Стратег и творец

на революцията

Алманах – Васил Левски – стратег и творец на революцията

проф. Пламен Павлов

Всички права запазени!

Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана без
предварително писмено разрешение на издателя!

© проф. Пламен Павлов, автор

© проф. Орлин Събев, превод османо-турски документи
© Катрин Александрова, предпечат
© Теодора Тодорова, дизайн корица
© 2023 А&Т Publishing Ltd.

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-7430-79-0
 СЪДЪРЖАНИЕ
АНОТАЦИЯ
ВЪВЕДЕНИЕ
Монахът – воин на революцията ................................................................................................................ 6
Патриотът ...................................................................................................................................................... 8
Стратег и творец на революцията............................................................................................................. 10
Армията на Левски ..................................................................................................................................... 13
Политик, идеолог, държавник ................................................................................................................... 15
Глава I. „ОТ БЪЛГАРСКА МАЙКА РОДЕН…“
Отечество и род .......................................................................................................................................... 20
Детски и юношески години....................................................................................................................... 29
Ученик на знаменити възрожденски даскали.......................................................................................... 33
Монах Игнатий ........................................................................................................................................... 36
Глава II. „БЯХ ПОВИКАН…“ (1861-1864)
В Първата българска легия........................................................................................................................ 40
Името „Левски“.......................................................................................................................................... 54
Завръщане в България ................................................................................................................................ 57
„Хвърлянето на расото“ .......................................................................................................................... 59
Глава III. НАЧАЛОТО НА АПОСТОЛСКАТА МИСИЯ (1864-1868)
Учител във Войнягово ............................................................................................................................... 62
Организатор на тайни комитети“ в Добруджа ........................................................................................ 64
„Първостепенний знаменосец“ (1867 г.).................................................................................................. 71
„Българската военна академия“ в Белград ............................................................................................ 78
Революцията на кръстопът ........................................................................................................................ 84
Глава IV. НОВИЯТ ПЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
В Букурещ ................................................................................................................................................... 92
Първите две обиколки „в Българско“ ...................................................................................................... 96
„Дойдох да ви представя народното мнение…“ .................................................................................. 107
Глава V. „РЕВОЛЮЦИЯ НА МЯСТО“
Вътрешната революционна организация ............................................................................................... 115
„По български в Българско…“ ................................................................................................................ 124
Трудният път към единството ................................................................................................................. 135
Разрастване на организацията и „бунтът“ срещу Левски..................................................................... 138
Голготата на българския спасител.......................................................................................................... 151
ЕПИЛОГ
ЦВЕТНО ПРИЛОЖЕНИЕ ....................................................................................................................... 179
Портативната печатничка на Васил Левски .......................................................................................... 181
Част от кочанните квитанции.................................................................................................................. 186
Бланки за квитанции, печатани от Васил Левски ................................................................................. 188
Бланка за квитанция на ЧБРК за частни лица ....................................................................................... 189
Празни бланки, печатани в печатницата на Любен Каравелов ........................................................... 190
Писмо призив – 10 март 1871 г. .............................................................................................................. 191
Камата на Васил Левски .......................................................................................................................... 194
Сабята на Васил Левски........................................................................................................................... 196
ДОКУМЕНТИ ОТ ОСМАНСКИЯ АРХИВ В ИСТАНБУЛ, СВЪРЗАНИ С ВАСИЛ ЛЕВСКИ ....... 198
БИБЛИОГРАФИЯ..................................................................................................................................... 217
ВЪПРОСИ ОТ АЛМАНАХА ................................................................................................................... 225
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИТЕ ОТ АЛМАНАХА ............................................................................... 230

3
 АНОТАЦИЯ

В многовековната история на България е изграден истински пантеон

от бележити личности: владетели и държавници, политически и ду-
ховни водачи, писатели, художници, военачалници, в по-ново време и
учени, музиканти, спортисти…

За българската нация, обаче, първостепенна личност категорично е

стратегът и творец, и водачът на националната революция Васил Лев-
ски, човекът, който още за своите съвременници е олицетворение на во-
лята за свобода и демокрация.

Личността на Васил Левски продължава и ще продължава да прив-

лича вниманието на нацията, да събира в себе си онова родолюбие и
отдаденост на една свята кауза, за която си заслужава да се живее. И да
се умре, на което са способни малцина от нас… И това е доказателство
за безсмъртието на идеите на Апостола на свободните българи.

4
 Здравейте приятели. За петото, юбилейно издание на любимия ни Алманах
искахме да направим нещо специално. Дръзнахме да ви представим Апос-
тола на нашата свобода – Васил Левски. Ще бъда кратък. Нека да четем тези
увлекателни редове не с тъга, мислейки си, че най-гордите българи и най-
славните времена за България са останали в миналото. А напротив. Нека вяр-
ваме, че героите, за които ще прочетем в тази книга живеят в самите нас!
Нека вярваме, че всички ние имаме потенциала да бъдем герои на нашето
време. Да използваме като ролеви модел в настоящето именно славните бъл-
гари от миналото.
Аз вярвам, че можем отново да бъдем такива. А вие…?
Иван Христов, водещ на „Фермата“ по bTV

Васил Левски! Най-великият българин! Левски, който се е превъплътил в

символ на клетвата на всеки българин в любов към родината. Левски, който
е упование, вяра, а често и оправдание, обвинение, присъда и дори диагноза
за част от процесите в съвременното ни общество.
Но познаваме ли, наистина, тази новаторска, за времето си личност или
просто я носим като брошка на ревера си?
Тази книга ще ни даде отговорите на много от въпросите, които си зада-
ваме за историческата действителност и за грандиозното делото на Васил
Левски и сподвижниците му. Тя носи заряда на втората Библия в библиоте-
ката на всеки българин.
Приятно четене!
Андрей Арнаудов, водещ на „Фермата“ по bTV

5
 ВЪВЕДЕНИЕ

Монахът – воин на революцията

От години се говори, че Васил Левски не трябва повече да е „икона“, а да бъде възп-
риеман от гледна точка на чисто човешките му характеристики, достойнства и слабости.
Витиеватите конструкции на тема „човекът Левски“, напъните за неговата „демитоло-
гизация“ и общите, най-често патетични изрази не ни помагат особено да вникнем в
същността на феномена Левски. Да се надяваме, че все пак сме в състояние да проумеем
истината за този „един син“ на България, ако цитираме Ботев, която надхвърля предс-
тавите ни за „обикновен“ човек. Дори за онзи „свръхчовек“, търсен от философи и по-
ети. Затова е необходимо да се опитаме да осмислим истината за истинския Левски, за
истинския човек…
Книгата, която вече е в ръцете на читателя, е създадена на основата на нашата пре-
дишна монография „Левски – другото име на Свободата“, публикувана през 2017-а и
преиздадена през 2018 г. Нека не звучи нескромно, но тя получи силен отзвук сред все
по-взискателната четяща и мислеща българска публика. Доказателство за интереса към
нея е и обстоятелството, че е отдавна изчерпана и в двете си издания. Настоящата книга
следва структурата на предишната, но е значително преработена и допълнена с нови
данни, наблюдения и заключения. Дори да изглежда парадоксално, но през изминалите
едва шест години от излизането на „Левски – другото име на Свободата“ се появиха,
понякога напълно неочаквано нови, непознати на науката османо-турски и други доку-
менти, чиято информация накратко е анализирана в настоящото издание.

В произхода и ранните години на Апостола няма нещо изумително, което да вещае

израстването му до най-безспорния и най-достойния за уважение български национален
герой. Опитите да бъдат открити негови велики предци или някакво ирационално пре-
допределение са трогателни, но и напълно излишни. Колкото и странно да изглежда,
израслият в лишения и неволи Васил Кунчев е бил жизнерадостен и изключително ви-
тален човек. Като такъв ни го описват редица негови съвременници. Колкото и да се
стремят ранните му биографи да го представят според собствените си разбирания, Ва-
сил Левски/Дякон Игнатий е вярващ християнин, повлиян решително от подвига на
Спасителя и неговите апостоли, човек, който по своя воля е приел монашеството. И
който никога не е „хвърлял расото“, не и в обичайния смисъл на думата, а е възприемал
мисията си на борец за свободата на България като висш израз на любовта към ближния.
В епистоларното наследство на Апостола не се прекалява с християнските послания, но
те убедително присъстват в неговото слово и дела. В писмо от лятото на 1872 г. до но-
воприети комитетски дейци той заявява: „Братя, от днес радва се всяко българско
сърце, от днеска захващате християнския път, защото оставяте всичко и вземате
кръста си, т.е. или сте истински християни, както ни казва вярата, или смърт.
Само трябва дързост, постоянство и труд. Бог нека ви е напред и честта българ-
ска…“ А в последното си писмо до комитета в Ловеч от 12/24 декември 1872 г. предуп-
реждава за моралното падение на онзи, „… който не изпълнява клетвата, в която се

6
е клел пред Евангелието, т. е. във вярата и честта си, той е най-ниския и гнуснавия
човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и
честта си!“
Вярата на Левски не го прави православен фанатик и смирен грешник, за когото сми-
сълът на живота е в „спасението на своята душа….“. Напротив, дякон Игнатий възпри-
ема „душеспасителния пъти“ като свой дълг да спасява душите на другите, да служи на
божествената и човешката справедливост. Затова у него няма ненавист към хората с
друга вяра. В някои от селските комитети в Тракия участват и българи католици. По
време на втората си обиколка, а навярно и в други случаи, Левски разнася прокламации
не само на български, а и на турски език. В християнска България, убеден е Апостола,
ще има място за всички, които приемат нейните закони и обществени норми. Равенст-
вото между хората е императив, който идва от недрата на Христова вяра, като е в съз-
вучие с най-хуманните идеи на модерната епоха.
Обикновено се твърди, че Левски е имал недостатъчно образование. Самият той е
чувствал неудовлетвореност от невъзможността да стане наистина „учен човек“ в пъл-
ния смисъл на думата и се е отнасял с уважение към представителите на интелигенци-
ята. Това изобщо не му е пречело да изобличава „учените магарета“, когато такива хора
са били равнодушни към националната идея и склонни да сътрудничат на омразната
чужда власт. Дали образованието на Левски обаче е било наистина „слабо“? Разбира се,
синът на вдовицата Гина Кунчева не е разполагал с материални възможности да учи в
престижните училища в чужбина. И ако е бил гневен на вуйчо си Василий, то е заради
неизпълнените му обещания в тази посока. И все пак, младият Васил Кунчев е имал
способни, дори и знаменити за своето време учители – и в Карлово, и в Стара Загора, и
в Пловдив. Нещо повече, Левски продължава „в движение“ своето самообразование,
четейки неуморно книгите в библиотеката на един свой карловски съгражданин, слу-
шайки огнените речи на Раковски в Белград, сказките в читалището „Братска любов“ в
Букурещ. Дякона в никакъв случай не е бил необразован човек, дори е притежавал за-
ложби на публицист, както личи от дописката му в Каравеловия вестник „Свобода“, а и
от неговите писма до различни адресати. Тази дарба не е могла да се развие и развихри
по понятни причини.
Един от обичайните провокативни въпроси е дали има жена или жени в живота на
Левски. Разбира се, макар и монах, отдаден на България революционер, Васил Кунчев
е бил жив човек, при това представителен, силен и привлекателен мъж. Няма нищо не-
обичайно да се е влюбвал, да е страдал по любима девойка, но, ако се съди по една
такава „история“ от с. Аджар (Свежен), е бил достатъчно честен, за да не си играе с
чуждите чувства. Жертването на личния живот е част от цената, която той смята за оп-
равдана с оглед на предопределената му от Бога и България мисия. Българските жени,
имащи място в живота и делата на Левски, не са малко. Техните сестрински или други
чувства към Апостола са нещо толкова лично, че би било грехота да злоупотребяваме с
темата. И все пак, нека отбележим, че това разбиране, което е срещал Апостола у Мария
Сиркова, Величка Хашнова, монахиня Христина и други тогавашни българки, го сбли-
жава с онова, което знаем за великия апостол Павел от раннохристиянската история.
По природа скромен, същевременно Левски е притежавал силно развито чувство за
достойнство. Състрадателен и с отворена душа към другите и техните болки, Васил Дя-
кона е можел да бъде и е бил строг, язвителен и дори жесток, когато нечии дела или
бездействие са застрашавали голямата цел. Един интересен словесен „портрет“ на Апос-
тола дължим на неговия по-млад съратник Никола Обретенов: „Левски беше среден на

7
ръст, пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, с желязна воля и с постоянство; вън-
кашно той имаше нежни черти, живи очи, интелигентен поглед. Всякога биваше
весел и си тананикаше някоя народна песен. Шега у него нямаше. В обноските си
към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занима-
ваше с клюки, не употребяваше никакви спиртни питиета, не пушеше, пиеше само
чай. Не обичаше лукса, но всякога биваше макар и скромно, спретнато и прилично
облечен. Без работа никога не стоеше, никога не се хвалеше, обичаше да слуша Ка-
равелова, когато разказваше нещо било от нашата, било от чуждата история. Той
беше много (по)таен и когато го запитваха за нещо, обмисляше добре отговора и
тогава отговаряше накратко с няколко думи. Не беше словоохотлив, но когато се
увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив, щото омай-
ваше слушателите си. Презираше онези, които водят разпуснат живот, сам той
беше много запазен (като морал), дори не знаеше да псува…“ Левски несъмнено е
творческа натура – твърдение, което може би ще предизвика скептични усмивки… Ня-
маме предвид „неговото гениално творение – Вътрешната революционна организация“
(оценка на историка проф. Иван Стоянов), а присъщите му мисловни и емоционални
нагласи. Запазеният опит за автобиографична поема, написана в духа на „Горски път-
ник“ на Раковски, има съществени слабости. Да не забравяме обаче, че става дума само
за чернова. Истинската стихия на Дякона е музиката – църковното пеене, народните и
патриотичните песни на Добри Чинтулов. Неговият прекрасен глас, школуван с уроците
на Райно Попович, неведнъж е мощно „оръжие“, способно да трогне събралите се в
храма бедни и богати, учени и неуки… Да превърне словото в тържество на вярата, но
и на повика за освобождение на България! Има аргументи, че някои любими песни на
Апостола са негови собствени, авторски. Левски е имал влечение и към рисуването и
никак не е случайно приятелството му с някои от най-видните зографи и художници от
онова време.

Патриотът
Да се анализира патриотичното съзнание на личност от мащаба на Васил Левски е
трудно постижима задача. Не става дума само за „личния“ патриотизъм на Апостола, а
за способността му да събужда и мобилизира родолюбивите чувства на хиляди хора, да
ги извежда като своите предходници, Христовите апостоли, от тъмнината на робското
търпение към светлината на Свободата – както „милия български род“, ако цитираме
собствените му думи, така и човека като Божие творение. Това автентично родолюбив,
съчетано с дълбок християнски и ренесансов хуманизъм, без съмнение е свързано със
семейната среда, родовата памет, стародавните традиции в родното му Карлово. Раз-
бира се, и на образованието, на възрожденските „даскали“, на неговото самообразова-
ние и процес на учене през целия му бурен живот.
Трудно е да се каже откъде и как Васил Иванов Кунчев е почерпил първите „глътки“
патриотизъм. Неговото магическо въздействие не само не затихва през трудните детски
и юношески години на „слугуване“ при вуйчо му Василий, но избуява все повече и по-
вече – въпреки всички житейски перипетии, преследвания, разочарования, предателс-
тва, живот върху острието на ножа… Бихме предположили, че синовните чувства към
Родината са осъзнати от бъдещия Левски за първи път от онези възрожденски послания,

8
които извират от почти забравената днес „Мати Болгария“ на Неофит Бозвели – Хилен-
дарски монах, какъвто е бил и вуйчо му Василий, а след приемането на монашеството
и самият Васил/дякон Игнатий. Разбира се, трябва да прибавим разказите за хайдути и
народни закрилници, така обичаните от Апостола песни на Добри Чинтулов – той ги е
пеел през Целия си живот, а онази за славната Трапезица и цар Асен е преписал в джоб-
ното си тефтерче. Разбира се, и знаменитата поема „Горски пътник“, патриотичните
вестници и книги на неговия учител в революцията Георги Раковски. И още, и още…
Често дори и не се забелязва, че Левски има невероятен усет към и за историята. За
възрожденското българско общество историята е не само познание, но живителна енер-
гия за националния организъм. И няма как да бъде иначе, след като първият мощен тла-
сък в израстването на нацията е даден от скромната „историйца“ на отец Паисий – още
един Хилендарски монах, дарил на своя народ първата му възрожденска история, при-
тежаваща характеристиките на национална доктрина. Нека припомним, че „даскал“ Бо-
тьо Петков, авторитетният съгражданин на Левски, през 1853 г. е превел и издал прочу-
тата книга „Древните и днешните българи“ на изумителния украински българофил
Юрий Венелин, да не говорим за множащите се в онези години вестници и патриотични
книги и „картини“, каквито Левски сам е носил в Тулча през 1866 г., изпълнените с не-
подправена духовна, но и патриотична енергия стенописи на възрожденските ни зог-
рафи.
Левски е имал силно развит усет към историята и сакралното значение на човешките
дела като неотменна част от „… времето, което е в нас…“ и което човешката мисъл и
воля могат да „обръщат“ и променят. В писмо от 19 февруари 1872 г. той пише на своите
съратници: „Братя! Възобновяването на нашата славна (преди) държава, отърва-
ваното ни от проклети агаряни, за да си добие първата чест и слава нашето мило
Отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, за-
виси от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, Вам надлежи да се пока-
жете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и
напред. Вашето съучастие в народното ни дело ще остави имената Ви неизгла-
дими в народната ни история…“ Подобно на другите титани на Възраждането, осо-
бено на Раковски, Каравелов, Ботев, Иларион Макариополски, Петко Р. Славейков,
Иван Вазов и други светли личности от тогавашна интелигенция, Левски израства като
просветен националист в автентичния смисъл на това понятие. Непременно трябва да
подчертаем неговото непоколебимо съзнание за единството на българската нация там,
„…където живее българинът – в България, Тракия и Македония…“ Едно от нещата,
които правят впечатление в неговите писма и други текстове, е упоритата употреба на
понятието „Българско“. То невинаги е идентично с „България“, както тогава под влия-
ние на европейската практика е наричана по-конкретно Мизия, днешна Северна Бълга-
рия заедно с Добруджа и Поморавието. Левски влага в названието „Българско“ цялата
етническа територия на българския народ, включително Скопие и Охрид, Ниш и Зайчар,
Лозенград и Странджа, Тулча и цяла Добруджа… Отлично познава българите от Беса-
рабия и Таврия (Приазовието), многохилядната колония в Цариград, онези над милион
наши сънародници, прокудени от насилията на поробителя във Влашко и Молдова…
През януари 1873 г. пред извънредната правителствена комисия в София водачът на
българската национална революция поставя както въпроса за политическото освобож-
дение на Отечеството, така и задачата за опазването на неговата изконна цялост, защото
„… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова,
за да не дадем земята си…“

9
 Стратег и творец на революцията
Ако се замислим каква е най-общата характеристика на Левски като професионален
„ценз“, изненадващо ще стигнем до следните дадености: монах, учител и … офицер! В
своите планове за въстание той самият се е виждал като „старейшина“ и дори като „глав-
нокомандващ юнак“! Същевременно неведнъж е декларирал, че е готов да отстъпи мяс-
тото си на някой по-достоен, какъвто така и не се появява… В биографичната си поема
сам казва: „От българска майка юнак аз роден…“ В неговата представа „юнак“ е рав-
нозначно на „войник“ или „воин“ в широкия смисъл на думата. Като „войник“ на Бъл-
гария се самоопределя и неговия по-млад събрат Ангел Кънчев.
Дякона е имал ако не офицерско, то поне „прилично“ за времето си военно образова-
ние. В Първата българска легия в Белград през 1862 г. той получава професионална за
времето си квалификация на пехотинец, а може би и на младши командир. Т.нар. Втора
легия през 1867-1868 г. е замислена и поне няколко месеца се развива като „Българска
военна академия“. Левски е изключително отдаден на военното образование, целящо да
обучи около 200 български офицери за бъдещо въстание и общата война на сърби и
българи с Османската империя. Вярно е, че поради заболяване той не е в състояние да
я завърши, но и самата „академия“ месец по-късно е обезличена и закрита от сръбското
правителство. По същото време Левски заявява на по-младите си приятели Ангел Кън-
чев и Михаил Греков, че освобождението е невъзможно без подготвени офицери. За
организиране на нова българска военна школа в Белград и обучение на български мла-
дежи в руските военни училища Левски настоява пред Любен Каравелов, Николай М.
Тошков и полковник Иван Кишелски, българин на руска служба.
Всичко казано дотук следва да се има предвид, когато разсъждаваме за отношението
на Левски към т.нар. четническа тактика. Разбира се, Левски не е против присъединява-
нето на малки и големи военни единици, създадени в чужбина, към организирано в са-
мата България и от „вътрешните“ дейци въстание. Организацията и командването обаче
трябва да бъдат в България! Революцията не е в Балкана, а „… на място…“ Четите не
могат да бъдат основен, а само допълващ елемент на въстанието. Като човек с опреде-
лена теоретична и практическа военна подготовка, Левски има представа за модерните
армии. Затова дори и собствената му „четническа визия“ не е за малък отряд от трийсе-
тина или стотина души, а именно Първата българска легия – „малка армия“ или „полк“
от около хиляда души, който да разполага с офицери, военни лекари, конница, дори лека
артилерия.
Различни от общоприетите и категорично новаторски са вижданията на Левски за
провеждането на освободителното въстание. То не само трябва да бъде старателно под-
готвено в продължение на няколко години, но и съобразено с редица фактори. Най-не-
очаквано за съвременниците е било становището на Апостола, че масовото въстание
трябва да бъде вдигнато през зимата! В своята полемика с войводата Филип Тотю той
аргументира тази доктрина: през зимата населението в градове и села е с осигурени при-
паси; мъжете, които са били по гурбет, на сезонна работа и т.н., са се завърнали по сво-
ите родни места и това увеличава значително човешките ресурси. Зимният сезон създава
затруднения за турската армия при нейното придвижване, изграждането на палаткови
лагери, снабдяване с храни и фураж и т.н. При това главният военен театър ще бъде не
Балкана, а градовете и големите селища, както и специално подготвените военни лагери

10
в планините. Това предполага изграждането на редути в подстъпите към селищата, ба-
рикади по улиците и т.н. Ако има чети в планините, тяхната функция може да бъде ра-
зузнавателна, за охрана и пр., но в крайна сметка спомагателна с оглед характера на
военните действия.
Воден от тези виждания, при обиколката през есента на 1871 г. Левски нарежда на
завършилия военно училище Ангел Кънчев да изработва топографски скици на посете-
ните места, проходи и селища. Настоява нееднократно пред Каравелов да организира
превод от сръбски или руски на военни наръчници за лагерно дело и фортификация. Те
трябва да бъдат отпечатани и раздадени на местните комитети за обучение на хората им
и прилагане на достиженията на модерната военна наука.
Левски поставя на преден план въпроса за осигуряване на достатъчно оръжие за бъ-
дещото въстание. При това модерно оръжие, а не ловджийски „шишанета“ и стари оръ-
жейни системи, които „хъшовете“ с горчива ирония са наричали „тояги“… Като човек
с военни познания Апостола не разчита, че оръжието ще се намери някак си от само
себе си, а планира по-големи доставки. През 1871 г. води преписка с Филип Тотю и
водача на одеските българи Николай М. Тошков за пренасяне на три хиляди пушки,
които вече са били купени от „нашия комитет в Одеса“. По-късно числото достига 5000
модерни нарезни пушки и 14 500 от по-старите системи с гладка цев. Най-проблема-
тично е тайното пренасяне на оръжието в България. Смятало се е, че това може да стане
със съдействието на комитета в румънския град Плоещ или пък чрез революционното
„ядро“ в Силистра. В усилията си да намери решение на тази трудна задача Тошков
стига до „авангардната“ идея оръжието да бъде натоварено на кораб, който да извърши
умишлено корабокрушение на българския бряг… За съжаление, военното министерство
в Санкт Петербург забранява снабдяването на българите с оръжие, тъй като не желае
усложнения с Турция… Това не обезкуражава Левски, който призовава комитетите да
купуват оръжие по всички възможни начини, включително от големия панаир в Узун-
джово. Както пише поп Минчо Кънчев, тракийските дейци постепенно се снабдяват с
добро оръжие. Комитетите в Тетевен, Орхание, Голям извор и т.н. също купуват оръжие
най-вече от Румъния, а БРЦК в Букурещ в пряка връзка с Левски води преговори с оръ-
жейна фирма от Швейцария. От открити наскоро османо-турски документи научаваме,
че хаджи Станьо Врабевски в Тетевен е имал своебразен „арсенал“ от модерно оръжие,
което да бъде „… раздадено на населението…“ Дори и злощастната авантюра на Ди-
митър Общи с обира в прохода Арабаконак има за цел осигуряването на пари за оръжие.
Западните консули съобщават на своите правителства, че българските революционери
методично са се снабдявали с оръжие, понякога с партиди от по няколко десетки револ-
вери на седмица.
Доколкото може да се съди от писмата на Левски и други извори, във Вътрешната
революционна организация по стечение на обстоятелствата се е отдавало предпочита-
ние на карабините и револверите. Те са по-лесни за пренасяне, а и в условията на град-
ски бой вършат не по-лоша работа от пехотните пушки. По-късите и компактни кара-
бини са подходящото оръжие и за конните отряди, които ще бъдат създадени по време
на въстанието. Самият Левски е имал няколко модерни пушки, една от които е прене-
сена в Русе от Наталия, съпругата на Любен Каравелов. Той се интересува от една „ма-
шинка“ за изработване на патрони (фишеци) и други новости във военното дело. Най-
накрая, двамата с отец Матей Преображенски – самоукият „български Леонардо“, мис-
лят как да създадат модерна българска пушка, заимствайки технологични решения от
западните образци оръжие.

11
 Дори да изглежда парадоксално, най-преки данни за замислите на Левски се съдържат
в показанията на неговия злополучен помощник Димитър Общи пред извънредната
следствена комисия в София през декември 1872 г. Да не забравяме, че Общи също е
участник в двете български легии в Белград през 1862 и 1867-1868 г., доброволец в от-
рядите на Гарибалди в Италия и в Критското въстание – с други думи, като тип той също
е „военен човек“ и своего рода „професионален революционер“. Ето как е представен
замисълът на въстанието от помощника на Левски: „Всички ще работим две-три го-
дини, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. И
тогава, след като всичко това е готово, ще се свика общо голямо събрание – и в
Букурещ, и тук (в България). В тия събрания ще се тегли жребий – кой да занесе в
Истанбул мазбата [изложение, декларация], която ще се изготви. В тая мазбата
ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през
1856 г., ако това не се приеме, тогава ще се запалят всички села, та всички да се
принудят да избягат с челядта си по планините. Ония, които могат да носят оръ-
жие, да грабнат оръжието. И всички или да измрат, или да спечелят с оръжие…“
Също така се е предвиждало да бъдат привлечени още 40-50 души апостоли, които да
работят из цяла България. Според проф. Крумка Шарова е възможно да има грешка и
да става въпрос за четирима – петима организатори, но това в случая не е първостепенен
въпрос. Този въстанически план е потвърден от още неколцина комитетски дейци, вкл.
от председателя на Плевенския революционен комитет Анастас Попхинов. Според друг
разказ Левски е развивал идеята приблизително така: „Желанието на комитета е
следното. Ще изложим най-напред заявление до държавата, че данъците ни са го-
леми… Че преди години е обещала нещо, ще потърсим обещаното… Свобо-
дата… Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием…“ Почти всички изследо-
ватели на Левски подценяват и дори игнорират тези изключително важни сведения.
Очевидно е обаче, че те не са измислица или пропаганден блъф… За разлика от апосто-
лите на Априлското въстание, Левски никога не е заблуждавал своите съратници с
басни за чакана намеса на „московците“, „братята сърби и черногорци“ и тем подобни…
Разбира се, във вестниците на Каравелов не се говори за такъв план, но това е обяс-
нимо – той със сигурност не е предназначен за публикации в пресата, а и посветените в
него са били сравнително ограничен брой. Всъщност в общи линии такъв е планът и на
Априлското въстание, осъществено в далеч по-скромни мащаби в сравнение със замис-
лите на Левски. Дори и броят на апостолите в четирите от предвижданите пет револю-
ционни окръга е двуцифрено число, да не говорим за запалването на селата, лагерите в
планините, фортификационните съоръжения в Панагюрище, Брацигово, Батак, Еле-
джик, и т.н.
Прави особено силно впечатление още едно решение, което само на пръв поглед е
нестандартно – Левски е предвиждал и легален, мирен план за постигането на свобо-
дата! Преди да бъде обявено въстанието се е предвиждала инициатива за мирно реша-
ване на българския политически въпрос – България да получи автономия, каквато са
имали Румъния и Сърбия, като се цитира специално неизпълнението относно правата
на християнското население на известния „Хатихумаюн“ от 1856 г. Нека припомним,
че след голямото Видинско въстание през 1850 г. започват преговори на българите с
„Високата Порта“, при които се дискутира въпроса Видинският санджак да получи ав-
тономия от рода на онази, „каквато е имало Сръбското княжество“! Избухването на
Кримската война през 1854 г. изпраща този проект в забвение. Левски обаче се е позна-

12
вал отлично с „дядо“ Иван Кулин, един от водачите на въстаналите българи от Северо-
запада, и със сигурност е знаел всичко това. Както ще видим, Левски се е срещал в тур-
ската столица Цариград (Истанбул) дори и с такива противници на революцията, иначе
изтъкнати дейци на църковно-националната борба, каквито са д-р Стоян Чомаков и ха-
джи Иванчо Хаджипенчович! Тези контакти на Апостола отново показват широтата на
неговите идеи и политически талант – като имаме предвид горния план за въстание,
посредничеството на такива българи при преговори с „Високата Порта“ е желателно и
необходимо. С други думи, Левски не е изключвал нито един вариант за постигането на
българската свобода – още едно ярко свидетелство за неговата същност на гениален во-
дач и революционен стратег, на политик и държавник.

Армията на Левски
И до днес не е напълно изяснен броят на частните революционни комитети, създадени
от Левски и неговите сподвижници. Документирано са установени революционни сре-
дища в над двеста градове и села, а известните като имена членове на Вътрешната ре-
волюционна организация надхвърлят хиляда. Със сигурност техният брой е бил много
по-голям, което се потвърждава и от периодично появяващи нови или пък забравени
свидетелства. В свои писма през есента на 1872 г. Любен Каравелов споменава за „хи-
ляди“ комитетски дейци, а някои западни консули в България – за „десетки хиляди“,
участващи в дейността на „Българския комитет“ и неговия загадъчен предводител „Ва-
силий Дякон Левски“. Най-интригуващите, но правдоподобни данни дължим не на ня-
кой друг, а на печално известния хаджи Иванчо Хаджипенчович. След Освобождението
в разговор с историка Константин Иречек, състоял се в присъствието и на други видни
личности, Пенчович заявява, че в четените и превеждани от него документи е имало
данни за хиляди организирани български бунтовници. В едно писмо Левски пишел на
Филип Тотю, че „… 12 хиляди души са готови и записани, нека гледа да запита ру-
сите какво мислят.“ Тотьо запитал чрез Николая Тошковича и получил руския отго-
вор, че българите не са били още дотам узрели, че да могат да се управляват сами, да
стоели мирно. Когато Пенчович превел тази тайна и безхитростно написана кореспон-
денция, турците останали като вцепенени – те мислели, че Русия наистина стои зад
всичко това, а сега изненадани установили чисто българския произход на цялото това
революционно движение. Между съзаклятниците била и голяма част от интелигенцията
(…), „цели списъци, но за прикриване те не били посочени с истинските си
имена…“ „… Пашите, другарите ми в комисията, бяха с убеждението, че жицата
на тия мутове в България се държи и дърпа в Руссия (…), но когато се намериха в
хванатата кореспонденция и писма на българи из Руссия, в които изрично се каз-
ваше, че Руссия е против всяка революция в България и забранява подобни действия,
те взеха да ми думат: „Истината говориш! Имаш право!“ Както отбелязва изсле-
дователят Иван Марков, Киро Тулешков на свой ред съобщава, че „ …между книжата
на Левски се намирал един поименен списък на 14 000 участници в революционното
дело…“ В писмо до Данаил Попов, Левски обещава да изпрати на БРЦК в Букурещ
данни „…колко юнаци имаме на пръв позив…“ – т.е. на готовите да откликнат на пър-
вия призив за въстание. Има редица свидетелства, които показват, че даден комитет в
голямо село или малък град е разполагал с около 50-60 души „на пръв позив“. При обща
мобилизация броят на въстаниците е нараствал „в пъти“ и това се потвърждава в дните

13
на Априлското въстание през 1876 г. Посочените числа в общи линии съвпадат с търсе-
ните чрез Николай Тошков хиляди пушки. Ако сметнем, че един ротен командир е ко-
мандвал около 160-200 души, каквито са „стандартите“ в европейските армии през
онази епоха, задачата за подготовка на около 200 офицери на практика потвърждава
готовността за участие на приблизително 15 – 20 хиляди „юнаци“… Най-важният извод
обаче е, че към 1872 г. Левски и съратниците му са организирали, и то само за около две
години, цяла армия! Посочените 12-14 хиляди бойци, набирани в условията на пълна
конспирация, при недостиг на финансови средства и т.н., показват организаторските ка-
чества на Левски и неговите близки съратници. Нека припомним, че първоначалният
състав на Българското опълчение, създадено с финансовата и материална военна мощ
на Руската империя през 1877 г., брои около 7 200 български войници и офицери.
Колкото и еретично да звучи въпросът „ако“, при планираната подготовка в продъл-
жение на поне още няколко години тази армия би нараснала многократно. Макар и в
много по-ограничен в сравнение със замисъла Левски мащаб по време на Априлското
въстание участват не по-малко от десет хиляди въоръжени българи. Всичко това трябва
да се осмисли, когато говорим и разсъждаваме за Апостола на свободата – Воинът на
България, изградил както идейните и организационните, така и военните основи на бъл-
гарското освобождение.

„…12 хиляди души са готови и запи-

сани, нека гледа да запита русите какво
мислят.“

14
 Политик, идеолог, държавник
Твърде разпространена в миналото, а и днес, е невярната представа, че Левски е преди
всичко организатор, наистина гениален, на революционното движение, убеден пропо-
ведник на Свободата, човек на делото, трезв практик, неуловим конспиратор … Всичко
това е вярно, но само по себе си представлява и политическа дейност в прекия смисъл
на думата. В някои случаи изследователите на Левски и неговото дело представят пози-
цията, че истинският „модерен политик“ е Любен Каравелов, докато „дякон Левски“ е
по-скоро реализатор на вече дадени от Каравелов и други водачи теоретични идеи и
практически насоки. Същата презумпция по един или друг начин се отнася и към Иван
Касабов в началото на апостолската мисия на Левски. Както ще се убедим сами, прос-
ледявайки живота на Апостола, неговият огромен потенциал на политик не бива да бъде
подценяван. Нещо повече, огненото сърце на бунтаря и „работохолизма“ на организа-
тора се съчетават с харизмата на революционния проповедник и хладния разум на по-
литическия анализатор. Затънали в митологията на спомените и клишетата на акаде-
мичната наука, все още сме далече от пълното осмисляне на мисията на истинския Лев-
ски.
Левски е нямал условия и време, за да изложи своите възгледи в обемисти трактати и
вестникарски статии – именно условия и време, а не липсващата му подготовка и „ви-
соко“ образование… И все пак, не Раковски, не Касабов, не Каравелов, не Ботев, а
именно Левски стига до радикалната идея центърът на националноосвободителната ре-
волюция да бъде съграден в самата България! Не да бъде „преместен“, а изграден из
основи. Именно неговия интелект проумява, че комитетите не са просто „революционни
кръжоци“ и „логистични ядра“ за подкрепа на чети от „хъшове“, а живата тъкан на ре-
волюцията. Комитетската мрежа трябва да се превърне в онази конспиративна „държава
в държавата“, която да постигне Свободата! Повечето от неговите съвременници, „вой-
води“ и „учени глави“, така и не са в състояние да осмислят мащабите на неговата идея
за вътрешна революционна организация. Не толкова биографите на Апостола, колкото
поетичната интуиция на Вазов провижда гениалната му и непоколебима убеденост, че
в освободителната борба трябва да участва цялото общество, включително „… богатий
с парите, учений с умът…“, изобщо „… всяка възраст, класа, пол, занятие…“
Проф. Николай Генчев, един от най-проникновените познавачи на Левски, пише:
„Левски е можел да изпълни своята апостолска мисия само ако успее по новому и в
съответствие с историческата обстановка да пресистематизира идейните и по-
литическите доктрини на освободителното движение. И той се нагърбва чрез
мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и установените канони,
да извърши тази гигантска работа…“ Изграждайки комитетската „мрежа“ в Мизия,
Тракия и Македония, Левски по същество създава … партия! Не е случайно, че още
тогава се е говорело и пишело за българска „революционерна партия“ – и от български
вестникари, и от западни консули в Османската империя. С риск да скандализираме чи-
тателя, трябва да признаем, че учредяването на „частните революционни комитети“, ог-
лавявани от „БРЦК в Българско“/“Привременното правителство в България“, е по съ-
щество онова, което днес е дефинирано с грозноватия израз „партийно строителство“.
В същност след Освобождението именно тя е основата на почти целия ни политически
живот.

15
 Левски произлиза от т.нар. средна класа, макар и от разорено вдовишко семейство.
Почти цялата му среда се състои от представители на занаятчийските, търговските и
предприемаческите кръгове, както и на интелигенцията от учители, свещеници, худож-
ници, представители на модерните тогава професии (лекари, аптекари, телеграфисти и
пр.). Обикалянето му по градове и села, още когато „слугува“ на вуйчо си Василий, го
среща отрано с възможно най-широките слоеве на своя народ, с неговите мъки и ра-
дости, лични и обществени вълнения, успехи и най-вече неволи… Това дава на Левски,
разбира се наред с вродения му и развит през годините интелект, решително предимство
пред „учените глави“, прословутите „стари“ и нови войводи, „кабинетните“ революци-
онери. Не на последно място е неговата свръхчувствителност към всяка форма на несп-
раведливост, към всички възможни неправди – по отношение на отделния човек, бъл-
гарското общество, а и цялото човечество. Затова Левски е солидарен както с несгодите
на „милия си род“, така и с онези на обикновените мюсюлмани, на другите балкански
народи, на страдащите от царския режим поданици на Руската империя…
Левски посвещава живота си на високата цел ние, българите, да бъдем свободни и
равни „с останалите европейски народи“. Той обаче ни най-малко не е заслепен от гръм-
ките думи и абстрактните либерални послания и е достатъчно критичен към недъзите
на западната немска, френска и „ингилизка“ цивилизация… Онова, което го провокира
най-много, е разминаването между думи и дела, европейската подкрепа за Османска
Турция, лицемерието, с което западните „Велики сили“ се отнасят към „българския въп-
рос“. В някои изказвания на Левски могат да се открият и елементи на стопански про-
текционизъм, какъвто в свободна България виждаме при Стефан Стамболов. Българс-
кият революционен водач упреква султанското правителство, че дава привилегии на за-
падните капитали и компании, което е в ущърб и на българите, а и на всички останали
хора в Османската империя. Същевременно „деспотско-тиранската“ държава безцере-
монно отказва да даде на българите законните им права в собственото им Отечество…
Много е писано и ще се пише за идеологическия „профил“ на Левски – убеден демок-
рат, но и строг, на моменти авторитарен ръководител, вярващ православен монах, който
обаче както никой друг български водач, е против монархията и е отявлен република-
нец! Човек, който успява да съчетае традиционните български и християнски ценности
с модерните европейски идеи. Изследователите виждат негови „учители“ в лицето на
„учените“ Касабов и Каравелов, които несъмнено имат своето значение за политичес-
кото израстване на Левски. И рядко забелязват, че той е получил своите първи уроци по
свободолюбие и хуманизъм от „елинския учител“ Райно Попович, познавач на антич-
ната демокрация, и най-вече от своите учители в Стара Загора. Идеите за „свобода, ра-
венство, братство“ са кредо на просветените представители на българското възрожден-
ско учителство.
Републиканските убеждения на Левски винаги са изненадвали, а понякога и притес-
нявали неговите по-ранни биографи и почитатели. Този рядко срещан по онова време
републиканизъм е основа за различни спекулации, използван е за политическа упот-
реба – както от „леви“, така и от „десни“… Привързаността на Апостола към принципа
на „вишегласието“ (демокрацията) и „народното управление“ (републиката) не би тряб-
вало да бъдат тълкувана като безкритично „копиране“ на европейските идеи – доста-
тъчно е да хвърлим поглед към негласните различия между Каравелов и Левски за ро-
лята на „цивилизована“ Европа, вкл. на републиканска франция, в злощастната българ-
ска съдба.
„Чистата република“ на Апостола, наричана в по-късни, често непреки свидетелства

16
и „свята“, в една или друга степен е повлияна и от раннохристиянската традиция. При-
мерът на апостол Павел и на Йоан Златоуст е залегнал в душата на Дякона още от детс-
ките му години. Възприел дълбоко посланията на вярата, обогатени с модерните евро-
пейски идеи, той убеждава своите събратя, че „… няма да бъде така в Българско…“,
че свободната българска държава ще се управлява според справедливи и „свети“
закони. Именно това ще направи възможно братското съжителство с мюсюлмани, евреи
и други народностни и верски групи. Тази държава, както мечтае Левски, трябва да бъде
изградена като „… храм на истинната и правата свобода…“ Един от най-важните
акценти в политическата идеология и революционната стратегия на Левски е този за
независимостта на българската революция от външни фактори. За разлика от „ранния“
Раковски и Каравелов, той решително отхвърля поставянето или попадането на освобо-
дителното движение под опеката на Сърбия и/или Русия, на когото и да било! Това в
никакъв случай не означава някаква „самодостатъчност“ и отказ от съюзници. Напро-
тив, Апостола е радетел за подобно сътрудничество, но на принципна основа, при пълно
зачитане на суверенните български права. Особено нетърпим е към опитите за проник-
ване на сръбското влияние, защото е изпитал отблизо отвратителния шовинизъм и гра-
бителския апетит на „братската“ балканска държавица към Македония и Поморавието,
та чак до Искър и Янтра… Гибелната заплаха за разпокъсването на Отечеството при
грабливите апетити на Сърбия, Гърция и Румъния, тенденция, заложена напълно офи-
циално още през 1866 г., е вярно доловена от Раковски, както и от отец Натанаил Ох-
ридски и други съвременници, с които Левски е имал преки контакти. Българският
Апостол напълно оправдано е подозрителен към сръбските обещания и това е основната
причина за растящата му резервираност към Панайот Хитов, Димитър Общи и дори към
някои ходове и позиции на Любен Каравелов.
Особени вълнения и спорове предизвиква отношението на Левски към Русия и ней-
ната политика към българите като част от т.нар. Източен въпрос. За разлика от други
наши възрожденци, Апостола не храни никакви илюзии за същността на руските им-
перски интереси. Това е и причината да е отправял остри изказвания към политиката на
митичния „Дядо Иван“, донесла „реки“ от нещастия на българския народ през XIX век.
Не е вярно обаче, че Левски изключва Русия от кръга на българските съюзници в бор-
бата с Османска Турция. При абсолютен приоритет на българския суверенитет Левски
емоционално, но и напълно съзнателно заявява, че в името на голямата цел би се съгла-
сил на съюз и със самия Дявол… Факт е, че е имало и руски кръгове, главно от военните
среди, които са виждали в българската революция своеобразен съюзник в усилията им
за връщането на позициите на империята в черноморския регион и на Балканите. Още
„българският архиерей“ Софроний Врачански съзнава, че единствената „Велика сила“
с преки интереси в региона е именно Русия… И че когато българските интереси се пре-
сичат с руските, това трябва да бъде приложено на дело в името на освобождението.
Сходни разбирания са имали „капитан“ Георги Мамарчев и Георги Раковски, незави-
симо от собствените си проблеми с Русия и отношението ѝ към онези, които имат сме-
лостта да се опълчат на нейните планове и стратегически интереси… Затова не са тол-
кова изненадващи връзките на Апостола, принципиален противник на руския царизъм,
с хора като полковник Иван Кишелски и „нашия комитет в Одеса“ начело с Николай
Тошков. Чрез тях водачът на българската революция се стреми да получи големи коли-
чества оръжие, да бъдат подготвени български офицери и т.н. Правилността на този
подход е потвърдена от Априлското въстание и последвалата руско-турска, Освободи-
телна за нас война през 1877-1878 г.

17
 Основополагащата теза на Апостола за независимостта на българското освободи-
телно движение е дала основание на Николай Генчев, един от най-проникновените поз-
навачи на неговата личност и дело, да направи следните изводи: „Левски отлично е
разбирал, че проблемът за българската свобода не може да бъде разглеждан и ре-
шен извън сложните международни отношения в Ориента. Но заедно с това, за
разлика от повечето наивни политици на Българското Възраждане, Левски е схва-
щал, че решен без българите, този въпрос ще служи единствено на интересите на
голямата политика да сметка на българските исторически права. И историята
потвърди неговия анализ… Следователно не друг, а Васил Левски се оказа прав, той,
а не друг, предложи оптималния вариант на историческото решение на българския
въпрос, той беше проврял в бъдещето, за да предупреди българите за това, което
идва да изсипе нови нещастия върху техните страдалчески глави…“
Тези думи са актуални и днес. Святата личност на Левски е достатъчен повод за раз-
мисъл – за миналото, но и за бъдещето на България, на цялото Отечество Българско във
и извън днешните скромни граници на Републиката. Република, която е много далече
от мечтата на Апостола за България като „храм на истинната и правата свобода…“ И
чийто път е начертан преди толкова много години от Левски – другото име на Свобо-
дата, творецът и стратегът на българската революция.

„…няма да бъде така в Българско…“,

че свободната българска държава ще се
управлява според справедливи и „свети“
закони.“

18
 В творбите, посветени на Апостола, независимо дали са научни,
публицистични или художествени, често присъстват собствените му
стихове:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,

от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.

Левски започва този незавършен опит за автобиография в стихове

с родния град и своята майка. И няма как да бъде иначе – Левски и
неговите съвременници са държали изключително много на родното
си място, на майка, баща и семейство (по правило многодетно!), на
своя обичан народ. И това не е нито пропаганда, нито популизъм,
нито наивен романтизъм, както би ни се сторило днес. Не, става
дума за ценностна система, чиито корени са векове назад във вре-
мето.

19
 Глава I.
„ОТ БЪЛГАРСКА
МАЙКА РОДЕН…“
Отечество и род
Първоначалното значение на сакралната дума „Отечество“ е „родно място“, но съв-
сем не е случайно, както е и в неравните стихове на Левски, че „род“ е равнозначно на
„народ“. В епохата на Левски съзнанието за национална общност се развива все по-сил-
но и завладяващо за българите от обширната историческа територия – много по-об-
ширна от онази на свободна България след 1878 г. Привързаността към родното място
не пречи, напротив, засилва още повече патриотичното чувство, усещането за общ-
ност – не за „рая“ или пък за случаен сбор от хора, говорещи един език, имащи общи
културни традиции, фолклор и т.н., а за общност от личности, от индивидуалности, за
свободни хора във все още несвободна България.
Съвременниците са наричали Левски и Карловеца, Раковски – Котленеца, Ботев е Ка-
лофереца… Примерите са многобройни, а този начин на представяне и самопредставяне
в онази епоха е силно разпространен. Трябва да се подчертае обаче, че конкретният Кот-
ленец е един от многото котленци, че Карловеца е част от останалите карловци, така е
и при онези по-известни през Възраждането българи, наричани с прозвища като Софи-
янлията, Търновалията, Сливналията, Тулчалията, Плевналията и т.н., както и Македо-
неца, Бесарабеца, Шопа … Такива имена или прозвища срещаме неведнъж и в тази
книга. Тези определения, отнасящи са най-често повече от една или две конкретни лич-
ности, в същото време са нещо като тяхна „визитка“ в рамките на живия „колективен
организъм“ на даден град, околия, по-голяма област. Това явление е хармония с все по-
навлизащата в българското общество практика всеки негов представител да има фа-
милно име, докато в продължение на векове обичайната „регистрация“ е била от рода
на „Иван, син на Стоян“, понякога с турското ,,-оглу“. Сравнително бързо стават попу-
лярни имена от типа на Карловски, Сливенски, Велешки, Букурещлиев, Македонски,
Дряновски, Балкански, Тетевенски, Врабевски, Берковски, Батаклиев и т.н. Всичко това
обяснява защо Левски поставя акцент върху факта, че е „… в Карлово роден…“, за-
щото там е онази „българска майка“, която му е дала живот, там са близките,
приятелите, гробовете на прадедите.
Няма как да не споменем името на Любен Каравелов, чието място в живота на Левски
и общата им дейност са достатъчно известни. Големият революционер, поет, журналист
и писател е роден през 1834 г. в близкия до Карлово и оригинален със своето излъчване
планински градец Копривщица. Именно землякът на Апостола ни е оставил онова без-
смъртно „обяснение в любов“ към родния край и България: „Обичам те, мое мило оте-
чество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени
извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако

20
ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, що е останало в моята
осиротяла душа добро и свято – всичко е твое!“
Карлово и близкият Сопот се намират в един неголям регион, наричан във вековете
на османската власт с името Гьопса, Гьопсата. Така завоевателите са променили труд-
ното за тях име на средновековния Копсис – крепостта, известна като Аневското кале,
разположена на скалист хълм на около два километра от Сопот и близо до с. Анево.
Макар да е съществувал и по-рано, средновековният Копсис със своята област влиза в
историята в края на XIII – началото на XIV в. Тогава изгрява звездата на Смилец, цар
на България през 1292-1298 г., и неговите братя севастократор Радослав и деспот
Войсил. Става дума за един дял от българската държава, който играе ролята на предна
стратегическа позиция срещу Византия, особено когато Пловдив и Северна Тракия са
обект на съперничество между двете средновековни царства. От южната страна на
Стара планина и в полите на Сърнена Средна гора е имало немалко крепости и селища
с войнишко население. Неговите традиционни права са били признати и от османските
завоеватели още в края на XIV и първата половина на XV в.
Преки данни за завладяването на Средногорието и Подбалканските полета от осман-
ските турци не са се съхранили. Местни предания свързват района със сестрата на цар
Иван Шишман – Кера Тамара, по неволя дадена около 1373 г. за съпруга на „великия
емир“ Мурад I. Според традиция именно тук става нейното предаване на поискалия ръ-
ката на красивата царкиня „велик емир“, а тези земи ѝ били подарени от него като лично
владение. Колкото и да звучи приказно-легендарно, не е невъзможно в преданието има
зрънце истина. Така или иначе, след падането на Пловдив в ръцете на завоевателите
(най-вероятно през 1369 или 1370 г.), земите между Стара планина и Средна гора се
превръщат в гранична зона между Търновското царство и османската държава.
Сопот (Акча Клисе, Бяла Черква) и новият град Карлово наследяват ролята на сред-
новековния Копсис. В края на XV в. султан Баязид II предоставя малкото село Сушица
като владение на своя приближен Карлъ Заде Али бей. Беят успява да трансформира
това „служебно владение“ във вакъф – имение, което по статут служи за издръжка на
религиозна институция. Такава е построената през 1486 г. от Карлъ бей Куршум джа-
мия – един от най-старите паметници в града и района. Нейните строители, както обик-
новено, навярно са били местни български майстори, пък и по-късно „дюлгерската“
(строителната) професия е била една от водещите по тези места.
Гарантираните приходи водят до нарастване на селото, което започва да бъде нари-
чано Карлово на името на османския аристократ. Населението отначало е почти изцяло
християнско, но в края на XVI-то столетие броят на мюсюлманските семейства вече е
117 срещу 162 християнски. Както е ставало най-често през първите векове на робст-
вото, мюсюлманите не са дошли от Анадола, а са ислямизирани местни българи – от
самия град и околните села. Някои села в полетата на Карлово и Казанлък с течение на
времето също стават „турски“, т.е. с доминиращо мюсюлманско население. Запазването
и постепенното нарастване поради демографския подем християнско българско населе-
ние в Карлово се отразява положителното и върху културните процеси. През XVII в. в
града живее и работи като учител Аврам Димитриев (1630-1710), известен и като „дас-
кал поп Аврам“. Карловският свещеник е автор на няколко ръкописни сборника, сред
които е илюстрования Аврамов сборник (1674 г.). Очевидно той е бил свързан с близ-
ката Аджарска книжовна школа, за която ще разкажем малко по-нататък. Аврам се пре-
селва в Карлово заедно с брат си от с. Сопот, Ловешко, днес в община Угърчин. Впро-
чем, от същото село е и единият от дядовците на Иван Вазов. Изобщо връзките между

21
хората от двете страни на Стара планина, дори и в тази нейна най-висока част, не пре-
късват никога. Тези постоянни връзки намират своето естествено отражение и в орга-
низационната дейност на Васил Левски – никак не е случайно, че той гради ядрото на
Вътрешната революционна организация по оста „Карлово – Троян – Ловеч“.
Без съмнение най-голямото и известно по цялата българска земя културно огнище в
района на Карлово е Аджарската книжовна школа, чийто разцвет е през XVII в. Шко-
лата възниква „внезапно“ и притежава определена приемственост с Търновската кни-
жовна школа. От само себе си възниква въпросът дали появата на духовния и книжовен
център в Аджар (дн. Свежен) няма връзка с потушаването на Първото търновско въста-
ние през 1598 г.? И дали в онова тревожно време група търновски книжовници не са
потърсили убежище в пазвите на Сърнена Средна гора?
Будното селище Аджар традиционно е било в границите на Карловската нахия (око-
лия). В красивото планинско село с привилегирован войнигански статут са преписвани
и съставяни солидни и богато украсени ръкописни книги. Сред даровитите книжовници
срещаме имената на поп Йовко, даскал Недялко и синът му Филип. От ръката на пос-
ледния са излезли може би най-много ръкописи, като четири директно носят името му.
Най-известен си остава т.нар. Аджарски ръкопис от 1686 г., дело на Филип и неговият
баща „даскал“ Недялко. този шедьовър на българската ръкописна книга от късното
Средновековие се съхранява в академичната библиотека в Санкт Петербург.
През последните десетилетия на XVIII и началото на XIX век в близкия до Карлово
Калофер работи Памво Калоферски, наричан още и Памвутий Прозорливеца. Книжов-
никът завършва духовната семинария в Киев, което го прави образован за времето си
учител и духовник. Завръщайки се у дома, Памво става „даскал“ в метоха при църквата
„Св. Богородица“. Приема монашеството в Калоферския мъжки манастир, а към 1800 г.
вече е негов игумен. Такъв е и през 1819 г., както научаваме от един надпис за възобно-
вяването на манастирската църква „Рождество Богородично“. В Карлово е имало тра-
диционно килийно училище, което се е ползвало с добро име. Около 1807 г. учител в
града е бил Атанас Владос, родом от Велес, а след него се знаят имената на Никола
Битолецът и даскал Нено. Широка известност като образователно средище Карлово по-
лучава, когато през 1828 г. в града е създадено „елинското“ училище на авторитетния
Райно Попович, родом от Жеравна.
През първата половина на XIX в. Карлово преживява стопански подем, който го
прави средно голям според тогавашните представи български град с работливо и будно
население. Нека да дадем думата на един виден възрожденски българин, при това кар-
ловец д-р Иван Богоров (1818-1892 г.), който през 1868 г. издава първата българска пъ-
теписна книга – „Няколко дена разходка по българските места“. Докторът енциклопе-
дист е останал в паметта на нацията с първия наш вестник „Български орел“, издаван в
Лайпциг през 1846-1847 г., както и със своите строги и донякъде екзотични възгледи за
чистотата на българския език. Богоров проявява силен интерес към икономическите
въпроси и мечтае за стопанския напредък на българите. При своята „разходка“ из бъл-
гарските градове той подлага на жлъчна критика инертността, недостатъчната предпри-
емчивост, архитектурния облик и други недостатъци на жителите на Русе, Търново,
Пловдив, Стара Загора, Сливен, Варна, Шумен, Ески Джумая (Търговище)… Благода-
рение на неговата наблюдателност и остроумие, разполагаме със словесна „снимка“ на
родното му Карлово:

22
 „При самите поли на Стара планина се нахожда Карлово, един от най-ръкодел-
ните градове в Турско. Жителите му около 15 хиляди на брой са турци, българи и
евреи. Турците се прехранват с най-потребните за общинский живот занаяти, ко-
ито и изключително имат само тий, както табаклък, свещарство, сапунарство и
бръснарство. Неколцина от българите обръщат търговия с всякакви стоки, за ко-
ито имат каменни маази в чаршията, а останалите се поминуват с работенето
на гайтан… Евреите продават манифактура на дребно. Карлово е прочут с неде-
ляшний си пазар, на който дохождат множество от околните села, та си накупу-
ват потребните за живеяние. Най-главното произведение на Карлово е гюловото
или трендафиловото масло, което излазя повише от околните села, нежели от
самий град. Край Карлово минува Стара река, която кара много чаркове за плетение
на гайтан, няколко тепавици и воденици (…)… Българите имат две черкови и едно
добричко училище…“

За семейната среда и най-близките роднини на Васил Левски са изписани стотици

страници и цели книги. На Данаил Кацев – Бурски дължим една по-различна родова
история, свързваща бащиния род на Левски със с. Кочмаларе (дн. Отец Паисиево, Плов-
дивско) и прочути за времето си бунтари. Анализът показва, че тя определено е недос-
товерна. За да не „потънем“ в дебрите на генеалогията и родовата история, ще предста-
вим неговите близки накратко. Апостола на свободата се ражда в семейството на Иван
Кунчев и Гина Караиванова, чиито родове и преки родственици живеят преди и по
време на неговото раждане, а и след това в Карлово.
Кога е роден Васил Левски е въпрос, който си струва да бъде изяснен малко по-обс-
тойно. През 1882 г. първият „(полу)официален“ биограф на Апостола, а именно почти
забравеният днес Георги Яковов Трайков, пише: „Василий Левский (впоследствие
„дияконът“) е роден в Карлово около Петровден в 1837 година…“ Същата година, която
явно е „консултирана“ с близки и познати на Апостола, е възприета от Захарий Стоянов,
Стоян Заимов и други автори, писали още в първите десетилетия след Освобождението.
По-точното изясняване на времето и обстоятелствата около рождението на Левски е
предмет на един своеобразен „семеен съвет“ на близките му роднини през 1895 г. (!),
които стигат до извода, че това е станало на 6/18 юли 1837 г. Трябва да се отбележи
обаче, че в онези патриархални времена рожденият ден съвсем не е онова, което е днес,
а много по-важен е т.нар. Имен ден. При това към 1895 г. онези, които са помнели дет-
ството на Левски, са били едва няколко души, на първо място сестра му Ана/Яна и ней-
ният съпруг Андрей. От събитието, около което се е дискутирало обаче в онзи момент
са изминали почти пет десетилетия – десетилетия, изпъстрени с много други семейни и
обществени събития, при това по-драматични отвсякога…
Датата 6/18 юли 1837 г. доминира в науката и общественото пространство и днес.
Същевременно някои автори, позовавайки се на лични изказвания на Апостола и други
свидетелства, оспорват тази наглед безспорна датировка. Както изглежда, независимо
един от друг, Александър Алексиев и Георги Туртуриков, настояват за годината 1846-
а, а основен аргумент е казаното от самия Левски пред извънредната правителствена
следствена комисия в София на 4/16 януари 1873 г., че е на „… двадесет и шест – два-
десет и седем години…“ Също така и в надписа на гърба на откритата наскоро от Виктор
Комбов снимка от Османския архив – Истанбул, преведен от проф. Орлин Събев, неиз-
вестен турски чиновник е написал, че издирваният от властта „Васил Дякон Левски“ е
на „… 25-26 години…“

23
 Посочената 1846 г. предизвика полемика, макар и ограничена като мащаби, в която
бяха предложени и други датировки. Така например историкът Видин Сукарев, обръ-
щайки внимание на една дописка за т. нар. размонашване на младия Васил Кунчев,
стигна до идеята за началото на 40-те години, най-късно през 1843 г. Пишещият тези
редове на свой ред предположи, че Апостола е бил с няколко години по-млад, роден
ориентировъчно около 1840 г. Такива са изводите и на Веселин Игнатов, който пред-
ложи като рождена дата 8 октомври 1840 г. – денят за почит на св. Игнатий Старозагор-
ски, когото Васил Кунчев избира за свой патрон. Разбира се, твърде жалко е, че не е
оцеляла съответната карловска църковна документация, защото тогава не би имало ни-
какви спорове…
Цялата полемика внезапно, но и категорично изгуби смисъла си след неочакваното
откриване на автентични османо-турски данъчни документи за Карлово, дело на д-р
Григор Бойков. Техният анализ, извършен с компетентната помощ на проф. Пламен Ми-
тев, беше публикуван през 2021 г. От данъчните регистри ясно се вижда, че през 30-те
години на XIX в., вкл. през 1837-а и пролетта на 1840 г. Иван Кунчев все още е живеел
заедно с брат си Вълю в Табашката махала, в бащината им къща, която не е запазена.
Едва в регистъра от 1844 г. директно е посочено, че Иван Кунчев вече е имал двама
синове – първородният Васил е бил „… на четири години…“, а по-малкият му брат
Христо – „… на два месеца…“ Тази информация недвусмислено показва, че Васил
Левски е роден през 1840 г., което прави по-нататъшните спорове безпредметни.
От друга страна, датата 6/18 юли звучи приемливо предвид спомените на фамилията и
обстоятелството, че през пролетта на 1840-а първият син на Иван Кунчев все още не е
бил роден. Също така трябва да се коригират представите ни за „родната къща“ на Лев-
ски – очевидно не става дума за превърнатата в музей къща в Карлово, построена от
Иван Кунчев след като се е отделил от общия дом с брат си Вълю в Табашката махала.
Разбира се, това не прави днешната къща-музей по-малко ценна. В крайна сметка,
именно тя е почитаният от нас, днешните българи, бащин, роден дом на Апостола и
неговото семейство.
Косвени указания за 1840 г. могат да бъдат посочени и от други източници. Така нап-
ример войводата Панайот Хитов твърди, че през 1867 г. неговият знаменосец Васил
Левски е бил на около 28 години, с други думи, че е „карал“ 28-та си година, както
традиционно се е казвало в онези времена. Според спомените на Никола Цвятков Ба-
кърджията в края на декември 1872 г. Левски сам заявява пред търновския управител
Али бей, че е на „… 32 години…“
Корекцията на датата на рождението на Апостола за българската свобода не променя
по същество знанията ни за него и делото му, а и разликата от три години по начало не
е толкова съществена. И все пак, в конкретната възраст на Левски преди гибелта му,
водени от емоцията и преклонението към най-обичания наш национален герой, можем
да открием и нещо знаково. Интуицията на Иван Вазов за българския Месия се оказва
вярна! Левски прекрачва в безсмъртието в неизпълнената все още тридесет и трета го-
дина на своя земен живот, с други думи, на Христова възраст…

Родителите и близките роднини на Левски принадлежат към „средната класа“ на бъл-

гарското възрожденско общество – трудолюбиви, икономически активни, предприем-
чиви хора, относително грамотни, възпитани от поколения в духа на традиционните
български и християнски ценности. Баща на Левски е будният и предприемчив занаят-
чия Иван Кунчев (около 1808-1851), когото родствениците описват като среден на ръст,

24
с руса коса и сини очи. Иван Кунчев дълги години е имал добри доходи, вероятно над
средните. Получил е скромно образование, но изпитва уважение към „учените“ хора,
книгите и културата. Името му на „почтен дарител“ е отбелязано в списъка на спомо-
ществователите на книгата „Христоития“, преведена и адаптирана за българския чита-
тел от ерудирания карловски учител Райно Попович, както и на популярната „Алексан-
дрия“, превод на Христо Попвасилев. Затова не е чудно, че присъщо за него е било вле-
чението към новото, „неориенталското“, като обикновено е бил облечен „а ла франга“,
т.е. с градско, европейско по тип облекло. От своя баща наследява „вапцарския“ (боя-
джийския) занаят, също така изработва и продава ръчен гайтан. Освен работилница с
наети работници, Иван Кунчев е имал свой дюкян, може би повече от един, търговски
връзки и съдружници във и извън Карлово. Запомнен е като честен, състрадателен, от-
зивчив човек, с вродено чувство за достойнство и справедливост. Родовите легенди са
съхранили спомена за неговата роля на безпристрастен арбитър в спорове между близки
и съседи, за неговото изключително гостоприемство и любов към ближния. В своите
спомени Васил Караиванов разказва, че в Карлово е имало два рода Кунчеви, които са
нямали връзка помежду си. Този на бащата на Апостола е бил наричан и „Поповците
Кунчеви“, което показва, че е напълно възможно Иван Кунчев да е бил потомък на све-
щеници. При това по-малкият му брат Вълю е бил клисар на карловската църква „Света
Богородица“.
След като Иван Кунчев получава инсулт и здравето му се влошава, семейството пос-
тепенно изпада в бедност. Иван Кунчев не е в състояние да работи поради постепенната
загуба на зрение, така че цялата тежест пада върху борбената и неуморна Гина – май-
ката, към която Левски, най-голям син и неин пръв помощник, остава силно привързан
през целия си живот.
Майката на Левски Гина Кунчева, по баща Караиванова, е пример за невероятните
сили и достойнства на българката. Малко известно е, че като ученик в Стара Загора
младият Левски е известен като „Васил Гинин“ – типичното за възрожденската епоха
именуване на вдовишките деца. Името дължим на поп Минчо Кънчев, съученик и бли-
зък приятел на Левски. Гина е родена в семейството на майстора златар Васил Караива-
нов (Васил Левски е кръстен на този свой дядо), който бил родом от Сопот и карловката
Евдокия. Според други мемоарни известия Кара Иван, прадядото на Гина, е бил извес-
тен майстор строител. Рождената година на Гина Кунчева не е документирана, като са
допускани 1811 или 1812 г. Предвид данните на цитираните по-горе османо-турски до-
кументи за Иван Кунчев е по-възможно да е родена десетина години по-късно. Имала е
четирима братя и три сестри. Гина и Иван Кунчев са имали пет деца: Анна/Яна (1837
или 1839-1913), Васил (1840-1873), Христо (1844-1870), Петър (1846-1881) и Мария
(1847-1851). Скоро след кончината на Иван Кунчев Петър и Мария (Марийка) се разбо-
ляват от скарлатина. Петър оздравява, но най-малката сестричка умира.
Васил Караиванов, племенник на Гина, я е обрисувал така: „Леля Гина беше Ясена
със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с
рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива
домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, със-
традателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладко-
пойно… Владееше добре говоримия турски език, което ѝ даваше възможност да
влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската
власт…“ Както си спомня София Начова, внучката, отглеждана от Гина Кунчева през

25
1874-1876 г., майката на Левски е била „… сербез, сериозна и работлива жена. Тя ни-
кога не се окайваше, никога не се уплашваше…“ Друг от внуците ѝ разказва историята
как като млада булка Гина избила два зъба на някакъв турчин, който се опитал да ин-
тимничи с нея! Надали ще е пресилено да забележим, че непокорния нрав, хладнокръ-
вието и дързостта на нейните синове са наследени най-вече от нея.
Още малко от спомените на внучката София: „Къщата се състоеше от горна и
долна стая, килер. В долната стая ѝ беше курдисан станът, на който тъчеше и
нощем… Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси
мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога
съгледах платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше
често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята…
Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в
Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който
тя намери за добре.“ Друго късче фамилна памет: „Много хубаво пеела прабаба ми
Гина. Песните явно са ѝ помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо
и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъ-
ката ѝ по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си
далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често
споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата
мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да
оплаче най-големия си син Васил…“
Независимо от трудностите на семейството, Гина Кунчева се стреми да даде на децата
си добро образование. Имала е нелеката участ да надживее три от тях – Мария, Христо
и Васил. След един инцидент в Сопот на 29 юни 1869 г. палтото на Левски с документи
в него попада в ръцете на турската полиция. Карловският мюдюрин и неговите заптиета
подлагат майката на издирвания Левски на унизителен разпит. Вбесени, че не могат да
научат нищо, връзват Гина Кунчева за въжето на кофата и няколко пъти я „давят“ в
кладенеца, за да издаде къде се крие синът ѝ … Гина невъзмутимо устоява и решително
протестира на този, ако използваме един израз на Ботев, „пример на турското правосъ-
дие“… След това е държана под арест в дома на поп Христо Марков, но на следващия
ден е освободена поради липса на доказателства.
Около тази „история“ съществуват известни недоразумения, които се дължат на едно
писмо на Петър Кунчев, най-малкият син на Гина, до Найден Геров от 1878 г. Там не-
ясно е казано „… майка ми като се давила…“ – израз, който се превръща в основа за
спекулации, включително твърдения за самоубийство… Всъщност Гина Кунчева умира
от естествена смърт при съвсем други обстоятелства. Няма никакви основания „даве-
нето в кладенеца“ да се пренася във времето след Освобождението, а на майката на Лев-
ски да се приписват обида и отчаяние от „черната неблагодарност“ на новата българска
власт… Във времето на смъртта на Гина войната не е завършила и не съществува бъл-
гарско управление – нито благодарно, нито неблагодарно…
Според родовите спомени Гина се вижда със сина си Васил за последен път на 5 де-
кември 1872 г. преди Левски да потегли към Ловеч и своята Голгота. Срещата е в дома
на роднини в Сопот, а за да „приспи“ вниманието на властите Гина взема със себе внуч-
ката си София. „Когато се разделяла с Левски, силата ѝ изведнъж се прекършила и
от очите ѝ потекли сълзи. Смутен, синът ѝ я попитал защо. Тя успяла да се овла-
дее и да се усмихне, като сподавено отговорила: „От радост, синко!“ Гина приема
хладнокръвно вестта за залавянето на Апостола, а за екзекуцията му научава с голямо

26
закъснение. Сдържайки огромната мъка в душата си, тя дава кичур от косата на Левски
на местния свещеник, за да извърши опело, както се полага за дякон… Самотна и болна,
около времето на Априлското въстание се премества да живее при дъщеря си Ана –
единственото от децата ѝ, останало в Карлово. Дали е знаела нещо за съдбата на най-
малкия си син Петър, по това време в Румъния, е трудно да се разбере.
Най-страшното изпитание за Карлово в цялата му история е останало в народната
памет под изразителното име „Страшното“. В околните села, например Мраченик и
Аджар (дн. Свежен), се използва не по-малко силното „Бегът“ („Бягството“). По време
на Освободителната война, след изтеглянето на Предния отряд на ген. Гурко от Южна
България през лятото на 1877 г. редовната турска армия и придружаващите я башибо-
зушки орди подлагат на ужасяващ терор освободените за кратко градове и селища:
Стара Загора, Любенова махала, Калофер, Сопот и много други. Ударът срещу Карлово
е един от най-жестоките – на 25 юли 1877 г. цветущият градец е нападнат от войските
на Кямил паша и башибозуци от Чепинския край. Избити са над хиляда души, без раз-
лика от пол и възраст. Малко преди кървавото бедствие Яна и Андрей Начов и успяват
да изпратят трите си дъщери Гина, София и Мария пеш през Балкана в Търново, за да
не бъдат поругани от настъпващите „правоверни“… Баба Гина дочаква освобождава-
нето на града, но умира скоро след това – някъде около 27 януари 1878 г. от инфаркт.
Последните ѝ думи са: „Децата, децата…“, отразяващи тревогата ѝ по нейните
внучки, изпратени далече от Карлово и от които все още е нямало вест.
Личността на Гина Кунчева, майката на Апостола на свободата, неведнъж е привли-
чала вниманието на историци, писатели, философи… В епохата на Възраждането имаме
ярки примери на забележителни български жени, включително Иванка Петкова (май-
ката на Ботев), Съба Вазова (майката на Иван Вазов), Райна Футекова (Райна Княгиня)
и много други. Гина Кунчева има най-много сходства с прочутата Тонка Обретенова
(1812-1893). Разбира се, между двете „майки на апостоли“ има и различия, които се дъл-
жат на конкретните условия в Русе и Карлово, на едни или други техни черти. И все пак,
„баба“ Гина и „баба“ Тонка не само са принудени да се справят със смазващи житейски
трудности и да изгубят по двама от своите синове, жертвали живота си за освобожде-
нието на България… И двете български жени и майки се прекланят пред образованието
и възпитават децата си в любов към своя български род. И двете големи българки, без
да роптаят и да се самосъжаляват, носят своя кръст и се превръщат в олицетворение на
майчинския подвиг, на българската чест и достойнство.
Съкровено място в живота на Левски заемат неговата сестра Ана, нейният съпруг Ан-
дрей Начев и техните деца. В спомените на фамилията се твърди, че името на „каката
на Левски“ е било „Ана“/“Анна“, но в паметта на нацията тя си остава Яна. В своя нес-
покоен, изпълнен с изпитания и опасности живот Левски намира безрезервна опора от
страна на Яна и нейното голямо семейство. Родената около 1837-1839 г. сестра е имала
скъпи спомени от детството, прекарано най-вече с Васил, още повече при малката раз-
лика във възрастта им. Яна изтъква будния ум и независим характер на своя брат още
от най-ранните му години. Тя се омъжва за значително по-възрастния от нея Андрей
Начов – търговец от средна ръка, приятел на баща ѝ. Семейството е имало девет деца, а
Андрей във всичко подкрепя своята съпруга и нейните роднини. Левски е близък със
зет си до края на своя живот. Именно Андрей помага на карловския дякон да потегли
към Белград и Първата българска легия през есента на 1861 г. При своите обиколки
Апостола винаги е намирал време за кратки срещи с Яна и Андрей, като е изпитвал
силна привързаност към малките си племенници. След Освобождението като сестра на

27
Левски Яна получава скромна пенсия, гласувана от Народното събрание. През 1902 г.
претърпява мозъчен инсулт. Умира през 1913 г.
Не е излишно да се отбележи, че скромните и нямащи особено образование Яна и
Андрей са изцяло под мощното влияние на Левски, макар да са лишени от информация
за неговите революционни дела. Последното е свързано с принципите на конспираци-
ята, на които водачът на революцията е държал. И все пак, племенниците на Апостола
се омъжват за негови съратници: Гина сключва брак с Христо Загорски, член на Кар-
ловския частен комитет, Мария след Освобождението се омъжва за Христо Платнаров –
председателят на същия комитет, а София, най-малката, за Никола Зидаров, който също
членува в комитетската организация. Начо Андреев (1852-1895), най-големият син на
Яна и Андрей, е един от инициаторите на всенародната подписка за издигането на па-
метника на Васил Левски в столицата София.
Своето място в живота на Апостола заемат и неговите двама по-малки братя Христо
и Петър. Казано накратко, Христо участва в много от проявите на своя по-голям брат от
1868 г. нататък, чак до ненавременна си смърт през пролетта на 1870 г. в Букурещ, ко-
гато е на едва 26 години. Левски съзнателно се е стремял да държи Петър, най-малкият
от тримата, по-далече от своята крайно опасна дейност, за да има продължител на рода
и кой да се грижи за тяхната майка. Въпреки това след смъртта на „бачо си“ близкият
не само като външност, но и като характер Петър „трети Левски“, както се подписва
сам, се включва в националноосвободителното движение. Той е един от първите запи-
сали се участници в четата на Христо Ботев. След година се включва в Българското
Опълчение и участва в боевете при Стара Загора и на Шипка, където е тежко ранен.
Доживял освобождението на България, за жалост, и той, подобно на Христо, през 1881 г.
става жертва на страшната в онези години болест – туберкулозата.

„Когато се разделяла с Левски, силата ѝ

изведнъж се прекършила и от очите ѝ по-
текли сълзи. Смутен, синът ѝ я попитал
защо. Тя успяла да се овладее и да се ус-
михне, като сподавено отговорила: „От ра-
дост, синко!“

28
 Детски и юношески години
Левски произлиза от род и фамилия, които се вписват в рамките на типичната „средна
класа“, която се радва на относителен просперитет‘ Уви, това бързо може да бъде сри-
нато до нулата поради липсата на реална защита от страна на държавата. Така се случва
и с Иван Кунчев и неговите близки. И все пак, въпреки несгодите, семейството, в което
е роден и израсъл Левски, остава сплотено и отворено за вълненията на своите сънарод-
ници, на Карлово и цяла България. Гина Кунчева е срещала подкрепа от страна на своя
род Караиванови, особено на нейните братя Генчо, съдържател на Караивановия хан в
града, и Христо, приел монашеството под име Василий и таксидиот на Хилендарския
манастир в Карлово. В трудни моменти Гина и нейните деца са намирали опора и в своя
зет Андрей Начов, женен за Яна, най-голямото дете в семейството.
Бъдещият Апостол на свободата отначало учи три години в местното килийно учи-
лище. Въпреки или пък поради своя жизнерадостен характер, изпълнителност и учено-
любие става жертва на тираничните порядки на тогавашната „педагогика“. Според за-
пазени спомени учителят му нанася побой заради съвсем невинна детска лудория… По-
ради това, а вероятно и заради напредването на неговите знания, през 1849 г. Гина Кун-
чева премества сина си в класното училище, където телесните наказания също са част
от „инструментариума“ на възпитанието. Поради материалните несгоди, постигнали се-
мейството, през последните две години от ученичеството си Левски паралелно е учил
занаята кафтанджийство при хаджи Стоян Грамът. След смъртта на Иван Кунчев мал-
кият Васил вече е работел целодневно при майстора си. Според някои сведения за из-
вестно време е чирак в близкото до Карлово село, днес град Баня, в Пулевия чифлик.
Във всеки случай паметта за пребиваването в Баня се е съхранила и до днес.
Независимо от лишенията, Гина Кунчева е обзета от мечтите си да види своя най-
голям син като „учен човек“. В родния дом на Апостола едва ли е имало много книги,
но със сигурност са присъствали подкрепените финансово от неговия баща „Христои-
тия или благонравие“ на Райно Попович и „Александрия“ на Александър Попвасилев.
Дидактичната книга на бъдещия учител на Левски е „…присовокупена с историите,
на които са поменуват в нея за полза и употребление на болгарското юношество,
и секиму, който люби да са ползува. От елинският на славеноболгарският наш язик
преведенна от Райна Поповича из Жеравна, карловскаго елиногреческаго учителя.
В Будиме: 1837…“ „Алесандрията“ е сюжет, популярен у нас още през Средновекови-
ето. Може ли да има съмнение, че подвизите на най-големия герой на древния свят са
вдъхновявали будното и ученолюбиво момче? Споменава се също, че Иван Кунчев е
притежавал прочутия „Рибен буквар“ на д-р Петър Берон, а вероятно и други книги най-
вече с религиозно съдържание. Факт е, че още като дете Левски е знаел кой е например
светият отец Йоан Златоуст.
През 1852 г. Гина Кунчева поверява най-големия си син на своя брат, монаха Васи-
лий. Той се завръща в Карлово през 1848 г. като таксидиот в местния метох на Хилен-
дарския манастир, след като преди това е пребивавал няколко години в самата обител
на Света гора Атонска. Решението, което надали е било толкова лесно, Гина взема, за-
щото е имала планове и мечти Васил да стане учител или свещеник. От друга страна,
самият Василий със сигурност е искал да помогне на сестра си и най-вероятно е бил
привързан отпреди това към своя племенник. Така или иначе, вуйчото „калугер“ играе

29
важна роля в израстването и съдбата на Левски, която обаче е оценявана твърде прист-
растно и едностранчиво. Водени от своите светски, антиклерикални и модерни до ради-
кализъм схващания, ранните биографи на Апостола рисуват неговия вуйчо в силно не-
гативна светлина. Разбира се, Василий, доколкото можем да получим представа за него,
е бил колоритна личност с редица недостатъци. И все пак, обвиненията към него в скъ-
перничество, лъжливи обещания и дори предателство са преувеличени, а нерядко и не-
верни.
Без да е необходимо да „адвокатстваме“ на йеромонах, по-късно архимандрит Васи-
лий, обективността изисква да се опитаме да проумеем без предубеждения неговата
роля в живота на Левски. Конфликтите между вуйчо и племенник, на които така набля-
гат биографите на Апостола, имат място в конкретни моменти и са породени от конк-
ретни обстоятелства. Естествено, такива ситуации не могат да характеризират цяло де-
сетилетие съвместно съжителство. Представата за конфликтните взаимоотношения
между двамата е наложена най-вече от Захарий Стоянов и се споделя от други биографи
на Левски. „Слугуването“ на младия Васил в ежедневието и обиколките на монаха так-
сидиот по села и градове не се различава по принцип от онези между деца и родители
според тогавашните понятия и нрави. Обещанията на Василий, че ще изучи своя пле-
менник поне отчасти са изпълнени. През 1853-1854 г. Левски е частен ученик при Райно
Попович, през 1855-1858 учи в престижното за времето си класно училище в Стара За-
гора, през 1858 г. става възпитаник и на „курса за свещеници“ на Атанас Илиев в Стара
Загора. Най-накрая, през 1863-1864 г. учи и е „стажант“ на Йоаким Груев в българското
училище в Пловдив – просветна институция, притежавала полуофициален, а няколко
години по-късно и признат статут на модерна гимназия.
Приписваното на Василий обещание да изпрати племенника си да продължи образо-
ванието си в Русия няма документирана фактологическа основа. Ако е дадено, в което
не бива да се съмняваме, това най-вероятно се отнася за времето, когато двамата са в
Стара Загора, като е възможно да е ставало дума не само за Русия, а и за Сърбия. Нека
припомним, че Хилендарският манастир, макар през XVIII-XIX в. да е български като
състав на монашеското братство, традиционно е смятан за сръбски. Това е обяснимо
предвид обстоятелството, че е създаден и обгрижван векове наред от средновековната
сръбска династия Неманичи. През XIX в. светогорската обител е продължавала да има
влияние в Сърбия и да получава подкрепа от възобновената сръбска държава. Тази по-
литика започва при княз Милош Обренович и е продължена от неговите наследници.
Уви, през 1897 г. България губи знаковата атонска обител, толкова свързана с нашата
духовна и просветна традиция… Контактите на „Хилендар“ със Сърбия са давали и сво-
еобразно „алиби“ за отсъствието на Левски от Карлово през 1861-1862 г. Когато е хвър-
лен в пловдивския затвор през август 1863 г., Левски е можел да обясни отиването си в
Белград с учение или някакви делови въпроси, свързани с официалния му статут на Хи-
лендарски монах.
Между Васил и неговия вуйчо дълго време е имало сравнително хармонични отно-
шения, обичайно явление при родствената връзка между вуйчо и племенник. Както за-
белязва Христо Йонков, това десетилетие от живота на Апостола е „…важно време,
когато момчето възмъжавало и формирало своя светоглед и политически възг-
леди…“ Колкото и клиширано да звучи, Василий е имал нелеката задача да замести
отишлия си рано от този свят баща на момчето, прието от него като свой питомец в
трудната възраст на пубертета. Ще цитираме поп Минчо Кънчев, който през 1855-
1857 г. е съученик и приятел на Левски в Стара Загора. Обратно на повечето спомени за

30
младите години на Апостола, поп Минчо го е запомнил като много буен… Двамата при-
ятели неведнъж са участвали в сбивания с турски младежи. „Вуйчо му хаджи Васи-
лий – възкликва поп Минчо – какъв добър духовник беше! (…) Много пъти ни съве-
туваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети…“ Освен че е карал мла-
дия Васил да се грижи за коня му, да носи чували и бохчи с дарения, да чисти наргилето
му и т.н., Василий все пак е осигурявал неговата прехрана, сам го е обучавал в тънкос-
тите на богослужението и църковното пеене. Както може да се съди от някои факти,
макар и откъслечни, Левски е имал определени знания от „арсенала“ на традиционната
или народната медицина. Нейни носители много често са именно монасите – още една
възможна връзка към онова, което би могъл да научи от своя вуйчо. От спомените на
Васил Караиванов научаваме, че при организираните от йеромонах Василий пътувания
на поклонници до Света гора два-три пъти годишно, той е вземал със себе си по някой
от своите племенници. Вярно е, че такова сведение за младия Левски не е познато, но
за десет години служба съвсем не е невъзможно, по-скоро е обратното. Василий на два
пъти е посещавал Йерусалим и Божи Гроб, бил е два пъти „хаджия“. Това свидетелства
както за неговата несъмнена религиозност, така и че е „видял свят“… Той става монах
в зряла възраст, като преди това се е занимавал с търговия – обстоятелство, което също
не е без значение – Съвременниците отбелязват, че най-ярките моменти на близост
между двамата са онези, в които вуйчо и племенник пеели заедно в храма… Очевидно
е, че монахът Василий е имал пристрастие към музиката, иначе как да си обясним такива
съкровени моменти на духовно общуване, въпреки различията във възрастта, характе-
рите и разбиранията между двамата? Без да се впускаме встрани от нашия разказ, ще
споменем, че най-близките роднини на Левски определено са имали пиетет към музи-
ката и народната поезия – Гина Кунчева, майката на Левски, както и онази на Христо
Ботев, Иванка Дрянкова, е знаела стотици народни песни. Василий плаща за частните
уроци на младия Левски при ерудит като Райно Попович именно по църковно пеене –
този жест не бива да се схваща елементарно само като част от обещанията за обучение
на племенника, но и като стремеж младият човек да проникне в тайните на православ-
ната музика.
Обичайна констатация на изследователите е, че хаджи Василий е стоял встрани от
църковно-националните борби – оценка, която е твърде сурова, за да я приемем безре-
зервно. Едва ли хилендарският монах е бил толкова безразличен към вълненията на сво-
ите сънародници. Нека припомним, че Хилендарската обител е свързана не само с отец
Паисий Хилендарски, но и с най-изявените борци за българската църковна независи-
мост – Неофит Бозвели (1785-1848) и Иларион Макариополски (1812-1875). Хилендар-
ски монах е бил и първият български екзарх Антим I. Василий е издигнат в сан архи-
мандрит от пловдивския „гръцки“ митрополит Паисий, който е начело на епархията
през 1857-1861 г. Владиката е албанец, но и доказал се с делата си българофил, изпра-
щан на заточение заедно с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Монахът
Виктор, родом от Калофер, близък приятел на хаджи Василий, през 1872 г. е делегат на
църковно-народния събор в Цариград и е избран от Българската Екзархия за митропо-
лит на Ниш. Всичко това ни кара да предполагаме, че Василий не е бил встрани от ста-
ващото в църквата и обществото през онези бурни години. Освен че е пеел прекрасно,
и то на църковно-славянски, той е притежавал поне скромна библиотека. Колкото и да
е хипотетично, не можем да не се запитаме дали младият Левски не е получил първите
си уроци по патриотизъм от „Плач бедная Мати Болгария“ и „Разговор на любородните“
на знаменития Неофит Хилендарец Бозвели?

31
 Хилендарският манастир е имал широко разклонена мрежа от метоси в цялата бъл-
гарска земя: Търново, Станимъка (Асеновград), Видин, Враца, Дупница, Етрополе,
Елена, Жеравна, Казанлък, Калофер, Карлово, Карнобат, Копривщица, Котел, Лозенг-
рад, Ловеч, Ниш, Пирот, Пазарджик, Панагюрище, Плевен, Пловдив, Пирдоп, Русе, Са-
моков, Свищов, Свищов, Севлиево, Сливен, София, Стара Загора, Трявна, Шумен, Ям-
бол… В сградите на метосите са се помещавали местните училища, а сред таксидиотите
на Хилендар срещаме книжовници, учители, зографи, изобщо просветени и родолю-
биви монаси. Не една „Хилендарска“ връзка можем да открием и по време на активната
революционна дейност на Левски.
Прословутата „просия“, т.е. обиколките за събиране на помощи и дарения по села и
градове, е част от живота на Левски през неговото юношество. Представата, че монасите
таксидиоти непременно „паразитират на гърба на бедния народ“, че злоупотребяват с
неговите суеверия и ограниченост е формирана през твърде крайните оценки на Петко
Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Илия Блъсков, Захарий Стоянов и други
свободомислещи представители на тогавашната светска интелигенция. Разбира се, да-
лече сме от мисълта да оправдаваме всички прояви на въпросната „просия“, но истината
е поне малко по-различна. Съществена част от събираните помощи и дарения са отивали
не за издръжката на Хилендарския манастир, но за училища, книги, помощи за бедни и
т.н. Освен това Карлово и неговия район съвсем не могат да бъдат характеризирани като
„бедни“, а така изобличаваната „просия“ – като грабеж или изнудване на невежо и без-
просветно население.
Обясним е мълчаливият или открит протест на младия Левски, когато вуйчо му е гу-
бел мярка, но нека обърнем внимание на някои страни на таксидиотството, които са
изключително важни. Обикалянето по села и градчета е причината още като юноша
Левски да усети в по-голяма степен в сравнение с градската и фамилната среда общ-
ността на българите като народ, да бъде съпричастен към болките и радостите на на-
пълно непознати хора. Същевременно покрай вуйчо си младият българин е видял отб-
лизо структурата на тогавашното българско общество, неговите местни първенци, ин-
телигенция и обикновени хора. И то „на терен“, а не от Цариград, Белград, Одеса или
Букурещ! Повече от десет години живот „извън“ и заедно с това „вътре“ в общността са
се оказали незаменима школа за бъдещия Апостол. Не е ли това една от причините
именно Левски повече от всеки друг от титаните на българската революция да познава
отблизо – без илюзии, френетични възторзи и интелигентски разочарования, – „милия
си български род“, както сам заявява в своя опит за поетична автобиография?
Църквата, тази древна институция, едновременно консервативен и демократичен „ор-
ганизъм“, в немалка степен е повлияла на изградената у Левски представа за йерархия,
ред, дисциплина, чувство за отговорност. Неслучайно създаваните от него „тайни“ и
„частни“ (местни) комитети напомнят както модерните европейски политически струк-
тури, така и ранните християнски общини. Идеята за ръководен център и негови под-
разделения, притежаващи своеобразна автономия, също има косвена връзка с древния
църковен ред – диоцез, епархии, общини, ръководени от съответните, избрани от самата
общност архиереи. И същевременно за общност от посветени, каквато е християнската
идея за човешката „еклисия“. Разбира се, тази мисловна система е характерна не само
за Апостола, но, в една или друга степен, и за други негови съвременници. И това обс-
тоятелство само по себе си показва, че няма никаква особена причина да се търсят „ма-
сонски“ или някакви други връзки, както твърдят някои днешни търсачи на сензации и
конспиративни „проекти“… В края на краищата, следва да се признае, че съвместният

32
живот на младия Васил с неговия вуйчо му е донесъл както разочарования, така и без-
ценен житейски, практически и социален опит.
Няколко думи за недостатъците на хаджи Василий. Очевидно той неведнъж е прех-
върлял мярката – и при „просията“, и в слабостта му към алкохола, а и към търговски
операции. Знае се, че неговият приятел архимандрит Виктор от Ниш е изпращал своя
дякон Генадий в Карлово да продава килими и вълна, а с посредничеството на хаджи
Василий купувал карловски гайтан и шаяк. От това печелели и двамата таксидиоти.
Изобщо вуйчото на Левски, въпреки монашеските одежди, е бил относително богат чо-
век. Като такъв е бил известен и на своите съграждани, а това става причина и за него-
вото убийство с цел грабеж през 1874 г.

„…важно време, когато момчето възмъ-

жавало и формирало своя светоглед и поли-
тически възгледи…“

Ученик на знаменити възрожденски даскали

Василий дава своя племенник като частен ученик при прочутия „елиногречески учи-
тел“ Райно Попович (1773-1858) – един от най-добрите педагози през онази епоха. Не е
било без значение и това, че Иван Кунчев е от макар и скромните спомоществуватели
на уважавания в Карлово и цяла България „даскал Райно“. Критикуван от Васил Апри-
лов заради своето гъркоманство, Райно Попович изоставя своите крайни позиции и се
налага като авторитетна фигура в национален мащаб. Негови ученици са д-р Петър Бе-
рон, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Гаврил Кръстевич, Георги Раковски, Ботьо
Петков и други представители на възрожденската ни интелигенция.
Райно Попович е обучавал младия Левски на църковно пеене – поне това е догово-
рено между учителя и хаджи Василий. Едва ли отношенията между опитния, посветил
целия си живот на просвещението осемдесетгодишен „даскал“ и будното момче са се
изчерпвали само с уроците по православна музика. Училището и домът на „даскал
Райно“ са били в съседство „… със старинния калугерски метох…“ близо до църквата
„Света Богородица“, където са живеели Василий и неговият племенник. Няма да е чак
толкова смело, ако предположим, че ученикът е имал достъп до библиотеката на прочу-
тия учител, че наред с пеенето е получавал и други знания, свързани с великите лич-
ности на античната история и мисловност, литературата и т.н. Надали ще сгрешим, ако
предположим, че от „елинските“ енциклопедични знания на „даскал Райно“ Левски е
възприел кредото „здрав дух в здраво тяло“ – както е известно, той е държал на гимнас-
тическите упражнения, високата лична хигиена, въздържанието към алкохола и тю-
тюна, умереността при храната и т.н.
От спомените на Екатерина, дъщеря на Райно Попович, може да се разбере, че старият
учител е изпитвал симпатия към стеснителното, но будно момче. Проницателният пе-
дагог и опитен психолог забелязва качествата на своя ученик и не крие недоволството
си от станалото през 1858 г. „Намерили кого да покалугерят“ – казвал той троснато.
Явно Райно Попович е смятал, че Левски е много по-подходящ за учител, изобщо за

33
светски човек.
През 1855 г. управата на Хилендарския манастир изпраща Василий като таксидиот в
Стара Загора, а заедно с него в този град в продължение на три години живее и Левски.
Промяната в сравнение с Карлово е осезаема – по онова време Стара Загора е един най-
големите български градове. През 1875 г. Стара Загора е брояла 4 419 домакинства с 25
550 жители, което според някои автори го е правело най-многолюдния град на терито-
рията на днешна България. През петдесетте години на XIX в., когато Левски е живял в
Стара Загора, в града е имало пет мъжки и три девически училища. Трикласното, впос-
ледствие петокласното училище, наричано „Светиниколско“, е създадено още през
1841 г. от известния възрожденски педагог Атанас Иванов. През годините в него са пре-
подавали Неофит Рилски, Иван Богоров, Петко Р. Славейков…
Както и в Карлово, Левски и неговият вуйчо живеят в метоха на Хилендарския ма-
настир. В Стара Загора той е бил разположен при църквата „Св. Димитър“. Левски пос-
тъпва в Светиниколското училище. Във времето, в което Левски е в Стара Загора, то е
имало три класа. Главният учител Атанас Иванов е бил образован човек, запомнен като
строг и взискателен, един от най-уважаваните хора в града. По негова инициатива е съз-
даден църковен хор към храма „Св. Богородица“, в който младият карловец заема
предно място. Артистичната дарба на Левски и школовката при Райно Попович го пра-
вят любимец на „даскал“ Атанас. Както отбелязва един съвременник, когато „… запе-
ели двамата (хаджи Василий и Левски) „херовикото“ в неделен ден, богомолците в
черквата оставали прехласнати по местата си…“
В Стара Загора младият Левски се запознава по-отблизо с революционната поезия и
песните на Добри Чинтулов, които стават неизменна част от неговия живот и дело. Учи-
телят Атанас Иванов е бил сред горещите почитатели на Чинтуловите песни. През 1853-
1860 г. в училището работи младият Тодор Шишков, роден в Търново, възпитаник на
прочутата „Даскалоливница“ в Елена. Още през 1855 г. превежда от френски „Малка
енциклопедия или първоначални познания за децата“. Превеждал е също и от гръцки.
Негова е и решаващата заслуга за създаването на читалището в града през 1858 г. Тодор
Шишков сътрудничи на „Цариградски вестник“, „Български книжици“, „България“,
„Дунавски лебед“, „Македония“, „Право“, „Време“ други периодични издания, и то в
най-широк регистър от теми: литература, театър, география, правопис, народно твор-
чество и дори за правата на жените… По-късно, през шестдесетте години той завършва
„Колеж дьо Франс“ в Сорбоната със стипендия на д-р Петър Берон, а после учи славян-
ска филология в Прага. Със сигурност обаче образованият и харизматичен млад учител
е оказал влияние върху бъдещия Апостол на свободата. Можем да се съгласим с проф.
Николай Червенков, че най-вероятно в Стара Загора Левски е научил за Великата френ-
ска революция и нейните герои, за революционните движения в тогавашна Европа.
Както години по-късно споделя един съученик на Левски, в старозагорското училище
се е „… разгоряла първата искра на любовта към правдата и свободата…“ у младия
карловец.
След втория клас на училището Левски е записан от вуйчо си и в създадения от Ата-
нас Иванов едногодишен курс за свещеници, който би могъл да бъде приравнен към
духовна семинария. И тук Левски е сред първите по успех. Висока оценка му дава вид-
ният старозагорски гражданин Господин Славов. Хаджи Василий е изключително горд
от отличното представяне на Васил. Според някои спомени именно при завършването
на курса, трогнат от успехите на своя племенник, Василий публично обещава, че ще го

34
изпрати да продължи с „високата духовна наука“ в Русия. И това е било напълно въз-
можно, тъй като именно по онова време духовното образование в православната импе-
рия е особено популярно в България. От този период от живота на Апостола са запазени
неговите записки по „Въведение на обличителното богословие“ – най-ранният негов ръ-
копис, изготвен прилежно въз основа на наученото в училище на основата на тогаваш-
ната руска религиозна литература. Както подчертава църковният историк Христо Те-
мелски, този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на ос-
новната богословска дисциплина – догматиката. Като паралел ще посочим, че същото
влечение към догматиката е имал и неговият съратник и духовен събрат отец Матей
Преображенски, който пише и издава книжки в защита на православието.
Израслият в патриархално-църковна среда Васил е възприеман от околните като
„смирен и благочестив“, скромен и „свенлив като мома“… Като такъв го описват дори
и негови другари от Първата българска легия през 1861-1862 г. В Стара Загора той прис-
тига вече осемнайсетгодишен, пъргав и физически силен. Както вече беше казано, не-
говият връстник и приятел поп Минчо Кънчев ни го представя в интересна светлина:
„… Васил Гинин, който много пакости правеше…“ Поп Минчо е разказвал на Стоян
Заимов следната случка. Левски и още няколко ученици отивали да берат череши в
близката околност на Стара Загора, когато попаднали на отвратителна сцена – двама
турци се опитвали да изнасилят две българки, майка и дъщеря. Докато другите ученици
не смеели да се притекат на помощ и дори тръгнали да се връщат обратно, Васил граб-
нал кобилицата, с която жените носели кошниците си. Без да му мигне окото той пребил
от бой двамата насилници, които избягали от страх пред разярения младеж… След това
Васил успокоил уплашените жени и ги изпратил до дома им.
В същност в тези „нюанси“ в поведението на Левски няма особено противоречие. Не-
говата скромност и свенливост не са пречка да реагира смело и твърдо, когато е предиз-
викан или стане свидетел на някаква несправедливост. Освен това, нека отбележим, че
сбиванията между младежи са типична проява за „температурата“ на традиционните
общества от векове – време, в което животът е твърде различен от днешния с неговите
технологии, информационен „потоп“, развлечения, спорт, масова култура и т.н. Такива
сбивания – както между „свои“ и „чужди“, така и „вътре“ в собствената общност са ти-
пични за цялото човечество в продължение на векове. Обикновено в български условия
подобни масови „двубои“ са ставали между младежи от две съседни махали, квартали
или села, от две училища и т.н. Това „премерване на силите“ е своего рода инициация
за възмъжаване и завоюване на собствено място в обществения организъм. Петко Сла-
вейков пише за периодичните сблъсъци между момчетата от българското и „гръцкото“
училище в Търново, същото е ставало и в Пловдив, особено във времето на борбата за
църковна независимост. Еленският чорбаджия и официален съдебен заседател („векил“)
Юрдан Тодоров разказва, че сбиванията между младежите българи и мюсюлмани са
нещо обичайно, а когато властите се опитват да ги разследват, и двете страни отричат
това да се е случвало. Захарий Стоянов описва с чувство за хумор реакциите на окования
и каран под конвой Ботев четник Сава Пенев, когато вижда турци на негова възраст, с
които някога се е бил многократно…Както и факта, че след Освобождението заслужи-
лият поборник е добър приятел с „лидера“ на онези турски младежи, с когото са се били
не един път с юмруци и с камъни… В крайна сметка, ако някой заподозре у младия
Левски някаква ненавист към мюсюлмани и евреи, ще направи груба грешка. Както сви-
детелства Петър Димков, местните турци в Карлово са имали изключително добро от-
ношение към „Ицко“ – името с което са го наричали като племенник на хаджи Василий,

35
познат на „комшиите“ със светското си име Христо. В принципите, защитавани от Лев-
ски и залегнали в програмните документи на БРЦК, се гарантират пълни права на
всички етнически и религиозни групи в свободна България. И това не е просто полити-
ческа декларация, а дълбоко осъзнато убеждение на Апостола още от ранните му мла-
дежки години.

Монах Игнатий
По решение на управата на Хилендарския манастир през лятото на 1858 г. йеромонах
Василий се завръща в Карлово. Двамата с Васил отново заживяват в метоха при църк-
вата „Света Богородица“ и продължават обичайните си занимания. Трите години в
Стара Загора са сторили своето – Васил не само е по-образован и възмъжал, но вече се
е чувствал самостоятелен човек със свои възгледи и независимо поведение. Скоро след
завръщането на вуйчото и племенника в Карлово се появява един монах таксидиот, из-
пратен от Рилския манастир. Този събрат на хаджи Василий е йеромонах Кирил (1825-
1895), племенник на прочутия през XIX в. рилски игумен Йосиф, наричан и Строителя.
Скоро между Кирил и хаджи Василий се създават добри отношения. Нещо повече, мла-
дият Васил открива в този събрат свой по-възрастен и опитен съмишленик и приятел.
Кирил два пъти е избиран за игумен на най-известната българска обител – през 1868-
1871 и 1881-1883 г. Запомнен е като човек, който е следвал „…самоовержено и граж-
данската си дейност за политическото освобождение на народа…“ Отец Кирил се
е стремял да поддържа „…военният дух между народа…“ В Карлово пребивава от
1858 до 1867 г. и оказва силно влияние върху младия Левски. Интерес будят сведенията
на йеродякон Игнатий Рилски, на които обърна внимание църковният историк Христо
Темелски:
„Като пристигнал В Карлово в 1858 г., (бъдещият) игумен Кирил заварил там
духовника от Хилендарския манастир хаджи Василий и при него неговия сестреник
Василчо Лъвски, който ходил в Карловското училище да се учи. Тия двама пропо-
ведници – апостоли, като работници на едно дело, скоро се сдружили и сприяте-
лили, и Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему
откривал. В честите си виждания отец Кирил съглждал буйното сърце на Ва-
силчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите бъл-
гари срещу Византия, и тия новите, които Рилският манастир държал по балка-
ните. Много пъти се случвало, че отец Кирил е бивал примирителят между вуй-
ката и племенника, тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък послед-
ния буен и се заканваше зелени чалми да сече…“
Родом от Батак, отец Кирил разказвал на Левски за баташкия хайдушки войвода То-
дор Банчов, както и за добилия известност в онези години „дядо“ Ильо Малешевски.
Нещо повече, Кирил е казвал на „Василчо“, че може да го срещне с войводата „… по
Рилския и Пиринския балкани…“ Няколко години по-късно, в Първата българска ле-
гия, Левски е в отряда на дядо Ильо и това най-вероятно не е случайно. Отец Кирил се
е познавал с Георги Раковски. В крайна сметка, „… в лицето на отец Кирил Рилският
манастир е изпълнил своята длъжност като е въодушевил и благословил йеродя-
кона Игнатия Лъвски да бъде самоотвержен апостол и да принесе себе си в жертва
за избавлението на народа…“

36
 Достигаме до един от най-важните моменти в живота на младия Васил Кунчев – при-
емането на монашеството, въпрос, който си остава обвит от неяснота и спекулации. Лев-
ски е бил вече на осемнадесет години – възраст, която в онази епоха е била приета като
такава „за женене“, за поемане на свой път в живота. Според отец Кирил „… Гина Кун-
чева искаше синът ѝ да се запопи, затова беше му избрала невеста и бързаше да го
ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или
в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий)
и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и
Кунчовци в Карлово се разделя на две враждуващи партии по въпроса за покалуге-
ряването или запопването на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да
бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василя – Васил да се покалугери /…/ Попитах
Васил и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му.
Васил каза: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия, и то още
тая година“. Хаджи Васил обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и
го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири…“
Роднинското „съвещание“ се е провело на 23 ноември 1858 г. „На другия ден – раз-
казва йеромонах Кирил, – всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Васи-
лия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир,
гдето се извърши и обряда. Аз бях приемния отец на посвещаването му в служение
на монашеството. Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около
хиляда гроша за угощение на присъстващите във време на обреда. От Васил Иванов
той стана дякон Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня,
бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм
на лицето, когато го задяконихме…“
Спомените на отец Кирил са писани на части и в различно време, а и капризите на
паметта са си казали думата. От една страна, младият „Василчо“ се кара с вуйчо си, иска
да „сече зелени чалми“ и да се среща с войводата Ильо, от друга – бил „тих“, „мирен“,
че даже и „страхлив“… Разбира се, напълно в духа на нещата е в конкретния момент на
приемане на монашеството той да е бил притеснен от това, че по неволя е център на
вниманието, съответно, по-точната дума в случая би трябвало да е „изплашен“. Друга
„странност“ е твърдението, че Васил е ходел и в карловското училище, което не отго-
варя на истината. Има и друга възможност – след полученото образование в Стара За-
гора Левски поне за кратко да е бил помощник на някой от карловските учители или да
го е замествал за някакъв срок.
Замонашването на Васил Кунчев още тогава е предизвиквало различни реакции. Зас-
лужилият „даскал“ Райно е имал своите резерви към станалото. Хр. Темелски привежда
и друго мемоарно сведение, според което самият Левски казвал на вуйчо си: „Не при-
тежавам аз всичките качества да стана калугер!“ Наложилото се мнение, че хаджи
Василий е гледал да обвърже по-силно своя племенник е приемливо. Обещанието за
изпращане в Русия в близко бъдеще, и то по изричното настояване на Левски пред „род-
нинския съвет“ контрастира с останалото му толкова тихо и смирено поведение, което
очевидно е представено по едностранчив начин. Що се отнася до целуването на ръка и
почтителното отношение към свещенослужители, по-възрастни роднини, гости и т.н.,
всичко това е обяснимо предвид нормите на тогавашното патриархално възпитание,
особено при една тайнствена и мистична като съдържание церемония.
Така или иначе, твърде елементарно е младият мъж да е бил покорен изпълнител на

37
чужда воля и да е чакал примирено развръзката на спора между двете роднински „пар-
тии“. До този момент той не един път е проявявал дързост и силен характер – и в Кар-
лово, и в Стара Загора, а и, както стана дума, често се е карал с вуйчо си. Много по-
достоверно е да приемем, че Васил Кунчев е избрал да приеме монашеството, воден от
своите собствени разбирания и все още неясни житейски планове. Че Левски е бил вяр-
ващ не може да има никакво съмнение. Прекарал трудно детство, видял отблизо болките
на хиляди хора, потопен в особената атмосфера на църквата, християнската музика и
изкуство, младият Васил не е бил склонен, а и не се е чувствал готов да поеме по „стан-
дартния“ път на семеен човек и „домовладика“, да заживее обикновен, вероятно прили-
чен като качество живот. Напротив, отрано той е чувствал в себе си повик за служба в
полза на ближните, за мисия в името на другите.
Решението на Васил Кунчев не може да се отдаде просто на някакво, и то поредно
обещание за учение в Русия, още по-малко на примирение и съгласие някой друг да
решава собствената ти съдба. Това личи и от избраното от него монашеско име – Игна-
тий, онова на тачения от църквата великомъченик св. Игнатий Богоносец, както и на
добилия известност в онези години български новомъченик св. Игнатий Старозагорски.
Младият българин е убит на 8 октомври 1814 г. в Цариград заради верността му към
родната християнска, както се е пеело в песните, „българска вяра“. Трагичната, но и
достойна гибел на младия монах, е била тачена в неговия роден град – градът, в който
Левски възмъжава, придобива увереност в себе си и е завладян от патриотичните идеи.
От друга страна, култът към св. Игнатий Старозагорски е свързан силно с Рилския ма-
настир, чийто пратеник в Карлово е йеромонах Кирил – духовният наставник на младия
карловец.
Васил съзнателно избира монашеската мисия, каквито и колебания да е имал. Встъп-
ването в редовете на „бялото духовенство“, както е мечтаела майка му, не е в хармония
с нагласите на младия Левски. Дълг на един енорийски свещеник, на един „поп“, е да
остане в обичайния свят с неговите проблеми, изкушения, радости и мъки. Друга е ми-
сията на „черното духовенство“, белязана с отричане от земния свят в името на по-
висши цели и ценности.
През 1859 г. в Карлово идва пловдивският все още „гръцки“ митрополит Паисий. Ва-
сил Караиванов по този повод е разказвал как „… през 1859 лето пловдивският мит-
рополит Паисия при обиколката си из епархията си доважда в Карлово и при служ-
бата си в църквата „Света Богородица“ ръкоположи отче Игнатие за дякон Игна-
тие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнатий се обличаше със
стихар и орар и служеше в църквата като дякон…“
Навярно архимандрит хаджи Василий е смятал, че по-високото монашеско достойн-
ство на племенника му ще компенсира поне донякъде поредното отлагане на мечтаното
от Левски изпращане да продължи образованието си. Нищо подобно, племенникът все
повече се разочарова от егоизма на своя „старец“, който престъпва и една от десетте
Божии заповеди, и обещанията. Вместо да отдели средства за образованието на Игна-
тий, хаджи Василий решава за втори път да посети Божия гроб… Чашата прелива. Пле-
менникът все по-остро протестира, че продължава да служи без заплата – както е било
много години. Ако е имал планове да спести средства и сам да поеме грижата за своето
по-нататъшно образование, те окончателно се сриват. Дякон Игнатий не губи присъст-
вие на духа и своята увереност в правилността на избрания път. Съвсем скоро развити-
ето на събитията дава първата конкретна цел – Белград, където се кове оръжието на
българската свобода. И без никакво колебание монахът, воинът на Христа, се превръща

38
във войник на революцията. Воин на България.

„…в лицето на отец Кирил Рилският ма-

настир е изпълнил своята длъжност като е
въодушевил и благословил йеродякона Игна-
тия Лъвски да бъде самоотвержен апостол
и да принесе себе си в жертва за избавлени-
ето на народа…“

„Аз съм се посветил

себе си на Отечеството
още от 61-во лето
да му служа до смърт и
да работя по
народната воля…“

39
 Глава II.
„БЯХ ПОВИКАН…“
(1861-1864)

В Първата българска легия

Постъпването в Първата българска легия е преломен момент в живота на дякон Иг-
натий. До този момент той, въпреки младата си възраст, е натрупал опит – и като обра-
зование в Карлово и Стара Загора, и в обиколките за събиране на помощи за манастира
заедно с вуйчо си Василий. В Белград попада в съвършено различна обстановка, на
практика в среда от съмишленици, решени на всичко в името на една свещена кауза. Не
бихме могли да проумеем дълбокият смисъл и фундаменталната роля на Легията, ако
не се върнем, макар и накратко, към историята на българските освободителни борби
преди нейната поява.
След столетия на военна експанзия и относително равновесие на силите в отношени-
ята с околния свят в края на XVIII – началото на XIX в. Османската империя изживява
период на военни неуспехи и вътрешна анархия – т.нар. „Кърджалийско време“. Ней-
ното стопанско, социално и технологично изоставане спрямо европейските християн-
ски държави има своите неизбежни резултати. Пречупена е военната мощ на полуме-
сеца, отслабена е и самата централна власт. Сепаратизмът на аяните (провинциални уп-
равители) и ерозията в армията пораждат невиждано по мащабите и жестокостта си раз-
бойничество. Банди и цели войски от мародери нападат градове и села, а държавният
център е неспособен да се справи с тях. Някои локални властници (особено Осман Паз-
вантоглу във Видин) водят дори своя външна политика. В тези условия османската дър-
жава няма избор, освен да позволи и на християните да се въоръжават, да строят укре-
пления и, макар и косвено, да участват в местния политически живот. От своя страна,
главатарите на кърджалийските банди също приемат християни, най-вече българи. По-
явяват се личности от „ранга“ на Стоян Индже войвода, Кара Колю Омарчалията, Кондо
бинбаши, хайдут Велко… В хода на събитията от участници в кърджалийските отряди,
понякога командири, тях преминават на страната на гърци и сърби в започналите дви-
жения за отхвърляне на османското господство.
Българското участие в Руско-турските войни в края на XVIII-ти и началото на XIX в.
е още по-активно. Най-масово е то във войните от 1806-1812 и 1828-1829 г. Появява се
„Българска земска войска“ в състава на руската армия начело с българин – „капитан“
Георги Мамарчев. За съжаление, Руско-турските войни не носят свобода на България,
нещо повече – водят до емигрирането на десетки хиляди българи в Руската империя,
най-вече в Бесарабия (южните райони на днешните Украйна и Молдова) и Кримския
полуостров. Първите вълни са в края на XVIII в., последвани от масовото преселение
през 1812 г. Десетки хиляди българи емигрират и във Влахия и Молдова (обединени
през 1859-1862 г. в обща държава – Румъния).

40
 Участието на българите в освободителните движения на сърби и гърци е впечатля-
ващо. Ако сме обективни, избухналото през 1804 г. Сръбско въстание е по-скоро сръб-
ско-българско. В него не само участват хиляди българи, но и един от най-знаковите му
герои е българин – хайдут Велко, а мирното споразумение с Портата е сключено от бъл-
гарина Петър Ичко. Гръцкото въстание (1821 г.) е схващано като движение на всички
балкански християни и не е случайно участието на толкова българи в неговото разраст-
ване, а дори и в ръководните му органи – достатъчно е да си спомним за Хаджи Христо
Българина и за още поне десетина водачи на гръцките освободителни сили. С проекци-
ите на гръцката „Завера“ на север, чак в Молдова, е свързано името на легендарния Ин-
дже войвода, загинал заедно с гръцките си другари в битка при р. Прут. През 1821 г.
турските власти извършват вълна от репресии в редица български градове, които са в
пряка връзка с гръцката „Завера“. Не бива да пропускаме и масовото участие на българи
в политическите катаклизми във Влахия и Молдова по същото време, включително в
движението на бележития народен водач Тудор Владимиреску.
Съдбата на сърби, гърци и българи във времето на османското робство е сходна, но
по геополитически причини се явяват и съществени различия. Близостта на нашите земи
до столицата Цариград (Истанбул), тяхното военностратегическо и стопанско значение
(плодородни земи, трудолюбиво население, и т.н.) създават изключително големи
пречки пред българското освободително движение. „Великите сили“, на първо място
Хабсбургската (Австрийската) империя и Русия, още през XVII-XVIII в. чертаят свои
планове, които се разминават със стремежите и политическите инициативи на бълга-
рите. Сърбия и Гърция са в несравнимо по-добра ситуация, което се отразява на по-
ранното им освобождение и при изграждането на тяхната нова държавност. За съжале-
ние, ролята на българите в борбите за свобода на двата съседни християнски народа
често е тенденциозно подценявана и дори игнорирана. Крайно време е да се признае, че
участието в Сръбското и Гръцкото въстание е сред върховите усилия на българите в
борбата за свобода. Трябва да се отбележи обаче, че дадените жертви, а в определен
смисъл и благородната съпричастност към съседите, се отразяват неблагоприятно на
потенциала на нацията и нейната освободителна кауза. Това е още една перманентна
трудност, която революционните водачи от ранга на Раковски и Левски е трябвало да
преодоляват, и то като хроничен проблем с трайни негативни последици.
Поредната Руско-турска война, особено походът на ген. Дибич „Забалкански“ дъл-
боко в българските земи (1828-1829), е съпътствана от масови надигания на българите.
Появява се проект за българско княжество (на първо време в Добруджа) с автономен
статут, сходен с онзи на току-що върналите се на политическата карта Сърбия и Гърция.
Войната не носи свобода, напротив – отново десетки хиляди българи поемат пътя на
изгнанието в Бесарабия. Най-сериозни демографски загуби търпи Тракия (Сливенско,
Ямболско, Бургаско и т.н.). В тази среда са и т.нар. гагаузи (православни българи-тюр-
кофони), изселили се в рамките на същия мащабен изселнически процес.
До Кримската война (1853-1856) българите продължават опитите си за отхвърляне на
чуждата власт. За съжаление този стремеж няма подкрепата на „Великите сили“. Сери-
озен опит за въстание е Велчовата завера в старата столица Търново (1835 г.), в която
главна роля играят търговецът Велчо Атанасов Джамджията и „капитан“ Георги Мамар-
чев. През 1835-1850 г. северозападните земи са разтърсени от серия мащабни въстания,
в които се преплитат социални и политически искания. През 1835-1836 г. се надигат
районите на Ниш, Пирот, Берковица и Белоградчик. Бунтът е удавен в кръв. Турските
зверства са изключително големи по време на Нишкото въстание през 1841 г. През

41
1850 г. Избухва мащабното Видинско или Белоградчишко въстание, но стихийността,
липсата на оръжие, наред с антибългарската политика на Сърбия, водят до нови пог-
роми… Интересна страница от българското освободително движение са Браилските
бунтове (1841-1843 г.). Първият и третият са дело на „капитан“ Васил Хадживълков,
родом от Котел. Във втория (1842 г.) водеща роля имат съвсем младият Георги Стойков
Раковски, търговецът Георги Карловски – Казака от Галац и Петър Ганчев, българин на
руска служба в гр. Рени. Тези опити за прехвърляне на големи въоръжени чети от
Влашко в България са осуетени от местните власти.
Началото на организираната борба за освобождение е поставено от Георги Стойков
Раковски (1821-1867), племенник на Георги Мамарчев. Получил високо за времето си
образование, Раковски съчетава в себе си качествата на интелектуалец, идеолог, хариз-
матичен политик от европейски мащаб. В продължение на повече от четвърт век този
невероятен човек, „мечтател безумен, образ невъзможен“, както го възпява Иван Ва-
зов, е мозъкът, сърцето и душата на всички проекти за извоюване на българската сво-
бода. Наричан с основание „патриарх на българската революция“, той не само е учител,
но и духовен баща на поколения патриоти. Васил Левски е не само най-яркият му уче-
ник, но и в някакъв смисъл негов духовен син и наследник в Голготата на борбата за
освобождението на България.
На гения на Раковски дължим идеята, че „нашата свобода от нас зависи“, че „бъл-
гарите с меч са свободата си изгубили и с меч трябва пак да я добият“, че оръжията
на борбата са „пресата и сабята“, т.е. съзвучието между културното израстване, по-
литическото ограмотяване и въоръжената борба. Отново на Раковски трябва да благо-
дарим за цветовете на нашето знаме и за образа на гордия лъв като национален символ,
дори за клетвените думи „Свобода или смърт!“ Затова и постепенното „изтикване“ на
този великан на българската идея на по-заден план в националния пантеон е не само
проява на недопустима историческа „амнезия“, но и своеобразен грях към България и
нейната духовна същност.
Кримската война (1853-1856) носи нови надежди и огромно разочарование. Органи-
зирани кръгове от български търговци и предприемачи в Букурещ и Одеса събират доб-
роволци. Готвят се въстания в Търново, Габрово и Видин… В Свищов Раковски създава
„Тайно общество“, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за
османските войски и да ги предава на руското военно командване. За осъществяването
на тази задача Раковски постъпва като преводач в турската армия. Неговата дейност
обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград обаче успява
да избяга.
Раковски съчетава по невероятен начин връзката с миналото величие на България и
европейската модерност. Издава вестници, изследва българската история и фолклор,
пише знаменитата поема „Горски пътник“… Тя е издадена през 1857 г. в Нови Сад и
има невероятен отзвук сред най-будните българи в страната и чужбина. Натрупал сери-
озен опит, през 1861-1862 г. Раковски създава в Белград Първата българска легия от
близо хиляда патриоти. Според някои автори става дума за около 600 души – тази
оценка е влязла в редица справочници, енциклопедии, учебници. Други пресмятания
дават общ брой на отделните формации, влизащи в състава на Легията, от около 1200-
1500 души. Не бива да пропускаме и обстоятелството, че много българи служат в сръб-
ската войска и жандармерия, така че българските проекции на белградските събития от
лятото на 1862 г. са повече от впечатляващи. Легионерите на „капитан“ Раковски полу-
чават бойно кръщение в избухналия Сръбско-турски конфликт, който обаче скоро е

42
прекратен и това осуетява плана за навлизане в България.
Макар да не се превръща в ядро на освободителна армия, която да достигне Търново
и да обяви свободата, Легията подготвя истинска малка „армия“ от революционери,
сред които срещаме имената на „старите“ войводи „дядо“ Ильо Марков и „дядо“ Иван
Кулин, Цеко Петков, на по-млади българи с хайдушка натура като Христо Македонски
и Стефан Караджата, така и на Иван Касабов, Димитър Попгеоргиев – Беровски, Иван
Кършовски, Спиро Джеров, Петър Бонев, Димитър Общи и много други. Левски не е
единственият монах в Легията – такива са Генадий Драгалевски, Матей Преображенски,
Галактион Хилендарец, Васил Друмев … С мнозина от тях бъдещият Апостол на сво-
бодата е свързан през целия си живот, включително при изграждането на комитетите в
различни градове и краища на България. В Белград е и злополучният по-късно поп
Кръстю Никифоров, който живее в дома на Раковски и е негов помощник и прислуга.
Първата българска легия е голямата „школа“, в която Васил Кунчев / дякон Игнатий
завършва своето най-високо образование при единствения възможен и недостижим учи-
тел – Раковски. Заедно с Левски в Първата българска легия военни знания и боен опит
придобиват и стотици българи, при това в условията на една национална и самостоя-
телна военно-политическа формация. Легията е и носител на държавност – съществена
разлика с различните прояви в духа на „българска земска войска“, взели участие в
Руско-турските войни от 1806-1812 и 1828-1829 г.
Създаването на Първата българска легия става възможно поради политиката на мла-
дия и енергичен сръбски княз Михаил Обренович (1823-1868) по време на второто му
управление в периода 1860-1968 г. Изпълнен с амбиции, Михаил се стреми да се из-
мъкне Сърбия от васалното ѝ положение, нещо повече – да я превърне малкото княжес-
тво „… в Пиемонт на Балканите“ – по аналогия с обединението на Италия, което в
онази епоха впечатлява цяла Европа. Разбира се, неговите планове са повлияни от сил-
ната фигура на министър-председателя Илия Гарашанин, авторът на прочутото „Начер-
тание“ (1844 г.) – своеобразната „библия“ на великосръбския шовинизъм, доктрината
за изграждането на мощна балканска държава под егидата на сръбската династия и с
господство на сърбите в нея. Образованият, но и деспотичен княз Михаил не се съобра-
зява особено с конституцията и изгражда личен режим – опит за „просветена“, но все
пак абсолютна монархия. Той се стреми да постигне независимост – ако не пълна, то
поне такава, при която да прокарва плановете си за териториално разширение, за което
са необходими военни ресурси. По онова време Сърбия има право на едва шест хиляди
души редовна войска, а в главните сръбски градове, вкл. в столицата Белград са разпо-
ложени силни турски гарнизони.
Сръбското княжество е зависимо както от Високата Порта, така и от геополитичес-
ките интереси на Великите сили. Идвайки за втори път на власт, което става при неже-
ланието и съпротивата на юзерена – Османската империя, Михаил Обренович поема
решителен курс към промени. Очертани са две основни направления: постигане на вли-
яние по отношение на национално-освободителните движения в съседните страни под
османска власт, на първо място в българските земи, както и изграждане на съюз с дру-
гите балкански държави. Княз Михаил е привърженик на доктрината на Гарашанин,
според която Сърбия и останалите балкански народи трябва да парират плановете на
Австрия и Русия да използват Източния въпрос за постигане на техните геополитически
цели. Разбира се, Сърбия се опитва да маневрира, като ловко „експлоатира“ традицион-
ното руско влияние на Балканите. Амбициозните и донякъде утопични кроежи на Ми-

43
хаил Обренович изискват създаването на военна сила – още през 1861 г. е издаден „За-
кон за народната войска“, официално представяна като опълчение. Друг способ за зао-
бикаляне на ограниченията, налагани от васалния статут на княжеството, е засилването
на жандармерията и полицията. Като източник на военни ресурси е възприемано и раж-
дащото се българско революционно движение. По тази причина князът кани Георги Ра-
ковски в Белград и му предоставя условия и помощ за изграждането на български доб-
роволчески корпус.
Специалистите отбелязват, че идеята за създаването на „народна войска“ е извикана
на бял свят и от убедеността на сръбското общество в слабостта на Османската империя.
Отминалата само преди няколко години Кримска война с Русия, спечелена поради на-
месата на западните съюзници, потвърждава господстващото в цяла Европа мнение за
„Болния човек на Босфора“. Михаил Обренович и неговите съветници, както и цялото
сръбско общество, са убедени, че въоръжаването на хиляди селяни и граждани ги прави
войници. Не само през 1862-а, но и по време на Сръбско-турския конфликт през 1876 г.
се оказва, че тази представа е погрешна, още повече че турската армия вече е много
добре въоръжена и обучена.
Трябва да се признае, че идеите на Михаил Обренович са повлияли съществено върху
военно-политическите замисли на Раковски и неговите привърженици. В своя белград-
ски „План за освобождение на България“ Раковски прокламира, че навлизането на Ле-
гията в българските предели ще привлече десетки хиляди въоръжени българи от двете
страни на Стара планина. Разбира се, Раковски е повлиян и от гръцкия опит, а и от други
съвременни национални движения. Ако правим този обзор, то е защото това е средата,
в която Левски израства като революционер. Естествено, младият българин все още не
е бил в състояние да схване тънкостите на „голямата политика“, но опитът от Легията е
ценен за реална оценка на Сърбия като съюзник на българите. Същото може да се каже
и за егоистичните интереси на сръбската върхушка, действащи във вреда на българската
кауза.
Формирането на Легията и ярката фигура на Раковски предизвикват мощно раздвиж-
ване сред най-радикалните сили на тогавашното българско общество. Трябва да имаме
предвид, че то е претърпяло значителна гражданска еволюция във връзка с борбата за
църковна независимост и национална еманципация. Само година по-рано, през 1860 г.
е знаменитият Български Великден, довел до невиждани по своите мащаби граждански
акции в Цариград и цяла България. Още тогава по-прозорливите българи виждат в изг-
раждането на своя национална църква, учредена официално през 1872 г. под името Бъл-
гарска Екзархия, решителна крачка към постигане на политическа автономия и възста-
новяване на българската държавност. От тази гледна точка силните емоции, с които е
посрещнато формирането на Легията в Белград, са обясними. Във въображението и на
Раковски, и на хилядите му последователи, се разкрива картината на предстояща война
на Сърбия и Черна гора с Турция, съпътствана от освободително въстание в България и
другите поробени земи.
В запазения за щастие архив на Раковски откриваме десетки писма до човека, който
на практика е първия български национален „лидер“ и фигура, възприемана като „дър-
жавен глава в изгнание“. Ярко доказателство е възторженото писмо на Стоян Буйнов от
Цариград. Младият патриот съобщава за създаденият от него и приятелите му таен ко-
митет, „общество“ или „сбор“ (наричан от скромност дори „сборче“!) и за предприетите
ходове за подготовка на бленуваното въстание. Ето какво на свой ред разказва Иван
Кършовски – един от най-будните младежи в Елена, който е сред първите, отзовали се

44
на призива на водача на българската революция: „Раковски, без да губи време, турна
се на работа и почна да действува мъжки. На неговия позив се отзоваха отвсякъде
българи-родолюбци и богаташи. Не след много време дойдоха отвред български мла-
дежи – разпалени момци, с които образува „Българска чета“… (…) Всичко се вър-
шеше с трескава деятелност и нищо не се жалеше за общото народно дело, за да
можеше да се подготви потребното за едно сериозно въстание. Всичко отиваше
успешно и не се чакаше освен да дойде пролет и да се раззелени шумата …“
Отдавна е поставен въпросът как Васил Кунчев/дякон Игнатий е привлечен в Първата
българска легия. Допуска се, че е взел това решение под влиянието на Стоил Балкански,
с когото се е познавал, или пък на Стоян Буйнов. Предполага се, че Стоил Балкански е
посетил Габрово, а Буйнов е поддържал връзка с родния си Калофер, който е съвсем
близко до Карлово. В Карлово е имало последователи на Раковски, абонати и читатели
на „Дунавски лебед“, почитатели на „Горски пътник“ и други негови книги. Положени-
ето на монах съвсем не е било пречка дякон Игнатий да контактува с привържениците
на раждащата се революционна „партия“. Впрочем, карловци – и в самия град, и онези
в чужбина, подкрепят Раковски поне от 1856 г., когато Петър Кошовски Карловец е сред
спомоществувателите на „Горски пътник“. Карлово, Сопот и Калофер са споменати
сред българските селища, които очакват появата на замислените от Раковски преводни
книжки за българските училища. Виден за своето време карловец, за когото ще стане
дума и във връзка с дейността на Левски в Северна Добруджа през 1866-1867 г., е Ге-
орги Д. Карловски, известен също и като Георги Казака.
Наред с общобългарските измерения на „феномена Раковски“, да не забравяме, че
самият той през 1834-1836 г. е живял и учил в Карлово при Райно Попович – учителят
по музика на Левски! Не е изключено някои от споменатите карловци, числящи се към
същото поколение, да са били негови съученици или най-малкото познати от най-мла-
дите му години. Сред тях би трябвало да броим три години по-младия Христо Георгиев,
най-ярката фигура от „Комитета на старите“ („Добродетелната дружина“).
В своето известно писмо до Анастас Попхинов от лятото на 1872 г. Левски подчер-
тава, че е се е посветил на Отечеството през 1861 г. Анализирайки тези думи и други
свидетелства, някои изследователи допускат, че Левски е участвал или най-малкото е
бил свързан с някоя от хайдушките чети, действали около родния му град по същото
време. За такива чети става дума и в една дописка, публикувана в „Дунавски лебед“.
Целта на тези малки въоръжени отряди е била да противодействат на появяващи се в
района турски разбойнически чети. В своя опит за автобиография в стихове, писан най-
вероятно в Белград през 1868 г., Левски на два пъти казва, че е ходил по Стара планина.
Първото споменаване е задраскано, което може да се отдаде на намеренията му за ре-
дакция на това място, но е възможно да става дума за две пътувания в Балкана – едното
през 1861, а второто като знаменосец на Панайот Хитов през 1867 г. Така или иначе,
Левски сам е написал:

„Станах и отидох
в Стара планина,
за година време
аз се [все, всичко] разгледах…“

Според проф. Цветана Павловска надали младият дякон е участвал лично в подобна
чета, но вероятно е бил свързан с такава, както и с изгражданите по същото време от
45
последователи на Раковски революционни тайни комитети в Карлово и близките се-
лища. Както видяхме, Раковски е призовавал за създаването на „тайни комитети“, та-
кива той предвижда и своя „План за освобождение на България“ от 1861 г. Сведенията
на Стефан Буйнов показват, че подобни „дружини на верните приятели“, „сборове“,
„кръжоци“ и т.н. са се появили или пък са се активизирали след призива на Раковски.
Създаването на читалище в Карлово през 1861 г. съвпада с протичащите политически
процеси. Често читалищата, тези самобитни обществени граждански клубове, са се
превръщали в основа за изграждането на местни политически „общества“ или „тайни
комитети“ – така е било дори и при изграждането на Вътрешната организация от Лев-
ски. Достатъчно е да припомним ролята на читалище „Зора“ за създаването на комитета
в Русе. Налице е обаче и обратния пример – в Тетевен местните първенци начело с ха-
джи Станьо Врабевски създават комитет и впоследствие организират читалище. Чита-
лището е легалната форма за съществуването на тайната организация, но събираните за
нейната дейност средства са както за книги и вестници, така и „пари за огън“ (оръжие и
барут).
Левски е имал приятели и съмишленици както в Карлово, така и в Сопот, Калофер,
Войнягово, Дъбене, Баня, вероятно и в други околни селища. Поне известна част от тези
контакти са били създадени преди времето на неговото учителстване във Войнягово
(1864-1866 г.). Несъмнено трябва да направим връзка със „слугуването“ при архиманд-
рит Василий и събирането на помощи за Хилендарския манастир. Както стана дума,
тези обиколки му създават познанства с първенците на местното общество във всяко
селище, както и с много други хора – обстоятелство, което и по-късно е много важно за
неговата дейност като революционен водач.
Около постъпването на Дякона в Първата българска легия съществуват някои неяс-
ноти. Почти всички биографи приемат, че той напуска тайно Карлово на 3 март 1862 г.,
вземайки „назаем“ коня на вуйчо си… Историята с „експроприацията“ на хубавия кон
(компенсация за годините безплатно слугуване!) е разказвана от родствениците на Лев-
ски. С помощта на зет си Андрей той посипва със слама черковния двор, за да не се чува
тропотът на конските копита и поема по своя път. Ако тази екзотична подробност е
вярна, това е сторено не заради архимандрит Василий (по същото време той не е в Кар-
лово), а по-скоро заради съмненията на властта в младия дякон. Преди да поеме пътя
далеч от Карлово той се прощава с майка си, която със свито сърце одобрява решението
на своя син.
Според близки до Апостола съвременници, на първо място Христо Иванов – Големия,
той потегля за Белград през есента на 1861 г. Проф. Иван Унджиев и повечето биографи
не приемат тази датировка, предпочитайки 3 март 1862 г. В подкрепа на тази теза се
сочат и документи на легията – сметки за плащания през май същата година в Марков
хан в сръбската столица, превърнат в нещо като казарма за част от легионерите. Тези
сметки, издадени за ограничен период от време, няма как да служат за престоя на оти-
ването на Левски в Белград. Възможно е той да е отседнал отначало на друго място
(факт е, че неговият спътник дякон Генадий не е „регистриран“ във въпросните доку-
менти) или пък тези сметки да са предшествани от други, които не са запазени. По време
на престрелките в Белград през първите дни на юни виждаме Левски на предната ли-
ния – не е реалистично да приемем, че е получил пълноценна военна подготовка за по-
малко от месец, нито е възможно да е станал толкова известен, че да влезе веднага в
полезрението на своите другари. В крайна сметка, по-голямата част от тях по-рано
изобщо не са го познавали.

46
 Спирайки се на въпроса за времето за пристигането на Левски в Белград, Веселин
Игнатов приема мнението на Христо Иванов – Големия и с право се позовава на писа-
ното от Захарий Стоянов – Дякона е привлечен за участие в Легията от „някой си Иван“
от Татар-Пазарджик, т.е. от Иван Хаджикостадинов Брегов (роден през 1830 г.) – буден
българин, търговец, близък с Раковски. „Иванчо Брегов“ е споменат специално, при
това заедно с Левски, като един от най-храбрите легионери по време на боевете с турс-
кия гарнизон на Белград през юни 1862 г.
Тръгвайки в потайна доба от Карлово, Дякона отива в Пазарджик, използвайки пътя
през Панагюрище – навярно, за да заблуди евентуалните преследвачи. Той продава коня
на вуйчо си и купува друг – първо, за да си осигури средства за пътуването, второ, за-
щото турските власти са издавали тескере („паспорт“ или пътен лист) както на пътника,
така и на коня му с неговите отличителни белези. Твърди се, че в Пазарджик Дякона
остригва косите си и вече в този светски вид поема за София и Ниш. Като причина за
пътуването пред органите на властта навярно е посочил, че отива да учи или по търгов-
ски дела.
В Ниш Левски се среща със своя по-възрастен събрат дякон Генадий, наричан Скит-
ника, родом от Ихтиман. Двамата с Левски имат сходна съдба, тъй като техните „пат-
рони“, съответно архимандрит Виктор (бъдещият екзархийски митрополит на Ниш) и
архимандрит Василий, са близки приятели и дори „бизнес-партньори“. Виктор, по фа-
милия Чолаков, е родом от Калофер. Знае е се, че Генадий е идвал често в Калофер и
Карлово по поръчение на Виктор и се е познавал добре с младия Васил. От Ниш двамата
дякони потеглят към Белград, за да се запишат в събираната от Раковски Българска ле-
гия.
Пребиваването на Левски в Легията е познато по откъслечни, но ярки свидетелства.
Сред около хилядата участници в тази революционна формация, събрала богата палитра
от личности с впечатляващ „стаж“ и известност, младият, все още непознат в национа-
лен мащаб дякон Игнатий се откроява достатъчно силно. Това само по себе си говори
за неговите качества и дълбок патриотизъм. Васил Дякона, както е наричан често от-
тук – нататък, се хвърля с ентусиазъм да изучава военното дело, държи изключително
много на гимнастическите упражнения и т.н. Неслучайно през 1867 г. иначе пестели-
вият на похвали войвода Панайот Хитов го характеризира като бърз, съобразителен
боец и точен стрелец. Въпреки това, по думите на Васил Стоянов, „дякончето“ от Кар-
лово продължава да бъде тих и скромен младеж, „… свенлив като мома…“
За бързото израстване на бъдещия Апостол съществен принос имат огнените речи и
„учените“ беседи на Раковски. Ще се позовем отново на спомените на Христо Иванов –
Големия, който безизкусно, но достатъчно красноречиво предава въздействието на ре-
чите и писанията на невероятния Котленец: „Закачих да ходя пак при господин Раков-
ски (…) Видях ази, че се събират всички българчета при него от училищата и им
приказова за българската история за гърците. Той им заръча да ходят всяка неделя
при него. Там, ако го няма, той им казваше: „Сберете се и приказвайте български,
да не забравите матерния си език!“ И не сал учениците, но и другите българи, ко-
ито се намират в Белград (…) И в същото време издаваше „Дунавски лебед“ вест-
ник. Слушам и ази, попрочитам по нещо от вестника, кога ни приказова някой.
Хванах да мразя турците още по-много и аз да ми е слободна България, което ще
каже, че и ази хванах да ставам народен. Хем не тъй, какъвто и да е, ами лош.
Хванах да прочитам „Освобождение на сърбите“, дето беше издал Иван Касабов

47
на български, и „Горски пътник“, „Асеневата история“. И запитовам някога уче-
ниците, което не разбирам. И най-подире заех се и ази според силата си да върша
нещо…“
Ако будният, макар и недостатъчно образован чирак, какъвто е Христо Иванов Голе-
мия, попива словото на Раковски и се превръща в „народен“ (възрожденски синоним на
патриот), какво ли е ставало в душата съзнателно посветилия се на България дякон Иг-
натий? И още един цитат, този път от самия Раковски, от неговия призив към българския
народ. Макар да е издаден през август 1862 г., той отразява онова, което „народният
войвода“ е внушавал на своите последователи: „Нека никой не мисли, че свободата се
добива без кръв и скъпоценна жертва! Нека никой не чака от другиго да го освободи.
Нашата свобода от нас зависи. Нека всеки запише дълбоко в сърцето си за своята
възторгна реч – Свобода или Смърт! – и с пламенен меч да върви на бойното поле
под знамената на непобедимия български лев!“
Тези думи със сигурност са се записали дълбоко в съзнанието на Дякона. Както и
друга крилата и безсмъртна мисъл на Раковски: „Любовта към Отечеството превъз-
хожда всички световни добродетели!“ Под влиянието и примера на своя учител той
развива в себе си и висшата добродетел на „мира сего“, на земния, човешкия свят – лю-
бовта към Отечеството. Не е случайно, че в писмата на Апостола думата „Отечество“,
както и името – България, са е съизмерими с „Бог“…
Влиянието на Легията за израстването на Левски е обобщено от проф. Иван Унджиев:
„Левски попада в своята мечтана среда. Животът в Карлово сега му се струва да-
лечен, недействителен. Няма го вече неприятното ходене по градове и села, за да
събира дарения за вуйчо си (…) Но, израснал в тесния семеен кръг под грижите на
любимата си майка и под опеката на вуйчо си, той идва тук с чистотата на сво-
ята младежка природа (…)… Смътните стремежи на Дякона добиват своята оп-
ределена цел – свободата на Отечеството е висше благо. България трябва да раз-
къса робските вериги. Само борбата за свобода може да даде смисъл и оправдание
на неговия живот (…)… Отсега нататък Раковски става негов ръководител, той
е и неговият учител. Легията е първата обществена школа на бъдещия апостол. В
нея той учи съществени неща, които са истинска наука за неговото будно съзнание
(…) Той ще остане верен ученик на своя учител в школата на великото народно
дело, от което не само няма да отстъпи до смъртта си, но ще го поеме, за да го
доведе до неговото пълно развитие.“
При натрупалото се напрежение в Белград на 3 юни 1862 г. турци убиват „сръбско“
момче (всъщност българче от Македония!) при една чешма, след което застрелват и
сръбски полицай. Избухват въоръжени сблъсъци между турския гарнизон и сръбската
полиция. Българската легия веднага е на предната линия. Вдигнатите на оръжие „волен-
тири“ (доброволци), разделени на три батальона, са предвождани лично от „капитан“
Раковски, войводата Ильо и неговия байрактар Стоян Македонеца. След въоръжените
легионери потеглят големи групи от работещи в сръбската столица българи – строи-
телни работници (дюлгери) и градинари, които със своите търнокопи, чукове и лопати
рушат турските укрепления! По същото време много сърби от прословутата „Народна
войска“, както и белградските граждани, изпадат в паника. Захарий Стоянов пише: „На-
ходящите се в Белград българи не се забавили да се затекат към Стамболската
капия, когато сръбските пандури и солдати продължавали да се крият из белград-
ските кафенета…“ Когато турците започват да обстрелват града и неговите жилищни

48
квартали с оръдията, разположени в крепостта, тълпи от сърби се опитват да го напус-
нат. Налага се именно българските легионери да подкрепят усилията на правителството
да спре масовото дезертьорство от сръбска страна и да възстанови реда.
Бойното кръщение на Левски е впечатляващо. Както свидетелства Васил Д. Стоянов,
„… тук от българите се отличиха Дядо Ильо, дякон Васил Левски, Стефан Кара-
джата и някой си Спиро (Джеров) от Охридско, Стоян от Белоградчишко, Иванчо
Брегов от Татар-Пазарджик и други много…“ В боевете се отличават и хората на
„дядо“ Иван Кулин, „дядо“ Цеко и други войводи. На свой ред Христо Големия отбе-
лязва храбростта на Левски и Караджата при превземането на Байраклъ Джамия, пре-
върната от местните турци в укрепен пункт извън Калето: „В сражението С. Караджа
и В. Левски се хвърлиха на юруш [атака] с голи ножове в Байраклъ джамия, защото
раниха турците от нази двамина като бехме обиколили [обсадили] джамията, а
турците въоръжени бяха изпълнили джамията. И като влезоха тези двамина в
джамията в този час се предадоха турците и тогава ги нарекоха левове нашите
хора…“
Предното място, заето от Дякона в този списък от смелчаци, някои от които „стари“
войводи и хора с военен опит, е показателно за впечатляващия му „дебют“ в революци-
онното движение. При това, както изглежда, не само като обикновен войник. По силата
на обстоятелствата той още в Белград се проявява и като военен предводител. Васил
Караиванов по спомени от 1869 г. препредава разказа на самия Левски: „През лето 62-
о в Белград аз със 130 души наши българи градинари опрях гръб на крепостта…“
Става дума за заемането на „мъртвата зона“, която е невъзможно да бъде под обстрела
на защитниците – тактически прийом, умело използван от Левски при атаката на Кале-
то.
Сръбско-турският конфликт влиза в полезрението на „Великите сили“, които са про-
тив една ненавременна война. Започват преговори, които продължават през цялото лято
на 1862 г. Независимо от усилията на Раковски, българите са изключени от участие в
плановете за бъдещето на Балканите. От друга страна, самостоятелността на Легията и
силната патриотична мотивация на българските доброволци не са по вкуса на княз Ми-
хаил и неговия режим. Сръбските претенции към западните български земи и Македо-
ния все още не са изнесени на преден план, но очертаващата се конфронтация е неми-
нуема. В определена степен българските легионери са дразнител и за самата сръбска
войска и офицерство. Проявената храброст в боевете пред стените на белградската кре-
пост буди симпатии най-вече от страна на обикновените сърби. Ролята на българите в
събитията обаче води до ревност и растяща неприязън във военните и правителствените
кръгове.
В спомените на Иван Цанков срещаме следната показателна „картина“: „Между дру-
гото, нека ми позволи читателят да разкажа един много куриозен исторически
епизод, който се е случил с Легията. В битността ми на юнкер в Белградската
сръбска военна школа през 1868 г. [Втората българска легия] тогавашният главен
фотограф, покойният Стоянович, родом от Самоков (…) ми разказа следующата
случка. Пет-шест дни след разбиването на Белградския турски гарнизон, който се
бил настанил в укрепените редути извън Калето и главно в турската махала на
града, в солидно построените две-три джамии и в Кале-мегдан, старата княгиня
от Обреновичите със своята придворна дама и частния си лекар отива да навиди
в главната болница ранените в сраженията войници. И като се завръща в двореца,
разказва на княз Михаил: „Мишо, био сам данас у болницу и ту сам видео ранени

49
войника. Па, Бога ми, там ниjе био ни едан от наши лjуде! Сви са били из Бугарско.
Ово е велики срам за нашу владу. Дао сам свакому по jедну кремицу, а ти мора да им
даеш медали за храброст, и пр.“
Дори в тази анекдотична „история“ да има известно преувеличение, безспорен факт
е, че по своя висок дух и военна подготовка българската доброволческа формация пре-
възхожда създадената от княза „Народна войска“.
Започналите преговори между Сърбия и Турция обричат Легията на бездействие и
неяснота за бъдещето. Продължаващата военна подготовка не е в състояние да елими-
нира чувството на несигурност. От друга страна, в българския лагер избухват раздори и
несъгласия, които имат своята предистория и сериозни причини. Недоволството идва
главно от страна на младите и образовани българи. Привърженици на демократичните
европейски идеи, те не са склонни да търпят авторитарния стил на „капитан“ Раковски,
неговото „самоназначаване“ за главнокомандващ, който на всичко отгоре се държи като
български княз! Литературният историк Георги Константинов дава следната обобщена
характеристика: „Раковски се обзавел богато, ходел с особена униформа на военачал-
ник, имал свой файтон и отивал на прием при княза винаги придружаван от конен
конвой. Всичко това му давало авторитет и външен блясък на княз, но дразнело
онази българска демократичност и скромност, която по-рано сам Раковски бе из-
тъквал като типична за българина… Мнозина от младите му другари, особено
Иван Касабов, не гледали с добро око на тия дворцови склонности у своя водач,
както и изобщо на неговите властнически, достигащи до деспотизъм обноски…“
Мерсия Макдермот, може би защото е и „външен“ изследовател, стига до интересни
наблюдения: „Замислил и създал Легията, Раковски вече започва да разбира, че ня-
кои българи, отзовали се на неговия призив, започват да ненавиждат неговата
власт (…) „Ние дойдохме тук да се бием за свобода и не щем нов хомот на шията!“
(…) Наистина Раковски бил доста несговорчива личност за съвместна работа, но
той бил прекалено необикновен, за да бъде друг (…) Към подчинените си се отнасял
покровителствено-патриархално, а в мненията си не отстъпвал (…) При липсата
на общоприети образци Раковски се възползва от обичайната хайдушка практика,
според която войводата има, по общо съгласие, неограничената власт на капитан
на кораб. Той може да се съветва със своите подчинени, да изслушва и да се възпол-
зва от мненията им, обаче окончателното решение, отговорността са само не-
гови…“
Сравнението на властта на Раковски с онази на „капитан на кораб“, макар да е адре-
сирано към английския читател, е твърде сполучливо. Хайдушките войводи, с които Ра-
ковски намира по-лесно общ език, дори и да са имали своите резерви, приемат това по-
ложение на нещата. Негласен водач на „опозицията“ е Иван Касабов, възпитаник на
Еленската „даскалоливница“, студент по право и до този момент най-близкият сътруд-
ник на Раковски. Разбира се, Раковски е имал своите недостатъци, но показността на
неговите действия не се дължи на тщеславие и грандомански претенции – смисълът на
тази показност е да се демонстрира независимост и съзнание за българска държавност,
за равнопоставеност на българската страна в диалога със сърбите.
Недоволството е безпокояло и самия Раковски, който изработва специален „Статут“
и създава „Привременно правителство“ или „Началство“ като колективен орган. В него
са включени и най-видните фигури на „опозиционерите“, вкл. Касабов и Иван Трудов.
Обявяването на демократичната по правило институция не е демагогски ход на револю-

50
ционния лидер, който и в по-ранни свои проекти предвижда такъв модел на представи-
телство. Раковски сам дава тон за разбирателство и съгласие. „След дългия разговор –
разказва Иван Кършовски, – в който Раковски докараше всичките тайни мисли на
Сърбия, той каза: „Семето на раздора и несъгласието е вече посято помежду ни и
е хванало корен“. И повторно пак каза: „За нас никакво спасение няма и не остава,
освен съгласно да се държиме, а в същото време да молим правителството да ни
позволи да отидем на границата в Князевац или Зайчар, гдето ще седим да се при-
готвяме и чакаме угодно време. В това време, ако дойде на Сърбия в сметка, тя ще
ни позволи да преминем; ако ли пък видиме, че Сърбия ще се примири с Турция, ко-
ето е по-вероятно от първото, тогава за нас нищо друго не остава, освен една нощ
да преминеме границата и да почнем нашето свято дело…“
Нямаме преки и сигурни доказателства, Левски да е участвал в опозицията срещу Ра-
ковски, но определено не е одобрявал сляпо всички действия на „народния войвода“.
Несъмнено смелият младеж, изпълнен с решителност да се опълчи срещу всяка неспра-
ведливост, донякъде е симпатизирал на идеите, прокарвани от Иван Касабов. Близостта
с него по-късно в Румъния явно има своята предистория. От друга страна, самият Лев-
ски, макар и няколко години по-късно, е категоричен – ръководен принцип на револю-
ционерите трябва да бъде „вишегласието“, т.е. демократичното начало, но е редно да
има „един старейшина“. Идеалист по природа, но и рационално мислещ човек, повлиян
и от йерархичния ред в църквата, Левски е привърженик на ясно изразената политическа
воля и личната отговорност, следователно е против колективната (без)отговорност. Ос-
вен това е човек на действието, като такъв го виждаме през годините, когато организира
и ръководи комитетската мрежа в България. Излишно е да поясняваме, че действени
решения, особено във военна обстановка, изискват строга дисциплина и единоначалие.
Същите разбирания виждаме и в спора на Бенковски с тогавашната интелигентска „опо-
зиция“ на събранието в Оборище през пролетта на 1876 г.
Раздорите се засилват в резултат и на други неприятни обстоятелства. Касиерът на
Легията Киро Стоянов, племенник на Раковски, е нападнат и ранен. Откраднати са
почти всички финансови средства, събирани от щедри дарения на емиграцията в Буку-
рещ, Виена, Одеса и т.н. Цялата история е криминална, а част от нападателите скоро са
заловени. Парите обаче не са върнати, което компрометира сръбската полиция. Така или
иначе, инцидентът хвърля сянка върху „народния войвода“ и създадената от него имп-
ровизирана администрация. По-лошото е друго – липсата на средства поставя Легията
в зависимост от сръбското правителство. Във връзка с това Захарий Стоянов описва
едно спречкване на Левски с Раковски: „Разказват очевидци, че когато един път
сръбският княз отишъл на смотър (строеви преглед) на българската чета (вижда
се работата, преди бомбардирането на града), запитал някои от момчетата каква
е целта на тяхното военно обучение. Раковски, който имал най-голям интерес от
благоволението на правителството и който освен чистия патриотизъм знаел и
дипломатическите тънкости, отговорил верноподанно на сръбския господар, че
целта на момците не е друга никоя, освен да помогнат сами на себе си, частна.
„Изверг!“ – извикал нашият герой и турил ръка на револвера си, без да вземе предвид
височайшето присъствие на светлата особа, дисциплината и лицемерното бла-
гоприличие. Свободата и благоденствите на неговото отечество, чистосърдечи-
ето му и непривикването му да се лигави пред високите особи принуждават ни да
потвърдим истиността на тоя факт, който аз не можах да заверя, както се
следва (…) Шест деня стоял Левски затворен за тая си дързост в белградската

51
тъмница. Трябва да ви кажа, че той е изгърмял против Раковски, но не можал да
го сполучи…“
Повечето биографи на Левски поставят под съмнение този случай. Подобен конфликт
не е изключение в средите на българските революционери. Сходна е ситуацията, в която
Георги Апостолов през есента на 1875 г. заплашва с револвер в ръка Христо Ботев. Ис-
тината излиза наяве от бележките на Христо Иванов – Големия към книгата на Захарий
Стоянов – инцидент има, но срещу Раковски вдига оръжие Стефан Караджа. Така или
иначе, българските революционери през онова славно време са преди всичко млади, из-
пълнени с идеализъм и себеотрицание хора, често необуздани и решени на крайни пос-
тъпки. В крайна сметка, Левски изглажда отношенията си с водача на революцията и
през следващите години продължава да бъде един от най-преданите му хора . И, което
е не по-малко важно, Раковски явно е ценял честния патриот и монах, което отново на-
учаваме от бележките на Христо Големия.
Раздорите в Легията са подклаждани от сръбския княз и правителство, които и без
това са неискрени в своите намерения към доскоро обгрижваните съюзници българи.
Раковски остава в Белград, но само със своя „авангард“. По-голямата част от състава на
Легията, водена от Ильо войвода, е пребазирана в Крагуевац.
„Не се мина много време – пише Кършовски, излезе решение, щото едната поло-
вина, която беше под командата на Иля, да отиде в Крагуевац и там ще да вземе
оръжие, и като се приготви, ще замине през граница. С тази лъжа се изпроводиха
те в Крагуевац, гдето ги наместиха под шатри и им се каза, че само да си отпочи-
нат, ще приемат оръжие да вървят за през граница. Останалите, пак под коман-
дата на Раковски, си останаха в Белград…“ Това мотивира Левски да замине с Ильо,
под чието командване е бил до този момент, още повече че той пръв е трябвало да нав-
лезе с хората си на българска земя.
Проявените от сръбското правителство коварство и арогантност не се нуждаят от ко-
ментар. Иван Кършовски продължава: „Първата половина с Иля, що отиде в Крагуе-
вац, очакваше от ден на ден кой час да приеме оръжие, според обещанието на сръб-
ското правителство, и да пътува. Минаха се ден-два, три, недели – две, три, мина
се 1 месец и половина, надеждата се изгуби; защото беше вече Петровден. Всеки
разбра, че е бил вече излъган, но нямаше какво да прави, защото беше обвързан и
подхвърлен под военния закон… Хляба, който ядоха досега тези свободолюбци,
трябваше и да го заплатят. Тук не беше работата да се заплати хляба, който са
яли тези волонтиери (доброволци), но главното да се намери средство как да се раз-
вали и разпръсне тази чета. Затова сръбското правителство накара волонтие-
рите да ходят да косят сено, да го събират за военни коне, возят и др., с което да
ги докарат в отчаяние и сами да поискат да ги разпръснат. Като косиха един месец
сено и друга работа вършеха, дойдоха в несносно положение и отчаяние, но никой
пак не смееше да подаде първи глас, защото знаеше що го чака. Неколцина, които
не можеха да търпят вече това тиранство, договарят се да побягнат. И през една
нощ, когато били оставени да пазят сеното, въоръжават се със собственото оръ-
жие, което имали от по-напред приготвено скрито, и побягват. Подир два дни
търсене улавят ги на границата, вземат им оръжието и ги турят в затвора с на-
мерение да ги предадат на турците. Като се разнесе тази вест, голямо вълнение
настана между останалите и се предостави на неколцина да помолят от името
на всички да бъдат пуснати запрените, в противен случай ще се породи по-голямо
зло (…) Сръбското правителство пусна запрените. В същото време разпусна тази

52
чета, що беше под командата на Иля войвода. Всекиму се даде по един прогонен
лист (паспорт). И ги проводиха: един на една страна, а други на друга…“ В не по-
добро положение са и хората, останали при Раковски. Като разбират какво става с гру-
пата на Ильо, те решават сами да напуснат Сърбия и да отидат да търсят препитание в
Румъния.
Отначало Левски търси работа в Крагуевац. Както пише Христо Иванов – Големия,
Дякона става слуга на „… един чорбаджия сърбин, за да храни учениците. И чорба-
джията, като се научил, че е дякон, изпъдил го, като му дал 180 гроша, защото
било грехота да слугува в къщата им дякон – свято нещо…“. Прави впечатление, че
Левски е направил това не толкова заради себе си, поне не само с тази цел, а „… за да
храни учениците…“ От някои документи се знае, че легионерите са наричани не само
„доброволци“ и „волентири“, но и „ученици“. Явно става въпрос за останали без средс-
тва легионери, които Левски решава да подкрепя със скромната си заплата – още едно
свидетелство за неговата всеотдайност и грижа за ближния. Възниква още един въп-
рос – дали Левски, особено след проявената смелост и находчивост по време на атаката
срещу Белградското кале, не е бил определен за младши командир – например на отде-
ление (десетник) или взвод? Не разполагаме с информация в тази посока, но подобно
развитие е възможно.
Раковски предлага Дякона за знаменосец на Панайот Хитов пет години по-късно, т.е.
на втори по ранг в четата. Според „Закона за горските чети от 1867 г.“ при необходимост
знаменосецът трябва да замени войводата в командването. Надали това решение е било
въпрос само на лични симпатии и доверие, както и само заради смелостта на Левски.
Военната необходимост предполага той да е имал опит в командва нето на бойци, да е
показал необходимите за един военен командир качества.
От Крагуевац Левски се завръща в Белград, където пребивава още няколко месеца.
Осигурява препитанието си като чирак на някакъв майстор абаджия. Занаятът е бил
добре познат на Дякона от семейния „бизнес“. Този път, за да не се повтори станалото
в Крагуевац, той се представя като Васил Иванов, криейки че е дякон. Христо Големия
отбелязва: „И като се разпусна Легията и всички момчета се разотидоха кои накъ-
дето види, а Левски остана да зимува при майстора си. Неделно време ходехме в
казармите, та се учихме със саби да можем да употребяваме…“ И друга важна под-
робност: „И ние през зимата – продължава Големия – ходихме почти всяка неделя
при Раковсковия салон да слушаме неговите жестоки речи по освобождението на
България…“ Въпреки че е имал достатъчно неприятности, свързани с дългове около
финансирането на Легията, съдебни дела и т.н., Раковски продължава да присъства ак-
тивно в сръбската столица, въпреки че по същото време „адресната му регистрация“ е в
Неготин.
На 7/19 септември 1862 г. Първата българска легия е официално закрита. Раковски не
губи присъствие на духа – напротив, неговата желязна воля, вроден усет за историята и
несъкрушим оптимизъм му дават сили да постъпи като истински държавник. Той се
стреми да окуражи своите хора, да ги зареди с вяра в каузата на българското освобож-
дение. За разлика от Втората легия шест години по-късно, буквално разгонена от сър-
бите по груб и безцеремонен начин (една от причините е отсъствието на авторитетна
фигура като Раковски!), разпускането на този пръв по рода си български военен корпус
става по всички правила на държавността. „Народният войвода“ се прощава сърдечно
със своите войници, благодари им за храбрата и самооотвержена служба, дори им раз-
дава специални свидетелства! Той окуражава младите патриоти, че ще дойде час за ново

53
свикване под знамената. В специално обръщение дава висока оценка за действията на
Легията, която е показала на цивилизования свят, че българите не са мирен и покорен
народ от земеделци, занаятчии и търговци. Напротив, Легията е показала, че българите
съзнателно се стремят към политическо освобождение и възкресяване на погиналата
преди векове своя държава. Както отбелязва проф. Николай Червенков, „… опитът на
Легията, въплъщение на новото направление в освободителната борба на поробе-
ния народ, показва, че борбата за свобода трябва да се води с помощта на добре
организирани въоръжени сили…“ Както ще се убедим сами, представата на Левски за
бъдещото освободително въстание е свързана с изграждането на солидна военна сила.
Първата българска легия е повратен момент в живота на Левски. В нея бъдещият
Апостол на свободата не само получава военна подготовка, взема участие в бойни дейс-
твия, придобива богати впечатления във всяко едно отношение, но и за първи път излиза
от местната среда в Карлово, Стара Загора, въобще от родната му Тракия. В Белград той
е имал възможността да оцени нацията в нейните реални граници (Мизия, Тракия, Ма-
кедония, Поморавието, Добруджа), както и най-будните синове на емиграцията в Сър-
бия, Румъния, Бесарабия, Цариград… И не е случайно, че именно в Белград Васил Дя-
кона или Карловеца се превръща в „Д. И. Левски“ – „дякон Игнатий Левски“.

Името „Левски“
Въпросът за появата на името „Левски“ винаги е будел интерес. В свидетелства на
съвременници, както и в по-късни спомени, съществуват различни версии: че му е да-
дено в Първата българска легия през 1862 г., че това е станало по време на учителства-
нето му в с. Еникьой в Северна Добруджа през 1867-а или пък във Втората българска
легия през 1868 г. Съществуват и „нестандартни“ версии, вкл. че е получил това име в
Карлово още в детските си години.
Проф. Иван Унджиев, най-добрият биограф на Апостола, отбелязва: „Левски полу-
чава историческото си име през Първата легия в Белград и негов кръстник ще е по
всяка вероятност Раковски. До такова заключение идваме, имайки предвид първо-
то, най-ранно писмо на Левски, което той пише през 1866 г. и в което се подписва
Д. И. Левзскъй. Самият факт, че той се подписва с това име още през 1866 г. оборва
твърдението, че името му е дадено през 1867 г. (…) Колкото се отнася до това, кой
пръв му дава това име, то със сигурност можем да заключим, че Раковски ще да е
бил виновникът за прозвището на Левски, за да си позволява последният да се под-
пише в писмото си с него. Ако то беше име, изникнало от интимния кръг на дру-
гарската среда, той едва ли би се подписал с него в споменатото писмо до своя
учител, когото уважава и пред когото благоговее. Очевидно той е горд с новото си
име и го изтъква пред своя учител, за да му припомни по-сигурно за себе си, като
загатва с това и за един общ спомен от недалечното минало. От самия пък подпис
личи, че за Левски новото му име не е улегнало още, та то се отличава в своята
ортография от оня подпис, който намираме в цялата по-сетнешна негова корес-
понденция – Лъвскiй. При това прозвището следва инициалите на неговото ду-
ховно име Д./якон) И./гнатий/. Едва по-късно, след 1867 г., когато той става извес-
тен на емиграцията, това име се наложи и доби гражданственост…“
Според Христо Иванов – Големия при смелата атака на Байраклъ джамия в Белград
Левски и Караджата „…тогава ги нарекоха левове нашите хора…“ Нещо подобно

54
твърди и Васил Д. Стоянов – че Левски и Караджата са се сражавали като лъвове. Това
няма как да е просто съвпадение и показва, че „лъвската“ характеристика на двамата
млади легионери е била популярна сред техните другари. Още нещо, според Големия
по същото време Левски носел елек, на който сам си бил извезал „… левове, със сърма,
на двете страни…“
Най-популярно си остава мнението, че името Левски се „ражда“ като прозвище по
време на военно упражнение. Цитираме отново Ив. Унджиев: „Един ден легионерите
излизат на упражнения пред едно старо турско укрепление. Доброволците имат
за задача да прескочат широкия окоп на изоставената позиция. При това насипът
е висок и задачата става още по-трудна. Момчетата се изпотрепват. Идва ред и
на Левски. Той се отдръпва малко назад, засилва се и изведнъж прескача широкия
окоп. Раковски е възхитен. „Това е левски скок!“ – извикал удивен той и поздравил
бъдещия апостол за тази му ловкост. Не по-малко са удивени и неговите другари.
Казаните от Раковски думи се подемат от легионерите и името Левски става
прозвище на младия дякон.“
Интересни мисли за прозвището „Левски“ през 1940 г. изказва Иван Стойчев, който
задава въпроса: „Как този скромен човек е взел псевдонима „Левски“? Няма ли про-
тиворечие в самата същина на неговия духовен образ?“ Доверявайки се на казаното
от Хр. Иванов – Големия за извезаните лъвове, Стойчев допуска, че „… ако Левски е
извезал образа на лъв на своя елек в 1862 г., това е, защото е смятал, че си създава
свещена българска одежда…“ А когато поради тази особеност на дрехата неговите
другари от Легията започват да го наричат „Левски“, „… това ще го е накарало да се
замисли да усвои ли този псевдоним (в онази епоха прекръщаванията и условните
имена бяха чест и дори необходими сред революционерите) (…) Като се вникне дъл-
боко в духа, който ръководеше Левски, той е понесъл това прозвище далеч от всяко
чувство на самовеличие, а като израз на неговата всеотдайност на България,
чийто символ, както се знае, беше лъвското изображение…“ Основателно Ив. Стой-
чев прави паралел с приемането на ново име от монасите, още повече че Левски е
именно монах. Възприемайки името, с което ще остане в историята, „… той е постъ-
пил като революционен монах, обречен на жертва на България. Той не е могъл да
приеме и носи прозвището „Левски“, освен като едно алегорично подчертаване, че
той е вече „Васил Български“, т.е. принадлежащ само на България, което се е прик-
ривало, по тактически съображения, зад името на българския символ – лъва.“
Не трябва да пропускаме и казаното от познавача на Възраждането Стефан Каракос-
тов: Левски „… сам се е нарекъл така (…), като взел думата „Левски“ от поезията на
Добри Чинтулов и по-специално от стихотворението „Българи юнаци“, където се сре-
щат следните стихове:

„О, лев! Събуди се от дълбоки сън,

силно провикни се от Балкана вън.
Левски глас вика нас,
турски глас бяга от нас…“

Разбира се, когато става дума за поезията на Чинтулов, в съзнанието на всеки бълга-
рин напират стиховете:

55
 „Да стане левът наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак затъмней…

(„Стани, стани, юнак балкански“, около 1846-1849 г.)

Стиховете на Чинтулов са разпространявани най-често като ръкописни текстове,
приспособявани са към популярни мелодии, нерядко са били възприемани като народни
песни. Атанас Илиев, учител на Левски в Стара Загора през 1855-1856 г., е сред горе-
щите почитатели на Чинтуловата поезия. Найден Геров, съученик на Чинтулов от Оде-
са, прочувствено разказва как е чел неговите стихове на хълма Трапезица в Търново,
вкл. „Възпоменание“ – стихотворението, преписано в известното тефтерче на Левски.
Тъй като появата на името „Левски“ става във времето на Първата легия, не бива да
пропускаме образа на лъва в „Горски пътник“ – революционната „библия“ на поколе-
нието на Левски. Само един пример, в който „народният войвода“ описва българското
хайдушко знаме, наречено в негов маниер „хоръгва“/ хоругва:

„Златна, зелена, светла хорегва

с една страна: „Свобода или смърт!!!“
страшни вид левов изобразява,
с друга страна „Бог с нами напред!!!“

Въпреки че е най-разпространено, мнението за „левския скок“ е наивно и по-късна

интерпретация, подета в литературата и възприета като исторически факт. Разбира се,
нищо не пречи Раковски да е оценил въпросния скок като „лъвски“. Казаното обаче
може да се тълкува и по друг начин – не като акт на „кръщаване“, а на одобрение за
името, което младият карловец вече е носел. С други думи, за нас най-приемливо е мне-
нието на Ст. Каракостов. Наистина, защо да не е възможно Дякона сам да е избрал сво-
ето ново име? И то без ни най-малко да оспорваме неприсъщите на Апостола суета и
самолюбие. Става дума за нещо друго – за достойнство и чувство за мисия. Васил Кун-
чев расте в среда, в която чувството за чест и достойнство са основополагащи.
Още от дете Левски е държал на своето достойнство и на онова на другите. Неслу-
чайно е реагирал на различни прояви на несправедливост, въставал е срещу грубите
нрави. Както стана дума, не е избрано случайно и монашеското му име „Игнатий“ през
1858 г. Като избира името „Левски“, той постъпва така не от гордост – напротив, Дякона
е приел новото име с чувство за дълг пред своя народ. Поради това е избрал нейния
възможно най-горд символ – лъва, изобразяван в тогавашните книги и школски учеб-
ници, като се започне още със „Стематографията“ на Христофор Жефарович, песните
на Добри Чинтулов и „Горски пътник“ на Раковски.
Ако беше обичаен прякор, даден от други, бихме имали формата „Лъва“/“Лева“ или
„Лъвът“), „Левът“. Така е при Стефан Караджата, Петър Стоянов Царят, Иван Тодоров
Капитана, Никола Барбата и др., вкл. приятеля на Левски от Карлово Иван Тюрюмето.
В случая обаче имаме форма от рода на родовите и фамилните имена на ,,-ски“. Ако се
обърнем към именната практика, възприета от съвременници на Левски, вкл. на свър-
зани с Раковски личности, имаме примерите със Стоил Балкански, Йордан Планински,
Герго Капитански, Бранислав Велешки, а и на самия Съби Попович – Георги Раковски.
Най-логично е Левски да е възприел такъв вариант на име, следвайки именно онова на

56
своя учител в революцията – още едно доказателсто, че Васил Иванов Кунчев/дякон
Игнатий прави това в израз на обричането му „… на Отечеството в лето 61-во…“, „… да
му служа до смърт и да работя по народната воля…“

Завръщане в България
В своите спомени Христо Иванов – Големия разказва, че през пролетта на 1863 г. по-
лучава възможност да постъпи на работа в печатницата на Христо Г. Данов в Пловдив.
Преди да замине за България той се сбогува с Левски, който му казва „Наскоро ще си
дойда и аз. Двамата приятели са решили да постъпят така още през есента на 1862 г.,
скоро след разпускането на Легията.
Защо Левски остава още над шест месеца в Сърбия – отначало в Крагуевац, после в
Белград? Предвид известното ни за дейността на Раковски по същото време, явно и след
разпускането на Легията възможностите за сръбско-българско сътрудничество не са
били изчерпани напълно. Сръбската държава винаги е можела да извини своето поведе-
ние към „волентирите“ от Легията с наложената ѝ воля на „Великите сили. Факт е, че
през пролетта на 1863 г. Раковски осъществява полуофициални визити в Черна гора и
Гърция като пратеник на княз Михаил Обренович, нещо повече – участва в една „опе-
рация“ за прехвърляне на оръжие от Русия в Сърбия през Румъния. Сърбите му дават
паспорт на полковник и правото да води със себе си един адютант. Въпреки че няма
конкретни данни, няма да е сензация, ако такъв е бил именно Левски. Така може да бъде
тълкувано едно неясно твърдение на Христо Големия, че Левски е прекарал известно
време при Раковски.
В края на 1863 г. Раковски окончателно напуска Сърбия и се установява в Румъния –
новата „база“ на българските революционери. От Захарий Стоянов тръгва твърдението,
че през пролетта или лятото на 1863 г. Левски напуска Белград и за около три месеца е
в Букурещ. Повечето изследователи приемат това допускане, дори разсъждават какво
евентуално е вършил той на румънска земя. По-скоро е прав Н. Кондарев, че става дума
за недоразумение под влияние на онова, което прави Левски след края на Втората легия.
Така или иначе, през лятото на 1863 г. дякон Игнатий се завръща в България.
Левски не отива директно в Карлово, а в Казанлък – независимо, че Карлово като
местоположение е преди този град по пътя от София на изток. Това обстоятелство, по
аналогия с пътуването му до Белград през София и Ниш, също е повлияло за предста-
вата, че той идва не от Сърбия, а от Румъния, съответно, от Букурещ през Русе или Сви-
щов – Търново – Габрово – Шипченския проход. Левски е използвал именно този мар-
шрут, но най-вероятно поради завръщането си с параход от Белград до Свищов или
Русе, както прави и Големия по-рано.
Спирането в Казанлък вероятно е свързано с познанството на Левски с местни хора.
В писмото на Ст. Буйнов до Раковски Казанлък е изрично посочен като един от градо-
вете, в които има кръг от привърженици на революцията. Единственият известен казан-
лъчанин, участник в Легията, е Иван Сапунов (1843-1911). През 1867 2. той е в четата
на Панайот Хитов със знаменосец Левски. Напълно е възможно е в Белград да е имало
и други младежи от Казанлък – известни са родните места едва на около 15 % от легио-
нерите. Друго решение е Дякона да е отседнал при някой от местните свещеници, когото
е познавал от обиколките с вуйчо си при събирането на милостиня за Хилендарския
манастир.

57
 От Казанлък Левски изпраща писмо до майка си, както и лично до вуйчо си с молба
да му изпрати пари за расо. Архимандрит Василий му отговаря положително – да се
върне в Карлово, където ще получи и нужните дрехи. Според запазените спомени вуй-
чото нахокал племенника си заради кражбата на коня и отсъствието в продължение на
повече от година, но отношенията между двамата са изгладени. Архимандритът е тряб-
вало да се примири със станалото, признавайки, макар и косвено, правотата на своя пле-
менник да търси правата си заради неизпълнените обещания. Дякона се връща отново в
живота на карловското общество и започва да пее в църквата „Св. Богородица“.
След участието си в Легията дякон Игнатий е бил сериозно променен, което не остава
незабелязано от карловско общество. Неговото продължително отсъствие е будело ин-
терес, вкл. и нездраво любопитство. Може би най-впечатляващото е било, че той вече
не бил „свенлив като мома“, а по-самоуверен и общителен. Най-много след месец – два
дяконът изненадващо е арестуван и хвърлен в пловдивския затвор! Около този арест
има спорове, а най-разпространеното мнение е, че Левски е бил наклеветен от вуйчо си
пред властите. Така е твърдял самият Левски според Христо Иванов – Големия: „Чухме,
че докарали дякон Василя вързан и окован от Карлово. Отидох ази да го видя с друга
причина (под предлог), че нося на хапузите (затворниците) хляб. Видях го и му ка-
зах: „Не бой се!“ Като ми разправи, че го предал вуйка му за бунтовник и като казал
на правителството, че бил в Сърбия миналата година в четата. Излязох, отидох,
намерих господин Рашко, че му разправих за него и му се помолих да се потруди чрез
градските чорбаджии да се пусне, защото е наклеветен от вуйка си…“
Д-р Рашко Петров, който е един от лекарите в Първата българска легия, среща подк-
репа от страна на Найден Геров, вицеконсул на Русия в Пловдив, от Йоаким Груев и
други видни българи. В усилията за освобождаването на Левски се включва и неговият
по-малък брат Христо, който по онова време е на работа в града. В крайна сметка, след
месец Дякона е освободен. Впрочем, вуйчото архимандрит Василий също съдейства за
освобождаването на своя племенник. Още Захарий Стоянов, който не пести язвителните
си думи по адрес на вуйчото калугер, отдава ареста на Левски не на самия него, а на
някой си Тахир, който преди това е служил като охрана на архимандрит Василий.
Именно той, още повече като мюсюлманин, подозирал младия монах в политически
грехове.
Дори Дякона да е обвинявал вуйчо си, няма доказателства той да има нещо общо с
неговия арест. Според спомените на Васил Караиванов архимандритът също е бил арес-
туван и е лежал в пловдивския затвор заедно с Левски. Според други той отишъл в
Пловдив и признал, че е наклеветил племенника си заради отнетия кон, поради което
митрополията му наложила наказание – несигурна информация от късни спомени.
Левски е освободен, а престоят в затвора още повече засилва неговата решимост да
отдаде силите и живота си за българската свобода.
Струва си да припомним думите на Мерсия Макдермот – турските затвори са
„… влажни, вонящи тъмници с всякакви гадини, почти лишени от слънце и чист
въздух (…) След чистотата на своя дом и свободата в чужбина мрачният затвор
и принудителното бездействие са се сторили на Левски навярно безкрайно про-
тивни и непоносими. И въпреки всичко, погледнато обективно, месеците, прека-
рани в затвора, били ценна придобивка към неговото политическо обучение – урок
по търпение и издържливост, урок за природата на врага…“
След освобождаването си Левски престоява известно време в Пловдив, след което се

58
завръща в Карлово. Скоро след това отново е в Пловдив, където въпреки своите 23 го-
дини, постъпва в прочутото Българско класно училище, създадено от Найден Геров и
управлявано от даровития педагог Йоаким Груев. По онова време училището е смятано
за най-доброто в България, чийто статут на гимназия е официално признат няколко го-
дини по-късно (1868 г.). Негови възпитаници са Любен Каравелов, Иван Вазов, Тодор
Каблешков и редица други представители на новата българска интелигенция.
Дякон Игнатий е в училището шест месеца – от есента на 1863 до пролетта на 1864 г.,
но получените знания явно му дават самочувствие, а и правоспособност на учител.
Впрочем, вероятно е прав Стефан Каракостов, че не става дума за обичайно „учение“, а
за своеобразен кандидат-учителски стаж. Критиката към това становище се основава на
казаното в спомените на Йоаким Груев и на Иван Евст. Гешов, че Левски е бил „ученик“
на Груев. Ако разсъждаваме обективно, няма никакво противоречие! И днес казваме, че
даден творец, учен, професионалист в дадена област е ученик на авторитетна фигура в
съответната професия или направление. Левски вече е получил прилично за времето си
обучение в класните училища в Карлово и Стара Загора, както и завършен едногодишен
курс за свещеници. Определени знания, особено по българска история, макар и по „не-
формален“ път, той придобива и от беседите на Раковски – колкото и да е „опасен“ за
убедените или мними „верноподаници“ на султана сред българското учителство, той си
остава с безспорния авторитет на учен и писател. Според възрожденските „стандарти“
стажът в Пловдивското училище, на практика гимназия, е бил достатъчен да заеме по-
зицията на „даскал“ и „учен човек“. Като такъв без колебание го определят селяните в
Еникьой, Северна Добруджа, три години по-късно.
Сред коментираните предполагаеми портрети на Васил Левски е и една групова
снимка на Йоаким Груев с негови ученици. На нея присъства млад дякон, който според
някои автори е именно Левски. Анализът показва, че става дума за друг монах, а не за
Игнатий. Груев в спомените си изрично отбелязва, че е при него са се обучавали и още
няколко монаси. По всяка вероятност това закъсняло „учение“ е осигурено от вуйчото
архимандрит Василий – от една страна, за да изкупи поне донякъде вината си за неиз-
пълнените обещания, от друга – за да вкара своя племенник в „правия път“. Фактът, че
Левски е монах през онази епоха не е възприеман като пречка, а по-скоро като достойн-
ство за учителската професия. В много градове и села на България учителите са били
свещеници или монаси. Достатъчно е да припомним, че знаменитият Неофит Рилски,
„патриархът“ на възрожденското българско учителство, е монах.

„Хвърлянето на расото“
През пролетта на 1864 г. Левски отново е в родното Карлово. Продължава да пее в
църквата и да изпълнява своите задължения. След Легията и затвора в очите на карлов-
ското общество, особено на младежите, Дякона вече е популярна личност. Възмъжалият
и натрупал опит Игнатий „облъчва“ своите връстници и най-близки приятели, превръща
се в техен неформален лидер. Според Васил Караиванов през 1865 г. в Карлово е имало
„младежки революционен кръжец“, в който влизат близки приятели на Левски. Именно
той става основата на „частния комитет“ през 1869 г. Възможно е въпросният „кръжец“
да се образувал още през 1864 г., преди или скоро след „разстригването“ на Левски и
отиването му в близкото село Войнягово.
„Хвърлянето на расото“ от дякон Игнатий винаги е будело обясним интерес, което

59
води до различни интерпретации. Накратко цялата „история“ е обобщена под формата
на хроника от Петър В. Караиванов: „1864 г. Великденски пости. Пловдив. За кратко
време Дякона напуска Карлово, отива до Пловдив при Хр. Ив. Книговезеца, който ра-
боти в Дановата печатница, за да му каже, че „официално ще хвърли черното руно“, т.е.
окончателно ще се разкалугери, за да се отдаде на борбата за освобождението на Оте-
чеството си.
1864 г. 18 април. Великата събота. Карлово. Дякон Игнатий и вуйчо му архимандрит
хаджи Василий служат среднощната Великденска служба в храма „Св. Богородица“,
която е последната му като дякон Игнатий. После заедно с другарите си хаджи Георги
поп Христов и Тинко (Христо) Василев Пулев е на великденската трапеза у свещеник
Христо хаджи Марков, баща на хаджи Георги поп Христов.
1864 г. 19 април. Великден. Карлово. След завършване на великденската трапеза,
преди обед, дякон Игнатий с двамата си приятели отиват в местността Алтън чаир да се
поразходят. Тук Дякона си отрязва косите, съблича дяконските одежди и окончателно
се разкалугерява. Разделят се. Левски отива при майка си, където остава до обедната
великденска черковна служба. Облечен в шаечни дрехи, с фес на главата той се явява в
храма „Св. Никола“ и служи като псалт до края на черковната служба…“
Каква е била причината Левски да се реши на подобна постъпка и, което е още по-
важно, да действа по толкова демонстративен начин? Начин, който е в разрез с присъ-
щата му въздържаност? Както личи от целия по-нататъшен житейски път на Левски, той
никога не е „хвърлял расото“ в пълния смисъл на думата – напротив, оставал е монах,
който намира друг начин да служи на Бога, посвещавайки тази служба на България.
Разсъжденията на мнозина биографи и изследователи се свеждат до изводи, които са
по-скоро лични мнения, превърнати във внушения, но нямат реално покритие с делата
на Дякона. Захарий Стоянов, повлиян от собственото си антиклерикално мислене,
пише: „… в тая постъпка на Левски се заключавало и нещо агитационно. Той же-
лаел да докаже на съгражданите си, че калугерството и неговите ръждясали по-
нятия са отживели своя век: нови хора и нови идеи са нужни на България…“ И
други автори са склонни да търсят някакво радикално, антицърковно и дори „атеис-
тично“ по тип послание в стореното от Левски, още повече на такъв християнски праз-
ник, какъвто е Великден.
За повечето свои съратници водачът на българската революция е както Левски, така
и Дякона – и това не е прозвище, а конкретно виждане за неговата същност като лич-
ност. Левски е приеман без никакви предубеждения от своите събратя монаси Генадий
Драгалевски, Натанаил (бъдещ митрополит на Охрид и Пловдив), Матей Преображен-
ски, Макарий Троянски, Галактион Хилендарец, Гервасий Левкийски (по-късно епис-
коп и сливенски митрополит) и много други, включително от братството на Троянския
манастир, от игумените и игумениите на други мъжки и женски манастири. Както е из-
вестно, в предсмъртния си час той казва на поп Тодор Митов да го поменува като „йе-
родякон Игнатий“.
Показното „разстригване“ и скъсване със службата на дякон със сигурност има кон-
кретни причини. Въпреки резервите на мнозина изследователи, според нас обяснението
е дадено още от Захарий Стоянов. В желанието си да вкара своя племенник в „правия
път“, както и да го предпази от опасни последици, архимандрит Василий за последен
път се намесва в личния живот на своя племенник. Както и да съдим вуйчото на Левски,
не бива да забравяме, че той по стечение на житейските обстоятелства е трябвало да

60
замести покойния му баща. Независимо от своя опърничав нрав, консерватизъм и огра-
ниченост, архимандрит Василий, осъден на самота от съдбата си на монах, поне доня-
къде е възприемал Левски като свой син. И, съобразно собствените си разбирания, се е
страхувал не толкова от силния характер на порасналия си племенник, а от впускането
му в тайната и опасна борба с властта. Онова, което макар и в белетристичен маниер ни
предава Захарий Стоянов, е почерпено от разказите на хора, които са познавали Левски
отблизо. Близко до ума е, че те са съобщили на Захарий Стоянов онова, което Дякона
сам е разказвал по повод на своето „разстригване“. Архимандрит Василий се е страху-
вал за бъдещето на своя племенник, а и някои видни карловци го порицавали, че търпи
поведението на младия дякон. Тогава вуйчото решава да го отдалечи от Карлово, да се
опита да го потопи в атмосферата „… поне за няколко време в Рилския или Хилендар-
ския манастир…“, на което Левски отговорил: „Да помисля.“
Споменаването на Рилския манастир, и то преди „матерната“ за Василий и Игнатий
Хилендарска обител, надали е случайно. Както стана дума, един от най-авторитетните
монаси в рилското братство е Кирил, духовният „отец“ на Левски при неговото замо-
нашване. С намерението да изпрати Левски в Рилския манастир архимандрит Василий
от своя гледна точка по-скоро е „мислил доброто“ на племенника си, отколкото да го
накаже, заточи и т.н. Работата е там, че самият Левски не е мислел така.
Левски е можел да продължи по пътя на борбата за свободата на България, оставайки
монах – изброените по-горе негови събратя в Първата българска легия са го правели
през целия си живот. Ситуацията през 1864 г. обаче се оказва различна. Пред опасността
да бъде поставена сериозна преграда по поетия вече път, Левски е предпочел демонст-
ративно да скъса с дотогавашния си живот. Братовчедът Васил Караиванов е разказвал,
че архимандрит Василий „… понесъл разкалугеряването на племенника си без вся-
какви пререкания с него, а така също и с останалите роднини…“ В това поведение
на често охулвания „калугер“ няма нищо странно – през 1864 г. Левски е бил на 24 го-
дини, напълно зрял човек, особено пък според разбиранията на епохата. Както бе спо-
менато, „разстригването“ на Левски за пръв път го „осветява“ като личност в тогаваш-
ната българска преса. В цариградския български вестник „Съветник“ от 6 юни 1864 г.
неподписан автор съобщава „от Пловдивско“ за „едно калугерче разкалугерено“, под-
лъгано от вуйчо си да стане послушник, после монах. Авторът на статията, най-вероятно
йеромонах Агапий Рилски не осъжда „калугерчето“. Очевидно авторът не е познавал
героите на дописката, не са му били ясни и точните обстоятелства. Така или иначе, „раз-
стригването“ не е било смятано за смъртен грях дори от един монах, камо ли от цялото
общество.
Колкото и да е относителна периодизацията на живота и дейността на Васил Левски,
началото на неговите знаменити обиколки е преди онези, които в традицията остават
като „Първа“ и „Втора“. Самият той в няколко, макар и бегли изказвания поставя нача-
лото на своето бунтовно мисионерство по-рано. На 5/17 януари 1873 г. пред следстве-
ната комисия в София Левски заявява, че от „седем години“ обикаля родната земя. На
въпроса на следователите каква е неговата професия, „главатарят на бунтовническия
комитет“ отговаря: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите и обика-
лях, за да им давам упование…“

61
 Глава III.
НАЧАЛОТО НА
АПОСТОЛСКАТА МИСИЯ (1864-1868)

Учител във Войнягово

Дори да изглежда странно, началото на апостолската мисия на Левски е „уловено“ не
от историците, а от Иван Вазов. В своята разтърсваща балада „Левски“ роденият в Со-
пот по-млад съвременник на Апостола недвусмислено е казал:

„Девет годин той скита се бездомен, под

вънкашност чужда и под име ново и с сърце
порасло и за кръст, готово, и носи съзнанье,
крепост, светлина на робите слепи в робс-
ката страна…“
Не става дума да противопоставяме поета на историците, но Вазов не случайно пише
за девет, а не за седем или пет години – съответно от 1866 г., когато Дякона е във
Влашко и Северна Добруджа, или пък от 1868 г. – времето на неговата т.нар. Първа
обиколка в България. Не става дума за забележителната Вазова интуиция, нито пък за
някаква литературна волност… Младият Вазов се е срещал с Левски, който дори му е
спасявал живота при едно „пътно-транспортно произшествие“ в прохода Троян – Кър-
наре, когато конят на Вазов се подхлъзва и без малко да падне в една пропаст… Двамата
имат една среща и в Сопот, въпреки че Вазов се включва в революционната „партия“
по-късно. Дори спомените на самия Вазов да са неточни, националният ни поет се е
интересувал силно от Левски, събирал е сведения от негови съратници, опитвал се е да
проумее невероятната личност на Апостола. Достатъчно е да посочим „Апостола в пре-
междие“ и други негови творби, да не говорим стихотворението „Левски“… Освен това,
„патриархът“ на нашата литература се отнася изключително отговорно към историята,
когато я интерпретира в своите творби.
Очевидно Вазов е направил своите пресмятания, които ни отвеждат към 1864 г. Изг-
раждането на тайни революционни „общества“, „дружинки“ и „кръжоци“ предхожда
появата на знаменитите „частни комитети“, превърнали се в звена на онази централизи-
рана „мрежа“, която наричаме Вътрешна революционна организация. Левски се посве-
щава на революцията още през 1861 г., като оттук нататък цялото му житие-битие, енер-
гия и мислене са подчинени на заветната цел – освобождението на България. Началото
на мисията му на апостол и организатор на народните сили обаче започва именно през

62
1864 г. в родното Карлово и близкото село Войнягово.
Левски решава да се заеме с учителската професия, която му е потребна по-скоро за
продължаване на революционната агитация и организаторска дейност, за просвещаване
на малки и големи в опасната „наука“ за бъдещото освобождение на България. На голе-
мия празник Гергьовден (23 април/6 май 1864 г.) той е приет за учител в близкото до
Карлово голямо българско село с протекцията на другия си вуйчо – карловският хан-
джия Генчо Караиванов, който е имал бакалия (магазин) във Войнягово. Появата на
„разстригания“ дякон, за когото се говорело много в онези дни, отначало смущава селя-
ните. Той обаче невъзмутимо се включва като псалт в протичащата в църквата „Св. Ди-
митър“ служба и омайва всички с ангелския си глас.
Левски е учител във Войнягово близо две години – до февруари 1866 г. Запазените
спомени на негови ученици, особено на Петър Стоянов, изобилстват с любопитни, дори
анекдотични истории. Разполагаме със списък на двайсетина ученици на Дякона, сред
които има бъдещи кметове на селото и участници в революционното движение. Левски
печели обичта на учениците си, още повече че не използва така разпространените в
онази епоха телесни наказания. Това не му пречи да бъде взискателен и строг, поради
което печели доверието и на техните родители и на цялото село. И днес в църковния
двор във Войнягово е съхранена постройката на училището, превърната в музей.
Една от анекдотичните истории за Левски във Войнягово е отразена в спомените на
Васил Караиванов: „Разправят учениците му, че той вземал едно агне (символ на
смирение и кротост), едно куче (символ на преданост и гордост) и една котка (сим-
вол на ревност и равногласие). Тези три животни отначало живеели в голяма
вражда помежду си. Той, като показал на своите ученици начина на помирението,
успял да приближи тези животни, които отначало бягали едно от друго. Толкова
се сближили, че и трите вкупом стоели и не се разделяли. При напущането на учи-
телствуването му агнето дал на един овчар и кучето на други, а котката, на уче-
ника си Петър Стоянов. На кучето казвал Никифор, на котката Рисиндра, а на
агнето името не се знае.“ В този любопитен „експеримент“ се усеща отглас както от
педагогическите методи на Йоаким Груев, така и от „елинската“ ученост на Райно По-
пович.
През 1865 г. Левски, чието влияние над местните младежи и по-будни селяни е силно,
създава във Войнягово „тайно братство“, като със сигурност поддържа контакти с ана-
логичния „кръжец“ в Карлово. Сред верните му хора са неколцина работници в една
воденица. Прозвищата, с които те остават в местната, а и в националната ни история, са
показателни: Петър Хайдутина, Георги Комитата и т.н. Учителят посещава и околните
села, например Дъбене, където също организира такава структура. Нейни членове са
местните „даскали“ поп Минчо и даскал Лило.
В израз на високо доверие селяните упълномощават своя учител да „засича“ събира-
нето на десятъка върху посевите. Той е откупен и впоследствие събиран от чорбаджия
Добри с помощта на един писар турчин. Чорбаджията не се е ползвал с добро име, по-
ради което Левски играе ролята на втори писар, който пише на български, и същевре-
менно контролира изчисляването на данъка.

63
 Организатор на тайни комитети“
в Добруджа
Повечето биографи на Васил Левски приемат, че от Войнягово през пролетта на
1866 г. той заминава за Северна Добруджа. Обикновено се твърди, че Левски е приет за
учител в Еникьой още през същата пролет и работи там до времето, в което става зна-
меносец на четата на Панайот Хитов (март 1867 г.). Тази представа се дължи както на
някои спомени и твърдения на ранните му биографи, на първо място Захарий Стоянов,
така и на казаното от самия Левски пред следствената комисия в София на 5/17 януари
1873 г.: „Излязох от града [Карлова] и отидох най-напред в Тулча. [Там] живях една
година и учителствах. Оттам минах в Галац, престоях пет-шест дни и заминах
за Букурещ…“
Известна е тактиката на Левски при разпитите в София, по време на които той приз-
нава, и то повече от пестеливо, само онова, което вече е известно на следствената коми-
сия. В случая „спестява“ не само участието си в Първата българска легия и в четата на
Панайот Хитов, но и бяга от всякаква конкретика, свързана с пребиваването му в Доб-
руджа.
Често пребиваването на Левски в Добруджа се представя в романтична, донякъде по-
лулегендарна светлина. Допуска се, че той е отишъл да търси своя приятел от легията
Стефан Караджа. Факт е обаче, че по същото време Караджата отдавна не е в Тулча. В
подобен маниер се прави връзка и с Иван Попхристов Кършовски, съратник на Левски
от Първата легия, който също е учител в Добруджа през онези години. Изследователят
на Възраждането в Добруджа проф. Велко Тонев е прав, че Васил Левски се появява в
Еникьой най-вероятно през юли 1866 г., идвайки от Влашко. Трябва да се доверим на
казаното от приятеля на Левски, тревненския зограф Цаню Захариев – неговото идване
в Северна Добруджа не е станало директно от Войнягово или пък от Карлово, а след
пребиваване в Румъния. Д-р Веселина Антонова показва, че пътуването към Букурещ е
станало през Русе. Както стана дума, възможно е да е преминавал и по-рано през дунав-
ското пристанище на връщане от Белград в България с параход през 1863 г.
Според проф. Огняна Маждракова Левски напуска Войнягово, не защото бяга от
преследване от властта и конфликт с местния чорбаджия Добри, а защото е извикан в
Букурещ от Раковски. Сведения в тази посока се съдържат в спомените на отец Генадий
Драгалевски, приятел на Левски от времето преди, по време на Първата българска легия
и през целия му живот. Тези сведения уместно се допълват и от други свидетелства,
които показват нещо много важно – през пролетта на 1866 г. в румънската столица по
призив на Раковски се събират „старите войводи“ Ильо Марков, Панайот Хитов, Жельо
Чернев, Филип Тотю, по-младите Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Христо Македон-
ски, Васил Ганчев Плевналията и др. Причината е политическото напрежение в княже-
ството след свалянето на княз Александър Куза на 11/23 февруари 1866 г. Следва избор
на немския принц Карл Хоенцолерн за княз на Румъния под името Карол I на 10/22 май.
Този политически преврат е извършен при несъгласието на Високата порта, както и на
Австрия и Русия. Възниква заплаха от турска военна намеса във вътрешните дела на
Румъния.
Румънските либерали Росети и Братияну се обръщат към Раковски с предложение да
събере български доброволчески корпус по аналогия с Първата легия в Белград четири

64
години по-рано. Идеята е българската военна формация да действа заедно с румънската
армия при очакваната турска агресия на север от Дунав, както и да бъде предизвикано
въстание в българските земи. Поучен от опита си със сърбите, българският революцио-
нен водач поставя редица условия. Той се наема да състави петхиляден български вое-
нен корпус, който да бъде въоръжен от румънската държава и базиран по левия бряг на
Дунав. Новата „легия“ е трябвало да бъде подчинена на свое българско командване и да
притежава достатъчно самостоятелност. Румънските политици се страхуват, че няма да
могат да контролират подобна военна сила, която би могла да им поднесе изненади –
например сама да нахлуе в пределите на Османската империя или пък да върне на власт
сваления княз Куза, с когото Раковски е имал стари връзки. В крайна сметка се стига до
разрив, опасност от възможен арест на Раковски и дори до предаването му на Турция!
Налага се българският „народен войвода“ на търси помощта на руския консул в Галац
и да се прехвърли на руска територия… При отсъствието на Раковски румънците прив-
личат неговия доскорошен секретар Иван Касабов и други български дейци. Създаде-
ният от тях Таен централен български комитет (ТЦБК) влиза в съглашение с румънските
управници.
Подготовката за евентуална революционна акция, започната от Раковски, продължава
и през следващите месеци. Както отбелязва Христо Македонски, „…през пролетта на
1866 година пак се порицавахме, но то не беше за дълго време. Тогава избраха сегаш-
ният румънски княз Карла и понеже изборът не се одобряваше от някои сили, по-
ложението се поразмъти. Излезна наяве, че Турция щяла да обяви война на Румъ-
ния, и тая последната припна да се приготовлява. Ние, българите, които на все-
киго бяхме готови да помогнем, стига да бъде против турците, се зарадвахме. Бъл-
гарският комитет с Раковски начело разви усилена деятелност. Едновременно с
мобилизирането на румънската войска събрахме се всички хъшове българи и се за-
писахме като волентири. Всички на брой бяхме до 800 човека, 400 от които бяха
облечени в румънска униформа и събрани в Гюргево, а другите бяха без форма и
пръснати по околните села. Обучавахме се всички на военно учение от румънски
инструктори и чакахме момента да се захване войната. Това трая около 3-4 ме-
сеца. Но защото работите се поизбистриха и войната не се обяви, а се избегна,
всички волентири ни пръснаха по вътрешността на Румъния и ни казаха да миру-
ваме…“
Идеята за организиране на масирана четническа акция на юг от Дунава не е реализи-
рана. Напрежението, свързано с румъно-турските противоречия и въстанието на о-в
Крит, е овладяно от „Великите сили“, а българските очаквания и замисли отново про-
падат. През цялото това време Левски явно е в руслото на събитията. След скъсването с
румънците все пак Раковски остава максимално близо, по-конкретно до Браила и Га-
лац – едни от най-големите центрове на българската емиграция по същото време. Цити-
раният по-горе Хр. Македонски отбелязва: „… аз и други някои се спрехме пак в Бра-
ила и чакахме заповед какво да правим. Комитетът и всички лица, които се зани-
маваха с народните работи, не се отчаяха, а се впуснаха да работят и се приготов-
ляват по-енергично. Пък и ние съвсем празни не стояхме; вършехме много неща,
които ни поръчваше Раковски. Зимата на 1866/67 година прекарахме в приготовле-
ние на куршуми…“

***

65
 Известният тревненски зограф и близък съратник на Левски Цаню Захариев (1840-
1902) ни е оставил важно свидетелство за отиването на Левски в Северна Добруджа: „В
1866 г. се запознах с Васил Левски. Работехме с баща ми [зографът Захария Цанюв]
в Тулченското село Еникьой, та отидох в ближното село Конгас на сбор… Тогава
той [Левски] ми каза: „Аз дойдох от Влашко, имах още двама другари, носехме кар-
тини, които са запретени в Турско. Подарихме на Димитраки бей на сина му от
тези картини. Той ги покачил на стената. Като ги видял баща му, попитал откъде
ги е взел. Той му разправил. Взема ги тогаз Димитраки бей и ги занася на пашата,
като му казва: „Туй кабул ли е на вас?“ Той му казва: „Не, и на мен не ми е кабул“.
Узнават от къде са тия картини и изловили двамата ми другари и ги запират, а аз
се скрих. Ако седя в града [Тулча] и мене ще уловят, ами можеш ли да ми намериш
някое село да се уловя за даскал, да се махна от града?“ (…) Отидохме на селото
[Еникьой]. Взех го да живее при мене, като се услови с настоятелите. Живяхме
наедно три месеци в една стая и на един креват спяхме…“
Преди този разговор Цаню Захариев отива в църквата в Конгаз (дн. Ръндуника, окр.
Тулча), където тече служба. Левски участва в нея като псалт, но когато се стига до
псалма „Спаси, Господи…“ той променя думите, призовавайки Бога да дари победа на
„благочестивите българи“. Попът кани зографа на почерпка в дома си, където е и Лев-
ски, който пее народни песни. Самото запознанство между зографа и непознатия за него
млад българин е дело на Васил Карловеца – сродникът на Левски Васил Тотев, който
наред с учителството държал и кръчма в селото.
Историята с „картините“ е интересна и, както изглежда, достоверна. Предполага се,
че става въпрос за литографии на Николай Павлович с исторически сюжети, просла-
вящи величието на средновековна България. Не е изключено сред „картините“ да е била
и една творба, за която се твърди че е създадена от самия Раковски и Тодор (Тонко)
Мутевски с име „България 1866“. Левски е имал интерес към рисуването и изобразител-
ното изкуство. Предполага се, че лъвът на корицата на устава на БРЦК е по негова ри-
сунка.
През 1917-1918 г., във времето, когато Северна Добруджа е освободена от българс-
ката армия, художникът Иван Енчев-Видю посещава много български селища, вкл. Ени-
кьой. Старците му разказват „… за даскал Василя (Левски), как бил пъргав и лек като
козле, та прерипвал голямата изба на хаджи Гергя, как е живял той в селото и учил де-
цата на наука.“ „Не само във вашето село – поправя дядо Иван Стоянов Бесарабеца –
„Не, даскал Васил даскалува и у нашето село, у Еникьой, беше и ктитор на черк-
вата. Младо беше, на 18 години, леко момче, салметина, пъргаво, както го рече. У
лелини живееше… (…) Добър чиляк беше, учен чиляк…“ Същият дядо Иван съоб-
щава, че Левски е живеел повече от скромно, не ядял месо „хич“. Бъдещият Апостол
посадил едно дърво, което го е имало и през 1918 г. „Пък зографите, гдето дойдоха с
даскал Василя преди 52 години, от Трявна бяха – той ги доведе да зографисват цър-
квите…“ Друг добавя, че Левски е посещавал Конгаз заедно с Хаджи Димитър, като
там ги завел хаджи Васил от Карлово, който бил „даскал“ в същото село. „То не им
беше до даскаллъка – спомнят си старците – ами комитаджилък разправяха те ту-
канца…“ Иван Енчев-Видю е направил и графичен портрет на дядо Димитър Атанасов
Колаксъзов от с. Пилитлии, за когото се е знаело, че е бил близък другар на Левски.
Въпреки някои противоречия и неясноти, горните разкази свидетелстват, че Левски е
помнен в Еникьой след повече от половин столетие. След изселването на местните бъл-
гари по силата на Крайовския договор от 1940 г. и на практика почти пълната им замяна

66
с румънско население избледняват и изчезват спомените за българското минало, вкл. за
пребиваването на Васил Левски. В църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ (наричана от
румънското население „Бисерика веке“ – „Старата църква“), в която някога е пял Лев-
ски, и до днес се извършва богослужение. Пази се и храмовата икона, чийто ктитор е
неговият родственик Васил Тотев от Карлово. В сградата на възрожденското българско
училище понастоящем се помещава медицинската служба на селото, като е поставена
паметна плоча в чест на Апостола.
Спомените, вкл. онези на Цаню Захариев, са записвани и събирани много години след
пребиваването на Левски в Еникьой. Според тях той е назначен за учител по препоръка
на зографите Захария Цанюв и сина му Цаню Захариев, както и на „даскал“ Васил Тотев
(Тотьович), роднина на Дякона по майчина линия. В края на октомври – ноември, веро-
ятно за около месец, Левски пътува до Яш, след което се завръща в Еникьой. Често се
твърди, че е бил учител в Конгаз (дн. Ръндуника), което вероятно се дължи на „смесва-
нето“ на личностите на Дякона с онази на неговия съименник и роднина Васил Тотев.
От друга страна, двете села са съседни, така че не е изключено двамата „даскали“ да са
работели заедно и да се замествали при необходимост.
Дълги години в Еникьой се е помнел прекрасният глас на Левски, който често поемал
ролята на псалт в църквата „Св.Св. Кирил и Методий“. Със своята всеотдайност, чест-
ност и жизнерадостен характер Дякона печели възхищението и обичта на местните бъл-
гари, особено на младежите. Той не допуска разпространените тогава телесни наказания
в училище, възпитава у децата както патриотични чувства, така и отношение към кра-
сотата, учи ги да украсяват класната си стая с цветя и зелени клонки, и т.н. По свиде-
телства на очевидци жителите на Еникьой и през 30-те години на XX в. показвали три
облагородени крушови дървета, засадени от Апостола при училището.
В Еникьой заедно с практикуването на учителската професия Левски организира ре-
волюционна пропаганда, като създава и „тайна дружина“ от на т.нар. „революционни
кръжоци“. Дякона вече е имал опит с подобни структури, каквито сам е създал във Вой-
нягово и околните села преди отиването си в Румъния и Добруджа. Целта на тези „про-
токомитети“ според вижданията на Раковски е била да готвят местното население за
бъдещо въстание, предизвикано с навлизането на чети в българските земи. От друга
страна, и в Добруджа, както и в цяла България, е имало потребност от сили за самоза-
щита предвид безчинствата на местни мюсюлмани, особено на размирните черкези, пре-
селвани от Руската империя в Османската през онези години. Подобно на дейността на
„кръжоците“ в Пловдив, Карлово и други, от които е имал преки впечатления или лично
участие, Левски набляга на физическата и психологическата подготовка на местните
младежи. Организира борби и състезания, занятия по гимнастика, прескачане на ровове
и плетове, стрелба, надбягване и др. Обикаля околните села и привлича съмишленици.
Изключително интересни са спомените за връзките на Левски с близкото до Еникьой
село Хаджилар (дн. Ластун). Той е посещавал това село, „…за да учи младите на
стрелба, на разни гимнастически упражнения, както и да хвърлят камъни на да-
лечно разстояние…“ Запомнен бил един разговор, показателен за някои виждания на
Апостола: „… Даскале – попитал един старец – нашето царство се е загубило и пад-
нало под робство, защото ние българите, сме инат хора“… На това В. Левски отго-
ворил: „Робството и вековните теглила са накарали българина да се стресне и да
не бъде толкова инат, колкото е бил по-рано…“ По-нататък Левски обяснил, че само
чрез „червената“, т. е. кървавата революция биха могли „… да се заинтересуват вели-

67
ките сили от нашата непосилна съдба, и заинтересовали се, да дадат възможност на Ру-
сия да нахълта с войските си в турските владения (…) И тогава народът ни, подготвен
ще знае, как да посрещне и да запази свободата си… „
В селото Левски създава комитет, привличайки най-будните местни хора: „…предсе-
дател – дядо Неделчо Стратев, членове – Христо Господинов, Димитър и Петър
Стоянови, Стоян Бабин Гинин и Петър Алексиев…“ Сведения за създавани от Лев-
ски комитети в тулчанските села събира и Стилиян Чилингиров. Разбира се, в посоче-
ните мемоарни свидетелства съществуват късни наслоения, смесване на събития, отг-
ласи на общоизвестните знания за Левски. И все пак, сочат се имена на конкретни хора,
информацията е потвърдена от потомци на участници в срещите. Създаваните револю-
ционни „ядра“ имат предимно спомагателен характер, но подобна активност не е просто
самоинициатива, а нещо повече. От друга страна, събраният опит несъмнено е бил це-
нен за Левски при изграждането на Вътрешната революционна организация в България
само след няколко години.
Един от най-значимите дейци на българското революционно движение в Добруджа,
а също и в средите на емиграцията в Румъния, е някога известния, днес полузабравен
Георги Димитров Карловски – Казака (1808, Карлово – 70-те години на XIX в., Тулча).
Роден в Карлово, този богат търговец е живял известно време в Австрия, след което се
установява в Галац, тогава главно пристанище на княжество Молдова и е един от орга-
низаторите на втория от Браилските бунтове заедно с Раковски. Премествайки се след
Кримската война в Тулча, той се превръща в една от водещите личности в обществения
живот на дунавския град – член на ръководството на общината, училищен настоятел,
дарител на училището и църквата, покровител на бедни ученици и т.н. През 60-те го-
дини Георги Карловски е своего рода „резидент“ на Раковски в Тулча.
В Тулча, както се твърди, е първата среща на Левски с друг негов събрат по съдба –
йеромонахът от Преображенския манастир при Търново, останал в историята като поп
Харитон. През март 1866 г. двамата се срещат в кафенето на Ангел Бояджията в Тулча.
Когато Левски е в Еникьой, „дели-папаз“ („лудият поп“), както са го наричали местните
мюсюлмани, служи в близките села: Касапкъой, Карапанкъой, Долно Чамурли и Фри-
кацей. Така или иначе, поп Харитон наистина се е познавал с Левски от 1866 г. и това е
повлияло много силно на развитието му като революционер в последвалите години, осо-
бено във времето на Априлското въстание през 1876 г.

***

През октомври – ноември 1866 г. Левски за кратко прекъсва учителската си дейност

и пътува до Яш, историческата столица на бившето княжество Молдова. Отсяда в моши-
ята (чифлика), доскорошна собственост на Добровецкия манастир – скит на голямата
българска обител „Св. Георги Зограф“ на Света гора Атонска. Негов домакин е архи-
мандрит Натанаил (1820-1906), бъдещият екзархийски митрополит на Охрид и Плов-
див. Образованият и енергичен архимандрит е близък с Раковски и изпълнява негови
поръчения, вкл. се среща с чужди консули и дори с княз Александър Куза. Именно от
Яш е първото запазено писмо на Левски, изпратено до Раковски:

68
 „Господин Раковски! Днес идвам да Ви поздравя от страна на отец Натанаил,
който ми е дал власт да Ви напиша това писъмце, и Ви моля да му съобщите с
какво се занимавате днес, защото много желае заради Вас и иска да знае подробно
с какво се занимавате днес, и най-вече Ви моли да му кажете заради търговете как
отиват днес и как ще бъдат занапред. Като не ми остава време да Ви пиша по-
напросторно, оставам Ваш искрен Д. И. Левски.
Яш, 1866,7 ноември“

Въпросното писмо се тълкува едностранчиво, дори погрешно в някои свои детайли.

Позоваването на „отец Натанаил“ и „властта му“ не е основание, едва ли не извинение
за търсения контакт. Явно водачът на революционната „партия“ е в достатъчно близки
отношения с „Д. И. Левски“ (дякон Игнатий Левски), който по онова време е известен
с това име на тесен кръг от съмишленици. Този маниер на писане е избран от конспира-
тивни съображения предвид възможността писмото да попадне в ръцете на румънската
полиция. От друга страна, това е указание къде се намира Левски в момента. В случая
най-важното е онова, което не е казано (!) в „писъмцето“ – Левски търси лична среща с
Раковски, а чрез отец Натанаил е посочен необходимия канал за връзка. Напълно въз-
можно е да е имало такава среща, но къде и как можем само да гадаем. През пролетта
на 1867 г. Левски не отива в четата на Панайот Хитов на своя глава и като обикновен
четник, а е нарочно „повикан“ при Раковски – „нему писахме“, както признава самият
Хитов. Назначаването на Дякона за „първостепенний знаменосец“ настояване на Раков-
ски свидетелства не само за доверие, но и за трайни връзки между двамата.
Така или иначе, през пролетта – лятото на 1866 г. Дякона не се появява случайно в
Тулча и района, вкл. в близкото голямо българско село Еникьой. Обяснението, че в този
момент той е търсел прехрана, че е чакал скоро да настъпи нов момент за „свикване под
знамената“ и т.н., е твърде елементарно. Ако направим паралел с онова, което разказва
Христо Македонски, стигаме до извода, че Раковски и неговият „щаб“ („Върховното
народно българско тайно гражданско началство“) действат обмислено и с перспектива.
От една страна, т.нар. хъшове остават на румънска територия (Браила, Гюргево, Буку-
рещ и т.н.), продължавайки да се готвят за предстояща в недалечно бъдеще въоръжена
акция. От друга страна, по-образованите или пък с относително по-висок социален ста-
тус (търговци, свещеници, лекари, аптекари, и т.н.), се завръщат обратно в българските
земи, за да подготвят бъдещата революционна офанзива отвътре. В преобладаващата си
част това са млади българи, които имат опит от Първата българска легия и са близки на
Раковски, Панайот Хитов (в онези години „дясна ръка“ на все по-болния „народен вой-
вода“), Никола Балкански (братовчедът на Раковски, негов домакин в мошията „Ци-
ганка“/Синещ близо до Букурещ) и други видни фигури от емиграцията в Румъния.
Показателен е случаят с Иван Кършовски, който вече е имал богат опит като учител
в Хаджиоглу Пазарджик (Добрич) и с. Черна, Мачинско. Оттук той води кореспонден-
ция с Раковски и се включва в Първата българска легия. От 1864 до февруари 1867 г. е
учител в Хърсово. Подобно на онова, което знаем за Левски в Еникьой, и в дейността
на Кършовски като учител има прекъсвания. През 1866 г. Кършовски по поръчение на
Раковски и Хитов прави обиколка в някои градове и селища в България. Основната ѝ
цел е да бъдат известени българските патриоти за предстоящо преминаване на чета, во-
дена от Хитов. Кършовски пристига в Свищов с параход, след което посещава Търново,
Дряново, Трявна, Габрово, Казанлък и Сливен. Трябва да отбележим, че прехвърлянето

69
на четата на Панайот Хитов през пролетта на 1867 г., чийто знаменосец е именно Васил
Левски, а писар – Кършовски, става с помощта на „резидента“ на Раковски в Тутракан
Никола Барбата.
Казаното за дейността на Иван Кършовски през 1866 г. ни провокира да се замислим
и върху едно малко известно мемоарно свидетелство за пътуване на Левски в района на
Девня. То се основава на онова, което е разказал старият свещеник поп Петър през
1912 г.:

„Доста време съм обикалял с Дякона Левски. През 1866 година, след като бяхме
из разни села из Южна България, решихме да минем в Северна и да разгледаме някои
български училища в големите села. За център на нашата дейност избрахме голя-
мото българско село Девня. Там имаше ново училище с голяма библиотека. Селя-
ните ни препоръчаха да се срещнем с учителите Димитър Димов и Иван Митев и
свещеника Константин Кумански, братовчед на Иларион Макариополски. Вече-
ряхме и преспахме в къщата на Димчо Монев Танев. След вечерята с местни жи-
тели и учители обсъждахме въпроса за създаване на революционен комитет. Над-
деля обаче мнението, че в село Девня постоянно квартируват турски войски, нас-
танени са много татари, на които селяните се задължили да построят къщи…“

Разбира се, през 1866 г. Левски е още далече от изграждането на онези „частни“ ре-
волюционни комитети, с които остава в нашата история, а и при мемоарните източници
смесването на събития от различно време е обичайно явление. Струва си да отбележим
обаче, че споменатите свещеник Константин Кумански и Димитър Димов, учител в Де-
вня от 1857 до 1877 г., са възпитаници на прочутата „Даскалоливница“ в Елена. Поп
Петър е казвал, че Левски е дошъл в Девня от Южна България. Отнесена към 1866 г.
тази информация предполага, че и Дякона, подобно на Иван Кършовски, е предприел
обиколка по определен маршрут, подходящ за преминаването и поход на чета от брега
на Дунава към Балкана. Действително, година по-късно виждаме по същия път да ми-
нава малко известната чета, съставена в Тулча и останала с името „Златна надежда“.
Защо именно „дякон Игнатий Левски“ е изпратен в Тулчанско и по-конкретно в го-
лямото българско село Еникьой? Най-вероятно, защото е имал контакти със свои съг-
раждани карловци, с преселници от Войнягово, Калофер и други близки до родното му
Карлово селища. В района на Тулча е имало преселници от Войнягово. Един от тях е
Димитър Петков (1858-1907), съратник на Стефан Стамболов, кмет на София, премиер
на България през 1906-1907 г. Неговите родители се преселват там от Войнягово.
Трудно е да се допусне, че дейността на Левски е била неизвестна на Георги Казака,
още повече при неговото положение на „доайен“ на революционните среди в града и
Добруджа. Стана дума за тесните връзки на Георги Казака с Раковски, датиращи още от
времето на Втория браилски бунт през 1842 г. Факт е, че през есента 1869 г., когато е
имало идея за общо събрание на българската емиграция в Галац, Левски препоръчва на
делегатите от България да търсят неговия най-доверен човек в града – „Г. Д. Карлов-
ски“, т.е. старият поборник Георги Казака. Именно той е делегат на общото събрание в
Букурещ през април 1869 г. от името на революционния комитет в Галац. Надали може
да има спор, че подобно доверие се гради на достатъчно старо познанство, на общи цели
и действия от много години.
Историкът Веселин Игнатов прави остроумна връзка с някои известия за готвено през

70
пролетта на 1867 г. „внезапно българско въстание в Северна Добруджа“ – една инте-
ресна, но трудно защитима идея. За въстание в Северна Добруджа е нямало подходящи
условия – нито вътрешни, български, нито от гледна точка на международната поли-
тика. Ако „редовите“ дейци не са го проумявали достатъчно ясно, ако са се поддавали
на емоции, героико-романтични планове и т.н., самият Раковски е съзнавал опасността
от подобно действие. Както стана дума, идеята е била в Румъния да бъде създадена
„чета“ от типа на легията в Белград, която през Добруджа да достигне Стара планина и
оттам да обяви българската свобода. Именно този „алгоритъм“ е в сила, макар и в нес-
равнимо по-малки мащаби, през „четническите“ 1867 и 1868 г. И, отново в маниера,
възприет от Раковски още в белградския „План за освобождение на България“, „Прив-
ременното правителство в Балкана“ да потърси помощ от „Великите сили“, да започне
преговори с балканските съседи, а дори и с „Високата порта“.
Връзките на Левски с Тулча и българите в Добруджа поне частично са били известни
на турските власти. Прави впечатление, че през декември 1872 г., когато Апостола е
търсен от заптиета и шпиони под дърво и камък, в Русчук се получава телеграма за не-
говото залавяне в дунавското Хърсово при отит да премине в Румъния. Оказва се, че е
арестуван българин мюсюлманин, който е имал физическа прилика с тайнствения „гла-
ватар на бунтовниците“…

„Първостепенний
знаменосец“ (1867 г.)
Участието на Левски в четническата акция от 1867 г. е важен период в израстването
му като ръководна фигура в българското освободително движение. Именно тогава, от
28 април до 4 август, бъдещият Апостол на Свободата е имал възможността да обходи
почти цялата Стара планина, да премине около 650 км от Дунава до сръбската граница,
да участва във вземането на важни решения, да ръководи бойци, да се запознае отблизо
с реалната ситуация в градовете и селата от двете страни на Балкана.
Ролята на Дякона като участник в четническата акция през 1867 г. не е достатъчно
оценена. Една от причините се корени в естеството на самите исторически извори, съ-
държащи характерните недостатъци на мемоаристиката – избледняването на редица
подробности с течение на времето (на фона на достатъчно много и ярки по-късни съби-
тия), неизбежните грешки и изопачения, проявите на субективизъм и пристрастие от
страна на различни автори, вкл. на войводата Панайот Хитов. Самата четническа акция
от „лето 1867-о“ сравнително бързо губи своята популярност и това е напълно разбира-
емо. Още през следващата 1868 г. тя е сериозно „затъмнена“ от похода на обединената
чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Да не говорим за изградената от самия
Васил Левски комитетската мрежа, Априлското въстание и Руско-турската Освободи-
телна война… Тази „компресия“ на събитията в рамките на едва десет години изпраща
на заден план „четническата 1867-а“ с нейните изблици на ентусиазъм и хайдушка ро-
мантика.
Плановете за навлизането на чети в България през „лето 1867-о“ довеждат голяма
част от българската емиграция в Румъния и Сърбия до еуфория. Превъзбудени са духо-
вете и в редица български градове, където десетки, ако не и стотици млади патриоти се
готвят да последват войводите, вкл. да участват в масово въстание. Въпреки скромните

71
си мащаби, действията на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю имат силен за вре-
мето си отзвук.
Сравнително подробно и от „първа ръка“ за този важен етап от живота на Левски ни
разказва Панайот Хитов – „първостепенният войвода“ според йерархията на четничес-
ката „армия“ съгласно създадения от Георги Раковски „закон“ от „1867-о лето“. По
онова време, а и години по-късно Хитов е възприеман от всички като най-важната фи-
гура след Раковски, а след смъртта му, макар и в неформален план, като негов приемник.
Тъй като е далече от интелектуалните и политически достойнства на Раковски, Панайот
Хитов няма потенциал и качества да го замести като водач на българската национална
революция. Въпреки това в продължение на години той остава една от най-авторитет-
ните фигури на революционното движение – член на БРЦК, водеща фигура при подго-
товката на т.нар. Старозагорско въстание през 1875 г., най-високопоставеният българ-
ски войвода в Сръбско-турската война от 1876 г.
След като съобщава накратко кой е и какво е правил „Васил Дякона“, Хитов разказва:
„На 1867 година като чул, че ще минават чети из Влашко, ето че доди Дякона и
Бойко Нешев из Копривщица, които аз и не познавах до него време. И тъй покойния
Раковски ми препоръча Дякона, как го знай, и е бил при него самоволец у Букурещ [в
същност в Белград]. Още ми предложи, че трябва да го отредим за байрактар, но
което по мойто мнение [Левски] не можеше да бъде. Но прочее, аз имах дяда Желя,
когото вече бях наредил да ми бъде помагач [помощник-войвода], и затова приех
Дякона да бъде байрактар при мене, защото не беше практичен [опитен], за да
може да му се повери чета да я превежда…“
В по-късен спомен, писан след Освобождението, Хитов дава сведения, които са в про-
тиворечие с казанато по-горе: „Васил Левски беше нейде в Добруджа в някое село учи-
тел. И нему писахме, и той беше при нас на мушията. Един ден преди да замине
Раковски за Ибраил [Браила] бяхме събрали сичките момци да изберем байрактар.
И избрахме Васила Левски със съгласието на синките момчета. И Раковски беше
съгласен за Левски. От подир няколко дена, не зная що му стана на Раковски, и ми
каза, че не бива Левски да бъде байрактар. Защо – не ми казва. Но аз без да казвам
никому, обещах му, че ще го променя – само да го не сърдя, да се препирам с него, че
и тъй е болен. Сетне се известих, че когато били в Белград през 1862 година, Раков-
ски имаше съставена легия (…) И по разни други интриги и несъгласия между Ра-
ковски и момчетата, щели да убиват Раковски, в която партия бил и Васил Левски.
Та затова, види се, е дошло на умът на Раковски и без да ми каже – само не щеше
да бъде Левски за байрактар. Но аз как да е загладих работата пред него и си зами-
нах през Дунава…“
Различията не свършват дотук, защото в публикуван през 1918 г. „Спомен от дяда
Панайота Хитов за Васил Левски“, записан през 1898 г., тази версия е още по-разкрасена
и още по-неправдоподобна! Според Хитов самият Левски му разказал за конфликта си
с Раковски в Белград… Прав е Иван Унджиев, че противоречията се дължат на различни
обстоятелства, вкл. на биографията на Апостола от Захарий Стоянов. Под впечатление
на прочетеното Хитов си „припомня“ неща, които преиначават собствените му спомени.
И все пак, налице е един показателен детайл, който си струва да бъде откроен – Левски
не се е явил при Раковски и Хитов, защото е „дочул“ за съставянето на чети, а е специ-
ално извикан – „… и нему писахме…“, както се изразява Хитов. Разбира се, човекът,
който е писал на Левски, не е Панайот Хитов, а Раковски – тогавашният и всепризнат
лидер на революцията… Така или иначе, Васил Левски се явява в мошията на Никола

72
Балкански край Букурещ, повикан от Раковски, както е станало и през 1866 г.
Избирането на Левски за знаменосец на четата, командвана от „първостепенния вой-
вода“, заслужава да бъде осмислено много по-сериозно. При това по стечение на самите
обстоятелства (тежкото заболяване на Раковски) се стига до приравняването на позици-
ите „главен“ и „първостепенен“ войвода, въпреки че по дефиниция постът на „главен
войвода“ е запазен за самия Раковски в качеството му не само на военен, но и на поли-
тически ръководител. Така или иначе, издигането на Дякона на високата позиция е об-
мислено решение на „патриарха на революцията“.
„Първостепенният знаменосец“ е почти равен с „второстепенните войводи“, т.е. зае-
мащият тази позиция е във висшия ешелон на революционното командване с оглед на
възприетите принципи. Да хвърлим поглед към преамбюла и няколкото параграфа, от-
насящи се до мястото на знаменосеца, в известния „Привременен закон за народните
горски чети за 1867-о лето“ – нормативното ръководство на революционната „партия“,
създаден от Раковски и приет като такъв от „върховното началство“ (временното рево-
люционно „правителство“):

,,…1-о. Народните горски чети имат да се предвождат и управляват всяка една

от едного предводителя под името Войвода и от едного знаменосеца (байрактаря),
който ще бъде под заповедите на войводата.
2-о. Войводите се делят на три степени, т.е. тия ще бъдат първостепенни, вто-
ростепенни и третостепенни, тъй също ще са и знаменосците им.
3-о. Първостепенните и второстепенните войводи ще се назначават от Върхов-
ното Народно началство; третостепенните, както и знаменосците ще се назна-
чават от главния войвода, комуто под управлението ще са подложени всичките
чети, които ще се отправят за 1867 в Стара планина и другаде, додето борави не-
говата власт.
(…)
12-то. В случай на смъртта (не дай Боже!) главнаго войвода второстепенний
най-опитний Войвода ще постъпи на негово място и ще следва същия ход на де-
лата, коих е следовал он. На място же второстепеннаго Войвода ще се постъпи
знаменосеца бившего главнаго Войвода, а знаменосеца второстепеннаго Войвода ще
бъде знаменосец новаго главнаго Войвода…“

Четата на Панайот Хитов е наброявала 31 души. Малкият брой не бива да ни заблуж-

дава – създадената бойна единица притежава потенциал да мобилизира хора и да уве-
личи състава си поне няколко пъти. И това, макар и в скромни мащаби, действително се
случва, когато в Балкана към Хитов се присъединяват участниците в малките чети
„Златна надежда“ от Тулча, както и привърженици от Варна и Сливен. Подготовката на
четата в чифлика на Никола Балкански се извършва в конспиративни условия. С пари
на Христо Георгиев и на самия Балкански е закупено оръжие и барут. Пазейки се зорко
от румънската полиция, четниците тайно се прехвърлят в един чифлик, притежание на
Христо Георгиев („лидерът“ на „Добродетелната дружина“) при градчето Олтеница сре-
щу Тутракан. Никола Балкански на свой риск нелегално преминава Дунава, за да по-
търси лодки за прехвърлянето на четата на българския бряг. С помощта на Никола Бар-
бата, който е своего рода „резидент“ на Раковски в дунавското градче, е уговарено мес-
тни турци с три лодки да прехвърлят тайно голямо количество сол срещу заплащане.

73
Лодкарите са втрещени, когато се оказва, че вместо контрабанден товар трябва да пре-
возят въоръжени до зъби български бунтовници! Хитов се отнася джентълменски с пре-
возвачите, като им заплаща „транспортната услуга“.
Нека маркираме някои моменти от похода на четата, които разкриват по-ясно ролята
на Левски и която в спомените на Хитов и Кършовски до известна степен е подценена.
Трябва да се признае, че в спомените на Хитов се съдържа и определен елемент на рев-
ност към бъдещия водач на революцията – човекът, който е изместил самия него от „за-
пазеното“ му първо място… Съзнателните или несъзнателни пропуски на Хитов и Кър-
шовски уместно се запълват от други спомени и свидетелства, вкл. от онези на Филип
Тотю.
Ако се върнем в началото на похода на четата, според спомените на четника Васил
Николов в блатото при Олтеница войводата Панайот Хитов изведнъж пропада и е спа-
сен от почти сигурно удавяне от Левски. И в други случаи Левски се проявява като чо-
век, който проявява отговорност за живота и здравето на другите. Ако съдим от запазе-
ните спомени, той зорко бди и за дисциплината в четата. Така е дори в случая, когато
той категорично забранява на изморените четници да пият студена вода, за да не се
простудят – действие, в което личи и „почерка“ на доскорошния „даскал“.
Васил Дякона е знаменосецът, но и духовното лице в четата. Именно той извършва
опелото на нелепо завършилият своя живот в Балкана четник Иван Тодоров Капитана.
Роденият в Търново смел младеж, участник в Първата българска легия, добил извест-
ност със своя артистичен талант като участник в българските театрални представления
в Румъния, пада във водите на р. Вит, простудява се и развива пневмония в остра форма.
По негова молба е убит от друг четник, а грижата за упоението на душата му е поета от
Левски. Нелепата смърт на Иван Капитана дълбоко е развълнувала чувствителната на-
тура на Дякона, като присъства с няколко реда в неговото тефтерче – единственият по-
добен запис, освен онзи за Христо Кунчев, родният брат на Левски, починал през 1870 г.
Воден от чувството си за дълг и справедливост, Левски е можел да бъде строг, безпо-
щаден, дори жесток. Именно той заедно с четника Васил Николов изпълнява екзекуци-
ята на пленен турчин, осъден на смърт от четата. Отново Левски с оръжие в ръка прес-
ледва един успял да избяга млад черкезин. Отиването на Левски в родното му Карлово,
когато четата е в Балкана над самия град, надали се дължи само на сантиментални при-
чини – войводата великодушно разрешава на своя байрактар да отиде да види майка
си… Противно на това твърдение на Хитов, главната цел на слизането в града е да се
установи връзка с карловските съмишленици, сред които са Иван Тюрюмето и Петко
Пулев. С тях Дякона е поддържал кореспонденция. Уви, по същото време двамата кар-
ловци вече са арестувани, осъдени на четири години затвор, изпратени във Видин и
убити при опит за бягство.
В своя опит за автобиография в стихове Васил Левски още през 1868 г. прави опре-
делена самооценка за участието си в четата. Със свойствената си обективност той от-
дава дължимото на войводата Панайот Хитов, когото в известен смисъл схваща като
свой учител в „хайдушката“ наука:

74
 Станах и отидох
в Стара планина
с вярна дружина,
с Панайот войвода,
юнаци народни,
тяхен аз байрактар.
За година време
всичко разгледах,
което не знаех,
войвода аз питах.
Главни друмища
и тънки пътеки,
сеги бележа
занапред нам леки…
Равносметката от участието на Левски в четническата акция през 1867 г. е обобщена
сполучливо от Мерсия Макдермот. Вярно е, че бъдещият стратег и водач на българската
национална революция научава много, опознава лично хайдушкия живот от неговата
практическа, но и романтична страна, вкл. „… душевното задоволство да бъде част
от една братски сплотена дружина…“ От друга страна обаче, „… само една част
от личността на Левски била склонна към романтични пориви. Особеното при
него е, че свръхчувствителната, дълбоко емоционална страна на неговата природа
е била съвършено уравновесена чрез редкия му хладен разсъдък и трезвостта на не-
говия ум. Докато естественият му възторг и приключенско чувство биват подк-
лаждани от приятните страни на експедицията, критичният му усет си остава
изострен и буден. Той скоро започва да съзнава отрицателната страна на „горс-
кото пътешествие“ Животът в преследваната чета, естествено, не приличал на излет:
гладът и изтощението били далеч по-постоянни спътници, отколкото пословичните пе-
чени агнета, червеното вино и вечерите край хайдушкия огън. Но тъй като бил млад и
здрав, Левски не бил обезпокоен особено от това. Онова, което го смущавало, бил сла-
бият отклик, който четата извиквала у народа. Наистина, говорело се много за нея, слу-
хове, подхранвани от въображението и желанията на хората, преувеличавали истината,
но нищо не окриляло вярата му, че преминавайки Балкана, една чета или легия ще на-
расне като снежна топка и ще се превърне в народна армия, която да стане основа на
едно всеобщо въстание. Тук-там се намирали шепа младежи, готови да подпалят конака
или да изоставят всичко заради живота в планината, но те били отделни подранили ляс-
товици. Всред народа все още липсвали борчески дух и организация, необходими за
една революция. Времето не било узряло и четата била само като буревестник в морс-
ката шир…“
Към тази характеристика бихме добавили някои детайли, които няма как да не са били
забелязани от будния ум на Дякона. Дошлите в Сливенския Балкан младежи се оказват

75
със старо и негодно оръжие. По тази причина войводата Хитов им нарежда да се прибе-
рат по домовете си. Подкрепата за революционната чета, доколкото я има в отделни
градове и села, се опира на стари познайници и „ятаци“ на Панайот, Тотю, Желю, Цонко
и неколцина по-опитни четници. Ролята на съществувалите по същото време т.нар. ре-
волюционни „кръжоци“ или ранни комитети, например онези в Пловдив, Варна, Про-
вадия, вероятно в Девня и на други места, е спомагателна и като цяло недостатъчна.
Такива помагачи и съмишленици, както видяхме, е имал и самият Левски в Карлово,
както и във Войнягово, Дъбене и Еникьой. Тези българи – отделни хора, техни роднини
или пък местни групи от съмишленици, са действали по своя воля, водени от родолюбие
и солидарност или пък от чувство за справедливост и мъст, най-често всички тези фак-
тори взети заедно. Те обаче не са разполагали с нарочни средства за подкрепа (пари,
оръжие, амуниции), оставали са на локално равнище в конкретния град или село. Естес-
твено, всичко е било напълно импровизирано, без стройна, а най-често и при отсъстваща
обща организация. Както стана дума, т.нар. кръжоци или групи от съмишленици и сход-
ните по тип ранни комитети, създадени от ТЦБК или от дейци на „Добродетелната дру-
жина“, например в Свищов и Варна, имат помощни функции. От гледна точка на прак-
тическата дейност тези комитети/“кръжоци“ не са се отличавали по същество от „ята-
ците“ по градове и села. Необходимостта от създаването на революционна „мрежа“ е
схващана от водещите дейци на „младите“, в конкретния случай и от „старите“, но в
действителност в България все още е нямало нищо подобно.
Представата и дори убедеността, че продоволствието на четите непременно ще бъде
осигурявано от българските селяни, овчари, говедари и т.н. е повече от наивна, дори и
когато на тези хора е щедро заплащано… Още повече, че турската власт е имала доста-
тъчно възможности да парира подобен тип „логистика“. Със сериозни трудности в това
отношение се сблъскват четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, да не говорим за
още по-многобройната Ботева чета.
Факт е, че до 1867 г. водените от Панайот Хитов, Филип Тотю и други войводи фор-
мирования са били не по-големи от десетина души. Поддържането на една, макар и
малка по състав военна единица (не по-голяма от един пехотен взвод), каквито са двете
чети от 1867 г., далеч не опира само до хляб, сирене и „печени агнета“… Необходимо е
организирано, добре подсигурено снабдяване с храна, боеприпаси, подкрепления от
подготвени хора, разузнаване, скривалища, медицинска помощ. Надали би се стигнало
до трагичния случай с Иван Тодоров Капитана, ако четата е разполагала с лекар, меди-
каменти и т.н. Нищо от това не е било по силите на „главния войвода“ Хитов, макар
това да не е толкова (и не само) по-негова вина. За наблюдателен човек като Левски
вероятно е станало ясно, че без вътрешна организация всяка революционна акция ще
бъде под знака на случайни обстоятелства, несигурност и напълно реална възможност
за провал и пълна катастрофа.
От запазените документи и спомени обикновено се приема, че Левски е стигнал до
идеята центърът на революционната организация да бъде не в чужбина, в Румъния или
Сърбия, а именно „в Българско“, около година по-късно – през 1868 г. Наистина, уни-
калната за своето време концепция на Дякона, останала недоразбрана от мнозина дейци
на българската революция, не се е родила изведнъж. Първите ѝ проблясъци обаче могат
да се свържат с „четническата 1867-а“.
Както стана дума, подготовката на четата на Хитов се извършва в условия на пълна
конспирация. Същото впрочем се повтаря и при четата на Хаджи Димитър и Караджата,

76
а десетина години по-късно и с онези на Христо Ботев и Таню Стоянов. И ако опаснос-
тите в България са били големи, обстановката в чужбина понякога е излагала револю-
ционерите на не по-малко сериозни изпитания, да не говорим за попадането на българ-
ската национална кауза в крайно опасна зависимост от политическите интереси на вън-
шни фактори. Именно във връзка със собствените си впечатления и премеждия през
1862 и 1867 – 1868 г., свързани с политиката на Сърбия към българите, Левски пише
своето твърде остро писмо до Панайот Хитов от 10 май 1871 г.
Съвременниците отбелязват подчертания интерес на Левски към военното дело. По
тази причина той цени особено високо хората с професионално военно образование,
какъвто например е Ангел Кънчев. Доколкото е имала сблъсъци с противника, четата
на Панайот Хитов, както и онази на Филип Тотю, се сражава главно с паравоенни групи
(башибозук), стихийно формирани от български турци, черкези, българи мохамедани
(помаци) от близките градове и селища. Разбира се, в някои случаи е имало сблъсъци и
с местни, но все пак ограничени полицейски и военни части. Друга важна особеност,
която не можем да подминем – по правило четите водят отбранителни боеве, като се
налага непрекъснато да се изплъзват от засади, потери, въобще от преследване. От своя,
макар и скромен военен опит от легията в Белград през 1862 г. Левски е имал представа
какво значи обучена редовна армия, ръководена от професионални военни – офицери и
подофицери, разполагаща с модерно оръжие, снаряжение, запаси от храна и боепри-
паси, артилерия, снабдяване и друга логистика, медицински персонал, болници… И че
едно освободително въстание изисква способности за настъпателни боеве, обща страте-
гия и конкретна тактика. Въстанието неминуемо води до сражения именно с редовната
армия и полиция. Поради това идеята на Левски, както по-късно и на апостолите на
Априлското въстание, е да се опрат на българските общини, население, „средна класа“,
местни чорбаджии и т.н., а въстанието да има за център градовете и по-големите села.
По този начин съществуващите ресурси и инфраструктура поне отчасти заместват дър-
жавата – онази враждебна на българските политически интереси сила, която е в осно-
вата на чуждата власт, нейната армия и полиция (вкл. войниците от запаса – т.нар. ре-
дифи, „хранителната среда“ на т.нар. башибозук), въобще на целия административен и
репресивен апарат.
Четническата акция през 1867 г. е само десетина години след Кримската война (1853-
1856), в която действат редовни армии и флот от няколко държави. Българските „волен-
тири“ (доброволци) във войната са включени в състава на редовната руска армия с
всички произтичащи от това последици. Не бива да се забравя, че през 1861-1865 г. це-
лият свят следи американската Гражданска война, чиито мащаби и методи на воюване
не остават непознати за по-будните българи. Вестите за събитията отвъд Океана нами-
рат отзвук и в тогавашния български печат, какво остава за вестниците в Румъния, Сър-
бия, Русия, Цариград… Българите имат впечатления, а и нещо повече, от създадения от
полския аристократ и офицер Михаил Чайковски (Садък паша) „Казак алай“. Тази хрис-
тиянска въоръжена част (с ранг на полк в турската армия) съществува от Кримската
война до 1877 г., а в нея служат много български младежи. Впрочем, примерът на тази
военна единица има своето място в плановете на Раковски за създаването на Първата
българска легия. Наистина, след оставката на Чайковски през 1870 и на повечето полски
офицери през 1872 г. полкът се обезличава и деградира. И все пак, неговото влияние
върху българското общество е достатъчно силно. При това Сливен е една от основните
„бази“ на тази християнска военна формация в турската армия. През 1867 г. „Казак-
алаят“ е включен в преследването на четата на Хитов и има сблъсъци с онзи неин отряд,

77
който е предвождан от Цонко Петранов. От известните мемоарни свидетелства се знае,
че Левски е бил много разстроен от факта, че българи се бият с българи и християни
поляци.
Целият по-нататъшен път на Левски показва, че още през лятото на 1867 г. той до
известна степен е бил разочарован и от „главния войвода“ Панайот Хитов и другите по-
видни личности сред традиционните и „политическите“ хайдути. Разбира се, и по-късно
Левски се отнася с подобаващо уважение към „старите войводи“, особено към Хитов,
води кореспонденция с него и Филип Тотю, с когото е приятелски отношения. И все
пак, още през лятото на 1867 г. редица недостатъци на „вехтите войводи“ излизат наяве.
При цялата опитност на Панайот Хитов и „второстепенните войводи“ Тотю и Желю,
трябва да се признае, че те не притежават необходимата (особено за втората половина
на XIX в.!) професионална военна подготовка. Естествено, не можем да ги виним за
това, но такава е истината. От всички действия на Хитов и Тотю се вижда, че войводите
разчитат преди всичко на своя личен опит, инстинкти, изобретателност, смелост, не-
рядко и на щастливата случайност… Трябва да се признае, че и двамата са извървели
сериозен път в опита си да отдалечат от традиционното хайдутство и са възприели по
един или друг начин определени армейски умения и принципи. Панайот Хитов и Филип
Тотю полагат усилия да играят ролята на военни командири, но това невинаги им се
удава и самите те постепенно го осъзнават. Ако обединената чета на Хаджи Димитър и
Стефан Караджа през лятото на 1868 г. има успехи срещу многократно превъзхождащ
ги като численост противник, това се дължи на нейния в голяма степен „военен“ харак-
тер, на двама офицери (Иван поп Христов и Еремия Българов) и участниците във Вто-
рата българска легия в състава ѝ, все хора, получили военна подготовка. Караджата е
участник и в двете легии в Белград, т.е. притежава професионални военни познания.
Четниците носят шанцов инструмент, правят окопи, сражават се „… с тактика…“, а мес-
тните българи и мюсюлмани възприемат четата като „българска войска“. В крайна
сметка, по време на Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. Панайот Хитов и
Филип Тотю вече не се осланят само на своята хайдушка „природа“ и опит, а привличат
военни специалисти в своите щабове – същото, което под влияние на Левски и практи-
ческия опит правят и апостолите на Априлското въстание. Както е известно, и в прочу-
тата чета на Христо Ботев военен командир е младият офицер Никола Войновски, в
онази на поп Харитон – Петър Пармаков, на Стоил войвода – Георги Обретенов, и т.н.
Ако обобщим казаното, още през лятото на 1867 г. е имало достатъчно обстоятелства,
способни да накарат „първостепенний знаменосец“ Васил Левски да се замисли за нов
път на българската революция. В крайна сметка, мисията му и опита придобит през
1867 г. бележи важен период в неговото израстване като теоретик, стратег и водач на
българската революция.

„Българската военна академия“ в Белград

Пристигането на четата на Панайот Хитов на сръбска територия е възприето като ус-
пех, който дава основание на „Добродетелната дружина“ да настоява пред сръбската
страна да поеме подготовката на военни кадри за бъдещо българско въстание – част от
замисъла за създаването на утопичната обща държава на двата народа. Разбира се, това
трябва да стане под опеката на Русия, която се ангажира финансово да подпомага сръб-
ско-българското сближение. Не е тук мястото да излагаме геополитическите кроежи на

78
Петербург и останалите „Велики сили“, както и перфидните сръбски намерения за те-
риториално разширение и господство на Балканите, преди всичко за сметка на бълга-
рите.
В онези години прохождащата българска „политическа класа“ не винаги е в състоя-
ние да се ориентира в обстановката, още повече че няма достъп до скритите механизми
на „голяма политика“. Въпреки това постепенно българските „лидери“ започват да
проглеждат и да дават отпор на грабителските помисли на единоверните „братя“ сърби,
гърци и румънци. Един от хората, които отрано съзряват каква е същността на полити-
ката на потенциалните ни съюзници, както и на „Великите сили“, е именно Левски.
Към интересуващия ни политически момент Русия все още не може да излезе от изо-
лацията, до която я довежда Кримската война десет години по-рано. Променя се отно-
сителната политическа тежест и на друг „голям играч“ – Австрия, която през 1866 г.
търпи тежко поражение във войната с Прусия и на практика е изхвърлена от борбата за
общогерманско лидерство. Това е една от причините Хабсбургската империя да прео-
риентира своята политика на влияние и териториална експанзия към Западните Бал-
кани, към Босна и Херцеговина, долината на Вардар и Солун – обстоятелство, което
засяга пряко и българските национални интереси. За Виена Сърбия е както инструмент
на тази политика, така и като пречка за нейното осъществяване. От друга страна импе-
рията, за която са казвали, че има „добър апетит, но лошо храносмилане“, е във вът-
решно-политическата криза. Тя е решена по оригинален начин, наречен „Австро-Унга-
рия“. Унгарските претенции, вкл. и външнополитически, на свой ред засягат интересите
на Сърбия и Балканите. Именно в тази обстановка, както стана дума по-рано, княз Ми-
хаил Обренович гради своите планове, лавирайки между австрийските и руските инте-
реси.
Сериозни промени настъпват и в току-що създадената с обединението на Молдова и
Влахия нова държава Румъния. Възникват условия за относително руско-турско сбли-
жение, което да парира засилващото се западно влияние в Румъния – както френско,
така и на Германия. Кризата в отношенията на Румъния със сюзерена – Османската им-
перия, мотивират ръководителите на преврата Йон Брътиану и Константин Росети да
толерират българската революционна „партия“ на своя територия, като след отказа на
Раковски се стига до създаването на ТЦБК на Иван Касабов. Румъния търси сближение
и със Сърбия, в което българите отново са определен фактор.
Сръбския премиер Илия Гарашанин, както и самият княз Михаил, са предпазливи по
отношение на Румъния. Техните опасения от румъно-турска война са свързани и с въз-
можна австрийска окупация на северната съседка. Когато румънски княз става принц
Карл/Карол от династията на Хохенцолерните (май 1866 г.) постепенно се стига до ста-
билизация, съответно, сръбските политици все по-често виждат в Румъния потенциален
съюзник против Турция. Настъпват промени и в Гърция, където също се стига до смяна
на владетеля и династията.
Успех на гръцката политика е присъединяване на Йонийските острови. Въстанието
на остров Крит през 1866 г., макар да е неуспешно, е сигнал за виталността на „Мегали
идеята“, а за нейната реализация гръцката държава е склонна на съюз със Сърбия и
други сили в региона.
Именно в такава обстановка се стига до т.нар. Първи балкански съюз между Сърбия
и Гърция през 1866-1868 г., към който е привлечена и Черна гора. В сръбско-гръцките
преговори основен въпрос е дележът на земите, които ще бъдат отнети от империята. И

79
двете страни имат грандомански планове, които засягат българските земи. Сърбия пре-
тендира не само за Босна, но и за т.нар. Стара Сърбия, в която влиза и изконно българска
земя Македония. В обсега на сръбските апетити са българските земи на изток – до Ис-
кър и дори Янтра… Гърция изтъква своите „права“ не само върху Крит, Тесалия и Епир,
но и към Македония, Тракия и цялото пространство до Стара планина.
По силата на тайния сръбско-гръцки договор двете държави планират да започнат
война с Османската империя през март 1868 г. Армиите им съответно са от 60 хиляди
бойци от сръбска и 30 хиляди от гръцка страна, като Гърция се задължава да се включи
и с флот. Програмата минимум е сведена от присъединяването на Епир и Тесалия към
Гърция, а Босна и Херцеговина – към Сърбия. Ако страните постигнат категорична по-
беда, те делят всички завоювани земи – т.е. онези, в които населението е българско.
Предвижда се също така присъединяването на Румъния и Черна гора към съюза и изра-
ботване на военна конвенция, подписана в края на февруари 1868 г. През лятото на
1867 г. от румънска страна е предложен съюз на Сърбия за общи действия. Румънският
проект също предвижда война и подялба на териториите в случай на разпадане на Тур-
ция. Румъния следва да получи част от България на север и изток от линията Русе –
Варна, а Сърбия – останалите земи в Северна България, както и Босна и Херцеговина и
Стара Сърбия. Доверието между двете страни обаче не е голямо, което води единствено
до подписването на договор за приятелство, гарантиращ ако не участие, то добронаме-
рен неутралитет от румънска страна по отношение на сръбския проект за война с Ос-
манската империя.
Плановете на Сърбия не убягват от вниманието на „Високата порта“. Османската вър-
хушка определено не смята сръбско-гръцките кроежи за сериозна заплаха, но проявява
склонност към отстъпки. Не без натиск от страна на западните държави, Турция се съг-
ласява да изтегли своите гарнизони от Сърбия и да предаде крепостите на васалното
княжество. Това става през 1867 г., което показва несъстоятелността на породилите се
надежди за сръбско-българско сближение и борба с общия противник. Княз Михаил
постепенно и внимателно променя ориентацията на своята политика към Австо-Унга-
рия, която се стреми да пресече нарасналото руско влияние. Виена дава знаци на съгла-
сие за бъдеща сръбска власт над населените с православни сърби земи в Босна. Илия
Гарашанин е отстранен от властта. Подготовката за война е снета от дневен ред, с което
руското влияние в страната губи своята сила. Вътрешните проблеми водят до убийст-
вото на княз Михаил Обренович през 1868 г., с което проектираният балкански съюз
става ненужен.
В такива условия се водят преговорите между Сърбия и „Добродетелна дружина“.
Още през май 1867 г. „комитетът на старите“ изпраща като свои пълномощници в сръб-
ската столица Георги Шопов и Михаил Колони. Сръбското правителство приема със
задоволство българската инициатива, но избягва да подпише дори и формален договор.
Удобен претекст е и прословутият „Мемоар“ на ТЦБК за „преформатирането“ на Ос-
манската империя в дуалистичен вариант с автономия за българските земи и обявява-
нето на султана за „български цар“. Гарашанин не игнорира възможността да използва
българската „карта“ с оглед на готвещата се война. Сръбското правителство приема
предложенията на „Добродетелната дружина“, оставяйки си правото на последна дума
за в бъдеще. Христо Георгиев и другите дейци от „комитета на старите“ разчитат пре-
калено много на руската опека и приемат сръбските обещания като достатъчна основа
на „сърдечното отношение“ между двата народа. Походът на четите на Панайот и Фи-
лип Тотю има за цел да демонстрира българската готовност за общи действия, както и

80
да постави нерешения български [политически] въпрос на вниманието на „Великите
сили“. С оглед на предстоящите действия е договорено създаването на военна школа в
Белград, която да обучи български командири за проектираното въстание в България и
четите, които да го предизвикат.
В запазените спомени се подчертава, че най-близките помощници на Панайот Хитов,
а именно знаменосецът Васил Левски и „главният писар“ Иван Кършовски, влизат в
Легията, за да насърчат с примера си по-младите. Левски проявява изключително усър-
дие при обучението си в „Българската военна академия“, вкл. към военно-организаци-
онните въпроси и уставите. Съдейки по едно по-късно известие, особено силен е него-
вият интерес към оръжейните системи, вкл. към артилерията.
Краткото и драматично съществуване на Втората българска легия е отразено най-пъл-
нокръвно в мемоарната книга „Как ние освобождавахме България“ на Михаил Греков,
който пише и под името Стоян Чакъров. Роден през 1849 г. в Бесарабия, но през 1861 г.
заедно с родителите се озовава в Приазовието (дн. Запорожка област, Украйна), извес-
тно тогава, а и днес и с названието Таврия. Като ученик в Николаевския пансион той е
увлечен от революционните идеи, заминава за Браила и се записва в четата на Никола
Войводов и Цвятко Павлович. След гибелта на нейните водачи заминава за Белград с
група българи, между които са Христо Иванов – Големия и Христо Кунчев, братът на
Левски. В „Българската военна академия“ се запознава с Левски, с когото живеят в едно
спално помещение.
Интересни сведения за участието на Левски в „академията“ се съдържат и в многок-
ратно цитираните мемоари на Христо Иванов – Големия. Когато след редица перипетии
Големия, Христо Кунчев, Михаил Греков и други българи пристигат в Белград, те се
срещат с „… Висиля Левски, който се беше облякъл във войнишки дрехи…“ Дякона
напомня на своя приятел от Първата легия, че мястото му е сред бунтовниците и е добре,
че не е заминал за Америка – на първо място е освобождението на България. И че така
ще бъде принесена по-голяма „ползи на Отечеството…“ в сравнение със занаятите,
които ще бъдат усвоени в чужбина. Големия разказва накратко и за приема в „академи-
ята“ – допускат се само грамотните, а неграмотните са записани като редници в сръбс-
ката войска. Това показва, че през 1867 г. в Белград пристигат много повече български
младежи в сравнение с най-често сочените около 200 души. Като илюстрация ще отбе-
лежим, че от многобройната група българи, в която е бил Христо Големия, са приети
само той и Михаил Греков. Приемът в школата е ставал и след медицински преглед с
оглед на физическата годност на кандидат-курсантите. Христо Кунчев среща отказ,
Въпреки че е грамотен. За съжаление, желанието на Христо да получи военна подго-
товка редом с по-големия си брат не се осъществява, тъй като е страдал от херния. По
тази причина на общата им снимка с Левски и Големия той е в цивилно облекло.
За началник на българските курсанти отначало е назначен „… известният в Сърбия
капитан Ефрем Маркович…“, когото Михаил Греков характеризира като отличен ко-
мандир, настроен приятелски към българите. Останалите преподаватели също са про-
фесионалисти, но сред тях е и отявленият сръбски шовинист майор Йован Драгашевич.
Българите показват отлични резултати, част от тях получават „по една и две звездички“
(равнозначно на нашивки) и демонстрират отлична форма на парада на Богоявление.
Очаква се с напредването на обучението да получат първо офицерско звание.
Сръбските обещания отново се оказват нетрайни и неискрени. Сръбската страна въз-
приема линия за деградиране на военната школа, вкл. до нейното закриване. При това
„контрата“ да остане у самите българи, за да няма усложнения с Русия, която финансира

81
обучението на курсантите. Още на втория месец издръжката им е намалена драстично,
а името „Българска военна академия“ е премахнато. Търсеното внушение е, че става
дума за доброволческа част, а не за офицерски курс. Започва процес на обезличаване на
самата военна формация. В нея съзнателно са вкарвани „външни“ сърби от Банат, Босна
и други места, както и хървати и черногорци. Както пише Михаил Греков, Легията съз-
нателно е превръщана от сърбите в „…приют на скитници…“ Подменен е командния
състав, а великосръбският шовинизъм се превръща в основен дразнител за българските
патриоти. Грубостите, униженията, наказанията и арестите по абсурдни обвинения се
превръщат във всекидневна практика. Както разказва Христо Иванов – Големия: „Ние
се учехме, колкото можехме, но по едно време се стигна до кавга между сърби и
българи (…) Дойдоха по-строги учители, хванаха да попържат българите на вяра
бугарска и на всичко бугарско, и че [легионерите] не са имали в Бугарско хляб да
ядат, но са дошли в Сърбия да ядат сръбския хлебец и не благодарят, че ги е приела
Сърбия…“
Пристигналите със специална мисия българи на руска служба полковник Иван Ки-
шелски и поручик Константин Кесяков безрезултатно призовават пред сръбското пра-
вителство да бъдат прекратени безобразията спрямо българските легионери. Нямат ус-
пех и усилията и на Григор Начович, изпратен от „Добродетелната дружина“ със същата
мисия. Години по-късно Левски е имал кореспонденция с Кишелски, познанството му с
когото вероятно е от времето на Втората легия.
През януари 1868 г. Васил Левски прекъсва обучението си поради заболяване и е нас-
танен във военна болница. Най-правдоподобно е мнението, че причината е апендицит.
Отначало Дякона, който не иска да прекъсва обучението си, опитва самолечение, опи-
райки се на познанията си по народна медицина, но нещата се влошават. Откаран е във
военната болница в Белград. Христо Големия разказва: „Разболя се Левски и лежа
много на шпиталито [болницата], и за малко щеше да умре, но сполучихме чрез
министера [Блазневац], че го извадихме на особна къща и там го лечиха двама док-
тори, но неговата болест беше опасна, щото на сърцето, но заеха се двама доктори
да го излечат, като им се предложи, ако би някак да го уморят, и те ще го последо-
ват в смъртта си…
Големия греши, че проблемът е със сърцето или пък просто не се изказва ясно, но в
основното е прав – Левски е бил на прага на смъртта, а условията в болницата са били
ужасни. Налага се да му бъде направена тежка за онези времена коремна операция –
доминира мнението, че става дума за апендектомия (отстраняване на възпален апен-
дикс). Изказвани са и други мнения – вид херния или пък абсцес, получен в резултат на
локален перитонит. Слава Богу, че ангажираните с операцията лекари са били способни,
тъй като тогава следоперативната смъртност при такива операции е била близо 80 про-
цента! Операцията е била извършена не в болницата, а именно в къщата, в която е пре-
местен Левски. Лечението продължава около два месеца, а грижи за болния е полагала
и наета за целта медицинска сестра. Според Михаил Греков раната не е зараствала дълго
време, имало е други последици (в онази епоха ги няма днешните обезболяващи, а ан-
тибиотиците не са открити!), поради което отново се стига до народната медицина –
налагане на болното място с жаби (!), които Греков и Големия ловели покрай Дунава…
Парите, а и самото преместване от кошмарната болница, са осигурени чрез Панайот
Хитов, на когото Дякона специално благодари в едно писмо: „Господин Панайоте,
премного Ви благодаря, дето са потрудихте, че ме извадихте из болницата, щото
ако бях стоял там още няколко дена, истина бях умрял…“

82
 Случаят със заболяването на Левски отразява промененото отношение на сръбската
държава към българите. Откаран във военната болница, Левски буквално е захвърлен
да умре. Благодарение на реакцията на неговите приятели и връзките на Хитов с воен-
ния министър Блазневац, се стига до преместването му и истинско лечение. Осигурява-
нето на лекарите, въобще на адекватно лечение е срещу заплащане от страна на самите
българи. Необходимостта от министерска намеса на свой ред показва, че българските
курсанти са третирани с груби казармени методи дори и в случаи на тежки заболявания.
Личността на Дякона още през 1868 г. е привличала близки и по-далечни приятели и
съмишленици. За него се грижи и брат му Христо, който се хваща на работа като аба-
джия, за да изкарва пари за издръжка в чуждия град. Сред редовните посетители край
леглото на Левски са Михаил Греков, Христо Големия, както и съвсем младият Ангел
Кънчев, който през 1867-1869 е ученик във Артилерийска школа в Белград. Според една
популярна версия, грижи за Дякона е полагала и монахиня Евгения (Анна Бояджиева)
от Калофер, сочена като една от жените, в които Левски е бил влюбен. Наистина, тя учи
богословие в Белград, където според Васил Караиванов (първи братовчед на Левски, но
и син на по-голямата сестра на Евгения) „… отношенията им стават сърдечни…“
Тази платонична връзка, представяна като една от тайнствените страници от живота на
Левски, е невъзможна, поне не и в Белград… Младото момиче постъпва в белградската
школа през есента на 1868 г. – време, в което Левски отдавна е напуснал сръбската сто-
лица.
По време на своето принудително отсъствие от легията Левски живо се интересува
от ставащото с неговите другари. През февруари положението е вече непоносимо, а част
от легионерите подават колективна оставка. Командването не се впечатлява от този
смел акт, а ги хвърля в карцера! Още по-скандален е демонстративният бой „с тояги на
голо“, с който колективно са унизени четиридесет българи от легията. Опитите на На-
чович, Колони и други емисари на „Добродетелната дружина“ за нормализиране на си-
туацията са безполезни. От сръбска страна се дават обещания, които после изобщо не
се изпълняват, което влияе на духа и поведението на легионерите. Най-силно обаче е
разочарованието им, поне на част от тях, от конформизма на „старите войводи“. Полу-
чили сръбски пенсии и други облаги, Панайот Хитов и „дядо“ Ильо реално не се проти-
вопоставят на безобразията. Не могат да помогнат с нищо Иван Кулин и Цеко Петков,
които не се радват на особено доверие от страна на сърбите. В безсилието си Ильо об-
сипва с цветисти псувни всички и всичко, докато по-обиграният Панайот е наясно със
ставащото, но говори само с намеци… Както пише Греков, „войводите“ са възприемани
от по-младите и интелигентни участници в легията като „… тъмни, непросветени
люде“ които нямат „… никакво нравствено влияние над легионерите…“ В този кри-
тичен момент се чувства отсъствието не само на фигура от ранга на Раковски, но и на
какъвто и да било „авторитет сред легионерите…“ – изтъква Греков. Разбира се, сред
тях е имало ярки личности, които обаче по една или друга причина нямат нужното вли-
яние върху другарите си. Стефан Караджата например се е откроявал със своите качес-
тва, но според Греков също е възприеман като „… човек непросветен, такъв, който
можеше да влияе само със своята физическа сила, със своята храброст…“, но
„… извън военния строй стоеше по-долу от другите и не можеше да влияе на
тях…“ Към същия „клас“ бихме прибавили и Димитър Общи, който се ползва с име
заради участието си в отрядите на Гарибалди и в Критското въстание (1866 г.), но е по-
луграмотен и малко познат сред „хъшовете“ и интелигенцията. Напротив, забравеният

83
днес Спиро Джеров е университетски възпитаник, участник и в двете легии, в Критс-
кото въстание и пр., но малко известен в „партията“ на революционерите. Не е така при
„главният писар“ Иван Кършовски – образован и доказал се човек, който обаче остава
напълно лоялен към Панайот Хитов. Михаил Греков изрично споменава и новата
„звезда“ на политическия небосклон – Любен Каравелов. Той обаче няма връзка (или е
изолиран от сръбското правителство?) с легията, а след убийството на княз Михаил
трябва да бяга в Нови Сад. Там по подозрение за съпричастност към заговора срещу
сръбския владетел (търсената „руска връзка“!) е арестуван и хвърлен за повече от поло-
вин година в затвора…
Струва си да се запитаме дали някои от легионерите не са виждали още тогава такъв
„неформален“ лидер в лицето на Левски? От спомените на Михаил Греков можем да
съдим за натрупаните вече от Дякона популярност и доверие: „В това време Левски
лежеше в частната квартира, слушаше за раздорите, които ставаха в казармата,
и пъшкаше, защото му беше тежко, че не може да помогне…“

Революцията на кръстопът
Михаил Греков свидетелства за един разговор, състоял се в болничната квартира на
Левски скоро след фиаското на поредния опит за българо-сръбско „сърдечно отноше-
ние“. Левски по същото време се чувства напълно здрав и готов за действие. Когато
Греков и Големия му съобщават, че „легионът е вече закрит“, той казва: „Добре е, това
трябваше да стане и стана“, след което предлага нещо като дискусия за бъдещето на
революционното движение. По-конкретно, изразява мнение, че народът не е готов за
въстание: „Казвам го от опит, като бяхме миналото лято на Балкана, срещнахме
твърде големи препятствия и мъчнотии, защото този, за когото си отишъл да
мреш, не само доброволно не иска да ти помогне, но още те и предава на общите
душмани. Но той, робът, не е виноват, никой не се е погрижил да го приготви, по
тази причина той не знай що да чини. С чети да се приготовлява народът е и
опасно, и безполезно: така турците стават нащрек и нашето народно дело среща
още по-големи мъчнотии…“
Разбира се, надали Греков е запомнил точните думи на Левски. Напълно възможно е
да е прибавил нещичко от себе си предвид по-късната си комитетска дейност. И все пак,
струва ни се, че общият смисъл на казаното отговаря на истината. В започналата „дис-
кусия“ на въпроса „Какво да се прави?“ Греков предлага, че трябва да се наблегне на
просвещаването на обикновения народ. Без да отрича важността на просветното дело,
още повече при битността си на „даскал“ във Войнягово и Еникьой, Левски отговаря:
„Да се просвещава народът не е лошо нещо, но този е най-дългият път, по който
може да се постигне свободата (…) Не би било зле, ако заедно с просвещението
събуждаме народа, като образуваме един вид тайни общества, които да имат
друго назначение, друга мисия, отколкото да го просвещават…“ Левски апелира към
по-младите от него Греков и Ангел Кънчев да продължат военното си образование (без
офицери „нищо не можем направи!“), при това набляга: „… нам ще ни дотрябват
много офицери!“ От друга страна, задачата на неговото поколение, към което принад-
лежи и Христо Големия, е да „… отидем в България, където повече познаваме мес-
тата и хората нас [ни познават], че там да се заловим с образуването на тайни
общества, които ще подкопаят повече основите на турската империя, отколкото

84
четите, които минават през Дунава и отиват да се бият с турците гърди с
гърди…“
Повечето изследователи не вярват в толкова ранна еволюция във възгледите на Апос-
тола. Не бива обаче всичко да се разполага в „матрицата“ на също така хипотетичната
като обосновка датировка на преориентацията на Левски от четничеството като страте-
гия към изграждането на вътрешна мрежа „в Българско“. Още повече, че Левски вече е
имал сериозен опит и участието в създаването на „кръжоци“ и „тайни дружини“ в род-
ния си край и Добруджа. Като аргумент за все още неизбистрените възгледи на Левски
се сочи неговото писмо до Найден Геров от 1/13 февруари 1868 г. – времето, в което той
лежи неизлекуван все още от тежката операция, и, както е „притча во язицех“ при биог-
рафите му, обмисля какъв трябва да е новият път на революцията. Самото писмо, в ко-
ето има препратки към други писма и разговори с представители на „Добродетелната
дружина“, е изпълнено с конспиративни недомлъвки, но и с настоятелност за реши-
телни действия. Левски припомня на Геров, с когото се е познавал от времето на затва-
рянето си в Пловдив и своя „стаж“ при Йоаким Груев, че е искал да се види с него в
Белград още през декември 1867 г. Освен негласния упрек заради отказаната среща, Дя-
кона със самочувствие акцентира на необходимостта да има „един старейшина“ при
подготовката на планираното въстание. Още Димитър Страшимиров правилно е забе-
лязал, че „…като бивш байрактар и съгласно „Закона“ на Раковски, заместник на
най-старшия („първостепенен“) войвода Панайот, той сам е старшина и за но-
вата инициатива да върви и организира народа…“ Донякъде язвително Левски за-
гатва, че такъв „старейшина“ би могъл да бъде и някой друг – в това обаче проличава
разочарованието на легионерите от „старите войводи“, за което вече стана дума.
„Организирането на народа“ е главното послание на писмото до Найден Геров, който
действа в координация с Христо Георгиев и другите лидери на „Добродетелната дру-
жина“. Левски настоява да изложи своя план пред „старите“. Акцент в писмото е, че
това трябва да стане колкото се може по-скоро, за да има „поне 25 дена“ до планираното
навлизане на „четата“ (Втората легия) в България. Само така може да се осъществи под-
готовка на духовете и активизиране на верните хора в страната. Левски дори сочи за
връзка на Геров с вече изградените революционни „кръжоци“ Минчо х. Недев и още
един доверен човек, чието име премълчава, но дава точното му физическо описание.
Този интересен въпрос, който може да хвърли нова светлина върху дейността на „ран-
ния Левски“, все още чака своите проучватели.
Най-дискутираният момент в писмото на Левски до Найден Геров е искането за оси-
гуряване на модерно оръжие, макар в символично количество: „… шест дълги и шест
къси, които се пълнят отзад…“ Посоченото количество пушки и револвери е необ-
ходимо на Левски, но ако това не стане Дякона и другарите му са готови да тръгнат „…и
с тояги, както на 67-а година третата ни част [някои от присъединилите се към
четата на Хитов български младежи от страната] беше…“ В делови порядък Лев-
ски дава и краен срок: 15 март за контактите в Букурещ и „преди април 20-и“ за начало
на акцията. Левски изразява пред Найден Геров своята убеденост, че добрата подго-
товка от българска страна ще гарантира сигурността на „… нашата къща с
двора ѝ…“ – иносказателно напомняне за пределите на българската земя, вкл. Тракия и
Македония, към които са насочени грабливите апетити на сърби и гърци.
Нека се върнем към израза „шест дълги и шест къси“, който се тълкува като искане
за въоръжаването на малка чета. Този прочит е спорен, а и „четата“, ако все пак я наре-
чем така, явно е „агитационна“ по тип. „Четата“ в случая е Втората българска легия –

85
така е и в писмото до Геров, което Дякона в духа на нормите за уважение е подписал
така: „Покорен Ваш Васил И. Левска от Белградската академия, ново образувана
българска чета“
Настоявайки за оръжие и пълно съдействие, Левски навярно е имал предвид, че не
може да се появява пред хората в обикновен „светски“ вид, камо ли пък невъоръжен…
Подходящ „дрескод“ е използвал Раковски по време на Първата легия и Дякона го е
виждал с очите си. По същия начин действа и Бенковски при подготовката на Априлс-
кото въстание – както разказва Захарий Стоянов, Бенковски се явява през местните ко-
митети в униформа, с оръжие и кобур на кръста, с окачен на шията бинокъл, придружа-
ван от въоръжена свита. И по-късно, при своите обиколки в България Левски рядко е
бил сам, често е бил със „свита“, имал е телохранител, обличал се е според стандартите
за представителност, яздел е елитен жребец. Такъв е бил подходът и на неговия злопо-
лучен помощник Димитър Общи, също участник в двете легии. Трябва да признае, че
„школовката“ при Раковски е постигнала резултати. Този маниер Левски е приложил
дори към „негово благородие господин Найден“ (Геров), изпращайки му заедно с пис-
мото „лика си в 67-о [лето]“, както и още един екземпляр от същата фотография с молба
да бъде предадена в Пловдив на д-р Рашо Петров, лекарят на Първата легия и член на
формираното от Раковски „Началство“, т.е. на Привременното правителство „в изгна-
ние“.
Защо Левски иска оръжие за едва шестима души? Броят е крайно недостатъчен за
истинска „комитска“ чета. Според нас, като изключим самия него, петима са хората, на
които той разчита безусловно в онзи момент и които имат необходимите качества за
проектираната мисия. Михаил Греков и Ангел Кънчев явно не влизат в сметката – тях-
ната роля е да получат военно образование. Не влизат и хора като Караджата, Общи,
Христо Македонски и пр., защото не са достатъчно образовани. Сред петимата, визи-
рани от Левски, вероятно са Христо Иванов – Големия, може би неговият собствен брат
Христо Кунчев и още трима легионери, за които можем само да гадаем. Възможна е и
друга „петорка“, а в кръга на „Заподозрените“ биха могли да бъдат Спиро Джеров от
Битоля, Христо Дряновски от Тулча („доста интелигентен мъж“), Коста Кипровски от
Чипровци (учител), д-р Михаил Атанаскович (лекар) от Ниш и поне още двайсетина
легионери. Греков дава списък на по-образовани съратници от Втората легия. Техният
„профил“ би изглеждал така: да са от поколението на Левски, т.е. да имат определен
опит; да са от интелигенцията (учители, лекари и т.н.); поне част от тях да са от места,
гранични със Сърбия, които първи да подкрепят обявеното с навлизането на „четата“
(легията) на българска земя въстание. Ако нашите предположения са верни, това озна-
чава, че става въпрос не само за „агитационна чета“. Възможно е в определен момент
шестимата да тръгнат за различни градове и райони като „апостоли“, ако използваме
по-късната терминология, за да се свържат с местните сили. И тук Левски е имал пред
себе си практиката на Раковски от Първата легия (мисията на хаджи Ставри в Търново
и на още неколцина пратеници в България), както и плановете от 1866 г., в които сам е
участвал. Писмото до Н. Геров не е дало резултат. За съжаление, видният възрожденски
деец и руски дипломат продължава да храни недоверие към Дякона – явно разликата в
поколенията и убежденията си казва думата.
Втората българска легия е провалена от сърбите, което кара Левски, зад когото има
кръг от съмишленици, да предприеме следващи стъпки по пътя към голямата цел. Сви-
детелство за това е известното писмо на Левски до „главния войвода“ Панайот Хитов,

86
което няма дата, но Димитър Страшимиров с основание го отнася към времето от сре-
дата на март до средата на април 1868 г. Този епистоларен документ е коментиран мно-
гократно, в него е сакралното послание: „Ако спечеля, печели цял народ, ако губя –
губя само мене си…“
Левски винаги се опитва да постави и реши даден проблем първо с добро – такава е
неговата природа като човек, монах и учител. Той благодари на Хитов за грижите по
време на своето тежко боледуване, като с близък човек споделя тежките си финансови
затруднения и дори го моли за заем … Същевременно, не само в знак на уважение пише,
че събраните в Белград „братя“ (легионерите) са длъжни да Ви почитат. Това е така,
защото: „… Вие сте ни най-повече в началото на скупщината [буквално „събрани-
ето“, организираната революционна общност] ни Главният войвода…“ Същевре-
менно Дякона, макар и дипломатично, взема по-твърд тон. Не случайно преминава на
„ти“, въпреки че след това отново използва учтивата форма: „Чул съм, че си щял да
отидеш във Влашко. Аз от 67-о лето досега не съм имал чест да сте се доверили на
мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен
и пръв любимец български да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да
правя и ще го направя, ако рече Бог, с Ваше позволение, ако го намерите благоск-
лонно и ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печели цял народ, ако
загубя, губя само мене си. Ще Ви помоля, ако отидете във Влашко, да дойдете да
Ви кажа или пък да ми позволите да Ви пиша…“
Този текст е коментиран десетки, ако не и стотици пъти, но нека откроим един важен
акцент, който не се оценява достатъчно – Левски заявява, че, със или без „позволението“
на „главния войвода“, е решил да поеме по нов път. Така трябва да тълкуваме думите
„… какво мисля аз да правя и ще го направя, ако рече Бог…“ От друга страна, не
желае неговите действия да бъдат схващани като самоуправство и нарушаване на воен-
ния ред, завещан от Раковски и приет по принцип от последователите на революцията.
Още по-малко желае да всява раздор, поради което настоява за съгласието на Хитов.
Както изглежда, в онези дни и месеци П. Хитов страни от Левски, който може би е в
някакъв „черен списък“ на сръбското правителство поради влиянието му сред част от
българските легионери. Войводата Панайот не желае усложнения. Още нещо, което е
странно – защо Левски не отива при войводата, а го кани или „привиква“ при себе си?
Може би вече е правил постъпки за среща с него, но, както видяхме и в случая с Найден
Геров, не е бил приет под някакъв действителен или измислен предлог? Налице е и еле-
мент на критика – не толкова заради недоверието на Хитов към „първостепенния зна-
меносец“, а поради едноличния стил на войводата. Нека припомним отново Раковски –
макар да се държи като „капитан на кораб“ по думите на М. Макдермот, той създава
„Статут“ и колективно „Началство“. Неукият и по „хайдушки“ възпитан Панайот Хитов
обаче е твърде далече от такъв модел на ръководство. Сравнението с интелектуален ис-
полин като Раковски естествено не е в полза на настоящия „пръв любимец български“…
По нищо не личи Панайот Хитов да е откликнал на писмото на Левски.
На 14/26 април 1868 г. Втората легия е окончателно закрита. След мълчаливия отказ
на „главния войвода“, Левски решава да напусне Сърбия заедно с част от доскорошните
легионери. Христо Иванов – Големия разказва: „Ние, като излязохме, наговорихме се
с Дякона да се срещнем в Неготин. Той отиде да види каква я вършат във Влашко,
че ако има нещо, да седим там, или ако няма, да вземем Балкана за България. Но
ето че добиваме едно писмо да вървим за Влашко…“ – думи, от които обикновено се
приема, че Левски и съмишлениците му са смятали да влязат на своя глава като чета в

87
България. Не е изключено обаче Христо Иванов да „смества сюжетите“ с други събития,
включително с такива намерения по време или непосредствено след Първата легия.
Дори и да не сме напълно убедени в това, нека припомним, че преминаването на чета
през сръбско-турската граница съвсем не е било лесна работа. Примерите в това отно-
шение са много, а и някои от тях, както е със Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия
Българов през 1867 г., са били съвсем скорошни. Освен това, не виждаме Левски и дру-
гарите му да са разполагали с нужното оръжие, боеприпаси, храна и т.н.
Съгласно уговорките между Левски и Христо Иванов – Големия, първият му пише
писмо да тръгне за Влашко. Христо веднага се отзовава на неговото писмо и се готви за
път. Левски, като има предвид уговореното, смята да го чака във Влашко. За зла участ,
по време на подготовката на Христо Иванов и другарите му за Влашко, става убийст-
вото на сръбския княз Михаил, по повод на което са задържани. „Но в същото време
се уби княз Михаил сръбски и ни задържаха нещо две недели, като не ни пущаха от
Зайчар, и подир ни пуснаха с черни паспорти, та заминахме за Влашко, нов същото
време Дяконът ни чакал и тръгнал да ни търси, за да си прибере от нас едно-друго.
Понеже в нас беше пусулата му и някакви бележки от фортификацията и правила
пеши и полски все у наз бяха…“
През следващите дни – от една страна, поради равнището на тогавашните комуника-
ции, от друга, поради задържането на групата на Големия в Сърбия, „… ние, като за-
минахме за Влашко, и той тръгнал за Сърбия да ни търси на уреченото място и
сме се разминали във Влашко…“ След това разминаване с групата или независимо от
него, Левски се озовава в Зайчар, най-вероятно през април-май 1868 г. Според нас той
е посетил този тогава чисто български град, попаднал в границите на Сърбия през
1833 г., за да потърси среща с живеещия там „дядо“ Иван Кулин. За него с респект и
уважение пише не някой друг, а самият Панайот Хитов: „Дядо Иван беше един от ония
българи, които са посветили сичкия си живот на България и нейната свобода…“
Освен големия авторитет на някогашния „кнез“ (кмет), неговата отдаденост на освобо-
дителното дело, ще припомним, че неговия син Христо Кулин (1850-1911) е участник
във Втората легия.
Няколко думи за Зайчар и българското Поморавие, които не са без значение за нашия
разказ. През 1863 г. Раковски, учителят на Левски, порицава грабителските стремежи
на Сърбия, която търси разширение „… не по правий и естествений си ход към Босна
и Ерцеговина, де живее негов чист сръбски елемент, но към Видин и София, сър-
цето на България! Присвоените в последните времена няколко окръжия, от Бъл-
гарска Морава до Тимока, кои еще отчасти говорят чист български език, а от-
части помесен със сръбски (…) са живо доказателство (за) хода сръбской неправед-
ной към нас политици…“
Според видния наш икономистът академик Сава Дацов (1857-1940), родом от Зайчар,
градът е бил населен почти на сто процента с българи, говорело се е само на български,
вкл. и в местния съд, само присъдите били издавани на сръбски. Ако външен човек по-
паднел на заседание, „… щял да си помисли, че се намира нейде в България…“ Дори
и в края на XIX в. смесените бракове са непопулярни: „Не само българинът не взимал
сръбкиня за жена, но и не давал своята дъщеря за сърбин. Ако в селото нямало
мома, българинът се дигал, минавал границата с Княжество България и отивал
във видинските села да търси булка…“
Дали Левски се е срещал с Иван Кулин е неизвестно, въпреки че в един малък про-
винциален град, това е почти сигурно. Преселилият се в Зайчар към 1853 г. „дядо“ Иван,

88
един от ръководителите на големите въстания в Северозапада, Първата българска легия,
четата от 1867 г. и т.н., е следен от сръбската полиция. Левски е арестуван и хвърлен в
местния затвор. В писмо до Данаил Хр. Попов от 11 април 1871 г. сам припомня това
премеждие: „… И аз на [18]68-мо [лето] бях затворен в Зайчар, в тъмницата, за-
щото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината
си, че им е Отечество. И още, че съм им показвал по кой начин да се хващат на
оръжие и как да преминат границата, за да не се компрометира Сърбия. Беше по-
казано на тамошния началник как пазим тяхното правителство да не се компро-
метира…“
Левски е все по-резервиран към Сърбия не само заради отношението ѝ към българс-
ките революционери – той е наясно и със стремежа за сърбизация на нейните поданици
с българско потекло. Затова Дякона е скептично настроен към идеята за съюз с тази
страна, за „южнославянска“ или балканска федерация. Сходно отношение към сръбс-
ката политика изразява и Христо Ботев. Впрочем, дори и Любен Каравелов, чиито
връзки със сръбската държава са известни, реагира остро на продължаващата асимила-
ция на българите в западната съседка.
В своите спомени Панайот Хитов твърди, че Левски се опитал да събере чета и „…и
да излезе през Зайчар…“, но не успял поради липсата на пари и защото сръбската по-
лиция „намирисала“ всичко това. Нека подчертаем, че явно Левски не агитира емиг-
ранти, а преди всичко хора от местното българско население. В маниера на Раковски от
1861-1862 г. явно им е говорел да пазят своето национално самосъзнание, че тяхно оте-
чество не е Сърбия, а България, макар да е под чужда власт. Разбира се, той е призовавал
местни българи за подкрепа на освободителните усилия в България. Възможно е да се е
опитал да създаде или пък да ангажира съществуваща структура от рода на т.нар. рево-
люционни кръжоци. Целта на такова ядро, подобно на комитета на Каравелов в Белград
през 1867 г., на онези в Румъния и „Българското общество“ в Одеса, е да подкрепят ос-
вободителното движение в поробените български земи. Дали с чети или по друг път,
това в случая не е от значение. Иван Кулин е имал опит в създаването на подобни бун-
товни „кръжоци“, както и съмишленици в Кулско, Белоградчишко, Ломско и Видинско.
Именно такава би могла да бъде причината за отиването на Левски в Зайчар, но за съ-
жаление информацията е повече от оскъдна.
След кратък престой в сръбската тъмница Левски е освободен. През юни 1868 г. вече
в Букурещ, където отново е арестуван, като причините за това задържане са неизвестни.
Освободен е скоро, тъй като раната от операцията отново създава проблеми. Христо
Иванов – Големия лаконично е отбелязал: „Дяконът е бил затворен няколко дни, но
са го пуснали раната да си цери…“
Неясна остава позицията на Дякона към готвещите се тогава чети на Хаджи Димитър
и Стефан Караджата, с които той се е познавал отдавна. От спомените на Христо Ива-
нов – Големия се смята, че през юни-юли 1868 г. Левски е смятал да създаде чета заедно
с Васил Ганчев Плевналията (1837-1893). За да се намерят пари за оръжие, Ганчев, Го-
лемия, Христо Кунчев и още неколцина хъшове извършват обир, но не намират очаква-
ното количество пари. Румънската полиция влиза в дирите им, а в дома на Плевналията
са открити „… пушки и пищови – много нещо…“, както и фишеци и хладно оръжие.
Ганчев и останалите, сред които от братът на Левски, са хвърлени в затвора в Към-
пулунг. Освободени са през март 1869 г. с активната помощ на самия Левски, ангажирал
за целта някои богати и влиятелни българи. Трудно е да се прецени дали Левски е под-

89
крепял тази акция, още повече че не виждаме неговото лично участие в нейната подго-
товка. Разбира се, не е невъзможно Дякона временно да е увлечен от еуфорията, обхва-
нала повечето негови събратя от Втората легия, да се е колебаел как да постъпи и т.н.
Често се изтъква, че той не се е включил в четата на Хаджията и Караджата заради не-
заздравялата рана и недоброто си в онези дни здравословно състояние. Така или иначе,
не разполагаме със свидетелства, които да дадат ясен отговор на всичко това. Имайки
опита от 1867 г., Левски вероятно е съзнавал, че няма надежда планираното от Кара-
джата, Хаджи Димитър, Васил Плевналията и други разпалени „хъшове“ въстание да се
осъществи. Можем да предположим, че най-радикалната част от младата емиграция,
набрала „скорост“ от очакванията за война на Сърбия с Турция през пролетта на 1868 г.,
е решила да действа „ва банк“. Трябва да подчертаем, че Хаджи Димитър и Караджата
не са тръгнали на ритуално самоубийство, а за да обявят „Привременно правителство в
Балкана“! Доколкото можем да разгадаем техните планове, двамата войводи са смятали
да съберат на Агликина поляна достатъчно хора и вероятно да превземат Сливен и окол-
ните селища – както видяхме, такъв проект е имало още при действията на четата на
Панайот Хитов предишната година. Готовност за въстание е имало и на други места в
България, въпреки малкото преки сведения по този въпрос. И ако през 1867 г. „първос-
тепенният войвода“ Панайот Хитов не се е решил на такава рискована акция, Хаджи
Димитър и Стефан Караджа са били готови да я извършат.
Левски сам споменава за своя среща с Хаджи Димитър пред правителствената следс-
твена комисия в София през януари 1873 г. От думите му личи, че е бил резервиран към
преминаването на обединената чета, която е нямала достатъчно, и то добре организи-
рани поддръжници в България и е била съставена, както казва самият той, едва от „сто-
тина души“. Възможно е Дякона да говори само за четата на Хаджията преди обединя-
ването ѝ с онази на Караджата. Според нови изследвания обединената чета вероятно е
наброявала около 180 души, но това по същество не променя нещата. Преките впечат-
ления на Левски дори само от сръбската редовна армия и „Народната войска“ вероятно
са го карали да мисли, че за успех са необходими хиляди войници, обучени и осигурени
с необходимата логистична поддръжка, командвани от професионални офицери.
Героичният поход и трагичната гибел на обединената чета на Хаджи Димитър и Сте-
фан Караджата, превърнали се в първите национални герои от модерен тип, със сигур-
ност са впечатлили Левски. Техният подвиг води до определен психологически „прев-
рат“ в съзнанието ако не на цялата нация, поне на тогавашната българска младеж. Това
се отнася и за някои от лидерите на революционната емиграция. Не е случайно, че дори
Любен Каравелов, който има чертите на политик от европейски тип, възкликва: „Сво-
бодата не ще екзарх, иска Караджата!“ Да не говорим за още по-младия Христо Бо-
тев, превърнал Хаджията и Караджата в олицетворение на безсмъртието. Наистина, ако
си позволи да перифразираме баладата на Ботев за Чавдар войвода, с още по-голямо
основание можем да кажем: „Кой не знай Хаджи Димитър, кой не е слушал за него!“
Надали трябва да припомняме „Жив е той, жив е…“ в емблематичната Ботева творба
за самия Хаджи Димитър.
Въпреки че Левски не е в състояние все още „да избистри“ дори и за себе си нова
стратегия, той намира разбиране от хора като Иван Касабов и Димитър Ценович – съ-
щите, които са подпомагали идейно и финансово акцията на Хаджи Димитър и Кара-
джата. Още при първите две апостолски обиколки на Левски през 1868-1869 г. сред за-
дачите му е стоял въпросът за съдбата на Хаджи Димитър, вкл. дали наистина е останал
жив. Макар и мимолетно, през 1868 г. е вървял и друг слух – че е оцелял и Караджата,

90
а във вражески ръце е паднал и е бил обесен друг четник, когото турската пропаганда
представяла за войводата. Според данни, издирени от писателя Николай Иванов, при
свое посещение в Търново няколко години по-късно, Дякона посещава мястото на бит-
ката при Караисен, отдавайки почит на четата от 1868 г. и на своя съратник от двете
легии в Белград Стефан Караджата.

„Да се просвещава народът не е лошо нещо,

но този е най-дългият път, по който може
да се постигне свободата (…) Не би било
зле, ако заедно с просвещението събуждаме
народа, като образуваме един вид тайни об-
щества, които да имат друго назначение,
друга мисия, отколкото да го просвеща-
ват…“
Създаването на комитетската мрежа в България от Васил Левски, наричана най-често
Вътрешна революционна организация, е във фокуса на вниманието на историческата
наука, публицистика и обществена мисъл не от вчера. Нейната предистория е доста-
тъчно сложна и неизяснена в своите детайли, но нека продължим нашия обзор за дейс-
твията на Дякона в променящата се обстановка.
След перипетиите около групата на Васил Ганчев Плевналията през лятото – есента
на 1868 г. Левски се установява в Букурещ. За живота и делата му през този период се
знае малко. В усилията си за освобождаването на своите приятели (Христо Големия,
Плевналията и още няколко младежи, сред които е и брат му Христо Кунчев) се споме-
нава не съвсем ясно за някакви по-богати и влиятелни българи. С тяхна помощ Дякона
успял да измъкне другарите си от затвора в Къмпулунг. Най-вероятно става дума за не-
гови стари познати от Първата легия, както и за дейци от фактически разпадналия се
ТЦБК – Иван Касабов, Димитър Ценович, Иван Грудов, Тодор Ковачов… Във всеки
случай Левски е нямал нито постоянна работа, нито средства. Въпреки неговата непре-
тенциозност и „закалка“ на монах и четник, тези няколко месеца на недоимък и оскъ-
дица на практика са най-тежките в дотогавашния му житейски път.

91
 Глава IV.
НОВИЯТ ПЪТ НА РЕВОЛЮЦИЯТА
В Букурещ
Една от любимите на всеки българин страници от историята на нашата национална
революция е свързана с необичайната „квартира“ на нейните титани Левски и Ботев –
скованата от студ „вятърничева воденица“ в покрайнините на Букурещ. Тази тъжна и
премного делнична история представя двамата герои не с оръжие в ръка, не в смъртен
бой с враговете на българския народ… Напротив, тя ни среща с двама млади мъже във
време, в което те все още не са толкова известни (особено едва двайсетгодишният Бо-
тев), още по-малко са онова, което значат за българската нация през следващите десе-
тилетия и до днес.
През мразовития ноември на 1868 г. Ботев и Левски са останали без средства, като
преживяват ден за ден, търсейки не толкова препитание, колкото оцеляване – биоло-
гично, но в името на своите високи цели и идеали. Левски и Ботев търсят нови пътища –
не за спасение от сполетялата ги мизерия, а за отхвърляне на вековното робство в свид-
ното им Отечество. В писмо до своя приятел Киро Тулешков младият поет споделя въз-
торга си от човека, който всеки ден, всяка минута му връща вярата не само в святата
кауза, но и в себе си:
„Пиша ти, приятелю, че аз останах тука [в Букурещ] с намерение да стана учи-
тел на българското училище, но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно
положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които
имам, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене по улиците. Живея на самия край в
Букурещ в една вятърничева воденица – заедно с моя съотечественик Васил Дякона.
За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да
си уталожим гладът… Тия дни мисля да държа сказка в читалището „Братска
любов“, но как ще се явя – не зная! При сичкото това критическо положение аз пак
си не губя дързостта и си не изменявам честното слово… Приятелят ми Левски,
с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо по-
ложение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро
положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сѐ
весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее.
Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да
забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни лич-
ности…“

За жалост, пътищата на двамата невероятни българи скоро се разделят. Понякога се

допуска, че те са имали още две или няколко срещи, но това по същество не променя
нещата. При това отсъстват достатъчно свидетелства за немалки периоди от живота и
на двамата. Писмото на Ботев не е запазено в оригинал, а е препредадено от Захарий
Стоянов в неговата книга „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888 г.), приемана от

92
някои литературни критици за първия български роман, най-малкото за първата рома-
низирана биография в нашата литература. По тази причина не е необяснимо, че у някои
изследователи се поражда недоверие към достоверността на тази толкова скъпа за всеки
българин история… Стига се дотам да се оспорва не само конкретната история с живота
във вятърната мелница, но и каквото и да било познанство между Левски и Ботев.
Левски и Ботев са се познавали, и то съвсем не „задочно“. За контакти между двамата
свидетелства и полузабравеният днес печатар и издател Димитър Паничков: „Ботев се
запозна с Левски в Букурещ и имаха често кореспонденция. Левски ние го наричахме
тогава Дякончето…“ Предвид близостта на Ботев с „дядо“ Паничков не трябва да от-
хвърляме казаното от него като поредния „мит“. И не би било сензация, ако такива
писма бъдат открити някой ден…
Независимо от различията, разминаването на житейските им пътища и т.н., близостта
между тях е очевидна. И то, погледнато откъм страната на Ботев, не само с Левски, но
и с брат му Христо Кунчев – съвместното пребиваване на двамата в същата вятърна
мелница най-вероятно е тогава, когато Дякона вече се е отправил към България в т.нар.
Първа обиколка (7 декември 1868 – 24 февруари 1869 г.). Факт е и приятелството на
брата на Левски с Велико Попов, близкият съмишленик на Ботев от „анархистичния“
му период.
В тефтерчето си Левски лично е преписал прекрасната творба „На прощаване“ – сти-
хотворение на съвсем младия Ботев отпреди времето на „вятърничевата воденица“…
Ясно е също така, че Дякона е следял „Дума на българските емигранти“ – вестник, който
днес е известен на всички. Трябва да се признае обаче, че независимо от дарбата на
Ботев, „Думата“, както я нарича Левски, е мимолетно явление. От него излизат едва пет
броя в периода 10 юни – 5 август 1871 г., в скромен тираж, и то не в Букурещ, а в Браила.
Апостола се интересува и от съдбата на вестника след неговото спиране, което също не
бива да се забравя. Разбира се, ще припомним и гениалната елегия „Обесването на Ва-
сил Левски“ – Ботева творба, която и днес ни „хваща за гърлото“! Излишно е да се до-
казва, че наред с всичко останало в това стихотворение прозира дълбоко лично отноше-
ние към героя, човека и приятеля Левски. Не на последно място, макар и със закъснение,
Ботев тръгва по стъпките на Апостола, за жалост, след неговата гибел. Струва си да се
замислим обаче дали и с какво младият Ботев е повлиял върху разбиранията на Левски?
Васил Левски винаги е ценял будните и мислещи хора, независимо от тяхната въз-
раст, социален произход и т.н. При контактите с младия Ботев, колкото и кратък да е
бил периодът на споделеното мръзнене и гладуване в покрайнините на Букурещ, наред
с личните му качества той е виждал в него синът на своя именит съгражданин даскал
Ботъо Петков. Няма да коментираме евентуалното родство между двамата, което по
принцип не е невъзможно. Ботев нарича Дякона „мой съотечественик“ – свидетелство,
че „Калофереца“ се е чувствал и „Карловец“ по бащина линия. Такова е съдържанието
на понятието „съотечественик“ в писмото, защото няма смисъл Ботев да съобщава на
Киро Тулешков, че Левски е българин…
С какво би могъл да окаже влияние Ботев върху Левски? На първо място, с разказите
си за преживяното и наученото в Русия – така желаната от Левски възможност за полу-
чаване на по-високо образование във времето на неговото учение в Стара Загора, при
приемането на монашеството и по-късно. Колкото и да е рисковано, можем да допус-
нем, че разказите на Ботев са повлияли за проевропейските и републикански убеждения
на Апостола. Разбира се, може да се възрази, че източник на такива влияния могат да
бъдат Иван Касабов, Теофан Райнов, Любен Каравелов… И това действително е така,

93
но все пак Касабов допуска турският султан да бъде обявен и за български цар, а Кара-
велов предпочита да лавира по дилемата „република или монархия“. В крайна сметка,
Ботев си остава един от хората, дали по-точна представа на Левски за природата на рус-
кия царизъм. За сръбската монархия и нейните „достойнства“ Дякона вече е имал изг-
радено мнение, да не говорим за онази на турските султани…
Друго възможно влияние, проникнало или утвърдило в съзнанието на Левски вслед-
ствие на контактите му с Ботев, е идеята за работата „сред народа“, т.нар. „хождение в
народ“ – кредото на радикалната руска интелигенция, чието начало се отнася към
1861 г. Разбира се, руското движение има конкретна специфика и се развива мащабно
през 70-те години на XIX век. все пак по-късно от съжителството на двамата български
революционери. В случая е важен основният принцип – пропагандирането на идеи сред
по-широки маси и на място, в конкретната среда, както призовава Херцен. Младият Бо-
тев е бил силно повлиян от руските революционери, които царският режим заклеймява
като „нихилисти“ и врагове на „царя и отечеството“. Бихме сгрешили, ако търсим ди-
ректни проекции на руското народничество във възгледите и дейността на Апостола –
те не са нито „леви“, ако използваме съвременните идеологеми, нито са ориентирани
точно към този „народ“ или тази част от него, която имат предвид руските бунтари.
Определен паралелизъм обаче няма как да не бъде забелязан, а по отношение на идеята
за демократичната основа на властта и републиката вижданията на Апостола и руските
демократи са твърде близки. Ако се спираме на този въпрос, то е защото в търсенето на
нов път в борбата за свобода Левски е бил с отворено съзнание за всичко, което може
да бъде впрегнато в тази борба. И ако руското революционно „хождение в народ“ е най-
вече социално, при Левски приоритет е „надкласовото“, казано иначе, националното.
В писмото на Христо Ботев става дума за българското читалище в Букурещ – не само
културно средище, но и особено важен в онези години обществено-политически фено-
мен. Този клуб или „революционен кръжок“ в румънската столица, създаден по идея на
Раковски, е имал пресечни линии и с другите течения в средите на българската емигра-
ция. Напълно вероятно е Ботев и Левски да са се запознали именно в читалището, за
което Киро Тулешков разказва:
„В Букурещ беше съставено от младежите читалище „Братска любов“. На това
читалище за председател беше избран Димитър Ценович. Един ден Ценович оти-
шъл в читалището и там намерил Васил Левски – Дякона. Като българи, попри-
казвали си. Левски почнал да развива своята идея и планове пред Ценович, като му
казал, че с чети да се заминава от Румъния, България никога да не чака своето ос-
вобождение, а трябвало вътрешна организация. И се впуснал да обяснява своя план.
Димитър Ценович, като го слушал, без да го прекъсва, най-после му казал: „Когато
ти мислиш така и си уверен, че ще може по този начин да се успее, защо стоиш
тука и не отидеш в България и да приложиш на дело своя план? Аз съм напълно
[съгласен] с тебе, че само една вътрешна организация ще може да даде добър плод.
Четите, и аз съм съгласен с тебе, че не могат да направят друго нещо, освен една
протестация да се покажем отвреме-навреме, че ние българите съществуваме
като народ. Друга полза от четите не може да се очаква. Защо седиш и не отидеш
в България?“
„Нямам пари, г-н Ценович, а без пари нищо не може на тоя свят“.
„Колко пари ще ти трябват в началото? – го попитал Ценович.
„Малко“ – бил отговорът на великия Апостол. „Стигат ми тридесет турски
лири“.

94
 Ценович го погледнал и му се засмял, като повторил:
„Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?“
„Аз няма да отида да подкупвам турските министри, та да се нуждая от много
пари. Аз имам нужда от пари, колкото да мога да пропътувам оттук до някои гра-
дове в България и да се облека.“
Без да му мисли повече, Ценович го повикал в кантората си и му дал тридесет турски
лири. Левски му дал един запис за тези пари, който Димитър Ценович и досега съхра-
нява за памет…“
Не можем да не маркираме една фраза от писмото – част от получените средства са
били необходими за прилични дрехи – „… и да се облека“, както казва самият Левски.
Това признание, макар и косвено, потвърждава аналогичните думи на Христо Ботев за
крайната оскъдица, в която живеели двамата с Васил Дякона във „вятърничевата воде-
ница“.
Ролята на Димитър Ценович (1834-1915) в българското национално-революционно
движение е оценена по достойнство едва в последно време. Роден и учил в Свищов, през
1852 г. той се преселва в румънската столица. Бързо натрупва опит във финансовите и
търговските операция – сарафство (обмен на валута), отпускане на кредити, и т.н. Пред-
вид социалните си позиции е член на „Добродетелната дружина“, но през същата
1868 г., когато е срещата му с Левски, преминава към „Българското общество“ на Иван
Касабов и неговите съмишленици. Нещо повече, един съвременник иронично отбе-
лязва, че „байрактар“ на въпросното революционно „общество“ е именно Ценович, до-
като Касабов е негов „глашатай“… Оттук нататък, Ценович е неизменен член на ръко-
водството на революционната „партия“, включително като касиер на БРЦК. Личните му
„авоари“ се определят като средни по размер, но няма инициатива на революционните
среди, в която Ценович да не участва със свои средства и друга належаща помощ.
Сведението за срещата между Левски и Ценович е коментирано многократно. Поня-
кога се умува дали парите, дадени на Дякона, са били от личния капитал на Ценович
или от касата на читалището. Естествено, това няма никакво значение – да не говорим,
че парите на читалището са осигурявани именно от Ценович и негови партньори. Онова,
което буди резерви, е твърдението за осъзнатата още през есента на 1868 г. необходи-
мост от вътрешна организация – осъзнавана както от страна на Левски, така и на Дими-
тър Ценович. Дори и да има по-късни наслагвания в спомените на К. Тулешков, проти-
воречието е привидно.
Левски никога не е бил противник на четите, както обикновено се приема. Разбира
се, в основата на неговата дейност, особено след 1869 г., категоричен приоритет е вът-
решната (само/ организация за подготовката на въстание в самата България. Това не
изключва външната помощ чрез чети и други акции (логистични, дипломатически и
т.н.). Такива виждания са имали и дейците от ТЦБК, но в определено незряла форма и
преди всичко в теоретична плоскост. Осмислянето на идеята, развитието ѝ към все по-
вече „вътрешно“ съдържание, да не говорим да практическата ѝ реализация, е заслуга
именно на Левски.
И на никой друг.

95
 Първите две обиколки
„в Българско“
За първите две обиколки на Апостола разполагаме с ограничена информация. Най-
много данни се съдържат в писмата на Тодор Ковачов, деец на ТЦБК в Турну Мъгуреле
в Румъния, до „главния войвода“ Панайот Хитов в Белград. Писмата на Ковачов по не-
воля са онази „канава“, върху която се правят основните изводи за този период от дей-
ността на Апостола. Още тук ще кажем, че епистоларните текстове на Т. Ковачов трябва
да се анализират внимателно, още повече че стилът на този деец е донякъде лековат и
страда от известна „бъбривост“… При това в един момент Ковачов е заподозрян в из-
дайничество и връзки с турското разузнаване, а самият Левски престава да споделя ин-
формация и да страни от него. Обвиненията, които идват от свищовските патриоти, ос-
тават недоказани.
Писмата на Ковачов, както и други свидетелства от този период, показват връзките
на Левски с „Българското общество“ на Иван Касабов и неговите съмишленици Дими-
тър Ценович, Теофан Райнов, Данаил Хр. Попов, Иван Кършовски и др., сред които е и
самият Ковачов. Макар и да не притежава сериозен потенциал и широка подкрепа, „Бъл-
гарското общество“ не бива да се подценява. При това то наследява от ТЦБК неговата
печатна трибуна – излизащия в Букурещ вестник „Народност“ (1867-1869). Продълже-
ние на тази формация е кръгът „Млада България“, наречен така в духа на идеите на
италианския революционен водач Джузепе Мацини.
Дейците около Касабов подкрепят Левски, виждайки в негово лице свой „агент“ за
влияние в България. Трябва да поясним обаче, че понятието „агент“, използвано от Иван
Касабов по отношение на Левски, не бива да се възприема буквално в днешния смисъл
на думата. Също така е пресилено да сочим будния и образован Иван Касабов като по-
редния негов „учител“ – Васил Дякона си остава преди всичко ученик (би могло да се
каже и Ученика с главна буква!) на Раковски, квалификация, валидна в голяма степен и
за Касабов. Стряскащата днес дума „агент“ в конкретния случай не визира подчинение,
нито прави от Левски оръдие на замислите на „Българското общество“ и лично на Иван
Касабов. Тя има същото съдържание, каквото притежава и възприетото от гръцки поня-
тие „апостол“. Що се отнася до идейните влияния от страна на Касабов, те са налице.
Още по-ясно изразено, може да се предположи, е влияела близостта на Дякона с неговия
съгражданин Теофан Райнов, синът на даскал Райно Попович. Нека да кажем по ня-
колко думи за тези днес позабравени революционни дейци и тогавашни български ин-
телектуалци.
Левски се е познавал с Иван Касабов от времето на Първата легия и поне донякъде е
бил съгласен с неговите критики към „авторитарно-патриархалния“ стил на Раковски.
Роден в Лясковец, Касабов завършва прочутата „Даскалоливница“ в Елена, после
следва право в Белград. Именно тук се сближава с Раковски и става най-близкия му
помощник. След края на Легията продължава образованието си във Виена. Като дипло-
миран юрист той се посвещава на адвокатската професия. Конфликтът между него и
Раковски през 1866 г. е отделна тема, но е факт влиянието на Касабов не само в средите
на интелигенцията, но дори и върху Хаджи Димитър. Едно писмо на Касабов до Раков-
ски от 1867 г. показва, че той е търсел помирение с „патриарха“ на революцията. Иван

96
Касабов въвежда в заседанията на ТЦБК използването на маски и други театрално-це-
ремониални похвати, което провокира бомбастичната „теория“ за масонския характер
не само на кръга около Касабов, но и едва ли не на цялата българска революция… За
съжаление, малко преди създаването на БРЦК в Букурещ Иван Касабов се оттегля от
революционните среди. Мястото му е заето от Любен Каравелов, който следва в много
голяма степен същите идеи и ръководни принципи, които вече от години са развивани
от Касабов.
Теофан Райнов е роден в Карлово през 1837 г. По майчина линия е от богатия род
Гешови. Животът му е достоен за приключенски роман и дори филмов „екшън“… За-
вършва прочутото училище в Пловдив, през 1855 г. е в Цариград, където постъпва на
работа в търговската фирма на своите вуйчовци братя Гешови. Три години по-късно
заминава на работа във Виена при своя вуйчо Христо Гешов, когото наследява през
1860 г. Междувременно учи във висшето търговско училище в австрийската столица.
През 1862 г. се запознава и сближава с Раковски, като става един от крупните „спон-
сори“ на Първата легия. По идея на самия Раковски заминава за Италия, за да събере
информация за италианското националноосвободително движение и участва в отрядите
на Джузепе Гарибалди и получава звание капитан. След драматични перипетии около
фалита на фирмата му през 1864 г. и година затвор се завръща в България. През 1867 г.
е отново в Цариград и участва активно в борбата за църковна независимост.
В османската столица младият и интелигентен българин е вербуван от разузнаването
на империята, ръководено от тайнствения немец Шнайдер ефенди. Райнов приема пред-
ложението и се превръща в първия известен ни „двоен агент“ в нашата история. Той
отива в Румъния, за да следи настроенията на българската революционна емиграция, но
намира начин да осведомява водачите ѝ за плановете на противника! През 1869 г., ко-
гато вече е член на БРЦК, Теофан Райнов заедно с Райчо Попгръблев е пратеник на
комитета при Херцен и Бакунин в Женева. С тяхна препоръка двамата българи пътуват
до Лондон и се срещат с Мацини.
При завръщането си в Букурещ Райнов е разкрит от турските служби, но лавира умело
в сложната обстановка. През 1872 г., благодарение и на своите цариградски и виенски
„връзки“, става управител на железопътната компания на барон Хирш в нашите земи. С
негова подкрепа революционни дейци като Захарий Стоянов, Георги Икономов и др.
постъпват на работа в железницата. Разкрит отново, Райнов се озовава в Букурещ и се
включва в Руско-турската Освободителна война като сътрудник на княз Черкаски. След
Освобождението заема различни ръководни служби в администрацията на Източна Ру-
мелия, а след Съединението в столицата София и други градове.
През 1868-1869 г. Левски и Райнов са в близко сътрудничество, което не остава неза-
белязано от водача на „Добродетелната дружина“ Христо Георгиев, също карловец. Той
се изказва крайно негативно за Райнов, а покрай него и за Дякона… Основната причина
най-вероятно е тяхната политическа ориентация, която е в разрез с руските интереси.
Не бива да забравяме и онова „кой да води бащина дружина“ при явните амбиции на
Христо Георгиев да бъде основната фигура на българската политика по същото време.
Така или иначе, през декември 1868 г. с финансовата и логистична подкрепа на „Бъл-
гарското общество“ и читалище „Братска любов“, на първо място чрез Димитър Цено-
вич, Левски започва своята т. нар. Първа обиколка „… в Българско…“ Знаем от собст-
вените думи, че е бил снабден с румънски паспорт на името на някой си Стан Станчу-
леску – типична форма за румънски поданик от български произход. На 6/18 декември
от Турну Мъгуреле Левски поема с параход към Цариград. Споменатият Тодор Ковачов

97
с писмо осведомява Панайот Хитов: „В. Дякона дойде вчера и иска да го улесним, за
да иде в Цариград и оттам – в дома си… И като науча за търговията [дейността]
му, ще Ви явя с 2-ро писмо по-подробно…“ От своя страна Иван Кършовски потвърж-
дава пред Хитов: „Дякона замина за Света гора…“ На 5 февруари неизвестен по име
български деец от Галац (може би Георги Карловски – Казака?) пише до свой също така
неизвестен кореспондент в Букурещ: „Известих Ви за благополучното пристигане на
Д. [дякон] Левски в Цариград и че същият ден е тръгнал за Румелия…“
Цитираните писма показват, че за осъществяването на Първата обиколка на Левски е
изградена организация. С неизвестния галацки деец той вероятно се е виждал, когато
параходът е имал престой в това румънско дунавско пристанище. Създаден е канал за
връзка, вероятно чрез някой българин, служещ в австрийската параходна компания. На
пръв поглед можем да се заблудим, че в плановете на Дякона са били посветени широк
кръг от хора. Това впечатление е измамно – дори и Тодор Ковачов, който и по-късно
претендира да е едва ли не основният помагач на Апостола в първите две пътувания, не
е съвсем наясно каква е конкретната му задача. Що се отнася до Кършовски, той навярно
е пряко посветен в целта на обиколката – за да заблуди властта, ако попадне на писмото
в нейни ръце, Кършовски сочи Света гора, защото е съвсем нормално един дякон да
пътува за Атон. Не е нужно да гадаем обаче, че под „Света гора“ се крие България.
Странният маршрут за влизане в българските земи не директно от Турну Мъгуреле
през отсрещния Никопол (най-активното трасе за връзка на Левски с Румъния по-
късно), а през Цариград, вероятно е избран не само от конспиративни съображения.
Уточнението, че още в деня на пристигането си Левски потегля по суша към вътреш-
ността е важно. Ако действително е така, излиза, че той по някакви причини се е отказал
от срещи с представители на многохилядната българска „колония“ в турската столица.
По-скоро и тук отново имаме елемент на конспирация, за да бъде изпратен противникът
по погрешна следа. Както изглежда, Левски е престоял в Цариград до около средата на
януари 1869 г. Негов домакин е търговецът Стефан Илич, последовател на Раковски,
един от най-горещите български патриоти в турската столица. Домът на Илич е бил в
един типично турски квартал, където полицията не би тръгнала да издирва някакъв
тайнствен български революционен емисар… Една от срещите, осъществени в Цариг-
рад, е била в търговската кантора на Киро Попов. На нея са присъствали неголям брой
привърженици на революционното движение и е обсъждано бъдещото развитие на
„българския въпрос“. Особен интерес буди информацията, че в Цариград Левски се е
срещал с черногореца Зечо Стефанович, изпратен от руските славянофили да събира
информация в България. Като негов помощник е сочен одеският българин Иван Цанков
(същият, който е в Тулча през 1867 г. и е свързан с четата „Златна надежда“), а цялата
история най-вероятно е опит на царските „тайни служби“ да следят отблизо и дори да
държат под контрол българските революционери. Руският емисар се опитва да привлече
Левски, предлагайки му пари, но среща категоричен отказ.
От Цариград Левски потегля към вътрешността на Тракия, като е възможно да е поел
по пътя през Странджа, т.е. през Лозенград, Малко Търново и други български селища.
Така може да си обясним твърденията, че Дякона е минал през Кара Бунар (дн. Средец),
т.е. недалече от Бургас. Оттук той потегля на запад, като се задържа за малко в Пловдив.
Тук е имал кратка среща със своя стар познат и руски дипломат Найден Геров.
Следващите „спирки“ на Левски са родното Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Тър-
ново, Ловеч, Плевен и Никопол. Естествено, кръгът на посетените места е бил по-голям,
ако броим и близките до тези градове български села. Понякога се допуска, приемайки

98
буквално думите на Ив. Кършовски за „Света гора“, че Левски след Пловдив може да е
посетил и Солун. Като причина са сочени слуховете, че Хаджи Димитър е жив и се крие
нейде в Рила. Вероятно става дума за отзвук от онова, което знаем за последните дни на
Хаджията – той не загива на Бузлуджа, както се твърди по инерция, а умира от раните
си под връх Кадрафил в Сърнена Средна гора – в околностите на известното карловско
село Аджар (дн. Свежен, община Брезово). Едно отклонение в посока на Рила и дори
Солун не е невъзможно по принцип, но не се вмества във времевите параметри на пър-
вата обиколка.
На 24 февруари Левски е в Никопол, откъдето се прехвърля в Турну Мъгуреле. На
следващия ден в характерния си стил Тодор Ковачов съобщава на Панайот Хитов:
„Вчера пристигна Васил Левски от Отечеството ни, за да приеме лозинката [па-
ролата] и да се върне пак през Никопол… Дякона, като излязъл неповреден от Ц.Г.
[Цариград] и следвал из Тракия и България, което Ви е познато, и като се разговарял
със всички по и от ф. с к.р. [„от Филибе с консула руски“, т.е. с Найден Геров]. Само
в Рила не е можел да иде, защото е опасно, но съществуват … х.д. [слухове за Ха-
джи Димитър]… Млади и стари взели участие заради целта ни. Но само да се по-
яви нещо по-големичко и по-сериозно от лани, и тия са готови всички на оръжие…“
Това писмо е дало основание да се мисли, че Левски е проверявал ситуацията с оглед
на готвено през пролетта на 1869 г. въстание. Ще цитираме изводите на Н. Кондарев,
който настоява, че „… от първата обиколка из България Левски се завръща напълно
убеден в готовността на народа да въстане, „… стига да се появи нещо по-сериозно
от лани…“, т.е. в сравнение с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Разбира
се, трудно е да се каже дали Левски е споделял подобни настроения, особено пък „… с
надежда, с радост…“ – такива са емоциите на Тодор Ковачов, в крайна сметка… Наг-
ласи за въстание несъмнено е имало – и в България, и особено в средите на емиграцията.
В потвърждение на това нека цитираме прокламацията, която самият Левски е носил,
чел пред привърженици и разпространявал по време на Втората обиколка (началото на
май – началото на септември 1969 г.). Ето някои извадки от нейния текст:
„Всеки народ заслужава съдбата, която споделя. Само робът се оставя добро-
волно на своята съдба. Покажете, о, българи, че не сте създадени само да робувате!
Покажете, че сте достойни синове на вашите славни бащи, покажете, че във ва-
шите жили още тече по някоя капчица от Крумовия и Симеоновия народ! Ста-
нете, братя българи! Хванете коси, ножове, сопи и отмъстете, и избавете се от
срамното робство!
Облегнете се само на себе си и на вашата сила. Седем милиона народ сте – Пор-
тата е слаба, разтреперана, омаломощена. Вашите братя, които с вас страдат
от толкова векове, ще ви помогнат да смажете на проклетата змия проклетата
глава. Всевишния Бог, отмъстителят на потъпканите народи, ще отмъсти и за
вас!
А вие, братя от Мохамедовата вяра, къде са вашите правдини, на които се нас-
лаждавате? Къде е вашият имот, който сте имали? Какво сте придобили, като
проливате всякога непрестанно кръв? И вие сте, братя, погазени, излъгани, както
и ние. Всичко, което сте имали някога, е измряло в безправедната държава, където
владеят насилие и сила, власт и заповед, а не право и праведност, начало и праведно
понятие.
Бог е осъдил вас и нас и ние не виждаме друго във вас, освен едни братя, които с
нас живеят от четири века в същото отечество, които теглят с нас заедно едни

99
и същи мъки… Това нищо не ви пречи да бъдете равноправни в свободна България…
Братя мюсюлмани! В свободна България има място за всички ни. Онези, които
ви карат да пробивате със смъртоносното острие нашите гърди, на нашите жени
и на нашите деца, те са вашите и нашите неприятели. Те искат само да господс-
тват, да смучат вашата и нашата кръв! Хайде, и вие станете с нас за вашата и
нашата свобода! А ти пък, християнска Европо, допусни да се освободим и ние,
повече от тебе не искаме…
Братя българи! Дръзновено скочете всички на оръжие против Вашите сто-
летни угнетители! Доста сълзи сме проливали, ето сега времето е сгодно. Ча-
кайте само първия знак, който ще ви се даде от наша Стара планина, пък тогава
напред!
/…/
Стара планина, април 1869 г.
От Привременното правителство в Балкана.“

Текстът на печата гласи: „Българското привременно правителство“.

Ще спестим коментарите върху текста, но не можем да не отбележим, че проклама-

цията като стил е различна от онази, която Иван Касабов пише за четата на Хаджи Ди-
митър и Стефан Караджата през лятото на 1868 г. Възможно е автор на текста от 1869-
та да е Теофан Райнов, а не Иван Касабов, както се приема обикновено. Възниква въп-
росът дали Левски е участвал в нейното написване? Прави впечатление „вградения“ ци-
тат от така любимия на Левски и въобще на българските патриоти Добри Чинтулов за
„главата на проклетата змия…“ Надали е нужно да напомняме популярната песен
„Стани, стани, юнак балкански!“, и все пак:

„Догде е мъничка змията, елате да се съберем! С крака да и строшим

главата, свободни да се назовем!“

Не е изключено в окончателния текст на прокламацията датата да е била коригирана,

защото е нелогично през май да се визира акция, планирана за април. Горният текст е
копие, оповестено от Панайот С. Кършовски, а не оригинал. Знае се също, че Левски е
носел заедно с прокламацията на български и такава на турски език. Дали тя е била с
отделен текст или е била превод на горната, което е по-вероятно, остава неизвестно.
През март, когато се е печатала горната прокламация, Левски е в Букурещ, където в
средите на емиграцията се вихри поредният разкол. Революционната линия е поета от
групата „Млада България“ начело с Иван Касабов. Левски прави кратко пътуване в Ру-
мъния, посещавайки българските колонии в някои градове. Отново се свързва с Христо
Иванов – Големия, с когото пътуват до Гюргево.
Оттам Големия се прехвърля в Русе, столицата на Дунавския вилает, за да разузнае
обстановката и осигури канал за връзка с вътрешността на страната. Левски се завръща
в Турну Мъгуреле, където установява сътрудничество с Данаил Христов Попов. Оттук
нататък той е най-доверения негов сподвижник в средите на емиграцията.
Отношенията с Тодор Ковачов постепенно охладняват, въпреки че продължават още
известно време. Освен подозренията за шпионаж в полза на турското разузнаване (в
крайна сметка, те остават недоказани), Левски е бил резервиран към тесните връзки на

100
Ковачов с Панайот Хитов. Със своите писма Ковачов информира Хитов за всички дейс-
твия на Левски, което със сигурност невинаги е ставало със съгласието на Дякона. Лев-
ски започва „да снема“ доверието си от „главния войвода“ още през пролетта на 1868 г.
Проблемът не е само в това, нито в честолюбието на човека, поел риска да прави въп-
росните обиколки. Обвързаността на Панайот Хитов със сръбското правителство не
опира само му даваната му персонална пенсия – войводата и по-късно е привърженик
на съгласуването на българските действия със Сърбия, с което Левски е, меко казано,
несъгласен. Очевидно за Левски проблемът се корени не в личността на „главния вой-
вода“, а в неискрената политика на Сърбия към българите.
Има и още един проблем, който слага край на сътрудничеството с Тодор Ковачов, и
той се нарича „Димитър Общи“! Както беше показано от Цветана Павловска, „… още в
началото на дейността на Левски някои влашки дейци се опитват да му натрапят
Димитър Общи…“ Бихме добавили към „влашките дейци“ и техния белградски мен-
тор Панайот Хитов, който вече е изпращал Общи като свой пратеник в Гърция. Тодор
Ковачов е бил личен приятел с косовско-македонския български авантюрист: „… след
три дена идва един приятел Димитрие Николич Косовеца – Белградчанин…“ четем
в писмо на Ковачов до Хитов от 14 март 1869 г. Интригуващо е, че препоръките за Общи
идват от Търново, въпреки че поне засега можем само да предполагаме кои са тези „тър-
новци“ и каква по-точно е връзката им с Димитър Общи.
От няколко писма на Ковачов се създава впечатление, че първоначално Левски е скло-
нен да работи заедно с Общи. „Приех писмото от Левски – съобщава на Хитов той в
края на февруари 1869 г., който ми пише, че дошел още един като него търговец в голя-
мото село [Букурещ] от страната на няколко търновци и…“, като са се споразумели с
Касабов да им печата прокламации и контракти [пълномощни, препоръчителни
писма], „… за да заминат двамата – Левски и Д. [Димитър Общи] да зафанат ра-
бота от по-рано със скацнашите [съмишлениците], които имат в Търново, Сли-
вен, Сопот, Пловдив, Перущица и др. с намерение за Воскресение [Великден] да бъ-
дат в работа…“
Левски е познавал Димитър Общи от двете легии в Белград през 1861 и 1868 г., знаел
е за неговото участие в отрядите на Гарибалди през 1864-та и в Критското въстание през
1866 г. Всичко това е препоръчвало Димитър като опитен и верен на делото деец. Както
изглежда, при личните си контакти с Общи през 1869 г. Левски е придобил нови впе-
чатления, явно не особено добри, което го е накарало да откаже да приеме прехваления
Косовец като партньор в обиколките в България. Също така е възможно във всичко това
Дякона да е виждал опит на Хитов и други дейци да обсебят собственото му дело, да
държат под контрол неговата дейност. Не става дума само за лични отношения, а за
нещо много по-важно – намесата на Сърбия. Както знаем, през 1871 г. Общи е натрапен
на Левски, като този път сред неговите покровители се нарежда и Любен Каравелов. С
късна дата, след Арабаконашката авантюра, Панайот Хитов се отрича от Общи, нарича
го цинцарин (куцовлах, арумънин от Македония) и т.н., забравяйки удобно как го е пре-
поръчвал за помощник на Левски… Разбира се, далече сме от мисълта да демонизираме
Общи, но съмненията в него като сръбски (и гръцки?) агент са факт още в онези години.
Твърдението за куцовлашкото потекло на Димитър Общи не изглежда безпочвено. Едно
от възможните доказателства в тази посока е, че той е говорел свободно гръцки, което
е характерно именно за македонските куцовласи. Разбира се, не става дума за преду-
беждения на етническа основа – в българската борба за свобода има достойни предста-

101
вители на тази общност – достатъчно е да си спомним войводата Питу Гули от Илин-
денско – Преображенското въстание през 1903 г. При Димитър Общи има и друг проб-
лем, който не е въпрос на етническо самосъзнание, а на политическо кредо – както е
казвал самият той, прозвището му било „Общи“, „общ“ за българи и сърби…
Левски успява на този етап да реши проблема с Общи и потегля сам в своята Втора
обиколка. Това става на 4 май отново от Турну Мъгуреле, но главната „свръзка“ с Ру-
мъния вече не е Тодор Ковачов, а Данаил Хр. Попов. Историкът Пламен Божинов до-
каза, че през 1869 г. Левски е посещавал и Цариград, както допуска навремето и Васил
Боянов. Възможно е някои от срещите му с видни българи от „колонията“ в османската
столица (Христо Илич, д-р Стамболски и др.), отнасяни към зимата на 1868-1869 г., ре-
ално да са се случили по време на втората обиколка. Разбира се, не е изключено такива
контакти да е имало и през двете посочени години. Тази корекция на знанията ни за
активността на Апостола е много важна – тя ни разкрива още по-точно качествата на
Левски не само като организатор и конспиратор „номер едно“, но и като политик в пъл-
ния смисъл на думата. Със сигурност той следи отблизо развитието на борбата за неза-
висима българска църква, която в онези дни е набрала огромна енергия от „граждански“
тип, както бихме казали днес. Нейният център е именно в османската столица, в която
по онова време са живеели десетки хиляди българи, и то от цялата етническа територия.
Именно тогава, както и изглежда, е и срещата на Левски с д-р Константин Робев от Ох-
рид.
От Цариград отново с параход Левски пътува до Варна, а оттам с влак до Русе, след
което отива в Плевен. Целта е не само да се срещне с местните дейци, но и да вземе
пристигналите при Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, отпечатани в Румъния
прокламации на български и турски език. В Плевен вече се е формирала солидна група
от патриоти, сред които има търговци, занаятчии, учители и др. Техният брой е изчис-
ляван на повече от тридесет души. Според мнозина изследователи именно в Плевен е
създаден първият „частен революционен комитет“ с председател Анастас Попхинов,
чийто авторитет сред дейците на революцията е твърде висок в продължение на години.
Според други автори през май 1869 г. не става дума още за „комитет“ в пълния смисъл
на думата, а за група съмишленици, каквото е и действителното положение на нещата в
конкретния исторически момент и в другите градове по българските земи.
Заедно с Анастас Попхинов Левски се отправя за Ловеч – градът, който по-късно е
избран от Апостола за столица на БРЦК „… в Българско“. Връзката с местните патриоти
е осигурена от Христо Иванов – Големия, родом от близкото село Къкрина, и Тома Хит-
ров. Те препоръчват на Дякона младия търговец Марин Поплуканов. Разбира се, Дякона
се е познавал и с поп Кръстю Никифоров от времето на Първата легия, както и с още
неколцина ловчанлии. Събира се солидна група, в която отново преобладава „средната
класа“ – търговци, предприемачи, учители, свещеници, занаятчии… Сред тях са Дими-
тър Пъшков, Никола Цвятков Бакърджията, Иван Драсов и други местни хора, които
тепърва ще се доказват на попрището на революционната организация. Социалната ок-
раска на случващото се е в унисон и с поведението на самия Левски – той пристига в
града, представяйки се за търговец на добитък. За създаването на частен революционен
комитет обаче е още рано. Независимо от споровете, това става най-вероятно през
1870 г.
Троян е следващият „адрес“ от Втората обиколка, където Левски се среща с търговеца
Иван Марков, свързан още с дейността на Раковски, и други местни хора. Някои свиде-

102
телства свързват това посещение на Апостола и с Троянския манастир – негово убе-
жище неведнъж през следващите години, където той разчита на верни привърженици
сред монашеското братство. На юг от Балкана Апостола е в Сопот, където има среща с
майка си Гина и други роднини в дома на своя доверен съмишленик Ганю Маджареца.
За момента Левски се въздържа да търси по-широки контакти, а и както предполагат
някои автори, властите научават за неговото присъствие в района. Затова Левски пред-
почита да посети Калофер, където провежда среща с Иван Мархолев и други местни
патриоти. Сбирката прераства в учредяването на комитет, в който влизат още д-р Ди-
митър Николич, Никола Стоянов, архимандрит Хрисант и др. Тъй като при тази оби-
колка е имало проблем с осигуряването на редовни документи, именно в Калофер Лев-
ски получава от Иван Фетваджиев, с когото е имал много голяма прилика, неговото
собствено тескере. Фетваджиев сам разказва как е отишъл до Карлово, за да „каити“
(завери) въпросния документ, след което го предава на Апостола. Приблизително по
същото време Левски учредява комитети и в познатите му от предишните години села
Войнягово и Дъбене. Те са по-малки по състав, но с участието на местните свещеници
и интелигенция.
В Казанлък Дякона разчита на видния гражданин Димитър Папазоглу, когото нарича
„… един от най-добрите български синове, които могат много да помогнат на
Отечеството си…“ По същото време се запознава с Петьо Ганин и неговата майка
„баба“ Гана, собственичка на хан в града, в който е отсядал и по-късно. Още нещо, то-
гава в близкия Мъглижки манастир е пребивавал поп Харитон Халачев, с когото се поз-
нават от 1866 г. в Добруджа. Среща между двамата не е регистрирана, но е напълно
възможна.
Левски посещава и Пловдив, като е възможно да е пребивавал и в Стара Загора и
Чирпан, подробности за което обаче не са известни. В Пловдив, както и в градовете,
посетени преди това, Апостола явно се стреми да укрепи и развие съществуващите ре-
волюционни „ядра“ – същите „кръжоци“, „тайни общества“ и групи от патриоти, с ко-
ито е имал контакти през Първата обиколка, а и по-рано. Според Стоян Заимов в Плов-
див той се опира на „… една шепа младежи, с които сложил началото на революцион-
ната организация в града: братя Търневи, Димитър Матевски, Андон Балтов, Костаки
Доганов, Григор Попбожков, Душко Хаджидеков, Андон Фесчията, Андон Книгове-
зеца, Нягол – съдържателят на Гаваз хан и др.“ Социалният състав на групата отново е
отпреди всичко от „средната класа“ и над нея. Някои от участниците са от видни родове
от други тракийски градове (Копривщица, Чирпан и др.) – обстоятелство, което спомага
за разпространението на революционните идеи и практики, както се казва, „по хоризон-
тала“. Всичко това се случва във времето около 23-24 май 1869 г.
В Пловдив Левски отново се среща с Найден Геров, разчитайки навярно повече на
неговата морална подкрепа и връзките му с „Добродетелната дружина“, отколкото на
позицията му на руски дипломатически представител в града на тепетата. Геров обаче
е крайно резервиран към действията на Левски и букурещките „млади“. В писмо до
Христо Георгиев от 30 май с.г. той изразява своето неодобрение към мисията на Дякона.
Руският вицеконсул е запознат лично от Левски с прокламацията, подпечатана от мис-
териозното „Привременно правителство“. Според Геров прокламацията е: „… правна
работа, и ме е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те
да теглят, и на други беля да докарат…“ Друго, което смущава заслужилия някога
учител, е събирането на пари. Представителят на Русия, както и неговият кореспондент
от „Добродетелната дружина“, се опасяват, че моделът на самофинансиране ще придаде

103
сила и самостоятелност на българското революционно движение. Подобна перспектива
не е желана нито от „нотабилите“ в Букурещ, нито се вписва в руските имперски инте-
реси на Балканите.
В градската памет на Пловдив е останала и една анекдотична история, в която на-
вярно има някакво зрънце истина. Говорело се е, че срещата на Геров с тайнствения
„баш-комита“ е „засечена“ от полицията. Турците намират претекст да влязат в дома на
вицеконсула, но Левски не губи присъствие на духа. Със свойственото му хладнокръвие
влиза в кабинета на Геров и сервира кафе на неканените посетители, играейки ролята
на негов прислужник… Нещо повече, пожелава успех на началника им в преследването
на търсения „душманин“ на султана!
За известно време през юни, вероятно за да „приспи“ бдителността на властите, Лев-
ски се крие в дома на „бай“ Иван Арабаджията. Иван Атанасов е учил в Карлово при
Ботьо Петков и още от онези години се познава с Апостола. В Царацово той живее от
1865 г., където притежава коларо-железарска работилница. Колкото и да звучи фри-
волно, можем да оприличим неговия „бизнес“ на съвременните автосервизи… Такова
сравнение е уместно, защото дава представа за широките контакти на един човек с та-
кава професия, при това образован, честен патриот. Както пише Захарий Стоянов,
„…бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-
деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е сто-
лицата на българските революционерни апостоли, а бае Иван е техният баща и
съветник…“ Разбира се, бай Иван съвсем не е „едничкият селянин“ в революционното
движение, а и не е точно „селянин“ – самата му професия по тип е „градска“. И въпреки
това емоционалната оценка на летописеца на революцията е впечатляваща, както е впе-
чатляващо и безкористното участие на този скромен човек във всички големи събития
от нашата история във времето на неговия живот.
От Царацово Дякона посещава Перущица – един от „адресите“ още на Първата оби-
колка. Това се дължи на познанството му с Петър Бонев, негов връстник и другар от
Първата българска легия. Бонев се включва в „полка“ на Раковски, тъй като по същото
време учи в Белградската гимназия. Работи като учител в Пазарджик и родното си
място, а при интересуващото ни посещение на Левски в будния градец е избран за пред-
седател на учредения местен комитет. В него се включват братята Тилеви, Костадин
Хаджитанков, Калофер Спасов и др. Най-вероятно в Перущица е имало „революционен
кръжок“ много по-рано. Заслугата отново е на Петър Бонев, защото „… семето било
отдавна хвърлено, имало и нещо сформировано…“
В края на юни Апостола пристъпва към създаването на революционния комитет в
Карлово. То е осъществено в пълна тайна и извънредни мерки за сигурност в местността
Млатишумка, където се събира група младежи. Левски пристига сам и по друг път. Не-
говата реч за необходимостта от вътрешна организация и създаването на комитети е
възприета с въодушевление… За касиер е избран неговия братовчед Васил Караиванов,
а за председател Васил Платнаров. Проф. Цветана Павловска, която изследва генезиса
на Вътрешната революционна организация, смята, че Левски е имал основна „база“ в
района на Карлово и оттам е осъществявал кратки пътувания до различни градове и
селища. Наистина, като имаме предвид неговата биография, той със сигурност е имал
приятели и помагачи не само в Карлово, но и в Сопот, Баня, Калофер, Войнягово, Дъ-
бене, Кочмаларе, Аджар, Мраченик и т.н. Отново ще напомним и едно обстоятелство,
което в конкретния случай се забравя – обиколките му заедно с вуйчо му архимандрит
хаджи Василий по градчета и села, и то в продължение на повече от десет години. Цв.

104
Павловска допуска, че именно Карлово е визирано от Левски като своего рода първи
„централен комитет“ в България. Не става дума за „местен патриотизъм“, а най-вече за
местоположението на града и патриотичния дух на местните дейци.
В Сопот, където Левски е имал приятели и роднини, е създаден комитет, който е дори
по-многоброен от Карловския. Негова основа става местния революционен „кръжок“ на
поп Ганчо Попниколов. В него влизат Сребро Стойновски, отец Рафаил, дякон Богос-
лов, хаджи Гьока Павлов, Тодор Спицерина и др. За председател е избран учителят
Стойновски, свързан с Абрашларе (Брезово), който е на този пост до лятото на 1871 г.
Името му присъства в тефтерчето на Левски като негов личен приятел. Отново в Сопот
става инцидент, при който Васил Левски за малко не попада в ръцете на властта.
На 29 юни 1869 г. местен българин, изпратен от полицията, напада Апостола в гръб,
най-вероятно придружаван от едно или няколко заптиета, опитвайки се да го залови.
Левски, който е бил атлетичен и силен, успява да се отскубне. Палтото обаче остава в
ръцете на нападателя, който веднага го предава на турците. Не става въпрос за класи-
ческо предателство, а за човек, който е в затвора за неизплатен дълг и срещу обещание
за опрощаването му приема грозната „мисия“.
За случката в Сопот има различни версии, но, така или иначе, в джобовете на палтото
са открити прокламации, писма с восъчните печати на „Привременното правителство“
и други улики, както и тескерето на Иван Фетваджиев. Последният е арестуван и осъден
на три години затвор. Извършени са обиски в домовете на заподозрените за връзки с
Левски в Карлово и Калофер, а Гина Кунчева, както вече стана дума, е „давена“ в кла-
денец… Имало е опасност и от други разкрития, които за щастие са парирани от Йоаким
Груев, тогава чиновник на турска служба в Пловдив. Бидейки на косъм от залавяне,
Левски се крие известно време. Възможно е негово убежище да е било с. Дъбене, където
е подпомаган от местния учител даскал Лило. Оттук, както изглежда, вероятно през Па-
зарджик Дякона се появава в Пиринския край.
Съществува едно малко известно сведение, което ни открива много интересна и
важна страница от развитието на т.нар. Втора обиколка и изобщо от плановете на Апос-
тола. Разложкият свещеник поп Коста Савов Чилев (1837-1937), живял цели сто години
(!), е оставил следната приписка: „Така беше и така да се помни: Собранието стана
в края на юний 1869 г. Собрали се бяхме Йован даскало, Коста Савов, Коле Канави-
рев [изброяват се още девет имена]… Апостола говори много и тежко. Беше гласо-
вит и сериозен. Слушахме го сос внимание. Заклехме се да работим здраво и смело.
Само така ще се избавим от проклетото турско робство – завърши словото си
Левский. И ний работихме, както заповяда апостола. Гонението срещу нас беше
голямо. Свещеник К. Савов.“
От 8 до 11 юли, завръщайки се от Разлог, Левски е отново в Пазарджик, където е имал
познанства още от 1861 г. В града е създаден комитет с председател Георги Консулов,
в който влизат повече от двадесет души, преди всичко млади търговци и занаятчии: Ни-
кола Ръжанков, Михо Стефанов, Георги и Стефан Консулови, Петър Горанов от Батак
и др. Както ще се убедим, Пазарджик се превръща в един от най-активните центрове на
вътрешната организация.
Някъде в началото на август през Пловдив Левски заминава за Сливен – град, в който
властите все още нямат представа за неговата дейност. Първо спира в Чирпан, където
се среща със свои стари познайници, каквито са известният възрожденски художник
Георги Данчов Зографина и брат му Никола – познанството им е от времето, когато зог-

105
рафисват манастирския храм „Св. Теодор“, т.е. още от първите му години като йеромо-
нах Игнатий. С помощта на учителя Янко Кочев е свикано събрание, на което участват
над петнадесет патриоти и така са поставени основите на местния комитет.
Следваща „спирка“ е Стара Загора, в която Дякона не е идвал от 1858 г., но е имал
стари познанства. Начело на местния комитет застава Иван Нейчев. Сред най-верните
съзаклятници са Колю Ганчев, братя Жекови, братя Хаджидечеви и още двайсетина за-
наятчии, търговци, учители и др. Подобна е картината, макар и в по-малък мащаб, в
Нова Загора – отново учители, търговци, занаятчии и други будни българи: Атанас Бог-
данов, Атанас Драгиев, свещеник Михаил Кирков и др. Посещението в Сливен е смя-
тано за особено важно, още повече предвид връзката на „града на стоте войводи“ с че-
тите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджата в най-близкото минало.
Тук най-близък сътрудник на Апостола е Сава Райнов, споменават се и още десетина
съзаклятници. Комитетът набира сили през следващите години, когато в Сливен идват
като учители Атанас Узунов и приятелят на Левски от Втората легия Михаил Греков. В
Сливен Левски е имал среща и с ямболски съмишленици, които по-късно основават ре-
волюционен комитет и в своя град. Според повечето биографи дотук като цяло целите
на Втората обиколка са били постигнати. Разбира се, по обратния път към Румъния
Апостола посещава редица градове в Северна България.
В Търново той вероятно се е срещал с местни патриоти, но сигурни данни специално
за Втората обиколка практически няма. Дякона е имал сериозни планове за превръща-
нето на старата българска столица във водещ център на замислената вътрешна органи-
зация. Не е случайно, че още в началото на т.нар. Трета обиколка той идва, и то за дълго,
именно в старопрестолния град и неговия район. Ако хвърлим дори и бегъл поглед
върху списъците на участниците в двете легии в Белград, в четите на Панайот Хитов,
Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджата, ще изброим десетки личности от
Търново и Търновско. Както видяхме, препоръките за Димитър Общи са били също от
неизвестни засега търновски дейци. Основна роля в околните села играе отец Матей
Преображенски, с когото по-нататък Левски работи в най-тясно сътрудничество. Още
при Втората обиколка революционните идеи срещат много добър прием в Лясковец,
където изпъкват фигурите на търговците Марин Станчов и Марин Цонзаров, които ув-
личат и други будни българи.
В подготвителна фаза остава организационната работа в Габрово, докато в Трявна
известен успех е налице още през 1869 г. Тук най-голямо съдействие на Левски оказва
зографът Цаню Захариев, негов приятел от пребиваването му в Еникьой през 1866 г. По
същото време привърженици на революцията има и в Горна Оряховица, а по пътя си
към Плевен, Никопол и Румъния Левски има среща с български патриоти и в Севлиево.
В града се формира „кръжок“, в който участват местните свещеници Марин Софрониев
и Никифор, както и неколцина будни младежи. За съжаление данните за посочените
градове са малко, много често противоречиви и с наслагвания на факти от по-късни съ-
бития. Както излиза от новата интерпретация на маршрута на Втората обиколка, тя не
започва, а завършва с Никопол. В дунавския град Дякона се свързва или сам провокира
създаването на революционен „кръжок“. Видна роля в него играе Николчо Симеонов,
председател на черковното и училищно настоятелство, който се ползва и с уважението
на властите. В групата влизат и видните граждани Панчо Найденов, Ангел Първанов,
Коста Хинков, Андрон Симеонов, Цвятко Смолянов и др. Най-опасните задачи са пое-
мани от Полихрон Алексиев, собственик на разположеното на брега на Дунава невз-
рачно здание с гръмката, европейска по тип фирма „Отел Компания“… Хотелиерът е в

106
добри отношения с местните лодкари, най-вече турци, които играят ролята на нещо като
„речно такси“ до отсрещния бряг при Турну Мъгуреле. Това, както можем да се досе-
тим, е изключително важно за прокарвания от Левски канал за връзка между революци-
онерите в страната и Румъния. В крайна сметка на 26 август от Никопол Левски преми-
нава Дунава и се озовава в Турну Мъгуреле, където го очаква Данаил Попов.
Първите две обиколки на Васил Левски в България се оценяват високо, но и донякъде
предпазливо от изследователите. Определенията за тях почти винаги съдържат изрази
от рода на „нов път“ и „прелом“, но колебанията остават. Както стана дума, често се
разсъждава и по темата дали Левски е вярвал в идеята за въстание през пролетта на
1869 г. или не. Съответно, дали пратеникът на мистериозното „Привременно правител-
ство“ готви духовете за навлизане на нови чети или пък концентрира усилията си за
организиране на силите вътре в самата страна. Спорно е и дали при Втората обиколка
са създадени „частни комитети“ (за първи път тази формула се появява две години по-
късно!), кой е първият от тях и т.н. На основата на познатите ни сведения категоричен
отговор на всички тези въпроси е трудно да се даде. Фактите показват, че ако Първата
обиколка на Дякона е преди всичко опознавателна, то Втората със сигурност има орга-
низационна насоченост. При това Левски има „пълномощно“ от страна на дейците
около Иван Касабов и Димитър Ценович, представлява организация в Румъния, носи
прокламации, използва „лозинки“ (пароли) „контракти“ (пълномощни писма), и т.н. Ре-
волюционните ядра, създадени от него или с решаващо негово участие, вече са много
повече комитети, отколкото „кръжоци“. И все пак, идеята за централизирана структура
все още не е напълно узряла, а и все още няма условия за нейното осъществяване. От
друга страна, контактите с десетки организирани структури, независимо дали ще ги на-
речем „комитети“ или не, със стотици представители на най-активната част на българ-
ското възрожденско общество наистина представляват нещо ново! Обобщавайки мне-
ния и на други автори, проф. Николай Червенков отбелязва: „Създавайки редица орга-
низационно формирани революционни комитети, групи и кръжоци, Васил Левски
полага основата на единната вътрешна организация“ И, което е изключително
важно, тези комитети „в процес на изграждане“, де факто делегират своето доверие
именно на Левски – както в ролята му на „медиатор“ между самите тях, така и като
техен представител пред емиграцията в Румъния и Сърбия, пред прочутите войводи,
пред външните сили… Затова, ако се вгледаме в стореното от Апостола през 1869 г., то
наистина представлява нов път.
И прелом.

„Дойдох да ви представя
народното мнение…“
Стъпвайки на румънска земя, Левски вече има много по-пълноценна представа за със-
тоянието на нещата в България, особено за онези нейни краища, които е обиколил през
1868-1869 г. В хода на самите обиколки все повече се убеждава, че разпалените призиви
за „въстание напролет“, за „Привременно правителство в нашата Стара планина“ и тем
подобни трябва да отстъпят място на продължителна, упорита и рискована работа в
цяло „Българско“. Както пише Мерсия Макдермот, „… Левски, който този път се

107
върнал в Румъния, не бил вече онзи младши офицер, който почтително моли за раз-
решение по-старшите от него. Той вече е водач, който по-скоро изисква, откол-
кото моли, защото се чувства упълномощен да говори от името на всички онези,
които били готови да рискуват живота си за свободата, и то на предната линия –
в България…“
Сравнението с „младши офицер“ надали е съвсем точно, а почтителният стил в кон-
тактите с някои от видните българи от онази епоха по-скоро е елемент от тогавашния
етикет. По-важното е, че Левски наистина печели доверието на стотици родолюбци и е
решен да го отстоява на всяка цена. В продължение на девет месеца, от края на август
1869-та до края на май на 1870 г. той остава в Румъния. Най-често и за дълги периоди
от време той е в Букурещ. Най-вероятно е живеел при брат си Христо, чието здравос-
ловно състояние се е влошавало все повече. Със сигурност Левски посещава някои ру-
мънски градове с големи български колонии (Александрия, Галац, Плоещ и др.), а, както
ще видим, и някои български селища в Бесарабия, най-вече Болград. Знае се също, че е
отсядал периодично в Турну Мъгуреле при Данаил Попов, с чиято помощ е поддържал
връзка с привържениците си в България. Друг негов помагач по дунавското крайбрежие
е Иван Соколов в град Бекет, разположен срещу българското Оряхово. Връзките на Лев-
ски с оряховските патриоти, които обикновено се датират по-късно, е възможно да имат
своята предистория още от 1869 г. Цветана Павловска допуска, макар и предпазливо, че
през въпросните месеци престой в Румъния Левски може да е „прескачал“ за кратко на
юг от Дунава. Това допускане е напълно приемливо и обяснява защо за толкова дълги
периоди от време Апостола е пребивавал при свои съмишленици в Турну Мъгуреле,
Бекет, Гюргево, Галац… Пътуванията до отсрещния български бряг в онази епоха са
били нещо рутинно, но все пак главната задача на Апостола в този период е мобилизи-
рането за по-активна работа на емиграцията в Румъния.
Със сигурност основната задача за Левски в Румъния през септември 1869 г., а и по-
късно, е да убеди водачите на революционната емиграция, че в България няма необхо-
димите условия за въстание. Тодор Ковачов, с когото той все още поддържа известни
връзки, пише на Панайот Хитов, че по мнението на Левски въстание може да се готви
едва през следващата пролет. Най-вероятно, апелирайки за отлагането на евентуална
въоръжена акция, Дякона се стреми да успокои най-екзалтираните привърженици на
четите с присъщите им наивно-романтични мечтания…
Подобно на Раковски през 1866 г., Левски се опитва да свика общо събрание в Галац
в края на септември. Във връзка с тази идея пише на Христо Големия да осигури пред-
ставители от Търново, Лясковец, Трявна, Сливен и Габрово. В това писмо, което е с дата
6 септември, той специално посочва имената на Марин Станчо в и „бай“ Тодор [Дели-
пенчев] от Лясковец. Те трябва да ангажират и други представители от Трявна, Габрово
и Търново. Разбира се, не бива да се изключва възможността Левски да е изпращал
писма и в градовете на юг от Балкана, където е акцентът на втората му обиколка само
месеци по-рано, но такива за съжаление не са известни, най-малкото не са запазени.
Организацията на планираното събрание в Галац е поета от стария поборник Георги
Карловски – Казака. Намеренията за свикване на събрание в Галац съвпадат с подготов-
ката на едно представително събрание, насочено към създаването на „литературно“ или
научно общество. Идеята е то да обедини интелектуалния и културен потенциал на на-
цията, да издава научна периодика на европейско равнище (известното „Периодическо
списание“, чийто първи брой излиза през 1870 г.), да развива българското образование,

108
литература и култура. В плановете на дружеството е влизало дори създаването на бъл-
гарски университет, а според някои сведения – изработване на проект на конституция!
Както е известно, след Освобождението Българското книжовно дружество се премества
в София, а през 1911 г. преименувано на Българска академия на науките.
След заседания на елита на българската емиграция в Букурещ и Галац се стига до
учредително събрание на новата научна и културна организация. То е открито в Галац,
но продължава работата си в Браила на 26 – 30 септември 1869 г. На 29 септември е
приет първият устав на организацията, която получава името Българско книжовно дру-
жество. За негови ръководители са избрани Марин Дринов (председател), Васил Друмев
и Васил Д. Стоянов. Като изключим Дринов, професор в Харковския университет,
двама от тримата ръководители на новата институция, са участвали заедно с Левски в
Първата българска легия. Революционната „партия“, макар в онези дни да е разпокъсана
на отделни групи, участва в организирането и дори във финансирането на Българското
книжовно дружество. На 23 септември Левски участва в събрание, състояло се в чита-
лището „Братска любов“ и заедно с още двадесет и четирима души подписва писмо, с
което Димитър Ценович и Любен Каравелов са упълномощени като делегати на учре-
дителното събрание на дружеството. В списъка на учредителите Васил Левски е на 16-
то място, а брат му Христо Кунчев – на 20-то, веднага след него е Бранислав Велешки,
бившият телохранител или по-скоро адютант на Раковски.
Поради краткото време делегатите, извикани от Апостола от България за планираното
събрание в Галац, вероятно не са могли да пристигнат. Това обаче ни най-малко е в
състояние да отмени основния въпрос – търсенето на път към освобождението на Бъл-
гария. Впрочем, защо Левски е бързал толкова (нещо, което не е характерно за него като
подход) да свиква представители на изграждащите се в момента комитети именно в Га-
лац? Логично е да приемем, както се е досетил още проф. Александър Бурмов, че не
става дума за „собствено“ събрание на революционните дейци, а за участието на техни
представители в учредяването на Българското книжовно дружество. Както стана дума,
първото събрание се провежда именно в Галац на 25 септември. Поради подозренията
на румънската полиция, че българите замислят някаква революционна акция, делега-
тите прехвърлят заседанията си в съвсем близкия като разстояние град Браила.
Не е известно дали Левски е присъствал на заседанията в Галац и Браила в края на
септември 1869 г. По-скоро не, но в Браила определено е имало очаквания да бъдат об-
съдени, най-малкото да бъдат поставени и политически въпроси. Както разказва не ня-
кой друг, а Васил Стоянов, видният одески българин Николай М. Тошков е очаквал
дружеството да бъде легална форма на революционната организация. Тошков заявява
пред Панайот Хитов: „Аз ония 15 хиляди рубли, които обещах на уж Книжовното
дружество (…), ги обещах за пушки, защото дружеството аз считах за комитет,
не за учено дружество, каквото не трябва днес на българите. Нам сега трябват
пушки, и не Стояновци, Дриновци, а Раковсковци…“
Раковски – харизматичният водач, ученият, писателят, политикът, „народният вой-
вода“, онзи по думите на Вазов „невъзможен“ в своята гениалност „образ“, и след
смъртта си е продължавал „да облъчва“ най-будните българи. На събранието в Браила
определено се е чувствало отсъствието на фигура от неговия мащаб. И съвсем не е слу-
чайно, че това открито е заявено от доказан родолюбец като Тошков. Както беше пока-
зано от молдавския български историк Иван Забунов, през 1867 г. в рамките на Одеско-
то настоятелство е създаден комитет, който следва политически цели. Негов безспорен

109
лидер е именно Николай Тошков. Тази структура е наричана по-късно от Левски „на-
шият комитет в Одеса“.
В Румъния Левски се среща с Любен Каравелов – „…душата на новите революционни
идеи…“, човекът, който въодушевява „младите“ със своето слово. Оценката е на Никола
Обретенов, но тя се споделя от цялата революционна младеж през онези години. Син на
заможна фамилия от Копривщица, Каравелов получава добро образование първо в
Пловдив при Йоаким Груев – едно от обстоятелствата, които също са го сближавали с
Левски. Продължава образованието си в Москва и макар да не се дипломира, натрупва
сериозни знания и си създава широки контакти с руския културен елит. Интелектуалец
по природа, журналист и писател, Каравелов е под идейното влияние на руските рево-
люционни демократи, като поддържа връзки и с редица европейски радикални органи-
зации. Той идва някак „отстрани“ в средите на „младите“, но по категоричен начин.
Каравелов е не само революционен водач и писател – неговите енциклопедични залож-
би го сближават с Раковски, колкото и да са различни двамата по характер.
През 1857 г. Каравелов заминава за Москва, където е слушател в Московския универ-
ситет, запознава се с различните идейни течения в Русия, влиза във връзки с водачите
на славянските комитети, прави първите си стъпки като писател и журналист. През
1861 г. публикува своя пръв програмен проект – „С какво може да се помогне на бълга-
рите“, в който се излага идеята за революционна организация, сходна с онези на унгар-
ския лидер Лайош Кошут в Милано и руския демократ Херцен в Лондон. През 1867 г.
Каравелов пристига в Белград като кореспондент на руския в. „Голос“, влиза във връзка
с „дядо“ Иван Кулин, Цеко Петков, Еремия Българов и други дейци, като създава „Бъл-
гарски комитет“. Въпреки че няма преки сведения, явно комитетът влиза във връзка с
„кръга“ на Раковски и се заема да готви чети за навлизане в България. Такава е голямата
Зайчарска чета от 1867 г. След драматични перипетии, вкл. 203 дни затвор в Будапеща
по обвинение за съучастие в убийството на сръбския княз Михаил Обренович, през
1869 г. Каравелов се установява в Букурещ. За кратко е свързан с „Добродетелната дру-
жина“, която му предлага да стане главен редактор на нейния вестник „Отечество“. Във
връзка с появилите се несъгласния между Каравелов и „старите“ се стига до скандал и
взаимни нападки в българските вестници в Румъния. Тогава Каравелов се обръща за
помощ към одеските българи, преди всичко към кръга на Николай М. Тошков, и с тяхна
помощ започва да издава вестник „Свобода“ – мощна трибуна на революционното
крило на емиграцията. Около „Свобода“ се формира кръг от дейци, които в сътрудни-
чество с Левски създават Българския централен революционен комитет (БРЦК). Съвре-
менници отбелязват: „Хиляди броеве на „Свобода“ минаваха Дунава и се четяха като
Евангелието в поробена България…“
Каравелов е председател на БРЦК до началото на 1875 г. – най-яркият период в дей-
ността на революционната емиграция. Забележително е неговото сътрудничество с Ва-
сил Левски, въпреки че не бива да се игнорират различията между двамата по редица
идейни и организационни въпроси. Каравелов, макар да е преди всичко интелектуалец,
публицист и „кабинетен революционер“, има решаваща заслуга за израстването на цяло
поколение от български патриоти, за идейното съзряване на революционната организа-
ция и нейните по-късни водачи. След конфликта му с групата на Ботев и Стамболов
през 1875 г. остава извън революционната „партия“. Критиките за неговата обвързаност
със Сърбия са основателни, но Каравелов продължава да бъде авторитет в очите на ши-
рок кръг среди. През 1876 г. той съдейства за набирането на български доброволци за

110
участие в очертаващата се Сръбско-турска война, както и при формирането на Българ-
ското опълчение през 1877 г., дори присъства на подписването на Санстефанския мирен
договор. През 1878 г. пренася печатницата си от Букурещ в Търново, а по-късно в Русе,
където умира от туберколоза в разцвета на творческите си сили.
Трудно е да се дават категорични оценки за личности от мащаба на Каравелов. Зас-
лугите му не се изчерпват само с неговата пряка политическа дейност – магията на не-
говото слово вдъхновява и разпалва патриотичното чувство у хиляди българи, неговата
толерантност и разум правят отчаяните хъшове убедени демократи, хора с напредни-
чаво европейско мислене.
Левски и Каравелов се оказват най-близките съмишленици в средите на емиграцията,
независимо от едни или други различия. Вярно е, че според Киро Тулешков и Димитър
Ценович е изразил съгласие с вижданията на Дякона, същото вероятно може да се каже,
поне донякъде, и за Теофан Райнов и Иван Касабов. Каравелов обаче в най-голяма сте-
пен е притежавал и знанията, и качествата, и политическата воля да оглави революци-
онната „партия“ в Румъния. Нещо повече, да я ориентира към изграждането на вът-
решна организация в България – идея, която Касабов и неговите съмишленици приемат
в духа на Мацини, но преди всичко на теория.
Революционните сили сред емиграцията в Румъния създават Българския революцио-
нен комитет (БРК), преименуван „в движение“ като централен (БРЦК). Както отбелязва
Иван Стоянов, един от най-добрите познавачи на дейността на Левски и на Каравелов,
„… възприетата от новата организация идея за масовото народно въстание, под-
готвено във вътрешността на страната, като основно средство за освобождени-
ето на България, явно се налага от опита, извлечен от Левски при двете му оби-
колки из българските земи“
За времето на създаването на БРЦК съществуват спорове. Редица изследователи са
обединени около мнението, че това е станало през есента на 1869 г. Своеобразен хроно-
логически ориентир е излизането на първия първия брой на „Свобода“ на 7 ноември
1869 г. Вестникът категорично прокарва идеята за самостоятелност на българското на-
ционално-освободително движение. Същевременно изразява позицията за балканска
федерация, но при спазване и признаване на националните граници между балканските
народи. Близко до ума е, че новата трибуна на „младите“ се появява на бял свят около
времето на учредяването на БРЦК, най-вероятно скоро след като комитетът е факт. За
състава на БРЦК се знае, че е бил от шестима души: Любен Каравелов (председател),
Кирияк Цанков (секретар), Димитър Ценович (касиер), членове Васил Левски, Теофан
Райнов и Панайот Хитов. Комитетът пристъпва към изграждане на свои поделения в
редица румънски градове, в които има по-силно присъствие на българи: Турну Северин,
Калафат, Турну Мъгуреле, Крайова, Александрия, Гюргево, Плоещ, Браила, Галац, Яш
и Болград. Заедно с централния комитет в Букурещ (БРЦК) се формират общо 12 коми-
тета – начало, което е повече от обнадеждаващо.
Следвайки линията, подета от Раковски и ТЦБК, БРЦК си поставя за задача да прив-
лече широки среди в България и чужбина за изграждане на масова революционна орга-
низация. Нейната цел е да подготви българския народ за въстание, да осигури средства,
военни специалисти, международна подкрепа за бъдеща освободителна акция. Теоре-
тична основа е написаната от А. Каравелов „Програма на Българския революционен ко-
митет“, е отпечатана в руското емигрантско списание „Новое дело“ в Женева (1 август
1870 г.), а след това и във в. „Свобода“. Принципите на програмата са доразработени в
брошурата „Български глас“, публикувана също от Каравелов. Според заложените в нея

111
идеи най-големите врагове на българската кауза са турското правителство и фанариот-
ското духовенство, а политическата цел е изграждането на „Южнославянска“ или „Ду-
навска“ федерация на свободните народи от типа на Швейцария, управлявана демокра-
тично. Българската революция трябва да бъде „захваната извътре“ и в съюз с останалите
балкански народи. Свободата може да бъде постигната с „оръжие, огън и нож“, без да
се изключват и мирните средства, но не може да се чака даването ѝ от Русия или от
западните сили.
Декларираните намерения и екзалтирани призиви трудно могат да бъдат реализирани
без реална работа в самата България. Според проф. Крумка Шарова, водещо име сред
модерните изследователи, революционната емиграция в Румъния провежда събрание в
Галац, състояло се месец по-късно от планираното от Левски – около 25 октомври
1869 г. Подробности за неговите разисквания не са известни. Най-вероятно то предшес-
тва или пък непосредствено следва учредяването на БРЦК. В края на октомври Левски
се сблъсква отново със Зечо Стефанович, с когото се е срещал още в Цариград в края на
1868 г. Черногорецът, изпратен от руското разузнаване, прави опит да се внедри сред
българските революционери в Букурещ. По този повод Левски съобщава: „С факт
имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам. В 69-о лято
препоръчан единият от одеските българи за добър помощник на българите; пък не
излезе така? Улових му няколко шарлатанлъци и хайде, отгдето е дошел…“
Един от „тъмните“ въпроси, свързани с дейността на Левски, е дали е посещавал Бе-
сарабия. Както изглежда, такова пътуване е имало в периода септември – ноември
1869 г. В Болград Дякона се е срещал с Петър Фитов, който е председател на местния
революционен комитет – едно от дванайсетте „поделения“ на БРЦК. Левски продъл-
жава да дискутира своите идеи и намерения с дейците в различни градове, с комитетите,
изброени по-горе, както и с други фигури на българската емиграция. Непременно трябва
да обърнем внимание на един малко известен момент, който разкрива интересни под-
робности както за замислите на Дякона, така и за търсенията и плановете на други дейци
на революционната „партия“, с които той е поддържал тесни връзки. Такъв е случаят с
неговите разговори в Гюргево в края на 1869 г.
В началото на декември Левски пристига в Гюргево по покана на Иван Кършовски.
Заедно с него, Светослав Сапунов [Миларов], Георги Живков и други дейци се про-
вежда обсъждане на ситуацията и се търсят пътища и решения как да бъде активизирана
революционната дейност. Във връзка с тази среща на 13 декември Сапунов пише, че
Георги Живков (бъдещ български държавник, депутат и министър) е поел задачата да
състави комитети в Русе, Търново, Габрово, Трявна, Тулча, Плевен, Сливен, Лом, Видин
и Свищов, а Ив. Кършовски да работи за създаването на подобни „клубове“ в Румъния.
„Старите комитети“, явно онези от времето на Раковски и четите от 1867 г., вече не съ-
ществували. „Левски (Дякона), един от революционерните началници и най-дръзно-
вения готов да тръгне за България да събира хора, да се приготвят да въстават на
бой на първа пролет…“ Именно него Кършовски повикал в Гюргево, „… за да разис-
кваме и да решиме работите добре; да не би да направиме някоя грешка. Г[-н] Лев-
ски е сега в Т. Мъгурели, а г. Попович [Данаил Попов] го подпомага в предприятието
му. Имал една мечта: да събира всичките пръснати революционерни сили и да ги
подчини на една програма, която ще бъде двигателя на общата ни работа за сво-
бодата…“
Важността на казаното в последното изречение е изключителна! Обединението на
„всичките пръснати революционерни сили“ е главният приоритет на Апостола, който

112
вече е схващан поне от част от емигрантските дейци като „един от революционерните
началници“ – стоящ не по-долу от „първостепенний войвода“ Панайот Хитов, от Иван
Касабов или Любен Каравелов. Трябва непременно да се отбележи и още нещо – готов-
ността на Левски да „подели“ революционната работа с други дейци. Открито или не,
прокрадва се мнението, че Апостола се е стремял едва ли не да притежава „монопол“
върху създаването на комитети, да бъде „привилегист“ (привилегирован) в ръководст-
вото на революцията – обвинението идва от страна на неговите помощници Димитър
Общи и Ангел Кънчев в средата на 1871 г. Напротив, както виждаме, още през 1869 г.
Левски не е имал претенции да бъде единственият „двигател“ на голямата идея. Веро-
ятно решението в Гюргево е имало следната прагматична формула: Левски ще про-
дължи да организира вътрешните сили в Северна Тракия, а вероятно в перспектива и в
Македония и Поморавието, докато Живков ще развива същата дейност в Северна Бъл-
гария, вкл. Добруджа, и източната част на Тракия. Факт е обаче, че още през 1870 г.
нито Георги Живков, нито някой друг поема риска да пътува от град на град, от село на
село, „навсякъде гонен, всякъде приет“, ако цитираме баладата на Иван Вазов…
Още едно събрание в Букурещ е имало в края на декември 1869 – началото на януари
1870 г. Информацията за него дължим на един полски емигрант. Той е живеел в Русе и
бил близък приятел с Георги Живков, който доскоро е бил учител в дунавския град. С
негова препоръка полякът е присъствал като гост на въпросната българска организаци-
онна проява. В нея са участвали дванадесетте комитета, за които стана дума. Единстве-
ното различие е, че вместо Яш е посочен Зимнич – румънският град срещу Свищов.
Събранието обсъжда широк кръг от въпроси, но най-разгорещена е била дискусията за
бъдещите действия в България. Възникват две противостоящи позиции, първата от ко-
ито е защитавана от войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, Желю Чернев и Живков.
Те настояват за бързото формиране на чети, с които през пролетта да се прехвърлят в
България. Букурещкият и Браилският комитет обаче застъпват становището, че първо
трябва да се провери готовността за въстание в страната, да се извърши необходимата
подготовка и едва тогава да се пристъпи към революционна акция. Както подчертава
Кр. Шарова, БРЦК в Букурещ и комитетът в Браила защитават становището, с което
Левски се завръща от втората си обиколка.
Със сигурност Левски е бил разочарован от нежеланието не само на „старите вой-
води“, но и на голяма част от комитетите да възприемат необходимостта от нов път за
освобождение на Отечеството. Левски е имал причини да бъде недоволен не само от
Панайот Хитов, но и от Райнов, Ценович и дори Каравелов, които са се огънали под
натиска на мнозинството и очевидно не са защитили новите идеи. Показателни са него-
вите думи в едно писмо от пролетта на 1871 г. до Райчо Попов от комитета в Плоещ:
„Нали дойдох нарочно из Българско, да ви представя народното мнение на простия
и учения ни народ в България, върху което цяла година давахме мнения…“ И още,
„… и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценова, Каравелова и пр… нали
сте вие горните? Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и
срещу които съм противостоял? Като се поразгледате в миналото от края в рабо-
тите си досега във Влашко, кой с кого се турял на работа, та от кой ден до кой ден
е вървяло като жаба през угар…“ От характера на дискусията, за която стана дума по-
горе, можем да съдим за упорството и на привържениците на Панайот Хитов, както и за
неспособността на преобладаващата част от емигрантските дейци да оценят новата
стратегия на българската национална революция. Не случайно Левски е казвал и по-
късно, че се е наслушал на гръмки думи, докато „… дела трябват!“ В своето тефтерче

113
Левски отбелязва едно тъжно събитие: „В Букурещ, 1870, почина брат ми Христо на
9-и април в 11.30 сутринта по европейски през деня…“ Очевидно по същото време, а
може би и изобщо през зимата на 1869-1870 г., Левски е бил в Букурещ и се е грижил за
своя тежко болен от туберкулоза брат.
През май 1870 г. Дякона продължава да е в румънската столица, както се вижда и от
едно писмо, изпратено от него и Димитър Ценович до Панайот Хитов. Както изглежда,
той е продължавал да работи в сътрудничество с Любен Каравелов, който по същото
време пише „Програмата на БРК“, първият ръководен документ на БРЦК. В неговата
„тъкан“ ясно присъстват идеите и принципите, които не са могли да се наложат по време
на събранието пет месеца по-рано. През месеците на своя най-дълъг престой в Румъния
Левски изпъква не само като убеден революционер и патриот, но и като зрял политик.
Независимо от споровете и различията, Дякона не желае да се конфронтира нито с Па-
найот Хитов, нито с Любен Каравелов, Димитър Ценович и другите представители на
революционната емиграция. Не се конфронтира, но и не отстъпва от своите убеждения!
Издигането над междуличностните разпри в името на голямата цел и занапред ще бъде
негова отличителна черта. Така или иначе, Левски решава да не губи повече време в
безплодни спорове и „комедии“, както сам характеризира някои от дискусиите в Буку-
рещ. Към този момент Апостола окончателно се убеждава, че е крайно време да започне
реалното изграждане на реална и действена вътрешна организация в самата България.
Не без огорчение и упрек той пише на стария си събрат в делото Иван Кършовски:
„Брате, тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше как, за-
щото аз там между всички ви бях най-простият и с думи не можехме да се разбе-
рем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига
умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ние ще го
приемем.“

В края на май 1870 г. Левски пристига в Русе, с което започва неговата т. нар. Трета
обиколка в България. Ако търсим хронологически параметри, тя продължава до април
1872 г., когато Апостола отново е в Румъния във връзка с общото събрание на БРЦК.
Сам по себе си този двегодишен период показва пълната условност, а в конкретния слу-
чай и неточност на понятието „обиколка“.
От пролетта на 1870 г. и до своята гибел Васил Левски изцяло пребивава „в Българ-
ско“, цялата му дейност произтича от съзнанието, че революцията трябва да се твори в
самата България. Или, както го е казал самият той в писмо до Филип Тотю от 23 март
1871 г.: „… работата ни не е само по Балкана, но революция в [т. е. „на“] място …“

114
 Глава V.
„РЕВОЛЮЦИЯ НА МЯСТО“

Вътрешната революционна организация

Изграждането на единната комитетска „мрежа“, която наричаме Вътрешна револю-
ционна организация (ВРО), е върховото постижение на българската национално-осво-
бодителна революция и личното, ако използваме езика на вярата, „неръкотворно“ дело
на Апостола. В съзиждането тази конспиративна „държава в държавата“ Левски влага
неимоверни усилия, включително и чисто физически – при тогавашните възможности
за транспорт в някои случаи за около месец той е преминавал на кон или пеша над хи-
ляда километра! При това не става дума за обикновени пътувания, а за рисковани прид-
вижвания със стопроцентова мобилизация на вниманието, неочаквани обрати и премеж-
дия „под байонетите“ (щиковете) на полицията, както сам казва Левски в едно писмо.
Същевременно се е налагало този смел човек да контактува със стотици хора – всеки
със своите качества и недостатъци, манталитет, специфики на характера, една или друга
степен на образование, имотно състояние и т.н. С хора, които е нямало как да бъдат
достатъчно проучени, които са склонни да се поддават на страх, паника, малодушие…
Няма защо да се убеждаваме колко трудно и натоварващо е всичко това, още повече при
активни контакти, както пресмятат някои изследователи, с около четири хиляди души!
Това е вършено от Апостола денем и нощем, и то не като „турне“ на някаква знаменита
личност… Налагало се е да контактува с големи групи от разнородни личности, да ги
убеждава в правотата на делото, да побеждава страха и апатията, наивната вяра в „Дядо
Иван“ и други външни фактори, неверието в собствените сили.
Проф. Николай Генчев, един от най-проникновените познавачи на делото на Апос-
тола, е категоричен: „Левски е можел да изпълни своята апостолска мисия само ако
успее по новому и в съответствие с историческата обстановка да пресистемати-
зира идейните и политическите доктрини на освободителното движение. И той
се нагърбва чрез мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и уста-
новените канони, да извърши тази гигантска работа…“
Изследователите може и да спорят по отделни въпроси, да дискутират върху дати-
ровки, личности, документи и т.н., но са единодушни в мнението си за огромната роля
на организацията, която се превръща в основата на Априлското въстание и освобожде-
нието на България. Самото изграждане и съществуване на ВРО става „в движение“ и се
превръща в неотменна част от политическото израстване на българското общество,
нещо повече – в негова движеща сила. Тази поливалентност на създадената от Левски и
неговите сподвижници организация е показана сполучливо в синтезираната оценка на
Константин Косев: „Левски се завръща в България и с колосална енергия изгражда
уникалната ВРО. Това е строго конспиративна структура с гъста мрежа от час-
тни революционни комитети из цялата страна, подчинени на единно ръководство
с устав, програма и строга дисциплина. Чрез ВРО Левски издирва, открива, възпи-
тава и обучава цяла плеяда от юначни български мъже, готови на саможертва за

115
свободата. Юнаците не се раждат от само себе си, те се отглеждат и възпита-
ват. ВРО става истински разсадник на юначни българи. Ако през 1868 г. хаджиди-
митровците са само 120 души, то към края на 1872 г. броят им се измерва с хиляди.
Борбата за национално освобождение според Левски трябва да стане всенародно
дело. Такъв е смисълът на цялата му стратегия. Неговият стремеж е да направи
колкото е възможно повече българи съпричастни на освободителната кауза, а
призванието на ВРО е да ги подготви за въстание…“
На свой ред проф. Иван Стоянов, познавач на дейността и личността на Левски, оп-
ределя вътрешната организация като „негово гениално творение“. „Дейността на Лев-
ски през т.нар. трета обиколка е не само най-продължителна, но и най-значима за
развитието и укрепването на комитетската мрежа. Изключително трудно е да
проследим пътуванията му по села и градове. Най-важната причина е не само ос-
къдната документация в тази насока, но и легендарният елемент, дълбоко проник-
нал в народната памет. Мнозина претендират, че Апостола поне е минал през
тяхното селище, но без основание…“ Думите са на Цветана Павловска, автор на най-
пълното изследване на Вътрешната революционна организация, и вярно отразяват
онези години, в които Левски поставя фундамента на българското освобождение.

***

Началото е дадено с пристигането на Левски в Русе на 27 май 1870 г. Както изглежда,

това съвсем не е първото подобно преминаване на Дунава от Левски именно през града,
център на обширния Дунавски вилает. През 2021 г. д-р Веселина Антонова публикува
и изследва непознати до този момент документи – разрешения за пътуване, издавани на
името на Васил Иванов, които обхващат периода от септември 1867 до юни 1870 г. В
случая Левски използва самоличността на Васил Иванов от Елена, който, както виж-
даме, е имал неговите две имена, а и необходимите физиономична прилика и близка
възраст. Интересно е също, че съименникът на Дякона е бил пътуващ книжар, подобно
на отец Матей Преображенски. Въпросните документи хвърлят светлина върху неиз-
вестни страни от тогавашните действия на Левски и изясняват мястото на Русчук/Русе
в неговите замисли и практически стъпки при изграждането на основите на революци-
онната организация по българските земи.
Непосредствено преди идването на Левски във вилаетската „столица“ пребивава не-
говият съратник и най-близък помощник Христо Иванов – Големия. Той е имал за за-
дача да привлече кръг от съмишленици, с което да бъде осигурен „канал“ за връзка
между вътрешността на страната и Букурещ. Сред по-видните българи, които по това
време живеят и работят в Русе, е калоферецът Стоил Попов (1839-1890), наричан и Бал-
кански, стар познайник на Левски и приятел на Раковски, за когото вече стана дума във
връзка с Първата българска легия. През 1870 г. Попов официално е на турска служба
като редактор на вилаетския вестник „Дунав“ и влиза в „елита“ на русенското общество.
Разбира се, тази служба го прави мишена на остри нападки от страна на революционната
младеж, включително и от Ботев.
Трудно е да се каже до каква степен и дали изобщо Попов променя възгледите си,
защото до края на живота си Левски го смята за свой верен съмишленик. Неговият брат
д-р Киро Попов, за когото е женена Екатерина, дъщерята на Райно Попович, е сред най-
близките приятели на Апостола в родното му Карлово. Нещо повече, той е един от пос-
ледните карловски дейци, с когото Левски се среща преди да замине за Ловеч и своята

116
Къкринска Голгота. Водачът на българската революция в никакъв случай не е бил по-
върхностен патриотар, който непременно да „громи“ всеки българин, заемащ висок
пост в османската администрация. Както ще видим, в Цариград той се среща и дори
гостува в дома на своя бъдещ съдник хаджи Иванчо х. Пенчович, член на Държавния
съвет на Османската империя. На турска военна служба е и д-р Христо Стамболски,
което не е пречка да изповядва горещ български патриотизъм. Левски се е срещал и с д-
р Стоян Чомаков, а с и други личности, които са много далече от революционната „пар-
тия“. Със своя аналитичен ум Апостола е съзнавал, че проникването на българи в офи-
циалните институции може да бъде от полза за постигането на голямата цел – освобож-
дението на България. Нека отбележим, че именно Попов е един от главните „спонсори“
на обучението в чужбина на младия и талантлив Ангел Кънчев, който само след година
ще стана помощник на Левски в апостолската дейност. Не на последно място, както
пише Никола Обретенов, Стоил Попов сътрудничи, разбира се анонимно, с дописки и
друга информация на издавания от Любен Каравелов в. „Свобода“.
Големия настойчиво се опитва да се свърже с Попов, но удря на камък. Трябва да се
съгласим с д-р Веселина Антонова, че несполуката в Русе трябва да се отдаде на разли-
чията в разбиранията за предпазливост и конспиративност „… на вече препатилия и
улегнал, родолюбец Стоил Попов с дързостта на все още неопитния в конспира-
тивната работа млад и буен Христо…“ Големия признава своя неуспех и разказва
как Левски го е мъмрил „… за моите не добри постъпки в Русе…“ През февруари
Христо Иванов се премества в Търново.
В края на май 1870 г. Левски отново е в контакти със Стоил Попов. По същото време
се запознава и с Баба Тонка и нейното семейство, но не „форсира“ създаването на частен
комитет в Русе отново по конспиративни съображения. Същата предпазливост Апос-
тола проявява и в Свищов, въпреки старите традиции на комитетската идея в будния
дунавски град. В Русе, Пловдив, Търново, Стара Загора, изобщо в по-големите цент-
рове, опасността от провал е несравнимо по-голяма в сравнение със средните по тип
градски средища от рода на Ловеч, който неслучайно е избран за център на Вътрешната
революционна организация. Естествено, частни комитети са създадени и в големите
градове, но в тях мерките за сигурност изискват още по-сериозна конспиративност
предвид присъствието на полиция, тайни служби, военни гарнизони и т.н.
Ако се върнем за кратко към революционните „кръжоци“, тяхното наследство по от-
ношение на „частните комитети“ е имало както добри, така лоши страни… В новите
условия пеенето на патриотични песни и сбиванията с местните гъркомани и мюсюл-
мани вече не е актив, а нещо опасно и демаскиращо. Всичко това Левски е проумял в
хода на своята конспиративна дейност, и то много по-рано от другите революционни
дейци в страната, да не говорим за онези в емиграция.
В Русе Левски успява да организира група от съмишленици, която да осигурява връз-
ката с Букурещ през Гюргево. Революционният водач посещава за кратко Свищов и Ни-
копол (вероятно и за подсигуряване на връзката с Данаил Попов в Турну Мъгуреле, на
отсрещния бряг на Дунава), след което по вече познатия маршрут през Плевен – Ловеч –
Троян се прехвърля в Карлово и в тайните си „квартири“ в околните селища. Едно от
местата, в които Левски е пребивавал тайно е хана на Кирко Бухалов в самото Карлово.
Цв. Павловска показа, че първото координиращо средище на създаващата се вътрешна
организация не е Ловеч, а именно Карлово. Оттук Левски отново обикаля селата до до-
лината на р. Стряма и дава пълномощия на Петър Бонев от Перущица да създава коми-

117
тетски „ядра“ южно от Марица. Същевременно Ганю Николов Маджареца прави съ-
щото в Карловско и съседните райони. Дейците от Северна България, включително от
бъдещата комитетска „столица“ Ловеч, чакат указания именно от Карлово. Това поло-
жение обаче е породено от конкретните обстоятелства.
Малко се знае, че първоначално Левски е смятал центърът на изгражданата от него
Вътрешна революционна организация да бъде в старата столица Търново. Такава е хи-
потезата на Цветана Павловска, която приемаме напълно. „За Левски, у когото е тол-
кова силно изявена държавно-творческата идея – пише Павловска, – не е необи-
чайно да избере за център на ВРО столицата на славната българска държава…“
Нека припомним, че в тефтерчето си Левски собственоръчно си е преписал текста на
„Възпоменание“, едно от любимите си стихотворения на Добри Чинтулов. Няколко от
неговите строфи илюстрират какво е значело Търново, особено славната Трапезица, за
Левски и тогавашните будни българи:

Навред там тихий вятър вее,

реката Янтра там шуми:
и славейчето сладко пее
и пътниците весели.

Мен само не развеселява

тази природна веселба,
но само ми възпоменава
за прадедните времена!

И дума: „Слушай, юноше, с вниманье,

към тебе вика таен глас,
на, гледай, със възпоменанье
живее всичко до тоз час.

Смиели за тази Трапезица,

за този старий, наший град,
той българска е бил столица,
и скрива прадедния прах!

Със вярната си тук дружина

Асен е някога живял,
но много оттогаз се мина,
откак със слава той гърмял…

118
 В представите на българите до 1878 г. няма друга столица, освен Търново. Това е
факт, въпреки че не са били забравени нито Велики Преслав, нито Охрид, само Плиска
е оставала забулена в тайна… Седем столетия, от края на XII почти до края на XIX в.,
Търново е нямало алтернатива. Градът е центърът на Първото и Второто Търновски
въстания, съответно през 1598 и 1686 г., на Велчовата Завера (1835 г.), да не говорим за
„Плана за освобождение на България“ на Раковски и очакваният през лятото на 1862 г.
поход на Първата легия по Балкана именно към Търново… Впрочем, изборът на София
за столица на княжество България по време на Учредителното събрание, което естест-
вено е свикано в Търново през пролетта на 1879 г., до голяма степен е предопределен
от оставането на Македония в турски ръце.
Книгата на Раковски за Асеневци е била сред най-популярните патриотични четива
на легионерите в Белград. Разбира се, славните царе Петър и Асен започват „своето“
освобождение на България, тогава от „гръцкото робство“, именно от Търново! За пред-
ставите на човек като Дякона, дълбоко свързан с църквата от юношеските си години,
важно е било и обстоятелството, че в Търново е катедрата на най-голямата митрополия
в българските земи – наследница на Търновската патриаршия. Геостратегическото раз-
положение на града създава донякъде абстрактен, но верен с паралел с времето на бъл-
гарските царе. Първите Асеневци водят освободителни действия от север на юг, същата
е „матрицата“ и на бунтовната българска емиграция в Букурещ. Сам Левски пише на
своя съмишленик д-р Константин Робев в Охрид, че развитието на революционната ор-
ганизация ще върви от брега на Дунав на юг към Тракия и Македония. Воден от такива
планове, през есента на 1870 г. Левски идва в Търново. Там вече е Христо Големия,
което показва, че замисълът старата столица да бъде „БРЦК в Българско“ е още от зи-
мата на 1869-1870 г. В Търново Левски е разчитал не само на Големия, но и на други,
по-солидни контакти. Вече се спряхме на разговорите на Левски с групата на Кършов-
ски, Живков и Сапунов (Миларов) в Гюргево през декември 1869 г. Левски е разочаро-
ван от тези „съдейственици“, както иронично ги е нарекъл в едно писмо от пролетта на
1871 г., но към есента на 1870 г. вероятно не е било така. Както бе посочено, Георги
Живков е поел задачата да организира комитети в Русе, Търново, Габрово, Трявна,
Тулча, Плевен, Сливен, Лом, Видин и Свищов. По едни или други причини той не прис-
тъпва към изпълнението на този план и с това се заема Левски, продължавайки започ-
натото по време на своята Втора обиколка. За промяната е имало и обективни причини –
през пролетта на 1870 г. Миларов е арестуван от турската полиция в Цариград, предаден
от един българин, шпионин на „службите“. Интересното е, че в техни ръце попадат две
негови писма, изпратени от Белград. Очевидно на срещата в Гюргево е обсъждана и
бъдеща дейност в западната ни съседка. Не бива да забравяме също, че Светослав Са-
пунов/Миларов, както се оказва, е шпионин на турските власти, който, подобно на Тео-
фан Райнов, се е опитвал да бъде „двоен агент“ – очевидно не съвсем успешно… Така
или иначе, тайните служби на Османската империя не са за подценяване.
Георги Живков е родом от Търново и е от търговска фамилия. Неговият по-малък
брат Никола е автор на първият наш химн „Шуми Марица“, а сестра им Вела Благоева
е активистка на прохождащия в края на века социализъм и съпруга на Димитър Благоев.
Иван Кършовски е родом от „болярската“ Елена, фамилията му има позиции и в Тър-
ново, и в Горна Оряховица, Лясковец и т.н. Не бива да пропускаме Марин Станчев и
други патриоти от Лясковец, приели Левски радушно при Втората му обиколка и със-
тавили един от най-активните комитети в България. От 1869 до 1871 г. в родния си град

119
работи отново Тодор Шишков, някогашният учител на Левски от Стара Загора. В Тър-
ново е имало стари „комитетски“ традиции, като се започне с „Гръцката завера“
(1821 г.), Велчовата или Българската завера (1835 г.), действията на „капитан дядо“ Ни-
кола през 1856 г. По-късно свои „поделения“ в града имат Първата легия на Раковски в
лицето на хаджи Ставри и неговата група, ТЦБК и „Добродетелната дружина“. От Тър-
ново са и редица участници от Първата и Втората българска легия, които, както е в слу-
чая и с Христо Големия, с Петър Бонев в Перущица, отец Генадий в София и т.н., са
сред най-приближените сътрудници на Левски. Можем да изброим поне няколко имена,
но сред тях в Търново и Търновско най-яркото без съмнение е отец Матей Преображен-
ски.
Матей е наричан подигравателно от своите събратя монаси „Миткалото“, човек,
който „митка“ (скита) напред-назад… Тази светла личност е оставила благодарни спо-
мени не само сред своите земляци, но и на други места по българската земя. Светското
му име е Моно Петров Сеизмонов и е роден през 1828 г. в Ново село, Търновско. Като
дете остава сирак – обстоятелство, което също го е сближавало с вдовишкия син Васил
Левски, а още повече и съдбата им на монаси. Народен будител, просветител, самоук
изобретател, своего рода български „Леонардо да Винчи“, книжовник, религиозен пи-
сател и проповедник, разпространител на книгите на Раковски, борец за българската
свобода… Много са характеристиките, на които отговаря нестандартната във всяко от-
ношение личност на „Очката“, както са го наричали хората по градове и села… С Лев-
ски са се знаели още от Първата българска легия, след чието разпускане отец Матей
води малка чета в Берковския Балкан и води успешни сражения с потерите.
Отец Матей без колебание подкрепя идеята за вътрешната организация. Виждаме го
да придружава Левски в неговите обиколки и да помага на младия Ангел Кънчев. Той е
неуморният куриер, който през есента на 1872 г. издирва Апостола в Южна България,
за да осигури връзката между него, БРЦК в Букурещ и останалите комитети в страната.
Прави самостоятелно разследване, за да установи дали поп Кръстю е предател и достига
до извода, че ловешкия свещеник е „чист“. След залавянето на Апостола Търновският
комитет се опитва да го спаси по дипломатически път, а отец Матей се озовава в Белг-
рад. Въпреки резервите на Каравелов, Миткалото предава писмото на сръбските власти,
но резултат не е постигнат. След смъртта на Апостола отец Матей подпомага младия
Стефан Стамболов за стабилизирането на комитетите. Умира от възпаление на ухото
през 1875 г., като и до днес остават съмненията, че е отровен от агенти на властта…
Нека „дадем думата“ на Захарий Стоянов, който е предал първите си впечатления от
този голям българин в своя неподражаем маниер. Тогава бъдещият летописец на рево-
люцията е все още непосветен в нейните тайни, а случката е в русенското читалище
„Зора“.
„Един ден дойде на читалището един непознат калугер, дотолкова окъсан, щото
от появяването му на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат,
но да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що ще
лисица на пазар?“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той
поздрави присъствующите и седна до масата при вестниците. Два-три деня после
това тоя същият калугерин дойде един път заедно с приятеля ми на читалището,
гдето бях само аз. Тия влязоха в библиотеката, като заключиха подире си вратата.
Аз не се стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката, но що да видиш?
Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото си и запасваше на кръста си една
цяла дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един! Моето око

120
се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих
името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата „Приказки“ и един от
деятелните членове на революционния комитет. Той беше последовател на Левски
и под формата на земледелчески дружества много частни комитети беше успял
да устрои в Търновско и Севлиевско, а на Ново село построи едно здание, което и до
днес съществува, уж за гостоприемница, а всъщност щеше да служи за свърта-
лище на апостолите…“
Левски с помощта на отец Матей изгражда комитети в Долна Оряховица, Дряново,
Килифарево, Златарица, Сухиндол и др., заздравява позициите на комитетската идея в
Лясковец и Трявна. Така или иначе, сред най-верните хора на Апостола и през следва-
щите години можем да изброим много имена от Търново и неговия район: Големия,
отец Матей, Христо Бунито, Иван Хаджидимитров Заралията, Марин Станчев, Марин
Цонзаров, Цаню Захариев и др. Основаният от Левски „частен комитет“ в Търново в
началото не е особено ефективен. В окръжен административен център, какъвто е градът,
има силно присъствие на турската полиция, както и военен гарнизон. Затова не е слу-
чайно, че по време на подготовката на Априлското въстание „щабът“ на Първи Търнов-
ски революционен окръг е в Горна Оряховица, както и на Четвърти Пловдивски е в Па-
нагюрище. Ред причини заставят Левски да търси по-подходящо решение къде е най-
добре и най-малко опасно да бъде устроен координационният център на комитетската
„мрежа“ в България.
След като се отказва или поне отлага намерението си да възроди Търново като „тайна
столица“, през Габрово, Шипченския проход и Казанлък Левски е отново в Карлово.
Оттук той посещава няколко пъти Ловеч и се убеждава, че градът е подходящ да бъде
превърнат в център на замислената обща комитетска структура. Трябва да признаем, че
маршрутът Турну Мъгуреле – Никопол – Плевен – Ловеч – Троян – Троянския проход –
Карлово – съответно Пловдив, Стара Загора, Пазарджик или София, е по-безопасен в
сравнение с онзи през вилаетската „столица“ Русе – Търново – прохода Шипка и т.н.,
по чието протежение са разположени много повече полицейски и военни сили. Впро-
чем, Левски и другарите му със сигурност са отчитали ситуацията и от гледна точка на
румънската полиция, която в Турну Мъгуреле е била много по-слабо представена в
сравнение с Гюргево – своеобразното предмостие на Букурещ на дунавския бряг.
Левски остава с положителни впечатления от духа на ловешката патриотична общ-
ност, както и от онези в Троян, Плевен и близките градчета и по-големи села Тетевен,
Етрополе, Голям извор, Ябланица, Видраре, Джурово и т.н. „Частните комитети“ в тези
селища са изградени именно през лятото – есента на 1870 г., а началото на дейността им
е обещаващо. Комитетът в Тетевен е оглавен от хаджи Станьо Врабевски (1817-1879),
богат търговец и образован човек, който се е познавал още с Раковски. По думите на
Стоян Заимов, „… хаджията се брои за най-богатия не само в Тетевенско, но и в
Троянско, и в Ловченско, и в Орханийско (…) Каймакамите в Ловеч и Орхание му
стават на крака, кога се яви в конака. В Тетевенско той и Петко Милев (също пър-
венец и богаташ) „колят кучето“, както се изразява народът за хора, в ръцете на
които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата)
по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и го-
лямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание…“ Съставът на комитета е от-
начало от девет, а скоро след това от 24 души, което за онзи момент е впечатляващо. В
неговия състав са и племенниците на „дядо хаджи“, братята Станьо и Станчо хаджи
Иванови, както и други будни младежи.

121
 Гложенският комитет е пряко свързан с личността на Васил Йонков Гложенеца, съб-
рат на Левски от Първата и Втората легии. Той обикаля района заедно с Апостола и сам
полага основите на организацията в някои селища. Комитетът в Гложене отрано е броял
„22 работници“, което за селска структура е отличен резултат. Сред активните помагачи
на Левски в района е свещеникът от Видраре Георги Тутмаников, наричан на шега „или-
рическия поп“, придружавал Левски в Етрополе и на други места.
Според запазени спомени комитетът в с. Видраре е създаден така: „Една вечер в ка-
фенето на Фильо поп Петров, дойде един търговец облечен хубаво, с потури и фес
и ни каза, че купува добитък. След което разбрахме, че това е бил дякон Левски…
Бяхме всичко 15-16 души. Дяконът постави пищова и камата на масата, а ние ги
целунахме и се заклехме да пазим тайна…“
Още през 1870 г. е създаден един от най-активните комитети в този край – Етрополс-
кият, оглавен от младия, образован и влиятелен учител Тодор Пеев. След Арабаконаш-
кия обир той се спасява в Румъния, дружи с Христо Ботев, издава в. „Възраждане“ в
Браила и е деловодител на Българското книжовно дружество. Както и в други градове
и селища, революционната структура в Етрополе включва търговци, учители, занаят-
чии, свещеници. От Етрополе организацията „тръгва“ към Правец и Орхание (Ботевг-
рад), а със съдействието на местни хора – в околните села Новачене, Лъжене, Правешка
Лъкавица. „Верижният принцип“, по думите на Цв. Павловска, се прилага при новите
комитети или техните клонове в малките села, махалите и колибите. Един от механиз-
мите, прилагани от Левски, както е в Южна България и Търновско преди това, е деле-
гирането на доверие на местни патриоти. Както пише в спомените си Тодор Пеев, „…по
този начин [с пряката помощ на местни съзаклятници] се устроиха ч[астни] б[ъл-
гарски] р[еволюционни] к[омитети] във всички по-главни села от Орханийското
окръжие…“ В самото Орхание Левски е ходил поне два пъти, при първото посещение
е заедно с „фабриканта“ Димитър Пъшков от Ловешкия комитет.
Макар информацията да е оскъдна, през 1870 г. е създаден и комитетът в София. Тук
Апостола среща съдействието на хаджи Мано, Димитър Трайкович (един от влиятел-
ните градски първенци), авторитетният учител Христо Ковачев и други патриоти, сред
които естествено е и старият му приятел отпреди и по време на Първата легия отец Ге-
надий Драгалевски. Вероятно по същото време са поставени и основите на комитета в
Пирот, който отрано е замислен като водещ център за западните исторически български
земи в Поморавието. Факт е, че в едно писмо от 1871 г. Левски говори за изпращането
на „Наредата…“ до Пирот, където вече е имало комитет с „добри членове…“ Твърде
възможно е частният комитет в Пирот да е основан от отец Генадий Драгалевски.
В направлението София – Карлово и на изток са създадени комитети в Копривщица,
Клисура, Панагюрище, Стрелча, Поибрене, Мечка и т.н. – селища, прославили се с под-
вига си по време на Априлското въстание шест години по-късно. В бъдещата „столица“
на Четвърти революционен окръг учредяването на комитета става в къщата на Иван Ду-
ховников, която е запазена и днес. Според някои сведения комитетът е имал „… от
десетина до шестдесет последователи…“ За Стрелча имаме данни за седем души,
заклети от Левски (Д. Сапунджиев, поп Бойчо, братя Чиширанови и др.), но след ня-
колко години се присъединяват още 28 души – явно повечето от тях са привлечени
скоро след създаването на комитета. Устройването на местни комитети със сигурност е
имало своите проекции в районите на Стара Загора, Сливен, Нова Загора, Ямбол и т.н.
Още през 1870 г. се появяват първите комитети и в Македония, въпреки че данните за
тях също са оскъдни. Активен в тази посока е комитетът в София, но има някои „следи“

122
и за връзки с Ловеч и Карлово. Съществуват сведения, макар и не съвсем ясни, за коми-
тетско средище във Велес още през 1870 г.
Според пресмятанията на С. Сиделников към края на 1870 г. в България са съществу-
вали 15 градски и 16 селски комитета, както и още 16 „ядра“ или „кръжоци“ в процес
на развитие към комитети. Руският учен се опира на безспорните данни, които могат да
бъдат извлечени от запазеното документално наследство. На пръв поглед числото на
комитетите изглежда силно занижено, за сметка на което други автори отиват в диамет-
рално противоположната посока. Прав е Пламен Митев, един от познавачите на темата,
че при „преброяването“ на комитетите е необходима предпазливост. Смесването на
сравнително малкото сигурни данни с мемоарни и откровено легендарни съобщения
крие рискове. Освен това нямаме солидна основа за разграничаването на основните, ако
ги наречем условно така, комитетски средища от техните „клонове“ в селца и махали,
отделни по-малки звена в по-големите градове и т.н. И все пак, в края на 1870 – началото
на 1871 г. революционните структури са били поне два пъти повече от визираните от
Сиделников тридесет – четиридесет. Процесът на изграждане продължава и се активи-
зира през следващите две години от живота на Апостола, а, независимо от ударите
върху организацията, не прекъсва и след това. Общите данни, с които разполагаме, най-
често са повлияни от състоянието на комитетската мрежа в навечерието и по време на
Априлското въстание. Няма съмнение, че активизацията на българското революционно
движение през 1875-1876 г. е привлякла нови участници и симпатизанти, били създа-
дени са нови или са възстановени по-стари структури. Основата обаче е поставена и не
е случайно онова, което споделя Захарий Стоянов – навсякъде новите апостоли са сре-
щали сподвижници на Левски, слушали са най-различни истории за Дякона, който в
националната памет още тогава е демиургът на революцията „в Българско“.
И още един въпрос, който надали някога ще получи ясен отговор. Сред изследовате-
лите съществува мълчаливо съгласие, че Левски изгражда БРЦК „в Българско“ едва ли
не по свое решение, без точна регламентация и „инструкции“ от вече съществуващия
„официален“ БРЦК в Букурещ с председател Любен Каравелов. Вероятно това поне до-
някъде е вярно, но същевременно и не е… Отсъствието на преки сведения е пречка,
която не може да бъде преодоляна. Факт е обаче, че идеи за „централен вътрешен коми-
тет“ има още ТЦБК, а част от дейците на БРЦК от 1869 г. са именно негови активисти.
За хора от рода на Д. Ценович, Т. Райнов, Ив. Кършовски, Д. Хр. Попов и други надали
може да се говори за нов комитет, а за промяна в състава на съществуващия поне на
теория „таен Централен комитет“, най-много за преучредяването му с нов председател.
Впрочем, такава е била най-общата нагласа и на масата от революционерите в Румъния
и България, на Панайот Хитов в Сърбия, на Николай Тошков и одеските българи.
Сходно е мисленето и на турските власти – в тяхната пропаганда, изявления и пр., дори
и по време на разпитите на Левски и другите арестувани дейци в София в края на 1872 –
началото на 1873 г., винаги се говори за „Българския комитет“. Така или иначе, колкото
и да е несигурно, правдоподобно изглежда Васил Левски (един от създателите и член
на БРЦК в Букурещ) да е получил пълномощия за изграждане на „1-во отделение“ на
БРЦК „в Българско“. Така е написано и на печата на организацията, което е изпълнено
именно от дейците в Румъния. Няма и намек, че Каравелов е възразявал на подобна
формула. От друга страна, различни личности и „крила“ на БРЦК имали свои разбира-
ния за иначе приемания от тях като факт Централен комитет в България. Ако за Кара-
велов, който е за приоритет на дейността в самата страна, действията на Левски не са
създавали проблем, то за Панайот Хитов, Ив. Кършовски и други дейци прокламираната

123
от Левски самостоятелност на „вътрешния Ц.К.“ е неприемлива. Той, както и цялата
комитетска „мрежа“, би следвало да бъде логистично продължение и функция на „вън-
шния център“. Такава претенция би имала смисъл, ако БРЦК в Букурещ е участвал ре-
ално с хора, пари, оръжие и други средства в изграждането на ВРО. Това обаче по едни
или други причини не се случва. И да е имало някаква подкрепа, дълго време тя е оста-
вала в сферата на обещанията и патетичните думи. Затова и, както ще видим, Левски
отговаря максимално откровено и дори грубо на подобни претенции.
Устройването на „Привременното правителство“ или „БРЦК в Българско“ се осъщес-
твява в края на 1870 и самото начало на 1871 г. Това е документирано и в едно писмо
на Левски до Панайот Хитов от 29 септември 1871 г., в което се казва: „… от осем
месеца време сме се заловили да работим чисто по български в Българско и да не се
облягаме на външни думи от българи, които живеят извън Българско, като досега
всичко тяхно е било лъжа…“

„По български в Българско…“

Съграждането на конспиративната конструкция на ВРО продължава с пълна сила
през 1871-1872 г. Някои изследователи не без основание отнасят реалното учредяване
на комитетите, за които вече разказахме, именно към 1871 г. В тези хронологически
разминавания няма кардилнално противоречие – в крайна сметка, става дума за процес,
който изисква време, следва различни фази – предварителна подготовка, учредяване,
надграждане, организиране на връзка с центъра и т.н. Без постигнатото през 1870 г. като
„мрежа“ от комитети „БРЦК в Българско“ би останал само пожелание.
Въпросът за БРЦК в България, базиран в периода от края на 1870 – началото на 1871
до есента на 1872 г. в Ловеч, е предмет на сериозен брой изследвания, научни конфе-
ренции, биографии на негови дейци и т.н. Отделни автори предлагат за по-голяма яс-
нота той да бъде наричан ВРЦК (Вътрешен революционен централен комитет), но това
изкуствено название не се радва на популярност. В редица писма на Левски и други
революционни дейци, включително върху официалния печат, заедно с абревиатурата
БРЦК или пък самостоятелно се използва и наследеното от предходния период понятие
„Привременно правителство в България“. Ако се съди от писмата на Левски, както и от
спомените, използвани от Стоян Заимов скоро след Освобождението, названието
„Привременно“ или „Временно правителство“ е твърде популярно. За ръководен орган
под това име говорят и някои от разследваните след Арабаконашката авантюра дейци
на организацията. Навярно това разграничение се е получило, за да не се дублират име-
ната на двата централни комитета в Букурещ и Ловеч. Съответно, абревиатурата БРЦК
е визирала външния, а „Привременно правителство“ – вътрешния ръководен център. От
друга страна, именно вътрешният Ц.К. реално е ръководел дейността на съграждащата
се тайна „държава в държавата“ по българските земи, което напълно съответства на тер-
мина „правителство“.
Организацията на БРЦК в Ловеч не е напълно изяснена, особено в някои детайли, още
повече че с течение на времето е имало едни или други промени. Общо взето има две
мнения – първото е, че самият Ловешки частен комитет е изпълнявал ролята на центра-
лен, второто, което е по-приемливо, визира отделна ръководна единица. Съставът на
вътрешния БРЦК е включвал не всички, а отделни членове на Ловешкия частен рево-
люционен комитет. Истината е, че по прагматични и кадрови причини двата комитета

124
частично са се припокривали. И че, както изглежда, не е било невъзможно частният
комитет да изпълнява ролята на централен, когато това се налага. Председател на БРЦК
в България е бил самият Васил Левски. В състава на централния комитет са влизали
трима от членовете на частния комитет в Ловеч: неговият председател Марин Поплука-
нов, който същевременно е имал и статут на заместник на Левски, Иван Драсов (с фун-
кциите на секретар и на двата комитета), Димитър Пъшков (заместник-председател на
Ловешкия частен комитет и член на централния), със сигурност Христо Иванов – Голе-
мия от комитета в Търново, а вероятно и други местни ръководители на Вътрешната
революционна организация. Един от тях е Тодор Пеев от Етрополе, такъв статут поне
за определено време е имал и Анастас Попхинов от Плевен. База на БРЦК са били до-
мовете на тримата ловешки дейци, кафенето на Марин поп Луканов, като са били наети
и квартири („тайни къщи“) в два от крайните квартали на града.
На един наглед страничен, но немаловажен проблем за нормалното съществуване на
„Привременното правителство“ и дейността на самия Левски обръща внимание Мерсия
Макдермот – повечето от ловешките дейци „… намирали пълна подкрепа и от страна
на жените и сестрите си…“ Най-силно се открояват Величка Хашнова (сестра на
Марин п. Луканов и съпруга на Генчо Хашнов) и Мария Сиркова, омъжена за верния
комитетски деец Никола Сирков. Техните домове са сред най-честите квартири на
Апостола в Ловеч. Вторият етаж на къщата на Сиркови е бил превърнат в кабинет или
„офис“ на Левски.
През по-голямата част от времето Левски е пътувал из страната, но е била създадена
ефикасна система за комуникация с него чрез куриери. С кореспонденцията, получавана
в Ловеч, се е занимавал Иван Драсов. Писмата до Левски не са били отваряни, а преп-
ращани до него, независимо къде се е намирал. Отговорите, подготвяни от Драсов или
от самия Левски, са изпращани на съответните адреси, а връзката с чужбина е осъщес-
твявана от Данаил Попов в Турну Мъгуреле. Чрез него се движат писмата не само за
Румъния, но и за Сърбия, Русия (преди всичко Одеса), а и за някои места в българските
земи. Трябва да се признае, че административните възможности са организирани много
добре, а комитетската поща е един „векторите“ във функционирането на организацията.
Ако проследим кореспонденцията между централния и частните комитети, ще се на-
тъкнем на използването на псевдоними както от страна на ръководните дейци на рево-
люцията, на първо място от Левски, така и от самите комитети, т.е. от техните предсе-
датели. Наред с чисто конспиративния момент, можем да забележим една особена ат-
мосфера, в която присъстват жива творческа енергия и дори чувство за хумор! Водеща
несъмнено е ролята на самия Апостол, който винаги е впечатлявал околните със своята
жизнерадостна натура, оптимизъм, способност да увлича съмишленици в толкова труд-
ната и рискова работа. Разбира се, най-много такива имена е имал самият Левски, който
се подписва с около двадесет известни ни псевдоними: Аслан Дервишоглу Кърджалъ,
Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Асланоолу (Асланоглу) Видинлъ, Афъз ага
(Афъзаа), Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед Кърджалъ, Димитроолу (Димит-
роглу) Ованес ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов,
Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ибриямаа (Ибрям ага) Анадоллу, Кър-
джалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Махмуд ага) Едирнели, Никола
Раанелов, К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Тропчо, Хаджи Ахмед Съръ Азис Рушидоглу,
Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кармъзъ, Хаджи Асанаа (Асан ага), Филип, Кешиш Първан
и разни варианти на тези имена. Освен тях Левски е приемал фалшиви самоличности,

125
когато се е придвижвал с документите (паспорти, тескерета) на други хора: Стан Стан-
чулеску, Иван Фетваджиев, Дидьо Пеев, Добри Койнов, Нико Жеков, Петко, Петър г.
Пенев, Първан Найденов, Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стойчо Бешикташът
и др.
Псевдоними са използвани и от Любен Каравелов (Кара Мустафа Бучугоглу, Бачо
Бакалов Бучуковлу), Данаил Попов (Азис Рашидооглу Неболу), Христо Иванов – Голе-
мия (Дели Христем ага, Христемаа), Димитър Общи (Селим Мургашоглу) и др. Част-
ните революционни комитети също са се подписвали с набор от псевдоними: Ловеш-
кият комитет е Алилая Селвели Морадоглу или Мурадоглар, Лясковският – Бору Елен-
чанец, Пазарджишкият – Юдачооглу Селеники, Пловдивският – Сефезли Юсеин, Сев-
лиевският – Кючук Мехмед Търновалъ, Сливенският – Стамболу Мехмед ефенди, Со-
фийският – Исак Хаим, Старозагорският – Едирнели Афъзаа, Тетевенският – Дервиш
Мехмед, Троянският – Хаджи Хасан Карловалъ, Голямоизворският – Сюлейманоглу
Дауд, Етрополският – Хасан Касан, Орханийският – Елес Джутов и т.н. В кореспонден-
цията помежду си комитетските дейци използват и други „кодирани“ имена, подпис-
вайки се с онези на видни големци и противници на революцията. Така например
Христо Иванов – Големия изпраща писма до Никола Обретенов в Русе, представяйки се
като фабриканта Стефан Карагьозов, а Обретенов му отговаря под името на русенския
богаташ Петър Златев… От разписките за внесени суми в централния комитет в Ловеч
е видно, че псевдоними са използвани и от селските комитети, някои от които е трудно
да бъдат идентифицирани.

***

През пролетта и лятото на 1871 г. Левски предприема т.нар. Четвърта обиколка. По-
сещава Троянския, Дряновския и Плаковския манастир, където вече има верни привър-
женици. В Троянският манастир е създаден т.нар. монашески частен комитет, а игуме-
нът Макарий е един от най-ревностните последователи на Дякона. Като далновиден ръ-
ководител на бъдещо освободително въстание Апостола смята да превърне някои от
българските манастири в своеобразни бази, в които да се събират оръжие и боеприпаси.
Частична реализация на тези планове виждаме при Дряновския манастир по време на
Априлското въстание през 1876 г. Голямата чета, водена от поп Харитон и Бачо Киро,
пристига в тази обител, за да попълни запасите си от боеприпаси.
В обсега на тази своеобразна „инспекция“ отново влизат Плевен, Етрополе, Сопот,
Карлово, Панагюрище, Пазарджик, Пловдив и др. Важна стъпка напред е посещението
в Батак и Брацигово – бъдещите огнища на Априлското въстание, макар че някои автори
го поставят под въпрос. Така или иначе, още през 1871 г. срещаме имена на поборници
и мъченици, които пишат с кръвта си най-трагичните страници на Априлската епопея.
Нека не забравяме, че родом от Батак е рилският монах Кирил, „кръстникът“ на Левски
като монах, един от най-близките му хора в неговата ранна младост. По това време отец
Кирил вече игумен на най-тачената българска обител и притежава силно влияние в род-
ния си град. Левски се е познавал и с прочутия в Западните Родопи баташки хайдутин
и войвода Тодор Банков, наричан от турците „Хаирсъз Тодор“. Нищо чудно двамата да
са се виждали в Румъния, но със сигурност сътрудничеството е било подновено при
среща в Пазарджик – в Ръжанковия хан или в дома на художника Станислав Доспевски.
За това е разказвал Трендафил Керелов, кметът на Батак по време на Априлското въс-
тание. Тримата синове на Тодор Банков са живеели в Брацигово – още една възможна

126
връзка на Апостола с най-дръзките поборници по онези места. Сред тях вероятно е бил
местният аптекар и търговец Васил Петлешков, останал в историята със своето „Сам
съм, други няма!“ – думи, които показват дълбокото му духовно родство с Апостола.
През август 1871 г. Левски за трети път посещава Цариград. Интересно свидетелство
за това посещение и срещите с най-авторитетни дейци от българската „колония“ ни е
оставил Марко Балабанов. Връстник на Апостола, роденият в Клисура образован адво-
кат и журналист по същото време е секретар на Светия синод на Българската екзархия.
Същевременно е редактор на сп. „Читалище“. Когато разказва за цариградския българ-
ски елит, живеещ на едно от най-престижните места – остров Халки, Балабанов отбе-
лязва радикалните политически възгледи на Александър Екзарх и Георги Золотович.
Докато църковният въпрос е предмет на разгорещени разговори, идеята за политичес-
кото освобождение не се разисква открито, но категорично вълнува някои видни бъл-
гари, включително такива на висока турска служба. Золотович със своите волтериански
разбирания е смятал, че църковната борба е само крачка към освобождението, което
може да бъде постигнато чрез въстание. Сходни виждания са имали д-р Христо Стам-
болски и други цариградски българи, а в известна степен и самият Марко Балабанов.
Ето част от неговия разказ за българската колония на остров Халки:
„Ще кажа, че всички членове нейни имаха същите чувства и същите възгледи.
Всички те се радваха до възторг при получаване добри новини из България, всички
пък страдаха болезнено при новините за теглата и страданията на народа, и всеки
един от тях правеше каквото бе възможно, за да се даде помощ на страдащите.
Във всеки случай тази колония вдъхваше доверие и на най-смелите апостоли на
българската свобода. Вън от свободолюбивите чувства, които въодушевяваха чле-
новете ѝ, у нея доходяха като на госте дори и лица, за които никой не би помислил.
Аз по длъжност [задължение] бележа тук, че през 1871 г. на о. Халки доходи извес-
тният революционен апостол Левски. Той бе слязъл на госте у покойния Иванчо
Хаджи Пенчович, член в Държавния съвет (Шураи девлет), в дома на когото и
преспа 2-3 вечери. Тръпнаха всички като чуха новината за дохождането на такъв
гост в българската тук колония. При всичко това някои от тях се срещнаха отб-
лизо с него, между които и пишещия сега тия редове, както и уважаемият му при-
ятел д-р Хр. Стамболски. Още като че виждам покойния Иванчо Хаджи Пенчович
как една заран водеше за ръка тоя странен и опасен гост до парахода в острова и
оттам все наедно до цариградския мост, дето се прости с него, след като го упъти
кой параход има да вземе след пладне, за да иде във Варна, и като при това му шопна
и нещо в ръката. Тук се простих и аз с него. Какви странни игри на съдбата! Иванчо
Хаджи Пенчович беше по-после член от комисията, която съди в София замесе-
ните в прочутото Орханийско дело – ограбването на турската поща – между ко-
ито беше и Левски. И този Левски беше осъден на смърт. „Плаках настрана като
дете, ми казваше после в Халки Иванчо Хаджи Пенчович, но не ми бе за жалост
възможно да го спася…“
На „моралните терзания“ на Пенчович ще се спрем по-късно, но тези контакти с елита
на цариградските българи сами по себе си са интересен проблем. Те не са се ограничили
само с кръга, за който разказва Марко Балабанов. Допуска се, че Левски е имал срещи
и с други видни личности, дори и с руския посланик генерал (по-късно граф) Игна-
тиев… Последното едва ли отговаря на истината, но проф. Илия Тодев показа достовер-
ността на срещата с д-р Стоян Чомаков, водачът на църковната борба и неформален
лидер на „еволюционистите“. Една от причините за разговора с д-р Чомаков е търсенето

127
на средства. Според д-р Христо Стамболски „… сливенският народен представител
[на Първия църковно-народния събор в Цариград, 23 февруари – 24 юли 1871 г.] Добри
Чинтулов беше получил едно писмо (…), подписано от Левски, [с което] заплаш-
ваше чорбаджиите и ги призоваваше доброволно да дават пари на местните коми-
тети, а екзархийските агенти, които увещаваха съзаклятниците да се отказват
от бунтовничеството и да си гледат работата, застрашаваше със смърт. Също
такова писмо бяха получили и х. Ив. Пенчович, д-р Чомаков и х. Николи Минчоглу,
с бележка да съобщят съдържанието му и на другите народни представители по-
верително, защото ако издадат тайната, смърт ги чакало…“
Напълно естествено е една от причините за срещата с Чомаков да е финансовият въп-
рос. Не бива да забравяме обаче, че за разлика от Каравелов и Ботев, Левски се е отнасял
положително към църковнонационалната борба и Българската Екзархия. И не само за-
щото е свързан с църквата от ранните си години, а и поради естеството на собствените
му възгледи. Левски не е изключвал нито един вариант за постигането на заветната цел –
свободата. Д-р Чомаков е смятал, подобно на Золотович, че Екзархията е предмостие
към постигането на някаква форма на българска автономия. Още нещо, което много
често се подминава – някои от комитетските дейци същевременно са участници в цър-
ковно-националната борба, да не говорим за впечатляващото присъствие на свещеници,
монаси и дори манастирски игумени в комитетите на Вътрешната революционна орга-
низация. Всичко това е мотивирало Левски да търси пресечни точки между революци-
онната и легалната борба в името на българските национални интереси и борбата за
свобода.
Що се отнася до заплашителните „покани“ за финансова помощ, те влизат в действие
още през 1871 г. На прицел са представителите на националната и местната „олигар-
хия“, които наистина могат да отделят сериозни средства, без това да се отрази особено
на техния „бизнес“ и материално положение. От друга страна, обвързвайки се по този
начин с вътрешната организация, те не биха се осмелили да търсят закрила от османс-
ките власти. От името на „Привременното правителство“ на България им е обяснено, че
сега е моментът да подкрепят националната кауза – после, след извоюването на свобо-
дата, ще бъде късно, ако ще тогава ,,…и милиони…“ да дават. Запазени са серия от пис-
ма, в които Левски сам се нагърбва с тази отговорна задача, а техните адресати са както
в България, така и сред емиграцията в Румъния.

***

Процесът на разрастване на Вътрешната организация продължава и през 1872 г., въп-

реки възникналите вътрешни напрежения и междуличностни конфликти. За тях ще раз-
кажем по-нататък, но никой не вече не може и не се осмелява да оспори правотата на
Левски за приоритета на работата в „Българско“, в градовете и селата на Мизия, Тракия
и Македония. В началото на изграждането на вътрешната организация обаче далеч не е
така. „Старите войводи“ Панайот Хитов и Филип Тотю продължават да кроят планове
за нови чети (такива обаче така и не са създадени!) и подвизи в Балкана… Още по-опас-
ното, че те продължават да обвързват българската кауза с външни сили – обстоятелство,
което предизвиква острата реакция на Левски. БРЦК начело с Каравелов също не е на
висотата на поставените от самото време задачи. Дейците на емиграцията отбягват да
се конфронтират с „войводите“. Всичко това предизвиква Левски да започне разгоре-
щена полемика с Хитов и Тотю, а и с други представители на емиграцията в Румъния.

128
 Предвестник на полемиката е дописката до в. „Свобода“, публикувана на 13/25 фев-
руари 1871 г. – едно от свидетелствата за публицистичната дарба на Апостола, както и
за неговите радикални и модерни политически виждания. Любен Каравелов е въодуше-
вен от текста, затова е сметнал за необходимо да прибави и няколко думи от себе си:
„Д[якон] Л[евски]. От балканските села, 28 януария (бележка на Любен Каравелов –
тая дописка, която е по неизвестни нам причини стигнала до нас твърде късно е
писана от едно такова лице, към което ние имаме пълно доверие: изпърво ние поз-
наваме това лице като човек честен, родолюбив и деятелен, а второ, той в продъл-
жение на две-три години е обикалял цяла България и имал е време да узнае народът
и неговият дух; следователно ние се радваме, че можем да украсим вестникът си е
неговата дописка, [бележка на редакцията]“
Текстът на дописката най-вероятно е редактиран от Каравелов, но авторството на
Левски е повече от очевидно – такъв е духът, такава е лексиката и на познатите негови
писма. Изграждайки комитети в десетки градове и села, Васил Левски опознава още по-
пълно неволите на своя „мил български род“, но и най-градивните му вътрешни сили –
„средната класа“, интелигенцията, а дори и част от „чорбаджиите“. Живеейки в емигра-
ция, недостатъчно образовани и лежащи на стари лаври, Филип Тотю и особено Пана-
йот Хитов губят връзка с променящата се действителност. „Те още поддържат сво-
ето – констатира Никола Кондарев, да стоят извън България, бидейки горещи пок-
лонници на своята стара тактика с чети по Балкана, в очакване на чужда помощ.
За тях чуждата благословия се оказва по-силна, отколкото мълчаливата, опасна,
но много плодовита дейност на Левски…“ Настойчивите му покани да се върнат в
страната и да се заемат с реална работа, с „революцията на място“ удрят на камък.
В писмо от 23 март 1871 г. до Филип Тотю в Одеса водачът на вътрешната организа-
ция му разяснява хода на революцията, ангажирането на стотици и хиляди българи с
каузата на свободата. „Ние, дейците – заявява Левски, сме си посветили живота на
Отечеството, да работим за толкова милиона народ. Трябва да се мисли зряло да
не изгубим и сега…“ „Ние сме жадни да видим Отечеството свободно, па ако щат
ме нареди да паса и патките. Не е ли така? По мое мнение е така най-право и
човешко. Аз не гледам на днешните ми страдания и оскъдности във всичко; нито
катадневното ми преследване от полицията от град в град, по селата и кърищата,
па и от самите български изроди; нито пък казвам, че от края на работите ни
досега съм способен при таквиз страшни и мъчни времена.
А сега защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди си на готово. Напротив, ако
му сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам
друго, макар и по-долно. Историята ни няма да прикачи заслугите му другиму…“
Това писмо е сочено като пример на всеотдайност, скромност и жертвоготовност.
Левски е бил в приятелски отношения с простодушния и също скромен по своему Фи-
лип Тотю още от общите им „приключения“ в Балкана през лятото на 1867 г. Това е и
причината да говори откровено за себе си и своя живот, изпълнен с перманентна неси-
гурност… Филип Тотю се съгласява с повечето от аргументите на Левски, още повече
че е наясно с неговото интелектуално и морално превъзходство.
В писмо от 18/30 април 1871 г. Левски поздравява войводата заради готовността му
за съвместна дейност, но възразява решително срещу наивната идея на Тотю за всена-
родна подписка в България с молба за помощ до руския цар. „Дай боже да помогне –
пише Левски, и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци
гони и наказва до смърт…“ Апостола не възразява по принцип, че трябва да се търсят

129
съюзници и не изключва Русия, като обаче припомня грешките от 1867 и 1868 г. По този
повод е изказана известната му мисъл: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем
да духаме!“ Филип Тотю продължава да спори по военни въпроси, но отклонява нас-
тойчивите призиви да се върне в България. Както изглежда, „хвърковатият войвода“ не
откликва от страх или корист – полуграмотен, но достатъчно интелигентен природно,
старият поборник интуитивно е усещал, че в новата комитетска среда не би имал успех.
Във вътрешната организация градският елемент и интелигенцията имат пълно надмо-
щие, а това решително се разминава с „профила“ на войводата. Чест прави на Филип
Тотю, че оценява високо дейността на Левски и неговата личност. Във връзка със спо-
ровете между Левски и Панайот Хитов в своя колоритен „хайдушки стил“ Филип Тотю
е написал: „… сега Панайот не е достоен и цървула му [на Левски] да обърне наопаки
… Олеле-мале, и той има очи да се нарича първостепенен български предводител!
Сърдете се, сърдете се, светът го знае колко той струва, и [колко] – Дякона…“
Диалогът с Панайот Хитов започва с обръщения от рода на „брате“ и „побратиме“,
но постепенно се изостря. Хитов изпраща до Левски писма, пълни с анализи на „меж-
дународното положение“ и пледира за съобразяване с политиката на Сърбия. Някогаш-
ният знаменосец опитва първо с добро да вразуми войводата. В писмото му от 10/22 май
1871 е знаменитата негова мисъл: „Времето е в нас, и ние сме във времето…“, което
преобръща хората, но и те с действията си променят хода на историята. Левски саркас-
тично поставя под съмнение сръбската добронамереност: „Размислете хубаво, че доста
сме се лъгали от хората, па и между нази си…“ Той настойчиво убеждава Хитов, че
мястото му е в България, където тече реалната работа за извоюване на свободата. Упор-
ството и надменността на Хитов провокират Левски да прибегне до ултимативен тон.
На „първостепенния войвода“ е заявено строго, че политическите въпроси се решават
от БРЦК в България. Ако има планове, той е длъжен да ги представи за обсъждане от
„… народното ни вишегласие тук, в Българско, където вече от ден на ден пуска ко-
рени Привременното ни правителство…“ С писмо от 29 септември 1871 г. Левски
категорично забранява на Хитов да действа на своя глава: „Отсега нататък ще бъ-
дете заедно с нас в работата, т.е. по заповедта на ТЦК [Тайния централен коми-
тет – БРЦК в България], няма вече да правите никакви уговорки с каквато и да е
народност, докато не вземете препоръчителство от Ц. ни К. [Централния ни ко-
митет] в Българско…“ Същевременно са пресечени опитите на Панайот Хитов да
влияе на комитетите в България, например в родния му Сливен. Убедени в правотата на
Левски, местните дейци не се подават на внушенията на войводата и оставят писмата
му без отговор.
Безспорно прав е проф. Иван Унджиев, че Апостола е далече от мисълта да игнорира
революционните сили извън страната. В края на март – началото на април 1871 г. той
изпраща Марин Поплуканов и Иван Драсов в Букурещ. Задачата им е да информират
„външния“ БРЦК и лично Каравелов за учредяването на „вътрешния“ БРЦК в Ловеч и
неговата дейност. Преди това Любен Каравелов прави един грандиозен гаф, канейки
Левски за среща в Букурещ …с обява във в. „Свобода“! По този повод Апостола подлага
на остра критика председателя на БРЦК, но отношенията между двата центъра в общи
линии са изяснени. Факт обаче са проявите на своеобразна ревност на т.нар. либерално
крило на емиграцията, в което са старите познайници на Дякона Иван Кършовски, Ге-
орги Живков, Райчо Попов и др. На техните критики, че се е обвързал прекалено лично
с Каравелов, Левски отговаря в писмо до Кършовски от 20 юни 1871 г. Тук са и знаме-

130
нитите думи: „За Отечеството работим, байо! Кажи ти моите и аз твоите кри-
вици, па да се поправим и да вървим заедно, ако ще бъдем хора.“
Левски отхвърля претенциите на Кършовски и останалите, изтъквайки водещата роля
на дейците „в Българско“. По същото време той вече е поръчал чрез Данаил Попов в
Румъния да бъде изработен печат на вътрешния БРЦК. На него е трябвало да има „… в
средата лъвче с корона, из устата му [да излиза надпис] „Смърт или република“,
наоколо „Привременно българско правителство в България.“ В случая тавтологията
„българско“ и „в България“ явно цели да внуши още по-силно, че ръководството на бъл-
гарската революция не е извън, както е било по-рано, а вътре в българските земи. Както
е известно, в редактирания от Каравелов текст използваната формула „Привременно
правителство“ не се оспорва, но се уточнява, че в страната е базирано „Първо отделе-
ние“ на БРЦК. Лъвът е изобразен без корона – „реверанс“ към републиканските възг-
леди на Левски, но и „компенсация“ за отсъствието на думата „република“ в текста. Тя
е спестена по стратегически съображения, за да не се пресичат възможностите за диалог
със Сърбия, Черна гора и „Великите сили“. С изключение на франция всички те са мо-
нархии, а особено Русия е крайно подозрителна към всяка проява на републиканската
идея… За изненада на букурещките дейци Левски не възразява на отсъствието на „ре-
публика“ в легендата на печата, но е недоволен, че лъвът е без корона! Очевидно за него
короната не е символ на монархията, а на българския суверенитет и равнопоставеност
спрямо другите държави.
По същото време Левски започва все по-последователно да поставя въпроса за воен-
ната подготовка на революцията. Чрез Данаил Попов той иска от БРЦК в Букурещ да
осигури теоретичното и кадрово обезпечаване на организацията: „Войнишките пра-
вила ги искаме преведени на български, но напечатани. Първо да се тури да се пе-
чата фортификацията и тактиката с образите, без друго е нужна от всичко най-
напред… фортификацията, точно с всички образи, най-добре може да се преведе
от руски на български. Нека Каравелов се задължи да пише в Одеса или дето знае,
че може да се намери някой да я преведе по просто на български, комуто ще запла-
тим. Че ако не могат да ги напечатат, нека ни ги пратят ръкописни, че ние ще се
мъчим да преписваме, като не може инак…“
В полемиката с Филип Тотю Левски развива идеята, че въстанието трябва да бъде
обявено през зимата и, както видяхме, представя ред аргументи в полза на тази идея. В
кореспонденцията е включен и заслужилия патриот Николай М. Тошков, който се заема
да осигури оръжие за революционната организация. Както разбираме от някои писма,
установена е връзка и с полковник Иван Кишелски – целта отново е придобиването на
оръжие от руските военни запаси. За съжаление, официалните руски държавни и военни
власти не одобряват идеята.
Както стана дума, Левски призовава Панайот Хитов и Филип Тотю да не дават съвети
отвън, а да се включат в изграждането на революционната организация в България. Кри-
тиката към Иван Кършовски, Георги Живков и други видни дейци в емиграция има съ-
щото послание – мястото на истинските борци за свободата е в самата България. От
„комедиите“ на емигрантските „лидери“ няма полза, а само вреда… Недостигът на
кадри е очевиден, но помощта на емиграцията, доколкото я има, създава нови проблеми.
Може би както най-малко е искал и очаквал, през лятото на 1871 г. Левски ще се сдобие
с помощник – Димитър Общи, когото сам е отблъснал две години по-рано. От негова
гледна точка „бай Димитър“, бидейки полуграмотен, е неподходящ за работа с частните
комитети – както видяхме, в тях присъствието на представителите на интелигенцията,

131
изобщо хората с образование и обществен авторитет, е водещо. Нека отново припомним
какво казва Михаил Греков за поборниците с „профила“ на Общи по време на Втората
легия. БРЦК в Букурещ по препоръка на Панайот Хитов изпраща още един емисар –
Ангел Кънчев, към когото Апостола е имал симпатии още от 1868 г. Въпреки това, той
е намирал, че безспорно много интелигентният, образован и отдаден на делото младеж
трябва поне още няколко години да трупа опит на терен.
През лятото на 1871 г., при поредното си посещение в Търново, Левски споделя с
Христо Иванов – Големия, че е нужно да се изготви специален „Закон“ – основа за фун-
кциониранете на Вътрешната революционна организация, но и нейна идейна и полити-
ческа програма. Работата върху проекта явно е започнала още тогава, но изработването
на самата „Нареда“ е през есента на с.г. При редакцията на текста Левски е подпомаган
активно от Ангел Кънчев. Левски се изправя пред необходимостта от подобен устав,
тъй като се стреми да постави организацията на здрава основа. „Законът…“ за четите,
разработен четири години по-рано от Раковски, вече не е бил актуален. Програмните
документи на БРЦК, създадени от Каравелов година по-рано, имат преди всичко
идейно-теоретично съдържание. Те не дефинират пряката дейност на създадената „в
Българско“ обща мрежа от местни комитети. Може би за първи път в българската исто-
рия, поне що се отнася до революционното движение, Левски подлага „Наредата“ на
широко обсъждане в рамките на създадените комитети не само в страната, но и в чуж-
бина. Не е игнориран никой – „уставо-проектът“, както е наричана още „Наредата“, е
изпратен и на Панайот Хитов в Белград, и на Филип Тотю в Одеса. Ако се обърнем към
епистоларното наследство на Апостола, съществена част от запазените негови писма
засягат именно „Наредата“ като основополагащ документ на Вътрешната революци-
онна организация.
Обсъждането на „Наредата“, както и вече „стандартната“ дейност за образуване на
нови „частни комитети“, продължава с пълна сила. В началото на октомври 1871 г. Лев-
ски, този пък заедно с двамата си помощници, започва поредната мащабна обиколка.
Според Ив. Унджиев една от нейните цели е „… да изпита своите първи сътрудници
на дело, да ги запознае с работата, която им предстои и, доколкото е необходимо,
да ги постави във връзка с местните дейци“ Обиколката е позната от различни извес-
тия, както и от разкритията на Димитър Общи пред правителствената следствена коми-
сия в София в края на 1872 – началото на 1873 г. Тя продължа близо месец и половина,
като включва следните градове и селища: Троян, Карлово, Клисура, Панагюрище, Па-
зарджик, Царацово, Пловдив (в града отиват само Левски и А. Кънчев, а Общи ги чака
в Царацово), Чирпан, Стара Загора, едно неназовано по име село (отново без Общи),
Сливен, Котел, Беброво, Елена, Лясковец, Търново, Севлиево, откъдето се завръщат в
Ловеч. Повече подробности има за срещите в Троян, Елена, Лясковец и Трявна, извес-
тни от спомените на М. Марковски, Хр. Иванов – Големия, Хр. Даскалов и др.
Въпреки някои противоречия и неясноти, типична слабост на мемоарните извори,
картината е ясна – обиколката спомага за укрепването на комитетите в посетените се-
лища, особено с обсъждането на „Наредата“. Местните дейци вземат живо участие в
разискванията – изключително положителен симптом за състоянието на духовете в ор-
ганизацията. Демонстративно или не, Левски толерира Ангел Кънчев, докато в редица
случаи игнорира Димитър Общи. Създава се впечатлението, че главният апостол е имал
притеснения от присъствието на Косовеца. Независимо от обидата, която честолюби-
вият Общи така и не прощава, ограничаването на контактите му се оказва много полезно
по време на разпитите в София. Решилият да издава тайните на организацията Димитър

132
не е в състояние да посочи имена на комитетски дейци от повечето места – не заради
друго, а защото просто не ги познава! Интересен и важен момент от обиколката е зада-
чата, поставена от Левски на Ангел Кънчев като човек с военно образование, да изра-
ботва топографски скици на посетени селища, проходи и пътища с оглед на бъдещите
военни действия.
В Ловеч двамата помощници се оплакват на другите членове на „Привременното пра-
вителство“ от поведението на Левски. Това важи и за Ангел Кънчев, макар и в по-малка
степен. Скоро обаче той заминава за Русе, така че на проведеното в Ловеч събрание е
присъствал само Димитър Общи. Както свидетелства Анастас Попхинов, Общи заявява:
„Стана толкова време откакто обикаляме заедно с Дякона, ние не сме негови слуги,
нас са ни изпратили да вършим работа. Ако се обикаля така заедно и след 50 години
не ще можем да свършим работа…“ Позицията на Димитър е, че всеки от тримата
трябва да прави обиколки в свой район, иначе двамата с Кънчев ще подадат оставка и
ще се върнат в Румъния. Останалите участници в съвещанието питат Левски защо е
против самостоятелната работа на двамата помощник-апостоли и да не би да има ня-
какви съмнения за опасност от предателство от тяхна страна. На това той честно отго-
варя, че няма подобни опасения, но е решено тримата да обикалят заедно. Косвено се
подразбира, че такава е уговорката с Каравелов и БРЦК в Букурещ. Добилите самочув-
ствие членове на „вътрешния БРЦК“ отхвърлят подобен аргумент и решават, че дори и
„отвън да не позволяват“, оттук-нататък ще се работи по отделно. След разисквания се
стига до решението Димитър Общи да вземе района от Ловеч до София, Ангел Кънчев –
дунавските градове, а Левски да остане в Ловеч… Това най-вероятно означава, че в не-
говия периметър остават централната част на Северна България (Ловеч, Троян, Плевен,
Търново, Габрово и т.н.) и Тракия. Апостолски правомощия се предвиждат и за Сава
Младенов и Васил Йонков Гложенеца, двама доказали се революционни дейци и стари
съратници на Левски, които се ползват с личното му доверие и участват активно в не-
говата организационна работа. Все пак, както отбелязват някои изследователи, приетите
решения, образно казано, са първото „поражение“ на Апостола в общуването му с оста-
налото ръководство на „Привременното правителство“.
Ако се замислим, аргументите на Общи звучат убедително. Те са приети и от Марин
Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов, Анастас Попхинов и др., като целият със-
тав на събранието не ни е известен. Освен укрепналото самочувствие на дейците, явно
е имало и други причини, включително междуличностни и характерологични. Левски е
имал остър език, както видяхме и от епистоларните му „диалози“ с Панайот Хитов, Иван
Кършовски и други негови опоненти. Макар и от по-късни писма, можем да съдим, че
се е отнасял достатъчно строго и с вътрешните дейци. Това е дало основание още на
Янко Сакъзов в книгата си „Българите в своята история“ да напише: „Силата и обая-
нието на Левски били тъй големи, че той си присвоил, както това става обикно-
вено в такива случаи, диктаторски права…“ Да „адвокатстваме“ на Апостола, и то
след повече от век и половина, надали има особен смисъл. Наред с многото си безспорни
достойнства на организатор и вдъхновител на хиляди хора, той е имал и недостатъци,
което е в реда на нещата. В крайна сметка, Левски се подчинява на „вишегласието“, за
което сам неведнъж е пледирал пред свои критици в страната и в средите на емиграци-
ята. От друга страна, като ученик на Раковски и трезвомислещ човек, още през 1868 г.
в писмото си до Найден Геров самият Левски заявява, че начело на движението трябва
да стои „един старейшина“. Отново се налага паралелът с поведението на Бенковски по
време на Априлското въстание.

133
 Независимо от своя характер и християнски убеждения, Апостола е имал профила на
военен човек, който прекрасно съзнава необходимостта на единоначалие и „твърда
ръка“, когато става дума за дейност против властта и подготовката на въстание. Можем
да допуснем, че се е опасявал от сепаратизъм в самата организация, както и от връщане
назад в развитието на революционното движение. С поведението си Димитър Общи е
напомнял повече четническо-хайдушкия стил на Панайот Хитов и неговите съмишле-
ници в Румъния, отколкото системната работа за подготовка на „революцията на
място“. С други думи, отново се е появила опасността от прибързано, неподготвено в
необходимата степен въстание, съчетано с навлизането на чети. И тук не става дума
само за вижданията на Общи и персоналната страна на нещата, а за склонността на съ-
ратниците „от Българско“ да се поддават на недобре обмислени и емоционални реше-
ния.
През късната есен и зимата на 1871 г. продължава укрепването на съществуващите
комитети и създаването на нови. Въпреки решенията на ловешкото съвещание, до нача-
лото на 1872 г. Общи продължава да придружава Левски в пътуванията му из Тетевен-
ско, Орханийско (Ботевградско) и Софийско. Това не означава, че Левски игнорира „ви-
шегласието“ – напротив, така той изпълнява решението, като лично запознава новия по-
мощник-апостол с поверения му район. На някои места обаче Общи отново е поставен
в изолация – така например в София местните дейци отказват да го приемат на заседа-
ние в дома на Димитър Трайкович, заявявайки че му нямат доверие. По същото време
Левски решава да изпрати Ангел Кънчев в Букурещ за среща с Любен Каравелов. По
този повод пише писма до Теофан Райнов в Гюргево и до други емигрантски дейци.
Поради наложената от турските власти карантина на дунавските пристанища мисията
не се осъществява, но и тук личи предпочитанието към Кънчев за сметка на Общи. Ако
се доверим на Захарий Стоянов, който е черпил сведения от най-верни съратници на
Левски, водачът на революцията е смятал да остави именно Ангел Кънчев, разбира се
след солиден „стаж“ за подготовка, като свой заместник в България, а самия той вре-
менно да се оттегли в Румъния.
В своето тефтерче Апостола сам е отбелязал: „1872. Януари 12 – определява се Д.
Общий да обикаля местата по… [повредена част от текста] и околностите им,
за всичко по налогът им от Законът …“ Десет дни по-късно, на 22 януари/2 февруари
, и Ангел Кънчев „… с препоръка на Ц. К.“ е изпратен „… за Разград и около да създава
Ч.К. [частни комитети].
Младият Кънчев печели симпатиите на местните българи, но мисията му е подпомог-
ната в значителна степен от опитни комитетски дейци като отец Матей Преображенски
и Марин Цонзаров от Лясковец, както и от стари познати на Левски в Лудогорието.
Както отбелязва историкът Иво Стоянов, в една бележка в тефтерчето му е отбелязано
„Разград. Зачу Илиев, Варуш маале“. Въпросния деец остава неидентифициран, като е
възможно да става дума за псевдоним или нещо подобно. В крайна сметка е ясно, че
Левски е имал доверен човек в града, който е влизал в плановете му за разширяването
на организацията в този район. В запазени спомени за Бърни Бърнев, един от основате-
лите на частния революционен комитет в Разград, се сочи идване на Левски в града през
лятото на 1872 г. Възможно е датировката на това посещение да е друга, но връзките с
Разград и християнските български села в района са налице. Със сигурност е подета
организационна дейност, която да свърже в локална мрежа Русе, Разград и Шумен.
Впрочем, проблематично е и дали и кога Левски е посещавал Шумен и близкото Див-
дядово. Записаните спомени на местни дейци сочат май 1870 г., което е невъзможно –

134
по същото време Апостола е в Румъния. По-вероятно е това да е станало през 1871 г.,
но условията в самия град са били сложни предвид силния турски гарнизон и наличието
на многобройно мюсюлманско население. Шумен, както се знае от някои свидетелства,
през есента на 1871 г. е влизал в периметъра на Ангел Кънчев. Силен комитет в града
се създава след смъртта на Левски, като един от най-активните участници в неговата
работа е Панайот Волов.
След гибелта на Ангел Кънчев, както се предполага, пълномощно за създаване на ко-
митети в Лудогорието и Добруджа е дадено на сливенския деец Таню Стоянов – същият,
който по време на Априлското въстание минава с чета през Дунава и Лудогорието, за
да окаже подкрепа на Сливенския революционен окръг. Със сигурност Таню Стоянов е
имал контакти в посочения район, но проф. Александър Бурмов доказа, че в конкретния
случай става дума за Йордан Стоянов (познат и с псевдонима Георги Фердинанд), пле-
менник на Раковски. Той поема задачата след мисията си на специален пратеник в Бъл-
гария през октомври 1872 г. от страна на БРЦК в Букурещ.
Едно от важните събития в развитието на вътрешната организация е учредяването на
комитета в Русе. Както стана дума, то е съзнателно отлагано по конспиративни съобра-
жения. Това става на 10/22 декември 1871 г. в дома на баба Тонка, а като негови членове
се заклеват Никола Обретенов, Тома Кърджиев, Ради Иванов и др. По-късно в неговата
дейност се включват Иларион Драгостинов, Георги Икономов и още дейци. Русенският
комитет набира скорост „в движение“ и скоро се превръща в главен пункт за контакти
между революционерите от двата бряга на Дунав. Събранието става според указанията,
дадени от Ангел Кънчев, макар самият той да не е могъл да присъства. От по-късни
писма на Левски се вижда, че той е имал доверие на русенци, като сред неговите най-
близки сподвижници в дунавския град са бъдещите апостоли на Априлското въстание
Никола Обретенов и Иларион Драгостинов.

Трудният път към единството

От началото на 1872 г. контактите между двата БРЦК, както и между самите дейци
от страната и емиграцията, видимо се увеличават. „Хъшовете“ във Влашко все повече
се убеждават в качествената промяна, настъпила в българските земи след обиколките
на Левски. Така двете страни стигат до убеждението, че е необходимо обединение и
сплотяване на силите в името на голямата цел. Възникналите напрежения между рево-
люционерите извън и вътре в страната мотивират Левски и Каравелов да свикат общо
събрание, което да гарантира единството на силите и да очертае планове за бъдещето.
Инициативата е на букурещките дейци, които предлагат в работата на събранието да
участва един делегат от страната. На тази позиция Левски не само възразява катего-
рично, но налага комитетите на Вътрешната революционна организация да имат преи-
мущество, с което Каравелов, Ценович и останалите емигрантски дейци се съгласяват.
Имало е идея събранието да бъде проведено в България, но от съображения за сигурност
е отдадено предпочитание това да стане в Букурещ.
Събранието е предшествано от едно трагично събитие – самоубийството на Ангел
Кънчев при опит да бъде задържан от полицията на русенското пристанище (5/17 март
1872 г.). И до днес обстоятелствата около фаталния инцидент не са изяснени напълно,
като актуална остава версията за предателство. Самоубийството на Ангел Кънчев е бро-
ени дни след екзекуцията на Стоян Пенев – русенски младеж, уличен в шпионаж в полза

135
на турската власт. При това той, словослагател по професия, малко преди това е работил
в печатницата на в. „Свобода“ в Букурещ. Връщайки се в Русе, както се твърди, той
вероятно издава някои от революционерите, кореспонденти на „Свобода“, между които
е и Кънчев. В разрез с принципите на „Наредата…“ русенския комитет осъжда на смърт
Стоян Пенев без да уведоми БРЦК и самия Левски. Убийството е извършено от Георги
Икономов, подпомогнат от Обретенов и Тома Кърджиев, на 1/13 март 1872 г. Инциден-
тът има силен отзвук в града, дори влиза в докладите на чуждестранните консули. По-
дозираната близост на Пенев с валията на Русенския вилает Ахмед Расим паша и турс-
ките „тайни служби“ се потвърждава от извършените арести на членовете на комитета
и техни симпатизанти, въпреки че „почеркът“ на убийците на Пенев цели да отпрати
полицейските органи по погрешна следа. Жертва на завишените мерки за сигурност по
неволя става Ангел Кънчев, който явно сам е бил убеден, че е предаден.
В писмо до комитетските дейци от 4/16 април 1872 г. от Сливен (подобно най-веро-
ятно е изпратено и до други комитети) Левски взема отношение към гибелта на своя
помощник. Той не само изразява скръбта си от тежката загуба, но се стреми да окуражи
дейците на организацията, а същевременно и да призове към бдителност: „Според вре-
мето трябва бързане! Но и твърде умно, защото има цяла орда от шпиони, пръс-
нати по всичко Българско, и то учени магарета. Научили сте чрез вестника за А.
К., че се е убил в Русе и нищо няма намерено в него. Изпратихме човек и разбрахме
повече: просто нещо! Страхът му е причинил да не знае какво да прави. Остави
името си безсмъртно! За честните хора е такава смърт! (…) Не бойте се, братя
български синове, от такава смърт! Защото е най-сладка, честна и правата смърт
днес за всеки българин. Дързост! И постоянство! Времето е близо, ще видим и сво-
бода…“
Гибелта на Ангел Кънчев не спира подготовката за общото събрание, която е отразена
в серия писма на Левски до различни комитети в България. Апостола не си е правил
илюзии, че може да събере всички активни дейци на комитетите – напротив, това не е
било желателно, а и крайно опасно. Затова е приложена „технологията“ на един предс-
тавител да бъдат делегирани повече мандати. С най-много е разполагал Тодор Пеев,
председател на комитета в Етрополе, който е имал 11 мандата. Марин Поплуканов е
представлявал общо 10 комитета, докато Левски е бил натоварен само с 3 мандата, да-
дени му от комитетите в Карлово, Стара Загора и Сливен. Изказвани са мнения, че тези
диспропорции са още едно свидетелство за силата на опозицията срещу Левски в самата
вътрешна организация. Според нас подобен извод е пресилен. По скоро това е сторено
съзнателно, за да не се внушават съмнения в евентуални манипулации у емигрантските
дейци и опасения, че Апостола се превръща в едноличен властник. Още нещо, прави
впечатление, че не са представени големи и важни комитети като тези в Пловдив, Со-
фия, Пазарджик, Панагюрище и др. Очевидно Левски и съратниците му са преценявали
трезво, че едно масово присъствие на „вътрешните дейци“ в Букурещ ще даде почва за
съмнения както на турските, така и на румънски власти. При провал биха били застра-
шени много комитети и хиляди съмишленици. Такава вероятно е причината онези от
Южна България присъстват до голяма степен символично. Важен е бил принципът, а не
детайлите при осъществяването на идеята. Така или иначе, както съобщава Никола Об-
ретенов, „… всичко от Българско бяха 8 души с 32 гласа от частните български
революционни комитети…“ Емиграцията в Румъния е представена от 17 души (Бол-
град, Гюргево, Браила, Галац, Букурещ и т.н.), които имат общо 11 гласа.
В своите спомени Никола Обретенов отбелязва: „… в това време Любен Каравелов

136
бе свикал събранието, което ние наричахме Велико народно събрание…“ Някои из-
следователи са склонни да го определят като „конгрес“, което не променя нещата. Съб-
ранието е проведено в „полуконспиративни“ условия в дома на Каравелов от 29 април
до 4 май 1872 г. Комисия в състав Любен Каравелов, Киряк Цанков, Васил Левски и
Тодор Пеев работи усилено върху окончателния текст на проекто-устава („Наредата“),
който след оживено и ползотворно обсъждане е приет с „вишегласие“ и скоро е отпеча-
тан в печатницата на Каравелов. „В. Левски и Марин Поплуканов останаха в Буку-
рещ – пише Обретенов, да въртят колелото на Каравеловата печатница, догде на-
печатат устава, макар на кориците му да беше поставено, че е печатан в Женева
през 1870 година.“ Не без основание се допуска, че рисунката на лъв върху корицата на
печатното издание е на самия Левски, който е имал пиетет към изобразителното изкус-
тво и сам е можел да рисува. Налице е и друго внушение, което очевидно е било споде-
ляно от повечето участници във „Великото народно събрание“ в Букурещ – лъвът е сим-
вол на България, но и личен знак на създателя на Вътрешната революционна организа-
ция. Общото събрание избира за председател на БРЦК Любен Каравелов, който според
новия устав сам посочва останалите членове. Това са Киряк Цанков като подпредседа-
тел, Олимпий Панов – секретар, Димитър Ценович – касиер, Панайот Хитов и Васил
Левски – членове. Левски получава специално пълномощно да представлява Централ-
ния комитет „навсякъде и във всичко“, като са потвърдени функциите му на „… главен
апостол на цяла България, Тракия и Македония…“ Някои изследователи приемат, че
с новия устав напълно отпада съществуването на „БРЦК в Българско – Първо отделе-
ние“, което е неприемливо. Както свидетелства Никола Обретенов, „… Васил Левски
биде определен да образува Привременно правителство в Българско, гдето той на-
мери за добре…“
Уставът на БРЦК нееднократно е анализиран от специалистите, някои от които отк-
риват в неговия текст известно отстъпление от принципите, заложени в „уставо-про-
екта“ или „Наредата“, обсъждана преди това от частите комитети. Наистина, различията
са налице, но те имат своята логика и очевидно са приети и от самия Левски. Отпадането
на открито републиканската платформа в преамбюла се е наложило от гледна точка на
международната реалност – потенциалните съюзници на българското освободително
движение са държави с монархическо устройство. Няма съмнение, че те, особено Русия,
но и Австро-Унгария, Германия, Великобритания и т.н., да не говорим за балканските
християнски държави, биха се въздържали от контакти с подобна организация. Нейният
„имидж“ и без това е бил подозрителен за руските емисари на Балканите, а, както бе
показано от проф. Иван Стоянов, Любен Каравелов е в „черния списък“ на руските
служби и дори могъщият ген. Игнатиев не е бил в състояние да извади името му от
него… Не е правдоподобно да се търси отстъпление или компромис и в израза „нався-
къде и никъде“, посочен като местопребиваване на БРЦК – напротив, той е наложен от
принципа за мобилност, който е валиден за всяка една конспиративна организация. А и
самата история на българското революционно движение е показателна – така например
Раковски е принуден да напусне Сърбия и да отиде в Румъния. Нищо не е гарантирало,
че румънската страна би била винаги съгласна, по-скоро търпима към това центърът на
българското движение да бъде в нейната столица и изобщо на територията на страната.
Същото важи и за „Привременното правителство в Българско“ – както знаем, след Ара-
баконашката авантюра Левски решава да премести неговия център от Ловеч в Търново.
Като цяло в „Устава“ се спазва демократичния модел на „вишегласие“, но в един
малко или много „авторитарен“ прочит. Той е отразен и във функциите, изпълнявани от

137
Каравелов и Левски. В това обаче няма нищо необяснимо и нередно, тъй като става дума
за конспиративна, тайна, военна организация.
Общото събрание е обсъждало и най-важните стратегически и практически въпроси.
Поне за момента се налага виждането на Левски, че революцията изисква дълга и сис-
темна подготовка. Народът трябва да бъде подготвян в продължение на три – четири
години както в организационно и психологическо, така и във военно-техническо отно-
шение. Потвърдена е необходимостта от обучение на офицери, преди всичко в сръбски
и руски военни училища, и особено от закупуване на оръжие. Перманентният дефицит
на пари води до налагане на решението за прилагане на т.нар. революционен терор.
Според проф. Иван Стоянов вината за този „твърд“ курс, ако можем да говорим за та-
кава, е преди всичко на Любен Каравелов. Надали „кабинетния“ революционер обаче
би наложил такава линия, ако тя не е споделяна от Левски и други „вътрешни“, а и „вън-
шни“ дейци? Така или иначе, не само безпаричието, но и съзнанието за самостоятелност
на българската революция е изисквала такъв подход. От друга страна, именно Левски
по-късно настоява за смекчаването на тона по отношение на „Старите“ („Добродетел-
ната дружина“), изобщо към богатите българи от страна на Каравелов и в. „Свобода“.
Целта е постигането на максимална социална подкрепа за освободителното дело. С
други думи, както сполучливо го е казал Иван Вазов:

„И всякоя възраст, класа, пол, занятье зи-

маше участъе в това предприятье; богатий
с парите, скрмахът с трудът, момите с иг-
лата, учений с умът…“

Разрастване на организацията и
„бунтът“ срещу Левски
През лятото и есента на 1872 г. Вътрешната революционна организация продължава
да се разраства, особено в северозападните земи и в Тракия. Направени са първите по-
решителни крачки и в Македония. Едно от най-важните събития по същото време е съз-
даването на частния революционен комитет във Враца – бъдещият център на Трети ре-
волюционен окръг на Априлското въстание. Тук най-активният последовател на Апос-
тола е Мито Цветков (Бакалбашийски), млад и буден търговец. Комитетът е учреден в
присъствието на Левски на 10 юли 1872 г., но както научаваме от едно писмо на врачани
до Апостола, подготовката му е сериозна – изпратени са устави на БРЦК, събирани са
средства и т.н. Известно отношение към организацията на комитетското дело във Враца
и Врачанско има и Димитър Общи – по препоръка на Левски двама врачански предста-
вители са „командировани“, както бихме казали днес, за няколко дни в Орханийско (Бо-
тевградско), а Общи ги запознава с местните комитети и същността на конспиративната
работа. Всичко това е докладвано на Левски от врачанските дейци и е изпратена парична
вноска с обещание за „… още пари, колкото можем повече…“
Като доверен човек Мито Цветков получава пълномощно да организира комитети в
138
района. Такива са създадени в селата Долна Кремена, Горна Кремена, Влашко село,
Върбешница, Крета, Крапец и Люти брод. В делото са посветени и хора от селата Бру-
сен, Боденец, Старо село, Дърманци, Ребърково, монасите от Черепишкия манастир и
др. С помощта на врачанските дейци е осигурен и канал за връзка с емиграцията през
Оряхово и отсрещния румънски град Бекет, където, както стана дума, вече съществува
български революционен комитет. Сред най-активните дейци в Оряхово е и отколеш-
ният съратник на Апостола и негов земляк Сребрьо Стойновски, с когото е работил
преди това в комитетите в Сопот и Чирпан. Стойновски по същото време е учител в
Оряхово, като не е изключено да заема мястото на „даскал“ именно заради необходи-
мостта от разширяването на комитетската мрежа в северозападните български земи.
Факт е, че именно Стойновски става председател на частния революционен комитет в
Оряхово. Вероятно Левски е правил и други обиколки във Врачанско, Белослатинско и
Оряховско, но поради оскъдните данни е трудно да се каже нещо по-определено.
Както се твърди от съвременници, Левски създава комитет в голямото село Стубел,
близо до Голяма Кутловица (дн. Монтана), оглавен от местния първенец „дядо“ Пешко.
Тази структура е замествала Кутловица, в която по същото време е доминирало мюсюл-
манското население. Малко се знае за връзките на Апостола и неговите съратници с
Лом, но от кореспонденцията с Данаил Попов се подразбира, че там организацията раз-
полага със свои хора. В късни спомени се твърди, че през лятото на 1872 г. Левски по-
сещава дунавския град, но среща съпротива от страна на местния чорбаджия Йончо –
той не само отказва да даде пари за организацията, но заплашва да го предаде на влас-
тите. Не е изключено това посещение на Левски да е осъществено по-рано, например по
време на пребиваването му в Румъния от септември 1869 до май 1870 г. Както стана
дума, възможно е тогава той да е осъществявал кратки пътувания до някои от българс-
ките дунавски градове. Факт е обаче, че в народната памет са останали имената на не-
гови верни хора. Твърди се, че „баба“ Цвета Торньова, наричана и Златарицата, е била
негова укривателка. Разказвал се и един анекдотичен случай, при който месни хлебари
укривали Апостола при издирването му от местната полиция… Частен революционен
комитет в Лом е учреден през юли 1872 г. от Тодор Пеев, изпратен от Левски на оби-
колка в някои дунавски градове, което не изключва, а по-скоро предполага група съ-
мишленици отпреди това.
През септември 1872 г. , както може да се допусне, Левски посещава Северна Маке-
дония. Още в писмо от 20 юни 1871 г. той пише:
„Повечето места в България и Тракия са готови за първо повикване (…), пък за
Македония, наредено е да се върши и там, но засега до някое време оставяме [тази
задача за по-късно], та се туряме в пътят, отдето по-напред с парите за се сдо-
бием, па тогава ще залегнем за първата си работа…“ – т.е. към съставянето на час-
тни комитети. Някои сведения показват, че в Македония вече е имало ако не комитети,
то поне революционни „ядра“ и „кръжоци“. През 1870 г. Михаил Костенцев отваря бъл-
гарска книжарница в Щип, като поддържа тесни връзки с Христо Г. Данов в Пловдив.
Именно там Данов го запознава с Левски, след което около книжарницата в Щип се
събира група от съмишленици. Такива „кръжоци“, свързани с частния комитет в София,
възникват във Воден, а може би и в Кукуш (дн. Килкис, Гърция), Сяр (Серес) и на други
места. За Кукуш, както и за Горна Джумая (дн. Благоевград), съществуват твърдения за
лични посещения на самия Левски. Дали е така е трудно да се установи, но е напълно
възможно. От друга страна, вече видяхме неведнъж как идеите на Апостола са разпрос-
транявани от негови сподвижници и последователи надлъж и шир по българската земя.

139
Нерядко създаването на „тайни общества“, „кръжоци“ и тем подобни върви ръка за ръка
с църковно-националната борба. Излишно е да доказваме, че по същото време тя е осо-
бено ожесточена именно в Македония. При оскъдицата от документи не само за Маке-
дония, но дори и за някои градове и селища от двете страни на Стара планина, да разга-
даем пътищата, „пътечките“ и разклоненията на революционното движение много често
е просто невъзможно. Поне не и докато не се намерят неизвестни османо-турски и други
документи, което съвсем не е изключено предвид откритите в най-ново време.
Обикновено пътуването в Македония през лятото на 1872 г. се свързва не с Левски, а
с Тодор Пеев, който е главен учител в Кюстендил през 1868-1870 г. и е имал висок ав-
торите в града. Не е изключено през 1872 г. Пеев да е имал не е едно, а две пътувания в
Кюстендил и Македония. Ще припомним и съобщеното от Димитър Общи на Анастас
Попхинов: „Даскал Тодор замина за Охрид, за да отвори канал. След като се върне
и пътят бъде отворен, аз ще работя по ония места…“ Вероятно поне на първо време
идеята за отиването на Косовеца в югозападните земи е срещала подкрепа от страна на
водещите дейци в Ловеч и Букурещ. Очакваната в недалечно бъдеще мисия на Димитър
Общи в Македония е била известна на известния хърватски изследовател и доказал се с
делата си българофил Стефан Веркович. Левски обаче се противопоставя решително на
тази идея – за него „бай Димитър“ е „некнижен“ (необразован) човек, който няма необ-
ходимите качества да се справи със сложната обстановка в югозападните български
земи. Там не е решен и църковният въпрос, а Общи няма да е в състояние да реализира
политиката на БРЦК в тамошните условия.
Изпращането на Общи е парирано от Левски, но пътуването на Тодор Пеев до Охрид
очевидно се е състояло. На 18 юли 1872 г. Тодор Пеев и свещеник Георги Тутмаников
изпращат писмо до Левски, който тогава е за няколко дни в Златица. Етрополският пред-
седател и „илирическият поп“ му напомнят за необходимостта от разширяване на коми-
тетската мрежа към „… Радомир, Кюстендил и по-натам в Македония, ако дозволя-
ват обстоятелствата…“ Те искат от него и съответните пълномощни писма, което
очевидно е след отказа на Левски близкият до тях Димитър Общи да бъде натоварен с
тази отговорна и трудна задача. За втори път Пеев излага задачата в писмо до Апостола
от 6 август, което ще бъде разгледано по-нататък.
Завръщайки от първата си мисия, Тодор Пеев споделя с Апостола идеята за свикване
на общо събрание „нейде“ в Македония. Нещо повече, той му съобщава: „Раздадох кни-
жата, които носех, и свърших добра работа…“ Етрополският председател и член на
„Привременното правителство“ е упълномощен да направи нова обиколка в част от Ма-
кедония. Според някои автори той действа с препоръка на Димитър Общи, но от други
свидетелства, включително собствено негови, може да се приеме, че е придружавал са-
мия Левски.
Неизвестни досега сведения за едно или дори посещения на Левски в Кюстендил и
Македония са привлечени от д-р Румен Манов. Според спомените на опълченеца Гав-
раил Карасименов Дякона посещава Кюстендил през 1871 и 1872 г., както и близкото
село Соволяно. „Революционният комитет се събираше в кръчмата на ханджията
Точе Кадинмостки – разказва Карасимеонов, – и тогава дойде един мъж на кон. Ка-
заха ми, че бил Левски. Изпратиха ме да го заведа при дядо владика Иларион, а какво
са си говорили – не зная…“ Посочването на митрополита, наричан по традиция „Лов-
чански“, ни насочва към есента на 1872 г., след като през юли с.г. „дядо“ Иларион“ е
поставен от Българската Екзархия за кюстендилски владика.
Интересни, по принцип достоверни данни за обиколката на Апостола в Македония

140
откриваме в спомените на Михаил Ив. Македонски, който предава и разказаното му от
самия Тодор Пеев през 1888 г. В Крива паланка и околните села революционната про-
паганда е била поверена на Аверкий Попстоянов, който по същото време е игумен на
манастира „Св. Йоаким Осоговски“. Възможно е той да е посветен в делото от отец
Генадий Драгалевски, въобще от дейците на частния революционен комитет в София.
Тодор Пеев разказва на Михаил Македонски: „Едно време ходихме с Левски по агита-
ция за освободителното дело и заклехме по интелигентните кметове от вашите
села. В лицето на игумена отца Аверкия ние, революционерите, имахме една си-
гурна прикрита станция, добре запазена и неподозирана за турската власт…“
В Осоговския манастир е организирано тайно събрание, което става с решителната
помощ на отец Аверкий. Родом от Дупница, той е образован човек, дълги години е бил
учител във Видин, Казанлък и Кюстендил, известен е и като автор на църковни книги.
Според градската и фамилна памет един от преданите сподвижници на Левски е Насе
Цеков, в чийто дом в Крива паланка е съставен местният комитет. В него влизат учите-
лят Димитър Любенов, свещеникът Филотей, Димитър Пчелински и др. Ако се съобра-
зим с известното ни за дейността на Левски през лятото и есента на 1872 г., обиколката
в Македония би следвало да се е състояла през първата половина на септември 1872 г.
Във всеки случай в личната кореспонденция на Апостола има известни прекъсвания в
същия период. Вероятно обиколката е била ограничена като обхват и време, в рамките
на не повече от седмица или десетина дни.
Съществуват и други сведения за дейността на Левски в Македония, някои от които
могат да бъдат свързани и с въпросната обиколка. Отново ще припомним неговото
писмо до видния охридски гражданин д-р Константин Робев от 6 август 1872 г.: „Док-
торе и драги брате, дойде най-после часът та да помислим и за Вашия край. Рабо-
тата не ми позволяваше за сега да мисля и за Македония. По напред трябваше да
се извърши всичко тук по-близо до брега [на Дунав], та постепенно да вървим все
напред към Македония и Тракия. Аз помня много добре какво сме си говорили в Ца-
риград, че там по-спокойно може да се работи… Да даде Бог здраве, като мина към
Щип и Скопия, ще гледам както и да е да дойда и в вашия град та да се нареди
потребното…“
В личния архив на Апостола е съхранен един добре познат, но „загадъчен“ документ,
който свидетелства за „посветени“ в революцията от голямото селище (паланка) Галич-
ник, Дебърско. През XIX в. колоритното планинско „градче“ е многолюдно и заедно с
околните села Гари, Лазарополе и др. дава на българската култура цяла „армия“ от Зог-
рафи, резбари, строители… Във въпросния документ четем: „Особени бележки за
чисти близо Охрида отсам шест сахата Галешник…“, след което са представени
шифровани имена. При „развързването“ им с помощта на „шифъра на Левски“, познат
от друг документ, на четири реда излизат следните буквени комбинации:

първи ред: 82 = Т; 99 = А; 87 = Н
втори ред: 84 = Р
трети ред: 96 = Г; 91 = И; 90 = К четвърти ред: 80 = Ф.

Изтъкнатите изследователи на делото на Апостола Димитър Страшимиров и проф.

Иван Унджиев отбелязват, че под „чисти“ се разбират „приятели на революционната
идея“, чиито имена са шифровани. В горната буквена главоблъсканица Левски съзна-

141
телно е „замъглил“ информацията по конспиративни съображения, което прави разга-
даването ѝ почти невъзможно. При това той често съкращава имена на хора и селища
до изписване с две или три букви. И все пак, в третия ред виждаме комбинацията „ГИ“.
Най-близката връзка е с Панайот Гиновски (1842-1886) и неговите роднини. Роден в
Галичник през 1842 г., Гиновски като учи „занаята“ при своя баща Кръсте, а после при
Гюрчин Фръчковски. В края на 50-те години на XIX в. Панайот Гиновски в продълже-
ние на три години е в Карлово. Тъй като тогава е твърде млад, най-вероятно е помощник
на някой от дебърските майстори, пребивавали в града, както и в Сопот, Калофер и
Аджар/дн. Свежен.
В Карлово младият зограф по време на работа пада от стълба или скеле и си чупи
крака. Раната му се влошава, а баща му Кръсте идва в Карлово и го отвежда у дома в
Галичник. Превърналия се в инвалид Панайот е неработоспособен в професията си, но
събира фолклорни материали, прави кратки пътувания и не е откъснат „от света“. Прес-
тоят му в Карлово е във времето, в което младият Васил Кунчев се е завърнал от Стара
Загора и е приел монашеството. Невъзможно е двамата младежи, при това свързани с
църквата и почти връстници, да не са се познавали. От запазена снимка на Панайот Ги-
новски се вижда, че той е имал физиономична прилика с Левски – обстоятелство, което
е било твърде важно за Апостола предвид осигуряването на легални документи (теске-
рета) при неговите пътувания. Някои от останалите букви в шифрования запис дават
възможност да се смята, че сред познатите на Левски може би е бил и старият майстор
Траян Фръчковски (1809-1884), работил на много места, вкл. в Тракия.
Допуска се възможността Левски да е посещавал Битоля. Предвид на обстоятелст-
вото, че този град е център на вилаета, обхващащ по-голямата част от Македония, по-
добно пътуване или намерение за посещение е обяснимо. Така или иначе, проблемът за
дейността на Левски в югозападните български земи се нуждае от още изследвания.
Като че ли по план, отразен в цитираното писмо до д-р Константин Робев („… пос-
тепенно да вървим към Македония и Тракия…“), през есента на 1872 г. Левски е в
Средногорието. Малко след провала с Арабаконашката авантюра, в края на октомври –
началото на ноември Апостола е в Хасково. Тук той е идвал и през 1869 г., срещайки се
с Христо Златаров (бащата на известния български учен проф. Асен Златаров) и други
съмишленици, но условията за създаването на частен комитет не са узрели. Промяната
настъпва с идването на Петър Берковски, родом от дунавския Лом, който става главен
учител (директор) на местното българско „Централно училище“. Двамата с Левски се
познават от времето на Втората легия, когато Берковски учи в семинарията в Белград.
Срещата е пресъздадена вълнуващо от Стоян Заимов, тогава млад колега на също така
младия, но вече опитен главен учител. В Хасково Апостола пребивава цяла седмица, а
заедно с Берковски и Заимов в новосъздадената структура на вътрешната организация
се включват видните граждани Георги и Михаил Минчеви, Щерю Вапцаров, Мирчо По-
пов и др. Със или без участието на Апостола са учредени селски комитети в Ябълково,
Странско, Горски извор и др. Левски посещава и прочутия в онази епоха панаир в близ-
кото Узунджово, като е имал планове за закупуване на оръжие, и то в големи количес-
тва, именно по този „легален“ начин – още една причина, която е правела комитета в
Хасково извънредно важен.
Както бе показано от проф. Илия Тодев, през есента на 1872 г. Левски създава частен
революционен комитет и в Одрин. Ядрото е от българи, служители в откритата през
лятото железопътна линия Одрин – Дедеагач. Това са най-вече младежи, доскорошни

142
дейци на комитетите в Русе, Сливен, Сопот и други места (Георги Икономов, Ради Ива-
нов, Манол Шишеджиев и др.). По протежение на жп-линията от Одрин през Пловдив
до Белово възникват и други структури, в които членуват българи, работещи в желез-
ницата, както и местни жители. Нека припомним, че директор на Хиршовата жп компа-
ния в пределите на Османската империя е Теофан Райнов, чиито живот и дейност не-
веднъж се пресичат и „преплитат“ с онези на Левски. Апостола е посещавал и Мустафа-
паша (Свиленград), където също е създаден частен комитет – може би клон на онзи в
Одрин. Има сведения, че Левски е бил и в Лозенград (дн. Къркларели, Турция) и други
български селища в Странджа, макар това да е станало в предишните години. Така или
иначе, именно през есента на 1872 г. Левски работи за утвърждаването на вътрешната
организация и в този край на българската земя. Предвид събитията през октомври – но-
ември на с.г. през Чирпан и Стара Загора Апостола се установява най-общо в „триъгъл-
ника“ Карлово – Пловдив – Пазарджик, за да е в течение на събитията, развиващи се
след Арабаконашката авантюра в Тетевен, Орхание, Етрополе и т.н., като се стреми да
следи и развитието на следствените действия в София.

***

С разрастването на Вътрешната революционна организация и умножаването на ней-

ните дейци властите и „тайните служби“ на империята все по-често попадат в дирите ѝ.
От друга страна, острата необходимост от финансови средства налага все по-честото
използване на методите на т.нар. революционен терор спрямо онези богати българи,
които отказват да изпълняват „данъчните си задължения“, ако се изразим образно, към
„Привременното правителство“… От обичайните „заплашително – насърчителни
писма“ все по-често се прибягва към насилствено отнемане на финансови средства,
крайно необходими за оръжие, а и за самото функциониране на революционния орга-
низъм. От това следват както наложени от обстоятелствата екзекуции на българи, ули-
чени в предателство, така и първите по-сериозни провали. Методите на революционния
терор хвърлят в смут някои по-умерени дейци на организацията, които се стремят да
напуснат нейните редове или пък изменят на делото. Радикализирането на революци-
онната борба закономерно е последвано от ожесточаване на преследванията от страна
на османската държава и нейните репресивни органи. Някои модерни изследователи
(Иван Лалев, проф. Иван Стоянов и др.) поставят силен акцент на т.нар. революционен
терор и негативите от неговото налагане, особено през 1872 г. Стига се до заключени-
ето, че именно в тази политика са крият „… корените на провала на ВРО…“
В поредицата от политически убийства на осъдени на смърт от комитетите стана дума
за екзекуцията в Русе, която води до фаталния инцидент с Ангел Кънчев. Следващият
подобен акт е убийството на лясковския кмет и „тежък чорбаджия“ Васил Козлев, из-
вършено на 16 юли 1872 г. от определен по жребий местен младеж, член на революци-
онния комитет. Козлев е ненавиждан от своите съграждани заради вършените от него
спекулации и близостта му с властта. „Няма да се роди вече такъв верен българин на
турската власт…“ – казвали в Лясковец. Изобличаван от младите със сатирични
писма, Козлев отговарял: „Не искам такива хора в Лясковец! Сам ще ги избеся и из-
коля…“ Частният комитет осъжда Козлев на смърт, а съгласно устава на БРЦК присъ-
дата е одобрена от „Привременното правителство“ в Ловеч, вкл. от Левски. За нещастие,
полицията разкрива убийците, подлагайки заловените дейци на мъчения и унижения.
Неслучайно на 3/15 август Христо Иванов – Големия пише от Търново на Левски за

143
опасната обстановка и активизацията на турската полиция, предупреждавайки го да се
пази. Напротив, още на следващия ден ръководителят на организацията му отговаря,
ако е необходимо, да бъде ликвидиран и синът на Козлев, обвиняван също в предателс-
тво. Екзекуторът Стойчо Куркев, младеж от богато семейство, е обесен. Други младежи
са осъдени на различни срокове затвор, опитните дейци Марин Станчев и Марин Цон-
заров прекарват известно време в ареста. На практика Лясковският революционен ко-
митет временно е изваден от строя.
Серията на политическите екзекуции е продължена с ликвидирането на дякон Паи-
сий, „дясната ръка“ на ловешкия владика Иларион. И до днес не е напълно изяснено до
каква степен този натоварен с власт духовник е представлявал опасност за организаци-
ята, съответно дали смъртната му присъда е достатъчно мотивирана. Във всеки случай
обвиненията срещу амбициозния и донякъде арогантен дякон са били сериозни – оби-
каляйки епархията, по думите на Димитър Общи, той ехидно говорел на миряните: „За
комитета намирате пари, а за владиката казвате, че няма, ще ви науча аз вас!“
Отвсякъде идват оплаквания срещу Паисий и още на 15 май Общи иска от вътрешния
Централен комитет в Ловеч разрешение „… да го очисти…“ Смъртната присъда е про-
изнесена, но прехваленият „комита“ Димитър протака екзекуцията няколко месеца. В
крайна сметка, той лично застрелва владишкия наместник чак на 21 юли/2 август, като
допуска аматьорски грешки при изпълнението на присъдата. В предсмъртния си час дя-
кон Паисий не хвърля подозрение върху комитетските дейци, което облекчава ситуаци-
ята. Подозренията отиват в друга посока – към местни мюсюлмани (при това става дума
за „женски истории“!), но пък има негативно въздействие върху част от комитетските
дейци. По-умерени дейци като поп Кръстю Никифоров не одобряват убийството и са
все по-резервирани към методите на революционния терор.

***

Въпреки решенията на Общото събрание в Букурещ появилото се вътрешно напре-

жение в някои звена на организацията остава, нещо повече – тенденцията е не към не-
говото преодоляване, а в обратната посока. Изразът „Бунтът срещу Левски“ е дефини-
ран от известния интелектуалец Георги Бакалов, принадлежащ на българската левица
от първата половина на XX в. Тази остроумна дефиниция е възприета от проф. Крумка
Шарова, която я преформулира като „Бунтът на Димитър Общи срещу Левски“. Нещата
обаче не опират само до амбициозния и своенравен Косовец… Въпреки че пълномощи-
ята на Левски като главен апостол са потвърдени от Общото събрание и дори разши-
рени, разединението е факт. Трябва да подчертаем, че то се отнася не за цялата коми-
тетска мрежа, а преди всичко за неголяма част от комитетите в Северна България – Пле-
вен, Етрополе, Орхание и други по-малки селища. Наистина, обхватът на „заразата“ по
същество не е голям. Не на последно място, съществена част от участниците в тази се-
паратистка по тип проява не са наясно със ставащото. И все пак, тази демонстрация на
разединение е в района, който е нещо като „пилотен проект“ на вътрешната организа-
ция! Нестабилно е състоянието на нещата и в Ловеч – „столицата на Апостола“, където
Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов, поп Кръстю, макар да са водени от
различни мотиви, стават все по-резервирани към Левски и неговите методи на работа.
Разбира се, Апостола продължава да има предани хора в града и района, включително
и в селищата, които са „под властта“ на Димитър Общи. Всичко това, както и самото
разрастване на организацията, мотивира Левски да предприеме структурни промени,

144
съобразени и с устава на БРЦК, чиято реализация започва през есента на 1872 г.
Основният сблъсък, поне в очите на съвременниците, е между Левски и натрапения
му от Панайот Хитов и Любен Каравелов негов помощник Димитър Общи. Македонс-
кият българин е ярка, но и твърде противоречива личност. Участието му в двете легии
в Букурещ, в отрядите на Гарибалди в Италия и в Критското въстание го представят в
очите на местните комитетски дейци като герой, чиято величина надхвърля българските
предели. От тази гледна точка явно е възприеман от някои „луди глави“ като по-обаяте-
лен водач от Левски – линия, която е обрисувана в романа „Възвишение“ на Милен Рус-
ков. Дякон Левски също е нестандартна фигура, но на непокорен монах и фанатичен
воин. В очите на комитетските хора той е строг ръководител, човек, който се е нагърбил
да мисли за всичко и за всички, при това с особена педантичност и желязна дисциплина!
Левски е абсолютен въздържател, човек, който в личен план води монашески живот,
въпреки че иначе е жизнерадостен и внушава сила и оптимизъм на околните. И все пак,
неговите изисквания са големи – той не само е против алкохола и празните кръчмарски
приказки, но се стреми да убеди обикновените довчера граждани и селяни, че дългът
към Отечеството стои над личния живот и „бизнес“, над семейството и всичко оста-
нало… Със своите авантюрно-хайдушки маниери, популизъм и пристъпи на самохвал-
ство Общи без съмнение е далеч по-разбираем за мнозина от дейците в Тетевен, Етро-
поле, Орхание и околните села.
Нямаме основания да отричаме патриотичните чувства и личната харизма на Дими-
тър Общи – достатъчно е да прочетем страниците, посветени на него в „Миналото“ на
Стоян Заимов, както и спомените на някои съвременници. Като човек, „видял свят“,
участвал във войни и приключения в Италия и Крит, той явно е имал достатъчно дар
слово и способности да увлича довчерашните еснафлии и скромни хорица в делото за
българското освобождение. Същевременно да го прави по-фриволно и увлекателно в
сравнение с предпазливия и тайнствен Дякон Левски! Окуражени от Общи, местни мла-
дежи раздават юмручно „правосъдие“, пребивайки до смърт местен татарски бабаит…
Разбира се, малцина от почитателите на „бай Димитър“ са подозирали за провалите му,
когато в предишните години се опитва да формира своя чета. За разлика от Левски, за
когото въстанието е сравнително далечна цел, изискваща продължителна и методична
подготовка, Общи често е заявявал на публични места, че се чакат събития „напро-
лет“… Ако Левски е предпазлив, защото съзнава дебнещата отвсякъде и напълно реална
опасност от провал и пълна катастрофа, Димитър Косовеца е създавал впечатление на
по-решителен водач в сравнение с Дякона, макар и в миниатюрните мащаби на отреде-
ния му район.
И все пак, ако има някой не по-малко виновен, а дори повече от Димитър Общи, това
е председателят на Плевенския комитет Анастас Попхинов. Случайно или не, той се
оказва „злият гений“, който провокира в най-голяма степен въпросния „бунт“… Би-
дейки по-възрастен от Левски и от останалите членове на „Привременното правителс-
тво“, по-голям брат на Данаил Попов (главната връзка на ръководството на организаци-
ята с Румъния, Белград и Одеса), човекът, който е завел Левски в Ловеч и т.н., „бай
Анастас“ предявява особени претенции на „доайен“ и наставник, едва ли не на незаоби-
колима ръководна фигура в организацията. Факт са неговите заслуги за изграждането
на основите на комитетската мрежа, преди всичко в Плевен, Ловеч и околните места.
Лично му его обаче води до прояви на своеволие, недисциплинираност и интриган-
щина… Разпрата започва още през април 1871 г., когато Анастас, посредник в комитет-
ската поща от Турну Мъгуреле към Ловеч, си позволява да разпечатва и чете секретните

145
писма до Левски. Строгите забележки и опитите за помирение, включително и чрез брат
му Данаил, не дават резултат.
Пред следствената комисия в София Анастас Попхинов простодушно признава, че
началото на раздора е поради отварянето от негова страна на писмо от Одеса, изпратено
до Левски от полковник Иван Кишелски – българин на руска служба, тясно свързан с
военното разузнаване на империята. Тъй като е било шифровано, Анастас не успял да
разбере съдържанието му. Не е излишно да отбележим – въпреки своите принципни ре-
зерви към руския царизъм, Левски като истински политик е съзнавал, че българските
интереси отчасти съвпадат с онези на Русия. Най-вероятно в писмото е ставало въпрос
за набавянето на оръжие, каквато е темата и на писмата между Левски и Николай М.
Тошков в предходните години. Апостола е имал пълно основание да подозира, че пле-
венският председател споделя информацията с Общи и други лица, сред които и Пана-
йот Хитов. С него Попхинов е поддържал връзки, включително е замесен в опита на
„първостепенния войвода“ да изпрати като помощник на Левски в България лясковча-
нина Калчо Пасков – по думите на Апостола, „… неграмотничък, но добряк…“ След
идването на Общи, също протеже на Хитов, нещата се усложняват. Основното опасение
на Левски е, че плановете и действията на българската революционна организация мо-
гат да станат известни на сръбското правителство. А и по принцип, разкриването на
поверителна информация пред по-широк кръг от хора създава опасност за попадането ѝ
в полезрението на турското разузнаване.
Интригите на „бай Анастас“ и Димитър Общи настройват срещу Левски някои от во-
дещите ловешки дейци: Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов… Против
мнението на Апостола те с „вишегласие“ дават район на Общи, толерират неговите
действия, де факто оспорват ръководните позиции на създателя на Вътрешната органи-
зация. Най-грозното действие на Попхинов обаче е неговото писмо от август 1872 г.
(Левски отбелязва в отговора си, че го е получил на 5/17-и същия месец), в което Апос-
тола е обвинен, че „… яде готови пари…“, сравнен е с търтеите в пчелните кошери и
тем подобни нелепости… За честен човек и идеалист като Левски ударът е изключи-
телно обиден и болезнен, като по неволя го „вкарва в обяснителен режим“… Със своята
християнска отдаденост към ближния, прераснала в безкористна служба на „милия бъл-
гарски род“, той не може да понесе грозните и отвратителни думи на един довчера бли-
зък съратник. В отговора на Апостола, който е изпратен двадесет дни по-късно, са из-
вестните думи: „… Аз съм посветил себе си на Отечеството още от 61-о [лето] да
му служа до смърт и да работя по народната воля…“ При силното си чувство за чест
и достойнство Левски прави още един опит за изясняване на отношенията с Попхинов,
като писмото му е „заверено“ с подписите на отец Матей Преображенски и Христо Ива-
нов – Големия, но резултат няма.
Интригите продължават, а Димитър Общи умишлено бяга от среща с Левски. Общия
е имал привърженици, включително и във „висшия ешелон“ на организацията, но и
много критици. Левски е обсипван с оплаквания от страна на трезвомислещи местни
дейци, които упрекват Косовеца в нарушаване на комитетските тайни, самохвалство,
непредпазливост и т.н. Оплаквания има и заради поведението на неговия „писар“ и сек-
ретар Васил Бушаранов. На практика е почти общоприето мнението, че Общи е бил
неграмотен (така твърди и самият той пред следствието в София по-късно), но още
проф. Димитър Панчовски опровергава тази заблуда. А и, както видяхме, Димитър Ко-
совеца не би бил приет във Втората легия, ако наистина е бил неграмотен. Разбира се,
той в никакъв случай не е бил „учен“, защото е получил елементарно образование в

146
Сърбия – това личи от явните сърбизми и характерни сръбски букви в малкото запазени
негови писма. Въпросът е, след като е така, защо му е бил необходим секретар в лицето
на младия и донякъде инфантилен орханийски даскал Васил Бушаранов? Естествено, за
авторитет, за да може така да бъде подчертана собствената му значимост на изпратен от
Букурещ емисар на БРЦК…
Левски на няколко пъти пише на Каравелов, че смята да отстрани своя помощник
поради неговата непригодност, но не получава съгласие. При Общи е изпратен Христо
Големия, натоварен с изграждането на „тайната полиция“ – проект, който за жалост не
е напълно реализиран и практически изоставен след гибелта на Апостола. В спомените
си Книговезеца разказва, че самият той още през май – юни 1872 г. е предлагал Общи
да бъде наказан със смърт, в конкретния случай заради неизпълнението на смъртната
присъда на дякон Паисий, което е протакано от Общи дълго време. Тогава Левски се
противопоставя и, макар и с резерви, защитава Димитър Общи. Основният му аргумент
е основателен – липсата на хора, защото при всичките си слабости Косовеца все пак е
професионален революционер. За нещастие, думите на Големия се оказват пророчески:
„Добро, казовам аз, но щом не върви по пътя на закона [Устава на БРЦК], той ще
опропасти нещо. Той като е хванал да не си изпълнява длъжностите, той ще оп-
ропасти нещо…“ – настоява Големия… „Няма да опропасти – отговоря Левски, – за-
щото няма да му допустя.“
Последвалото развитие опровергава думите на Апостола. Подкрепян от съмишлени-
ците си, Общи продължава да нарушава „закона“, с което увлича и други дейци. Левски
получава оплаквания и от самоволните действия на „илирическия поп“ Георги Тутма-
ников от с. Джурово, който се държи в „своя“ комитет, както бихме казали днес, като
местен феодал и дори не изпълнява задълженията си на свещеник… При организира-
нето на Арабаконашката акция виждаме ясни симптоми на такова поведение и от страна
на дейци от Тетевен, Етрополе, Орхание и околните села. Има и друго обстоятелство,
което е много важно с оглед на психологията на възрожденския българин, на самата
„средна“ и по-богата „класа“, с която основно работи Левски – не центърът, бил той в
Ловеч или Букурещ, дава средства на частните комитети, напротив, те финансират ръ-
ководството на организацията! Естествено, това положение създава взаимна обвърза-
ност и чувство за общност, но не влияе добре върху строгия ред на единоначалие и су-
бординация отгоре-надолу, крайно необходими за всяка военизирана конспиративна ор-
ганизация. Трябва да признаем, че местническите чувства, усещането за родния град и
село като „моето отечество“ и пр. са част от психологията на българското възрожденско
общество – черта, от която като нация не сме освободили напълно и днес. Местният
патриотизъм, каквото и да влагаме в този израз, не е характерен само за нас българите,
но и за други народи, особено за нашите балкански съседи. В българските условия тази
социално-психологическа „реалност“ е усилена поради отсъствието на общ държавен
център в продължение на столетия, включително и от разпокъсаността и неравномер-
ността в развитието на възрожденските стопански, културни и обществени процеси. Ня-
кои модерни изследователи, заели се да „демитологизират“ Левски, да го превръщаш от
„икона“ в напълно „земен човек“ и т.н., с късна дата проявяват определени симпатии
към Общи, „илирическия поп“ и тем подобни дейци, като стигат и до теоретични зак-
лючения. Според тях Левски отстоявал строгия централизъм и единоначалие, но по-
продуктивни се оказвали методите на Общи, което водело по-голяма масовост на коми-
тетите, по-бързо и ефективно събиране на средства, и т.н. Може отчасти това да е вярно,
но на каква цена?! Уви, с Арабаконашката авантюра отговорът не закъснява.

147
 Въпреки нежеланието на много дейци от района на Общи да съдействат на разслед-
ването, в крайна сметка Големия успява да „спипа“ виновника. База за наказателната
акция е с. Голям извор, което малко по-късно Левски определя за окръжен център на
района. Христо кани Димитър Общи на „работна“ среща в една гора близо до селото.
„Като дойде Димитър и се поздравихме – разказва Книговезеца – каних го да седне,
но той не щя да седне по причина, че видя момчетата, че излизат откъде гората,
но при всичко ази му предложих да си изпълнява длъжността [според Устава на
БРЦК] по-скоро и той като че се уплаши и хвана да трепери. Мислел той, че като
съм отишъл да го накажа, но то ми беше забранено, за да го наказка…“ По-късно
Големия съжалява, че не е превишил правата си и застрелял размирника, но е късно. На
Общи е простено за втори път, все в името на единството. При така очерталата се обс-
тановка Левски издига идеята за свикване на ново Общо събрание, този път в България,
което да утвърди принципите, залегнали в Устава на БРЦК, и строгата дисциплина в
организацията.
Идеята за Общо събрание не среща разбиране, а като говорител на „опозицията“ из-
пъква „даскал“ Тодор Пеев – един от най-образованите и мислещи хора във Вътрешната
революционна организация. На 6 август 1872 г. той изпраща обширно писмо до „почи-
таемия брат Аслан Дервишоглу Кърджалъ,“ в което му докладва за извършената от него
специална обиколка. С пълномощия, дадени му от Левски, Пеев учредява частни коми-
тети в Лом, Силистра и Черна вода (в Северна Добруджа, дн. в Румъния). Явно е пътувал
с параход по Дунава, като известно време пребивава в Турну Мъгуреле при Данаил По-
пов. Същевременно Тодор Пеев излага пред Левски важността на една обиколка в по-
сока на Радомир, Кюстендил и Крива паланка, на чиято реализация се спряхме по-горе.
Изразените от Тодор Пеев идеи наистина са важни и в интерес на революцията. Той
настоява, че „… най-важното нещо е „… час по-скоро изпращане на апостоли за
разпространяване на народната ни цел по всичка Европейска Турция…“, че е
крайно време „… да се пращат хора, за да пропагандират и устройват навсякъде
комитети. Работата не е малка, мислете, че имате на ръка да съедините и събе-
рете целия български народ!“ Един от проблемите, повдигнати в писмото, със си-
гурност е вълнувал и самия Левски: „Забележете добре, че ако отлагаме революци-
ята ни дълго време, народът ще се обладае от равнодушие и студенина, та не ще
може нищо да се свърши…“
Тодор Пеев отхвърля идеята за Общо събрание и защитава „Общия брат“ и „илири-
ческия поп“, като е съгласен с тях за необходимостта от децентрализация. Етрополският
председател откровено признава, че в разговорите си с двамата се е родила идеята той
самият да поеме функцията на ръководител на комитетите в района на Етрополе, като
очаква писмено пълномощно от Левски. В писмото на Тодор Пеев – един от най-инте-
ресните документи от онова време, са повдигнати и други важни въпроси, в които се
усеща открита или по-дискретна критика към Левски. Като цяло Тодор Пеев възприема
линията на Общи, който „… чрез тоя способ [дръзкото му и решително поведение] е
сполучил да разпали народа доволно…“ Левски явно приема част от тези аргументи,
но със сигурност е огорчен от поведението на иначе предания на делото „даскал“ Тодор.
Както видяхме, вероятно двамата с Левски да са пътували в Северна Македония месец
по-късно, но доверието е накърнено. Левски не само не предоставя на Тодор Пеев иска-
ните пълномощия, но елиминира Етрополе като окръжен център в полза на верния му
комитет в с. Голям извор. Пеев е бил лично засегнат от това решение. Затова честолю-

148
бивият комитетски председател не по-малко демонстративно се ориентира към „опози-
ционния“ лагер, олицетворяван от Димитър Общи. Именно в дома на Тодор в Етрополе,
и то по време на собствената му сватба (!), е решено да бъде извършен обирът в Араба-
конашкия проход.
Една от злощастните грешки на Левски е нападението „с взлом“ в дома на богатия
ловешки търговец Денчо Дейнов Халача на 14/26 август 1872 г. Чорбаджи Денчо е бил
призован от комитета в Ловеч да дари средства, предназначени за българските заточе-
ници в Диарбекир. Той не само отказва, но заплашва да издаде комитетските хора на
властите, псува ги и т.н., което закономерно го поставя в списъка на предателите. Реше-
нието за обир в неговия дом не е взето еднолично от Левски, а от Ловешкия комитет –
обстоятелство, което често се забравя. Левски се наема да изпълни наказателната санк-
ция, в която негов помощник е Вутьо Ветов от с. Видраре. На процеса в София Левски
е отричал да има нещо общо със случая, но уплашеният Вутьо признава всичко, с което
дава още един „коз“ на правителствената комисия срещу Апостола.
По обяд на 14 август двамата влизат в дома на ловешкия търговец, чието семейство е
било в Троянския манастир по повод предстоящия празник Успение Богородично (Го-
ляма Богородица). Левски и Вутьо са облечени в червени арнаутски дрехи, за да заблу-
дят властите, че става дума за обичаен криминален акт. С изненада откриват, че в къ-
щата няма никакви пари, освен дребни монети… Още по-изненадващо се появява не
чорбаджията, както са очаквали, а слугата му Стойчо Гиргинов, който преди това е бил
такъв в дома на комитетския секретар Иван Драсов и лично е познавал Левски. Според
запазени спомени той се развиква: „Бай Василе, какво търсиш?!“ и „Тичайте, хора!“
Левски възпира Вутьо, който иска да убие слугата, но опитът Стойчо да бъде усмирен е
безрезултатен. Чули виковете, пред къщата се събират хора, глъчката се увеличава…
Левски вади камата си и с два удара „на смърт“ в гърдите убива „момчето“. С окървавен
нож в ръка и заплахи на турски език заедно с Вутьо си пробиват път през тълпата и
успешно се озовават извън града. След няколко часа, вече без арнаутската носия, Левски
хладнокръвно минава покрай дома на Денчо Халача…
Въпреки съмненията на някои турци, че това е работата на „комитите“ (изпадналият
в суматохата патрон е от пушка „Уинчестър“, каквито турците използват), надделява
мнението за криминалния характер на нападението. Левски е изпитвал тежки угризения
заради това убийство. В писмо до Любен Каравелов той изповядва този свой грях, както
го е чувствал… Същевременно твърдо заявява, че в безпощадната борба за свободата
неминуемо ще падат и невинни жертви. Коментарите около тази злощастна история са
много, понякога откровено тенденциозни, злонамерени и неверни. Стига се дотам да се
пише, че „Левски убива дете!“, че това го компрометирало в обществен план (включи-
телно в очите на майка му…) и подобни откровено нелепи внушения. За съжаление,
тези оценки се споделят, макар и отчасти, и от някои изследователи. От друга страна,
случаят е вярно интерпретиран от писателката Галина Златарева, от Боян Драганов и
други автори.
Стойчо е бил на 24-25 години и, ако е наричан „момче“, това е във връзка със соци-
алния му статут – така, както някога в ресторантите келнерът е бил наричан „гарсон“.
Като доскорошен прислужник в дома на Иван Драсов, Стойчо не само е познавал „бай
Васил“, но отчасти е бил посветен в комитетските тайни. Нещо повече, обещал е да
участва в обира! Това е потвърдено от Вутьо Ветов при разпитите в София, както и в
спомените на Димитър Пъшков: „Слугата беше с нас. Той обеща да помага.“ Вероятно
поради чувството си за вина Левски не казва това в писмото до Каравелов.

149
 Дали защото е получил някакви обещания от чорбаджията, слугата не само заблуж-
дава комитетските хора, но и предупреждава своя „патрон“ за нападението. Стойчо не
спира дотук, а прави всичко възможно нападателите да бъдат заловени. Както и да раз-
глеждаме този нелеп инцидент, става дума за откровено предателство. Левски не бяга
от своята вина, както сам я е разбирал. Бидейки някога „ратай“, Дякона се е поставял на
мястото на жертвата и е бил склонен, ако не да оправдава, поне да обяснява поведението
на Стойчо. По-важно обаче е друго – приемайки задачата, Левски поема неоправдан
риск. Уязвен от интригите на Анастас Попхинов, водачът на Вътрешната организация,
трябва да се признае, на свой ред изпада в уклон към авантюризъм. Както изглежда,
иска да докаже, че може да действа не по-малко дръзко от Общи и да даде, както се
казва, „показен“ урок на своите критици! И не само, планирал е веднага след тази акция
да приложи същата тактика и към един компрометиран троянски чорбаджия… С отне-
тите от богаташите средства Левски е предвиждал както да бъдат подкрепени заточени-
ците в Диарбекир, така и да бъдат платени дълговете на Каравеловия вестник „Сво-
бода“. Според Димитър Пъшков парите са били крайно необходими и за поръчка на
оръжие от Швейцария. Както виждаме, тези планове търпят фиаско…
Провалът не води до особени последици за комитетското дело, но, малко или много,
снижава авторитета на Левски като неоспоримият водач на организацията. В очите на
по-необузданите и лековерни комитетски членове случилото се като че ли потвърждава
клеветническите обвинения на Анастас Попхинов… Прав е проф. Иван Стоянов, че ста-
налото се отразява особено тежко на Ловешкия комитет. Поп Кръстю Никифоров де
факто е в конфликт с комитета още с убийството на дякон Паисий. Марин Поплуканов
и Димитър Пъшков стават все по-резервирани, а енергичният Иван Драсов решава
точно в този драматичен момент да замине за Чехия, за да продължи образованието си.
Специално при Драсов има и друга версия – подозиран във връзка с убийството на своя
бивш слуга Стойчо, той е посъветван от Али ага, българин мюсюлманин и негов личен
приятел, да напусне града и страната. Иванчо Колев, също член на комитета, заминава
за Румъния… И, което е най-важното, оттук нататък за Левски е още по-трудно да въз-
пира привържениците на Общи от авантюристични действия.
Вероятно за да избегне опасността от по-голям провал, към края на август Левски
напуска Ловеч за повече от месец и предприема обиколката в Македония и Тракия, за
която вече стана дума. Завръщайки се обратно в комитетската „столица“, Апостола се
заема с организацията на окръжните центрове на Вътрешната революционна организа-
ция. Дали той е бил повлиян от изказаната вече от Димитър Общи, поп Георги Тутма-
ников и Тодор Пеев идея може да се дискутира – факт е, че и преди есента на 1872 г.
някои комитети в по-големите средища във формален или неформален план са играели
такава роля. Известни данни в тази посока имаме за Търново, както можем да разберем
от спомените на Христо Иванов Големия. И преди това Апостола е възлагал конкретни
задачи и обиколки на верни сподвижници като Ганю Маджареца, Петър Бонев, Сава
Младенов, Васил Йонков Гложенеца, Христо Големия, отец Матей Преображенски, Ан-
гел Кънчев, а, както стана дума, и на Димитър Общи и Тодор Пеев. В писмо до Караве-
лов Левски мотивира решението за окръжните центрове и от гледна точка на конспира-
тивната работа и икономията на финансови средства. По същото време според пресмя-
танията на украинския учен Сергии Сиделников революционни структури е имало в 202
български селища, „частните комитети“ в пълния смисъл на думата са били над 90, а
известните по име организирани и „заклети“ техни членове – 1014 души. Ако сметнем
и онези българи, които са влизали в списъците за „първи позив“, става дума наистина

150
за „армия“ от хиляди хора.
Някои изследователи посочват, че пълномощия за изграждането на комитетски окръ-
жия Левски е имал в резултат на Общото събрание на БРЦК в Букурещ от 29 април – 4
май 1872 г. Така или иначе, Апостола пристъпва към реализацията на тази идея, създа-
вайки в периода септември – декември 1872 г. окръжните центрове в с. Голям извор,
Пазарджик, Стара Загора, Сливен и Ловеч. Същото може да се каже и за Търново и
Враца, въпреки че е отразено по-слабо в наличните извори. Направени са стъпки в съ-
щата посока и по отношение на Пловдив и София. В началото на декември 1872 г. Лев-
ски премества „столицата“ на „Привременното правителство“ от Ловеч в Търново. Тази
промяна отново ни насочва към държавно-творческите идеи на Апостола, но има и
друга причина – комитетът в Ловеч на практика е разгромен, а ролята му на вътрешен
„Ц. К.“ вече не е никаква тайна за турската власт. В плановете на Левски вероятно е
влизало учредяването на революционни окръзи с центрове в Тулча, Русе, Шумен, Хас-
ково, Щип, Скопие, Пирот, Ниш и на други места. Ще си позволим да изкажем и една
хипотеза – правдоподобно е да се допусне, че Левски е повлиян и от организационната
структура на Българската Екзархия с нейните епархии. За съжаление нямаме преки сви-
детелства в това отношение. През есента на 1872 г. е поставено само началото, но и след
гибелта на Апостола Вътрешната революционна организация продължава да следва въз-
приетата линия. Доказват го и революционните окръзи във времето на Старозагорското
и Априлското въстание през 1875 и 1876 г. Както знаем, апостолите от „Гюргевското
събрание“ са планирали пет революционни окръга с центрове Търново, Сливен, Враца,
Пловдив и София.
Новата линия среща известна съпротива най-вече в района на Етрополе и Орхание
(Ботевград), за което свидетелстват писма до Левски. Отделни комитети с делови и сту-
ден тон пишат, че отказват да преминат под „шапката“ на Голям извор… В крайна
сметка, революционните сили в останалите райони на страната приемат реформата.
Дейците от Сливен, Стара Загора и Пазарджик предприемат стъпки към утвърждава-
нето на новата организация – процес, който е затруднен от залавянето и гибелта на
Апостола, но е продължен за известно време от неговия приемник Атанас Узунов.
Трябва да се съгласим с онези изследователи, които подчертават основното различие
между Левски, от една страна, и „опозицията“, от друга. Ако за Общи и „компания“
окръжните средища са форма на своеобразна автономия и засилване на правомощията
на местните ръководители, Левски вижда в тях инструмент на неизбежния за една не-
легална организация централизъм. Залавянето на Общи и отиването на Тодор Пеев в
Румъния слагат край на „бунта срещу Левски“, но цената се оказва твърде висока.

Голготата на българския спасител

Нашата представа за трагичната съдба на Васил Левски е белязана с оправдано силни
образи и метафори, които започват още от времето на попадането му в ръцете на омраз-
ния противник. Не някой друг, а неговият съратник Данаил Попов изрича онези думи,
изпълнени с горест и чувство за всенародна вина: „Изгубваме най-добрия ни бълга-
рин…“ Трябва да поясним, че в онази епоха под „добър българин“ се разбира именно
човек, който е доказан родолюбец и патриот. Приблизително по същото време един не-
известен по име комитетски деец от Тракия произнася друга култова фраза: „Защото
нямаме втори Левски на света!“ А и преди това Христо Иванов – Големия е казвал:

151
„Ние сме много, ти си един!“ Христо Ботев и Иван Вазов, всеки по своя неповторим
начин, стават изразители на онова, което са чувствали хиляди хора: България губи
своя „един син“, който виси „със страшна сила“ на бесилото, но бесилката – този
грозен символ за смъртта и позора, в този случай е израз на безсмъртие и слава. Беси-
лото е равно на Христовия кръст! Зловещите знаци, с които писаното слово и мълвата
маркират Голготата на българския Спасител, са Арабаконак и Къкрина.
За „Арабаконашкото приключение“, както съвременниците наричат въоръжения
обир на т.нар. държавна поща (талига от рода на днешните „инкасо“ автомобили) на 22
септември/2 октомври 1872 г., е писано много. По тази причина е излишно да потъваме
в детайлите на извършеното от Димитър Общи и група комитетски дейци, чиято цел е
набавянето на средства за закупуване на оръжие – действие, което по принцип не е смя-
тано за недопустимо от самия Левски. Линията на т.нар. революционен терор, подета
особено силно през 1872 г., наложена със самия устав на БРЦК, е прилагана от водача
на Вътрешната организация без колебание. Както е известно обаче, и той, а и Ловешкият
комитет, се обявяват против плана на Димитър Общи – замисъл, очертал се в разгово-
рите му с Петко Милев и хаджи Станьо в Тетевен, както и с Тодор Пеев в Етрополе.
Въпреки противоречията в спомените на комитетските дейци, замесени в акцията или
пострадали в следствие на показанията на Димитър Общи, главният виновник за извър-
шеното и неговите непредвидени последици е самонадеяният помощник на Апостола.
Факт е, че комитетските каси е нямало как да бъдат напълнени с дребни пожертвования
на симпатизанти, с членския внос или десятък, изплащан от комитетските хора. Призи-
вът „Продай нива, купи пушка!“, познат от по-късно време, е бил актуален още във
времето на Левски, но не е давал обнадеждаващи резултати. Наказателните действия
спрямо богати българи, равнодушни към делото или негови противници, са имали час-
тичен успех, криейки сериозни рискове. Най-нежеланият от тях е, че общественото мне-
ние е ставало все по-резервирано към подобни методи, още повече когато българи мал-
третират и убиват българи… Левски е настоявал пред частните комитети да набират
средства по всякакъв начин, включително като поемат задължения по кредит – както е
известно, по такъв начин са събрани част от средствата за организирането на Ботевата
чета през 1876 г.
Логиката на Общи и неговите съмишленици е ясна – отнемайки от властта събрани
пари от данъци, такси и т.н. (пари, взети основно от местните българи!), организацията
не просто иззема, но на практика „връща“ тези средства на своя народ. Резервите на
Левски и други дейци, както личи и от спомените на Христо Иванов – Големия, не са
толкова към самия Димитър Общи, независимо от личното отношение към него. Опасе-
нията се състоят в следното – ако властите не проявяват кой знае какво старание да от-
крият кой и защо е отнел пари от някой богат българин, в случая са засегнати интересите
на самата държава! Съответно, конкретният акт на насилие преминава на друго рав-
нище, ангажира държавния и полицейски апарат. Всичко това увеличава неимоверно
опасността от провал – не само за конкретните извършители, а за революционната ор-
ганизация и нейните структури. Левски до последно се стреми да осуети замислената
акция. След като не може да се срещне с Общи, който упорито отклонява насрочените
срещи, Апостола се опитва да го предупреди чрез Стоян Пандура от Тетевен – помощ-
никът на Димитър за готвената акция: „Да не бастисват засега и пощата – настоява
Левски, защото работите си докато наредим, пък тогава да се види с какви хора
трябва да се бастиса…“ Настояванията на Апостола не остават „глас в пустиня“ –
факт е, че дори и комитетът в Орхание (един от свързаните тясно с Общи) се обявява

152
против. В своите спомени Гаврил Брънчев съобщава: „… Нашият комитет не се съг-
ласи за обира на турската хазна, защото беше още рано, докато се разреши въпроса
за въстание може да пострада делото комитетско като се открие. Затова, когато
са вземали решение на Етрополския манастир под председателството на Тодор
Пеюв, на нашия комитет не смеяха да съобщят…“
Съображенията на Левски не са приети от Общи и неговите съмишленици. Трябва да
се признае, че акцията е подготвена старателно и е добре обмислена. Тодор Пеев и Ди-
митър Общи определят мястото на нападението, вкл. измерват времето на движение на
пощенската кола по часовник. Стоян Пандура, „войводата“ на сбраните десетина учас-
тници, действа професионално, като осигурява хората, оръжието, нужните турски уни-
форми и т.н. Акцията е финансирана от хаджи Станьо Врабевски, който в случая се
подвежда по плана на Общи, въпреки личните си резервите към помощника на Левски.
Чрез един българин, касиер във финансовата служба в Орхание, заговорниците са в те-
чение на всичко. Акцията е успешна, а властите са умело подведени, че обирът е дело
на уволнили се войници от турската армия. В ръцете на нападателите пада сумата от
125 хиляди гроша, наистина сериозна за времето си. Парите са укрити, за да бъдат изп-
ратени по-късно на БРЦК в Румъния. На участниците в акцията са раздадени прилични
„хонорари“, каквато е практиката в организацията.
Какво се случва във времето след илюзорния „успех“ на Общи при Арабаконак на 22
септември/23 октомври и последвалите арести месец по-късно? По същото време Лев-
ски продължава да „шета“ из Южна България, докато опозицията срещу него в Ловеч,
Етрополе и близките селища явно е с нараснало самочувствие. Трябва да се отбележи
обаче, че БРЦК в Букурещ, макар и със сериозно закъснение, реагира на протестите на
Апостола срещу проявите на недисциплинираност от страна на Димитър Общи. В нача-
лото на октомври в България пристига пратеникът на БРЦК Георги Фердинанд. Под
тази самоличност се крие Йордан Стоянов, племенник на Раковски, син на сестра му
Неша. Със съдействието на Анастас Попхинов той отива в Тетевен и за няколко дни
отсяда в хана на братята Станчо и Станьо х. Иванови, племенници на хаджи Станьо
Врабевски.
По повод пристигането на букурещкия емисар в Тетевен е свикано съвещание с учас-
тието на комитетски дейци от околните средища, вкл. на Димитър Общи и Анастас
Попхинов. Пред тях е прочетено писмо, подписано от заместник-председателя на БРЦК
Кириак Цанков. В официалната позиция на БРЦК е декларирана пълна подкрепа за Ва-
сил Левски, а поведението на Димитър Общи е подложено на критика. И все пак,
длъжни сме да обърнем внимание на факта, че подписът не е на Любен Каравелов, а на
неговия заместник. При всичките си заслуги председателят на БРЦК има сериозна вина
за изпращането на Общи в България. Димитър Общи явно е трябвало поне на думи да
изрази лоялността си към Апостола, но санкцията срещу него се е ограничава до обик-
новено порицание.
Йордан Стоянов е упълномощен от Общи и от ръководствата на комитетите в Голям
извор, Етрополе и Тетевен да замине за Сливен. Фактически той поема функции на из-
пратен от БРЦК помощник на Апостола, заемайки мястото на загиналия Ангел Кънчев.
С оглед на родното му място, контакти и т.н., на Йордан Стоянов е възложено да работи
в районите на Котел, Осман Пазар (Омуртаг), Ески Джумая (Търговище), Провадия и
Хаджиоглу Пазарджик (Добрич). Решението е съгласувано с Левски, а от едно писмо на
Каравелов може да се мисли, че „сестреникът на Раковски“ се среща лично с Апостола.
Това е станало или в Ловеч, или, което е по-възможно, някъде в Южна България. Както

153
приема проф. Александър Бурмов, в края на септември Левски е в Средногорието, вкл.
в Карлово. Йордан Стоянов работи в продължение на няколко месеца в селищата около
родния си Котел, както и на север от Балкана. Жалкото е, че през 1873 г. младият родо-
любец става жертва на опитите за подновяването на т.нар. четническа тактика. Малката
чета, с която той се появява в Балкана, е ликвидирана бързо от турските потери.
Поради кризата в самия Ловешки комитет, особено след напускането на Иван Драсов,
председателят Марин Поплуканов се чувства безпомощен да се справи дори и с рутин-
ните задачи… От неговите признания, че не знае какво да прави с получените писма и
вестници става ясно, че наред с постоянните пътувания и всевъзможни грижи Левски е
вършел огромна по обем организационна и административна работа. След разкритията
около Арабаконашката авантюра безпомощността на Поплуканов прераства в паника!
Членовете на Ловешкия комитет смятат, че Левски не бива скоро да се появява в града.
Марин Поплуканов, от една страна, споделя това становище, от друга предлага на Лев-
ски да се върне в Ловеч, за да се реши как да се работи занапред… Председателят уни-
щожава документи на организацията, другите членове на ръководството също се стре-
мят да избегнат всякакво подозрение. Левски не само е огорчен, но и ядосан от проявите
на малодушие от страна на хора, на които е разчитал. Всичко това намира място в негово
писмо до Любен Каравелов от онези тревожни дни. Същевременно получава предуп-
реждения за засилената активност на полицията и шпионите на властта и от страна на
Христо Иванов – Големия. За разлика от Поплуканов, Пъшков и други дейци, доскоро
„мирни“ поданици на султанската държава, Христо Книговезеца е „стар комита“! Той
явно се е съветвал с Иван Хаджидимитров Зааралията, отец Матей Преображенски и
други отдавна доказали се „бойци“ на революцията. За съжаление, малко или много,
Левски пренебрегва основателните сигнали за опасност. Неговата изумителна смелост
и невероятно хладнокръвие, за съжаление поне в някои случаи вземат връх над пред-
пазливостта и инстинкта на конспиратора.
Заблудата на османската власт за станалото в Арабаконак трае по-малко от месец.
Нещо повече, както личи от новооткрити османо-турски документи, нейният „висш
ешелон“ от осем месеца е наясно с личността на „Дякон Левски“ и съществуващата ко-
митетска мрежа. Софийският управител Мазхар паша взема екстрени мерки за залавя-
нето на нападателите, информирайки валията в Русе, своите колеги в западните райони
на Дунавския вилает, а и извън него, например в Пловдив и Скопие. Насоките за дейст-
вие е дадена от Митхад паша. Макар да е садразам (министър-председател) на Османс-
ката империя едва няколко месеца, от пролетта до ранната есен на 1872 г., отявленият
българофоб (с български родови корени…) хвърля много сили за неутрализирането на
революционното движение. Неговият приближен хаджи Иванчо Хаджипенчович през
същата 1872 г. внася доклад, в който алармира правителството за съществуването на
тайна комитетска организация в България. Каквито и заслуги да е имал видният възрож-
денски българин за църковно-националната борба и в други обществени области, това
негово действие няма абсолютно никакво оправдание. Още повече, че Хаджипенчович
е бил домакин на Апостола в собствения си дом, разговарял е с него, дори е дал парично
дарение на „Привременното правителство“…
Да се „адвокатства“ на хаджи Иванчо е безсмислено – въпреки че е привърженик на
еволюционизма, той би могъл да остане поне неутрален. Такава намеса в „българския
политически въпрос“ от страна на авторитетен българин в полза на османската държава
е акт на предателство и нищо друго. Хаджипенчович е бил достатъчно образован и ин-
телигентен човек, за да е наясно, че неговият „сигнал“ до правителството ще засили

154
репресиите над собствения му народ. Впрочем, Левски се изказва повече от враждебно
за Пенчович и на 16/28 септември 1872 г. в писмо до Данаил Попов той пише:
„… Братя, отваряйте си очите и да не се срещат вече такива маскарлъци [интри-
гите на Димитър Общи]…“ и съжалява, че все още „… не се е очистил [т.е. не е
ликвидиран] х. Иванчо ефенди…“ Намесването на Хаджипенчович в това писмо се
свързва с необходимостта от пари за революционната дейност, но би могло да бъде тъл-
кувано и по друг начин – не е изключено Апостола да е имал информация за делата на
хаджи Иванчо от своите съмишленици в Цариград.
При управлението на Митхад паша в българските земи е усилен полицейският конт-
рол, като правителството отпуска бюджет за разрастване на шпионската мрежа. Вила-
етските власти в Русе са имали специален план за залавянето на Левски и са знаели за
неговата дейност. Изобщо не става дума за информация, изтичаща от екзалтирани или
просто „бъбриви“ комитетски хора, нито за обикновени доносници и „черни преда-
тели“… Не, в случая имаме работа с професионален шпионаж, осъществяван от тайните
служби – една от първите структури в Османската империя, която се реформира и мо-
дернизира по европейски образец. През есента на 1872 г. в Ловеч е изпратен специален
агент на властта, който например е докладвал за движението на Левски. Според доклад
на управителя на Дунавския вилает Ахмед Хамди паша до „Високата порта“ „… с по-
ложителност се очаква в най-скоро време залавянето на Левски…“ От Цариград
дават висока оценка на агентурната работа на валията и му пишат: „Вие полагате го-
леми усилия и с положителност очаквате залавянето на главата на бунтовни-
ците В. Левски, който заминал [от Ловеч] да посещава Пловдив и Казанлък, като
сте изпратили заловената фотография на същия до всички паспортни чиновници
с настойчиви заповеди да не бъде допуснат да мине отсреща [8 Румъния] и да бъде
заловен…“
Ако се спираме по-подробно на всичко това, то е за да кажем още тук колко повърх-
ностни са споровете за ролята на поп Кръстю или пък на поп Лукан, неговата дъщеря
Величка Хашнова, за случайната или не среща с турския патрул при „Пази мост“ и т.н.
Срещу българската комитетска мрежа и лично срещу нейния създател и ръководител
вече се изправят не местните каймаками и заптиета, а самата държава с нейната „дес-
потско-тиранска система“ и мощен репресивен апарат.
През първите няколко седмици след нападението доминира мнението, че става дума
за криминален акт, извършен от турски войници. И това не е изненадващо, тъй като
въпреки реформите османската армия не е образец на дисциплина и почтено отношение
към държавната служба… Затова местните власти в Етрополе стигат до наистина ко-
мичното решение да командироват като свой „агент“ в Румъния самия Тодор Пеев (!),
приеман до този момент за „свой човек“, за образован, но и верен поданик на султана.
Придружаван от още един член на комитета, както и от един българин с мюсюлманска
вяра („помак“), един от „сценаристите“ на обира отива да търси обирджиите и „да лови
комити“! След месец истинската роля на Пеев излиза наяве, но той предвидливо остава
в Румъния… Факт е обаче, че Мазхар паша не вярва в криминалния характер на „афе-
рата“. Софийският управител лично поема разследването в Орхание и района, пуска
преоблечени шпиони в българските селища и т.н. От един доклад е известен някой си
„Стефан“, специален агент, който е изпратен в Орхание, за да бъде „очи и уши“ на
властта… В крайна сметка, въпреки добрата организация на обира, истината започва да
излиза наяве.

155
 Надали е необходимо да се спираме на различните версии за издаването на конкрет-
ната конспирация, но най-правдоподобно е „разплитането на кълбото“ да започва от
Велчо Шунтов и Божил Генчев от Орхание. След тях по „правилата на доминото“ по-
лицията попада на ковача Илия и други лица, докато става ясно, че организатор на ак-
цията е „Димитър Сърпли“ („Сърбина“)… В рамките на няколко седмици Мазхар паша,
неговите агенти и полицейските органи арестуват десетки членове на комитетите от Ор-
хание, Тетевен, Правец и други селища в района. На 17/29 октомври, водейки голяма
група заловени „комити“, пашата се завръща в София. Създадена е следствена комисия,
която започва да разпитва арестуваните българи. Първите разпити не дават особен ре-
зултат, още повече че арестуваните до този момент са периферни участници в комитет-
ското дело, а наред с това се опитват да укриват истината, доколкото е възможно. Маз-
хар паша обаче приема първите разкрития съвсем сериозно и отново заминава за района
на „аферата“.
Нещата се променят на 26 октомври/7 ноември, когато секретарят на Тетевенския
частен революционен комитет Иван Лилов Фурнаджиев извършва първото истинско
предателство в тази „история“… За да „спаси кожата си“, малодушният учител се пре-
дава доброволно на пристигналия в Тетевен софийски паша и прави пълни разкрития.
Макар да е виждал Левски само няколко пъти и дори да не му е ясна неговата точна
роля в организацията (още едно доказателство на гения на Левски като конспиратор!),
Фурнаджиев дава сравнително точно и пълно описание: „Със среден ръст е, светлокес-
теняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва
малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри…“, родом е
от Карлово и т.н. Приблизително същата информация е изписана и на гърба на откри-
тата в османския архив в Истанбул снимка на Левски, която най-вероятно е придобита
от турския шпионаж още в Букурещ. Обхванат от животински страх, жалкото „дас-
калче“ предлага услугите си на бъдещ „доносник“ и дори отваря приказка за заплащане!
Тази сервилност е поощрена от пашата, но наивните надежди на „даскал Иван“ се оказ-
ват пълна химера – въпреки мъглявите обещания, по-късно е осъден на десет години
заточение.
Върхът на предателството на тетевенския учител е издаването на архива на комитета.
Фурнаджиев съобщава, че документите са взети от него и укрити от Милка, вдовицата
на хаджи Иван и снаха на комитетския председател хаджи Станьо Врабевски. Съобра-
зителната Милка обаче не ги прибира при себе си (така или иначе, семейството ѝ е в
кръга на заподрените), а ги предава на учителя Пано Рогозаров, който е извън подозре-
ние. В края на краищата, турската полиция стига до архива, като в същото време арес-
тува Анастас Попхинов. Отколешният „критик“ на Левски е пристигнал от Плевен по
поръчение на Общи, за да организира изпращането на парите от обира в Румъния…
Арестувана е и храбрата тетевенка Ненка Павлова, извела тайно Димитър Общи извън
града. В резултат на разкритията на Иван Фурнаджиев и енергичните действия на Маз-
хар паша са арестувани най-активните членове на Тетевенския комитет начело с пред-
седателя хаджи Станьо Врабевски.
Сред новооткритите османо-турски документи е един опис на намереното в дома на
хаджи Станьо оръжие в Тетевен: „… 25 новопроизведени револверни пушки, намерени
в дома му и за които той казва, че ги е донесъл от Влашко, за да бъдат раздадени
на населението…“, още пет пушки, няколко револвера, голямо количество барут,
хладно оръжие и т.н., както и „комитската“ униформа на „чорбаджията“ – високо обра-
зован българин, търговец и предприемач. През 1872 г. „дядо Хаджи“ е на 55 години

156
(възраст, която се е смятала за напреднала), но очевидно се е готвел да участва с оръжие
в ръка в бъдещото въстание.
Полицейските власти продължават издирването на Димитър Общи. След разследване
в Тетевен и Гложене попадат на него в с. Чериково (дн. Садовец), Плевенско. Злополуч-
ният помощник и опонент на Левски е заловен докато спи върху чувалите с орехи, които
уж е тръгнал да продава като дребен търговец… Самоличността му е установена, след
което е изпратен в Тетевен. Тук за първи път е разпитан от Мазхар паша на 27 октом-
ври/8 ноември 1872 г. На следващия ден многобройната група от вече десетки „комити“
триумфално е отведена в София. Както разказва Гаврил Брънчев от Орхание, преди
града идва солиден армейски конвой от стотина конници, който охранява арестуваните
при влизането им в София.
Последните месеци и дни на Апостола са обект на детайлни проучвания, когато това
е възможно дори „ден по ден“! Техни автори са познавачи на неговия живот и дела от
различни поколения: Димитър Страшимиров, Иван Унджиев, Димитър Панчовски,
Крумка Шарова, Иван Лалев, Иван Стоянов, Пламен Митев, Младен Стоянов, Теодор
Тончев, Иван Стаменов… На задълбочен анализ са подложени наличните документални
свидетелства, материалите на извънредната правителствена комисия, докладите на авс-
трийските, английските, руските, италианските и други дипломатически представители
в Русе, София, Букурещ, Пловдив, Цариград… Какви са конкретните действия на Лев-
ски не винаги може да се установи със сигурност. Още по-трудно е да влезем в мислов-
ната „тъкан“ на неговите планове, неизбежните в подобни ситуации колебания, крат-
косрочните му решения. От тази мозайка от елементи, някои от които си остават недос-
татъчно изяснени, нека откроим най-важното.
През октомври – ноември 1872 г. Апостола пребивава в районите на Пловдив, Кар-
лово, Чирпан, Хасково, Стара Загора, Сливен и най-дълго в Пазарджик. Понякога е в
някои от тези градове повече от един път.
Очевидно се стреми да укрепи и развие в екстрени срокове структурите на Вътреш-
ната революционна организация в Тракия. И ако конкретните резултати от есента на
1872 г. не могат да бъдат установени в тяхната детайлност, Априлското въстание четири
години по-късно е свидетелство за заложените резултати. Ако наблягаме на това, то е
защото обикновено се говори за „кризата във ВРО“ след гибелта на Левски, едва ли не
за разпадането на организацията и т.н. Прав е проф. Пламен Митев, че ефектът на Ара-
баконашкия провал не трябва да се преекспонира – засегнати от него са ограничен брой
комитети, а осъдените дейци са едва шестдесет и двама. Разбира се, попаднали в полез-
рението на властите, временно арестувани, принудени да бягат в Румъния и т.н. са още
стотина активни комитетски дейци, но да се говори за катастрофа е пресилено. Пробле-
мите на комитеската организация след Левски имат сложна природа и не могат да бъдат
тълкувани задължително като последица от събитията в края на 1872 г. Онова, което
обаче не може да се отрече, е засилената бдителност на турското правителство към ця-
лото българско общество, на първо място, към най-радикалните му сили. Пълното ос-
мислянето на „българския политически въпрос“ от страна на омразната чужда държава,
но и от „Великите сили“ започва именно с разкритията в София през октомври 1872 –
януари 1873 г.
В началото на ноември Левски е в Пазарджик, където местният комитет поема функ-
циите на окръжен център. В пределите му влиза обширен район от Пловдив до София,
до Стара планина на север, Родопите и в перспектива на юг към Беломорието. Същев-

157
ременно Апостола все по-остро поставя въпроса за събиране на пари, изготвяне на ста-
тистически отчети и купуване на оръжие. Ако се обърнем към „Видрицата“ на поп
Минчо Кънчев, ще установим как немалко комитетски членове в Старозагорско вече са
си купили „добри пушки“. По време на престоя си в Пловдив той обменя писма с Кара-
велов, като обещава скоро да отиде в Румъния и да бъде анализирана обстановката в
страната, за да бъдат предприети конкретни действия. В Стара Загора с участието на
Левски частният комитет на свой ред поема ролята на окръжен център, а на 9/21 ноем-
ври са положени основите на окръжния център в Сливен. В неговия обсег влиза изклю-
чително обширна територия, вкл. Лудогорието и Добруджа. Тук Левски разчита много
на своя събрат от Втората легия, Михаил Греков, както и на друг млад учител – високо-
образованият Атанас Узунов, който за кратко е негов приемник и „главен апостол в
Българско…“ Междувременно Левски започва действия за преместването на „Привре-
менното правителство“ (вътрешният център) от Ловеч в Търново. Не на последно място,
продължава да търси подготвени организатори предвид смазващия обем на работата.
Както стана дума, като такъв от Букурещ е изпратен Йордан Стоянов („Георги Ферди-
нанд“), а Левски е настоявал в България да дойде и цененият от него бесарабски бълга-
рин Олимпий Панов – идея, на която не е съдено да се осъществи.
Със залавянето на комитетските дейци от Тетевен, Орхание и други селища, особено
на Димитър Общи, създадената от Мазхар паша следствена комисия в София започва
усилена работа. След предателството на Иван Фурнаджиев в ръцете на властите попада
изобилен доказателствен материал. Към него се добавя и аналогичният архив на коми-
тета в Орхание, който също е открит от полицията и изпратен в София. В някои от арес-
туваните дейци също са намерени компрометиращи писмени и веществени доказателс-
тва, вкл. пари и оръжие. Обвинението към членовете на частните комитети в перманен-
тно издайничество, тръгващо от книгите на Захарий Стоянов и Стоян Заимов, е преси-
лено. Както е казано от проф. Крумка Шарова, макар да са под силен стрес, подложени
на издевателства и т.н., комитетските дейци на първо време премълчават онова, за което
властите нямат доказателства. Хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев и други по-
опитни дейци дори не споменават името на Левски. Неговата личност на първо време
не попада в показанията на задържаните българи или пък присъства съвсем периферно.
Свидетелство в тази посока са и докладите на австро-унгарския консул Монтлонг, чието
представителство е в Русе. Макар да е във връзка с вилаетското началство и да разполага
със собствени източници, отначало той смята за главни фигури хаджи Станьо Врабев-
ски и Димитър Общи. Когато става ясно, че има върховен комитетски ръководител, в
докладите до Виена фигурира някой си „Дяколевски“ (!) – странна комбинация от „дя-
кон“ и „Левски“… С оскъдна информация е разполагал и руският консул в „столицата“
на Дунавския вилает, въпреки тесните си връзки с мнозина българи.
Разкритията на Мазхар паша се радват на внимание както в Русе, където той изпраща
редовни доклади до валията Ахмед Хамди паша, така и в Цариград. Правителството
решава в София да бъде изпратена извънредна следствена комисия, назначена от вели-
кия везир (саздразам) Мехмед Рушди паша, поел поста от Митхад на 19/31 октомври
1872 г. Тя е съставена от трима висши държавни чиновници: дивизионният генерал Али
Саиб паша – председател на Държавния съвет на империята (преди това дълги години
командир на Видинския гарнизон и, макар и за кратко, министър на вътрешните работи
и на империята!), майор Шакир Мехмед Салим бей от Генералния щаб на армията и
видният българин хаджи Иван Хаджипенчович, член на Държавния съвет. Според ука-

158
занията на правителството в състава на комисията в София са включени следните пър-
венци: Махмуд Махзар, Садуллах Саръ, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито
Каймакчиев.
Тримата правителствени представители потеглят от Цариград с параход до Варна,
оттам с влак до Русе, откъдето по „магистралата“, построена от Митхад паша, се прид-
вижват до София. В Русе имат срещи с валията, със западните консули и местни граж-
дани. Особено активен е хаджи Иванчо, който пред западните дипломати развива тео-
рията, че това е сръбска „конспирация“ в България – теза, която вече е изложил до ве-
ликия везир Недим паша месеци по-рано. В случая тя изглежда правдоподобна, след
като заловеният „пратеник на Българския комитет“ се оказва Димитър „Серпли“/Сър-
бина, за какъвто отначало е приеман Димитър Общи. Хаджипенчович се позовава и на
собствен шпионски източник от българския град Ниш. Естествено, под сурдинка се про-
карва линията, че зад сръбската намеса в България няма как да не стои Русия. Съответно,
руските дипломатически представители в империята начело с генерал Игнатиев правят
всичко възможно да опровергаят подозренията.
Още с пристигането на комисията в Русе се забелязва промяна в правителствената
стратегия към случващото се в България. Мазхар паша, който хвърля много сили за раз-
криване на комитетската мрежа, отначало получава висока оценка. Открояването на по-
литическите параметри на „обира“ стряска не на шега държавния елит на империята. В
ход влиза стратегията за целенасочено омаловажаване на мащабите на българското дви-
жение. Упорито се внушава, че става дума, ако се изразим с днешните ни понятия, за
„внос на революция“ от Сърбия. Тъй като Общи е определян като „сърбин“, а и наис-
тина е живял години наред в западната съседка, теорията на хаджи Иванчо е звучала
приемливо. Търсеният ефект е да се покаже на „Великите сили“, а и на общественото
мнение в самата България, че българският народ като цяло остава лоялен на султана,
още повече че е доволен от решаването на църковния въпрос. От тази нова гледна точка
действията на софийския управител в един момент влизат в противоречие с правителс-
твената линия. Макар и внимателно, Мазхар паша е порицан, вместо да бъде награден…
По-късно, вече със сърдит тон, му е заявено, че с продължаващите арести може да до-
веде до размирици в България! В същност, ако съотнесем този укор с призивите на Лю-
бен Каравелов за незабавно въстание (новооткритите османо-турски документи показ-
ват, че писмата са известни на властта!), постепенно възприети и от Левски, следва да
се запитаме дали това е случайно? И в никакъв случай не бива да забравяме, че българ-
ските градове по същото време са пълни с агенти и шпиони на властта.
Като изключим донякъде председателя на комисията Али Саиб паша, другите двама
членове са директно свързани с Митхад паша. Въпреки че губи високия си пост, отяв-
леният привърженик на реформирането на Османската империя продължава да има
силни позиции. Шакир бей е бил негов приближен още през шестдесетте години в Русе,
а хаджи Иванчо е личен приятел с пашата и негово отколешно протеже. Изтъкваните от
някои автори твърдения, че в дъното на всичко е Русия, която фактически е решила
съдбата на заловените комитетски дейци, особено на Левски, са далече от истината.
Вярно е, че руската държава е против революционните движения, че има свои имперски
интереси, и т.н. Наистина, руският посланик в Цариград строго порицава Найден Геров
по повод искането му да следи процеса, отивайки в София. Това обаче само по себе си
показва, че няма руско решение чрез „назначена“ от Игнатиев комисия да бъде унищо-
жена българската комитетска организация. В случая се стига до крайно преувеличение
на персоналното влияние на ген. Игнатиев във върховете на османската държава. Да се

159
твърди, че руският посланик задкулисно е определил състава на комисията би означа-
вало да приемем, че Митхад паша колаборира със северната империя, което е абсурдно.
Конкретната цел на Игнатиев е да опровергае всякаква връзка на Русия с българското
революционно движение – още повече, че контактите на Левски с Николай М. Тошков
и полковник Иван Кишелски намекват за точно обратното. И още нещо, от Русе консу-
лът Мошнин се опитва да „лобира“ за облекчаване на положението на арестуваните
българи – действия, които няма как да не са съгласувани с прекия му началник Игна-
тиев. Налага се отново да подчертаем, че Левски, бидейки отявлен идеологически про-
тивник на руския царизъм и империализъм, не изключва контактите с Русия – тогава,
когато националните интереси съвпадат с нейните, но при категорично отстояване на
българския суверенитет.
Али Саиб взема мерки за цивилизовано отношение към арестуваните българи и по-
рицава Мазхар паша за допуснатите насилия над тях от страна на затворниците мюсюл-
мани. Очакванията на Димитър Общи, а навярно и на Левски (?), че процесът срещу
заловените комитетски ръководители ще бъде проведен в Цариград се оказват неверни.
Логично е било също да се предположи, че това може да стане във вилаетския център
Русе. Нищо подобно! Идеята разследването и произнасянето на присъдите да е в София,
която тогава е типичен провинциален град, изобщо не е случайна. Целта е да има по-
малко публичност, без това да е пречка разправата със задържаните да бъде достатъчно
безпощадна, макар и в рамките на закона.
Първите разпити, проведени от комисията, са на 9/21 декември 1872 г. Известно е, че
Димитър Общи възприема превратно и нереалистично ставащото, вероятно заблуден от
високия ранг на правителствената комисия, и съзнателно решава да изведе на преден
план политическия характер на комитетското дело. Другата линия на поведение на
Общи и почти всички задържани е „тактиката на множеството“ – тя цели турската власт,
както и чуждите наблюдатели, да бъдат респектирани от мащабите на революционната
организация, която довчера е оставала непозната. Това на свой ред да насочи не само
извънредната комисия, но и правителството към по-меки присъди и отстъпки в интерес
на българите. Опитите на някои от заловените дейци да отричат участието си в коми-
тетските дела са парирани от самопризнанията на техните събратя по съдба. В случая
обаче е пресилено, даже недопустимо заклеймяването им като „предатели“, „страхлив-
ци“ и подобни грозни и несправедливи квалификации. Още нещо, по-неопитните, а и не
само, не са в състояние да устоят на прилаганите методи – подвеждащи въпроси, очни
ставки и друго професионални следствени похвати, както и на демонстрираната от ко-
мисията относителна добронамереност.
Нов удар върху организацията е арестуването на членовете на „вътрешния централен
комитет“ Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, изрично посочени на комисията от
Димитър Общи. За разлика от поведението на повечето задържани комитетски дейци,
двамата членове на „Ц. К.“ в Ловеч се държат на висота и не признават нищо.
Да се върнем на Левски и неговите действия и планове. Предвид ставащото в София
не някой друг, а самият той твърди, че е замислял (и започнал да организира?) въоръ-
жена акция за освобождаването на задържаните: „Аз можех да ги отърва, току щом
научих, но ще се развали голямата работа…“ Към такова действие го подканя Любен
Каравелов с писмо от 30 октомври/11 декември 1872 г. Можем да си представим какъв
отзвук би имало едно нападение на „комити“ в самия град София, дори да не е било
възможно да бъдат освободени задържаните! Левски обаче се отказва от такъв рискован
и авантюристичен план. В поведението на Апостола в конкретния случай, както допуска

160
Кр. Шарова, може да се открие реакция, свързана с действията на турската пропаганда.
Факт е, че комисията и властите провеждат целенасочена обработка на общественото
мнение чрез дезинформация. Пуснат е слух, че по-голямата част от арестуваните бъл-
гари ще бъдат освободени, а ще бъдат осъдени само участниците в Арабаконашкия
обир.
Възможно е и това да е повлияло върху плановете на Левски, който не е разполагал с
възможности да следи процеса отблизо.
Друг основен проблем, отнасящ се към действията на Левски и революционните ко-
митети в България през ноември – декември 1872 г., са идващите от Букурещ, лично от
председателя на БРЦК Любен Каравелов, призиви за вдигане на въстание. Особено нас-
тойчив е председателят на БРЦК във второто писмо с дата 1/13 ноември 1872 г.: „Брате
Василе! По-преди ти писахме и подканяхме на подвиг някак си опимом. Сега ти
обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и пов-
дигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем ти ги
разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да се върви на бой, без да губим ни ми-
нута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат заминат отсреща. Надяваме се
за помощ от С. [Сърбия] и Ч. [Черна гора]…“
Двете писма на Каравелов са препратени в Търново, откъдето отец Матей Преобра-
женски заминава веднага за Тракия, за да ги предаде на Апостола. Както става дума,
писмата са „прихванати“ от турския шпионаж навярно още в Букурещ преди да достиг-
нат своя адресат! Как е станало това поне засега не може да се отговори. По същото
време Левски обикаля Сливен, Котел, Ичера, Нова Загора… Перипетиите около пъту-
ването на колоритния „дядо калугер“ Матей, издирвайки Левски в Тракия, са като в
приключенски филм, но в крайна сметка Миткалото намира Левски в Стара Загора. Това
става на 21 ноември/3 декември 1872 г., т.е. двайсет дни след изпращането на второто
писмо, чието съдържание отдавна е известно на турските „тайни служби“… Левски по-
тегля заедно с отец Матей към Чирпан и Пловдив, откъдето телеграфира на Каравелов,
че е получил писмата. „Очката“ отива в Карлово, където трябва да изчака Дякона, но
той не идва, и не идва… За не буди излишни подозрения, отец Матей е принуден да
тръгне обратно към Търново.
Писмата на Каравелов и позицията на Левски обикновено се тълкуват едностран-
чиво – незапознатият с реалната обстановка вестникар и „кабинетен революционер“
настоява за незабавно въстание, като наивно и безотговорно пуска и обичайната „ман-
тра“ за помощ от страна на Сърбия и Черна гора. Левски отказва да се впусне в подобна
авантюра, като среща твърдата подкрепа на окръжните центрове в Стара Загора и Сли-
вен. В общи линии тази представа е наложена в много книги, публицистични и литера-
турни текстове. Истината е, че независимо от „бодряшкия“, а същевременно донякъде
паникьорски тон, Каравелов поне донякъде е прав. Разкритията в София може и да не
доведат до арестуването на хилядите комитетски дейци в над двеста градове и селища,
но неминуемо ще изострят вниманието на властта към съществуването на организаци-
ята. Оттук-нататък няма да е възможно да се работи както по-рано, което е съвършено
ясно и на самия Левски.
Аргументацията на Каравелов е изложена по-обстойно в негово писмо до Георги
Живков: „Всичко, което обещаваше една пълна бъдеща революция, се е уловило:
писма, устави, окръжните [писма] и прочее, всичко е в турски ръце. Едно нещо
само ни остая: то са няколко хиляди юнаци, които имаме в България. Но като са

161
хванати неколцина от тях, то са взели да откриват и предават на турците сво-
ите другари. С тоя начин неприятелят ще извърже всичките и ще ги кара където
иска като овце. Ако наши тука не минат и вдигнат народът, който е отчасти
готов, но без заповед не смее нищо да направи, то нашите неприятели ще мълчат,
ще съдят и наказуват светът не като политически престъпници, но като прости
хайдуци. Това е едно нещастие, но има и други още две: второто е, че ние навсегда
загубваме доверието на народа, когото веке не можем по никакъв начин да вкараме
в революция; третото е, че Европа не ще вземе никакво участие в съдът на толкова
нещастни работници и ще мисли, че ние сме далече от [това] да бъдеме способни
за граждански права, и ето ти тогава Българската работа изкарана пак проста, а
Българете мъчени до неизвестна степен…“
Разглеждайки това писмо, бихме отбелязали известно влияние върху вижданията на
Каравелов от страна на Тодор Пеев – по същото време „Мирчо“ (негов псевдоним) е в
Букурещ и е в тясно сътрудничество с председателя на БРЦК. В текста може да се забе-
лежи дори някакво, макар и сдържано оневиняване на Димитър Общи, но не това е глав-
ното. Както в писмото на Тодор Пеев до Левски от август 1872-а, и в писмото на Кара-
велов присъства опасението за загуба на доверие от страна на „народа“, т.е. на редовите
привърженици на революцията. Познавайки още по-отблизо атмосферата в България,
Апостола на свой ред е изпитвал подобни опасения. Затова неговият отказ за вдигане на
въстание, подкрепен от дейците в Стара Загора и Сливен (такова най-вероятно е било
мнението и на комитетите в Търново, Пловдив, Пазарджик, Нова Загора, Чирпан, Кар-
лово, Стрелча и на други места, посетени от Левски по същото време), по-скоро е апел
за отлагане във времето на масовата революционна акция. Най-малкото Левски е можел
да приеме, че „… не трябва да се губи и минута…“ и да вярва на обичайния, изгубил
силата си рефрен как „… на помощ сърби, черногорци със радост ще се притекат…“,
ако цитираме известната възрожденска песен. И все пак, в онези дни Апостола вече е
приел, че въстанието е неизбежно. Добре би било да бъде отложено с месеци, най-много
с около година, но в новата ситуация вече е ставало невъзможно да се мисли за по-про-
дължителна подготовка. Затова в писмата си до комитетите от онези седмици и дни той
говори за предстоящата „сватба“ (въстание), за екстреното закупуване на оръжие по
всички възможни начини, за приготвяне на припаси и т.н.
На 12/24 декември Левски пише на Христо Иванов – Големия, че „… сме [доста-
тъчно] луди без друго да се върви на бой…“ и че това известие за подготовка за въста-
ние Търновският комитет в качеството си на „Централен“ трябва да е разпратил на дру-
гите частни комитети. Има и ново указание – Големия трябва да съобщи на революци-
онерите в цялата страна, че нареждането за революция идва от БРЦК в Букурещ, но
„… [за]сега отблъснахме [отложихме] революцията за някой и друг месец…“ От
същата дата е и писмото до Орханийския комитет, който въпреки разкритията на Общи
се съвзема от удара и е активна единица на организацията. Писмото, както и онова до
Търново, е изпратено от Пазарджик. Не можем да не цитираме част от него, защото това
е един от най-пламенните текстове, излезли изпод перото на Апостола.
„Напред и не се бойте! Нека българското юнашко око не се бои вече от мъките
на [които може да го подложи] дрипавия читак! Ето времето вече наближава да
докажем на душманина, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от
тях не припознае нашите закони, и да живее с нас по същите граждански правила,
той с всичко в един миг ще стане на прах и пепел. Ние, членовете на централния
комитет, се събираме [в Букурещ] да определим времето за общонародно въстание.

162
Защото силно ни принуждава външното обстоятелство, без друго да вървим на
бой и минута да не се губи. На това спираме за някой и друг месец, докато се из-
вести по всички страни на Българско, да се приготвят откъм барут, куршум и про-
чее. Да дават кой колкото пари вече има, да вдигат с лихва кой колкото вече може.
Които пари най-много до два месеца да бъдат готови, че щом пишем да се донесат,
където ги поискам, та докато се нарежда работата за революция, да станат го-
тови пушките и целият останал припас. И да се разнесе по местата, каквото е
нужно, защото вдигнем ли вече народните байраци, дотам е всичкото приготовле-
ние. Всичко това по-скоро да съобщите на всички страни…“
Залавянето и екзекуцията на Левски провалят планираното въстание. Затова го няма
в учебниците и дори изследователите не обръщат внимание, на това, уви, неосъщест-
вено българско въстание… Нека се опитаме да разсъждаваме „контрафактуално“, зада-
вайки еретични въпроси от рода на „какво би се случило, ако…“ В гилдията на профе-
сионалните историци това се смята за недопустимо, макар че надали има учен, който да
устои на подобно изкушението – историята е наука, познание, но и състояние на духа!
И все пак, неосъщественото въстание на Левски, планирано най-вероятно за есента –
зимата на 1873 г., със сигурност би било много по-масово от Априлското. В същност,
ако се замислим, „въстанието на Левски“ е факт! И този грандиозен факт е именно Ап-
рилското въстание, макар да е проведено по-късно, в по-малки мащаби, от по-млади и
недостатъчно опитни ръководители.

***

Отиването на Левски в Ловеч и последвалите събития, наречени образно и пределно

точно от Димитър Страшимиров „Къкринската Голтота“, са коментирани и анализирани
многократно – по дни, а в някои случаи дори по часове и минути! Достатъчно да се
„потопим“ в книгите на Иван Унджиев и Димитър Панчовски, а в по-ново време в изс-
ледванията на Иван Лалев, Младен Стоянов и други автори. Разбира се, предвид извес-
тните ни сведения, почерпени най-вече от мемоарната литература, остават немалко
спорни въпроси. Част от тях надали някога ще получат точен отговор, но най-малкото
си струва да бъдат поставени.
Събитията след разкриването на „Арабаконашкото приключение“ от османските
власти заварват Левски в Тракия. За Ловеч той потегля от Пазарджик на 1/13 декември
1872 г., придружаван от Никола Ръжанков, един от най-верните хора на организацията.
На 5/17 декември за кратко е в Карлово, където за последен път се вижда с близките си
и с д-р Киро Попов. Преминаването през Троянския проход, ако се вярва на някои спо-
мени, а и на самата логика, е криело риск от залавянето на Левски. Както основателно
допускат изследователите Д. Дончев и Ив. Лалев, опитният конспиратор не рискува да
премине през Троянския проход, въпреки че е разполагал с редовно „тескере“. За да
избегне засилената полицейска охрана по това основно трасе между Северна и Южна
България, Левски използва една малко използвана пътека от Карлово през местността
Поляници до махалите на Ново село (дн. град Априлци). Оттук с помощта на свещеник
Петко Попниколов, председател на Новоселския комитет, отива в Троянския манастир.
Троянските дейци съветват Левски да не ходи в Ловеч. Отец Давид от манастира се
заема да разузнае обстановката в града и се завръща с неблагоприятна информация за
патрули по пътищата и осезаем страх сред българското население на Ловеч.
За известно време Дякона отсяда в махалата Колибето, а Ръжанков е изпратен с писмо

163
до комитета в Орхание. Според по-късни спомени, донякъде в маниера на св. апостол
Павел, нашият български Апостол отговаря на една своя укривателка, загрижена за жи-
вота му, с приблизително следните думи: „Ех, бабо Доне, аз се предпазвам, не че не се
страхувам за моя живот, той отдавна е обречен на България. Вярвай, аз с доволна
усмивка бих го дал на нея, ако съм убеден, че той не е нужен и полезен повече… Аз
зная, че съм потребен и нужен още за нашите свети работи. Нашата първа длъж-
ност е да мислим за народа си, докато капят тия кървави сиротски сълзи. Аз
трябва за пазя още своя живот, защото още не съм дал [онова], което мога да дам
за народното дело. Не съм изгърмял още всичкото джепане [патрони, боепри-
паси]…“
Изчаквайки да се стигне до известно успокояване на обстановката – допуска Иван
Лалев, – Левски от Троян отива в с. Микре, а не директно в Ловеч, както обикновено се
твърди. Отсяда в „тайната къща“ на Божко Стойков, в близост до която са четирите
ханчета в селото. Това е давало възможност по-лесно да се придобие информация какво
става по пътищата. Именно в Микре Левски прекарва две седмици и пише последните
си писма. Както изглежда, той отива в Ловеч на 24 декември 1872/5 януари 1873 г. Рис-
кованото посещение е мотивирано от важни причини – да бъде прибрана документаци-
ята на „вътрешния БРЦК“, а вероятно и наличните финансови средства. Наистина, Лев-
ски взема 3 хиляди гроша „комитетски пари“, като е имал и 1500 лични средства. Някои
сведения дават основание да се мисли, че в комитетската каса в Ловеч е имало много
повече средства, включително от вноските на другите комитети. Както излиза, Левски
е взел само част от тях, вероятно сравнително неголяма.
Още в онези дни около комитетските пари възникват спекулации и спорове, взаимни
обвинения в злоупотреба с тях. В присвояване е набеден поп Кръстю, доскорошен ка-
сиер на комитета. В крайна сметка обаче свещеникът „де факто“ се е самоотстранил
поради несъгласието си с политиката на „революционен терор“, възприета след Общото
събрание в Букурещ през пролетта на 1872 г. Днес е ясно, че събраните средства са се
съхранявали от Марин Поплуканов, председателят на Ловешкия комитет. Както е из-
вестно, Левски упреква Поплуканов, че си е позволил „вътрешен заем“ от парите на
организацията – грубо нарушение на устава. „На комитетските пари не се знае ми-
нутата…“, в която ще потрябват, гневно пише самият Левски. Тези пари, по-скоро
част от тях, превърнали се в основа за подозрения към семейство Поплуканови, изне-
надващо са открити при изкопни работи в Ловеч през 1973 г. Събираните средства от
комитетите или поне част от тях са обръщани в злато и събирани в специален фонд за
купуване на оръжие. Обстоятелствата около укриването на „съкровището“ (днес то се
пази в трезора на Българската народна банка) са изяснени от Иван Лалев и допълни-
телно от Николай Иванов – златото е закопано в земята от поп Лукан във времето на
Руско-турската Освободителна война. Тъй като свещеникът е убит в трагичните съби-
тия при окупацията на града от турците след краткото му заемане от русите, е било
невъзможно Марин Поплуканов, тогава на заточение в Мала Азия, да знае къде са ук-
рити въпросните пари… Има съмнения, а дори и косвени доказателства, че поп Лукан е
изпращал суми от „комитетските пари“ на своя син по време на неговото заточение, но
това е отделна тема…
Левски не успява да прибере събраните средства, необходими за закупуване на оръ-
жие с оглед на подготвяното въстание. Възможно е и друго решение – парите да са ос-
тавени от Апостола съзнателно в Ловеч, за да бъдат използвани след успокояване на
обстановката. Най-малкото във времето на залавянето му в Къкрина при разговорите на

164
Левски с Николчо Бакърджията и Христо Латинеца няма и думица за въпросните пари…
В последното си писмо до ловешките дейци Левски разпорежда всичко да бъде пре-
дадено на Никола Сирков, а нареждането му е изпълнено. Фактически Ловешкият ко-
митет не функционира, особено след арестуването на Марин Поплуканов и Димитър
Пъшков на 29 октомври/10 ноември 1872 г., и Левски прекрасно е знаел това. Левски
успява да прибере архива, който вече е бил у Никола Сирков – изключително важен
момент, като имаме предвид последиците от попадането на архивите от Тетевен и Ор-
хание в ръцете на властите. Заедно с Никола Цвятков Бакърджията и с повишена бди-
телност на 26 декември/7 януари той потегля за Къкрина с намерение да продължи пътя
си към Търново, а оттам към Румъния. Може да се разсъждава откъде е смятал да пре-
мине Дунава, тъй като в конкретния момент пунктовете в Никопол, Оряхово и Русе са
били повече о опасни. Достатъчно е да припомним, че Русе е център на Дунавския ви-
лает, както и фаталния инцидент с Ангел Кънчев на 5/17 март 1872 г. Възниква въпросът
дали не е мислел да осъществи преминаването нейде в Добруджа? Залавянето на един
български турчин или българин мюсюлманин, имащ физическа прилика с Левски, в
Хърсово (Северна Добруджа, дн. в Румъния), косвено потвърждава такава възможност.
Вече стана дума, че Дякона е пребивавал в Добруджа, имал е опит и в Делиормана, поз-
нанства с местни дейци в Разград, Силистра, Тулча, Еникьой, а вероятно и на други
места.
От спомените на Николчо (Никола) Цвятков Бакърджията се знае, че по пътя за Кък-
рина двамата с Левски срещат патрул от две конни заптиета при т.нар. Пази мост. При
неизбежния разговор с патрула отговарят, че не се познават и случайно са се озовали
заедно на пътя. По-конкретно на въпроса какво търси там Левски казва, че отишъл да
провери колко „боклук“ (оборски тор) наети от него хора са закарали на лозето му. И
тук започват разсъжденията на някои автори, според които заптието, макар и със закъс-
нение, се е досетил, че няма как на първия ден след Коледа, когато всички християни
празнуват, човек да се занимава с подобни неща… Тази информация е извлечена от за-
писаните години по-късно спомени на Али чауш, препредадени от сина на Христо Ла-
тинеца. Дали обаче може да им се вярва е друг въпрос – твърденията на някогашното
заптие не изглеждат особено автентични… Не бива да се игнорира факта, че според
Николчо уж „случайният“ му спътник е бил облечен в „турски дрехи от ален шаяк“, т.е.
за заптиетата той би трябвало да е техен единоверец, а не българин християнин. И в
други случаи Левски се е предрешвал „като турчин“, в конкретния момент най-вероятно
се е представял за българин мюсюлманин („помак“). Основно от българи с ислямска
вяра е било съставено и отделението, заловило Левски в Къкринското ханче няколко
часа по-късно, в което е бил и същият Али чауш, с когото Левски е разговарял при „Пази
мост“. Такъв е бил и раненият от Левски стражар Юсеин Бошнака от същата потеря.
Така или иначе, Левски е твърдял, че е ловчанлия, когото заптието по някакви причини
е забравило, но той самият го познава.
Знае се, че за конкретното пътуване Левски е разполагал с напълно редовно тескере
на името на „Малък“ Добри Койнов. Не е показал тескерето на заптиетата (още повече
че не му е било поискано предвид близостта до Ловеч), защото е съществувала опасност
да дискредитира Добри – Левски правилно е преценил, че Добри най-вероятно е бил
познат на заптиетата, сред които е имало редовни посетители на неговата кръчма. А и
самото тескере е било необходимо за пътуването до Търново, а не в околията на Ловеч.
Естествено, в Търново и на други по-далечни места Левски е можел спокойно да се

165
представя за „малкия“ Добри Койнов. Наистина, възможно е в някакъв по-късен мо-
мент, Али чауш се досеща, че е виждал Левски. Научаваме това отново от спомените на
Христо Латинеца, предадени от неговия син поп Илия и записани от иконом Тодор Хле-
баров. Няколко години след събитията Христо Цонев Латинеца е разпитвал Али, който
му разказва, че се усъмнил в Левски още на Пази мост. Затова изпраща другото заптие
на име Асан тайно да го проследи – оказва се, че съмнителният пътник не отива на ни-
какво лозе, а поема по пътя за Севлиево, редом с който е Къкрина. Особено важно е
казаното от чауша: „Той ми каза, че е от Ловеч /…/, но аз си припомних, че и друг път
съм го виждал, когато ми каза, че бил от Свищов…“
Левски и Николчо пристигат в „комитетското ханче“ в Къкрина привечер. Христо
Цонев Латинеца, който стопанисва ханчето, отива по-рано в Къкрина. Латинеца е също
сред най-верните хора на Апостола. Още 15-16-годишен участва в Първата легия в Бел-
град, после за известно е време „хъш“ във Влашко. Той е първи братовчед на Христо
Иванов – Големия и затова прякорът му е Христо Малкия… Отбелязваме това, защото
той, както и Никола Цвятков, определено не са от онези ловешки дейци, които Левски
упреква в страхливост. Според някои спомени Латинеца споделя с Левски, че в предиш-
ните дни ханчето е било обект на внезапни проверки – важен детайл предвид фаталната
развръзка часове по-късно.
Левски и Николчо заварват в кръчмата на ханчето „почерпени“ местни хора. Случва
се един наглед дребен „инцидент“ – запитан от някакъв селянин „Кои са тези мом-
чета?“, Латинеца отговаря: „Дядо-Ивановите синове“, т.е. Христо Големия и брат му
Трифон. Оказва се обаче, че въпросният човек навремето е бил близък с Големия и се
изненадва колко се е променил… Левски хладнокръвно „влиза в ролята“, отдавайки
промяната на изминалите години, а Латинеца бързо отпраща пийналите гости. Тримата
съзаклятници вечерят и обсъждат как да се придвижат към Търново. Христо настоява
да не използват главния път през Севлиево, а да минат през селата северно от него.
Както виждаме, Левски и двамата му съратници са наясно, че целият репресивен апарат
е на крак. Твърденията, почерпени от късни и объркани спомени, че Левски чакал поп
Кръстю, който уж му бил определил среща в ханчето, противоречат на елементарната
логика и са тенденциозно търсен инструмент за набеждаването на поп Кръстьо в преда-
телство.
Тримата лягат да спят към 21.30 ч., за да тръгнат призори. Около полунощ Николчо
се събужда заради кошмар, буди спътниците си, настоявайки да тръгват. Левски отго-
варя, че е рано. Бакърджията обаче не може повече да заспи, става, пали огън и т.н., като
след два-три часа буди отново Левски и Латинеца. Христо Цонев казва, че ще отиде до
вкъщи, за да предупреди близките си, според други спомени да вземе коне за пътува-
нето. Малко по-късно се чука на вратата, но вместо Христо, както се оказва, отвън е
полицията! Николчо не отваря залостената врата, казва на Левски за ставащото и че е
познал гласа на същото заптие, което са срещнали през деня при „Пази мост“. Надали е
необходимо да преразказваме как е станало залавянето на Левски при неуспешния му
опит да прескочи плета или по-скоро вратата на оградата… Чакащите в засада заптиета
се хвърлят върху него, Левски стреля и ранява един от тях в ръката. Стрелят и по него,
а един от нападателите с ножа си съсича част от ухото му. Вързан и с глава, обляна в
кръв, Дякона е вкаран в ханчето. Междувременно Николчо и върналият се Христо Ла-
тинеца също са задържани.
Левски и раненият Юсеин Бошнака са качени на талига, а Христо и Николчо водени

166
пеша. Двамата са бити, за да кажат кой е заловения „комита“, но те отричат да го поз-
нават. При влизането на полицейското отделение в Ловеч, което става на сутринта на
27 декември 1872 / 8 януари 1873 г., според някои спомени се е била събрала тълпа мю-
сюлмани, която приветствала залавянето на „царските душмани“ – ако е било така, това
не е свидетелство за някакъв „триумф“ поради залавянето на „главатаря на бунтовни-
ците“, а обичайна гледка във времето след заляването на участниците в Арабаконаш-
кото „приключение“ и последвалите разкрития. Левски и двамата му спътници са раз-
питани от каймакамина (околийския управител) на Ловеч, дори им показват им сним-
ката на търсения „комита“, а те отговарят, че не познават такъв човек. Както можем да
констатираме, властите в Ловеч не допускат, че заловеният е идентичен с човека от
снимката. Често се твърди, че Левски е идентифициран от поп Кръстю. Наистина, не е
невъзможно свещеникът да е извикан в конака като владишки наместник с оглед на об-
стоятелството, че пленените са християни, но за подобно „разпознаване“ няма никакви
доказателства. Пред каймакамина Левски развива версията, че е дребен търговец, родом
от Търново, но преселил се още като дете с родителите си в Румъния – иначе казано,
виждаме сюжет от типа „Стан Станчулеску“ от времето на Първата обиколка в Бълга-
рия, по време на която Левски е имал паспорт с това име. По тази причина тримата
задържани са изпратени в Търново, в чиято област е влизал Ловеч в административно
отношение.
Няма как да отминем болезнения въпрос „Кой предаде Левски?“ И за пореден път да
се запитаме дали изобщо може да става дума за конкретен „предател“ – проблем, за
който са изписани хиляди страници, водени са, водят се и със сигурност ще продължа-
ват да се водят разгорещени спорове. Въпреки наличието на достатъчно трезви гласове
и немалко аргументи против, за българското общество дори и в наши дни „предателят
на Левски“ е поп Кръстю Никифоров. В първите дни и месеци след залавянето на Апос-
тола обаче за предатели са обявени известните по онова време ловешки граждани Добри
Механджията и Пано Петков Бонжора, и двамата подозирани като „уши“ на властта. В
кръга на уличаваните в предателство е влизал и хаджи Мичо, също с лоша репутация.
Версията за поп Кръстю като „българския Юда“ започва от публикациите на Любен
Каравелов цели шест месеца (!) след събитията. Информацията идва от Ловеч, най-ве-
роятно от семейството на поп Лукан. Някои от дейците на революцията не са съгласни
с обвиненията към образования ловешки свещеник поп Кръстю, но след баладата за
Левски, включена от Иван Вазов в неговата „Епопея на забравените“ (1884), изразът
„… той биде предаден, и от един поп…“ става меродавен за цялото българско общес-
тво.
Макар на приливи и отливи, усилията за оневиняването на поп Кръстю не спират,
докато в края на XX в. той фактически е реабилитиран. Разбира се, и днес има учени,
които смятат, че обвиненията срещу ловешкия свещеник не са безпочвени. Левски и поп
Кръстю са се познавали още от времето на Първата българска легия през 1862 г. Създа-
вайки комитета в Ловеч, Апостола е приемал интелигентния свещеник за близък сърат-
ник. През 1872 г. възниква идеята за издаване на легален вестник, който да прокарва
идеите на Вътрешната революционна организация. Според историка Младен Стоянов
инициативата е на самия свещеник, който за целта е заделил собствени средства – теза,
която е добре аргументирана и с която трябва да се съгласим. Левски възприема идеята
и дори изпраща поп Кръстю при Любен Каравелов в Букурещ, за да бъде обсъдена ней-
ната реализация. Замисълът пропада, без да са ясни причините, но, ако се съди по по-
късното отношение на Каравелов към поп Кръстю, може би се е стигнало и до някакви

167
междуличностни противоречия.
Разривът между Левски и ловешкия свещеник настъпва след убийството на дякон Па-
исий, с което Кръстю е категорично несъгласен. Свещеникът, който се радва на уваже-
ние в града, е избран за наместник на владиката Иларион Ловчански на мястото на уби-
тия от Димитър Общи дякон Паисий. Като човек с по-умерени възгледи поп Кръстю е
против политиката на т.нар. революционен терор, но няма правдоподобни доказателс-
тва да е издавал Левски. Клеветата срещу него придобива статут на „градска политика“
след Освобождението, когато Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са „силните на
деня“ … Намерението на свещеника да се защити с дописка във в. „Марица“ е осуетено
от Поплуканов и Пъшков. Трябва да се признае обаче, че опитът е твърде елементарен
и не е съвсем не е „добра реклама“ за разпалените защитници на ловешкия свещеник…
Обхванат от обида и гняв, Кръстю Никифоров сипе хули върху своите врагове, изпада
в нелепа русофилска екзалтация и т.н., като в крайна сметка потвърждава своето отри-
цателно отношение към Левски след убийството на дякон Паисий и последвалите съби-
тия.
Споровете дали поп Кръстю е предател или не водят дотам, че бумерангът се завръща
и стоварва върху поп Лукан, Марин Поплуканов и цялата фамилия! Стига се до тезата
за „предателката на Левски“ – Величка Хашнова, дъщерята на поп Лукан, която е сред
най-верните хора на Апостола в Ловеч. Разбира се, в случая се намесва и прастарият
трафарет, че „… е замесена жена…“ Разгарянето на омразата между Поплукановата фа-
милия и поп Кръстю вероятно се дължи и на едно конкретно обстоятелство – при раз-
питите и свещеникът, и Величка Хашнова, е нямало как да отрекат познанството си с
„баш комитата“ и да не дадат поне някакви сведения за него – още повече, че според
новооткритите документи от османските архиви, от разкритията на Общи и, не на пос-
ледно място, от заловените комитетски дейци и ролята на Левски е известна на властите.
Въпреки това нито Кръстю, нито Величка са го предали в смисъла на „Фанете тогоз!“,
каквато е обичайната матрица в колективното съзнание на нацията. И двамата поот-
делно са знаели какво са казали и какво не, като закономерно са подозирали другия в
предателство…. Прав е историкът Иван Лалев, че гузното съзнание на някои ловешки
дейци, а и на обществото като цяло, е имало необходимост от предател. По силата на
стари спорове и нови вражди „необходимият грешник“ се оказва поп Кръстю. При
„изобличаването“ на ловешкия свещеник наред с хаотичните, емоционално обагрени и
най-често късни спомени нерядко се поставя акцент и на османо-турското понятие
„мухбир“, отнасяно към него в тогавашни документи. На практика обаче думата озна-
чава не само „доносник“ или информатор на властта, но и лице, което е в режим на
официални взаимоотношения с държавата. Бидейки наместник на ловчанския владика,
поп Кръстю е бил именно такъв, в което няма нищо компрометиращо.
В усилията да бъде реабилитиран поп Кръстю се стига до друга крайност – да се от-
ричат заслугите на фамилията на поп Лукан, като ѝ се приписват какви ли не отрица-
телни качества и прояви… Такъв подход е крайно неприемлив. Нека „дадем думата“ за
заслужилия изследовател проф. д-р Параскев Стоянов, чиято книга „Град Ловеч като
център на Българския централен революционен комитет…“ (1901) е истинска „класика“
и отразява все още живата историческата памет сравнително скоро след събитията. При
това авторът е не само възпитан в духа на възрожденските традиции, но и високо обра-
зован, европейски по тип ерудит с аналитично мислене. „Трябва да кажа нещо за това
почтено семейство, което е дало толкова борци за освобождението и толкова
жертви – пише д-р Стоянов, – това е второто семейство в България, прочуто по

168
своя бунтовнически дух. След знаменитото семейство на Баба Тонка Обретенова
от Русе семейството на поп Луканови може да служи за пример по своята преда-
ност на освободителното дело. Поп Лукан Лилов /…/ бил развит човек и е бил дас-
кал и преподавал по български в къщата на метоха /…/, горещ и съзнателен пат-
риот и се е снабдявал със съчиненията на редките ни стари писатели. Той се оже-
нил за Мария Джанкова от Ловеч. Двамата възпитаваха децата си в български
патриотически дух. Често попът им четял страници от старобългарската исто-
рия. Той винаги е съчувствал на своите синове и сам пострадал от турците…“ И
още: „Къщата на поп Лукана на Вароша до черквата „С8. Богородица“, както и
къщата на Величка Хашнова (дъщерята на поп Лукан) в същата махала – тези са
двете главни скривалища на Левски, както и къщата на Николчо Сирков в маха-
лата Дръстени, дето тоже често се е крил Левски…“
Нека се върнем към случилото се в Къкринското ханче в ранната вечер на 26 декември
1872 / 7 януари 1873 г., по-точно към разговора за „Дядо-Ивановите синове“ и Левски в
ролята на Христо Големия. Далеч сме от мисълта, че търсеният предател е онзи пийнал
селянин, който се е чудел защо не е познал Христо и как той се е променил в течение на
годините… Връщаме се към казаното по-горе във връзка със засиленото шпиониране и
плановете за скорошното залавяне на Левски, за които е докладвал на правителството
русенският валия Ахмед Хамди паша, което без съмнение се отнася и за неговите съ-
ратници. Къде са шпионирали агентите на властта, ако не по пазарите, в дюкяните и
особено в кръчмите? И кога езиците и на най-потайните бунтовници се развързват, ако
не „на чашка“ с приятели?! Надали тайната на Къкринско ханче като „комитетско
гнездо“ е била непозната в селото, в което е имало повече от двадесет привърженици на
революционната „партия“. Напълно възможно във фаталната вечер в кръчмата да е
имало „очи и уши“ на властта сред „почерпените“ гости. Предполагаемият доносник
надали е бил наясно, че един от двамата новопристигнали непременно е търсеният под
дърво и камък Левски. Достатъчно е било полицията в Ловеч да бъде уведомена, че в
ханчето има „съмнителни личности“. Няма резон възможното възражение, че е малко
вероятно някой да тръгне в зимната нощ до Ловеч, за да алармира властите. Първо, раз-
стоянието е можело да се измине на кон за около два-три часа, при това става дума за
не по-късно от 18 – 19 часа вечерта.
Дали заради съмненията на Али чауш, преразказани от сина на Христо Цонев Лати-
неца, или пък поради издайничество от Къкрина, при такъв сигнал ханчето е обградено
и атакувано в малките часове, когато заподозрените най-малко очакват. В своята книга
изследователят Веселин Игнатов, привърженик на версията за предателството, припис-
вано от него на Величка Хашнова, споделя с читателя: „Уви, предаден!“ С не по-малко
огорчение бихме казали: „Уви, заловен…“

***

Залавянето на Апостола в Къкринското ханче е разгледано аналитично и във въз-

можно най-малките детайли от проф. Димитър Панчовски. Накратко ще посочим един
от най-убедителните изводи на този изследовател против тезата за предателство, осо-
бено пък когато става въпрос за поп Кръстьо. Същото се отнася и за набеждаваните от
други автори потенциални „предатели“ – семейство Поплуканови, спътниците на Лев-
ски в неговата Голгота – Николчо Бакърджията и Христо Латинеца, други българи… С
право Панчовски поставя акцент на едно показателно обстоятелство – отделението от

169
десетина-петнадесет заптиета, заловили Левски, не е командвано от офицер, въобще от
полицейски началник с по-висок чин. Съставено е от обикновени заптиета, сред които
трима чауши (сержанти, „старшини“), като не е ясно кой от тях е начело на акцията и
дори дали има конкретен командир. По всичко личи, че „потерята“ е вдигната инциден-
тно, може би „по сигнал“, а не заради търсения под дърво и камък ръководител на ре-
волюционната организация. Още по-малко властта би постъпила така, ако Левски беше
посочен от поп Кръстю, а и от когото и да било.
От Ловеч Левски и арестуваните заедно с него Никола Цвятков и Христо Латинеца са
изпратени през нощта към Търново с въоръжена охрана от един кавалерийски взвод. На
следващата сутрин извън старопрестолния град конвоят е посрещнат от около 150-200
души конница и два шеркета (пощенски карети от рода американските дилижанси).
Арестуваните са качени в колите, като влизат в града ескортирани от конницата. Нови-
ната за залавянето на един „дякон“ е стигнала до Търново, но комитетските дейци до-
пускат, че арестуваният е отец Матей Преображенски. Христо Големия с изненада ус-
тановява истината, гледайки въоръжената процесия, която се движи по улицата в посока
на търновския конак (дн. музей на Възраждането и Учредителното събрание): „Излязох
ази пред дюкеня на вратата да гледам и като погледнах отдалеч, видях В. Левски
/…/ И ази го гледах в очите да видя дали нещо ще ми даде знак с очи, но из един път
съгледа и ми клюмна с глава вместо „добър вечер“ и с нажалени очи ме погледна
вместо „прощавай“ и замина колата бързо…“
Изпращането на значителна военна охрана при влизането на арестуваните в Търново
понякога е тълкувано като доказателство, че властите са били наясно с личността на
арестувания в Къкрина „комита“. Разбира се, напълно е възможно някои от представи-
телите на властта в Търново да са имали подобни съмнения и дори очаквания, но в слу-
чая по-скоро става дума за съзнателна демонстрация на сила пред жителите на старата
столица. В дните след разкритията, свързани с Арабаконашкото „приключение“, по-
добни прояви са факт в Тетевен, Орхание, Ловеч, София…
В търновския затвор задържаните в Къкрина са обект на определени грижи. Извикан
е лекарят д-р Стат Антонов, който професионално обработва раната на Левски и му
прави превръзка. В конака Левски е разпитван отделно от своите двама спътници. В
продължение на няколко часа отговаря на въпросите на търновския мютесариф (облас-
тен управител) Али паша, което става в присъствието на известния предприемач Стефан
Карагьозов и още един българин, непознат на Левски. Този факт показва, че властите
все пак са подозиралите заловеният в Къкрина не е случаен човек. Както заключава Ни-
колай Иванов, в Търново е бил формиран екип от следователи, който да удостовери
идентичността на арестувания с намиращата се в ръцете на полицията фотография, като
е възможно да са привлечени и други агентурни данни. Левски е казвал, че основният
натиск да признае своята самоличност е от страна на Карагьозов и другия българин. В
крайна сметка, оказва се, че е нямало смисъл Левски повече да отрича кой е…
Трябва да отбележим обаче, че Левски се държи достойно и със самочувствието на
политически лидер, какъвто в същност е бил, макар и в нелегални условия. Като добър
психолог, от въпросите на пашата Апостола се е ориентирал какви са неговите разбира-
ния. Левски държи една наглед „антиевропейска“ реч, в която се чувства идеята за сто-
пански протекционизъм. Българският революционен водач обвинява държавата в безот-
говорно и самоубийствено толериране на чуждия капитал, като същевременно пренеб-
регва българите и техните законни права. Той упреква властите, че не желаят да проу-
меят неговата политическа роля на защитник на българските интереси. Заявява, че би

170
отишъл при самия султан с настояването „… да даде на българите, което им е нужно,
за да вардят отечеството си да не пропадне, а вие ме направихте, че съм убиец,
хайдутин, та ме гоните, додето паднах в ръцете ви. Тай е моята мисъл и на всич-
кия народ. Мене като погубите, то ще излязат други, по-много като мен…“
Търновският революционен комитет, обявен в началото на декември 1872 г. за „вът-
решен Централен“ от Левски, подобно на Ловешкия, не се оказва на висота. Както с
горчивина признава Христо Големия, на поканата му за спешно събрание се отзовават
единствено Иван Хаджидимитров Заралията и Христо Бунито. „Другите и под земята
да ги търсиш, ги няма…“ Иначе казано, „… на приказка бяхме много, но на работа
малко…“ Тримата смелчаци решават, че като нямат сили да освободят задържаните,
могат да запалят затвора, с което да предизвикат хаос. Хвърлените от тях „пачаври“,
напоени с газ, попадат на празно място, с което наивният план пропада. Възможно е,
както се твърди, през следващите дни местните дейци да са се окопитили и да са се
опитали да съставят „чета“. Нейната задача е била да нападне конвоя извън града, ко-
гато потегли за София. Най-вероятно всичко е останало в сферата на намеренията.
Левски и другарите му са откарани към София, минавайки през Севлиево, Луковит,
Плевен и Орхание/Ботевград. За охраната им няма по-конкретни данни, но тя положи-
телно е надхвърляла възможностите на и без това зашеметените от станалото местни
комитети. Прави впечатление обаче, че турските власти се отнасят с респект и уважение
към достойния противник. Излязъл по неволя от витаещата около него тайнственост,
Левски е възприеман не само като „главатар на бунтовниците“, но като политически
лидер на българите. Орханийският управител го посреща любезно, спомня си, че го е
виждал, въпреки че не е знаел кой е. И дори с приятелски тон го пита какво е станало с
елитния жребец, който е яздел тогава Левски – светски разговор, както днес се говори
за престижни марки автомобили… Затова писанията на Каравелов и други автори от
онова време, че Апостола е подлаган на ужасяващи мъчения не отговарят на истината.
В държанието на турските чиновници, което продължава и при разпитите в София, има
елемент на „здравословен прагматизъм“ – кой знае как ще приключат нещата и дали
някой ден няма да се наложи да се преговаря с Левски като политически водач на „ви-
соко равнище“?!
Една от обичайните спекулации, когато става дума за отвеждането на Левски до Со-
фия, е за малкия брой на охраняващите го заптиета – съответно, как не е направено и
най-малкото усилие той да бъде освободен. Подобни нихилистични писания са не само
преднамерени и „жълти“, но и откровено неверни, дори невежи… Както в спомените на
съратниците на Левски, така и в официални документи, се говори нещо коренно раз-
лично. Транспортирането на заловения бунтовнически „главатар“ има характер на
добре организирана военно-полицейска операция. Двата шеркета са от по-специален
тип, защото са били „обковани с желязо“, а при преминаването на Арабаконашкия (Бо-
тевградски) проход охраната е от 250 души конна полиция и войници. Дори разстрое-
ните след събитията частни комитети да се бяха окопитили, което не е така, все пак не
е лесно в екстрени срокове да се формира бойна единица, способна да се справи с тол-
кова сложна задача. Ще припомним, че Ботевата чета, подготвяна в продължение на
повече от месец, е от около двеста души… Още нещо, което трябва да се отбележи неп-
ременно – властите действат експедитивно, конвоят със задържаните се е движи макси-
мално бързо и често през нощта, на крак са вдигнати наличните полицейски и военни
сили.
Както видяхме от разказа на Христо Големия, дейците на Вътрешната организация са

171
объркани, а най-видните им ръководители – арестувани. И, което е още по-важно, в кон-
кретния момент няма фигура от ранга на Левски, а дори и на Димитър Общи, която да
има необходимото влияние, знания и воля за решителни действия. Причините за това са
както субективни, така и обективни – вътрешната организация е нова формация, пове-
чето от нейните структури са в „младенческа“ възраст, съставени от отдадени на делото,
но все още неопитни дейци. Известни са няколко опити за организиране на освобожде-
нието на Левски след попадането му в ръцете на противника. Най-сериозно подготвян
е онзи, организиран от Атанас Узунов с участието на комитетски дейци от Стара Загора,
Чирпан и някои околни селища. Планът предвижда нападение на влака, с който Апос-
тола ще бъде откаран на съд в Цариград. В крайна сметка е отменен, тъй като смъртната
присъда е изпълнена в София.
Освен шока, предизвикан от арестите и залавянето на Левски сред комитетите в Бъл-
гария, не по-малко драматична се оказва ситуацията и с БРЦК в Букурещ. Любен Кара-
велов, сочен от западните дипломати като главната фигура на българската революция,
също е обект на преследване. Разкритията поставят румънското правителство в дели-
катно положение пред сюзерена – Османската империя. В книгата си „Миналото“ Стоян
Заимов ни е оставил почти приключенски разказ за патилата на „бай Любен“. Според
него под натиска на турското правителство Румъния е склонна да предаде Каравелов,
но благодарение на енергичния Киряк Цанков въпросът от външнополитически се прев-
ръща във вътрешен за партийните среди в Букурещ. От един доклад на руския консул в
Букурещ до ген. Игнатиев научаваме, че румънското правителство е склонно да се огъне
пред турско искане за предаването на Каравелов и други членове на БРЦК във връзка
със „Софийските събития“. В случая руската позиция, споделяна от Игнатиев, е в за-
щита на Каравелов. Според проф. Иван Стоянов не се е стигнало до официално турско
искане, тъй като правителството в Цариград възприема тактиката на омаловажаването
на мащабите на българското революционно движение. В крайна сметка, никой от дей-
ците в Букурещ не е предаден на Турция. Председателят на БРЦК обаче е посъветван
временно да излезе от полезрението на турските власти, западните консули и пресата.
Затова Каравелов на 25 ноември / 7 декември 1872 г. временно напуска Румъния и след
пътуване до Виена и Париж се установява в Белград, където пребивава до 23 февруари
/ 7 март 1873 г.
С още по-драматично съдържание е друга загадъчна „история“ – често се твърди, че
архивът на БРЦК, в който е имало опасни за съдбата на Левски и Вътрешната организа-
ция документи, се оказва в ръцете на следствената комисия. Мненията „за“ и „против“
персоналната вина на Любен Каравелов за този провал, ако изобщо е имало такъв, на-
дали някога ще се обединят в общоприемлива позиция. Според спомените на Никола
Обретенов след напускането на Румъния от Каравелов съпругата му, сръбкинята Ната-
лия събира документацията в един чувал и я предава на съхранение в сръбското консул-
ство, откъдето чувалът е откраднат и попада при турците. По този заплетен въпрос има
и други версии, включително че това е дело на самите сърби. Не на последно място,
съществува мнение, че цялата история с „открадването на архива“ е пропагандна измис-
лица на турските тайни служби. Във всеки случай при разпитите в София няма позова-
ване на въпросния „тайнствен“ архив, а на документите, заловени в Тетевен и Орхание,
въобще в самата България.
Левски е изправен пред правителствената следствена комисия на 5/17 януари 1873 г.
Разпитът е по-скоро протоколен, тъй като извънредната комисия вече разполага с много
сведения за „главатаря на бунтовническия комитет Васил Дякон Левски“. Още тук

172
Апостола прави откровено политически изявления: „Занятието ми е да облекчавам
положението на българите, за да им давам упование…“; „… възложиха ми [от Буку-
рещкия комитет] да обнадеждавам цяла България…“ и е създавал е комитети, защото
„… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова,
за да не дадем земята си…“
Работата на извънредната комисия в София е изследвана и коментирана многократно,
включително и от гледна точка на тогавашното право. Резултатите от нейната дейност
в голяма степен са предизвестени, което е било ясно на Левски. Поведението на Апос-
тола е ръководено от стремежа му да опази в максимална степен дейците на революци-
онната „партия“. Той не дава конкретни сведения и признава само онова, което вече е
известно на комисията от разкритията на Димитър Общи и заловените дейци, възприели
„политическата“ тактика на злополучния Косовец. По време на многото „очни ставки“
Левски запазва присъствие на духа и не се поддава на справедливия гняв, който със
сигурност е бушувал в душата му! Разказите как бил заплюл Димитър Общи са плод на
късни белетристични като стил разкази на негови биографи и поклонници… Левски се
стреми да запази, доколкото е възможно, дори и онези, които от страх и малодушие,
неопитност или лековерие правят признание след признание… Поразителното му хлад-
нокръвие е в съзвучие с превъзходството на неговата мисия над тщеславието на властта
и суетното чувство за превъзходство у неговите съдници. Затова им разказва басни с
„масонски привкус“ за маскираните водачи на „Букурещкия комитет“, което кара някои
автори без основание да обявяват и самия него за масон… Левски говори от позицията
на национален политически водач, който с цялото си държание показва моралното си
превъзходство над членовете на комисията и самата Османска империя. Един от тях е
хаджи Иванчо, който уж бил плакал, но нямало как да помогне на Дякона… Вярно е, че
високопоставеният българин не би могъл да го спаси предвид естеството на обвинени-
ята. Друг е въпросът обаче, че той най-малкото би трябвало да откаже участие в коми-
сията, а не да се превръща в един от екзекуторите на Апостола…
Левски е осъден на смърт заради своята антидържавна от гледна точка на властите
дейност, съобразно нормите на действащия наказателен кодекс. Няколко изречения от
заключителния протокол на извънредната комисия от 14/26 януари 1873 г, изпратен до
правителството в турската столица:
„… Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е под-
буждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придо-
биване на права, че под негово лично главатарство за бунтуване с някакви други
разбойници, той освен че е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал
точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските
училища, речи, издавал е печатни брошури под название комитетски устави, и е
подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителс-
тво и насърчаване, образували се бунтовнически комитети и куриерски служби са
се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие (…)… От за-
ловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспонди-
рал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споме-
натият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт…
[По-нататък са цитирани текстовете на чл. 55, 56, 57, 66, 67 и 174, които трети-
рат политически престъпления и убийство]
Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание на из-
ричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. 55, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият

173
Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване. Ако Ваше превъзходителство
одобрявате това, нека се издаде височайше ираде, да се изпълни тая смъртна присъда
съгласно Закона…“
На от 21 януари / 2 февруари 1873 г. Министерският съвет на империята издава акт,
с който потвърждава смъртната присъда. На следващия ден – 22 януари / 3 февруари
1873 г. султан Абдул Азис утвърждава екзекуцията на Апостола на българската сво-
бода. Тя е изпълнена на 6/18 февруари 1873 г., ден вторник, недалече от мястото, където
след Освобождението е изграден неговият паметник в столицата на свободна България.
Последните часове от живота на Апостола са предмет на десетки спомени, но почти
всички са късни, най-често непреки преразкази на разкази на други хора. Или, както се
изразява изследователят Любомир Дойчев, „… спомени и отзвуци от спомени…“
Преди екзекуцията Левски е изповядан от свещеник, но и тук се сблъскваме с поредните
противоречия – според едни това е бил поп иконом Тодор Митов, според други – све-
щеникът Христо Павлов Бужев, трети сочат поп Христо Николов, по прякор Такия…
Най-правдоподобно изглежда известието, че Левски е бил посетен в затворническата
килия от поп Тодор Митов, на когото е казал: „Отче, помоли се за грешния дякон
Игнатий…“
Не по-различно стоят нещата и с описанията на самата екзекуция – веднъж тя е в при-
съствието на тълпи от турци и цигани, в някои спомени и на нарочно доведени ученици
от българските училища (?!), друг път се твърди, че са присъствали само служебни лица
и военна охрана. Ще се въздържим да предаваме многобройните версии на станалото,
някои от които са куриозни и откровено абсурдни… Твърде популярно някога е било и
казаното от Захарий Стоянов, повтаряно в различни вариации от други автори – Левски
бил окачен мъртъв на бесилото, тъй като преди това се е самоубил, разбивайки главата
си в стената на килията. Очевидно е, че екзекуцията умишлено е извършена без показ-
ност, което е в съответствие с прокарваната от извънредната правителствена комисия
тактика на съзнателно омаловажаване на българското революционно движение и него-
вите мащаби. Левски приема отредената му участ с присъщата за него смелост и дос-
тойнство.
Още по-заплетен и драматичен е въпросът за гроба на най-тачения българин на
всички времена. Левски сам е казвал, че, ако загине, поне всички ще знаят гроба му…
По тази болезнена за всеки българин тема са изписани хиляди страници, десетки статии,
цели книги. И тук, както и при останалите спорни въпроси около последните дни на
Левски, мненията често са взаимно изключващи се. Най-голяма гражданственост имат
усилията на писателя Николай Хайтов, който през осемдесетте години на XX в. насочи
вниманието на цялата нация към старинната църквица „Св. Петка Самарджийска“ в цен-
търа на София. Археологическите разкопки в средата на столетието разкриват гроб,
който според Хайтов съвпада с твърденията за тайното препогребване на тленните ос-
танки на Левски от малка група негови последователи. За съжаление, разкритите кости
са изгубени в резултат на нехайство, а според някои публикации са унищожени по на-
реждане на комунистическия режим! Целта е да не се създава свято място, което би
навредило на съветското влияние и партийната идеология.
В развихрилата се около книгите на Николай Хайтов дискусия водещите имена на
българската археологическа и историческата наука изразяват несъгласие с тезата на пи-
сателя. Въпреки това, трябва да се признае, че книгите на Хайтов, а и последвалата по-
лемика, играят невероятна роля за засилването на патриотичните чувства у милиони
българи, както и за интереса към епохалната личност и дело на Васил Левски.

174
 Изказвани са и други становища за неизвестния и до днес гроб на великия Апостол:
в т.нар. „Позорни гробища“; в друга софийска църква, която е имала за патрон св. Петка;
под самия паметник в София, на още няколко други места… Писателят Николай Иванов
насочи вниманието на специалистите и широката публика към свидетелствата, според
които Левски е погребан в тогавашното софийско християнско гробище. Днес то не съ-
ществува, но се е намирало при сегашното Министерство на земеделието. Тезата на Н.
Иванов намира известна опора и в по-късни документи.
Когато става дума за гроба на Левски, все пак не става въпрос за търсене на сензации
и някакво самоцелно „гроботърсачество“, а за нашия дълг като нация – към Левски, към
историята на нашия, ако следваме думите на Апостола, „мил български род“, към хрис-
тиянските и общочовешки ценности.
Надали могат да се намерят по-силни думи за Апостола от известното на всеки бъл-
гарин стихотворение на неговия по-млад събрат по съдба и отдаденост на България
Христо Ботев.

175
 Обесването на Васил Левски
Христо Ботйов

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная – ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,

псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,

вихрове гонят тръне в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

176
 ЕПИЛОГ
Не е лесно да се пише за Васил Левски – за „…най-добрия ни българин…“, както
казват неговите съратници. Многото преки и най-вече мемоарни сведения за ненадми-
натия воин на революцията, съхранената, сътворената и пресътворявана от поколения
българи историческа памет поставят много, и много въпроси… На голяма част от тях
българската историческа наука е дала решение, отговорът на други остава предмет на
дискусии и спорове. Не може да бъде иначе, след като паметта за Апостола надхвърля
онази за всички други наши национални герои, за историческите и/или митологичните
фигури от най-древното ни минало до днес.
За личността и делото на Левски са писали национални авторитети от ранга на Христо
Ботев, Захарий Стоянов и Иван Вазов. Признание заслужават и онези изследователи,
писатели, публицисти от различни поколения, цитирани неведнъж в тази книга. Лич-
ността на Васил Левски продължава и ще продължава да привлича вниманието на на-
цията, да събира в себе си онова родолюбие и отдаденост на една свята кауза, за която
си заслужава да се живее. И да се умре, на което са способни малцина от нас… И това е
доказателство за безсмъртието на идеите Апостола на свободните българи във все още
несвободна България.
В многовековната история на България е изграден истински пантеон от бележити
личности: владетели и държавници, политически и духовни водачи, писатели, худож-
ници, военачалници, в по-ново време и учени, музиканти, спортисти… За българската
нация обаче „личност номер 1“ категорично е стратегът и творец, и водачът на нацио-
налната революция Васил Левски, човекът, който още за своите съвременници е оли-
цетворение на волята за свобода и демокрация, на пълната отдаденост на една справед-
лива кауза.
Как може да бъде осмислено нашето отношение към към човека, посветил живота си
на една свещена кауза и в крайна сметка, колкото и патетично да звучи на пръв поглед,
наистина принесъл себе си в жертва за своя народ и неговото бъдеще? Може би като
проумеем, че Левски не е фанатичен мечтател, а осъзнал своята историческа мисия на
стратег на възобновяването на българската държава след пет века чуждо владичество.
Няма съмнение, че в онези години подобна задача е възприемана като утопия, а сери-
озна част от тогавашното общество не е било в състояние да я възприеме като пости-
жима цел. И това наистина е така, въпреки заложеното от големия Раковски и други
революционни дейци преди наглед ненадейната поява на Левски в ролята му на водач
на освободителното движение. Вътрешната революционна организация, изградена от
Апостола и съратниците му само за около две години, обединява всички социални сло-
еве на българското общество – „… всяка класа, пол, занятие…“ според поетичното,
но вярно определение на Вазов. Именно комитетите, чието развитие продължава и след
гибелта на Левски, подготвят и осъществяват Априлската епопея – онази „революция
морална и с оръжие“, която поставя „Българския въпрос“ на вниманието на Европа и
цивилизования свят и предизвиква Руско-турската Освободителна война. Затова за нас
българите Васил Иванов Кунчев, известен с революционното си прозвището „Левски“,
е Апостол на Свободата, олицетворението, другото име на политическата и човешката
свобода. При залавянето му един негов съратник възкликва: „Нямаме втори Левски на

177
света!“ Според друг той е „… най-добрият ни българин…“ Христо Ботев го възвели-
чава като най-свидния син на България, а за Вазов нравственият подвиг на Левски се
родее с онзи на Спасителя…
Васил Левски съчетава в себе си вярата на християнския монах с мисленето на мо-
дерния човек, военната строгост с толерантността. В преобладаващо монархическа Ев-
ропа през XIX в. Левски се бори за „демократска република“, за справедливи и „свети
закони“.
Както никой друг от нашите национални водачи, Левски заявява, че българският на-
род „… се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така
щото да бъдем равни на другите европейски народи“. Българският Апостол на Свобо-
дата е личност със световни измерения и това се признава от всички, докосвали се до
неговия живот, дейност и идеи. Всяко българско поколение, всеки българин открива
„своя“ Левски – безспорно доказателство за универсалното звучене на Апостола като
историческа личност, достойна да бъде известна на обединена Европа и цялото чове-
чество.
Колкото повече неумолимото време ни отдалечава от Левски, толкова повече трябва
да проумеем истината, че „… Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща
и ние него обръщаме…“ Освен философското съдържание и универсалност на тази ми-
съл на Дякона, да не забравяме, че тя е има и конкретен адрес – онова, което е ставало,
става и ще става в самата България! За Апостола – ни повече, ни по-малко – свободна
България трябва да бъде изградена и управлявана така, че да се превърне в образец на
свобода и справедливост. И, ако следваме идейното наследство на Левски, може би ня-
кой ден ще проумеем неговия невероятен исторически оптимизъм и вяра в България и
българите – въпреки риска, всевъзможните трудности и огорчения.
„Какво да искам повече, като гледам Отечеството си, че е свободно? Нали това
ми е предначертанието днес за него. Не да видя себе си на голям чин, но да умра,
братко! И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като
едничка държава в цяла Европа…“

178
 ЦВЕТНО ПРИЛОЖЕНИЕ
Фалшиви турски печати от червен френски восък – 7 бр., използвани от Васил Левски
за фалшифициране на тескерета. Георги Данчов – Зографина. Първоначално са запазени
от Никола и Мария Сиркови, а впоследствие и от вторият съпруг на Мария Никола Цвят-
ков, който ги предава през 1901г. на д-р Параскев Стоянов за музея при читалище „На-
ука“ – Ловеч. Първоначално печатите са били 6 на брой, впоследствие се появява още
един.

179
180
 Портативната печатничка
на Васил Левски
Известен за необходимостта от печатно пособие в комитетския център в Ловеч, Ангел
Кънчев се обръща с молба към своя съмишленик от Русе Тома Кърджиев, който по про-
фесия е печатар – възпитаник на „Ислях Хане“. Той окомплектова една портативна (пре-
носима) печатничка. На 27 август 1871 г. Кънчев донася в Ловеч печатничката. В изпол-
звания за „тайна къща“ дом на Мария и Никола Сиркови, Левски с помощта ѝ печата
празни бланки за кочанни квитанции, необходими за отчитане на паричните постъпле-
ния в касата на БРЦК в Българско от частните революционни комитети. Печатничката
се е намирала, сред по чудо спасеният архив, зашит в самара на коня, с който Левски и
Никола Цвятков пристигат в Къкринското ханче. Тя е съхранена от Никола и Мария
Сиркови, а впоследствие от нея и от нейният втори съпруг Никола Цвятков. Той пре-
доставя печатничката през 1901 г. на д-р Параскев Ив. Стоянов, който от своя страна я
предава в музея към читалище „Наука“ – Ловеч.

На 14 май 1871 г. Васил Левски излага пред Данаил Попов грандиозен план. Според
него в срок до 15 август трябва да бъде събрана крупна сума пари, с която на 15 септем-
ври на Узунджовския панаир да се закупят „сто хиляди пушки“, необходими за проек-
тираното в недалечно бъдеще въстание. В тази връзка на 24 юли Левски подава инст-
рукция до вече действащите структури, които към момента все още не нарича комитети,
за събиране на пари. Ако кампанията се увенчае с успех, Левски допуска преди осъщес-
твяването на оръжейната сделка „да се отиде и в Цариград“, откъдето да се закупи „аме-
риканска.“ Според бележитият изследовател на делото на Апостола, Димитър Тодоров
Страшимиров, „американска“ означава „малка печатна машина“. Това се потвърждава
от бившият Ловчански комитетски активист Димитър Пъшков, който през 19012. пред
д-р Параскев Стоянов си спомня, че „…В Ловеч по съвета на Левски искали да си купят
голяма печатница, за да издават брошури и прокламации, но по нямане на пари и този
проект не се сбъдна.“
По различно звучи информацията, която дължим на секретарят на Ловчанския коми-
тет Иван Драсов. На 11 юли 1871 г. той от името на Ловчанските комитетски дейци
осведомява Данаил Попов за следното тяхно намерение: „Ний ще се потрудим дано си
купим една машинка, за да си вадим копия на писмата, които пишем.“
През юли 1871 г. Ангел Кънчев на път от Табор (Чехия) за Българско се отбива в
Белград. Намиращите се в сръбската столица ръководители на нашето освободително
движение, предлагат на Кънчев назначение да работи заедно с Левски в Българско. Към
края на юли Кънчев идва в Турну Мъгуреле при Данаил Попов, който го снабдява с
препоръчително писмо и тайни „знакове“, с които да се легитимира пред Ловчанския
комитет. По всяка вероятност Попов информира Кънчев за необходимостта в Ловеч от
печатно пособие за нуждите на комитетското дело. От началото на август 1871 г. до 24-
ти същия месец, Ангел Кънчев престоява в Русе, където се подготвя за изпълнение на
своята мисия. Той се среща със своя приятел и съмишленик Тома Кърджиев – един от
бъдещите основатели на Русенския комитет. Кърджиев изучавал печатарство в мъжкото
професионално училище Ислях Хане в Русе и работел като словослагател в печатницата
на вестник „Дунав“. Той откликва на молбата на Кънчев и сглобява една портативна

181
печатничка, която му предава. На 27 август 1871 г. Ангел Кънчев пристига в Ловеч, къ-
дето я донася. За това свидетелства и Димитър Пъшков.
Както е известно къщата на семейство Мария и Никола Сиркови играе ролята на
„тайна къща“ – такава, която пази Левски както от чужди, така и от свои. Баба Мария
през 1901 г. пред д-р Стоянов посочва, че „…вкъщи имало цяла стая като печатница,
печатали книги.“ Всъщност под „книги“ известната укривателка на Левски разбира
празни бланки за кочанни квитанции, с размери 22,5 х 9 см. Те били използвани за ос-
четоводяване на парите, които постъпвали от частните комитети в касата на Централния
комитет в Ловеч.
При последното посещение по Коледа на 1872 г. в Ловеч, Левски и неговият доверен
човек Никола Сирков, наред с писмата, зашиват в самара на коня, с който Левски и
Никола Цвятков пътуват от Ловеч до Къкрина, фалшивите турски печати и печатнич-
ката. Оказвайки съпротива на изпратената по петите му потеря, Левски е ранен и зало-
вен в Къкринското ханче на 27 (възможно и на 26) декември 1872 г. Заедно с Апостола
са арестувани и двамата му другари – Никола Цвятков-Бакърджията и Христо Цонев-
Латинеца. Единствено архивът като по чудо остава неразкрит, тъй като заптиетата про-
пускат да проверят конския самар. Гладувайки „три дни“ в яхъра, конят е върнат в Ло-
веч.
Неговият собственик Иван Крачула – пастрок на Никола Цвятков, успява да си го
прибере. От своя страна Никола Сирков прибира самара, където е скрит архива и заедно
със съпругата си го укриват и съхраняват.
След гибелта на Апостола на 6 февруари стар стил, 18 февруари нов стил, Търново
става един от центровете на нашето освободително движение. Търновци отнасят част
от архива, друга изгарят, трета остава. След смъртта на Никола Сирков през 1873 го-
дина, неговата вдовица повторно се омъжва за Никола Цвятков. Двамата съхраняват
останалата част от архива. Между 1884 и 1889 г. Никола и Мария срещу разписка пре-
дават писмата и Личния бележник (Джобното тефтерче) на Апостола на Захарий Стоя-
нов. Той работи върху второ допълнено и подобрено издание на биографията на Апос-
тола. Останалата част от архива без кочанните квитанции през 1901 г. е предадена на д-
р Параскев Иванов Стоянов – Председател на ловчанското читалище „Наука“ и на ко-
митета за въздигане паметник на ловчанските въстаници. Доктор Стоянов осъществява
сериозна събирателска и проучвателна работа за мястото и ролята на Ловеч и ловчанци
в изградената от Васил Левски комитетска мрежа, включително и в последващите осво-
бодителни прояви. В тази връзка той изготвя дълъг списък „За музеят на читалището
предмети, обещани за прибиране или подарени“, който съдържа 23 точки. Никола пре-
доставя редица останали на съхранение комитетски документи и лични вещи на Апос-
тола сред които и портативната печатничка.
През 1950 г. във връзка с проекта за изграждането в София на Музей на съпротиви-
телното движение, от Ловеч са изпратени стотици експонати, сред които и лични вещи
на Левски – камата, снимката от 1870 г., 3 броя фалшиви турски печати от червен восък
и портативната печатничка. След предложение на Окръжен народен съвет-Ловеч, със
Заповед № 5297 на Министерството на културата от 17 ноември 1959 г., личните вещи
на Апостола са върнати там, където е тяхното място – музей „Васил Левски“ в Ловеч.
Печатничката се състои от следните елементи:

182
 Комплект оловни цифри, всяка от които има дължина 2 см – 170 броя

Кошничка за съхранение на печатничката. Плетена е от папур, боядисан в три цвята:

червен, бежов и кафяв. Кошничката има капак с конусообразна форма.
Височината на кошничката с капака е 24 см., диаметърът на горната част е 22 см,
а на дъното – 14, 5 см

Четка с дървена дръжка и твърди косми за почистване на буквите от мастилото. Об-

щата дължината на четката е 4, 5 см, на дървената част – 3,6 см, а на космите – 0,9 см.

183
 Дървен компас, на който посредством жлеб, тънък канап и две оловни пластини са
прикрепени оловни букви, които образуват текст: “Българско……187.“
Размер: 14 х 2,5 см.

Дървен компас, на който посредством жлеб и канап са прикрепени букви и цифри, ко-
ито образуват текст: “Прiехме от Ч.Б.Р.К. вр“ Размер: 11 х 2,8 см.

Комплект оловни препинателни знаци, всеки с дължина 2 см – 90 броя

Два дървени компаса за букви с размери, съответно 13x2,7 см и 12x2,7 см.

184
Оловни пластинки, всяка от които с размери 2 х 1.8 см – броя

Дървен тампон в метална рамка за мастило с размери 9 х 8,5 см

Комплект оловни букви и всяка с дължина 2см – 107 броя

185
 Част от кочанните квитанции

О23.В.А-1ИНВ№ 54 Кочанни квитанции за постъпили суми в касата на

БРЦК в Българско на 29 януари и 14 февруари 1872 г. от Частните бъл-
гарски революционни комитети ( Ч.Б.Р.К.) в Етрополе и София. Раз-
мери: 4,2 х 9, 2 см. 2 броя.

186
187
 Бланки за квитанции, печатани от Васил Левски

Бланки за квитанции – 10 бр. за събиране и отчитане на постъпилите от частните

революционни комитети и от отделни българи парични средства в касата на БРЦК в
Българско. Печатани с портативната печатничка от Васил Левски в дома на Мария и
Никола Сиркови – негова "тайна къща" в Ловеч. Размери: 22,5 х 9 см. Предадени през
1901 г. от Никола Цвятков на д-р Параскев Стоянов, който ги предава на Музея при
читалище „Наука“ – Ловеч. Регионален музей „Васил Левски“ Ловеч.

188
 Бланка за квитанция на
ЧБРК за частни лица

Бланки за квитанции, предназначени за „Ч.Б.Р.К. в България“ (Частните български ре-

волюционни комитети в Българско) за събиране и осчетоводяване на пари от отделни
лица. Поръчани от Васил Левски и отпечатани в печатницата на Любен Каравелов в
Букурещ. Една кола се състои от два хартиени листа с размери 20 х 33 см. Вертикално
по средата на листа има надпис с големи еднакви печатни букви – „Част. Бълг. Револ.
Комитетъ“. От лявата и дясната част на надписа има по 4 квитанции – общо 8. Една
кола съдържа 16 броя квитанции. Във фонда на отдел „История на България XV – XIX
век“ се съхраняват 4 листа по 8 квитанции с размери 8,5 х 7,2 см. Предадени през
1901 г. от Никола Цвятков на д-р Параскев Стоянов, който ги предава на музея при чи-
талище „Наука“ – Ловеч. Регионален музей „Васил Левски“ Ловеч.

189
 Празни бланки, печатани в
печатницата на Любен Каравелов

Празни бланки за квитанции на БРЦК, поръчани от Васил Левски и отпечатани в пе-

чатницата на Любен Каравелов (Букурещ). Една кола се състои от два хартиени листа
с размери 26 х 41,5 см. Вертикално на листа има надпис с големи еднакви печатни
букви – „Централ. Балгар. Револ. Комитетъ“. От двете страни на надписа са разполо-
жени по 4 празни бланки – общо 8 с размери в лявата част на листа – 9,5 х 9,2 см, в
дясната част – 10,5 х 9,2 см. Една кола съдържа 16 празни бланки. Те са предназначени
за отчитане на постъпленията от Частните български революционни комитети във
фонда на отдел „История на България XV-XIX век“ се съхраняват 110 коли плюс 1
лист – общо 221 листа по 8 бланки. Предадени през 1901 г. от Никола Цвятков на д-р
Паракев Ив. Стоянов, който ги предава на Музея при читалище „Наука“ – Ловеч.
Един екземпляр е експониран в първото ниво на експозицията – Витрина № 8. Оста-
налите се съхраняват във фонда на отдел „История на България XV – XIX век“ при
РИМ-Ловеч.

190
 Писмо призив –
10 март 1871 г.

Писмо – призив е дата 10 март 1871 г, от името на „I отд. на Б.Р.Ц.К. Привременното

правителство в България“ към заможните българи да пожертват парични средства за
освобождението на България от османско владичество. Съставено от Васил Левски, ре-
дактирано от Любен Каравелов и отпечатано в неговата печатница в Букурещ. Размери:
24 х 40 см. Под текста, вляво: дата – „1871 г., Марта 10“, печат – „Привременното пра-
вителство в България I отд. от Б.Р.Ц.К.“; вдясно: подател – „I. отд. от Б.Р.Ц.К. Привре-
менното правителство въ България“. Регионален музей „Васил Левски“ Ловеч.

191
 1871 г. 10 марш. България:
Господине……!

Въ……
Секи въобще българин иска днес да се освободи от агарянското робство, следо-
вателно и вие, ако сте само българин и честит човек и желаете добро на отечест-
вото си, тряба да се предадете със сичкото си сърце и душа на народното дело и
да покажете, че сте достоен син на България и свободолюбив човек. Повтаряме,
ако вие сте родолюбец, християнин и мъж то тряба да изпълните долеказаните
наши и на сичка България желания, а ако ли не, то честните и родолюбиви българи
ще да ви прокълнат и твърде скоро ще да ви изпроводят при… Сещайте се! Пре-
дателите, чорбаджиите, изедниците и турските подлизурки ще да висят на едно
дърво с нашите неприатели – страшно ще бъде народното отмъщение! Който днес
не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек! И така вие сте свободни
да изберете за себе си път и да вървите по него, т.е. или с нази и с народът, или с
турските джелати и кръвопийци. Прибързайте да запишете името си на страни-
ците исторически със златни или черни думи и постарайте се да явите по-скоро:
черно робство ли искате или златна свобода.

Нашите желания са вам известни, но ние пак тряба да ви го повторим. Ние же-
лаеме да се освободиме изпод турското иго и да бъдеме хора. Пригответе се и вие
и очквайте оная минута, която ще твърде скоро да избие. Но за да извършите това
велико дело, нам са потребни две неща: хора и пари. Хора ние имаме, а пари ня-
маме, но с божията помощ ще да найдеме твърде скоро и тях. Нашият главни на-
родни комитет е избрал нас да събереме потребните за нашето освобождение пари
и ние ще са ги събереми. А отде? Ние ще да ги събереме оттам, отдето са ги съби-
рали и другите народности, т.е. от самият народ. И така ние предлагаме и вам да
пожертвувате веднъж за сякога щото можете и колкото можете. Секиму из вас ще
бъде даден билет от Българското привременно правителство, а това правителство
ще да отговаря за дадената му сума пред народът, т.е. пред Българският народни
революционни комитет, който така също ще отговаря пред бъдещото българско
свободно правителство. Привременното българско правителство ще да държи
подробни сметки отдека колко е земало, дека ги е употребило, колко българи са
погинали, как са погинали и пр. и пр. Щастливи са ония наши народолюбци, които
повдигат ръка за своята свобода – техните имена ще да се славят вечно, а страш-
ливите, изедниците и хладнокръвните ще бъдат проклети вовеки веков. Който е
българин, когото е българка родила и който не иска да бъде турски роб, той тряба
да жертвува сичко, за да може после да добие много. „Да продадеме имането си,
да заложиме жените си и децата си и да откупиме отечеството си“ рекъл Минин.

192
 Господине, ние искаме да ви кажеме много, но засега стига и толкова – от вас
самите зависи да притурите това, щото ние не сме изказали.
Вам ще да се покаже чудно нашето предложение, защото то ще дойде до вас
ненадейно, но за чудене време не останва – историята нас не ще да чака да се чу-
диме. Сичкото това вие тряба да държите тайно и вашите най-ближни приятели
не тряба нищо да знаят. Вие тряба да отговаряте сами за себе си. Гледайте да не
кажете после: „Аз исках да помогне, но нямаше отде да се науча навярно кому да
дам и как да дам.“ Ние имаме хора насякъде и познаваме сякого из вас, познаваме
състоянието ви и даже духът ви, следователно ние ще да намериме възможност да
ви явиме… Но вие може да кажете: „Нямаме пари“ – земете назаем, продайте
стока, заложете къщата и дайте първият си дълг на отечеството, на свободата и на
бога. Който помогне с щото и да е, той ще има от нас освен гореказаният билет
един знак, а тоя знак ще бъде неговото спасение. Когато нашите юнаци станат под
байрак (а това ще бъде твърде скоро), то тежко томува, който им не покаже биле-
тът и знакът си! Който не приеме участие в нашето народно движение, той ще да
се счита за предател и за неприятел на народът и ще да се разплати за греховете
си, а фамилията му ще бъде укорена пред светът. Повтаряме, ако дадете добро-
волно, щото сте длъжни да дадете, то ще бъдете честити и заедно с вашето до-
мочадие, ще бъдете под наша защите чак до онзи ден… А ако постъпите с нас
варварски, т.е. ако предадеше писмото ни или човекът ни, когото ви пращаме да
се разберете, ако изнесете навън нашите желания и ги разкажете на някои наши
български изроди, или ако търсите причина, за да не ще дадете това, щото искат
от вас – с една дума, ако злоупотребите нашето доверие, то страшно ще да ви се
отмъсти. Земете си на умът, че ония мъже, които стоят като главатари в народното
движение и които съставляват временното правителство, не се боят вече от никого
и решили са се да вървят напред, без да се обръщат назад. Ние се не боиме вече
нито от турското беззаконие, нито от турските мекерета! Сичките турски мъки,
бесилници, пращания в Диарбекир и пр. са пред окото на българските юнаци са
нищо. Секи юнак има своето предначертание в главата си. А народният комитет
и Привременното правителство ще да пред варят сяко зло и ще награждават сяко
добро. На нашето чело е написано: „чиста свобода или юнашка смърт“.

Решавайте се сега по-скоро да ни кажете: „с нази ли сте“ или „против нас“, за-
щото хиляди юнаци очакват отговорът ви.
(?) 1871 г. марта 10
I отд. от БРЦК

Привременното правителство в България.

193
Камата на Васил Левски

194
 Историческа справка

Левски оставя камата на съхранение в дома на Христо Цонев – Латинеца. След

смъртта му (1883) неговата вдовица Мария Цонева – Латинката и синът им Илия Хрис-
тов Цонев продължават съхранението на камата. С уверенията на майката, че камата е
принадлежала на Левски, тя е предадена от сина в Музея към ловчанско читалище „На-
ука“. Съгласно наличните косвени сведения актът на предаването е извършен във вре-
мето след 1901 г.

Описание на камата от Симеон Цветков

Кама с кания

Клинът е железен, двустранно заточен, с ромбовидно сечение. От едната страна има

неясна маркировка. Чирените са от кафяв кокал и са прикрепени към клина посредством
три железни нита. Гардът е железен. Канията е дървена, облечена с кафява кожа, която
на места липсва. Накрайникът и наустникът са изработени от месингова ламарина.
До момента това е най-доброто професионално описание, класифициране и предста-
вяне на техническите параметри на камата. Регионален исторически музей – Ловеч.

195
Сабята на Васил Левски

196
 Допълнителна информация

Дебелина на клина – 6,9 мм

Широчина на клина в средата – 34,9 мм
Широчина на клина в началото на елмана – 33,8 мм

Историческа справка

Сабята на Васил Левски е съхранявана в музея на Троянския манастир до 4 ноември

1953 г. На този ден в изпълнение на Министерско постановление № 1608 от
30.12.1951 г. с приемно-предавателен „Протокол“, който към момента се съхранява в
Научния архив на МНХЗПИ – гр. Троян (ИНВ № 01-2-22 НА), е предадена от игумена
архимандрит Климент Кинов и музейният отговорник йеромонах Макарий на Констан-
тин Драгнев Николов – уредник на общия Народен музей в гр. Ловеч.

Описание на сабята от Симеон Цветков

Сабя тип „Калъч“ с кания и портупей

Османска, втората половина на XVIII – първата половина на XIX век.

Клинът е железен, едностранно заточен, извит, с ясно изразен елман към върха. Чи-
рените са от кафяв кокал, прикрепени към клина посредством три железни нита. Кръс-
товината е бронзова. Канията е дървена, обвита в черна кожа, която е съшита с ивица от
метални нишки от вътрешната страна. Портупеят е от кафява кожа и е привързан към
канията за една халка. Наустникът и накрайникът са месингови.
До момента това е най-доброто професионално описание, класифициране и предста-
вяне на техническите параметри на сабята. Регионален исторически музей – Ловеч.

197
ДОКУМЕНТИ ОТ ОСМАНСКИЯ АРХИВ
В ИСТАНБУЛ, СВЪРЗАНИ
С ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Превод: проф. Орлин Събев

198
Доклад от управителя на Дунавския вилает Ахмед Хамди1 паша до ве-
ликия везир Мидхат паша 2 за дейността на БРЦК и Васил Левски, за
провежданите разследвания и разпити във връзка с извършените от
комитетски членове убийства, както и засилване на пограничния конт-
рол, вкл. назначаване на тайни агенти

Русе, 16/28 септември 1872 г.

Архив: Османски архив в Истанбул

Сигнатура: BOA, А.МКТ.МНМ, 442/41, док. 3.

„Донесението на нищожния раб до Височайшата канцелария на великия везир е след-

ното:
Според направеното от моя милост разследване понастоящем Българският [центра-
лен революционен] комитет в Букурещ е започнал да подсилва редиците си и е предп-
риел нови стъпки за осъществяване на революционните си намерения. Преди два и по-
ловина – три месеца комитетът е призовал и привлякъл някои съмишленици в околиите
Ловеч, Севлиево, Плевен, Търново, Габрово и Орхание 3, както и в градовете и селата
Троян, Тетевен, Гложене, Етрополе и Видраре. Те получили общо указание да не зачи-
тат обществения ред отсам [Дунава]. Във връзка с изпълнението на това разпореждане
Ловеч е бил определен за център, а лице на име Васил Левски, който е българин, родом
от Пловдив 4 , но от известно време насам се намира във Влашко, е било изпратено и с
негово съдействие е бил съставен комитет, в който влизат [следните лица] от Ловеч: поп
Лукан 5 и поп Христо 6, членът на [местната] управа Христаки 7, Димо Петри 8, Цонко Зла-
таря 9, друг Лукан Цачо 10, Христо Цони 11, Добри Механджията12, Никола13, Мирко14, си-
новете на поп Лукан 15 и други. За [осъществяването на] това начинание за главатари
(чорбаджия) са били определени в Плевен попският син Анастас 16, в Орхание – Стоян

1
Ахмед Хамди паша е управител на Дунавския вилает в периода 2/14 юни 1872 – 25 март/6 април 1873 т.
2
Ахмед Мидхат Шефик паша е велик везир в периода 19/31 юли – 7/19 октомври 1872 г.
3
Дн. Ботевград.
4
В оригиналния текст на документа използваният израз е: fi’l-asl Filibe Bulgarlarmdan olub. Тъй като няма
изрично уточнение, може да става дума както за самия град Пловдив, така и за Пловдивски окръг (санджак),
който включва и родния град на Левски – Карлово.
5
Поп Лукан Лилов
6
Поп Кръстьо Никифоров.
7
Христо Йовков Пушкаров.
8
Димо Петров Драсов.
9
Стоян Куюмджията.
10
Лукан Цачев (Аджемотду).
11
Христо Цонев (Латинеца).
12
Известно е, че е бил кръчмар в Ловеч.
13
Никола Сирков (Халача).
14
Миро Павлов.
15
Марин, Илия и Христо Поплуканови.
16
Анастас Попхинов.

199
Брънчо Ханджията 17 , в Габрово – Христо Иван от Ловеч 18 , в Троян – Цочо Спас 19 и
Йованчо Казанджията 20, в Тетевен – Марин Пуйо 21, в Гложене – Васил Йонко 22, в Етро-
поле – даскал Тодор Пейо 23 , и във Видраре – Пано/Пато 24 . [Комитетските дейци] въз-
намеряват също да прекарат [на територията] на вилаета пушки винтовки, амуниции и
други боеприпаси. Гореспоменатите лица искат да привлекат към съзаклятието за-
можни българи, като [за целта] са отпечатали в пълна тайна позиви и писма и са зап-
лашвали с убийство несъгласните и предателите. Разбра се също, че е било решено спо-
менатите пушки и амуниции да бъдат поетапно пренесени във вътрешността [на вила-
ета] през [територията на] Никополската, Свищовската и Оряховската околии. [Освен
това] са били убити и екзекутирани преди месец един [мъж] в община Елена в Търнов-
ски окръг25, след това в град Орхание дяконът 26 , [който е наместник] на ловешкия мит-
рополит (деспот)27, а преди двадесет дни друг [мъж], докато спи в къщата си в село
Равитче28, също в района на Търново 29. Влезли са и в къщата на Динчо Памукчията30 ,
който е от заможните жители на град Ловеч, за да го убият, но не го намерили и убили
калфата му31. Изпратили писмо и до Йованчо 32, наместник на ловешкия митрополит
(деспот)33, но понеже не дал поисканите пари, извършили покушение и срещу него 34.
Във връзка с описаните престъпления се проведе незабавно разследване и бяха заловени
и задържани [няколко] заподозрени лица. При предприетите по места разпити и съдебни
производства не беше категорично установено кои са точно лицата, които са иниции-
рали, подпомогнали и поощрили [извършването на] тези [престъпления], но се уста-
нови, че те имат общо със зловредните намерения на споменатия революционен коми-
тет. Макар и да е очевидно, че управителят на [Дунавския] вилает, закрилян от Негово
величество султана, никога няма да допусне порочните идеи на тези лица да получат
широка обществена подкрепа, важно е да се направи, каквото трябва, и да се предприе-

17
Стоян Брънчев.
18
Христо Иванов (Големия).
19
Цочо Спасов Маринов (Шипковенски).
20
Иван Стойков Казанджиев (Казанджията).
21
Не е идентифициран, може да става дума за Марин Павлов от Тетевен.
22
Васил Йонков (Гложенеца).
23
Тодор Стоянов Пеев.
24
Пано (Патю) чорбаджи – Павел Поппетров от с. Видраре.
25
Това убийство не е известно в историографията.
26
Дякон Паисий, екзекутиран от Димитър Общи на 21 юли/2 август 1872 г.
27
Иларион Ловчански.
28
Неуточнено, възможно е да става дума за неправилно изписване на турската версия на името на [Горна]
Оряховица – Раховитче.
29
Най-вероятно информацията се отнася до Васил Козлев – лясковски чорбаджия и събирач на десятъка от
района на Лясковец, Добридял и Козаревец, който е убит на 16/28 юли 1872 г. в дома му, докато спял.
30
Денчо Дейнов Халача (Памукчията).
31
По-късно в съдебния процес убийството на „калфата“ или слугата Стойчо Гиргинов е приписано на Васил
Левски, но той не признава, че го е извършил, вж. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд:
документи из турските архиви, ред. А. Бурмов, прев. В. Недков, В. Шанов, П. Миятев, София: Държавна биб-
лиотека „Васил Коларов“ [НБКМ], 1952,202-204; Левски пред съда на Портата: процесът в София 1872-1873 г.
в османотурски, дипломатически документи и домашни извори, съст. и ред. Д. Дойнов, О. Маждракова-Чавда-
рова, София: Общобългарски комитет „Васил Левски“, 2007, 228-229.
32
Вероятно Иван Чолака (Иванчо Владикин, Владиков).
33
Иларион Ловчански.
34
Това убийство не е известно в историографията

200
мат спешни мерки по този въпрос, тъй като опасните и забранени неща, които [коми-
тетските дейци] са обявили в позивите си, ще доведат до изключително големи безре-
дици и насилия, които ще засегнат мирните и по-изтъкнати люде, които не са съгласни
с тях и не ги подкрепят, но за да опазят живота си, ще бъдат принудени да влязат в
съглашение със съзаклятниците и да им съдействат, а по този начин революционният
комитет ще разшири [влиянието си] и ще подсили подривната си дейност. Ето защо,
щом пристигна от столицата, търновският окръжен управител, почитаемият Али бей,
получи необходимите устни указания. Ловешкият околийски началник Джами ефенди35
е разследвал и е събрал доста сведения по този въпрос. Там има и належаща нужда от
секретен служител 36, който да владее езика 37. Затова се взе решение към [споменатия]
околийски началник да бъде назначен и изпратен като горски служител Зия ефенди,
който преди е заемал длъжността инспектор и се смята за подходящ. Заплатата му в
размер на 700 гроша месечно ще се изплаща от излишъка от средствата, които се израз-
ходват [само] по специално разпореждане за подобни възнаграждения и харчове под
наименованието „здравни разходи“ 38 . След като беше установено, че [комитетските
дейци] ще прекарат отсам [Дунава] оръжие и амуниции през [територията на] Свищов-
ската, Никополската и Оряховската околии, Русенското митническо управление беше
надлежно предупредено да подлага на щателна проверка сандъците с товари, които се
пренасят от отсрещния бряг, и да не допуска контрабанда на предмети, като [за целта]
се увеличи броят на митническите служители и на конната охрана. По този въпрос беше
дадено специално разпореждане от Данъчното ведомство до споменатото [митническо
управление]. Освен това по инициатива на областното управление, което полага дейст-
вителни и сериозни грижи за този вилает, осуетяването на доставката на боеприпаси
през Дунава се осъществява от организираната по-рано брегова охрана. Тъй като обаче
от известно време нейният щат не се попълва, от назначените [първоначално] в нея че-
тиристотин служители броят им спадна значително. Заради направените съкращения на
разходи за поддръжка на [стражевите] кули, в които се намират, както и за наемане на
бойци от резерва за пазачи, организираната с толкова усилия брегова охрана бе почти
ликвидирана. За съжаление [тези] кули останаха без охранители и започнаха да се ру-
шат, а бреговата охрана е важна не само щото митниците да събират повече приходи,
но още повече за [сигурността на] областта. Няма нужда великият везир да бива убеж-
даван в това, защото и описаното по-горе разследване потвърждава още веднъж колко
важна е бреговата охрана. В тази връзка моля да се издаде заповед до съответните места
за предприемане на необходимите мерки, като се назначат бойци от резерва в бреговата
охрана съгласно предишната практика, както и за разпореждане, съгласно което да се
разреши от бюджета, с който разполагам, да бъдат отпуснати необходимите средства за
заплати на бойците от резерва и на пазачите, които ще бъдат назначени като брегова
охрана по опразнените кули. Наред с тези мерки особено е важно да се осигури защита
на лоялното население и да се предотврати [евентуално] насилие, като бъдат обезвре-
дени размирните и подривни действия на споменатия революционен комитет. Ето защо,
ако разпитваните в момента във връзка с описаните убийства дадат показания за някое
от лицата, чиито имена са изброени по-горе, че е свързано с революционния комитет,
то това лице ще бъде незабавно задържано и подложено на разпит. Но в случай, че от

35
Мустафа Джами ефенди.
36
В оригиналния текст на документа използваният израз е: hafiye memuru.
37
Има се предвид български език.
38
В оригиналния текст на документа използваният израз е: sihhiye muhassesati
201
[разпитваните в момента лица] не могат да се вземат такива показания и те бъдат осво-
бодени, въпреки че са известни злодеянията на гореспоменатите лица, тогава, предвид,
че в никакъв случай не бива да се допуска да продължи извършването на престъпления
като гореописаните, след като действията и начинанията на гореспоменатите лица бъдат
следени тайно още известно време и когато се разбере с точност кои са ръководителите
им, то тогава домовете им ще бъдат обискирани без предупреждение, а те самите задър-
жани, като намерените при обиска зловредни документи ще бъдат проучени. Ако се ус-
танови, че именно това са [лицата], заподозрени за погубване живота на убитите лица,
то те ще бъдат подложени на разпит. Наред с това приложено представям на вниманието
на Негово височество великия везир преписи на преводите на един печатен екземпляр
на устава39, издаден тайно от гореспоменатите лица, както и на две писма 40, [едното] до
[местните] комитети 41 и [другото] с молба за парична помощ42 . Височайша Заповед от
Ваша страна относно мерки за успешното преодоляване на допуснатите пропуски ще
даде възможност на областното управление да пристъпи бързо към тяхното изпълнение.
Затова прося за Вашата височайша милост и незабавно да дадете указания до мен, бед-
ния раб, тъй като Вие сте този, който е овластен да заповядва.

24 реджеб [1]28943 и 16 септември [1]288 година44.

От Русе, раб: [печат] Ес-сейид Ахмед Хамди.

39
Всъщност освен на устава, превод е направен и на програмата на БРЦК. Те са част от същата архивна
единица: BOA, А.МКТ. МНМ, 442/41, док. 1.
40
Преводи на двете писма се съдържат в същата архивна единица: BOA, А.МКТ.МНМ, 442/41, док. 2.
41
След края на Общото събрание в Букурещ (29 април/11 май – 4/16 май 1872 г.), от името на БРЦК е изгот-
вено „Окръжно писмо“ от 14 юни 1872 г., в което се дава информация за решенията на събранието. „Окръжното“
е отпечатано в печатницата на в-к „Свобода“ и е изпратено до всички частни комитети. Публ. във: Васил Лев-
ски – Документално наследство, съст. К. Възвъзова-Каратеодорова, 3. Нонева, В. Тилева, Н. Генчев, София: изд.
„Наука и изкуство“, 1973, с. 106 (док. 155).
42
Писмо призив от 10 март 1871 г. (стар стил). Изготвено е от Васил Левски и преди да бъде отпечатано, е
редактирано от Любен Каравелов. Предназначено е за богати българи, които се призовават да подпомогнат па-
рично дейността на комитетскат; организация. В превода на турски език писмото е озаглавено „За триста ос-
мански лири“ (ВОА, А.МКТ.МНМ, 442/41, док. 2, л. 1), но в българския оригинал няма подобно заглавие. Публ.
във: Васил Левски – Документално наследство, 31-32 (док. 19).
43
15/27 септември 1872 г., петък.
44
16/28 септември 1872 г., събота.
202
 Фотографски портрет
на Васил Левски, по който е издирван от
османските власти през есента на 1872 г.

203
Текст върху гърба на фотографския портрет
на Васил Левски, по който е издирван от
османските власти през есента на 1872 г.

Снимка на Дякон Васил Левски от град Карлово.

Понастоящем майка му се намира в същия град.
Тъй като един зъб на горната му челюст
под мустака стърчи навън,
устната му е леко повдигната.
С риж мустак е, среден на ръст, със светлосини очи,
на двадесет и пет – двадесет и шест години.

Архив: Османски архив в Истанбул

Сигнатура: BOA, A.MKT.UM, 1241/11, док. 1.

204
Телеграма от Дунавския вилает до Великото везирство относно изпра-
щане на снимката на Васил Левски до управленията на Одринския ви-
лает и на Пловдивски окръг, по която да бъде издирен и заловен

[Русе], 22 ноември/4 декември 1872 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: BOA, АМКТ.МНМ 443/6

Док. 1
Телеграма изпратена на 22 тешрин-и сани [12]8845 година от Дунавския вилает до Височай-
шата канцелария на честития Велик везир46:
Щом се потвърди, че [един] от ръководителите на революционния комитет Васил Левски,
известен още и като Дякона, се опитва да буни населението в района на Пловдив, първо беше
известен Одринският вилает за [необходимостта от] залавянето и задържането му, а после се
писа направо до управителя (мютесариф) на Пловдивски окръг, като [му] бе изпратена и прих-
ванатата снимка [на Левски]. [Вам принадлежи правото] за разпореждане от страна на Висо-
чайшето Велико везирство за ясно и категорично указание до гореспоменатия вилает.
(Гръб)
[Да се напише] заповед (емирнаме)

45
22 ноември/4 декември 1872 г.
46
Мютерджим Мехмед Рушди паша, велик везир (за трети път) в периода 7/19 октомври 1872 – 3/15 фев-
руари 1873 г.
205
 Док. 2
Дата на черновата: 4 шевал [12]89 година47.
Дата на беловата: 6 шевал [12]89 година48.

До Одринския вилает:
„От съдържанието на телеграма, получена от Дунавския вилает, става ясно, че от [управле-
нието] на вилаета пишат до Великото везирство по въпроса за залавянето и задържането на
Васил Левски, известен още и като Дякона, който е [един] от ръководителите на революцион-
ния комитет и за когото е потвърдено, че се опитва да буни населението в района на Пловдив.
Въпросът е сведен и пряко до знанието на управителя (мютесариф) на Пловдивски окръг, като
[му] е изпратена и прихванатата снимка [на Левски]. Залавянето и задържането на такива злов-
редни лица, без да им се дава възможност за осъществяване на тайните им съзаклятия и рево-
люционни намерения, е необходима наказателна мярка и дълг на правителството. Затова с
[настоящото] писмо (шука) се нарежда да проявите старание и положите усърдие за обезател-
ното залавяне и задържане на споменатия, като със съдействието на тайния агент на място да
се [проведе] цялостно обследване и разследване“. (гръб)
Вписано като „Румелия“ (Румили) на 6 шевал [12]89 година49.

47
23 ноември/5 декември 1872 г.
48
25 ноември/7 декември 1872 г.
49
25 ноември/7 декември 1872 г.
206
Доклад от управителя на Одринския вилает Есад Мухлис паша 50 до Ве-
ликото везирство относно издирването на Васил Левски на територи-
ята на вилаета

Архив: Османски архив в Истанбул

Сигнатура: BOA, A.MKT.UM, 1242/46, док. 2.

[Изходящ номер:] 322
До Височайшата канцелария на Великия везир:

Донесението на нищожния раб е следното:

50
Есад Мухлис паша е валия на Одринския вилает от март 1872 до април 1873 г.

207
 „От канцеларията на Великия везир51 беше получена Височайша заповед с дата 6 ше-
вал [12]89 година 52 и [изходящ] номер двеста осемдесет и шест. Според нея от Дунавс-
кия вилает е получена телеграма, от чието съдържание се разбира, че от вилаета са пи-
сали до окръжния управител на Пловдив относно залавянето и задържането на Васил
Левски, известен още и като Дякона. Той е [един] от ръководителите на революционния
комитет и за него е потвърдено, че се опитва да буни населението в района на Пловдив.
Изпратили са също и прихванатата снимка на споменатия. [В Заповедта] е пояснено, че
залавянето и задържането на такива зловредни лица, без да им се дава възможност за
осъществяване на тайните им съзаклятия и революционни намерения, е необходима на-
казателна мярка и дълг на правителството и се нарежда да бъде осъществено щателно
разследване и претърсване и да се прояви старание и усърдие за залавянето и задържа-
нето на споменатия. Във връзка с това бяха уведомени първо както окръжното управле-
ние на Пловдив, съгласно съдържанието на получената от споменатия [Дунавски] ви-
лает телеграма, така междувременно и окръжното управление на Сливен, щом се разбра,
че споменатият Васил [Левски] се подвизава в района на Сливен. Така [освен в Плов-
дивски окръг] той беше следен и в споменатия [Сливенски] окръг. В писмо, получено
днес по специален начин от окръжното управление на Пловдив, датиращо от 22 шевал
[12]89 година53 , пише, че преди няколко дни околийският началник (мюдюр) на град
Карлово Абдюррахман ефенди е пристигнал спешно в Пловдив и е уведомил, че двама
българи от Сопот на име Иван и Христо са го осведомили тайно, че голямо множество
българи, жители на град Сопот, който спада към споменатия [околийски] град, ще дой-
дат в споменатия [град] Карлово и ще нападнат мюсюлманското население. Следвайки
[инструкциите] в получената от Дунавския вилает телеграма относно Дякона, или спо-
менатия комитетски ръководител, на следващия ден въпросният околийски началник
поразпитал щателно и от получените отговори установил, че споменатите информатори
не са надеждни хора, на чиито твърдения може да се вярва, и затова е дошъл лично и е
докладвал за получените сведения. Тогава на споменатия околийски началник било ус-
тно наредено да продължи и задълбочи секретното разследване и да уведоми незабавно
за резултата [от него], след което бил отпратен през нощта. Българинът Георги, който е
от хората, използвани за секретни разследвания, бил привикан, дали му заплащане и
снимка на споменатия Дякон и бил незабавно изпратен в град Карлово. Освен това в
споменатия град били изпратени и полицейският началник Ибрахим ага с няколко души
заптиета под предлог, че ще събират недобори. Когато пристигнал, споменатият Георги
не установил на място никакво намерение и инициатива, за каквито се твърдяло. Разб-
рало се обаче, че всъщност споменатият Дякон обикаля в района на Дунавския [вилает],
на София и на Пловдив и че се отбива и в Карлово, но че [последно] е бил там веднъж
миналата година и оттогава не е бил забелязван. Били задържани също двама българи –
Дончо от Сопот, в чиято къща бил намерен един пищов и чиито обяснения породили
известно съмнение, и Стоян от Карлово. Споменатият околийски началник ги изпрати
в Пловдив. Двамата бяха задържани и специално разпитани от двама съдебни заседа-
тели на окръжния съд. Тъй като се установи, че от доста време е обикалял по тези места
като военен командир и познава добре местното население, Хаджи Хасан ага от Карлово
беше привикан и разпитан във връзка с въпросните сведения. Той декларира, че не знае

51
Мютерджим Мехмед Рушди паша, велик везир (за трети път) в периода 7/19 октомври 1872 – 3/15 февру-
ари 1873 г.
52
25 ноември/7 декември 1872 г.
53
11/23 декември 1872 г.
208
дали тези сведения са верни, но че ще разузнае тайно и ще представи достоверна ин-
формация. Макар на въпросния околийски началник да беше писано да освободи от
длъжност споменатите информатори Иван и Христо, а те все още не се появили, беше
наредено, когато се появят, да им бъдат снети обяснения. Тъй като трябва да се направи
претърсване и в околията Пазарджик, която е съседна на София, началникът на въпрос-
ната околия Хаджи Ахмед паша беше [също] привикан и отпратен в рамките на един
ден, като положението му беше разяснено устно, беше инструктиран как да действа и
му бе указано да докладва за събраната по случая информация. От въпросното окръжно
управление отговориха и напомниха, че ще продължат с издирването и със секретното
разследване и събиране на информация. Осмелих се да докладвам за положението ясно
и разбрано. [Последващите] заповед и указание принадлежат на този, който е овластен
да заповядва.
На 24 шевал 1289 и 13 канун-и евел 1288 година54.“
Раболепният валия на Одринския вилает: [печат] Есад Мухлис

54
13/25 декември 1872 г.
209
 Телеграма от управителя на Дунавския вилает Ахмед Хамди
паша до Великото везирство относно залавяне в Хърсово на
лице, погрешно идентифицирано като Васил Левски

[Русе], 13/25 декември 1872 г.

Архив: Османски архив в Истанбул
Сигнатура: A. MKT.UM, 1242/69, док. 1

Телеграма

Пореден [номер:] 599

На 13 канунуевел [12]88 г.55

До канцеларията на Великия Везир:

„Докладвам, че лицето Васил Левски от Карлово, който е революционен водач, от чиято прихваната
снимка бяха изпратени достатъчен брой [копия] до крайбрежните околии [по Дунава] и в Пловдив, за
когото беше докладвано по-рано и който беше подложен на сериозно издирване, този път беше заловен
и задържан в Хърсово56, благодарение [на усилията] на Великото везирство. [Последващата] заповед
[принадлежи на този, който е овластен да заповядва.]
На 13 канун-и евел [12]88 година57. Ахмед Хамди.
Писмото е получено на 14 кануни евел [12]88 година58.“
(гръб) Известия.

55
13/25 декември 1872 г.
56
Гр. Хършова, близо до Браила, Румъния.
57
13/25 декември 1872 г.
58
14/26 декември 1872 г.
210
Телеграма от Великото везирство до управителя на Дунавския вилает
относно провеждане на разпит на заловено в Хърсово лице, погрешно
идентифицирано като Васил Левски

[Цариград], 13/25 декември 1872 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: ВОА, А.МКТ.ИМ, 1242/57, док. 1.

Номер на документа
Име на изготвилия черновата: Мехмед (?)
Дата на черновата: 25 шевал 1289 година59.
Дата на беловата: 25 шевал 1289 година.
Получена на 25 шевал 1289 година. Обща номерация

Височайша телеграма [от Великото везирство] до Дунавския вилает: „Получиха се

телеграми с дата 13 канун-и евел 1288 година60.
По щастливия повод, че лицето Васил Левски от Карлово, [който е] от водачите на рево-
люционната организация, този път е бил заловен и задържан в Хърсово, [нареждам] веднага
да бъде разпитан. Трябва да изпратите необходимите документи, [свързани с разпита].
(гръб)
Вписано на 25 шевал 1289 година61.“

59
14/26 декември 1872 г.
60 13/25 декември 1872 г.

61
14/26 декември 1872 г.
211
 Телеграма от търновския мютесариф до Великото везирство относно
залавянето на Васил Левски при Къкринското ханче

[Търново], 28 декември 1872/9 януари 1873 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: BOA, A. MKT. UM1244/72, док. 1

Дешифриран текст на телеграма, получена на 28 канун-и евел [12]88 година62 от окръж-

ното управление (жютесарифство) на Търново:
„Докладвам, че дошлият откъм Сърбия и Влашко в качеството на ръководител на цялата
революционна организация, разкрита [по време на съдебния процес] в София, и от три-четири
години подбудител и подстрекател на бунтове и смут по тези места Васил Левски от Карлово,
[който ] от седем-осем месеца насам е издирван, след като фотографията му била придобита
по подходящия начин, [а междувременно] са били конфискувани към шестдесет-седемдесет
броя писма и документи, които е получил от революционните клетки в Русия, Влашко и Сър-
бия, е бил обсаден преди два дни в едно село63 в [околията на] Ловеч. [Тогава той] извадил
оръжие, ранил едно заптие и понечил да избяга, но в отговор [на дръзката му постъпка] е бил
заловен в ранено състояние заедно с трима негови другари. За случилото се докладва също и
до [управлението на] вилаета.“
(гръб)
Да бъде задържан.

62
28 декември 1872/9 януари 1873 г.
63
Село Къкрина.
212
Телеграма от председателя на специалната комисия Али Саиб паша до
великия везир Мютерджим Мехмед Рушди паша за издадената смър-
тна присъда на Васил Левски

София, 14/26 януари 1873 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: BOA, i.MTZ.(04), 5/123, док. 1.

Дешифриран текст на телеграмата64, получена на 14 канун-и сани [12]8865 година от

намиращия се в София Али Саиб паша:
„Със сигурност се установи и доказа, че заловеният по-късно основател и ръководител на
революционната организация Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на Негово ве-
личество султана към бунт срещу възвишената [османска] държава, че е бил председател на
организацията и е подбуждал към революционна дейност, че е пропагандирал от нейно име и
в нейна подкрепа било устно, било чрез издаване на печатни книжа, [както и] че по време на
незаконния му взлом в [чужд] дом в Ловеч е убил слугата, за да не бъде заловен. Затова съг-
ласно разпоредбите на султанския [наказателен] закон е осъден на екзекуция. По пощата Ви
се изпраща съдебно решение (мазбата) да бъде наказан със смъртна присъда. Заповедта и ука-
занието по изпълнението на екзекуцията на споменатия е на Негово височество Великия Ве-
зир.“

64
Срвн. с превода на Панчо Дорев в: Левски пред съда на Портата, с. 278 (док. 81).
65
14/26 януари 1873 т., неделя.
213
Изложение от великия везир Мютерджим Мехмед Рушди паша до сул-
тан Абдулазиз за одобрение на смъртната присъда на Васил Левски и
съответен султански указ

[Цариград], 21 януари/2 февруари 1873 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: BOA, I.MTZ.(04), 5/123, док. 2.

„Високоуважаеми честити господарю,

Приложено се представи дешифриран текст на телеграмата 66, получена от председа-
теля на сформираната в София [специална] съдебно-следствена комисия, почитаемият
генерал Али Саиб паша, с която се съобщава, че по пощата е изпратено съдебно решение
(мазбата) относно залавянето и наказанието на Васил Дякон Левски. [За същия] със си-
гурност е установено и доказано, че е подбуждал с думи и дела [населението] в Ловеч

66
Вж. ДОК. 20.
214
към бунт срещу османското правителство, както и че се е осмелил да извърши и други
престъпления. На заседание на Министерския съвет се стигна до решението, че тъй като
съгласно изискванията на закона такива революционери трябва да се наказват със смър-
тна присъда, право на султана е да издаде указ (ираде), съдържащ одобрение от най-
висша инстанция за смъртната присъда, на която този революционер е осъден. Това ра-
болепно изложение (тезкире) се написа, господарю, в уверение на това, че ще се изпъл-
нят каквито и да са Заповедта и указанието от Ваше величество по този въпрос 67.
4 зилхидже [1]289 година 68.“

[Допълнително вписване под основния текст – ираде]:

Донесението на бедния раб е следното:

„Настоящото височайше изложение (тезкире) от великия везир и приложеният де-
шифриран текст на [споменатата] телеграма бяха разгледани по височайше султанско
разпореждане. В израз на пълно съгласие с изложеното и поисканото [по-горе], беше
направено съответното султанско разпореждане да се издаде необходимата височайша
заповед за екзекуцията на споменатия [Васил Дякон Левски]. Дешифрираният текст на
споменатата телеграма се връща в канцеларията на великия везир, който е овластен да
издаде [последваща] заповед по този въпрос 69.
4 зилхидже [1]289 година 70.“

(гръб)
[Изпратено] на Министерския съвет [и на] Министерството на вътрешните работи
на 6 зилхидже [12]89 година 71.
Написана е Височайша заповед на 8 зилхидже [1]289 година 72.
[Изпратено] на Дивана 73 на 8 зилхидже [1]289 година 74.
Написана е телеграма до Дунавския вилает на 15 зилхидже [12]89 година 75.

67
Срвн. с преводите на Васил Шанов и Панчо Дорев в: Левски пред съда на Портата, с. 278 (док. 82), 290
(док. 89).
68
21 януари/2 февруари 1873 г., неделя.
69
Срвн. с превода на Панчо Дорев в: Левски пред съда на Портата, с. 290 (док. 90).
70
22 януари/3 февруари 1873 г., понеделник.
71
23 януари/4 февруари 1873 г., вторник.
72
25 януари/6 февруари 1873 г., четвъртък.
73
Има се предвид Съветът за съдебни решения (Divan-i Ahkam-i ‘Adliye).
74
25 януари/6 февруари 1873 г., четвъртък.
75
1/13 февруари 1873 г., четвъртък.
215
 Телеграма от Великото везирство до управителя на
Дунавския вилает относно изпълнението на смъртната
присъда на Васил Левски

[Цариград], 1/13 февруари 1873 г.

Архив: Османски архив в Истанбул Сигнатура: BOA, A.MKT.UM, 1196/52, док. 1.

Препис на шифрована височайша телеграма, написана до Дунавския вилает на 15 зил-

хидже [12]89 година76:
„С телеграма честитият Али Саиб паша, председател на [специалната] съдебно-следствена
комисия в София, докладва за задържания при тях Васил Дякон Левски, за когото след прове-
дено разследване в Ловеч се установи по безспорен начин, че е проявил дързост да се разбун-
тува с думи и с дела срещу височайшето правителство, както и да [извърши] и други тежки
престъпления. Съгласно предписанията на закона бунтовници като него следва да бъдат нака-
зани със смътно наказание и затова министерският съвет взе решение той да бъде екзекутиран.
Във връзка с това беше издаден височайш султански указ (ираде), след което беше написан
необходимият султански ферман и [затова] се нарежда да се изпълни Височайшата Заповед,
както подобава.“

(гръб)
Вилаетски [дела], [12]89 година.
Пореден [номер] 3798.
… 3, 440.

76
1/13 февруари 1873 г., четвъртък.
216
 БИБЛИОГРАФИЯ
Антонова, Веселина. Пожелай свобода. Русе, 2015.
Антонова, Веселина. Неизвестни документи от живота на Левски. Русе, 2021.
Аргатски, Велин. Васил Левски – Апостол на Свободата. В. Търново, 1997.
Архив на Възражданието, т. I. Документи за политическата история (под ред. на Д. Т. Страшимиров).
София, 1908.
Архив на Г. С. Раковски (под ред. на Н. Трайков и В. Трайков), т. IV. Писма до Раковски (1862-1867).
София, 1969.
Бакалов, Георги. Васил Левски. София, 1934.
Бакалов, Георги. Бунтът срещу Левски. София, 1938.
Балабанов, Марко. Българската колония в един остров. – Периодическо списание, LXXI, 1910, свезка
5-6, 341-372.
Безсмъртието на Левски (Сб. доклади). Под ред. на Н. Червенков. Кишинев, 2008
Бойков, Григор, Пламен Митев. Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Лев-
ски. – История, 2021, кн. 1, 8-27.
Божинов, Пламен. Васил Левски в Цариград. – Българско Възраждане. Идеи, личности, събития, т. 9.
С., 2007, 234-258.
Бонева, Вера. Васил Левски: „Да възкръсне България с пълна свобода“. В. Търново, 2023.
Боянов, Васил. Васил Левски и Ловеч. София, 1995.
БРЦК в историческата съдба на българския народ (Доклади и научни съобщения от научни конферен-
ции, проведени в Ловеч през 2001 и 2002 г.), част I-II. В. Търново, 2003.
Бурмов, Александър. Български революционен централен комитет (1868-1876). София, 1943.
Бурмов, Александър. Избрани произведения, т. П-Ш. София, 1974,1976.
Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. София, 1988.
Българското възрожденско общество – проблеми, борби, постижения (Сб. в чест на О. Маждракова –
Чавдарова). София, 2012.
Българско национално-революционно движение (1868-1874). Чуждестранни документи (под ред. на
Кр. Шарова и Д. Дойнов), т. 2. София, 1992
Васил Левски. Документално наследство. София, 1973.
Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (Документи от турските архиви). Под ред. на
Ал. Бурмов. София, 1952 (фототипно изд. София, 2012).
Васил Левски – разказ за безсмъртие. Специален брой на сп. „Българска история“, кн. 5, февруари
2017.
Васил Левски (1837 – 1987). Изследвания. София, 1987.
Васил Левски, комитетската организация и османската власт, 1872-1873 г. Под ред. на Пл. Митев. Со-
фия, 2021.
Васил Левски, четническите акции и комитетското дело, 1867-1873 г. Под ред. на Пл. Митев, Д. Ча-
ушева и М. Тодоракова. София – Карлово, 2022.
Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, 1965.
Времето на Левски (Сб. изследвания). Под ред. на Пл. Митев. София, 2010.
Възвъзова-Каратеодорова, Кирила, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Васил Левски. Документален
летопис 1837-1873 г. София, 1987.
Възвъзова, Кирила, Здравка Нонева, Виктория Тилева. Личният бележник (джобното тефтерче) на Ва-
сил Левски. София, 1987.
Гайдаров, Никола. Процесът срещу Васил Левски и революционната организация. София, 1987.
Гандев, Христо. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. София, 1946.
Гандев, Христо. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. – Проблеми на Българс-
кото Възраждане. София, 1976.
Генчев, Николай. Левски, революцията и бъдещият свят. София, 1973.
Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1981.
Генчев, Николай. Васил Левски. София, 1987 (2002, 2011).
Гербов, К. Републиканските лъвове на апостола Васил Левски.

217
Господинов, Печо. Още за революционното подвижничество на Васил Левски в Добруджа. – Добру-
джанска поща, г. II. бр. 31, 27.04.1942 г.: https://literaturensviat.com/?p=111471
Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малещево и Пиянец (1860-1912). София, 1988.
Гочев, Янко. Убийството на Васил Левски. Виновниците. София, 2016.
Греков, Михаил. Спомени (под ред. на Хр. Йонков). София, 1971.
Груев, Йоаким. Моите спомени. Пловдив, 1906 (фошошипно изд.: Русе, 2008).
Даскалов, Здравко. Осъден ли е Васил Левски? (Правно-историческо изследване). София, 2006.
Делийски, Димитър. Ботев – Календар. Казанлък, 2016.
Đorđević, Života. Srpska narodna vojska (Studija о uređenju narodne vojske Srbije 1861-1864). Beograd,
1984.
Đukić, Slobodan. Contribution of the Military Academy to the development of military thery in Serbia in the
second half of the 19th C. and the first decade of the 20th C. – Vojno delo, 2015, Nr. 5,401-425.
Димитров, Георги. Княжество България, т. II. Пловдив, 1896.
Димитрова, Елена. Заместникът на Левски. София, 1987.
Дойнов, Дойно. Левски – най-ясната загадка. София, 2007.
Дойчев, Любомир. Левски в светлина (Лични спомени и отзвуци от спомени. Извори за биография).
София, 1943.
Дойчев, Любомир. Сподвижници на Апостола. София, 1981.
Дойчев, Любомир. Сподвижнички на Апостола. София, 1984.
Дойчев, Любомир. Спомени за Левски. София, 1990.
Донева, Ваня. Васил Левски в непубликуваните спомени на старозагорския поборник Христо Шива-
ров. – Васил Левски и Вътрешната революционна организация в борбата за национално освобож-
дение. София, 2017,151-161.
Драганов, Боян. Зад завесата на големите скандали, кн. 3. Русе, 2013.
Драганова, Тодорка. Революционната дейност на отец Матей Преображенски. – Отец Матей Преобра-
женски – Миткалото (Сб. статии и научни съобщения). София, 1988, 31-45.
Драгиев, Драгия. 1866 г.: Васил Иванов Кунчев (Левски) в селата Дебне и Чътма, Варненска област, –
https://devnenetz.blog.bg/history/2012/02/18/1866-g-vasil-ivanov-kunchev-levski-v-selata-devne-i-
chytma-v.904115
Дулеб, Дочо. Предателката на Васил Левски. Троян, 2014.
Еврев, Илия, Петко Ебрев. Въпросът за залавянето на Апостола на свободата Васил Левски. София,
2003.
Енчев – Видю, Ибан. Стари и нови паметници в Добруджа. София, 1918.
Забунов, Иван. Болгары юга России и национальное болгарское Возрождение в 50 – 70 гг. XIX в. Ки-
шинев, 1981.
Заимов, Стоян. Васил Левски. София, 1897.
Заимов, Стоян. Миналото. София, 1986.
Златарева, Галина. Васил Левски: заблуди и истини. София, 2011.
Златарева, Маргарита. Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски. София, 2020.
Иван Драсов в българското национално-революционно движение (1871-1877). Документален сборник.
Варна, 2007.
Иванов, Иван Т. Изповедникът на Левски поп Тодор Митов. София, 2012.
Иванов, Николай. Апостолските времена. София, 1989 (2007).
Иванов, Николай. Нови доказателства за гроба и костите на Левски и Бенковски. София, 2018.
Иванов, Николай. Проучванията на евреите за бесилката и гроба на Левски. В. Търново, 2019.
Иванов – Големия, Христо. Спомени (Под ред. на В. Тилева). София, 1984.
Игнатов, Веселин. Васил Левски – фикции и факти. София, 2017.
Иконописова, Мария. Къде е бил Левски през декември 1872 г. – Векове, 1979, кн. 5, 68-76.
История на България (История на България в 14 тома), т. VI. Българско възраждане 1856-1878. София,
1987.
Йонков, Христо. Васил Левски и неговите другари (1837-1873). София, 1966.
Йонков, Христо. Социален и класов състав на революционните комитети в Априлското въстание
1876 г. (Социологическо изследване на IV революционен окръг). – Помощни исторически дисцип-
лини, т. 3,1981, 242-265.
Йонков, Христо. Братята на Васил Левски. В. Търново, 1995.

218
Йонков, Христо. Архимандрит хаджи Василий Карайванов.-“Нова зора“, 2009, бр. 27 (14 юли); БАН:
http://www.ipr.ihist.bas.bg/editions/IPr_2017_3-4.pdf
Йонков, Христо, Стоянка Йонкова. Васил Левски и българската национална революция, фотоалбум.
София, 1987.
Караиванов, Петър. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. София, 1987.
Каракостов, Стефан. Левски в спомените на съвременниците си. София, 1973.
Кацев – Бурски, Данаил. Дякон Игнатий. Васил Иванов Левски (Живот и дела). София, 1924.
Кацев – Бурски, Данаил. Истината по предаването на Дякон Игнатий – Васил Левски. София, 1926
(Бургас, 1991).
Кирков, Георги Яковов. Васил Левский (Дияконът). Чърти от живота, деятелността и трагическата му
кончина. Средец, 1882 (фототипно изд. под. ред. на Ив. Стоянов и Р. Симеонова – „Първият биограф
на Апостола“. В. Търново, 2013).
Кирилова, Антоанета. „Турският шпионаж“ сред българите през 1868-1869 г. и тяхното революционно
движение. – Sine ira et studio. Изследвания в памет на проф. Зина Маркова. София, 2010, 211-226.
Кирилова, Антоанета, финансирането на българското национално-революционно движение (1868-
1875). София, 2007.
Кисимов, Пандели. Кратък очерк на въстанията на българите за освобождение през последните четири
века до Освободителната война на 1877 г. (Под ред. на В. Бонева и Н. Проданов). Шумен, 1998.
Клинчаров, Иван. Васил Левски – Дяконът. София, 1924.
Кожухаров, Захари, Филип Тотю войвода (Автобиография, спомени, писма, документи, легенди, пре-
дания, песни, фотографии и др.). В. Търново, 2001.
Кой кой е сред българите (XV – XIX в.). Под ред. на И. Тодев. София, 2000.
Комбов, Виктор. Изгубеният Карловски архив на Апостола. – Васил Левски и Вътрешната революци-
онна организация в борбата за национално освобождение. София, 2017, 379-386.
Кондарев, Никола. Васил Левски и Димитър Общи. София, 1942.
Кондарев, Никола. Васил Левски. Биография. София, 1946.
Кондарев, Никола. Към обществено-политическите възгледи на Левски. – Векове, 1987, кн. 5, 5-16.
Константинов, Георги. Революционна романтика в Българското Възраждане (Г. С. Раковски, Л. Кара-
велов, В. Левски и Хр. Ботйов). София, 1944.
Константинова, Теодора. На крачка пред времето: държавникът-реформатор Митхад паша. Русе, 2009.
Косев, Димитър. Състав, дейност и връзки с Македония на Софийския революционен комитет, създа-
ден от Васил Левски. – Исторически преглед, 1988, кн. 8, 20-34.
Косев, Константин. Васил Левски и възкресението на България. София, 2017.
Крайчев, Тоне. Диарбекирски дневник и спомени. София, 1989.
Куманов, Милен. За посещението на Васил Левски в град Елена. – Векове, 1987, кн. 4, 62-66.
Кънчев, поп Минчо. Видрица. София, 2006.
Лалев, Иван. Към въпроса за касиерството в БРЦК (1871-1872 г.). – Исторически преглед, 1990, кн. 3,
68-78.
Лалев, Иван. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация. В. Търново, 1996.
Лалев, Иван. Пътят към Къкринската Голгота. София, 2005.
Лалев, Иван. Васил Левски (Отвъд митовете, легендите и заблудите). София, 2019.
Левски пред съда на Портата. Процесът в София (1872-1873 г.) в османотурски, дипломатически до-
кументи и домашни извори. Съставители и ред. Д. Дойнов, О. Маждракова – Чавдарова. София,
2007; Второ осн. преработено и допълнено изд. под ред. на Д. Дойнов, О. Маждракова-Чавдарова,
Пл. Митев, М. Тодоракова, Д. Чаушева. София, 2020.
Ликовски, Николай. По пътя на четата на Панайот Хитов. София, 1982.
Луканов, Т. За Василя Левски (Мемоари, биографии, писма). София, 1984.
Маждракова-Чавдарова, Огняна. Национално-революционни борби на българския народ (1828-1878).
София, 1997.
Маждракова-Чавдарова, Огняна. Васил Левски сред своите в Родината и отвъд Дунав. София, 2018.
MacDermott, Mercia. The Apostle of Freedom (A Portrait of Vasil Levsky Against a Background of Nineteenth
Century Bulgaria). London, 1967.
Макдермот, Мерсия. Апостолът на Свободата. София, 1973.
Македонски, Михаил Ив. Спомени (Материали за историята на гр. Криворечка паланка, кн. I). София,
1925.

219
Манов, Румен. Приказка за Кюстендил. София, 2018.
Марков, Ив. Хаджи Иван(чо) Пенчович: мит и реалност. София, 2013.
Маринов, Марин. Дядо Стати Попов (Спомени от живота и дейността му преди Освобождението).
София, 2022.
Маринов (Стоянов), Младен. Христо Иванов Големия. София, 2018.
Миладинова, Елисавета. Неизвестен документ за съдбата на Васил Левски. – Исторически преглед,
1988, кн. 11, 80-85.
Милтенова, Мария. Обирът на Орханийската хазна (1872). Диарбекирски заточеници от Орхание и
Орханийско. София, 2001.
Минчева, Тянка. Град Велико Търново и околностите му в историческата памет. Киев, 2013.
Митев, Пламен. „Наредата на работниците за освобождението на българския народ“ – проекция на
бъдещото конституционно управление на България. – Васил Левски и държавността. София, 2004,
с. 61 – 68.
Митев, Пламен. Българското Възраждане. София, 2012.
Митев, Пламен. Васил Левски и комитетското дело, 1871-1872 (Историографски проблеми). – Васил
Левски и Вътрешната революционна организация в борбата за национално освобождение. София,
2017, 7-19.
Митев, Пламен. Васил Левски, революционната емиграция във Влашко и комитетските дела през 1869-
1870 г.-150 години Вътрешна революционна организация (Сб. доклади). Плевен, 2020, 5-18.
Митев, Пламен, Пламен Павлов. Хаджи Станьо Врабевски и Тетевенският революционен комитет.
София, 2017.
Москов, Румен. Делата на Васил Левски: известни и неизвестни. София, 2019.
Национален музей „Васил Левски“ – Карлово. – https://vlevskimuseum-bg.org
Обретенов, Никола. Спомени за българските въстания. София, 1983.
Павлов, Пламен. Левски – другото име на Свободата. София, 2017 (2018).
Павлов, Пламен. По въпроса за евентуалното пътуване на Васил Левски в Бесарабия. – Българите в
Северното Причерноморие, т. XIII. Одеса, 2018, 41-47.
Павлов, Пламен. Васил Левски и зографите от Галичник, – Годишник на Историческия факултет на
ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, год. II (XXXIV), 2018. Изследвания в чест на проф. Кр. Мутафова.
В. Търново, 2018, 667-673.
Павлов, Пламен. Васил Левски и комитетите на Вътрешната организация като военни структури. – 150
години Вътрешната революционна организация. Плевен. 2020, 19-31.
Павлов, Пламен. Бележки към някои от новооткритите документи за Васил Левски и комитетската
организация в България. – Васил Левски, комитетската организация и османската власт /1872-1873/.
София, 2021, 29-35.
Павлов, Пламен. Още веднъж за контактите между Раковски и Левски. – Българско Възраждане. Идеи,
личности, събития, т. 17. Ловеч, 2022, 6-14.
Павловска, Цветана. Васил Левски и Вътрешната революционна организация. София, 1993.
Павловска, Цветана. За взаимното влияние между Левски и Ботев. – Исторически преглед, 1982, кн. 4,
65-79.
Павловска, Цветана. „Вярвам в Републиката…“ (Съвременният републиканизъм в епохата на Българ-
ското Възраждане). София, 1999.
Павловска, Цветана. Васил Левски начело на Българския революционен и централен комитет в Бъл-
гарско. София, 2001.
Панайотов, Николай. Арбанашкият обир и обесването на Васил Левски – другата истина. Шумен,
1998.
Панчовски, Димитър. Апостолът на Свободата – дякон Васил Левски. – Априлското въстание и Бъл-
гарската православна църква. София, 1977.
Панчовски, Димитър. Последните дни на Васил Левски. София, 1990.
Пета национална конференция на музеите и отделите „Възраждане“. Юбилеен сб. (110 години от Ап-
рилското въстание и 150 години от рождението на Васил Левски). София, 1989.
Петев, Иван. По-важни моменти от живота и делото на йеродякон Игнатий – Васил Левски. София,
1993.
Петков, Петко Ст. Идеи за държавното устройство и управление в българското общество, 1856-1879.
В. Търново, 2003.

220
Пехливанов, Илия. Преображения Матееви. София, 1981 (2022).
Радев, Иван. Таксидиоти и таксидиотство по българските земи (XVIII-XIX в.). В. Търново, 1996.
Радев, Иван. Живот по Трета книга на Пророк Ездра. София, 2016.
Радев, Симеон. Строителите на съвременна България, кн. 1-2 (Неиздаван ръкопис). Съст. и ред. И.
Бурилкова и Ц. Билярски). София, 2015.
Райкова, А. Левски и Македония. – Васил Левски (Изследвания). София, 1987, 200-211.
Ровняков, Алексей А. В борьбе за свободу Болгарии. Ленинград, 1980.
Сариев, Веселин. Диарбекир и българите. София, 1996.
Сидельников, Сергей И. О численом и социальном составе болгарских революционных организаций в
1869-1873 гг. – Историко-социологические исследования. Москва, 1970.
Сидельников, Сергей И. Болгарский революционный центральный комитет (1869-1872). Харьков,
1970.
Симеонова, Цветана. Данаил Хр. Попов. Живот и дело. София, 1987.
Симидов, Филип. Васил Левски. Две непубликувани биографии. В. Търново, 1994.
Славчев, Никола. Теофан Райнов като революционер и възрожденец. София, 1940.
Списание „Поборник – Опълченец“ 1898-1901 (фототипно издание). Съставител В. Антонова. Русе –
В. Търново, 2008.
Стамболски, Христо. Автобиография, дневници, спомени, 1852-1879. Откъси (под ред. на Стр.
Димитров). София, 1972.
Станев, Никола. Васил Левски. София, 1923.
Стекольников, Александр. Васил Левский. Москва, 1958.
Стаменов, Иван. Разказани животи (Васил Иванов Кунчев – Йеродякон Игнатий – Левски и Димитър
Николов – Общи). София, 2018.
150 години Вътрешна революционна организация. Плевен, 2020.
180 години от рождението на Васил Левски (Сб. статии). В. Търново, 2017.
Стоева, Христина. Легенди и предания за Васил Левски. Варна, 2007.
Стоилов, Неделчо. Във времето на комитета. – Антени, 14 март 1990, с. 13.
Стоянов, Захарий. Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. Пловдив, 1883 (София, 2023).
Стоянов, Захарий. Христо Ботйов: опит за биография. Русе, 1888.
Стоянов, Захарий. Васил Левски. Четите в България. Христо Ботйов. София, 1980.
Стоянов, Захарий. Записки по българските въстания. София, 1976.
Стоянов, Иван. Любен Каравелов. Нови щрихи към живота и дейността му. В. Търново, 2008.
Стоянов, Иван. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. В. Търново, 2012.
Стоянов, Иван. Каравелов и Левски. Истинският прочит. София, 2014.
Стоянов, Ив. Кой си ти, Апостоле? София, 2018.
Стоянов, Иво. Връзките на Апостола с Разград и Разградския край. – Екип 7,18.02.2013:
https://archive.ekip7.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=11468
Стоянов, Младен. Масонството, българската революция и Левски. София, 2006.
Стоянов, Младен. Левски – история и манипулации. Дерманци, 2014.
Стоянов, Младен. Левски – събития и личности. София, 2017.
Стоянов, Параскев. Градът Ловеч като център на Българския централен революционен комитет, сто-
лица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков. Ловеч, 1901 (фототипно изд. –
Ловеч, б.г.)
Страшимиров, Димитър. История на Априлското въстание, т. I. Пловдив, 1907 (фототипно изд. – Со-
фия, т. I-III, 2006).
Страшимиров, Димитър. Левски пред Къкринската Голгота. София, 1926.
Страшимиров, Димитър. Комитетското десетилетие. – България: 1000 години [царство]. София, 1930.
Страшимиров, Димитър. Васил Левски. Живот, дела и извори. София, 1929. Ново издание в два тома:
София, 2014 – 2015.
Стрезова, Алека. Османски дипломатически документ с нови сведения за българското революционно
движение. – Васил Левски и Вътрешната революционна организация в борбата за национално ос-
вобождение. София, 2017, 361-380.
Сукарев, Видин. Въпросът за датата и годината на раждане на Васил Левски: историографски или ми-
тографски подход? – Годишник на Регионалния исторически музей – Пловдив, 2010, 41-51.
Събев, Орлин. Още за новооткритата снимка на Васил Левски в Османския архив в Истанбул. – Васил

221
 Левски, комитетската организация и османската власт, 1872-1873 г. (Нови документи и изследва-
ния). София, 2021, 9-18.
Събев, Орлин. Документи за Георги Раковски в османските архиви. София, 2022.
Събев, Орлин, Дора Чаушева, Виктор Комбов, Ашкън Коюнджу (Съставители). По следите на Левски
и БРЦК (Нови османски документи). София, 2020.
Съратници и сподвижници на Левски (Сб. доклади). Ловеч, 2007.
Сяров, Никола. Имало ли е предателство при залавянето на Васил Левски? – Българска мисъл, 1936,
кн. 5, 303-309.
Ташев, Тодор. „Изгубените“ бележки за Левски. Непубликувано писмо на Трайко Китанчев до Захарий
Стоянов. – Сб. Летописи (под ред. на Т. Жечев и Т. Кирков), 1998, кн. 1,102-121.
Темелски, Христо. Към въпроса за замонашването на Васил Левски. Защо Васил Левски при замо-
нашването си приема името Игнатий? – Двери на Православието:
https://pravoslavieto.com/history/19/1837_Levski/index.htm#gen3
Тодоров, Георги. Митът за предателството на поп Кръстю. – Култура, 2005, бр. 7 (25 февруари):
https://www.pravoslavie.bg/
Тодев, Илия. Българското национално-революционно движение (1853-1878). София, 2005.
Тодев, Илия. Батак 1976 – мит или история. Актуални текстове по Българското Възраждане (второ
допълн. изд.). София, 2013.
Тодорова, Мария. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. София,
2009.
Тонев, Велко. Добруджа през Възраждането. София, 1973.
Тончев, Теодор. Ловчанските съратници на Левски (спорни и безспорни). – Съратници и сподвижници
на Васил Левски. Ловеч, 2007, 257-264.
Тончев, Т. Неизвестни сведения за личното оръжие (сабя и кама) на Васил Левски. – Във: Васил Лев-
ски, българските възрожденци и техните музеи. Материали от Националната научна конференция,
посветена на 85 години от създаването на музея на Апостола в Карлово, проведена на 18 – 19 ноем-
ври 2022 г. Книга трета от поредицата „Нови документи и изследвания“. Съставители и редактори:
проф. д-р Пламен Митев, Дора Чаушева, д-р Милена Тодоракова. Научен редактор: проф. д-р Пла-
мен Митев, Национален музей „Васил Левски“ – Карлово, София, Издателство „Златен Змей“, 2023,
с. 85-91, с. 96
Трайков, Веселин. Георги Стойков Раковски. Биография. София, 1974.
Тренчев, Георги. Васил Левски и югозападните български земи. – Безсмъртието на Левски (Сб. док-
лади). Под ред. на Н. Червенков. Кишинев, 2008, 35-42.
Тулешков, Киро. Моето чиракуване в живота (Съставител Е. Налбантова). В. Търново, 1997.
Туртуриков, Георги. Възкресението на Апостола (1846-1873) или кога всъщност е роден Васил Левски.
Стара Загора, 2006.
Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. София, 1945 (1967,1980, 2007).
Унджиев, Иван, Никола Кондарев. Свята и чиста република. София, 1987.
Ферманджиев, Никола. Родови хроники. София, 1977.
Хаджийски, Иван. Съчинения в два тома, т. I. София, 1974.
Хайтов, Николай. Последните мигове и гробът на Васил Левски. София, 1985.
Хайтов, Николай. Гробът на Васил Левски. София. 1987 (2002).
Хайтов, Николай, Георги Тахов (Съставители). Исторически документи и свидетелства За гроба на
Васил Левски. София, 1992.
Хитов, Панайот. Моето пътуване по Стара планина и животопис на някои български стари и нови
войводи (Под ред. на Л. Каравелов). София, 1934.
Хитов, Панайот. Спомени от хайдутството (под лит. ред. на Н. Хайтов). София, 1973 (1975).
Хитов, Панайот, фамилиарни забележки. Спомени (XVIII век – 1877 г.). Под. ред. на В. Антонова и И.
Жейнов. Русе, 2003.
Христов, Ивайло. Публичният образ на Васил Левски. София, 2017.
Христов, Ивайло. Васил Левски – драмата на избора. София, 2023.
Христов, Христо. Из сенките на миналото. – „Литернет“:
https://liternet.bg/publish19/h_hristov/iz_senkite.htm
Цанков, Иван. Спомени от миналото (По случай 50-годишнината от смъртта на великия патриот Г. Ст.
Раковски). София, 1917.

222
Цанов, Илия. Из записките ми (съст. и ред. В. Антонова). София, 2011.
Цветанов, Борис. Били ли са приятели Левски и Ботев. – „Десант“, 26. 02. 2014.
Цветков, А. Тайните революционни комитети в някои врачански села. – Известия на историческото
дружество, 1933: https://historicalmezdra.com/2016/02/16/
Цеков, Христо. Димитър Ценович: касиерът на БРЦК. София, 2010.
Чаушева, Дора. За издирването на Васил Левски и следствието срещу участниците в арабаконашкия
обир според нови документи от Османски архив в Истанбул. – Годишник на Историческия факултет
на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, година IV (XXXVI), 2020. Изследвания в памет на проф. д.и.н.
Иван Стоянов. В. Търново, 2020, 145-160.
Чаушева, Дора, Виктор Комбов. Нови документи за следствието срещу участниците в Арабаконашкия
обир и издирването на Васил Левски. – Известния на Държавните архиви, кн. 115-116, 2018, с. 146-
187.
Чаушева, Дора, Виктор Комбов (Съставители). Нови документи за издирването и следствието срещу
Васил Левски и участниците в Арабаконашкия обир. София, 2020; Второ допълнено изд., София,
2020.
Червенков, Николай. Васил Левский. Кишинев, 1993.
Червенков, Николай. Връзките на Левски с българите от Молдова и Украйна. – Научно дружество на
българистите в Молдова: https://www.ndb.md/ (18 юли 2014).
Чилингиров, Стилиян. Васил Левски. Живот и революционна дейност. София, 1923.
Чолов, Петър. Български въоръжени чети и отряди през XIX в. София, 2003.
Шарова, Кр. Опит за реконструкция на незапазени писма на В. Левски, Л. Каравелов, Г. Живков, Д.
Хр. Попов и др. – Известия на държавните архиви, т. 51-53, София, 1986-1987.
Шарова, Крумка. Събрания на революционната емиграция в Румъния през 1869 г. – Векове, 1987, кн.
4, 5-26.
Шарова, Крумка. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. Слухове и факти. – Известия на
Държавните архиви, т. 66,1993, с. 25-104; т. 67,1994, с. 5-92.
Шарова, Крумка. Поп Кръстю и Васил Левски: пътят на едно предателство. София, 2007.
Шарова, Крумка. БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение (1872-1873). София, 2007.
Янков, Росен. Предателите на Левски: „Фанете тогоз!“ София, 2014.

Тилева, Виктория, Здравка Нонева. Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали за ис-
торията на град Ловеч“ // Известия на държавните архиви, (57),1989, с. 283

Тилева, Виктория, Здравка Нонева, (1989). Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали
за историята на град Ловеч“. – Известия на държавните архиви, кн. 57, София, с. 283
Домусчиев, Николай. На кръста му вярно оръжие висеше. – В: Музей „Васил Левски“; – Карлово. По
идея на проф. д-р Дойно Дойнов. Съставителство д-р Стоян Джавезов, Издатели: фондация Васил
Левски – София, Музей „Васил Левски“ – Карлово. Велико Търново: Издателска къща Витал; с. 87–
88.
Домусчиев, Николай. Реликвите. (Опазените вещи на Апостола). – В Национален музей „Васил Лев-
ски“; – Карлово. Под редакцията на проф. Дойно Дойнов. Съставители д-р Стоян Джавезов и Дора
Чаушева, Издатели: Общобългарски комитет и фондация „Васил Левски“;, Национален музей „Ва-
сил Левски“; – Карлово. София: Издателство „Златен змей“;, 2008 г. 85 – 87.
Лалев, Иван. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация, Велико Търново: Изда-
телска къща „Витал“, 1996, с. 70–78 Каталог. Колекция Националноосвободително движение в Бъл-
гарско. Съставители: Текст Теодор Тончев, Редактор Капка Кузманова, Коректор Елена Георгиева.
Снимки фото „Алекс“;, Обработка на снимки Елица Кузманова, Превод на английски език Севда-
лина Пеева, Рецензент проф. д.и.н. Иван Стоянов. Ловеч: Предпечат и дизайн Инфовижън , 2014, с.
22-23 Тилева, Виктория, Здравка Нонева. Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов
„Материали за историята на град Ловеч“; // Известия на държавните архиви, (57),1989, с. 283
Марковски, Минко Иванов. Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1878,
София, Издателство на Отечествения фронт, 1976,, с. 79
Кунчева, Надежда. Материали на Васил Левски и Ловешкия централен комитет // Исторически прег-
лед, 1987, № 7, с. 107 – 116

223
Каталог. Колекция Националноосвободително движение в Българско. Съставители: Текст Теодор Тон-
чев, Редактор Капка Кузманова, Коректор Елена Георгиева. Снимки фото „Алекс“, Обработка на
снимки Елица Кузманова, Превод на английски език Севдалина Пеева, Рецензент проф. д.и.н. Иван
Стоянов. Ловеч: Предпечат и дизайн Инфовижън , 2014, с. 46 Тилева, Виктория, Здравка Нонева.
Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали за историята на град „Ловеч“; //
Известия на държавните архиви, (57),1989, с. 283
Кунчева, Надежда. Материали на Васил Левски и Ловешкия централен комитет, Исторически преглед,
1987, № 7, с. 107 – 116
Каталог. Колекция Националноосвободително движение в Българско. Съставители: Текст Теодор Тон-
чев, Редактор Капка Кузманова, Коректор Елена Георгиева. Снимки фото „Алекс“;, Обработка на
снимки Елица Кузманова, Превод на английски език Севдалина Пеева, Рецензент проф. д.и.н. Иван
Стоянов. Ловеч: Предпечат и дизайн Инфовижън , 2014, с. 45

Тилева, Виктория, Здравка Нонева. Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали за ис-
торията на град Ловеч“; // Известия на държавните архиви, (57),1989, с. 283
Кунчева, Надежда. Материали на Васил Левски и Ловешкия централен комитет, Исторически преглед,
1987, № 7, с. 107 – 116
Лалев, Иван. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация, Велико Търново: Изда-
телска къща „Витал“;, 1996, с. 55 Лалев, Иван. Васил Левски. Отвъд митовете, легендите и заблу-
дите, София, Издателска къща „Персей“, 2019, с. 322
Каталог. Колекция Националноосвободително движение в Българско. Съставители: Текст Теодор Тон-
чев, Редактор Капка Кузманова, Коректор Елена Георгиева. Снимки фото „Алекс“;, Обработка на
снимки Елица Кузманова, Превод на английски език Севдалина Пеева, Рецензент проф. д.и.н. Иван
Стоянов. Ловеч: Предпечат и дизайн Инфовижън , 2014, с. 47

Тилева, Виктория, Здравка Нонева. Анкетните записи на д-р Параскев Ив. Стоянов „Материали за ис-
торията на град Ловеч“; // Известия на държавните архиви, (57),1989, с. 283
Марковски, Минко Иванов. Спомени и очерки из българските революционни движения 1868-1878,
София, Издателство на Отечествения фронт, 1976,, с. 79
Кунчева, Надежда. Материали на Васил Левски и Ловешкия централен комитет // Исторически прег-
лед, 1987, № 7, с. 107 – 116
Васил Левски. Документи. Автографи, диктувани текстове, документи, съставени с участието на Лев-
ски, преписи, фотокопия, публикации и снимки. В два тома. Том I. факсимилно издание на доку-
ментите. Съставители: Крумка Шарова, Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Тодорка Томова,
Цветолюб Нушев, Общобългарски комитет „Васил Левски“, Народна библиотека „Св. Кирил и Ме-
тодий“, София, 2000, Док. № 19 с. 180
Васил Левски. Документи в два тома, Т 2. Автентичен текст. Исторически коментар, Авторски колек-
тив: проф. Крумка Шарова, ст.н. с. Цветолюб Нушев, Тодорка Томова, София, Издателство „Златен
змей“, 2009, Док №19, с. 31-32
Каталог. Колекция Националноосвободително движение в Българско. Съставители: Текст Теодор Тон-
чев, Редактор Капка Кузманова, Коректор Елена Георгиева. Снимки фото „Алекс“;, Обработка на
снимки Елица Кузманова, Превод на английски език Севдалина Пеева, Рецензент проф. д.и.н. Иван
Стоянов. Ловеч: Предпечат и дизайн Инфовижън , 2014, с. 45

224
 ВЪПРОСИ ОТ АЛМАНАХА

1. Кой сезон, според Левски, е най-подходящ за вдигане на въстание?

(А) Пролет
(Б) Лято
(В) Есен
(Г) Зима

2. В какво, според Левски, трябва да се превърне мрежата от комитети

в България?
(А)Помощно средство за четите
(Б) Терористични ядра
(В) Държава в държавата
(Г) Мрежа за контрабанда

3.Коя е пропуснатата дума в автобиографичния текст на Васил Лев-

ски: „Аз, Васил Левски, в ... роден“?
(А) Карлово
(Б) Отечество велико
(В) Калофер
(Г) Котел

4. Какъв занаят упражнява бащата на Левски – Иван Кунчев?

(А) Сарач
(Б) Коларски
(В) Медникарски
(Г) Вапцарски

225
5. Какъв вид мъчение използват турски заптиета, при разпит на май-
ката на Левски?
(А) Клечки под ноктите
(Б) Чупят ѝ ставите е пръчки
(В) „Давят“ я в кладенец
(Д) Ослепяване

6. Под покровителството на коя държава е Хилендарският манастир, за

когото Левски и вуйчо му са събирали дарения?
(А) Сърбия
(Б) България
(В) Гърция
(Г) Русия

7. На кой свой роднина Левски е чиракувал с грижи за коня му, с чис-

тене на наргиле и носене на бохчи?
(А) Чичо му Христо
(Б) Вуйчо му Василий
(В) Дядо му Васил
(Г) Дядо му Иван

8. Кой свързва Георги Раковски, Евлоги и Христо Георгиев, Петър Бе-

рон, Ботьо Петков и Васил Левски?
(А) Райно Попович
(Б) Неофит Рилски
(В) Неофит Бозвели
(Г) Найден Геров

9. В кой град отива да живее и учи през 1855 година Васил Левски?
(А) Пловдив
(Б) Браила
(В) Тулча
(Г) Стара Загора

226
10. Какво героично дело върши Васил Левски, докато учи в Стара За-
гора?
(А) Спасява учителя си от удавяне
(Б) Вади хора от пожар
(В)Спасява живота на дете
(Г) Спасява жени от изнасилване

11. За какво са се карали майката и вуйчото на Левски?

(А) Дали да стане даскал
(Б) Да се запопи или закалугери
(В) Да прекъсне църковното си обучение
(Г) Да поеме занаята на баща си

12. Какво монашеско име си избира сам Васил Левски?

(А) Дякон Рафаил
(Б) Дякон Теодосий
(В) Дякон Кирил
(Г) Дякон Игнатий

13. Кой е създател на „Тайното общество“, което приема знамето на

бъдещата свободна държава да бъде с цветове бяло, зелено и червено?
(А) кап. Георги Мамарчев
(Б) Георги Раковски
(В) Панайот Хитов
(Г) Хаджи Димитър

14. Кой български град е със статут на свободен през 50-те години на
XIX век, когато в него оперира Раковски?
(А) Русе
(Б) Варна
(В) Видин
(Г) Свищов

227
15. Кой е автор на поемата „Горски пътник“, с която Левски никога не
се е разделял?
(А) Георги Раковски
(Б) Добри Чинтулов
(В) Найден Геров
(Г) Любен Каравелов

16. В кой град през 1861-1862 година Раковски създава Първата бъл-
гарска легия, в която се записва и Левски?
(А) Белград
(Б) Букурещ
(В) Браила
(Г) Брашов

17. В четата на кой войвода Левски е знаменосец?

(А) Стефана Караджа
(Б) Хаджи Димитър
(В) Панайот Волов
(Г) Панайот Хитов

18. Кой, през 1861 година, съставя „План за освобождението на Бълга-

рия“?
(А) Любен Каравелов
(Б) Панайот Хитов
(В) Георги Раковски
(Г) Васил Друмев

19. Защо Левски краде коня на вуйчо си, когато заминава за Сърбия?
(А)Като компенсация за неплатени заплати
(Б) Това е любимият кон на Левски
(В) За да го забави при преследване
(Г) За да насочи подозрение към вуйчо си

228
20. В кой град на 3 юни 1862 г. Левски прави бойното си кръщене, вли-
зайки в битка срещу османски гарнизон?
(А) Браила
(Б) Ниш
(В) Нови Сад
(Г) Белград

21. С какъв ход сръбските власти са искали да накарат българите сами

да напуснат Първата българска легия?
(А) Да хранят прасета
(Б) Да косят сено
(В) Оставят ги на студено през зимата
(Г) Карали са ги да учат сръбски

22. В кой град Левски работи като слуга „на един сърбин чорбаджия, за
да храни учениците“?
(А) Белград
(Б) Крагуевац
(В) Нови Сад
(Г) Зайчар

23. Кой, според Иван Унджиев, дава името „Левски“ на Васил Иванов
Кунчев?
(А) Георги Раковски
(Б) Райно Попович
В) Найден Геров
(Г) Панайот Хитов

24. Стихотворение на кой български поет, освен Ботев, е преписал Лев-

ски в тефтерчето си?
(А) Петко Славейков
(Б) Добри Войников
(В) Любен Каравелов
(Г) Добри Чинтулов

229
 ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИТЕ
ОТ АЛМАНАХА

1. Правилен отговор: Г
Причините са, че през зимата придвижването на турската армия би било затруднено,
гурбетчиите се връщат и има повече мъже по родните места и населението се е запа-
сило с продоволствия.

2. Правилен отговор: В
Комитетската мрежа трябва да се превърне в държава в държавата със собствени за-
кони и йерархия.

3. Правилен отговор: А
Васил Левски е роден в Карлово. Той оставя след себе си чернова на автобиография,
писана в разпространен за тогава стил в рими. Черновата дава ценна информация за
множество от подвизите му.

4 .Правилен отговор: В
Бащата на Левски е бояджия и според данните семейството е имало стабилни приходи
и са били част от средната класа на Карлово. Но след инсулт на баща му, семейството
обеднява.

5. Правилен отговор: В
Карловският мюдюрин и неговите заптиета нахлуват в къщата и я потапят в кладенеца
няколко пъти, за да издаде къде е Левски, но тя се държи достойно и не дава никаква
информация.

6. Правилен отговор: А
Хилендарският манастир в Атон, който е дълбоко свързан с историята на България, е
сръбски.

230
 7. Правилен отговор: Б
Левски започва работа при брата на майка си Василий, който с монах. Обещанието е
освен прехрана и някаква заплата, вуйчо му да му уреди и образование.

8. Правилен отговор: А
Райно Попович е учител на всички тези бележити личности. Левски е учил църковно
пеене при него. След като Левски се замонашва, Райно Попович нееднократно е изказ-
вал негодувание от това.

9. Правилен отговор: Г
Левски учи три години в Стара Загора, който, по непотвърдени сведения, тогава е най-
големия град в българските земи, с подчертано българско население.

10. Правилен отговор: Г

Когато са ходили да ядат череши в близка до града градина, Левски и негови съуче-
ници са видели двама турци, които се опитват да изнасилят майка и дъщеря. Единст-
вен той се впуска и успява да ги пребие и двамата. Историята е предадена по разказ на
поп Минчо Кънчев пред Стоян Заимов.

11. Правилен отговор: Б

Майката на Левски иска той да се запопи, защото на бялото духовенство е позволено
да имат жени и семейство. Вуйчото е искал той да стане монах. Левски подкрепя
вуйчо си и сам казва, че иска да се закалугери, ако вуйчо му му плати образование в
Русия.

12. Правилен отговор: Г

Предполага се, че е вдъхновен от великомъченик Игнатий Богоносец и от убития през
1814 година св. Игнатий Старозагорски, който е отказал да бъде помохамеданчен.

13. Правилен отговор: Б

Тайното общество, което има за цел да събира пари за освобождението на България, се
създава от Раковски по време на Кримската война 1853-1856 година.

14. Правилен отговор: Г

Свищов има статут на свободна област въз основа на договор с Австрия от 1791 го-
дина. В Свищов реално е можела да се разпорежда само Валиде ханъм – майката на
султана.

231
 15. Правилен отговор: А
„Горски пътник“ е библията на българските революционери. Книгата е издадена от Ра-
ковски в Нови Сад през 1857 година.

16. Правилен отговор: А

Легията е съставена изключително и само от доброволци. Там Левски се обучава на
военна тактика и участва в реална битка срещу османски гарнизони.

17. Правилен отговор: Г

Четата влиза в България през 1867 година. Тогава Левски започва да вижда нужда от
изграждането на вътрешна организация с военна подготовка на населението и меди-
цински пунктове за едно успешно въстание.

18. Правилен отговор: Б

В плана си за освобождение на България Раковски е призовавал за създаване на мрежа
от тайни комитети. Подобни „дружини“, „сборове“ и „кръжоци“ са създадени и Лев-
ски често стъпва на останки от тях, когато създава мрежата си от комитети.

19. Правилен отговор: А

Това е бил любимият кон на вуйчо му. Историята не е доказана. Предполага се, че
вуйчо му не му е плащал за годините чиракуване и Левски така си удържа заплата.
Малко след кражбата Левски продава коня и си купува нов.

20. Правилен отговор: Г

На з юни 1862 година турски войници от гарнизоните в Белград убиват момче и се за-
почва битка, в която членовете на Първата българска легия са на първа линия. По ду-
мите на Христо Големия Левски излиза „на юруш“ с гол нож срещу турски гарнизон.

21. Правилен отговор: Б

Това става след преместването на половината легия в Крагуевац. Сърбите са обеща-
вали, но не са предоставяли оръжие и са накарали българите да косят сено уж за храна
на конете. Легионерите са косели над месец, когато на някои от тях им е писнало и са
избягали. А това е довело до намеса на полицията и усложняване на отношенията
между легията и властта

232
 22. Правилен отговор: Б
След разпадането на Легията в Крагуевац, Левски остава в Сърбия. Работата му се е
състояла в това да храни учениците, но скоро след това е уволнен, защото сръбският
чорбаджия разбрал, че Левски е дякон, а е грях дякон да ти слугува в къщата.

23. Правилен отговор: А

Няма сигурни доказателства, че Раковски дава името му. Иван Унджиев смята, че това
се е случило по време на Първата българска легия, като се позовава и на популярната
легенда, според която Левски прескача висок насип и Раковски се провиква, че това е
Лъвски скок.

24. Правилен отговор: Г

Стихотворението се казва „Възпоменание“ и в него се разказва за тъгата на автора, че
Велико Търново някога е била славна българска столица, а сега е поробен град.

233
 Алманах – Васил Левски
Стратег и творец
на революцията
Алманах – Васил Левски – стратег и творец на революцията
проф. Пламен Павлов
Всички права запазени!
Никаква част от това издание не може да бъде възпроизвеждана без предварително
писмено разрешение на издателя!

© 2023 А&Т Publishing Ltd.

© проф. Пламен Павлов, автор
© проф. Орлин Събев, превод османо-турски документи
© Катрин Александрова, предпечат
© Теодора Тодорова, дизайн корица

https://4eti.me – безплатни книги

ISBN 978-619-7430-79-0

Разпространява BOOKTRADING Ltd, www.booktrading.bg

Печат, „Мултипринт“ ООД