БУДИЗМА ЗА НЕСЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ДУШАТА, ЗА КАРМАТА И

СЪДБАТА ЧОВЕШКА

Учението за кармата е значително по-старо от будизма, макар че получава

своята логична мотивировка във философията на ставането. Хората са
временни звена в дългата верига от причини и следствия, където няма нито
едно звено, което да е независимо от всички останали. Историята на индивида
започва не тогава когато той се ражда, тя се е реализирала в продължение на
векове.

Законът за кармата не се налага отвън, той е заложен в самата природа.

Формирането на духовните навици, нарастващата склоност към злото,
ожесточаващото влияние на повторението, което подкопава фактическата
свобода на Аза, независимо от това дали го знаем или не - всичко това влиза в
закона на кармата. Не можем да избегнем последствията от нашите постъпки.
Миналото наистина създава настоящето и бъдещето. Законът на кармата е
принцип, установяващ справедливост в човешките отношения. "Именно в
резултат от различието от техните карми, хората не са еднакви. Някои
живеят дълго, други - не, някои са здрави, други боледуват и т.н.". Без това
обяснение хората биха се чувствали като жертви на една чудовищна
несправедливост. Това помага на страдащия да се смири, защото той разбира,
че чрез страданието си той изплаща своите стари дългове. То също така кара
наслаждаващия се да бъде добър, защото той трябва да прави добро за да
заслужи отново подобен живот.

Когато един преследвн ученик отишъл при Буда със счупена глава и кървящи
рани, Буда му казал: "Страдай, нека бъде така, о, архат… ти сега усещаш
плодовете на своята карма, които биха могли да ти струват столетия
страдания в чистилището".

В учението за кармата се подчертава индивидуалната отговорност и

действителността на бъдещия живот. То признава, че възмездието на греха
зависи от състоянието на грешника. Ако лошата постъпка е извършена от
човек, който е слаб в умствено и нравствено отношение, такава постъпка
може да го отведе в ада. Ако същата постъпка е извършена от добър човек,
всичко може да се сведе до някое не толкова голямо мъчение в този живот.
"Това е същото, както ако човек постави бучка сол в една малка чаша с вода
- водата веднага ще стане солена и негодна за пиене. Но ако това парченце
бъде хвърлено в река Ганг, водата на Ганг изобщо няма да се развали".

Когато кармата става висш принцип, който стои над боговете и хората,
трудно може да бъде намерено накакво място за инициатива и старания от
страна на хората. Ако всичко, което става е обусловено от карма, трудно е да
си представим защо индивидът трябва да се грижи за всичко това, което
прави. Той може само да действа в съответствие със закона. Спасение е само
другото наименование за примиряването с хода на нещата. Никой не може да
научи, дори от Буда, дали му е писано да се спаси и дали се е сдобил с
достатъчно заслуги, за да има право на спасение.

Може да се допусне, че Буда не дава пряк отговор на въпроса за свободата и

го заобикаля като въпрос, който е умозрителен. Но неговата система допуска
възможност за свободно действие и пълно преодоляване на целия закон на
карма. Карма, според будизма, не е механичен принцип, тя е органична по
характер. Азът се развива и се разширява. Няма Аз, има само развиващо се
съмнение, което може да бъде разгънато в цял ред състояния. Макар че
настоящето е определяно от миналото, бъдещето остава открито и зависи от
насоката на нашата воля. Определението на настоящето чрез миналото не е
обаче чисто механично. Законът за карма гласи, че съществува
непрекъснатост на минало и настоящето, че настоящето се съгласува с
миналото. Това не означава, че настоящето е единственото възможно
следствие от миналото.

"О, жреци, ако някой каже, че човек трябва да жъне плодовете на своите
деяния, в такъв случай няма религиозен живот и не съществува никаква
възможност да се изкорени нещастието. Но ако някой казва, о, жреци,
религиозен живот има и съществува възможност за изкореняването на
нещастието". Механичното, неправилно тълкуване на закона за карма е в
конфликт с изискванията на етиката и религията. Карма консолидира
естествеността на естествения процес, както и духовното развитие. Тя не се
опитва да отстрани отговорността или да омаловажи усилията, защото без
усилие не може да се постигне нищо велико.

Будистите казват, че когато достигнем висшето състояние, кармата престава

да действа. Висшето състояние се намира над нравствените правила и
действие на закона на карма, но нравствеността има ограничено значение за
тази цел.въртящото се колело е символът на серията от прераждания,
определени от принципите на карма. Разпадането на старото е образуване на
новото. Смъртта не е нищо друго освен раждане, чиято люлка е пламъкът.
През целия живот се извършват изменения, на които даваме особени имена.
Когато масата от дела, които е трябвало да получат отплата тук е изчерпана,
настъпва смъртта. Колелото на живота ни дава нови възможности, чрез които
ако поискаме, можем да подобрим своята съдба. В това колело непрекъснато
се въртят не само хората, но и всички живи същества.

В будизма няма нищо, което да прилича на преселение на душите или на

преминаване на индивида от един живот в друг. Когато човек умира, неговият
физически организъм, основата на неговата психика се разпада и по този
начин психичният живот стига до своя край. Преражда се не същият умрял
човек, а друг. Не съществува никаква душа, която да се преселва. Продължава
да съществува само характерът. Будизмът не обяснява механизма, с помощта
на който се запазва приемствеността на кармата м/у два живота, определени
един от друг чрез смъртта. Будистите твърдят, че в резултат на силата на
карма, съзнанието на умиращия човек поражда или дава начало на редица
състояния на съзнанието, свързани с някакъв много прецизен механизъм, като
при това последното състояние намира като своя обител нечия утроба. Това е
силата, оставаща като желание за нов живот, когато настъпва смъртта. Под
натиска на тази сила на притегляне, наричана упадана, се създава нова
комбинация. Без тази сила кармата не би могла да направи нищо. Карма е
одушевяващият принцип, който очаква своя материал.

Ако главната тенденция на будизма е това да прави кармата като елемент,

който продължава да съществува, то можем да срещнем и намеци, че такава
функция понякога се приписва на виджнана. "Всичко, което ние сме е
резултат от това, което сме мислили". За виджнана се казва, че в
действителност тя е същността на нашата душа. Това само доказва тясното
родство м/у виджнана и карма, м/у мисълта и волята. Във висшето състояние
на нирвана ние сме свободни от карма и виджнана и цялата скръб се
прекратява, когато личността се разпадне. Карма поддържа жизнения процес,
а когато тя се изчерпва, индивидуалното съществуване се прекратява.

Смъртта разлага и телата, и душите на елементи. Душите се освобождават и

като невидимо водно изпарение стават свободни и безразлични. Но с
кармата , по-точно със силата на тази карма, която човек създава чрез своя
живот и чрез всички предишни прераждания, дхармите отново се обединяват
в друга комбинация и дават т.нар. "душа" на дугото същество - на
преродения.

Буда не дава ясен отговор на въпроса за съществуването на душата. Той не

отрича и не потвърждава нейното съществуване. Буда се отказва да обсъжда
този въпрос, което е твърде знаменателно, защото по негово време умът на
индиеца твърде силно занимавали въпросите за индивидуалната и
абсолютната душа, за монизма и монотеизма и други метафизически
хипотези. Но разумът на БУда бил против всички форми на метафизиката.
Той вярвал във вечността на природния закон, във всеобщата причинност, в
това, че всяко последвало състояние се определя от по-рано съществували
условия, и в това, че добродетелта и щастието, както порокът и страданието,
са органически свързани помежду си.

Ние употребяваме в нашия свят на опита различни термини и описания и

казваме: "това съществува" или "това не съществува". Обаче и едното, и
ругото може да се окаже неправилно, когато надникнем дълбоко в нещата и
нашият език може би не е в състояние да опише онова, което става в
действителност. Истината лежи, може би, някъде м/у това "съществува" и " не
съществува" или зад техните предели. Реката тече непрекъснато и изглежда
неизменна и все пак водите постоянно се изменят. Също и огънят - пламъкът
гори и дори запазва очертание и форма и все пак той никога не е един и същ и
се изменя всеки миг. Така и всичко друго в света се изменя и животът във
всички негови форми е поток от създаващи се форми. Реалността не е нещо
постоянно и неизменно, а по-скоро своеобразна лъчиста енергия, продукт на
сила и движение, смяна на следствия.

Будизма въвежда ново понятие, което би трябвало да определи првилно

явлението, погрешно наименувано от други доктрини като "душа". Това
понятие е сантана (буквално поток, последователност). Извинредно
показателен е самия избор на думата. Според учението на будизма личността
е само поредица от взаимносменящи се едно друго състояния, но тя си остава,
макар и частично, нещо единно и всичките и елементи запазват връзката
помежду си. Това, учи Буда, става благодарение на една вътрешна сила
(прапти), която осигурява нейната цялостност и поддържа в равновесие
комплекса, който включва три типа явления. Към първия тип спадат
физическите характеристики на орзанизма (отделните чсти, финкции и т.н.),
към втория - менталните свойства на личността (съзнанието, емоциите,
възприятията - с една дума, психиката в широкия смисъл на думата), а към
третия тип спадат външните предмети и явления, разглеждани дотолкова,
доколкото въздействат в/у менталните аспекти на сантана (впечатления,
спомени, въображение и др. психични категории, които изразяват опита
възникнал от общуването с околния свят.

Независимо от оригиналните му особености, будизмът е бил и си остава

вероучение, а не наука за света, както го представят някои чужди философи.
Що се отнася до атеистичните елементи, то те са толкова своеобразни, че си
струва да ги познаваме.

Това е блестящо доказано от древноиндийския философ Васубанду. Ето как

Васубанду подхожда към основните проблеми на душата и човешкото битие:
"Ако душата съществува, тя трябва да има и своя причина, свой особен
източник на битие, отличаващ се от източника, от който произлизат
елементите. Ако това го няма, ако душата не възникне в процеса на живота
от някакво предишно битие, тя ще бъде вечно и неизменно битие, а това
противоречи на основните положения, приети от всички будисти".

Така кръгът се затваря. Ние отново опираме до теорията на мигновеността.

Водовъртежът в потока на сантана се върти в дълбока, тъмна дупка, за да
изхвърли отново струите си към слънчевото сияние някъде по-долу от
течението.

В априорните, извънсетивни дхарми, които за разлика от атомите не могат да

бъдат изследвани, трябва да се търси коренчето на будисткия логос -
източник не на истина, а на вяра, макар и оригинална, непризнавща не само
безсмъртието, боговете, но и вечността и съществуването на човешката душа.