Никога вече съзависим

Мелъди Бийти

Не е лесно да откриеш щастието в себе си и е невъзможно да го намериш някъде другаде.

АГНЕС РЕПЛАЙЪР
„Златното ковчеже"
Благодаря на Всички, които ми помогнаха
за написването на тази книга,
и най-вече на Бог,
на моята майка, Дейвид, децата ми,
Скот Егълстьн, Шарън Джордж,
Дкоан Маркюсьн
и всички онези сьзависими хора,
които се учеха от мен
и ми позволиха аз да се поуча от тях.
Посвещавам тази книга на себе си.

Предговор към второто издание

В началото на осемдесетте години, когато у мен се зароди идеята за книга за съзависимостта и
когато отчаяно се борех да се справя със собствената си болка, аз си дадох дума, че ако някога
успея да осмисля онова, което се случи с мен, и онова, което трябва да направя, за да облекча
положението си, наистина ще напиша книга по въпроса. Реших, че това ще бъде неосъждаща и
неспециализирана книга, излъчваща топлота и нежност.
Тя трябваше да бъде изпълнена с доброта, защото именно от това имах нужда самата аз - от
информация и доброта. Нуждаех се от помощ, за да успея да се възстановя от съзависимостта си с
нейните специфични проблеми.
Пет години по-късно започнах да пиша тази книга. Току-що се бях разделила със съпруга си
след десетгодишен брак и в продължение на четири месеца аз и двете ми деца - Никол и Шейн, се
издържахме от социални помощи, докато пишех книгата, която държите в ръцете си.
Понякога се чудех как неспециалист като мен би могъл да създаде подобна книга. В такива
моменти се успокоявах, като си казвах, че трябва спокойно да изразя мислите си, тъй като и без
това едва ли много хора ще прочетат произведението ми. Написването на въведението също ми
www.spiralata.net 1
отне доста време, тъй като се стремях не просто да представя книгата, а да представя и
концепцията за съзависимостта, както и самата дума, на света, който общо взето не беше чувал за
нея.
Сега, след още пет години, ме помолиха да напиша предговор по повод годишнината на
книгата, от която до този момент са продадени над два милиона екземпляра.
„За какво да се говори в него?” - попитах своята приятелка и издателка от „Хейзълдън” Ребека
Поуст.
„Разкажи за промените, които са настъпили - у жените, у хората в нашата страна, у теб самата,
след като написа тази книга” - предложи ми тя.
„Да-а-а - замислих се аз. - Какви промени всъщност станаха, освен войната в Персийския
залив, краха на комунизма в Съветския съюз и случая „Хил - Томас”.
Включвам телевизора. По една от програмите върви филмът на седмицата (не си спомням как
се казваше). Сюжетът е следният: млада жена се опитва да се справи с алкохолизма си и с
последиците от изнасилването, което е преживяла; майка й, медицинска сестра, се бори самоот-
вержено, за да се освободи от разстроената и паразитна връзка със съпруга си - бащата на
момичето; майката и дъщерята често и без заобикалки разговарят за това, че не трябва да се
спасяват взаимно, тъй като подобни действия не дават желания резултат; в последната сцена от
филма дъщерята свири на китара и пее песен, написана от самата нея, за това, че вече не е жертва.
Отивам в една църква, която не съм посещавала отдавна. В тази студена зимна утрин
неделната проповед е малко необичайна. Пасторът прочувствено споделя, че не желае повече да
ръководи църква, основаваща се на срам, страх, вина и непочтеност. Вместо това, иска да бъде
част от църква, която, както твърди той, е съградена върху равенство, почтеност, човешка близост,
толерантност, върху благотворната сила на Божията любов, пасторът иска да бъде част от църква,
в която би могъл да има свои собствени занимания и проблеми и където хората са в здравословни
и честни взаимоотношения помежду си и с Бога.
Дъщеря ми се прибира след първата си седмица в новото училище. „Мамо, знаеш ли какво
правим в училище? - пита ме тя. - Всеки ден четем откъси от твоята книга „Езикът на
освобождението” в един от часовете и ги обсъждаме. А пък в училището на една приятелка
говорят за проблемите на съзависимостта в часовете за здравна просвета.”
„Никога вече съзависим” с рисунка на разкъсани белезници на корицата води класацията на
бестселърите във Франция.
Излиза, че някои неща наистина са се променили. Аз написах още четири книги, обиколих
света, разведох се (но не се омъжих отново) и върнах на Министерството на социалните грижи
средствата, които ми беше отпуснало като финансова помощ.
Сега още по-въодушевено поддържам идеята за изключителната важност да се излекуваш от
съзависимост. И въобще сега съм по-въодушевена. Благодарение на пътя, който извървях, станах
по-спонтанна, приех напълно женствеността си и научих много нови неща - за границите,
гъвкавостта и как да използвам собствените си сили. А също и за любовта. Уча се да уважавам
мъжете. Взаимоотношенията ми с хората станаха по-пълноценни. Някои от тях се промениха.
Най-значителната промяна в живота ми е загубата на моя син Шейн. Както може би сте чули
или прочели, през февруари 1991 г., три дни след дванадесетия му рожден ден, миличкият ми
Шейн, който заемаше такава голяма част от живота и работата ми, загина при злополука със ски в
Алпите.
Научавам много неща за смъртта и живота.
Израснах и се промених. Забелязвам, че приятелите ми също израстват и се променят. Много
от вас ми писаха за собствената си промяна и израстване.
Все още полагам усилия да изживявам пълноценно чувствата си, да повярвам в процеса, през
който преминавам, в моя собствен път и в моята Висша сила. Понякога все още изпитвам страх.
Понякога забравям и се опитвам да контролирам всичко. Ако не си дам сметка навреме, се случва
да ме обземат натрапчиви мисли.
И въпреки че вече от години книгата ми е сред бестселърите, най-честият въпрос, който
журналистите и много други хора все още ми задават, е: „И все пак, какво точно означава
съзависимост?”
Други неща пък не са се променили, или поне не много. Аз все още отказвам да приема себе си
www.spiralata.net 2
за специалист и да бъда смятана за „гуру”. Все още обаче имам желание да споделям с вас това,
което виждам и в което вярвам.
Въпреки че някои неща изглеждат така, сякаш не са се променили, всъщност всичко
непрекъснато се променя. Съзнанието ни - и като личности, и като общество - се е издигнало на
по-високо ниво. Започваме да осъзнаваме, че жените имат душа, а мъжете - чувства.
А пък аз навлизам все по-дълбоко в собствения си оздравителен процес - толкова дълбоко,
колкото дори не съм и възнамерявала.
Нямам представа доколко книгите ми са допринесли за това издигане на съзнанието ни и
доколко то пък е оказало влияние върху книгите ми. Но съм благодарна, че имам възможност да
бъда част от всичко, което се случва.
За мен е чест да бъда участник в едно движение, вдъхновявано от хора като Ан Уилсън Шеф,
Джон Брадшоу, Патрик Карнс, Ърни Аарсън и водено от хора като вас, моите читатели -
истинските герои, които тихо и целенасочено работят върху собствения си оздравителен процес и
най-вече, чрез личния си пример, предават посланието и на останалите.
В пътуванията си из страната се запознах лично с много от вас, от други получих писма.
Благодаря ви за любовта, подкрепата и състраданието, които проявявахте през всичките тези
години и най-вече през тежките и сурови месеци на 1991 г. след смъртта на Шейн.
Мнозина от вас ми писаха, за да ми кажат колко много съм им помогнала. Вие също много ми
помогнахте и ме развълнувахте.
Наскоро получих писмо от една жена, която ми съобщаваше, че е прочела всичките ми книги и
от години се възстановява от своята съзависимост. „Искам обаче да науча още - твърди тя. - Искам
да навляза по-дълбоко в проблемите на съзависимостта си. Моля ви, напишете повече по въпроса.”
Може би не е необходимо да навлизаме по-дълбоко в проблемите на съзависимостта си. Бихме
могли, вместо това, да се впуснем в собствения си живот. Бихме могли да запомним и да
използваме всичко онова, което сме научили за пристрастяването, съзависимостта и
злоупотребата. Би трябвало да се посветим изцяло на любовта си към Бога, себе си и другите, като
проявяваме състрадание и спазваме определени граници. Би трябвало да се отдадем изцяло на
вярата си в Бога, самите себе си и собствения си процес.
Това ще означава, че сме готови за следващата стъпка. Пристигнали сме навреме и на нужното
място. Може да ни се има доверие, а и ние можем да имаме доверие в Бога. Все още сме в
състояние да оставяме нещата сами на себе си и да изпитваме благодарност. Така че - горе главите
и отворете сърцата си. И да видим какво следва.
МЕЛЪДИ БИЙТИ

Въведение
За първи път се запознах с хора, страдащи от съзависимост, в началото на шестдесетте години.
По това време онези, които бяха тормозени от поведението на други хора, все още не се наричаха
сьзависими, а пристрастените към алкохол и наркотици не бяха определяни като зависими от
химични вещества. Въпреки че не знаех какво означава съзависими хора, аз знаех кои са те.
Самата аз бях алкохоличка и пристрастена към различни вещества, съсипвах живота си и
допринасях за появата на други съзависими около себе си.
Съзависимите бяха нещо като необходимо зло. Те бяха враждебни, контролиращи,
манипулиращи, уклончиви, и ми създаваха чувство за вина. С тях се общуваше трудно,
противопоставяха се на почти всичко и понякога ужасно ги мразех, тъй като бяха постоянна
пречка пред непреодолимото ми желание да се надрусам. Те крещяха, криеха ми хапчетата, цупеха
се, изливаха ми пиенето в мивката, опитваха се да ми пречат да си набавям дрога, искаха да знаят
защо им причинявам това и какво не ми е наред. Те обаче винаги бяха наблизо, готови да ме
спасят от бедите, които сама си навличах. Съзависимите хора около мен не ме разбираха и
неразбирането ни бе взаимно - аз не можех да разбера нито себе си, нито тях.
Първата ми професионална среща със съзависими личности беше доста по-късно - през 1976
година. По това време в Минесота наркоманите и алкохолиците вече се наричаха зависими от
химични вещества, семействата и приятелите им - значими други, а аз бях възстановяващ се
наркоман и алкохолик. Тогава работех като консултант в областта на зависимостите от химични
вещества - онази широка мрежа от институции, програми и организации, подпомагащи
www.spiralata.net 3
възстановяването на хората със зависимост. Тъй като съм жена, а повечето значими други по това
време бяха жени, и тъй като бях най-отскоро в службата, а и понеже никой от колегите ми не
искаше да се занимава с това, шефът ми във възстановителния център в Минеаполис ме натовари
със задачата да организирам поддържащи групи за съпругите на пациентите от програмата.
Не бях подготвена за подобна задача. Все още смятах съзависимите за враждебни,
контролиращи, манипулиращи, уклончиви, създаващи чувство за вина, трудни за общуване и т.н.
В моята група имаше хора, които се чувстваха отговорни за целия свят, но отказваха да поемат
отговорност за собствения си живот.
Срещах се с хора, които постоянно даваха на другите, но не знаеха как да получават. Имаше
личности, които се раздаваха до такава степен, че накрая се чувстваха гневни, изтощени и
опустошени. В крайна сметка някои просто се предаваха. Дори си спомням за една жена, която се
беше жертвала и бе страдала толкова много, че почина „от старост” и естествени причини на
тридесет и три години. Тя имаше пет деца и съпруг алкохолик, който бе влязъл в затвора за трети
път.
Работех с жени, които се бяха специализирали да полагат грижи за всички наоколо, но не
вярваха, че са в състояние да се погрижат за самите себе си.
Срещах се с жалки останки от хора, които се лутаха безцелно, залавяйки се ту с една, ту с
друга дейност. Запознах се с угодници, мъченици, стоици, тирани, и с хора, които просто
задушават околните или пък отчаяно се вкопчват в тях, търсейки опора. Видях „хора с изпити
лица, излъчващи страдание”, ако използваме израза на X. Саклър от пиесата му „Голямата бяла
надежда”.
Повечето съзависими са завладени от мисълта за други хора. Изключително подробно и
педантично те биха могли да ви изрецитират дълъг списък с различни постъпки и простъпки на
зависимите. Биха могли да ви кажат какво той или тя са си помислили, почувствали, направили
или казали, както и какво не са си помислили, почувствали, направили или казали. Съзависимите
знаят точно какво алкохоликът или наркоманът трябва и какво не трябва да прави. И много се
чудят защо той или тя постъпват или не постъпват по определен начин.
Същите тези хора, които проявяват такава прозорливост по отношение на околните, не са в
състояние да погледнат сами себе си. Те не знаят какво чувстват, не са сигурни какво точно мислят
и нямат идея какво биха могли да направят (ако въобще може да се направи нещо), за да решат
проблемите си. При положение, разбира се, че имат някакви други проблеми, освен съжителството
си с алкохолик.
Групата на съзависимите, с които работех, беше изключително трудна. Те непрекъснато се
жалваха и оплакваха, опитваха се да контролират всички и всичко, с изключение на себе си. А и
освен няколко скромни пионери в семейната терапия, повечето от консултантите (включително и
аз самата) не знаеха как биха могли да им помогнат. В областта на зависимостите от химични
вещества се работеше усилено, но вниманието бе съсредоточено върху оказването на помощ на
самите пристрастени. Литературата и обучението по семейна терапия бяха съвсем оскъдни. От
какво се нуждаеха съзависимите? Какво искаха? Дали не бяха просто допълнение към съответния
алкохолик, посещаващ възстановителния център? Защо не можеха да ни съдействат, а вместо това
вечно създаваха проблеми? Алкохоликът имаше извинение за ненормалното си поведение - той
често бе пиян. Тези значими други обаче, нямаха извинение, тъй като бяха трезви в буквалния
смисъл на думата.
Не след дълго започнах да се съгласявам с две популярни схващания. Тези откачени
съзависими (значими други) всъщност са по-болни от самите алкохолици. И в този смисъл никак
не е чудно, че алкохоликът пие - кой ли не би го правил, ако си има такава смахната половинка?
По това време бях успяла да остана трезва за известен период. Започвах да разбирам себе си,
но не разбирах съзависимостта. Опитвах се, но просто не бях в състояние да проумея за какво
става въпрос, докато след години не се заплетох до такава степен в съжителството си с алко -
холици, че просто престанах да живея собствения си живот. Престанах да мисля. Престанах да
изпитвам положителни емоции и бях изпълнена с ярост, горчивина, омраза, страх, депресия,
отчаяние и вина. Често ми се приискваше да сложа край на живота си. Бях като изцедена. През по-
голямата част от времето се тревожех за разни хора и се опитвах да измисля как бих могла да ги
контролирам. Не можех да отказвам (освен когато ставаше въпрос за забавления), дори и животът
www.spiralata.net 4
ми да зависеше от това, което си беше точно така. Взаимоотношенията ми с приятелите и
членовете на семейството бяха абсолютна бъркотия. Чувствах се ужасно измъчена. Бях изгубила
самата себе си и не знаех как бе станало това. Не разбирах какво се беше случило. Струваше ми се,
че полудявам. И размахвайки пръст срещу околните, аз смятах, че това бе станало по тяхна вина.
За съжаление никой, освен мен самата, не знаеше колко зле се чувствам. Пазех проблемите си
в тайна. За разлика от алкохолиците и останалите хора с проблеми около мен, аз не се щурах
насам-натам, забърквайки ужасни каши и очаквайки някой друг да ги оправя след мен. Всъщност,
в сравнение с алкохолиците, изглеждах доста добре - бях толкова отговорна и толкова сигурна
опора. Понякога самата аз се чудех дали наистина имам някакъв проблем. Знаех, че се чувствам
ужасно, но не разбирах защо нещата в живота ми не вървят.
След като бях потънала в отчаяние за известен период, започнах да осъзнавам какъв е
проблемът. Като повечето хора, които съдят прекалено сурово другите, твърде дълго и твърде
болезнено бях споделяла гледната точка на тези, които осъждах. Сега вече разбирах откачените
съзависими, тъй като се бях превърнала в една от тях.
Бавно и постепенно започнах да се измъквам от черната дупка, в която бях попаднала. Заедно с
това, у мен се появи жив интерес към проблемите на съзависимостта. Любопитството ми на
консултант (макар усилията ми вече да не бяха съсредоточени единствено в тази област, аз все
още се смятах за такъв) и писател бе възбудено. Като „истински, неспасяем съзависим” (както
казваше един от членовете на „Ал-Анон”), който се нуждае от помощ, бях лично заинтересована
от тези проблеми. Какво се случва с хора като мен? Как става така? Защо? И най-важното - какво
трябва да направи съзависимият, за да се почувства по-добре, а и за да задържи този успех?
Разговарях с много консултанти, терапевти и съзависими. Изчетох малкото достъпни книги по
въпроса и различни свързани с него теми. Препрочетох основната литература в тази област -
книгите за терапия, издържали проверката на времето, в търсене на идеи, които бих могла да
използвам. Посещавах събирания на „Ал-Анон” - група за самопомощ, работеща по дванадесетте
стъпки на „Анонимни алкохолици”, приспособени обаче към нуждите на хората, попаднали под
влиянието на нечий чужд алкохолен проблем.
В крайна сметка открих онова, което търсех. Започнах да виждам, да разбирам и да се
променям. Нещата в живота ми потръгнаха. Не след дълго вече водех нова група за съзависими в
друг възстановителен център в Минеаполис. Този път обаче имах някаква представа за какво става
въпрос.
Както и преди, аз все още възприемах съзависимите като враждебни, контролиращи,
манипулиращи, уклончиви и т.н. Все още забелязвах всичките им странни личностни отклонения,
но сега вече виждах по-надълбоко.
Пред мен стояха враждебно настроени хора, които толкова често бяха изпитвали болка, че
враждебността им бе тяхната единствена защита срещу възможността да бъдат наранени отново.
Никак не се учудвах, че са толкова ядосани, тъй като всеки, допуснал да постъпят с него така,
както бяха постъпвали с тях, също би бил страшно ядосан.
Те се опитваха да упражняват контрол, тъй като всичко около и в самите тях бе извън контрол.
Бентът на техния живот и на живота на хората около тях заплашваше всеки момент да се скъса с
ужасни последствия за всички. На всичкото отгоре, изглежда никой, освен тях, не забелязваше и
не се интересуваше от това, което става.
Видях хора, които се опитваха да манипулират околните, тъй като се оказваше, че това сякаш е
единственият начин да се свърши нещо. Работех с хора, които говореха със заобикалки, тъй като
системата, в която живееха, изглежда не бе в състояние да приеме искреността.
Работех с хора, които смятаха, че полудяват, тъй като бяха вярвали в толкова много лъжи, че
не можеха да се ориентират в действителността. Видях хора, които бяха така погълнати от
проблемите на другите, че нямаха време да открият и да се справят със собствените си
неприятности. Те бяха толкова всеотдайно и често пъти разрушително загрижени за някой друг, че
забравяха да се погрижат за себе си. Съзависимите се чувстват отговорни за толкова много неща,
тъй като хората около тях са ужасно безотговорни - те просто обират луфта.
Видях наранени и объркани хора, които се нуждаеха от утеха, разбиране и информация.
Срещах хора, превърнали се в жертва на алкохолизма, въпреки че те самите не пиеха. Видях
жертви, които отчаяно се бореха да придобият някаква власт над своите мъчители. Те се учеха от
www.spiralata.net 5
мен, а аз се учех от тях.
След известно време възгледите ми за съзависимостта започнаха да се променят. Осъзнах, че
съзависимите не са по-ненормални или по-болни от алкохолиците. Те обаче са също толкова, ако
не и по-наранени. Не са стигали до ръба на агонията, но са изтърпели болката без обезболяващия
ефект на алкохола, на някакъв друг наркотик, или пък на някое от специфичните състояния,
достигани от хората с компулсивни разстройства. (Компулсия - трудно контролируем импулс,
стремеж, нагон да се прави нещо. В съчетание с натрапливостта, компулсията е същностна част от
пристрастяването.) А болката от това да обичаш човек, забъркал се в сериозни неприятности,
може да бъде наистина ужасна.
„Чувствата на партньора, който е пристрастен към някакво вещество, са силно притъпени, а
болката на незлоупотребяващия е двойно по-силна, облекчавана единствено от гнева и спорадични
фантазии” - твърди Джанет Джеринджър Уойтиц в статия, публикувана в книгата
„Съзависимостта - една новопоявила се тема”.
Съзависимите са трезви в буквалния смисъл на думата, тъй като са преминали трезви през
всичко онова, което е трябвало да преживеят.
Не е чудно, че съзависимите са толкова откачени - та кой не би бил, ако живееше с хората, с
които живеят те?
За страдащите от съзависимост никак не е лесно да получат информацията и практическата
помощ, от която се нуждаят и която заслужават. Трудно е да убедиш един алкохолик (или човек с
някакъв друг проблем) да потърси помощ. Още по-трудно е да убедиш един съзависим - човек,
който изглежда сравнително нормален, но не се чувства така - че има проблем.
Съзависимите преживяват своите страдания в сянката на болния си близък. Дори и когато се
възстановяват, това отново остава някак на по-заден план. Доскоро повечето консултанти (каквато
съм и аз) не бяха наясно какво могат да направят, за да помогнат на такива хора. Понякога те бяха
обвинявани, понякога бяха пренебрегвани, а понякога от тях се очакваше да се оправят просто
така - като по чудо (една остаряла нагласа, която не върши работа при алкохолиците и е също
толкова безполезна при съзависимостта). Рядко се случваше някой да се отнася към съзависимите
като към личности, които се нуждаят от помощ, за да решат проблемите си. Още по-рядко им се
предлагаше индивидуална програма за възстановяване, пригодена специално за техните проблеми
и тяхната болка. А самата същност на алкохолизма и останалите компулсивни разстройства е
такава, че превръщат в жертва всеки засегнат от болестта, така че от помощ се нуждаят дори и
онези, които не пият, не вземат наркотици, не играят комар, не преяждат и преодоляват
компулсията.
Ето защо написах тази книга. Тя се появи в резултат на изследванията, които провеждах, на
личния и професионалния ми опит и на огромния ми интерес към тези проблеми. Книгата изразява
едно лично, на места предубедено мнение.
Аз не съм експерт и това не е специализирана книга, предназначена за експерти. Независимо
дали човекът, под чието влияние сте си позволили да попаднете, е алкохолик, комарджия,
работохолик, престъпник, човек с хранително или сексуално разстройство, бунтуващ се юноша,
невротичен родител, друг съзависим или някаква комбинация от изброените неща, тази книга е за
вас - съзависимия.
В нея не става въпрос за това как да помогнете на алкохолика или на човека с някакъв подобен
проблем, макар че ако вие се чувствате добре, вероятността той или тя да се възстанови също се
увеличава. По проблема за това как да се помага на алкохолика са написани множество добри
книги. В тази обаче се говори за вашата най-важна и вероятно най-често пренебрегвана
отговорност - да се грижите за себе си. В нея става въпрос за това какво да направите, за да се
почувствате по-добре.
Опитала съм се да подбера някои от най-добрите и полезни идеи, свързани със съзависимостта.
Включила съм цитати от хора, които смятам за специалисти по въпроса, за да представя тяхната
гледна точка. Разказала съм и различни случаи от практиката, за да покажа как хората са се
справяли с конкретни проблеми. Макар поради дискретност да съм променила имената и някои
детайли, всички истории са действителни и участниците в тях не са събирателни образи. От гледна
точка на достоверността на информацията съм включила и библиография, като целта ми е и да
предложа допълнителна литература по темата, както и да посоча източниците, които съм
www.spiralata.net 6
използвала. Повечето неща обаче съм научила от всички онези хора, с които съм общувала, и от
техните доста сходни размисли по темата. Много от идеите пък са тръгнали отнякъде и са се
разпространявали из общността, докато източниците им постепенно са се размили. Опитала съм се
да посочвам съвестно авторите на отделните идеи, но в тази област позоваването не винаги е
възможно.
Макар това да е практическа книга, чиято цел е да ви даде идеи как бихте могли да си
помогнете сами, не трябва да забравяте, че не държите в ръцете си готварска книга с рецепти за
психично здраве. Всеки човек и всяка ситуация са уникални. Постарайте се да приспособите
идеите към своя собствен оздравителен процес. За тази цел може да се наложи да потърсите
професионална помощ, да посещавате групи за самопомощ като „Ал-Анон” и да разчитате на
съдействието на една по-висша сила.
Моят приятел Скот Егълстън, специалист в областта на психичното здраве, ми разказа една
притча, която използва в терапевтичната си работа. Той я е чул от някого, който пък я бил чул от
някой друг. Историята е следната: Имало едно време една жена, която отишла да живее в някаква
пещера високо в планината. Там щяла да се обучава при един гуру. Според думите й, тя искала да
научи всичко, което може да се научи. Гуруто й дал купища книги и я оставил сама, за да ги
изучава. Всяка сутрин я посещавал, за да провери напредъка й. В ръката си държал яка дървена
тояга. Всеки път й задавал един и същ въпрос: „Научи ли всичко, което може да се научи?” Всеки
път получавал един и същ отговор: „Не, не съм.” Тогава гуруто вдигал тоягата и удрял жената по
главата.
Този сценарий се повтарял месеци наред. Една сутрин гуруто влязъл в пещерата, задал същия
въпрос и когато чул същия отговор, вдигнал тоягата, за да удари жената. Този път обаче, тя
сграбчила сопата във въздуха и не му позволила да я цапардоса.
Изпитвайки едновременно облекчение от факта, че е предотвратила обичайния удар, но и
страх от наказание то, което може да последва, тя вдигнала поглед към учителя. За нейна изненада
на лицето му се появила усмивка:
- Поздравявам те - казал той, - вече си готова. Сега знаеш всичко, от което имаш нужда.
- Как така? - зачудила се жената.
- Ти разбра, че никога няма да научиш всичко, което може да се научи. Освен това научи как
можеш да спреш болката.
Именно за това става въпрос в тази книга - как да спрете болката и как да поемете контрола
над собствения си живот.
Много хора са се научили да правят това. Вие също можете.

1
ЧАСТ
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СЪЗАВИСИМОСТТА
И КОЙ СТРАДА ОТ НЕЯ

П Ъ Р В А ГЛАВА
Историята на Джесика
Срещнах го в един прекрасен слънчев ден и всичко се обърна с главата надолу.
ДЖОРДЖИНА, омъжена за алкохолик
Това е историята на Джесика. Нека тя сама ви я разкаже.
Седях в кухнята, пиех кафе и си мислех колко много работа имам. Да измия чиниите. Да
избърша праха. Да изпера. Ужасно много неща, а аз не можех да се насиля да започна. Беше ми
трудно дори да мисля за тях, да не говорим пък да го свърша. Такъв е и целият ми живот,
разсъждавах си аз.
Обзе ме познатото чувство на умора. Тръгнах към спалнята. Преди следобедната дрямка беше
лукс за мен, но сега се бе превърнала в необходимост. В момента можех само да спя. Къде ли се
беше изпарила мотивацията ми? Преди имах енергия в излишък. Сега трябваше да полагам усилия
дори за да се среша и да се гримирам - ето защо често не си давах труда да го правя.
Легнах на леглото и потънах в дълбок сън. Събудих се с някакво болезнено чувство и
www.spiralata.net 7
мъчителни мисли в главата. Това също ми беше познато. Не знаех кое ме наранява по вече: острата
болка от мисълта, че бракът ми е приключил - любовта е изчезнала, погребана под лъжите, пиене-
то, разочарованията и финансовите проблеми; горчивият гняв, който изпитвах към своя съпруг -
човекът, който стоеше зад всичко; отчаянието, което ме бе обзело, тъй като Бог, в когото преди
вярвах, ме беше предал и бе позволил това да се случи; или пък смесицата от страх, безпомощност
и безнадеждност, която се вплиташе сред тези чувства.
Проклет да е, помислих си аз. Защо му трябваше да пие? Защо не спря по-рано? Защо ме
лъжеше? Защо не ме обичаше така, както го обичах аз? Защо не спря да пие и не престана да ме
лъже преди години - когато все още ми пукаше? Не възнамерявах да се омъжа за алкохолик. Баща
ми беше такъв. Тъкмо затова много внимавах, когато си избирах съпруг. Страхотен избор. Още по
време на медения ни месец стана ясно, че Франк има проблеми с пиенето - един следобед излезе от
апартамента на хотела и се прибра чак в шест и половина сутринта. Защо не си дадох сметка още
тогава? Като отправях поглед назад, виждах, че всичко е било ясно още преди много време. Колко
съм била глупава: „О, не. Той не е алкохолик. Не и той.” Постоянно го защитавах. Вярвах на
лъжите му. Вярвах на моите собствени лъжи. Защо просто не го напуснах, защо не се разведох?
Вероятно заради вината, страха, липсата на инициатива и нерешителността ми. А освен това,
няколко пъти съм го напускала. Тогава обаче изпадах в депресия, постоянно мислех за него и се
притеснявах за пари. Проклета да съм и аз.
Погледнах часовника. Три без петнадесет. Скоро децата ще се върнат от училище. След това
ще се прибере той и ще очаква вечерята да е приготвена. Днес не свърших никаква домакинска
работа. Никога не успявах да свърша каквото и да било. И за това е виновен той. ТОЙ Е
ВИНОВЕН!
Изведнъж превключих на друга емоционална вълна. Дали мъжът ми наистина беше на работа?
Може би е завел някоя жена на обяд. Може би си има любовница. Дали пък не си е тръгнал по-
рано, за да отиде да пие? А може да е на работа и да забърква някаква каша там. Интересно, колко
ли време ще се задържи на тази работа? Седмица? Месец? След това ще напусне или ще го
уволнят - както става обикновено.
Телефонът иззвъня и прекъсна тревогите ми. Обаждаше се съседката, с която бяхме приятелки.
Заговорихме се и аз й разказах как съм прекарала деня.
- Утре отивам в „Ал-Анон” - каза тя. - Искаш ли да дойдеш?
Бях чувала за „Ал-Анон”. Там се събират хора, женени за пияници. Пред очите ми изплува
гледката на няколко свити „малки женици”, които на тези срещи вдигат шум до Бога по повод
пиенето на мъжете си, след което им прощават и се опитват да измислят различни начини, за да им
помогнат поне малко.
- Ще видя - излъгах аз. - Имам много работа - обясних след това и този път не лъжех.
Бях обзета от гняв и почти пропуснах останалата част от разговора. Естествено, че не исках да
ходя на среща на „Ал-Анон”. Постоянно помагах. Нима всичко, което съм направила за него, не
беше достатъчно? Разгневих се от идеята, че трябва да правя още нещо и да продължавам да
влагам сили в тази бездънна яма от незадоволени нужди, която наричахме брак. Повдигаше ми се
от непосилното бреме да се чувствам отговорна за евентуалния успех или провал на връзката ни.
Това е негов проблем, изругах аз наум. Нека той да си го решава. Мен не ме закачайте и не искайте
да върша още нещо. Оправете го него и аз ще се почувствам по-добре.
Затворих телефона и се замъкнах в кухнята, за да приготвя вечерята. Във всеки случай, не аз
бях човекът, който се нуждае от помощ. Аз не пиех, не взимах наркотици, не ме уволняваха от
работа, не лъжех и не мамех онези, които обичам. Аз поддържах това семейство, и то с цената на
ужасни усилия. Плащах сметките и се справях с домакинството, въпреки оскъдния семеен бюджет.
Бях насреща при всяка извънредна ситуация (а тъй като бях омъжена за алкохолик, подобни
ситуации възникваха непрекъснато), преживявах всички несгоди сама и често се поболявах от
тревоги. Не, реших аз, не аз съм безотговорният човек в това семейство. Напротив, аз се чувствам
отговорна за всеки и за всичко. Аз съм си съвсем наред. Просто трябваше да се стегна и да
продължавам да върша всекидневната си работа. А за тази цел не ми бе нужно да ходя на някакви
си срещи. Щях да се почувствам виновна, ако излезех и оставех къщата неоправена. А Бог ми е
свидетел, че не се нуждаех от допълнително чувство за вина. Утре ще стана и ще се захвана за
работа. Нещата ще се оправят - утре.
www.spiralata.net 8
 Когато децата се прибраха, започнах да им крещя. Нито те, нито аз бяхме изненадани от този
факт. Мъжът ми беше готиният тип, добрият татко. Аз бях лошата. Опитвах се да бъда мила, но
рядко успявах. Гневът ми винаги бе готов да избие на повърхността. Дълго време бях понасяла
прекалено много неща. Нито исках, нито можех да продължавам да проявявам търпимост към как-
вото и да било. Винаги се отбранявах от нещо и се чувствах така, сякаш по някакъв начин се боря
за живота си. Впоследствие научих, че наистина е било така.
Когато мъжът ми се прибра, аз, макар и без особено желание, вече бях приготвила вечерята.
Седнахме да се храним и едва разменяхме по някоя и друга дума.
- Днес имах добър ден - каза Франк.
Какво трябваше да значи това? Аз се зачудих. Какво ли всъщност си правил днес? Беше ли
наистина на работа? Пък и на кого му пука?
- Чудесно - отвърнах.
- А при теб как беше? - попита той.
Как, по дяволите, си мислиш, че беше? Изругах наум. След всичко, което ми причини, как
очакваш да бъде при мен? Пронизах го с поглед, насилих се да се усмихна и казах:
- Прекарах добре, благодаря.
Франк отмести погледа си. Той бе чул по-скоро онова, което премълчах, отколкото това, което
всъщност казах. Ето защо повече не обели нито дума; аз също мълчах. Обикновено бяхме на
крачка от скандала, в който щяхме да си припомняме стари обиди и да си крещим, заплашвайки се
един друг с развод. Преди често си викахме, но вече ни бе омръзнало. Затова сега се карахме
мълчаливо.
Децата прекъснаха нашето враждебно мълчание. Синът ни искаше да отиде да си играе на
площадката, на няколко пресечки от къщата. Аз заявих, че не може да ходи там без мен или баща
си. Той започна да хленчи, че иска да отиде и че ще отиде, и че аз никога не му позволявам да
прави нищо. Изкрещях, че няма да ходи никъде и че това е положението. Той започна да ме моли -
трябвало да отиде, защото всички деца били там. Както обикновено, аз се предадох. Добре, отивай,
но внимавай и се пази - предупредих го. Чувствах се, сякаш съм загубила. Винаги имах чувството,
че губя - и с децата, и с мъжа си. Никой никога не ме слушаше; никой не ме вземаше на сериозно.
Аз самата не се Вземах на сериозно.
След вечеря започнах да мия чиниите, а мъжът ми седна да гледа телевизия. Както обикновено
- аз работя, ти се забавляваш, аз се притеснявам, ти си почиваш. На мен ми пука, на теб - не. Ти се
чувстваш добре, а мен ме боли. Върви по дяволите. На няколко пъти прекосих хола, като нарочно
минавах пред телевизора, за да му преча да гледа, и тайно му хвърлях изпълнени с омраза погледи.
Той не ми обърна внимание. След като това ми дотегна, влязох в хола и с въздишка казах, че
отивам да почистя градината.
Споменах, разбира се, че това е мъжка работа, но вероятно ще трябва да я свърша аз. Той каза,
че ще я почисти по-късно. Аз отвърнах, че това по-късно никога не идва, освен това не мога
повече да чакам, защото градината просто е в ужасно състояние, така че да не си прави труда, и
без това съм свикнала да върша всичко сама, та ще свърша и това. Хубаво, каза той, нямало да си
прави труда. Излетях навън и започнах да вършея бясно из градината.
Бях много изморена и ми се доспа рано. Отношенията ни в леглото бяха също толкова
обтегнати, колкото и извън него. Ние или не си говорехме и всеки се обръщаше с гръб към другия,
възможно най-далече от него, или той се опитваше да ме приласкае да правим секс - като че ли
всичко си беше наред. И в двата случая ситуацията беше напрегната. Ако бяхме с гръб един към
друг, аз лежах и в главата ми се рееха объркани и отчайващи мисли. Когато пък се опиташе да ме
докосне, замръзвах. Как можеше да очаква, че ще правя любов с него? Как можеше да ме докосва,
като че ли нищо не се е случило? Най-често го отблъсквах рязко и казвах: „Не, много съм
изморена.” От време на време обаче се съгласявах. Понякога и аз имах желание да го правим. Но
обикновено правех секс с него, тъй като се чувствах длъжна да задоволявам сексуалните му
нужди, и когато му отказвах, изпитвах чувство за вина. Каквато и да беше причината обаче, сексът
не ме задоволяваше нито физически, нито психически. Казвах си, че това не ме интересува, че
няма значение. Никакво значение. Много отдавна бях „изключила” сексуалните си желания и нуж-
ди. Преди много време се бях отказала от желанието си да дарявам и да получавам любов. Бях
замразила онази част от себе си, която изпитваше чувства и се интересуваше от света. Трябваше да
www.spiralata.net 9
го направя, за да оцелея.
Очаквах толкова много от нашия брак. Имах толкова много мечти. Нито една от тях обаче не
се сбъдна. Бях измамена и предадена. Домът и семейството ми - мястото и хората, които трябваше
да ми предложат топлина, грижи, помощ и много любов, - се бяха превърнали в капан без изход.
Може би, казвах си аз, нещата ще се оправят. В крайна сметка всички тези проблеми са по негова
вина. Той е алкохолик. Когато състоянието му се подобри, и нашият брак ще се оправи.
Постепенно обаче започвах да се съмнявам. От шест месеца той не пиеше и редовно
посещаваше сбирките на „Анонимни алкохолици”. Съпругът ми беше по-добре, а аз не.
Достатъчно ли беше всъщност той да се възстанови, за да се почувствам и аз щастлива? Досега
това, че не пиеше, въобще не променяше начина, по който се чувствах аз, а именно - една 32-
годишна, изчерпана, изхабена и слаба жена. Какво стана с нашата любов? Какво стана с мен?
След месец започнах да подозирам нещо, което, както по-късно щях да науча, си беше самата
истина. Дотогава единствената съществена промяна се състоеше в това, че се чувствах още по-зле.
Животът ми сякаш бе спрял, дори исках да свърши. Не се и надявах, че нещата могат ня кога да се
оправят - та аз даже не знаех какво точно не е наред. Нямах никаква цел пред себе си, освен да се
грижа за другите, но и с това не се справях особено добре. Бях попаднала в плен на миналото и
изпитвах ужас от бъдещето. Бог сякаш ме бе изоставил. През цялото време се чувствах виновна и
се чудех дали не полудявам. С мен се беше случило нещо потресаващо, нещо, което по никакъв
начин не можех да си обясня. То се бе промъкнало край мен и бе разрушило целия ми живот. По
някакъв начин това, че мъжът ми пиеше, се беше отразило и на мен и така се бе превър нало в мой
проблем. Вече нямаше значение чия е вината.
Бях изгубила контрол.
Срещнах Джесика тъкмо в този момент от живота й. Предстоеше й да научи три основни неща:
1. Тя не се е побъркала; тя е съзависима. Алкохолизмът и другите компулсивни разстройства,
са всъщност семейни заболявания. Начинът, по който заболяването се отразява върху другите
членове на семейството, се нарича съзависимост.
2. Когато това стане - когато съзависимостта настъпи, тя заживява свой собствен живот. Все
едно че сте се разболели от пневмония или сте прихванали някакъв лош навик. След като веднъж
сте се заразили, няма мърдане.
3. Ако искате да се отървете от нея, именно вие сте човекът, който трябва да направи нещо по
въпроса. Няма значение кой е виновен. Съзависимостта е ваш проблем; а решаването на
собствените ви проблеми си е ваша работа.
Ако сте съзависими, трябва сами да откриете как да започнете собственото си възстановяване
или оздравителен процес. Преди това обаче е добре да разберете какво представлява
съзависимостта и какви нагласи, чувства и типове поведение са характерни за нея. Необходимо е
също така някои от тези нагласи и навици да бъдат променени, като съответно трябва да знаете и
какво произтича от промяната им.
Тази книга ще се опита да стимулира промените и да ви помогне да разберете до какво водят
те. Радвам се да ви съобщя, че историята на Джесика има щастлив край, или по-скоро, ново
начало. Тя се възстанови и започна свой собствен живот. Надявам се и вие да постъпите по същия
начин.
ВТОРА ГЛАВА
Други истории
Когато казвам, че съм съзависима, нямам предвид, че съм съзависима само в някаква степен.
Това означава, че съм изцяло съзависима. Човекът, за когото ще се омъжа,
няма да е от онези мъже, които изпиват по една-две бири след работа.
Той вероятно въобще няма да ходи на работа.
ЕЛЪН член на „Ал-Анон”
Може би, четейки предишната глава, вие сте се идентифицирали с Джесика. Нейният случай е
твърде краен пример за съзависимост, но аз често чувам подобни истории. Това обаче не е
единствената форма на съзависимост. Вариантите на тази история са горе-долу толкова, колкото
са и съзависимите, които биха могли да ни ги разкажат.
Ето някои от тях.
Джералд е на четиридесет години. Той е красив и представителен мъж, който смята, че е
www.spiralata.net 10
„преуспял в бизнеса, но се е провалил в отношенията си с жените”. В училище, а после и в колежа,
Джералд има голям успех сред нежния пол и е смятан за изключително добра партия. След като
завършва обучението си, той се оженва за Рита, което е голям шок за приятелите и семейството
му. Рита се отнася ужасно с него - много по-зле, отколкото всички други жени, с които е имал
някаква връзка. Тя се държи студено и дори враждебно с Джералд и приятелите му, двамата нямат
почти никакви общи интереси и тя сякаш нито го обича, нито се интересува от него. След
тринадесет години брак двамата се развеждат, тъй като Джералд научава, че някои неща, които е
подозирал от години, са се оказали верни: Рита се среща и с други мъже и от извест но време (и то
съвсем не отскоро) злоупотребява с алкохол и наркотици.
Джералд е съкрушен. Той скърби в продължение на два месеца, но след това се влюбва лудо в
друга жена. Тя е от онзи тип алкохолици, които пият от сутрин до вечер и се напиват до
безсъзнание. В продължение на няколко месеца Джералд се тревожи за нея, старае се да й
помогне, търси вината за нейното пиене в себе си, опитва се да я контролира, ядосва се, тъй като
тя не престава да пие, и в крайна сметка прекратява и тази връзка. Скоро след това се среща с
друга жена, влюбва се в нея и се премества да живее в нейния апартамент. След няколко месеца
Джералд започва да подозира, че и тя е зависима от химични вещества.
Постепенно той започва да прекарва все по-голяма част от времето си в „грижи” за своята нова
приятелка. Следи я, тършува из чантата й за хапчета или някакви други доказателства, разпитва я
какво точно е правила през деня. Понякога Джералд просто отрича, че тя има някакъв проблем. В
такива моменти той гледа непрекъснато да се занимава с нещо, опитва се да прекарва добре,
когато е с приятелката си (макар по-късно да твърди, че се е чувствал напрегнат) и си казва: „Аз
съм виновен. Нещо с мен не е наред”.
По време на една от многото кризи в тази връзка, в някакъв момент Джералд успява да приеме
истината и отива при един консултант по зависимостите от химични вещества, за да потърси
съвет.
- Знам, че трябва да се разделим - казва Джералд, - но още не съм готов за това. С нея можем
да си говорим на всякакви теми. Ние сме толкова добри приятели. Освен това, аз я обичам. Защо?
Защо винаги се получава по този начин? Ако вляза в стая, пълна с жени, със сигурност ще се
влюбя в онази, която има най-много проблеми и, която ще се отнася възможно най-зле с мен.
Честно казано, такъв тип жени ми се струват по-голямо предизвикателство - признава Джералд. -
Ако някоя жена се държи прекалено добре с мен, започвам да се отегчавам.
Джералд твърди, че пие само за компания и никога не е имал проблеми с алкохола, както и че
никога не е вземал наркотици. Брат му обаче, мъж на около петдесет години, е алкохолик от ранна
юношеска възраст. Джералд отрича някой от вече покойните му родители да е бил алкохолик, но
неохотно признава, че понякога баща му „прекалявал с пиенето”.
Консултантът изказва мнението, че алкохолният проблем в родното семейство на Джералд
може би все още оказва влияние върху него и взаимоотношенията му с другите хора.
- Как може техните проблеми да влияят на мен? - недоумява той. - Татко почина отдавна, а с
брат ми се виждаме толкова рядко.
След няколко консултации Джералд започва да се нарича съзависим, макар че не е съвсем
сигурен какво точно означава това и какво може да направи по въпроса. След като най-наболелите
проблеми в неговата връзка вече не го притесняват толкова, той престава да ходи на консултации.
Джералд решава, че проблемите на неговата приятелка, свързани с наркотиците, не са толкова
страшни. Самоубеждава се, че неблагополучията му с жените се дължат на лошия му късмет и си
казва, че може би някой ден нещата ще се променят.
Наистина ли проблемът на Джералд е в лошия му късмет? Или става въпрос за съзависимост?
Пати е на около тридесет и пет и е омъжена от единадесет години, когато един ден решава да
се обърне за помощ към психотерапевт. Тя има три деца, най-малкото от които е с церебрална
парализа. Пати винаги се е старала да бъде добра съпруга и майка. Пред терапевта споделя, че
обича децата си и не съжалява за решението си да остане вкъщи, за да ги гледа, но ненавижда
еднообразието на домакинските задължения. Преди да се омъжи е работила като медицинска
сестра, имала е много приятели, различни хобита и се е интересувала от света около себе си. Но
след като се раждат децата, и най-вече след появата на последното, което е парализирано, тя
загубва своята жизненост. Ограничава контактите си с приятели и напълнява с повече от тридесет
www.spiralata.net 11
и пет килограма. През по-голямата част от времето Пати не знае какво точно чувства, а когато пък
е наясно със себе си, изпитва вина, че се чувства точно по този начин. Според думите й, тя се
опитвала да се поддържа във форма, като помагала на приятелите си и работела като доброволец в
различни благотворителни организации. Тези усилия, обаче, най-често я карали да се чувства
безполезна и я изпълвали с огорчение. Тя се замисляла дали да не се върне на работа, но не го
правела, защото:
- Мога да работя само като медицинска сестра, но вече ми е писнало да се грижа за хората -
обяснява тя на терапевта си. - Семейството и приятелите ми ме смятат за олицетворение на
стабилността. Добрата стара Пати, на която винаги можеш да разчиташ. Винаги е тук. Винаги
държи нещата под контрол. Винаги е готова да ти помогне. Истината е - казва Пати, - че аз се
разпадам - тихо и незабележимо, но много сигурно. Изпаднала съм в депресия, която не мога да
преодолея от години. Разплаквам се при най-малкия повод. Нямам никаква енергия. Постоянно
крещя на децата. Нямам желание за секс, или поне не с мъжа си. Непрекъснато се чувствам
виновна за всичко. Чувствам се виновна дори за това, че съм дошла при вас - признава тя на
консултанта. - Би трябвало сама да решавам проблемите си и просто да се отърся от тези глупости.
Нелепо е, че губя вашето време и парите на мъжа си заради своите проблеми, които вероятно сама
си измислям и със сигурност силно преувеличавам. Все пак трябва да направя нещо - признава
Пати. - Напоследък дори мисля за самоубийство. Разбира се - добавя тя, - аз никога не бих се
самоубила. Прекалено много хора се нуждаят и зависят от мен и не бих могла да ги изоставя по
този начин. Аз обаче, се тревожа и ме е страх.
Пати споменава също така, че преди да се оженят, мъжът й имал проблеми с алкохола. След
това започва да пие значително по-малко, задържа се на една работа и се справя добре със
семейните си задължения. В процеса на разговора Пати признава на терапевта, че съпругът й
никога не е посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”, нито някаква друга подобна
организация. Вместо това, той не близвал алкохол в продължение на няколко месеца, след което
не изтрезнявал по два-три дни. Когато се напиел, мъжът й се държал като побъркан, а през
останалото време бил заядлив и зъл.
- Не зная какво стана с него. Това не е човекът, за когото се омъжих. Още повече ме плаши
фактът, че не знам какво става с мен и коя всъщност съм аз. Трудно ми е да обясня какво точно не
е наред. Аз самата не го разбирам. Всъщност няма някакъв значителен проблем, който да посоча и
да кажа: „Ето къде е грешката.” Чувствам обаче, че губя себе си. Понякога си мисля, че
полудявам. Какво става с мен?.
- Може би съпругът ви е алкохолик и проблемите ви се дължат на това фамилно заболяване
- предполага консултантът.
- Как е възможно? - озадачена е Пати. - Съпругът ми не пие чак толкова често.
Консултантът започва да разпитва за миналото на Пати. Тя разказва с голяма обич за
родителите си и двамата си по-големи братя. По думите й семейството, в което е отраснала, е било
щастливо, сплотено и преуспяващо.
Терапевтът продължава с въпросите и Пати споменава, че баща й е посещавал сбирките на
„Анонимни алкохолици”, когато е била малка.
- Татко спря да пие още докато бях в гимназията - казва тя. - Аз наистина го обичам и много се
гордея с него. Обаче годините, когато все още пиеше, бяха доста влудяващи за цялото ни
семейство.
Пати не само е омъжена за човек, който по всяка вероятност е алкохолик, но тя е и „възрастен,
дете на алкохолик”, както сега наричат такива хора. Цялото й семейство е изпитало влиянието на
алкохолизма като семейна болест. Баща й спира да пие, майка й започва да посещава „Ал-Анон”,
животът на цялото семейство се подобрява. Пати обаче също е била засегната. Може би от нея се е
очаквало да преодолее това влияние просто така - като по чудо, само защото баща й е спрял да
пие?
Терапевтът предлага на Пати да прекратят консултациите и я съветва да се запише на курс за
повишаване на самочувствието и самоувереността. Освен това, той й препоръчва да посещава
сбирките на „Ал-Анон” или на организацията „Възрастни, деца на алкохолици”. Това са групи за
самопомощ, основаващи се на Дванадесетте стъпки от програмата на „Анонимните алкохолици”.
Пати се вслушва в съветите на терапевта. Тя не открива някаква бързодействаща панацея, но
www.spiralata.net 12
след няколко месеца забелязва, че е започнала да взема решения с по-голяма лекота, да разбира и
изразява чувствата си, да казва това, което наистина мисли, да се грижи за себе си и да не се
чувства толкова виновна. Пати започва да проявява повече търпимост към собствената си личност
и по-малко неприязън към всекидневните си задължения. Постепенно депресията й отминава. Тя
вече плаче по-рядко и все по-често се усмихва. Енергията и желанието й за живот се възвръщат.
Междувременно съпругът й започва да посещава сбирките на ,Анонимни алкохолици”, и то без
Пати да настоява за това. Той престава да се държи толкова враждебно и бракът им започва да се
подобрява. Основното тук е, че Пати установява контрол над собствения си живот и нещата
потръгват.
Ако сега попитате Пати какъв е или какъв е бил нейният проблем, тя ще ви отговори: „Аз съм
съзависима.”
Хората, потърсили помощ от различни организации за психично здраве, работещи в областта
на зависимостите от химични вещества, не са единствените, които страдат от съзависимост.
Рандъл е консултант по проблемите на химическите зависимости. Той се възстановява от
алкохолизъм и в продължение на няколко години не близва алкохол, когато изведнъж се сблъсква
със сериозни неприятности. Рандъл също е възрастен, дете на алкохолик - баща му и тримата му
братя са алкохолици. Той е интелигентен и чувствителен човек и харесва работата си, но
неприятностите му са свързани със свободното му време. Когато не е на работа, Рандъл
непрекъснато се тревожи за другите и техните проблеми. Понякога се опитва да оправя кашите,
забъркани от разни алкохолици, друг път им се ядосва заради бъркотиите, които той се чувства
длъжен да оправя. Понякога пък се разстройва от това, че околните, които не е задължително да са
алкохолици, се държат по определен начин. Рандъл непрекъснато поучава другите, чувства се
виновен, разкайва се или пък смята, че хората го използват, но рядко успява да постигне истинска
близост, с когото и да е от тях. Забавленията също не са неговата стихия.
В продължение на много години той е убеден, че е длъжен да се тревожи за хората и да се меси
в проблемите им. Смята, че това е проява на доброжелателство, загриженост, любов, а когато е
необходимо, и на справедливо негодувание. Сега вече, след като потърси и получи помощ относно
своя проблем, той нарича поведението си съзависимост.
Понякога поведението на съзависимост е свързано по твърде сложен начин с желанието да
бъдеш добра съпруга, майка, баща, съпруг, брат или християнин. Марлис е на четиридесет години.
Когато полага грижи за себе си, тя е доста привлекателна жена. През по-голямата част от времето
обаче се грижи за петте си деца и за мъжа си, който се лекува от алкохолизъм. Единственият й
стремеж е да ги направи щастливи, но въпреки това не успява. Обикновено тя се ядосва и смята, че
никой не оценява усилията й, а семейството, от своя страна, се ядосва на нея. Прави секс с мъжа си
винаги, когато той пожелае, независимо как се чувства самата тя. Харчи прекалено много пари от
семейния бюджет за играчки и дрехи за децата - купува им всичко, което поискат. Тя постоянно
готви, чисти, чете приказки на децата и ги развежда насам-натам с колата, глези и обгражда с неж -
ност хората около себе си, но никой не се грижи за нея. В повечето случаи те дори не й благодарят.
Марлис се ненавижда за това, че непрекъснато дава на хората в своя живот. Тя мрази начина, по
който семейството и неговите нужди и прищевки контролират живота й. Често пъти изпитва
отвращение и към професията си на медицинска сестра.
- Чувствам се виновна, когато не направя това, което се иска от мен. Чувствам се виновна,
когато поведението ми не отговаря на собствените ми критерии за добра съпруга и майка.
Чувствам се виновна, когато не правя онова, което другите очакват от мен. Просто непрекъснато
се чувствам виновна - споделя тя. - Всъщност дори плановете за деня и приоритетите си определям
под натиска на чувството си за вина.
Дали това, че Марлис непрекъснато се грижи за другите, без да очаква никаква отплата, за
което от друга страна се ненавижда, означава, че е добра майка и съпруга? Или може би означава
просто, че е съзависима?
Алкохолизмът (и въобще зависимостта от химични вещества) не е единственият семеен
проблем, който може да превърне някого в съзависим. Алиса е майка на две деца и работи на
непълен работен ден в една организация за психично здраве. Един ден тя решава да се обърне за
помощ към консултант по семейни проблеми. (Преди това е посетила много други терапевти.)
Алиса отива на терапия, тъй като по-големият й син, който е на четиринадесет години,
www.spiralata.net 13
непрекъснато й създава неприятности. Той бяга от къщи, закъснява вечер, не ходи на училище, на -
рушава установените семейни правила и, общо взето, прави каквото си поиска, когато си поиска.
- Това дете направо ме побърква - споделя Алиса с консултанта.
И наистина е така. Тя просто се е поболяла от тревоги. Понякога е толкова депресирана и
притеснена, че не може да стане от леглото. Алиса опитвала да помогне на детето си по всякакви
начини. Три пъти го подлагала на лечение, на два пъти го изпращала в домове за деца, като меж-
дувременно постоянно водела цялото семейство ту при един, ту при друг терапевт. Опитвала и
други методи: заплашвала, плачела, крещяла и умолявала, решавала да действа твърдо и се
обаждала на полицията, когато той закъснявал, опитвала се да бъде нежна и му прощавала,
понякога дори се правела, че не забелязва прегрешенията му, заключвала го навън, прекосявала
половината щат, за да го прибере, след като е избягал. Въпреки че досегашните й усилия се
оказали напразни, Алиса е завладяна от идеята да открие и направи онова единствено нещо, което
„ще го накара да осъзнае грешките си” и ще му помогне да се промени.
- Защо ми причинява това? - недоумява тя. - Та той съсипва живота ми!
Консултантът се съгласява, че проблемът с нейния син наистина е болезнен, изключително
неприятен и изисква незабавни действия. Той обаче смята, че не е задължително този проблем да
контролира и съсипва живота на Алиса.
- Вие не сте в състояние да контролирате сина си, но можете да контролирате собствения си
живот - казва той. - Можете да се справите сама със съзависимостта си.
Шерил също се смята за съзависима. Малко след като сключва брак с мъжа на своите мечти,
животът и се превръща в кошмар. Тя разбира, че съпругът й е пристрастен към секса. В неговия
случай това означава, че той не е в състояние да контролира желанието си да се наслаждава на
всякакви порнографски материали, непрекъснато се занимава с други жени и както казва самата
Шерил: „Бог знае още в какво и с кого се забърква”. Тя открива, че мъжът й е пристрастен към
секса една седмица след сватбата, когато го хваща с друга жена в леглото.
Отначало Шерил е обзета от паника, след това се ядосва, а после започва да изпитва
загриженост за съпруга си и неговия проблем. Приятелите й я съветват да го напусне, но тя решава
да остане с него. Той се нуждае от помощ, нуждае се от нея. Може би мъжът й ще се промени.
Освен това все още не е готова да се откаже от мечтите си за розовото бъдеще, което ги очаква.
Съпругът й започва да посещава сбирките на „Анонимни пристрастени към секса” (S. А.) -
група за самопомощ, основаваща се на „Дванадесетте стъпки” на „Анонимни алкохолици”. Шерил
отказва да се присъедини към Со-SА (съзависими на сексуално пристрастени, група подобна
на ,Ал-Анон”). Тя не иска да говори за своя проблем пред непознати и не желае да го обсъжда
дори с приятели.
След няколко месеца Шерил, която е преуспяващ фото-модел, започва да отхвърля все повече
професионални ангажименти, отказва да излиза с приятели и все по-често си стои вкъщи. Тя иска
лично да отговаря на телефона, ако случайно някоя жена потърси мъжа й. Иска да е у дома, когато
той излиза или се прибира. Иска да го наблюдава как се държи, как изглежда и как говори. Шерил
иска да знае какво точно прави съпругът й и с кого го прави. Често се обажда на неговия
отговорник от S. А. и му се оплаква, докладва му и го разпитва относно напредъка на мъжа си.
Шерил, както самата тя казва, не желае повече да бъде мамена.
Постепенно тя се отчуждава от своите приятели и обичайните си занимания. Шерил е
прекалено притеснена, за да може да работи, и се срамува да споделя проблемите си. Съпругът й
има още няколко връзки с други жени; хората, които държат на нея, й се ядосват, че не го напуска,
а само се оплаква колко е ужасно, че се е омъжила за него.
- Не можех повече да го гледам. Презирах мъжа си, но не можех да го напусна - твърди Шерил.
- Не можех да правя нищо друго, освен да се притеснявам и да се опитвам да го надзиравам. За мен
обратът настъпи, когато една нощ го подгоних с кухненски нож - разказва тя. - Тогава достигнах
дъното. Преследвах го из цялата къща, крещях и беснеех, когато изведнъж си дадох сметка, може
би за първи път, за самата себе си. Бях се побъркала. Бях полудяла - вече не можех да се
контролирам - а той просто стоеше там и ме гледаше спокойно. Тогава разбрах, че трябва да
потърся помощ.
Скоро след тази случка Шерил се присъединява към Со-SА. След няколко посещения тя
започва да нарича себе си съзависима, а загубата на контрол - съзависимост. Шерил се раздели със
www.spiralata.net 14
съпруга си и те вече са в процес на развод. Сега тя се чувства много по-добре.
Въпреки че историите, които прочетохте, бяха доста драматични, съзависимостта не винаги
взема толкова остра форма и не е задължително съзависимият да е в близки взаимоотношения с
човек, изпитващ някакви сериозни проблеми. Кристен е омъжена, има две деца и нито в се-
мейството на родителите й, нито в настоящото й семейство има алкохолици или хора с
компулсивно разстройство. Въпреки това, тя нарича себе си съзависима. Според нея проблемът й
се състои в това, че настроението на околните оказва значително влияние върху нейните емоции, а
тя, от своя страна, се опитва да контролира техните чувства.
- Ако съпругът ми е щастлив и смятам, че съм спомогнала за доброто му настроение, то и аз
самата съм щастлива. Ако той е разстроен, аз се чувствам отговорна и за това. Тревожа се, зле ми е
и се притеснявам, докато той не се почувства по-добре. Опитвам се да му оправя настроението и
изпитвам вина, ако не успея. А той, от своя страна, ми се ядосва, че се опитвам да го контролирам.
Аз се държа като съзависима не само с него - добавя тя. - Правя го с всички: с родителите, с
децата и дори с гостите ни. По някакъв начин изглежда се изгубвам сред другите хора - сякаш
личността ми се смесва с тази на човека срещу мен.
Трябва да направя нещо по този въпрос - трябва да се справя със съзависимостта си, и то преди
тя съвсем да се е влошила. Не че съм ужасно нещастна - добавя Кристен, - но искам да се отпусна
и да се науча как да доставям удоволствие на себе си и на другите.
Един свещеник обобщи нещата по следния начин: „Някои хора са истински съзависими, други
са съзависими само до известна степен”.
Избрах тези случаи, защото ми се сториха интересни и защото предлагат различни гледни
точки. Тук трябва да обърна внимание на нещо важно: нито един от тези случаи не изобразява
типичния съзависим и неговия или нейния опит. Съзависимостта е сложен проблем. Хората са
сложни същества. Всеки човек е уникален, всяка ситуация е неповторима. Някои личности
преживяват съзависимостта болезнено и изключително тежко, други я понасят по-леко. Понякога
съзависимостта възниква като реакция спрямо нечий алкохолен проблем, понякога причините за
появата и са съвсем други. Всеки човек има уникален опит, породен от ситуацията, в която живее,
неговата история и личността му.
И все пак, между всички тези случаи на съзависимост има нещо общо. Това е начинът, по
който реагираме спрямо хората около себе си, както и взаимоотношенията ни с другите,
независимо дали те са алкохолици, комарджии, пристрастени към секса, имат проблеми с хра-
ненето или са съвсем нормални хора. Съзависимостта включва в себе си влиянието, което другите
оказват върху нас, както и начина, по който ние, от своя страна, се опитваме да им влияем.
Или, както казват членовете на „Ал-Анон”: „Не се сравнявайте, а открийте себе си”.
В Ъ П Р О С И И З А Д АЧ И
1. Открихте ли себе си в образа на някого от хората в тази глава? Кое ви помогна да се
замислите за собствената си личност? Кои свои взаимоотношения си припомнихте? Защо?
2. Може би ще ви е от полза да си вземете една голяма тетрадка, в която да си записвате
отговорите на въпросите, които ще откриете в края на всяка глава. Бихте могли да записвате
чувствата и мислите, които се появяват у вас, докато четете тази книга.
3.
ТРЕТА ГЛАВА
Съзависимост
Връзката е като танц,
при който между партньорите преминава енергия,
видима с просто око.
Някои Връзки са бавен, мрачен танц на смъртта.
Колет Даулинг
Дотук използвах думите съзависим и съзависимост като разбиращи се от само себе си
понятия. Точната им дефиниция обаче е доста неясна.
Можем да определим понятието зависимост от химични вещества като състояние, при което
някой е зависим (психически и/или физически) от алкохол или наркотици. Думите преяждане и
комарджийство също предизвикват определени асоциации. Какво обаче представлява съзависи-
мостта?
www.spiralata.net 15
 Най-очевидното определение би било: партньорство в зависимостта. Тази дефиниция се
доближава до истината, но все още е доста неясна. Тя не успява да създаде някакъв конкретен
образ в съзнанието ни. Понятието съзависимост е част от професионалния жаргон в терапев-
тичните центрове, част от онзи специфичен език, който е трудно разбираем за неспециалистите и
доста блудкав за някои от хората в занаята.
Жаргонът може да означава, а може и да не означава нещо конкретно. Той може да означава
различни неща за различните хора. Възможно е също така човек да усети какво е значението на
един термин, но да не е в състояние ясно да го дефинира, тъй като той всъщност никога не е бил
дефиниран ясно.
Това са някои от проблемите, с които се сблъсках, докато изследвах и се опитвах да дам
определение на понятията съзависимост и съзависим. Много хора дори не са чували тези термини.
Други знаят думите, но не могат да ги дефинират. Даже и да успеят, всяка от дефинициите е
различна. Някои пък определят понятията с други термини от професионалния жаргон. На
всичкото отгоре, не успях да открия тези думи в нито един речник. Компютърът ми продължава да
ги маркира като грешно изписани и се опитва да ме убеди, че такива думи няма.
И все пак, съзависимостта означава нещо конкретно, нещо, което е определено важно за мен и
за милиони хора. Затова нека да изоставим професионалната терминология и да се насочим към
значението на думата.
Какво представлява съзависимостта?
Чувала съм и съм чела множество определения на съзависимостта.
В статия, публикувана в книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема”, Робърт Съби
определя това понятие така: „Състояние: на емоциите, психиката и поведението, което се развива в
резултат на продължително подлагане и прилагане на някакъв набор от рестриктивни правила и
норми. Това са такива правила и норми, който не позволяват откритото изразяване на чувства и
директното обсъждане на лични и междуличностни проблеми”.
Ърни Ларсън, който също е специалист по проблемите на съзависимостта и е един от
пионерите в тази област, я определя като: „Онези себенавреждащи, заучени поведенчески модели
или недостатъци на характера, които водят до намалена способност за създаване и участие в
любящи, интимни взаимоотношения.”
Предлагам ви и няколко не чак толкова професионални определения.
„Съзависимост означава - казва една жена - да се превърнеш в онзи, който се грижи за всичко”.
„Да съм съзависима, означава да съм омъжена за алкохолик - смята друга. - Освен това
означава, че трябва да ходя в „Ал-Анон”.”
„Съзависимост значи, че здраво съм се забъркала с разни алкохолици” - смята трета.
„Това значи, че постоянно търся за кого да се лепна и да го задуша с грижите си.”
„Съзависимост? Това означава, че всеки мъж, който ме привлича, в когото се влюбя или за
когото се оженя, със сигурност ще се окаже алкохолик или наркоман или пък ще има някакъв друг,
също толкова сериозен проблем.”
„Съзависимост - обяснява един човек - е да знаеш, че взаимоотношенията ти с другите винаги
ще протичат по един и същи начин (болезнено), или ще приключват по един и същи начин
(катастрофално). Или и двете.”
Определенията на съзависимостта са горе-долу толкова, колкото са и свързаните с нея
преживявания. В момент на отчаяние (а може би на просветление) някои терапевти заявяват:
„Съзависимост е всичко и всеки е съзависим.” И така, кой е уловил същността на проблема? Кое е
правилното определение? Може би една кратка ретроспекция на съзависимостта ще ни помогне да
си отговорим на този въпрос.
Кратка ретроспекция
Думата съзависимост се появява на психотерапевтичната сцена в края на седемдесетте години
на XX век. Не ми е известно кой точно я е измислил. Въпреки че няколко души биха могли да
претендират за това откритие, според Сондра Смоли - лицензиран психолог и водеща фигура в
областта на съзависимостта, терминът се появява едновременно в няколко възстановителни цент-
рове в Минесота. Може би авторството принадлежи на Минесота - средище на борбата със
зависимостите от химични вещества и на програмите за лечение на компулсивни разстройства,
основаващи се на „Дванадесетте стъпки”.
www.spiralata.net 16
 В статия от книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема” Робърт Съби и Джон Фрийл
пишат: „Първоначално терминът се използва за описание на хора, чийто живот е силно повлиян от
взаимоотношенията им с човек, пристрастен към химични вещества. Съзависимият брачен
партньор, дете или любовник на алкохолика или наркомана разбива нездравословен модел на
справяне с живота, като реакция на нечия чужда злоупотреба с различни вещества.”
Това обаче е само ново наименование на един познат проблем. Специалистите отдавна
подозират, че с хората, които поддържат близки взаимоотношения със страдащ от химична
зависимост, се случва нещо странно. Според някои изследвания, у повечето от тези хора, които не
са алкохолици или наркомани, но са близки с алкохолик, се развива физическо, умствено,
емоционално и душевно състояние, подобно на алкохолизма. Появяват се различни думи (по-
скоро думи от професионалния жаргон, превърнали се по-късно в синоними на понятието
съзависим), с които се описва това явление: съалкохолик, неалкохолик, параалкохолик.
Сигурно е обаче, че съзависимите са усещали ефекта на този феномен дълго преди самата дума
да се появи на бял свят. През четиридесетте години на XX век, след създаването на „Анонимни
алкохолици”, група хора (предимно съпруги на алкохолици) формират организации за подкрепа и
самопомощ, за да се справят с влиянието, което пиенето на партньорите им оказва върху тях. Те не
са имали представа, че след време ще бъдат наречени съзависими. Знаели са само, че
алкохолизмът на съпрузите им има пряк ефект върху тях самите. Освен това са се чувствали
ощетени от факта, че алкохолиците имат програма за възстановяване, основаваща се на
дванадесетте стъпки, и съответно също са искали такава програма. Ето защо те използвали
дванадесетте стъпки на „Анонимни алкохолици”, преработили техните дванадесет традиции,
трансформирали името в „Ал-Анон” и работата потръгнала! От този момент нататък милиони хора
са се възползвали от услугите на „Ал-Анон”.
Основната идея по това време, както и по-късно, през 1979 г., когато се появява думата
съзависимост, е, че съзависимите (съалкохолиците или параалкохолиците) са хора, чиито живот е
станал неуправляем в резултат на обвързването им с алкохолик.
Оттогава досега определението на понятието съзависимост се е разширило. Специалистите
започват да разбират по-добре влиянието, което пристрастеният човек оказва върху семейството
си, както и влиянието, което семейството оказва върху него. Откриват се и някои други проблеми,
като например преяждане или недохранване, комарджийство и определени нарушения в сексу-
алното поведение. Всички тези компулсивни разстройства имат множество сходни черти с
компулсивното разстройство, или заболяването, алкохолизъм. Специалистите забелязват също
така, че повечето близки на хора с подобни заболявания развиват у себе си модели на реагиране и
справяне, които много приличат на моделите, използвани от близките на алкохолици. Оказва се, че
с тези семейства също се случва нещо странно.
Тъй като професионалистите започват да разбират сьзависимостта по-добре, се откриват все
повече социални групи, за които се оказва, че страдат от това явление - възрастни, деца на
алкохолици, близки на хора с емоционални и умствени нарушения, близки на хора с хронични
заболявания, родители на деца с поведенчески отклонения, близки на безотговорни личности,
професионалисти - медицински сестри, социални работници и други хора от „помагащите”
професии. Дори възстановяващите се алкохолици и наркомани откриват, че са съзависими и
вероятно са били такива много преди да се пристрастят към някакви химични вещества.
Хора, засегнати от съзависимост, започват да изникват навсякъде.
Когато съзависимият прекрати връзката си с човека, страдащ от някакво разстройство, той
обикновено се насочва към друга подобна личност и повтаря с нея същите поведенчески модели.
Тези модели, наричани още механизми за справяне, действат през целия живот на съзависимия,
ако, разбира се той не ги промени.
Можем ли да приемем, че причината за съзависимостта са взаимоотношенията с хора,
страдащи от сериозно заболяване, поведенчески отклонения или разрушително компулсивно
разстройство? Работата е там, че макар алкохолизмът в семейството да подпомага развитието на
съзависимост, съществуват и множество други фактори предизвикващи появата й.
Една доста често срещана обща характеристика са взаимоотношенията (лични или
професионални) с нещастни хора с различни отклонения или със зависими личности. По често
срещана обща характеристика обаче неписаните и неизказани правила, които обикновено се
www.spiralata.net 17
създават в първичното семейство и стават основа за всички по-нататъшни взаимоотношения. Тези
правила забраняват обсъждането на каквито и да било проблеми, открито изразяване на чувства,
директно и откровено общуване, реалистичните очаквания, като например, да бъдеш човечен,
уязвим и несъвършен, егоизма, доверието към другите и себе си, игрите и забавленията; и най-вече
- разклащането на едва балансираната семейна лодка чрез израстване или промяна, независимо
колко здравословно и полезно би могло да бъде едно такова разклащане. Тези правила присъстват
в почти всички семейни системи на алкохолици, но могат да се появят и в други семейства.
А сега да се върнем към въпроса, който зададохме по-рано: Кое е правилното определение на
съзависимостта? Всяко от тях е правилно. Някои описват причината, други - резултатите, някои
обхващат цялостното състояние, други - само симптомите, някои обсъждат моделите, други
предават болката. Понятието съзависимост е означавало или започва да означава всяка една от
изброените по-горе дефиниции.
Не се опитвам да ви объркам. Определението на сьзависимостта е доста мъгляво, тъй като
самото състояние е неясно и трудно определимо. Твърде сложно, трудно и свързано с чисто
теоретични проблеми е то да бъде дефинирано в едно или две изречения.
Може би се чудите защо е целият този шум около едно определение? Защото аз ще се опитам
да направя нещо, което, както казах, е изключително трудно - да дефинирам понятието съзависим
в едно изречение. Именно затова искам да видите по-широката картина, преди да ви покажа по-
стеснената. Надявам се, че този подход ще ви помогне да откриете съзависимостта у себе си, ако,
разбира се, има какво да откривате. Важно е проблемът да бъде определен, тъй като това помага за
намирането на решението. А тук решението е жизненоважно. То означава да се чувстваме по-
добре, означава да се възстановим. И така, ето моето определение на съзависим човек:
Сьзависим е онзи, който е позволил да бъде повлиян от поведението на друг
човек и е обсебен от идеята да контролира поведението на този човек.
Този друг човек може да бъде дете, възрастен, любовник, съпруг, брат, сестра, дядо, баба,
родител, клиент или близък приятел. Той може да е алкохолик, наркоман, да има някакво
психическо или физическо заболяване, да е нормален човек, когото от време на време обземат
мрачни чувства, или да е някой от онези хора, за които стана въпрос по-горе.
Сърцевината на определението, обаче, както и на възстановителният процес, не е в другия
човек, независимо от нашата убеденост, че именно той е в основата на всичко. Тя трябва да се
търси в нас самите, в начина, по който сме позволили поведението на другите да ни влияе, и в
начина, по който се опитваме да оказваме влияние върху тях - в онова обсебване, контролиране,
натрапливо „помагане” и грижовност, в ниското самочувствие, стигащо до омраза към собствената
личност, самоограничаването и постоянния гняв и вина, които изпитваме, в странната зависимост
от странни хора, влечението към ексцентричността и толерирането й, центрирането върху другите,
водещо до оттегляне от собствената личност, проблеми в общуването и в интимните взаимо-
отношения и до непрекъснато главоломно пътуване през петте стадия на реакцията на тъгата.
Заболяване ли е съзависимостта? Някои специалисти смятат, че не е. Според тях, това е
нормална реакция спрямо абнормни личности.
Други пък твърдят, че съзависимостта е болест, при това хронична и прогресираща. Според
тази концепция съзависимите желаят и се нуждаят от болни хора около себе си, за да се чувстват
щастливи по един нездрав начин. Съпругата на алкохолика е трябвало да се омъжи именно за
такъв човек и го е избрала тъкмо защото несъзнателно е смятала, че той е алкохолик. Нещо повече
- тя се нуждае от неговото пиянство и побоищата му, за да се почувства удовлетворена.
Може би втората преценка е прекалено сурова. Аз смятам, че съзависимите просто имат нужда
животът им да не бъде толкова труден. Другите хора са се отнасяли достатъчно жестоко към нас.
Самите ние сме се отнасяли достатъчно жестоко към себе си. Страдали сме достатъчно, скъпи
приятели. Били сме жертва на болести и на различни хора. Всеки от нас трябва да реши сам за себе
си каква роля е изиграл в собствената си виктимизация (процес на превръщане в жертва).
Не знам дали съзависимостта е или не е болест. Аз не съм специалист. Но за да ви обясня в
какво съм убедена, трябва да довърша кратката ретроспекция на съзависимостта, която започнах.
Макар първата група от движението „Ал-Анон” да се формира през четиридесетте години на
XX век, аз съм убедена, че ако се върнем назад, до началото на времената и на човешките
взаимоотношения, също ще открием следи от съзависимостта. Хората винаги са имали проблеми и
www.spiralata.net 18
другите винаги са изпитвали загриженост за приятелите и роднините, изпаднали в беда. Изглежда,
че човекът е започнал да се бърка в проблемите на другите от самото възникване на
междуличностните взаимоотношения.
Вероятно съзависимостта е преследвала човека през цялото му съществуване, чак до „тези
наистина ужасни времена на двадесетия век”, както казва в предаването „60 минути” Морли
Сейфър. Още с появата си хората са започнали да вършат всички онези неща, които наричаме
„прояви на съзависимост”. Поболявали се от тревога по други хора. Опитвали да помагат по
начини, които не вършат работа. Казвали „да”, когато им се е искало да кажат „не”. Опитвали се да
накарат околните да мислят като тях. Проявяваш конформизъм, за да не наранят нечии чувства и
така наранявали самите себе си. Страхували се да се доверят на чувствата си. Вярвали на лъжи и се
чувствали измамени. Искало им се е да си върнат и да накажат другите. Изпадали в такава ярост,
че изпитвали желание да убият някого. Борели се за правата, които околните не им признавали.
Носели са власеница, тъй като смятали, че не заслужават коприна.
Разбира се, съзависимите извършвали и добри дела. По самата си същност те са човеколюбиви
личности, загрижени и отговорни за съдбините на света. Както пише Томас Райт в статията си от
книгата „Съзависимостта - една новопоявила се тема”: „Предполагам, че от историческа гледна
точка съзависимите винаги са въставали срещу социалната несправедливост и са се борили за
правата на потиснатите. Те имат желание да помогнат и вероятно често пъти са помагали. Според
мен обаче те си отиват от света с мисълта, че не са направили достатъчно, отиват си с чувство за
вина.
Нормално е да се опитваме да предпазим и да помогнем на хората, които обичаме. Нормално е
също така да бъдем повлияни и да реагираме по някакъв начин на проблемите на околните.
Колкото по-сериозен е проблемът и колкото по-дълго остава нерешен, толкова по-голямо влияние
ни оказва и по-бурно реагираме.”
Особено важна тук е думата реагирам. Независимо как подхождате към съзависимостта, как я
дефинирате и от какви методологически позиции се опитвате да я диагностицирате и лекувате, тя
си остава предимно реактивен процес. Съзависимите най-вече реагират. Често пъти реакцията им е
несъответна - по-остра или по-слаба от необходимото. Те обаче рядко действат. Съзависимите
реагират на проблемите, болките, живота и поведението на другите. Реагират на собствените си
проблеми, болки и поведение. В много случаи реакциите им са предизвикани от стреса и
несигурността от това да живееш или да растеш сред алкохолизъм и други проблеми. Нормално е
човек да реагира на стреса. Не е ненормално, но изисква героични усилия и е важно за самото ни
оцеляване да се научим не да реагираме, а да действаме по някакъв по-здравословен начин. За тази
цел обаче повечето от нас се нуждаят от помощ.
Вероятно една от причините някои специалисти да наричат съзависимостта болест е фактът, че
повечето съзависими реагират на някакво заболяване, като алкохолизма например.
Друга причина съзависимостта да бъде смятана за болест е нейният прогресиращ ход. Колкото
повече се влошава състоянието на хората около нас, толкова по-енергично реагираме ние. Това,
което в началото е било леко безпокойство, може да доведе до изолация, депресия, емоционално
или соматично заболяване и дори до мисли за самоубийство. Отключва се верижна реакция и
нещата бързо се влошават. Може би съзависимостта не е болест, но тя е в състояние да ни
разболее, както и да попречи на хората около нас да се възстановят.
Трета причина съзависимостта да бъде смятана за болест е фактът, че характерният за нея
модел на поведение - както повечето себеразрушителни схеми на действие, - се превръща в навик.
Хората повтарят обичайни действия, без да се замислят. По този начин навиците заживяват свой
собствен живот.
Каквито и проблеми да има другият човек, съзависимостта отключва стереотипна система от
мисли, чувства и начини на действие спрямо себе си и околните, които могат да ни причинят
болка. Съзависимото поведение и навици са себеразрушителни. Често пъти ние реагираме спрямо
хора, които се опитват да съсипят живота си, като се научаваме да съсипваме самите себе си. Тези
навици могат да станат причина за започване или поддържане на някакви опустошителни връзки,
които от самото начало са обречени на провал. Заучените схеми на поведение са в състояние да
провалят взаимоотношения, които иначе биха се развивали добре. Те може да станат причина да
не успеем да живеем спокойно и щастливо с най-важния човек в живота си - със самите себе си.
www.spiralata.net 19
Съзависимото поведение изхожда от единствената личност, която всеки от нас е способен да
контролира, единствената личност, която сме в състояние да променим - себе си. Следователно,
всичко това си е наш проблем. В следващата глава ще се спрем обстойно на поведенческите
модели, за които стана въпрос.
В Ъ П Р О С И И З А Д АЧ И
1. Какво определение бихте дали на съзависимостта?
2. Познавате ли някой, който е оказал значително влияние в живота ви, за когото се тревожите
и когото бихте искали да промените? Кой е този човек? Напишете страничка - две за него и за
взаимоотношенията помежду ви. По-късно прочетете това, което сте написали. Какви чувства
изпитвате?
3.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Характеристики на съзависимостта
Боже, дай ми смирение, за да приема онова,
което не мога да променя, кураж да променя
онова, което мога, и мъдрост,
за да видя разликата между двете.
Молитва на смирението
Ако двама души, страдащи от съзависимост, обсъждат помежду си проблемите на това
състояние, те навярно ще имат различни виждания за неговото определение, но по всяка
вероятност ще усещат интуитивно какво има предвид другият. Те биха имали общи схващания за
нещата, които ги свързват - онова, което правят, мислят, чувстват и казват - т.е. онова, което
характеризира съзависимостта. Повечето дефиниции и възстановителни програми се припокриват
и постигат съгласие именно по тези точки - симптомите, проблемите, механизмите за справяне или
реакциите. Тъкмо те определят оздравителния процес. Това са нещата, които трябва да открием и
приемем, с които ни се налага да живеем, да се справяме и да се борим, както и често пъти да
променяме.
Преди обаче да ви предложа списък на проявите, които характеризират поведението на
съзависимия, бих искала да направя едно важно уточнение: наличието на тези проблеми не
означава, че сме по-лоши, по-несъвършени или по-долнокачествени от останалите хора. Някои от
нас са усвоили тези поведенчески модели като деца, други - по-късно през живота си. Някои
вероятно са ги придобили в резултат на собственото си тълкуване на религията. На много
момичета им е внушено, че такъв тип поведение е задължителен за истинската жена. Където и да
сме усвоили всички тези неща, повечето от нас добре са научили урока си.
Обикновено съзависимите започват да се държат по този характерен начин, принудени от
необходимостта да предпазят себе си и да удовлетворят потребностите и желанията си. Ние
вършим, чувстваме и мислим всички тези неща, за да оцелеем - емоционално, душевно, а понякога
дори чисто физически. Опитваме се да разберем и да съществуваме по възможно най-добрия
начин в сложния свят, в който живеем. Понякога е трудно да съжителстваш даже с нормални и
здрави хора. Още по-трудно е, когато човекът до теб е болен, нещастен или има сериозни
проблеми. Ужасно е да живееш с алкохолик, който през по-голямата част от времето не е на себе
си. На повечето от нас често пъти се е налагало да се справят с изключително трудни ситуации и
тези героични усилия заслужават най-висока оценка. Направили сме всичко, което е било по
силите ни.
Тези средства за самозащита обаче в много случаи надхвърлят границите на
целесъобразността. Понякога нещата, които правим, за да се защитим, се обръщат срещу нас и ни
причиняват болка. Поведението ни се оказва саморазрушително. Повечето съзависими едва
оцеляват и рядко успяват да удовлетворят потребностите си. Както казва консултантът Скот
Егълстън, съзависимостта е начин за задоволяване на потребностите, чрез който потребностите не
могат да бъдат задоволени. Ние постъпваме неправилно, водени от правилни подбуди.
В състояние ли сме да се променим? Можем ли да усвоим някакви по-здравословни модели на
поведение? Не знам дали психичното, душевното и емоционалното здраве са неща, на които човек
може да бъде обучен, но със сигурност може да бъде мотивиран и окуражаван да работи в тази
насока. Бихме могли да се научим да действаме по някакъв по-различен начин. Можем да се
www.spiralata.net 20
променим. Убедена съм, че повечето хора желаят да са здрави и да живеят живота си по възможно
най-добрия начин. Много от нас обаче не знаят, че няма нищо лошо в това да действат по начин,
различен от този, с който са свикнали. Често пъти ние дори не съзнаваме, че правим неща, които
не вършат работа. Повечето съзависими са толкова погълнати от проблемите на другите, че нямат
време да осъзнаят, още по-малко пък да се погрижат за собствените си неуредени въпроси.
Много специалисти смятат, че първата стъпка към промяната е осъзнаването. Втората стъпка е
приемането. Именно в този смисъл ви предлагам да разгледаме характеристиките на
съзависимостта. Те са изведени въз основа на цялата литература, която съм използвала, както и от
личния и професионалния ми опит.
Загриженост
Съзависимите обикновено:
 смятат и чувстват, че са отговорни за другите - за техните емоции, мисли, действия, избори,
желания, нужди, благополучие или липса на такова и въобще за съдбата им;
 тревожат се, изпитват съжаление и вина, когато другите имат проблеми;
 чувстват се длъжни - едва ли не принудени, да помагат на околните да решават проблемите
си. Обикновено те дават съвети, които никой не им е искал, засипват хората с идеи или „оправят”
чувствата и настроението им;
 ядосват се, когато помощта им се оказва неефективна;
 предугаждат нуждите и желанията на околните;
 чудят се защо околните не постъпват по същия начин с тях;
 казват „да”, въпреки че биха предпочели да откажат, правят неща, които всъщност не биха
искали да правят, бършат повече, отколкото предполага справедливото разпределение на
задълженията, както и неща, които другите сами биха могли да свършат;
 не знаят какво искат и от какво имат нужда или пренебрегват желанията и потребностите си
като маловажни;
 опитват се да угодят на другите за сметка на самите себе си;
 по-лесно изпитват и изразяват гняв във връзка с някаква несправедливост, извършена
спрямо друг човек, отколкото спрямо тях самите;
 чувстват се най-сигурни, когато дават на другите;
 чувстват се несигурни и виновни, когато някой друг им дава нещо;
 чувстват се нещастни, че цял живот са давали на другите и никога не са получили нищо в
замяна;
 изпитват някакво странно привличане към хора, изпаднали в беда;
 откриват, че от своя страна привличат такива хора;
 изпитват скука, празнота и чувство за безполезност, ако не преживяват някаква криза, нямат
някакъв проблем или човек, на когото да помагат;
 изоставят собствената си работа, за да помогнат на някой друг;
 товарят се с прекалено много задължения;
 изпитват постоянно напрежение и се чувстват угнетени;
 убедени са, че дълбоко в себе си другите се чувстват отговорни за тях;
 обвиняват другите за собствените си проблеми;
 твърдят, че другите са причината те да се чувстват по определен начин;
 смятат, че околните се опитват да ги побъркат;
 чувстват се ядосани, изтормозени, неоценени и използвани;
 откриват, че околните се дразнят и им се ядосват заради всички тези техни особености.
Самоподценяване
Съзависимите най-често:
 са израснали в проблемни, ограничаващи или разстроени семейства;
 отричат семейството им да е било проблемно, ограничаващо или разстроено;
 постоянно се самообвиняват;
 укоряват се за всичко, за което се сетят, включително и за начина, по който мислят,
чувстват, изглеждат, действат и се държат;
www.spiralata.net 21
  ядосват се, започват да се отбраняват, възмущават се и се държат високомерно, когато
някой ги обвинява и критикува, независимо, че самите те често постъпват по този начин със себе
си;
 не приемат комплименти или похвали;
 депресират се от липсата на комплименти и признание (лишаване от ласки);
 чувстват се по-различни от останалите;
 смятат, че не са достатъчно добри;
 чувстват се виновни, ако похарчат някаква сума за собствени нужди, ако направят за себе си
нещо, от което нямат належаща потребност, или просто се позабавляват;
 страхуват се от отхвърляне;
 приемат нещата прекалено лично;
 жертви са на сексуално, физическо или емоционално насилие, небрежно отношение,
изоставяне или алкохолизъм;
 чувстват се жертви;
 убедени са, че не могат да свършат нищо като хората;
 страхуват се, че могат да сгрешат;
 чудят се защо им е трудно да взимат решения;
 страдат от перфекционизъм;
 чудят се защо никога не са удовлетворени от работата си;
 имат множество неща, които „са длъжни” да свършат;
 чувстват се виновни за нещо;
 срамуват се от себе си;
 смятат, че животът им не си струва да се живее;
 опитват се да помагат на другите да живеят, но не се грижат за собствения си живот;
 изкуствено повдигат самочувствието си, като оказват помощ на околните;
 силно намаляват самооценката си - чувстват се объркани, неудачници и т.н., - в отговор на
проблемите и провалите на другите;
 мечтаят да им се случи нещо хубаво;
 убедени са, че никога нищо хубаво няма да им се случи;
 убедени са, че не заслужават да бъдат щастливи или да им се случи нещо хубаво;
 искат околните да ги харесват и обичат;
 убедени са, че не е възможно околните да ги харесват и обичат;
 постоянно се стремят да докажат, че заслужават благоразположението на другите;
 склонни са да приемат някой да се чувства зависим от тях.
Потискане
Повечето съзависими:
 изтласкват мислите и чувствата от съзнанието си, тъй като се страхуват от тях и изпитват
вина;
 страхуват се да бъдат самите себе си;
 рядко проявяват гъвкавост и обикновено се оставят да бъдат контролирани.
Обсебващи мисли
Съзависимите са склонни:
 да бъдат ужасно притеснени заради някакъв човек или проблем;
 да се тревожат за дреболии;
 постоянно да мислят и говорят за някого;
 денонощно да си блъскат главата върху някакъв проблем или върху поведението на
околните;
 да се тревожат;
 никога да не откриват отговора;
 да контролират другите;
 да хващат околните в прегрешение;
www.spiralata.net 22
  да не престават да говорят, да мислят и да се тревожат за друг човек или проблем;
 да изоставят задълженията си, тъй като постоянно са разстроени заради някого или нещо;
 да съсредоточават цялата си енергия върху околните или върху някакъв проблем;
 да недоумяват защо страдат от постоянна липса на енергия;
 да недоумяват защо не са в състояние да довеждат нещата докрай.

Контролиране
Повечето съзависими:
 са живели в неконтролируема обстановка и сред неконтролируеми хора, което им е
причинявало болка и разочарования;
 страхуват се да позволят на околните да бъдат такива, каквито са, и да оставят събитията на
естествения им ход;
 не забелязват или не се опитват да преодолеят страха си от загубата на контрол;
 смятат, че те знаят най-добре как трябва да стоят нещата и как трябва да се държат
околните; опитват се да контролират всичко и всички около себе си чрез безпомощност, чувство за
вина, насилие, заплахи, съвети, манипулиране или господство;
 в крайна сметка се провалят в тези свои опити или предизвикват гнева на околните.
 изпитват недоволство и гняв;
 чувстват се контролирани от обстановката и хората около себе си.
Отричане
Съзависимите най-често:
 си затварят очите за истинските проблеми или се държат така, сякаш те не съществуват;
 подценяват сериозността на положението;
 казват си, че може би утре нещата ще се оправят;
 постоянно се занимават с нещо, за да не мислят за проблемите;
 чувстват се объркани;
 депресират се или се разболяват;
 ходят по лекари и вземат успокоителни;
 стават работохолици;
 нямат задръжки при харченето на пари;
 преяждат;
 държат се така, сякаш всичко това не се е случило;
 наблюдават безучастно как проблемите се задълбочават;
 Вярват на лъжи;
 самозалъгват се;
 недоумяват защо се чувстват така, сякаш започват да се побъркват.
Зависимост
Повечето съзависими:
 не се чувстват щастливи, удовлетворени и в хармония със самите себе си;
 търсят щастието извън себе си;
 лепват се за всеки човек и всяко нещо, за които смятат, че биха могли да ги направят
щастливи;
 страхуват се ужасно, че може да загубят човека или нещото, за които са убедени, че стоят в
основата на щастието им;
 не са получавали любов и одобрение от родителите си;
 не обичат самите себе си;
 убедени са, че околните не ги обичат и не биха могли да ги обичат;
 отчаяно се стремят да получат любов и одобрение;
 често пъти се опитват да спечелят любовта на хора, които не са способни да изпитват
подобно чувство;
 убедени са, че другите никога не биха направили нищо за тях;

www.spiralata.net 23
  не правят разлика между любовта и болката;
 усещат, че по-скоро се нуждаят от околните, отколкото изпитват желание да бъдат с тях;
 непрекъснато се опитват да докажат, че заслужават да бъдат обичани;
 не се замислят дали околните заслужават благоразположението им;
 постоянно се тревожат дали другите ги харесват и обичат;
 не се замислят над въпроса дали те самите харесват и обичат околните;
 подчиняват цялото си съществуване на другите;
 фокусират всички свои очаквания за нещо хубаво в живота си върху взаимоотношенията си
с някого;
 престават да се интересуват от собствения си живот, когато обичат някого;
 тревожат се, че околните ще ги изоставят;
 смятат, че не са 6 състояние да се грижат за себе си;
 поддържат взаимоотношения, които просто не вървят;
 позволяват на околните да злоупотребяват с тях, за да не загубят любовта им;
 чувстват се като в капан, поддържайки определени взаимоотношения;
 изоставят стари връзки, които не ги удовлетворяват, и формират нови, които също не
вървят;
 чудят се дали въобще някога ще срещнат любовта.
Трудности в общуването
Сьзависимите често:
 обвиняват;
 заплашват;
 упражняват насилие;
 умоляват;
 подкупват;
 съветват;
 не казват това, което мислят;
 не мислят това, което казват;
 не знаят какво всъщност мислят;
 не се вземат на сериозно;
 смятат, че околните не ги вземат на сериозно;
 вземат се прекалено на сериозно;
 искат онова, което желаят и от което имат нужда, по заобиколен начин - например
въздишайки;
 изпитват трудности да поставят някакъв проблем директно;
 не са сигурни какъв всъщност е проблемът;
 подбират внимателно думите си, за да постигнат желания ефект;
 говорят неща, които, според тях, ще се харесат на околните;
 говорят неща, които, според тях, ще провокират околните;
 говорят неща, които, според тях, ще накарат околните да действат според желанията им;
 премахнали са думата „не” от речника си;
 говорят прекалено много;
 говорят за другите;
 избягват да говорят за себе си, за собствените си проблеми, чувства и мисли;
 самообвиняват се;
 оправдават се;
 убедени са, че мнението им не е от значение;
 избягват да изразяват мнението си преди да са чули становището на другите;
 лъжат, за да защитят и прикрият хората, които обичат;
 лъжат, за да защитят себе си;
 изпитват затруднения да отстояват правата си;
www.spiralata.net 24
  изпитват затруднения да изразяват откровено, открито и по подходящ начин чувствата си;
 смятат, че повечето от нещата, които биха искали да споделят с околните, са маловажни;
 говорят по циничен, самопрезрителен или враждебен начин;
 извиняват се на околните, че са ги отегчили.

Неустойчиви граници
Съзависимите често:
 заявяват, че няма да позволят околните да се държат по определен начин;
 постепенно разширяват границите на търпимостта си, докато, в крайна сметка, не започнат
да бършат и да позволяват на околните да вършат неща, за които са казвали, че никога няма да
допуснат;
 позволяват на другите да ги нараняват;
 допускат другите да ги нараняват все повече и повече;
 недоумяват защо се чувстват толкова наранени;
 оплакват се, обвиняват и се опитват да контролират нещата, но упорито отказват да се
махнат;
 в крайна сметка започват да се ядосват;
 престават да търпят каквото и да било.
Липса на доверие
Съзависимите:
 не вярват в себе си;
 не вярват в чувствата си;
 не вярват в решенията си;
 не вярват в другите;
 опитват се да проявяват доверие спрямо ненадеждни хора;
 смятат, че Бог ги е изоставил;
 загубват вярата и доверието си в Бога.
Гняв
Повечето съзависими:
 се чувстват много изплашени, наранени и ядосани;
 съжителстват с хора, които са много изплашени, наранени и ядосани;
 страхуват се от гнева си;
 страхуват се от гнева на околните;
 смятат, че другите ще ги напуснат, ако във взаимоотношенията им се появи гняв;
 убедени са, че другите ги карат да се ядосват;
 страхуват се да предизвикат гнева на околните;
 чувстват се контролирани от гнева на околните;
 потискат собствения си гняв;
 често плачат, изпадат в депресия, преяждат, поболяват се, вършат подлости и други
отвратителни неща, за да си върнат на някого, държат се враждебно или имат пристъпи на ярост;
 наказват другите, защото са ги ядосали;
 били са порицавани заради това, че изпитват гняв;
 самообвиняват се и срамуват заради гнева си;
 изпитват все по-силен гняв, негодувание и горчивина;
 чувстват се по-сигурни, когато са ядосани, отколкото когато са наранени;
 чудят се дали някога ще успеят да се освободят от гнева си.
Сексуални проблеми
Някои съзависими:
 постоянно „се грижат” за партньора си в леглото;
 правят секс, дори и да нямат желание за това;
 правят секс, когато по-скоро се нуждаят от ласка, грижа и любов;

www.spiralata.net 25
  опитват се да правят секс, когато са ядосани и наранени;
 отказват да се наслаждават на секса, тъй като са ужасно ядосани на партньора си;
 страхуват се от загуба на контрол;
 изпитват огромни трудности да поискат онова, от което се нуждаят в леглото;
 емоционално са отчуждени от партньора си;
 започват да изпитват отвращение от секса с постоянния си партньор;
 не говорят за това;
 въпреки всичко се насилват да правят секс;
 превръщат секса в някакъв машинален акт;
 недоумяват защо не са в състояние да се наслаждават на секса;
 губят интерес към секса;
 измислят си оправдания, за да не правят секс;
 биха искали сексуалният им партньор да умре, да изчезне някъде или да разбере за
чувствата им;
 преживяват разтърсващи сексуални фантазии за други личности;
 замислят или имат извънбрачна връзка.
Други характеристики
Съзависимите най-често:
 са изключително отговорни личности или изключително безотговорни личности;
 превръщат се в мъченици, жертвайки своето щастие и щастието на другите в името на
каузи, които не заслужават подобна жертва;
 не успяват да постигнат истинска близост с някого;
 не умеят да се забавляват и да бъдат спонтанни;
 реагират пасивно на проблемите, които им създава съзависимостта - с плач, болка и
безпомощност;
 реагират агресивно на проблемите, които им създава съзависимостта - с насилие, гняв и
желание за господство;
 съчетават пасивната и агресивната реакция;
 колебливи са в решенията и емоциите си;
 смеят се, когато им се плаче;
 не желаят да изоставят поведението и хората, към които изпитват непреодолимо влечение,
дори когато те им причиняват болка;
 срамуват се от семейните, личните или междуличностните си проблеми;
 не са наясно относно същността на проблема;
 лъжат, прикриват и защитават проблема;
 не търсят помощ, като се самоубеждават, че проблемът не е чак толкова страшен или че те
самите не заслужават чак такова внимание;
 недоумяват защо проблемът не изчезва.
Прогресиращ ход
В късните стадии на съзависимостта хората понякога:
 са обзети от летаргия;
 чувстват се депресирани;
 чувстват се отчуждени и изолирани от света;
 усещат, че всекидневието им напълно е изгубило своя обичаен ход и подреденост;
 занемаряват или злоупотребяват с децата си и останалите си задължения;
 изпитват чувство за безнадеждност;
 започват да планират как да се освободят от връзката, в която се чувстват като в капан;
 мислят за самоубийство;
 изпадат в ярост;
 разболяват се от някакво тежко емоционално, психично или телесно разстройство;
 страдат от разстройство на храненето (преяждане или недохранване);
www.spiralata.net 26
  пристрастяват се към алкохол и наркотици.
Този списък, макар и дълъг, не обхваща всички възможни характеристики. Като всеки човек,
съзависимият прави, чувства и мисли много неща. Не съществува някакъв определен брой
личностни черти, който да показва със сигурност дали някой е или не е съзависим. Всеки човек е
различен и върши нещата по свой собствен начин. Аз просто се опитвам да ви създам някаква
представа. Тълкуването или решението зависи от вас. Въпросът с първо да определите онова
поведение или област, които ви създават проблеми, а после да решите какво искате да правите.
В края на третата глава ви предложих да дадете определение на съзависимостта. Както казва
Ърни Ларсън, ако дефинирате проблема си като „съжителство с алкохолик”, може би ще стигнете
до извода, че решението му се състои в това да не съжителствате с алкохолик. В подобен извод
има известна логика. Истинският ни проблем обаче се състои в собствените ни характерни
особености - в съзависимите ни модели на поведение.
Кой е съзависим? Аз съм съзависима.
Изчислено е, че около осемдесет милиона души са пристрастени към химични вещества или са
в близки взаимоотношения с подобни личности. Те вероятно са съзависими.
Онези, които се грижат, обичат или работят с хора, имащи сериозни неприятности, може би са
съзависими.
Онези, които са загрижени за хора с разстройства на храненето, вероятно са съзависими. В
своята книга „Затлъстяването е семеен проблем” Джуди Холис твърди, че човек, страдащ от
разстройство на храненето, може да създаде работа на петнадесет-двадесет съзависими. Много от
хората с подобно разстройство също са съзависими. „В свое неофициално проучване установих, че
най-малко четиридесет процента от съпругите на алкохолици страдат от затлъстяване” - пише
Холис.
Може би четете тази книга заради самия себе си; може би вие сте съзависим. Или пък я четете,
за да помогнете на някой друг - в такъв случай най-вероятно също сте съзависим. Ако
загрижеността ви се е превърнала в натраплива идея, ако съчувствието се е развило в постоянна
загриженост и ако непрекъснато се тревожите за другите, а пренебрегвате себе си, най-вероятно
страдате от съзависимост. Всеки човек трябва да реши сам за себе си дали съзависимостта е
проблем за него. Той трябва самостоятелно да прецени какво да промени и кога да го направи.
Съзависимостта означава много неща. Това е зависимост от хората - от тяхното настроение,
поведение, болест или здраве, от тяхната любов. Това е парадоксална зависимост. Макар на пръв
поглед да изглежда, че околните разчитат за всичко на съзависимите, всъщност е обратното - те са
зависими. Изглеждат силни, но се чувстват безпомощни. Може да ни се стори, че съзависимите
контролират всички и всичко, но всъщност те самите са под чужд контрол - например под
контрола на някаква болест, като алкохолизма.
Това са факторите, от които зависи възстановяването. Решаването на тези проблеми може да
превърне оздравителния процес в нещо приятно и забавно. Обикновено възстановяването от
проблеми, свързани с човешката психика, емоции и дух, е бавно и мъчително. В този случай обаче
това не е така. Като изключим естествените за всеки човек емоции, които така или иначе бихме
изпитвали, и връхлитащото от време на време усещане за дискомфорт, породено от факта, че сме
започнали да се държим по някакъв по-различен начин, възстановяването от съзависимостта е
наистина вълнуващо. То ни дава ново усещане за свобода. Позволява ни да бъдем самите себе си,
Дава възможност на околните да бъдат такива, каквито са. Помага ни отново да поемем контрола
върху дадената ни от Бога способност да мислим, чувстваме и действаме. Започваме да се
чувстваме добре, обзети от спокойствие на духа. Възстановителният процес ни дава възможност
да обичаме себе си и другите, да получаваме любов - едно от онези хубави неща, към които се
стреми всеки човек. Този процес осигурява оптимални условия за оздравяването и поддържането
на доброто здраве на хората около нас. Той ни помага да се освободим от непоносимата болка, с
която повечето от нас живеят.
Възстановяването е не само нещо приятно, но и нещо съвсем просто. Не винаги е лесно, но със
сигурност е просто. В основата му стои една предпоставка, която много от нас са забравили или
никога не са усвоили: всеки човек отговаря сам за себе си. Това означава да се научим да се
държим по нов начин, като най-важното в него е да започнем да се грижим за собствената си
личност. Във втората част на тази книга ще обсъдим някои конкретни идеи за осъществяването на
www.spiralata.net 27
тази цел.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прегледайте внимателно списъка, който ви предложих в тази глава. Отбележете с 0
характеристиките, с които никога не сте имали проблеми. Отбележете с 1 тези, с които понякога
имате проблем, и с 2 онези, които често ви създават неприятности. В една от следващите глави
това ще ви помогне да определите целите си. Бихте могли да ги използвате още сега, като пъ-
теводител към главите, които бихте искали да прочетете.
2. Какви чувства изпитвате, обмисляйки възможността да се промените? Какво смятате, че ще
се случи, ако започнете да се променяте? Смятате ли, че можете да се промените? Защо?
Отговорете писмено на страничка-две на тези въпроси.
2
ЧАСТ
КАК ДА ЗАПОЧНЕМ ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА СЕБЕ СИ
ПЕТА ГЛАВА
Отделяне
То не е отделяне от човека, на когото държим,
а от агонията на прекаленото обвързване.
Член на „Ал-Анон”
Доста се чудих каква тема да избера за първата глава от тази част на книгата. Спрях се на
отделянето, не защото този въпрос е много по-важен от другите, а защото то стои в основата на
всичко останало. То е нещо, което трябва да правим често, ако се стремим към по-щастлив живот.
Такава е целта на повечето възстановителни програми за съзависими. Това е и първото нещо,
което трябва да направим, за да можем да продължим нататък. Не бихме могли да започнем да
работим върху себе си, да заживеем своя собствен живот, да разберем чувствата си и да започнем
да решаваме проблемите си, преди да сме се отделили от обекта, от който сме обсебени. Въз
основа на собствения си опит (а и въз основа на опита на други хора) мога да кажа, че ако не сме
осъществили процеса на отделяне, дори нашата Висша сила не може да ни помогне кой знае
колко.
Привързване
Когато някой съзависим каже: „Мисля, че започвам да се привързвам към теб”, внимавайте!
Той или тя вероятно говори сериозно.
Повечето съзависими се прибързват към хората и проблемите около себе си. Под
„привързване” нямам предвид просто добро отношение към хората, загриженост за техните
проблеми или онова естествено чувство на свързаност със света. Привързването означава
прекомерна въвлеченост, стигаща понякога до безнадеждно заплитане.
Привързването приема различни форми:
 Може да започнем да се тревожим прекалено много за даден човек или проблем и това да
обсеби цялото ни внимание (умствената ни енергия е привързана).
 Възможно е да стигнем дотам, че да бъдем изцяло обсебени от хората и проблемите около
себе си и постоянно да се опитваме да ги контролираме (умствената, физическата и емоционалната
ни енергия са насочени към обекта, от който сме обсебени).
 Може да започнем да реагираме на постъпките на другите, вместо да действаме съобразно
собствената си воля (умствената, емоционалната и физическата ни енергия са привързани).
 Възможно е да станем емоционално зависими от хората около себе си (това вече е
същинско привързване).
 Съществува и възможността да се превърнем в надзиратели (спасители, закрилници) на
хората около себе си (като по този начин здраво привържем собствената си личност към нуждата
им да бъдем постоянно около тях).
Проблемите на привързването са много. (В тази глава ще се спра на тревожността и
обсебването, а в следващите глави ще разгледам и другите му прояви.) Прекомерната въвлеченост
под каквато и да било форма може да създаде у нас самите и у околните усещане за постоянен
хаос. Ако насочваме цялата си енергия към другите хора и техните проблеми, ние не сме в
състояние да живеем пълноценно собствения си живот. Така или иначе човек винаги има за какво
да се тревожи и да се чувства отговорен. Ако се натоварим изцяло с всичко това, хората около нас
www.spiralata.net 28
няма да имат какво да правят. По този начин ние се преуморяваме, а те остават без работа. Пък и
от притесненията и тревогите няма никаква полза. Те не решават проблемите ни и не помагат нито
на нас, нито на другите. Това е ненужно пилеене на енергия.
„Ако смятате, че като се чувствате зле или се притеснявате достатъчно дълго време, ще
успеете да промените нещо, вие сигурно живеете на друга планета, чиято реалност се различава
много от нашата” - пише доктор Уейн Дайър в книгата си „Вашите слаби места”.
Тревогите и натрапливите мисли създават такъв хаос в ума ни, че просто не сме в състояние да
решаваме собствените си проблеми. Когато се привържем по описания начин към някого или към
нещо, ние се отчуждаваме от самите себе си. Губим връзката със собствената си личност и се
лишаваме от способността и възможността да мислим, да чувстваме, да действаме и да се грижим
за себе
си – най общо казано, губим контрол.
Ужасно е да си обсебен от някаква личност или проблем. Виждали ли сте някога човек,
обладан от натрапливата идея за някого или нещо? Той не може да говори и да мисли за нищо
друго. Дори когато привидно ви слуша, вие знаете, че той не ви чува. Умът му се мята, преобръща,
извива и блъска отново и отново в безумната спирала на натрапливата мисъл. Той постоянно е
угрижен. Каквото и да кажете, той го свързва с обекта, от който е обсебен - независимо дали това,
за което говорите, има някаква връзка с него. Такъв човек повтаря непрекъснато едни и същи
неща, като понякога променя формулировката, а друг път дори използва същите думи. Каквото и
да кажете, за него няма никакво значение. Дори ако го помолите да престане той едва ли ще го
направи. Вероятно би престанал, ако можеше. Проблемът е, че той всъщност не е в състояние да го
направи (поне не в този момент). Човекът е изпълнен с пулсиращата енергия на натрапливата идея.
Проблемът му, или това, за което е загрижен, не просто го притеснява, а изцяло го контролира.
Много от хората, с които съм работила в групите за семейна терапия, бяха обсебени точно по
този начин от обекта на своята загриженост. Когато ги питах какво чувстват, те ми казваха какво
чувства другият човек. Когато ги питах какво правят, те ми отговаряха какво прави другият.
Цялото им внимание бе обсебено от някой друг или нещо друго. Много от тях бяха живели така в
продължение на години - в постоянна тревога за околните, реагирайки на техните думи и действия
и опитвайки се да ги контролират. Бяха се превърнали в едва мъждукащи сенки на хора. Енергията
им бе изчерпана, тъй като бе насочена към някой друг. Не можеха да ми кажат какво мислят и
чувстват, просто защото не знаеха. Те въобще не мислеха за себе си.
Може би и вие в някакъв момент сте били обсебени от някого или от нещо. Някой прави или
казва нещо. На вас ви хрумва някаква мисъл. Нещо ви напомня за случка от миналото. Сещате се
за някакъв проблем. Нещо се случва или не се случва. Или пък имате чувството, че нещо става, но
не знаете какво точно е то. Той не се обажда, а по това време вече трябваше да се е обадил. Не
вдига телефона, а трябваше да е там. Днес получава заплата. Преди винаги се връщаше пиян, след
като си вземеше заплатата. Спря да пие само преди три месеца. Дали ще се случи и днес? Не
знаете какво, не знаете защо и не сте сигурни кога точно ще стане това, но сте сигурни, че се е
случило, в момента се случва или ще се случи нещо лошо - нещо направо ужасно.
Усещате го в стомаха си. Чувството ви обзема изцяло - онова безпокойство, от което
вътрешностите ти сякаш се изпълват с олово и ръцете ти се разтреперват и което е толкова добре
познато на съзависимите. То ни кара да правим неща, които ни причиняват болка; то подхранва
притеснението и натрапливите мисли. Това е страхът в най-лошата му форма. Страхът най-често
идва и си отива, като ни оставя или в паническо бягство, или готови за битка, или просто леко
изплашени. Тревожността обаче сякаш винаги тегне във въздуха. Тя сграбчва ума ни и го блокира
за всичко друго, освен за собствените си цели - за онова безкрайно предъвкване на едни и същи
безполезни мисли. Тя е силата, която ни кара постоянно да контролираме някого или нещо.
Единственото, за което сме в състояние да мислим, е как да се наложим, как да контролираме
проблема и да го накараме да изчезне; това е самата същност на съзависимостта.
Когато сте обсебен вие не можете да престанете да мислите за дадения човек или проблем. Не
знаете какво чувствате. Не знаете за какво мислите. Не знаете какво трябва да направите, но
знаете, че трябва да направите нещо! И то веднага!
Тревогите, натрапливите мисли и контролирането са илюзии. Те са номера, които погаждаме
сами на себе си. Въобразяваме си, че правим нещо, за да решим проблемите си, но всъщност не
www.spiralata.net 29
правим нищо такова. Мнозина от нас реагират по този начин и обикновено имат солидни причини.
Вероятно тези хора са преживели много сериозни и сложни проблеми, които са разтърсили живота
им и които биха накарали всеки нормален човек да се разтревожи, обезпокои, разстрои и
почувства обсебен.
Може би някои от нас обичат човек, затънал в неприятности - някой, който е излязъл извън
контрол. Той може да страда от алкохолизъм, разстройство на храненето, комарджийство, някакъв
психичен или емоционален проблем и дори от няколко от тези неща едновременно.
Някои от нас може би нямат чак такива проблеми, но въпреки това се безпокоят. Може би
хората, които обичаме и на които държим, изпитват резки промени в настроението си. Може би
правят неща, с които ние не сме съгласни. Може би смятаме, че те трябва да се държат по някакъв
по-различен и по-добър начин, който няма да създава толкова много проблеми.
Възможно е да сме си изградили характерната за привързването нагласа, като постоянно се
тревожим, реагираме и се опитваме да контролираме всичко около себе си. Може би сме живели в
неконтролируема обстановка, сред неконтролируеми хора. Може би чрез обсебване и контрол сме
успявали да поддържаме някакъв баланс и поне временно нещата не са се влошавали. После
вероятно сме продължили да се придържаме към същата тактика. Страхуваме се да отпуснем
юздите, тъй като винаги, когато сме го правили, са се случвали ужасни и болезнени неща.
Може би сме били привързани към околните прекалено дълго време, живеейки заради тях и
вместо тях, и вече просто нямаме свой собствен живот. По-безопасно е да останем прибързани.
Макар че само реагираме, поне знаем, че сме още живи. Като обсебваме и контролираме, ние поне
имаме с какво да се занимаваме.
Съзависимите се прибързват към хората и проблемите по най-различни причини. Няма
значение, че като се тревожим, ние не решаваме въпроса. Не е важно, че тези проблеми често
въобще нямат решение. Не ни интересува и това, че заради грижите, които са ни обсебили, не
можем дори да четем, да гледаме телевизия или да излезем на разходка. Няма значение, че
постоянно се тревожим какво ще каже или няма да каже другият, какво е направил или не е
направил и какво ще направи след това. Няма значение, че нещата, които вършим, не помагат на
никого! Цената няма значение - ние ще продължаваме да се държим по същия начин. Ще стиснем
зъби, ще дръпнем юздите и ще се вкопчим по-здраво от всеки друг път.
Някои от нас може би дори не съзнават, че са се хванали като удавници за сламка. Те може би
са успели да убедят сами себе си, че това е единственият начин за оцеляване. Просто вярват, че
нямат друг избор, освен да реагират на дадения проблем или човек по този обсебващ начин.
Много често когато предлагам на хората да се отдръпнат от проблема или човека, те подскачат
като ужилени. „О, не! - възкликват те. - Не мога да постъпя така. Прекалено много го обичам и
държа на него, за да направя това. Този човек ти проблем е прекалено важен за мен. Длъжен съм
да бъда привързан!”
В такива случаи аз отговарям: „КОЙ КАЗВА, ЧЕ СТЕ ДЛЪЖЕН?”
Имам новини за вас - и то добри новини. Ние не сме „длъжни”. Има по-добър начин и той се
нарича „отделяне”. Отначало може да изглежда малко страшничко, но после нещата със сигурност
ще потръгнат по-добре за всички.
По-добрият начин
Какво точно представлява отделянето? Какво всъщност ви карам да направите? (Както сигурно
се досещате, „отделяне” също е термин от професионалния жаргон.)
Нека обаче първо разберем какво отделянето не е. То не е студено и враждебно отдръпване; не
е безропотно и отчаяно приемане на всичко, което животът и другите хора ни подхвърлят; не е
механично съществуване и абсолютна незаинтересованост и пренебрежение към проблемите и
хората; не означава и че трябва да гледаме на живота наивно и глуповато - като през розови очила;
нито пък означава да кръшкаме от своите истински отговорности към себе си и околните;
отделянето не предполага и прекъсване на взаимоотношенията. То също така не е и оттегляне на
нашата любов и загриженост, въпреки че понякога този тип отделяне може да се окаже най-
добрият за момента.
Идеалният вариант на отделянето е откъсване или отдръпване от човека или проблема, но
направено с любов. Според една брошура, озаглавена „Отделяне”, която от години се чете на
сбирките на „Ал-Анон”, отделянето означава, че ние се освобождаваме умствено, емоционално и
www.spiralata.net 30
дори физически от нездравословното (и често пъти мъчително) обвързване с живота и
отговорностите на някой друг, че се отърсваме от проблемите, които не можем да решим.
Отделянето се основава и на следните предпоставки: всеки човек е отговорен сам за себе си;
ние не може да решаваме проблемите на другите; от притесненията няма полза. Стремим се да не
се нагърбваме с чужди отговорности и вместо това се грижим за собствените си задължения.
Оставяме хората, които са забъркали някаква каша, да си понесат последствията. Позволяваме на
околните да бъдат такива, каквито са. Разрешаваме им да поемат отговорности и да се разбиват.
Даваме и на себе си тази свобода. Опитваме се да живеем живота си по възможно най-добрия
начин. Стремим се да разберем какво можем и какво не можем да променим. След това преставаме
да се опитваме да променяме нещата, които не сме в състояние да променим. Правим каквото мо-
жем, за да разрешим даден проблем и после спираме да се терзаем и измъчваме. Ако не можем да
решим някакъв проблем и сме направили всичко възможно, за да открием решението му, просто се
научаваме да живеем с него или въпреки него. И в крайна сметка се опитваме да бъдем щастливи -
с усилие на волята се съсредоточаваме върху хубавите неща в живота и постепенно започваме да
изпитваме благодарност, че съществуват. Научаваме магическата формула, че ако се възползваме
максимално от това, което имаме, то се увеличава.
Отделянето означава „живот в настоящето” - съществуване тук и сега. Позволяваме на живота
да следва естествения си ход, вместо да се опитваме да го пришпорваме и контролираме.
Преставаме да съжаляваме за миналото и да се страхуваме от бъдещето. Възползваме се
максимално от всеки нов ден.
Отделянето означава да приемем действителността, т.е. фактите. То изисква вяра - вяра в себе
си, в Бога, в другите, вяра в естествения и предначертан ход на нещата в света. Вярваме в
правилността и справедливостта на всеки миг. Отърсваме се от неприятностите и грижите и си
позволяваме да се радваме на живота, въпреки нерешените проблеми. Вярваме, че всичко е наред,
въпреки конфликтите. Вярваме, че Някой, който стои по-високо от нас, знае, предопределя и се
грижи за съдбата ни. Съзнаваме, че този Някой може да направи много повече от нас самите за
решаването на проблемите ни. Затова се опитваме да не Му се бъркаме и Му позволяваме да го
направи. И в даден момент знаем, че всичко е наред, защото виждаме как и най-странните (и често
пъти най-болезнени) неща се оказват полезни и се развиват по благоприятен за всички начин.
Джуди Холис посвещава една част от книгата си „Затлъстяването е семеен проблем” на
съзависимостта. Там тя определя отделянето като „поддържане на здравословен неутралитет”.
Отделянето не означава, че вече не ни е грижа за някого. Смисълът му е в това, да се научим да
обичаме, да се грижим и да се обвързваме, без да се побъркваме. Отделянето означава да
престанем да създаваме хаос в ума си и около себе си. Когато спрем да се мятаме насам-натам, из-
мъчвани от притеснения и тревоги, ние вече сме в състояние да вземаме правилни решения как да
обичаме истински хората и как да решаваме проблемите си. Чувстваме се свободни да обичаме и
да се грижим за околните по начин, който да е полезен за тях и да не наранява нас самите.
Преимуществата на отделянето са много: спокойствие; усещане за душевен мир; възможност
да даваме и да получаваме любов по начин, който повишава самочувствието ни и ни изпълва с
енергия; способност да откриваме истинските решения на проблемите си. Чувстваме се свободни
да живеем собствения си живот, без да изпитваме вина заради това и без да смятаме, че сме
отговорни пред другите. Понякога отделянето дори мотивира и позволява на хората около нас да
започнат да решават собствените си проблеми. Ние преставаме да се тревожим за тях, те поемат
щафетата и в крайна сметка започват да се грижат сами за себе си. Какъв велик план! Най-после
всеки от нас започва да си гледа собствената работа.
В първата част на книгата описах какво представлява човек, затънал в блатото на обсебването
и постоянните тревоги. Познавам много хора, които е трябвало (или са избрали) да живеят с
такива сериозни проблеми, като например вечно пиян съпруг алкохолик, дете-инвалид или юноша,
който твърдо е решил да разруши живота си, като взема наркотици и се забърква в различни
престъпления. Тези хора се научаваха да живеят със своите проблеми и въпреки тях. Те скърбяха
за нещата, които бяха загубили, след това обаче не се примиряваха и не се поддаваха на мъката и
отчаянието, а намираха начин да заживеят в душевен мир, ентусиазъм и благодарност за хубавите
неща в живота си. Те изпълняваха стриктно задълженията си. Даваха на другите, обичаха ги и им
помагаха, но обичаха и даваха и на себе си. Тези хора ценяха високо собствената си личност. Те,
www.spiralata.net 31
разбира се, не постигнаха всички тези неща изведнъж, без усилия и проблеми, но упорито се
стремяха към тях и в крайна сметка ги овладяха.
Дължа голяма благодарност на всички тези хора. Те ме научиха, че отделянето е възможно и
ми показаха, че то наистина върши работа. Аз пък искам да вдъхна тази надежда на вас. Ще ми се
да вярвам, че вие, от своя страна, ще я предадете на някой друг и по този начин още хора ще
разберат, че отделянето е нещо съвсем реално и трябва постоянно да бъде насърчавано.
Това е действие, но в същото време и изкуство. Това е начин на живот. Убедена съм също така,
че отделянето е дар и хората, които се стремят към него, ще го получат.
Как протича процесът на отделяне? Как бихме могли да освободим чувствата, ума, тялото и
духа си от примката на прекомерното въвличане? Отговорът е: като правим всичко, което е по
силите ни. Е, в началото може би ще сме доста непохватни. Според една формула, използвана
отдавна от „Анонимни алкохолици” и „Ал-Анон”, отделянето зависи от спазването на три основни
правила: честност, откритост и желание да опиташ.
В следващите глави ще обсъдим някои конкретни идеи за отделяне от някои определени
форми на привързване. Много от другите неща, за които ще говоря, са пряко свързани с
отделянето. Вие сами трябва да решите как те могат да ви бъдат от помощ, за да определите собс-
твената си стратегия. Смятам, че ще успеете, ако бъдете по-отстъпчиви, ако проявите малко
търпение и положите достатъчно усилия. Вярвам, че отделянето може да се превърне в навик по
същия начин, по който обсебването, тревожността и желанието за контрол са се превърнали в
навик - с практика. Може и да не се справяте по най-добрия начин, но с това никой досега не се е
справял идеално. Вярвам също така, че независимо колко добре се справяте, отделянето ще ви е от
полза. Надявам се, че ще продължавате да обичате човека, от когото сте се отделили. Мисля, че
няма нищо по-хубаво от това да вършим нещата с любов. Понякога, обаче, по различни причини,
това е невъзможно. Ако не можете да се отделите с любов, според мен е по-добре да го направите
с гняв, отколкото да останете прибързани. Когато сме отделени, ние можем да се справим по-лесно
с отрицателните си емоции, а когато сме привързани, можем единствено да се чувстваме
разстроени.
Кога трябва да се отделим? Когато усетим, че не можем да спрем да мислим, да говорим и да
се притесняваме за някого или нещо; когато осъзнаем, че сме се превърнали в котел от кипящи
емоции; когато започнем да се чувстваме така, сякаш трябва да направим нещо за някого, защото
не можем повече да издържаме; когато имаме чувството, че потъваме и сме се хванали за сламка; и
когато; сме убедени, че повече не можем да живеем с този проблем. Във всички тези случаи е
наложително да започнем да се отделяме. Скоро ще се научите да разпознавате кога трябва да
прибегнете към този процес. Предлагам ви едно изпитано практическо правило: Необходимо е да
се отделим, когато това изглежда последното нещо, на което сме способни.
Ще завърша тази глава със следната история. Една нощ към дванадесет часа телефонът ми
иззвъня. Бях си легнала и се почудих кой ли може да се обажда по това време. Предположих, че е
някакъв спешен случай.
Оказа се, че в известен смисъл наистина е спешно. Беше една жена, която не познавах лично.
Цяла вечер тя се обаждала на различни свои приятели в търсене на някаква утеха, но очевидно не я
беше открила. Някой й беше дал телефона на свой приятел, той пък й беше дал друг телефон и
последният й предложил да се обади у нас.
Веднага след като се представи, тя започна оживено да ми обяснява за какво се обажда.
Съпругът й посещавал сбирките на „Анонимни алкохолици”. Неотдавна обаче той я напуснал и
сега се срещал с друга жена, опитвайки се „да намери себе си”. Още преди да я напусне, той спрял
да ходи на сбирките и започнал да се държи като ненормален. Та тя се чудеше дали мъжът й не се
е побъркал съвсем, щом се среща с жена, която е толкова по-млада от него.
Отначало не можех да измисля какво да кажа, след това пък тя не ми даде тази възможност. Не
млъкна дори за секунда. Накрая ме попита:
- Не мислите ли, че той е болен? Не смятате ли, че се държи странно? Дали според вас не се
нуждае от помощ?
- Може би - отвърнах аз. - Но очевидно нито аз, нито вие можем да му помогнем. Повече се
тревожа за вас. Какво чувствате и мислите вие самата? Какво вие смятате, че трябва да направите,
за да започнете да се грижите за себе си!
www.spiralata.net 32
 Искам да ви попитам същото, скъпи читателю. Знам, че имате проблеми. Разбирам, че ви е
мъчно и сте загрижен за хората около себе си - някои от тях вероятно рушат пред очите ви своя
живот, вашия живот и живота на семейството ви. Нито аз, нито вероятно вие, можем да направим
нещо, за да установим контрол над тези хора. Ако е било възможно, сигурно досега щяхте да сте
го сторили.
Започнете процеса на отделяне. Направете го с любов или гняв, но го направете. Знам, че е
трудно, но постепенно ще ви става все по-лесно. Ако не можете напълно да освободите другия,
поне „отпуснете хватката”. Успокойте се. Седнете удобно. Поемете дълбоко въздух. Сега вече вие
сте в центъра на вниманието.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Съществува ли проблем или човек, за когото много се тревожите? Напишете нещо за този
човек или проблем. Пишете дотогава, докато не усетите, че започвате да се отърсвате от него.
След като сте написали всичко, което смятате за необходимо, съсредоточете вниманието си върху
себе си. За какво си мислите? Какво чувствате?
2. Какви чувства предизвиква у вас идеята да се отделите от този човек или проблем? Какво
би могло да се случи, ако го направите? Дали пък това не е неизбежно? Досегашното ви състояние
на „привързаност” и тревогите, контролирането и обсебването, които го съпровождат, помогнаха
ли ви досега?
3. Ако този човек или проблем отсъстваше от вашия живот, какво щяхте да правите и какво
щеше да бъде по-различно? Какво щяхте да чувствате и как щяхте да се държите? Представете си,
че живеете, чувствате се и се държите по този начин, въпреки нерешения си проблем. Представете
си, че предоставяте този проблем или човек в ръцете на Бога. Вижте как той нежно и с любов
поема тази личност или пък с охота приема проблема. Сега си представете, че вие сте в неговите
ръце. В този момент всичко е наред. Нещата са заели своите правилни места. Всичко ще бъде на-
ред. Нещата ще се подредят по-добре, отколкото сте си мислели.
4.
ШЕСТА ГЛАВА
Не се оставяйте да ви носи течението
От бързане полза няма.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Аз постоянно реагирам.
Един ден, докато си седях в кабинета, тази мисъл се загнезди дълбоко в съзнанието ми. Често
бях слушала хората да обсъждат този проблем, но дотогава не си бях давала сметка колко често
всъщност реагирам.
Реагирах на чувствата, поведението, проблемите и мислите на другите. Реагирах на техните
евентуални чувства, мисли или действия. Реагирах на моите собствени чувства, мисли и проблеми.
Силата ми изглежда бе в това да реагирам на кризисни ситуации - та аз възприемах почти всяка
ситуация като кризисна. Често пъти реагирах прекалено силно. През по-голямата част от времето
бях обзета от скрита паника (която граничеше с истерия). Понякога пък реагирах прекалено слабо.
Когато се изправех пред някакъв сериозен проблем, обикновено прибягвах до помощта на
отричането. Реагирах на почти всичко, което попаднеше в полето на вниманието ми и въобще
около мен. Съществуването ми бе едно постоянно реагиране на живота, желанията, проблемите,
грешките, успехите и личностните особености на другите.
Дори и ниското ми самочувствие, което мъкнех със себе си като вонящ чувал с боклук, е било
реакция. Бях като марионетка със стърчащи от нея конци, която само чакаше и подканяше някой
или нещо да започне да ги дърпа.
Повечето съзависими непрекъснато реагират. Реагират с гняв, вина, срам, омраза към себе си,
притеснение, болка, опити да поемат контрола над ситуацията, с прояви на загриженост, депресия,
отчаяние и ярост. Реагират със страх и тревога. Някои от нас реагират толкова интензивно, че
просто е болезнено да бъдат сред другите и е истинско мъчение да попаднат в голяма група хора.
Нормално е да реагираш и да отвръщаш по някакъв начин на заобикалящата те среда. Да реагираш
е част от живота. Това е част от взаимодействието с другите и е неизбежно, ако си жив човек. Ние
обаче прекалено много се разстройваме и объркваме. Нещо малко, нещо голямо - всъщност почти
всичко е в състояние да ни извади от релси. А начинът, по който реагираме, често е в разрез със
www.spiralata.net 33
собствените ни интереси.
Може би вече сме усвоили определени модели на реагиране по един прибързан и
неконтролируем начин, които ни причиняват болка. Самото усещане за спешност и не-
контролируемост е достатъчно, за да ни причини болка. Намираме се в постоянно кризисно
състояние - адреналинът ни се е покачил, мускулите са напрегнати и ние сме готови да реагираме
на всякакви извънредни ситуации, за които обикновено се оказва, че не са извънредни. Някой
прави нещо и ние се чувстваме длъжни да направим нещо в отговор. Някой върши нещо и ние се
чувстваме длъжни да му отвърнем. Някой се чувства по някакъв начин, следователно и ние сме
длъжни да се чувстваме по определен начин. ВКОПЧВАМЕ СЕ В ПЪРВОТО ЧУВСТВО, КОЕТО
НИ СЕ ИЗПРЕЧИ НА ПЪТЯ, И СЛЕД ТОВА ИЗЦЯЛО МУ СЕ ОТДАВАМЕ. Замисляме се над
първото нещо, което изникне в ума ни, и след това започваме да се самонавиваме. Казваме
първото нещо, което ни дойде на езика, и след това често съжаляваме. Правим първото нещо,
което ни хрумне, в повечето случаи без дори да го обмислим. Именно в това е проблемът -
реагираме без да се замислим, без ясно да си дадем сметка какво е необходимо да направим и как
бихме искали да постъпим в дадената ситуация. Всеки и всичко около нас е в състояние да
контролира и да определя емоциите и поведението ни. Без да го съобщаваме направо, ние
позволяваме на околните да ни казват какво да правим. Това означава, че сме загубили контрол и
сме се оставили във властта на другите.
Реагирайки, ние се лишаваме от своята собствена, дадена ни от Бога способност да
разсъждаваме, чувстваме и действаме в съответствие с личните си интереси. Оставяме другите
да определят кога да бъдем щастливи, кога да се чувстваме спокойни и кога - разстроени. Те ре-
шават какво да говорим, правим, мислим и чувстваме. По този начин предоставяме правото си на
лично спокойствие на прищевките на околните. В крайна сметка, заприличваме на лист хартия по
бреме на буря, запращан насам и натам, в зависимост от посоката на вятъра.
Ето и един пример за начина, по който много често реагирам. Имам две малки деца и работя
вкъщи. Понякога, докато аз си седя в кабинета, те се разбесняват из другите стаи - бият се, тичат
нагоре-надолу, разхвърлят къщата, изяждат и изпиват всичко, което успеят да намерят в кухнята.
Първата ми инстинктивна реакция е да им изкрещя нещо от сорта на: „Веднага престанете!”, след
което продължавам да им се карам още известно време. Реакцията ми сякаш идва от само себе си.
Оказва се, че ми е по-лесно да постъпя по този начин, отколкото да си направя труда да изляза от
кабинета, да мина през цялата къща и да се кача на горния етаж. По-лесно ми е да се развикам,
вместо да се замисля как всъщност бих искала да постъпя в конкретната ситуация. Проблемът е, че
от крясъците и виковете полза няма. Пък и този начин на реагиране изисква доста повече усилия,
отколкото изглежда на пръв поглед. От него гърлото ми преграква, а децата се научават как могат
да ме накарат да си седя в кабинета и да крещя.
От реагирането в повечето случаи няма полза. Реагираме прекалено прибързано, остро и
импулсивно. Когато сме в това емоционално състояние, рядко можем да постъпим по най-добрия
начин, А най-забавното в случая е, че въобще не сме длъжни и никой не иска от нас да правим
каквото и да било тъкмо в този момент. И въобще - малко са нещата, с които не бихме се справили
по-добре, ако сме спокойни. Рядко можем да оправим положението, изпадайки в ярост, макар в
много случаи да ни се струва, че ситуацията изисква тъкмо това.
Защо тогава постъпваме по този начин?
Обикновено реагираме, защото сме разтревожени и се опасяваме от това, което е станало,
може да стане или става в момента.
Мнозина от нас реагират на всяко нещо като на кризисна ситуация, тъй като са преживели
толкова много подобни ситуации, че този тип реакция се е превърнала в навик.
Реагираме, защото смятаме, че нещата не трябва да стават по този начин.
Реагираме, защото се чувстваме така, сякаш нещо не ни е наред.
Реагираме, защото повечето хора реагират.
Реагираме, защото смятаме, че трябва да реагираме.
Това обаче не е така - не сме длъжни.
Не трябва да се страхуваме толкова много от хората. Те са просто човешки същества, като
нас самите.
Не трябва да изпадаме в ярост. Това не върши работа. Когато сме спокойни, ние разполагаме
www.spiralata.net 34
със същата информация и същите средства, които са ни достъпни, когато
сме побеснели и разконцентрирани. Всъщност тогава разполагаме с повече ресурси, тъй като
умът и емоциите ни са свободни да действат по най-добрия възможен начин.
Не трябва да се лишаваме от способността си да мислим и чувстваме заради когото или
каквото и да било. Никой и не иска това от нас.
Не трябва да приемаме нещата (себе си, събитията, околните) толкова сериозно. Ние
обикновено преувеличаваме важността на чувствата, мислите, действията и грешките си.
Постъпваме по същия начин с чуждите чувства, мисли и действия. Казваме си, че положението е
ужасно, непоносимо, трагично, че е дошъл краят на света. Вярно е, че много от нещата, които се
случват около нас, са тъжни, изключително неприятни и противни, но единственото нещо, което
може да бъде наречено края на света, е самият край на света. Чувствата са важни, но не бива да
забравяме, че това са само чувства. Мислите също са важни, но и те са просто мисли - през главата
на всеки от нас минават доста различни разсъждения, които освен това подлежат на промяна.
Всичко, което казваме и правим, всичко, което казват и правят другите, има значение, но светът не
зависи от едно конкретно изявление или действие. И ако е от изключителна важност нещо да бъде
направено или казано, не се притеснявайте - това ще стане. Бъдете по-ведри. Дайте възможност на
себе си и на другите да действат, да говорят, да бъдат такива, каквито са - човешки същества.
Дайте възможност на живота си да следва своя естествен ход. Дайте си възможност да му се
наслаждавате.
Не трябва да приемаме поведението на другите като отражение на собствената ни
значимост. Не трябва да се притесняваме, ако някой, когото обичаме, е решил да се държи по
неподходящ начин. Това е нормална реакция, но не сме длъжни да продължаваме да се
притесняваме, още повече пък, ако той продължава да се държи по подобен начин. Всеки отговаря
сам за собственото си поведение. Ако някой се държи по неподходящ начин, нека той се
притеснява за това. При положение, че не сте направили нищо лошо, защо ще се тормозите?
Съзнавам, че този начин на мислене е малко труден за възприемане, но въпреки това може да бъде
усвоен.
Не трябва да приемаме отхвърлянето като отражение на собствената ни стойност. Ако
някоя важна за вас личност (или дори някой не чак толкова важен) отхвърли вас самите или
избора, който сте направили, вие продължавате да съществувате и да струвате точно толкова,
колкото ако не ви бяха отхвърлили. Преживявайте чувствата, породени от отхвърлянето,
споделете онова, което си мислите, но не позволявайте самочувствието ви да зависи от нечие
неодобрение или отхвърляне. Дори и ако най-важният за вас човек не ви приема, вие продължа-
вате да съществувате и да си бъдете съвсем наред. Ако сте направили нещо нередно, ако се налага
да решите някакъв проблем или да промените поведението си, направете необходимото, за да се
погрижите за себе си. Важното е вие да не отхвърляте сами себе си и да не придавате толкова
голямо значение на факта, че някой друг не ви приема. Това просто не е необходимо.
Не трябва да приемаме всичко толкова лично. Често вземаме присърце неща, които въобще не
заслужават такова внимание от наша страна. Например, да кажеш на един алкохолик: „Ако ме
обичаш, ще спреш да пиеш”, има горе-долу толкова смисъл, колкото да кажеш на човек, болен от
пневмония: „Ако ме обичаш, ще спреш да кашляш.” Страдащият от пневмония няма да престане
да кашля, докато не бъде подложен на съответното лечение. Същото се отнася за пиенето на
алкохолика. Когато човек с компулсивно разстройство прави всички онези неща, към които
чувства непреодолимо влечение, той не казва, че не ви обича - той казва, че не обича себе си.
Не трябва да приемаме, че всяка дреболия ни засяга лично. Ако някой е имал лош ден или
просто се е ядосал, не смятайте, че това има нещо общо с вас. Може да има, а може и да няма. Ако
има, така или иначе ще разберете. Нещата много по-рядко, отколкото си мислим, имат нещо общо
с нас.
Някакъв разрив, нечие лошо настроение, остра реплика, лош ден, негативна нагласа, проблеми
или алкохолизъм не са неща, които трябва да контролират или съсипват живота, деня и дори един
час от деня ни. Ако някой не харесва компанията ни или съсипва здравето си, това не е критерий
за собствената ни стойност. Това отразява единствено неговото сегашно положение. Като
прибягваме до процеса на отделяне, можем да намалим честотата и силата на разрушителните си
реакции спрямо заобикалящата ни среда. Отделете се от нещата. Оставете ги на мира и позволете
www.spiralata.net 35
на другите да бъдат такива, каквито са. Откъде знаете, че разривите, променливите настроения,
репликите, лошите дни, неприятните мисли и проблемите не са важна и необходима част от
живота? Откъде знаете, че конкретният проблем в крайна сметка няма да се окаже полезен за вас
самите или за някой друг?
Не сме длъжни да реагираме. Имаме възможност да избираме. Именно това е хубавото на
възстановяването от съзависимостта. Всеки път, когато се възползваме от правото си да избираме
как да действаме, мислим, чувстваме и как да се държим, ние започваме да се чувстваме по-силни
и по-добре.
„Но - може би ще възразите вие - защо да не реагирам? Защо да не отвърна, когато някой ми
каже нещо? Защо да не се разстройвам? Та той не заслужава да го щадя.” Той сигурно не
заслужава, но вие заслужавате. В момента става въпрос за вашите постоянни тревоги, грижи и
загуба на време. Както казваше Ралф Едуардс: „Това си е вашият живот.” Как бихте искали да го
прекарате? Отделянето не е заради другия. То е заради вас самите. А най-вероятно в крайна сметка
всички ще имат полза от това.
Хората са като певци в голям хор. Ако човекът до нас започне да пее фалшиво, трябва ли и ние
да го последваме? Няма ли да бъде по-добре и за него, и за нас самите, ако се опитаме да се
придържаме към верния тон? Трябва да се научим да гледаме собствената си партитура.
Не е необходимо напълно да престанем да реагираме спрямо хората и проблемите. От
реакциите може да има и полза. Те ни помагат да определим нещата, които харесваме и от които
се чувстваме добре. Помагат ни да открием проблемите в себе си и около себе си. Повечето от нас
обаче реагират прекалено бурно, и то най-често на дреболии, които нито са чак толкова важни,
нито заслужават времето и вниманието, които им отделяме. Понякога пък реагираме на реакциите
на другите спрямо нас самите. (Бясна съм, защото той побесня; той побесня, защото аз бях
ядосана; аз се ядосах, защото реших, че той ми е ядосан; той не бил ядосан, а бил обиден,
защото...)
Често се получава подобна верижна реакция, когато всички са разстроени и никой не знае
защо - хората просто са разстроени. В такива моменти всички са загубили контрол и са попаднали
под нечия чужда власт. Понякога околните реагират по определен начин, за да ни провокират и
ние да реагираме по определен начин. Ако престанем да реагираме по очаквания от тях начин, ние
им отнемаме цялото удоволствие от тази игра. Измъкваме се от контрола им и ги лишаваме от
властта, която имат над нас.
Понякога пък нашите реакции провокират околните да реагират по определен начин.
Всъщност ние им помагаме да оправдаят поведението си. (Нали нямаме повече нужда от това?)
Понякога постоянното реагиране дотолкова стеснява полезрението ни, че започваме да реагираме
само на симптомите, а не на същинските проблеми. Това занимание така ни поглъща, че никога не
успяваме да отделим нужното време и енергия, за да открием истинския проблем, още по-малко
пък да измислим как да го решим. Напълно възможно е години наред да реагираме на всеки запой
на човека до себе си и на последвалите неприятности, без ни най-малко да си даваме сметка, че ис-
тинският проблем е алкохолизмът! Научете се да не реагирате излишно и по начин, който не
върши работа. Освободете се от реакциите, които ви нараняват.
Предлагам ви някои идеи, които може би ще ви помогнат да започнете процеса на отделяне от
определени хора и от разрушителните си реакции спрямо тях. Пак казвам, че това са само идеи.
Няма точна рецепта за отделянето. Ще трябва лично да откриете най-подходящия за вас самите
начин.
1. Научете се да разпознавате в какви ситуации реагирате и позволявате на някого или на нещо
„да ви дърпа конците”. Ако започнете да се чувствате разтревожени, изплашени, възмутени,
обидени, отхвърлени, объркани, да изпитвате самосъжаление, срам или притеснение, очевидно
нещо е поело контрола върху вас. (Не твърдя, че да се изпитват тези чувства е погрешно. Вероятно
всеки на ваше място би се чувствал по същия начин. Необходимо е обаче да се научим сами да
определяме колко дълго бихме искали да останем в дадено емоционално състояние и какво
желаем да направим по въпроса.) Употребата на изрази като: „Той (тя, то) ме кара да се
чувствам...” обикновено означава, че реагираме. Загубата на усещането за спокойствие и душевен
мир е може би най-яркият показател, че сме се заплели в някакъв вид реакция.
2. Успокойте се. Когато усетите, че сте избухнали в някаква необмислена реакция, опитайте да
www.spiralata.net 36
не правите и да не казвате нищо, докато не възстановите емоционалното си равновесие. Направете
каквото е необходимо (без да наранявате себе си и другите), за да се отпуснете. Дишайте дълбоко.
Излезте на разходка. Почистете кухнята. Вземете душ. Отидете на гости у някоя приятелка или
приятел. Посетете сбирка на „Ал-Анон”, Прочетете някоя книга за медитация. Направете пътуване
до някой друг град. Гледайте телевизия. Намерете начин да се отделите емоционално, умствено и
(ако е необходимо) чисто физически от онова, спрямо което реагирате. Измислете как да намалите
тревожността си. Недейте да пиете или да карате колата си със сто и петдесет километра в час по
някоя странична уличка. Направете нещо безопасно, което ще ви помогне да се успокоите.
3. Обмислете случилото се. Ако става въпрос за някакъв дребен инцидент, може би ще успеете
и сами да го анализирате. Ако проблемът обаче е сериозен или силно ви е разстроил, сигурно ще
предпочетете да го обсъдите с някой приятел, който ще би помогне да си изясните собствените
мисли и чувства. Ако се опитваме да потиснем в себе си проблемите и емоциите, те в някакъв
момент ще избухнат. Споделете чувствата си. Поемете отговорност за тях. Дайте възможност на
емоциите да се изразходват. Помнете, че никой не е в състояние да ви накара да се чувствате по
определен начин. Някой може и да ви е помогнал да изпитате дадена емоция, но чувствата ви
зависят единствено от вас самите. Справете се с тях. След това признайте пред себе си истината за
това, което се е случило. Дали някой се е опитал да си го изкара на вас? (Ако се колебая дали да
приема нещо като обида или отхвърляне, аз предпочитам да мисля, че то няма нищо общо с мен.
Това ми спестява време и ми помага да поддържам доброто си настроение.) А може би вие сте се
опитали да контролирате някого или нещо? Доколко е сериозен проблемът, пред който сте
изправени? Дали не се нагърбвате с чужда отговорност? Дали не сте ядосани, защото някой не се е
досетил какво всъщност искате или какво сте се опитвали да му кажете? Не приемате ли нечие
поведение прекалено лично? А може би някой е провокирал усещането ви за несигурност и вина?
Дали това наистина е краят на света, или ситуацията е просто неприятна и предизвикваща
разочарование?
4. Помислете какво трябва да направите, за да се почувствате по-добре. Вземайте решенията си
само когато сте спокойни и се опитвайте да бъдете реалисти. Необходимо ли е да се извините на
някого? А може би предпочитате да не се занимавате повече с този въпрос? Или пък имате нужда
да проведете откровен разговор с човека до себе си? Необходимо ли е да вземете някакви други
решения, за да се погрижите за себе си? Докато обмисляте как да постъпите, не забравяйте докъде
се простират собствените ви отговорности. Вие не сте длъжни да накарате някого „да прозре исти-
ната”, нито пък „да го вкарате в правия път”. Отговаряте само за едно - самите вие „да прозрете
истината” и „да влезете в правия път”. Ако изпитвате безпокойство във връзка с някакво решение,
просто не го вземайте. Явно още не му е дошло времето. Изчакайте, докато умът ви се избистри и
емоциите ви се поуталожат.
Намалете темпото. Няма от какво толкова да се плашите. Няма защо да се притеснявате и
насилвате - и утре е ден. Ако сами не си улесните живота, друг няма да го направи.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Смятате ли, че отделяте прекалено много време, за да реагирате спрямо някого или нещо
около себе си? На кого или на какво? Как реагирате? Така ли бихте се държали и чувствали, ако
можехте да избирате?
2. Преминете през описаните стъпки за отделяне от човека или проблема, който ви създава
най-много неприятности. Ако искате да поговорите с някого по въпроса, споделете тревогите си с
приятел, на когото можете да се доверите. Ако е необходимо, потърсете професионална помощ.
3. Кои дейности ви помагат да се чувствате по-добре и по-спокойни? (Аз например най-много
обичам да ходя на сбирките на някоя група за самопомощ, да си взема много горещ душ. да гледам
някой хубав филм или да танцувам.)
4.
СЕДМА ГЛАВА
Освободете се
Отпуснете хватката
и оставете нещата в Божиите ръце.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Казват, че съзависимите се стремят постоянно да контролират положението.
www.spiralata.net 37
 Ние натякваме, поучаваме, крещим, викаме, плачем, молим се, подкупваме, принуждаваме,
надзираваме, покровителстваме, обвиняваме, преследваме, бягаме, убеждаваме, разубеждаваме,
вменяваме вина, съблазняваме, залагаме капани, следим близките си, показваме колко много са ни
наранили, връщаме си, като причиняваме болка на другите - за да разберат как се чувстваме ние,
заплашваме, че ще се самонараним, използваме физическа сила, поставяме ултиматуми, помагаме,
отказваме да помагаме, потъпкваме правата на другите, разчистваме си сметките, хленчим, даваме
воля на гнева си, правим се на безпомощни, страдаме „безмълвно” - така че всички да разберат,
държим се угоднически, лъжем, вършим малки подлости, вършим големи подлости, хващаме се за
сърцето и казваме, че ще умрем, хващаме се за главата и заплашваме, че ще полудеем, бием се по
гърдите и се заканваме, че ще убием някого, опитваме се да спечелим сподвижници за каузата си,
мерим си думите, правим секс, отказвамe да правим секс, създаваме поколение, пазарим се,
задължаваме някого да ходи на терапия, караме го да спре да ходи на терапия, говорим зад гърба
на хората, държим се подло с тях, обиждаме, осъждаме, молим се да се случи някакво чудо,
плащаме си за „чудесата”, ходим на разни места против волята си, държим околните под око,
инспектираме, заповядваме, нареждаме, оплакваме се, пишем писма за някого, пишем писма на
някого, седим си вкъщи и чакаме някого, излизаме навън, за да го търсим, обаждаме се на
приятели и познати, опитвайки се да го открием, обикаляме нощем по тъмни улички с надеждата
да го зърнем, преследваме го по тъмни улички с надеждата да го хванем, бягаме от къщи през
нощта, опитвайки се да се измъкнем от него, закарваме го вкъщи, не му позволяваме да излиза,
заключваме го навън, напускаме го, отиваме да живеем другаде заедно с него, хокаме, опитваме се
да направим впечатление, съветваме, четем конско, вкарваме в правия път, настояваме,
отстъпваме, подмазваме се, провокираме, опитваме се да накараме някого да ни ревнува, опитваме
се да го изплашим, напомняме, разпитваме, намекваме, претърсваме джобове, надничаме в порт-
фейли, ровим в чекмеджета, тършуваме в дрешника, надничаме в тоалетното казанче, опитваме се
да надникнем в бъдещето, ровим се в миналото, оплакваме се на роднините си, спорим,
изясняваме нещата веднъж завинаги, изясняваме ги отново, налагаме наказания, награждаваме,
едва не се отказваме, след това опитваме отново, и то с удвоени усилия, и още много други хитри
ходове, за които или не се сещам в момента, или още не съм изпробвала.
Ние не сме от хората, на които всичко се удава с лекота. Съзависимите работят много упорито,
изразходват доста усилия и енергия, за да постигнат нещо.
Ние контролираме другите в името на любовта.
Правим го, само защото „се опитваме да помогнем”.
Правим го, защото най-добре знаем по какъв начин трябва да се развият събитията и как
трябва да се държат околните.
Правим го, защото винаги сме прави, а останалите грешат.
Контролираме, защото се страхуваме да престанем да го правим.
Правим го, защото не ни хрумва нищо друго.
Правим го, за да спрем болката.
Контролираме, защото смятаме, че сме длъжни да постъпваме по този начин.
Контролираме, защото действаме без да мислим.
Контролираме, защото това е единственото, което ни хрумва.
И в крайна сметка, може би контролираме, защото винаги сме го правили.
Тиранични и властни, някои от нас управляват с желязна десница от трона, на който сами са се
възкачили. Те са силни. Те са всезнаещи. Ето защо всички ще следват тяхната воля, а те
внимателно ще следят дали нещата протичат по определения начин.
Други пък действат подмолно. Под прикритието на привидна доброта и любезност, те тайно
преследват своята цел - ДА СЕ БЪРКАТ В РАБОТИТЕ НА ДРУГИТЕ.
Трети въздишат и се оплакват, твърдят, че са неспособни да правят каквото и да е, тръбят, че
са зависими от другите и са техни жертви и по този начин успешно контролират всички чрез
своята слабост. Те са толкова безпомощни. Имат ужасна нужда от вашето съдействие и вероятно
даже не могат да живеят без него. Понякога обаче се оказва, че хората, които изглеждат най-слаби
и немощни, манипулират и контролират околните най-успешно. Те боравят изкусно с чувството ни
за вина и могат умело да предизвикат нашето съжаление.
Повечето съзависими съчетават най-различни тактики и методи. Важното е да постигнем целта
www.spiralata.net 38
си. (Или по-скоро да не я постигнем, макар да продължаваме да се надяваме, че ще успеем точно
по този начин.)
Независимо какви тактики използваме, целите остават едни и същи: да накараме другите да
правят това, което ние желаем, да ги принудим да се държат така, както ние искаме, да им
попречим да се държат по неподходящ според нас начин, както вероятно ще постъпят, ако не им се
притечем на „помощ”, да принудим житейските събития да следват нашата воля, да предотвратим
онова, което се случва в момента или би могло да се случи в бъдеще, да не отпускаме хватката и да
не позволяваме на нещата да следват естествения си ход. Ние сме авторите на тази пиеса и затова
ще следим внимателно дали актьорите играят правилно и дали всичко се разбива според нашия
замисъл. Няма значение, че продължаваме да бягаме от действителността. Ако проявим
достатъчно настойчивост и предвидливост, ние ще успеем (или поне вярваме, че ще успеем) да
спрем потока на живота и да променим по свой вкус събитията и хората.
Ние обаче се самозалъгваме.
Ще ви разкажа историята на Мария. Тя се омъжва за човек, който се оказва алкохолик - или
по-скоро пияница. Той не пие редовно - всеки ден, всяка седмица или дори всеки месец, но когато
пие, става опасно. Пиянства по цели дни, понякога даже седмици. Започва да се налива в осем
сутринта и не престава, докато не изпадне в безсъзнание. По време на запоите си повръща
навсякъде, опустошава семейните финанси, губи си работата и създава непоносим хаос около себе
си. През останалото време положението също не е розово. Атмосферата е изпълнена с чувство на
обреченост и несигурност. Нерешени проблеми, породени от пиенето на съпруга, тровят живота на
семейството. По този начин то никога не успява да се отърве напълно от неприятностите и да
започне на чисто. Все пак, Мария и трите й деца се чувстват по-добре, когато той не пие. А и нали
съществува надеждата, че може би този път нещата ще се оправят.
Но това никога не става. Години наред съпругът само чака Мария да се отдели от него за малко
и започва да пие. Ако тя замине някъде за ден-два или например постъпи в болница, за да роди,
ако той пътува извън града или по някаква друга причина за известно време не й е пред очите,
мъжът се запива.
Щом обаче Мария се появи, съпругът й изведнъж престава да пие. Ето защо тя стига до извода,
че ключът към решението на алкохолния проблем на мъжа й е нейното присъствие. Мария започва
да мисли, че може да контролира пиенето му (и болката, която то причинява на всички) просто
като си седи вкъщи и го наглежда. След като се превръща в негов надзирател, тя постепенно се
затваря в себе си и за това спомагат срамът, объркването, тревожността и въобще всички онези
травми, които съпътстват съзависимостта. Мария започва да отказва ангажиментите, свързани с
пътуване далеч от дома. Престава да посещава събиранията в църквата, от които доскоро живо се с
интересувала. Не след дълго е обзета от идеята, че всяко нейно излизане по-далеч от близкия мага -
зин може да се окаже заплаха за крехкото равновесие, което е създала - или смята, че е създала.
Въпреки нейната решителност и отчаяните усилия, които полага, съпругът й постоянно намира
начини да се напива. Прави го тайно у дома, независимо, че тя е там, напива се и кога то й се
налага да отсъства за по-дълго време.
След един особено тежък запой той заявява, че причината за пиенето му е ужасното финансово
състояние на семейството. (Той обаче забравя да спомене, че именно неговото пиянство е
причината за това състояние.) Мъжът казва, че ще престане да пие, ако Мария започне каква
работа, тъй като тогава няма да усеща това напрежение. Тя обмисля предложението и неохотно се
съгласява. Мария не иска да ходи на работа, защото се притеснява да остави къщата без надзор,
пък и не знае на кого да повери децата. Освен това не се чувства психически и емоционално
подготвена да работи - а и защо трябва да изкарва пари, след като мъжът й се отнася толкова
безотговорно със семейните финанси. В крайна сметка обаче решава, че си заслужава да опита.
Готова е на всичко, за да накара този човек да спре да пие!
Не след дълго започва работа като секретарка в една адвокатска кантора. Справя се много
добре - по-добре, отколкото е очаквала от себе си. Причината е в това, че съзависимите са добри
работници. Те не се оплакват, работят повече, отколкото се изисква от тях, правят всичко, за което
ги помолят, стремят се да угодят на всеки, опитват се да си вършат работата по най-добрия
възможен начин - поне докато не се почувстват използвани и не се ядосат.
Постепенно Мария започва да се чувства по-добре. Общуването с хората й доставя
www.spiralata.net 39
удоволствие - оказва се, че тъкмо това й е липсвало до този момент. Тя изпитва задоволство и от
факта, че сама изкарва парите си (въпреки че все още се възмущава от безотговорния начин, по
който съпругът й се отнася към финансите на семейството). Работодателите й също я ценят
изключително много. Те й поверяват все по-отговорна работа и дори възнамеряват да я повишат.
Точно в този момент обаче Мария е обхваната от онова познато чувство на тревога - то винаги й
подсказва, че съпругът й отново ще започне да пие.
Това чувство я залива на талази в продължение на няколко дни. Един ден обаче тревогата я
удря с пълна сила. Усещането, от което ръцете се разтреперват, а стомахът сякаш се изпълва с
олово, неумолимо я завладява, Мария започва да звъни на съпруга си по телефона. Той не е на
работа - а би трябвало да е там. Работодателят му не знае къде би могъл да бъде. Тя продължава да
звъни, но никой не знае къде е мъжът й. През целия ден Мария върти като обезумяла телефоните,
гризе си нервно ноктите и се моли колегите й да не прозрат истинските й чувства през маската на
безразличие, която си е надянала. Когато вечерта се прибира вкъщи, открива, че съпругът й не се е
прибрал и не е взел децата от забавачницата, както са се разбрали сутринта. Нещата отново са
излезли извън контрол. Той пак е започнал да пие. На другия ден тя напуска работа - тръгва си без
никакво предупреждение. В десет часа сутринта Мария вече си е вкъщи и се е заела със задачата
да пази мъжа си. След години тя заявява:
- Чувствах, че трябва да го направя. Трябваше отново да поема нещата под МОЙ КОНТРОЛ.
Кой кого контролира обаче, питам се аз?
Мария научи, че въобще не е контролирала мъжа си и неговото пиене. Тъкмо обратното -
алкохолизмът на съпруга й е контролирал нея.
Това мое предположение се затвърди по-късно, по време на груповата терапия със семейства,
която провеждах в един възстановителен център. (Искам предварително да кажа, че повечето от
моите клиенти са много по-мъдри от мен самата и аз съм научила много неща от срещите си с тях.)
По време на тази сесия жената на един алкохолик разговаря открито със своя съпруг, който години
наред бе пиянствал, стоял без работа или излежавал някаква присъда в затвора.
- Обвиняваш ме, че съм те контролирала и вероятно си прав - каза тя. - Ходех с тебе по
баровете, за да не прекаляваш с пиенето. Пусках те вкъщи, дори когато беше пиян и ме ругаеше -
само и само да не се наливаш повече и да не си направиш нещо лошо. Следях колко пиеш, пиех с
теб (макар че мразя да пия), криех ти бутилките и те водех на сбирките на „Анонимни
алкохолици”.
- Но истината е - продължи тя, - че всъщност ти ме контролираше. Когато беше в затвора, ми
изпращаше прочувствени писма, в които ми казваше точно това, което исках да чуя. Непрекъснато
ме засипваше с обещания и ми разправяше какво ли не. Всеки път, когато бях готова да си тръгна
завинаги - да те напусна - ти казваше или правеше тъкмо това, което можеше да ме накара да
остана при теб. Винаги знаеше какво точно искам да чуя - и ми го казваше. Никога не си имал
намерение да се промениш. Ти искаше само да ме контролираш.
Той кимна в отговор и се усмихна с половин уста.
- Да - отвърна той, - опитвах се да те контролирам. И мисля, че се справях дяволски добре.
Всеки път, когато се опитваме да контролираме някого или нещо, което въобще не ни е работа
да контролираме, ние попадаме в неговата власт. В такива моменти загубваме способността си да
мислим, чувстваме и действаме в съответствие със собствените си интереси. Често дори напълно
губим контрол над себе си. Нас обаче могат да ни контролират не само хора, но и болести, като
например алкохолизъм, разстройство на храненето или комарджийство. Общо взето,
компулсивните разстройства са могъщи сили. Никога не трябва да забравяте, че всички хора с
подобни проблеми са способни умело да контролират околните. Смятайте, че сте си намерили
майстора, ако се опитате да контролирате тях самите или болестта им. Ще загубите битката,
бойната, дори собствената си личност и живота си. Във връзка с това в „Ал-Анон” казват: „Ти не
си причината за проблема, не можеш да го контролираш, нито да го премахнеш.”
Така че престанете да си блъскате главата! Когато се опитва да направи нещо невъзможно,
човек обикновено се ядосва и по този начин пречи и на възможните неща да се случат. Убедена
съм, че когато се вкопча в някого или пък държа на всяка цена да постигна нещо, това пречи на
моята Висша сила и тя не е в състояние да направи каквото и да било, за да ми помогне, фактът, че
аз се опитвам да контролирам някого или нещо, блокира Божията сила. Постоянният контрол
www.spiralata.net 40
блокира способността на околните да се развиват и спъва нормалния ход на събитията. Пречи и на
мен, тъй като по този начин не мога да се наслаждавам на живота и на хората около себе си.
Контролът е илюзия. Той е напълно безполезен. Не можем да контролираме компулсивното
поведение на хората - преяждането, сексуалните отклонения, нито каквото и да било друго тяхно
поведение. Не можем (а и не трябва да опитваме) да контролираме емоциите, мислите или избора
на околните. Не можем да контролираме хода на събитията. Не можем да контролираме живота.
Всъщност някои от нас едва успяват да контролират самите себе си.
В крайна сметка хората винаги правят това, което искат. Чувстват се така, както им се иска
(или както се чувстват в действителност), мислят за това, което желаят, правят онова, което смятат
за правилно, и могат да се променят само ако са готови за това. Няма значение дали ние сме прави,
а те грешат. Няма значение дали си причиняват болка. Няма значение, че ние можем да им по-
могнем, стига да се вслушат в съветите ни и да ни съдействат. НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, НЯМА
ЗНАЧЕНИЕ, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ, НЯМА ЗНАЧЕНИЕ.
Ние не можем да променим другите. Опитите ни да ги контролираме са самозаблуда и илюзия.
Резултатът е, че те или започват да ни се противопоставят, или още по-упорито се стремят да ни
докажат, че не можем да ги контролираме. Понякога околните се приспособяват към нашите
изисквания, но в момента, в който им обърнем гръб, започват да правят каквото си знаят. Нещо
повече - те винаги намират начин да ни накажат за това, че се опитваме да ги накараме да правят
нещо, което не искат да правят, иди да бъдат такива, каквито не искат да бъдат. Ето защо, никаква
форма на контрол не може да предизвика у другия желаната от нас промяна. Понякога е възможно
да направим нещо, което да увеличи вероятността у някого да се появи желание за промяна, но
дори и в това не можем да бъдем сигурни.
Такава е голата истина. Може да е неприятно, може да ви е трудно да го приемете, особено ако
някой, когото обичате, наранява себе си и вас, но нещата стоят по този начин. Човек може да
промени и трябва да контролира единствено себе си.
Отделете се. Предайте се. Понякога, постъпим ли по този начин, онова, което сме чакали и сме
се надявали да се случи, става бързо, почти като по чудо. Понякога не става толкова бързо.
Понякога въобще не се получава. Но вие със сигурност ще имате някаква полза. Отделянето не
означава да се откажете от грижите и любовта си. Не трябва да позволявате да злоупотребяват с
вас. Не трябва да изоставяте конструктивните и полезни методи, като например ползването на
професионална помощ. Необходимо е просто да спестите емоционалната, умствената, духовната и
физическата си енергия и да оставите хората и събитията намира. Дайте им свобода. Правете
всичко необходимо за себе си, но не се опитвайте да контролирате другите, Започнете да се
грижите за себе си!
„Но това е толкова важно за мен - ще кажат някои, -Просто не мога да се отделя.”
Аз обаче смятам, че ако наистина даденият проблем или човек е толкова важен за вас, това е
само още една основателна причина да се отделите.
По въпроса за отделянето съм чувала някои мъдри разсъждения дори от децата си. Понякога,
когато се прегръщахме с малкия ми син Шейн, той ме стискаше с всичка сила и не искаше да ме
пусне. После започваше да ме навежда към себе си и аз загубвах равновесие. Постепенно ставах
нетърпелива и се опитвах да се откопча. Предполагам, че го правеше, за да ме задържи до себе си
колкото се може повече. Може би по този начин се е опитвал да ме контролира - не съм сигурна.
Една вечер той отново се вкопчи в мен. Дъщеря ми го наблюдаваше известно време, докато накрая
дори тя загуби търпение.
- Шейн - каза тя, - време е да я пуснеш.
Това се отнася за всеки от нас - идва време, когато се налага да пуснем другите. Вие сами ще
разберете кога е настъпил този момент. Правилото е следното: човек трябва да се отдели, когато
осъзнае, че е направил всичко, което е по силите му. Дайте си сметка за чувствата, които изпитва -
те. Изправете се лице в лице със страха от загубата на контрол. Установете контрол над себе си и
собствените си отговорности. Позволете на другите да бъдат такива, каквито са. Именно това е
начинът да се освободите.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Съществуват ли във вашия живот някакъв човек или определени обстоятелства, които се
опитвате да контролирате? Защо е така? Напишете една-две странички по въпроса.
www.spiralata.net 41
 2. По какъв начин (психически, физически, емоционално и т.н.) ви контролират човекът или
обстоятелствата, които вие се опитвате да контролирате?
3. Какво ще стане (с вас самите и с другия), ако се опитате да се отделите от този човек или
ситуация? Няма ли това да се случи при всички положения, въпреки опитите ви да наложите
контрола си? Какво печелите, като се опитвате да контролирате ситуацията? Какво печели човекът
до вас от тези опити? Успявате ли въобще да контролирате хода на събитията?
4.
ОСМА ГЛАВА
Не се превръщайте в жертва
Много внимаваме никой да не бъде наранен.
Никой, освен нас самите.
Член на „Аа-Анон”
Вече от около година се възстановявах от съзависимостта си, когато осъзнах, че все още се
придържам към някакъв модел на поведение, който ми причинява болка. Според мен, този модел
имаше нещо общо с факта, че много от взаимоотношенията ми се проваляха. Но не ми беше ясно
какво точно правех и затова не можех да престана да го правя.
Един слънчев ден се разхождах из града с моя приятел Скот. Изведнъж спрях, обърнах се към
него и го попитах:
- Какво е това, което съзависимите постоянно правят? Какво ни кара винаги да се чувстваме
толкова зле?
Скот се замисли за момент, после отвърна:
- Съзависимите постоянно се грижат за някого - изживяват се като спасители. Те спасяват
човека, след това го преследват и накрая сами се превръщат в жертви. Вземи да прочетеш нещо за
ролевия триъгълник на Карпман.
Идеята за ролевия триъгълник и включващите се в него трима герои - спасителят,
преследвачът и жертвата, е разработена в изследванията и трудовете на Стибън Б. Карпман.
Не можах да разбера какво има предвид Скот, но когато се прибрах вкъщи, изрових няколко
книги по психотерапия, които събираха прах в библиотеката ми, и се зачетох. Не след дълго ми
просветна. Видях за какво става въпрос и разбрах идеята му. Почувствах се така, сякаш съм
открила огъня.
Ето значи какво било. Такъв бил моят модел. Такъв бил нашият модел. Именно това
постоянно правим с приятелите, семействата, познатите, клиентите и въобще с всички около себе
си. Разбира се, като съзависими, ние вършим и много други неща, но този модел на поведение ни
се удава най-добре и към него прибягваме най-често. Такава е любимата ни реакция.
Ние сме спасители, закрилници. Според Ърни Ларсън съзависимите се изживяват като
покровители на целия свят. Ние не само се грижим за околните, но се опитваме и да предугаждаме
от какво имат нужда. Глезим, изхранваме и се суетим около другите. Правим каквото можем, за да
се чувстват добре, решаваме им проблемите и ги обслужваме, като при това се справяме отлично с
всички тези задачи. „Желанията ти са заповед за мен” е нашето мото. „Твоят проблем е и мой
проблем” е изписано на челото ни. Грижата за другите е основната ни цел в живота.
Какво означава да спасяваш?
Понятията спасяване и грижа за някого означават горе-долу това, с което обикновено ги
свързваме. Ние спасяваме другите от техните отговорности. Поемаме грижата за техните
задължения. Не след дълго започваме да ги мразим заради това, което самите ние сме направили за
тях. Чувстваме се използвани и се самосъжаляваме. Именно такъв е моделът, триъгълникът
Думите спасяване и грижа за някого са синоними. Определението им е тясно свързано със
значението на понятието закрила. Закрила е термин от психотерапевтичния жаргон и означава
деструктивна форма на помощ. Всяко действие, което дава възможност на алкохолика да
продължава да пие, което го предпазва от последствията на собственото му поведение или по
какъвто и да било начин го улеснява да си набавя и да консумира алкохол, се нарича закрила.
Както казва консултантът Скот Егмстън, ние се превръщаме в спасители всеки път, когато
поемаме отговорност за друго човешко същество - за неговите мисли, чувства, решения,
поведение, израстване, добруване, проблеми и житейска съдба. Изброените действия са примери
за спасяване или поемане на грижа за някого:
www.spiralata.net 42
  Правим нещо, което всъщност не искаме да правим.
 Казваме „да”, когато бихме предпочели да откажем.
 Вършим нещо вместо някой друг, макар той да е в състояние и да е длъжен сам да го
свърши.
 Грижим се за нуждите на околните, без да са ни молили и преди да сме се договорили за
това.
 Когато ни помолят за помощ, вършим повече, отколкото предполага справедливото
разпределение на задълженията.
 Постоянно даваме на другите повече, отколкото получаваме.
 „Оправяме” чувствата и настроенията на другите.
 Мислим вместо другите.
 Говорим от името на някого.
 Поемаме върху себе си последствията от поведението на другите.
 Решаваме проблемите на околните.
 Влагаме повече средства и енергия в някаква съвместна дейност, отколкото другият
участник.
 Не си поискваме открито онова, което желаем, от което имаме нужда и към което се
стремим.
Най-общо казано, действаме като спасители винаги, когато поемаме грижата за някой друг.
В случаите, когато спасяваме или полагаме грижи за определен човек, ние бихме могли да
изпитаме едно или няколко от следните чувства: притеснение и неудобство заради проблема, пред
който другият е изправен, нетърпение и желание спешно да направим нещо по въпроса, съ-
жаление, вина, усещане за собствената ни святост и извисеност, тревога, чувство на огромна
отговорност за този човек или проблем, страх, усещане за натиск и принуда да направим нещо,
слабо или силно нежелание да правим каквото и да било, чувство, че сме по-компетентни от
човека, на когото „помагаме”, моментно негодувание от факта, че сме поставени в такова
положение. Освен това ние често възприемаме човека, за когото се грижим, като безпомощен и
неспособен да свърши това, което ние правим за него. Чувстваме, че той временно има нужда от
нас.
Искам да отбележа, че тук не става въпрос за проявите на обич, добронамереност, състрадание
и за истинската помощ - т.е. за ситуациите, в които някой съвсем основателно е потърсил нашата
подкрепа и ние, от наша страна, имаме желание да му помогнем. Именно в тези неща можем да
открием удовлетворението от живота, но не и в спасяването и полагането на грижи вместо някого.
В действителност грижата за някого съвсем не е такава проява на добронамереност, каквато
изглежда. Това предполага безпомощност от страна на другия. Ние спасяваме „жертви” - хора, за
които сме убедени, че не са в състояние да поемат отговорност за себе си. В действителност тези
хора са способни да се грижат за себе си, макар че нито те, нито ние признаваме този факт. Обик -
новено нашите жертви си стоят кротко и само ни чакат да направим някакъв ход и да скочим
заедно с тях в триъгълника.
След като се проявим като спасители, ние неизбежно се прехвърляме в другия ъгъл на
триъгълника - преследването. Започваме да се ядосваме и да се възмущаваме от човека, на когото
така великодушно сме „помогнали”. Гневим се, защото сме направили нещо, което не сме искали и
не сме били длъжни да правим, и защото сме пренебрегнали собствените си нужди и желания. На
всичкото отгоре жертвата - този нещастен човек, когото сме спасили, не ни е благодарен за
подкрепата и не показва никаква признателност за нашата самопожертвователност. Той въобще не
се държи по начина, по който би трябвало да се държи. Не приема дори съветите, които с такава
готовност му даваме, и не ни позволява да го убедим, че трябва да ни бъде благодарен. Ясно е, че
нещо не е наред. Ето защо смъкваме ореола от главата си и грабваме тризъбеца.
Понякога хората не забелязват или предпочитат да не забелязват лошото ни настроение. Друг
път самите ние правим всичко възможно, за да го скрием. Нерядко обаче даваме пълна свобода на
яростта си и то най-вече пред нашите близки. Сякаш нещо в семейството изважда на повърхността
истинското ни аз. Независимо дали показваме, скриваме или поне отчасти се опитваме да скрием
яда и възмущението си, НИЕ СМЕ НАЯСНО какво става в момента.
www.spiralata.net 43
 В повечето случаи хората, към които сме се проявили като спасители, моментално усещат
промяната в настроението ни и дори отдалеч забелязват настъпването й. Това е тъкмо поводът,
който им е необходим, за да се нахвърлят върху нас. Дошъл е техният ред да заемат ъгъла на
преследвача. Това може да се случи преди, по време или след като ние сме се разгневили.
Понякога жертвите отвръщат на гнева ни. Това най-често е реакция спрямо факта, че сме поели
отговорност вместо тях, което по един директен или заобиколен начин им показва за колко
негодни ги смятаме. Никой не обича да му казват или да му демонстрират, че е неспособен, макар
самият той често да се оправдава тъкмо с това. Хората се засягат, че допълнително ги нараняваме,
като започваме да им се ядосваме, след като веднъж сме им посочили колко са неспособни.
И тогава настъпва моментът да направим последния си ход. Насочваме се директно към
любимото си местенце - ъгъла на жертвата в дъното на триъгълника. Именно това е лесно
предвидимият и неизбежен резултат от спасяването. Тук преобладава чувството на безпомощност,
болка, мъка, срам и самосъжаление. Оказва се, че отново сме били използвани и отново не са ни
оценили. Хвърляме толкова усилия да помагаме на хората, да бъдем добри с тях. „Защо? - жалваме
се ние. - Защо ВИНАГИ СЕ СЛУЧВА НА МЕН?” Отново се е намерил някой, който да ни тормози
и да си го изкарва на нас. Дали винаги ще бъдем жертви, чудим се ние. Най-вероятно - ако не
престанем да спасяваме и да се грижим само за другите.
В някакъв момент от живота си повечето съзависими наистина са жертви - страдат от нечий
тормоз, пренебрегване, изоставяне, алкохолизъм или някакви подобни обстоятелства, които могат
да ги превърнат в жертви. Случвало се е да бъдем истински безпомощни да се защитим или да
решим проблемите си. Нещо се е изпречило на пътя ни - нещо, което въобще не сме искали и
което ужасно ни е наранило. Всичко това е изключително неприятно, но още по-неприятен е
фактът, че повечето от нас започват да се възприемат като жертви. Мъчителната ни история
постоянно се повтаря. Грижейки се за другите, ние им позволяваме да ни тормозят и сами участва
ме във виктимизацията си, като непрекъснато влизаме в ролята на спасители. Спасяването и
постоянните прояви на загриженост за другите не са прояви на обич. Ролевият триъгълник е
триъгълник на омразата. Той предизвиква и поддържа усещане за неприязън към самите себе си и
ни пречи да дадем израз на нашите чувства към другите.
Триъгълникът и сменящите се роли на спасител, преследвач и жертва са видимата страна на
процеса, през който преминаваме. Със смяната на ролята винаги настъпва и рязка промяна в
емоционалното ни състояние. Бихме могли да започнем и завършим целия цикъл за броени се-
кунди, изпитвайки леки колебания в емоционалния фон, свързани с преминаването от една роля в
друга. Понякога се случва изпълнението на различните роли да се проточи с години и тогава
резултатът е мощна емоционална експлозия. Много от нас са способни да заемат ъгъла на
спасителя по двадесет пъти на ден.
Ще ви дам един пример за това какво представлява актът на спасяване. Една моя приятелка е
омъжена за алкохолик. Винаги когато съпругът й се запие някъде, тя буквално обръща града
наопаки, обажда се за помощ на всичките си приятели и упорито го преследва, докато не го
открие. В такива случаи тя е обзета от великодушие, загриженост и съжаление - явен знак, че
възнамерява да играе ролята на спасител. Това продължава до момента, в който успее да го закара
вкъщи и да го сложи в леглото, поемайки отговорност за него и за пиенето му. Тогава обаче
нещата се променят - тя преминава в ролята на преследвача. Приятелката ми не желае повече да
търпи този човек в дома си. Сега той дни наред ще се оплаква колко е болен. Съпругът й не е в
състояние да изпълнява семейните си задължения и постоянно се опитва да накара околните да го
съжаляват. Правил го е толкова пъти! И така, тя се нахвърля върху него, първоначално с леки
упреци, като постепенно скандалът се разразява с пълна сила. Той, от своя страна, известно време
търпеливо изслушва нападките й, след което от безпомощна жертва изведнъж се превръща в
отмъстителен преследвач. Тогава пък тя рязко сменя позицията и се превъплъщава в ролята на
жертва. Обзема я самосъжаление, чувство на безпомощност, срам и отчаяние. „Ето как съм
принудена да живея - започва да се оплаква тя. - Как може да се отнася така с мен, след всичко,
което съм направила за него? Защо все на мен се случва?” Приятелката ми се чувства жертва на
обстоятелствата, жертва на ужасното поведение на съпруга си, жертва на съдбата. Никога обаче не
й минава през ума, че освен всичко друго е и жертва на самата себе си и на собственото си
поведение.
www.spiralata.net 44
 Ето още един пример за спасяване. През лятото една моя приятелка ме помоли да я закарам до
някаква ябълкова градина. По принцип на мен също ми се ходеше, затова уговорихме дата, на
която да отидем. Уреченият ден настъпи, но се оказа, че в момента съм ужасно заета. Оба дих й се
по телефона и вместо да й кажа, че вече не ми се ходи, я помолих да го отложим за следващата
неделя. Чувствах се виновна и отговорна как ще се почувства тя - сигурен белег за начало на
„спасителна операция”. Не можех да си позволя да я разочаровам и смятах, че тя не може да се
справи и да поеме отговорност за собствените си чувства. Нямаше как да й кажа истината, защото
мислех, че ще ми се ядоса - т.е. отново се нагърбвах със задължението да се грижа за неща, които
не са моя работа (в случая - нейния гняв). Следващата седмица се изтърколи неусетно и трябваше
да вмъкна пътуването в още по-натоварената си програма. А въобще не ми се ходеше до никаква
градина. Дори нямах нужда от ябълки - две отделения на хладилника ми бяха натъпкани точно с
ябълки. В момента, в който паркирах колата си пред къщата й, вече бях поела ролята на
преследвача. Докато пътувахме към фермата, бях обзета от мрачни мисли и кипях от негодувание.
Скоро пристигнахме и започнахме да оглеждаме и опитваме ябълките. Веднага стана ясно, че и на
двете цялата тази работа не ни е особено приятна. След няколко минути приятелката ми се обърна
към мен и рече:
- Аз всъщност въобще не искам ябълки. Миналата седмица си купих няколко килограма.
Дойдох само защото мислех, че на теб ти се идва и не исках да ти откажа.
Тази история е пример за една от хилядите спасителни акции, които самоотвержено съм
провела през живота си. Когато започнах да разбирам този процес, аз си дадох сметка, че съм
прекарала голяма част от съзнателното си съществуване в лъкатушене по ъглите на ролевия
триъгълник, поемайки отговорност за всичко и за всеки, освен за себе си. Понякога успявах да
осъществя мащабни спасителни операции, понякога се задоволявах с по-малки. Сприятелявах се,
поддържах отношенията и в крайна сметка ги прекратявах, в зависимост от развитието на
плановете ми за спасяване на конкретния човек. Ролята на спасител определяше
взаимоотношенията ми с членовете на семейството и с клиентите ми. Тя стоеше в основата на
постоянното ми усещане за обърканост и тревога.
Връзката между двама съзависими може да се превърне в истински разрушително начинание.
Представете си, че двама души, на които им прави удоволствие да се харесват на другите, са
завързали определени взаимоотношения помежду си. Сега си представете, че на същите тези хора
им е омръзнало да бъдат заедно и искат да се разделят. Както казва Ърни Ларсън, те са в състояние
да сътворят ужасяващи неща. Всеки от тях е способен едва ли не да унищожи другия и себе си,
преди да спре да играе ролята на спасител и да каже: „Искам да прекратим всичко това.”
Съзависимите прекарват огромна част от живота си в спасяване на околните. Ние сякаш се
опитваме да докажем на практика, че човек може да бъде по-щедър дори от Господа. Аз например
бих могла да разпозная един съзависим още в първите пет минути от запознанството ни. Такъв
човек или ще ми предложи помощ, за която не съм го молила, или ще продължава да си говори с
мен, въпреки че това очевидно не му е особено приятно и би желал да прекратим разговора.
Съзависимият слага началото на взаимоотношенията, като поема отговорност за мен, но не поема
отговорност за самия себе си.
Често някои са толкова изтощени от огромния товар, който мъкнат на плещите си - пълната
отговорност за всички хора на земята - че пропускат съжалението и загрижеността, които
съпътстват акта на спасяване, и преминават направо към чувството на гняв. Ние постоянно сме
ядосани - изпитваме гняв и възмущение към потенциалните жертви. Всеки, който е изпаднал в
беда или има някакъв проблем, ни кара да се чувстваме така, сякаш сме длъжни да направим нещо
или да изпитваме усещане за вина. След като го спасим обаче, ние не си правим труда да
прикриваме враждебността си към него заради неприятното положение, в което ни е поставил.
Често съм наблюдавала това явление при хората от „помагащите” професии. След като години
наред са спасявали другите, след като са давали толкова много, без да получават почти нищо в
замяна, те придобиват една враждебна нагласа към клиентите си. Понякога е възможно те да
продължат да работят и въпреки всичко да „помагат” на хората. Според някои консултанти обаче
такива хора обикновено напускат професията, чувствайки се напълно виктимизирани.
Поемането на чуждите грижи не помага на никого - то само създава проблеми. Когато
полагаме грижи за околните и правим неща, които не искаме да правим, ние пренебрегваме
www.spiralata.net 45
собствените си нужди, желания и чувства, пренебрегваме самите себе си. Понякога сме толкова
заети да се грижим за другите, че съвсем забравяме да живеем собствения си живот. Повечето
съзависими се чувстват измъчени и прекалено ангажирани с чужди проблеми. Ние въобще не
умеем да се наслаждаваме на собствените си занимания. Обикновено изглеждаме преизпълнени с
чувство за отговорност, но всъщност не е така. Ние не умеем да поемаме най-важната отговорност
в живота на всеки човек - отговорността за самия себе си.
Ние постоянно даваме повече, отколкото получаваме, след което се чувстваме използвани и
пренебрегвани. Чудим се защо никой не забелязва нашите нужди, при положение, че ние дори
предугаждаме нуждите на околните. И тъй като не успяваме да удовлетворим потребностите си,
често изпадаме в тежки депресивни състояния. Въпреки всичко, съзависимите се чувстват най-
сигурни, когато дават на другите. А когато някой ни даде нещо или когато по някакъв начин се
погрижим за собствените си нужди, изпитваме вина и неудобство. Понякога затъваме в ролята на
загрижени за другите до такава степен, че изпадаме в паника и се чувстваме отхвърлени, когато не
можем да се погрижим или да спасим някого - т.е. когато някой не ни позволи да му „помогнем”.
Най-големият проблем при грижата за другите е, че се превръщаме в жертви и оставаме такива
завинаги. Убедена съм, че повечето от саморазрушителните модели на поведение - злоупотребата
с химични вещества, разстройствата на храненето, сексуалните разстройства, са резултат от това
вживяване в ролята на жертва. Като жертви, ние привличаме своите мъчители. Смятаме, че имаме
нужда от някого, който да се грижи за нас, тъй като се чувстваме безпомощни. В крайна сметка,
някои от нас се оставят в ръцете на определен човек или институция, които да направят нещо за
психичното, физическото, финансовото или емоционалното им състояние.
Може би се питате защо едни на пръв поглед разумни хора се захващат с цялото това
„спасяване”? Причините са много. Повечето от нас не си дават сметка какво всъщност правят. Ние
обикновено смятаме, че действително помагаме на другите. Някои от нас са убедени, че са длъжни
да спасяват околните. Оказва се, че представите ни за помощта са доста объркани. Често пъти ние
твърдо вярваме, че спасяването е благородно дело. Възможно е дори да смятаме за проява на
жестокост и безсърдечност една толкова студенокръвна постъпка, като това да оставим някого да
се справи сам с определено чувство, да понесе последствията от някакво свое поведение, да бъде
разочарован от това, че са му отказали, да бъде помолен да отговори на нашите нужди и желания,
и въобще да бъде отговорен за собствената си личност и съществуването й в света. Няма значение,
че тези хора ще платят висока цена за нашата „помощ” - може би много по-висока от всяка
неприятна емоция, с която иначе би им се наложило да се справят.
Много от нас не си дават сметка за какво носят и за какво не носят отговорност. Някои
съзависими може би са убедени, че трябва да изпадат в паника всеки път, когато определен човек
има някакъв проблем, тъй като те са отговорни за чуждите проблеми. Понякога ние не можем да
понасяме повече да се чувстваме отговорни за толкова много неща, така че захвърляме всичките
си задължения и започваме да действаме напълно безотговорно.
В крайна сметка в основата на всички спасителни операции стои един зъл дух -
самоподценяването. Ние спасяваме околните, защото не се чувстваме добре в собствената си кожа.
Грижата за другите ни зарежда, макар съвсем за кратко и по изкуствен начин, с положителни емо-
ции, чувство за собствено достойнство и власт. Също както питието помага на алкохолика веднага
да се почувства по-добре, така и актът на спасяване ни дава възможност бързо да забравим
болезненото чувство от факта, че сме такива, каквито сме. Тъй като не се чувстваме обичани, ние
се задоволяваме с това околните да се нуждаят от нас. Тъй като сами не се харесваме, ние се чувст-
ваме принудени да направим нещо, за да докажем колко добри сме всъщност.
Поемаме ролята на спасители, защото не харесваме и околните. Понякога с право, понякога
без, съзависимите решават, че другите просто не са в състояние да поемат отговорност за себе си.
Макар че понякога нещата изглеждат точно по този начин, това просто не може да бъде вярно.
Всеки възрастен, който не страда от мозъчно увреждане или от някакъв сериозен физически недъг,
е в състояние сам да носи отговорност за себе си.
Често поемаме ролята на спасители, защото така ни е по-лесно, отколкото да се справяме с
неудобството и неприятното чувство от сблъсъка с проблемите на другите. Не сме се научили да
казваме: „Много жалко, че имаш такъв проблем. Мога ли да направя нещо за теб?” Вместо това за-
явяваме: „Добре. Аз ще свърша тази работа вместо теб.”
www.spiralata.net 46
 Някои от нас са усвоили модела да се грижат за другите в детството си. Може би дори сме
били принудени да се държим по този начин, живеейки с родител алкохолик или при някакъв друг
семеен проблем. Други пък са започнали да го правят в по-късен етап от живота си, като резултат
от близките си взаимоотношения с алкохолик или друга подобна личност, която е отказвала или
пък се е оказала неспособна да се грижи за себе си. Те са решили, че трябва да се справят с
проблема и да оцелеят по възможно най-добрия начин, ето защо просто са обрали луфта и са се
нагърбили и с чуждите отговорности.
Много от съзависимите са усвоили модела да се грижат за околните по някакъв друг начин.
Може би някой се е опитал да ни втълпи следните глупости и ние сме повярвали в тях: да не бъдем
егоисти, винаги да сме любезни и да помагаме на хората, в никакъв случай да не нараняваме
чувствата на другите (предпоставката в случая е, че човек може да накара някого да се чувства по
определен начин), никога да не отказваме и да не изразяваме личните си желания и нужди, защото
не е учтиво.
Някои от нас са научени да поемат отговорност за другите, но не и за себе си. Има жени, на
които отрано е втълпявано, че добрата и желана съпруга и майка се грижи за онези, които обича.
От тях се очаква и изисква да постъпват именно по този начин - това е тяхно задължение. Някои
мъже също смятат, че добрият съпруг и баща трябва да поеме грижата за онези, на които държи.
Той трябва да бъде нещо като свръхчовек, който е отговорен за задоволяването на всички нужди и
желания на всеки от членовете на семейството.
Когато някой се грижи за пеленаче или малко дете, понякога изпада в състояние,
наподобяващо съзависимост. Отглеждането на бебе изисква човек да остави на заден план
собствените си потребности (храненето в четири часа през нощта обикновено удовлетворява
единствено потребностите на онзи, когото хранят), да прави неща, които не са му по вкуса, да
потисне чувствата и желанията си и да поеме пълната отговорност за друго човешко същество.
Грижата за децата не е спасяване. Това е истинска отговорност, а не онзи тип грижи, за който
ставаше въпрос. Но ако родителят не се грижи и за себе си, не след дълго ще се сблъска с
несгодите на съзависимостта.
Някои съзависими пък са изтълкували религиозните канони като напътствия за полагане на
постоянни грижи за околните. Казано е да даваме с радост, да полагаме допълнителни усилия, да
обичаме ближните си и ние се опитваме. Стремим се с всички сили да изпълняваме тези повели и
обикновено прекаляваме с усърдието си. След това пък се чудим какво не ни е наред и защо
християнските ни убеждения не вършат работа. Животът ни също не върви.
Християнските убеждения вършат чудесна работа. Животът ви също би могъл да бъде съвсем
наред. Проблемът е в това, че се изживявате като спасители. Както казва един приятел, това е като
да се опитваш да ловиш пеперуди с дръжка от метла. След всяка спасителна акция оставаме
объркани и зашеметени. Това е саморазрушителна реакция - още един от начините, по които
съзависимите се привързват към другите и се отчуждават от самите себе си. Опитваме се да
контролираме околните, но вместо това попадаме под тяхна власт. Грижата за другите
представлява нездравословна връзка от типа родител-дете, която може да се формира между двама
възрастни или между възрастен и дете.
Постоянно налаганата загриженост спрямо другите поражда гняв. Хората, които постоянно се
грижат за другите, обикновено се проявяват като гневни родители, гневни приятели, гневни
любовници. Често пъти те се превръщат в неудовлетворени, ядосани и объркани християни. А пък
онези, на които помагаме, са - или с течение на времето стават - безпомощни, разгневени жертви.
Проявяващите загриженост се превръщат в жертви.
Сигурно сте чували библейската притча за Мария и Марта. Докато Мария седяла и разговаряла
с Иисус и учениците му, Марта шетала и готвела. Не след дълго Марта започнала да вдига врява и
обвинила сестра си, че е мързелива. Тя се оплакала, че трябва да върши всичко сама, докато Мария
си почива и се забавлява. Не ви ли звучи познато? Иисус обаче казал на Марта да замълчи. Мария
знае кое е важно и добро, рекъл им Иисус. Тя е взела правилното решение.
Може би посланието на Христос е, че Мария е направила правилен избор, тъй като е по-важно
човек да се наслаждава на общуването с другите, отколкото да чисти и готви. Според мен тук се
съдържа и друго послание. Ние трябва да поемем отговорност за избора да вършим онова, което
искаме, или - в противен случай - да си даваме сметка за гнева, който изпитваме. Може би Мария е
www.spiralata.net 47
взела правилното решение, тъй като е действала в съответствие със собствените си желания. Иисус
е помогнал на много хора, но го е правил открито и прямо - без след това да се превръща в техен
преследвач. Освен това, той ги е питал какво искат от него. Понякога ги е питал и защо искат
точно това. Иисус е държал хората отговорни за собственото им поведение.
Смятам, че стремежът непрекъснато да се грижим за другите изопачава библейските послания
за даването, любовта и помагането. Никъде в Библията не е казано, че трябва да направим нещо за
някого, след което да му издерем очите. Никъде не е казано, че трябва да положим допълнителни
усилия, за да помогнем на някого, след което да се нахвърлим злостно върху него. Грижата за
околните и всеотдайността са положителни качества - нещо, което би било добре да правим, но
някои съзависими тълкуват погрешно напътствието „да даваш, докато те заболи”. Ние
продължаваме да даваме и много след като сме усетили болка - често пъти докато не започнем да
се превиваме от болки. Хубаво е да предоставиш на другите нещо от себе си, но не сме длъжни да
даваме всичко, което притежаваме. Съвсем нормално е да оставим нещо за себе си.
Убедена съм, че Бог желае да помагаме на хората и да споделяме с тях бремето, уменията и
парите си. Убедена съм обаче, че той иска от нас, когато даваме, да го правим от позицията на
хора с добро самочувствие. Мисля си, че проявите на добронамереност не са истински доброна-
мерени, ако не сме в мир със себе си, ако не харесваме това, което правим, както и човека, за
когото го правим. Смятам, че Бог е във всеки от нас и говори на всеки от нас. Ако онова, което
вършим, определено не ни се нрави, по-добре е да не го вършим, независимо колко благородно ни
изглежда. По същия начин не би трябвало да правим разни неща вместо другите, при положение,
че те са длъжни и са в състояние да ги свършат сами. Хората около нас не са безпомощни. Ние
също.
„Бог ни казва да сме готови да дадем живота си. Казва ни да даваме на ближните си - твърди
преподобният Даниъл Джоуис, главен пастор на Триединната лутеранска църква в Стилуотър,
Минесота. - Не мисля обаче, че той би искал хората да използват писанията, за да се държат по
някакъв нездравословен начин.”
Да даваш, да вършиш нещо за другите и съвместно с тях - всичко това е част от здравословния
живот и здравословните взаимоотношения. Но да се научиш кога да не даваш, кога да не
отстъпваш и кога да не вършиш разни неща за другите също е част от здравословния живот и
здравословните взаимоотношения. Не е правилно да полагаме грижи за хора, които ни използват,
за да избегнат поемането на отговорност. Това е болезнено и за нас, и за тях. Разделителната линия
между оказването на помощ и нараняването на другите, между благотворното отдаване и
опустошителното себераздаване е съвсем тънка. Можем да се научим да правим тази разлика.
Постоянната грижа за другите е едновременно и действие, и нагласа. За някои от нас това се
превръща в роля, в подход към цялостния ни живот и към хората около нас. Убедена съм, че
поемането на грижа за някого е тясно свързано с мъченичеството (роля, която съзависимите често
са обвинявани, че играят) и с угодничеството (също нещо, в което често ни обвиняват).
Мъчениците, според Ърни Ларсън, „обикновено оплескват нещата”. Ние изпитваме нужда да
пожертваме собственото си щастие и щастието на други хора в името на някаква неизвестна кауза,
която определено не изисква подобна жертва. На подмазвачите, твърди Ларсън, не може да се има
доверие. Ние лъжем околните. И тъй като постоянно се грижим за другите, ние не полагаме
никакви грижи за самите себе си.
Най-интересното нещо при поемането на грижата за другите е да се научим да го разбираме и
да си даваме сметка кога всъщност го правим - за да можем да престанем да го правим.
Можем да се научим да разпознаваме ситуациите, в които спасяваме някого. Отказвайте да
влизате в ролята на спасители. Не позволявайте на другите да ви спасяват. Поемете отговорността
за себе си и дайте възможност на другите да направят същото. Независимо дали ще променим
нагласите, житейските обстоятелства, поведението или съзнанието си, най-доброто нещо, което
можем да направим, е да се освободим от ролята на жертви. А жертвите сме самите ние.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Тази задача може да ви отнеме малко повече време, но ако грижата за околните е причина за
проблемите ви, това вероятно ще се окаже пробив в порочната система. Вземете лист хартия и
опишете подробно нещата, които смятате за свое задължение - в работата, по отношение на
децата, по отношение на приятелите и по отношение на брачния си партньор или интимен приятел
www.spiralata.net 48
(или приятелка). След това, също така детайлно, избройте задълженията на хората около себе си.
Ако имате общи отговорности с някой друг, напишете какъв процент, според вас, би трябвало да
се пада на всеки. Ако например съпругът ви ходи на работа, а вие сте избрали да се грижите за
домакинството и работите на половин ден, определете осигуряването на какъв процент от
финансите на семейството е ваше задължение и за каква част от домакинската работа отговаря
мъжът ви. Може би ще се изненадате с колко извънредни задължения сте се нагърбили и колко
малко отговорности сте оставили за другите. Възможно е също да откриете, че сте били прекалено
заети с чуждите работи и сте занемарили някои от истинските си задължения.
2. Запознайте се с ролевия триъгълник на Карпман и помислете как протича този процес в
собствения ви живот. Когато забележите, че сте влезли в ролята на спасител, наблюдавайте
внимателно какво се случва и как се променят емоциите ви. Ако усетите, че се чувствате
използвани и възмутени, дайте си сметка за спасителната акция, която сте провели преди това.
Опитайте се да избягвате ролята на спасител. Отказвайте, когато не искате да правите нещо.
Вършете онова, което желаете. Не гадайте какво искат и от какво имат нужда околните. Вместо
това, настоявайте да ви казват направо какво биха желали да направите за тях. Започнете да искате
директно нещата, от които имате нужда. Отказвайте да поемате чужди отговорности. Когато
престанете да полагате излишни грижи за другите, първоначално някои от тях може да се
почувстват ядосани или разочаровани, тъй като са свикнали да разчитат за много неща на вас. Вие
сте променили стереотипа, разклатили сте лодката. Това означава, че вече ще имат повече работа и
няма да могат да ви използват. Обяснете им какво правите и им дайте възможност да поемат
отговорност за чувствата си. Може би по-късно ще ви бъдат благодарни за това. Възможно е дори
да ви изненадат - често пъти хората, за които сме най-убедени, че не са в състояние да се грижат за
себе си, се оказват напълно способни на това, стига да престанем да го правим вместо тях.

ДЕВЕТА ГЛАВА
Независимост
„Какво става с мен? – питаше се тя. -
Нима човекът в моето легло трябва да е мьртвопиян,
за да се чувствам по-добре?"
Алис Б.,
съзавсима, с двама бивши съпрузи алкохолици
- Чувствам се истински независима, само когато съм с някого - казва една полицайка, която е
имала няколко интимни връзки с емоционално нестабилни мъже.
- От десет години съпругът ми почти непрекъснато се въргаля пиян и не е внесъл нито
стотинка в семейния бюджет - разказва друга жена, директор на голяма организация за социално
подпомагане. - Кой има нужда от такова нещо? - чуди се тя. - Вероятно самата аз. Но защо? Какъв
е смисълът?
Веднъж ми се обади една жена, която съвсем наскоро се бе присъединила към „Ал-Анон”. Тя
беше омъжена, работеше на половин ден като медицинска сестра, отглеждаше съвсем сама двете
си деца, беше поела на плещите си цялата домакинска работа, грижеше се за ремонтите по къщата
и се оправяше сама с финансите на семейството.
- Искам да се разделя със съпруга си - хлипаше тя. – Не мога да го понасям и не искам повече
да бъда използвана. Но кажете ми, моля ви, смятате ли, че ще мога да се грижа сама за себе си?
Формата и думите са различни, но смисълът е един и същ: „Не съм щастлива с този човек, но
не мисля, че мога да живея без него. Оказва се, че по някаква причина не мога да намеря сили в
себе си и да се изправя лице в лице със самотата, е която трябва да се справи или от която се
опитва да избяга всяко човешко същество - става въпрос за необходимостта да започнеш да се
грижиш сам за себе си и да поемеш цялата отговорност за живота си на собствените си плещи. Не
вярвам, че мога да го направя. Не съм сигурна, че го искам. Нуждая се от някого, какъвто и да е
той, който да ме предпази от тази самота. Няма значение колко висока ще бъде цената.”
Колет Даулинг пише за този модел на разсъждение в книгата си „Комплексът на Пепеляшка”.
Пенелопи Ръшанов обсъжда същия проблем в „Защо смятам, че не струвам нищо без мъж до себе
си?”. Аз самата съм говорила за това много пъти.
Някои съзависими изглеждат крехки и безпомощни, други - солидни и властни, но във всеки от
www.spiralata.net 49
нас се крие по едно изплашено, клето и уязвимо дете, което отчаяно се нуждае от любов и грижи.
Детето в нас смята, че не заслужаваме любовта на околните и че никога няма да намерим
утехата, която търсим; понякога това уязвимо дете се отчайва до крайност. Причината е, че хората
са ни изоставили - и в буквалния смисъл, и чисто емоционално. Те са ни отхвърлили, обидили и
измамили. Те никога не са около нас, когато имаме нужда от помощ, никога не разбират, не чуват
и не се отзовават на нашите потребности. В крайна сметка започваме да мислим, че хората никога
няма да бъдат до нас, когато имаме нужда от тях. Много от съзависимите са убедени, че дори Бог
ги е изоставил.
Ние сме помагали на толкова много хора. Ето защо така отчаяно искаме някой най-после да
помогне и на нас. Нуждаем се от човек, който да ни спаси от абсолютната самота, отчужденост и
болка. Искаме да получим част от благата на живота, но не можем да ги открием в себе си. У нас е
останала само болка. Чувстваме се безпомощни и несигурни. Другите ни изглеждат толкова силни
и уверени в себе си. Затова решаваме, че в тях ще открием магията за нашето спасение.
Ето защо ставаме зависими от тях. Възможно е да станем зависими от любовниците,
съпрузите, приятелите, родителите или децата си, от тяхното одобрение, от присъствието им.
Ставаме зависими от това дали те имат нужда от нас. Зависими сме и от тяхната любов, макар да
сме убедени, че никога няма да я получим, смятаме, че не сме достойни за обич и никога няма да
ни бъде дадена обичта, от която имаме нужда.
Не твърдя, че съзависимите са някакви странни птици, които по непонятни причини се
нуждаят от любов и одобрение. Всъщност повечето хора искат да бъдат обичани и желаят в
живота им да има някакъв по-специален човек. Повечето хора имат нужда от приятели и изпитват
необходимост околните да ги обичат и харесват. Това са естествени, здравословни желания. Общо
взето, в повечето връзки - дори и в най-нормалните - има някаква емоционална зависимост. Но
голяма част от нас не просто имат нужда от околните - те не могат без тях. И така ставаме
подвластни на тази потребност - тя започва да ни контролира.
Прекомерната нужда от околните може да ни причини много проблеми. Постепенно щастието
ни започва да зависи от тяхното присъствие. Насочваме цялата си енергия към другите и животът
ни започва да се върти само около тях. Според мен, това явление върви ръка за ръка със
съзависимостта и произтича от емоционалната ни несигурност. Смятам, че и постоянното търсене
на одобрение също е резултат от нашата несигурност. Защото вярваме, че магията е в другите, а не
в нас. В тях, казваме си ние, са и всички положителни емоции. По тази причина, колкото по-малко
добро откриваме в себе си, толкова повече го търсим в другите. Те разполагат с всички блага, а
ние нямаме нищо. Нашият живот не е важен. Били сме пренебрегвани и изоставяни толкова често,
че накрая сами изоставяме себе си.
Силната нужда от околните и едновременно с това мисълта, че не заслужаваме любовта и
подкрепата им, може да се превърне в здраво вкоренено убеждение. Много често решаваме, че
хората не искат да ни помогнат, макар фактите да показват тъкмо обратното. Тази нужда може да
замъгли съзнанието ни и да ни попречи да видим любовта, с която може би сме обградени.
Има случаи, в които никое човешко същество не би могло да ни окаже подкрепата, която
търсим - да ни предпази напълно от външния свят, да се грижи непрекъснато за нас, да ни накара
да се чувстваме добре и да ни даде усещане за завършеност и сигурност.
Често разчитаме на другите и се нуждаем от тях толкова силно, че се задоволяваме с твърде
малко. Нерядко изпадаме в зависимост от алкохолици и хора с подобни проблеми. Възможно е
дори да попаднем във властта на личности, които всъщност не обичаме и даже не харесва ме.
Понякога се нуждаем толкова много от човек до себе си, че се задоволяваме с когото и да е. Друг
път може би се нуждаем от даден човек, но се оказва, че точно той не може да задоволи нуждите
ни. Получава се така, че търсим подкрепата на определена личност, но този, когото сме избрали,
не може или не иска да изпълни това наше желание.
Бихме могли дори да убедим себе си, че сме неспособни да живеем без определен човек и ще
се поболеем и ще умрем, ако той не е до нас. В случай, че този човек е алкохолик или има някакъв
друг сериозен проблем, може да започнем да толерираме ужасното му държание и лудостта му,
само и само да запазим източника на емоционалната си сигурност. Нуждата ни от него може да
стане толкова голяма, че да се задоволяваме с твърде малко. В такъв случай очакванията ни спадат
под обичайното ниво, под това, което би трябвало да очакваме от една нормална връзка. Така се
www.spiralata.net 50
оказваме хванати в капан.
„... Вече няма никаква справедливост. Нещата дори са загубили човешкия си облик - пише
Джанет Джерииджър Уойтиц в статия от сборника „Съзависимостта - една новопоявила се тема.” -
Получават се някои доста странни изкривявания. Ще остана защото: „Той не ме бие”.; „Тя не ми
изневерява”; „Той продължава да ходи на работа.” Представете си да се радвате на неща, които
обикновените хора смятат за съвсем нормални. Но дори да се случи най-лошото, дори той да ви
бие, дори тя да ви изневерява, дори той да не работи - дори тогава вие ще кажете: „Но аз обичам
този човек!” А когато ви попитам: „Какво толкова намирате в него?”, вие не ми отговаряте.
Отговор няма, тъй като силата на емоционалната зависимост е много по-голяма от силата на
разума.”
Не искам да кажа, че всичките ни връзки се базират на несигурност и зависимост. Безспорно е,
че любовта е по-силна от разума - така и трябва да бъде понякога. Във всички случаи, ако обичаме
някой алкохолик и искаме да останем е него, трябва да послушаме сърцето си. Но силата на
емоционалната несигурност може далеч да надмине енергията на любовта и разума. Чувството, че
не сме в състояние да се концентрираме върху себе си и че не сме уверени в емоциите си по
отношение на собствената си личност, може да ни вкара в капан. По този начин няма да смеем да
прекратим някоя връзка, която фактически отдавна е приключила и има разрушителен ефект върху
нас. Възможно е да позволим на околните да злоупотребяват с нас и да ни нараняват, а това със
сигурност е в разрез с интересите ни.
Когато хората попаднат в клопка, те търсят изход. Ето защо съзависимите, които се чувстват
впримчени в някаква връзка, търсят начин да се измъкнат. Понякога идеята за бягство е
здравословна и позитивно заредена - постепенно започваме да правим стъпки по посока на фи-
нансовата и емоционалната си независимост. В своята книга Пенелопи Ръшанов често използва
понятието „независимост”. С него тя означава постигането на определен баланс, при който
признаваме и задоволяваме своята естествена нужда да бъдем сред хората и да получаваме
любовта им, без това да ни прави прекалено и болезнено зависими от тях.
Можем да започнем да учим нещо, да тръгнем на работа или да си поставим други цели, които
ще ни помогнат да възвърнем свободата си. Най-често определяме тези цели, когато не можем
повече да понасяме безизходицата. Някои съзависими, обаче, намират болезнени и нездравос-
ловни пътища за бягство. Едни търсят спасение в алкохола и наркотиците. Други стават
работохолици. Трети изпадат в емоционална зависимост от някой, който прилича на човека, от
когото се опитват да избягат - например друг алкохолик. Много съзависими започват да обмислят
идеята за самоубийство. За някои мисълта да сложат край на живота си изглежда като единствения
възможен изход от това ужасно и болезнено състояние.
Емоционалната зависимост и чувството за безизходица са способни да съсипят дори връзка,
която може да бъде спасена. При положение, че все още поддържаме добри взаимоотношения с
някого, има опасност да се почувстваме прекалено несигурни, за да се отделим и да започнем да се
грижим сами за себе си. А това от своя страна значи, че или ще се свием в черупката си, или ще
прогоним човека до себе си. Постепенно прекомерната ни нужда от околните става явна и за тях
самите. Те могат да я усетят, да я почувстват.
Прекалената зависимост от определена личност може да убие любовта. Взаимоотношенията,
основаващи се на емоционална несигурност и обсебване, вместо на любов, могат да се окажат
саморазрушителни. Този тип връзки са безполезни. Работата е там, че прекомерната зависимост
плаши и отблъсква околиите и задушава любовта. Тя привлича определен тип хора, които не могат
да задоволят истинските ни нужди. Постепенно тези наши потребности стават все по-големи и ние
все повече се отчайваме. Животът ни започва да се върти изцяло около човека до нас, като по този
начин се стремим да запазим източника на щастието и сигурността си. Постепенно занемаряваме
собствения си живот. След това започваме да се ядосваме на този човек. Оказва се, че той ни
контролира. Ние зависим от него. В крайна сметка повечето от нас започват да се възмущават и
ядосват на този, от когото зависят и който ги контролира, тъй като лично са му предоставили
властта върху самите себе си и собствените си права.
Отчаянието и зависимостта могат да ни изложат и на други рискове. Ако започнем да вземаме
решения, водени от отчаянието, има опасност дори да се изложим на риск от заразяване с болести,
предавани по полов път, като например херпес или СПИН (Синдром на придобита имунна
www.spiralata.net 51
недостатъчност). Не е безопасно да сме чак толкова нуждаещи се в една интимна връзка.
Понякога сами си погаждаме номера, за да скрием от самите себе си факта, че сме зависими.
Според Колет Даулинг, някои от тези трикове са следните: представяме някого за нещо повече,
отколкото е всъщност („Продължавам да съм с него, защото е истински гений.”); омаловажаваме
качествата и способностите му („Мъжете са като деца - Въобще не могат да се грижат за себе
си.”); използваме и любимия номер на съзависимите - поемането изцяло на грижата за някого.
Даулинг описва тези модели в книгата си „Комплексът на Пепеляшка”. Там се разказва и
историята на Маделин - една жена, която се опитва да се освободи от разрушителната връзка със
съпруга си Мани, страдащ от алкохолизъм.
В този случай можем да открием и последния номер на съзависимите личности - вярата, че са
длъжни „да се грижат” за другия. Маделин винаги е била по-загрижена за Мани, отколкото за себе
си. Тя се е фиксирала изцяло върху съпруга си - върху неговата инертност, неговата не-
решителност, неговите проблеми с алкохола. По този начин Маделин съсредоточава цялата си
енергия върху това, да решава неговите или „техните” проблеми и никога не се вглежда в самата
себе си. Ето защо цели двадесет и две години тя не успява да разбере простия факт, че ако всичко
продължава по този начин, ще бъде жестоко измамена - ще се окаже, че не е живяла собствения
си живот.
... Между осемнадесетата и четиридесетата си година - времето, когато човек се развива,
съзрява и изследва света, Маделин Боров не престава да си затваря очите за истината. Тя се
самозалъгва, че животът й е съвсем нормален, че съпругът й всеки момент ще се осъзнае и ще се
оправи и че един ден тя ще е свободна да изживее вътрешния си живот както подобава - спокойно
и съзидателно.
Така в продължение на двадесет и две години тя не намира сили в себе си да се изправи срещу
истината. По този начин, водена от най-добри намерения, но твърде изплашена, за да заживее
собствения си живот, Маделин продължава да се самозалъгва.
На пръв поглед историята на Маделин изглежда много драматична, но основните моменти в
нея съвсем не са толкова необичайни. Мекушавостта й, очевидната невъзможност да се отдели,
липсата дори на планове за прекъсване на една толкова изтощителна връзка и въобще цялата тази
безпомощност са често срещани характеристики при жените, страдащи от психологическа зави-
симост.
Защо си причиняваме всичко това? Защо се чувстваме толкова несигурни и уязвими, че не
можем да заживеем собствения си живот? Защо не можем да повярваме в себе си, след като самият
факт, че сме преживели такива ужасии неща, доказва нашата сила и способности? Защо смятаме,
че не можем да се грижим за себе си, след като сме такива специалисти в поемането на грижите на
околните? Какво не ни е наред?
Мнозина от нас постъпват по този начин, защото когато са били деца, някой много важен за
тях човек не им е осигурил любовта, емоционалната сигурност и одобрението, от което са имали
нужда. Ето защо правим всичко възможно, за да оцелеем и отчаяно и объркано търсим онова,
което никога не сме имали. Някои от нас все още не са се отказали от опитите си да разбият
стената с глава, като се мъчат да спечелят любовта на хора, които, също като Мама или Татко, не
са в състояние да им дадат това, от което се нуждаят. Цикълът непрекъснато се повтаря - до
момента, в който не бъде прекъснат или спрян по някакъв начин. Аз наричам това недовършена
работа.
Вероятно сме научени да не се доверяваме на себе си. Това би могло да се получи, ако са ни
убеждавали, че начинът, по който се чувстваме, е погрешен и неправилен или са ни втълпявали, че
сме побъркани, когато сме искали да се опълчим срещу някаква лъжа или несъответствие. Така
губим вяра в онази дълбока и важна част от нашата личност, онази част, която знае кои чувства са
правилни усеща истината и ни дава увереността, че ще се справим с изненадите на живота. Не
след дълго започваме да вярваме, че наистина не сме наред и не може да ни се има доверие.
Гледаме хората около себе. си, които често са болни, имат проблеми или не могат да се
контролират, и си мислим: „Те са си наред. Би трябвало да е така. Те ме увериха, че са си съвсем
добре. Значи просто аз не съм в ред, проблемът е в мен.” Така се отчуждаваме от собствена та си
личност и губим вяра в уменията и способностите си да се грижим сами за себе си.
Някои жени са приучени да бъдат зависими. Те са свикнали да превръщат околните в център
www.spiralata.net 52
на живота си и да се оставят на грижите на някой друг. Дори след появата на движението за
правата на жените много от нас дълбоко в себе си все още се страхуват да останат сами. Всъщност
голяма част от хората изпитват страх от самотата и от възможността да бъдат оставени да се
грижат сами за себе си. Това е неделима част от човешката природа.
Някои от нас са започнали дадена връзка без да имат усещането за емоционална несигурност.
След това обаче са открили, че човекът до тях е алкохолик. Оказва се, че най-бързият начин да
разклатим емоционалната си сигурност, е като се влюбим в алкохолик или в човек с някакво друго
компулсивно разстройство. Този тип заболявания обикновено поглъщат изцяло вниманието ни и
водят след себе си объркване, хаос и отчаяние. Дори и най-здравия човек може да започне да се
съмнява в себе си след като поживее известно време с алкохолик. Животът с такъв човек
причинява много нещастия - любовта изчезва, потребностите ни остават неудовлетворени и пос-
тепенно нарастват, а ние започваме все повече и повече да се съмняваме в себе си. Алкохолизмът
създава емоционално несигурни хора. И злоупотребяващите, и незлоупотребяващите се превръщат
в негови жертви. В крайна сметка всички ние започваме да се съмняваме дали въобще сме в
състояние да се грижим за себе си.
Ако случайно сте решили, че поради някакви причини не сте способни да се грижите за себе
си, не се притеснявайте - имам да ви съобщя добри новини. Основната идея, на тази книга е да
подтикне читателите да започнат да започнат да се грижат за себе си Целта на тази книга е да
докаже, че това наистина може да стане. Ние не сме безпомощни. Желанието да бъдем такива,
каквито сме, и фактът, че носим отговорност за себе си, не бива да ни плашат и да ни причиняват
болка. Можем да се справим с абсолютно всичко, което ни поднася животът. Не е необходимо да
зависим толкова много от околните. Ние не сме сиамски близнаци и можем да живеем без някой
човек до себе си. Както наскоро ми каза една жена: „В продължение на много години бях убедена,
че не съм в състояние да живея без някакъв определен човек. Лъжех се. Имах четирима съпру зи и
всичките вече са мъртви. Аз обаче още съм жива.” Съзнанието, че можем да живеем без определен
човек не означава, че трябва непременно да живеем без него, но то ще ни направи свободни да
заживеем по-добре и да обичаме другите истински.
Сега нека ви кажа и „останалата част” от новините. Не съществува някакъв бърз, лесен или
магически начин да се освободите от зависимостта.
Емоционалната сигурност и сегашното ни ниво на несигурност са важни неща и трябва да се
съобразяваме с тях, когато вземаме някакви решения. Понякога изпадаме в зависимост -
емоционална и финансова - от определен човек. В този случай се сблъскваме с два големи
проблема, които може и да са, а може и да не са свързани помежду си. Не трябва да подценяваме
нито единия от двата типа зависимост, всеки от тях изисква специално внимание. Моите думи или
вашите надежди не могат да заличат фактите. Ако сме емоционално или финансово зависими, това
е реален факт и той се нуждае от внимателно разглеждане. Аз обаче вярвам, че трябва да се
опитаме да отхвърлим зависимостта. Знам също така, че можем да станем независими - стига,
разбира се, да поискаме.
Ще ви предложа и някои идеи, които може би ще са ви от полза:
1. Опитайте се веднъж завинаги да се откъснете от детството си. Поскърбете. След това
преодолейте мъката и си набележете цели. Дайте си сметка дали някои събития от ранните ви
години не оказват влияние върху живота, който водите в момента.
Една жена, която на два пъти е имала интимна връзка с алкохолици, ми разказа следната
история. Баща й напуска семейството, когато тя е на пет години. В спомените й от тези пет години
той е вечно пиян. Въпреки че живеят в един и същи град, тя рядко вижда баща си, след като той ги
изоставя. След като майка й се развежда с него, той ги посещава няколко пъти, но не поддържа
близки отношения с дъщеря си. От време на време тя му се обажда, за да му съобщи за най-
важните събития от живота си: абитуриентския бал, женитбата си, раждането на първото дете,
развода, втория си брак, раждането на второто дете. Всеки път, когато тя му звъни, двамата
разговарят пет - десет минути, баща й казва, че трябва да се видят някой път и затваря. По-късно
жената споделя, че не се е чувствала особено обидена или огорчена, тъй като очаквала точно това
от него. Той никога не й е помагал. Едва ли е щял да й помогне и в бъдеще. Отношенията им са
сякаш едностранни - протичат без неговото участие. Баща й дори не показва, че я обича. Жената
обаче приема това положение като факт и не се разстройва много от него. Тя също така вярва, че
www.spiralata.net 53
вече се е справила с проблемите, причинени от алкохолизма на баща й. Тези взаимоотношения
продължават години наред. Години наред тя продължава да се обвързва с разни алкохолици.
Една вечер, точно по времето, когато тя се развежда за втори път, телефонът иззвънява.
Обажда се баща й, който никога преди това не я е търсил. Както ми каза по-късно, тя почувствала
как сърцето й подскача. Баща й я попитал как я кара и как е семейството й - въпроси, които преди
това винаги избягвал. За миг дъщерята се зачудила дали да му каже за развода си (нещо, което
отдавна искала да направи, тъй като си мечтаела да може да заплаче пред него като малко дете, а
той да я успокои), но точно в този момент баща й започнал да се оплаква, че е затворен в
психиатрия, че никой не зачита правата му, че не е честно и дали тя би могла да направи нещо по
въпроса. След като изслушала всичко това, тя приключила рязко разговора, затворила телефона,
седнала на пода и започнала да крещи.
- Спомням си как седях на земята и виках: „Ти не ми помогна нито веднъж. Никога не беше до
мен. А сега аз имах нужда от теб. Един-единствен път си позволих да се нуждая от теб, а ти отново
не направи нищо, за да ми помогнеш. Вместо това искаш аз да се грижа за теб.”
Ето какво още ми разказа тя:
- Когато спрях да плача, почувствах се странно умиротворена. Мисля, че тогава за първи път
си позволих да се ядосам на баща си и да скърбя за него. Започнах истински да осъзнавам нещата
едва през следващите няколко седмици. Естествено, че никога не е бил до мен. Та той е алкохолик.
Никога не е бил готов да помогне на когото и да било, включително и на себе си. Постепенно
започнах да разбирам, че под маската на сигурна и уверена в себе си жена, аз се чувствах ненужна
и смятах, че не заслужавам да бъда обичана. Дълбоко в душата си бях поддържала илюзията, че
имам любящ баща, който стои далеч от мен и отказва да ме приеме, тъй като не съм достатъчно
добра. Явно, че нещо в мен не е както трябва. В този момент разбрах истината. Не аз не
заслужавах да бъда обичана. Не аз бях човекът, който винаги обърква нещата, въпреки че и при
мен не всичко беше идеално. Той беше този човек.
Нещо се случи с мен след това - спомняше си още тя. - Вече нямах нужда да бъда обичана от
алкохолик. Истината ме накара да се почувствам свободна.
Не твърдя, че след като престана да скърби и осъзна за какво става въпрос, тази жена реши
всичките си проблеми. Тя може би продължава да тъгува, вероятно все още й се налага да се бори
с характеристиките си на съзависима личност. Сигурна съм обаче, че тази случка определено й е
помогнала.
2. Грижете се и закриляйте изплашеното, уязвимо и клето дете, което се крие във вас. То
вероятно никога няма да изчезне, независимо колко уверени в себе си се чувствате. Всяка
стресова ситуация може да го накара да заплаче. Дори всичко да е наред, то може да се появи и
да поиска да му обърнете внимание, точно когато най-малко го очаквате.
Във връзка с това искам да ви разкажа един свой сън, който е много показателен. Сънувах, че
едно малко деветгодишно момиченце е оставено само вкъщи за няколко денонощия. Късно през
нощта то започва да обикаля наоколо, но без да създава някакви сериозни проблеми. Сякаш търси
нещо и се опитва да запълни часовете на очакване. Детето просто не иска да остава само вкъщи
след падането на нощта. Самотата го плаши. Когато майката се връща, съседите й се оплакват, че
момиченцето постоянно обикаляло из квартала без надзор. Майката се ядосва и започва да крещи
на дъщеря си: „Казах ти да си седиш вкъщи. Предупредих те да не създаващ проблеми.” Детето не
отговоря нищо и дори не се разплаква. То просто стои, забило поглед в земята, и мълчи. Накрая
тихо казва: „Мисля, че ме боли коремът.”
Не се карайте на това клето дете, когато не иска да остава само в тъмното или когато е
изплашено от нещо друго. Не трябва да му позволявате да решава вместо Вас, но и не бива да го
пренебрегвате. Вслушвайте се в думите му. Позволете му да поплаче, когато има нужда от това.
После го утешете и се опитайте да разберете от какво се нуждае.
3. Спрете да търсите вашето щастие в другите. Източникът на собственото ви щастие и
благополучие не е в тях, а във вас самите. Научете се да концентрирате вниманието и енергията
си върху себе си.
Престанете да се фиксирате върху другите. Успокойте се и се обърнете към себе си. Не търсете
така неистово одобрението и признанието на околните. То просто не ви е необходимо. Трябва ви
единствено вашето собствено одобрение. Вие разполагате със същите ресурси да бъдете щастливи
www.spiralata.net 54
и със същата свобода на избор, както и другите. Открийте и използвайте вътрешния си резерв от
добро самочувствие, благополучие и душевен мир. Взаимоотношенията с другите могат да ви
бъдат от полза, но сами по себе си те не са източник на щастие. Трябва да създадете собствен
център на емоционална сигурност вътре в себе си.
4. Можете да се научите да разчитате на себе си. Може би околните са ви отказвали
помощта си, но Вие трябва да започнете да си помагате сами.
Не пренебрегвайте себе си, нуждите, желанията, чувствата, живота си и всички онези
жизненоважни за съществуването ви неща. Обещайте си, че винаги ще си помагате. Можете да си
имате доверие. В състояние сте да се справяте добре със събитията, проблемите и чувствата, с
които се сблъсквате. Можете да се доверите на чувствата и преценките си. Можете да решавате
проблемите си. Можете да се научите да живеете и с нерешените си проблеми. Трябва да се
доверявате на единствения човек на когото винаги бихте могли да разчитате - на самия себе си.
5. Освен на себе си, можете да разчитате и на Бога. Той е с вас и не ви е изоставил.
Религиозната вяра може да ни даде огромна емоционална сигурност.
Ще ви разкажа една история, от която ще стане ясно какво имам предвид. Това се случи по
времето, когато още живеехме в квартал с лоша слава. Късно една вечер ми се наложи да изляза.
За да стигна до колата, трябваше да мина по пътеката зад къщата ни. Страхувах се, затова помолих
съпруга ми да гледа от прозореца на втория етаж, за да ми се притече на помощ, ако се случи
нещо. Той се съгласи и аз излязох навън. Когато пристъпих в тъмното - далеч от сигурността на
дома, ме обзе страх. Погледнах през рамо и видях, че мъжът ми ме гледа, той беше там. Изведнъж
страхът изчезна и аз се почувствах сигурна и уверена. Тогава ми хрумна, че благодарение на
вярата си в Бога мога да открия в себе си същата увереност и сигурност, тъй като знам, че той
внимателно следи живота ми. Оттогава много разчитам на тази сигурност.
Някои съзависими започват да си мислят, че Бог ги е изоставил. Ние сме изпитали толкова
много болка и сме изтърпели толкова много лишения, че накрая ни идва да извикаме: „Къде е Бог?
Защо го няма? Защо позволи това да се случи? Защо не ми помага? Защо ме е изоставил?”
Бог не ни е изоставил. Работата е там, че самите ние сме изоставили себе си. Той е там и се
грижи за нас. Но очаква да му съдействаме, като се грижим и сами за себе си.
6. Стремете се да бъдете независими. Започнете да изучавате механизмите на своята
емоционална и финансова зависимост от хората около себе си.
Започнете да се грижите за себе си, независимо дали смятате да поддържате връзката си с
определен човек, или възнамерявате да я прекратите. В своята книга „Комплексът на Пепеляшка”
Колет Даулинг предлага да започнете този процес, като се опитвате да бъдете „уязвими, но
смели”. Това означава да продължавате да вършите нещо, независимо, че изпитвате страх.
Можем да престанем да се плашим от чувствата си, да започнем да споделяме страховете си,
да се опитаме да възприемем себе си и положението, в което се намираме, и в крайна сметка да
поемем по своя път към независимостта. Можем да го направим. Не е необходимо да бъдем силни
през цялото време, за да се почувстваме независими и да започнем да се грижим за себе си.
Позволено ни е да изпитваме слабост, безнадеждност и страх, а и едва ли ще успеем да минем без
тях. Това е нещо нормално, а в някои случаи дори и здравословно. Истинската сила идва не от
пренебрегването, а от преживяването на чувствата. Да си силен не означава постоянно да се
правиш на неуязвим, а да признаваш слабостта и уязвимостта си, когато се чувстваш по този
начин.
Голяма част от нас са преживявали кошмарни нощи. Чувствали са се несигурни и самотни и са
изпитвали болката от неудовлетворени нужди. Понякога житейският път е мъглив и хлъзгав.
Изпитваме огромен страх и безнадеждност и виждаме само тъмнината пред себе си. Във връзка с
това искам да ви разкажа една случка. Една нощ ми се налагаше да пътувам с колата, а времето
беше ужасно. Не обичам да шофирам, особено пък при такива условия. Бях се притеснила и се
чувствах много напрегната зад волана. Едва виждах, а фаровете осветяваха само няколко метра от
пътя. Чувствах се като сляпа и постепенно започнах да се паникьосвам. Можеше да се случи какво
ли не! Изведнъж обаче ми хрумна нещо успокояващо, фаровете осветяваха само няколко метра от
пътя, но щом изминех този участък, те осветяваха следващите няколко метра. Нямаше значение,
че не виждах много надалеч. Ако успеех да се успокоя, щях да имам достатъчно добра видимост.
Нещата не бяха идеални, но можех да се справя. Трябваше само да не изпадам в паника и да
www.spiralata.net 55
използвам рационално ресурсите, които имах на разположение.
Вие също бихте могли да се справите с тежките моменти, пред които ви изправя животът.
Можете да се грижите за себе си и да вярвате в себе си. Вярвайте в Бога. Изминете разстоянието,
което е осветено в момента, а след като го направите, ще можете да виждате още по-нататък.
Нещата трябва да се правят едно по едно.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Разгледайте следните характеристики и преценете дали вашите отношения се основават на
зависимост (пристрастеност) или връзката би е нормална (изпълнена с истинска любов):

Любов Пристрастяване
(Отворена система) (Затворена система)
Характеристики

Достатъчно пространство за израстване и Зависимост, основаваща се на чувството за

развитие; стремеж и другия също да се развива сигурност и комфорт; демонстрация на силно
увлечение и необходимост от другия, като
доказателство за любов (тези неща в същност
могат да се окажат прикрит страх, несигурност
или самота).

Собствени особени интереси; други Абсолютна обвързаност; ограничен социален

приятели; поддържане на разнообразни живот; пренебрегване на старите приятели и
взаимоотношения, на които държите. интереси.

Поощряване на израстването на другия; Прекомерна заинтересованост от

сигурност поведението на другия; собствената идентичност
в собствената значимост. и самочувствие зависят от неговото одобрение.

Ревност, собственическо чувство, страх от

Доверие; откритост конкуренция; основен принцип -„моето си е
мое”.

Взаимно запазване на интегритета. Нуждите на единия партньор се пренебрегват

заради другия; загуба на идентичността.

Любов Пристрастяване
(Отворена система) (Затворена система)

www.spiralata.net 56
 Желание за поемане на рискове и въобще за Търсене на абсолютна сигурност - стремеж
истински живот. да бъдат отстранени всички рискове.

Възможност да бъдат изследвани Чувството за сигурност се постига чрез

чувствата, пораждащи се в конкретната връзка постоянно повтарящи се, ритуализирани
и от нея. действия.

Способност да изпиташ радост, дори ако Липса на толерантност - невъзможност за

партньорът отсъства. приемане на раздялата (дори когато е за малко,
например в резултат от дребно скарване); здраво
вкопчване в другия. Реакции при отдръпване на
партньора - липса на апетит, нервност, летаргия,
силни терзания.

Приключване на връзката

Приключване на връзката без загуба на Чувство на неадекватност и безполезност;

чувството за собствено достойнство и
адекватност.
Партньорите се отнасят доброжелателно
един към друг, въпреки раздялата; възможно е
впоследствие да станат приятели.
често пъти решението за скъсване е едностранно.
Бурен край, често пъти свързан с омраза към
другия; опити да се нарани отсрещната страна;
опити да бъде възстановена връзката чрез
манипулиране.

Едностранно пристрастяване Отричане; фантазии; надценяване на

заинтересоваността у другия.

Търсене на решението извън собствената

личност -
наркотици, алкохол, нов любовник, промяна
на обстановката.

ДЕСЕТА ГЛАВА
Живейте собствения си живот
Живей и остави другите да живеят.
Девиз на програмата „Дванадесет стъпки”
Ако с тази книга успея да ви предам дори само една идея, надявам се тя да бъде следната: Най-
сигурният начин да се побъркаме е да започнем да се месим в работите на другите, а най-
бързият начин отново да станем нормални и щастливи е да се захванем единствено със собстве-
ните си занимания.
Вече обсъждахме някои идеи и понятия, свързани с тази мисъл. Изследвахме характерните за
съзависимостта реакции. Стана въпрос и как бихме могли да реагираме по различен начин,
прибягвайки до отделянето. Но какво ни остава, когато се отделим и отпуснем хватката си спрямо
околните? Всеки от нас остава сам със себе си.
Спомням си деня, когато проумях този факт. Дълго бреме бях обвинявала другите за
собствените си неблагополучия. „Вие сте причината за сегашното ми положение! - крещях аз. -
Вижте какво съм принудена да правя с минутите, с часовете, с живота си!” След като се отделих и
поех отговорност за себе си, започнах да се чудя дали пък наистина околните са били причината да
не живея собствения си живот; може би те просто са ми служили като извинение. Съдбата ми -
моето днес и моето утре - изглеждаше доста мрачна.
Възможно е идеята да заживеем собствения си живот да се стори не особено вълнуваща за
мнозина от нас. Понякога съзависимите са така погълнати от околните, че са забравили как да се
www.spiralata.net 57
наслаждават на самите себе си и на собствения си живот.
Възможно е някои от нас да са постоянно в тежък емоционален стрес и поради това да смятат,
че нямат собствен живот, а само една нестихваща болка. Това не е вярно. Съществуването ни е
нещо повече от проблемите, с които се сблъскваме, или поне може да бъде нещо повече от тях. И
това ще стане, фактът, че животът ни е бил толкова болезнен до този момент, не означава, че
нещата трябва да продължават по същия начин. Можем да успокоим болката - необходимо е
просто да започнем да се променяме. Животът ни може и да не тръгне само по мед и масло, но и не
е задължително да бъде все така тежък. Имаме нужда и можем да започнем свой собствен живот.
Както казва един приятел; „Нека поживеем.”
Някои съзависими смятат, че от съществуването им няма никакъв смисъл, ако не разполагат с
някакви перспективи за бъдещето, е определена цел, с разтърсващи преживявания и големи удари.
Това също не е вярно. Убедена съм, че Бог е приготвил множество интересни и вълнуващи неща за
всеки от нас. Сигурна съм, че можем да открием много по-приятни и значими цели от това, посто-
янно да се грижим за околните и да бъдем просто придатък на някого. Бихме могли да придобием
тази нагласа, като започнем да се грижим за себе си. По този начин помагаме на своята Висша
сила и се отваряме за добротата и богатствата, скрити в нас самите и около нас.
В тази книга аз често използвам израза да се погрижим за себе си. Чувала съм много хора да
използват тази фраза и немалко от тях са злоупотребявали с нея. Чувала съм как някои я
употребяват, за да контролират и да налагат волята си върху другите. (Изтърсвам се например на
гости на някого с петте си деца и котката и заявявам, че ще останем за празниците - просто искам
да се погрижа за себе си!) Чувала съм как този израз се използва с манипулативна цел - за да се
оправдае преследването и наказването на околните, вместо човекът да се справи по някакъв
подходящ начин с гнева си, (Имам намерение цял ден да крещя и да ти се карам, защото не
изпълни желанието ми. Ти обаче не трябва да ми се сърдиш, тъй като аз просто се грижа за себе
си.) Често хората използват тези думи, за да избегнат поемането на отговорност. (Знам, че в мо-
мента синът ми си е в стаята и се боцка е хероин, но това си е негов проблем. Аз няма да се
притеснявам, а ще взема да отида на пазар и ще похарча петстотин долара. Няма да се тревожа и
откъде ще намеря пари, за да си покрия сметките. Просто се грижа за себе си.)
Когато казвам, че трябва да се погрижим за себе си, нямам предвид този тип поведение.
Грижата за собствената личност е определена нагласа към себе си и собствения си живот, която
предполага поемане на отговорност за собствените действия. Това означава, че съм отговорна за
живота, който водя. Означава, че съм отговорна за духовното, емоционалното, физическото и
финансовото си благополучие. Отговорна съм за откриването и задоволяването на собствените си
нужди. Отговорна съм да разрешавам проблемите си или да се науча да живея с онези, които не
съм в състояние да реша. Отговорна съм за избора, който правя. Отговорна съм за това, което да -
вам и което получавам. Отговорна съм и за това, да си поставям цели и да ги постигам. Отговорна
съм доколко се наслаждавам на живота и всекидневните си занимания. Отговорна съм за това,
кого обичам и как изразявам любовта си. Отговорна съм за начина, по който се държа с другите, и
за начина, по който позволявам те да се държат с мен. Отговорна съм за желанията и стремежите
си. Цялостната ми личност и всеки аспект от моето съществуване са нещо важно. Аз струвам
нещо, животът ми има значение. Мога да имам доверие в чувствата си. Разсъжденията ми са
правилни. Ценя желанията и потребностите си. Не заслужавам и няма да позволя да бъда
използвана и унижавана. Имам права и съм длъжна да ги отстоявам. Решенията, които взимам, и
начинът, по който ще се държа оттук нататък, ще отразяват искреното ми самоуважение и ще
бъдат съобразени с отговорностите, които имам към себе си.
Решенията ми също така ще бъдат съобразени с отговорностите ми към другите - към брачния
партньор, децата, роднините, приятелите. Ще се опитам да си дам сметка и да преценя какви точно
са тези отговорности. Ще се съобразявам също така с правата на хората около себе си - правото им
да живеят живота си по най-подходящия според тях начин. Няма да нарушавам правото на другите
да се грижат за себе си и те също би трябвало да уважават моите права.
Грижата за себе си предполага отношения на взаимно уважение. Тя означава да се научим да
живеем отговорно.
Означава да позволим на другите да водят живота, който са си избрали, стига да не ни пречат
да живеем така, както ние желаем. Грижата за себе си съвсем не е нещо толкова егоистично,
www.spiralata.net 58
колкото го смятат някои хора, но не е и чак толкова безкористно, за колкото го обявяват повечето
съзависими.
В следващите глави ще стане въпрос за някои конкретни начини за полагане на грижи за себе
си - поставяне на цели, справяне с чувствата, прилагане на програмата Дванадесет стъпки и други.
Убедена съм, че полагането на грижи за себе си е изкуство. Това изкуство включва една
фундаментална идея, която мнозина не са усвоили: трябва да предоставяме на себе си онова, от
което се нуждаем.
Първоначално това може да се окаже твърде стряскащо за нас самите и за семейната ни
система. Повечето съзависими не са свикнали да искат онова, от което имат нужда. Много от тях
дори не знаят или не са мислили за това какво всъщност искат и от какво имат нужда. (В тази
книга използвам понятията нужди и желания като взаимозаменяеми. Смятам, че и двете неща са
важни и ще се отнасям към тях с еднакво уважение.)
Често съзависимите погрешно смятат, че потребностите им са нещо маловажно и че не трябва
да говорят за тях. Някои дори са убедени, че потребностите им са нещо лошо или погрешно и
затова са се научили да ги потискат и изтласкват извън съзнанието си. Те нямат навика да си дават
сметка от какво имат нужда и да се вслушват във вътрешния се глас, тъй като това и без друго
няма значение - потребностите им така или иначе ще останат неудовлетворени. Съзависимите
обикновено не знаят как да задоволяват нуждите си по подходящ начин.
Съвсем не е трудно и аз смятам, че бързо можем да се научим как да предоставяме на себе си
онова, от което се нуждаем. Методът е прост - във всяка една ситуация бихте могли да се отделите
и да се запитате: „Какво трябва да направя, за да се погрижа за себе си?”
След това е необходимо просто да се вслушаме в себе си и в своята Висша сила. Съобразявайте
се с това, което чувате. Трябва да прекратим безумието да се наказваме за нещата, които
чувстваме, мислим и желаем. Глупаво е да не се съобразяваме с това, което всъщност
представляваме и да не се вслушваме във вътрешния си глас. Имате ли идея по какъв начин
действа с нас Бог? Както казах по-рано, съвсем естествено е да смятаме, че той ни е изоставил - та
нали ние постоянно пренебрегваме сами себе си. Необходимо е да се отнасяме по-нежно и с
повече разбиране към собствената си личност. Ние сме не просто човешки същества, а сме
създадени с идеята да бъдем човечни. Ако се научим да проявяваме състрадание към себе си,
вероятно ще успеем да се отнасяме с истинско съчувствие и към други те. Вслушвайте се в думите
на вътрешния си глас - той най-добре знае от какво имате нужда.
Може би трябва да се позабързате, за да стигнете навреме за някаква среща. Или пък е
необходимо да понамалите темпото и да си вземете един ден отпуска. Може би имате нужда от
малко физически упражнения или от повече сън. Може би ви трябва малко усамотение или пък
точно обратното - да бъдете сред хора. Дали пък не е необходимо да си намерите работа? А може
би трябва да работите по-малко. Може би имате нужда някой да ви прегърне, да ви целуне, да ви
разтрие гърба.
Понякога да си дадем онова, от което се нуждаем, означава да си осигурим някакви
удоволствия - почерпка, нова прическа, нова рокля, нови обувки, нова играчка, посещение на
театрална постановка или пътуване до Бахамските острови. Понякога означава, че имаме нужда да
поработим. Може би трябва да премахнем или да развием у себе си някакво качество; да направим
нещо за взаимоотношенията си с някого; а може би имаме нужда да се заемем със задълженията си
към околните или към самите себе си. Да предоставим на себе си онова, от което се нуждаем, не
означава само да си правим подаръци. Това изисква да извършим необходимото, за да започнем да
живеем отговорно, без да се товарим с прекалено много задължения, но и без да пренебрегваме
всичките си задължения.
Човек има различни потребности, които се променят е всеки изминал ден и дори във всеки
един момент. Усещате ли странното безпокойство, което е неизменен спътник на съзависимостта?
Може би имате нужда да посетите сбирка на „Ал-Анон”. Обзети ли сте от негативни и отчай ващи
мисли? Може би имате нужда да прочетете някаква вдъхновяваща или мотивираща книга.
Притеснявате ли се за някакъв здравословен проблем? Може би имате нужда да отидете на лекар.
Ако пък децата са прекалено буйни и ви създават неприятности, вероятно трябва да изработите
някакъв план за затягане на дисциплината в семейството. Може би околните постоянно потъпкват
правата Ви? Тогава сигурно трябва да установите някакви по-твърди граници. Може би стомахът
www.spiralata.net 59
ви се е свил на топка от напрежение и различни емоции? Справете се е тях. Може би имате нужда
да се отделите, да намалите темпото, да нанесете някакви корекции, да се намесите, да започнете
нова връзка или да подадете молба за развод? Всичко зависи от вас. От какво смятате, че имате
нужда?
Освен че трябва да започнем да предоставяме на себе си онова, от което се нуждаем, ние
трябва да започнем да съобщаваме на околните какво искаме от тях. Това е част от грижата за
собствената личност и от превръщането ни в отговорни човешки същества.
Както казва преподобният Фил А. Хансън, занимаващ се с проблемите на съзависимостта, да
предоставяме на себе си онова, от което имаме нужда, означава да се превърнем в свой личен
консултант, довереник, духовен наставник, партньор, най-добър приятел и опекун в това ново и
вълнуващо начинание - да заживеем собствения си живот. Стремежът ни е да започнем да вземаме
решения въз основа на фактите от действителността и в съответствие със собствените си интереси;
да се съобразяваме със задълженията си към околните, тъй като именно така постъпват хората с
чувство за отговорност; да не забравяме, че задълженията ни към нас самите също са важни. Целта
ни е да започнем да вземаме решенията си без чувството, че сме „длъжни” да правим нещо. Нужно
е да се научим да вярваме в себе си. Ако се вслушваме в себе си и в своята Висша сила, няма
опасност да бъдем подведени. За да си осигуряваме онова, от което имаме нужда, и за да се
научим да живеем с мисъл за себе си, е необходима вяра. Нужна ни е достатъчно вяра, за да
продължим да съществуваме. Необходимо е да правим поне нещо малко всеки ден, за да започнем
да се придвижваме напред.
Когато се научим да се грижим за себе си и за задоволяването на нуждите си, ние ще започнем
да се отнасяме по-снизходително към грешките си и да се поздравяваме, в случай, че се справяме
добре. Ще приемаме спокойно факта, че с някои неща се справяме доста посредствено, а с други -
направо зле. Това също е част от живота. Ще се научим да се шегуваме със себе си и е човешките
си слабости, но няма да се смеем, когато имаме нужда да си поплачем. Ще се отнасяме сериозно
към себе си, но не прекалено сериозно.
В крайна сметка може би дори ще открием следната поразяваща истина: почти нищо в живота
не може да се оправи, като не се грижим за себе си или не си осигуряваме онова, от което се
нуждаем; тъкмо обратното - повечето от нещата могат да се оправят, стига да се погрижим за себе
си и за собствените си нужди.
Аз самата се уча как да полагам грижи за себе си. Познавам много съзависими хора, които вече
са се научили или в момента се учат как става това. Убедена съм, че всички сме в състояние да
усвоим този урок.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. През някой от следващите дни отделете малко време и помислете какво трябва да направите,
за да се погрижите за себе си. Правете го толкова често, колкото сметнете за необходимо, но нека
да е поне веднъж дневно. Ако преживявате някаква криза, може да ви се наложи да го правите и на
всеки час. След това си осигурете онова, от което се нуждаете.
2. Какво бихте искали от хората около себе си? В някакъв подходящ момент седнете заедно с
тях и обсъдете този въпрос.

ЕДИНАЙСТА ГЛАВА
Обикнете себе си
И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите.
Уилям Шекспир
„Обичай ближния си като себе си.” Проблемът е, че повечето съзависими правят тъкмо това. И
което е по-лошо - много от нас дори не биха си помислили да се отнесат към другите по начина, по
който се отнасят към себе си. Те не биха се осмелили, а и околните най-вероятно не биха им
позволили.
www.spiralata.net 60
 Повечето съзависими страдат от онзи трудноосезаем, но болезнен недъг, наречен
самоподценяване. Ние не се чувстваме добре в кожата си, не се харесваме и трудно някой може да
ни убеди, че трябва да се обичаме. Отнесена към някои от нас, думата самоподценяване е даже
слаба. Ние не просто не се харесваме, ние се ненавиждаме.
Не харесваме начина, по който изглеждаме. Не можем да понасяме тялото си. Смятаме, че сме
глупави, неспособни, посредствени и в повечето случаи, че не заслужаваме да бъдем обичани.
Убедени сме, че разсъжденията ни са погрешни и неуместни. Възприемаме се като незначителни
личности. Смятаме чувствата си ако не за неправилни, поне за маловажни. Убедени сме, че
потребностите ни нямат особено значение. Вярваме, че околните би трябвало да се срамуват от
нас. Възприемаме се като нещо по-долнокачествено и нещо по-различно от останалите - не в
смисъл, че сме уникални, а в смисъл, че сме странни и неприемливи за другите. Никога не сме се
опитвали да се преборим със себе си и затова се възприемаме не през розови очила, а през някакъв
замърсен, сиво-кафяв филтър.
Вероятно повечето от нас са се научили да прикриват своите истински чувства към себе си,
като се обличат по подходящ начин, правят си подходящи прически, живеят в подходяща къща и
имат подходяща работа. Ние се хвалим с постиженията си, но зад тази фасада е скрито истинско
подземие, където тайно и без почивка се измъчваме и наказваме. Понякога се самонаказваме и
открито - пред целия свят, като говорим унизителни неща за собствената си личност. Нерядко
дори приканваме околните да ни помогнат в самоомразата, например като позволяваме на
определени хора или религиозни обичаи да ни съдействат да се почувстваме виновни или като
даваме възможност на околните да ни нараняват. Най-жестоките ни самоизтезания обаче се
провеждат насаме, в собствения ни ум.
Отново и отново се нахвърляме върху себе си, товарим съвестта си с купища необмислени
разпоредби и трупаме камари от отвратителното и съвсем ненужно чувство за вина. То не трябва
да се бърка с истинската, заслужена вина, която действа като двигател на промяната, става
източник на ценни поуки и ни сближава със собствената ни личност, с другите и с нашата Висша
сила. Ние постоянно се поставяме в невъзможни ситуации в които единствената ни възможност е
да се чувстваме зле. Помисляме си нещо, след което си казваме, че не би трябвало да
разсъждаваме по този начин. Изпитваме някакво чувство, а после си казваме, че не трябва да се
чувстваме така. Взимаме някакво решение, привеждаме го в действие и веднага след това си
казваме, че не е трябвало да постъпваме по този начин. Всъщност във всички тези ситуации няма
нужда от никакви корекции, няма какво да поправяме; не сме направили нищо лошо. Цялата тази
схема е механизъм за самоизтезание, чиято цел е непрекъснато да се чувстваме притеснени, разс-
троени и потиснати. По този начин попадаме в собствения си капан.
Един от любимите ми начини да се самоизмъчвам е като започна да разсъждавам над дилемата
кое от две определени неща да започна да върша. В крайна сметка решавам да се захвана с едното
от тях. В момента, в който приведа това решение в действие, аз си казвам: „Трябваше да се заема с
другата работа.” Веднага променям посоката, започвам да върша другото нещо, но отново се нах-
върлям върху себе си: „Ама защо се занимавам с това - предишната работа е много по-спешна!”
Друг любим метод за самоизтезание е следният: оправям си прическата, гримирам се, след което
се поглеждам в огледалото и си казвам: „Боже, изглеждам ужасно! Не мога да се появя пред хората
в този вид.”
Повечето съзависими са убедени, че са извършили такива потресаващи грешки, че просто би
било нелепо да се надяват на някаква прошка. Някои дори смятат, че целият им живот е една
ужасна грешка и всяко тяхно действие е неправилно. Мнозина от нас твърдо вярват, че не са в със -
тояние да направят и едно нещо като хората, но едновременно с това изискват от себе си да бъдат
перфектни във всичко. Поставят си невъзможни предизвикателства, след което се чудят защо не
успяват да се справят.
И накрая - като капак, ние започваме да се самобичуваме. Не харесваме нещата, които правим,
и онова, което сме. В самата си същност ние не сме добри хора. По някаква незнайна причина Бог
ни е сътворил като абсолютно непригодни за живота личности.
При съзависимостта, също както в много други области от живота, всяко нещо е свързано и
води до нещо друго. В случая ниското ни самочувствие често е пряко свързано с нещата, които
правим или не правим, и е причина за много от проблемите ни.
www.spiralata.net 61
 Тъй като съзависимите в повечето случаи изпитват силна неприязън към себе си, те смятат, че
не трябва да се съобразяват със собствените си нужди, или казано по друг начин - да проявяват
егоизъм. Поставянето на личните интереси на първо място е просто недопустимо. Обикновено сме
убедени, че струваме нещо, само ако работим в полза на другите или се грижим за тях и затова
никога не отказваме. Ако някой е толкова незначителен и маловажен, колкото сме ние, той трябва
да положи доста допълнителни усилия, за да бъде харесван от околиите. Никой нормален човек не
би могъл да изпитва удоволствие или да иска да общува с нас. За да заслужим и запазим нечие
приятелство, ние се чувстваме длъжни постоянно да правим нещо за този човек. Непрекъснато се
отбраняваме не защото се смятаме за непогрешими, а просто защото самочувствието ни е толкова
ниско, че всяка атака заплашва да ни довърши - да ни унищожи. И без това не можем да се по-
насяме и изпитваме такава нужда да бъдем съвършени и да престанем да се срамуваме, че в
никакъв случай не бихме могли да допуснем някой да ни посочи поредната грешка, която сме
направили. Една от причините постоянно да натякваме и да критикуваме околните е, че
непрекъснато правим същото със самите себе си.
Също както Ърии Ларсън и някои други специалисти, аз съм убедена, че ниското ни
самочувствие и непоносимостта, която изпитваме към себе си, са пряко свързани с всички
останали аспекти на съзависимостта, като например: превръщането ни в мъченици; отказа да се
наслаждаваме на живота; работохолизма и постоянната ни заетост, заради които не ни остава
време за нас самите; перфекционизма, заради който не сме в състояние да изпитваме удоволствие
от нещата, които вършим; протакането и огромния товар от вина и несигурност, които носим на
плещите си; избягването на близостта с хората - едностранното прекратяване на взаимоотноше-
нията, недопускането на обвързване, неспособността да се освободим от някаква разрушителна
връзка; създаването на взаимоотношения с хора, които могат само да ни навредят, и избягването
на личности, които са в състояние да окажат благотворно влияние върху нас.
Ние проявяваме огромна изобретателност в изнамирането на различни способи за
самоизтезаване: преяждаме, пренебрегваме нуждите си, непрекъснато се сравняваме и
съревноваваме с околните, обсебваме ги, безспир предъвкваме разни мъчителни спомени или си
представяме ужасни сцени от бъдещето. Ами ако тя отново започне да пие? -мислим си ние. Ами
ако си има любовник? Ами ако някое торнадо разруши къщата? Този тип нагласа е изключително
подходящ, ако имаме желание да се заредим със солидна доза страх. Повечето от нас постоянно се
стряскат с подобни мисли, след което се чудят защо се чувстват толкова изплашени.
Ние се лишаваме от всички блага, които би могъл да ни предостави животът, тъй като просто
смятаме, че не ги заслужаваме.
Повечето от нас са изключително враждебно настроени към себе си. Подобна самоненавист
обикновено се усвоява в семейството, и то с помощта на родител алкохолик. По-нататък някои от
нас усилват тази нагласа към себе си, като напускат родителя, страдащ от алкохолизъм, и
сключват брак с друг алкохолик. Много често в хода на някаква връзка откриваме, че и жалките
останки от самочувствие, които сме притежавали в началото, са се изпарили. Част от нас нямат
никакви проблеми със самооценката, докато не срещнат определен човек или докато не се появи
онзи проблем; постепенно или пък съвсем изненадващо откриваме, че не можем да се понасяме.
Алкохолизмът и останалите компулсивни разстройства имат пагубно влияние върху
самочувствието на страдащите от тях и на съзависимите. Този тип заболявания са
саморазрушителни. Много често дори не си даваме сметка за начина, по който подценяваме и
мразим себе си, тъй като постоянно се сравняваме с алкохолиците и останалите ненормални хора
около себе си; при подобно сравнение винаги се оказва, че нямаме никакви проблеми. Запомнете,
че ниското самочувствие само чака да му предоставим удобна възможност и е готово да ни
нападне.
Всъщност няма голямо значение кога и как сме започнали да се самоизтезаваме. Важното е да
престанем още сега. Веднага да започнем да се отнасяме нежно и с разбиране към себе си.
Чувстваме се добре. Радваме се, че сме това, което сме. Разсъжденията ни са правилни. Чувствата
ни са напълно уместни. Намираме се точно там, където би трябвало да бъдем в този момент. Всеки
от нас си е съвсем наред. Ние сме напълно нормални хора. Дори и да сме грешили, това не е
проблем - важното е, че сме направили най-доброто, на което сме били способни.
Дори при съзависимостта, в която сме изпаднали, с цялото това контролиране, спасяване и е
www.spiralata.net 62
различните недостатъци на характерите ни, ние сме съвсем наред и сме точно такива, каквито би
трябвало да бъдем. Аз говорих много за проблеми, за недовършени задачи и неща, които трябва да
променим - това са предстоящи цели и работа, която трябва да свършим, за да подобрим качес-
твото на живота си. Но и в момента ние сме напълно нормални хора. Нещо повече - съзависимите
са измежду най-любвеобилните, най-щедрите, най-добросърдечните и най-загрижените личности,
които познавам. Проблемът е, че сме изпаднали в някаква заблуда и сме започнали да правим
неща, които ни причиняват болка. Сега ще се научим как да престанем да вършим тези неща.
Отново повтарям - проблемът е именно в тази заблуда, а не в самите нас. Ако притежаваме
някаква черта на характера, която да е наистина отвратителна, това е начинът, по който се мразим
и се нахвърляме върху себе си. Просто трябва да се откажем от този нетърпим навик. За нача ло
трябва да престанем да се нахвърляме върху себе си заради това, че постоянно се нахвърляме
върху себе си. Не сме виновни за този свой навик, но сме отговорни за това, да се отучим от него.
Бихме могли да се радваме на себе си и на живота си. Можем да се грижим за себе си и да се
обичаме. В състояние сме да приемем прекрасната си личност с всичките й недостатъци, дефекти,
силни и слаби страни, чувства, мисли и всичко останало. Тя е най-хубавото нещо, което имаме. Тя
е това, което сме и което би трябвало да бъдем. Собствената ни личност не би могла да бъде
някаква грешка. Ние сме най-великото нещо, което някога ни се е случвало. Повярвайте в тази
идея. Така животът става много по-лесен.
Единствената разлика между съзависимите и останалата част от света се състои в това, че
другите хора не се нахвърлят върху себе си заради онова, което са. Всички човешки същества
мислят по подобен начин и изпитват чувства от един и същ диапазон. Всички правят грешки или
пък постъпват правилно. Така че можем да престанем да се самообвиняваме за всичко.
Ние не сме втора ръка хора и не заслужаваме второкласен живот. Освен това не заслужаваме
второкласни взаимоотношения! Ние сме достойни за любовта на околните и си струва човек да ни
познава. Хората, които ни харесват и обичат, не са по-глупави или по-долнокачествени от
останалите. Всеки от нас има право да бъде щастлив. Ние заслужаваме благата на живота.
Хората, които ни се струват най-прекрасни, са същите като нас. Единствената разлика е, че те
си казват колко добре изглеждат и открито се наслаждават на хубостта си. Хората, които говорят
безкрайно мъдро, умно или духовито, са също като нас. Те просто се държат свободно и не се
притесняват да бъдат такива, каквито са. Онези, които изглеждат невероятно спокойни и уверени в
себе си, също не са по-различни от нас. Те са успели да преминат и през най-страховитите
изпитания, като са си казвали, че могат да го направят. И най-преуспелите личности са същите
като нас. Те са вървели напред, развивали са дарбите и способностите си и са си поставяли цели.
Ние не сме по-различни дори от хората, които гледаме по телевизията - нашите герои и кумири.
Всички ние сме направени от един и същ материал - човешката ни същност. Разликата е в начина,
по който се възприемаме, и в нещата, които си казваме.
Ние сме добри хора - достатъчно добри, и имаме всичко, което ни е нужно, за да живеем добре.
Според мен, основната причина за тревожността и страха ни е фактът, че постоянно се
самоубеждаваме как не сме способни да се справим с живота и с изненадите, които той ни
поднася. Натаниъл Брандън нарича това „неуловимо усещане за непригодност към
действителността”. Аз ви уверявам, че сте напълно пригодни за действителността. Отпуснете се.
Където и да ви се налага да ходите, каквото и да ви се налага да правите, вие сте напълно готови за
тази ситуация и ще се справите отлично. Отпуснете се. Чудесно е да бъдеш това, което си. Та и
какво друго бихте могли да бъдете? Просто трябва да давате най-доброто от себе си във всичко, с
което се захващате.
Какво повече бихте могли да направите? Понякога човек не е в състояние да даде най-доброто,
на което е способен, това също е съвсем нормално. Всеки изпитва чувства, страхове, през главата
му минават различни мисли и често пъти се чувства уязвим. Трябва да престанем да се
самоубеждаваме, че сме по-различни от останалите, заради нещата, които правим или усещаме,
уверявам ви, че другите хора вършат същите неща и изпитват същите усещания.
Трябва да започнем да се отнасяме по-добре към собствената си личност - с повече нежност и
съчувствие. Нима бихме могли да полагаме необходимите грижи за себе си, при положение че се
ненавиждаме или презираме?
Престанете да се отнасяте враждебно към себе си. Спрете със самообвиненията и
www.spiralata.net 63
самоизмъчването. Поемете отговорност и направете необходимите стъпки, за да се освободите от
ролята на жертва. Натикайте чувството си за вина в миша дупка. Срамът и вината не вършат
работа, когато имаме определена дългосрочна цел. Тяхната задача е да ни покажат, че в някакъв
момент вероятно сме нарушили собствените си морални норми. Като начин на живот срамът и
вината са абсолютно безполезни. Забравете фразата „длъжен съм да...” Опитайте се да си давате
сметка кога се наказвате и самоизмъчвате и се научете да си предавате положителни послания.
Ако се налага да свършите нещо, направете го. Ако откриете, че се самоизтезавате, престанете.
Постепенно ще ви става все по-лесно. Ще се научите да се шегувате със себе си, няма да
позволявате да изпадате в заблуди, ще започнете да се отнасяте по-нежно към собствената си лич-
ност и в крайна сметка ще се заемете със собствения си живот. Ако изпитвате истинска вина,
погрижете се за нея. Бог ще ви прости. Той знае, че сте дали най-доброто от себе си, макар
резултатът да е бил трагичен. Не е необходимо да се самонаказваме с чувство за вина, за да
покажем на Господ или на някой друг колко много съжаляваме. Трябва да си простим. Направете
четвърта и пета стъпка (виж главата за работа по програмата „Дванадесет стъпки”); поговорете с
някой свещеник; поговорете с Бога; поправете грешката си; след всичко това обаче просто
приключете въпроса.
Необходимо е да престанем да се срамуваме. Срамът, също като вината, би могъл само да
попречи при изпълнението на дългосрочните ни цели. Ако по някакъв директен или индиректен
начин околните се опитват да ни убеждават, че трябва да се срамуваме от нещо, ние не сме длъжни
да им вярваме. Неприязънта към себе си и срамът могат да бъдат полезни само за определен
кратък период от време. Спомняте ли си някакъв случай, когато нещата са се подобрили от това,
че дълго време сте се срамували или сте изпитвали вина? Успявали ли сте да решите няка къв
проблем с помощта на този метод? По какъв начин? В повечето случаи вината и срамът ни карат
да изпитваме такова безпокойство, че просто не сме в състояние да дадем най-доброто от себе си.
Чувството за вина само утежнява ситуацията.
Всеки от нас има нужда да цени себе си, да взема решения и да прави избор, който подобрява
самочувствието му.
„Ако успеете да действате като уверен в себе си, а не отчаян човек, ще видите, че следващия
път ще ви бъде още по-лесно” - твърди Тоби Райе Друс в книгата си „Да ги накараме да
изтрезнеят”.
Бихме могли да проявяваме нежност, любов, загриженост, внимание и добронамереност към
себе си, към своите чувства, мисли, нужди, желания, стремежи и към всичко останало, от което
сме сътворени. Всеки от нас е в състояние да приеме себе си. Започнете оттам, където сте в
момента, и ще стигнете много далеч. Развийте дарбите и способностите си. Вярвайте в себе си.
Отстоявайте себе си. Можете да си имате доверие и да се цените. Бъдете искрени. Уважавайте себе
си - именно в това е магията; в това е и нашият ключ към света.
Предлагам ви един откъс от прекрасната книга на Натаниъл Брандън „Да уважаваме себе си”, в
която става въпрос за изкуството на доброто самочувствие. Обърнете специално внимание на този
цитат.
„От всички оценки, които правим през живота си, никоя не е толкова важна, колкото оценката,
която даваме на самите себе си, тъй като тя достига до самата сърцевина на нашето съществуване.
... Няма значима страна от мисленето, мотивацията, чувствата или поведението ни, която да
остава незасегната от начина, по който се оценяваме...
Първата стъпка към придобиването на уважение към собствената личност е утвърждаването на
принципа на разума: изборът да мислим, да си даваме сметка за нещата, да изпращаме
осветяващия лъч на съзнанието навън към света и навътре към собственото си същество. Да се
провалим в това начинание означава да се провалим в опитите си да проникнем в ядрото на лич-
ността си.
Уважението към себе си означава готовност да мислим независимо, да живеем според
собствените си разбирания и да имаме смелостта да възприемаме и оценяваме света
самостоятелно.
Уважението към себе си означава готовност да си даваме сметка не само за това, което
мислим, но и за онова, което чувстваме и желаем, от което имаме нужда, към което се стремим,
заради което страдаме, от което сме изплашени и ядосани - и да приемем правото си да изпитваме
www.spiralata.net 64
подобни чувства. Противоположната нагласа предполага отричане, абдикация от самите себе си,
самопотискане - отхвърляне на собствената личност.
Уважението към себе си означава една постоянна нагласа на себеприемане - да се приемем
такива, каквито сме, без да се самопотискаме или самоосъждаме, без да прикриваме истината за
собствената си личност, опитвайки се да заблудим себе си или околните.
Уважението към себе си означава да живеем неподправено, да говорим и действаме от
позицията на най-дълбоките си убеждения и чувства.
Уважението към себе си означава да не приемаме незаслужена вина и да полагаме всички
усилия, за да се справим с чувството на вина, което може би сме заслужили.
Уважението към себе си означава да пазим ревностно правото си на съществуване, което
произлиза от съзнанието, че животът ни принадлежи на нас самите и на никой друг и че целта на
земното ни пребиваване не е да живеем съобразно очакванията на околиите. За много от хората
това е непоносима отговорност.
Уважението към себе си означава да обичаме собствения си живот, да обичаме възможностите
си за израстване и преживяване на различни удоволствия, да обичаме процеса на откриване и
изследване на нашите чисто човешки способности.
По този начин ще започнем да си даваме сметка, че уважението към себе си означава да
проявяваме егоизъм в най-висшия, най-благороден и най-трудноразбираем смисъл на тази дума. А
това, смятам аз, изисква огромна независимост, смелост и почтеност.”
Ние имаме нужда да се обичаме и да поемем отговорност към себе си. Дължим си част от
безграничната преданост, която повечето от нас с готовност предоставят на другите. Високото ни
самочувствие ще се превърне в източник на истинска доброжелателност и милосърдие към
околните, а не на себичност.
Любовта към себе си само ще усили любовта, която даваме и получаваме от околните.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Какви чувства изпитвате към себе си? Напишете нещо по този въпрос. Разкажете за нещата,
които харесвате и които не харесвате в себе си. След като приключите, прочетете отново
написаното.

ДВАНАЙСТА ГЛАВА
Овладейте изкуството да приемате действителността
Искам да ви направя едно предложение:
нека се изправни лице В лице с действителността.
Боб Нюхарт в „Шоуто на Боб Нюхарт”
Здравомислещите хора съветват да се научим да приемаме действителността. Това е и трябва
да бъде целта на повечето форми на психотерапия. Благотворно е да можем да посрещнем и да
приемем нещата такива, каквито са. Фактът на приемане носи душевно спокойствие. Това
обикновено е повратната точка на промяната. Много по-лесно е обаче да се каже, отколкото да се
направи.
Не само съзависимите, а и всички хора се изправят ежедневно пред дилемата дали да
възприемат или да отхвърлят реалността на съпътстващите ги обстоятелства. Всеки ден ние се
сблъскваме с множество събития които ни се налага да приемем. Житейските ни обстоятелства
включват факти от рода на това кои сме ние къде живеем, с кого съжителстваме или съответно не
съжителстваме, къде работим, с какво се придвижваме, с колко пари разполагаме, какви
отговорности носим, как се забавляваме и какви проблеми евентуално възникват във
всекидневието ни. Понякога приемането на тези обстоятелства е лесно и безпроблемно. То сякаш
идва от само себе си. Косата ни изглежда добре, децата са послушни, шефът се държи поносимо,
парите ни стигат, къщата е чиста, колата върви и ние обичаме съпруга или любовника си. Знаем
какво можем да очакваме и сме готови да го приемем. Всичко е наред. Друг път нещата не вървят
толкова добре. Спирачките на колата отказват, покривът тече, децата се държат хулигански, чупим
си ръката, уволняват ни от работа, любовникът или съпругът ни казват, че вече не ни обичат.
Нещо се е случило. Имаме проблем. Нещата са различни. Те се променят. Ние губим нещо.
Житейските обстоятелства вече не са толкова приятни. Те са се променили и трябва да възприемем
тази нова ситуация. Отначало може да започнем да отричаме истината или да се съпротивляваме
www.spiralata.net 65
на промяната, проблема или загубата. Иска ни се нещата да останат такива, каквито са били
досега. Искаме да решим проблема максимално бързо. Искаме отново да се чувстваме добре.
Искаме да знаем какво можем да очакваме. Променената реалност не ни харесва. Тя е неприятна и
ни кара временно да загубим равновесие.
Съзависимите никога не знаят какво могат да очакват от своята връзка, особено ако тя е с
алкохолик, наркоман, престъпник, комарджия или човек с някакъв друг сериозен проблем.
Постоянно сме атакувани от различни неприятности, промени и загуби. Понасяме безброй кавги,
неосъществени срещи, измамни обещания и куп лъжи. Губим емоционалната и финансовата си
сигурност, вярата в хората, които обичаме, вярата в Бога - в крайна сметка преставаме да вярваме
дори в себе си. Можем да загубим и здравето си, материалните придобивки, способността си да се
наслаждаваме на секса, доброто си име, социалните контакти, кариерата, самоконтрола и
самоуважението си и дори самите себе си.
Някои от нас губят уважението и вярата си в любимите хора. Често се случва да загубим дори
любовта и привързаността си към хората, които доскоро сме обичали. Това е естествена и
нормална последица от болестта. Ето какво се казва в една брошура, озаглавена „Наръчник за
семейството на алкохолика”:
„Любовта не може да съществува без справедливост. В любовта трябва също така да има и
състрадание, което означава да изпитваш и да понасяш трудностите заедно с обичания човек.
Състраданието не означава, че сме длъжни да понасяме несправедливите действия на другите.
Въпреки това, несправедливостта е често срещано явление в семействата на алкохолиците.”
Фактът, че несправедливостта е толкова широко разпространена, не я прави по-малко
болезнена. Чувството, че сме предадени, може да се окаже съкрушително, когато човекът до нас
ни нарани дълбоко.
Вероятно най-голямата загуба, която може да претърпим, е крахът на нашите мечти, на
изпълнените с много надежда и понякога твърде идеалистични очаквания за бъдещето. Това е
фактът, с който може би най-трудно се примиряваме. Когато например мислим за новороденото си
дете, ние възлагаме на него определени надежди - и те със сигурност не включват злоупотреба с
наркотици и алкохол. Това липсва в нашите планове. В деня на сватбата си също сме изпълнени е
мечти. Бъдещето с нашия възлюбен изглежда прекрасно и многообещаващо. Този ден е началото
на нещо велико, нещо чудесно, нещо, за което отдавна мечтаем. Мечтите и надеждите може и да
са останали недоизказани, но те със сигурност са присъствали в мислите на повечето от нас.
„Всяка двойка започва своя съвместен живот по различен начин - пише Джанет Уойтиц в една
статия от сборника „Съзависимостта - една новопоявила се тема”. - Въпреки това процесът, който
протича в семействата на зависимите от химични вещества, е принципно еднакъв. Нека първо
обърнем внимание на брачната клетва. В повечето случаи тя има следното съдържание: в добро и
зло, в бедност и богатство, в здраве и болест - докато смъртта ни раздели. Може би проблемите
започват още оттук. Давали ли сте си сметка какво казвате, когато сте произнасяли тези думи? Ако
тогава сте знаели, че ще ви съпътства злото, а не доброто, че ще живеете сред болести, а не в
здраве, че ви предстои бедност, а не богатство, щеше ли да си заслужава да преминете през всичко
това само заради любовта си? Може би ще ми отговорите положително, но аз все пак изпитвам
някои съмнения. Ако разсъждавахте по-реалистично, вместо да бъдете така романтични, щяхте да
тълкувате клетвата по следния начин - в зло, но и в добро, което означава, че тежките времена
трябва да са преходни и доброто да преобладава в дома ви. Човек сключва договор с вяра в
бъдещето. Безполезно е да съжаляваме, когато вече е късно.”
Човек винаги има някакви мечти. И мнозина от нас преминават през разочарованията, като се
уповават единствено на тях. Ние се възправяме срещу действителността и размахваме мечтите си в
лицето на истината, като отказваме да приемем и да се задоволим с нещо по-малко от тях. Но един
ден реалността ни хваща за гърлото - тя не желае да бъде пренебрегвана. Оказва се, че това не са
нашите планове, желания и надежди. Те никога няма да се осъществят. Мечтите ни са мъртви и
никога няма да възкръснат.
Сигурно вашите мечти и надежди също са рухнали. Може би някои от вас са претърпели
провал в такова значимо начинание, каквото е бракът, или пък в някакви други важни
взаимоотношения. Знам, че е много болезнено да се простиш с любовта или с надеждите си.
Никакви думи не могат да намалят болката и мъката. Ужасно е да загубиш мечтите си заради
www.spiralata.net 66
алкохолизъм или друг подобен проблем. Тези болести са смъртоносни. Те убиват абсолютно
всичко, включително и най-прекрасните ни мечти. „Химическите зависимости унищожават бавно,
но сигурно” - заключава Джанет Уойтиц. И това е вярно. Тъжно е, но е истина. А аз ще добавя, че
нищо не умира по-бавно и по-мъчително от мечтите.
Дори възстановителният процес води до определени загуби и промени, които трябва да се
опитаме да приемем. Нещата се променят, когато съпругът алкохолик спре да пие. Променят се и
моделите на взаимоотношенията ни. Налага ни се да се изправим пред загубата на представата за
себе си, породена от съзависимостта и от влиянието, което тя оказва върху нас. Въпреки че това са
положителни промени, те все пак са загуби - ние губим нещо, което може и да не сме харесвали,
но с което по някакъв странен начин сме свикнали. Старите модели са били част от житейската ни
ситуация. Преди поне сме знаели какво да очакваме, дори това да е означавало, че не трябва да
очакваме нищо.
Загубите, които всекидневно понасят съзависимите, са огромни и непрекъснато нарастват.
Това не са онези проблеми и загуби, с които се сблъсква обикновеният човек. При нас те са
причинени от хората, които обичаме. Въпреки че тези загуби и проблеми са пряк резултат от
някаква болест, определено състояние или компулсивно разстройство, на нас могат да ни се сторят
преднамерени и зложелателни действия, защото тези страдания ни причинява именно човекът,
когото обичаме и на когото се доверяваме.
Ние никога не успяваме да постигнем стабилно равновесие, тъй като непрекъснато се опитваме
да се нагодим към заобикалящите ни промени и проблеми. Не знаем нито какво да очакваме, нито
кога можем да го очакваме. Житейските ни обстоятелства непрекъснато се променят. Можем да
претърпим загуба или промяна навсякъде и във всеки момент. Струва ни се, че ще полудеем;
децата ни са разстроени; съпругът или любовникът ни се държи така, сякаш се е побъркал; взели
са ни колата заради неизплатени вноски; не сме ходили на работа от седмици; къщата е в ужасно
състояние; а спестяванията ни просто са се стопили. Неприятностите могат да се стоварят
наведнъж или да дойдат една по една. Положението ни се стабилизира за момент, но после отново
губим колата, работата, дома, парите и връзките си с хората, на които държим. Осмелили сме се да
възродим мечтите си, само за да ги загубим отново. Не е важно, че те са били породени от
самозаблуди и напразни надежди, че проблемът ще изчезне от само себе си - като по чудо.
Разбитите мечти са си разбити мечти. Разочарованията са си разочарования. Изгубените надежди
са мъртви надежди, а те носят само болка.
Да приемем действителността ли? Та през по-голямата част от времето ние дори не знаем
каква е тя. Непрекъснато някой ни лъже, ние лъжем някого, и в крайна сметка се чувстваме
объркани от всичко това. През останалото време срещата с реалността е повече от онова, което
ние, или който и да било друг, можем да понесем. Ето защо не виждам нищо мистериозно във
факта, че отричането е неделима част от алкохолизма и другите сериозни проблеми, свързани с
някаква загуба. Трябва да приемем толкова много неща, а обстоятелствата са направо
съкрушителни, В повечето случаи сме така заети да се справяме с кризите и хаоса около другите,
както и с проблемите, които те създават, че въобще нямаме време да се занимаваме с приемането
на каквото и да било. Все пак понякога ни се налага да се изправим срещу истината, такава каквато
е. Ако въобще сме в състояние да променим обстоятелствата, първо трябва да приемем
действителността. Трябва да го направим и ако искаме да заменим старите си мечти с нови и пак
да се почувстваме нормални и умиротворени.
Опитайте се да разберете, че да приемем нещо не означава непременно да привикнем към него.
Не е необходимо и да се примирявате с ужасното и жалко състояние на нещата около вас. Това не
означава и че трябва да приемате или да търпите да злоупотребяват с вас по какъвто и да било
начин. Налага се да осъзнаете и да приемете обстоятелствата и хората около себе си такива, как-
вито са. Само когато възприемем тази позиция, ще можем да се почувстваме спокойни и способни
да преценим правилно заобикалящите ни обстоятелства, да направим необходимите промени и да
решим проблемите си. Човек не е в състояние да се пребори с опитите на околните да
злоупотребяват с него, ако преди това не си даде сметка за тези опити. След това трябва да преста-
не да фантазира, че злоупотребата ще изчезне от само себе си, да спре да се преструва, че такова
нещо не съществува и да не се опитва да я оправдава. Когато възприемаме адекватно
действителността, ние сме способни да постъпваме по много по-отговорен начин. Тогава вече
www.spiralata.net 67
можем да променяме онова, което е във властта ни. Един алкохолик не може да престане да пие,
ако преди това не приеме, че е безсилен пред алкохола и алкохолизма си. Хората, които имат
проблеми с храненето, не могат да се преборят с тях, ако не признаят своето безсилие.
Съзависимите също не могат да се променят, докато не приемат характеристиките на
съзависимостта си - а именно, че не могат да влияят на хората, алкохолизма и другите
обстоятелства, които така отчаяно се опитват да контролират. Приемането звучи много па-
радоксално: не можем да се променим, докато не приемем себе си такива, каквито сме.
Предлагам ви откъс от книгата „Да уважаваме себе си”, в който става въпрос за
себеприемането: „...Ако мога да се приема такъв, какъвто съм, да приема, че наистина чувствам
това, което чувствам, и да призная, че съм направил онова, което съм направил - ако мога да
приема всички тези неща, независимо дали ми харесват или не - тогава съм в състояние да приема
и самия себе си. Мога да се примиря със слабостите и съмненията си, както и с ниското си
самочувствие. След като вече съм приел тези факти, аз съм приел самата реалност и съм престанал
да се опитвам да се преборя с нея. Вече не се опитвам да изкривя съзнанието си, за да поддържам
самозаблудите относно житейската си ситуация. И по този начин правя първите стъпки към
изграждането на доброто си самочувствие...
Не можем да се променим, докато не се приемем такива, каквито сме, докато не си дадем
сметка от какво са продиктувани решенията ни и докато не осъзнаем, че трябва да приемем
истината.”
Знам също така от опит, че моята Висша сила отказва да ми помогне, докато не приема онова,
което ми е предоставила до този момент. Приемането не е акт, който трябва да извършим веднъж
завинаги. То важи само за настоящия момент - но трябва да бъде направено от сърце.
Как да постигнем това спокойствие? Как да погледнем действителността в целия й блясък, без
да ни се налага да примижаваме или да си закриваме очите? Как да приемем всички загуби,
промени и проблеми, с които ни засипват животът и хората около нас?
Това, разбира се, не може да стане без някаква съпротива от наша страна. Процесът на
приемане преминава през пет фази. Елизабет Кюблер-Рос за първи път описва тези фази при хора,
страдащи от неизлечимо заболяване, на които се налага да приемат последната загуба - собствена-
та си смърт. Тя нарича този процес печална реакция. По-късно специалистите забелязват, че човек
преминава през тези фази, независимо каква загуба претърпява. Тя може да бъде малка - да
изгубиш петдоларова банкнота или да не получиш очаквано писмо, но може да бъде и значителна
- загуба на съпруг заради развод или смърт, загуба на работа. Дори положителните промени носят
загуби - ако например си купим нова къща и напуснем старата. Във всички тези случаи човек
преминава през следните пет фази.
1. Отричане
Първата фаза е отричане. Отначало изпадаме в шок, вцепененост, паника и отказваме да
приемем фактите. Опитваме се с всички средства да върнем всичко постарому или се преструваме,
че нищо не се е случило. В тази първа фаза сме обзети от страх и силна тревога. Типичните
реакции на отричането включват: отказ да повярваме в реалността на фактите („Това не може да е
истина!”); отричане или омаловажаване на загубата („Е, голяма работа!”); отказ да се признаят
чувствата, породени от загубата („Това не ме интересува.”); отказ да мислим за загубата
(сънливост, натрапливи мисли, компулсивно поведение, поддържане на непрекъсната заетост).
Понякога може да се почувстваме така, сякаш сме се отчуждили от себе си, което, от своя страна,
би могло да повлияе на емоционалните ни реакции. Те изчезват, настъпва емоционално
изравняване или пък чувствата ни стават неадекватни (смеем се, когато трябва да плачем, и
плачем, когато трябва да бъдем щастливи).
Аз лично съм убедена, че проявяваме съзависимостта си точно в тази фаза. Именно тогава
започваме да контролираме, да обсебваме и да потискаме чувствата си. Вярвам, също така, че
тъкмо в това състояние започва да ни се струва, че ще полудеем. Имаме чувството, че сме се
побъркали, тъй като се опитваме да излъжем себе си и вярваме в лъжите на другите. А няма по-
сигурен начин да се побъркаме от това да започнем да вярваме в нечии лъжи. Вътрешният ни глас
знае и ни подсказва истината, но ние го отблъскваме и му казваме: „Млъкни! Ти грешиш.” Според
консултанта Скот Егълстън именно това е моментът, когато решаваме, че нещо в нас не е наред и
че не е нормално да сме толкова подозрителни. Тогава си казваме, че не можем да си имаме
www.spiralata.net 68
доверие и че интуицията вероятно ни изневерява.
Отричането не означава, че сме глупави, упорити или слабоумни. Дори когато се опитваме да
излъжем себе си, ние го правим несъзнателно. „Всъщност отричането не означава, че лъжем -
обяснява Ноел Ларсън, професионален психолог-консултант. - По този начин просто не си
позволяваме да осъзнаем действителността.”
Отричането е като кошмар на живо. То много прилича на съня. В това състояние не можем да
си дадем сметка за действията си, докато не ги извършим. Всъщност в някаква степен ние
действително вярваме в собствените си лъжи. За това също има основателна причина.
„Когато сме в състояние на силен стрес, ние просто изключваме съзнанието си - най-често
само в емоционален, понякога в интелектуален и по-рядко във физически аспект - пише Клаудия
А, Джует в книгата си „Как да помогнем на децата да се справят с раздялата и загубата”. - Ние
притежаваме вроден механизъм, който пресява вредната информация и по този начин ни
предпазва от претоварване. Психолозите твърдят, че отричането е съзнателен или несъзнателен
защитен механизъм, с помощта на който се предпазваме, избягваме или намаляваме тревогата си в
случаите, когато сме заплашени от нещо - продължава Джует. - Използваме отричането, за да дър-
жим далеч от съзнанието си информацията, която може да ни навреди”.
Отричането действа като буфер на душата ни. То е нашата инстинктивна и нормална реакция
спрямо болката, загубата и промяната. Задачата й е да ни предпази. Отричането ни защитава от
превратностите на живота, докато не съберем сили да се справим с тях по друг начин.
2. Гняв
След като престанем да отричаме загубата, преминаваме към следващата фаза: гнева. Той
може да бъде обоснован или безпочвен, т.е. възможно е да се гневим с право или пък просто да
изливаме яда си върху всичко и всеки, който ни се изпречи на пътя. Понякога започваме да виним
себе си, Бога и всички околни за загубата си. В зависимост от това с какво ни се е наложило да се
разделим, ние може да сме леко раздразнени, малко ядосани, силно разгневени или обзети от
нечовешки бяс.
Ето защо, когато се опитваме да кажем истината на някого, да го върнем в правия път или
когато се изправяме пред някакъв сериозен проблем, често пъти събитията не протичат според
очакванията ни. Ако човек отрича определен факт, той не може да го приеме направо, а първо
преминава през фазата на гнева. По тази причина трябва да внимаваме, когато се опитваме да се
преборим с някакъв сериозен проблем.
„Да се помага на хората, да се свалят маските им и да бъдат принуждавани да се изправят
срещу някоя дълго потискана истина, е доста опасно и понякога разрушително занимание - пише
Джон Пауел в книгата си „Защо се страхувам да ти кажа кой съм?”. - В някои случаи човек не
може да живее със съзнанието за определен проблем. Ето защо по един или друг начин той се
опитва да предпази психиката си чрез някаква форма на самоизмама... Ако съзнанието се разпадне
на части, кой ще ги събере, за да възстанови отново горкото човешко същество?”
Била съм свидетел на ужасяващи и яростни действия от страна на хора, които в определен
момент са осъзнавали някоя дълго отричана истина. Ето защо, ако планираме намеса, трябва
предварително да потърсим професионална помощ.
3. Преговори
След като се успокоим, започваме опити да сключим сделка е живота, със самите себе си, с
друг човек или с Бога. Ако аз постъпя така и така, или ако някой друг направи това и това, тогава
няма да страдам от загубата, казваме си ние. В такива случаи ние не се опитваме да отложим или
забавим неизбежното, опитваме се да го предотвратим. Понякога сделките, които договаряме, са
разумни и плодотворни: „Ако аз и съпругът ми започнем да ходим на терапия, ще успеем да
запазим връзката си.” Друг път те са абсурдни: „Мислех си, че ако изчистя къщата добре или ако
почистя хладилника, мъжът ми може би ще спре да пие” - спомня си съпругата на един алкохолик.
4. Депресия
Когато разберем, че от преговорите няма полза, щом престанем да се опитваме да се преборим
с действителността и решим да осъзнаем това, което ни е причинил животът, обзема ни тъга и
дори тежка депресия. Това е основната фаза от реакцията на печал - най-силната проява на
скръбта. Именно нея сме се опитвали да избегнем на всяка цена. Дошъл е моментът да се наплачем
и да изпитаме истинска болка. Тази фаза от процеса започва, когато най-после смирено
www.spiralata.net 69
капитулираме, казва семейната консултантка Естер Олсьн, която се занимава именно с печалната
реакция. Тя я нарича още и „процес на прошката”. Краят на тази фаза настъпва едва когато успеем
напълно да се справим със скръбта си и да я преодолеем.
5. Приемане
Стигнахме и до последната фаза. След като сме си затваряли очите, съпротивлявали сме се,
водили сме преговори и в крайна сметка сме почувствали болката, достигаме и до приемането.
„Това не е безнадеждно примиряване и „капитулиране”, реакция от типа на „Какъв е
смисълът?” или „Вече нямам сили да се боря с това”, въпреки че често чуваме и подобни
изказвания - пише Елизабет Кюблер-Рос. - Тези думи са знак за началото на края на борбата, но те
още не означават приемане. Трябва да знаем, че тази фаза не е свързана с особено приятни емоции.
В нея сякаш всички чувства изчезват. Усещаме, че болката е отминала, а борбата е приключила...”
Най-накрая сме приели нещата такива, каквито са. Имаме свободата да останем, а можем и да
продължим нататък - свободни сме да вземаме всякакви решения. Най-после сме свободни!
Приели сме загубата, независимо колко голяма е била. Тя е станала част от житейските ни об-
стоятелства и вече не пречи на нормалния ход на живота ни. Ние сме се приспособили и
преустроили. Отново сме в мир със себе си и света.
Ние не само се чувстваме добре, но и промените, които сме преживели, ни карат да вярваме, че
сме извлекли полза от загубата, макар и понякога да не разбираме защо е така и каква точно е тази
полза. Чувстваме, че всичко е наред и че този опит ни е облагородил. Вярваме дълбоко и че
житейските ни обстоятелства са се подредили по най-добрия за момента начин - и то до най-
малкия детайл. Въпреки страховете, чувствата, вътрешната борба и объркването ни, ние знаем, че
всичко е наред, дори и да не сме в състояние да го усетим. Приемаме нещата такива, каквито са.
Успокояваме се. Преставаме да бягаме, да се пазим, да контролираме и да се крием. И в крайна
сметка ни става ясно, че вече можем да продължим нататък.
Това е начинът, по който хората приемат нещата. Освен печална реакция, терапевтката Естер
Олсън нарича това явление процес на прошката, оздравителен процес или „начинът, по който Бог
ни помага”. Този процес съвсем не е приятен. Всъщност той е доста мъчителен и често пъти
болезнен. Възможно е преминаването през петте фази да ни накара да се почувстваме така, сякаш
се разпадаме. В самото начало на процеса изпадаме в шок и паника. После, докато преминаваме
през отделните фази, се чувстваме объркани, уязвими, самотии и изолирани. През цялото време ни
преследва усещането, че сме загубили контрол. Наред с това винаги усещаме и някаква надежда,
която в повечето случаи ни изглежда нереална.
Вероятно ще преминаваме през тези фази всеки път, когато приемаме някакъв факт от живота
си. На съзависимите и зависимите от химични вещества често се налага да преодоляват по няколко
загуби едновременно и по тази причина нерядко се намират в различни фази на този процес по
едно и също време. Възможно е отричането, депресията, преговорите и гневът да започнат да ни
заливат едно през друго. Съществува вероятност да не знаем какво точно се опитваме да приемем.
Възможно е дори да не осъзнаваме, че се стремим да приемем определено обстоятелство. А може
и просто да започнем да си мислим, че сме се побъркали.
Това обаче не е вярно. Желателно е да се запознаете с този процес. Той може да отмине за
тридесет секунди ако загубата е незначителна, а може да отнеме и няколко години, или дори цял
човешки живот, ако е по-голяма. Не забравяйте обаче, че това е само теоретичен модел и
следователно поредността и съдържанието на отделните фази може да не съответстват напълно на
описанието. Възможно е да започнем да се придвижваме напред-назад по тази ос - от гняв да
преминем към отричане, след това към преговори и накрая отново да се върнем към отричане.
Независимо от реда и бързината, е която преминаваме през отделните фази, ние не трябва да
пропускаме нито една от тях. Елизабет Кюблер-Рос твърди, че това е един не само естествен, но и
необходим процес и всяка фаза е от изключителна важност. Така че трябва да преодоляваме
превратностите на живота, като ги отричаме, докато не намерим по-добър начин да се справим с
тях. Трябва да чувстваме гняв и вина, докато не успеем да ги преодолеем. Трябва да се опитваме
да преговаряме и да плачем. Разбира се, не е задължително преминаването през тези фази да
определя изцяло поведението ни. Но ако искаме да се чувстваме добре и да успеем да приемем
нещата около себе си, трябва да отделим време за всяка една от тях. Джуди Холис се позовава на
следните думи на Фриц Пърлс, бащата на гещалттерапията: „Единственият начин да излезем от
www.spiralata.net 70
нещо е да преминем през него.”
По принцип човекът е жилаво същество. В много отношения обаче сме крехки и раними. Ние
приемаме загубите и промените, но времето и начинът, по който става това, са строго
индивидуални - и те зависят единствено от нас самите и от Бога.
„Здравословно е да се тъгува - пише в „Повече от благословен” Доналд Л. Андерсън, свещеник
и психолог. - Съвсем наскоро започнахме да осъзнаваме, че отричането на тъгата е всъщност
отхвърляне на една съвсем нормална човешка реакция. Отказът от тази реакция може да доведе
след себе си ужасни последици. Тъгуването, както всяко чувство, е съпътствано от определени
физически промени и от освобождаването на психична енергия. Ако тази енергия не бъде
изразходвана в процеса на тъгуването, тя се натрупва и започва да действа разрушително...
Непреодоляната мъка може да причини дори физическо заболяване... Може и трябва да тъгувате за
всяко нещо, което предизвиква у вас усещане за загуба. Това естествено не означава, че животът
ни трябва да бъде едно безкрайно тъгуване. Необходимо е просто да си даваме сметка за чувствата
си и да не се опитваме да омаловажаваме болката. Ето защо е не само желателно, но и
здравословно да се отдаваме на тъгата, която съпровожда всяка загуба.”
Трябва да преминаваме през тази реакция дори и при най-малките загуби и промени. Добре е
да се щадим, тъй като това е изтощителен процес, който може да изсмуче енергията ни и да
наруши равновесието ни. Ето защо трябва да следим как преминаваме от една фаза в друга и как
се променят емоциите ни. Добре е да разговаряме с хора, които могат да ни осигурят подкрепата,
сигурността и разбирането, от което се нуждаем. Освободете се от всичко, което таите в душата
си. Лично на мен много ми помага това да благодаря на Бога за загубата и настоящото си
състояние, независимо как се чувствам и какво мисля в момента, В такива случаи може да ви бъде
полезна и „Молитвата на смирението”. Преминаването през този процес не трябва да се отразява
неблагоприятно на поведението ни. Наложително е обаче да преминем през него. Не сме първите,
на които се случва. Опознаването на този процес ще ни даде сили да помогнем и на други хора и
да разберем как трябва да се държим и какво трябва да правим, за да започнем да се грижим за
себе си, след като сме преминали през него.
Овладейте изкуството да приемате действителността, независимо че това е свързано е много
тъга.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Помислете дали вие или някой около вас не преминава през процеса на тъга и печал заради
някоя голяма загуба? В коя фаза смятате, че вие или този човек се намирате в момента?
2. Помислете за собствения си живот и си дайте сметка през какви големи промени и загуби
сте преминали. Припомнете си преживяванията по време на реакцията на печал. Напишете нещо за
чувствата, които сте изпитвали тогава.

ТРИНАЙСТА ГЛАВА
Почувствайте чувствата си
Всеки път, когато потискам емоциите си,
стомахът ми се свива на топка.,.
Джон Плуъл
„Преди време посещавах психотерапевтични групи, където помагат на хората да се справят с
чувствата си - разказва една жена, съпруга на алкохолик. - Тогава бях в състояние открито да
изразявам емоциите си. Сега, след осемгодишна връзка с този човек, не бих могла да ви кажа
какво чувствам, дори и животът ми да зависи от това.”
Съзависимите често губят връзка с емоционалната страна на личността си. Понякога ние се
отдръпваме от хората, за да не бъдем наранени. Убедени сме, че е опасно да бъдем емоционално
уязвими. Болката се натрупва и натрупва, а сякаш никой не се интересува от това. Ето защо ние
предпочитаме да се оттеглим - много по-сигурно е. В един момент се оказваме така претоварени с
болка, че просто даваме накъсо, за да се предпазим.
Обикновено съзависимите се отдръпват от определени хора, за които смятат, че могат да ги
наранят. Тъй като им нямаме доверие, ние прикриваме емоционалната страна на личността си,
когато сме край тях.
Понякога просто сме принудени да оттеглим емоциите си. Семейните системи, страдащи от
www.spiralata.net 71
ефектите на алкохолизма и други подобни разстройства, отхвърлят емоционалната откритост и
понякога дори изискват от членовете си да проявяват притворство. Да вземем за пример опитите
ни да кажем на един пияница как се чувстваме, когато е потрошил колата, провалил е тържеството
за рождения ни ден или е повърнал в леглото ни. Чувствата ни вероятно ще предизвикат
неприятни реакции у околните - например гняв. Откритото изразяване на емоциите ни може дори
да се окаже опасно за чисто физическото ни оцеляване, тъй като то силно разклаща семейната
лодка.
Даже семейства, които не са имали в историята си проблеми с алкохолизма, понякога не
допускат откритото изразяване на чувства. Често може да чуем посланието: „Не се чувствай по
този начин. Това не е правилно. Всъщност по-добре престани да изпитваш каквито и да било
емоции.” Бързо усвояваме лъжата, че чувствата ни нямат значение, че са някак погрешни. И тъй
като околните отказват да им обърнат внимание, ние също преставаме да се вслушваме в тях.
Оказва се, че понякога даже е по-лесно да не чувстваш. И без това имаме толкова много
задължения, с които сме се нагърбили заради хората около себе си. И без друго ще трябва да
свършим онова, което е необходимо. Защо пък трябва да си губим времето и с разни чувства?
Нима това ще промени нещо?
Понякога се опитваме да се освободим от чувствата си, тъй като се страхуваме от тях. Ако
признаем пред себе си как всъщност се чувстваме, ще се наложи да вземем някакво решение -
нещо да направим или да променим. Ще се наложи да погледнем действителността в очите. Ще си
дадем сметка какво наистина мислим, какво изпитваме и какво е необходимо да направим.
Проблемът е, че все още не сме готови да пристъпим към действие.
Съзависимите са угнетени, потиснати и депресирани. Повечето от нас са в състояние без
замисляне да ви съобщят как се чувства някой друг, защо се чувства така, откога изпитва тези
чувства и как би могъл да реагира в дадения случай. Ние прекарваме живота си в постоянна
загриженост за чувствата на околните. Опитваме се да влияем върху тях. Стремим се да ги
контролираме. Не искаме да нараняваме хората, не желаем да ги разочароваме или обиждаме.
Убедени сме, че носим отговорност за онова, което те изпитват. Но в повечето случаи или не сме
наясно какво чувстваме самите ние, или не знаем какво да правим с чувствата си. Мнозина от нас
отдавна са престанали или пък никога не са опитвали да поемат отговорност за емоционалната
страна от личността си.
Всъщност доколко са важни чувствата ни? Преди да отговоря на този въпрос, смятам да ви
разкажа за преживяванията си от времето, когато се лекувах от зависимостта си към химични
вещества в болницата в град Уилмар, Минесота, през 1973 година. В продължение на десет години
бях злоупотребявала с алкохол, хероин, дилаудид, морфин, метадон, кокаин, барбитурати,
амфетамини, марихуана и всякакви други вещества, които обещаваха поне малко да променят
начина, по който се чувствах. Сега трябваше да се отърва от всичко това. Когато попитах своята
консултантка Рут Андерсън и някои други терапевти как да се справя с тази задача, те ми отвърна-
ха: „Поработи върху чувствата си,” (Предложиха ми и да започна да посещавам сбирките на
„Анонимни алкохолици”, но за това ще стане въпрос по-нататък.) И аз се захванах с чувствата си.
В началото беше направо ужасно. Преживявах емоционални експлозии, които заплашваха да ме
разкъсат на парчета. Методът обаче подейства. За първи път успявах да остана трезва в
продължение на дни и цели месеци. После настъпи денят, когато трябваше да напусна
възстановителния център. Бях изправена пред почти невъзможната задача да се впиша отново в
обществото. Нямах почти никакъв трудов стаж, а за един наркоман и без това е доста трудно да си
намери и да се задържи на сносна работа. Трябваше да прекратя връзките си с всички свои
познати, които взимаха наркотици, а аз други хора не познавах. Семейството ми беше настроено
скептично към възможността да съм се оправила и макар да проявяваха разбиране, все още ми се
цупеха за някои от нещата, които бях сторила в миналото, фактически бях оставила след себе си
само развалини и хаос и не смятах, че ще успея да си намеря някакво място в това общество.
Животът се изправяше пред мен в доста неясни очертания и съвсем не изглеждаше много-
обещаващ. В същото време консултантката ми казваше да изляза навън и да започна да живея
отново. Аз за втори път я попитах как според нея би трябвало да направя това. Тя и колегите й
отново ми казаха: „Продължавай да работиш върху чувствата си, посещавай „Анонимни алко-
холици” и всичко ще бъде наред.”
www.spiralata.net 72
 Струваше ми се, че те прекалено опростяват нещата, но нямах кой знае какъв избор. За мое
огромно удивление, не без помощта на Висшата сила, в която вярвам, нещата наистина се
оправиха. Но когато сметнах, че вече съм достатъчно опитна, за да се справям с чувствата си, на-
газих в наистина дълбоките води на своята съзависимост. Поуката от цялата тази история е, че
работата върху чувствата и сбирките на „Анонимни алкохолици” могат да ни помогнат при
възстановяването от някаква зависимост. Но в крайна сметка нещата се оказват доста по-сложни и
това отговаря на въпроса, който зададох по-рано: „Доколко са важни чувствата ни?”
Чувствата не са алфата и омегата на съществуването ни. Те не трябва да диктуват и
контролират поведението ни, но не бива и да бъдат пренебрегвани. Затова няма да ги
пренебрегваме.
Чувствата ни са изключително важни. Те имат значение и трябва да се съобразяваме с тях.
Емоционалната страна на личността ни е много особена. Ако отпъдим чувствата си, ако ги
отблъснем, ние ще загубим важна част от себе си и живота си. Те са източник на радост, но и на
тъга, страх и гняв. Емоционалната страна на личността ни е онази, която се смее и която плаче. В
нея се съхранява топлият пламък на любовта, която даваме и получаваме. Благодарение на нея
изживяваме близостта си с околните и се наслаждаваме на нежното докосване и на другите
сладостни усещания.
Освен всичко друго, чувствата ни са и индикатори. Когато сме щастливи, чувстваме се удобно,
по тялото ни се разлива приятна топлина и сме изпълнени със задоволство, това обикновено
означава, че за момента всичко в живота ние наред. Когато пък сме притеснени, ядосани,
уплашени или тъжни, очевидно чувствата ни съобщават за възникването на някакъв проблем. Той
може да е в самите нас - в нещо, което правим или което си мислим, или пък извън нас. Със
сигурност обаче знаем, че става нещо нередно.
Чувствата са в състояние да ни мотивират за предприемането на позитивни действия. Гневът
може да ни подтикне да решим някакъв досаден проблем. Страхът ни кара да бягаме от
опасностите. Честото нараняване и душевната болка ни подсказват, че е по-добре да стоим
настрана.
Чувствата биха могли да ни подскажат много неща за нас самите - за желанията, стремежите и
амбициите ни. Чрез тях можем да изследваме себе си и да открием какво в действителност
мислим. Емоциите са свързани с онази дълбинна част от личността ни, която търси и познава
истината, грижи се за нашето оцеляване, самоусъвършенстване, сигурност и доброта. Те са
свързани и със съзнателните познавателни процеси, както и с онази мистична дарба, наречена
инстинкт, или интуиция.
Емоциите имат и тъмна страна. Емоционалната болка е изключително неприятна. Тя създава
усещането, че е завладяла цялото ни същество и вечно ще го държи в хватката си. Болката и тъгата
могат да бъдат много упорити. Страхът би могъл да се окаже сериозна пречка, като не ни позволи
да направим нещата, които искаме и трябва да направим, за да продължим да живеем собствения
си живот.
Нерядко просто затъваме в емоциите си - сякаш попадаме в дълбок и мрачен кладенец и
изведнъж решаваме, че никога няма да успеем да се измъкнем от него. Гневът се разраства до
всеобемащо негодувание и горчивина, които заплашват да продължават вечно. Тъгата преминава в
депресия, която безмилостно ни задушава. Страхът успява да се настани в живота ни задълго.
Чувствата биха могли да ни изиграят и доста лоша шега. Те са в състояние да ни подмамят в
ситуации, в които разумът ни казва да не се забъркваме. Понякога емоциите са като захарен памук
- изглеждат по-значителни, отколкото са.
Въпреки тъмната страна на чувствата - тяхната болезненост, продължителност и измамност,
картината би могла да стане много по-безнадеждна, ако решим да се освободим напълно от тях.
Отказът от чувства, емоционалното отдръпване и потискането на тази част от личността ни са
неприятно, нездравословно и саморазрушително действие.
Потискането или отричането на чувствата води до главоболие, стомашни проблеми, болки в
гърба и общо отслабване на организма, което може да отвори път на множество различни
заболявания. Потискането на чувствата, особено през фазата на отричане при реакцията на тъгата,
би могло да ни създаде сериозни неприятности с неадекватни модели на поведение, като например
преяждане, недохранване, употреба на алкохол и наркотици сексуални разстройства, безсмислено
www.spiralata.net 73
харчене, недоспиване, прекомерно продължителен сън, обсебване, контролиране на околните и
други видове компулсивно поведение.
Чувствата са енергия. Потискането им блокира енергията ни и ние не сме в състояние да дадем
най-доброто от себе си.
Друг проблем при изтласкването на чувствата е, че по този начин те не изчезват. Емоциите
продължават да си стоят някъде там, понякога дори се усилват и ни принуждават да вършим
множество странни неща. Налага се постоянно да бягаме една крачка пред тях, непрекъснато да си
намираме някаква работа и да вършим нещо. Не смеем да се усамотим и да останем спокойни, за
да не бъдем завладени от емоциите си. Въпреки всичко те успяват да си пробият път и ни карат да
правим неща, които никога не сме възнамерявали да правим: да крещим на децата, да изритаме
котката, да съсипем любимата си дреха или да се разплачем на тържеството. И тъй като се
опитваме да потиснем чувствата си, ние все повече затъваме в тях, а те от своя страна се държат
като някой нахален съсед - отказват да си отидат, докато не признаем присъствието им.
Основната причина, поради която не трябва да потискаме чувствата си, е фактът, че
емоционалното оттегляне води до загуба на положителните усещания. Ние се превръщаме в
безчувствени същества. Понякога това може да бъде приятно моментно облекчение - особено ако
болката е станала прекалено силна или продължителна, но да се живее по този начин по-дълго
време не е никак препоръчително. Пренебрегвайки емоциите си, ние обръщаме гръб и на своите
основни потребности - потребността да обичаме и да бъдем обичани. Възможно е да загубим
способността си да се наслаждаваме на секса, на човешкото докосване. Лишаваме се от
способността си да изпитваме близост към хората, позната ни като интимност. Преставаме да се
радваме на хубавите неща в живота.
Загубваме връзката със себе си и околния свят. Вече не можем да разчитаме на инстинктите си.
Не знаем какво ни съобщават чувствата и нямаме информация за проблемите, които възникват
около нас. Лишаваме се и от мотивиращата сила на емоциите. При положение, че не сме в
състояние да изпитваме чувства, ние не можем да изследваме и свързаните с тях размисли и не
знаем какво се опитва да ни каже собствената ни личност. А когато не работим върху емоциите си,
не бихме могли и да се променяме и развиваме. По този начин сме напълно блокирани.
Чувствата не винаги са източник на безмерна радост, но потискането им може да доведе до
големи нещастия. Какво е решението тогава? Какво да правим с тези досадни емоции, които сякаш
са едновременно и бреме, и източник на наслада?
Просто трябва да им се отдадем. Можем да изпитваме чувства. Това е нещо съвсем естествено
за всеки от нас. Чувствата не са нещо лошо - нито едно от тях не е излишно или неправилно. Дори
и мъжете могат да изпитват чувства. Няма неподходящи или погрешни емоции. Не трябва да
изпитваме вина заради това, което усещаме. Чувствата не са действия; да изпитваш убийствена
ярост е съвсем различно от това, да извършиш убийство. Чувствата не трябва да бъдат
окачествявани като добри или лоши. Те са емоционална енергия, а не личностни черти.
Твърди се, че съществуват стотици чувства - от тежки и мрачни до весели и жизнерадостни.
Някои психотерапевти съкращават списъка до четири основни емоции - гняв, тъга, радост и страх.
Това са четирите главни групи, а всички останали чувства са техни разновидности и оттенъци.
Например самотен и мрачен попада в категорията тъжен; тревога и нервност са вариации от
групата на страха; безкрайно доволен и щастлив се определя като радостен. Можете да наричате
чувствата си както пожелаете, важното е да не ги потискате.
Това естествено не означава, че постоянно трябва да бъдем нащрек, за да не пропуснем едно
или друго чувство. Не е необходимо да прекарваме живота си в газене из лепкава емоционална
кал. Тъкмо обратното - работата върху чувствата означава измъкване от тази кал. Принципът е
прост - ако някакво чувство (емоционална енергия, казано по друг начин) се изпречи на пътя ни,
ние му се отдаваме. Отделяме му известно време, колкото да си дадем сметка и да признаем
съществуването му, след което продължаваме нататък. Важното е да не цензурираме емоциите си.
Да не ги блокираме. Да не бягаме от тях. Да не си казваме: „Не бива да се чувствам така. Явно
нещо не е наред с мен.” Не трябва да се самоосъждаме заради чувствата, които изпитваме.
Необходимо е просто да ги преживеем, да позволим на емоционалната енергия да премине през
тялото ни и да я приемем. След което си казваме: „Това е. Всичко е наред.”
После се заемаме с онова тайнствено нещо, което много хора наричат „работа върху
www.spiralata.net 74
чувствата”. На този етап ние отвръщаме по подходящ начин на емоциите си, изследваме
свързаните с тях мисли и ги приемаме, без да ги потискаме или да им налагаме цензура.
След това решаваме дали е необходимо да предприемем някаква следваща стъпка. Именно тук
влиза в действие способността ни да даваме оценки. В играта се включва ценностната ни система.
Това отново не означава да се самоосъждаме заради чувствата, които изпитваме. На този етап ние
решаваме дали искаме да направим нещо в отговор на обзелата ни емоция и съпътстващите я
размисли и какво евентуално да бъде то. Преценяваме ситуацията и избираме определено
поведение, което да е в съзвучие с ценностната ни система и необходимостта да се погрижим за
себе си. Налага ли се да решим някакъв проблем? А може би сме се заплели в някакви абсолютно
погрешни разсъждения? Дали не би било добре да коригираме определен апокалиптично
ориентиран начин на мислене от типа: „Чувствам се ужасно изплашена и натъжена, тъй като
колата ми се счупи и това вече наистина е краят на света!” Може би е по-правилно да кажем:
„Съжалявам, че колата се счупи.” В състояние ли сме да решим проблема, пред който сме
изправени? Има ли той нещо общо с някой друг човек? Необходимо и приемливо ли е да споделим
чувствата си с този човек и ако е така, кога ще го направим? Може би ще се окаже достатъчно
само да изпитаме конкретната емоция и да си дадем сметка за съпътстващите я мисли. Ако се
колебаете какво да предприемете, ако обхваналите ви чувства са прекалено силни или ако
действията, които планирате, са твърде радикални, съветвам ви да изчакате ден-два, докато се
успокоите и умът ви се избистри. С други думи - отделете се.
Не би трябвало да позволяваме на чувствата да ни контролират. Не би трябвало да крещим или
да удряме някого, само защото сме ядосани. Не би трябвало по цял ден да лежим в леглото, само
защото сме тъжни или депресирани. Това, че сме изплашени, не може да бъде причина да не
кандидатстваме за някаква работа. Държа да подчертая, че по никакъв начин не намеквам и не
предлагам емоциите ни да контролират нашето поведение. Всъщност аз твърдя тъкмо обратното -
ако потискаме чувствата си и не работим отговорно върху тях, те наистина ще започнат да ни
контролират. Когато полагаме усилия, за да се справяме с емоциите си, ние ги подчиняваме на
своя интелект, разум и ценностна система.
Освен всичко друго, когато отвръщаме по подходящ начин на чувствата си, ние показваме, че
умеем да поемаме отговорност за тях. Чувствата принадлежат само и единствено на този, който ги
изпитва. Никой не може да накара друг човек да се чувства по определен начин; ние носим цялата
отговорност за онова, което изпитваме, независимо колко упорито се опитваме да прехвърлим
вината другиму. Околните биха могли само да ни съдействат, но не и да ни принудят да се
чувстваме по един или друг начин. Те не са в състояние и да променят емоциите ни. Отново ние
сме единствените, които биха могли да го направят. Освен това трябва да помним, че не сме
отговорни и за чувствата на другите, макар да сме отговорни за начина, по който се отнасяме към
тях. Хората с достатъчно високо съзнание често избират да проявят внимание и загриженост за
емоциите на околните. Съзависимите нерядко прекаляват със загрижеността си. Необходимо е да
се отнасяме с дължимото внимание и към собствените си чувства. Те в повечето случаи са реакция
на житейските обстоятелства. Ето защо доброто възпитание изисква, когато споделяме какво
изпитваме към някого, да казваме: „Чувствам се така и така, когато ти постъпваш по този начин,
защото...”, а не: „Ти ме накара да се почувствам...”
Разбира се, възможно е да поискаме да направим и нещо друго в отговор на чувствата, които
изпитваме. Това важи особено за случаите, при които постоянно реагираме на нечие поведение с
голямо емоционално напрежение, но дори когато съобщим на човека за начина, по който се чув-
стваме, той продължава да ни причинява болка. Може би, ако се замислите, ще откриете, че не се
нуждаете особено много от чужда помощ, за да изпитате определени емоции. Запомнете, че
чувствата са индикатори и мотиватори. Наблюдавайте за някакви характерни схеми, по които те
протичат. Емоциите ни могат да ни кажат много неща за нас самите и за взаимоотношенията ни с
околните.
Понякога работата върху чувствата изисква и промяна в мисленето. В много от теченията в
психотерапията се признава пряката взаимозависимост между нещата, които мислим, и онова,
което чувстваме. Разбира се, че между тях има връзка. Съдържанието на мислите ни оказва влия-
ние върху нашите чувства. Много често неправилната, прекалено реактивна или неподходяща
схема на разсъждение е в състояние да ни накара да изпитваме определени емоции или да увеличи
www.spiralata.net 75
прекомерно тяхната продължителност. Ако смятаме, че нещо е ужасно, че положението ни никога
няма да се подобри и че ние и без това не заслужаваме това да стане, естествено ще се чувстваме
напрегнати. Аз наричам такова мислене апокалиптично. Ето защо е от особена важност след като
изпитаме определена емоция, да изследваме и разсъжденията си, свързани с нея. Да ги извадим на
светло. Ако те са неприемливи, тогава ще знаем какво трябва да направим, за да решим проблема.
Понякога се налага да обсъждаме чувствата и мислите си с други хора. Животът в изолация
определено не е здравословен. Споделянето на емоциите с околните създава усещане за близост и
интимност. Освен това фактът, че някой друг ни приема такива, каквито сме, може да помогне на
нас самите да приемем себе си. Пък и това при всички случаи е едно прекрасно преживяване.
Много често ни се иска просто да поговорим с някой приятел, който да ни изслуша, докато се
освобождаваме от напрежението и се опитваме да осъзнаем какво всъщност става. Нещата, които
сме затворили в себе си, биха могли да се разраснат прекомерно и да придобият огромна мощ.
Когато им позволим да се освободят, те в повечето случаи губят много от размера и силата си. Ние
пък придобиваме една по-добра представа за положението. А и винаги е приятно да споделиш с
някого и хубавите неща -радостите, успехите, някоя особено забавна случка. Ако искаме да
поддържаме истинска интимна връзка с определен човек, трябва да обсъждаме чувствата си с него.
Това се нарича емоционална откритост.
Внимание! Силните положителни емоции могат да бъдат също толкова объркващи и плашещи,
колкото и силните неприятни усещания. Това, според Скот Егълстън, важи с особена сила за
съзависимите, които не са свикнали да преживяват позитивни емоции. Те са убедени, че след
моментите на щастие винаги идва нещо неприятно, тъй като в миналото събитията обикновено са
се развивали точно в тази последователност. Някои съзависими смятат, че не могат, не трябва и не
заслужават да бъдат щастливи. Понякога нарочно правим така, че след като сме преживели нещо
приятно и дори само при възможността за някакво приятно преживяване, да изпитаме негативни
емоции. Няма нищо лошо в това да бъдем щастливи. Нормално е и да се чувстваме тъжни.
Позволете на емоционалната си енергия да се движи свободно в търсене на равновесие и
спокойствие.
Нерядко се налага да потърсим и професионална помощ, за да се справим с емоциите си. Ако
откриете, че сте затънали в някакво определено чувство, осигурете си онова, от което имате нужда.
Обърнете се към консултант, терапевт, психоаналитик или свещеник. Погрижете се за себе си - вие
заслужавате това. Може да ни се наложи да потърсим професионална помощ и в случаите, когато
дълго време сме потискали някаква емоция или подозираме, че изтласканите чувства са твърде
силни.
Понякога са необходими съвсем малко опит и осъзнаване, за да събудим емоционалната страна
на нашата личност. Когато аз самата искам да установя връзка с чувствата си, следните неща са ми
от голяма полза: физически упражнения, писане на писма, които не възнамерявам да изпращам,
разговор с хора, с които се чувствам сигурна, и прекарване на известно време в спокойно
медитиране. Необходимо е да превърнем в навик осъзнаването на собствените си емоции. Трябва
много да внимаваме за нагласата от типа „не трябва да се чувстваш по този начин”, с която често
пъти се отнасяме към себе си; необходимо е да се грижим за собственото си спокойствие; трябва
да се вслушваме в нещата, които си мислим и казваме, и тона, с който ги произнасяме; необходимо
е и да си даваме ясна сметка за нещата, които вършим. Именно така ще открием пътя до
собствените си емоции и ще успеем да се справим с тях по ползотворен за нас начин.
Трябва да поканим чувствата в живота си и да си дадем дума, че ще се погрижим за тях нежно
и с любов. Почувствайте чувствата си. Доверете им се. Повярвайте и в себе си. Вие притежавате
повече мъдрост, отколкото си мислите.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прочетете онова, което сте написали досега в дневника си. Как се чувствахте, докато
пишехте тези неща и изливахте душата си?
2. Хайде да поиграем на играта „Какво би станало”. Какво би станало, ако точно в този
момент можехте да изпитате каквато си поискате емоция, без това да ви прави лош човек? Какво
щяхте да почувствате? Напишете нещо по въпроса.
3. Намерете някой човек, с когото се чувствате сигурни, който е добър слушател, проявява
разбиране и не се опитва да играе ролята на спасител, и обсъдете честно и открито чувствата си с
www.spiralata.net 76
него. Изслушайте разказа за собствените му чувства, без да давате оценки и без да се опитвате да
се грижите за него. Ще откриете колко приятен може да бъде подобен разговор. Ако не познавате
никого, с когото бихте се чувствали сигурни да направите това, присъединете се към някоя
подкрепяща група.

ЧЕТИРИНАЙСТА ГЛАВА
Гняв
- Какво мразиш толкова много в мен? -
пита съпругата си един мъж,
след като шест месещ не е близвал алкохол.
- Всичко. - отвръща му тя със свиреп блясък в очите.
Анонимен източник
Години наред почти никога не изпитвах гняв. Плачех. Чувствах се наранена. Но гняв? Не, не и
аз.
Когато започнах да се възстановявам от съзависимостта си, вече се чудех дали някога няма да
съм гневна.
Джанет Уойтиц сякаш е описвала мен в следния откъс от книгата си „Брак в криза”:
„Превръщаш се в непреклонна и недоверчива личност. Яростта напълно те поглъща и дори не си в
състояние да намериш някакъв отдушник. Всеки, който влезе в къщата ти, може да усети
вибриращия ти гняв. От него няма измъкване. Нима някой някога е предполагал, че ще се
превърнеш в такава зловеща „праведница”?”
Гневът присъства в живота на почти всеки човек. Децата изпитват гняв, юношите изпитват
гняв, възрастните изпитват гняв. Много често гневните чувства играят незначителна роля в живота
ни и не представляват някакъв проблем. Ние просто изпускаме парата и преставаме да се
ядосваме. Захващаме се отново със собствените си работи и всичко е наред. При съзависимите
нещата обикновено не стоят по този начин, особено ако сме се обвързали с някой алкохолик,
наркоман или човек с друг подобен проблем. В тези случаи гневът може да завладее огромна част
от живота ни. Той би могъл да се превърне в начин на живот. Алкохоликът е побеснял, ние сме
побеснели, децата са побеснели и кучето е побесняло. Всички са завладени от постоянна ярост.
Никой никога не успява да изпусне достатъчно пара. Дори и да не крещим, дори и да се
преструваме, че не сме ядосани, ние сме изпълнени с негодувание. То се чете в погледа и в
жестовете ни. Враждебността се е спотаила в нас и само дебне за удобна възможност да из лезе на
повърхността. Понякога гневът избухва като бомба, но дори и след това не се изчерпва.
Алкохоликът заявява: „Как смееш да се отнасяш с такова ожесточение към мен? Аз съм най-
важният тук. Аз мога да изпитвам гняв към теб, но не и обратно.” Съзависимият отвръща: „След
всичко, което съм направил за теб, ще негодувам срещу поведението ти, когато си поискам.”
Съзависимият обаче скрито си мисли: „Може би той е прав... Как се осмелявам да изпитвам такова
ожесточение към него? Може би не съм съвсем наред, щом се чувствам по този начин.” И така,
ние нанасяме поредния удар върху самочувствието си, добавяйки и малко вина. Гневът не изчезва.
Проблемите остават нерешени, а ядът продължава да бушува в нас.
Дори когато благодарение на Бога човекът до нас престане да пие или започне да се
освобождава от някакъв подобен проблем, гневът обикновено остава. По това време той вече е
достигнал връхната си точка. Никой, включително и самият алкохолик, не е в състояние да понася
повече цялата тази лудост. Понякога ситуацията даже се влошава. Съзависимият може би за първи
път си дава сметка, че няма вина за всичко това. Той дори би могъл да изпита ново чувство на гняв
поради факта, че до този момент е приписвал на себе си отговорността за проблема. За начало
вероятно е най-безопасно съзависимата личност да не потиска и да изрази открито яда си. По-
късно ситуацията ще се уталожи достатъчно, за да успеем да си дадем сметка колко ядосани сме
били и все още сме. Това вероятно ще предизвика нови конфликти. След като вече е станал нов
човек, алкохоликът сигурно ще иска да започне на чисто - без някой постоянно да вади кирливите
му ризи от миналото.
Ето защо алкохоликът казва: „Как смееш да се ядосваш точно сега? Нали започваме нов
живот!”
А съзависимияш отвръща: „Ти така си мислиш. Аз тепърва започвам.”
www.spiralata.net 77
 В такива случаи съзависимият прибавя към и без това ниското си самочувствие и към вината,
която изпитва, още една потайна, мъчителна мисъл: „Той е прав. Как мога да чувствам гняв тъкмо
сега? Би трябвало да съм изпаднал във възторг и да съм благодарен. Явно нещо не е наред с мен.”
И тогава всички се чувстват виновни заради гнева си. След което пък започват още повече да
се ядосват заради вината, която изпитват. Чувстват се измамени и разгневени, тъй като решаването
на проблема е алкохола не е донесло удовлетворението, на което всички са се надявали. Оказва се,
че това не е повратната точка за един нов, по-щастлив живот. Не се самозаблуждавайте. Ситуа-
цията действително се е подобрила. Всичко е много по-хубаво, когато човекът до вас е спрял да
пие. Трезвеността обаче не е вълшебно лекарство за гнева и проблемите във взаимоотношенията
ви. Предишният гняв отмира, но на негово място се появява нов, който подклажда огъня. Вече не
можем да обвиняваме алкохола или съответното проблемно поведение, макар често пъти да
правим именно това. Алкохолът или наркотикът не могат повече да бъдат използвани като
лекарство за гневните чувства. Често пъти съзависимите са лишени дори от съчувствието и
грижата на приятелите си, от които така се нуждаят. Та нима не е чудесно, че човекът до нас е
престанал да пие или че проблемът е решен? Какво ни става, чудим се ние. Не можем ли да
простим и да забравим? Наистина, какво ни става?
Макар че гневът е често възникваща емоция, справянето с него съвсем не е лесно. Повечето
съзависими не са се научили да работят върху гневните си чувства, тъй като околните просто са им
показвали как се справят с гнева, но не са ги обучавали, А и най-често хората ни показват съвсем
неподходящи начини, тъй като и самите те не са сигурни как точно става това.
Понякога получаваме и добри съвети, като например: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви
не залязва гневни...” „Не търсете разплата.” Повечето от нас не са в състояние да се придържат
към тези напътствия. Ние много често ги тълкуваме като: „Не изпитвай гняв.” Някои съзависими
не са сигурни какво е отношението им към това чувство. В повечето случаи те имат съвсем
погрешна представа за него.
Най-разпространените митове за гнева са следните:
 Не е редно да изпитваме гняв.
 Гневът е загуба на време и енергия.
 Добрият, праведен човек никога не изпитва гняв.
 Ако сме обзети от гняв, трябва веднага да се отървем от него.
 Ако се ядосаме, ще загубим контрол и просто ще се побъркаме.
 Хората ще ни изоставят, ако им се ядосаме.
 Другите хора са длъжни никога да не изпитват гняв към нас.
 Ако някой ни се е ядосал, сигурно сме извършили нещо нередно.
 Ако околните изпитват гняв към нас, значи ние сме виновни за това и сме длъжни да се
погрижим за чувствата им.
 Ако ние изпитваме гняв към някого, значи той е виновен за това и е длъжен да се погрижи
за чувствата ни.
 Ако изпитваме гняв към някого, това означава, че връзката ни е изчерпана и трябва да се
разделим.
 Ако сме ядосани на някого, това означава, че трябва да накажем този човек, задето ни е
вбесил.
 Ако сме ядосани на някого, това означава, че човекът трябва веднага да престане да се
държи по този начин, за да можем да се успокоим.
 Когато сме ядосани, трябва да ударим някого или да счупим нещо.
 Когато сме ядосани, трябва да крещим и да се караме с хората.
 Ако изпитваме гняв към някого, значи вече не го обичаме.
 Ако някой изпитва гняв към нас, значи вече не ни обича.
 Грях е да изпитваш гняв.
 Можем да изпитваме гняв само ако имаме основателна причина за това.
Много от хората, участващи в програми като „Анонимни алкохолици”, смятат, че в никакъв
случай не трябва да изпитват гняв по време на възстановителния си процес. Идеята, застъпена от
този вид програми, е, че хората трябва да се научат да се справят веднага и по подходящ начин с
www.spiralata.net 78
гнева си, преди той да се е разраснал до зловредно постоянно негодувание.
Съзависимите обикновено се страхуват от собствения си гняв и от гнева на околните. Може би
някои от нас вярват в един или повече от изброените митове, а може би имат някакви други
причини да изпитват страх от гнева. Възможно е някой да ни е ударил или по друг начин да е
злоупотребил с нас в яда си. Възможно е самите ние да сме ударили някого или по друг начин да
сме му навредили, докато сме били ядосани. Понякога самата енергия, която блика от човек,
изпаднал в ярост, е доста стряскаща, особено пък ако този човек е пиян.
Ние обикновено реагираме и на собствения си, и на чуждия гняв. Това е провокираща емоция,
която даже може да бъде заразна. А повечето съзависими са изпълнени с нея до краен предел.
Изпълнени сме с гнева, който е част от реакцията на печал. Обзети сме и от гнева, свързан с фазата
на преследване от процеса на спасяване или грижа за другите. Мнозина от нас се заплитат и не
могат да се измъкнат от този ъгъл на триъгълника. Случва се да бъдем завладени от неоправдан
гняв, който може да бъде напълно безпричинен или предизвикан от реактивно, апокалиптично
мислене - всички онези „длъжен съм да...”, „това е ужасно”, „аз никога...”, „той винаги...”
Постоянно оправдаваме гнева си с аргументи от типа: „Кой не би побеснял, ако някой постъпи с
него по този начин.” Чувството на гняв често служи за прикритие на болката и страха ни. Тъгата и
уплахата обикновено се превръщат в гняв, а повечето от нас са ужасно огорчени и уплашени.
Вината също може да бъде източник на гняв. Независимо дали са оправдани или безпочвени,
угризенията лесно се превръщат в гневни чувства. Съзависимите, разбира се, разполагат с почти
неограничени количества и от чувство за вина. Колкото и да не ви се вярва, същото се отнася и за
алкохолиците. Те просто се справят по-добре с превръщането на вината в гняв.
Друга разновидност е реактивният гняв. При него ние се ядосваме, защото другият се е ядосал.
Той, от своя страна, още повече се вбесява и съответно ние изпитваме още по-силен гняв. В крайна
сметка всички са ужасно ядосани и никой не е сигурен каква е причината. Важното е, че всеки е
обзет от гняв и се чувства виновен от това.
Много често предпочитаме да бъдем ядосани. По този начин се чувстваме по-малко уязвими и
по-силни. Гневът ни служи като щит. Ако сме ядосани, няма да изпитваме божа или страх или
поне околиите няма да забележат това.
За съжаление мнозина от нас просто няма къде да се дянат с целия този гняв. Преглъщаме го,
държим си езика зад зъбите, стягаме се, стомахът ни се свива, оставяме го да бушува В ума ни,
бягаме от него, гълтаме хапове или се опитваме да го залъжем със сладкиши. Самообвиняваме се,
превръщаме гнева си в депресия, не смеем да станем от леглото, иска ни се да сме умрели и много
често дори се разболяваме. В крайна сметка молим Бога да ни прости, че сме такива ужасни хора и
най-вече, че изпитваме гняв.
Мнозина от нас са изправени пред истинска дилема какво да правят с гнева си, особено ако
живеят в семейна система, която настоява: „Недей да изпитваш чувства и най-вече не изпитвай
гняв!” Един алкохолик със сигурност няма да иска да чуе колко сме му ядосани. Той най-вероятно
ще изпита досада, ако решим да обсъдим гневните си чувства с него, тъй като е убеден в тяхната
безпочвеност. Гневът ни може би ще включи усещането му за вина. Ето защо той ще се опита да
ни надвие със собствената си ярост, за да се почувстваме самите ние виновни и потиснати.
Обикновено хората не са в състояние или не искат да споделят чувствата си със своите
родители. Те може би са много ядосани заради връзката ни с човек, който има проблеми с
алкохола или наркотиците. Или тъкмо обратното - родителите ни виждат само добрите страни на
тази личност и смятат, че лошото ни отношение към нея е неоправдано и че сме неблагодарни.
Понякога дори на приятелите им омръзват постоянните ни оплаквания. Някои от нас изпитват
толкова силен срам, че не смеят да говорят за гнева си дори пред своя изповедник Свещеникът
вероятно ще каже само, че сме грешници, а ние не искаме да чуваме повече подобни обвинения.
Та нали и ние самите постоянно си натякваме тъкмо това. Повечето от нас никога не биха се
сетили да се обърнат към своята Висша сила, за да изразят гнева си.
И така - какво правим с цялата тази пара, която напира в нас? Същото, което правим с
повечето си емоции - потискаме я и после се чувстваме виновни. А потиснатият гняв, също както
останалите изтласкани чувства, винаги създава проблеми. Понякога той се процежда навън в най-
неподходящия момент. В такива случаи ние крещим срещу някого въпреки волята си, мръщим се,
свиваме устни и караме хората да изпитват нежелание да бъдат около нас. Често пъти дори
www.spiralata.net 79
трошим чинии, макар да не можем да си го позволим, тъй като и без това сме загубили толкова
много.
Понякога гневът ни се проявява по съвсем друг начин. В един момент откриваме, че не желаем
или просто не сме в състояние да изпитваме удоволствие от секса. Оказва се, че не можем да
изпитаме удоволствие от каквото и да било. Тогава добавяме нови количества към и без това
преливащата купчина самоомраза, като започваме да се чудим какво не е наред с нас и
едновременно с това продължаваме да се държим враждебно към всички. Когато някой ни попита
какъв е проблемът, ние през зъби отговаряме: „Няма проблем. Всичко е наред, благодаря.” Често
пъти някои от нас започват тайно да вършат различни малки или не чак толкова малки подлости,
за да си върнат на онези, които са ги ядосали.
Ако потискаме достатъчно дълго гнева си, той може да направи и нещо повече от това, просто
да се процежда навън. Неприятните чувства са като плевели - не изчезват от само себе си, ако не
им обръщаме внимание. Те бързо израстват и завземат позиции. В някакъв момент гневът ни ще
изскочи с яростен рев на повърхността. В такива случаи казваме неща, които не мислим, или пък
както обикновено става - казваме тъкмо това, което мислим. Има опасност да загубим контрол и да
изпаднем в ярост, извършвайки ужасни неща - побоища, заплюване, писъци, дърпане на коси и
трошене на чинии. Възможно е и да се самонараним. Другият вариант е гневът ни просто да се
бетонира, превръщайки се в горчивина, омраза, презрение, отвращение или негодувание.
А ние продължаваме да се питаме: „Какво става с мен?”.
Можем да си повтаряме следната идея толкова често, колкото е необходимо, за да я
възприемем: С нас всичко е наред. Или както се казва в заглавието па една книга, „Разбира се, че
сте ядосани!” Естествено е да сте толкова ядосани. Всеки нормален човек на ваше място щеше да е
бесен. По този повод ви предлагам един великолепен откъс от „Брак в криза”:
„Не е възможно да съжителствате с активен алкохолик и да не бъдете цялостно повлияни от
това. Всеки човек, който е преживял всичко, на което сте били подложени вие, трябва да бъде
поздравен дори само за това, че е оцелял. Заслужавате медал даже единствено поради факта, че сте
сред нас и ни разказвате историята си.”
Гневът е един от най-значителните ефекти на алкохолизма. Той се появява в резултат и на
множество други компулсивни разстройства и проблеми, с които живеят съзависимите.
Дори и в живота ни да няма някакъв сериозен проблем или човек с компулсивно разстройство,
ние пак не бива да потискаме гнева си. Чувството на гняв е един от множеството резултати на
житейските влияния. Това е една от нашите емоции. Ето защо трябва да му дадем възможност да
се прояви, или в противен случай ще се наложи да го потискаме. „Нямам доверие на хора, които
никога не се ядосват. Човек или побеснява, или си отмъщава” - твърди моята приятелка Шарън
Джордж, която работи в областта на психичното здраве.
Всеки от нас има право да изпитва гняв. Ние сме в правото си да бъдем точно толкова ядосани,
колкото сме. Същото се отнася и за околиите. Но носим и своята отговорност (най-вече пред
самите себе си) да се справяме по подходящ начин с гнева си.
И така - припомням ви моя първоначален съвет: Работете върху чувствата си. Как да се
справим с такава мощна емоция, каквато е гневът? Как да престанем да се чувстваме толкова
ядосани? Кога става това? Къде отива гневът? С кого да поговорим по въпроса? Кой би искал да
слуша всичко това? Та дори ние самите едва ли бихме искали да го чуем. А и нали все пак човекът,
на когото сме ядосани, страда от някаква болест? Не трябва ли да изпитваме единствено
състрадание и други подобни положителни чувства към него? Наистина ли е допустимо да
чувстваме такава ярост към един болен човек?
Да, имаме право да изпитваме ярост към един болен човек. Ние не сме искали този проблем.
Макар че наистина би било най-добре да се отнасяме към такава личност със състрадание, това
едва ли е възможно, преди да се справим с гнева си. Начинът за постигане на душевно равновесие
може да бъде открит някъде между убийствената ярост и прехапването на езика от жалост към
този болен човек. Аз обаче не вярвам, че човек е способен да се справи с дълго потисканите
емоции изведнъж - за една нощ, например. Това едва ли ще стане и за месец, и дори за година.
Спомнете си колко време сте трупали в себе си всичките тези чувства. Справянето с такова голямо
количество потиснат гняв изисква време и усилия. Справянето с нововъзникващия гняв
предполага опит.
www.spiralata.net 80
 Предлагам ви някои идеи, с помощта на които бихте могли да се справите с гнева си:
 Изправете се лице в лице с митовете за гнева, в които може би вярвате. Дайте си
разрешение да изпитвате гняв, когато имате нужда от това. Позволете и на околните да правят
същото.
 Отдайте се на емоцията. Дори когато става въпрос за гняв, това е само емоционална
енергия. Тя не може да бъде правилна или погрешна и не предполага някакви оценки. Не е
необходимо гневът да бъде обосноваван или обясняван. След като тази енергия е налице, просто я
почувствайте. Почувствайте и останалите емоции, които стоят зад яростта, например болка или
страх.
 Приемете мислите, придружаващи това чувство. За предпочитане е дори да ги
произнесете на глас.
 Изследвайте разсъжденията, съпътстващи съответното чувство. Извадете ги наяве.
Вижте дали няма да откриете някакви дефекти в тях. Следете за определени схеми и повтарящи се
ситуации. По този начин ще научите много неща за себе си и заобикалящата ви среда. Много често
възстановяващите се алкохолици развиват порочна схема на мислене, известна като „мръсно
мислене”, която е показател за желанието им отново да започнат да пият.
 Вземете отговорно решение за действията, които е необходимо да предприемете -
естествено, ако това изобщо се налага. Помислете какво се опитва да ви съобщи собственият ви
гняв. Дали насочва вниманието ви към някакъв проблем във вас самите или в заобикалящата ви
среда? Понякога, докато се молим на Бога да ни избави от гнева, Той се опитва да ни каже нещо.
Дали не се нуждаете от промяна? Дали не е необходимо да получите нещо от някой друг?
Незадоволените нужди пораждат огромно количество гняв. Един ефикасен начин да се освободим
от яда е да престанем да крещим срещу човека, на когото сме ядосани, да помислим какво искаме
от него и просто да му го поискаме. Ако той не е в състояние да ни го даде, трябва да помислим
как6о е следващото нещо, което можем да направим, за да се погрижим за себе си.
 Не позволявайте на вашия гняв да ви ръководи. Дори когато открием, че гневните чувства
са поели контрола върху поведението ни, ние сме в състояние да се спрем. Не е задължително да
продължаваме с крясъците. Не ме разбирайте погрешно - понякога и от крясъците има полза.
Понякога обаче няма. По-добре е ние да вземаме решенията, а не да оставяме гневът ни да решава
вместо нас. Не е необходимо да губим контрол над действията си. Все пак гневът е просто
енергия, а не някаква магия. Отделете се. Излезте от стаята. Излезте от къщата. Успокойте се. След
това помислете какво е необходимо да направите. Не сме длъжни да позволяваме и на чуждия гняв
да ръководи поведението ни. Често съм чувала съзависимите да казват: „Не мога да направя това,
защото той (или тя) ще се ядоса.” Без, разбира се, да излагате на риск безопасността си, стремете
се да не попадате под контрола на собствения си или нечий чужд гняв. Не сме длъжни да реагира-
ме на гнева. Та това е просто емоционална енергия. Не сме длъжни да реагираме и като самите ние
изпаднем в ярост, ако не желаем това. Опитайте някой път.
 В подходящ момент обсъдете честно и открито чувството на гняв, което изпитвате. Не
разговаряйте обаче с алкохолика, когато е пиян. Бихте могли да намерите множество подходящи
начини за открито изразяване на гнева си. Въпреки това внимавайте как подхождате към хората.
Гневът често пъти поражда гняв. Вместо да изливаме яростта си върху някого, по-добре е да
изпитаме емоцията, която ни е завладяла, да си дадем сметка за съпътстващите я мисли, да от -
крием какво искаме от този човек, след което да се върнем при него и спокойно да му обясним от
какво имаме нужда.
 Поемете отговорност за гнева си. Бихме могли да кажем: „Ядосвам се, когато правиш
това, защото...”,вместо: „Ти направо ме побъркваш.”
Аз обаче предпочитам да оставям на хората повече свобода в общуването. Не винаги е
необходима абсолютна прецизност на изказа, сякаш току-що сме излезли от групова терапия.
Бъдете самите себе си. Просто си дайте сметка, че сте отговорни за гневните си чувства -дори
и ако те са справедлива реакция на нечие неуместно поведение.
 Поговорете с някого, на когото вярвате. Да поговориш с някого за гнева си и да бъдеш
изслушан и разбран обикновено много помага за разведряването на атмосферата. По този начин и
самите ние по-лесно проявяваме разбиране към себе си. Помнете, че е невъзможно да се
www.spiralata.net 81
придвижим напред, ако не си дадем сметка къде се намираме. И още нещо - има хора, които се
интересуват от нас. Може би ще се наложи да излезем от дома си, за да ги намерим, може би ще
трябва да посетим сбирка на „Ал-Анон”, но така или иначе такива хора има. Ако гневът ни се е
разраснал до постоянно негодувание, бихме могли да се освободим от него, като поговорим с
някой свещеник или предприемем четвъртата и петата стъпка (става дума за четвъртата и петата
стъпка от 12-те стъпки на „Анонимни алкохолици”) . Негодуванието може да ни навреди много
повече, отколкото да ни бъде от полза.
 Изразходвайте енергията на гнева. Почистете кухнята. Направете някакви физически
упражнения. Отидете да потанцувате. Изгребете снега. Почистете двора. Заемете се със строеж на
къща, ако е необходимо. Гневът предизвиква огромен стрес, затова чисто физическото
изразходване на енергията много помага.
 Не тероризирайте себе си и околните заради това, че сте ядосани. Не позволявайте на
околиите да ви удрят или по друг начин да злоупотребяват с вас, когато са гневни. Самите вие не
наранявайте другите, когато изпитвате гняв. В случай на злоупотреба потърсете професионална
помощ.
 Пишете писма, които не възнамерявате да изпращате. Това много помага в случаите,
когато се чувстваме виновни заради гнева си. Започнете писмото по следния начин: „Ако можех да
изпитам гняв, без някой да знае и без това да е погрешно чувство, щях да съм много ядосана
заради следното:...” След като веднъж сме изложили гнева си на хартия, ние можем да се освобо-
дим от чувството за вина и да помислим как да се справим с яда си. Това упражнение може да ни
бъде от полза и ако страдаме от депресия.
 Справете се с чувството си за вина. Освободете се от незаслужената вина. Изхвърлете я
без остатък. От чувството за вина няма никаква полза. Бог ще ни прости всичко, което сме
сторили. Пък и според мен Той едва ли смята, че сме извършили толкова много грехове, колкото
си мислим ние.
След като веднъж започнем да работим върху гнева си, вероятно ще стигнем до извода, че се
чувстваме ядосани през огромна част от времето си. Това е често срещано явление. Държим се
като деца, които са получили нова играчка. С течение на времето ще й се наситим. Необходимо е
само да проявим търпение. Първоначално сигурно няма да можем да се справяме идеално с гнева
си. Никой не е в състояние да го направи. Често ще вършим грешки, но и ще се учим от тях.
Съветват ни да не търсим отмъщение, тъй като това е най-често срещаната реакция спрямо гнева.
Ако сте извършили нещо неуместно, справете се с напълно заслуженото чувство за вина и
продължавайте нататък. Стремете се да постигнете някакъв напредък.
Ако сме претоварени с огромни количества потиснат гняв, трябва да подхождаме
изключително внимателно към себе си. За всичко е нужно време. Може би тъкмо в този момент
имаме нужда да сме ядосани. Когато това вече не е необходимо, можем да престанем да изпитваме
гняв, ако, разбира се, желаем. Ако смятате, че сте затънали в гневните си емоции, потърсете
професионална помощ.
Някои хора са убедени, че никога не се налага човек да изпада в ярост. Ако успеем да
контролираме мисленето си и да се отделим по подходящ начин, ние никога няма да реагираме с
гняв па каквото и да било. Това сигурно е вярно, аз обаче предпочитам да се отпусна и да
наблюдавам как ще се развият събитията, вместо постоянно да внимавам за реакциите си. А и
също като моята приятелка, и аз се отнасям с подозрение към хора, които са вечно усмихнати и
твърдят, че никога не се ядосват. Не ме разбирайте погрешно - не ви съветвам да сте винаги гневни
или недоволни от нещо. Не смятам, че трябва да се съсредоточим и да се занимаваме единствено с
гнева си, нито пък да си търсим поводи да се ядосваме, за да изпитаме себе си. „Не е хубаво
непрекъснато да изпитваш гняв” - твърди консултантката Естер Олсън. Не е здравословно да се
държим враждебно. Животът ни съвсем не е само гняв.
Съвсем нормално е обаче да изпитваме гняв, когато имаме нужда от това.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Какво смятате, че ще се случи, ако позволите на гнева си да се прояви?
2. Какво е истинското би отношение към гнева? В кои от разпространените за него митове
вярвате? Ако смятате, че е необходимо да внесете някакви промени в убежденията си, направете
го. Атакувайте митовете винаги, когато самите те се опитват да ви нападнат.
www.spiralata.net 82
 3. Как членовете на семейството ви се справят с гнева си? Как са се справяли с гневните си
чувства родителите ви и вашите братя и сестри? Какъв е собственият ви модел за справяне с
гнева?
4. Ако смятате, че у вас се е натрупал потиснат гняв, напишете нещо по този въпрос в
дневника си. Може би ще се наложи да си купите нова тетрадка и да я посветите изцяло на гнева.
5. Ако гневът би създава проблеми, направете така, че винаги да имате лист хартия и нещо за
писане подръка, за да можете да запишете какво се случва в моментите, когато сте ядосани.

ПЕТНАЙСТА ГЛАВА
Да, вие можете да мислите
Защото Бог не ни е дал дух на боязливост,
а дух на сила, любов и целомъдрие.
Второ послание на св. Ап. Павел до Тимофей 1:7
- Какво според вас трябва да предприема? - попита ме веднъж една клиентка, която беше
затънала до шия в съзависимостта си. Въпросът й се отнасяше до едно важно решение, свързано
със съпруга и децата й.
- А вие какво смятате, че трябва да направите? - попитах я на свой ред аз.
- Мен ли ме питате? - учуди се тя. - Че на мен ми отнема петнадесет минути, докато реша дали
да купя малка или голяма бутилка белина. Колебая се и за най-дребното нещо. Как тогава искате
да взема такова голямо и важно решение?
Съзависимите рядко се доверяват на собствения си разум. По тази причина често се гърчим в
ада на нерешителността. Чувстваме се безпомощни дори и пред най-незначителните дилеми, като
да речем какво да си поръчаме в ресторанта или каква бутилка с белина да купим. А по-големите
проблеми, като например какво да правим с живота си или с кого да живеем, направо ни
съкрушават. Ето защо мнозина просто се отказват и престават да мислят по тези въпроси. Други
пък оставят на заобикалящите ги хора и събития да вземат важните решения вместо тях.
Тази глава е кратка, но изключително важна. Целта на книгата е да ви подтикне да се
замислите за определени неща, да се опитате да ги проумеете, да си изясните какво точно искате
от живота и да се заемете с откриването на решения за проблемите си. Някои от вас може би се
чудят дали това въобще е възможно. Целта на тази глава е да ви докаже, че вие наистина сте в
състояние да разсъждавате, наясно сте с нещата около себе си и сте способни да вземате решения -
и то добри и качествени решения.
Въпреки това е възможно по някакви причини съзависимите да загубят вярата в способността
си да разсъждават. Може би фактът, че сме повярвали в толкова много лъжи и сме лъгали самите
себе си (механизмът на отричане), хаотичният ни живот, стресът, ниското ни самочувствие и
потисканите емоции са замъглили мислите ни и са ни объркали. Това обаче не значи, че ние не
можем да мислим.
Свръх интензивната реакция също е способна да наруши нормалното функциониране на ума
ни. Решителността например може да бъде потисната от притесненията ни какво си мислят
другите, от стремежа да сме винаги перфектни и от желанието ни да вършим нещата колкото се
може по-бързо. Освен това е възможно да ни споходи мисълта, че в никакъв случай не трябва да
правим „погрешен” избор, че това е последният ни шанс и че едва ли не целият свят зависи от
нашите решения. Не трябва да се поддаваме на тези чувства и разсъждения.
Няма да започнем да мислим по-добре и ако се мразим и си казваме, че не сме способни да
вземаме правилни решения, затъвайки в императивното „длъжен съм да...” всеки път, когато ни се
налага да направим някакъв важен избор. Ако не се вслушваме в нуждите и желанията си и си каз -
ваме, че те са неправилни, ще се лишим от информацията, която ни е необходима за вземането на
адекватни решения. Играта на криеница и постоянното „какво би станало, ако...” също няма да ни
помогнат. Просто трябва да се научим да се обичаме, да се доверяваме и да се вслушваме в себе
си.
Възможно е досега просто да сме използвали ума си неправилно - предимно за притеснения и
обсебващи мисли - и той да е уморен, объркан и изпълнен с тревога. Ето защо е необходимо да се
научим да се справяме и с тези мисловни модели.
Вероятно сме загубили вярата в способността си да разсъждаваме, тъй като хората често са ни
www.spiralata.net 83
казвали, че не можем да мислим и да вземаме правилни решения. Възможно е дори родителите ни
да са намеквали или да са казвали направо подобни неща, когато сме били малки. Може би са
твърдели, че сме глупави и просто са вземали всички решения вместо нас, като са критикували
всеки наш избор. А може и да са ни объркали, когато някой път са отказали да признаят
проблемите вкъщи, дори и след като сме им ги показали ясно и точно.
Възможно е да сме срещали трудности при усвояването на някои от предметите в училище, но
вместо да се постараем да решим този проблем, ние сме си казали, че не можем да мислим и
съобразяваме.
Понякога хората подценяват интелигентността на жените. Това обаче е нелепо. Ние не сме
глупави. Жените могат да мислят. Мъжете също могат да мислят. И децата могат да мислят.
Вероятно в момента живеем с хора, които намекват или направо ни казват, че не можем да
разсъждаваме. Някои от тях са способни дори да ни кажат, че сме се побъркали. Алкохолиците
например често го казват на хората около себе си. Възможно е дори самите ние да сме започнали
да мислим, че полудяваме! Не вярвайте дори за миг.
Ние можем да мислим. Умът ни работи добре. Способни сме да схващаме нещата. Можем да
си изясним какво искаме и какво можем да направим и кога трябва да го нап равим. Способни сме
и да взимаме решения, които да повишат самочувствието ни.
Позволено ни е дори да имаме собствено мнение! И ние, естествено, имаме такова. Способни
сме също да мислим правилно и рационално. Ние дори сме надарени със способността да
оценяваме самите себе си и собствените си мисли и да коригираме разсъжденията си, ако са
станали твърде апокалиптични или ирационални.
Можем също така да следим и оценяваме собственото си поведение. Способни сме да
решаваме какво точно искаме от живота. Можем да изясняваме проблемите си и да откриваме
начините за тяхното решаване. Притежаваме и умението да вземаме както малки, така и големи
решения. Възможно е понякога да се ядосаме или разстроим, когато сме изправени пред някой
важен избор или проблем, но това е нормално. Понякога дори е необходимо да изпитваме подобни
емоции, тъй като те ни помагат да постигнем някакво внезапно просветление. Тези емоции просто
са част от процеса.
Запомнете също и че не е задължително всички наши решения да бъдат безупречни. Самите
ние не сме длъжни да бъдем безупречни. Не се налага дори да се придържаме към някакъв образец
на съвършенство. Необходимо е просто да бъдем самите себе си. А това означава, че можем да
правим грешки, когато вземаме някакво решение. Не сме чак толкова крехки, че да не сме
способни да се справим с някой свой неправилен избор. Грешките не са нещо чак толкова
страшно! Те са част от живота. Свободни сме да се учим от тях или просто да вземем друго
решение. Ще ви предложа една мисъл, която се отнася до сферата на бизнеса, но може да бъде
приложена и в други сфери на нашия живот.
„Ако вземете едно успешно решение в света на бизнеса, вие сте герой. А ако тридесет
процента от решенията би са правилни, тогава вече сте наистина голям играч.”
Свободни сме дори да променяме решенията си. Може да го правим непрекъснато,
Съзависимите обикновено са колебливи натури. Често попадаме в неприятни ситуации. Нерядко
се лутаме в мъглата на нерешителността; способни сме например да изхвърлим алкохолика от
дома, след което да го приберем обратно. Понякога си тръгваме, после се връщаме, а след това пак
си тръгваме. Това просто е нашият начин да пристигнем там, закъдето сме се запътили, и в него
няма нищо лошо. Нещо повече -колебливостта е съвсем в реда на нещата и често пъти дори е
необходима.
„Вие нямате представа какви номера е способен да ми погоди собственият ми ум - вероятно ще
възрази някой съзависим. - Много често ме спохождат ужасни мисли и неописуеми фантазии.”
Длъжна съм да ви кажа, че всички имаме такива мисли - особено ако живеем с алкохолик.
Възможно е дори да сме си представяли неговата смърт стотици пъти. Трябва да знаете, че
мислите ни са ключ към нашите чувства, както и чувствата са ключ към мислите ни. Ето защо не
бива да ги потискаме. Необходимо е просто да се отдадем на емоциите си, след което да разберем
от какво имаме нужда, за да започнем да се грижим за себе си.
Предлагам ви някои идеи, които ще ви помогнат да укрепите доверието в собствените си
способности:
www.spiralata.net 84
  Умиротворете ума си. Отделете се. Отпуснете се. Ако ви предстои да вземете някакво
решение, трябва първо да постигнете душевен мир и чак след това да пристъпите към избора.
Изчакайте, докато не се уверите, че умът ви се е избистрил напълно. А ако се окаже, че въобще не
сте в състояние да вземете определено решение, значи просто не му е дошло времето. Когато
моментът настъпи, вие ще сте способни да направите верния избор.
 Помолете Бога за помощ. Всяка сутрин аз Го моля да ми подскаже правилните мисли, думи
и действия. Моля Го да ме насочва и вдъхновява. Моля Го и да ми помогне да реша проблемите
си. Вярвам, че Той ще ми помогне. Уверена съм, че ще го направи. Знам обаче, че и Той очаква от
мен да Му помогна, като поразмърдам ума си. Известно ми е още, че понякога събитията се разви -
ват по-благоприятно от друг път.
 Не злоупотребявайте с ума си. Тревогите и натрапливите мисли представляват злоупотреба
с ума. Ето защо трябва да спрете да правите това.
 Захранвайте ума си с необходимата информация. Подавайте му всякакви данни, имащи
отношение към вашите трудности и възможните им решения, независимо дали става въпрос за
проблеми с храненето, алкохолизъм, изострени взаимоотношения или избор на нов компютър.
Дайте на ума си необходимото количество информация, след това го оставете да я обработи и той
ще ви поднесе изненадващо добри отговори и решения.
 Зареждайте ума си с позитивни мисли. Занимавайте се с неща, които могат да ободрят духа
ви и да ви заредят с положителна енергия. Всяка сутрин прочитайте част от някоя вдъхновяваща
книга. Опитвайте се да откриете нещо, което би могло да ви накара да кажете „аз мога”, вместо „аз
не мога”.
 Разширявайте познанията си. Много от нас вероятно са толкова загрижени за собствените
си проблеми и проблемите на другите, че са престанали да се информират от вестниците, да гледат
телевизия, да четат книги и въобще да се стараят да научават нови неща за заобикалящия ги свят.
Трябва да се интересувате какво става около вас. Добре е човек да научава нови неща. За пишете се
в някакъв курс например.
 Престанете да подценявате интелектуалните си способности. Стига вече сте си казвали:
„Аз съм глупав”, „Не мога да вземам правилни решения”, „Не съм особено умен”, „Не мога добре
да преценявам обстановката”, „Не ме бива много при вземането на решения”. Да мислите и казвате
положителни неща за себе си е също толкова лесно, колкото и да се обиждате. Ако започнете да
мислите и говорите за себе си с позитивни термини, вероятно много скоро ще повярвате в тях и ще
откриете, че всичко това е съвсем вярно. А това е много вълнуващо, нали?
 Използвайте ума си. Вземайте решения. Съставяйте си мнение. Изразявайте го.
Подхождайте творчески към нещата. Обмисляйте всичко внимателно, но не се тревожете и не
попадайте в капана на натрапливите мисли. Не позволявайте на никого да взема решения вместо
вас, освен ако не сте под нечие попечителство. Но дори и в този случай вие имате известна свобо-
да да мислите и да действате самостоятелно. Не разрешавайте на другите да вземат решения
вместо вас, защото това означава, че сте им позволили да влязат в ролята на спасители, което от
своя страна ще ви накара да се чувствате жертви. Вие обаче не сте жертви. А освен това, не трябва
да вземате решения вместо някой друг. Вие можете да овладеете силата на собствените си мисли.
Дайте възможност и на околните да го направят. Ще придобиете повече увереност в себе си, като
започнете да се чувствате по-добре и да вземате собствени решения, независимо дали са малки или
големи. По този начин и хората около вас ще станат по-зрели, тъй като те също ще са свободни да
правят избор и да грешат.
Лесно бихте могли да започнете да се погаждате със собствения си разум. Трябва просто да го
опознаете и да разберете, че той е част от бас и работи за бас. Доверете му се и повярвайте в
способността си да го управлявате.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Случва ли ви се някой да взема решения вместо вас? Как се чувствате от този факт?
2. Случвало ли се е някой важен за вас човек да ви каже, че не можете да разсъждавате и да
вземате правилни решения? Коя е тази личност?
3. Направете следното нещо, което ще ви помогне да подобрите ефективността на ума си:
прочитайте всеки ден някоя статия от вестника и си съставяйте мнение за написаното в нея; след
www.spiralata.net 85
това поемете риска и споделете с някого позицията си по този въпрос. А може би дори ще успеете
да завържете оживен и интересен спор по конкретната тема.

ШЕСНАЙСТА ГЛАВА
Поставяйте си цели
Повярвайте, че Животът си струва
и вярата ви ще превърне това в действителност.
Не се страхувайте да живеете.
Уилям Джеймс
Най-забележителното нещо, което открих, когато престанах да пия и започнах да се
възстановявам от съзависимостта, бе магията на поставената цел. Открих, че нещата потръгват.
Положението ми се променя. Започвам да осъществявам много от значимите за мен проекти.
Самата аз се променям. Запознавам се с нови хора, озовавам се на интересни места. С много по-
голяма лекота се справям с трудностите. Проблемите ми постепенно се решават. Успявам да
удовлетворя потребностите си. Мечтите ми се сбъдват.
Поставянето на цели страшно много ме въодушеви и аз се надявам да предам и на вас моя
огромен ентусиазъм. Нищо на този свят не може да се сравни с това, да отидеш там, където
поискаш, да получиш нещата, към които се стремиш, да решиш някакъв проблем или да направиш
нещо, за което винаги си мечтал.
Повечето съзависими не познават тази наслада. За мен това също е ново усещане. В
продължение на дълги години въобще не се замислях какво искам и от какво имам нужда къде
желая да отида и с какво ми се ще да се занимавам. Възприемах живота като нещо, което трябва да
понасям, за да оцелея. Не смятах, че заслужавам неговите блага. Струваше ми се, че повечето от
тях така или иначе не са ми достъпни. Всъщност възприемах съществуването си като някаква
притурка към хората около мен. Не се замислях за идеята да заживея собствения си живот - бях
прекалено заета да се занимавам с другите. Постоянно реагирах, вместо да действам по собствена
инициатива.
Не твърдя, разбира се, че сме в състояние да контролираме всички събития в живота си. Това
просто не е възможно. Не ние, а Бог разполага с последната дума за повечето неща. Убедена съм
обаче, че ние можем да Му съдействаме. Бихме могли да планираме, да отправяме молбите си и да
задействаме някакви процеси.
„Когато човек успее да поеме контрола над собствените си желания, те се превръщат в могъща
сила” - пише Дейвид Шуорц в своя бестселър „Магията на мащабното мислене”. Неспособността
да следваш желанията си, да вършиш онова, за което мечтаеш, води единствено към
посредственост. „Успехът изисква да вложите душа и сърце в работата си, а това е възможно само
ако наистина желаете онова, с което се занимавате.”
Освен всичко друго, целта ни дава посока и усещане за смисленост. Аз не влизам в колата, не
запалвам двигателя и не започвам да шофирам с надеждата просто да стигна някъде. Първо
решавам къде искам да отида или поне приблизително определям крайната цел на пътуването си и
едва тогава подкарвам колата в някаква посока. По този начин се опитвам да водя и живота си.
Понякога възникват и непредвидени обстоятелства и по една или друга причина не успявам да
стигна там, където бих искала. Случва се да си променя решението или пък се появяват проблеми,
които не съм в състояние да контролирам, и тогава започвам да върша нещо различно от онова,
което съм планирала. Разписанието и конкретните обстоятелства често се променят и това е
напълно нормално. В крайна сметка се озовавам някъде, където се чувствам по-добре. Това е
мястото на приемането, доверието, вярата и способността да оставиш нещата да следват
естествения си ход. Важното е, че не се движа безцелно в живота. Успявам да постигна повечето
от нещата, към които се стремя. Почти не се притеснявам за решаването на проблемите си, тъй
като съм ги превърнала в цели. Вече мисля и се съобразявам с това какво аз самата искам и от
какво се нуждая.
Целите са нещо много приятно. Те са източник на ентусиазъм и интерес към живота. Те правят
съществуването ни много по-забавно и понякога дори вълнуващо. Дейвид Шуорц пише: „...
енергията се увеличава, умножава се многократно, когато човек има желана цел и е твърдо решен
да работи за нейното осъществяване. Много хора - милиони хора, намират нови източници на
www.spiralata.net 86
енергия, като си поставят определена цел и правят всичко възможно, за да я постигнат. Целите
лекуват от скука. Целите могат да ни излекуват дори от множество хронични заболявания.”
В поставянето и записването на целите се съдържа някаква магия. То пуска в действие могъщи
психични, духовни и емоционални сили. Откриваме и започваме да вършим нещата, които имаме
нужда да осъществим и постигнем. Онова, за което мечтаем, само идва при нас и започва да се
сбъдва! Предлагам ви още един откъс от „Магията на мащабното мислене”:
„Да анализираме по-задълбочено енергията, с която ни подхранва конкретната цел. Когато
последваме своето желание, когато ни погълне стремежът към определена цел, ние усещаме
прилив на физическа енергия, прилив на сили и ентусиазъм, необходими за осъществяването на
целта. Същевременно получаваме нещо повече, което е не по-малко ценно. Получаваме
„автоматичен уред”, необходим за придържането към пътя, който ни извежда директно към целта.
Когато имаме своя съкровена цел, най-изумителното е, че тя не ни дава възможност да се
отклоним от пътя към нея. И това съвсем не са празни приказки. На практика се получава следното
- когато човек се посвети на целта си, тя започва да работи сама за себе си в него вото подсъзнание.
Подсъзнателно човек винаги се стреми към равновесие. Съзнанието никога не може да постигне
такова равновесие, ако не е в съзвучие с подсъзнателното мислене. Без пълноценното съдействие
на подсъзнанието човек започва да се колебае, чувства се объркан и нерешителен. Когато вашата
цел е погълнала подсъзнанието ви, вие реагирате автоматично при вземането на най-правилното
решение. Съзнанието вече е освободено за ясна и насочена директно към целта мисъл.”
Какви цели сме си поставили? Какво искаме да се случи в живота ни - през тази седмица, през
този месец, през тази година, през следващите пет години? Кои проблеми искаме да решим? Какви
материални придобивки искаме да си осигурим? Какво желаем да променим в себе си? Какво
мечтаем да работим? Какво искаме да постигнем?
Нямам намерение да ви преподавам като по учебник как точно да си поставяте цели. Това се
прави много отдавна и поставянето на цели се е превърнало в една твърде скучна материя. Просто
ще ви предложа някои идеи, които смятам за важни. Вашата задача е да откриете онзи начин,
който смятате, че ще ви свърши работа.
 Превръщайте всяко нещо в цел. Ако имате някакъв проблем, превърнете решението му в
своя цел. Не е необходимо да знаете как бихте могли да го решите. Целта ви е просто да решите
конкретния проблем. Искате ли да притежавате нещо - ново водно легло, червен пуловер, нова
кола, по-дълга коса, по-дълъг маникюр? Превърнете го в своя цел. Искате ли да отидете някъде - в
Европа, в Южна Америка, на цирк? Желаете ли да установите любовна и здравословна връзка?
Превърнете я в своя цел. Има ли нещо, което винаги сте мечтали да правите - да продължите
образованието си, да започнете работа в някоя определена фирма, да печелите по четиридесет
хиляди долара на година? Превърнете го в своя цел. Налага ли ви се да решавате каква професия
да изберете? Превърнете Вземането на решение в своя цел. Иска ли ви се да се доближите до Бога,
да ходите на църква всяка неделя или всеки ден да четете Библията? Превърнете го в своя цел.
Искате ли да промените нещо в себе си - да се научите да отказвате, да вземете някакво
определено решение или да преодолеете гневните си реакции? Превърнете го .в своя цел. Желаете
ли да подобрите взаимоотношенията си с определени хора - деца, приятели, брачен партньор или
роднина? Превърнете го в своя цел. Искате ли да започнете нова връзка, да отслабнете, да качите
килограми, да престанете да се тревожите или да спрете да контролирате околните? Искате ли да
се научите да се забавлявате, да започнете да се наслаждавате на секса, да успеете да възприемете
някой определен човек или събитие, да простите на някого? Убедена съм, че човек лесно може да
превърне в цел всеки аспект от живота си. Ако нещо Ви тревожи, превърнете го в цел. Ако
смятате, че трябва да промените нещо, превърнете това в своя цел. Ако искате нещо, превърнете го
в своя цел.
 Забравете израза „Длъжен съм да...” И без това сме се затрупали с достатъчно забрани и
заповеди, които контролират живота ни; не е нужно да ги включваме и в целите си. Поставете си
за цел да премахнете седемдесет и пет процента от заповедите и забраните, които властват над вас.
 Не се самоограничавайте. Стремете се към всичко - всичко, което желаете и от което имате
нужда, решаването на всеки свой проблем, постигането на всичките си мечти и дори
удовлетворяването на някои от прищевките си. Не се тревожете - ако не трябва да притежавате
нещо, така или иначе няма да го получите. Ако пък сте в правото си да го имате, аз смятам, че
www.spiralata.net 87
шансът да го получите многократно се увеличава с превръщането му в цел.
 Записвайте си някъде целите, които си поставяте. Когато нахвърляте целите си в писмен
вид, вместо небрежно да ги складирате в паметта си, това им придава изключителна сила. Така ще
се тревожите и ще мислите за по-малко неща, а и ще придадете по-голяма целенасоченост и
организираност на целите си. Записването им ще ви помогне и да насочите по-добре енергията си,
както и да осъществите контакт със своята Висша сила. Не е необходимо да ги изписвате при-
лежно, да използвате определени формулировки или да ги подреждате в стройна система. Просто
нахвърляйте върху листа всички цели, които ви се иска да постигнете.
 Предайте целите, които сте записали, в Божиите ръце. Съобщете на Бога, че това са
нещата, които са важни за вас, помолете Го за помощ и смирено оставете всичко в Неговите ръце.
Казано е: „Да бъде Твоята воля...”
 Оставете събитията да следват естествения си ход. Сложете листа с целите някъде
близо до себе си, където можете да го погледнете, ако имате нужда. Недейте обаче да се тревожите
и постоянно да се питате как, кога и какво би станало, при положение, че... Някои хора предлагат
всекидневно да контролираме изпълнението на поставените задачи. Аз лично не го правя, освен
когато си поставям някакви цели за деня. Вие сте свободни да действате както намерите за добре.
След като веднъж нахвърлям целите си на листа, аз се опитвам да не контролирам и да не
насилвам нещата.
 Не се претоварвайте и вършете нещата едно по едно. В рамките на всяко едно денонощие
свършете онова, което ви се струва подходящо и правилно. Направете онова, което Бог е поискал
от вас за този ден. Отдайте се на вдъхновението си. Свършете онова, което се налага да свършите.
Направете го спокойно и с вяра. По този начин бихте могли да осъществите великолепни неща.
Просто трябва да опитате. Налага се да свършим своя дял от работата. Убедена съм обаче, че ще го
свършим по-добре, ако се захващаме с нещата едно по едно. Ако е дошло времето нещо да бъде
направено, така или иначе ще разберете. Ако е дошло времето нещо да се случи, то ще се случи.
Доверете се на себе си и на Бога.
 Поставяйте си целите редовно и винаги, когато се налага. В началото на всяка нова година
аз си поставям цели за следващите дванадесет месеца. За мен това означава, че имам желание да
водя пълноценен живот през тази конкретна година. Не вярвам в новогодишните пожелания и
добри намерения; вярвам обаче в целите. Освен това през цялата година си записвам целите, които
ми хрумват. Ако съм изправена пред някакъв проблем, ако открия някоя незадоволена потребност
или усетя някакво желание, аз го превръщам в цел и го поставям в списъка си. Използвам целите и
за да се справя с кризисните си периоди, когато съм много притеснена. Записвам си и всички
неща, които бих искала да постигна през конкретен ден, седмица или месец.
 Отмятайте целите, които сте успели да постигнете. Да, не след дълго ще започнете да
постигате целите си, да удовлетворявате нуждите и желанията си. Ще осъществявате нещата,
които са важни за вас. Когато това стане, зачеркнете тази цел, поздравете се и благодарете на Бога.
По този начин бързо ще придобиете увереност в себе си, в поставянето на цели, в Бога и в ритъма
на живота. Ще се убедите, че и на вас се случват хубави неща. Понякога преживяваме и
разочарования, когато достигнем някаква цел, която е била особено важна за нас и е изисквала
много енергия, или когато сме използвали т.нар. магическо мислене относно постигането й.
(Магическото мислене включва разсъждения от рода на „Веднъж този проблем да се разреши и
завинаги ще бъда щастлива” или „Веднъж да получа водно легло и завинаги ще бъда щастлива”).
За да избегнем разочарованията, трябва да разполагаме с дълъг списък от цели и да не използваме
магическо мислене. На мен лично досега не ми се е случвало да постигна някаква цел или да реша
определен проблем, след което да съм вечно щастлива. Животът продължава и аз се опитвам да
живея щастливо и в душевен мир.
Едва ли някога ще останем без списък от проблеми, които трябва да превърнем в цели. Не
вярвам да останем и без желания и неудовлетворени потребности. Процесът на поставяне на цели,
обаче, освен че внася повече радост в съществуването ни, допринася и за изграждането на
определена вяра в приливите, отливите и добрата същност на живота. Проблемите постоянно
възникват, след което се решават. Откриваме в себе си желания и нужди, които впоследствие
удовлетворяваме. В душата ни непрекъснато се раждат мечти, които след време обикновено

www.spiralata.net 88
осъществяваме. Около нас постоянно се случват разни веща, повечето от които са хубави. А после
възникват нови проблеми. И във всичко това няма нищо лошо.
 Бъдете търпеливи. Имайте доверие в разписанието, което Бог е направил за нещата. Не
задрасквайте определена цел от списъка си само защото не сте я постигнали тогава, когато сте
смятали, че това трябва да стане; онова проклето „длъжен съм да...” е проникнало във всяка област
от живота ви. Понякога изпълнението на моите собствени цели се проточва с години. Случвало ми
се е, когато си поставям задачите за новата година, да погледна в списъка и да си помисля: „Ох,
този проблем никога няма да се реши. Той си стои в списъка ми от години.” Или: „Никога няма да
успея да осъществя тази мечта. Записвам я вече четвърта година подред.” Или: „Никога няма да
успея да се отърва от тази ужасна привичка.” Не е вярно. Просто още не е станало. Предлагам ви
едни от най-добрите размисли, които някога съм срещала по въпроса за търпението. Това е откъс
от книгата на Денис Уоли „Смелостта да се промениш”, в която се обсъждат проблемите на
алкохолизма.
„Започнах да осъзнавам, че чакането е изкуство и че благодарение на него може да бъдат
постигнати много неща, В чакането се съдържа огромна мощ. Времето е ценно нещо. Ако сте в
състояние да изчакате две години, понякога бихте могли да постигнете нещо, което няма да
успеете да постигнете днес, независимо какви усилия ще положите, колко пари ще хвърлите на
вятъра и колко пъти ще се опитате да разбиете стената с глава...”
Всичко става, когато му дойде времето - когато самите ние сме готови, когато Бог е готов,
когато светът е готов. Оставете нещата на естествения им ход. Но запазете целта в списъка си.
Имаме нужда да си поставяме цели заради самите себе си. Започнете още днес - веднага, щом
свършите тази глава. Ако не сте в състояние да измислите нищо, което бихте искали да
постигнете, напишете като своя първа цел: „Намиране на някакви цели.” Вероятно оттук нататък
няма да заживеете във вечно щастие, но сигурно ще започнете да живеете по-щастливо.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Запишете целите си на хартия. Опитайте се да измислите поне десет точки, например
желания, нерешени проблеми и неща, които бихте искали да промените в себе си. Запишете
всички цели, които ви хрумнат.
2. Прегледайте отново списъка от „характеристики на съзависимостта”, който ви предложих в
четвърта глава. Поставете си за цел да промените в себе си всички онези качества, които би
създават проблеми.

СЕДЕМНАЙСТА ГЛАВА
Общуване
Когато възнамерявате да направите нещо,
което смятате за правилно, нормално е просто
да го съобщите па околните - само веднъж,
след което да откажете да го обсъждате повече.
Тоби Райс Друс
Прочетете внимателно диалозите, които ви предлагам. Възможно е да откриете себе си в
репликите, изписани с получер шрифт, както и в тълкуванията, дадени в курсив, в които се
обясняват намеренията и мисловните схеми на съзависимите.
Даниел възнамерява да се обади на Стейси по телефона. Тя иска Стейси да гледа трите й деца
през празниците, но няма намерение да я помоли за това; тя смята да я манипулира и по този
начин да постигне целта си. Наблюдавайте внимателно методите, които използва Даниел.
Стейси: Здрасти.
Даниел: (Промърморва.) Здравей. (Въздъхва.) Въздишката означава: „Горката аз. Толкова
съм безпомощна. Попитай ме какво не е наред. Спаси ме”
Стейси: (След дълга пауза.) О, здравей, Даниел, Радвам се, че се обаждаш. Как си? През
паузата Стейси си мисли: „О, не. Само не тя. Пак хленчи и въздиша. Какво, за Бога, ще иска този
път?”
Даниел: (Въздиша тежко.) Ами как да съм - все така. Проблеми, нали знаеш. С това тя
всъщност казва: ,Хайде де, попитай ме какъв е проблемът.”
Стейси: (Отново след дълга пауза.) Какво има? Звучиш ужасно. По време па паузата Стейси
www.spiralata.net 89
си мисли: „Няма да я питам, какъв е проблемът. Няма да се хвани на номера. Просто няма да я
питам и това е.” След като през ума й минават тези мисли, Стейси изпитва гняв, после вина (все
чувства, свързани със спасяването) и накрая все пак се втурва да спасява Даниел, като я пита
какво не е наред.
Даниел: Ами, мъжът ми току-що разбра, че през празниците ще трябва да пътува извън
града по работа и ми предложи да отида с него. На мен много ми се иска да пътуваме заедно.
Нали знаеш - аз никога никъде не ходя. Проблемът е, че не знам на кого да оставя децата.
Никак не ми се искаше да му отказвам, но просто нямаше как. На него също не му стана
приятно. Надявам се, че няма да ми се разсърди прекалено много. Е, какво да се прави - май
нямам кой знае какъв избор. (Въздъхва няколко пъти.) Даниел, разбира се, доста преувеличава
нещата. Тя иска Стейси да изпита съжаление и чувство на вина към нея, да съжали съпруга .,
Думите и са внимателно подбрани. Даниел естествено е казала на мъжа си, че може да замине с
него и че ще накара Стейси да гледа децата.
Стейси: (След изключително протяжна пауза.) Ами, предполагам, че бих могла да видя дали
мога да ти помогна да се справиш... По време на паузата Стейси си мисли: „ О, не. Не и не.
Мразя да й гледам децата. Тя никога не гледа моите. Не искам и това е. Няма да го направя.
Голяма гаднярка е постоянно да постъпва така с мен. Проклятие. Но как мога да й откажа?
Длъжна съм да помагам на хората, да се отзовавам на нуждите им. А пък и тя има такава
нужда от мен. Бог мие свидетел, че не искам да ми се разсърди. Пък и ако аз ней помогна, кой ще
го направи? Тя води толкова жалко съществуване. Само че това ще е за последно. Наистина за
последно.” Стейси преминава последователно през гняв, съжаление, вина, чувство за
собствената си святост и обратно към гняв. Забележете как подценява Даниел, определяйки я
като безпомощна. Обърнете внимание на хипертрофиралото й чувство за отговорност: „Аз съм
единственият човек на този свят, който може да й помогне.” Забележете, също така, по какъв
начин Стейси формулира отговора си. Тя се надява, че приятелката й ще усети нейното
нежелание и на свой ред ще я спаси, като откаже по-мощта й.
Даниел: Наистина ли ще дойдеш да гледаш децата? Нямаш представа колко съм ти
благодарна. Ти си велика! Никога не съм се надявала, че ще направиш това за мен. „Кеф!
Пак се уредих.”
Стейси: Няма проблем. Радвам се, че мога да ти помогна. „Въобще не искам да правя това.
Защо все на мен се случва?”
В следващия разговор Робърт иска от жена си Сали да се обади на неговия шеф и да му каже,
че Робърт е болен. Всъщност предната нощ той не си е бил вкъщи и е пиянствал до три часа
сутринта. Алкохолизмът му създава все повече проблеми и у дома, и в работата. По време на
разговора той се чувства зле, ядосва се, изпитва вина и отчаяние. Сали се чувства по същия начин.
Робърт: Добро утро, скъпа. Как е моето сладкишче тази сутрин? „Господи, помогни ми,
чувствам се ужасно. Не мога да отида на работа. Тя ми е ужасно ядосана. Не мога да се явя в
този вид пред шефа. По-добре да я поизчеткам малко, да я накарам да се обади в службата, след
което ще се върна обратно в леглото. Освен това имам нужда да пийна нещо и то веднага.”
Сали: Добре съм. (Казано през зъби, с мъченически тон, след студен, неприязнен поглед и
дълго мълчание.) Всъщност Сали иска да каже: „Чувствам се наранена и ядосана. Как можеш да
постъпваш така с мен? Снощи отново не се прибра и пак си се запи някъде. Обеща да не го
правиш повече. Животът ни се разпада, а на теб не ти пука. Погледни се - па нищо не приличаш.
Не издържам вече!”
Робърт: Скъпа, нещо ми е много зле. Май съм хванал грип. Дори не ми се закусва. Можеш
ли да се обадиш на шефа ми? Кажи му, че ако съм по-добре, ще отида утре. Нали ще
направиш това за стария човек? Хайде, моля те. Нали ме обичаш? Толкова ми е зле. „Тол-
кова съм безпомощен и имам нужда от теб. Погрижи се за мен и то веднага. Знам, че си ми
ядосана и затова ще се опитам да те накарам да ме съжалиш.”
Сали: Ами, не знам. Наистина не мисля, че трябва да се обаждам на шефа ти. Той
предпочита да говори с теб, когато няма да ходиш на работа. Винаги ме пита за разни неща,
за които аз просто не съм в състояние да му отговоря. Не смяташ ли, че е по-добре ти да му се
обадиш? Все пак ти по-добре знаеш какво искаш да му кажеш. „Мразя да се обаждам на
шефа му и да го прикривам. Но ако му откажа, той ще се ядоса. Затова ще се направя на по-
www.spiralata.net 90
безпомощна от него.”
Робърт: Не мога да разбера какво ти става! Не можеш ли да ми направиш дори тази
малка услуга? Не съм знаел, че си такава егоистка. Виждам, че си ми ядосана. Ти винаги си
ми ядосана. Как няма да пия, с жена като теб! Продължавай в същия дух! Не се обаждай. Но
ако си загубя работата, ти ще си виновна. „Как смее да ми отказва?” - мисли си той. След
което решава да подходи по-твърдо. Ще се наложи да я принуди да свърши тази работа. Първо
ще я поразтърси с хубава порция вина, след което ще я довърши с малко страх. Робърт знае, че
жена му е притеснена от възможността той да си загуби работата. По този начин ще успее да
си подсигури и днешния запой.
Сали: Добре. Ще се обадя. Но никога повече не ме карай да го правя. И ако още веднъж се
напиеш, ще те напусна. Чувствайки се като в капан, Сали се обажда в работата на мъжа си.
Робърт е успял добре да разиграе картите си и я е засегнал по слабите места. Тя се страхува да
не би да я помислят за егоистка, тъй като смята, че това е нещо ужасно; чувства се виновна,
тъй като съзнава, че действително постоянно е ядосана; смята, че носи отговорност за
пиянството на Робърт; и освен всичко друго, тя се страхува, че мъжът й ще си загуби
работата. А заплахите, че ще го напусне, ако пак го види пиян, са празни приказки; на този етап
тя не е способна да вземе подобно решение. И когато следващия път Робърт отново поиска от
нея да се обади на шефа му, тя пак ще го направи. След обаждането Сали изпада в ярост и
започва да преследва мъжа си. В крайна сметка започва да се самосъжалява и да се чувства
като жертва. Освен това продължава да изпитва огромно чувство на вина, като тайно се
съмнява, че нещо с нея явно не е наред, щом може да се чувства и да реагира по този начин. Та
Робърт изглежда толкова силен, а тя е ужасно слаба и несигурна.
В следващия диалог един консултант разговаря със свой клиент алкохолик и съпругата му по
време на групова сесия по фамилна терапия. Двамата изглеждат идеална двойка. Те не за първи
път посещават тази група, но за първи път консултантът им отделя по-специално внимание.
Консултантът: Стивън и Джоан, радвам се, че и двамата сте тук тази вечер. Как я карате?
Стивън : Чудесно. Просто чудесно. Нали, Джоан?
Джоан: (Усмихва се.) Да. Всичко е наред. (Смее се нервно.)
Консултантът: Джоан, ти се смееш, но аз усещам, че нещо не е наред. Тук спокойно можещ
да разговаряш за нещата, които те притесняват. Няма нищо лошо в това да говориш за
чувствата и проблемите си. Тъкмо това е предназначението на тази група. Какво се крие зад
твоята усмивка?
Джоан: (Усмивката й угасва и тя се разридава.) Така ми е омръзнало всичко. Омръзна ми
той да ме удря. Омръзна ми да се страхувам от него. Писна ми от лъжите и от обещанията,
които никога не се изпълняват. Писна ми да ме размотават и да ме правят на глупачка.
След като „изслушахме” диалозите на няколко съзависими личности, предлагам да обсъдим
по-подробно начина, по който разговаряме самите ние. Комуникативните умения на повечето
съзависими са доста слаби. Ние подбираме внимателно думите си, за да манипулираме, да угажда-
ме на хората, да ги контролираме, да ги прикриваме и да им вменяваме вина. Общуването ни е
изпълнено с потиснати чувства и мисли, скрити мотиви, самоподценяване и срам. Смеем се, когато
ни идва да заплачем, казваме, че сме добре, макар да се чувстваме ужасно. Позволяваме да се
отнасят зле с нас, след това забравяме за случилото се. Често реагираме неадекватно. Оправдаваме
собствените си действия и действията на околните, намираме им приемливи обяснения,
използваме компенсаторни механизми и постоянно размотаваме хората около себе си. Рядко
отстояваме правата си. Дразним и заплашваме другите, след което отстъпваме. Често пъти си
служим с лъжи или пък се държим враждебно. Постоянно се извиняваме за нещо и никога не
казваме направо какво искаме и от какво се нуждаем.
Съзависимите обикновено говорят със заобикалки. Не казват това, което мислят, и не мислят
това, което казват.
Разбира се, не вършим всичко това нарочно. Просто сме се научили да общуваме по този
начин. В някакъв момент от живота си - било в детството, било в семейството, което сами сме
създали, ние сме усвоили правилото, че не трябва да говорим за проблемите си, да изразяваме
чувствата си и да споделяме мнението си. Научили сме, че директното заявяване на нуждите и
желанията е нещо лошо. Още по-лошо е да се отказва и да се отстояват собствените права. Родител
www.spiralata.net 91
или брачен партньор алкохолик с радост ни е обучил на всички тези правила; а ние от своя страна
с готовност сме ги усвоили и възприели.
„Защо се страхувам да ти кажа кой съм” пита Джон Пауъл в заглавието на великолепната си
книга, посветена на общуването. Наистина, защо се страхуваме да кажем на хората кои сме
всъщност? Всеки от нас би трябвало самостоятелно да си отговори на този въпрос. Според Пауъл
причината е, че онова, което сме, е единственото, което притежаваме, и затова изпитваме страх от
отхвърляне. Някои от нас вероятно се страхуват, тъй като не са сигурни кои са всъщност и какво
искат да кажат. Често пъти ни възпират и контролират едно или повече от семейните правила, за
които вече стана въпрос в тази глава. Нерядко трябва да спазваме споменатите норми, за да се
защитим и оцелеем. Според мен обаче основната причина да се страхуваме да съобщим на окол-
ните кои сме всъщност е нашата неувереност в себе си. Ние почти никога не се харесваме и
нямаме доверие в себе си. Не вярваме в мислите и чувствата си. Не уважаваме мнението си.
Убедени сме, че нямаме право да отказваме. Не сме сигурни какво искаме и от какво имаме нужда;
ако пък знаем, чувстваме се виновни заради желанията и потребностите си и съвсем не сме готови
да положим усилия за удовлетворяването им. Понякога изпитваме срам заради проблемите си.
Много от нас дори не вярват на способността си да определят какъв точно е пробле мът и затова са
склонни да капитулират, ако някой настоява, че такъв проблем не съществува.
В общуването няма нищо мистично. Думите ни отразяват нашата същност - мислите, оценките,
чувствата, ценностите, нещата, които почитаме, обичаме, мразим, желаем, от които се страхуваме,
на които се надяваме, в които вярваме и на които сме се посветили. Ако смятаме, че сме
непригодни за живота, това ще се отрази и на общуването ни. Ще си внушаваме, че околните знаят
отговорите на всички въпроси, ще се чувстваме ядосани, наранени, изплашени, виновни, нещастни
и контролирани от другите. Ще се стремим да контролираме околните, да им угаждаме на всяка
цена и ще се ужасяваме при мисълта, че може да не ни одобрят или да ни изоставят. Макар да
мечтаем за много неща, ние ще бъдем убедени, че не заслужаваме и няма да получим нищо, докато
не принудим обстоятелствата да следват собствената ни воля. Ще продължаваме да се чувстваме
отговорни за чувствата и поведението на другите. Проблемът е, че сме изпълнени до краен предел
с негативни чувства и мисли.
Ето защо съвсем не е чудно, че срещаме проблеми в общуването си.
Никак не е трудно да разговаряме ясно и открито е хората. Всъщност дори е много лесно. И
даже е забавно. Вероятно като за начало трябва да осъзнаете, че няма нищо лошо в това да бъдете
такива, каквито сте. Чувствата и мислите ни са си съвсем наред. Мнението ни има значение. Няма
нищо лошо в това да говорим за проблемите си. И е съвсем в реда на нещата да отказваме.
Можем да кажем „не” винаги, когато поискаме. Много е лесно. Кажете „не” още в този
момент. Повторете го десет пъти. Видяхте ли колко е лесно? Не забравяйте, че и другите имат
право да ви отказват. Всичко е много по-лесно, когато разполагаме с равни права. Когато искате да
откажете, започнете отговора си с думата „не”, вместо с някаква колеблива фраза от рода на „Ами,
не съм съвсем сигурен...” или „Може би...”
Казвайте това, което мислите, и мислете онова, което казвате. Ако не знаете какво имате
предвид, по-добре не казвайте нищо и обмислете ситуацията. Ако отговорът ви е „Не знам”,
кажете: „Не знам.” Научете се да бъдете кратки. Престанете да усуквате и да размотавате
околните. Изяснете позицията си, след това замълчете. Говорете за проблемите си. Ако разкриете
собствената си същност и проблемите, над които работите, това в никакъв случай не е проява на
нелоялност към някого. По този начин просто ще захвърлите преструвките и отново ще бъдете
самите себе си. Споделяйте тайните си с хора, на които вярвате, които няма да използват тази
информация срещу вас и няма да се опитват да ви накарат да се срамувате. Вие най-добре бихте
могли да прецените с кого да разговаряте, какво да кажете и кога да го направите.
Изразявайте чувствата си - открито, честно, по подходящ начин и с чувство за отговорност.
Давайте възможност и на другите да правят същото. Научете се да произнасяте думата „чувствам”.
Позволявайте и на околните да я произнасят; научете се да ги слушате, без да се опитвате да
„коригирате” емоциите им, когато ви разказват за тях.
Спокойно можете да изразявате и мислите си. Научете се да казвате: „Така мисля”. Напълно
нормално е да имате различно мнение от околните. Това не означава, че не сте прави. Не е
необходимо нито вие, нито другият човек да променя мнението си, освен ако някой от двамата сам
www.spiralata.net 92
не пожелае това.
Напълно нормално е от време на време да грешите. Можете спокойно да казвате какво
очаквате, без да настоявате околните да се променят, за да отговарят на изискванията ви. Другите
също са в правото си да споделят своите очаквания, от което отново не следва, че вие трябва да се
променяте съобразно техните желания, освен ако, разбира се, сами не пожелаете това.
Спокойно можете да изразявате желанията и потребностите си. Научете се да казвате: „Имам
нужда да направиш това и това за мен. Това искам от теб.”
Не се притеснявайте да казвате истината. Ако лъжем по отношение на мислите, чувствата и
желанията си, това не означава, че проявяваме учтивост, а само, че лъжем.
Въобще не се налага поведението ви да се ръководи от онова, което казват другите; не би
трябвало и вие да се опитвате да оказвате контрол върху тях с думите си или по някакъв друг
начин. Не е необходимо да се чувствате виновни, да бъдете манипулирани, насилвани или при-
нуждавани да правите нещо. Можете да си отворите устата и да се погрижите за себе си! Научете
се да казвате: „Обичам те, но обичам и себе си. Трябва да направя това и това, за да се погрижа за
собствените си интереси.”
Както казва Ърни Ларсън, трябва да се научим да не обръщаме внимание на глупостите.
Можем да откажем да разговаряме с нечие заболяване, независимо дали то е алкохолизъм или
някакво друго компулсивно разстройство. Ако нещо е безсмислено, то си е безсмислено и такова
ще си остане. Не е нужно да си губите времето, за да откриете в него някаква логика или пък да се
опитвате да убеждавате някого, че това, което е казал, е безсмислено. Научете се да казвате: „Не
искам да обсъждам този въпрос”.
Бихте могли да отстоявате самите себе си и правата си без да проявявате агресия и да
оскърбявате другите. Научете се да казвате: „Аз съм дотук. Повече няма да търпя това”. Важното е
да говорите сериозно и да мислите онова, което казвате.
Бихте могли да проявявате състрадание и загриженост без да се превръщате в спасители.
Научете се да казвате: „Звучиш така, сякаш имаш някакъв проблем. Искаш ли да направя нещо за
теб?”. Научете се да казвате: „Съжалявам, че имаш такъв проблем”. След това оставете събитията
да следват собствения си ход. Не сте длъжни да решавате всички проблеми.
Би трябвало да обсъждаме чувствата и проблемите си, без да очакваме околните да ни
спасяват. Трябва да се задоволяваме само с това да ни изслушат. А в повечето случаи ние и без
друго май само това искаме.
Често съм чувала следното оплакване от страна на съзависими личности: „Никой не ме взема
на сериозно!”. Важното е самите вие да се отнасяте сериозно към себе си. Ако прибавите и
известна доза чувство за хумор за равновесие, няма да ви се налага да се притеснявате какво прави
или не прави някой друг.
Научете се да се вслушвате в онова, което казват или не казват другите. Научете се да се
вслушвате в самите себе си - в тона, думите, начина на изразяване и в мислите, които минават през
ума ви.
Речта е инструмент, но и удоволствие. Говорим, за да изразим себе си. Говорим, за да бъдем
чути. Говоренето ни дава възможност да разберем собствената си личност и ни помага да разберем
другите. То ни позволява да предадем посланията си на околните. Понякога говорим, за да
постигнем близост и интимност. Случва се да не разполагаме с някаква умопомрачително важна
информация за съобщаване, а просто да се нуждаем от контакт с хора. Искаме да хвърлим мост
през пропастта, която ни разделя. Искаме да споделим нещо и да изпитаме чувство за близост.
Понякога говорим просто за развлечение - за да си поиграем, да се позабавляваме, да се
позакачаме с някого и да изпитаме удоволствие. В някои случаи говорим, за да се погрижим за
себе си - да стане ясно, че няма да позволим да ни насилват и да злоупотребяват с нас, че се
обичаме и че сме взели определени решения, с цел да защитим интересите си. А понякога просто
си говорим.
Добре би било да поемем отговорност за общуването си. Думите ни трябва да изразяват
огромното уважение, което изпитваме към себе си и към другите. Бъдете откровени. Говорете
направо. Говорете открито и изразявайте нежността и любовта си, когато ситуацията го позволява.
Ако се налага, проявете твърдост. Най-важното обаче е да бъдете такива, каквито сте, и да казвате
онова, което смятате за нужно.
www.spiralata.net 93
 С обич и достойнство говорете истината - такава, каквато я мислите, чувствате и знаете - и тя
ще ви помогне да се почувствате свободни.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Прочетете следните книги: „Защо се страхувам да ти кажа кой съм?” от Джон Пауъл и „Как
да бъда самоуверена (но не агресивна) жена в живота, в любовта и в работата си” от Джийн Беър.
Втората книга е подходяща и за мъже.

ОСЕМНАЙСТА ГЛАВА
Програмата „Дванадесет стъпки”
„Как действат Дванадесетте стъпки?”
„Действат чудесно, благодаря.”
участник в А. А.
Ненавиждам заболяването алкохолизъм. Химичните зависимости и останалите компулсивни
разстройства унищожават хората - прекрасни, интелигентни, чувствителни, способни, нежни и
грижовни личности, които не заслужават подобна съдба. Тези болести убиват любовта и мечтите,
нараняват деца, разбиват семейства. Алкохолизмът оставя след себе си премазани, разкъсани на
части и объркани жертви. Понякога дори преждевременната смърт на алкохолика е свързана с
много по-малко болка, отколкото това проклето заболяване е причинило през земното му
съществуване. Алкохолизмът е ужасна, коварна, озадачаваща, могъща и смъртоносна болест.
Обичам истински програмите, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”. Изпитвам огромно
уважение към всички тях: „Анонимни алкохолици” - за хора, които искат да престанат да пият;
„Ал-Анон” - за хора, засегнати от нечий алкохолен проблем; „Алатийн” - за тийнейджъри,
засегнати от нечий алкохолен проблем; „Ал-Атотс” - за деца, засегнати от нечий алкохолен
проблем; „Анонимни наркомани” - за хора, пристрастени към наркотици.
Съществуват и други програми, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”, към които изпитвам
голямо уважение: „Нар-Анон” - за хора, засегнати от нечия зависимост към химични вещества;
„Анонимни булимици” - за хора с разстройства на храненето; „О-Анон” програмата за хора,
засегнати от нечие разстройство на храненето; „Анонимни семейства” - за хора, загрижени за
химичната зависимост и свързаните с нея поведенчески проблеми на някой роднина или приятел;
„Възрастни, деца на алкохолици” - за хора, засегнати от алкохолния проблем в първичното си
семейство; „Анонимни емоции” - програмата за хора, които се опитват да подобрят
емоционалното си състояние.
Други ефективни програми, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”, са следните: .Асоциация
на пристрастените към секса” - за хора с компулсивно сексуално поведение; „Асоциация на
близките на пристрастените към секса” - за хора, засегнати от нечий сексуален проблем; „Ано-
нимни комарджии” - за хора, които се опитват да се откажат от хазарта; „Гам-Анон” - за хора,
засегнати от нечия пристрастеност към хазарта; „Анонимни родители” - за родители, които
злоупотребяват с децата си и проявяват немарливост към задълженията си или се страхуват, че
това може да се случи, както и за юноши, сблъскващи се с различни проблеми в резултат на
минали или актуални злоупотреби; „Анонимни сексуални насилници”. Възможно е да
съществуват и други подобни програми, които аз или съм пропуснала, или пък са се появили след
написването на тази книга. Програмите, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”, не са просто
групи за самопомощ, оказващи подкрепа на хора с компулсивни разстройства в опитите им да
престанат да вършат онова, което се чувстват вътрешно принудени да вършат (да пият, да помагат
на някой алкохолик и т.и.). Тези програми обучават участващите в тях на определен стил на живот
- мирен, щастлив и успешен. Те носят душевно спокойствие и утвърждават възможността за
излекуване. Програмите даряват с нов живот своите членове - и често пъти той е по-богат и по-
здравословен от онзи, който са водили преди появата на съответния проблем. Дванадесетте стъпки
са начин на живот.
В тази глава ще се спра основно на програмите за хора, засегнати от нечие компулсивно
разстройство, тъй като в книгата става въпрос за съзависимостта, а съзависимостта е точно това.
Ще опиша най-подробно дейността на „Ал-Анон”, тъй като самата аз „работя” по тази програма.
(По-нататък ще стане въпрос за израза „работя по определена програма”, който също е част от
професионалния жаргон.) Разбира се, с помощта на известна проява на въображение от ваша
www.spiralata.net 94
страна, информацията, която ще ви представя, може да бъде приложена към всяка от програмите
„Дванадесет стъпки”.
Дванадесетте стъпки
Дванадесетте стъпки (виж по-долу) са ядрото на всяка от споменатите програми и в основната
си форма се използват от всички тях. Отделните програми са ги пригодили за своите нужди,
заемайки ги от „Анонимни алкохолици”.
Тълкуванията, предложени след всяка стъпка, изразяват моето лично мнение и не са свързани,
одобрени или включени в никоя от програмите, основаващи се на ,Дванадесетте стъпки”. Всяка
програма има и свои „традиции”, чиято цел е да я предпазят от опорочаване и да осигурят
ефективната й работа. В единадесетата традиция на „Ал-Анон” например се казва: „Политиката ни
спрямо широката общественост се основава по-скоро на привличане, отколкото на
популяризиране...” Моля ви да разберете, че самата аз също не се опитвам да популяризирам тази
или която и да било друга програма. Просто споделям с вас мнението си, а по отношение на
„Дванадесетте стъпки” то е изключително високо.
1. Признаваме, че те безсилни пред алкохола и че животът ни е станал неуправляем. Тази
стъпка е много важна и трябва да бъде предприета най-напред. Неслучайно тя е първата стъпка.
Тук ни е довела най-вече борбата със самите себе си за признаването на съответния проблем -
алкохолизма или хранителното разстройство на любимия човек например. Отричането, опитите да
се пазаря, усилията ми да поема контрола над положението, ролята ми на спасител, гневът,
болката и мъката ми ме подтикнаха да дойда на това място. Два пъти в живота си съм се опитвала
да направя невъзможното - да поема контрол над алкохола. Борих се с него по времето, когато
самата аз злоупотребявах; тръгнах на война с него, когато открих, че обичаните от мен хора пият и
злоупотребяват с алкохол. И двата пъти претърпях поражение. Кога ли ще се науча да не се
сражавам с тигри с голи ръце? И двата пъти алкохолът успя да поеме контрола върху мен - единия
път пряко, чрез собственото ми пиянство, а втория път - опосредствано - чрез злоупотребата на
друг човек. Механизмът, по който това стана, няма особено значение. Важното е, че се случи.
Мислите, емоциите и поведението ми - целият ми живот - бяха насочвани и управлявани от
алкохола и от неговия ефект върху нечий друг живот. Бях попаднала във властта на определени
хора, но те самите бяха контролирани от алкохола. Веднага щом извадихме проблема на светло, се
видя кой командва - бутилката. След като осъзнах това, аз лесно си дадох сметка и за нещо друго -
че животът ми е станал неуправляем. И действително беше така. Душевното ми състояние,
емоциите, умът и поведението ми се оказаха извън контрол. Отношенията ми с хората бяха неу-
правляеми. Хаосът бе завладял и кариерата ми. Дори къщата си не можех да поддържам в някакъв
ред.
Ако тази стъпка ви звучи като капитулация, то това е защото тя наистина означава
капитулация. Тъкмо тук ние преставаме да се съпротивляваме пред истината. Наистина сме
безсилни пред алкохола. Безсилни сме и пред заболяването алкохолизъм. Безсилни сме пред
пиянството на другия човек и пред влиянието, което то оказва върху живота му. Безсилни сме пред
хората около себе си - пред онова, което правят, казват, мислят и чувстват или съответно не
правят, не казват, не мислят и не чувстват. До този момент сме се опитвали да направим
невъзможното. Но сега вече си даваме сметка за това и взимаме разумното решение да престанем с
опитите си да извършим нещо, което няма начин да извършим, независимо какви усилия полагаме.
Тъкмо в този момент насочваме вниманието си към самите себе си - към пораженията, които сме
понесли, към собствените си характеристики и собствената си болка. Вероятно това ви звучи
безнадеждно и пораженчески, но не е. Просто приемаме реалното състояние на нещата. Не можем
да променим онова, върху което нямаме контрол, а ако се опитаме да го направим, може само да се
побъркаме. Тази стъпка е свързана с едно съвсем естествено смирение. Тя е и мост към втората
стъпка. Признавайки безсилието си пред онова, над което наистина нямаме никаква власт, ние се
сдобиваме със сила, която си е наша по право - силата да променим самите себе си и собствения си
живот. Когато престанем с опитите си да направим невъзможното, ние вече сме способни да
направим възможното.
2. Убеждаваме се, че една по-висш сила е способна да ни върне към нормалния живот. Ако
първата стъпка ви се е сторила отчайваща, тази ще ви върне надеждата. Веднага щом престанах да
се сравнявам с побърканите хора около себе си, у мен не остана и капка съмнение, че самата аз не
www.spiralata.net 95
съм наред. Начинът, по който водех живота си, бе ненормален; начинът, по който не водех живота
си, бе ненормален. Искаше ми се да вярвам, че мога отново да стана нормална. Искаше ми се да
вярвам, че болката ми може да утихне. Слушах, разговарях и най-вече виждах хора, които, макар
да бяха разстроени колкото мен, бяха успели да намерят душевен покой и в по-тежко от моето
положение, и това ми върна вярата. Нищо не е в състояние да замени личното впечатление. Както
се казва, да видиш - значи да повярваш.
Това действително е духовна програма. Слава Богу, ние вече не сме оставени да се оправяме
както можем. Това не е програма от типа „направи си сам”. И тази книга не е от типа „направи си
сам”. В този случай не се действа на принципа „оправяй се както можеш, на свой собствен риск”.
Ние сме духовни същества и имаме нужда от духовна програма. Дванадесетте стъпки
удовлетворяват именно духовните ни потребности. Тук не става въпрос за религия, не случайно
използвах думата духовна. Смисълът е да си изберем и да влезем в контакт с по-висша от нас
самите сила.
3. Решаваме да предадем волята и живота си в ръцете на Бога, така, както Го разбираме.
Бях предала волята и живота си в ръцете на алкохола и наркотиците; бях предала волята и живота
си в ръцете на други човешки същества (в повечето случаи алкохолици), години наред се опитвах
да наложа собствените си планове върху естествения ход на събитията. Време беше да се измъкна
от контрола на всичко и всички (включително и от собствения си контрол) и да се оставя в ръцете
на всеблагия Бог. „Погрижи се за мен - казах Му аз. - Оставям всичко на Теб - собствената си
личност, житейските си обстоятелства, къде трябва да отида и как да стигна дотам.” Казах го
веднъж. Казвам го всеки ден. Понякога произнасям тези думи на всеки половин час.
Предприемането на тази стъпка не означава да се оставим във властта на куп заповеди и забрани и
да навлечем власеницата. Това по никакъв начин не предполага продължаване на мъченичеството.
Най-вълнуващото в тази стъпка е, че предприемането й означава наличие на някаква цел и
определен житейски план - велик, чудесен, най-вероятно интересен и смислен план, съобразен с
нуждите, желанията, стремежите, способностите, дарбите и чувствата на всеки от нас. За мен това
бе добра новина. Дотогава бях убедена, че съм просто някаква грешка. Не смятах, че за живота ми
е планирано нещо значимо. Крачех неуверено из своя свят, опитвайки се да се възползвам
максимално от онова, на което се натъквах, докато не научих следното: ние сме тук, за да живеем,
докато ни е писано, и всеки от нас трябва да следва собствения си път.
4. Предприемане подробно и смело изследване на собствените си морални ценности.
Преставаме да се вглеждаме единствено в околните и отправяме поглед към себе си. Даваме си
сметка е какво точно си имаме работа, по какъв начин ни се е отразило то, какво правим, какви са
собствените ни характеристики, след което записваме наблюденията си на лист хартия. Трябва да
се вгледаме безстрашно в себе си, без самоомраза или самоосъждане, а с любов, честност и
загриженост за собствената личност. Възможно е дори да открием, че истинският ни нравствен
проблем се състои в това, че не се обичаме достатъчно или дори че се мразим. Налага се да
стигнем до корена и на всички останали проблеми, включително и заслуженото чувство на вина.
Трябва да се вгледаме и в положителните си качества, да обърнем внимание на болката и гнева си.
Предприемаме цялостно изследване на личността си и на ролята, която играем в собствения си жи-
вот. Освен другото, тази стъпка ни дава възможност да преразгледаме критериите, по които се
оценяваме, да подберем онези, които смятаме за подходящи, и да се освободим от останалите. По
този начин ще успеем да се разтоварим от заслуженото чувство за вина, да премахнем
незаслужената вина, да приемем всичко онова, което наричаме собствена личност и да поставим
началото на израстването и промяната.
5. Признаваме пред Бога, пред себе си и пред друго човешко същество истинската
същност па своите прегрешения. Изповедта е благотворна за душата. Нищо не може да се сравни
с нея. Оттук нататък вече няма нужда да се крием. Споделяме своите най-ужасни и срамни тай ни с
човек, който е вещ в изслушването на признанията от петата стъпка. Казваме на някого колко
засегнати и ядосани се чувстваме. Някой ни изслушва. Някой е загрижен за нас. Получаваме
прошка и раните започват да заздравяват. Самите ние прощаваме. Ето защо тази стъпка е толкова
освобождаваща.
6. Вече сте напълно готови за Божията намеса, която ще отстрани всички тези
недостатъци на характера ни. На този етап вече си даваме сметка, че някои от нещата, които сме
www.spiralata.net 96
вършили за самозащита, са причинявали болка на нас самите, а вероятно и на други хора. Решава-
ме, че вече сме готови да поемем риска и да се освободим от остарелите нагласи и модели на
поведение. Вече сме готови да се променим и дори да окажем съдействие в този обновителен
процес. Самата аз използвам тази и следващата стъпки като всекидневно средство за премахване
на онези недостатъци в моя характер, които успея да открия. Смятам например, че ниското ми
самочувствие е недостатък и използвам тази стъпка, за да се справя с него.
7. Смирено молим Бог да ни освободи от недостатъците ни. Забелязала съм от личен опит,
че при тази стъпка ключовата дума е смирено.
8. Съставяме списък на всички хора, на които по някакъв начин сме навредили, и
проявяваме готовност да се реваншираме на всеки от тях. Важната дума тук е готовност, макар
аз лично да смятам, че тя е пряко свързана със смирението. Не забравяйте да включите самите себе
си в списъка. Забележете, че както пише Джейъл Гринлийф: „Текстът на осма стъпка не е:
„Съставяме списък на всички хора, на които по някакъв начин сме навредили, и проявяваме
готовност да се чувстваме виновни за всичко, което сме им причинили”. Това е нашият шанс да се
освободим от заслужената си вина. Тази стъпка е много важна част от един инструмент, с който
ще разполагаме през целия си живот, така че да не ни се налага да изпитваме чувство за вина.
9. Правим всичко възможно, за да се реваншираме на тези хора, освен когато това може да
ги нарани или да навреди на някой друг. Това е проста стъпка в една проста програма. Понякога
най-простите неща са в състояние да ни направят щастливи.
10. Продължаваме да се самоизследваме и когато открием, че сме прегрешили,
открито си го признаваме. Продължаваме зорко да се самонаблюдаваме, като редовно оценяваме
поведението си. Даваме си ясна сметка какво харесваме в себе си, кои неща сме свършили
правилно и добре. След това се поздравяваме, изпитваме задоволство и благодарим на Бога.
Преценяваме какво от нещата, които правим, не харесваме, след което откриваме начин да го
приемем и да се погрижим за него без да изпитваме ненавист към себе си. Тъкмо това е трудният
момент - да успеем да си признаем, ако открием, че сме сгрешили. При положение, че сме
преминали осма и девета стъпка и сме се освободили от чувството си за вина, ние ще знаем кога е
нужно да кажем: „Сгреших” и „Съжалявам за това”. В тези случаи ще се чувстваме заслужено
виновни и ще сме в състояние да си даваме сметка за това. Ако обаче продължаваме да се
чувстваме виновни през цялото време, трудно бихме могли да разберем кога вършим нещо не-
редно, наистина заслужаващо разкаяние. Това би било просто поредната порция в и без това
преливащата купчина вина. Поуката от тези размишления е следната: освобождавайте се от
вината; ако се натоварите е нова, своевременно се погрижете за нея.
11. Чрез молитва и размишления се опитваме да подобрим съзнателния си контакт с Бог,
така, както Го разбираме. Молим се единствено да узнаем волята Му и да получим възможност
да я изпълним. Редовното и своевременно използване на тази стъпка ще ни води към успех през
целия ни живот. За успешното й прилагане е необходимо да си дадем сметка за разликата между
предъвкване наум и размишление. Освен това трябва да решим дали вярваме, че Бог е
добронамерен към нас. Или, както казва един приятел, дали вярваме, че Бог „знае къде живеем”.
Отпуснете се. Отделете се. Отдайте се на молитва. Размишлявайте. Попитайте Го какво иска да
направите. Помолете Го да ви предостави възможността да го извършите. След това оставете
нещата сами на себе си и наблюдавайте какво ще се случи. В повечето случаи волята Му е
свързана с един целесъобразен, разумен подход към живота. Случва се да се натъкнем и на някоя
изненада. Научете се да се доверявате на Висшата сила, на която сте поверили живота си.
Стремете се да си давате сметка за начина, по който Той действа с нас. Научете се да си имате
доверие. Бог действа и чрез нас самите.
12. Събудили духовното в себе си като резултат от предишните стъпки, ние се опитваме да
предадем това послание и на околните, както ида прилагаме усвоените принципи в собствените
си дела. Ще се събудим духовно. Ще се научим да се грижим за духовната си същност (не говоря
за религиозност, макар че и това е част от живота ни). Тази програма ще ни предостави
възможността да обичаме себе си и другите, вместо да ги спасяваме и да бъдем спасявани.
Предаването на посланието не означава, че ще се превърнем в проповедници. Идеята е, че животът
ни ще се превърне в светлина и ние ще се научим как да я разпространяваме. Към която и област
от живота си да приложим тази програма, тя ще даде резултати.
www.spiralata.net 97
 Какво означава да работим
по програмата „Дванадесет стъпки"?
След като се запознахме с „Дванадесетте стъпки”, нека обсъдим какво означава изразът
„работя по програмата” или „работя по стъпките”. В цял свят „анонимните” хора се събират на
най-различни места - в църкви, по домовете и дори в бръснарници. Срещат се веднъж дневно, два
пъти седмично или седем нощи в седмицата. Те не се регистрират или пререгистрират. Хората
просто откриват къде се събира група, занимаваща се със същите проблеми, които вълнуват
самите тях. На сбирките те не са длъжни да съобщават фамилията и местоработата си, както и
местоработата на брачния си партньор, не са длъжни да казват каквото и да било, ако нямат
желание за това. Не се налага да плащат нищо, макар че ако искат, могат да направят някакво
дарение, с което да подпомогнат покриването на разходите за кафе и за наем на помещението, в
което се събира групата. Не е необходимо да се записват някъде или да попълват някакви
формуляри. Не е необходимо да отговарят на каквито и да било въпроси. Просто влизат и сядат.
Именно това означава посещаване на сбирка. То е особено важна част от работата по програмата.
Едно от хубавите неща на тези събирания е, че хората могат да бъдат самите себе си. Не е
необходимо да се преструват, че проблемът им не съществува, тъй като всички останали имат
същия проблем. В противен случай те просто нямаше да са на това място.
Формата, под която протичат сбирките, зависи от самата група. В някои случаи всички се
разполагат около една маса и онези, които желаят, обсъждат определени чувства или проблеми.
Някои сбирки протичат под формата на изказвания - един човек застава пред всички и говори за
някоя стъпка или споделя преживяванията си. В други групи се обсъждат предимно отделните
стъпки, като хората нареждат столовете си в кръг и всеки има възможност да каже нещо за
стъпката, която е тема на разговора за конкретната сбирка. Сбирките се провеждат под различна
форма, но почти винаги са свързани по някакъв начин със стъпките, традициите или някаква
сходна тема. На тези срещи хората научават за „Дванадесетте стъпки” и какво означават те за
останалите. Научават и някои девизи. Девизите на „Ал-Анон” и „Анонимни алкохолици”
обикновено представляват лесно запомнящи се изрази от рода на: „Отпуснете хватката и оставете
нещата в Божиите ръце”, „От бързане полза няма”, „Вършете нещата едно по едно”. Причината
тези фрази да станат девиз на програмите е, че всяка от тях съдържа неоспорима истина. Именно
затова хората продължават да ги повтарят и слушат, макар да са правили това до втръсване. Те им
помагат да се почувстват по-добре. След края на сбирката участниците обикновено остават, за да
си поприказват, или отиват на ресторант, за да изпият по едно кафе или сода. Всички тези неща -
научаването на стъпките и девизите, изслушването на чуждия опит и споделянето на собствения,
както и приятелствата, които се завързват, са част от работата по програмата.
На сбирките се продават книги и брошури на номиналната им стойност. В тях се съдържа
информация по проблеми, засягащи конкретната група. Понякога се разпространяват и книги по
медитация, съдържащи идеи, с помощта на които хората биха могли да се справят по-лесно във
всекидневието си. Четенето на подобна литература е част от изпълнението на програмата. По този
начин хората имат възможност да отнесат у дома нещо, върху което да поработят самостоятелно.
Освен това те си припомнят наученото на сбирките, а често пъти научават и нови неща.
Докато изпълняват всекидневните си задължения, участниците в тези програми си мислят за
стъпките и девизите. Опитват се да открият как могат да ги приложат в собствената си дейност,
стремят се да осъзнаят какво чувстват, какво всъщност правят и как се развива животът им точно в
този момент. Те използват тази процедура профилактично, както и при възникването на някакъв
проблем. Понякога се обаждат на човек, с когото са се запознали на сбирките, и обсъждат с него
неприятностите си или му разказват преживяванията си. Друг път извършват нещата, описани в
съответната стъпка - изследват собствените си морални ценности, съставят списък на хората,
които са наранили, или се опитват да им се реваншират по подходящ начин. Ако работим
достатъчно упорито по „Дванадесетте стъпки”, в крайна сметка те ще се превърнат в привичен
начин на мислене, поведение и справяне с различни ситуации, също както повечето от
характеристиките ни на съзависими са се превърнали в навик. Когато това стане, програмата се
превръща в стил на живот. Именно това се нарича работа по стъпките или работа по програмата.
И това е всичко, което се включва в израза „работя по програмата”. Програмите, основаващи
се на „Дванадесетте стъпки”, са прости и се състоят само от едно ниво. Участниците не завършват
www.spiralata.net 98
и не преминават към някакви по-сложни неща, а се придържат към усвоените основни принципи.
Програмите вършат работа именно защото са прости и основни.
Аз лично изпитвам особено вълнение от такива прости неща, като посещаването на сбирките и
работата по стъпките. Ще се опитам да обясня за какво става въпрос, но думите могат да предадат
само малка част от онова, което смятам за важно. Когато посещаваме сбирките и работим по
програмата, с нас се случва нещо. Започва оздравителен процес, който води след себе си и
душевен покой. Променяме се и се чувстваме по-добре. Ние работим по „Дванадесетте стъпки”, но
и те правят нещо с нас. Сякаш в тези сбирки има някаква магия.
Не сме длъжни да правим нещо, което не е по силите ни, което намираме за неприятно или
просто не желаем да вършим. Когато настъпи подходящият момент да направим някаква промяна,
ние така или иначе ще го разберем и сами ще пожелаем да я направим. Тогава тя ще бъде
правилна и уместна. Целият ни живот тръгва по този път. Оздравяването и израстването се
превръщат в естествен процес. Дванадесетте стъпки успяват да станат формула на естествения
оздравителен процес. Ако само ги прочетете, едва ли ще успеете да разберете въодушевлението, с
което аз се отнасям към тях. Когато започнете да работите по тях, нещо се случва. Те сами те и
силата, която носят в себе си, се проявяват. Може би няма да разберете за какво говоря, преди да
сте го изпитали лично.
Най-доброто описание на „Дванадесетте стъпки”, което някога съм чувала, е историята за
„невидимата лодка”. Разказа я някакъв мъж на една сбирка, която посетих наскоро. Той говореше
за „Анонимни алкохолици”, но според мен историята е приложима и за „Ал-Анон”, и за останали-
те подобни групи. Променила съм някои неща, за да мога да отнеса идеята му конкретно към „Ал-
Анон”, но ви предавам същността на сравнението, което той направи.
Да си представим, че стоим на брега на океана. Далеч навътре се намира островът, наречен
Спокойствие, на който властват душевен мир, щастие и освободеност от отчаянието на
алкохолизма и останалите проблеми. Ние силно желаем да отидем на този остров, но трябва да
открием начин да преодолеем водната преграда - огромната пропаст между нас и лелеяното място.
Разполагаме с две възможности. На брега стои луксозен презокеански кораб, който изглежда
изключително комфортен. Нарича се Лечение (или Терапия). До него, на плажа са се разположили
група странни хора. Те изглеждат така, сякаш са седнали в някаква лодка и гребат. Ние обаче не
виждаме нито лодката, нито греблата. Забелязваме само тези щастливи хора, които седят на брега
и гребат от невидимата си лодка с невидимите гребла. Невидимата лодка се нарича „Ал-Анон”
(или „Анонимни алкохолици”, или някоя друга програма, основана на Дванадесетте стъпки).
Сирената на презокеанския кораб бучи, призовавайки ни на борда, за да започнем терапевтичното
си пътешествие. Пътниците на палубата изглеждат щастливи и ни махат с ръце. Оттатък пък онези
шантави хора от лодката ни крещят да се присъединим към тях. Кораба ли да изберем или
лодката? Разбира се, че ще предпочетем луксозния пътнически кораб и комфортното пътуване. И
ето, че вече сме се отправили към острова на щастието.
Проблемът е, че на около половината път корабът спира, обръща и се отправя обратно към
брега, откъдето сме тръгнали. Там капитанът нарежда всички да напуснат.
- Защо? - недоумяваме ние.
- Нашето пътуване е само дотам. Единственият начин да стигнете до онзи остров е да се
качите на невидимата лодка (наречена „Ал-Анон”).
Ние свиваме рамене и отиваме при хората от лодката.
- Качвайте се! - викат те.
- Не виждаме никаква лодка, в която да се качим - отвръщаме ние.
- Няма значение. Просто се качвайте.
След като вече сме се озовали при тях, те отново ни казват:
- Вземайте греблата и започвайте да гребете (да работите по стъпките).
- Не виждаме никакви гребла - заявяваме ние.
- Няма значение. Грабвайте ги и се хващайте на работа!
И така, ние хващаме невидимите гребла и започваме да гребем. Не след дълго вече виждаме
лодката, а после съзираме и греблата. Малко по-късно откриваме, че сме толкова щастливи от
съвместното гребане с тези шантави хора, че въобще не ни интересува дали ще стигнем до
острова.
www.spiralata.net 99
 Именно в това е магията на програмите „Дванадесет стъпки” - те просто вършат работа. В
никакъв случай не казвам и дори не намеквам, че от лечението и терапията няма полза. Напротив,
за много от нас те са онова, от което се нуждаем, за да започнем пътешествието си. В някакъв
момент обаче пътуването ни достига до своя край и ако страдаме от компулсивно разстройство
или обичаме човек с подобни проблеми, ще установим, че трябва да се качим на невидимата лодка
с онези щастливи хора.
В края на тази глава ви предлагам различни тестове, с помощта на които бихте могли да
установите дали сте кандидати за постъпване В „Ал-Анон”, „Алатийн” или програмата за хора,
засегнати от нечие разстройство на храненето. Включила съм и някои въпроси от програмата
„Възрастни, деца на алкохолици” (ВДА) - Моля Ви да си дадете ясна сметка, че тези групи не са за
хора, страдащи от определено разстройство, а за онези, които по някакъв начин са засегнати от
чужд алкохолен или какъвто и да било друг проблем. Хората често пъти не успяват да нап равят
това разграничение. Понякога пък онези, които страдат от химична зависимост и посещават
сбирките на „Анонимни алкохолици” например, откриват, че имат нужда да ходят и в „Ал-Анон”
или ВДА, за да се справят с характеристиките си на съзависими. Ако решите, че може би сте
кандидат за постъпване в някоя от програмите, основаващи се на „Дванадесетте стъпки”, или дори
ако само подозирате, че имате някакъв проблем, подобен на онези в групите, за които стана
въпрос в началото на тази глава, просто открийте такава група и започнете да посещавате
сбирките й. Убедена съм, че това ще ви помогне да се почувствате по-добре.
Знам, че никак не е лесно да се ходи на тези събирания. Знам колко е трудно да се представиш
пред група непознати хора и да разкриеш проблемите си, така че целият свят да ги види. Вероятно
много от вас не могат да разберат каква полза би могло да има от посещаването на сбирките,
особено пък при положение, че проблемът е в другия човек. Полза обаче има. Когато самата аз
започнах да ходя в „Ал-Анон”, изпитвах огромен гняв. По това време вече бях се включила в
програмата за справяне с алкохолизма. Нито исках, нито имах нужда от още една програма или от
още един проблем, върху които да работя. Освен това смятах, че съм направила достатъчно, за да
помогна на алкохолиците около себе си. Откъде накъде пък аз трябва да посещавам някакви
сбирки? Хората с алкохолен проблем са онези, които имат нужда от помощ. На първата среща
една жизнерадостна дребна женица се приближи, разменихме си няколко думи, след което тя се
усмихна и каза: „Та вие сте голяма късметлийка! Имате двойна полза, щом работите и по двете
програми.” Идваше ми да я удуша. Сега вече съм съгласна с нея. Наистина съм късметлийка и
спечелих двойно.
Някои съзависими смятат, че нямат нужда да посещават тези групи, тъй като вече са
направили достатъчно за хората около себе си. И това действително е така. Вероятно наистина са
направили достатъчно. Ето защо е важно да се ходи на тези сбирки. Ние ги посещаваме заради
самите себе си.
Много от нас ходят в групите само за да помогнат на другите хора и изпитват разочарование
от факта, че някой очаква от тях да работят върху собствената си личност. В това също няма нищо
лошо. Здравето поражда здраве. Ако започнем да работим върху себе си, подобреното ни
здравословно състояние сигурно ще се отрази на околните, също както тяхната болест е оказала
своето влияние върху нас.
Някои съзависими се чувстват много притеснени на тези сбирки. Самата аз на първите срещи
можех само да седя и да плача, чувствайки се ужасно неловко. Оказа се обаче, че това е било
полезно преживяване. Сълзите ми са били сълзи на изцеление. Просто съм имала нужда да поседя
и да поплача. Когато се успокоих и се огледах около себе си, видях и други хора, които плачеха.
„Ал-Анон” е защитено място, където можете да бъдете самите себе си. Хората, които са били там,
разбират за какво говоря. Вие също ще разберете.
Спрях се на най-често срещаните възражения срещу посещаването на сбирките. Вероятно
могат да се измислят и други, но ако желаете да кандидатствате за членство в някоя от
програмите, просто го направете. Мен лично нищо не е в състояние да ме разубеди. Дванадесетте
стъпки са Божествен дар за хората с компулсивии разстройства, както и за онези, които обичат
човек с подобно разстройство. Ако ви се струва, че ще полудеете и че постоянно реагирате на
хората и заобикалящите ви обстоятелства, просто отидете. Ако не ви хареса първата група, към
която сте се присъединили, намерете си друга и започнете да посещавате сбирките й. Всяка от
www.spiralata.net 100
групите има своя собствена физиономия и характерни особености. Продължавайте да търсите,
докато не попаднете на онази, в която се чувствате уютно. Ако преди време сте посещавали
подобни сбирки, но сте се отказали, тръгнете отново. След като започнете да ходите на
събиранията, никога не се отказвайте. Алкохолизмът е заболяване, което остава за цял живот и
изисква доживотно лечение. Характеристиките ни на съзависими се превръщат в навик и ние сме
склонни да се опираме на тях до края на живота си. Продължавайте да посещавате сбирките,
независимо дали състоянието на хората около вас се подобрява или влошава.
Продължавайте да ги посещавате, докато не се почувствате благодарни за тази възможност.
Както казваше един човек: „Чудесно е, че тези хора правят своите сбирки и ми позволяват да
идвам при тях. Никой друг не ме иска около себе си, когато съм в това ужасно състояние. А хората
от групата само се усмихват, стискат ми ръката и казват: „Радваме се, че си тук. Винаги когато
поискаш, си добре дошъл!”
Продължавайте да посещавате сбирките и не след дълго ще видите лодката и греблата и ще се
почувствате щастливи. Посещавайте ги, докато не усетите, че магията е започнала да оказва
въздействието си и върху вас. И не се тревожете - ако сте достатъчно настоятелни, тя със
сигурност ще ви подейства.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Попълнете тестовете и прочетете списъците от характеристики, представени на следващите
страници.
2. Ако искате да се включите в някоя от програмите, за които стана въпрос в тази глава,
потърсете координатите им в телефонния указател или се обадете в съответната хуманитарна
организация, работеща там, където живеете. Научете къде и кога се провеждат сбирките и просто
отидете.
Нуждаете ли се от програмата „Ал-Анон”?
Милиони хора страдат от алкохолните проблеми на някой близък човек. Следващите двадесет
въпроса ще ви помогнат да определите дали имате нужда от програмата „Ал-Анон”.
1. Тревожите ли се за това колко пие определен човек? Да Не
2. Имате ли финансови проблеми, породени от пиенето на определен човек? Да Не
3. Налага ли ви се да лъжете, за да прикривате нечий алкохолен проблем? Да Не
4. Имате ли усещането, че за любимия ви човек пиенето е по-важно от вас самия? Да Не
5. Смятате ли, че този човек пие заради компанията, в която се движи?
Да Не
6. Често ли се случва да не можете да седнете на масата заради
закъсненията на този човек?
Да Не
7. Случва ли ви се да му отправяте заплахи от рода на: „Ако не спреш да пиеш,
ще те напусна?” Да Не
8. Когато този човек се прибира и вие го/я прегръщате и целувате, опитвате ли се
тайно да подушите дали е пил? Да Не
9. Опитвате ли се да избягвате да разстройвате този човек от страх, че той/тя
може да изпадне в запой? Да Не
10. Чувствате ли се наранени или объркани от поведението му/й? Да Не
11. Имате ли усещането, че празниците и тържествата винаги се провалят
заради неговото/нейното пиене? Да Не
12. Възнамерявали ли сте някога да се обаждате в полицията заради
поведението му/й, когато е пиян(а)? Да Не
13. Случва ли ви се да тършувате за скрит алкохол? Да Не
14. Случва ли ви се да мислите, че ако този човек ви обичаше, той/тя
би спрял да пие, за да ви угоди? Да Не
15. Случва ли ви се да отказвате разни покани от страх или притеснение? Да
Не
16. Случва ли ви се да изпитвате чувство на вина, като се замислите какви неща
сте правили, за да контролирате човека с алкохолния проблем? Да Не
17. Смятате ли, че ако този човек спре да пие, всичките ви проблеми
www.spiralata.net 101
 ще бъдат решени? Да Не
18. Заплашвали ли сте някога, че ще се самонараните, за да стреснете
този човек и да го накарате да ви се извини или да каже: „Обичам те”? Да Не
19. Случва ли ви се да се отнасяте несправедливо към околните
(към децата, подчинените, родителите или колегите си), защото сте се
ядосали на някого заради прекомерното му пиене?
Да Не
20. Смятате ли, че никой не е в състояние да разбере проблемите ви? Да Не
Ако сте отговорили положително на три или повече от въпросите, „Ал-Анон” или „Алатийн”
могат да ви бъдат от полза.
Съзависими ли сте спрямо нечие разстройство на храненето?
С помощта на този въпросник от книгата „Затлъстяването е семеен проблем” бихте могли да
оцените до каква степен сте се обвързали с човек, страдащ от недохранване или преяждане.
Опитвате ли се да го принудите да спазва диета?
Заплашвате ли, че ще го напуснете заради теглото му?
Следите ли го дали спазва диетата?
Обещавате ли му разни неща, при условие, че човекът напълнее или отслабне?
Случва ли ви се да криете храна от човека, който преяжда?
Изпитвате ли постоянно притеснение за човека, страдащ от недохранване?
Случва ли ви се да „ходите на пръсти”, само и само да не разстроите този човек?
Случва ли ви се да изхвърляте храна, за да не я намери човекът, страдащ от преяждане?
Прощавате ли променливото и понякога твърде агресивно настроение, дължащо се на
преяждането?
Случва ли ви да се отклонявате различни покани и да ограничавате социалните си контакти, за
да не се изкушава човекът, страдащ от преяждане?
Опитвате ли се да манипулирате със семейния бюджет, за да контролирате разходите за храна
и дрехи?
Случва ли ви се да купувате и да се опитвате да накарате този човек да яде „подходящите”
храни?
Опитвате ли се да го накарате да прави упражнения, да ходи по санаториуми или да се подлага
на различни „чудодейни” курсове на лечение?
Избухвате ли в емоционални тиради, когато хванете този човек да се тъпче тайно?
Изпитвате ли постоянно разочарование, когато този човек изпадне в поредната си криза?
Срамувате ли се от външния му вид?
Опитвате ли се да го успокоявате и залъгвате, когато той самият се срамува от вида си?
Случва ли се да подлагате на проверка волята на човека, страдащ от разстройство на
храненето?
Снижили ли сте очакванията и критериите си по отношение на този човек?
Собственото ви тегло променя ли се в зависимост от килограмите на обичания от вас човек
(например вие изпълнявате, а той или тя отслабва)?
Престанали ли сте да обръщате внимание на собствения си външен вид?
Страдате ли от множество болежки и имате ли оплаквания от вашето здравословно състояние?
Често ли ви се случва да пиете, да използвате приспивателни или успокоителни?
Случва ли се да опитвате да подкупите този човек с храна?
Коментирате ли външния му вид със самия него или с други хора?
Смятате ли, че животът ви ще бъде идеален, ако човекът с разстройство на храненето се
оправи?
Чувствате ли се благодарни, че самите вие не сте „толкова зле”?
Смятате ли, че разстройството на храненето на този човек ви дава право да го напуснете?
Възприемате ли разстройството на храненето като извинение да останете?
Случва ли ви се „дискретно” да оставяте разни „полезни” книжки из къщата?
Случва ли ви се да четете книги за диетично хранене, макар да нямате проблеми с теглото?
Смятате ли, че всичко в семейството ви би било идеално, ако не беше човекът с разстройство
на храненето?
www.spiralata.net 102
 Използвате ли някакви хапчета, за да успеете да заспите или да се отървете от тревогите си?
Случва ли ви се по време на собствените ви терапевтични сесии постоянно да говорите за
човека, страдащ от разстройство на храненето?
Развитие на съзависимостта
Този въпросник също е взет от книгата „Затлъстяването е семеен проблем” и с негова помощ
бихте могли да проследите развитието на собствените си характеристики като съзависими.
Ранен стадий
- Обикновено човекът е отраснал в разстроено семейство и е усвоил правилото, че „грижата” за
другите е мярка за собствената ценност.
- Не е успял да „излекува” родителите си, така че ще „излекува” човека, страдащ от
разстройство на храненето.
- Открива човек с подобно разстройство, който „има нужда” от контрол.
- Започва да изпитва съмнения за начина, по който възприема нещата, и за да демонстрира
решителност, се опитва да контролира храненето на другия.
- Засегнат е и социалният живот. Изолира се от общността, за да „помогне” на човека с
разстройство на храненето.
Обсебване
- Отправя молби и заплахи, свързани е храненето на другия човек.
- Самоосъжда се и смята, че причината за преяждането/гладуването е в него.
- Крие храна.
- Опитва се да контролира храненето на другия, крие храна, отправя празни заплахи,
натяква, вдига скандали.
- Показва гняв и разочарование, че човекът с разстройство на храненето не спазва обещанията
си.
Потайност
- Постоянно шпионира или прикрива човека, страдащ от разстройство на храненето.
- Поема отговорност за него и вместо него.
- По време на разговор обсебва изцяло вниманието, за да предотврати контакт между човека
с разстройство на храненето и околните.
- Неуместни гневни изблици.
Загуба на контрол
- Отчаяни и агресивни опити да контролира храненето на човека до себе си. Постоянно се
сражава с него.
- Занемарява се физически и духовно.
- Насочва вниманието си извън брака, започва да изневерява, превръща се в работохолик
или е погълнат от някакви странични интереси.
- Загубва гъвкавостта си, обзет е от собственически чувства. През по-голямата част от
времето е ядосан. Внимава да не се издаде за домашните проблеми.
- Взема наркотици или страда от някакво заболяване, свързано с проблема, като например язва,
обриви, мигрена, депресия, затлъстяване или пък злоупотребява с успокоителни.
- Постоянни гневни изблици.
- Започва да се чувства зле и уморен от това, че постоянно се чувства зле и уморен.
Възрастни, деца на алкохолици :
Може би сте отраснали в семейство с алкохолен проблем? Тогава вероятно ще откриете, че
следващите четиринадесет въпроса са напълно приложими за вашия живот и личностните ви
особености.
1. Често ли се случва да се чувствате изолирани от околните и да се страхувате от тях,
особено ако са властни личности?
2. Често ли търсите одобрението на околните, като дори загубвате собствената си
идентичност в този процес?
3. Страхувате ли се прекомерно от ядосани хора и лична критика?
4. Често ли се чувствате жертва в личните и служебните взаимоотношения?
5. Струва ли ви се понякога, че имате прекалено силно развито чувство за отговорност, което
ви прави по-загрижени за другите, отколкото за себе си?
www.spiralata.net 103
 6. Изпитвате ли трудности да вникнете в собствените си грешки и да поемете отговорностите
си към самия себе си?
7. Изпитвате ли чувство за вина, когато отстоявате правата си, вместо да капитулирате пред
другите?
8. Изпитвате ли постоянна нужда от някакво силно усещане?
9. Случва ли ви се да обърквате любовта със съжалението и по тази причина да се влюбвате в
хора, към които да изпитвате съжаление и да можете да спасявате?
10. Трудно ли ви е да изпитвате и изразявате чувствата си, включително и чувство на
радост и щастие?
11. Случва ли ви се да се самоосъждате прекалено строго?
12. Самоподценявате ли се?
13. Често ли се чувствате изоставени във взаимоотношенията си?
14. Често ли ви се случва да реагирате, вместо да действате по собствена инициатива?
Дванадесетте стъпки
на „анонимни алкохолици”
1. Признаваме, че сме безсилни пред алкохола и че животът ни е станал неуправляем.
2. Убеждаваме се, че една по-висша сила е способна да ни върне към нормалния живот.
3. Решаваме да предадем волята и живота си в ръцете на Бога, така, както Го разбираме.
4. Предприемаме подробно и смело изследване на собствените си морални ценности.
5. Признаваме пред Бога, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на
своите прегрешения.
6. Вече сме напълно готови за Божията намеса, която ще отстрани всички тези недостатъци на
характера ни.
7. Смирено молим Бога да ни освободи от недостатъците ни.
8. Съставяме списък на всички хора, на които по някакъв начин сме навредили, и проявяваме
готовност да се реваншираме на всеки един от тях.
9. Правим всичко възможно, за да се реваншираме на тези хора, освен когато това може да ги
нарани или да навреди на някой друг.
10. Продължаваме да се самоизследваме и когато открием, че сме прегрешили, открито
си го признаваме.
11. Чрез молитва и размишления се опитваме да подобрим съзнателния си контакт е
Бога, така, както Го разбираме. Молим се единствено да узнаем волята Му и да получим
възможност да я изпълним.
12. Събудили духовното в себе си, като резултат от предишните стъпки, ние се опитваме да
предадем това послание и на други алкохолици, както и да прилагаме усвоените принципи спрямо
собствените си дела.

ДЕВЕТНАЙСТА ГЛАВА
От всичко по малко
Когато прекрасният принц дойде и ме потърси,
аз сигурно ще съм при езерото и ще целувам жаби.
Цитат от поздравителна картичка
Тази глава съдържа разнообразна информация за съзависимостта и грижите, които би трябвало
да полагаме за себе си.
Пристрастяване към драматични ситуации
Много от съзависимите се пристрастяват към драматичните ситуации и кризите в живота си.
Колкото и да е странно, човек може да привикне към немалка част от своите проблеми. Оказва се,
че ако живеем достатъчно дълго време сред страдания, кризи и бъркотия, страхът и стимулацията,
причинени от тези проблеми, могат да се превърнат в предпочитани емоции. Във втория том от
великолепната си книга „Да ги накараме да изтрезнеят” Тоби Райе Друс нарича това „възбуждащо
страдание”. Възможно е след време до такава степен да свикнем да сме непрекъснато заети с
някакъв проблем или криза, че да започнем да се бъркаме в проблеми, които въобще не са наша
работа. Може дори нарочно да започнем да си създаваме нови проблеми или да преувеличаваме
значението на настоящите, само и само да поддържаме емоционалната си стимулация. Много
www.spiralata.net 104
вероятно е да започнем да се държим по този начин, ако прекалено дълго сме пренебрегвали
собствения си живот и чувства. Когато около нас има някакви проблеми, ние поне знаем, че все
още сме живи. Когато обаче се справим с определена трудност, изведнъж ни обзема усещането за
емоционална празнота и започваме да се чудим какво да правим. Именно по тази причина
постоянните кризи се превръщат в удобно убежище, което ни спасява от сивотата на живота. Тази
пристрастеност много прилича на привикването към сапунените сериали - с тази разлика, че
всекидневните кризи се случват в собственото ни семейство и в живота на приятелите ни. „Джини
наистина ли ще зареже Джон?”, „Дали можем да помогнем на Хърман да запази работата си?”,
„Как Хенриета ще се справи с тази трудна дилема?”
Дори след като са се отделили и са започнали да се занимават само със собствените си дела и
най-сетне животът им е станал спокоен, някои съзависими продължават да копнеят за предишните
вълнения. Понякога новият начин на живот ни изглежда отегчителен. Свикнали сме около нас да
има толкова много вълнения и да цари такава бъркотия, че настъпилото спокойствие ни изглежда
доста скучно. Ние обаче сме способни да свикнем и с него. В процеса на собственото си развитие,
наред с новите цели и нещата, от които сме започнали да се интересуваме, постепенно ще открием,
че настъпилият мир е нещо доста приятно - той е много по-приемлив от хаоса. След като осъзнаем
това, вече никога няма да изпитваме нужда или желание да се върнем към „възбуждащото
страдание”.
Трябва да се научите да си давате сметка за ситуациите, в които търсите „възбуждащо
страдание”. Добре е да разберете, че няма нужда сами да си създавате проблеми или да се бъркате
в чуждите работи. Ако искате да задоволите нуждата си от драматични преживявания, трябва
просто да проявите малко фантазия - намерете си например работа, която да ви създава достатъчно
вълнения. Опитайте се да държите „възбуждащото страдание” далеч от живота си.
Очаквания
Тази тема може да се окаже доста объркваща. Всеки човек има някакви очаквания. Ние имаме
определени представи и очаквания за хода на заобикалящите ни събития и поведението на хората
около нас. Но ако искаме да се отделим, ще трябва да се откажем от тези очаквания. Ето защо е
необходимо да престанем да налагаме очакванията си на другите и да се опитваме да
контролираме събитията. Тези опити могат да ни създадат доста проблеми, а и в повечето случаи
остават без резултат. Тук възниква въпросът какво да правим с очакванията си.
Някои хора се опитват да живеят само за момента - без никакви очаквания. Това е достойно за
възхищение. Аз обаче мисля, че просто е достатъчно да сме в състояние да поемем отговорност за
очакванията си. Трябва също така да престанем да ги крием, да ги изследваме внимателно и да не
се страхуваме да говорим за тях. Добре е да споделяме очакванията си с онези, за които се отнасят,
като едновременно с това проверяваме дали тези хора имат сходни с нашите очаквания и дали те
са реалистични. Безсмислено е например да очакваме нормално поведение от болни хора; а да си
мислим, че едни и същи действия могат да доведат до различни резултати, според Ърни Ларсън е
направо ненормално. Ето защо трябва да отпуснем хватката и да престанем да се опитваме да
влияем на естествения ход на събитията. Ако постоянно се чувстваме разочаровани, биха могли да
възникнат нови проблеми - с нас самите, с друг човек или определена ситуация.
Няма нищо лошо да имаме определени очаквания. Много често те могат да ни подскажат
какво искаме, от какво се нуждаем и какви са надеждите и страховете ни. Също така имаме
пълното право да очакваме добри неща от живота и приемливо поведение от хората около себе си.
Почти със сигурност тези наши очаквания ще се сбъднат. И вероятно веднага ще разберем, ако те
не бъдат изпълнени. Трябва все пак да помним, че това са само очаквания, те са лично наши, а ние
не винаги командваме парада. Ето защо е желателно очакванията ни да бъдат реалистични, като
същевременно не бива да им позволяваме да провалят нормалния ход на събитията или хубавите
неща, които ни се случват.
Страх от интимност
Повечето хора търсят любов и имат нужда от любов. Те желаят и се нуждаят от близостта на
себеподобните си. Страхът обаче често е толкова силен, колкото и любовта. Ето защо тези две
чувства нерядко се конкурират. В тази част ще говорим по-специално за страха от интимност.
Много от съзависимите се чувстват по-сигурни, когато са сами или когато имат „емоционално
необвързващи отношения” с някого, отколкото когато са емоционално обвързани, уязвими и
www.spiralata.net 105
изпълнени с любов. Това е нещо, което мога да разбера. Предпочитаме да не се обвързваме с
никого, вместо да обичаме някого, който няма да може задоволи нуждите и желанията ни. По този
начин не рискуваме да попаднем в капана на несигурността и уязвимостта, който прекомерната
близост понякога крие. Избягваме и риска да изпитаме болката, която любовта е в състояние да ни
причини - а на мнозина от нас любовта наистина е донесла огромна болка. Не рискуваме и да
завържем някакви безполезни и безсмислени отношения. Не рискуваме, също така, да бъдем,
каквито сме, което означава да признаем чувствата си и да понесем последиците от евентуалното
отхвърляне. Избягваме и риска да бъдем изоставени и въобще се опитваме да намалим рисковете
до минимум. По този начин се предпазваме и от неудобствата, с които е свързано създаването на
нова връзка. Избягваме да се сближаваме с хората и така поне знаем какво можем да очакваме от
тях - нищо. Отричането на любовта ни предпазва от тревогите, които са свързани с нея. Любовта и
близостта често водят след себе си чувство за загуба на контрол. Те пораждат мъчителните и
плашещи въпроси за това кои сме ние, има ли нещо лошо в това, че сме точно такива, какви са
хората около нас и дали е добре, че са точно такива. Любовта, близостта и обвързването с хората
са всъщност най-големите рискове, които човек може да предприеме. Те изискват честност,
непринуденост, уязвимост, доверие, отговорност и желание да приемем другите и себе си.
Любовта е източник на радост и топлина, но понякога изисква от нас готовност да понесем
болката и празнотата, които нерядко носи със себе си.
По тази причина мнозина от нас предпочитат да бягат от близостта и свързаните с нея рискове.
Човек може да отхвърли близостта и любовта по много начини. Ние нарочно отблъскваме хората
или им причиняваме болка, като с това целим да ги прогоним завинаги от себе си. Самозалъгваме
се с всевъзможни нелепости, като по този начин се опитваме да убедим сами себе си, че не желаем
да поддържаме близки отношения с никого. Намираме недостатъци на всички хора, които
срещаме, и ги отхвърляме още преди те да са си помислили да ни отблъснат. Слагаме си маски и
се преструваме, че не сме такива, каквито наистина сме. Пръскаме енергията и емоциите си за
всевъзможни повърхностни Взаимоотношения, като по този начин не успяваме да се сближим с
никого - този метод се нарича „разреждане на млякото с вода”. Създаваме изкуствени връзки, от
които не може да се очаква особена близост. Играем различни роли, вместо да се държим
естествено. Отдръпваме се емоционално от вече формираните взаимоотношения. Понякога
отхвърляме близостта просто като отказваме да се държим честно и открито. Много често сме така
сковани от страх, че не можем нито да започнем нова връзка, нито да се радваме на вече
установените си взаимоотношения. Нерядко буквално бягаме от всяка ситуация, където случайно
могат да се зародят любов или емоционална близост. Или, както казва един мой приятел: „Винаги
държим готови чифт обувки в шкафа”.
Бягаме от интимността по много причини. Някои от нас, особено отгледаните в семейства на
алкохолици, просто никога не са се научили да създават връзки и да изпитват близост във вече
установените взаимоотношения. В такива семейства близостта е нещо несигурно, нещо, на което
никой никого не учи, а понякога дори е забранена. По този начин за много хора грижата за другите
и злоупотребата с химични вещества са се превърнали в заместител на интимността.
Други пък са си позволили да изпитат близост на няколко пъти, но са били наранени. Ето защо
са решили (съзнателно или не), че е по-добре да не се обвързват с когото и да било, тъй като една
евентуална близост би могла да ги нарани отново.
Много съзависими са свикнали да се оттеглят от вредните за тях взаимоотношения. Но
бягството от близостта и интимността може да се превърне в разрушителен навик и да ни попречи
да получим онова, от което всъщност се нуждаем. Възможно е някои от нас да се са мозалъгват и
поради тази причина да не знаят, че по принцип бягат от нещо или просто не си дават сметка от
какво точно се опитват да избягат. Така може би бягаме и когато не е необходимо.
Близостта с хората често ни изглежда плашеща и опасна, но това не е така. Постигането и
поддържането на близост не е чак толкова трудно. Дори обратното, близостта би трябвало да ни
донесе положителни емоции - необходимо е просто да се отпуснем и да й позволим да навлезе в
живота ни.
Няма нищо лошо в това да изпитваме страх от близостта и любовта. Съвсем естествено е обаче
и да ги допуснем до себе си и да изпитаме приятното усещане от това, че даряваме и получаваме
любов. Всеки от нас е способен да реши кого да обича и кога да направи това. Съвсем нормално е
www.spiralata.net 106
да бъдем такива, каквито сме, и пред околните. Поемете този риск. Доверете се на себе си. Имате
сили да преодолеете трудностите и мъчителните моменти, които са почти неизбежни при
създаването на нова връзка. Можете също така да намерите хора, на които да се доверите.
Способни сте да се държите открито и честно и да не изневерявате на себе си. Имате сили да се
справите дори с болката и отхвърлянето. Можете да обичате, без да губите себе си и личните си
граници. Способни сте да обичате и едновременно с това да мислите рационално. Ето защо
смятам, че вече е време да изхвърлите резервния чифт обувки от шкафа.
За да сме наясно със себе си, бихме могли да се запитаме следното: случва ли ни се да бягаме
от близостта в настоящите си връзки? Как го правим? Необходимо ли е да го правим? Защо е
необходимо? Има ли край нас човек, на когото може да се разчита и с когото искаме да установим
близки взаимоотношения? Защо не предприемаме нищо, за да се сближим с него? Искаме ли да
започнем нова връзка? Как бихме могли да го направим? Дали не се нуждаем от повече близост
във взаимоотношенията си от онази, с която се задоволяваме? Защо е така?
Финансова отговорност
Някои съзависими изпадат във финансова зависимост от други хора. Понякога това става по
споразумение: например жената си стои вкъщи и отглежда децата, а съпругът й работи. Друг път
такова споразумение липсва. Ние често сме толкова измъчени, че не вярваме в способността си да
осигуряваме средствата за собственото си съществуване. В началото на дадена връзка повечето от
нас са финансово независими, но когато алкохолизмът или друг подобен проблем на обичания от
нас човек започне бързо да се развива, ние сме толкова разстроени, че не сме в състояние да
работим. Съзависимите обикновено вдигат ръце и си казват: „Щом теб не те е грижа за парите, и
на мен не ми пука.”
Немалко от нас пък поемат финансовата отговорност за друг човек върху себе си. Често съм
виждала как съзависими жени работят на две или дори три места, а съпрузите им не носят никакви
пари вкъщи. Въпреки това те продължават да се хранят в тази къща, да гледат телевизия и да
живеят там, без да плащат наем.
Нито един от тези модели не е приемлив. Всеки човек е отговорен за себе си както финансово,
така и по всякакъв друг начин. Това не означава, че домакините трябва да започнат да работят, за
да се издържат. Домакинският труд е като всички останали видове труд и е достоен за уважение и
признание. Според мен, ако човек реши да се посвети на семейството и къщата, той поема своя дял
от финансовата отговорност. Да бъдем финансово отговорни не означава, също така, че трябва да
вършим поравно от всичко. Това е вид нагласа и светоусещане. Да станем финансово независими
означава да определим какви са нашите отговорности и да се заемем с изпълнението им. Освен
това означава и че даваме възможност и дори настояваме хората около нас също да поемат своята
финансова отговорност. По тази причина е желателно да разгледаме всички подробности,
засягащи приходите и разходите ни и да определим кой какви отговорности носи: кой кои сметки
трябва да плаща, кога трябва да го прави, какви са последните срокове за плащане, с колко пари
трябва да изкараме до определена дата, какьв е нашият дял във всичко това, дали не плащаме
повече или по-малко, отколкото трябва, дори в момента да не работим, даваме ли си сметка, че
някой ден може да ни се наложи да започнем работа, чувстваме ли се финансово отговорни за себе
си, изпитваме ли страх по отношение на финансовата си отговорност, дали хората около нас са
отговорни за себе си или ние сме поели изцяло грижите за тях.
Грижите за парите са част от живота. Изкарването на пари, плащането на сметки и чувството
за финансова отговорност пък са част от грижите за нас самите. Много от съзависимите, които
първоначално са напуснали работата си и са прекъснали кариерата си, за да могат да контролират
съпруга си или по друг начин да посветят живота си на някого, впоследствие откриват, че дори
нископлатената работа на непълен работен ден може да направи чудеса за тяхното самочувствие.
Често сме забравили, че струваме нещо и че някой би се съгласил да ни плаща за нашите
способности. След като започнат работа, много от съзависимите, които дотогава са били
финансово зависими от съпруга си, откриват, че харесват изключително много свободата, която
им предоставят собствените доходи. И това наистина е доста приятно усещане, финансовата
независимост е нещо, за което трябва да помислим, когато започваме да живеем собствения си
живот.
Финансовата зависимост може да доведе след себе си и емоционална зависимост. И обратно -
www.spiralata.net 107
емоционалната зависимост може да причини финансова зависимост. Постигането на финансова
отговорност пък - независимо от начина, по който е осъществена - може да ни помогне да станем
независими.
Прошка
Компулсивните разстройства, като алкохолизма, могат да развалят и изкривят дори най-
добрите човешки черти, включително и великата ни дарба да прощаваме. Ние непрекъснато
прощаваме на едни и същи хора. Вслушваме се в обещанията им, вярваме на лъжите им и отново
се опитваме да им простим. Мнозина от нас обаче са достигнали до състояние, в което повече не
могат да прощават. Други не искат да го правят, защото смятат, че ако продължават да прощават,
ще станат прекалено уязвими и раними, а просто не са способни да понесат повече болка. И така,
постепенно, прошката се превръща в доста болезнено занимание.
Някои от нас искрено се опитват да простят, други си мислят, че вече са го направили, но и в
двата случая болката и гневът не искат да ни напуснат.
Понякога просто не смогваме да следим бързия ход на събитията, за които трябва да
прощаваме - проблемите следват с такава скорост, че в повечето случаи дори не сме наясно какво
точно става около нас. Още преди да сме почувствали болката и да сме казали: „Прощавам ти”,
вече ни се е случило нещо още по-неприятно.
После пък идва чувството за вина. Чувстваме се виновни, когато някой ни каже: „Защо не
можеш просто да му простиш и да забравиш за това?” Хората, които не са добре запознати с
алкохолизма и другите компулсивни разстройства, често ни задават този въпрос. За повечето от
нас проблемът не е в забравянето. Прошката и забравянето само подхранват склонността ни да
отричаме истината. Ето защо трябва добре да помислим, да си спомним, да разберем и да
преценим какво точно прощаваме, какво можем да простим и какво все още не сме в състояние да
приемем, фактът, че прощаваме на някого, не означава, че трябва да му позволяваме да ни
наранява. Алкохоликът не се нуждае от прошка, той има нужда от, лечение. Не трябва да
прощаваме на алкохолиците или поне не е нужно това да бъде първото нещо, което правим. В
началото е желателно просто да се отдръпнем от тях, за да престанат да ни притискат и настъпват
непрекъснато.
Не казвам, че трябва въобще да престанем да прощаваме. Всички имаме моменти, в които се
нуждаем от прошка. Гневът и ядът ни нараняват, те не помагат особено и на човека до нас.
Прошката, от своя страна, е нещо прекрасно. Тя премахва вината и носи мир и хармония. Тя ни
кара да признаем и да приемем хуманността, която всеки човек носи в себе си. Благодарение на
нея сме в състояние да кажем: „Всичко е наред и аз те обичам.” Убедена съм обаче, че трябва
преди всичко да бъдем нежни, любещи и прощаващи спрямо себе си, за да можем да простим и на
другите. Освен това, трябва да си дадем ясна сметка как, кога и защо прощаваме на околните.
Прошката е тясно свързана и с приемането и преминаването през реакцията на печал. Не
можем да простим неправилна постъпка, ако първо не сме приели последствията от нея.
Безсмислено е например да прощаваме поредния запой на някой алкохолик, ако преди това не сми
приели, че той е болен от алкохолизъм. Голямата ирония всъщност се крие във факта, че когато
прощаваме на алкохолика и приемаме разкаянията му на сутринта след всеки запой, това най-
често го окуражава да продължава да пие.
Ако сме решили да се погрижим за себе си, трябва да знаем, че когато му дойде времето, ние
ще сме способни да простим. Не трябва обаче да позволяваме на околните да използват този
принцип срещу нас. Не бива например да се чувстваме виновни, само защото другите смятат, че
трябва да простим на някого, а пък ние сме убедени, че още не сме готови да го направим или че
това не е най-правилното решение на проблема. Необходимо е да поемем отговорност за прошката
си. Би трябвало да прощаваме само когато сме сигурни в правилността на решението си, имаме
добро самочувствие и знаем какво точно целим с това действие? Не трябва да даваме прошката си,
за да оправдаем факта, че се самонараняваме, не бива да я използваме и за да помагаме на другите
да си причиняват болка. Ето защо е добре да си изработим собствена стратегия по този въпрос, да
заживеем собствения си живот и в крайна сметка да предприемем четвърта и пета стъпка от
програмата. Ако започнем да полагаме грижи за себе си, ще сме наясно кои неща трябва да про -
щаваме и кога е най-подходящото време за това.
И преди да сме приключили с темата, нека отново ви припомня нещо: трябва най-напред да
www.spiralata.net 108
простите на себе си.
Синдромът на жабата
Сред съзависимите често се разказва следният анекдот: „Нали си чувал за жената, която
целунала една жаба, като се надявала, че жабата ще се превърне в принц? Само че вместо това
жената се превърнала в жаба.”
Голяма част от съзависимите обичат да целуват жаби. Причината за това се крие във факта, че
ние просто откриваме в тях множество положителни качества. След като са правили това
достатъчно дълго време, някои от нас дори са се пристрастили към жабите. Оказва се, че ал -
кохолиците и хората с подобни компулсивни разстройства са много привлекателни личности. Те
излъчват сила, жизненост и чар и са способни да ни свалят звездите от небето, фактът, че ни
причиняват и много болка, страдания и мъки е без значение. Думите и обещанията им са като
музика за ушите ни.
Ако не се захванем сериозно с характеристиките, породени от съзависимостта ни, най-
вероятно още дълго ще продължим да бъдем привличани и ще целуваме жаби. Дори и след като
поработим върху себе си, има вероятност склонността ни към жабите да не изчезне напълно.
Важното е обаче да се научим да не скачаме с тях в блатото.
Забавления
Съзависимостта определено не върви ръка за ръка със забавленията. Трудно е да се
забавляваме, когато се мразим. Още по-трудно е да си прекарваме добре, когато нямаме пари за
хляб, защото алкохоликът е изпил всичко при поредния запой. А е направо невъзможно да се
забавляваме, когато сме преизпълнени с дълго потискани емоции, поболели сме се от
притеснения, пропити сме от вина и отчаяние, упорито се опитваме да контролираме себе си или
някой друг и постоянно се притесняваме какво ще си помислят хората за нас. В повечето случаи
обаче хората въобще не си мислят за нас, те мислят за себе си и какво ние си мислим за тях.
Съзависимите трябва да се научат на изкуството да се развличат. Уреждането и отдаването на
забавления са важна част от грижите за самите нас. Забавленията под държат доброто ни здраве.
Те ни помагат да работим по-добре и да балансираме живота си. Ние заслужаваме да се
забавляваме. Това е нещо естествено. Забавленията всъщност са част от големия празник на
живота.
Можем да включим забавленията във всекидневието си. Способни сме да усещаме кога имаме
нужда от развлечения, както и да си даваме сметка какво точно ни доставя удоволствие. Ако все
още не сте в състояние да правите това, аз бих ви предложила да си поставите като непосредствена
цел следната задача: „Да се науча да се забавлявам”. Трябва да се научите да следвате собствената
си воля и да изпълнявате желанията си. Отначало може да ви се стори малко трудничко, но ви
уверявам, че с течение на времето ще ви става все по-лесно. В крайна сметка ще се окаже, че дори
ви е забавно.
Трябва да се наслаждавате на живота. Ако например можете да си купите нещо, което ви е по
джоба и ви харесва, направете го. Ако искате да направите нещо, което би ви доставило
удоволствие, не е незаконно и не би наранило никого, направете го. Ако някога се окажете
въвлечени в някое неочаквано забавление, не търсете начини да се почувствате зле. Просто се
отпуснете и се наслаждавайте на живота. Способни сме да открием много неща, които биха могли
да ни доставят удоволствие, и нищо не трябва да ни спира да се захванем с тях. Освен от забав-
ленията, можем да получим наслада и удовлетворение и от всекидневните си дейности. Тревогите
и мъките, от своя страна, могат да ни попречат да се почувстваме добре, дълго след като
алкохоликът, с когото сме съжителствали, е престанал да ни притеснява. Страданието може да се
превърне в навик, но същото важи и за радостта от живота и доброто отношение към себе си. Аз
лично мисля, че трябва да опитате с второто…
Граници/предели
Казват, че съзависимите имат проблеми с определянето на ясни граници. Аз съм съгласна с
това твърдение. Дори ще добавя, че при повечето съзависими въобще липсват граници.
Границите са един вид предели на поведението: „Мога да стигна дотук. Това ще направя или
няма да направя за теб. Не мога да ти позволя да се държиш по този начин с мен.”
Когато започват нова връзка, повечето съзависими имат ясна представа докъде се простират
границите им. Те имат определени очаквания и притежават известна представа за това, какво ще
www.spiralata.net 109
могат и какво няма да могат да допуснат в тези взаимоотношения. Алкохолизмът и другите
компулсивни разстройства обаче арогантно пренебрегват всякакви граници. Тези болести не само
разширяват границите - те просто ги прекрачват. Всеки път, когато те настъпват, ние отстъпваме -
преместваме границите си и освобождаваме пространство за болестта. Правим това винаги, когато
заболяването премине някоя наша граница и в крайна сметка стигаме дотам, че започваме да
толерираме и да правим немислими до този момент неща. По-късно процесът на „увеличаване на
толерантността” спрямо недопустимото поведение се обръща наопаки - отказваме да търпим дори
и най-нормалното човешко държание. Получава се така, че в началото извиняваме и най-
отвратителното поведение и отношение, а накрая вече намираме кусури на всичко.
Често не само понасяме нечие ненормално, нездравословно и неправилно поведение, но
отиваме още по-далеч, като започваме да се убеждаваме, че то всъщност е нещо съвсем естествено
и заслужено. Свикваме до такава степен с обидите и неуважителното отношение, че преставаме да
ги различаваме от нормалното държание. Но дълбоко в себе си все пак правим тази разлика.
Нашата същност знае и може да ни каже кое е правилно и кое не, стига само да я попитаме.
Понякога такива обикновени наглед проблеми, като съжителството с алкохолик, който е престанал
да пие, но не посещава никаква възстановителна програма, могат да ни нанесат много по-големи
вреди, отколкото и най-ужасните на пръв поглед неприятности. В такива случаи усещаме, че нещо
не е наред. Започваме да си мислим, че полудяваме, но не знаем каква е причината, тъй като не
можем да си изясним какъв точно е проблемът.
Съзависимите се нуждаят от ясно установени граници. Ние трябва да определим предела на
това, което можем да направим за другите хора. Трябва да поставим предел и на нещата, които
другите могат да правят за нас. Необходимо е, също така, да съобщим на хората около себе си
докъде се простират границите на търпението ни. Това ще помогне и на двете страни. Не си мисле-
те, че ви карам да се превърнете в някакви тирани. Не одобрявам липсата на гъвкавост, но все пак
трябва да изясним докъде се простира поносимостта ни. Трябва, освен това, да знаем, че сме
свободни да променяме границите си всеки път, когато пожелаем, тъй като в нас тъй като в тече
непрекъснат процес на развитие и промяна. Ще ви запозная с някои от начините, по които
обикновено определят границите си възстановяващите се съзависими:
 Няма да позволя на никого да ме обижда или да употребява физическа сила срещу мен.
 Няма да вярвам и да подкрепям ничии лъжи.
 Няма да позволя на никого да злоупотребява с химични вещества в дома ми.
 Няма да търпя криминално поведение в дома си.
 Няма да помагам на хора, затънали в проблеми заради алкохолизма или безотговорното си
поведение.
 Няма да подпомагам финансово ничий алкохолизъм или каквото и да е друго безотговорно
поведение.
 Няма да лъжа, за да предпазя себе си или някой друг от собствения му алкохолизъм.
 Няма да превърна дома си в център за хора, възстановяващи се от алкохолизъм.
 Ако искаш да се държиш ненормално, няма да те спирам, но не го прави пред мен. В
противен случай единият от двама ни трябва да си отиде.
 Имаш свободата да проваляш забавленията си, деня си и дори живота си. Аз няма да ти
преча, но не проваляй моите забавления, моя ден и моя живот.
Понякога се налага да поставим конкретни граници за определени взаимоотношения,
например: „Ще престана да наглеждам децата на Мери Лу, когато я няма, тъй като не ми е приятно
да го правя, а и тя просто ме използва.” Добре е да поставяте ясно границите си, но трябва и да сте
сигурни, че това са точно вашите граници. Нещата, които не можем да понасяме, и всичко, което
ни кара да се чувстваме зле или ни застрашава, може да бъде знак, че трябва да определим нова
граница, а може и да ни подсказва, че трябва да направим някаква промяна в себе си. Трябва да
казваме това, което мислим, и да мислим това, което казваме. Често хората около нас се ядосват,
че им определяме граници, тъй като вече няма да могат да ни използват. Ето защо е възможно да
се опитат да събудят чувството ни за вина, за да премахнем ограниченията, да се върнем към
стария тип взаимоотношения и да им позволим отново да ни използват. Не трябва обаче да се под-
даваме на този номер. Добре е да поставим твърдо границите си и да следим за тяхното спазване.
www.spiralata.net 110
Трябва да бъдем верни на принципите си, тъй като всяка нова граница, която поставяме, вероятно
ще бъде изпробвана неведнъж. Хората го правят, за да проверят дали този път сме сериозни и
имаме намерение да спазим обещанията си. Работата е там, че като съзависими ние сме отправяли
множество фалшиви заплахи - ето защо не трябва да ни е чудно, че другите не ни взимат на
сериозно. Сега обаче трябва просто да съобщим на околните какви са нашите граници. Трябва да
го направим само един път - и то тихо и спокойно. След това можем просто да наблюдава ме
нивото си на търпимост и да внимаваме да не преминем в една от двете крайности.
Част от съзависимите, особено тези, които са в последните фази на връзката си с алкохолик,
много трудно успяват да установят и поддържат границите, свързани с поведението на децата си
или с държането на алкохолика. За поставянето на границите са необходими време и обмисляне, за
тяхното поддържане - енергия и последователност.
Установяването и поддържането на границите обаче си заслужава цялото време, физическа и
мисловна енергия, които бихме могли да им отделим. Впоследствие те ще ни се отплатят с още
повече време и енергия.
Докъде се простират пределите ни? От какви нови граници имаме нужда?
Грижи за здравето
Когато навлязат в последните фази на съзависимостта, хората често престават да се грижат
дори за здравето и за външния си вид. Няма нищо лошо в това да изглеждате по възможно най-
добрия начин! Нищо не ви пречи да отидете на фризьор, например. Това е нещо съвсем нормално.
Трябва, също така, да се обличате по начин, който да укрепва доброто ви самочувствие. Погледне-
те се в огледалото; ако не се харесвате, просто се постарайте да направите нещо по въпроса. Ако и
това не помогне, престанете да се мразите и се приемете такива, каквито сте.
Не трябва да пренебрегваме и ползата от физическите упражнения. Ако сме болни, желателно
е да отидем на лекар. Ако имаме проблеми е килограмите, трябва да се опитаме да направим нещо
по въпроса. Добре е да знаем, че колкото по-малко се грижим за тялото си, толкова по-зле ще се
чувстваме. А понякога дори и най-незначителните грижи могат да ни помогнат да се почувстваме
много по-добре. Ето защо трябва да започнем да обръщаме внимание на тялото си, да се
вслушваме в него и да му предоставяме това, от което има нужда. Да се грижим за себе си
означава да се грижим за тялото и за добрия си външен вид. Опитайте се да направите тези неща
част от ежедневието си.
Грижата за емоционалната страна на личността ни също е свързана с тялото. Колкото повече
обръщаме внимание на емоциите си и следим за задоволяването на духовните си нужди, толкова
по-рядко ще се разболяваме. Ако откажем да се грижим за духа си, тялото ни ще въстане срещу
това и ще се разболее - като знак за нас и околните, че се нуждаем от по-добро отношение. Аз оба -
че си мисля, че е по-лесно да започнем да се грижим за себе си, преди да сме се разболели.
Професионална помощ
Трябва да потърсим професионална помощ в следните случаи:
 Когато сме в депресия и ни спохождат мисли за самоубийство.
 Когато имаме намерение да се намесим в живота на някой алкохолик или друг човек със
сериозни проблеми.
 Когато сме станали жертва на физическо или сексуално насилие.
 Когато самите ние сме извършили сексуално или физическо насилие над друг човек.
 Когато имаме проблеми с алкохол или наркотици.
 Когато смятаме, че не можем да се справим с даден проблем или да се отделим от някого
без чужда помощ.
 Когато смятаме, че професионалната помощ би могла да ни бъде от полза.
Посещението при професионалист може да ни помогне да си припомним, че трябва да
започнем да се доверяваме на себе си и да обръщаме внимание на чувствата си. Ако случайно не
сте доволни от службата или от човека, с когото работите, ако не ви харесват методите му на
лечение или ако по какъвто и да било друг начин откриете, че помощта, която получавате или не
получавате, не ви вдъхва доверие, потърсете друг професионалист. Възможно е първоначалната ви
съпротива да се дължи на промяната, през която преминавате, но може просто да сте попаднали на
неподходящия човек. Не всички професионалисти се справят еднакво добре с проблеми като

www.spiralata.net 111
съзависимостта, компулсивните разстройства и химичните зависимости.
Във връзка с това искам да ви разкажа следната история. Една жена решава да потърси помощ
при професионален терапевт, тъй като дъщеря й страда от зависимост към химични вещества и
има сериозни проблеми с поведението, които се отразяват зле на цялото семейство. Терапевтът
събира цялото семейство и започва да посвещава голяма част от терапевтичните сесии на опити да
убеди родителите, че причината за ужасното поведение на дъщеря им е в това, че те пушат. Оказва
се, че терапевтът има предразсъдъци относно пушенето. Постепенно фокусът на терапията се
премества от „как да се промени поведението на дъщерята” към „как да откажем мама и татко от
тютюнопушенето”. В началото родителите са доста объркани, но отчаяно се нуждаят от помощ,
пък и решават, че терапевтът си знае работата, така че продължават да посещават сесиите. След
като ходят при него в продължение на три месеца, като всяка седмица дават за тази странна
терапия по 50 долара, родителите решават, че този човек въобще не е в състояние да им помогне, а
освен това им струва доста пари. Не искам да кажа, че има нещо лошо в това да се от кажат
цигарите, но в случая проблемът на това семейство е от съвсем друго естество.
Ако помощта, която ни се предлага, не ни харесва, трябва просто да потърсим друга помощ.
Ако това, което правим в момента, не ни помага особено, трябва да опитаме да направим нещо
друго. При никакви обстоятелства обаче не сме длъжни да губим способността си да мислим, да
чувстваме и да вземаме самостоятелни решения - дори ако пред нас стои човек с докторска титла.
Ние сами сме способни да си осигурим най-добрите възможни грижи.
Градивни взаимоотношения
Градивни Взаимоотношения е термин, който навлезе в психотсрапевтичния речник преди
няколко години и води началото си от транзакционния анализ. Повечето от нас имат нужда да
общуват с други хора. Ние вероятно поддържаме определени взаимоотношения поне с няколко
души. Когато сме с тези хора, ние може да излъчваме топлина и любов, може да се държим
безразлично, а може и да се отнасяме студено и враждебно е тях. Възможно е да им говорим
честно, нежно и добронамерено и те сигурно ще ни отвърнат със същото. Може и да ги лъжем, а
вероятно и те от своя страна ще започнат да ни лъжат. Ако заговорим за повърхностни и
незначителни неща, събеседникът ни сигурно ще ни отвърне по същия начин. Ако пък започнем да
обиждаме околните, те вероятно също няма да ни останат длъжни. Оказва се обаче, че от време на
време ние вършим по малко от всички тези неща.
Идеята на този подход е да се научим да поддържаме добри взаимоотношения с околните. Ако
например те не са честни, нежни, любящи и добронамерени, трябва просто да потърсим хора,
които отговарят на тези изисквания. Ако някой ни говори неприятни неща и ни принуждава да му
отвръщаме със същото, трябва да престанем да му отвръщаме и да се опитаме да го накараме да
престане да се държи по този начин. Ако той не желае да промени отношението си, просто трябва
да си намерим друг събеседник. Ние се нуждаем от добро отношение, защото то ни кара да се
развиваме и ни помага да се чувстваме добре.
Не трябва да позволяваме на другите да се отнасят зле с нас. Не бива да позволяваме на никого
да ни удря. Ние от своя страна също не трябва да удряме никого. Много по-добре е вместо това, да
прегърнем човека до себе си. Или ако прегръдката е неподходяща в дадения случай, трябва да го
докоснем нежно и с любов, като по този начин му предадем положителната си енергия. А на
хората, които си мислят, че прегръщането е загуба на време и проява на ненужна сантименталност,
ще предложа следния цитат от книгата „Затлъстяването е семеен проблем”:
„... В началото на седемдесетте години на века започват изследвания върху нервната система
на човека и учените скоро откриват, че тя произвежда вещества, чийто химичен състав наподобява
морфина. Впоследствие е установено, че тези вещества действат като болкоуспокояващо и помагат
на организма ни да преодолее травмите и шока.
Тази група химични съединения е наречена ендорфини. Ендорфините премахват напрежението
и болката и спомагат за подобряване на общото ни самочувствие. В хода на изследването се
установява, че алкохолиците и хората, които имат проблеми с храненето произвеждат по-малко
ендорфини от останалите индивиди…В последствие е доказано, че колкото по-малко от тези
вещества произвежда организмът ни, толкова по-зле се чувстваме. Оказва се например, че захарта
стимулира производството на ендорфини и затова консумацията на сладки неща спомага за
преодоляване на лошото настроение...
www.spiralata.net 112
 Същият ефект се получава и при анорексията. Човек произвежда ендорфини при гладубането и
така изпада в един вид еуфория. Това чувство се стимулира от факта, че по този начин се
надхвърлят границите на физическите ни възможности. Усещането много прилича на „еуфорията”
при бегачите на дълги разстояния... Но производството на ендорфини може да бъде стимулирано и
по друг начин... Чрез прегръщане. Точно така - чрез прегръщане. Прегръдката стимулира про-
изводството на тези химични вещества и лошото настроение изчезва, победено от любовта на
приятеля, който ни прегръща. Неслучайно кучето ни скача и се моли да го почешем по корема или
да го погалим по главата. По този начин то просто поддържа високото си ниво на ендорфини и
доброто си настроение.”
Съзависимите често пъти са неспособни да приемат комплименти - положителни послания.
Трябва най-сетне да престанем да се съпротивляваме на факта, че сме добри хора и имаме
множество чудесни качества. Ето защо, ако някой ни каже нещо приятно, ние трябва да го прие -
мем - освен ако инстинктът не ни подсказва, че този човек ни говори така само защото иска да ни
използва. Но дори да е така, ние можем просто да приемем комплимента и да откажем да бъдем
манипулирани. Позволете на добрите думи да достигнат сърцето ви и да го сгреят. Ние
заслужаваме комплименти. Имаме нужда от тях. Те ни помагат да се преборим със себе си и да
повярваме, че наистина сме добри хора. Именно това е и най-хубавото на комплиментите - те ни
помагат да мислим положително за себе си, а това от своя страна ни кара да се стремим да станем
по-добри.
Ние също можем да правим комплименти и съответно да излъчваме позитивна енергия.
Способни сме да казваме какво ни харесва в хората и кои техни качества ценим. Бъдете честни
спрямо другите, но същевременно се отнасяйте добре с тях.
Можем да се научим да усещаме момента, когато трябва да поощрим някого. Трябва, освен
това, да разбираме и кога самите ние се нуждаем от хора около себе си или от подкрепа. Ето защо
трябва да си подбираме такива приятели, които ще се отнасят добре с нас. Понякога съзависимите
се сближават с хора, които ги мислят за жертви и слаби личности, неспособни да се грижат за себе
си. Такива приятели предлагат съчувствие, което е по-добро от нищо, но се различава коренно от
градивното общуване. Хората, които се обичат истински, трябва да могат да си кажат: „Ти имаш
проблеми и аз ще те изслушам с готовност, но не очаквай от мен да реша тези проблеми вместо
теб.” Истинските приятели пък трябва да могат да заявят: „Имам високо мнение за теб и затова ще
ти позволя да откриеш сам решението на проблема си. Знам, че можеш да се справиш.”
Доверие
Съзависимите никога не са сигурни кога и на кого да се доверяват. „Харви се лекува от
алкохолизъм от две седмици. До този момент ме е излъгал 129 пъти. Сега пък е бесен, че не му се
доверявам. Какво да направя?”
Много пъти съм чувала подобни думи, И обикновено отговарям по следния начин: „Има
разлика между проявата на доверие и глупостта. Това, че не вярваш на Харви, е нещо естествено.
Престани да се опитваш да вярваш на човек, на когото нямаш доверие.”
В тази книга непрекъснато повтарях една фраза и мисля, че сега трябва я кажа отново: Можем
да вярваме в себе си. Трябва да вярваме, че сме способни да изберем правилния човек, на когото
можем да се доверим. Голяма част от нас често са грешили в този избор. Ето защо трябва да знаем,
че не е много мъдро да се доверяваме на някой алкохолик, който ни казва, че ще спре да пие,
преди да се е подложил на лечение за алкохолизма си. Дори и да се е излекувал, не е задължително
да му се доверяваме безрезервно - защото човешкото поведение е променлива величина. Можем
обаче да вярваме на хората, че са такива, каквито са. Способни сме и да започнем да ги разбираме
по-добре.
Наблюдавайте внимателно дали хората около вас държат на думата си. Дали наистина правят
това, което казват? Или, както казваше една позната: „Той изглежда много добре, но действа също
както преди.”
Ако се вслушваме във вътрешния си глас и наблюдабаме какво става наоколо, лесно ще
разберем на кого можем да имаме доверие, кога да му се доверяваме и защо да го пра вим. Твърде
вероятно е, след като разберем това, да открием, че винаги сме знаели на кого можем да вярваме -
просто никога не сме се вслушвали във вътрешния си глас.
Секс
www.spiralata.net 113
 Обикновено първото нещо, което ми казват съзависимите, когато идват при мен, е че бракът
им се разпада. Веднага след това ме питат дали е нормално да имат сексуални проблеми със
съпруга си.
На този въпрос винаги отговарям положително. Много хора имат проблеми със секса.
Повечето от съзависимите имат тези проблеми. Причината е в това, че алкохолизмът и другите
компулсивни разстройства атакуват всички аспекти на интимността. Понякога загубата на
физическото проявление на любовта е последната загуба, която преживяваме в дадени отношения.
Често пъти тя идва, за да ни покаже, че проблемите няма да отминат от само себе си, независимо
колко дълго ги пренебрегваме.
При част от случаите алкохоликът има проблеми със секса - той става импотентен или губи
желанието си за секс. Това може да стане и преди, и след неговото възстановяване. В друга част от
случаите, съзависимите имат този проблем. Оказва се, че в спалнята могат да възникнат
множество проблеми. Има вероятност да не можем да достигнем до оргазъм, да започнем да се
страхуваме от загубата на контрол или да загубим доверието си в партньора. Може да се
отдръпнем емоционално от него, да престанем да му вярваме или да загубим желанието си да
поддържаме интимна близост с него. Възможно е дори да започнем да изпитваме отвращение към
партньора си. Възможно е и той да престане да задоволява нуждите ни, тъй като самите ние
избягваме да ги споделяме с него. Причината за всички тези неща се крие във факта, че от-
ношенията в леглото рядко се различават от тези извън него. Ако постоянно се грижим за
определен човек, вероятно ще продължим да го правим и в леглото. Ако изпитваме болка и сме
ядосани, преди да правим любов с него, има голяма вероятност да се чувстваме по същия начин и
след това. Ако не желаем да поддържаме близки отношения с някого, едва ли ще искаме и да спим
с него. Ето защо трябва да знаем, че сексуалните ни отношения са като огледало на цялостната ни
връзка.
Сексуалните проблеми имат склонността да се промъкват в отношенията между хората. В
даден момент сексът може да се окаже панацея за една разклатена връзка. Той може да разреши
много спорове. Често пъти разговорите разведряват атмосферата, а сексът изглажда проблемите.
Постепенно обаче приказките престават да помагат. Точно обратното - те само задълбочават не-
разбирателствата. Сексът също престава да помага и дори започва да влияе отрицателно.
Възможно е за някои той дори да се превърне в чисто физиологична дейност, която доставя
точно толкова удоволствие, колкото и миенето на зъбите. За други може да се окаже нещо много
унизително и позорно: поредното неприятно задължение, което изпълняват, без да имат никакво
желание. Постепенно това се превръща в едно от многото неща, с които не се справяме, които ни
карат да изпитваме срам и вина и за които се опитваме да излъжем себе си.
Аз не съм сексолог. Не мога да ви препоръчам лекарства или технически средства - аз просто
имам здрав разум. По тази причина вярвам, че когато се опитваме да се грижим за себе си, трябва
да спазваме в леглото същите принципи, каквито следваме и извън него. И едно от първите неща е
да спрем да се мразим и обвиняваме.
След като си дадем сметка за всичко това, значи сме започнали да се държим честно към себе
си. Вече няма да бягаме, да се крием и да отричаме. Вместо това трябва да се запитаме какво
всъщност мислим и чувстваме. Добре е да се вслушаме в собствените си отговори и да им се
доверим. Следвайки този модел, постепенно ще започнем да се уважаваме. След което ще
престанем да се обиждаме и наказваме. После ще разберем, че проблемът ни е естествен отговор
на обстановката, 6 която живеем. Нормално е да имаме проблеми - те са част от процеса, през
който преминаваме. Дори би било странно, ако не изпитваме отвращение, неприязън, недоверие и
други негативни емоции. Ето защо трябва да престанем да си мислим, че не сме нормални хора.
След като сме изяснили нещата за себе си, трябва да започнем да се държим честно и към своя
партньор. Трябва да му кажем какво мислим и чувстваме и какво очакваме да ни даде той или тя.
Добре е да осмислим възможните варианти и ако е необходимо, дори да започнем да преговаряме
и да правим определени компромиси. Ако в краен случай се окаже, че не можем да решим
проблемите си сами, трябва да потърсим професионална помощ.
Някои от нас може би са търсили утеха в извънбрачни връзки. Това обаче вече е минало, ние
трябва да си простим и да си изясним какво трябва да направим, за да започнем да се грижим за
себе си. Трябва да предприемем четвърта и пета стъпка, добре би било и да поговорим с някой
www.spiralata.net 114
свещеник. Време е да проумеем, че действията ни са нормална реакция на проблемите, с които
живеем.
Някои от нас могат да се опитат да избягат от проблемите си, като потърсят спасение в
поредица от безразборни сексуални контакти, които вероятно няма да им донесат никакво
удоволствие. Това се случва най-често, когато сме във фазата на отричане, тъй като тогава сме
най-застрашени от компулсивни действия. Не е нужно да правим това. Трябва просто да си
простим и да престанем да се нараняваме.
Възможно е някои от нас да търсят любов, а да откриват само секс. Ето защо трябва първо да
си изясним от какво имаме нужда и да открием най-добрия начин, по който можем да задоволим
потребностите си.
Други сигурно още се чудят от какво точно се нуждаят. Трети пък може би все още не са се
научили да отказват. А някои вероятно се опитват да съживят любовта в своите взаимоотношения
с помощта на секса. Това обаче е невъзможно. Сексът не е любов сам по себе си, той е просто секс.
Не може да събуди любовта, ако тя не съществува. Сексът е само едно проявление на любовта.
Някои от нас сигурно вече са се предали и са решили, че сексът не е нещо чак толкова важно.
Аз не мисля така. Това не е най-важното нещо в живота, но е основна част поне от моя живот.
Сексът е могъща сила. Той е източник на интимност и удоволствие. Не сме в състояние да
започнем да се грижим за себе си, ако сексуалният ни живот не върви така, както бихме желали.
Ние, освен това, сме отговорни за сексуалното си поведение и за наличието или липсата на
удоволствие в леглото. Сега е моментът да се запитаме: Какво може да ни разкаже сексуалният ни
живот за нашите връзки?

ДВАЙСТА ГЛАВА
Как да си възвърнем способността да живеем и да обичаме
Поне вече не се щурам насам-натам
в търсене на собствената си гибел.
Член на „АЛ-АНОН”
Първоначално възнамерявах да разделя тази глава на две - „Как да си възвърнем способността
да живеем” и „Как да си възвърнем способността да обичаме”. След това реших, че няма защо да
разглеждаме отделно съществуването и любовта. Трудността, с която се сблъскват повечето
съзависими, е как да се научат да съчетават тези неща.
Според Ърни Ларсън и някои други специалисти, двата най-дълбоки човешки стремежа са: да
обичаш и да бъдеш обичан, да вярваш, че не си безполезен и да знаеш, че и някой друг е убеден в
това. Чувала съм същата мисъл, изразена дори по-просто, с един допълнителен елемент: за да
бъдем щастливи, ние имаме нужда да обичаме някого, да правим нещо и да се надяваме на нещо.
Нямам намерение да изпадам в подробни разсъждения за това дали тези човешки стремежи са
нужди или желания. Въпросът е, че те са изключително важни. Независимо дали сме си давали
сметка за тях, те вероятно винаги са били движещи сили в живота ни. Мнозина от нас са се
опитвали, съзнателно или не, да удовлетворяват тези свои потребности. Други пък са ги потискали
и изолирали, за да се предпазят. Независимо дали ги признаваме или отблъскваме, нуждите, за
които стана въпрос, винаги присъстват в нас. Ако успеем да разберем себе си и собствените си
стремежи, ще се сдобием с изключително ценна информация. Трябва просто да се научим да удов-
летворяваме тези свои стремежи, потребности и желания по начин, който не наранява нас самите
или някой друг и ни дава възможност да се наслаждаваме на живота в максимална степен.
За мнозина от нас постигането на тази цел означава да започнем да вършим нещата по някакъв
различен начин, тъй като онова, което сме правили досега, за да удовлетворим потребностите си,
не е дало търсения резултат. Вече обсъдихме някои идеи, които биха могли да ни бъдат от полза в
тази посока: отделяне, отказ да изпълняваме ролята на спасители и да контролираме обекта на
своето внимание, директен подход към околните, грижа за самите себе си, работа по програмата
„Дванадесет стъпки” и извоюване на независимост. Убедена съм, че с подобряването на
здравословното ни състояние ще настъпят промени и в любовта ни към околните. Ако я допуснем
до себе си и проявим настойчивост, тя ще се превърне в чудесно преживяване, много по-добро от
всичко, което някога сме изпитвали.
Струва ми се, че съвсем не е необходимо любовта ни да бъде някакво болезнено усещане,
www.spiralata.net 115
каквото винаги е била. Просто вече не сме длъжни да й позволяваме да ни наранява по този начин
и определено не се налага да й даваме възможност да ни унищожи. Една позната много точно
определи ситуацията, за която става въпрос: „Омръзна ми да изпитвам необходимост да бъда
наранявана. Омръзна ми да се чувствам принудена да страдам. А най-много ми омръзна да
позволявам на разни мъже да си приключват недовършената работа в моя живот!” Не бива да се
заблуждаваме, че сме нещастни и поддържаме невъзможните си връзки, защото такава е Божията
воля. Това е нещо, което сами си причиняваме. Не сме длъжни да поддържаме взаимоотношения,
които ни носят само болка и отчаяние. Имаме пълната свобода да се погрижим за себе си.
Лесно можем да се научим да правим разлика между ползотворни връзки и връзки, които
просто не вървят. Не е трудно да пристъпим към прекратяване на разрушителните
взаимоотношения и да се наслаждаваме на онези, които са се оказали продуктивни. Бихме могли
да усвоим нови модели на поведение, за да подпомогнат развитието на връзките, които смятаме за
удовлетворителни.
Убедена съм, че сам Бог допуска определени хора в живота ни. Вярвам, обаче, че ние носим
отговорността за избора и поведението си при създаването, поддържането и евентуалното
прекратяване на тези взаимоотношения. Може би наистина имаме нужда от любов, но не и от
разрушителна любов. Когато сме твърдо убедени в това, посланието ни към другия човек ще бъде
пределно ясно.
Уверена съм, че професионалният ни живот също би могъл да бъде по-различен и много по-
щастлив. Можем да се научим да се грижим за себе си и да удовлетворяваме нуждите си на
работното място. И ако не сме така погълнати от другите и от техния живот, ако сме убедени в
собствената си значимост, имаме пълната свобода да си поставяме цели и да осъществяваме
мечтите си. Всеки от нас е в състояние да си даде ясна сметка какво представлява и какъв би искал
да бъде собственият му живот. Всичко това е изключително вълнуващо, тъй като се оказва, че
нещата, за които мечтаем, могат да ни се случат и ще ни се случат, ако им дадем тази възможност,
ако имаме нужната готовност да ги приемем и ако сме достатъчно уверени, че ги заслужаваме.
Това вероятно няма да стане без борба и болка, но поне ще знаем, че се сражаваме и полагаме
усилия за нещо, което си струва, и страданията ни не са напразни.
Няма нищо лошо да успяваш, да ти се случват хубави неща, а взаимоотношенията ти да вървят
гладко и да са изпълнени с любов. Може би всичко това няма да стане с лекота и от само себе си.
Възможно е да ни се наложи да се борим, за да постигнем целите си. Сигурно понякога ще ни се
иска да заровим глава в пясъка. И това е съвсем естествено. Израстването не може да мине без
всички тези неща. Ако се чувстваме прекалено удобно, прекалено естествено и ни е прекалено
леко, значи не израстваме и не правим нищо по-различно. Вършим онова, което винаги сме
вършили, и затова се чувстваме толкова комфортно.
За да си възвърнем способността да живеем и да обичаме, трябва да намерим нужния баланс -
да се научим да обичаме и едновременно с това да живеем собствения си живот; да си възвърнем
любовта, но без онази безумна емоционална обвързаност, така характерна за досегашните ни
връзки; да се научим да обичаме другите, без да пренебрегваме любовта към себе си. Трябва да се
научим да живеем, да обичаме и да се наслаждаваме на всичко това, без някоя от тези дейности да
пречи на останалите.
Оздравителният процес се състои преди всичко в това, да открием и да успеем да поддържаме
нужното равновесие във всички сфери на живота си. Когато преценяваме отговорностите си пред
себе си и пред другите, трябва да се пазим от крайни решения. Необходимо е да намерим баланса
между емоционалните си потребности и физическите, психичните и духовните си нужди. Трябва
да поддържаме равновесие между онова, което даваме, и нещата, които получаваме; имаме нужда
да открием границата между свободата, която предоставяме на събитията, за да следват
естествения си ход, и извършването на нашата част от работата. Трябва да намерим баланса между
решаването на проблемите и умението да живеем с нерешените си проблеми. Страданията ни чес-
то са предизвикани от необходимостта да понасяме тежестта на непреодолените трудности и от
факта, че събитията не се развиват по очаквания и желан от нас начин. Трябва да открием
равновесието между способността да се отказваме от надеждите и очакванията си и съзнанието, че
сме значими и ценни личности, които заслужават достойно съществуване.
Откъде да започнем?
www.spiralata.net 116
 Много често хората ме питат: „Откъде да започна? Как да започна? Как да възстановя
равновесието си?”
В цялата тази книга аз обсъдих доста идеи и предложения, които може би дори са дошли в
повече на някои от вас.
За много от съзависимите възстановяването на собственото равновесие изглежда невъзможно.
Чувстваме се така, сякаш сме проснати на пода на някаква мрачна изба и не сме в състояние да
изпълзим навън. Работата е там, че можем да го направим. „Анонимни алкохолици” и „Ал-Анон”
предлагат една проста формула от три части - честност, откритост и упоритост - с помощта на ко -
ято бихме могли да се измъкнем. В една от първите глави стана дума, че промяната започва с
осъзнаването и приемането. Третата стъпка за промяна на поведението ни е предприемането на
необходимите действия. В нашия случай това означава да започнем да вършим нещата по
различен начин. И така - бъдете честни, проявявайте откритост и упоритост в опитите си да
вършите нещата по различен начин и това със сигурност ще ви доведе до необходимата промяна.
Изберете някой от типичните си начини на действие, върху който бихте искали да поработите,
и след като постигнете удовлетворяващ резултат, се заемете с друга своя характеристика. Чувала
съм, че човек трябва да повтори едно действие двадесет и един пъти, за да се превърне то в навик.
Това е едно добро практическо правило, което си заслужава да бъде запомнено. Списъкът с
характеристиките, който ви предложих в четвърта глава, може да ви насочи откъде да започнете, а
въпросите и задачите в края на всяка глава, могат да ви подскажат някои идеи откъде да започнете.
Помислете си къде бихте искали да сложите началото и просто го направете. Започнете оттам,
където сте в момента. Ако нищо не ви хрумва, започнете с посещаване на сбирките на „Ал-Анон”
или друга подходяща група. Ако приемете, че се намирате в мрачна изба, просто се опитайте да
изпълзите от нея. Постепенно ще се изправите и ще се научите да ходите, след това ще въз -
становите равновесието си.
Поставянето на началото е трудно, но и забавно занимание. Когато започнах да се
възстановявам от съзависимостта си, аз се чувствах хваната завинаги в собствения си капан и в
клопката на взаимоотношенията си. Сякаш бях обгърната от мрак, а депресията изглежда ме бе
приковала към леглото за вечни времена. Една сутрин точно бях успяла да се замъкна до банята, за
да се измия и среша, чувствайки се нещастна от факта, че съм още жива и че съм будна, когато се
появи синът ми и настоятелно ме задърпа към спалнята. Когато стигнах там, установих, че е
избухнал пожар. Пламъците се бяха разпрострели по завесите, килима и стигаха до тавана. Също
както преди, аз реших, че ще успея да се справя сама с положението. Помислих си, че пожарът не е
чак такова бедствие, каквото изглежда, грабнах пожарогасителя и го изпразних върху пламъците.
Оказа се твърде недостатъчно и твърде късно. Когато напуснахме къщата, огънят бушуваше с
пълната си мощ.
Когато пристигна пожарната, домът ми вече бе унищожен. Това се случи две седмици преди
Коледа. Аз и семейството ми се преместихме в малък апартамент, бяха изгорели почти всичките
дрехи и бяхме лишени дори от най-елементарни удобства. Отчаянието и притеснението ми бяха
достигнали своя връх. Установих, че съм изгубила толкова много неща, включително и самата
себе си. Домът ми бе моето уютно гнезденце, един от малкото останали източници на
емоционална сигурност, а вече бях изгубила и него. Бях лишена от всичко.
Минаха седмици и животът постепенно започна да изисква известна активност от моя страна.
Трябваше да се занимавам с описи за застрахователните агенции, преговори, разчистване и
планове за реконструкция на къщата. Чувствах се притеснена и несигурна, но просто нямах избор.
Трябваше да мисля и да действам. Налагаше се да свърша определени неща. След като започна
същинската работа по възстановяването на къщата, аз бях затрупана с още повече задължения.
Трябваше да вземам решения за изразходването на хиляди долари. Работех наравно със
строителите и бършех всичко, което ми бе по силите, за да намаля разходите и да ускоря
завършването на строежа. Това изискваше физически усилия, от които отдавна бях отвикнала.
Колкото повече се увеличаваше заетостта ми, толкова по-добре се чувствах. Започнах да се дове-
рявам на способността си да вземам решения. Огромните количества гняв и страх сякаш се
изразходваха в работата ми. Когато се завърнахме в новопостроения си дом, вече бях успяла да си
възвърна равновесието. Бях се заела със собствения си живот и нямах намерение да спирам.
Чувствах се страхотно!
www.spiralata.net 117
 Основната идея в тази история е, че просто трябва да започнем отнякъде. Запалете огън под
краката си!
Как да продължим напред?
След като веднъж сме започнали, просто трябва да продължим да се движим и напредъкът ще
се превърне в естествен процес. Понякога се налага да се върнем няколко крачки назад и в това
няма нищо лошо. Често дори е необходимо, за да можем да продължим напред.
Нерядко сме изправени пред трудни решения, свързани с прекратяването на потискащи и
разрушителни взаимоотношения. Както казва Ърни Ларсън, ако една връзка е мъртва, просто я
погребете. Обмислете добре нещата, поработете върху себе си и когато му дойде времето, вие ще
сте в състояние да вземете правилното решение.
Някои от вас може би се опитват да „ремонтират” някаква накърнена, но все още жива връзка.
Бъдете търпеливи. Любовта и доверието са нещо изключително крехко, много наподобяващо жив
организъм. Веднъж наранени, те не могат да се възстановят изведнъж, като по команда. Любовта и
доверието не се възраждат автоматично, щом другият престане да пие или разреши проблемите си.
Те се възстановяват постепенно и за това е нужно време. Понякога пък въобще не се
възстановяват.
Понякога в живота ни няма някакъв специален човек, когото да дарим с любовта си. Това е
трудна, но не и непоносима ситуация. Може би действително желаем и имаме нужда да обичаме
някого, но според мен нещата ще бъдат наред, ако обичаме достатъчно самите себе си. Съвсем
естествено е да имаме някаква интимна връзка, но не по-малко естествено е и да нямаме. Намерете
си приятели, на които да дарите любовта си, които да ви обичат и да ви ценят. Обичайте себе си и
се уважавайте. Използвайте времето, в което сте останали сами, като възможност да си поемете
дъх и да си починете. Оставете събитията на естествения им ход. Научете онова, което трябва да
знаете. Израствайте. Развивайте се. Работете върху себе си, така че когато любовта ви споходи, да
се влее в едно пълноценно и интересно съществуване. Любовта не бива да се превръща в
единствената ни грижа или в бягство от някакъв противен живот. Опитвайте се да постигате
различни цели. Забавлявайте се. Доверете се на Бога и на предвиденото от Него разписание за
нещата. Той знае и ще се погрижи за потребностите и желанията ни.
Каквито и да са житейските ни обстоятелства, не сме длъжни да бързаме. Понякога сърцето ни
повежда нанякъде, а разумът се опитва да ни разубеди. Друг път разумът ни тегли в определена
посока, а сърцето отказва да го последва. Нерядко привличането, което изпитваме към жабите,
може да ни отведе там, където нито сърцето, нито разумът желаят да отидат. И това е напълно
естествено. Няма установени правила за това кого трябва или не трябва да обичаме или с кого да
се обвързваме. Свободни сме да обичаме когото пожелаем, както пожелаем. Необходимо е само да
забавим темпото и да помислим как да направим това по начин, който да не ни наранява.
Наблюдавайте внимателно какво се случва. Любовта трябва да избира от силните ви страни, а не
от слабостите ви; поискайте от другия човек да направи същото. Вземайте необходимите решения
и се грижете добре за себе си. Подпомогнати от вашата Висша сила, вие сте способни да изберете
с какво би било най-добре да се заемете. Искрено се надявам, че ще откриете хора, които искат да
ви обичат и да стимулират израстването ви. Уверена съм, че ще си намерите и хубава работа,
която ще се окаже предизвикателство за развитието ви Бих искала да ви отправя и едно
предупреждение. Възможно е от време на време да изгубвате равновесието си. Случва се да се
засилим, да се хвърлим за скок и неочаквано да се окажем проснати по лице на цимента. С
изненада откриваме, че всички онези шантави чувства от миналото ненадейно са се завърнали. Не
се плашете - това е напълно естествено. Характеристиките на съзависимостта, начинът на мислене,
емоциите са се превърнали в привични модели на реагиране. Нормално е всички те да използват
всяка удобна възможност, за да се опитат да излязат на повърхността. Съзависимостта може да
бъде провокирана от някаква промяна (била тя и здравословна), от определени обстоятелства,
които ни напомнят за кошмарното съжителство с алкохолика, както и от всяка стресова ситуация.
Понякога лудостта се завръща и без видима причина. Разгледайте я внимателно, без да се
срамувате или да се опитвате да я прикриете. Имате достатъчно ресурси, за да се справите с нея и
да оцелеете. Поговорете с доверени приятели. Бъдете търпеливи и се отнасяйте добронамерено
към себе си. Просто продължавайте да вършите онова, което смятате за нужно. Не след дълго ще
се почувствате по-добре. Каквото и да става, не забравяйте да се грижите за себе си.
www.spiralata.net 118
 Всъщност възстановителният процес е точно това - да успеем да възвърнем равновесието си,
след което просто да го поддържаме. Ако ви се струва, че задачата е прекалено трудна, не се
притеснявайте. Имате силите да го направите. Можете да си възвърнете способността да живеете.
Можете да си възвърнете и способността да обичате. Заедно с това бихте могли дори да се
забавлявате.
ЕПИЛОГ
Аз не съм учител, а будител.
Робърт Фрост
Желанието ми да напиша тази книга се появи много години преди фактически да се захвана с
нея.
Първоначално исках да напиша книга за съзависимостта, тъй като по времето, когато самата аз
се гърчех от болка сред тези проблеми, не можех да открия подходяща литература, от която да
разбера какво всъщност бе станало. Искаше ми се да напиша книга за всички останали
несретници, в която да им обясня съзависимостта, да им помогна да я осъзнаят и да облекча
болката им.
Този мотив бързо се изпари, когато разбрах, че са ме изпреварили. Други хора започнаха да
пишат за съзависимостта. Оказа се, че и преди това е имало литература по въпроса, която аз
просто не съм открила.
По-късно се появи нов мотив за написването на тази книга. Искаше ми се не само да облекча
болката на другите, но и да придам някакъв смисъл на собственото си страдание. Това беше част
от дългия път към приемането на действителността, който трябваше да извървя. Опитвах се да
сключа един вид сделка - ако напишех книга за онова, което съм преживяла, този етап от живота
ми нямаше да е пропилян напразно.
И този мотив бързо се изпари. Преди да се заема с написването на книгата, аз вече бях приела
случилото се. Това бе нещо съвсем нормално, независимо дали щях да го опиша в книга. Давах си
сметка, че всъщност съм спечели ла повече, отколкото съм изгубила. Чрез онова, което бях
преживяла като съзависима, аз бях открила себе си. Миналото ни подготвя и ни дава сили да
приемем настоящето. Настоящето ни подготвя за бъдещето. От всичко има полза, нищо не отива
напразно.
Когато най-после седнах да пиша тази книга, мотивите ми бяха почти същите като в началото.
Исках да помогна по някакъв начин на съзависимите хора и смятах, че имам някои ценни идеи,
които мога да им предам. Не забравяйте обаче, че тази книга е просто едно лично мнение и
съдържа ни повече, ни по-малко от собствените ми размисли и идеи. За да стане по-ясно какво
имам предвид, ще приведа една мисъл на Гарисън Кейлър. Той говори за художествената
литература, но думите му могат спокойно да се отнесат и към книгите за самоусъвършенстване:
„Трудно е да кажеш истината, особено когато... не си съвсем сигурен каква точно е тя. Човек
постоянно търси истината и успява само да отбележи някои неща, които са му направили
впечатление.”
Надявам се, че тази книга е успяла да ви насочи към някаква част от истината. Надявам се, че
съм ви помогнала да се взрете в себе си.

Превод Момчил Черигоров

Консултант Панайот Рандев

www.spiralata.net 119
www.spiralata.net 120