ПСИХОАНАЛИЗАТА КАТО ПСИХОТЕРАПЕВТИЧЕН МЕТОД

– ЧАСТ 2

1. Теория за структурата на личността

 ТО обхваща несъзнаваната част от личностната структура,

която съдържа основните инстинкти.

По формулировка на Фройд: „То е тъмна, недостъпна част от нашата

личност, малкото, което знаем за него, имаме от нашето изследване на
работата на съня и конструкцията на невротичните симптоми, и
повечето от това е с негативен характер и може да бъде описано само в
контраст на Егото. Ние се доближаваме към То с аналогии: ние го
наричаме хаос, котел пълен с много възбуда… Пълно с енергия простираща
се от инстинктите, но няма организация, не показва никакво колективно
желание, а само борба да си докара удовлетворение на инстинктивните
нужди, уважавайки спазването на принципа на удоволствието.“

(Фройд, Нови Уводни лекции по Психоанализа (1933)

„ТО съдържа всичко което е унаследено, което е представено при

раждането, което се установява в конституцията — над всичко,
следователно инстинктите, които произлизат от соматичната
организация и които намират първо физически израз тук (в То) във форми
непознати за нас“. (Фройд, „Отвъд принципа на удоволствието“)

„То“ е отговорно за нашите основни инстинкти като храна и вода, секс и

агресивни импулси. То е неморално и егоцентрично, управлявано на
принципа на болката и удоволствието; то е без чувство за време, напълно
нелогично, първоначално сексуално, инфантилно в своето емоционално
развитие и не приема „не“ за отговор. Разглежда се като резервоар на
либидото или „любовната енергия“.

 АЗ

Аз-ът обхваща тази организирана част от личностната структура, която

включва защитни, перцептивни, оценъчни, интелектуално-когнитивни и
изпълнителни функции. Осъзнатите чувства пребивават в егото, макар не
всички от операциите на егото да са съзнателни.

Според Фройд: „ Аз-ът изобразява това, което може да бъде наречено

разсъдък и разум, в противоположност на То, което съдържа страсти…
в своята връзка с То е като ездач на седло, който се стреми да удържи
превъзхождащата сила на коня; с тази разлика, че ездачът се опитва да го
направи със своята собствена сила, докато егото използва взети назаем
сили.“ (Фройд, „Аз и То“ (1923)

Основна задача на АЗ е да поддържа баланс между примитивните

нагони и реалността докато задоволи ТО и СВРЪХАЗ.

 СВРЪХАЗ

Според класическото определение Свръхаз-ът е наследник на

Едиповия комплекс; той се образува чрез интернализацията на
родителските изисквания и забрани. (По Речник на психоанализата, 2009,
стр. 405)

Фройд въвежда термина СВРЪХАЗ като една от инстанциите на

личността в „Аз и то“ през 1923 г. Неговата основна роля е да бъде цензор
на Аз-а. Като функции на СВРЪХАЗ-а Фройд вижда съвестта,
себенаблюдението, образуването на идеали.
 През 1905 г. Зигмунд Фройд публикува новаторската си книга „Три
студии върху теорията на сексуалността”, в която утвърждава
съществуването и характерните черти на детската сексуалност, извлечени
от психоаналитичната му практика. Тази книга предизвиква скандал и
съпротивите на съвременниците му, които не могат да приемат идеята за
съществуване на сексуален живот у детето (макар че Фройд не е първият,
който го твърди), тъй като този сексуален живот е покрит с амнезия.
Фройд представя сексуалното като нещо, което трябва да се
разграничи от гениталната сексуалност и това е фундаменталната фройдова
идея - изоставянето на биологичната теория на сексуалността (с описание
на аномалиите и отклоненията) в полза на психичен подход към
сексуалното. Фройд извежда идеята за сексуалното отвъд анатомичното
различие и медицинския дискурс, превръщайки го в основен елемент на
човешката душа.
Фройд употребява термина „сексуална теория” за обозначаване
едновременно на научните хипотези и измислените от децата, дори от
възрастните „теории”, предназначени да разкрият загадката на
съвкуплението, раждането и различието на половете.
Фройд разграничава идеята за нагон от обичайната идея за инстинкт.
Нагонът е остатък от влиянието на езика върху тялото, което го
разграничава от инстинкта – термин, запазен за животинската психология
(свят, в който сексуалната функция е подчинена на едтествения инстинкт и
е в служба на функцията на размножаване). Сексуалните нагони
принадлежат само на човешкия свят. Както посочва Патрик Ландман
„Трите студии са насочени към изучаване на нагона, дефиниран най-вече
чрез целта, която се стреми да постигне. Нагонът не се свежда до естествена
нужда - той търси задоволяване отвъд всякаква естествена нужда (ядене,
отделяне, самосъхранение).
 Нагонът произлиза от отворите на тялото, превърнали се в ерогенни
зони. Нагонното наслаждение отначало е обединено със задоволяването на
нуждата, потребността, за да стане по-късно независимо от нея.

2.1. Психосексуални стадии на развитие

През първата година и половина от живота желанията и удоволствията

на детето са предимно орални – т.нар от Фройд орална фаза. Първичното
наслаждение е сукането на гърдата - задоволяване на нуждата от храна, но
задоволяването на тази нужда се съпътства от едно второ задоволяване,
което засяга зоната около устата. Освен сукането действия като близане,
смучене на палеца или други части на собственото тяло, слагане на
предмети в устата и хапане доставят най-голямо удоволствие на децата.
Това допълнително задоволяване става отделно, самостойно. Двете
задоволявания се отделят и задоволяването на ерогенната зона става цел на
субекта. Именно тук Фройд разполага това, което нарича „нагон”. Детето
търси за сучене части от своето тяло, след това си създава предпочитания
към различни обекти. Фройд нарича това тенденция към изместване.

В този орален период детето насочва енергията на либидото върху

майката. Удовлетворението е взаимно – за детето от сученето, за майката –
да го държи и гледа, усещането, че грижите й са важни и особени. Това
първо сливане между майката и детето се е превърнало в мит, в представа
за т.нар. „имаго”. Психичното удовлетворение, което изпитва майката
предпазва детето от изоставяне.

Според Фройд недостатъчното или прекомерното задоволяване на

потребността от храна в този орален стадий може да доведе до забавяне
появата на следващите стадии в развитието. Възможно е да възникне
фиксация или вътрешна съпротива срещу предаването на либидото върху
нов обект и нов вид дейност.
 Моментът на отбиването е не само биологичен, но и социален и
културен факт. При отбиването загубата на обекта (гърдата) е необратима
за детето, загубата на удовлетворение е окончателна и за майката. Това е
началната точка на раздялата. Раздялата касае в по-голяма степен майката,
защото детето все още не осъзнава този митичен съюз. Опитът от раздялата
за детето започва, когато срещне друго дете, което все още е кърмаче.
През следващата фаза, траеща също година и половина, другият край
на храносмилателната система – анусът, става източник на сексуално
напрежение и удоволствие. Задържането и отделянето на изпражненията са
свързани с приятни и неприятни усещания, които са от изключителен
интерес за детето.
Към края на третата година започва фаличната фаза - интересът на
децата и от двата пола се насочва към пениса.

Фалическият стадий обхваща периода от третата до шестата година.

Тогава детето забелязва разликата между момчетата и момичетата. През
този етап може да се наблюдава как децата изследват своите полови органи,
мастурбират и показват интерес към въпроси, свързани с раждането и секса.

За периода са характерни т.нар. Едипов комплекс и комплекс на

Електра. Фройд вярва, че момчето преживява интензивен конфликт по
отношение на желанията си за кръвосмешение с майката и се страхува от
отплатата на баща си за тях. По-конкретно, малкото момче се страхува, че
баща му ще разкрие сексуалните му желания и ще си го върне, като отреже
пениса на момчето. Малкото момиче по време на фалическият етап е
изобразено като откриващо, че за разлика от баща си то няма пенис.
Непосредствено след това анатомично откритие на момичето му се иска да
го има — желание, което в психоаналитичната теория се нарича завист за
пениса. Завистта за пениса при момичетата е приблизително еквивалентна в
психологически план на тревожността от кастрацията при момчетата. Във
фройдистката теория завистта за пениса и тревожността от кастрация заедно
са известни като кастрационен комплекс. Неуспехът да се разреши
едиповият конфликт и нерешените едипови чувства лежат в основата на
много психологически разстройства, когато се разглеждат от перспективата
на психоаналитичната теория.

След като се разреши едиповият комплекс, детето се придвижва в

периода на латентност, в който половият инстинкт остава относително
заспал, а психичната енергия се пренасочва към несексуални дейности като
училището и атлетиката. С началото на пубертета обаче гениталната
сексуалност се събужда и започва гениталният етап от психосексуалното
развитие, простиращ се от пубертета до смъртта. По време на този етап
нарцистичните стремежи се сливат и до голяма степен трансформират в
търсене на хетеросексуални взаимоотношения, включващи взаимно
удовлетворение. Така гениталният личностен тип на възрастния —
успешният краен продукт на психосексуалното развитие в
психоаналитичната теория, се характеризира със способността за зряла
хетеросексуална любов, отговорност и грижи към другите и продуктивен
живот в обществото.

Така според теорията за психичната енергия по време на

психосексуалното развитие либидото се прехвърля от един обект към друг
и от една форма на задоволяване към друга. Фиксирането към обекта или
начина на задоволяване е най-често израз на психопатология.

2. Разбиране за норма и патология

Въпросът за психичната структура се поставя в рамките на

психоаналитичното разбиране за личността и се превръща в основен
ориентир относно същността на психичната норма и отклонения.
Разбирането на начините, по които се формира психичната структура на
субекта, дава насока за осмисляне на психичните болести, страдания,
проблеми и затруднения и за намиране на нови терапевтични възможности.
В хода на развитието на психоаналитичните си възгледи Зигмунд
Фройд описва три типа психична структура: невроза, психоза и перверзия,
която е междинна, различна от перверзни черти при другите две психични
структури и няма нищо общо с морална оценка.
2.1. Невротична структура
Терминът „невроза” се появява през 1777 г. в труд на шотландския
лекар Уилям Калън „Неврози или нервни болести” , т.е. невроза в първото
си значение се свързва с нервна болест, лудост. (5, 223) По обхват
разбирането за невроза през ХІХ в. се доближава до днешното разбиране за
психосоматични болести или органна невроза – функционално заболяване
на даден орган (без неговото увреждане), свързано с лошо функциониране
на нервната система.
В края на ХІХ в. понятието започва да се трансформира – от него
отпадат заболявания, които днес се причисляват към неврологията
(епилепсия, болест на Паркинсон). По същото време започва развитието на
психоанализата, която е създадена точно като теория за невротичния
конфликт и неговите прояви. „Психоанализата е конструирана в известен
смисъл като етиологично ориентирано лечение на неврозите.” (Генчев, Е. ,
1)
В разбиранията на класическата психоанализа неврозата се дефинира
като „психогенно страдание, чиито симптоми са символичен израз на
психичен конфликт, коренящ се в детската история на субекта, и
представляват компромис между желание и забрана.” (5, с. 223)
Фройд разделя невротичните състояния на актуални неврози и
психоневрози. Актуалните неврози са свързани със соматична дисфункция
на сексуалността (в съвременната класификация това са психосоматични
заболявания). При психоневрозите (невропсихози) определящ е психичният
конфликт. (13, с. 284) Част от тях днес се причисляват към психозите (напр.
нарцистичната невроза, която днес се означава с манийно-депресивно
разстройство). Като цяло днес полето на неврозите е ясно отграничено –
понятието „невроза” се свързва предимно с клинични форми като
натрапливата невроза, хистерията и фобията.
2.2. Психотична структура
Терминът „психоза” е въведен през 1885 г. от Фойхтерслебен в
„Наръчник по медицинска психология” в смисъл на психична болест. През
ХІХ в. терминът „психоза” се разпространява най-вече в немскоезичната
психиатрична литература, за да обозначи общо психичните болести –
лудостта, умопомрачението, но разбирани в един по-философско
ориентиран смисъл – не толкова като заболяване на нервната система, а като
страдание на душата. (5, с. 363)
В края на ХІХ в. под влияние на психоанализата започва да се
откроява двойката невроза – психоза. Разграничаването между тях следва
логиката, по която Фройд се опитва да уточни механизмите, които действат
изначално във връзката на субекта с външния свят.
Докато неврозата се дефинира като конфликт между желанието и
забраната, либидото и реалността, при психозата Фройд открива изначално,
радикално „отхвърляне” от съзнанието (в случая на халюцинаторното
объркване) или пък един вид първична проекция на „обвинението” навън.
(5, с. 364) Затова в първите си текстове към психозата той причислява
първоначално халюцинаторното объркване, параноята и хистеричната
психоза, която разграничава от хистеричната невроза.
През периода на първата си теория за психичния апарат (1911 – 1914
г.) Фройд разглежда въпроса за параноята от гледна точка на отношението
между либидните инвестиции и инвестициите на нагоните на Аз-а
(„интерес”) в обекта. В тази теория интересът е натоварен да осъществява,
в рамките на психичния апарат, адаптивна връзка с реалността. От този
период е анализът на случая „Председателят Шрeбер – психоаналитични
бележки върху един автобиографично описан случай на параноя” (1911),
който илюстрира идеята на Фройд за „загуба на реалността” в психозите.
(11)
Във втората си теория за психичния апарат за разграничаване на
невроза-психоза Фройд въвежда разбирането за междинната позиция на Аз-
а между То и реалността. В неврозата Аз-ът се подчинява на изискванията
на реалността и Свръхаз-а и изтласква нагонните желания. В психозата най-
напред става разрив между Аз-а и реалността, който поставя Аз-а под
властта на То. Във втората фаза – тази на налудността, Аз-ът реконструира
една нова реалност, която отговаря на желанията на То. Нагоните са
групирани на един и същ полюс - на защитния конфликт (То) - така самата
реалност е в ролята на автономна сила, почти инстанция на психичния
апарат. „Психоаналитичната теория вижда общия знаменател на
психозите основно в едно първично разстройство на либидната връзка
с реалността, а повечето от явните симптоми (преди всичко налудната
конструкция) се разглеждат като вторични опити за възстановяване на
връзката с обекта”. (Речник на психоанализата, стр. 363) Днес към
психозите се причисляват параноя, шизофрения и манийно-депресивни
разстройства.
2.3. Перверзна структура
Най-общо като „перверзия” се определя цялостно психосексуално
поведение, свързано с атипични форми в постигане на сексуално
удовлетворение (чрез други сексуални обекти - хомосексуалност,
педофилия, содомия; чрез външни условия – фетишизъм, воайорство,
ексхибиционизъм, садомазохизъм).
Фройдовата концепция за сексуалността е свързана с
разбирането, че сексуалността, наречена нормална, не е даденост в
природата на човека. Честотата на срещане на перверзни тенденции,
откривани зад невротичните симптоми, или интегрирани в нормалния
сексуален акт под формата на „предварително удоволствие” води до идеята,
че „предразположението към перверзия не е нещо рядко и особено, а е част
от т.нар. нормална конституция”, което потвърждава и обяснява
съществуването на детска сексуалност – подчинена на частични нагони и
свързана с определена ерогенна област, развива се преди установяването на
същински генитални функции и затова може да бъде наречена „полиморфно
перверзно предразположение”. ( Речник на психоанализата, с. 279)
Перверзията е фиксация в даден стадий от развитието на либидото
(орален, анален); регрес към по-ранна фиксация на либидото.
Случаят „Председателя Шребер” се разглежа като първа цялостна
анализа на хомосексуални влечения. Голямото откритие на психоанализата
е либидото, като „Фройд установявя, че желанието е фундаментално
недиференцирано и не прави разграничение между хомо- и
хетеросексуално”. Според Давид Йерохам, вглеждайки се в
психоаналитичното лечение виждаме, че „сексуалното поведение не се
заучава, а се дължи на нагоните, които са вродени и се модифицират от
идентификационните процеси, през които преминава всеки индивид в
цялата си жизнена дистанция.” Случаят илюстрира преминаването от
автоеротизма, през нарцисизма до любовта към определен обект –
първоначално хомосексуален, след което се преминава към хетеросексуален
обектен избор. Хомосексуалните нагони не изчезват напълно, а чрез
сублимиране се трансформират в т. нар „социални нагони” (приятелство,
другарство, съсловен дух, любов към човечеството). (по Д. Йерохам)
Анализът на случая показва, че „параноиците са фиксирани в нарцистичната
фаза, която стои в естественото развитие на либидото межу автоеротизма и
хетеросексуалността, и ако измерим прехода от сублимираната
хомосексуалност към нарцисизма, можем да установим и размера на
регресията при параноята.”
 В текста „Детето, което бият – принос към изучаването на произхода
на сексуалните перверзии” (1919 г.) – Фройд описва детето, което си проси
боя, за да носи върху себе си белега на любовта на бащата. Основан на
първичен мазохизъм, който съществува у всеки субект много преди
създаването на психична структура – отвъд всяка психична структура,
субектът търси „удара на другия” (по-късно Жак Лакан ще каже „белега на
означаващото”). В перверзната структура тялото трябва да бъда засегнато,
за да го засегнат думите.