03.05.

2010 12:00 - Методически указания за преговори с престъпници – част 5

Методически указания за преговори с престъпници – част 5
(превод от руски език)

15. Емоциите при преговорите

В хода на преговорите най-често се използват три вида емоции:

(1) Алтруистични емоции

Психологическите изследвания доказват, че в природата на човека алтруизмът доминира над

егоизма. Тази фундаментална доминанта на човешката психика трябва да бъде използвана ефективно
при преговорите. Независимо от факта, че престъпникът е циничен, брутален, нагъл, безпардонен,
безнравствен и пр. привличането на вниманието му върху страданията на заложника (особено на жени,
деца, възрастни), формиране на асоциации на заложниците с неговите родители, съпруга, деца, имат
силен ефект и преговарящият не бива да го пропуска.

(2) Глорически емоции

Те са свързани пряко с потребността на човек от себеутвърждаване, с чувство за

удовлетворение, с оценка за това как индивидът се оценява в собствените си очи. Самоутвърждаването
е много важен механизъм за балансиране на самооценката и самочувствието. От тук следва, че
преговарящият трябва да стимулира и поощрява положителните опити на терористът да се самоутвърди,
т.е. да ги забелязва и да ги развива. Например, направена стъпка за разрешаване на конфликта, чрез
отстъпка (освобождаване на жени, деца, болни) или изразено от похитителят чувство за вина, разкаяние,
обвинение към подбудителите на престъплението. Наличието на тези признаци трябва да станат
съществена част от темите инициирани от преговарящият. Именно в тази част той трябва да включи
способностите си за емпатия. Колкото по-силна е емпатията, толкова повече преговарящият се
доближава и влиза в личностния свят, в личностната история на терориста – отваря се пътя към
положително самоутвърждаване. Всеки индивид се стреми да получава положителни оценки от другите.

В контекста на самоутвърждаването от особено значение е толерирането на т. нар. „мъжко

поведение”. Подчертава се еталона за мъжественост, за достойнство, чест, вярност към дадената дума,
преданост и пр.

Много важно е да се използва един адаптивен инструмент, заложен в инстинктивната матрица

на индивида – страха. Както е известно емоцията страх е продукт на амигдалата (бадемовото тяло),
намираща се в подкоровите мозъчни структури. Установено е, че темпераментови черти като
тревожност и невротичност, характеризиращи се със завишено страхово присъствие, се предават
генетично.

Доказано е, че деветте месеца развитие на плода в утробата на майката са решаващи за залагане

на базисните черти на бъдещия човек. При често, продължително и с висока интензивност преживяване
на страх от майката по време на бременността, биохимично в плода се предават стресовите хормони,
което води до специфично сформиране на централната нервна система с повишена страхова
сензитивност и емоционална лабилност. През ранните години на детство авторитарният свръхизискващ
родителски стил и насилието способстват за оформяне на характерови черти свързани със завишено
преживяване на страх и неговият брат близнак - агресията.
 Страхът е от съществено значение при преговорите. Наличието на симптоми на страх, в т.ч.
поведенчески и физиологични, говори за несигурност. Колкото е по-високо изразена тревожността
(страха) на терориста, толкова по-вероятно е неговата самооценка да бъде неадекватно ниска,
независимо от външните прояви на компенсации. Наличието на страх означава, че похитителят си дава
сметка, допуска, предполага своята отговорност. Този индикатор позволява на преговарящият да
приведе в действие аргументите за бъдещите последици за престъпника, т.е. да засили в него чувството
за отговорност и инстинктът за самосъхранение.

Става дума за една комбинация от фактори за въздействие върху емоциите и върху

рационалното мислене. Това всъщност е инструменталния фонд на преговарящия за психологическо
влияние.

Пример: Тези подходи умело са били приложени при преговори с похитители, които през
1992г., когато група престъпници овладяват автобус с пътници в Ставрополския край (Русия).
Психологическото въздействие е било съчетано с емоционално разкриване на тежкото морално и
физическо състояние на заложниците, особено жените и болните. Акцентът е бил поставен върху
проявата на мъжка чест и достойнство, върху удържането на дадената дума от страна на похитителите и
създаване на обстановка, на силно въздействие на бойна мощ и демонстрация на сила, която
престъпниците не са могли да игнорират. В резултат всички заложници са били освободени.

При остри екстремални колизии, при които се водят преговори, трябва да се знае, че самите
престъпници се намират в изключително високо напрежение. Те непрекъснато калкулират реалната
опасност да станат жертви. При подобна ситуация първи реагират и лесно могат да бъдат разпознати по
време на преговорите невротиците и психопатите. Този процес може да бъде определен като остро
протичащо реактивно състояние с резултативни разстройства на психотично ниво. В такива случаи
психологическото въздействие е длъжно да се опира на експерти-психолози и психиатри, които да
вмъкват в преговорния процес елементи на психотерапия.

В много случаи, водейки преговорите преговарящият трябва да отчита и състоянието на

похитените, при които се появява т. нар. „стокхолмски синдром”. При наличие на този феномен трябва
да се отчитат два аспекта: първо – неволното общуване на заложниците с престъпниците създава между
тях специфични отношения на близост, които намаляват опасността и риска за живота им и второ,
възможни са усложнения в преговорния процес, особено ако похитителите използват някой от
заложниците за свой представител по време на преговорите.

В състояние на „стокхолмски синдром” заложниците защитават изцяло и безрезервно позицията

на похитителите си. Във всички случаи, когато в ролята на посредници се явят заложници трябва да се
отчита вероятността от непреднамерено изпускане на информация от страна на преговарящите, което ще
доведе до разкриване на техните планове и намерения. Ето защо в практиката е прието да не се проявява
доверие към заложника-посредник, въпреки неговите съзнателни опити (под диктовката на
похитителите) да се сближи с правоохранителните органи, като заяви готовността си да съдейства.

Пример: След провеждане на операция за спасяване на заложници в медицински пункт, един

от тях – медицинска сестра, дава следните показания: „Към мен се отнасяха по-различно, много по-
добре от самото начало. Поискаха да се обадя по телефона и да кажа, че ни измъчват, тормозят, че
ще ни избиват, но това не беше истина. Това не беше истина. Накараха ме да плача, да ридая в
телефонната слушалка. Аз така и направих, а те ме похвалиха. Казаха ми: „Валя, теб няма да те
закачаме” . Когато ни носеха храна, първо даваха на мен, но на всички по равно. Казваха ни, че
нападнат ли нашите, всички заложници ще бъдем избити. Те се грижеха за нас, мислеха за живота ни.
Те бяха добри момчета…”

Този разказ е добра илюстрация на действията на похитителите по посока привличане на

заложниците на своя страна, в защита на техните искания. Ако заложниците наистина заемат позицията
на похитителите, тогава преговорите винаги се усложняват. Капаните, блъфовете и хитростите идват от
два източника. Този синдром винаги трябва да се отчита по време ма операцията.

16. Диадата „преговарящи-престъпници”

Преговорите за освобождаване на заложници са много по различни и много по-сложни

отколкото нормалните преговори. В този смисъл изследователите приемат, че не е възможно да се
подхожда само към диадата, за да се направи точна оценка. Просто този подход не е достатъчен.
Ограничаване в рамките на диадата не отговаря на спецификата на тези преговори. Закономерностите
на взаимното въздействие в процеса към достигане на взаимноприемливо решение тук е много по-
сложен, защото:

Първо – преговорите се водят с група престъпници. На лице е непосредствено водене на

преговори от името на група хора, т.е. създаден е психологически фон от останалите участници, с които
излъченият за преговорите се съобразява. Групата непрекъснато контролира хода на преговорите,
диктува линията на поведение, коригира се, отхвърля по-рано поети ангажименти и дадени обещания,
стреми се да използва всяка слабост или отстъпка от страна на преговарящият за своите цели.

В случаите, когато преговорите се водат с еднин престъпник, от страна на правоохранителните

органи по правило не се явява един представител. Усложнения в този тип отношения също не са
изключение.

17. Стадий във взаимоотношенията в диадата

Изследване на Л.Б. Филонов извежда шест стадия, които са значими за сближаването в условия
на затруднено общуване. Стадиите представляват завършени цикли във всеки един участник във
взаимодействието. В тяхната основа лежи „личната готовност” за приемане на чуждото въздействие и
удовлетворяване на индивидуалните очаквания по пътя на възможното въздействие.

Тези стадии са:

= Натрупване на съгласие.

= Търсене на съвпадащи интереси.

= Приемане на принципите и свойствата на лицето („посредника”).

 = Установяване характеристиките, които са опасни в общуването

= Индивидуално въздействие и регулация на поведението

= Изработване на общи правила за взаимодействие.

При водене на преговори с определен представител на престъпна група, могат да се установят

всички стадии освен един – „изработването на общи правила за взаимодействие”. Проблемът се
наблюдава в онези случаи, при които преговорите се водят не от лидера на групата, а от излъчено от
групата лице. Тогава посредникът не е оторизиран с пълни права и той не може да прави корекции,
липсва му гъвкавост. Всяка една информация посредникът отнася в групата, при лидера, който
обикновено се стреми да стои зад гърба на другите.

Отбелязаното различие неизменно затруднява преговорния процес по формиране на „достигащо

въздействие” и това налага прилагане на допълнителни механизми за психологическо въздействие, не
толкова по отношение на посредника, колкото по отношение на групата или поне върху по-влиятелната
част от нея. Това налага да се изяснят следните допълнителни въпроси:

= Кой от групата формира позицията в преговорите?

= В каква степен посредникът има пълномощия и решаващ глас?

Само отговорът на тези два въпроса може да осигури фазата „достигащо въздействие” и то да
намери всички свои адресати.

С други думи, след всеки стадий е необходимо да се провери ефективността на приложените

мероприятия и да се внесе при необходимост корекция в рамките на диадата.

Като тест за психологическа изгода се явява използване възможностите на рефлексията, т.е.

определяне интелектуалните възможности на индивида, да разбере другия, чрез включване на своя „Аз”
в мислите, оценките за ситуацията, индивидуалните черти на другия. Да разбереш „отвътре” другия е
ход на мислене, емоции, страх, очаквания, увереност в едно и радост в друго – всичко това означава, че
вече в известна степен преговарящият е в състояние да управлява тези процеси. „Поставяйте себе си на
мястото на престъпника” – този съвет задължително трябва да съдържа препоръки от експерт-
психолог.

18. Воденето на преговори с групи престъпници

Науката различава два типа групи: „големи” (дистантни) и „малки” (контактни) групи.

В двата типа групи действат различни психологически механизми за социални връзки и

закономерности на взаимоотношенията между хората. Груповата престъпност обаче се характеризира с
типични за групата черти:

= Устойчиви междуличностни отношения и вътрешногрупова сплотеност.

 = Разделение на ролите между членовете на групата.

= Наличие на лидер, оказващ влияние върху останалите членове.

= Общи цели и съвместна дейност.

= Психологическо единство на групата, изразено с понятието „Ние”

= Сплотеност, обусловена от преобладаващото силно привличане от общи интереси.

От индивидуално към групово психологическо въздействие

„Слабо звено” във веригата на взаимоотношенията се явяват:

(1) Наличието на член или няколко члена, които заемат по-ниски статусни позиции от лидера,
лица със силен характер, със висока агресивност или страдащи от „малодушие”.

(2) Наличието на чувство за взаимно недоверие и подозрителност, проявяващи се в екстремални

ситуации.

(3) При група с повече от 2-3 членове – наличие на вътрешни субсистеми (напр. „двойки”,
„тройки”), които разсичат кохезията (вътрешногруповата сплотеност) и се явяват други притегателни
центрове вътре в самата група.

Особено важна е диагностиката на индивидуалните качества на членовете на престъпната група,

проектирани в силните или слаби черти на характера, чрез силите на привличане или отблъскване в
междуличностните отношения. Единството на целите, към които се стреми групата се оказват много по-
силен фактор, отколкото симпатиите или антипатиите между членовете. Грешка е обаче да се счита, че
колкото е по-малка групата, толкова тя е по-единна. Нещо повече, дори при наличие на двойка партньори
не може да се приема автоматично, че те представляват нещо неделимо и действат при пълно единство.

С други думи, преговарящият винаги трябва да търси възможност да влияе върху индивида с
надеждата резултатите от това влияние да се мултиплицират в групата или поне в част от нея. Идеята е,
чрез обработка на индивида да се постигне дисхармония в груповите отношения. От тук следва и
принципната възможност, да се достигне до изменения в груповото поведение, чрез изменение на
поведението на отделния индивид.

Тук от голямо значение е позицията на лидера. Счита се, че в групи, в които членовете не
оспорват лидерското място, лидерът има много силно влияние в групата. Лицата, заемащи тази
социална позиция обикновено се отличават с изострена подозрителност към онези членове, които не са
достатъчно надеждни и от които може да се очаква „предателство”. Често това са лицата които заемат
една друга социална позиция в групата – „аутсайдерите”. Много важно е да не се забравя, че няма група
без аутсайдер. Тази особеност на разпределението на вътрешногруповите роли трябва задължително да
се отчита при воденето на преговорите.

Основен извод от теорията за малките групи и практиката на преговори с престъпници е, че

колкото е по-голяма групата, толкова по-голяма е възможността да възникнат или да съществуват
противоречия между членовете на групата.
 Изучаването на противоречията в групата се явяват основна и самостоятелна задача, която се
основава върху личностните особености на членовете и характера на основните им взаимоотношения,
базиращи се на индивидуалните им интереси.

Друга задача на преговорния екип е да се определят вътрешните субсистеми в групата. Така

например, около лидера винаги се сформира едно по-твърдо ядро привърженици, които се толерират от
лидера, а от своя страна те го боготворят. От тук следва, че останалите членове се намират в по-различно
и не толкова облагодетелствано състояние. Именно последното е основание за противоречия и
недоволство.

При планирането на тактиката за преговорите е много важно да се подготвят форми и начини за

засилване на тези противоречия. Практиката показва, че ако бъде разбита единността на „вътрешния
фронт” в групата, престъпниците твърде лесно стигат до решение за отказ от продължаващо
престъпление.

19. Психолингвистика в преговорите

Значителните затруднения при контакта с престъпниците в условия на преговори се наблюдава

в случаите, при които страните са лишени от личен контакт, напр. при водене преговори по телефон, чрез
преписка, при разговори през преграда (различни помещения) и пр. Оказва се, че физическият контакт
играе много голяма роля. Възможността да виждаш поведението на другия е мощен източник на
информация и въздействие. Когато условията не осигуряват такъв контакт единствения информационен
канал е речевия поток, интонацията, темпа и скоростта на речта, диалекта, паузите и пр. Всички изводи
се правят по косвени признаци. Чрез тях се определя „самочувствието” на другата страна и насоката на
преговорите – към блокиране или към съгласие. При този случай използването на опита и знанията на
психолингвист е решаващо.

Един от „индикаторите”, определящи психическото състояние на престъпниците се явява

степента на преобладаване на императивни изрази и думи в речевия поток в хода на преговорите.
Интересна особеност в тази насока е, че престъпниците винаги когато искат да изразят сила,
неотстъпчивост, заплаха, заповед и пр., винаги използват своя престъпен субкултурен арсенал, включващ
нецензурни думи и жаргони. Колкото по-голям е броят на тези жаргони, толкова по-силно е желанието за
диктуване на правилата и нежеланието за съгласие. Обратно, намаляване броя и интензивността на
използваните субкултурни фрази, винаги означава, че настъпва етап на логически разсъждения,
повишава се склонността да се изслушват доводите на другата страна, проявява се по-голяма гъвкавост,
преговорите придобиват един прогнозируем вид и навлизат в руслото на пазарлъка. Трябва да се знае, че
реакцията на престъпниците винаги е рефлексия от поведението (представянето) на преговарящия.

Наблюденията показват, че стилът и езикът на водене на преговори, начина на мислене в хода на

диалога, приемането на едни и ли други аргументи, много зависи от националните, професионалните,
дори ведомствените особености на лицата, водещи преговорите, от културното ниво, принадлежността
им към определена социална среда. За всеки един случай трябва да се отчита тази специфика и да се
избира най-добрата и приемлива форма и метод за преговори, съответната лексика, традиционните
ритуали за словесно общуване и пр.

Психолингвистиката е перспективно направление в науката, обект на която се явяват психичните

процеси, отразявани в речевото поведение на личността, в особеностите на неговия език.
 Мисленето и речта както е известно функционират в единство, обединяващи възприятието на
действителността и нейният образ в съзнанието на индивида, т.е. мисленето и речта са отражение на
действителността, пречупено през съзнанието на личността. Речта в преговорите има особено значение.
До колкото тя предава посланието към другата страна, до толкова тя предизвиква определени образи,
представи, спомени, асоциации, понятия и пр. способстващи изработването на съгласувани решения.

Много от водещите преговори посочват един значителен ефект, известен като „неочакван от
другия аргумент”. Търсенето на този аргумент много зависи от способността от импровизация на
преговарящият. Трудно е да се направи точна типологизация, но най-общо се касае за такива
обстоятелства, които противоположната страна не знае, това е непозната за престъпниците информация
по същество. Елемента на изненада е много силен, например появата на нови лица, които могат да
окажат съществено влияние в процеса на преговори. Такива са значими други (авторитети в престъпния
свят), близки и роднини, лични приятели; лица, които не са обвързани с правителството и заемат важни
държавнически постове).

20. Релаксиращи практики в преговорния процес

При достигането до критично ниво на емоционална възбуда много практици прибягват до

отпускане, до релаксация. Подобни епизоди са много важни по време на преговорите, тъй като те
разкриват едно друго лице на преговарящият, по-приемливо, по-човешко а от друга страна намаляват
напрежението и агресивността. Трябва да се знае, че при воденето на преговори винаги възниква един
феномен на завихряне на двете страни по посока на целите си, а заедно с него и непрекъснато
увеличаване на емоционалното напрежение. В този смисъл се препоръчва периодично да бъдат
използвани анекдоти, шеги, хумористични оценки за ситуацията, понижаване на гласа, по-честа поява на
усмивка, снемане на непрекъснатия поглед „очи в очи”, разказ по фриволни теми от ежедневието. Сред
преговарящите е известен израза: „Шегата е непрекъснато морално оръжие при водене на преговори.
Хуморът може да подчертае некомпетентността и да снижи враждебността, да принуди човек
неволево да се отпусне, да разсее за малко страховете си…”

Пример: В началото на 80-те в института по психология към Шведската академия на науките е

бил проведен експеримент известен като „Вечеринка с напиване”. Участващите в експеримента са
били поставени на непрекъснат аудио- и видеонаблюдение и е трябвало да употребяват алкохол, като
заедно с това са били длъжни да четат текстове и да ги обсъждат. Изходната хипотеза е била, че в
състояние на алкохолно опиянение, лицата би трябвало да говорят по-бързо и по-силно. Оказало се
обаче, че тези зависими променливи (показатели) не претърпели сериозни промени от нормално
трезвото състояние.

Когато обаче същата тази група е била поставена в условия, в които не са общували, а са били
свидетели на събитие (на изледваните лица е предложено да гледат филм) рязко се е увеличил броя на
конфликтните ситуации, снижила се е нормата на цивилизационно общуване, събеседниците започнали
да се прекъсват, а е известно, че високата култура в диалога се проявява в умение на се слуша другия.
Колкото по-ниско стига този показател, толкова по-ниска е и културата на индивида. Известно е, че
последователността за встъпване в разговор се определя от сложен комплекс от „сигнали” подавани от
говорещият, когато той вече приключва изказването си. Тези сигнали показват, че човек се готви за
пауза в речта си. Когато човек се отличава с по-висока интелигентност той по-точно разпознава тази
информация, улавя я и след това встъпва на свой ред в диалога.
 В Древен Рим с думата «dixi» (казах всичко) ораторите са завършвали речите си, подавайки
сигнал на другите участници в публичното събрание или съдебния процес. Този прийом предпазва и
недопуска възможност за сблъсък на речта между двама или повече участници, което на практика
поставя винаги говорещият в затруднено положение. Тази разрушителна способност на сблъсък оказва
негативно психологическо въздействие и широко се използва от престъпниците, от които не може да се
очакват цивилизовани норми на словесно общуване.

Изследвания на аудиозаписи от водени преговори показват точно тази особеност –

престъпниците непрекъснато се стремят да прекъсват разговора, да въвеждат нови теми, да прескачат от
тема на тема, да игнорират думите на преговарящия. Честотата на прилагането на този способ показва
нивото на агресивност на поведението, демонстрира нежеланието им да изслушват доводите, които не им
харесват. За подобна тактика преговарящият винаги трябва да е готов, да приема това поведение за
нормално, а не за изключение. По-нататък той трябва да не губи нишката на дебатирането, въпреки
непрекъснатото разсейване от страна на престъпника. И още нещо, самият преговарящ винаги също
може да пристъпи към използването на този способ.

* * *

Разработката на психологическите аспекти на водене на преговори с престъпници е терен за

сериозни изследвания, които имат изключително висока значимост поради факта, че при тях винаги
залога е човешки живот. В този материал са формулирани само някои теоретични положения,
подкрепени с примери от практиката и основни препоръки.

Те обаче са достатъчни за да се види колко важна е процедурата по подготовка на преговарящи.

Методическите препоръки тук могат само да играят ролята на ориентири и изходни позиции. Те не бива
да се шаблонизират, а да се използват в зависимост от характера на криминалната ситуация и личността
на престъпника. Това, което е добро в едни случаи, може да се окаже неприемливо, дори опасно при
други ситуации.

В този контекст се вписват думите на Сузана. А. Рубинштейн: „Мисленето в хода на

разсъждението придобива нова и нова информация, която излиза извън рамката на изходните условия.
Използвайки тази информация човек достига до ново и нови изводи, които включват изходните данни с
непрекъснато увеличаващи се към тях логически връзки и тази информация периодично се
превъплъщава в нов вид, нова конфигурация, от която човек черпи нови сведения и отношения”

При воденето на преговори преговарящият се намира в условия на непредсказуема и

неповторима (уникална) ситуация. Подобни ситуации винаги подтикват хората да търсят шаблони,
стереотипни модели на поведение, т.е. постъпват по най-сигурния за тях начин, за да преодолеят тази
непредсказуемост. Именно тези условия много изключват инициативността и гъвкавостта в хода на
водения диалог, които са толкова важни и необходими за постигане на крайната цел.

*    *    *

 
  

ЛИТЕРАТУРА

1. Викулов В. А., Ильин В. А., Костецкий А. В., Шабалин В. И., Организация работы
администрации следственных изоляторов по ликвидации групповых побегов, массовых беспорядков и
освобождению заложников. ВИПК руководящих работников ИТУ, М., 1989.

2. Васильев В. Л. Юридическая психология. М., «Юридическая литература», 1991.

3. Горшков А. А., Соколов В. И. Организация и тактика розыска и задержания особо опасных

вооруженных преступников. М.: ВНИИ МВД СССР, 1990.

4. Галикеев Р. Г. Организация педагогического общения сотрудников с осужденными в процессе

перевоспитания в ИТУ. Уфа: Уфимская ВШ МВД РФ, 1990.

5. Стариков В. И., Горшкова Н. К. Захват заложников и их освобождение. М.: Академия МВД

СССР, 1987.

6. Илларионов В. П. Заложники и переговорщики.—«Советская милиция», 1991, № 9.

7. Илларионов В. П. Допустимы ли переговоры с представителями преступных сообществ. «Щит

и меч», 1990, № 9.

8. Илларионов В. П. Переговоры с представителями преступных сообществ.— Сб. Общественная

система национальной и международной безопасности. М., 1991.

9. Илларионов В. П. Переговоры под дулом. «Щит и меч», 1991, № 27.

10. Илларионов В. П. Френк Больц — знаменитый переговорщик. «Щит и меч», 1991, № 14.

11. Илларионов В. П. С полицейским патрулем по ночному Чикаго. «Щит и меч», 1991, № 51.

12. Илларионов В П Похищение Теодора Руссо. «Щит и меч», 1991, № 15.

13. Илларионов В П. Не дипломированные дипломаты, «Щит и меч», 1992, 26 марта.

14. Подготовка переговорщиков, используемых при захвате заложников террористами.

Экспресс-информация, М.: ГИЦ МВД РФ, 1990, № 10.

15 Захват заложников. Обзорная информация, М.: ГИЦ МВД РФ, 1992, № 5.

Категория: Хоби
Прочетен: 1307 Коментари: 0 Гласове: 0
03.05.2010 11:00 - Методически указания за преговори с престъпници – част 4
 Методически указания за преговори с престъпници – част 4
(превод от руски език)

13. Прилагане на сила (алгоритъм)

Логическата схема на процеса на водене на преговори с престъпници в ситуация, при която е

възможно прилагане на сила, може да се представи във вид на алгоритъм.

(1) На входа е криминалната ситуация, която диктува необходимостта от водене на преговори.

(2) Правоохранителните органи, в съответствие с разпоредбите на закона, в удобен момент

следва да предяви пред престъпниците искане за прекратяване на престъпната дейност (съгласие за
отказ). Има много случаи, при които след обсъждане на ситуацията и на последиците, престъпникът
наистина решава да прекрати деянието си.

(3) При постигане на съгласие за отказ, следва да бъдат договорени условията, които да са от
взаимен интерес. Не се разрешава постигането на „отказ”, ако по някакъв начин ще бъде нарушен
закона. Ако престъпникът се стреми да постигне съгласие, чрез противозаконно деяние, то на практика
той осъществява продължаващо престъпно деяние.

(4) Ако в хода на преговорите не бъдат постигнати договорености и преговорите бъдат

блокирани, има три възможности:

а/ преговарящият да предупреди опонента си, за последиците - прилагане на сила.

б/ преговарящият да приложи варианта „преговори-прикритие”, които ще осигурят още по-

висока ефективност на силовия подход;

в/ в случай, че престъпникът е съгласен на отказ, но този отказ все пак нарушава в известна
степен закон, в някакви допустими граници – такива, които могат да бъдат игнорирани от тежестта на
живота и здравето на заложниците, по тази тема се допуска обсъждане, т.е. на лице е една възможност за
гъвкавост, за приемане и обсъждане на исканията на престъпника.

(5) И накрая, ако наистина, въпреки всички опити преговорите бъдат блокирани, то единствения
изход остава силовия подход.

Показаният алгоритъм на преговорите в обобщен вид представлява набор от последователни

процеси, целящи логическо завършване на преговорите (финализиране или прекратяване) – разликата е
само в финалния изход от ситуацията.

(6) В случай, че бъде постигната договореност с престъпниците, следващата стъпка на

преговарящият е да се уговорят условията и процедурата по освобождаването на заложниците, която
включва правила, гарантиращи тяхната безопасност; отправяне предупреждение за възможно сриване на
съглашението или измама; реда за предаване на самите терористи, тяхното обезоръжаване и условия за
задържане.

Пример: Много популярен е примера от 80-те, наречен „Десет бесни престъпници – десет
беззащитни жени”. Касае се за десет рецидивисти-крадци, осъдени на различни срокове лишаване от
свобода, които се възползват от ситуация и вземат за заложници десет непълнолетни девойки и се
барикадират в една от затворническите килии. Случаят се развива в трудово-изправително
затворническо общежитие в Хабаровския край, Русия. Преговорите се водят от психолога Б.В.Воронов
– ръководител на пенитенциарното учреждение и заместник градския прокурор. За случаят Воронов
разказва следното:

„Преговорите се водеха два дни непрекъснато. Моят принцип е да не се прилага в подобни

случаи оръжие, дори да са налице 99,5% успех при една силова операция. Приемам само 100 %
сигурност за здравето и живота на заложниците. Главното се да се запази присъствие на духа, да
бъдете търпеливи, подробно да разберете „кой, кой е” в престъпната група, за техните
взаимоотношения и лични качества.

Докато водихме преговорите непрекъснато се занимавахме и обсъждахме исканията на

затворниците, а те бяха многобройни и разнообразни и това ни позволяваше дълги разговори, ние
събрахме много информация, характеризираща лицата и задържаните заложници, за техните
връзки, родственици, приятели. Някои от похитителите искаха да се преразгледат делата им. За
това отговаряше областната прокуратура. Тук трябва да подчертая, че опитът показва, че играта
на „хитрост” в подобни ситуации е доста опасна. Лично аз избягвам такава тактика.

Трябва да се говори убедително истината – това е главния път на преговорите. Не бива да се

счита, че похитителите са глупави, не бива да се подценява противника. Трябва задължително да се
мисли „обратно”, тогава психологическата игра е на страната на преговарящите. Тогава
приложихме следната тактика, предложихме да водим разговори с всеки един затворник отделно,
като се основавахме на разнообразните им искания, за които всеки трябваше да разкаже. Срещайки
се в отделно помещение с всеки похитител ние успяхме да променим отношението на групата към
техни лидер – настроихме ги против водача им – човек със сериозни психични отклонения.
Възползвахме се и от още една особеност на субкултурата на крадеца. Сред крадците има неписан
закон, който не неотменно спазват. Крадците не приемат насилието на жени. Те имат отрицателно
отношение към всеки, който извърши такова. В заключение самите затворници обезвредиха лидера си,
а след това се предадоха. Животът и здравето на жените беше запазен без прилагане на сила. Тези
две стъпки: разнообразните и многобройни искания, свързани с различните нагласи и цели на
похитителите, и спецификата на затворническата субкултура обърнаха в наша полза преговорния
процес”.

Пример: Началникът на Тулския затвор (Русия) – Е.И. Камахин споделя следното: „Трудно е
да се разкаже с думи цялото това, продължаващо с часове напрежение, когато от теб зависи
живота на похитените. През цялото време си на стъпка те да се превърнат в жертви, особено ако
това са деца и жени. В душата на преговарящият се борят сложни чувства – от една страна
неприязън към престъпниците, сдържан от гласа на разсъдъка и непрекъсната бдителност, за да не
попаднеш в коварния капан на престъпниците, а от друга състрадание към задържаните хода - как се
чувстват те, какво е състоянието им ? Мозъкът работи с неестествена бързина, изчислявайки
всевъзможни варианти. Виждаш навсякъде снайперисти, които наблюдават лицето ти, жестовете
ти, мимиките ти, в очакване на сигнал за действие, общата картина е непоносимо напрежение на
очакване. Струва ти се, че времето изтича със светкавична бързина, изтичат часовете, понякога те
обземат противоречиви м исли, иска ти се да направиш нещо, да действаш, но не можеш, друг път се
учиш от грешките си”.

 
 14. Междунационални, етнически и други аспекти на преговорния процес

                  В рамките на междунационални, етнически и други конфликти, в преговорите за

освобождаване на заложници често се привличат представители на противоборстващите страни, а
органите на властта участват в тях като трета страна (обикновено неутрална), като тяхната задача е
свързана единствено със спазването на закона (установяване лица, извършили престъпление, лица,
издирвани от властите, търсене на свидетели и очевидци и пр.

Анализа на резултатите от проведени наблюдения позволява да бъдат изведени някои

закономерности и фактори, затрудняващи или благоприятстващи постигането на положителни резултати
по време на преговорите.

Препоръчва се:

(1) Брой на делегатите – Да се ограничи числения състава на делегациите, представящи двете

страни. Известно е, че колкото са по-големи групите, толкова е по-трудно общуването и правят
преговорите неуправляеми. Приета е оптимална бройка от 5-7 представители от всяка страна.

(2) Началото на диалога – Всяка една от страните влиза в преговорите със своя схема от доводи
и контрадоводи. Те в най-голяма степен определят общия фон на срещата, който се основава
първоначално на чисто емоционалната оценка на информацията. Всяка страна се стреми да доведе до
знанието на другата тъкмо тази своя оценка. Тази емоционално оцветена атака, в която другата страна се
притиска или обвинява, автоматично поражда в нея защитно поведение. Ако диалогът се разгърне
единствено в тази плоскост, то той влиза в безплодно дебатиране.

(3) Взаимните обвинения – Най-драматични се явяват взаимните обвинения, които са свързани

с актуално преследване на хора, дискриминация на общности (етноси), насилствени депортации,
геноцид, гибел на деца, стари хора, издевателства над жени и пр., които често са пречка за достигане на
съгласие. Тогава преговорите нямат изход, а всяка от страните се фиксира върху собствената си позиция,
която защитава, заявявайки, че действията й са били в отговор на действията на другата страна. Получава
се затворен кръг от който много трудно се излиза.

Опитът показва, че при „затворен кръг” обвинения страните много трудно поставят в скоби
своите оценки, много трудно могат да заемат неутрална позиция, защото я разглеждат като недостойна и
като посегателство върху интересите си.

                 При водене на преговори с престъпници най-важния въпрос е в преодоляването на

психологическите бариери – предварително изработена негативна оценка, отличаваща се с ригидност,
предубеденост и нежелание да се приемат доводите на другата страна. Тази позиция е известна като
„вътрешно съпротивление на личността” или като „опозиционно поведение”, чийто съдържание се
изразява в една парадоксална упоритост. Тази позиция включва мисли от типа: „Не трябва да им
вярваме на нито една дума”, „Всичко което имат да ни кажат ние го знаем, няма да ни излъжат”,
„Трябва да се държим твърдо, всички като един”. За да се преодолее подобна позиция се изискват
огромни психологически усилия.

Този тип психологическа бариера се проявява най-силно в началото на преговорния процес,

когато с особена сила се проявяват елементите на недоверие и отчуждение, а нагласата за преговори е
силно повлияна от емоционално мислене.
 Началото на преговорите се съпровожда с установяване на контакт. Самото понятие контакт се
свързва с фразите: „установяване на контакт”, „влизане в контакт” и „развитие на контакта” и се
разглежда като състояние, възникващо в резултат на общуването, психологическата близост и взаимното
разбиране, сближаване на личните гледни точки. Именно общуването се явява гаранция за развитие на
междуличностните отношения.

Първата съществена стъпка на преговарящият е да създаде положителен образ за себе си в

своя опонент. Наличието на промяна в тази представа и оценка е гаранция за встъпване в
психологически контакт.

В понятийният апарат на оперативно-следствената и издирвателна дейност е приет термина

„склоняване”, който се среща при преговорния процес. Под склоняване трябва да се разбира
психологически ход, предприет за постигане на определени цели, свързани с предупреждаване,
разкриване и разследване на престъпление. Това понятие се употребява в контекста на „получаване на
правдиви показания”, признание за вина на лицата, съпричастни към извършеното престъпление,
разкаяние, като морална оценка, отказ от престъпление. Освен това склоняването представлява
едностранно насочено влияние на представителите на правоохранителните органи, действащи в
пределите на своите правомощия.

Редица характеристики на „склоняването” могат да бъдат открити в случаите на водене на

преговори с престъпници. Органите на властта (преговарящите) често се стремят да използват този
прийом, за да достигнат до отказ от противоправно поведение.

Разбира се случаите на водене на преговори имат и различия – в случая лицата, съпричастни към
извършеното или извършваното престъпление на практика „склоняват” към водене на преговори
органите на властта и им поставят определени условия за действия или бездействия. С други думи –
воденето на преговори е процес, който позволява двустранно използване възможностите на
склоняването. Тази процедура е известна като „насрещно движение” – имаме две страни, които се
движат една срещу друга и за да постигнат успех е необходимо да проявят компромиси – за
преговарящите толкова, колкото са допустими от правна и нравствена гледна точка

Практиката показва, че при воденето на преговорите действат два компонента: а/рационален и б/

емоционален. Интересно е, че анализа на видео- и аудиоматериали за хода на водени преговори с
престъпници и свидетелски показания на участващи в преговорите показват, че:

= 1/3 от целия процес на преговори се заема от първия компонент (рационалния). Става дума за
акцент върху съзнанието, мисленето, интелекта на престъпника, към способностите му нормално да
оценява и отразява действителността, да прави логически издържани интерпретации на доводи и
съображения, да се правят рационални изводи.

= 2/3 от този процес заема работата върху емоциите, чувствената окраска на всички психични
актове, преживяванията и отношението към случващото се, както и тясно свързаната с емоциите воля,
определяща възможностите за целенасочена дейност в зададените условия.

Съвременната психология разглежда мисленето и емоциите като тясно свързани и същевременно

като принципно разнородни процеси. Тази връзка (зависимост) може да бъде приета и за обяснение на
механизмите за въздействие върху ума и чувствата на престъпниците при преговори.

Рационалният метод на въздействие е насочен към възприемане от престъпника на логическо

мислене. В този смисъл преговарящият поставя акцент върху възможностите за използване на
поощрителни норми, към които се отнасят „смекчаващите вината обстоятелства”. Преговарящите в
реални условия много често прибягват към този способ.

Друг способ при водене на преговорите е свързан с разглеждане на исканията, които поставят
терористите. В рамките на рационалния метод работата по исканията се свързва с тяхното разчленяване и
разглеждане „парче по парче”. След това се търсят доводи за възможностите за изпълнение на тези
искания – какво от тях може и какво от тях не може да се изпълни. Кои искания влизат в директно
противоречие с правните и нравствени норми и поради това е изключено изпълнението им. По каква
процедура и колко дълго време ще отнеме изпълнението на всяко едно от исканията, които могат да
бъдат изпълнени. Какви аргументи и контрааргументи могат да бъдат използвани от преговарящите, за
убеждаване на терористите.

Пример за поставени искания от затворници:

„Ние, Иванов А.Ф. и Лижнев В.Н. взехме решение за този акт абсолютно разумно и
съзнателно и поради тази причина всичко това е записано в тази бележка и исканията ни не
подлежат на промяна. Един екземпляр остава за съхранение при нас и ние както сега, така и в
бъдеще ще се придържаме към него. В противен случай животът на човека зависи от вас и ще тежи
на вашата съвест. При най-малко нарушение от ваша страна – изходът ще бъде плачевен, така или
иначе ние сами ще се унищожим… Ако вие самоволно нахлуете в килията или се появи каквато и да е
заплаха, това ще е сигнал, че не сме постигнали споразумение и ние ще предприемем необходимите
мерки.

Сега в продължение на 10 минути донесете: 2 пистолета, 2 резервни пълнителя с патрони, в

бронежилетки и 1 връзка с необходимите ключове. Декларираме, че няма да използваме оръжието за
престъпление.

За срок от 30 минути, максимум 40 – не повече, паркирайте плътно до вратите на затвора

автомобил, така, че да е свободен достъпът ни до него. Стъклата на колата да са затъмнени,
повтаряме – плътно затъмнени. На предната седалка да се намира куфарче с не по-малко от 10000
долара и също 3 опаковки с морфин и 2 спринцовки с игли. На задната седалка да е поставена
радиостанция с 2 резервни акумулатора, бинокъл с 10-12-кратно увеличение, пътна карта или атлас.
В 20.00ч. в северната част на града, до универсалния магазин да се намира вертолет със запален
двигател . Ако всичко това бъде изпълнено, след като се качим на вертолета, заложника ще бъде
освободен”.

Този пример е класически за прецизността на исканията, изложени в един „джентълменски

набор” от условия, които в затворническите заведения са израз на т. нар. „затворническа скука”.
Обикновено подобни похищения са свързани с недоволство от условията, в които се изтърпява
присъдата, усложнения във взаимоотношенията между затворниците или с администрацията. Тези
сценарии в голяма степен се развиват в резултат на примери от живота, илюстрирани в филми и книги.

Практиката сочи, че при случаите на вземане на заложници от затворници, поставените искания

акцентират повече върху самото бягство от затвора, отколкото върху плана на лицата за действие на
свобода. Похитителите се основават на фантазни предвиждания, хранят надежди, че успешно ще се
укрият или безнаказано ще напуснат страната. Те нямат критично отношение към ситуацията. Именно
тази илюзорност трябва да стане предмет на обсъждане по време на преговорите. Преговарящият е
длъжен настойчиво и аргументирано да разясни, че „похитителите просто няма къде да отидат, нито
днес, нито утре”, „ще бъдат отново задържани и върнати в затвора”. Практиката сочи, че този
рационален подход към затворници действа убедително.

По време на преговорите е желателно преговарящият да е запознат в подробности с факти,

свързани с извършеното от похитителите престъпление, с информация за възможностите им за укриване,
данни за района, в който са извършили престъплението или където са живели, в т.ч. всички техни по-
близки или далечни връзки (потенциални явки за укриване). От голямо значение е в преговорите да се
използва езика, терминологията на самите похитители. С други думи, преговарящият трябва да разкрие
последователно последиците от търсената от похитителите „свобода”. Колкото по-подробно стане това,
толкова по-силно отрезвяващо е влиянието на този подход. И още нещо, добре е преговарящият да
познава в подробности аналогични примери на опит за бягство, които да приведе в диалога. Важното е
похитителят да разбере фразата: „Вие можете да избягате, но не можете да се скриете!”

Трети способ при водене на преговорите е свързан с т. нар. „объркване на мисленето”.

Объркването, непоследователността, липсата на детайлност, подценяването на властта (инфантилност на
похитителите) предоставят на преговарящият терен за въздействие върху терориста. Особено внимание
се обръща на фразата използвана от престъпника „ако”. Използването на „ако” означава допускане,
несигурност, неяснота, липса на информация, непоследователност и пр. Всеки път когато човек мисли с
„ако”, това означава несигурност и безсилие. Липсата на информация винаги поражда тревожност, страх
и неувереност. Такива са разсъжденията от типа:

= „Ако ни освободят, ние ще бъдем на свобода”

= „Ако чуем шум на стъпки и отваряне на вратата, трябва да сме готови за щурм”

= „Ако преговарящият смекчи тона на разговора, това означава, че е готов на отстъпки”

В този контекст не е трудно да се забележи, че тези мислите и предположения лесно могат да

бъдат опровергани. Когато се подхожда от позицията на рационалния метод, препоръчително е да се
води т. нар. „Сократов диалог”, който се основава на аргументи, на логически връзки и зависимости.

Вторият психологически метод е свързан с акцент върху емоциите в преговорния процес.

Ситуацията на взети заложници винаги е стресова ситуация и като такава тя в значителна степен влияе
върху продуктивността на логическото мислене. Поради тази причина преговарящият използва способа
на внушението (сугестията). Косвеното въздействие (невербално поведение, параезикови форми) има
съществено значение в случая. Сугестивният подход има за задача да снижи нивото на тревожност до
разумно граници, така че да се позволи адекватност на мисленето. Овладяването на емоциите позволява
да не се допусне проява на директна физическа агресия или импулсивни действия в състояние на афект.

Ако не е постигната целта да се овладее емоционалното състояние на терориста е безсмислено

да започват преговори по същество.

Следва продължение – част 5

Категория: Хоби
Прочетен: 342 Коментари: 0 Гласове: 0
03.05.2010 10:00 - Методически указания за преговори с престъпници – част 3
Методически указания за преговори с престъпници – част 3
(превод от руски език)
6. Периоди на преговорите (фази)

Възможна е и по-детайлно описание на периодите, през които преминава преговорния процес.

Един такъв подход позволява по-свободно ориентиране и разполагане на диалога с престъпниците във
времето.

Първи период – това е времето, през което се извършва обобщаване на първоначалната

информация за ситуацията, определяне възможностите и необходимостта от преговори, вземане решение
за тяхното водене, избор на преговарящи и екип специалисти, събират се допълнителни данни за
възникналия конфликт, определя се тактиката за водене на диалога, установява се контакт с
престъпниците, постига се стабилизация на обстановката.

Втори период – условно наречен „заемане на позиция” - организация на силите и средствата,

осигуряващи безопасността, подготовка на силите, които биха били използвани при силово разрешаване
на конфликта, оказване на психологическо въздействие за склоняване към отказ от престъпление.

Трети период – определяне на условията и исканията, преценка възможността за тяхното

изпълнение (кои могат-кои не могат), търсене на компромиси на база взаимно приемливи решения,
водене на пазарлък (договаряне и предоговаряне), психологическо въздействие.

Четвърти период – достигане на пълно или частично съгласие, определяне на пътищата

(процедурата) за изпълнение на договореното (кога, как, кой, къде, какво)

През цялото това време на водене на преговорите, преговарящите имат възможност да намалят
броя на заложниците, като винаги първо се започва от децата, жените, възрастните, болните, ранените.
Използват се всякакви поводи да се поставя това искане. Дори само при осигуряването от властта на
храна и вода за терористите, може да се използва за поставяне на това искане. Разбира се най-добрият
момент за договаряне е момента на взаимното поемане на обещания. Всеки един освободен заложник е
успех в операцията.

Разбира се това искане не изчерпва списъка с въпроси, които могат да се обсъждат в различните
етапи.

Характерна особеност на воденето на преговори с терористи се явява необходимостта

постоянно да се съчетава „позиционното преговаряне” с преговорите по същество („преговори по
интереси”), като най продуктивна тактика за водене на диалога в търсене на приемливо съгласие.
Именно тази особеност отличава процеса на преговори с престъпници от нормалните преговори.

„Позиционното преговаряне” осигурява тъй търсеният ефект за продължителност на диалога, но

ако преговорите се водят само по този начин, то те винаги ще навлязат в една фаза на блокиране, което е
нежелателно. Блокирането на преговорите означава, че страните не считат повече за нужно да
продължават и без това удължилите се във времето преговори. Точно тогава се привежда в действие
втория метод – „преговорите по същество”. Когато се започнат преговори по интересите, тогава рязко се
активизира желанието на страните да се договарят.

В рамките на позиционните преговори (например, обсъждане на сума за откуп)

правоохранителните органи търсят начини за пресичане по-нататъшната престъпна дейност (склоняване
към отказа) и за получаване на нова ценна информация. През този период те организират
взаимодействието с други служби и институции, влизат в контакт с международни партньорски служби и
пр.

Трябва да се има предвид, че склоняването към отказ от престъпна дейност се постига само и
единствено по пътя на „преговорите по интереси”, а не чрез „позиционни преговори”, т.е. когато
преговарящият улови признаци за отказ, незабавно е длъжен да промени подхода си от „по позиции” към
„по интереси”.

Анализите на успешно приключилите преговори с престъпници позволяват да се направи един

принципен извод: правоохранителните органи в хода на преговорите с престъпници, в зависимост от
конкретната ситуация са длъжни да съчетават възможностите, които представят „позиционните
преговори” и „преговорите по същество”. Този подход прави тактиката на преговарящите особено
гъвкава.

7. Паузи (прекъсвания) в преговорите

Тактиката на задържане хода на преговорите (затягане) се изразява в удължаване на

времето за даване на отговор. Тази тактика се налага поради факта, че терористите винаги се стремят
да постигнат целта си в съкратени срокове и „уговарянето” им върви толкова бързо и без паузи, че често
пъти те нямат възможност да оценят в цялата пълнота предложенията на правоохранителните органи и
на други лица, участващи в диалога.

В този смисъл, създаването на паузи (прекъсвания) по време на преговорния процес се явява

едно от майсторските умения на преговарящия. Прекъсванията позволяват нови възможности за
всестранно обсъждане на усложнената обстановка, да се намерят нови подходи в диалога, да се
предприемат допълнителни мерки за сигурност. Паузите в преговорите се явяват и изключително силно
психологическо средство за въздействие върху лицата, взели заложници. В обстановка на
„информационен глад” – в тях се засилва чувството на неувереност и съмнение в постигане на замисъла
им.

При воденето на преговори преговарящият трябва да бъде готов да посрещне нетипичен за

нормалните преговори арсенал, който използват престъпниците. Сред тях са:

= исканията са изключително в широк диапазон;

= исканията са многобройни;

= исканията са ултимативни;

= исканията се поставят в „пакети” (пакетиране на исканията);

= нагло блъфират;

= вмъкват фалшиви елементи в изложението на позицията си;

 = дават двойно тълкуване на постигнатото съглашение;

= често безпардонно се отказват от думата си;

= поставят етикети на всеки, който влезе в диалог с тях;

= искат повече от това, което реално може да се постигне;

= избягват конкретните предложения на преговарящият;

Водещият преговорите много внимателно трябва да интерпретира всеки тактически ход на

терористите. Следвайки общата тактическа линия той трябва да внимава да не допусне блокиране на
диалога, което ще се окаже в ущърб на заложниците.

8. Оперативна хитрост (трикове, капани, блъф)

В практиката често се поставя въпроса: „До колко може да се използва т. нар. „следствена
(оперативна) хитрост”, „уловка”, „капан”, „блъф”?” В центъра на дискусията по този въпрос стоят
нравствени и правни аспекти. Този похват има както силни привърженици, така и множество
противници. Същността на доводите им могат да бъдат групирани както следва:

Противниците приемат, че „хитростите” и „блъфовете” са измислени и се прилагат от

неквалифицирани лица, прикриващи собствения си дефицит на професионално майсторство и
неумението да водят преговори в строго съответствие с изискванията на закона и етичните норми. При
правилно водене на разследването (преговорите) подобни „хитрости” според тях не са нужни, защото за
прилагането им много бързо се научава от престъпния контингент и носят повече вреда, отколкото полза.
Рецидивистите например ги заобикалят, а неопитните, за първи път извършващи престъпление се оказват
жертви на лъжа, при положение, че тяхната вина може да бъде доказана чрез допустимите от морална
гледна точка средства. Приема се, че правоохранителните органи не могат да стигат до ниво на
субкултурата на престъпния контингент, служейки се с лъжа и измама. Точно обратното, счита се, че
дори в изключително сложни оперативно-следствени операции, представителите на закона трябва да
опазят „ръцете си чисти”.

Защитниците считат, че не бива да се проявява наивност, когато се противостои на насилието,

съзнателно прилагано от хора, пренебрегващи закона и морала. Приема се, че има ситуации, при които
има смисъл терористите да бъдат „блъфирани”, да бъде използвана „хитрост”, дезинформация, да се
укриват или да се демонстрират определени данни, да се създава „видимост” на доказателствата.

Списъкът от „капани” и „трикове” принципно е неизчерпаем. Както показва практиката те в

редица случаи са доста ефективни. Дори престъпници със солиден опит в практиката на разследването не
са застраховани от тези капани. Най-главното в случая е, че когато се подготвя и прилага подобна
операция (напр. операция за дезинформация) е да се внимава много с резултатите и изводите от тях.
Препоръчва се при провеждане на операция по заблуждаване („блъфиране”) винаги да се планират
паралелни мероприятия за проверка на информацията чрез други, независими източници. Опасността
идва от там, че „капанът” може да бъде открит от престъпниците, и те на свой ред да „блъфират”. Тогава
инициативата се изземва от тях, т.е. самите организатори и инициатори на операцията попаднат в
собствения си капан. С други думи, данните не бива да се абсолютизират.
 Пример: В практиката престъпният контингент с опит, добре си дава сметка, че е подслушван, а
правоохранителните органи принципно приемат информацията от СРС с висока степен на надеждност.
При подобни нагласи, органите могат да предприемат определени дезинформационни мероприятия
спрямо престъпниците, които обаче ако ги разкрият, с лекота „изпускат” в ефира търсените от
разследващите сведения и в резултат на „хитростта” в капана попадат разследващите.

Най-много поддръжници на правото да се прилагат „хитрости” при преговорите имат тези, които
считат, че този способ успешно може да се прилага при два вида преговори: „преговорите-прикритие”
и „преговори-имитация”.

При „преговорите за прикритие” принципно е решен въпроса за използването на сила, а при

„преговорите-имитация”, когато е необходимо да се снижи нивото на агресивност при хора с психични
разстройства и патология. В останалите случаи се препоръчва да се избягват тези способи, защото биха
донесли наистина повече вреда, отколкото полза (подрива се доверието, към което толкова много се
стремят преговарящите; намалява се възможността за постигане на отказ от продължаваща престъпна
дейност; нараства опасността от отмъщение спрямо заложниците). Не бива да се забравя, че терористите
винаги повече се съмняват в действията и предложенията на органите, отколкото им се доверяват и
винаги са нащрек да не бъдат излъгани.

Важно правило при воденето на преговори в условия на операция за дезинформация е да не се

използват елементарно данни, които лесно могат да бъдат проверени. Ако бъде приложен такъв
повърхностен и безотговорен подход при планиране на операция за „блъфиране”, последиците са много
негативни както за заложниците, така и за преговарящите. Във всички случаи подобни грешки се
отразяват върху заложниците и водят до срив в преговорите, като позицията на терористите винаги се
„втвърдява”. Поради тази причина при преговорите е предоставена свобода на преговарящият да поема
ангажименти по отношение удовлетворяването на определени „малки” искания на престъпниците, като:
искания за храна, напитки, цигари, облекло, медицинска помощ, медикаменти. Тези стъпки се приемат
като доказателство за доверие, благонадеждност и добра воля на органите. Те винаги има положителен
ефект.

9. Самопредлагане на членове на преговарящия екип за заложници

В практиката има множество случаи, когато членове на преговарящия екип сами предлагат да
станат заложници срещу освобождаване на деца, жени, възрастни хора, ранени или болни. Тези смели и
рисковани актове на самопожертване са допустими само ако са на доброволна основа и много зависят от
конкретната ситуация. Линията на поведението на преговарящият в такива случаи трябва да отчита
психологията на престъпника, отношението му към служителите на правоохранителните органи, тъй
като самите престъпници могат да се стремят тъкмо към подобен ефект. То защо отговорът на въпроса:
„Трябва ли да се прилагат подобни замени на заложници срещу служители на правоохранителните
органи?” е, че първо, това зависи много от конкретната ситуация, и второ, по-скоро не, отколкото – да.
Съображенията за сигурност винаги следва да имат предимство, когато терористите се стремят към
такава замяна или когато искат личен контакт с определен сътрудник на органите, водещи преговорите.

10. Преговори за прикритие („оперативна игра”)

Този тип преговори се прилагат най често при следните обстоятелства:

 = задържане на въоръжени престъпници;

= пресичане на заплахи за взривявания, разпространение на отровни вещества;

= когато не е известно мястото на похитителите и на заложниците (особено при деца) – водят се

без личен контакт, напр. по телефон;

В авангарда на операцията стои примамката „оперативна игра”, а същинската част се състои от

активни издирвателни, разузнавателни, оперативно-следствени мероприятия. Оперативната игра се
явява възможност за получаване на допълнителна информация и щателна подготовка на силова
операция.

Преговорите за прикритие могат да започнат още в самото начало и да се водят като такива до
развръзката на конфликта, а може да възникнат на определен етап от воденето на нормални преговори.

Преговорите за прикритие се прилагат тогава, когато нормалните преговори не дават резултат, а

други обстоятелства налагат задължителна употреба на сила за разрешаване на конфликта.

Целите на преговорите за прикритие са свързани с печелене на време, създаване или изчакване

възникването на най-благоприятни условия за прилагане на сила и удължаване на условията за
съхраняване здравето и живота на заложниците.

Когато нормалните дипломатически преговори приключат, тогава започват преговорите за

прикритие. Това е нова фаза във взаимоотношенията между преговарящите страни от гледна точка на
променени позиции.

Както често показва практиката, преговорите с престъпници не винаги стигат до разрешаване

по нормален път. В основата на т. нар. „задържане” или „зацикляне” на диалога стоят неприемливи
искания, поставени от престъпниците или когато поведението на престъпниците по отношение на
заложниците излиза извън рамката на постигнатите договорености. В този смисъл „оперативната игра”
трябва да се разглежда като междинна фаза, очертаваща финала на нормалните преговори и началото на
силовата операция.

Тогава, когато всички възможности за постигане на договореност са изчерпани и същевременно

угрозата за живота на заложниците расте, тогава се преминава към „оперативна игра”.

„Оперативната игра” поставя нови изисквания към преговарящия екип, особено по отношение
гарантиране сигурността и живота им, тъй като тя започва и се води в ситуация на крайно изострени
отношения. Трябва да се има предвид, че в подобна обстановка престъпниците са крайно бдителни и
мнителни. Всяка една неволна грешка или дори признак за неубедителност може да провокира
престъпниците към ликвидиране на групата за преговори или да ги подтикне към похищение на самата
група за преговори.

С началото на оперативната игра сценарият за водене на преговорите тотално се променя, като

акцентите се поставят на два важни елемента: убедителност и печелене на време. Тук вече не са от
такова значение изискванията за събиране на информация, както и дългосрочните цели за създаване на
близки доверителни отношения, емоционалността на контакта. Тук идеята е да се удържа максимално
дълго време ситуацията под контрол до момента на възникване на благоприятни условия за силова
намеса.
 Трябва да се има предвид, че продължаващите контакти, срещи и разговори по никакъв начин
не бива да подсказват настъпилите промени в сценария и намеренията на органите на властта.
Тоналността на диалога се запазва, фиктивно се изпълняват исканията, водят се разисквания по
исканията по същия начин както преди, обсъждат се процедури, както във фазата на нормалните
преговори. Нещо повече, при „оперативната игра” дори се позволяват по-сериозни „фиктивни” отстъпки
от страна на преговарящите. Следва се правилото: „Колкото повече престъпниците са успокоени,
толкова по-силен и резултатен е ефекта на изненадата”.

Пример-1: През 80-те години руските служби в Калининград, Русия, провеждат операция
„оперативна игра” с организирана престъпна група водена от криминално проявения Федерик Маркевич
Остапенко. Бандата има намерение да избяга в Швеция, след като е извършила серия от обири на
територията на Белорусия, Литва и Калининградска област. При завръщане след обири в Белорусия, при
проверка от пътна полиция на документи е убит лейтенант и е тежко ранен капитан от милицията.
Бандата се укрива в Калининград, но впоследствие мястото, в което се е укрил лидера е било
локализирано.

Службите провеждат мероприятия, които продължават около две седмици. Установено е, че

съществува опасност от ликвидиране на живеещата в жилището приятелка на Остапенко. Жената е
поставена под непрекъснат контрол и на практика е лишена от свобода.

Преди началото на контакта обаче службите предприемат мероприятия за поставяне на

квартирата и на членовете на бандата под непрекъснат технически контрол. В същата кооперация в
непосредствена близост до укритието на бандата се настанява младо „семейство” оперативни
работници, които осигуряват техническа експлоатация на контрола.

Първоначално идеята на службите е била задържането да се извърши само чрез силово

проникване в жилището, но с началото на операцията възникват проблеми със самото проникване, с
което операцията губи изненадващия си характер. Службите преминават към вариант „обсада” на
района и влизане в състояние на преговори. Преговорите продължават около 2 часа. Водят се от
началника на местния криминален отдел на МВР по непрекъснато насочените дула на оръжия.
Остапенко се възползва от възможността да вземе като заложник приятелката си и отправя искания – да
му бъде осигурено безпрепятствено напускане на града и да му бъде осигурен транспорт. Условията,
процедурата и сроковете дълго се обсъждат. Случаят приключва след едно невнимателно излизане на
Остапенко на балкона на апартамента, където е посрещнат от снайперов куршум.

Пример-2: През 80-те години в Хабаровск, Русия, трима осъдени на лек режим лица, напускат
производствената зона и задържат четири работника в качеството им на заложници. Същите искат
контакт с органите на властта. В процеса на преговори поставят искания да им се осигурят коняк,
транзистор и нитроглицерин. Всички искания са удовлетворени с изключение на алкохола, като
преговарящите поставят искане за освобождаване на един заложник. В 12.00 часа похитителите
изпълняват обещанието си, но поставят ново искане със социално съдържание. Затворниците заявяват,
че условията, в които работят и живеят са непосилни, нечовешки и искат да се започне разследване на
ръководството на институцията. Преговарящите веднага създават комисия, в която членове са
служители на службите и провеждат среща за изясняване на подробности. На тази среща затворниците
поставят нови искания - за бойно оръжие, бронежилетки, автобус, бинокли и свободно напускане на
охранявания район.
 От този момент преговарящите започват „оперативна игра”, чрез която се печели време за
същинска подготовка на силова операция. Към 20.40ч.същия ден след като похитителите категорично
заявяват, че няма да освободят заложниците се преминава към атака – убит е лидера, останалите са
изолирани, а заложниците освободени.

При воденето на „оперативни игри” винаги възниква един важен въпрос: „Кой е онзи момент и
кои са онези обстоятелства, при които преговорите за прикритие се преустановяват и започва
силовата операция?”

Анализа на примери със задържани заложници показва, че юридическата и нравствената оценка

много лесно се променя и това става в онзи момент, в който похитителят убие или иска да убие дори
само един заложник. Този елемент кардинално променя ситуацията.

В сложна и екстремална обстановка на ситуация на заложничество е необходим комплексен

подход за оценка перспективите за преговори и необходимостта от прилагане на сила, който съдържа:

= Оценка на личността на престъпника, степента му на агресивност, мотивите, приложено или

прилагано насилие над заложниците, ниво на опасност за живота и здравето на похитените.

= Проверка за достоверността на информацията за действителното похищение и дали всъщност

не се касае за „псевдопохищение”.

= Покриване на всички оптимални показатели за гарантиране живота на заложниците и на

силите на реда.

12. Имитация на преговори

Трябва да се прави разлика между преговори тип „оперативна игра” (преговори за прикритие) и
преговори тип „имитация”.

Имитацията на преговори се прилага тогава, когато се водят преговори с лица с психични

разстройства и по-тежки психични състояния. По същество при тези преговори отсъства субект на
преговорите, реагиращ логически в диалога и отчитащ адекватно своите действия.

При този тип преговори целта е да бъде снето напрежението и агресивността на опонента.
Необходимо е да се демонстрира пълно съгласие със събеседника, колкото и нелепи да са обясненията или
исканията му , дори потребностите му да са неизпълними и абсурдни. Във всички случаи преговарящият
трябва да блъфира до момента на възникване условия за прилага на сила и пресичане по-нататъшното
усложняване на ситуацията.

При този тип преговори диалогът е лишен от съдържателна част, а се акцентира на формата, като
преговарящият работи на чисто психотерапевтично ниво с опонента.

При този тип преговори сценарият се гради от специалист – психиатър или психолог-терапвет,
който анализира ситуацията, диагностицира състоянието на лицето и предлага подходи, като например
начини за отвличане на вниманието от престъпния замисъл, форми за общуване, способи за контролиране
на мисленето, начини за внушаване на образи и активизиране на въображението в подходяща посока,
снижаване на агресивността, извършване замяна на насочеността на лицето към престъпното деяние с
друга нагласа и дейност.

Най-често извършители на подобни деяния стават лица, страдащи от шизофрения, маниакално-

депресивна психоза и остри реактивни състояния (гранична личност, дълбоки невротици). Много често
похитителите имат слухови или зрителни халюцинации и поради тази причина в никакъв случай те не
бива да бъдат провокирани към манифестация на агресивност.

Целта на имитационните преговори е по-скоро достигане до състояние на отказ от престъпление,

отколкото силово разрешаване с ликвидиране на похитителя. Да не се забравя, че най-важната стъпка на
преговарящият е да се отвлече вниманието на лицето от обекта на похищение и от намеренията му. В този
смисъл с успех при тази категория лица се ползват темите и въпросите, които подтикват похитителя да се
върне назад в личностната си история и да започне своеобразен разказ. Всяко едно връщане назад към
детството или към по-скорошни периоди съдържа огромен потенциал за постигане на целта. Подобна
обстановка твърде много напомня на психотерапевтичната ситуация.

Следва продължение – част 4

Категория: Хоби
Прочетен: 309 Коментари: 0 Гласове: 0
03.05.2010 09:00 - Методически указания за преговори с престъпници - част 2
Методически указания за преговори с престъпници – част 2
(превод от руски език)

5. Страни, участващи в преговорния процес

Едната страна в преговорите са престъпниците – от една страна въпросът с тях е ясен – те са

престъпници. Субект на преговорите се явяват лица, които подготвят, извършили са или извършват
престъпление. Понятието престъпник трябва да се разглежда в неговия криминалогичен смисъл.

„Криминологията – пише Г.А. Аванесов – изучава личността, в различни връзки на личността

в общия смисъл на думата с личността на престъпника, и с другите хора, оценява сумарното им
въздействие и по този начин характеризира общи свойства на престъпната човешка личност”.

В хода на преговорите е необходимо да се познават именно тези общи свойства, но от друга

страна е необходимо да се познават и особеностите на конкретния човек в цялата сложност на неговото
битие, социален опит, лични качества, противозаконно поведение и пр.

Един такъв личностен подход към субекта на преговорите позволява да се откроят черти на
характера, предразположеност към определени категории на аргументация, позволяващи да се избере
най-добрата ефективна линия за водене на диалога, за дебатиране, за търсене на съгласувани решения.

Задълбоченото изучаване личността на престъпника, независимо от това дали той действа

самостоятелно или в група е основата за водене на успешни преговори. Разбира се трябва да се отчита
цялата сложност на ситуацията, когато преговорите се водят с общност от престъпници, които
обикновено присъстват със свои йерархически връзки, със строго определен рейтинг на всеки участник –
от лидера до аутсайдера, с различна възможност за въздействие върху всеки и пр.
 Преговорите с престъпници носят потребностен характер. Те са свързани с необходимостта да се
защити здравето, живота, свободата на хора, а също така и на други правоохранителни ценности. Със
своето деяние престъпниците на практика се противопоставят на силата на държавата, на цялото
общество.

Втората страна в преговорите са представителите на държавата – това са длъжностни лица,

в т.ч. правоохранителните органи, представители на обществеността. В този смисъл може да се приеме,
че цялото общество представлява втората страна в преговорите. В разположение на тази страна са
всички възможности за действие със сила, вкл. Силата на оръжието и специалните средства.
Същевременно, изхождайки от хуманитарни съображения, се допуска възможност обществото да
делегира свои представители за водене на преговорите с престъпници в търсене на най-добро и
целесъобразно решение на конфликта в интерес на това общество. Субекти на участие в преговорния
процес от името на държавата и обществото се явяват представители на всички нива и обществени
организации. На практика най-често в преговорите участват представители на МВР, Министерството на
правосъдието, Министерството на отбраната, Министерство на транспорта. На по-ниски нива тук
присъстват полицейски служители, оперативни работници от специалните служби, прокурори,
следователи, дознатели, служители в пенитенциарни заведения, представители на гражданска авиация,
ж.п. транспорт, служители за борба с бедствия и аварии и пр.

Изброените лица са именно тези, които определят кой именно ще води преговорите с
престъпниците. Има редица случаи, при които самите извършители поставят искане за водене на диалог
с точно определени представители, дори с конкретно лице и не се съгласяват да установят контакт с
други служители. Понякога това може да бъде и човек, който въобще не е свързан с държавна
институция, но се ползва с авторитет пред престъпниците (напр. журналисти, представители на
неправителствени организации, лица със свободни професии).. Когато извършителите поставят такова
искане, то винаги е мотивирано и от него могат да се правят изводи за целите и нагласите им. В такива
случаи, както показва практиката няма смисъл да се упорства, а е по-добре да се приеме искането.
Всяко едно нежелание на органите да се съобразят с подобен вид искане само изостря конфликта още в
самото начало.

Третата страна в преговорите с престъпници са потърпевшите (напр. заложници или други

лица)

Четвърта страна в преговорите е посредника. Трябва да се знае, че при повече от 50% от

случаите на водени преговори включват използването на посредник, който не е свързан с престъпниците
(членове на екипажи на самолети; пасажери; съседи по квартира; лица, случайно оказали се в епицентъра
на събитията). От тяхната роля зависи изключително много крайния резултат.

Преводачите, както и посредниците формално не се явяват страни в преговорите с

престъпници, но от техните умения също зависи много. Те не просто превеждат думите на страните,
но в голяма степен те адаптират диалога по посока на крайната цел и в зависимост от моментната
ситуация. Няма съмнение във факта, че погрешния избор на преводач, може да доведе преговорите до
блокиране и срив на процеса. Важното е работата на преводача да облекчава усилията на
правоохранителните органи, а не да ги затруднява, чрез неадекватен превод.

Положително влияние (а също и отрицателно) могат да внесат в преговорите и лица, които са

представители на обществеността, средствата за масова информация, местни авторитети, религиозни
лидери, роднини и близки на престъпниците.
 Участието в преговорите винаги се предшества от предварителна разработка на линии на
поведение на всеки един член на преговорния екип.

Изучаването на случаи от практиката показва, че за воденето на преговори с престъпници с

характерни два периода, които се отличават по своето съдържание, позицията на страните и
емоционалната си окраска.

По-сложен е първия етап на преговорите. Той се характеризира с внезапност на действията на

престъпниците, с изявен стремеж да подавят волята на правоохранителните органи, да изземат и удържат
инициативата и да наложат удобна за себе си форма на диалог. Тук най-често се срещат различни форми
на заплаха, обиди, шантаж, оскърбления, поставяне на ултимативни искания с неприемливо кратки
срокове.

Правилната тактическа линия на преговарящите в този етап изисква демонстриране на

психическа устойчивост, снижаване нивото на емоционално напрежение, удължаване времето за водене
на преговорите. Удължаването на времето е от решаващо значение, защото през този период властите
осъществяват попълване на всички онези дефицити, с които е стартирала операцията, а именно:

= всестранно уточняване обстоятелствата на извършеното деяние;

= провеждане на разузнавателни (диагностични) и издирвателни мероприятия;

= изясняване личността на престъпника (групата – установяване на лицето, численост на

групата, въоръжение, техническо оборудване, психологически особености, намерения и пр.

= изясняване положението и установяване на заложниците (състояние, брой, потребности),

местонахождение, здравословно състояние.

= извършване рекогносцировка на терена – работа с карта на местността, местонахождение,

обкръжение, вътрешно разположение на обекта.

= определяне най-целесъобразната (ефективна) форма за водене на преговорите (устна, с

използване на технически средства, чрез посредници, при размяна на писмени материали, с преводач или
без, и пр.

На базата на събраната информация се взима решение за задействане на сили и средства, които

да бъдат привлечени в операцията, определяне на необходими технически и транспортни средства, и
оръжия, мерки за осигуряване безопасността и други мерки за пресичане на престъпните действия чрез
сила.

Главното в този етап е да не се губи самообладание, да не се тръгва по пътя на паническите

обещания, а де се успокои опонента и да се въведе в руслото на продължителното обсъждане. При това
трябва да се има предвид, че за терориста (престъпника) изказванията на заплахи имат демонстративен
характер (например заплаха за убийство). Той разчита преди всичко да формира уплахата в
преговарящия, защото това е единствения му аргумент за да постигне целта си.

Не бива да се забравя, че инициативата през тази първа фаза е в терориста. За да се изземе тя

задължително трябва да се създаде атмосфера, различна от тази, която престъпникът поддържа –
внушаване на страх, неотстъпчивост, нетърпение, улимативност, проксималност („тук и сега”)
 В обстановка на дефицит на време и при затруднено общуване, е от особена важност да се
отдели внимание върху развитието на контактите с похитителите, като се намери „общ език”, да се
внуши чувство на доверие, търпеливо и спокойно да се обсъждат възникващите конфликтни
ситуации.

За да постигне тъй желаното удължаване на времето, преговарящият трябва да постави акцент

върху обсъждането на конкретните условия, които поставя терориста.

Първо, той самият да си изясни какво иска престъпника, второ, да преформулира (събере)
искането и да го върне на опонента си, чрез обобщаване на един въпрос-твърдение, трето, да се увери, че
престъпникът иска точно това, четвърто, да разчлени искането на по-малки части, като задължително
представи аргументи защо трябва да се разглеждат нещата по този начин – парциално. При обсъждането
на тези отделни искания преговарящият винаги трябва да следва линия на съзнателна аргументация, т.е.
всяко условие да се представя с неговите възможности да се изпълни във времето, в какъв обем и при
каква процедура.

За всяко едно свое предложение (вариант) преговарящият трябва да търси мнението на

опонента, т.е. да го държи в диалогов режим. Колкото повече – по-дълго и по-детайлно се обсъждат
исканията в тази първа фаза, толкова повече се засилва процеса на общуване, толкова по-големи
възможности се откриват пред преговарящия да спечели доверието и да внуши на терориста, че той
действително желае проблема да се разреши без усложнения.

Понякога обаче диалогът не върви така гладко и то преди всичко поради продължаващи
агресивни действия срещу заложниците, налагат тактиката на „митингово обсъждане”, създават
трудности за разглеждане на предмета по същество, в преговорите искат да участват или участват всички
терористи. Ако тази обстановка не бъде променена в рамките на един оптимален период, то често
преговарящият прави предложение по процедурата, т.е. определяне на правила, които да
отстранят ненужните външни фактори, явяващи се бариера в диалога. В този смисъл се иска
терористите да излъчат един свой представител с който ще се водят преговорите или точно определена
група лица. Поставя се искането да не се сменят членовете на този екип. Предлага се определено място за
водене на преговори или се предоставя възможност на престъпниците да определят това място. (От
съображения за сигурност в повечето случаи престъпниците отхвърлят предложението за място,
направено от властта). Ако диалогът блокира, преговарящите имат още един ход – предлагат
преговорите да се продължат (или да се водят от самото начало) от посредник, който да бъде определен
от престъпниците. Освен това, може дори да се предоставят пълни права на похитителите да определят
процедурата за срещи, не само като място, но и като време, периодичност, начините за връзка, т.е. как ще
се информират взаимно. Всички тези отстъпки от страна на преговарящия имат за цел: да създадат една
нормална обстановка за диалог и да внушат доверие.

В този етап е възможно да бъде обладана и взета инициативата в диалога, което ще осигури
възможност за психологическо въздействие на престъпниците в посока склоняване към отказ от
противоправно поведение. Изземването на инициативата от преговарящите означава, че
противоположната страна снижава своята активност, прави по-дълги паузи за обратен отговор, по-дълго
обсъжда предложенията на властта, започва да се съгласяват по-лесно, преминава в отбранителна
позиция, ограничава броя и обхвата на исканията си, губи последователността си в удържане и не
отстъпване от декларираните в началото позиции, по-дълго изслушва преговарящият, по-рядко спори с
него или го прекъсва.

По време на целия преговорен процес не бива да се забравя основната цел на преговорите –

запазване здравето и живота на заложниците. По този въпрос преговарящият не прави компромиси.
Терористите трябва да са напълно на ясно, че неспазването на това условие автоматично ще доведе до
прилагане на сила, т.е. те ще бъдат лишени от възможността да постигнат целите си.

* * *

Следва продължение – част 3

Категория: Хоби
Прочетен: 384 Коментари: 0 Гласове: 0
03.05.2010 08:00 - Методически указания за преговори с престъпници - част 1
Методически указания за преговори с престъпници - част 1
(превод от руски език)

1. Тактически и психологически основи за водене преговори с престъпници

 Преговорите с престъпници се явяват проявление на реалната борба с престъпността. Това е вид

човешка активност, изразяваща се във водене диалог с криминален контингент с цел, предупреждение,
разкриване, разследване на престъпление. Процеса на водене на преговори е обект на научни
изследвания. Очевидна е социалната потребности и необходимост от изучаването на този процес.

Воденето на преговори е обект на изучаване от социалната, юридическата, пенитенциарната,

криминалната, диференциалната психология и други науки. Предметът е изследване на
феноменологията, на закономерностите и механизмите на преговорите с престъпници с цел, повишаване
на тяхната ефективност в борбата с престъпността.

Изучаването на преговорите с престъпници се основава на използваните данни от

криминологията, наказателното право, криминалното разследване, криминалистиката, международните и
граждански права, социология, психология, педагогика, теория на управлението и други науки.

Изучаването на преговорите включва в себе си интеграция от множество постановки на етиката,

психиатрията, психолингвистиката, теорията на игрите, информатика, логика, конфликтология,
рефлексивно управление и други отрасли на знанието. В същото време, според нас истинската
специфика на този процес се представлява от теориите на оперативно-следствената дейност и основните
й изводи се явяват препоръки в сферата на оперативно-следствената профилактика.

2. Класификация

Както е известно всяка наука започва с определена класификация.

За да разберем съществото на изучавания предмет, неговите преки и опосрдествени връзка и

място сред други науки, за да определим инструментариума, необходим за неговото изучаване, е
необходимо да „разложим” голямата система на по-малки субсистеми, около които да обединим
отделните елементи по съществени признаци, т.е. да извършим класификация.

Преговорният процес с престъпници може да бъде подложен на следната класификация:

(1)     По цел на водене на преговорите:

                   Освобождаване на заложници и похитени лица

                  Предупреждения за взривове, палежи, отравяния и пр.

                  Кражби на оръжие, взривни и отровни вещества, бактериологични, радиоактивни и

други материали

                  Връщане на културно-исторически ценности

(2) По мотиви на действие:

                  Политически, националистически, користни, незаконна миграция, бягство от

задържане, освобождаване от задържане и други престъпни намерения.

(3) По отношението към престъпното деяние и възбуденото наказателно дело:

                  До извършване на престъплението, в етапа на извършване, след извършване.

                  До възбуждане на наказателното дело и след неговото възбуждане.

(4) По продължителност:

                  Краткосрочни – до часове.

                  Средносрочни – периодът е определен в дни

                  Продължителни – няколко седмици, месеци, дори години.

(5) По брой на участващите страни:

                  Двустранни

                  Многостранни – когато всяка страна има собствени интереси в преговорите.

(6) По брой на участващите:

                  Един срещу един (представител на всяка страна)

                  По няколко човека от всяка страна

                  Между групи от всяка страна

(7) По степен на сложност

                  Прости – когато се обсъжда само един предмет в преговорите

                  Сложни – когато се обсъждат ред от въпроси, в тяхната последователност и

приемственост (многоходови)

(8) По ниво на представителност

                   На местно равнище (градски, районни)

                  На национално равнище

                  На междунационално равнище

(9) По степен на опосредственост на контакта

                  Преки – непосредствен контакт

                  Непреки – чрез посредници (преводачи)

                  Опосредствени – с участието на трета неутрална страна

                  Смесен тип

(10) По форма на контакта и форма на водене:

                  Устни

                  Писмени

                  Без използване на технически средства (радио, телефон, мегафон и пр.)

                  Смесен тип

(11) По степен на гласност:

                  Гласни – за процеса се информира обществеността

                  Негласни (тайни) – по договореност на страните процеса се запазва в тайна.

(12) По характер на условията поставени от престъпниците:

                  Приемливи

                  Неприемливи

                  Частично изпълними

3. Класификация на ситуациите за водене на преговори

 Известно/неизвестно местонахождение на престъпниците и заложниците

 Стационарно/мобилно местонахождение на престъпниците и заложниците.

 Възможност/невъзможност за промяна силите на престъпниците (физически сили, оръжие,

специални средства).
  Наличие/липса на данни за личността на престъпниците и техните намерения.

 Наличие/липса на искания (ултиматуми)

Разбира се, всяка класификация отразява само отделни, най-характерни особености на видовете
преговори, но дори да се приеме, че предложената класификация е непълна, то тя е достатъчна за да се
установи степента на сложност на преговорния процес с престъпници и необходимостта от задълбочен
анализ и изследвания на този процес.

4. Компоненти на преговорния процес с престъпници

Явявайки се съставна част от оперативно-тактическа операция, преговорите с престъпници

съдържат следните компоненти:

 Специфична криминална ситуация, изискваща водене на преговори, без които е невъзможно да

се постигнат планираните цели.

 Диалог между страните – субекти на преговорите, за достигане на очаквания резултат.

 Решаването на задачи по предупреждение, разкриване и разследване на престъпление и

свързаните с него въпроси, може да се постигне само при постигане на необходимото съгласие.

 В случай на положителен изход на преговорите – изпълнение на задължения, поети от страните.

Следва продължение – част 2