Уилям Макрейвън - Оправи леглото си

Оправи си леглото
Адмирал Уилям И. Макрейвън
Дребни неща, които могат да променят живота ви

... и вероятно света
На трите ми деца: Бил, Джон и Кели. Никой баща не може да е

по-горд с децата си, отколкото аз с вас. Всеки миг от живота ми е
бил по-хубав, защото вас ви има на света.
И на жена ми Джорджиан, моята най-добра приятелка, която
направи всичките ми мечти възможни. Къде щях да бъда без теб?
ПРЕДГОВОР
На 21 май 2014 година бях удостоен с честта да произнеса
поздравителната реч към дипломиращия се випуск в Тексаския уни-
верситет в Остин. Макар университетът да беше моята Алма матер,
притеснявах се, че военноморски офицер, чиято кариера е била
обусловена от война, може да не срещне откликваща публика в
лицето на студентите. Но за моя голяма изненада дипломантите
приеха радушно речта. Десетте урока, които бях научил от
обучението на военноморските Тюлени и които представляваха
основата на моите бележки, явно имат универсално приложение.
Бяха прости уроци, които да допринесат за преодоляване на
изпитанията по време на обучението на Тюлените, но тези десет
урока със същата сила помагат да се справиш с предизвикателствата
www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 1

на живота, без значение кой си. През последните три години по
улиците ме спираха невероятни хора, които ми разказваха историите
си: как като не отстъпили пред акулите, не ударили камбаната, за да
се откажат, и си оправяли леглото всяка сутрин, това им помогнало в
тежки моменти. Всички искаха да научат повече как десетте урока са
моделирали живота ми, а също и за онези, които са ме окриляли през
моята кариера. Този скромен труд е един опит да изпълня искането
им. Всяка глава предоставя малко повече контекст на съответния
урок и добавя по някоя кратка история за хората, вдъхновили ме с
тяхната дисциплина, постоянство, достойнство и кураж. Надявам се
да харесате книгата!
ОПРАВИ СИ ЛЕГЛОТО
ПЪРВА ГЛАВА
Започни деня си с изпълнена задача
Ако искаш да промениш света...

започни, като си оправиш леглото
Казармата, където се осъществява основното обучение на

Тюлените, се помещава в неотличаваща се с нищо триетажна сграда
на брега в Коронадо, Калифорния, само на сто метра от Тихия океан.
В сградата няма климатична инсталация и през отворените прозорци
нощем можете да чуете бученето на прилива и плискането на
вълните в пясъка.
Стаите в казармата са спартански. В офицерската спалня, където
бях настанен с трима други курсанти, имаше четири легла, гардероб
да си закачиш дрехите и нищо друго. Сутрин, като се надигнех от
койката, мигом се залавях да си оправя леглото. Това беше първата
ми задача всеки ден. Ден, за който бях сигурен, че ще е изпълнен с
инспекция на униформата, дълги разстояния за преплуване, още
по-дълги разстояния за пробягване, упражнения с препятствия и
неспирен тормоз от страна на инструкторите Тюлени.
- Внимание! - кресна ръководителят на курса, младши лейтенант
Даниъл Стюард, когато инструкторът влезе в стаята. Застанал до

долния край на леглото, аз ударих пети една в друга и се изпънах, а
въпросният офицер приближи към мен. Започна инспекцията с
неумолимо и безизразно лице, като провери твърдостта на зелената
ми униформена шапка, за да е сигурен, че осмоъгълният “капак“ е в
идеална форма. Като се движеха отгоре надолу, очите му обходиха
всеки сантиметър от униформата ми. Подравнени ли бяха ръбовете
на ризата и панталона? Беше ли почистена до огледален блясък
месинговата тока на колана? Бяха ли лъснати обувките ми до степен
да успее да види отражението на пръстите си в тях? Удовлетворен, че
съм спазил високите стандарти на Тюлените, той се прехвърли да
прегледа леглото ми.
То беше също толкова просто, колкото самата стая, нищо освен
метална рамка и матрак. Матракът беше покрит от долен чаршаф и
върху него имаше застлан горен чаршаф. Подпъхнато плътно под
матрака сиво вълнено одеяло осигуряваше топлина през студените
нощи в Сан Диего. Второ одеяло беше прецизно сгънато в
правоъгълник в долния край на леглото. Самотна възглавница,
изработена от „Маяк за незрящите“, беше разположена централно в
горния край на леглото под прав ъгъл с одеялото в долния му край.
Такъв беше стандартът. Всякакво отклонение от съществуващите
изисквания би довело до „гмурване в прибоя“ и после овъргалване
по плажа, докато не бъда покрит с мокър пясък от глава до пети и не
се превърна в така наречената „захарна курабия“.
Както стоях неподвижно, успявах да зърна инструктора с
ъгълчето на окото си. Той наблюдаваше отегчено леглото ми.
Приведе се леко, провери затъкнатите под матрака ръбове на
завивката, а после инспектира одеялото и възглавницата, за да се
увери, че са под нужния ъгъл. След това бръкна в джоба си, извади
монета и я подхвърли няколко пъти във въздуха, за да се увери, че
съм наясно как предстои заключителният тест за леглото. След едно
финално подмятане монетата полетя високо във въздуха и после
тупна леко върху матрака. Отскочи няколко пъти на достатъчна
височина, та инструкторът да я хване в ръка.
Той се завъртя с лице към мен, погледна ме право в очите и
кимна. Не обели нито дума. Това, че си бях оправил леглото както
трябва, не беше повод да ми се изкаже похвала. Очакваше се от мен.
Явяваше се като първата ми задача за деня и да я изпълня по
правилата беше важно. Това демонстрираше дисциплина.

Демонстрираше вниманието, което отделям на детайла, и в края на
деня щеше да ми напомни, че съм свършил нещо, както е редно,
нещо, с което да се гордея, без значение колко дребна беше задачата.
През цялата ми кариера във военноморските сили изрядното
оправяне на леглото беше константа, на която можех да разчитам
всеки ден. Като млад Тюлен се качих на борда на „Грейбек“,
подводница за специални операции, и бях настанен в лазарета,
където леглата бяха по четири едно над друго. Хапливият стар лекар,
който ръководеше лазарета, настояваше всяка сутрин да си оправям
койката. Често отбелязваше, че ако леглата не са оправени и
помещението не е безукорно чисто, как биха могли моряците да
очакват възможно най-добрите медицински грижи. Както установих
по-късно, това отношение към чистотата и реда важеше за всички
аспекти от военния живот.
Трийсет години по-късно кулите близнаци в Ню Йорк бяха
съборени. Пентагонът беше ударен и смели американци загинаха в
самолет над Пенсилвания.
По време на атаките аз се възстановявах у дома след тежка
злополука с парашут. В правителствената ми квартира беше вкарано
болнично легло и прекарвах по-голяма част от деня си да лежа по
гръб и да се мъча да оздравея. Повече от всичко друго исках да стана
от това легло. Като всеки друг Тюлен и аз копнеех да бъда в битка,
рамо до рамо с бойните си другари.
Когато най-накрая вече бях достатъчно добре да се надигна от
постелята без чужда помощ, първото, което сторих, беше да изпъна
чаршафите, да наместя възглавницата и да се уверя, че болничното
легло изглежда представително за пред всеки, влязъл в дома ми. Това
беше моят начин да покажа, че съм преборил травмата и
продължавам напред с живота си.
Четири седмици след единайсети септември бях прехвърлен в
Белия дом, където прекарах следващите две години в новосфор-
мираното Звено за борба с тероризма. През октомври 2003 година
вече бях в Ирак, в импровизирания ни щаб на багдадското летище.
Първите няколко месеца спяхме на армейски походни легла.
Независимо от всичко, всяка сутрин, щом се събудех, навивах
спалния си чувал на руло, намествах възглавницата в горния край на
леглото и се подготвях за деня.
През декември 2003 година американска военна част залови

Саддам Хюсеин. Беше държан в затвор и през този период го
сложихме в малка стая. Той също спеше на армейско легло, но с
допълнителен лукс от чаршафи и одеяло. Веднъж дневно посещавах
Саддам, за да се уверя, че войниците се грижат за него, както е редно.
С известно чувство на изненада забелязах, че Саддам не си оправяше
леглото. Завивките винаги лежаха на неугледна топка в долния му
край и той рядко показваше склонност да ги изпъне.
В рамките на последвалите десет години имах честта да работя с
някои от най-качествените мъже и жени, продукт на нацията ни - от
генерали до редници, от адмирали до новобранци, от посланици до
машинописки. Американците, базирани в чужди земи в доброволна
подкрепа на военни усилия, жертват много, за да защитят тази
велика нация.
Те всички разбираха, че животът е тежък и понякога е налице
много малко, което да сториш, та да повлияеш на изхода от деня. По
време на битка войниците умират, семействата им скърбят, денят ти
е изпълнен с моменти на силна тревога. Издирваш нещо, което да ти
предостави утеха, да е способно да те мотивира за начало на деня, да
ти вдъхва чувство на гордост в нерядко грозния свят. Но не опира
само до битките. Ежедневието ни е онова, което се нуждае от
усещане за структура. Нищо не е в състояние да замести силата и
утехата от вярата ни, но понякога простият акт на оправяне на
леглото може да ни предостави тласъка, нужен да започнем деня, и
да ни осигури удовлетвореността от правилния му завършек.
Ако искате да промените живота си и може би света, започнете,
като си оправите леглото!
ВТОРA ГЛАВА
Не можеш да го свършиш сам

издири някой да ти помогне в гребането
Рано през обучението ми за Тюлен оцених стойността на

екипната работа, познах потребността да разчиташ на нечия помощ
при изпълняването на тежки задачи. За онези от нас, които бяха
„попови лъжички“, надяващи се да се превърнат във военноморски
водолази, беше използвана триметрова гумена лодка, чрез която да
усвоим този жизненоважен урок.
През първата фаза на обучението ни за Тюлени от нас се искаше
да я носим навсякъде, където ходехме. Поставяхме я на главите си,
докато на бегом прекосявахме магистралата помежду казармата и
столовата. Носехме я в ниска позиция, докато тичахме по пясъчните
дюни на Коронадо. Гребяхме до безкрайност от север на юг покрай
бреговата линия и през бушуващия прибой, седмина мъже работехме
всички заедно, за да придвижим гумената лодка до финалната й
дестинация.
Но по време на пътуването ни с лодката научихме и нещо друго.
Понякога се случваше някой от екипажа да е болен или ранен и съот-
ветно неспособен да даде сто процента от себе си. Аз често се
чувствах изтощен от тренировъчния ден или бях пипнал я настинка,
я грип. В такива дни останалите членове на екипажа ме покриваха.
Гребяха по-усърдно. Забиваха веслата по-дълбоко. Предоставяха ми
тяхната доза допълнителни сили. А като дойдеше времето, аз връщах
услугата. Малката гумена лодка ни накара да осъзнаем, че никой не
може да оцелее сам през тренировките. Никой Тюлен не може да
премине през битка еднолично и по-глобално погледнато, в живота
ви са нужни хора, които да ви подкрепят в трудни моменти.
***
За мен нуждата от помощ не е била по-очевидна, отколкото
двайсет и пет години по-късно, когато командвах Тюлените на
Западния бряг.
Аз бях комодор (командир на отряд) на Група едно от
Военноморското управление за специални операции в Коронадо.
Като военноморски капитан вече бях прекарал няколко десетилетия
в ръководене на Тюлени по целия свят. Бях на рутинен скок с
парашут, когато нещата се объркаха ужасно.
Намирахме се в самолет „С-130 Херкулес“ на височина три
хиляди и шестстотин метра и се готвехме за скок. От задната част на
самолета пред нас се разкриваше красив калифорнийски ден. В
небето нямаше и един облак. Тихият океан беше съвсем спокоен и от

тази височина човек можеше да види границата с Мексико,
намираща се само на няколко километра.
Командващият скоковете кресна „В готовност“. Вече на ръба на
рампата виждах земята под мен. Командващият ме погледна в очите,
усмихна се и изкрещя: „Давай, давай, давай!“ Хвърлих се от
самолета с напълно разперени ръце и крака, подгънати леко към
гърба. Въздушната струя от самолета ме килна напред, но аз загребах
въздуха с ръце и подравних нивото.
Бързо проверих висотомера, за да се уверя, че не се въртя, а после
се озърнах, за да съм сигурен, че някой друг не е скочил прекалено
близо до мен. Двайсет секунди по-късно се бях снижил до височина
за отваряне на парашута - хиляда и шестстотин метра.
Изведнъж, като погледнах надолу, под мен се беше плъзнал друг
скачач и пресичаше пътя ми към земята. Той дръпна шнура за
отваряне и успях да видя, че пилотният парашут разгръщаше
основния парашут от раницата. Мигом притиснах ръце към тялото
си и насочих рязко глава към земята в опит да се отдръпна от
разтварящия се парашут. Беше прекалено късно.
Парашутът на другия скачач се разбухна пред мен, също като
въздушна възглавница, и ме удари със силата на скоростта си от сто
и деветдесет километра в час. Отскочих от основния купол и се
завъртях, изгубил контрол и почти в безсъзнание заради
стълкновението. В продължение на няколко секунди се премятах
през глава и се мъчех да добия стабилност.
Не успявах да видя висотомера си и нямах представа колко ниско
бях паднал.
Инстинктивно посегнах към шнура и дръпнах. Пилотният
парашут се изстреля от малката си торбичка в задната част на
основния парашут, но се усука около крака ми, а аз продължавах да
летя стремглаво към земята. Докато се мъчех да се разплета,
ситуацията само се влоши. Основният парашут се разтвори час-
тично, но се усука около другия ми крак.
Проточих шия към небето и забелязах, че краката ми са в плен на
две от дългите найлонови въжета, свързващи основния парашут с
коланите на гърба ми. Едното се беше омотало около единия крак, а
другото около другия. Основният парашут беше изцяло навън от ра-
ницата, но висеше някъде по тялото ми.
Както се мъчех да се освободя от тази плетеница, изведнъж

усетих, че куполът се отдели от тялото ми и започна да се отваря.
Погледнах към краката си и ми беше ясно какво следва.
В рамките на секунди куполът пое въздух. Двете въжета, по едно
около всеки от двата ми крака, се разделиха внезапно и рязко и
отведоха и краката ми с тях. Тазът ми мигом се разтегна, а силата на
отварянето повлече долната част на тялото ми. Хилядите малки
мускулчета, които свързват таза с торса, бяха откъснати.
Отворих уста и нададох вик, който трябва да са чули в Мексико.
Раздираща болка изпълни цялото ми тяло и запрати пулсиращи въл-
ни надолу към таза ми и нагоре към главата. Горната част на торса ми
беше разтърсена от неконтролируеми конвулсии, които
предизвикаха още мъчителни усещания в ръцете и краката ми. На
този етап преживях нещо като излизане от собственото си тяло и
осъзнах, че крещя, направих опит да се овладея, но болката беше
прекадено интензивна.
Все още със сведена глава и летящ надолу прекалено бързо, аз се
завъртях в коланите и облекчих малко от напрежението в таза и
гърба си.
Четиристотин и петдесет метра.
Бях прелетял над хиляда и двеста метра, преди да се отвори
парашутът ми. Добрата новина: имах пълен купол над главата си.
Лошата: бях тежко пострадал от стълкновението при отварянето.
Приземих се на повече от три километра от зоната за падане. В
рамките на няколко минути пристигнаха земният екип и линейка.
Бях откаран в травматология в центъра на Сан Диего. До следващия
ден вече бях претърпял операция. Злополуката беше разкъсала около
тринайсет сантиметра от таза ми. Стомашните ми мускули се бяха
отделили от тазовата кост, мускулите на гърба и краката бяха жес-
токо увредени от шока при отварянето. С цел стабилност на таза ми
беше монтирана голяма титанова пластина, а в гърба ми беше
поставен дълъг раменен винт.
Това изглеждаше като край на кариерата ми. За да бъдеш
ефективен Тюлен, нужно е да си физически здрав. Рехабилитацията
ми щеше да отнеме месеци, може би години, а от военноморските
сили се изискваше да извършат медицинска оценка, за да потвърдят,
че съм годен за работа. Излязох от болницата седем дни по-късно, но
останах прикован към легло у дома още два месеца.
През целия си живот бях имал усещането, че съм неуязвим.

Вярвах, че дълбоко вкоренените ми атлетични умения биха могли да
ме извадят от най-застрашителни ситуации. И до онзи момент бях
имал право. През кариерата ми съм се сблъсквал неведнъж с
животозастрашаващи инциденти: въздушен сблъсък с друг парашут;
неконтролирано потъване в миниподводница; на косъм от падане на
стотици метри от нефтена платформа; озоваване в капан под
потъваща лодка; експлозия, дошла по-рано от предвиденото, и още
безброй други инциденти, при които част от секундата е решаваща
дали ще живееш, или ще умреш. Във всеки от тези случаи някак си
бях съумявал да взема вярното решение и всеки път бях достатъчно
годен физически, та да преодолея предизвикателството пред мен. Не
и този път.
Сега лежах в леглото и бях способен единствено на
самосъжаление. Но не беше писано това да продължи дълго. Жена
ми Джорджиан пое задълженията на медицинска сестра.
Почистваше раните ми, даваше ми нужните дневни дози
медикаменти и сменяше спалното ми бельо. Но най-важното от
всичко, напомняше ми кой съм. Никога през живота си не се бях
предавал и тя ме увери, че няма да започна да го правя тепърва.
Отказа да допуска да се самосъжалявам. Това беше точно суровата
обич, от която се нуждаех, и с изтичането на дните започнах да се
подобрявам.
Приятелите ми наминаваха през къщата, постоянно се обаждаха
и помагаха с каквото им беше възможно. Шефът ми, адмирал Ерик
Олсън, някак си откри заобиколен път за изискването
военноморските сили да направят оценка за годността ми да
продължа да служа като Тюлен. Подкрепата му най-вероятно спаси
кариерата ми.
През службата ми в редиците на Тюлените съм имал
нееднократни спънки и във всеки от тези случаи някой ми се е
притичвал на помощ: някой, който вярва в моите способности;
някой, видял в мен потенциал, останал незабелязан от друг; някой,
решил да рискува собствената си репутация, за да тласне кариерата
ми напред. Не съм забравил никого от тези хора и ми е ясно как
всичко, което съм постигнал в живота си, е било в резултат на
помощта на други.
Никой от нас не е имунизиран срещу трагични житейски
събития. Също както за малката гумена лодка при тренирането ни за

Тюлени се изисква екип от добри хора, които да те насочат в
посоката, предопределена ти от живота. Не можете да гребете сами.
Намерете някой, с когото да споделите живота си. Създавайте
възможно най-много приятелства и никога не забравяйте, че успехът
ви зависи от околните.
ТРЕТА ГЛАВА
От значение е единствено размерът на сърцето

преценявай човека пред себе си според размера на сърцето му
Изтичах до брега с черните си гумени плавници под дясната

мишница и с маската си в лявата ръка. Застанах в позиция свободно и
забих плавниците в мекия пясък, като ги опрях един в друг, та да
оформят колибка. Вляво и вдясно от мен стояха други курсанти.
Облечени в зелени тениски, бански в цвят каки, с неопренови обувки
на краката и малки спасителни жилетки, всички се готвехме за
сутрешното ни трикилометрово плуване.
Спасителната жилетка представлява малък гумиран мехур, който
се напомпва единствено ако дръпнеш дръжката. Сред курсантите се
смяташе за голям позор, ако ти се наложи да използваш спасителната
си жилетка. Въпреки всичко от инструкторите на Тюлени се изис-
кваше да инспектират спасителните жилетки преди всяко плуване.
Проверката също така предоставяше на инструкторите възможност
за допълнителен тормоз.
Този ден прибоят в Коронадо беше висок около два метра и
половина. Вълните прииждаха по три и се разбиваха с бучене, което
караше сърцето на всеки курсант да блъска малко по-бързо.
Инструкторът се придвижи бавно покрай редицата и спря пред мъжа
вдясно от мен. Курсантът, матрос и прясно постъпил във
военноморските сили, беше висок около метър и шейсет и два.
Инструкторът Тюлен, окичен с много почести ветеран от Виетнам,
имаше ръст от близо метър и деветдесет и се извисяваше значително

над по-дребния мъж.
След като провери спасителната жилетка на курсанта,
инструкторът хвърли поглед над лявото си рамо към бушуващия
прибой, наведе се и вдигна плавниците на кандидата за Тюлен.
Тикна ги право в лицето на младия моряк и произнесе тихо:
- Наистина ли искаш да бъдеш водолаз?
Курсантът изпъна рамене, а в очите му се четеше
предизвикателство.
- Тъй вярно, искам го! - кресна в отговор.
- Ти си само мъничко човече - отговори инструкторът и размаха
плавниците пред лицето му. - Тези вълни като нищо ще те пречупят
на две.
Направи пауза и хвърли поглед към океана.
- Редно е да помислиш да се откажеш още сега, преди да си
пострадал.
Дори с ъгълчето на окото си успявах да видя, че челюстта на
курсанта се напрегна.
- Няма да се откажа! - отговори морякът, като натъртваше всяка
дума. Инструкторът се наведе и прошепна нещо в ухото му. Не успях
да различа думите заради шума от разбиващите се вълни.
След като всички обучавани бяха проверени, инструкторите ни
наредиха да влезем във водата и ние започнахме плуването си. Един
час по-късно изпълзях от зоната на прибоя и заварих на плажа да
стои младият матрос. Беше завършил дължината сред първите в
курса. По-късно същия ден го дръпнах настрана и го попитах какво
му е прошепнал инструкторът. Той се усмихна и произнесе гордо:
„Докажи ми, че греша!“
Обучението за Тюлени винаги опираше до доказването на нещо.
Да докажеш, че размерите са без значение. Да докажеш, че цветът на
кожата ти не е важен. Да докажеш, че парите не те правят по-добър.
Да докажеш, че целеустремеността и високият дух винаги са
по-значими от таланта. Аз бях късметлия да усвоя този урок година
преди началото на обучението ми.
***
Като се качих на градския автобус в центъра на Сан Диего, бях
искрено развълнуван от перспективата да посетя тренировъчното
съоръжение за обща подготовка на Тюлените в залива на Коронадо.

Аз бях флотски курсант първа степен и вземах участие в летния
круиз като част от програмата на Тренировъчния корпус на
военноморските запасни офицери. Като флотски курсант първи клас
бях по средата на обучението си в колежа и се надявах следващото
лято да бъда включен в курс за Тюлен. Беше средата на седмицата и
бях получил разрешение от инструктора на програмата да отсъствам
от планирана тренировка на борда на един от корабите в
пристанището, за да отида в Коронадо.
Слязох от автобуса пред прочутия „Хотел дел Коронадо“ и
вървях пеша около километър и половина до Военноморската база от
страната на брега. Отминах няколко сгради от периода на
Корейската война, които подслоняваха Екипи 11 и 12 за подводни
разрушения. Пред едноетажната тухлена постройка имаше голяма
дървена табела, изобразяваща Жабока Фреди, зелено земноводно с
ципи между пръстите, което носеше пръчка тротил и пушеше пура.
Това беше домът на водолазите от Западното крайбрежие, на онези
неустрашими бойци с маски и плавници, чиито армейски предци
бяха разчиствали бреговете на Иво Джима, Тарава, Гуам и Инчон.
Сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Именно тук исках да се
намирам след година.
Отминах сградата на Екипите за подводни разрушения и
следващата принадлежеше на Подразделение едно на Тюлените, в
онзи момент нова порода бойци в джунглата, спечелили си във
Виетнам репутацията на едни от най-коравите мъже в армията.
Друга голяма дървена табела изобразяваше Тюлена Сами с кама в
едната ръка и тъмен плащ на раменете му. Както щях да науча
по-късно, водолазите и Тюлените бяха едно и също. Всички бяха
преминали тренировъчната програма на Тюлените, все водолази по
душа.
Накрая приближих към последната правителствена сграда на
военноморската база от страната на брега. На предната й фасада
беше изписано „Основно обучение на Тюлени за подводни
разрушения“. До главния вход стояха двама инструктори Тюлени,
заобиколени от няколко млади морски кадети. Двамата Тюлени се
извисяваха над гимназистите. Старши подофицер Дик Рей имаше
ръст от метър и деветдесет, широки рамене, тънък кръст, загоряла
кожа и тъмни, тънки като моливи мустаци. Видът му
олицетворяваше пълната ми представа за един Тюлен. До него

стоеше старши подофицер Джийн Уенс. Доста над метър и
осемдесет, Уенс имаше конструкцията на защитник от отбор по
американски футбол с неговите внушителни бицепси и стоманен
взор, предупреждаващ околните да не го доближават прекалено.
Морските кадети бяха подканени да влязат в сградата. Последвах
ги с известно безпокойство и спрях на рецепцията. Представих се на
младия моряк, обслужващ бюрото. Бях флотски курсант от
Тексаския университет и се надявах да разговарям с някого на тема
обучение за Тюлен. Морякът напусна бюрото си за кратко и като се
върна, информира ме, че офицер първи клас лейтенант Дъг Хът ще се
радва да разговаря с мен след няколко минути.
Докато чаках да бъда повикан в офиса на лейтенант Хът, крачех
бавно напред и назад по коридора и разглеждах снимките, окачени
по стените. Бяха на Тюлени във Виетнам, мъже, нагазили до кръста в
тинята на делтата на Меконг. Фотографии на взводове Тюлени в
камуфлажни униформи, завръщащи се от нощна мисия. Мъже,
въоръжени с автоматични оръжия и препасали патрондаши с муни-
ции, товарещи се на катер, за да навлязат в джунглата.
В другия край на дългия коридор видях друг човек също да
разглежда снимките. Беше в цивилно облекло, слаб, с почти крехка
конструкция и с увиснала като кече покрай ушите коса в стил
„Бийтълс“ Взираше се с явно благоговение в изключителните бойци,
чиито действия илюстрираха фотосите. Запитах се дали
притежаваше нужното да бъде военноморски Тюлен. Като гледаше
тези снимки, наистина ли си мислеше, че е достатъчно корав да
издържи обучението? Нима си въобразяваше, че скромното му
телосложение ще е способно да понесе тежката раница и огромните
патрондаши с муниции? Не беше ли видял двамата инструктори
Тюлени при главния вход? Огромните мъже, които видимо
притежаваха нужното? Изпитах лека тъга, задето някой беше подвел
този мъж, може би го беше окуражил да се откаже от спокойния си
живот на цивилен и да се пробва в обучението за Тюлен.
Няколко минути по-късно морякът от рецепцията закрачи
спокойно по коридора и ме придружи до офиса на лейтенант Хът.
Дъг Хът също все едно беше слязъл от рекламен афиш за Тюлен -
висок, мускулест, с кестенява чуплива коса, той изглеждаше
безупречен във военноморската си униформа с цвят каки.
Седнах на стол срещу бюрото на Хът и обсъдихме обучението на

Тюлените и изискванията на програмата. Хът ми разказа за опита си
във Виетнам и какъв би бил животът ми в екипите, ако се
дипломирам като Тюлен. С ъгълчето на окото си успявах да видя как
слабият мъж в цивилно облекло продължаваше да се взира във
фотографиите на стените. Също като мен и той вероятно чакаше, за
да се види с лейтенант Хът с надеждата да научи повече за
обучението на Тюлените. Почувствах се по-добре, задето бях видимо
по-як и по-подготвен от друг кандидат, който си мислеше, че е в
състояние да понесе тежките изпитания в живота на Тюлен.
Насред разговора ни лейтенант Хът изведнъж млъкна, вдигна очи
и викна към човека в коридора. Изправих се, а Хът направи знак на
мъжа да влезе в офиса му.
- Бил, това е Томи Норис - обясни и пое новодошлия в мечешка
прегръдка. - Томи беше последният Тюлен, получил почетен медал
във Виетнам - добави Хът.
Норис се усмихна малко срамежливо при това представяне. Аз се
усмихнах в отговор, стиснах му ръката и се присмях на себе си. Този
привидно крехък мъж с коса като кече, за когото се усъмних, че би
понесъл обучението, всъщност беше лейтенант Том Норис. Том
Норис, който беше служил във Виетнам и беше прекарал две
последователни нощи дълбоко зад вражеската линия, за да спаси
двама свалени пилоти. Същият онзи Том Норис, който при друга
мисия беше прострелян в лицето от северновиетнамските сили и
оставен от тях, помислен за мъртъв, но впоследствие спасен от
подофицер Майк Торнтън, на свой ред по-късно получил почетен
медал за действията си. Том Норис, който пребори травмите си и
беше приет в Първи екип за спасяване на заложници на ФБР. Този
тих, сдържан и смирен човек беше един от най-коравите Тюлени в
дългата им история.
През 1969 година Том Норис почти бил изритан от програмата за
обучение на Тюлени. Заявили, че е прекалено дребен и слаб и не-
достатъчно силен. Но много сходно с младия матрос от моя курс
Норис доказал на всички, че грешат и за пореден път демонстрирал
как не се брои размерът на плавниците ти, а единствено размерът на
сърцето.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Животът не е честен, но ти не се давай!

преодолей състоянието на захарна курабийка и продължавай
напред
Изтичах до върха на пясъчната дюна и без колебание спринтирах

надолу от другата й страна, устремил се с пълна сила към Тихия
океан. Напълно облечен в зеленото си ежедневно облекло, с
войнишко кепе на главата и обут в кубинки, се гмурнах презглава
напред във вълните, разбиващи се в плажа на Коронадо,
Калифорния.
Излязох от водата съвсем подгизнал и зърнах инструктора да
стърчи върху дюната. С ръце, скръстени пред гърдите, и пронизващ
взор изкрещя към мен:
- Знаете какво да направите, господин Мак!
Знаех и още как.
С престорен ентусиазъм креснах с пълно гърло едно отривисто
„Ура“ и се пльоснах върху мекия пясък по лице, отъркалях се добре,
за да съм сигурен, че няма част от униформата ми, останала
непокрита. После се надигнах до седнало положение и за всеки
случай загребах дълбоко и запратих пясък във въздуха, та да
гарантирам, че е проникнал във всяка гънчица от тялото ми.
В някакъв момент от сутрешните физически тренировки бях
„потъпкал тренировъчните правила на Тюлените“. Наказанието ми
беше да скоча в зоната на прибоя, да се овъргалям в пясъка и да се
направя на „захарна курабийка“.
В цялото обучение на Тюлените няма нищо по-неприятно от това
да бъдеш захарна курабийка. Съществуват много моменти, които са
по-болезнени и изтощителни, но да бъдеш захарна курабийка,
поставя на изпитание търпението и решимостта ти. Не само защото
прекарваш остатъка от деня с пясък в устата, под мишниците и
между краката, а защото актът на превръщането ти в захарна
курабийка е нещо напълно произволно. Не съществува абсолютно

никаква причина. Случва се по волята на инструктора ти.
За много от обучаващите се в програмата това беше трудно за
приемане. Онези, които се стремяха да се справят максимално добре,
очакваха да бъдат наградени за звездното си представяне. Понякога
се случваше именно така, а друг път не. Понякога единственото,
което получаваха в замяна на усилията си, беше вода и пясък.
Почувствал се порядъчно опесъчен, аз изтичах до инструктора,
отново ревнах „Ура“ и козирувах. Бях огледан от глава до пети дали
отговарям на високия стандарт от лейтенант Филип Л. Мартин,
известен на приятелите си като Моки. Аз обаче не бях на малко име с
него.
Моки Мартин беше своеобразен пример за водолаз. Роден и
отрасъл на Хаваите, той олицетворяваше всичко, към което се стре-
мях като Тюлен. Беше опитен ветеран от Виетнам, вещ по
отношение на всяко оръжие в инвентара на Тюлените. Славеше се
като един от най-добрите парашутисти в редиците им и след като бе
отраснал на Хаваите, беше тъй съвършено умел във водата, както
малцина други, ако изобщо някой можеше да се мери с него.
- Господин Мак, наясно ли сте защо сте захарна курабийка тази
сутрин? - произнесе Мартин с много спокоен, но въпросителен тон.
- Не, инструктор Мартин - отговорих надлежно.
Защото, господин Мак, животът не е честен и колкото по-скоро
го научите, толкова по- добре за вас.
***
Една година по-късно с лейтенант Мартин вече бяхме на малки
имена. Бях завършил основното обучение на Тюлените, а той беше
прехвърлен от тренировъчния център в Екип 11 за подводни
разрушения в Коронадо.
Колкото повече опознавах Моки, толкова по-дълбок ставаше
респектът ми към него. В добавка към факта, че беше превъзходен
Тюлен, Моки също така притежаваше феноменални качества на
атлет. В началото на осемдесетте години е бил сред водещите
състезатели в модерния за тогава триатлон. В открито море
демонстрираше възхитителен свободен стил. Прасците и бедрата му
бяха яки и му служеха с лекота при дълги пробези, но истинската му
сила беше колоезденето. Той и велосипедът му бяха създадени един
за друг.
Всяка сутрин възсядаше колелото и поемаше на

петдесеткилометрова обиколка по Коронадо Силвър Странд. Това
беше равна велосипедна алея, успоредна на Тихия океан.
Простираше се между градовете Коронадо и Импириъл Бийч. С
океана от едната страна и залива от другата, беше един от
най-хубавите крайбрежни участъци на Калифорния.
Една ранна неделна утрин Моки провеждал тренировката си на
Силвър Странд. Въртял педалите бързо с наведена глава и не забе-
лязал насрещния велосипед. Двата велосипеда се сблъскали челно с
приблизителна скорост от четирийсет километра в час. Колелата се
смачкали от стълкновението, а колоездачите се ударили един в друг
и се тръшнали по лица на асфалтовата пътека. Първият се
претърколил на една страна, отупал се от прахоляка и се надигнал с
мъка на крака. Бил поохлузен, но без сериозни травми.
Моки останал да лежи по лице, напълно неспособен да помръдне.
Парамедиците пристигнали само след минути, стабилизирали Моки
и го транспортирали до болницата. В началото имаше надежда, че
парализата е само временна, но с изтичането на дни, месеци и години
Моки така и не си възвърна способността да използва краката си.
Сблъсъкът го остави парализиран от кръста надолу с ограничени
движения на ръцете.
През изминалите трийсет и пет години Моки беше в инвалидна
количка. През цялото това време не съм го чул нито веднъж да се
оплаква от лошия си късмет в живота. Веднъж не го чух да попита
„Защо аз?“ Никога не е показал самосъжаление.
Всъщност след злополуката Моки се превърна в утвърден
художник. Роди му се красиво момиченце. Основа и продължава да
ръководи турнира по триатлон „Супержаба“, който се провежда
всяка година в Коронадо.
Лесно е да приписвате жребия ви в живота на някакви външни
сили, да спрете да се опитвате, защото вярвате, че съдбата е срещу
вас. Лесно е да мислите, че това, къде сте отгледани, как са се
отнасяли към вас родителите ви или какво училище сте посещавали,
предопределя бъдещето ви. Нищо не може да е по-далече от
истината. Обикновените хора и великите мъже и жени до един са
дефинирани от начина, по който се справят с несправедливостите на
живота: Хелън Келър, Нелсън Мандела, Стивън Хокинг, Малала
Юсафзаи и... Моки Мартин.
Без значение колко усърдно се стараете, без значение колко сте

добри, понякога пак се оказвате подобие на захарна курабийка. Не се
оплаквайте. Не го приписвайте на лошия си късмет. Вдигнете високо
глава с взор, устремен към бъдещето, и продължавайте напред!
ПЕТA ГЛАВА
Провалът може да те направи по-силен

не се бой от Цирка
Вълните около Коронадо Айлънд бяха бурни, а малките им бели

калпачета се плискаха в лицата ни, докато плувахме странично към
брега. Както обикновено, с моя партньор срещахме трудности да
поддържаме темпото на останалите от тренировъчния клас на
Тюлените. Инструкторите крещяха от спасителната лодка да
увеличим скоростта, но изглеждаше, че колкото по-напористо
загребвахме, толкова повече изоставахме.
Този ден партньорът ми по плуване беше мичман Марк Томас.
Също като мен Марк беше получил мястото си в класа чрез Трени-
ровъчния корпус на военноморските запасни офицери. Беше
завършил Военния институт на Вирджиния и се нареждаше сред
най-добрите плувци на дълги разстояния в курса.
При тренировките на Тюлените партньорът ти по плуване е
човекът, на когото разчиташ да ти покрие гърба. Именно за него си
привързан физически при подводните гмуркания. С него си
сътрудничите по време на сериозни дължини. Той ти помага в
ученето, поддържа те мотивиран и се превръща в най-близкия ти
съюзник по време на тренировъчния курс. И след като сте партньори,
ако единият от двама ви се провали в дадено упражнение, и двамата
търпите последствията. Това беше начинът на инструкторите да
подчертаят значимостта на екипната работа.
Като свършихме упражнението и излязохме от водата, на брега
ни очакваше инструктор Тюлен.

- Долу! - кресна той. Това беше командата да заемем позиция за
лицеви опори: с прав гръб, изпънати ръце и вдигната глава.
- И вие двамата се наричате офицери? - Нямаше смисъл да
отговаряме. Пределно ни беше ясно, че ще продължи.
- Офицерите в екипите от Тюлени са онези, които водят. Не се
мотаят най-отзад. Не срамят целия курс.
Инструкторът се движеше около нас и риташе пясък в лицата ни,
докато описваше кръгове.
- Не мисля, че ще се справите, господа. Не намирам, че имате
каквото е нужно да си офицер Тюлен.
Измъкна от задния си джоб малък черен бележник, изгледа ни
отвратено и надраска нещо вътре.
И двамата току-що бяхте включени в списъка на Цирка. -
Поклати глава. - Ще сте късметлии, ако изкарате още седмица.
Цирка. Това беше последното, което искахме аз или Марк. Цирка
се провеждаше всеки следобед в края на тренировките. Цирка оз-
начаваше два часа допълнителна гимнастика, комбинирана с
непрестанен тормоз от страна на бойните ветерани Тюлени, които
искаха само силните да издържат на обучението. Ако не успееш да
отговориш на стандартите при всяко упражнение този ден -
пластичност, серия с препятствия, спринтиране с хронометър и
плуване, - името ти е включено в списъка. В очите на инструкторите
се превръщаш в некадърник.
Онова, което събуждаше толкова страх от Цирка сред
курсантите, не беше само допълнителната болка, но също така
осъзнаването, че на следващия ден ще са изтощени и замаяни от
многото тренировки и отново няма да спазят стандартите. Ще
последва още Цирк и после нов, и нов. Това беше смъртоносна спи-
рала, цикъл от провали, който караше много от курсантите да се
откажат.
Докато останалите завършваха отреденото за деня, ние с Марк и
още няколко други се събрахме на асфалтовата ивица за мъчения, за
да подхванем дългата поредица от упражнения.
Тъй като бяхме останали последни в плуването, този ден
инструкторите бяха сглобили Цирк специално за нас. Ножично
ритане. Ножично ритане в изобилие. Целта на ножичното ритане е да
укрепи коремните ти мускули и бедрата, та да ти предостави сила по
време на дългите плувания в открито море. Също така целта му е да

те пречупи.
Упражнението изисква да легнеш по гръб с крака, изпънати пред
теб, и ръце зад главата. Докато инструкторът брои, движиш краката
нагоре и надолу като ножица. В никой момент от упражнението не
ти е позволено да прегънеш колене. Сред водолазите прегъването в
коленете е смятано за слабост.
Цирка беше жестока работа. Стотици ножични ритания, както и
лицеви опори, набирания и коремни преси, плюс бодибилдинг
комбинация от осем упражнения. По времето, когато слънцето
залезе, с Марк почти не бяхме в състояние да помръднем. Плащахме
си цената за издънването.
Следващият ден ни донесе още гимнастика, още спринтове, още
серии от препятствия, още плуване и, за съжаление, още Цирк. До-
пълнителни коремни преси, допълнителни лицеви опори и безброй
допълнителни ножични ритания. Но с натрупването на участията ни
в Цирка се случи нещо странно. Плуването ни се подобри и с Марк
започнахме да се движим заедно с групата.
Цирка, който беше започнал като наказание, всъщност ни
правеше по-силни, по-бързи и по-уверени във водата. Докато други
курсанти се отказваха неспособни да понесат някой и друг провал и
болката, която го съпровождаше, ние с Марк бяхме решени да не
позволим на Цирка да ни победи.
С приближаването на края на обучението предстоеше едно
финално плуване в открито море, осем километра навътре от брега
на остров Сан Клементе. Осъществяването му в допустимото време
беше от особено значение, за се дипломираш в края на обучението си
за Тюлен.
Когато скочихме от кея в океана, водата беше режещо студена.
Общо петнайсет двойки плувци се хвърлихме в нея и поехме навън
от малкия залив, покрай полуострова и над леглото от водорасли.
Два часа по-късно двойките бяха така разпръснати, че не можеше да
се прецени къде си в групата. Четири часа след началото на
плуването изтръпнали, изтощени и на ръба на хипотермия, двамата с
Марк Томас излязохме на брега. Там ни очакваше инструкторът.
- Долу! - кресна.
Дланите и стъпалата ми бяха толкова студени, че не усещах
пясъка под върховете на пръстите си. Мъчех се да задържа главата си
вдигната и всичко, което успявах да видя, бяха кубинките на

инструктора, докато обикаляше около нас с Марк.
- За пореден път посрамихте класа си, господа офицери. - В
полезрението ми се появиха нов чифт кубинки и после още един.
Сега бяхме заобиколени от няколко инструктори. - Накарахте
всичките си състуденти да изглеждат зле. - Направи пауза. -
Изправете се, господа!
С Марк се надигнахме на крака, озърнахме се из плажа и
изведнъж осъзнахме, че сме първата завършила двойка.
- Добре ги посрамихте. - Инструкторът се усмихна. - Втората
двойка още дори не се вижда.
С Марк се обърнахме и устремихме погледи към океана и,
разбира се, още никой не се задаваше.
- Браво, господа. Както изглежда, цялата тази допълнителна
болка и страдание се отплащат. - Инструкторът направи пауза,
пристъпи към нас и ни стисна ръцете. - Като влезете в редиците ни,
за мен ще е чест да служа заедно с вас.
Успяхме. Дългото плуване беше финалното тежко изпитание от
обучението ни. Няколко дни по-късно с Марк се дипломирахме.
Марк се радва на забележителна кариера в редиците на Тюлените
и двамата сме близки приятели до ден днешен.
В живота ще се сблъскате с много Циркове. Ще плащате за
провалите си. Но ако постоянствате, ако позволите на тези провали
да ви учат и укрепват, тогава ще сте подготвени да посрещнете
най-тежките моменти от живота.
***
Юли 1983 година беше един такъв момент. Стоях пред
командващия офицер и си мислех как кариерата ми на военноморски
Тюлен е свършена. Току-що ме бяха освободили от отряда ми
Тюлени, бяха ме уволнили, задето направих опит да променя начина
на организация и обучение на отряда и маниера на провеждане на
мисии. В организацията ни имаше изключителни офицери, сержанти
и редници, както и някои от най-експертните професионални бойци,
които бях срещал. Културата й обаче още беше вкоренена в ерата на
Виетнам и аз намирах, че е време за промяна. Както бях на път да
науча, промяната никога не е нещо лесно, особено за отговорното
лице.
За щастие, макар да бях уволнен, командващият ми офицер
допусна прехвърлянето ми в друг екип Тюлени, но репутацията ми

на Тюлен беше сериозно пострадала. Където и да отидех, другите
офицери, както и сержантите и редниците, знаеха за провала ми,
всеки ден имаше шепнене и завоалирани намеци, че е възможно да
не съм подходящ за Тюлен.
На този етап от кариерата ми пред мен имаше две възможности:
да напусна и да се отдам на цивилен живот, което изглеждаше
логичен избор в светлината на неотдавнашния отчет за годността ми,
или да се заловя с проблема и да докажа на околните и на себе си, че
съм добър офицер Тюлен. Избрах второто.
Скоро след уволнението ми беше предоставен втори шанс,
възможността да командвам взвод Тюлени на чужда територия. През
повечето време от службата ни зад граница се намирахме в
отдалечени локации и сами. Възползвах се да демонстрирам, че още
ме бива да водя. Като живееш на малко пространство с още
дванайсет Тюлена, няма къде да се скриеш. Наясно са дали даваш сто
процента от себе си по време на сутрешните тренировки. Виждат,
когато си пръв в колоната за скачане от самолета и последен на
опашката за храна. Наблюдават те, като почистваш оръжието си,
проверяваш радиото си, четеш подадените данни от разузнаването и
подготвяш инструкциите си за мисията. Известно им е кога си се
трудил цяла нощ в подготовка на утрешното обучение.
В течение на тези месеци използвах предишния си провал като
мотивация да работя по-усилено и по-активно и да се представя
по-добре от всички във взвода. Понякога не успявах да бъда
най-добрият, но никога не пропусках да дам максимума от себе си.
С времето спечелих отново респекта на хората си. Няколко
години по-късно бях избран да командвам свой отряд Тюлени. В
крайна сметка щях да поема командването на всички Тюлени на
Западния бряг.
През 2003 година се озовах насред битки в Ирак и Афганистан.
Сега, когато бях адмирал с една звезда, ръководещ войски в зона на
военни действия, всяко мое решение имаше последствия. В рамките
на следващите няколко години често се препъвах. Но срещу всеки
провал, срещу всяка грешка стояха стотици успехи: освободени
заложници, спрени камикадзета, заловени пирати, унищожени
терористи и безброй хора със спасен живот.
Осъзнах, че провалите от миналото ме бяха направили по-силен,
научиха ме, че никой не е имунизиран срещу грешки. За истинските

водачи е задължително да се учат от провалите си, да използват тези
уроци, за да се мотивират и да не се боят да опитат отново или да
вземат следващото трудно решение.
Не можете да избегнете Цирка. На някакъв етап всички влизаме в
списъка. Не се плашете от Цирка.
ШЕСТА ГЛАВА
Налага се да проявяваш голяма дързост

хвърли се към препятствието през глава
Изправен на ръба на деветметрова кула, стиснах дебелото

найлоново въже. Единият му край беше прикачен към кулата, а
другият беше забит с анкер в земята посредством стълб на трийсет
метра разстояние. Намирах се по средата на трасе с препятствия и го
минавах с рекордно темпо. Преплетох крака в горния край на въжето
и здраво вкопчен в него, започнах да се придвижвам сантиметър по
сантиметър надолу от платформата. Тялото ми увисна под въжето и
също като гъсеница метър по метър достигнах до другия му край.
Щом се добрах, отпуснах хватка, тупнах на мекия пясък и
затичах към следващото препятствие. Другите курсанти ми крещяха
насърчително, но до ушите ми достигаше как инструкторът Тюлен
отброява минутите. Бях изгубил много време при Пързалката на
живота. Техниката ми в стил „опосум“, с която си послужих да
подходя към безкрайното въже, отне прекалено дълго време, но
някак си не успях да се накарам да се спусна презглава. Да поемеш с
главата надолу от кулата, тоест да използваш метода, наричан
„командос“, беше много по-бързо, но също така много по-рисковано.
Бих имал по-малка стабилност, ако се намирах върху въжето,
отколкото ако се намирах под въжето, и в случай че паднех и се
наранях, щях да бъда елиминиран от курса.
Прекосих финалната линия с разочароващ резултат. Както се бях
превил на две в опит да поема въздух, над мен се надвеси стар и

прошарен ветеран от Виетнам с лъснати до блясък кубинки и
изрядно колосана униформа.
- Кога най-сетне ще се научите, господин Мак? - произнесе с
непогрешимо презрение. - Всеки път ще се проваляте на това
упражнение, ако не започнете да поемате рискове.
Една седмица по-късно изтласках страховете си настрани,
покатерих се върху въжето и се спуснах по Пързалката на живота с
главата надолу. Като пресякох финалната линия, постигнал личен
рекорд, забелязах, че старият виетнамски Тюлен кимаше
одобрително. Това е прост урок как да преодолееш уплахата и да се
довериш на уменията си, за да изпълниш задачата пред теб. В
предстоящите години този урок ми беше от голяма полза.
***
Беше 2004 година в Ирак. Гласът в другия край на радиовръзката
беше спокоен, но тонът внушаваше непогрешимо усещане за
спешност. Местонахождението на тримата заложници, които
издирвахме, беше уточнено. Терористи от Ал Кайда ги държаха в
укрепен бункер в покрайнините на Багдад. За съжаление, сведенията
на разузнаването сочеха, че терористите се канят да ги преместят и
се налагаше да действаме бързо.
Армейският подполковник, който отговаряше за спасителната
мисия, ни информира, че ще се наложи да проведем опасен дневен
набег. За да се влошат допълнително нещата, единственият начин
той да бъде успешен беше да приземим три хеликоптера „Блек
Хоук“, натоварени с щурмова сила, насред малкото укрепление.
Обсъдихме останалите тактически възможности, но беше ясно, че
подполковникът е прав. Винаги е за предпочитане спасителните
мисии да се провеждат нощем, когато елементът на изненада е на
твоя страна, но пред нас беше преходна възможност и ако не
действахме незабавно, заложниците щяха да бъдат преместени и
вероятно убити.
Дадох одобрение на мисията, в рамките на минути спасителните
сили бяха натоварени на трите хеликоптера „Блек Хоук“ и вече
пътуваха към укреплението. Високо над тях имаше друг хеликоптер,
който осигуряваше видеонаблюдение в щаба ми. Следях мълчаливо,
докато трите хеликоптера се придвижваха над пустинята само
няколко метра над земята, за да прикрият приближаването си.
В открития вътрешен двор успявах да зърна един мъж, въоръжен

с автомат, който влизаше и излизаше от постройката и явно се
подготвяше да напусне. Хеликоптерите бяха на пет минути и всичко,
което бях в състояние да сторя от щаба си, беше да слушам вътреш-
ната комуникация, докато спасителният отряд правеше финални
подготовки.
Това не беше първото спасяване на заложници, което ръководех,
нито щеше да е последното, но очевидно беше най-дръзкото, в
смисъл че трябваше да предизвикаме изненада, като се приземим в
укреплението. Макар армейските ни пилоти да бяха най-добрите в
света, все пак мисията беше с висок риск. Три хеликоптера с перки,
простиращи се на осемнайсет метра, щяха да кацнат на тясно
пространство само със сантиметри за резерв. Нивото на трудност
нарастваше заради високата два метра и половина тухлена стена,
заобикаляща укреплението, която принуждаваше пилотите да
променят драстично ъгъла на заход. Приземяването щеше да е тежко
и по радиото слушах как спасителният екип се готви за
стълкновение.
Благодарение на въздушното наблюдение успявах да видя
финалния заход на хеликоптерите. Първият летателен апарат се
придвижваше хоризонтално и след като прекоси над стената, се
озова в миниатюрния вътрешен двор. Спасителният отряд мигом
изскочи от хеликоптера и нахлу в сградата. Вторият хеликоптер
кацна веднага след първия само на сантиметри от спътника си.
Въздушната струя вдигна облак прах в зоната на кацане. При
приближаването на третата машина гигантската вълна от прах
временно заслепи пилота. Предницата му мина над стената, но
задната част блъсна леко високия два метра и половина тухлен зид и
навсякъде се разлетяха тухли. Без място за маневри пилотът свали
хеликоптера на земята с тупване, но никой вътре не беше пострадал.
Минути по-късно получих вест, че всички заложници са били
освободени. В рамките на трийсет минути спасителните сили и
освободените мъже вече бяха на път към безопасно място. Това, че
действахме хазартно, ни се отплати.
През следващото десетилетие си изясних, че поемането на риск е
нещо типично за специалните части. С цел да успеят те винаги тлас-
кат собствените си граници и тези на машините почти до
невъзможното. В много аспекти това е нещото, което ги различава от
всички останали. Противно на вижданото от страничен наблюдател

обаче, рискът обикновено е грижливо пресметнат и добре планиран.
Дори при спонтанен подход извършващите операцията са наясно с
възможностите си, но вярват в себе си достатъчно, та да опитат.
През цялата ми кариера винаги съм хранил огромен респект към
Британските въздушни специални части, пословичните SAS.
Техният девиз е „Който рискува, побеждава“ Девизът е така
повсеместно тачен, че мигове преди набега срещу Бин Ладен моят
командващ, старши сержант Крис Фарис, го цитира пред Тюлените
при подготовката за мисията. За мен девизът беше нещо повече от
начин, по който Британските въздушни специални части оперират
като единица; опираше до това, как е редно всеки от нас да подхожда
към живота си.
Животът е битка и вероятността от провал неизменно присъства,
но онзи, който живее в страх от провал или изпитание, или посрам-
ване, никога няма да разгърне пълния си потенциал. Без да
надскачате възможностите си, от време на време си позволявайте да
се спуснете надолу по въжето с главата напред. Ако не поемате
сериозни рискове, никога няма да узнаете кое в живота ви е истински
възможно.
СЕДМА ГЛАВА
Опълчи се на тормоза

не отстъпвай пред акулите
Когато започнахме шесткилометровото си нощно плуване,

водите около остров Сан Клементе бяха бурни и студени. Мичман
втори ранг Марк Томас беше влязъл плътно в такт с моите махове.
Нямахме нищо на себе си освен водолазен костюм, маска и чифт
плавници и борехме усилено течението, движещо се на юг от малкия
полуостров. С навлизането ни в открито море светлините на
военноморската база, от която бяхме тръгнали, избледняваха. След
час бяхме на около километър и половина от брега и привидно
съвсем сами във водата. Където и около нас да бяха останалите

плувци, забулваше ги тъмнина.
Можех да видя очите на Марк през стъклото на маската му.
Изражението му сигурно отразяваше моето собствено. И двамата
бяхме наясно, че водите около Сан Клементе са пълни с акули. Не
какви да е акули, а големи бели акули, най-едрите и най-агресивните
човекоядци в океана. Преди началото на плуването инструкторът
Тюлен ни беше запознал накратко с всички потенциални заплахи, на
които бихме могли да се натъкнем през нощта. Имаше леопардови
акули, акули мако, акули чук, но онези, от които се бояхме
най-много, бяха големите бели акули.
Имаше нещо изнервящо в това да си сам през нощта насред
океана с ясното съзнание, че под повърхността се спотайват
праисторически създания, чието единствено желание е да те
схрускат.
Но и двамата искахме така отчаяно да бъдем Тюлени, че тази нощ
нищо във водата не беше в състояние да ни спре. Ако трябваше да се
борим с акулите, и двамата бяхме готови да го сторим. Целта ни, за
която вярвахме, че е достойна и благородна, ни предоставяше
нужния кураж, а куражът е забележително качество. Никой и нищо
не може да се изпречи на пътя ти. Без него другите ще очертават твоя
курс. Без него си оставен на милостта на житейските изкушения. Без
кураж хората ще бъдат управлявани от тирани и деспоти. Без кураж
никое велико общество не може да процъфтява. С него си в
състояние да постигнеш всяка цел. С него ще съумееш да
предизвикаш и победиш злото.
***
Саддам Хюсеин, вече бившият президент на Ирак, седеше на
ръба на старо походно легло, облечен в оранжев гащеризон. Заловен
от американската армия двайсет и четири часа по-рано, сега той
беше пленник на САЩ.
Като отворих вратата, за да въведа вътре новото иракско
правителство, Саддам остана седнал. По лицето му пробяга
присмехулно изражение, в поведението му не се долавяше и помен
от разкаяние или смирение. Четиримата иракски лидери мигом
започнаха да крещят на Саддам, но от безопасно разстояние. Саддам
ги изгледа с презрение, отправи им убийствена усмивка и им направи
знак да седнат. Все още наплашени от бившия диктатор, те
сграбчиха по един сгъваем стол и насядаха. Крясъците и соченето с

пръсти продължи, но новодошлите леко поутихнаха, когато бившият
диктатор взе думата.
При управлението на Саддам Хюсеин партия Баас беше
отговорна за смъртта на хиляди шиити и десетки хиляди кюрди.
Саддам лично е екзекутирал мнозина от собствените си генерали,
които е смятал за нелоялни.
Макар да бях убеден, че Саддам вече не представлява заплаха за
останалите присъстващи в помещението, иракските лидери не бяха
така сигурни. Страхът в очите им беше очевиден. Този мъж,
Касапина на Багдад, беше тероризирал с десетилетия една цяла
нация. Култът към личността му беше привлякъл на негова страна
последователи от най-лошия вид. Неговите кръвожадни главорези
бяха малтретирали невинни хора и бяха принудили хиляди да
напуснат страната. Никой в Ирак не беше събрал куража да се
опълчи на тиранина. Нямах и грам съмнение, че тези нови лидери все
така бяха ужасени от това, на какво би могъл да е способен Саддам -
дори иззад решетките.
Ако целта на срещата беше да покаже, че Саддам вече не беше на
власт, не се получи. В онези кратки мигове Саддам успя да сплаши и
обезпокои ръководството на новия режим. Изглеждаше по-уверен от
всякога.
Когато иракските лидери си тръгнаха, инструктирах гардовете да
изолират бившия президент в малко помещение. Нямаше да има
посетители и на пазачите беше наредено да не разговарят със
Саддам.
В рамките на следващия месец посещавах малкото помещение
всеки ден. Саддам неизменно се изправяше да ме поздрави и аз
неизменно му правех знак да седне обратно, без да изрека нито дума.
Посланието беше ясно. Той вече не беше важен. Вече не беше в
състояние да застрашава хората около себе си. Вече нямаше как да
всява уплаха у подчинените си. Нямаше го лъскавия му палат.
Нямаше ги слугините, лакеите и генералите. Нямаше я властта му. С
арогантността и потисничеството, дефиниращи управлението му,
беше свършено. Смели млади американски войници се бяха
опълчили срещу тиранията му и сега той не беше заплаха за никого.
Трийсет дни по-късно прехвърлих Саддам в звено на военната
полиция и година по-късно иракчаните го обесиха за престъпленията
му срещу нацията.

С тираните винаги е същото; независимо дали са в училищния
двор, на работното място, или ръководят страната със зверства. Те се
хранят от всявания страх и заплахите. Упражняващите тормоз
печелят силата си посредством плахостта и неувереността насреща.
Те са също като акулите, долавящи страха във водата. Ще кръжат
около жертвите си да проверят дали страдат. Ще се пробват дали
мишената им е слаба. Ако не откриете кураж да отстоявате
позициите си, ще атакуват. В живота, за да достигнете целите си, за
да завършите нощното плуване, ще се наложи да бъдете мъже и жени
с голям кураж. Този кураж се съдържа във всеки от нас. Разровете се
надълбоко и ще го откриете в изобилие.
OCMА ГЛАВА
Представи се подобаващо

дай най-доброто от себе си в тежки моменти
Стоях на малък участък песъчлива земя, устремил поглед над

залива към поредицата военни кораби, акостирали във водите на во-
енноморската база на Трийсет и втора улица. Между корабите и
отправната ни точка в залива Сан Диего имаше закотвен малък пла-
вателен съд, който тази вечер щеше да бъде нашата мишена. Курсът
ни беше посветил последните няколко месеца да се учи на основно
леководолазно гмуркане и на по-майсторското, служещо си с
устройството на Емерсън със затворена верига, при което не се
изпускаха мехурчета. Тази вечер беше кулминацията на фаза
гмуркане с технически най-трудната част от основното обучение на
Тюлените.
Целта ни беше да преплуваме две хиляди метра под вода от
отправната точка през залива до закотвения плавателен съд. Като се
озовяхме под него, от нас се очакваше да поставим учебната
магнитна мина и без да бъдем засечени, да се върнем на брега.
Водолазният апарат на Емерсън се подвизаваше под крайно мрачния
прякор „джаджа на смъртта“. Беше известен с това, че от време на

време даваше дефекти и според фолклора на Тюлените през
годините немалко курсанти бяха загинали, служейки си с него.
Нощем видимостта в залива Сан Диего беше толкова лоша, че
човек не можеше да види ръката си пред самото си лице.
Разполагахме единствено с химически източник на зелена светлина,
за да разчитаме подводния си компас. Падналата мъгла влошаваше
ситуацията допълнително. Разпростираше се над залива и
затрудняваше първоначалното отчитане на компасите ни на
посоката на мишената. Пропуснехме ли я, бихме се озовали на
навигационния път на кораб, което никак не е добро място, ако в
пристанището влиза военноморски разрушител.
Инструкторите Тюлени кръстосваха напред и назад пред двайсет
и петимата водолази и подготвяха нощното гмуркане. Изглеждаха
нервни колкото нас самите. Беше им ясно, че това тренировъчно
мероприятие притежава най-висок потенциал някой да бъде наранен
или да умре.
Подофицерът, отговарящ за мероприятието, ни привика в малък
кръг.
- Господа - подхвана. - Тази вечер ще установим кой от вас,
моряците, наистина иска да бъде водолаз. - Направи пауза за ефект. -
Там, навън е тъмно и студено. Под плавателния съд ще бъде
по-тъмно. Толкова тъмно, че ако се отделите от партньора си за
плуване, той няма да е в състояние да ви открие. - Сега вече мъглата
ни обгръщаше и заобикаляше дори парчето суша, където стояхме. -
Тази вечер трябва да дадете максимума. Налага се да се извисите над
страховете, съмненията и изтощението си. Без значение колко
непрогледен е мракът, трябва да завършите мисията. Това е нещото,
което ви откроява сред всички останали.
Някак си тези думи се задържаха у мен през следващите трийсет
години.
***
Докато наблюдавах мъглата да обгръща аеродрума на
въздушната база в Баграм, пред мен се разиграваше друга мрачна
сцена. На асфалтовото поле беше паркиран огромен самолет С-17
със спусната рампа и очакваше да натовари тленните останки на
паднал боец.
Предстоеше церемонията по поставянето им на рампата. Един от
най-официалните и същевременно безспорно вдъхновяващи аспекти

от войните в Ирак и Афганистан. Това беше Америка в
най-изтънчения й вариант. Всеки мъж, всяка жена, без значение от
произхода им, без значение колко героични са били последните им
мигове, бяха третирани с изключителна почит и уважение. Това
беше начинът, по който нацията ни отчиташе тяхната саможертва.
Това беше последното отдаване на чест, финалните ни
благодарности и молитви при изпращането им обратно у дома.
До рампата в две успоредни редици се бяха строили войници. В
позиция „свободно“ те оформяха почетен караул. Вдясно от
самолета имаше малък оркестър от трима музиканти, който
изпълняваше „Изумителна благодат“.
Вляво се бяха събрали няколко души, в това число аз, а покрай
хангара се бяха подредили стотици други войници, моряци, матроси,
цивилни и наши съюзници. Всички бяха дошли да отдадат последна
почит.
Джипът с висока проходимост „Хъмви“, превозващ тленните
останки, пристигна точно навреме. Шестима мъже от бойната
единица на падналия воин поеха задачата на носачи. Свалиха
покрития с американското знаме ковчег и бавно замаршируваха
покрай почетния караул, минаха по рампата и влязоха вътре в
самолета.
Наместиха ковчега в средата на товарния отсек, завъртяха се
тържествено, заеха положение „мирно“ и козируваха. Застанал пред
ковчега, пасторът сведе глава и зачете от Книгата на пророк Исая 6:8.
- „И чух гласа на Господа, който казваше: Кого да изпратя? И кой
ще отиде за нас? И казах: ето ме, изпрати мен.“
Беше изпълнен религиозен химн, а по лицата на войниците
течаха сълзи. Никой не правеше опит да ги скрие.
Пренеслите ковчега слязоха, а строилите се отвън се качиха един
по един и се изредиха да коленичат и да кажат последно сбогом.
Самолетът С-17 щеше да отлети по-късно същата сутрин, да
презареди гориво по път и да пристигне във военновъздушна база
Доувър. Там ковчегът с падналия воин щеше да бъде посрещнат от
семейството му и друг почетен караул и той щеше да бъде
ескортиран до дома му.
В живота няма по-мрачен момент от загубата на обичан човек и
все пак нееднократно съм ставал свидетел как именно тогава се-
мейства, армейски единици, малки и големи градове и цялата нация

се сплотяваме, за да покажем най-доброто от себе си.
Когато закален войник от армейските специални части беше убит
в Ирак, неговият брат близнак стоеше с високо вдигната глава,
предлагаше утеха на военните му другари, поддържаше семейството
единно и правеше всичко възможно да е сигурен, че загиналият му
брат би се гордял с демонстрираната сила в тъй важен момент.
Когато загинал рейнджър беше върнат в базата му в Савана,
Джорджия, облечени в официалните си униформи, всички от
поделението му маршируваха от църквата до любимия бар на
рейнджъра на Ривър Стрийт. Жителите на Савана се тълпяха по
целия маршрут. Пожарникари, полицейски служители, ветерани,
цивилни от всички сфери бяха там да отдадат почит на младия
войник, героично пожертвал живота си в Афганистан.
Когато самолет CV-22 се разби в Афганистан, при което загинаха
пилотът и няколко членове на екипажа, авиаторите от същата
ескадрила се вдигнаха като един, отдадоха почит и още на
следващия ден осъществиха полет - знаеха, че падналите им братя по
оръжие ги искат във въздуха, където да продължат тяхната мисия.
Когато катастрофа с хеликоптер отне живота на двайсет и пет
членове на специални части и шест войници от националната гвар-
дия, цялата нация изпадна в скръб, но също така показа
изключителна гордост от куража, патриотизма и доблестта на
загиналите бойци.
На някакъв етап всеки от нас преживява мрачен момент. Ако не
кончината на обичан човек, то нещо друго пречупва духа ви и ви
оставя в неизвестност за бъдещето. В такива моменти на покруса се
разровете дълбоко в душата си и извадете на показ най-доброто от
себе си.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Дай надежда на кората

като си затънал в тиня чак до шията, запей

Нощният вятър, прииждащ от океана, беше поривист и скоростта
му надвишаваше трийсет километра в час. Нямаше луна и звездите
бяха закривани от слой ниско надвиснали облаци. Стоях в кал,
затънал чак до гърдите, и бях покрит от глава до пети с мръсотия.
Зрението ми беше замъглявано от засъхналата тиня и успявах да
видя единствено силуетите на останалите курсанти, строени в окопа
до мен.
Беше сряда от Адската седмица и тренировъчният ни клас се
намираше в омразните плитчини на Тихуана. Адската седмица беше
важно мероприятие в първата фаза от обучението за Тюлени.
Изразяваше се в шест дни без сън и безмилостен тормоз от страна на
инструкторите. Имаше дълги пробези, плувания в открито море,
серии с препятствия, катерене по въже, безкрайни гимнастически
упражнения и неспирно гребане в малката гумена лодка. Целта на
Адската седмица беше да елиминира слабите, онези, които не бяха
достатъчно корави за Тюлени.
Статистически погледнато, през Адската седмица се отказват
повече курсанти, отколкото през всеки друг период от обучението, а
престоят в плитчините бе най-тежкият епизод от седмицата.
Ситуирани между южната част на Сан Диего и Мексико, плитчините
бяха ниско разположен терен, където дренажът от Сан Диего
създаваше големи откоси от дълбока гъста кал с консистенцията на
мокра глина.
По-рано същия следобед курсът ни беше гребал в гумените ни
лодки от Коронадо до плитчините. Скоро след като пристигнахме,
беше ни наредено да нагазим в калта и да се заловим с поредица от
състезания и турнири, замислени да ни държат мръзнещи, мокри и
нещастни. Калта полепваше по всяка част от тялото ни. Беше
толкова гъста, че само да се придвижваш през нея те изтощаваше и
поставяше на изпитание волята ти да продължиш напред.
Състезанията траеха с часове. До вечерта вече едва бяхме в
състояние да помръднем заради смразяващия костите студ и
умората. Със залязването на слънцето температурата падна, вятърът
се усили и всичко започна да изглежда още по-трудно.
Духът падаше стремглаво. Беше едва сряда и на всички ни беше
ясно, че предстоят още три дни на болка и изтощение. За много от
участниците това беше моментът на истината. Треперещи

неконтролируемо, с длани и стъпала, отекли от непрестанна
употреба, и кожа, така чувствителна, че всяко помръдване носеше
дискомфорт, надеждата ни да завършим обучението бледнееше все
повече.
Със силует, очертан на фона на далечните светлини от града,
един инструктор Тюлен крачеше целеустремено напред-назад по
брега на плитчините. Звучеше също като стар приятел, говореше
меко в рупора. Съобщи ни, че бихме могли да се присъединим към
него и останалите инструктори до огъня. Имало горещо кафе и
пилешка супа. Можели сме да си починем до изгряването на
слънцето. Да дадем отмора на краката си. Да го раздаваме
по-лежерно.
Долавях, че някои от студентите бяха склонни да приемат
предложението му. Все пак още колко дълго бихме могли да издър-
жим в калта? Пращящ огън, топло кафе и пилешка супа със
сигурност звучаха повече от добре. Но после идваше уловката.
Всичко, от което се нуждаеше, беше петима от нас да се откажат.
Само петима малодушници и останалата част от курса можеше да
намери облекчение от болката.
Курсантът до мен се насочи към инструктора. Стиснах го здраво
за ръката, но потребността му да излезе от калта беше прекалено
силна. Изтръгна се от хватката ми и се втурна към суха земя.
Забелязах, че инструкторът се усмихна. Беше му ясно, че откаже ли
се един, и други ще го последват.
Изведнъж над воя на вятъра се извиси нечий глас. Пееше. Беше
немощен и дрезгав, но достатъчно силен, та всички да го чуят. Тек-
стът не беше предназначен за чувствителни уши, но всички знаеха
мелодията. От един гласовете станаха два, от два станаха три и не
след дълго вече всички пееха.
Курсантът, втурнал се към сух терен, се обърна и се върна на
мястото си до мен. Прехвърли ръка през раменете ми и също запя.
Инструкторът вирна рупора и кресна да престанем. Никой не
изпълни. Ревна към водача ни да ни укроти. Пеенето продължи. С
всяка заплаха от страна на инструктора гласовете само се усилваха,
курсът ни ставаше по-силен и волята ни да продължим напред в
нашето злощастие вече беше непоклатима. Лицето на инструктора
бе озарено от трепкащите в тъмнината огнени езици и успях да видя,
че той се усмихва. За пореден път бяхме усвоили важен урок: и сам

човек притежава властта да обедини групата, да вдъхнови
заобикалящите го, да им даде надежда. Ако този един човек бе в
състояние да запее, затънал в тиня чак до шията, тогава и ние го
можехме. Ако този един човек беше способен да понесе смразява-
щия студ, тогава и ние го можехме. Ако този един човек намираше
сили да се стегне, тогава и ние го можехме.
***
Голямото помещение във военновъздушната база Доувър беше
изпълнено със скърбящи семейства - неутешими деца, ридаещи в
прегръдките на майките си, родители, стиснали се за ръце с
надеждата да си вдъхнат взаимно сила, съпруги с отнесен израз на
неспособност да повярват. Само пет дни по-рано хеликоптер,
превозващ военноморски Тюлени и техни партньори от специалните
части в Афганистан и управляван от армейски пилоти, беше свален в
Афганистан. Всичките трийсет и осем мъже на борда бяха загинали.
Това беше най-голямата загуба във войната срещу терора.
След по-малко от час беше планирано в Доувър да се приземи
голям самолет С-17 и семействата на падналите воини щяха да бъдат
ескортирани до пистата, за да посрещнат покритите със знамена
ковчези. Но докато близките чакаха, президентът на САЩ,
секретарят на отбраната и заместниците му, както и висши военни
ръководители се стекоха в помещението, за да покажат уважение и
да предоставят утеха, доколкото беше възможно.
Бях присъствал на дузини служби в памет на паднали бойци.
Никога не беше лесно и често се чудех дали утешителните ми думи
имат някакъв смисъл за изгубилите обичан човек, или просто шокът
от случилото се правеше всичко изричано от мен непонятно.
С жена ми Джорджиан се спряхме да разговаряме със
семействата, но аз трудно намирах верните думи. Как бих могъл да
съм истински съпричастен към тяхната болка? Как бих могъл да им
заявя, че саможертвата на сина им, брат им, приятеля им си е
струвала? Полагах максимални усилия да предложа облекчение на
всички. Прегръщах ги. Молех се редом с тях. Мъчех се да се запазя
силен заради тях, но някак си усещах, че не ми стигаха думите.
Коленичих до една възрастна жена и забелязах, че семейството
до мен разговаря с генерал-лейтенант от военноморската пехота
Джон Кели. Кели, военен съветник на секретаря на Департамента по
отбрана, беше висок, строен, с късо подстригана побеляла коса и

облечен в безупречна униформа на военноморската пехота.
Семейството се беше скупчило около него и усещах, че думите му на
състрадание и окуражаване пред лицето на тази трагедия имаха
значителен ефект върху смазаните от скръб родители и децата им.
Усмихна им се и те се усмихнаха в отговор. Прегърна ги и те
отвърнаха на прегръдката. Протегна ръка и те я стиснаха здраво.
След като прегърна родителите още веднъж и благодари на
семейството за тяхната жертва, Кели се прехвърли на следващата
групичка оцелели. В рамките на следващия час Джон Кели някак си
успя да докосне всяко семейство в помещението. Кели беше съумял
по-ефективно от всеки друг присъстващ да накара казаното от него
да достигне до всеки родител, до всяка съпруга, до всеки брат или
сестра, до всеки приятел. Думите му бяха думи на разбиране. На
състрадание и повече от всичко думи на надежда.
Само Джон Кели можеше да внесе разлика през този ден. Само
Джон Кели беше в състояние да им предостави надежда, защото
само Джон Кели знаеше какво е да изгубиш син по време на битка.
Лейтенант първа степен от морската пехота Робърт Кели беше
убит в Афганистан през 2010 година, докато служеше в трети
батальон на пети морскопехотен полк. Генерал Кели и семейството
му също бяха застигнати от трагедия, както семействата в Доувър
онзи ден. Но семейство Кели беше оцеляло. Бяха понесли болката и
неутешимото чувство на загуба.
Докато го наблюдавах този ден, той предостави сила и на мен.
Истината е, че като изгубиш войник, скърбиш за семействата, но
заедно с това се боиш, че същата съдба може да споходи и теб.
Питаш се дали ще си в състояние да оцелееш след загубата на дете.
Или се чудиш как ще се справя семейството ти без теб до тях.
Надяваш се и се молиш Бог да е достатъчно милостив и да не стовари
върху раменете ти това немислимо изпитание.
В рамките на следващите три години с Джон Кели станахме
близки приятели. Той беше забележителен офицер, стабилен съпруг
за жена си Карън и любящ баща за дъщеря си Кейт и за по-големия
си син, майора от морската пехота Джон Кели. Но нещо повече от
това, дори без да го съзнава, Джон Кели вдъхваше на всички около
себе си надежда. Надежда, че в най-тежки времена ще съумеем да се
издигнем над болката, разочарованието и агонията и да бъдем силни.
Че всеки от нас притежава у себе си способността да продължи

напред и не само да оцелее, а да вдъхновява другите.
Надеждата е най-могъщата сила във вселената. С надежда бихте
могли да вдъхновите цели нации за велики дела. С надежда сте в
състояние да вдигнете потъпканите. С надежда можете да облекчите
божата от непоносимата загуба. Понякога се иска само един човек, за
да се стигне до промяна.
Някой ден на всички ни ще се случи да се озовем затънали до шия
в тинята. Именно тогава е моментът да запеем с пълно гърло, да се
усмихнем широко, да подемем тези около нас и да им вдъхнем
надежда, че утрешният ден ще е по-добър.
ДЕСЕТИ ГЛАВА
Абсолютно никога не се отказвай!

никога не удряй камбаната
Козирувах заедно с останалите 150 курсанти сутринта на първия

ден от обучението ни за Тюлени. Облечен в шорти каки, тениска в
синьо и златисто и с кубинки на краката, инструкторът прекоси
просторния асфалтиран двор по посока на месингова камбана,
окачена така, че да е добре видима за обучаваните.
- Господа - подхвана. - Днес е първият ден от обучението ви за
Тюлени. През следващите шест месеца ще преминете най-тежкия
курс инструкции в армията на САЩ.
Озърнах се и забелязах върху лицата на някои от студентите да
пробягват опасения.
- Ще бъдете подложени на изпитания, както никога преди в
живота си - продължи инструкторът. Направи пауза и огледа курса
от нови „попови лъжички“. - Повечето от вас няма да издържат до
края. Аз ще се погрижа за това. - Усмихна се. - Ще сторя всичко по
силите си да ви накарам да се откажете. - Натърти последните четири
думи. - Ще ви тормозя безмилостно. Ще ви позоря пред очите на
съкурсантите ви. Ще ви тласкам отвъд границите ви. - По лицето му
пробяга самодоволство. - И ще има болка. Много, ама много болка.
Стисна въжето и удари камбаната с всички сили, а из двора се
разнесе звънтящ звук.
- Но ако не ви допада болката, ако не ви се нрави целият този
тормоз, съществува лесен изход. - Отново дръпна въжето и в стените
на сградите отекна плътен металически звук. - За да се откажете,
всичко, което трябва да сторите, е да ударите камбаната три пъти.
Пусна въжето, прикачено към езика на камбаната.
- Ударете камбаната и няма да ви се налага да ставате рано.
Ударете камбаната и от вас няма да се искат дълги пробези, плуване
в студената вода или серията от препятствия. Ударете камбаната и
ще можете да избегнете цялата тази болка.
После инструкторът сведе очи към асфалта и сякаш се прекъсна
от предварително подготвения монолог.
- Но нека ви кажа нещо - промълви. - Откажете ли се, ще
съжалявате до края на живота си. Да се предадеш никога не улеснява
нещата.
Шест месеца по-късно на дипломирането ни бяхме само трийсет
и трима. Някои бяха избрали лесния изход. Бяха се отказали и моето
предположение е, че инструкторът имаше право, щяха да съжаляват
за това до края на живота си.
Сред всички уроци, които усвоих по време на обучението ми за
Тюлен, този беше най-важният. Никога не се отказвай. Не звучи
особено прозорливо, но животът постоянно те поставя в ситуации, в
които да се откажеш, изглежда много по-лесно, отколкото да
продължиш напред. Когато шансовете са толкова силно срещу теб,
че да се предадеш ти се вижда логичното решение.
През кариерата ми неизменно бях вдъхновяван от мъже и жени,
които отказваха да се предадат, които отказваха да се
самосъжаляват, но никой до такава степен като младия армейски
рейнджър, когото срещнах в болница в Афганистан.
***
Беше една късна вечер, когато получих вест, че един от
войниците ми е стъпил на противопехотна мина и е била проведена
медицинска евакуация до полева болница близо до щаба ми.
Командващият рейнджърския полк, полковник Ерик Курила, и аз
бързо се придвижихме до болницата и отидохме право в стаята на

войника.
Той лежеше на леглото с тръбички, прикрепени към устата и
гърдите; лицето и ръцете му бяха набраздени от изгаряния. Одея-
лото, покриващо тялото му, лежеше хлътнало на мястото, където
биха се намирали краката. Сега животът му беше променен завинаги.
Бях осъществявал безбройни визити в полевите бойници в
Афганистан. Като военновременен лидер се мъчиш да не се
вживяваш прекомерно в човешкото страдание. Войниците получават
наранявания. Войниците умират. Ако допуснеш всяко твое решение
да се основава на възможната загуба на живот, ще ти е ужасно
трудно да бъдеш ефективен.
Някак си обаче тази вечер изглеждаше различна. Рейнджърът,
който лежеше пред мен, беше толкова изключително млад: по-млад
от моите двама сина. Беше на деветнайсет и се казваше Адам Бейтс.
Беше пристигнал в Афганистан само седмица по-рано и това беше
първата му бойна мисия. Наведох се и го докоснах по рамото. Явно
беше упоен и в безсъзнание. Отдадох се на около минута размисъл,
произнесох кратка молитва и понечих да си тръгна, когато сестрата
влезе да провери пациента.
Усмихна се, отчете жизнените му показатели и се поинтересува
дали имам въпроси във връзка със състоянието му. Информира ме,
че и двата му крака са били ампутирани и има сериозни изгаряния,
но шансовете му за оцеляване са добри.
Благодарих, задето полага такива топли грижи за рейнджър Бейтс
и обещах да се върна, щом е в съзнание.
- О, той е в съзнание - заяви тя. - Всъщност ще е добре да
поговорите с него. Нежно разтърси младия рейнджър, който отвори
леко очи и отчете присъствието ми.
- В момента не може да говори - обясни сестрата. - Но майка му е
глуха и той владее езика на знаците. - Сестрата ми подаде лист
хартия с показани на него различни знаци.
Поговорих около минута, като се мъчех да намеря сили да изрека
правилното. Какво казваш на млад мъж, който е изгубил двата си
крака, докато е служил на страната си? Как можеш да го накараш да
се чувства по-добре във връзка с бъдещето?
С лице, подпухнало от взрива, и очи, едва видими заради
червенината и превръзките, Бейтс се взря в мен за миг. Трябва да
беше забелязал съжалението в израза ми.

Вдигна ръка и започна да оформя знаци.
Проверявах всеки символ на листа пред мен. Бавно и мъчително
той изписа:
- Аз... ще... се... оправя.
После отново заспа.
Като напусках болницата тази вечер, не успях да се удържа и
заплаках. Сред хилядите мъже, с които бях разговарял по болниците,
нито един не се беше оплаквал. Никога! Гордееха се със службата си.
Приемаха участта си и всичко, което желаеха, беше да се върнат в
поделението си, да бъдат с мъжете, които бяха изоставили. Някак си
Адам Бейтс олицетворяваше всички онези преди него.
Година след болничната ми визита в Афганистан присъствах на
традиционното предаване на командването в елитния 75-и
рейнджърски батальон. В залата беше и рейнджър Бейтс, който
изглеждаше безупречно в парадната си униформа и се извисяваше на
новите си протези. Дочух го да предизвиква няколко от другите
рейнджъри за надпревара по набирания на лост. След всичко, през
което беше преминал - многочислени операции, болезнена
рехабилитация и нагаждане към нов начин на живот, - пак не се
отказа. Смееше се, шегуваше се, усмихваше се и - точно както ми
обеща - беше добре!
Животът е пълен с тежки периоди. Но там, навън винаги има
някой, който е по-зле от вас. Ако изпълвате дните със самосъжале-
ние, опечалени сте заради начина, по който се е отнесъл някой към
вас, оплаквате жребия си в живота, вините обстоятелствата или
някого другиго, тогава животът ще е дълъг и тежък. Ако, от друга
страна, се противопоставите и не се предадете, ако се възпротивите
да обърнете гръб на мечтите си, ако независимо от всичко се
държите на позициите си, тогава животът ви ще е такъв, какъвто го
направите, а вие сте способни да го направите добър. Абсолютно
никога не удряйте камбаната!
***
Помнете... Започвайте всеки ден със завършена задача. Намерете
някой, който да ви помогне при изпитанията на живота. Уважавайте
всички. Имайте наум, че животът не е честен и често ще търпите
провали. Но ако поемете известни рискове, ако вдигнете високо
глава, когато времената са най-тежки, ако се опълчвате на тормоза,
ако окуражавате отчаяните и ако не се отказвате за нищо на света,

ако изпълнявате всички тези неща, тогава ще съумеете да промените
живота си към по-добро... и може би света!
Реч по случай официалната церемония за дипломиране в

Тексаския университет
21.05.2014
Девизът на университета е „Започнатото тук променя света“.

Налага се да призная, че доста ми харесва. „Започнатото тук променя
света“!
Тази вечер над осем хиляди студенти получават диплома от
Тексаския университет. Този велик образец на аналитичната точност
Ask.com посочва, че средният американец ще срещне през живота си
десет хиляди души. Това е сериозна бройка. Но ако всеки от вас
промени живота само на десет души и всеки от тези десет промени
живота на други десет - само десет, - тогава за пет поколения или 125
години випускът, завършил през 2014 година, ще промени живота на
800 милиона души.
Осемстотин милиона души. Помислете само: повече от два пъти
населението на САЩ. Добавете още едно поколение и ще успеете да
промените цялото население на света, осем милиарда души. Ако
намирате, че е трудно да промените живота на десет души, да го
промените завинаги, грешите.
Виждал съм го да се случва всеки ден в Ирак и Афганистан. Млад
армейски офицер взема решение да поеме наляво вместо надясно по
път в Багдад и десетимата войници от взвода му са спасени от близка
засада.
В провинция Кандахар в Афганистан подофицер от Отряд за
комуникация с женското местно население усеща, че нещо не е
наред и отклонява пехотния взвод от двеста двайсет и пет
килограмово самоделно взривно устройство, с което спасява живота
на дузина войници.
Само че, ако помислите над това, решенията на един човек не са
спасили само живота на тези войници, но и на още неродените им
деца. И на децата на децата им. Цели поколения са спасени от едно
решение, от един човек.
Да се промени светът може да се случи навсякъде и всеки е в
състояние да го постигне. Така че, каквото започне оттук, наистина

може да промени света, но въпросът е: как ще изглежда светът, след
като го промените?
Е, аз съм уверен, че ще изглежда много, много по-добре, но ако
сте склонни да угодите на стария моряк само за миг, имам няколко
предложения, които могат да са ви от помощ по пътя ви към
по-добър свят. И макар тези уроци да са усвоени през времето ми в
армията, мога да ви уверя, че е без абсолютно никакво значение,
дори да не сте прекарали и един ден в униформа.
Нямат значение полът ви, етническата и религиозната среда,
ориентацията ви, социалният ви статус. Трудностите ни на този свят
са сходни и уроците, чрез които да ги превъзмогнем и да продължим
напред - като променим себе си и света около нас, - важат поравно за
всички.
Военноморски Тюлен съм от трийсет и шест години. Но всичко
започна, когато напуснах Тексаския университет, за да премина
основно обучение на Тюлени в Коронадо, Калифорния. Основното
обучение за Тюлени се изразява в шест месеца дълги и мъчителни
пробези в мекия пясък, среднощни плувания в студената вода на Сан
Диего, серии от препятствия, безкрайни гимнастически упражнения,
дни без сън и вечно да си замръзнал, мокър и нещастен.
Това са шест месеца, през които постоянно си тормозен от
професионално обучени бойци, които търсят да намерят слабото ти
място телом и духом, за да го елиминират у всеки, който е на път да
се превърне във военноморски Тюлен. Но обучението също така
цели да разграничи онези курсанти, които умеят да бъдат лидери в
ситуация на постоянен стрес, хаос, несгоди и изпитания. За мен
основното обучение за Тюлени се равняваше на предизвикателствата
от един цял живот, скупчени в шест месеца.
Така че, ето го урока, усвоен от основното обучение за Тюлени,
който се надявам да ви е от полза по пътя ви напред.
***
Всяка сутрин през обучението ми за Тюлен инструкторите ми,
които бяха все ветерани от Виетнам, идваха в казармата и първо
проверяваха леглата ни. Добре оправено легло означаваше ръбовете
да са подравнени, завивките да са изпънати, възглавницата да е
центрирана точно под таблата зад главата, а допълнителното одеяло
да е сгънато старателно в долния край.
Беше проста задача, досадна в най-добрия случай. Но всяка

сутрин от нас се изискваше да оправим леглото си до пълно
съвършенство. Тогава ми се струваше малко нелепо, особено пък в
светлината на факта, че се домогвахме да бъдем истински бойци,
корави, калени в битки Тюлени, но мъдростта зад този прост акт се е
доказвала пред мен многократно.
Ако си оправиш леглото всяка сутрин, ще си завършил първата
си задача за деня. Това ще ти предостави мъничко усещане за
гордост и ще те окуражи да преминеш към следващата задача и
следващата задача. До края на деня тази една изпълнена задача ще е
прераснала в множество завършени задачи. Да си оправиш леглото
също така ще придаде допълнителна тежест на факта, че в живота са
от значение дребните неща.
Ако не си в състояние да свършиш както трябва дребните неща,
никога няма успееш с по-големите. И ако случайно си имал тежък
ден, ще се прибереш у дома при оправено легло - оправено от теб, - а
оправеното легло вдъхва надежда, че утрешният ден ще е по-добър.
Ако искаш да промениш света, започни, като си оправиш
леглото.
***
По време на обучението за Тюлени курсантите са разпределени в
екипи. Всеки екип се състои от седем души: двама от всяка страна на
малка гумена лодка и един кормчия, които да помага за навигацията.
Всеки ден вашият екип е формиран на плажа и после инструктиран
да премине през зоната на прибоя и да гребе в продължение на
няколко километра покрай брега.
През зимата прибоят на Сан Диего може да се вдигне до два и
половина-три метра и е изключително трудно да гребете през
бурната вода, освен ако всички не забиват здраво. Всяко загребване
трябва да е синхронизирано с отброяваното от кормчията.
Наложително е всички да упражняват равни усилия или лодката ще
се обърне срещу вълните и най-безцеремонно ще бъде изхвърлена на
брега. С цел да достигне до дестилацията си всички трябва да гребат.
Не можете да промените света сами - ще ви е необходима
известна помощ - и за да се доберете от стартовата ви точка до
определената дестинация, се искат приятели, колеги, добрата воля на
непознати и сериозен кормчия, който да ги насочва.
Ако искаш да промениш света, издири някой да ти помогне да
гребеш.

***
След няколко седмици трудни тренировки курсът ми, започнал
със 150 души, се сведе едва до 42. Сега вече имаше 6 лодки с по 7
мъже във всяка. Аз бях в една лодка с високите, но най-добрият ни
екип беше съставен от дребните мъже - казват му „екипажът на
мъниците“. Никой не надвишаваше метър и шейсет и пет.
В лодката с екипажа на мъниците бяха един американски
индианец, един афроамериканец, един американец от полски, един
от гръцки и един от италиански произход и две корави хлапета от
Средния запад. Надгребваха, надбягваха и надплуваха всички
останали.
Здравеняците от другите екипажи постоянно си правеха
добродушни шеги по повод мъничките плавници, които мъниците
слагаха на мъничките си стъпалца преди плуване. Но някак си тези
дребни мъже от всички краища на страната и света винаги се смееха
последни, плуваха по-бързо от всички и достигаха брега дълго преди
нас.
Обучението за Тюлени се явяваше като отличен балансьор. Нищо
нямаше значение освен волята ти да успееш, нито цветът, нито
етносът, нито образованието или социалният ти статус.
Ако искаш да промениш света, преценявай човека пред теб
според размера на сърцето му, а не на плавниците.
***
Няколко пъти седмично инструкторите строяваха курса за
инспекция на униформите. Правеха го изключително щателно.
Шапката ти трябваше да е идеално колосана, униформата грижливо
изгладена и токата на колана лъскава и без замазани петна.
Но изглеждаше, че без значение колко усилия положиш да
колосваш, да гладиш и лъскаш, все не стигаше. Инструкторите
неизменно намираха „нещо“ нередно.
Провалеше ли се при инспекцията на униформата, курсантът
трябваше да се хвърли в прибоя напълно облечен и после, мокър от
глава до пети, да се овъргаля на плажа, та всяка част от тялото му да
се покрие с пясък. Ефектът беше известен като „захарна курабийка“.
През остатъка от деня оставаше така - премръзнал, мокър и
опесъчен.
Имаше много курсанти, които просто не успяваха да приемат
факта, че всичките им усилия са напразни. Че без значение колко

усърдно опитват да се представят в изрядна униформа, това остава
неоценено. Тези курсанти не издържаха обучението. Те не схванаха
целта на строгата дисциплина. Никога няма да успееш. Униформата
ти никога няма да е идеална.
Понякога, без значение колко добре си подготвен и колко добре
се представиш, пак свършваш като захарна курабийка.
Ако искаш да промениш света, преглътни, че си бил захарна
курабийка, и продължавай напред.
***
Във всеки ден от обучението си предизвикван от множество
физически мероприятия. Дълги пробези, дълги плувания, серии от
препятствия и часове упражнения, нещо, планирано да провери
издръжливостта ти.
Всяко мероприятие има стандарти: време, в което трябва да се
вместиш. Проваляхме ли се да отговорим на тези стандарти, имената
ни бяха включвани в списък и в края на деня онези от списъка бяха
канени в Цирка.
Цирка представляваше два часа допълнителни упражнения,
целящи да те изтощят до крайност, да пречупят духа ти, да те
принудят да се откажеш. Никой не искаше да участва в Цирка. Цирка
значеше, че този ден не си се представил подобаващо. Цирка
значеше още изтощение, а още изтощение значеше, че на следващия
ден ще ти е по-трудно и твърде вероятно да последва още от Цирка.
Но на някакъв етап от обучението за Тюлен всеки - всеки! - беше
включен в списъка на Цирка. И с онези, които постоянно бяха част от
него, се случи нещо интересно. С времето курсантите, изпълнявали
допълнителните упражнения, ставаха все по-силни и по-силни.
Болката доведе до физическото и психическото им укрепване.
Животът е пълен с Циркове. Ще се провалите. Най-вероятно ще
се проваляте често. Ще бъде болезнено. Ще действа
обезкуражаващо. Понякога ще сте изпитвани издълбоко.
Ако искаш да промениш света, не се бой от Цирка.
***
Поне два пъти седмично от курсантите се изискваше да преминат
серия с препятствия. Препятствията бяха общо двайсет и пет, в това
число триметрова стена, деветметрова мрежа и пълзене под бодлива
тел.
Но най-трудното препятствие беше Пързалката на живота. В

единия й край имаше деветметрова кула на три нива, а в другия й -
кула на едно ниво. Помежду им имаше трийсет метра въже.
От нас се искаше да се изкачим на високата кула и като стигнехме
на върха, да стиснем въжето, да увиснем под него и метър по метър
да се прехвърлим до другия му край. Когато моят курс започна
тренировки през 1977 година, рекордът стоеше от години.
Изглеждаше непостижим, докато един курсант не реши да се спусне
по Пързалката на живота с главата напред.
Вместо да овеси тялото си под въжето и да пълзи бавно надолу,
много смело той се намести отгоре му и се оттласна напред. Ходът
му беше опасен, привидно глупав и криещ сериозен риск. Провал би
означавал травма и вероятно отпадане от обучението. Без никакво
колебание курсантът се плъзна надолу опасно бързо и вместо
няколко минути това му отне само половината време. До края на
обучението вече беше бил рекорда.
Ако искаш да промениш света, хвърли се към препятствието с
главата напред.
***
През фазата от обучението, включваща военно дело на суша,
курсантите бяха прехвърляни по въздух на остров Сан Клементе,
който се намира близо до брега на Сан Диего. Водите около Сан
Клементе са естествен развъдник за големите бели акули. За да
преминеш през обучението за Тюлен, имаш да осъществиш
поредица от дълги плувания. Едно от тях е нощно.
Преди плуването инструкторите с радост запознават курсантите
с видовете акули, които обитават водите около Сан Клементе. Уве-
ряват ги, че никой курсант не е бил изяждан от акула - или поне не
напоследък.
Също така им се дават инструкции обаче как, ако акула започне
да кръжи около тях, трябва да отстояват позициите си. Да не се
опитват да отплуват. Да не се показват уплашени. В случай че
акулата е огладняла за среднощна закуска и се спусне към тях,
трябва да призоват всичките си сили и да я фраснат в устата, а после
да се обърнат и да заплуват.
В света има много акули. Ако се надяваш да завършиш
плуването, ще ти се наложи да се разправиш с тях.
Ако искаш да промениш света, не отстъпвай пред акулите.
***

Една от задачите на военноморските Тюлени е да провеждат
подводни нападения срещу вражески кораби. През основното
обучение упражнявахме обстойно тази техника. При мисията с атака
на плавателен съд двама Тюлени гмурци са спускани във вражеско
пристанище и после трябва да преплуват доста над три километра
под вода, като си служат единствено с дълбокомер и компас, за да се
доберат до целта си.
През цялото плуване, дори доста надълбоко, прониква някаква
светлина. Успокояващо е да знаеш, че над теб е открито море. Но
като приближиш плавателния съд, който е вързан на кея, светлината
започва да бледнее. Стоманеният корпус закрива луната; закрива
светлината от уличните лампи. Закрива всякаква заобикаляща
светлина.
За да успееш в мисията, трябва да се вмъкнеш под плавателния
съд и да намериш кила - централната линия и най-дълбоката му част.
Но килът също така е най-тъмното място, където шумът от
корабните машини е оглушителен и е лесно да се дезориентираш и да
се провалиш.
Всеки Тюлен знае, че под кила, в най-тъмния момент от мисията,
е времето, когато се налага да бъде спокоен - улегнал, - когато влага
всичките си тактически умения, вкарва в употреба физическата и
душевната си сила.
Ако искаш да промениш света, дай най-доброто от себе си в
най-тежките моменти.
***
Деветата седмица от обучението е наричана Адската седмица.
Изразява се в шест дни без сън, постоянен физически и психически
тормоз и един специален ден в плитчините. Плитчините са район
между Сан Диего и Тихуана, където водата се оттича и създава
мочурищата на Тихуана, блатист терен, където тинята е способна да
те погълне.
В сряда от Адската седмица гребете до плитчините и прекарвате
следващите петнайсет часа в опити да оцелеете в леденостудената
кал, изложени на свирепия вятър и на непрекъснатия натиск от
страна на инструкторите да се откажете.
Когато в сряда вечер слънцето започне да залязва, след като
бяхме извършили някакво „ненадминато нарушение на правилата“,
на тренировъчната ни група беше наредено да влезем в калта. Тинята

ни погълна всички, докато не останаха видими само главите ни.
Инструкторите ни уведомиха, че можем да излезем от калта, ако
само петима се откажат; само петима мъже и ни беше разрешено да
се спасим от гнетящия студ.
Озърнах се и ми стана ясно, че някои курсанти са на път да се
предадат. Все още оставаха над осем часа, докато се покаже
слънцето, още осем часа мраз до кости. Тракането на зъбите и
отчаяните стонове бяха така силни, че не се чуваше друго. И после в
нощта прокънтя нечий глас, глас, извисил се в песен. Песента
звучеше ужасно фалшиво, но беше изпълнявана с огромен
ентусиазъм. От един гласовете станаха два, а после три и не след
дълго всички от курса пееха.
Беше ни ясно, че ако един от нас е способен да надмогне падането
духом, другите също го можеха. Инструкторите ни заплашиха с
допълнително време в калта, ако продължим да пеем, но ние не
млъквахме. И някак калта започна да ни се струва малко по-топла,
вятърът малко по-кротък и зората не чак толкова далече.
Ако при пътуването ми по света съм научил едно, то е силата на
надеждата. Силата на един човек, на някой като Уошингтън,
Линкълн, Кинг, Мандела и дори на Малала, младото момиче от
Пакистан. Един човек е способен да промени света, като вдъхне на
хората надежда.
Ако искаш да промениш света, като си затънал в тиня чак до
шията, запей.
***
И накрая, в обучението за Тюлени намира място камбана,
месингова камбана, която виси в центъра на плаца, та да е видима за
всички курсанти. Всичко, което трябва да сториш, за да се откажеш,
е да удариш камбаната. Дрънни с нея и вече не трябва да ставаш в
пет. Удари я и вече няма да ти се налага да търпиш смразяващите
плувания. Удари я и вече няма да се иска да изпълняваш пробези,
серии от препятствия, бодибилдинг и изобщо вече няма да ти се
налага да понасяш трудностите, съпътстващи обучението.
Просто удари камбаната.
Ако искаш да промениш света, никога не удряй камбаната.
***
Към дипломантите от випуск 2014 - на мигове сте от
дипломирането си. На мигове да започнете пътуването си през

живота. На мигове да се заловите да променяте света към по-добро.
Няма да е лесно.
Започвайте всеки ден с изпълнена задача. Открийте някой, който
да ви помага в живота. Уважавайте всички. Имайте наум, че животът
не е честен и че често ще се проваляте, но ако поемате известни
рискове, ако вдигате високо глава, когато времената са най-тежки,
ако се опълчвате на тормоза, ако насърчавате отчаяните и ако не се
отказвате за нищо на света, ако изпълнявате всички тези неща,
тогава следващото поколение и поколението след него ще живеят в
далеч по-добър свят от днешния. И започналото тук наистина ще
промени света към по-добро.
Много ви благодаря. Хип-хип ура за Тексаския университет!

БЛАГОДАРНОСТИ
Бих искал да благодаря на редактора си Джейми Рааб за нейното
търпение и разбиране. Ти оформи красива книга, за която знам, че ще
издържи проверката на времето. Искам да благодаря и на чудесните
приятели, които дадоха съгласието си да бъдат споменати в книгата.
Смелостта ви пред лицето на огромни трудности ме вдъхнови
повече, отколкото можете да си представите.
3А АBTOPА
Адмирал Уилям X. Макрейвън (от запаса на Военноморския
флот) е имал забележителна служба във Военноморския флот. През
своите трийсет и седем години като Морски Тюлен е бил командир
на всички нива. Като адмирал с четири звезди последното му
назначение е Командир на Силите за специални операции на САЩ.
Сега е председател на административната система на Университета
на Тексас.
Превод: Надя Баева

Уилям Макрейвън - Оправи леглото си

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Уилям Макрейвън - Оправи леглото си

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Оправи си леглото

Адмирал Уилям И. Макрейвън

Дребни неща, които могат да променят живота ви

На трите ми деца: Бил, Джон и Кели. Никой баща не може да е

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 1

Ако искаш да промениш света...

Казармата, където се осъществява основното обучение на

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 2

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 3

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 4

Ако искаш да промениш света...

Рано през обучението ми за Тюлен оцених стойността на

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 6

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 7

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 8

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 9

Ако искаш да промениш света...

Изтичах до брега с черните си гумени плавници под дясната

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 10

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 11

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 12

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 13

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 14

Ако искаш да промениш света...

Изтичах до върха на пясъчната дюна и без колебание спринтирах

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 15

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 16

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 17

Ако искаш да промениш света...

Вълните около Коронадо Айлънд бяха бурни, а малките им бели

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 18

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 19

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 20

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 21

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 22

Ако искаш да промениш света...

Изправен на ръба на деветметрова кула, стиснах дебелото

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 23

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 24

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 25

Ако искаш да промениш света...

Когато започнахме шесткилометровото си нощно плуване,

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 26

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 27

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 28

Ако искаш да промениш света...

Стоях на малък участък песъчлива земя, устремил поглед над

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 29

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 30

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 31

Ако искаш да промениш света...

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 32

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 33

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 34

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 35

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 36

Ако искаш да промениш света...

Козирувах заедно с останалите 150 курсанти сутринта на първия

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 38

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 39

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 40

Реч по случай официалната церемония за дипломиране в

Девизът на университета е „Започнатото тук променя света“.

www.spiralata.net – благодарение на Ал. Т. 41