Professional Documents
Culture Documents
Страсман - ДМТ - Молекулата на духа
Страсман - ДМТ - Молекулата на духа
2001
Владимир Зарков, превод
Благодарности
Десетки колеги, комисии и учреждения помагаха на различните етапи от това изследване. Някои
заслужават да бъдат споменати поименно. Покойният Даниъл Фрийдмън, д. м., от Катедрата по
психиатрия на Калифорнийския университет, Лос Анд-жилис, имаше решаващ принос, за да получа
субсидии в критичния начален период. Служителите в Управлението по храните и лекарствата на САЩ и
Управлението за контрол над наркотичните вещества проявиха учудващо гъвкав подход и отзивчивост
към необичайните обстоятелства около изследването. Д-р Клифърд Куолс, специалист по биостатистика
от Университета на Ню Мексико (УНМ), отдели седмици наред, за да обработва данни в
Изследователския център. Д-р Дейвид Никълс от Университета „Пардю" синтезира ДМТ - без него
изследването не би било възможно.
На всяка крачка получавах научна, материална и административна подкрепа от Медицинския
факултет в Университета на Ню Мексико. Уолтър Уинслоу, д. м., ръководител на Катедрата по
психиатрия, ми даде голяма свобода на действие. Самюъл Кийт, д. м., продължи да ми съдейства, след
като д-р Уинслоу се пенсионира. Алън Франк, д. м., председател на Комисията по етика в изследванията
на хора в университета, разглеждаше моите искания непредубедено и обективно.
Признателен съм на Центъра за общи клинични изследвания в УНМ за продължилото цяло
десетилетие съдействие във всички мои изследвания - с мелатонин, с ДМТ и с псилоцибин. Джо-натан
Лисански, д. м., колега от УНМ, ме запозна с покойния Глен Пийк, д. м., научен директор на Центъра.
Двамата заедно ме убедиха да се преместя в Албъкърки през 1984 г. Филип Итън, д. м., пое без никакви
сътресения ръководството на Центъра след внезапната смърт на д-р Пийк и дори не трепна, когато му
съобщих, че съм решил да изследвам психеделични вещества. Дейвид Шейд, Джой Маклауд и Албърта
Бланд ми помагаха в лабораторията. Лори Слоун от компютърния център ме научи да работя с програми,
за които дори и не подозирах. Благодаря на медицинските сестри, хората от кухнята и администраторите,
особено на Кейти Легоза и Айрин Уилямс.
Щедрата субсидия от Фондацията на Шотландския ритуал* за изследвания на шизофренията ми
помогна в началните етапи, за да определя научната ценност на проекта за ДМТ. По-късно получих по-
големи субсидии за работата с ДМТ и псилоцибин от Националния институт по наркомании, поделение на
Националните здравни институти на САЩ.1
За написването на тази книга Джон Барлоу и Фондация „Рекс", както и Андрю Стоун осигуриха
жизненоважната начална финансова искра, която подкрепата от Фондация „Барнхарт" по-късно раздуха в
буен пламък. Рик Доблин от Междудисципли-нарното дружество за психеделични изследвания
добронамерено и щедро управляваше субсидиите от Стоун и „Барнхарт".
През годините приятели, студенти и преподаватели допринасяха с идеите си за този проект: Ралф
Ейбръхам, Дебра Ейсис, Алън Бадинър, Кей Блекър, Джил и Люис Карлино, Рам Дас, Дейвид Дойч,
Норман Дон, Бети Айзнър, Дороти и Джеймс Фей-димън, Робът Форте, Шефа Голд, Алекс Грей, Чарлз
Гроб, Стан Гроф, Джон Халггьрн, Даян Хог, Марк Галантър, Марк Гайър, Крие Гилин, Джордж Гриър,
Ейбрам Хофър, Каръл и Родни Хоутън, Даниъл Хойър, Оскар Дженигър, Дейвид Яновски, Карл Дженсън,
Шепърд Дженкс, Робърт Джес, Робърт Келнер, Херберт Клебер, Тад Лепмън, Нанси Летко, Пол
Лорд, Дейвид Лоримър, Луис Едуардо Луна, Джон Мак, Денис и Терънс Маккена, Херберт Мелцер,
Дейвид Меткалф, Ралф Мецнър, Нанси Морисън, Етън Нейдълман, Кен Нейтънсън, Стивън Никсън, Оз,
Бернд Майкъл Полмън, Карл Прибрам, Джил Пърс, Рупърт Шелдрейк, Алиг-зандър и Ан Шулган, Даниел
Зиберт, Уейн Силби, Зекъри Соломон, Майрън Столаров, Юрай и Соня Стик, Стивън Шара, Чарлз Тарт,
Рекуа Толбърт, Тартанг Тулку, Джо Тупин, Еберхарт Улен-хут, Андрю Вайл, Самюъл Уидмър и Лио Зеф.
Бившата ми съпруга Мариън Краг винаги ме подкрепяше през всички криволици и обрати, даваше ценни
съвети и предложения.
Признателен съм на покойния наставник на предишната ми зен-будистка общност, както и на
монасите и миряните.
Най-сърдечни благодарности към семейството ми, защото без моите родители Алвин и Шарлот
Страсман, моя брат Марк Стра-сман и сестра ми Хана Детман нищо нямаше да се сбъдне.
И накрая най-почтително се покланям пред доброволците. Тяхната смелост да се понесат с крилете
на молекулата на духа, доверието в изследователския екип, бдящ над телата и душите им, доблестта им
въпреки суровите и неприветливи условия, при които попадаха под въздействието на психеделичните ве-
щества, ще бъдат източник на вдъхновение за поколения търсачи на истината.
Увод
* Една от масонските ложи. Б. пр.
През 1990 г. започнах първото в САЩ (след над двадесетгодишно прекъсване) изследване за
въздействието на психеделичните (халюциногенните) вещества върху хора. Беше проучено влиянието на
К,К-диметилтриптамина (съкратено ДМТ) - изключително бързодействаща и мощна психеделична дрога.
През петте години на проекта дадох около 400 различни дози ДМТ на шестдесет доброволци.
Изследването беше проведено в Медицинския факултет на Университета на Ню Мексико в Албъкърки,
където в онзи период бях доцент по психиатрия.
ДМТ привлече вниманието ми с факта, че присъства в телата на всички нас. Смятах, че неговият
източник е загадъчната епифизна жлеза - мъничък орган, разположен в средата на мозъка. Дори
съвременната медицина знае твърде малко за ролята на тази жлеза, но тя има богата „метафизична"
история. Например Декарт е вярвал, че там е „седалището на душата", а западни и източни мистични
традиции твърдят, че е нашият висш духовен център. Затова си задавах въпроса дали в увеличеното
отделяне на ДМТ от епифизата не се крие обяснението за естествено настъпващите „психеделични"
състояния. Към тях бихме могли да причислим раждането, смъртта и предсмъртните състояния, психозите
и мистичните преживявания. Едва в по-късните етапи от изследването започнах да обмислям и ролята на
ДМТ в озадачаващите „отвличания от пришълци".
Проектът се основаваше върху най-новите данни в науките за мозъка и по-конкретно свързаните с
психофармакологията на серотонина. Разбира се, и собственото ми минало - десетилетия наред бях
свързан със зен-будистки манастир, оказа огромно влияние върху подготовката и провеждането на
сеансите, в които хората бяха подложени на въздействието на дрогата.
Макар че всички ние бяхме убедени в потенциално благоприятните свойства на психеделичните
вещества, сеансите нямаха терапевтични цели, затова обекти на изследванията бяха здрави доброволци. В
изследователския процес се натрупаха биологични и психологични данни, голяма част от които вече
публикувах в научната литература. От друга страна, не написах почти нищо за историите на
доброволците. Надявам се множеството откъси в тази книга, извлечени от над хиляда страници мои
бележки, да дадат представа за забележителното емоционално, психологично и духовно въздействие на
това химическо съединение.
Проблеми и в изследователската среда, и извън нея доведоха до прекратяването на изследванията
през 1995 г. Въпреки трудностите, на които се натъкнахме, аз си оставам оптимист относно възможните
ползи от контролираното използване на психеделични вещества.
Покойният Уилис Хармън беше един от най-проникновените умове, навлизали в полето на
психеделичните изследвания. Още в началото на научната му кариера той и негови колеги са давали ЛСД
на учени и са установили, че ЛСД влияе благоприятно върху творческите способности. Това
основополагащо изследване остава първият и единствен научен проект за употребата на психе-делични
вещества при подобряването на творческия процес.
Когато се запознах с Уилис тридесет години по-късно, през 1994 г., той беше президент на
Института по ноетични изследвания - организация, финансирана от шестия човек, стъпил на Луната,
Едгар Мичъл. Мистичното преживяване на Мичъл, стимулирано от гледката на Земята по време на
обратния полет, го вдъхновява, за да проучва явления извън обсега на традиционната наука, спрямо които
обаче е възможно да се прилагат научни методи в по-широкия смисъл на това понятие. При една наша
разходка Уилис заяви убедено:
- Поне трябва да разширим дискусията за психеделичните вещества.
Именно в отговор на неговата молба включвам в книгата твърде хипотетични идеи и собствените си
подбуди за провеждането на тези изследвания. Такъв подход не би удовлетворил напълно никого. Има
сериозни противоречия между това, което знаем интелектуално (или поне интуитивно), и онова, което
преживяваме с помощта на ДМТ. Както възкликна един от нашите доброволци след първия си сеанс с
висока доза:
- Олеле! Изобщо не очаквах това!
Или както е казал Доген, будистки наставник през XIII в. в Япония: „Истината трябва да ни вълнува
винаги."
Въодушевените привърженици на култура, опираща се на психеделичните вещества, може би няма
да харесат моя извод: ДМТ сам по себе си не оказва никакво благоприятно въздействие - не по-малко
важен е контекстът, в който го вземат хората.
Защитниците на строгия контрол върху дрогите може би ще заклеймят прочетеното като насърчение
за психеделичните вещества и възхвала на преживяванията, предизвикани от ДМТ.
Вярващите и духовните водачи на традиционните религии може би ще отхвърлят предположението,
че чрез дрога е възможно достигането и придобиването на мистична информация.
Преживелите „отвличане от пришълци" и техните защитници може би ще изтълкуват моята
хипотеза, че ДМТ е пряко свързан с тези случаи, като оспорване на „истинността" на техните
преживявания.
Противниците и защитниците на правото на аборт може би ще оспорят идеята, че отделянето на
ДМТ от епифизата на 49-ия ден след зачеването бележи проникването на духа в зародиша.
Изследователите на мозъка може би ще възразят срещу допускането, че ДМТ влияе върху неговата
способност да възприема информация, а не само създава подобни представи. Може би ще отхвърлят и
предположението, че ДМТ би могъл да даде шанс на нашия мозък, да възприема тъмната материя или
паралелните вселени, както и плоскости на битието, обитавани от осъзнати същества.
Ако обаче не бях разказал за всички идеи, заложени в изследването на ДМТ, и за всички видове
преживявания на доброволците, нямаше да кажа цялата истина. Без дръзките хипотези, които предлага,
„ДМТ - молекулата на духа" в най-добрия случай би повлияла съвсем слабо върху дискусията за
психеделичните вещества, а в най-лошия - още повече би стеснила границите на темата. А и нямаше да е
честно, ако не споделя собствените си идеи и теории, които се опират на десетилетни проучвания и сто-
тици сеанси с прилагане на ДМТ. Ето защо го направих.
Извънредно важно е да разберем съзнанието. И да поставим психеделичните вещества като цяло и
по-конкретно ДМТ в такава културна матрица, където ще носят най-много полза и най-малко вреда. В
такава все още слабо проучена област най-добре е да не отхвърляме никакви идеи, докато не сме успели
да ги оборим. Написах „ДМТ - молекулата на духа" с надеждата, че ще разширя дискусията за
психеделичните вещества.
Една сутрин през декември 1990 г. направих на Филип и на Нилс венозни инжекции с големи дози
ДМТ. Те бяха първите, на които бе дадено веществото - помагаха ми да определя най-добрата доза и
начина на въвеждането й в организма. Те бяха нашите човешки „опитни зайчета".
Две седмици по-рано дадох първата доза ДМТ на Филип. Както ще опиша по-нататък, мускулната
инжекция в рамото му не доведе до удовлетворителни резултати. Преминахме към венозни инжекции и
Нилс получи първата доза седмица по-късно. Неговата реакция показа, че е прекалено малка. Затова този
ден Филип и Нилс щяха да получат венозно значително по-големи дози ДМТ.
Трудно беше да повярваме, че наистина даваме тази дрога на хора, включили се доброволно в
експеримента. Проточилият се две години процес на разрешения и субсидии, който ми се стори
нескончаем, най-после беше завършил. Целта, която си бях поставил, изобщо не изглеждаше толкова
реална за разлика от неспирната борба за започване на изследването.
И Филип, и Нилс вече имаха опит с ДМТ и аз бях доволен от това. Около година преди началото на
изследването двамата бяха участвали в церемония, на която перуански народен лечител дал на всички
присъстващи аяхуаска - легендарния чай, съдържащ дрогата. Двамата били въодушевени от въздействието
и охотно пушили на другия ден чист ДМТ, доставен от друг участник в сбирката. Искали да почувстват
въздействието му много по-непосредствено и силно, отколкото при чая.
Преживяванията им били типични: стьписващо бързо настъпване на въздействието,
калейдоскопични зрителни халюцинации и отделяне на съзнанието от физическото тяло. И най-любопит-
ното - усещането за „другия" някъде в света на халюцинациите, към който им отворила вратата тази
забележителна психеделична дрога.
Предишният им опит с ДМТ беше много важна част при избора им като доброволци. Филип и Нилс
познаваха въздействието на веществото. Още по-голямо значение имаше фактът, че познаваха и
въздействието от пушенето на дрогата. Това им даваше възможност да оценят доколко са ефективни двата
метода за вкарването й в организма - мускулният и венозният, при възпроизвеждането на цялостното
влияние на пушенето на ДМТ. И тъй като хората, употребяващи веществото за собствено удоволствие,
обикновено го пушат, исках да наподобя максимално породеното по този начин въздействие.
В деня, когато инжектирах мускулно на Филип първата доза, мислено се пренесох в бъдещето.
Вероятно мускулният метод щеше да се окаже твърде бавен и слаб в сравнение с пушенето. От
прочетените материали за мускулно инжектиране на ДМТ останах с впечатлението, че минава минута,
преди да повлияе - значително повече време, отколкото при пушенето. Само че във всички публикувани
дотогава трудове за изследвания с ДМТ при хора бе описано мускулното му инжектиране и бях длъжен да
започна по този начин. Данните в тези по-стари източници подсказваха, че количеството, което дадох на
Филип - 1 милиграм на килограм тегло (мг/кг), т.е. около 75 мг, вероятно ще се окаже умерено голяма
доза.
Когато започна участието си в нашето изследване, Филип беше на 45 години. С очила и брада,
среден на ръст и с нормално телосложение, той беше клиничен психолог, психотерапевт и ръководител на
психологически семинари с международна известност. По онова време беше в процес на развод. Животът
му бе белязан от множество резки промени, загуби и постижения, а Филип като че ли приемаше и
доброто, и лошото с еднакво хладнокръвие. Обичаше да подмята, че ще напише бестселър, озаглавен „Да
оцелееш от живота си".
Бяха минали поне пет години, откакто за последен път бях правил на някого мускулна инжекция, и
малко изнервен очаквах първата доза ДМТ. Ами ако объркам нещо? В медицинския институт ни учеха да
си представяме спринцовката като стреличка. Мятате я към заобления делтовиден мускул на рамото или в
големия мускул на задника. Едно-единствено плавно движение, натискът намалява тъкмо когато иглата се
забива. Обикновено се упражнявахме на грейпфрути.
Филип обаче не беше грейпфрут, нито пациент с остра психоза, доведен за принудителна доза
транквилизатор, а мой колега, приятел и доброволец в изследването. Всъщност той беше съгледвач.
Синди - медицинската сестра в проекта, и аз щяхме да останем в „базовия лагер", за да чуем след
завръщането му къде е бродил.
Повтаряйки движението във въздуха, влязох в стаята. Филип се бе изпънал на леглото. Новата му
приятелка Робин седеше наблизо. Около ръката му хлабаво бе увит маншетът на апарата за кръвно
налягане. По време на сеанса често щяхме да проверяваме пулса и кръвното налягане.
Обясних му какво предстои:
- Ще избърша рамото ти със спирт. Отдели колкото време ти е нужно, за да се овладееш. После ще
вкарам иглата в рамото ти, Ще дръпна леко назад спринцовката, за да съм сигурен, че не засягам
кръвоносен съд, и ще натисна буталото на спринцовката. Може да те заболи малко. Не знам
предварително. Би трябвало да почувстваш нещо най-много след минута. Не съм сигурен какво ще е това
„нещо". Ти си първият.
Филип затвори очи, докато се подготвяше да навлезе в непознатите светове, които само той щеше да
възприеме, оставяйки ни да се грижим за жизнените му функции. Отвори очи още веднъж, колкото да ни
погледне за миг, пак ги затвори, вдиша дълбоко и каза:
- Готов съм. Инжекцията мина безупречно.
След малко повече от минута той отвори очи и започна да диша дълбоко. Очевидно беше в изменено
състояние на съзнанието. Зениците му се разшириха, той застена, бръчките по лицето му се изгладиха.
Затвори очи, а Робин стискаше ръката му. Не помръдваше, мълчеше, не отваряше очи. Какво ставаше? С
кръвното налягане и пулса всичко беше наред, ами съзнанието му? Да не му дадохме свръхдоза?
Изпитваше ли изобщо някакво въздействие?
Около 25 минути след инжекцията Филип отвори очи и се взря в Робин. Усмихна се и промълви:
- Можех да понеса и повече. Всички въздъхнахме облекчено.
Петнайсетина минути по-късно, т. е. 40 минути след инжекцията, Филип заговори бавно и накъсано:
- Нито за миг не загубих досег с тялото си. В сравнение с пушенето на ДМТ виденията бяха не
толкова натрапчиви, цветовете - не толкова наситени, а геометричните шарки не се движеха бързо.
Потърси успокоение и хвана ръката ми. Дланите ми бяха овлажнели от безпокойство и той се разсмя
добродушно - очевидно аз бях по-напрегнат от него!
Като стана да се отбие в банята, Филип леко трепереше. Изпи чаша гроздов сок, изяде кофичка
кисело мляко и запълни таблицата за степенуване на впечатленията. Чувстваше се „не на мястото си", с
малко помътнен ум и непохватен, докато се отбивахме в друго здание, където имах работа. Важно беше да
съм с него, да наблюдавам как се държи през следващите часове. Около три часа след инжектирането
прецених, че е достатъчно добре, за да го откара Робин в дома му. На сбогуване го предупредих, че ще му
се обадя вечерта.
В разговора по телефона той ми каза, че от болницата двамата с Робин отишли на обяд. Веднага се
почувствал по-бодър и ''съсредоточен. По пътя бил в еуфорично настроение, а накъдето и да погледнел,
цветовете му се стрували по-ярки. Гласът му звучеше направо щастливо.
След няколко дни Филип ми изпрати писмен отчет. Най-важно беше последното изречение:
„Очаквах да прескоча на по-високо равнище, да напусна тялото си и своя осъзнат Аз, да се прехвърля в
просторите на Космоса. Но това не се случи."
Споменатата от Филип граница сега наричаме „психеделичен праг" на ДМТ. Прекрачваш го, когато
настъпи отделяне на съзнанието от тялото и психеделичните въздействия напълно заменят нормалното
съдържание на психиката. Преживява се чувство на удивление или страхопочитание, на непоклатима
увереност в реалността на това, което се случва. Очевидно инжектираната мускулно доза ДМТ от 1 мг/кг
не беше достатъчна.
Чудесно беше, че именно Филип пое ролята на пионер. Той беше психически зрял и устойчив, освен
това познаваше въздействието на психеделичните вещества и конкретно на ДМТ. Можеше да направи
ясни и разбираеми сравнения между различните дроги и начините за прилагането им. Неговият случай
беше и сериозно потвърждение на решението ни да включим като участници само хора, имащи опит с
психеделичните вещества.
Отчетът на Филип не оставяше съмнения, че въздействието на мускулно инжектирания ДМТ е
значително по-слабо, отколкото при пушенето на дрогата. Замислих се за повишаване на дозата. Само че
дори да постигнех по този начин върхово въздействие, не вярвах някога да настъпи „избликът" - друга
типична особеност в пушенето на ДМТ. По време на този „изблик", който обикновено се случва от 15 до
30 секунди след вдишването на дима, преходът от нормалното състояние на съзнанието към
всепоглъщащата психеделична реалност настъпва с шеметна бързина. Именно този „оръдеен" ефект е
толкова плашещо привлекателен за любителите на дрогата. Явно имахме нужда от по-бърз начин за
вкарване на ДМТ в организма.
Повечето любители на веществото го пушат с лула, като го поръсват върху марихуана или растение,
което не влияе пряко върху психиката. Това не е идеалният път за навлизане на ДМТ в тялото. Дрогата
често се подпалва, а това стряска, ако в същия миг се опитваш да вдишаш колкото се може повече. Пък и
миризмата е твърде гадна, сякаш под носа ти се е подпалила пластмаса. Щом дрогата подейства, стаята
сякаш се пръска на кристални късчета, а твоето тяло й подражава и е почти невъзможно да различиш дали
вдишващ или издишваш. Представете си как в подобно състояние се мъчите да вдишате повече от тази
пламтяща и воняща бучка химикал!
Най-бързият и действен начин е инжектирането. При мускулните инжекции разчитаме сравнително
ограниченият кръвен поток в мускулите да разнесе веществото. Това е най-бавно действащата инжекция.
Може да се направи и подкожна инжекция. По-богатият кръвен поток прави този метод по-бърз, но пък е
болезнен. Най-добра е венозната инжекция. По вената наситената с дрогата кръв се връща към сърцето,
което пък я изпомпва в белите дробове. Оттам тя пак се връща в сърцето и се разнася из цялото тяло,
включително и в мозъка. Целият процес, който някои физио-лози наричат „от ръката до езика", трае около
16 секунди.1
Посъветвах се с моя колега, синтезирал за мен ДМТ - д-р Дейв Никълс от университета „Пардю" в
Индиана. Той се съгласи, че е необходимо да премина към венозни инжекции. Поумува над общите ни
тревоги и добави суховато:
- Радвам се, че ти ще се занимаваш с това, а не аз.
Време беше да се допитам и до д-р У, лекаря в Управлението по храните и лекарствата на САЩ,
който ми помогна да придвижа проекта през двегодишния период за получаване на разрешение и сега
контролираше провеждането му. Щом поисках мнението му, той се засмя и отговори:
- Вие сте единственият изследовател в света, който дава ДМТ на хора. Вие сте специалистът, вие
решавате.
Прав беше, но се безпокоях от навлизането в непроучена територия и то толкова скоро след даването
на една-единствена доза ДМТ. Дотогава имаше само едно научно съобщение за венозно инжектиране на
веществото, но на психиатрични пациенти, а не на нормални доброволци. 2 В този проект през 50-те годи-
ни на миналия век са били изследвани хора с тежко увредена от шизофрения психика и повечето от тях не
са били в състояние да разкажат кой знае какво за преживяванията си. Дори пулсът на една злощастна
жена не се е напипвал за кратък период след венозната инжекция ДМТ. Тъкмо заради тази статия се
отнасях толкова предпазливо.3
Доктор У препоръча да опитам с една пета от мускулната доза, когато започна с венозните
инжекции.
- Вероятно така ще имате по-ниски концентрации на ДМТ в кръвта и в мозъка, отколкото при
мускулната инжекция, и ще си оставите възможност за маневриране - обясни той. - Не вярвам да се окаже
свръхдоза за когото и да било.
В случая трябваше да преминем от 1 мг/кг мускулно на 0,2 мг/кг венозно.
И Филип, и Нилс пожелаха да участват в новата фаза на проекта - трябваше да установим каква е
задоволителната венозна доза ДМТ при нормални доброволци. Тъй като и двамата бяха пушили
веществото, щяхме да разполагаме с пряко сравнение между въздействието при пушене и венозна
инжекция. А Филип можеше да сравни и резултатите от мускулната и венозната инжекция.
Когато започна участието си в нашето изследване, Нилс беше на 36 години. Като по-млад се записал
в армията, желаел да стане специалист по взривни вещества. Скоро обаче осъзнал, че е неподходящ за
въоръжените сили, и подал рапорт за уволнение. Случайно Филип бил психологът, провел събеседването,
и оттогава бяха приятели.
Нилс проявяваше интерес към веществата, променящи съзнанието, и вечно търсеше някакъв
растителен или животински продукт, който би могъл да му въздейства по този начин. Беше написал
няколко популярни брошурки и в една от тях споделяше откритието си за психеделичните свойства на
отровата от жаба, живееща в пустинята Сонора. Тази отрова има високо съдържание на 5-метокси-ДМТ -
много подобно на чистия ДМТ вещество. Нилс беше върлинест, очарователен и забавен. Беше вземал
ЛСД многократно, „загубил броя на дозите след 150-ата". Пушил ДМТ година по-рано в дома на Филип.
Ето какво ми разказа:
- У мен възникнаха ярки телепатични представи, създавах психическа връзка с хората наоколо. Беше
и объркващо, и завладяващо. Много се развълнувах, когато ми заговори вътрешен глас. Моята интуиция
се свърза пряко с мен. Най-силното преживяване, което съм имал. Искам да се върна там. Видях различно
пространство с пъстри ярки ивици. Толкова се отнесох, че не можех да шавна с ръце. Това е същинска
психическа Мека, великолепна отправна точка при употребата на всеки друг психеделик. Другите около
мен ми приличаха на извънземни насекоми. Разбрах, че и те са част от цялото.
Дадохме на Нилс венозна доза ДМТ 0,2 мг/кг около седмица след първата мускулна доза на Филип.
Той вече се бе завил с армейския си спален чувал. Носеше го на всяко пътешествие и в буквалния, и в
преносния смисъл - и при скиталчествата си, и при броденето в света на психеделичните дроги.
Синди и аз седнахме от двете му страни. Обясних му накратко какво да очаква. Той кимна да
започваме.
Насред инжектирането Нилс се обади:
- Да, усещам го на вкус.
Той се оказа сред малцината доброволци, които имаха и вкусови усещания за венозната доза ДМТ,
докато веществото минаваше през устата и езика на път към мозъка. Вкусът бил метален, леко горчив.
Помислих си: „Така май е достатъчно бързо."
Останаха ми съвсем бегли бележки за въздействието на тази венозна доза върху Нилс. Може би
заради присъщата му необщителност, а може би защото и двамата сметнахме, че преживяването е било
слабовато. Той обаче спомена, че 0,2 мг/кг е „около една трета до една четвърт" от пълната доза при
пушенето на ДМТ. Вероятно станах малко самонадеян от липсата на затруднения при първите два сеанса
и веднага реших да утроя венозната доза от 0,2 на 0,6 мг/кг.
Моята увереност обаче се оказа прибързана. Сега мисля, че щеше да е по-благоразумно, ако бях
избрал предпазливия преход към 0,4 мг/кг. За щастие не се хвърлих незабавно на 0,8 мг/кг, защото не се
вслушах в твърдението на Нилс, че 0,2 мг/кг е само една четвърт от пълната доза.
Тази сутрин и Филип, и Нилс щяха да получат ДМТ венозно в доза 0,6 мг/кг.
Нилс, напъхан под спалния си чувал, чакаше. Синди вече бе вкарала малка игла във вена на едната
му предмишница, през която щях да влея разтвора на ДМТ направо в кръвообращението. Филип също
влезе в стаята. Щеше да получи същата доза, ако всичко минеше добре. Седна срещу леглото, любопитен
за преживяванията на Нилс и готов да го подкрепи морално. Изобщо не подозирахме, че ще имаме нужда
и от физическата му сила.
Вкарах разтвора по-бързо, отколкото при предишната инжекция на Нилс с доза 0,2 мг/кг - за 30
секунди вместо за минута. Допусках, че така ДМТ ще има по-големи концентрации в кръвта,
следователно и в мозъка. Когато приключих с инжекцията, Нилс изстреля развълнуван:
- Усещам го на вкус... Ето го!
Щом избълва тези думи, той започна да се мята и обръща под спалния си чувал, след това седна
рязко и възкликна:
- Ще повърна!
Зяпна ни зашеметен и неуверен. Двамата със Синди се спогледахме и се сетихме, че нямаме нищо, в
което би могъл да повърне. Изобщо не ни хрумна, че и това може да се случи с участниците в
изследването. Той смънка:
- Но аз изобщо не съм закусвал... значи няма какво да повърна.
Нилс стана по-неспокоен, придърпа възглавницата и спалния чувал върху лицето си. Сви се в
зародишна поза и се завъртя с гръб към нас и апарата за кръвното налягане. Не можехме да измерим нищо
нито 2, нито 5 минути след инжекцията, когато пулсът и кръвното му налягане би трябвало да са с най-
високи, а и с потенциално най-опасни стойности. Той се помъчи да стане с безцелно размахване на ръце и
крака... но тези движения не бяха за подценяване при тяло с ръст 190 см. Усещахме дланите му студени и
лепкави, докато Синди, Филип и аз с общи усилия го сложихме отново на леглото. На шестата минута той
напразно се напъна да повърне над легена, който намерихме в шкафа. Трябваше да се надигне, за да го
направи, а ние успяхме да го наместим на леглото и измерихме пулса и кръвното му налягане. В този
момент - 10 минути след инжекцията - те бяха изненадващо нормални.
Той протегна ръка към Синди, докосна ръката и пуловера й. Сякаш понечи да я погали по косата, но
тутакси забрави какво е намислил. После се вторачи в мен с думите:
- Сега имам нужда да гледам теб, не Филип или Синди. Постарах се да изглеждам хладнокръвен и се
молех безмълвно дано да е добре. На деветнадесетата минута се подпря на лакти и се разсмя. Изглеждаше
крайно „надрусан": огромни зеници, разкривена усмивка, неясно мърморене. Накрая каза:
- Мисля, че най-добрата доза е между 0,2 и 0,6.
Всички се засмяхме и напрежението в стаята като че ли спадна. Поне в този момент Нилс още
притежаваше разума си. Той продължи:
- Имаше го прехвърлянето на Аз-а. Разочарован съм, че свършва. Беше същински празник на
цветовете. Познато чувство. Да, завърнах се. „Те" бяха там, разпознахме се.
- Кои? - попитах го аз.
- Не мога да ги определя като „някои" или „нещо". Все още изглеждаше упоен и не настоях за
отговор.
Внезапно пак заговори:
- Спускането от върховното състояние също беше много шарено, но и отегчаващо в сравнение с
него. А на върха знаех, че отново съм там, където бях след пушенето миналата година. Изпитах самота,
когато си тръгвах. Имах силен пристъп на гадене. Усещах как шетате над мен, все едно умирам, как
всички се опитвате да ме съживите. Надявах се всичко да е наред. Просто се опитвах да доловя какво
става вътре в мен. - Помълча и завърши: - Уморен съм. Ще ми се да подремна, но не ми се спи истински.
Нилс не каза почти нищо повече, само спомена, че усеща зверски глад, защото благоразумно бе
пропуснал закуската. Хапна с удоволствие, докато запълваше таблицата за степенуване на впечатленията.
Значи дори Нилс смяташе, че доза от 0,6 мг/кг е „прекомерна"!
Останах няколко минути в сестринската стая, за да поумувам над случилото се. Пулсът и кръвното
налягане на Нилс се повишиха умерено, но ние не успяхме да измерим предполагаемите върхови
стойности. Все пак изглеждаше по-вероятно, че няма вреда за здравето му от венозната доза 0,6 мг/кг
ДМТ. Не бях сигурен обаче дали сподели само оскъдни впечатления, защото не помнеше какво е станало,
или заради типичното му нежелание да говори излишно за преживяванията си.
Очевидно бяхме прекрачили „психеделичния праг". Внезапността и силата на настъпилото
състояние, неоспоримите му особености като описаното от Нилс усещане, че другият свят е обитаем,
показваха, че е имало „пълна програма". Но дали не стигнахме прекалено далеч отвъд границата? Нилс
сам признаваше, че е „дебелоглав" и има нужда от по-големи дози, за да се промени съзнанието му. Как
ли щеше да се справи Филип?
Двамата с Филип вървяхме по ярко осветения коридор. При гишето на сестрите подминахме Нилс,
който си търсеше още храна. Той се чувстваше чудесно след мъчителния скок от ръба на нормалната
психика.
Попитах Филип:
- Убеден ли си, че искаш същата доза?
-Да.
Нямаше и помен от колебание. Аз не бях ролкова уверен. Ако беше отказал, тревогите ми щяха да
бъдат по-поносими. Очаквах да се съгласи с доза 0,5 или 0,4 мг/кг. Нямаше да е трудно - просто не бих
вкарал във вената цялото количество разтвор на ДМТ от спринцовката. И макар че според мен 0,6 мг/кг
като че ли беше безопасна за здравето, вероятността да подейства опустошително на психиката се
издигаше още по-застрашително след сеанса с Нилс. Филип обаче не искаше да бъде надминат от своя
приятел и спътник в „психонавтиката". Той беше готов за своята доза 0,6 мг/кг.
Склонността на нашите доброволци да упорстват въпреки възможността за съсипващо психеделично
преживяване беше забележителна. Прояви се най-отчетливо по време на изследването за поносимост
следващата година - през 1991, при което доброволците получаваха четири големи дози ДМТ през
интервали само от 30 минути. Нито един от тях, колкото и да беше изтощен, не отказа четвъртата и
последна доза.
Непоколебимото желанието на Филип ме изправи пред научна и морална дилема. По време на
обучението ме убеждаваха, че човек не бива да се плаши от предписването на по-голяма доза лекарство,
ако обстоятелствата го налагат. Например извънредните дози могат да се окажат задължителни за
постигането на пълен лечебен ефект при пациенти, които иначе са неподатливи на терапията. Важно беше
и да сме наясно с токсичното въздействие, за да го разпознаваме бързо в различни обстоятелства. Това
има още по-голямо значение, когато се проучва ново, експериментално лекарство.
Като старши изследовател в проекта имах правото, а и отговорността да кажа на Филип, че не искам
при него да се повтори преживяното от Нилс с дозата от 0,6 мг/кг. Но Нилс видимо се чувстваше добре.
Според плановете ми трябваше да има два сеанса с тази доза сутринта, за да определя дали предизвиква
подобни реакции у двама души.
Влязохме в стаята и поздравихме Синди и Робин, приятелката на Филип, които вече ни чакаха там.
Той се настани удобно на леглото.
В тази гола и неприветлива стая имаше лъскав линолеум на пода, бледорозови стени и тръби за
кислород, вода и за изсмукване на телесни секреции, които стърчаха от стената. Той бе залепил плакат на
Авалокитешвара, хилядоръкия будистки символичен образ на състраданието. Телевизионен монитор
висеше от тавана, климатикът бръмчеше силно.
Синди плавно и умело вкара игла с тръбичка във вена на предмишницата. В другата ръка на Филип
бе вкарана игла с по-широка тръбичка, от която можехме да изтегляме кръв, за да измерваме
концентрациите на ДМТ след инжекцията. Макар че бе наблюдавал стряскащия сеанс с Нилс само преди
час, Филип нямаше нужда от психическа подготовка. Знаеше какво ще правим, докато лежи упоен - убеди
се, че ще му помогнем незабавно, ако се наложи. Пожелахме му късмет. Той затвори очи, отпусна се и
каза:
- Готов съм.
Тъкмо нагласих иглата на спринцовката в тръбичката, но не бях натиснал буталото, за да вкарам
разтвора на ДМТ във вената на Филип, и някой почука настойчиво на вратата. Вдигнах глава, спрях,
извадих иглата от тръбичката, сложих й капачето и я оставих на шкафчето до леглото.
Пред вратата чакаше директорът на лабораторията в изследователския център. Излязох в коридора,
за да не се чува разговорът в стаята. Той ми обясни, че предишните кръвни проби за анализите на ДМТ са
взети неправилно. Вмъкнах се обратно в стаята и пак седнах до леглото. Филип като че ли не забеляза
прекъсването, защото бе започнал обръщане навътре и отпускане - опитът ни показа, че така навлизането
в царството на ДМТ е най-леко. За него пренасянето на съзнанието вече бе започнало.
Извиних се и за да разведря обстановката, подхвърлих:
- Та докъде бяхме стигнали?
Филип само изсумтя. Отвори очи, кимна ми да продължа и пак ги затвори. Махнах капачето на
спринцовката и наместих иглата в тръбичката, свързана с вената му. Синди потвърди с кимане, че и тя е
готова.
- Добре, ето го и ДМТ - промълвих аз.
Бавно и внимателно започнах да вливам разтвора.
Насред процедурата дишането на Филип задра в гърлото му като неуспешно кашляне. Скоро щяхме
да се убедим, че след подобно задавяне при инжектиране на голяма доза ни чакат големи сътресения.
Тихо му съобщих:
— Всичко е вътре.
Двадесет и пет секунди след края на инжектирането той застена:
- Обичам, обичам...
Кръвното налягане се повиши умерено, но пулсът скочи от 65 удара в минута при покой до 140. Все
едно бе изкачил тичешком три-четири етажа. Само че Филип дори не бе шавнал на леглото.
Когато изтече първата минута, той се изправи, седна и се ококори към мен и Синди. Зениците му
бяха огромни. Насечените му движения - механични като на марионетка. Изглеждаше, че „няма никой"
зад действията му.
Наведе се към Робин и я погали по косата:
- Обичам, обичам...
Два пъти тази сутрин - доброволец, зашеметен от ДМТ, бе привлечен от женска коса. Нилс посегна
към косата на Синди, Филип - на Робин. Вероятно това беше най-силно въздействащият образ на жива
позната действителност сред потискащата болнична стая в такова объркано психеделично състояние.
Олекна ни, когато той легна, без да го подканяме или принуждаваме. Тялото му изпадна в
класическото състояние „бий се или бягай" - високо кръвно налягане и пулс, кръвта нахлу навътре от
кожата към жизненоважните органи, но през цялото време нямаше почти никаква физическа активност.
Трудно беше да изтеглим кръв от вената на Филип. Поради повишеното съдържание на хормони на стреса
мъничките мускулчета покрай вената се бяха свили, за да намалят излишния приток на кръв към кожата.
Минаха 10 минути и Филип започна да въздиша:
- Колко хубаво, колко хубаво! - По бузите му се стичаха сълзи. - На това му казвам аз преживяване.
Умрях и отидох в рая.
До тридесетата минута след инжекцията пулсът и кръвното му налягане се нормализираха.
- Беше полет в безкрая. Нямаше нито пространство, нито размери.
Попитах го:
— Как се почувства, когато дъхът ти спря в гърлото?
- Усетих студено стягане в гърлото. То ме уплаши. Помислих си, че ще спра да дишам. За частица от
секундата ми се мярна мисълта: „Отпусни се, откажи се, отпусни се." После избликът на дрогата отнесе
дори и нея.
- Спомняш ли си как седна и погали Робин по косата?
- Какво съм направил?
Около три четвърти час след инжекцията Филип пиеше чай и вече не усещаше никакви последствия
от ДМТ. Не помнеше как седна, погледна ни и докосна Робин. Скоро се почувства наистина добре и ние
бяхме сигурни, че Робин може да се грижи за него и сама.
Говорих с Филип следващата вечер. Беше леко изцеден, но спал прекрасно. Сънищата му били „по-
интересни от обикновено", макар и не особено чудати. Само че не помнеше нищо от тях. Работил цели
десет часа на другия ден, макар и „не на пълни обороти".
Той обаче спомена:
- Никой освен самия мен не би забелязал, че съм уморен. Това са бележките, които ми останаха от
този сеанс и отчета на другия ден. Забележителен контраст с присъщото на Филип красноречие при
описанията на неговите преживелици с дрогата. Вероятно фактът, че е съвсем здрав, се оказа най-важната
информация за нас този път.
Докато карах вечерта към дома си в планините извън Албъкърки, обмислях случките от деня. Радвах
се, че Нилс и Филип останаха невредими от сблъсъка с ДМТ. Все пак не научих много за преживяното от
двамата. В отчетите им се набиваше на очи краткостта и липсата на подробности.
Защо писаха толкова оскъдно?
Едно от възможните обяснения беше в „специфичното състояние на паметта". Така се нарича
явлението, при което събитията, преживени в изменено състояние на съзнанието, могат да бъдат
възстановени само при повторно изпадане в такова състояние, но не и в нормалното. Случва се след
въздействие на вещества като алкохол, марихуана или лекарствени дроги от рода на седативите „Валиум"
и „Занакс" или барбитурати. Понякога е резултат от изменено състояние, което не се дължи на дроги, а на
хипноза или сънища. При Филип и Нилс това обяснение щеше да важи, ако по-късно си припомнеха
повече от сеансите с доза 0,6 мг/кг, след като получат по-малки и по-търпими дози ДМТ. Това обаче не се
случи изобщо с никого от двамата при по-нататъшното им участие в проекта.
Другата възможност е Нилс и Филип да са изпаднали в кратък делириум, „остър органичен мозъчен
синдром" или „състояние на силно объркване". На латински делириум означава буквално „да излезеш от
коловоза", т.е. „да не си с всичкия си". Причиняват го физически фактори като висока температура,
травма на главата, недостиг на кислород или ниско съдържание на захар в кръвта. Преживяванията,
засягащи тежко психиката, също могат да доведат до състояние на делириум, например при оцелели от
тежки травми или големи бедствия.
Не можех да определя до каква степен „психическата травма" е допринесла за объркването на Нилс и
Филип. Доколко това беше психическа реакция към последствията от ДМТ, а не пряко въздействие от
самото него? Иначе казано, ако човек се качва по стълба и зърне невъобразимо разтърсваща сцена, би
могъл да изпадне в делириум или объркване, но причината не е в стълбата, а в глед ката. Дали видяното от
Нилс и Филип беше толкова необичайно, неразбираемо и далечно от нормалното, че техните съзнания
просто са се изключили, за да им спестят ясното различаване на виденията? Може и да е по-добре, че са
забравили.
Независимо дали дозата беше твърде голяма или преживяванията - прекалено силни, каквото и да бе
сторила венозната доза от 0,6 мг/кг ДМТ на тези обръгнали ветерани на психеделичното, всичко се
свеждаше до простичката дума „прекомерно". Филип ми каза по-късно:
- Беше като космическа горелка, стихия от цветове, която озадачаваше, все едно съм паднал зад
борда при буря и се нося насам-натам, подмятан като тапа.
Отново се обадих на Дейв Никълс, за да обсъдя каква да бъде по-малката „голяма" доза. Ако е 0,5
мг/кг, намаляваме само с една шеста, докато при 0,4 мг/кг е вече една трета. Обръщахме въпроса и така, и
иначе. Исках да съм сигурен, че голямата доза осигурява пълно въздействие, но без да причинява
психически травми на доброволците. Станах по-предпазлив след сеансите на Филип и Нилс. „Преди
всичко не вреди" е правило, което важи с особена сила в медицината. За нищо на света не бих допуснал
накрая да се окажем с група психически увредени доброволци. За нас най-важно беше въздействието
върху Нилс и Филип на дозата 0,6 мг/кг, затова решихме, че 0,4 мг/кг ще бъде максималната доза ДМТ в
изследването.
След няколко дни се обадих на един от пионерите в изследванията на ДМТ - д-р Стивън Шара, за да
поговоря и с него за дозите, които са използвали. Доктор Шара е открил психеделичното въздействие на
ДМТ, когато го е инжектирал на себе си в лабораторията си в унгарската столица Будапеща към средата
на 50-те години на миналия век. (В ранните етапи на психеделичните изследвания при хора е било
типично за изследователите да са „първите опитни зайчета".) Той завършваше дългата си забележителна
кариера в Националния институт по наркомании във Вашингтон. Попитах го:
- Случвало ли се е да дадете прекалено големи дози ДМТ на вашите доброволци?
Доктор Шара се замисли и отговори с едва забележим акцент:
- Да. След това те не помнеха нищо. Нямаха спомени от пре живяванията си. У тях оставаше
единствено чувството, че им се е случило нещо плашещо. Така стигнахме до извода, че няма нито една
причина да продължим с такива дози.
Удивително е, като си помисля колко от основните теми и въпроси, появили се през следващите пет
години, бяха пред очите ми още след онова декемврийско утро, когато дадох венозни дози 0,6 мг/кг ДМТ
на Нилс и Филип. В света на ДМТ чуваме за предсмъртни и духовни преживявания, за контакти с „тях".
Още тогава се наложи да намеря изход от конфликта между целите на изследването и приятелските си
чувства. Веднага пролича и отрицателното влияние на болничната обстановка и медицинския модел,
властващ в изследването. Стана ясно, че въпреки необходимостта да даваме дози с цялостно
психеделично въздействие, трябва да бъдем умерени поради опасността от неблагоприятни последствия.
И още от началото разполагахме с ширнала се накъде ли не мрежа от колеги и надзорници, които по
различни начини допринасяха за проекта. Всичко това се прояви още в тези първи сеанси с Филип и Нилс.
Сега да преминем към научните основи на изследването, към натрупаните огромни данни за
психеделичните вещества и начина, по който обществото и науката са се възползвали от тази ин-
формация,за да стигнем до разбирането за уникалната роля на ДМТ в нашите тела и за изумителните
функции, които би могъл да има в живота ни.
ПЪРВА ЧАСТ
ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ГРАДЕЖА
„Дядото" на всички съвременни психеделични дроги - ЛСД, съдържа триптаминово ядро също като
ибогаина - африканско психеделично вещество, за чието свойство да не причинява зависимост много се
шуми.
Една от най-известните психеделични дроги е псилоцибинът, активната съставка на „вълшебните
гъби".
При поглъщането на тези гъби организмът премахва един фосфорен атом от псилоцибина и го
превръща в псилоцин.
* За въздействието и страничните ефекти от лекарството „Прозак" и подобните на него има противоречиви данни и
продължават сериозните спорове дали вредата от него не превишава ползата. Б. пр.
Описанието не се отнася за „меки" психеделични вещества като МДМА или обичайните дози
марихуана, нито за реакциите към малки дози психеделични дроги, които са подобни на преживяванията с
непсихеделични дроги като амфетамин.
Тези вещества повлияват всички функции на нашата психика: възприятия, чувства, мислене, усещане
за тялото и представата ни за собствения Аз. Често (но не винаги) най-силно е въздействието върху
сетивните възприятия. Обектите в зрителното ни поле изглеждат по-ярки или по-тъмни, по-големи или
по-малки и като че ли променят формата си или се стапят. Независимо дали сме с отворени очи, виждаме
неща, които почти нямат връзка с външния свят: въртящи се, пъстри, геометрични шарки или отчетливи
образи на одушевени и неодушевени обекти в различно състояние.
Звуците са по-тихи или по-гръмки, резки или приглушени. Чуваме нови ритми във вятъра. В доскоро
беззвучна среда се чува пеене или механичен шум.
Кожата е по-чувствителна или безчувствена към допир. Променят се вкусът и обонянието.
Чувствата преливат или угасват. Тревожност и страх, удоволствие или безметежност - всички те се
засилват или отслабват, стават необуздани или изчезват плашещо. Достъпни са крайностите на ужаса или
блаженството. Възможно е едновременното преживяване на напълно противоречиви чувства. Емоционал-
ните конфликти са по-болезнени или настъпва нова способност за изглаждането им. Или осъзнаваме по
нов начин чувствата на другите хора, или те изобщо престават да ни интересуват.
Интелектуалните процеси се ускоряват или забавят. Самите мисли се проясняват или замъгляват.
Или забелязваме липсата на мисли, или не успяваме да укротим потока от нови идеи. Появяват се
неочаквани прозрения или пък затъваме безнадеждно в умствен коловоз. Значението и смисълът на
нещата стават по-важни от самите неща. Времето се свива - докато мигнем, минали са два часа, или пък се
разтегля - една минута побира нескончаемо шествие от усещания и представи.
Усещаме телата си горещи или студени, тежки или леки, крайниците сякаш растат или се смаляват.
Движим се нагоре или надолу в пространството. Имаме представата, че тялото вече не съществува или че
тялото и съзнанието са разделени.
Струва ни се, че в някаква степен имаме власт над своя Аз. Преживяваме влиянието на други върху
нашите съзнания или тела - благодетелно или плашещо. Бъдещето е в ръцете ни или пък съдбата е
предопределила всичко и няма смисъл да се борим.
Психеделичните дроги въздействат върху всяка страна от нашата психика. А именно нашето
уникално съзнание ни разграничава от всички останали животински видове под нас в еволюцията и прави
достъпно божественото над нас. Може би и това е една от причините психеделичните вещества да са
източник на такъв страх и такова вдъхновение: те огъват и разкривяват самите опори, структурата и
определящите свойства на нашата човешка идентичност.
Ето какви са психеделичните дроги. Съществува сложен и богат контекст, в който да ги
разглеждаме, но малцина са наясно с тази гледна точка. Веществата не са нещо ново и разполагаме с
огромно количество данни за тях. Те ни въведоха в съвременната епоха на биологичната психиатрия, а
толкова шумно разискваната злоупотреба с тях сложи преждевременен край на многообещаващо
направление в изучаването на човека.
И тъкмо в тази кипяща от конфликти, неясноти и противоречия област аз потърсих опорна точка и
ясно виждане, за да определя собствените си задачи като изследовател. На какво да стъпя? Накъде да
погледна? Имах нужда от ключ, за да отворя катинара на вратата, зад която бяха погребани
психеделичните изследвания.
И от това въображаемо блато изплува една малка, пренебрегната молекула - ДМТ. Не можех да не
откликна на нейния зов, макар че трудно си представях как ще стигна до нея. Нито пък бих могъл да
предположа докъде ще ме отведе.
2. Какво е ДМТ
N,N-диметилтриптаминът (или ДМТ) е забележителният главен герой на тази книга. Макар че е
проста от химическа гледна точка, тази „духовна" молекула дава на съзнанието ни достъп до изумителни
и неочаквани видения, мисли и чувства. Тя отваря широко вратата към светове отвъд пределите на нашето
въображение.
ДМТ е налице в тялото на всеки човек и се среща често в растителното и животинското царство. Той
е част от нормалното устройство на хората, както и на други бозайници, морски животни, треви, жаби,
гъби и плесени, цветя и корени.
Алхимикът на психеделичното Алигзандър Шулгин е посветил цяла глава на ДМТ в книгата си
„Триптамини, които познавам и обичам" и заявява: „ДМТ е... в цветето тук, в дървото там и в ей онова
животно. Най-просто казано, накъдето и да погледнете, най-често ще го видите." И наистина вече е по-
лесно да се изтъкне къде не се съдържа ДМТ.1
Най-изобилно се намира в растенията на Латинска Америка. Там хората познават смайващите му
свойства може би от десетки хилядолетия. Но ние едва от 150 години сме започнали да откриваме колко
древна е връзката на нашия вид с това вещество.
Към средата на XIX век пътешественици, проучващи района на Амазонка, преди всичко Алигзандър
Спрус от Англия и Александър фон Хумболд от Германия, са описали въздействията на екзотични,
променящи съзнанието енфиета и отвари от местни растения, които коренното население приготвяло.
През XX век американският ботаник Ричард Шултис продължава тези опасни, но вълнуващи проучвания
на място. Особено впечатление му прави влиянието, както и начинът на употреба на психоактивните
енфиета.
Племената на коренните жители в Латинска Америка продължават да използват тези енфиета и са им
дали различни имена като „йопо", „епена" и „джурема". Поемат огромни дози, понякога измерващи се с
десетки грамове.
Спрус и Фон Хумболд са описали как местните жители мигновено изпадали в безпомощно състояние
от психеделичните енфиета. Никой от пътешествениците обаче не се престрашил сам да преживее
въздействието им. Стигало им да гледат как упоените индианци се гърчат, повръщат и бръщолевят
несвързано. Тези първи изследователи на района чували разкази за фантастични видения, „пътувания
извън тялото", предсказване на бъдещето, намиране на загубени вещи и беседи с мъртви прадеди или
други безтелесни същества.
Растителна смес, поглъщана като отвара, като че ли проявявала същото въздействие, но по-бавно. И
тя имала няколко наименования, сред тях „аяхуаска" и „яге". Това питие е вдъхновявало рисунки по
скалите и стените на колибите - днес бихме ги нарекли „психеделично" изкуство.
Спрус и Фон Хумболд се върнали в Европа с образци от тези психеделични растения на Новия свят.
Но там никой не докоснал растенията десетилетия наред, защото нямало нито интерес, нито технология за
по-подробен анализ на химическия състав или въздействието им. И докато те престоявали в складовете на
музеите по естествена история, канадският химик Р. Манске при изследване, нямащо нищо общо с тях,
синтезирал нова дрога, наречена К,К-диметилтриптамин, или съкратено ДМТ. Както споделил в статия
през 1931 г., Манске синтезирал няколко съединения чрез внасяне на промени в триптамина. Интересувал
се от тези продукти, защото били открити в отровно северноамериканско растение - т.нар. ягодов храст. И
едно от веществата бил ДМТ.2
Доколкото е известно, Манске произвел ДМТ, проучил структурата му, а после сложил запасите от
веществото в някой ъгъл на лабораторията си, където те кротко събирали прах. Все още никой не знаел за
наличието на ДМТ във веществата, причиняващи изменени състояния на съзнанието, за психеделичните
му свойства, както и за присъствието му в човешкото тяло. До края на Втората световна война в научните
кръгове почти няма интерес към психеделичните дроги.
В началото на 50-те години, когато са окрити ЛСД и серотонинът, се разклащат улегналите опори на
фройдистката психиатрия и е положена основата на науките за нервната система. Сред учените,
определящи себе си като „психофармаколози", се разпалва интерес към психеделичните дроги. Химици
започват да проучват корите, листата и семената на растения, описани като психеделични цяло столетие
по-рано, търсейки техните активни съставки. Семейството на триптамините е естественият фокус на
вниманието им, защото и серотонинът, и ЛСД са триптамини.
Успехът не се забавя. През 1946 г. О. Гонсалвес изолира ДМТ от южноамериканско дърво,
използвано за психеделични енфиета, и публикува резултатите на испански език. През 1955 г. М. Фиш, Н.
Джонсън и И. Хорнинг публикуват първата статия на английски, в която описват наличието на ДМТ в
друго дърво, родствено на първото и също използвано за енфиета. Но макар учените да знаят, че ДМТ е
съставка на растения с психеделично въздействие, още нямат представа дали и самото вещество е пси-
хоактивно.3
През 50-те години унгарският химик и психиатър Стивън Шара прочита за силното, изменящо
съзнанието въздействие на ЛСД и мескалина. Поръчва известно количество ЛСД от „Лаборатории
Сандос", за да започне свои изследвания в химията на съзнанието. Но тъй като живее зад „желязната
завеса", швейцарската фармацевтична компания не иска мощният ЛСД да попадне в „комунистически
ръце" и му отказва. Без да се обезсърчава, той преглежда последните публикации за наличието на ДМТ в
психеделични енфиета, използвани в района на Амазонка. И го синтезира в лабораторията си в Будапеща
през 1955 г.
Шара поглъща все по-големи количества ДМТ, но не усеща нищо. Престрашил се да стигне до един
грам - стотици хиляди пъти повече от активната доза на ЛСД. И започва да се пита дали нещо в
стомашно-чревния му тракт не пречи на действието му. Може би веществото трябва да се инжектира.
Догадката му изпреварва установяването на факта, че в червата ДМТ се разгражда, каквито и количества
да бъдат погълнати - физиологичен механизъм, който коренното население на Латинска Америка се
научило да заобикаля още преди хилядолетия.
И Шара си прави мускулна инжекция ДМТ през 1956 г., използвайки половината от вече познатата
ни „пълна доза":
„След три-четири минути започнаха да настъпват зрителни усещания, които много наподобяваха
описаните от Хофман при ЛСД и от Хъксли при мескалина... Бях изключително развълнуван. Очевидно в
това се криеше тайната."4
По-късно удвоил дозата:
„Появиха се физически симптоми като боцкане по кожата, треперене, леко гадене, разширяване на
зениците, повишаване на кръвното налягане и ускоряване на пулса. По същото време се появиха
ейдетични явления послеобрази или „следи" на зрително възприети обекти, оптически илюзии,
псевдохалюцинации, а по-късно и истински халюцинации. Те се състояха от подвижни, ослепително
оцветени ориенталски шарки, после виждах чудесни сцени, сменящи се много бързо. Лицата на хората ми
изглеждаха като маски. Понякога настроението ми се повишаваше до еуфория. Съзнанието ми бе изцяло
запълнено от халюцинации и вниманието ми неотклонно се приковаваше в тях, затова не можех да опиша
ставащото около мен. След около 45 минути до 1 час симптомите изчезнаха и вече бях в състояние да
опиша какво се е случило."5
Шара бързо събрал трийсетина доброволци, повечето от тях - млади унгарски лекари. Всички
получили пълни психеделични дози.
Един от тях разказва: „Целият свят блести... Стаята е пълна с духове. От това ми се вие свят... Сега е
прекалено!... Чувствам се точно като при полет... Струва ми се, че това е над всичко останало, над земята.
Успокояващо е да знам, че отново съм на земята... Всичко има духовна нотка, но е толкова
истинско... Усещам, че съм се приземил..."
Ето думите и на една лекарка: „Колко просто е всичко... Пред мен има две спокойни, огрени от
слънцето божества... Мисля, че ме приветстват в този нов свят. Пълна тишина като в пустиня... Най-сетне
съм си у дома... Опасна игра - толкова лесно би било да не се върна. Съвсем смътно осъзнавам, че съм
лекарка, но това не е важно. Семейни връзки, курсове, планове и спомени са се отдалечили напълно от
мен. Само този свят е важен, аз съм свободна и съвсем сама."
Въпреки че понякога доброволците понасяли зле „пренасянето", Шара харесвал ДМТ заради
краткотрайното му въздействие. Веществото било сравнително лесно за употреба, напълно психеделично
и експериментите се провеждали за броени часове. След като в края на 50-те години избягал от Унгария,
той среща в Берлин свой колега, който го включил в изследване на ЛСД. Най-после Шара можел да опита
тази легендарна психеделична дрога. И макар че сметнал въздействието й за интересно, половин
денонощие халюцинации му се сторило прекалено дълго.
След като емигрирал в САЩ, Шара продължил да се интересува предимно от ДМТ. И това му
послужило добре в Националните институти по здравеопазване в Бетесда, щат Мериленд, където работил
над три десетилетия. Бил е директор по предклинични изследвания в Националния институт по
наркомании дълги години, преди да се пенсионира през 1991 г.
Други учени също потвърждават откритието на Шара, че ДМТ трябва да бъде инжектиран, за да
повлияе. Учудващо е обаче колко оскъдна информация са предоставили изследователите (освен Шара) за
психическото въздействие на веществото.
Например след заминаването на Шара от Унгария бившата му лаборатория съобщила само, че при
нормални доброволци ДМТ причинява „психопатично състояние... в което доминират цветни
халюцинации, загуба на обективна представа за пространството и времето, еуфория, разнообразни
видения, понякога безпокойство и замъгляване на съзнанието".7
В Америка един от центровете на най-дейни психеделични изследвания с хора е държавната болница
в Лексингтън, щат Кентъки. Но в отчетите за тези изследвания намираме за ДМТ само споменаването, че
„въздействието върху психиката се състои в безпокойство, халюцинации (обикновено зрителни) и
смущения във възприятията".8
Още по-малко ни разкриват изследванията в Националния институт по психично здраве на САЩ.
Там група участници, които имали опит с психеделичните вещества, трябвало само да посочат с числена
оценка „колко упоени" са били с пълна доза ДМТ. Все пак авторите отбелязват, че повечето от тези
опитни доброволци „били по-зашеметени отвсякога".9
„Психеделичната субкултура" открива ДМТ скоро след научната общност, но първите съобщения за
неговото въздействие му прикачват етикета „дрога на ужаса". Уилям Бъроуз, авторът на „Голият обяд", е
сред първите хора, употребявали ДМТ извън лабораториите. Той и съмишлениците му в Британия имали
неприятни преживявания. Лиъри цитира разказа на Бъроуз как един психиатър и негов приятел си
инжектирали ДМТ в лондонски апартамент. Приятелят изпаднал в паника, а психиатърът започнал да го
вижда като „гънещо се, виещо се влечуго". „Лекарят се сблъскал с проблем - как да направи венозна
инжекция с противоотрова на криволичеща змия с ориенталско-марсиански шарки?"10 Трудно е да се
намери по-убедителен пример за влиянието на отрицателните страни на средата и основата - двама души,
упоили се с ДМТ в занемарен апартамент, като единият се чувства отговорен за другия. Как да не си
кажат, че това е „дрога на ужаса"?
ДМТ не загубил мрачната си слава дори след като Лиъри публикувал положителни описания на
въздействието му. Все пак веществото добива известна популярност сред хора, които оценявали
краткотрайното му влияние. Някои по-дръзки индивиди решили, че могат да употребяват ДМТ през
обедната почивка, заради което лепнали на дрогата съмнителния прякор „бизнесменско друсане".11
Въпреки че Шара и други учени постоянно публикуват изследователски отчети за ДМТ, той си
остава предимно фармакологичен куриоз - силно и краткотрайно въздействие, наличие в определени
растения. Очевидно ЛСД далеч изпреварва ДМТ по впечатлението, което оставя в психиатричната
общност. Настъпила обаче рязка промяна, когато изследователи откриват ДМТ в мозъците на мишки и
плъхове, а после установяват и как организмите на тези животни произвеждат мощната психеделична
дрога.
Дали има ДМТ и в човешкото тяло! Изглеждало вероятно, защото учените намират необходими за
синтеза на ДМТ ензими в проби от човешки белодробни тъкани.
Надпреварата започнала. През 1965 г. германски изследователски екип публикува статия във
водещото британско научно списание „Нейчър", в която обявява, че е изолиран ДМТ от човешка кръв.
През 1972 г. носителят на Нобелова награда Джулиъс Акселрод от Националните институти по
здравеопазване Съобщава, че е открил веществото в човешка мозъчна тъкан. Допълнителните проучвания
показват, че то се съдържа и в човешката урина, както и в гръбначномозъчната течност, която облива
главния мозък. Не след дълго учените установяват и механизмите, подобно на онези при други животни,
чрез които ДМТ се образува в човешкото тяло. Така ДМТ става първото ендогенно психеделично
вещество в човека.12
Ендогенно за човека е всяко вещество, произвеждано от собствения му организъм. Такъв е и ДМТ.
Има и други ендогенни химически съединения, за които научихме през последните десетилетия.
Например ендогенните вещества, подобни на морфина, се наричат ендорфини.
Само че откриването на ДМТ в човешкото тяло изобщо не е разтръбено толкова шумно, както в
случая с ендорфините. Както ще се убедим по-нататък в тази глава, нагласата срещу психеделичните
дроги, обхванала цялата страна по онова време, всъщност подтиква изследователите да не изучават
ендогенния ДМТ. Затова пък откриването на ендорфините донася Нобелови награди.
Естествено възниква въпросът: „Какво прави ДМТ в телата ни?"
Отговорът на психиатрите гласи: „Вероятно причинява психически заболявания."
Отговорът е логичен, ако се замислим за задачата на психиатрията да проучва и лекува сериозните
психопатични състояния. Той обаче изобщо няма достойнствата на другите възможни и обосновани
научни обяснения. Като се ограничават с изучаването на ролята на ДМТ при психозите, учените губят
уникалния шанс да проникнат по-дълбоко в загадките на съзнанието.
Те смятат, че ЛСД и другите „психотомиметици" предизвикват краткотрайна психоза у нормалните
доброволци. Вярват, че чрез откриването на „ендогенния психотомиметик" може би се доближават до
причината и потенциалното лечение на сериозните психически заболявания. Например защо да не дават
ДМТ на нормални доброволци, за да предизвикат психоза, и постепенно да създават нови лекарства за
премахването на тези въздействия? А после на психиатричните пациенти ще бъде даван „анти-ДМТ". Ако
прекомерното естествено образуване на ДМТ причинява психоза, значи анти-ДМТ ще го излекува.
Тези проучвания тъкмо набират скорост, когато през 1970 г. Конгресът на САЩ приема закона,
поставящ това вещество и другите психеделични дроги в категория, подлежаща на строги ограничения.
Става почти невъзможно да се провеждат изследвания с ДМТ при хора. Скоро след това - през 1976 г.,
статия на учени от Националния институт по психично здраве (НИПЗ) удря погребалната камбана за
подобни изследвания. Авторите са сред най-изтъкнатите изследователи, неколцина от тях давали дотогава
ДМТ на хора. Те правилно изтъкват, че данните, свързващи тази дрога с шизофренията, са сложни и
противоречиви. Но вместо да предложат по-точни и усърдни проучвания на спорните въпроси, правят
следното заключение: „Подобно на всяка друга добра научна теория, ДМТ-моделът на шизофренията
накрая ще оцелее или ще загине от информацията, която поражда евристично. Надяваме се, че в обозримо
бъдеще новите данни или ще вдъхнат на тази теория нов живот, или ще я погребат достойно."13
Можем ли да кажем, че ДМТ е бил погребан жив от онези, чиято кариера и научна репутация са били
застрашени от тази толкова спорна област? Въпросът за ДМТ и психозите не се е различавал от всяко
друго изследователско начинание в биологичната психиатрия за изучаването на сложните и неясни връзки
между психиката и мозъка. Обричането му на забрава има повече политически, отколкото научни мотиви.
Най-общо казано, има два типа изследвания, проверяващи хипотезата за ДМТ и психозите. При
единия са сравнявани концентрациите на ДМТ в кръвта на психиатрични пациенти и нормални
доброволци. При другия - субективните преживявания от психеделичните дроги с естествено
възникващите психопатични състояния. Групата от НИПЗ, която отхвърля връзката между ДМТ и
психозите и така причинява кончината на работата с ДМТ при хора, подлага на критика и двата подхода.
Изтъква се липсата на устойчиви разлики между съдържанието на ДМТ в кръвта на нормалните
доброволци и пациентите с психози. Освен това е отречено твърдението, че във въздействието на ДМТ и
симптомите на шизофренията се забелязват достатъчно прилики, за да са необходими по-нататъшни
изследвания.
Първо, да разгледаме данните за концентрациите в кръвта. На практика при всички изследвания на
ДМТ количествата са били измервани в кръвни проби, взети от вените на предмишницата. Струва ми се
обаче необосновано да се очаква, че тези данни отразяват точно функциите на веществото в извънредно
малки, високо специализирани, конкретни области на мозъка. Установяването на пряка връзка между
концентрациите в кръвта и въздействията върху мозъка изглежда още по-малко вероятно, ако ДМТ
поначало е синтезиран в мозъка.
Всички учени отчитат това затруднение дори при толкова добре изучени вещества в мозъка като
серотонина. При десетки проучвания не е намерена убедителна връзка между съдържанието на серотонин
в кръвта, взета от вени на предмишницата, и психиатрични диагнози с предполагаеми отклонения в
количествата серотонин в мозъка. Затова не би могло да се очаква, че чрез съдържанието на ДМТ в кръвта
ще се стигне до правдиви изводи за разликите между нормалните и психопатичните индивиди. Щом
изследователите в психиатрията изискват такива данни за всички вещества в мозъка, защо не бъде спряно
изучаването и на серотонина?
В случая със сравнението между шизофренията и упояването с ДМТ положението става още по-
мътно. Шизофренията е особено сложен синдром. Появява се в няколко форми, например „параноидална",
„дезорганизирана" и „недиференцирана". Има много фази, включително „ранна", „остра", „късна" и „хро-
нична". Има дори продромни (предшестващи) симптоми, които се откриват, преди самата болест да се
развие достатъчно, за да бъде диагностицирана. Освен това симптомите на шизофренията се развиват в
продължение на месеци и години и засегнатите от нея хора променят поведението си, за да се приспособят
към своите необичайни преживявания. А това приспособяване на свой ред поражда нови симптоми и
типове поведение.
Очакването, че едно-единствено вещество, дадено веднъж на нормален човек, може да наподоби
шизофренията, е напълно безпочвено. Днес никой не твърди, че е възможно. А дори по онова време
общото мнение е, че синдромите на упояването с психеделични дроги и шизофренията по-скоро се
припокриват частично. Халюцинации и други смущения във възприятията, изменения в мисловните
процеси, крайни и бързи промени на настроението, изкривяване на представата за телесната и
психическата идентичност - всичко това се проявява в някои случаи на шизофренията и психеделичните
състояния.
В психиатрията винаги има и подобия, и разлики между болестите, които се стремим да разберем, и
моделите, прилагани при изучаването им. Непрекъснато търсим по-добри модели, но използваме онези, с
които разполагаме, като не забравяме недостатъците им. Когато групата от НИПЗ е отрекла, че
въздействието на ДМТ поражда „действителна" психоза, твърдението им не съответства на приетата
тогава психиатрична теория, практика или данни. 14
Ако научната обосновка за прекратяването на изследванията с ДМТ при хора е толкова жалка, тогава
защо са били спрени? Какъв смисъл е имало в гръмките изрази „нов живот" или „достойно погребение"?
Необходимо е било наличните данни да бъдат допълнени и изяснени. Но вместо това учените на държавна
издръжка се разграничават от тази перспективна област и настояват другите да постъпят по същия начин.
ДМТ се е озовал на лошо място в лош момент. Рационалното изучаване на неговите функции е
пометено от шумните хули срещу психеделичните дроги, предизвикани от злоупотребите с тях. Мерките,
насочени към ограничаване на достъпа до психеделични вещества в отговор на широко разпространените
страхове, засягат изучаването на ДМТ така, както се случва с ЛСД и останалите дроги от този тип.
Извъннаучните мотиви надделяват над научните принципи. 15
Никой не се осмелил да зададе очевидния и неотложен въпрос, не намерил отговор в първия етап от
изследванията с хора. Аз не можех да пренебрегна тази загадка.
Какво прави ДМТ в телата ни?
ДМТ е най-простото от триптаминовите психеделични вещества. Сравнена с другите, молекулата му
е малка. Теглото й е 188 молекулярни единици, т.е. не е много по-голяма от глюкозата, която тежи 180
единици, и е само 10 пъти по-тежка от молекулата на водата. Теглото на ЛСД е 323 единици, на мескалина
- 211. 16
ДМТ е тясно свързан със серотонина - невротрансмитера, върху който психеделичните дроги имат
толкова разнообразно въздействие. Фармакологията на ДМТ е подобна на други добре познати
психеделични вещества. Влияе на рецепторите за серотонин почти както го правят ЛСД, псилоцибинът и
мескалинът. Рецепторите за серотонин са пръснати из цялото тяло и могат да бъдат открити в
кръвоносните съдове, мускулите, жлезите и кожата.
Но именно в мозъка ДМТ оказва най-интересното си въздействие. Там рецепторите за серотонин,
чувствителни и към ДМТ, повлияват настроението, възприятията и мисленето. Макар че мозъкът отказва
достъп на повечето дроги и химикали, има твърде силна склонност към ДМТ. Няма да преувеличим, ако
кажем, че мозъкът го „жадува".
Мозъкът е извънредно чувствителен орган, твърде податлив на токсини и неравновесие в обмяната
на веществата. Един почти непробиваем щит - кръвно-мозъчната бариера, не допуска нежелани активни
частици да минават от кръвта през стените на капилярите в мозъчните тъкани. Тази защита се отнася дори
за сложните въглехидрати и мазнини, които другите тъкани използват като източници на енергия. Вместо
тях мозъкът употребява само най-чистото гориво - проста захар, глюкоза.
Само че някои молекули са привилегировани с „усилен превоз" през кръвно-мозъчната бариера.
Малки специализирани молекули за пренос ги прехвърлят в мозъка. Този процес изчерпва значителни
запаси от скъпоценната енергия. В повечето случаи е очевидно защо мозъкът привлича конкретни
химически съединения на своята строго охранявана територия. Например допуска аминокиселини,
необходими за поддържане на белтъчините в тъканите му.
Преди трийсетина години японски учени установиха, че мозъкът пренася активно и ДМТ през
бариерата в своите тъкани. Не познавам друга психеделична дрога, която мозъкът да приветства толкова
охотно. Не бива да забравяме този стъписващ факт, когато говорим за пренебрежението в биологичната
психиатрия към жизненоважната роля на ДМТ в нашия живот. Ако той беше само незначителен и
ненужен страничен продукт в нашата обмяна на веществата, защо мозъкът направо се престарава да го
има?17
Когато тялото произведе или поеме ДМТ, определени ензими го разлагат за броени секунди. Те се
наричат моноаминооксидази (МАО) и от тях има високи концентрации в кръвта, черния дроб, стомаха,
мозъка и червата. Именно повсеместното присъствие на МАО е причината въздействието на ДМТ да е
толкова краткотрайно. Когато и където тази дрога се появи, организмът се грижи тя да бъде изчерпана
незабавно.18
В известен смисъл ДМТ е „храна за мозъка" и мозъкът се отнася към него както и към глюкозата,
своето безценно гориво. Това вещество е част от интензивна система - бързо внасяне, бърза употреба.
Мозъкът скоростно пренася ДМТ през защитната си система и със същата скорост го разлага. Създава се
впечатлението, че ДМТ е необходим за нормалното функциониране на мозъка. Едва когато
концентрациите му станат прекалено високи за „нормалното" функциониране, започват нашите не-
обикновени преживявания.
След като се запознахме с историята и научните открития за ДМТ, да се върнем към най-неотложния
въпрос, който още не е получил задоволителен отговор: „Какво прави ДМТ в нашите Р' тела?" Да го
зададем още по-конкретно: „Защо произвеждаме ДМТ в телата си?"
Ето и моя отговор - защото е молекулата на духа, Но какво е молекула на духа? Какво би трябвало да
върши и как би успяла да го постигне? Защо ДМТ е основният кандидат за тази роля?
Художникът Алекс Грей нарисува вдъхновяваща скица на молекулата на ДМТ. Така ми помогна да
размишлявам по-ясно над тези въпроси. Да се вгледаме внимателно в нея.
Молекулата на духа трябва да предизвиква определени психични състояния, които смятаме за
духовни. Това са чувството на неописуема радост, на пренасяне извън времето и увереността, че
преживяното от нас е „по-истинско от реалното". Такова вещество би ни помагало да приемем
съвместното битие на противоположности като живота и смъртта, доброто и злото, да осъзнаем, че
съзнанието продължава да съществува и след смъртта, да стигнем до задълбочено разбиране за всеобщото
единство на всички явления и да доловим мъдростта или любовта, проникваща във всичко.
Молекулата на духа освен това ни разкрива и духовните измерения. Тези светове обикновено са
невидими за нас и нашите инструменти, недостъпни са в нормалното състояние на съзнанието. Но не по-
малко вероятно от теорията, че ги има „само в главите ни", е допускането, че те всъщност са извън нас и
независими от нас. Ако просто променим способността за възприемане на своя мозък, ще можем да ги
забележим и да взаимодействаме с тях.
Трябва да ни е ясно и че духовната молекула не е духовна сама по себе си. Тя е инструмент,
средство. Представете си я като влекач, като колесница - нещо, което може да понесе нашето съзнание. Тя
ни издърпва в светове, достъпни само за нея. Най-добре е да се държим здраво и да бъдем подготвени,
защото в световете на духа има рай и ад, фантазии и кошмари. Дори ако ни се струва, че молекулата на
духа има ангелска роля, нищо не пречи да ни отнесе при демони.
Защо все пак ДМТ е толкова привлекателен кандидат за молекула на духа?
Въздействието му е необикновено и изцяло психеделично. Прочетохме някои от най-ранните
съобщения за тези свойства от неподготвени и изненадани хора, участвали в първите клинични
изследвания през 50-те и 60-те години. Ще прочетем много повече за смайващите въздействия на ДМТ,
описани от нашите опитни и напълно подготвени доброволци.
Не по-малко важно е, че ДМТ присъства в нашите тела. Създаваме го естествено. Мозъкът ни го
търси, извлича и употребява. Като ендогенно психеделично вещество ДМТ може би участва в естествено
настъпващи психеделични състояния, които нямат нищо общо с вземането на дроги, но пък очевидно
приличат на състоянията, причинени от тях. И макар че сред тези състояния несъмнено може да се появи
и психоза, задължително е да обсъдим и състоянията извън обсега на психичните заболявания. Може би
именно с крилете на ендогенния ДМТ стигаме до променящите живота преживявания, свързани с
раждането, смъртта и предсмъртните състояния, контактите с пришълци или други същества. По-нататък
ще ги обсъдим подробно.
В тази глава научихме какво е ДМТ. Време е да насочим вниманието си към как и къде. Подготвихме
се за представянето на загадъчната епифизна жлеза. В ролята си на потенциална „жлеза на духа" или
производител на ендогенен ДМТ епифизата е тема на следващите две глави. Освен това ще започнем да
проучваме условията, при които нашите тела биха могли да синтезират психеделични количества ДМТ.
Достатъчно добре е изяснено как организмът регулира синтеза на мелатонин. Той е „хормонът на
тъмнината". Светлината е сигнал за спиране на отделянето му - и денем, и при изкуствено осветление в
тъмните часове на денонощието. Колкото повече са тъмните часове, толкова повече е мелатонинът и
обратно. Освен за деня и нощта, колебанията в производството на мелатонин са сигнал и за годишния
сезон. Тези особености помагат в подготовката на животното за съответното сезонно поведение - бре-
менност през пролетта или есента, зимен сън или загуба на мазнини през лятото.
Норадреналинът и адреналинът (норепинефрин и епинефрин) са двата невротрансмитера, които
задействат синтеза на мелатонин в епифизата. В жлезата ги отделят нервни клетки, които почти се
допират до нея. Невротрансмитерите се свързват със специализирани рецептори, които започват
химическите процеси за образуване на мелатонин.
Надбъбречните жлези също произвеждат адреналин и норадреналин и ги отделят в
кръвообращението при стрес. Те са жизненоважен фактор при реакцията на тялото към опасност - състо-
янието „бий се или бягай". Само че единствено отделянето на адреналин и норадреналин от нервните
окончания при епифизата въздейства върху нейните функции.
Това изглежда малко неочаквано. Епифизата не принадлежи към мозъчните тъкани, съществува
извън кръвно-мозъчната бариера и би трябвало да е податлива на носени от кръвта вещества. Въпреки
това тялото брани своята епифиза с непреклонна упоритост. Изблиците на адреналин и норадреналин при
стрес изобщо не стигат с кръвта до жлезата. Нейната система за сигурност, състояща се от „засмукващи"
нервни клетки, предварително премахва двата невротрансмитера от кръвта с невероятна ефективност. И
не е учудващо, че при такава защита е почти невъзможно епифизата да бъде стимулирана денем за синтез
на мелатонин.
Тази жлеза отвсякъде е заобиколена с мънички кръвоносни съдове и щом отдели мелатонин,
хормонът бързо навлиза в кръвообращението и се разпространява по цялото тяло. Освен това мелатонинът
попада и направо в гръбначномозъчната течност, така че повлиява мозъка още по-бързо.
Функциите на мелатонина при хората не са изяснени, колкото и да сме напреднали в разбирането за
ролята му при животните. Иинтересно е дали има същото влияние върху размножителните функции,
както при другите бозайници. По време на пубертета количествата мелатонин в организма намаляват
рязко. Според някои изследователи това може би освобождава половата система от ограниченията на
епифизата, за да започне да функционира като при зрял индивид. Тази хипотеза още няма окончателно
потвърждение. Все още не е установено и дали мелатонинът играе някаква роля при зимната депресия,
съня, раковите заболявания или стареенето.9
За да представлява молекула на духа, веществото трябва поне да притежава психеделични свойства.
Дали набиващата се на очи химическа прилика на мелатонина с ДМТ и 5-метокси-ДМТ означава, че той е
поначало психоактивен?
Някои ранни проучвания говорят за подобно въздействие на мелатонина. Изглежда даването на
големи дози преди лягане предизвиква ярки съновидения. Но от тези изследвания е трудно да се правят
изводи. В тях нито са търсени, нито са измервани психеделични свойства на мелатонина. Имаше само
един начин да отговоря на въпроса - като сам го давам на доброволци.
След стажа си като психиатър прекарах една година във Феърбенкс, щат Аляска, в местния център за
психично здраве. Работата в арктическите области ме запозна с новото за мен явление „зимна депресия".
Отново се пробуди интересът ми към биологията на епифизата и мелатонина при хората. Проучването на
ролята им в зимната депресия даваше големи шансове за разбирането и лечението на широко
разнообразие от сезонни синдроми. Трябваше обаче да се усъвършенствам.
Преместих се в Сан Диего с едногодишна стипендия за научна работа по клинична
психофармакология в Калифорнийския университет. Научих се и как да пиша предложения и молби за
финансиране, да планирам експерименти и да давам вещества при изследвания в клинична обстановка.
Съставях и попълвах таблици с резултати, вземах кръв и други биологични проби, анализирах данни.
Последвах колегата си д-р Джонатан Лисански в Албъкърки и започнах работа под наставничеството
на д-р Глен Пийк, специалист по детска ендокринология. Глен беше научен директор в Центъра за общи
клинични изследвания на УНМ, който се финансираше от Националните институти по здравеопазване на
САЩ. Глен, Джонатан и аз проведохме тригодишно изследване за влиянието на мелатонина при здрави
доброволци. Открихме първата и единствената отбелязана засега в научната литература роля на
мелатонина в човешката физиология - той допринася за спадането на телесната температура рано
сутрин.10
За мен най-важни бяха резултатите от няколкото таблици за оценка на впечатленията, с които
измервахме психичното въздействие на мелатонина. От прочетеното в научната литература у мен се
породи надежда да открия съществено изменение на съзнанието, причинявано от този продукт на
епифизата. Установихме обаче само сънливост и отпуснато състояние.
Бях разочарован, че мелатонинът няма по-значително въздействие за изменение на съзнанието.
Когато малко преди края на изследването посред нощ ми се обади дежурната медицинска сестра, за да ми
каже, че случайно дали на един доброволец десет пъти по-голяма доза мелатонин, трудно прикрих
вълнението си. Щом при малките дози въздействието беше толкова умерено, случайната грешка можеше
да вдъхне нов живот на моя интерес към психичните му свойства.
Пулсът и кръвното налягане на доброволеца оставаха в рамките на нормалното. Най-загрижен обаче
бях за психическото му състояние.
-
Как е той? - попитах аз.
-
Ами... - прозя се сестрата.- Адски трудно ми е да го държа буден, за да попълни таблицата. Очите
му просто се затварят.
-
Няма ли халюцинации или нещо подобно? - не губех аз на дежда.
-
Не ви провървя, доктор Страсман - засмя се тя.
-
Не, не, радвам се, че той е добре - побързах да си възвърна професионалното отношение.
Тази случка повече от всичко друго ме убеди, че мелатонинът не е психеделично вещество. И все пак
у мен се бе вкоренило убеждението, че епифизата е най-вероятното място, където да търся молекулата на
духа.
4. Психеделичната епифиза
Още преди да започна изследването на мелатонина, прегледаната литература ми подсказваше, че той
може и да не е молекулата на духа. Питах се дали епифизата не произвежда и други вещества, които обаче
имат психеделични свойства. Но и в ранните етапи на кариерата си, далеч преди да се оформи замисълът
за проекта с ДМТ, се убедих колко силна съпротива могат да събудят такива идеи.
Когато се занимавах с клинична психофармакология в Сан Диего, аз се бях съсредоточил предимно
върху връзките между щитовидната жлеза и настроението, но търсех всички достъпни сведения за
епифизната жлеза. Един от научните ми ръководители беше д-р К., виден специалист по биологичните
ритми, мелатонина и съня. Реших да споделя с него някои от идеите ми за психеделичната роля на
епифизата. Вървяхме по един от безбройните коридори в болницата на Управлението по делата на вете-
раните в Сан Диего. Разговорът ни се отплесваше към какви ли не теми. В настъпилото за миг-два
мълчание аз се престраших:
- Как мислите, възможно ли е епифизата да синтезира психеделични вещества? Тя като че ли има
подходящите свойства. Може би изпълнява някаква роля на посредник в естествено настъпващите
психеделични състояния - да речем, психозите.
Колебаех се дали да задълбая във въпроса, затова не споменах по-спорните си идеи за епифизата -
вероятната й роля в по-екзотични състояния като предсмъртните или мистичните.
Д-р К. спря като закован. Веждите му се събраха и той впери пронизващ поглед в мен през очилата
си. В очите му проблесна недвусмислена заплаха. „Опа, загазих" - мярна се в ума ми.
- Чуй какво ще ти кажа, Рик - изрече бавно и натъртено. - Епифизата няма нищо общо с
психеделичните дроги.
Това беше последният път през годината, когато споменах „епифиза" и „психеделично" в едно
изречение пред някого.
Въпреки това продължих да чета каквото имаше в литературата и започнах да размишлявам над
някои от теориите, заради които написах книгата. Тези хипотези не са доказани, но се опират на признати
в науката данни, съчетани с духовни и религиозни наблюдения и учения. Много от идеите подлежат на
проверка с вече съществуващи уреди и методи. А изводите от тези теории са значителни и смущаващи,
затова пък създават основа за надежда и перспективи.
Най-общата хипотеза гласи, че епифизата отделя психеделични количества ДМТ при по-
необикновени събития в живота ни. Произведеният от тази жлеза ДМТ е веществено изражение на
невеществени или енергийни процеси. Той ни дава средство да преживеем осъзнато движението на
нашата жизнена сила в нейните най-крайни проявления. Ето и конкретни примери за това явление.
Когато индивидуалната жизнена сила прониква в зародиша - моментът, в който наистина се
превръща в човек, тя минава през епифизата и отключва първичен прилив на ДМТ.
По-късно, по време на раждането, епифизата отделя още ДМТ.
У някои хора епифизният ДМТ е посредник в повратите на дълбоката медитация, психозата и
предсмъртните преживявания.
При смъртта жизнената сила напуска тялото през епифизата и освобождава последния приток от тази
психеделична молекула на духа.
Епифизата съдържа необходимите условия за синтез на ДМТ. Например в нея концентрациите на
серотонин са най-високи в цялото тяло, а той е критично важен прекурсор за мелатонина, отделян от
епифизата. Освен това тази жлеза има способността да преобразува серотонин в триптамин - също
задължителен етап в синтеза на ДМТ.
Уникалните ензими, които превръщат серотонин, мелатонин или триптамин в психеделични
съединения, също се намират в необикновено високи концентрации в жлезата. Тези метил-трансферази
добавят метилова група (един въглероден и три водородни атома) към други молекули. Простото
повторение на процеса превръща триптамина в диметилтриптамин - ДМТ. Именно поради високите
концентрации на необходимите ензими и прекурсори епифизата е най-логичното място за синтез на ДМТ.
Колкото и да е изненадващо, никой не е търсил това вещество в епифизната жлеза.
Тя произвежда и други вещества с потенциал да предизвикват изменени състояния на съзнанието -
бета-карболините. Те пречат ДМТ да бъде разграден от моноаминоксидазите (МАО) в тялото. Един от
най-удивителните примери за действието на бета-карболините е чаят аяхуаска. Някои растения, които ги
съдържат, се смесват с други растения, съдържащи ДМТ, при приготвянето на тази психеделична отвара в
района на Амазонка. Така ДМТ става и орално активен. Ако не бяха бета-карболините, МАО биха
разградили погълнатия по този начин ДМТ и той изобщо не би повлиял на съзнанието.
Не е установено дали бета-карболините и сами по себе си са психеделични ведцества. Ясно е обаче,
че те забележимо засилват действието на ДМТ. Така че може би епифизата синтезира и ДМТ, и
съединения, които увеличават и продължават въздействието му.
При какви условия би могла епифизата да произвежда ДМТ вместо мелатонин с неговите минимални
психоактивни свойства? За да се случи това, трябва да бъдат преодолени едно или повече от следните
ограничения, които обикновено не позволяват епифизата да синтезира ДМТ:
-
клетъчната защитна система около жлезата;
-
присъствието на анти-ДМТ вещество в жлезата;
-
слабата активност на ензимите метилтрансферази, необходими за синтеза на ДМТ;
-
ефективното разграждане на ДМТ от ензимите моноамин-оксидази.
Водещ принцип в първата вълна изследвания на ДМТ при хора е сравнението на предизвиканите от
него състояния с шизофренията. Тъкмо в този контекст учените са разглеждали четирите елемента от
човешката ДМТ-система. И от тези изследвания можем да извлечем данни, които подкрепят моите
предположения за възможния синтез на ДМТ в епифизата.
Наблягам на връзката между психозите и това вещество не защото смятам, че тази е единствената
роля на ендогенния ДМТ, а по-скоро защото психозите са единственото естествено изменено състояние на
Съзнанието, за което разполагаме с проверени данни. Убеден съм, че другите „спонтанно психеделични"
състояния като предсмъртните и духовните преживявания имат подобна връзка с ендогенния ДМТ. Но
такива изследвания тепърва трябва да бъдат проведени.1
Най-вероятно основният фактор, спиращ прекомерното отделяне на ДМТ от епифизата, е
изключително действената защитна система на тази жлеза, разгледана в предишната глава. Най-добре
познатият пример за защитата са големите затруднения, с които се сблъскваме, щом се опитаме да
стимулираме синтеза на мелатонин през деня.
Общото наименование на адреналина и норадреналина (невротрансмитерите, които предизвикват
производството на мелатонин през тъмните часове) е катехоламини. Нервните клетки, които почти
докосват епифизата, отделят катехоламини, активизиращи специфични рецептори в тъканите на жлезата,
и така започва синтез на мелатонин.
Но когато катехоламини, отделени от надбъбречните жлези, доближат с кръвния поток епифизата,
нервните клетки около нея ги разграждат незабавно. Затова независимо от стреса или големите физически
натоварвания, при които се задействат надбъбречните жлези, през деня не може да се предизвика
образуване на мелатонин.
По време на изследванията това бе доказано неоспоримо. Елитни атлети бягаха в планински маратон
- по-голямата част от маршрута минаваше на надморска височина над 3000 метра. Премерихме
концентрациите на мелатонин преди и след състезанието. За мнозина от бегачите маратонът беше едва ли
не „предсмъртно" преживяване. Но съдържанието на мелатонин в кръвта им се повиши само до
нормалното за нощния сън - не може да се нарече взривно действие на мозъчната химия! И все пак
установихме, че е възможно да бъде преодоляна защитата на епифизата, ако стресът е достатъчно силен.2
Според учените, изучаващи мозъка, този възпиращ механизъм на епифизата съществува, защото за
животното биха възникнали сериозни проблеми, ако възприеме средата си като „тъмна" денем.
Това обяснение обаче е слабовато. Едва ли отделянето на мелатонин денем е толкова „опасно", че да
оправдае наличието на сложна и безупречна защитна система. Въздействието на мелатонина не е
незабавно, а се проявява в продължение на часове и дни. Освен това дневната светлина на практика
веднага потиска синтеза му почти до нулеви равнища и връща системата в основното й състояние, преди
да са възникнали значителни вътрешни смущения. Да се замислим обаче какво би станало, ако стресът
лесно задействаше епифизата да произвежда ДМТ, а не мелатонин. Това вещество води до физическа
безпомощност и причинява поток от неочаквани и завладяващи зрителни и емоционални образи.
Несъмнено е, че честите изблици на ДМТ биха се оказали далеч по-опасни за животното в сравнение с
мелатонина.
Можем да допуснем, че синтезът на мелатонин е толкова затруднен денем, защото всеки пробив в
защитната система на епифизата е недопустим за организма. Жлезата разполага с бариера пред
извънредния стрес, която брани всичко зад себе си. Но в някои случаи в епифизата може да се образува
ДМТ - когато се получи толкова изобилен синтез на катехоламини заради стрес, че и щитът на епифизата
не издържа.
Възможно е и защитната система на епифизата да не работи нормално при психопатичните
индивиди. Има сериозни косвени данни, потвърждаващи тази идея. Стресът влошава халюцинациите и
маниите при психиатричните пациенти. Равнищата на ДМТ в кръвта им съответстват на силата на
психозата - колкото по-изявени са симптомите, толкова повече ДМТ има. Знаем, че количествата ДМТ
нарастват в кръвта на животни, подложени на стрес. Дори по-нормални концентрации на катехоламини
поради стрес вероятно преодоляват недостатъчната защита на епифизата при психозите и водят до
излишък от ДМТ, който на свой ред влошава симптомите на психическите заболявания. 3
Друг фактор, който обикновено защитава тялото от психеделични количества ДМТ, синтезирани в
епифизата, се намира в самата жлеза. Това е един вид малка белтъчна молекула, за пръв път открита в
кръвта. Установено е, че тя потиска активността на ензимите за образуване на ДМТ. В епифизата се
съдържат доста големи количества от тази молекула, която е нещо като „анти-ДМТ". Какво по-добро
място за анти-ДМТ вещество, което да предотвратява потенциално опасния излишък от ДМТ, от самото
място, където се произвежда - в епифизата?
Данни от изследвания на психози също обосновават това твърдение. Болни от шизофрения са
получавали екстракт от епифиза като експериментално лечение през 60-те години. Имало забележимо
подобрение в симптоматиката. Възможно обяснение за този факт е, че с екстрактите са получавали
допълнителни количества анти-ДМТ, който е липсвал в собствената им епифиза. Така са били в състояние
да преодолеят патологично високите концентрации на ДМТ.4
Други две възможни спирачки за образуване на ДМТ в епифизата са свързани с ензимите: едните
произвеждат, а другите разграждат молекулата на духа.
Изследователи са установили, че метилтрансферазите, които образуват ДМТ, са по-активни при
шизофрения, отколкото в нормално състояние. Това би повишило и количествата ДМТ. Учените са
търсили източника на тази ненормална ензимна активност в множество тъкани, но за съжаление не са
обърнали внимание на епифизата.5
И накрая, ако системата на МАО, която обикновено унищожава ДМТ, е увредена, значи ще остават
по-големи количества от веществото и ще пораждат „психеделично"-психопатични симптоми. МАО е по-
малко действена при шизофрениците, отколкото при здравите доброволци. Вероятно е организмът на
шизофрениците да не се прочиства достатъчно бързо от ДМТ, което би довело до прекалено големи
количества, за да бъдат запазени нормалните психични функции. И в този случай изследователите са
проучвали активността на МАО в няколко вида тъкани при човека, но - уви! - не са се занимавали с
епифизната активност на МАО при шизофренията.
Да преминем към не толкова патологични, а по-чести и естествено възникващи изменени състояния
на съзнанието, в които ДМТ от епифизата може би играе роля. Например сънуването.
Най-вероятното време за сънища е и момент, когато количествата мелатонин са най-големи, т.е.
около три часа сутринта. Самият мелатонин има твърде слабо въздействие върху психиката, следователно
е възможна ролята на друго вещество от епифизата, чиито концентрации нарастват успоредно с тези на
мелатонина. ДМТ изпъква като кандидат. Само че никой не е проверявал ритмите в концентрациите на
ДМТ през денонощието в здрави доброволци, за да се опита да ги свърже с яркостта или честотата на
сънищата.
Д-р Джейс Калауей изказа предположението, че бета-карболини от епифизата може би повлияват
сънищата. Неясните психични свойства на тези вещества будят известно съмнение в тази хипотеза, обаче
епифизните бета-карболини, засилващи образуването на ДМТ, вероятно непряко стимулират сънищата.6
Медитацията или молитвата също могат да предизвикат силно изменени състояния на съзнанието.
Синтезът на ДМТ в епифизата би могъл да е в основата на тези мистични или духовни преживявания.
Всички духовни учения предлагат твърде психеделични по характера си описания на
преобразяващите личността състояния, които са цел на тези духовни практики. Ослепителна бяла свет-
лина, срещи с ангелски и демонски създания, екстаз, излизане извън времето, небесни звуци, чувство за
смърт и прераждане, връзка с могъщо и любящо присъствие, обхванало цялата действителност - тези
преживявания са общи за всички вярвания. Освен това са присъщи за напълно психеделично състояние,
предизвикано от ДМТ.
Как би могла медитацията да причини отделяне на ДМТ от епифизата?
Няколко направления в медитацията постигат особено фино настройване на вниманието и
съзнанието, например чрез пълно съсредоточаване в дишането. Измерена с електроенцефалограма,
мозъчната активност отразява тази синхронизация. При множество изследвания е потвърдено, че опитни в
медитацията хора пораждат в себе си мозъчни вълни, които са по-бавни и по-добре организирани от
типичните за всекидневното съзнание. Колкото „по-дълбока" е медитацията, толкова по-бавни и силни са
вълните.
Други направления допълват тези похвати с напеви, чиито думи от древни езици, вероятно
притежаващи уникални духовни свойства, могат да постигнат забележителни психични въздействия.
Практиката на визуализация, при която човек изгражда все по-сложни и динамични мислени образи, също
може да доведе до блажени и възвишени състояния на съзнанието. В тези условия преживяването има
динамично, но устойчиво качество, подобно на неподвижна вълна в река. Наглед вълната изобщо не
помръдва, а водата се носи навсякъде около нея. Вълните създават присъщ единствено на тях звук или
тон.
Такива вълнови явления, пораждайки звук или тон, свързан с честотата им, създават разсеяни полета
на въздействие с голям обхват. Обектите, попаднали в полетата, вибрират на същата честота - явлението
се нарича резонанс.
Пример за силното въздействие на резонанса е чупенето на стъкло от не особено мощен, но с
определена височина звук. Стъклото резонира на същата честота като звука в околната среда. В особената
структура на стъклото възникват твърде големи напрежения и то се пръска.
По подобен начин медитативните похвати, използващи звуци, гледки или свойства на психиката,
могат да генерират вълни, чиито полета предизвикват резонанс в мозъка. С хилядолетията чрез проби и
грешки хората са открили, че някои „свещени" думи, образи и умствени упражнения оказват точно
желаното въздействие. Може би резултатите се дължат на особените полета, генерирани в мозъка.
Чувстваме как тялото и съзнанието ни резонират с тези духовни упражнения. Разбира се, епифизата също
трепти на тези честоти.
В епифизата може би се появява процес на резонанс както при пръскащото се стъкло, макар че
изобщо не е толкова разрушителен. Жлезата започва да „вибрира" на честоти, които отслабват
многобройните бариери пред образуването на ДМТ: клетъчния щит, съдържанието на ензими и
количествата анти-ДМТ. Крайният резултат е психеделичен приток от молекулата на духа в епифизата,
който причинява субективните състояния на мистично осъзнаване. 7
Дотук разгледахме положения, при които животът не е пряко застрашен: психози и духовни
преживявания. Сега можем да се вгледаме в драматичните случаи, които почти винаги са съпроводени от
психеделични субективни реалности: раждане, предсмъртни състояния и смърт.
Това са крайните състояния на стрес. Жизнената сила прави всичко възможно да поддържа своето
борещо се на ръба на оцеляването вместилище. В такива моменти се освобождават огромни количества
хормони, свързани със стреса, включително стимулиращите епифизата катехоламини - адреналин и
норадреналин.
Да започнем с процеса на раждане. Ако майката не е под упойка, преживяването за нея е извънредно
психеделично. А какво да кажем за новороденото! Знаем, че в новородени лабораторни животни е
установено наличие на ДМТ. Няма причина да смятаме, че не е така и в човешките бебета. Никой обаче не
е проверявал досега има ли ДМТ в тях или майките им по време на раждането.
При нормално вагинално раждане се отделя изобилие от катехоламини. Силният приток на тези
стресови хормони към епифизите на майката и плода може би е достатъчен да преодолее защитната
система на жлезите и да отключи синтеза на ДМТ. Когато майката е под упойка, количествата
катехоламини са по-малки, а при раждане с цезарово сечение още по-оскъдни. Следователно е вероятно
епифизите на майката и плода да отделят по-малко ДМТ, ако това изобщо се случва.
Високите концентрации на ДМТ при раждането биха обяснили един общоприет възглед в
психеделичната психотерапия. Според д-р Станислав Гроф, чийто опит в използването на ЛСД при
терапията няма равен на себе си, до голяма степен процесите по време на психеделичен терапевтичен
сеанс са повторно проиграване на раждането. Той е открил, че родените с цезарово сечение имат по-слаба
способност да се „потопят" при психеделична терапия, отколкото родените вагинално.8
Вероятно за пълното „потапяне" в каквото и да е преживяване със силни емоции в зрялата си възраст
имаме нужда от възможността да се опрем сигурно и безопасно на първия си естествено протекъл „сеанс с
голяма доза ДМТ", съпровождащ раждането. Иначе изпадането в такива необичайни и неочаквани
състояния ни запраща в напълно непознати преживявания, ние губим ориентация и се плашим.
Огромно отприщване на стресови хормони бележи и предсмъртните преживявания. В повечето
източници те са описани като мистични и психеделични. Може би и в такива моменти защитните
механизми на епифизата са блокирани и се включват пасивни дотогава механизми за синтез на ДМТ.
Твърде малко знаем за физиологията и на самата смърт. Какво се случва с нашите тела, мозъци и
съзнания, когато умрем? Колко продължителен е процесът? Свършва ли със спирането на дишането? Има
ли основателна причина в строгите правила кога да местим или погребваме мъртъвците, наложени от
различните вярвания? Защо са толкова загрижени да не смутят остатъчното съзнание?
Налага се да обмислим влиянието на разлагащата се тъкан на епифизата върху съзнанието и в
предсмъртните състояния, и след смъртта. Може би тя продължава да отделя ДМТ в продължение на
часове и въздейства върху мъждукащото остатъчно съзнание. И макар че енцефалограмите не отчитат
вълни в „мъртвия" мозък, кой знае какво е вътрешното психично състояние през това време?
И накрая върху епифизата могат да въздействат психеделични дроги, като използват нея и
отделянето на ДМТ в ролята на посредник. По епифизата има рецептори за ЛСД, а мескалинът повишава
съдържанието на серотонин в нея. Бета-карболините ускоряват синтеза на мелатонин и продължават
въздействието на ДМТ, който пък на свой ред е най-мощното от няколко психеделични вещества,
стимулиращи производството на мелатонин в жлезата.
Това, че ДМТ стимулира образуването на собствените си, възможни градивни елементи, е подобно
на разпалването на огън - от пламъчето на кибритената клечка се разгарят буйни пламъци. Клечката
подпалва късчета хартия, от тях се запалват съчки, после клони и вече имаме изгарящ огън. Така и
обсъдените досега различни условия, благоприятни за отделянето на ендогенен ДМТ, може би започват
със съвсем малки количества ново вещество. Тези условия биха могли да започнат процеса, като повишат
съдържанието на необходимите прекурсори. И накрая настъпва „точката на запалване" за пълен
психеделичен изблик на ДМТ от епифизата. Психеделичният „огън" угасва, след като е изчерпал запаса от
материали за поддържането му.
Тази „хипотеза за ДМТ-функцията на епифизата" ни позволява да запълним някои пролуки, оставени
от хипотезата, свързваща жлезата само с мелатонина.
Вече разгледах въпроса защо епифизата има толкова мощна защитна система срещу стрес.
Хипотезата за мелатонина не дава задоволителен отговор. Хипотезата за ДМТ обаче дава далеч по-
обосновано обяснение. Тялото толкова безмилостно брани епифизата, за да не изпадаме в безпомощни
състояния, ако при всеки стрес биха се отделяли психеделични количества ДМТ.
Хипотезата за мелатонина оставя като нерешена загадка и особеното място на епифизата, която дори
не се състои от мозъчна тъкан. Защо след формирането си от специализирани клетки в небцето тази жлеза
се премества в средата на мозъка? Там тя почти докосва възлите за предаване на зрителни и слухови
сетивни данни. Около нея са центровете на емоциите в лимбичната система, освен това разположението й
дава възможност да отделя почти мигновено своите продукти в гръбначномозъчната течност.
По традиция се смята, че мястото на епифизата е такова, за да реагира най-добре на промените в
осветеността на околната среда. Само че пътят на информацията от очите до жлезата е учудващо
заобиколен. Нервните пътища, свързващи очите с жлезата, дори излизат от главата и минават през шията,
за да се върнат накрая при епифизата дълбоко в черепа. Жлезата можеше да се намира и в шията или в
горния край на гръбнака, за да отделя в кръвта мелатонин като сигнал за животното колко светло е
наоколо.
Възможно е да се допусне, че разположението на епифизата е необходимо, за да въздейства
мелатонинът най-добре на близките важни центрове в мозъка, например хипофизата, които регулират
функциите на размножаването. Това обаче всъщност не изисква епифизата да се намира дълбоко в мозъка.
И мелатонинът, отделен в кръвта от друго място, ще свърши същата работа, както в случая със секретите
от надбъбречните жлези.
Може би мелатонинът трябва да навлиза незабавно в гръбначномозъчната течност и затова се отделя
от горния край на съдържащ течността вентрикул. Но епифизата отделя мелатонин непрекъснато часове
наред, а въздействието му трае дни и дори седмици. Хормон с такива свойства няма нужда от достъп до
гръбначномозъчната течност.
И накрая да напомня, че влиянието на мелатонина върху психиката е незначително. То също не
налага пряк достъп до коликулите и лимбичната система - структурите дълбоко в мозъка, които регулират
възприятията и чувствата. Следователно не е необходимо епифизата да е по средата на мозъка, ако трябва
само да осигурява функциите на мелатонина в нашия живот.
Но ако тази жлеза синтезира ДМТ, ясно е защо заема такава стратегическа позиция. Отделянето на
това вещество направо в зрителните, слуховите и емоционалните центрове, които епифизата почти
докосва, би оказало силно влияние върху психичните ни преживявания. Ще виждаме, чуваме, чувстваме и
мислим по начини, които е немислимо да си представим във връзка с мелатонина.
Поради необикновено краткото си съществуване - броени минути, ДМТ има нужда от съвсем къси
разстояния, т.е. няколко милиметра между епифизата и важните структури в мозъка. Пренася го направо
гръбначномозъчната течност, без да навлиза преди това в кръвообращението.
Тези заключения успешно премахват и един основен довод срещу теорията, свързваща ДМТ с
психозите: липсата на разлики в съдържанието на веществото в кръвта на нормални доброволци и
пациенти с психози. Вече ни става ясно, че концентрациите на ДМТ в кръвта от вените на предмишницата
едва ли имат нещо общо с влиянието му върху конкретни области в мозъка, където веществото се
разгражда с почти същата бързина, с която се отделя.
Така се връщаме към идеята, че разлагащата се тъкан на епифизата въздейства върху остатъчното
съзнание след смъртта. Ако по това време ДМТ попада направо в гръбначномозъчната течност, простата
дифузия е достатъчна, за да стигне отново до сетивните и емоционалните центрове. Не е необходимо
работещо сърце.
Стигаме и до анализа на изводите от двете противоположни нагласи за основната роля на епифизата
при хората.
В предишната глава описах как тази жлеза чрез отделянето на мелатонин потиска размножителните
функции. В тази глава изказвам хипотезата, че ДМТ открива на съзнанието ни достъп до завладяващи
психеделични преживявания. В епифизата забелязваме динамично противопоставяне между двете й
възможни роли - духовната и сексуалната.
- Интересно е да отбележим, че според немалко религиозни учения сексуалното въздържание е
необходимо за постигането на по-висши духовни състояния, тъй като при сексуалната активност се
изразходва енергията, необходима за пълноценното духовно развитие. Човек избира или живота на
плътта, или живота на духа. И все пак сексуалното въздържание е несъвместимо с възпроизводството,
което пък влиза в конфликт с отказа от секс, за да бъде постигнато възможно най-цялостно развитие на
духа.
Вероятно конфликтът се разиграва на биологично равнище в епифизата. Скъпоценните ресурси на
организма могат да бъдат използвани или при синтез на важния за размножаването мелатонин, или при
образуване на незаменимия за духа ДМТ - хормона на тъмнината или веществото на вътрешното
просветление.
Само че това противопоставяне може би е по-скоро привидно, отколкото действително. Да си
представим и вероятността, че отделянето на ДМТ от епифизата е пътят към сексуалния екстаз и е
предизвикано от голямото физическо напрежение и силните емоции при половия акт. Случва се и
оргазмът да има психеделични характеристики. Всъщност извънредно приятните преживявания при
предизвикано от секса отделяне на ДМТ може и да са сред основните фактори, мотивиращи действията,
насочени към продължение на вида.
Привържениците на тантрическото учение се опитват да вземат най-доброто и от двата свята - на
плътта и на духа. Това духовно учение се съобразява с факта, че сексуалната възбуда и оргазмът водят до
напрегнати състояния на екстаз, затова използва половия акт като медитативен похват. Чрез съчетанието
от секс и медитация практикуващите тантра постигат състояния, които са недостъпни при тези действия
поотделно. Отделянето на ДМТ от епифизата, стимулирано и от дълбоката медитация, и от бурния секс,
може би причинява особено силни психеделични въздействия.
Има и трети елемент, който свързва размножаването и висшите състояния на съзнанието -
енергийната матрица, в която се състезават противоречивите роли на епифизата. Това е духът или
жизнената сила.
Трудно е да въведеш идеята за „дух" във всяка научна дискусия. По-трудно е обаче да не го
направиш, когато изучаваните явления просто го налагат. За да вникнем по-задълбочено във въпросите,
възникващи от разгледаните дотук данни, длъжни сме да се занимаем и с този проблем.
Какво определение да дадем за духа?
Сравнете живота и смъртта. В един миг мислим, движим се, усещаме. Клетките се делят и заменят
умрелите с нови в черния дроб, кожата, сърцето. В друг миг вече не дишаме, сърцето ни е спряло. В какво
е разликата? Какво е изчезнало, а допреди малко е присъствало?
Има нещо, което ни „оживява", докато е съчетано с телата ни. Когато присъства в материята, то се
проявява чрез движение и топлина. В мозъка дава способността за възприемане и се преобразува в
съзнание, в мисли, чувства и възприятия. Когато го няма, светлината гасне, движението замира.
Макар и да не е „личен", духът, т.е. жизнената сила, има свое „минало", свързано с нашата конкретна
цялост от оживена материя. Той е преживявал заедно с нас, макар по същността си да е останал
непроменен от събитията. Неговото движение е пораждало конкретни полета на въздействие с тоновете
или звуците, които е генерирал чрез психичната и телесната ни активност. Когато тялото отслабне
прекалено, за да го задържи, той си отива. Някаква част от силата се пренася другаде в материята, друга
част остава в околните полета. Конкретните полета, създадени чрез единението му с тялото, обаче се
запазват известно време, преди да се разпаднат. Колкото по-силно е полето или тонът, толкова по-дълго
затихва.
Една от главните причини за моя изострен интерес към епифизата е нейната функция в живота на
духа. Значението и скритите й възможности ми се разкриха, когато бях студент по медицина в средата на
70-те години и научих за смайващото съвпадение, свързано с епифизата и будисткия възглед за
прераждането. Каквото и да кажа, няма да преувелича разтърсващата сила на това откритие за мен, което
ме въодушеви, за да търся духовната роля на епифизата, а в нея - молекулата на духа.
Вече знаех, че според тибетската „Книга на мъртвите" минават 49 дни, преди душата на наскоро
починал човек да се „превъплъти". С други думи, минават седем седмици от момента на смъртта на един
човек до „прераждането" на жизнената сила в нейното следващо тяло. Спомням си съвсем ясно как по
гърба ми плъзнаха студени тръпки, когато прочетох в учебника, че същият интервал от 49 дни бележи два
повратни момента в развитието на човешкия зародиш. Седем седмици след зачатието започва да се
различава епифизата. Това е и моментът, когато се появяват признаците за мъжкия или женския пол на
плода. Следователно 49 дни са необходими и за прераждането на душата, и за появата на епифизата, и за
половата диференциация при човека.
Бях само на 23 години, когато открих съвпадението. Тогава още не знаех какви изводи да направя от
него. Не знам и до ден днешен. Дори съм длъжен да напомня, че необоснованите заключения, търсещи
връзки между далечни по същността си явления и опиращи се единствено на съвпадения във времето,
могат да се окажат толкова изкривена представа за действителността, колкото и старото „учение за
съответствията" в билкарството - свойствата на растението уж зависели от формата му и нейните прилики
с човешките органи. Билката прилича на сърце, значи е полезна за сърцето.
Наглед предлаганите от мен хипотези са едва ли не „учение за времевите съответствия". Щом
будистките текстове и ембриологията на човека твърдят, че за различни процеси са необходими 49 дни,
тези процеси непременно са свързани. Подобна връзка е доста уязвима от гледна точка на логиката,
колкото и да е привлекателна интуитивно.
По какъв начин анатомичното развитие на епифизата и на половите органи 49 дни след зачатието би
могло да включва духовната или жизнената сила?
Ако се съди по предсмъртните преживявания, по време на смъртта има рязка промяна в съзнанието,
което престава да се отъждествява с тялото. Отделеният от епифизата ДМТ може да тласне към подобно
състояние. Всички описани досега фактори се съчетават в последния изблик на ДМТ: огромното
количество катехоламини, намаленото разграждане и засиленият синтез на ДМТ, снижаването на
количествата анти-ДМТ и разлагането на тъканта на епифизата. Тоест - може да се окаже, че при
настъпването на смъртта епифизата е най-дейният орган в тялото. В такъв случай допустимо ли е да
твърдим, че жизнената сила напуска тялото през нея?
Последиците от този взрив на ДМТ за съзнанието в умиращия мозък е отдръпването на завесите,
скриващи дотогава онова, което тибетските будисти наричат „бардо" - състоянията между този живот и
следващия. ДМТ открива за вътрешния ни усет тези междинни състояния с безбройните им видения,
мисли, звуци и чувства. Тялото става напълно безжизнено, а съзнанието се освобождава от него и
съществува като поле сред множеството полета на околните неща.
Тогава молекулата на духа вече е изчерпала своята полезност като водач към тези светове. Пренесла
ни е на другия бряг и зависим само от себе си. През следващите 49 дни напрягаме своята воля или
желание, за да преобразуваме уникалния отпечатък на живота си, натрупания опит, спомени, навици,
склонности и чувства от завършилия живот. Щом приключи това съзнателно премисляне на личната
история, то води към сливане на полетата с околните. Сякаш е звъннала камбана - отначало звукът е
силен, постепенно се слива със звуковия фон и накрая затихва.
А каквото е останало, се слива със следващата материална форма на живот - най-подходящата да
бъде продължено онова, което не е стигнало до завършек в предишния живот.
При хората тези неизчерпани склонности и недовършени дела могат да навлязат в зародиша едва
когато той е „готов". Подготовката може би обхваща 49 дни и може би се проявява в оформянето на
епифизата, способна да синтезира ДМТ. Вероятно тази жлеза действа като антена или гръмоотвод,
привличащ душата. А половата диференциация на мъжки или женски индивид, случваща се в същия
момент, дава биологичната рамка, в която жизнената сила вече може да се осъществи.
Движението на тази енергия - преминаването на остатъчната жизнена сила от миналото в
настоящето, през епифизата в зародиша, може би е първият (и най-първичният) изблик на ДМТ. Това е
зараждането на съзнанието, на психиката, на саморазличаването като отделна биологична и полова
цялост. Ослепителната светлина на ДМТ, отделен от епифизата в развиващия се мозък, бележи
прекрачването на този праг.
Преди преломния 49-и ден плодът може би е само материално, а не материално-духовно същество.
Имаме ли основания да смятаме, че след седем седмици зародишът е отделна, надарена с разум, значи и с
дух, цялост?
В тази глава изказвам предположението, че естествено настъпващите изменени състояния на
съзнанието се дължат на големите количества ДМТ, произведен от епифизата. Но какво се случва, ако
някой няма епифиза, защото е унищожена от тумор или инсулт? Този човек има ли същия достъп до
преживяванията на съзнанието, причинени от ендогенен ДМТ, както хората със здрава епифиза?
Ензимите и прекурсорите в тази жлеза се намират и другаде в тялото, но високите им концентрации
и забележително удобното разположение на епифизата я правят идеалния източник за молекулата на духа.
Белите дробове, черният дроб, кръвта, очите и мозъкът също притежават необходимите съставки за синтез
на ДМТ. Изследователите дори си разменят от години една шега за шизофренията като заболяване на
белите дробове, защото в тях има големи количества от ензимите, служещи за образуването на ДМТ. И
изброените органи биха могли да произвеждат веществото, ако съществува същото съчетание от условия,
което би стимулирало епифизата да го прави.
Колкото и дръзки да са тези теории, аз бях убеден, че те подлежат на проверка с традиционните
научни методи: планиране на експерименти, анализ на данните въз основа на извършените стъпка по
стъпка проучвания. Затова следващият етап в изграждането на моите предположения беше
установяването на факта дали ДМТ, даден на хора, възпроизвежда същите особености на преживяванията.
Ако внесеният отвън в организма ДМТ има подобно въздействие като предполагаемото за ендогенния -
например предсмъртните и мистичните състояния, основата за моите хипотези щеше да стане далеч по-
здрава. Необходимо бе да намеря път към извършване на изследвания с ДМТ при хора.
Аз обаче изучавах мелатонина, а психичното въздействие на този хормон от епифизата почти по
нищо не наподобява ДМТ. Струваше ми се безсмислено да дълбая още във физиологията на мелатонина.
Моя статия за неблагоприятните реакции към психеделичните вещества — написах я, докато се
занимавах с мелатонина, привлече вниманието на Рик Доблин, който неуморно събира средства и
пропагандира изследванията на психеделичните дроги. Той ме покани на конференция през 1985 г.,
където се срещнах със светилата в психеделичните изследвания. Представители на различни научни
дисциплини се събраха, за да обсъдят какво означават и какви перспективи предлагат психеделичните
преживявания. Тези колеги ми дадоха подкрепа, вдъхновение, безценен опит и особено важна
информация. Улесниха ме безмерно да си представя далеч по-ясно как би могъл да се проведе изследова-
телски проект с психеделична дрога.
Глен Пийк, моят наставник в УНМ, почина внезапно в снежната Коледа на 1987 г., когато се връщал
от сутрешния си крос. Натъжен и потиснат, аз се разколебах още повече за бъдещите си научни
начинания. Имаше разминаване между „утвърдените" направления и личните ми стремежи. Изследвах
мелатонина, а се интересувах от психеделични вещества. Преждевременната смърт на Глен ускори
решението ми. По време на възпоменателната служба си спомних един откровен съвет от него: „Като из-
следовател трябва да вършиш онова, което наистина искаш. На кого му пука какво ще си помислят
околните?"
Реших да прекратя заниманията си с мелатонина и да се посветя на проекта с ДМТ. Обсъдих идеите
си с ръководителите на структурите в университета, които подкрепяха моите експерименти с мелатонин.
Всички смятаха, че в тази промяна има сериозен, но оправдан риск. До един бяха готови да подкрепят
проект за изследване на психеделичното, „щом наистина искаш да се занимаваш с това".
Годините на подготовка завършиха. Настъпи моментът „сега или никога". Беше 1988 година.
ВТОРА ЧАСТ
ЗАМИСЪЛ И СБЪДВАНЕ
5. 89-001
В тази глава ще се съсредоточа върху научното предложение за провеждане на изследването. В
следващата ще опиша лабиринта от комисии и управления, през които трябваше да мине молбата за
разрешение.
Комисията по етика в Университета на Ню Мексико разглежда всеки проект, в който като обекти
участват хора. На молбите се поставя номер - първите цифри отбелязват годината, следващите три -
поредността на подаването им. Моята молба получи номер 89-001.
Първото изречение, което писах и преписвах в края на 1988 г. в стремежа си да намеря безупречно
начало, гласеше: „Този проект има за цел да даде началото на нов етап в изучаването на психобиологията
на триптаминов халюциноген, употребяван като наркотик – N,N-диметилтриптамин (ДМТ), който също е
и ендогенен халюциноген."
Минаха почти две години, преди на 15 ноември 1990 г. Управлението по храните и лекарствата на
САЩ (УХЛ) да ми изпрати следното писмо: „Завършихме разглеждането на вашата молба... и стигнахме
до заключението, че е достатъчно безопасно да проведете предложеното от вас изследване."
Вече имах известен опит с трудностите при даването на дрога, с която хората злоупотребяват.
Няколко години преди решението да се занимавам с ДМТ, бях подал молба до УХЛ, отнасяща се до
работата с МДМА, чието популярно име е „Екстази" - стимулант с умерено психеделично въздействие.
В началото на 80-те години някои психотерапевти даваха тази дрога на пациентите си като помощно
средство в лечението. Тогава не беше незаконно, а терапевтите и психолозите установиха, че веществото е
по-надеждно и лесно за прилагане от ЛСД. За техен ужас обаче това „лекарство-чудо" стана широко упо-
требявано в студентските среди досущ като ЛСД. Управлението за контрол над наркотичните вещества
(УКНВ) го включи в най-строгия си ограничителен списък през 1985 г.
Почти всички терапевти, прилагали дотогава МДМА, се опитаха да убедят УКНВ да преразгледа
решението си. Аз тръгнах по друг път и поисках разрешение да работя с веществото в рамките на новия
му правен статут.
Подадох молбата в УКНВ през 1986 г. Предлагах да давам МДМА на доброволци, за да установя
психичните и физиологичните му последствия. Получих стандартното им писмо с разрешение да започна,
ако в следващите 30 дни не ми изпратят друго съобщение. Но в УКНВ бяха точни като часовников меха-
низъм и на двадесет и деветия ден узнах, че още не мога да се заема с проекта. Скоро поясниха в подробно
писмо своята загриженост за невротоксичното въздействие на МДМА. Не можеха да ми кажат кога ще
разполагат с достатъчно информация, за да получа разрешение. Молбата ми си остана в архивите на
УКНВ и аз се убедих, че тази голяма организация е твърде консервативна. Такава й е работата. Това ми бе
напомнено в неофициален разговор с д-р Л., директор на отдела, който бе разгледал моята молба за
МДМА.
След години, когато бях насред изследването с ДМТ, от УКНВ ми изпратиха запитване дали имам
нещо против да изтегля молбата си за работа с МДМА. Така беше най-благоразумно и аз се съгласих.
В случая с ДМТ обаче ме подкрепяше и съветваше д-р Даниъл Фрийдмън.
Запознах се с него през 1987 г. на една от многото научни конференции, които бях започнал да
посещавам. Участието в такива срещи и създаването на контакти в научната общност е задължителен
ритуал в кариерата на изследователя. По онова време д-р Фрийдмън беше най-влиятелният човек в
американската психиатрия. Започнал е кариерата си в катедрата по психиатрия на Йейлския университет,
като изучавал въздействието на ЛСД върху лабораторни животни. По-късно е завеждащ катедрата по
психиатрия в Чикагския университет. А по времето, когато го срещнах за пръв път, вече беше професор
по психиатрия в Калифорнийския университет, Лос Анджелис. Тогава беше и президент на
Американското дружество по психиатрия, както и на всяка по-голяма организация по биологична пси-
хиатрия.
Вместо да заеме държавен пост в здравеопазването, той предпочиташе да оказва влиянието си като
редактор на най-уважаваното академично списание „Архиви на общата психиатрия". За него беше
всекидневие да дава тласък или да спира кариерните на отделни учени, като приема или отхвърля някои
от хилядите статии, които авторите неспирно изпращаха в редакцията на списанието.
Фрийдмън бе обучавал десетки от най-видните изследователи в академичните среди и в
промишлеността. Обаждаше се посред нощ на когото му хрумне, ако искаше да обсъди най-новите научни
идеи или политически обрати. Притежаваше неизчерпаема жизненост и сякаш нямаше нужда от сън.
Пушеше цигари една след друга и пиеше стъписващи количества кафе. Симпатичен и добродушен, той
можеше да избухне най-неочаквано, ако някой пробудеше гнева му.
Според мен неговата статия от 1968 г. „За употребата и злоупотребата с ЛСД" е основополагащ
научен труд.1 Възхищавах се на безкомпромисния му, но и непредубеден подход към клиничните
изследвания с психеделични вещества. През 50-те години е работил с психиатрични пациенти, на които е
давал ЛСД, но определено предпочиташе опитите с животни. Неговите ранни трудове по
психофармакология на ЛСД при животни полагат основата на по-нататъшните лабораторни проучвания за
ролята на серотонина във въздействието на психеделичните дроги. Освен това е давал показания през
1966 г. пред комисията на Сената, ръководена от Робърт Кенеди, предопределила съдбата на тези дроги,
поставяйки ги под най-строги ограничения.
С наставленията на д-р Фрийдмън написах предложение за изследване на ДМТ за реакциите към
различните дози. Постарах се да изглежда просто, разумно и осъществимо, съдържаше четири конкретни
задачи:
- подбор на доброволци измежду „хора, имащи опит с халюциногените, но без здравни или социални
проблеми";
- разработване на метод за измерване съдържанието на ДМТ в кръвта;
- създаване на нова таблица за оценка на впечатленията, за да бъде изяснено въздействието на ДМТ;
- описание на психичните и физиологичните реакции към различни дози ДМТ.
Обобщих накратко историята на психеделичните дроги в академичната психиатрия и изтъкнах, че
докато изследванията с животни продължават, изследванията с хора изостават далеч назад. А с
психеделичните вещества продължава да се злоупотребява масово, затова изясняването на въздействието
им са необходимост в общественото здравеопазване.
Изброих вече проведените проучвания на ДМТ, както и свойствата му, които го правят най-
подходящ за възобновяването на изследванията с психеделични дроги при хора. Подчертах една от
причините да избера ДМТ - факта, че малцина дори са чували за него. Ако новината за моето изследване
стигнеше до медиите, нямаше да се вдигне шум както по повод на ЛСД.
Припомних и че още не е открит по-вероятен шизотоксин от ДМТ. Изследователи създават нови
лекарства срещу психични заболявания, блокиращи същите рецептори за серотонин, които и
психеделичните дроги активизират. Тоест колкото повече научим за ДМТ, с толкова повече данни ще
разполагаме и за нарушенията на психичното здраве.
Подчертах, че краткотрайното въздействие на ДМТ го прави по-лесен за прилагане от дрогите с
дълготрайно влияние върху организма, особено в потискащата обстановка на болнична среда.
И накрая, вече бе доказано, че ДМТ е безопасен в изследванията с хора, преди всичко от д-р Шара.
След този увод стигнах до теоретичната основа за изследването на ДМТ - биомедицинския модел.
Психофармакологията е установила неопровержимо, че психеделичните дроги, включително ДМТ,
активизират много от мозъчните рецептори, с които се свързва серотонинът. От работата с животни
имаше натрупани подробни данни за конкретните типове рецептори. Имах намерение да се опра на тези
данни и да установя дали те важат и при хората.
Най-важните биологични променливи щяха да бъдат невро-ендокринни по природата си.
Невроендокринологията се занимава с влиянието на дрогите върху хормоните чрез първоначално
стимулиране на определени области в мозъка. Например активизирането на конкретни рецептори за
серотонин в мозъка повишава съдържанието в кръвта на отделни хормони от хипофизата като хормона на
растежа, пролактина и бета-ендорфина.
Освен това рецепторите за серотонин регулират пулса, кръвното налягане, телесната температура и
размера на зениците. Щях да измервам и тези параметри, за да се опитам да съставя подробно описание на
признаците за активизиране на рецепторите за серотонин под въздействие на ДМТ - обективни числени
данни.
Бях убеден, че трябва да подбера само хора, натрупали опит в употребата на психеделични дроги.
Такива доброволци можеха да опишат по-добре въздействието на веществото. А и при тях намаляваше
вероятността да изпаднат в паника при крайно силни последствия от ДМТ, които може би щяха да ги
объркат още повече в строгата обстановка на центъра за клинични изследвания. Трябваше да се
съобразявам и с вероятността за житейски неприятности - исках да се опазя от съдебни дела, в които
ищците ще твърдят, че са започнали да употребяват психеделични дроги заради участието си в
изследването.
От доброволците се изискваше да са интегрирани в обществото, иначе казано - да работят или да
учат, както и да имат здрави семейства. Исках да съм сигурен, че достатъчно устойчиво са стъпили на
земята, за да се справят с трудните преживявания при изследването, както и да имат подкрепа извън
изследователския екип между сеансите.
Предвиждах бдителен медицински и психологически надзор над доброволците. Жените не биваше да
са бременни или да забременяват по време на изследването. Щяхме да вземаме урина преди всеки сеанс,
за да проверяваме за употреба на други наркотици.2
В своя обзор за дотогавашните методи в оценяването на психеделичното въздействие стигах до
заключението, че всички предишни въпросници са се опирали на предпоставката, че то непременно е
неприятно и психопатично. Нова скала, съставена без предубеждения въз основа на реакциите у хора,
които харесват психеделични дроги, би дала възможност за по-многостранно разглеждане на това
въздействие. Предлагах да разговарям с колкото се може повече хора, които употребяват ДМТ за удовол-
ствие. От тях щях да получа обща представа за въздействието му, за да съставя новата скала. С напредъка
на изследването можех да внасям подходящи промени във въпросниците.
Налагаше се да приложа и метод за измерване на количествата ДМТ в кръвта. Вече съществуваха
няколко, от които да избираме.
Пресметнах, че 12 доброволци са достатъчни, за да се проявят статистически значими разлики между
дози ДМТ и пасивно плацебо - солен разтвор. При почти всички изследвания за реакции към ново
лекарство на доброволците се дават голяма доза, малка доза и една-две междинни дози, за да бъде описан
целият спектър от влияния на веществото. Реших, че на всеки доброволец в изследването ще бъдат давани
плацебо и четири вида дози ДМТ - голяма, малка и две междинни.
Доброволците щяха да получават различните дози в разбъркан ред и с двойно обективиране. Д-р
Клифърд Куолс, специалистът по биостатистика в Центъра по общи клинични изследвания на УНМ,
състави с компютър случайна поредност от необходимите дози, сложи листа в запечатан плик и го
предаде на аптеката, където никой друг нямаше да го види. А двойното обективиране означаваше, че нито
доброволците, нито аз щяхме да знаем каква доза ще получи конкретният доброволец в конкретния ден.
Единствено завеждащият аптеката разполагаше със списъка.
Целта на двойното обективиране е да се намали изкривяването на резултатите поради предварителни
очаквания. В първа глава вече отбелязах колко могъщо може да бъде влиянието на нагласите върху
въздействието на лекарствата.
А преди навлизането в сложното изследване с двойно обективиране най-добре беше доброволците да
получат по две „неообективирани" дози ДМТ. Въвеждащата малка доза от 0,05 мг/кг щеше да даде
възможност на хората да свикнат с характера на изследването, без силното въздействие да ги обърка. След
това голямата доза от 0,4 мг/кг би им позволила да изпитат най-силна-интоксикация, която биха
преживели в който и да е сеанс с двойно обективиране. Нарекохме я калибрираща доза. Иначе някой би
могъл да се откаже насред изследването от страх, че ще получи и още по-висока доза. Така доброволците
имаха избор да напуснат изследването, преди да зависим от тях за събраните данни. Събираха се общо
шест дози ДМТ - две необективирани и четири двойно обективирани.
И ние щяхме да прилагаме плацебо както при всички изпитания на нови лекарства. Това още повече
помага да бъде премахнато влиянието на предварителните нагласи. Повечето хора си представят
плацебото като пасивно вещество, което ние наричаме с по-точния термин „пасивно плацебо". Захарните
таблети са най-добре познатият пример. В нашето изследване пасивното плацебо беше солен разтвор.
От практическа гледна точка обаче е извънредно трудно да се запазят контролираните с плацебо и
двойно обективиране изследвания наистина „двойно обективирани". Въздействието на активните
вещества несъмнено не прилича изобщо на въздействието на солен разтвор или захар, така че и
доброволците, и изследователският екип почти веднага откриват разликата.
Но в това първо изследване на реакциите към ДМТ искахме да използваме плацебо, за да проверим
дали доброволците ще установят разлика между най-малката доза и пълната липса на веществото. Затова
имаше полза от сеансите с плацебо.3
Дори тази схема имаше немалко недостатъци. Доброволците обикновено се притесняваха много
преди първата доза с двойно обективиране. Днес ли щяха да получат разтърсващата голяма доза? Или
можеха да се отпуснат? Ако при първите сеанси с двойно обективиране не получеха голяма доза,
напрежението у тях нарастваше за разлика от онези, които преживяваха голямата доза още първия път. И
макар че случайното подреждане на дозите при всеки конкретен доброволец статистически отстраняваше
този фактор в общите резултати, то си имаше сериозна човешка цена.
Предвиждах и как да се справим с неблагоприятни психични и физиологични реакции. Първият
похват при изпадане в паника трябваше да е опит за упокояване с подкрепа и съчувствие. Ако това не
помогнеше, щяхме да имаме на разположение лек транквилизатор от рода на „Валиум", а в краен случай и
по-силен като „Торазин". Бяхме готови и да инжектираме венозно антихистаминов препарат при
алергични реакции. При прекалено високо кръвно налягане - таблети нитроглицерин под езика, както при
хората със сърдечни проблеми.
Бях убеден, че ако хората са психично здрави, добре подготвени и под постоянно наблюдение преди
и по време на преживяването, както и след него, вероятността за нежелани психиатрични последствия е
извънредно ниска.
Така стигнах до най-трудните моменти - да убедя всички, които отговаряха за контрола и
финансирането на подобен проект, че той е безопасен, струва си да бъде осъществен и заслужава да дадат
пари за него.
6. Лабиринтът
В САЩ е в сила Закон за контролираните вещества, приет през 1970 г., чиято цел е да предпази
обществото от потенциално опасни наркотици. Освен това законът е и пречка за достъпа на научната
общност до тези дроги. Той изгражда лабиринта, през който задължително преминава всеки, пожелал да
изследва въздействието на психеделични вещества при хората.
Законът поставя всички дроги в „списъци" в зависимост от „възможностите за вредна злоупотреба",
„установеното до момента медицинско приложение" и „безопасността на прилагане под лекарски
контрол". Веществата в Списък са под най-строги ограничения - „най-висока вреда при злоупотреба,
липса на медицинско приложение и опасни дори под лекарски контрол". Въпреки възраженията на
десетки видни изследователи в психиатрията, сред които и д-р Даниъл Фрийдмън, Конгресът постави
ЛСД и всички останали психеделични дроги в Списък I.
В случая с голямата вреда от психеделичните дроги законодателите не отбелязват неподатливото на
контрол пристрастяване, присъщо за наркотици като хероина и кокаина. Психеделичните вещества не
причиняват зависимост или абстинентен синдром. Едно от отличителните им свойства е липсата на
дълготрайни последствия дори след три-четири дози дневно, както и възможността за отказ от тях без
абстинентна криза. Само че тяхното въздействие е твърде разстройващо и понякога осакатява психиката.
Именно поради това Конгресът решана, че е необходим най-строг контрол над психеделичните дроги.
Учените, провеждали клинични изследвания през 50-те и 60-те години, са признавали и обикновено
са се съобразявали с особените опасности, скрити в ЛСД и другите психеделични вещества. Така те са
успявали да предотвратят всякакви неблагоприятни реакции към тези дроги. Но безогледната им употреба
в обществото, както и широко разгласените от медиите нарушения на научните принципи, допуснати от
Лиъри и колегите му в Харвард, са предизвикали очаквано противодействие. За да спре масовата
злоупотреба, Конгресът преувеличава вредните им свойства за сметка на полезните или неутралните. От
„безопасни под лекарски контрол", на другия ден вече са обявени за опасни. „Медицинското приложение"
в научните изследвания и като помощно средство в психотерапията твърде бързо се превръща в „без
установено до момента медицинско приложение".
Ето в каква черна дупка надникнах, когато се подготвях да избутам предложението си за ДМТ през
системата за контрол и регулиране.
Процесът започна през декември 1988 г. През следващите две години записвах в дневник всеки
телефонен разговор, писмо, среща, факс и обсъждане, свързани с протокол 89-001. Веднага след като
получих разрешение за изследването, обобщих най-съществената информация от бележките си и написах
статия от рода на „Ами ако утре ме прегази автобус?". Беше важно и други да знаят как да се промъкнат
през лабиринта. Оказа се, че е възможно, затова начертах „карта". Поне тя щеше да остане, ако проектът с
ДМТ се провалеше.1
Първите пазители на това законово царство бяха две комисии в Университета на Ню Мексико -
Научната комисия на изследователския център и Комисията по етика в изследванията на хора. Научната
комисия естествено се занимаваше с научната обоснованост на моя проект. Членовете й предложиха
различни подобрения. Те решаваха дали да го допуснат в изследователския център и дали да отпуснат
средства за многото анализи на кръвни проби, от които се нуждаех. Комисията по етика преценяваше
доколко е безопасен и дали в документа за осведомено съгласие са посочени ясно същността на
изследването и произтичащите от него рискове.
Документът за осведомено съгласие е неотменна част от изследванията с участие на хора. В него
изследователят описва целите на проекта. Посочено е точно и с изтощителни подробности какво може да
очаква участникът. Изброени са потенциалните рискове и ползи от участието, ясно е изтъкнато как
изследователският екип ще се справя с опасностите и има задължение доброволците да бъдат лекувани
безплатно от всички неблагоприятни последствия. Документът напомня, че участието е напълно
доброволно. Участникът може да се откаже по всяко време, по каквато и да е причина, без да му бъдат
предявени претенции или да му бъде отказано лечение. Ако участникът смята, че с него са се отнесли
некоректно, посочени са имената, длъжностите и телефонните номера на хората, на които би могъл да се
оплаче.
Започнах и общуването си с двете федерални управления на САЩ, които бяха последните и далеч
по-страшни препятствия.
Първото беше Управлението за контрол над наркотичните вещества. Там щяха да решат мога ли да
разполагам с ДМТ и да ми издадат разрешение съгласно Списък I.
Второто беше Управлението по храните и лекарствата. Там преценяваха дали е безопасно и
оправдано да се дава ДМТ на доброволците в изследването. От УХЛ щяха да ми издадат разрешение за
проучване на ново лекарство.
Когато внесох проекта в комисиите на университета, аз ги уведомих, че изследването няма да
започне, преди да дадат съгласието си и двете федерални управления, където обаче изискваха първо да
получа разрешение на местно равнище.
Поверителността и анонимността бяха задължителни и трябваше да ги съгласувам с комисията по
етика, изследователския център и управата на университетската болница. Почти всички доброволци в
изследването на ДМТ имаха работа и семейства, изобщо не биха искали да си усложняват живота, като
признаят, че са употребявали незаконни дроги. А именно такова признание беше предварителното
условие за участие, защото щяхме да подбираме само хора, имащи опит с психеделичните вещества. Уре-
дихме проблема малко заплетено, но успешно.
Медицинските картони от предварителните прегледи в поликлиниката щяха да съдържат важна
информация, крайно необходима в бъдеще, ако се наложи доброволецът да бъде лекуван. Затова
вписвахме истинското име на участника в картона с резултатите от прегледите и анализите на
лабораторните проби. В този картон изобщо не се споменаваха наркотици, нито участието на доброволеца
в моето изследване.
Документите за осведомено съгласие съдържаха истинските имена и обикновено се прилагаха към
медицинските картони. Аз обаче ги държах заключени в домашния си сейф, а на картоните само
отбелязвахме: „Документът е подписан и се съхранява от ръководителя на проекта." Всеки доброволец
получаваше кодов номер, например ДМТ-3. От този момент нататък в изследването имаха само тази
анонимна самоличност и единствен аз знаех имената им. Получаваха нов болничен картон само с номера
си. Първо използвахме кодовете при психиатричните прегледи, свързани с миналата употреба на
наркотици и емоционалните проблеми.
Имаше и още едно затруднение. Външни организации биха могли да поискат достъп до картоните, за
да проучат дълготрайните последствия от употребата на експериментални лекарства. Кандидатите за
доброволци обаче се възпротивиха. Все пак трябваше да има някакъв механизъм за проучване на
възможните дългосрочни рискове от въздействието на ДМТ, но само със съгласието на участниците в
изследването.
Постигнахме компромис - всеки орган или лице, желаещи да разговарят с доброволците или да се
запознаят с медицинските им картони, щяха да се свържат първо с мен. На свой ред аз щях да питам
доброволците искат ли да дадат информация. Разбира се, картоните можеха да бъдат изискани и със
съдебно решение, но без списъка с имената, отговарящи на кодовите номера, така че анонимността се
запазваше, а аз не бих го предоставил, позовавайки се на лекарската тайна. Бих могъл да си имам големи
неприятности, но си струваше риска.
За пет години изследвания на ДМТ с над шестдесет доброволци нямаше нито едно нарушение на
поверителността или анонимността. А през петте години след завършването им нямаше нито едно искане
от властите да получат медицинските картони на доброволците.
Научната комисия призна, че подходът в проекта е сравнително праволинеен и без излишни
усложнения. Членовете й изтъкнаха, че по-тежки ще бъдат етичните, политическите и административните
проблеми - области, в които те почти нямаха правомощия.
Проявиха и загриженост за сигурността на доброволците и тяхното здраве. От изследователския
център поискаха участниците да остават за наблюдение и през нощта след сеанса, но според мен това
щеше рязко да намали броя на желаещите. Освен това от Центъра искаха да бъде установен най-
подходящият час от денонощието за даване на ДМТ. Имаше ли денонощен ритъм в чувствителността към
веществото? Отговорих, че не знам, но ще даваме дозите на всички в един и същ час от денонощието, за
да уеднаквим влиянието на този фактор.
На 19 февруари 1989 г. изследователският център даде одобрението си. Съгласи се и да финансира
анализите на хормоналните равнища и разработването на метод за измерване на концентрациите на ДМТ
в кръвта. Три дни по-късно и Комисията по етика одобри проекта.
Тогава започнах да търся източник на ДМТ. В същото време трябваше да се уверя, че ще бъде
законно да разполагам с веществото - това беше по-лесната задача, зависеше от получаването на
разрешение съгласно Списък I.
От аптеката на университетската болница ме увериха, че могат да изпълнят изискванията на УКНВ
за безопасно съхранение на ДМТ.
Изпратих молбата си за получаване на разрешение. Първо трябваше да имам на разположение ДМТ с
лабораторна чистота, за да разработим метод за измерване на количествата му в човешка кръв. След това
разрешението трябваше да се разшири и върху ДМТ с медицинска чистота, който да бъде даван на добро-
волците. Изследването не можеше да започне, докато УКНВ не одобри чистотата на веществото за
медицинска употреба.
Обадих се в УКНВ две седмици по-късно, но в дневниците им не бе записано молбата да е постъпила
при тях. Човекът, с когото говорих, ми обясни:
- Местим се в нова сграда, всичко е в кашони.
Минаха още две седмици - молбата ми още не бе вписана официално. После се оказа, че от УКНВ
искат първо да получа разрешение съгласно Списък I от Фармацевтичното управление на щат Ню
Мексико. След няколко седмици и това бе уредено.
- Сега всичко е в ръцете на УКНВ - увериха ме от фармацевтичното управление.
Тогава от управлението ми съобщиха, че ще одобрят молбата за съхранение на ДМТ с лабораторна
чистота, ако университетската аптека и служителите минат през необходимата проверка за
благонадеждност. Книжата бяха изпратени от Вашингтон в Денвър, а оттам - в Албъкърки.
Местната агентка на УКНВ - г-жа Д., дойде в университета да говори с мен и да провери аптеката в
началото на юни 1989 г.
Поиска имената на всички служители, които ще имат достъп до ДМТ, техните адреси и телефонни
номера и номерата на социалните им осигуровки. Установи няколко пропуска в правилата за сигурност и
настоя да бъдат отстранени. Нареди да се снабдим със заключващ се фризер, който да бъде поставен в
сейфа за наркотици. Заяви, че аз не бива да имам ключ от фризера, допустимо е само за персонала на
аптеката.
Имаше навика да пуска смущаващи шегички от рода на: „Е, това няма да ви вкара в затвора" или „Не
се тревожете, няма да ви сложим белезниците заради това".
Опитвах се да понасям чувството й за хумор. На сбогуване тя обобщи:
- Ако нещо стане, дупе да ви е яко. При кражба, липси или немарливо водене на документацията
първо вас ще привикаме за обяснения.
Колкото и да ме притесни посещението й, нейните последни думи ме обезпокоиха още повече:
- Впрочем откъде ли ще си набавите ДМТ, за да го давате на доброволците?
По-късно същия месец УКНВ одобри по принцип молбата ми да се снабдя с ДМТ с лабораторна
чистота. Поемах задължението да не давам това вещество с по-ниска чистота на доброволците.
Още щом получих одобрението на университетските комисии, през март 1989 г. се свързах с
„Лаборатории Сигма" в Сейнт Луис. Те ме бяха снабдявали с мелатонин. В каталога им бе посочен ДМТ и
аз попитах дали ще ми продадат вещество с лабораторна чистота, както и с медицинска. От „Сигма" ми
отговориха, че няма проблем да получа ДМТ с лабораторна чистота, стига да имам разрешение съгласно
Списък I от УКНВ.
Да получа ДМТ с медицинска чистота щеше да е по-трудно, защото тогава „Сигма" щеше да е
задължена да подготви специална документация за Управлението по храните и лекарствата. В началото на
май от УХЛ ми изпратиха първото си писмо, подписано от г-жа П. - ако не получа ново съобщение през
следващия месец, мога да започна изследването. Разбира се, не разполагах с ДМТ. Поне вече бяха
сложили входящ номер на моята молба. И от „Сигма" се съгласиха да започнат разговори с УХЛ за
подготовката на документацията.
През юни г-жа П. ми заяви, че „Сигма" не дава задоволителна информация как произвежда своя
ДМТ. „Сигма" пък отговори, че европейският производител, от когото купуват ДМТ, отказва да даде
подобна информация - тя била търговска тайна. Освен това фирмата се безпокоеше, че от УХЛ им искали
повече сведения, отколкото за другите вещества, използвани в изследвания с хора. Казаха ми името на
химичката в управлението, която се занимавала с моята молба - г-жа Р. През следващата година и
половина ми предстояха десетки разговори с тази дама.
Попитах я защо настояват за по-подробна информация, отколкото, да речем, за изследването с
мелатонин.
- Във всеки случай изискванията са конкретни - осведоми ме тя.
От „Сигма" се оплакваха, че УХЛ прекалява. Управлението пък отказваше да си мръдне пръста,
преди да получи допълнителната информация. Накрая фирмата все пак склони да предостави сведенията.
Минаха обаче няколко месеца, а г-жа Р. така и не получи желаната информация. Фирмата нямаше
желание да затъва в сложна и продължителна процедура. А и каква изгода имаше? Загубих надежда да
получа от „Сигма" ДМТ с медицинска чистота.
През август 1989 г. получих дълго писмо от УХЛ, в което изброяваха двадесет изисквания към ДМТ
с медицинска чистота. Поне не поставяха въпроса за общата му токсичност, който би наложил сложни и
скъпи изследвания с животни. Не изразяваха и съмнения в научните достойнства на проекта. Все пак
имаше напредък.
Обадих се на един колега химик, който направи мрачното предсказание, че ще напиша само статия
как не съм провел изследването.
- Ще ми направиш ли малко ДМТ? - попитах го направо. Той отказа. Лабораторията му нямала
достатъчно средства да покрие изискванията за производител.
Попитах и д-р Дейвид Никълс, химик и фармаколог от университета „Пардю" в Индиана. Той ме
насочи към д-р К. в Националния институт по психично здраве - ръководител на програма за
производство на изследователски вещества, които иначе е почти невъзможно да намериш. Д-р К. ми
отговори, че според договора му е забранено да доставя вещества с медицинска чистота.
Изпратих писмо до Националния институт по наркомании (НИН) със запитване могат ли да ми
предоставят ДМТ с медицинска чистота. Мина месец и им писах повторно. От отговора на г-н У научих,
че институтът обикновено получава необходимите му вещества от лаборатория в Северна Каролина,
ръководена от д-р С.
Обадих му се, но той отсече, че не могат да произвеждат вещества с медицинска чистота, а дори и да
се съгласи, не би съставил документацията, изисквана от УХЛ.
- Не ми трябват такива отговорности. Нямам и застраховка за медицинско приложение на нашите
продукти.
Свързах се отново с г-н У и той обясни:
- Имаме договор с д-р С. Произвеждат, каквото поискаме от тях. Но друга лаборатория приготвя за
тях лекарствата, предназ начени за хора. По-лошото е, че напоследък ДМТ не се търси много. Не бихме
искали да похарчим голяма сума от предвидените по договора средства за толкова рядко употребявано
вещество. Ще проверя какво може да се направи.
След няколко седмици г-н У се обади да ми каже, че д-р С. би могъл да ми достави ДМТ, но аз ще
трябва да платя. Д-р С. се съгласи да състави оферта, обаче отново отказа да състави документацията за
УХЛ.
- За нас това е излишна работа.
Не виждах голям шанс. Попитах г-жа Р. от УХЛ не мога ли аз да съставя документацията за ДМТ,
ако го получа от д-р С., и тя каза, че пак ще се чуем.
Д-р С. определи цена около 50 000 долара.
- Е, благодаря ви за отделеното време - отвърнах аз. Още една врата се затвори.
Обадих се на г-жа Р.
- Никак не ми върви. Какво бихте ме посъветвали?
- Ще ви изпратя необходимата информация, за да съставите сам документацията.
Формулярите, които тя ми изпрати, бяха предназначени за голям фармацевтичен производител като
„Лили", „Мерк" или „Пфайзер" и нямаха нищо общо с отделен изследовател като мен.
Пак се обадих на г-жа Р:
- Имам нужда от помощта ви. Защо не искате да ми помогнете?
- Нашият началник е д-р Х. Ето ви телефонния му номер. Настоявайте да говорите с него.
Обадих се в канцеларията на д-р Х. Неговият секретар отсече:
- Трябва да говорите с д-р У
Преди да възразя, той прехвърли разговора.
- Аз съм д-р У! - избумтя дружелюбен, но властен глас по линията. - В този нов отдел аз съм
единственият лекар сред служителите, занимаващи се с наркомании. Знам какво сте изтърпял досега.
Нашата работа е да ви съдействаме. Не се отчайвайте.
- Как да си намеря ДМТ с медицинска чистота?
- Намерете някой да ви го синтезира.
- Какво ще кажете за Дейв Никълс в „Пардю"?
- Може да се уреди.
-
Ще обсъдите ли това с Дейв?
-
Помолете д-р Никълс да изпрати писмо до директора д-р Х. Запишете си адреса му. А
служителката, която се занимава с вашата молба, е г-жа М. Обадете й се след две седмици.
Почувствах, че ми потръгна след този телефонен разговор.
Обадих се на Дейв Никълс. Според него количеството ДМТ щяло да струва 300 долара - цената на
изходните вещества.
И през цялото това време съзнавах, че външното финансиране е задължително, особено за да
придаде необходимата солидност на проекта. Така щях да подпомогна изследователския център в
разходите и да си осигуря още по-силна подкрепа от хората там.
От статиите за предишните изследвания на връзката между ДМТ и шизофренията знаех, че
Фондацията на Шотландския ритуал - масонска организация, е финансирала някои от тях. Изпратих до
тяхната програма за изследвания на шизофренията молба да получа формуляр за кандидатстване. В моя
проект бе изтъкнато колко е важно да разберем въздействието на ДМТ като вероятен ендогенен
шизотоксин.
Съобщих на д-р Фрийдмън, че съм подал молба за финансиране от Фондацията на Шотландския
ритуал. Той ми отговори, че участва в техния научен съвет и „може би" ще ми осигурят средства за една
година. Това се потвърди само след месец - през септември 1989 г. Отново писах на д-р Фрийдмън за
усилията си да намеря ДМТ с медицинска чистота. Той надраскал бележка върху писмото ми и го предал
на директора на Националния институт по наркомании, негов бивш студент. Бележката завършвала в
телеграфен стил: „Страсман има нужда от съдействие в НИН. Сещаш ли се за някого?".
През септември се обадих на г-н У в НИН. Току-що бе разговарял с д-р С. Обсъждали как да
снабдяват изследователи с вещества от Списък I.
- Искаме да ви помогнем - увери ме той. - Свържете се с г-жа Б. в УКНВ и проверете ще може ли да
ви обясни как да издействате разрешение д-р Никълс да синтезира за вас малка партида. Ако количеството
е прекалено голямо, ще се наложи да покрие законовите изисквания за производител, а едва ли може да
поддържа такова равнище на сигурност.
Обадих се на г-жа Б.
- Възможно ли е Дейв Никълс да синтезира малко ДМТ с медицинска чистота за моя проект?
- Щом д-р Никълс ще влиза в ролята на производител - подхвана тя, - длъжен е да се съобразява с
много строги изисквания за охрана и сигурност. Има ли бюро на УКНВ близо до неговия университет?
Оттам могат да наминат и да му кажат какво да направи. После нека д-р Никълс сам реши в състояние ли
е да изпълни нашите изисквания.
Усетих как гласът ми започва да звучи по-рязко. Малко оставаше да си изтърва нервите.
- Търсих ДМТ с медицинска чистота къде ли не - в „Сигма" и в друга фирма за химически доставки,
в Националния институт по наркомании, в Националния институт по психично здраве, при бивши
изследователи, при д-р С. в Северна Каролина. А Дейв Никълс е готов да синтезира необходимото ми
малко количество и то на невероятно ниска цена. Има нужда от вашето одобрение. Получих и външно
финансиране, изследователският център на университета изцяло подкрепя проекта. Вече се побърквам.
Скубя си косата. Венците ми кървят. Опъвам нервите на съпругата си.
Настъпи мълчание. В слушалката чух как тя избута стола си назад.
- Така ли... - промълви искрено загрижена. - Чакайте да видя... Да, има параграф за „съпътстващите
дейности". Д-р Никълс може да синтезира за вас малка партида, ако провеждате съвместно изследването.
И няма да се наложи да въвежда допълнителни мерки за сигурност в лабораторията си. Допустимо е да
произведе... в количества, непревишаващи... - мърмореше си на глас някакви разпоредби. - Нека д-р
Никълс ми изпрати писмо. Запишете си служебния ми адрес. Трябва да подаде молба за промяна на
сегашното му разрешително, като посочи колко ДМТ ще синтезира. Аз ще проверя при нашия фармацевт
дали количеството не е прекалено голямо.
- Чудесно - въздъхнах аз. - Искрено съм ви благодарен за помощта.
Обадих се на д-р У. Той ми довери „извън протокола", че моят проект разкривал пропуск в законите
срещу наркотиците - а как при това положение изследователите да изучават дрогите, с които се
злоупотребява?
После ми описа точно как да отговоря на двадесетте изисквания в писмото на УХЛ отпреди няколко
месеца. Така щях да осигуря на управлението необходимите данни, за да решат дали ДМТ е „безопасен за
употреба от хора".
От УКНВ обаче не искаха да одобрят нито молбата на Дейв Никълс да синтезира ДМТ, нито моята
молба за разрешение , съгласно Списък I, докато УХЛ не одобри проекта. УХЛ пък не можеше да даде
одобрението си, преди да получа веществото и да установя дали е безопасно. Освен това искаха и
потвърждение от УКНВ, че на Дейв е разрешено да синтезира ДМТ.
Четири месеца по-късно - през януари 1990 г., той най-после получи одобрението на УКНВ.
Незабавно поръча прекурсорите и се захвана с работата.
През това време получих от „Сигма" ДМТ с лабораторна чистота и го сложих в специалния
заключващ се фризер, който пък беше в сейфа за наркотици на университетската аптека. Сто милиграма в
мъничка стъкленица. Изследователският център се зае да разработи метод за измерване на количествата
на веществото в човешка кръв.
Освен това получих висока оценка от НИН за проекта на същинското изследване и уверението, че е
много вероятно да го финансират. Две одобрени молби за финансиране, а нямах веществото! Смахнато
положение. Всеки като че ли искаше изследването да бъде проведено, но никой не знаеше как да ми
осигури ДМТ.
През февруари в УКНВ получиха задоволителна информация от УХЛ, че проектът е достатъчно
обоснован, за да го одобрят и те „по принцип". УКНВ се съгласи да ми даде разрешение съгласно Списък
I.
Но на следващия ден г-жа Б. от УКНВ, която ми помогна да изляза от задънената улица, се обади с
вестта, че Дейв все пак попада в категорията на производител и ще има нужда от допълнителни мерки за
сигурност. Онемях, после смънках:
-
Просто не знам какво да кажа...
- Ето ви името и телефонния номер на агента на управлението в Индианаполис, близо до
университета „Пардю". Той отговаря за района и ще обясни на д-р Никълс какво да направи.
Тя ми се обади пак същия ден.
- Моля да ни извините. Д-р Никълс произвежда и друга дрога, объркали сме я с вашата молба за
ДМТ. Грешката е моя. Продължавайте според проекта.
След това обаче ме потърси самият Дейв - юристите в „Пардю" го посъветвали да не синтезира ДМТ,
за да не бъде съден. Свързах се с г-н У в НИН и го попитах имало ли е някога съдебни искове срещу тях
заради изследвания с вещества от Списък I.
Той ме насърчи:
- Никога не са ни съдили дори заради изследвания с марихуана при хора, а тя е в Списък I. Само се
погрижете да няма никакви юридически пропуски в документа за осведомено съгласие.
След това даде слушалката на адвоката на НИН, който ми каза:
- Ако се стигне до съд, искът ще бъде първо срещу вас, след това срещу вашия университет, после
може би срещу УКНВ и чак накрая срещу д-р Никълс, но е малко вероятно. Той просто произвежда
веществото съгласно изискванията на УКНВ, а не решава кой каква доза на кого да дава - това е ваша
отговорност. Обясних ситуацията на Дейв и той отговори:
- Дано знаеш какво вършиш. Аз и нашите адвокати ще ти се доверим на сляпо.
През май и юни търсих лаборатории, които да проведат анализи на ДМТ, след като го получа. УКНВ
изискваше да бъдат извършени от външна организация. Първите две лаборатории, към които се обърнах,
отказаха да се занимават с вещество от Списък I. Едва третата фирма се съгласи да проведе анализите.
До юли 1990 г. Дейв беше готов с ДМТ. Анализите показаха почти стопроцентова чистота. Той ми
изпрати пет грама по специален куриер. Занесох веществото в университетската аптека.
Там приготвиха солен разтвор на ДМТ - формата, в която щяхме да го даваме на доброволците.
Аптекарят го разпредели в сто шишенца, от които щяха да бъдат взети и пробите за тестовете, поискани
от УКНВ.
До края на октомври всички анализи дадоха добри резултати. Събрах документацията и я изпратих в
УКНВ с експресна поща. Започнах да се обаждам след седмица. Никой не отговори на десетината
съобщения, които записах на телефонния секретар. Потърсих д-р У
- Какво се е случило? - попита той. - Обикновено се чуваме, когато нещо не върви.
- Мога ли да започна изследването с ДМТ?
- Ей сега ще се опитам да науча какво става.
Пак се обадих в началото на ноември. Секретарката ми каза, че техният отдел се преместил в нови
стаи и понякога пропускали оставените им съобщения.
На 5 ноември 1990 г. г-жа М., която надзираваше моя проект, ме потърси по телефона в края на деня.
- Вече няма пречки.
- Само от устно одобрение ли имам нужда?
-
Да.
-
Университетът няма да се съгласи. Може ли да ми изпратите писмо по факса? - помолих аз.
-
Утре ще го пусна.
През следващите десет дни се обаждах, за да питам защо няма писмо по факса. Получих го на 15
ноември.
Същия ден от университетската лаборатория ми се обадиха, че 30 процента от ДМТ в стъклениците
се е разградил и е прекалено слаб за използване. Потърсих лаборанта.
-
Как изчислихте концентрацията?
-
По теглото на чистото вещество.
-
Не е чисто вещество, а солен разтвор.2
-
О, не знаех. Я да видим... Вярно. Значи концентрацията е именно необходимата. Съжалявам.
Четири дни по-късно дадох на Филип първата доза ДМТ.
ТРЕТА ЧАСТ
ОСНОВА, СРЕДА И ДМТ
С лед като получих разрешение за изследването с ДМТ в края на 1990 г., скоро установих с помощта на
Филип и Нилс най-добрите дози и начина за даване на дрогата. Време беше да започна набирането на
доброволци. И макар че имаше мнозина кандидати сред старите ми приятели, задължително беше да
разширя състава на групата извън кръга на хората, които познавам лично. Не исках широка разгласа. Една
публична обява би ми навлякла нескончаем поток от обаждания, а нямах намерение да си губя времето в
разговори с хора, които просто задоволяват нехайното си любопитство. Обмислих дали да не привлека
студенти от УНМ, но си спомних какви проблеми са създали Лиъри и колегите му в Харвард и се отказах.
Неколцина участници бяха мои познати, двама - колеги от катедрата по психиатрия, един - приятел
на бившата ми съпруга, седмина - от приятелски кръг, в който влязох година-две след началото на
изследването. Останалите около тридесет и пет доброволци се включиха, след като до тях беше стигнала
мълвата за проекта - бяха приятели на доброволци или получавали психеделични бюлетини, в които се
описваше изследването в Албъкърки.
За по-лесно ще измисля хипотетичен доброволец на име Алекс, 32-годишен, женен, компютърен
програмист от околностите на Санта Фе.
Първата му стъпка бе да се обади по телефона в моя кабинет, с него поговори секретарката на
катедрата по психиатрия и прехвърли обаждането на член от изследователския екип. След кратък разговор
за възрастта, предишния опит с психеделични вещества, медицинското и психичното му здраве бе
уговорена среща между мен и Алекс в моя кабинет.
Преди това му изпратих комплект книжа, сред тях екземпляр от документа за осведомено съгласие,
за да го проучи, няколко популярни статии за ДМТ и статия, която написах няколко години по-рано за
епифизата, ДМТ и съзнанието. В по-късните етапи на проекта добавих и описание на резултатите от
нашата работа. Срещата продължи повече от час. Трябваше да науча повече подробности за Алекс, преди
да реша дали да го включа в изследването. Той също искаше да знае дали може да разчита на мен, когато
преживява силното психеделично въздействие на ДМТ. Важен въпрос беше доколко има устойчивост и
равновесие в живота му през този период. Ако ми се стореше, че личното му битие е пълен хаос, не бих
пожелал да го включа в проекта. В случай че му предстояха големи промени и сътресения, би могъл да се
откаже насред изследването. Ако пък не беше способен да поддържа трайни връзки, може би щеше да
съсипе личните си отношения заради твърде разтърсващото въздействие на ДМТ. В случай че Алекс
употребяваше наркотици или алкохол, трябваше да ги прекрати или ограничи, докато участва в проекта,
особено ако наркотиците са кокаин или други психеделични дроги, които биха повлияли силно на
реакциите му към ДМТ. Най-важна беше информацията за дотогавашния му опит и преживявания с
психеделичните дроги - не честотата, а дълбочината и силата им. Тъй като сеансите с голямата доза ДМТ
вероятно щяха да го тласнат по този път по-напред, отколкото е стигал преди, исках да съм поне
относително уверен, че познава тази територия.
- Докъде са ви тласкали психеделичните дроги? - попитах Алекс. - Струвало ли ви се е, че сте умрял?
Губил ли сте напълно връзка с тялото си и с околния свят?
Не по-малко важно беше да науча дали запазва самообладание под влиянието на дрогата. В известен
смисъл повече се стремях да науча за лошите му преживявания, защото знаех, че при обстановката, в
която работехме, почти сигурно ще има неприятни моменти.
В идеалния случай психеделичните изследвания се провеждат в тясно сътрудничество. Не само аз
трябваше да се чувствам сигурен с Алекс, а и той имаше правото да знае как ще се чувства, когато му
давам ДМТ. Той ме разпита за подбудите ми да започна изследването и какво се надявам да постигна, как
контролираме сеансите. Зададе въпроси за моята религиозност и личния ми опит с психеделичните дроги.
Моите реакции към неговите опасения и съмнения му даваха важна емоционална информация.
Седмица по-късно се видяхме в изследователското крило на университетската болница, където
трябваше да бъде подложен на медицински преглед. Взехме му кръв за основни анализи, направихме му и
електрокардиограма, за да проверим състоянието на сърцето му.
Осведомих се подробно за досегашното състояние на здравето му и го прегледах. Резултатите от тези
прегледи и анализи бяха съществена част от подготовката, а в същото време продължавахме да
изграждаме взаимното си доверие. Това сближаване щеше да ни помогне, както се надявах, когато той е
под могъщото, объркващо и понякога разстройващо влияние на ДМТ.
От медицинска гледна точка при Алекс всичко беше наред, затова уговорихме дата и час за
психиатричен преглед. Протоколът за това официално събеседване заемаше 90 страници, а разговорът
продължи няколко часа. Медицинската сестра в нашия екип - Лора, провеждаше всички събеседвания,
освен това, също се опознаваше с кандидата. Накрая даде на Алекс още една купчина въпросници и
таблици за оценка на впечатленията. След като ни ги върна попълнени, уговорихме се кога ще проведем
първите сеанси с ДМТ без обективиране - малка доза от 0,05 мг/кг, а на следващия ден голяма доза от 0,4
мг/кг. С Алекс и останалите мъже можехме да определяме дата за сеансите в удобно за всички време. С
жените обаче трябваше да отстраняваме влиянието на допълнителен фактор и се стремяхме да провежда-
ме сеансите в един и същ момент от менструалните им цикли - първите десет дни след спирането на
менструалното кървене.
Сутринта на определения ден Алекс влезе в приемната на болницата, където чиновничката го вписа
като ДМТ-22, после му обясни как да стигне до изследователския център на петия етаж. Той подмина
поликлиниката и влезе в отделението.
Регистрира се на сестринското гише, където го посрещна една от щатните сестри на отделението.
- Здравейте, ДМТ-22. Как сте днес?
- Отлично, макар че е малко странно някой да ме нарича ДМТ-22.
- О, не се тревожете, ще свикнете като нас. Тя съпроводи Алекс до стая 531.
Отначало използвахме която стая се окажеше свободна в изследователския център. Най-добре беше
вътре да е тихо - далеч от сестринското гише, от шумната кухня и входната врата.
Понякога нямахме избор и обстановката потискаше. Например по принуда отивахме в облицованата
с олово стая в самия край на отделението, където от време на време настаняваха пациенти с радиоактивни
имплантанти срещу тумори. Друг път попадахме в стаята за пациенти с множествени травми и счупвания
на кости, с механизмите й за удобно окачване на пострадалите крайници.
Имахме нужда от по-приятна стая. Помолих да ни отделят една, за която да имаме предимство и да я
подредим според предпочитанията си. Финансирането от Националния институт по наркомании
включваше и този разход. Избрахме стая 531. В нея обикновено цареше тишина, защото се намираше в
северния край на коридора. С помощта на болничните техници направихме някои промени. Дърводелци
покриха накрайниците на тръбите, излизащи от таблото зад леглото, както и тръбите под мивката.
Изолираха и вратата, за да не е шумно. При дежурната сестра имаше превключвател, за да не гърми в
стаята по време на сеансите високоговорителят на системата за общо оповестяване.
С леглото нямаше какво да сторим, защото трябваше да е стандартно, но добавихме по-приятни
мебели - люлеещ се стол за мен, меко кресло за Лора и още две кресла за посетители. Бледо-син килим и
успокояваща светлосиня боя по стените смениха атмосферата в болничната стая.
Щом Алекс се настани, дежурната сестра му измери пулса, кръвното налягане, теглото и
температурата. Намина някой от кухнята и го попита какво би искал да хапне след сеанса - лека закуска,
по-солиден обяд, вегетарианска или месна гозба, нещо за пиене. Почти нямаше оплаквания от храната!
В този ден Лора беше медицинската сестра за сеанса. Влезе и започна подготовката за малката доза.
Сложи парче гумиран плат под ръката на Алекс, за да предпази чаршафа от антисептичния йоден разтвор.
Платът щеше да попие и кръвта, ако прокапеше от венозната тръбичка. На другата му ръка сложи
маншета на апарата за мерене на кръвно налягане, което провери още веднъж заедно с пулса.
При първите необективирани сеанси не вземахме кръвни проби, една малка игла стигаше за
вливането на ДМТ. Иначе Лора щеше да сложи на другата ръка по-сложна венозна система, която
позволяваше изтеглянето на кръв в спринцовки и едновременното вливане на солен разтвор във вената.
Електронният термометър беше свързан с преносим компютър, който записваше данните всяка минута и
след сеанса ги въвеждах направо в комютърната система на изследователския център.
Докато завършим всички приготовления, дори в ден на сеанс с двойно обективиране, бяха минали не
повече от 20 минути след влизането на Алекс в стаята. Действахме чевръсто.
Обикновено идвах в отделението около 30-40 минути преди момента, когато се надявах да дам ДМТ
на доброволеца. Първо попитах дежурната сестра на гишето за впечатленията й от Алекс, за да си
представя по-добре каква сутрин ми предстои. В стая 531 размених няколко любезни думи със самия
Алекс, преди да отида за дозата ДМТ.
Слязох шест етажа до подземието и стигнах до яката метална врата на аптеката. Натиснах звънеца.
Обективът на охранителна камера бе насочен към мен.
В тясното преддверие имаше висока до кръста преграда, над която се издигаше дебело стъкло,
вероятно бронирано. Зад него шетаха неколцина аптекари, а зад тях се простираше складът с всички
медикаменти на болницата, там беше и сейфът с наркотиците. Аптекарят, отговарящ за изследването,
отключи огромния сейф, влезе през още една врата и отключи малкия фризер с нашите дози. Вече бе
напълнил спринцовка с определената доза ДМТ. Разтворът вътре естествено бе замръзнал и сложих
спринцовката в джоба на гърдите си, за да се разтопи, докато попълня няколкото формуляра.
Върнах се в отделението и казах на сестрите зад гишето, че ще направя инжекцията след
петнайсетина минути. Така щях да осигуря мъничко намаляване на шума в иначе твърде оживеното
отделение. А сестрите бяха чували достатъчно странни разкази от доброволците, както и редки вопли от
стаята - знаеха, че след малко положението може да стане сериозно. Изключиха системата за оповестяване
в стая 531. Влязох в манипулационната и сложих игла на спринцовката с ДМТ.
Пак отидох в стаята при Алекс, но преди това сложих на вратата табелата „Провежда се сеанс. Моля,
не влизайте". Уверих се, че и телефонът в стаята е изключен, доближих леглото и седнах на мястото си.
- Ето го ДМТ - казах, докато изваждах малката спринцовка и я слагах на леглото до краката му.
Няколко минути си разменяхме последните новини един за друг и се подготвяхме за сеанса. Докато
приказвахме, отворих чекмеджето на шкафчето до леглото и извадих малък съд със стерилен солен
разтвор. Вкарах иглата през запушалката и издърпах достатъчно разтвор, за да запълня спринцовката с
ДМТ. Така скоростта на инжектиране се контролираше по-лесно.
Отворих жълтия си бележник, записах номера на Алекс, датата, номера на сеанса и дозата. Отляво
подредих в колонка минутите, когато щях да измервам пулса и кръвното налягане.
- Сънува ли нещо снощи? - попитах го аз.
Сънищата на доброволеца през предишната нощ понякога подсказваха неговите надежди, страхове и
желания за предстоящия сеанс или вече преживените. Алекс не си спомняше да е сънувал.
- Пи ли някакви лекарства тази сутрин или вчера вечерта? - Не.
- Какво ще правиш след днешния сеанс?
- Имам малко работа, ще я свърша за няколко часа. Няма да прекалявам. Ще си почина, ще обмисля
утрешния ден. Ще се на спя добре.
Понякога краткият престой на доброволците при нас се превръщаше и в подобие на
психотерапевтична беседа. Проблеми в отношенията, затруднения в работата или учението, духовни и
религиозни въпроси, породени от участието в изследването - важно беше да ги споделят, преди да
започнат дълбокото потапяне в царството на ДМТ. Обясних на Алекс какво да очаква.
- Днешната доза ДМТ е малка. Няма да ти се отрази забележимо. Но не се настройвай нехайно. По-
добре е да си подготвен, отколкото да те изненада. Няма да правим кой знае какво, след като ДМТ
попадне в тялото ти. Ще седим кротко, ще бдим, ще следим внимателно какво става с теб. Ако имаш
нужда от човешки допир, протегни ръка и някой от нас ще я хване. Почувстваш ли, че губиш контрол, ние
сме тук, за да ти помогнем. Иначе преживяването е твое, а не наше. Ще се справяш самостоятелно с него.
В началото на изследването препоръчвах на доброволците да си затворят очите и да ги отворят чак
когато въздействието започне да отслабва. Но понякога шокът от първите минута-две при голяма доза
ДМТ причиняваше едва ли не рефлекторно отваряне на очите - доброволецът се опитваше да си възвърне
чувството за ориентация. Но така почти винаги влошаваше състоянието си. Стаята, бездруго малко
неприветлива, можеше да му се стори още по-стряскаща, освен това виждаше мен и медицинската сестра
чудато разкривени и променени. Затова понякога молехме доброволците да си слагат черни наочници от
мек сатен, каквито дават на пътниците в самолетите при дълги полети. Щом привърших с обясненията, аз
го посъветвах: — Отдели колкото време ти е нужно, за да се подготвиш. Можеш да се съсредоточиш
върху дишането си и положението на тялото ти върху леглото. Така ще започнеш да се отпускаш. Щом си
готов, кажи ми. Ще те предупредя, когато започна инжектирането. Може да усетиш студ или гъдел, или
пък леко парене. Някои хора описват такива усещания. Ще влея ДМТ във вената ти за около 30 секунди.
Щом привърша, също ще ти кажа. После около 15 секунди ще вливам солен разтвор в тръбичката, за да не
остане част от ДМТ по стените й. Дотук имаш ли въпроси?
- Не, всичко е ясно.
Все пак се чувстваше напрежение. Един-единствен от мнозината ни доброволци си бе правил
венозни инжекции с наркотик, а никой не бе използвал психеделични дроги по този начин. Докато
подготвях Алекс за инжектирането, умувах как ли ще понесе голямата доза на следващия ден. Нищо обаче
не ни гарантираше, че и малката няма да се окаже твърде силна. Неколцина се отказаха още след този
първи сеанс. Други се наложи да отпаднат, защото кръвното им налягане надхвърли максималните стой-
ности, които според нас бяха допустими.
- Алекс - продължих аз, - въздействието е бързо. Вероятно ще настъпи още преди края на
инжекцията. Може и да те уплаши малко. Направи всичко по силите си да останеш с будно съзнание, но
спокоен. Въздействието ще достигне върховата си сила за около две минути. Отпусни се и изчакай, преди
да говориш.
Съблазнително е да споделиш веднага, но така ще пропуснеш някои от по-недоловимите особености
на стихващото въздействие. Най-добре е да изчакаш 10-15 минути дори днес. Е, да започваме. Готов ли
си?
- Ами да, готов съм.
За дълбокото потапяне и отпускане, необходимо при успешното преживяване на пълното
въздействие от ДМТ, най-добре беше доброволците да са легнали за инжекцията. Иначе можеше да
настъпи голямо суетене при настаняването на Алекс в по-удобна поза, докато губи нормалния усет за
тялото си, а психеделичните преживявания го завладяват.
Нагласихме леглото. Някои доброволци предпочитаха главата им да е леко вдигната, други -
коленете им да са сгънати. Проверихме дали наочниците прилепват плътно, без да притискат очите.
Спринцовката се изпразни за 30 секунди. Извадих я от тръбичката.
- ДМТ е в теб.
Със зъби махнах капачето от спринцовката със соления разтвор. Вкарах иглата в тръбичката и казах:
- Сега промивам. - След 15 секунди привърших. - Добре, това беше.
В деня с малката доза не само запознахме Алекс с техническите подробности около венозната
инжекция ДМТ, но и се възползвахме от удобния момент да му обясним попълването на въпросниците.
Прекарахме около час в уточняване на неясноти или значението на отделни думи и фрази. След няколко
сеанса Алекс успяваше да попълни въпросниците за не повече от десетина минути.
Преди да приключим със сеанса, аз го посъветвах:
- Тази вечер не прекалявай с яденето или пиенето. Наспи се добре. Не забравяй да пропуснеш
закуската. Ако много ти се пие кафе, нека да е поне два часа преди идването ти тук.
Така беше най-благоразумно. Ако ДМТ предизвикаше силен пристъп на гадене, най-добре беше
стомахът да е празен. Не си струваше обаче свикналите с кафето доброволци да си навлекат главоболие,
защото са се отказали от сутрешната си порция.
Отбелязах датата в картона на ДМТ-22 и написах: „Малката доза понесена без усложнения.
Пациентът си отиде у дома с разрешение на болницата. Ще се върне утре сутринта за голямата доза."
Алекс дойде отново следващата сутрин. Повторихме процедурите от предишния ден до момента на
инжекцията. Озърнах се към Лора, седнала от другата страна на леглото, и забелязах, че е оставила на
пода леген за повръщане. Пуснах в кошчето за боклук използваните памучета със спирт и опаковката им и
започнах:
-
Ще ти подейства със същата бързина, но несравнимо по-силно. Може би ще се стреснеш. Не се
мъчи да се съпротивяваш, защото обикновено не е по силите на човек.
-
Ясно.
Алекс се усмихна със свити устни, но решително.
-
Какво правиш обикновено, ако се случи психеделичната дрога да те разтърси тежко?
-
Предпочитам да дишам бавно и дълбоко. Научих се през годините, откакто се занимавам с
медитация. Понякога докосвам и това.
Той пипна тибетската си молитвена броеница.
Други доброволци стискаха в ръка любим дребен предмет, камъче или късче дърво. Някои си
напяваха. Мнозина предпочитаха да призоват образа на наставник, приятел или любим човек. Всички,
които отдавна и усърдно се занимаваха с медитация, започваха да медитират преди вливането на ДМТ в
телата им и се опитваха да поддържат духовното си равновесие по време на сеанса.
- Понякога на хората им се струва, че са умрели - продължих аз - или умират в момента, или пък че
сме им дали свръхдоза. Досега никой не е пострадал. Дозата е физиологично безопасна, макар че пулсът и
кръвното ти налягане вероятно ще подскочат значително. Способни сме да се намесим, ако възникнат
проблеми. Въобразиш ли си, че си умрял, има два начина да реагираш на това състояние. Единият: „Леле,
умирам, сега ще ритам, ще пищя и ще се боря", а другият: „Добре де, умирам, я сега да ви дим как ще
стане. Много ми е интересно." Е, по-лесно е да давам съвети, отколкото ти да ги изпълниш.
- Разбирам за какво говориш.
- Предполагам, че няма да забележиш как ти мерим кръвното налягане две минути след инжекцията.
Почти сигурно ще си се отнесъл достатъчно и на петата минута, за да не усетиш.
Пак си записах началните данни в бележника: ДМТ-22, дата, номер на сеанса, доза. Подредих
колонките за измерването на пулса и кръвното налягане. Когато завършихме подготовката, тримата -
Лора, Алекс и аз - се спогледахме. Нямаше какво повече да говорим в засилващото се напрежение.
Алекс си сложи наочниците и се намести на леглото. Аз подготвих всички спринцовки и прибутах
стола си по-близо до леглото.
- Готов ли си?
- -Да.
- Късмет - пожела му Лора. - Ние ще те чакаме да се завърнеш.
- Започвам инжекцията сега...
Десет, двадесет, тридесет секунди - бавно изпразвах спринцовката във вената на Алекс. В тези
моменти чувствата ми винаги бяха силни и противоречиви - завиждах на доброволеца за наближаващото
фантастично преживяване, натъжавах се от възможните му страдания, съмнения подяждаха увереността
ми това, което върша.
- ДМТ е в теб.
Времето и се забързваше, и се забавяше. Струваше ми се, че твоите движения са хем ускорени, хем
мудни. Дали с Алекс всичко ще е наред? Ще се справи ли с „отнасянето"? А ние ще се справим ли? Вече
нямаше връщане назад.
- Сега промивам тръбичката...
Преди да завърша изречението, Алекс промърмори:
- Ето го...
Вдиша необичайно шумно и издиша още по-силно, докато казвах:
- Свърших с промиването.
Знаех, че вероятно не е чул края на изречението.
Облегнах се на стола и въздъхнах безмълвно, погледнах колежката си, след това се вторачих в Алекс,
който не помръдваше. Една минута. Минута и половина. Наближаваше моментът за първото измерване на
кръвното налягане. За него настъпваше върховото въздействие на дрогата и нямаше да усети стягането на
маншета.
Думите му отекваха в главата ми: „Ето го..."
8. Експерименти с ДМТ
В първото изследване за реакциите към различните дози участваха 12 души и то продължи почти
през цялата 1991 г. Всеки получаваше малка и голяма доза ДМТ без обективиране, след това същите дози
с двойно обективиране. Две междинни дози и инжекция с плацебо - солен разтвор, допълваха тази
поредица. Щом проучихме подробно въздействието на дрогата, в следващия проект установихме
възможно ли е да се повиши прагът на чувствителността към нея при често повтарящи се инжекции. Това
би означавало въздействието на едни и същи дози да отслабва. При ЛСД, псилоцибин и мескалин след
три-четири дни с по една доза дневно прагът на чувствителността се повишава до почти пълно изчезване
на въздействието.
ДМТ изглеждаше уникален в това отношение - твърде трудно се откриват промени дори при
животни, на които в продължение на три седмици са давани дози през всеки два часа. В единствените
публикувани резултати за подобно проучване с хора е нямало промени при пълни дози с мускулни
инжекции два пъти на ден в продължение на пет дни.
Сведенията от „практиката" на хората, употребяващи ДМТ за удоволствие, не бяха еднозначни.
Някои смятаха, че могат да пушат дрогата цяла нощ, без влиянието й да намалее, други пък твърдяха, че
са успели да я употребят само три-четири пъти и сякаш са развили имунитет към нея. Според мен много
съществен фактор в тази „практика" е умората - твърде трудно е да вдишваш непрекъснато големи
количества дим от ДМТ. Може би това „повишаване" на прага на чувствителността се е дължало на
недостига на ДМТ в белите дробове след второто или третото „отнасяне".
Липсата на промени в прага на чувствителността също допринасяше за хипотезата ДМТ да е най-
вероятният естествен шизотоксин. Иначе психопатичните симптоми на шизофренията биха се проявявали
само докато организмът не си изработи устойчивост към веществото. А понеже психопатичните симптоми
обикновено са хронични и постоянни, окончателното потвърждение, че при ДМТ не се променя прагът на
чувствителността, би дало много силно доказателство за ролята му в тези психични смущения.
Имаше и друга причина, за да ме интересува прагът на чувствителността. Краткото въздействие на
ДМТ наглед ограничаваше полезността му като средство за какъвто и да е психичен или духовен
напредък. На човек не му остава друго, освен да държи здраво съзнанието си, за да не го отнесе взривният
изблик. Докато доброволците успееха да се опомнят, въздействието вече отшумяваше. Повторното
навлизане в състоянието, причинено от ДМТ, би могло да създаде по-добри условия за прилагането на
невероятно мощните му психеделични свойства.
Друга причина да проведем това изследване веднага след проучването на реакциите, която не
споделях толкова охотно, беше фактът, че то е „чисто" изследване на ДМТ. След това щяхме да се заемем
с механизмите на действие, като променяме състоянието на някои рецептори в мозъка чрез съчетание на
различни вещества с ДМТ. Сякаш предчувствах, че този опит за повторение на лабораторните
експерименти с животни ще се натъкне на затруднения при хората. Сега си мисля, че се стремях да го
отложа колкото се може повече.
Предполагах, че краткото въздействие на ДМТ е довело до невъзможността в предишните
изследвания да се прояви повишен праг на чувствителността. При подобни експерименти с ЛСД,
псилоцибин и мескалин неизменно е била давана по една доза на ден. Само че тяхното въздействие
продължава от 6 до 12 часа, а на ДМТ - броени минути. Това подсказваше необходимостта да даваме
дозите през много по-къси интервали - на всеки 30 до 60 минути, за да видим дали отслабват реакциите.
Другата възможност беше непрекъснато венозно вливане на дрогата в доброволците. Аз обаче
предпочитах хората да се опомнят след всяка инжекция, за да чуем от тях какво им се е случило. При
непрекъснатото вливане общуването е почти немислимо.
След двумесечни проби и грешки определих най-добрия режим - четири дози от 0,3 мг/кг ДМТ през
30 минути. Такава доза има силно психеделично въздействие, но все пак е по-ниска от максимално
допустимата според нас - 0,4 мг/кг. Един от участниците - Кал, беше способен да понесе четири инжекции
с 0,4 мг/кг през половин час. Съпругата му Линда обаче беше напълно изтощена след третата инжекция и
отказа последната по време на предварителните проучвания. Нито за миг не забравях стъписващите
преживелици на Нилс и Филип с прекалено големите дози и веднага минах към по-умерени количества.
Предпазливостта винаги е по-добрият избор.
В изследването на прага на чувствителността включихме тринадесет доброволци, мнозина от които
бяха участвали и в проучването на реакциите. И този път прилагахме двойно обективиране, обаче то се
проваляше още в първите секунди след инжекцията - участникът знаеше, че е получил или голяма доза
ДМТ, или солен разтвор. А когато инжекцията беше с ДМТ, значи му предстояха още три шеметни
„отнасяния" същата сутрин.
Изследването показа, че няма никаква промяна в чувствителността към психичното въздействие при
повторно инжектиране на ДМТ. Преживяванията и четвъртия път бяха с психеделичната сила на първия.
Както се надавах, участниците успяваха много по-добре да се овладеят и да осмислят няколкото големи
дози, отколкото единичната. Много от най-потресаващите им разкази за ДМТ в следващите глави са от
това изследване.2
След изясняване на влиянието, което, ДМТ оказва върху психиката, биомедицинският модел изисква
и да се установи как се появява това влияние. Изследвахме механизмите на действие. Основата на нашата
работа беше фармакологията, затова се опитвахме да открием чрез кои рецептори в мозъка въздейства
ДМТ.
В първия от тези проекти използвахме пиндолол - лекарство, прилагано в медицината за понижаване
на кръвното налягане. То действа, като блокира определени рецептори за адреналин. Друго свойство на
пиндолола е да възпира активността на конкретен тип рецептор за серотонин, т.нар. „област 1А". И тъй
като при експериментите с животни ДМТ се свързва с рецепторите 1А, тази област вероятно участва във
въздействието на дрогата. Ако например блокирането на 1А с пиндолол доведе до „не толкова
емоционални" преживявания в сравнение с чистия ДМТ, бихме изказали предположението, че рецепторът
1А регулира емоционалните реакции, предизвикани от дрогата. Както се оказа, пиндололът забележимо
засилва влиянието на ДМТ върху психиката и кръвното налягане.
В това изследване участваха единадесет доброволци, сред тях и ветерани от проучването на
реакциите към дозите и на прага на чувствителността. Имаше не чак толкова драматични примери за
духовни откровения в сравнение с предишния проект, макар и да се случваха невероятни преживявания.
По-нататък проведохме изследване с блокиране на рецептори за серотонин чрез ципрохептадин -
антихистаминов препарат, който противодейства и на серотонина. В този случай ципрохептадинът пречи
на други вещества да се свързват с „област 2" на серотонина - според мнозина изследователи тази област е
най-определяща за въздействието на психеделичните дроги.
Както и в проекта с пиндолол, доброволците получаваха ципрохептадин няколко часа преди ДМТ.
Участваха осем души, повечето от тях новаци в изследванията. Изглеждаше, че въздействието е отслабено
донякъде, затова давахме голямата доза - 0,4 мг/кг, и с блокиращото серотонина вещество, и без него.
Очевидно ципрохептадинът не засилваше въздействието на ДМТ и ние се надявахме, че с голямата доза
имаме най-добър шанс да установим значително потискане на влиянието на дрогата. Само че седативните
свойства на лекарството се проявяваха прекалено и това усложни тълкуването на данните.
В този етап трудно привличахме нови доброволци, още по-трудно опитните скланяха да участват.
Кой би поискал да взема лекарство, което пречи на въздействието на ДМТ? Накрая осъзнах, че сякаш се
оправдавам за този проект, досущ като продавач на коли втора употреба.
Започнах още няколко експеримента, одобрени от университета и Управлението по контрол над
наркотичните вещества. За тях обаче не получих достатъчно финансиране и резултатите не бяха пълни.
Използвахме налтрексон, за да продължим да изучаваме механизмите на действие и да уточняваме
кои рецептори в мозъка регулират влиянието на ДМТ. Налтрексонът блокира рецепторите за опиати,
затова помага в лечението на зависимост от хероин. Данните от опитите с животни показваха, че има
известно взаимодействие между опиатите и психеделичните дроги.
Започнахме предварителна работа по този проект с трима доброволци. На първия обаче му прилоша
толкова силно от налтрексона, че веднага се отказа. При другите двама нямаше видими промени във
въздействието и изоставихме тази идея.
Опитахме се да приложим и по-авангардни технологии в изследванията с ДМТ. Трима мъже
получиха големи дози от 0,4 мг/ кг в изследователския център, докато правехме електроенцефалограми на
мозъчните им вълни. Надявахме се да установим кои области в мозъка са по-активни при интоксикация с
ДМТ. Изследванията не бяха лесни, защото машината за ЕЕГ беше прекалено обемиста и шумна, освен
това трябваше да се настройва непрекъснато. А на главите на доброволците залепяха 18 електрода и то с
едно от най-миризливите вещества, които познавам. И макар че тримата участници имаха „пълни"
преживявания с ДМТ, обстановката беше крайно неприятна. Преди да привлека други доброволци, исках
да се уверя, че данните оправдават неудобствата. Резултатите не насочваха към ясни изводи и се отка-
захме от работа с електроенцефалограми.
Накрая се възползвах от „функционалното сканиране с магнитен резонанс" на мозъка, което тепърва
се въвеждаше в УНМ.
Този модифициран скенер с магнитен резонанс измерваше обмяната на веществата в мозъка, вместо
само да показва структурата му. Оборудването обаче властваше още по-потискащо над изследователската
среда. За този скенер, помощната апаратура и персонала беше необходима отделна сграда в другия край
на университетския район. Там проведохме единствените сеанси с ДМТ извън изследователския център.
Скенерът генерира високоенергийни магнитни полета и в помещението изобщо не бива да има
метал, иначе машината го привлича неудържимо. Освен това залата е огромна като пещера и твърде
прохладна, за да се намали мощността, необходима за поддържане на магнитните полета.
Затова пък пространството, в което пъхахме доброволците, за да бъдат сканирани мозъците им, беше
неимоверно тясна лъскава метална тръба. Знаех, че мнозина са изпитали първия пристъп на паника в
живота си именно при сканиране с магнитен резонане заради тази теснотия. Най-лош беше шумът като от
барабана на перална машина, само че десет пъти по-бърз и стотина пъти по-силен. Всеки наоколо
трябваше да носи заглушители и въпреки това беше непоносимо.
Някои от доброволците обаче се оказаха невероятно издръжливи хора. Допадаше им въздействието
на ДМТ, искаха да помогнат в експериментите и им беше интересно какво ще покаже сканирането.
Оставах насаме с тях в залата, а от другата страна на дебелото „шумоизолиращо" стъкло седяха четирима
или петима души, регулираха и превключваха машината. Сканирането започваше, аз инжектирах ДМТ,
проверявах кръвното налягане и се стараех да подкрепям психически доброволеца.
Въпреки усилията, несгодите и очакванията тези данни също не ни разкриха нищо особено. Екипът,
работещ със скенера, ме убеждаваше, че ако направим сериозни и извънредно скъпи изменения в
машината, ще може да показва по-ясно влиянието на ДМТ върху мозъка. Но аз не харесах нито скенера,
нито оглушителния му шум и не исках да подлагам още доброволци на това мъчение, съпроводено с
прекалено силни магнитни полета.
Вероятно вече ви изглежда, че съм загубил и задръжките си, и здравия си разум в измислянето на
експерименти, на които да подлагам доброволците. Но не стигнах до опити с радиация. Томографът с
позитронни емисии би ни осигурил чудесни цветни изображения на мозъчната активност. Щом научих
какво е облъчването с тази машина, веднага забравих за идеите си.
В тази и в предишната глава описах основата и средата на нашите изследвания: кои бяха
доброволците и в какви експерименти и условия получаваха ДМТ. Преди това изяснихме и какво знаем за
тази дрога. Така завършихме триъгълника от основа, среда и вещество, затова нека тръгнем натам,
накъдето ни води молекулата на духа.
9. Под въздействие
Да се опише какво представлява царството на ДМТ е все едно да изразим с думи изкачване на
планински връх, сексуален оргазъм или подводно плуване. Повечето от нас обаче никога няма да участват
в изследователски проект с ДМТ, затова ще се опитам да дам обща представа за случващото се след
различните венозни дози от тази дрога.1
Пълната венозна доза ДМТ почти незабавно предизвикваше у нашите доброволци ярки
психеделични видения, усещане за отделяне на съзнанието от тялото и завладяващи чувства. Тези по-
следствия напълно изместваха от психиката им всичко, занимавало ги преди вливането на дрогата. За
повечето хора психеделични бяха дозите от 0,2; 0,3 и 0,4 мг/кг.
Въздействието започваше секунди след края на инжектирането, продължаващо половин минута, и
доброволците потъваха изцяло в психеделичните светове още преди да промия тръбичката със солен
разтвор. Върховото въздействие настъпваше към края на втората минута, а спадът - след около 5 минути.
Повечето участници можеха да разговарят 12-15 минути след инжектирането, макар че още бяха в
умерена интоксикация. Почти всички се чувстваха нормално половин час след инжекцията. Измервахме
често съдържанието на ДМТ в кръвта и потвърдихме, че по време концентрациите напълно съответстват
на психологическите последствия от дрогата. С други думи, най-много ДМТ в кръвта имаше две минути
след инжекцията, а за 30 минути веществото ставаше почти неоткриваемо. И понеже мозъкът активно
получава дрогата през кръвно-мозъчната бариера, достатъчно сигурно е, че концентрациите й там са се
повишавали почти със същата скорост.
По-малките дози от 0,1 и 0,05 мг/кг обикновено не бяха психеделични, но несъмнено оказваха
влияние върху психиката, макар че неколцина от по-чувствителните доброволци проявиха значителни
психични и телесни реакции и към тези дози. Някои дори се отказаха от участие в проектите, защото не
им допадна силата на преживяното с доза 0,05 мг/кг.
Докато протичаше могъщото психично въздействие на ДМТ, тялото също реагираше разнообразно.
Започваше с типичната реакция на стрес от типа „бий се или бягай". Пулсът и кръвното налягане скачаха
рязко, веднага следваха и други физиологични промени. След известно време почти винаги успявахме да
познаем колко напрегнат е сеансът за доброволеца по повишаването на кръвното му налягане.
Средно пулсът от 70 удара в минута стигаше до 100. Имаше обаче широк диапазон. При някои хора
се повишаваше до 150, при други никога не надхвърляше 95. Кръвното налягане се променяше средно от
110/70 до 145/100. Стойностите също толкова бързо се понижаваха между измерванията 2 и 5 минути след
инжекцията.
Всеки хормон на хипофизата, който измервахме, бързо повишаваше количествата си. Например
концентрациите в кръвта на ендогенното вещество бета-ендорфин, подобно на морфина, започваха да
нарастват рязко 2 минути след инжекцията и достигаха върхови стойности 5 минути след нея. Освен това
ДМТ стимулираше голямо и бързо повишаваше на количествата вазопресин, пролактин, хормона на
растежа и кортикотропин. Последното вещество е хормон, стимулиращ надбъбречните жлези, които на
свой ред отделят кортизол - мощен многоцелеви стресов стероид, подобен на кортизона. Вероятно по-
високите равнища на тези хормони оказваха влияние върху психиката - разглеждам тази възможност в
двадесет и първа глава.
При големи дози ДМТ диаметърът на зениците се удвояваше от 4.милиметра до почти 8 за две
минути. Телесната температура се покачваше по-бавно - повишението започваше 15 минути след
инжекцията и продължаваше до свалянето на сензора след един час. От всички измервани биологични
фактори нямаше повишение единствено при епифизния хормон мелатонин. Това ни стъписа и отново
открои за мен загадъчната същност на жлезата на духа.
Може би внасяният отвън в организма ДМТ не беше достатъчно силен стимул, за да преодолее
защитната система на епифизата, която вече обясних. Другата възможност е екзогенният ДМТ да е
стимулирал епифизата за по-голямо отделяне на собствения й ендогенен ДМТ. Нашият метод за
измерване концентрациите на веществото в кръвта не позволяваше да различим двата източника на
молекулата на духа.
Разбира се, доброволците не усещаха по-големите количества пролактин, нито осъзнаваха
покачването на кръвното налягане. В техните съзнания образите, чувствата и мислите определяха
същността на въздействието, което им оказваше молекулата на духа.
Първите мигове на първата голяма доза ДМТ без обективиране стъписваха почти всекиго. Имаше
мощен, бързо нарастващ и поне временно плашещ „изблик", обхванал изцяло психиката и тялото. Той
започваше още преди да съм завършил промиването на венозната тръбичка със солен разтвор.
Трудно е да се намерят подходящи думи за този изблик. Някои сравняваха усещанията си с
„блъсване от товарен влак", „епицентър на трус" или „ядрен взрив". Неколцина споделяха, че „дъхът им
спрял на гърлото". Почти всеки подчертаваше „вибрациите", предизвикани от ДМТ - усещането за
могъща енергия, пулсираща у него с много висока честота. Типични бяха изразите: „Разтревожих се, че от
вибрациите главата ми ще се спука", „Цветовете и вибрациите имаха такава сила, че сякаш щях да се
пръсна", „Стори ми се, че не се побирам в кожата си".
Приливната вълна на ДМТ бързо водеше до загуба на усета за собственото тяло и някои доброволци
изпадаха в илюзията, че са умрели. Изчезването на връзката между тялото и духа вървеше успоредно с
най-ярките зрителни реакции. Често чувахме: „Вече нямах тяло", „Тялото ми се разтвори, остана само
чистото съзнание". Изглежда имаше отчетлив момент на движение на съзнанието извън тялото като
„пропадане", „издигане", „отлитане", усещане за безтегловност или шеметно ускорение.
Силните начални промени, породени от дрогата, будеха известен страх и тревога. Повечето
доброволци обаче бързо се нагаждаха към преживяването - за около 15-30 секунди, чрез дълбоко дишане,
отпускане на тялото или други похвати. Може би предишният опит с психеделични дроги им помагаше
често да разграничат емоциите си от телесните реакции без да изпадат в паника.
При пълна доза ДМТ господстваха зрителните образи. Обикновено нямаше особена разлика между
„видяното" от доброволците със затворени или отворени очи. Затова пък при отварянето на очите
виденията често се наслагваха върху гледката в стаята, което допълнително ги объркваше.
Участниците в изследванията виждаха всевъзможни неща - и достъпни за въображението, и
невъобразими. Най-малко сложни бяха калейдоскопичните геометрични шарки, в които те понякога
откриваха „ислямски" или „ацтекски" мотиви. Цветовете бяха по-ярки и плътни, отколкото в нормално
състояние или насън. „Приличаше на синьото небе над пустиня, но на друга планета. Цветовете бяха
стотици пъти по-наситени." Предният и задният план понякога се сливаха и безбройни образи запълваха
зрителното поле на доброволеца, който не различаваше кое е „отпред" и кое - „отзад". Мнозина описваха
този ефект като „четириизмерност" или „изчезване на измеренията".
Имаше и по-конкретни зрителни образи, сред тях: „фантастична птица", „дърво на живота и
знанието", „бална зала с кристални полилеи". Имаше „тунели", „стълби", „проходи" и „въртящ се златен
диск". Други виждаха „устройството" на машини или тела: „вътрешността на компютърна схема",
„двойната спирала на ДНК", „пулсиращата диафрагма около моето сърце".
Още по-силно впечатление правеше усещането за присъствие на човешки и „извънземни" фигури,
които като че ли забелязваха доброволците и общуваха с тях. Съществата, различни от хората, понякога
имаха познат вид - „паяци", „богомолки", „влечуги".
Телата на доброволците бързо разграждаха ДМТ, а зрителните ефекти оставаха по-дълго. Когато
хората махнеха наочниците или отвореха очи, светлината в стаята беше неприятно ярка за тях.
Предметите в стаята сякаш се клатеха или по тях минаваха вълни и излъчваха вътрешна светлина.
Около половината доброволци преживяха и слухови ефекти: в звуците имаше разлика или пък
чуваха различни от нас звуци. Тази страна на въздействието се проявяваше най-отчетливо по време на
първия изблик. Понякога получаваха само изостряне на слуха. Други пък изпадаха във функционална
глухота и не чуваха никакви външни звуци.
Твърде рядко обаче се случваше доброволците да чуят ясни гласове или музика. По-скоро долавяха
само прости звуци, описвани като „високи", „бръмчене и стъргане", „цвърчене", „хрускане". Мнозина
отбелязваха, че започва вълнообразно изкривяване на звуците като при обгазяване с азотен окис.
Понякога чуваха и комични шумове като в анимационен филм.
При някои случаи доброволците губеха чувство за ориентация и забравяха, че са в болница и
участват в изследователски проект. Провявайки духовна сила и приспособимост, някои запазваха
способността си да мислят и в това състояние: „Съзнанието ми несъмнено се пренесе другаде, но
коментираше това състояние." Въпреки това в някой сеанси объркването от първоначалния изблик се
запазваше до отслабването на цялостното въздействие.
За повечето хора голямата доза ДМТ беше вълнуваща, еуфорична и извънредно приятна. Понякога
възторгът им беше свързан с виденията. Неведнъж въодушевлението беше породено от новите прозрения
по време на сеансите: „Беше великолепно като при откровение." Често настъпваше чисто блаженство без
конкретен повод.
За други страхът и тревогата бяха почти непоносими. Чувахме признания като: „Мразех това
състояние, за пръв път в живота си се уплаших така", „Бях заплашен", „Ужасно мъчение, не вярвах да
свърши някога". Мнозина участници в изследванията преживяваха силни чувства под въздействието на
ДМТ - и положителни, и отрицателни, други подчертаваха колко лишени от емоционалност са били
техните сеанси с голяма доза: „Опитвах се да предизвикам в себе си вълнение от видяното, но просто
нямах емоционални реакции."
Щом дрогата започнеше да оказва с пълна сила разнообразното си влияние, почти не отнемаше от
способността на доброволците да мислят и разсъждават. Някои обаче смятаха, че мисленето им в тези
моменти не е било нормално и дори се питаха дали ДМТ не причинява патологични мисловни процеси.
Обща за почти всички участници беше загубата на обичайната представа за времето. Те се учудваха,
че е минало толкова време, защото им се сторило, че сеансът е продължил броени минути. А при
върховото въздействие на ДМТ сякаш се озоваваха извън времето - имаше невероятно изобилие от
преживявания в тези кратки мигове.
Доброволците обикновено споделяха, че голямата доза ги прави безпомощни, неспособни да
общуват или да взаимодействат с „истинския" свят. И бяха много доволни, че в този момент се намират в
болница! Освен това някои почувствали, че друг „интелект" или „сила" насочва съзнанията им. Това се
случваше предимно когато имаше контакти със „същества".
Почти всеки участник беше убеден, че при първата голяма доза без обективиране се е „отнесъл по-
надалеч от когато и да било". В същото време тази първа голяма доза беше и най-наситена с напрежение и
безпокойство. След това доброволците бяха готови да се отдадат по-лесно на въздействието. Те разбираха,
че преживяванията с дрогата са, общо взето, безопасни и няма да пострадат психиката или телата им.
Макар че най-смайващите последствия настъпваха след големите дози ДМТ, по-малките дози
пораждаха разнообразни реакции, повечето от тях интересни и приятни за доброволците.
Дозата за изучаване на прага на чувствителността - 0,3 мг/кг, оказваше пълно психеделично
въздействие и за някои беше „предпочитаната", защото причиняваше целия спектър от изменения на
съзнанието, без да води до толкова тревожно състояние. По-малката доза от 0,2 мг/кг беше границата, при
която се проявяваха различими психеделични влияния. Почти всеки преживяваше с нея сравнително
наситени зрителни образи, но рядко имаше звукови ефекти. Някои по-чувствителни доброволци
предпочитаха тази доза пред по-големите.
Дозата от 0,1 мг/кг имаше най-ниска популярност. Преобладаваха ободряващите вибрации, но нито
веднъж не настъпи пробив към цялостно психеделично преживяване. Доброволците се чувстваха
„увиснали", неприятно напрегнати и телесно, и психически. „Усещах тялото си като вкуса на черен пипер
- сподели един. - Тази доза има всички неприятни физиологични последствия без положителното влияние
върху психиката."
Най-малката доза от 0,05 мг/кг беше приятна и почти всички участници в изследванията казваха, че
от нея ги напушва смях. Неколцина преживяха по-силно въздействие и това ни служеше като
предупреждение, че на следващия ден с голямата доза може да им бъде по-трудно.
За читателите, запознати с въздействието на други психеделични дроги, описаните последствия от
ДМТ може би изглеждат горе-долу типични. И макар че свойствата на това вещество в много отношения
са подобни на ЛСД, мескалина и псилоцибина, в молекулата на духа има и нещо несравнимо. Не знам
дали е заради бързото й въздействие или заради конкретната й химическа структура. А може би е така,
защото е позната на нашия мозък и той активно се стреми към тази ендогенна психеделична дрога.
Каквито и да са причините, от най-далечния край на обсега й доброволците се завръщаха с разкази за
срещи, които нито аз, нито те изобщо очаквахме. Сега ще насочим вниманието си към тези разкази.
ЧЕТВЪРТАЧАСТ
СЕАНСИТЕ
Минало, настояще и бъдеще се събират в миг извън времето, във вечно „сега". Времето спира,
защото вече не „тече". Съществуването продължава, но то не зависи от времето. „Преди" и „после" се
съчетават в този момент. От сравнителна гледна точка кратки периоди обхващат огромни по съдържание
преживявания.
Както нашият Аз и времето губят границите си, пространството също става безпределно. Подобно на
времето то вече не е „тук" или „там", а навсякъде, без ограничения, без краища. Всичко е на едно място.
В това безкрайно време и пространство с Аз без граници ние разглеждаме всички противоречия и
парадокси и виждаме, че конфликт няма. Способни сме да задържим, осмислим и приемем всичко, което
нашето съзнание успее да измисли - добро и зло, страдание и щастие, малко и голямо. Вече сме сигурни,
че съзнанието продължава след смъртта на тялото и е съществувало дълго преди тази конкретна
веществена форма.
Чувства с необичайна сила нахлуват в съзнанието. Достигаме екстаз и мощта на тази радост е такава,
че тялото не може да я издържи - за нея като че ли е задължително временното отделяне от тялото. И
макар че блаженството е всепроникващо, то е съпроводено с покой, който не може да бъде смутен дори от
невероятното щастие.
Постигаме усет за святото. Свързани сме с неизменна, непородена, неумираща и несътворена
реалност. Това е лична среща с Бога на Големия взрив, с Космическото съзнание, с Източника на всичко
съществуващо. Както и да го наричаме, ние знаем, че сме в контакт с непоклатимата опора и извора на
битието, който излъчва любов, мъдрост и сила с невъобразим мащаб.
Наричаме го „просветление", защото сме в бялата светлина на могъщото сътворение. Можем да
срещнем водачи, ангели или други безтелесни духове, но подминаваме всички тях, когато се слеем със
светлината. Най-сетне очите ни се отварят, за да видим всичко ясно в „новата светлина".
Значението и смисълът на това преживяване нямат равни на себе си в цялото ни съществуване. То
може да насочи остатъка от живота ни към завършеност, пълнота и осъществяване на постигнатите
прозрения.
Някои от тези особености се проявиха при нашите доброволци. Например предсмъртното
преживяване на Уилоу имаше дълбока духовна същност. А сеансите на Касандра не стигнаха само до
преодоляване на тежката лична травма - тя преживя и присъствието на изпълнени с обич и лекуващи
същества. В тази глава ще научите за духовни преживявания, които преобладаваха в сеансите на някои
доброволци.
Тези случаи ми донесоха може би най-голямо удовлетворение в цялото изследване. И понеже Елена
и Шон започнаха участието си в сравнително ранен етап от проектите, те потвърдиха необходимостта от
изучаването на по-висшите свойства на молекулата на духа. По времето, когато Клио сподели духовните
си преживявания, вече бях започнал процедурата по напускането на университета. Затова се отнесох без
особен идеализъм към нейните сеанси. И все пак ако срещите на всеки човек с ДМТ бяха толкова щедър
дар, както за нея, едва ли щях да имам такива сериозни причини да прекратя изследването.
Наблюдението и контролът над подобни сеанси бяха лесни, поне в началото. Познавах тази духовна
територия, която бях изучавал и имах опит в нея. Трудностите възникнаха при тълкуването на
въздействието, както и в моето отношение към значението му. Това „истинско" просветление ли беше?
Как да позная? И с кого да се посъветвам?
Духовното преживяване на Клио се случи след сеансите на Елена и Шон, но беше не чак толкова
сложно като техните. Затова ми се иска да започна с нея. Така ще се подготвим за посоката, в която ще ни
отведат срещите на другите двама доброволци.
Клио беше 40-годишна, когато се включи в изследването. На практика беше сляпа поради вродени
увреждания на очите. Въпреки това с усърдие бе заслужила университетска диплома и удостоверение за
специалист по лечебен масаж, а в този момент се подготвяше и за психотерапевт. Дребничката, но с огнен
дух Клио бе родена в еврейско семейство, обаче отдавна изповядваше свързаната с природата религия
Уика. Веднъж при употреба на ЛСД преживяла случка „от минал живот" - изгорили я на клада като
вещица.
Баща й я подлагал на сексуални гаври като малка и спомените за това бяха изплували наскоро,
когато употребила гъби, съдържащи псилоцибин. Като дете Клио страдала и от фобия към снега, но се бе
отървала от този ирационален страх пак с помощта на псилоцибин. Предпочитам да не използвам думата
„несломим", но едва ли друг човек сред познатите ми заслужава това определение повече от Клио.
Подбудите й за участие в изследването отразяваха нейния търсачески, безкористен дух: „Любопитна
съм. Мисля, че съм готова за следващата стъпка. Убедена съм, че такива изследвания (от научна гледна
точка) са полезни и според мен може би си заслужава халюциногените да бъдат прилагани при терапия."
Петнадесет минути след инжектирането на въвеждащата малка доза тя спомена:
- Имах почти недоловимо чувство, че някой ме подканя да тръгна след нещо. Беше като светлина на
хоризонта... или като два пътя, сливащи се на хоризонта. Някакви очи ме гледаха дружелюбно. Искаха да
видят кой е дошъл и май ми казаха, че ще отида при тях по-късно.
На следващата сутрин Клио поиска да й обясня съвета си „да мине през цветовете" и аз отговорих:
- Изглежда хората се прехласват по цветовете. Ако успеят да минат през завесата, която цветовете
като че ли представляват, често получават повече информация и представи.
Двайсетина минути след инжектирането на голямата доза Клио каза:
-
Рик, сега разбирам защо си станал психиатър.
-
Защо?
- За да дадеш това на хората. Потвърдих правотата й.
- Очаквах, че ще се пренеса „навън", но влязох навътре, във всяка клетка на тялото си. Изумително.
Не беше само моето тяло... всичко е свързано.
Тя се засмя, защото не намираше подходящите думи. Половин час след инжекцията заговори по-
свързано:
- Усетих как ДМТ се влива и пари във вената ми. Дишах трудно. Тогава започнаха шарките. Казах
си: „Нека мина през вас." В този миг всичко се разтвори и аз се озовах на съвсем друго място. Мисля, че
тогава се пренесох във Вселената - танцувах със звездна система.
Попитах се: „Защо правя това със себе си?" И отговорът се появи: „Защото винаги си търсила това.
Всички вие винаги сте търсили това." Имаше движение на цветове - те бяха думи. Чух какво ми казваха,
когато се опитвах да надничам навън: „Влез вътре." Търсех Бог отвън и те ми казаха: „Бог е във всяка
клетка на твоето тяло." И аз го почувствах, бях напълно отворена за това, просто го попих. Цветовете
продължаваха да ми говорят за различни неща и аз не само чувах онова, което и виждах, а го усещах в
клетките си. Това „усещане" не беше като обичайните, по-скоро знание какво се случва в клетките ми -
Бог е във всичко и всички ние сме свързани, Бог изпълнява своя танц във всяка клетка на живота, както и
тя в него.
Клио ни изпрати писмо след няколко дни.
„Промених се. Никога няма да бъда същата както преди. Когато го изразявам с тези думи, едва ли не
омаловажавам преживяването си. Не вярвам, че ако някой ги прочете, ще схване наистина какво
почувствах и ще ме разбере напълно. Еуфорията се простира във вечността. И аз съм част от тази
вечност."
Клио беше добре подготвена за своите сеанси с ДМТ. В тях откриваме много отличителни белези на
мистичното преживяване: отпадане на нормалните предели на времето и пространството, екстаза на
срещата, безсилието на думите да я опишат. Тя се увери в собствената си божествена същност и в
намирането на отговори за всички въпроси през тези кратки, но изпълнени със смисъл мигове.
Елена беше сред първите ни доброволци, започна участието си в изследването 39-годишна. Тя беше
нисичка, мургава и жилава, в държанието й имаше грубовата игривост. Живееше с Карл (ДМТ-1) и
дъщеря си в малко село извън Таос.
Беше употребявала психеделични дроги двайсетина пъти. По-наскоро бе вземала стотина дози
МДМА и смяташе, че веществото е допринесло за решението й да позабави темпото в професионалния си
живот. Надяваше се, че участието й в изследването с ДМТ би могло да я „доведе до по-ясно разбиране за
личните духовни истини".
Елена и Карл бяха много забавна двойка. Познавах ги от години. Те ми даваха неизменната си
подкрепа през изтощителния период, който описах в шеста глава. Затова не е чудно, че станаха ДМТ-1 и
ДМТ-2.
Нямаше нищо особено в нейния сеанс с малката доза без обективиране. Тя обаче беше твърде
неуверена на следващия ден, докато подготвях спринцовката с осем пъти по-голяма доза. Напрежението
достигаше границата, когато вече не може да бъде овладяно. Карл и Синди също го долавяха и станаха
неспокойни.
- Е, как е? - все пак попитах с надежда. Елена се усмихна бледо.
- Добре съм. Просто се боя какво ще ми донесе незнайното. Да започваме.
По-малко от минута след края на инжекцията Елена започна да стене и да диша тежко. Лицето й
пребледня. Пулсът й скочи до 134 удара в минута, но поне кръвното й налягане остана сравнително
умерено. Тя се прозяваше, въздишаше и не можеше да се намести удобно на леглото.
Нормалният цвят на лицето й се възстанови на тринадесетата минута, тя притихна. Десет минути по-
късно започна да се смее все по-силно. Половин час след инжекцията заговори развълнувано. Ето нейните
бележки:
„Още преди да изречеш „Добре, край на инжекцията", у мен се надигна толкова могъща енергия, че
никакви думи не могат да я опишат. Вихрушката от цветове ми напомни за образите от предишния сеанс,
но умножени милион пъти. Успявах само да се задържа, да помня, че не бива да пропадам в отвличащата
вниманието игра на светлини. И тогава всичко спря! Тъмата се разтвори за светлина и от другата страна в
пространството всичко беше в пълен покой. Думите „просто защото е възможно" изплуваха от нищото и
ме изпълниха.
Огромната мощ търсеше да сбъдне всички възможности. Тя беше „извън нравственото", но беше и
любов. Нямаше никакъв благ бог, само тази първична сила. Всички мои представи и убеждения
изглеждаха смехотворни и нелепи. Не исках да забравя това. Съзнавах, че мога да отворя очи и да се
свържа с хората около мен. Но първо трябваше да почакам, докато всичко това се уплътни, докато
пълнотата на преживяването се изясни, за да го предам и на другите. Питах се: „Защо да се връщам?" Не
ми се искаше да отворя очи. А когато го направих, стаята ми се стори твърде ярка, иначе си беше същата."
Няколко месеца по-късно в изследването на прага на чувствителността Елена получи възможност да
се върне в това състояние с голяма доза. Този път у нея нямаше такова напрежение преди началото.
Тя заговори 20 минути след инжекцията:
- Започна бързо и силно, в главата си чувствах неимоверен натиск. Той ме изтласка в
пространството, където чистата жива енергия започва да придобива форма. Тя започна да се забавя и
видях процеса на отделящото се съзнание. Забавянето създава формата и съзнанието. Преди това го няма.
Енергията не е лишена от съзнание, но не е и осъзната. Тя е действителна, сама си е субстанция, не е
разделена. Изумително е колко мудно се движи всичко тук, на Земята!
Енергията се разпростира, забавя се в периферията, придобива форма. Има безкраен поток на
сътворение, после този необятен процес го поема отново в себе си. И моята частичка енергия влиза и
излиза, не повече и не по-малко от всяка друга частичка. Не можеш да умреш. Не можеш да се махнеш. Не
можеш нито да добавиш, нито да отнемеш. Неспирният поток е безсмъртие. Идеята „аз съм" се върти в
кръговрат. Убедена съм в това.
Имаше купища парадокси. Не се чувствах изгубена, обаче нямаше и как да се ориентирам. Не знаех
нито къде съм, нито коя съм, но нямаше и какво да се знае. Не бях принудена да се питам какво да правя.
Няма пустота, всичко е запълнено.
Макар че Елена описа съдържанието на преживяването си като „извън нравственото", радостта и
изумлението й подсказват, че за нея изобщо не беше студено и безжизнено. Напротив, „това беше любов"
и тя се чувстваше толкова щастлива, че се подвоуми дали да се върне. Елена вникна в цикъла на
раждането и прераждането, така стигна до разбиране на безсмъртието. Също като Карлос в предишната
глава тя видя онова, което съвременните космолози си представят като източника на Вселената. Отначало
няма нищо, следва Големият взрив, частиците се забавят и изстиват, за да образуват градивните елементи
на материята, а от нея се отделят нашите тела и съзнания.
Историята на Шон е забележителна със съчетаването на различни особености. В неговите сеанси
имаше както невиждани светове и контакти със същества, така и мистични състояния. Но просветлението
е върховият момент, към който другите преживявания го поведоха.
Шон беше 38-годишен, когато започнахме съвместната си работа. Той получи повече ДМТ от всеки
друг доброволец. Участваше във всеки контролиран експеримент с двойно обективиране и плацебо, както
и в пилотните проекти, когато определяхме най-добрите дози пиндолол и ципрохептадин в съчетание с
ДМТ. Идваше и за изследванията с електроенцефалограми, както и за няколко сеанса с псилоцибин.
Шон се държеше благо и създаваше впечатлението за кротък човек. Едва след като го опознаеш, си
проличаваха непоклатимият му характер, будният търсещ ум и хапливото му чувство за хумор. Работеше
като адвокат в голяма юридическа фирма, но отделяше много време за любимото си занимание -
отглеждаше най-разнообразни видове местни дървета.
Беше употребявал ЛСД около 35 пъти, по един-два пъти беше опитвал и гъби с псилоцибин и
мескалин. Подбудите му за участие в изследването с ДМТ бяха скромни като цялостния му подход към
живота: „За да опозная още един халюциноген. Изобщо не знам какво да очаквам - но аз не се боя от нови
впечатления, нито от себе си."
Шон се включи в проекта рано, тогава не винаги използвахме наочниците. Отначало предпочиташе
да е с отворени очи. Така имах възможност да му помогна да обмисли зрителните образи от ДМТ и
тяхното понякога разсейващо влияние.
- Може би ще стигнеш по-далеч, щом опознаеш въздействие то на ДМТ. Виденията и шарките не са
всичко.
- Замалко да се залутам. Нямах представа какво вършите вие двамата, само знаех, че сте наблизо.
Радвах се, че ви познавам, щях да се притесня, ако бяхте непознати.
Думите му подчертават критично важен, но рядко обсъждан фактор - отношенията между хората,
които дават и вземат психеделични дроги. Ако човек се чувства добре с наблюдаващите, може да се
отпусне, ако пък е недоверчиво настроен, става точно обратното. След няколко седмици му се падна
плацебо и той се възползва от времето, за да поразсъждава над предишния си сеанс.
- Струва ми се, че последното пътешествие беше предсмъртно преживяване. Сега всичко е по-живо.
Не ми е скучно, дори когато очаквам да е така! Промени ме страхопочитанието към Бог. Един-два дни
след това почти не можех да мисля за нищо друго. Жаждата да говоря за това изчезна след три-четири
дни.
Шон пожела да участва и в началото на проекта за прага на чувствителността, когато уточнявахме
подходящата доза ДМТ и честотата на инжекциите. Една сутрин получи четири дози по 0,2 мг/кг през
един час. След третата каза:
- Не успях да огледам всичко, толкова беше наситено. Нещо ме попита: „Какво искаш? Колко
искаш?" - Изрече го съвсем спокойно. За пръв път споменаваше, че е чул „другия". - Отговорих, че искам
да видя по-малко неща, но по-ясно. И яркостта на пъстрите плоскости избледня. Преживяването стана по-
поносимо и отчетливо. Сега се чувствам по-свободен при пренасянето там. Не се губя. Задавам въпроси и
получавам отговори.
След това Шон дойде за четири дози по 0,3 мг/кг през един час. И отново неговото писмо обхваща
по-добре от моите записки преживяното:
„В първия сеанс се забавлявах много. Усетих, че се издигам около метър над леглото. Образите
бързо се превърнаха в почти искряща шарка от светлини в електрическо синьозелено. Попитах: „Пак ли
си тук?" Нямаше отговор, затова се загледах в един град на плоска равнина, беше край хоризонта.
Променяше се в какви ли не цветове и оттенъци, множество смътно видими „неща" се рееха във „въздуха"
над града.
После забелязах, че жена с остър нос и светлозеленикава кожа седи вдясно от мен и също гледа
променящия се град. Държеше дясната си ръка върху разграфен регулатор, който като че контролираше
тази панорама. Леко изви глава към мен и попита: „Още какво би искал?" Аз й отговорих телепатично: „А
какво имате? Изобщо не знам какво можете."
Тя се изправи, доближи ме откъм дясното слепоочие, докосна го и ме сгря, след това с някакъв остър
предмет го отвори и освободи огромно налягане. Така се почувствах много по-добре, макар че поначало с
мен всичко беше наред."
Вторият сеанс на Шон протече трудно, защото в коридора пред стаята някой мина с шумна
прахосмукачка, а под прозореца скрибуцаше ужасно камион за извозване на отпадъци. Шон временно се
обърка и напрегна, овладя се, но почти нищо не постигна в този сеанс.
Трета доза:
„За пръв път в живота си изпаднах в състояние на пустота преди инжектирането на ДМТ. Нямах
мисли, надежди, страхове или очаквания. Пренасянето започна с боцкане като от електричество по
кожата, скоро се появиха зрителни халюцинации. После забелязах пет-шест фигури, които вървяха бързо
до мен. Долавях, че са помощници, спътници. Хуманоидно мъжко същество се обърна към мен, изпъна
дясната си ръка към шаренията от ярки цветове и попита: „Какво ще кажеш за това?" Калейдоскопичните
форми незабавно станаха по-ярки и започнаха да се местят по-бързо. Втори, след това и трети ме попита
същото. Тогава реших да проникна по-навътре.
Веднага видях точно пред себе си силна жълтобяла светлина. Избрах да се отворя към нея. Тя ме пое
и станах част от нея. Нямаше разграничения - никакви фигури или линии, сенки или очертания. Нито
вътре, нито отвън имаше тяло или нещо друго. Отърсих се от Аз-а, от мисълта, от времето, от
пространството, от представата за отделност или каквото и да било освен бялата светлина. В познатия ми
език липсват символи, които дори грубо да опишат чувството за чисто битие, единство и възторг. Велико
чувство на покой и блаженство.
Нямам представа колко дълго останах в това средоточие на чиста енергия, нито как бих могъл да я
опиша. Накрая усетих как се спускам полека и се нося назад, отдалечавам се от светлината -хлъзгах се
надолу по рампа. Виждах себе си - голо, тъничко, светещо същество като дете, излъчващо меко жълто
сияние. Главата ми беше по-голяма, тялото - като на четиригодишен. Вълни от светлината ме докосваха,
докато моето тяло се отдалечаваше от нея. Почти се замаях от щастие, накрая спускането ми по рампа та
свърши."
Разбира се, не знаехме какво преживява Шон. Записал съм, че на деветата минута след третата
инжекция той промълви:
- Мисля, че се спуснах.
След като попълни таблицата за оценка на впечатленията, той подхвърли:
- Интересно е. Избрах да навляза в бялата светлина. Реших да го насърча:
- Радвам се, че си решил да навлезеш в нея, а не само да чакаш и да наблюдаваш.
- Не направих избора напълно съзнателно.
- Понякога вярата е като да се надяваш при скок от канара.
- Не беше толкова плашещо. - Той помълча и се засмя: - Не мога да повярвам, че и аз, и вие правим
това.
Ето какво написа Шон за четвъртата, последна доза през този ден:
„Навсякъде имаше човечета от тел на велосипеди - бяха като програмирани, като хора от видеоигра,
които се веселят. Гледах ги. Бяха синьозелени, фучаха във всички посоки наоколо. Забравих какво се
случи накрая. Все се питах ще има ли още нещо. Пътешествието завърши бавно, но не помня края."
Лицето на Шон бледнееше, когато той свали наочниците.
- Изглеждаш уморен - каза му Лора.
- Не съм уморен, само ми е малко мътно. - Огледа стаята и нас и въздъхна: - Какъв ден!
Очевидно е, че има забележителни прилики между естествено настъпващите духовни преживявания
и онези, които ДМТ предизвиква у някои хора. Сеансите с големи дози бяха възторжени, изпълнени с
прозрения и преобразяващи за Клио, Елена и Шон. И тримата доброволци бяха устойчиви и сериозни
хора, запознати с различни религиозни идеи. Думите, с които предпочетоха да опишат сеансите си,
напомнят за словата на видни мистици.
ДМТ възпроизвежда много черти на просветлението - излизане от времето, съчетаване на
противоположности, контакт и сливане с могъщо, мъдро и обичащо присъствие, понякога възприемано
като бяла светлина, увереност в съхраняването на съзнанието след смъртта на тялото и пряко опознаване
на основните „факти" за сътворението и съзнанието.
Макар че тези сеанси ми донесоха удовлетворение и ме изпълниха със страхопочитание, пред мен се
очертаваха все по-сериозни въпроси. ДМТ предизвиква мистични преживявания, но те винаги ли са
благоприятни? Иначе казано, имат ли духовно влияние върху преживелите ги хора? Ако беше така, бих
имал основание да ги определям като духовни. Освен това е по-лесно да бъдат понесени и отрицателните
въздействия на ДМТ, ако веществото все пак преобразява някои хора.
Тези колебания са свързани с два отделни клинични проблема - неблагоприятното въздействие и
дълготрайната полза от молекулата на духа. За да преценим съотношението, първо да се запознаем с
тъмната страна на ДМТ.
ПЕТА ЧАСТ
ДА ПОСПРЕМ ЗАМАЛКО
18. Дори да е така, какво от това
Не може да се оспорва, че нашите доброволци минаха през някои от най-напрегнатите, необичайните
и неочакваните преживявания по време на изследванията с ДМТ. Молекулата на духа теглеше, буташе и
тласкаше участниците към самите тях, извън телата им и през различни плоскости на битието. Запознахте
се с всички типове сеанси, много от които помогнаха на хората да разберат по-добре връзката със самите
себе си и с външния свят. Прочетохте и на какви изпитания понякога се подлагаха нашите доброволци.
Струваше ли си? Участниците в изследванията извлякоха ли полза от тях? Имаше ли положителни
промени в живота им? С други думи - дори да е така, какво от това?
В момента мога да отговоря на тези въпроси само със „зависи". Например зависи от значението,
което влагаме в думата „полза". Дали трудно определимите промени в нагласите, в гледните точки и в
творческите способности са основателни причини, за да поеме човек рисковете, които и вие вече
познавате? Или е нужно нещо по-видимо, за да вярваме, че участието в изследванията наистина е било
благотворно за някои хора? Как би изглеждало подобно доказателство? И ако няма по-съществени ре-
зултати, на какво се дължи това? Къде е била пречката - в основата, средата или дрогата?
Преди началото на изследванията очаквах, че хората ще имат разтърсващи психеделични
преживявания. Всички обаче знаем колко преходни могат да се окажат такива озарения и откровения. На-
дявах се, че в по-безопасна, постоянна и заслужаваща доверие клинична среда доброволците ще
проникнат по-дълбоко и надалеч, откогато и да било. И дори се надявах, че в подобни обстоятелства
последствията ще бъдат по-трайни. Какви биха могли да бъдат те?
Избор на нова професия. Търсене на психологическа консултация. Усърдни занимания с медитация -
и в рамките на организирано духовно учение, и извън тях. Устойчив стремеж към промяна в начина на
живот, например редовни физически натоварвания, по-здравословно хранене или отказ от алкохол и
опасни наркотици. Иначе казано - имаше ли в нечии постъпки признаци за просветление?
След последния сеанс на някой доброволец в поредния експеримент го питах, как е настроен към
участието си. Чувах оценки след сравнително кратки периоди на преживявания с ДМТ - общо от 3 до 6
месеца. Повечето хора смятаха, че в една или друга страна от живота и душевността си са израснали,
особено след сблъсъците с големите дози.
Събрахме и повече данни от първата група доброволци. Лора се свърза с повечето от тях и уговори
по-продължителни лични срещи или разговори по телефона. Преди да напусна Ню Мексико, бяхме
провели само 11 такива събеседвания. Очевидно е голямото значение на информацията от останалите
петдесетина доброволци, надявам се да завърша тази работа в бъдеще.
Запознахте се с мистичното преживяване на Шон. В деня, когато той получи плацебо, имахме време
да обсъдим не само непосредствените му реакции към ДМТ.
Той се замисли и отговори:
-
Струва ми се, че в някаква степен човек сам сътворява своя свят. Изумително е на какво е способно
съзнанието.
-
За силното си преживяване ли говориш?
- Да. Определям го като мистично. Онзи ден отидох на църква с майка си. Службата беше свързана с
Великден, свещеникът говореше за св. Павел и преживяването му по пътя към Дамаск. Ослепял за три
дни, след като срещнал Христос. Май нещо подобно сполетя и мен. Но не знам доколко повлия на живота
ми. Вече съм способен да направя нещо повече. Позволявам си да навлизам в нови преживявания.
Майк беше 30-годишен дипломант, който харесваше сеансите, но и винаги изпитваше безпокойство.
Не можеше да каже дали е запомнил изцяло целия сеанс с доза от 0,4 мг/кг, а не му допада ше да губи
опора под краката си. Попитах го какво е получил от участието си.
- И аз понякога умувам. Вече чета с по-голям интерес за граничните проблеми в моята област. Като
по-млад вземах ЛСД и дрогата ми откри възможности, за които иначе не бих помислил. Може би е
същото с ДМТ. Преди изследването напредвах само с упоритост. Сега погледът ми обхваща повече неща.
Не ми се вярва, че друго въздействие би ми дало тази насока.
След две години обаче въодушевлението му се бе изпарило:
- Мозъкът ми бе атакуван с химикал - не е преобръщащо живота събитие. През месец-два се сещам за
голямата доза. Не ме промени кой знае колко.
В петнадесета глава прочетохте за предсмъртното преживяване на Уилоу. След една малка доза тя
заговори за живота си, откакто се включи в изследването:
- ДМТ ми открива страни от прехода, промяната и смъртта. Наскоро почина бащата на моя съпруг и
осъзнах колко се е променило отношението ми към смъртта. Знаех, че той не е изчезнал, а е преминал
отвъд. И аз имах предсмъртно преживяване с ДМТ. Смъртта не е пустота. Вече не се страхувам от нея. Не
е нужно да чакам смъртта, за да узная каква е тя. Сега приемам по-спокойно всичко в живота.
Тайрън беше доброволецът, озовал се в „органичните жилища от бъдещето".
- Вече не пия толкова много - призна той. - Една-две бири някоя вечер, колкото да се позамая, но
съвсем рядко се наливам с по пет-шест, както правех преди. Иначе всичко си е горе-долу същото.
Приятелката ми иска да се оженим. За мен това е трудно решение, но сега съм по-настроен за подреден
живот. Може да е заради изследването, а може и сам да съм стигнал до този мо мент. Дрогата ми помогна
донякъде.
След две години той сподели:
- По онова време имах някои прозрения, но не ги доразвих. Все пак ми беше приятно да си мисля за
тях през първите три-четири месеца. Общо взето, сега съм по-здрав, но едва ли го дължа на ДМТ.
Промених коренно кариерата си след изследването, но и без друго се бях насочил към това. Всъщност не
мога да свържа пряко никакви промени с преживяванията, предизвикани от ДМТ.
Стан, за чието изцеляващо преживяване прочетохте в единадесета глава, описа вероятното влияние
на срещата с ДМТ върху по-голямата му чувствителност към психеделични гъби.
- Употребих гъби два пъти, откакто участвам в изследването, и нито веднъж досега не се бях
„отнасял" толкова. Преживях навлизането в бялата светлина и не излязох от нея. Преди не чувствах, че
имам избор дали да остана. Прозрях, че светлината е всичко съществуващо, а този свят - само сенки и
игра на отблясъци.
- Настъпиха ли положителни емоционални промени?
- Може и да съм малко по-съпричастен, чувствителен към другите. Дори да е така, промяната е едва
забележима. И не е пряко причинена от ДМТ.
След края на изследването на прага на чувствителността пак разговарях със Стан. Продължи да
оценява сдържано влиянието на преживяванията си с ДМТ.
- Може би подейства върху представата ми за себе си. Само че нямаше прозрения - нито духовни,
нито психологически. Все пак ме пречисти и положи основата за предстоящи постижения.
Описах някои от преживяванията на Арън в дванадесета и тринадесета глава. В изследването с
пиндолол веднъж му се падна плацебо и той спомена влиянието на ДМТ върху живота му:
- Трайното въздействие е много интересно. Сега съм в друго състояние. Не е изменено състояние на
съзнанието, но съм по-прозорлив за взаимовръзката, за магията на живота, за неочакваните възможности.
В по-късния разговор Арън добави:
- ДМТ намести някои неща в главата ми, толкова беше разтърсващо. Вече откривам, че по-добре
контролирам живота си, като не се боря настървено, ако ще и това да е парадокс. Открих, че ДМТ засили
моите словесни, зрителни и музикални способности. Общо взето, дрогата ми показа друго равнище или
процес, а имах нужда да го видя. Каквото и да мислех или чувствах, не можех да насочвам по своя воля
сеансите. Научих какво благо е да не се бориш за контрол през цялото време.
Сара, която осъществи толкова сложен контакт със същества, взе участие и в изследването с
пиндолол. Накрая поговорихме за участието й в целия проект.
- Кръгозорът ми не е толкова ограничен. Осъзнах съществуването на светове от другата страна на
тази реалност. Струва ми се, че помня онези същества. Не избледняват с времето като други спомени. Те
искат да отиваме отново при тях, за да ни учат и да играят с нас. И аз искам пак да отида там, за да се уча.
Жалко, че властите решават кой да употребява ДМТ!
Рекс, чийто завладяващ сеанс е описан в четиринадесета глава, отговори така на въпроса ми за
преживяванията си:
- Творческите ми желания се засилиха и пиша повече. Колкото и да са хаотични, сеансите с ДМТ ми
помогнаха да се съсредоточа по-добре върху по-малко неща. Сега съм убеден, че притежавам сила. ДМТ
ме накара да проумея някои страни на подсъзнанието си, за които дори не подозирах, например страха от
смъртта.
Вече знаете за ужасяващото преживяване на Кен с насилващи го крокодили. Няколко месеца по-
късно му се обадих. Той ме изненада с философската си нагласа.
- Това напълно промени отношението ми към смъртта. Вече изобщо не се боя толкова. И възгледите
ми за живота са съвсем други - общо взето, не забравям, че нещата не са такива, каквито изглеждат.
Освободих се и от някои илюзорни очаквания. Освен това по-малко се страхувам, че ще полудея. И ти
познаваш еврейското чувство за вина и стремежа да се приспособяваме, но сега не съм готов да му се
поддавам. Не ме интересуват хора или нагаждане към ситуации, ако ми се струва безсъдържателно. Не-
значителните познанства отпадат без усилия.
Досега не сте срещали Фредерик. В неговите преживявания с ДМТ нямаше нищо извън вече
описаните „типични" белези за дозата от 0,4 мг/кг. Но в ден с малка доза той реши да сподели как
въздейства дрогата през по-дълъг период:
- По-спокоен съм след дозата от 0,4 мг. Тя сякаш освободи блокирана енергия в мен. Трудно ми е да
се отърся от неуморното бъхтане в работата през последните две години. Но когато голямата доза започна
да отслабва, аз прозрях как енергията ми е блокирана от страхове и вкопчване във вещественото. Не мога
да посоча нищо конкретно, но съм по-буден, по-добре осъзнавам състоянието си. И по-благ. Не се стремя
към целите си на всяка цена.
Гейб, за чието преживяване в „детската стая" прочетохте по-рано, описа някои положителни
последствия от сблъсъка с молекулата на духа.
- От участието в изследването ми остана чувството за покой. Това е съвсем друго измерение, ако го
сравня с останалите психеделични дроги. Имам достъп до дълбините на психиката си. В първите две-три
седмици след изследването бях много отзивчив към колегите си, дори необикновено отзивчив.
Свръхдозата, на която Филип се подложи в началото на изследването, през следващите месеци
предизвика у него леки прояви на паника, когато попадаше в непознати или неясни обстоятелства. Той
реагираше остро дори и на най-дребния намек за възможността да загуби контрол. Въпреки това се
освободи от проблема и успешно се справи с изследването за прага на чувствителността.
В подробния разговор с Лора той подчерта:
- Сега имам много по-ясна представа за космическото и божественото съзнание, промени се и
изявата на моя Аз в отношенията. Връзката ми с всичко наоколо е по-истинска. Чувствам се по-цял. И
собствената ми принадлежност към божественото престана да бъде абстракция за мен. У мен има по-
добро съчетаване на мисли и чувства.
След преживяванията с ДМТ Филип значително намали употребата на психеделични дроги - веднъж
на два-три месеца вместо по няколко пъти месечно. Освен това вече подбираше групата за тези сеанси. Не
можеше да определи доколко се дължи на останалите промени в живота му - развода и преместването в
друг град - и доколко на ДМТ
Дон беше 36-годишен, работеше като сервитьор и пишеше. Неговите надличностни преживявания с
голяма доза ДМТ така съкрушиха възгледите му за света, че той спря да пише за пръв път от години. За
разлика от Елена, изтънчена познавачка на източния мистицизъм, Дон бе възпитан като католик и се
придържаше към тази вяра. Елена съзря любовта отвъд „безличната" пустота. Дон пък беше потресен и
зашеметен, почувства се предаден от отсъствието на личен Бог или Спасител. ДМТ го лиши от духовната
и философската основа, на която се крепеше.
Когато го поканих да участва в други приеми, той отказа, но сподели, че се чувства чудесно.
- Сега се справям по-добре, отколкото преди изследването. Отнасям се по-въодушевено към живота,
защото за мен това беше преживяване на смъртта. Пак се заех с писане и си намерих спонсор, който ми
помага финансово. В написаното от мен се чувства влиянието на ДМТ, но не е значително.
В петнадесета глава включих кратък откъс от сеансите на Рей. Говорих с него няколко години по-
късно и той ми каза следното за дългосрочното въздействие на голямата доза ДМТ:
- Включих нови понятия в речника си, за да опиша психеделичното преживяване. Сега виждам
хората повече като органична цялост. Според мен ДМТ потвърди някои мои духовни убеждения, особено
вярата в ценността на субективното - отделно или като допълнение към ценността на научното.
Лукас, който наистина се размина на косъм със смъртта, все пак смяташе, че е имало и нещо
положително в сеанса.
- След ДМТ не виждам света по съвсем същия начин. Сега съм по-непредубеден, по-безметежен.
Преживяването укрепи избора ми на път и в живота. Това важи и за моята вяра и духовни възгледи.
Елена, за чието мистично преживяване прочетохте в шестнадесета глава, ми изпрати писмо след
участието й в изследването:
„Повечето преживявания избледняват с времето. С ДМТ не е така. Образите и трудностите от
сеансите само станаха по-отчетливи. Спомням си, че бях способна да се изправя пред вечния огън на
сътворението и да не изгоря, да понеса тежестта на Вселената и да не бъда смазана. Това ми дава различен
поглед върху всекидневието. Извън мен почти нищо не се е променило. Вътрешно имам утехата, че моята
душа е вечна, а съзнанието - безкрайно.
Да обобщим няколкото разговора. Доброволците споделяха, че имат по-ясна представа за себе си,
по-малко се страхуват от смъртта и повече ценят живота. Някои намериха спокойствие и престанаха да се
изтощават в житейските си усилия. Неколцина станаха по-умерени в пиенето или забелязаха, че са по-
чувствителни към психеделичните дроги. При други се засили убедеността в съществуването на различни
равнища на действителността.
За щастие нямаше трайни отрицателни последствия при Филип, Лукас и Кен. С Кевин се виждахме
по приятелски няколко пъти и той не усещаше влошаване на състоянието си.
Малкото примери за забележима промяна във „външния" живот на доброволците бяха започнали в
една или друга форма преди срещите им с молекулата на духа. Имаше няколко развода, но не и пряко
свързани с въздействието на ДМТ в сеансите. Никой не се отказа от професията, в която се беше
утвърдил, за да последва „зова на сърцето". Питър, един от нашите доброволци, с помощта на ДМТ бе
преживял видение за общност в Аризона, където се колебаеше дали да отиде. След края на изследването
той наистина замина. Но като богат пенсионер за него такава постъпка беше лесна и естествена.
Шон също взе разумни решения за кариерата си - намали съсипващата си работа като адвокат, „за да
се грижи за градината".
За Андреа като че ли беше най-вероятно да направи голяма крачка в живота си. Но когато напуснах
Ню Мексико две години по-късно, не беше сторила нищо освен да си поръча каталози на няколко
училища по природно лечителство.
Не бях убеден, че дори Елена извлече практическа полза от преживяванията си. С нея и Карл си
останахме приятели, не откривах прояви на коренни промени във всекидневните й отношения и реакции
към света. Тъкмо нейният случай беше един от първите, които ме накараха да не приемам толкова
безусловно преобразяващата сила дори на най-разтърсващите, неописуемо духовни преживявания.
Особено ме разочарова това, че никой не потърси терапия или духовно учение, с които да развие
прозренията си, получени под въздействието на ДМТ.
Защо нямаше по-очевидна полза за нашите доброволци?
В сеансите ние не се съсредоточавахме върху стремежа да помогнем на хората за решаване на
техните проблеми. Доброволците бяха сравнително добре приспособени към живота. Нямахме и
намерение да лекуваме участниците в изследването. Стараехме се да не ги подтикваме в определена
посока по време на сеансите. Прилагахме похвати от психотерапията единствено при необходимост или
от благоразумие. Всъщност един от най-сериозните въпроси беше дали неутралната среда би позволила
положителни реакции у хората със силни преживявания от ДМТ.
Друг факт се проясни едва с напредъка на изследването. Осъзнах неоспоримо, че сам по себе си ДМТ
няма терапевтична стойност, а отново се сблъскваме с огромното значение на основата и средата.
Душевното състояние, в което доброволците идваха за сеансите, както и по-общото съдържание на живота
им може би още повече от самата дрога определяха как ще се справят с преживяванията. Без подходяща
структура - духовна, психотерапевтична или някаква друга, в която да осмислят своите пътешествия с
ДМТ, сеансите се превръщаха само в поредната напрегната среща с психеделично вещество.
С годините у мен се надигаше странното нежелание да слушам разказите на доброволците за
първите им сеанси с голямата доза ДМТ. Сякаш не исках да ги чуя. Техните целебни, предсмъртни и
мистични преживявания непрекъснато ми напомняха за липсата на действителна промяна. Трудно се
въздържах от думите: „Това е много интересно и сега какво? Какъв е смисълът?". Започнах да губя най-
съществените си подбуди за изследването. Освен това разказите за контакти с невиждани светове и
техните обитатели, макар и изумителни, ме поставяха в неловкото положение да не знам доколко са
действителни и какво е значението им. Вместо да очаквам важни пробиви в сеансите с големи дози, по-
силно ставаше облекчението ми, че доброволците са невредими.
Очертаваше се необходимостта да променя целите на изследователския проект в Албъкърки. Имаше
реални рискове, а трайните ползи бяха съмнителни. Търсех начин да променя това положение. Нужно
беше съвместно усилие за разработване на терапевтично изследване, тоест работа с пациенти вместо с
нормални доброволци. Освен това се налагаше избор на дрога с по-дълго действие, позволяващо и
психотерапевтична работа по време на силната интоксикация.
В слепващите две глави ще опиша как от изследването с дрогата псилоцибин и плановете за лечение
на пациенти стигнах до прекратяването на проекта. Събитията и в изследователската среда, и извън нея ме
подложиха на огромен личен и професионален натиск. В един момент реших, че загубата ще е по-малка,
ако се откажа от психеделичните изследвания.
19. Обезсърчаване
Нашето психеделично изследване започна да се натъква на най-различни затруднения. Те се
натрупваха и накрая ме подтикнаха да напусна Ню Мексико и да прекратя проекта.
Някои капани бяха заложени в самия замисъл и беше само въпрос на време да щракнат.
Биомедицинският модел беше най-очевидната причина за несполуките ни. Имаше и злощастни случаи.
Например решението на Комисията по етика да не разреши пренасянето на проекта с псилоцибин от
болницата в по-приятна обстановка.
Би трябвало по-отрано да видя препъникамъните, но все се надявах, че „всичко ще се оправи от само
себе си". Едва ли имаше защо да се учудвам, че групата от изследователи, които уж щяха да дойдат в Ню
Мексико, така и не се появиха. Освен това подозирах, но чаках да се убедя, че отделните сеанси с голяма
доза ДМТ няма да имат трайно положително въздействие върху доброволците. Позволих си и да оставя в
екипа дипломант с твърде лабилна психика, който успя да ни навреди. Не бях подготвен за толкова
честите разкази за срещи със същества в сеансите. За съжаление не предвидих и реакцията на моята
будистка общност към публичното свързване на психеделичните вещества с будисткото учение и начин
на живот.
Целта ми в тази книга е да разкажа цялата история, а част от нея е и краят. Хората, които в момента
работят или в бъдеще ще работят с психеделични дроги, трябва да се запознаят и с подробностите,
свързани с „осведоменото съгласие". Нека са наясно в какво се въвличат.
Отначало отделните насоки в проектите се съчетаваха доста добре. Исках да давам големи
количества ДМТ, да установя въздействието на различните дози и да продължа нататък. Единичните
големи дози от молекулата на духа бяха невероятно психеделични, а повторението им позволяваше
ориентиране и по-успешно проникване в изменените състояния на съзнанието, до които откриваше достъп
дрогата. Но моделът, дал ми възможност да подхвана работата, започна да задушава следващите из-
следователски проекти с ДМТ.
Безспорно задачата на биомедицинския модел е да подложи на анализ, да проникне надълбоко и да
обясни чрез описание биологичното явление, което изучаваме. И понеже той властва в психиатрията,
изучих подробно и приложих този подход към работата с ДМТ.
В изследванията на реакциите към дозата и прага на чувствителността биологичните страни нямаха
чак такова предимство пред психичното въздействие на ДМТ. Вземахме кръв, измервахме жизнените
показатели и с тези данни доказахме математически, че наистина нещо става. Отговорите в таблицата за
оценка на впечатленията съвпадаха с обективно установеното. И все пак най-увлекателно и
удовлетворително беше да наблюдавам и да изслушвам нашите доброволци в стая 531.
Започнахме и задължителните изследвания на механизма на действие - в осма глава вече описах как
съчетавахме ДМТ с пиндолол, ципрохептадин и налтрексон. Така можехме да определим ролята на
съответстващите им рецептори като посредници във въздействието на молекулата на духа. Субективните
реакции към ДМТ вече не бяха основният обект на внимание - механизмите станаха по-важни от
преживяванията. Този подход разглеждаше нашите участници не толкова като индивиди с психеделични
преживявания, колкото като биологични системи.
Не можех да поддържам първоначалното въодушевление у себе си. Доброволците дори ме
окуражаваха да продължа. Липсата на трайно положително въздействие, съчетана с нарастващия брой
отрицателни реакции, правеше съотношението между ползите и рисковете нежелателно. Исках да
променя модела, за да имат полза хората от участието си.
Двата възможни подхода бяха психотерапевтичният и духовният. В клинична изследователска среда
духовният е практически неприложим. Затова се заех с разработването на проект за психотерапия с
помощта на псилоцибин при безнадеждно болни хора. Точно тогава най-остро почувствах колко ми
липсва в университета по-голяма група от изследователи на психеделичното. Макар че в изследователския
център ме подкрепяха неизменно и безусловно, наблизо нямаше колеги, които да са наясно с изслед-
ванията на психеделичните дроги.
Бях започнал работа по биомедицинския модел и заради обещанията на други учени, познавачи на
психеделичното, особено ориентиралите се към психотерапията, да се присъединят към мен в Ню
Мексико, щом проектът потръгне. В САЩ има учени и клинични специалисти, които се интересуват от
психеделичните вещества, а мнозина от тях са свързани с академичните среди и частния сектор. Запознах
се с почти всички на различни срещи и конференции. Те ми се струваха по-алтруистично настроени и
склонни към сътрудничество в сравнение с мнозинството, придържащо се към биомедицинския модел.
На срещите всички се оплакваха в хор, че „властите не ни позволяват да изучаваме тези дроги". Ако
някой някъде успееше да започне, това място би могло да се превърне в средище за възраждане на
психеделичните изследвания. Затова се надявах да установя, че психеделичните дроги са безопасни под
медицински контрол и след това да започна терапевтични изследвания със съдействието на тези колеги.
Главна цел в тези амбициозни идеи беше създаването на нови психеделични дроги с уникални свойства.
Така бихме могли да оценим въздействието на новите лекарствени средства при нормални доброволци и
различни групи пациенти.
Като замисъл изглеждаше добре. Поне половин дузина съмишленици бяха изразили желанието си да
дойдат в Албъкърки, за да участват в работата. Когато Управлението по храните и лекарствата одобри
проекта и започнахме осъществяването му в края на 1990 г., аз ги помолих да се включат. Бяхме получили
шанса, за който всички копнеехме.
Ето какви отговори чух:
- Жена ми смята, че Албъкърки е твърде малък град. Няма достатъчно супермаркети. А дъщеря ми
не иска да се разделя с приятелите си.
- Трябва да почакам, докато синът ми завърши гимназия тук.
- Университетът на Ню Мексико е второкласен. Никога не бих прехвърлил изследователската си
работа там.
- Достатъчно обикаляхме насам-натам. Не мога да се реша на още едно преместване, ако не съм
уверен, че ще е последното.
- Налага се да завърша доктората си. Не знам кога ще приключи процедурата.
- Вече нямам желание за толкова усилена работа. Сега съм на хонорар в психиатрична клиника.
Имам много свободно време и мога да се уединявам за медитация.
Сега разбирам колко неоправдани са били надеждите ми.
Твърде лесно беше да се обсъжда значението на преобразяващите психеделични преживявания, но
не и да се потърси практическото приложение на част от съдържанието им. Дори колегите ми да се
чувстваха вдъхновени от темата, не бяха решени да се посветят на цели, които изискват работа и лишения.
Имаше и не толкова явни причини за внезапния им отказ да създадем група от изследователи на
психеделичното - например нормалното и основателно, макар и прикривано безпокойство от тези
занимания. Който знае нещо за даването на психеделични дроги, се изнервя дори от мисълта да го
направи отново. Можех да се справя с разочарованието, но имах и по-тежък проблем. Целият товар остана
върху моите рамене. Бях се обвързал с изследвания, от които исках да премина към други, колкото се
може по-скоро.
Време беше да реша какви следващи проекти да представя за разрешение и финансиране. Не си
позволих безразсъдството да предложа изцяло ориентирани към психотерапия изследвания.
Биомедицинските проекти набираха скорост. Имахме данни, както и продължаващата подкрепа на
изследователския център, а и с тази област бях най-добре запознат. Замислите ми за няколко ек-
сперимента, изясняващи механизмите на действие, бяха одобрени, щедро ми отпуснаха средства за тях.
Получих възможност и да проуча реакцията към различни дози псилоцибин.
Псилоцибинът е активната съставка във „вълшебните" гъби и е много близък до ДМТ по
химическата си структура. Освен това е орално активен и с много по-продължително действие. Не е
маловажен и фактът, че тази дрога е далеч по-популярна от ДМТ, изучаването на въздействието й има още
по-голямо значение за борбата с наркоманиите.
Въздействието, траещо 6-8 часа, позволяваше да го изучаваме по-спокойно и подробно в сравнение с
ДМТ. Доброволците можеха да участват в експериментите по начини, които са немислими при
вцепеняващото и кратко върхово въздействие на ДМТ. Само че средата в изследователския център се
превърна в още по-голяма пречка. Мнозина от участниците в проектите с ДМТ с голямо желание биха се
включили и в изследване на псилоцибина... но не и ако се наложеше да прекарват в болницата по цял ден
с изменено състояние на съзнанието.
Краткото въздействие на ДМТ даваше шанс да налучкаме моменти на спокойствие в
изследователския център. Въпреки това неведнъж се случваха отрицателни преживявания заради воя на
реактивни самолети, смеха и споровете на персонала в коридора, стоновете и писъците на пациенти,
бръмченето на вентилатора и рева на камионите за извозване на отпадъци. Миризмите на прегоряла храна,
лекарства и дезинфектанти потискаха. Понякога в стаята нахълтваше служител, без да се съобразява с
изискванията ни. Всичко това би превърнало един целодневен сеанс в същински кошмар.
Университетът притежаваше няколко къщи с малки градини недалеч от болницата. Изглеждаха
идеалното място за провеждане на такива сеанси. Управата на изследователския център, адвокатите на
университета и катедрата по психиатрия прецениха молбата ми като разумна и осъществима. Но
Комисията по етика, в която мнозина в онзи момент не бяха запознати с нашите изследвания, се заинати
заради сигурността на сеансите извън болницата. Настояваха, че е необходимо наблизо да има хора от
охраната, за да се справят с буйстващи доброволци - изследванията трябваше да останат в обезопасената
среда на болницата. Както често се случва, тъкмо опасенията на тези хора причиниха резултата, който се
стремяха да избягнат.
Неколцина храбри участници в проектите с ДМТ дойдоха за началния етап на изследването с
псилоцибин - определяхме „малката", „средната" и „голямата" доза на тази дрога. Някои се отказаха още
след малката доза - обстановката пречеше на преживяванията им, налягаше ги скука и раздразнение.
После се случи сериозно произшествие.
Сред тези доброволци беше и Франсин. Занимаваше се с физиотерапия. Тя беше 35-годишна, когато
пожела да участва в изследването на ДМТ, съчетан с пиндолол. Беше употребявала често психеделични
дроги като студентка, но след омъжването си се отказала от тях.
Стори ми се прекалено напрегната и затворена в себе си, но колкото и подробно да я разпитвах, не
открих признаци, че няма да се справи със състоянията, предизвиквани от дрогата. Тя понесе
въвеждащата малка доза ДМТ без затруднения. Говореше през цялото време. Предупредих я колко
сериозно ще й подейства голямата доза на следващия ден.
- Съмнявам се, че е нещо особено. В края на краищата съм вземала често ЛСД, а не усещах почти
нищо.
Голямата доза се оказа крайно неприятна за Франсин и й напомни, че е минало много време от
„отнасянето" през студентските години. Живееше пълноценно и дейно, имаше различни отговорности и
вече не беше сигурна дали да поема рисковете, свързани с големи дози психеделични вещества. Както при
малката доза остана с отворени очи и не млъкна. Едно изречение добре обобщава нагласата й към
молекулата на духа:
- ДМТ сякаш ми каза „Ела с мен", а аз не знаех дали мога да си го позволя.
Въпреки своите съмнения тя довърши участието си в проекта с пиндолол и подчерта желанието си да
я включа и в пилотните изследвания с псилоцибин. Вярваше, че по-бавното разгръщане на въздействието
му ще й допадне повече от „атомната бомба" на ДМТ.
Франсин остана неимоверно доволна от върховото преживяване с първата доза псилоцибин. През
този ден тя се отнасяше сговорчиво към хората и обстановката, смееше се, кикотеше се и възклицаваше
весело почти през целия сеанс. Към края на деня тя обобщи за нас:
- Това беше най-невероятното нещо. Така не съм се „отнасяла" през целия си живот. Дозата от 0,4 мг
ДМТ беше дреболия в сравнение с това. Върховно пътешествие. Може би повече не бих поискала да ми се
случи. И защо да искам? Какъв ще е смисълът? Убедена съм, че по-голяма доза псилоцибин просто не е
необходима.
Наложи се аз да я откарам, защото нейният съпруг беше зает. Тогава научих колко недоволен е той
от участието й в изследванията. Тримата си поприказвахме в дома им и аз си тръгнах, разколебан от
опасенията на съпруга й.
Нейната доза не се оказа психеделична за останалите доброволци и аз я увеличих с 50 процента за
следващите пробни сеанси. Франсин се обади на Лора, защото „не искала да изостава" от другите.
Колкото и да се колебаех, съгласих се да участва и в този етап.
Денят потръгна зле - тя беше преместила леглото в ъгъла на стаята срещу вратата, когато двамата с
Лора влязохме. Упорито отказваше да го върне на мястото му. Освен това един гостуващ на екипа
аспирант неочаквано влязъл в стаята при нея, преди аз да й го представя. Франсин беше крайно
чувствителна към проблема за анонимността, защото работеше в болница. Аз се канех първо да поискам
нейното съгласие аспирантът да присъства.
Още преди да започнем, напрежението се повиши опасно. Едва не отмених сеанса, но всички искаха
да си свършим работата.
Само четвърт час след като погълна капсулата псилоцибин, Франсин се уплаши и разтревожи.
Обвини ме, че „бърникам" в съзнанието й. Обади се панически на съпруга си и заяви, че моите „мозъчни
вълни" са създали технически затруднения. Франсин понасяше присъствието само на Лора, помоли
студентът и аз да излезем замалко. Докато стояхме пред гишето на дежурните сестри и се чудехме как да
постъпим, съпругът на Франсин профуча по коридора, нахълта в стая 531 и я грабна. Избута Лора от пътя
си и двамата изскочиха от изследователския център, преди да дойде охрана. Когато мина на бегом покрай
мен, съпругът подхвърли:
- Виждал съм я такава и преди.
„Късничко ми го казваш!" - изръмжах мислено.
Хората от охраната закъсняха. Франсин беше насред Албъкърки под върховото въздействие на
псилоцибин. За щастие съпругът й не я изпускал от поглед и тя не пострада. Аз обаче бях длъжен да
напиша доклад и да го изпратя до всички университетски комисии и съвети, които наблюдаваха работата
ни. Копия получиха Управлението по храните и лекарствата и Управлението по контрол над наркотичните
вещества. Изтъкнах, че сеансът на Франсин е „злополучен, но не и неочакван пример на отрицателна
реакция. Известно е, че под въздействието на тези вещества настъпват и патологични състояния, които
почти винаги са краткотрайни. Доброволката се възстанови бързо и няма нежелателни последици от
сеанса."
Това беше вярно само в определен смисъл. Франсин била „много добре" на другата сутрин и отишла
на работа, сякаш нищо не се е случило. Тя обаче вярваше твърдоглаво, че напускането на из-
следователския център въпреки съветите ни - и под въздействието на псилоцибин - е била единствено
възможната и дори доблестна постъпка. Моето „съсипващо влияние" не й оставило друг избор. И месеци
по-късно нито Лора, нито аз успяхме да пробием стената от страх заради преживяванията й през онзи ден.
Променихме правилата - вече се осведомявахме дали съпругът или съпругата не са против участието
на доброволците в проекта. Още по-недвусмислено наложихме забрана доброволецът да напуска
болницата без разрешението на изследователския екип.
Случката с Франсин веднъж завинаги заличи надеждите ни да пренесем изследването извън
болницата. Аз се чувствах потресен и разколебан. Франсин беше интелигентна жена, имаше опит с
психеделичните дроги, особено с ДМТ в предишното изследване. От една страна, тя ни предупреди, без да
иска, като се двоумеше нужно ли е да понесе още дози псилоцибин след върховното преживяване с
първата. От друга - не исках да я разочаровам, като я отстраня от проекта. Вероятно трябваше да се замис-
лим след неприятностите й с ДМТ - тя сама се възпираше да не изпадне в напълно психеделично
състояние.
Започвах да се съмнявам в способностите си за преценка. Имах все по-сериозни опасения за даването
на психеделични дози псилоцибин в болнична среда. Но ако не даваме пълни, активно въздействащи дози,
защо изобщо да се занимаваме с това? От по-малките дози нямаше никаква полза, а средата не предразпо-
лагаше към работа с големи.1
Появиха се и конфликти в изследователския екип. Един от най-тежките бе причинен от дипломант,
който се присъедини към нас след първото изследване на реакциите към различните дози. Прехвърлих на
Боб първоначалния подбор на желаещите да участват в изследванията. Обаждаше им се, задаваше първата
поредица от въпроси, за да определи дали са подходящи, и обясняваше в какво изследване би могъл да
участва кандидатът. После обсъждаше с Лора и с мен дали да продължим проучването на този човек.
Макар че не беше незаменим, минаха няколко месеца, докато свикне с работата в проекта, а и той опозна
мнозина от втората вълна доброволци.
Боб бе навлязъл сравнително наскоро в областта на психеделичното и се държеше като дете в
сладкарница. От него бликаше ентусиазъм за проектите и много ни помогна в набирането на доброволци.
За него тези хора бяха очарователни, искаше да прекарва повече време с тях. Обожаваше да участва в
конференции и семинари, на които известни изследователи на психеделичното си припомняха „доброто
старо време", а следващото поколение обсъждаше бъдещите си начинания.
За съжаление обаче не знаеше къде да тегли чертата. Един от доброволците го поканил в дома си да
вземат дроги и Боб дори не помислил да пропусне такава възможност. Когато му натякнах колко съм
разтревожен от постъпката му, той май се обиди и отговори:
- Всички вие го правите толкова отдавна, искам да наваксам.
Изрично го посъветвах да не повтаря грешката си, но той изглежда не разбра думите ми като
забрана. Скоро обаче друг неприятен инцидент ми показа, че не мога да си позволя такова нехайство.
От няколко години предписвах лекарства на Лиан, умна и симпатична млада жена с маниакална
депресия. В един момент при нас постъпи Том, който специализираше психологическа помощ за
пациентите, а аз трябваше да ръководя стажа му. Помоли да му намеря пациент в устойчиво състояние,
склонен да участва в психологически събеседвания, и аз естествено се сетих за Лиан. Всеки от двамата
твърдеше, че терапията е потръгнала чудесно. Дори прекалено, както се оказа.
Още в първите месеци Том и Лиан започнали сексуална връзка, за която не споменаха и думичка.
След още няколко месеца Лиан поискала Том да се разведе, за да се ожени за нея. Той изпаднал в паника и
прекъснал връзката. Лиан внесе в съда искове срещу Том, клиниката и университета. Том пък заплаши, че
ще ме съди за „неизпълнение на служебните задължения", ако университетът не го остави да напусне без
сериозни последствия за него. Ръководството на университета не искаше такъв продължителен, скъп и
твърде шумен процес, постигна извънсъдебно споразумение и моето име не бе споменато в медиите. А аз
осъзнах как мога да си изпатя заради поведението на подчинените си, дори да не знам какво вършат,
затова реших да стегна юздите на разпасалия се Боб.
Той се разплака и ме обвини в несправедливост. Ръководителят на катедрата предложи да го махна
от екипа. Подготовката на друг помощник обаче би отнела нови месеци и реших да му дам втори шанс.
Юрисконсултът на университета поиска да го накарам да подпише декларация, за да прекратя веднага
участието му в проекта при следващо нарушение.
И тогава му хрумна невероятна идея - щом не може да взема дроги с доброволците, защо да не го
прави с мен?
- Още толкова много имам да уча за психеделичните вещества, а вие можете да ми предадете
знанията и опита си. Какъв по-добър начин от едно съвместно „пътешествие"?
Вече имах чувството, че срещу мен седи психиатричен пациент в тежко състояние. Опитах се да
сложа край на приумиците му, колкото се може по-скоро.
- Това няма да се случи. Ако желаеш, прави го с приятелите си. Според мен обаче ще е най-добре да
се подложиш на терапия, за да обсъдиш проблемите си. Задължително е да спазваш професионалните
норми, но изглежда ти е трудно. Той почервеня и пак се разплака. - Съжалявам. Не знам какво ме
прихвана. Просто искам да се впиша в екипа.
Проблемите с Боб се усложниха. Започна да проявява влошеното си отношение към мен и в
разговорите с кандидати за участие в изследванията, забравяше да им даде важни документи за подпис и
статии за четене. Наложи се да го отстраним, а на него видимо му олекна, че повече няма да спазва
ограниченията, които смяташе за несправедливи. Вече можеше да взема дроги с когото си иска. Разни
истории за него непрекъснато стигаха до ушите ми.
Биомедицинският модел ни затрудняваше в набирането на доброволци, както и в насърчаването им
за предстоящите преживявания. Трайните ползи изглеждаха минимални, докато отрицателните реакции се
натрупваха. Не можех нито да приема леко, нито да вместя във възгледите си толкова честите контакти
със странни същества. Колегите, на чиято подкрепа се надявах, не се присъединиха към мен или дори
предпочетоха да се конкурираме в борбата за финансиране и сътрудници. Болничната среда беше
неподходяща и потенциално опасна при изследванията с псилоцибин, настроих се песимистично към
работата с големи дози. Конфликтите в екипа застрашиха вече разколебаната ми увереност, че знам какво
върша.
Дори Марго, при която ходех два пъти месечно за лечебен масаж, започна да се тревожи, макар че
рядко споменавах изследванията по време на сеансите. Тя имаше необичайно изострена интуиция.
Веднъж се омърлуши, както ме гледаше.
- Виждам около теб да блуждаят зли духове. Искат да проникнат в нашата плоскост на битието чрез
теб и дрогите.
Реших, че малко прекалява с увлечението си по „новата епоха" дори за свободомислещ щат като Ню
Мексико. Засмях се и я уверих:
- Е, ако потропат на вратата, няма да им отворя.
И все пак беше права. Около мен се трупаше огромна негативна енергия, разбирайте я както искате -
метафорично, символично или буквално. Какво да сторя? Решението ме споходи скоро, без да го избирам,
и то по много плашещ начин.
Изведнъж откриха тумор на Мариън, бившата ми съпруга. За щастие нямаше разсейки и хирургът
беше убеден, че го е отстранил напълно. По същото време по-малкият й син от предишния брак напусна
училище. Тогава живееше при баща си в Канада.
Мариън ме помоли да се преместим в Канада, за да е по-близо до сина си, а и аз да си отдъхна малко.
На всеки два месеца се връщах за по две седмици в Ню Мексико и се опитвах да провеждам колкото се
може повече изследвания. Изтощението ме налягаше, а и се безпокоях как върви всичко, докато ме няма.
Никой не познаваше проектите и доброволците като мен.
Един от участниците в проекта за определянето на дозите псилоцибин се сблъска с тежки проблеми.
Владан, за чиито преживявания прочетохте в дванадесета глава, изпадаше във все по-дълбок песимизъм с
всяка следваща доза от веществото - отношение от рода на „има ли изобщо смисъл?". Нито веднъж не по-
стигна пробива, на който се надяваше при големите дози. Само ставаше все по-затворен и угрижен.
Когато му казахме, че според нас трябва да прекрати участието си, той си купи полуавтоматична пушка -
„в случай че настъпи Армагедон". Разпалено отричаше всякакво намерение да я използва срещу нас.
Поканих го в кабинета си, за да преценя колко е опасен. Малко се успокоих след двучасовия разговор, но
Владан отказа да се раздели с оръжието.
Получих разрешение за изследване с ЛСД, обаче реших да изчакам. Не вярвах, че е осъществимо в
условията на изследователския център.
И накрая бившата ми будистка общност започна да критикува моите изследвания и да не ми дава
подкрепата си. Тези събития окончателно ме отказаха от психеделичните изследвания. За тях ще разкажа
в следващата глава.
ШЕСТА ЧАСТ
КАКВО Е ВЪЗМОЖНО
Има различни безопасни методи за изследване на физиологията на епифизата у живи хора чрез
съвременните технологии за наблюдение на мозъка. Ако тази жлеза на духа е по-активна по време на
сънища, дълбока медитация или преживяно отвличане от извънземни, това би доказало нейната роля за
появата им. Освен това можем да изясним дали психеделичните дроги пряко въздействат на епифизата.
Ако бъде установено, че епифизата отделя ДМТ непосредствено преди или по време на смъртта, това
ще подкрепи хипотезата за молекулата на духа, която съпровожда излизането на съзнанието от тялото.
Повишените концентрации на ДМТ в телесните течности по време на сънуване или раждане биха ни
насочили към връзката между ендогенния ДМТ и сериозните промени на съзнанието в такива моменти.
Още по-убедително би било, ако открием високи концентрации на ДМТ във върховите мигове на
предсмъртните и мистични преживявания или при преживени отвличания от извънземни.
В друга поредица от експерименти ДМТ може да бъде даван на хора, имали спонтанни психеделични
преживявания, за да сравнят двата вида състояния. Ако те откриват прилика, ще получим доказателство за
ролята на ендогенния ДМТ в естествените състояния.
Най-просто би било да се проучи връзката между ДМТ и „бързите сънища". В случай че вкарването
на ДМТ в организма по време на сън предизвика незабавно типични сънища, ще научим и за ролята на
ендогенното вещество в това присъщо на всички изменено състояние на съзнанието.
Ако даденият на доброволците ДМТ възпроизведе отчасти или изцяло предишни спонтанни
предсмъртни и духовни преживявания или отвличания от пришълци, ще бъдем по-сигурни в твърденията
си за ролята на ендогенния ДМТ в тези преживявания.2
Изброените проекти биха означавали и голяма крачка към узаконяването на изследванията на тези
твърде необичайни състояния на съзнанието, но те вече не са толкова привлекателни за мен, както преди.
По-малко ме интересува „как", отколкото „и какво от това?". Най-важно е приложението, което ще
намерим за тези знания.
Убеден съм, че най-доброто изследователско приложение на психеделичните вещества е в лечението
на типично човешки смущения и усъвършенстването на уникални за човека качества. Да си представим
най-подходящата среда за даване и употреба на психеделични дроги, която би се справила с подобни
предизвикателства.
Такъв център ще бъде разположен в красива природна среда, но ще разполага и с всички необходими
медицински средства за спешни случаи. Прекрасни творби на изкуството биха могли да вдъхновяват
участниците в проектите. Изследователите и помощниците им ще имат психотерапевтична, психеделична
и духовна подготовка, но ще работят под медицински надзор. Ще се провеждат изследвания в областта на
психотерапията, творческите процеси, духовността и смъртта. Ще бъде проучвано и явлението контакти
със същества, както и връзката му с паралелните вселени и тъмната материя.
Непрекъснато се убеждавахме как обстановката в университетския изследователски център влияеше
отрицателно на сеансите с ДМТ. Тази клинична среда създаде още по-тежки проблеми в далеч по-
продължителните сеанси с псилоцибин. Задължително е средата да бъде приятна за участниците, защото
са твърде податливи на внушения и психически уязвими.
Образованието и опитът на лекарите са големи предимства в откриването, разпознаването и
действията спрямо реакциите на организма към различни вещества. Затова законът отрежда на лекарите
правото и отговорността да дават лекарства. А в голямата област на медицината психиатрите имат най-
задълбочена подготовка за човешкото поведение и връзката му с тялото. Но традиционната психиатрична
квалификация трябва да бъде само предварително условие за правото да даваш психеделични вещества на
други хора. Едно от най-важните допълнителни изисквания е и психиатърът да е преживял въздействието
на тези вещества.
Този подход подобрява качеството на документа за осведомено съгласие, дава достъп до
предварителни впечатления за уточняване на хипотезите и засилва съпричастието на изследователя към
преживяванията на доброволците. При бъдещи изследователски проекти в Северна Америка трябва да се
настоява за разрешение от регулаторните органи да следваме примера на европейските си колеги, които се
чувстват длъжни първи да се подложат на такива експерименти.3
Освен това изследователят, който има намерение да дава психеделични дроги на други хора, трябва
първо да изясни честно своите подбуди. По-задълбоченото вникване в религиозните нагласи също е
необходимо, за да проявява изследователят разбиране и да подкрепя доброволците при психеделичните
сеанси.
Преди самият аз да осъществя изследването с ДМТ, изобщо не би ми хрумнало да твърдя, че
познаването на явлението „отвличания от извънземни" е важно за по-успешното провеждане на сеансите.
Но сега съм уверен в това. Смятам, че би помогнало и поне началното запознаване със съвременните
теории за „невидимите светове", паралелните вселени или тъмната материя.
При изследванията в такъв идеален център биха се натрупали изчерпателни данни за реакциите към
различни дози от познатите или нови психеделични вещества. А от малките дози има какво да се научи.
Те обикновено получават оскъдно внимание, но имат голям потенциал за благотворно въздействие.
Мнозина от първите изследователи в психотерапията с психеделични дроги са предпочитали да дават на
пациентите си малки дози, защото те се понасят по-леко, а лечебният резултат е по-траен.
Психеделичните вещества могат да се окажат ценно средство в справянето с най-тревожните
психиатрични и психологически проблеми. Хипотетичният изследователски център би насочил голяма
част от усилията си в тази посока. Трябва обаче да сме подготвени за сблъсъка между противоречиви
възгледи за лечението, който би могъл да възникне при разработването и тълкуването на резултатите от
подобни изследвания.
Възможно е лечението на психични смущения като посттравматичен стрес, злоупотреба с алкохол и
наркотици, страданието и отчаянието, породени от нелечими заболявания.
Посттравматичният стрес улавя хората в капана на миналото, безкрайно ги тласка като с машина на
времето обратно към ужасните случки, които са преживели. Физическото и сексуалното насилие в
детството, последствията от катастрофи и стихийни бедствия стават все по-тежък проблем в нашето
общество. Починалият наскоро холандски психиатър Ян Бастианс е лекувал успешно с психеделични
дроги психичните смущения у хора, оцелели в ада на концентрационните лагери.4
Мнозина употребяват безогледно алкохол и наркотици в опита си да се избавят от болезнени
спомени и чувства. Скоро обаче вредните последствия стават още по-сериозен проблем от първоначалния.
Установено е, че членството в индиански църкви, където се използва пейот, намалява случаите на
алкохолизъм. Успехи в борбата със зависимостта от алкохол и кокаин имат и бразилски църкви,
употребяващи чая аяхуаска.5
Отрицателните реакции към болката и чезнещите сили при нелечими болести пораждат най-
разнообразни страдания, а човек би искал лека и „добра" смърт. В няколко ранни психеделични
изследвания са постигнати обещаващи резултати с големи дози при безнадеждно болни хора.
Възможните изводи от нашето изследване с ДМТ правят работата с умиращите още по-наложителна.
Ако в процеса на умирането се отделя ДМТ, даването му на живите би ги „подготвило" за истинския край.
Но това е крайно деликатна тема. Ако пациентът преживее плашещ сблъсък със собствената си психика
или нематериалните светове, може и да не остане време да му бъде вдъхнато спокойствие. Стигаме и до
въпроса - ами ако няма нищо общо между процеса на умирането и големите дози ДМТ? Възможно е
шокът, загубата на ориентация и уплахата да направят смъртта още по-страшна.
Освен за лечение на клинични случаи, психеделичните вещества могат да бъдат прилагани и за
усъвършенстване на качествата ни в нашето нормално състояние, например творческите дарби,
способностите за решаване на проблеми, духовността и така нататък. Изследователският център, който си
представям, ще се заеме с това внимателно и отговорно. Тази работа в крайна сметка може да помогне на
повече хора и да даде по-голям общ принос от проектите, насочени само към терапия на патологични
състояния.
ДМТ породи идеи, чувства, мисли и образи, до които доброволците иначе никога не биха стигнали
според самите тях. Психеделичните дроги стимулират въображението и е логично да бъдат използвани
като средство за подпомагане на творчеството. Проблемите пред обществото и планетата налагат търсене
на нови идеи, а не само на нови и по-мощни технологии. Едва ли бих могъл да преувелича
необходимостта от рязко подобряване на нашето мислене и психеделичните вещества са потенциално
средство за постигането на тази цел.
Различни възгледи за въображението засягат и божествената природа на това качество. Замисълът и
създаването на новото ни позволява да се докоснем до мощта на Бог като творец. Така се връщаме към
ролята на психеделичните вещества в духовността. В двадесета глава посочих разумен път към
включването на психеделичните вещества в духовни учения.
Може да се спори какво е биологично, психологическо или духовно. Решаването на вътрешните
конфликти, прекратяването на вредна обвързаност с хора или с вещества и стимулирането на
въображението могат да бъдат осъществявани и подкрепяни с някой от тези три модела. Но излизаме
далеч извън зоната на удобното и привичното, когато след психеделични сеанси хората ни разказват за
контакти и взаимодействие с наглед самостоятелни нематериални същества. Как да изучаваме тези
свойства на ДМТ „отвъд измеренията"?
Трябва да започнем, като приемем, че тези видове преживявания „изглеждат действителни". С други
думи, те може би ни показват какво представляват алтернативните реалности. Първите опити за
систематично изучаване на контактите трябва да установят доколко последователно и устойчиво е
присъствието на съществата. Ако шокът от сблъсъка с тях отслабне, възможно ли е да продължим,
разширим и задълбочим взаимодействието си с тях? И дали хората, срещащи същества с подобна
външност, поведение и „среда на обитаване", ще разкажат и за приличащи си послания и информация?
В такъв център ще се провеждат не само изследвания. Експериментите първо ще установят най-
доброто приложение на психеделичните дроги за конкретни цели - лечебни, творчески или духовни. И
както в други подобни среди, където се изпробва новаторско лечение, много хора ще се възползват от тези
специализирани дейности. По време на престоя им ще има по-малко събиране на данни и по-голямо
внимание към резултата.
Естествено следствие от натрупването на опит и знания ще бъде превръщането на обучението във
важна дейност. Постоянно ще има възможности за квалификация на специалисти от всички области,
където е възможно да се използват психеделични вещества. И накрая в изследователския център ще има
пълна библиотека и база данни.
Епилог
Макар и мъчително в професионално и лично отношение, изследването с психеделични дроги в Ню
Мексико несъмнено беше най-вдъхновяващият и забележителен период в моя живот. Възобновяването на
този вид изследователска работа в САЩ беше отдавнашна мечта за мен и аз се радвам, че бях на
подходящото място и в подходящия момент, за да я осъществя.
Като клиничен изследовател с продължителна психотерапевтична и духовна подготовка вярвах, че
съм способен да започна отново психеделичните изследвания. Отчасти беше вярно, отчасти не бях готов
за пътищата, по които ни поведе молекулата на духа. Успяхме да отворим врата, останала заключена цяло
поколение. Но подобно на кутията на Пандора, щом веднъж се отвори, през нея изскочи сила с особени
свойства. Сила, която изцеляваше, нараняваше, стряскаше (или беше безразлична) по необуздан и
непредвидим начин. На всеки завой я чувах да ни вика с благ, дързък, примамлив и плашещ глас. Но
въпросът оставаше все същият.
Въпросът, с който Сол (още не сте чели за този доброволец) се сблъска в първия си сеанс с голяма
доза ДМТ. Да завършим с неговата история.
Психолог, семеен мъж, 34-годишен, Сол беше жилав, енергичен и склонен към ирония. Беше
употребявал психеделични дроги около 40 пъти, а с медитация се занимаваше от двайсетина години.
(Стараех се да набирам доброволци, запознати с медитацията. Те като че ли се справяха по-добре с
началното напрежение от изблика на ДМТ, освен това ми помагаха да сравня медитацията с
предизвиканите от дрогата състояния на съзнанието.) Обясни желанието си да участва в изследването на
реакциите към различните дози така:
- Чувал съм за ДМТ и отдавна исках да го опитам. Харесва ми, че ще преживея въздействието в
болница под медицинско наблюдение.
След сеанса с голямата доза ми изпрати писмо: „Празното пространство в стаята засия. Появиха се
големи кристални призми, хаотични светлини се пръснаха във всички посоки. По-сложни и красиви
геометрични фигури запълниха зрителното ми поле. Усещах тялото си хладно и леко. Щях ли да загубя
съзнание? Затворих очи и въздъхнах: „О, Господи!". Не чувах нищо, но съзнанието ми беше запълнено с
някакъв шум като ехо от голяма камбана. Не знаех дали дишам. Вярвах, че всичко ще бъде наред и
пропъдих тази мисъл, преди да съм изпаднал в паника.
Екстазът беше толкова силен, че тялото ми не можеше да го побере. Почти по принуда почувствах
как съзнанието изхвърча и остави телесния си носител.
От бушуващ гигантски водопад на пламтящи цветове, нахлуващ към мен, от ревящата тишина, от
неописуемата радост излязоха... или по-скоро изникнаха те. Бяха приветливи и любопитни, почти
пропяха: - Сега виждаш ли?
Усещах как въпросът им запълва всяко кътче от съзнанието ми: „Сега виждаш ли? Сега виждаш
ли?". Тези напевни гласове бяха като тежък натиск върху моето съзнание.
Нямаше нужда да отговарям. Все едно някой да ме попита в безоблачно пладне насред пустините на
Ню Мексико: „Ярка ли е светлината?". Въпросът и отговорът са едно и също. Към моето „Да!" се добави
„Разбира се!", а накрая прочувственото „Най-сетне!".
„Взирах се" с мисления си поглед, преценявахме се взаимно. Те изчезнаха във водопада от цветове,
който вече избледняваше, а аз започнах да чувам звуците в стаята. Знаех, че се връщам. Усетих дишането
си, лицето си, пръстите си, смътно осъзнавах спускаща се тъма. Имаше ли в нея пламъци, дим, прахоляк,
сражаващи се войски, огромно страдание? Отворих очи."
Бележки
Посвещение
1. Jean Toomer and Rudolph P. Byrd, Essentials ( Athens: University of Georgia Press, 1991), 27.
Благодарности
1. Със субсидии от Националните институти по здравеопазване бяха финансирани проектът за
мелатонина (RR00997-10), изследванията на ДМТ и псилоцибина (RОЗ DА06524 и R01 DА08096),
както и общите дейности на Центъра за клинични изследвания (М01 RR00997).
Пролог
1. Разбира се, най-прекият път за вкарването на ДМТ в мозъка е инжектирането направо
в този чувствителен орган. Не знам за изследвания, при които на хора да са давани психеделични
дроги по този начин. Има обаче статия, в която е описано пряко вкарване на ЛСД в
гръбначномозъчната течност, а тъй като тя облива непрекъснато мозъка, дава пряк достъп на
веществото до него. В този случай въздействието на ЛСД започнало „почти мигновено". Paul Koch,
“Studies in Routes of Administrarion and Counteracting Drugs”, in Lysergic Acid Diethylamide and Mescaline in
Experimental Osychiatry, edited by Louis Cholden (New York: Grune & Stratton, 1956), 8-12.
2. Имало е хора, които са употребявали ДМТ с венозни инжекции за удоволствие. Един
от мъжете, с които разговарях в процеса на уточняване на таблицата за степенуване на
впечатленията, го вземал по този начин през 60-те години. Според него венозната инжекция
действала „само мъничко по-бързо" от пушенето.
3. William J. Turner Jr. and Sidney Merlis. “ Effect of Sonte Indolealkylamines on Man”, Archives of
Neurology and Psychiatry 81 (1959): 121 – 129.
Първа глава
1. За обзори на историческите данни, отнасящи се до значението на срещащите се в природата
психеделични вещества, вж. Marlene Dobkin de Rios, Hallucinogens: Cross-Cultural Perspectives
(Albuquerque, MN: University of New Mexico Press, 1984); Peter Furst, Flesh of the Gods: The Ritual Use of
Hallucinogens (New York: Waveland,1990). За повече размисли по тези въпроси вж. Ronald Siegel,
Intoxication: Life in Pursuit of Artificial Paradise ( New York: EP Dutton, 1989); Terence McKenna, Food of the
Gods ( New York: Bantam, 14993); Paul Devereux, The Long Trip: A Prehistory of Psychedelia ( New York:
Penguin, 1997). Уосън е най-изчерпателен по въпроса за ранните духовни функции на природните
психеделични вещества - вж. R. Gordon Wasson, Carl a. P. Buck, and Stella Krammrisch, Persephone’s
Quest: Entheogens and the Origins of Religion (New Haven, CT: Yale University Press, 1988). За по-подробен
анализ на конкретни растения и тяхната роля в обществата на коренното население вж. Richard E.
Schultes and Albert Hofmann, Plants of the Gods (New York: McGraw Hill,1979). За химията на тези
растения вж Richard E. Schultes and Albert Hofmann,The Botany and Chemistry of Hallucinogens, 2 nd ed.
(Sprngfield. IL: Charles C. Thomas, 1980); Jonathan Ott, Pharmacotheon (Kennewick, WA: Natural Products
Co., 1993). Удоволствие е да се прочете и разказът на Алберт Хофман как е открил ЛСД – LSD: My
Problem Child ( New York: McGraw Hill, 1980).
2. Невротрансмитерите дават възможност за химически връзки между нервните клетки в
мозъка. Предаващата клетка отделя невротрансмитер, който се свързва със специални рецепторни
участъци на приемащата клетка. Досегът на невротрансмитер с рецептор дава начало на поредица
от събития, завършваща с отделянето на невротрансмитер и от приемащата клетка, с което
процесът продължава нататък по веригата. Сред другите по-известни невротрансмитери са
норепинефринът (норадреналинът), ацетилхолинът и допаминът
3. За да придобиете представа какво огромно количество данни са натрупани през онези
години, вж Abram Hoffer and Humphrey Asmond, The Hallucinogens ( New York: Academic Press, 1967).
Удивително е, че и почти четири десетилетия след издаването на книгата тя си остава най-добрият
достъпен учебник за тези дроги.
4. Превъзходен обзор на научната основа на психотерапията с помощта на психеделични дроги
е Walter N. Pahnke et al., “The Experimental Use of Psychedelic (LSD) Therapy", Journal of the American
Medical Association 212 (1970): 1856-1863.
5. Aldous Huxley, Doors of Perception and Heaven and Hell (New York: HarperCollins, 1990).
6. Историците често противопоставят безогледния подход към употребата на психеделичните
дроги в стил „всички да взимат", прилаган от Лиъри, и възгледа на Хъксли, че тяхното използване
трябва да бъде ограничено в тесен елитарен кръг от водачи и творци. И все пак си остава факт, че
без сравнително незаконния подход на Лиъри (вж. Timothy Leary, Flashbacks [New York: JP Tarcher,
1997) и Кен Киси (Paul Perry, On the Bus [St. Paul, MN: Thunder's Mouth Press, 1997) едва ли мнозина от
нас биха имали възможност да се запознаят с въздействието на тези дроги.
7. Rick J. Strassman, ,,Adverse Reactions to Psychedelic Drugs. A Review of the Literature", Journal of
Nervous and Mental Disease 172 (1984): 577-595.
8. Разгласените наскоро разкрития за ролята на ЦРУ в упояването на нищо неподозиращи
граждани и наборни войници с ЛСД и други психеделични дроги само добавиха срам и неловкост
към бездруго болезнената смесица от чувства, които темата буди. Martin A. Lee and Bruce Shlain, Acid
Dreams: The Complete Social History of LSD, the CIA, the Sixties, and Beyond (New York: Grove Press, 1986);
Jay Stevens, Storming Heaven: LSD and the American Dream (New York: Grove Press, 1998) - в книгите е
разгледана изчерпателно тази твърде неприятна глава от историята на разузнавателните операции
на американските тайни служби вътре в страната.
9. Stanley Schachter and Jerome E. Singer, ,,Cognitive, Social, and Physiological Determinants of
Emotional State", Psychological Review 69 (1962): 379-399.
10.Освен че са породили такова изобилие от наименования, психеделичните вещества имат и
какви ли не почитатели. Не познавам други дроги, може би с изключение на марихуаната, заради
които да съществуват такова множество организации, посветили се да разпространяват знания за
тях и да поощряват употребата им. Има десетки психеделични организации с хиляди членове, които
си плащат и членски внос. Те издават списания, бюлетини и брошури, поддържат сайтове в
Интернет. Организират и спонсорират конференции, публикуват и разпространяват книги.
Покойният д-р Фридмън от Калифорнийския университет в Лос Анджилис, един от по-ранните
изследователи на ЛСД и вдъхновител на моето изследване, измисли термина „култоген". С него
отрази фанатизма, с който защитници и противници на тези дроги се опитват да наложат своите
простички и едностранчиви описания на въздействията им. Любителите на опиати и кокаин не се
организират толкова дейно. Какво е уникалното свойство на психеделичните вещества,
пробуждащо такъв проповеднически плам?
11. Дроги от други химически семейства също могат да въздействат психеделично, но само в
много тесен диапазон на дозирането им. Например някои вещества в растения от семейството на
беладоната предизвикват халюцинации и изменения в мисловните процеси. Само че въздействието
им е в контекста на объркване и делириум с опасни смущения в сърдечните функции и регулира
нето на телесната температура. Най-често човек няма ясни спомени, а от „мъничко прекаляване"
може да настъпи сериозно отравяне и смърт. Затова пък няма случаи, в които психеделичните
дроги да са били пряката причина за фатален край. Дроги като кетамина и фенциклидина
(„ангелския прах") също имат психеделично въздействие. Само че основната им употреба е като
общи обезболяващи и в големи дози причиняват безсъзнание. При „класическите" психеделични
дроги като ЛСД или мескалин няма общо обезболяване.
Освен това кетаминът, фенциклидинът и дрогите на основа на беладоната оказват
психоактивното си въздействие чрез различни фармакологични механизми в сравнение с ЛСД,
псилобицина и ДМТ. За целите на тази книга съм ограничил определението си за психеделични
вещества с онези, които имат подобни структури и фармакологични свойства. Всички и всякакви
вещества с психеделични свойства са разгледани в Peter Stafford, Psychedelics Encyclopedia (Berkeley,
CA: Ronin Press, 1992).
12. Метиловите групи, състоящи се от един въглероден атом и три водородни атома, сами по
себе си са най-простата възможна добавка към една органична молекула.
13.5-метокси-ДМТ е активната съставка в секрета от отровните жлези на жабата Bufo alvarius,
обитаваща пустинята Сонора. Дрогата не се добива чрез облизване на тези жаби, както се твърди
понякога в масмедиите. Безстрашните й любители си хващат жаба и безболезнено „издояват"
отровата върху стъклена плочка. Пускат жабата, изсушават секрета и го пушат с лула. Вж. Wade
Davis and Andrew T. Weil, ..Identity of a New World Psychoactive Toad", Ancient Mesoamerican (1988): 51-59.
Втора глава
1. Alexander Shulgin and Ann Shulgin, TIHKAL (Berkeley, CA: Transform Press, 1997), 247-284.
2. R. H. F. Manske, "A Synthesis of the Methyl-Tryptamine and Some Derivatives", Canadian
Journal of Research 5 (1931): 592-600.
3. O. Goncalves de Lima, "Observa§oes Sobre o Vihno da Jurema Utilazado Pelos Indios Pancarii de
Tacaratu (Pernambuco)", Arquiv. Inst. Pesquias Agron. 4 (1946): 45-80; M. S. Fish, N. M. Johnson, and E. C.
Horning,
"Piptadenia Alkaloids Indole Basis of P. Peregrina (L.) Benth. and Related Species", Journal of the American
Chemical Society 77 (1955): 5892-5895.
4. Stephen Szara, "The Social Chemistry of Discovery: The DMT Story", Social Pharmacology 3
(1989): 237-248.
5. Stephen Szara, "The Comparison of the Psychotic Effects of Tryptamine Derivatives with the
Effects of Mescaline and LSD-25 in Self-Experiments", in Psychotropic Drugs, edited by W. Garattini and V.
Ghetti. (New York:
Elsevier, 1957), 460-467.
6. A. Sai-Halasz, G. Brunecker, and S. Szara, "Dimethyltryptamin: Bin Neues Psychoticum",
Psychiat. Neurol., Basel 135 (1958): 285-301.
7. A. Sai-Halasz, "The Effect of Antiserotonin on the Experimental Psychosis Induced by
Dimethyltryptamine", Experientia 18 (1962): 137-138.
8. D. E. Rosenberg, Harris Isbell, and E. J. Miner, "Comparison of Placebo, N- Dimethyltryptamine,
and 6-Hydroxy-N-Dimethyltryptamine in Man", Psychopharmacology 4 (1963): 39-42.
9. Jonathan Kaplan, Lewis R. Mandel, Richard Stillman, Robert W. Walker, W. J. A. Vandenheuvel,
J. Christian Gillin, and Richard Jed Wyatt, "Blood and Urine Levels of N,N-Dimethyltryptamine Following
Administration
of Psychoactive Dosages to Human Subjects", Psychopharmacology 38 (1974): 239-245.
10. Timothy Leary, "Programmed Communication During Experiences with DMT", Psychedelic
Review 8 (1966): 83-95.
11.Тази несигурност за въздействието на ДМТ помогна дрогата да остане сравнително далеч от
общественото внимание, докато Терънс Маккена не започна да я възхвалява публично към средата
на 80-те години. Маккена повече от всеки друг има роля за изостряне на интереса към ДМТ до
сегашното безпрецедентно равнище чрез лекции, книги, интервюта.
12. Чудесен обзор на данните за ендогенния ДМТ има в Steven A. Barker, John A. Monti, and
Samuel T. Christian, ,,N,N-Dimethyltryptamine: An Endogenous Hallucinogen", International Review of
Neurobiology 22 (1981): 83-110.
13. J. Christian Gillin, Jonathan Kaplan, Richard Stillman, and Richard Jed Wyatt, ,,The Psychedelic Model
of Schizophrenia: The Case of N,N- Dimethyltryptamine", American Journal of Psychiatry 133 (1976): 203-208
14. Каквито и да са възраженията срещу теорията, свързваща ДМТ с шизофренията, струва си
да отбележим, че през тези 25 години, откакто бе изоставена, не се появиха други обосновани
обяснения.
15.Изключително интересно е как променливите ветрове на обществените и политическите
пристрастия оформят текущите задачи на научната общност. Сега има поток от финансиране и пуб-
ликации за „кетаминовия модел" на шизофренията. Както вече споменах, кетаминът е
обезболяващо лекарство, което при ниски дози има психеделично въздействие. Също както при
„класическите" психеделични дроги има известно припокриване между въздействието на кетамина
и симптомите на шизофренията. Вероятно обаче и разликите са не по-малко, отколкото в случая с
типичните психеделични вещества.
Има поне две причини за сегашния сравнително безпрепятствен напредък в направлението на
кетамина. Вече съществуват много повече таблици за оценка, които могат да сравнят шизофре-
ничните състояния със състоянията, предизвикани от дроги. Те дават по-обективна, математическа
подкрепа за приликите между шизофренията и кетаминовата интоксикация. Този подход обаче
може и да замазва действителните клинични разлики. Именно тези съвсем реални несъвпадения
разубедиха предишни изследователи да се опират на удобните сравнения между типичните пси-
хеделични вещества и симптомите на шизофренията. Другата (и вероятно най-важна) особеност на
кетамина е фактът, че той е „законна" дрога. Наложени са съвсем малко ограничения за
използването му в изследвания с хора. Но напоследък се забелязва разрастване на употребата му за
удоволствие, съответно се затяга и контролът над него. Освен това загрижеността, че
симптоматиката на шизофренията се влошава от въздействието на кетамина, поражда по-силно
безпокойство спрямо психеделичните изследвания с това вещество подобно на случаите с по-ста-
рите психеделични дроги.
16. Не е сложно да се синтезира ДМТ в лаборатория, като се започне „от нулата". Умерено
опитен и знаещ химик ще се справи за няколко дни без особени усилия. Трудно е обаче да се
сдобиеш с необходимите съставки или прекурсори. Федералните органи за контрол над
наркотиците наблюдават строго тези съставки, а за закупуване на вещество, което може да бъде
превърнато в психеделична дрога, е необходимо специално разрешение.
17. Toshishiro Takahashi, Kazuhiro Takahashi, Tatsuo Ido, Kazuhiko Yanai,
Ren Iwata, Kiichi Ishiwata, and Shigeo Nozoe, ,, HC-Labelling of Indolealkylamine Alkaloids and the
Comparative Study of Their Tissue Distribution", International Journal of Applied Radiation and Isotopes 36
(1985): 965-969; Kazuhiko Yanai, Tatsuo Ido, Kiichi Ishiwata, Jun Hatazawa, Toshishiro Takahashi, Ren Iwata,
and Taiju Matsuzawa, ,,In Vivo Kinetics and Displacement Study of Carbon-1}-Labeled Hallucinogen, N,N-
[uC]Dimethyltryptamine", European Journal of Nuclear Medicine 12 (1986): 141-146.
18. С невероятно постижение на „преднаучната химия" коренното население на Южна
Америка се е научило да съчетава растения, съдържащи ДМТ, с други растения, съдържащи анти-
МАО вещества, или инхибитори на МАО. Погълнат заедно с тези инхибитори, ДМТ не се разгражда
достатъчно дълго от ензимите, за да навлезе в кръвообращението и да окаже психичното си въздей-
ствие, преди равнищата на МАО да се възстановят и да го премахнат. Това е тайната на орално
активния ДМТ в чая аяхуаска. По-бавното усвояване през стомаха и червата води до въздействие
на ДМТ в чая, траещо 4-5 часа, а не броени минути, както при инжектирания ДМТ.
Трета глава
1. Willis W. Harman, Robert H. McKim, Robert E. Mogar, James Fadiman,
and Myron J. Stolaroff, ,,Psychedelic Agents in Creative Problem-Solving:
A Pilot Study", Psychological Reports 19 (1966): 211-227.
2. Повече от 20 години по-късно - през 1995 г., се запознах с Дороти Фейдимън в Манаус
насред Бразилска Амазония. Когато се върна в Калифорния, тя ми изпрати своя видеофилм от 70-те
години за светлината - „Блясък". Кръгът най-сетне бе затворен.
3. Чакрата Корона, или Хилядолистен лотос, не съвпада с „третото око", което е
разположено по средата на челото малко над очите и анатомично повече съответства на
хипофизата.
4. Изследвания в науките за мозъка направиха по-ясна връзката между
гръбначномозъчната течност и съзнанието. В клетките по повърхността на вентрикулите има
голямо количество особени рецептори за серотонин. Тъкмо тези клетки произвеждат гръбнач-
номозъчната течност. А ЛСД се свързва с рецепторите им изключително активно. Може би
психеделичните дроги наистина имат такава сила да причиняват изменени състояния на
съзнанието, защото контролират отделянето на тази присъща за мозъка течност. Декарт и
последователите му сигурно биха се смели от сърце на тези „съвременни" Открития!
5. Rene Descartes, ,,The Inter-Relation of Soul and Body", in The Way of Philosophy, edited by P.
Wheelright (New York: Odyssey, 1954), 357.
6. Не знаем дали отворът в черепа - фонтанелата, разположен точно над епифизата на
бебето, пропуска достатъчно светлина, за да има тя въздействие върху жлезата.
7. Aaron B. Lerner, James D. Case, Yoshiyata Takahashi, Teh H. Lee, and Wataru Mori, ,,Isolation
of Melatonin, the Pineal Gland Factor That Lightens Melanocytes", Journal of the American Chemical Society 30
(1958): 2587.
8. F. Karsch, E. Bittman, D. Foster, R. Goodman, S. Legan, and J. Robinson, ,,Neuroendocrine Basis
of Seasonal Reproduction", Recent Progress in Hormone Research 40 (1984): 185-232.
9. Епифизата се пълни с калций в процеса на остаряване. Калцифицираната жлеза е
великолепен маркер за средната линия на черепа при рентгенови снимки и компютърна
томография. Но съвсем малки количества от калция се трупат в клетките, произвеждащи
мелатонин. Спадането на количеството мелатонин в организма не се дължи на калцификацията на
епифизата.
10. Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, E. Jonathan Lisansky, and Glenn T. Peake, ,,Elevated
Rectal Temperature Produced by All-Night Bright Light Is Reversed by Melatonin Infusion in Men", Journal of
Applied Physiology 71 (1991): 2178-2182
11. Ранното утро е и най-вероятният период за сънуване и някои изследвания подсказват, че
големи дози мелатонин стимулират сънуването. Ние нямахме възможност да проверим това в
нашите изследвания, защото участниците трябваше да стоят будни с отворени очи, за да потиска
светлината образуването на мелатонин в организмите им. Ако той наистина стимулира сънуването,
бихме очаквали не толкова ярки сънища при доброволците, у които образуването му бе потиснато.
Интересно е обаче, че лекарствата, възпиращи образуването на мелатонин през нощта, по-скоро
стимулират, а не потискат сънищата.
Четвърта глава
1. Макар че ДМТ вероятно е причина и за духовни, и за психопатични преживявания, важно е
те да бъдат различавани. Наистина има известно припокриване между духовните преживявания и
психозите - например вълнуващото чувство за наближаващо откровение, по-ярките зрителни и
слухови възприятия и промяната в субективното чувство за време.
Но обикновено мистичните преживявания са резултат от зряло и съзнателно усилие за
постигането им. Практикуващият се стреми към тях в интелектуален и морален контекст, който ги
подкрепя и поощрява, а и преживяването им е приемливо и одобрено от обществото.
От друга страна, симптомите на шизофренията най-често са неочаквани, нежелани и се
проявяват у хора, които вече имат поведенчески и емоционални проблеми. Обществото се отнася с
нетърпимост към изразяването им.
Както и при нашите доброволци, основата и средата влияят не по-малко от самата дрога върху
преживяванията с ДМТ. Как човек ще се приспособи към присъствието в своя живот на естествено
образувал се ДМТ, зависи от още по-широко съчетание на основа и среда: кой е човекът, какво е
преживял и очаква, как понася и тълкува въздействието на ДМТ и каква е средата, в която го
преживява.
2. Rick J. Strassman, Otto Appenzeller, Alfred J. Lewy, Clifford R. Quails, and Glenn T. Peake, ,,Increase in
Plasma Melatonin, beta-Endorphin, and Cortisol After a 28.5 Mile Mountain Race: Relationship to Performance
and Lack of Effect of Naltrexone", Journal of Clinical Endocrinology and Metabolism 69 (1989): 540-545.
„Друсането" при бегачите не е само еуфория, дължаща се на повече ендорфини. Има и промени
в сетивните възприятия: трепкане и просветляване на зрителното поле, усещане за олекване на
тялото, стигащо почти до реене над земята, представа за рязко забавено протичане на времето. За
всички тези явления разказват и доброволци след малка доза ДМТ. Може би бегачите и
доброволците описват едно и също биологично явление: повишени, но не напълно психеделични
равнища на ДМТ в мозъка. При бегачите засиленото отделяне на адреналин и норадреналин би
могло да стимулира синтеза на ДМТ в епифизата и да причини естествено преживяванията,
присъщи на малки дози от дрогата. За съжаление нямахме възможност да измерваме на място кон-
центрациите на ДМТ в кръвта им, за да проверим тази хипотеза.
3. Robin M. Murray, Michael C. H. Oon, Richard Rodnight, James L. T. Birley, and Alan Smith,
,,Increased Excretion of Dimethyltryptamine and Certain Features of Psychosis. A Possible Association",
Archives of General
Psychiatry 36 (1979): 644-649.
4. L. Bigelow, ,,Effects of Aqueous Pineal Extract on Chronic Schizophrenia". Biological Psychiatry
8 (1974): 5-15.
5. Richard Jed Wyatt, J. Christian Gillin, Jonathan Kaplan, Richard Stillman, Lewis R. Mandel, H. S.
Ahn, R. W. Walker, and W. J. A. Vandenheuvel, „ N,N-Dimethyltryptamine - A Possible Relation to
Schizophrenia?",
Advances in Biochemical Psychopharmacology 11 (1974): 299-313.
6. Jace Callaway, ,,A Proposed mechanism for the visions of dream sleep", Medical Hypotheses 26
(1988): 119-124.
7. Магнитните полета също могат да въздействат на съзнанието, както при изменените
състояния, които човек забелязва на определени места, често наричани „силови точки". При
изследвания, проведени неотдавна, са описани магнитни полета, които повлияват функциите на
епифизата и по-конкретно - потискат образуването на мелатонин. Това би могло да насочи
енергията и съставките към образуване на ДМТ.
С предполагаемата връзка между ДМТ и отвличанията от пришълци се занимавам в друга
глава. Но тук е подходящо да отбележа, че тези преживявания понякога се случват близо до про-
водници с високо напрежение и сила на тока, около които има и силни магнитни полета. Освен това
срещите с пришълци често се случват на определени места, което подсказва въздействие на
магнитни полета.
И други изследователи се занимават сериозно с хипотезата за влиянието на силни магнитни и
електромагнитни полета при преживени „срещи и отвличания от пришълци". Събраните досега
данни до голяма степен потвърждават хипотезата. Б. пр.
8. Jane Butterfield English, Different Doorway: Adventures of a Caesarean Born (Mt. Shasta, CA: Earth
Heart, 1985).
Гроф е разработил „психеделична" терапия без дроги, в която се прилага продължителна
хипервентилация на организма. От 30 до 60 минути контролирано усилено дишане причинява
силно изменено състояние на съзнанието, което мнозина сравняват с преживяванията от голяма
доза психеделични вещества. Този похват води до няколко сериозни промени в обмяната на вещест-
вата: кръвта става по-алкална, съдържанието на калций намалява, кръвно-мозъчната бариера губи
от своята ефективност, рязко се повишават концентрациите на стресови хормони. Всичко това
може би се съчетава, за да задейства рядко използвани механизми за синтез на ДМТ в епифизата.
Вж. Stanislav Grof, The Holotropic Mind (New York: HarperSanFrancisco, 1993).
Пета глава
1. Daniel X. Freedman, ,,On the Use and Abuse of LSD", Archives of Genera] Psychiatry 18 (1968):
330-347.
2. Не правехме тези проби за наркотици, за да отсяваме доброволците. Всъщност за нас
беше интересно да проверим ще има ли разлика в психеделичните преживявания при хората, които
употребяват наркотици за удоволствие. Преди първото изследване имаше съвсем малко
положителни проби, а данните при тези участници не се различаваха съществено в сравнение с
останалите. Затова в по-нататъшните изследвания се отказахме от тези скъпи анализи.
3. Молехме доброволците да познаят каква доза са получили във всеки сеанс с двойно
обективиране. Лесно отгатваха коя е голямата доза. Много любопитно обаче се оказа трудното
различаване на двете междинни дози - 0,1 и 0,2 мг/кг. Още по-изненадващо беше, че мнозина
доброволци бъркаха малката доза с плацебото - соления разтвор. Таблицата за оценка на
впечатленията се оказа по-обективен метод от субективните им догадки. Въпросникът ясно
показваше, че доза от 0,2 мг/кг има по-силно психологическо въздействие от 0,1 мг/кг.
Шеста глава
1. Rick J. Strassman, ,,Human Hallucinogenic Drug Research in the United States: A Present-Day Case
History and Review of the Process", Journal of Psychoactive Drugs 23 (1991): 29-38
2. Необходимо е ДМТ да бъде във формата на сол, за да се разтваря във вода, както е и с
кокаина - чистото вещество е неразтворимо във вода за разлика от различните си соли.
Осма глава
1. Gillin et al. (1976), and B. Kovacic and Edward F. Domino, ,,Tolerance and Limited Cross-Tolerance to
the Effects of N,N-Dimethyltryptamine (DMT) and Lysergic Acid Diethylamide-25 (LSD) on Food-Rewarded
Bar Pressing in the Rat", Journal of Pharmacology and Experimental Therapeutics 197 (1976): 495-502.
2. Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, and Laura M. Berg, ,,Differential Tolerance to Biological and
Subjective Effects of four Closely Spaced Doses of N,N-Dimethyltryptamine in Humans", Biological Psychiatry
39 (1996): 784-795.
Девета глава
1. Резултатите от изследването на прага на чувствителността бяха публикувани през 1994 г. в
списанието на д-р Фрийдмън - „Архиви на общата психиатрия". Фрийдмън придирчиво ни караше
да поправяме и пренаписваме текстовете. За съжаление почина една година преди появата на
статиите и не видя как бе оповестено сбъдването на отдавнашната му мечта - възобновяването на
изследванията с психеделични дроги при хора. Вж. Rick J. Strassman and Clifford R. Quails, ,,Dose-
Response Study of N,N-Dimethyltryptamine in Humans. I: Neuroendocrine, Autonomic, and Cardiovascular
Effects", Archives of General Psychiatry 51 (1994): 85-97; Rick J. Strassman, Clifford R. Quails, Eberhard H.
Uhlenhuth, and Robert Kellner, ,,Dose-Response Study of N,N-Dimethyltryptamine in Humans. II: Subjective
Effects and Preliminary Results of a New Rating Scale", Archives of General Psychiatry 51 (1994): 98-108
Десета глава
1. Трябва да се прави разлика между тази класификация и данните, които получихме с
таблицата за оценка на халюциногенното въздействие. По-нататък описвам разработването и
приложението й, но си струва тук да спомена какво измерва. Неин обект е съзнанието, а не
отделният доброволец. Таблицата дава цифров диапазон за оценка на различните страни от острата
интоксикация с ДМТ въз основа на теоретичен модел за работата на съзнанието. Според тази
система няколко функции - сред тях възприятията, чувствата, усетът за тялото, мисленето и на-
виците се сливат в това, което ние смятаме за текущото си психично състояние.
А типовете въздействия в тази глава се отнасят до преживяванията на хората, не до техните
съзнания. Различните страни на силното въздействие не определят смисъла и съдържанието на пре-
живяването. Само в контекста на уникалните за индивида тяло, дух и съзнание намираме
истинския смисъл на сеансите.
Единадесета глава
1. Тази идея се споделя от мнозина, които употребяват психеделични дроги като помощно
средство в личното си израстване — пречистващите и освобождаващите свойства на катарзиса.
Могъщото, разтърсващо емоционално преживяване може да се окаже по-полезно от дългия
словесен анализ на същия конфликт. В клиничната практика обаче са необходими и двата метода
за справяне с пречките пред емоционалното развитие. Катарзисът без разбиране може и да не се
окаже полезен в дългосрочен план. Но прозрението без досег с емоциите обикновено не води до
никакъв напредък.
Дванадесета глава
1. Каньонът Чако е място с необикновени развалини на три часа път с кола северозападно от
Албъкърки. Индианците анасази, вероятни предшественици на сегашните племена пуебло, са го
обитавали столетия наред. Въпросите откъде са дошли анасази и къде са отишли, когато
изоставили каменния си град но средата на XIII век, остават две от най-големите археологически
загадки в света. Те са имали извънредно точни и подробни знания по астрономия и са поддържали
живота си с методи в напояването и земеделието, които смайват при минималните валежи в този
район. Каньонът Чако омагьосва всеки посетител, мнозина отиват там, обзети от почти мистичен
плам.
2. Древните нордически племена са прилагали руните и за предсказания, както се
използва „И Цзин" или картите таро. Едно хилядолетие преди новата ера за целта са използвани
каменни плочки с издълбани на тях символи. В съвременните руни има 25 символа.
3. „Regular” в испанския език означава нормално, всекидневно. Правилното
произношение е с ударение на последната сричка.
4. В класическата древногръцка философия и в неоплатонизма Логосът е космическият
разум, който внася в света ред, цел и ос- мисленост.
5. Вж. например „Учението на дон Хуан" от Карлос Кастанеда.
Тринадесета глава
1. Z. Boszormenyi and Stephen I. Szara, „ Dimethyltryptamine Experiments with Psychotics",
Journal of Mental Science 104 (1958): 445-453.
2. Turner and Merlis (1959).
3. Гъмби е герой от детско телевизионно шоу в САЩ през 50-те и 60-те години. Направен е от
подобно на глина вещество, излято върху телена мрежа. Така може да бъде огъван във всевъзможни пози
и форми, което е било любимо занимание на децата със собствените им фигурки на Гъмби.
Четиринадесета глава
1. John E. Mack, Abduction (New York: Ballantine, 1994) and Passport to the Cosmos (New York: Crown,
1999).
Петнадесета глава
1. Raymond A. Moody, Life After Life (New York: Bantam Books, 1988); and Kenneth Ring, Life at
Death: A Scientific Investigation of the NearDeath Experience (New York: Coward, McCann, and Geoghegan,
1980).
2. W. Y. Evans-Wentz, Tibetan Book of the Dead (New York: Oxford University Press, 1974).
3. Rinpoche Sogyal, The Tibetan Book of Living and Dying (New York: HarperSanFrancisco, 1992).
4. Dannion Brinkley, Saved by the Light (New York: Harper, 1995); and Betty J. Eade, Embraced by
the Light (New York: Bantam, 1994).
5. Mircea Eliade, Shamanism: Archaic Techniques of Ecstasy (Princeton, NJ: Princeton University
Press, 1972); and Michael Harner, The Way of the Shaman (New York: HarperSanFrancisco, 1990).
Шестнадесета глава
1. . Robert Masters and Jean Houston, The Varieties of Psychedelic Experience (Rochester, VT: Park Street
Press, 2000); William James, The Varieties of Religious Experience (New York: Macmillan, 1997); and Robert
Forte, ed., Entheogens and the Future of Religion (San Francisco: Council on Spiritual Practices, 1997).
Седемнадесета глава
1. Може би именно липсата на тези съображения се крие в скорошните съобщения за
отрицателни реакции към кетамин при изследвания с хора. Знаели ли са учените какво всъщност
правят? Самите те употребявали ли са кетамин? Колко внимателни са били в определянето на
средата, в която участниците са получавали веществото? Какви са били реакциите и отношението
им към състоянието, предизвикано от дрогата?
2. 2. F. Kajtor and Stephen Sz6ra, ,,Electroencephalographic Changes Induced by
Dimethyltryptamine in Normal Adults", Confinia Neurologica 19 (1959): 52-61.
3. Sai-Halasz et al. (1958).
3. Наскоро Доблин най-сетне спомена за извънредно стресова реакция към псилоцибин в
прословутото „изследване на Разпети петък". Експериментаторите са описали мистични
преживява ния, предизвикани от веществото у студенти от Богословския факултет в Харвардския
университет. Чак сега обаче научаваме за замаяния младеж, когото хора от изследователския екип
гонили из цялото университетско градче и се наложило да го притиснат към една врата, за да му
инжектират транквилизатор. Вж. Rick Doblin, ,,The Good Friday Experiment: A Twenty-Five Year Follow-
Up and Methodological Critique", Journal of Transpersonal Psychology 23 (1991): 1-28
5. Вж. бел. 1 към глава 11.
Деветнадесета глава
1. Швейцарските и германските изследователски групи обикновено прилагат псилоцибин в
дози от 0,2 мг/кг. Това е по-малко от половината доза, която според нашите данни предизвиква
неоспоримо психеделични състояния - 0,45 мг/кг. В публикациите си тези групи посочват данни за
„психеделично въздействие на псилоцибина", но според мен не наблюдават типичния синдром. Ние
продължихме да увеличаваме дозата до 1,1 мг/кг, когато двамата доброволци прецениха, че е
„прекалена". Единият за кратко загуби представа къде се намира, другият преживя „смазващ
психически натиск". Имахме намерение да използваме като максимално допустима доза
псилоцибин 0,9 мг/кг — четири пъти над „психеделичната доза" на европейците, но други
обстоятелства ме подтикнаха да напусна университета.
Двадесета глава
1. Rick J. Strassman and Marc Galanter, ,,The Abhidharma: A Cross-Cultural Application of
Meditation", International Journal of Social Psychiatry 26 (1980): 283-290.
2. Такъв метод се прилага и от опитния психоаналитик - той дава подкрепата си
предимно чрез мълчаливо седене зад и встрани от кушетката, на която е пациентът. Това
ненатрапчиво изслушване до голяма степен отразява случващото се в зен-медитацията.
3. Например вече има испански, италиански, руски, португалски, германски и
холандски варианти на ТХВ. Различни изследователски групи по света я прилагат за проучване на
въздействието на кетамин, аяхуаска, амфетамини, псилоцибин и МДМА. Една германска група
дори е измервала с нея някои особености на естествено възникващи психози.
4. Както в повечето монашески религиозни традиции, Маргарет прие ново име след
влизането в ордена. Но тъй като имената в него са японски, а аз не знам този език, не бих искал да
измислям име, което може да се окаже нелепо или оскърбително. Затова използвам английски
псевдоними.
5 . Rick J. Strassman. ,,DMT and the Dharma", Tricycle, The Buddhist Review6 (1996): 81-88