„Две хубави очи“, Пейо Яворов

1.Творческа история на творбата:

Творбата е вдъхновена от Мина Тодорова, с която Яворов се
запознава на Благовещение през 1906г. Четири години по-късно той ще
напише в дневника си: „То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз
в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през
май, покрито с цветя, подобно на лилия, от която не е по-бял снега, по-
висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите
ми и опияняваше душата ми“
В книжка 6 – 7 на списание „Мисъл“Яворов публикува поетическия
цикъл „Дневник“. В него под №8 е включено стихотворението „Две хубави
очи“. Под №9 и №10 са други две стихотворения: „Вълшебница“ и „Ела!“
Поетът изпраща книжката до Мина Тодорова, която по това време е в
родния си град Елена. Съпругата на Петко Тодоров си спомня: „Мина ги
чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя
го е вдъхновила да напише хубавите стихове. Какво по-естествено за едно
16-годишно девойче, което току-що се пробужда за любов“.
През 1910г.в Париж след смъртта на Мина Яворов пише в своя
„Философско-поетичен дневник“: „Когато я гледах – аз гледах само
нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце. Когато
затворех очи, аз чувствах само ръце в ръцете си, които трепереха с трепета
на всички радости.
И нищо повече.
И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка
ръка аз бях турил един пръстен“.
2. Композиция и художествена структура – стихотворението е едно от
най-високите постижения на българската интимна лирика. То е съвършен
образец за музикално, графическо и смислово оформяне на текста,
истинска емблема на любовната лирика не само в рамките на нашата
художествена словесност.
Състои се от 18 стиха, които са разделени на две композиционни
части. Всяка от тях съдържа по 9 стиха. Стихотворението е много кратко и
има кръгова, почти огледално симетрична композиция, наричана „форма
на рак“заради повторението в обратен ред. Първите девет стиха са
повторени отзад напред, като последният в творбата почти буквално
възпроизвежда първия. Изнесените вляво стихове придават на текста
графическата форма на птица в полет. Известно е, че едно от символните
изображения на душата е птицата.
 Използваният анжамбман изразява драматизма в изживяванията на
лирическия говорител. В сложна опозиция и в смислова обвързаност са
ангелското и демоничното, доброто и злото, вярата и съмнението,
божествено чистото и плътски греховното.
Многобройните повторения на отделни думи и цели стихове
пораждат мелодиката на текста. Друга съществена характеристика е
различното пунктуационно оформяне на едни и същи стихове : „Не искат и
не обещават те“в първата част и „Не искат и не обещават те!“ във втората
композиционна част.
3. Светогледни идеи и ценности – стихотворението „Две хубави
очи“ не е само изповед на раздвоената душа на поета, а е изповед
пред душата на дете – знак на доброто и невинността. Творбата е
максимално лишена от конкретност, а образът на любимата е
одухотворен и обезтелесен. Той метонимично е откроен още в
заглавието чрез очите. От тях струят лъчи и светлина. В културната
традиция се е наложило схващането, че очите са огледало на душата,
знак за нравствена чистота и непорочност. Любимата сякаш обитава
друго пространство далече от земната суета. В нея лирическият
говорител търси проекциите на небесното и серафичното в духа на
ренесансовата поезия. В молитвено преклонение пред божествената
красота на девойката, поетът се любува на нейното неземното
съвършенство. Но постепенно в представянето на любимата се
прокрадва съмнението. Лирическият аз се страхува, че тя също ще се
окаже подвластна на земното („булото на срам и грях / ще хвърлят
утре върху тях/ страсти и неволи“). Изпълнените с драматизъм слова
чертаят мрачното пророчество за непредотвратимото погубване на
възвишеното. Глаголните форми за бъдеще време носят внушение за
обреченост и предопределеност. Тъжни са истините, до които
достига лирическият говорител: духовната чистота е нетрайна,
уязвима и мимолетна;божествената светлина на очите ще помръкне
от хвърленото върху тях було на“ срам и грях“; житейските
увлечения, страсти и желания ще разрушат душевната хармония.
Образът на булото е многозначен. То може да се свърже с тъжния
преход от детското неведение на девойката към познанието на злото.
В българската сватбена традиция булото, което носи младоженката,
символизира непорочността ѝ и е знак за гранична ситуация в нейния
живот – раздялата с моминството и встъпването в брачни отношения.
Тук булото в стихотворението също отбелязва важен, повратен
момент. То ще закрие очите на девойката и може да се възприеме
като своеобразна маска – белег на неискреност, прикритост и фалш.
 Финалните стихове на първата част изразяват тревожното
предчувствие на лирическия говорител, че обожественото от него
дете ще се озове в друго греховно пространство, което ще отнеме
сакралния му ореол.
Втората композиционна част започва с антитеза като
отрицание на изказаното песимистично твърдение, отхвърляне на
съмнението и неверието: „Булото на срам и грях/ – не ще го хвърлят
върху тях/ страсти и неволи“. Противопоставени са два взаимно
изключващи се възгледа, които характеризират светоусещането на
Яворовия човек в един и същ момент. Той едновременно вярва и не
вярва,че духовната красота ще устои на изпитанията. Характерно за
поезията на Яворов са антиномиите – неразрешимите противоречия,
единството на противоположностите. Лирическият говорител е
раздвоен между скептичната нагласа, с която възприема света и дори
любимата, и убедеността, че духовното начало ще остане
недосегаемо за греха. Образът на девойката също е раздвоен между
ангелското излъчване и възможното оскверняване. Апосиопезата в
края на стиха „душата ми се моли“ внушава усещането за
нестихващата вътрешна борба между вярата и съмнението. Нито
една от двете сили – градивната и разрушителната – не побеждава.
Молещият се човек иска любимата да съхрани неопетнен
душевния си свят. Но той е убеден, че с изживяването на това силно
чувство девойката ще изпита страдание и болка и ще загуби
чистотата и хармонията в душата си.
Финалното тристишие отново извежда на преден план ефирния
образ на девойката. Тя е обгърната в тайнствено мълчание.
Иконописният лик на „детето“ е все така безплътен и недостижим.
4. Проблеми и конфликти:
А) проблемът за невъзможната, несподелена любов;
Б) за непреодолимата преграда, която разделя различните светове на
лирическия говорител и неговата любима;
В) единият конфликт е проектиран в бъдещето и се очертава като
предстоящ – между невинността и греха, небесното и земното, сакралното
и профанното, неведението и познанието;
Г) вътрешен конфликт – психологически. Той е в душата на раздвоения
човек.