в униформа.
Ами ти от кой тип боклуци си?
Идваше ми да му разбия носа за трети път.
- Не съм боклук.
- Грешиш, Симеоне. Всички в един момент показваме
истинската си същност. Все си мисля, че на Елена ѝ хареса. Май
ще трябва да я посетя отново скоро. Особено, ако остане
вдовица. Все пак ѝ обещах, че винаги ще я обичам, а аз съм мъж
и си държа на думата.
- Какъв мъж си ти, бе, насилник?
- А какви жени са те, когато се държат като пикли, които не са
яли шамари? Защото им се иска да са курви, но не ин стиска.
Сещаш ли се?
Прав беше. Но тя не го е искала.
- Тя не те е искала.
- Тя нямаше думата. Да, може и да не ме искаше, но отделно от
това беше и безхарактерна. Възползваш се от възможностите си,
бе, Симеоне. Възползваш се или губиш шанса си да се
размножиш.
- Сигурен ли си, че не е направила аборт?
- Убеден съм. Знам и как се казва детето.
- Слушам те.
- Стефан.
Син. Жалко за зачеването на детето.
- На колко години е?
- Колкото Кирил е. Голямата драма започна след преврата.
Преди това не познавах нито Михайлов, нито Елена, нито
фаворитчето на Михайлов.
- А кой е фаворитът?
- Симеоне, не ме слушаш. Казах ти, че довечера ще присъстваш
на голяма семейна вечеря. Зетчето също ще е там.
- И той ли е част от Висшия военен съвет?
- Разбира се.
- Мога да ти кажа само да не правиш простотии довечера.
- Кой? Аз ли, бе? Аз кога съм правил глупости?
Ти ли, Филипе? Ти правиш простотия след простотия. Но в
момента си единственият ми билет за изход от този абсурден
конфликт.
- Ако трябва да съм честен, май ги редиш една след друга.
- Симеоне, имаш нужда от почивка. След 3 дни, по това време,
вече ще сме във война.
- Те ли са инициаторите на войната?
- Дъртият и останалите безгласни букви. Дори президентът
понякога се допитва до дъртия, вместо обратното. Онзи нежняк
получи това, което искаше, срещу съответната цена. Поиска
Елена, трябваше да се подпише и да участва във войната. Нещо
повече – направи го командир на направление. И в инвазиите
срещу Сърбия и Гърция ще е така. Както се сещаш, дъртият е
разпоредил да е в тила. Фронтът хапе, Симеоне. Но, да, главно
дъртият е инициатор на войната.
- Негова ли е болната амбиция?
- Не знам болна амбиция ли е, или нещо друго. Наистина не
знам. Стоя по-далеч от тях. А след миналогодишните им
изпълнения, вече искам само едно – да приключа с тях.
- Заради белезите ли?
- Белезите просто преляха чашата. Бях в танк по време на
ученията. Всичко вървеше като по вода. Напрегнато учение,
почти бойна обстановка, сещаш се защо... Всичко беше както
трябва. Докато съм оглеждал всичко останало, някой е
нагорещил перископа. Нямах представа, че някой ще направи
това, особено по време на учение. Целта явно е била да ослепея,
но не ослепях. Болката беше непоносима на моменти. Но се
справих, за ужас на всички онези, които ще видиш довечера.
Сержантът, който е действал по поръчение на дъртия, беше
вкаран в затвора в Търговище – най-мизерният и най-охраняван,
построен от нашата власт. Разжалваха го и го осъдиха на 25
години. И неговият ред ще дойде, не съм го забравил. После, в
болницата, някакъв дрисльо, преоблечен като лекар, се опита да
ми извади очите с шило. Прободох го няколко пъти. Едва оцеля.
Някакъв подофицер. Е, после му отидох на свиждане в затвора.
Три дни след това го откриха мъртъв в килията му. Какво да ти
кажа… Случват се всякакви инциденти. Щеше ми се да не е
така. Какво да се прави… Господ да го прости детето. – Филип
се прекръсти фалшиво.
Мръсник. Все пак си отмъщаваше за всичко. Та, съдейки по
неговата логика, нали и тези бяха личности? Защо трябваше да
ги убива? Луд. Луд. Това не можеше да бъде човек.
- Тези, които са били изпратени да те убият, не бяха ли и те
личности?
- Не. Това са гниди. Те действаха по нечие чуждо поръчение, не
о собствени подбуди. Ти, например, действа по свои подбуди.
Схващаш ли къде е разликата? Както и аз съм личност, тъй като
изнасилих Елена по свои собствени подбуди. Както и когато
предизвиках на бой до смърт нежняка-зет, който, както се
сещаш, отказа. Така или иначе тя вече беше спала с него, поне
да го ликвидирам. Не харесвам нежняци.
- Не те ли е срам да твърдиш, че вярваш в Господ и да се
кръстиш?
- Не, защо да ме е срам? Когато чистиш предатели, които
търгуват с чуждите животи, не е грях. – Филип млъкна за
няколко секунди. – Добре, може и грях да е. Но, прекратявайки
порочното съществуване на предателите, режеш възможността
за нови и нови глупости от тяхна страна, които да пожертват
каквото още се сетиш.
- А кой ще сложи твоя край?
Филип пак се обърна към мен. Усмихна се зловещо.
- Не знам, Симеоне. Ако знаех, нямаше да е интересно и щях да
и да и да му изям гръкляна предварително.
- Ти канибал ли си, бе?
- Опитвал съм далак и черен дроб. Не е по моя вкус. – Онзи
започна да се хили тъпо. Но звучеше убедително. – Майтапя се.
Има толкова видове месо, а аз с простите Сапиенси ще се
занимавам… - Той махна с ръка. – Кеф ти свинско, кеф ти
телешко, кеф ти пилешко, кеф ти риба, ако щеш, яж и конско. И
със соя се тъпчи, ако ти доставя удоволствие. Нали в последните
години нашумяха био и веган продуктите… В краен случай бих
прибягнал до тях. И едва след това до човешко.
Идиот. Сам си се забавляваше на глупостите. Върви на майната
си!
- Какво стана през 2023 г.? Защо всички тогава се надигнахме
изведнъж? Наглостта на тогавашната власт продължи 14 години,
с малки прекъсвания, а ние търпяхме.
- Търпението - това е големият проблем. Търпението, смесено с
робския манталитет. Имаме опит да търпим и да си мълчим.
Затова и бяхме толкова изостанало до към края на 2023 г. Не, че
сега сме кой знае колко напред, но поне произвеждаме, строим
качествени сгради, опитваме се да децентрализираме всичко в
държавата. Не е редно големите да стават по-големи, а малките
– по-малки. Вие, там, в Пловдив, не страдате ли от
презастрояване и задушаване?
- Страдаме. – Покорни се съгласих аз, свеждайки поглед. Все
пак родителите на Милена не бяха родом от града, но си бяха
купили жилище в него.
- В София е същото. Във Варна и Бургас това не се усеща
толкова осезаемо, защото градските стратегии за развитие
изяждат цели полета и поглъщат цели села. В София и Пловдив
не е точно така. А и инфраструктурите, в масовите си части, са
вече готови. Няма как да бъдат прекроени. По морето се строи
от нулата и е възможно да се предвиди всичко.
- Тоест, не успявате да децентрализирате държавата.
- Правилно, не успяваме. Не и с мащабите, с които би ни се
искало. Хиляди хора се върнаха по родните си места, но други
отиват към големите градове. Не трябва да сме като останалите
държави, в които всичко се случва в големите градове, а
малките райони са загинали. Бум. – Полковникът направи жест,
с който показа разпространение на последствията и гъбата от
ядрен взрив. – Гибел. Пустош. На места с много потенциал.
- Пак ли разчитате на дезинформацията, предвид материалите,
които се пишат и излъчват по вестниците и в ефирите?
- Да. Показва се само положителната тенденция. Не съм
съгласен с това, но, кажи ми, Симеоне… Можеш ли за 6 години
да заличиш всичко, което е насаждано за 34?
Замълчах.
- Можеш ли? – Филип попита настоятелно.
- Не мога.
- Сега вече разбираш ли за какво иде реч? Ние, които все пак
сме малко повече и имаме по-голямо влияние из страната, не
можем, а какво остава за теб? Помня въпроса ти. Спомняш ли си
големите политически репресии и гонения на ХИМН, през 2022
г., веднага след края на водната криза?
- Помня ги, да, как да не ги помня… - Отново се съгласих аз.
Все пак тогава бях на косъм от това и да загубя работата си, и да
бъда изключен от университета. Страхът на ХИМН тогава
ескалира и започнаха гонения, уволнения, арести, побои от
страна на органите на реда срещу всички, борещи се за правото
си да ползват вода за пиене и битови нужди. Водата по
магазините беше кът. Властта се беше скрила в своите вили и
резиденции, чакайки да премахне колкото се може повече
неудобни будни хора.
Прав е Филип. Имаме търпение с опита и подчинението. Почти
две години ни държаха на воден режим, а на места вода не беше
потичала от месеци и това принуди хиляди хора да търсят дом и
препитание в градовете. С воден режим бе за предпочитане,
отколкото без никаква вода. Унищожиха се хиляди малки и
средни стопанства. По официални данни, реколтите у нас по
време на кризата бяха катастрофални, отколкото преди нея.
Количествен спад с по над 90% на житото, плодовете и
зеленчуците. Над 95% от животните пък бяха уморени от жажда
и изгорени от фермерите като превантивна мярка. Освен жажда,
настана и глад за български месо, плодове и зеленчуци.
Не с обещания и обезщетения, а с куршуми, водни оръжия,
шокови гранати, сълзотворен газ и дори с огън се измъкнаха
управляващите. 73 души загубиха живота ви, отстоявайки
правото си на достоен живот. Неофициално отбелязвахме
тяхната памет на 10 април, когато стана и едно от най-големите
сражения между гражданите и органите на реда. Страната ни бе
на ръба на гражданска война.
Но как може да се води гражданска война без вода? Гражданите
не искаха да дават жертви, защото нямаше как да се излекуват.
Властите обаче бяха жадни за кръв. И я получиха.
- Тогава просто си снимах за удоволствие. Работата 8 часа на
едно място ме уморяваше бързо и сигурно. Беше ми временен
пристан, не мислех да се задържам. Все пак имах фотоапарат в
ръцете си. Предпочитах да обикалям, да снимам и да получавам
мизерни пари, вместо да се заседявам и да губя време в писане
на доклади и отчети. Авантюрист, мамка му. Разбираш ме.
- Мисля, че схващам.
- Тогава бях нормален човек. Висше образование, апартаментче,
тук-таме имах и по някоя приятелка, някой и друг спестен лев.
И, хоп! Водата спря. Борих се за правото си на достоен живот.
Криех се зад фотоапарата си. Но дори и това не ме спаси.
Диктатурата се изроди в чистка. Чистиха ни всякак – чрез
жажда, чрез побоища и арести, чрез уволнения, чрез
непрестанно наблюдение. Много добре помниш, мисля.
- Помня.
- Заловиха ме. Биха ме. Разпитваха ме, пак ме биха. Няколко
срещу един, на всичкото отгоре и с белезници, нали се сещаш
как е…
- Мхм. – Кимнах аз. Явно Филип наистина някога е бил
нормален човек, с мейнстрийм нуждите си – пари, пътуване,
секс, емоции, борба за по-добър живот… Може дори да сме
били заедно на един и същи протест. А днес какво? Днес ще
ликвидираме онези, които привидно измъкнаха страната от
пропастта. За онези, които стоят по високите етажи, нашите
животи никога няма да означават нещо повече от суха
статистика.
- Показанията бяха силно казано показания. Всичко се
преправяше. Приписаха ми абсурдни самопризнания и
обвинения. Ще те разочаровам – не си първият, който ми чупи
носа. – Русев се засмя за кратко. – Но пък може и да си
последният. Та, веднага ме уволниха от тъпия офис. Апарата си
така и не го видях повече. Вниманието на жените към мен, от
чиято липса не можех да се оплача, изведнъж секна. Животът
тръгна в съвсем различна посока. Обвиниха ме в хулиганство,
подривна дейност, нападение над служители на реда и какви ли
още не простотии. Уволниха ме, запорираха ми сметките,
подпалиха ми колата, бяха ми разгромили дома, докато бях в
ареста… С две думи – загубих всичко. По време на един от
побоите срещу мен в Четвърто районно, ми счупиха дясната
ръка. Изхвърлиха ме навън, първоначално лазих, защото бях
смазан. Точно се бях изправил след няколкостотин метра, когато
ме настигнаха, прибраха ме и пак ме биха. Щели след това да ме
водят в прокуратурата, за да се води процесът срещу мен. Вече
не помня какво стана в районното. Помня камионетките на
жандармерията, които водиха нови арестанти, а мен отново ме
захвърлиха отвън. Бил съм труп, едва ли не, щели да ме открият
без проблеми и да ме осъдят. – Слушах и не вярвах. Та той е бил
съвсем нормален човек! Един от всички онези, тръгнали по пътя
на отмъщението. А в края на пътя на отмъщението обикновено
стои съд или смърт. И след тях – Божият съд. – Помня само, че
цели мои крайници бяха в кръв. Дори не знам вече от колко
места съм кървял. Довлачих се зад ъгъла на районното и не
можех повече. Не виждах нищо, само долавях част от звуците
наоколо. Пукотевица, гърмежи, пролетен дъжд. И изведнъж… -
Филип се изправи, но остана с гръб към мен. – Чух руска реч.
Двама руснаци ме вдигнаха от двете ми страни и ме понесоха
към някаква кола. Помня, че им отговарях механично. Не знам
колко време съм бил в безсъзнание, но, когато се събудих, бях
превързан, изкъпан и на легло. Сергей и Олег. Помогнаха ми.
Няма да ги забравя. Бяха ме закарали в някакъв имот,
собственост на Руското посолство у нас. Разпитваха ме кой съм
аз, какво е станало… Всичките тривиални неща. Помня, че,
освен мен, те бяха взели и друг бит от полицията човек.
- Филипе, - Прекъснах разказа му аз. – няма как да си сигурен
дали това е била полиция. Знаеш, че тогава ХИМН привикваше
хора от частните охранителни фирми и им раздаваше пагони,
номера и нашивки, но все пак успяхме да ги разкрием.
- Бързаш, Симеоне. Но пък си прав. – Филип се обърна наляво.
Виждах го в профил. – Биячите ми бяха смесени – и полицаи, и
мутри. Руснаците ми предложиха да ме изпратят в Русия, където
да се възстановя напълно и без опасност отново да бъда отведен
в българските районни и изправен пред корумпирания ни съд.
Приех. Изпратиха ме в Екатеринбург. Там бяха и останалите,
които днес управляват. Там се срещнахме за пръв път.
Отношенията ни потръгнаха много добре. Преминахме ускорен
военен курс. Оказа се, че Русия следи с интерес обстановката у
нас и ние бяхме надеждата на Русия и българския народ да
преборим прогнилата система. Поне така се опитваха да ни
втълпят.
- Русия ли стои зад нас? – Директно попитах аз.
- Да. Русия и Китай стоят зад нас. Съдейки по
националистическата доктрина, която следваме, то би трябвало
да сме в китайската орбита, но всъщност сме в руската. По наше
и по тяхно желание. Китайците се съгласиха. Така или иначе
бяхме в един отбор. Но не Русия и Китай искат тази война. Ние
сами я искаме, за да задоволим желанието за национално
обединение, което ще се появи в някакъв момент, при
националистическо управление.
- Гарантираш, че Русия и Китай ще застанат зад нас, ако
загубим?
- Нищо не мога да гарантирам. Знам само, че са информирани. И
няма да е добре за целия лагер да загуби влияние именно тук –
на границата между Европа и Азия. Географското ни положение
- това е едно от нещата, на които разчитаме най-много. Няма да
разпалим световен конфликт. Никоя от водещите държави не е
готова за такъв. Още са в състояние на еуфория и се перят по
медиите. Тръгнат ли масирани едните срещу другите, това ще
доведе до унищожение на човечеството. След Първата Световна
война, местните и регионални конфликти не са разпалвали
световен такъв. Няма причина да вярваме, че и сега ще е
различно. Имаме три основи, на които можем да стъпим в
желанието си да останем с днешните си граници – географското
ни положение, подкрепата на Русия и Китай и нетърпимостта на
младите към нечия чужда власт.
- Но в последните десетилетия се върти идеята да се вкарат
външни хора, които да ни управляват. Това може да се приеме с
ентусиазъм. А и повечето хора твърдят, че не се интересуват от
политика. – Възразих аз.
- Как виждаш външни хора да управляват в дълбочина и
перспектива чужда страна? Как те ще познават проблемите ни
по-добре от нас? Сега сме 2030 година, не 1878. Но нека
продължа с разказа си. Там ги видях всичките – Михайлов,
Налбантов, който, всъщност, е зетчето-нежняк, Йорданов,
Виденов, Шейтанов и Арнаудов. Не знам на какъв принцип ни
бяха събрали, но в началото им се получи. За другия човек,
когото бяха спасили заедно с мен, те твърдяха, че е творецът
„REVIOLUTIONULL”. Не знам дали наистина е бил той.
- А познаваш ли го?
- Не го познавам лично, но следя творчеството му.
- Той все пак твори и е творил в много държавни сгради.
- Известно ми е. Има спекулации в обществото кой е, но не се
наемам да кажа кой е. Наистина не знам.
- Жалко.
- По онова време се появиха много млади творци с псевдоними.
Може да е всеки от тях. А може и да не е никой. Издирвам го.
Вероятно има какво да разкаже.
- Другите знаят ли?
- Дъртият вероятно знае. Но не очаквай да ни каже кой е. Не и
доброволно, а в компанията на своите другарчета, ние нямаме
шанс. Сега ме остави да продължа с разказа си. Руснаците ни
дадоха свобода на действие. Казаха ние да преценим какво да
правим с мафията у нас. Другите искаха присъди и затвор, аз
исках смърт. Руснаците ми обърнаха специално внимание и ме
подкрепиха. После успях да убедя и другите да заличим
порочната власт. И до днес поддържам контакт със Сергей и
Олег, които бяха отзовани от Русия. Превантивна мярка.
Помниш, че ХИМН беснееше и опустошаваше наред дори и
посолствата, в търсене на опоненти. Сътрудничеството ми с
двамата продължи и премина на ново ниво. Започнах да се
вклинявам при останалите и да научавам тайните им. Именно
това ме държи жив. Да не би да смяташ, че Налбантов става за
генерал-лейтенант? Не. Той и за ефрейтор не става. Когато
тъстът ти е един от най-влиятелните хора в държавата, животът
става по-лесен. Михайлов, помниш, успя да бъде излъчен като
един от лидерите на недоволството. Кой, мислиш, му помогна?
- Ти?
- Гледай малко по-мащабно.
- Всички от групата? Руснаците?
- Точно. И ние, останалите шестима, и руснаците. Не можехме
да позволим на мястото на тези изедници да дойдат други, които
да крадат, а системата да остане в хватката на примитивния
капитализъм, който задушаваше и смазваше малките и бедните.
Онези имаха предостатъчно контакти, за да се измъкнат от
затвора и отново да прокарат влиянието си. Без фактическото им
ликвидиране, днес пак щяхме да сме под тяхна власт. Това не
трябваше да се допуска. И започнахме. Издирихме всеки един,
който е участвал в корупционни схеми и му отнемахме живота.
Алеите по парковете в големите градове, по чиито дървета
имаше обесени хора, бяха моя идея. Трябваше ясно да се покаже
какво очаква всеки предател. По една алея с висящи трупове в
най-известния парк във всеки голям град. Мисля, че
постигнахме желания ефект.
- Казваш, че това е съдбата на предателите, нали така?
- Тоест?
- Ние смятаме да се измъкнем от военните действия. Не сме ли
дезертьори? Не сме ли предатели? Не би ли трябвало и ние да
висим?
- В нормални условия – да. В конкретните – не. Защото няма кой
да остане да ни окачи по дърветата.
- Твоя ли беше идеята да „украсиш” входовете на Народното
събрание, Министерския съвет и Президентството с човешки
органи?
- Е, какво? – Онзи се засмя тъпо. – Не ти ли харесват арт идеите
и инсталациите ми? Ще ти кажа само едно – тогава успяхме,
благодарение на нашите настойчивост и лудост. Вече нямаше
какво да губим. Нито имахме домове, нито достоен живот, нито
държава. Бездействайки, щяхме да загубим правото си да
дишаме безплатно. Щурмувайки, щяхме само да спечелим. И
решихме да печелим.
Въздухът ставаше тежък. Слънцето полека се приближаваше
към своя зенит. Хармония между напрежението, което растеше
у мен и горещината, която се бе настанила удобно навсякъде.
Някои истини тежат повече и от салама и свободата, взети
заедно.
- Защо да не ми харесват? Красноречиви са. Имаха и визия, и
стил. – Аз също започнах да се смея в неговата тъпа реторика.
От водната криза нататък, аз наистина мразих ХИМН и
управлението им. Системата се израждаше с всяка изминала
година. Ученици започваха да работят още на 14-годишна
възраст, за да се издържат. Често работиха на повече от едно
място, за сметка и на детството, и на образованието си. Макар
че, ако трябва да сме честни, те не обичаха и не уважаваха
особено училището. У някои от тях се появяваше носталгия по
училището, но други си бяха завършени маргинали, плод на
системата и възпитанието на своите родители, израснали в
същия стягащ обръча си и изпиташ соковете на човечността
строй.
- А какво ще правиш с останалите шестима?
- Смятам да тръгна с метлата. Поне да изчистя колкото мога.
- Руснаците какво мислят по въпроса?
- На руснаците им е все тая. Важното е, че сме им съюзник. Но
определено не биха били щастливи, ако аз застана еднолично на
кормилото на държавата. Защото са ме виждали в действие със
свои очи. Тогава, Симеоне, ще настъпи невиждано мракобесие.
Тогава управлението на ХИМН би било цвете за мирисане.
- Какво следва за България?
- Нови хора. Нова система. Ново мислене. Само на това можем
да се надяваме. Но, за да дойде времето на тези нови неща,
първо трябва да изтече времето на старите.
- Нищо ли няма да кажеш за останалите шестима?
- Засега нищо. Ще оставя на теб и преценката ти за първо
впечатление. Довечера ще ги видиш. Но не се гримирай и пудри
много. Няма да се харесате. Те са от стария тип гейове –
срамежливите. – Онзи пак започна да се хили тъпо. Ритнах го в
задника.
- Идиот! – Аз също се засмях.
- Майната ти!
Офицерите дойдоха и докладваха:
- Полковник, насам идват ген. Михайлов и ген.-лейтенант
Налбантов, заедно с адютантите си.
- Благодаря, момчета. Тръгваме. По пътя ще се срещнем с
госпожиците. – Каза Русев. Офицерът само кимна. Филип се
обърна към мен. – Май някои нямат търпение и искат още сега
да ни видят. Ето, че желанието ти е на път да се сбъдне и ще
имаш пряк контакт с тях. А зетчето също има адютант. Сигурно
му бърше задника, защото той, миличкият, не може сам.
Изгледах Филип със съчувствие. Не, Филипе, аз няма да ти
бърша задника. Хартията е навита на руло. Късаш си, сгъваш я и
действаш с ръка отзад.
Тръгнахме и не след дълго срещу нас се зададоха десет души.
Двама от тях – в парадни униформи. По-възрастният бе висок,
строен, с голо теме, бяла коса, съсредоточена походка, сиви
мустаци и дълбок поглед. По-младият бе среден на ръст, строен,
с късо подстригана черна коса, гладно избръснат, с мазна
усмивка, грациозна походка, държеше ръцете си отзад. Поредна
точка за Филип.
Няколко секунди по-късно възрастният ни видя, усмихна се
широко, разпери ръце и извика:
- Добра среща, младежи! – Веднага потърсих погледа на Филип.
Шарещ, пронизващ ту единия, ту другия.
- Добра среща, хора от всички поколения! – Отвърна той.
- Какво Ви води насам? – Възрастният продължи разговора със
загрижения си глас, в който имаше нотка псотоянна дрезгавина.
- Вече нищо. Заредихме се с енергия и вече слизаме в града.
- Нали не сте забравили за вечерята довечера, в 7?
- Такова нещо не се забравя. Ще дойдем и ще бъдем точни.
- А това кой е? Новият адютант? – Възрастният се обърна към
мен.
- Да, аз съм новият адютант на полковник Русев. Лейтенант
Касабов. – Подадох си ръката.
- Генерал Михайлов. - Възрастният я хвана. Стискаше здраво. –
А това е…
- Генерал-лейтенант Налбантов. – Онзи се пресегна и също се
здрависа с мен. Не стискаше здраво.
- Лейтенант Касабов. – Отвърнах аз.
Адютантите на двамата военни стояха и гледаха, докато Филип
и Михайлов си разменяха остри погледи, прикрити зад
лицемерни усмивки. Налбантов така или иначе си беше ухилен
лицемерно тъпо.
- Ще Ви оставяме, младежи. Имаме да говорим важни неща с
ген.-лейтенант Налбантов. – Михайлов беше все така ухилен.
Имаше поне 60-65 години. Десетчленната делегация ни отмина
и продължи по пътя си.
- Внимавайте, господа генерали. – Каза Филип подире им. Те се
обърнаха. – Снощи е валяло. Хлъзгаво е. Да не вземете да се
подхлъзнете, за да може довечера да има вечеря, а не
прощаване. – Онези само се усмихнаха и продължиха по пътя
си. Ние също продължихме към града. Филип се обърна към
мен. – Това е едва началото. Всеки път ще е така. Сега ще ти
покажа кой къде се помещава, в случай, че решим да им видим
сметката и да прекратим плановете за настъпление.
- А трябва ли да го правим?
- Не. Системата днес е същата като от времето на ХИМН –
семейства, близки и приятели на тези с власт получават всички
доходоносно. Останалото е публично-частно партньорство. Но
частната част се крие от обществото. Основната разлика са
знамената, рисунките и строежите. А, да, производството и
лекото повишаване на стандарта на живот също. Но цената пак
е висока.
- Не е ли всяка цена висока, особено когато се отнася за хубаво?
– Контрирах го аз.
- Вероятно си прав. Но без промени не може. В такъв свят
живеем. А щом искаме и по-голяма промяна, ще платим и по-
висока цена. Нещата са свързани правопропорционално. В
самите си корени, нищо не се е променило. И всичките ни
усилия, може би, ще останат без резултат още дълго време.
Манталитетът трябва да се промени, а това изисква време.
Някои си помислиха, че за 6 години и една война, която уж няма
да имаме проблеми да спечелим, всичко ще се нареди. Не е така.
Но животът, светът и мисленето се променят, когато заработиш
пари.
- Знаеш ли нещо за тези пари?
- Знам, че ги има. Нищо друго не мога да твърдя.
Продължихме надолу, право към града. Значи така – в 19:00
часа, в ресторант „Калпак”. Фуражки ще вечерят в „Калпак”-а.
Животът обича да си правя шеги.
- Без доказателства сме безсилни. – Казах след около минута
мълчание.
- Никой не ползва доказателства. Мантрите за доказателствата и
законите са за балъците. Тук се съди по моралните закони на
национализма. Никой няма нито време, нито желание да се
занимава да доказва каквото и да било.
Един дъжд за охлаждане на общите военни страсти не би бил
излишен.
- Защо? Защо е всичко това? - Чувствах се като събуден след
заливане с кофа студена вода.
- Защото държавата ни се управлява от аматьори. Не става само
с избиване и евтини манипулации. Държавата ни бе продадена
от аматьори. И сега цената ще я плаща обикновеният български
гражданин. Както винаги, впрочем.
- Тогава да ги изчистим още тази вечер?
- След това контактите им и репресивните апарати ще се
включат срещу нас и ще ни заличат. Властта остава за този,
който успее да я сграбчи. Параграф 22, Симеоне. Същото е като
да се бориш с кръговрата на живота или колелото на
капитализмите и социализмите – безсмислено. Нещата са
предопределени да се случат и нищо не зависи от нас. Какво е
човекът в този динамичен и объркан свят?
- Предлагаш да катастрофираме ли?
- Тогава ще се види наистина има ли корабът капитан.
Стигнахме до града, говорейки си за най-различни неща и
сценарии за бъдещето на България.
Не знам кое действаше по-тежко – възможните сценарии или
натежаващата жега.
До одеве ние бяхме горе, а Михайлов и Налбантов – долу. Сега
беше точно обратното.
Колелото на живота, Симеоне.
Дъжд, моля.

*
* *

През целия ден беше горещо. Като че ли времето усещаше, че се

повишава и градусът на напрежението и в нашата армия, и
между България и Северна Македония. Или пък просто скоро
настъпваше астрономическото лято, Симеоне. Търсенето на
дълбоки смисли и изопачаването на нещата не те прави по-
различен от онези, срещу които негодуваш.
Филип и аз отидохме в „Каплак”-а преди всички останали.
Луксозен ресторант – оборудването беше скъпо, посудата,
цените, техниката, декорите. Освен т.нар. „традиционна част”, в
която имаше носии, кожуси, калпаци, револвери, съдове,
пендари и каквото още човек може да се сети, свързано с бита
едно време, имаше и т.нар. „нова част”, където преобладаваха
модерните обзавеждане, цветове на стените, форми на декорите
и т.н. Ние бяхме настанени в традиционната част на ресторанта.
Военните започнаха да идват един по един, заедно със своите
адютанти. Всички се поздравяваха с нас с половин уста и поглед
с едно на ум.
Президентът – ген. Йорданов – на средна възраст, висок и леко
пълен, с прошарена коса, със сериозен поглед, имаше обрани
поведение и обноски. Той стоеше на едното централно място, в
единия край на няколкото съединени маси. Михайлов стоеше
точно срещу него, в другия край съединението от маси.
Адмирал Шейтанов – млад, среден на ръст, с черна, подстригана
втори номер, коса, с не особено дълбок поглед, стоеше в
адмиралската униформа, седнал отляво на президента.
В мое ляво беше седнал ген.-майор Виденов – на около 40,
висок, с гъста черна брада, гола глава и обхождащ с поглед
обстановката в ресторанта, както и останалите на масата, главно
нас, адютантите.
Вдясно от Филип се бе настанил ген. Арнаудов – може би на
възраст той бе колкото нас, на 30-35 години. Среден на ръст,
фин, със съмняващ се във всичко поглед. Обикновено имащите
подобен поглед хора са интелигентни. За него, Филип не ми бе
говорил в частност.
Налбантов бе седнал вдясно от Михайлов. Адютантите бяхме
седнали до своите командири. От време на време прехвърчаха
невербални провокации с погледи и действия. Интересна
картинка. Весела компания.
С течение на времето, разговорите започнаха да стават все по-
отпуснати и шумни. Напрежението спадаше и човек би си
помислил, че се намира на военен банкет. Долавях, че се
обсъждат и някакви съвсем ежедневни и прости теми. Черното
не е бяло, Симеоне.
В един момент Филип се изправи с чаша бяло вино в ръка.
- Искам да вдигна тост за най-толерантната компания и най-
великата и непобедима армия в света – Българската. Велики и
непобедими сме, защото сме толетрантни и великодушни. –
Всички гледаха сковано Русев. Аз го дръпнах няколко пъти за
ръкава, но той не обръщаше внимание. Вдигна чашата, след
което я изпи на екс.
- Филипе… Добре ли си, моето момче? – Йорданов се намръщи
и смути наистина.
- Кой? Аз ли, бе, господин президент? Аз съм в перфектно
състояние! И материално, и здравословно, слава на Бога! –
Филип говореше на висок глас. – Вие как сте?
Кому беше нужен този цирк? Той жестикулираше много и
отсечено. Филипе, не си пиян, по дяволите! Какво беше решил
този път?
- И аз се чувствам чудесно. – Президентът продължаваше да го
гледа объркано. – Но на теб какво ти става?
- Ехе… Какво да ми става? Въодушевен съм, господин
президент. Обичам живота, обичам България, обичам всеки
един от Вас, тук присъстващите. Какво мога да искам повече? –
Филип награби близката бутилка с бяло вино и бързо започна да
си налива втора чаша пред смаяните погледи на всички.
Значи тръгваш да изненадваш враговете си, а? Ще ти се получи
ли?
- Извинете полковника. Днес стана с главоболие и жегата
допълнително го обърка. – Станах аз и се опитах да сваля Русев
на стола, но без да влагам особени усилия. Какво пък… Нека да
става, каквото ще става.
- Шшшшшшшшшшшшшшшт! Не! – Филип ми плесна шамар с
опакото на дланта и ме свали на стола. – Аз, драги ми адютанте,
празнувам днес! Открих лечебното свойство на най-новото
лекарство, което произвежда „Булфарм” –
„Идинамайнатасицион”. Много ефективно лекарство, мамка му!
Опа… - Втората чаша вече беше пълна, а сред военните настана
смут. Нямаше други гости в „Калпак”-а тази вечер, ресторантът
работеше само за нас. Филип изпи на екс и втората чаша вино,
след което я хвърли със сила на земята. Стъклената чаша се
разпръсна на хиляди малки парченца за части от секундата. –
Алооооооооооооо, диджейчето! Маестро, музикаааааа! Хоп!
Хоп! Хоп! Хоп! – Филип започна да щрака с пръсти и да се
подрусва и поклаща, сякаш се намираше в долнопробна кръчма,
в която не познаваха друга музика, освен чалгата. Или пък в
кабаре от 30-те на миналия век. Филипе, вече сме в 30-те, но на
XXI. век, мътните го взели!
Управителят на „Калпак”-а веднага дойде при нас. Дребен, с
гола глава, облечен с черна риза, сякаш в чест на височайшите
гости.
- Полковник Русев, какво е това безобразие? – Попита той със
строг тон.
- О! О! Охоооооооооо… Господин шефе, ти ли сиииии? – Филип
продължаваше да се прави на пиян. – Ти сиииииииииииииии!
Ха, ха, хааааааааааааа! Познах тееееееееееее! Виж се какъв си
готин в тая ризка! Един танц? – Филип му подаде ръка така,
както кавалерите канят дамите си на танц.
- Полковник Русев, престанете!
- Ееееее, какво е това? Веселете се, бе, хора! Много сте сухи тая
вечер. Да не сте някакъв пенсионерски клуб? Живец няма във
Вас.
Смутените погледи на останалите военни вече преминаваха към
явно неодобрение спрямо Филип.
- Филипе, сядай си на мястото веднага! – Намеси се Михайлов.
- А! Ама как така? – Русев изръмжа. Вече нямах представа в
каква посока ще поеме това представление. – Това не е ли
тъстчето? Здрасти! – Махна му с ръка Филип.
- Пиян ли си, бе? Дрогиран ли си? – В спора влезе и Налбантов.
Филип млъкна, изгледа го смутено и глътна демонстративно,
стараейки се да се чуе.
- О! Здравей… - Полковникът стоеше прав и го оглеждаше,
мълчейки. – Сестро? Да, здравей, сестро!
- Филипе, седни си на мястото, иначе ще стане лошо.
- Ама аз съм си на мястото, ма, жена!
- Филипе, мери си приказките! – В погледа на Михайлов вече
вреше ярост.
- Ама, моля ти се, бе, началник… Аз си меря приказките. –
Филип тръгна към Михайлов. – Ти си ми началник, нали така?
Любимият ми началник. Еееей, виж как знам аз! – Русев понечи
да го прегръща, но възрастният избегна това движение и също
се изправи.
- Какво искаш ти, бе?
- Да бъдем едно голямо и щастливо семейство. – Полковникът
се обърна към всички на масата. – Ние, с Вас, не бяхме ли и
досега едно голямо и щастливо семейство? Не сме ли братя?
Моята идея е в това семейство да влязат и нашите семейства. –
Филип не спираше да говори на висок глас. Аз само
наблюдавах.
- Полковник, за последен път те предупреждавам. – Президентът
също се изправи. – Укроти се и си седни на мястото или ще
трябва да те изхвърлим.
- Господин президент, аз съм един щастлив човек. Защо пречите
на щастливите хора?
- Ще броя до 3. – Михайлов застана зад Русев.
- Началник, какво правиш?
- Едно!
- Ама, не така, началник… - Филип взе оставената на масата
чаша на Михайлов.
- Ти няма да ми казваш аз какво ще правя! Две!
- Много си консервативен за дядо на чуждо дете, началник. –
Това подейства моментално на Михайлов и той изглеждаше
като ужилен. Русев хвърли чашата с все сила по главата на
Налбантов, който също гледаше като попарен. Чашата се счупи
и лицето на Налбантов бързо се покри с кръв.
Настана суматоха. Всички веднага се втурнаха към
местопроизшествието. Аз също хукнах нататък. Получи се меле.
Набързо ни изхвърлиха от ресторанта. Филип също бе пуснал
кръв за пореден път, но това не му попречи да им покаже средни
пръсти от безопасно разстояние.
- Елена роди мое дете, сестро! – Извика се Русев към Налбантов
на изхода на ресторанта. – Детето е мое!
Изхвърлиха ни, а вечерята вътре продължи. Замъкнах Филип на
две пресечки от ресторанта.
- Това ли беше целта ти?
- Какво? Не ти ли хареса? – Той продължаваше да плюе и
изкарваше кръв. – Виж как се смутиха.
- И вероятно ще се обединят, тъпако! – Сега вече бях в
състояние да съчувствам на военните, които нападнаха Филип.
Защо ли не те оставих да те убият, бе, куче?
- Те отдавна са обединени. На бойния им дух му няма нищо.
Всичко е наред. Така или иначе всичко е ясно, а те пируват. Но
никой не може да избяга от справедливостта, Симеоне. Тяхното
илюзорно бягство няма да продължи много дълго. Никой не
обича предателите, а тук собственият им народ ще се обърне
срещу тях. Ако оцелеят, няма да могат да намерят мястото си.
Това е най-малкото, което ще им се случи. Съвестта съществува.
Може цял живот да спи дълбок зимен сън, но винаги се обажда
поне веднъж. И винаги човекът се сеща, че е човек, дори и да е
прекалено късно.
- Това, че са обединени, не ти ли пречи? Не мислиш ли, че могат
да те сменят в командването на направлението?
- Ако искат да загубят и без това безсмислената Македонска
кампания, да ме сменят. Не можеш да очакваш много от
олигофрени, Симеоне.
- Не се държаха като олигофрени.
- Познай от три пъти защо беше така. И иди и влез сега, да
видиш какво ще е тяхното поведение.
- Изненада ги.
- Тъпаци са, Симеоне. Щом не очакваха това от мен, значи са
тъпаци. И не ме познават достатъчно добре. Което е само и
единствено в наш плюс. Няма логичен закон, по който да ме
сменят като командир на Централното направление. Направят
ли го, ще трябва да се мисли отбранителна стратегия на пожар.
Тези идиоти не са съставили такава. Разчитат на елемента на
изненадата, а всъщност един полковник ги изненада. Така става,
когато те разжалват и ти отнемат пагони, ордени и медали.
- Ордени и медали за учения?
- Да. След като нямаше войни, се раздаваха ордени и медали за
ученията. Но на мен ми отнеха ордени и медали и за заслуги към
преврата и разчистването на корумпираните картели в
държавата. Отнеха доказателствата, че някога съм бил деен
участник в спасяването на родината. Единствено в Държавния
архив има видеа и фотографии от действията.
Журналистическите и гражданските снимки са след това. Мен
ме няма на тях. Разбира се, видеата и фотографиите са в Архива,
ако онези не са ги унищожили.
Всичко се връща на този свят, Филипе. Омразата попива в
земята, заедно с нашите, изсмукани от нея, тела.
- Ти нямаш ли?
- Имам. През 2027 г. ме наградиха с медал „За доблест”, IV-та
степен, след ученията в Добруджа.
- Пази го. Ще ти трябва, когато се кове новата история на
България.
- Ти тези дни май обичаш да пуска кръв, а? – Засмях се аз.
- Като че ли – да. Но предпочитам да пия бира. Хайде, във
вилата ще пием бира. Нека онези нещастници се наливат с вино.
Който не е пил чешка бира, той не е живял.
Тръгнахме към джипа. Времето на „Новопрамен”-а в
хладилника на Филип щеше да настъпи съвсем скоро. Пил съм
много бири през живота си – български, гръцки, турски,
ирландски, немски, дори и американски, датски и френски, но
чешката бира винаги гледах да я отлагам, да я оставя като перла
в короната.
Какъв по-подходящ момент за поставянето на перлата в
короната от този? Кой знаеше какво ще се случи в
действителност? Сега има ракети и сателити. Дори и да
измислим най-добрия план за бягство и спасение, винаги можем
да се окажем в центъра на огъня.
Да пием за разгрома на шест от Седемте!
Да пием за победата!

*
* *
15 юни
Купонът наближаваше. Денят беше напрегнат, но споменът за
доволно изпитото количество „Новопрамен” караше човек да
приеме случващото се по-философски. Война, бе, Симеоне!
Каква философия?
Частите от Централното направление трябваше да се съберат в
Благоевград за последна проверка, преди да заемат своите
позиции. Неврокопският митрополит Теодосий щеше да
отслужи молебен, освещаване на знамената и войниците щяха
да целунат кръста и бойните флагове и минат под тях.
От рано сутринта трябваше да инспектираме техниката и
оръжията, затова нямаше време за почивка.
- Знаеш каква ни е политиката, нали? – Филип ме попита, докато
оправяше верижката на униформата си.
- Не знам. – Излъгах.
- Обобщавам я набързо – не разрушаваме нищо, докато не ни се
окаже върла съпротива. В противен случай оставяме изгорена
земя след себе си. Не искат изключения, но това няма как да се
случи. Храмовете са неприкосновени.
- Но те могат да бъдат центрове на съпротива.
- Могат. Безспорно могат. И сигурно биха били. Но, помисли си,
Симеоне, що за човек трябва да си, за да унищожиш Божий
храм? Аз може и да съм насилник. Може и да съм убиец, може и
да съм поръчител. Може и да съм простак. Може да съм
всякакъв, но на Божий храм няма да посегна. Господ е способен
да прощава. Може да прости всичко, но не и ако се обърнеш
срещу Него. Ние, заедно с македонците, сърбите и гърците сме с
една и съща вяра, Симеоне. Не ги обичам. И това е много меко
казано. Но стенописите и иконостасът в храмовете може да бъде
променен. Няма смисъл да разрушаваме храмовете на
православието, които са изстрадали от държавната стопанствена
безотговорност. Църквите и параклисите в малките райони на
тези три страни не са по-добре от нашите.
- Оставят се бастиони на врага по този начин. – Провокирах
Филип аз.
- Симеоне, не забравяй за ислямската дъга на Балканите.
Православието няма интерес само да нанася погром върху себе
си.
- Филипе, от самата война няма смисъл.
- Ние просто изпълняваме заповеди. Тези, които ги издават, са
временни. Народът остава. Ще ни разорят, но и през това ще се
мине. Имаме приятели. Те ще ни помогнат.
- Но ще бъдем смазани.
- Това е изпитание за народната воля. – Филип се усмихна и
тръгна да излиза. – Идваш ли?
Не можеше всичко да звучи толкова просто. Но обикновено
простото е сложно, а сложното – просто. Край, Симеоне. Край.
Край, мамка му. Край. И толкова. Едни щяха да изчезнат за
сметка на други. И толкова. Малко шум, малко недоволство и
стига толкова. Колко пъти вече се е случвало това в историята?
Целият ден бе изпълнен с обиколки и отделни срещи с
командирите на частите. Подготвени хора, с опит и поглед
върху нещата. И с фанатичност и вяра в успеха. Не можеше да
се очаква обективност. Това бе най-нормалното нещо в подобни
моменти.
Следобед умората от жегата вече бе заменена от ентусиазъм.
Обзалагам се, че в момента студена пот бе готова да избие по
челата само на определени единици, знаещи какво би било най-
логично да се случи. И тези единици, като че ли, май се
намираха на едно и също място. Колкото повече напичаше и
въздухът се нагорещяваше, толкова повече нашия ентусиазъм
нарастваше. Не. Не можеше всичко да е толкова прозаично.

18:30 часа
Слънцето беше единствен господар на небосвода. Нямаше дори
и малко облаче, което да скрие, макар и за няколко секунди,
силните му лъчи.
Всички съединения вече бяха строени в покрайнините на
Симитли, в двора на новите казарми. Най-отпред бяха новите
бойни знамена и командирите. Филип и аз обходихме бойните
редове. Стегнати, концентрирани погледи, изпълнени с вяра и
ентусиазъм. Най-доброто лекарство срещу студената пот и
скептицизма.
Зърнах лицата на момчетата от моя взвод. Палитра от емоции.
Някои ме гледаха със съчувствие, други – със завист, на трети
им беше все едно. По моето и по лицето на полковника нямаше
следи от схватките, бяхме се погрижили за това. Цареше пълно
затишие от страна на останалите шестима елитни военни.
Филип не мислеше за това. Той имаше задача и най-важното
нещо в момента бе нейното коректно изпълнение. Ние имахме
задача и най-важното нещо в момента бе нейното коректно
изпълнение. България имаше задача и най-важното нещо за нея
и нейния народ в момента, бе коректното ѝ изпълнение. Никоя
армия не трябва да толерира подобен цирк. Провинилият се, без
значение кой е той, трябва да бъде изхвърлен и осъден.
Митрополит Теодосий дойде заедно с още няколко отци и малък
хор, облечени в църковни одежди и носещи икона на св. Георги
Победоносец, и се качи на импровизивания подиум.
- Шапки долу! – Филип извика в момента, в който Теодосий
спря движението си. Всички свалихме своите фуражки като
един.
- Нека днес извършеното освещаване на водното естество –
Теодосий започна водосвета със своя мелодичен глас. - бъде за
всички нас проява на Божията милост и подкрепа за целите наш
народ и общество! Нека с благодатната помощ на Всесветия дух
да надградим и заздравим извършеното от поколенията преди
нас. Нека освещаването на бойните знамена на Българската
армия бъде предвестие за национално обединение, за
прославяне на героизма на народното ни воинство, което е
надежден гарант за свободата, независимостта и целостта на
майка България вчера, днес и утре. – Настанаха няколко секунди
мълчание. – Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги, и
във всички векове.
- Амииииииин! – Хорът запя в един глас.
- Спаси, Господи, Твоите люде и благослови наследството Си,
като даруваш на православните християни победи над враговете
и ги запазваш с Твоя Кръст. На тебе, Богородице, поборница-
воевода, ние, твоите раби, като се избавихме от злини, пеем
победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима
сила, от всякакви опасности ни освободи, та велегласно да ти
пеем: радвай се, Невесто неневестна!
Красота. Вяра в Господа и упование Нему. Църквата бе
получила водещо място в обществения живот така, както е било
по времето на Царство България. Така, както е в
Римокатолическия свят от векове насам. Грешно бе българското
управление. Грешно тръгваше срещу Божиите заповеди. Грешно
търсеше своето отмъщение, криещо се зад национализма.
Грешно представяше като вино кръвта в бокала. Грешно се
молеше на Господа.
Филип също припяваше и се молеше. На яката на униформата
му имаше дъбови листа. Все пак не са му ги отнели. Дъбовите
листа са въпрос на чест и достойнство. Не са му ги отнели.
Значи не е толкова безсилен.
- Слава на Тебе, Който ни показа светлината! Слава във
висините Богу и на земята мир, между човеците добра воля!
Хвалим Те, благославяме Те, покланяме Ти се, славословим Те,
благодарим Ти заради великата Твоя слава. Господи, Царю
небесни, Боже Отче, Вседържителю, Господи, Сине единородни,
Иисусе Христе, и Светий Душе! Господи Боже, Агнец Божий,
Сине на Отца, Който вземаш върху Си греха на света, помилвай
ни Ти, Който вземаш върху Си греховете на света! Приеми
нашата молитва Ти, Който седиш отдясно на Отца, и ни
помилвай! Помилвай ни, Боже, според великата Си милост,
молим Ти се, чуй ни и ни помилвай.
- Господи, помилуй! Господи помилуй! – Хорът припяваше
чудесно.
- Господи помилуй! – Аз също се включих в молебена с третата
молба за милост.
- Още се молим за благочествия наш народ, правителството,
началниците, градоначалниците и христолюбивото наше
войнство.
- Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй!
- Още се молим за блажена памет и вечен покой на душите на
нашите отци и братя, славно воювали и паднали за вярата и
отечеството в борбата за освобождение на българския народ.
- Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй!
- Още се молим да чуе Господ Бог гласа на моленето на нас,
грешните, и да ни помилва.
- Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй!
- Чуй ни, Боже, Спасителю наш, Надежда на всички хора до
краищата на земята и по далечни морета, и милостив бъди към
нашите грехове, и ни помилвай.
- Защото си милостив и човеколюбив Бог и затова Ти въздаваме
слава – на Отец и Син, и Свети Дух, сега и всякога, и във всички
векове. Амин.
- На Господа да се помолим!
Молебенът продължи. Всичко вървеше като по вода. В момента
молебени се отслужваха и по сборните пунктове на другите две
големи направления. Митрополитът и хорът продължаваха да
пеят, а аз постоянно оглеждах какво се случва наоколо. Строй.
Тишина. Всички слушаха пеенето.
- ... Чуй молитвата ни и милостиво приеми преселилите се от нас
при Тебе Твои раби, сега поменавани, които са паднали за
свободата на българския народ... – Чух Филип също да се моли,
вече отчетливо.
- ...облечи ги в светла и чиста дреха, защото те тук избелиха
ризите си в своята кръв, и дари им мъченически венци. –
Продължих аз. Филип ме погледна с периферното си зрение.
- Амин!
Камбаната на параклиса, построен заедно с казармите, биеше
празнично. Молебенът приключи. Митрополит Теодосий
започна да поръсва военните части със светена вода. Аз, Филип
и командирите на частите и техните адютанти се наредихме в
една линия и целувахме кръста по съответния ред. Новата власт,
в сътрудничество с БПЦ, бе въвела някои леки, по-скоро
козметични, промени в традициите.
Военните части минаваха под своите знамена и целуваха
кръстовете на отците, за да не се губи време. Не се отнемаше
нито от символичността, нито от смисъла, нито от чистотата на
този акт.
Целунахме кръста. Митрополитът ни пожела успех, здраве и ни
благослови, след което остана да си говори с командирите на
частите, които все още не познавах добре. От казармата излезе
млад сержант. Това беше телефонистът. Когато дойдох тук за
пръв път, успяхме да разменим няколко думи. Сержантът
тичаше право към нас с притеснен вид. Командирите все още
бяха предимно около митрополита.
- Полковник! – Телефонистът извика силно. – Полковник! –
Всички командири в миг се обърнаха към сержанта и сред тях
излезе Филип.
- Какво има, сержант?
- Полковник, викат Ви на телефона! Спешно е!
- Щом е спешно, ще дойда, сержант. – Русев веднага, без да
каже и дума повече, закрачи бързо към комплекса.
Няколко секунди по-късно празничната атмосфера се
възстанови. Какво се случваше? Едва сега започнах да
забелязвам залязващото слънце. Последният залез. Искрите на
този залез щяха да запалят голям огън. Как ли се чувстват сега
Милена и Кирил? Скоро трябваше да им напиша писмо.
Военната поща е една от най-сигурните и бързи линии за
кореспонденция у нас.
У войниците цареше приповдигнато настроение. Минаха
няколко минути, след които Филип излезе от сградата и с бодра
крачка се върна при нас. Той рязко ме дръпна встрани от
останалите. Изражението му издаваше недоволство, така че да
не му се подчиниш в този момент не бе най-умното нещо на
света.
- Симеоне, - Той се огледа набързо. – нещата са сложни. –
Смутих се за момент, след което се окопитих.
- Какво има?
- Някой се е опитал да ликвидира тъстчето, зетчето и Арнаудов.
Подозират мен, разбира се. Нямам общо с това.
Вцепених се. Какво се случваше, по дяволите?
- Дело на пацифисти?
- Не знам. Но определено – Филип обхождаше района с поглед и
започна да шепти. – им се иска да е дело на полковник Русев.
Може и най-елементарна инсценировка да е. Отговор на
изпълненията в ресторанта. Може да е всичко. Но, ако е дело на
външни хора, то, ето ти червена лампичка. Изтичане на
информация. Възпиране на държавната политика. Или външна
провокация.
- Какво следва?
- Тежки времена за нас. Щом са стигнали до мен, лесно ще
стигнат и до теб. Стигнат ли до теб, за Крум не мога да знам
какво предстои.
- А какво се е случило? – Сега Крум беше в най-голяма
опасност.
- Цивилни, скрили се в горите, стреляли по Михайлов,
Налбантов и Арнаудов по време на молебените. Тогава, знаеш,
сме неподвижни и сме изключително лесни и удобни мишени.
- Е?
- Какво „Е?”? Оцелели са. Схващаш ли, че тук такова нещо не се
е случило? Тук никой не е стрелял. Сега сме на мушката.
Информацията, която ми се подаде, казва, че няма да сменят
командирите на направленията. Но аз съм поставен под
сериозно наблюдение. Цялата армия е настръхнала. Оглеждай се
и внимавай какво и с кого говориш. – Филип шептеше и не
отделяше поглед от войниците и техните командири. – Тъстчето
има хора навсякъде. Но... И аз имам в другите направления.
Мога да ти кажа още три неща. Първо, за Крум не се
притеснявай. Той е оправно момче. Второ, немислимо е такива
райони да са неохраняеми. И тук, и там има военна охрана. Това
е провокация. Трето, хайде да отиваме при другите и да държа
реч. Довечера, във вилата, ще говорим на спокойствие.
Без повече да губим време, ние се върнахме при останалите.
Филип успя да вкара ред и да се измъкне от зададените му
въпроси.
Не след дълго вече всички, дори и духовниците, бяха строени, в
очакване на речта на полковника.
Русев излезе напред и без да се възползва от правото си на
микрофон, заговори на висок глас:
- Войници, офицери и генерали! Днес, в навечерието на един от
к;ючовите моменти в най-новата ни история, ние сме призовани
да се бием за добруването на България. Днес от нас искат да
успеем там, където пролятата кръв на нашите предци бе
омаловажена от най-различни договори и недобронамерени
политически амбиции. – Филип говореше отсечено. Все пак се
стягахме за военни действия, не за бал с маски. – Идеалът за
национално обединение на България не е загинал. Никога не е
загивал. В продължение на десетилетия, той бе потискан,
задушаван и неглижиран, но не е загинал. Там, - Филип се
обърна настрани и с дясната си ръка показа гората, която
войниците виждаха. – зад нашите граници, стотици хиляди
българи са обречени на неравен и недостоен живот от
управляващите ги мнозинства. Някои от тях знаят кои са и какви
са. На другите трябва да им се припомни. И това може да стане
без излишно проливане на българска кръв. Когато Ви кажат да
използвате силата си, дадена Ви от Майка България и от Господ,
не го правете. Знайте, че на мястото на онези, срещу които Ви се
казва да употребявате сила, могат да бъдат отдавна загубени или
забравени Ваши роднини, останали извън пределите на
родината. Ние не сме братоубийци. Ние искаме справедливост и
ще я извоюваме. Никой не е забравил нашите братя и сестри във
Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните
покрайнини. Несправедливостите са временни. Болезнени и
тежки, но временни. Ние искаме своето национално обединение.
На нас не ни трябват нито Атина, нито Белград, нито Букурещ
или Анкара. Реномето не България в последните десетилетия бе
потъпквано системно от предателите, които, по една или друга
причина, ни управляваха. Време е да се изправим и да си върнем
своето. Ние си искаме своето. Нищо повече. И ще си го вземем.
Ние сме авангардът на настъплението, основата, върху която ще
се гради най-новата история на нашата родина. Такава е
Божията воля. Напред, за България! Ура!
- Ураааааааааааааааааа! Ураааааааааааааааааа! – Гърлата на
близо 3000 войници извикаха тържествено след речта на Русев. -
Урааааааааааааааааа! – Останалите не бяха дошли в Симитли.
Оркестърът започна да свири химна „Мила Родино”, след което,
под звученето на „Напред, към подвизи и слава”, ротите
започнаха да минават в строй след своите знамена. Щастливци.
Все пак можеха да участват в освещаването на знамената. А
другите, които не бяха тук, може би посрещаха тази традиция в
съвсем различна обстановка.
В очите на маршируващите войници се забелязваше пламък,
който можеше да съществува само в очите на народ, претърпял
безброй несгоди в дългата си история. Всички командири и
адютанти, отново наредени в една линия, съпроводихме с
почест и погледи минаващите войници. Повечето от тях бяха
младежи. В училищата се залагаше изключително много на
възпитаването на патриотичния дух.
Зазвуча „Велик е нашият войник”. За момент почувствах
настръхване по гладко избръснатите си бузи. Времето беше
топло, събитията идваха едно след друго, но няма как да знам
как ще приключи всичко това. Сега, след като в Северното и
Южното направление се били случили подобни ексцесии, не
можех да бъда спокоен. Не се намирахме между чука и
наковалнята. Но пък сме Централното направление. Без нас,
основите на север и на юг могат да поддадат много бързо и
цялата операция от настъпателна да премине в отбранителна.
Колко често му се случва на човек да се намира хем в най-
изгодната, хем в най-неизгодната ситуация едновременно? Сега
хиляди бяхме в тази ситуация едновременно. Съвпадение?
Младежи... Колко от Вас вече бяха станали бащи? Колко от Вас
нямаше да се върнат? Колко от Вас все още не бяха срещали
истинското лице на живота? Да умреш от куршум е по-бързо и
престижно, отколкото във всекидневни мъки и борба за
оцеляване и парче от насъщния. Така бе по времето на всички
правителства на „Прехода”. Но Вие сте млади и няма как да
помните. Младостта не е порок.
Провокация... Така значи... Подема се кампания не само срещу
Македония, а и срещу вътрешните врагове. Филипе, от теб
научих, че няма как да останеш безучастен, без значение от
предизвикателството. Какъв ще е нашият отговор? Или поне
твоят?
Митрополитът и цялата духовна делегация се поздравиха с нас и
си тръгнаха, докато ротите вече се събираха, за да отпътуват
обратно към своите позиции.
Какво не се виждаше? Беше ли на път да изригне един
своеобразен военен, политически и социален Йелоустоун?
Изригването на този супервулкан би било пагубно за Северна
Америка и би засегнало директно всяка точка на континента,
както и части от Камчатка и повече от половината Гренландия.
Ами какво щеше да засегне Българският Йелоустоун? Минимум
целия Балкански полуостров. И накрая пръст в решаването на
проблема щяха да имат влиятелните държави. Приятелите ни би
било добре наистина да се окажат приятели.
Вулканите и ледниците си приличат по едно – вижда се само
минимална част от тях, а хората си мислят, докато не разберат
същината на нещата, си мислят, че виждат всичко. На нас ни се
искаше да имаме прозрачна държава. И привидно имахме.
Повярвахме, че всичко бе прозрачно. Повярвахме, че всичко е в
името на добруването и величието на България и православието.
Повярвахме, че най-сетне сме стигнали светлината в края на
тунела. Но и тя изгасваше. Българийо, в чии ръце си? В чии
ръце ще попаднеш след нас? Господи, Боже наш, спаси не нас,
но бъди милостив към нашите деца и към единствената ни
родина!
Слънцето започваше да се скрива. Залезът е красиво явление. И
имаме щастието да го наблюдаваме в края на всеки ден, когато
няма плътна облачност. По залез се правят какви ли не
запомнящи се неща – зашеметяващи кадри, пиене на бира по
тепетата сам или с приятели, първа целувка с новото гадже,
първи залез с новото гадже, размишляване над живота и
неговото злободневие, слънчева баня, духовно пречистване,
отправяне на молитви, предложение за брак... Човек можеше да
прави всичко по залез. Защото вярва, че злото ще си отиде със
залеза, нощта ще го разтвори и след изгрева всичко ще бъде
чисто, ново, непорочно.
Този залез не бе като останалите. След него нищо нямаше да
бъде както преди. Хиляди, може би милиони, а може би
милиарди... Не. Десетки милиарди пъти това се бе случвало. За
всеки. Всеки ден. За всяка държава. Периодично. За света. Пак
периодично. За планетата. При строгото спазване на определени
природни и не само цикли.
Командирите на ротите вече се разотиваха. Всеки знаеше своите
роля и задачи. Поздравих се с всеки един поотделно. Приятни
хора – млади и на средна възраст. Колко по-леко се живееше
без истината и рационалността в моменти като този? Ами, ако
Филип лъжеше? Но пък защо му беше да го прави? НАТО
тръгна срещу бивша Югославия и я разгроми. Всичко е бизнес и
политика.
Не. Не. Не и за нас, истински вярващите в своите идеали. Не.
Ние не бяхме покварени по този начин. Ние бяхме просто
пушечно месо. Не. Не и този път. Съдбата винаги поднасяше
изненади. И винаги крайният резултат е един и същи. Но няма
място за отстъпление, докато се откриват възможности за
пушечното месо да определя правилата. Не и докато за мъртвите
се открива шанса да поведат сражение и първоначално да го
спечелят. Руснаците успяха за кратко през 1915 г., при Осовец.
Загиващи, разпадащи се от немските газови атаки, те
увековечиха подвига си. Сами, повели безсмислена защита на
крепостта при вече пробит фронт. Сами, излагайки се
незащитени срещу газовите атаки. Сами, успявайки, в края на
обречената отбрана, да спасят, осигурявайки коридор за бягство
навътре в Руската империя, хиляди от своите. Така, както ген.
Владимир Вазов е удържал Дойран. Така, както България и
преди е разчитала само на себе си.
Този огън беше наш. И ние трябваше да изгорим в него, ако не
умеем да боравим с него. А с изпълнения като това на Филип в
ресторанта и с евентуалната провокация на север и на юг, не
можех да бъда оптимист, че умеем да контролираме огъня.
Този огън беше наш, но и не беше наш. Защото с него щяхме да
засегнем и други играчи. Сами срещу всички. Огънят се
подчинява само на онези, които умеят да го контролират.
А коя отбрана е излишна и безсмислена? Само онази, при която
никой не вярва в утрешния ден.
Командирите тръгнаха. Филип дойде при мен.
- Отиваме за последно във вилата. Имаме какво да си кажем,
преди да се запалим огъня. Впрочем... Днес май няма да пием
„Новопрамен”. Ще остане за след осъществяването на
обединението с Вардарска Македония. – Филип се засмя
горчиво. Победа можеше и да има. Но как да се насладиш на
момента, след като осъзнаваш, че си под прицел? – Преди да
минем като царе през ГКПП „Делчево”, трябва да се подкрепим
с нещо. С ликьор, например. – Продължи Филип. – Хайде,
всичко ще е наред.
Не отговорих. Качихме се в джипа и потеглихме, заедно с
офицерите, към вилата. Северната група на Центрланото
направление ще атакува по оста Раково – Църцавица,
централната, в която бяхме аз и Филип – по оста Клисура –
Лешко, а южната група – по оста Габрово – Сухострел.
Настъплението по Северното направление се делеше на две
групи: на север – по оста Коприва – Каменичка Скакавица, на
юг – по оста Цървена ябълка – Раково. Двете направления имаха
сборни пунктове в непосредствена близост едно до друго.
Настъплението по Южното направление се делеше на три групи:
на север – по оста Клепало – Никудин; в центъра – по оста
Крънджилица – Бускалци; на юг – по оста Кукурахцево –
Габрене.
До началото не оставаше много.
Може би две-три халби бира или една-две чаши ликьор.
Една искра за мезе.
И хиляди молитви за успех и благоденствие.
Казват, че най-запомнящите се купони продължават до
сутринта.
 *
* *

България признаваше правото на вероизповедание на

мюсюлманите. Държавата ограничаваше броя родени деца при
малцинствата, но не посягаше на техните храмове физически.
Властта затегна някои неща около другите вероизповедания,
като броя сбирки на католиците, протестантите и евангелистите,
разрешените децибели при проповедите на ходжите, например.
Предполагаше се, че членовете на тези вероизповедания, за
които има опасения, че могат да бъдат опасни за националната
сигурност, биват следени. И вероятно беше така. Съвсем в
началото на управлението на „Нова България”, още в края на
2024 г., се обсъди написването, обсъждането, гласуването и
приемането на нов закон, наподобяващ Закона за защита на
нацията от 1940 г.
Не се стигна до тази стъпка. Поне не официално. Нов Закон за
защита на нацията нямаше и не пристъпихме към открит
фашизъм. Къде чрез „мека власт”, къде чрез по-твърди
проявления на превъзходство, на етническото мнозинство му се
даваха повече привилегии, отколкото на малцинствата. След
десетилетията на политика на толерантност и мек реваншизъм
към всякакъв тип малцинства – етнически, религиозни,
сексуални и т.н., този тип водене на страната сега бе на ход и
определено се нравеше на огромна част от народа.
Медиите бяха задължени да описват и показват успехите на
новата власт. Положението не се бе променило особено от
времето на ХИМН и ежегодните класации на „Журналисти без
граници”, когато заемахме незавидното 111-то място в света по
свобода на словото и медиите. Но, ако тогава ни заливаха
негатизивъм, злъч, пропаганда за отчаяние и неприязън едни
към други, то стилът на днешните медии можеше да се сравни
успешно с онези, от времето на социализма – възхваляване на
властта, на отделни граждани и изтъкване на техните житейски
истории, трудови и интелектуални способности.
Референдумът за излизане от ЕС и до днес не е с доказана
автентичност. Говори се, че резултатите са манипулирани.
Тогава имаше 82% активност – 72,4% от гласувалите бяха „За”
излизането от ЕС, останалите 37,6% - „Против”. В крайна
сметка излязохме. И други платиха цената за нашето желание.
Туристите по нашето море продължаваха да идват от цял свят.
Националистическото управление не беше забранило на никого
да влиза на наша територия. Националната сигурност си е
национална сигурност, бизнесът си е бизнес. Държавата можеше
да печели прилично и от двете. И ние използвахме този модел.
България днес често бе демонизирана в чуждите медии заради
национализма. Преди ни демонизираха заради корупцията,
изразена в шкафчета и куфарчета с пари, назначения на
некомпетентни за определени длъжности лица, рекет и
насилствено изземване на бизнеса. Европейската общност
продължаваше да се разлага, след като системно си затваряше
очите за неприятностите, които се създават от мигрантите от
Близкия Изток и Северна Африка.
След като Полша и Унгария зададоха тона, примера им
последваха в Украйна, Гърция, тук, в България, в Сърбия,
Словакия и Словения. Големите западноевропейски страни
отказваха да приемат национализма като свои спасение и верую.
Мултукултурализмът беше започнал да изменя традиционния
облик на страни като Великобритания, Франция, Германия,
Италия и Испания. А те, наивниците, си мислиха, че се
реваншират за вековете робство, колонизация и избиване на
чернокожите. Кампанията „Black Lives Matter”, подета през 2020
г., след предполагаемо убийство на чернокож наркодилър при
арест, бе едно от върховите проявления на расизъм от страна на
черните към белите. Паметници на Христофор Колумб и на
герои от Конфедерацията бяха събаряни и натрошавани на
малки части. В центъра на американските градове.
Как, по дяволите, тези хора се бориха с расизма, след като
насловът, под който уж го правиха за равноправие и
толерантност, бе расистки? След като „Черните животи имат
значение”, при положение, че милиони чернокожи, както и
хипита, по целия свят се обединиха под този лозунг, то къде е
расизмът в „черни”?
Не знам. В България нямахме такива проблеми. Но това не
означаваше, че кампанията нямаше широк отзвук и тук. В
определени моменти, вътрешните проблеми на страната бяха
изместени от фокуса на разбеснелите се тълпи, уж мирно
протестиращи. Накрая първичното у Хомо сапиенс взе превес и
паметниците и историята започнаха да се рушат и преиначават.
От Европа, а и от нашата къща, се чуваха много гласове в
подкрепа на тази кампания, за която се криеха нечисти помисли
за преиначаване на историята и громене на историческото и
културното наследство.
Пандемията от коронавируса през същата 2020 г. официално
даде началото на новата „Студена война” между САЩ и Китай.
Двете страни не спираха да си разменят любезности преди това,
като градусът на напрежението се покачваше и преди началото
на пандемията, и след това. Американците забраниха на
„Хуавей” да оперира на пазара в САЩ, тъй като китайците
тайно събирали информация и шпионирали милиони
американски граждани. След това Вашингтон отзова китайски
дипломати. Пекин отговори по същия начин. И това беше само
началото.
Влиянието на БРИКС се засили. Все повече държави подемаха
антиамериканска политика след намеса във вътрешните работи
от страна на САЩ. Малко преди началото на пандемията,
американците предизвикаха размирно положение във
Венецуела. А преди това? Преди това бяха Афганистан, Ирак,
Либия и Сирия. Никой не можеше да каже кой е следващият в
списъка. Никой не знаеше кой ще е следващият „непослушен”.
Но на всички беше ясно какво ще последва.
Американските намеси във вътрешните работи на суверенни
държави, както и изострянето на икономическата ситуация,
принудиха света отново да се раздели на два големи лагера, но
този път без мащабна и кръвопролитна война преди това.
Сега отново се говореше за делене на комунисти и капиталисти,
но разделението по-скоро бе на принципа на либерални и
консервативни общества. Можеш да бъдеш капиталист и без да
си либерален. Можеш да бъдеш комунист и без да си
консервативен. Не. Дори не консервативни и либерални. Днес
деленето се водеше по оста „Традиционни – Мултукултурни”
общества.
При традиционните имаше ясно изразени доминиращи
мнозинство и култура на мнозинството. При мултикултурните –
ясно мнозинство, смесващо се с малцинствата и постепенна
промяна на някогашната доминираща култура на мнозинството.
Разликите се размиваха. Всеки можеше да стане гражданин на
съответната страна, в която живее, без значение от своите
външен вид, черти, име, култура, пол, етнос, възраст и религия.
Звучащо утопично, но всъщност нямаше нищо красиво в това да
говориш на един и същи език с останалите, да не можеш да се
различиш с нищо от тях, да бъдеш просто част от поредната
статистика, поредната единица. Или поредната нула.
При традиционните общества, сред които бе и нашето, имаше
ясно разграничение. Близки, интимни и семейни отношения
между хора от различните националности от един и същи лагер
се допускаха. Ако човек от единия лагер искаше да бъде с човек
от другия, а такива случаи изобщо не липсваха, това се считаше
за политическа диверсия, за предателство, за подкопаване на
основите на установените строеве.
Информационната война, която се водеше и която всъщност бе
водещата в конфликта, не жалеше никого. Светът за пореден път
бе разделен от безумци. Вината трудно можеше да се подели
обективно между онези, които го разделяха днес, онези, които
бяха втълпили на човечеството враждуващите идеи и онези,
които бяха най-радикализирани и от двете страни.
Нашият лагер бе предвождан от Русия и Китай, подкрепян от
Бразилия, Индия и Република Южна Африка по икономически
причини. В него се включваха още бившите съветски
републики, Монголия, България, повечето страни от Източна
Европа и Балканския полуостров, без Хърватия, Косово, Турция
и Албания. Част от този лагер бяха и Виетнам, Куба, Египет,
Иран, Венецуела, Саудитска Арабия, Северна Корея и
възстановяващите се Сирия и Ирак.
Лагерът на мултикултурните общества бе предвождан от САЩ,
Великобритания, Германия и Франция. В него влизаха всички
държави, в които царяха т.нар. „либерални демокрации” –
термин, останал още от времето след Втората Световна война,
сред които Канада, Австралия, Нова Зеландия, Филипините,
Япония, Турция, Италия, Испания, Албания, Хърватия и Косово.
Сега и от двете страни, въпреки преобладаващата ненавист към
врага, се чуваха гласове за построяване на каквото и да било.
Преди, по време на еднополюсния модел, с господството на
САЩ и либералните демокрации, се говореше за разрушаване
на стари и порочни модели, за разрушаване на порядките на
отминалите времена и за разрушаване на всичко, свързано пряко
или косвено с миналото, особено в териториите с господствали
социализъм или комунизъм. Паметта, например, не може да
бъде разрушена.
Еднополюсният модел действаше деструктивно на света и
опитите на довчерашните врагове да се помирят, да затоплят
отношенията си и да работят съвместно за напредъка на
човечеството, се оказваха по-скоро неуспешно, отколкото
медиите и информационните агенции се опитваха да ги
представят.
При еднополюсния модел не можеш да избираш. Но ние,
живеещите в традиционните общества, също живяхме в
еднополюсни модели. Опозицията в България се потискаше и
разчистваше. Така бе и в останалите страни от орбитата на
традиционните общества.
При мултикултурните общества имаше право на избор между
политически партии, но там разковничето се криеше другаде.
Там политическите системи започваха да се пренасищат от
партии – по-стари и новосъздаващи се. Почти невъзможно бе да
се избере централизирано управление, с една или две
управляващи в коалиция партии. В техните парламенти редовно
влизаха поне по 6-7 партии и разделянето на властта ставаше
изключително трудно и невъзможно за угода на всички. Може
би това и обясняваше сравнително честите предсрочни избори в
лагера на мултикултурните общества.
Нито единият, нито другият модел са идеални. Всички имат
недостатъци. Съмненията за манипулации все пак оставаха,
въпреки въведения почти навсякъде машинен вот. Не и при нас.
Ние нямаше в какво да се съмняваме. Или ще изберем партия,
близка до големите в нашия лагер, или ще изберем партия…
Близка до големите в нашия лагер.
Международните новини бяха на почит, за да знаем какво се
случва по света. Пътуванията не бяха забранени.
Националистическа България имаше относително малко
допирни точки със Социалистическа България. Пътуванията,
осведомяването, чуждите езици, чуждата музика… Нищо от
това не беше забранено, но се наблягаше предимно на
българското. Това поведение напомняше на френския
аудиовизуален модел от началото на века – над половината от
продукциите, които се излъчват по националните и
регионалните телевизионни канали трябваше да са френски. В
това, разбира се, няма нищо лошо. В нищо умерено няма нищо
лошо.
Лагерът на традиционните общества – просто държави, в които
на местното се държеше изключително много, но и на чуждото
се отдаваше необходимото уважение. Подредено спартанско
пространство, с привиден фалшив морал, в което все пак имаше
напрежение, задкулисия и цъкащи бомби със закъснители.
Лагерът на мултикултурните общества – държави, в които уж
всичко се признаваше на всеки, но с неясни и невидими
арбитри. Хаотичен атински площад, на който, освен дебатите и
споровете, можеше да се забележат и летящи храни и предмети,
а често и боеве между дебатиращите. Поне фалшивият морал
знаеше, че нито е истински, нито е морал.
Какво беше всичко това? Поредното договорено разделяне на
света? Кому беше нужно това? Защо?
Инатите на определени силни политически играчи не можеха да
бъдат преборени. Нито едните искаха да направят компромис,
нито другите. Най-доброто и от двете системи можеше да
създаде нещо идеално.
Можеше ли? По-скоро не.
Еднополюсният модел е вреден и деструктивен за човечеството.
Дори и да бъде измислен политически модел, при който
болшинството от хората да бъдат доволни, то отново щеше да
има такива, на които да не им харесва по някакви причини или
просто на инат. Защото, макар и идеален за болшинството,
еднополюсният модел оставаше си оставаше еднополюсен
модел. Без алтернатива.
Съчетаване на най-доброто от всичко налично. Колко лесно и
просто звучеше всичко… Сякаш това бе детска игра, в която се
разпореждаш с животите и съдбите на куклите и играчките, а не
с осем милиарда различни живи свята. Лесно и просто. Като
нарязването на хляба на филии.
Лесно е.
На думи.
Но и на действия.
Очевидно.
 *
* *

Машината вървеше прекалено добре. Прекалено хубаво не е на

хубаво. Но все пак машината вървеше. И в момента нямаше по-
важно нещо от това. За 34 години „Преход”, България нямаше
своя собствена единна посока. Сега, когато такава бе налице,
трябваше единствено да видим къде води пътят. Дори и да
катастрофираме фатално, то това е нашият път. Това е нашата
правоспособност за управление на държавния автомобил.
България и нейният народ, дали благодарение на орис, дали
благодарение на някакъв висш магнетизъм върху кръстопътя
между Европа и Азия, дали благодарение на проклятие,
успяваше да победи и да разцепи всички свои поробители. Така
е било, така, може би, ще е и в бъдеще. България никога в
историята си не е променяла своето име. Българите никога не са
се наричали по друг начин. Но винаги са надхитряли и хвърляли
в пропастта вековните си поробители. По-често от
поробителите, българите хвърляха в пропастта само себе си и
своите братя и сестри.
Вилата вече не беше толкова уютна, колкото преди.
Напрежението се усещаше. Ами, ако се натъкнем на сериозна
съпротива? Ще горим? И всичко е толкова просто? Не.
Филип влезе вътре и лежерно, без никакви наченки на
предстояща след броени часове война, отиде да извади ликьора
и да налее в чашите.
- За България, за Господ, за семейството и за всички живи и
умрели! – Филип изпи чашата на екс. Той имаше напрегнат вид.
Чисто черната униформа допринасяше за това.
- За всички живи и умрели! – Повторих аз и също изпих ликьора
си. Русев наля по още една чаша.
- Симеоне, - Филип започна да подмята сребърната верижка на
униформата. Верижката и коланът бяха от чисто сребро. Моите
също бяха от чисто сребро. Както и на всеки от Седемте и
техните адютанти. – играта вече започна. Или ще играе
бесилката, или автоматичните откоси ще ме прекършат.
- Трети вариант няма ли?
- Не. Има разклонения на двата варианта, но трети път пред нас
няма.
- По-конкретно?
- Нищо повече няма да кажа в момента. Сега най-важното е да
стигнем до Скопие, да спасим Крум и да решим как ще се
придвижим до София. Някои хора си мислят, че е невъзможен
пробив през центъра.
- А може би искат да предадем центъра?
- Може и да искат това. Но ще спасим десетки хиляди. – Филип
изпи на няколко големи глътки и втората чаша.
- И ще обречем на сърбизация още няколко пъти по толкова.
- Не и ако тези хора дойдат тук, в своята родина.
- Хората, живеещи в Македония, отново са обречени. Или
сърбизация и репресии, или отново изоставяне на дома.
- Това е война, Симеоне. По-добре е да дойдат при нас,
отколкото албанците да ги избиват, водени от своите
шовинизъм и фундаментализъм.
- С албанците сме в добри отношения, засега. – Отбелязах аз.
- Именно. Засега. След проваления опит за обединение с Косово
през 2025 г., те ще направят нов опит за това. И пак няма да са
достатъчно силни, за да тръгнат срещу нас.
- Могат да тръгнат, заедно с Турция и да създадат нови
размирици в Босна.
- Именно. Мюсюлманската дъга на Балканите. Ние също
влизаме в орбитата на този обръч. Всички земи, които са на
южния бряг на Дунав, влизат в този обръч. Ние може и да сме
компактни и добре оборудвани, но срещу Турция трудно ще
можем да удържим.
- Нали плановете са като по социалистическо време – между 48
и 72 часа задържане на турците, докато руснаците дойдат?
- Точно. Но тук имаш опасност и от запад и югозапад. Армията
ни трябва да се разкъса.
- Няма кой да тръгне да разпалва подобен конфликт в
двуполюсния модел. САЩ и СССР не го допуснаха, а сега ли ще
се случи това? Няма шанс това да се случи.
- Презастраховането никога не е излишно. И има кой, Симеоне.
Ние сме тези, които ще разпалим конфликт.
- Какъв е смисълът да започваш конфликт, в който краят е един
и същ – взаимно унищожение? Безсмислено е. След като ще
бъдеш унищожен, как ще спечелиш и ще имаш прогрес? Няма
логика.
- Регионалният конфликт не е като световния. И само на това
можем да се надяваме.
- Значи все пак тръгваме напред с надеждата.
- Надеждата е убиец, Симеоне. Най-страшният убиец. Но без нея
не може.
- С надеждата живеем и умираме. Така е, прав си. Помисли си
само... – Започнах да пия втората чаша, след като досега я
разучавах с тъп поглед. Ликьор е това, мамка му, не е боза. –
Живеем с надеждата, че ще ни приемат в детска градина. Преди
беше така, помниш. И по-скоро нашите родители живеят с тази
надежда, ние все още не разбираме ситуацията в дълбочина. –
Сега оглеждах чашата като холивудска звезда, играеща шеф на
мафията. Чаша е, Симеоне. Стъклена чаша с алкохол. Стъкло и
ликьор. – След това се записваме в първи клас. След четвърти
клас идва някакво условно разделение. Помниш, нали?
- Помня. – Филип се колебаеше дали да си налее и трета чаша,
но се отказа.
- След четвърти клас какво следва?
- Буквално – пети. Вървейки в тази реторика – седми. Дали да
кандидатстваш за гимназия, или да останеш в досегашното си
училище.
- Именно. Тръгваш по един от пътищата в живота си. Накрая
този път може да се окаже и единственият в живота ти, стига да
не загубиш пламъка и желанието си, докато вървиш по него.
- И искаш да кажеш, че всичко е свързано с надеждата, нали?
- Точно така.
- Не излиза ли, че така се убиваме? Каним смъртта доброволно.
- Филипе, надеждата е като вярата и любовта – отрова.
Неслучайно и трите вървят заедно. Без да се надяваш, ти не
живееш. Ти си робот, който просто съществува. Без да вярваш,
пак си робот. Без да обичаш – също.
- Изводи си цялата лекция.
- След училището или гимназията следва университетът. И пак
по каналния ред – кандидатстваш, може вече да е в съвсем
различна посока, надяваш се да те приемат, учиш, реализираш
се, проваляш се. И отново можеш да смениш посоката в живота
си.
- А може и да не те приемат, ако не си амбициозен. Точно тези
са ми най-странни. Не желаят да се развиват, прости са, имат
самочувствие и смятат, че знаят, едва ли не, всичко. Вече не.
Нашата политика, мисля си, се оказа добра. Щом не искат да
учат, отиват да вършат тежка физическа работа. Ако не се
откажат в рамките на първата година, губят възможността си да
опитат да кандидатстват за висше образование. Жестоко е, ще
кажеш, но сме си в правото. Не може да има само висшисти, но
не може и да има само стадо бачкатори.
- Това е и едно от нещата, за които ни критикуват.
- Симеоне, те нека си критикуват. Но за предпочитаме е първо
да се справят с вътрешните си проблеми, а те стават все по-
големи и неразрешими. Те на България няма да дават наклон. –
Филип звучеше като един истински уважаващ себе си Бай
Ганьо, но и бе прав.
- А ние справихме ли се?
- Ще ти кажа малко по-нататък.
- Лекцията ми, както ти я наричаш, още не е свършила.
Пътищата в живота са безброй много. Можеш да се ожениш и да
ти се родят деца, докато учиш. Може и след това. А може и
веднага след средното образование, ако си решил да спреш в
развитието си само с диплома за средно образование. Но с всеки
следващ нов етап излизаш от рамките на някакъв нов кръг.
- Истината е, че имаме недостиг на черноработници. – Филип
изкара от хладилника бутилка с вода. – И стимулираме, къде с
високи заплати, къде по други начини, младите хора да вършат
и черна работа. Няма как. Другите остаряха, имат право на
достойни старини. Може би ще осъдиш тази политика, но ти как
би постъпил, ако в обществото ти има остър недостиг на
дърворезбари, каменоделци, металурзи, стругари,
електротехници, водопроводчици и т.н.? Нация, съставена само
от офис плъхове и нежняци, които не обичат да си цапат ръцете
или, както те казват – „да се напрягат”, няма как да
просъществува. Такава нация няма бъдеще.
Филип отново бе прав. И макар България в един момент да се
пренасити от висшисти, то не можеше да се каже, че липсват и
хора без висше. Търговските обекти бяха прекалено много, дори
и след трите вълни на пандемията от коронавируса. Търсиха се
хора за продавач-консултанти, а често за такива бяха наемани
висшисти. Не особено престижна длъжност, чиято рутина
отнемаше от интелектуалните капацитет и потенциал на много
от висшистите, които не успяваха да се реализират и утвърдят в
своите сфери. Такава бе картинката на пазарната икономика у
нас. Пренасищане с висшисти, но не и с търговци.
- А с хората от териториите, които ще окупираме, какво ще
правим? Ще ги назначаваме по елитните или по непрестижните
длъжности? Някакви инфраструктурни, производствени и
политически планове? И, ако има, кой стои зад тях?
- Какви са плановете за териториите, които ще вземем за себе
си, аз не знам. Онези хубавци, които видя в ресторанта, се
занимават с това.
- А защо не се занимаваш и ти?
- Намирали си експерти хората. Вместо да оставят изцяло
експертите да си свършат работата, те се месят. И какво,
мислиш, ще се получи накрая?
- Прът в колелото?
- Катастрофална политика. Но, Симеоне, ако трябва да сме
честни, Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини
ни трябват за съвсем друга цел.
Изражението на Филип оставаше безизразно. В главата ми се
въртяха няколко предположения коя е тази цел.
- Каква е целта? Карай направо!
- Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните
покрайнини са ни необходими като един преден фронт,
Симеоне. Каква ни е целта? Там мислим да заселим част от
циганите и турците в България. Смятаме тези райони да бъдат
със смесено население. – Тази политика ми напомняше на
Сталиновата спрямо Украйна, Беларус и Балтийските републики
– преден фронт, за да имат време руснаците да организират по-
добра отбрана и да не бъде Москва изравнена със земята. А и
какво толкова растеше по македонските чукари, по отровените
от различните промишлености почти в Западните покрайнини и
ниските части на Родопите и крайбрежието на Бяло море? –
Дадем ли преимущество на другите етноси, те ще искат
автономия и собствени държави. Преселваме ги и се държим
към досегашната си политика. – Филип пресуши чаша с току-що
налята вода. – Нали?
- Питаш ме, сякаш от мен зависи.
- Питам те в хипотетична ситуация, в която точно от теб зависи.
- Вероятно бих постъпил по същия начин. Постига се сваляне на
градуса на вътрешното етническо и религиозно напрежение.
Умела политика, признавам. Но не най-устойчивата. Масите в
някакъв момент се усещат и започват да искат.
- Всяко време има своите методи, Симеоне. Масите винаги
могат да бъдат залъгвани и вкарвани в подчинение. Дали чрез
„мека власт”, или чрез по-твърди действия, те могат да бъдат
вкарани в подчинение.
- Но революциите се случват периодично, когато мерките спрат
да бъдат ефективни.
- Случват се, да. И ще продължат да се случват. Но преди това
трябва да се появят инакомислещи, след което да се получи
сплав, от която да произлезе критична или дисидентска маса,
която пък да предприеме действия или да учреди движения
срещу властта. Процес, който може да отнеме много години.
- Но може да отнеме и дни, дори часове, както бе през есента на
2020 г. в Киргизстан.
- Прав си. Тук имаме опит с вековния сън. Но, с напредването на
вековете, се научихме да спим с десетилетия, после само с
години, накрая с месеци и сега, в ерата на информационните
технологии, социалните мрежи и медии, революциите стават за
часове. И киргизите ни изпревариха. Станаха за пример на
целия останал свят в и без това странната и размирна 2020 г.
- Всеки ни изпревари. – Отбелязах това с горчивина и известна
доза завист и разочарование. Разочарование, че не успях да се
родя при по-буден и нетърпим откъм гаври народ. Но горд от
факта, че успях да участвам и да допринеса за промяната. А
каква промяна, оказва се, е това?
- Успява се с активни действия, а не с хора и протести. В
Беларус също станаха големи протести, размирици, опити за
анархия. Лукашенко тогава затвори част от беларуските
граници, политическите му опоненти успяха да избягат в
Прибалтика. Хората излязоха. Създадоха се движения за
подкрепа на протестите в Прибалтика, Русия, Украйна и къде ли
още не. Тук отново бяхме разединени, без значение прави ли
сме, или не.
- Накрая видяхме какво се случи.
- Видяхме. И смея да твърдя, че не е случайно. Единственото, за
което съм сигурен, е, че руснаците не бяха спасили само нас. Не
бяхме само ние там, в Екатеринбург. Не ни даваха да
припарваме до определени крила на сградата. Убеден съм и че
това не се е случвало само в Екатеринбург. Едно е сигурно –
2024 г. се оказа ключова. Смениха се властите тук, в Русия, в
Беларус, в Турция и къде ли още не.
- По-скоро властта в Русия реши да смени властта в Беларус.
- Новият президент – Бирюков, както и неговият съветник –
Коломейцев, бяха върли противници на Путин, а в началото
бяха обикновени граждани и впоследствие протестъри. Успяха
да вдигнат руския народ, но не като Навални и останалите.
Протестите бяха масови, помниш. Не се вдигнаха само Москва и
Петербург, а цяла Русия – от Нева до Сахалин. Бирюков не
харесваше и Лукашенко. Беларуската власт в един момент
остана сама, без подкрепата на братска Русия. И Лукашенко
опита да се задържи и избяга, но не му се получи. Той управлява
точно 30 години. Нима, мислиш, това е случайно? Не. Няма
случайни неща, особено в политиката.Това са три десетилетия,
Симеоне. Три десетилетия. Сега в Беларус е като тук, с
козметични промени. Промени по фасадата. Отново има
кръгове, но далеч по-малки и с по-малко облаги, които държат
всичко. И все пак е по-добре да държиш нещо, отколкото да си с
празни ръце, нали?
Филип наистина започваше да ми харесва. Няма как по-силните
и свирепите да не ти харесват, когато си на тяхна страна, нали?
- Какво следва след войната?
- Нека мислим положително. Нахлуваме, взимаме своето, НАТО
не се намесва, онези хубавци се бият в гърдите и всичко
приключва. Убеден съм, че са се продали, но не мога да го
докажа.
- НАТО не бива да се намесва масирано, защото ще предизвика
голям конфликт. През годините на „прехода” и на
ендополюсния модел, те не се решаваха да действат еднолично
и категорично. Но въпреки това нанесоха доста щети. –
Започнах уверено аз. – След това ще се извърши преселването
на части от циганския и турския етнос. Не би трябвало да има
последствия. Сърбия, заедно с Русия и останалите им съюзници
не реокупираха Косово. Американците не се намесиха в Крим и
Донбас.
- Но Сърбия, ние и Русия сме в един лагер. Как мислиш, че ще
се приеме това?
- Нека ти дам няколко примера – СССР си взе Приднестровието
през 1940 г. Ние си взехме Южна Добруджа, макар и без боеве.
Пак през 1940 г. Вторият виенски арбитраж, при който Северна
Трансилвания се дава на Унгария. И в трите случая Румъния е
потърпевша. Да продължавам ли?
- Няма нужда да ми изнасяш урок по история. – Филип си
играеше с железния кръст на яката на своята униформа.
Вакханлията с нашите униформи определено би могла да се
определи като кич. Железни кръстове, стил като от Царство
България, някакъв прикрит поклон пред националсоциализма,
верижки от чисто сребро... Определено униформите ни
предаваха повече стил и престиж, отколкото камуфлажа,
например. – А каква ще бъде компенсацията за Сърбия?
- Трябва ли да има компенсация? Войводина се откъсна през
2026 г. и е нещо като Югославия – хем с едните, хем с другите.
Мултикултурна полупризната държава.
- Трябва да има компенсация, да. Руснаците не могат да
позволят да загубят едни от най-добрите си приятели от векове
насам. Нас биха могли да ни прежалят, но тях – не.
- Има варианти. Косово, например. – Сам не си вярвах, докато
изказвах тази теза.
- Косово? Отново ли искаш да пламне светът? Пак ли заради
Балканите? Първата Световна малко ли е? Инвазията, която ще
предприемем след малко, малко ли е? Сърбите пострадаха от
политиката, която водиха. И продължават да страдат от
политиката, която водят. А, ако трябва да говорим за някакви
компенсации... Република Сръбска крайна в Босна и
Херцеговина им стига. Но и там няма да успеят. Защо ли?
Защото Босна е като Косово. На сърбите така им се пада. До
съвсем скоро бяха голяма и силна Югославия. Ще дойде време и
те отново ще бъдат по-добре. Ако все още не са разбрали –
колелото се върти. А и от загубата на Западните покрайнини
нищо няма да им стане. По предварителен план ще окупираме и
Поморавието, но сме склонни да го отстъпим. Ние искаме
своето.
- Знаеш ли... Някога, докато учих във Френската гимназия, съм
си мислил какво ли ще е, ако се обединим.
- Скоро ще разберем. Обединението е трудно, защитата му –
още по-трудна.
Гледах Филип и не му вярвах. Говореше просто. Простите неща
са всъщност най-сложните.
- Не ти вярвам.
- Нормално. Няма как да вярваш на чиляк, завършил ТОХ-а в
София. Но се надявам, че ще се обединим и ще успеем да
запазим всичко, което сме превзели.
- В ТОХ-а ли си учил?
- Даже го и завърших. – Филип започна да се смее тъпо.
- Значи затова готвиш така.
- Имам влечения, така да се каже... Мадам... – Той изпадна в
истеричен смях.
- Ще ти кажа аз на теб! – Заканих се аз.
- Полека, бе, Симеоне. Зарекъл съм се да сготвя вечеря на
дамите, които ще командват другите направления, а и на
останалите, които ще са в тила. След победата, разбира се.
Усещах напрежението и омразата между тях. Нищо не бе в
състояние да ме убеди в обратното след изпълненията на Филип
в „Каплак”-а.
- Толкова много ли ги мразиш? – Попитах го със съчувствие аз.
- Те не бяха такива в началото, Симеоне. Елена е една от
ябълките на раздора. Властта е друга от тези ябълки. Обзалагам
се, че утре ще изкарат някаква лъжестатистика, според която
общественото одобрение за национално обединение ще е
голямо. А проучване, както се сещаш, не е имало. Залъгванията
им с популизъм издишат. Парите са ефективна мярка до едно
време, към националния флаг се разви едно особено отношение,
включително и унизително, по времето на ХИМН.
- Нали произвеждаме всичко и икономиката ни пак тръгна
нагоре?
- Тя тръгна, това е факт. Обаче повечето от заводите не са наши.
Не са построени с наши пари. Парите, които успяхме да
извлечем от сметките на политиците, стигнаха само за оправяне
на част от градската инфраструктура предимно в малките
населени места, някакви части от инфраструктурата в големите
градове и някои пътища. После, след като присвоихме активите
на същите тези политици, визирам всякакъв тип имоти, фирми и
т.н. и след като обменихме това като капитал, успяхме да
построим някои заводи. Стъкларският завод в Сливен е един от
примерите за това. Корабостроителниците в Созопол, Балчик и
Обзор също са част от това. Новият комбинат за цветни метали
край Плевен също е построен с тази активи. Животът е скъпо
удоволствие, Симеоне. От нашите политически приятели
успяхме да получим безвъзмездна помощ за спортните
комплекси и стадиони от всякакъв тип. Нали знаеш… Спортът е
здраве. Заводите са построени в огромен процент общи пари, на
целия политически лагер. Правата върху тези заводи са
предимно техни. Но отново имахме щастието да бъдат
благосклонни към нас и да ни дадат да ги управляваме и да
взимаме печалбите за нас. Солидарност. Радваме ѝ се за пореден
път.
- А какво искат от нас, в такъв случай?
- Лоялност. Пазари има и ние продаваме продукцията си. Искат
от нас да сме лоялни. Не е комунизъм, не е чист социализъм, не
е чист фашизъм, не е националсоциализъм. Някаква смеска, в
която преобладава национализмът и всичко останало е държавен
капитализъм. Впрочем, социализмът у нас също е, чисто и
просто, държавен капитализъм. Тогава бяхме изцяло външно
финансирана икономика. Сега имаме и своето участие. А и, като
се замислиш, ние сме в лагер, в който все пак на почит са
държавният капитализъм, но и социализмът. А България може
да има свой собствен път. Ние сме нещо като Югославия за
Източния блок. Можем да пътуваме свободно по целия свят.
Останалите страни от блока, особено Китай, се опитват да
налагат ограничения на своите граждани. Тук, на Балканите,
както и в Русия, режимът е направо свободен, като се замислиш.
Това казва ли ти нещо?
- Явно тук – Аз разперих ръце, правейки гримаса, че не знам. –
няма нищо кой знае колко ценно и важно, което да е от полза и
за нас, и за врага.
- Има.
- Какво е?
- Природата, бе, Симеоне. И любовта към родината. И хубавите
жени. Напоследък, след като си натурализирахме няколко
хиляди рускини, генофондът ни се подобри значително. А и
немалка част от бесарабските българи си дойдоха у дома. –
Филип започна да се смее дяволито. – Ама рускините си ги бива,
де! И така, и иначе. Ако ме разбираш… - Той продължи да се
смее на глас.
Е, да, рускините наистина имаха красив, чист славянски ген. И
наистина бяха много сладки, признавам, но по-добро от
българското няма. Разбрах те, Филипе.
- И какво? Как, казваш, беше в ТОХ-а? – Опитах се рязко да
сменя темата.
- Е, какво? Не ти ли харесва да си говорим за рускините?
- А, бе, харесва ми, ама съм женен мъж. Имам и дете.
- И аз имам дете, но това не пречи да си живея живота, особено
след като онази коза, Елена, не пожела хубавото, а отиде при
онзи нежняк. В крайна сметка хубавото отиде при нея и ѝ
направи дете. – Русев се засмя истерично. Как да те иска, бе,
Филипе, като си говедо? Той се смя още няколко секунди, след
което постепенно придоби сериозно изражение. – А за ТОХ-а…
Е, там беше забавно. Наистина. Често ставаха схватки между
нас, децата на „Младост”, и люлинци. Дочувам, че това
продължава и до днес. – Слушах внимателно речта на Филип и
ми направи впечатление, че той не говори с диалект, а книжовно
правилно. – Главно и по оста „Сини – Червени”.
- Ти от ЦСКА ли си? Понеже в „Младост” е пълно с фенове на
ЦСКА.
- Естествено. Остави факта, че съм от „Младост”. Аз израснах
на „Армията”, влязох в армията, от малък съм „червен”. Ти,
доколкото знам, си от „Ботев” (Пловдив). Или си „буфер”, а?
Кипна ми.
- Ей! Всичко друго може да съм, но „буфер” никога няма да
бъда! А ти, там, понеже през 2016 г. ставаха някакви
преструктурирания, премествания, припознавания… От
„Литекс” ли си, в крайна сметка, или от ЦСКА?
Филип се ядоса.
- Ти от „Металик” (Сопот) ли си, понеже там, през 2010 г.,
ставаха различни премествания и преструктурирания?
Закова ме.
- „Ботев” е там, където са и феновете му.
- Значи току-що сам си отговори на въпроса. И ЦСКА е там,
където са феновете му, тоест – на „Армията”. Симеоне, ако не
си съобразил и не познаваш фолклора, ние, с Вашия отбор, сме
близки и имаме общи врагове. Единият враг играе в „Подуяне”,
а другият – в „Лаута”. Нещо неясно?
- Майтапя се, бе. – Май футболът не е една от подходящите
теми за шеги. – Та, само боеве ли е имало в ТОХ-а?
- Е, да не е малко? Понякога бяха и въоръжени, та си ставаха
цели кланета. За пет години там се заканих няколко пикльовци,
че ще ги нарежа, ще ги сготвя и ще ги изям за вечеря.
- И направи ли го?
- Не, разбира се. За да имам що годе нормалния живот преди да
ме размажат при протестите срещу водната криза и преди
цялата епопея около преврата, значи не съм престъпвал
законите. Не, че не са ме арестували, де. Подозрения за
футболно хулиганство, вандализъм и т.н. Но нищо повече.
Повдигаха ми обвинения, но нищо не успяха да докажат и ме
пуснаха. Знаеш, хормони, огън, страст, защитаване на честта на
любимия отбор…
- На „Литекс”! – Прекъснах го аз.
- Не, на „Металик”, разбира се! Но, какво да е иначе в ТОХ-а…
Потенциални бъдещи готвачи, хотелиери, рецепционисти,
туристически агенти, екскурзоводи… Не бяхме най-читавите
деца. Доколкото знам, една голяма част от съучениците ми са
успели да се реализират в сферата. А аз… Аз направих преврат,
окачвах трупове по улични лампи и дървета, станах гъст с
руснаците, изнасилих и по този начин забремених жената, която
обичам, имам някаква власт, но не съм щастлив за себе си, а за
народа, който все пак живее по-добре. В ТОХ-а беше скука.
Гледаха ни като второ качество хора. По-добре ти разкажи за
Френската.
- Какво да ти кажа за Френската… От десетилетия насам е
известна с това, че е свърталище на утайки, социопати, тъпаци,
тревомани и наркомани. Иначе, абстрахирайки се от това, бълва
франкофони. Или поне тези, които наистина се постараят да
учат и разбират езика. Френската ти дава много възможности,
стига да успееш да ги грабнеш.
- Ти утайка ли си? Нима във Френската има само утайки? Като
те гледам, май си личност. Утайката не може да бъде личност.
- Не мога да кажа същото за теб.
- Не си и длъжен. Пък и си прав. Никой обичащ човек няма да
изнасили. Онова, моето, е съизмеримо с меркантилното
поведение на модерните жени, с животинския нагон и с
желанието за демонстриране на някаква власт. Нищо повече. Но
пък… - Филип млъкна за няколко секунди. – Звучи по-поетично,
ако кажеш, че си обичал. По-правдоподобно и пораждащо
съжаление е да твърдиш, че си бил пренебрегнат и чувствата ти
са били предадени.
- А ти обичаше ли я?
- Чак да я обичам… Не. Но исках да направя това, което
направих. Отидох, направих го и успях.
Изрод. Имаше ли нещо мъжко в теб, Филипе?
- Дъртият ми обяви война още преди да намеся Елена сериозно в
отношенията между нас, Седемте. По-болезнено и шокиращо е
да отвърнеш, когато засегнеш близък човек или интерес на
врага. Всички са действали по един или друг начин срещу мен.
И на всички съм им го връщал, но дъртият е най-голямото зло.
- Какво толкова делите?
- Влияние. Той иска да има контрол над всичко. И почти го има.
Самият факт, че аз съм жив и не съм се провалял, особено пък
гръмко, го гложди. Иска да ме елиминира. Аз него също. Преча
му.
- Е, как да не му пречиш, след като ти си изнасилил дъщеря му?
Нормално е да иска да те убие.
- Елена не е обелила и дума по темата. Той научи онзи ден.
Преди това нищо не знаеше. Няма биологичен, физичен или
логичен закон, който да ме накара да мисля по друг начин.
Цялата борба е за влияние. Ако имаш безгласни букви за
обкръжение, ти няма ли да се бориш за същото?
Почесах се по темето.
- Сигурно бих.
- Но няма да го направиш. Защо ли? Защото сте хора, замесени
от различни типове тесто. Защото, докато ти си завършил
Френската гимназия в Пловдив с отличие, онзи е завършил с
тройка, по милост, техникума по машиностроене. Тъпак е, но е
хитър и умее да омайва съратниците си. Това е разликата между
Вас – ти не си тъп, но не би играл мръсно, освен ако ножът не
опре в кокала. Мислиш ли, че съм стигнал до този извод само
чрез наблюдения? Знам всичко за теб.
- Как, по дяволите? Защо? Защо точно аз? – Тези въпроси не
спирах да си задавам постоянно.
- Научи се на търпение, Симеоне. Искаш вече да си легнеш с
мацките, а купонът все още не е започнал. Първо ги напий и
тогава действай, момче. Научи се на търпение. Все пак има
време. Не е много, но не е и малко.
Какво искаш да ми кажеш, полковник?
- Не е случайно, това го разбрах. И какво от това?
- Такова, че ще му дойде времето. Разкажи за водната криза?
- И аз, както и много други хора, - Започнах аз. – не се
разминахме без арести. Но и моите обвинения паднаха в съда.
Едва си спасих работното място. Исках нормален и достоен
живот. Но накрая ме арестуваха. С хиляди молитви си спасих
работата. Времената бяха тежки, сигурно си спомняш. – Филип
кимна с глава. – И въпреки това ми рязаха от заплатата.
Нарушаване на имиджа на фирмата. Както и да е. Времената се
смениха, а с това смених и работата си. С Крум дори
попаднахме в една килия при един от моите арести. Неговите са
много повече.
- С брат ти явно сте много близки. В Пловдив така ли сте Вие,
футболните фенове? При нас, в София, това няма как да стане.
- Филипе, не забравяй, че преди всичко сме роднини. След това
сме българи и съграждани, борещи се за една и съща кауза. И
едва след това, някъде много назад, остават „Ботев” и
„Локомотив”. При Вас явно преглъщането на егото по оста
„Левски” – ЦСКА” е нещо непосилно. – Русев не се намръщи.
Напротив. Изражението му само ми показваше, че съм прав. –
Футболът е само една игра, дори и за съперници, каквито са
„Ботев” и „Локомотив”. Привърженици и на двата отбора се
включиха първо в нашето спасяване от фалит, а после и в
тяхното. Това какво идва да ти покаже?
- Различни типове тесто на хората в София и в Пловдив.
- Което не е непременно лошо, но е една много отличителна
разлика. Имаш ли информация как са твоите дами, за които
искаш да готвиш вечеря?
- Нищо им няма. Простреляни са в раменете и бедрата.
Стрелците били избягали. Доколкото знам, ние не пасем трева.
Та, продължи си разказа.
- Да, аз и брат ми сме близки. Затова сме братя. - Не разбирах
семейните свади и дългогодишни вражди заради имоти и пари.
Когато скъсаш отношения със своето семейство, кой остава до и
зад теб? На кого можеш да разчиташ? На себе си? Прекрасно.
Но човекът, бидейки сам в неравната борба, се изтощава и има
нужда от подкрепа. Не разбирах този тип разпад на семейството.
Преди замогването на Крум, ние бяхме семейство от средната
класа. Нищо в излишък, но и без недоимък. – Братството е нещо
по-висше от простата биологична връзка. То стои много по-
високо и се изразява в нещо много повече от помагането по
задължение до един момент. Можеш да си брат и с хора, с които
нямаш биологична връзка. А можеш и да си враг или поне чужд
с онзи, с когото имаш. Така е и с останалите членове на
семейството. Но, слава Богу, в нашето семейство няма аномалии
от този тип.
- Щастлив съм да чуя това. Наистина. – Филип ме погледна.
Изглеждаше, че няма скрити мисли и наистина бе щастлив.
- Ами твоето семейство?
- С последните си издихания, - Филип въздъхна. – ХИМН ги
уби. Първо ги обрече на безработица, глад, жажда, на която
бяхме обречени и всички ние, след това полицията не разби
само моя апартамент, но и техния. Те бяха едни от безследно
изчезналите по време на протестите срещу водната криза.
Научих това, докато бях в Екатеринбург. Вече нямаше какво да
губя и се превърнах в това, което съм сега.
- В изрод ли? – Прошепнах аз.
- Дори и изрод, Симеоне, аз имам да раздавам справедливост. А
справедливостта понякога изисква твърде много. Цената е
висока. Себеотрицанието вече често не е достатъчно. Тук дори
ме обявиха за мъртъв. – Замислих се. Филип. Русев. Мъртъв.
Млад протестиращ гражданин. 2022 г. Водна криза. ХИМН.
Хм… Май имаше нещо такова. Да, имаше нещо такова. – Когато
си мъртъв, вече определено нямаш нищо за губене. Нали?
- Спомних си, че имаше нещо такова, да. Прав си. Но как ще
получиш Божията милост?
- Дали ще я получа, или не, не знам. На този въпрос няма да
мога да ти отговоря приживе, а отговорът ще е достъпен само за
мен. Докато дойде времето да задам този въпрос, където трябва,
има да изтече още много вода. А сега, като се замисля, нашата
държава успя да построи и част от заводите в Родопите, с които
да дадем живец на района.
- Макар и да сме близки с Крум, остава тайна истинската
причина за бързото му забогатяване. Не иска да я сподели.
- Нормално е. – Полковникът се засмя. - Ето, че парите пак
изиграват своята роля. Има ли съмнителни хора около него?
Някакви подобия на мутри, биячи, бирници, представители на
местната и националната власт? Или някакви други, за които да
имаш съмнения?
- Всъщност, да. Някакъв близък до местната власт в Пловдив му
е дал папките с документите за инвазията.
- Лейтенант Боянов ми каза, че си чел документите. Мога да
наредя разследване за изясняване от кого е изтекла
информацията.
- Няма нужда. Вече е прекалено късно.
- Имам подозрения кой може да е предал папките. Но пък
наистина няма нужда да нареждам разследване. Нека дъртият си
мисли, че в обществото върви мълвата за евентуална война. Ще
вземе да си повярва, че лъжестатистиката му е представителна.
- Значи Боянов все пак ти е казал, а? - Ах, ти, Боянов! Предател!
– Той доброволно ли ти е казал, или си го принудил?
- Не беше нужно да правя нищо, Симеоне. Той сам дойде и ми
изпя всичко.
Предател си, Боянов! Не може да си ми баща! Не може да съм
ти син!
- Кога ти е казал?
- Когато – тогава. – Филип отговаряше монотонно,
дипломатично.
- И какво ти е казал?
- Това, за Крум, онзи, близкия до местната власт, че си чел
документите. Нямаше да разбера всичко това, ако ти не се беше
изпуснал. Откритостта, прямостта и честността, Симеоне, са
прекрасни качества. Аз ги ценя високо. Но не си се родил в
подходящото време, за да вървиш напред с тях. Аз го разбрах по
трудния начин.
- Нима сега не е правилното време?
- Не. Опасявам се, че правилно време скоро няма да настъпи не
само у нас, а и за човечеството.
Пак ли фалшив морал? Пак ли фалшиви ценности? Пак ли
всичко бе фалшиво? Колко още? Това ли е твоят билет, Филипе?
Това ли е билетът, който ми предложи? Избавлението минава
през истината, но тя отново ли трябваше да е така неприятна?
Нима нямаше никаква промяна? Защо мълча досега? Защо все
още продължаваш да мълчиш? Изпълненията ти в ресторанта
няма да донесат промяната. А ти изобщо жадуваш ли за нея?
Или и това е поредният животински нагон за власт и
себеизтъкване?
- Това е тест, Симеоне. Войната е тест за нас. Преминем ли го
успешно, има някакъв шанс инициативата да премине в наши
ръце. И тогава може с откритост, прямост и честност да бъдат
победени враговете ни. Говоря за истинските, вътрешните,
врагове. Онези, зад границите, не ни обичат. Мразят ни.
Ненавиждат ни. Това е ясно. Но е много по-опасно да имаш
подривници, скрити зад усмивки, добри намерения и хубави
пожелания, отколкото да имаш озверял враг пред себе си.
- А след като накажем враговете си?
- Мълчим. Вървим по нашия път и мълчим. Достатъчно огън ще
сме разпалили, за да имаме претенции за каквото и да било.
Филип изведнъж излезе от кухнята и се върна след около две
минути, носейки две черни военни кожени палта. Такива носиха
нацистките генерали и фелдмаршали от времето на Втората
Световна война.
- За всеки случай. В планината е хладно през нощта. – Той ми
подаде едното палто.
- Много си забавен.
- Казва се „Благодаря.”. Иначе, моля. Важно е да изглеждаме
авторитетно.
Сложих си палтото и отидох да се огледам. Харесваше ми как
стоеше палтото. На Филип също му стоеше добре, особено
комбиниран със свирепия, на моменти, поглед. А аз… Аз имах
вид на някакъв, що годе, милостив, но целеустремен
военачалник. Вероятно си имах еквивалент, но, колкото и
запален да бях по военната история, не можех да знам имената
на всички. Да го наречем просто Еквивалента.
- За лейтенант Боянов не се притеснявай или ядосвай. Той беше
един от първите. – За момент бях забравил за Боянов, когато
Русев реши да ми припомни.
- Един от първите какво?
- Ще ти задам въпроса така: Аз страшен ли съм?
- Като изключим факта, че се биеш като жена… - Аз се засмях, а
Филип ме изгледа неодобрително. – Не. По-скоро си
непредвидим.
- Това не е задължително да означава, че съм страшен или лош,
нали така?
- Предполагам… - Отговорих неуверено.
- Та, Боянов е един от първите, на които успях да взема страха.
Пред войниците и непознатите командири трябва да се държиш
авторитетно, свирепо, студено. Трябва да им вземеш страха. В
противен случай се отпускат, започват да мислят за глупости, а
понякога и за бунтове. Това е недопустимо. Не трябва да има
излишно фамилиарничене с войниците. Димитър го разбра, но,
както знаеш, на него нервите му също не издържаха и реши да
си опита късмета. Той пък взе, че се оказа на негова страна. Жив
и здрав да е.
- И него ли си искаш да правиш адютант?
- Адютант? Той да бъде мой адютант? Не. По-скоро аз би
трябвало да бъда негов. Всичко сочи нататък – възраст, опит,
акъл… Виж, ако адютантите се подбираха само по акъл, то
всеки би могъл да ми е пряк командир.
- „Ако”, но не е така.
- Колко стана часът?
Погледнах часовника си. 02:00 часа.
- Точно време за тръгване.
- Да тръгваме!
Станахме, изключихме всички видове техника от захранването,
изключихме главния прекъсвач и излязохме от вилата.
Офицерите, пазещи на входа, се качиха с нас във военния джип.
Сега вилата се смесваше с тъмницата навън. А само преди
минута вътре се водеше приятен разговор, продължил часове.
Джипът потегли.
Е, напред!
За националното обединение!
За нашите братя и сестри!
За България!
 *
* *

02:30 часа
Пристигнахме в Обел – последното българско село преди
границата ни със Северна Македония. Дислоцирането на
военната техника беше грижа на другите. Така казваше Филип.
През цялото време не спирах да мисля как и колко време ще е
необходимо за преместването на техниката.
Слязохме от джипа. Командирите на роти от 27-ми
благоевградски пехотен полк и 14-та пазарджишка танкова
дивизия, както и на няколко роти от резерва, ни отдадоха почест
и ни поздравиха.
- Как сте, момчета? – Един добре сложен мъж на средна възраст,
с набола брада, фуражка, под която в тъмното едва се виждаше
руса коса и сини очи, се приближи до нас и ни попита
неофициално, почти по братски. Филип се спря за момент.
- О! Генерал-лейтенант Павлов! Здраве желаем! – У Филип
дойде настроение и той първо отдаде чест, а после и прегърна
русия мъж. – Добре сме! Дошли сме, за да се позабавлваме. А ти
как си, бе, човеко? - Русев не успя да сдържи усмивката си.
- И аз съм добре! – Павлов се обърна към мен. – Здрасти!
- Здравейте, генерале! – Подадох му ръка. – Лейтенант Касабов.
Адютант съм на полковника.
- Здрасти! Аз съм генерал-лейтенант Павлов – командир на 14-
та пазарджишка танкова дивизия. Значи си от нашите, а?
- Е, май да! От нашите съм! – Павлов също беше усмихнат.
Направих гримаса на недоумение, поглеждайки към Филип.
- Симеоне, май съм забравил да ти кажа. Бях командир първо на
14-та пазарджишка танкова дивизия. Пазя само хубави спомени
от това съединение. Аз посочих Ванката – Той погледна към
Павлов. Значи така – Иван Павлов. – за свой заместник и по-
късно наследник.
- Фичо беше човекът, който инициира създаването на това
съединение и успя да ни обедини. Започнахме с „Т-72” от 70-те
и сега той е нашият почетен водач. Залагаме предимно на
съветските танкове. Имаме и от най-новите „Т-72”. Невероятни
и сериозни машини. Там няма засечка или шега.
- Иване, ти ме направи супергерой, бе, момче. Просто настоях за
създаванео на това съединение, избрах концепцията и основния
модел танкове и го оглавих. Нищо повече.
- Фичо, ти знаеш, че тук сме ти лоялни и признателни, нали? –
Иван заговори с малко по-сериозен и делови тон.
- Знам, да. Лоялността днес е рядка и безценна стока. – Филип
му отвърна с концентриран в своя събеседник поглед.
Май нещо ставаше тук. Частите са длъжни да са лоялни на
своите командири и без подобни обяснения в любов. А може и
просто да бе обяснение в любов, без задни мисли. Мероприятие
без задни мисли? Симеоне, стегни се! Днес шансът да спечелиш
джакпота от тотализатора е по-голям, отколкото през главите на
хората да не минат задни мисли. Дори и да не ги изпълнят, дори
и да не ги споделят, то със сигурност ще им минат. Пускай
числата, Симеоне!
- Ако лоялността се загуби, човечество ще загине. – Намесих се
аз. И двамата ме погледнаха на секундата. – Човечеството е
оцеляло, защото се е движило и е действало на групи. Тези
групи са се отделили едни от други. Ето Ви ги народите.
Човечеството е оцеляло, защото се е подкрепяло, било е лоялно
към идеи и към себеподобни. По-лоялните и по-добрите
побеждават и задават пътя на човечеството. – Русев и Павлов ме
гледаха втренчено. – Хубаво е, момчета, че лоялността тук е
жива.
- Фичо, този май би бил стратег поне на твоето ниво. – Иван се
засмя.
- Филипе, не си ми говорил за това. – Русев започна да е чеше по
главата от неудобство.
- А, бе, Симеоне... Не му е дошло времето. Ние да не сме
гаджета, че да ти казвам такива неща? Ще ти кажа това, когато
му дойде времето.
- Хайде, аз ще мълча. – Павлов се засмя. – Нищо повече няма да
издавам.
- Иване, ти, моето момче, вече направи това, което не трябваше.
- Е, нищо не пречи да кажеш, каквото имаш да казваш, сега. –
Контрирах го аз.
- Симеоне, ти нали си чел, каквото си чел? Необходимо ли е да
преговаряме „А” и „Б”?
- Не съм чел нищо в подробности.
- Научи се да лъжеш. Ще ти потрябва в живота. – Филип тръгна
към останалите командири. – Няма ли да дойдеш, лейтенант? Да
стоиш в ъгъла на подобен купон е кощунство. Пропускаш
главното. Пък и кой знае... Може да вземеш добро парче от
баницата.
Баницата. Всеки искаше по-голямо парче от нея. Всеки я искаше
цялата. Без значение от начина на приготвяне, корите, плънката,
колко е мазна тя, какво можеш да вземеш от нея и колко
всъщност е голяма. Баницата символизираше колело, спирала,
пътища, лабиринт. Баницата е колело, спирала, пътища,
лабиринт. Не е важно къде ще отидеш, дали ще се загубиш, дали
ще те погуби, или ще стигнеш успешно до края. Единственото
важно е да успееш да вкусиш от нея. И когато ти се услади, да
може да се наредиш за следващата и следващата, и следващата...
Докато започнеш да ги изяждаш целите, без да допуснеш друг
да бърка в тавата. Филипе, и теб ли те блазни баницата? И ти ли
си като тях?
- Филипе, нямаш си представа що за купонджия мога да бъда.
Е, да, признавам, в студентските години не се пестях по
студентските купони, макар и да бяха загубили част от своите
чар и колорит, в сравнение със студентските купони от 90-те и
началото на века. Но това не ни спираше нас, рокаджиите. Пък и
бирата, сексът и рокденролът винаги ще са живи. Винаги ще са
авангардът на купоните в нашата субкултура. Тогава имах и
дълга права коса. С нея спечелих Милена, убеден съм.
- Фичо, май лейтенантът те предизвиква, а? – Иван се засмя, но
усетих как ми симпатизира.
- Няма лошо. Аз приемам подобен тип предизвикателства. –
Филип се усмихна и продължи пътя си.
В централната група на направлението имаше общо 5000 души.
Тук, в Обел, едва ли бяха повече от 2000. Не атакувахме ли
Македония с прекалено малко жива сила? Не подценявахме ли
твърде много противника? Не се ли уповавахме твърде много на
евентуалната му пасивност, разчитайки на общото минало и
общите гени?
Запознах се с лейтенант Колев, адютант на Павлов. Четиримата,
заедно с Филип и Иван, обходихме частите. Тук имаше 20 танка.
Явно всички танкове за централната група бяха тук. Гаубиците
бяха едва 10. Войниците бяха като струни.
- Македонците водят дебати дали да струпат войски по
границите. Сигурна информация от разузнаването. Явно усещат,
че се готвим да ги ударим. Дано не дадем излишни жертви. –
Иван сподели с нас своите опасения. – Братоубийството е едно
от най-безсмислените неща.
- А могат и просто шпалир да ни направят. Как мислиш? Пред
„Т-72” всички са равни. По-добре да ни дават цветя и
продоволствия, отколкото да цапаме машините с братска кръв. –
Филип се опита да остане сериозен, но си сдържаше смеха с
доста усилия.
- Мислиш ли, че могат да ни подкрепят? – Иван звучеше
сериозно.
- Допускам всичко. Проблемите им с албанците са на съвсем
ново ниво.
- Албанците все още имат някакъв респект към нас.
- С албанците ще се разберем, надявам се.
- Но около Скопие ще е сложно. – Прекъснах ги аз. – Всички
искат Скопие, сякаш е Константинопол.
- Скопие има същата тежест като Солун и Одрин.
Константинопол винаги е бил едно ниво над тях, но пътят към
Константинопол минава през Скопие, Солун и Одрин. – Иван
продължаваше да звучи притеснен. – Затова и всички искат
Скопие.
- В момента нямаме Константинопол, а Истанбул. – Отговорих
аз.
- Ако се осланяме на пророчествата, че Константинопол ще е
мюсюлмански в продължение на 600 години, то тези 600 години
изтичат съвсем скоро. След... 23 години. – Иван се замисли за
момент, но бе сигурен в отговора си.
- Иване, ние живеем в някаква реалност. Вярна или не – не мога
да кажа. В момента виждаме едно – Истанбул е мегаполис, но
ислямът там е господстващ. Трудно християнството ще се върне
там. Тенденцията е към заличаването му и превръщането на
църквите в джамии. Пророчествата може и да се случат, но
може и да не се случат. Нашата посока е запад, не югоизток. –
Филип студено скастри Иван.
- Може да ни се открие златен шанс тогава, знае ли се...
- Може. Стига да си свършим работата тук. И стига България да
има блестящи стратези. Другото, както е казал Бай Ганьо, е
бошлаф.
- Не планираш ли да влезеш в Константинопол като победител?
– Питах го аз.
- Вие да не сте заформили коалиция? В момента мисля само как
ние и войниците в Северното и Южното направление ще се
справят. Нищо друго сега няма значение.
- Като се замисля... – Започнах аз. – Добра идея даваш. За
коалицията говоря. Сериозно ще обмисля това твое
предложение. Обаче не мисля, че би имало почва тук. Всички са
ти лоялни.
- И да имаше почва, пак щеше да се държиш за мен. – Филип се
засмя, а аз го изгледах тъпо. Имаше право.

03:00 часа
Всички командири на роти, аз, Филип, Павлов и адютантът му
бяхме заедно, концентрирали погледите си над картата на
Северна Македония.
- Фланговете ни би трябвало да олекотят нашето настъпление.
Ние ще ударим през граничния пункт, а те през черните пътища.
Македонците не са укрепили източната си граница, тоест, не ни
очакват никакви изненади. Те дори не знаят дали да изпратят
военни части по границата си с България.
- Имат проблеми с албанските екстремисти в Тетово. – Боянов
се намеси.
- Нас Тетово не ни интересува. – Иван прекъсна лейтенант
Боянов. - Интересува ни да вземем земите, населени с българи.
По възможност, с малко жертви.
- Какви са новините?
- Албанците са извършили бомбен атентат в смесено училище в
Тетово. Там учат предимно македонци и цигани. 22 деца са
загинали, 43 са ранени. От учителите има трима загинали и
петима ранени. Почти цялата жандармерия на Македония е в
Тетово. – Иван съобщи ситуацията делово, сякаш не бяха
загинали български деца. Българите в Тетово бяха оставени на
Божията милост. Господи, спаси душите на загиналите деца и
дари с покой близките им!
- Идеални условия за превземане на Скопие. – Установи Филип,
загледан в картата.
- Каква е политиката ни? – Попита майор Станев, командир на
Първа рота от частите на пехотния полк.
- Няма да разрушаваме нищо, освен ако не ни се окаже яростна
съпротива. – Отговори Филип. – Нищо. Това са домовете на
нашите братя. А, ако се наложи да изгаряме земята след себе си,
няма да посягаме на църквите.
- Но, Филипе… - Започна Станев.
- Няма „Но”! Няма „Но!”.
- Там може да се зароди съпротива против нас.
- Майоре, ние имаме една вяра. Никой, посегнал на Божия дом,
не е бил сполетян от хубава съдба след това. Почитай Бога,
родителите, жена си, братята и сестрите си. Искаш да отнемем
правото им да запазят и частица от своя дух ли? Кажи ми тогава
защо е тази война? За да покажем мощ ли? Ние мощ имаме. Ако
изгорим всичко, къде ще ни остане човечността? Къде ще остане
братството?
- Но Командването иска от нас да…
- Командването на фронта ли е? Или, може би, си чеше езиците
и разни други атрибути в София, на топло? Майоре,
разочаровам се. Тук политиката я определям аз. На мен е
поверено Централното направление. Ако следваме политиката
на изгорената земя, то с какво се различаваме от сърбите? Ще
донесем на братята си същите страдания като от времето на
Югославия. Ние югославци ли сме, или българи? И пак ще
попитам… Командването къде е? Тук ли е?
- Не…
- След като е „Не” и не познава обстановката в детайли, да си
мери приказките. Тук аз определям кое е добре и кое – не. Ако в
София четат митове и легенди, ние тук се борим за национално
обединение. И се лишаваме от храна, от кръв, от живота си… А
те от какво се лишават?
Всички командири на роти гледаха към Филип и Станев.
- Пренебрегваш заповедите на Командването ли, полковник?
- Майоре, я ми кажи… Вие така ли правите? Противоречите ли?
В случая не само аз пренебрегвам заповеди. Ако предпочитате
да създадете опасност от гражданско неподчинение и въстания,
заповядайте. Но не и в моето направление. Заповедта ми е ясна –
Без излишна смърт!
- Както наредите, - Станев се поклони иронично. – полковник.
- Станев, някой ден и ти ще станеш полковник. Пожелавам ти
го. Бреме е да си командващ на толкова и различни съединения.
Ако ти отговаряш за своята рота, то аз отговарям за три групи в
едно направление. Аз отговарям за 13 000 души. Схващаш ли? А
после и за всички онези, които ще попаднат под наше владение.
Понимаешь теперь меня?
- Понял. – Сурово отговори Станев.
- Политиката вече я разбрахте. Показваме възможно по-топло и
братско отношение към гражданите. Ако окажат съпротива,
неутрализираме я. Ако окажат яростна съпротива, смазваме я.
Но ние не сме нито нацисти, нито югославци, нито кретени,
които са дошли да грабят, да палят и да изнасилват. Ние влизаме
като победители, като освободители и като братя на измъченото
население на Вардарска Македония.
- Обясненията пред Командването все пак ти ще ги даваш,
полковник - Станев апострофира Филип.
- А успехите ще бъдат общи. Не се притеснявай, майоре,
заслугите ти няма да бъдат забравени или заметени под килима.
– Русев отговори в не по-малко ироничен стил. – А баницата,
майоре, как я обичаш? Със сирене, с месо, с тиква или с праз?
Станев изсумтя, но не отговори. Двамата се гледаха взаимно с
напрежение и агресия. Между тях имаше трима души, а аз бях
отдясно на Филип. Можехме да реагираме, ако напрежението
ескалира. Станев, ти чий човек си?
- Скопие е било и ще бъде наше. – Филип заключи с по-нисък,
но решителен тон. – Тук всички мислим еднакво, нали? –
Другите мълчаха в първите секунди. – Нали, Станев?
- Тъй вярно, полковник!
- Радвам се. Тук всички ли мислят като майор Станев?
- Да! – Отговориха в един глас останалите.
- Това е чудесно.
- Останалото е същото, нали? – Иван наруши настанилото се за
кратко неудобно мълчание.
- Да. Частите се строяват в 3:30 на указаните по план позиции и
чакат авиационните атаки, които да неутрализират въздушните
сили на македонците. Щом самолетите прелетят над нас,
настъпваме и ние. Нито секунда по-рано. Нали така, Станев? –
Филип се обърна към майора.
- Тъй вярно, полковник!
- Някакви въпроси по зададените преди няколко дни
инструкции? Нещо неясно?
- Нищо, полковник.
- Тогава всеки да заеме своята позиция и да чака нападението на
нашата авиация.
Филип даде своите разпореждания и повика мен, Иван и
адютанта му, след което отидохме встрани.
- Иване, - Русев започна да гледа към отдалечаващите се
командири. – можеш ли да наблюдаваш Станев? Намирисва ми
на намеса от онези госпожици, които сега се изживяват като вся
и всьо по другите направления и останалите, които се скатават в
София. Някои дойдоха за едната вечеря и си се прибраха в
обратно в София.
- Ще го наблюдавам, нямаш грижи.
- Вечно ще съм ти благодарен, мадам, нали знаеш… - Филип го
побутна с лакът. Онзи се засмя.
- Знам, знам. А ти – Павлов се обърна към мен. – няма ли да
искаш нещо от мен?
- Не… - Отговорих тъпо аз. – Какво да искам?
- Е, знам ли… Каквото ти душа сака. Тук има още един човек на
другите – командирът на Втора резервистка рота –
подполковник Панов. Внимавайте с него. Аз ще го наблюдавам,
но не мога да му забраня каквото и да е.
- Благодаря ти, Ванка.
- Задължен съм ти, знаеш. Спаси нашето съединение от
разформироване. За такова нещо се дължат вечни благодарност
и готовност за помощ.
Филип изгледа изпитателно Иван.
- Вечността е разтегливо и субективно понятие. А лоялността се
дължи на онези, на които си подчинен. Аз просто помогнах за
спасяването на съединението.
- Стига си скромничил! – Иван се раздразни.
- Скромността, казват генерал Павлов, красяла човека. –
Намесих се аз, поглеждайки към Русев.
- Може и така да е, Симеоне. Но доста по-важен е изборът как да
те запомнят – като добър, храбър, честен и доблестен
военнослужещ или като отцепник. Едните често биват
заклеймявани. – Филип се опита да охлди и моите страсти. –
Излишно се хабите, момчета. Сега трябва да имаме хладен ум.
Оставете си поуките за след войната.
- От кои бази ще дойде нашата поддръжка? – Попита адютантът
на Павлов. Млад, бръснат почти нула номер, гладко избръснат,
слаб и висок младеж.
- Нашата поддръжка ще дойде от Граф Игнатиево. На Северното
направление – от Долна митрополия, на Южното – от Безмер. –
Филип се върна за момент към множеството войници и даде
заповед: – Отцепете пътя, момчета!
Една рота моментално отиде да изпълнява заповедта. Скоро
никой цивилен нямаше да може да влезе в и да излезе от
България. Филип се върна при нас.
- А може и да настъпят някои промени в това от коя база ще ни
поддържат. Но ние без поддръжка няма да останем. Не минат ли
самолети над нас, дори и да мине 04:00 часа, няма да
предприемем настъпление, а ще сме готови за отбрана.
Инструкциите са същите и за останалите две групи от нашето
направление. По 5500 души ще действат по фланговете ни,
олекотявайки нашето напредване.
Пътят вече бе затворен и ние започнахме придвижването си в
колона.
Купонът наближаваше. Приготовленията за изненадващия
рожден ден бяха към своя край. Остава да изгасим лампите и да
го изчакаме да се прибере.

03:55 часа
Спряхме преди последния завой преди граничния пункт. Пътят
тук е тесен и придвижването е възможно само в колона.
Въздухът вече олекна, благодарение на температурата. Наоколо
витаеше настроение, въпреки че всички се опитваха да го
прикрият.
Какво бе всичко това? Нов Аншлус? Обединение? Установяване
на преден фронт? Не. Просто купон. Купон за рожден ден. Чий?
Никой не можеше да каже. Но днес трябваше да бъде поправена
грешката, допусната в средата на юни 1913 г.

03:57 часа
- Потегляме бавно! – Филип извика от първия танк. Павлов беше
във втория, аз – в третия, адютантът му – в четвъртия.
Останалите командири на съединенията бяха в другите шест
танка, изправени и стърчащи от люковете. – Самолетите вече
трябва да са излетели. А, ако не са, то вероятно в момента
излитат.

03:59 часа
Светлините на граничния пункт мъждукаха и не бяха никак
далеч. Приятелят, за когото е приготвена изненадата за
рождения ден, си идваше. Още няколко секунди и той вече
щеше да си е вкъщи.
В небето зад нас започнаха да се чуват звуците на самолетните
двигатели. На граничния пункт настана суматоха. Няколкото
служители започнаха да тичат, да присвяткват и да набират
панически някого по стационарните телефони. Ние бавно
увеличавахме скоростта си. Пехотата зад танковете напираше.
Пулсът ми бучеше в ушите ми.

04:00 часа
Самолетите минаха над нас и навлязоха в македонска територия.
Присвяткването от страна на граничните служители не беше
отразено от нас и танковете минаха през бариерите
безпроблемно. Части от пехотата обезвредиха и арестуваха
македонските граничари.
Изненада! Честит рожден ден!
Скоростта ни се увеличаваше с всеки изминат метър.
- Честито, момчета! – Филип се провикна, но никой не му
отвърна. Все още е твърде рано за радости.
Десетте „Су-35” минаха ниско над нас, за да не бъдат засечени
от радарите на македонците. Сега вече вероятно те бяха
стигнали там, където ние щяхме да приключим своето
настъпление. Може би вече бяха започнали своите нападения.
- Никакво спиране до Кочани!
Пехотата ни все пак имаше достатъчно превозни средства, за да
не се изморят войниците до Кочани. Бяха ли започнали своя
поход и останалите осем групи? Най-вероятно бяха.
Сирените, оповестяващи опасност от въздушни бомбардировки,
завиха. Вече повече хора разбраха за току-що започналата
война. Аз се чувствах като на парад – преминаващ без никаква
съпротива.

04:15 часа
Нашата колона достигна разклона за Царево село, при което се
спря. Къщите в малкия град светиха, но по улиците нямаше
цивилни граждани. Две полицейски коли с пуснати буркани и
сирени приближаваха към нас, но ние не се смутихме.
- Филипе, какво правим? – Попита го Павлов.
- Поемаме по шосето за Царево село и Кочани. Пехотата ще
тръгне към Бигла, Търсино, Виница и Зърновци, за да нападнем
Кочани от две страни. Южната група трябва да се грижи за пътя
южно от Царево село.
- Аз те питам какво ще правим и с тези, които идват сега.
- С полицаите ли? Само гледай пехотата какво прави.
Двадесет войници от пехотния полк скочиха от камионите и се
затичаха напред. Всички останали наблюдавахме развитието на
ситуацията. Момчетата се наредиха в две редици – едните
изправени, другите – застанали на коляно, насочиха оръжията
си напред и стреляха по полицейските автомобили, докато не
преустановиха движението им.
Това ли ни е братството?
Единият от автомобилите се преобърна, а другият просто
застина. Момчетата се затичаха и към двете возила. Секунди по-
късно полицаите бяха извадени от колите и проснати на земята
обезвредени.
- Нещо да кажеш? – Филип се обърна към Иван.
- Без излишна смърт... Така трябва!
- Без излишна смърт. – Измърморих си под носа аз.
- Рота - към кметството! Окупирайте го и сменете знамето! –
Майор Станев издаде заповед към своите подчинени. – Царево
село ще осъмне свободно!
В гласа на Станев обаче имаше нещо, което пораждаше нотка на
недоверие у мен. Нашите изтребители вече се връщаха, а само
секунди след това зад нас се чуха нови. Втора атака.
Северна Македония беше раздирана от проалбански
терористични нападения и това не беше тайна в България.
Струга, Охрид, Кичево, Тетово и Гостивар бяха основните цели
на албанците по пътя към Скопие, следвайки своята доктрина за
„Велика Албания”.
Македонските армия и сили за сигурност бяха концентриран, в
по-голямата си част, в тези пет града. Скопие се очертаваше
като ябълка на раздора. Тогава какво? Щяхме да го отстъпим
или да го удавим в кръв? А защо не просто да го завземем
комфортно, справяйки се със сепаратистите там, възползвайки
се и от липсата на солиден брой македонски части?
Северна Македония не можеше да води война на два фронта. В
нашия случай, тя не можеше да води война и на един фронт.
Ние вече поехме по шосето за Кочани, оставяйки малоброен
гарнизон в Царево село, а до момента не срещнахме никаква
съпротива.
Уцелихме ли момента? Ако сме го уцелили, защо щяхме да
спираме при Кочани, установявайки щаб в близката Виница?
Войниците не са водили боеве, нямат спешна нужда от почивка.
Спирането в Кочани би могло да даде време на македонците да
прехвърлят сили, които да формират отбранителна линия.
Необходимо беше да разберем позициите на България и Северна
Македония по случай нахлуването. Необходимо беше да
разберем колко навътре е успяло да стигне самото настъпление.
Необходимо беше да се разбере каква е вътрешната обстановка
в македонската държава, как реагира на нападението албанската
общност.
Етническите македонски българи в Северна Македония бяха се
стопили до едва 45% от населението на страната, а не тръгвахме
да поглъщаме 2/3 от територията ѝ. Скопие бе последният
бастион на македонските българи, като там процентното
съотношение бе 50:50. Дори в Битоля те бяха по-малко. Целта
явно наистина бе установяване на преден фронт. Трудно би
могъл да се открие по-добър момент за поглъщане на земи от
Македония, преди албанците да са успели да откъснат парчета
от територията.
Стигайки до разклона за Бигла, пехотата тръгна по пътя за
обграждане на Кочани от юг. Трите групи трябваше да се
съберат в Кочани. Тоест, само нашата група щеше да атакува
града от две страни, очаквайки северната и южната група на
настъплението да окажат съдействие при нужда.
- Целта ни е да посрещнем изгрева в Кочани. – Извика Филип,
след като пехотата пое към Бигла и Виница. – Ако се движим
така, както и сега, може и да успеем. Ако се окаже съпротива,
ще го посрещнем в бой. Ако пак имаме късмет, ще го
посрещнем като победители.
- Фичо, ще е по-добре да се забързаме, за да стигнем преди
пехотата. – Сподели виждането си Иван.
- Не преди пехотата, а преди Станев. Не можем да му оставим
тази победа.
- Фичо, стартирахме две войни едновременно, нали?
- Иване, - Филип вече звучеше направо студено. – за тези неща
ще говорим насаме.
- Какъв е проблемът? – Извиках аз.
- Симеоне, ти имаш билет, но това не е ВИП билет. Гледай си
службата и живота. Всичко друго би могло да ти повлияе лошо.
Не си пъхай носа там, където не ти е работата! – Филип ми
отговори ледено. – Нали?
- Гледай си работата! – Отговорих му аз.
- Фичо, - Иван се намеси. – нима адютантът ти не знае?
- Какво трябва да знам, Филипе?
- Моля, семейните драми да не се решават тук! – Адютантът на
Павлов не издържа. – Не е уместно и няма подходяща
атмосфера.
- Ванка, знаеш ли... Адютантът ти е прав! Симеоне, ще разбереш
за какво иде реч, когато му дойде времето. За теб ще е добре
просто да си гледаш службата и живота. Ясно?
- Ясно. – Сурово отговорих аз. Кучето си оставаше куче.
Филипе, блъфираш ли? Или наистина си замислил нещо? Какво,
за Бога, си мислиш, че правиш? Ето, че приятелите ти явно все
пак не са особено съобразителни.
- Няма нищо важно, което да не знаеш, Симеоне. Просто си
гледай живота. Ето, гледай силуетите на дърветата. Гледай пътя.
Гледай ярката луна. Гледай звездите. Слушай микса от песните
на щурците и звука на танковете ни. Тази природна симфония
няма да се изцапа с пушек и кръв, ако не ни се окаже съпротива.
Това ще се окаже просто разходка.
- Не лъжи! Не умееш!
От командирите от задните танкове започнаха неодобрителни
викове. Ситуацията неистина не бе уместна за обсъждане на
лични разговори. Или това бе провокация? Ами танкистите? Те,
макар и твои хора, трябваше да научават? Или пък знаеха?
Нямаше как да не знаят, щом ти и Павлов сте толкова близки.
Какво си замислил този път, куче? Кой още ти беше приятел и
кой – враг? Какво щеше да спечелиш, Филипе? Какво щеше да
спечелиш и на каква цена?
Втората атака на авиацията ни приключи, а моментално след
това настъпи и трета. Бяхме ли неутрализирали вече цялата
военновъздушна мощ на македонците? Започнахме ли
бомбардировките над градовете? Признавам, поне към момента
разполагахме с добри стратези.
Хората, живеещи по макдонските земи, трудно търпяха нечии
чужди разпореждания. Многото сърби, турци, цигани и
бошняци, които попадаха в районите, към които проявявахме
интерес и активност, биха могли да създадат големи проблеми.
Вардарска Македония вече не бе тази населена предимно с
българи територия, а мултиетническа и мултикултурна земя.
Отричането на една истина не я прави лъжа. В Македония
живяха македонски българи, самоопределящи се като
македонци, резултат от над 8 десетилетия и половина сръбска и
по-късно югославска пропаганда.
Северна Македония никога не е имала свой собствен автентичен
облик. Никога не е имала свои собствени дух и атмосфера. В
страната винаги са живели предимно българи, в съжителство
със сърби, албанци, гърци, турци, цигани, евреи, арменци и
всички останали държави в съседство. Съдбата на Северна
Македония днес бе ясна – разкъсване между съседните държави,
най-вече между Албания и България.
Такава е съдбата на всяко изкуствено създадено нещо, създадено
благодарение на фалшива, жестока и смъртоносна пропаганда,
целяща да задълбочи травмата на вече изстрадалите.
Днес България слагаше край на своето вековно страдание,
причинено от политически неправди, унизителни договори и
проценти на влияние, писани върху салфетки.
Днес България прибираше свое парче земя.
Парчето земя, в което се градеше Обединена и Целокупна
България, разрушена от неправдата и силата на големите.
Боже, благослови изстрадалата Обединяваща се България!

*
* *

Приближавахме Кочани. По пътя се случваха единични

инциденти, като опитващите се да окажат съпротива, бяха
неутрализирани и пленявани. Без излишна смърт. Хубав
принцип, куче.
Ставаше все по-тъмно. Изгревът беше близо. В далечината се
забелязваха светлини. Това беше северната група на нашето
направление.
След около 10 минути се съединихме, настъпвайки вече заедно
към Кочани. А пехотата ни и южната група бяха ли се
съединили?
- Не срещнахме никаква съпротива! – Извика от един от
танковете командир на рота, чието име така и не запомних.
Слаб, висок, бръснат, с дебел глас. – А Вие?
- Имаше няколко единични инцидента. Нямаме жертви! –
Отговори Филип.
- И ние нямаме жертви!
- Новини от южната група?
- Очаквах да ги чуя от Вас, полковник!
- Нямаме новини, лейтенант! Не знаем какво се случва и с
другите две направления. Вярвам, че и там всичко е наред.
Авиацията ни удари три пъти. Предполагам, че е отслабила
сериозно съпротивителната мощ на противника. В Кочани ще
разберем текущата обстановка.
- Полковник, мога да кажа със сигурност, че групите на
Северното направление настъпиха ударно.
- Радвам се да го чуя, лейтенант.
- Македонците със сигурност са будни след подобна врява. –
Намеси се Иван.
- Няма как да се мине без шум. Атакуваме държава, населена с
хора, а не мравуняк. – Скастрих го аз.
- Може, лейтенант, това да се приеме като заря-проверка. –
Поправи се Иван. – Над 100 години чакаме да се обединим
веднъж и завинаги.
- Истинската заря, казваш, генерал Павлов, ще дойде след
капитулацията ли?
- Капитулация? – Филип се намеси. – Каква грозна дума! Та, ние
отиваме на купон, бе, момчета! Не „капитулация”, а
„кулминация”!
- Ти какво мислиш, бе, Фичо, да си направим ли парад в
Скопие?
- Зависи от разрушенията и жертвите, които ще причиним. В
Скопие е едно от седалищата на проалбанските терористи.
- Ако успеем да се разберем с тях… - Иван започна, но се спря.
- Иване, - Филип изчака няколко секунди, за да види дали Иван
все пак ще продължи мисълта си. – от кой момент започнахме
да преговаряме с терористите?
- А ти какво предлагаш? Да ги избием ли?
Филип мълча около минута.
- Имаш право, Иване. Можем да се разберем с тях. Но Скопие си
е Скопие. Няма да отстъпят така лесно. Нашите претенции се
припокриват с техните. Ще бъде тежко.
- Ние искаме Скопие и планината Водно.
- Те вървят в комплект, както са София и Витоша, например.
Ако албанците наистина ни уважават, ще зачетат претенциите
ни. Ако ли не, ще водим война и с тях.
- Те имат силни терористични клетки навсякъде. – Реших все
пак да се намеся в разговора.
- А ние имаме най-добрата армия. Кой ще победи, според теб?
- Ние. Но с цената на много жертви.
- Войната изисква своето, Симеоне. Нека вземат районите, в
които оперират. Да атакуват и Сърбия, ако искат, но да не се
закачат с нас.
- Ако нападнат сърбите, ние трябва да им помогнем. – Намеси се
адютантът на Павлов.
- Какво предлагаш, лейтенант? – Попита го Филип.
- Мирна ревизия и арбитраж.
- Няма как да има мирна ревизия и арбитраж, след като сърбите
с десетилетия тровиха реките и въздуха, репресираха и
изолираха българите в Западните покрайнини, а в последните
години те увеличиха раждаемостта си и въпреки това
изкуствено са държани в мизерни условия на живот. А и кой,
според теб, лейтенант, ще се съгласи на мирна ревизия и
арбитраж? Русия ли?
- А кой друг?
- Нима не знаеш отношенията между Русия и Сърбия? Нима не
знаеш кого ще предпочетат руснаците?
- Нещата се променят, полковник.
- Прав си, лейтенант Колев. Скоро ще съмне. Кочани се вижда.
- И все пак, полковник, можем да поне да се опитаме да
поискаме арбитраж.
- Няма как, лейтенант. Но сърбите могат да се благодарят, че
няма да ги ударим така, както заслужават. Гърците също.
Небето беше лилаво. Изгревът вече беше съвсем близо. Зад нас
отново приближаваха самолети от авиацията ни. Не помня в
съзнателния си живот да сме имали такава многобройна и силна
авиация. Все едно бяхме на маневри, мамка му. Засега всичко се
получаваше без усложнения. Не като на маневри, а като на
съботна разходка в планината.
Отляво се виждаха още светлини.
- Виж ги ти! – Възкликна Иван. – Много са бързи!
- Е, все пак са пехота и са по-леки от нас. Като гледам, танковете
ще са тук малко по-късно.
- Май Станев се е надъхал.
- Нека се надъхва. Не ми пречи. Накрая аз ще вляза в Скопие
като победител и ще натрия носа на неговия гуру.
- Фичо, май си се превъзбудил! Нали целта ни е една и съща?
- Може и една и съща да е, но имаш представа какво мерене
на… - Филип се замисли за момент. – Заслугите ще стане.
Приближавахме Кочани в разговори, в които се коментираше
всеки останал от Седемте какъв е, за какво се бори и как най-
вероятно ще се държи след победата.
- Рибата все още е в морето, момчета! – Завърших аз, преди да
навлезем в територията на града. Навлякох си сурови погледи.
Първите слънчеви лъчи вече се наблюдаваха зад хълмовете.
Често се замислях кои са по-големи клюкари – мъжете или
жените. Смея да твърдя, че ние, мъжете, по нищо не отстъпваме
на жените, а често дори ги бием в това отношение. А какъв беше
смисълът от клюкарстването? Като се замисля – никакъв. Но
светът съществуваше и се крепеше колкото на корупцията,
толкова и на клюките. А и самият процес по споделяне на
информацията е по своему клюкарство.
Навлязохме в Кочани, когато слънчевият диск започна да се
показва над хълмовете. Целта все пак бе изпълнена. Стигнахме
Кочани по изгрев. На входа на града ни чакаха десетина
въоръжени полицаи и жандармеристи, които откриха огън по
нас. Нашата реакция ги свали на земята. Един убит и седем
тежко ранени. Започна се проливането на братска кръв.
- Закъсняваме с изпълнението на плана! – Филип отбеляза
влизането в Кочани с известно раздразнение в гласа си. – Но се
справяме добре и дисциплинирано. Поздравления!
Командирите на роти от нашата група и командирите от другите
две групи изгледаха студено Русев. Колоната от военна техника
влезе в града необезпокоявано пред погледите на стотици
изплашени граждани. Всички минавахме по улиците, отдавайки
почест. Това не успокои гражданите и лесно можеше да се
забележи във все още изплашените им погледи.
- Може би трябва да спрем, за да обясним какво се случва. –
Дадох предложение аз с половин уста.
- Ще спрем пред кметството. Без излишна агресия. Тук сме с
мирни намерения. – Заключи Филип през зъби.
Изгряваше нов ден. За жителите на Кочани, този ден носеше и
нова власт. Носеше щастие, сигурност, обединение. В града
официално нямаше нито един живущ албанец.
Част от колоната стигна до сградата на кметството. Някои
машини и войници спираха по пътя, за да завземат града и да
подсигурят тила ни. Всички скочихме от танковете.
- Сменете флага! – Станев даде заповед под погледа на Филип.
Веднага взвод войници нахлу с взлом в сградата на кметството.
Гражданите на Кочани започваха да се събират на групи пред
зданието.
- Кой ще говори? – Попита Иван.
- Аз. – Пое инициативата Филип без излишни емоции. – Аз съм
командващ направлението и аз трябва да говоря. Добре Е да се
държим прилично. Не сме добре дошли тук, макар и да се
намираме в пределите на родината.
- Виж им погледите. – Отбелязах аз. – Объркани са. Не можем
да знаем дали сме добре дошли.
- Симеоне, всеки заявява добри намерения. Друг е въпросът кой
е склонен да повярва.
- Тогава се постарай да бъдеш убедителен.
- Искаш ли ти да говориш?
- Искам, да! – С отговора си, изглежда, изненадах Филип.
- Тогава отивай и говори! – Той ми посочи стълбите пред входа
на сградата.
Гражданите се събираха. Имаше, доколкото можех да преценя,
около 2000 души, но множеството продължаваше да се събира.
Филип, Иван и лейтенант Колев ме гледаха едновременно с
недоумение, недоверие, изпитателност, напрежение, готовност
да се намесят и с още един Господ знае колко мисли и чувства.
Аз изкачих стълбите и започнах търпеливо да наблюдавам
множеството. Събираха се още и още хора, но нямаше време за
губене и погледите на останалите ясно ми показаха това. Няма
нужда от бързане, по дяволите. С припряността си можем да
отблъснем и без това обърканите от ситуацията хора.
Поех си въздух и не отделях поглед от множеството.
- Добро утро, братя и сестри българи! – Започнах и вече нямаше
връщане назад. Сега нищо друго нямаше значение. Щом са
толкова отворени, да дойдат и да говорят. – Повече от 150
години ние биваме разделяни. Повече от век и половина ние
биваме разделяни от политически неправди, породени от
лакомия за земя. Повече от век и половина ние сме от двете
страни на барикадата, разделени едни от други. Повече от век и
половина братя, сестри и братовчеди са разделени. Повече от
век и половина населението на Македония бива подлагано на
геноцид, подмяна на историята и напразни обещания на лукави
и безбожни фигури в политиката и бизнеса. – Тълпата ме
гледаше все така с недоверие, но у повечето от тях сякаш
започна да святка някаква вътрешна лампичка. - Днес ние
слагаме край на тази неправда! Ние не искаме да убиваме
никого! Ние не сме тук, за да разграбваме! Ние сме тук, за да се
обединим и да сложим края на вековната несправедливост.
Посегателствата над българщината са безбройни. Но нея или я
имаш, или я нямаш. Виждам погледите Ви. В тях се четат
страдание, потисничество и страх. Но няма от какво да се
страхувате, братя и сестри. Вече няма кой да посегне на името и
самосъзнанието Ви. Вие вече сте свободни, пълноправни и
равноправни на останалите български граждани. Тук, вече в
пределите на родината, няма кой да оспори Вашето
самоопределяне. Вие вече сте в безопасност. Кажете го и на
своите роднини и приятели в Скопие. Ние не сме тук, за да
разрушаваме. Ние сме тук, за да се съединим. Това – Погледнах
назад и посочих към вече смененото македонско знаме. – е
нашият флаг. И винаги е бил. Националните герои не са лично
на някого. Те са общи. Те са българи, борили се за
освобождението на своя роден край. И ето, че днес, макар и
много по-късно, освобождението е факт. Вече не е необходимо
да се страхувате нито от сърбите, нито от гърците, нито от
албанците. От момента, в който приключи странната ситуация
на въоръжено обединение, България ще налее колосални
инвестиции тук, в един от най-изстрадалите и продължително
откъснати от границите на отечеството райони. Обещавам Ви го
като висш военнослужещ и човек, който има корено от
Македония, че това ще се случи. Защото България винаги е
милеела за своите народ и предели. Днес започва нова епоха в
българската история. Епохата, в която заедно ще кажем „Не!” на
несправедливостите. В очите Ви виждам, че сте объркани и не
знаете какво се случва. Не знаете да ни вярвате ли, или не.
Напълно Ви разбирам. Но чакането приключи. Ние вече сме
заедно и този път нищо няма да ни раздели. Тук сме, за да спрем
сепаратистите. Тук сме, за да спрем подмяната. И ще го
направим. Заедно. – Сутрешният хладен вятър ми даде още
увереност. – Да живее Обединена България! – Овладях вълната
и я яхнах. Убеден съм, че такъв патос тук не е имало в
последните 85 години.
Длъжни бяхме да успеем. Заради безбройните кланета и
посегателства над мирното българско население. Заради
търпението на България и българите в последните 150 години.
Заради Кървавия Божик. Заради нарастващата етническа и
религиозна опасност в близост до нашите граници. Заради
нашите братя и сестри. Заради стойността на българските кръв,
чест, история и авторитет.
Северна Македония не беше част от ЕС и НАТО. На
македонците не им се получиха опитите за влизане в
организациите. За Европейския съюз ги спряхме ние, след като
години наред първо ХИМН, а после и „Нова България”
намираха спорни въпроси за събития, наименования, движения
и личности, по които да забавят влизането на страната в
Европейския съюз. И докато ХИМН водеше псевдо
националистическа политика, то „Нова България” не се
поддаваше на натиска от страна на ЕС.
В НАТО ситуацията бе идентична, но там и гърците поставяха
спорни точки, въпроси и тези, с което македонците оставаха
уязвими. Затова и те бяха оставени да се справят сами с вълната
от албански терористи.
От началото на засилената вълна албански нападения над
цивилни и военни обекти през пролетта на 2028 г., македонците
бяха дали 387 жертви и десетки хиляди ранени. Най-кървавият
атентат бе на централната жп гара в Скопие, при който
избухнаха четири бомби в четири различни точки на гарата.
Загинаха 202 души, а още над 400 бяха ранени. И това се случи
на 25 декември, навръх Рождество Христово, през 2028 г.
Веднага след това бяха изпратени македонски военни части,
жандармерия и специални части да претърсят десетки адреси в
албанските квартали в Скопие, Битоля, Куманово, Тетово,
Охрид, Кичево, Струга и Гостивар Ние на момента изразихме
готовност да помогнем за разкриването на терористите.
Бяха осъдени 37 албанци, свързани с националистически и
екстремистки организации в Тирана и Прищина. Затвор и нищо
повече. Ние върнахме смъртното наказание, неформално, още с
избиването на фигурите от предишния политически елит. Едва
няколко месеца след това, то бе гласувано и узаконено за „тежки
престъпления”. Законът определяше като „тежки” престъпления
убийството, терористичната дейност, подривничеството,
предателството, измяната, шпионажа в полза на вражеския
политически лагер или на врага, при евентуално състояние на
война, наркотрафика, трафика на органи, трафика на хора,
връзките с терористични организации, включително и
религиозни, застрашаващи националните сигурност и
суверенитет и изнасилването.
На практика, законът преценяваше, че заслужават смърт всички,
които извършат престъпления против държавата и живота на
другите. До момента, след като фигурите от политическия елит
бяха изчистени, в България бяха изпълнени 140 смъртни
присъди. Повечето – за убийства, изнасилвания и няколко за
връзки с терористични и крайни религиозни мюсюлмански
организации.
Законите преди идването на „Нова България” също бяха строги,
но имаха куп начини за заобикаляне. Правоприлагането им бе на
много ниско ниво и често убийци на пътя, наркотрафиканти,
насилници и всякакъв тип рецидивисти се споразумяваха с
прокуратурата, получавайки условна присъда и символична
парична глоба. Магистратите ни бяха меки, не показваха
характер, не се занимаваха излишно с делата и гледаха да
отмятат повече и повече казуси. Евтина и на дребно търговия
със съдбите, морала, духа и животите на хората.
Част от висшите юристи в България също изчезнаха безследно,
когато „Нова България” взе властта. И до днес никой не знае
къде са тези съдии, прокурори и адвокати. Но не е и трудно да
се предположи.
Гледах няколко секунди множеството. Смесени чувства царяха
там. Погледът ми шареше, приятният хладен вятър обхождаше
лицето ми и аз вдишвах дълбоко. Зърнах усмивки. Млади
момчета и момичета плахо и тихо започваха да ръкопляскат.
Значи все пак успях да запаля искрата. Все пак те не бяха
забравили кои са. Тази искра мина и по моето лице и начерта
усмивка.
Слязох от мястото, на което се бях качил. Започваха да се чуват
тиха глъчка и ръкопляскане. За момент погледнах към
гражданите. Те все още не бяха обединени около едно мнение,
но ръкопляскането и усмивките се увеличаваха. В периферното
си зрение погледнах и към Филип, Павлов и Колев. Там срещнах
усмивки, одобрителни погледи и аплодисменти. Направих жест
да се махнем. Пространството и кметството са за гражданите.
Сега вече Кочани, Централното направление, Българската
армия, Командването, както и целите Македония и България
щяха да разберат кой е лейтенант Симеон Касабов. Сега вече
светът щеше да види, че България ще разбие бариерата на
разделението и насажданите непоносимост и неприязън между
българите от две различни области. Тези разделение,
непоносимост и неприязън бяха насаждани с цел, но това бе
безсмислено, защото кръвта вода не става. Там, където е текло,
пак ще тече. Това разделение бе точно толкова смислено,
колкото и евентуално такова между българите от Северна и
Южна България.
Духът ми бе приповдигнат. За броени секунди се покатерих на
танка и влязох до кръста в шлюза. Филип, Павлов и Колев
стояха и ме гледаха сякаш с възхищение. Не! Само така ти се
иска, Симеоне!
Филип побутна с лакът Иван.
- Затова го взех за адютант. Защото е личност. – Русев се засмя.
- Добър избор. – Похвали го Иван.
- Чувам ви, младежи! Скачайте по танковете, да оставим части
тук и да потегляме към Виница!
Окрилен от засилващите се аплодисменти и одобрителни
възгласи от тълпата, насочени към мен и сменения флаг, аз
отдадох почест на множеството. Макар и все още да се
забелязваха неодобрителни погледи сред гражданите на Кочани,
то те вече бяха едва единици. Възможностите в този живот
трябва да се грабват здраво и с две ръце.
Нямаше как всички да са на едно мнение спрямо българите в
територия, в която бе насаждан фалшив шовинизъм в
последните 85 години. Десетки хиляди души, първо загубили
честта, имотите и животите си, по-късно през годините
низвергнати, а след това и отхвърляни от обществото, с погледи
от другите настрани, бяха страдали заради това, че не са се
страхували и не се страхуват да се нарекат „българи”.
Фалшив шовинизъм във фалшиво общество, подпомогнат от
чужди сили, изпълнени с жестокост, под одобрителния поглед
на Големия брат. Българите са народ, научен да плащат.
Плащали са, плащат и ще продължат да плащат, въпреки че от
векове го правят за неща, в които те нямат участие. Те плащат и
за неща, на които на тях трябва да им се плаща.
- Чухте заповедта, момчета! – Потвърди Филип, след което
извади и сложи слънчевите си очила от един от джобовете на
коженото си палто. – Нямаме време за губене.
Филип, Павлов и Колев се качиха на танковете, след което
потеглихме. Пехотинците свалиха каските си, оставиха
оръжията в камионите и раздадоха на събралото се множество
храна и вода, която бе останала в най-задната част на колоната.
Докато излезем от района, танковете ни бяха обсипани от цветя
и клонки. Повечето хора хвърляха каквото намерят. Българските
войници долу бяха прегръщани от гражданите на Кочани. Мила
картинка. Безброй много личности в нашата история бяха
отдали животите си за този момент, а ние успяхме за едва
няколко часа.
Чакането си струваше.
Ще се справим.
Генът е много по-силен от шовинизма.
 *
* *

Виница. Над нас от време на време прелитаха български

самолети, но нямаше нито един македонски. Неутрализирахме
ли военновъздушната им мощ? Колко души бяха загинали по
време на бомбардировките ни?
Все едно. Със сигурност тези жертви щяха да спестят още и от
двете страни. Войниците ни разгръщаха техниката със
светкавична скорост. Кой, за Бога, предприемаше военни
действия на сляпо? Очевидно ние. Що за глупост? Дори
германците са поддържали постоянна комуникация помежду си
при аншлуса на Австрия.

08:30 часа
Очаква се всеки момент президентът да направи извънредно
обръщение към народа. Успяхме да проверим набързо какво се
случва из информационния поток. Медиите в Македония и по
света бяха гръмнали. Някои бяха шокирани от случилото се и
представяха конфликта като „кървав”, други не бяха особено
учудени от нашето настъпление. Нашите медии бяха изнесли
информация доста по-късно от чуждите. Родните журналисти
представяха настъплението ни като акт на обединение, в който
няма пролята излишна кръв. Въпреки това, всички световни
медии осъждаха нашата инвазия, докато българските описваха
акта като „необходим”.
По родните телевизии вървяха традиционните сутрешни
блокове, в които се дискутираха главно теми от обществено-
политическия живот. А беше ли изтрезнял президентът ни след
вечерята в „Калпак”-а? Закъсняваш, ген. Йорданов. Не, че
някога нашите президенти са били точни и са се появявали в
ефир със своите речи и обръщения в предварително уречения
час.

08:33 часа
Наоколо започна да се появява напрежение. Йорданов
закъсняваше и макар и това да бе прието като нещо нормално,
започваха да се появяват въпроси и напрегнати звуци.
Дишай, Симеоне. Към момента всичко е наред. Чуждите медии
нека си лаят. На никого не му пука за Балканския полуостров.
Нека, казват си, да се трепят там, стига да няма достатъчно
големи и силни самостоятелни държави. Останалото са някакви
смешни свади, от които можем да извадим пари. Кой би тръгнал
да спасява Македония, да изпраща сили, да разгромява България
и да даде на това парче земя статут на мултикултурна държава?
Никой. Не и сега, когато налице отново бе световен двуполюсен
политически модел.
А кой ще допусне два протектората на ООН един до друг?
Косово бе създадено след намесата на НАТО и разгрома над
Югославия. Тогава Югославия бе предадена от онези, с които
уж бе по-близка, за да се откъсне от съветското влияние.
Югославия нямаше зад себе си Съветския съюз, а Русия в онзи
момент бе раздирана от корупция, скандали и надигане на
новозабогатялата олигархия.
Кой би създал три полупризнати държави в непосредствена
близост една до друга? Войводина бе полупризната държава, в
която заседаваха елитите на мултикултурния и на традиционния
лагер. Нови сад бе нещо като място на разума и помирението.
Положението на Сърбия бе сложно. Както и на Нагорни
Карабах, както и на Босна и Херцеговина. Но сърбите отказваха
да се изтеглят от Войводина, макар и да не водиха активни
действия. Отказваха да прекроят своите граници в картите и
считаха Войводина за своя.
Войводина, Косово и евентуален македонски мултикултурен
протекторат биха били своеобразна видима стена между
православието, исляма и католицизма. Не стена, а пропаст. Не
пропаст, а бомба със закъснител. Самите Балкани бяха бомба
със закъснител. И всички онези, които не живееха тук или
нямаха свои колонии, действаха като слон в стъкларски магазин.
Ако се стигне до подобно неблагоразумие, то в този двуполюсен
модел биха лъснали множество недостатъци, грешки и
пукнатини, каквито в предишния подобен не са съществували.
Не. Балканите никога не са били стабилен регион, за да се
допусне трета подобна територия. В противен случай ние
отново се оказвахме опитни зайчета на големите. И с тази си
роля отдавна бяхме свикнали. Стига вече!

08:38 часа
Напрежението наоколо започваше да се покачва. В Интернет
вече имаше изявления на държавните глави на Германия,
Франция, Турция, Египет, Гърция, Албания, Румъния, Сърбия,
Русия, Италия, Великобритания и САЩ. В момента вероятно
още десетки политически лидери пускаха в социалните мрежи
или записваха своите позиции. Повечето от тях призоваваха за
едно – прекратяване на огъня и решаването на спорните въпроси
по мирен път. Никой не смееше да заплаши с военна намеса, тъй
като имахме най-новите зенитно-ракетни установки – „C-800”,
купени от руснаците. Американците тепърва започваха
изпитанията на поредния си „Tomahawk”. Всяка военна намеса
над нашата територия би струвала на дръзналите да го направят
излишни жертви и ответен удар.
Телевизионната програма прекъсна. Въздишки на облекчение се
чуха от струпалите се наоколо войници и техните командири.
Не, ние наистина ли, имайки претенции, че сме силна,
авторитетна, компактна и велика армия, действахме на сляпо?
Та това дори и в детската градина не го правят! Що за
аматьорщина!
Йорданов беше с парадна униформа и каменно изражение.
Моментално настъпи мълчание. За момент, преди президентът
да започне своето обръщение, аз се обърнах, чувайки песните на
щурците около разпънатите военни шатри, и видях Филип,
Павлов и Колев със скръстени ръце. Слънчевите очила не
слизаха от лицето на полковника през светлата част от деня. Все
пак изпратеният да го убие е успял да му направи рани и белези,
а Русев, както вече знаех, се е преборил. Кривите и
неравномерни белези показваха, че не са причинени от
нагорещения перископ, а са вследствие на борба. Отново
концентрирах погледа си в телевизионния екран. Малък
телевизор в полеви условия.
- Уважаеми сънародници, скъпи братя и сестри! Тази нощ,
точно в 04:00 часа, части на Българската армия прекосиха в три
направления източната граница на Република Северна
Македония. Към момента, 08:40 часа, главните сили на
Северното ни направление се намират в Крива паланка.
Главните сили на Централното ни направление са
съсредоточени в Кочани, а основната група сили на Южното ни
направление – в Струмица. Бяха проведени три основни атаки
от страна на военновъздушните ни сили, чиято цел бе да
неутрализираме напълно военновъздушната мощ на Северна
Македония. Атаките ни са успешни. – Всички въздъхнаха с
облекчение. – Не знаем точния брой на загиналите македонски
военнослужещи, но със сигурност той е минимален. Българската
авиация не атакува цивилни обекти. Имаме близо 100 пленени
македонци, оказали съпротива на нашата армия. Гарантираме,
че те няма да изчезнат безследно или да умрат. Ние зачитаме
правото на живот на всяко едно човешко същество на този свят.
Обяснението защо извършваме този акт в момента се крие в
историческите несправедливости. Българите от двете страни на
границата са разделяни от различни съдби, различни закони,
различни чужди влияния, различно развитие, различен диалект,
представян като език. Ние не атакуваме македонската държава с
цел да печелим позиции или да изнудваме някого. Това е атака,
няма по какъв друг начин да бъдат окачествени нашите
действия. Но извършваме този акт с цел да се обединим.
Македонското население изтърпя над век и половина репресии.
Македонското население се наслуша на празни обещания за
влизане в общностите на Европейския съюз и НАТО. Жертвите,
направени от македонските българи, не бяха оценени
подобаващо от всички онези, от които зависи влизането на
Северна Македония в тези две общности. Ние няма да позволим
нашите братя и сестри да бъдат лъгани. Ние не можем да
позволим проалбанският сепаратистки терор, на който те са
подложени, да продължава. Нашият акт е израз на протест
срещу клаузите на Ньойския договор. Макар и 111 години по-
късно, този договор трябва да бъде ревизиран. 105 години
нашите политици от страх дори не повдигнаха въпроса за
ревизията му. Страх, породен от поемане на отговорност.
Нашата армия няма да нарани никого. Жителите на Крива
паланка, Кочани и Струмица посрещнаха братски нашите
момчета-обединители. Близо 90 години изминаха от
тържественото навлизане на Българската армия в македонските
земи, когато нашите дядовци и прадядовци са били посрещнати
като герои и освободители. Ето, че днес историята се повтаря.
Откъснатите от пределите на родината не са забравили, че са
българи. И братската любов прекърши шовинизма и омразата. –
Огледах реакциите на всички наоколо. Живи статуи с каменни
погледи. Реагирайте някак, мамка му. Току-що направихме
първата крачка към обединението. – Ние нямаме против
албанците. Те също се борят за обединение на своите земи. Но
не терорът срещу македонските българи е начинът. Други
създадоха държавата Македония. Времето ѝ изтече. Никой тук,
на Балканския полуостров, няма интерес от изнасянето на
икономическите, изкопаемите и човешките ресурси в неизвестна
посока. Вардарска Македония е българска и днес хората,
живеещи там, си го припомниха. Безсмислени са
терористичните нападения и боевете между българи и албанци.
Скоро мъките и за двата народа, откъснати от своите родини, ще
приключат. Такава е Божията воля. Приемаме с разбиране
опасенията и критиките на световните лидери, но ги уверяваме,
че няма място за притеснения. Конфликтът няма да се разрасне,
защото конфликт няма. Ние сме миротворци. Съвсем скоро
странната ситуация ще приключи и всички ще останем доволни.
Ние не желаем война, а край на несправедливостта. Така, както
приключи в Косово, Войводина, Крим, Донбас, Ирак и Сирия.
Разликата между настоящия случай и току-що изброените от
мен е, че ние няма да извършваме кланета, няма да разрушаваме
и няма да дискриминираме никого. Призоваваме за
прекратяване на дейността на проалбанските сепаратисти.
Призоваваме за спокойствие световната общност. Призоваваме
за толерантност и въздържание от военни действия на трети
страни. Само така би се избегнал конфликт. Днес Обединена
България каза „Не!” на разделението! Можете да разчитате на
доблестта, жертвоготовността и помощта на българския войник
така, както е било винаги досега. Ние ще окажем съдействие на
всеки, който желае да има мирни преговори, защото самите ние
прокламираме мир и любов към родината. За това свидетелстват
изстрелите от страна на нашите артилерия и танкове. Тоест –
нито един. Тук сме, за да сложим края на една фалшива история,
продължила в последните осем десетилетия и половина.
Българската армия ще спре там, където са етническите граници
на българското мнозинство. Балканският полуостров, Европа и
светът не се нуждаят от средновековния модел на държавите –
една държава, около която се обединяват стотиците графства,
княжества и херцогства само в условията на война. Това е модел
на цял един континент в продължение на векове. Не. Нуждаем
се от обединение. Обединение без проливане на излишна кръв.
Заедно сме по-силни. Да живее България!
Обръщението на ген. Йорданов приключи внезапно.
Моментално започнаха разговори между отделните войници,
които в това време вършеха и предварително поставените им
задачи. Аз останах да гледам в екрана на телевизора.
Постъпвахме правилно. Да, определено постъпвахме правилно.
Мъките на нашите братя и сестри не са вечни. Защото нищо не е
вечно. Но популизмът се заплаща. А в речта на президента
нямаше нищо друго, освен популизъм.
Изяждане на ефирно време, без да се каже нищо. Реч в
типичната политическа реторика. Някой ме хвана за раменете и
започна да ме разтърсва.
- Да не заспа? – Иван ме запита с ентусиазъм и насмешка.
- Не. – Окопитих се аз. – Просто мисля.
- Ако има върху какво да мислиш... – Иван махна с ръка.
- Май няма. – Отвърнах аз.
Иван ме завлече извън полевия лагер. Филип и Колев ни
последваха. Спряхме се на около 50 метра от шатрите.
- Що за мерки, мамка му? – Изригнах аз, но с премерен тон.
- Симеоне, пълно е с агенти, знаеш. – Филип ме гледаше строго
през слънчевите си очила. – Не трябва да водим сериозни
разговори пред другите. Добре е да се съобразяват ситуациите.
- Не е ли малко късно? Нашите разговори от танковете...
- Нашите разговори от танковете не ги мисли. – Филип ме
прекъсна. – Сега някои се мъчат да изпъкнат, но това няма да
продължи дълго.
- Станев ли?
- Не само Станев. Смолянчани са верни на дамите по другите
направления и в София. А там – Филип кимна с глава към
шатрите. – има и артилеристи. Тоест, Симеоне, верни на дамите,
за които искам да готвя.
- Опитвам се да осмисля изказването на Йорданов.
- И до какъв извод стигаш? – Попита ме Иван.
- До никакъв. Много говорене и нищо. Йорданов не каза нищо.
Евтин популизъм. Въздух под налягане. – Раздавах присъди
така, сякаш аз не бях произнесъл популистична реч преди
броени минути. – Говорене по протокол.
Популизмът е дълбоко вкоренен в човешката природа. Той
обединява, но и разделя. Популизмът е нож с две остриета, с
който не всеки умее да борави правилно. Популизмът е нож,
който обича да има кръв по себе си. Кръв от порязване, кръв от
изрязване на увредена част от тялото, кръв от убийство, кръв от
някаква съществена промяна.
- Трупа точки, бе, Иване! – Филип се обърка към Иван и се
засмя. – Има проницателност. За разлика от нас, охранените и
уверените и от тях, - Полковникът се обърна по посока на
Виница. – изстрадалите, с изпити сили и едва дишащи.
- Какво? Нима не е така?
- Така е. Също като твоята реч пред кметството. С популизъм
има главоболия, но без популизъм има лудост. Територия не се
откъсва току-така. В силната позиция сме, но пред нас тепърва
предстои много работа.
- Моята реч преди малко бе породена от искрени чувства и
емоции.
- Но ние, Симеоне, е добре да стоим над тях. Защото началото е
добро, признавам, но не можем да знаем какво предстои след
това.
- Нима не е предначертано? Ще ти кажа какво следва –
нападения над Сърбия и Гърция. Кое не е ясно?
Филип се засмя, след което погледна сериозно към Иван.
- Иване, обади се в София. Нека започнат да работят. – В гласа
на Филип имаше известна студенина. Монотонност,
съсредоточеност, сериозност, дори и капка притеснение.
- По въпроса за консервите ли?
Гледах тъпо и генерала, и полковника. Повече от ясно ми бе, че
говорят закодирано. Но какво имахте предвид, за Бога? Какви
консерви? Каква работа? Какво имахте предвид този път?
- Да. Да вземат да ги пълнят с месо, а не със соя.
- Ясно.
- За какво става въпрос, мътните го взели? – Колев само
мълчеше, а на моя въпрос така и не се отговори.
- Симеоне, скоро не си спал, нали?
- Да, и какво?
- Имам добра новина – скоро ще спиш. – Филип продължаваше
да говори със същите монотонност, съсредоточеност,
сериозност и капка притеснение. – Но първо ще стигнем до
Щип.
Четейки през годините световната история, Филип все повече
ми наподобяваше личността на Хитлер и сменящ често
настроенията и реториките си, непредвидим, имащ поглед и
умеещ да всява респект, макар и предимно със силови средства.
Филип нямаше обаянието на Хитлер, за което пишеха и
говориха много хора, дори и такива, които не го харесват като
политик и военачалник.
Успях да се добера до таблет и да проверя набързо
информационния поток в Интернет. Медиите в Северна
Македония бяха разединени относно започналата война.
Повечето от тях, дали подвластни на шовинизма, проповядван
от политиците под благия поглед на чужди влияния, или от
искрена омраза към „врага”, не одобряваха нашите действия и
призоваваха македонския народ да се съпротивлява яростно.
Имаше и медии, съдейки по кича в техните сайтове - жълти,
които призоваваха за посрещане с хляб, сол и почести на
българските войски и обединение в името на българщината.
Македонската армия бе потвърдила, че всичките ѝ летателни
машини са извадени извън строя. Нашата авиация се е справила
перфектно с поставената ѝ задача. Генерална репетиция преди
атаките над Сърбия и Гърция. Двете страни струпваха войски по
границите си с България. Към този момент, ние спокойно
можехме също да струпаме сили и или да свалим градуса на
напрежението, или преждевременно да започнем другите
операции. Имахме и предостатъчен брой редовни и запасни
военачалници. Правилно ли преценихме риска?
Четиримата се върнахме обратно към полевия лагер. Там все
още кипеше труд, но се чуваха и доста разговори. Какво? Нали
разговорите не са забранени? Слънцето, изглежда, и днес
нямаше да ни пожали. Филип отиде в средата на шатрата.
- Момчета! – Филип разпери широко ръце. Повечето войници
веднага спряха своите дейности. – Поздравявам Ви за успешната
първа част от нашето настъпление. Стигнахме до първата точка,
която бе задължителна за превземане. И по-хубавото – не
дадохме нито една жертва. Небето над нас е чисто. По пътя към
крайната ни цел няма да става по-лесно. Но ние не трябва да се
отказваме. Не трябва да спираме и за момент. Среднощната ни
разходка до Кочани се увенча с успех. Днес трябва да
продължим към Щип. Обединението не трябва да се протака.
Почивката ни свърши, затова е време да продължим към Щип.
Частите, които ще останат в районите на Виница и Кочани знаят
какво да правят. С всички останали ще продължим напред.
Приготвяйте се! Тръгваме след 15 минути.
Спеше ли ти се, Симеоне? Със сигурност ще си намериш място
в Щип.
Защо? Какво има там, в страната на сънищата? Магии?
Призраци? Духове? Вечна младост? Охолен живот? Приказки?
Мизерия? Връщане на времето назад? Колко грешки можеха да
се поправят там?
Никои и николко.
Много и всички.
 *
* *

Колко устойчива е човешката психика? Какво може да издържи

тя? Алчността и ненаситността се раждат в психиката.
Натрупаните материално и морално богатство нямат общо с
алчността. Човек или е алчен, или не е. И човек допуска или се
преборва с тази черта на ранна детска, до тийнейджърска,
възраст.
Филип отново промени решението си. У него настъпи някаква
цялостна промяна. Сега той искаше да е пръв. Той искаше да
нахлува навътре в Македония, без да се интересува от
Северното и Южното направление. Искаше да поеме огромен
риск. Заповедите на Командването бяха игнорирани и от него, и
от Павлов, и от всички командири. Те искаха тази странна
ситуация да приключи час по-скоро.
Днешната ни крайна цел бе не Щип, а Велес. По пътя отново
имаше единични инциденти, като този път дадохме двама
ранени. В Щип – радост, във Велес – също. Кой друг можеше да
им донесе тази радост?
Гърците ли? Не. Милиони гърци протестираха по улиците на
своите градове за промяна на името на държавата от Република
Македония на Република Северна Македония. Гърците искаха
нещо, което не ги засяга пряко. Историческо-географската
област Македония обхваща части от днешните Македония,
България, Сърбия, Гърция, Косово и Албания. Но, бидейки
много и обединени около една кауза, те успяха. Какво би
станало, ако ние поискаме промяна на името на Турция?
Например да се казва Анадола? Или автономия и промяна на
името на Северна Гърция на Беломорска Тракия, предвид факта,
че в Северна Гърция е пълно с български емигранти и в
продължение на десетилетия, и до днес, на Бяло море ходят
десетки хиляди български туристи?
Сърбите ли? За Македония и нейния народ албанците казваха
„кученца на Сърбия”. Марионетството и васалитетът не са
помощ. Сърбите винаги са имали комплекс относно Косово и
Македония. А колко бяха предателствата и нарушенията на
договорите и техните клаузи, особено относно Македония?
Сърбите помагат на Османската империя в борбата ѝ срещу
Византия и България. Сърбите и гърците не напускат
българската безспорна зона в Македония след Първата
Балканска война, под одобрителния поглед на Русия. Сърбите
ни нападнаха в гръб, опитвайки се да убият Съединена
България. Отново под одобрителния поглед на Русия и Австро-
Унгария. Сърбите, които затваряха българските училища и
църкви и ги опожаряваха, които избиваха без капка милост
българите в Македония, дори и на Рождество. Те ли мислят за
Македония? Не. Те все още бленуват за Югославия. Но това
вече е невъзможно. Не и при етническото и религиозно смесване
и раздробяване на народите в региона.
Албанците ли? Албанците носиха само своя национализъм и
сееха смърт и разрушения при македонските българи.
Албанците ненавиждат македонските българи и искат да
откъснат части от Македония, за да ги присъединят към своята
родина. Нещо, което все още не им се отдаваше да направят с
Косово. А идеята за „Велика Албания” включваше и части от
Северозападна Гърция, Черна гора и общините Прешево и
Медведжа в Сърбия, с което границите на България и Албания,
вече погълнала Косово, щяха да са на едва няколко километра
разстояние една от друга. Сега, впрочем, разстоянието в права
линия също не бе никак голямо.
Единствено ние можехме да донесем радост на македонците. И
го правихме. Китки и клонки бяха обсипали нашите войници и
техника. Единствено ние бяхме с отворени обятия към своите
сънародници. Бяхме длъжни да ги приемем. И никога не сме се
отричали от тях.
Филип е прав да напредва колкото се може повече. Така
македонците няма да могат да организират отбрана на центъра,
всичките им сили щяха да отидат към Скопие, царуващото
добро настроение към нас също се използваше рационално.
Овладявайки центъра на македонската територия, се откъсват
връзките между севера и юга.
Как се справяха Северното и Южното направление? Това щяхме
да разберем в първия възможен момент. Все пак имаше някаква
романтика във воденето на война на сляпо. Един Господ знаеше
какво се случва в София сега.
В Щип говореше Филип, във Велес – Иван. Както се
очертаваше, на връх Солунска глава лейтенант Колев щеше да
произнесе реч. Но там, освен камъните и растителността, друга
публика едва ли щеше да има.
Ако се постараем, можем още днес, в светлата част на деня, да
достигнем крайната си цел. Филип отказа предложението ми.
Защо, по дяволите? Едва обяд е.
Наложи се да се примиря с мисълта, че утре ще е денят, в който
и връх Солунска глава ще мине в наши ръце. Какво можеше да
ни спре сега? Нищо. А Нищото е химия. Само атмосферните
условия, които също са физико-химични явления, можеха да ни
забавят. От време на време наши самолети патрулираха в
небето.
В покрайнините на Велес се установи нов полеви лагер.
Кожените палта отдавна бяха слезли от гърбовете ни. В момента
нищо не можеше да спре две неща – Българската армия и
стичащата се навсякъде пот.
Легнах на първото удобно за спане място. Част от войниците и
командирите ме гледаха втрещено. Филип, Павлов и Колев само
се засмяха тъпо.
Какво? Като не Ви се спи – не спете.
Около мен настана лека суматоха за момент, но не ѝ обърнах
внимание. Те какво? Не са ли хора? Не спят ли?
Надигнах се, поставих ги на мястото им и легнах.
Нека се наслаждават на момента. В Сърбия и Гърция няма да
има толкова положителни и безболезнени емоции.

*
* *

Какъв беше напредъкът на Хомо сапиенс? Какви бяха

предимствата му пред останалите биологични видове? Защо той
да е най-интелигентният вид, след като може да използва 10% от
мозъка си, а делфинът – до 20%? Къде е логиката, къде е
разумът?
Животните се разбираха без думи, със сравнително по-малко
жестикулиране и издаване на звуци. Защо ние да сме най-
интелигентният вид? Нима целите животи, преминали в
говорене, без да се каже нищо, са полезни? Нима
унищожаването на цели човешки групи е признак на най-висша
интелигентност на планетата?
Животните се убиват, за да получат правото да се размножават.
Убиват, за да се прехранват. Живеят в природата – чисто и
просто. Живеят с това, което тя им предложи. Могат да отидат
от точка „А” до точка „В” без проблеми, без лични карти,
паспорти и визи, без статути. Живеят просто, без излишни
нерви, драми и напрежение.
Каква е разликата между нас и тях? Говорът? Не. Чувството за
самосъхранение? Не. Малцина от нас не се крият от дъжда.
Малцина от нас оценяваха истински красотата на света, в който
живеем. Останалите концентрираха в снопове общите нагласи,
чувства и емоции, за да ги насочат в посока, която самите те
смятаха за правилна.
Разликата между нас и тях е в мащабното мислене. Докато те
живеят ден за ден, отделени в става, защитавайки своята
територия, ние живеем в далеч по-многобройни стада, които
имат свои пъдари. Стада, които обичат да се смесват и единици
да се отделят, за да отидат някъде другаде. Ние се избиваме за
удоволствие и заради някакви подбуди. Ние не защитаваме
своята територия. Ние искаме и чуждата. В това ли се състоеше
интелигентността? Във взаимната смърт? Стада без чувства за
принадлежност. Стада, които не признават своите пъдари.
Просто стада, дошли отникъде и отиващи наникъде.
Излиза, че нашето мащабно мислене изобщо не е предимство.
Ние имаме недостатък, мислейки мащабно и развито. Как
животните успяват да излъчат свои формални лидери и цялото
стадо да ги следва, а ние, дори и след хилядолетия на империи,
царства, халифати, диктатури и демокрации, не можем да
изберем един лидер, около когото да се обединим и да му
вярваме? Що за предимство е мащабното мислене? Предимство
пред кого? Пред всички онези, които инстинктивно бягат от нас
ли? Пред всички онези, чиито домове разрушаваме, изсичайки
гори и замърсявайки води? Ами, ако утре те нападнат нашата
цивилизация с цел да си върнат за понесените щети? Тогава
какво ще правим? Мащабното мислене ще отиде по дяволите и
мигом стадата ще станат единици. А единиците пред стадата са
безсилни.
Инстинкти. Често човешките инстинкти бяха по-слабо развити
от животинските. Инстинктите са другият ключ, който разделя
хората от животните. Щом за хиляди години така и между нас и
огромната част от животните не се е появило взаимно доверие и
не сме ги опитомили, значи очакват опасност от нас. И с право.
Това ли е?
Толкова ли е просто обяснението?
Инстинкти? Инстинкти.
Теорията ти, че си най-интелигентното същество на планетата,
издиша, Сапиенс.

*
* *

Неделя. Ден за молитва, смирение, прошка и посещение на

храма. Аз бях в подножието на Стария град в Пловдив. По
принцип ходих в църквата „Св. Св. Кирил и Методий”, но днес
реших да се отбия до „Успение Богородично” – един от
символите на града.
Слънчев и топъл летен ден. Кой месец бе сега? Погледнах
смартфона си – 18 август. Нормално е през средата на август да
е горещо. Пловдивските жеги не понасяха на всеки. Сухо време.
Марица все така си се скатаваше в коритото и не предлагаше
някаква хладина.
Е, майната му на всичко! Поне водата в реката стана повече,
след като по време на водната криза, тя едва не пресъхна. Една
от реките, по които свободно се е плавало преди, почти
пресъхна. 2005 г. – голямо преливане от коритото и наводнение,
2022 г. – почти пресъхнала река. След като индустриалните и
изобщо корпоративните интереси стояха над социалните, това
беше единственият път.
През годините реката бе отровена няколко пъти и тонове риба
бяха изхвърляни, за да не ги ядат хората. Това ли е мащабното
ти и перспективно мислене, Сапиенс? Имаш пари, къпеш се в
тях и същевременно отравяш водата, от която и ти пиеш.
Мащабното мислене ни отличаваше от животните и ни
поставяше с едни гърди пред тях. Силно развитите инстинкти на
животните и тяхното нежелание да имат общо с нас, поставяше
тях с едни гърди пред нас. Няма как да съществува равенство в
подобно съревнование. Губиш, Сапиенс.
Купих си свещи. Жената – застаряваща, може би със собствено
семейство и, съдейки по погледа ѝ, преживяла немалко, беше
любезна. Милена и Кирил вероятно бяха вкъщи. Не е добре да
се излагат на подобен пек.
Запалих свещи и за здраве, и за починалите близки и приятели.
Какво друго ни оставаше, освен да се помолим за тях? Сега те
най-вероятно бяха в друго, по-усъвършенствано и добро
измерение. Живите човешки души, заключени тук, в човешките
тяло и свят, не можеха да надскочат телесните способности. Не
можеха да надхвърлят онези 10% от насъщния, които ни бе
отредено да използваме.
Слава Богу, днес нямахме водоеми, заплашени от пресъхване.
Здравната ни система можеше да се похвали със стабилност и
ограничена до минимум корупция. България се намираше в
своеобразен зенит. Имахме всичко, от което се нуждаехме. Не
страдахме от липси. Но не бяхме и най-демократичното
общество.
Молитвите си изричах мълчаливо, наум, в душата. Вековна
катедрала в центъра на Пловдив. Красиво здание. Олтарът –
позлатен. Иконостасът и стенописите – освежени. Подът също
изглеждаше като нов. Задушевна обстановка, каквато по
принцип приляга на храма. Ръцете на външния свят сега не
можеха да ме достигнат. Не, че той беше грешен, просто
мястото за Бог трябваше да остане място за Бог.
Молих се, кръстих се, покланях се и така обиколих всички
икони в храма. Неделя като неделя за повечето отдадени на
вярата български православни християни.
Не. Тук ставаше нещо. Църквите никога не оставаха празни,
особено в неделя. А аз вече поне 10 минути бях сам. Навън също
нямаше желаещи да влязат, нито пък тийнейджъри, които да
говорят на висок глас. Това бе прекалено нетипично за центъра
на града и още повече за пространството около църквата.
Какво пък… Мястото за Бог си е място за Бог. Покоят никога не
бе излишен. По-добре е, отколкото да те бутат от всички страни,
да ти дишат във врата или да се сбият, за да се помолят пред
нечия икона. Ако образът на мирянина преди идването на „Нова
България” и връщането на силата и престижа на православието,
бе ограничен до лелките и чичаците, то днес човек можеше да
види в храма много хора и от всички възрасти. Вече нямаше
ясно изграден и централизиран образ на мирянина у нас.
Какво по-прекрасно нещо от това, след като „Съединението
прави силата” и новата власт не бе и повдигнала темата за смяна
на националния девиз. Тя, погледнато дори и в исторически
план, се доближаваше най-много до значението на девиза,
предприемайки реални действия по общонационалното
обединение. Православната вяра е един от стълбовете, върху
които се крепи и благодарение на които се е запазил и до днес
българският народ.
Седнах на един от големите стари дървени столове, които бяха в
цели редове по дължината на стените в северния и южния край
на църквата.
Опрости, Господи, греховете на нас, неблагочестивите и
грешните…
Шум. Нещо се чу иззад олтара. Не. Може би ми се е причуло.
Или пък Господ слизаше да си говори с мен? Едва ли. Не съм
нито най-начетеният, нито най-просветленият в Божиите дела,
нито пък в най-крайна нужда човек. Какво би си казал Господ с
един застрахователен агент? Все пак не е особено уместно да се
съмнявам в умствените Му способности, особено в дома Му.
Един истински вярващ никога не би направил това. Преди този
шум, в църквата цареше кристална тишина.
Прости ми, Господи, че се усъмних в Теб…
Отново шум. Същият шум. Или аз полудявах, или Господ
наистина говореше с мен чрез послания, или наистина някой
шумеше. Е, не може да вършиш някаква работа и да не издадеш
шум.
Прости…
Трети път. Отново иззад олтара. Реших да отида и да проверя.
Какво пък… Аз съм мирянин и искам да бъда посветен в
тайнствата и дълбините на вярата. Никой няма право да ме
откъсне от връзката с Бога. Ако духовниците откажат да ми
помогнат да се пречистя, да заздравя и подобря нивото на
комуникацията ми с Господ, то той не е никакъв духовник, а
най-чист и прост мошеник.
Пристъпвах плахо, тихо и внимателно. Гранитният под все пак
издаваше някакъв звук, когато стъпвах. Нямаше как иначе.
Смущаваше ме, че се промъквам като крадец в Божия дом, пред
погледите на изобразените по иконите и стенописите светци и
великомъченици. Не съм крадец. Простете ми, за Вас и за вярата
го правя. По принцип не бях склонен да тръгна да шпионирам
кой какво прави, но трите поредни пъти, в които се чу един и
същи шум, с една и съща сила, от едно и също място, едва ли са
случайни обстоятелства.
Още само няколко крачки, докато стигна олтара отново.
Дишане. Издишване. Стъпване с единия крак. Стъпване с другия
крак. Приближаване към крайната цел. Шумът се чу за четвърти
път. Сега можех да доловя, че този шум наподобява човешки
глас.
Пети път. Долових…
- Амин! – Чу се иззад олтара.
Значи „Амин!” е било! Какво става отзад?
Не можех да остана безучастен повече. Бавно и внимателно
натиснах бравата на вратата, на която имаше нова златна икона
на св. Мина. Противно на моите очаквания, бравата и вратата не
издадоха никакви шумове. Окуражих се от това и надникнах
вътре. Виждаха се силуети, облечени в църковни одежди. Мъж в
широки бели църковни одежди, украсени със златни кръстове,
текстове и орнаменти седеше на трон в центъра, а останалите
силуети се въртяха в кръг.
Така… Седем силуета. Всичките в черни раса и одежди. Всеки
от тях носеше икона. Силуетите ту тръгваха, ту се спираха. В
момента, в който спираха, казваха „Амин!”. През другото време
говореше седналият на трона в центъра на кръга мъж. И пак
тръгнаха.
Никой не обръщаше внимание на моето присъствие в широката
сумрачна зала. Тронът се намираше под църковен полилей, а
върху кръга падаше не много светлина. Тронът беше с гръб към
олтара, така че засега аз нямаше как да видя кой стои на него.
От приведено, преминах в приклекнало положение. Затворих
вратата безшумно, а онези продължаваха със своя ритуал. Скрих
се зад първата маса с тъмна покривка с орнаменти. Нямаше как
да ме видят нито от кръга и трона, нито от вратата, ако някой
беше решил да се появи. Какво правите тук, дявол да го вземе?
Онези бяха тръгнали и спрели по два пъти, докато затворя и се
скрия. Моите действия отново останаха незабелязани. Сякаш
участващите в ритуала бяха омагьосани или дрогирани. Все тая,
важното е, че засега никой не ме отразяваше.
- И да пребъде Божията воля – Докато говореше това мъжът на
трона, силуетите в кръга се движиха. – за господство на
православието! – Кръгът спря.
- Амин!
- И да ни даде милост и мъдрост нашия най-възвишен и любим
Бог!
- Амин!
- И да възвърнем славата Нему, и да настане мир по цялата
човешка земя!
- Амин!
- И да спечелим Последната битка, и да дойдат мирът, любовта
и разбирателството в човешките сърца!
- Амин!
Този глас ми звучеше познат. Ритуалът не ми се струваше
толкова странен или плашещ, колкото тонът в гласа на мъжа на
трона. Не и толкова заради призивите и желанията. Последна
битка? Нима е дошло времето на Апокалипсиса? Нима е
останала цяла здрава катедрала, в която човечеството да се
помоли на Господа? Нима моленето за мир, любов и
разбирателство, трябваше да се случва тайно, зад олтара? Нима
Апокалипсисът ще пожали цял един град, бил той дори и
шестият най-стар жив в света? Не. Апокалипсисът явно все още
не беше дошъл.
Този глас… Чувал съм го някъде. Ами силуетите? Частица
светлина, като че ли, попада и върху техните лица, макар
качулките да прикриваха старателно образите.
Вглеждах се внимателно няколко минути в лицата на ту
движещите се, ту спиращи в кръга хора. Десетки пъти тръгваха
и спираха, произнасяйки „Амин!”. Секта? По-скоро задкулисие.
Стори ми се, че засякох за момент познато лице. Така…
Трябваха ми секунда-две, за да ми изникне в паметта името…
Станев! Защо си тук, майор Станев?
Още минута-две се опитвах да разпозная кои са хората, които се
въртят в кръг, но без успех. Затова пък те оставиха иконите, на
които не обърнах внимание, така че не знаех кои светци са
изобразени на тях, в тъмните части на залата и се върнаха, след
което свалиха своите качулки. Мъжът на трона се изправи и
също свали своята качулка.
Вцепених се. В кръга бяха Филип, Станев, Налбантов,
Арнаудов, Виденов, Шейтанов и Йорданов. Мъжът на трона се
оказа Михайлов. За каква битка говорите, мътните Ви взели?
Нима вече смазахме Сърбия и Гърция и пред нас бяха техните
полуразрушени столици? Ами ти, Филипе, какво правеше тук,
при своите най-големите врагове?
Седемте военни в кръга изглеждаха неадекватни и сега, след
като качулките им бяха свалени. Сякаш наистина бяха
надрусани или хипнотизирани. Движенията на Михайлов бяха
резки и отсечени. Не ми оставаше друго, освен да се крия, да
наблюдавам и да се надявам да не се появи някой изневиделица.
- Докарайте трофеите! – Нареди Михайлов със заповеднически
тон. От онзи, милия му лицемерен тон, сега нямаше и помен.
Филип, Виденов и Станев тутакси отидоха някъде, в тъмницата.
Шейтанов и Налбантов тръгнаха да обикалят залата в по-широк,
излизащ от осветеното поле, кръг. Те идваха насам. Къде
влязох? Какво ще правиш сега, Симеоне?
Прецених, че да стоя, да не мърдам и да се смеся с тъмнината
беше най-доброто решение за мен. С черната си тениска и
обикновените летни дънки нямаше как да не се смеся с
интериора. Шейтанов и Налбантов приближаваха с равномерни
крачки. Те гледаха напред и нито за момент не вдигнаха,
свалиха или изместиха където и да е своите погледи. Оставаха
няколко секунди, докато ме видят.
Пет... Четири... Три… Две… Едно… Двамата се разминаха
точно зад мен. Не ме закачиха. Въобще, не ме отразиха. Размина
ми се. В този момент се почувствах като най-големия късметлия
на планетата. Майната Ви! Блажени са вярващите, а не
упоените.
Филип, Виденов и Станев отново се появиха. Влачиха след себе
си оковани във вериги две полуголи млади момичета със
запушени усти. По телата им имаше следи от рани, кръв и
насилие. Какво, за Бога?!? Какво? И защо в Божия дом?
Михайлов се обърна с лице към олтара и се усмихна дяволито.
Старият не изглеждаше никак неадекватен. Напротив. Сега той
бе единственият адекватен, тъй като, изглежда, момичетата
също бяха упоени с нещо. Наложило се е да ги упояват.
- Елате тук, деца! Елате и се пречистете! – Той разпери ръце към
поставените на колене момичета, след което започна да
разкопчава своя панталон. Мъжете в кръга не реагираха никак
на това.
Повдигаше ми се. Михайлов започна да притиска главата първо
на едното, после и на другото момиче към своя пенис. Къде ти е
мъжкото достойнство, старче?
Прости ми, Господи, че не мога да се намеся и да спра разврата
в Твоя дом. Нямам необходимите сила и кураж, макар да знам,
че Ти би могъл да ме дариш със сила и мъдрост. Просто ми, аз
не съм Твой достоен раб!
Старият перверзник правеше с момичетата каквото си пожелае.
- Точно така, малки курви! Това се полага на всеки, дръзнал да
оспори правотата на ген. Христо Михайлов! Това се полага на
всеки, който дръзне да тръгне срещу политиката на майка
България! Това се полага на всеки, който подложи на съмнение
нашия авторитет! Това се полага на всеки предател! Удавете се
в моите течности, курви! Щом нямате страх от Господа, значи
не би трябвало да Ви е страх и от мен! Ще Ви удавя! –
Михайлов затвори очи и вдигна погледа си към полилея, към
Всевишния. – Значи така духат мюсюлманските двеойки, а,
Господи?
Не можех повече да гледам. Не можех и да се намеся. Не можех
и да не се намеся. А какво се случваше от другата страна на
олтара? Прости ми, Господи! Грешник съм. Измъкването ми и
затварянето на очите няма да ми спести грешката.
Затворих очи и тръснах глава надясно. Дори сега в съзнанието
ми се бе запечатала гнусната картина. Михайлов оскверняваше
храма, одеждите, православието, Божието име, догмите на
християнството. Оскверняваше момичетата, оскверняваше
военните, които бяха наредени в кръг. Оскверняваше и мен. Аз
също осквернявах храма, името Господне, вярата и правдата.
- Подгответе последната атака срещу Истанбул! Нека от утре се
казва така, както всички го знаем.
Намерих една карта на долния рафт на съседната маса. Осветих
я с фенерчето на телефона си. Другите продължаваха със своите
гнусни забавления. Воайорството също е забавление, не по-
малко гнусно от насилничеството. Така… България беше
върнала някогашния си излаз на три морета. Част от
крайбрежията на Черно, Бяло и Адриатическо море бяха наши.
Истанбул… Явно сме го обсадили, щом се опитвахме да го
превземем и преименуваме на Константинопол. Стига да бяхме
успели, това несъмнено би била най-голямата ни и значима
военна победа. Когато някой ден се изучава история, до имената
на Симеон I и Иван Асен II вероятно щеше да се добави и името
на ген. Христо Михайлов.
Дъртият явно еякулира и захвърли назад дрогираните момичета,
по които се виждаха части от телесните му течности.
Последваха звуци на неподправено удоволствие и
благодарности към Господ.
Не, аз наистина не можех да продължа да бъда свидетел на
всичко това. Върнах картата на мястото и тръгнах да напускам
по най-бързия начин.
- Русев! – Извика Михайлов. Застинах.
- Слушам, генерале! – В гласа на Филип имаше разточителство
и липса на концентрация. Това бе нетипично за него, тъй като
той говори концентрирано, рязко и отсечено. Говореше така,
сякаш наистина бе друсан. Да, той бе друсан! Как в армията ни
на подобни позиции се допускаха наркомани? Как целият ни
висш военен елит е надрусан едновременно? Всички те ли бяха
наркомани? Или това бе нечия поръчка? Нечие желание?
- Онзи, твоят адютант… Лейтенантът… Време е да излезе от
пейзажа. Твърде дълго се задържа тук. Знае прекалено много
неща и то заради теб, Русев. Имаме ли тук отговорен към своите
съмишленици и родина полковник, или просто пореден
негодник в униформа, ползващ се от привилегиите, които му
дава армията?
Филип мълчеше и гледаше тъпо в една точка.
- Убий лейтенанта, Русев! Убий го преди утрешната атака! Той
не трябва да влиза като победител в Константинопол!
- На Вашите заповеди, генерале! – Филип продължаваше да
провлачва думите.
След като чух заповедта на Михайлов, излязох моментално.
Вече не ми пукаше дали ще ме чуят. Сега остана сам срещу
всички, Симеоне. А Крум? Къде е той? Как е? Какво му се е
случило и случило ли му се е нещо изобщо? Що за брат си ти,
Симеоне?
Излязох, затваряйки прилежно и колкото се може по-спокойно
вратата с иконата на св. Мина. В катедралата имаше десетки
хора и още поне толкова прииждаха от входа, за да чуят
следобедното богослужение. Вакханлия, мамка му!
Кога се бяха събрали толкова много хора? Повечето от тях ме
гледаха странно, вероятно защото излизах от задната страна на
олтара, но бях облечен в цивилни дрехи. Гледайте си!
Успях да вляза до средата на множеството, виждайки какво се
случва най-отпред. Погледнах часовника си. Прекарал съм
близо два часа зад олтара. Какво? Как? Това не е възможно.
Нима времето зад олтара течеше по различен начин? Няма как!
Но пък в църквата вече имаше над 100 човека и прииждаха още.
Преди да вляза в църквата, в района около нея, в който можеха
да се съберат поне десет хиляди души, нямаше общо дори и 20
човека.
Да не би олтарът да е червеева дупка? Майната му! За два часа
можеха да се случат толкова неща, колкото и за два живота не
биха.
Отново последнах часовника си. 17:00 часа. Следобедното
богослужение трябваше да започне всеки момент.
Няколко секунди по-късно Михайлов и другите седем военни
започнаха да излизат, пеейки молитвите.
С малко ли кръв и разврат се разполагаше, куче дърто? Как
мислиш да задържиш Велика България? Как мислиш да
задържиш Константинопол, ако успееш да го превземеш?
Колко пъти този град, носейки различните си имена –
Константинопол, Цариград и Истанбул, бе крайъгълният камък
за нас? Колко пъти не успявахме да го превземем и да влезем в
него? Колко пъти след неуспешните обсади историята ни
тръгваше в съвсем различна, в негативна посока? Колко още
щеше да продължава това?
А след като успееш, тогава какво, Михайлов? Ще успееш ли да
си поемеш въздух? Ще пирувааш ли, или ще умуваш как да
опазиш пределите на родината?
Защо ти трябваше да оперираш там, където няма българи?
Константинопол, Йерусалим, Москва, Рим, Берлин, Париж,
Лондон, Виена, Скопие, Одрин, Солун и още няколко световни
мегаполиса и регионални значими градове докарваха
политиците, военачалниците и гражданите и техните амбиции и
желания до лудост. Мисълта за тези градове покваряваше
психологията и шовинизма на цели народи.
Нима вече бяха изградени отбранителните линии „Бела Чука” в
Македония, „Родопа” по границата с Гърция, „Дунав” по
границата с Румъния, „Юнак” по границата с Турция и
„Съединение” по границата със Сърбия? Нима отбраната ни
вече бе готова, след като очевидно се намирахме в състояние на
война?
Вяра и смирение се проповядваха от безбожници с изкривено и
покварено съзнание. България не се нуждае от Константинопол.
България трябва да закрепи позициите на вярата в своите
предели, да разпръсне малцинствата и преобладаващото
мнозинство, да изгради своите отбранителни линии и планове.
Михайлов започна да обикаля пред множеството и да гони злите
сили, пръскайки със светена вода и тамян. От кой момент
Дяволът започна да държи тамяна в ръцете си без страх?
Не можех да продължавам да гледам пира на Сатаната. Господи,
гостите Ти вилнеят в дома Ти. Аз не мога да ги спра.
Напуснах катедралата огорчен. Въздух. Вдишване. Издишване.
Макар и тежък, авугсотвският горещ въздух бе далеч по-лек,
приятен и свеж от въздуха на разврата, безчестието, лъжевярата
и триумфа на Сатаната. Сега близо 40-те градуса навън ми се
струваха като свеж планински полъх или приятен морски бриз.
Едва сега се огледах по-внимателно. Тълпи прииждаха към
храма. Подминаваха ме, не ме забелязваха. Долавях откъслечни
думи и фрази от речта на хората. Цареше празнично настроение,
предвид скорошната победа над Турция и излата на три морета.
Колко заблудени сте, люде... Вярата ни учи на смирение и
отбраняване на нашите граници. Национализмът ни учи на
национално обединение и отвоюване на земите, отнети ни
несправедливо. Озъртах се, ослушвах се, но никой не ме
виждаше. Никой не ме отразяваше. Всички се стичаха към
храма.
Спрях един мъж с бяла тениска и хавайки.
- Ехо, какво става? Какво се е случило? Дойдох си от почивка в
чужбина, не съм следил новините и нямам никаква идея за какво
става въпрос.
Онзи ме изгледа странно, сякаш падам от Марс, но все пак реши
да ми отговори:
- Ти луд ли си? През нощта превзехме Чаталджа, настанихме се
в предградията на Истанбул и сега казват, че сме започнали да
влизаме дълбоко в града. Идваме да се помолим за успех във
войната. Ти да не би да се помоли? – Онзи звучеше студено и
подозрително.
- Да. – Отговорих аз. – Помолих се. Довечера ще празнуваме
капитулацията на вековния душманин.
- Ама че шматка! Ама дано, де! – Каза онзи и махна с ръка,
продължавайки своя път към входа на църквата.
Тръгнах напред, към стълбите, за да сляза към Главната улица.
Изведнъж тълпите се разпокъсаха, защото на входа вече се бе
образувала огромна опашка. Нямаше как да влязат вътре, затова
останаха отвън, извадиха своите смарт устройства и започнаха
да търсят каналите, по които богослужението се излъчваше.
Вече нищо не ми пречеше да сляза към Главната. Вдигнах глава
и видях изписан с бял спрей въпрос на голямата каменна стена
на ул. „Митрополит Паисий”, пред входа на църквата. Защо не
видях този надпис по-рано? Симеоне, събери си мислите!
Явно този, който пита, не е имал много време, за да направи
посланието си по-красиво. Или не е искал.
Въпросът гласеше: „Какво ни заповяда Месията?”. Огледах
внимателно, за да видя дали този, който пита, не се е подписал.
Не. Нямаше нищо отличително.
Тръгнах надолу, по ул. „Митрополит Паисий”, и над тротоара,
на каменната стена, от страната на катедралата, видях още едно
послание. Отново изписано с бял спрей.
„Не дишайте без маска!” Отново нямаше подписал се под
посланието.
Отминах. Явно са настъпили промени относно изкуството и
свободата на изразяване у нас.
Когато слязох долу, отново се обърнах с лице към катедралата.
На стълбите, от горе надолу, имаше огромни бели букви.
„REVOLUTIONULL”. Буквата „О” бе с изрисувана своеобразна
маска на лицето си и дяволски рога отгоре.
Тръгнах да вървя назад по павираната ул. „Съборна”, опитвайки
се да навържа нещата в някаква логична картинка. Сега в мен за
водещата позиция се бориха разочарованието, объркването,
студенината и тихата негласна еуфория от факта, че България
отново е на три морета.
Спънах се и паднах назад.
Събудих се. Било е просто странен сън. Просто вакханлия на
подсъзнателно ниво.
Дали?
Чувах Велес да ми шепне: „Добро утро, Симеоне!”.
Добър ден, Велес!
 *
* *

17 юни
Остатъкът от 16 юни премина без повече военни действия и
напрежение. Единствените неща, които чувахме, бяха похвали
за нашата безспирна военна дейност и поздравления за нашата
целеустременост към национално обединение.
Опитите за критики от страна на висшите военни в Северното и
Южното направление и на генералитета от София бяха
игнорирани от Филип. Той просто или им затваряше, или
нареждаше да прекъснат връзката. На кого му се слушаха
критики и упреци точно в този празничен ден?
Рано сутринта, още по тъмно, с 3000 души пехота, тръгнахме да
превземаме връх Солунска глава. По-скоро, както се оказа,
тръгнахме на разходка. До самия връх никой не ни оказа
съпротива. Никой дори не ни спря. Сякаш се разхождахме в
околностите на хижа „Здравец” или изкачвахме Черни връх.
Стигнахме връх Солунска глава малко преди обяд. Откриваха се
красиви гледки от Якубица планина. Вдишвах и издишвах
свежия и хладен планински въздух. Останалите войници
започваха да оглеждат терена и близките била и върхове и да си
говорят. Нищо интересно.
Огледах се и видях Филип и Иван собственоръчно да забиват
българския флаг на върха. Двамата след това се разделиха.
Иван отиде до ръба на скалата и започна да оглежда
меланхолично всичко онова, коео се виждаше от върха, а Филип
се върна обратно км джипа.
Природната красота на Якубица бе далеч по-привлекателна от
евентуален разговор с Филип в момента. Тук, на това място, в
орографски възел, се събираха основните дялове на планината.
Части в Кочани и Виница, части в Щип и Велес, части щяхме да
оставим и тук. Всички останали щяхме да сме на разположение
на Северното и Южното направление. Нима е възможно цяла
една държава да падне за малко повече от ден? Да, възможно е.
Можеше да падне и за по-малко от ден, в рамките на една и
съща дата дори, но вчера не тръгнахме да изкачваме Солунска
глава. Би било прекалено рисковано, а на такъв риск дори и
Филип и Иван не бяха готови. Авангардът би се откъснал
прекалено напред и би могъл да разчита само и единствено на
подкрепа от авиацията. Но поне нашите пилоти си бяха решили
в перспектива проблемите във въздуха.
Операция „Изгрев” бе успешна за Централното направление. И
отново тръгнахме на сляпо. Никой не се интересуваше и не
коментираше какво се случва по другите две направления.
Сякаш подчинените на Филип войски бяха част от нещо съвсем
различно, а не от Българската армия. Сякаш Централното
направление действаше някъде другаде, а не в Македония.
Сякаш се бориха за различни неща. Но в никакъв случай не
можеше да се отрече ефективността ни.
- Колко е хубаво, че върнахме подобно красиво място в
пределите на родината, нали? – Попитах аз Иван, отивайки до
него.
- Можем да бъдем щастливи и от факта, че не се наложи да
водим активни бойни действия. – Отвърна той с ентусиазъм,
опитвайки се да запази сериозен вид.
- Кампанията ни все още не е приключила.
- Не е. Но трябва да вярваме в другите направления. Най-
малкото, за да не се разстройва духът сред войниците. Готови
сме във всеки един момент да се притечем на помощ.
- Какви са последните новини?
- На север снощи са оставили Страцин зад гърба си. Настъпват
към Куманово. – Стратегията при липсваща съпротива винаги
можеше да бъде добра. Но нещата се случваха прекалено
праволинейно. Настъпване – успех, настъпване – успех,
настъпване – успех. Това приличаше по-скоро на настаняване в
изоставена къща от някое от многото ни обезлюдени села из
планините. Страцин и Куманово бяха знакови места за
българската военна история. През есента на 1915 г., когато
Бъглария влиза в Първата Световна война, успяваме да стигнем
до Куманово за по-малко от седмица, като голяма роля за нашия
успех изиграват овладяването на Крива паланка, с което е
отрязва пътят на сръбските войски и успешните боеве при
Страцин на 5 и 6 октомври. През октомври-ноември 1944 г. пък
Българската армия, заедно с югославските партизани, участва в
Страцинско-Кумановската операция – част от войната срещу
Третия Райх. – Не са срещнали яростна съпротива. Но при
Куманово може да е различно. Това е последната защита на
Скопие.
- От изток, обаче. – Отбелязах аз. – Можем да се включим в боя
без предупреждение и ние да превземем Скопие. Печелим боя за
Скопие, а такъв ще има, и – Говорих с абсолютна увереност,
защото влизането на българските войски в Скопие през 1915,
1941 и 1944 г. е нещо съвсем различно от това, което се
очакваше да се случи в близките дни или, може би, часове.
Тогава македонските българи не са имали своя собствена
държава и проблемите им с албанците не са били толкова
големи.
- Лейтенант, не можем да направим това и ти прекрасно го
знаеш.
- И защо да не можем? Некоординирано – Обърнах се към
флага. – достигнахме крайната си цел. Къде е проблемът да се
намесим решаващо на север?
- Лейтенант, разбирам желанието ти да завършим този етап от
обединението си час по-скоро, но това е сериозно и трябва да го
съгласуваме с останалите.
- Няма нужда, генерале. – Настоявах аз. – Пътят от Велес до
Скопие е открит, нас чака и ни привиква. Просто трябва да се
отърсим от еуфорията и да му обърнем внимание.
- Лейтенант, сигурен ли си в това, което говориш?
- Генерале, пътят от върха до Скопие е невъзможен, дори само
за пехотата. Но от Велес до Скопие е магистрала. Там можем да
прекараме всичките си основни сили и да атакуваме столицата.
- Но ще срещнем голям отпор.
- Но пък имаме авиацията на разположение.
- Искаме ли авиацията на помощ, всички останали моментално
ще разберат.
- Нека разберат. Нима това трябва да ни притеснява?
- Ни най-малко. Просто споделям. Тогава вече в София,
Струмица и Крива паланка ще откачат.
- Нека откачат. Но нека първо се справят в Куманово. Ще се
окаже, че те ни идват като помощ край Скопие.
- А те искат точно обратното. – Личеше Ви, Иване, че с Филип
сте приятели. Държите се по един и същи начин. Не можех да
преценя кой е по-малко неприятната версия на полковника.
Само че едната версия бе успяла да запази генералския си чин.
- Няма значение какво искат. Те не са се справили. Ние минахме
през повече градове. Щом не са ни оказали съпротива,
проблемът не е наш. А какво е положението на юг?
- На юг през нощта са премислили, тръгнали са отново и са
достигнали Кавадарци. Следващата цел я знаеш.
Прилеп. Това не следващата цел на Южното направление. Но у
мен идеята да нападнем Скопие намираше все повече и повече
логични изводи. За Бога, ние имахме авиация. Македонците
нямаше как да получат помощ. Никой не искаше да влиза в
мащабна война, особено сега, след като в края на миналата
година САЩ, Русия, Китай и Великобритания направиха
тестовете на своите най-нови ракети и ядрени оръжия.
Майната Ви, големци! В природата и логиката има закони,
които са над Вашето мнение. Българите трябва да се обединят.
Протекторатите са изкуствени държави, които ще рухнат под
тежестта на безпътицата и липсата на самостоятелно бъдеще.
Границите са временни, демографският състав е определящ.
Затова и „Нова България” спешно се зае да връща част от
българите в чужбина, да разселва чрез финансови, трудови и
социални облаги и да стимулира раждаемостта сред българския
етнос в смесените райони. Така бе ликвидирана, поне засега, а и
в близките десетилетия, стига да продължи да се следва тази
политическа линия, опасността от появата на силни и
концентрирани сепаратистки организации на територията на
България.
Изстрадалите след вековен гнет извън пределите на родината
българи най-сетне щяха да са у дома си и никой от Вас нямаше
да е в състояние да промени това. Една от знаменитите речи на
младия ни премиер, по повод граничен инцидент с нахлул във
въздушното ни пространство турски изтребител през 2025 г.,
когато все още събирахме парче по парче нашата разнебитена
тогава армия, завърши с „Ще умрем, но няма да се предадем!”.
Какво бяхме ние, в сравнение с турските въоръжени сили? А
какво сме сега? Нищо. Въшки. Но въшките от времето на
социализма, а вече и на „Нова България”, биха могли да
създадат много проблеми на по-голямата и мощна Турция. Поне
за времето, необходимо на нашите съюзници да се включат. И
все пак нямаше нужда това да се случва. Не и ако наистина не
планирахме да си върнем излаза на Бяло и Адриатическо море.
Във времето на „Прехода”, България също беше една въшка във
военно отношение. Безобидна въшка. Въшка на командно
дишане. Въшка на последни издихания. Неспособна въшка.
- Знам я, да. И на юг ще успеят. Посочи ми държавите, в които
столицата не е най-важният град.
Иван се почеса за момент, но все пак остана на положение.
- САЩ, Китай, може би Турция...
- Но Северна Македония не присъства в този списък, нали?
- Не присъства, прав си.
- Тогава какво правим?
- Иди да говориш с Филип. Той е главният в нашето
направление. Аз формално съм му подчинен.
- Щом съм тук, за да те питам за твоето мнение, значи имам
нещо предвид.
- На мнение съм, че има резон в твоето предложение. А дали
трябва да използваме всичките си основни сили? Ако на юг
имат нужда от помощ?
- Генерале...
- Иване... – Той ме прекъсна с усмивка и ентусиазъм.
- Иване, - Бързо се поправих аз. – имаме едно огромно
предимство, не забравяш ли? Имаме авиация.
- Авиацията наистина може да нанесе много поражения на
врага, но не може да слезе и да спечели уличните боеве.
- Не е нужно да го прави.
- Рискът и цената са твърде високи, но, ако зависеше от мен... –
Иван се замисли за няколко секунди, загледан в божествения
пейзаж. – Правим го. Но иди да говориш с Филип.
- Той защо стои в джипа като пън, мамка му?
- Иди и го питай. – Павлов, изглежда, не се шегуваше.
- Ти сериозно ли?
- Да. Какво пречи да отидеш и да го пипиташ?
- Виждам, че може би знаеш.
- Може и да знам. Но не желая да се изказвам от ничие име. Така
че... Иди и го питай.
- Само глупак би пропуснал да се зареди с енергия и увереност,
гледайки тази красота. – Иван само се засмя.
Отидох към джипа със смесени чувства. Филипе, ти да не би да
си някой принц, че да ти идваме на крака и да ти се молим да
говориш с нас? Майната ти! Ако не зависеше изходът на цяла
една война, нямаше да дойда и да говоря с теб.
Влязох в джипа, но той не ми обърна внимание. В този момент
беше прекалено съсредоточен в преглеждането на
информационния поток от своя смартфон. Непрофесионално.
Щом си решил да действаш сляпо, действай на сляпо до самия
край, по дяволите.
В този момент се сетих за приказките му, че Българската армия
се е превърнала в инструмент за разчистване на сметки. Само
това ли, Филипе? Само разчистване на сметките ли вирееше в
главите Ви? Къде бяха останали благоразумието и разсъдъкът?
Със сигурност ще се съгласиш с идеята ми за незабавно
настъпление към Скопие.
- Филипе! – Никаква реакция. – Филипе! – Ударих го и той се
съвзе, отдели поглед от екрана и извика:
- Какво искаш, мамка ти? Чета новините. Какво искаш?
- Първо, радвам се, че има обхват. Второ, ще искам две неща от
теб.
- Казвай ги тези две неща. – Русев не криеше своето
раздразнение. Почервеняването от раздразнението придаваше
червеникав цвят и на някои от белезите около очите му.
- Защо не излезеш навън? Красиво е сред природата. Кратко
откъсване от градската инфраструктура и пътищата.
- Това ли е едното нещо, което искаш от мен? Да изляза?
- Да. – Отговорих със сериозен тон. – Чистият въздух няма да
промени новините.
- Виждам, че е красиво, но не желая да изляза. Свърших си
работата на върха. Сега просто Ви чакам. Всъщност, цялото
направление чака. Ние свършихме своята основна работа в
Македония.
- И сега какво? Ядем и пием ли?
- Малко ли е, че успяхме с всичко общо за около 32 часа?
- Напротив. Впечатляващо е.
- На отворковците от Северното и Южното направление сега в
главата им сигурно е леш. Едва ли могат да спят от объркване,
гняв и опити да се концентрират в успешното свършване на
своята работа тук, в Македония. Какво ли не бих дал да им видя
израженията и реакциите сега, защото, освен, че преглеждах
новините, направих няколко снимки и им ги изпратих. Те или
вече са ги видели, или скоро ще го направят.
Завистта, омразата и комплексите погубват животи. Погубили са
милиони, погубват милиони сега и ще продължат да го правят,
ако човек не ги изгони от своите ум и сърце. Но човекът е
лукаво същество. Същество, което обича да се отдава на
изкушението и сладостите на живота. За човека отровата и
злобата често бяха еднакво сладки. Затова е най-лошо, когато се
сблъскваш с хора, хранещи се с и живеещи от отрова и злоба.
- Сигурен ли си, че нищо повече не може да се направи? –
Попитах аз, опитвайки се да събудя любопитство у него.
Филипе, дявол да го вземе, чувствах се като разгонена девойка,
искаща секс от сърдития си приятел.
- По принцип могат да се направят много неща, но виждам, че
ти имаш някакво предложение. Или се лъжа?
- Имам, да. Това е второто нещо, което ще искам от теб.
- Чакай... Ще ми предлагаш нещо или ще искаш нещо от мен?
- Две в едно.
- Аха... – Недоверчиво изпусна той. – Говори, слушам те.
- Ние вече свършихме своята най-основна работа тук, нали?
- Мхм. – Отново отрони с подозрение той. – И какво?
- Защо не настъпим към Скопие още сега? Слизаме във Велес и
нападаме. Имаме и авиацията зад гърба си. Виждам, че искаш да
натриеш носовете на останалите. Донякъде те и разбирам. Защо
те не се окажат наше подкрепление, вместо ние тяхно? Да ги
изпреварим, а? Тогава ще постигнеш истинската победа над тях.
И, помисли си само... Няма да имат никакви доводи да ти
откажат да командваш направление в Сърбия или Гърция.
Печелиш много, ако предприемем този ход.
- Интересни хрумване. – Заключи Филип.
- Ти си командир на направление. Можеш да поискаш помощ от
авиацията във всеки един момент.
- Симеоне, знам си правомощията. Даже, както си и забелязал,
често ги превишавам. – Филип започна да се смее тихо, но тъпо.
- Предлагам ти това, точно защото знам, че обичаш да си
превишаваш правомощията. Схващаш ли каква възможност е
това?
- Схващам всичко прекрасно. Но идеите е добре да се обмислят.
Трябва ми някакво време, докато реша какво ще правим. Иначе,
за натриването на носовете, си прав. Само си представям как ще
горят в кожите си от яд, ако успея да вляза първи като
победител в Скопие. Рисковано е, но... – Филип млъкна за
няколко секунди. Типично в негов стил. – Дай ми малко време,
за да преценя как ще се действа. Това не е като да отидеш в
денонощния магазин и да си купиш две бутилки водка.
- А защо не излезеш?
- Поради две причини. Първо, ти току-що ми даде храна за
размисъл. Второ, вече не желая да излизам по планинските
върхове. По хълмовете и баирите – да, но по върховете – не,
благодаря.
- Защо?
- Късали ли са парче живо месо от теб, Симеоне?
- Не, предполагам... – Замислих се. – Не, не са.
- Ще го формулирам така – от мен са късали парче месо.
- Кой го е направил?
- Планината.
- Сподели.
- Какво, бе, дявол да го вземе? Да не искаш да ми ставаш гадже?
- Майната ти! Ако искаш, споделяй! Ако не искаш – недей!
- Ще ти кажа. Преди три години аз и братовчедка ми изкачвахме
Вихрен. Както и да е, изкачихме го. Решихме да слезем през
Кончето. Кой идиот ще направи това през средата на ноември,
ще си кажеш... Ами... Ние го направихме. Беше снежно и
хлъзгаво. В този момент имаше и виелица. Тя се подхлъзна и
падна. Докато извика и се обърна, нея вече я нямаше. Намериха
я на следващия ден. От онзи момент избягвам да се качвам
високите върхове. Не може да е случайно. Но това явно е част от
цената, която трябваше да платя, Симеоне.
- Нито един връх ли не си изкачваш след това?
- Не. Обичам планината. Изкачил съм повечето върхове у нас,
но вече не. Не искам. След като изгубих братовчедка си, повече
не искам да се качвам.
- Близки ли сте били?
- Все едно бяхме брат и сестра. Нали се сещаш... Има нещо
братско и сестринско в братовчедите. Трудно е за обяснение, но
го има заложено в гените. - Филип ми даде смартфона си. – Ето,
виж новините. Има интересни неща.
Взех смартфона. Електронната медия „Правдиво утро” (prav-
divoutro.bg) бе по-скоро жълта, но властта оставяше някакво
поле за изява и на този тип сайтове и издания. Все пак свободата
на словото бе деликатен въпрос, но някои форми на сатирата и
преувеличаването бяха оставени да се ширят на свобода.
Всъщност, от закона се преследваха само онези форми на
изразяване, които накърняваха националните флаг, химн, герб,
чест и достойнство. Макар понякога да имаше изключения,
когато се засягаха висши държавни и военни лица, сатирата у
нас все още бе жива.
Заглавието на страницата, която бе отворена в момента,
гласеше: „Смут! Скандален уличен артист отново с изява на
няколко места в София!”. Започнах да чета краткия текст.

„Скандалният уличен артист „REVOLUTIONULL” се е

изявил тази нощ върху фасадите на Софийския университет
и Народната библиотека.
Според прегледаните записи от охранителните камери,
уличният творец е висок около 1.80 метра, облечен в черен
суитшърт, с качулка, маска и бейзболна шапка. Посланията
му този път най-вероятно са свързани с нахлуването на
части на Българската армия на територията на Република
Северна Македония.
Обяснението, което дават от Министерството на
вътрешните дела, защо уличният артист не е арестуван, е,
че нямало патрулиращи автомобили на полицията наблизо.
Не се изключва и версията на сътрудничество на артиста с
органите на реда.
Припомняме, че седем български войници бяха ранени от
началото на инвазията срещу Северна Македония в ранните
сутрешни часове вчера.

Вижте повече в прикачените СНИМКИ:”

Разгледах прикачените няколко снимки и се вгледах в двата

надписа.
На фасадата на Народната библиотека пишеше с черен спрей
„Прецъфтяхме ли?”, а отстрани бе нарисувана лилаво-розова
орхидея.
Върху сградата на Ректората на Софийския университет пък бе
другият надпис – „Колко струва литър кръв?”, като около
надписа бе хвърлена червена боя.
Посланията ми се понравиха. Но кой е този
„REVOLUTIONULL” и как вече години наред бе успял да се
скрие от властите? Елементарно, Симеоне. Той беше рисувал в
сградите на държавните администрации. Властта знае кой е той.
Или пък не?
Така значи... Имаме седем ранени военнослужещи. Скопие най-
вероятно ще изиска своето. Всичко в този живот се плаща. Тази
система са я измислили и приложили за пръв път по-мъдри от
мен хора.
- Пак ще те питам... Знаеш ли кой е „REVOLUTIONULL”? –
Попитах сериозно Филип.
- Не. Няма как да знам кой е той. Но можеш да си сигурен, че не
сме аз, ти, Иван или адютантът му.
- А как медиите са сигурни, че е той?
- Не са. Спекулират. Решихме да оставим избор на хората какво
да четат - качествени или „кресливи” медии. Сега всеки, който е
1.80 м., ще бъде подозиран.
- Нима властта не знае кой е той?
- Не, не знам кой е той. Но дъртият може и да знае, този
разговор вече го водихме. Някои администрации казват, че са
група, други – армия, трети – група, която твори на ротационен
принцип и на свой риск. А може и сам да е. Това, което се е
случвало със сигурност и сме го проверили, е, че се договаря с
кметовете и областните управители да твори нощно време в
сградите, маскиран. Казват, че общува чрез имейли от най-
различни пощи, чрез писма, чрез скрити номера. Крие се добре.
Но признавам, че го харесвам.
- А руснаците... Сергей и Олег, не ти ли казаха кой е той?
- Руснаците държат на думата си. Няма да го издадат. Щом са
казали, че няма да дадат такава информация, значи няма смисъл
да упорстваш. Най-много можеш да ги обърнеш срещу себе си, а
това, Симеоне, би била много жалка и тежка загуба.
- Те къде са в момента? Не можем ли да ги приклещим?
- В България са. Мога да организирам среща с тях, но няма
смисъл да искаш информация от тях. Нищо няма да ти кажат. А
и това са сериозни хора, няма смисъл да ги занимаваме с
глупости.
- Какво мислят за войната?
- Не се притеснявай за това. – Филип отговори с раздразнителен
тон и махна с ръка. – Не е твоя работа. Важното е да няма
разрив между двете държави. А има ли такъв?
- Не. – Машинално отговорих аз, без да се замисля и за момент.
- Значи ти е ясно какво е мнението им. Защо искаш да разбереш
кой е „REVOLUTIONULL”? Впрочем, аз също съм любопитен,
но така няма ли да се загубят емоцията и интересът?
- Явно не е случаен, щом руснаците са тръгнали да го спасяват.
- Очевидно не е, щом продължава да твори.
- А защо смяташ, че Михайлов може да знае кой е той?
- Защото Михайлов, ако помниш, по онова време беше директор
на неправителствена организация, която работеше с Русия. Не е
случаен човек. Той, така да кажа, има право на достъп до много
места, до които аз и до момента нямам.
- А как решиха да спасят теб? Защо точно теб?
- Не знам. Едва ли е заради факта, че съм си отстоявал правата.
Това е информация, която Сергей и Олег отказват да ми дадат.
Но, виж, дъртият може и да знае. Пак. – Филип млъкна за
няколко секунди и погледна през предното стъкло на джипа. –
Все пак неправителствените организации тогава също следяха
гражданите.
- Русофил?
- Не го крия. Особено и след като ми помогнаха. Но в България
имаше много русофили тогава. Винаги е имало, има ги и днес,
ще ги има и за в бъдеще. И това е добре. Но продължавам да не
си обяснявам защо точно аз. С какво толкова съм ги впечатлил?
- Питаш ме, но не мога да отговоря на този въпрос. Не знам.
- Дъртият със сигурност ще знае.
- Какво предлагаш?
- Все още нищо. Нека караме нещата едно по едно. Имам идея и
за него, но ще я споделя, когато му дойде времето. На такива
гниди, макар и русофили, трябва да им се види сметката.
- А какво мисли Господ по въпроса? – Филип моментално ме
погледна.
- Господ е милостив, Симеоне. Той ще остави това псе да живее
и да прави онова, което поиска. Аз не мога да си позволя този
лукс.
- Можеш.
- Как стигна до този извод?
- Позволил си му да планира „Видовден” и „Беломорски танц”.
И ще пристъпи към техните изпълнения.
- А пристъпил ли е? – Филип започна да ме гледа изпод вежди.
- Все още не... – Почесах се по темето.
- Ами нека пристъпи. – Русев отново започна да гледа през
прозореца на джипа. – Силата и стойността на един характер се
виждат в най-трудните ситуации. А аз... Мисля да изляза, все
пак. Кой знае кога пак ще се кача на връх Солунска глава. – Той
отвори задната лява врата на джипа, излезе, обърна се, наведе се
и се усмихна. – Идваш ли?
Не се поколебах и за момент пред възможността отново да зърна
тази великолепна гледка. Отново вдишах свежия планински
въздух. Лейтенант Колев беше мълчалив през цялото време.
Сякаш той най-добре черпеше от енергията на планината –
мълчейки, наслаждавайки се на природните красоти и стоящ
встрани от злободневното. Войната не се изразява само в
стрелба, смърт, агресивни речи и разрушения.
Почти на ръба на скалата в линия застанахме аз, Филип, Иван и
Колев. Какво? Събирахме кураж да скочим или бяхме застанали
така, готови да бъдем разстреляни? Просветление от небесата ли
очаквахме?
- Какъв хубав ден за край на всичко, а? – Изпусна уж небрежно
Иван, без да се обръща настрани.
- Краят на едно е начало на друго. – Отвърна Филип, също без
да отделя поглед от откриващия се пейзаж.
- А защо не подходим малко по-оптимистично? – Мълчаливият
лейтенант Колев се обади. – Сега идва краят на нещо хубаво, но
с това може да започне нещо още по-хубаво.
- Лейтенант, знаеш ли за какво говорим? – Попита скептично
полковникът.
- Въпросът е принципен, полковник. Това е психологическа
настройка, житейска философия, както искаш го наричаш,
полковник.
- Имаш право, но във всяко нещо има риск.
- Без да поемаме рискове, ние не живеем, полковник. Ние
просто съществуваме.
- Понякога рисковете са твърде големи, лейтенант.
- И точно в тези моменти най-силно и добре разбираме, че
живеем. Тогава имаме правото да изберем дали да живеем, или
само да съществуваме.
Мъдростите на Колев ме изненадаха приятно. Изстреля ги в
точния момент, без да залага много на говоренето през
останалото време. Браво, Колев! Трябва да се мисли и действа
повече и да се говори по-малко. А и планината има своето
полезно и успокояващо излъчване. Особено сега, когато нашият
флаг се вееше от една от най-високите точки в Северна
Македония.
Стояхме така около 20 минути. Нека онези долу се поизпотят
малко. Сега тяхната съдба зависеше и от нас. Докато другите
стояха на ръба на скалата, аз се върнах в джипа, за да проверя от
смартфона на Филип новините в македонските медии повече от
24 часа след началото на нашата кампания. Моят телефон остана
изключен долу, във Велес.
В сайта на една от най-големите македонски медии –
„Македонски свет”, имаше репортажи от развилнели се по
улиците и магазините албанци. В града имаше цели отцепени
квартали, в които се водят улични боеве. В Скопие в момента се
водеше малка гражданска война.
В Северна Македония сега се водиха паралелно две войни – за
завземането на Вардарска Македония и за откъсването на
албанските части от страната. Така територията щеше да бъде
разделена окончателно. Накратко – краят на Македония
приближаваше с бясна скорост и вече нищо не можеше да
предотврати това.
БЮРМ, през 2019 г. преименувана на Република Северна
Македония, съществуваше от 1992 г. насам, а България бе
първата страна в света, която я призна за официална държава.
Това безумие трябваше да спре. Нещата трябваше да се вкарат в
ред.
Значи така… Щяхме да се изправим не пред един, а пред два
противника. А щяхме ли изобщо да тръгнем към Скопие?
Планината потискаше мислите ми. Отново започнах да вдишвам
и издишвам бавно. Пътят надолу щеше да отнеме време.
Хубаво е, когато си на върха.
Филип, Иван и Колев тръгнаха насам. Явно вече се бяха
заредили с достатъчно енергия.
Всички се качиха и започна разпалена дискусия за това коя
планина в нашите предели е най-красива. Разединители! Да Ви
имам и проблемите!
- По-високо от Витоша нема! – Заяде се Филип.
- Балканът е най-хубавата планина! – Отвърна, като че ли с
насмешка, Иван.
- Хубава е всяка планина. – Отбеляза дипломатично Колев.
- Шовинисти… Вие сте загубени каузи. – Казах с досада аз, при
което си навлякох погледите и на тримата. – Така, де, две трети
от Вас.
- Рила е най-хубавата планина! – Отбеляза един от войниците
отвън, който явно е чул дискусията на висок глас.
- Не, Пирин е! – Обади се друг войник.
Господи, къде се намирам? В детската градина или в някой от
малките класове? Все едно присъствах на спор за това коя кукла
е по-хубава или чия количка е по-мощна. Големи мъже сте!
Стегнете се!
- Филипе, и по-високо от Витоша има, и по-дълбоко от Искъро
има, и по-хубаво от Шопско има.
- Ти пък как така не се застъпи за Родопите?
- Ей така. Защото нямам мляко около устата. – Останалите се
засмяха, макар малко по-късно да осъзнаха, че също участват в
тази безсмислена дискусия. Филип ме изгледа злобно.
- Ти пък си много хубав… Виж, че се майтапим.
- Фичо, лейтенантът те удари лошо, признай си.
- Ти, там, от „Дружба”, по-тихо, ако обичаш!
В джипа избухна смях.
- Е, какво, нали му го натресе на люлинския?
- Именно. Той съставя планчета, ние не действаме по тях и
успяваме. Люлинци може и да се подкрепят, но аз съм сигурен,
че дъртият ме обича. Виж, даде ми Централното направление.
Зетчето му още се мъчи по южните пътища. Да отида и да му
сменя памперса, освен… Едно птиче ми каза, че вчера още стоял
в Струмица, а днес отишъл в Кавадарци, докато неговите
войници напредват. – Отново избухна смях. – Представям си
само как ще се надуе, когато кампанията приключи успешно.
- Едни се надуват, а други си правят снимки от току-що
завзетите територии.
- Това, Иване, се нарича съдба.
Когато бяха в настроение, тези тримата бяха много весела и
приятна компания. Без лицемерие, без омраза помежду си.
Играеха от един отбор.
Слязохме на пътя за Велес. Качихме се и слязохме през горите и
черните пътища, за да не влизаме в територията на Северното
направление. Единственият нормален път за Солунска глава
минаваше през околностите на Скопие, но ние преценихме да
минем по черни пътища и през горите, доколкото това бе
възможно.
Няколко минути, след като слязохме от планинските части,
Филип мълча и започна да оглежда терена наоколо. След това
записа нещо в някакъв малък тефтер, който Иван му даде от
жабката, погледна написаното, огледа внимателно още веднъж
района и се обърна към мен.
- Правим го.

*
* *
Велес. Слънцето напичаше, но долу бе далеч по-горещо. Още
малко ще потърпим с дългите униформи. Не трябваше да се
отпускаме точно сега.
Бях щастлив, че Филип прие моето предложение. Сега можехме
да вземем нещата в свои ръце, докато македонските българи и
албанците се биеха по улиците на Скопие. Боевете в столицата
бяха продиктувани и от нашата кампания, и от засилването на
албанската активност в Тетово, Струга, Охрид, Кичево и
Гостивар, породена от нашата инвазия.
Докато другите стояха над карта на Скопие, аз взех своя
смартфон и проверих какво се случва в България. Огромни
множества от хора се бяха събрали по площадите на много
градове и приветстваха нашата намеса в Македония.
Междувременно, по въпроса с българската военна намеса, се
бяха изказали папа Бенедикт XVII, държавните глави на
Армения, Азербайджан, Хърватия, Бразилия, Япония, Канада,
Мексико и Казахстан.
Не ми се занимаваше да чета всяко от еднотипните обръщения
на държавните глави и скоро оставих смартфона си, за да отида
при останалите. Изявленията, така или иначе, щяха да
продължат и сега, и след победата, в която всички безрезервно
вярвахме.
- Тук – Филип сложи пръста си над квартал „Чаир”. –
положението е ясно. Газим, ако ни окажат съпротива.
Населението на Скопие е смесено. Навсякъде има и македонци,
и албанци. Газим тези, които ни окажат съпротива, без значение
какви са. Ние сме дошли като обединители. Не може да ни
посрещат с огън и ние да останем безучастни. Всеки ще си носи
отговорността. Тръгваме по тъмно. Авиацията ни ще ги
изненада преди нас. Ако откажат – майната им! Ще ги
изненадаме ние. Тази вечер Скопие трябва да падне. Най-късно
утре сутрин трябва да сме поели контрол над града.
- Не е ли твърде рискована тази операция? – Попита Станев.
- Само с риска – Филип погледна одобрително към Колев. –
разбираме, че сме живи. Иначе съществуваме. А на теб, Станев,
ако не ти харесва, може да те командировам да пазиш горе, на
върха. Или тук, във Велес. А може и в Щип или Кочани, ако
искаш. За мен е все едно.
- Излагаш на опасност хиляди български войници! – Станев
викаше и се приближи заплашително към Филип. – Не мога да
ти го позволя!
- Я виж ти… Псето само показа на кого е лоялно.
- Лоялен съм на България, не на самозвани командирчета!
- България не е Христо Михайлов! Ясно?
- Жалко, че не ти извади очите! – Станев посегна да удари
Филип, но той избегна удара, след което Русев удари право в
целта майора. Онзи още не се беше хванал за носа, когато
Филип го удари пак, след което го свали на земята с още удари и
ритници.
- Значи така, а псе? Отказваш да се подчиниш на заповед? –
Останалите командири все още гледаха и не смееха да се
намесят. – Неуспехът с изваждането на моите очи е само
началото на твоите мъки. – Филип погледна към останалите. –
Офицери! – В шатрата веднага влязоха четирима офицери. –
Този – Полковникът вдигна грубо от земята майора. – е
арестуван. Погрижете се за него. Трябва да е във форма, когато
дойде време за празниците. Сега ми се струва… Напълнял.
Понеже подготвям нещо празнично, нека да не напълняваме
излишно, а да се подложим на малко глад и лишения сега, за да
ни е хубаво после. А? Какво ще кажете? – Всички мълчаха. – Да
разбирам, че мълчаливо се съгласявате ли? Добре. Така да бъде.
Отведете го, момчета! Той малко прегоря днес, но нека си
помисли на хладно.
Станев, макар и предан на Михайлов, не се ли оказа също
личност? Сега да не би да следваше назначаването му за
командир на направлението? Да не би да идваха вечеря,
разговор и отдаване на почести? Не. Първата жертва във
войната между двата лагера в Българската армия вече бе дадена.
Офицерите – млади, стройни и със сериозни изражения,
отведоха Станев извън шатрата.
- Та, бях стигнал до факта, че Скопие не би трябвало да издържи
дълго на нашите удари. Доколкото ми е известно, сега там
положението е размирно и можем да се надяваме на подкрепа от
страна на някои македонци.
- Или на някои албанци. – Чу се глас от задния ред.
- Или албанци. – Потвърди Филип. – Но не ми се струва
далновидно да сме българи и да използваме албанци срещу
българи.
- Излизаме срещу два противника.
- Вие да не би да забравяте, че имаме тотален контрол над
въздуха? Авиацията ни може да срине Скопие. Тогава няма да
има значение кой на чия страна е.
- Какъв е смисълът да превземаме Скопие, ако ще го изравним
със земята преди това?
- Скопие ще бъде изравнено със земята при условие, че видим,
че не можем да се справим със ситуацията. А, впрочем, колко
войници можем да мобилизираме в близкия един час, за да
нападнем града още тази вечер?
Настръхнах за момент, необяснимо защо. Вдигнах погледа си от
картата. Израженията на командирите бяха прозрачни. Повечето
от тях се колебаеха как да постъпят. Някои от тях видимо не
бяха съгласни с решението на Филип, докато у други се
прокрадваха дори усмивки.
- Около 11 000 души.
- 11 000… - Повтори Филип. – Звучим доста смешно и
рисковано, но… Нападаме. Не успеят ли да ни отблъснат, от
Северното направление просто ще ни помогнат в
настъплението. Но аз нямам намерение да задържам позиция.
Имам намерение да настъпя и да победя.
В погледите на все повече командири се прокрадваха усмивки.
Чуха се и одобрителни възгласи.
- Довечера, точно в 21:00 часа, с последните слънчеви лъчи,
тръгваме. Не мисля, че има нужда от каквото и да е
допълнително планиране. Всичко е ясно. Авиацията и Господ
пред нас, ние след тях. Ако спечелим, печели цяла България.
Ако загубим, губи цяла България. Това прави отговорността на
нашето настъпление тройна. Нещо неясно?
Всички мълчаха, но вече бяха усмихнати. Филип отиде до
джипа, извади две бутилки с коняк и се върна в шатрата. Отвори
едната.
- За България! – Отпи тържествено, след което я подаде на
седящия до него подполковник.
Аз отворих другата, отпих и я подадох на Колев. Скоро
децибелите в шатрата станаха много високи и аз и Светата
Троица излязохме навън.
- Македонски! – Иван подхвана Филип. – Освен да те
коронясаме като Филип III, а? – Генералът започна да се смее.
- Недейте. Ще вземе да ми хареса.
- Да, бе, как ще ти докарваме постоянно коняк и „Литекс” тук…
- Иван се засмя с известна доза ирония.
- Както бихме докарвали „Динамо” тук. – Отвърна със съскане
Филип.
- Мамка ти, знаеш как да отговориш! Иначе си прав, де –
смешни ще сме, ако атакуваме с 11 000 души. Хората атакуват
със стотици хиляди, дори с милиони, а ние какво – с единадесет
хиляди? Както винаги, ние сме на контра. – Иван за засмя. – Но
пък заради това винаги сме успявали.
- Иване, ние атакуваме само терористите и сепаратистите. С
останалите се обединяваме. Иначе, да, изглеждаме жалко,
особено за държава, претендираща, че има силни армия и
резерв. Но тук не числеността има решаващо значение.
- А със Станев какво ще правиш?
- Е, как какво? Ще бъде специален гост на гала вечерята, когато
надвием Македония. Има нужда да огладнее малко, за да оцени
труда ми подобаващо. Виждаш, че ставам раздразнителен,
когато не оценяват труда ми. Наистина ще готвя и за него. Нищо
няма да му се случи, докато е арестуван.
- Аха.
- Ти се постарай да се оправи работата с консервите. Забързай
ги. Нещата се случват по-бързо, отколкото очаквахме.
- Какви консерви, мамка му? – Намесих се аз.
- Симеоне, нали не искаш да останем гладни? За такива
консерви става въпрос. Консерви, дявол да го вземе.
Алуминиеви. С месо вътре. – Филип направи кръг с палците и
показалците на ръцете си. – Представяш ли си я? Не си ли
виждал консерва през живота си?
- Не, не съм.
- Е, сега виждаш формата ѝ. Скоро и ще ядеш от нея. Нашето
месо в консерви е един път. Другите не знаят как да го правят.
- С това ли ще готвиш? С консерви с месо?
- Не, Симеоне. Те са само част от менюто. Днес си особено
любопитен и енергичен. Май трябва по-рядко да спиш, за да се
изморяваш.
- Аз имам и още въпроси към теб.
- Щом имаш, - Филип направи жест да се отдалечим от шатрата,
в която, така или иначе, се водиха разговори на висок тон, които
завършваха с още по-силен смях. – ела и ги задай.
- Михайлов извратеняк ли е? – Питах аз, вече по-далеч от
шатрата и офицерите около нея. Филип и останалите ме
изгледаха странно.
- Симеоне, как ти идват на ума подобни въпроси? Какво точно
имаш предвид? Извратеността си има различни степени и
форми.
- Перверзник ли е? Сексуален извратеняк, мамка му…
Филип изпуфтя, след което прехапа устни, които изчезнаха,
прикрити от масивността на брадата му. Огледа няколко пъти
близкия периметър. Нямаше опасност някой да чуе или да
дойде.
- За България преди нас и след преврата – не знам. Нищо не
мога да кажа. Има си цели мрежи около него. Те се грижат да не
излиза на показ нищо пикантно. Но, виж, в Русия редовно
водиха момичета там, където бяхме ние. Подозирам, че са били
специално за него. Признавам, аз също облажих. Рускините са
нещо невероятно в леглото, но Сергей и Олег не са ми ги
водили, сам си ги намирах и ходих при тях. Обаче… - Русев се
прекъсна за няколко секунди. – Водиха му, по мое мнение,
мюсюлмански момичета. Все пак те не бяха задръстени, както са
в Анадола повечето бивши съветски републики, но, знаеш,
ислямът им забранява доста неща, които на нас християнството
ни позволява. Ти защо питаш?
- А, не, просто питам.
- Симеоне, - Филип започна да се взира в мен с поглед, изпълнен
с концентрация и лудост. – знаеш, че не можеш да ме излъжеш.
Какво има? Станало ли е нещо? Говори!
- Ще говоря, но не тук.
- А къде?
- Джипът сигурно място ли е?
- По-сигурно е от всяко място, на което си бил. Да отиваме!
Краткият път до джипа ми се стори безкраен. На два пъти
войници се опитаха да ни спрат, но Филип махна с ръка,
показвайки, че по-късно ще изкажат болките си. Влязохме вътре
мълчаливо.
- Слушам те, Симеоне!
- Вчера, докато спах тук, във Велес, имах сън.
- Какъв сън?
След като разказах на тримата съня си от началото до края,
изтъквайки всички детайли, те започнаха да ме гледат крайно
обезпокоително и подозрително, но не казаха нищо.
- Какво? Говорете, мамка му!
- Симеоне, няма много опции. Проверил съм всичко за теб. Не
си бил в Русия.
- Не съм бил в Русия. Щях да помня, ако бях.
- Следователно не си „REVOLUTIONULL”.
- Не, не съм „REVOLUTIONULL”. – Раздразнено потвърдих аз.
– Нали не си мислиш, че ще скоча от Велес до София, за да
надраскам две послания? Аз не пиша така, както той го прави.
Друг е въпросът, че рисуването не ми се отдава така.
- Другата опция е да имаш дежа вю и изключително силно и
проницателно подсъзнание. Това е нещо прекрасно. Чувал съм
някакви подмятания от дъртия за земи в Румъния и Турция,
както и за излаз на три морета, но си мислиш, че си приказва,
колкото да не заспи. – Филип не изглеждаше на себе си, на
моменти потреперваше. – Притесни ме сериозно, да знаеш.
- А планира ли се нещо такова?
- Не знам. Никаква идея. До мен не е стигало нищо такова.
Значи вероятно не съм част от тези планове. Сигурно мисли да
ме ликвидира, докато дойде време за това.
- Но ти беше жив в църквата.
- Аз никога не съм му водил момичета и никога няма да му водя.
Това е бил някой друг.
- Не, Филипе, ти беше.
- В истинския живот това няма как да се случи. Бих умрял, но не
бих причинил това на момичетата и на себе си, а най-малко бих
доставил удоволствие на тъстчето.
- Филипе, ти беше там!
- Подсъзнанието понякога греши, Симеоне!
- Филипе, знам какво видях.
- Не казвам, че не знаеш. Не се съмнявам в зрението ти. Млад
човек си и е чудесно, че имаш добри зрение и памет. Имам
опасения, че и сега може да постъпва по същия начин с
освободените места и жените там. Той има силата, а те са слаби
и изпити от годините на объркване, напрежение, конфликти,
тероризъм, сепаратизъм, чужди изисквания и влияния, мизерия
и каквото още се сетиш.
- Възможно ли е да се случи това?
- Допускам всичко. Друго нещо, което мога да кажа, е, че
немалка част от висшите духовници водят охолен начин на
живот така, както беше и по времето на „Прехода”. Скъпи коли,
къщи, дрехи, часовници, позволяват си да ходят в скъпи
ресторанти. Някои си имат съпруги. Естествено, сещаш се, от
меркантилните. На другите не им се занимава да градят
отношения и наемат елитни компаньонки и проститутки и се
забавляват. Омаскаряват вярата. Това, за щастие, е информация,
до която имам достъп. Ти в чия вила, мислиш, се помещавах
край Благоевград?
- В чия?
- Във вилата на митрополит Теодосий.
- Но вилата изглеждаше прекалено светски.
- Божието – Богу, - Филип посочи с показалеца си нагоре. –
светското – севтскому. – Сега той посочи с пръста си надолу.
- Филипе, тръгнем ли на война с Турция, приключваме завинаги.
Македония не е заплаха за нас, но Турция е замесена от друго
тесто. Там няма кой да ни помогне. Намеси ли се един, ще се
получи ефектът на доминото.
- Знам това, Симеоне. И дъртият го знае. Обаче това не би му
попречило да тръгне срещу Турция и Румъния, когато подчиним
Сърбия и Гърция.
- Трябва да бъде спрян!
- И ще бъде. Не знам как, но ще го спрем. Разходката до
подстъпите на Скопие няма как да се повтори при Истанбул.
Още след граничния пункт ще ни чака редовен граничен
гарнизон, равняващ се на над 400 000 души. Прибави към това и
всеки мъж, годен за военна служба. Не се съмнявай и че всички
останали наши съседи ще се възползват от създалото се
положение, ще ни атакуват и не само, че ще си върнат
загубеното, а ще разграбят и от нашите земи.
- И край. – Горчиво отбелязах аз.
- И край. Ние се борим за различни неща. Пред нас има няколко
пътя. Искаме да поведем България по пътя на разцвета и
развитието, нали така?
- Предполагам, че е така. – Не можех да вярвам на никого, но
едно бе кристално ясно – Филип, в реалния живот, бе твърдо
против Михайлов. – Защо митрополит Теодосий ти даде вилата
си?
- Теодосий не е приятел с дъртия. Но дъртият се изказа
неофициално в негова подкрепа, когато се избираше
митрополит. Станаха някои търкания между тях през годините,
а аз просто се възползвах от ситуацията.
- Кой още ти е приятел?
- Кметовете на няколко големи общини в България. – Погледнах
го въпросително. – Пловдивската, обаче, не е сред тях. Та,
Видинският митрополит, Русенският митрополит, ректорите на
Софийския и Тракийския университет, както се сещаш,
директорът на ТОХ-а в София, няколко националистически
организации са ми предани, имам и предани съединения. – Той
погледна към Иван. – Но не е само 14-та пазарджишка танкова
дивизия. Четвърти преславски пехотен полк и Единадесета
ловчанлийска артилерийска дивизия са пълни с мои приятели,
авиобазите в Долна Митрополия и Безмер са също приятелски.
Във флота нямам никого. Може и да сме капка в морето, но ще
се опитаме да спрем дъртия от безумните му намерения. Защото
той може и да се измъкне, но ние ще търпим последствията от
тази глупост. Той е един от онези, които искат да разпалят Трета
Световна война. Сергей и Олег са само малка част от руските ми
контакти. Русия не иска подобен конфликт. Скоро ще ги
информирам за... Тези опасения. Ако могат и преценят, нека го
притиснат.
- Не е ли той по-силният от двама Ви?
- Пред мира и разума всички сме равни, Симеоне.
Телефонът на Филип звънна и той подскочи от изненада. Той
погледна екрана, остана със сериозно изражение и вдигна.
- Да! – В слушалката се говореше, но не можах да чуя какво.
Филип изчакваше търпеливо, без да прекъсва. – България ти
благодари! Господ здраве да ти дава! Пази се, моето момче!
Толкова. Това беше целият разговор. В моя и погледите на Иван
и Колев се появи нездрво любопитство.
- Можем да си пуснем „Овертюра 1812” на Чайковски, мили
деца. Оправена е грешката с консервите с месо.
Иван въздъхна с облекчение. Колев само се усмихна. Филип
затвори очи и напипа близката бутилка с вода. Отвори я и изпи
голямо количество вода.
- Като заговорихме за музика... – Подхванах аз темата. – Какво е
мнението Ви за новия, написан изцяло от новата власт и нейните
хора, военен марш?
- Повърня. – Реагира остро Филип. – „Напред, за българския
лъв! Напрез, за българския кръст!” – Иронично цитира част от
припева той. – Ама че тъпотия. Все едно са взимали римите от
Интернет. Аматьорщина, посредственост и некадърност. Добре,
че не успяха да го наложат и се свири само от време на време.
- Отврат! – Реагира Иван.
- Не ми харесва. – С неодобрителен поглед отговори Колев.
- Няма ритъм, няма чувственост. Написан е само и единствено с
цел да се напише нещо. Военни маршове не се пишат току-така,
но посредствеността е майка на мейнстрийм стандарта на живот.
Така са казали по-будни и големи умове от мен. Срам ме е да го
слушам. Само да не беше скрито авторчето... Кокалчетата на
вратлето му щяха да ми изпукат в ръцете. „Весели в боя”,
„Съдбата нам е отредила”, „Велик е нашият войник”, „Един
завет”, „Напред, към подвизи и слава”... Това са чувствени,
велики, наши си маршове. А онази тъпотия? Не. Жал ми се за
духовия оркестър, но това е положението. Вършат си работата.
Вчерашни капиталисти ще ми пишат текстове за маршове и ще
ми преподават национализъм.
- Готов ли си да убиеш генерал Михайлов, полковник? –
Неочаквано изстреля лейтенант Колев. Филип не изглеждаше
изненадан от въпроса.
- В името на това да спася България ли? Да. В името на родината
съм готов да убия и Вас. В името на родината съм готов и да
умра без съпротива, ако наистина съм вреден за нея. Но... –
Всички го гледаха с искрица напрежение в очите. – Нито мисля
да Ви убивам, нито се чувствам вреден за родината. Нека дойде
този, който за 32 часа е покорил Македония, без да даде нито
една жертва, и да ми се похвали.
- Как ще го направиш? – Попитах аз.
- Симеоне, не се притеснявай за това. Гледай единствено да
останеш жив. Другото ще се оправи.
- Знаеш ли нещо за Крум?
- Войските на Северното направление преди малко са навлезли в
Куманово. Доколкото знам, няма сериозно пострадали наши
войници при някакви опити за отпор от страна на македонците.
Сега на тях тепърва им предстои планиране на атаката срещу
Скопие. Ние ще използваме нашия момент.
- Консервите... – Подхвана Иван. – Всичко с тях, казваш, е
наред.
- Да. Съвсем скоро ще дойдат. Покрай откриването на Храм-
паметника на Българската армия ще имаме обиколки из
страната, усещам.
- С каква цел? – Попитах аз, вече имайки вътрешно усещане, че
ставам досаден.
- Симеоне, днес много хора все още не умеят да готвят. Аз,
както знаеш, съм завършил ТОХ-а. Искам да ги науча да готвят.
Военните не сме чудовища. Не сме лоши хора. Не сме
суепргерои и не сме направени от камък. Нека се научат как да
боравят с месото, защото се ядосвам, когато виждам как го
опропастяват. – Гледах Филип тъпо и с частица злоба. – Ще ти
дам и на теб да готвиш, ако искаш. Вярвам, че от всеки човек
може да се научи по нещо.
- Майната ти!
- И аз те обичам. – Русев започна да се смее дебилно.
- Идиот!
В нашия джип за пореден път избухна смях. За разлика от един
друг джип, нашумял по време на управлението на ХИМН,
където всичко се заснемаше и бе предварително режисирано, в
нашия джип нямаше подобна принуденост.
Слънцето започна да пада стремглаво надолу, към края на своя
пореден концерт. И в този концерт нямаше бисове.
Идваше времето за поредния поход.
За последната битка.
За утоляването на жаждата за справедливост и обединение.
За нов етап във вътрешната война между висшите ни
военнослужещи.
 *
* *

21:00 часа
Поехме по пътя за Скопие. Решено бе да се навлезе в столицата
през квартал „Гази Баба”, който би трябвало да бъде
предварително бомбардиран от авиацията. Сега на нашите
военновъздушни сили се отваряше доволно количество работа.
Албански сепаратисти са окупирали сградите на Ортопедията и
Футболната федерация. Без да си осигурим един добър
плацдарм, овладявайки югоизточния край на града,
магистралата и околовръстното на Скопие, нямаше как да
навлезем вътре при необезопасен тил.
В нашите редици цареше отлично настроение. Това пораждаше
у мен нотка на притеснение. Прекалена увереност? Подценяване
на противника? Възможно е. На арената излизаха Давид срещу
Голиат. Този път историята трябваше да се промени и Голиат да
спечели фактически, не само на хартия.
Моят „Макаров” беше готов за действие. Досега единственото
живо същество, което съм убивал, без да броим мухите,
комарите и няколко мравки, беше едно куче. В най-големия
глад, през 2023 г., три улични кучета ме нападнаха. Опитах се да
избягам, да се измъкна, да се спася, но не успях. Наложи да
наръгам с джобно ножче доста пъти най-агресивното от
кучетата. Успях да се изправя и да изгоня другите две с
ритници, размахвайки с това и ножа. Отървах се без сериозни
наранявания, без болести, но със съсипани и негодни за
употреба дрехи.
В джипа ни цареше настроение, сякаш отивахме на разходка в
парка, а не на бой с коварен противник. Казват, че умрелите
щастливи тук, ще бъдат завинаги щастливи в отвъдното.

21:30 часа
Над нашата колона вече прелетяваха самолети. Отдавна бяхме
нарушили условните граници на действие на Северното и
Централното направление. Авиацията започваше своята атака.
Празничното настроение изведнъж изчезна. Сега останаха само
студените концентрирани и замислени погледи.
След около минута, в далечината, на фона на тъмната картина с
едва блещукащи светлини, започнаха да проблясват оранжеви
оттенъци. Първите бомби удряха своите цели. Там сега загиват
и наши братя, биещи се с албанците, откраднали малко време за
разходка, опитващи се да живеят нормално или приветстващи
нашата намеса във вътрешните работи на страната. Тези детайли
вече нямаха значение. Сега там загиват и наши братя.
- Започна се. – Отрони Иван, гледайки замислен право в
проблясъците.
- За да се стигне до край, трябва да има и начало. – Студено
отговори Филип. – А това начало неофициално бе дадени преди
85 години. От 38 вече е и официално.
- Още колко ще страда Македония, а за нея и България, Филипе?
- Още малко. Сега ние не атакуваме мирните български
граждани там. Ние се опитваме да изгоним натрапниците, да
отстраним гангрената, да изчистим вируса.
- Сега там загиват и наши братя. – Намесих се аз.
- Война е, Симеоне. Имаха почти два дни да намерят своето
сигурно скривалище. Вместо това, те започнаха да се бият
помежду си.
- Как ще задържим Скопие?
- С воля. – Филип се обърна към мен за миг. – Нито един
български войник няма да отстъпи и сантиметър назад. Взимаме
това, което е по план. Взимаме това, върху което сме стъпили.
Ако някой има против, да заповяда и да си премери силите с
нас. И без това балансът е много крехък. Никой не иска Трета
Световна война, защото не е готов за нея и не би останало нищо
за развитие и печалба след нейния край. Ние воля имаме. Ако
останалите командири нямат, значи е време да бъдат сменени.
- Няма нужда. Ние имаме воля. И това е достатъчно. Ние първи
ще влезем в Скопие. Ние ще го превземем. И ние ще го
задържим. – Заключих аз.
- Харесва ми увереността ти. – Одобри Филип, гледайки
пламъците в Скопие. – Всеки знае своите задачи – ние, заедно с
танковете и по-голямата част от пехотата, навлизаме в „Гази
Баба”. Останалата пехота и артилерията завземат пътищата и
започват артилерийски обстрел над районите, които не горят.
Албанци има навсякъде. Някои са и сериозно въоръжени.
Над нас се зададоха самолетите за втората авиационна атака.
Синхрон на великолепно ниво между нашите летци. Сякаш не
бомбардировка, а авиошоу. Сякаш не горящ град, а фестивал.
На пътния възел за пътя влизане в Скопие и за околовръстното,
се разделихме с артилеристите. Нов дъжд от бомби заваля над
”Гази Баба” и „Чаир”.
- Щом овладеем „Гази Баба”, минаваме Вардар и ударно
продължаваме към центъра. Имаме си телефонисти, те ще
докладват дали, къде и кога да се обстрелва градът.
- Дори и да превземем сградата на Народното събрание на
Македония, боевете вероятно няма да спрат.
- Ние имаме достатъчни боеприпаси. Не се притеснявай. –
Филип изгледа изпреварващите ни танкове и камиони с
войници. – Договорката си е договорка. Не можем да се хвърлим
директно в дълбокото. Трябва да разберем къде отиваме и какво
ни чака. Отделно, че си си купил билет и съм задължен да те
върна в България жив.
Наближавахме огъня. Втората атака също приключи и
самолетите ни започваха да се изтеглят. Трета, поне засега, не се
очертаваше. В небето над нас се чуха гръмотевици. Господ бе
гневен на братоубийствата, които се извършваха в момента.
22:00 часа
Пристигнахме в горящия квартал „Гази Баба”. Това бе всичко.
Един час път. В нормални условия, пътят щеше да бъде
намален, ако не наполовина, то поне с една трета.
Гръмотевиците се засилваха. Гневът достигаше своята връхна
точка. Скоро щяха да потекат сълзите. Веднага при нас дотичаха
двама офицери, които отдадоха почест.
- Полковник! – Започна ентусиазирано единият от тях. –
Ортопедията и сградата на Футболната федерация са окупирани
от албански сепаратисти. Вътре държат десетки заложници.
Така е от няколко часа. Никой не е дошъл да преговаря с тях.
Целият ресурс на полицията и жандармерията е въвлечен в
боеве не само тук, в Скопие. Какво да правим?
- Опитваме се да преговаряме. Ако ли не – разрушаваме всичко.
– Филип извади своя пистолет от кобура. Примера му
последваха Иван и Колев.
Срещу себе и имахме коварен противник. Противник, който
държеше десетки заложници в сградите на Ортопедията и
Футболната федерация.
- Слушам полковник! – Офицерите отново хукнаха в посоката,
от която се появиха. Докато останалите зад нас по пътя танкове
и камиони тепърва пристигаха в „Гази Баба”, зад себе си чух
албанска реч на висок тон. Обърнах се, а срещу мен вървеше
въоръжен с мачете зле облечен дебел мъж на средна възраст.
Разстоянието между нас едва ли бе повече от 20 метра.
Извадих своя пистолет и го насочих срещу него, но не стрелях.
Онзи продължи да тича право към мен. Първи изстрел. Втори.
Трети. Видях Филип и Иван да стрелят в дебелака. Сам си го
изпроси, дебелак.
- Симеоне, не си достатъчно бърз. Май си забравил как се държи
оръжие, а?
- Нищо такова. Просто…
- Просто… - Повтори иронично Филип. – Убивал ли си човек
досега?
- Не. Не съм.
- Лошо. Май пагоните наистина са започнали да се падат в
зърнените закуски. Е, нищо, ще се научиш. Тук убиваш не за
удоволствие, а за да оцелееш. Е, може и да убиваш за
удоволствие, ако искаш. Война е. Никой няма да те съди.
- Не е толкова лесно. – Вътрешно се борих със себе си. Опитвах
се да събера кураж. В лицата на Филип, Иван и Колев се
отразяваха пламъците наоколо.
- Най-трудно се влиза в света на убийствата, в църковните
канони и в девственица, Симеоне. Това хубаво го запомни. –
Филип се засмя тъпо. Дебелакът още хриптеше, но беше на
земята. Опитваше се, влачейки се по земята, да достигне до
своето мачете. Нямаше шанс да оцелее. Трите куршума бяха
попаднали в туловището му. – Следващия ще го оставя за теб.
Ако ли не – няма да си се прибрал у дома заради форсмажорни
обстоятелства. – Филип застреля онзи от упор в главата.
Дебелата му кратуна се удари в земята, а всякакви наченки на
живот у него мигом изчезнаха.
Тръгнахме в посоката, в която офицерите хукнаха. Скоро
достигнахме Ортопедията. Пламъците наоколо сега не
интересуваха никого. Единици излизаха и стреляха по нашите
войници, но почти веднага след това бяха безжалостно
разстрелвани.
- Колко души са вътре? – Попита Павлов.
- Около 150. Сепаратистите са 30 души, останалите 120 са
македонци и мирни албанци.
В Скопие и районите на юг, север и запад от него, трудно
можеше да се намери район с абсолютно македонско
мнозинство, защото такъв просто нямаше. Албанците действаха
търпеливо и през годините успяха да „присвоят” всичко на
запад от Скопие. Сега не ред на столицата, в която също се
справяха умело. Северна Македония е интересен случай, също
като Босна и Херцеговина в периода 2011-2015 г., когато според
официалното преброяване едва 45% от населението са бошняци.
Другите големи малцинства бяха сърби и хървати. Тук обаче
имахме наша битка и територия, която все още можехме да
върнем в своите предели.
- Добре. Звучи добре. Влизаме. – Изгледах въпросително Филип.
– Симеоне, влизаме. Няма да умреш, не се притеснявай. Просто
влизаме, заедно с рота от пехотния полк. Нищо страшно няма.
Ако искаш, стой по-назад.
- Не, благодаря. Лейтенантите не се крият.
- Прав си. Зетят се крие, но ти не си зетят.
Без излишно губене на време за планиране, ние се опитахме да
нахлуем, но още на входа ни посрещна огън. Двама от нашите
бяха покосени. Другите ги изнесоха. Не бяха мъртви, а тежко
ранени. Господи, спаси ги!
Дъждът започна да се изсипва изведнъж. Лятна буря.
- Тук май няма да го бъде. – Извика. Филип. – Втори опит. Ако
продължат с огъня, унищожаваме не само сградата, а и всичко
наоколо.
- Това ли са преговорите ти? – Попитах аз. Капките дъжд,
преминали през яката ми, вече започваха да се стичат по цялото
ми тяло.
- Какво? Не ти ли харесват? Ние идваме с мир, те ни обстрелват.
Нямат обноски. Как да преговарям с такива борсуци, дявол да ги
вземе?
Стреляха ни от стълбището. Видях това с периферното си
зрение. Маскиран въоръжен албанец използваше жена, вероятно
заложник, за жив щит.
- Филипе, ти видя ли колко са и откъде стрелят?
- Поне десетима ни стреляха, видях само двама на стълбището. –
Русев се обърна към най-близките войници, които чакаха
лекари, за да помогнат на ранените. Все пак не бяха само двама
покосените български синове. Още седем бяха по-леко ранени. –
Момчета, гранати! Напълнете хубаво сградата с гранати, след
което влизаме!
- Полковник, всички са на втория етаж. – Докладва един от
войниците.
- Значи ще отидем на втория етаж, стига да елиминираме
стрелците на първия.
Хвърлиха се поне петнадесет гранати. Започнаха експлозии.
Стъклата се счупиха от взривовете. Веднага след последната
експлозия, неи пак нахлухме вътре с унищожителен
автоматичен огън от всеки един в момента, в който прекрачи
прага на сградата.
Със своя „Макаров” не очаквах да бъда кой знае каква заплаха.
Нахлуването в сградата бе светкавично, а горе бяха застреляни
поне десетима сепаратисти. Останалите десет, които бяха далеч
от оръжията си, бяха обезвредени и отведени. Защо ни трябваха
тези?
- 107! Тук има само 107 цивилни! – Заключи с огорчение Иван.
- Претърсете! – Нареди Филип. – Не може 13 души да са
изчезнали.
Ние не стреляхме по невъоръжените граждани. Всички
сепаратисти бяха с едни и същи униформи, с нашивки с
албанското знаме по ръкавите си. Човек трудно можеше да ги
обърка.
Оглеждах лицата на заложниците. Бяха изплашени, объркани,
благодарни. Къде щяха да отидат те сега? Скопие гореше. Отвън
вече се чуваха регулярни и равномерни експлозии. Част от
артилерийския обстрел вече е започнал. Къде щяхте да отидете
сега, клетници? Сега Вашата съдба бе само и единствено в
Божиите ръце.
- Филипе! – Извика се познат глас от третия етаж. – Тук са!
- Как са? – Отговори Филип от втория етаж.
- Мъртви…
Филип удари с всичка сила с юмрук по стената, след което се
опита да успокои дишането си.
- Има ли нещо друго интересно горе?
- Не.
- Слизайте! – Няколко секунди трябваха на Павлов и останалите
войници да дойдат при нас. – А сега какво ще правим с тях? –
Филип кимна към освободените заложници.
- Ти какво предлагаш? – Отговори генералът.
- Да отидат долу, в подземията. Предполагам, че такива има.
Сега за тях там ще е най-безопасно.
- Съгласен.
- Кажи им го. Аз няма да се справя с диалекта.
Иван обясни ситуацията на пленниците, които започнаха
панически да слизат надолу, към подземията. Четиримата, които
бяхме в джипа, си разменяхме погледи. Най-доброто оръжие
срещу паниката беше спокойствието. Но имаше ли място за
спокойствие сега? Не. Всеки искаше да се спаси. Може би
нашето желание бе по-силно и спокойно от тяхното. Може би те
вече бяха преживели травма. Може би трагедията се бе случила
пред очите им. Близо до местата, на които те бяха поставени на
колене, имаше локви кръв. Може би тук са били убивани
„непослушните”. Или всички онези, изтеглили късата клечка.
Кимнах към локвите кръв. Останалите погледнаха натам.
Цивилните граждани вече се бяха изтеглили надолу.
- Не можем да ги виним. – Каза Иван с тежка въздишка.
- Никой не ги вини. – Отговори Филип. – С нас или без нас,
техният сепаратизъм щеше да продължи. Може би нямаше да
умрат точно тези, чиято кръв е тук. Може би щяха да умрат
онези, които току-що слязоха към подземията. Може би щяха да
умрат техните роднини. А може би и никой от тези хора нямаше
да бъде засегнат.
- Силни думи. – Отбеляза Колев. – Македония е значително по-
малка от България. А, свеждайки мащаба до Скопие, тук всеки
познава другия. Всеки има роднина или приятел в някой по-
рисков район. Няма как тези хора да не бъдат засегнати по един
или друг начин.
- Радвам се за загрижеността ти, лейтенант. – Отвърна Филип. –
Но не можем да губим повече време тук. – Русев тръгна към
стълбището.
- А гражданите? – Филип се спря.
- Смятам, че гражданите са достатъчно зрели хора, които ще се
отърсят от шока и могат да се грижат сами за себе си. – Той
продължи пътя си към изхода на сградата.

22:40 часа
Отправихме се към сградата на Футболната федерация. От
Ортопедията спасихме всички, които можахме. Съдбата на
сградата щеше да остане неизвестна за нас. Поне докато минем
отново, вече като победители. Нашето решение бе да не се
унищожава, след като сепаратистката заплаха е елиминирана.
Но и ние платихме скъпа цена.
- Имаме пак тридесет сепаратисти. Пленените този път, обаче,
са над 200. Как са въоръжени, не знам. Затова и този път, според
мен, ще е необходимо да влязат в употреба танковете. – Филип
погледна към Иван.
- Е, така е, - Генералът се усети. – „Литекс” май ще припознае
„Вардар” и не иска да играе под егидата на Македонската
футболна федерация.
- А „Динамо” колко пъти още ще ги спасяват от фалита?
Тези двамата продължаваха да се заяждат на футболна тематика
дори и в ситуация като сегашната. Профани. И „Левски”, и
ЦСКА не струваха. Ореола им от времето на социализма вече го
нямаше. С изсмукването на силните юноши от провинцията е
лесно, но когато децата държат на своите отбори или гледат да
отидат направо в чужбина, лъснаха истинските възможности на
тези два клуба. И те се оказаха посредствени, като всички
останали български отбори, включително „Ботев” и
„Локомотив”, на които понякога им се случваше да имат кратки
проблясъци и относно резултати, и относно методика на работа,
и относно финансово състояние.
Минахме на другия бряг на Вардар. Пехотата ни влизаше в
престрелки на моменти. Към момента изглеждахме
непоклатими.
Комплексът на Футболната федерация беше огромен. До
интересната конструкция на сградата на федерацията имаше
терени, по които явно също бяха падали бомби, тъй като някои
трибуни горяха, а дори и от проблясъците на пламъците се
виждаха неравностите по зелената настилка.
- Как ще процедираме тук? – Питах аз, след като спряхме с
джипа.
- Ще рискуваме. – Филип не каза нищо повече и излезе от
джипа.
Ние рискувахме и при Ортопедията. Нима имахме излишна кръв
за проливане?
- Обграждаме сградата и откриваме огън през стъклата по всеки
забелязан сепаратист.
- А какво ще правим с пленените албанци?
- Те едва ли ще се впечатлят, ако им ги наредим коленичили на
съседния терен. – Отбеляза Филип аристократично. – Но нищо
не пречи да опитаме.
- Искаш да преговаряме?
- Е, хора сме. Добре е да преговаряме. Насилието не е за
предпочитане. - Полковникът започна да се смее ехидно.
Какво правих тук, по дяволите? Нима България и православието
се нуждаеха от това? Тази България, управлявана от
извратеняци, обичащи да обезчестяват мюсюлмански девойки,
ли? Тази България, в която духовниците и монасите не спазваха
своя обет за въздържание, ли? Тази България ли имаше нужда от
това? Къде тук оставаха доброто име и претенциите на родината
и вярата?
За броени минути успяхме да обградим сградата, готови да
открием огън. Албанците също бяха готови да открият огън по
нас. Единственото хубаво до този момент в Скопие бе, че поне
македонците не се бяха обърнали срещу нас. Или нямаха
възможност, или нямаха желание.
Забелязах Филип да се гледа яростно с един от албанците горе.
Стояха неподвижно. Бяха като статуи. Единият – под силния
дъжд, другият – горе, на сухо, държащ в ръцете си над 200
живота. Втренченото гледане продължи няколко минути.
Сега на плещите на нашите войници се настани и дъждът, сякаш
снаряжението им бе малко и леко. Въздухът наоколо рязко стана
хладен. От тежината на пека не остана и помен. Концентрирай
се, Симеоне.
- Симеоне! – Филип ме извика. За момент се стреснах, тъй като
стоях и също гледах нагоре, към сградата на федерацията.
Наистина интересно архитектурно хрумване. И пак добре, че
някой не се е опитал да копира кулите близнаци „Петронас” в
Куала Лумпур, Малайзия. За държави като нашите, на
Балканите, това би била невиждана бутафория. Турция можеше
да си позволи нещо подобно и като финанси, и като човешки
ресурс. – Ще щурмуваме!
Какво друго ни оставаше?
Обръчът около сградата се стесняваше с всяка секунда и
изглежда, че щяхме да действаме по същия начин, както при
Ортопедията. Този път колко наша кръв щеше да се пролее,
Филипе? Ти ли, със своите непремерени рискове, си най-
добрият български стратег? Ако е така, аз съм готов да се
уволня от армията, да се откажа от каквито и да е дивиденти и
да си скъсам публично пагоните.
- Филипе! – Той ме погледна, докато другите продължаваха към
входовете на сградата. – Не можем да го направим! Не и отново!
- Какво искаш да кажеш?
- Филипе, това не е най-добрата стратегия, мамка му! В това ли
се изразява най-добрата стратегия – да отидем и да пролеем
кръв контролно, пък да успеем, ако стане? Е, брилянтна
стратегия! Няма що! – Мнението ми видимо смути Филип.
- Симеоне, имаш по-добра стратегия ли? И ние не планирахме за
32 часа да стигнем крайната си цел, но ето, че се случи. Ти сега
какво? Критикуваш ме, че се опитвам да съм полезен на
родината си ли?
- Филипе, ние не сме обучени да се занимаваме с терористи. Ние
сме военни.
- Симеоне, точно ние сме обучени. Момчетата вършат своята
работа. Ще оцелеят. Ще се възстановят по-продължително, но
ще оцелеят. С терористите се действа по един начин.
- Могат да умрат невинни хора.
- Лейтенант, онези 13 души вече са били мъртви. – Намеси се
Иван. – Телата им бяха почти изстинали. Нашата намеса няма
общо с тяхната смърт. А сега трябва да вървим. Един истински
командир не се скатава в задните редици.
Тичайки, настигнахме войниците, които вече бяха едва на
няколко крачки от входовете на сградата. От вътрешната страна
започна огън. Само момент след това отвърнахме. Десетки
български автомати косяха стрелците на първия етаж, докато
най-сетне не паднаха. Дъжд, кръв, огън и отломки се събираха
на земята. Трима български войници паднаха в
новообразувалите се локви. Веднага дойдоха подкрепления,
които да ги изведат от полесражението. Един от тях не
показваше признаци на живот.
Под постоянен огън от наша страна, ние нахлухме в сградата на
федерацията. Къде още щяхме да нахлуваме по пътя към
Народното събрание? Колко още постоянният огън щеше да ни
служи като щит? Равномерните експлозии наоколо
продължаваха да се чуват. Барабанен огън.
Подкрепа от Северното направление сега би направила живота
по-поносим.
23:00 часа
Пленените албанци от сградата на Ортопедията бяха изведени и
наредени в линия на един от терените на комплекса на
Футболната федерация. Аз все пак нахлух в сградата като един
от последните. Симфонията от битка, гневно време и висящо
като Дамоклев меч наказание ми бе отвлякла вниманието.
Отново останах един от последните. Албанците просто очакваха
своята съдба.
Постоянният огън и от двете страни покоси още четирима наши
войници, но и ние убихме няколко техни дейци. Качвайки се на
втория етаж, войниците се разпръснаха. Пред мен имаше
изплашени футболни директори в костюми, треньори в спортни
екипи, секретарки, деца-футболисти, облечени в анцузи на
отборите, в които тренираха... Деца, мамка му! Как тази мода в
отвличанията така и не отмина?
Съдейки по емблемите на горнищата на анцузите, сега може би
имаше международен детски турнир по футбол. Тук, на
Балканите, в началото на лятото редовно юношите и на
българските, и на балканските отбори мериха сили с юношите
на европейски и световни футболни колоси. А сега какво? Сега
бяха държани като заложници от албански сепаратисти. Какъв
бе изходът за тях? Намесата на Българската армия. Все война.
Едва ли тези деца биха се върнали скоро тук, дори и пред
угрозата да бъдат изгонени от клубовете си. Едва ли тези
клубове биха се съгласили скоро отново да дойдат тук.
Оставайки с пленените, част от които ми отправяха погледи на
надежда и благодарност, един терорист с маска, скрит и зад мъж
на средна възраст в костюм, се появи зад далечния десен ъгъл на
фоайето. Аз насочих своя „Макаров” срещу него.
Прицелих се, доколкото бе възможно. Не можех да се огледам
имаше ли и други албанци наоколо. Войниците ни би трябвало
да са се справили със заплахата. Онзи започна нещо да нарежда.
Млъкни, бе, шиптър! Но онзи не млъкваше. Мъжът в костюма
изглеждаше уплашен. Според мен имаше и семейство. Нямаш
право на грешка, Симеоне.
Вдишах. Издишах. Премигнах. Капките от пороя все още се
стичаха от косата към лицето ми. Една от тях влезе в окото ми.
Отново премигнах. Онзи продължаваше да крещи насреща.
Едно... Две... Изстрел. Уцелих го право в десятката. Онзи се
просна назад. Прости ми, Господи! Но неговата душа вече беше
очернена. По-добре ние, отколкото той.
Почувствах се странно. Изтръпнах за момент, после се издигнах
в небесата и се разбих в земята. Но все пак бързо се върнах на
себе си. Сега пред мен стояха пленените, изпитващи ме със
своите погледи.
- Слизайте! Слизайте долу! Живо! – Енергично жестикулирах,
докато им казвах какво да правят! – Слизайте долу, ако искате
да живеете!
Множеството се изправи и тръгна надолу без излишна паника.
Изглежда ме разбраха. Съжалявам, че трябваше да видите това,
деца! Честито бойно кръщение, Симеоне!
- Добре се справи, Симеоне! – Чух гласа на Филип зад себе си. –
Оставих ти го и ти се справи подобаващо. Имаш потенциал. Как
се чувстваш?
- В момента не се понасям. – Обърнах се към него. – Но
едновременно с това и се обичам повече от преди.
- Тези албанци се оказаха по-подготвени и корави от
предишните. Успяхме да пленим едва трима. Всички останали
ги ликвидирахме.
- Сега какво следва?
- Наказателна акция. – Филип се усмихна дяволито. –
Император Филип III Македонски не е като своите предци.
Понякога най-великите дела се случват без обмисляне. И ние не
мислихме дълго, преди да нахлуем в Македония, а после
конкретно в Скопие. И аз не мислих, преди да държа своята реч
в Кочани. Импровизирах. Не мислих дълго и сега, преди да видя
сметката на онзи терорист. Симфония от действия без дълбоко
премисляне. Симфония. Звучна и без предначертан от своите
автори път.
- Пленените албанци са долу, наредени на терена. За един
истински воин няма по-голяма чест от това да умре на бойното
поле. За един истински футболист няма по-голяма чест от това
да се раздаде до последно за любимия си отбор и да падне на
терена, опитвайки се да си поеме въздух. Е, понякога се случва и
да загубят живота си на терена. Сега, Симеоне, ще срещнеш
едни играчи, готови да си дадат живота в името на отбора. А
публиката, така, като гледам, май не иска да види нещо
подобни. Странни хора. Хем искат да видят отдадена игра, хем
не са готови да я гледат.
Филип тръгна надолу, към изхода на сградата. Честито,
Симеоне! Ти вече мина от другата страна.
Последвах Филип. Отвън експлозиите се чуваха отчетливо,
въпреки че пороят продължаваш най-невъзмутимо да залива
Скопие. Пламъците не можеха да се угасят току-така и в калната
обстановка се виждаха и огнените проблясъци, освен
светлините на града.
Албанците очакваха мълчаливо своята съдба в калта от пороя,
битката и хаоса, за които и самите те бяха допринесли. Филип и
Иван вървяха с няколко крачки пред мен, а лейтенант Колев
вървеше наравно с мен.
Филип огледа строените албанци. Пороят не жалеше никого.
Сега той бе направо студен.
- Камера! – Извика Филип.
- Ще отнеме известно време, полковник! – Отговори един от
близките офицери.
- Значи ще изчакаме.
Офицерът изтича към танковете и камионите, в които се
превозваха войниците. В това време Филип се наведе и се
приближи до първия в реда пленен албанец и го хвана,
стискайки го за муцуната. Момент след това, Филип му показа
сребърния кръст, който носеше на врата си.
- Знаеш ли какво е това, куче? – Русев му крещеше в лицето, а
онзи мълчеше и гледаше тъпо. Тъпо, но с фанатизъм в очите. –
Много добре ме разбираш! Моли се на твоя Аллах! Сега си на
колене и си на зеления килим. Моли Му се, куче! – Филип махна
ръката си от челюстта на албанеца, след което му удари дясно
кроше и онзи падна на калния терен. – Вашият Аллах няма сила
тук. Той няма да Ви помогне. За всеки един убит мирен
гражданин, ще умират по десет Ваши съратници. – Филип вече
вървеше пред останалите наредени сепаратисти, докато един от
стоящите наблизо офицери отиде да връща обратно на колене
ударения. – Ще ги изловим и ще ги пратим при Вашия Аллах. И
да ме гледате, и да не ме гледате – пътници сте.
Офицерът се върна, носейки професионална камера и
осветление.
- Можеш ли да работиш с нея, офицер?
- Мисля, че ще се справя, полковник!
- Значи ще се справиш. – Филип извади военния си нож от
калъфа и започна да ближе тъпата страна на металната част. –
Добре е заточен. – Русев прибра своя кръст обратно под
униформата.
След около минута, офицерът беше готов със своята задача.
- Имаш ли техническо образование, офицер? – Попитах го аз.
- Имам, лейтенант. – Младежът вдигна погледа си за момент,
след което отново се концентрира в своята задача.
- Какъв е чинът ти?
- Младши сержант.
- Готов ли си, младши сержант? – Попита Филип, без да отделя
поглед от албанците.
- Приключвам, полковник!
Какво следваше, по дяволите? В далечината се чуваха отчетливо
взривовете от артилерийския обстрел на Скопие. Защо
спасявахме и отмъщавахме онези, които избивахме с
артилерийски огън? Филипе, нима нестабилната ти психика те е
изстреляла до титлата „Най-добър стратег” в очите на твоите
приятели? Нима и те са такива психопати? Не. Изглеждаха
съвсем нормални хора. Би ли се оставил някой нормален човек
да бъде воден от психопат?
- Готови сме, полковник!
- Радвам се да го чуя, младши сержант!
Филип отиде зад онзи, на когото говореше, че Аллах тук няма да
му помогне. Опря ножа в гърлото му, а войникът с камерата
снимаше фронтално сцената. По устните на Русев успявах да
прочета какво шепне: „Упокой, Господи, душите на твоите
грешни раби. Поддадоха се те на Лукавия и нарушиха каноните
на вярата. Спаси, Господи, душите им и дай им покой сега и
завинаги. Амин!”.
Металът мина през плътта. Полковникът закла пленения
сепаратист. От шията на албанеца бликна кръв, а Филип го
пусна. Онзи се свлече на терена за секунда. С какво бяхме по-
различни сега ние от тях? С както бяхме по-различни от
Кръстоносците? С какво бяхме по-различни от ислямските
фундаменталисти? С какво бяхме по-различни от нацистите?
Филип продължи своето дело по прочистване на Скопие от
албанските шовинисти. Не трепнах и за момент, докато гледах
смъртта в очите. Гледах в очите тази смърт, която аз също носих
със себе си. Тази смърт бе необходима. Тук тя властва от
десетилетия. Убиваме едни, за да спасим други. Или ние, или те.
Десет кървящи гърла. Пороят разнасяше навсякъде смесицата от
кал, вода и кръв. Сега кръвта на тези екстремисти беше
навсякъде. По терена, по ботушите ни, под краката ни. По
българската земя. В далечината вече не се чуваха експлозии от
артилерийски обстрел.
Един войник – млад, избръснат, строен, дотича до Филип, от
когото, с помощта на дъжда, падаше кръвта на току-що
закланите сепаратисти.
- Полковник! На телефона!
- Какво има?
- Войските на Северното направление са в Скопие и се отправят
към сградата на Народното събрание.
- Няма да даваме обяснения на никого!
- Генерал Михайлов лично ги е повел, полковник!
- Ние ще стигнем в Народното събрание преди тях! Тръгваме!
Веднага!
Филип хукна пред смаяния поглед на току-що дошлия войник с
невъобразима енергичност. Ние нямахме друг избор. Борбата бе
безмилостно жестока.
Или ние, или те.
23:40 часа
Няма по-добра мотивация от омразата. Няма по-добър приятел
от омразата. Няма по-свиреп враг от омразата. Омразата те
държи жив, докато те изяжда жив. И тя винаги попива в земята,
защото не тя е най-опасното нещо на този свят. Най-опасното и
смъртоносното е надеждата. Тази гадна курва, която винаги те
предава хиляди пъти и винаги идва при теб, за да те накара да се
почувстваш жив. Тя обича да спи с желанията и бъдещето на
хората. А накрая ги отравя. Накрая предава човек и с усмивка
гледа как той губи живота ти. И у фанатизираните албанци
вероятно до преди малко имаше по една гледаща с удоволствие
смъртта им надежда.
Военната ни колона водеше сражения в движение. Нямаше
нищо по-важно от това да стигнем първи в сградата на
Народното събрание. Тази победа беше първо лична и после за
България.
Докато другите водиха сражения, ние се скатавахме в джипа.
Скопие гореше, но съвсем скоро щеше да заблести отново.
Темповете на работа по време на управлението на „Нова
България” бяха светкавични. Джипът ни минаваше през
разрухата и отломките. По заповед на Филип, бронираното
возило минаваше и през труповете на убитите.
Властта заслепяваше. Тя покваряваше. Сега никой в джипа не
посмя да заговори Филип. На няколко пъти поглеждах за не
повече от момент в очите му. Лудост. Фанатизъм. Глад. На
полковника вече му беше все едно дали ще оживее, или ще
умре. Обзалагам се, че сега не мислеше за моя билет и поетия
към мен ангажимент. Обзалагам се, че сега дори не мислеше за
детето си. А за какво, всъщност, мислеше Филип сега?
Народното събрание беше близо, поне съдейки по приказките на
Иван. Дори и да го превземем, какво? Дори и да се развее
българското знаме на покрива, какво? Сега там надали има
някого. Нима имахме готов документ за капитулацията? Кой
щеше да го подпише? Всичко това изглеждаше толкова далечно.
Действията се развиха абсурдно бързо.
Ние за нула време щяхме да влезем в Народното събрание на
Северна Македония. Нима войниците на Северното
направление, след като имаха подготвено бойно поле пред себе
си, щяха да ни изчакат отвън? Нима щяха да ни оставят
победата? Не. Това беше немислимо. Победата щеше да бъде
споделена. При това с най-големите ти врагове, Филипе. Искаш
или не, ти си просто командващ направление. Не ти си съставил
плана за операция „Изгрев”, не ти си диктатор, не ти определяш
кой ще подпише капитулацията на Македония. Ти си никой.
Просто командващ направление. Накрая може дори да не
подпишеш капитулацията на македонците заради системното си
неизпълнение на заповеди.
Сега бяхме като ледоразбивач – минавахме през всичко и
всички, за да достигнем крайната си цел. Бяхме като турист сред
природата, решил да направи своя пътека.
От нас се стичаха реки. Дъждът отвън сякаш започна да намаля.
Опитвах се да не треперя от студената вода. В България в
момента вероятно следяха с интерес развоя на събитията тук.

23:43 часа
- Пристигнахме. – Спокойно каза Иван.
Пространството пред Народното събрание на Северна
Македония беше изпълнено от множество. Още при вида на
множеството, което протестираше и в което се появяваха
моментни спорадични суматохи, Филип изрева към войниците:
- Да се направи път!
- А какво ще стане, ако не изпреварим Михайлов? – Попитах аз.
Филип се обърна към мен с все същия свиреп поглед.
- Накратко – ще умреш. Моят билет ще стане невалиден за теб.
Филип не се шегуваше. Явно залогът наистина бе голям не само
за него, а и за всички негови приятели в армията и държавата.
Сега само и единствено от Централното направление зависеше
дали в България ще се установи пълен контрол върху всичко от
страна на Михайлов, или неравният, но все пак двуполюсен
модел в държавата щеше да остане действащ.
Войниците скачаха от камионите и веднага се опитваха да
осигурят коридор, през който да се нахлуе в парламента.
Дисциплината на нашата армия отвори за по-малко от минута
коридор до входа на сградата. Масите понечиха да се бият с
армията.
- Нямаме време! – Извиках аз и се затичах към входа на
парламента пръв, пред всички. На другите им трябваха не
повече от две-три секунди, за да хукнат след мен. Тук важни
бяхме не аз и Колев, а Филип и Иван. Ние сме просто адютанти.
- Ако някой се опита да Ви убие, - Филип крещеше на
войниците, бягайки след мен. – застрелвате го на място.
След още няколко дълги секунди вече бяхме пред разбития вход
на сградата. Вътре вероятно имаше някого. Когото и да заварим
вътре, едва ли ще е наш приятел.
- Влизаме! Когото и да видим, започне ли да крещи ида се
затичва заплашително към нас – стреляме. – Нареди Филип и
пръв влезе в сградата с изваден пистолет.
Обърнах се и се огледах. Нямаше други български войски.
Артилерията не стреляше, а за авиационна поддръжка в момента
и дума не можеше да става. Армията ни влезе в ръкопашни
боеве с някои от протестиращите. Вгледах се в множеството. От
едната страна бяха македонци, а от другата - албанци. Анархия.
Трябваше да разчитаме сами на себе си.
- Филипе, знаеш ли къде е пленарната зала? – Викаше Иван,
тичайки след полковника.
- Никаква идея! Ще я намерим! – Онзи крещеше, тичайки
напред. Зад нас влязоха още български войници. Сега вероятно
бяхме обградени в центъра на Скопие. Вероятно пък Северното
направление правеше нов пробив в града. За момент се
почувствах като част от Шеста армия на фелдмаршал Фриндрих
дон Паулус в Сталинград през 1943 г. Тогава обаче историята е
била съвсем друга, с трагичен за немската армия край. Сега
нашите войски бяха по-близо, нямащи пред себе си милионна, с
прииждащи подкрепления, добре въоръжена и организирана
армия. Сега пред нашите войници стоеше разделено от
етнически и религиозни проблеми население, което нито знаеше
чия страна да заеме, нито искаше да мисли за това.
- Нагоре! – Извиках аз.
Не след дълго нахлухме в пленарната зала. Там имаше биещи се
помежду си групи граждани, а около тях – изпочупено
оборудване, трупове и огньове. В момента, в който ни видяха,
групите започнаха да се разкъсват. Някои тръгнаха срещу нас,
други продължиха своята борба.
Гражданин с маска и окървавен суитшърт тръгна право към мен.
В ръката си той носеше железен прът. Насочих своя „Макаров”
към него. Вдишах. Издишах. Прицелих се. Стрелях. И пак. И
пак.
Трите куршума попаднаха в тялото на маскирания. Той падна и
повече не се изправи. Така… Имах още четири куршума и два
пълнителя. Оръжия да искаш, Симеоне. Наоколо гъмжеше от
всякакъв тип оръжия.
Войниците ни разстреляха тръгналите срещу тях граждани,
докато аз се приближих към трупа на маскирания. В близост до
него, под едно от депутатските места, имаше две бутилки с
коктейл „Молотов”.
Взех бутилките една след друга и ги хвърлих към множеството.
Гражданите започнаха да горят, изоставиха противниците си и
търсиха начини да се спасят. Нашите войници, по заповед на
Филип, ги спасиха. От мъките. Автоматичните откоси ги
поваляха като мухи. Или ние, или те.
- Бързо се учиш. Щастлив съм. – Филип ме потупа по рамото и
отиде на трибуната, от която се изказваха депутатите. –
Знамето! – Изкрещя полковникът.
Десетки войници напуснаха мигновено залата, вероятно
отивайки да търсят пътя към купола на сградата.
- Е, как изглеждам като император на Македония? – Попита
Филип, смеейки се зловещо.
- Изглеждаш тъпо. Като убиец.
- И аз те обичам, Симеоне. – Русев огледа залата и видя някакъв
уплашен маскиран гражданин. По всичко изглеждаше, че е
млад. – Я ми го докарай този!
- Докарай си го сам. – Вдигнах пистолета и стрелях и в двата му
крака.
- Кретен! – Филип тръгна към ранения и не след дълго го хвана
за яката. – Ти можеш ли да пишеш, бе? Разбираш ли ме? – Аз
също тръгнах към двамата. Онзи кимаше. – Македонец ли си,
бе?
- Македонец! – Отговори онзи.
- Трябваш ми за малко. Симеоне, помогни ми, нека го довлечем
до някакво помещение с компютър и принтер.
Аз и Филип хванахме ранения и го влачихме поне три минути,
докато стигнем до първата административна зала с компютри и
офис техника. Влязохме вътре, затворихме вратата и я
подпряхме с каквото намерим, за да не нахлуе никой при нас.
Сложихме македонеца на първия срещнат компютър.
Така... Ток – наличен. Принтер – свързан. Всичко е налице за
замисъла на Филип.
- Ти защо си тук, в боевете, бе? – Полковникът попита ранения
македонец.

18 юни
- Тук съм, защото не искам да живея в циганска държава. Не
искам ислямът да е водещата религия, не искам от сутрин до
вечер да слушам ходжата с чудовищни усилватели и не искам
камбаните на църквите да бъдат заглушавани от албанците
всеки път. Направиха езика си официален, увеличават се,
избиват ни, извършителите не се наказват, пращат шовинистите
си тук и ни притискат. Налага се да търпим, за да влезем в ЕС и
НАТО. Вие, българите, сте по-добре.
- Ние сме по-добре, защото преминахме през това, през което
Скопие преминава сега. – Отговорих му аз.
- Не си ли българин, бе? – Намеси се Филип с раздразнение.
- Не! Аз съм македонец!
- Ще се научиш, не се притеснявай. И бой ще ядеш, и други
неща.
- Вие също сте лоши!
- А да живееш в нормална държава искаш ли?
- Искам!
- Сега ще я построиш сам.
Онзи започна да го гледа тъпо. Аз също не бях сигурен за какво
точно говори император Филип III Македонски.
- Какво значи това?
- Искаш ли да си гражданин на страна със сигурност относно
своите суверенитет, икономика и етническо разпределение?
- Искам!
- Тогава пиши!
- Какво искате от мен?
- Искам да пишеш, бе, професоре! – Филип опря пистолета в
главата на македонеца, говорейки през зъби. – Кое не разбра?
- Не искам да пиша!
- А да живееш в парче земя, в което да убият родителите ти?
Така харесва ли ти?
- Не.
- Тогава пиши, бе, идиот!
Онзи продължаваше да се репчи, сякаш нямаше две огнестрални
рани, които, макар и не обилно, кървяха. Филип се изнерви и
притисна агресивно главата на македонеца към бюрото,
опирайки пистолета си в главата му.
- Слушай ме, бе, кретен! – Русев говореше през зъби. – Или ще
пишеш, или ще те пречукам! Ясно ли е? От това, което се
изисква да напишеш, зависят животите на 600 000 души. Ясно
ли ти е? 600 000 души, мамка му! Можеш да живееш царски, ако
го направиш. Ще пишеш ли, бе, идиот? – Филип дръпна
предпазителя.
Това ли ни е обединението? Брат заплашва брата с убийство, ако
не свърши нещо. Омразата към вековния мюсюлмански враг ли
ни обединяваше, или братската кръв? Обединяваше ли ни нещо
изобщо? Върху какво бе изградена идеята за Целокупна
България? Върху лъжи? Върху омраза? Върху популизъм?
Не знам. Вече никой не знаеше. Всеки се съмняваше дали
бялото наистина е бяло. Всеки се съмняваше дали черното
наистина е черно. Всеки се питаше кой е и защо е тук. И с
напредването на технологиите и прогреса на човечеството,
отговорът на този въпрос се отдалечаваше все повече.
Елементарно е – опростен живот – лесно и просто достигане до
отговора.
Как се създаваше нация? Просто. Отделяш едни хора от техните
роднини, прилагаш всички репресии, на които си способен,
налагаш им диалект и писменост, изкривявайки ги, за да се
получи нещо, подобно на нов език. После започваш да даваш
парче по парче предварително изопачените исторически истини.
След това пренасяш омразата и репресиите към другата страна и
имаш устойчива, люта и твърдоглава нация. Новосъздадена
нация върху почва от омраза и земя, пропита с кръв, е като
дърво без корен. Тя няма бъдеще.
И, ето, сега, пред мен, брат заплашваше брата с убийство. Братя,
разделени от десетилетия на безскрупулни лъжи.
- Филипе! Остави на мен... – Намесих се аз. – Виж сега, моето
момче... Добре е да оценяваш правилно възможностите, които
Господ ти дава. В пленарната зала не умря, нали? И сега си жив.
От теб се изисква да напишеш това, което, предполагам, ще ти
се издиктува. Ако го направиш, ще бъдеш излекуван още сега от
нашите военни лекари, ще получиш българско гражданство и
ще живееш в спокойствие. Ако ли не... – Погледнах към Филип.
- Ако откажеш, аз може и да не те пречукам. Ще постъпя по-
приятно с теб. Ще те дам на трибунал. Не си мисли, че не можем
да извъртим нещата така, сякаш ти си предал Македония.
Елементарно е. Може целият свят да види как предаваш
парламента. А може светът да види и как слагаш край на мъките
на Македония.
- Не съм предател!
- Не съм сигурен. – Отговорих аз.
- Съветвам те да приемеш да пишеш. – Филип не отделяше
пистолета си от главата на македонеца. – Май видя този човек
на какво е способен, а? Какво искаш? Куршум в главата, да
изгориш жив, трибунал или нормален живот? Така, като ти
гледам раните, нищо няма да ти има, ще си вървиш нормално.
Дори ще забравиш за тази нощ... Та, как ти е името?
- Илия.
- Ще забравиш за тази нощ, Илия. – Филип все пак реши да
махне пистолета от главата на младежа. – Е, както решаваш?
- Обещавате ли, че всичко ще е наред?
- Всичко ще е наред. Скопие ще влезе в българските предели.
Ако все пак не успее, то ти със сигурност ще заживееш в
България. Няма как да не вземем парче от Вардарска
Македония. Но Скопие отново ще заблести. Какво е решението
ти?
Скопие не блестеше. Напротив. Битова обстановка, на места
мръсотията бе като от времето на „Прехода” в България,
беднотия. Но разположението на града е чудесно.
- Ще пиша.
- Правилен избор. – Русев остави пистолета си на бюрото,
гледайки към Илия. – Сега ме слушай и пиши.
- Какво ще е това,Филипе? Официален документ?
- Наречи го „Заповед на императора”.

00:45 часа
Филип продължаваше със своята диктовка, докато аз обикалях
из залата, слушах от време на време какво диктува и поглеждах
предпазливо през прозорците. Отвън се чуваха спорадични
изстрели. Множеството все пак бе укротено от армията ни,
която се бе увеличила почти двойно. Явно войските на
Северното направление бяха тук. По коридорите също се чуваха
предимно викове и някой и друг изстрел.
Пред вратата се струпваха наши войски, които се опитваха да
нахлуят в залата.
- Тук са, Филипе.
- Ние победихме.
- Полковник Русев! – Това беше гласът на Михайлов. Нямаше
как да се сбърка леката дрезгавина в гласа на генерала. – Всичко
свърши. Вече няма нужда да се криете вътре.
- Ние не се крием, генерал Михайлов! Ние побеждаваме и в
момента пишем своите условия. – Войниците успяха да нахлуят
при нас, а Михайлов влезе пръв, преди всички, със своите
победоносна походка и ехидна усмивка.
- Победителите не се барикадират!
- Точно така, Михайлов! Победителите не се барикадират. Те
огряват там, където другите не могат да смогнат със
задълженията си. Нищо не пречи да поздравиш с „Честита
победа!” или „Честито Обединение!”, Михайлов. Но
признаването на успехите на другите е признак за човечност и
сърце. При теб май са изсъхнали.
Напрежението между двамата растеше, а раненият Илия
гледаше с недоумение случващото се.
- Този какъв е, победителю? – Попита Михайлов с презрение в
гласа си.
- „Този”, както го наричаш, Михайлов, е човекът, написал
условията за победата ни. Български, скопски, младеж.
- Нужен ли ни е?
- Да.
- Е, не, не ни е. Щом е написал условията, значи не ни е нужен.
– Михайлов с бързо движение извади своя „Стечкин” и застреля
от упор Илия в главата. Младежът мигновено се свлече. Аз и
Филип останахме шокирани. Сега най-неразумното нещо би
било да се опитаме да извадим оръжията си. – Щом условията са
готови, нека ги разпечатаме, а?
Изрод си ти, Михайлов! Изрод! Какво ти беше направило
момчето? Филипе, ти пак беше прав! Прости ни за лъжата,
Илия! В свят, в който може да има два Дявола, ти не можеше да
живееш. Ти не биваше да вярваш на нито един от двата Дявола.
Бе се озовал на грешното място, в грешното време. Ако не
Михайлов, то Филип щеше да се изпрати на сигурна смърт. Или
да те дари с нея. Спаси, Господи, душата на твоя раб Илия!
Прясно издиктуваният документ бе разпечатан от един от
принтерите. Михайлов отиде да вземе листовете и да ги чете.
Иван и Колев бяха останали в пленарната зала. След това
вероятно бяха се смесили с частите на Северното направление.
Къде са сега приятелите ти, Филипе? И ние ли щяхме да
свършим като този младеж?

00:55 часа
Тъпите ни погледи – моят и на Филип, продължаваха да
оглеждат все още топлия труп на македонския младеж.
Войниците от Северното направление не ни гледаха враждебно.
Напротив. Те вероятно бегло знаеха за голямата вражда по
високите етажи на Българската армия. Или не чак толкова бегло.
Сега аз и Филип бяхме като прегрешили гимназисти, чакащи
решението от учителския съвет. Сега какво следваше?
Преместване в друга гимназия? В СОУ? Или пръски от нашата
кръв наоколо след още някой и друг изстрел от упор на стария
генерал? Би толкова път, уби албански шовинист, запали група
размирни граждани, а да умреш от ръката на дърт психопат ли,
Симеоне? Много престижно!
Михайлов прочете всички листове. Илия все пак пишеше
изключително бързо и точно. Момчето, изглежда, беше
запознато с българския език. Генералът хвърли още един
диагонал на листовете от начало.
- Вие майтапите ли се, бе, момчета? – Започна да нарежда
Михайлов. – Ние сме националистическа, но все пак толерантна
към малцинствата си страна. Къде се е чуло и видяло да ги
избиваме? Или пък да ги разменяме? Ние не преговаряме с
терористи. Справяме се сами с тях. Филипе, размекнал си се!
Разочароваш ме.
- А ти как не си се измокрил в този дъжд? – Попита го Филип.
Погледнах Михайлов. Той наистина беше сух.
- Момчета, да сте чували за едно нещо, наречено чадър? Хората
го използвали при дъжд, за да останат сухи.
- Недей да ми остроумничиш. Някои водихме битки, за да
стигнем до сградата на Народното събрание. Нямахме време да
мислим вали ли, духа ли, пече ли. Ние не сме момиченца,
Михайлов. Но виждам, че тук… Май все пак има и такива.
- Щом се намесвате в чуждата работа, ще сте мокри и мръсни.
Но все пак благодарим, че ни помогнахте. – Михайлов се обърна
към офицерите зад себе си. – Докарайте ги!
Секунди по-късно, в залата влязоха, съпровождани от
тежковъоръжени войници, Иван и Колев.
- Уважавам Ви, момчета. Затова и не Ви разоръжихме. Но… -
Той скъса листовете с условията, които Филип само преди
броени минути бе издиктувал на покойния Илия. – Това не
важи. Вие вече нямате работа в Скопие. Прибирайте се по
домовете си за кратък отдих. После ни предстоят кампании в
Сърбия и Гърция, които ще са далеч по-изтощителни. Да
почиват в мир тримата български военнослужещи, загубили
живота си! – Михайлов се прекръсти. В това прекръстване обаче
имаше някаква пресиленост. – Имаме и над седемдесет ранени
войници, но повечето не са сериозно пострадали и може да са
готови за другите планирани операции. Господ да им дава сили
и здраве!
- Амин! – Отговориха всички войници от Северното
направление в един глас.
- Филипе, нямаше какво да направим. – Шептеше Иван.
- Не се притеснявай, Иване. Всичко е наред. Все още нищо не е
загубено.
- Как така? – Попитах аз.
- Нищо не е загубено, докато всичко не е загубено. – Филип
отговори на секундата.
- Е, не е нужно да си говорите така тихо. Радвайте се на
победата на глас. – Широка усмивка и весело говорене от страна
на Михайлов. Отвратителна картинка. За непочтеността нямаше
пенсионна възраст. Никой не напускаше „бизнеса”, докато беше
на средна възраст, за да се опита да запази поне старините си
достойни и спокойни.
- И ти какво? Не приемаш написаните условия, така ли? –
Изръмжа Филип.
- Неприемливи са. Не мога да приема нещо, което не ме
удовлетворява.
- И кое е неудовлетворителното?
- Албанците също заслужават своя част, мисля. Хората се борят
за своето. Ние взехме нашето, те ще вземат своето. Вярно е, че
убихме някои техни братя, но все ще се споразумеем някак.
- Албанците да не се репчат, за да не се окажем след още два
дни в Тирана. Нямаме намерение за влизане в конфликт, но при
необходимост няма да се поколебаем
- Не. Няма да влизате в конфликт. – Отчетлив глас с руски
акцент. В залата влезе среден на ръст мъж с руса коса и руски
черти на лицето. – Михайлов прави това, което е необходимо.
Не ни попитахте за тази война, но ние сме благосклонни към
Вас. Ще получите част от Македония, също както ще стане и с
Албания, Сърбия и Гърция. А после ще решим.
- Сергей… - Прошепна Филип.
- Здравей, Филипе. – Сергей му помаха. – Не забравяй, че тогава
не спасихме само теб. Генерал Михайлов е по-опитен и мъдър.
Има по-трезвен поглед върху ситуацията от теб.
- Ами Скопие? – Попита Филип.
- Скопие… - Повтори Сергей. – Все още не сме решили за
Скопие.
- Хайде, момчета! Не злоупотребявайте с милостта ми. – Намеси
се Михайлов с все същите отвратителни усмивка и веселие в
гласа. – Тръгвайте си. Ние ще се грижим за войниците и
техниката Ви.
- Ние без войниците си не отиваме никъде. Имат нужда от
почивка. - Решително се намеси Иван. – Имаме гориво, имаме
средства, имаме всичко, което ни е необходимо, за да се върнем
във форма. За доброто на всички ще е да си вземем войниците с
нас. Ще разпоредиш да изпратят други части на нашето място,
генерале. Не е толкова трудно.
Михайлов изгледа изпитателно Павлов. Сега той се колебаеше
как да отговори. Като римски император, слушащ виковете на
тълпата дали някой паднал на арената гладиатор да бъде
пощаден, или животът му да бъде погубен.
- Това не е рационално. – Намеси се Сергей.
- А това е работа на Българската армия! – Отсечено му отговори
Филип. - Намесата на външни лица не е желателна, Серьожа!
- Прав си, Филипе. Тук Вие сте външни лица. Крайно време е да
си ходите. – По изражението на Михайлов вече нямаше и помен
от привидното му добро настроение. Кой не е доволен, когато
някой друг му свърши работата?
- Ще го повторя и ще бъде за последно – ние без войниците си
не тръгваме. – Подобна решителност у Иван не бях виждал до
този момент. Сега обаче той се държеше твърдо, грубо, дори с
готовност да влезе в неравната битка.
Михайлов стоеше и гледаше замислено мен, Филип, Иван,
Колев и убития Илия. Генералът въздъхна:
- Е, добре, вземете си войниците. Вие ще се грижите и, ако, не
дай Боже, починат по пътя, ще тежат на Вашата съвест.
- Благодарим, генерале! – Филип излезе с една крачка пред нас,
дръпна крачолите си около бедрата настрани, приклекна и се
поклони. Все едно между нас и хората на Михайлов стоеше
прима балерина, а не разжалван до полковник самопровъзгласил
се фелдмаршал. Днес жените с бради и мъжете без косми по
себе си бяха на мода в Европа и по-голямата останала част от
света. Циркаджия. В следващия си живот може и да се
преродиш като успешна прима балерина, Филипе. Или като
пияницата, за която се представяше в ресторанта.
- Филипе, търпението ми се изчерпва. – Михайлов започваше да
говори през зъби.
- Здраве желаем, генерале! – Русев отдаде почест. – Хайде,
момчета! Време е да си ходим. Тук не сме желани. А и нашите
домове в момента не горят. Какво да се прави… - Полковникът
погледна към Михайлов. – Някои хора просто обичат да живеят
сред разрушенията. Ползотворна работа, господа!
Филип тръгна и ние го последвахме. Войниците мълчаливо ни
направиха коридор, за да преминем. Никой от останалите също
не каза нищо. Настроение като след погром, а не като след бърза
и лесна победа. Лицата на всички бяха безизразни.
- Предайте на албанците съболезнования и от мен. Аз не исках
да ги убивам, но, уви, така се получи. – Филип се обърка към
Михайлов, след като вече беше минал покрай него. – А,
Серьожа… Кръвооросяването на паметта е чуден процес.
Жалко, че при теб започва да върви непълноценно. Останете със
здраве, деца Божии! – Филип се обърна с гръб към тях, вдигна
ръката си и помаха.
- Филипе, нали не си забравил? При това положение,
освещаването на Храм-паметника на Българската армия ще се
състои на 20 юни, точно в 10:00 часа. А вечерта ще
отпразнуваме победата във Военния клуб в София. И
четиримата сте поканени. – Русев така и не се обърна с лице към
Михайлов. – Ще дойдете, нали?
- Разбира се! Ние обичаме някой друг да ни върши работата. Но,
позволи ми, генерале, - Филип все пак се обърна към стария
мръсник. – да сготвя аз. Иначе не бих се чувствал на мястото си.
Дойдох като гост в Македония, възползвах се от превзетата ѝ
столица, ще ходя на църква като готованец… Позволи ми поне
да сготвя. Все пак това съм завършил. Тези, тримата, останаха
доволни от моите гозби.
- Облечете се празнично. Ще уредим нещо за готвенето. – Това
беше всичко, което Михайлов каза студено.
Ние продължихме по пътя си.Излязохме от сградата на
Народното събрание и се отправихме към джипа. Не обръщахме
внимание на летящите по нас предмети. Някои ни уцелваха,
други – не. Разминахме се без наранявания. Дъждът вече беше
слаб, но все пак мокреше.
Четиримата отстрани сега изглеждахме като наказани.
Изглеждахме като загубили войната. Изглеждаше така, сякаш не
ние бяхме влезли триумфално преди малко в същата тази сграда,
от която в момента излизахме с наведени глави.
- Какво ще правим сега? – Попита го Иван с все още долавяща
се горчилка в гласа.
- Ще преспим и ще решим. – Отговори Филип студено.
„Ще преспим и ще решим.” - любима мантра на управляващите
от времето на „Прехода”, макар и от един момент нататък да
започнаха да я използват все по-рядко. Управляващите
българския футбол, обаче, я използваха след всеки провал на
националния отбор. Същото важеше и за треньорите и
директорите на клубовете, когато претърпяваха поредното си
унижение в европейските клубни турнири. И твоята
императорска илюзия рухна, Филипе. Рухна не по-малко шумно
от провалите на нашите клубове в Европа.
- Намислил ли си нещо? – Попитах го аз с надежда, вече на едва
няколко крачки от джипа.
- Полковникът, Симеоне, винаги готви нещо в главата си. Друг е
въпросът кога му се получава и кога – не. Обаче сега съм
спокоен поради една-единствена причина.
- И тя е?
- Ти сериозно ли ме питаш?
- Да. Михайлов дойде и ти отне победата от ръцете. Както се
сещаш, няма да си сред онези, които ще подпишат
капитулацията на Македония. Това устройва ли те?
- Напълно. – Филип се усмихна ехидно. – Не знаеш какво
печелиш, когато губиш, Симеоне.
- Не ми минавай с клишета.
- В клишетата най-често се крие най-баналната, но и най-силна
истина.
- Защо си спокоен и дори усмихнат?
- Защото дойдохме и си свършихме работата, Симеоне.
Направихме онова, което се изискваше от нас. Сега видя ли що
за продажник е дъртият? Явно и руснаците не са по-различни.
Но, да ти кажа, не съжалявам, че ме спасиха тогава. Човек не
трябва да се отказва. Ето, че циркът се развива. Дегенеративно,
но се развива.
- А какво следва?
- Иване, знаеш какво трябва да се направи, нали?
- Знам, знам. Не е ли време да му кажем?
- Изваждаме танковете извън строя, Симеоне. Това ще
направим. Не желаем да сме част от този абсурд. Ще отнеме
време, докато ги възстановят.
- Но тогава или ще ни преразпределят, или ще ни разкрият и ще
ни изправят пред трибунал. Пак ще сме в тяхно подчинение.
- Няма. – Отговори със спокойствие Иван.
Той отиде да говори с офицера, който се включи с
импровизираното съревнование за това коя българска планина е
най-хубава. Офицерът прие радушно казаното от генерала. В
изражението му се четяха гняв, разочарование и тъга. След
около минута Иван се върна при нас.
- Защо си толкова уверен?
- Защото се съмнявам втори път да направят грешката да воюват
с нас. Сърбия и Гърция са сили. Ти, ако бе на мястото на
Михайлов, би ли рискувал втори път с такива, като нас?
Замислих се. Впрочем, аз също не бих рискувал отново с хора
като тях двамата. Какво щеше да стане с нас? Рискови, но пък
ефективни играчи. Не. Във войната на два фронта ти трябват
или само рискови играчи, с които има голяма вероятност да
загубиш, или само играчи на сигурно, при които ефективният
напредък много често е поставен под въпрос.
- Не, не бих рискувал.
- Нормално. Никой не би рискувал. – Отговори Филип, вече
влизайки в джипа.
- И какво? Ще се скатаем ли?
- Не, разбира се. Но първо имаме освещаване на храм, после и
вечеря. Е, по някое време и танковете ще излязат от строя…
- Идиотско е. Пак ще им бъдем подчинени.
- Симеоне, можеш да бъдеш подчинен, само ако се родиш
подчинен. Човек се ражда свободен или роб. Не мисля, че тук
има роби. Но може и да греша…
- Не грешиш. Притеснението не е признак на робство.
- Прав си. Умереното притеснение не е признак на робство.
Прекомерното притеснение е признак на робство.
- Значи и семейството е робство?
- В известен смисъл – да. По-скоро е отговорност. Отговорност,
изискваща своето, а то често включва и притеснение. – Намеси
се Иван.
- Говорят опитните. – Подхвърли Филип. – Настанявайте се,
няма да настинете. Това е просто лятна буря.
Летните бури изграждат характери. Сега се чувствахме досущ
като войниците на Девета плевенска дивизия на генерал
Владимир Вазов, принудени да изоставим позицията, която
спечелихме на цената на немалко кръв. Тогава плевенци оставят
своите кръв, тела и животи край Дойран, отбранявайки
родината. Днес ние също оставихме убити, присъединявайки
тези земи обратно към отечеството.
- А сега накъде? – Попита Павлов.
- В околностите на Шипка. Там ще изчакаме нашите
непобедими, сухи и грациозни генерали. Ще имаме достатъчно
време да се пречистим в Свещения триъгълник – Шипка,
Бузлуджа, Храм-паметника на Българската армия.
За мен бе известно, че минорното настроение остана властващо
до момента, в който заспах.
Светла Ви памет, загинали български момчета!

Трети етап:
Идване в съзнание
Кои сме ние? Защо сме тук? Каква беше нашата мисия в
живота? А какво друго, освен химия, е животът? Прецакване?
Дребни престъпни схеми? Проливане на чужда кръв?
Присвояване на чужди заслуги? Прахосване на пари?
Безразборен и безчувствен секс? Плоски телевизионни
програми, промиващи мозъците на средностатистическите
граждани? Сива, суха и скучна рутина? А след смъртта какво?
Невидима за обикновения човек рутина?
Какво е човекът? Пешка в гигантски шах. Пешка, която бива
пожертвана без миг замисляне. А и коя фигура е по-ценна?
Пешката или офицерът?
Кой би имал против да спечели нещо, без да си е мръднал
пръста? Кой би имал против допълнително парче земя? Против
пари? Против влияние? Против каквото и да е хубаво, стига да е
на аванта? Никой. Никой не би отказал нещо като бонус.
Какво получаваше Сапиенс? Благоприятни условия за живот,
гражданство, права и задължения на хартия, образование. Какво
искаше Сапиенс? Всичко. Какво бе готов да предложи насреща?
В масовия случай – ако не нищо, то възможно най-малко. На
какво бе готов, за да получи всичко? В масовия случай – на
всичко.
Човешкият вид живее с представата, че е единствен господар на
света. Смята, че планетата му е длъжна. Може ли един вид, бил
той и представян и възвеличаван като най-интелигентния, да
бъде господар на планета, която не е изучил? Всъщност, човекът
бе много, много далеч от изучаването на своята планета на едно
прилично ниво. Как същият този вид иска да колонизира Луната
и Марс? Как същият този вид искаше да излезе извън
Слънчевата система, отправяйки се към екзопланета, след като
хибернацията все още бе част само от научната фантастика? На
какво щеше да се подложи човечеството, за да излезе извън
пределите на Слънчевата система? На цели поколения, родени и
израсли в рамките на своя космически кораб-родина? На
космическа самоизолация? Какво щяха да знаят за живота тези
поколения, които ще се родят и ще умрат в космическия кораб?
Нищо. Просто картинки, видеа и холограми, чиято достоверност
те никога не биха могли да проверят. Живот в херметизирани
ламарини. И толкова.
Мисията на човечеството е да напредва. Да извади хибернацията
от полето на научната фантастика. Да промени мирогледа на
следващите поколения в посока щадене на планетата. И за това
нещо ще са нужни още стотици години. Колкото повече се
вреди на планетата, толкова повече тя си отмъщава. Отделно от
процесите, които тя сама преживява, без пряка човешка намеса.
Какво искаме? На едро ли мислим? Не. Ако масите мислиха на
едро, щяхме да сме колонизирали минимум Слънчевата система.
Но не. Мислим на дребно. Мислим дори на ниво „Трохи”.
Мислим и действаме на нивото, в което взаимно си подливаме
вода, мислейки си, че правим нещо значимо и велико. А
всъщност се превръщаме в нискокачествена, изпълнена със
злоба и отрова, храна за червеите. Потъваме в земята, изчезваме
и в умовете на околните. Кои сме били ние? Просто поредните
злобни единици, целящи спирането на прогреса на другите.
Знаехме ли какво е истинска война? Не. Ние, българите, сме
професори по всичко. Дори и в Македония просто се
разходихме и постреляхме. Намесихме се в чуждите вътрешни
работи, макар и там да страдаха хора с българска кръв. Макар и
сам, на сляпо, да си поел риска да нападнеш Скопие, накрая ще
се появи някой генерал Христо Михайлов и ще си присвои
всички заслуги. Така беше от десетилетия.
Дори и да напишеш научен труд, който да преобърне изцяло
човешкия мироглед, е напълно възможно да се появи някой
професор Христо Михайлов и да ти отнеме труда.
Дори и да изобретиш нещо, което да помогне на хората в
неравностойно положение да живеят по начин, приближаващ се
максимално до този, по който живеем ние, ще се появи някой
инженер Христо Михайлов и ще се опита да присвои усилията
ти и плодовете от тези усилия.
Христо-Михайловците са навсякъде. Те дебнат. Чакат. Гладуват,
понякога зверски. Изпитват жажда, понякога неистова. Но
остават на мястото си, за да изскочат, когато дойде най-
подходящият момент за паразитиране. Присламчват се към теб.
Самоизтъкват своята подкрепа във времето на твоя труд. А
такава често не е имало. Опитват се да откраднат вниманието от
теб. Опитват се да откраднат дори илюзиите ти. И успяват.
Привличат светлината на прожекторите. Методично те
изместват. От един момент нататък, техните изяви започват да
стават повече и по-големи. Ти оставаш в периферията на
светлината на прожекторите. Малко по-късно за теб остават
мракът и забравата. Осъмваш без своето творение. То вече не е
твое. Не е и на хората. То е на поредния Христо-Михайловец.
Какво сме ние? Просто част от хранителна верига. Част. Не
връх. Просто химия. Химия. Не царе. Дори и царете са
съставени от химични съединения.
Кои сме ние?
Просто храна за червеите.
Които са храна за Вселената.
Ние също сме храна за Вселената.
Ние сме момент.
 *
* *

10:00 часа
В подножието на Стара планина ни валеше порой. Най-вероятно
това беше снощната скопска буря. Цялата вода бе попила в нас.
Модерните изнежени мъже търсиха първите удобни място и
момент, за да се преоблекат. Ние чинно попихме цялата
дъждовна вода в себе си. Така или иначе скоро ни предстоеше
да се изкъпем. Филип ни обеща, че ще ни заведе във вила, по
неговите думи, „среден клас”. Този път чия щеше да се окаже
вилата? На местния митрополит? На някой местен кмет? Или на
някой друг приятел от армията?
Повечето път от Скопие до Шипка съм го проспал. Противно на
очакванията, военният джип се оказа много удобно място за
спане.
Стара планина. Балканът. И Паметникът на свободата на
Шипка, и Дом-паметникът на Българската комунистическа
партия на Бузлуджа се виждаха. Разстоянието между тях по пътя
беше 9 км. А пътят между Шипка и Бузлуджа не беше
ремонтиран с десетилетия преди идването на власт на „Нова
България”. Един от най-обичаните и най-отричаните райони на
Балкана. Обичан заради Шипка. Отричан заради Бузлуджа.
Отричането на факти е признак на неузрялост. В случая – на
цяло едно общество.
Храм-паметникът на Българската армия се намираше
северозападно от Шейново. Катедралата „Св. Георги
Победоносец” щеше да бъде първият в страната храм-музей на
българската военна история.
Минахме с джипа покрай катедралата, около която беше
обособен парк с паметници. От джипа не се виждаше посветени
на какво или на кого са те. Така... Петкорабна кръстокуполна
базилика в неовизантийски стил. Програмите по вероучение и
смирение обясняваха архитектурата на храмовете у нас. Девет
купола – два цели – на камбанарията и главният купол.
Останалите бяха полукуполи. Всичките бяха златни. Това, което
се знае в обществото, е, че финансирането е съвместно –
българско и руско. „Св. Георги Победоносец” бе същински
втори „Александър Невски”, само че в подножието на Стара
планина, в покрайнините на Шейново.
Площта на самата катедрала бе видимо по-голяма от тази на
„Александър Невски”. Красота насред полето.

10:09 часа
Джипът ни спря в поле в непосредствена близост до храм-
паметника.
- Време е да погледаме малко телевизия. – Филип извади
смартфона си. – Да видим какво са сътворили онези, окупирали
сами Македония. Впрочем, вилата не е никак далеч. Скоро ще
отидем там.
Русев се зае да рови в телефона си, за да пусне Българската
народна телевизия, която и сега, както и преди, се отличаваше
със своята преданост, къде прикрита, къде – не, към
управляващите. Винаги със силните на деня. За добро или за
лошо винаги със силните на деня, но никога със силните на
духа. От телефона зазвуча ентусиазиран мъжки глас.
„Предаваме на живо от сградата на Народното събрание в
Скопие, където се очаква всеки момент президентът на
Република Северна Македония Гьоре Ковачевски, премиерът
Горан Несторовски и командващият въоръжените сили на
Македония генерал Никола Гюровски, както и президентът
на България генерал Атанас Йорданов, премиерът Бисер
Благоев и командващият окупационните ни войски генерал
Христо Михайлов да подпишат капитулацията на Северна
Македония.
Бъгларската армия успя да осъществи обединението на
отечеството с Вардарска Македония на много скъпа цена –
петима загинали и над 70 български военнослужещи...”
- Вечен покой на загиналите! – Филип се прекръсти.
- Вечен покой! – В един глас повторихме аз, Иван и Колев, след
което също се прекръстихме.
„При засилен световен медиен интерес протича събитието.
Българската делегация е във видимо добро настроение. По
лицата на македонците се чете разочарование.
Започва подписването от страна на победените. Дори и в
момента продължават спорадичните експлозии и боеве
между етнически албанци и македонци, в които решително
се намесва и Българската армия, която е надежден гарант за
опазването на националните сигурност, граници, морал и
суверенитет.
Президентът Ковачевски вече подписа договорът за
капитулацията, сега е ред на премиера Несторовски.
Поведението на Ковачевски е нервно, което е разбираемо,
предвид провала на Северна Македония в борбата ѝ на два
фронта. Премиерът Несторовски подписа току-що
капитулацията на своята страна и идва ред на генерал
Гюровски.
Документът е пренесен към масата на българската
делегация. Пръв го подписва президентът – генерал
Йорданов. Нашата делегация не се бави и се старае да не
отлага и със секунда повече така бленувания от над век и
половина момент.
Премиерът Бисер Благоев подписва в момента договора за
капитулацията на Северна Македония.”
В гласа на водещия на моменти ентусиазмът надделяваше над
всичко останало и това приличаше по-скоро на реакция на видео
от страна на влогър, отколкото на водене на живо предаване по
Българската народна телевизия.
„Дойде ред и на последния наш представител – генерал
Христо Михайлов, да подпише капитулацията на вече
бившите ни югозападни съседи. Съвсем след малко реч ще
държи главното действащо лице по превземането на
Македония – от изготвянето на плана за национално
обединение, станало известно с името операция „Изгрев”, до
фактическото навлизане в Скопие.
Генерал Михайлов енергично подписва капитулацията и,
както виждаме, я показва на камерата. Обединението на
България с Вардарска Македония е факт! Генерал Михайлов
се изправя и отива на парламентарната трибуна, за да
държи реч.
- Добър ден! – Михайлов започна своята реч, а вратът на Филип
изпука. Един Господ знаеше какво си мисли в момента
полковникът. – Изключително съм радостен от факта, че
днес сме тук по този щастлив повод – обединението на
родината с откъснатите от нашите предели през
последните над 150 години земи. И, за да бъда максимално
точен, окончателното обединение. Настроенията са все
още смесени. Цари объркване и това е съвсем нормално. Ние,
като една страна, изповядваща демократичните ценности,
въпреки че държим на силния национализъм, гарантираме
правото на живот, имоти, вяра, име и чест на всеки един
гражданин, без значение от неговите етнос и вяра. България
е пример за толерантност и ние сме доказали това през
годините. Нашата твърда намеса в Скопие бе само и
единствено с цел да предотврати по-сериозни сблъсъци и
безредици. Щастливи сме, че сложихме край на една заблуда,
донесла на помакедончените българи и съседните народи
само омраза, апетити и страдания. Днес ние празнуваме
края на една заблуда. Празнуваме края на неясната съдба на
земите от Струмица до Дойран и от Скопие до Битоля. За
съжаление, обединението ни не мина без да се пролее кръв,
но такава е била Божията воля. Ето, че днес ние сме заедно.
В следващите дни ще подпишем документите за
окончателния статут на Македония. Нашите очаквания са
ние да получим по-голямата част от страната. Тоест,
всичко, което сме окупирали до момента. За албанската
държава ще остане всичко на запад и югозапад от Скопие. В
следващите дни ще дойде и делегация от Албания. Тогава
всичко ще бъде окончателно оповестено, но нашите
очаквания са да няма повече пречки. На всеки гражданин,
който е на окупираната от нас територия, както и всеки
етнически македонски гражданин, останал в западната и
северозападната част на Северна Македония, му се полага
български паспорт, за да стане той пълноправен гражданин
на Република България. Ние приветстваме с „Добре дошъл!”
всеки един български гражданин в пределите на нашата
родина! Днес е един празничен ден! Да празнуваме!
Речта на генерал Михайлов приключва в този момент. Той
слиза от трибуната и отива при останалата част от
българската делегация.
Камерите показаха за момент и президента на Руската
федерация – Константин Бирюков, главнокомандващия
Въоръжените сили на Русия – генерал Фьодор Александров,
министъра на външните работи на Русия – Максим Тарасов,
Московския и на цяла Русия патриарх Алексий III, както и
сътрудници от посолството на Руската федерация у нас.
Президентът Бирюков, изглежда, е пристигнал неофициално
със своята делегация в Скопие. Очаква се руската държава
да бъде арбитър в разделянето на територията на
капитулиралата Северна Македония. Историческите факти
сочат в посока, в която трябва да сме готови за и да
допускаме всичко като крайно решение.
Президентът Бирюков изненадващо се отправя към
трибуната, но, въпреки изненаданите погледи на всички, - От
всички присъстващи, Михайлов изглеждаше най-изненадан. –
никой не спира президента на Руската федерация.
Уважаеми зрители, ще превеждам речта на президента
Бирюков с леко забавяне.
- Добър ден! ... Днес сме тук, за да сложим края на една много
странна военна интервенция. ... Разбираме желанието на
българския народ да се обедини със своите отдавна и
несправедливо откъснати от пределите на родината
сънародници. ... Ние сме готови още днес, тук и сега, да
преговаряме за окончателното разделение на територията
на Северна Македония. ... Приоритетите на нашия военно-
политически лагер, обаче, стоят над националните
интереси. ... На Балканския полуостров се образува
своеобразна мюсюлманска дъга. ... Дълг на Русия е да
предпази своите славянски и християнски братя. ... Затова
предлагаме следното разпределение на територията на
Северна Македония: оста „Глобочица – Стение” да премине
в границите на Албания. Оста „Търново – Гевгели”, включая
Крива Паланка и Щип, да премине в границите на България.
... Между двете държави да се създаде руски военен
протекторат, с цел опазване на мира в региона, като Скопие
да остане свободен град със свободен достъп – място на
срещи между страни по спорни въпроси и конфликти.”
Бирюков говореше глупост след глупост. Русия отново не
мислеше за нас. На албанците щяха да дадат повече, защото
постигана целта си чрез екстремизъм и благодарение на нашата
намеса. На нас даваха по-малко парче от пая, но пък
изключително населено само с българи. Колко ли скопяни биха
се съгласили да дойдат в пределите на родината, предвид това,
което обикновено се случваше и се готвеше в градовете със
свободен статут?
- И после ние сме били предателите! Абсурд! – Филип побесня.
И беше в правото си. – Ние какво ли не правим в името на
съюза, а сега пак искат да ни разкъсат вътрешно! Нашата кръв
остана там! Нашата! Не тяхната! Някой може ли да ми каже
защо късата памет е толкова често явление? Да не би да сме в
нова пандемия?
„ – Разбира се, това предложение подлежи на преговори.”
- Що за глупости? Нали Михайлов нямаше да отстъпва и на
милиметър назад? – Намеси се Иван.
- От дъртия продажник – толкова! Но и ние имаме с какво да
отговорим. Всичко е наред с консервите, нали? Кога се очаква
танковете да започнат да излизат от строя?
- Вече би трябвало да са започнали да излизат от строя. И, да,
всичко с консервите е наред.
- За какви консерви говорите, мамка му?
- Симеоне, млъкни и слушай! Брат ти, Крум, по всяка
вероятност ще присъства на освещаването на катедралата. Все
пак е един от най-известните терапевти в България. Голяма
личност, помагаща на хората. Такива личности имат място на
събитие като освещаване на храм-паметника на Българската
армия. Получих информация, докато ти спеше. Обадиха ми се
около границата. Брат ти е невредим. Скоро ще го видиш. А
това... – Филип отново се концентрира в екрана на своя
смартфон. – Майната му! Ако приемем подобен позор, по-добре
да се откажем от всичките окупирани земи. Пак платихме с
наша кръв за чуждите масрафи.
„Генерал Михайлов изглежда меко казано изненадан от
речта на президента Бирюков. В момента трибуната е
празна, но и никой няма привидно желание да се качи на нея.
Сякаш настъпва лек смут в пленарната зала на Народното
събрание в Скопие. – Струва ми се, че дори водещият не знае
как да реагира на тази ситуация. – Виждаме, обаче, към
трибуната да се насочва министърът на външните работи
на Русия – Максим Тарасов. Отново ще превеждам с леко
забавяне изявлението на министъра.
- Добър ден! ... Руската държава не е съгласна да отстъпва
големи територии нито на България, нито на Албания. ...
От днес нататък бившата вече Северна Македония получава
статут на руски военен протекторат със столица Скопие.
... Разрешаваме, разбира се, свободното придвижване на
македонски и албански граждани през територията на
протектората, както и свободната търговия, но със
засилено присъствие на руски военнослужещи в района. ...
Промяната в статута на територията е наложителна,
тъй като Западният лагер има силно присъствие в региона.
... Русия ще изпрати свои военни тук, за да стабилизира
баланса на силите и влиянията. ... Ние не сме привърженици
на войната и не подкрепяме нито сепаратистката дейност
на албанските националисти, нито въоръжената военна
намеса от страна на България. ... Затова няма да наложим
никакви санкции и репарации нито на Албания, нито на
България, но те няма да получат и квадратен километър от
територията на бившата вече Република Северна
Македония, която, считано от днес, се казва Вардарска
Македония. ... В следващите няколко часа би трябвало
всичко да бъде документално оформено, след което предстои
подписване и от четирите страни. ... Благодаря Ви за
търпението!”
- Е, не! – Филип полудя и веднага излезе от джипа. Навън вече
валеше едва-едва.
- Отидохме за зелен хайвер. Пак. Само че този път действахме
по свои собствени подбуди. – Заключи радушно Колев.
- Какво ще обясним на народа си? Пак ли ще се наведем? – Пита
с гняв в гласа си Иван.
- Очевидно това е нашата съдба. – Изстрелях аз и веднага си
навляко два недоволни погледа. – Но това е явен знак, че не
трябва да има кампании в Сърбия и Гърция. Тогава какво?
Ситуациите ще са далеч по-сложни. Няма да можем да
ликвидираме въздушната им мощ. В никакъв случай. А и вече
действахме по този начин. Нужен е нов. Ще похабим
невъобразимо по-голямо количество българска кръв, най-
вероятно напразно. И този път ще понесем поражения за
милиони, ако не и за милиарди левове. Дори и да спечелим,
накрая пак ще дойде Бирюков и ще ни ощети, вероятно ще иска
и да откъсне от нашата земя.
- Какво предлагаш?
- Да говорим с Михайлов, а, ако се наложи, да предприемем и
по-твърди мерки.
- Мислиш ли, че ще разбере от дума? Парите не говорят. Те само
шумят.
- Осем милиона души в момента са разочаровани от това
развитие на нещата. Втори път не трябва да се допуска.
Недоволството започва да се обръща срещу нас. А ние кадърна
и отстояваща позициите си дипломация никога не сме имали.
Какво ще освещаваме? Какво ще празнуваме? Просто
демонстрация на военна мощ пред света ли? Не. Сега ще сме
най-големите идиоти, ако празнуваме.
- Аз забелязвам и нещо положително в продажността на
Михайлов. – Изръси Иван. Интересна теза. – Погледни нещата
малко по-мащабно. Ако ние бяхме останали там, трудно щяхме
да удържим Филип. Щеше да тръгне да избира руския
политически, военен и духовен елит, въпреки че е русофил.
Чувството за национална принадлежност винаги е било по-
силно. Както е и у мен, и у теб, и у лейтенант Колев, вярвам. А
какво щеше да стане, ако Филип беше, ако дори не избил, а само
ранил, цялата им делегация?
- Вероятно щяха да го убият там. – Полковникът се разхождаше
в полето, близо до джипа. – И щеше да има тежки последици за
България.
- Окупация, лейтенант! Окупация! Катастрофа! Ще ни обявят
война и моментално ще ни разгромят. Руснаците обичат своя
президент. Той насочи Русия да тръгне по нов път. Сега тя
продължава да се връща към своите най-добри времена. Така че
имаш право. Съдбата ни е да сме наведени. Но все пак с
територия и без санкции.
- Ами кампаниите в Сърбия и Гърция?
- Ти си прав, лейтенант. Трябва да говорим с Михайлов, а, ако се
наложи, да предприемем и по-тежки мерки. По-открито
предупреждение от това, в Скопие, преди малко, няма как да
има.
- Имате ли някаква визия как ще стане това?
- За визиите се обърни към Филип. Той е по тази част.
- Интересно ми е... Ти как би постъпил, ако беше в Скопие?
- Вероятно не бих тръгнал да избивам цялата руска делегация.
Все пак имам семейство. Виж, при Филип е друго. Той е егоист
и шовинист. Егоист и шовинист, враждуващ с много и
влиятелни хора. Възможно най-лошата комбинация, а? – Засмя
се горчиво генералът. Усмивката му бе пресилена, очите му
крещяха едно – разочарование.
- Май винаги има по-лошо. – Вяло отговорих аз и слязох от
джипа.
Поредният Христо-Михайловец се появи на хоризонта, за да
прецака предишния такъв. И не само него. Този Христо-
Михайловец прецака надеждите на осем милиона души. Не бе
първият, надали ще бъде и последният. Чувството, когато
прецакат този, когото е прецакал теб, не е добро. Така или иначе
и при такива обстоятелства, твоето положение не става по-
добро. Но ние, за добро или за лошо, в по-голямата си част, сме
нация от Христо-Михайловци.
Сега паметниците на Шипка и Бузлуджа бяха толкова малки и
далечни и същевременно излъчваха толкова магнетизъм от
своите епохи. Паметникът на свободата на Шипка – открит през
1934 г., построен за 12 години от Царство България. Дом-
паметникът на БКП на Бузлуджа – открит през 1981 г., построен
за 7 години от Народна република България.
Безумно количество от смесени чувства се изливаше в този
район на Балкана, в който е и географският център на България
– местността „Узана”. Толкова много почит и омраза,
концентрирани в толкова малко разстояние. А под двата
паметника – Шипченският манастир, в който храм-паметникът
„Рождество Христово” в руски стил, открит през 1902 г., е
построен за 17 години от руски архитекти, чрез дарения
предимно от Русия, но и от България. Сега историята, изглежда,
се повтаряше. За следващите строеве, този район щеше да стане
още по-противоречив. Противоречия и смесени чувства. Така,
както бе присъщо на разума и сърцето на всеки човек. Така се
случваше и с географското сърце на България.
- Какво става? Излезе да подишаш малко въздух ли? – Гласът на
Филип звучеше по-спокоен, но неговото поведение не издаваше
нищо такова.
- Имам нужда да подишам малко, да.
- И? Какво мислиш?
- Кампании в Сърбия и Гърция не трябва да има.
- Знаеш ли... Вече и аз така мисля.
- И какво следва?
- Не знам.
- Лъжеш.
- Е, чак пък да лъжа... Просто не е нужно да знаеш това. Дори и
другите – Той погледна към джипа. – не знаят. Не е необходимо.
- А какво мислиш ти за ситуацията?
- Какво мисля ли... – Филип млъкна за момент. – Съединяваме
се, за да се разединим и се разединяваме, за да се съединим.
Това мисля. От друга страна, убеден съм, че Войводина все пак
ще се върне в пределите на Сърбия. И този протекторат няма да
издържи. Но ние пак ще понесем всички изтезания.
- Защо си убеден за Войводина?
- Където е текло, пак ще тече, Симеоне. Какво е останало от
стотиците княжества и херцогства, обединявали се около
немските крале през Средновековието? Нищо. Сега Германия е
една държава, макар да има разпръснати германци и в нейните
съседи. Ами Италия? Не. Това е приказка с предизвестен край.
Явно все още не сме понесли достатъчно страдания. Но дълбоко
в себе си, ние знаем как ще завърши всичко това.
- Тук се сливат няколко енергии. – Рязко промених темата аз. –
И всичко се вижда едно от друго.
- Енергиите ги правят хората, Симеоне. Аз смятам, че това е
един от най-хубавите райони на България. Събират се и
продължават да се събират различни епохи, управления, стилове
и поколения. Красиво е. Ето, да вземем например новата
катедрала „Св. Георги Победоносец”. 5200 квадратни метра
площ само на храма. 16 камбани. Прилича до голяма степен на
„Александър Невски”.
- Някой ден и за нея ще говорят лошо, защото е финансирана и
от Русия.
- А може би и в момента го правят, заради отнемането на
Македония. Ти да видя някой от нашите да се противи? Не,
нали? Фигуранти. Но вече казах, че и този протекторат няма да
издържи. От едната страна има хора като мен, от другата са
албанците. Все пак можем да се надяваме, че македонците ще
решат да дойдат тук, където е сигурно.
- Ти би ли изоставил дома си толкова лесно?
- Ако се задават репресии и несигурно бъдеще, способен съм да
го направя.
- Мислиш ли, че ще започнат да прииждат македонци?
- Не знам. Те са научени да търпят, но могат и много бързо да
обърнат нещата в своя полза. Прекалено рано е за такива
прогнози. Не е ли време да се изкъпем и преоблечем? По-добре
ще е да отидем към вилата.
- Този път чия е? На кой митрополит, кмет или военен?
- На брат ти е. – Замръзнах, а онзи започна да се хили. –
Майтапя се. На един човек, който ми дължи услуга, е.
Насочихме се към джипа. За пореден път.
Потайността на Филип относно Сръбската и Гръцката кампания
не ми даваше покой.
В интересни времена живеехме.
 *
* *

20 юни
Последните два дни преминаха главно в задълбочени мисли
относно провала и във вели опити за релакс. В Скопие се
подписаха унизителни за България договори, условията на които
ни оставяха в досегашните граници, задължаваха ни да нямаме
претенции върху македонската земя, македонците, които
пожелаят да пребивават в България, щяха да имат това право, но
ние не можехме да изискваме побългаряване на техните имена.
Пряка намеса от страна на Русия във вътрешните ни работи.
Поредната. Сега се оказва, че нямаме приятели. Американците
ни гърбиха, както си поискат, руснаците продължават тази
традиция. Кои сме ние, че да се изправим срещу държави от
такъв калибър? Те можеха да сменят името и статута ни стотици
пъти на ден, стига да го пожелаеха. А ние, с нашата малка и
добре въоръжена армия, сме само за местна консумация.
Руската делегация от Скопие щеше да присъства на
освещаването на храма. Сега пред нас имаше два пътя – или
щяхме да се наведем, или Филип щеше да предизвика касапница
и щяхме да бъдем принудени да се наведем. Кой щеше да поеме
отговорност за този национален позор?
През тези два дни се опитах да изкопча информация и от Филип,
и от Иван, и от Симеон. Нищо. Тотален крах. Все пак щях да
видя брат си, което бе основната победа. Щях да имам време да
го разпитам преди кампаниите в Сърбия и Гърция. Ако изобщо
щяха да се състоят.
Мисълта, че ние бихме могли да действаме по начин, подобен
на сепаратисткия, саботирайки своята национална политика, не
ми даваше спокойствие. Не. Глупости си мисля. България има
един път и той е към национално обединение. Македония ще
бъде наша. Въпреки Русия. Съединили сме се, въпреки
неодобрението на Русия. Обявили сме независимостта си
въпреки Османската империя. Поехме по пътя на
националистическата политика и връщането на славата на
нашата армия въпреки ЕС и НАТО. Ще си вземем Македония.
Ще си вземем и Беломорска Тракия и Западните покрайнини.
Въпреки Русия и въпреки всичките ни съюзници. И въпреки
Михайлов. Защото такава е Божията воля. И никой не е по-
голям от нея.
На този етап всички бе решено. Нямаше защо да мислим как
биха могли да бъдат нещата. От нас се изискваше да вършим
своята работа. И ние я вършихме. В тези два дни нищо не успя
наистина да ни откъсне от мрачните мисли за позора в Скопие.
А как, всъщност, се държахме ние? Като малки деца без воля и
характер. Или като гимназисти, които нямат желание да учат.
Казаха ни да си тръгваме и ние си тръгнахме. Момченца, не
мъже. Мухльовци, не мъже. Мъжленца, не мъже. Един истински
мъж никога не би предал в чужди ръце току-така, след леко
мъмрене, съдбата на стотици хиляди души.

09:40 часа
Около комплекса имаше огромно струпване на военна техника,
военнослужещи, медии, политици от всякакъв тип – министри,
депутати и градоначалници, граждани. Началото на лятото
отваряше и нов храм у нас. Нова надежда. Нов устрем. А след
това? След това поредният Христо-Михайловец или
Константин-Бирюковец. Такива шеги си правеше животът.
Такива шеги си правят всички недосегаеми, а и всички,
помислили се за такива. А истински недосегаеми са само
времето и господарите на Вселената.
Квартетът ни подмина безмълвно всички официални гости на
церемонията. Никой не заслужаваше нашето внимание. Това
повтори десетки пъти Филип през двата дни във вилата, чиято
собственост така и не ми стана известна. Просто „един човек,
който ми дължи услуга”. Удобно обяснение. Удобно измъкване.
С периферното си зрение забелязвах някои злобни погледи. За
момент тръпки ме побиваха по гладко избръснатите бузи. На
кои личности от военната история ми напомняха Филип и
Иван… Така… Втората Световна война. 1939-1945 г. Сетих се!
Филип ми приличаше на италианския маршал Итало Балбо, а
Иван – на генерал-лейтенант Хайнц Гудериан. Само че ние
бяхме далеч от техните опит и постижения. Дори не участвахме
във война, а в някакъв фарс, от който основната облага отиде в
чужди ръце.
Македония бе нашето страдание така, както Прусия, Елзас и
Лотарингия бяха страданието за немците. Така, както и
изгубеният контрол върху азиатските крайбрежия беше
страданието на японските имперски амбиции. Кой друг беше в
нашето положение?
Корейците. Един народ, подкрепян и разделян от политическите
идеологии след края на Втората Световна война. Докато
българският народ растеше, поне засега, с бавни темпове,
корейците и от северната, и от южната страна растяха с доста
по-бързи темпове и не бяха застрашени от застаряване или
изчезване. Заплаха, която никой в България, дори и сред
управляващите, не смееше да отхвърли смело.

09:45 часа
Ние влязохме първи в храма, сваляйки своите фуражки и
заемайки своите места в центъра на катедралата, вдясно от пътя
между входа на храма и олтара. Докато всички други бяха
навън, ние влязохме и очаквахме освещаването с интерес и
напрежение.
Напрежението навън се усещаше по-осезаемо, въпреки
фалшивите усмивки от учтивост на повечето гости. Не успях да
видя Крум, защото не се спряхме. Както, впрочем, и останалите
гости. Всеки се движеше нанякъде. Щях да го фокусирам в
катедралата, стига да беше в първите редове. Ако ли не – след
церемонията нямаше къде да отиде.
- Симеоне, успокой се! Крум е отвън. Видях го. Както ти казах –
невредим е.
- Защо не ми каза?
- Не е необходимо да се размекваме или да се издаваме точно
сега. След освещаването на храма може, но сега – не. Още малко
остана. Ще потърпиш. Разбирам, че си грижовен брат, но тук е
пълно с хора, които не е добре да виждат каквато и да е слабост
в нашия така добре заформен квартет. Не си го представях така,
но това е положението.
- А как си го представяше? – Намеси се Иван.
- С истинска победа и повод за празнуване. Сега цари
национално униние, а ние тук ще си празнуваме, заедно с онези,
които ни отнеха победата. Изкуство е да караш онези, които
плащат чуждите прищевки с векове, да си плащат отново и да
нямат право да гъкнат.
В храма започнаха лека-полека да влизат гостите. Усмивки
грееха на повечето лица, които влизаха в „Св. Георги
Победоносец”.
- Нека после да го говорим, а? – Предложих аз. – Започва да
става леко неудобно.
- Майната им на всички! – Отсече Филип. – Продажници и
предатели влизат в Божия дом, за да демонстрират вярата си.
Исус е изгонил търговците от храма, а тези, които търгуват с
човешките съдби? Тях кой ще ги изгони?
- Сега може и да получим прозрение. – Лейтенант Колев се
обади, в опит да тушира напрежението. Лейтенант, ти, за
съжаление, си като мен. Не приличаше на известен командир от
Втората Световна война. Ние, с теб, сме просто адютанти, всеки
със своята цел. Адютанти, борещи се за различни неща,
подчинени на командири, борещи се за различни неща.
Командири, служещи в армия, бореща се сама със себе си за
различни неща. Армия на държава, бореща се за чужди
интереси. Държава с общество, изиграно за пореден път и от
този момент вероятно също борещо се за различни неща.
Какво следваше след позора? Обещания? Популизъм?
Обяснения? Мерки? Чистки? Посипване на главата с пепел?
Народни бунтове? Избори? Криза? Подем? Не. Празненство.
Празнуване заедно с онези, които ни отнеха победата със своите
абсурдни доводи. Заравяне на главата в пясъка. Руски военен
протекторат можеше да се създаде по всяко време като
превенция и евентуален преден фронт при потенциална
религиозна война. Подготовка за бъдещ щурм срещу Истанбул?
Възможно е.

09:55 часа
Всички поканени гости вече бяха влезли вътре в храма.
Глъчката отвън се пренесе вътре, но с по-ниски децибели.
Гражданите останаха отвън, тъй като не бяха поканени, а и за
тях просто не остана място.
Красота, мамка му! Православието и неговото изкуство бяха
неповторими. Прекрасна визуализация на библейските сцени и
светци. Но също така и прекрасна фасада за лукав и похотлив
живот от страна на много хора. Пред очите на Господа –
смирение, а зад тях? И все пак смея да твърдя, че е по-добре да
виждаш в какво вярваш, отколкото да се покланяш пред нещо,
което не можеш да видиш. Човешкото същество обича да
визуализира всичко, за да го почувства по-близко.
В католическите и протестантските църкви нямаше нищо. Суха,
грамадна архитектура и опити за мейнстрийм развлечения,
пропити с Божия пропаганда, проповядвана по пренаписана
Библия. Развлечения, пари, развлечения, пари, занимания, пари.
Всичко се свеждаше до месечния финансов принос под формата
на десятък или дарения.
В православието човек можеше да дари на храма колкото
прецени. Вярата и религията затова са вяра и религия – за да
очертаят границите на позволеното. Забраните често не са за
лошо. Напротив, те изграждат. Очертават. Възпитават.
Децибелите в храма постепенно започнаха да намалят, за да
може в един момент да останат просто кратки единични
разговори.

10:00 часа
Камбана започна да бие.
- Света Богородице, тебе величаем! И вси светци, и вси владики,
и Тебе, Господи – Исусе Христе, Боже наш! Помилуй нас! –
Започна йереят.
- Амин! Господи, нашето човеколюбство благослови! –
Продължи архиереят, докато в това време духовниците,
пременени в празнични църковни одежди, започнаха да излизат
иззад олтара. – Тебе молим, Господи, човешките грехове
опрости! И молим Те за Твоите милосърдие, милост и смирение.
От лукавия ни избави! И в Царството си нас, грешните, приеми!
Имаше нещо дълбоко сбъркано тук, но кой съм аз, че да се меся
в ритуала по освещаване на храма? Вярата не е това, което беше.
Войната също. Побеждаваш – карат те да плащаш. Вярваш –
проповядват ти странни неща. Свети Георги, света Богородица и
Младенецът наблюдаваха над олтара. Хорът пееше чудесно,
макар по физиономиите на много от гостите да се четяха досада
и недоумение.
- На Господа да се помооооооооооолииииииииииииииим… -
Започна самият български патриарх Йосиф.
Филип се прекръсти с поглед към земята. Останалите трима
гледахме право напред. В храма явно имаше душевни брожения
не само от Филип. Тук те нямаше да намерят своето лекарство.
Освещаването на храм с душевно безпокойство предполагаше
нездрави основи на вярата.
Архиереят и свещениците продължиха да пеят и да извършват
ритуалите по освещаването. Устройството, обличането и
помазването на престола, освещаването на стените и полагането
на светите мощи в кивота минаха безпроблемно, без излишни
ексцесии.
- Слава Тебе, Господи! – Хорът наистина пееше чудесно.
Всички се държаха прилично, макар и в погледите им да се
четяха задни мисли. Филип се кръстеше и често припяваше,
шептейки. Нали именно най-големите грешници бяха най-
вярващи и смятаха, че Господ ще опрости греховете им и ще ги
приеме в Рая.
- Помилуй нас, грешните, и ни спаси!

12:15 часа
Освещаването вътре мина прекрасно. Сега предстоеше
почетните роти да преминат пред погледа на Михайлов и
патриарха. Знамената явно а били осветени, докато нашият
квартет бе заел местата си в катедралата. Омразата и злобата
отнемат от разсъдъка. А и кои бяхме ние сега? Никои. Нито
командири на роти, нито герои от Македония. Ние бяхме
излъгани от по-висшестоящите от нас.
Цялата церемония я изкарахме геройски, без да обелим дума
дори. Михайлов, патриархът и руската делегация приемаха
поздравления и усмивки от медиите, политиците и гражданите.
На какво се смеехте, дявол да Ви вземе? Нима бяхме победили?
Нима бяхме взели това, което ни се полага? Нима не ни
прецакаха за пореден път?
Не. Нищо не се е променило. От векове насам сме наведени. И
още векове ще ходим наведени. Митът за силната, твърда и
независима националистическа власт в България рухна.
В света най-много се котираха древногръцката, римската,
скандинавската и месопотамската митология. Чудя се кога ли
ще дойде денят, в който ще започне да се оценява подобаващо и
българската митология, според която ние сме най-великите и
непреклонните, а всъщност вървяхме наведени, търсейки някой,
който да ни освободи от отговорности и задължения.

12:35 часа
Церемонията по освещаването на Храм-паметника на
Българската армия приключи. Камбаните биха празнично.
Симфония. Красота. Магия. Поезия. Не се отбихме в музея и
при мемориалите. Всичко бе копирано едно към едно с руския
образец. След Скопския позор, ние нямаше как да се примирим.
Обичахме се и се мразихме едновременно. Не можехме да стоим
в кожите си от безсилие. Борбата дава надежда и усещане за
значимост, но всъщност е безсмислена. Енергиен вампир.
Михайлов още получаваше поздравления и си говореше с
политиците и журналистите. Четиримата нямахме друг избор,
освен да се движим в комплект.
- Добър ден, генерал Михайлов! Поздравления за победата! –
Заяде се Филип.
- О, полковник Русев! – Михайлов беше разочарован, но се
опита да сдържа яда и агресията си. – Как си? Хареса ли ти
церемонията?
- Ама, разбира се, че ми хареса. Всичко, свързано с Бога, е
толкова чисто, красиво и възвишено... Катедралата е станала
невероятно. Архитектурно чудо. Дано тук да отслужваме много
молебени предивойни и след успешния им край.
- Благодаря за хубавите думи, полковник Русев! Как мога да Ви
помогна?
- Има едно Божие дете, което искам да взема при себе си. В
замяна съм готов да дам на Ваше подчинение майор Панайот
Станев.
- Интересно предложение, полковник Русев. – Наоколо гостите
ни гледаха странно, с презрение в очите дори. – Как Ви хрумна?
И за кого става въпрос?
- Говоря за лейтенант от запаса Крум Касабов. Знам, че е на
Ваше подчинение. Това Божие дете – Филип ме погледна. – е
брат на лейтенант Касабов. И също е лейтенант Касабов.
Братята не са се виждали с месеци. Аз, противно на всички
приказки за мен, съм добър човек и искам да доставя радост на
двама, разделени от обстоятелствата, братя. – Двамата се
гледаха с непринудена омраза. Маските, зад които трябваше да
се крият пред обществеността, придаваха на отношенията им
сарказъм, ехидност и престореност. Колко от тези люде знаеха
за омразата между двамата? Колко от тях заемаха страна и чия
страна заемаха те?
Какво спираше сега страните да се захапят, да се сбият и да се
избият? Страх от Бога? Едва ли. Продажниците и безбожниците
не се страхуват от Бога, защото те не Го признават.
- Да речем, че мога да Ви помогна, полковник. – Извинете ни за
момент. – Михайлов се обърна към своите събеседници, които
ни изпратиха с изпитателни погледи. – Това, че си победител, не
означава, че можеш да ми се качиш на главата. Разбра ли ме?
- Генерал Михайлов, притеснявам се така. Вие ме завличате
нанякъде. Изпитвам страх за живота и здравето си.
- Филипе, престани с цирковете! Кажи какво искаш. – Михайлов
ни обходи набързо с поглед. – Насаме.
- А, не, генерал Михайлов. Те са ми личната охрана. Знаете, аз
съм известна личност, имам много почитатели, но и много
врагове. Те са ми просто охранители. Нищо няма да чуят. А, ако
чуят, нищо няма да издадат. Те са се клели. Никой доблестен
мъж не престъпва клетвата си, генерал Михайлов.
- Защо ти е лейтенант Касабов?
- Защото ми е брат и не сме се виждали от месеци. Преди
кампаниите в Сърбия и Гърция имаме право на няколко дни
отпуск, нали така? – Намесих се решително аз, гледайки с
подозрение Михайлов. – Или се бъркам, генерале?
- Прав сте, лейтенант. Ще видя какво мога да направя по
въпроса.
- Ще го направиш сега! – Филип се озъби на Михайлов.
- Или какво? Ще продължиш със смените си кампании срещу
мен? Давай.
- А какво ще кажеш кампаниите срещу теб да спрат? Враговете
в Сърбия и Гърция не ти ли стигат? Даваш ни лейтенант
Касабов, получаваш си майор Станев и сметките се разчистват.
Водата спира да се мъти.
Опитвах се да схвана каква игра започна да играе Филип в този
момент. Каква игра, Симеоне? Това са блъфове. При това
елементарни. Никога, дори и с помощта на късмета, един
природно слаб играч не може да надвие опитния и силен такъв,
пък бил той и самопровъзгласилият се император Филип III
Македонски.
- Не ти вярвам, Филипе.
- Аз съм полковник Русев. Полковник Русев! – Натърти Филип.
- Точно, защото си полковник Русев, затова и не мога да ти
имам вяра.
- Аз държа на думата си. Мога да преглътна егото си. Просто
правим тази размяна и всичко остава в миналото. Вярвам, че с
братя Касабови ще пожънем мнго успехи на бойното поле.
- А кой ти каза, Филипе, че ще командваш направление в
Сърбия или Гърция? Пък и много си се размекнал. Започнал си
да мислиш за благото на други хора. Това е крайно нетипично за
теб.
- Дори и да не командвам направление, Михайлов, аз винаги
поставям България над всичко и всички. Не мога да доставя
щастие на всички, но гледам да помагам там, където мога. Все
пак не носи такова удовлетворение, както, например, кражбата
на чужия труд и поголовното прецакване, но пък е нещо, което
би могъл да опиташ.
Михайлов гледаше злобно целия квартет. Гостите наоколо се
опитваха да доловят нещо от нашия разговор. Не знам какво
успяваха да чуят. Майната им! Нация от Христо-Михайловци и
сеирджии!
- Продължавам да не ти вярвам, но сигурен ли си, че това е
цената, на която ще спреш да ме занимаваш с дребнавите си
простотии?
- Убеден съм. Е, разбира се, да ме оставите и да Ви готвя
довечера. Отнехте ми заслугите в Македония, но искам
празничната вечеря да е мое дело. Все пак съм възпитаник на
ТОХ-а. Докато разговарях с македонските граждани, научих
нови ястия. Това е второто нещо, което искам. Нищо повече. В
противен случай ще се обидя жестоко.
- Скъп си на триците и си евтин на брашното, Филипе... Но,
добре, така да бъде. Лейтенант Касабов е тук. Идете, намерете
го и си го вземете.
- Станев ти го предадох още в Скопие. Твой е.
- А относно вечерята... Добре. Ти ще готвиш. Очаквам да ни
изненадаш.
Двамата размениха студени погледи. Камбаните продължаваха
да бият празнично.
- А сега, господа, извинете ме. Аз също съм известна личност и
графикът ми е запълнен. – В изражението и гласа на Михайлов
имаше надменност, присъща на някой новоизлюпил се актьор
или певец, още не срещнал истински затруднения в своите
кариера и живот.
- Извинен сте, генерале. – Отговорих му аз.
- Знаете ли... Харесвате ми, лейтенант. Жалко, че така се
случиха нещата при Вас. – Каза ехидно старият, след което
отиде при свои събеседници. Арогантността убива, генерале.
- Хайде, нямаме много време. – Каза Филип и ни дръпна, в
търсене на Крум.
- А какво ще готвиш, императоре? – Иван дръпна Филип за
яката.
- Много и разнообразни ястия. – Полковникът се усмихна
дяволито.
Обикаляхме две-три минути, но без успех. За момент се спрях и
през морето от хора разпознах осанката на брат си. Нашият
квартет продължаваше да бъде все така студен и мълчалив към
околното множество.
- Крум е там. – Посочих го, привличайки погледа на останалите
трима.
- Честито! – Поздрави ме Филип.
Моментално отидохме при Крум, който си говореше с някакви
костюмари, вероятно кметове или политици.
- Да не би да си възмъжал, бе, брат ми? – Започнах аз, след
което огледах за секунда неговите събеседници. – Извинете ни,
господа. – Крум ме огледа, засмя се и отиде встрани от
костюмарите.
- Аз ли? Аз съм си мъж. Ама май ти си втвърдил китките.
- Тъпак.
- Е, прецакването също е част от втвърдяването на китките.
Разбрах какво се е случило. Гадна работа.
- Да... Не ни е за първи път.
- Как се справи?
- Наложи се да убия няколко души по пътя към победата. Така,
де, към позора. Такъв позор не е имало в най-новата ни история.
- Е, ето, че вече има. – Крум се засмя горчиво.
- Ние току-що те изтъргувахме. Вече си с нас.
- Чувствам се като нашумяла футболна звезда. Или като топ
хакер, така да знаеш.
- Май по-скоро си ценен военен кадър.
- Просто ценна личност. – Намеси се Филип. – Хайде, мили
дечица, да отиваме в джипката, да пристигнем в столичката и да
приготвим папкане за довечера. – Сега Русев звучеше като
госпожа от детската градина, която се опитваше да строи децата
и да ги накара да легнат за следобедния си сън.
Крум гледаше странно Русев, но не казваше нищо.
- Филипе, не сме ти деца. Ясно? – Скастрих го аз.
- За непослушните ще има шамари. – Той вече вървеше към
джипа и говореше с гръб към нас, вдигайки лявата си ръка
нагоре и показвайки с нея шамар. Полковникът събра няколко
погледа от периферията на събитието, но едва ли сега това го
интересуваше.
- Май се заформя весела компания. – Констатира Иван. –
Момчета, хайде да тръгваме. Купонът ще е в джипа. Тук остават
само... Сухари. – Генерал-лейтенантът се усмихна и също тръгна
със своя адютант към военния джип.
Изглежда настроението започваше да се връща. Камбаните биха,
а глъчката наоколо продължаваше. Преобладаваха веселите
гласове. Всички се държаха така, сякаш нищо не се бе случило.
Сякаш боят за Скопие беше някаква илюзия, някакъв сън.
Сякаш не бяхме изкачили връх Солунска глава. Сякаш не бяхме
в Македония за почти две денонощия.
Отричането на фактите нагледно показваше нивото на узряване
на едно общество. А тук дори празничните мелодии на
камбаните не можеха да заглушат крещящите некомпетентност,
незрялост и посредственост. Нима националистическата
приказка, в която живеехме, бе просто поредната дирижирана
илюзия?
Да.
Не.
Не знам.
- Круме, имаме много какво да си говорим с теб.
- Е, цял си. Това обяснява всичко. – Крум започна да се смее
тъпо.
- Ще тръгваш ли към джипа?
- След Вас, мадам. – Брат ми приклекна и ми се поклони,
подканвайки ме с жест с ръка да тръгна.
- Идиот!
- Е, понякога прощавам обидите на еманципираните дами.
Да, настроението наистина започваше да се връща.
Единствената разлика с положението преди беше, че Крум бе
станал още по-голям идиот и сега навсякъде му се привиждаха
жени.
Спокойно, Круме, скоро ще си при своята Гергана.

*
* *

Подбалканският път. В Македония се нагледахме на чукари, а

сега Подбалканският път на България ни идваше като цяла
магистрала, по която движението се осъществяваше скоростно.
Би било срамно главният готвач да закъснее за служебните си
ангажименти. Пореден срам за кратко време? Срамът не беше
нещо непознато за нас, като нация, като квартет и вече като
квинтет.
Правителството ни не предвиждаше да предприеме каквито и да
било мерки срещу поредната несправедливост към България.
Дори връчването на протестна нота в този момент беше химера.
Какво бяхме ние? Руска губерния? Не знам кое е по-добре –
бивш американски военен полигон или руска губерния без
особено право на глас. Не знам кое е по-малкото зло, макар и
резултатите да сочат ясно, че, бидейки под крилото на Русия,
ние имаме сигурност, армия и икономика, но никога не би се
допуснало да си вземем несправедливо отнените територии, в
някои от които преобладаващото етническо население и до днес
е българското.
Налице отново беше отдаване на част от суверенитета, бидейки
за пореден път външна граница, този път на Източния лагер. Не
можеше всичко да бъде толкова просто. Две разменени реплики
и, хоп, всичко е готово и забравено. Какво можеше да се случи с
нас? Може би щяха да ни изпратят в трудовите лагери. Или пък
не? Може би наистина всичко бе толкова просто? Сега бях
щастлив да видя онова говедо – брат ми.

15:00 часа
Вече излизахме от Пирдоп. По груби сметки ни оставаше още
около час и половина, докато стигнем до Военния клуб в София.
Зеленината по пътя освежаваше въздуха и правеше пейзажа
приятен. Някогашният единствен път между столицата и морето
сега беше заменен от по-бързата, но нуждаеща се често от
ремонти и затваряния автомагистрала „Тракия”. Все пак бе
доста по-приятно да стигнеш до морето за 3-4 часа от София,
отколкото за половин ден.
- Господин главен готвач, гостите да не вземат да останат
гладни? – Иван не спираше да се шегува. Какво друго ни
оставаше? Да изпаднем в дълбоко самосъжаление? Какво би
станало, ако всички изпадахме в дълбоко самосъжаление при
всеки свой неуспех? Картинка, достойна за претендент за
участие в „Декамерон” на Бокачо – навън депресия, поразяваща
хора по улиците, а по домовете – затворени хора, дишащи
цветовете на оптимизма, опитващи се да се самосъхранят.
- Няма, драги гостенино. Всички ще бъдат сити. Все пак съм
главен готвач, макар и официално да нямам и един ден трудов
стаж като готвач.
- Именно това ме притеснява. – Намесих се аз, докато с брат ми
се заяждахме отзад.
- Е, гостенино... Обиждате ме. Но нима Вие не сте допуал
грешки?
- Не и нарочно.
- Аз не допускам грешки нарочно, лейтенант Касабов. Човек
съм. Не съм перфектен. Случва ми се да греша.
- Филипе, твоите грешки не струват ли малко скъпо?
- Симеоне, много грешки в историята са стрували скъпо. Но
същевременно с това са дали нов тласък в развитието на
човечеството. Или пък в по-дребен мащаб, но това няма
значение. Всяка грешка е един успех в зародиш.
- А Вие, полковник, имате ли някакво готово меню в главата си?
– Крум беше притеснен. Говореше с някакви резерви, което е
странно за един от най-добрите психотерапевти в страната. Дали
Филип и Крум се познаваха? Всичко е възможно.
- Имам, разбира се. Що за главен готвач би отишъл някъде без
ясна визия? Говорим за официална празнична вечеря. Ще
празнуваме демонстрацията на военна мощ. Вярно, напразна, но
все пак ще я отпразнуваме. Разбира се, за предястие мога да
предложа салата от неадекватен майор с домати, рукола и
сметана. Ескериментирам. Извинете, ако нещо не Ви хареса.
Голяма част от българите не обичат да експериментират и
залагат на традиционните ястия. Главен готвач не се става само
с мусака и пълнени чушки. Трябва да се внесе нотка екзотика.
- Основното ще е?
- Разбира се, ще стигна и до основното. – Речта на Филип бе
високопарна, но на нея можеха да повярват само хора, които не
го познават. – Върти ми се идеята за генералски бут с кайсия,
сос „Уорчестър”, зеленчуково пюре и канапе от четири вида
сирена.
- Десерт? – За втори път прекъснах Филип.
- За десерт мисля да е генерал-лейтенантско шкембе. Може би
ще бъде десерт, тип „Кайзершмарен”. В превод –
„Императорска палачинка”. Смятам, че знаете какви съставки
има там, но мисля в случая, вместо плодове, да сложа сладолед
и медена горчица. Така ще стимулирам небцата Ви да усетят
възможно повече вкусове. Едно време, малко преди водната
криза, бях на ресторант в Горна Оряховица. Там ми сервираха
страхотен Кайзершмарен, със стафиди и слаголед, а
палачинковото тесто беше просто мозък. А, като казах мозък...
Е, не. Ще Ви сготвя мозък някой друг път.
- Ти луд ли си, или само се правиш? – Раздразнено попита Крум.
Между двамата се очертаваше напрежение. Момчета, ние сме от
един отбор, дявол да го вземе!
- Е, чак пък да съм луд... Чак пък да се правя... Аз съм просто
главен готвач, който експериментира с продуктите. Искам да
обогатя кулинарната култура на своите гости и да разчупя
стереотипите, които небцата им са си създали, с нови и
нестандартни неща.
- Все още не мога да преценя дали наистина си луд, или се
правиш. – С подозрение заключи Крум.
- Едно ще Ви кажа, деца. Не яжте тази вечер. За Вас специално
ще направя друга вечеря, само че друг път. Днес няма да ми
стигне времето.
- Е, нали си главен готвач? – Контрирах го аз.
- Главен готвач, Симеоне, не главен робот. Иване, обади се във
Военния клуб. Кажи им да ми приготвят всичко налично,
защото иначе ще хвърчат глави. Хич не ми се занимава да
наказвам, когато съм в празнично настроение. А, да… Забравих
и класиката – боб чорба. Та, вярвам, че за час и половина ще се
справят. Време е военният елит на България да опита от ястията
на шеф Русев. Подчертай да ми подготвят наистина всичко и да
ме оставят сам да се вихря. Ще се разочаровам, ако не мога да
си свърша работата качествено, така да знаят.
Погледите, които се хвърляха към полковника, сега по-скоро
бяха изпълнени със загриженост за психическото му състояние,
отколкото с празнично настроение, но Иван кимна и все пак се
обади и проведе кратък телефонен разговор.
- Ти канибал ли си? – Изпусна Крум веднага след края на
телефонния разговор..
- Не, не съм. Но, ако няма нищо друго за ядене, мога и канибал
да стана. Човечеството е минавало и през такива периоди и
ситуации, за да може днес да оценява правилно гладът, че даже
и вицове има за това. Също като онзи виц, в който трима
корабокруширали на самотен остров и само те оцелели от целия
лайнер. Знаете ли го?
- Не, разкажи го.
- Корабокруширал някакъв луксозен лайнер в открито море и от
този лайнер успели да доплуват до брега на самотен остров само
трима мъже. И, щат, не щат, приели факта, че трябва да
оцеляват сами. Търсили храна из целия остров, обаче
растителността била отровна, а гладът вече напирал жестоко.
Десет дни след корабокрушението, първият решил, че ще се
жертва в името на общото благо и временната победа над глада
и си отрязал ръката. Все пак надеждите им не угаснали и
продължили да търсят храна на острова, но така и не успявали.
След още десет дни, вторият решил също да жертва част от себе
си и си отрязал единия крак. И пак временна победа над глада,
пак известно време мир и любов. Минали още десет дни и
дошъл ред на третия да нахрани себе си и останалите двама.
Мислил, мисли, но така и не искал да се раздели с част от себе
си. Онези започнали да го гледат с недоверие – Разказването на
вицове, изглежда, се отдаваше на Филип. Никой не смееше да го
прекъсва, а и разказването на вицове често се отдаваше на
онези, които умеят да разтягат локуми с часове, без нищо да
кажат. На нашите депутати от времето на „Прехода”, например,
не им се отдаваше да разказват вицове. Бяха прекалено дървени,
облажили и недалновидни. – Накрая го принудили да даде своя
дан и той решил да си извади чепа. Треснал го на масата, а онези
започнали да се радват и да викат „Оооооо, саламчееееее!”, а
нашият човек отговорил „Какво саламче, бе? Едно кремче и си
лягайте!”.
В джипа избъхна неподправен смях. Вероятно никой не беше
чувал този виц. Признавам, човешката изобретателност за
измъкване от напечени ситуации бе на добро ниво.
- Все пак мисля, че менюто би трябвало да е разнообразно. –
Заключи с някаква едва доловима мъдрост в гласа си лейтенант
Колев. Същински Соломон.
- Имаш право, лейтенант. Вие, четиримата, ще сте моите гости.
Военният елит на страната ще е моето жури.
- Многочленно жури. – Апосторфира Крум.
- Колкото пвоече мнения получа, толкова по-добре, лейтенант.
Ще си създам по-добра представа за нивото, на което съм. Не
бих дал на гостите си да консумират нещо, което не струва.
- А тогава ние какво ще правим на тази вечеря?
- Е, как какво? Що за въпрос? Ще видите, а, ако е рекъл Господ,
и ще опитате ястия на световно ниво. Кулинарията вече не е
това, което беше преди. Сега тя е изкуство. Наука. А науката
обича експериментите. Аз също.
- Нали не си намислил да правиш някоя глупост?
- Кой? Аз? – Филип чак започна да вика, симулирайки учудване
и възмущение. – Аз ще готвя за хора. Това е голяма отговорност,
мили момчета. Особено, когато се сетя и за кого ще готвя.
Затова и искам тази вечер да се държим прилично. Все пак не
готвим за обикновени хора, а за тези, които гарантират
националните сигурност, морал и суверенитет. И които
понякога демонстрират на света, къде чрез учения, къде чрез
разни експедиции, нашата военна мощ. Аз няма да мога да Ви
наблюдавам, защото ще съм в кухнята, но Ви вярвам.
- Филипе, пий си хапчетата! – Клъвнах го аз. Така и не можех да
разбера какво точно ще направи. Предположения – безброй.
Конкретни концепции, върху които да се спра – няколко.
- Аз съм здрав, Симеоне. Моите доктори не са ме
диагностицирали с нищо и нищо не са ми и изписали да пия.
Кофти е да не мога да бъда модерен човек, пиещ една торба с
лекарства. Пък и, виж, нося слънчеви очила като първия идиот.
Защо? Защото имам проблеми със зрението. Както пишеше в
една болница в София – „Болестите идват от ядове, а ядовете –
от гадове.”. Та, така е и при мен, ако ме разбираш.
- Мислиш да ги тровиш ли, какво? Или ще готвиш различно за
всеки?
- Тайна е, Симеоне. Аз бих се радвал да направя седемнадесет
различни неща, умножени по три… - Филип помисли за
секунда. – Петдесет и едно неща. Е, ще трябва да съм машина,
но една държава пада за 32 часа, какво остава да се направят 51
ястия? За нула време за готови!
- Сигурен ли си, че би могъл? – Крум отново се опита да се
заяде.
- Лейтенант, не се съмнявайте в мен. И тъй като ще готвя за себе
си и за още 16 изтъкнати личности, можете да бъдете сигурен,
че ястията ми ще бъдат елитарни. При мен няма място за
грешки. Е, Вашите ястия ще бъдат малко по-готини от техните.
Все пак аз не забравям кой е бил с мен през цялото време. За
Вас, господа, само най-доброто. Гарантирано от полковника.
Имах чувството, че слушам някаква идиотска реклама на
поредния мултифункционален пасатор. Как може един пасатор
да е мултифункционален, мамка му? Та той е просто пасатор! И
за подобни рекламни продукции, тип „Ситком”, са давани луди
пари. Тогава рекламите от този тип у нас също изглеждаха
идиотски, но чуждите, най-вече европейските, азиатските и
северноамериканските бяха върхът на глупостта. Тези клипове
бяха способни да ме накарат по-скоро да повярвам, че
участващите в тях са дрогирани, отколкото в ефективността и
качеството на рекламирания продукт.
Помилуй, Господи, нас, невежите!
- И как решихте да изтъргувате точно мен? – Поинтересува се
Крум.
- Лейтенант, аз също съм човек и имам чувства. Е, семейството
ми се разпадна, но добре си спомням колко хубаво е да го имаш.
Няма как да помогна на всички. Не и на този свят. Но за другия
още има време.
- Разбирам, полковник. Благодаря. А какво се е случило с
Вашето семейство?
- Нищо особено. Развод. Намери си друг мъж. Не ми позволява
да виждам детето… Обичайните глупости.
Наблюдавах и двамата през цялото време. Имаше някаква
дистанция в разговорите между двамата. И двамата говориха
премерено, с резерви. Тук, може би, ставаше нещо.
- Съжалявам, полковник.
- Няма проблеми, лейтенант. Имате ли деца?
- Не, нямам.
- А жена?
- Още не сме женени.
- Е, ще се ожените, а след това и децата ще дойдат. Всичко ще
бъде наред.
- Дано, полковник.
- Щом полковникът казва, значи ще бъде наред. Но полковникът
казва и друго – вечерята ще се хареса на всички.
Това пък звучеше като фанатизирана реклама на място или
събитие, които ще се харесат на всеки, който реши да ги посети.
Досущ като нашумелите семинари, на които „успели в живота”
хора идват и ти дават съвети как да живееш срещу „скромни”
суми.
А какво е успехът в живота? За клошаря може да са събрани за
деня десет килограма кашони. За милиардера – поредните
спечели, без значение как, пари. Успехът е субективно понятие.
Поредното. Като истината. Като любовта. Като комфорта. Като
спортните и политическите пристрасия, в чиято правота
конкретният човек е убеден. Като тълкуването на историята и
като дефиницията за добри външен вид и социално, материално,
здравно и финансово положение. Като щастието. Като още куп
неща. Като почти всичко.
Успехът за нас в този момент щеше да е стигането до Военния
клуб. После и вечерята. А след това и прибирането във вилата
на Крум. А после и кампаниите срещу Сърбия и Гърция. И
всичко, което и ние, и животът щяхме да си поднесем в някаква
силна и неконтролируема върволица.
А София наближаваше.

*
* *

16:30 часа
Въздухът в София беше горещ. На площад „Цар Освободител”,
пред парламента, имаше голям протест срещу нашата
отсъстваща дипломация по въпроса с Македония. Ние
празнуваме, Вие протестирате. Това моментално започна да ми
напомня на едни времена, срещу които рамо до рамо сме
протестирали аз, Крум, Филип, а явно и всички онези, които
бяха съставили плана за нападения над Македония, Сърбия и
Гърция. Ние зарязахме джипа отзад и заобиколохме, за да
влезем през централния вход. Каква беше разликата между нас
сега и тях тогава?
Може ли едно отровено от постоянната мисъл за пари и
перманентно треперене общество да направи нещо чисто, без то
да бъде омаскарено от тези две пагубни мисли?
- Мили деца, - Започна Филип, малко преди да се озовем на
входа. – вечерята е предвидена да се състои в концертната зала.
За щастие, без досадните медии. Би трябвало да сме радостни.
Това е голяма чест. – На входа ни спря мъж, минаващ
тридесетте, със съвсем къса коса, започващ да оплешивява
отпред и леко пълен.
- Добър ден, господа!
- Добър да е, Божии чеда! – Отговори Филип.
- Вие кой сте? – Мъжът във всекидневна униформа ме попита
учтиво.
- Той е моят нов адютант. – Намеси се Русев, а онзи започна да
ме гледа въпросително.
- Лейтенант Симеон Касабов.
- Така… Лейтенант Симеон Касабов. – Онзи седя и гледа тъпо в
екрана няколко секунди. – Да, идеално. Можете да влезете. Ами
Вие? – Онзи се обърна към Крум.
- Момче… - Скастри го Филип.
- Старши сержант съм, полковник.
- Старши сержант! Това е лейтенант Крум Касабов – един от
най-известните и успешни психотерапевти у нас, уважаван
офицер, почетен гост на събитието довечера и брат на лейтенант
Симеон Касабов. Старши сержант, не е добре да се излагате
така. Представяте ли си само какъв срам би бил това за Вас?
Предполагам, че тук Ви е добре. – Сержантът започна да се
черви и оглежда от неудобство. – Нормално е. Всеки търси своя
комфорт в живота. Нали не искате да се местим наляво-надясно?
- Извинявам се, лейтенант Касабов!
- Извинен сте, сержант! – Отговори Крум, опитвайки се да
сдържи своя смях.
- Само заради добрите Ви обноски няма да Ви издам и предложа
за наказание, сержант. Желая Ви лека работа и хубава вечер! –
Каза Филип, след което направи жест да влизаме.
- Приятна вечер, господа! – Пожела сержантът.
Ние изминахме още няколко метра, след което се спряхме.
- Оттук поема Иван. Аз отивам да си свърша поетите
ангажименти. Успех, деца! И без глупости.
- Глупостите ги очакваме от теб. – Казах аз, при което Филип ме
изгледа умилително и невинно, както гледа гладна котка.
- Нараняваш чувствата ми.
- Майната ти!
Ние се отправихме към концертната зала, докато полковникът
отиде в съвсем друга посока.

19:00 часа
Не. Едно общество, отровено от постоянната мисъл за пари и
перманентно треперене, не може да сътвори нещо чисто и да го
опази такова. Рано или късно сътвореното ще бъде омаскарено
от тези две пагубни мисли.
Модерният футболен фен, покварен от мислите за печалба в
своето ежедневие, забравяше, че на стадиона той е просто фен.
Преди идването на власт на националистите, масовият футболен
привърженик у нас или чоплеше слънчогледови семки на
стадиона, или псуваше, когато и другите започваха да го правят,
по всичко живо със смартфон в ръка, проверявайки постоянно
резултатите от мачовете в чуждите първенства, надявайки се да
спечели някой и друг лев. А много от въпросните футболни
привърженици не живееха в недоимък. Те просто се лакомяха и
искаха повече и повече. Хазартът бе отровил техните съзнание.
Той бе отнел от тях истинската, неподправената емоция от
играта. Къде оставаше насладата от живота, ако мислите винаги
бяха свързани с пари? Един истински фен никога не би тръгнал
да печели от любимата си игра. В противен случай, той е просто
интересчия. А такива имаше прекалено много и навсякъде.
Модерният футболен фен в Европа си плащаше скъпи билети, за
да отиде на модерните стадиони, на които предимно да си рови
в смартфона, вместо да гледа висококачествена продукция.
Плащаш си, за да разнообразиш обстоятелствата, при които да
се потопиш в дигиталния свят. Какво значение имат тогава
мястото и обстановката наоколо, когато, така или иначе, си
решил да го направиш? Това бе просто скъпа и трудно обяснима
куртоазия.
Съпоставим пример с това е да искаш да печелиш от жена си
или от децата си, без да ги поставяш на първо място. Това
показваше само едно - безчовечност. Защо, по дяволите, имаш
семейство, ако то няма да е на първо място?
„Нова България” закри всички частни букмейкъри у нас, издаде
закон, който забраняваше частното букмейкърство и
стимулираше държавния тотализатор и различните му видове
моментни игри. Просто го направиха. Закриха частните
букмейкъри и си присвоиха активите им, които след това уж
бяха разпределени за спешни и наложителни ремонти и проекти
в страната. Нашите пари, отишли под една или друга форма в
букмейкърите, бяха вложени главно в инфраструктурата, спорта
и образованието.
В концертната зала започваха да идват и останалите висши
военни, заедно със своите адютанти. Някои от тях шушукаха и
коментираха как Филип нямало да се справи с готвенето и
надали щял да ги изненада в кулинарно отношение. Шушукане.
Какви мъже сте, че шушукате, а не говорите ясно и не заставате
зад думите си? Смачкани от живота мижитурки и безгласни
букви сега се изживяваха като лъвове.
Келнерите трескаво обикаляха, разнасяха напитки и наливаха
вино. До официалното начало на вечерята имаше още цял час,
но масата в концертната зала вече беше запълнена.
- Здравейте, момчета! Отдавна не сме се виждали! – Михайлов
се провикна и се усмихваше ехидно под мустак, гледайки към
нас. – Да пием за Вас! – Генералът вдигна чаша с бяло вино.
- Не му се поддавай на провокациите. – Дръпна ме Иван.
- Чу ли, брат ми? – Опитах се неловко да играя на „Развален
телефон”, предупреждавайки Крум да не реагира.
- Генералите говориха на теб, тъпако. – Отвърна ми Крум.
Пределно ясно ми бе, че и Михайлов, и Павлов се обърнаха към
мен. Предателите винаги са най-активни.
- Наздраве, генерале! – Отговорих аз, вдигайки чашата си с
червено вино, след което отпих. И не само аз. Всички вдигнаха
тост и отпиха, без да кажат нищо. Безгласни букви. Гледаха своя
вожд с възхищение, страхопотичание и страх да кажат каквото и
да е. Страх да говорят дори с мен.
- Е, лейтенант, как е животът? Хареса ли Ви церемонията по
освещаването на храм-паметника на нашата армия? – Генерал-
лейтенант Налбантов, вероятно окрилен от нагледното
преимущество, започна да ме пита разни неща. Направих се на
приятно разсеян и не чух нищо след въпроса за освещаването на
катедралата.
- Благодаря, генерале. Животът е добре, дори повече от добре. –
Отговорих преспокойно аз, пред погледите на всички
присъстващи. – А относно церемонията... Всичко, свързано с
Бога, е прекрасно, стига да не е отровено със задни мисли.
- Радвам се, лейтенант. И силно се надявам, че ще продължим да
обменяме опит с Вас. Изглеждате ми като човек с потенциал, но
попаднал при грешния човек. Често хората с потенциал, сами по
себе си, не са виновни. Просто съдбата си прави лоши шеги. Но
за Вас, господа лейтенанти, сме готови да направим жест. Сега,
знаете, предстоят кампании в Сърбия и Гърция. Защо не станете
част от нашия щаб, който ще оперира в Гърция? Все пак по
Южното направление в Македония бяхме безупречни и
очакваме бързо напредване в територията на гърците. И още
нещо... – Налбантов сключи пръсти. Той се криеше зад ехидна
усмивка и някаква дразнеща превзетост в жестикулацията си. –
Ще забравим за сегашното Ви положение.
- Ами Македония? Защо са ни Питор, Ниш, Кавала, Ксанти,
Комотини, Александруполис и евентуално Солун, ако нямаме
Скопие, Битоля и Куманово? – Контрирах зетя на Михайлов аз.
- Леко избързвате, лейтенант. Щях да стигна и до тази част в
своето изложение, но ще обясня тезата и надеждите на нашата
страна. Вярваме, че, побеждавайки гърците, руснаците ще се
оттеглят от Македония и ще ни дадат полагащото се. Нещо
повече – имаме принципна договорка с тях това да се случи.
- Да речем, че това се случи и руснаците се оттеглят от
Македония. – Крум се намеси в обсъждането. – Това
предложение засяга и мен, съгласете се.
- Разбира се, лейтенант. – Усмивката на Налбантов сега
вероятно би предизвикала Филип, ако той беше тук, да отхапе
гръкляна на избраника на дъщерята на Михайлов.
- Дори и да победим гърците, дори и да покажем, че сме сила
срещу равностоен, а в някои компоненти и превъзхождащ ни
противник, как руснаците ще тълкуват нападението ни над
Сърбия? Мисля си, че тогава ще загубим какъвто и да е шанс за
териториално разширение. Не бихме могли да говорим нито за
Западните покрайнини, нито за Поморавието, какво остава за
земи в Македоняи и излаз на Бяло море...
- Накъде биете, лейтенант? – Включи се Михайлов със сериозен
вид. – Говорете по-конкретно, моля.
- Разбирам, генерале, че сме се събрали тук, за да отпразнуваме,
вярвам, не поредната несправедливост към България, свързана с
Македония, а откриването на катедралата на Българската армия.
Впрочем, нека само кажа, че днес видях много щастливи лица.
Руснаците също бяха доволни, а това е важно, тъй като голяма
част от финансирането дойде именно от тях. Както и да е.
Мисълта ми е следната – не подкрепям идеята на сърбите да им
се размине, ни най-малко. Но нека първо се докажем срещу една
вражеска страна.
- Уважавам и приемам мнението Ви, лейтенант, но какво
предлагате да направим, ако Сърбия ни нападне в това време?
- Ако някой тръгне да напада дома Ви, за да го обере, Вие какво
ще направите, генерале? – Михайлов се умълча. – Това е
риторичен въпрос, вярвам. Не бихте го оставили да
материализира своите намерения, надявам се. В противен
случай ще създадете работа на хора като мен заради
неимуществените вреди, които ще понесат членовете на
семейството Ви. Но, както вече казах, тук сме се събрали, за да
празнуваме. Няма да навлизам в дълбоки причинно-следствени
реторики и да пояснявам кое след кое следва.
- Разбрах Ви перфектно, лейтенант. – Каза Михайлов. – Ще
обсъдим Вашето предложение.
- Не казвам дори да се променя нищо в предварително
описаната, разписана и подготвена операция. Моето мнение е,
че трябва да се изчака. Това е единственият ни шанс да си
върнем несправедливо отнетото в Македония. А какво толкова
ценно има в Македония, че всички се борят за нея, населението
ѝ страда, постоянно намалява и променя своя етнически
произход?
- Нима не знаете, лейтенант?
- Досещам се, генерале, но не разбирам защо някой иска да
властва над опустели земи. Не разбирам защо никой не заселва
християни там. Нима опитите за съединяването на
мюсюлманската дъга на Балканите ще се борят от наша страна с
преобладаващо мюсюлманско население там? Или пък с пусти
земи?
- Македонският въпрос винаги е бил специфичен. – Михайлов
даде назад. Отстъпваше или се засилваше? – Ще обсъдим
Вашето предложение, лейтенант Касабов. Но няма да е тази
вечер. Тази вечер ще празнуваме. С Божията воля, скоро отново
ще празнуваме.
- Пируваме на гърба на излъганите за пореден път българи в
Македония. – Изсъсках аз.
- Лейтенант, нашето празненство тази вечер ще бъде
прелюдията към техния по-добър живот. Русия ще ни отстъпи.
- Кога Русия е отстъпвала, генерале? Кога е отстъпвала нещо на
нас?
Михайлов се замисли за момент, отпи от виното си и се
намръщи.
- Този път ще се случи, лейтенант. Винаги има първи път.
- Няма да се случи, генерале. – Сега по изражението на
Михайлов се четеше истински гняв.
- Защо мислите така, лейтенант?
- Защото, генерал Михайлов, Русия е единственият гарант за
недопускането на съединяването на мюсюлманската дъга на
Балканите. Кой ще се справи сам, поотделно? Ние ли?
Възможно е. Но ние сме малко. Сърбите ли? Видяхме ги как се
справиха в Косово и Войводина, макар във Войводина
желанията да бяха просто за отделяне, а сега, по ирония на
съдбата, за връщане към Сърбия. Гърците ли ще се справят? Те
са корави, това е факт. Но и те са малко и ще паднат геройски, в
името на своята свобода. И все пак нека спрем дотук. –
Предложих аз. – Поводът е позитивен. Ще имаме време да
бистрим бъдещата политика на Балканите. И помежду си, и със
съседите си.
- Харесвате ми. Вие, двамата, сте братя, нали? Или се бъркам? –
В очите на Михайлов имаше пламъчета. Той сякаш наистина
искаше да ни прилапа, а какво щеше да прави с нас по-нататък,
вероятно щеше да реши по-късно.
- Тъй вярно. – С нотка на сарказъм отговорих аз.
- Двама братя. Лейтенанти. Предложението, което преди малко
генерал-лейтенант Налбантов Ви отправи, важи. С Вашите
аналитични умове, най-малкото, което можем да Ви предложим,
са полковнически чинове.
- В замяна на какво? – Крум ме изпревари най-безскрупулно.
- В замяна на Вашата лоялност, лейтенант. В замяна на
лоялността и на двама Ви. Имате погледи и сърца на
победители. Какво заслужава лъвът? Какво му е отредено? Да
бъде победител. Какво Ви даде полковник Русев? Срам, който
може да бъде заличен много бързо и лесно. – Михайлов сключи
пръсти и сложи главата си върху ръцете. – Какво, според Вас,
господа, заслужава лъвът – да бъде победител и името му да
бъде изписано със златни букви или да бъде отритнат от
мястото, което е заел и за което се е бил и да носи вечен срам? –
Усмивката не слизаше от лицето на стария генерал през цялото
време. – Мисля, че сте умни момчета и вече сте си отговорили
на този въпрос.
- Наистина ли искате само нашата лоялност, генерале? Без нищо
повече? – Не му вярвах. Но исках да видя дали е премислил
това, което казва, или импровизира. – Просто една лоялност ще
Ви бъде достатъчна?
- Е, има си и клаузи, разбира се. Ето, че потвърждавате моите
думи, че сте умни момчета. Полковническите чинове и
привилегиите ще ги получите в момента, в който ми предадете
всичко, което имате срещу полковник Русев. Впрочем, аз
гарантирам за конфиденциалността на този разговор. Извън
рамките на залата, този разговор не се е провеждал.
- Какво ще се случи с полковник Русев? – Попитах аз.
- Да не би да сте се привързал към полковника, лейтенант? От
една страна Ви разбирам, но от друга не съвсем. Все пак това е
човек без доблест, чест и дисциплина. Човек, който не се
подчинява и не признава авторитета на по-възрастните и
опитните от него. Та, съдбата му ще бъде същата като съдбата
на дезертьорите и предателите. С една дума – смърт.
Иван просто наблюдаваше. Подобна пасивност можех да си
обясня само по два начина – продиктувана от някаква тактика
или от незаинтересованост. Той се занимаваше с чашата си и не
говореше. Проследяваше разговора единствено с очи. Без да
каже нищо. Без каквато и да е емоция, изписана на лицето му.
Сега той не бе по-различен от останалите фигуранти на
голямата маса.
- Нищо такова, генерале.
- Виждам, че прекарвате много време. Затова стигнах до този
извод.
- Така е, прекарваме много време заедно. – Съгласих се аз. – Но
не съм се привързал към полковника.
- И правилно сте постъпил, лейтенант. Подривническата
дейност в Българската армия трябва да бъде преустановена. А
полковник Русев е първоизточникът на всичко това. Той има
мрежа от контакти не само в армията, но и из държавата. За
щастие, по силите ни е да унищожим тази мрежа. Отечеството
ни заслужава по-добри дни и доблестни полковници.
- Съгласен съм с Вас, генерале.
- Съгласете се, че и никой не обича предателите.
- Не бих се чувствал предател, генерале. Да издадеш подривника
не е предателство. Чест е.
- И тук сме на едно мнение, лейтенант. Виждате ли как спойката
започва да става все по-устойчива?
- Ами, ако хипотетично откажем да съдействаме, а с това и
полковническите чинове? – Крум също зае стойката на
Михайлов. – Чисто хипотетично, разбира се. Хубаво е да знаем
какво би се случили при всички развития на нещата.
- Съмнявате се да не би да Ви лъжа и напълно Ви разбирам. Но
аз съм генерал Михайлов. Аз държа на думата си, без значение
какво ще ми струва това. Та, чисто хипотетично, ще Ви кажа
какво следва. Излиза, че, подчертавам, чисто хипотетично,
подкрепяте един изнасилвач, убиец, дезертьор, предател, човек
без какъвто и да е контрол върху емоциите и действията си. И
по този начин Вие подкрепяте факта, че той е на отговорна
позиция в Българската армия. Но, вървейки по пътя на фактите
и разпределението на властта и влиянието у нас, Вашата
подкрепа би означавала само едно – самоубийство.
- Значи съдбата на полковника е ясна. – Заключи Филип.
Михайлов само кимна.
- Но Вашата съдба е във Вашите ръце, лейтенант. Можете да
станете полковник, можете да последвате полковник Русев,
който днес е наш любезен готвач, но не и домакин, а можете и
просто да си останете лейтенант, предавайки ни всичко за Русев
и отказвайки полковническия чин.
- Интересно предложение, генерале. Но аз съм психотерапевт.
- Именно, защото сте психотерапевт, вярвам, че вече сте успял
да прецените правилно състоянието на полковник Русев. Този
човек е опасен за България. Той изложи родината ни на
безпрецедентен риск, оголвайки центъра в Македония. Това не е
правено преди в нашата военна история. А, както видяхме, той
не успя да защити позициите си пред арбитрите. Нещо повече,
той избяга от тях. Скри се. Смятате ли, че при кампаниите в
Сърбия и Гърция ще е различно? Не. Този човек повече няма да
получи отговорността да командва направление, а, ако все пак
бъде проявена милост към него, то той задължително ще бъде
разжалван и най-високото звание, което може да получи на
фронта, е ефрейтор.
- На мнение съм, генерале, - Намесих се аз с някаква, набрана
кой знае от къде, решителност. – че, за да се унищожи нещо, е
необходимо да се унищожи всичко.
- Девизът на британските летци по време на Втората Световна
война, включително и в бомбардировките над България. Знаещ
човек сте, лейтенант. Тоест, смятате, че е недопустимо на
полковник Русев да му се покаже що е то милост?
- Правилно ме разбрахте, генерале.
В концертната зала на Военния клуб се дискутираха съдбите не
само на цели личности, а на цели държави. Обсъждаше се
посоката, в която ще се поеме през следващите години.
Поставяха се теоретичните основи в страхотната концертна
зала, в която обаче, кой знае защо, не звучеше музика. Нима
празник без музика е празник? Балконите, полилеят и
орнаментите по колоните, стените и тавана, освен, че напомняха
за отминалата епоха на Царство България, създаваха празнично
настроение. Музика, обаче, така и не звучеше. Странно.
- А защо трябва сега да убиваме когото и да било? – Иван излезе
от своеобразната летаргия, в която беше изпаднал. – Сега не е ли
по-важно да се концентрираме върху онова, което предстои?
Вкарваме полковник Русев в някоя от тъмниците, а той нека си
крещи. Там няма кой да го чуе.
- О, генерал-лейтенант Павлов, радвам се да Ви чуя. Трябва да
призная, че и Вие имате своето право. Едно убийство на висш
военен сега би могло да разбуни духовете в нашата армия. Все
пак полковникът има цели полкове и дивизии, които са му
предани. – Михайлов гледаше втренчено Павлов. – Вярвам, за
всеки един здравомислещ човек, родината стои над един човек.
Нали така, генерале?
- Точно така.
- Налага се да призная и друго. Не очаквах от Вас да заемете
позиция срещу човека, за когото се говори, че Ви е като брат.
- Родината стои над всичко, генерале. Полковник Русев ни
постави в изключително деликатно положение пред световната
общност. Не е първият българин, отрекъл се от обединението с
Македония. Имаме си Добри Терпешев, но сега Русев е тук, а не
Терпешев.
- Явно днес е денят на изненадите. Всички шестнадесет тук
присъстващи ли имаме консенсус по съдбата на полковник
Русев? Който е съгласен с неговото затваряне, а по-късно и
осъждане на смърт за редица престъпления, включително и
геноцид, да вдигне своята ръка. Такава е съдбата на всеки
предател! - Михайлов използва мотото на секретната Трета
секция след Първата Световна война в България, съставена от
военни, които издирват и избиват шпионите, дръзнали да
издадат или канещи се да издадат, че България се опитва да не
спазва част от клаузите на Ньойския договор.
Ако човек няма грешки и обвинения по себе си, ще му измислим
и припишем. Така действаше управлението на ХИМН. Така
явно действаше и военният ни елит спрямо своите сега, по
времето на „Нова България”, „Нова България” се самоизяждаше.
А след нея какво?
Всички шестнадесет присъстващи единодушно вдигнахме
ръцете си. Филипе, съжалявам. Редно е тръните в очите да се
отстраняват, за да няма по-трайни последствия. Точно така,
Филипе! Ти предаде родината си, опита се да излъжеш народа
си и да се измъкнеш, но въпреки това съдбата ти се застигна.
Телефонът на Иван звънна, той се извини и излезе от залата.
Погледнах часовника си – „Восток” от 1975 г., даден ми от
покойния ми дядо. И за двама ни този съветски часовник има
огромна сантиментална стойност.

19:55 часа
Иван се върна в залата след близо минута отсъствие и зае
мястото си вдясно от мен.
- Танковете вече са извадени от строя. Току-що ми се обадиха и
ми докладваха. – Генерал-лейтенантът шептеше, за да мога да го
чуя само аз. Това веднага събра погледите на останалите.
- Какво толкова тайно си говорите, момчета? – Усмивката не
слизаше от лицето на Михайлов. – По движенията на устните и
в погледите Ви виждам, че е нещо празнично. Споделете, да
повишим настроението.
Понечих да отговоря на генерала, когато в залата започнаха да
влизат келнери с пълни подноси, а след тях влезе и Филип в
своята парадна униформа.
- Добър вечер, господа! – С ентусиазъм поздрави той. Вечерта за
теб няма да е добра, Филипе.
- Добър вечер, полковник! Вие сте звездата на вечерта! –
Отговори му Михайлов.
- Защо така мислите, генерале? – Особено свирепо го гледаха и
Михайлов, и Налбантов.
В залата започна да се разнася ароматът на боб чорба –
традиционното войнишко ястие. Миришеше вкусно, дяволите да
го вземат. На всеки от нас бяха сервирани овчарска салата и боб
чорба.
- Какво е това? – Попита разочарован Михайлов.
- Генерале, аз се постарах да сготвя различни неща, но времето
не ми стигна.
- Един шеф никога няма да се оправдае с липсата на време. Ние
вече бяхме започнали да се притесняваме, че ще останем гладни
навръх празника.
- Генерале, интересното тепърва предстои. Оставил съм го за
основното и десерта. Нима искате да се наядете сега, с
предястието?
- Нищо такова, полковник. Но очаквахме повече вложена
фантазия от Вас. Вие май го карате, колкото да отбиете номера,
а?
Филип отиде да заеме своето място вляво от мен, но преди да
седне, каза:
- Обиждате ме, генерале.
- Попитахте ме защо мисля, че сте звездата на вечерта. Защото
предложихме повишението Ви в чин генерал. Дори го
гласувахме. Всички шестнадесет тук присъстващи сме
абсолютно „За!” Вашето повишение. Честито!
- Благодаря, генерале! Няма да забравя тази добрина. А и
смятам, че наистина успях да се реабилитирам след грешките си
в миналото.
- Явно правилно усещате нещата, полковник.
- Но, моля Ви, нека сменим темата. Днес се откри
дългоочакваният храм-паметник на Българската армия, а и ни
предстоят славни операции в несправедливо откъснатите от
родината предели. Както гласи един израз, казан от нашия борец
Боян Радев – „Храната прави борбата!”. Затова, моля, яжте,
докато е топло.
Филип седна и ме изрита под масата.
- Извинете, лейтенант!
- Няма нищо.
- Салата може. – Прошепна той, след което аз небрежно
предадох на останалите от нашия квинтет.

20:00 часа
- Та, казвате, съгласни сте да ме повишите отново в чин генерал,
така ли? – Поинтересува се Филип. Другите безгласни букви
въртяха очи, ядяха чорбата и слушаха.
- Разбира се, полковник. Вашата неуморност и непримиримост
са пример за цялата ни армия.
- А какво мислите Вие, генерал-лейтенант Налбантов?
- Мисля, че на чорбата ми ѝ липсва сол. – Налбантов започна да
соли своята чорба с настървеност.
- А по въпроса за повишението ми? Зад всяко съгласие и
несъгласие се крият по-дълбоки причини. Интересно ми е да чуя
Вашите.
Михайлов също започна да уважава боб чорбата на Филип с
настървеност. Сега двамата кандидати за дъщеря му се захапаха.
Пуканки може и да нямаше, но пък дал полковникът салата и
чорба.
- Смятам, че има грешка, но има и прошка, полковник. Не е
необходимо да се връщаме назад, към лошите спомени. Знаете
какво се има предвид. Аз също съм склонен да Ви простя.
Защото съм добър човек. Ще го направя и в името на родината и
човешкото покаяние. Защото вярвам, че човек може да се
промени към по-добро, стига да поиска. Вашите изпълнения в
Македония не бяха съгласувани с нас, но нека кажем истината –
Вие олекотихте нашето настъпление.
- Вярваме, че и при успешни кампании в Сърбия и особено в
Гърция, - Намеси се Крум. – ще успеем да убедим руснаците да
върнат полагащото ни се от Македония.
- Очевидно е, че имате силна вяра и в това няма нищо по-
хубаво. Именно вярата ще ни покаже пътя напред.
- Без вяра сме слепи. Без път ще затънем в калта. – Каза
Михайлов, след което повика един от келнерите, за да му налее
още вино. Боб чорба с бяло вино. Наистина странна и
нестандартна вечер.
През годините имаше протести на ЛГБТ общността, но те не
доведоха до никакъв резултат. А и държавната политика спрямо
гейовете, лесбийките и транссексуалните хора не беше толкова
рестриктивна. Не им се позволяваше да се женят и да си
осиновяват деца. Шествията им също не се разрешаваха, но
никой не ги преследваше. Нито законът, нито полицията,
армията или жандармерията. Никой не им пречеше да имат свои
заведения или да бъдат такива, каквито си поискат, стига да не
се самоизтъкват. В сравнение с останалите страни от
Традиционния лагер, ние бяхме истински рай за ЛГБТ
общността. Както, впрочем, във всеки лагер, от който сме били
част. България винаги водеше умерена и възможно по-
балансирана политика, за да не изпада в крайности. Но това
почти никога не ѝ беше донесло дивиденти.
- Да се надяваме, че последните международни събития, в които
беше замесена България, няма да повлияят зле на нашето място
в лагера или на отношенията между двата блока, като цяло.
- А без надежда сме животни. – Допълни се генералът.
- Благодаря Ви, генерал-лейтенант Налбантов, - Филип сложи
дясната си ръка върху сърцето. – за доверието. Ще направя
всичко по силите си, за да не го предам.
- Само силният е способен да даде втори шанс. – В нежния глас
на Налбантов сега се криеха принудена мейнстрийм мъдрост и
непринудена злоба.
Мейнстрийм мъдростите бяха голям бич за голяма част от
потребителите на социалните мрежи. Един цитат се споделяше
от хиляди хора постоянно или периодично. След което се
продължаваше с колажи, в които бяха интегрирани тези
мъдрости. А някои хора просто живееха, за да споделят
великите цитати в социалните мрежи, без изобщо да вникват в
техния смисъл, камо ли да се опитат да живеят по тях. Да
дефилираш с едно верую е много по-бързо, лесно, евтино и
щадящо организма, отколкото да се опиташ да живееш по
неговите правила.
- Все пак е добре, че тук са и нашите помощници, които
понякога се налага да ни бършат задниците. – Най-сетне, с опит
да изпъкне с оригиналност, се обади и президентът, генерал
Йорданов.
- Не съм съгласен, че адютантите ни бършат задниците. Те ни
помагат винаги, когато имаме нужда. – Решително отговори
Филип.
Аз не бърша ничий задник, бе, кретен!

20:15 часа
Боб чорбата започна да изстива, но квинтетът ни не поглеждаше
към нея. Посягахме само и единствено салатата.
- Защо не ядете чорба, момчета? – Попита Михайлов.
- Предпочитам да си изям първо салатата. – Отговорих
преспокойно аз.
- Вие… Да. А останалите? Гледам, че Вашата групичка не
уважа… - Генералът започваше да се запъва, докато говори.
Нещо му ставаше, започна да примигва бързо с очите си. – А,
бе, не уважавате чорбата. Станала е… Много добра.
- Ох… Днес се изморихме доста. – Налбантов започна да се
прозява. – Обаче тепърва започва купонът.
- На всички ни се насъбра доста. – Подхвана Иван. – Защо пък
да не си починем, а? Парти, но по-полека. Някои от нас все пак
не са първа младост.
- Филипееееее… - Михайлов викаше и сега дрезгавината в гласа
му се чуваше ясно. – Какво си… Направил? – Старият генерал
вече не можеше да контролира речта си. Той само провлачваше
думите си. – Копеленце…
Другите военни, заедно със своите адютанти, също се
задушаваха и издаваха някакви странни звуци, опитвайки се да
охлабят своите яки.
- Ще… Си… Платиш… - Заканваше се Налбантов. Някои от
останалите генерали вече загубиха битката и паднаха, забивайки
лицата си в масата. Сега боб чорбата беше тяхната възглавница.
Или техният гроб. – Ще… Те… Убия…
- Пхахахахаха! – Филип започна да се смее, имитирайки нежния
глас на Налбантов. – Пхахахахаха! Пхахахахаха! – Сега
полковникът звучеше като анимационен герой, който се смееше
по нелеп, но оставящ трайна следа в съзнанията на децата
начин. Русев наистина беше луд.
Михайлов се опита да се изправи, но падна на земята.
- Аз колко пъти да ти казвам на теб, че вече си стар? – Филип
започна да нарежда, отивайки към Михайлов. – Колко пъти да
ти казвам, че ние сме бъдещето, а ти си в миналото? Май не си
цениш здравето, а?
- Филипе, какво направи? – Попита Иван със строги изражение
и тон.
- Нищо, бе, Ванка. Нищо им няма. Просто са се преуморили и
сега ще поспят малко. Човешко е. След като те не мислят за
своето здравословно състояние, реших аз да поема нещата под
контрол. Кажи ми… Колко пъти да им повтарям едно и също?
Не вдяват и не вдяват, проклетниците. Ами, ако Вие сами не
мислите за здравето си, кой ще го направи? Естествено, че
полковник Русев. Някой ден трябва да ме канонизират наравно с
Майка Тереза.
- Какво си направил, бе? Ти си се престарал.
- Е, чак пък да съм се престарал… За този слон – Филип посочи
Михайлов. – са нужни повече усилия по презумпция. Ако кажа,
че в чорбата смесих няколко вида приспивателни, слагах
нечовешки дози и бърках като ненормален, ще ми повярвате ли?
- От теб всичко може да се очаква. – Каза студено Крум.
- Круме, май ще трябва да си поговорите с брат ти.
- Тоест? – Попитах с недоумение аз.
- Ще имате време, когато да си говорите. Сега нека първо
пуснем музика.
- Ами келнерите? – Попитах аз.
- Те са наши хора. Ако откажат да съдействат… - Филип
погледна към келнерите. – Момчета, ще съдействате ли, или ще
си разваляме настроението и вечерта? Вярвам, че имате да
видите още много неща.
- Ние сме предани на родината. Ще съдействаме с всичко
необходимо за нейното благо.
- Правилно.
- Какво трябва да значи това? – Попита Иван.
- Ще видиш. Сега ела, за да го вдигнем тоя слон.
Филип и Иван вдигнаха Михайлов и го сложиха на мястото му.
Всички, яли от чорбата, вече бяха заспали. Келнерите пуснаха
марша „Напред, към подвизи и слава!”, за да се създаде заблуда
за присъстващите отвън, че тук наистина тече купон.
Русев извади военния си нож.
- Момчета, не Ви задължавам да гледате това. Можете дори и да
излезете, ако искате. Но имаме да си кажем още някои неща.
Иване, дай онези флашки на Симеон.
- Какви флашки? За какво става въпрос? – Зачудих се аз. Какво
се случваше, по дяволите?
Иван извади две флашки от вътрешния джоб на своя мундир,
дойде при мен и ми ги подаде, без да каже нищо.
- Това, Симеоне, е всичко, от което имаш нужда. Всичко –
файлове, записи, снимки, видеа. Всичко. За всеки от
присъстващите в тази зала, без Иван, лейтенант Колев и Вас,
двамата братя. Вие сте свестни хора и ще имате възможността
да разобличите нас. – Филип ни огледа набързо. – Не се
притеснявайте. Спят дълбоко. Най-рано утре, по обяд, ще се
събудят. Могат дори да се изпуснат в гащите си, без да разберат.
- Говори без недомлъвки! – Наредих аз.
- Ние, Симеоне, тръгнахме едни срещу други още през 2023 г.
Тогава укротихме разбеснелите се, и с право, маси с популизми
и рисковани спешни мерки. Тогава Бог бе с нас. Но това няма да
е вечно. Сега моята част може да тръгне срещу твоята част. Не
само, че може, а, както виждаш, се и случва. И какво правим?
Услуга на врага.
- А защо трябва да тръгваме едни срещу други?
- Защото Българската армия се превърна в инструмент за
разчистване на сметки и се ръководи от предатели. – Филип
посочи с лявата си ръка спящите генерали.
- Българската армия не бива да се ръководи от предатели! –
Възразих аз.
- Ние, Седемте, както ни наричаш, сме истинските предатели.
Позорният инструмент, в който се превърна Българската армия,
трябва да приключи с позор. И ще приключи. Не с позор, а с
катастрофа. И запомни още нещо – мантрите за демократи,
комунисти и фашисти са за децата, Симеоне. Нещата винаги са
опирали и ще опират до хора с кауза, идея, душа, визия и
пламък и до такива, за които да си част от стадото, е таван.
- Стига си драматизирал, бе, Фичо! – Скастри го Иван.
- Тихо, бе! Сега съм в настроение.
- Лейтенант Колев, подготви колата на тези хубавци тук, моля.
Колев веднага отиде до спящия Михайлов и го пребърка, за да
намери това, което търсеше. Ключове за кола. Лейтенантът
излезе от залата веднага след това.
- За съжаление, няма да можем да Ви предложим комфорт на
световно ниво, но е част от най-доброто, с което разполагаме в
момента. – Филип се смееше. И как няма… Нали е луд!
- Ще приема присъствието Ви тук като съгласие за това, което
предстои.
Аз, Крум и Иван стояхме в линия и гледахме какво ще се случи.
- Господи Иисусе Христе, Боже Спасителю мой! Дай на мене,
недостойния Твой раб, - Филип започна да минава, по посока на
своеобразна часовникова стрелка, запушвайки устите на
спящите военни, през техните гърла с парчето метал. Скоро
масата започна да се покрива с червени багри от кръвта на
убитите. – съкрушение и освещение на сърцето ми, за да Ти се
моля умилено с чиста молитва, та да изтрия ръкописанието на
моите грехове. Изгаси Господи, огъня на моите страсти и ме
избави от неизгастващия огън! Зная, че всекидневно и всеки час
безмерно Те огорчавам и разгневявам, но твоето дълготърпение
ще победи моето лукавство. Господи, Боже на добротата и
милосърдието, спаси ме от лукави мисли, които врагът ми
изпраща и навява, за да угнетява душата ми. Запрети му,
Христе, с Твоята сила, която е заповядала и на морските вълни!
Нека тя го обезсили и прогони далеч от мене, Твоя раб. Защото
той всеки ден прилага към мене нови замисли на своето
лукавство, за да овладее слабия ми ум, да ме отклони и отдалечи
от Тебе и от Твоите спасителни заповеди. Многомилостиви
Владико Господи, прогони от мене тоя лукав дух с всичките му
коварни злоумисли и намерения, за да Те възпявам и прославям
с Твоя безначален Отец и с благия и животворящ Твой Дух, сега
и винаги, и во веки веков! Амин! – В края на Молитвата за
отблъскване на гибелното влияние на лукавия, която изричаше с
чувство и без да се затруднява, Филип приключи със своето
клане. Всички най-висши военнослужещи заспаха своя вечен
сън. Филип избави страната от всички лукави. Последни бяха
заклани Налбантов и Михайлов. Помилуй, Господи, грешните
им души!
Бесилото победи автомата.
Лейтенант Колев влезе в залата и за момент изглеждаше
притеснен и дори шокиран от картината, която завари.
- Достойно представяне, полковник! – В крайна сметка, отново
успя да се измъкне умело от ситуацията.
- Момчета! – Филип не обърна внимание на думите на Колев. –
Време е и Вие да изпълните своята част от договорката.
Келнерите отидоха и започнаха трескаво, но без да дават
притеснен вид, да ядат от боб чорбата.
- И тях ли ще избавиш от този свят? – Попита го Крум.
- Не. Те просто ще бъдат приспани и няма да бъдат свидетели на
клането. Все пак аз имам милост и жалост у себе си.
- И какво следва? – Живо се поинтересувах аз.
- За теб и брат ти следва да се приберете при жените си. А какво
ще правите там… Е, знам ти и Милена какво…
- Млъквай, бе!
- Разбра ме. Прибирате се. Вашето приключение завършва
някъде тук. Е, също така можете да задържите колата, която е
отвън за Вас, но не е особено желателно. Би било добре да се
отървете от нея. Не сте хора без възможности, така че ще си
позволите тези придобивки.
- А какво следва за Вас? Това е по-важният въпрос.
- Никой не може да знае със сигурност.
- Как ще отговаряш за това, което направи току-що?
- Има само един съдник на този грешен свят, Симеоне. И това не
са хората. Ние предотвратихме разбиването на милиони съдби.
Аз разбих няколко, това е така. Но ще си понеса последствията.
Ние спряхме тях, сега народът ще спре нас. Това е естественият
път на нещата.
- Сигурен ли си за това?
- А да знаеш как да ги върна към живота тези нещастници?
- Не, не знам да има такъв път.
- И по-добре. Време е България да поеме по нов път, по
възможност без корумпирани управници.
- Ами Станев?
- Какво за него? – Попита ме Филип с недоумение.
- Той не беше тук, на вечерята.
- Не го мисли Станев. Той не знае нищо за Вас. А и дъртият има
много верни кучета, от които трябва да се пазя. Всичко е наред.
- И ние сега какво? Да се махаме ли? Гоните ли ни, какво? –
Попитах с раздразнение аз.
- Казано политически коректно – не. Казано директно – да. Вие
какво очаквате? Сълзливо сбогуване ли? Ако е рекъл Господ, ще
се видим скоро пак. Надявам се, по хубави поводи.
- Не стана ли всичко прекалено изведнъж?
- Симеоне, не се дръж като девствена ученичка. Големите неща
трябва да се случват бързо, методично и прецизно. Смятам, че
до момента сме се справили с това. – Филип говореше с
назидателен тон. Идиот, лишен от всякакви чувства.
- Момчета, не Ви познавам толкова добре, но за мен беше чест
да служа заедно с Вас. – Иван ни отдаде. Колев го последва.
- За мен е чест, че Ви познавам и че мислите преди всичко за
родината! - Отвърнах аз, също отдавайки им почест.
- Круме! – Рязко извика Филип, след което отиде при него. –
Знай, че дълбоката вяра в Господ и Спасението не е нещо лошо.
– Русев свали сребърния кръст от своя врат и му го даде. Крум
започна да гледа озадачено. – Не го гледай така. Кръстът е чист
и свят. Досегашният му притежател е изцапан с кръв, но кръстът
– не.
- Защо ми го даваш? – Учудено попита Крум.
- Аз съм на финалната права. В края на пътя ме чака или Господ,
или Сатаната. Ако ме вземе Господ, в Рая ще получа по-хубав и
силен кръст. Ако ме вземе Дяволът, то в Ада кръстът няма да ми
помогне. А на теб, Симеоне, - Полковникът се обърна към мен. –
ти дадох златна възможност да се прочуеш поне колкото брат
си. Истината за управлението на България в последните години
сега е в твоите ръце. Само ти можеш да решиш какво ще правиш
с нея.
- А за теб… За теб мога да кажа много неща. Но ще кажа само
едно – майната ти!
- Най-милото нещо, което съм чувал за себе си от много време
насам, когато за последно Елена ме обиждаше, опитвайки се да
се освободи от мен. – Филип започна да се смее тъпо.
- Сбогом! – Казах аз.
- Мир Вам, деца! – Русев ни прекръсти с усмивка.
Аз и Крум излязохме от залата, в която вече бяха се извъртели
няколко марша, а сега беше ред на „Булаир”. Отвън ни чакаше
луксозният черен „Мерцедес” на Михайлов. Крум ме погледна
въпросително.
- Тази вечер буферите карат!
- Бихте ни в последното дерби, но ще дойдете на „Лаута”! –
Закани ми се Крум.
И като дойдем, какво? Има победи, има и загуби. Пловдивският
финал за Купата ще се повтори и тогава победители ще бъдем
ние.
Возилото започна да ръмжи. Дъртият си живееше живота.
Мир на праха му!
Сега пред нас оставаше само пътят до Варвара.
И щастието.
 *
* *

21 юни
09:00 часа
След като снощи прегърнах Милена, Кирил и родителите си с
ръце, изцапани не с кръв, а с благочестивост, вече можех да
живея една идея по-спокойно. Вероятно домовете ни в Пловдив
не бяха пострадали, но предпазливостта никога не е излишна.
По Българската народна телевизия започна извънредна емисия
новини. След като снощи се качихме в модерния автомобил на
Михайлов и се наложи да го запалим, спирайки в близост до
гората, собственост на Крум, изобщо нямахме нито време, нито
желание да се ровим в новините. Единственото, от което имахме
нужда, беше да отидем при любимите си хора.
От екрана на телевизора се виждаха струпани военнослужещи и
техника пред сградата на Народното събрание, на площад
„Независимост”, в София. На стълбите пред входа на сградата
имаше микрофон на стойка.

„Уважаеми зрители, намираме се на площад

„Независимост”. Всеки момент очакваме полковник Филип
Русев да даде изявление за случващото се в страната. От
снощи, в 23:00 часа, е обявено извънредно положение, като
над София постоянно кръжат самолети от
военновъздушните ни сили. Можете да ги чуете и видите
дори и в момента. – Отново дикторът от Скопие. На моменти
беше изнервящ. – Снощи, по време на празнична вечеря в
концертната зала на Военния клуб, е имало масово избиване
на военния елит на България. Никой не може да каже с
точност какво се случва.
Из медиите излизат информации, че става въпрос за военен
преврат, но все още нищо не е потвърдено, затова не желая
да Ви вкарвам в заблуда, уважаеми зрители. Но от снощната
вечеря, на която са намерени 12 трупа с прерязани гърла,
оцелели са само полковник Филип Русев, генерал-лейтенант
Иван Павлов и адютантът на Павлов – лейтенант Чавдар
Колев. Лейтенантите, братята Симеон и Крум Касабови, са
в неизвестност.
А виждаме, че в момента полковник Русев излиза пред
микрофона и е готов да говори.
- Уважаеми сънародници, с най-голямо прискърбие Ви
съобщавам, че снощи, по време на празничната вечеря в
концертната зала на Военния клуб, по повод откриването на
храм-паметника на Българската армия, са били
екзекутирани дванадесет от най-висшите военнослужещи в
Българската армия, включително и нашият президент – ген.
Атанас Йорданов. Аз, заедно с още военни, закъсняхме за
вечерята и станахме свидетели на тази покъртителна
картинка.
Вероятно това е някакъв опит за преврат, но нямаме
извършители. Нямаме и личности или организации, поели
отговорност за случилото се снощи. Затова, като част от
Висшия военен съвет на Република България, обявявам
настоящето правителство за нефункциониращо. Без своя
Висш военен съвет, то няма как да функционира правилно,
тъй като един от водещите приоритети за нас, като
външна граница на Източния лагер, е отбраната.
Последните месеци на застой и неглижиране на важните
обществени проблеми доведоха до срив в общественото
доверие, бунтове в армията ни и гражданско недоволство.
Не мога да обясня случилото се в Македония, тъй като аз
бях назначен за командващ направление. Аз просто
получавах заповеди от по-висшестоящите от мен.
Сега ще Ви покажа и одобрилите тази безпрецедентна в
най-новата световна история военна акция. Военните лица
Михайлов, Йорданов, Арнаудов, Шейтанов, Налбантов,
Виденов и Станев. – Значи си наредил да сменят твоето с
името на Станев, така ли? Това ли са твоите консерви, Филипе?
– Шест от тези седем лица са екзекутирани по един
животински начин. Тяхната загуба е огромен удар за нас.
Затова аз съм готов със списък от имена, които да
предложа за служебно правителство, насрочвайки избори за
13 октомври, неделя и гарантирайки демократичния им
характер и прозрачност.
Като служебен премиер предлагам за поста генерал-
лейтенант Иван Павлов…”

Отново приятели и познати по важните позиции. Нищо не се е

променило и няма да се промени, докато не се смени
мисловната настройка.
Концентрирай се върху излизането на истината наяве, Симеоне!
Предстои ти още много работа.
16:30 часа

Отново извънредна емисия новини по Българската народна

телевизия.
„Включваме се извънредно от софийския квартал „Младост-
2”, където преди минути, в апартамент в кооперация, е
открит трупът на полковник Филип Русев.
В тялото на полковника са изстреляни шест куршума.
Пристигналите на местопрестъплението медицински екипи
само са констатирали смъртта на военнослужещия.
Припомняме, че тази сутрин, малко след 9:00 часа,
полковник Русев разпусна правителството на България,
обявявайки датата 13 октомври за предсрочни избори.
Към момента продължават да се изясняват
обстоятелствата около убийството на полковника.
Изказваме своите съболезнования на близките на
починалия!”
В първите няколко минути бях шокиран, но бързо се опомних.
- Знаеш ли кой беше пациентът, който ми даде папките? –
Попита ме Крум, гледайки заедно с мен втората за деня
извънредна емисия новини.
- Не.
- Малко те излъгах. Пациентът беше Филип.
Значи ти си започнал всичко това, Филипе.
Отърва се, а, куче?
 ЕПИЛОГ

След обявяването на оттеглянето на Русев и правителството на

Бисер Благоев, в страната избухнаха протести и контрапротести,
но нищо повече. Ситуацията постепенно се успокои.
По време на протестите се учредиха много партии, две от които
се откроиха и на изборите на 13 октомври. ФЛАГ на търгуващия
с вина бизнесмен Борислав Бончев и „Има такава нация” на
шоумена Трифон Славов поведоха настроенията
протестиращите граждани.
Налице бяха избори, в които, с 57% от гласовете на хората, при
71% изборна активност, ФЛАГ спечели и състави свое
правителство, начело с министър-председателя Борислав
Бончев. Бончев и Славов обещаха да скъсат с порочните до този
момент модели, които слагаха на плещите на България
непосилни товари през годините.
Корупцията и порочните практики, обаче, не спряха.
Манталитетът, насаждан от всички партии у нас между 1989 и
2023 г., остана. Устоя на националистическата власт.
Манталитет, насаждан и приеман с десетилетия, не се
изкоренява за 6-7 години.
С дадените ми от Филип материали, написах книгата
„Фасадата”, в която се уличаваше националистическият режим у
нас. Книгата бързо се превърна в бестселър в страната, а към
мен заваляха много и разнообразни предложения, но аз мислих
само за едно – най-добрия път за моето развитие. При Крум
нещата вървяха по старому.
ФЛАГ все пак ме привлякоха със своите ценности и демокрация
в началото на своето съществуване. Така и на местните избори
през октомври 2031 г., които не се влияеха нито от световната
обстановка, нито от парламентарната ситуация в София, се
кандидатирах за кмет на Пловдив. И, подкрепян от своите
съапртийци, спечелих. ФЛАГ беше най-силната и бързо
набираща популярност и влияние партия в България. Имах си и
млада готина блондинка за секретарка. С такава секретарка,
всеки би ходил с желание на работа.
През май 2031 г. се роди и вторият ми син – Методи, само
няколко дни по-късно Крум и Гергана се ожениха. Тържеството
беше голямо, пищно, с много гости и настроение. През май, тази
година, се роди и дъщеря им Силвия.
Държавата ни отново тръгна надолу във всеки един аспект – от
международните класации за какво ли не, през престижа,
населението ни отново започна да се топи, качеството на спорта
и здравето също чувствително се влошиха и се стигне до
отдръпването на хората от храмовете.
Какво? Нима с веене на националните трибагреници и с
песнопения за Бога успяхме? Не. Всичко просто се криеше зад
една красива, но пропукваща се маска. И от това криене нямаше
смисъл.
Промяната би могла да стане изключително трудно.
А борбата с вятърни мелници е присъща на младите и на Дон
Кихот.
Съдбата на всяка единична съпротива е като онази капка вода,
която пада върху нагорещения котлон - изгаря сама бързо и
болезнено.
Ако не можеш да победиш системата, стани част от нея.
юли – октомври 2020 г.