Брой 21 7-13.06.

2023
2 лв. Год. 32

Моето софийско детство

Явор Гърдев

Нова българска
Момчил Миланов
Боян Крачолов

Разговор
с писателката
Бианка Белова

Лица и гласове
на полския поетически
авангард

Литература и философия
Петър Горанов

Рецензии
Антония Апостолова
за Емануил А. Видински
Морис Фадел
за Пламен Антов
Лора Динкова
за Поли Муканова
Людмила Миланова. „Дърво на зрението“, 2021.
Кинетична светлинна инсталация (електроника, механика, стомана, стиропор, кръгло огледало, дневна лампа)
Проза
Фолкер Кучер
Стефан Иванов

 
Броят се издава с подкрепата на НФК

поддържам голям огън на открито за малко щях да умра от доброта

мятам орехови черупки пише един
те пукат от най-добрите български поети
това е което трябва да правя познавам човек умрял от доброта
това е задачата ми също много добър български поет
не е игра или конфликт с мрака и непоправимо добър човек
усещам го зад гърба си многократно ми каза
не свири на арфа да не повтарям неговите грешки
не е любезен пътешественик опитвам се
готов е да погълне светлината но как да го направя
това е което трябва да прави след като грешките му са звезди
още малко и ще ме докосне косъм във формата
от брадата му на кръст
тя е от бодливо като тел нищо още на стр. 7
мракът изглежда така
сякаш е дошъл от област
където изгревът не е оцелял
и не живее никой
никой не съзерцава тихата сърна
няма търпение да се върне у дома
 Н О В О
Християнство и култура, бр. 180
Тематичен център на новия брой 180/Пролет на
списание „Християнство и култура“ е рубриката
„Християнство и истина“. Тя включва статиите
на о. Сава Кокудев Христос – Нова Пасха: пътят от
Възкресение до Петдесетница, на Владимир Градев –
Паскал или за благодатта, както и на о. Павел Събев
Мъртвостта на Господа. В памет на починалия
Пергамски митрополит Иоан (Зизиулас) в броя са
представени неговите текстове Евхаристия и свят
и Онтология на любовта: Патристичен прочит на
„Природата на любовта“ от Дитрих фон Хилдебранд,
както и анализът на Мартин Ганев Онтологията
в творчеството на Иоан Зизиулас (митрополит
Пергамски). Рубриката „Християнство и философия“
съдържа статиите на Георги Каприев Разумната
човешка душа според византийските философи,
и на Йозеф Мария Бохенски Законът. В темата
„Християнство и история“ е представена статията
на Вениамин Пеев Филип Меланхтон за образованието,
а „Християнство и съвременност“ включва анализа на
Теодора Карамелска Трансформации на религиозното:
социологически концептуализации. Броят е илюстриран
с фотографии на Александър Иванов от изложбата
„Един живот“, представена от Николай Трейман.
Реформата в културата е темата на новия брой 05
на сп. „Култура“ – дискусия с участието на проф.
Георги Каприев, Лилия Абаджиева, Албена Колева,
Никола Додов, Камен Донев, Иглика Трифонова. В
броя ще прочетете анализи на Тимъти Снайдър и
Саймън Майлс за новата „студена война“, есе на
Пол Тибо за връзката „религия и политика“, както и
размислите на Юдит Зимон за предизвикателствата
на изкуствения интелект. И още: интервюта
с украинската поетеса Галина Крук, актрисата
Светлана Янчева, виолончелиста Венцеслав Николов,
композитора Кирил Дончев и британския музикант
Ник Хъдсън. Броят е илюстриран с фотографии на
Гаро Кешишян, а разказът в рубриката „под линия“ е
на Любомир Калудов.
2
Литературен вестник 7-13.06.2023
Г ла с ове т е и м ч у ваме
Опитвам се да си отговоря
на въпроса защо писането, четенето
и разказването са толкова важни за нас
Разговор с писателката Бианка Белова
Бианка Белова (1970) е чешка писателка от български
произход, авторка на седем книги. Голяма известност
є носи романът є „Езерото“, публикуван и на български
(прев. Васил Самоковлиев, изд. „Изида“, 2018). През май
Бианка Белова бе в България, за да представи новия
си роман „Островът“ (прев. Деница Проданова, изд.
„Изида“).
Госпожо Белова, в началото на май бяхте в София
и Пловдив, за да представите българското издание
на романа си „Островът“. Това е и първият превод
на романа, който се появява едва няколко месеца
след излизането му в Чехия. Интересна ли беше за
Вас реакцията на българската публика, какви са
впечатленията Ви от това българско „турне“ на
романа?
Много се радвам, че първият език, на който „Островът“
беше преведен, е точно българският. Това е третата
моя книга, която излиза в България. Благодарна съм на
издателство „Изида“ за постоянството и признанието.
Според мен интересен е фактът, че докато в Чехия
романът е възприеман като текст, който предполага
ерудирани читатели, българският издател го представя
като „приказка за възрастни“ и се радва, че издателството
му най-накрая има книга, която може да се чете от всички.
Тази разлика в контекстите е наистина удивителна.
Иначе „турнето“ се получи чудесно, залите бяха пълни,
срещнах се с добронамерени и отзивчиви читатели. А
„черешката на тортата“ беше присъствието на Георги
Бианка Белова на премиерата на „Островът“ в София
Господинов на премиерата в София в навечерието на неговия Сн. Иво Чупетловски © Чешки център в София
голям международен успех.
и затова е лесно разпознаваем за читатели от различни
Казвате, че сте започнали да пишете „Островът“ по
култури.
време на пандемията и локдауните. Разкажете малко
повече за това как възникна замисълът за романа, кое в
Успехът на книгите Ви нареди сред най-успешните
този особен и сложен опит около пандемията Ви тласна
източноевропейски писатели от последните години.
към написването на книгата?
Смятате ли, че има разпознаваеми източноевропейски
Забелязах аналогиите с чумните епидемии през
теми или стил на писане в съвременната литература?
Средновековието, впрочем първоначално чумата тръгва
Не зная, това е въпрос, на който би могъл да отговори по-
именно от днешната провинция Ухан. Върнах се към един
скоро някой литературовед. На мен лично ми се струва, че
свой кратък разказ, който написах преди години и в който
не се вписвам твърде в съвременната чешка литературна
се разказваше за чума, достигаща до самотен остров
среда и че съм по-скоро самотен глас.
чрез любовно писмо, и се опитах да доразвия историята.
И понеже в периода на пандемията не можехме да ходим
Стана дума за пандемията – промени ли ни тя трайно
никъде и нямаше какво да правим, аз се оказах с достатъчно
според Вас? Промени ли литературата?
свободно време за четене и изследване на легенди,
Бих казала, че това беше едно от онези обстоятелства,
бестиарии, митологични и ориенталски сюжети, погребални
които пресираха поляризацията в обществото, поне у нас.
ритуали. Така историята започна да се развива от само себе
Струва ми се, че губим способността си да разговаряме
си.
с хора, чиито възгледи са различни от нашите, и че само
подвикваме един на друг през някакви социални окопи.
В „Островът“ водещи са разказването (на истории,
Пандемията ускори дигитализацията и настъплението на
приказки, случки...) и сюжетът за пътуването. Това
изкуствения интелект. Две години половината човечество
всъщност са две древни първооснови на литературата
беше постоянно свързано към електронни устройства и
– това ли беше идеята Ви, да създадете съвременна
изкуствените невронни мрежи изведнъж получиха достъп до
интерпретация на класическите основи на
огромни количества данни. Сега започваме да ги използваме,
литературата?
но изобщо не си даваме сметка в каква степен може да се
Да, исках да отдам дължимото на историите и
злоупотреби с тях и главното – все още не разполагаме с
разказването и да се опитам да си отговоря на въпроса защо
правила, с които да удържим контрола над изкуствения
всъщност писането, четенето и разказването са толкова
интелект.
важни за нас хората. Защо сме готови да платим на някой
Засега не бих се осмелила да отговоря дали пандемията
тайнствен разказвач за една добра история или на писателя
промени литературата. Промени книжния пазар, но заедно
за неговата книга? Защо харесваме хората, които разказват
с други фактори (например инфлацията). Читателите
увлекателно? Защо историите са ни толкова скъпи?
купуват по-евтини книги, въпреки че обемът на
продажбите като цяло остана същият. Със сигурност
Междувременно предишният Ви роман „Езерото“, също
в момента е много по-трудно да пробият нови имена,
преведен на български, продължава да трупа успехи –
издателите са значително по-предпазливи.
издаден е на множество езици, получи Европейската
награда за литература и бе номиниран за наградата
Имате чешки и български произход, живеете в Прага,
„Ангелус“... На какво според Вас се дължи успехът на
но често се връщате в България. Свързаността Ви
романа? Има ли читателски и критически реакции,
едновременно с две култури има ли значение за писането
които не сте очаквали, които Ви изненадват?
Ви, оказва ли влияние върху него?
Старая се да пиша така, че да остане достатъчно
Разбира се. Когато се движиш между две култури, не
пространство на читателя за собственото му
е възможно да не видиш разликите между тях както
въображение. Затова наистина често ме изненадват
в малките, така и в големите неща, в частния и в
интерпретациите, които той открива в моите текстове.
обществения живот. При по-чувствителните хора,
В „Езерото“ перспективите, през които може да се види
при творческите натури склонността да забелязват
историята, са многобройни. Мисля си, че това е причината
подробности, да подлагат на преоценка конвенциите
романът да е разбираем за толкова читатели, свързани с
и аномалиите, е особено изявена. Мисля, че не са много
различни културни и езикови контексти. Веднъж това са
обстоятелствата, които подхранват този
читатели, които разпознават контекста, свързан преди
тип наблюдателност, но принадлежността
всичко с тоталитаризма и репресиите, на други е близък
към два езика и към две култури със
разказът за съзряването, за трети най-важна е темата
сигурност е сред тях. Но това, естествено,
за мащаба на екологичната катастрофа. Събитията в
е и проклятие – никога не си изцяло нито на
книгата не са положени в конкретно време, което улеснява
едното място, нито на другото.
идентификацията с тях; освен това се разказва история,
която ни е добре позната – едно момче тръгва по света в
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
търсене на себе си и на корените си, след което се завръща
Превод от чешки СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА
у дома, придобило нови познания. Сюжетът е класически
 б у к ър
Блестящ роман, изпълнен с ирония
и меланхолия
Думи на Лейла Слимани – председател на журито
на Международната награда „Букър“ 2023, при
връчването на наградата на Георги Господинов и
Анджела Родел за романа „Времеубежище“
Журито е нещо много сложно и в него действа
почти неуловима алхимия. За мен беше изключително
литературно и чисто човешко преживяване да мога да
обсъждам книги с такива страстни читатели. Благодаря
на Парул Сегал, Тан Туан Енг, Фредерик Стюдеман и
Уилиам Блакър за огромната привилегия да се обогатя от
тяхната култура и чувствителност.
Нашият победител – „Времеубежище“ – е блестящ
роман, изпълнен с ирония и меланхолия. Това е задълбочена
творба, която разглежда един много актуален въпрос:
Какво се случва с нас, когато спомените ни изчезнат?
Георги Господинов успява по великолепен начин да обхване
както индивидуалните, така и колективните съдби
и за нас това сложно равновесие между интимното и
общочовешкото беше както убедително, така и дълбоко
вълнуващо.
Чрез сцени, които са едновременно и комични, и
покъртителни, авторът поставя въпроса дали
паметта наистина служи като здрава спойка между
нашата идентичност и най-съкровените ни разкази. Но
„Времеубежище“ е също така и голям роман за Европа –
континент, където не достига бъдеще, където миналото
бива наново изобретявано и носталгията действа като
отрова. Той ни предлага перспектива, от която да се
вгледаме в съдбите на страни като България, оказали се
в центъра на идеологическия конфликт между Запада и
комунистическия свят.
„Дом за начинаещи“, или човеколюбивата носталгия
на Емануил А. Видински
Още от времето на Дикенс и
Бронте, та до „Тяло под роклята“ на
Галин Никифоров или „Момчетата
от „Никел“ на Колсън Уайтхед, която
наскоро четохме на български, сме
свикнали романите, чието действие
се развива в детски домове или
сиропиталища, да бъдат (или най-
малкото да започват като) мрачни,
зловещи, изпълнени с жестокост
истории. Донякъде това е нужно,
за да може съответният роман на
израстването да осигури контекст
на социални и възпитателни ограничения и порядки, с които
младият герой да се справи и от които да се оттласне,
за да започне оформянето си като характер и пълноценна
личност.
„Дом за начинаещи“ на Емануил А. Видински обаче ни
предлага един много различен дом – институция в сянката
на католическата църква и организацията „Каритас“,
където живеят деца без родители, проблемни деца или
такива, които към момента няма възможност да бъдат
гледани. Дом във вече бившата Източна Германия от
началото на 90-те години, в който пред толерантността,
разбирателството, съпричастието, приятелството и да,
добротата, отстъпва всичко останало, което инцидентно
може да ги смути и наруши. В който възпитателите не са
чудовища, а по-често подкрепящи приятели, свещениците
не са закостенели страшилища или, не дай боже, педофили, а
по бащински топли и разсъдливи и т.н.
Неслучайно наблягам на думата „добър“ като морално-
етична категория, защото „Дом за начинаещи“ е именно
такъв роман, но съвсем не по начина, по който понякога
(не знам доколко справедливо) ми се струва, че родната
литературна среда толерира и очаква това в една
книга. Защото тук няма заложена като мина патетика,
разнежваща (мело)драма, умиление пред трудностите,
сантиментална вяра, че доброто съществува и в най-лошия
човек, ала най-вече просто няма каквито и да било крайни
емоции.
Може би защото разказът за всички тези истории се случва
през спомена за тях трийсет години по-късно, разказвачът е
обран, балансиран, отстранен в топлото си присъствие (да,
такава комбинация е възможна), внимателен и прозорлив
за всеки един от героите си, като отново не е краен и в
дистанцията си. Такъв по някакъв начин вече е и неговият
едва 13-годишен български протагонист, който прекарва
там и следващите години: между 1991 и 1994 г., малко
след промените и в двете държави от тази страна на
Желязната завеса.
Книгата е автофикционална, името на главния герой
съвпада с това на автора и макар да е ясно, че много
Сн. © thebookerprizes.com
Романът подканва към размисъл и бдителност и
същевременно ни вълнува така силно защото езикът –
употребен прецизно и с фина чувствителност – успява
да улови, както при Пруст, изключителната крехкост
на миналото. А самата му форма сплита забележителна
модерност с препратки към най-великите текстове на
европейската литература. Това се случва най-вече чрез
образа на Гаустин, чиито очертания изплуват от един
свят на ръба на изчезването.
Преводачката Анджела Родел успява блестящо да
предаде стила и езика, така изобилстващ от препратки и
същевременно напълно освободен.
Миналото не е нищо повече от разказана история. И не
всички разказвачи на истории притежават таланта на
Георги Господинов и Анджела Родел.   
Превод от английски: ЗЕЛМА КАТАЛАН
П ро ч е т ено дне с
от нещата са художествено дописани, ни се иска да
възприемаме текста именно така – като документално
свидетелство за едно остаряващо вече поколение (уви,
което е и моето). Защото най-чудесното е, че се появява
още един такъв роман за 90-те – роман, който не се
занимава пряко и дидактично с вътрешностите на Прехода,
било то тук или в Източна Германия след падането на
Стената, не ни налага задължителния фон на неговите
политико-социално-икономически недъзи, а и на всичкото
отгоре събитията в него дори не се случват в България.
Роман, който надмогва локалното, или просто няма нужда
от него, за да разкрие универсалните черти, език и културни
жалони на поколението на 90-те, в което едно българско,
китайско или босненско момче, идващо от бушуващата
в Югославия война, споделят същите интереси, вкусове,
вълнения и травми като обитателите на приемната им
култура. „Езикът“ между тях е общочовешки – езикът
са рок музиката, свиренето на инструменти, футболът,
училището, влюбването, сексуалността, страхът, вярата
и т.н.
Корицата добре отразява същността на наратива – пред
нас е паноптикум от леко замъглени образи, които са много
и които срещаме като че ли за твърде кратко, но напълно
достатъчно, за да се откроят с поне една своя отличителна
черта, с нещо, което ще бъде ядката на зрелия човек
(или пък обратното). С няколко щриха авторът успява
да скицира своите момчета и момичета, да ги направи
своеобразни, запаметими, но същевременно те остават над
нуждата да бъдат твърде конкретни и ясно разпознаваеми,
все още достатъчно по тийнейджърски генерични, за да
станат каквито поискат и да ни дадат възможност да се
разпознаем такива, каквито сме били някога.
Специфичен е и начинът, по който е изграден сюжетът и
именно заради него този роман е толкова хубав и истински.
Хрумна ми едно определение за тази проза, в която като
че ли няма един централен конфликт, завръзка, развръзка и
прочее „задължителни“ елементи. Бих я нарекла кратко- или
малосюжетна проза; проза, изтъкана от много на брой по-
дребни сцени, случки и диалози, създаващи една наративна
плътност, в която отделните нишки на сюжета не е
задължително да водят до едно голямо, драматично и
катарзисно събитие, предопределено и произтичащо от
тях.
Въпреки че такова събитие в романа не липсва (свързано
с надигащите глава неонацистки групи в Германия и един
действителен случай от местната история на Магдебург
през 90-те), все пак не то е центърът на тази книга. Не
е център дори типичната за жанра тайнствена любовна
история от миналото на дома, която в други книги би
могла да износи сюжета – към нея авторът също подхожда
със зряла и обрана чувствителност, съхранявайки
красотата є. Не зная защо аналогията, която направих, е
П О К А Н А
Четейки Борхес, който чете света
Конференция, посветена на творчеството на
Борхес и неговите рецепции 
Къщата за литература и превод, Институтът Сервантес
– София и Катедрата по испанистика в Софийския
университет ще проведат съвместна конференция,
посветена на творчеството на Борхес и неговите рецепции.
8 юни, четвъртък, 18:00 часа,
 Огледална зала на Ректората на СУ
(Северно крило, етаж 2)
Програма
18:00 ч. – Встъпителни думи
18:20 ч. – „Национален и универсален. Борхес: две
взаимосвързани поетики“ – д-р Еухенио Лопес Ариасу,
доктор по литература от Университета на Буенос Айрес,
писател, специалист по славистика и литературен преводач
19:00 ч. – Представяне на сборника „Тльон, Укбар &
Orbis Universitarius. Четейки Борхес, който чете света“
– д-р Лиляна Табакова и д-р Крамисир Тасев, Катедра по
испанистика в Софийския университет
Възможност за думи от авторите на текстове в книгата
Дискусия с публиката
Конференцията ще се проведе на български и испански език
със симултанен превод
със състоянието на Вселената малко след Големия взрив,
когато всичко е било подредено симетрично и на еднакво
отстояние. По същия начин тук всяка сцена/нишка/герой са
сами за себе си, малко или много еднакво важни – толкова,
колкото всички останали. И тъкмо това е най-голямата
ценност на романа.
Защото да, колко много действителни неща се случват в
младостта ни, докато уж нищо не се случва, а всъщност
се случва сам животът – този най-обикновен дори и в една
доста необикновена среда (като дом за деца) живот. Тази
сюжетна симетрия се отразява и във факта, че въпреки
ясната координатна система на ценностите, възпитавани
у момчетата и момичетата, под тях неизменно се носи
една типична за тийнейджърските години флуидност,
неопределеност, взаимозаменяемост в остойностяването.
Така че влюбването може да се окаже по-важно от
войната, футболният мач – от влюбването, концертът с
любимата музика – от футболния мач, любопитството –
от опасността, опасността – от истината, лоялността
– от признанието, симпатията – от непоносимостта,
непоносимостта – от истината и така нататък, и така
нататък.
Друго характерно за изграждането на този роман
е специфичният начин, по който авторът играе с
хронологията. Разказът върви не с големи скокове, което
е по-честият вариант да се играе с времето, а с малки
отмествания, буквално като трептения в кварковото
поле. Да, този вариант е може би по-трудният за
проследяване, но е умело и удачно надграждане на
класическия строго хронологичен ред, типичен за много
романи на израстването. От друга страна, завръщанията
в сегашния момент и миговете на зряла саморефлексия
и оценка за случилото се са ограничени в името на
действието тук и сега.
Красив роман е написал Еманиул А. Видински – красив
дори и със своя изчистен до абсолютна неутралност
разказвачески език, в който насред тийнейджърския жаргон
само на точно оразмерени моменти, като в една добра
музикална композиция, прозвучава лиричността на поета,
какъвто авторът също е. Красив заради достоверността
и обикновеността на своите вечни и универсални образи.
Красив в зрелостта на своята човеколюбива носталгия,
с която Емо Видински си спомня – досъздавайки,
доизмисляйки – собствената си история, но и тази на
3
цялото наше поколение, съзряващо в прелома на 90-те. Без
оглед на граници и държави.
АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
Емануил А. Видински, „Дом за начинаещи“,
ИК „Жанет 45“, 2023
Литературен вестник 7-13.06.2023
 В и т р и на
Жорж Перек,
„Мислене /
Подреждане“, прев.
от френски Юлиан
Жилиев, ИК „КХ –
Критика и хуманизъм“,
С., 2023
Този сборник с тринадесет есета на
Жорж Перек е публикуван посмъртно в
средата на 80-те години. Есето „Мислене /
Подреждане“ дава не само заглавието на
книгата, но и тематичното є ядро –
опитите за подреждане, за класифициране
като интелектуална игра, като средство
за разбиране на света, но и на самия себе
си. Обектите за подреждане на Перек, а
следователно – и темите на книгата са от
всякакъв порядък – писането, четенето,
библиотеката, модата, кулинарията...
„Тльон, Укбар & Orbis
Universitarius. Четейки
Борхес, който чете
света“, съст. и
редакция Лиляна
Табакова и Красимир
Тасев, УИ „Св.
Климент Охридски“,
С., 2023
В основата на този
сборник е международната научна
конференция, провела се в Софийския
университет през есента на 2020 г. и
посветена на 120-ата годишнина от
рождението на Хорхе Луис Борхес. Но
сборникът надхвърля параметрите
на обичайното научно издание от
конференция – той е рекапитулация
на присъствието на творчеството
на Борхес у нас, особено интензивно
през изминалите три десетилетия, и в
този смисъл е и поглед към българската
литература от този период. Особено
интересен е и диалогът,
протичащ в книгата между тукашните
прочити на Борхес и тези на
испаноезичните му изследователи.
Бианка Белова,
„Островът“, прев.
от чешки Деница
Проданова, изд.
„Изида“, С., 2023
Бианка Белова е чешка прозаичка
от български произход, която през
последните години се наложи като едно
от актуалните имена на съвременните
източноевропейски литератури.
„Островът“ е третият є роман,
публикуван у нас, и българският му превод
идва много скоро след появата на книгата
в Чехия миналата година. Романът, чието
действие се развива в някакво неназовано
минало, изплита мрежа от препратки
между историята и настоящето и е
създаден като съвременна интерпретация
на две първооснови на литературата –
разказването и сюжетът за пътуването.
4 Литературен вестник 7-13.06.2023
Чужденецът и огледалото
Изложбата на Грегор Янсен „Отвъд
всякакъв разум. В огледалото на
сюрреалистичните времена“ започва като
далечна препратка към 59-ото Венецианско
биенале, чиято тема беше „Млякото
на мечтите“. Правейки паралел, Янсен
предлага погледа си на чужденец към една
действителност, която му е чужда,
непозната и в известна степен неясна,
опитвайки се да погледне тази реалност
– пресечна точка на история, политика,
икономика, култура, технология, религия
– през огледалото на въображението,
което променя реалността отвъд
структуриращия поглед на разума. Нагласа
близка до тази на пътуващия чужденец,
дошъл на ново място, опитващ се да
види връзки между различни символи и
скритите процеси зад тях, превръщаща
самия посетител до известна степен във
въображаем, като че ли лутащ се персонаж.
По-различно стои общото намерение зад
изложбата, осъществена по покана на
Мария Василева и галерия „Структура“. Тя
е първата от поредицата „Гореща линия“, в
която чуждестранни куратори са поканени
да се запознаят със сцената на визуалните
изкуства в България, посещавайки галерии,
ателиета, срещайки се с художници и
запознавайки се с публикации за българско
съвременно изкуство. Най-устойчива за
българската художествена сцена се оказва
симптоматичната тема за „тук“, „там“
(под което най-често се разбира Западът)
и възможностите за преминаване или
както пише Мария Василева в каталога към
изложбата: „Докато обаче чакаме отново
да бъдем открити…“. Но поглеждайки
както историята на включените
произведения, така и биографията на
авторите, в която се четат най-различни
художествени центрове, се открива
противоречие доколко тази тема е
актуална за съвременното изкуство днес.
Доводът за отсъствието на държавата
в междукултурния и художествен обмен
също остава несъстоятелен, доколкото
проектът се реализира с подкрепата
на Национален фонд „Култура“, макар
и с известни ограничения. Може би се
очаква държавата да поеме курса на
културния и художествения живот, но
това препраща към едно тоталитарно
време, към което инициаторите на
проекта едва ли гледат като толкова
свободно. Обратното би било цялостна
подкрепа на държавата към определени
представители на частния сектор, което
би породило нови неравенства. И за да не се
изпадне в ситуация на или-или, си струва
да се отбележи, че реформи в културната
политика са необходими и през последните
няколко години частният сектор активно
води диалог с държавата какви да са те
и как е възможно да се случат. Настрани
от турбулентността на българския
политически живот, така представената
поредица може да се превърне при
следващите издания в по-цялостен
поглед отвън или отвътре, насочен към
Изглед от изложбата „Отвъд
всякакъв разум. В огледалото
на сюрреалистичните
времена“
В и з и я
българската художествена сцена, но на този
етап изложбата „Отвъд всякакъв разум. В
огледалото на сюрреалистичните времена“
е едно бегло и вяло поглеждане към сцената,
докато темата за „тук“ и „там“ е добре
позната в институционален и художествен
план тук и има своите значими примери.
Първото, което прави впечатление от
самата изложба е, че по-голямата част
от работите са вече представяни и
добре познати. Това може да се забележи
като тенденция в груповите изложби
в последната година, за разлика от
свръхпроизводителните години на
пандемия (отново с ролята на държавно
финансиране). Част от избраните работи
се вписват в темата на куратора, като
сюрреалистичния обект на Правдолюб
Иванов („Детство“, 2014), където
диапроектор – апарат, използван за
прожектиране на детски, но също
образователни и пропагандни филми, е
съчетан с бургия, държаща инструмента
апарат високо забит в стената на
галерията. Там този обект, който напомня
детството на едни, стои достатъчно
високо, че да не достига електрическата
мрежа, заковавайки поредния спомен на едно
поколение някъде в небитието. В прехода
между двете зали са самореферентно
ъгловато позиционирани видеокадрите
на Надежда Олег Ляхова („Ъгъл 1“, 2007 и
„Ъгъл 3“, 2008), които улавят моментен
поглед над трудовите, ежедневни и
системни движения в една страна, която
е на път да се пречупи към историческо
решение като влизането в Европейския
съюз, но винаги сама подкопава следващия
си ход. В монтажа е използвана само
едната половина от кадъра, която после е
огледално разгърната хоризонтално, като
едновременно отразява, но и изобличава
симулативността и самоподривността на
действителността.
Тези две работи заслужават допълнително
внимание, защото, бидейки добре познати,
съдържат потенциала допълнително да
разгърнат натрупания в тях символен
капитал в зависимост от другите
представени. И също така инсталацията
и видеата на Правдолюб Иванов и
Надежда Олег Ляхова задават едно
игриво, носталгично-иронично отношение
на материално и концептуално ниво
към българската социалистическа и
постсоциалистическа действителност
като въведение към огледалния образ на
настоящето. Така една от темите на
изложбата е историческото време – от
80-те (или дори още от 70-те) до днес,
личното време на хората, живели през
тези години, и материално-историческото
време на художествените произведения.
Технологично по-нов пример е работата
на Красимир Терзиев („Монумент на
изтеклото време V“, 2020), която
също се появява изключително често в
групови изложби и представя гравюра на
семейството на автора върху телевизионен
екран. Работата е дотолкова позната, че
да повторим как поредицата „Монумент
на изтеклото време“ използва вече
неработещи устройва, върху чийто
екран, където доскоро е имало множество
различни изображения, а сега е останало
само хладното отражение на потребителя,
днес се е превърнало в добре позната
фраза или клише и в най-добрия случай е
сериална работа, и то не най-добрата,
в далеч по-развитата при Терзиев тема
за отсъствието и фрагментацията на
действителното.
Друга работа, която използва директно
спомена, е тази на Радостин Седевчев
(„Убежище“, 2020), където пък от
неизчерпаемия ресурс на битака е намерен
стар семеен фотоалбум, чиито страници
авторът изрязва така, че на едната страна
да остане въображаемо семейство, а върху
другата половина по разрязаните страници
са залепени тънки листове с части от
фрагмент на румънския политически
емигрант Емил Чоран.
Цитатът индексира не само изгубения рай,
но и загубената представа за него така,
както и в целостта на работата е загубен
вероятният спомен за семейството от
снимките. Но тази работа няма значение
сама по себе си отвъд колажната си цялост
и в известна степен не само албумът е бил
намерен, но и художественият подход, по
който времето бива губено и откривано. В
тази насока по-конкретна е инсталацията
на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян
и Лилия Топузова („Кухнята: скеле на
интимност“, част от инсталацията-
изложба „Съседите“, 2022), която в
своята граничност попада и в друг аспект
на кураторския поглед – между личното
и общото. Тъй като изложбата, от
която инсталацията беше част, беше
широко коментирана заради темата
на травматичния опит на миналото и
социалистическите лагери за трудово
превъзпитание в България, е по-важно
тук да се отбележи колко странно стои
тази инсталация в „Отвъд всякакъв
разум. В огледалото на сюрреалистичните
времена“. Тъй като инсталацията в
изложбената си цялост на временен
мемориален музей имаше намерение за
критично, но и чисто сетивно навлизане
в спомена, травматичния опит,
неговото пространство и обитатели,
то тук, в галерия „Структура“,
тази работа стои като анемично
допълнение към останалите работи в
галерията. Така отделена, тя отваря
спомена за репресивния държавен
апарат и неговите подсъдими, но
единствено като жужащо присвяткваща
инсталационна среда, като спектакъл,
какъвто беше и рискът на проекта
„Съседите“ – да превърне сцената на
травматичния исторически опит във
визуална опаковка на едно краткотрайно
изложбено посещение, в претендираща
за авторство квазиетнографска среда на
постсоциалистическото обиталище.

И наистина след преходното помещение
с видеоинсталацията на Надежда Олег
Ляхова в голямата изложбена зала на
галерията са подредени най-различни
работи, някои от тях представени за
първи път, използващи различни материали,
чиито теми и подход трудно могат да
бъдат събрани на едно място. Така освен
пряката работа с материала на миналото
в неговото публично и лично измерение
се открива живописната поредица на
Мартина Вачева („Влакът се движи с
години закъснение“, 2023–), композирана от
отделни платна-вагони на различни куриози
от българския битов, луксозен, политически,
промоционален, цивилизационен и т.н.
живот, нарисувани в познатия за Вачева
анимационно-гротесков стил. Но ако
тази работа рефлектира върху локалния
опит, то напълно неясно в този план стои
серията от рисунки на Димитър Солаков
(Natural Flow). Трите ранни картини на
Недко Солаков („Нощ“, 1982; „Поток“, 1985;
Около понятието за фрагмент
Литературната
форма не е
просто форма.
Това обаче не
означава, че освен
формална тя има
и съдържателна
страна. По-
скоро именно
като форма тя
означава, самата
нейна формална
структура има
смисъл.
Литературната
форма получава смисъл в своето
отношение към историята. Тя
започва да значи, когато бива видяна в
перспективата на определен исторически
момент. Литературната форма не
просто отразява този момент, тя е
този момент. Отношението между
момента и формата е обърнато: не
формата може да бъде разбрана чрез
момента, а той чрез нея. Литературата
не отразява историята, както твърдят
слабите литературни анализи, тя е
самата история, самото протичане на
историческото време.
Три са литературните форми, които
обикновено се свързват с нашата
ситуация – модерността: романът,
есето и фрагментът. Всъщност не е
ясно дали това са форми или по-скоро
– разрушаване на формите. Романът
поставя под въпрос затвореността на
формата. Още Лукач в „Теория на романа“
дефинира като черта на романовия текст
невъзможността му да завърши. Есето
се свързва с неопределеността – то е
между изкуството и „чистото“ познание,
между субективния опит и стремежа
той да бъде надскочен, за да се постигне
универсалност на твърдението.
Фрагментът е като че близък до есето
в своето отношение към проблема за
частта и цялото. Есето сякаш е осъдено
постоянно да се приближава към някаква
цялост – към някакво трудно постижимо
надхвърляне на частното наблюдение.
При фрагмента обаче сблъсъкът с въпроса
за частта и цялото е неизмеримо по-
драматичен. Той е толкова важен, че
постоянно е тема на самите фрагменти.
Като жанр на модерността фрагментът е
силно авторефлексивен. Той непрекъснато
разсъждава за себе си, самоопределя се,
казва какво е. Особеното при него е, че
той мисли за себе си чрез собствената
си форма. Както философията често ни
говори за философията „философски“,
така фрагментът непрекъснато
„фрагментарно“ определя себе си. Текстът
на Гео Милев „Фрагментът“ е съвкупност
от фрагменти за фрагмента. Фрагментът
е съществена тема във „Фрагментите“
на Далчев. Да си припомним само: „Който
търси съвършенство, осъден е да създава
само фрагменти“.
Тази особена нарцистичност на жанра,
В и з и я
„Прераждане“, 1988) също така неясно се
свързват с цялостния кураторски замисъл.
И в трите платна е представен приказен
сюжет, а съпътстващият текст накратко
разказва историята на платното и автора.
Макар тези картини да дават поглед върху
миналото на художествения живот, те не
се вписват в оформилата се през
90-те линия на неконвенционално и по-късно
съвременно изкуство, а представят в образ
и текст етюд от академичното развитие
на живописта у нас в края на 80-те. От
друга страна си струва да се спомене
работата на Кирил Прашков („Формулата
за затвор“, 2020 и „Места за сядане I, II,
III“, 2011) и на Стефан Николаев („Бизнес“,
„Модел“, „Скулптура“, 2015), които визуално
и материално могат да се отнесат към
споменатите в началото творби.
Сред цялото преминаване между
материали, теми, подходи и поколения
някак особено стои инсталацията на
П ро ч и т и
това непрекъснато коментиране,
следене на себе си е присъщо и на книгата
на Пламен Антов „Фрагментът,
фрагментарно 2020“. Разбира се, и тук
частта и цялото е ключов проблем.
Пламен Антов елегантно избягва
клишето, че фрагментът не може да
постигне цялото или че е осъществяване
на цялото. Той откроява нещо, което
е присъщо на жанра изобщо, но рядко
бива извеждано толкова ясно. Налице е
една несамостоятелност на фрагмента,
никой фрагмент не е единица, той винаги
е част от нещо, елемент от някаква
свързаност с други фрагменти, от
някаква надрастваща го сграда, но как
всъщност е част и кое го събира с тази
сграда е неясно: „Основното свойство на
фрагмента – безкрайната атомарност.
Всеки фрагмент е цяло, съставено от
подредни нему фрагменти, както и сам
той е частица от друг надреден спрямо
него фрагмент, приближаващ се към
Цялото, но без да го постига, защото
Цялото всъщност е непостижимо“.
Фрагментите, както подчертават Филип
Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси в книгата
„Литературният абсолют: литературна
теория на Немския романтизъм“, не
са самотни, те се търсят едни други,
искат да се съберат в голяма творба,
която да побере целия смисъл на света,
ала това не се получава1. В този смисъл
– и това книгата на Антов чудесно
го показва – фрагментът няма общо с
афоризма. Както твърди Тимъти Кларк,
фрагментът за разлика от афоризма не
представя завършена мисъл, някакво
твърдо послание, той е винаги (всъщност
тъкмо тук виждаме модерното в него)
процес на дефиниране, мисъл, която търси
израз2. Фрагментът няма форма, той
търси своята форма, неговото жанрово
време е времето на модерността –
бъдещето.
Както лирическото произведение,
фрагментът обикновено е свързан с
един „аз“, който е източник на дискурса.
Този „аз“ е абстрактен, той няма
портрет и биография. Той е единствено
и само мислещо съзнание. Обикновено
е дистанциран от своята историческа
среда и се отнася скептично към нея.
Всъщност скепсисът е определящ за този
„аз“. Фрагментът е винаги констативен
изказ, съвкупност от твърдения, които
казват как нещата са. Той не може да бъде
перформативен, не вярва в промяната
на реалността, ето защо, марксистки
погледнато, фрагментът не може да служи
на делото на революцията. Единственият
перформативен момент във фрагмента
е „азът“, който се опитва да контролира
1
Nancy, Jean-Luc , Philippe Lacoue-Labarthe,
„L'Absolu littéraire. Théorie de la littérature du
romantisme allemand“, Éditions du Seuil, 1978. центъра“ (ул. „Георги С. Раковски“
2
Clark, Timothy, „Modern transformations of
German Romanticism: Blanchot and Derrida on the
fragment, the aphorism and the architectural“. В:
„Paragraph“, November, 1992, Vol. 15, No. 3, pp.
232-247.
В и т р и на
Людмила Миланова („Дърво на зрението“,
2021). Върху трикрака скулптура е поставен
механизъм със светлина и отразително
огледало, което при завъртане отразява
изложбеното пространство и хвърля
Иван Ланджев,
светлина върху него. Може би тази
„За неизбежната
инсталация най-добре се отнася и към
случайност. Есета,
кураторския поглед, който само частично,
истории, фрагменти“,
на пресекулки и допълнително осветено
ИК „Жанет 45“,
улавя образи, символи и процеси в едно
Пловдив, 2023
ограничено собствено пространство на
отразяващия поглед. А отраженията на
Текстовете в тази книга са писани
действителността, както ни насочва и
през последните десетина години и
София Грънчарова (The Mirror Is a Trigger
събират опита на случилото се през
and Your Eye’s a Gun, 2023) са някъде далечно
тях – пандемията, войната, местните
другаде. И макар изложбата да подрежда
и световните събития... С есетата на
автори и техните произведения в опит
Ланджев лесно можем да си припомним
да произведе някакъв външен поглед на
случките, попаднали в новините през
действителността, той се разпада като
последните години, но написаното от
илюзия при досега си с реалността.
него далеч надхвърля актуалното – в
смисъл, че остава важно и след като
ХРИСТО КАЛОЯНОВ
новините избледнеят. Писането на
Ланджев свободно и ловко се движи
между обществените събития и
литературата, между днешното и
историята, извежда връзки между неща
от на пръв поглед съвършено различни
контексти... Метафора и факт, ирония
и екзистенциален извод съжителстват
значенията в речта. в един абзац. Есето и фрагментът са
Всичко казано току-що се съдържа още в трудни жанрове, Иван Ланджев ги владее
първото изречение на първия фрагмент в така, както само един поет би могъл.
книгата на Пламен Антов. „Достатъчно
ми е това половинчасово гледане на
телевизия дневно (…), за да се усъмня в
смислеността на ценностите, в които
вярвам“. Или: „Облажавам епохите,
които са чели на свещ пред камината.
И още повече – край огъня в дъното
на пещерата“. Или: „Собствената ни
постисторична реалност днес надминава
и най-кошмарните дистопични визии на Петя Хайнрих,
ХХ в. (Замятин, Оруел, Хъксли), но този „Рейнски песни“, изд.
факт си остава почти незабелязан и дори „Норгет“, С., 2023
нещо повече – желан“.
Фрагментът е критика в чистия смисъл „Рейнски песни“ е плътна книга – дори
на думата. В него един автономен и само като обем, но най-вече като
„аз“ черпи сила от отрицанието на тематика и поетически сюжети.
контекста, в който е поставен, като Сюжети, които се движат от София
твърде рядко обаче този аз поставя себе до Дюселдорф, от ежедневните случки
си под въпрос. Ето защо въпросният аз до разсъжденията върху същината на
се чувства най-уверен, когато е самотен, поезията и природата на писането.
изолиран, когато е никъде, бездомен. Стиховете на Петя Хайнрих не се
„Бездомността е моят дом – пише колебаят да съберат в едно понятията
Антов, – но бездомността не означава и образите на романтическата поезия
липсата на дом, а самият дом“. с литературната хетерогенност на
Фрагментът получава своето развитие двадесет и първи век.
през Романтизма заедно с философското
осмисляне на един троп – иронията.
Иронията се мисли от своя най-значим
апологет – Фридрих Шлегел, като
проява на невъзможността да се обозре
от човека целостта на битието, като
фигура на постоянната незавършеност.
Йозеф Шкворецки,
Незавършеността е онова, което определя
„Страхливци“, прев.
иронията – там имаме разцепване между
от чешки Васил
целта на изказването и неговия смисъл,
Самоковлиев, изд.
между интенция и произведено значение.
„Парадокс“, Бохемия
Това разцепване е подчертано, а не
клуб, С., 2023
прикрито зад насилена връзка между израз
и послание, както е при алегорията.
Йозеф Шкворецки е един от най-
Фрагментът, чиято жанрова черта е
известните източноевропейски писатели
самоосъзнаването на незавършеността,
дисиденти и емигранти от втората
нейното непрекъснато дискутиране, може
половина на XX в., а „Страхливци“ – един
да се мисли като проява на ироничния
от най-важните източноевропейски
дискурс. Къде обаче е границата на
романи за периода. Написан в края на
иронията при него? Може би тъкмо в
40-те години на миналия век, той е
този оголен, отрицаващ света аз, който
публикуван чак десет години по-късно
избягва да се съмнява в себе си?
и веднага е забранен. Действието на
романа се развива през последните дни на
Втората световна война, а Шкворецки
МОРИС ФАДЕЛ
създава въздействащ и необичаен сюжет
за сблъсъка между човешкия живот и
Пламен Антов, „Фрагментът,
историческите събития.
фрагментарно 2020“, изд. „Ерго“, С.,
2022
Текстът е представен на семинара
„Фрагментът като жизнена и
литературна форма. Разговор около
книгата на Пламен Антов „Фрагментът,
5
фрагментарно 2020“, състоял се на
24.04.2023 г. в книжарница „НБУ в
191Б) и организиран от департамент
„Нова българистика“ на Нов български
университет.
Литературен вестник 7-13.06.2023

Що ли философия, що литература?
Петър Горанов
Питането в заглавието е модификация на въпроса
как можем да преодолеем разделянето на „твърда
философия“ и „твърда литература“, зададен от
Николай Колев като продължение на разговора в
подкаста КХ говори // еп. 3: „Що (ли) е литература?“.
Започваме с кратък отговор на въпроса с въпрос: Защо
е нужно да се преодолява непреодолимото? Но нека
проявим теоретична сдържаност в аргументацията
и кажем така: „твърдата литература“ формира нещо
като масив от творби, успял да се намърда в т.нар.
„литературен канон“, по-скоро бил е инсталиран там
благодарение усилията на литературоведите (не само,
но най-вече). Във вагонния състав на тази канонична
композиция могат да се срещнат, да речем, съчинения
на: Вазов – в българската, Юго – във френската, Толстой
– в руската, Гьоте – в немската, и т.н. За твърда
литература иде реч тогава, когато нямаме никакви
съмнения по отношение на типа олитературяване на
реалност, който не търпи промени в кройката или пък
възражения относно мястото на одеждата (в нашия
пример: „Под игото“, „Клетниците“, „Война и мир“,
„Фауст“ и т.н.) в гардероба на съответната национална
съкровищница. Това не означава, че при големите
автори с техните скални масиви не бихме могли да се
натъкнем и на не-твърда, т.е. игрива или забавна/летлива
литература, защото едно е „топчето да пукне“, а друго
„люлякът да замирише“. Първото е обективно, второто
е субективно. Гьоте, надарен щедро с умението да се
вглежда детайлно в неща от всякакво естество, споделя
с Екерман наблюдение за характера на епохите по оста
на времето: „Искам да ви открия нещо, на което ще
намерите многократно потвърждение в своя живот.
Всички епохи, които са в процес на упадък, са субективни,
докато всички епохи на възход имат обективна насока.
Цялото наше сегашно време е упадъчно, защото е
субективно. Това ще видите не само в поезията, но и в
живописта и в много други неща“1.
Нетвърдата литература е упадъчна във високия, а не
в окаяния смисъл на това понятие, тя създава буквени
стълпотворения, оформящи диплите на сластна завеса
от думи, която обвива плътно индивида, запращайки го
в обятията на емотивния аз. Тъй че литературата, в
качеството є на подвързия на чувствата, възобновява
енергийни запаси, захранващи въглехидратния глад на
човешкото същество независимо от контекста, още
по-малко от фазите на модерност, в които то е имало
нещастието да попадне. Ситуационен исторически
пейзаж, разбира се, присъства и тук, но така че нито
да пречи, нито да омръзва. Пример, взет от словесната
игротека на един от най-виртуозните автори на
нетвърда литература Оскар Уайлд: „Престъпният
свят е толкова близо до нас, че дори полицаят може
да го забележи“2. Нима – питаме се наум – влиза в
професионалната характеристика на полицая да
забелязва/отбелязва/регистрира престъплението?
Естествено, че не – си отговаряме на глас – и
продължаваме да се озъртаме. Литературниченето играе
нехайно – писмено и устно – на букви и буквени наредби,
които със силата на (само)иронията поддържат жив
усета за абсурдност на всеки възможен свят, особено
когато чертите на лицето му придобият „обаянието“ на
обективна действителност. Литературоведстването
на свой ред занимава притихналия читател сериозно
и отговорно с коректна интерпретация и правилно
осчетоводяване на произведенията и техните автори –
предимно тези, които разказват „обективни приказки“ за
човека и човечеството.
Тежки „литературни веди“, уважавани „писатели
професионалисти“, както и лековати грамотни
буквеници (литератори без кавички) се състезават
неуморно, блъскайки си главите в стените на езиковия
затвор, излежавайки там присъда, докато блъскането
не се превърне в творба. Художествената творба, в
частност литературната, демонстрира незавършено
единство от образи, на което е отказано каквото и да е
препариране сега и занапред. Прелестта на творбата не
помръква, животът є предстои постоянно, засмуквайки
времето откъм двата му края в едно вечно настояще.
И отново Уайлд: „Красивите неща принадлежат на една
и съща епоха“3. Вечност е името на тази ликвидна епоха,
1
Екерман, Й. Разговори с Гьоте. С.: НИ, 1966, с. 155.
2
Уайлд, О. Избрани творби, т. 3. С.: НК, 1984, с. 419.
3
Пак там, т. 3, с. 112.
6 Литературен вестник 7-13.06.2023
а Г О РА
която методично складира „красивите неща“ на една
ръка разстояние до всяка симпатична съ-временност,
неглижираща с лекота истерията на новините или
крясъците на модата, тъй като „няма нищо по-опасно
от това да бъдеш модерен. Може изведнъж да се окажеш
демоде“4.
Всички те, буквозастъпниците на картини, не просто
рисуват, разказвайки, а твърдят и преутвърждават
магическия характер на реалността, без да ги интересува
дали някой очаква това от тях. Цената за случилата
се магия, за прекрасната илюзия се заплаща от езика,
по-точно от неговата организация в литературен код.
Литературата е вид писане/говорене/четене, което
принуждава езика да извършва „организирано насилие
върху обикновената реч“ (Р. Якобсон). От формалната
рационалност на делника, от „желязната клетка“ (М.
Вебер) попадаме тутакси в примката на езика. Тя ще
ни измъкне от пипалата на октопода и ще открие пред
взора ни най-сетне пътя на спасителното бягство. Каква
сладка измама! Онова обаче, което обединява каузите
на горепосочените състезатели в обща посока и което
същевременно ги оневинява, е борбата за надмощие
на буквата над цифрата, на буквените редове над
числовите редици, на литературата (в широк смисъл)
над програмната схема (в тесен). Според нас изобщо не
е вярно, че двата способа за събиране и класификация
на „действителност“ могат да изобретят формула на
мирно съвместно съществуване. Прогресът, за който се
тръби, че няма алтернатива, е платен със загуба на „кръв
и телесна маса“ на самия език и представлява страничен
резултат на победни битки, отвоювани от числата при
стълкновение с думите. Не намесваме нещата, понеже
нашите човешки неща са направени първо от думи, а след
това и от всичко останало.
Освен да пишем, редно е и да говорим за нещата такива,
каквито ни се струват – независимо дали и доколко
са самите те, дали са наоколо, дали изобщо са някъде
или просто убягват, щом посегнем да ги уловим.
Разголващата себе си и другите Сократова диалогична
страст конституира актово непрекъсната поредица
от речитативи – пиршества от словеса, изговорени
в търсене на истината за нещата. Фигурата на
философа е двуделно съставена от мислене + знание.
Изкуствеността, културата в най-общ план, особено
нейната художествена изява в литературата, е онази
непресъхваща река, която отделя и събира двата бряга
– на единичния разпад и на линейното натрупване. Като
маркер на диалога по левия бряг броди мислителят-
„клошар“ (Сократ, Диоген от Синопа) в амплоа на
акушер, вадещ истини на бял свят от уличната
утроба на незнанието. На другия бряг се подвизават:
божественият Платон, обречен да играе център-
нападател с теорията на идеите по всяко време, и
философът Аристотел (в крайния десен фланг), за когото
систематичната страст към знанието заплашва да
се превърне в обсесия на умението за класификация.
Или: всички играят зрелищна литературна игра. В
крайна сметка философията е страничен резултат от
буквеното дълбаене по екзистенциалната повърхнина
на езика, т.е. философстването е частен случай на
литературничене.
Става ли дума за т.нар. „твърда философия“, ще
споменем, че тя най-често е резултат от могъща
дискурсивна обработка на възприятието, която приема
теорията за твърда скала, върху чийто терен може да
4
Пак там, т. 2, с. 406.
Красимир Терзиев. „Има зими, за които никой не е подготвен (пролет)“, 2023. Кора на липа, полиестерна смола, вариращи размери
се издигне катедрала. Обичайната философска нагласа
съзижда своите творения, оформяйки завършен свят,
осеян с тежки метафизични конструкции. Освен от
Античността главните архитектонични постъпления
във философския „сграден фонд“ идват от класическия
немски идеализъм (Шелинг и Хегел), а в най-Ново време
– от прословутото онтологично шумолене на „Битие
и време“ (Хайдегер). За наша радост оставяме Кант
без внимание, той самият е прецедент на философско
умуване, амбицирано да уголемява съществуващото
чрез механизми на т.нар. „разширено мислене“ („познание
от понятия“) и поради това не е „годен за служба“ в
редиците на твърдата философия. Мислители от съвсем
друг период, но все пак с подобна бленда биха описали
деликатно – с езика на Витгенщайн – пътеката, по която
вървят, ето как: „Където наистина трябва да стигна,
там трябва всъщност вече да се намирам. Това, което
може да се достигне със стълба, не ме интересува. (…)
Следователно то може да се случи само ако повече не
се опираш на земята, а висиш от небето“5. Най-сигурна
е стълбата, опираща в небето, при всички останали
опората може да поддаде.
Симфонията на разума, въплътена в завършената
строгост на философска система, представя самата
реалност, нищо повече. Колко скромно, нали! Мисленето
(„на дребно“) има за предмет също съществуващото,
ала не като такова, а само в зависимост от деленето
на реалността, задавано от разликите в източниците
на светлина. Тези източници (тукашни и тамошни)
множат уж единния свят на плоскости/повърхности,
сиреч на светове. В светлинната игра на времевия
поток микромисленето със своите производни – думи,
образи, сюжети – предоставя на учената публика преки
показателства за нарастващо съществуване на светове,
които очакват перцептивно признание в приемната на
сетивата. А на когото показателствата не стигат
и мечтае за твърдо доказателство, той трябва да се
запъти към друга концертна зала.
Накрай, нека завършим с тезата, че и при двете –
дискурса и наратива – заварената действителност играе
ролята на конска муха. Мислене, на което наличният
свят не пречи, определено притежава блудкав вкус, в
най-добрия случай да добута предмета си до сергията
на знанието. От друга страна, литература, която няма
нищо против този свят, може спокойно да признае, че
не е „пострадала“ от философия; такава литература си
остава там, където е написана, прочетена, затрупана. А
ние искаме непомерно, неправомерно и некоректно всички
неща тук.
Статията възниква вследствие на участието на
автора в подкаста КХ ГОВОРИ. Това е едномесечен
подкаст за книги и идеи на Издателска къща „КХ –
Критика и Хуманизъм“, който стартира в началото
на тази година във видео и аудио версия, подкрепен
от Национален фонд „Култура“ по програма
„Едногодишен грант“. Постоянният модератор на
разговорите е Николай Колев, а те не се ограничават
до издания на самото издателство – в епизода с
Петър Горанов отправна точка за дискусията е
студията му „Фантазия на тема литература“.
5
Витгенщайн, Л. Култура и ценност. С.: Лист, 2023, с. 157, 199.

П ро ч и т и
На брега на утехата
Макар и кратък по форма, фрагментът като жанр
съумява да моделира и изгради алтернативни светове и
световъзприятия по стари закони. Опитът на миналото,
неговото осмисляне и множеството прочити позволяват
на Поли Муканова да прави преходи между различни
времена, да пренарежда пластове памет, а след това
да ги поднася на читателя като уж лесни, а всъщност
философски задълбочени сентенции и смисли за живота
и отредената на човека времеположимост в него.
Крехкостта, нетрайността и бързопреходността ни
имат нужда от утеха. Такава утеха ни дава поезията.
Привидно разделена на отделни тематични раздели,
новата стихосбирка на Поли Муканова побира в
целостта си и пътеките до другия, и софийските
метафори, и така предпочитаните от нея фрагменти,
но и факлите, които тези фрагменти оставят след тях
като знаци, които е добре да следваме, за да не се изгубим
в тъмното. Разбира се, само ако имаме необходимите
сетива за това.
Новата книга на Поли Муканова ,,Пристан за отшелници“
продължава традицията в избрания от авторката
жанр, а именно фрагмента, но за
разлика например от предишната є
книга ,,Сизиф дали е бил щастлив“,
тук е налице едно своеобразно
преливане между поезия и
фрагмент и обратното. Получило
се е любопитно взаимопроникване,
успоредяване и сякаш сливане
между двата жанра. Сякаш
авторката се стреми в тази книга
да съотнесе писането на фрагменти
със създаването на поезия, да ги
приближи до обща метафора за
приблизително равенство.
Можем да четем ,,Пристан за
отшелници“ като апология на
писменото слово, което, черпейки
познание(я) от миналото, успява да
бъде съответно както на паметта,
така и на настоящето, на живота
тук и сега. Съществуването на
различни образи, с които паметта
успешно оперира, се оказва тласък,
благодарение на който поезията
успява да се измъкне от капаните на времето и да
продължава да заявява себе си като налична.
На фона на битовата реторика и втораченост
в непосредствената актуалност, характерни за
съвременната българска литература, текстовете на
Поли Муканова извеждат човека и човешкото отвъд
хоризонтите на познатото и достъпното; навлизат в
непознати пространства, до които авторката държи да
открие достъп.
Философските минатюри в новата книга на Поли
Муканова имат логическа последователност – те са
фрагменти от една разпаднала се цялост/реалност,
която сякаш иска отново да се конструира като такава,
за да се самоосмисли. Философията като раждаща се на
границата – там, където се усеща необходимостта от
понятие, както отбелязва авторката. Тези кратки по
обем текстове ни провокират към размисли, насочени
директно към основанията ни за живот – кои сме ние
и доколко познаваме себе си, осъзнаваме ли своята
крехкост и тленност и има ли начини да опазим човека
и човешкото. В краткия живот времето е невидимата
проява на тленността, която видимо деформира човека,
довеждайки го до крайния предел на съществуването.
Времето потвърждава наличието на смърт. То
регулира човешката представа за минало и настояще,
като не оставя възможност за обемно бъдеще поради
непрекъснатото скъсяване на живота. Макар да не дава
лесни отговори, поезията на Поли Муканова иска да
утеши човека – мястото му не е ограничено единствено
на Земята, от него зависи дали ще открие непозната
планета, на която отново да създаде живот, за да не бъде
единствено ,,снимка в застинал тържествен каданс“.
Чувствителна и свръхсензитивна натура, която има
сетива за заобикалящия свят, героинята на Поли
Муканова копнее да достигне до онази истина, която
стои в първоначалата и е трудно обозрима и постижима.
Подобно на Атанас Далчев и Борис Христов тя
умело прави пробиви в детството – единственият
,,фрагмент“ от живота ни, когато сме чисти, невинни
и необременени откъм сложност. Това непрекъснато
завръщане към миналото е идентично на Сизифовия мит,
но с обратен знак – вместо да бута камъка нагоре към
върха на скалата, героинята на Поли Муканова избира
да догони метафорично камъка на първоосновата. За
да разбере по-добре коя е. За да докаже смисъла въпреки
абсурда. В текстовете от сборника ,,Пристан за
отшелници“ човекът се изправя сам срещу съдбата
си, опитва се да противостои на лесните обяснения
за света. ,,Една потомка на самата себе си, отдавна
потънала в картата на своя живот“ – така се описва
Стефан Иванов
от стр. 1
паяк пълзи
върху петата
на човечеството
героинята. Тук неминуемо се сещаме за Багряниния плете мрежа
копнеж по виталност, пълноценно изживяване на света и петимен е да го погълне
откриване на нови хоризонти като възможност по-добре човечеството усеща паяка
да се осмисли ,,своето“ чрез пътуването. Героинята вижда го
на Поли Муканова също изразява идеята за съдбата на тръпки го побиват
жената в света и необходимостта от преосмисляне на замръзва
традицията. не прави нищо
Ще отбележа няколко от важните за книгата ядра, закъснява с вечности
от които и авторката, и лирическата героиня черпят да прибере сърцето си
вдъхновение и енергия. На първо място това е слънцето – от детската градина
и като символ, и като метафора, то е една от видимите ако беше сторило
прояви на божественото. В ,,Държавата“ Платон го стъпка в светлата посока
представя като образа на Доброто; възкръсване и паякът щеше да се изплаши
безсмъртие; като знание, а дори и свръхзнание. Сходни или щеше да бъде смазан
са и наблюденията в книгата ,,Пристан за отшелници“. вместо да расте
Слънцето е щастието на този, който знае как да бъде в и властва
съзвучие с природата; то изостря съзнанието за предела, необезпокояван изсмуква
но е и светлината на познанието, и извор на енергия. оставените без надзор
Темата за всепроникващата любов отново е обвързана невръстни сърца
с неговия образ: ,,не си сън, а светъл лъч, който ме паякът е свастика
събужда“.
Отвъд светлината, където е
сянката на слънцето, как се претегля 
светлината на спомена? Това ни
пита авторката. А ние само можем българия е само наужким
да се досетим, че детството е замирише ли на пресни оглушки
единственият период от отреденото
ни житейско време, в който знанието
за смъртта отсъства. То е онова некролог на българския смисъл
защитено от зло пространство,
където душата е щастлива, збогом
чиста и бяла по далчевски. Едно лека ти прост
своеобразно завръщане към началата почивай в мор
на съществуването, където си
отново чист и невинен. Тук Поли от родините
Муканова следва Далчевата традиция,
а след това и Борис-Христовата,
свързана с опитите на човека, макар 
и безуспешни, да се приближи отново
до съкровеността и несложността на върви обяснявай че нямаш апартамент
живеенето. астеорид и парцел на луната
Непрекъснатото завръщане към и не окраде майка българия
близкото и към далечното минало която ти е татковина сестра и бащиния
свидетелства за една видима докато джобовете ти преливат
носталгия, която разкрива сборникът от слънчогледови семки и диаманти
,,Пристан за отшелници“. Онази наша София от
миналото фигурира единствено в регистрите на
паметта. Авторката също е турист в своя роден град, българия
преоткрива го всеки път с нови очи, за да го опази като
вечен. София като вяра, като пазител на тайнства, луда
които ни спасяват. Вера Мутафчиева изказва сходни замръзнала
мисли в своите ,,Бивалици“ – за онази наша София, която изядена от кучета
успява да устои на бомбардировките за сметка на своите мъртва
граждани, които сякаш я предават, напускайки я.
Героинята на Поли Муканова прави своите житейски
избори, основани върху знанието и литературата: ,,Да
съхраня единствената неприкосновеност; единственото искам да остарея по този начин
само мое небе“; защитна стена, която разделя
съкровеното от познатото, пошлото и лъжливото, 44 години от сватбата на родителите ми
което опазва онова щастие на безвъзвратно отминалото (почти един български комунизъм)
детство. Стена, която разделя световете, но и летят към испания
съхранява смисъла. не се карат за глупости
,,Пристан за отшелници“ е терапевтична книга – и тичат голи по покривите
дори и за умишлено припознатата позиция на духовен гонят идеалната гледка на залеза
аскетизъм, има излаз, т.е. място, където се очаква хапват фалафели и салата
да срещнеш себеподобни и емоционално съпричастни майка ми дава ръката си на баща ми
хора, с които няма да се чувстваш изгубен и самотен в той є дава своята
разбягващия се свят. От друга страна, отшелниците нещо като танц нещо като болеро
на Поли Муканова правят своя личен избор сами, разменят крака
отделяйки се сякаш на другия бряг – онзи, който майка ми има гъдел и се смее
приютява различните, неразбраните и самотните. За разменят очи уши усти
да бъдат по-малко самотни и повече близки по дух. Тук сърцата им се търкалят едно към друго
отшелниците не живеят в уединение, те копнеят за търкалят се заедно
разбиране и за човещина; те са онези, които ще ни спасят като вечно турне на ролинг стоунс
от прогресивно отсъстващото човешко. като винаги кървящото кутре на снежанка
Друга гледна точка може да приеме метафората като пръстен без пръстен
,,пристан за отшелници“ като една от многото към църква край езеро
дефиниции на литературата. Литературата, словото с цветя и пчели
като своеобразно пространство, откъдето можеш мед капе по черната сянка на кръста
нестихващо да преминаваш през светове и животи, да и е пролет
бъдеш друг, различен на себе си, по-добър и повече човек. достигната със скок без парашут
Макар и обречени на отреденото ни битие, е добре да от двама внимателни читатели
приемем света като загадка, но и като нестихваща забравили
надежда, че е възможно едно по-смислено и по-добро защото се обичат
бъдеще. Именно пристанът за отшелници ще опази онези крехкото стъкло на телата
хора, които са съхранили човешкото у себе си в този
саморазрушаващ се свят. Те като че ли са призвани да
дадат смислено бъдеще на своите наследници, но на друго,
7
непознато и ново място. Защото след смъртта има нова,
неоткрита земя, ,,където ще заселим децата си“.
ЛОРА ДИНКОВА
Поли Муканова, „Пристан за отшелници. Стихове и
фрагменти“, изд. Фондация „Емили“, С., 2022
Литературен вестник 7-13.06.2023
Редактор на страницата
Съвременният човек на Франц Кафка
а
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
ц ен
С
„Преображението“
по „Метаморфози“ на Франц Кафка
Драматург Веселка Кунчева и Полина Христова,
режисьор Веселка Кунчева, сценография и костюми
Мариета Голомехова, музика Милен Апостолов,
хореография и пластика Явор Кунчев и Дорина Пунчева,
фотограф Александър Богдан Томпсън
Участват Борис Върбанов, Гергана Цакова, Гринго-
Богдан Григоров, Ива Кънева, Йордан Ангелов, Калоян
Лулчев, Константина Георгиева, Недиляна Павлик, Пепа
Манева, Теодор Ненов
Премиера 30 май 2023 г. Драматичен театър „Никола
Вапцаров“ Благоевград
„Преображението“ по „Метаморфози“ на Франц Кафка, режисьор
Веселка Кунчева, сценография и костюми Мариета Голомехова,
Драматичен театър „Никола Вапцаров“ Благоевград, 2023
Едно от най-прочутите произведения на немскоезичния
автор Франц Кафка „Метаморфози“, определяно като
литературен шедьовър на XX век, е в основата на
лабораторната работа за новата премиера в Драматичен
театър „Никола Вапцаров“. Текстът разказва историята
на младия мъж Грегор Замза, неочаквано превърнал се в
насекомо. Привидно фантастичният сюжет изпраща
читателя в дълбочината на невъзможното комуникиране
на Аза със самия себе си, поставяйки проблема за
нереалистичната, самозабравена същност на човека
в реалността и обществения хаос. Авторът извежда
проблема на фалшивото съществуване, лъжливата
реалност и склонността на човек да се приспособява към
тях до самоунищожителна крайност, изразявайки го в
красивия еволюционен процес на метаморфозата.
След премиерата на „Дон Кихот“ в Младежкия
театър „Николай Бинев“ режисьорът Веселка Кунчева
и сценографът Мариета Голомехова посягат към
текста на Кафка. В основата на работата им отново
е проблематизирането на конкретни, подадени от
автора теми, като централен фокус на сценичния им
вариант е невъзможно наивната комуникация между
хората и пренебрегването на истината в отношенията.
В съвместния лабораторен процес екипът се е
стремил да изгради онзи съвременен образ на зараза от
стремеж към невъзможния човешки идеал в днешната
действителност.
Грегор Замза като основен образ провокативно е разделен
на две. В ролята на земния Замза, този, който изпълнява
задълженията и тегли бремето си, който е поставен
в човешкия живот, ходи на работа и комуникира със
семейството си, е актьорът Теодор Ненов. Неговото
алтер его, свободно реещата се душа, която не
изпитва страх от смъртта и „неправилния“ начин на
живот, е изпълняван от актьора Борис Върбанов. В
първата част на представлението, преди случването
на метаморфозата, двамата изграждат свят на
противоположности. Като ангела и дявола – вечно
стоящи един срещу друг, двамата се борят да защитят
двете крайности на човешкото. Теодор Ненов е в
ролята на порядъчния, послушния, изпълнителния син и
работник, поставяйки себе си на последно място, а Борис
Върбанов е неговият Луцифер. Чрез тази двойственост
се изгражда и образът на разказвача. Борис Върбанов
има способността да спира действието, да разказва
подробности около земния живот на персонажите и
да се подиграва с мечтите им. Той въвлича в разказа и
8
отстранява, когато това е необходимо. Най-големият
му проблем е неговото телесно, земно Аз
и убийствено еднаквото му ежедневие,
Литературен вестник 7-13.06.2023
изразено с типичната за Веселка Кунчева ускоряваща се
повторяемост в сценичното действие. След поредица
лицемерни разговори в семейството, изградени от
ненужни въпроси и лъжливи отговори, земният Замза
започва да чува другото си Аз, да се вслушва в думите
му и да го допуска все по-близо до себе си. Това е
олицетворено и чрез тялото на актьора Теодор Ненов.
Нормалното му поведение е нарушено от резки движения
на крайниците, изкривяване по дължината на гръбнака,
сякаш провокирани от електричество в нервната
система. Тялото на актьора все по-силно отказва да се
подчини на разума му. Съзнанието разбира случващо се и
започва да се противопоставя, а телесното се предава.
Невероятно трудна актьорска задача, изградена по
технически сложен начин и изпълнена безкомпромисно.
Постепенно борбата от външна се превръща във
вътрешна, от телесна – в душевна.
Кулминационна е сцената на срещата между телесния
и душевния Замза. Двамата актьори са поставени на
импровизирана арена, заобиколени от мъгла. Създава се
усещане за сън, кошмар. Съпротивлявайки се, Замза се
опитва да опонира на своето вътрешно Аз. Сцената е
олицетворение на невъзможната борба между това човек
да бъде себе си и щастливо да преследва мечтите си и това
да бъде такъв, какъвто обществото би искало. Везната
в този дуел се уравновесява в красивия танц на войната.
Абсолютно безкомпромисно и категорично Теодор Ненов
и Борис Върбанов пресъздават духовната метаморфоза.
Актьорите сливат телата си, изграждайки изкривения
образ на насекомо, като по този начин олицетворяват
все по-бързата загуба на човешко в персонажа им. Сложна
хореография, дело на Явор Кунчев и Дорина Пунчева,
изпълнена категорично и със замах. Индивидуалността е
смачкана и претърпява лично преображение след загубената
битка. Красива е сцената, която изобразява нейното
поглъщане в пипалата на обществото. Наредени един зад
друг актьорите образуват тунел с краката си, в който
издърпват мъчещото се тяло, което за последно виждаме в
човешки вид.
Сценографията, дело на Мариета Голомехова, създава
образа на лъжливата двойственост в обществото. На
по-високо се намира мястото на безличните изискващи,
на властта, долу в ниското – на робите изпълнители,
а между двете, в преходното никъде, сега се намира
скритото от външния
свят насекомо. Сцена от спектакъла
Пространството започва
да работи като новата
ограничена реалност на
Грегор Замза. Горната
и долната му част са
свързани с наподобяваща
черен катран материя,
сякаш останала от
предходния обитател.
Усещането, което
пресъздава това сценично
решение е за несигурност
и опасност за живота
на насекомото. Всеки
един момент е възможно
клопката да се затвори
и да смаже обитателя
си. Впечатляващи са
маските – разсечени
образи на човеци,
придобили уродливи
генетични изменения,
които също изобразяват
Сцена от спектакъла
тази междина реалност в човешката глава. След
метаморфозата Теодор Ненов е изправен пред нелесната
задача да пресъздаде поведението на новото си тяло.
За осъществяването на образа допринасят и звуковите
ефекти на говора, чрез които насекомото говори с
близките си. Впечатляваща картина на безизходицата,
парадоксално провокирана от самия човек.
Кафка е жесток в начина, по който завършва
произведението си. Режисьорското решение на Веселка
Кунчева по отношение на финала е в посока на това
тотално да бъде придадено усещане за безразличие у
близките на главния персонаж след смъртта му. С
наближаващото лято, като появила се муха в главите
на хората, семейството на Грегор Замза сякаш
забравя случилото се. Сезонът на щастието отмива
скръбта. Тази жестока наивност е поднесена с песента
„Summertime“ на Ела Фицджералд, в брилянтното
изпълнение на актрисата Гергана Цакова. Малко преди
изпълнението и финала на представлението, докато
Замза е все още жив, се разиграва поетичната сцена, в
която прислужницата се опитва загрижено да помогне
на вече омаломощения човек в тялото на насекомо. Тя
иска да го изведе от стаята, на слънце, да му помогне да
върне жизнеността си. В опитите си да го повдигне, му
изважда крайниците. По този начин сваля черупчестите
му щипки и уродливата му маска, оставайки го отново
в човешката обвивка, но вече мъртъв. Невероятно
въздействаща сцена, в която жестокостта и
човечността за секунда намират допирна точка и
проблясват в нещо истинско.
„Преображението“ разглежда самоунищожителната
човешка способност за изграждането на един рутинен,
неудобен свят. Прочитът на Веселка Кунчева и Мариета
Голомехова по текста на Франц Кафка преминава през
най-нелицеприятните взаимоотношения между хората.
Демонстрира съкровените тайни на едно жестоко
общество, изградено от човеци, всеки от които таи
в себе си ларва на насекомо, която не смее да допусне
навън. Представлението се отличава с впечатляващ
визуален подход, безкомпромисно, професионално
актьорско изпълнение на Теодор Ненов и Борис Върбанов
и необходима на съвременната публика актуалност.
МИХАИЛ ТАЗЕВ

Младост – Три кладенци – Надежда
Явор Гърдев
Ще започна с пейзаж. Роден съм на самия бряг на
Владайската река. На отвъдния бряг спрямо „онази
република от клоуни“ и „държава от мъченици“, наречена
„Ючбунар“ или в превод на български „Три кладенци“.
Отвъден бряг спрямо този „цирк на София, нейна
пародия и неин апотеоз на перверсирана грандомания“,
спрямо това „царство на парадоксите, на гротескното
и фасциниращото“, според отдавнашните определения
на Чавдар Мутафов за този квартал. Та роден съм на
отвъдния бряг на реката, където на кръстовището
на бул. „Христо Ботев“ и северното платно на бул.
„Сливница“ се намираше и все още се намира Втора
градска болница, разполагаща с родилно отделение.
Баба ми по майчина линия живееше току на отсамния
бряг на реката, в северен „Ючбунар“, на ъгъла на улица
„Шар планина“, тоест, ако се доверим на Иван Вазов, в
гетото. Прабаба ми пък, наричана от майка ми „стара
майка“, която си спомням смътно, също живееше на
„Шар планина“, но от южната страна на пресечната
улица „Кирил и Методий“ (сега отново „Св. св. Кирил
и Методий“). Къщата на прабаба ми беше малко по-
близо до църквата „Св. Никола Софийски“, която тя
ревностно си посещаваше дори и насред най-избуялия
соц. Точно срещу къщата на прабаба ми, от другата
страна на „Опълченска“, се намираше къщата музей на
Георги Димитров, където в по-късна фаза на детството
си ходех във връзка с „пионерски“ ритуали по училищни
празници.
Самият аз прекарах първите девет години от живота
си в редовно странстване между бабиния ми квартал
и друго едно новостроящо се гето – новия югоизточен
квартал „Младост“ 1. Там, на булевард „Салвадор
Алиенде“, днешния „Андрей Сахаров“, с родителите
ми обитавахме част от двустаен панелен апартамент
в комунално съжителство със съквартиранти,
които живееха в другата стая. Апартаментът беше
ведомствен и сърквартирантите се сменяха. Банята и
кухнята се ползваха по ред, а за всяко от семействата на
вратата се звънеше различен брой пъти и се използваха
различни сигнали за повикване чрез подсвиркване с уста.
„Младост“ не беше вехт като „Ючбунар“. Напротив,
панелки от източногерманските, кранове, асфалт, кал,
избуяващи напролет тревисти градинки, детски дом,
будка на „РЕП“, до която в неделя достигаха по няколко
броя от списaние “PIF Gadget”, и битов комбинат с
фризьорски салон, пълен със страховити каски за сушене
на масивни кокове и прически на етажи. Атавистичен
страх ме обхващаше, когато се налагаше да бродя сред
шлемовете и да търся майка си, скрита под някой от
тях. Сякаш потъвах в ранен прототип на „Матрицата“,
в който в главите на сушащите се току-що фризирани
жени се наливаше странна субстанция, точеща се към
каските през гофрирани маркучи за топъл въздух.
В първа група на детската градина „Обединено детско
заведение (ОДЗ) номер 25“ отидох невръстен и
неподготвен. Помня как целия първи ден употребих, за
да рева без никакво прекъсване за майка си, докато тя
не дойде в късния следобед да си ме прибере. Силата на
екзистенциалния шок, който преживях тогава, не може
да се сравни с абсолютно нищо, стоварвало се на главата
ми в по-късни периоди на живота. Това си беше самата
вселенска изоставеност. Иначе последвалото време в
детската градина помня главно с необходимостта да
лежа по два часа следобед и силно да мижа, имитирайки,
че спя, както и с досадната си прилежност в правенето
на езикови забележки на възпитателките: „Моля,
другарко, не се казва „джебчето на престилката“, а
„джобчето на престилката“!“
Най-много обичах да ме водят в старата Зоологическа
градина в центъра, за да зяпам главно слона, в Кукления
театър, а също така и в Младежкия театър, където
много пъти подред да гледам „Котаракът в чизми“ с Надя
Топалова. Нашите често ме мъкнеха по мачове на „Левски
Спартак“, където насред агитката, докато долу на
терена Павел Панов громеше „Чорбата“, ме подковаваха
със спомени за Гунди и за стария истински „Левски“.
Отделно от това майка ми ме водеше и на хандбални
мачове на ПЖИ „Локомотив“, защото в свободното
време беше активист на федерацията по хандбал, а това
є беше ведомственият отбор. Пърпорехме с нашата
червена „Шкода 100S“ нагоре-надолу из София (още
спокойно се паркираше навсякъде!) и обсъждахме колко
лош късмет сме извадили, че е нямало възможност да
бъде синя. Изборът на цвят за колата обикновено беше
свързан с още повече чакане.
Една вечер майка ми излезе и отиде до телефонната
будка (още нямахме телефон вкъщи!), а аз се заключих
отвътре с моя ключ на ластик, но забравих да го
извадя от ключалката. Бях сам в апартамента, а на
М ое т о с оф и й с ко де т с т во
Пред блок 66 в Младост, 1975 г. Сн. Личен архив
пластмасовия ни син грамофон „Унитра“, от който
безспирно звучаха Мирей Матийо, Енгелбърт Хъмпърдинг
и Лили Иванова, в този ден се въртеше плочата на
Джани Моранди с рецитала му от „Златният Орфей“
’73. (И досега го слушам, но вече в Спотифай!) Без да се
усетя, сладко съм заспал под звуците на „Белла Белинда“,
а майка ми се върнала и се опитала да си влезе. Звъняла,
викала, думкала по външната врата, но блаженият ми
здрав детски сън си оставал несмутим. Междувременно
се появила съквартирантката Зора Пендарова, пред
вратата се насъбрали други съседи от входа, дошъл си
от работа и баща ми. Блъскали, викали, но си оставали
все така струпани пред вратата, защото никакви
шумови атаки не били в състояние да ме събудят. После,
от немайкъде, просто разбили вратата със съседска
тесла от страх да не ми се е случило нещо. Разбрах за
всичко това чак на следващата сутрин, когато по навик
се размърдах под радиосигнала „Ранобудно петленце“,
следван рутинно от „България – дела и документи“, и на
път към банята видях завързаната с канап външна врата.
Когато постъпих в близкото 125-то училище в първи
клас, нашите най-после ми подариха и велосипеда, за
който ги бях врънкал от години. Още първия ден обаче
направих глупостта да го оставя във входа на блока и
да се кача за нещо до втория етаж, където живеехме.
Върнах се доста бързо долу, но велосипеда вече го нямаше
– най-голямата материална загуба, която някога съм
претърпявал. Рев до спукване. Направо вой. Не можах да
го прежаля, а следващия получих едва години по-късно.
Междувременно се молех на децата да карам по „едно
кръгче“ с техните „Балканчета“, „Школници“, „Чопъри“ и
„Украйни“.
„Украйна“ беше велосипед с големи гуми и стъпалата ми
не стигаха чак до педалите, та трябваше да промушвам
единия си крак странично под рамката и да балансирам
с криво каране. „Школник“ беше с полегата („женска“)
рамка. Него можех да си го карам и седнал на седалката.
„Балканчетата“ ми напомняха за ужаса от изчезването
на моето собствено колело, особено оранжевите, та
предпочитах да се примолвам за сини. „Чопърите“ пък
бяха истински лукс и привилегия. Притежаваха ги само
деца с работещи в чужбина родители или пък такива
с достъп до „Кореком“. Да се качиш на такова колело
беше невероятно постижение и щастие, особено пък ако
имаше веещи се найлонови ленти на ръкохватките.
Втората по тежест материална загуба, която
претърпях, беше шал на „Левски Спартак“ на сини
и бели ивици. Някакви чорбари ми го отмъкнаха
насилствено и най-безцеремонно се изгавриха с него, но
след родителска намеса си го получих обратно, макар и в
силно увреден вид, който баба после поправи посредством
плетаческите си умения.
С двамата ми първи приятели от нашия вход „Г“ на
блок 66 вземахме автобус номер 13 до кино „Изток“
(срещу хотел „Плиска“), за да гледаме филми като
„Свръхчудовище“ (за огромната летяща костенурка
Гамера) и „Роки“. След няколкократното гледане на
„Роки“ започнахме със страхотни усилия да ставаме
в пет часа сутринта по неделите, за да тренираме за
бъдещи боксьори с тичане около „Китайската стена“,
най-дългия блок в „Младост“ тогава. Бинтовахме си
китките и боксирахме картонени и мукавени кутии,
за да се подготвим за предстоящите схватки на
професионалния ринг.
През зимата зарязаният изкоп на печално известния
плавателен канал ползвахме като пързалка за спускане
с шейни и мини ски, а крайната позволена точка на
отдалечаване от вкъщи беше манастирчето във
„Въртопо“. С придружаващ родител обаче, и центърът
беше наш. В почивните дни, след задължителния
сутрешен филм в кино „Дружба“, задължително се ядяха
кюфтета в ресторант „Стадион“, а после и пастички
в сладкарница „Преспа“ или в „Ну, погоди“ на „Граф
Игнатиев“.
Другата ми баба, по бащина линия, една от двете
пълни отличнички на Втора софийска девическа
гимназия за 1927 година, някога постъпила във Физико-
математическия факултет на Софийския университет
сред първите студенти химици на проф. Асен Златаров,
завършила го и тръгнала на задължителен учителски
стаж из страната, по време на който се омъжила за
дядо ми – млад финансист и индустриалец, акционер
и управляващ директор на фабрика в родния си град
Ямбол. Тя останала там с него, но след национализацията
на фабрика „Атланта“ през 1947-ма и няколкогодишни
твърде неприятни перипетии във връзка с буржоазния
произход на двамата, през 1952-ра те идват на работа
в София, всеки по специалността си. Заживяват на
булевард „Георги Димитров“, днес отново „Мария-Луиза“,
но не след дълго настъпват унгарските събития от
Софийското издание „Илюстрована седмица“ от 1927 г., където
е снимана бабата на Я. Гърдев по бащина линия Донка Баева
(четвъртата от ляво надясно на горния ред) сред софийските
отличници за годината
1956-а, когато спешно и безапелационно ги изселват от
София заради политическата им неблагонадеждност.
Така, без да имат избор, си се връщат в Ямбол, където
през седемдесетте и осемдесетте години ги посещавах
почти всяко лято в качеството си на любимо внуче.
Но във връзка със софийското си детство си спомням
добре как едно лято по телефона от Ямбол настоях пред
майка ми да дойде с колата и да ме прибере „обратно
в България“. Дядо ми се скъса да се смее как бъркам
градовете с държави и тогава научих разликата.
След като станах на осем години, се роди сестра ми
и ситуацията с комуналната квартира в „Младост“
започна да става нетърпима. Към този момент седем
души живеехме в две стайчета. Навърших девет, когато
се наложи да се преместим във вече самостоятелен
ведомствен апартамент в „Надежда“ 1, на другия край на
града, отвъд гарата и железопътните релси. Цяла година
трябваше да ставам в пет и половина сутринта, за да
пътувам по час и половина до училището в „Младост“ 1,
а след това и обратно. Тогава и започнах да кръстосвам
ежедневно София нагоре-надолу, първо с трамвай номер 7
или 15 до Централна гара, а оттам с автобус 213, с много
тежка ученическа чанта и с карта за пътуване по цялата
градска мрежа.
В четвърти клас ме преместиха в 35-то училище на
площад „Възраждане“, докъдето от „Надежда“ стигах с
трамвай номер 6 и откъдето след часовете, по „Андрей
Жданов“, днес отново „Пиротска“, пеша или с трамвай
номер 3, често ходех при ючбунарската ми баба. Пресичах
градинката на църквата и улица „Цар Симеон“ и бързо се
оказвах на „Шар планина“. Животът ми се измести към
централните и северозпадните части на града. Често
ходех в близкото до училище кино „Асен Златаров“ на
булевард „Христо Ботев“, което още се отопляваше с
кюмбе с кюнец. Точно там гледах високотехнологичните
за времето си „Междузвездни войни“ и „Приказка без
край“, курдисан до кюмбето. В училище обаче, докато
играехме на топчета в двора, бях от клана, който
поддържаше тезата, че „Седморката на Блейк“ е много
9
по-яка работа от „Междузвездни войни“.
на стр. 10
Литературен вестник 7-13.06.2023

Младост – Три кладенци – Надежда
от стр. 9
Някъде по това време се запалих по театъра и започнах
да правя тегели на юг, към тогавашния „Дворец
на пионерите“, днес отново Семинарията, където
започнах да репетирам в детската театрална трупа.
Скитосването из София още повече се засили. Освен че
си кръстосвах на воля из сверозападна София с два ключа
на врата – единият от вкъщи в „Надежда“, а другият
от къщата на баба в „Три кладенци“, вече трябваше да
ползвам и трамваите, които се движеха по „Графа“, а
после се отправяха през гората покрай къщичката на
спирка „Вишнева“, или пък автобус номер 94, който още
тогава минаваше покрай Пионерския дворец и стигаше до
Софийския университет.
Особено интересно стана, когато започнах и да се снимам
като дете актьор в Телевизията (единствената тогава
БТ), където съществуваше практиката телевизонният
театър да се снима в така наречени „нощни снимачни
трактове“, след които едва призори служебни коли
откарваха актьорите и екипите по домовете им. Тогава,
макар и много рядко, се е случвало дори да се прибера към
4:30 сутринта и да тръгна за училище само два часа по-
късно.
В шести-седми клас вече излизах от „Надежда“ сутрин в
шест и половина и се прибирах вечер след десет. Училище,
домашни у баба, репетиции, снимки, уроци по литература
и математика за кандидатстване в гимназия, гледане на
представления по театрите вечер… Пътуванията ми
с градския транспорт и пеша из София ми отнемаха по
повече от три-четири часа на ден. Но пък ми беше много
Tout abus sera puni
Момчил Миланов
Ана (разбира се, че се казваше Ана (как иначе би могла да
се казва жена с тези мисли, която пътува във влак?!) се
облегна назад и притвори очи. Както във всички бързи
влакове, и тук вагоните не бяха разделени на купета.
Присъствието на толкова много хора около нея и на
твърде много мисли, кръжащи, взаимно изключващи
се и атакуващи от всички страни, є вземаше дъха.
Ана усети как паниката я стисва за гърлото с хладна
ръка, стана рязко и излезе в тясното междувагонно
пространство. Там, на трите квадратни метра ничия
земя, поне можеше да остане сама. Навън се нижеше сив
пейзаж. Сякаш едно от задължителните условия при
одобряването на трасетата за бързи влакове в Европа
бе да минава край безлични полета и мишосиво небе, от
което те полазват само тревожни мисли.
Стената потрепваше нервно, а блудкавата светлина над
главата є примигваше на неравни интервали. Тривиално,
толкова е тривиално всичко това. Безвкусно и пошло
клише. И все пак нещо трябва да се направи. Трябва да
бъде взето решение. Хм, тук страдателният залог е
дълбоко неподходящ. И все пак – трябва да направя нещо.
Аз съм в страдателен залог, защото аз трябва да взема
някакво решение. Или отивам, или оставам.
А няма ли междинен вариант? Всъщност има, но
той е най-лош. В окончателните решения поне има
категоричност. Всичко друго по средата е гниене, блато,
разпад. Удължаването на драмата не е желателно.
Изречението се усука около нея. Удължаването на
драмата не е желателно. Двете ж-та се сляха в обща
паяжина и обгърнаха останалата част от фразата.
Погледът є се плъзна по гладката стена, мина през
миниатюрните букви на таблото с техническа
информация и спря върху надписа под червената дръжка
на внезапната спирачка. Да, няма как да се надявам на
чист изход. Оттук нататък започва трудното. От
осъзнаването, че нищо не може да продължи по същия
начин, но и че новото чувство, зараждащо се и засилващо
се с всяка секунда, не може да бъде напълно ново и
неопетнено, не може да е чисто като току-що паднал
декемврийски сняг. Оттук започва трудното. А не може
ли просто да не го правя? Не може ли някой друг да го
направи вместо мен? Аз ще потъна ей в този процеп
на стената, да стана гайка в сърцето на влака, капка
машинно масло, драскотина по изхабеното огледало?
Нека някой друг поеме тази тежест, нека не бъда аз. И
ако няма кой да го направи, ако все пак трябва да съм аз,
не може ли поне времето да се забави, да спре, да не се
налага да правя всичко наведнъж, сега? Тя прехапа устни.
Възрастен кондуктор с безупречна униформа мина край
10
нея и є се усмихна приветливо.
Тя се постара да отговори,
но є се стори, че това беше
по-скоро спазъм, отколкото
усмивка. Дръж се възпитано!
Добрите маниери преди всичко!
Литературен вестник 7-13.06.2023
М ое т о с оф и й с ко де т с т во
В Двореца на пионерите, 1985 г.
Сн. Личен архив
Последните думи на Мария Антоанета са били извинение
към палача, когото настъпила: „Извинете, господине, не
беше нарочно“. Noblesse oblige.
Да се говори за любов е просто отвратително. Не можеш
да я гледаш право в очите, можеш да я гледаш само както
провинил се ученик се взира във връхчетата на обувките
си и в полезрението му попада парченце от дрехата на
учителя, заплашително надвиснал на него. Парченце
плат и толкова. Парченце плът, което измества всичко,
всяка мисъл. Целият въздух изчезва и влакът се свива,
накокошинва се, студен и зъл. Времето се движи бясно,
за разлика от пространството. А на малкия екран на
таблото над нелепата ключалка пише, че се движим с 220
километра в час. Трябва да е някаква лъжа, тук нищо не
помръдва. Влакът ме отнася от бъдещето ми назад към
миналото, към изстинала планина от усещания и спомени,
която все пак продължава да упражнява притегателна
сила върху мен. А то дори още не е минало. Той още не
знае. Минало ще е, когато разбере и дори тогава няма да
е съвсем минало. Кога ще е минало? Също като моята
известна съименничка, аз не мога да разрешавам такива
дилеми, мога единствено да ги създавам. Нека някой друг
ги реши вместо мен. Защо ли винаги когато трябва да
избираш нещо, се чувстваш съвсем сам, сякаш изоставен
на чужда планета? И ако няма кой да вземе решението,
нека времето да спре.
Погледът є отново се спря върху табелата над
червената дръжка на внезапната спирачка. Tout abus
sera puni. Всяка злоупотреба ще бъде наказана. Всяка
злоупотреба. Всяка ли? Е, тази със сигурност ще бъде.
Дори вече е. Но разбирам ли изобщо кое е злоупотребата
в случая, и кое е наказанието? И не е ли то едно и също?
Да не искаш да мислиш за тази отвратителна ситуация,
която едновременно с това е най-хубавото нещо, което
изобщо ми се е случило, и да не можеш да мислиш за
нищо друго. Мозъкът изчерпва възможните ходове и се
изправя пред стена, като тази резедава, блудкава стена,
на която има магическа дръжка. Ако я дръпнеш, времето
и пространството спират да имат значение. Но тогава
ще дойдат енергичните служители, вероятно и полиция,
и ще имаш проблеми. Е, и? Нека дойдат. Ще им кажа, че
е трябвало да взема мерки. И че това не е злоупотреба,
а наложителност. Notwendigkeit. Nécessité. Аз просто ще
го спра, да, и с него ще спра времето, поне за... известно
време. Mais pourquoi, Madame? Monsieur, la situation
exige des mesures radicales. Обстоятелствата налагат
времето да спре. Нека после ме накажат, това е съвсем
естествено. Това е естественият ход на нещата. Спомни
си как веднъж, преди много години, в метрото гледаше
първата братовчедка на същата тази червена дръжка
и се чудеше дали изобщо някой някога я е използвал. Как
можеш да знаеш дали изобщо работи, ако никога не е
била изпробвана в реална ситуация? Ей сега ще усети
спазъма дълбоко във вътрешността на машината; за
миг налягането на света вътре и в света този вън, ще
се изравни и тя ще замре. Но може ли екзекуцията да
бъде отложена в последния момент? Може ли Мария
Антоанета да получи внезапна отсрочка? Аз не съм
Мария Антоанета и нямам намерение да се хвърлям
любопитно и тази ранна независимост ми идваше някак
„дюшеш“.
Научих София на пръсти, особено централните части.
От време на време, когато ми се случваше да си
спестявам по някой и друг учебен час в училище, киснех
по софийските кина, за да гледам за пореден път точно
определени сцени от точно определени филми на Ваня
Цветкова, Аня Пенчева, Ирен Кривошиева и Елжана
Попова, а пък когато вечер закъснявах след репетиции
(провеждаха се в Пионерския дворец след края на втората
училищна смяна) и не можех да се върна чак до „Надежда“,
оставах да спя при баба в „Три кладенци“. Накратко,
както се изразяваше тя самата: „развявах се по цял ден
като безпризорен“.
Всичко това още повече се ускори, когато влязох в
Класическата гимназия на ул. „Цар Иван Асен II“, но тук
някъде сякаш и приключи периодът на моето софийско
детство и започна този на софийското ми юношество,
което вече е предмет на друга рубрика.
С подкрепата на
Столична община
В рубриката
„Моето софийско
детство“ български
интелектуалци
отговарят на
въпросите на ЛВ
за живота си в
София.
под влака. Казвам се Ана и искам да бъда щастлива. За
трети път погледът є се спря върху червената дръжка
на внезапната спирачка. Кондукторът мина още веднъж и
тя го попита:
Извинете, сигурно ще ви се стори глупаво, но се чудех,
искало ли ви се е някога да натиснете внезапната спирачка
и да видите какво ще се случи? Той се спря и зад тънките
кръгли рамки на очилата му светнаха два сини семафора.
По напевния френски тя веднага усети, че е швейцарец, най-
вероятно от района на Вале. Ако нямаше такъв добродушен
вид с белите си мустаци и деликатни рамки, надали би си
позволила да зададе този въпрос. Кондукторът я погледна
и съвсем сериозно отвърна – веднъж, мадам. Случи ми се
веднъж. Но бързо си дадох сметка, че ако съм стигнал
до това положение, а то наистина не беше добро, то
внезапната спирачка няма да го реши.
И какво направихте тогава, ако мога да попитам? О,
много просто – усмихна се той. Мигом разбрах, че се
налага да сляза и да взема обратния влак. Тя го гледаше и в
този момент нисичкият белокос кондуктор със сини очи
зад тънките кръгли рамки беше пратен от някаква висша
сила, нещо като Големия Небесен Разпределител, който
ръководи гъсто сплетената мрежа от коловози, жици и
семафори. Прииска є се да го прегърне, но си помисли, че
ще го изплаши и само притиска ръка към сърцето си и
му благодари. Кондукторът посегна към шапката и едва
забележимо се поклони, сякаш искаше да каже „Аз може
и да съм просто един стар кондуктор във влака между
Женева и Париж, но поназнайвам нещо за машините
и хората“. И се оттегли с цялото достойнство на
възрастен швейцарски кондуктор от кантон Вале.
В малкото квадратче зад гърба му пейзажът беше все
така сив. Яркочервената дръжка на внезапната спирачка
є заприлича на детска играчка. Автоматичната врата
се отвори и Ана се върна на мястото си. Тя знаеше, че в
десетте крачки, разделящи вратата на вагона и седалката,
неусетно е взела решение. Влакът продължаваше да се
движи равномерно със скорост 220 километра в час, и чудно
как, но равнината не є се струваше нерешителна. Вече
можеше да забележи някои детайли.
Радостин Седевчев. „Убежище“, 2020. Намерен фотоалбум,
молив, хартия
100 рози за Весна Парун
Работилница по превод
Публикуваните тук преводи на
стихотворения са резултат от работилница по
превод със студенти от специалността „Славянска
филология“, профил сръбски и хърватски език и
литература, в Софийския университет. Повод за
организирането на преводаческата работилница
беше срещата на преводачката Ксения Банович със
студенти, изучаващи хърватски език в Софийския
университет през декември 2022 г. Самото гостуване
беше в контекста на ред културни събития,
посветени на 100-годишнината от рождението на
хърватската поетеса Весна Парун.
Книгата за превод „100 рози за Весна Парун“
отново дойде при нас с посредничеството на Ксения.
Сборникът, който съдържа 100 стихотворения, е
замислен от авторите Саниела Маткович, Весна
Штулич, Зоран Сова и Миряна Земан Нова като
своеобразен метатекст към поезията на Парун. По
тази причина при селекцията на текстовете водеща
беше концепцията да се превеждат стихотворения,
в които e подчертан интертекстуалният
елемент – eмоционалността и метафориката като
константи, неусложнените поетични структури,
медитеранизмът, метапоетиката, фигурата на
времето и др.
Работата на преводаческата работилница
би била невъзможна без изключителната подкрепа на
проекта от г-жа Яна Генова, директор на „Къщата
за литература и превод“, и хърватския поет Иван
Херцег, чието участие в работилницата беше част
от творческата му резиденция в София. Огромна
е заслугата на преводачката Русанка Ляпова в
организирането на срещите и комуникациите,
както и в осмислянето на цялостната концепция
на проекта. На 11 май в гостоприемното творческо
пространство на „Къщата“ студентите имаха
възможност да работят над преводите си заедно с
менторите Русанка Ляпова и Иван Херцег.
В процеса на работа се очертаха няколко
практически насоки, свързани с предиспозицията
на преводача и неговия инструментариум: отлична
двуезична компетенция, включваща знания за
спецификите на културния контекст, теоретични
познания за превода, изграден естетически вкус,
опит в превеждането. Преводачката Русанка Ляпова
постави акцент върху т.нар. инструментална
и стратегическа компетенция на преводача
– формиране на навици за работа с речник и
интернет източници, изработване на подход към
превода, който гарантира неговата ефективност
– вникване в поетическата концепция на автора,
цялостно проследяване на образността, темите
и идеите в поетическия опус, консултиране на
авторите за проблемните места в превода. В
дискусията със студентите Иван Херцег показа,
че добрият превод се базира върху внимателния
прочит и многоаспектното тълкуване на текста, а
разясненията му на хърватски език бяха безценни за
осмисляне на поетическите послания.
В заключение: тъй като преводът на
поезия изисква специфични знания, надграждащи
академичния курс на обучение, работилницата
наистина имаше ролята на кратък, но изключително
съдържателен курс по превод на поетичен текст.
РОСИЦА СТЕФЧЕВА
ninavale (Нина Ковачева и Валентин Стефанов).
I Am - I Am – We Are – ninavale, 2018. Неон, огледало, стъкло и
плексиглас, 50 x 50 x 100 cм
като че стиховете те примамват във водовъртеж,
се изплъзват като морски рачета, гледаш след тях
и колкото по-надълбоко отиват, толкова по-чисто е
 морето,
Участниците в преводаческата работилница
Сн. Александра Филева
Саниела Маткович
Български паркове
Непознат език
Улици
Хора
Вкус на хляб
Мирис на дъжд
Само ръцете бяха познати.
Разпадах се в тях на звездни частици
И призовавах птиците от нашето детство
Беше жаден
Разкрих му изворите, извиращи от мен.
Любов
 вечер,
Очите ти да гледам
И това ми стига,
За да оцелея,
Защото там са всички реликви на нежността ми
И всички годишни времена,
И седалките на загребските трамваи,
И черупките от печени бадеми,
И годините, ухаещи на утро.
И моята вечност, приютила се в крайчеца на окото ти.
Магда Исанос
В нейните копчета,
Накриво зашити по кърпената дреха,
Беше сбрана цялата мъдрост на света
И едва стаеното ридание на душата є.
Ние
Срещнах те връз падащите частици на облака,
Докато ръцете ми чистеха рибарските мрежи.
Предадох те на морето,
Помолих го да те отведе.
Никой не се завръща, ако не е заминал.
Превод от хърватски АНТОНИНА МИТКОВА
Търсене
Търсих ни в каньоните
От червен мак.
Никой не ме следваше
освен каляската от мъх.
Ръцете ми бяха оранжеви от цвета на недовършените
изречения.
Намерих ни в купата с недозряло грозде,
докато през прозореца си отиваше лятото.
в зениците ти все още зимува тъжно птиче чуруликане,
Робство
Сладко е това мое робство
На предана вярност към думите,
Чиито цветчета раздавам на вълшебните птици,
Пленени в бездната на преходното.
Ние
Срещнах те в разпадащите се частици на облака,
Докато ръцете чистеха рибарските мрежи.
Предадох те на морето,
И го помолих да те отведе.
Никой не се връща, ако не е заминал.
Превод от хърватски АЛЕКСАНДРА ФИЛЕВА
Весна Штулич
Преди здрач
Преди здрач, в лятната вечер,
когато утихне детската врява,
а пясъкът все още пази следи от пясъчните кули,
обгърната в камбанен звън, създаваш нови светове,
а после скачаш в морето и се гмурваш,
а думите под стъпалата
а камъните по-ясни,
И когато изплуваш, се сепваш,
че слънцето вече е отплавало от Тияшница
и пуска котва при Логорун.
Сама си
Сама си в изоставената къща,
обгърната от папрат,
сама в зазиданата клетка,
в която времето е спряло.
Но ти си онази, която се прекланя пред самотата,
свободна като птица над морето,
докато изглажда на мидата седефа
и разкрива перлите на Зларинското дъно.
Разперваш криле над раздиплената рокля на лятната
вятърът леко гъделичка стройното ти тяло,
разплита бръшляна на черните ти плитки,
ти летиш, трепериш…
не се страхувай –
това у теб е само тръпката от стиха
и вечното ехо на изгубения морски любим.
Превод от хърватски ЕМАНУЕЛА ПЕТРОВА
Охлюв
Най-напред охлювите излязоха от къщичката
и морската трева си остана неокосена.
После порозовяха утрините,
а един от тях изпълзя през тревата
в краката ти.
Днес някакви нови охлюви
се разпълзяха по бакъреното лято
и тревата расте, нагризана от лунна светлина.
Дали да не повторим онзи наш град от младостта ни,
в който сега никнат мегаломански къщи охлюви,
а по нашето крайбрежие са плъзнали мекотели.
Превод от хърватски
ДОРАНЕЛИ ФИЛИПОВА, РУСАНКА ЛЯПОВА
Морска шир
Твоето сърце е
пролетна руменина в ливадите,
мълчание на гущери в неокосената трева,
препълнен кладенец, преливащ от полени
по нежните борови иглици.
Потичаш сънено като вода в чемширите,
градини от бръшлян крепят лепкавото небе,
но чувстваш жаждата избива по ръцете ти
и буен е цъфтежът на страстта,
пулсираща в гърдите ти
с неукротимостта на морските талази,
които се оглеждат в очите ти.
Превод от хърватски
ЕЛИНА ДОЙЧИНОВА, РУСАНКА ЛЯПОВА
11
Литературен вестник 7-13.06.2023
Лица и гласове на полския
Отправна точка в поезията
на междувоенния авангард
Междувоенният период в полската литература е
динамичен, разнообразен и хетерогенен. В краткия
исторически отрязък интензивно се развиват множество
значими явления и дебютират представителни творци,
които се вписват в развойните тенденции на епохата,
обогатяват родната си култура и се съизмерват с
ключовите представители на европейския авангард.
Намерило редица преводачи и интерпретатори в
България, полското междувоенно двадесетилетие
продължава да предизвиква интерес с манифестните
си идеи и оригиналната си поетика. В настоящия
брой на „Литературен вестник“ се поставя началото
на нова поредица от срещи с творби от този
литературноисторически период – инициатива и дело на
преводаческото сътрудничество на полския българист
Войчех Галонзка и българския поет Петър Първанов.
За отправна точка в тази поредица са избрани поетически
текстове на Тадеуш Пайпер (1891–1969) и Юлиан Пшибош
(1901–1970), чието творчество представя търсенията и
достиженията на т.нар. Краковски авангард. Във втория
период на редактираното от Пайпер списание „Звротница“
(1922–1923, 1926–1927) се оформя тази поетическа
група, към която освен Пайпер и Пшибош принадлежат
поетите Ян Бженковски, Ялу Курек и Адам Важик. Макар
и обособила се по-късно спрямо другите представителни
през първото междувоенно десетилетие направления
(„Скамандър“ и полските футуристи), групата около сп.
„Звротница“ предлага поезия, която – според оценката на
Йежи Квятковски в „Междувоенното двадесетилетие“
(2002) – се отличава с „най-оригинално новаторство“ и
„стъпва върху най-сериозни теоретични основи“.
Пайпер и Пшибош се очертават съответно като основния
теоретик и най-значимия поет на направлението. В
„Звротница“ Пайпер публикува свои ключови поетически
и манифестни текстове (като „Отправна точка“,
„Град, маса, машина“, „Метафора на съвременността“);
през първото междувоенно двадесетилетие издава и
своите поетически стихосбирки (A, 1924, żywe linie, 1924,
Raz, 1929). Йежи Квятковски обобщава творческото
развитие на Пшибош – в ранните си томове (śruby, 1925,
Oburącz, 1926) той реализира поетическите принципи на
Краковския авангард, а в излезлите в началото на 30-те
години стихосбирки (sponad, 1930, w głąb las, 1932) предлага
нова концепция за поетическия език и нова реализация на
основните механизми на тази поезия.
За да се подчертае значимостта на поетическата
програма на Краковския авангард, заслужава да се изведат
разликите с поезията от началото на междувоенния
период – с „програмно безпрограмните“ скамандрити и
повлияните от европейските си колеги футуристи. В
своята „История на полската литература до 1939 г.“
(полско издание 1994) Чеслав Милош отбелязва критичното
отношение на „Звротница“ към „Скамандър“ – сред
обвиненията са „пасивното поддаване на лирическата
нагласа“, както и прекалената словоизлиятелност и
автобиографичност. Вместо това Пайпер поставя акцент
върху „контролиращия разум, който предава чувството,
превръщайки го в равностойни образи“; отхвърля
силаботоничния стих и повтарящия се ритъм, създавайки
стихове „без каквото и да е притеснение за стъпката и
броя срички“.
За разлика от скамандритите, полските футуристи са
по-близки до идеите на „Звротница“, на чиито страници
публикуват свои творби в периода 1922–1923 г. Могат да се
отбележат редица сходни позиции между двете направления
по отношение на машините и техниката, динамиката
на съвременната цивилизация, антитрадиционализма и
вярата в прогреса. Йежи Бартмински отбелязва тези
общи възгледи в студията „Метафорика на стиховете
на Краковския авангард“ (1961), но разграничава
спонтанността и неконтролируемостта на творческия
акт при футуристите от методa на Краковския авангард,
в чиято основа стоят съзнателната работа над езика,
контролът на чувствата и интелектуализацията на
творчеството. Йежи Квятковски също съпоставя
футуристичния авангарден бунт с предложението за нов
ред, което Краковският авангард постулира в своята
„последователна, вътрешно логична и системна концепция
за култура и поезия“. Според литературния историк
поезията, вдъхновена от идеите на Пайпер, преодолява
характерното за футуризма лутане между крайностите
„цивилизация – екзотика, култ към техниката – култ
12
Литературен вестник 7-13.06.2023
към примитивното“, избирайки градската индустриална
цивилизация.
Лудичността и освободеността на футуристичната
поетика, както и фетишизирането на машината (в което
Пайпер обвинява авангардните си колеги още в манифеста
„Град, маса, машина“) отстъпват пред новия поетичен глас
и новото разбиране за атрибутите на съвременността на
краковските авангардисти. Урбанистичното пространство
като продукт на модерността, тълпата като субект и
обект на новата масова култура, машината като слуга
и средство за промяна на изкуството стават не просто
теми в поезията на Пайпер и Пшибош. Те са прословутите
три М: Град (на полски Miasto), Маса, Машина от
манифеста на Пайпер, чрез които може да се обнови
изкуството, да се реализира естетиката, отговаряща
на условията на живот, коренно променени благодарение
на техническия прогрес и приключилата Голяма война
(отправната точка за ХХ век и неговата култура). Ранните
стихосбирки на Пшибош разкриват сходно очарование
от прогреса и техниката – според Квятковски „светът
на неговата ранна поезия е в по-голяма степен населен
от машини, отколкото от хора“, като самата поезия е
„конструирана като машина“; в нея основни елементи Димитър Солаков. Natural Flow, 2021. Серия от 12 рисунки,
стават колелото, електричеството и движението, които акварел върху хартия, 23 x 31 см и 31 x 23 см
символизират динамичността и творческата енергия на
новото време. Дори когато в по-късната поезия на Пшибош
се появяват предусещания за катастрофа, те са по-скоро Тадеуш Пайпер (1891–1961)
нетърпеливо и оптимистично очакване на избухването, а не
характерните за полската поезия на 30-те години мрачни
тонове и песимистични визии. Квятковски посочва, че Улица
тази разлика произтича от убеждението на Пшибош, че
„битието е осъществяваща се или потенциална експлозия“, Два правоъгълника от тухли върху един от бетон излян.
а „материята – временно окована енергия“. Отвесно възхвален блян.
Поетът Адам Загаевски също обръща внимание на този
аспект при художествените търсения на Краковския През бариера от покриви се промъкват лъчите,
авангард. В своята съвместна книга с Юлиан Корнхаузер За крадците на дни – присъда.
„Непредставен свят“ (1974) той коментира, че вярата Трамвай, тенекиен паун – крю-крю... суетата си засища.
в напредъка и неизбежността на цивилизационните За бензин или пара слънцето = обида.
промени в програмата на Пайпер е съпътствана от Човекът = птица от въглища.
„идеята за реда (произведението на изкуството като
постройка)“, „за конструкцията (изграждането на тази
постройка)“ и „за единството (цялостните връзки между
поемата, произведението на изкуството, и външния Градът
свят на цивилизацията)“. От тези възгледи се развиват
(„разцъфтяват“, ако използваме понятието на самия Градът се завинти в земята
Пайпер за структурата на творбата) както тематичните с юмруците на борещата се мечта
доминанти в поезията на Краковския авангард, така и Човекът
специфичният поетически език с неговата метафорика и далечен с валяка на зноя
отношение към действителността (за Пайпер метафората се засели в собствената си длан
на съвременността е „произволно съчетание на понятия, Небето:
създаване на понятийни връзки, на които нищо в реалния заглавната страница на изгубена книга.
свят не съответства“).
Именно метафората е и най-отчетливият елемент от
поетиката на „Звротница“. Както аргументира Панайот Раздялата с бръмбар
Карагьозов, съставител на антологията „Полската
поезия между двете световни войни“ (2019), логично е и В никой джоб няма да разпъна палатка
трансформирането на формулата „3-М“ чрез добавянето и няма да дам да оковат леглото ми с верига.
на четвърта съставка – метафората. Според Бартмински Когато милвах хълбоците на Айфеловата кула хлебни,
метафората за Краковския авангард представлява Сбогува се с мен завинаги с отлитащата си песен кратка
„същността на поезията, тя я създава“, без нея „поезията бръмбар, видях как прашец от меденката вдига.
би била невъзможна, невъзможно би било откъсването Бичуван с песни, ужилван от щръклици музикални,
от буквалността на прозаическия език“. Пайпер свързва с линиите от изненади ръбеше небето Париж.
нейната доминация с антиреалистичните тенденции Всеки негов кът димеше с листовките високопарни
на епохата и стремежа към икономия на изразните след осемчасовия бог и певеца му окъпан с потна струя.
средства, а в същото време вижда в нея основното Вятърът чистеше града, със Сена, наглият хубостник.
артистично средство на съвременното изкуство. За Няма да оковат във вериги стените ми кристални
Пшибош метафората също е ключова за поезията, като и в джоба си няма от раниците възглавници да надуя.
тя „следва да изрази това, което не може да се изрази с
понятийния език“ („За метафората“, 1959). Своеобразието
на поетическия език и метафориката на Пайпер и Пшибош Че
е уловено от Войчех Галонзка и Петър Първанов, като то
– по думите на автора на „Метафора на съвременността“ Че, че всред стените ми световете, че всред стените ми
– „характеризира най-добре поета“, защото „изобразява  скимтят световете,
света, който е най-близък на неговата природа“ и „разкрива световете на градовете, които приспиват, приспиват
неговата философия по-дълбоко, отколкото съдържанието  не хората – звездите,
на творбите му“. приспиват с песен, песен цедяща небето, цедяща го през
 звуците на гордостта,
КРИСТИЯН ЯНЕВ през светлините нови като пролет, запалвани
 от модата,
Поредицата и че не виждам ръцете за които отворих вратата си
„Лица и гласове и че не виждам главите в които световете си ще сложа
и че, и че сред вас не съм.
на полския
поетически
авангард“ се Величаех пътища по които сред раздрани хоризонти
осъществява със  димът на златото влиза в града
съдействието Величаех дните тъй тесни, че ако бяха без здрач щяха
на Полския  да са без утро,
институт в Величаех ситите вечери, здравите нощи и обич
София.  която не трови,
поетически авангард
Величаех нивите на незнайната красота
В ръцете разтреперани от очи млади,
Величаех витлата на въпросите и кратките отговори
 родени от походката ми,
Величаех святото детеядство на духа:
краищата на материята сътворена от човека,
 плода на духа и храната му,
величаех всяко създание с което се обогатява светът,
 не сергиите,
величаех всеки обхват разгънат в оживеното лоно,
величаех, величаех, нищо не се е променило.
Стените останаха втвърдени, та плодовете гният.
Но нали казвах тъй ясно, че от всяка круша би могло
 да блъвне огън!
Изреченията ми, нищо че понякога трябваше да са криви
 като палци на теслар,
Щом и накриво хващайки дървото на нещата, точно
 улучваха в тях плодовете, клоните и листата
И всеки ствол, от мен докоснат, това да казва, каквото
 означава.
Но у вас деянието ми се трошеше като орех по-силно
 разчупен,
Но знайте: най-трошливи са дефектите на моите дела,
 когато от вас идват.
Вашето небе, не моето ми навява ужас.
Да повярвам в думите си, стига да погледна часовник,
Да мисля, стига да защитавам себе си,
Но да действам, трябват ми градовете, в които искри
 с лой на хвалби хранят,
Но къде са тези, що за туй, за което и аз и тъй като
 мене мечтаеха.
Та ми е жал,
че не виждам главите, за които вратата съм отворил
и че не виждам ръцете, в които световете си ще положа
и че, и че от мечтите ми няма да направя наши,
аз, аз кметът на незаселените мечти.
Хорал на работниците
Сянката,
черната птица,
черната птица на нашите въздишки 
бозае златното виме, смуче слънцето, Писмо
черната птица.
Аааа, искаме да го имаме.
Ний много искаме да го имаме.
Да имаме!
Да имаме!
Златното виме искаме да имаме.
Нам твоята песен,
нам златната ти песен,
твоята златна песен вае ни света
нам света
света.
Гледаме. Гледаме? Крадем с очи!
Крадем, крадем, крадем
С очи.
Димът има нож,
има нож димът на нашите въздишки.
има нож,
реже слънцето на грошове и ги раздава.
Димът има нож
и разкроява.
Градска градина
Градина. Неделя. Пладне.
Небесната меса. Слънце.
На устните на земята тропа словото „чудно“.
Тревата набъбва от виното на кръчмаря-слънце.
Над сянката дървото се навежда като целувка луда. На улицата облачните коси грапавите є блясъци
Вятърът гони пияната пеперуда
и си я затъква в косата. Песента на пресечките е тръпка върху ръба на камата.
Розата някъде крещи до небесата.
Две езерца в прегръдка небето лапат. Затвор. Да се затвори в него дъха на тази нощ!
Два трапа.
В калта писмо на топка хвърлено в раздора.
Дъх на тела потни = дъх на кадилници. Хора.
Четвърт радост
Обковете диамант с дъх на жена и ще се получи този
 ден.
Този ден затъмнява диаманта, който носиш на пръста.
Докоснат с устните ти твоят диамант е негова капка. Сенките измамни.
Този ден би станал диамант, но само лишен от дъха си.
Капка този ден = плуга на диамантната орница.
А диамантът се вглежда в него като в по-голям брат.
Сред стърготините на деня човек ще стане, ще погледне света като сина си,
Цяла нощ обикалях из града. градът ще пее до забрава като унесена в мечти машина.
От синия таван снех луната
И като фенерче я свалих на земята.
Патерицата на светлината му
изравяше ми стърготините на деня
разпръснати и прикрити в мрака. С клещите на любовта отсечи показалеца ми.
Цяла нощ обикалях из града.
Четях калдъръма с отпечатани следи,
докосвах с пръсти гърдите на пътищата,
ехото на пресечките гонех чак до гнездата му,
а площадите слагах върху дланта си
и ги доближавах до ухото.
Сутрин
се прибирах вкъщи блед.
Футбол Само това око вижда, което пробива като свредел.
Птица, която – птица, която би била течна улична
 лампа
и да изпъва кривата, кривата с замах очертана от бедро,
от бедрото на най-хубавата жена, или килер
за мед държан между най-благовонната пудра;
птицата, която би била лъч летящ по кръшна линия,
вкусен лъч летящ по линия от захар;
която на върха би могла да е изречение от вишни,
червената заповед за радост в лазурния цирк, върху ехото на думите ми, дела на черния чар,
а падайки, бичувала би небето като гневен щрих, небето,
оттичала би в стръмния водопад върху димящите кожи,
така летеше във въздуха смело ударената топка, ти, лист хартия от мен да се изпише
питаеше очите ни с копринената си кифла, птицата
 която –.
Този ден – ако бих поставил днес в него изречение,
 бих получил в злато усмивка сладка.
Режа това злато на часове и ти пращам най-плътния,
 бруно; почини си в тази палатка.
Дървета, свещници зеленина, която обърсва букета
 бели къщи
горящи клечки откършени от въздуха. Но къде са
 каналите за поети
по които в лодките на думите бих могъл да изпратя
 светлина, писмо в плик от камбани.
След малко ще е късно. Простите линии на облаците,
 предна стража вечерна.
От чашите на нощта пихме неведнъж смъртта
 на грапави призраци,
а света, делото на златаря, днес. В това време отряд
 на облаците
претърсва въздуха като богата пивница и вече
 разпуснатост лудува
на купола на храма, на пепелника на деня, твърде малък
 даже за жилище на врабче.
Нощ заличена
Нощ с дъх на жена, изнасилвана само от взора
 на звездите,
къпе се в дълбината на ехото, водоравно, = спящо езеро.
Градът е днес тишина от сянка и виолетово.
Юмрукът раздира тялото на врага, блясъкът мрака
 с очите
 изпират.
В менгеме
да се постави, осъди на арест в увехнала зеленина!
С капки светлина да е тровена! Вшита в намотка
Утрин
На утринните светлини сивите ламарини
изгревът простира върху часовете ранни.
Блестят покривите зрими.
Още не е трепнало рамото на човека, недокоснато
 с пиронa на утрото.
Спи улицата, с куба на сянката настъпена.
Миг-блясъкът ще легне, среброто на деня ще преплава
 над града,
а наред с това
Хвани очите си
 Мек (= памук) Остър (= нож)
Обели го със зъби. С малките (= пясък от сребро)
 Лъскави (= звезди във вейки на рози)
Издълбай с него отвор в гърдите ми.
 Примамлив (червено езеро в тунел)
Като примерваш в цел
с белите си пръсти хвани очите си и ги хвърли в тунела.
Нека
по горещите релси на истината стигнат до гърдите ми
 и по улиците до моето сърце.
Ребрата невидим правят човека.
С белите пръсти хвани очите си и хвърли ги в гърдите ми.
Иначе ще бъдеш за мен зло, към което не търся пътека.
Гола
Гола в облака на постелята, врисувана в затишие,
в люлка от нощ, нощ с очертание на уста,
гола върху ехото, когато блестиш
златен леген, а в него бисерен прах,
или пък ще го хвърля, подпалка, огън да го тормози,
гол, в тишината влепен, мълчи и минавай в пара.
От думите ти пї ценя шепота, шепота
на твойто тяло,
дъха на тялото ти, дъха на клане и рози.
Аз, ти
Устата ти, плочник на блясъци и усмивки, днес споени
с мълчание, не сияе.
Любовта понякога е връзка. Но и телеграма. Аз искам
от рамото си да направя гребло,
 да станеш съпруга ти мечтаеш.
Последният час на деня червенее върху корнизите,
Мастило здрача разлива по земята. В хладните вани
на улиците лицата на хората
 измиват дневни заблуди.
Дай ми своята нощ днешна. Днешна. Ще се впия в теб,
шрифт в хартия, и ще съм ден,
 щом утрото ме събуди.
Превод от полски ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА
и ПЕТЪР ПЪРВАНОВ
още на стр. 14
Димитър Солаков.
Natural Flow,
2021. Серия от 12
рисунки, акварел
върху хартия, 23 x
31 см и 31 x 23 см

13
 на деня!
Блесна. На стеблото на улицата пъпка сребро.
 Светлинен шум.
Звезда остави веждите небни да се погледне на земята.
Нощта заличена. Заличена от потопа на една сълза.
 (Моята.)

Литературен вестник 7-13.06.2023

 Юлиан Пшибош (1901–1970)

Покриви върху моята въздишка От площадите, обрасли с колела, летят

и магистралите, които инженерът удължава
Нагоре! като изчезваха с задъхания устрем пешеходен.
Улицата – от ъгъл до ъгъл заливат сгради,
Извитите плоскости, пирамидите на етажи, – на разсъмване, сградите – са придошли чак до покривите,
плоскостите центробежни, плоскостите възходящи, кукувиците си предаваха ехото, излишък всеки ден делото до покрива извежда.
фигурообразуващи. ехото на ехо накланяше околността
На масивното пространство и въздухът бе ясно привидение Как да поеме на колела една поема?
криволици, на твоето присъствие тук –
на раждащите се градове
гърчове. и както изчезваше от незапълнените с тялото ти нощи, Видение за катедралата в Шартър
показа се ти лъчисто
на фотографията, Това не е катедрала, тежина е
В живия конструиран хаос, в геометричното измерение
гола като ден помежду две нощи. от камъни повдигнати
се катери, в растежа си, кубичната душа на столица.
И нарцисите край къщата ни цъфнаха навсякъде, откъм очите до лазура –
Размахът ръмжи асансьорно, виси на изравнител,
от спомена за стъпалата ти Блясъкът на цветно многосечните мечове
ще сполучи! От кулите на радиото мисъл ще освободи!
Чак до слънцето. отряза интериора от стените.

Дали закона на гравитацията
Изпод конвулсната жична мрежа навред бяга,
преодолява
бълва бесни линии, отвеса перпендикулярен,
с триумф високомерен дъгата на свода разтяга, До тебе за мене и пространствата променя?
Кръжа с тебе под стража на витражите.
с гръмоотводната игла насладно дразни света безкраен.
Загледан, че само с ресниците си Няма рай, освен този на светове въздушни
бих измел снега от твоята пътека, и небето на надоблачния полет, на този, който
В облаците върховете окачва кат махала титанични,
клати се – спира – утайва в ъгловите форми. походката ти ловя във възхита – и я изпускам: ни пренесе тук, до рая на възнесените
очи –
Нагоре! С раменете прътови ще разбутам гушите улични,
с крачка, тъй задирно лека, Виж! В небето на художниците
като с коляно на реостат с пръсти ще въртя свръхнорми.
сякаш птичка на лъч водиш, блясъкът цинобърно-златен обви колоните,
ти идеше пред мен, пред себе си, пред всичко! Разтърси издънно камъните
Щом токът блъсне, ще отскочи, нагоре ще се втурне,
Вдигната от врабчетата изпод краката ти до върха им –
с простор огромният колос на града ще наедрее;
сянката ти се раззелени в храста, и изтри от тях досегаемостта както тяло от светеца.
ще пръсне площадите, ще взриви на масите структурата,
и светло се разсипа на листенца. Освободени от сенките
като отлята секция, колелото на безкрая ще отлее.
Ти изчезна в песента си. Замлъкнахме. летят в дъговия сноп багри горещи
и удрят по свода сякаш по облак тъмен,
Във фундаментa,
Но оттогава заслушан, когато питам за да им отворят стените – и да оттласнат
в железобетонa на основите
за мене белотата им от синевата,
рухни
от растението до думата от лилавото,
върху лопатите на въртежа!
всяка пъпка се произнася цветисто; от руменината мечтателна
цвят разцъфва по-внезапно и огромно до слънцето пурпурно –
Виж
във всецвет. дъгите летят и срещу нощта светят.
бяг
(Вишневата клонка Няма мощ гранитна, неповдигаема
на зъбести предавки
се задвижи от листите до цветята от мимолетност,
отвън
по-ловко, проницателна и лесна,
се врязва във фабричния търбух.
преди катеричката да би го помислила.) хвърчащата на лъча мимолетност.
Вдън,
Земята я няма, има само
с рововете
трамплин към отворимите отвъдности на света,
на шахтите
към многоизмера,
разкъсва го Нотър Дам където е заченъкът на звездите и багрите, зародиш
къс след къс.
на видение –
От милион изопнати за молитва пръсти излитащ
накъдето зеницата ми се възнесе – и падна.
С бръм на вибриращи свредели,  простор!
И където ти ще виждаш,
с хапливия на кирките зъб, Но изпаднах от иглата като Интериор от куката –
когато заживеем в послегледа на слънцето
с искра,  в ужас…
рисуван върху въздуха като върху стъкло безтегловно,
с механичен лоб, с гръб, За смях взет и оплют сред чудовища от дъжд зейнали
както очите ни изпълнени с блясък
тласкани от милион атмосфери, зная: Какво знача на една крачка от подпорите!
в своя бяг се обезсмъртяват
удряй Тези стени от скалите сечени като главища више мене
нагоре, в това над –
в централния на кълбото възкръсват из саркофага.
сътворяващото,
нерв!
необходимо свободно,
Кой е разтресъл тази тъмнина, извил е –
виж! Доживей себе си от светлината!
И пак И е обзел?
с простите застинали форми
в облаците се издигни, измервателен апарат. Зная. Натежалите от Исуси кръстове Вдревнено
Над комбинатните халета, над вълнообразните покриви искат да се заострят в отвесите на строителите
когато спрат, да отбучат фабричните сирени,  на стълби Оттам беше по-отдалечено – през клисурата,
плувай в небния здрач стоманен и близозвездните и волята, изравнена с незнайно дълбинния лазур, потопена в дълбока сянка,
 далнини: смъртта си острострелно където с увесените рамене на пътеките
в покривите. да може да уцели – пустош в бреза се разплаква.
там, в ключовия камък трептят в устрем стрелите –
И да си под гърма на камъни носещи се все нагоре, нагоре, Повей с листата шепнати – клоните разширяваше.
Сгради докато, недовършените, внезапният обрат
не ги търкулне от върха в двете кули от дъното Стволовете, изгубени в зеленината, крачеха неволно,
Поет,  откъснати. като се обкръжаваха с телата си, растяха.
удивителна на улица! Издънките се вклоняваха и пенеха зад потока
Кой е замислил тази пропаст и я метна нагоре! и все ставаше по-сенчесто и по-вдревнено.
Веществата полуспрени, от които строителят
е отвлякъл хода им: обездвижените етажи. От стъпалата ни светът се храстееше
Покривите На колела откъм недрата непристъпни, отдето древната ливада
Прегънати в наклона. втичаше в долините.
Стените Как да изтеглиш деня си от оборота?
поникнали точно. Градът с колелата си възкликва, За едно мигнолистие
Планини натоварени с труда човешки: бръмчене приижда в ушите на работниците, които биха могли да се сторят: пустош, забравата на пролет,
сгради. заработения ден носят на гърба си. просеката, която клоните отнесоха,
Спирките тръгнаха незабавно белоногите брези изминаха.
Би могло да си помислим: в надпревара със закъснелите пътници,
Всяка тухла лежи върху отместена длан. тротоарът и улицата се надбягват, Превод от полски ВОЙЧЕХ ГАЛОНЗКА
кабелите вият рамената си в пролуката на деня, и ПЕТЪР ПЪРВАНОВ
която не стига!
Далечна, всяка нощ по-близка
Далечна, всяка нощ по-близка, по-далечна всеки ден!
Моят сън, като в сребърен бромид тe прояви из нощта.
Под пълната, изцяло изливаща сапфира
луна на паметта,
ти приседна леко като кислород

14 Литературен вестник 7-13.06.2023

Мартина Вачева. „Влакът се движи с години закъснение“, 2023 –. Полиптих; акрил, колаж върху платно, 25 x 354 cm
Из романа „Мократа риба“
Фолкер Кучер
Фолкер Кучер (1962) завършва германистика, фи­лософия
и история и първоначално работи като редактор в
ежедневник, преди да напише първия си роман. Днес
живее като писател на свободна практика в Кьолн.
Романът „Мократа риба“, сложил началото на кри­
минална поредица за комисар Рат, веднага се превръща
в бестселър. Книгите са в основата на международната
те­левизионна продукция „Берлински Вавилон“ (или у нас
„Вавилон Берлин“).
В „Мократа риба“ действието се развива в Берлин
в края на 20-те години. Романът рисува брилянтен
портрет на един град, изглеж­дащ учудващо модерен
и съвременен с неговия неумор­но препускащ живот, с
пъстротата и със стремежа си към удоволствията,
чиято съдба обаче е предначертана.
Предстои романът да бъде издаден у нас от
издателство „Парадокс“.
Мъртвецът в канала „Ландвер“
28 април – 10 май 1929 г.
1 караха да къса и дърпа още по-гневно. Накрая със замах успя
Кога ли щяха да се върнат? Той се заслуша. В мра­ка дори и
най-тихият звук се превръщаше в адски шум, всяко шепнене
ставаше крясък, самата тишина бу­чеше в ушите му. Едно
непрекъснато бумтене и трещене. Болката го подлудяваше,
трябваше да се стегне. Не биваше да обръща внимание на
шума от капките, колкото и силен да беше. Капки, падащи
на твърд и влажен под. Знаеше, че това, което капе върху
бетона, е собствената му кръв.
Нямаше представа къде го бяха завлекли. На място, където
никой не го чуваше. Крясъците му не ги извадиха от релси,
явно ги бяха предвидили. Може би мазе? Или ня­какъв
склад? При всички случаи – помещение без прозор­ци. Не
проникваше никаква светлина, само някакво мът­но сияние.
Същото сияние видя, докато стоеше на моста, загледан
след светлините на влака и потънал в размисъл. Размисъл за
плана, размисъл за нея. После дойдоха ударът и пропадането
в мрака. Мрак, който оттогава не го бе на­пуснал.
Трепереше. Само въжетата под мишниците го крепяха
изправен. Краката не го държаха, нямаше ги, вместо тях
имаше само болка, както и в дланите, които не можеха да
хванат нищо. Той вложи всичката си сила в ръцете и
гле­даше да не докосва пода. Въжето претриваше кожата му,
бе плувнал в пот.
Образите се връщаха отново и отново, не можеше да ги
забрави. Тежкият чук. Дланта му, вързана за стомане­ната
греда. Хрущенето на счупени кости. Неговите кости.
Непоносимата болка. Викове, слели се в един гигантски
крясък. Изпадането в безсъзнание. И след това изплува­нето
от тъмната нощ – болките, разпъващи всяко късче от
тялото му.
Не бяха достигнали обаче до сърцевината му, беше ги
задържал далече оттам. Опитаха се да го подлъжат с дро­га,
която да притъпи болката. Искаха да го пречупят,
тряб­ваше да се бори срещу слабостта си. За малко и
познатият език да го размекне, гласовете обаче звучаха
по-твърдо, отколкото в спомените му. Много по-твърдо.
По-студено. По-злобно.
Светлана говореше на същия език, но колко различно
звучеше! Гласът є бе обещавал любов и бе разкривал тай­
ни, гласът є беше нещо познато и бленувано. Да, тя дори бе
успяла да събуди светлия град за нов живот. Града, кой­то
той беше напуснал. Така и не успя да го забрави, дори и на
новото място. Той обичаше своя град, който заслужа­ваше
по-добро бъдеще. Своята страна, която заслужаваше по-
добро бъдеще.
Нима тя не искаше същото? Да изгони престъпниците,
узурпирали властта. Той си спомни нощта, която
прекара­ха будни в леглото є, топла лятна нощ сякаш преди
цяла вечност. Любиха се и споделиха тайните си. И ги
събраха в една голяма тайна, която да ги доведе една крачка
по-близо до техните надежди.
Всичко се подреждаше толкова хубаво, но явно някой ги
беше издал. Отвлякоха го. А Светлана? Да знаеше поне
какво бе станало с нея. Враговете бяха навсякъде.
Бяха го довели на това място без светлина. Знаеше
техните въпроси още преди да ги чуе. Отговори им, но
всъщност нищо не каза. А те даже не забелязаха. Глупаци!
Алчността ги заслепяваше. Влакът вече беше потеглил,
това не биваше да научават, за нищо на света. Планът бе
пред своя край. Той се вгледа в очите им, преди да го уда­рят,
и там видя алчност и глупост.
Първият удар беше най-гадният. Всичко, което дойде след
това, само разсейваше болката.
Увереността, че ще умре, му даваше сила да понесе, че
никога повече нямаше да може да ходи, да пише и да я
докосне. Трябваше да се примири, тя бе вече само блед
спомен. Но той никога нямаше да предаде този спомен.
Сакото. Трябваше да се добере до сакото си. В него имаше
капсула, както у всички от тях, натоварени с тайни, които
не биваше да попадат в ръцете на врага. Не беше ре­агирал
навреме, не беше разпознал клопката, иначе отдав­на да е
сдъвкал капсулата. Тя си оставаше зашита в под­платата
на сакото, метнато на стола, чиито контури едвам
различаваше в мрака.
Не го бяха вързали. След като му натрошиха ръцете и
краката, само го провесиха на въжетата, да им е
по-ле­сен за обработване, когато болката го върне в
съзнание. Дори пазач не оставиха, толкова бяха сигурни,
че никой няма да чуе виковете му. Знаеше – това е
последният му шанс. Действието на дрогата отслабваше.
Болката щеше да е непоносима и без опората на въжета
щеше отново да припадне. За колко дълго? При мисълта за
предстоящата болка го обля студена пот.
Нямаше друг избор.
Сега!
Стисна зъби и затвори очи. Вдигна ръце, мишници­те му
загубиха опора, а с тях – и цялото му тяло. Раз­кашканите
буци, някога негови ходила, първи докосна­ха пода. Изкрещя
още преди торсът му да се пльосне на бетона и падането
да възроди болката в ръцете му. Само не изпадай в
безсъзнание! На пода се сви на кравай, ди­шаше плитко,
докато туптенето и бодежите постепенно не намаляха.
Успя! Лежеше на земята и можеше да се движи. Да лази на
лакти и колене, оставяйки след себе си кървава диря.
Бързо се добра до стола и смъкна сакото със зъби и яростно
се нахвърли върху него. Застъпи го с десния ла­кът и разкъса
хастара със зъби. Болките го разяряваха още повече и го
да отпори хастара.
Изведнъж заплака неудържимо. Връхлетяха го споме­ни, все
едно хищна котка държеше жертвата си и я раз­търсваше.
Спомените за нея. Никога вече нямаше да я види. Знаеше го
още откакто те го примамиха в капана, но отведнъж му
стана пределно ясно. Колко много я обича­ше! Колко много!
Постепенно се успокои. Езикът му затърси капсулата,
усети вкуса на мръсотия и стар плат, но най-накрая откри
гладката и хладна повърхност. С резците внимателно я
из­тегли от хастара. Да! Беше вече в устата му. Капсулата,
която щеше да сложи край на всичко! Триумфална усмив­ка
озари раздираното му от болки лице.
Нищо нямаше да научат. Щяха взаимно да се обвиня­ват.
Бяха глупави.
Чу как над него се затръшва врата, звукът отекна като
гръм в мрака. Стъпки по бетона. Връщаха се. Дали бяха
чули неговия вик? Зъбите му все така държаха капсулата,
готови да я сдъвчат. Моментът бе дошъл. По всяко време
можеше да сложи край, но реши да поизчака. Нека влязат.
Искаше да се наслади на своя триумф до последната
секунда.
Трябва да го видят! Да стоят безпомощни до него и да
гледат как им се изплъзва.
Когато вратата се отвори и в мрака нахлу ярка свет­лина,
той затвори очи. След това стисна зъби. Стъклото в
устата му се счупи с тихо изхрущяване.
2 впечатление на патрула само защото беше из­пуснал
Мъжът бегло напомняше на Вилхелм Две1. Харак­терният
мустак, острият поглед. Също като на портрета, който
по времето на кайзера висеше в жилището на всеки добър
германец – и откъдето на места все още не беше свален,
въпреки че императорът бе абдикирал преди повече от
десет години и оттогава отглеждаше лалета в Холандия.
Същите мустаци, същите мълнии в очите. Об­щите черти
обаче свършваха дотук. Този кайзер не носе­ше островърх
шлем – той висеше, заедно със сабята и уни­формата,
на дървената колона в ъгъла на леглото. Всъщ­ност този
мъж нямаше нищо друго, освен засукания наго­ре мустак и
внушителна ерекция. Пред него коленичеше не по-малко гола
жена, надарена с пищни форми, която явно имаше намерение
да отдаде необходимото уважение на имперския жезъл.
Рат разлистваше снимките без особен ентусиазъм, ма­кар
че същинската им цел бе да породят възбуда. Следва­щите
кадри вече показваха как двойникът на кайзера се забавлява
с пълна пђра със своята партньорка. Независи­мо на какъв
възел се бяха оплели телата им, характерният мустак
винаги се виждаше.
– Свинщина!
Рат се огледа. Някакъв стражар надничаше през рамо­то му.
– Каква свинщина само – продължи синята униформа и
поклати глава. – Това е обида на монарха, едно време за
такова нещо вкарваха в тъмницата.
– Ама нашият кайзер не изглежда особено обиден – отвърна
Рат. Той затвори папката със снимките и я върна върху
паянтовото бюро, което му бяха предоставили. Под
фуражката го изгледаха гневни очи, а после мъжът в си­нята
униформа безмълвно се обърна и отиде при колегите си. В
помещението имаше осем униформени, които разго­варяха
приглушено, повечето от тях топлеха ръцете си с чаша
кафе.
Рат им хвърли един поглед. Знаеше, че стражарите в 220-и
участък си имат съвсем други грижи в момента и не им е до
някакъв от криминалните от „Александерплац“, на когото
да оказват помощ. След три дни щеше да стане сериозно.
В сряда беше първи май и шефът на полицията Цьоргибел2
1
Иронично название на Вилхелм ІІ – последният германски
кайзер, управлявал Германската империя между 15 юни 1888 и 9
ноември 1918 г. Абдикира два дни преди Германия да капитулира
в Първата световна война. – Бел. прев.
2
Карл Цьоргибел (1878-1961) е германски политик,
социалдемократ. Меж­ду 1922 и 1926 г. е началник на полицията
в Кьолн, след това, до 1929 г., на Берлин, а от 1930 до 1933 г. на
беше забранил всички първомайски демон­страции в
Берлин, но въпреки това комунистите искаха да излязат
на своя марш. Полицията беше изнервена. Вървя­ха слухове
за планиран пуч. Болшевиките смятаха да си играят на
революция и все пак да обявят Съветска Гер­мания, макар
и с десет години закъснение. А полицаите в 220-и участък
бяха по-изнервени от колегите си в дру­гите берлински
участъци. Нойкьолн беше работнически квартал, по-червен
от него беше само Вединг.
Стражарите си шепнеха. От време на време някой от тях
хвърляше скришом поглед на комисаря от
кри­миналната полиция. Рат изтръска от пакета една
цига­ра „Оверщолц“ и я запали. Не беше нужно някой да му
казва, че тук е толкова добре дошъл, колкото Армията на
спасението в някой нощен клуб. Нравственият отдел не се
радваше на добра слава в полицейските кръгове. Допреди две
години с контрола на проституцията в сто­лицата се
занимаваше Инспекторат „Е“. Нещо като суте­ньори
на държавна служба, понеже само регистрирани­те в
полицията проститутки можеха легално да упраж­няват
професията си. Много от служителите най-без­срамно се
възползваха от тази зависимост, докато нов закон за борба
с венерическите болести не беше прех­върлил тези задачи
от нравствената полиция на здрав­ните служби. Оттогава
Инспекторат „Е“ се занимаваше с незаконни нощни клубове,
сутеньори и порнография, без това да подобри неговото
реноме. Сякаш все още част от мръсотията, с която
служителите се занимаваха, лепнеше по дрехите им.
Рат издуха над бюрото си дима от цигарата. От фу­
ражките на закачалката капеше дъждовна вода върху
линолеума. Зелен линолеум, какъвто имаше и в
крими­налната полиция на „Александерплац“. Сивата му
мека шапка изглеждаше като чуждо тяло между всичкия
този черен лак и лъскавите полицейски звезди, не на мяс­то
стоеше и палтото му, висящо между сините шинели на
стражарите. Един цивилен сред толкова много униформени.
Кафето, което му бяха дали в очукано емайлирано канче,
имаше отвратителен вкус. Гадна черна течност.
Значи, и в 220-и участък полицията не можеше да пра­
ви читаво кафе. Защо пък в Нойкьолн да е различно от
„Алекс“3? Въпреки това той отпи още една глътка. И без
това нямаше какво да прави. Затова и седеше тук, за да
чака телефонът да звънне.
Отново посегна към папката на писалището. Снимки­те, на
които в недвусмислени пози бяха изтипосани двой­ниците
на Хоенцолерните4 и на други известни пруски личности, не
бяха от обичайната евтина стока. Не бяха копия, а много
добри фотоси с най-високо качество, при­лежно подредени в
папка. Купувачът трябваше да извади прилична сума, това
беше стока за по-висшите кръгове. Разпространяваше ги
уличен търговец на вестници на гара „Александерплац“,
само на няколко крачки от централата на полицията и
помещенията на Инспекторат „Е“. Мъжът бе направил
нервите си. Двамата полицаи искаха само да му кажат,
че от сергията му е паднало някакво безобидно списание,
но когато се приближиха, той захвърли цяла­та си стока и
хукна да бяга. Така, заедно със списанията и вестниците,
младите стражари видяха и гланцираните порнографски
снимки. Занемели от уменията на фото­моделите, те едвам
не забравиха да се втурнат след про­давача и когато
най-после се затичаха да го преследват, мъжът вече се беше
изгубил из хаоса на строежите около „Александерплац“.
Малко по-късно, когато се прибраха в централата, на
двамата за втори път им пламнаха ушите, след като
докладваха и представиха находката си на Лан­ке. Шефът на
Инспекторат „Е“ можеше да е много гръмо­гласен. Комисар
Вернер Ланке заставаше зад мнението, че учтивостта
може да навреди на неговия авторитет. В тази връзка Рат
си спомни как преди месец беше посрещнат от новия си
шеф.
– Знам, че имате солидни връзки, Рат – сопна му се Ланке. –
Но ако си мислите, че затова няма да ви се на­ложи да си
цапате ръцете, много се лъжете! Тук никой не се скатава!
Още по-малко човек, за какъвто не съм молил!
 Превод от немски АЛЕКО ДЯНКОВ
Дортмунд. През 1933 г. е арестуван от нацио­налсоциалистите
и прекарва четири месеца в затвор. След това е поставен
под наблюдение от Гестапо. След войната участва активно в
изграждането на новата полиция на Федералната република.
През 1953 г. е удостоен с Големия кръст на Федералния орден за
заслуги. – Бел. прев.
3
Обичайното за берлинския жаргон съкращение за
„Александерплац“. – Бел. прев.
4
Династията на Хоенцолерните управлява Прусия от 1525 до
1918 г., най-напред като херцози (1525-1688), след това като
крале. Последните трима крале на Прусия са същевременно и
императори на Германия – Вилхелм І (1861-1888), Фридрих ІІІ
(1888) и Вилхелм ІІ (1888-1918). – Бел. прев.
15
Литературен вестник 7-13.06.2023
Из „Ничий друг глас“
Боян Крачолов
Празнотата
Тъмнина покриваше бездната. И духът му се носеше над
тъмнината.
Внезапно:
Колко е часът?
Вдига поглед от масата. Пред очите му се ширва пейзаж
от размазани цветове – бледожълто, кафяво, черно. Някъде
в черното – неразличими силуети на хора. Не навсякъде.
Разпръснати. Тук-таме по един или по двама. Най-много
трима. Как разбира, че са хора? Чува ги. Или си мисли, че
ги чува. Музиката е прекалено силна. Заглушава ги. Ако
говорят. Сигурно говорят. Струва му се, че говорят.
Струва му се, че чува думи. Но не може да ги разбере. А
може и да не говорят. Може да долавя част от песента.
Но не е песен. Има музика, да, но без думи. Няма думи. Май
джаз. Не знае. Звучи като джаз. Откъде обаче чува думи?
Колко е часът?
Не харесва джаз. Така и не се научи да го харесва. Доста
време се преструваше – всички наоколо му си умираха по
джаз. Беше настъпил някакъв джазов ренесанс. Джазосанс.
Като че беше модерно да го харесваш. Ако не харесва джаз,
няма да го допуснат и на малкото места, на които би ходил.
И казваше, че го харесва. Че жестоко си пада по всички там
саксофони и пиана и баси. Колкото и да се опитваше да го
схване обаче, за него джазът си оставаше пълен хаос. Като
всичко в главата му. Как можеш да харесваш нещо, което и
без това ти е в главата?
Часът.
Не е да не искаше да го схване. Наистина се опитваше. Но
беше като да седиш на масата с някой непознат, с когото
от любезност трябва да водиш нескончаем разговор. Ако
разговорът спре за секунда, никой от вас няма да каже нито
дума повече. И двамата го знаете. И затова не спирате.
Изслушвате се от учтивост. Кимате и се усмихвате.
И всеки казва „да, същият съм“, или „да, абсолютно
те разбирам“. Пълни глупости. Нито си същият, нито
абсолютно го разбираш. Но трябва да го кажеш, защото
иначе формалните връзки, които поддържат илюзията
за общуване, ще се разпаднат. И ще настъпи тишина.
Явно признание, че си губите времето. Един на друг. И
собственото си. Никой не обича да си губи времето. По-
скоро никой не обича да си признава, че си губи времето.
Всеки си губи времето. Но е по-добре да мисли, че не го
прави. Иначе ще се хвърли отнякъде.
Провери ли часа?
А защо да проверява? Защо не опита да познае? По-забавно
е. Пък и ще има нещо за правене. Нека видим. Последно
си погледна телефона в 23:23. Някакво съобщение, което
не прочете. Опита се да го прочете, но очите му само се
хлъзнаха по буквите, без да образуват някакъв смисъл.
„К д с“. Може би „Къде си“. Може би не.
Запомни само часа. Лесно се помни. Не знае колко време
е минало от тогава обаче. Барът по никакъв начин не му
помага. Няма нито един прозорец. Всъщност не е точно
бар, а мазе. Тогава би трябвало да си помисли – мазето
изобщо не му помага. Би било по-точно. Що се отнася до
мястото. Не и до времето. В това отношение мазето все
още няма прозорци. Впрочем дори да имаше, надали щяха
да му помогнат кой знае колко. Имайки предвид факта,
че е тъмно. Но би могло и да не е тъмно. Би могло да се
развиделява. Ала няма как да разбере. Защото мазето, в
което свирят някакъв джаз, няма прозорци. Следователно
обратно към първа стъпка.
Ако последно е било 23:23, сега сигурно е някъде около пет.
Или шест. Не може да е сигурен, защото няма прозорци. Но
се чувства, сякаш е пет. Или шест. Освен ако съобщението
не е дошло вчера. Но тогава или бърка дните, или не е
излизал от тук поне едно денонощие. А може би просто
трябва да има прозорци в мазето? Това е. Сега ще извика
бармана и ще му каже, че трябва спешно да избие един
прозорец. Само че, ако е мазе, накъде ще гледа прозорецът?
Към друго мазе?
А може би просто трябва да сложат един часовник? Това е
по-добре. Сега ще извика бармана и ще му каже, че трябва
спешно да избие един часовник.
Не можеш ли просто да провериш скапания час?
Разбира се, че може. Тогава защо не го прави? Не е взел
решение. След като вземе решение, мозъчните центрове
ще пратят електрически импулс до нервните окончания в
ръката му. Май така работи. Тя ще се вдигне, ще бръкне
в джоба му и ще извади телефона. След това мозъкът ще
прати друг електрически импулс до очните му ябълки,
РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.)
Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Ани Бурова,
Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Емануил А. Видински
Малина Томова
Печат: „Нюзпринт“
които ще погледнат светналия екран.
Мозъкът няма да си даде сметка, че
ретините му ще бъдат изпържени от
светлината. И те ще му пратят сигнал
за болка. Ще му отнеме известно време да
реагира, за да прати друг импулс, с който
да ги завърти към тъмното. След малко
ще прати трети импулс, за да ги завърти
обратно към телефона, с надеждата, че са
посвикнали малко. И тогава те най-сетне
ще му върнат чакания отговор. 02:27. Или
03:53. Или 06:11. Или други четири цифри,
към момента неизвестни.
А може би, докато не е проверил
часа, няма час. Не съществува. По-
точно едновременно съществува и не
съществува. Часът на Шрьодингер. Лесно
е да си помисли за това име. Шрьодингер.
Трудността е при изговарянето му. Ако
сега понечи да го каже, трудността
ще нахлуе в мазето и ще се стовари на
масата му. Но откъде? Надали през
вратата. Трудностите никога не влизат
през вратите. Но откъде тогава? През
прозореца? Нали няма прозорец? Или пък
може тя да избие някой прозорец, ако я
повика? На ръба е да се опита да произнесе
името. За да види дали стената няма
внезапно да се взриви.
Кирил Прашков. „Формулата за затвор... (по Йосиф Бродски)“, 2020. Текст, бодлива
Впрочем трудностите никога не ти тел, ок. 125 х 125 см
казват, че са трудности. Ползват други
имена, за да те заблудят. Разбираш, че си като прочете съобщението, видя, че е изтощена. И си
заблуден, когато няма път назад. След като си минал под помисли – телефонът скоро ще се изключи. После го прибра
венчило и тъй нататък. Някоя вечер изведнъж те удря, че в джоба си с намерението да си тръгне скоро. Това беше
си прекарал последните години с една трудност. отдавна. Още докато телефонът беше включен. Още
Няма да се занимавам повече с теб. Ако искаш, проверявай докато съществуваше време и той беше част от него.
часа, ако не искаш, недей. Не ме вълнува. Все пак ти бързаш. А сега е сам. Отново. Само че по-сам от преди. Защото
Бързаше. Преди да потънеш в това спиртосано море. сега не е част от нищо. Времето все пак създава усещане
за комфорт. За това, че поне нещо минава. И ти можеш
Ето. Думи, които само една трудност би ползвала. Но те да го следиш. Можеш да следиш как минава времето. Как
не са извън него. Точно обратното. В него са. В главата му. едни цифри се сменят. Макар и бавно. Усещаш, че нощта
Но това какво означава? Може би, че трудността е самият минава. Ако нямаше часовници, може би не би минала.
той? Толкова тъмно става понякога, че засмуква времето. И
Това не може да е така. Няма логика. И за да си го докаже, остават само часовниците. Да маркират нещо, което го
понечва да извади телефона. Машинката се е омотала в няма. Копие без оригинал. Май. Не помни как продължаваше.
джоба му. Сигурно е заспала там. И сега ще я събуди само За да дават знаци на нощта да си ходи. Че сама никога няма
за да разбере колко е часът. Животът е несправедлив, да се сети. Като гостите. Веднъж опита. Имаше някакви
машинке. Това трябва да го знаят и машинките. хора в къщата му. И той си легна. Мислеше, че сами ще си
Телефонът се хлъзва от пръстите му. Калъп черен сапун. тръгнат. Не заключвайте, каза. Няма нужда, каза. Май не
Може би е решил, че на пода ще му е по-удобно. Да поспи. Не го чуха. И си легна. Когато стана на сутринта, още бяха
може да знае какво си мислят телефоните. Ако си мислят там. За момент си помисли, че ще останат да живеят с
нещо. Мозъкът отказва да изпрати втори импулс до него. Завинаги. Или поне докато умре. Когато го видяха,
ръката му. И затова само го гледа. Телефонът не се връща изведнъж започнаха да се извиняват. Не били разбрали. Кое
обратно. Може би не му е било писано да разбере часа. Може време било станало. И се изнизаха.
би трябва да се чуди в продължение на цяла нощ. Сигурно Разбира се, би могъл да попита някого. Да попита
и книга може да се напише за това. Един човек, който се колко е часът. Но изричането на тия думи надхвърля
чуди колко е часът. Би ли могъл да се чуди колко е часът в възможностите му в момента.
продължение на цяла книга? Сигурно би. Защо да не би. А Би могъл да пълзи до вратата. Но не помни къде е вратата.
всъщност би ли трябвало да се чуди в продължение на цяла
А със сигурност не я вижда в момента. Би могъл да я
книга? Но това е морален въпрос. Не естетически. А защо намери, ако се изправи. Тялото му само ще си спомни пътя.
да не е естетически? Цяла книга от въпроси и отговори,
Той просто трябва да го следва. Но за целта трябва да
които не водят наникъде. Би могла да стане шедьовър. Или се изправи. Уви. Неизпълнимо. Ще лежи тук докато не
пълен боклук. Или просто никой да не я прочете. Което не
изтрезнее. Ако не бъде стъпкан от подивялото множество.
отменя някое от предишните две. В крайна сметка зависи Добре че няма множество. Има няколко човека. Скрити в
от автора. Няма да е той. Със сигурност няма да е той. Но тъмното. Може би има. Не знае.
кой автор би седнал да пише книга за него? Не знае. И май не
би искал да знае. Би значело, че съществува човек с по-жалък Тъмнината го обгръща. Отново. За пореден път. Или
живот от неговия. А той не би искал да познава такива последен.
хора. Впрочем, ако той четеше такава книга, сигурно вече Внезапно се издига. Усеща, че се издига. От двете му страни
да е отгърнал на някоя от по-нататъшните страници, за – ангели. Не вижда лица. Няма лица. Усеща хватката им под
да провери дали продължава в същия дух. И би преценил въз мишниците си. Пред него лумва светлина. Благодаря ви,
основа на изречението, на което попадне. казва. Или си мисли, че казва. Устата му не работи както
Мисълта за часа вече не се появява. Напусна го. Сега е сам. преди. Както би трябвало да работи. Защото няма уста,
Ако не броим другите, за чието присъствие смътно се досеща се. Всичко остава зад гърба му. Усеща, че оставя
досеща. Но те са около него. Не в него. В себе си той е сам. всичко зад гърба си. И се понася напред. Към светлината.
Поне там. Трябва да поспи. Приключи. Най-сетне приключи. Опитва се да издаде звук.
Няма нужда от звук. Той знае, че знаят. Той знае, че го
Точно преди да го направи, в главата му изгрява друга мисъл. разбират. Благодаря ви, мисли си усилено. Светлината се
Нощта крие в свойта утроба легло. Не цитира правилно. Не приближава. Докато вече е толкова близо, че може да я
му е до цитата. А до леглото. Скрито дълбоко сред мрак и докосне. И ангелите го пускат. И той полита сам. Напред.
мъгла. Без да разбере, мозъкът му праща своите токове до
Към опрощението. Знае, че е там. Че го очаква. Затваря
които крайници може. И го изправя. И залита. И пада. очи. По-точно спомена си за очи. Затваря спомена си за очи.
Трябваше да се очаква, мисли си той, забил лице в пода. В Вече няма очи.
лицето му – бетон. В устата му – цигарена пепел. Лежи
Свърши, мисли си. Най-сетне свърши.
там. Спрялото време сигурно продължава да тече. Не би
направило изключение за него. До главата му – телефонът. А от светлината се разнася глас. Изпълва целия свят. Или
Бавно я завърта. Приплъзва ръката си до него. Натиска каквото е останало от него. А може би е мисъл.
копчето. Екранът не светва. Нямаш работа тук.
Изтощена батерия. Разбира се, че е изтощена. Малко след А къде?
Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108
Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF
„Юробанк България“ АД
Издава Фондация „Литературен вестник“
http://litvestnik.wordpress.com;
www.bsph.org/litvestnik
ISSN 1310 – 9561 ВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова