Риск и рисково поведение

Лекцията е направена предимно от разработки изготвени от проф. дн Красимира

Петрова

Когато се говори за риск, той се свързва обикновено с бизнеса, със загуба на

средства, на ресурси, независимо от това, дали са материални, духовни или се отнасят
до загуба на хора. Някои от дефинициите за риск са:
• Невъзможност за точно определяне на последствията от конкретна стъпка;
• Вземане на решение при неизвестен резултат;
• Вероятност за неблагоприятен изход;
• Възможна опасност поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата;
• Неизвестност при постигането на целите, при изхода от ситуации, при оценка
на взето решение.
В друг източник рискът се определя като:
• Възможна опасност от неуспех, но с надежда за щастлив изход;
• Вероятност от загуба, от напразно вложени ресурси;
• Вземане на решение.
В последните няколко години се прави опит да се даде определение за риск,
което е насочено най-общо към хората в неравностойно социално положение. Подобни
опити се правят и в нашата страна – оценка на риска от социални вреди и оценка на
риска от суициди, от зависимости. В научните разработки се говори за „социален риск“.
Той включва вероятността личност, група, общност за изпадане в ситуация на
несправяне поради финансови причини, социално отхвърляне или личностна
неспособност за интегриране към обществото.
Поради липса на подходящо определение за социален риск, точно и конкретно
структурирано, ние предлагаме описателен модел за неговото представяне.Опитвайки
се да дадем определение за риск, ние се натъкваме на невъзможността да определим
границите на понятието поради липсата на единни критерии за него.
В „Речник по психология“ определението, което се дава за риск е следното:
„Риск: в ситуация на вземане на решение – определено отклонение на вероятността за
реализиране на една поведенческа алтернатива от пълната сигурност със стойност 1,
което е свързано с прозрението, че с нарастването на тази степен на риск, нараства
вероятността за неблагоприятни последствия от дадената алтернатива“ (Речник по
психология, под ред. на Г. Клаус, 1989). Акцентите от това определение са върху
вземане на решение, поведенческа алтернатива и вероятност за неблагоприятни послед-
ствия.
Критерии за определяне на понятието риск. Смятаме, че цитираното по-горе
определение за риск не задава критериите (или поне не напълно) за рисково поведение,
тъй като не винаги рискът и последствията от него се осъзнават от личността, а за да се
вземе решение, означава най-малкото да се осъзнае проблема, риска. Необходимо е
разграничаване на склонност (нагласа) към риск и осъзнаване на риска, тъй като в
първия случай се опираме на вродената неосъзната нужда човек да поема риск, а във
втория случай – осъзната потребност от поемане на риск с оценка на „загубите“ и
„печалбите“. Във втория случай в сила влиза т.нар. „теория за размяната“, според която
се пресмята рискът и личността е наясно с последствията. Що се отнася до личностите,
групите, общностите в ситуация на риск, ние търсим и двете измерения на риска. Така,
като първи критерий за дефиниране на риска можем да определим степен на
осъзнатост.
Други съпътстващи критерии:
 • Действен характер – процесуалността на риска е неоспорим факт, оттук и
рисково поведение или рисково действие. Преди да се извърши някакво действие, не
можем да говорим за риск, необходим е поведенчески акт за дефинирането му;
• Насоченост – риск, който води до положителни или отрицателни последствия.
Ако резултатът от риска е печалба, тогава говорим за положителна насоченост и
обратно, въпреки че намерението и в двата случая може да е намерение за печалба;
• Ориентация – дали е ориентиран към другите, към собствената личност, към
обществото или и в трите направления едновременно, както и комбиниране на две от
тях. Ако рискът дори и към една от посочените три възможности за риск се определи
като висок, цялостната преценка за риска е висока степен на изява;
• Изискване за намеса или ненамеса в предотвратяване на ри-ска – това е
свързано с преценката за рисковото поведение от външен оценител, а не произтича от
поемащата риск личност;
• Неопределеност – в каква степен се предполагат печалби или възможни загуби;
• Отношение към бъдещето – възможен е риск, който с настоящия момент води
единствено и само до негативи, но със залагане на бъдещи печалби – често срещан риск
в икономиката, а може да бъде отнесен и към поведението на човека;
• Взаимосвързаност между риск и печалба – основният принцип тук е минимум
загуби и максимум печалби, както и влагане на малко усилия в преследване на високи
постижения;
• Толерантност към риска – субективна способност за поемане или отхвърляне
на рисково поведение. Или, ако се опитаме да дадем определение за риска на базата на
неговите характеристики, то рискът е неопределеност на последствията от дадено
поведение; решение, което може да окаже влияние върху резултатите от дадена
дейност; вземане на решение, което може да доведе както до печалби, така и до загуби.
Като обясняващи рисковото поведение понятия, могат да се по-сочат следните:
• Потребности – ако следваме пирамидата на А.Маслоу, то говорим за основно
пет, йерархично подредени потребности – физически, от сигурност, социални, от
самоуважение и самоактуализация. На основата на тях можем да дефинираме и пет
вида риск;
• Предупреждение – ако сме дефинирали възможните рискови фактори, то
предупреждението служи като ограничаване на възможностите за неблагоприятен
изход;
• Контрол над риска – означава осъзнаване на рисковите фактори и субективна
способност те да бъдат управлявани – опира до самоконтрола на хората и до уменията
им за саморефлексия;
• Шанс – възможно положително излизане от рисковата ситуация, при зависещи
от личността, от социалното обкръжение фактори, но преди всичко щастливо стечение
на обстоятелствата. В една голяма част от случаите шансът се приема и като надежда
нещастието да не сполети рискуващата личност;
• Чист риск – означава риск, който задължително води до отрицателни
последици. Имащи отношение към рисковото поведение са някои личностни нагласи,
които позволяват по-пълното му дефиниране:
• Екстерналната и интерналната насоченост, които имат отношение към
локализацията и механизмите на самоконтрол. Ако личността е склонна да поема
отговорност за собствено-то поведение, ако осъзнава успехите и неуспехите като про-
изтичащи от него, ако прави самостоятелно избори и т.н. тя е интернална личност и
обратното;
• Естрапунитивност/интропунитивност –свързва се с идеята как човек приема
фрустрацията и фрустриращите го фактори. Екстрапунитивният тип приписва
отговорност на другите хора за фрустрацията и начина си на реагиране и изисква от тях
те да я прекратят, докато другият тип се стреме да я преодолее със собствените си сили
и поема отговорност за поведението си.
Функциите на риска са могат да се сведат до:
• Стимулираща – подтиква личността към действие, към вземане на решения,
независимо дали насочеността е конструктивна или деструктивна. Свързва се с
покачването на адреналина и активирането на личностния ресурс при извършване на
определен вид дейност, независимо дали е насочена към асоциални прояви (кражба на
кола) или към просоциално поведение (спасяване на дете от горяща къща);
• Защитна, разглеждана в два аспекта:– историко-генетически – рискува се, за да
се оцелее – например, запазване на рода, на семейството, на човечеството, като водещ
мотив е желанието на рискуващите да жертват дори собствения си живот, за да оцелеят
онези, които ще продължат рода– социално-правен – рискува се, съобразно социалните,
моралните и преди всичко правните норми в обществото – макар и в редки случаи се
нарушават някои от посочените норми в обществото, за да съхрани собственост, за да
се запази човешки живот и т.н.;
• Компенсаторна и то говорим за положителна компенсация, тоест, при наличие
на положителен изход от ситуацията, допълнителна компенсация е това, че е поет риск.
В случай на провал, като допълнителен момент, усилващ провала, е фактът, че
си поел риск – отрицателна компенсация.
Източниците на риск могат да бъдат най-общо следните:
• Случайни природни явления – не зависят от личността, но носят едни от най-
значимите поражения в социалната сфера – обедняване, смърт, увреждания;
• Фактори на социалната среда – свързани са с обкръжението и поведението на
личността и може да се прие, че поведението има приоритетна роля, тъй като личността
носи отговорност за постъпките си;
• Човешки фактори – могат да се определят като зависими от личността, въпреки
че човешките фактори, особено индивидуално-психологическите характеристики на
личността имат генетичен характер и са трудно контролируеми – например, някои от
темпераментните особености могат да бъдат пред-поставки за рисково поведение, но
това не означава, че и те в определени граници не могат да бъдат направлявани и овла-
дявани.
Не може да се твърди в каква степен те влияят на изхода на ситуацията, но най-
често се проявяват в комбинация от два или три източници.
Класификация на рисковете. Въз основа на източниците, те се делят на:
• Природни – земетресения, порои и т.н.;
• Социални – обкръжение, социална среда – общество, семейство, например,
виктимна среда;
• Субективни – самостоятелно взето решение за рисково действие или
особености на конкретния човек, намаляващи или увеличаващи възможностите за
рисково поведение.
Според изхода от поетия риск, определяме още:
• Чисти рискове – носят само загуби;
• Спекулативни рискове – предвидена възможност за печалба, при оценка на
загубите.
В сферата на социалния риск преди всичко се търсят защитни начини за
неговото избягване или справяне с рисковите условия. В исторически план са говори за
основно три защитни метода:
 • Взаимопомощ – възниква най-рано с цел запазване на рода, семейството,
приятелите. Има инстинктивна основа, обясняваща се с инстинкта за самосъхранение,
за продължаване на рода, майчинския инстинкт;
• Социална помощ – институционализирано оказване на подкрепа, била тя
материална или психическа – парично подпомагане, дрехи, храна, консултиране,
психологична помощ и подкрепа и т.н.
• В последните няколко десетилетия се говори за т.нар. „помощ за самопомощ“,
която е вид социална помощ, но за разликата от другите видове социално-
психологическа подкрепа, характерното е, че личностите в ситуация на риск биват
обучавани в умения сами да търсят начини да излязат от рисковата ситуация, да
намалят рисковите фактори, които се отразяват на тяхното благополучие. Или, това е
т.нар. мобилизиране на личностния ресурс.
 Рискови фактори според произхода им: макросоциални, микросоциални и
индивидуални
Макросоциалната рамка има най-слабо отражение върху поведението, когато се
касае за дете. Водещите причините за това са две. Първо, макросредата по принцип
насърчава неотклоняващо се поведение, защото обективира територията на нормата.
Независимо от безспорното наличие на множество разнообразни и понякога трайни
фактори, насърчаващи отрицателни отклонения, те не дефинират нейното основно
послание към членовете на обществото. Второ, макросоциалното въздействие се
опосредства от влиянието на микросредата, която може да усили или да заглуши
отрицателните макросоциални послания според това дали самата тя е рискова. В този
смисъл рискът възниква от начина на взаимодействие на двете, който може да се
прояви по два начина.
Първият е налице, когато микросредата подкрепя отрицателните криминогенни
или виктимогенни послания на макросредата. Такъв е примерът със солидаризиране на
микросоциалните практики на домашно насилие с макросоциалното послание на
медии, рекламни продукти, компютърни игри и други за търпимост към насилието и
позитивиране на образа на насилника като социално успешен. Според индивидуалните
особености на детето тази ситуация може да бъде както криминогенна, така и
виктимогенна.
Вторият начин е налице при конфликт на микросредата с макросредата, който
води до социално изключване на микросредата. В този случай последната придобива
отрицателен (маргинален) макросоциален статус и обуславя срив и обезценяване на
индивидуалния статус на детето в сравнение с връстниците му от макросредата. Този
конфликт е източник на емоционални преживявания и физически потребности, които
обуславят отклонение в поведението му, насочено към компенсиране на конфликта.
Класически пример за такъв криминогенен риск е бедността, когато е
микросоциален фактор и насърчава преживявания на детето за неравнопоставеност,
малоценност и социално изключване. Когато средата, в която то расте, е универсално
бедна и то се чувства интегрирано в нея, бедността е макросоциален риск и има много
слабо криминогенно влияние. В това си качество тя не се преживява кризисно от
детето, което възприема условията, в които живее, за нормални и те не формират у него
мотиви
за противоправно поведение. Криминогенният ефект на бедността като макросоциален
фактор се проявя ва само в комбинация с друг силен криминогенен риск (например,
престъпно поведение на родителите или референтната среда). Обратно, когато
бедността е белег за отрицателно различие на социалния статус на детето при
съизмерване с връстниците му, тя поражда самостоятелен и силен криминогенен ефект,
защото пряко създава мотиви за конфронтиране на социални и правни норми.
Анализът разкрива, че макросоциалните рискове са състояния и процеси, които
обществото оценява като свои отрицателни форми на развитие (проблеми), но проявява
склонност да ги интерпретира само доколкото засягат групата на пълнолетните.
Макросоциалните виктимогенни рискове създават условия за концентрация на
престъпен натиск върху децата като обществена група.
За взаимодействието на макросредата с микросредата от значение е и
пространственото им съотношение. В малките населени места микросредата може да
измести и дори да погълне макросредата, която се характеризира с еднотипност на
посланията и стабилизирани културни парадигми. Трайно установените обществени
норми пораждат консерватизъм, който обезсърчава отклоненията в поведението.
Обратно, големите градове подпомагат анонимността на индивида и обкръжението му
и поддържат макросреда, в която съжителстват различни културни модели. Поради
това рискът поведението на детето да се яви в отклонение от нормата при такава
конфигурация е чувствително по-висок. Когато детето е интегрирано в различни
макросреди, върху него възниква натиск за диференциране на поведението според
особеностите на нормата във всяка от тях. При конфликт на нормите е възможно една
от макросредите да разпознае поведението му като отклонение и да предприеме натиск
за коригирането му. Подкрепата на нормата на другата макросреда може да засили
съпротивите му и да стабилизира не само конкретното отклонение, а да го задълбочи до
степен да конфронтира нормите и на двете макросреди.
Микросоциалните криминогенни рискове имат определящо значение за
формиране и стабилизиране на отрицателните отклонения в поведението на детето. Те
определят интензивността и посоката на действие на макросоциалните фактори,
обуславят проявлението на някои константни индивидуални фактори (пол, възраст,
етническа принадлежност) и са източник на част от променливите индивидуални
фактори (форми на отрицателно развитие на личността, вкл. особеностите на
преживяванията, ценностната система, поведенческите стратегии). Всеки кризисен
процес в микросоциалната сфера по принцип указва отрицателно влияние върху
психиката на хората, като поражда тревога и напрежение, озлобление, жестокост,
насилие, но отражението е особено непосредствено върху децата.
Под влияние на микросоциалната среда детето изгражда базовите си
преживявания за себе си, другите и света, които влияят на поведението му през целия
живот. В нея то се учи да разпознава, интегрира и стабилизира граници за социално
приемливо поведение и възпроизвежда поведенчески модели (първо на родителите,
впоследствие на учители, роднини, съседи, семейни приятели и други значими фигури,
включително връстници). Изследователите се обединяват около важността на
семейството и неговото функциониране, тъй като неговата липса или определени
негови характеристики имат функцията на криминогенни и виктимогенни рискови
фактори. Като цяло тези фактори нарушават капацитета на семейството да осигурява на
детето подкрепа, грижа и адекватни стимули за развитие.
Анализът на съдебната практика показва, че те са насочени или към заличаване
на семейството (липсващо или непълно семейство, в което единият или и двамата
родители липсват), или към увреждане на функциите му. И в двата случая рисковете
дефинират лишеност на детето от базисни потребности. Рисковото семейство е
подложено по-често от други категории семейства на негативно макросоциално
въздействие. Такова е всяко многодетно семейство, в което родителите нямат ресурс да
отговорят на потребностите на всичките си деца; семейство, в което родител упражнява
домашно насилие или извършва престъпления; семейство, чийто социален статус
девалвира поради дълготрайна безработица, ниско образование, дълбока бедност и др.
В рисково семейство детето развива характерни нарушения на социализацията:
отсъствие на елементарни хигиенни навици, невъзможност да се адаптират в непозната
среда, хиперсексуалност, нарушения в половата ориентация, кражби, лъжене, прояви на
жестокост и агресия (вкл. подчертан нецензурен стил на изразяване), загуба на интерес
към труда и образованието, ленивост, пристрастяване към психотропни вещества и др.
Най-често рисковият ефект се поражда в семейство, в което родителите са разделени и
детето не може да се спра ви с възникналото за него емоционално раздвоение.
Раздялата води до отпадане на поне едната родителска фигура (обикновено
бащината) и прехвърляне на нейната роля върху другия родител, с което се разрушава
моделът на родителската двойка с активно присъствие на майчината и бащината
фигура. Раздялата на родителите може да доведе до отпадане и на двете фигури и
изоставяне (депривиране) на детето. Тези случаи затрудняват правилното
идентифициране и ориентиране на децата в ролите на мъжа и жената в семейството,
като създават риск от вторично влошаване на психологичния климат в семейството
поради дезадапивни реакции на самотния родител (свръхпротективност към детето,
пренасяне на разочарованието от партньора върху детето, преживяване на дете то като
бреме и причина за неблагополучията в личния живот). Объркването на детето се
засилва, когато криза застигне семейство със строго разпределение на ролите между
родителите, особено ако детето е в ранна възраст.
Половата диференциация на детето е силно застрашена при непълна раздяла на
родителите, когато се запази съжителството или постоянният контакт между тях, но
всеки от родителите изгради алтернативни паралелни интимни връзки с трети лица.
В повечето случаи раздялата се преживява от децата травматично и в съчетание
с липсата на активната фигура на единия родител засилва поведенческите отклонения
като форма на търсене на внимание, помощ и подкрепа. В основата им стоят
неефективни стратегии са справяне в тази трудна житейска ситуация, както и вина за
настъпването й, която детето се опитва да преодолее, като чрез поведенческото
отклонение търси да заслужи наказание.
Аналогични са реакциите при смърт на родител или лишаване на единия
родител от родителски права. Изоставянето на детето, когато няма възрастен, който да
поеме родителската роля, има за крайни проявления скитничество и винаги пречи на
нормалната социализация.
Отглеждането на детето от близки роднини в отсъствие на родителите
(например баба и дядо) поражда самостоятелни категории рискове. Тези лица понякога
нямат необходимия авторитет да контролират детето, обикновено страдат от влошено
здраве и недостиг на финансови средства, с което излъчат към детето внушение за
слабост и непълноценност. Разликата в поколенията обуславя слаба приспособимост
към потребностите на детето.
Възприетите в микросредата възгледи за методите на възпитание и отглеждане
на детето имат пряко отражение върху поведението му и разкриват богато разнообразие
в съвременното общество. Съвременното семейство преживява сложна еволюция от
традиционния към нов модерен модел, при който намалява броят на децата, изменя се
видът на взаимоотношенията, системата на власт и подчинение, ролите и функциите на
членовете, увеличава се дистанцията между поколенията на детето и родителите,
засилват се процесите на разпад на семейството. Всичко това определя състоянието на
съвременното семейство като кризисно. Разграждането на патриархалното семейство
поражда конкуренция между ценността ,,послушно дете”, моделирано според идеалите
на обществото, и оценностяването на детската индивидуалност и самостоятелност.
Двете ценности стоят в основата на двете доминиращи и най-известни стратегии за
възпитание – авторитарната и либералната. Крайностите при интерпретацията и
прилагането на всяка от тях имат значението на криминогенни и виктимогенни
рискове.
 Изследванията потвърждават пряка зависимост между дисфункционалния стил
на родителстване и отрицателните отклонения в поведението на детето. Най-често и
двете родителски фигури прилагат не последователни стратегии, като хармоничните
стилове имат характер на изключения.
Към стиловете на родителстване пряко отношение има образованието на
родителите и отношението им към него. Съществуват семейства с ниско образовани
родители, които насърчават образованието на детето и така предотвратяват риска то да
възпроизведе опита им. Обратно, семейство на високообразовани и свръхамбициозни
родители може да компрометира образованието, ако детето го идентифицира като
причина родителите му да го пренебрегват. В световната литература образователният
ценз, особено на майката, се приема като решителен фактор за развитието на детето.
Колкото по-нисък е той, толкова по-слаби са възможностите на родителите да създават
образователни стимули за детето и толкова по-голяма е вероятността то да развие
отклонение в поведението.
Това има отношение и към професионалната реализация на родителите. При
повечето изследвани деца родителите са носители на послание за провален трудов
статус, проявен в безработица или полагане на временен нискоквалифициран и ниско
заплатен непрестижен труд, несвързан с професионално и социално израстване и ценен
единствено като източник на издръжка.
Сред основните криминогенни рискове със семеен произход е отрицателното
поведение на родителите, което затвърждава аморални и антисоциални поведенчески
модели у детето. Когато е стабилизирано, то пряко се усвоява от детето като адекватно
(нормално). Ако родителите осъзнато подкрепят положителни морални норми и
ценности и официално ги изискват от детето, но в поведението си не ги следват, детето
винаги проявява отклонения, защото копира поведенческия модел на авторитета или
развива лицемерие и непостоянност. Когато извършването на престъпление е
интегрирано във функционирането на семейството и бива позитивирано или
толерирано, е налице явлението ,,криминално семейство”. То представлява
непосредствен криминогенен риск за детето.
Когато отрицателното поведение на родител е свързано със зависимост към
психоактивни вещества (алкохол, наркотици, медикаменти и т.н.), детето формира
дисфункционални поведенчески стратегии. Привързаността и уважението към
родителите и авторитетите се заместват с фрустрация и озлобление.
Насилието в семейството също вреди на социализацията, независимо дали е
пряко (конкретизирано върху самото дете) или непряко (практикувано в семейния
контекст срещу член на семейството или цялото семейство и съпреживявано от детето).
И в двата случая инструменталната агресия (физическо насилие) се заучава и формира
агресивен стил на поведение. Всеки от видовете насилие в семейна среда води до
неувереност, нереално чувство за вина, базисно чувство за тревожност, страх и
подчинение у детето и бъдещата развита личност. То винаги обуславя отклонения във
физическото и психическото развитие, соматични заболявания, личностни и
емоционални нарушения и като цяло забавя развитието на детето.
Общото послание на виктимогенната семейна среда е, че детето е нежелано в
качеството си на дете. Поради това, когато е по-малко, то бива пренебрегвано като
неспособно да изпълнява отговорности на възрастен и като пречка за съпружеска
хармония или професионална реализация на родителите. Средата си служи с форми на
изоставяне и неполагане на родителски грижи и с насилие, на сочено към наказване и
премахване на детето в това му качество.
Всяко негативно състояние на семейството има незабавен отрицателен ефект
върху детето. Колкото по продължително е то, толкова по-голяма е вероятността да се
прояви като криминогенен фактор, тъй като е предпоставка детето да потърси
компенсиране на лишенията, понасяни в семейството, чрез отклонение от социалните
норми. Едно от класическите отклонения е просията, чрез която детето се опитва да си
набави липсващи блага на случаен принцип.
Училището е наравно със семейството в процеса на социализация на личността и
нравственото възпитание на децата, а учителите са вторите по важност авторитети след
родителите. Училищната дезадаптация е основният фактор за дефект в социализацията
и за то ва по–голямата част от отклоненията се проявяват в училищното
функциониране, а основният контингент правонарушители е съставен от трудно
адаптиращи се в училище деца с нарушена комуникация с авторитетите,
неразбирателство със съучениците, трудности в усвояването учебния материал и
неспазване на дисциплината.
В процеса на социализация наред със семейството и училището голямо влияние
за формирането на поведенческия модел на детето има неговата референтна среда.
Според възприетите групови механизми, неформалната група от връстници,
консолидирана на основата на общи интереси и дейности в свободното време, е
територия на взаимно „заразяване” с поведенчески стереотипи. Когато отрицателното
отклонение от нормата е част от груповите правила, то директно уврежда
социализацията на членовете по отделно, тъй като възпроизвеждането му от всеки от
тях усилва интегрирането му от останалите.
Училищната и приятелската среда произвеждат виктимогенни рискове, когато са
дисфункционални и винаги, когато липсват. Най-силният виктимогенен училищен риск
е отпадането от училище, а най-силният виктимогенен риск с несемеен микросоциален
произход е липсата на приятели. Свързването с групи, в които спрямо детето се прилага
насилие, се солидаризира с действието на аналогичен семеен риск. То стабилизира у
детето виктимно поведение, т.е. автоматизиращ се избор да влиза в позиция на жертва.
Този риск винаги възниква на основата на насилие в семейството.
За разлика от криминогенните рискове, сред които микросоциалните са най-
значими за формирането на отрицателни отклонения в поведението, основният
виктимогенен риск е биологичен – възрастта. До навършване на пълнолетие
законодателството приема, че незавършилото био-психо-социално развитие обуславя
недостатъчен ресурс детето да се противопостави на увеждащо го външно влияние и
неукрепнали стратегии за използването му в съгласие с обществените изисквания.
Поради това ниската възраст е универсално признат виктимогенен фактор и децата като
обществена група се намират под особената закрила на държавата по силата на
конституционно разпореждане. Ниската възраст е квалифициращо обстоятелство по
всички престъпления срещу личността, а малолетитето винаги обуславя безпомощно
състояние съгласно постоянната съдебна практика.
Самостоятелна група индивидуални виктимогенни рискове са тези, които
произхождат от поведението на детето. Това най-вече е поведението като фактор на
криминалната и посткриминалната ситуация. Сред посткриминалните рискове най-
съществен е запазването на факта на престъплението в тайна. Мълчанието на детето му
пречи както да разтовари психичната тежест от преживяното, така и да получи помощ и
подкрепа, като стимулира възпроизвеждането на престъплението във вътрешния си
свят. Колко по-малко е детето, толкова по-трудно описва преживяното, защото най-
често не го разбира. Поради незрялостта си децата изпитва срам и вина от
преживяното, опасения да не навредят на извършителя, когато им е близък (конфликт
на лоялност) и др.
Високорисковият характер на посткриминалното мълчание се изразява в
автоматично пораждане на вторични виктимогенни рискове: изолация, отчуждение,
потъване в травмата и др., които повишават уязвимостта на детето.
Когато поведението на детето е отрицателно, то винаги е виктимогенен риск,
защото конфронтира обществена норма и следователно предизвиква отрицателната
реакция на микро или макросредата. Такива са всички прояви от агресивно и пасивно-
агресивно естество.
 За по-пълното очертаване на случаите на десоциализиращо влияние на средата
могат да се предложат някои аналитични разсъждения, касаещи понятията рисково
поведение и рискова общност. Рисковото поведение може да се дефинира като решение
и действие в условия на избор, при които в случай на несполука, човек се оказва в по-
неблагоприятно положение от изходната позиция преди избора.
Рискът е скок в неизвестното, когато личността се излага на опасност, без да е
сигурна в успеха на начинанието си. съществува обаче и вероятност от сполука, успех,
печалба. /Десев, 1999, с.498-499/. Отнесено към социалната практика, това е поведение,
което кара личност, общност, група да попаднат в ситуация на несправяне,
провокираща социална изолация, материалнобитови неуредици или личностна
неспособност за социално ориентирани постъпки.
В зависимост от мотивацията на личността за действие или бездействие,
определяме следните видове риск:
• Мотивирани рисков - избор на по-опасен вариант поведение,
което притежава висока степен на вероятност от успех и очакване на конкретна изгода.
Възможни са варианти на користен риск /материална изгода/ и безкористен риск /в
името на социален статус, идейна позиция, кауза./;
• Немотивирани рискове - избор на необмислени опасни
поведенчески модели, насочени към експериментиране със собствените възможности и
лично себеутвърждаване.
В зависимост от целите, интересите на личността, рисковете биват:
• Материални – печалба, материално благополучие,
притежание, изгода, придобивка;
• Нематериални – престиж, повишаване на социален статус,
себеутвърждаване.
В съответствие с негативни последствия, рисковото поведение може да се
свърже с очаквани материални загуби и физическа опасност или пък с психическо и
социално неблагополучие, загуба на социални позиции, морално достойнство и
изпадане на личността в изолация.
Ако се опитаме да анализираме причините за рисковото поведение и
рисковата нагласа, то те могат да се обяснят със следните модели:
• Инстинктивен модел – произтичат от инстинкта за самосъхранение,
майчиния инстинкт, родовия инстинкт и т.н. случаи, когато се рискува с цел запазване
на рода, на семейството, на общността;
• Социален модел – защита на права, на ценности, на
интереси, отнесено към по-големи групи и общности;
• Филантропски модел – в основата му е идеята за
благотворителност, доброволчество, благородни каузи и т.н.;
• Институционален модел – създаване на организации и мрежи за защита
на хора в неблагополучна ситуация;
• Моделът „помощ за самопомощ” – научаване на хората в
рискова ситуация сами да си помогнат при наличие на проблеми, риск, нужди.
В превантивно-педагогическата практика е прието да се говори за оценка на
риска и прогнозиране на рисковото поведение, като са известни редица методики за
диагностицирането му. Най-общо тези методики се занимават с проследяване на
предишни рискови постъпки, оценка на настоящото поведение, нагласи, мотивация,
убеждения, оценка на обкръжението на личността, като се акцентира както върху
социалното, така и върху материалното обкръжение, оценка на личностните качества и
състояния, евентуални патологични изменения и др. критерии.
 На основата на посочените показатели рисковото поведение се оценява в три
основни направления, които са и на свой ред са тристепенни:
• Риск за себе си;
• Риск за другите;
• Риск за обществото.
Като обекти и/или субекти на риска можем да откроим личност в риск, рискова
група, рискова общност, като е трудно да се отграничат рисковите групи и общности,
от една страна, както и дали личността попада в рискова ситуация с или без участие на
реално или референтно групово влияние, от друга.

Ако следваме посочените от Т.Минев критерии за преценка на степента на

риска, а именно продължителност на избраната мярка и преценка на ситуацията, довела
до изпадане в риск, бихме могли да групираме следните категории хора в риск:

СОЦИАЛНА ПОМОЩ СОЦИАЛНА

ЗАЩИТА /ЗАКРИЛА/ - СОЦИАЛНА – ПОДКРЕПА –
спешни мерки и действия, целенасочени и перманентни мерки и
които се предоставят на планирани мерки и действия, които се
гражданите, попаднали действия, които се предоставят на граждани,
или намиращи се в предоставят на изпаднали в състояние на
критична ситуация. гражданите в трайна нужда
проблемна ситуация

 Бездомни;  Безработни;  Пенсионери;

 Деца в риск или нужда;  Хора със сексуална  Хора с
 Имигранти; дезориентация; физически и
 Бежанци;  Самотни хора; психични
 Насилие в семейството;  Проблемни заболявания;
 Освободени затворници; семейства;  Хора с
 Трафик на хора и  Зависимост от умствена недо-
проституция; психоактивни вещества; статъчност;
 Жертви на  Хора с религиозни  Инвалиди;
престъпления; зависимости;  Възрастни
 Деца, напуснали  Хора със зависи- хора;
институции; мост от хазартни игри;  Етнически
 Просяци, скитащи,  Лишени от малцинства.
безпризорни. свобода;
 Деца в конфликт
със закона.

Що се отнася до групите в риск, възможностите за класифициране също не

са съвсем ясно отдиференцирани, но въпреки всичко:
 Групи със зависимото поведение – основен проблем е невъзможността
де се преборят със зависимостта, дори и след напускането на групата:
o Зависимост от психоактивни вещества;
o Членове на секти.
 Сексуална дезориентация и жизнена реалност – основен проблем е
обезличаването на хората и задълбочаването на вътрешно личностните им конфликти:
 o Хомосексуалност;
o Проституиращи;
 Разпад на социални умения и социална депривация – основен проблем
е справянето със социалното обкръжение и опасността от риск за себе си:
o Акцентуирани личности;
o Суициданти;
o Стари хора;
o Самотни хора;
o Безработни.
 С проблеми в социалната интеграция – основен проблем е връщането в
обществото, независимо, че то има готовност да ги посрещни:
o Роми;
o Бежанци;
o Лишени от свобода;
o Малтретирани /независимо от формата и вида малтретиране/.
 Теоретични направления и обяснителни модели на методите на психосоциалната
подкрепа при работа с рискови групи

Тъй като социалната работа е свързана с развитието, както на философията, така

на психологията, така на педагогическите науки и както вече отбелязахме, й липсва
собствена теоретична основа, ние приемаме, че тя се развива като теория и практика
заедно с развитието на психологията и педагогиката и следователно, ползва техните
теоретични обяснителни модели. Направленията в посочените науки са многобройни и
ние няма да се спираме на всяко едно от тях, а само на онези, които смятаме, че са
основа за развитието на социалната работа, именно: бихевиористичното направление,
психоанализата, когнитивното направление, хуманистичната психология и педагогика,
марксистките виждания за педагогиката и едно направление, което е свързано преди
всичко с търсенето на най-добрите решения за практиката в социалната работа –
еклектичния обяснителен модел.
За по-висока степен на оперативност, смятаме да следваме следната схема на
изложение и представяне на обяснителните модели:
 Кратко представяне на възгледите и позициите от разглежданото
направление, допринесли за теоретичното развитие на социалната работа като наука;
 Акцент върху основните теоретични идеи на направлението, които имат
пряко отношение към социалната работа;
 Основни практико-приложни техники, технологии, форми на работа,
намерили приложение в социалната работа.

БИХЕВИОРИЗЪМ И НЕОБИХЕВИОРИЗЪМ.
Бихевиоризмът е едно от най-мощните направления в социалните науки, дало
отражение и върху социалната дейност. В основата на бихевиористичните виждания е
понятието “поведение”, което в доста случаи се разбира и като психика, и като
проявление на индивида, и дори като съзнание. Оттук и твърдението, че познавайки
поведенческите прояви на личността, ние можем да съдим за нейния душевен свят.
Всеизвестната формула, че определени стимули предизвикват определени реакции и че
по характера на стимулите можем да предвидим поведението на индивида, се
видоизменят с прибавяне на междинни величини във формулата, допринасят за по-
адекватното разбиране на хората. Като такива величини са подкрепленията, организма,
пробата /опита/ на личността, навичните действия, очакванията /експектациите/ и така
постепенно се достига до социалнопсихологически измерения на изследваните явления
от страна на бихевиористите и необихевиористите.
Основни теоретични идеи, свързани с теорията на социалната работа са:
 Обяснителен модел за агресивното и просоциалното поведение като
придобити в процеса на индивидуалния опит или чрез наблюдаване поведението на
другите;
 Фактът, че влияейки върху поведението на индивида, ние всъщност
повлияваме и на неговата психична организация;
 Идеята за научаването на социално желателно поведение, свързано преди
всичко с навичната дейност;
 Обяснителен модел за любовните, приятелските, сексуалните, съседските
и т.н. взаимоотношения като се използва теорията за социалната размяна и
разплащателната матрица и др.
В практико-приложен аспект можем да отбележим следното:
  Техники, свързани с управление и модификация на поведението в
социално значим и приемлив аспект – моделиране, програмиране, използване на
положителните и отрицателните подкрепления при корекция в поведението, зачитането
на законите за упражнение в поведението и др.;
 Психотерапевтични техники, привнесени от някои от тренинг-групите
като: групи за телесна терапия, психодрама, арт-групи, танцувална терапия, групи за
трениране в социални умения.
 В индивидуалната работа – размяната на роли, преиграването на
ситуации, наблюдението и контрола над постиженията.
Факт, че и днес съществуват терапевтични групи, основаващи се на
бихевиорзма, говори за неговото значение като помагащо направление.

ПСИХОАНАЛИЗА.
Психоанализата е направление, което и днес има своите поддръжници. В
социалната работа то е присъствало като един от основните й етапи в развитието й, тъй
като през 20-те и 30-те години медицинският модел в социалната дейност е
приоритетно използван. Дори тогава се смята, че психиатричната социална работа е
много по-полезна от т.нар. договорен модел на взаимодействие и взаиморазбиране
между социален работник /лекар/ и клиент /пациент/. Знаем, че в основата на
психоаналитичните виждания стои идеята за трикомпонентния модел на психиката,
съставена от Аз, То и Свръх-аз, като приоритетна роля има подсъзнанието на
личността, което се явява мощен двигател на поведението и в същото време източник
на невротичните състояния и проблеми на клиента. Компонентите на личността са в
непрекъсната борба за надмощие, като потърпевш в тази борба се оказва Аз-ът на
личността, който всъщност трябва да вземе решение за по-нататъшното й развитие. в
по-съвременен вариант виждаме тези три съставки в транзакционния анализ на Е. Бърн,
представени като Родител, Възрастен, Дете и възможните конфликти между тях в
общуването и взаимоотношенията между хората, в случай на кръстосана форма на
общуване.
Като теоретични възгледи психоанализата слага своя отпечатък върху
социалната работа в следните направления:
 Един от моделите за обяснение на необяснимите прояви на агресивното
поведение – чрез неговата инстинктивна природа;
 Обяснение за Едиповата фаза в развитието на личността;
 Преносът и контрапреносът в социално помагащия процес и тяхното
преодоляване и намаляване;
 Теоретичните виждания на З.Фройд и А.Фройд за защитните механизми
на личността, тяхното проявление в социалния живот, значението им за оцеляването на
личността и преодоляването им и много други;
В практическата социална работа непрекъснато се използват техники от
психоанализата, някои от които са:
 Методът на свободните асоциации;
 Учението за случайните грешки при водене на интервю;
 Анализирането на случки от миналото, на сънища на клиентите;
 Разкриване на области-табу;
 Разиграване на игри за възрастни;
 Проверка и преодоляване на скритата амбивалентност;
 Справяне с властта и авторитета и др.
 В много от случаите се прекалява с психоаналитичните и теоретични, и
практически посоки на работа, тъй като проблемите на клиентите са настоящи, а
непременно коренящи се в миналото и доста често са напълно осъзнати, но липсват,
например, способности за тяхното разрешаване или временна неспособност за ясното
им отграничаване.

КОГНИТИВНО НАПРАВЛЕНИЕ.
Води началото си от гещалтизма и е реакция срещу бихевиоризма и
механистичното възприемане на човека като елементарен сбор от части. Всъщност,
гещалтистите определено повлияват върху разбирането на човека като нещо повече,
принципно ново образувание, различно от елементарния сбор на частите. На основата
на техните виждания за приоритетната роля на познавателните процеси при
управлението на поведението на личността, възникват и идеите на когнитивистите за
наличието на знание, познание, наричано още когниция, което представлява форма и
структура, единица познавателен компонент от структурата на личността и дори се
съдържа в емоциите, чувствата, потребностите и мотивите на хората. Когнитивистите
обръщат сериозно внимание на някои от основните въпроси, свързани с проблемите на
личността за самата нея и за социума, именно:
 Значението на потребностите и мотивите в структурата на личността;
Разграничаване на квазипотребностите;
 Наличието на вътрешни проблеми и тяхното отражение в социалната
реалност;
 Проблемът за лидерството и възприемането му;
 Стереотипите, шаблоните и тяхното проявление в ежедневието;
 Конформизъм, източници на конформното поведение, преодоляване и
т.н.
В практически план, това са почти всички техники при диагностика, прогноза и
интервенция, някои от които:
 Конфронтиране, обяснение, разясняване;
 Междуличностно повлияване, междуличностна атракция,
междуличностно възприемане;
 Информиране, рационализиране, обобщаване, генерализиране,
идентифициране на проблемите, предвиждане на стъпките;
 Задаване на въпроси, мълчание, хумор, обличане в думи на чувства и
преживявания, стремежи и страхове.
Видно е, че това са всички вербални и невербални техники на работа на
социалния работник с клиента.

ХУМАНИСТИЧНА ПЕДАГОГИКА И ПСИХОЛОГИЯ.

Хуманистичното направление в педагогиката и психологията се свързва преди
всичко с имената на А.Маслоу и К.Роджерс. Основните понятия, свързани със
социалната работа са потребности, мотивация, избор, самоактуализация и
саморазвитие, самодостатъчност, Аз-концепция. Заедно с психоанализата и
бихевиоризма, хуманистичното направление е едно от най-значимите за развитието на
съвременната социална работа. Като важно условие при интепретацията на проблема
личност, стои развитието на потенциала на личността, тоест, отчитане и на слабите
страни, но акцентиране върху възможностите за развитие на силните, на ресурсите, с
приоритетна роля на идеята, че човек се стреми към самоусъвършенстване. Вярата в
личността и в способността й да управлява живота си прави дейността на социалния
работник много по-отговорна. Вече не той поема отговорността за живота и развитието
на личността, а клиентът е отговорен за собствените си решения, като социалният
работник му помага да преодолее трудностите по пътя на саморазвитието и
самоусъвършенстването си. Личността се възприема като нещо цялостно, личността е
творец на собствения си живот, а акцентът е върху изследването на здравата личност
или поне на разчитане на онази част от личността, която се чувства отговорна и
способна да се справи с проблема си.
В теоретичен план за социалната работа хуманистичното направление изиграва
съществува роля в следните посоки:
 Определяне на базисните потребностите като основа за развитие на
потенциала на личността, тоест, тяхното задоволяване води до възможност за
самоактуализация;
 Идеята, че доста често причините за патология в личността се коренят в
незадоволяването не на елементарните, а на метапотребностите – от самоуважение, от
привързаност и т.н.;
 Оценка и съобразяване със субективния опит на личността и неговото
приемане като изходно начало за възприемането на света от страна на личността;
 Определяне на важните страни, изграждащи Аз-концепцията, а именно –
положително внимание и задоволяване на потребността на личността от такова;
преодоляване на идеята за условия при определяне на ценността на личността; отдаване
на безусловно положително внимание;
 Изграждане на принципно нови когнитивни схеми за живота на
личността;
 Утвърждаване на идеята за пълноценно функциониращия човек – открит
за преживявания; който притежава екзистенциален образ за живота; доверие в
собствените преживявания; свобода в опита; креативност и др. /Хьелл, Зиглер, 1997/.
Като практика, хуманистичното направление основно ни помага при
разбирането и приемането на личността, при изграждането на доверие между социален
работник и клиент; в преживяването на емпатия; в разкриването на защитните
механизми и преодоляването им; в приемането на различията между хората; в
уважението на тези различия; в умението да се живее в настоящето с мисъл за
бъдещето; простота и естественост във взаимоотношенията, в свободата на избора, в
отговорността пред себе си и пред другите, в хуманното отношение към другите.

МАРСКИСТКО НАПРАВЛЕНИЕ В ПЕДАГОГИКАТА.

Като се изхожда от представата за личността като съвкупност от обществени
взаимоотношения, то можем да бъдем сигурни, че като основни принципи и подходи в
социалната, и по-скоро възпитателна работа, от гледна точка на марксистките
виждания, ще бъде сведено до формирането на многостранно развита личност в и чрез
колектива.
Един от най-ярките представители в това направление е А.С.Макаренко, работил
преди всичко с деца в конфликт със закона. В основата на възпитателната му работа
стоят принципите на /Медински, 1950/:
 Колективизъм;
 Възпитание в трудова дейност;
 В развитие на чувство за дълг и чест.
Възпитанието се осъществява в и чрез колектива, като на сформираните
отряди /колективи/ се дават големи права. Този подход се съчетава и с трудова дейност,
която е четири часа на ден, с което възпитаниците получават и професионална
квалификация, подготвяйки се и по учебна програма за средните училища. Спортът е
дейност, която се съчетава с обучението и труда. Разбира се, неговите педагогически
възгледи са преди всичко на основата на комунистическите идеи, но последното не ги
прави по-малко значими – опитът му сочи, че около 3000 деца са повлияни от методите
и принципите му на работа. А те най-общо са:
 Принцип – повече изисквания към личността и повече уважение към нея;
 Оптимизъм и хуманизъм – вяра в човека, в бъдещето му, в това, че ще се
превъзпита;
 Взискателна любов;
 Даване на перспективи за бъдещо развитие;
 Мяра по отношение на демонстриране на чувства към децата;
 Точно формулиране на изискванията към децата, търсене на отговорност
при неизпълнението им, отчитане на резултатите;
 Трудовата дейност като заместител на социално неприемливото
поведение.
Като мерки за повлияване на личността определя: общественото мнение и
неговата роля за формиране на личността; зачитане на авторитети; демонстриране на
личен пример; убеждаване и разяснение; зачитане и изграждане на традиции;
възпитание в дисциплина и съблюдаване на режима в колониите; дозиране на
положителните и отрицателните подкрепления; стимулиране на творчеството;
отложено наказание, метод на “взрива”, поставяне на задачи и предоставяне на избор
при изпълняването им; планиране на изпълнението на дейностите през деня, седмицата,
месеците, уважение на усилията на другите и т.н.
Въпреки критиките спрямо възпитателната работа на Макаренко, и днес тя не е
загубила своето значение и се прилагат някои от техниките и прийомите му, въпреки
тяхната модифицираност.

ЕКЛЕКТИЧЕН ОБЯСНИТЕЛЕН МОДЕЛ.

Много съвременни методи в психотерапията и консултирането не изхождат от
единен теоретичен модел и не могат да се впишат в определен подход. Представляват
съчетания на техники, взети от инструментариума на различните школи, в контекста на
определена идея за причините на психическите и поведенчески проблеми и начини на
тяхното повлияване. Повечето носят белези на логическа състоятелност, прагматичност
и икономичност.
Различават се основно два вида еклектизъм: систематичен и несистематичен.
Систематичният /технически/ еклектизъм се характеризира с това, че консултантът се
ръководи от предпочитана теория, като използва техники от други подходи. При
несистематичният еклектизъм не се обясняват логически или доказват емпирично
използваните техники. /Хаджийски, 2003/.
Най-общо казаното би могло да бъде сведено до социалната работа, като се имат
предвид следните аспекти:
 Оценка /преценка/ на конкретния случай /същност, особености,
специфики/;
 Диагностика на клиента – на състоянието му, на някои личностни
характеристики, на отношението му към проблема и т.н.;
 Преценка на личностната и социалната ситуация, в която е разположен
проблема на клиента;
 Прогнозиране на развитието на проблема, клиента, ситуацията –
планиране на намесите и осъществяване на контрол над промените;
 Оценка на постигнатото, професионална оценка и приключване.
 Всъщност, при еклектичния подход на социална работа се изхожда от
индивидуализирането на техниките и методите на помагащото отношение и това го
прави най-разпространения в практиката на социалните работници модел на работа.
 Когато говорим за работа с групи в риск, няма как да не
споменем и основните принципи, по които се ръководи тя, можем
да изведем следните:

• хуманно отношение към клиента – което включва зачитане

на индивидуалността му, разглеждане на неговото
поведение и постъпки, възприемане и разбиране на
клиента, ненасилие-приемането му като равностоен и
равнопоставен, доброволност и включеност в помагащия
процес от страна на клиента, справедливост и обективност;

• уважение на индивидуалността и достойнството на клиента
– съобразяване с възрастовите особености на всеки клиент,
зачитане на етническата и религиозна принадлежност;
• уважение към потребностите и мотивите на всяка личност – зачитане
и съобразяване с правото на всеки човек да определи своите нужди и
потребности, както и с начина, по който ги удовлетворява;

• конфиденциалност – уважение към тайните на клиента, необсъждане

и несподеляне на информацията за клиента, изграждане на
доверителни отношения;

• отговорност – спрямо професията, отговорност пред себе си, пред
институцията, с която работи, пред клиента, отговорност към
проблемите на и преодоляване на кризата, в която е изпаднал
клиента;
• компетентност и гражданственост –добра професионална подготовка на
специалистите, наличие на необходимите знания и умения за практикуване на
професията, съчетаване на личностни и професионални качества,
непрекъснато развитие и усъвършенстване, познаване и спазване на
нормативните актове и законови разпоредби, запознаване на клиента с тях и с
реалната социално-икономическа и политическа ситуация;
• справяне с властта и овластяването – темата за властта и овластяването и
авторитета е особено актуална в социалната сфера. Източниците на власт
могат да бъдат различни –личните качества на специалиста, знанията и
уменията, които притежава, информацията с която разполага, способността му
да награждава и санкционира дадено поведение и др. Личното овластяване
се свързва с наличието на автономност и способност за личен избор. От друга
страна междуличностното овластяване се изразява в способността за оказване
на влияние с подкрепата на социалната власт, която произлиза от
професионалната позиция, която заема специалиста и от неговите умения;
• зачитане правата на клиента – спазване на основните етични и
законови изисквания в процеса на работа;

• оптимизъм – изразява се в вяра в силите и способностите на клиента,
вяра в наличието на ресурси у клиента за справяне с проблемната за
него ситуация;

• работа в екип – да съществува единодействие на професионалистите
и институциите, работещи и имащи отношение към клиента и неговия
проблем. Да има приемственост и последователност в дейността на
различните специалисти, по конкретния случаи.
 Ще разгледаме изискванията за професионална етика и
ценности в Република България, представени в няколко области:


• Отговорности като специалист в дадена област:
- наличие на необходимите знания и умения;
- проява на професионална компетентност;
- ангажиране със случаи и дейности в сферата на неговите
компетентности и умения;
- проява на професионално поведение, както към клиентите, така и към
всички участници в този процес;
- провеждане на изследователска дейност, съгласно разписаните етични
и ценностни норми.
• Отговорности и отношения с клиента:
- специалиста трябва да работи в интерес на клиента;
- да не експлоатира и не принуждава;
- да предоставя на клиента необходимата му информация и услуги;
- да не нарушава правата на клиента;
- да защитава правата му;
- да получава съгласие от негова страна и да се предприемат
съгласувани с клиента действия, касаещи неговия проблем;
- да приема клиента като равностоен партньор;
- специалиста трябва да не ползва клиента за лични облаги и нужди.
• Отговорности и отношения с колегите:
- специалиста е нужно да проявява уважение и солидарност към
колегите си;
- да си сътрудничи с тях;
- да уважава и приема споделената от колегите му информация;
- да уважава личния живот на колегите си;
- да уважава клиентите на своите колеги.
• Отговорности и отношения с работодателите:
- трябва да се съобразява и спазва правилата и реда, установен в
институцията или организацията, в която работи;
- да подпомага развитието на институцията в която е трудово ангажиран;
- да не използва институцията за собствени цели и облаги.
• Отговорности към професията:
- да поддържа престижа на професията;
- да защитава професията и да подпомага нейното
развитие,усъвършенстване, утвърждаване и популяризиране;
- да сигнализира за неетично поведение и действия от страна на други
специалисти;
- непрекъснато да работи за своето развитие и усъвършенстване;
- да подпомага разработването на теоретичните основи на
подпомагащите професии, да споделя своя опит и изследователски
резултати.
• Отговорности към обществото:
- да не допуска дискриминационно отношение към отделни личности,
групи или общности;
- да работи за подобряване на общото благо и най –вече за хората в
неравностойно социално положение;
- да работи за подобряване на взаимоотношенията и комуникацията
между различните култури в страната.
 ОПИТ ЗА ДЕФИНИРАНЕ НА СЕМЕЙСТВА В РИСК

Лекцията е направена предимно от разработки изготвени от проф. дн Красимира

Петрова

Правни основи за определянето на семействата като рискови.

Правовата рамка задава необходимите условия за осъществяване на
процес, явление и т.н., а познаването ѝ дава възможност да се изясни
понятието „семейство в нужда/в риск“.

І. Ако изходим от ЕВРОПЕЙСКА КОНВЕНЦИЯ ЗА 3АЩИТА ПРАВАТА

НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВOБОДИ, можем да кажем, че основните
групи хора в ситуация на риск, са онези, на които са нарушени следните
права и свободи:
• Право на живот;
• Забрана на изтезанията;
• Забрана на робството и на принудителния труд;
• Право на свобода и сигурност;
• Право на справедлив съдебен процес;
• Неналагане на наказание без закон;
• Свобода на мисълта, съвестта и религията;
• Свобода на изразяването на мнение;
• Свобода на събранията и сдружаването;
• Право на встъпване в брак;
• Право на ефективни правни средства за защита;
• Забрана на дискриминацията.
В същия документ са предвидени и случаите, в които правата на
гражданите могат да бъдат нарушени поради различни причини, но само
ако причините са основателни, например, самият гражданин или група от
граждани са заплаха за себе си, за другите хора, за цялото общество.
 ІІ. В КОНСТИТУЦИЯТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, са изведени
също някои основни права на гражданите, чието нарушаване ги прави хора
в риск. По-специално внимание отделяме на следните:
• Чл. 32. (1) Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки
има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му
живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро
име.
• Чл. 14. Семейството, майчинството и децата са под закрила на
държавата и обществото.
• Чл. 46. (1) Бракът е доброволен съюз между мъж и жена. Законен е
само гражданският брак. (2) Съпрузите имат равни права и задължения в
брака и семейството. (3) Формата на брака, условията и редът за неговото
сключване и прекратяване, личните и имуществените отношения между
съпрузите се уреждат със закон.
• Чл. 47. (1) Отглеждането и възпитанието на децата до пъл-
нолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от
държавата. (3) Децата, родени извън брака, имат равни права с родените в
брака. (4) Децата, останали без грижата на близките си, се намират под
особената закрила на държавата и обществото. (5) Условията и редът за
ограничаване или отнемане на родителските права се определят със закон,
условия и по ред, определени със закон.
• Чл. 51. (1) Гражданите имат право на обществено осигуряване и
социално подпомагане.
• Чл. 53. (1) Всеки има право на образование. (2) Училищното
обучение до 16-годишна възраст е задължително. Като конкретизация на
изказаното в Конституцията, са препратките в Закона за предучилищно и
училищно образование, Закона за социалното под-помагане, както и
Семейния кодекс.
 ІІІ. В СЕМЕЙНИЯ КОДЕКС се съдържат текстове, които регла-
ментират правата на семействата, но и техните отговорности:

ФУНКЦИИ НА СЕМЕЙСТВОТО
Чл. 4. (Изм. – ДВ, бр. 11 от 1992 г.) Основни функции на семей-
ството са:
• раждане, отглеждане и възпитаване на децата;
• осигуряване на възможности за развитие на способностите на
всички членове на семейството, както и на условия за изпълнение на
трудовите и обществените им задължения;
• създаване в семейството на отношения, основани на уважение,
привързаност, дружба, общи усилия и взаимна отговорност за неговото
развитие;
• полагане на грижи и подпомагане морално и материално на
възрастните, болните и нетрудоспособните членове на семейството. Видно
е, че тези функции могат да бъдат преведени на езика на специалистите,
работещи с хора в риск, като: възпроизводителна функция; развиваща;
социализираща и подкрепяща.

ЗАКРИЛА НА СЕМЕЙСТВОТО
Чл. 5. (Изм. – ДВ, бр. 11 от 1992 г.) Обществото и държавата
осигуряват условия за развитие на семейството, насърчават раждаемостта,
защищават и поощряват майчинството и подпомагат родителите в
отглеждането и възпитаването на децата. Те полагат грижи за подготовката
на младите хора за брачен живот.Или, държавата е тази, която осигурява
основата за развитието и функционирането на семейството, но по-
нататъшните отношения зависят от самото семейство.
 ГРИЖИ НА РОДИТЕЛИТЕ ЗА ДЕЦАТА
Чл. 68. (1) Родителите са длъжни да се грижат за децата си и да ги
подготвят за обществено полезна дейност.(2) Вторият баща и втората
майка са длъжни да съдействат на родителя при изпълнението на тези
задължения.Ако обобщим, независимо дали са истински родители или не,
възрастните, които изпълняват тази социална роля, са длъжни да се
подчиняват на изискванията за полагане на грижи за децата.

В случай на несправяне, се налагат следните мерки:

ОГРАНИЧАВАНЕ НА РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА
Чл. 74. (1) Когато поведението на родителя представлява опасност за
личността, възпитанието, здравето или имуществото на детето, районният
съд служебно или по искане на другия родител или на прокурора взема
съответни мерки в интерес на детето, като при нужда го настанява в
подходящо място.(2) Такива мерки се вземат и когато родителят поради
продължителна физическа или душевна болест или поради продължително
отсъствие или други обективни причини не е в състояние да упражнява
родителските си права.Тази мярка има характер на предупредителност.

ЛИШАВАНЕ ОТ РОДИТЕЛСКИ ПРАВА

Чл. 75. (1) Родителят може да бъде лишен от родителски права:1. при
особено тежки случаи по предходния член;2. когато без основателна
причина трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка;3. (изм. –
ДВ, бр. 63 от 2003 г.) когато е оставил детето за отглеждане в
специализирана институция и не го е потърсил в 6-месечен срок от деня, в
който е трябвало да го вземе.С този член се запазва целостта и сигурността
на дете, които може да попадне в риск поради неполагане на грижи,
нежлижиране, насилие или каквато и да е друга опасност за детето.
 Като допълнение към казаното и улесняване процеса на осиновяване
е следният параграф: § 35. (1) Родител, оставил детето си в специализирана
институция, без да е определен срок за отглеждането му в нея и без да е
дал предварително съгласие за пълно осиновяване, е длъжен в срок шест
месеца от влизането в сила на този закон да вземе детето си, да даде
съгласие за пълното му осиновяване или да поиска от съда постановяване
на мярка за закрила по чл. 4 от Закона за закрила на детето.
И детето следва да бъде осиновено от: ОСИНОВЯВАЩ Чл. 50.
Може да осиновява само дееспособно лице, което не е лишено от
родителски права.

IV.ЗАКОНЪТ ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ,

Чл. 1. (1) урежда обществените отношения, свързани със социалното
подпомагане на гражданите в Република България. (2) Законът има за
цел:1. подпомагане на гражданите, които без помощта на другиго не могат
да задоволяват своите основни жизнени потребности, тоест, хората,
живеещи в бедност.2. укрепване и развитие на обществената солидарност в
трудни житейски ситуации, – попаднали в такива ситуации поради социал-
ни или личностни причини.3. подпомагане на социалната реинтеграция на
лицата, които получават социални помощи, връщането им в социума,
въпреки че живеят благодарение на социалните помощи.4. подпомагане на
трудовата заетост на безработните лица, кои-то отговарят на изискванията
за получаването на месечни социални помощи, с цел намаляване на
безработицата.5. насърчаване на предприемачеството в социалната сфера
чрез предоставяне на социални услуги от физически и юридически лица –
даване на шанс на хората в нужда.Всичкото това се реализира, съобразно
(5), която гласи, че социалното подпомагане се извършва по начин, който
да запазва човешкото достойнство на гражданите.
 В същия закон, в Допълнителни разпоредби, § 1. са дадени оп-
ределения за:
1. „Основни жизнени потребности“ са достатъчно храна, облекло и
жилище, съобразно социално-икономическото развитие на страната.
3. „Социално включване“ е създаването на условия и възможности в
най-висока степен за участие на подпомаганите лица в обществения живот.
4. „Лица с трайни увреждания“ са лица с установена степен на
намалена работоспособност 50 и над 50 на сто;
5. „Специализирани институции“ са домове пансионен тип, в които
хората са отделени от своята домашна среда.
6. „Социални услуги“ са дейности, които подпомагат и разширяват
възможностите на лицата да водят самостоятелен начин на живот и се
извършват в специализирани институции и в общността.
7. „Социални услуги, предоставени в общността“ са услуги, пре-
доставени в семейна среда или в близка до семейната среда.
8. „Социална работа“ е професионална дейност за подобряване
взаимната адаптация на подпомаганите лица, семействата, групите и
средата, в която те живеят. Тя е комплекс от подпомагащи дейности,
насочени към постигане на по-добро качество на живот, достойнство и
отговорност у хората на основата на индивидуалните им способности,
междуличностните отношения и ресурсите на общността.
9. „Гарантиран минимален доход“ е нормативно определен размер
средства, който се използва като база за определяне на социалната помощ,
с цел осигуряване на минимален доход за задоволяване на основни
жизнени потребности на лицата, съобразно тяхната възраст, семейно
положение, здравословно и имуществено състояние.
Правната регламентация в тези документи позволява да се направи
опит за дефиниране на хората, групите и семействата като рискови. Като
семейства в риск могат да бъда посочени следните:
 • семейства, живеещи под екзистенцминимума;
• семейства, представители на етнически малцинства;
• непълни семейства – поради разводи, смърт, самотни родители;
• приемни семейства;
• семейства с осиновено (осиновени деца);
• семейства с болни, инвалиди, психично болни хора;
• семейства, живеещи в криминогенна среда – крадци, злоупотреба с
наркотици, алкохол, проституция;
• семейства с хоспитализирани членове, с членове в пенитенциарни
или сходни такива заведения;
• семейства с прояви на насилие;
• семейства с безработни членове;
• семейства на имигранти, бежанци;
• семейства с реинтегрирани деца;
• семейства в развод или влошени взаимоотношения.Вариантите за
определяне на семействата в риск са практически неизброими, а рисковите
фактори се проявяват в различни комбинации, което налага и оценка на
всяко семейство комбинирани.
 Структурният и аналитичния подход разглеждат семейството като
динамична система, в която се съдържат елементи, както на стабилност,
така и на промяна. Като саморегулираща се система, семейството се
опитва да запази своето статукво в отговор на възникнали колебания,
конфликти или промени. Този процес може да доведе до промяна в
жизнения цикъл, като различни етапи от неговото развитие се разделят
от периоди на кризи. Според Ер. Ериксон понятието „криза“ не винаги е
нужно да се приема като катастрофа. Може да се разглежда като
необходима повратна точка, чрез която процесът на формирането на
личността е необходимо да поеме един или друг път. При всички
семейства се наблюдават периоди на преход, които изискват
реорганизация на структури и роли и предоговаряне на правилата.
Накратко ще разгледаме следните кризисни етапи в семейното
функциониране:
 Двойка без деца.
Една от основните характеристики на този етап, е че при двойката
се наблюдава голяма близост и е почти неразделна. Много често
близостта обаче се постига чрез жертване на индивидуални интереси в
замяна на обичта и сигурността, която получават. Когато обаче се
почувстват сигурни във връзката си, партньорите се завръщат към
пренебрегнатите си потребности и започват да се появяват изискванията
един към друг. Започват да се създават нови правила на взаимодействие,
както помежду си така и към заобикалящия ги свят. Един от кризисните
моменти се явява диференциацията на всеки един от членовете на
двойката по отношение на първичните им семейства. В този период е
възможно,,да се формират отношения на псевдозависимост-единият от
съпрузите е склонен да се дистанцира от собственото си родителско
семейство, за да избегне интензивни негативни емоционални
преживявания, но когато напрежението в съпружеските отношения
достигне високо ниво той е склонен отново да се отдели емоционално от
интимния си партньор и да се коалира със семейството си по произход”
Значими въпроси, които е нужно да разгледа двойката през този
период са отделянето от биологичното семейство, създаването на нови
правила помежду им и цикличността на взаимоотношенията помежду им.
 Семейство с малко дете.
Появата на новороденото е сериозно предизвикателство към
семейната система и е период на реорганизация на семейните отношения.
Възникват нови подсистеми – родителска, дете-майка, дете-баща. Налага
се така да се променят правилата, че да се предостави достатъчно
пространство на детето, за да получава нужните му грижи и любов. Тъй
като това е труден период за младите родители, често е необходима и
помощта на разширеното семейство. Важен акцент в този период се
явява субсистемата майка-дете, ролята на бащата, границите, които
поставят и същевременно помощта, която се иска от разширеното
семейство.
 Семейство с дете в предучилищна възраст.
Този период се характеризира с започващ процес на сепарация на
детето от ,,родителското тяло” и присъединяване в системата на своите
връстници, Поради нарастващия интерес на детето към заобикалящия го
свят, се увеличава нуждата и от контрол и се наблюдават отново
динамични промени в семейната система. Основни теми са
социализацията на детето, засилване на ролята на бащината фигура,
връщане на майката в обществения начин на живот.
 Семейство с дете в ранна училищна възраст.
В този етап се наблюдава повишаване на изискванията към детето
по отношение на увеличаващия брой ангажименти. Трудните моменти за
преодоляване при някои от семействата са смяната на водещите дейности
при детето (от игра към учене), влизането на нов авторитет в неговия
живот, този на учителя. Първа сериозна конфронтацията на реалните
възможности на детето с родителските планове. Процесът на изграждане
на самостоятелност при детето, при попадане в новата за него
структурирана и конкурентна среда.
 Семейство с юноша.
Една от основните задачи на подрастващия в тази възраст е
изграждането на неговия идентитет – да си отговори на въпросите, Кой
съм аз, Къде съм и Какво искам да правя? Или по конкретно, към коя
социална група иска да принадлежи, какъв е неговия външен вид,
сексуална нагласа и предпочитания, интереси и цели, да разбере кои са
неговите силни и слаби страни, какво умее и иска да прави в бъдеще.
Една от основните роли на семейството е да му даде автономност, което
означава, че трябва да се ревизират правилата за контрол. На родителите
им се налага да приемат кризата на узряването, сблъсъка с зараждащата
се сексуалност, промяната на ,,доброто дете’’ до момента и най –вече
мисълта, че скоро може да останат без него.
 Семейство с млади възрастни.
Това е последният етап, преди вече порастналите деца да напуснат
окончателно семейството, би следвало те да бъдат интегрирани в
обществото, да се наблюдава нов процес в съпружеската двойка - да
търси нова близост и общи цели. Изграждат се нови взаимоотношения
между родители – деца.
 Синдрома на ,,празното гнездо”.
Двойката отново е сама. Налага и се да търси ресурси извън
отглеждането на децата си, които да я обединяват и да дадат смисъл на
съществуването й.
 Възрастна двойка.
Проблемите на старостта, боледуването, поставя възрастната двойка в
условията на нужда от подкрепа и зависимост от другите. В този период
обичайно проблемите се явяват от загубата на близки приятели,
партньор, липсата на децата и внуците, самотата, анализа на личния
живот и подготовката за собствената смърт.
Георги Маджаров счита, че ,,еволюцията закрепва различни
физиологични роли и родителско поведение за всеки от двата пола”.
Тези различията се основават на от една страна от емоционалността,
която мотивира търсенето на партньор за създаване и отглеждане на
поколение и от друга на начина и продължителността на отглеждането
му. Тъй като развитието на психиката изисква продължително детство,
биологичното и социалното родителстване са различни дейности. Първия
вид се получава по наследство и не е необходимо обучение, докато
способността за отглеждане на потомство се явявават социални
способности и умения, които се усвояват през целия жизнен цикъл.
Случва се съотношението между тях да е противоположно – големите
способности и желание за създаване на потомство се съчетават с неголям
стремеж за отглеждането му и обратно. Според автора, затова
еволюцията и цивилизационната история са закрепили две основни
схеми на социално родителстване. При едната биологичните родители се
трансформират в социални, създават, а след това отглеждат поколението
си, а при другата след създаването на потомство, биологичните
семейства се заменят от други физически лица (роднини и близки,
приемни семейства, осиновители) или ,,институции’’ близки до
семейната среда.
От казаното до тук можем да изведем, че в семейното
функциониране има нормативни кризи, тези които описахме по горе и
ситуативни кризи. Ситуативни кризи могат да бъдат смърт на един от
членовете в семейството, раздяла, загуба на работа и т.н От няколко
фактора зависи преодоляването им, от една страна личностните
характеристики на всеки един от участниците в тези взаимоотношения,
от друга от изградения начин на комуникация и вземане на решения в
кризисна ситуация и от трета от подкрепата, която получават от
разширеното семейство и приятелски кръг. Както и от това дали е
търсена специализирана помощ и получена ли е такава, която адекватно
да отговори на потребностите на личността с цел преодоляване на дадено
травматично събитие.
 Работа с деца в риск

Работата с деца в неравностойно социално положение изисква богат социално –

психологически и педагогически опит, информация и умения, много познания относно
сложните фактори, определящи поведението на децата. През последните години
отношението към децата в риск се явява критерии за хуманността на обществото.
И в международните, и вътрешно държавните законови уредби една от
ключовите думи е дете. В конвенцията за правата на детето е изведено, че дете означава
всяко човешко същество на възраст под 18 години, освен ако съгласно националния
закон пълнолетието на детето не настъпва по – рано. (чл. 1)
В нормативните документи на нашата държава е записано, че дете е всяко
физическо лице до навършването на 18 години. (ЗЗД, чл.2)
Специален статут на детето е заложен в Конституцията на Република България,
където е записано в чл. 14, че семейството, майчинството и децата са под закрила на
държавата и обществото. И по нататък в чл. 47 т.1 „Отглеждането и възпитанието на
децата до навършване на пълнолетието им е право и задължение на техните родители и
се подпомага от държавата”, а в чл.47 т. 4 „Децата, останали без грижата на близките
си, се намират под особена закрила на държавата и обществото”.
Като потвърждение на казаното дотук е и приетият Закон за закрила на детето,
в които в чл.5 е записано, че специална закрила се осигурява на: дете в риск, в чл. 10,
ал.1 – „...всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено,
нравствено и социално развитие и на защита на неговите права и интереси”.
За реализирането на правата на детето от значение е международно законодателство по
правата на човека. Във всеобщата декларация за правата на човека, като най – важни в
това отношения са следните параграфи:
Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени
с разум и съвест, и следва да се отнасят помежду си в дух на братство. (чл.1)
Член 2, 12, 18, 26 регламентират свободите на хората по отношение на религия,
език, политика, сигурност в семейството, жилището, убежденията, образованието.
Според член 3, ал.1 на Конвенцията за правата на детето „висшите интереси на
детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата,
независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално
подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи”.
В член 9 е разписано, че държавите - страни по Конвенцията, „осигуряват детето
да не бъде разделяно от родителите си против тяхната воля, освен когато
компетентните власти решат в съответствие с приложимите закони и процедури и при
възможност за съдебен преглед, че такова разделяне е необходимо за висшите интереси
на детето. Такова решение може да бъде необходимо в някои особени случаи, като
например малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите
живеят разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето”.
В същия документ се разглеждат и проблеми отнасящи се до гарантиране на правата на
детето на здравеопазване, осигуряване, жизнен стандарт, образование (чл. 24, 26, 27, 28,
29), а в (чл. 12, 13, 14, 15) – защита на правото на възгледи, религия изразяване на
менения, сдружаване.
Прилагането на законовите уредби се извършва на принципа „ранг на силата”,
според който, най – висш орган е Конституцията на страната, следван от
ратифицираните, публикуваните и обнародвани международни документи, закони и
правилници. Ако има някакви противоречие в нормативната база се приема
разпоредбата на този, който е с по – висок ранг.
Когато се говори за риск, често се свързва с очаквана загуба на ресурси, средства
независимо от това дали са материални духовни или се отнасят до загуба на хора.
В Речник по психология, 1989 под риск се има предвид – „...ситуация на вземане
на решение - определено отклонение на вероятността за реализиране на една
поведенческа алтернатива от пълната сигурност със стойност 1, което е свързано с
прозрението, че с нарастването на тази степен на решение нараства вероятността за
неблагоприятни последствия от дадената алтернатива”. (стр. 504)
От проучването на различни източници можем да изведем най – популярните
дефиниции за риск:
 невъзможност за точно определяне на последствията от конкретна стъпка;
 вземане на решение при неизвестен резултат;
 възможна опасност поради неблагоприятно стечение на обстоятелствата;
 възможна опасност от неуспех, но с надежда за щастлив изход;
 вероятност от загуба, от напразно вложени ресурси;
 отнася се до отклонението от един или повече резултати на едно или повече
бъдещи събития от тяхната очаквана стойност.
В последните години се правят опити да се даде определение за риск от
държавните институции и специалистите работещи в тази област, което да е насочено
към хората в неравностойно положение и съответно ситуация на социално
неблагополучие. Като тук по – конкретно ще бъдат разгледани семействата в риск и
техните деца.
В Закона за закрила на детето е дадено определението на „дете в риск”.
§1.т.11. "Дете в риск" е дете:
а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито
родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;
б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно
или унизително отношение или наказание в или извън семейството му;
в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо,
нравствено, интелектуално и социално развитие;
г) което страда от увреждания, както и от трудно лечими заболявания, констатирани от
специалист
д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от
училище.” (ЗЗД)
В Закона за социалните услуги, влязъл в сила на 01.07.20 г. е посочено, че
децата със специални образователни потребности не можем да ги разглеждаме като
деца в риск, освен ако не попадат в по-горните категории посочени в ЗЗД т. а. б. в. д.
Няма как да не се съобразим със законовата база и с така изведените
определения за деца в риск, но може да се твърди, че те обхващат една по – широка
гама от незадоволени потребности и нужди, социално благополучие, отхвърленост,
което не може да се побере в представените категории.
В своят труд „Теоретични и методически аспекти на социалнопедагогическата работа с
деца в риск” Р. Кузманова – Карталова извежда рисковите групи деца, като тук ще
бъдат представени част от тях:
 изоставени деца – това са деца, които усвояват правилата, нормите и ценностни
ориентации на асоциални групи, следствие на неправилно възпитание, на вредното
влияние на средата;
 социално незащитени деца – тези, които се оказват в критични ситуации или в
неблагоприятни условия за живот;
 деца с девиантно поведение – с отклоняващо се поведение, което се проявява в
нарушение на общоприетите правила, нанасящо щети на обкръжаващите и на себе си;
  деца без родители – деца, чиито родители не полагат грижи за тях поради
различни причини;
 педагогически занемарени деца – това са деца, които са недостатъчно
продуктивни в работата и отношенията, като поведението им е съпроводено с
отрицателни модели, които се явяват компенсация на тяхната несъстоятелност;
 деца със специфични потребности – тези, които имат значителни ограничения в
жизнената дейност, което води до социална дезадаптация;
Кр.Петрова счита, че можем да си позволим да разширим законовото понятие и да
приемем, че под „дете в риск” включваме следните рискови групи деца:
 деца сираци и полусираци – това са деца, които поради стечение на
обстоятелствата са загубили единия или двамата си родители. Ситуацията им е по –
тежка в емоционален план, тъй като много често получават подкрепа от роднини и
близки. Психо – социалната подкрепа следва да бъде насочена към преживяването на
травматичното събитие и изграждането на перспективи за живот без участието на
единия или двамата родители;
 деца от семейства на разведени родители – проблемите на тези деца са сходни на
предходните, като допълнителен риск се явява поставянето на децата в конфликт на
лоялност от единия или другия родител, както и възможността за преобгрижване с цел
да се докаже по - добро родителстване;
 безнадзорни или безпризорни деца, като тук вариантите са много:
- наличие на дом и семейство, но липса на контрол от тяхна страна или е занижен до
степен на незаинтересованост какво се случва с детето;
- скитащи деца – тук също има различни вариации, скитат защото такъв е родителския
модел, поради психично заболяване, като начин за изкарване на прехраната и т.н;
- деца без близки, роднини и дом – те са най – уязвимата група от деца.
 деца в конфликт в закона, като тук могат да се изведат няколко основни
групи деца:
- деца извършители на противообществени прояви – кражби, побои, хулигански
прояви, изнасилвания;
- деца във виктимен риск и жертви на посегателства – тези, които търсят силни
преживявания, желаещи лесно забогатяване, недостатъчно предпазливи, с отклоняващо
се поведение или психични такива и обикновено живеещи без надзор от родителите;
- деца употребяващи психоактивни вещества – освен чисто физическия риск, свързан
със употребата на наркотични вещества и опасността от предозиране, могат да се
изведат и други опасности – щетите, които нанасят върху психиката и социалното
функциониране;
- деца с други зависимости – хазартни игри, компютърни – тук също се наблюдава
промяна в структурата на личността на зависимия, наблюдават се финансови
затруднения, отсъствия от училище, бягства и кражби от дома и т.н;
- проституиращи деца - немалка група и непременно от представители на женския пол.
Тук може да се изведат множество причини – търсене на силни усещания, желание за
ранна полова и социална зрялост, финансова независимост, неадекватна форма на
самодоказване, насилствено или случайно попадане и др.
 деца с физически увреждания, като основните проблеми при тях се отнасят
до социалната им адаптация, понякога до чисто физически ограничения, свързани с
предвижването им в средата:
- глухонеми деца или само глухи – от голямо значение за тях е средата в която
пребивават, дали родителите са глухонеми, какви училища посещават;
- незрящи деца – в голяма степен зависи от степента на увреждането, дали са родени
незрящи, дали е прогресиращо заболяването или е внезапно настъпило;
- деца с проблеми в опорно – двигателната, централна нервна система, с увреждания на
кръвоносната, сърдечно – съдовата, дихателната, с бъбречна недостатъчност и други
сериозни заболявания, които оказват влияние върху социалния им живот;
- деца с психични и ментални увреждания – тук вариантите са много, но най – често са
съчетани с някаква форма на умствена изостаналост или физически увреждания.
 деца с инфекциозни и заразни заболявания – основен проблем се явява освен
съпътстващото заболяване невъзможността да се подържат социални контакти;
 деца с интелектуални отклонения – освен най-тежките форми на
заболяването, проблемите при този тип деца са преодолими. Често интелектуалната
недостатъчност се дължи на социална занемареност в семейството или училището;
 деца от етнически малцинства – като тук се касае за малцинствени групи,
при който се наблюдава отхвърляне и неглижиране от страна на обществото и по –
скоро на институциите отговарящи за социализацията на децата – детски заведения,
училище и т.н;
 необхванати в образователната сфера, отпаднали от училище и отпадащи от
училище деца - риска за тези деца е свързан с невъзможността да получат адекватно
образование в рамките на страна, чието законодателство е така разписано, че задължава
родителите и децата да посещават училище. Друг сериозен проблем се явява
организирането на свободното време на този тип деца;
 деца, които живеят с опасен възрастен – поради неправилна оценка на риска
или незнание и др., немалка част от децата живеят с роднини и близки, които не могат
да носят отговорност за постъпките си и по този начин поставят децата в риск. Отнася
се за психично болни хора, с умствени или физически увреждания, с сериозни
заболявания или криминогенни личности, с които детето е в контакт;
 деца със суицидни прояви или намерения – могат да се изведат много
причини за този вид поведение, но като цяло групирането може да се изведе в три
насоки:
- деца, които имат конституционални особености, заболявания и отклонения;
- деца, които имат социални проблеми;
- съществува и една категория деца, които са жертва на т.нар. „разширени
самоубийства”.
 деца на бежанци и имигранти или самите те са бежанци без родители – една
много трудна ситуация за деца, които попадат в нова среда за тях, не говорещи езика,
непознаващи порядките на страната, в която попадат, често били и в други страни,
свидетели на различни форми на насилие, на смъртта на роднини и близки;
 деца със сексуална дезориентация – това е един от сериозните проблеми,
свързани с идентичността на децата и той е трудно разбираем, както за детето, така и за
родителите и специалистите работещи с него;
 деца, чиито родители са в специализирани институции, хоспитализирани или в
пенитенциарни заведения – характерни особености при тези деца са: липсата на
сигурност; вина и самообвинения; страх, че заболяването или престъпното поведение
ще се повтори при детето; поставянето му в конфликт на лоялност от страна на
близките, спрямо родителя; поемане на отговорности, които не са за неговата възраст;
понасяне на обиди и присмех от страна на заобикалящата го среда.
 деца, реинтегрирани в семействата си – част от процеса на
деинституционализацията е връщане на децата в биологичните им семейства. Но ако не
бъде направено адекватно проучване на семейството и в последствие не получи
подкрепа съществуват много големи рискове за детето, като част от тях са: използване
на детето като безплатна работна ръка, спиране от посещения в училище и
ограничаване на контактите му с значими за него деца и възрастни; насилие в
семейството, липса на достатъчно материални средства за отглеждането му,
злоупотреба с финансовата издръжка на детето, липса на знания и умения за
възпитание от страна на родилите, въпреки заявеното желание да полагат грижи и т.н;
 деца в приемни семейства – това е сравнително нова социална услуга за нашата
държава, която в последното десетилетие се разви много. Тук рисковете за детето също
не са малко, ако не бъде оказвана професионална помощ на детето и семейството от
различни специалисти работещи в социалната сфера – липса на любов и привързаност;
оказване на насилие, отказ от поддържане на връзка с биологичното семейство ако е
доказано, че тя е позитивна за детето, поставяне на неадекватни граници в процеса на
възпитание, презадоволяване на му от страна на родителите, чести премествания от
едно семейство в друго, липса на подкрепа след навършване на пълнолетие;
 деца настанени в Центрове за настаняване от семеен тип (ЦНСТ) – също нова
социална услуга, при която рискът за децата е да не се повтори начина на отглеждане,
които е бил налаган в институционалната грижа;
 деца настанени в институции – независимо от характера, устройството и
дейността на институцията, при децата пребиваващи там се наблюдават характерни
особености, отличаващи ги от останалите и носещи белега на този тип грижа, както и
трудностите, които срещат по пътя си към самостоятелен живот и социално вграждане
след напускане на институцията. Трябва да се отбележи, че това в голяма степен зависи
от типа институция и начина на работа, дали децата в нея са временно или постоянно
настанени, каква е причината поради, която са изведени от семейната среда, дали
живеят там от самото си раждане или са настанени в последствие и още много други
фактори.
Тази класификация е условна, поради факта, че едно дете може да попадне в няколко
рискови групи, което допълнително затруднява избора на инструменти за оказване на
социална, психологическа и педагогическа подкрепа.
В следствие на многообразието на факторите влияещи на развитието на ,децата
в риск”, тези деца изостават значително в своето развитие, което пък влияе негативно
на постигането на добри резултати в училище на адаптацията им в учебна среда и води
много често до отпадане от образователната система.
 Психосоциална подкрепа на деца в конфликт със закона

Република България е укорявана многократно от страна на различни

международни и вътрешни организации за своята неадекватна към правата на детето
система за т.н. младежко правосъдие. Определено може да се каже, че за разлика от
други сфери на защита на правата на децата, които се развиха значително през
последните години, тази остава почти непроменена повече от петдесет години.
Липсата на реформа предопределя съществуването на две паралелни системи –
системата за противообществени прояви на малолетните и непълнолетните и системата
за закрила на децата, които прилагат нормативни актове от различни поколения. Това
създава предпоставки за неяснота, произволност и хаотичност в правната система.
Несъответствията и конфликтите между Закона за закрила на детето и Закона за борба с
противообществените прояви на малолетните и непълнолетните твърде често водят до
нарушаване на правата на децата, извършили деяния, които се квалифицират като
престъпления по Наказателния кодекс (НК), независимо дали възрастта им позволява
да носят наказателна отговорност. Съществуващите дефицити най-ясно личат при
случаи от практиката, в които съдът отказва да наложи мярка за закрила за деца, които
по силата на Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и
непълнолетните са настанени с възпитателна мярка в Социално-педагогически
интернат (СПИ) или Възпитателно училище-интернат (ВУИ), дори когато става дума за
деца, жертви на сексуално насилие.
Конфликтът на детето със закона се определя от сложна съвкупност от
разнообразни обстоятелства с несигурно проявление в действителността. Това са
рискове, които присъстват в света и на извършителя и на жертвата и го деформират не
само чрез ограбване на обективните възможности за развитие, но и чрез изкривяване
на възприятията във вътрешния свят. Обусловените от рисковете процеси са
едновременно и обективни и субективни, външни и вътрешни, осъзнати и неосъзнати.
Те определят житейския опит на детето и самоличността му, а житейският опит и
степента на изградена индивидуална идентичност определят уязвимостта му на рискове
от различен вид.
Различните науки интерпретират зависимостта на детското развитие от
рисковете на средата по различен начин. Биологичните теории се съсредоточават върху
генетичната абнормност и соматичната типология. Психологичният подход разглежда
дезадаптивното поведение на детето като резултат от агресивните родителски стилове и
субективните преживявания на отхвърленост и емоционална депривация. Социологията
разглежда социално-културните фактори, които разглеждат съответността между
взискателността на обществото и готовността му да оказва подкрепа. Правният модел
търси корелациите между формалната нормативна регулация и социално значимото
индивидуално поведение. Съвременните виждания, са че за решаването на този
проблем би следвало да се използва т.н. интегративен подход. (Пушкарова и кол., 2010,
стр. 7-8)
Тук ще бъдат разгледани някои понятия свързани с разглежданата тема:
В широк смисъл, девиантното поведение е приложимо при описване и
оценяване на „стила и начина на живот на отделния индивид (или социалната група),
които по една или друга причина и във всички случаи се противопоставят (или са
някъде в периферията на действие) на общо утвърдените правила и норми на
съжителство между хората” (Гърбачева, 1996, стр. 54)
Психология на девиантното поведение е сравнително нов научен отрасъл.
Интересно е да се направи паралел с криминалната психология. В социалните норми –
част, от които са и правните. В този смисъл има 2 подхода към разбирането на
психология на девиантното поведение. По-тесният подход е този, при който социалната
девиация се разбира като всякакъв вид простъпки, в смисъл нарушения на някакви
социални норми, вкл.и организационни, които могат да граничат с престъпление, т.нар.
вандализъм. Но, при всички положения е финансово-материална щета. В крайна сметка
това е социална норма, която ни обединява. Това е по-тесният
смисъл на разбирането. За К. Гайдаров това е предмета на изследване. В по-
широкият контекст се включва и криминалното поведение. (Гайдаров, 2008)
Ликерт разглежда етапите в генезиса на вторичната девиация, които могат да
послужат като прогностични индикатори при идентифициране на криминалната
активност в следната последователност:
1. първично отклонение;
2. социална реакция на отчуждението;
3. отново първично отклонение;
4. по-силна реакция на отчуждение;
5. по-нататъчно отклонение;
6. кризис в търпимостта, намиращ в израз в официалните актове на общността,
стигматизиращи девиантното;
 7. утвърждаване на девиантността, приемане на социалния статус на девианта и
приспособяване към тази роля. (Маджаров, 2001)
Според Х. Попов социалните връзки и типовете антисоциални действия на
младите хора формират основата на две дискретни измерения:
 недостатъчно социализирано, белязано с нападателни, агресивни,
извършвани самостоятелно поведения;
 социализирано или групово престъпно, характеризиращо се с наличието
на социални връзки и с както прикрита, така и с открита антисоциална дейност.
(Попов, 2006, стр.47)
В Закона за борба с противообществени прояви на малолетни и непълнолетни
(ЗБППМН) противообщественото поведение (антисоциалното) отразява различните
форми на престъпност, нарушения на правния ред и отклонения от правилното
развитие и възпитание на малолетните и непълнолетните. Така дефинирано, понятието
препраща към девиантното (в смисъла на отклонение на моралните норми) и
делинквентното поведение на непълнолетните (престъпното). Прави се и разлика
между деца-правонарушители и деца с девиантно поведение, което не се е изразило в
правонарушение (а в нарушаване или отклоняване от социалните и морални норми).
(Петров, 1998).
Поведенческо разстройство - дефиниция: За поведенческо разстройство говорим
тогава, когато е налице устойчив модел на асоциално, агресивно или предизвикателно
поведение, който е в сериозен разрез със съответните за възрастта норми и което не се
подобрява чрез социалните корективи. (Обучителни материали по „Социална работа с
деца и семейства“, 2003)
Така например, от 5 до 15% от тийнейджърите показват някакъв тип асоциално
поведение. 35% от тях стават възрастни с асоциално поведение. Тази констатация е
тревожна, но обяснява динамиката на поведенческите разстройства.Симптоматиката на
поведенческите разстройства е многоаспектна и разнообразна, но най-общо включва:
1. Склонност към побой и агресивно отношение към хора и животни,
необичайно тежки и чести изблици на гняв.
2. Разрушителни действия спрямо вещи.
3. Подпалване.
4. Кражби, лъжи, бягства от училище и от дома.
5. Предизвикателно и провокиращо агресия поведение – виктимно поведение.
6. Трайно и силно изразено неподчинение – опозиционно поведение.
 Проявленията на тези симптоми могат да се наблюдават в следните посоки:
1. Проблеми, които се демонстрират предимно в семейството и дома, между тях
преобладават кражби, унищожаване на вещи и играчки, мебели, ценни предмети,
подпалване, насилие. Обикновено причината за появата им е ситуативна и се повлияват
позитивно.
2. Проблеми, отнасящи се до нарушаване на взаимоотношенията с другите деца,
като вариациите тук са много: като изолация, отхвърленост, непопулярност сред
другите деца, липса на приятели, на контакти с други връстници. Това се съчетава и с
промяна в отношенията с възрастните – несъгласие, враждебност и отхвърляне, кавги,
побойничество, изнудване, непокорство и грубост, отказ от сътрудничество и
съпротива към авторитетите, тежки изблици на неконтролиран гняв. Обикновено са
налице и емоционални нарушения. Повлияването е значително по-трудно, тъй като и
взаимоотношенията са многобройни, но с възрастта част от симптоматиката отпада.
3. Проблеми, които имат устойчив характер и се отнасят до агресивно поведение
при деца, които са добре вградени в групата на връстниците. Налице са трайни и
адекватни приятелства, като проблемното поведение може, но не е задължително да
става в тази група.
Тези деца, които могат да изградят връзки, способни са на емпатия, идват от по-
малко разстроено обкръжение и имат по-добра дългосрочна прогноза. В семейството са
налице топли отношения на привързаност или децата са свързани с постоянна група на
връстници, като антисоциалното поведение често е отговор на натиска на групата.
Прогнозите са оптимистични, тъй като е налице все пак някаква свързаност и/или
зачитане на авторитети.
4. Проблеми, свързани с предизвикателство и противопоставяне, започващи
около 10-та година и продължаващи с времето. Характеризират се с негативистично,
подчертано предизвикателно, враждебно, непослушно, провокативно поведение.
Липсват по-тежки дисоциални или агресивни действия, не се нарушават значително
правата или не се застрашават другите. Сърдите, негативистични, тези деца лесно се
дразнят и дразнят другите, обвиняват ги за собствените грешки и трудности. Имат
нисък праг на фрустрация и често провокират конфронтациите.
Незачитане на авторитети и норми – най-напред с хора, които детето познава
добре, в семейството, а после и навън. Поведенческите разстройства често са
комбинирани с емоционални разстройства, особено в случаите със самонараняване. Тук
говорим за усложнена форма на поведенческо отклонение, която изисква и по-
диференциран подход, както и намесата на повече специалисти, ангажирани със случая.
(Петрова, 2015, стр.314-316)
Рискови фактори – класификация
Въпреки че не е установен устойчив модел, по който децата придобиват и
стабилизират отрицателно поведение, традиционно рисковите фактори се делят на
външни условия и вътрешни причини според произхода си. Първите произхождат от
факторите на средата и се делят на макросоциални и микросоциални. Макросоциалните
спадат към основните характеристики и процеси в обществото, които имат отношение
към потребностите на детето и мотивите за неговото поведение. Микросоциалните
принадлежат към най–близката заобикаляща среда: семейството, училището,
приятелския кръг. Вътрешните причини (индивидуалните рискове) са биологични и
психологични характеристики на индивида, които са сравнително независими от
външните условия (пол, възраст, личностова структура, психично здраве) и провокират
или улесняват отрицателното поведение. Между трите групи се установява зависимост
на взаимно пораждане и усилване, като определящо е значението на микросоциалните
рискове, непосредствено следвани от индивидуалните.
Анализът на фактическата обстановка по наказателни дела с непълнолетен
обвиняем и производства по налагане на възпитателни мерки по ЗБППМН дава
основания за класифициране на рисковите фактори според значението им за формиране
на модели на поведение при децата в отклонение от общоприетите правни и социални
стандарти. Сред тях се откроява група фактори, които възникват самостоятелно и върху
които детето никога не може да влияе (първични рискове). Те водят до възникване на
отрицателни форми на развитие на детето, които имат самостоятелно значение на
рискове за поява или задълбочаване на отклоненията в поведението (вторични
рискове). Зависимостта е относителна, т.е. вторичните обикновено и типично възникват
в резултат на развитието на първичните. Те се проявяват в действителността като
реализирани рискове, създадени от първичните и на свой ред създаващи нови рискове.
Само в изключителни случаи вторичните рискове се определят от други, нерискови
фактори. Тогава те представляват или водят до случайни, относително неустойчиви и
лесно преодолими отклонения в поведението на детето. (Пушкарова и кол., 2010, стр.
52-53)
Международните и европейски стандарти изискват към всяко дете да се
подхожда индивидуализирано, като това означава, всички интервенции да се основават
на обща оценка, центрирана към нуждите на детето. Такава оценка би предполагала
интервенции, ориентирани именно към нуждите на детето и съобразени с неговия най-
добър интерес. Едновременно с това международните стандарти изискват и гаранции за
спазване на правата на детето при участието му в правни процедури, което най-често
се случва чрез ясни процедури за информиране на детето и семейството за всичко,
което му престои, по начин, по който детето да разбере.
Изключително важен елемент на системата за правосъдие е нейното базиране на
оценка на детето, и то такава, която е мултидисциплинарна, центрирана към нуждите
на детето, едновременно с оценка на риска. Оценката би следвало да проучва случая на
детето, да се опита да отговори на въпросите какви са причините и какво „казва“
детето с поведението си в конфликт със закона; кои са нуждите, които са водещи за
справяне с конфликтното поведение; какъв е рис-кът от продължаване на това
поведение; имали риск за насилствено поведение към себе си или други хора и прочие.
Тази оценка би следвало да се изготвя от специално подготвени хора или екип от
специалисти и да се представя пред вземащите решение. В най-добрият случай такава
оценка би могла да осигури интегриран подход към детето – т.е. комплекс от свързани
с обща цел мерки за закрила, възпитателни мерки, наказания и т.н.
Ето защо на следващо място, гаранцията за спазване на правата е чрез участие
на различните системи – системата за закрила, правна защита и пр., както и чрез
осигуряване на различни специалисти, работещи с деца с проблемно поведение.
(Наръчник за професионалисти, ИСДП, 2014, стр. 63)
Мерките, които се предприемат в нашата страна за разрешаване на проблемите
свързани със разглежданата тема са в процес на развитие и като цяло можем да ги
разграничим в следните области:
 детското правосъдие в Република България;
 разкриване на специализирани социални услуги, като „Център за
интензивна подкрепа и социално включване”;
 Разработване на методики за оценка на деца във висок риск като водещ
етап при интензивната социално-педагогическата подкрепа и придружаване;
 Разработване на програми и подходи за социално учене и социално
включване на деца в конфликт със закона.
 Оценка на риска. Същност на оценката

Лекцията е направена предимно от разработки изготвени от проф. дн Красимира

Петрова

Оценката е начин, средство за вземане на решение, тя е метод за събиране и

съпоставяне на информация относно хора в риск. Тя е взаимодействие и
взаимоотношение между клиент, специалист (психолог, социален работник и др.) и
проблема, който клиентите имат. Оценката е винаги субективна, което отправя въпроси
относно намаляването на субективните фактори, а именно споделянето ѝ с клиентите,
за които се отнася, споделяне с колеги, за да се види и друга гледна точка по
поставения проблем, използването на други методи за съпоставяне на данни и
резултати.
Казано по друг начин, оценката е и издигане и доказване на хипотези. Методите,
които спомагат за намаляване на субективността на оценката са: наблюдение,
експеримент, беседа, анкета, интервю, въпросници и тестове, директна и индиректна
работа с клиентите и т.н. Обекти при изготвяне на оценката. При изготвянето на оцен-
ката е желателно да участват всички заинтересувани лица, както и такива, които могат
да допринесат за изясняване на данни по оценката, за доказване на изказано допускане,
за допълнително потвърждаване на даден факт.
Причините, които карат специалистите да извършат оценки са неизброими:
• поради искане на клиент, на институция;
• поради опасност за клиента и обкръжението му;
• поради необходимост да му се планира престой, грижа, услуга;
• поради намаляване на риска, поради квалифициране на клиента като рисков;
• или отнемане на квалификацията;
• за да се чуят повече гледни точки по един проблем, за да се намали опасността
от нещо (някого) за даден клиент. И това е една малка част от случаите, когато е
необходима оценка.
Принципи при изготвянето на оценката:
• Убедителност при задаването на въпросите и обоснованост, за да получим и
такива отговори – не се допускат въпроси-от-говори, които подвеждат клиентите в
желаната от специалистите ситуация и се достига до т.нар. „наивен експериментатор“
(поради предварително издигнатата хипотеза от страна на диагностициращия, се
задават въпроси, които да я потвърдят) (Тодорова, 1994, 47);
• Търсене на доказателствен материал за всичко, което е изказано като
становище – всяко едно становище следва да бъде потвърдено с фактологичен материал
и за да се избегне субективизмът, се препоръчва прилагането на разнородни факти;
• Разграничаване на личното мнение на клиентите и доказаните твърдение или
мнения на специалистите – насочваме се към начина на изразяване на ясни становища и
прецизиране на мнението на клиента;
• Оценката задължително се позовава на постижения на науката в областта, за
която се отнася – тук принципът засяга преди всичко познанията на помагащия, без да
се забравя и фактът, че постиженията на науката се опират на т.нар. централна позиция
(осреднени са);
• Оценката не се прави самоцелно, а за да се направят конкретни предложения, да
се вземат конкретни решения, да се из-готви план, да се предвидят интервенции;
• Оценката не е еднократен акт, което значи, че може и трябва да се променя в
зависимост от промените, настъпващи в личността и обкръжението ѝ, в зависимост от
предоставените грижи за клиента;
• Оценката не бива да се проточва безкрайно дълго във време-то – доста често се
налага извършването ѝ за ден и дори за часове (при инцидент), което говори за
необходимостта от разграничаване на първоначална и последваща я (последващи ги)
оценки;
• Необходимо е клиентът, с когото се работи да е в центъра на вниманието и то
да не се измества в посока на заобикалящите го – понякога проблемната ситуация
около клиентите е достатъчно усложнена и включва близки, роднини, приятелски кръг,
чиито проблеми са толкова значими, колкото и на клиента и той бива изместен на заден
план – водещо начало следва да бъде „С кого работя?“, „Кой е моят клиент?“;
• Да се включват всички фактори на влияние върху личността на клиента –
индивидуално-психологически и личностни – така се съобразяваме с генетичния
принцип в социалните науки, според който личността на клиента следва да бъде въз-
приемана като единство от неговото минало, настояще и бъдещи планове и
перспективи;
• Да се има предвид процесуалността на оценката – тя е процес, който има
начало, развитие и край;
• Да не нарушава оценката ежедневието на клиентите и да не им вреди;
 • Да се оценяват не само рисковете (дефицитите, слабите страни), но и (дори
преди всичко) силните страни (потенциала, ресурсите) на клиента, средата;
• Да се има предвид, че клиентът не е случай, не може да се етикетира,
типологизира и възприема като досие, тъй като този факт противоречи на
необходимостта да се отчита индивидуалността на клиента и е предпоставка за
дискриминационна практика;
• Да има методичност, обективност и достоверност при изготвянето ѝ, като
едновременно с това да има и задължителност на спазването на принципа за
конфединциалност. Тъй като изготвянето на оценката е диагностика, следва съо-
бразяване с някои общи положения при диагностиката на деца и младежи.
За да се извърши добре една диагностика, това означава:
• Да се знаят теориите за възрастовото, половото и т.н. развитие на личността;
• Да са уточнени методиките и да са адаптирани към целите на изследването,
предмета и обекта;
• Личността да се разглежда цялостно и да се прилага комплексния принцип;
• Да се помни, че ако диагностиката е добра, ще се направи и добра оценка, а на
тази основа – и интервенциите ще са подходящи;
Изисквания при диагностика на личността чрез метода оценка:
• Всяка методика е направена за измерване на конкретно специфични качества;
• Правилната инструкция помага за вярната диагностика;
• Всяка методика е разчетена за определена възраст – ако не е подходяща да се
адаптира или избере нова;
• Нормативите в една методика са прекалено осреднени, така че крайните
варианти също могат да бъдат „норма“ за конкретния човек;
• Да се знае, че някои методики търсят количествени, а други – качествени
характеристики;
• Доброволност.Като все пак основно правило – отлична подготовка преди про-
цеса на диагностициране и развити способности за анализ на получените резултати.
ТРИ ОСНОВНИ ОБЛАСТИ, ЗАЛОЖЕНИ В ОЦЕНЪЧНАТА
РАМКА

ИЗМЕРВАНЕ НА РОДИТЕЛСКИЯ КАПАЦИТЕТ

Основни грижи

Осигуряване на физиологичните потребности на детето и необходимите здравни грижи

и стоматологична помощ. Включват осигуряване на храна, напитки, отопление,
жилище, чисто и подходящо облекло и необходимата лична хигиена.

Гарантиране на сигурността

Осигуряване на адекватна закрила на детето от вредни фактори и опасности.

Включва защита от контакти с небезопасни възрастни или деца и от самонараняване.

Правилно разбиране на рисковете и опасностите в дома и извън него.

Емоционална топлота

Задоволяване емоционалните потребности на детето, като у него се създава чувството,

че е особено ценено, както и позитивно чувство за собствена расова и културна
идентичност.

Включва задоволяване изискванията на детето за сигурни, стабилни и нежни

взаимоотношения със значими за него възрастни с необходимата чувствителност и
отзивчивост към нуждите на детето. Подходящ физически контакт, внушаване на
положителни чувства и прегръдки, достатъчни за да се демонстрират убедително
чувства на привързаност и любов, и да се изрази похвала и насърчение.

Стимулиране

Подпомагане и насърчаване обучението на детето и интелектуалното му развитие чрез

поощряване и когнитивно стимулиране, и създаване на социални възможности.

Включва подпомагане на когнитивното развитие и потенциал на детето чрез

взаимодействие, общуване, разговори и отзивчивост на опитите за общуване и
въпросите на детето, насърчаване и участие в игрите на детето и осигуряване на
възможности за образование.

Даване възможност на детето да постигне успех и осигуряване присъствието му в

училище. Оказване на помощ на детето да се справя с предизвикателствата на живота.

Напътствия и ограничения

Оказване помощ на детето да регулира своите емоции и поведение.

Основните родителски задължения включват демонстриране и подпомагане на детето

да усвои подходящо поведение и да постигне контрол върху емоциите и чувствата си и
взаимодействията си с другите. Това включва даване на напътствия относно

Проект “Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България” 1

Обучение по социална работа
социалните ограничения, за да може детето да изгради свой модел на морални ценности
и устои, както и на социално поведение, съобразено с нормите на обществото, в което
то ще израсне. Целта е детето да бъде подготвено да се развие като самостоятелен
индивид със собствени ценности, способен да разбира и демонстрира подходящо
социално поведение, без да е зависим от външни фактори. Това предполага на децата
да не се пречи да проучват и се учат от опита си.

Включва изграждане на умения за разрешаване на социални проблемни ситуации,

управление на гнева, уважение към другите и ефективна самодисциплина и изграждане
на поведението.

Стабилност

Осигуряване на достатъчно стабилна семейна среда, за да може детето да изгради и

поддържа отношения на привързаност.

ПОТРЕБНОСТИ НА ДЕТЕТО, СВЪРЗАНИ С РАЗВИТИЕТО МУ

Здравеопазване

Осигурява растежа и развитието на детето, както и физическия и психически комфорт и

благополучие. Необходимо е да се оцени въздействието на евентуални увреждания.
Включва осигуряване на здравни грижи и лечение, достатъчно и питателно хранене,
физически упражнения, имунизации, тестове за установяване нивото на развитие,
стоматологични и офталмологични грижи и лечение, а за децата над определена
възраст – съвети и информация в контекста на сексуалното образование и относно
злоупотребата с наркотични вещества.

Образование

Обхваща всички аспекти на когнитивното развитие още от раждането. Включва

осигуряване на възможности за игра и взаимодействие с други деца, достъп до книги,
възможности да придобие различни умения и да задоволява интересите си, да се радва
на успехите и постиженията си. Предполага изразяване на интерес от страна на
възрастни към учебната дейност, напредък и постижения на детето. Разбиране от
страна на възрастните на специалните нужди на детето (свързани с евентуални
увреждания).

Емоционално и поведенческо развитие

Демонстриране на подходящи реакции на чувствата и действията на детето, насочени

първоначално към родителите и семейството, а с израстване на детето и към все по-
широк кръг хора и явления.

Включва: стойностни отношения в ранното детство, характеристики на темперамента,

способност за адаптиране към промени, реакция на стрес и степен на самоконтрол.

Идентичност

Проект “Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България” 2

Обучение по социална работа
Отнася се до развиващото се самовъзприемане на детето като отделна и ценена
личност.

Включва: възприемането от детето на собствената личност и способности, изграждане

на положителен образ за себе си и самооценка, и положително чувство за
индивидуалност. (Расовата и религиозна принадлежност, възрастта, пола и наличие на
евентуални увреждания могат да допринесат за това). Чувства на принадлежност към
семейството, връстниците и обществото и приемане от тези групи.

Семейни и социални отношения

Развитие на способността за съчувствие и съпреживяване и за поставяне себе си на

мястото на другия.

Включва: стабилни отношения с родителите и семейството, добри отношения с братята

и сестрите, увеличаващо се значение на приятелските отношения с връстниците и
начин, по който реагира семейството на тези отношения.

Социална презентация

Отнася се до обогатяващото се разбиране на детето за начина, по който поведението и

външният вид (вкл. евентуално увреждане), се възприемат от другите хора и за
създаваното от него впечатление.

Включва: подходящо за възрастта на детето, пола и културната / религиозна

принадлежност облекло, чистота и лична хигиена и възможност на родителите да дават
съвети относно поведението и представянето в различна обстановка и обстоятелства.

Умения на детето да се грижи за себе си

Развитие на практически, емоционални и комуникативни способности, необходими за

задълбочаване на независимостта на детето. Включва: ранни практически умения за
обличане и хранене, възможности за придобиване на увереност в себе си, умения за
извършване на практически дейности извън семейството. Подпомагане на детето да
придобие умения за решаване на проблеми. (Специално внимание трябва да се отдели
на децата, страдащи от различни увреждания и как се отразяват тези увреждания върху
развитието на уменията на тези деца да се грижат за себе си).

ФАКТОРИ НА СЕМЕЙСТВОТО И СРЕДАТА

История и функциониране на семейството

Семейната история включва както наследствените, така и психо-социалните фактори.

Функционирането на семейството се влияе от: членовете на домакинството и

отношението им към детето; значителни промени в живота на семейството; историята
на детството на родителите; значителни събития; характер на живота в семейството,
вкл. отношенията между братята и сестрите и влиянието му върху детето; предимствата
и слабостите на родителите, вкл. на родител, който не живее със семейството;
отношенията между разделени родители.

Проект “Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България” 3

Обучение по социална работа
Роднински кръг

Кои лица се смятат за членове на роднинския кръг на детето от самото него и от

родителите? Този кръг включва лица с или без родствени връзки с детето, както и
такива лица, които не посещават редовно семейството. Какво е тяхното участие и
значение за семейството?

Жилище

Снабдено ли е семейното жилище с основни удобства, съобразени с възрастта и

равнището на развитие на детето? Пригодено ли е за нуждите на членове на
семейството с увреждания?

Основните удобства включват: водоснабдяване, отопление, канализация, уреди за

готвене, място за спане и възможност да поддържане на чистота и хигиенични и
здравословни условия на обитаване.

Работа

Кои членове на семейството работят, на какъв режим и имало ли е промени в това

отношение? Как се отразяват тези фактори върху детето? Как приемат членовете на
семейството трудовата дейност или безработицата? Как се отразяват тези факти върху
отношенията им с детето?

Доходи

Размер на постоянните доходи. Получава ли семейството всички форми на социално

подпомагане, на които има право? Достатъчни ли са семейните доходи за покриване
нуждите на семейството. Начин, по който се използват семейните доходи. Изпитва ли
семейството финансови затруднения, даващи отражение върху детето?

Социална интеграция на семейството

Проучване на положението в квартала и общността и отражението, което то дава върху

детето и родителите.

Включва: степен на социална интеграция или изолация на семейството, информация за

отношенията им с връстници и приятели, участие в социални мрежи и значението,
което семейството отдава на всички тези отношения.

Ресурси в общността

Описание на всички съоръжения за обществено ползване и услуги на разположение в

квартала, вкл. здравни услуги, институции, предлагащи дневни грижи и училища, места
за изповядване на съответни религии, транспортна инфраструктура, магазини и
увеселителни места и съоръжения.

Включва наличие и достъпност на ресурсите, особено по отношение на членове на

семейството с увреждания.

Проект “Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България” 4

Обучение по социална работа
 ОЦЕНЪЧНА РАМКА – Трите основни области

Потребности на детето, свързани с развитието му:

 Здравеопазване
 Образование
 Емоционално и поведенческото развитие
 Идентичност
 Семейни и социални отношения
 Социална презентация
 Умения на детето да се грижи за себе си
Родителски капацитет
 Основни грижи
 Гарантиране на сигурността
 Емоционална топлота
 Стимулиране
 Напътствия и ограничения
 Стабилност
Фактори на семейството и средата
 История и функциониране на семейството
 Роднински кръг
 Жилище
 Работа
 Доходи
 Социална интеграция на семейството
 Ресурси в общността
 1

ЦЕЛЕПОЛАГАНЕТО И ОРГАНИЗАЦИЯТА В СОЦИАЛНАТА РАБОТА

ЦЕЛИТЕ И ЗАДАЧИТЕ са основен структурен компонент в обяснителния

модел на социалната работа. От тяхното коректно дефиниране зависи начина на
организация и практическа реализация на социалната дейност. Целите и задачите са
очакваните мислими резултати от изпълнението на конкретната социална дейност.
Леков предлага следния вариант на представяне на целта на социалната работа /Леков,
2002/:

СОЦИАЛНА РАБОТА

СОЦИАЛНА СИСТЕМА ОБЩЕСТВЕНА СИСТЕМА

ЦЕЛ

ПОСТИГАНЕ ОТСТРАНЯВАНЕ ПРИГЛУШАВАНЕ

СОЦИАЛНО БЛАГОПОЛУЧИЕ СОЦИАЛНО НЕБЛАГОПОЛУЧИЕ

чрез:

 СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ;
 СОЦИАЛНА ЗАКРИЛА НА НАЕМНИЯ  БЕДНОСТ;
ТРУД И ПРИ БЕЗРАБОТИЦА;  ДИСКРИМИНАЦИЯ;
 СОЦИАЛНО И ЗДРАВНО  ДЕЗИНТЕГРАЦИЯ
ОСИГУРЯВАНЕ И ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ

 ГАРАНТИРАНЕ НА РАВНИ
ВЪЗМОЖНОСТИ В ОБРАЗОВАНИЕТО,
ПРОФЕСИОНАЛНОТО ОБУЧЕНИЕ,
ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО, ОБЩЕСТВЕНО
ОБЕДИНЯВАНЕ

при СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ

Ако се опитаме да анализираме, то социалната работа е дейност, която засяга

социалната и обществената системи, които са взаимосвързани. Целта на социалната
работа е да приглуши, намали, не можем да говорим – да отстрани, социалната
несправедливост, определяща се от явления като бедност, дискриминация,
дезинтеграция и в обществото да настъпи социална справедливост по следните начини:
 Социално подпомагане;
 Социална закрила на наемния труд и при безработица;
 Социално и здравно осигуряване и обезщетяване;
 Гарантиране на равни възможности в образованието, професионалното
обучение, здравеопазването, обществено обединяване.
Тъй като смятаме, че целеполагането е процес, то ние предлагаме следната
схема:
 2

ЦЕЛЕПОЛАГАНЕТО В СОЦИАЛНАТА РАБОТА

ГЛОБАЛНА ЦЕЛ – подпомагане на индивидите, общностите и групите в

процеса на тяхната интеграция и социална адаптация, както и разрешаването им
на техните социални и личностни проблеми за повишаване на социалното им
благополучие и контрол над социалното им неблагополучие.

ОПЕРАЦИОНАЛНИ ЦЕЛИ

СЪДЪРЖАТЕЛНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЕФЕКТИВНОСТТА

ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ЦЕЛИТЕ ОТ РЕАЛИЗИРАНЕТО НА ЦЕЛИТЕ

1. Подпомагане на индивидите в 1. Повишаване степента на контрол и

процеса на решаване на техните способностите на клиентите за разрешаване
проблеми в жизнената реалност по на техните проблеми.
най-ефективен начин.
2. Целенасочване и координи- 2. Създаване на условия за оптимално
ране на системата от институции за организиране на дейността в институциите и
помощ и защита. извън тях – вътрешно взаимодействие между
институциите.
3. Подобряване на социалната 3. Повишаване капацитета на клиентите
среда и оптимизиране на за утвърждаване и поддържане на “Аз-а”.
адаптационния процес на
индивидите в обществото.
4. Стратегии 4. Оптимално планиране.

ЗАДАЧИ

СЪДЪРЖАТЕЛНИ ХАРАК- ЕФEКТ ОТ РЕАЛИЗАЦИЯТА НА

ТЕРИСТИКИ НА ЗАДАЧИТЕ: ЗАДАЧИТЕ:
1. Диагностика на социалните и 1. Социална профилактика.
личностните проблеми и ситуации.
2. Консултиране, парично подпома- 2. Осигуряване и повишаване на
гане и застраховане. личностните компетенции.
3. Социален надзор и 3. Решаване на конфликти,
попечителство. медиация и посредничество.
4. Социално покровителство и 4. Реклама, пропаганда,
експертиза на правителствените осъществяване на обществен контрол
решения “отгоре-надолу” и “отдолу-нагоре”.
РАВНИЩА НА
РЕАЛИЗИРАНЕ НА ЦЕЛИТЕ
И ЗАДАЧИТЕ
 3

СПОРЕД БРОЯ НА СПОРЕД ОБХВАТА:

УЧАСТНИЦИТЕ:  На микроравнище – общността и
семейството като системи;
 Индивидуално;  На мезоравнище – институции,
дирекции, НПО, центрове в общината и
 Групово; окръга;
 На макроравнище – Министерски
 На равнище “общност” съвет, МТСП, ДАЗД, ДАСП и др.

ДЕЙСТВИЯ:
 Стратегии;
 Програми;
 Планове за действие;
 Други.

СОЦИАЛНО АДМИНИ-
СТРИРАНЕ И ПЛАНИРАНЕ

От глобалната цел, конкретизация може да се търси още на равнище

операционални цели и затова ние говорим за техните съдържателни и ефективни
/действени/ характеристики, тоест, търсим резултативността при евентуалното
постигане на целите и задачите.
Определено могат да се търсят различни равнища на конкретизация на целите и
задачите, но ние се спираме само на два критерия за разграничаване на равнищата, а
именно:
 Според обхват на участниците – централна, местна власт на реализацията
им и реализация на равнище индивид, група, семейство, общност;
 Според броя на участниците – познатите ни форми на организация на
социална работа – индивидуално, групово, общностно.
Посочените действия – програми, стратегии, планове за действие и т.н. се
извършват на всички равнища на социалната работа, което се контролира, регулира,
направлява от ръководствата на съответната институция и може да се определи като
социално администриране и планиране.

УПРАВЛЕНИЕТО на социалната работа следва строго регламентиран

организационен модел на осъществяване, а именно:

ОРГАНИЗАЦИОНЕН МОДЕЛ НА СОЦИАЛНАТА РАБОТА

СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА

НАЦИОНАЛНИ СТРАТЕГИИ ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ

СИСТЕМА ОТ МЕРКИ ЗА СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ

 4

СИСТЕМА ОТ ДЕЙСТВИЯ /ПРАКТИКИ/ ЗА ОСИГУРЯВАНЕ НА СОЦИАЛНО-

ТО БЛАГОПОЛУЧИЕ И КОНТРОЛ НАД СОЦИАЛНОТО НЕБЛАГОПОЛУЧИЕ

Организирана и целенасочена Организирана и Дейност на

дейност в държавни /правител- целенасочена дейност обществени начала
ствени учреждения, служби, в неправителствени /организирана и
центрове, отдели, дирекции/ организации инцидентна/

За да се осъществява социалната работа, тя следва политиката на държавата и на

правителството под формата на закони, наредби, правилници и др., като тяхна
конкретизация са националните стратегии за социално подпомагане, съдържащи се в
система от мерки и действия, осигуряващи социално благополучие и контролиращи
социалното неблагополучие. Тези мерки могат да бъдат разгледани в три основни
направления:
 Организирана и целенасочена дейност в правителствения сектор в
съответните институции;
 Организирана и целенасочена дейност в неправителствения сектор;
 Организирана и целенасочена /неорганизирана и инцидентна, стихийна/
дейност на обществени начала под формата на доброволчески труд, благотворителни
акции, дарения и други форми на алтруизъм.
Въпреки че последната форма на работа не е винаги организирана, тя също се
контролира от страна на държавата. Подобно твърдение можем да изкажем и за
неправителствения сектор, тъй като и програмите, които подпомагат нуждаещите се и
са предложени от НПО, се подлагат на контрол и отчитане пред държавни органи. Дори
в последните години, се търси все по-близък контакт за работа между посочените три
сектора, което е характерно за развитите страни.
 Изработване на план за работа с индивидуален клиент

Същност на индивидуалния план. Индивидуалното планиране има решаваща

роля за последователното и систематично протичане на индивидуалния процес.
Планирането спомага за разпределението на ролите и задачите между специалистите и
другите ангажирани субекти в подпомагащата дейност. Планирането на работата по
даден случай дава прогнозируемост на резултатите, явява се своеобразно легитимиране
на очакванията, а също така дава усещане на сигурност на клиента, относно
получаването на помощ и постигане на промяна. Той включва договорените
взаимодействия, конкретните услуги и стъпките за подкрепа свързани с преодоляване
на затрудненията, които изпитва клиента в момента.

Когато се разработва един план, могат да се използват следните спомагащи

процедурата въпроси:

 Какви са целите на плана?

 Какви услуги трябва да бъдат доставени и от кого?
 Какви задължения поема клиента?
 Какъв е графикът на контактите между специалиста и клиента?
 Какви потребности от промяна се обслужват чрез целите на плана?
 Каква помощ би била неприемлива?
 Гарантирани ли са интересите на клиента и коректно ли са отразени заявените
нужди?
 Съвпадат ли предвидените дейности и услуги с реалните потребности на
клиента?
 Има ли подходящи и достъпни услуги и форми на подкрепа, които са
пропуснати в плана и за които клиентът не е бил информиран?
 Обсъден ли е планът с клиента? Как е протекло обсъждането? Какви въпроси
е поставил клиента? Какви съмнения или надежди е изразил?
 Обсъждани ли е планът с други лица – близки на клиента или специалисти?
 Какво е участието на клиента в избора на услуги, в договарянето на
ангажименти и срокове?
 Има ли моменти в изработения план, които карат специалиста да се чувства
несигурен?
Целите поставяни в процеса на индивидуалното планиране би следвало да
отговарят на следните параметри:
 Целите трябва да са свързани с резултатите, които желаят и очакват
доброволните или самозаявилите се клиенти;
 Целите при недоброволните клиенти трябва да съдържат мотивационни
свойства;
 Целите трябва да бъдат формулирани по ясен и измерим начин;
 Целите трябва да бъдат осъществими;
 Целите трябва да бъдат пропорционални на знанията и уменията на
специалистите;
  Целта трябва да бъде поставена в положителна посока и да се акцентира на
растежа на развитието;
 Да се избягва допускането на планове и цели, за които съществуват големи
съмнения и резерви;
 Целите в индивидуалните планове трябва да бъдат съобразени с функциите
на социалните услуги или институции. (Механджийска, 2019, стр. 163-187)

Планът е на клиента. Съдържанието на плана се определя от идентифицираните

в оценката потребности на клиента и от реалните възможности, ресурси. Чрез плана за
намеса всъщност се управлява рискът, т.е. при планирането интервенциите са насочени
към нуждите, които от своя страна са свързани с рисковите, проблемните за конкретния
случай зони. Основна част на всеки план са целите. При определянето им
специалистът/екипът помага на клиента:

• да разбере как самият той си представя решаването на проблема или

удовлетворяването на потребността;

• да формулира различни варианти на постигане на целите, които биха

спомогнали да се реши проблемът. Например, ако той смята, че основният проблем
може да бъде решен, ако си намери работа, то варианти на решения за постигане на
тези цели могат да бъдат: да придобие определена квалификация; умения за
представяне, смяна на местожителството и пр.;

• да анализира “разходите” необходими за постигане на различните варианти.

Всеки вариант на целта и свързаните с нея действия изискват различен набор от лични
усилия, време, участие на близки хора, включване на ресурси;

Договаряне на плана за работа.

При договарянето водещият специалист/екип по случая :

• акцентира дискусията върху организиране на дейностите в последователност и

разполагане във времето. Обмисля се най-подходящото и възможно подреждане на
стъпките, които ще се предприемат, така че да се постигне целта. Обсъжда собствената
си роля в този процес;

• ясно очертава параметрите на своята роля – да помогне на клиента да

реализира своя план. В зависимост от целта техните конкретни намеси са различни –
лична подкрепа, консултиране, осигуряване на необходима информация,
посредничество за свързване с необходими други служби, посредничество при връзки с
близки хора, защита и пр.;

.• акцентира върху усилията, които човек трябва да положи, за да се постигне

целта. Тези усилия най-често са свързани с определена личностна промяна – в
нагласите и ценностите, в социалната компетентност, в поведението. Такава промяна не
се постига лесно, нужни са усилия и подкрепа. Това ясно и детайлно трябва да се
обсъди. Не бива да се оставя и минимална илюзия за магически решения;
 • изразява своята прогноза за резултата от съвместната работа. Прогнозата би
трябвало да изразява умерен оптимизъм и да е ориентирана към няколко нива. Първото
ниво е “при всички случаи ще постигнем ...” - минималното ниво на прогноза за
резултата. Средното ниво е нивото, което е напълно възможно, ако се реализира планът
както е замислен, ако всички обстоятелства са добре отчетени и се положат всички
необходими усилия. Максималният успех е трудно да бъде прогнозиран, особено при
спазване на изискването за реалистичност на прогнозата;

• договаря преглед на плана – най-общо периодите на преглед зависят от

оценката на риска. При идентифициран висок риск е добре да се прави редовен и чест
преглед.

Реализиране на плана.

Реализирането на плана е специфичен процес, различен като цели, съдържание,

методи, времетраене. Обикновено той съдържа: психо-социално придружаване,
насочено към подкрепа на осмислянето на ситуацията, приемането и търсенето на
решения и директно съпровождане за решаване на проблема; включване в социални
услуги – индивидуални и групови; работа със семейството; работа в общността.

1. Сформиране на екип по случая – най-често става дума за мултидисциплинарен

екип около семейството – психолог, социален работник, лекар. Много добре би било,
ако в екипа се включат и представители на други институции и услуги – ясла или
детска градина, отдел „Закрила на детето”, отдел „Социална закрила”, служба по
заетостта и др. Важно е този екип да вземе решение дали се работи по случай с всеки от
членовете на семейството, или със семейството като цяло. Обикновено индикатор за
това е кой заявява нужда от помощ – този, който е носител на проблема или друг член
на семейството. В първия случай може да се работи индивидуално, във втория е добре с
цялото семейство.

- Развитие на случая – социалният работник придружава клиента при

реализиране на плана и това придружаване има изключително важен характер.
Водещият специалист от услугата, този който работи по случая и екипът с него, работят
заедно около случая.

2. Преглед на плана – може да се извърши регулярно, както е предвидено или

по предложение на водещия случая, на самия човек, на член на екипа и пр. Важно е да
се направи оценка на настъпилите промени, която обхваща динамичните зони на
проучване и оценка. На прегледа се планира отново, ако има необходимост.
(Методическо ръководство, 2015, стр. 42-45)

Оценка на резултатите и подготовка на раздялата.

Оценката на резултатите е насочена към установяване на адекватността на

съвместните действия с постигнатото. Тази оценка се прави с клиента, като е важно да
се подчертае неговият принос. Раздялата би трябвало да е подготвена.
 Под термина „превенция” се разбира комплекс от инициативи, дейности и
политики, които се реализират с цел предотвратяването на даден проблем. Като пример
за това, ще представим темата за превенция на употребата на психоактивни вещества.
Съществуват три нива на превенция:
 Първична превенция – има за цел намаляването броя на нови случаи, докато
още не е оформено заболяването. Първичната превенция се реализира чрез дейности,
инициативи, програми политики, стратегии, насочени към предотвратяване употребата
на наркотични вещества;
 Вторична превенция – намаляване на абсолютния брой неизбежно
възникнали заболявания. Тя има за цел да предотврати появата на зависимост;
 Третична превенция – стреми се да спре или забави процеса на развитие на
заболяването.
Първичната превенция е тази, която обхваща детско-юношеската възраст. Тя е
от изключително голямо значение, за да не се налагат прилагането на последващи
интервенции. Основната цел на този тип превенция е да повиши информираността на
обществото, родителите, учителите и децата по проблема наркомании и да подобри
общественото и психическо здраве.
За постигане на стратегическите цели в областта на намаляването и търсенето на
психоактивни вещества в Плана за действие, който е неразделна част от Националната
стратегия за борба с наркотиците, са предвидени различни програми за превенция на
употребата и злоупотребата с наркотични вещества:
 програми за родители;
 програми за учители;
 програми към младите хора;
 програми за превенция на общинско ниво;
 програми за общността.
Програмите за родители се изразяват в следното:
 да предлагат на родителите информационни сесии за наркотиците и да
помогнат на родителите да разберат въздействието на различните вещества
индикаторите и моделите на употреба им;
 да очертаят ефективни родителски стратегии за предотвратяване на употребата
на наркотични вещества;
  да осигурят на родителите информация относно специалисти, които да са им в
помощ при нужда;
 да се сформират към всяко училище групи от родители, в които да участват и
деца, с цел обсъждане на темата за превенция.
Програмите за учители имат следната насоченост:
 учителите да разбират теорията, на която се основават програмите за
превенция на употребата на наркотици;
 да се увеличи компетентността, увереността и ангажираността на учителите
свързана с разглежданата тема;
 да се обучат учителите да идентифицират учениците, които употребяват
психоактивни вещества и да реагират адекватно в търсенето на подкрепа за
преодоляването на проблема.
Програми с насоченост към подрастващите:
 запознаване с училищните и социални правила, свързани със законовата рамка
относно психоактивните вещества;
 ролята на наркотиците, която води до сривове в начина на живот и цената,
която се плаща в емоционален, правен и икономически аспект;
 идеите за въздържание от и алтернатива на употребата на психоактивни
вещества.
Програмите за общността включват медийни кампании и промени в политиките.
Те трябва да подсилват нормите и мерките, насочени срещу употребата и
злоупотребата с наркотични вещества във всяка възможна среда – семейството,
училището, обществото.
Превенцията на общинско ниво е ефективен метод за повишаване на качеството
на живот на местното население. Тя включва следните органи на местно ниво,
работещи по темата за превенция на употребата на психоактивни вещества. Съгласно
правилника за организацията и дейността на Националния съвет по наркотични
вещества се създават общински съвети по наркотичните вещества в общините.
Съветът е колективен орган, който се състои от председател, секретар и членове.
Членовете на съвета могат да бъдат представители на различни институции:
- Областна пробационна служба;
- Прокуратура;
- ДПС;
 - РЗИ;
- университети и др.
Съветът е постоянно действащ орган, който провежда най-малко четири редовни
заседания в годината. Съветът е орган за провеждане на общинската политика срещу
злоупотребата с наркотични вещества. Представителите на съвета постоянно подържат
контакти и съвместно работят по проблема наркомании.
Към общинския съвет по наркотични вещества се създава превантивен
информационен център. Основната част от работата на превантивно-информационните
центрове се състои в следните дейности:
 осъществява превантивните дейности и програми на общинско равнище;
 събира, съхранява, и анализира информация на общинско равнище, която е
необходима за изготвянето, осъществяването и координирането на програмите,
реализирани на общинско ниво;
 създава и поддържа актуална база данни за възможностите за лечение и
рехабилитация, която представя на заинтересованите граждани и институции;
 извършва подбор и подготовка на опити за реализирането на общински
програми;
 организира работни срещи, семинари, и конференции в областта на
наркоманиите;
 осъществява мотивиране за лечение и търсене на специализирана помощ на
заинтересувани лица;
 създава условия за информационно и инфраструктурно осигуряване дейността
на съвета.
За да бъде превенцията ефективна и успешна, е необходимо не само
прилагането на различни програми, но и сътрудничеството между отделните
институции.